Адският сезон беше настъпил и въздухът миришеше на горящи деца.

Тази миризма беше причината Дан Ламбърт да се отврати от сандвичите с изпечено на скара свинско. До август 1969 — годината, в която навърши двайсет — любимата му храна беше хрупкаво по краищата барбекю, потопено в сладникав червен сос. След единайсетия ден от този месец вече му се повръщаше от мириса на печено свинско.

Дан Ламбърт караше на изток по Седемдесета улица в Шривпорт под ослепителното сутрешно слънце. То се отразяваше в капака на сивия пикап и направо пронизваше очите му, като по този начин засилваше хроничното му главоболие. Той познаваше тази болка и прищевките ѝ. Понякога му се нахвърляше като някакъв изверг с чук, а друг път като хирург с много остър скалпел. В най-лошите моменти го връхлиташе като тежкотоварен камион и на него му оставаше само да преглътне раздразнението си и да лежи, докато не възвърне контрола над тялото си.

Не беше лесно, умирането.

През този август от лятото на 1991 г., което беше едно от най-горещите в дългата история на Луизиана от адски сезони, Дан бе на четирийсет и две. Въпреки това изглеждаше с десет години по-стар, а изпитото му, сбръчкано лице беше като картина на непрестанната му борба с болката. Това беше битка, която не можеше да спечели. Дори да знаеше със сигурност, че ще живее още три години, едва ли щеше да се зарадва. Караше я ден за ден. Някои от тях си ги биваше, а други не струваха пукната пара. Дан обаче не беше от хората, които се предават лесно пред трудностите. Баща му, пораженецът, не беше отгледал пораженец. И този факт сам по себе си му вдъхваше сили. Така че той продължаваше да шофира по правата като стрела Седемдесета улица, покрай молове, паркинги и заведения за бързо хранене. Караше под съпровода на безмилостното слънце и миризмата на избити невинни.

По протежение на улицата имаше двайсетина ресторанта за барбекю и именно от комините на кухните им се носеше тази миризма на печено месо, която се издигаше в знойното небе. Часът беше малко след девет, а термометърът пред луизианската банка „Френдшип“ показваше трийсет градуса. Небето беше безоблачно, но по-скоро бяло, отколкото синьо, сякаш цветът му бе избледнял. Слънцето приличаше на лъскава калаена топка и обещаваше поредния непоносим ден в щата. Вчера температурата беше стигнала до трийсет и девет градуса, а днес щеше да стане достатъчно горещо, за да се изпържи яйце на асфалта. През няколко дни валяха следобедни дъждове, но те само мокреха улиците. Калните води на Ред Ривър течаха през Шривпорт до блатистия район на Луизиана, а въздухът трептеше над по-големите сгради, които се пъчеха като стоманеносиви великани на хоризонта.

Дан спря на червен светофар. Спирачките на пикапа изпищяха леко; имаха нужда от нови накладки. Миналата седмица го наеха да смени дъските на една веранда и от работата изкара достатъчно пари, за да си плати месечния наем и сметките и да му останат няколко долара за храна. Не стигаха обаче за всичко. Вече беше пропуснал две вноски за пикапа и трябваше да се срещне с господин Джарет, за да измислят нещо. Господин Джарет, управителят на кредитния отдел на Първа търговска банка, му влизаше в положение и му даваше отсрочка.

Болката беше точно зад очите. Тя живееше там като някакъв рак отшелник. Дан се пресегна към задната седалка, взе бялото шишенце с „Екседрин“ и го отвори. Изсипа две хапчета на езика си и ги сдъвка. Светофарът светна зелено и той потегли към Долината на смъртта.

Дан беше облечен в ръждива на цвят риза с къси ръкави и сини дънки с кръпки на коленете. Оредяващата му кестенява коса беше сресана назад под избелялата синя бейзболна шапка и падаше върху раменете му — ходенето на фризьор въобще не беше в челните позиции на списъка му с приоритети. Имаше светлокафяви очи и поддържана брада, в която сивото преобладаваше. На лявата си китка носеше часовник „Таймекс“, а краката му бяха обути в здрави, но захабени кафяви работни обувки. На дясната му предмишница се мъдреше синкавозеленият призрак на татуирана змия — спомен от някогашното едро хлапе, което заедно с приятелите си беше прекалило с евтините, но силни коктейли през една от вечерите им в Сайгон. Онзи млад мъж отдавна го нямаше, но татуировката остана. Змиеукротители, точно такива бяха. Не се страхуваха да пъхат ръцете си в дупките на джунглата и да вадят всеки ужас, спотаил се в тях. Тогава още не знаеха, че целият свят е една змийска дупка и че змиите в него стават все по-големи и по-опасни. И понеже бяха устремили поглед към бъдещето, така и не разбраха, че змиите не дебнат само в дупките си, но и в окосените ливади на Американската мечта. Първо се заемаха с краката ти, като се увиваха около глезените ти, за да те забавят. След това влизаха в тялото ти, омаломощаваха те и те караха да се страхуваш, за да си лесен за убиване.

Дан Ламбърт се беше смалил през годините от онази така ярка в съзнанието му нощ в Сайгон. В най-добрите си дни беше висок метър и осемдесет и осем и тежеше деветдесет и шест килограма, по-голямата част от които бяха мускули. По онова време смяташе, че може да яде куршуми и да сере стомана. Сега тежеше седемдесет и седем килограма и му се струваше, че не е повече от метър и осемдесет и три. Лицето му толкова беше измършавяло, че бе заприличал на онези стари виетнамци, които се свиваха изплашени в колибите си като наритани улични кучета. Скулите му стърчаха, а брадичката под брадата му беше станала остра като отварачка за консерви. Причина за това бяха нередовните му хранения — рядко ядеше по три пъти на ден — и болестта му.

Гравитацията и времето бяха титанични убийци, помисли си Дан, докато шофираше по окъпаната от слънчевите лъчи магистрала, а ризата на гърба му беше потна и залепнала за седалката. Гравитацията те караше да се смаляваш, а времето те вкарваше в гроба и дори Змиеукротителите не можеха да се справят с такива страховити врагове.

Мина през белезникавия дим, който се носеше от комина на „Хънгри Бобс Барбекю Шак“, където готвачът печеше хубавичко месото за посетителите, които щяха да се изсипят за обяд. Едната му гума попадна на дупка и кутията с инструменти издрънча в каросерията. В нея имаше чукове, пирони, нивелири и триони — всичко необходимо за един дърводелец.

На следващото кръстовище Дан зави надясно и пое на юг през район със складови помещения. Това беше един свят на телени огради, товарни рампи и тухлени стени. Жегата между сградите беше като хваната в капан и обещаваше да мъсти. На почти празния паркинг отпред бяха паркирани шест пикапа и два или три леки автомобила. Дан видя няколко мъже, които разговаряха помежду си. Единият седеше на сгъваем стол и четеше вестник, а шапката му с емблема на Си Ей Ти хвърляше частична сянка върху лицето му. До една от колите стоеше мъж, на чийто врат висеше табела с ръкописен надпис: „ЩЕ РАБОТЯ ЗА ХРАНА“.

Това беше Долината на смъртта.

Дан влезе в паркинга и изгаси двигателя. Отлепи подгизналата си риза от седалката, прибра шишенцето с лекарството в джоба си и слезе от пикапа.

— Ето го и нашия човек Дан! — провикна се Стив Лайнам, който говореше с Деръл Гленън и Къртис Ноуъл.

Дан вдигна ръка, за да ги поздрави.

— Добро утро, Дан — обади се Джо Йейтс и свали вестника в скута си. — Как е положението?

— Все още съм на крака — отвърна той. — Поне така смятам де.

— Нося студен чай. — На земята до сгъваемия стол на Джо стояха пластмасова кана и пакет картонени чаши. — Ела при мен.

Дан се присъедини към него. Наля си чаша студен чай и приклекна, за да се възползва от сянката на приятеля си.

— Тери си спечели билет — каза Джо и му предложи няколко страници от вестника си. — Един човек дойде преди около десет минути. Търсеше работник за слагане на гипсокартон. Избра Тери и тръгнаха да работят.

— Това е добре. — Тери Палмитър имаше жена и две деца, които да изхранва. — Този човек каза ли, че по-късно може да се нуждае от още хора?

— Трябвал му работник само за гипсокартона. — Джо присви очи срещу слънцето. Той беше слаб мъж с груби черти на лицето и нос, който бе счупен и сплескан от силен удар с юмрук в миналото. Идваше в Долината на смъртта вече повече от година, също като Дан. През повечето дни Джо беше изключително дружелюбен, но имаше и такива, в които само седеше замислен и мрачен и не искаше никой да му се мярка пред очите. И той, като останалите, които идваха на това място, не разкриваше много за себе си, но Дан беше научил, че — също като него — някога е бил женен, а после се е развел. Повечето от мъжете не бяха от Шривпорт, а от други градове. Те бяха скиталци, дошли заради обещанията за работа, и за тях пътищата на картата не водеха от един град в друг, а до следващия насмолен покрив, измазана с хоросан стена или дървена конструкция за къща, направена от толкова пресен чам, че по него още се стичат жълти сълзи. — Господи, днес ще е голяма жега — каза Джо, наведе глава над вестника си и продължи с четенето и чакането.

Дан отпи от студения чай и усети как на тила му изби пот. Не искаше да зяпа, но погледът му постоянно се връщаше към мъжа с написаната на ръка и изпълнена с отчаяние табела. Той беше с пясъчноруса коса, навярно наближаваше трийсетте и бе облечен в карирана риза и мръсен гащеризон. Все още беше с момчешка физиономия, на която бяха започнали да се изписват следите от истински глад. Младият мъж напомни на Дан за някого, когото познаваше преди много време. Сети се и за името му — Фароу. Изгони спомена и той си замина като неприятната миризма на печено месо.

— Я скивай тука, Дан. — Джо потупа с палец една статия във вестника. — Един от експертите по икономика на президента твърди, че кризата е свършила и всички ще си стъпят на краката до Коледа. Казва, че строителството вече се е увеличило с трийсет процента.

— Не думай — отвърна Дан.

— Тука е пълно с всякакви графики, които показват колко щастливи трябва да бъдем. — Той ги показа на Дан, който погледна неразбираемите колони и стрелки и отново погледна мъжа с табелата. — Аха, нещата определено се оправят навсякъде, нали? — Джо кимна и отговори на собствения си циничен въпрос: — Да, сър. Лошото е, че са забравили да кажат на работническата класа.

— Джо, кой е онзи ей там? — попита Дан. — Човекът с табелата.

— Не знам. — Мъжът не вдигна поглед от вестника си. — Беше там, когато дойдох. Изглежда млад. По дяволите, всеки един от нашата черга би работил за храна, ако се стигне дотам, но не го пишем по разни табели, нали?

— Може би още не сме достатъчно огладнели.

— Възможно е — съгласи се Джо и млъкна.

Още мъже пристигаха с пикапи и коли. Някои от тях бяха със съпругите си, които продължаваха нанякъде, след като ги оставеха. Сред тях бяха и двама познати на Дан — Анди Слейн и Джим Нийлдс. Всички тук бяха като членове на общество — на едно доста обрулено от живота общество. Само преди четиринайсет месеца Дан работеше за строителната компания „Ей Енд Ей Кънстракшън“. Мотото им беше „Ние строим най-доброто за по-малко“. Въпреки това компанията не успя да оцелее, след като строителният бизнес удари дъното. Дан изгуби работата си, на която беше от пет години, и бързо разбра, че никой не наема дърводелци на пълен работен ден. Първото, от което се отказа, беше къщата му, която замени с по-евтин апартамент. Спестяванията му се стопиха изумително — и плашещо — бързо. След развода през 1984 година започна да плаща издръжка на Сюзан, така че банковата му сметка не беше особено голяма, но така или иначе не беше от хората, които се нуждаеха или очакваха да получат лукс. Най-хубавото нещо, което притежаваше, беше пикапът му, марка „Шевролет“ — според продавача правилното име на цвета му било „металическа мъгла“ — който си купи три месеца преди фалита на „Ей Енд Ей Кънстракшън“. Не му харесваше да закъснява вече с две вноски — господин Джарет беше добър човек и Дан не искаше да се възползва от добротата му. Трябваше да намери начин да изкара малко пари.

Не му беше приятно да гледа мъжа с написаната на ръка табела, но не спираше да го прави. Знаеше какво е да се опитваш да си намериш постоянна работа. С всички тези съкращения и затъващи сектори в бизнеса, обявите за наемане изчезнаха напълно. Опитните работници като Дан и другите, които идваха в Долината на смъртта, бяха първите, усетили липсата. Не му беше приятно да гледа отчаяния мъж с табелата, защото се страхуваше, че гледа собственото си бъдеще.

Долината на смъртта беше мястото, на което търсещите работа идваха, за да чакат за „билет“. Да спечелиш билет означаваше да те наемат за някаква работа. Предприемачите, които все още бяха в бизнеса, знаеха за това място и идваха да потърсят заместник, когато някой от редовните им работници се разболееше или имаха нужда от допълнителен чифт ръце за един-два дни. Собствениците на имоти пък наминаваха, за да намерят някой да им закърпи покрива или да им построи ограда. Жителите на Долината на смъртта работеха евтино.

За съжаление, както научи Дан от разговорите си с останалите, във всеки град имаше по едно такова място. С времето му стана ясно, че хиляди мъже и жени живееха на ръба на бедността, без да имат някаква вина — просто бяха изтеглили късата клечка в тези тежки времена. Кризата беше звяр, който не подбираше много — тя отнемаше домовете на млади и стари и разрушаваше животите им.

— Здрасти, Дан! Колко си утрепал?

Две сенки паднаха върху Дан. Той вдигна поглед и видя Стив Лайнам и Къртис Ноуъл, застанали с гърбове към слънцето.

— Какво? — попита Дан.

— Колко си утрепал? — Въпросът беше зададен от Къртис. Той беше на трийсет и няколко години, с къдрава тъмнокестенява коса и жълта тениска, на която пишеше „ДА ВЗРИВИМ КИТОВЕТЕ“.

— Колко жълтури? Повече или по-малко от двайсет?

— Жълтури? — повтори Дан, без да разбира какво точно го питат.

— Аха. — Къртис извади кутия цигари „Уинстън“ и запалка от джоба на дънките си. — Чарлита. Жълти. Или както там сте ги наричали тогава. Повече от двайсет ли си убил?

Джо вдигна леко козирката на шапката си.

— Вие двамата нямате ли си друга работа, вместо да досаждате на човека?

— Не — отвърна Къртис и си запали цигара. — На никой не пречим, кат’ питаме, нали, Дан? Тъй де, гордееш се, че си ветеран, нали?

— Да. — Дан отново отпи от студения си чай. Повечето от редовните посетители на Долината на смъртта знаеха, че е служил за страната си, след като веднъж Къртис го попита откъде му е татуировката. Самият той не обичаше да се хвали. Къртис имаше голяма уста и беше глупав — много лоша комбинация. — Гордея се, че съм служил на страната си.

— Аха, не си дезертирал в Канада, както правят някои шибани скатавки, а? — попита Стив. Той беше с няколко години по-стар от Къртис, със светлосини очи и гръден кош с размерите на бирен кег.

— Не — отвърна Дан, — направих каквото ми беше наредено.

— Та колко? — прикани го Къртис. — Повече от двайсет?

Дан изпусна дълга и изморена въздишка. От слънцето го болеше главата, въпреки бейзболната шапка.

— Има ли някакво значение?

— Искаме да знаем — отвърна Къртис, който беше стиснал цигарата си със зъби, а от устата му излизаше дим. — Броил си ги, нали?

Дан се загледа право напред. Към телената ограда. От другата ѝ страна имаше стена от кафяви тухли. Върху нея, на цял един свят разстояние, падаха слънце и сенки. Във въздуха се носеше миризмата на изгоряло.

— Веднъж говорих с един ветеран в Мобайл — продължи да дълбае Къртис. — Пичът беше еднокрак. Той каза, че ги е броил и знае точно колко жълтури е утрепал.

— Господи! — изуми се Джо. — Вие двамата защо не отидете да тормозите някой друг с глупостите си? Не виждате ли, че Дан не иска да говори за това?

— Той си има уста — отвърна Стив. — Сам може да си каже дали му се говори, или не.

Дан усети, че Джо е на път да стане от стола си. Той го правеше само поради две причини — да си вземе билет или да се разправи с някого.

— Не съм ги броил — отговори Дан, преди приятелят му да си навлече неприятности. — Просто си вършех работата.

— Но имаш представа колко са били горе-долу, нали? — Къртис нямаше намерение да се откаже, докато не получи желаното. — Повече или по-малко от двайсет?

В главата на Дан се завъртя вятърна въртележка от спомени. Те никога не го напускаха напълно, дори в най-добрите му дни. В хартиените перки на тази въртележка се съдържаха фрагменти от моменти и събития — снаряди от минохвъргачки, образуващи фонтани от пръст в джунглата, където слънчевата светлина почти не проникваше и цареше вечен сумрак; блещукащи на обедната горещина оризища; кръжащи в небето хеликоптери и войници, викащи за помощ по радиостанциите си, докато снайперски куршуми пронизваха въздуха; улиците и баровете на Сайгон, обещаващи фалшива неонова утеха; промъкващи се тъмни фигури, които не можеш да видиш, а усещаш; човешките екскременти около оградата на лагера, с които виетконгците2 показваха презрението си към младите мъже на Чичо Сам; ракетите, рисуващи бели и червени дири в мрачното небе; танцуващата фруг по време на едно представление Ан Маргарет, с високи до бедрата ботуши и сексапилни розови панталонки; тялото на виетконгски войник-момче на може би петнайсет години, разкъсано от пехотна мина — върху чието кърваво лице мухите бяха накацали, за да образуват черна маска; престрелка на кално поле и един изплашен глас, който повтаряше като странна мантра „шибаняк-шибаняк-шибаняк“; сребърен дъжд, от който подгизваха дървета, лиани, трева, коса, кожа, очи, и нито една капка от него не беше чиста; и селото.

О, да. Селото.

Устата на Дан беше много суха. Той отпи нова глътка от студения чай. Ледът почти се беше стопил. Мъжете го чакаха да им отговори и нямаха намерение да го оставят на мира, докато не го направеше.

— Повече от двайсет.

— Майка му стара, знаех си! — Ухиленият Къртис сръга с лакът в ребрата Стив и протегна длан. — Кихай, приятел!

— Добре, добре. — Стив извади опърпан портфейл, отвори го и сложи петдоларова банкнота в ръката на Къртис Ноуъл. — Рано или късно ще си ги върна.

— Момчета, нямате ли достатъчно проблеми, че сте тръгнали да се обзалагате? — излая Джо.

Дан остави чашата си. Слепоочията му бяха започнали да туптят.

— Обзаложили сте се — учуди се той и насочи ледения си поглед към двамата мъже — колко трупа съм оставил в Нам?

— Аха, аз казах, че ще са повече от двайсет — отвърна Къртис, — а според Стив били…

— Схванах идеята. — Дан се изправи. Направи го бавно и внимателно, но въпреки това изпита болка в коленете. — Използва стореното от мен, за да спечелиш някой долар, така ли, Къртис?

— Точно тъй — отговори гордо мъжът и понечи да прибере петте долара в джоба си.

— Я дай да видя парите.

Все още ухилен, Къртис му подаде банкнотата.

Дан не се усмихна. Ръката му се стрелна напред, взе парите и ги задържа, докато онзи не стана сериозен.

— Я стига! — оплака се той. — Дай ми ги, човече!

— Използва стореното от мен? Преживяното от мен? Мисля, че заслужавам половината, а ти? — И без да се замисли, Дан скъса банкнотата на две.

— Стига, човече, противозаконно е да късаш шибаните пари!

— Съди ме. Ето твоята половина.

Къртис почервеня.

— Трябва да ти разбия шибаната глава, ето какво трябва да направя!

— Може би е така. Най-малкото можеш да се пробваш.

Усетили предстоящата свада, част от другите мъже се бяха приближили до тях. Усмивката на Къртис се завърна, но този път беше злобна.

— Мога да те набия с една ръка, дърто кльощаво копеле.

— Може и така да е. — Дан погледна по-младия мъж в очите, защото знаеше, че в тях ще види удара, преди онзи да замахне. — Възможно е. Но преди да се опиташ, искам да знаеш, че не съм посягал на човек, откакто се прибрах от Нам. Не бях най-добрият войник, но си свърших работата и никой не може да каже, че съм обезумял. — Дан забеляза, че един нерв на левия клепач на Къртис потрепери. Онзи беше на път да му посегне. — Ако ме удариш, ще ти се наложи да ме убиеш, за да ме укротиш. Няма да бъда използван и правен на глупак, нито пък ще ти позволя да печелиш пари от облози колко души съм оставил мъртви зад гърба си. Разбираш ли ме, Къртис?

— Мисля, че си въздух под налягане — отвърна мъжът, но усмивката му вече не беше толкова голяма. По бузите и челото му избиха капчици пот. Той огледа няколкото зяпачи вдясно и вляво от него и отново насочи вниманието си към Дан. — Смяташ се за много специален, щото си ветеран ли?

— Няма нищо специално в мен — отвърна Дан. — Просто искам да си наясно, че там се научих как да убивам. Станах по-добър, отколкото ми се искаше. Не съм убил всички онези виетконгци само с автомат или с нож. За някои от тях се наложи да използвам ръцете си. Къртис, обичам спокойствието повече от всеки друг, но няма да позволя да се подиграват с мен. Така че давай, удари ме, нямам намерение да ходя никъде.

— Човече, мога да ти счупя шибания врат с един удар — заплаши Къртис, но начина, по който го каза, подсказа на Дан, че мъжът се опитва да реши дали да продължи започнатото.

Ветеранът зачака. Това не беше негово решение.

Минаха няколко секунди. Дан и Къртис се гледаха един друг.

— Ужасно е горещо, за да се биете — намеси се Джо. — Големи мъже сте, спрете се!

— По дяволите, става въпрос само за пет долара — добави Стив.

Къртис си дръпна жадно от цигарата и издиша дима през носа си. Дан не отделяше поглед от него. Гледаше го със спокойно изражение на лицето, макар че болката в главата му беше достигнала нови висини.

— Мамка му — каза най-накрая Къртис и изплю храчка с тютюн. — Дай ми я. — Той взе половината от банкнотата, която Дан му беше предложил. — Така поне няма да я залепиш и да я изхарчиш.

— Ето, всичко е точно. Сега се целунете и се сдобрете — предложи Джо.

Къртис се засмя, а Дан се усмихна. Събралите се около тях мъже започнаха да се отдалечават. Дан знаеше, че Къртис не е лош човек, просто понякога се държеше глупаво и някой трябваше да му налее малко здрав разум. Не можеше да отрече обаче, че се радваше, че не получи удар, тъй като днес слънцето печеше силно и не полъхваше никакъв ветрец в Долината на смъртта.

— Съжалявам — каза му Стив. — Не помислихме, че това може да те разстрои. Имам предвид облога.

— Вече знаете. Хайде да забравим всичко, става ли?

Къртис и Стив го оставиха. Дан извади шишенцето с екседрин от джоба си и изпи още едно хапче. Дланите му бяха влажни. Не се страхуваше от Къртис, а от онова, което самият той можеше да направи, ако един определен демон бъдеше пуснат на свобода.

— Добре ли си? — Джо го гледаше много внимателно.

— Да. Боли ме главата.

— Май пиеш много от тези, а?

— По няколко.

— Ходил ли си на лекар?

— Да. — Дан прибра шишенцето. — Каза, че имам мигрена.

— Така ли?

— Аха.

Знае, че лъжа, помисли си ветеранът. Нямаше нужда да споделя на никого от мъжете тук за болестта си. Сдъвка хапчето и го изпи с последната глътка студен чай.

— Къртис ще си намери майстора някой ден — каза Джо. — Въобще не е съобразителен.

— Не е живял достатъчно, това му е проблемът.

— Така е. Не е като нас, старите реликви, нали? — Мъжът погледна небето, за да проследи движението на слънцето по него. — Виждал ли си гадни неща там, Дан?

Ветеранът седна отново до стола на приятеля си. Остави въпроса да увисне във въздуха за момент, след което отговори:

— Да. Всички видяхме.

— Не бях повикан в армията. Въпреки това ви подкрепях, момчета. Не съм участвал в онези протести по улиците.

— Вероятно е трябвало. Останахме там прекалено дълго.

— Можехме да спечелим — каза Джо. — Да, сър. Можехме да пометем пода с тези копелета, ако просто…

— Едно време и аз така смятах — прекъсна го спокойно Дан. — Мислех си, че ако не бяха протестиращите, ще успеем да превърнем онази проклета страна в огромен асфалтов паркинг. — Той сви колене до гърдите си. Хапчето беше започнало да действа и да притъпява болката му. — След това отидох във Вашингтон и се разходих покрай онази стена, на която са изписани имената, нали се сещаш? Толкова много имена. Бойни другари, които познавах. Млади момчета, на осемнайсет и деветнайсет, а онова, което остана от тях, нямаше да напълни и кофа. Мислех ли, мислех по въпроса, но не можах да измисля какво щяхме да спечелим. Ако бяхме убили всяко едно чарли, ако бяхме влезли с маршова стъпка в Ханой и бяхме опожарили мястото, ако се бяхме върнали у дома като герои, подобно на момчетата от „Пустинна буря“… какво щяхме да спечелим?

— Уважение, предполагам — отвърна Джо.

— Не, нямаше да е дори това. Вече беше станало късно да постигнем каквото и да било. Когато видях всички онези имена на черната стена и как майки и бащи прекопирваха на хартия имената на мъртвите си синове, за да отнесат листовете у дома, защото само това им беше останало, разбрах, че протестиращите са били прави. Никога нямаше да спечелим. Никога.

— Обезумял — каза Джо.

— Какво?

— Обезумял. Каза на Къртис, че никой не може да те обвини, че си обезумял. Какво имаше предвид?

Дан осъзна, че е използвал думата, но се изненада, когато я чу от устата на друг човек.

— Нещо, което казвахме в Нам — обясни той. — Ако някой се сринеше — или изперкаше — казвахме, че е обезумял.

— Никога ли не си се провалял?

— Не толкова, че аз или някой друг да бъде убит. Това беше единственото, което искахме — да се приберем живи.

Джо изсумтя.

— За да се насладите на този прекрасен живот, а?

— Да — съгласи се Дан. — На този прекрасен живот.

Джо потъна в мълчание и Дан се съобрази с това. Бездруго Виетнам не беше от темите, по които обичаше да приказва. Ако някой искаше да научи нещо и го притиснеше, неохотно разказваше за Змиеукротителите и подвизите им, за приличащите на деца момичета в баровете на Сайгон и за снайперистите в джунглата, които беше обучен да преследва и убива, но за две неща не можеше да пророни и дума — за селото и за мръсния сребърен дъжд.

Слънцето се издигна на небето и сутринта лека-полека си замина. Днес не беше особено добър ден. Около десет и трийсет в Долината на смъртта пристигна мъж с бял камион за доставки, който търсеше двама души с опит в боядисването на къщи. Джими Стагс и Къртис Ноуъл получиха билет и след като заминаха с камиона, останалите продължиха да чакат.

Силната жега изстискваше Дан. Прекара известно време в пикапа си, за да се скрие от слънцето. Няколко от по-младите бяха донесли бейзболни ръкавици и топка. Те си свалиха залепналите за гърбовете им ризи и започнаха да си я подават под погледите на по-възрастните мъже и Дан. Нещастникът с написаната на ръка табела беше седнал на бордюра и гледаше с очакване в посоката, от която принципно идваха „раздаващите“ билети, сякаш бяха някакви божии пратеници. Дан искаше да отиде при него и да му каже да махне табелата, да му обясни, че не трябва да се моли, но реши да не го прави. Човек трябваше да стори нужното, за да си осигури прехраната.

Младият мъж отново му напомни за някого другиго. Името му беше Фароу. Причината беше в цвета на косата и момчешката физиономия. Фароу, хлапето от Бостън. Е, в онези дни всички бяха хлапета, нали? Спомените за Фароу събудиха дълбока, стара болка в него и той се опита да ги прогони.

Дан беше роден в Шривпорт на 5 май 1950 г. Баща му — сержант от морската пехота, който обичаше колегите му във фабриката на „Пепси“ да го наричат Майора — напусна този свят през 1973 г. с куршум от револвер в небцето. Майка му, която рядко беше в добро здраве, замина в Южна Флорида, за да живее с по-голямата си сестра. Дан разбра, че е получила дял в цветарски магазин и че се справя добре. Сестра му Кати, която беше по-голяма от него с три години, живееше в Таос, Ню Мексико, където правеше медно-тюркоазени бижута. От двамата, тя беше против непоколебимия патриотизъм на Майора. Това я накара да избяга, след като навърши седемнайсет години, като се качи във вана на банда кънтри певци — „утайката на земята“, както ги наричаше баща им — и замина за златния Запад. Дан, добрият син, завърши гимназия, винаги беше с късо подстригана коса, стана чирак на един дърводелец и бе накаран от Майора да се запише в морската пехота, за да изпълни дълга си на „добър американец“.

И сега Дан чакаше в родния си град да получи билет в горещата прегръдка на Долината на смъртта.

Около единайсет и половина дойде друг камион за доставки. Дан се изуми от бързината, с която се движеха всички, когато денят бързо напредваше, а нямаше много билети. Мъжете наобиколиха камиона като гладни животни. Той беше сред тях. Този път търсеха четирима работници за закърпване и заливане с катран на покрив на някакъв склад. Джо Йейтс получи билет, но не и Дан, който остана да чака следваща възможност.

След дванайсет някои от мъжете започнаха да се разотиват. От опит знаеха, че не получиш ли билет до обяд, само ще висиш напразно. Винаги имаше утрешен ден. Долината на смъртта и жителите ѝ щяха да са тук и в дъжд, и в пек. Наближаваше един часа, когато Дан се качи в пикапа си, запали двигателя и се насочи към дома си през дима от печено месо.

Живееше в малка жилищна сграда на десетина километра от Долината на смъртта, но от същата страна на града.

До апартамента му имаше магазин, който беше нещо средно между бензиностанция и бакалия. Той спря пред него и влезе вътре, за да погледне таблото с обявите. Беше закачил обява с текст „Дърводелец си търси работа — разумни цени“ и с телефонния си номер, написан многократно на хартиени лентички, които потенциалните клиенти да късат и да отнасят със себе си. Искаше да провери дали всички лентички са откъснати — не бяха. Поговори няколко минути с магазинера Лион и го попита отново дали господин Хасаб — собственикът, който беше саудитец — не се нуждае от помощ. Както обикновено, Лион отговори, че господин Хасаб разполага с молбата му за работа.

Жилищната му сграда беше от жълтеникавокафяви тухли и в подобни горещи дни малките стаи задържаха жегата като стиснати юмруци. Дан слезе от пикапа си — гърбът му беше плувнал в пот — и отключи пощенската си кутия. Тази седмица беше пуснал обява в раздела „Търси работа“ във вестника, като бе оставил телефонния си номер и адреса си, и се надяваше на някакъв отговор. В кутията имаше две писма. Първото беше адресирано до „Живущия на този адрес“ и бе от градски съветник, който щеше да се кандидатира отново за поста. На второто беше изписано цялото му име — „Г-н Даниъл Луис Ламбърт“ — и подателя — „Първа търговска банка, Шривпорт“.

В долния ляв ъгъл на плика пишеше „Конфиденциална информация“. На Дан това въобще не му хареса. Разкъса плика, разтвори сгънатия бял лист в него и го прочете.

Беше от кредитния отдел на банката. Вече се досещаше, че ще е от тях, тъй като цялата тази официалност не беше в стила на господин Джарет. Бяха му необходими само няколко секунди, за да прочете абзаца под „Уважаеми господин Ламбърт“ и когато приключи, имаше чувството, че са го ударили в сърцето.

— О, господи — прошепна Дан.

… незабавно отнемане…

Той примига, заслепен от бялото сияние на изгарящото слънце.

Щяха да му отнемат пикапа.

Дан влезе през въртящата се врата на Първа търговска банка точно в два без десет. Беше облякъл най-хубавите си дрехи — бяла риза с къси ръкави, вратовръзка на светлосини райета и тъмносиви панталони. Бейзболната му шапка я нямаше и косата му беше сресана. Работните му боти бяха заменени от черни обувки. Очакваше да бъде посрещнат от студения полъх на климатичната система, но в банката беше също толкова топло, колкото навън. Явно системата беше развалена и банковите служители се потяха в кабинките си. Дан отиде до асансьора. Чистата му риза вече беше подгизнала. В дясната си ръка държеше плика, а в него беше писмото за отнемане.

Беше ужасѐн.

Кредитният отдел беше на втория етаж. Преди да влезе през красивата дъбова врата, Дан се спря пред чешмичката, за да изпие още едно хапче. Ръцете му бяха започнали да треперят. Денят за разплата беше настъпил.

Подписът в писмото не беше на Робърт „Бъд“ Джарет, а на някой си Емъри Бланчард. Под името му пишеше „Управител“. Преди два месеца Бъд Джарет беше управител на кредитния отдел. Дан се подготви — доколкото му беше възможно — за предстоящото, отвори вратата и влезе.

В чакалнята имаше диван, няколко стола и стойка за списания. Секретарката, чието име беше Фей Дювал, разговаряше по телефона, а пред нея светеше в синьо мониторът на компютъра ѝ. Тя беше жена на четирийсет и девет години, с посивяла коса, стройна фигура и хубав тен. Дан беше говорил достатъчно често с нея, за да е наясно, че всяка събота играе тенис в Лейксайд Парк. Госпожа Дювал беше свалила сакото на костюма си, което беше с прасковен цвят, и го бе метнала на облегалката на стола си. Един вентилатор, насочен право в нея, бръмчеше върху картотеката.

Дан забеляза, че на затворената врата зад нея вече не беше написано името на господин Джарет. То беше заменено от „Г-н Е. Бланчард“.

— Минутка — каза госпожа Дювал на Дан и продължи с телефонния си разговор. Ставаше въпрос за някакво рефинансиране. Дан зачака, застанал до бюрото ѝ. Щорите на прозореца бяха затворени, за да не пропускат вътре слънчевите лъчи, но жегата беше нетърпима дори с пуснатия вентилатор. Най-накрая секретарката каза „Довиждане“ и затвори телефона. Тя се усмихна на Дан, но той усети лекото ѝ безпокойство. В крайна сметка, каза си ветеранът, тази жена беше напечатала писмото.

— Добър ден — поздрави госпожа Дювал. — Не ви ли е горещо?

— Било ми е и по-зле.

— Имаме нужда от един хубав дъжд, точно от такъв се нуждаем. Дъждът ще прогони страданието от небето.

— Господин Джарет… — започна Дан. — Какво се е случило с него?

Секретарката се отпусна на стола си и се намръщи. Около ъгълчетата на устата ѝ се появиха бръчки.

— Е, определено беше неочаквано. Преди седмица, в понеделник, го повикаха горе. Във вторник си събра нещата и си тръгна. Доведоха този новия, той е много строг. — Тя кимна с глава към вратата на Бланчард. — Самата аз още не мога да повярвам. Бъд работеше тук от осем години. Предполагах, че ще остане, докато се пенсионира.

— Защо го освободиха?

— Не знам. — Интонацията ѝ обаче подсказа на Дан, че много добре знае каква е причината. — Чух, че господин Бланчард бил истинска фурия в някаква банка в Батън Руж. Оправил кредитния им отдел за една година. — Госпожа Дювал сви рамене. — Бъд беше най-приятният мъж, когото човек може да срещне. Навярно обаче беше прекалено добър.

— На мен много ми е помагал. — Дан вдигна писмото. — Получих го днес.

— О, да. — Погледът на секретарката веднага стана сериозен и тя се изправи на стола си. Времето за лични разговори беше изтекло. — Изпълнихте ли инструкциите?

— Искам да говоря с господин Бланчард — отвърна Дан. — Може би ще успея да измисля нещо.

— Е, той не е тук в момента. — Госпожа Дювал погледна малкия часовник на бюрото си. — Едва ли ще се върне до час.

— Ще почакам.

— Седнете тогава. Точно сега не сме особено натоварени. — Дан седна, а секретарката се зае отново с работата си на компютъра. След известно време, в което ветеранът се беше изгубил в размисли как да се справи с тази ситуация, жената си прочисти гърлото и каза: — Съжалявам за това. Имате ли достатъчно пари за една вноска?

— Не. — Дан беше претърсил целия си апартамент с надеждата да намери малко пари в брой, но успя да събере само трийсет и осем долара и шейсет и два цента.

— Имате ли приятели, от които можете да вземете назаем?

Той поклати глава. Това беше негов проблем и не искаше да въвлича други в него.

— Все още ли нямате постоянна работа?

— Нямам.

Госпожа Дювал млъкна и затрака на клавиатурата си. Дан прибра писмото в джоба си, сплете пръсти и зачака. Нямаше нужда да му обясняват, че се носи по Лайняната река без спасителна жилетка и лодката му тъкмо е пропуснала. Жегата направо го премазваше. Секретарката стана от бюрото си и извъртя вентилатора, за да може струята му да стига и до него. Попита го дали иска нещо студено за пиене от машината долу, но той ѝ отговори, че няма нужда.

— Тази жега може да побърка човек! — оплака се госпожа Дювал, докато триеше някаква грешка на монитора си. — Климатичната система се развали тази сутрин, можете ли да повярвате?

— Лоша работа.

— Слушайте, господин Ламбърт. — Секретарката го изгледа и Дан потрепери, защото видя изписаното на лицето ѝ съжаление. — Искам да ви предупредя, че господин Бланчард не се трогва от сърцераздирателни истории. Ще е много по-отзивчив, ако успеете да съберете една вноска.

— Не мога да го направя — отвърна Дан. — Не е изникнала никаква работа. Но ако изгубя пикапа си, няма да мога да работя, дори да си намеря такава. Този пикап… е единственото, което ми остана.

— Наясно ли сте с оръжията?

— Моля?

— С оръжията — повтори госпожа Дювал. — Господин Бланчард обича да ходи на лов и колекционира оръжия. Ако знаете нещо за тях, може да го заговорите на тази тема, преди да се пробвате да го умилостивите.

Дан се усмихна едва. Последното оръжие, с което имаше нещо общо, беше М16.

— Благодаря ви — отвърна той. — Ще го запомня.

Единият час мина. Дан прелисти всички списания и всеки път, в който вратата към коридора се отвореше, вдигаше поглед, но виждаше единствено други кредитополучатели, които идваха и си тръгваха. Часовникът на бюрото на госпожа Дювал тиктакаше. Започна да се изнервя. В три и петнайсет стана, за да отиде до чешмичката да пийне вода, и точно тогава вратата се отвори и вътре влязоха двама мъже.

— Здравейте, господин Бланчард! — поздрави оживено секретарката, за да подскаже на Дан, че шефът е пристигнал.

— Фей, свържи ме с Пери Грифин по телефона, моля. — Емъри Бланчард беше преметнал сакото на светлосиния си раиран костюм върху дясната си ръка. Беше облечен с бяла риза и жълта вратовръзка с малки сини точки на нея. Под мишниците му се бяха образували мокри петна. Той беше набит и пълен човек, с червендалесто и плувнало в пот лице. Според Дан беше около трийсет и пет годишен, поне с десет години по-млад от Бъд Джарет. Косата му беше късо подстригана и кестенява и бе започнала да оплешивява отпред. Квадратното му, приличащо на изсечено лице и големите му рамене накараха Дан да се замисли дали човекът не беше играл футбол в колежа, преди бирите да се бяха отразили на корема му. Бланчард носеше очила със сребърни телени рамки и дъвчеше дъвка. Мъжът с него също беше свалил сакото на кафявия си костюм. Той бе с къдрава руса коса, която бе започнала да посивява по слепоочията. — Влизай, Джером — каза новият управител и се насочи към кабинета си. — Да свършим малку ра’ота.

— Ах… господин Бланчард? — Госпожа Дювал беше притиснала слушалката на телефона в ухото си. Тя погледна Дан и отново се обърна към шефа си, който бе застинал с ръка на дръжката на вратата. — Господин Ламбърт ви чака, за да се срещне с вас.

— Кой?

Дан пристъпи към него.

— Дан Ламбърт. Трябва да говоря с вас, моля.

В погледа на Бланчард се криеше огромна сила. Очите му бяха стоманеносини и накараха Дан да изпита хладина за първи път през този ден. Управителят го изгледа от глава до пети точно за три секунди.

— Извинете? — Бланчард повдигна вежди.

— Онова отнемане — обясни госпожа Дювал. — Автомобил „Шевролет“, пикап.

— А, да! — Управителят щракна с пръсти. — Сега се сетих. Доколкото си спомням, ви изпратихме писмото вчера.

— Да, сър, нося го в мен. Заради него искам да говоря с вас.

Бланчард се намръщи, сякаш беше попаднал на муха в дъвката си.

— Мисля, че инструкциите в писмото са достатъчно ясни, нали?

— Така е, да. Но мога ли да ви помоля само за две минути от времето ви?

— Господин Грифин е на телефона — съобщи секретарката.

— Две минути — повтори Дан. Не се моли, помисли си той. Но ако трябваше, щеше да го направи, тъй като пикапът беше неговата свобода и ако му го отнемеха, нямаше да му остане нищо. — След това си тръгвам, обещавам ви.

— Аз съм зает човек.

— Да, сър, знам, че сте. Моля ви само да ме изслушате.

Леденосините очи на управителя продължаваха да са лишени от всякаква емоция и Дан си помисли, че всичко е приключило. Накрая Бланчард въздъхна и отстъпи:

— Добре, седнете, след малко ще ви повикам. Фей, свържи ме със стария Пери в кабинета ми.

— Да, сър.

Дан отново седна на стола. Бланчард и другият мъж влязоха в кабинета му. След като затвориха вратата, госпожа Дювал каза съвсем тихо:

— В добро настроение е. Може би ще успеете да постигнете нещо.

— Ще видим. — Сърцето на Дан беше като пакет с гърчещи се червеи. Пое си дълбоко въздух. Главата го болеше, но можеше да се справи с болката. След няколко минути се разнесе смях от кабинета на Бланчард — сърдечен и шумен смях на човек, който имаше пари в джоба и пържола в стомаха. Дан чакаше със сплетени пръсти на ръцете и плувнал в пот.

След половин час вратата на кабинета се отвори отново. Излезе Джером. Изглеждаше щастлив. Дан предположи, че работата им е била успешна. Онзи затвори вратата след себе си.

— Ще се видим по-късно, Фей — каза той на госпожа Дювал.

— Всичко хубаво — отвърна му тя.

Джером си тръгна, а Дан продължи да чака с опънати до скъсване нерви.

Някакъв звънец иззвъня на бюрото на секретарката и ветеранът така се стресна, че едва не падна от стола си. Тя натисна един бутон и попита:

— Да, сър?

— Кажи на господин Ламбърт да влезе — обади се един глас по вътрешния телефон.

— Успех — каза госпожа Дювал на Дан, преди да е влязъл, и той ѝ кимна.

Кабинетът на Емъри Бланчард се намираше в края на сградата и разполагаше с два високи прозореца. Щорите бяха спуснати, но въпреки това не можеха да спрат свирепата бяла слънчева светлина. Управителят седеше зад бюрото си като лъв в леговището си и приличаше на вездесъщ император.

— Затворете вратата и седнете — каза той.

Дан изпълни нареждането и седна в единия от двата черни кожени фотьойла пред бюрото.

Бланчард си свали очилата и избърса кръглите стъкла с кърпичка. Все още дъвчеше дъвка. Петната под мишниците му се бяха уголемили, а на бузите и челото му лъщеше пот.

— Лято. — Той по-скоро изсумтя, отколкото изрече думата. — Определено не е любимият ми сезон.

— Това лято наистина е много горещо. — Дан огледа кабинета и забеляза колко много се беше променил от идването на този човек. Нямаше го простоватия домашен уют, който Бъд Джарет беше създал. На пода беше сложен червено-златист персийски килим, а на рафтовете зад Бланчард, които личеше, че са чисто нови, бяха наредени дебели и подвързани с кожа книги, които бяха по-скоро за украса, отколкото за четене. На стената беше закачена еленска глава с четири разклонения на рогата, а под нея месингова табелка оповестяваше: „ДОТУК С ОПРАВДАНИЯТА“. От двете страни на еленската глава бяха окачени картини, които изобразяваха лов на лисици. На голямото и гладко бюро на управителя имаше снимки в рамки на привлекателна, но тежко гримирана руса жена и две деца — момиче на седем-осем години и момче, което изглеждаше на десет. Момчето имаше студените сини очи на баща си и царствената му осанка, а момичето беше цялото в панделки и бяла дантела.

— Това са децата ми — каза Бланчард.

— Имате чудесно семейство.

Управителят отново си сложи очилата. Вдигна снимката на момчето и я погледна с възхищение.

— Янс беше избран за най-добър играч на отбора си миналата година. Има ръката на Джо Монтана. Вдигна голяма врява, когато напуснахме Батън Руж, но ще му мине.

— И аз имам син — каза Дан.

— Чудесно. — Бланчард върна снимката обратно на мястото ѝ до малко стъклено кубче с американското знаме в него. На кубчето пишеше в червено, бяло и синьо: „Аз подкрепих Пустинна буря“. — Изчакайте още около девет години и ще чуете, че Янс Бланчард е подобрил някой рекорд на Щатския университет на Луизиана, гарантирам. — Той се завъртя на стола си и застана пред монитора на компютъра и телефоните си. Включи компютъра и набра нещо на клавиатурата. На монитора се появиха няколко реда информация. — Добре, ето го вашето досие. Вие каджун3 ли сте, господин Ламбърт?

— Не.

— Просто се питах. Понякога човек не може да разбере кой е каджун и кой не е. Такаааа, да видим какво имаме тук. Вие сте дърводелец, нали? Работите в „Ей Енд Ей Кънстрак…“ о, работили сте в „Ей Енд Ей Кънстракшън“ до ноември миналата година.

— Компанията фалира. — Дан беше споделил този факт с господин Джарет и той присъстваше в досието му.

— Строителната ра’ота удари дъното, няма спор. Сега работите на свободна практика, нали така?

— Да, сър.

— Виждам, че Джарет ви е отпуснал аванта няколко месеца. Пропуснали сте две вноски. Това не е добре. Можем да си затворим очите, ако от време на време забавите една вноска, но две вноски са коренно различна история.

— Да, сър, наясно съм с това, но… един вид се бяхме договорили с господин Джарет.

Още докато изричаше думите, Дан осъзна, че не биваше да казва подобно нещо. Големите рамене на Бланчард увиснаха почти незабелязано и той бавно завъртя стола си, за да се обърне към него. На лицето му заигра пресилена усмивка.

— Вижте, имаме един малък проблем — каза той. — Господин Джарет вече не работи в тази банка. Така че каквато и договорка да сте имали с него, тя не е валидна.

Бузите на Дан почервеняха.

— Не исках да прозвучи…

— Досието ви говори само по себе си — прекъсна го управителят. — Можете ли да внесете поне една вноска днес?

— Не, сър, не мога. Но точно за това исках да разговаряме. Ако е възможно… например… да ви плащам по петнайсет долара на седмица, докато изникне някаква работа. След това ще започна да си плащам вноските редовно. Никога досега не съм оставал без работа за толкова дълго време. Предполагам, че нещата ще потръгнат отново, когато времето захладнее.

— Аха — отвърна Бланчард. — Господин Ламбърт, когато изгубихте работата си, потърсихте ли си някаква друга?

— Потърсих си, да. Но аз съм дърводелец. Само с това съм се занимавал.

— Имате ли абонамент за вестника?

— Не. — Абонаментът му беше едно от първите неща, от които се отказа.

— Всеки ден публикуват обяви за работа. Има цели страници. Всякакви длъжности.

— Не и за дърводелци. Много пъти съм търсил. — Дан забеляза, че управителят се загледа за няколко секунди в татуировката му на змия, след което извърна поглед с очевидно отвращение.

— Когато нещата загрубеят, само най-силните оцеляват. Някога чували ли сте тази поговорка? Ако повече хора се придържаха към нея, сега нямаше да се превръщаме в щат на помощи.

— Никога не съм получавал помощи. — Болката изрева като запален двигател в главата на Дан. — Нито ден в живота си.

Бланчард се завъртя отново към монитора си и изсумтя.

— Ветеран от Виетнам, а? Е, поне има едно нещо във ваша полза. Жалко, че вие, момчета, не успяхте да им разкажете играта, както сториха колегите ви в Ирак.

— Това беше друга война. — Дан преглътна с известно затруднение. Можеше да усети вкуса на пепел. — В друго време.

— По дяволите, боят си е бой. Какво значение има дали ще се води в джунгла, или в пустиня?

Болката се влошаваше. Стомахът на Дан се сви.

— Голямо — отвърна той. — В пустинята можеш да видиш кой стреля по теб. — Погледът му се насочи към стъкленото кубче с американското знаме в него. В левия ъгъл имаше малка щампа от три думи. Наведе се, за да ги прочете. Произведено в Китай.

— Здравословен проблем — каза Бланчард.

— Моля?

— Тук пише, че имате здравословен проблем. Какъв е той, господин Ламбърт?

Дан не отговори.

Управителят се обърна към него.

— Болен ли сте, или не?

Ветеранът се хвана за челото. О, господи, помисли си той. Идваше му в повече да разкрива подобни факти пред един непознат.

— Не вземате наркотици, нали? — Тонът на Бланчард беше станал много укорителен. — Можехме да им разкажем играта на виетнамците, ако повечето от вас не бяха наркомани.

Дан погледна потния и сломен от жегата управител. Изпълни го истинска ярост, но я потисна, натика я там, където беше дремела толкова дълго. В този момент осъзна, че човекът срещу него е от онези хора, които се наслаждават да ритат вече падналите на земята. Той се наведе към бюрото му и бавно стана от кожения фотьойл.

— Не, сър — започна грубо Дан, — не вземам наркотици. Да, болен съм. Щом толкова искате да научите, ще ви кажа.

— Слушам ви.

— Имам левкемия. Моят вид е от бавните. През повечето дни се чувствам добре, но има и такива, в които ми е трудно да стана от леглото. А точно тук се е загнездил тумор с размерите на орех. — Дан почука лявата страна на челото си. — Лекарят ми каза, че може да го оперира, но е възможно да загубя чувствителност в дясната половина на тялото си. Що за дърводелец ще съм, ако не мога да използвам десните си ръка и крак?

— Съжалявам да чуя всичко това, но…

— Не съм приключил — прекъсна го Дан и Бланчард млъкна. — Искахте да разберете какво не ми е наред, затова трябва да се държите като възпитан човек и да изслушате цялата история. — Управителят избра този момент, за да погледна златния „Ролекс“ на китката си и на ветерана много му се прииска да се пресегне над бюрото и да го сграбчи за жълтата му вратовръзка. — Искам да ви разкажа за един войник. — Гласът му беше станал дрезгав от всички тези неприятни емоции. — Той наистина беше още хлапе. От онези, които правеха всичко, което им кажеха. Падна му се да служи в една част на джунглата, в която се намираше скрит път за доставки на врага. Винаги валеше на онова място. Винаги капеше и земята беше кална. Сребърен дъжд. Понякога валеше при чисто и ясно небе и след това всичко миришеше на гниещи цветя. Сребърният дъжд се сипеше на порои и този млад войник биваше обливан от него ден след ден. Дъждът беше мазен и хлъзгав като мазнината в горещ тиган. Нямаше начин да го махнеш от кожата си, а жегата и влагата му помагаха да се набива в нея. — На лицето на Дан се появи пресилена, ужасяваща усмивка. — Младият войник попита взводния си командир за дъжда. Онзи му обясни, че е безвреден, освен ако не си дърво или лиана. Каза му, че може да се къпе с него и няма да му стане нищо, но намокри ли трева, тя веднага ще стане кафява и ще изсъхне. Командирът му сподели, че дъждът трябва да прочисти джунглата, за да бъде открит пътят за доставки. И този млад войник… знаете ли какво направи?

— Не — отвърна Бланчард.

— Върна се обратно в онази джунгла. Под мръсния дъжд. Ходеше, където му наредяха. Виждаше как джунглата умира. Всичко умираше и изгаряше, без да е опожарено. Той усещаше, че нещо не е наред, тъй като един толкова силен химикал като този сигурно беше опасен за кожата и костите. Знаеше го. Но беше добър войник и се гордееше да се бие за страната си. Разбирате ли?

— Мисля, че да. „Ейджънт Ориндж“4?

— Можеше да убие джунглата за седмица — обясни Дан. — Нещата, които причиняваше на хората, се проявяваха много по-късно. Това получих за службата си като добър войник, господин Бланчард. Върнах се у дома отровен, но на никой не му пукаше. Не обичам да стоя без работа. Не ми харесва да се чувствам безполезен. За съжаление, животът ми е такъв в момента.

Управителят кимна. Не смееше да срещне погледа на Дан.

— Наистина много съжалявам. Искрен съм. Знам, че нещата не са лесни при вас.

— Да, сър, така е. Затова ми се налага да ви помоля за едноседмична отсрочка, преди да ми вземете пикапа. Без него няма как да ходя на работа, ако се появи такава. Ще ми помогнете ли, моля?

Бланчард сложи лакти на бюрото си и сплете пръсти. На дясната си ръка носеше голям пръстен на Щатския университет на Луизиана. Той сбърчи вежди и въздъхна тежко и продължително.

— Съчувствам ви, господин Ламбърт. Бог ми е свидетел, че ви съчувствам. Но просто не мога да ви дам отсрочка.

Сърцето на Дан се разтуптя по-силно. Той разбра, че е изправен пред едно от най-големите бедствия в живота си.

— Поставете се на мое място. — Бланчард дъвчеше дъвката си със сто и трийсет километра в минута. — Шефовете ми изритаха Бъд Джарет оттук заради лошите кредити, които беше отпуснал. Наеха ме, защото аз не отпускам лоши кредити и част от работата ми е да оправя кашата, която Джарет е оставил след себе си. Една седмица или един месец — не мисля, че ще има особено значение, нали?

— Нуждая се от пикапа си — заяви с дрезгав глас Дан.

— Нуждаете се от социален работник, а не от кредитен инспектор. Трябва да постъпите в болницата за ветерани.

— Бил съм там. Още не съм готов да се откажа и да умра.

— Съжалявам, но няма какво да направя за вас. Такава е работата, нали разбирате? Можете да донесете ключовете и документите утре сутринта. Ще съм в кабинета си към десет. — Бланчард се завъртя на стола си и изключи монитора на компютъра, за да покаже на Дан, че разговорът е приключил.

— Няма да го направя — отвърна ветеранът. — Не мога.

— Налага се, господин Ламбърт, или ще си навлечете сериозни неприятности.

— Господи, човече! Не мислиш ли, че вече си имам сериозни неприятности? Нямам достатъчно пари дори да си купя сносна храна! Как ще се придвижвам наоколо без пикапа си?

— Мисля, че приключихме. Напуснете кабинета, ако обичате.

Може би причината беше нарастващата болка в главата на Дан или тази финална груба заповед на мъжа, който беше изстискал последното достойнство от живота му, но ветеранът изгуби контрол.

Знаеше, че не бива да го прави. Знаеше го. В следващия миг обаче посегна към снимките и американското знаме с щампа „Произведено в Китай“ — беше стиснал зъби, а яростта му излетя от него като черна птица — и помете всичко от бюрото на Бланчард. Чу се трясък и дрънчене.

— Ей! Ей! — развика се управителят. — Какво правите?

— Създавам сериозни неприятности — отвърна Дан. — Искаш ли да видиш как изглеждат сериозните неприятности, господине? — Той вдигна фотьойла, на който седеше, и го метна в стената. Табелката, на която пишеше „ДОТУК С ОПРАВДАНИЯТА“, падна на пода, а книгите на перфектните рафтове се разклатиха. Взе кошчето за боклук — очите му щипеха от сълзи на раздразнение и срам — и изсипа съдържанието му върху Бланчард, след което го хвърли по главата на елена. Един слаб глас в съзнанието му се развика да спре, заобяснява му, че се държи като дете, че всичко това е глупаво и няма да му донесе нищо, но тялото му се задвижваше от изригващата в него ярост. Щом този човек смяташе да му отнеме свободата, щеше да му направи кабинета на пух и прах.

Бланчард беше вдигнал слушалката на телефона.

— Охрана! — провикна се той. — Бързо!

Дан сграбчи телефона, изтръгна го от управителя и го запрати в рафтовете. Зае се с картините, които изобразяваха лов на лисици, и на едно студено и далечно място в него осъзна, че причината за държанието му не беше само пикапът. Причината бяха ракът в костите му, туморът в мозъка му, бруталното сърце на Долината на смъртта, блъскането за билети, мръсният сребърен дъжд, Майора, селото, проваленият брак, синът, който беше заразен с бащината отрова. Всички тези неща, че и повече. Дан изтръгна картините от стената с изписано отвращение на лицето, като през цялото време Бланчард му крещеше да спре. Добър войник, помисли си ветеранът, когато се зае с книгите и започна да ги хвърля из кабинета. Добър войник, добър войник, винаги съм бил добър…

Някой го сграбчи изотзад.

— Разкарайте го! — изкрещя Бланчард. — Полудя!

Две здрави ръце стиснаха Дан около гърдите и стегнаха като скоби ръцете му. Той се опита да се освободи, но охранителят беше силен. Хватката на онзи го смаза и му извади въздуха от дробовете.

— Разкарайте го оттук! — Управителят се беше свил в ъгъла със зачервено лице. — Фей, обади се в полицията!

— Да, сър! — Секретарката беше застанала на прага на вратата и побърза да отиде до телефона на бюрото си.

Дан продължи да беснее. Не понасяше да го държат и натискът в гърдите му го отвеждаше до нови нива на бяс.

— Стой мирен, да го вземат мътните! — нареди охранителят и го завлече към вратата. — Хайде, ще дойдеш с мен…

Паниката накара Дан да нанесе удар с глава назад и носът на мъжа, който го държеше, изпука, когато черепът му срещна хрущял. Онзи изсумтя от болката и изведнъж го пусна. Вече освободен, Дан се обърна към него. Охранителят беше едър като футболен защитник и облечен в сива униформа. Той бе паднал на колене на килима. Шапката му се беше килнала на една страна, черната му коса беше много късо подстригана, а ръцете му притискаха носа му. Между дебелите му като наденички пръсти се стичаше кръв.

— Счупи ми носа! — оплака се охранителят с присвити и насълзени от болката очи. — Кучи син, счупи ми носа!

Тази кървава гледка върна Дан обратно в действителността. Не искаше да наранява никого, нито пък имаше намерение да опустошава кабинета на управителя. Имаше чувството, че е попаднал в кошмар и съвсем скоро ще се събуди.

Вместо това кошмарът се влоши още повече.

— Кучи син — повтори охранителят и посегна с кървави пръсти към пистолета в кобура на кръста си. Освободи оръжието и махна предпазителя, докато го вадеше.

Ще ме застреля, помисли си Дан. Пръстът на мъжа беше на спусъка. За миг усети миризмата на озон — спомен за опасност в напоената със сребърен дъжд джунгла — и кожата на врата му настръхна.

Дан се нахвърли на охранителя, сграбчи го за китката и изви ръката с пистолета на една страна. Онзи посегна със свободната си ръка към очите му, но ветеранът се сниши. Той чу госпожа Дювал да крещи: „Полицията идва!“. Охранителят се опитваше да стане на крака. Дан усети удар в ребрата, който едва не го събори, но въпреки това не пусна китката му. Онзи се приготвяше да му нанесе нов удар, но той стрелна лявата си ръка с дланта напред и премаза кървящия нос на мъжа. Охранителят изкрещя и залитна назад. Дан успя да му изтръгне пистолета. Хвана го за дръжката и спусна предпазителя му.

Чу изщракване зад гърба си.

Познаваше добре този звук.

Смъртта го беше намерила. Беше се измъкнала от дупката си в този задушен кабинет и бе на път да забие зъбите си.

Дан се обърна рязко. Бланчард беше отворил едно от чекмеджетата на бюрото си и беше извадил пистолет с вече дръпнат затвор. Управителят го насочи към него, а пръстът му беше на спусъка. От физиономията му личеше, че е ужасен, и Дан знаеше, че мъжът смята да го убие.

Беше му необходима секунда.

Само една секунда.

Нещо също толкова древно, колкото оцеляването, пое контрола над Дан — то беше старо и лекомислено, прогони здравия му разум и го заля като треска.

Ветеранът стреля, без да се прицели. Изстрелът разтърси татуираната му ръка чак до рамото.

— Ах — каза Бланчард.

От дупката в гърлото му бликна кръв.

Управителят залитна назад, а жълтата му вратовръзка стана алена. Пистолетът му гръмна и Дан потръпна, когато чу куршумът да изсвистява покрай главата му и да се врязва в касата на вратата. Бланчард се срина на пода насред семейните снимки, картините, които изобразяваха лов на лисици, и подвързаните с кожа книги.

Госпожа Дювал изпищя.

Някой изстена. Не беше Бланчард, нито охранителят. Дан погледна пистолета в ръката си, а после и пръските кръв по бюрото на управителя.

— О, господи — каза той, когато осъзна цялата тежест на стореното от него. — О, господи… Не…

Като че ли вселената се размести. Времето потече на забавен каданс. Дан осъзнаваше, че охранителят се е свил до стената. Госпожа Дювал избяга в коридора, като продължаваше да пищи. Дан заобиколи бюрото и отиде при Бланчард, и макар да знаеше, че действа възможно най-бързо, имаше чувството, че се носи плавно като призрак. От гърлото на управителя бликаше червена артериална кръв в ритъма на ударите на сърцето му. Дан пусна пистолета, падна на колене и притисна ръце към раната.

— Не! — каза той, сякаш говореше на непослушно дете. — Не! — Бланчард се опули насреща му с изцъклени сини очи и полуотворена уста. Кръвта продължаваше да блика между пръстите на ветерана. Управителят се разтресе, краката му се раздвижиха и петите му заораха килима. Той се изкашля веднъж. От устата му се търкулна почервенялата му дъвка и беше последвана от още кръв, която се стече по брадичката му.

— Не-о-господи-не-моля-те-не-умирай — замоли се Дан. Нещо в него се пречупи и сълзите му текнаха. Опитваше се да спре кървенето, да върне кръвта обратно в тялото, но това не беше възможно. — Повикайте линейка! — изкрещя той. Охранителят не се помръдна. Смелостта му се беше изпарила, когато бе останал без пистолет. — Някой да извика линейка! — замоли се Дан. — Дръж се! — каза на Бланчард. — Чуваш ли ме? Дръж се!

Гърдите на управителя бяха започнали да хриптят. Звукът ужаси Дан, защото го познаваше много добре. Беше го чувал и преди в Нам — часовникът на смъртта тиктакаше.

Полицията, беше казала госпожа Дювал.

Полицията идва.

Лицето на Бланчард беше пребледняло и изглеждаше като направено от восък. Вратовръзката и ризата му бяха напоени с кръв, която продължаваше да се стича, въпреки че очите на мъжа се взираха в нищото.

Убийство, осъзна Дан. О, господи, аз го убих.

Никоя линейка не можеше да стигне навреме. Знаеше го. Куршумът беше нанесъл прекалено много поражения.

— Съжалявам, съжалявам — заповтаря ветеранът с пресипнал глас. Очите му се бяха напълнили със сълзи. — Съжалявам, мили боже, съжалявам.

Полицията идва.

Пред очите му изникнаха белезници и решетки. Видя бъдещето си зад каменни стени и ограда от бодлива тел.

Нямаше какво друго да направи.

Дан стана и стаята бавно се завъртя пред очите му. Погледна окървавените си ръце и усети миризмата на кланица.

Побягна покрай охранителя и излезе от кабинета. В коридора бяха наизлезли хора от другите отдели, но когато видяха окървавената му риза и посивялото му лице, се махнаха от пътя му. Мина покрай асансьора и се насочи към стълбището.

В края на стълбите се озова пред две врати — едната водеше обратно към касите, а на другата пишеше: „АВАРИЕН ИЗХОД! ЩЕ СЕ АКТИВИРА АЛАРМАТА!“. Дан я отвори и зазвуча пронизителна аларма. Посрещна го изгаряща светлина. Беше излязъл на паркинга до банката. Пикапът му беше на двайсетина метра от него, покрай банкомата и кабинките, които обслужваха автомобилите. Все още нямаше следа от полицейска кола. Прибяга до пикапа си, трескаво отключи вратата и седна зад волана. Двама мъже, никой от които не беше полицай, излязоха през аварийния изход и се зазяпаха в Дан, който запали двигателя, тръгна на заден ход и излезе от паркомястото. Спирачките му запищяха, когато настъпи педала, за да не се забие в паркираната зад него кола. Завъртя волана, ускори, за да напусне по-бързо паркинга, и с още едно изпищяване на спирачките и гумите зави наляво по улицата. Хвърли поглед на огледалото за обратно виждане и забеляза полицейска кола с пуснати светлини да спира до тротоара пред сградата. В мига, в който погледна през предното стъкло, видя втора полицейска кола да минава покрай него с пусната сирена, запътена към банката.

Дан нямаше представа с колко време разполага. Апартаментът му беше на осем километра на запад. Лицето му бе плувнало в пот, а воланът лепнеше от кръвта.

От гърдите му се изтръгна един стон и заседна в гърлото му.

Заплака тихичко.

През целия си живот се беше опитвал да живее правилно. Да бъде честен. Да спазва правилата и да бъде добър войник, без значение какво излизаше от този свят, пълен със змийски дупки.

Докато караше към апартамента си и се бореше с желанието да настъпи газта до ламарината, Дан осъзна какво му се беше изсипало на главата заради една глупава и безсмислена секунда.

Обезумях, помисли си той. Избърса си очите с предмишницата с татуировката на змия. От металическата миризма на кръвта и от жегата му се повдигна. Да обезумея след цялото това време.

Той осъзна, че беше направил първата крачка от едно пътуване, от което нямаше връщане.

Побързай!, каза си Дан, докато вадеше дрехи от дрешника и ги тъпчеше в един сак. Много-си-бавен-побързай-ще-са-тук-всеки-момент…

Воят на далечна сирена сви сърцето му. Той застина и се ослуша, а пулсът му се ускори. Минаха няколко безценни секунди, преди да осъзнае, че звукът идваше от апартамента на господин Уайкоф. От телевизора му. Господин Уайкоф, пенсиониран стоманолеяр, винаги гледаше повторенията на „Старски и Хъч“ в три и половина. Дан пренебрегна шума и продължи да си събира багажа, докато черепът му беше пронизван от остра като метален шип болка.

Съблече изцапаната с кръв риза, припряно си изми ръцете на мивката в банята и си облече чиста бяла тениска. Нямаше време да си сменя панталоните или обувките; нервите му се опъваха още повече с всяка изгубена секунда. Сложи чифт сини дънки в сака, взе тъмносинята бейзболна шапка, оставена на дрешника, и си я сложи. Снимка в рамка на сина му Чад, направена преди десет години, когато момчето беше на седем, привлече вниманието му и също бе прибрана. Дан отиде до гардероба, пресегна се към най-горния рафт и свали кутия за обувки, в която имаше трийсет и осем долара — всичките му пари на света. Докато ги прибираше в джоба си, телефонът му иззвъня.

Телефонният секретар — направен с части от магазина за радиолюбители „Рейдио Шак“ — се включи на третото позвъняване. Дан чу собствения си глас да моли обаждащия се да остави съобщение.

— Обаждам се относно обявата ви във вестника — каза мъжки глас. — Нуждая се от ограда на задния двор и се чудех…

Навярно Дан щеше да се засмее, ако не беше разгневен, че полицията му диша във врата.

— … дали бихте се заели със задачата и колко ще ми струва. Ще се радвам, ако ми се обадите по-късно днес. Номерът ми е…

Много късно. Много, много късно.

Дан закопча сака, вдигна го и излезе.

Все още не се чуваха сирени. Той сложи сака в каросерията на пикапа, до кутията с инструменти, седна зад волана и излезе от паркинга. Прекоси железопътните линии, кара шест пресечки на изток и видя табелите за междущатска магистрала 49 отпред. Зави по рампата, на която една табела гласеше: „Южна междущатска магистрала 49“. Даде повече газ и се включи в следобедния трафик, като остави индустриалната мъгла на Шривпорт зад себе си.

Убиец, помисли си Дан. Бликащата от врата на Бланчард кръв и восъчното изражение на лицето му не излизаха от главата на ветерана, бяха силни като евангелие. Всичко се случи толкова бързо. Все още имаше чувството, че се намира в някакъв странен, подобен на сън транс. Щяха да го заключат завинаги за това му престъпление — щеше да умре зад решетките.

Първо обаче трябваше да го заловят, защото нямаше абсолютно никакво намерение да се предаде.

Дан включи радиото и завъртя копчето в търсене на новинарските станции на Шривпорт. Попадна на кънтри музика, рокендрол, рап и реклами, но все още нямаше извънредна емисия за стрелбата в Първа търговска банка. Знаеше, че няма да отнеме много — съвсем скоро описанията на външния му вид и на пикапа му щяха да са по всички новини. Не бяха много мъжете, които имаха татуировка на змия на дясната си предмишница. Символът на проявената смелост в Нам, който носеше с гордост, сега беше като знака на Каин.

Очите му запариха отново от сълзи. Дан примига, за да ги изгони. Времето за плакане беше свършило. Той извърши най-глупавото и безумно нещо в живота си; беше обезумял по начин, който не вярваше, че е възможен. Погледът му постоянно се връщаше към огледалото за обратно виждане. Очакваше да види светещи буркани зад себе си. Все още не го бяха настигнали, но определено го търсеха. Първото място, на което щяха да отидат, беше апартаментът му. Щяха да получат всичката необходима информация от компютърните записи на банката. Колко време щеше да е необходимо на щатската полиция да се снабди с номера му и да пусне за издирване пикап „Шевролет“ с цвят металическа мъгла и убиец зад волана?

През главата му мина една отчаяна мисъл — може би Бланчард не беше умрял.

Може би линейката беше пристигнала навреме. Може би медиците бяха успели някак да спрат кървенето и го бяха отвели в болницата. Тогава обвинението нямаше да е убийство, нали? След няколко седмици управителят щеше да бъде изписан от болницата и щеше да се прибере у дома при съпругата и децата си. Дан можеше да пледира временна невменяемост, защото това беше самата истина. Щеше да прекара известно време в затвора, да, но поне щеше да има светлина в края на тунела. Може би. Мож…

Един клаксон го върна обратно в действителността. Беше кривнал в другата лента и един кремав „Буик“ мина покрай него с опасно уууш.

Дан прекоси разклонението на магистралата за индустриалната зона и продължи през покрайнините на Шривпорт. Там се издигаха цели редици от еднакви къщи, молове и жилищни сгради, разположени насред складове и фабрики с големи паркинги. Земята тук беше равна, а летните зелени цветове бяха посивели под безмилостните атаки на слънцето. Дългата и права магистрала се мержелееше пред погледа му. На местата, на които бяха сгазени животни, кръжаха ята гарвани.

Дан осъзна, че няма представа накъде се е запътил.

Знаеше посоката, да, но не и крайната цел. Имаше ли някакво значение?, запита се той. Просто трябваше да се махне колкото се може по-скоро от Шривпорт. Хвърли бърз поглед на стрелката за бензина и видя, че резервоарът е малко над една четвърт пълен. Шевролетът не гореше много за пикап — това беше една от причините, поради която го купи. Но колко далеч можеше да стигне с трийсет и осем долара и малко дребни в джоба си?

Сърцето му се сви. На магистралата се появи кола на щатската полиция, но за щастие, пътуваше в посока север, в другото платно. Докато я гледаше да го приближава, устата му пресъхна. Колата го подмина. Караше с деветдесет километра в час. Дали полицаят в нея го беше погледнал? Дан не откъсваше поглед от огледалото за обратно виждане, но стоповете на полицейската кола не светнаха. Дали обаче полицаят не беше разпознал пикапа му и не се бе обадил по радиостанцията на друг магистрален патрул по̀ на юг? Възможно беше вече да устройват блокада на пътя недалеч от тук. Трябваше да напусне междущатска магистрала 49 и да избере някой не толкова натоварен път. Измина още шест километра и половина, преди да види табелата за магистрала 175, която продължаваше на юг към град Мансфийлд. Дан намали и зави по рампата, която го отведе до двулентов път, от двете страни на който се издигаха борове и ниски палми. Явно този път не беше особено оживен. Пред него имаше две коли и нито една зад гърба му. Въпреки това не превиши ограниченията за скоростта и постоянно се оглеждаше за полиция.

Вече трябваше да реши накъде да поеме. Тексаската щатска магистрала беше на около трийсет километра на запад. Можеше да стигне до Мексико за около петнайсет часа. Ако продължеше по този път, той щеше да го отведе до блатистия район на границата на Мексиканския залив след малко повече от три часа. Оттам можеше да поеме на запад към Порт Артър или на изток към Нови Орлеан. Какво щеше да прави после? Да се крие? Да си намери работа? Да си направи нови документи, да си обръсне брадата и да си махне татуировката?

Помисли си, че може да отиде в Александрия. Този град беше на около сто и петдесет километра, точно под центъра на Луизиана.

Беше живял там девет години, докато работеше за „Фордхам Кънстракшън“. Бившата му съпруга и синът му все още живееха там, в къщата им на „Джаксън авеню“.

Да бе. Намръщи се. Полицията щеше да получи и този адрес, който присъстваше в записите на банката. Дан всеки месец плащаше издръжка на детето си по установения ред. Ако отидеше в онази къща, полицията веднага щеше да го залови. Освен това Сюзан толкова много се страхуваше от него, че нямаше да го пусне да припари до вратата ѝ дори да беше станал певец от църковния хор, а не убиец. Не беше виждал бившата си съпруга и седемнайсетгодишния си син от шест години. Така беше по-добре, защото разводът му все още бе отворена рана.

Зачуди се какво ли щяха да си помислят другите Змиеукротители за баща, който напада собственото си малко момче посред нощ. Дали имаше значение, че в онези дни беше започнал да полудява и страдаше от кошмари, в които преживяваше наново спомените си? Дали имаше значение, че когато обви ръце около врата на сина си, смяташе, че души виетконгски снайперист в сребристата кал?

Не, нямаше. Спомни си как излезе от унеса заради писъка на Сюзан; спомни си изписания ужас на подгизналото от сълзи лице на Чад. Още десет секунди — само още десет секунди — и щеше да убие собствения си син. Не можеше да вини Сюзан, че иска да го махне от живота си и затова не оспори развода.

Дан усети, че пикапът отново е кривнал към разделителната линия, защото се беше разсеял. Забеляза засъхнала кръв между пръстите си, която бе пропуснал да измие със сапуна и парцала, и пребледнялото лице на Бланчард отново изникна в главата му.

Един поглед в огледалото за обратно виждане едва не накара сърцето му да спре. Зад него с голяма скорост се движеше превозно средство с пуснат буркан. Дан се поколеба дали да настъпи газта или да натисне спирачките, но преди да вземе решение, един черешовочервен пикап с двама ухилени младежи прелетя покрай него. Момчето на предната седалка подаде ръка през прозореца с изпънат към небето среден пръст.

Дан се разтрепери. Не можеше да се спре. Стомахът му се сви, а в главата му като че ли думкаше хванат в капан маниакален барабан. Имаше чувството, че ще припадне, когато пред очите му се появиха черни точки, подобно на сипеща се пепел. След следващия завой на магистралата видя тесен черен път, който навлизаше в гората вдясно. Зави по него и продължи петдесетина метра. Гумите му вдигаха жълта прах отзад.

Дан спря пикапа, изгаси двигателя и застина под боровете с избили капки студена пот по лицето.

Стомахът му като че ли се обърна. Огънят се надигна в гърлото му и той едва успя да слезе от колата и да стигне до тревата, преди да повърне. Продължи да повръща, докато не остана нищо. Коленичи. Усещаше неприятната миризма на развалена сметана, а птичките пееха от дърветата над него.

Дръпна края на тениската си и избърса потта от бузите и челото си. Въздухът беше изпълнен с прах, а слънчевата светлина проникваше на части през короните на дърветата. Дан се опита да си прочисти ума, за да успее да измисли накъде да тръгне. Към Тексас и Мексико? Към Мексиканския залив и Нови Орлеан? Или пък трябваше да обърне пикапа, да се върне в Шривпорт и да се предаде?

Това беше най-логичното нещо, което можеше да направи, нали? Да се върне в Шривпорт и да се опита да обясни на полицията, че си е помислил, че Бланчард смята да го убие, че не е искал да изгубва контрол и че много, много, наистина много съжалява.

Каменни стени, помисли си Дан. Чакаха го каменни стени.

Най-накрая се изправи и с неуверена крачка се върна при пикапа си. Качи се в него, запали двигателя и пусна радиото. Започна да претърсва станциите; сега сигналът беше по-слаб заради разстоянието. Минаха седем-осем минути, докато попадна на сериозен и безпристрастен глас.

— … стрелба в Първа търговска банка в Шривпорт малко след три и половина този следобед…

Дан усили звука.

— … полицията смята, че разстроен ветеран от Виетнам е влязъл въоръжен в банката и е застрелял Емъри Бланчард, управител на кредитния отдел. Бланчард е починал в линейката на път за болница „Ол Сейнтс“. По-късно ще разполагаме с повече информация по темата. Продължаваме с другите новини. Градската управа и Водоснабдяване отново влязоха в спор днес, когато…

Дан се загледа в нищото, а от устата му се изтръгна тих и агонизиращ стон.

Починал на път към болницата.

Вече беше официално. Дан беше убиец.

Но защо казаха, че е влязъл в банката с оръжие?

— Това не е вярно — каза той със задушен от буцата в гърлото му глас. — Не е вярно. — Така звучеше все едно е отишъл в банката с намерението да убие някого. Разбира се, трябваше да кажат и „разстроен ветеран от Виетнам“. Като че ли искаха да го изкарат психар.

Дан беше наясно какво правеше банката. Какво щяха да си помислят клиентите им, ако узнаеха, че Бланчард е бил убит със служебното оръжие на охранителя? Не беше ли по-добре да съобщят, че някакъв луд ветеран от Виетнам е дошъл със собствен пистолет, за да си потърси жертва? Дан продължи да претърсва станциите и след две минути попадна на нова информация:

— … отведен в болница „Ол Сейнтс“, където е бил обявен за мъртъв. Полицията предупреждава, че Ламбърт е въоръжен и много опасен…

— Глупости! — ядоса се Дан. — Не съм отишъл там, за да убия някого!

Сега разбра какво щеше да стане, ако се предадеше. Нямаше да го изслушат. Щяха да го хвърлят в дупка, да я запушат с огромен камък и да го оставят да прекара остатъка от живота си в нея. Може би му оставаха още само три години на този свят, но нямаше намерение да умре в затвора и да бъде погребан в бедняшки гроб.

Включи на скорост. Реши да потегли към блатистия район на Луизиана. Оттам щеше да поеме към Нови Орлеан или Порт Артър. Може би щеше да успее да намери някой капитан на товарен кораб, който се нуждаеше от евтина работна ръка и не задаваше много въпроси. Обърна пикапа и се върна на магистрала 175. Зави надясно и отново пое на юг.

В кабината на пикапа беше като в парник въпреки отворените прозорци. Жегата го премазваше, изпиваше го. Замисли се за Сюзан и Чад. Щом новината вече беше стигнала до радиата, съвсем скоро щеше да бъде съобщена и по телевизията. Вероятно полицията вече се беше обадила на бившата му съпруга. Не му пукаше особено какво си мисли тя за него, но мнението на сина му беше от значение. Момчето щеше да си помисли, че баща му е хладнокръвен убиец и от това чак душата го болеше.

Въпросът беше какво можеше да направи, за да промени мнението му?

Чу рева на автомобилен двигател зад себе си.

Погледна в огледалото за обратно виждане.

За задницата му се беше залепила полицейска кола, чийто буркан светеше в синьо.

Дан познаваше добре истинския ужас — беше го изпитал в джунглите на Виетнам и когато Бланчард насочи пистолета си в него. Този път кръвта му се смрази и той се скова като манекен на витрина.

Сирената зави.

Заловиха го.

Дан завъртя волана надясно. Паниката заплашваше да скъса нервите му.

Полицейската кола го подмина и се изгуби от поглед зад завоя само след няколко секунди.

Преди да се сети, че може да спре и да обърне, Дан продължи до завоя и видя полицейската кола да отбива в аварийната лента на пътя. Черешовочервеният пикап се беше обърнал в канавката, а един от младежите седеше върху черния отпечатък, който гумите бяха оставили на асфалта, когато бе изгубил контрол над автомобила. Другото момче беше в тревата с наведена глава и притисната до гърдите му лява ръка. Дан мина покрай катастрофата и видя, че щатският полицай поклати глава, когато слезе от колата си, сякаш знаеше, че момчетата са извадили огромен късмет, че сега не са разпръснати като кървави парцали сред боровете.

Когато полицейската кола остана далеч зад гърба му, Дан отново ускори. От време на време пред очите му изплуваха черни точки, а слънцето продължаваше да е силно, въпреки че следобедните сенки започнаха да се уголемяват. Не беше хапвал нищо от закуска, а и беше повърнал цялото съдържание на стомаха си. Обмисли дали да не спре на следващата бензиностанция за шоколадче и нещо газирано, но не му се искаше да го прави, след като наблизо имаше щатски полицай. Продължи напред по опечения от слънцето път, който се виеше като змията на предмишницата му.

Минаваше километър след километър. Нямаше голямо движение, нито отпред, нито отзад, но вече беше започнал да се изморява постоянно да гледа в двете посоки. Стрелбата се повтаряше отново и отново в главата му. Замисли се за съпругата на Бланчард — тъкмо овдовяла — и двете му деца. През какво ли преминаваха сега. Започна да се страхува от онова, което може би го очакваше на следващия завой. Главоболието му се завърна с пълна сила и той отново се разтрепери. Жегата изпиваше последните му остатъци сила и съвсем скоро трябваше да спре някъде, за да си почине. Измина още няколко километра. От време на време боровата гора от двете страни на магистралата биваше разкъсвана от полета. По едно време Дан забеляза чакълен път вдясно. Намали, приготви се да завие в гората и да спи в пикапа си, но видя, че алеята отвежда на някакъв паркинг. Под две огромни плачещи върби се намираше боядисана в бяло малка църква. Една неголяма дървена табела, която имаше нужда от пребоядисване, гласеше: „Победата на окървавения баптист“.

Мястото не беше лошо. Дан зави по чакъления път, който беше пуст, и заобиколи църквата. Когато се скри от магистралата, изгаси двигателя и извади ключа от запалването. Отлепи мократа си тениска от седалката и полегна. Затвори очи, но смъртта на Бланчард постоянно се повтаряше в главата му и му пречеше да се предаде на съня.

Лежеше само от няколко минути, когато някой почука два пъти по пикапа му. Дан се изправи светкавично и примига замаяно. До отворения му прозорец беше застанал слаб чернокож мъж с издължено лице и бяла коса. Гъстите бели вежди над големите му абаносови очи се бяха събрали в една точка.

— Добре ли сте, господине? — попита непознатият.

— Да — кимна Дан, но все още беше малко дезориентиран. — Просто се нуждаех от почивка.

— Чух ви, че отбихте. Погледнах през прозореца и ви видях.

— Не знаех, че наоколо има хора.

— Е — отвърна мъжът и когато се усмихна, показа алабастрови зъби, които изглеждаха дълги като клавиши на пиано, — само аз и Господ сме вътре, говорим си.

Дан посегна да вкара ключа в стартера.

— По-добре да потеглям.

— Почакайте малко, не ви гоня. Дано не ми се разсърдите, но изглеждате доста изморен. Надалеч ли пътувате?

— Да.

— Според мен, ако човек е изморен, трябва да си почине. Добре дошли сте да дойдете вътре.

— Аз не съм… религиозен човек — отвърна Дан.

— Е, не съм казал, че ще ви изнасям служба. Ако трябва да бъда честен, някои хора казват, че проповядването ми е сигурен начин да задремеш. Казвам се Нейтън Гуин. — Мъжът подаде ръка и ветеранът я пое.

— Дан… — За момент не можа да измисли нищо, но най-накрая му хрумна едно име: — Фароу.

— Приятно ми е да се запознаем. Влезте вътре, можете да си полегнете на някоя пейка, ако желаете.

Дан погледна църквата. От години не беше влизал в такава. Някои от нещата, които беше видял — във Виетнам и след това — го бяха убедили, че ако съществува някаква свръхестествена сила, която управлява този свят, то тя мирише на сяра и поглъща невинна плът по време на обредите си.

— Вътре е по-хладно — каза Гуин. — Тази седмица вентилаторите работят.

— Две карти.

— За мен три.

— Една.

— Ох, ох! Не ми харесва това, господа. Е, раздаващият ще вземе три карти и ще види какво ще стане.

Играта на покер в задната стаичка на „Лиополдс Пул Хол“ в западния край на „Кадо стрийт“ в Шривпорт започна около два часа. Според часовника, закачен на напуканата стена в морскозелено, сега беше пет и четирийсет и девет. Някъде под сивата завеса на дима от цигари и пури се намираше квинтет от мъже, които държаха картите си около покрита с филц маса. Отвън, където бяха билярдните маси, се чуваха удрящите се една в друга топки, които звучаха като изстрели от пистолет, а от стария джубокс „Вурлицер“ „Кливланд Крошей“ крещяха за някаква сладка като мед мадама, но на човек можеше да му се стори, че вие каджунски акордеон.

Стаята беше същински парник. Трима от мъжете бяха по ризи, а четвъртият по тениска. Петият обаче не сваляше широкото си сако от преливащия от лилаво в синьо костюм. Все пак жегата го беше накарала да разхлаби възела на вратовръзката си и да откопчае яката на бялата си риза. До дясната му ръка беше оставена чаша с топящ се лед и някаква мътна течност. Също наблизо се намираше купчина с чипове на стойност триста и деветнайсет долара. Състоянието му се увеличи, намаля и отново се увеличи по време на играта, и точно сега беше влязъл в печеливша серия. Той беше онзи, който поиска една карта, напълно уверен, че държи ръка, която никой от останалите нямаше да може да пребори.

Раздаващият, един плешив чернокож мъж на име Амброуз, най-накрая прочисти гърлото си.

— От теб зависи, Ройс.

— Влизам с пет. — Ройс, мъж с голям корем, брада с цвят на пламък и глас, който наподобяваше цвъртенето на гризач, метна един червен чип върху купчината.

— Отказвам се. — Човекът до него, чието име беше Винсънт, хвърли картите си с лицето надолу и с нескрито отвращение.

Последва кратка пауза.

— Хайде, Джуниър — обади се Амброуз.

— Все още мисля. — Джуниър, със своите двайсет и осем години, беше най-младият на масата. Той имаше нездрав вид, издадена челюст и буйна червеникавокестенява коса. Бузите и тениската му бяха плувнали в пот. Джуниър се пулеше в картите си със стисната между зъбите му цигара. Погледът му прескочи на играча до него. — Мисля, че този път те пипнах, господин Късметлия.

Мъжът с лилаво-синия костюм беше погълнат от собствените си карти. Очите му бяха много светлосини, а лицето — толкова бледо, че на слепоочията му ясно се виждаха лилавите му вени. Приличаше на човек в средата на трийсетте. Тялото му беше стройно като фиданка. Черната му коса беше толкова добре сресана, че загатваше за мания. На перчема му имаше бяла ивица коса, която приличаше на светкавица.

— Играй или се отказвай — отново се обади Амброуз.

— Отговарям на петте и вдигам с десет. — Чиповете изтракаха на масата.

— Отговарям на петнайсетте долара — каза мъжът с лилаво-синия костюм, а гласът му беше толкова тих, че приличаше на шепот — и залагам още петнайсет. — Той метна чиповете.

— О, божичкоооо! — Амброуз разгледа картите си с повишен интерес. — Говори ми, говори ми! — Той взе почти изгорялата си цигара от пепелника и си дръпна няколко пъти от нея, сякаш искаше да предвиди бъдещето чрез димни сигнали.

Ник, барманът от залата за билярд, влезе, докато Амброуз разглеждаше картите си, и попита дали някой желае ново питие. Джуниър си поръча още един „Будвайзер“, а Винсънт поиска да му допълнят чашата със студен чай. Мъжът с лилаво-синия костюм допи мътната си течност на две големи глътки.

— Още едно от това — каза той.

— Ах… сигурен ли си, че не искаш малко захар в него? — попита Ник.

— Не. Само чист лимонов сок.

Барманът се върна в залата. Амброуз изпръхтя за последно и остави картите си на масата.

— Отказвам се. Жена ми бездруго ще ми срита задника.

Ройс отговори и вдигна с още пет. Джуниър задъвка долната си устна.

— Проклятие, не трябва да се отказвам! — каза той. — Мамка му, вдигам с пет на твоите!

— И още петнайсет — дойде отговорът.

— Малеееее! — Амброуз се ухили. — Някой ще си сваля картите!

— Отказвам се. — Картите на Ройс полетяха към масата.

Джуниър се облегна на стола си с притиснати до гърдите му карти. На лицето му беше избила още пот. Той се мръщи доста дълго време на мъжа до него, когото бе започнал да ненавижда през последните два часа.

— Блъфираш, мамка му — каза Джуниър. — Последния път те хванах, че се опитваш да ме изпързаляш, нали?

— Петнайсет долара върху твоите, Джуниър — напомни му Амброуз. — Какво смяташ да правиш?

— Не ме препирай, човече! — Пред него имаше само два червени чипа, а беше започнал играта с повече от двеста долара. — Опитваш се да ме изиграеш, нали, господин Късметлия?

Мъжът до него го изгледа. Светлосините му очи направо го изпепелиха.

— Казвам се Флинт — каза му с шептящия си глас.

— Хич не ми пука! Щом се опитваш да ме ограбиш, ще те наричам както си искам!

— Слушай, Джуниър, внимавай какво говориш! — предупреди го Ройс.

— Някой знае ли кой е този тип, по дяволите? Идва тук, включва се в играта ни и ни обира всичките! Откъде да знаем, че не е професионалист?

— Платих си за мястото — отвърна Флинт. — Не се оплака, когато ми прибра парите.

— Може би се оплаквам сега! — озъби се Джуниър. — Някой от вас познава ли го? — попита другите той. Ник Маккамън влезе в малката стаичка с питиетата на поднос. — Ей, Ник! Виждал ли си този тип преди?

— Не бих казал, че съм.

— Тогава как се озова от улицата на масата ни за покер? Как така всичките ни проклети пари сега са у него?

Флинт скри картите с лявата си ръка, отпи глътка от новия лимонов сок и потърка студената чаша в челото си.

— Отговори на залога — каза той — или си върви у дома да се оплакваш на майка си.

Джуниър издиша облак дим. Бузите му бяха започнали сериозно да почервеняват.

— Може би двамата с теб трябва да отидем да потанцуваме отвън на алеята, какво ще кажеш?

— Стига, Джуниър! — скастри го Амброуз. — Играй или се отказвай!

— Ник, заеми ми пет долара.

— Няма начин! — отвърна барманът, който беше тръгнал да излиза. — Не съм ти банка, човече!

— Някой да ми заеме пет долара — обърна се Джуниър към другите. Молбата му беше посрещната от мълчание, което можеше да накара и камъните да пуснат сълза. — Говорим за пет долара! Какво ви става, момчета?

— Не заемаме пари в тази стая — напомни му Амброуз. — Никога не сме го правили и никога няма да го направим. Знаеш какви са правилата на къщата.

— Щях да ти заема, ако я беше закъсал!

— Не, нямаше да го направиш. А и не бих те молил. Правилото е да играеш със собствени пари.

— Е, хубаво е да разбереш кой ти е приятел! — Джуниър свали евтиния часовник от ръката си и го плъзна пред Флинт. — Ето, проклет да си! Трябва да струва петнайсет-двайсет долара!

Мъжът с лилаво-синия костюм го взе да го огледа. След това го върна на масата и се облегна на стола си с притиснати до гърдите му карти.

— Стоките не са пари, но след като толкова много желаеш да си тръгнеш оттук като губещ, ще ти направя тази услуга.

— Услуга. — Джуниър едва не изплю думата. — Да, добре! Хайде, да видим какво имаш!

— Първо свали твоите карти — отвърна Флинт.

— С удоволствие! — Мъжът удари картите си в масата. — Три дами! Винаги ми е вървяло с жените! — Ухили се. Едната му ръка вече посягаше към чиповете и часовника му.

Преди да успее да събере печалбата, беше спрян от три аса.

— Винаги съм играл умно покер — заяви Флинт. — А умната игра всеки път побеждава късмета.

Усмивката на Джуниър се изпари. Той зяпна трите аса. Устните му стиснаха като менгеме цигарата между тях.

Флинт събра чиповете и прибра часовника във вътрешния джоб на сакото си. Ник не заемаше пари, но изкупуваше чипове. Флинт много добре знаеше, че е дошло време да осребри печалбата и да си върви.

— Аз бях дотук. — Той прибра останалото от спечеленото и стана. — Много ви благодаря за играта, господа.

— Измамник.

— Джуниър! — скастри го Амброуз. — Трай си!

— Измамник! — Джуниър избута стола си назад, като остърга пода с него, и стана. Потното му лице беше почервеняло. — Измами ме, за бога!

— Така ли? — Флинт го изгледа с големите си очи. — Как?

— Не знам как! Просто спечели прекалено много раздавания днес! О, да, изгуби няколко, но не толкова, че да изостанеш прекалено, нали? Не, сър! Губеше, колкото да ни замазваш очите и да ме вкараш в този капан!

— Сядай, Джуниър — каза му Винсънт. — Някои печелят, други губят. Затова се нарича хазарт.

— По дяволите, не виждате ли? Той е професионалист! Дойде тук от улицата, включи се в играта и направи всички ни на проклети глупаци!

— Самият аз виждам — отвърна изморено Амброуз, — че е почти шест часът. Жената ще ми одере задника, ако не се прибера.

— Тя така или иначе ще те одере, задето изгуби заплатата си — каза Ройс и се разкикоти на глас.

— Унижението е нещото, което ми помага да остана честен човек, приятели. — Амброуз стана и се протегна. — Джуниър, с тази физиономия можеш да изплашиш и смъртта. Забрави, човече, чуваш ли? Не може да печелиш всеки ден, иначе няма да е забавно.

Джуниър не отделяше поглед от Флинт, който закопчаваше сакото си. Под мишниците му се бяха образували тъмни полукръгове от потта.

— Казвам ви, че това копеле мамеше! Има нещо нередно в него!

Флинт рязко се обърна, направи две крачки към заядливия тип и застана на няколко сантиметра от лицето му.

— Ще те попитам още веднъж. Кажи ми как съм мамил, дечко!

— Знаеш как! Можеш да се мазниш, колкото си искаш, но няма да ме излъжеш, някак си мамеше!

— Докажи го — каза Флинт и само Джуниър забеляза леката усмивка, която се появи на тънките му устни.

— Ах ти, мръсен кучи с… — Мъжът вдигна ръка, за да замахне с юмрук, но Амброуз и Ройс го сграбчиха и го дръпнаха. — Пуснете ме! — Развика се той и се задърпа с престорена ярост. — Ще го разкъсам, кълна се в Бог!

— Господине, ще е най-добре, ако повече не идвате тук — каза Амброуз.

— Бездруго не планирах да го направя. — Флинт допи лимоновия си сок с безизразно изражение на лицето. Обърна гръб на мъжете и отиде на бара, за да осребри чиповете си. Вървеше бавно и плавно като дим. Докато Ник отброяваше парите, Джуниър беше изведен на улицата от Амброуз, Винсънт и Ройс.

— Ще си получиш заслуженото, господин Късметлия! — провикна се мъжът на изпроводяк, преди вратата след него да се затвори.

— Понякога си изпуска нервите, но иначе не е лош. — Ник сложи новичките зелени банкноти в бледата ръка на Флинт. — По-добре не се разхождай с толкова пари в този квартал.

— Благодаря ти. — Той даде двайсетачка на бармана. — За съвета. — Тръгна към вратата, като по пътя напипа ключовете за колата в джоба си. Над зайдекото5, което се носеше от джубокса, се разнесе телефонен звън.

— Добре, почакайте малко. Ей, името ти Мърто ли е? — провикна се Ник.

Флинт спря до вратата. През наплютия от мухите прозорец се процеждаше замираща слънчева светлина.

— Да.

— За теб е.

— Мърто — каза Флинт в телефона.

— Гледал ли си телевизия през последния половин час? — Гласът беше дрезгав и неприятен за ухото — Смоутс се обаждаше от магазина.

— Не, бях зает.

— Е, свършвай си ра’отата и идвай тук. Давам ти десет минути. — Щрак и Смоутс затвори.

Минаваше шест и сините сенки се удължаваха, но въпреки това жегата беше задушаваща. Флинт усети миризмата на лимоновия сок в потта си, когато тръгна по тротоара. Щом Смоутс кажеше десет минути, имаше предвид осем. Сигурно ставаше въпрос за нова задача. Флинт му беше доставил поредния беглец от закона тази сутрин и бе прибрал комисионната си — четирийсет процента — от четири хиляди долара. Смоутс, който беше от хората със слушалки на всеки ъгъл и във всяка малка стая, му беше казал за играта на покер в четвъртък в „Лиополдс“ и тъй като имаше малко време за убиване, преди да се върне в мотела си, Флинт реши да се позабавлява. Да обере тези мъже се оказа лесно като детска игра. Той имаше огромна страст към звука от раздаване на карти, въртене на рулетка и мекото туптене на зарове по зеления филц на игралните маси — харесваше му да си прекарва времето в задимени помещения, където се печелеха и губеха цели купчини с чипове, където студена пот избиваше под яката и едно асо можеше да накара сърцето да бие много по-бързо от нормалното. Днешната печалба беше дребна работа, но играта си беше игра и жаждата му за риск временно беше задоволена.

Флинт стигна до возилото си — черен „Кадилак Елдорадо“ от 1978 г., който можеше да се похвали с трима-четирима предишни собственици. Предният му фар беше счупен, задната броня бе хваната с канап, предната врата беше огъната, а южняшкото слънце беше напукало и изпекло старата черна боя. В купето миришеше на мухъл, а окачването дрънчеше на всяка дупка като погребална камбана. Апетитът за хазарт на Флинт Мърто невинаги се увещаваше с победа — конните надбягвания, надбягванията с кучета и казината във Вегас прибираха парите му с бързина, която би ужасила един нормален човек, а той в никакъв случай не можеше да бъде наречен нормален.

Флинт вкара ключа в ключалката на вратата. Тя се отключи, но това не беше единственият звук, който чу — разнесе се и металическо изщракване много близо зад него — и той изведнъж осъзна, че ще трябва да плати за невниманието си.

— Полека, господин Късметлия.

Флинт усети върха на сгъваемия нож в десния си бъбрек. Издиша и дъхът му излезе като свистене между зъбите.

— Правиш много голяма грешка.

— Не думай. Хайде да се разходим. Тръгни към онази алея ей там.

Флинт се подчини. На тротоара нямаше много хора и Джуниър вървеше плътно до него.

— Продължавай да вървиш — нареди му заядливият мъж, когато завиха в алеята. Пред тях, в сенките между сградите, имаше телена ограда, а зад нея паркинг. — Спри — каза Джуниър. — Обърни се и ме погледни.

Флинт изпълни нареждането и застана с гръб към оградата. Джуниър стоеше между него и улицата и държеше ножа ниско до тялото си. Острието изглеждаше заплашително и като че ли мъжът го беше използвал и преди.

— Мисля, че късметът ти те напусна. — Очите на Джуниър все още бяха изпълнени с гняв. — Върни ми парите.

Флинт се усмихна студено, откопча лилаво-синьото си сако и почука два пъти с пръст по токата на колана си, на която с извити букви бяха изписани инициалите му. След това вдигна ръце.

— В сакото ми са. Ела си ги вземи, дечко.

— Ще те нарежа, мамка ти! Ще ти сторя неща, каквито никога не си виждал, човече!

— Така ли? Ще ти дам три съвета, дечко. Първо. — Флинт вдигна един пръст на лявата си ръка. — Никога не играй на покер с непознат. Второ. — Вдигна два пръста на дясната си ръка. — Никога не качвай на човек, който иска само една карта. И трето…

Нещо се размърда на гърдите на Флинт под бялата памучна риза.

Вратовръзката му се измести на една страна. През отвор в ризата, образуван от едно разкопчано копче, се показа малка като на джудже ръка, която беше тънка, бяла и безкосместа. Тя стискаше двуцевен деринджър6, насочен в корема на Джуниър.

— … когато нападаш човек — продължи Флинт, — никога, абсолютно никога не му позволявай да се обърне с лице към теб.

Джуниър зяпна насреща му.

— Господи — прошепна той. — Имаш… три…

— Клинт. Спокойно. — Гласът на Флинт беше рязък; деринджърът беше кривнал с няколко сантиметра надясно. — Хвърли ножа, дечко. — Джуниър беше прекалено изумен, за да реагира. — Клинт. Надолу. Надолу. Надолу. — Ръката се подчини и сега пистолетът беше насочен към коленете на Джуниър. — Ще станеш инвалид след три секунди — обеща му Флинт.

Ножът издрънча на посипания с пясък асфалт.

Флинт се намръщи и прибра двете си ръце в джобовете на панталона. Третата държеше стабилно деринджъра.

— Трябваше да се сетя, че така ще стане — каза той по-скоро на себе си. — Клинт, прибери пистолета в кобура.

Тънката ръка се скри в ризата му и Флинт усети как деринджърът се върна в малкия кобур под дясното му рамо. После ръката потрепери веднъж в мускулен спазъм и се отпусна на гърдите му, като мушна пръсти под токата на колана.

— Добър Клинт — каза Флинт и тръгна бързо към Джуниър, който продължаваше да е подвластен на шока и изумлението. Извади дясната си ръка от джоба. Беше ѝ нахлузил месингов бокс. Последвалият удар беше бърз и безкомпромисен. Той стовари юмрука си в брадичката на Джуниър и главата на мъжа политна назад. Джуниър изрева и се олюля към контейнерите за боклук. Флинт му се нахвърли отново — действаше грациозно, почти като балетист — и месинговият бокс накара скулата от лявата страна на лицето на мъжа да изхрущи.

Джуниър простена и падна на колене. Остана така, докато главата му се поклащаше, а гневът напускаше очите му, отстъпвайки място на причинените от болката сълзи.

— Знаеш ли — отбеляза Флинт, — онова, което каза — че ще си получа заслуженото — беше много забавно. Много, много забавно. — Той докосна пръстите на дясната ръка на Джуниър с върха на излъсканата си черна обувка и пусна евтиния часовник на мъжа на асфалта до тях. — Никой на тази земя не може да ми стори нещо по-лошо от онова, което вече съм преживял. Разбираш ли ме?

— Аххххмолате — съумя да изфъфли Джуниър.

— Бил съм на твое място — продължи Флинт. — Това ме направи по-зъл. Но и по-умен. Онова, което не те убива, те прави по-умен. Вярваш ли на такива поговорки?

— Преееедааамсе — каза мъжът.

— Вземи си часовника. Давай. Вдигни го.

Ръката на Джуниър бавно се затвори около часовника.

— Браво. — Студената усмивка не напусна лицето на Флинт нито за секунда. — А сега да продължим с образоването ти.

Той призова яростта си.

Никак не му беше трудно. Тя се състоеше от ухилени физиономии и груб, подигравателен смях. Носеше му спомени за една лоша вечер на масата за блекджек и за спокойно отправените заплахи на една от акулите в бизнеса, на която дължеше пари. В нея участваше и гласът на Смоутс, който му нареди Десет минути, както и цял един живот на мъчения и горчивина. Яростта направо изригна от Флинт като експлозия. Ръката на Клинт я усети и сви пръсти в юмрук. Флинт си пое въздух, вдигна крак, изпусна рязко въздуха и смаза пръстите на Джуниър с обувката си.

Часовникът се счупи. Същата съдба споходи два от пръстите и палеца на мъжа. Онзи зави от болка, заграчи и се сви на една страна с притисната до гърдите му ръка, в чиято длан се бяха забили стъкълца от часовника.

Флинт отстъпи. Лицето му беше плувнало в пот, а бузите му бяха зачервени. Бяха му необходими няколко секунди, за да успее да проговори и когато го направи, гласът му беше плътен и дрезгав.

— Можеш да разкажеш на полицията за това, ако искаш. — Флинт прибра месинговия бокс в джоба си. — Кажи им, че изрод с три ръце го е направил и виж как ще ти се смеят.

Джуниър продължи да се гърчи. Вниманието му беше другаде.

— Пожелавам ти успех. — Флинт мина покрай мъжа, излезе от алеята и се качи в колата си. Запали двигателя, който изръмжа дрезгаво, и потегли към заложна къща „Зоната на здрача“ на „Стоунър авеню“.

Докато шофираше, стомахът му се сви. Яростта го беше напуснала и бе заменена от срам. Беше жестоко и дребнаво от негова страна да счупи пръстите на този тип; изгуби контрол и постъпи подло. Контролът беше важен за него. Без контрол мъжете слизаха до нивото на животните. Той сложи касета в касетофона и се заслуша в приятния и чист звук на прелюдиите за пиано на Шопен, които бяха сред любимата му музика. Караха го да се сеща за съня си. В него стоеше на красива и хълмиста смарагдовозелена ливада и гледаше към имение от бял камък, с четири комина и с огромен изрисуван прозорец отпред.

Флинт смяташе, че това е домът му, но не знаеше къде се намира.

— Не съм животно. — Гласът му все още беше изпълнен с емоции. — Не съм.

Джуджешката лява ръка неочаквано изникна пред лицето му и удари асо пика в бузата му.

— Стига, копеле — каза Флинт и набута ръката на Клинт обратно там, където ѝ беше мястото.

Заложна къща „Зоната на здрача“ се намираше между „Заемите на чичо Джо“ и ресторант „Малкият Сайгон“. Флинт спря отзад, точно до последен модел „Мерцедес Бенц“, който принадлежеше на Еди Смоутс. На табелката на задната врата на заложната къща пишеше „«Дикси» — гаранции и събирания“. Клинт беше започнал да шава под ризата на Флинт, очевидно огладнял, затова, преди да слезе от колата, той протегна ръка към задната седалка и взе пакет солети „Риц“. Натисна един бутон на тухлената стена до вратата и няколко секунди по-късно се разнесе сърдитият глас на Смоутс.

— Закъсня.

— Дойдох възможно най…

Вратата зажужа, което подсказа на Флинт, че е била електронно отключена. Той влезе вътре, където работеше климатик. Вратата се заключи отново след него; Смоутс държеше много ценни неща тук и като цяло беше предпазлив човек. В малката чакалня имаше няколко пластмасови стола. Офисът на фирмата беше затворил още преди час и нямаше клиенти. Флинт знаеше къде отива — това място му беше познато като ръката на брат му. Прекоси чакалнята и почука на една врата.

— Влизай! — каза Смоутс и Флинт го стори.

Както обикновено, Еди Смоутс седеше в своето мише гнездо насред купчини от документи и папки.

Кабинетът му миришеше на чесън, лук и мазнина — основните съставки на закупената от „Малкият Сайгон“ вечеря в стиропорените кутии и чаши на разхвърляното му бюро. Смоутс тъпчеше лепкаво пиле в голямата си уста. Той имаше зорките и тъмни очи на пор, широкият му скалп беше обръснат и на лицето му се мъдреше сива козя брадичка. Ръцете и раменете му бяха яки и издуваха лаймскозеленото му поло, но и коремът му не беше никак малък. Преди двайсет години Смоутс беше професионален кечист, носеше маска и се представяше с прякора Господин Хикс.

— Ся’й — каза той и осмука пилешкото от една кост.

Флинт седна в единия от двата стола пред бюрото. Зад Смоутс имаше метална врата, която водеше до заложната къща, която също беше негова собственост. На един видимо хлабав рафт до стената бяха наредени шест телевизора, десет видеа и повече от дванайсет усилвателя. Телевизорите бяха пуснати — всеки на различен канал — но звукът им беше намален и не се чуваше.

Смоутс продължи да пирува шумно. Козята му брадичка лъщеше от мазнина. Флинт се отврати от липсата на обноски у шефа си и се загледа в ценната му колекция, която онзи наричаше „моите красоти“. Във висока стъклена витрина бяха изложени мумифицирана котка с две глави, отрязана човешка ръка със седем пръста, която плуваше в буркан с мътна консервираща течност, черепът на бебе с допълнителна дупка в средата на челото си и — най-жестоката шега на природата по мнение на Флинт — препарирана маймуна с трета ръка, която се подаваше от врата ѝ. На рафт над „красотите“ се намираха осем фотоалбума със снимки, които Смоутс колекционираше, за да задоволи тази своя страст, която можеше да се сравнява само с другите му две — правенето на пари и яденето. Мъжът беше ценител на изроди. Другите хора се наслаждаваха на старо вино, красиви картини и скулптури, а той копнееше за гротескови изчадия от плът и кръв. Флинт, който живееше в апартамент в Монро, на сто и шейсет километра източно от Шривпорт, не беше ходил в дома на Смоутс през шестте години, в които работеше за „Дикси“, но научи от един от колегите си, че работодателят му имал цяло мазе със сувенири, събирани цели пет десетилетия от най-различни пътуващи циркове. Нещото, което караше хората да копнеят да зърнат такива причудливи и отвратителни уродливи творения, се беше вкоренило дълбоко в мрачната душа на Смоутс.

Подобно увлечение отвращаваше Флинт, който се считаше за изискан джентълмен. Въпреки това самият той все още щеше да е обект на това ужасно увлечение, ако Смоутс не беше посетил цирковата шатра, която насред други атракции рекламираше Флинт и Клинт — Две в едно. Смоутс му плати, за да го заведе в едно фотографско студио, където да го снима без риза за поредица от снимки, които вероятно бяха намерили своето място сред другите в албумите. Флинт не изгаряше от желание да ги разгледа, тъй като беше виждал достатъчно изроди на живо, за да му държи влага до края на живота му.

— Спечели или загуби? — попита Смоутс, без да вдига очи от пилето с чесън.

— Спечелих.

— Колко?

— Около триста и петдесет.

— Браво. Радвам се, когато побеждаваш, Флинт. Когато ти си щастлив и аз съм щастлив. Щастлив си, нали?

— Да — отвърна мрачно мъжът.

— Искам момчетата ми да са щастливи. — Смоутс млъкна и огледа чинията с кости за някое останало парче месо. — Не обичам обаче да закъсняват. Десет минути не са петнайсет. Да не би да имаш нужда от нов часовник?

— Не. — Ръката на Клинт се подаде от предната част на ризата на Флинт и започна да драска и гъделичка брадичката му. Мъжът извади една солета от кутията и я даде на пръстите. Ръката веднага се скри и изпод ризата на Флинт се разнесе хрупане.

Смоутс избута чинията настрани с лъщящите си от мазнина пръсти. Очите му бяха засияли трескаво.

— Откопчай си ризата — нареди той. — Искам да го гледам, докато се храни.

Колкото и да му беше неприятно, Флинт се подчини. Смоутс беше човекът с портфейла и не толерираше неподчинение от страна на „момчетата“ си. Той разкопча ризата и осигури на работодателя си добра видимост към тънката джуджешка ръка, която започваше от лакътя точно под слънчевия му сплит.

— Нахрани го — каза Смоутс.

Флинт извади солета от кутията. Почувства как меките кости на брат му се движат бавно в него и притискат органите му. Клинт подуши солетата и ръката му я затърси, но Флинт я насочи към образуванието с размерите на юмрук, което се подаваше от дясната му страна. Смоутс се беше навел напред и наблюдаваше с огромен интерес. Образуванието беше също толкова бяло като ръката, нямаше косми, нито очи, но пък разполагаше с ноздри, уши като малки мидени черупки и тънки устни. С приближаването на солетата устните се отвориха с мек и мляскащ звук и разкриха малки остри зъби и език, който можеше да принадлежи на котенце. Устата лапна солетата и зъбите заработиха. Флинт си дръпна ръката, за да не бъде ухапан. Понякога Клинт се вълнуваше прекалено много по време на хранене.

— Невероятно. — На лицето на Смоутс плуваше замечтана усмивка. — Нямам представа как са ви се оплели кабелите, но са се оплели много сериозно, нали?

Флинт закопча ризата си, като остави копчето по средата разкопчано, както правеше винаги. Лицето му беше лишено от емоции.

— Защо ме повика?

— Виж това. — Смоутс взе дистанционно от бюрото си, натисна едно от копчетата му с големия си мазен палец и едно от видеата заработи. За няколко секунди на един от екраните се появиха „снежинки“, които бяха заменени от красива чернокоса журналистка. Тя говореше на микрофон, а зад нея имаше полицейска кола и скупчени пред въртящите се врати на някаква сграда хора. Смоутс използва второ дистанционно, за да увеличи звука.

— … този следобед. Според полицията става въпрос за постъпка на отчаян и разстроен мъж — каза журналистката. — Емъри Бланчард, управителят на кредитния отдел на Първа търговска банка, е починал в линейката на път за болница „Ол Сейнтс“. Само допреди миг тук беше Клифтън Лайлс, президентът на банката, който даде изявление.

Картината се смени. Един намръщен мъж с бяла коса стоеше пред сградата, а в лицето му беше навряна гора от микрофони.

— Искам да ви уверя, че нямаме намерение да стоим със скръстени ръце и да оставим ненаказано подобно безчинство — каза Лайлс. — Обявявам награда от петнайсет хиляди долара за залавянето на Ламбърт. — Мъжът вдигна ръка, за да предотврати крясъците на журналистите. — Не, няма да отговарям на въпроси. По-късно ще дам пълно изявление за пресата. Надявам се и се моля този човек да бъде заловен, преди да е убил още някого. Много ви благодаря.

На екрана отново се появи журналистката.

— Това беше Клифтън Лайлс, президентът на Първа търговска банка. Както виждате зад мен, на мястото все още има сериозна активност от страна на полицията, която продължава да…

Картината застина. Смоутс намали звука.

— Лудият шибаняк е влязъл в банката и е застрелял Бланчард. Изгубил е контрол, защото са искали да му отнемат пикапа. Готов ли си да го заловиш и докараш при мен?

Флинт хранеше Клинт, докато гледаше записа. Сега и той лапна една солета и остави пръстите на брат си да опипват въздуха през отвора в ризата му.

— Винаги съм готов — отвърна той.

— Така си и помислих. Обадиха ми се. — Смоутс имаше човек в полицията, който му осигуряваше всичката необходима информация срещу заплащане. — Трябва да действаш бързо. Личното ми мнение е, че нямаш голям шанс да го заловиш. Всяка кука в щата ще го погне. Но тъй като няма други оферти на масата, можеш да се пробваш. — Той драсна клечка кибрит и запали пура, която стисна между зъбите си. Отпусна се на стола си и издиша дим към тавана. — Ще ти дам шанс да изведеш новия ми човек на тренировъчна обиколка.

— Нов човек? Какъв нов човек?

— Онзи, когото смятам да наема. Казва се Айсли. Дойде да ме види този следобед. Има потенциал, но още е зелен. Искам да разбера от какво е направен.

— Работим сами — отвърна Флинт.

— Айсли е отседнал в мотел „Олд Плантейшън“ до летището. — Смоутс потърси бележника си на разхвърляното бюро. — В двайсет и трета стая — съобщи, когато го намери.

— Работим сами — повтори Флинт, малко по-силно този път.

— Аха. Може и така да е, но сега искам да вземете с вас Айсли.

Мъжът с три ръце се помести неудобно в стола си. Налегна го ужас.

— Не поз… не позволявам на никого да се качва в колата ми.

— Ебаваш ли се с мен? — Смоутс се намръщи зад бюрото си и физиономията му определено не представляваше приятна картинка. — Виждал съм таратайката ти. Няма нищо специално в нея.

— Знам, но… Не качвам кой да е в нея.

— Е, Айсли не е негър, ако това те тревожи.

— Не, не е заради това. Просто… двамата с Клинт… предпочитаме да работим сами.

— Да, вече го спомена, но ти си избраникът. Били Лий работи по задача в Арканзас, Дуейн все още е болен от грип, а не съм чувал Вейката от две седмици. Предполагам, че се е върнал в цирка, така че се нуждаем от свежа кръв наоколо. Може би Айсли ще се впише сред нас.

Флинт се задави. Той живееше сам — ако човек, чийто брат беше хванат в капан в тялото му поради някаква зловеща грешка в гените им, можеше да бъда наистина сам — и предпочиташе да си остане така. Ако му се наложеше да прекарва дълго време с някого, вероятно щеше да полудее.

— Какво му има?

— На кого?

— На този Айсли — отвърна Флинт, като говореше бавно и внимателно. — Трябва да му има нещо или нямаше да искаш да го наемеш.

Смоутс си дръпна от пурата и изтърси пепелта ѝ на пода.

— Допада ми характерът му — отговори най-накрая той. — Напомня ми за един приятел, за когото имах много високо мнение.

— Но е изрод, нали? Ти не наемаш други, само изроди.

— Това не е точно така. Наемам… — Смоутс млъкна за да помисли. — … специални таланти. Хора, които ме впечатляват поради една или друга причина. Вземи Били Лий например. Не е нужно да обелва дори дума, просто си стои и си мълчи, и успява да си свърши работата. Не съм ли прав?

Флинт не отговори. Били Лий Клагенс беше двуметров чернокож мъж, който беше прекарал доста време в пътуващото цирково представление с изроди под името Попай. Клагенс имаше изключително страшно лице. Той можеше просто да стои и да те гледа, като единственото нещо, което мърдаше, бяха очите му, които едва не излизаха от очните си дъна, бавно избутвани от кръвното му налягане. Когато хората, които Клагенс преследваше, се сблъскваха с тази гледка, тя ги хипнотизираше, както потрепващата качулка на кобра хипнотизира зайците… и след това той ги пръскаше с лютив спрей в очите, слагаше им белезници и работата беше свършена. Чернокожият мъж работеше за Смоутс повече от десет години и беше обяснил на Флинт някои неща.

— Айсли има специален талант, ако това питаш. — От пролуката между предните зъби на собственика на заложната къща се изниза тънка струйка дим. — Той е изключително разговорлив. Може да накара и шибания сфинкс да говори. Знае как да обработва хората. Бил е в шоубизнеса.

— Нима това не се отнася за всички ни? — попита Флинт.

— Да, но Айсли има дар слово. Двамата ще сте чудесен екип.

— Ще го изведа на тренировъчна обиколка, но няма да сформирам екип с него. Или пък с някой друг.

— Добре, добре. — Смоутс се ухили, но усмивката му беше някак подигравателна. — Флинт, трябва да се отпуснеш, момко! Ако се справиш с проблемите си с общуването, ще си много по-щаст… — Заровеният под папките телефон иззвъня и собственикът на заложната къща вдигна слушалката. — „Дикси“ — гаранции и събира… Е, доста се позабави, не мислиш ли? Казвай каквото имаш. — Той подхвърли на Флинт бележника си и химикал. — Даниъл Луис Ламбърт… ветеран от Виетнам… безработен дърводелец… — Смоутс издуха дим през носа си. — Мамка му, човече, дай ми нещо, което мога да използвам! — Той се заслуша. Пурата беше увиснала комично от устата му. — Ченгетата смятат, че е напуснал града. Въоръжен и опасен. Бивша съпруга и син в Александрия. Какъв е адресът? — Предаде го на Флинт, който го записа. — Няма ли други роднини в щата? Копеленцата ще го причакат в Александрия, нали? По дяволите, ще го заловят още преди да изпратя момчето си. Въпреки това ми дай номера и описанието на пикапа му, може пък да извадим късмет. — Флинт записа и тази информация. — Как изглежда Ламбърт? — Въпросът получи отговор, който също беше записан в бележника. — Нещо друго? Добре тогава. Да, да, ще си получиш парите тази седмица. Ако чуеш, че са заловили Ламбърт, веднага ми се обади. Ще съм си у дома. Да, и на теб. — Смоутс затвори. — Ченгетата смятат, че е тръгнал към Александрия. За всеки случай ще завардят къщата.

— Май нямам никакъв шанс да го заловя. — Флинт откъсна страницата от бележника и я сгъна. — Ще има прекалено много ченгета.

— Струва си да опиташ. Петнайсет хилки не са никак малко. Ако извадиш късмет, може да го заловиш, преди да е стигнал до къщата.

— Щях да се съглася с теб, ако не ми се налагаше да мъкна товар.

Смоутс си дръпна от пурата си и изпусна малко неравно кръгче дим, което се понесе към тавана.

— Флинт — започна той, — с мен си от колко, шест години, или вече станаха седем? Ти си един от най-добрите следотърсачи, с които съм работил. Умен си и обмисляш нещата. Но имаш проблем с държанието, момко. Забравяш кой те спаси от онзи пътуващ цирк и кой ти плаща сметките.

— Не, не е вярно — отвърна хладно Флинт. — Ти не би ми позволил да забравя.

Смоутс помълча няколко секунди, през които гледа служителя си през димната завеса.

— Писна ли ти от тази работа? — попита той. — Ако е така, можеш да се откажеш по всяко време. Върви си намери нещо друго. Няма да те спирам.

Устата на Флинт пресъхна. Успя да издържи надменния поглед на Смоутс, колкото можеше, но накрая отмести очи.

— Щом работиш за мен, ще следваш моите заповеди — продължи собственикът на заложната къща. — Ако правиш каквото ти кажа, ще получиш заплата. Разбираш ли какво ти говоря?

— Да — съумя да отвърне Флинт.

— Може би ще успееш да хванеш Ламбърт, може и да не успееш. Смятам, че Айсли има потенциал и искам да разбера от какво е направен. Единственият начин това да стане е като го пратя да работи с някой, а аз казвам, че този някой си ти. Така че върви да го вземеш и хващайте пътя. Пилееш ми времето и парите.

Флинт взе кутията със солети и стана. Избута ръката на брат си под ризата и я задържа там. Вече нахранен, Клинт щеше да заспи след броени минути. През повечето време брат му спеше или ядеше. Флинт погледна маймуната с три ръце във високата витрина и същият прилив на гняв, който го накара да счупи пръстите на Джуниър по-рано, едва не го заля и сега.

— Ще звънна на Айсли, за да му кажа, че си тръгнал към него — каза Смоутс. — Обади ми се от мотела.

Не съм животно, помисли си Флинт. Лицето му почервеня. Костите на Клинт се размърдаха в тялото му като човек, хванат в капана на много лош кошмар.

— Няма да стигнеш далеч, ако стоиш като истукан — прикани го Смоутс.

Флинт се извърна от маймуната с три ръце и плешивия мъж зад бюрото. Когато вратата се затвори, собственикът на заложната къща се изкикоти грубо. Коремът му се разтресе. Той загаси пурата си в мазната чиния с костите и тя изсъска в нея. Смехът му се усили.

Флинт Мърто беше на път да се срещне с Пелвис.

Три часа след като застреля и уби човек, Дан Ламбърт седеше на закрита веранда, на чийто таван работеше вентилатор, и държеше в ръката си чаша чай от орлов нокът, а чернокожа жена му предлагаше да му сипе още от една лилава кана.

— Не искам, госпожо, благодаря ви — отвърна той.

— Ще ме извините тогава, но трябва да се връщам в кухнята. — Лавиния Гуин остави каната на плетената маса между Дан и свещеника. — Терънс и Амилия трябва да дойдат след половин час.

— Надявам се нямате нищо против, че останах. Не знаех, че синът ви ще ви идва на гости, преди съпругът ви да ме покани.

— О, не се тревожете, имаме храна в изобилие. Винаги приготвям угощение в четвъртъците. — Жената отиде в кухнята. Дан отпи от чая и се заслуша в песента на цикадите, която се носеше от зелената гора около бялата къща на семейство Гуин. Слънцето залязваше, а сенките между дърветата се уголемяваха. Свещеникът се беше разположил на плетен люлеещ се стол, обвил пръсти около чашата си с чай. На лицето му се беше настанило едно спокойствие, което беше характерно за доволните от живота хора.

— Имате прекрасна къща — каза Дан.

— И ние си я харесваме. Някога живеехме в града, но лудницата не ни понесе. На двама ни с Лавиния не ни трябва много.

— И аз имах къща. В Александрия. Бившата ми съпруга и синът ми все още живеят в нея.

— Натам ли сте се запътили?

Дан помисли известно време, преди да отговори. Сега му се струваше, че през цялото време е бил наясно, че крайната му дестинация е къщата на „Джаксън авеню“. Полицията щеше да го чака там, разбира се, но трябваше да види Чад, да каже на сина си, че случилото се е било злополука, ужасно стечение на обстоятелствата, и че не е хладнокръвният убиец, какъвто ще го изкарат вестниците.

— Да — отвърна той. — Точно натам.

— Хубаво е човек да знае накъде е тръгнал. Помага му да осъзнае къде е бил.

— Мисля, че сте дяволски прав. — Дан се усети за нетактичността си. — Ах… съжалявам.

— О, не мисля, че Господ има нещо против от време на време да използваме по-груб език, стига да спазваме заповедите Му.

Ветеранът не каза нищо. Не убивай, помисли си той.

— Разкажете ми за сина си — прикани го Гуин. — На колко години е?

— На седемнайсет. Казва се Чад. Той е… много добро момче.

— Често ли го виждате?

— Не. Майка му смята, че така е най-добре.

Преподобният изсумтя замислено.

— Според мен всяко момче има нужда от баща си.

— Вероятно сте прав. Но аз не съм бащата, от когото се нуждае Чад.

— Защо говорите така, господин Фароу?

— Допуснах много грешки — отвърна Дан, но не обясни какви.

Мина известно време, през което от кухнята се разнесе приятната миризма на пържено пиле и гладът на ветерана се изостри още повече.

— Господин Фароу — започна преподобният Гуин, — извинете ме, че ще го кажа, но изглеждате като човек, който е преживял някакви неприятности.

— Така е, сър. — Дан кимна. — Много сте прав.

— Имате ли нещо против да споделите?

Дан погледна свещеника.

— Иска ми се да можех. Иска ми се да можех да ви кажа всичко, което преживях — във Виетнам и след като си тръгнах от онова проклето място — но това не може да оправдае стореното от мен днес. — Той извърна поглед, засрамен от състраданието на Гуин.

— Всичко, което сте сторили, може да бъде опростено.

— Не и от мен. Не и от закона. — Дан вдигна хладната чаша, затвори очи и я опря в челото си за няколко секунди. — Иска ми се да върна времето назад и да оправя всичко. Иска ми се да се събудя отново тази сутрин и да получа още един шанс. — Той отвори очи. — Животът обаче не работи така, нали?

— Не — отвърна свещеникът. — Поне не този живот.

— Не съм особено религиозен човек. Може би съм виждал прекалено много млади мъже да бъдат разкъсвани на парчета, които след това не са приличали на нищо човешко. Може би съм чувал прекалено много молби към Бог, които са оставали без отговор. — Дан изпи остатъка от чая си и остави чашата настрана. — Това може да ви звучи много цинично, преподобни, но за мен е факт.

— Мнението ми е, че ничий живот не е лесен — отвърна Гуин с намръщено изражение. — Нито на богатите, нито на бедните. — Той се люлееше лекичко и столът му проскърцваше. — Казахте, че сте нарушили закона, господин Фароу?

— Да.

— Ще ми споделите ли какво сте направили?

Дан си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Цикадите се надпяваха в гората, като две от тях пееха в перфектна хармония.

— Днес убих човек — отговори той. Гуин спря да се люлее. — Един служител в банката в Шривпорт. Не исках да го правя. Случи се за секунда. Беше… като кошмар, от който исках да се събудя, но не можех. По дяволите, дори не съм особено добър стрелец. Изстрелях само един куршум и го убих. Разбрах, че съм го сторил в мига, в който видях къде съм го уцелил.

— Какво ви стори този човек?

Дан изведнъж осъзна, че се изповядва пред непознат, но искреният тон на Гуин го прикани да продължи.

— В интерес на истината, нищо. Имам предвид… банката искаше да ми отнеме пикапа. Превъртях. Просто ей така. Започнах да буйствам в кабинета му. Тогава се появи охранителят и ми извади пистолет. Отнех му го. Бланчард — мъжът, когото застрелях — извади оръжие от чекмеджето си и го насочи в мен. Чух как затворът му изщрака. После дръпнах спусъка. — Дан стисна подлакътника на стола и пръстите му побеляха. — Опитах се да спра кървенето, но не можах да сторя много. Бях засегнал артерия във врата му. По радиото чух, че е починал на път за болницата. Полицията ще ме залови рано или късно, но първо трябва да видя сина си. Искам да му кажа някои неща.

— Бог да се смили над вас — побърза да каже Гуин.

— О, аз не заслужавам милостта му — отвърна Дан. — Просто искам малко време, това е всичко.

— Време — повтори свещеникът. Той извади сребърния часовник от джоба си, отвори капачето му и погледна колко е часът.

— Ако не желаете да сядам на масата ви, ще ви разбера.

Гуин прибра обратно часовника в джоба си.

— Синът ми Терънс ще дойде всеки момент. Не ме попитахте какво работи.

— Не се сетих.

— Той е заместник-шериф в Мансфийлд — обясни свещеникът и думите му накараха Дан да настръхне. — По радиото казаха ли как изглеждате?

— Да.

— Терънс може още да не е чул, но може и да е. — Тъмните и изпълнени с емоции очи на Гуин срещнаха тези на ветерана. — Истината ли ми казахте, господин Фароу?

— Да. Само че не се казвам Фароу, а Ламбърт.

— Добре. Вярвам ви. — Свещеникът стана, като остави стола си да се люлее зад него. Влезе в къщата и повика съпругата си.

Дан също стана от стола си. Сърцето му биеше като лудо. Чу Гуин да казва:

— Да, господин Фароу го чака дълъг път и в крайна сметка няма да остане за вечеря.

— О, много жалко — отвърна Лавиния. — Пилето е почти готово!

— Господин Фароу? — В гласа на Гуин имаше лека следа от напрежение. — Бихте ли желали малко пиле за из път?

— Да, сър — отвърна Дан от предната врата. — С удоволствие.

Свещеникът се върна с хартиен плик с мазни петна по дъното. Съпругата му вървеше след него.

— Защо бързате, господин Фароу? Момчето ни няма да се бави много!

— Господин Фароу не може да остане. — Гуин подаде плика на Дан. — Трябва да стигне до… Нови Орлеан ли беше, господин Фароу?

— Точно така — отвърна ветеранът и взе плика с пържено пиле.

— Е, ужасно съжалявам, че няма да се присъедините към нас за вечеря — каза Лавиния. — Семейството ви ли ви чака?

— Да, чака го — отвърна Гуин. — Хайде, Дан, ще ви изпратя до пикапа ви.

— Внимавайте по пътя — продължи жената, но не се върна в кухнята, а остана на верандата. — Понякога се случват странни неща на него.

— Да, госпожо, ще внимавам. Благодаря ви. — Двамата със свещеника отидоха при пикапа, а Лавиния се прибра в къщата. — Защо ми помагате? — попита Дан.

— Искахте малко време, нали? Осигурявам ви го. Гледайте да успеете да стигнете там.

Ветеранът се качи в пикапа и запали двигателя. Едва сега видя, че част от изсъхналата кръв на Бланчард все още е по волана.

— Можехте да почакате малко и да ме предадете на сина си.

— Какво? И да изплаша Лавиния до смърт? Да рискувам момчето ми да бъде наранено? Не, сър. Бездруго ми се струва, че сте преживели достатъчно неприятности днес, няма нужда да добавям още. Искам обаче да ме чуете много внимателно. Разумно би било да се предадете веднага след срещата със сина ви. Полицаите не са диваци, те ще изслушат историята ви. Бягането само ще влоши положението ви.

— Наясно съм с това.

— Още нещо — каза Гуин с ръка на рамката на прозореца на вратата. — Може да не сте религиозен, но ще ви кажа една истина — Бог е способен да прати човек по много пътища и в много домове. Не е важно къде сте били, а накъде сте се насочили. Разбирате ли какво ви говоря?

— Така мисля.

— Вземете го присърце. Сега вървете и успех.

— Благодаря ви. — Ще имам нужда от него, помисли си Дан и включи на задна.

— Довиждане! — Гуин махна с ръка от вратата и отстъпи назад. — Дано Бог е с вас.

Дан кимна и излезе на заден ход по алеята от пръст, която водеше от къщата на свещеника до напукания асфалт на магистрала 175. Гуин го изпрати с поглед, докато излезе на пътя и включи на първа скорост. Свещеникът вдигна ръка за довиждане. Дан отново потегли на юг, но този път беше отпочинал, с ясно съзнание, не изпитваше болка и разполагаше с хартиен плик с пържено пиле на седалката до него. Бе изминал около километър и половина от къщата на Гуин, когато от завоя се подаде кола и го подмина — движеше се на север. Зад волана ѝ беше млад чернокож мъж, а на седалката до него — чернокожа жена. Дан стигна до завоя и даде малко повече газ на пикапа. Дано Бог е с вас, помисли си той. Но къде беше Бог този следобед в три часа?

Дан бръкна в хартиения плик и си извади бутче, което задъвка, докато шофираше по вития селски път в сърцето на Луизиана. Слънцето продължаваше да залязва на запад, а километрите се увеличаваха. Насочи мислите си към онова, което му предстоеше. Ако поемеше на изток и се включеше в другата магистрала, щеше да стигне в Александрия след около час. Ако останеше на тази — на по-бавния маршрут — щеше да пътува два пъти по-дълго. Слънцето щеше да се скрие напълно след около половин час. Полицията със сигурност щеше да наблюдава къщата на „Джаксън авеню“, а колите им разполагаха с много силни прожектори. Не можеше да рискува дори да мине оттам. След колко време полицията щеше да се откаже от наблюдението? Можеше да обмисли да се предаде, след като поговори с Чад, но в никакъв случай не искаше синът му да го вижда с белезници. Въпросът беше как да се срещне с него, без да бъде заловен преди това от полицията.

На юг от едно малко село на име Белмонт Дан отби на една бензиностанция на „Тексако“, купи бензин за пет долара, джинджифилова бира „Бъфало Рок“, с която да прокара чудесното пържено пиле, и пътна карта на Луизиана. Сивокосата жена, която прибра парите му, беше прекалено погълната от списанието си „Соуп Опера Дайджест“, за да му обърне голямо внимание. Дан включи фаровете на пикапа в знойната вечер и продължи по магистрала 175, която се свързваше с магистрала 171, на която асфалтът беше по-добър. В град Лийсвил, където му се наложи да спре на светофара точно пред полицейския участък, той зави наляво по източна магистрала 28, която водеше направо в Александрия. Оставаха му още петдесетина километра.

Страхът започна отново да пропълзява в него. Тъпата болка в главата му се завърна. Падна пълен мрак, а сърповидната луна се издигна над дърветата. Нямаше голямо движение, но всеки комплект фарове в огледалото за обратно виждане опъваше нервите му.

Колкото повече се доближаваше до Александрия, толкова повече се съмняваше, че мисията му е изпълнима. Въпреки това трябваше да опита, защото ако не го стореше, щеше да е просто един загубеняк.

Подмина една табела, на която пишеше: „АЛЕКСАНДРИЯ 29 КМ“.

Полицията ще е там, помисли си Дан. Ще ме спипат, преди да стъпя на стълбите на верандата. Дали подслушват и телефона? Ако се обадя на Сюзан, тя дали ще ми даде да разговарям с Чад, или ще ми затвори?

Реши да не ходи до къщата. Трябваше да има друг начин, но не можеше да обикаля в кръг.

На следващата табела пишеше: „АЛЕКСАНДРИЯ 16 КМ“.

Дан нямаше представа какво да прави. Светлините на града се виждаха на хоризонта. Измина още три километра. Тогава видя един светещ знак между дърветата вдясно — „МОТЕЛ П ЧИВ А“ — и вдигна крака си от педала на газта. Намали, когато наближи отбивката за мотела. Поколеба се още известно време, но накрая реши да слезе от магистрала 28 и насочи пикапа по черния път, от двете страни на който имаше хилави борове и ниски палми. Светлината на фаровете му разкри боядисани в зелено къщички, разположени между дърветата. Една червена дървена стрелка, на която пишеше „ОФИС“, сочеше в посоката, в която се беше насочил. В никоя от къщичките не светеха лампи. Покривите на някои от тях изглеждаха готови да се срутят при следващия по-силен вятър. Площите наоколо бяха неподдържани и обрасли в трева, а няколко люлки висяха и ръждясваха до западнал кът с маси за пикник. Алеята отвеждаше до боядисана в същия отровнозелен цвят къща. Край нея беше паркирано ръждясало комби. На верандата светеше жълта лампа против насекоми. Прозорците също светеха. Явно мотел „Почивка“ беше отворен.

Дан изгаси двигателя и видя, че някой погледна през прозореца към него, след което се скри. Тъкмо слизаше, когато чу скърцането на пантите на комарник.

— Здравейте — поздрави го някакъв мъж. — Как сте?

— Добре — излъга Дан. Пред него стоеше слаб, зъбат тип, висок около метър и деветдесет и пет, чиято тъмна коса като че ли беше подстригана с купа на главата му, при това с тъпа ножица. — Имате ли свободни стаи?

Мъжът, който беше облечен в сини дънки и черна хавайска риза с оранжеви цветя по нея, изпръхтя от смях.

— Та ние други нямаме — отвърна той. — Влизайте и ще ви уредим.

Дан го последва по скърцащите стълби на верандата. Чуваше някакво дълбоко и протяжно квакане — жаби, предположи той. Като че ли бяха стотици, при това някъде наблизо. Дан влезе в къщата след човека, който отиде до бюрото в мрачна малка дневна и извади бележник и химикал.

— Така — каза мъжът и предложи усмивка, която спокойно можеше да послужи за отварачка на бутилки. — Готови сме да свършим малко ра’ота. — Той отвори бележника, който играеше ролята на регистрационна книга. В него бяха написани само няколко имена. — Казвам се Хармън Дикейн. Радвам се, че сте решили да ни гостувате.

— Дан Фароу. — Двамата се ръкуваха. Дланта на Дикейн беше мазна на допир.

— Колко нощи, господин Фароу?

— Само една.

— Откъде сте?

— От Батън Руж — реши да отговори Дан.

— Доста далеч сте от дома, а?

Дикейн записа грешната информация. Изглеждаше толкова развълнуван, че ръката му трепереше.

— Разполагаме с много приятни къщички, наистина приятни и удобни.

— Чудесно. — Дан се надяваше в тях да е по-хладно, отколкото в къщата, която можеше да послужи за парна баня. На надраната масичка за кафе стържеше вентилатор, който очевидно не можеше да спечели тази битка. — Колко? — Той посегна за портфейла си.

— Ами… — Дикейн се замисли и набръчка тясното си чело. — Шест долара устройват ли ви?

— Седем долара. Предварително плащане, ако обичате.

Дикейн се стресна. Гласът на жената му подейства като силен удар с камшик. Тя се беше появила от един коридор, водещ към задната част на къщата, и изпепеляваше с малките си тъмни очи Дан.

— Седем долара — повтори тя. — Не приемаме чекове и кредитни карти.

— Това е съпругата ми — представи я Дикейн, чиято усмивка се беше изпарила. — Хана.

Жената имаше червена коса, която се спускаше на ситни къдрици върху мускулестите ѝ рамене. Ръбестото ѝ ъгловато лице беше привлекателно колкото буца варовик. Носеше раздърпана, лавандулова на цвят рокля и гумени чехли. Беше висока около метър и петдесет, с широк ханш и крака като бели стволове на дървета. Държеше сатър, а по пръстите ѝ лъщеше кръв.

— Седем долара да са — съгласи се Дан и плати на мъжа. Парите отидоха в метална кутия, която веднага беше заключена с един от ключовете на ключодържателя на колана на Дикейн.

— Дай му номер четири — каза Хана. — Тя е най-чиста.

— Да, скъпа. — Дикейн взе ключа от стената, на която висяха още шест ключа.

— Дай му вентилатор — инструктира съпруга си жената. Той отвори един килер и извади подобен на онзи, който вече водеше борба с жегата. — Също и възглавница.

— Да, скъпа. — Дикейн се наведе отново в килера и извади възглавница без калъфка. Дари Дан с нервна усмивка, която не успя да скрие болката в очите му. — Номер четири е много приятна и удобна къщичка.

— Има ли телефон? — попита Дан.

— Телефонът е тук — отвърна жената и посочи със сатъра апарата върху масичката в ъгъла. — Местните разговори струват петдесет цента.

— Александрия за междуградски ли се води?

— Не сме в Александрия. Ще ви струва долар на минута.

На Дан му стана ясно, че госпожа Дикейн ще засече разговора му до секундата. Не можеше да се обади на Сюзан, докато тази харпия слухтеше зад него.

— Наоколо има ли уличен телефон?

— На бензиностанцията на три километра нагоре по пътя — отвърна тя. — Ако въобще работи.

Дан кимна и погледна сатъра в ръката ѝ.

— Месо ли режете?

— Жабешки бутчета.

— О. — Той кимна отново, сякаш отговорът ѝ беше изключително логичен.

— От тях преживяваме — обясни госпожа Дикейн и долната ѝ устна се сви. — Няма никакви пари в това проклето място. Продаваме жабешки бутчета на един ресторант в града. Събираме ги от близкото езеро. — Тя отново посочи със сатъра към задната част на къщата. Дан забеляза капките кръв по острието. — Как казахте, че ви е името?

— Фароу. Дан Фароу.

— Аха. Е, господин Фароу, някога виждали ли сте проклет глупак? — Жената не изчака да получи отговори. — Ето един точно пред вас. А чували ли сте за проклет глупак, купил скапан мотел близо до блато, който след това вложил и последния си цент в проклетата Приказна страна?

— Скъпа? — Гласът на Хармън беше много тих. — Моля те.

— Хич не ми се моли — изсъска госпожа Дикейн. — Смятах, че досега ще започнем да вадим някакви пари, но не, съпругът ми е проклет глупак и съм затънала до шия в жабешки бутчета!

— Ще ви покажа къщичката ви. — Хармън тръгна към вратата.

— Внимавайте къде стъпвате! — подхвърли предупредително Хана Дикейн на Дан. — Проклетите жаби се множат като луди в онова блато. Има стотици от тях наоколо. Защо не покажеш на госта ни Приказната страна, а, Хармън? — Жената сякаш не изричаше думи, а заливаше с киселина съпруга си.

Той увеси рамене и излезе от къщата. Дан хвърли последен поглед към сатъра на госпожа Дикейн, преди да го последва.

— Пожелавам ви приятен престой — провикна се тя, когато излезе през вратата.

С вентилатора и възглавницата в ръце, Хармън се качи в пикапа, а Дан седна зад волана. Собственикът на мотела изпуфтя и изсвири с нос като чайник на бавен огън.

— До номер четири се стига по този път — посочи с брадичка той. — Завийте надясно.

Дан така и направи.

— Тази жена постоянно се заяжда с мен — оплака се Хармън. — Провалих се, какво да направя? Не съм първият неуспял мъж в света. Няма да съм и последният.

— Така е — съгласи се Дан.

— Дотам се стига по този път. — Хармън посочи една обрасла с трева пътека, която се виеше в гората.

— До къщичката ли?

— Не, до Приказната страна. Къщичката ви е точно отпред.

Светлината на фаровете разкри отчайваща на външен вид, зле боядисана в зелено барака, на която поне покривът изглеждаше здрав. На черния път между пикапа и къщичката имаше цял рояк жаби, около трийсет на брой. Дан натисна спирачките.

— По дяволите, смачкайте ги, хич не ми пука — обади се Хармън.

Дан се опита да ги заобиколи. Някои от жабите изкрякаха и заскачаха в търсене на по-безопасно място, но други като че ли бяха хипнотизирани от фаровете и посрещнаха смъртта си вцепенени. Той паркира пред къщичката и последва Дикейн вътре. Жабите крякаха тихо и ритмично.

Дан не очакваше много и не остана разочарован. Къщичката миришеше на мухъл и дезинфектант. Имаше чувството, че не може да диша заради натежалата горещина вътре. Дикейн включи лампата и пусна вентилатора, който застърга, сякаш перката му беше на път да се откъсне и да отлети. Матракът на леглото нямаше чаршаф и такъв не беше предложен. Дан погледна в банята и видя две жаби с размерите на юмрука му на плочките под душа. Дикейн ги хвана и ги изхвърли през задната врата. След това даде ключа на госта си.

— Къщичките се освобождават в дванайсет. Тъй като не сме претоварени, можете да поостанете малко повече.

— Така или иначе ми се налага да си тръгна рано.

— Добре. — Хармън беше сложил калъфка на възглавницата и бе насочил слабия полъх на вентилатора към леглото. — Нуждаете ли се от нещо друго?

— Не мога да се сетя. — Дан не планираше да спи тук; смяташе да прекара няколко часа в стаята, след което да се обади на Сюзан от телефона на бензиностанцията. Излезе навън с Дикейн и си взе сака от пикапа.

— Хана беше права, като ви предупреди да внимавате къде стъпвате — каза мъжът. — Жабите се размазват много неприятно. Ако намерите още в къщичката, просто ги изхвърлете отзад. — Той погледна към собствената си къща, която беше на петдесетина метра. Светлините ѝ се виждаха между дърветата. — Е, аз ще тръгвам. Женен ли сте, господин Фароу?

— Бях.

— Знаех си, че сте свободен човек. Лъхате на свобода. Бих дал всичко, за да съм свободен.

— Нуждаете се единствено от съдия.

Дикейн изсумтя.

— И да я оставя да ме обере до шушка? О, тя ми се присмива и ме нарича глупак, но един ден ще ѝ покажа. Да, сър. Ще направя Приказната страна както трябва и туристите ще идват от много далеч. Купих всички неща за жълти стотинки.

— Какви неща?

— За Приказната страна. Статуите и всичко останало. Те са там — Замъкът на Пепеляшка, Хензел и Гретел, китът, който погълнал Йона. Нуждаят се само от закърпване и боя и ще станат като нови.

Дан кимна. Явно този човек беше създал някаква туристическа атракция в края на обраслата с трева пътека. Повече от очевидно беше, че туристите не бяха стигнали до нея.

— Рано или късно ще ѝ покажа кой е глупак и кой е умен — измърмори Дикейн най-вече на себе си и въздъхна примирено. — Както и да е, надявам се да се наспите добре. — Той тръгна обратно към къщата си, а жабите заподскачаха в краката му.

Дан отнесе сака си в къщичката. В банята намери парче сапун на мивката. Махна си бейзболната шапка и ризата и си изми лицето и ръцете с хладка вода. Внимателно премахна последните следи от кръв между пръстите и под ноктите си. После взе мокро парче тоалетна хартия и отиде да почисти волана на пикапа. Върна се вътре и в чекмеджето на нощното шкафче намери списание „Нюзуик“ отпреди шест месеца с лицето на Саддам Хюсеин на корицата. Под него откри нещо по-полезно — тесте карти. Седна на леглото, облегна се на пластмасовата лицева дъска, свали си часовника и го остави до себе си. Часът беше девет и дванайсет; реши да се обади в единайсет.

Започна да реди пасианс — първият от много — и почти безуспешно се опита да изгони образа на умиращия Бланчард от главата си. След два часа щеше да види Чад или да свърши на задната седалка на полицейска кола на път към ареста. Струваше ли си риска? Според него да. Засега можеше единствено да чака и да си реди картите. Стрелките на часовника пътуваха устремено към бъдещето.

Докато Дан се отдалечаваше от къщата на преподобния Гуин, един черен „Кадилак Елдорадо“ от 1978 г., със счупен десен фар и огъната предна врата, зави към паркинга на мотел „Олд Плантейшън“, който се намираше близо до регионалното летище на Шривпорт.

В знойната мрачина мястото изглеждаше като посетено и отдавна изоставено от Шърман7. Флинт Мърто подкара колата покрай едно ръждясало оръдие, обърнато предизвикателно на север. Парцаливо знаме на Конфедерацията беше увиснало на кривия си стълб. Офисът на мотела беше направен подобно на плантация, а останалата част от мястото определено беше предназначена за роби. По кафявата повърхност на басейна плуваха боклуци, а двама мъже пиеха от една бутилка до стар „Линкълн“, повдигнат на тухли. Флинт спря колата си пред стая номер 23 и слезе. Клинт спеше неспокойно под ризата му. От една отворена врата се чуваше спор между мъж и жена, които използваха доста цветущи фрази. Изсъхналата от жегата трева беше пълна с бирени кутийки и други боклуци. Югът вече не беше същият, помисли си той.

Флинт почука на номер 23. Отвътре се разлая куче — пискливо джаф-джаф-джаф-джаф.

— Всичко е наред, Мама — каза някакъв мъж.

Гласът му. Звучеше познато, нали?

Ключалката изщрака. Вратата се отвори с няколко сантиметра, преди веригата да я спре.

Флинт видя част от пухкаво лице и сапфиреносиньо око. Една лъскава запетайка тъмнокестенява коса висеше над челото на мъжа.

— Да, сър? — попита мъжът с неговия дълбок, леко дрезгав и много познат глас, докато кучето продължаваше да джафка някъде зад него.

— Аз съм Флинт Мърто. Изпраща ме Смоутс.

— О, да, сър! Заповядайте! — Онзи махна веригата, отвори по-широко вратата и Флинт затаи дъх от потрес.

Пред него стоеше, облечен в черни панталони и червена риза с широка, висока яка и сребърни пайети на раменете един мъж, който беше умрял преди четиринайсет години.

— Не обръщайте внимание на Мама — каза Пелвис Айсли с нервна усмивка. — Лае, но не хапе.

— Ти да не си… — Не, разбира се, че не беше! — Кой, по дяволите, си ти?

— Името ми е Пелвис Айсли. — Мъжът предложи пухкавата си ръка, чиито пръсти бяха отрупани с пищни и фалшиви диамантени пръстени. Флинт я изгледа и онзи я прибра след няколко секунди, сякаш се страхуваше, че го е обидил. — Мама, махни се! Дай на човека малко пространство! Заповядайте и ме извинете за бъркотията!

Флинт прекоси прага на вратата малко замаяно. Пелвис Айсли — с неговия голям корем и пухкави бузи — приличаше на двойник на Елвис Пресли от годината на смъртта му в „Грейсланд“. Той затвори вратата, заключи я и взе една чанта с хранителни продукти от най-близкия стол. Тя беше пълна, доколкото успя да види Флинт, с пакети чипс, кутии с понички и друга вредна храна.

— Заповядайте, господин Мърто, можете да се разположите тук.

— Това е някаква шега, нали? — попита Флинт.

— Сър?

Една пружина убоде задника му и едва тогава осъзна, че беше седнал на предложения му стол.

— Това трябва да е някаква… — Преди да успее да довърши, едно малко лаещо създание на кафяви и бели петна, със сплескан влажен нос и ококорени очи, скочи в скута му и започна да джафка в лицето му.

— Мама! — скастри го Пелвис. — Внимавай с обноските! — Той взе булдога и го остави на пода, но животното веднага скочи обратно в скута на Флинт. — Май ви харесва — каза мъжът и се ухили с усмивката на Елвис.

— Мразя… кучета… — отговори Флинт със своя хладен шепот. — Махни го от мен. Веднага.

— Божичко, Мама! — Пелвис взе животното и го притисна в корема си, който се поклащаше, а то продължаваше да лае и да се съпротивлява. — Не всички на света обичат щуротиите ти, чуваш ли ме? Стой мирна! — Кучето продължи да шава и това напомни на Флинт за Слинки. Влажните очи не се отделяха от него, докато почистваше космите от скута си с носната си кърпа.

— Желаете ли нещо за пиене, господин Мърто? Какво ще кажете за малко мътеница?

— Не. — От миризмата на тази напитка му се повдигаше.

— Имам мариновани свински крачета, ако желаете…

— Айсли — прекъсна го Флинт, — колко ти плати копелето?

— Сър?

— Смоутс. Колко ти плати, за да се пошегуваш с мен?

Пелвис се намръщи. Двамата със съпротивляващото се куче имаха еднакви изражения.

— Не мисля, че разбирам какво имате предвид, сър.

— Добре, шегата си я бива! Ето виж, смея се! — Флинт стана. Лицето му беше помръкнало. Огледа малката разхвърляна стая и си каза, че начинът на живот на Айсли отговаряше на човек, който обича мътеница и мариновани свински крачета. На едната стена с кабарчета беше закачен голям плакат на Елвис Пресли; това беше опасният Елвис с котешката усмивка, преди Лас Вегас да открадне Мемфис от душата му. На една масичка, подобно на просяшко угощение, бяха наредени евтини пластмасови статуетки и бюстове на Краля, картонен макет на имението „Грейсланд“, снимка в рамка, на която някогашната звезда беше застанала до навъсената си майка с празния ѝ поглед, и десетина други дрънкулки, които бяха изключително отблъскващи за Флинт. На една от стените беше закачен портрет в черно кадифе на Елвис и Исус, които свиреха на китари, вероятно пред стъпалата на рая. На Флинт му се зави свят. — Как може да живееш с всичките тези боклуци?

Пелвис се стъписа за миг, но усмивката му бързо се завърна.

— О, шегувате се с мен! — Кучето се измъкна от хватката му и скочи на пода, след което се качи на пълното с празни опаковки от „Орео“ и „Чипс Ахой“ легло и заджафка отново.

— Слушай, тъй като си имам работа, ще ти кажа само че се справи перфектно и ще се махам оттук. — Флинт тръгна към вратата.

— Господин Смоутс ми обясни, че двамата с вас ще сме партньори — изхленчи зад него Пелвис. — Обеща ми, че ще ме научите на всичко, което знаете.

Флинт се спря с ръка на дръжката на вратата.

— Каза, че двамата с вас ще преследваме беглец от закона — продължи Пелвис. — Трай, Мама!

Ловецът на глави се обърна към него с пребледняло почти колкото белия кичур в косата му лице.

— Имаш предвид… опитваш се да ми кажеш… че всичко това не е шега?

— Не, сър. Не е шега, сър. Господин Смоутс се обади. Каза, че ще дойде човек от службата, за да ме вземе. Обясни ми, че вече сте тръгнали и че двамата ще преследваме беглец от закона. Ах… това означава ли, че ще сме ловци на глави? — Пелвис прие шокираното мълчание на другия мъж като потвърждение. — Разбирате ли, точно такъв искам да стана. Изкарах детективски курс по пощата, едно списание го рекламираше. Тогава живеех във Виксбърг. Един тип, който имаше детективска агенция там, ми каза, че няма работа за мен, но ми спомена за господин Смоутс. На него винаги му трябвали — чакайте да се сетя как точно се изрази — специални таланти; мисля, че точно така каза. Както и да е, дойдох от Виксбърг, за да се срещна с господин Смоутс и същия следобед разговаряхме. Той ми предложи да поостана в града за няколко дни и каза, че вероятно ще ми даде шанс. Предполагам, че това е точно такъв, нали?

— Сигурно си се побъркал — изграчи Флинт.

Пелвис не спираше да се хили.

— Наричали са ме с много по-лоши определения.

Флинт поклати глава. Имаше чувството, че стените го притискат и накъдето и да погледнеше, виждаше само Елвис. Кучето продължаваше да джафка и да дразни слуха му. Във въздуха се носеше отвратителната миризма на мътеница. Нещо подобно на паника го стисна за врата. Той се обърна отново към вратата, натисна дръжката ѝ и излезе от тази противна, приличаща на храм на Елвис стая. Хукна да бяга към рецепцията — Клинт шаваше под ризата му — и чу кошмара да вика след него:

— Господин Мърто, сър? Добре ли сте?

На стената в офиса беше закован флаг на Конфедерацията, точно до маслен портрет на Робърт Е. Лий. Флинт едва не атакува платения телефон.

— Ей, внимавайте там! — предупреди управителят, който беше облечен в сини дънки, тениска на „Монстър Трак“ и шапка на конфедералист. — Това е собственост на мотела!

Флинт пусна монета от четвърт долар в телефона и набра домашния номер на Смоутс. След четири позвънявания получи отговор.

— Да?

— Няма да ходя никъде с тази голяма торба с лайна! — изстреля Флинт. — Няма никакъв начин!

— Ха — отвърна Смоутс.

— Опитваш се да си забавен ли?

— Успокой се, Флинт. Кажи ми какво те тревожи?

— Знаеш какво, мамка му! Този Айсли! По дяволите, той се мисли за Елвис! Аз съм професионалист! Няма да работя с някой, чието място е в лудницата!

— Айсли е с всичкия си като теб и мен. Той е един от имитаторите на Елвис. — Смоутс се разсмя и това така ядоса Флинт, че едва не изтръгна телефона от стената. — Много прилича на него, нали?

— Да, прилича на голяма торба с лайна!

— Ей! — Гласът на Смоутс беше охладнял. — Аз бях почитател на Елвис. За първи път спах с жена, докато „Затворнически рок“ звучеше по радиото, така че си мери приказките!

— Не мога да повярвам, че дори си си помислил да го наемеш! Той е много зелен! Знаеше ли, че е изкарал детективски курс по пощата?

— Аха. Това означава, че е с едни гърди по-напред от теб, когато те наех. Доколкото си спомням, самият ти беше много зелен тогава. Били Лий вдигна голяма врява, че трябва да те води за ръчичка първия ти път.

— Може и така да е било, но поне не изглеждах като шибан идиот!

— Флинт — каза Смоутс, — на мен ми харесва как изглежда. Затова искам да му дам шанс.

— Да не си луд, или лудият съм аз?

— Наемам хора, които смятам, че могат да свършат работата. Наех те, защото знаех, че си човек, който веднъж тръгнал по следата на беглец от закона, няма да се откаже, докато не го залови, независимо от всичко останало. Предполагах, че мъж с три ръце ще е корав и че ще има нещо за доказване. Оказах се прав, нали? Е, сега имам същото предчувствие за Айсли. Човек, който върви, говори и изглежда като Елвис Пресли, трябва да има голям кураж и вече да е минал по проклетия труден път. Така че не ти си онзи, който ще преценява какво може и какво не може. Чуваш ли ме?

— Не мога да го понасям! Толкова много ме изнервя, че не мога да мисля трезво!

— Така ли? Доколкото си спомням, Били Лий каза абсолютно същото за теб. Сега искам да зарежеш глупостите и двамата с Айсли да потегляте. Обади ми се, когато пристигнете в Александрия.

Флинт отвори уста с намерението да се възпротиви отново, но осъзна, че няма кой да го чуе, тъй като Смоутс беше затворил.

— Мамка му! — Кипеше от яд, когато затръшна слушалката на телефона.

— Внимавайте с езика! — обади се управителят. — Това място е изискано!

Флинт то изгледа с поглед, който можеше да събори стените на Форт Съмтър, и онзи прояви благоразумието да не казва нищо повече.

Той се върна при номер 23 и му се наложи да изчака Айсли да отключи отново вратата. Жегата го притискаше като тежко наметало, а гневът бушуваше в свития му стомах. Много добре разбираше какви неудобства създава бременността, само дето в неговия случай носеше едно и също дете всеки ден през всичките си трийсет и три години. Влязоха в стаята, където малкият булдог заджафка около обувките му, но беше достатъчно умен да стои извън обхвата на ритниците му.

— Добре ли сте, господин Мърто? — попита Айсли и глуповатата невинност на елвиския му глас беше клечката, която подпали гнева на Флинт.

Той сграбчи с две ръце имитатора за яката и блъсна масивното му тяло в плаката на Елвис.

— Ауч — оплака се мъжът и се усмихна изплашено. — Това малко заболя.

— Не те харесвам — каза му хладно Флинт. — Не харесвам теб, косата ти, дрехите ти, селяшката ти музика и проклетото ти грозно псе. — Чу животното да ръмжи и усети как го дърпа за крачола, но гневът му беше насочен към Айсли. — Не мисля, че някога съм срещал някой, който да харесвам по-малко. Клинт също не смята, че струваш и пукната пара. — Той пусна яката на Пелвис, за да откопчае едно от копчетата си. — Клинт! Излез! — Ръката на брат му се появи като тънка бяла змия. Пръстите намериха лицето на Пелвис и започнаха да изучават чертите му. Имитаторът издаде звук като смачкана жаба. — Знаеш ли какво си ти за мен? — попита Флинт. — Боклук. Ако ми се изпречиш на пътя, ще те стъпча. Ясно?

— Божке, божке, божке! — Пелвис се опули хипнотизирано в проучващата ръка на Клинт.

— Имаш ли кола?

— Сър?

— Кола! Имаш ли такава?

— Да, сър. Искам да кажа, че имах. Старата Присила ме предаде, когато се връщах от срещата си с господин Смоутс. Трябваше да ме издърпат до сервиза. — Очите му следяха търсещите пръсти. — Това да не е… някакъв магически… номер?

Флинт се надяваше, че този глупак поне ще се вози в собствената си кола. В този момент, без предупреждение, онзи направи немислимото.

— Господин Мърто, това е най-добрият номер, който някога съм виждал! — Той протегна ръка, хвана тази на Клинт и се ръкува с нея. — Как си, партньоре?

Флинт едва не припадна от шок. Не помнеше някой някога да е докосвал Клинт. Допирът на непознат до него беше като циркуляр в гръбнака.

— Можете да стигнете до телевизията с толкова добър номер, честна дума! — Айсли продължаваше да разклаща ръката на Клинт, без да осъзнава опасността, пред която се беше изправил.

Флинт си пое дълбоко въздух и отстъпи назад, за да прекрати контакта между имитатора и брат си. Ръката на Клинт продължи да се поклаща нагоре-надолу.

— Ти… ти… — Думите не можеха да изразят унижението, което Флинт изпитваше. Мама беше усетила промяната в атмосферата, бе се отдалечила от краката на мъжа и бе скочила на леглото, откъдето изстрелваше бързи залпове лай към поклащащия се израстък. — Ти… не ме докосвай! — каза ловецът на глави. — Никога вече не смей да ме докосваш! — Айсли продължаваше да се хили. Този човек, осъзна Флинт, имаше способността да го влудява. — Събирай си нещата — нареди му със сподавен глас. — Тръгваме след пет минути. Псето остава тук.

— О… господин Мърто, сър. — Най-накрая на лицето на Айсли се беше изписало искрено безпокойство. — Двамата с Мама ходим навсякъде заедно.

— Няма да се качи в моята кола. — Флинт прибра ръката обратно в ризата си, но Клинт се измъкна и продължи да търси наоколо, сякаш искаше да се ръкува отново. — Няма да пускам никакво проклето псе в колата си!

— Е, в такъв случай не мога да дойда. — Пелвис седна на леглото със сърдито изражение. Кучето веднага скочи в скута му и облиза двойната му гуша. — Не ходя никъде без Мама.

— Добре, както кажеш! Забрави! Махам се оттук!

Флинт хвана дръжката на вратата, но Пелвис се обади зад гърба му с цялата си невинност:

— Искате ли да се обадя на господин Смоутс и да му кажа, че не се е получило между нас?

Флинт спря. Затвори очи за няколко секунди. Яростта му се размърда в своя дом в тялото му и заблъска като тъмен юмрук по вратата зад лицето му.

— Аз ще му се обадя — продължи Пелвис. — Няма смисъл да хабите своя четвърт долар.

Остави го този селяк, помисли си Флинт. Майната му и на Смоутс. Нямам нужда нито от него, нито от скапаната му работа. Нямам нужда от никого.

Гневът му обаче започна да се оттегля като отлив и разкри грозната и неприятна истина — не искаше да се връща в цирка, но без Смоутс щеше да му се наложи точно това.

Флинт се обърна към Пелвис. Мама седеше в скута му и внимателно го наблюдаваше.

— Поне знаеш ли каква е тази работа? — попита той. — Имаш ли някаква представа?

— Ловът на хора ли? Да, сър. Същото е като по телевизията, където…

— Грешка! — Флинт едва не изкрещя думата и това накара Мама да изпъне гръб и да изръмжи тихичко. Пелвис я погали два пъти и тя отново се успокои. — Не е като по телевизията. Тази работа е мръсна и опасна и навън си съвсем сам, няма да има кой да ти помогне, ако нещо се обърка. Не можеш да потърсиш помощ от ченгетата, защото за тях си боклук. Ще ти се наложи да ходиш и да се измъкваш от изключително неприятни места, каквито дори не можеш да си представиш. През по-голямата част от времето ще седиш в колата и ще чакаш. Ще се опитваш да получаваш информация от отрепки, които биха ти прерязали гърлото, само за да гледат как ти изтича кръвта.

— О, мога да се грижа за себе си — отвърна убедено Пелвис. — Нямам пистолет, но знам как да използвам такъв. Това беше четвърта глава от ръководството.

— Четвърта глава от ръководството. — Сарказмът направо се стичаше от гласа на Флинт. — Тцъ. Правиш ли се на стрелец в този бизнес, ще те убият или ще влезеш в затвора. Не можеш да използваш огнева мощ срещу никого, освен ако не е при самозащита и не разполагаш със свидетели, иначе ти си този, който ще го вкарат в дранголника. Нека ти споделя нещо — един ловец на глави в затвора е като стек от бонфиле в паничката на куче.

— Искате да кажете, че ако някой тръгне да бяга, не можете да го гръмнете?

— Точно така. Гръмнеш ли някого в гърба и той умре — примката около врата ти е сигурна. Затова се налага да използваш ума си и да си добър покер играч.

— Сър?

— Трябва да знаеш как да раздаваш правилно картите — обясни Флинт. — Имам си много свои трикове. От близко разстояние използвам „Мейс“. Знаеш ли какво е това?

— Да, сър. Онзи спрей, който изгаря кожата ти.

— Използваният от мен може да ослепи човек за трийсет секунди. През това време трябва да му сложиш белезниците, да го събориш на земята и да го накараш да кротува като агънце.

— Е, щом трябва! — съгласи се Пелвис. — Господин Смоутс ми каза, че ще бъдете изключително добър учител.

На Флинт му се наложи да изтърпи още една гневна вълна; наведе глава и я изчака да отмине.

— Айсли — каза той, — знаеш ли какво е лихвар?

— Да, сър, наясно съм.

— Смоутс е такъв. Той притежава пет или шест кредитни компании в Луизиана и Арканзас и деветдесет процента от работата, която очаква от теб, е да събираш парите му. А тази работа също не е никак приятна, уверявам те, защото ще ти се налага да си затваряш очите за несгодите на хората и да ги плашиш, или да се държиш грубо с тях, за да им вземаш парите. Ловенето на хора е странично занимание. Можеш да изкараш доста добри пари от него, ако наградата е голяма, но това не е шега работа. Всеки път, в който тръгваш след някой беглец от закона, рискуваш живота си. Стреляли са ме, нападали са ме с ножове и бухалки, насъсквали са доберман по мен и един дори се опита да ме обезглави със самурайски меч. Не получаваш много втори шансове в този бизнес, Айсли. Не ми пука колко курсове по пощата си изкарал, ако не си достатъчно хладнокръвен, няма да оцелееш дори в първия си лов. — Флинт наблюдаваше внимателно очите на имитатора, за да види дали посланието му е разбрано, но видя единствено глуповато възхищение. — Знаеш ли нещо за беглеца, който трябва да заловим?

— Не, сър.

— Казва се Ламбърт. Ветеран от Виетнам. Днес следобед е убил човек в една банка. Навярно е луд и въоръжен до зъби. Нямаше да изгарям от желание да се срещам с него, ако не беше замесена голяма сума пари. Ако бях на твое място, щях да се обадя на Смоутс и да му кажа, че съм премислил и смятам да се откажа.

Пелвис кимна. Блясъкът в очите му подсказа на Флинт, че в мозъка му се е възпламенила искра, подобно на светкавица над Улицата на самотата.

— Смяташ ли да го направиш?

— Тъкмо го обмислям — отвърна Пелвис. — Това не беше някакъв трик, нали? Наистина имате три ръце?

С тях ще мога по-лесно да те удуша, помисли си Флинт.

— Да.

— Досега не съм виждал такова нещо! В началото си помислих, че е някакъв номер, честна дума, но после я погледнах и разбрах, че е истинска! Какво мисли съпругата ви за това?

— Никога не съм се женил. — Защо му казах това? — запита се Флинт. Няма причина да му разказвам за себе си! — Слушай, Айсли. Не искаш да идваш с мен, за да заловим този беглец. Повярвай ми, не искаш.

— Напротив, сър, искам — отвърна непоколебимо Пелвис. — Желая да науча всичко възможно. Господин Смоутс каза, че вие сте най-добрият ловец на глави и че трябва да ви слушам, все едно сте самият Господ. Ако кажете да скоча, аз ще попитам колко високо. И не се тревожете за Мама, никога не е правила бели в колата. Когато иска да пишка или да ака, започва да вие. — Имитаторът поклати глава, изпълнен с възхищение. — Три ръце. Вече мога да се похваля, че съм виждал всичко. Нали, Мама? Не сме ли виждали вече всичко?

Флинт си пое дълбоко въздух и го изпусна. Пилееха време.

— Ставай вече — каза той. Това бяха две от най-трудните думи, които някога беше изричал. — Опаковай си багаж за две нощи.

— Да, сър, да, сър! — Пелвис едва не скочи от леглото. Започна да хвърля дрехи в един кафяв куфар, нашарен със стикери, на които пишеше „Грейсланд“, „Мемфис“ и „Лас Вегас“. Мама усети вълнението на стопанина си и започна да бяга в кръг в стаята. Едва сега Флинт забеляза, че Пелвис носи истински сини велурени обувки с изтъркани токове.

— Не мога да повярвам, че правя това — измърмори ловецът на глави. — Сигурно съм се побъркал.

— Не се тревожете, ще правя каквото ми наредите — обеща Пелвис и към куфара му полетяха бельо, чорапи и ризи в ярки цветове. — Ще съм толкова тих, че няма да забележите, че съм с вас!

— Сигурен съм, че ще е така.

— Всяка ваша дума ще е заповед за мен. Ах… имате ли нещо против да взема нещо за ядене? Огладнявам, докато пътувам.

— Просто го направи по-бързо.

Пелвис натъпка една пазарска чанта с понички с глазура, бисквити „Орео“, бисквити с фъстъчено масло и кучешки бисквити. Усмихна се широко на фона на идола си, който се хилеше на Флинт от плаката зад имитатора.

— Готови сме! — заяви Пелвис.

— Имам едно много-много важно правило. — Флинт пристъпи към него и го погледна в очите. — Не трябва да ме докосваш. Ясно? Същото се отнася и за кучето ти — ако ме докосне, изхвърча през прозореца. Чуваш ли?

— Да, сър, чувам ви много добре. — Дъхът на Пелвис накара Флинт да потръпне — миришеше на мътеница.

Ловецът на глави се обърна, набута ръката на Клинт в ризата си и излезе от неприятната стая. Пелвис взе куфара и храната и го последва; мятащата късата си опашка Мама тръгна след своя крал.

Дан пусна монета от четвърт долар в телефона пред бензиностанция „Амоко“ на магистрала 28, която се намираше на около единайсет километра западно от Александрия. Часът беше единайсет и двайсет и бензиностанцията беше затворена. Дан натисна 0 и каза на оператора, че името му е Даниъл Луис и иска да се обади на Сюзан Ламбърт от „Джаксън авеню“ 1219 в Александрия за нейна сметка.

Зачака номерът да бъде набран. Болката пулсираше в главата му, а когато облиза устните си, езикът му дращеше като шкурка. Едно позвъняване. Две. Три. Четири.

Не са си у дома, помисли си Дан. Заминали са, защото Сюзан е знаела, че ще искам да видя…

Пет позвънявания. Шест.

— Ало? — Гласът ѝ беше напрегнат и остър като бодлива тел.

— Ще приемете ли разговор от Даниъл Луис за Сюзан Ламбърт за ваша сметка? — попита операторът.

Настъпи тишина.

— Госпожо? — приканиха от другата страна.

Тишината продължи. Дан чу ударите на собственото си сърце.

— Да, ще приема разговора.

— Благодаря ти — каза Дан, когато операторът затвори.

— Полицията е тук. Чакат да се появиш.

— Знаех си, че ще ме чакат. Подслушват ли ни?

— Не и тук. Попитаха ме дали смятам, че ще се обадиш, но аз им отговорих, че няма да го направиш и че не сме разговаряли от години. Наистина минаха години, нали знаеш?

— Да. — Дан млъкна за миг и се ослуша за някакви изщраквания, но такива нямаше. Трябваше да поеме риска, че полицията не подслушва телефона. — Как е Чад?

— Как си мислиш, че е, след като научи, че баща му е убил човек?

От тези думи го заболя.

— Не знам какво си чула, но искаш ли да изслушаш и моята версия на историята? — попита Дан.

Сюзан отново млъкна. Тя имаше дарбата да превръща мълчанието в тежък гранит, който притиска черепа ти. Поне още не беше затворила.

— Банката уволни господин Джарет, управителя на кредитния отдел — започна той. — Наеха нов човек, който искаше да ми отнеме пикапа. Този тип ми каза някои лоши неща, Сюзан. Знам, че това не е извинение, но…

— Така е, не е — прекъсна го тя.

— Просто полудях за момент. Започнах да вилнея в кабинета му. В главата ми беше единствено мисълта, че без пикапа си бях с още една стъпка по-близо до ръба. Дойде един охранител и ме заплаши с пистолет. Взех му го. В следващия миг обаче Бланчард също извади оръжие и знаех, че ще ме застреля. Кълна се, че не исках да го убивам. Всичко се случи много бързо — беше като падане от влак. Няма значение какво говорят по телевизията и радиото, не съм отишъл в банката, за да убия някого. Вярваш ли ми?

Не получи отговор.

— Двамата с теб сме имали неприятни моменти — каза Дан, който беше стиснал толкова силно слушалката на телефона, че пръстите го заболяха. — Знам… страх те е от мен и не мога да те виня. Трябваше да потърся помощ много отдавна, но се страхувах. Нямах представа какво ми е и смятах, че си губя разсъдъка. Бях преживял прекалено много. Може би няма да ми повярваш, но никога не съм те лъгал, нали?

— Така е — отвърна Сюзан. — Никога не си ме лъгал.

— Не те лъжа и сега. Когато видях пистолета в ръката на Бланчард, нямах време да мисля. Ситуацията беше той или аз. След случилото се избягах, защото знаех, че съм го убил. Кълна се в Бог, че точно това стана.

— О, господи — каза жената с изпълнен с болка глас. — Къде си?

Ето го и въпросът, който Дан знаеше, че ще му зададе. Можеше ли да се довери на Сюзан, че полицията не ги подслушва?

Не трябваше ли тя да подпише някакви формуляри, в случай че се съгласеше на подслушването? Двамата вече не бяха съпруг и съпруга, а и миналото им не беше особено щастливо, така че полицията спокойно можеше да предположи, че ще бъде уведомена, ако ѝ се обади.

— Смяташ ли да им кажеш? — попита Дан.

— Инструктираха ме да ги уведомя, ако се обадиш.

— Ще го направиш ли?

— Казаха ми, че ще си въоръжен и опасен, че навярно си изгубил разсъдъка си и че ще ми поискаш пари.

— Това са пълни глупости. Нямам оръжие и не ти се обадих, за да искам пари.

— Защо ми се обади, Дан?

— Аз… искам да видя Чад.

— Не — отвърна веднага Сюзан. — В никакъв случай.

— Знам, че не те е грижа за мен. Не те виня. Но те моля да ми повярваш, Сюзан. Не искам да нараня никого. Не съм опасен. Направих грешка. По дяволите, направих адски много грешки.

— Можеш да поправиш тази — каза жената. — Можеш да се предадеш и да пледираш самозащита.

— Кой ще ме чуе? Онзи охранител ще каже, че съм носил пистолет в себе си. Банката ще го подкрепи, защото в никакъв случай няма да си признаят, че един болен и стар ветеран може да вземе оръжието на…

— Болен? Какво имаш предвид с това?

Дан не искаше да споменава болестта си, защото нямаше нужда от съчувствие.

— Имам левкемия — отвърна той. — Мисля, че е от „Ейджънт Ориндж“. Лекарите казват, че вероятно ще живея още две години. Най-много три.

Сюзан не отговори, но Дан чуваше дишането ѝ.

— Ако полицията ме залови, ще умра в затвора — продължи той. — Не мога да прекарам последните две години от живота си зад решетките. Просто не мога.

— Ах, ти… проклет глупак! — експлодира неочаквано бившата му съпруга. — Господи! Защо не ми каза?

— Не исках да се тревожиш.

— Можех да ти дам малко пари! Щяхме да измислим нещо, за да си стъпиш на краката! Защо продължаваше да изплащаш издръжката на Чад всеки месец?

— Защото той е мой син. Защото съм ти задължен. Защото съм задължен и на него.

— Винаги си бил прекалено твърдоглав, за да помолиш за помощ! Това ти е проблемът! Защо, за бога, не можа… — гласът на Сюзан я предаде, той беше изпълнен с емоции, които изненадаха Дан — … защо не можа да преглътнеш гордостта си и да ми се обадиш?

— Обаждам ти се сега — отвърна той. — Прекалено късно ли е?

Тя млъкна. Дан зачака. Едва когато я чу да подсмърча и да си прочиства гърлото, разбра, че плаче.

— Ще ти дам да говориш с Чад.

— Моля те — каза той, преди да е успяла да остави слушалката, — не може ли да го видя? Само за пет минути? Смятах, че ще ми е достатъчно само да чуя гласа му, но имам нужда да го видя, Сюзан. Няма ли някакъв начин?

— Не. Полицаите ми казаха, че ще наблюдават къщата цяла вечер.

— Отпред ли са? Дали няма да мога да се промъкна отзад?

— Не знам къде са и колко са. Оставиха ми само някакъв номер. Предполагам, че е на мобилен телефон и че те са в някоя кола на улицата.

— Искам да видя и двама ви — каза Дан. — След тази вечер ще изчезна. Може би ще успея да напусна страната, ако извадя малко повече късмет.

— Името и снимката ти са по всички новини. Колко време мислиш, че ще мине, преди някой да те познае и властите да те заловят или застрелят? Знаеш за наградата, нали?

— Каква награда?

— Президентът на онази банка дава петнайсет хиляди долара за главата ти.

Дан не успя да потисне изнервения си смях.

— По дяволите, а поисках от тях само седмица отсрочка. Сега са готови да похарчат петнайсет хиляди долара за мен? Не се учудвам, че икономиката ни е в подобно окаяно състояние.

— Забавно ли ти е? — сопна се Сюзан и гласът ѝ отново се изпълни с емоции. — Никак даже не е смешно! Сега синът ти ще смята, че баща му е убиец! Според теб и това ли е забавно?

— Не е. Точно заради това искам да го видя. За да му обясня как стоят нещата. Искам да видя лицето му и той да види моето.

— Няма начин, освен ако не се предадеш преди това.

— Слушай… може би има един начин — каза Дан с облегнато на грубата тухлена стена рамо. — Ако си съгласна, разбира се. От теб зависи.

Минаха няколко секунди, в които Сюзан мълчеше.

— Искаш ли да чуеш идеята ми? — прикани я той.

— Не мога да ти обещая нищо.

— Просто ме изслушай. Когато затворя, набери номера на полицаите и им кажи, че съм се обадил.

— Какво?

— Кажи им, че са били прави, че разполагам с две-три оръжия и че звуча като побъркан. Обясни им, че идвам да те видя възможно най-скоро. После им кажи, че се страхуваш да останеш в къщата и че искаш да прекараш нощта в мотел.

— Това няма да сработи. Ще разберат, че лъжа.

— Защо да не сработи? Те не наблюдават теб, а къщата. Бездруго вече смятат, че съм въоръжен до зъби и съм луд, така че ще искат да те изведат оттам. Навярно ще евакуират целия квартал.

— Те ще ме проследят, Дан. Не, няма да сработи.

— Струва си да опитаме. Може да изпратят някой да те проследи до мотела, за да провери дали ще отседнеш в него, но едва ли ще остане задълго. От теб се иска единствено да ги убедиш, че изключително много те е страх от мен.

— Това някога беше истина — отвърна Сюзан.

— Сега страхуваш ли се от мен?

— Не.

— Моля те само за пет минути. После си тръгвам.

Тя мълчеше. Дан знаеше, че няма какво повече да каже.

Най-накрая Сюзан въздъхна тежко.

— Ще ми трябва малко време, за да си опаковам куфара. Искаш ли да ти се обадя, когато сме готови?

— Не, не трябва да оставам тук, а в стаята си нямам телефон. Може ли да се срещнем някъде?

— Добре. Какво ще кажеш за парк „Базил“? В амфитеатъра?

Парк „Базил“ се намираше на около пет километра от къщата.

— Става. В колко часа?

— След час или малко повече. Слушай, ако с мен дойде някой полицай или не ми позволят да взема собствената си кола, няма да съм там. Може да ме проследят, без да разбера. Готов ли си да рискуваш?

— Да.

— Добре. Сигурно не съм с всичкия си, задето се съгласявам да го направя, но добре. Ще се опитам да дойда, но ако не го напр…

— Ще чакам колкото мога — отвърна Дан. — Благодаря ти, Сюзан. Нямаш представа колко много означава всичко това за мен.

— Ще се опитам — повтори тя и затвори.

Той върна слушалката на телефона. Чувстваше се обнадежден. Двамата с бившата му съпруга бяха ходили на няколко открити концерта в парк „Базил“ и познаваше добре амфитеатъра. Погледна си часовника, за да изчисли в колко часа трябва да отиде на срещата, след което се качи в пикапа си и го подкара към мотел „Почивка“. Замисли се за наградата от петнайсет хиляди долара и му се прииска да изкарва толкова пари за година. Определено не си поплюваха и бързаха да го заловят възможно най-скоро.

Преди Дан да стигне до отбивката за мотела, през ума му мина мисълта, че Сюзан може да му устройва засада. Може би в крайна сметка полицията подслушваше телефона ѝ и щяха да го причакат в парка. Нямаше как да знае със сигурност. Двамата с нея не се бяха разделили в добри отношения, така беше, но все пак си имаха хубавите моменти, нали? Няколко приятни спомена, за които да се хване? Дан си спомняше някои от тях и се надяваше и тя да ги помни. Той беше баща на Чад и това бе връзка със Сюзан, която никога нямаше да бъде скъсана. Щеше да се наложи да поеме риска и да повярва, че не го е предала. Ако беше… Е, щеше да му мисли, когато му дойдеше времето.

Подмина къщата на Дикейн по път за своята къщичка. Нямаше откъде да знае, че ревът на двигателя му извади Хана от неспокойния ѝ сън.

Жената не разбра какво я беше събудило. Хармън хъркаше на другото легло, а устата му зееше като отвора на пещера. Тя стана от потния чаршаф, а непослушната ѝ червена коса — твърда и жилава като телче за съдове — беше прибрана под шапка за душ. Спомняше си части от кошмара, който бе сънувала — чудовището в него беше жаба с много брадавици и кльощави човешки крака. Облечена само по сутиен и бикини, които едва успяваха да удържат тресящите ѝ се телеса, Хана отиде в кухнята, отвори фризера на хладилника и си взе кубче лед, с което да натрие лицето си. Помещението още миришеше на жабешка кръв и вътрешности, а фризерът беше пълен с десетки жабешки бутчета, увити в месарска хартия, готови за доставка в ресторанта. Преди да го затвори, жената извади и кутия с ванилов сладолед, взе си лъжица и отиде в дневната, за да си похапне, докато ѝ се доспи отново. Тя пусна радиото, което беше настроено на местна кънтри станция. По нея Гарт Брукс пееше за тексаските момичета. Хана отиде до прозореца и дръпна завесата.

Лампите в номер 4 светеха. Имаше нещо в този мъж, което не ѝ харесваше. Принципно не бяха много хората, които ѝ допадаха, но от този тип в номер 4 я побиваха тръпки. Беше кльощав и блед, все едно имаше СПИН или нещо също толкова лошо. Не ѝ харесваше и татуировката му. Първият ѝ съпруг беше в търговския флот и беше изрисуван от китките до раменете. Хана не понасяше нищо, което ѝ напомняше за онзи мързелив кучи син.

Е, този тип щеше да си тръгне скоро, а те щяха да са със седем долара по-богати. Сега всеки цент беше от значение. Тя се стовари на дивана и започна да загребва с лъжицата от сладоледа. Рийба Макинтайър засвири по радиото и дъното на сладоледената кутия беше достигнато. Последваха новини, по които новинарят говореше за някакъв пожар в Пайнвил миналата нощ. Градската управа на Александрия се събираше, за да обсъди замърсяването в Ред Ривър. Някаква жена в Анандейл беше арестувана, защото изоставила бебето си в тоалетната на някаква автогара. Психично болен ветеран от Виетнам застрелял и убил служител на банка в Шривпорт и…

— … обявена е награда в размер на петнайсет хиляди долара…

Лъжицата на Хана застина.

— … от Първа търговска банка за залавянето на Даниъл Луис Ламбърт. Полицията смята, че Ламбърт е въоръжен и много опасен. За последно е видян да кара сив пикап „Шевролет“ от 1989. Той е на четирийсет и две години, висок е метър и осемдесет и пет, слаб, с брада и…

Хана лапна лъжица сладолед. Загледа се в радиото с ококорени очи.

— … има татуировка на змия на дясната си предмишница. Полицията съветва да сте изключително внимателни, ако забележите Ламбърт. Обадете се на номер…

Хана не можа да преглътне. Гърлото ѝ като че ли се сви. Тя скочи на крака, изплю съдържанието в устата си на пода и се развика:

— Хаааармън! Хармън, идвай веднага.

Съпругът ѝ не беше достатъчно бърз за нея. Тя го сграбчи за глезените и го извлачи от леглото.

— Луда ли си? — изкрещя той. — Кво става?

— Той е убиец! — Косата на Хана, която водеше свой собствен живот, се беше освободила от шапката за душ. Очите на жената светеха с дивашки пламък, а устата ѝ беше изцапана със сладоледена пяна. — Знаех си, че нещо в него не е наред, знаех си още щом го видях, той е убил човек в Шривпорт, има тази татуировка на ръката, петнайсет хиляди долара награда, чуваш ли ме?

— А? — попита Хармън.

Хана го сграбчи за яката на червената му карирана пижама.

— Петнайсет хиляди долара! — изкрещя в лицето му тя. — За бога, ще вземем тези пари! А сега ставай и се облечи!

Хармън си обу панталоните, докато съпругата му се бореше с безформената си рокля и му набиваше в дебелата глава какво беше чула. Лицето ѝ пребледня, а той закопча копчетата на ризата си на грешните места, след което се насочи към телефона.

— Веднага ще се обадя на…

Силна като менгеме ръка го стисна за рамото.

— Слушай ме много внимателно! — изкрещя Хана. — Да не искаш да хвърлиш тези пари през прозореца? Ако смяташ, че ченгетата няма да ни измамят, значи си по-тъп от овца! Ще го заловим и ще го предадем сами!

— Но… Хана… той е убиец!

— Той не е нищо повече от една голяма стара жаба! — Съпругата му се намръщи с ръце на внушителните си хълбоци. — Само дето неговите бутчета струват петнайсет хиляди долара и двамата с теб ще направим доставка! Затова млъквай и прави каквото ти казвам! Ясно?

Хармън млъкна, а слабите му рамене увиснаха под натиска на червенокосата Хана. Тя излезе от стаята и след малко я чу да рови в килера в антрето. Хармън си взе ключовете от бюрото и ги закачи на една от гайките на панталона си с треперещи ръце. Вдигна поглед и видя съпругата си да държи двуцевката, която им беше за защита от крадци.

— Това оръжие е толкова старо, че не знам дали въобще… — започна Хармън, но Хана го изгледа с поглед, който можеше да накара дори времето да спре. В другата си ръка жената стискаше кутия, в която имаше пет патрона — два зареди в пушката, а три прибра в джоба си.

— Трябва да го пипнем на открито — каза Хана. — Да го изведем навън, където няма да има достъп до оръжията си.

— По-добре да се обадим в полицията, Хана! Господи, имам чувството, че ще повърна!

— Направи го по-късно! — излая съпругата му. — Този тип може да е луд убиец, но едва ли ще успее да ни нарани, когато му отнеса краката! Искам да правиш каквото ти кажа и ще станем богати като цар Мидас! — Тя затвори пушката, обу си гумените чехли и тръгна към вратата. — Идвай, да го вземат мътните! — нареди на съпруга си Хана, когато осъзна, че не я е последвал. Бледият като смъртта Хармън се затътри след нея.

Дан погледна часовника си и видя, че е станало време да върви. Малко по-рано изпи два аспирина и полегна, за да си почине, след което си обу чисто бельо, чорапи и сините дънки, които носеше в сака си. Сега отиде пред потъмнялото огледало в банята, намокри си гребена и си среса косата назад. Сложи си бейзболната шапка и разгледа измореното си лице с щръкнали скули.

Сюзан нямаше да може да го познае. Отново го обзе страх — същият като онзи, който го споходи, когато влезе в банката. Най-вероятно щеше да види сина си за последен път. Надяваше се да намери правилните думи, които да му каже.

Но още беше рано за това. Първата му задача бе да стигне до парк „Базил“, без да бъде спрян от полицията. Нарами сака, взе ключа за къщичката и отвори предната врата. Нощта беше жежка. Жабите се бяха укротили и само от време на време изкрякваха. Тъкмо щеше да изгаси лампата, когато чу някакво дрънчене от пикапа си. Стресна се, като усети, че някой го наблюдава.

Обърна се светкавично към звука.

— Чакай, чакай! — провикна се нервно онзи. Беше Хармън Дикейн, чиито бузи бяха плувнали в пот. Той вдигна ръце, за да покаже празните си длани. — Не прави нищо прибързано!

— Изкара ми ангелите! Какво правиш тук?

— Нищо! Исках да кажа… видях, че лампата свети. — Хармън продължи да държи ръцете си вдигнати. — Помислих си, че може да имаш нужда от нещо.

— Тръгвам си — отвърна Дан, чиито нерви също бяха опънати. — Смятах да спра до къщата ти, за да оставя ключа на верандата.

— Накъде си се запътил? Адски късно е да си на пътя, не мислиш ли?

— Не, трябва да тръгвам, иначе ще закъснея. — Дан тръгна към Дикейн с намерението да остави сака си в каросерията на пикапа. Другият мъж отстъпи. Дрънченето идваше от връзката с ключове, които собственикът на мотела носеше на гайката на панталона си. Дан рязко спря. Радарът му засече нещо. Подуши наблизо змия. — Добре ли си?

— Естествено, че съм добре! Защо да не съм?

Дан погледна очите на мъжа; бяха изпълнени със страх. Той знае, помисли си. Някак си е разбрал.

— Ето ти ключа — каза Дан и протегна ръка.

— Добре. Разбира се. Това е…

Ветеранът забеляза, че погледът на Дикейн се стрелна някъде зад него.

Жената, осъзна той. Представи си как един сатър лети към него.

Обърна се бързо и свали сака от рамото си.

БАМ! — гръмна оръжие, като че ли право в лицето му. Дан усети топлината и ударната вълна. Изведнъж горящите парцали на сака му бяха изтръгнати от ръцете му и овъглените му дрехи полетяха от него като светещи прилепи. Хана Дикейн залитна назад с пушка в ръка, от която се издигаше дим. Дан имаше секунда, за да осъзнае, че сакът му беше поел изстрела от упор. Жената, чието лице лъщеше от пот, се опомни и изрева силно. Тя насочи пушката в корема на жертвата си. Дан се хвърли настрани от двуоката смърт — миг преди да изплюе новата си порция огън — и се приземи по лице в тревата. Ушите му кънтяха, но все пак успя да чуе влажно разкъсване и дрънчене на сачми в метал. Втурна се в гората около къщичката, в която беше отседнал. Шокът беше прогонил всички мисли от главата му и бе оставил след себе си единствено нуждата да бяга за живота си.

Зад него Хармън Дикейн видя как ризата му почервенява. Изстрелът го беше улучил и го бе запратил в пикапа, но още беше на крака. Собственикът на мотела притисна корема си с ръце и между пръстите му потече кръв. Опули се и запримигва бързо през мъглата от барутен дим, която се виеше между него и съпругата му.

— Ти ме застреля — каза Хармън и се учуди, че гласът му е толкова спокоен. Все още не изпитваше никаква болка; от стомаха до слабините му беше студено като през януари.

Хана зяпна ужасено. Нямаше намерение да стреля първия път; просто искаше да насочи цевите в главата на убиеца, но сакът му беше блъснал оръжието ѝ и пръстът ѝ бе трепнал. Вторият път вече се опитваше да го застреля, преди да успее да ѝ се нахвърли. Хармън продължаваше да се пули насреща ѝ, а коленете му започнаха да го предават. В следващия миг шокът на Хана беше заменен от ярост и тя закрещя:

— Казах ти да не ми стоиш на пътя! Не ме ли слушаш какво ти говоря?

Коленете на Хармън удариха земята. Той преглътна с известно затруднение и усети вкуса на кръв в устата си.

— Застреля ме — изграчи той. — Ти… проклета кучко. Застреля ме.

— Вината не е моя! Казах ти да се махнеш от пътя ми! Глупав задник, казах ти да се махнеш от пътя ми!

— Ахххххх — изрева Хармън, когато първата истинска болка разкъса опустошените му вътрешности. В пръстта под него се събираше кръв.

Хана се обърна към гората, а лицето ѝ беше станало още по-грозно заради изкривените ѝ от гняв устни.

— Няма да се измъкнеш! — провикна се тя в мрака, след което зареди двете цеви на пушката. — Ако смяташ, че ще оставя петнайсет хиляди долара да ми избягат в моята гора, трябва да си луд! Чуваш ли ме, господин Убиец?

Дан я чу. Той лежеше по корем в храсталаците и ниските палми на дванайсетина метра от нея. Видя как Хармън падна на колене и как лудата му жена презареди пушката. Тя отиде до съпруга си. Погледна влажното му и изпълнено с агония лице.

— Объркваш всяко едно проклето нещо — каза му хладно Хана, вдигна пушката и стреля в предната лява гума на пикапа. Тя експлодира и изпусна със съскане въздуха си. Пикапът се килна на една страна като подсечен кон. Дан едва не изрева, но сложи ръка на устата си и се спря.

— Няма да ходиш никъде с пикапа си! — провикна се жената към гората. — Вече може да излизаш!

Дан все още беше с бейзболната си шапка, а капчици пот бяха избили по цялото му лице. Всичките му дрехи бяха направени на парцали, шевролетът му с цвят металическа мъгла беше осакатен, а надеждите му да стигне до парк „Базил“ бяха направени на пух и прах. Червенокосата вещица държеше пушката на нивото на бедрата си, а цевите бяха насочени към него.

— Хайде, излез, господин Убиец! — провикна се тя. Хармън до нея още беше на колене, стиснал корема си с ръце и с увиснала глава. — Добре тогава! Можем да поиграем на „Криеница“, щом така искаш, и при първа възможност ще ти пръсна мозъка! — Жената неочаквано тръгна към гората, почти право към него. Паниката стисна Дан за врата; нямаше как да се бори срещу заредена пушка. Той стана и побягна отново надълбоко в шубрака. По гърба му полазиха тръпки в очакване на изстрел. — Чувам те! — изквича онази и едрото ѝ тяло започна да гази растителността. — Недей да бягаш, копеле!

Хана се движеше като товарен влак от ада. Ниските клони шибаха лицето на Дан, докато бягаше, а тръните се опитваха да приклещят панталона му. Жаби се оплакваха и скачаха в краката му. Десният му крак се закачи в един корен и той едва не падна. Храсталакът беше гъст и Дан се придвижваше много шумно — ако сега го видеше командирът на взвода му във Виетнам, щеше да му трие сол на главата. Не разполагаше нито с бързите крака, нито с гъвкавостта от младините си. В момента целта му беше да се отдалечи колкото се може повече от следващия изстрел.

Дан усети миризмата на застояла вода и обувките му нагазиха в нея. Калта веднага залепна по тях. Беше стигнал до жабешкото езеро.

— Искаш да поплуваш ли? — провикна се Хана зад него.

Дан не виждаше колко е голямо езерото и не смееше да се опита да го прекоси. Освен това преследвачката му щеше да го застреля, ако затънеше до коленете в тинята. Той излезе от водата и стъпи на по-твърда почва, след което побягна отново през тревата и храстите около езерото. Вече не чуваше Хана. Хрумна му, че тя познава много добре тази гора и може би го причаква някъде отпред. Разкъса няколко лози. През балдахина от борове и върби забеляза няколко звезди, които бяха далечни като парк „Базил“. Навлезе във висока до кръста трева и се напъха право в ръцете на фигурата пред него.

В този момент поне дузина косми побеляха на главата му. Едва не си подмокри панталона. Нападна фигурата и изпита ужасна болка, когато я удари с юмрук в брадичката. Опонентът му се катурна на една страна и Дан едва тогава осъзна, че това е манекен.

Той застана над него и зараздвижва ударената си ръка. Успя да различи още два манекена наблизо, сякаш застинали в спокоен разговор. Дрехите им представляваха обрулени от времето парцали. Пред тях почиваха мрачни форми, които принадлежаха на погълната от кудзу8 въртележка. Беше попаднал в Приказната страна на Хармън Дикейн.

Дан продължи напред покрай загниващата фасада на миниатюрен замък. На мястото имаше още счупена каруца тип „Конестога“ и скелетите на два ръждясали автомобила. Пътеката под краката му беше от тухли и той реши, че това е трябвало да бъде главната улица на омагьосаното село. Наоколо бяха наредени и други манекени, облечени като каубои и индианци — те бяха жители на въображението на Дикейн. Дан мина покрай огромно парцаливо туловище с изгнили дървени ребра, за което си помисли, че може да е китът на Йона. Изведнъж попадна на висока ограда от бодлива тел, която обозначаваше края на имота на семейство Дикейн.

Мога да се покатеря по нея, каза си Дан. Острите ѝ краища няма да са никак приятни, но са за предпочитане пред проклетата пушка. Мина ли от другата страна ще мога да…

Какво?, запита се той. Без пикапа няма да стигна особено далеч.

Наблизо обаче имаше още едно превозно средство, нали?

Комбито, паркирано пред къщата на Дикейн.

Спомни си връзката с ключове, закачена на панталона на Хармън. Дали този за комбито щеше да е сред тях? Дали колата въобще беше в движение? Трябваше да е, иначе как доставяха жабешките бутчета? За да стигне до ключовете обаче, се налагаше да се върне обратно през гората и да избегне жената, а това не беше никак лека задача.

Остана до оградата за момент, стиснал с ръце телената ѝ мрежа. От другата ѝ страна го очакваше само мрачна гора.

За да има някакъв шанс да стигне до парк „Базил“, трябваше да се върне за връзката с ключовете.

Дан пусна оградата. Пое си дълбоко въздух и го изпусна. Главата отново го беше заболяла, но кънтенето в ушите му бе секнало. Извърна се от оградата и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Вървеше бавно и внимателно, а сетивата му работеха на пълни обороти, за да уловят всеки звук и движение.

Еднорък манекен с корона или тиара на главата — деформирана принцеса от приказките — стоеше от дясната му страна във високата трева, докато наближаваше кита на Йона. В следващия миг забеляза движение с периферното си зрение, близо до въртележката, нападната от кудзуто. Вече се гмурваше в тревата, когато пушката изгърмя и стотна от секундата по-късно главата и вратът на принцесата експлодираха в облак от гипс. Дан падна на една страна и задиша тежко.

— Пипнах те, нали? — провикна се Хана. — Знам, че този път те раних!

Дан чу жената да зарежда пушката. Тя тръгна към него, а гумените ѝ чехли шляпаха по тухлите. Той напипа нещо подобно на тръба до рамото си. Протегна се и усети студени пръсти. Липсващата ръка на принцесата.

Дан я взе и стана на крака. Хана Дикейн се намираше на три метра пред него, а пушката беше насочена леко вляво от тялото му. Той метна гипсовата ръка по нея, тя се завъртя във въздуха и я уцели в ключицата. Жената изрева от болка и падна по задник. Оръжието излетя от ръцете ѝ. Дан хукна през тревата със скоростта на отчаянието и остави госпожа Дикейн да ругае зад гърба му.

Успя да намери езерото отново и продължи да бяга по блатистия му бряг. След няколко минути излезе от шубрака на двайсет метра от осакатения си пикап. Хармън Дикейн продължаваше да е в същата позиция — коленичил, с наведена глава и притиснал с ръце кървавия си корем.

Дан отиде при него и сграбчи връзката му с ключове. Очите на собственика на мотела бяха затворени, а дишането му не предвещаваше нищо добро. Дан издърпа ключовете от колана му. Изведнъж Дикейн отвори очи и вдигна глава. От ъгълчето на устата му течеше кръв.

— Хана? — простена той.

— Не мърдай много — предупреди го Дан. — Кой е ключът за комбито?

— Недей… не ме наранявай.

— Няма да те нараня. Кой е ключът за…

Дикейн отвори уста и запищя с глас, който проряза нощта.

— Хана! Той взе ключовете!

Дан щеше да го фрасне, ако мъжът не беше прострелян. Изправи се и го остави да вдига аларма. След две минути жената щеше да дойде. Дан побягна по пътя към къщата на Дикейн. Виковете на Хармън утихнаха, но вече беше късно. Дан стигна до комбито, отвори вратата му, която изскърца недоволно, и седна зад волана. Вътрешността на колата миришеше на жабешкото езеро. Опита един от ключовете, но той отказа да влезе в запалването. Вторият също не стана. Забеляза някакво размазано движение и на светлините от къщата видя Хана Дикейн да бяга по пътя към него, косата ѝ се вееше, а изпотеното ѝ лице беше олицетворение на яростта. Тя държеше пушката като бухалка и Дан осъзна, че сигурно е свършила патроните, но все още можеше да му размаже мозъка.

Третият ключ също не влезе.

— Няма да се измъкнеш! — зарева жената. — Няма да се измъкнеш!

Пръстите на Дан се хлъзгаха от потта. Той не избра четвъртия, а направо петия ключ.

Стана.

Завъртя го и настъпи педала на газта.

Комбито издаде кхъкхъкхъкхъБАМ и от ауспуха изригна облак черен дим. Дан включи на задна скорост и колата се понесе като ледник. Хана Дикейн се озова до него, отвори шофьорската врата и замахна към главата му с приклада на пушката. Той беше предусетил удара и залегна в седалката. Оръжието срещна рамката на вратата. Хана се хвърли към колата, докато тя набираше скорост на заден ход, и се опита да издере очите му с една ръка, а с другата го налагаше с пушката. Дан я изрита в десния хълбок и тя залитна назад. Той завъртя колата в разтърсващ полукръг и вдигна облак прах между себе си и Хана. Включи на първа скорост, настъпи педала на газта до долу и комбито подскочи напред. Единият от страничните прозорци изведнъж се строши навътре след пореден удар с приклада. Парченца стъкло се забиха във врата му. Дан погледна назад и видя бягащата след него Хана Дикейн, докато колата набираше скорост. Жената ругаеше майка му и се опита да сграбчи отворената врата. Дан я остави след себе си и включи фаровете малко преди да се блъсне в една плачеща върба. В последния момент завъртя волана и се размина само с ожулване на боята от другата страна. Затвори вратата и погледна в огледалото за обратно виждане, но не можа да види нищо през вдигналата се прах. Нямаше да се изненада обаче, ако Хана Дикейн беше захапала ауспуха със зъби и висеше от него.

Дан зави по магистрала 28 и пое към Александрия и парк „Базил“. Червенокосата вещица го беше ударила с приклада на пушката в лявото рамо и макар да го болеше адски много, поне нямаше нищо счупено. Но по-добре ударено рамо, отколкото пукнат череп. Замисли се дали да не спре на бензиностанция „Амоко“, за да се обади на линейка, но реши, че Хана ще отиде до къщата и ще го направи. Резервоарът на комбито беше малко под три четвърти пълен, което си беше дар божи. Дан разполагаше с портфейла си, дрехите на гърба си и бейзболната си шапка. Все още не беше лошо ранен. Можеше да се счита за късметлия.

Хана спря да тича. Нямаше смисъл, а и дробовете я изгаряха. Изпрати с поглед стоповете на комбито. Остана доста дълго време в мрака, като стискаше с ръце празната пушка. Чу гласа му — вече много отслабнал — да я вика:

— Хана? Хана?

Най-накрая обърна гръб на магистралата и закуцука — изпитваше болка, а на дясното ѝ бедро се заформяше синина — към мястото, на което продължаваше да стои на колене Хармън.

— Хана — изграчи той. — Ранен съм лошо.

Тя беше изгубила гумените си чехли. Погледна стъпалото на левия си крак, което беше порязано от парче стъкло. При гледката на тази рана, с нейните зачервени краища, нещо в главата ѝ започна да тиктака като бомба.

— Обади се на някого — прикани я Хармън. Очите му бяха полузатворени, а ръцете му притискаха кървящия корем. — Трябва… да…

— Заради теб изгубихме петнайсет хиляди долара. — Гласът на Хана беше хладен и изморен. — Обърка всяко едно проклето нещо.

— Не… не съм. Ти обърка… всичко.

Съпругата му поклати глава.

— Той те усети, Хармън. Разбра. Казах ти да се махнеш от пътя ми, нали? Позволихме на петнайсет хиляди долара да ни избягат. О, господи, колко много неща щях да направя с тези па… — Хана млъкна и се загледа с празен поглед в пръстта. Вената на слепоочието ѝ туптеше.

— Ранен съм — оплака се Хармън.

— Аха. Проблемът е, че вероятно ще успеят да те закърпят в болницата.

Той протегна окървавената си ръка към нея.

— Хана… нуждая се от помощ.

— Да, така е — отвърна тя. — Но от сега нататък смятам да започна да си помагам сама. — В погледа ѝ имаше странен блясък. — Извадили сме много лош късмет, че този убиец е избрал да отседне при нас. И сме го познали кой е. След това той ти е отнел пушката.

— Какво? — прошепна Хармън.

— Опитала съм се да ти помогна, но не съм могла. Избягала съм в гората и съм се скрила, след което съм видяла какво ти е сторил.

— Ти да не си… изгуби ума?

— Мама ми казваше, че са неведоми пътищата божии — отвърна Хана. — До този момент не ѝ вярвах.

Хармън видя как съпругата му вдигна пушката над главата си като бухалка.

Той издаде тих мяукащ звук.

Прикладът на пушката се стовари с тежестта на цялата горчива ярост на Хана. Разнесе се звук, подобен на смазването на презрял пъпеш. Пушката беше вдигната отново. По време на следващите шест удара прикладът се сцепи и счупи. Когато приключи, Хана Дикейн беше плувнала в пот, дишаше тежко и бе прехапала долната си устна. Погледна останките пред нея и се зачуди какво беше намирала в тях. Избърса цевите на пушката с края на роклята си, хвърли я на земята до пребитото тяло и закуцука към къщата, за да се обади на полицията.

Ръждясалото комби пълзеше по улиците на Александрия, покрай тъмните и тихи къщи, уличните лампи с форма на сълза и пръскачките, които съскаха на изсъхналите и покафенели ливади.

Дан шофираше бавно и се оглеждаше за полиция. Рамото го болеше и имаше чувството, че е бил завъртян няколко пъти в циментобъркачка, но беше жив и парк „Базил“ беше на по-малко от километър и половина.

Не попадна на никакви полицейски коли по пътя и като цяло нямаше много движение в този късен час. Той зави по една улица, която го отведе до добре поддържан парк, и продължи към масите за пикник и тенискортовете. Една табела указваше, че амфитеатърът е от другата страна на обществения паркинг. Сърцето на Дан се сви — паркингът беше празен. Може би Сюзан не бе успяла да заблуди полицаите. Или пък беше решила да не идва.

Дан си каза, че ще изчака. Спря комбито, изгаси фаровете и двигателя и се заслуша в песента на цикадите, която се носеше в мрака от близките борове.

Все още го тормозеше случилото се с пикапа му. Целият този кошмар се беше случил заради него, а на онази червенокоса вещица ѝ бяха необходими само две секунди, за да го направи непотребен. По дяволите, щеше да му липсва. Истински работнически пикап, беше му казал продавачът. Малки вноски, добро гаранционно обслужване, произведен в Америка.

Дан се зачуди какво ли преживяваха съпругата и децата на Бланчард сега и изгони мислите за пикапа си.

Времето течеше бързо. След трийсет минути реши да остане още петнайсет. Когато и те изтекоха, спря да гледа часовника.

Сюзан нямаше да дойде.

Още пет минути. Още пет минути и след тях щеше да признае поражението и да си тръгне.

Отпусна се на седалката и затвори очи, заслушан в нощните звуци.

Само след няколко секунди, след няколко вдишвания и издишвания, се върна отново в селото.

Името му беше Чо Ят. Намираше се в низините, където над оризищата се вдигаха изпарения от августовското слънце, а джунглата криеше гнезда на снайперисти и змийски дупки. Взводът му беше спрял в Чо Ят, а капитан Обри и южновиетнамският им преводач се бяха скрили на сянка и разпитваха старейшините на селото за някаква виетконгска активност в района. Старейшините отговаряха неохотно и с недомлъвки. Това не беше тяхната война. Около Змиеукротителите се събраха осем-девет деца, за да огледат по-добре чуждестранните гиганти. Новакът — зелен като тревата и само на няколко дни служба — който стоеше до Дан, отвори раницата си и даде на едно от малките момчета шоколадче.

— „Хърши“ — каза той. Беше от Бостън и говореше с характерния за там акцент. — Можеш ли да го кажеш? „Хър-ши“.

— Хиший — отвърна детето.

— Доста добре. Защо не дадеш малко от това на твоите… — Момчето побягна, отвори шоколадчето и го натъпка в устата си, а другите хлапета бягаха и крещяха след него. Мъжът от Бостън — чиито очи бяха сини като метличина на младото му и лишено от бръчки лице, а косата му бе руса като слънцето — погледна Дан и сви рамене. — Предполагам, че тук не си падат по споделянето.

— Така е — отвърна Дан. — Ако бях на твое място, щях да оставя капитана да търгува с тях. Шоколадчето ще ти трябва след няколко часа.

— Ще оцелея.

— Аха. Е, ако ме питаш мен, прави каквото ти кажат и нищо повече. Не давай акъли, не ставай доброволец и не си раздавай храната.

— Това беше просто шоколадче. Какво толкова е станало?

— Ще разбереш след минута.

Всъщност не мина дори минута, когато новакът от Бостън беше заобиколен от крещящи деца с протегнати ръце. Някои от другите селяни също бяха дошли, за да видят какво могат да отмъкнат от претъпканите раници на чуждестранните гиганти. Врявата прекъсна разпита на старейшините, който провеждаше капитан Обри, и той се нахвърли на младия мъж от Бостън като буреносен облак. На войника му беше обяснено, че не трябва да раздава храната си или други свои вещи, защото старейшините не искат подаръци, тъй като виетконгците били известни с това, че изтребвали цели села, ако намерят консервирани храни, огледала или други джунджурии. Всичко това беше обяснено от капитан Обри, който стоеше на пет сантиметра от лицето на мъжа от Бостън и когато спря да говори с глас, който можеше да огъне перките на хеликоптер, новакът беше пребледнял като тебешир.

— Това беше просто едно шоколадче — каза младият войник, когато капитанът се върна към задълженията си, а децата бяха прогонени. — Не е нещо ценно.

Дан погледна подгизналата от пот риза на мъжа от Бостън и видя името му, изписано с черни букви на джоба ѝ — Фароу.

— Тук всичко е ценно — отвърна Дан. — Просто кротувай, прави каквото ти се казва, не обезумявай и може да изкараш една-две седмици.

Взводът напусна Чо Ят и продължи по равните и проблясващи оризища към мрачната стена на джунглата пред тях.

Патрулът им претърсва четири часа, но не откри много следи от сандали „Гудиър“.

На връщане разузнавателният екип се обади по радиостанцията на капитан Обри, за да му съобщи, че нещо гори в Чо Ят.

Дан излезе от джунглата с останалите и видя издигащия се към грозното жълто небе тъмен дим. Заля ги силен горещ вятър, който донесе със себе си отвратително сладникав мирис на печено свинско месо.

Дан знаеше каква е причината за него. Беше го помирисвал и преди, след като огнехвъргачът им си бе свършил работата в една змийска дупка. Капитан Обри им нареди да се върнат в селото и Дан изпълни заповедта, защото беше добър войник. Той дишаше миризмата на изгоряла плът, примесена с горещия въздух, а кубинките му шляпаха в калта на оризищата.

Дан отвори очи в мрака.

Погледна огледалото за обратно виждане.

По пътя зад него приближаваха фарове.

Спря да диша. Ако беше полицейска кола… Пръстите му посегнаха към ключа в запалването. Фаровете се приближиха. Проследи ги. Лицето му лъщеше от пот. Колата спря на пет-шест метра зад него и фаровете изгаснаха.

Дан продължи да диша неравномерно. Автомобилът беше тъмна „Тойота“, а не полицейска кола. Потърси друго превозно средство в огледалото за обратно виждане, но не намери такова. Остана в комбито и зачака. Същото стори и шофьорът на тойотата. Е, явно той трябваше да направи първия ход. Слезе от комбито и застана до него. Шофьорската врата на другия автомобил се отвори и от него слезе жена. Светналите в другия автомобил плафони позволиха на Дан да види младия мъж на предната седалка.

— Дан? — Ако гласът ѝ беше стъкло, щеше да пререже гърлото му.

— Аз съм — отвърна той. Дланите му бяха влажни. Нервите му сякаш се бяха свили на топка в стомаха му.

Жената се приближи до него. Спря рязко, когато успя да види лицето му малко по-добре.

— Променил си се — каза тя.

— Предполагам, че съм свалил някое и друго килце.

Сюзан не беше от хората, които се плашеха от предизвикателства. Показа му, че все още е куражлийка. Продължи да върви към него, към мъжа, който получаваше среднощни агресивни пристъпи, който нападна сина им в леглото му, който бе донесъл част от ада на войната със себе си, когато последният хеликоптер напусна Сайгон. Сюзан спря на една ръка разстояние от него.

— Добре изглеждаш — каза ѝ Дан и това беше самата истина. Бившата му съпруга беше слаба, когато се разведоха, но сега бе заякнала и оформила перфектно тяло. Предположи, че е много по-спокойна, когато той не е наоколо. Тя беше подстригала тъмнокестенявата си коса малко над раменете си и Дан видя доста бели косми в нея. Лицето ѝ беше с добре познатата му решителна челюст и по-красиво, отколкото го помнеше. Също така и по-уверено. В очите ѝ, които не бяха нито сиви, нито зелени, а нещо по средата, имаше известна болка. Носеше дънки и светлосиня риза с къси ръкави. Сюзан все още си беше Сюзан — съвсем малко грим, без лъскави бижута и нищо, което да показва, че е нещо повече от жена без претенции. — Виждам, че се справяш добре.

— Така е. И двамата се справяме добре.

Дан погледна нервно към пътя.

— Не съм довела полицията.

— Вярвам ти.

— Казах им, че си се обадил и че ме е страх да остана в къщата. Нямаше да се забавя толкова много, но един от полицаите ме последва до „Холидей Ин“. Остана на паркинга около час. После, съвсем неочаквано, се изнесе светкавично. Помислих си, че са те заловили.

Дан предположи, че ченгето е било призовано по радиостанцията. Вероятно полицията вече се беше изсипала пред мотел „Почивка“.

— Мислех, че ще си с пикапа — каза Сюзан.

— Отседнах в един мотел извън града и двойката, която го държи, ме позна. Опитаха се да вземат наградата, като ме гръмнат с пушката си. Жената случайно простреля собствения си съпруг и след това стреля в една от гумите на автомобила ми. Единственият начин да стигна дотук беше да взема тяхната кола.

— Дан… — Гласът на Сюзан я предаде. — Дан, какво смяташ да правиш?

— Не знам. Ще гледам да не ме хванат. Може би ще успея да си намеря място, на което да си почина малко и да обмисля положението. — Той я дари с мрачна усмивка. — Това не е един от най-добрите ми дни.

— Защо не ми каза, че се нуждаеш от пари? Защо не ми каза, че си болен? Щях да ти помогна!

— Вече не сме съпруг и съпруга. Това не е твой проблем.

— О, чудесно! — Очите ѝ проблеснаха гневно. — Не е мой проблем, затова си бил притиснат в ъгъла и си убил човек! Винаги си смятал, че си сам срещу целия свят и не си позволявал на никого да ти помогне! Можех да ти дам заем, ако ми се беше обадил! Не се ли сети за това?

— Сетих се — призна си Дан. — Неотдавна.

— Твърдоглав и инатлив! И докъде стигна? Отговори ми!

— Сюзан? — каза тихичко той. — Прекалено е късно да се караме, не мислиш ли?

— Най-инатливият човек на света! — продължи жената, но гневът ѝ се беше изпарил. Тя сложи ръка на челото си. — О, господи. О, боже. Не знам… не мога дори да повярвам, че това е истина.

— Трябва да се поставиш на мое място.

— Левкемия. Кога разбра?

— През януари. Предположих, че е заради „Ейджънт Ориндж“. Знаех, че ще се прояви рано или късно. — Имаше намерение да ѝ разкаже за тумора в мозъка си, който според него също имаше нещо общо с химикалите, но се отказа. — Направиха ми някои изследвания в болницата за ветерани. Лекарите искаха да остана там, но нямам намерение да лежа в някакво си легло и да чакам да умра. Поне мога да работя. Когато има работа, разбира се.

— Съжалявам — отвърна Сюзан. — Бог ми е свидетел, че много съжалявам.

— Просто ми се падна такава ръка. Случилото се в банката беше изцяло по моя вина. Обезумях, Сюзан. Както казвахме в Нам. Изперках и след миг вече нямаше връщане назад. — Дан се намръщи и погледна асфалта между тях. — Не искам да прекарам оставащото ми време в затвора. Или, още по-лошо, в затворническа болница. Така че не знам къде отивам, но не мога да се върна. — Той я погледна отново. — Каза ли на Чад моята версия на нещата?

Сюзан кимна.

— Пое голям риск с идването ти тук. Знам, че не ти е лесно — заради държанието ми в миналото и всичко останало. Но не можех просто да му кажа няколко думи по телефона и толкова. Да ми позволиш да го видя е най-милото нещо, което някога можеш да направиш за мен.

— Той е и твой син — отвърна жената. — Това е твое право.

— Имаш ли нещо против да поседя в колата с него за няколко минути? Само ние двамата?

Сюзан махна към тойотата. Дан мина покрай нея с туптящо сърце. Отвори шофьорската врата и погледна момчето.

Здрасти, Чад, мислеше да му каже, но не можеше да говори. На седемнайсет години синът му вече не беше момче. Той беше едър млад мъж с широки рамене, какъвто някога бе самият Дан. Чад се беше променил от онази снимка, която имаше и която остави в мотел „Почивка“. Само при вида му сърцето му се сви. Детското лице на сина му беше придобило мъжки черти. Златистокафеникавата му коса беше късо подстригана, а слънцето бе изпекло кожата му. Дан усети миризмата на „Аква Велва“ — явно Чад се беше избръснал, преди да тръгнат от мотела. Носеше панталони в цвят каки и тениска на синьо-червени спирали, от ръкавите на която се подаваха добре оформените му бицепси. Явно работеше на открито — леко строителство или косене на ливади. Изглеждаше добре и Дан си каза, че синът му ще бъде много по-силен, отколкото смяташе.

— Познаваш ли ме? — попита той.

— Отчасти да — отвърна Чад и помълча известно време, за да обмисли въпроса. — Отчасти не.

Дан седна на шофьорската седалка, но остави вратата отворена, за да свети плафона в колата.

— Мина много време.

— Да, сър — отвърна синът му.

— Работиш ли това лято?

— Да, сър. Помагам на господин Маккълоу.

— Какво работиш?

— Той има фирма за озеленяване. Също така строи басейни.

— Много добре. Помагаш ли на майка си у дома?

— Да, сър. Кося ливадата.

Дан кимна. Чад говореше леко колебливо и в погледа му имаше нещо глуповато, но това бяха единствените външни знаци за умствените му увреждания. Синът му беше — както им бе обяснил един психолог — „умствено изостанал“. Това означаваше, че мисловните му процеси щяха завинаги да са забавени и задачите, в които се изискваше задълбочено мислене, щяха да са му трудни. Това беше добавило допълнително гориво в гнева на Дан през онези лоши години, бе го накарало да ругае Бог и да си го изкарва на Сюзан. Сега, улегнал с времето, смяташе, че „Ейджънт Ориндж“ е повлиял на Чад. Отровата, която се беше сипала върху него, се намираше в спермата му от години, подобно на затворен в мазето звяр, и бе предадена чрез Сюзан на сина им. Тези му подозрения не можеха да бъдат доказани в никой съд, но той беше напълно сигурен в тях. Добре помнеше мазното чувство от мръсния сребърен дъжд върху кожата си. Да гледа как Чад се опитва да си събере мислите беше като опитите на човек да отключи ръждясал катинар. През по-голямата част от времето механизмът се отключваше, но Дан помнеше, че когато това не се случеше, лицето на момчето се превръщаше в агония от раздразнение.

— Наистина си пораснал — каза той. — Времето е такъв крадец.

— Сър? — Чад се намръщи; смисълът на абстрактното изказване му убягваше.

Дан разтри наранените пръсти на дясната си ръка.

Моментът беше настъпил.

— Майка ти ти каза какво съм направил, нали?

— Да, сър. Каза, че полицията е след вас. Затова са дошли до къщата ни.

— Точно така. Навярно ще чуеш много лоши неща за мен. Хората ще говорят, че съм луд, че съм влязъл в онази банка с пистолет и с намерението да убия някого. — Дан говореше бавно и внимателно и гледаше сина си в очите. — Затова исках да ти кажа лично, че това не е вярно. Наистина застрелях и убих човек, но стана случайно. Всичко се случи толкова бързо, че беше като лош сън. Разбира се, това не оправдава стореното от мен. Няма извинение за подобно деяние. — Той млъкна за миг, тъй като не знаеше какво повече да каже. — Просто исках да го чуеш от моята уста — добави накрая.

Чад извърна поглед от него и събра ръце.

— Този човек… когото сте убили… стори ли ви нещо лошо?

— Иска ми се да кажа „да“, но той просто си вършеше работата.

— Ще се предадете ли?

— Не.

Чад отново го погледна. Погледът му изглеждаше по-съсредоточен и настоятелен.

— Мама каза, че не можете да се измъкнете. Според нея ще ви намерят рано или късно.

— Планирам да е по-късно — отвърна Дан.

Известно време постояха в мълчание, като никой от двама им не поглеждаше другия. Дан трябваше да му каже другото нещо, което искаше; не помнеше баща му — така нареченият Майор — някога да му го е казвал, което го правеше два пъти по-трудно и два пъти по-важно.

— Не бях добър баща — започна той. — Имаше някои неща в мен, които не ме оставяха на мира. Заслепяваха ме и ме караха да се страхувам. Не бях достатъчно силен, за да потърся помощ. Майка ти направи добро на всички ни, като се разведе с мен. — Очите му неочаквано запариха от сълзи и той усети буца в гърлото си. — Но не е минал нито ден, без да мисля за теб и да се питам как си. Трябваше да ти се обаждам и да ти пиша писма, но… Предполагам, че просто не знаех какво да кажа. Сега знам. — Прочисти гърлото си с известно усилие. — Исках да ти кажа, че много, много те обичам и се надявам да не ме запомниш с лошо.

Чад не отговори. Дан беше казал всичко, което искаше. Време беше да върви.

— Ще се грижиш ли за майка си?

— Да, сър. — Гласът на сина му звучеше по-емоционално.

— Добре. — Той сложи ръка на рамото на Чад и осъзна, че никога вече нямаше да направи това. — Бъди силен, чуваш ли ме?

— Имам снимка — каза синът му.

— Снимка? На кого?

— На вас. — Чад бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. От него взе намачкана снимка. — Виждате ли?

Дан я взе. На снимката — Дан помнеше, че е направена във фотостудио на „Сиърс“ — беше семейство Ламбърт през 1978 г. Дан — едър мъж без брада, с покафеняло от дърводелската работа на открито лице и с хлътнали и обладани очи — и Сюзан бяха седнали пред картонен декор на планини през лятото, а четиригодишният Чад се усмихваше между тях. Ръцете му ги бяха прегърнали през раменете. Сюзан, която изглеждаше крехка и изморена, имаше смела усмивка. Докато гледаше снимката, Дан осъзна, че мъжът на нея все още не беше осъзнал, че миналото е много по-неумолим враг от всеки виетконгски войник, напъхал се в змийска дупка. Така само беше подсилил кошмарите си и бе отказал да потърси помощ, защото един мъж — един добър войник — не признаваше слабостите си. Накрая войната, в която беше участвал, му отне всичко.

Това беше снимка, помисли си Дан, на мъж, който бе обезумял преди много, много време.

— Имате ли моя снимка? — попита Чад. Дан поклати глава и синът му извади едно сгънато парче картон от портфейла си. — Можете да вземете тази, ако искате.

Дан разтвори картончето. Това беше снимка на Чад във футболен екип, на гърдите на който пишеше номер 59. Синът му позираше пред фотоапарата с изпънати напред ръце и стиснати зъби, все едно преследваше невидим опонент.

— Изрязах я от миналогодишния албум — обясни Чад. — През този ден всички от отбора ни бяха снимани. Тренерът Пиърс ни каза да изглеждаме зли, затова съм такъв.

— Свършил си добра работа. Не бих посмял да се изправя срещу теб. — Дан се усмихна на сина си. — Много се радвам, че ми даваш тази снимка. Благодаря ти. — Той сгъна картончето и го прибра в джоба си, след което върна снимката от „Сиърс“ на Чад. А сега, колкото и да не му се искаше, трябваше да тръгва.

Синът му също разбра.

— Някога ще се върнете ли? — попита той.

— Не — отвърна Дан. Нямаше представа как да завърши този момент. Колебливо подаде ръка. — Довиждане.

Чад се наведе към него и го прегърна.

Сърцето на Дан се сви. Той също прегърна сина си и си пожела невъзможното — да върне времето назад. Искаше му се мръсният сребърен дъжд да не го беше валял, Чад да не бе повлиян от него, да оправи нещата със Сюзан и да е достатъчно силен, за да потърси помощ за кошмарите и спомените си. Осъзна, че копнееше за чудо.

Синът му прошепна в ухото му:

— Довиждане, татко.

Дан пусна Чад и слезе от колата. Очите му бяха влажни. Избърса ги с ръка, докато вървеше към комбито, където го чакаше Сюзан. Почти беше стигнал до нея, когато чу писклив кучешки лай — джаф-джаф-джаф.

Дан спря. Лаят се носеше някъде от парка, но не можеше да определи точно откъде. Все пак беше достатъчно наблизо, за да изпъне нервите му. Откъде се беше чул? Дали някой разхождаше кучето си в този час? Животното спря да лае. Дан се огледа и не видя нищо друго освен тъмните силуети на дърветата, които ограждаха паркинга.

— Добре ли си? — Сюзан като че ли беше остаряла с пет години през изминалите няколко минути.

— Да. — Една сълза се търкулна по бузата му и влезе в брадата му. — Благодаря ти, че го доведе.

— Да не мислеше, че няма да го направя?

— Не знаех. Определено пое голям риск, в това няма никакво съмнение.

— Чад имаше нужда да те види също толкова много, колкото ти него. — Сюзан бръкна в джоба на дънките си. — Искам да вземеш това. — В ръката ѝ се бяха появили няколко банкноти. — Отворих касичката у дома, преди да тръгнем.

— Прибери ги — отвърна Дан. — Нямам нужда от подаяния.

— Сега не е времето да си горд и да се държиш глупаво. — Тя сграбчи ръката му и сложи парите в нея. — Не знам колко пари имаш, но още шейсет долара няма да ти дойдат зле.

Дан искаше да се възпротиви, но реши да не го прави. Тези шейсет долара, сами по себе си, бяха едно малко чудо.

— Приемам ги като заем.

— Приеми ги както искаш. Накъде ще поемеш оттук?

— Все още не знам. Може би ще отида в Нови Орлеан и ще се кача на някой товарен кораб. Мога да работя.

Лицето на Сюзан придоби изключително сериозно изражение, което Дан познаваше добре — означаваше, че има да казва нещо много важно, но го обмисля добре, преди да го направи.

— Слушай — започна тя след малко, — каза, че си търсиш място, на което да си починеш. През изминалата година се виждам с един мъж. Работи за една петролна компания и нещата между нас… може би стават доста сериозни.

— Имаш предвид, че са сериозни като за сватба? — Дан се намръщи. Не знаеше как се чувства от тази неочаквана информация. — Избра чудесно време, за да ми го кажеш.

— Просто ме изслушай. Той има хижа в едно риболовно селище в блатистия район южно от Хума. Казва се Вермилиън. Гари е в Хюстън и няма да се върне до следващата седмица.

На Дан му бяха необходими няколко секунди, за да разбере какво се опитва да му каже Сюзан. Преди да успее да ѝ отговори, тя продължи:

— Гари води двама ни с Чад няколко пъти там. Той проверяваше нефтените платформи, а ние ловихме риба. Няма алармена система. Няма много за крадене. Най-близкият съсед е на около два километра.

— На мен ми е достатъчно, че доведе Чад — отвърна Дан. — Няма нужда да…

— Аз го искам — прекъсна го Сюзан. — Хижата е на три-четири километра след моста и после по пътя вляво. Продължаваш напред, докато стигнеш до Вермилиън. Хижата е сива, със закрита веранда. Няма да е много трудно да влезеш, като счупиш някое прозорче на вратата.

— Какво ще каже Гари за това?

— Ще му обясня всичко. В килера има храна, така че няма да ти се налага да излизаш.

Дан хвана дръжката на вратата на колата, но все още не беше готов да тръгне. Полицията щеше да е навън и да го търси в нощта, така че трябваше да е много, много внимателен.

— Един-два дни почивка няма да ми дойдат никак зле. Тъкмо ще имам време да помисля какво да правя. — Той се поколеба. — Този мъж… Гари… добре ли се отнася с теб?

— Да. Двамата с Чад се разбират много добре.

Дан изсумтя. Трябваше му малко време, за да асимилира новината.

— Чад има нужда от баща — каза той въпреки болката, която му причиняваха тези думи. — Някой, който да го води на риба. И такива неща.

— Съжалявам — каза Сюзан. — Иска ми се да можех да направя повече за теб.

— Направи достатъчно. Повече от достатъчно. — Дан прибра парите в джоба си. — Това е мой проблем и аз ще се оправям с него.

— Изключително твърдоглав си. — Гласът на бившата му съпруга беше станал по-нежен. — Винаги си бил и винаги ще бъдеш.

Дан отвори вратата на комбито.

— Е, предполагам, че трябва да си кажем сбо…

Светна фенерче.

Силният му лъч беше насочен в очите на Дан и го заслепи.

— Замръзни, Ламбърт! — заповяда мъжки глас.

Шокът парализира Дан. Сюзан ахна, затаи дъх и се обърна, за да види кой е натрапникът.

— Полека, полека — нареди мъжът зад фенерчето. Той говореше шепнешком, с любезен южняшки акцент. — Не прави нищо глупаво, Ламбърт. Въоръжен съм.

Натрапникът се намираше на пет-шест метра от тях. Дан очакваше да бъде осветен от второ фенерче, след което полицаите да му се нахвърлят, да го блъснат в колата и да го обискират. Той вдигна ръце, за да предпази очите си от пронизващия бял лъч.

— Не нося оръжие.

— Това е добре. — Флинт Мърто, който се беше промъкнал по периферията на парка, като гледаше колата на жената да е между него и беглеца, изпита облекчение. Той беше постоял няколко минути в мрака и ги бе подслушвал, докато си говорят. В лявата си ръка държеше фенерчето, а в дясната автоматичен .45-калибров пистолет, насочен в Ламбърт. — Сложи ръце зад главата си и сплети пръсти.

Всичко приключи, помисли си Дан. Можеше да побегне, но нямаше да стигне много далеч. Къде бяха другите полицаи? Нямаше как да е само един. Подчини се на нареждането.

Сюзан присвиваше очи срещу светлината. Тя беше разговаряла с полицаите, които бяха сложени на пост пред къщата ѝ, и с онзи, който я беше последвал до „Холидей Ин“; не беше чувала гласа на този мъж.

— Не го наранявайте — каза Сюзан. — Било е самозащита, той не е хладнокръвен убиец.

Флинт не ѝ обърна внимание.

— Тръгни към мен, Ламбърт. Бавно.

Дан се замисли. Нещо не беше наред, усещаше го в тишината. Къде беше подкреплението? Къде бяха полицейските коли, светещите буркани и пращящите радиостанции? Вече трябваше да са дошли, ако въобще бяха тук.

— Хайде, мърдай — нареди Флинт. — Госпожо, отдръпнете се настрани.

Госпожо, учуди се Сюзан. Другите полицаи се обръщаха към нея с Госпожо Ламбърт.

— Кой сте вие?

— Флинт Мърто. Приятно ми е да се запознаем. Хайде, Ламбърт.

— Почакай, Дан. — Сюзан застана пред него, за да поеме цялата светлина върху себе си. — Покажете ми значката си.

Флинт стисна зъби. Търпението му беше на привършване още от ужасното пътуване с Пелвис Айсли и Мама. Нямаше настроение за усложнения. На него въобще не му пукаше за имената на всички герои, които Елвис Пресли беше изиграл в отвратителните си филми. Опитите му да накара Айсли да спре да говори за Пресли бяха безполезни също колкото забележките му към псето да спре да се чеше, все едно имаше бълхи. Флинт беше изморен, лилаво-синият му костюм бе подгизнал от потта му, а Клинт се чувстваше неприятно от жегата и постоянно шаваше, но сега нямаше как да си вземе студен душ и да изпие чаша лимонов сок.

— Искам да видя значката ви — повтори Сюзан.

Колебанието на мъжа потвърждаваше съмненията ѝ. Този тип се представи като Флинт Мърто, а не като полицай Мърто.

— Слушайте, не планирам да създавам дълготрайни взаимоотношения с вас, хора, така че да сложим край на празните приказки. — Флинт беше направил крачка настрани, за да може фенерчето му да свети отново в лицето на Ламбърт. Сюзан също се премести, за да защити бившия си съпруг. — Госпожо, казах ви да се дръпнете настрани.

— Имате ли значка, или нямате?

Флинт бързо губеше търпение. Искаше Ламбърт да отиде при него, защото не му се рискуваше да мине покрай жената; ако тя посегнеше към фенерчето или пистолета му, нещата можеха да загрубеят. Сега съжали, че не се беше прокраднал от другата страна и не бе приближил Ламбърт гърбом — така тази мацка нямаше да е между тях. Айсли беше виновен, заради него не бе съсредоточен. Във вътрешния джоб на сакото си носеше малък флакон с лютив спрей, който можеше да му влезе в употреба в тази ситуация.

— Госпожо — отвърна Флинт, — онзи мъж там струва петнайсет хиляди долара за мен. Идвам от Шривпорт, за да го намеря и прекарах доста тежка нощ. Уверявам ви, че не желаете да се замесвате в тази работа.

— Той не е полицай — каза Дан на Сюзан. — Той е ловец на глави. За банката ли работиш?

— На свободна практика съм. Дръж пръстите си сплетени. Да не усложняваме повече ситуацията.

— Имаш ли нещо против да те попитам как ме намери?

— Ще разполагаме с достатъчно време за приказки, докато пътуваме. А сега тръгни много бавно и внимателно към мен. — В интерес на истината Флинт просто извади късмет. След като мина по „Джаксън авеню“ и забеляза двата наблюдателни екипа — по един от двете страни на улицата — той паркира през две улици и се скри зад живия плет в нечий двор, за да наблюдава къщата. Жената излезе от гаража, следвана от друг полицай в кола без отличителни знаци. Флинт реши да ги проследи от разстояние. Пред „Холидей Ин“ беше на ръба да се откаже, когато наблюдаващият я полицай си замина, очевидно повикан по радиостанцията, но после жената излезе отново и той надуши възможността.

— Не го прави — каза Сюзан, преди Дан да помръдне. — Ако този тук не работи за щата Луизиана, няма никакво право да те залови.

— Имам пистолет! — Флинт приличаше на човек, от чиито ноздри всеки момент ще излезе пара. — Разбирате ли ме?

— Доколкото знам, пистолетът не е значка. Няма да застреляш невъоръжен човек.

— Мамо? — провикна се Чад от колата. — Нуждаеш ли се от помощ?

— Не! Просто си стой на мястото! — Сюзан отново насочи вниманието си към ловеца на глави. Направи две крачки към него.

— Сюзан! — предупреди я Дан. — По-добре да стоиш…

— Млъкни. Нека ти помогна, за бога. — Тя направи още една крачка към Флинт. — Ти си лешояд, нали? Нахвърляш се на всяко месо, което можеш да докопаш.

— Госпожо, карате ме да забравя обноските си.

— Готов ли си да застреляш жена? Двамата с Дан може да ви сложат в една килия. — Сюзан направи още две крачки и принуди Флинт да отстъпи една назад. — Дан? — каза спокойно Сюзан. — Той няма да те отведе. Качвай се в колата и тръгвай.

— Не! Не, по дяволите! — изкрещя Флинт. — Ламбърт, да не си мръднал! Няма да те убия, но определено ще ти причиня болка!

— Той само плямпа, Дан. — Сюзан вече беше решила какво да прави и заемаше позиция, за да го направи. Приближи се с още една крачка към ловеца на глави. — Давай, качвай се в колата и тръгвай.

— Не, да не си посмял! — разкрещя се Флинт. Време беше да събори Ламбърт на земята. Прибра автоматичния пистолет в колана си и извади малкия флакон с лютив спрей от вътрешния джоб на сакото си. Махна му капачката с палеца си и сложи показалеца си на пръскалото му. Концентрираният спрей имаше обхват на действие от четири метра и половина и Флинт осъзна, че ще му се наложи да избута жената настрани, за да може да напръска добре Ламбърт. Толкова се разгневи, че едва не пръсна в нейните очи, но никога досега не беше правил подобно нещо на жена и нямаше намерение да започва сега. Тръгна към нея и се изненада, когато тя не помръдна. — Да те вземат мътните! — излая Флинт и заби лакът в рамото ѝ, за да я отстрани от огневата линия.

В следващия миг жената се размърда.

Движеше се много, много бързо.

Сюзан стисна с кокалестата си ръка дясната китка на Флинт, заби собственото си рамо в тялото му и се извъртя, като в същото време му нанесе удар с лакът в брадичката. Главата му се замая. Острите върхове на обувките му се отлепиха от асфалта. Стиснатата му китка беше усукана и болката се разнесе по цялата му ръка. Докато беше във въздуха, изтърва фенерчето и флакона с лютив спрей. Една дума експлодира като фойерверки в съзнанието му: тъпак. В следващия миг се стовари бързо и тежко на земята по гръб и от удара въздухът напусна дробовете му, а пред очите му се появиха звездички и комети. Сюзан отстъпи от падналия мъж и вдигна фенерчето му.

— Браво на теб, мамо! — провикна се Чад, който се беше облегнал на прозореца на тойотата.

— Мамка му — беше единственото, което Дан съумя да каже. Всичко се случи толкова бързо, че ръцете му още бяха сплетени зад главата му. — Как успя да…

— Таекуондо — отвърна Сюзан. Дори не се беше задъхала. — Имам кафяв колан.

Сега Дан разбра защо бившата му съпруга не се страхуваше да се срещне с него. Той свали ръце, отиде до нея и погледна бледото и изпълнено с болка лице на ловеца на глави, осветено от лъча на фенерчето. На потното му чело висеше един бял кичур под формата на запетайка. Мъжът се беше свил на една страна и стискаше дясната си китка.

Дан забеляза автоматичния му пистолет и го взе от колана му.

— Хубаво е, че имаш кафяв колан, но постъпи много глупаво. Можеше да бъдеш убита. — Той махна пълнителя и го захвърли на една страна, а оръжието на друга.

— Този имаше нещо в другата си ръка. — Сюзан насочи фенерчето натам. — Не разбрах какво е, но го чух да пада. — Отново насочиха светлината към Мърто. — Не знам откъде се появи. Смятах, че никой не ме следи… — Тя млъкна за миг. Когато проговори отново, гласът ѝ бе напрегнат: — Дан, какво е това?

Ветеранът погледна. Предната част на ризата на ловеца на глави мърдаше, сякаш сърцето му имаше намерение да изскочи от гърдите му. Дан се вторачи като хипнотизиран в тази невероятна гледка и след малко се наведе да докосне мъжа.

— Господин Мърто! Господин Мърто, добре ли сте?

Дан се изправи. Някъде в мрака имаше още един мъж. Двамата със Сюзан имаха странното чувство, че познават този дълбок и лаещ резонанс в гласа, но не можеха да се сетят откъде. Кучето отново се разлая. Падналият на асфалта Флинт издаде някаква смесица от стон и ругатни.

Сюзан изгаси фенерчето.

— По-добре тръгвай. Тук взе да става пренаселено.

Дан побягна към комбито и Сюзан го последва. Никой от двамата не видя тънката и бяла трета ръка, която се появи от ризата на Флинт Мърто и се разлюля гневно във въздуха. Дан седна зад волана, запали двигателя и включи фаровете. Сюзан се пресегна и го хвана за рамото.

— Успех — каза през рева на двигателя тя.

— Благодаря ти за всичко.

— Някога те обичах — призна Сюзан.

— Знам. — Той сложи ръка на нейната и я стисна. — Грижи се за Чад.

— Ще го направя. А ти се грижи за себе си.

— Доскоро — каза Дан, тръгна на заден ход и мина покрай Флинт. Ловецът на глави се изправи на колене. Кръстът и дясната китка много го боляха. Ръката на Клинт се мяташе насам-натам, стисната в юмрук. Като в мъгла Флинт видя как беглецът, който струваше петнайсет хиляди долара, прави маневра с комбито си и потегля през паркинга. Опита се да изкрещи, но вместо това съумя единствено да извика дрезгаво:

— Айсли! Той идва към теб!

В следващия миг на Дан му се наложи да настъпи спирачките. Изплаши се, че може би губи разсъдъка си, защото точно пред комбито стоеше Елвис Пресли, с голям корем и прическа „Помпадур“, пред очукан черен кадилак, който беше блокирал пътя. Този невероятен имитатор на Краля държеше малък булдог, който не спираше да шава.

— Къде е господин Мърто? — попита Елвис с дрезгавия си и провлачен мемфиски акцент. — Какво му направихте?

Дан вече можеше да се похвали, че е виждал всичко. Настъпи отново педала на газта, качи комбито на бордюра и продължи по тревата. Задните гуми поднесоха и хвърлиха няколко буци пръст след себе си. Елвис се махна от пътя му и продължи да вика господин Мърто.

Флинт беше станал на крака и куцукаше към кадилака. Лявата му обувка срита нещо, което издрънча и се претърколи — флакона с лютив спрей.

— Спри го, Айсли! — развика се ловецът на глави, докато се навеждаше да вземе флакона. Натъртените мускули на гърба го боляха. — Не му позволявай да… ахххххх, мамка му! — Той изгледа с безпомощна ярост как комбито заобиколи кадито, слезе от бордюра и продължи по пътя, като нещо под автомобила издрънча силно като изтървано метално корито. Беглецът ускори и на входа на парка зави надясно с писък на гуми върху асфалта.

— Господин Мърто! — изрева от облекчение Пелвис, когато стигна до него. — Благодаря на бога! Помислих си, че този убиец ви е…

— Млъквай и се качвай в колата! — изкрещя Флинт. — Размърдай си дебелия задник! — Ловецът на глави седна зад волана, запали двигателя и настъпи до долу педала на газта.

Пелвис едва успя да напъха огромното си туловище и Мама на предната седалка. Флинт завъртя кадилака на паркинга толкова рязко, че го заболя вратът, а единственият светещ фар освети жената, която стоеше до нейната кола. За миг успя да види, че синът ѝ беше протегнал ръце към нея и тя ги бе хванала. След това Флинт, чието лице беше същинско олицетворение на изгарящата ярост, излезе от парк „Базил“ и погна беглеца.

— Бях сигурен, че ви е убил! — провикна се Пелвис, като надвика горещия вятър, завихрящ се в колата. Прическата му помпадур не помръдваше. Мама се беше изплъзнала от ръцете му и бягаше като луда между задната, предната и отново задната седалка. Пискливият ѝ лай беше като горещи пирони в черепа на Флинт. Ръката на Клинт продължаваше да се мята, гневна като настъпена кобра.

Пелвис се развика:

— Видяхте ли как този тип се опита да ме прегази? Ако бях малко по-бавен, сега щях да съм заприличал на голяма вафла! Успях да го подлъжа и когато той зави на едната страна, аз отскочих на другата. Видяхте, нали? Когато този тип се опита да ме прегази…

Флинт притисна десния си юмрук в устните на имитатора. Мама захапа ръкава му с влажни и ококорени очи и заръмжа гърлено.

— Кълна се в Бог — каза Флинт, — че ако не си затвориш плювалника, ще те изхвърля още тук!

— Затворен е. — Пелвис хвана Мама и я придърпа към себе си. Тя неохотно пусна ръкава на Флинт. Ловецът на глави отново хвана волана с две ръце. Стрелката на скоростомера минаваше деветдесет и пет. Забеляза габаритните светлини на комбито на около четиристотин метра пред него.

— Ако искате да млъкна — каза Пелвис с чувство на наранено достойнство, — просто трябва да ме помолите учтиво. Не е нужно да ми скачате на врата, защото съм ви споделил как съм погледнал Смъртта право в очите и…

— Айсли. — Очите на Флинт се напълниха със сълзи от раздразнение и това го изненада; не помнеше кога за последно беше пускал сълза. Нервите му направо крещяха и имаше чувството, че е на косъм от лудницата. Стрелката на скоростомера мина сто и пет километра в час. Старата рама на кадилака започна да тресе. Въпреки това настигаха комбито и само след няколко секунди щяха да стигнат до задната му броня.

Дан беше натиснал педала на газта до ламарината, но не получаваше повече мощност от двигателя, който издаваше неземен металически рев, сякаш беше на път да избие цилиндрите си. Той видя в огледалото за обратно виждане едноокия кадилак да се доближава до задната му броня и се приготви за удар. Отпред видя примигваща предупредителна светлина, която указваше, че следва кръстовище. Дан нямаше време да мисли, затова рязко завъртя волана наляво. Комбито му се подчини малко неохотно, износените му гуми се плъзнаха по асфалта, кадилакът го остърга отзад и между огънатите им брони полетяха искри. Дан се зае с волана, за да не се качи колата му на тротоара и да влезе в нечий преден двор. Задният автомобил подмина кръстовището.

— Дръж се! — изкрещя Флинт и настъпи спирачките. Кадилакът беше тежък и не забави, без гумите да запищят и задимят. Пелвис стисна Мама, която правеше всичко възможно, за да скочи на задната седалка. Флинт тръгна на заден ход в кръстовището, съпроводен от неприятната миризма на изгоряла гума, която влизаше през прозорците, и зави наляво по извита улица, от двете страни на която имаше тухлени къщи с добре поддържани ливади и истински бели дървени огради. Той пое след Ламбърт, но не виждаше и следа от задните светлини на комбито. Улицата пресичаше много други улички и само след няколко секунди стана ясно, че беглецът е завил по някоя от тях.

— Ще те намеря, копеле! — каза със стиснати зъби Флинт и при следваща възможност зави надясно. Новата улица също беше тъмна.

— Изгубихме го — съобщи Пелвис.

— Млъквай! Чуваш ли ме? Просто си затвори устата!

— Само констатирам фактите.

Флинт караше кадилака да реве до следващото кръстовище, на което зави наляво. Дланите му бяха потни върху волана, потно беше и лицето му. Ръката на Клинт се вдигна нагоре и го удари по брадичката. Флинт я избута настрани. На следващата пресечка зави надясно и гумите му изпищяха. Намираха се в някакъв подобен на лабиринт жилищен квартал, в който имаше улици във всички посоки. Гневът туптеше като барабан в слепоочията му, а болката прерязваше кръста му. Усещаше паниката като студена мед в устата си. Зави надясно по друга улица и сърцето му се сви.

Три пресечки напред видя светлини на автомобил.

Флинт настъпи толкова рязко педала на газта, че кадилакът подскочи като попарено куче. Залепи се за задната броня на колата на Ламбърт с намерението да се изравни с него и да му отреже пътя. В следващия миг обаче радостта му беше заменена от ужас. Фаровете на кадилака не разкриха изядено от ръждата старо комби, а нов „Шевролет Каприз“. На бързо приближаващата се задница със сребърни букви пишеше: „ПОЛИЦИЯ НА АЛЕКСАНДРИЯ“.

Флинт скочи на спирачките и отправи хиляди молитви към Господ, Исус и Дева Мария, които закънтяха като луди в главата му. Гумите на кадилака му оставиха половин сантиметър каучук на асфалта. Шофьорът на патрулната кола бързо се ориентира в ситуацията и даде газ, за да избегне катастрофата. Кадито се завъртя на една страна, преди да спре, двигателят издрънча и изгасна. Бурканът на полицейската кола засвети. Автомобилът тръгна на заден ход и спря на половин метър от смачканата предна броня на колата на Флинт. Шофьорът на патрулката запали фенерче и освети наоколо, преди да го насочи в лицето на ловеца на глави като гневно циклопско око.

— Е — каза провлачено Пелвис, — сега забъркахме една голяма каша и ще се удавим в нея.

Съвсем близо до кръстовището, на което в момента светеше бурканът на полицейската кола, Дан запали двигателя на комбито и тръгна на заден ход по алеята, в която беше отбил. Излезе на улицата с изгасени фарове. Черният кадилак беше минал оттук преди около две минути и Дан го очакваше да се върне всеки момент. Както казваха хората, време беше да си плюе на петите, докато още имаше тази възможност. Той включи фаровете и на предупредителния знак зави наляво към междущатска магистрала 49, откъдето щеше да продължи на юг. Пред него нямаше никакви коли, нито пък в огледалото му за обратно виждане. Нощта щеше да е дълга. Очакваше го дълго пътуване, преди да има възможност да почине. Каза довиждане на Александрия, доволен, че се е отървал от ловците на глави.

Флинт, който все още беше замаян от неочаквания обрат, гледаше как се въртят синьо-червените светлини на полицейския буркан.

— Айсли, ти носиш лош късмет — каза грубо той. — Точно така. Носиш ми лош късмет. — От патрулната кола слязоха двама полицаи. Флинт скри флакона с лютив спрей под седалката си. Ръката на Клинт не искаше да му се подчини, но той я пъхна под ризата и закопча сакото си. Двамата полицаи бяха млади, със слабовати лица и не изглеждаха никак щастливи. Преди да стигнат до кадилака, Флинт извади портфейла си и притисна лявата си ръка към гърдите си, за да заклещи брат си. — Дръж си устата затворена — нареди той на Пелвис. — Аз ще говоря.

Полицаят, който отиде до прозореца на Флинт, беше с наскоро подстригана къса коса и челюст, която като че ли можеше да сече дърво. Той насочи фенерчето си в очите на ловеца на глави.

— За малко да ни счупите вратовете, забелязахте ли? Вижте какво направихте с фуражката ми. — Полицаят показа смачканото и безформено нещо.

— Ужасно съжалявам, сър. — Гласът на Флинт беше истински шедьовър от добре заучено разкаяние. — Не съм оттук и се изгубих. Предполагам, че се паникьосах, защото не успях да намеря правилния път.

— Аха. Карахте с поне деветдесет и пет. Онзи знак ето там показва ограничение от двайсет и пет километра в час. Това е жилищен квартал.

— Не видях знака.

— Е, видели сте къщите, нали? Видяхте и нашата кола пред вас. На мен ми се струва, че сте пиян, луд или изключително глупав. — Полицаят премести лъча на фенерчето върху Пелвис. — Божичко, Уолт! Ела да видиш какво си имаме тук!

— Как сте, момчета? — попита имитаторът и се ухили. Мама започна тихичко и заплашително да ръмжи в ръцете му.

— Обзалагам се, че ще имаме какво да разказваме — каза полицаят с фенерчето. — Покажете си шофьорската книжка. И вашите документи, господин Пресли, сър.

Флинт извади книжката от портфейла си от кожа на змиорка, като в същото време държеше Клинт, за да не мърда. Китката му още го болеше изключително много. Айсли извади опърпан портфейл с лика на Елвис на него, изрисуван с индийски мъниста.

— Така и не повярвах, че е мъртъв, а ти, Ранди? — попита Уолт с нескрито удоволствие. Той беше по-висок от партньора си и не толкова едър. — Знаех, че са сложили восъчно тяло в онзи ковчег!

— Може да ни поканят в предаването на Джералдо Ривера — каза Ранди. — Това е по-добро, отколкото да видиш зелени човечета от Марс, нали? Провери ги. — Уолт отиде до задницата на колата да запише номера ѝ и се върна в патрулката. Ранди провери документите им на светлината на фенерчето. — Флинт Мърто. От Монро, а? Какво търсите тук по средата на нощта?

— Ах… ами аз… — Ловецът на глави се опита да измисли нещо, каквото и да е, но главата му беше празна. — Аз… искам да кажа…

— Господин полицай? — заговори Пелвис и Флинт изтръпна. — Опитваме се да намерим „Холидей Ин“. Предполагам, че сме сбъркали отбивката.

Лъчът на фенерчето се премести върху лицето на имитатора.

— „Холидей Ин“ е по път за магистралата. Знакът е осветен, трудно е да се пропусне.

— Предполагам обаче, че ние не сме го видели.

Ранди разглежда известно време личната карта на Пелвис. Клинт помръдна под ризата на Флинт и Флинт усети как мишниците му плувват в пот.

— Пелвис Айсли — каза полицаят. — Това едва ли е истинското ви име.

— Не, сър, но е законното ми име.

— Какво е истинското ви?

— Ах… ами, сър, моето име е написаното на личната…

— Пелвис не е име, а кост9. Как са ви кръстили майка ви и баща ви? Или вие сте се излюпили?

На Флинт не му харесваше гадният тон на полицая.

— Не мисля, че има смисъл да сте…

— Млъкнете. Ще ви обърна внимание и на вас, не се тревожете. Попитах ви какво е истинското ви име, сър.

— Сесил — отвърна му тихичко имитаторът. — Сесил Айсли.

— Сесил. — Ранди изрече провлачено името и от неговата уста прозвуча като нещо, изпълзяло изпод паднал в блато дънер. — През цялото време ли се обличате така, Сесил?

— Да, сър — отговори с цялата си честност Пелвис. Мама продължаваше да ръмжи тихичко в скута му.

— Е, вие сте най-странната гледка, която някога съм виждал. Имате ли нещо против да ми кажете защо сте облечен в такъв костюм?

— Слушайте, господин полицай — намеси се Флинт, защото се притесняваше, че спътникът му ще започне да бръщолеви, че е ловец на глави или че Ламбърт е някъде наблизо, — аз карах колата, а не той.

— Господин Мърто? — Ранди се приближи до него и на Флинт му се стори, че е виждал полицая и преди, вероятно тогава тънките му устни са били изкривени в зловеща усмивка, а ярките светлини са хвърляли странни сенки в хлътналите му очи. — Ако искам да говорите, ще ви задам въпрос. Ясно?

Лицето на служителя на реда беше като на хиляди други, които идваха да гледат цинично и да се смеят на представлението на изродите, да опипват приятелките си пред сцената и да плюят тютюн по излъсканите обувки на Флинт. Ловецът на глави изпита огромно отвращение, което заседна в гърлото му. Клинт се размърда под ризата му, но за щастие, го беше притиснал здраво и полицаят не забеляза нищо.

— Няма нужда да сте груб — каза Флинт на Ранди.

Служителят на реда се засмя, което навярно беше най-лошото нещо, което можеше да направи. Смехът му бе безрадостен и груб и на Флинт му се прииска да му разбие зъбите.

— Ако искате да ме видите да се държа грубо, продължавайте да ме дразните. Налетяхте на задницата на колата ми и едва не се блъснахте в нея, така че нямам намерение да ви цункам за добре свършената работа. Намирате се много, много близо до удоволствието да прекарате нощта в ареста, така че по-добре си кротувайте и си дръжте устата затворена.

Флинт се намръщи на полицая, който го изгледа лошо.

— Колата е чиста — каза Уолт, когато се върна при колегата си.

— Сесил тъкмо щеше да ми казва какво е станало — обясни Ранди. — Нека го изслушаме.

— Ами, сър… — Пелвис си прочисти гърлото. Флинт зачака с наведена глава. — Тръгнали сме за Нови Орлеан. Отиваме на среща на имитаторите на Елвис в хотел „Хайат“.

— Вече мога да се пенсионирам. Не само видях, но и чух всичко — каза Ранди, а Уолт се засмя.

— Да, сър. — Пелвис показа глупавата си усмивка като някакъв медал. — Срещата е утре.

— Щом е така, тогава защо търсите „Холидей Ин“?

— Ами… разбирате ли, трябва да се срещнем с още няколко момчета, които също отиват на събитието. Всички ще пътуваме заедно. Предполагам, че просто сме пропуснали знака и след това се изгубихме. Знаете как е, когато си на непознато място, нямаш представа къде се намираш, а вече е късно и тъмно. Не можахме да намерим телефон и ще бъда честен с вас — започнахме доста да се плашим, защото в днешно време човек трябва да внимава къде ходи заради всички онези убийци, които дават по новините всеки път, в който включиш…

— Добре, добре. — Ранди зяпна като човек, който се опитва да си поеме въздух. Той насочи фенерчето отново в очите на Флинт. — И вие ли сте имитатор на Елвис?

— Не, сър, той е моят мениджър — отвърна Пелвис. — Двамата ходим навсякъде заедно.

Флинт се притесни. Ръката на Клинт се размърда и едва не му се изплъзна.

— Уолт? Имаш ли някаква идея какво да правим с тези двамата? Да ги приберем ли?

— Според мен точно това трябва да направим.

— Аха. — Фенерчето още беше насочено в лицето на Флинт. — Изгубването не е извинение да карате с превишена скорост в жилищен квартал. Можехте да убиете някого.

— Например нас — каза Уолт.

— Да. Затова трябва да прекарате нощта в ареста, за да имате време да обмислите добре постъпката си.

Чудесно, помисли си горчиво Флинт. Преди да го пъхнат в килията, щяха да го претърсят и да попаднат на голяма изненада.

— Обаче — продължи Ранди, — ако някой в участъка разбере, че едва не сме били отнесени от Елвис Пресли, ще станем обект на подигравки за бог знае колко дълго време. Затова, господин Мениджър, трябва да сте много радостен, че този човек е с вас, защото не ми харесва физиономията ви и ако се ръководех от предубежденията си, веднага щях да ви тикна в килия. Ето. — Полицаят му подаде документите.

За момент Флинт беше прекалено замаян, за да ги вземе.

— Господин Мърто, сър? — прикани го Пелвис. — Мисля, че ни пускат.

— Със сериозно предупреждение — добави сърдито Ранди. — Карайте според ограниченията. Следващия път може да отидете на гробище, а не на събиране.

Флинт се съвзе и взе документите.

— Благодаря ви — насили се да каже той. — Няма да се повтори.

— Със сигурност няма. Последвайте ни. Ще ви заведем до „Холидей Ин“. Но искам Сесил да кара.

— Сър?

— Искам Сесил на вашето място — каза Ранди. — Нямам ви доверие да сте зад нашия автомобил. Хайде, слизайте и го оставете да се качи зад волана.

— Но… това е… моята кола — изломоти Флинт.

— Той има валидна шофьорска книжка. А „Холидей Ин“ не е много далеч. Хайде, правете каквото ви казвам.

— Не… вижте… не позволявам на никого да кара…

Пелвис сложи ръка на рамото на Флинт и той се стресна, сякаш беше ударен от електрически ток.

— Господин Мърто? Не се тревожете, ще бъда много внимателен.

— Хайде — прикани го Ранди. — Имаме си и друга работа.

Пелвис остави Мама на задната седалка и заобиколи автомобила, за да отиде до шофьорското място. Флинт вложи свръхестествено усилие, за да слезе, и като продължаваше да държи ръката на Клинт притисната здраво към гърдите си, седна на пасажерската седалка. Само след миг вече следваха патрулката по лабиринта от улици.

Имитаторът се усмихна и каза:

— Никога преди не съм карал „Кадилак“. Знаете, че Елвис е обичал тази марка. Качвал се е на кадилаци при всяка отворила му се възможност. Веднъж видял някакви хора да гледат някакъв кадилак в един шоурум, извадил пачка пари и веднага им го купил. Да, сър. — Пелвис закима енергично. — Мисля, че ще ми хареса да карам кадилаци.

— Така ли? — Флинт беше плувнал в студена пот и не можеше да отлепи поглед от тлъстите ръце на Айсли, които стискаха волана. — В такъв случай се наслади, защото десет секунди след като тези полицаи селяндури ни оставят, ще станеш от мястото ми и никога повече няма да седнеш на него! Да нямаш циментова тухла вместо мозък? Казах ти да си държиш устата затворена и да ме оставиш да говоря! Сега пак трябва да се връщаме при проклетия „Холидей Ин“! Ламбърт ще ни се измъкне! Щях да се оправя с тях, ако не се беше разприказвал! Господи! Всички тези глупости за събиране на имитатори на Елвис в Нови Орлеан! Късметлии сме, че не се обадиха на хората с усмирителни ризи да ни приберат!

— О, миналата година ходих на това събиране — отвърна Пелвис. — В хотел „Хайат“, точно както им казах. Дойдоха около двеста имитатора на Елвис и много се забавлявахме.

— Това е някакъв кошмар. — Флинт докосна челото си, за да провери дали има температура. Реалността май се оплиташе с лудостта. — В момента съм си у дома и всичко това е заради лютите чушки в пицата ми.

Пелвис се изсмя хрипливо.

— Хубаво е, че чувството ви за хумор не ви е напуснало, въпреки че изгубихме Ламбърт и всички останали неприятности.

— Не сме го изгубили. Все още.

— Но… той избяга. Как ще го намерим отново?

— Работиш с професионалист, Айсли! — подчерта Флинт. — Първото нещо, на което се научаваш в тази работа, е да си държиш очите и ушите отворени. Бях достатъчно близо и успях да чуя разговора между Ламбърт и бившата му съпруга. Тя му каза за някаква хижа в риболовно селище южно от Хума. Името му било Вермилиън. Обясни му къде точно се намира. Посъветва го да счупи едно от прозорчетата на вратата. В килера имало храна. Навярно е тръгнал натам.

— Уха! — изригна Пелвис. — Господин Смоутс ми каза, че ще бъдете изключително добър партньор!

— Избий си тази глупост с партньорството от главата! — сопна му се Флинт. — Не сме партньори! С теб сме заедно само докато преследваме този беглец и толкова! Вече много се издъни, когато ти казах да накараш псето да мълчи в парка! Проклетият лай едва не ме извади от равновесие! Изнерви ме толкова много, че позволих на Ламбърт да се измъкне!

— Щях да ви питам за това — отвърна Пелвис. — Какво се случи там?

— Онази проклета жена… — Флинт млъкна. Не, помисли си той, да те тръшне на земята някаква жена не беше едно от нещата, които искаше Смоутс да научава. — Тя ме разсея. След това Ламбърт ме нападна, преди да успея да използвам лютивия спрей. Той е ветеран от Виетнам и ме хвърли на земята с някакво джудо.

— Извадили сте късмет, че не ви е взел пистолета и не ви е застрелял. Все пак е луд убиец.

— Аха. — Флинт кимна. — Късметлия съм.

Това го накара да си зададе въпроса защо Ламбърт не беше използвал пистолета срещу него, докато лежеше безпомощно на земята. Може би, защото не искаше да извършва убийство пред очите на бившата си съпруга и сина си. Каквато и да беше причината, ловецът на глави определено смяташе, че е извадил голям късмет.

Пред „Холидей Ин“ — същият мотел, на паркинга на който седяха и наблюдаваха стаята на Сюзан Ламбърт — двамата александрийски полицаи им отправиха предупреждение да си оправят счупения фар. Веднага след като си заминаха, Флинт седна зад волана на кадилака и изгони Пелвис и Мама на задната седалка. След пет минути вече се беше върнал на междущатска магистрала 49 и отново пътуваше на юг. Не караше с повече от сто и пет километра в час. Нямаше смисъл да си търси белята от магистралните патрули, а и ако Ламбърт пътуваше за риболовното селище, щеше да е там, когато Флинт намереше мястото, стига щатската полиция да не го хване междувременно. Ами ако беглецът не се бе отправил натам? Това беше риск, който ловецът на глави трябваше да поеме, точно както рискува, когато проследи бившата съпруга на издирвания.

Пътят отпред беше тъмен. Хума се намираше в блатистия район на Луизиана, в територията на каджуните. Флинт не беше чувал за селище на име Вермилиън, но щеше да го намери. Не би отишъл на онова място, ако си нямаше дяволски добра причина. Хората, които живееха в тресавищата, бяха от друга порода и най-добре беше човек да страни от тях. Поне — за огромно щастие — Айсли мълчеше и той можеше да си подреди мислите.

Нещо, което звучеше като изкривен трион, застърга на задната седалка.

Ловецът на глави погледна в огледалото за обратно виждане. Пелвис се беше опънал и хъркаше, а главата на Мама бе отпусната на рамото му. Булдогът пригласяше на хъркането, като ръмжеше в съня си.

Една мисъл се появи нежелана в главата на Флинт: Той поне си има създание, на което му пука за него.

Не можеше да се похвали със същото.

Флинт си имаше само Клинт. Добрият, стар, сляп и глух Клинт, който беше съсипал живота му също толкова успешно, колкото ако се беше родил прокажен.

Пътят отпред беше тъмен. Флинт беше твърдо решен да намери Ламбърт; вече беше въпрос на чест. Не се страхуваше от нищо на тази земя, най-малкото от някакъв луд убиец, който беше прекалено глупав, за да застреля паднал на земята и беззащитен човек. Това беше игра, която трябваше да се играе до последната карта и победителят печелеше всичко. Щеше да заведе този беглец при Смоутс и щеше да покаже на копелето какво означава да си професионалист.

Флинт се замисли за имението в съня си, имението от бял камък с четири комина и огромен изрисуван прозорец отпред. Смяташе, че това е домът му. Мястото, на което живееха майка му и баща му. Богатите и изтънчени хора, които бяха видели гърчещата се плът на гърдите на новороденото им бебе и ужасени, го бяха дали за осиновяване. Домът му. Трябваше да бъде домът му, защото го сънуваше често. Един ден щеше да го намери и да покаже на онзи мъж и онази жена, че е техният син, роден в разкош и захвърлен в студения и мръсен свят. Може би имението се намираше на юг. Може би беше някъде в края на този път и ако бе отишъл на юг много преди това, вече щеше да го е намерил като скрито съкровище, отговор, запален фенер.

Може би.

Но точно сега пътят отпред беше тъмен.

На седемдесет и четири километра от Александрия, докато горещият нощен вятър се завърташе в комбито, Дан усети, че сънят се опитва да го пребори.

Намираше се на магистрала 167, която беше паралелна на междущатска магистрала 49 и се виеше през тръстиковите полета. Беше почти пуста. Дан не срещна коли на щатската полиция, откакто напусна парк „Базил“, и през последните двайсет минути нямаше никакви автомобили зад него. До Хума оставаха около сто и петнайсет километра и след това още двайсет — двайсет и пет до Вермилиън. Трябваше да намери друга пътна карта; старата му остана в пикапа. Хижата в риболовното селище обаче си струваше целия този път. Можеше да се скрие там за два дни, да си почине добре и да реши къде да отиде след това.

Клепачите му натежаваха, а песента на гумите му действаше хипнотизиращо. Пусна радиото, но не успя да хване никаква станция. Болката в главата му се засилваше отново и може би само тя го държеше буден. Нуждаеше се от чаша кафе, но явно няколкото ресторанта, покрай които мина, бяха затворили още с падането на нощта. След още пет километра стигна до кръстовище със знак, който сочеше, че на изток е междущатска магистрала 49. Дан се опитваше да претегли риска да се опита да намери отворено заведение. Тази опция спечели пред алтернативата да клюма над волана, докато се обърне в някоя канавка.

Междущатската магистрала беше опасно място, защото по нея обикаляше щатската полиция. По това време на нощта — близо три часа — шофьорите на онези големи и ревящи камиони бяха господарите на платната. Дан мина покрай знак, на който пишеше, че Лафайет — „сърцето на Акадиана10“ — е на четирийсет и осем километра пред него. Осем километра по-късно видя зелен неонов знак, който гласеше: „Денонощен паркинг за камиони Каджун Кънтри“, и взе следващия изход. Самият паркинг представляваше обикновена сива постройка от бетонни тухли, която не беше нищо особено, но през прозореца на ресторанта ѝ видя, че вътре има сервитьорка. Един голям камион с ремарке беше спрян до бензиноколонките и някакъв служител му пълнеше резервоара с гориво. Пред ресторанта беше паркирано червено „Камаро“ с тексаски номер, който твърдеше, че собственикът му е „Отличник“. Дан заобиколи заведението и спря отзад до две други коли — стар кафяв „Понтиак Бонвил“ и тъмносиня „Мазда“ — с луизиански номера, които вероятно бяха на персонала. Главата му се замая от умора, докато се тътреше към ресторанта, който имаше дълъг бар със столове и редица сепарета от червен винил.

— Как сте? — попита сервитьорката иззад бара с тежък каджунски диалект. — Разполагайте се. — Жената беше набита и русокоса, може би в средата на четирийсетте си години, и носеше червена карирана престилка над бяла униформа. Тя продължи разговора си с някакъв сивокос мъж в гащеризон, който пиеше кафе и ядеше поничка с глазура на бара.

Дан си избра едно сепаре до прозореца, за да има видимост към целия паркинг. На три сепарета през него седяха млад мъж и жена. Гърбът на жената беше към Дан, а къдравата ѝ, дълга до раменете коса беше с цвят на пшеница. Младият мъж, който приличаше на двайсет и седем — двайсет и осем годишен, беше вързал тъмнокестенявата си коса на конска опашка и имаше бледо лице с издадена челюст и хлътнали абаносови очи, които изгледаха лошо Дан над рамото на събеседницата му. Дан му кимна, а онзи примига намусено и се извърна.

Сервитьорката му донесе меню. На табелката на униформата ѝ пишеше „Дона Лий“.

— Само чаша кафе — поръча Дан. — Направете го много силно.

— Мога да го накарам да скочи от чашата и да затанцува, драги — обеща жената и мина като фурия през летящите врати към кухнята.

Дан си свали бейзболната шапка и прокара ръка през челото си, за да избърше събралата се пот. Вентилаторите на тавана работеха и обливаха приятно кожата му с хладен въздух. Той се отпусна на сепарето и затвори очи. Бързо ги отвори, защото смъртта на Емъри Бланчард продължаваше да изниква в обладаното му съзнание. Дан разтри удареното си рамо и след това масажира врата си. На два пъти му се размина на косъм тази вечер, но не знаеше дали ако се появи полицейска кола, щеше да има сили, за да стане от мястото си.

— Знаеш ли какво си мисля аз? Мисля си, че всичко това са пълни глупости! — Гласът принадлежеше на младия мъж в сепарето. Той говореше на жената, а тонът му беше отровен. — Доколкото помня, ми каза, че ще изкарам някакви пари от тази работа!

— Обещах да ти платя. — Тя говореше тихо и внимателно. — Успокой се, става ли?

— Не, не става! Не знам защо, по дяволите, ти казах, че ще го направя! Излъга ме!

— Не съм. Не се тревожи, ще си получиш парите.

Младият мъж като че ли имаше намерение да отговори нещо на жената, но пронизващият му поглед неочаквано се премести върху Дан.

— Ей! Какво зяпаш?

— Просто си чакам кафето.

— Гледай някъде другаде, докато го правиш!

— Няма проблем. — Дан погледна настрани, но не и преди да забележи, че младият мъж носеше черна тениска с жълти черепи и надпис „Ханой Джейнс“11. Жената го накара да се поуспокои, но той продължаваше да дрънка за парите и да поглежда към Дан. Беше разгневен заради нещо и бе готов да се сбие.

Сервитьорката донесе кафето. Тази жена беше права — напитката наистина си я биваше.

— Дръжте каната топла, става ли? — попита Дан и отпи от високооктановото кафе.

— Няма проблем — отвърна Дона Лий и отиде зад касата, за да вземе парите на мъжа със сивата коса. — Ще се видим на следващия ти курс — каза му тя. Мъжът стана и тръгна към големия камион с ремарке до бензиноколонките.

— Направи ме на глупак! — започна отново младият мъж. — Бих целия този път заради някаква шибана фантасмагория!

— Стига, Джоуи. Успокой се, моля те!

— Да не искаш да подскачам от радост? Шофирах толкова много километри, а ти ми дрънкаш всички тези глупости и искаш да се успокоя? — Онзи говореше все по-силно и по-грубо. Изведнъж се пресегна над масата и сграбчи китката на събеседницата си. — Помисли си, че съм някакъв шибан глупак, нали?

— По-спокойно, приятел! — провикна се Дона Лий иззад бара.

— Не говоря на теб! — сопна ѝ се Джоуи. — Дръж си устата затворена!

— Ей, я ме чуй! — Набитата сервитьорка тръгна към сепарето им с почервенели бузи. — Двамата с нахаканата ти конска опашка можете да си ходите, няма да ревна!

— Всичко е наред — каза младата жена и Дан я видя в профил — имаше чип нос — когато се обърна към Дона Лий. — Просто си говорим.

— На мен ми се струва, че ти говори малко грубо, а?

— Дай ми проклетата сметка, става ли? — попита Джоуи.

— С удоволствие. — Сервитьорката извади тефтерче и молив от джоба на престилката си и им изготви сметката. — Имаш ли нужда от помощ, скъпа?

— Не. — Младата жена освободи китката си и я разтри. — Въпреки това ви благодаря.

Дан случайно срещна погледа на Джоуи за стотна от секундата и младият мъж се ядоса.

— По дяволите! — Той стана от сепарето. Каубойските му ботуши затракаха по пода.

— Джоуи, недей! — провикна се младата жена, но спътникът ѝ вече се наместваше на мястото срещу Дан.

Ветеранът изпи остатъка от кафето си, без да му обръща никакво внимание. Вътрешно се приготвяше за свада.

— Мисля, че ти казах да спреш да ме зяпаш — изрече доста заплашително Джоуи.

Дан вдигна поглед, за да срещне неговия. Очите на младия мъж бяха зачервени, а изпитото му лице бе напрегнато от вътрешните демони, които го тормозеха. От лявото му ухо висеше малък и потъмнял сребърен скелет. Дан беше срещал този вид мъже и преди — вървяща бомба със закъснител, която бе готова да избухне всеки момент.

— Не искам неприятности — каза той.

— О, смятам, че искаш много от тях, старче.

Дан не беше в състояние да се бие, но проклет да беше, ако позволеше да бъде подлаган на подобно неуважение. Ако паднеше, щеше да го направи борейки се.

— Искам да бъда оставен на мира.

— Ще те оставя на мира. След като те изкарам на паркинга и те спукам от… — Джоуи не довърши заплахата си, защото дясната ръка на Дан се стрелна, сграбчи сребърния скелет и го скъса от ухото му. Младият мъж изкрещя от болка. Ветеранът сграбчи тениската му и блъсна силно гърдите му в ръба на масата. Наведе се над него, като лицата им почти се докоснаха.

— Някой трябва да те научи на обноски, момче. Сега ти предлагам да станеш, да излезеш оттук, да се качиш в колата си и да потеглиш закъдето си тръгнал. Ако не искаш да го направиш, с удоволствие ще те разделя със зъбите ти.

Една капка кръв се уголемяваше на скъсаното ухо на Джоуи. Младият мъж се ухили подигравателно и се приготви да изстреля поредната насмешлива реплика, която можеше да му коства поне счупен нос.

Бам!

Нещо се удари в масата.

Дан се обърна и видя бейзболна бухалка, от която стърчаха осем-девет грозни пирона.

— Слушай какво ти се говори — каза Дона Лий. Думите ѝ бяха насочени към Джоуи, който веднага се превърна в отличен слушател. — Сега ще станеш, ще си платиш сметката, ще ми оставиш два долара бакшиш и ще си разкараш задника от погледа ми. Пуснете го, господине.

Дан изпълни молбата ѝ. Джоуи стана, без да отделя нервния си поглед от трошачката на глави. Дона Лий отстъпи и го последва до касата.

— Ще ви донеса чашата с кафе след малко — каза сервитьорката на Дан.

— Съжалявам. Понякога става такъв. — Извинението дойде от младата жена, която беше застанала до сепарето му. Дан я погледна и ѝ каза „Няма…“ но се спря, когато видя лицето ѝ.

Лявата му страна — онази, която беше видял в профил — беше много красива. В горната част на чипия ѝ нос имаше лунички. Устните ѝ бяха сочни, от онзи тип, който всички мъже мечтаеха да целуват, а русата ѝ коса бе гъста и прекрасна. Очите ѝ бяха с мек нюанс на синьото, подобно на хладен планински извор.

Дясната страна на лицето ѝ обаче беше съвсем друга работа, при това неприятна.

Тя беше покрита от огромен лилаво-червен родилен белег, който започваше от косата ѝ и продължаваше надолу чак до гърлото ѝ. Белегът имаше нащърбени краища и приличаше на крайбрежие от карта на някаква странна и непозната територия. Тъй като лявата страна на лицето на младата жена беше перфектна, дясната бе още по-трудна за гледане.

— … нищо — довърши Дан, чиито очи оглеждаха протоците и заливите по това крайбрежие. Той срещна погледа ѝ и в него видя същата дълбока и разкъсваща душата болка, която виждаше в собственото си огледало.

Моментът на прозрения отмина. Младата жена погледна празната му чаша.

— По-добре си вземете нещо за ядене, господине — каза тя с онзи глас, който беше като дим и кадифе. — Не изглеждате добре.

— Денят беше тежък. — Дан забеляза, че жената не носеше грим и дрехите ѝ бяха обикновени — лилава блузка с къси ръкави на цветчета и изтъркани сини дънки. От рамото ѝ висеше малка, кестенова на цвят дамска чанта. Тя беше слаба, нямаше много месо по костите ѝ, и имаше онзи кльощав и измъчен тексаски вид. Беше малко по-ниска от метър и шейсет. Дан се опита да си я представи без родилния белег — определено щеше да изглежда като онези млади момичета от рекламите в списанията. Тя обаче имаше белег и пътуваше посред нощ в компанията на отрепка като Джоуи.

— Ардън! — Младият мъж удари парите си в бара до касата. — Идваш ли, или не?

— Идвам. — Младата жена тръгна, но Дан ѝ каза:

— Мислите ли, че приятелят ви ще си иска това? — Подаде ѝ сребърния скелет.

— Предполагам, че да — отвърна тя и го взе от дланта му.

— Майната му, тръгвам! — изкрещя Джоуи и профуча през предната врата.

— Има много голяма уста — каза Дан на младата жена.

— Да, от време на време много ругае. Съжалявам за неприятностите.

— Няма нужда да се извинявате.

Ардън последва Джоуи, като правеше големи крачки с прашните си кафяви ботуши.

— Скъпа, недей да търпиш глупостите му, чу ли? — провикна се Дона Лий след нея. След като младата жена излезе, тя отиде с каната с кафе при Дан и му доля чашата. — Ненавиждам такива копелета, които си мислят, че могат да мачкат една жена. Напомнят ми за бившия ми съпруг. Нямаше пукната пара, не хващаше никаква работа и беше устат като този тук. Надалеч ли пътувате?

— Горе-долу — отвърна Дан.

— Накъде?

Дона Лий остави каната на масата, което беше сигурен знак, че иска да остане да поговорят.

— На юг — реши да ѝ отговори.

— Лоша работа, нали?

— Кое?

— Това момиче. Сещате се, лицето ѝ. Не бях виждала толкова лош родилен белег. Не ми се мисли какво може да причини такова нещо на човек.

Дан кимна и отпи от новата си доза кафе.

— Слушайте — продължи Дона Лий, — простете нахалството ми, но не ми изглеждате много добре. Сигурен ли сте, че можете да шофирате?

— Добре съм. — Често казано, се чувстваше като изстискан парцал.

— Какво ще кажете да ви донеса парче ягодов пай? Заведението черпи?

Тъкмо щеше да каже, че това му звучи чудесно, когато погледът на Дона Лий изведнъж се измести от него и се насочи към прозореца.

— Опа! Я вижте там, пак се почна!

Дан се обърна и видя отрепката Джоуи и младата жена на име Ардън да спорят до камарото. Навярно беше казала нещо, което бе запалило фитила му, защото той вдигна ръка като да я удари с опакото ѝ, и тя отстъпи няколко крачки назад. Лицето на Джоуи беше изкривено от гняв и сега Дан и Дона Лий го чуха да крещи през стъклото.

— Кълна се — каза примирено сервитьорката, — че в мига, в който го видях, си помислих, че е отрепка. Отивам да си взема бухалката. — Тя мина зад бара, където държеше импровизираното си оръжие.

Навън Джоуи се беше отказал да удря Ардън. Той отвори багажника на камарото, от който извади изтъркан кафяв куфар и го хвърли на земята. Закопчалките му се отвориха и от него се разсипаха дрехи в различни цветове. Една малка розова кесийка с връвчица също изпадна и Джоуи я атакува с огромно удоволствие. Изрита я злобно. Ардън се наведе, взе я и се отдръпна назад, като я държеше притисната към гърдите си. Устата ѝ беше изкривена от горчивина.

— Махай се оттук! — провикна се Дона Лий от вратата с готова за действие бухалка. Двама служители от бензиностанцията идваха да видят за какво е цялата тази врява. Те приличаха на хора, които можеха да сдъвчат Джоуи също толкова успешно, колкото бухалката. — Върви си, преди да съм се обадила на ченгетата!

— Цункай ми задника, дърта кучко! — изкрещя в отговор младокът, но видя двамата мъже от бензиностанцията и се разбърза. Затвори багажника и се качи в колата. — Ардън, приключих с теб! Чуваш ли ме?

— Върви си тогава! Ето, вземи ги и си върви! — Младата жена държеше пари в стиснатия си юмрук, които хвърли през прозореца на камарото. Двигателят изрева. Джоуи ѝ изкрещя още нещо, но то беше заглушено от колата. Той тръгна на заден ход, завъртя се в полукръг, за да се насочи към изхода, и натисна клаксона в същия момент, в който настъпи педала на газта. Широките задни гуми запищяха, задимяха и захапали асфалта, оставиха черни следи след себе си. Камарото полетя напред и двамата служители на бензиностанцията трябваше да отскочат встрани, за да не бъдат прегазени. Дан наблюдаваше случващото се през прозореца. За три мигвания на окото колата се смали до размерите на червените си габарити — движеше се към северната рампа на междущатска магистрала 49 и съвсем скоро се изгуби от поглед.

Дан отпи от кафето си и погледна младата жена.

Тя не се разплака, макар да очакваше от нея точно това. Изражението ѝ беше мрачно, но решително, когато отвори дамската си чанта, прибра розовата кесийка в нея и започна да събира разпръснатите си дрехи и да ги прибира обратно в куфара си. Дона Лий си размени няколко думи с момчетата от бензиностанцията, като държеше бухалката с пироните отпусната надолу. Ардън постоянно поглеждаше по посока на заминалото си камаро. Сервитьорката ѝ помогна да прибере и последните изсипани от куфара неща. Младата жена го затвори и се изправи с обърнато към северния мрак белязано лице. Служителите на бензиностанцията се върнаха обратно на поста си, Дона Лий влезе в ресторанта и остави бухалката зад бара, а Ардън остана сама навън.

— Тя добре ли е? — попита Дан.

— Каза, че онзи щял да се върне — отговори сервитьорката. — Имал лош нрав и понякога полудявал, но след няколко минути се опомнял.

— Хора всякакви.

— Така е. Щях да му отнеса главата, ако се бях доближила достатъчно до него, честна дума. Щях да му избия част от злобата. — Дона Лий се върна до масата на Дан и посочи навън с повдигане на брадичката си. — Вижте я. По дяволите, ако някой мъж се отнасяше с мен по този начин, кълна се, че нямаше да стоя и да го чакам. А вие?

— Не, определено не бих.

Сервитьорката го дари с одобрителна усмивка.

— Ще ви донеса обещания пай. Как ви звучи това?

— Чудесно.

— Имате го тогава!

Паят беше предимно от яйчен белтък и захар, но ягодите бяха пресни. Дан беше изял половината парче, когато Ардън влезе отново в ресторанта заедно с куфара си.

— Навън е ужасно горещо — каза тя. — Имате ли нещо против да седна, докато чакам?

— Разбира се, че нямам, скъпа! Седни да си починеш! — Майчиният инстинкт на Дона Лий като че ли се беше обадил. Тя бързо наля чаша студен чай и го занесе на Ардън на сепарето до вратата, което тя си беше избрала. Сервитьорката седна срещу нея, готова да я изслуша. Дан нямаше как да не ги чуе, тъй като седеше само през две маси от тях. Не, Джоуи не бил неин съпруг, обясни Ардън на Дона Лий. Дори не ѝ бил гадже, макар че излизали на среща няколко пъти. Живеели в една и съща жилищна сграда във Форт Уърт и пътували за Лафайет. Джоуи свирел на бас китара в група на име „Ханой Джейнс“, а Ардън работела върху озвучаването и осветлението им през уикендите. Участията им били предимно на ученически партита и подобни. Затова бил толкова импулсивен, заради артистичната си природа. От време на време се разбеснявал, за да изпусне парата, и това не бил първият път, в който я зарязвал на пътя. Според Ардън обаче щял да се върне. Винаги се връщал.

Дан погледна през прозореца. Само мракът се виждаше навън и нищо друго.

— Скъпа, самата аз не бих го чакала — каза ѝ Дона Лий. — Веднага бих си хванала автобуса за дома.

— Ще се върне. Ще покара двайсетина километра по пътя и ще се успокои.

— Никой нормален мъж няма да изхвърли момиче от колата си и да я остави на произвола на съдбата. Бих се прибрала у дома и бих казала на този смотаняк да ме цунка отзад. Имаш ли някаква работа в Лафайет?

— Да.

— Семейството ти ли живее там?

— Не. Трябва да се срещна с някого.

— На твое място бих отишла там — каза Дона Лий. — Не бих имала доверие на мъж, който ме изхвърля от колата си. Следващия път може да те зареже на някое място, на което няма жива душа.

— Джоуи ще се върне. — Ардън продължаваше да поглежда през прозореца. — Всеки момент.

— Проклета да съм, ако го чакам. Ей, господине!

Дан се обърна към нея.

— Пътувате на юг, нали? Пътят ви така или иначе минава през Лафайет. Какво ще кажете да закарате тази млада госпожица?

— Съжалявам — отговори той. — Не качвам пътници.

— Благодаря ти — каза Ардън на сервитьорката, — но не бих се качила при непознат.

— Слушай, ще ти кажа нещо за Дона Лий Будро. Работя тук вече девета година, виждала съм много хора да идват и да си отиват, и вече мога да ги разчитам много добре. Разбрах, че приятелят ти е отрепка още щом го видях и ако ти казвам, че онзи човек там е джентълмен, можеш да заложиш на това. Господине, не бихте наранили тази девойка, нали?

— Не — отвърна Дан, — но ако ѝ бях баща, определено нямаше да искам да пътува с някакъв непознат посред нощ.

— Видя ли? — Дона Лий повдигна изрисуваните си с молив вежди. — Той е джентълмен. Щом искаш да отидеш в Лафайет, ще бъдеш в безопасност с него.

— По-добре да остана тук и да почакам — настоя Ардън. — Джоуи наистина ще откачи, ако се върне и ме няма.

— По дяволите, момиче, той да не би да те притежава? Не бих му доставила удоволствието да ме намери да го чакам.

Дан изяде последната хапка от пая си. Трябваше да се върне на пътя, преди това сепаре да му е станало прекалено удобно. Сложи си бейзболната шапка и стана.

— Колко ви дължа?

— Нищо, ако помогнете на тази млада жена.

Той погледна през прозореца. Все още нямаше следа от фаровете на камарото.

— Слушайте, наистина ми се иска, но не мога. Трябва да се връщам на пътя.

— Пътят ви води на юг — каза Дона Лий. — И двамата сте натам. Няма да ви коства нищо, нали?

— Мисля, че тя е достатъчно голяма, за да взема сама решенията си. — Дан забеляза, че Ардън продължава да гледа към тъмната магистрала отвън. Изпита съжаление. Ако дясната страна на лицето ѝ беше красива като лявата, определено нямаше да чака някаква отрепка, която я ругаеше и я оставяше да се оправя сама. Само че самият той си имаше достатъчно проблеми и нямаше нужда да добавя нови към тях. Сложи два долара на масата за кафето.

— Благодаря ви за пая. — Тръгна към вратата.

— Кажи нещо, скъпа — обърна се Дона Лий към младата жена. — Влакът заминава.

Ардън остана мълчалива. Дан излезе от ресторанта в горещата нощ и потта изби от порите му още преди да е стигнал до комбито. Отиде до бензиноколонките, които бяха на самообслужване, за да напълни догоре резервоара. Нуждаеше се от пътна карта на Луизиана и когато приключи със зареждането, влезе в бензиностанцията, купи си такава и плати за всичко.

Дан беше застанал под светлината на лампите и разглеждаше картата за място на юг от Хума на име Вермилиън, когато чу приближаващи го отзад ботуши. Погледна натам и я видя с куфар в ръка. Родилният ѝ белег лилавееше на флуоресцентната светлина.

— Не мисля, че този път ще се върне — каза Ардън. — Имаш ли място?

— Стори ми се, че каза, че не би се качила при непознат.

— Всички са такива, когато се намираш далеч от дома. Не искам повече да чакам тук. Ако ме закараш, ще ти платя десет долара.

— Съжалявам. — Дан сгъна картата и се качи зад волана.

— Това е родилен белег, не проказа — изрече през стиснати зъби Ардън. — Няма да се заразиш.

Ветеранът застина с ръка на запалването.

— Някой пътуващ на юг шофьор на камион ще мине скоро. Можеш да се качиш при него.

— Човек не знае какво може да му се случи с някой от тях. Ти ми изглеждаш прекалено изморен, за да опиташ нещо, а дори да го направиш, определено ще ти избягам.

Дан не можеше да спори с логиката ѝ. Дори с всичкия този кофеин в тялото си, все още се чувстваше слаб като пребито куче, крайниците го боляха като развален зъб и един поглед в огледалото за обратно виждане му показа много бледо лице с черни кръгове под очите. В интерес на истината беше на предела на силите си. Младата жена го чакаше да ѝ отговори. Лафайет беше на около четирийсет километра. Може би нямаше да е лошо да има някой до него, който да го държи буден, а след това щеше да си намери място, на което да си почине, докато не се стъмнеше.

— Качвай се — каза ѝ той.

Ардън хвърли куфара си на задната седалка.

— Има много стъкла тук отзад.

— Да, прозорецът се счупи, а нямах възможност да го почистя.

Младата жена седна на предната седалка. Дан запали двигателя и тръгна по рампата за междущатска магистрала 49. Паркингът за камиони остана зад тях и след две минути светещият зелен неонов знак се изгуби. Ардън погледна само веднъж назад, след което насочи погледа си право напред, сякаш си каза, че мястото, на което отива, е много по-важно от мястото, на което е била. Дан си помисли, че родилният ѝ белег ще побелее, ако разбереше с кого се вози. Дона Лий щеше да използва бухалката си по гърбината му, вместо да праща това момиче при него. Дан караше с деветдесет километра и двигателят ръмжеше. Щатската полиция обикаляше магистралата или дебнеше зад следващия завой в опит да залови откраднатото комби с убиеца, който струваше петнайсет хиляди долара.

Дан никога не се беше осланял на молитви.

Точно сега, с притискащия го от всички страни мрак, изпаряващата се от него енергия и неизвестното му бъдеще, мълчаливата молитва беше единственият му възможен щит.

Първите светлини на Лафайет се откриха пред тях.

— Почти стигнахме — каза Дан. — Къде трябва да отидеш?

Ардън мълчеше по време на пътуването. Очите ѝ бяха затворени, а главата ѝ килната на една страна. Тя се изправи при въпроса и се съвзе. Отвори дамската си чанта, извади и разгъна едно листче от нея и се опита да го разчете на светлината от лампите на магистралата.

— Трябва да завием по „Дарси авеню“. После да продължим три километра на изток и да завием надясно по „Плантърс Роуд“.

— Какво търсиш? Нечия къща?

— Старчески дом „Туин Оукс“.

Дан ѝ хвърли бърз поглед.

— Старчески дом? Затова ли си била целия този път от Форт Уърт?

— Да.

— Някой твой роднина ли живее там?

— Не, просто човек, когото искам да видя.

Трябва да е някой много важен, помисли си Дан. Е, това не беше негова работа. Зави по „Дарси авеню“ и продължи на изток по една голяма улица, от двете страни на която имаше заведения за бързо хранене, молове и ресторанти с имена като „Кинг Кроудади“ и „Уислин Уилис Каджун Хът“. Всички те бяха затворени, с изключение на една бензиностанция. Подминаха само две други коли. Дан зави надясно по „Плантърс Роуд“, която минаваше през жилищен район и различни малки бизнес начинания.

— Колко далеч е от тук?

— Не много.

Любопитството на Дан относно старческия дом започна да го гложди. Ако Ардън не беше дошла от Форт Уърт заради роднина, то кого тогава искаше да види? Той си имаше свои собствени проблеми, разбира се, но ситуацията му стана интересна.

— Имаш ли нещо против да те попитам при кого ще ходиш?

— Човек, когото познавах, докато растях.

— Той знае ли, че ще го посетиш?

— Не.

— Мислиш ли, че четири без петнайсет е добро време за посещения в старчески дом?

— Джупитър винаги е бил ранобуден. Ако още не е станал, ще почакам.

— Джупитър12? — учуди се Дан.

— Така се казва. Джупитър Креншоу. — Ардън го погледна. — Откъде този интерес?

— Няма причина. Предполагам, че просто ми стана интересно.

— Добре, мисля, че имаш право да получиш отговор. Познавах Джупитър, когато бях на петнайсет-шестнайсет години. Работеше във фермата, в която живеех. Грижеше се за конете. Той постоянно ми разказваше истории. За детството си в блатистия район. Някои бяха измислени, други — истински. Не съм го виждала от десет години, но помня историите. Намерих един негов роднина и научих, че Джупитър е в старчески дом. — Ардън се загледа в осветявания от фаровете път. — Трябва да говоря с нещо за него. Нещо, което е много, много важно за мен.

— Очевидно — съгласи се Дан. — Имам предвид, че си изминала дълъг път, за да отидеш да го видиш.

Младата жена помълча известно време. Топлият вятър се завихряше около тях.

— Чувал ли си за Сияйното момиче?

Ветеранът поклати глава.

— Не, не мисля. Коя е тя?

— Май стигнахме — каза Ардън и вдигна брадичка, за да посочи една ниска тухлена сграда вдясно.

След миг Дан видя малък и добре осветен знак, който оповестяваше, че това наистина е старчески дом „Туин Оукс“. Сградата се намираше срещу мол и не изглеждаше никак зле — имаше много прозорци, дълга веранда с плетени мебели и два огромни дъба от двете страни на входа. Дан спря отпред, където имаше рампа за инвалидни колички, а стъпалата бяха покрити с изкуствена зелена постелка.

— Добре — каза той. — Това е твоята спирка.

Ардън не слезе от колата.

— Мога ли да те помоля за една услуга?

— Можеш.

— Много ли бързаш?

— Не бързам, но не искам и да се мотая.

— Имаш ли време да ме изчакаш? Няма да се бавя много и определено ще ми помогнеш, ако ме закараш до някой мотел.

Дан обмисли молбата ѝ с отпуснати на волана ръце. Той също се нуждаеше от мотел, тъй като беше прекалено изморен, за да пропътува остатъка от пътя до Вермилиън. Беше успял да намери риболовното селище на картата — малко петънце на магистрала 57, на около двайсет и пет километра южно от Хума, близо до мястото, на което пътят свършваше в огромно тресавище в окръг Теребон Париш.

— Ще те изчакам — отвърна Дан.

— Благодаря ти. — Ардън го погледна в очите. — Ще си оставя куфара. Няма да избягаш в мига, в който вляза вътре, нали?

— Не, ще съм тук. — И може да подремна, докато те чакам, помисли си той.

— Добре. — Тя кимна. Този мъж ѝ изглеждаше като човек, на когото можеше да се довери и се считаше за късметлийка, че го срещна. — Дори не знам името ти.

— Дан — отвърна той.

— Моето е Ардън Халидей. — Младата жена подаде ръка и двамата се ръкуваха. — Благодарна съм ти, че ми помагаш. Надявам се да не съм те отклонила много от пътя ти.

Дан сви рамене.

— Така или иначе пътувам на юг от Хума. — Веднага съжали, че ѝ сподели този факт, защото ако Ардън случайно разбереше кой е, тази информация щеше да стигне до полицията.

Беше много изморен и не съобрази, че едно изпускане можеше да го вкара в затвора.

— Няма да се бавя — обеща младата жена, слезе от колата, изкачи стълбите и влезе в сградата през врата с гравирани стъкла.

На Дан му хрумна, че най-умното нещо, което можеше да направи, беше да ѝ остави куфара на верандата и да се омете оттук, но прогони тази идея. Умората се беше пропила чак в костите му и клепачите му натежаваха. Щеше да помоли Ардън да седне зад волана, когато се върнеше. Изгаси двигателя и скръсти ръце на гърдите си. Заслуша се със затворени очи в приятната песен на насекомите в горещата нощ.

— Господине?

Дан отвори очи и веднага се изправи на седалката. Някакъв мъж стоеше до прозореца му и надничаше вътре. Дан го побиха ледени тръпки, защото непознатият носеше фуражка и униформа със значка на джоба на гърдите.

— Господине? — повтори отново полицаят. — Не можете да паркирате тук.

— Сър? — Това беше всичко, което Дан успя да измисли.

— Не можете да паркирате точно пред входа. Против мерките за пожарна безопасност е.

Дан примига и зрението му се замъгли. Въпреки това успя да различи младо лице, предразположено към младежко акне, и да прочете написаното на значката: „Охрана на Туин Оукс“.

— Можете да паркирате ето там — осведоми го охранителят. — Ако нямате нищо против.

— Не, не, нямам. — Дан едва не се разсмя. Някакво хърбаво хлапе, което не беше на повече от деветнайсет години, му беше изкарало ангелите. — Ще преместя колата. — Посегна да запали двигателя и в този момент Ардън излезе от сградата и слезе по стълбите.

— Има ли някакъв проблем? — попита тя, когато видя охранителя.

Хлапето я погледна и тръгна да обяснява, но погледът му попадна на белега ѝ и гласът му го предаде.

— Тъкмо щях да местя колата — обясни Дан. — Заради мерките за пожарна безопасност. Ти готова ли си?

— Не. Дамата на рецепцията ми каза, че Джупитър се буди около пет. Обясних ѝ, че ще иска да ме види, но тя не се съгласи да го събуди по-рано. Има още цял час.

Дан разтри очи. Един час нямаше да промени нищо.

— Добре. Ще паркирам колата и ще се опитам да поспя.

— Вътре има чакалня. И диван, на който можеш да полегнеш. А и е много по-хладно, отколкото тук навън. — Ардън неочаквано погледна към охранителя. — Искаш ли да ми кажеш какво зяпаш?

— Ами… ами… — запелтечи хлапето.

Младата жена пристъпи към него с предизвикателно вдигната брадичка.

— Нарича се белег тип „портвайн“ — сподели тя. — Родила съм се с него. Давай, огледай го добре, задоволи любопитството си. Искаш ли да го докоснеш?

— Не, госпожо — отговори охранителят и бързо направи крачка назад. — Искам да кажа… не, благодаря ви, госпожо.

Ардън продължи да го изпепелява с поглед, но разбра, че хлапето не искаше да я обиди. Гласът ѝ стана по-мек, когато заговори отново:

— Предполагам, че и аз нямаше да искам да го докосвам, ако не ми се налагаше. — Тя се обърна отново към Дан, който видя как гневът в погледа ѝ изтлява като последните въглени от разпален от вятъра огън. — Вероятно ще ти е по-удобно вътре.

— Да, сигурно. — Дан си каза, че би спал и в бетонобъркачка, но диванът щеше да е по-благосклонен към костите му. Запали двигателя, който звучеше също толкова зле, колкото се чувстваше той. — Ще я закарам отстрани и ще дойда. — Охранителят се дръпна. Дан паркира комбито на малкия паркинг до „Туин Оукс“. Беше истинско изпитание да извърви разстоянието до входа. Вътре обаче го посрещна полъхът на климатична система, който беше като божия ласка. Слаба жена на средна възраст, с прическа като две топки ванилов сладолед, седеше зад бюрото на рецепцията и със стиснати устни поглъщаше някакъв любовен роман с меки корици. Ардън беше седнала в чакалня с няколко фотьойла, месингови лампи за четене, поставка за списания и голям диван, който беше като видение към Обетованата земя.

Дан седна на него, събу си обувките и легна. Ардън беше сложила в скута си опърпано списание „Нешънъл Джиографик“, но тя също изглеждаше като човек, който има нужда от сън. Мястото беше тихо, а осветлението в коридорите — слабо. Отнякъде се носеше приглушено кашляне. Дан си каза, че нито един полицай в Луизиана нямаше да се сети да го потърси в старчески дом в Лафайет. След малко умът и тялото му се отпуснаха, доколкото това беше възможно, и той заспа, без да сънува.

Някакви гласове го върнаха обратно в света на живите.

— Госпожо? Предполагам, че господин Креншоу вече е станал. Бихте ли ми казали името си, за да му предам, че сте тук?

— Кажете му, че го чака Ардън. Той ще се сети.

— Да, госпожо. — Разнесе се звук от гумени подметки по пода.

Дан отвори очи и погледна през най-близкия прозорец. На хоризонта се беше появила лилава светлина. Предположи, че наближаваше шест часът. Устата му беше суха като пустиня. Видя чешмичка наблизо и призова всичката си налична сила, за да седне на дивана. Крайниците му бяха схванати и не му се подчиняваха, сякаш се бяха превърнали в ръждясали панти. Младата жена все още седеше на фотьойла и гледаше към коридора, който започваше от рецепцията. Дан забеляза, че беше отворила дамската си чанта и бе извадила от нея малката розова кесийка с връвчици. Сега кесийката се намираше в скута ѝ — стискаше я в някакъв защитен или набожен жест. Ветеранът стана, за да отиде до чешмичката, и видя как Ардън стегна връвчиците и прибра кесийката обратно в дамската си чанта. След това тя също стана на крака, защото някой идваше по коридора.

Всъщност бяха двама души — единият прав, а другият седнал. Жена с кестенява коса в бяла униформа буташе инвалидна количка, а обувките ѝ шляпаха по пода. В количката седеше немощен чернокож мъж с червен кариран халат, пантофи и жълто-зелени чорапи на ромбове. Дан пи малко вода и погледна Ардън, която отиде да посрещне стареца, заради когото беше изминала толкова много път.

Джупитър беше на седемдесет и осем години, лицето му представляваше набраздена плетеница от бръчки, а по главата му бяха останали само няколко туфи бяла коса. Ардън знаеше, че също се е променила, но Джупитър трябваше да е сляп, за да не я познае, а ударът, който беше преживял преди две години, не го бе лишил от зрението му. Очите му блестяха и вълнението в тях подскочи към младата жена като електрически заряд. Племенникът му беше казал на Ардън за удара, който го бе покосил само пет месеца след смъртта на съпругата му, така че младата жена беше подготвена за частичната парализа в главата и ръцете му и силно изкривената му надолу дясна част на устата му. Въпреки това ѝ беше трудно, защото помнеше как изглеждаше Джупитър някога. Тя се увери, че десет години можеха да нанесат много щети. Ардън направи последните няколко крачки, за да го пресрещне, сграбчи едната от треперещите му ръце, които беше вдигнал към нея, и с огромно усилие отвори уста, за да проговори.

— Госпожице Ардън — изпревари я той. Гласът му беше като стенание и бе болезнено да го слуша. — Много сте пораснали.

Тя го дари с най-хубавата си усмивка.

— Здравей, Джупитър. Как се отнасят с теб тук?

— Като със свършен човек. А аз не съм такъв. Ще се върна на работа веднага след като си стъпя на краката. — Чернокожият мъж поклати невярващо глава. Ръката му продължаваше да стиска тази на Ардън. — Боже, боже! Станали сте истинска млада дама! Дорийн щеше да е много горда с вас, ако можеше да ви види!

— Чух какво се е случило. Съжалявам.

— В началото се чувствах много зле. Бях съсипан. Но съм сигурен, че сега Дорийн е гордостта на ангелите, така че се радвам за нея. Трябва да се оправя. Луис смята, че съм свършен човек и няма да мога да се грижа сам за себе си. — Джупитър изпръхтя. — Казах му да ми даде парите, които плаща тук, за да му покажа как човек може да стане на крака. Не съм свършен, не, госпожице. — Насълзените очи на чернокожия мъж се преместиха върху Дан. — Кой е там? Не мога да… — Той затаи дъх. — Боже мили! Това да не е… да не е господин Ричардс?

— Това е мъжът, който ме докара…

— Господин Ричардс! — Джупитър пусна ръката на Ардън и сам подкара инвалидната си количка към Дан, преди сестрата да успее да го спре. Дан отстъпи назад, но количката изведнъж се озова пред него, а на изкривената уста на стареца играеше възторжена усмивка. — И вие ли дойдохте да ме видите?

— Ах… мисля, че ме бъркате с някого…

— Не се тревожете, знам, че скоро ще стана от тази количка! Боже, боже, какъв радостен ден! Господин Ричардс, все още имате онзи кон, който ядеше портокалови обелки и какво ли още не, нали? Онзи ден си мислех точно за него. Името му е на върха на езика ми, но не мога да се сетя. Какво му беше името?

— Джупитър? — обади се тихичко Ардън, застана зад стареца и сложи ръка на едно от мършавите му рамене. — Това не е господин Ричардс.

— Ама, разбира се, че е той! Ето го точно тук, от плът и кръв! Може да съм в инвалидна количка, но не съм сляп! Господин Ричардс, как се казваше онзи кон, който ядеше портокалови обелки и какво ли още не?

Дан погледна Ардън в търсене на помощ. Очевидно старецът беше решил, че е някой друг и нямаше да си промени мнението.

— Мисля, че името на коня беше Съкровище.

— Съкровище! Точно така! — Джупитър кимна, без да отделя очи от Дан. — Все още ли имате онзи стар лукав кон?

— Не съм този, за когото… — Дан млъкна, преди да довърши изречението. Явно нямаше смисъл да отрича. — Да — отвърна той. — Имам го.

— Ще го науча на обноски! Господ е онзи, който създава конете, но аз ги уча как трябва да се държат, нали, госпожице Ардън?

— Точно така — отвърна младата жена.

Джупитър изсумтя, видимо доволен от отговора. Той погледна към прозореца.

— Слънцето напича силно. Ще е сухо и горещо. Днес конете ще се нуждаят от допълнително вода и не трябва да ги уморяваме прекалено много.

Ардън дръпна сестрата на една страна и поговори с нея. Жената ѝ кимна и ги остави насаме. Дан също смяташе да се отдалечи, но старецът протегна ръка и го стисна със стоманени пръсти.

— Луис не смята, че от мен вече става човек — сподели той. — Говорихте ли с него?

— Не, не съм.

— Племенникът ми. Той ме вкара тук. Казах на Луис да ми даде парите, които плаща тук, за да му покажа как човек може да стане на крака.

Ардън си дръпна един стол до инвалидната количка на стареца и седна на него. Небето през прозореца беше разсечено от розови ивици.

— Винаги ти е харесвало да гледаш изгрева, нали?

— Човек трябва да става рано, ако иска да постигне нещо. Господин Ричардс знае, че това е като евангелие. Напоете добре конете днес, сър.

— Искаш ли да те изчакам отвън? — попита Дан, но Джупитър не го пускаше и Ардън поклати глава. Ветеранът се намръщи; имаше чувството, че е излязъл на сцената по средата на пиеса, без да знае нито заглавието ѝ, нито за какво се разказва.

— Толкова много се радвам — каза старецът, — че двамата сте дошли да ме видите. Често си мисля за тях в последно време. Сънувам ги. Затварям очи и виждам всичко точно както беше. Бяха златни времена, така смятам аз. Златни времена. — Той си пое дълбоко въздух. — Е, още не съм свършен. Може да съм в инвалидна количка, но не съм свършен!

Ардън хвана другата ръка на Джупитър.

— Дойдох да те видя, защото имам нужда от помощта ти — каза тя.

Старецът не реагира за момент и младата жена си помисли, че не я е чул. Но после обърна глава и я изгледа въпросително.

— Моята помощ?

Тя кимна.

— Смятам да намеря Сияйното момиче.

Устата на Джупитър бавно се отвори, сякаш имаше намерение да каже нещо, но от нея не излезе нищо.

— Помня историите, които ми разказваше — продължи Ардън. — Не ги забравих през цялото това време. Вместо да избледняват, станаха по-живи и по-истински. Особено онези за Сияйното момиче. Джупитър, трябва да я намеря. Помниш ли, че ми сподели какво е способна да направи тя за мен? Казваше, че може да докосне лицето ми и белегът ми да остане на ръцете ѝ. След това щяла да си измие ръцете и така да го махне завинаги.

Дан осъзна, че младата жена говореше за родилния си белег. Погледна я, но в момента цялото ѝ внимание беше насочено към стареца.

— Къде е тя? — попита Ардън.

— Където винаги е била — отвърна Джупитър. — Където винаги ще бъде. В края на пътя, където започва тресавището. Сияйното момиче е там.

— Помня, че ми каза, че си израснал в Лапиер. Оттам ли да започна търсенето?

— Лапиер — повтори старецът и кимна. — Точно така. Започни от Лапиер. Там знаят за Сияйното момиче и ще ти кажат всичко.

— Извинете — прекъсна ги Дан, — но мога ли да ви попитам за кого говорите?

— Сияйното момиче е духовна лечителка — отговори Ардън. — Тя живее в тресавището на юг от мястото, на което е израснал Джупитър.

На Дан му се изясни картинката. Младата жена търсеше някаква духовна лечителка, която да махне родилния белег от лицето ѝ и бе дошла при този старец, за да ѝ посочи пътя. Дан беше изморен и пребит, крайниците го боляха и главата му туптеше от болка; честно казано се ядоса, че се е отклонил от пътя си и е рискувал да пътува по междущатската магистрала заради подобна небивалица.

— Каква е тя, някаква вуду жрица, която пали тамян и хвърля кости наоколо?

— Не е вуду13 — отвърна раздразнено Ардън. — Тя е свята жена.

— Свята е, така е. Носи божия фенер — каза Джупитър, без да се обръща конкретно към някой от двамата си събеседници.

— Смятах те за разумна жена. Духовните лечители не са истински. — Една мисъл удари Дан като брадва между очите. — Затова ли Джоуи те заряза? Защото разбра, че преследваш някаква фантасмагория?

— О, господин Ричардс, сър! — Джупитър стисна по-силно ръката на Дан. — Сияйното момиче не е фантасмагория! Тя е също толкова истинска, колкото мен и вас! Живее в онова тресавище много преди времето, когато баща ми е бил дете и ще е там дълго след като костите ми станат на прах. Видях я, когато бях на осем години. Ето го Сияйното момиче, върви по улицата! — Старецът се усмихна при спомена и топлата розова светлина на ранното слънце се настани в бръчките на лицето му. — Младо бяло момиче, невероятно красиво. Затова я наричат Сияйното момиче. Също така носи фенер. Носи божия фенер вътре в себе си и така лекува с допир. Да, сър, ето го Сияйното момиче, върви по улицата и я следва тълпа. Насочила се е към къщата на госпожица Уордел, която е толкова болна от рака, че само лежи в леглото си и чака да умре. Тя ме вижда и ми се усмихва изпод голямата си лилава шапка и веднага разбирам коя е, защото мама каза, че Сияйното момиче идва. Запявам: „Сияйно момиче! Сияйно момиче!“ и тя докосва ръката ми, когато я протягам към нея. Веднага усещам фенера, който гори в тялото ѝ, този лечебен божествен фенер. — Джупитър вдигна поглед към Дан. — Не бях усещал такава светлина, господин Ричардс. Не съм я усещал и оттогава. Казват, че Сияйното момиче сложила ръце на госпожица Уордел и че черната жлъчка на рака веднага изтекла. Отнело ѝ два дена и две нощи и когато било сторено, Сияйното момиче била толкова изморена, че трябвало да я занесат на ръце до лодката ѝ. Госпожа Уордел надживя двама съпрузи и танцуваше на деветдесет години. И това не е всичко, което Сияйното момиче направи за жителите на Лапиер. Ако ги разпитате, ще ви разкажат за всички хора, които е изцелила от рак, тумори и болести. Не, сър, с цялото ми уважение към вас, ще ви кажа, че Сияйното момиче не е някаква фантасмагория, защото съм я виждал със собствените си очи.

— Вярвам ти — каза Ардън. — Винаги съм ти вярвала.

— Това е първата крачка — отвърна той. — Трябва да отидете в Лапиер. Пътувайте на юг и ще я намерите. Тя ще докосне лицето ви и ще оправи всичко. Повече никога няма да видите този белег.

— Искам да се оправя. Повече от всичко на този свят.

— Госпожице Ардън — продължи Джупитър, — спомням си как се срамувахте от себе си и как се отнасяха другите с вас. Помня как ви наричаха и ви разплакваха. Но вие избърсвахте очите си, вдигахте брадичка и продължавахте напред. Струва ми се обаче, че все още плачете отвътре. — Старецът погледна сериозно Дан. — Ще се погрижите ли за госпожица Ардън?

— Слушайте — отвърна ветеранът, — не съм този, за когото ме смятате.

— Знам кой сте — заяви Джупитър. — Вие сте човекът, когото Бог е изпратил на госпожица Ардън.

— Моля?

— Точно така. Вие сте човекът, когото Бог е изпратил да заведе госпожица Ардън при Сияйното момиче. Вие сте Неговите ръце, които да я насочват в правилната посока.

Дан не знаеше какво да каже, но се беше наслушал на достатъчно глупости. Освободи се от тънките пръсти на стареца.

— Ще те чакам отвън — изсумтя на Ардън и тръгна към вратата.

— Довиждане! — провикна се Джупитър след него. — Помислете върху това, което ви казах, чувате ли?

Навън източният хоризонт беше с цвят на лъскава мед. Въздухът вече миришеше на предстоящата влажна и агонизираща жега. Дан отиде до комбито, седна зад волана и усети как потта започва да излиза през порите му. Отново се замисли дали да не остави куфара на Ардън и да не потегли, но горещината изгони тези му мисли; в това си състояние нямаше да измине повече от няколко километра, преди да заспи зад волана. Вече се унасяше, когато младата жена отвори предната врата.

— Изглеждаш много зле — каза тя. — Искаш ли аз да карам?

— Не. — Не ставай глупав, помисли си Дан. Почнеше ли да криволичи, щеше да го спре някоя полицейска кола. — Почакай — каза ѝ, преди да се е качила в колата. — Да, мисля, че ще е по-добре ти да караш.

Ардън потегли по пътя, от който бяха дошли. Лекото олюляване на комбито беше истинско мъчение за костите на Дан.

— Трябва да отбием някъде — каза той, когато се върнаха на „Дарси авеню“. Видя един малък мотел отдясно, чийто знак обещаваше добра почивка, което му звучеше много добре. — Завий там.

Ардън изпълни молбата му и спря под зелената тента на рецепцията на мотела. Един знак на прозореца съобщаваше, че всички стаи са по десет долара на вечер, че има телефони в тях и че кабелната телевизия е безплатна.

— Искаш ли да наема стая за двама ни?

Дан присви очи към нея.

— За двама ни? Ние не сме двойка.

— Имах предвид да наема отделни стаи. Аз също мога да поспя малко.

— О. Да, добре. Няма проблем за мен.

Тя изгаси двигателя и слезе от комбито.

— Как ти е фамилията?

— А?

— Фамилията ти. Ще ме питат на рецепцията.

— Фароу — отвърна той. — От Шривпорт, ако те питат и за това.

— Връщам се след две минути.

Дан отпусна глава назад и зачака. Да спре тук му се струваше логично; не би посмял да измине остатъка от пътя до Вермилиън през деня, дори да можеше да го стори. Състоянието му се влошаваше бързо. Сети се за лудия старец. Ето го Сияйното момиче, върви по улицата. Сложила ръце на госпожица Уордел. Ракът веднага изтекъл. Не бях усещал такава светлина, господин Рич…

— Ето ти ключа.

Дан отвори очи и взе ключа, който му подаде Ардън. Слънцето беше станало по-силно. Младата жена ги закара някъде наблизо и незнайно как в следващия момент Дан вече вкарваше ключа в някаква врата и влизаше в малка, но чиста стая с боядисани в бежово стени от бетонни тухли. Той заключи вратата след себе си, отиде направо до леглото и легна в него, без да си махне бейзболната шапка или да си събуе обувките. Ако полицията внезапно нахлуеше тук, щеше да им се наложи да му нахлузят белезниците легнал.

Цялото му тяло туптеше от болка. Беше се преуморил прекалено много, но не можеше да се предаде, защото го очакваше още път. Седем-осем часа сън щяха да му се отразят много добре. Смяташе да пътува по тъмно към блатистия район на Луизиана. Там познават Сияйното момиче. Пътувай на юг и ще я намериш. Вие сте Неговите ръце, които да я насочват в правилната посока.

Луд старец. Аз съм убиец, това съм аз.

Дан се обърна на една страна и сви колене до гърдите си.

Вие сте Неговите ръце.

С тази мисъл той потъна в милостив и тих мрак.

— Знаете ли, че Елвис едва не се е отказал от пеенето, когато е бил младеж? Станал е шофьор на камион и е смятал, че ще бъде такъв. Казах ли ви, че и аз бях шофьор на камион?

— Да, Айсли — отвърна изморено Флинт. — Преди два часа.

— Имам предвид, че човек никога не знае докъде ще стигне в този живот. Елвис е смятал, че ще е шофьор на камион и вижте какъв стана. Същото се отнася и за мен. Само дето още не съм стигнал дотам, закъдето съм тръгнал.

— Хм — отвърна Флинт и позволи на очите си да се затворят отново.

Слънцето беше достатъчно силно, за да накара и сянката му да се изпоти. Прозорците на кадилака бяха свалени, но нямаше дори намек за полъх. Колата беше паркирана на един страничен път под сянката на няколко плачещи върби, иначе нямаше да могат да стоят в нея през последните дванайсет часа. Флинт беше принуден да си свали сакото и да си разкопчае ризата. Ръката на Клинт висеше от основата си малко под гърдите му и се свиваше от време на време, сякаш в някакъв летаргичен протест срещу жегата. Тези рефлекси забавляваха доста дълго Мама, но сега тя спеше на задната седалка с изплезен език и малка локвичка слюнка, която се образуваше на черния винил.

Имаше само една напукана магистрала с дупки, по която можеше да се стигне от Хума до Вермилиън. Тя отведе Флинт и Пелвис по извития си гръбнак на юг през блатистия район в предутринния мрак и макар да не се виждаше нищо повече от някой и друг рибарски фенер край водата, те усетиха тежката и остра миризма на тресавищата. Минаха по дълъг бетонен мост и стигнаха до Вермилиън, който представляваше няколко разнебитени магазина и дървени къщи. Пет километра след моста намериха черен път от лявата страна, който минаваше през гора от закърнели борове и малки палми с остри листа и отвеждаше до боядисана в сиво хижа със закрита веранда. Хижата тъмнееше, а колата на Ламбърт не беше тук. Докато Пелвис и Мама пикаеха в гората, Флинт отиде зад хижата и видя езеро с кей, но поради мрака не можеше да види колко е голямо то. Наблизо имаше навес за лодки, чиито врати бяха заключени с катинар. Ловецът на глави смяташе, че Ламбърт не е идвал тук. Може би в момента пътуваше насам или пък не. Но по-добре, че го нямаше, защото Пелвис изпищя силно, когато някаква палма го убоде в слабините, а Мама изстреля залп от писклив лай, който накара Флинт да настръхне.

Върнаха се обратно във Вермилиън, където ловецът на глави използва телефона пред един магазин за стръв. Обади се в офиса на Смоутс и жената на смяна му обясни, че все още има зелена светлина да действа, което означаваше, че Ламбърт не е заловен. Флинт намери един страничен черен път на около петдесет метра южно от разклонението за хижата, на който можеше да паркира кадилака и да има добра видимост през гората. Точно на него седяха от четири часа, като се сменяха, спяха и ядяха понички с глазура, бисквити „Орео“, месни пръчици и други смъртоносни храни от торбата на Айсли. Бяха спрели на една бензиностанция южно от Лафайет, за да заредят и да вземат нещо за пиене — Флинт си купи пластмасова бутилка с вода, а Пелвис отвори портфейла си за стек „Ю-Ху“ в кутийки.

— Честна дума — каза имитаторът, докато отпиваше от последната кутийка с шоколадова напитка, — това чудо е невероятно.

Флинт не отговори; вече беше запознат с методите на Айсли да го въвлича в безсмислени разговори.

— Честна дума, наистина е невероятно — опита отново Пелвис. — Имам предвид това малко приятелче във вас. Веднъж ходих на представление с изроди и видях бик с две глави, но той не може да се сравнява с вас.

Ловецът на глави стисна здраво устни.

— Да, сър. — Сръъъъб — и имитаторът изпи и последната глътка от напитката си. — Хората ще си плащат, за да ви видят, сигурен съм в това. Аз бих си платил. Имам предвид, ако не можех да ви гледам безплатно. Ще изкарате добри пари така. Ако решите да се откажете от професията си на ловец на глави, за да влезете в шоубизнеса, ще ви кажа всичко необходимо за…

— Затвори… си… устата. — Флинт прошепна тези думи и веднага съжали, защото Пелвис отново беше успял да го заговори.

Имитаторът бръкна на дъното на торбата и извади последните три бисквити „Орео“. Три хапки и те останаха в историята. Той избърса устни с опакото на ръката си.

— Да си говорим честно. Някога мислили ли сте да се захванете с шоубизнес? Шегата настрана. Ще станете известен.

Флинт отвори очи и погледна плувналото в пот лице на Пелвис.

— За твоя информация — отвърна студено той, — израснах в пътуващ цирк. Нагледах се на достатъчно „шоубизнес“, така че се откажи, ясно?

— Били сте в цирк? Имате предвид в представление с изроди, нали?

Флинт вдигна ръка и притисна показалец и палец в слепоочията си.

— О, господи, какво направих, за да заслужа това?

— Интересно ми е. Наистина. Досега не съм срещал истински изрод.

— Не използвай тази дума.

— Коя дума?

— Изрод! — сопна се Флинт и Мама веднага стана и заръмжа. — Не използвай тази дума!

— Защо? Няма от какво да се срамувате, нали? — Пелвис изглеждаше искрено учуден. — Мисля, ще се съгласите с мен, че има много по-лоши думи, нали?

— Айсли, ще ме убиеш, да знаеш. — Ловецът на глави се насили да се усмихне, но от очите му се сипеше огън и жупел. — Досега не съм срещал толкова… толкова досаден човек като теб.

— Досаден — повтори Пелвис и закима замислено. — Какво точно имате предвид с това?

— Твърдоглав! Глупав! Какво мислиш, че имам предвид? — Усмивката на Флинт се изпари. — По дяволите, какво не ти е наред? Да не си бил в единична килия през последните пет-шест години? Не можеш ли просто да млъкнеш и да си държиш устата затворена за две минути?

— Разбира се, че мога — отвърна сприхаво Пелвис. — Всеки може да го направи, ако иска.

— Давай тогава! Две минути мълчание!

Имитаторът стисна уста и се вторачи право напред. Мама се прозя и отново легна да спи.

— Чий часовник ще използваме, за да засичаме? — попита той.

— Моя! Ще засичам на моя часовник! Слагам началото в този момент!

Пелвис изсумтя и се зарови отново в торбата, но в нея нямаше нищо друго освен празни опаковки. Обърна последната кутийка „Ю-Ху“ в опит да изцеди още няколко капки от нея, след което я смачка в юмрука си.

— Мисля, че е малко глупаво.

— Ето пак, почва се! — простена Флинт. — Не можеш да издържиш петнайсет секунди!

— Не говоря на вас! Човек не може ли да си каже какво му е на ума? Господин Мърто, така като гледам, давате всичко от себе си, за да не потръгнат нещата между нас!

— Не искам нещата между нас да потръгват, Айсли! Искам просто да си седиш и да си затвориш устата! Ти и проклетото ти псе вече объркахте веднъж работата ми и няма да получите шанс да го направите отново!

— Не хвърляйте вината върху мен и Мама! Ние нямаме нищо общо!

Флинт стисна волана с две ръце, а на бузите му избиха червени петна. Ръката на Клинт се вдигна нагоре и стисна въздуха, преди отново да се снижи.

— Просто мълчи и ме остави на мира. Можеш ли да се справиш?

— Разбира се. Да не съм някакъв досадник.

— Добре. — Ловецът на глави затвори очи и отпусна глава на седалката.

След около десет секунди Пелвис попита:

— Господин Мърто?

Флинт стисна зъби и насочи зачервените си очи към имитатора.

— Някой идва — съобщи Пелвис.

Ловецът на глави погледна през боровете към пътя. Някакъв автомобил — един от десетината, които бяха видели на пътя през целия ден — приближаваше от посока Вермилиън. След няколко секунди видяха, че не е комби, а камион с размерите на ван. Превозното средство се приближи и Флинт успя да различи синия надпис от едната му страна: „Бриско Просесинг Къмпани“, а под него: „Батън Руж, Луизиана“. Камионът мина покрай тях и продължи на юг. След малко се скри зад завоя.

— Не мисля, че Ламбърт ще дойде — каза Пелвис. — Досега трябваше да е пристигнал.

— Ще чакаме тук. Нали ти обясних, че чакането е основна част от работата ни?

— Да, сър — съгласи се Пелвис, — но откъде знаете, че вече не са го заловили? Можем да си седим тук до края на света.

Флинт погледна ръчния си часовник. Часът беше четири без осемнайсет. Айсли беше прав — време беше да се обади отново на Смоутс. Но не му се караше обратно до Вермилиън, за да използва телефона, защото ако Ламбърт пътуваше насам, щеше да мине по моста и можеше да го види. Щеше да е много по-лесно да пипне беглеца, ако онзи смяташе, че се намира в безопасност в хижата, отколкото да го преследва на север по магистралата. Флинт погледна пътя, по който беше продължил камионът. Трябваше да има някаква следа от цивилизация на юг. Той разгърна картата си на Луизиана — една от шестте щатски карти, които винаги държеше в колата си — и намери Вермилиън на нея. На седем-осем километра от него имаше друга точка — Чандалак, — а пет километра след нея магистрала 57 свършваше на място, наречено Лапиер. След това имаше само тресавища чак до Мексиканския залив.

Камионът отиваше някъде и там със сигурност щеше да има поне един телефон. Флинт запали двигателя и извади кадилака от скривалището му. Пренебрегна въпроса на Пелвис „Къде отиваме?“ и зави надясно. Силното слънце беше като огнена топка върху дългия черен капак на автомобила.

На силната следобедна светлина видяха през каква местност са карали през нощта — от двете им страни равните, блатни земи бяха осеяни на места с виещи се канали от мътна вода, гъсти ниски палми и огромни стари дъбове. След следващия завой една кафява змия, която беше дълга около метър, се гърчеше на горещия асфалт от страната на Флинт и той предположи, че камионът я е сгазил преди няколко минути. Полазиха го студени тръпки по гърба, когато мина през нея. На огледалото за обратно виждане видя как две големи птици, вероятно лешояди, се спуснаха към умиращото влечуго и започнаха да го разкъсват на парчета с клюновете си.

Флинт не вярваше в поличби, но за всеки случай се надяваше това да не е такава.

Пътуваха около три километра, когато папратът оредя от дясната страна на пътя и слънцето заблестя в един синкав канал, който водеше началото си от зловещо тресавище. Точно пред тях имаше бяла дървена постройка с ламаринен покрив и знак, на който пишеше: „Пристанище и хранителни стоки на Вермилиън“. На пристанището бяха вързани няколко малки лодки. Един по-голям плавателен съд — Флинт си помисли, че е риболовен катер заради мрежите и различните телфери на борда — тъкмо пристигаше и екипажът му завързваше въжетата за колчетата на пристанището. Там беше и камионът на „Бриско Просесинг Къмпани“, паркиран до дървената постройка, с обърната към водата каросерия. До пристанището, близо до избелял от слънцето знак, който рекламираше жива стръв, тютюн за дъвчене и пресен лук, имаше телефонна кабина.

Флинт спря колата на настилка от натрошени черупки от стриди. Закопча ризата си и си облече широкото си сако.

— Стой тук — нареди на Пелвис, докато слизаше. — Веднага се връщам. — Направи точно три крачки към телефонната кабина, преди да чуе как се отваря с изскърцване предната врата на кадилака, и спътникът му слезе от колата с Мама под ръка.

— Просто си свършете работата — каза имитаторът, когато ловецът на глави го изпепели с поглед. — Отивам да взема някои жизненоважни неща. Искате ли нещо?

— Не. — Жизненоважни неща, помисли си Флинт. Не говореше ли така бабата от „Селяндури в Бевърли Хилс“? — Почакай. Искам нещо. Вземи ми бутилка лимонов сок, ако има. И не споменавай нищо за Ламбърт, чу ли ме? Ако някой те пита, дошли сме да ловим риба. Ясно?

— Не смятате, че мога да се оправям сам, нали?

— Бинго — отвърна ловецът на глави, обърна гръб на Пелвис и влезе в телефонната кабина. Обади се в офиса на Смоутс. — Флинт е — каза той, когато шефът му вдигна. — Каква е ситуацията с Ламбърт?

— Чакай малко.

Той зачака, а потта се стичаше по лицето му. Сигурно беше трийсет и пет градуса, дори когато слънцето тръгна да се снижава на запад. Жегата беше повалила Клинт, който не помръдваше. Въздухът носеше задушната и неприятна воня на тресавището, а и собственото му тяло не миришеше особено приятно. Не беше свикнал да не е чист; един джентълмен беше наясно със стойността на чистотата, на чистите и изгладени бели ризи и на изпраното бельо. Последните двайсет и четири часа бяха като ад на земята, а тези тресавища приличаха на рая на Сатаната. От мястото си Флинт видя четирима мъже да разтоварват катера. Товарът беше зеленикавокафяв и люспест, с дълга муцуна, завързана с медна тел, и четири къси крака, които също бяха вързани с тел.

Алигатори, осъзна Флинт. Хората разтоварваха алигатори, всеки от които беше дълъг около метър — метър и двайсет, сваляха ги от палубата на катера, отнасяха ги до камиона на „Бриско Просесинг Къмпани“ и ги хвърляха в каросерията му. Работните дрехи на тези мъже бяха мокри и кални, а на палубата бяха струпани повече от двайсет живи и гърчещи се влечуги. Флинт забеляза пети човек — той беше по-слаб от останалите, с дълга до раменете сивкаворуса коса, сини дънки и тениска, на която пишеше „Харвард“. Стоеше настрани от работниците и като че ли ги наглеждаше. Внезапно мъжът погледна към Флинт и слънцето проблесна в кръглите стъкла на тъмните му очила. Ловецът на глави не отмести поглед — онзи също.

— Флинт? — Смоутс се беше върнал на телефона. — По последни новини Ламбърт още не е заловен. Къде си?

— На юг. В една адска дупка на име Вермилиън. Искам да знаеш, че в момента наблюдавам как няколко палячовци разтоварват истински алигатори от един катер.

— Трябва да ги попиташ дали нямат нужда от помощ — отвърна през смях Смоутс.

Флинт реши да не се хваща за шегата.

— За малко да заловя Ламбърт снощи.

— Бъзикаш ме! Да не се появи в къщата на бившата си?

— Не, не там. Но го намерих. Мисля, че е тръгнал насам. Вероятно се е скрил в някоя миша дупка и ще излезе от нея, когато се стъмни. — Флинт забеляза, че Харвард още го зяпа. Онзи направи знак на един от работниците — чернокож великан без риза и с бръсната глава, който беше висок около метър и деветдесет и пет и тежеше поне сто и четирийсет килограма — да отиде при него и двамата заговориха с гърбове към телефонната кабина, докато другите продължаваха да разтоварват алигаторите и да ги хвърлят в каросерията. — Смоутс — каза Флинт, — Айсли ме побърква. Дори Бог не може да го накара да си затвори устата. Не знам какво си видял в него, но не става за тази работа.

— Човекът говори много, какво от това? Може да се окаже плюс. Притежава способността да изтощава хората.

— Да, много е добър в това. Но е бавен горе. Не може да мисли. Дори не искам да си представя какво ще стане, ако попадна в трудна ситуация и трябва да разчитам на него, казвам ти.

— Забрави Айсли за минутка. Не си чул новината, нали?

— Каква новина?

— Ламбърт вече е с две убийства. Около полунощ е убил собственика на един мотел извън Александрия. Застрелял го с пушка и след като онзи не умрял достатъчно бързо, решил да го пребие до смърт. Откраднал му комбито. Кабелните телевизии отразиха историята и сега е по всички канали.

— Ламбърт беше с комби, когато го намерих. Щях да го пипна, но бившата му съпруга му помогна да се измъкне.

— Е, на мен ми се струва, че Ламбърт се е превърнал в бясно куче. Човек, който е убил два пъти, няма да му мисли много да го направи и трети път, така че си пази задника.

— Задникът в момента е в магазина — отвърна Флинт.

— А? О, да! Ха! Виждаш ли, Флинт? Благодарение на Айсли си развил чувство за хумор!

— От липсата му на такт се притеснявам повече. Справях се доста добре в оцеляването, преди да ми го натресеш.

— Човекът трябва да научи някак занаята. Точно като теб. — Смоутс млъкна за миг и изпусна тежка въздишка. — Е, предполагам, че си прав. Ламбърт е прекалено опасен, за да обучаваш Айсли, докато го преследваш. Никой от двама ви не ми е от полза, ако се озове в гроб, така че можете да приключвате там и да се прибирате.

Краката на Флинт омекнаха. Имаше чувството, че земята ще се разтресе и небесата ще се разтворят. Смоутс му предлагаше изход от този кошмар.

— Още ли си там, Флинт?

— Ах… да. Тук съм. — Радостта му не трая дълго. Мислеше си немислимото — нуждаеше се от своя дял от наградата, за да покрие хазартните си дългове, и ако Ламбърт наистина смяташе да дойде в хижата по тъмно, щеше да е глупаво да се предаде и да потегли за Шривпорт сега. Като се замислеше обаче, Ламбърт можеше вече да не е в Луизиана. Трябваше да вземе решение. Разполагаше с флакона с лютив спрей и с месинговия бокс в жабката на колата, а Клинт имаше своя деринджър в малкия кобур под дясната му ръка. Куршумите на деринджъра не бяха особено мощни, но никой човек — дори някакво побесняло куче и ветеран от Виетнам — нямаше да може да бяга или да се бие с дупка в капачката на коляното. — Ако Ламбърт се появи тук, ще го заловя. Ще останем до утре сутринта.

— Няма нужда да доказваш нищо. Знам какво можеш. Но побъркан тип като Ламбърт може да е ужасно непредвидим.

Флинт изсумтя.

— Смоутс, ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че се тревожиш за мен.

— Ти си изключително добра инвестиция. Айсли също ще се окаже добра инвестиция, след като натрупа малко опит.

— О, разбирам. Казваш ми го, за да си знам мястото. — Флинт избърса с ръкава си потта от веждите. Дългокосият мъж с тениска на „Харвард“ отново наглеждаше хората си и не му обръщаше внимание. — Ще остана още малко. Ако Ламбърт не се появи до шест сутринта, ще се върнем.

— Добре, ти решаваш.

— Ще ти се обадя отново, като се стъмни. — Флинт затвори. Целият беше плувнал в пот под сакото си и се чувстваше много неприятно. Въпреки това трябваше да изиграе играта. Видя, че Айсли не се е върнал при колата. Погледна през прозореца на магазина и го видя да яде сладоледен сандвич и да разговаря с дебелото червенокосо момиче зад касата. Пухкавото ѝ лице подсказваше, че е във възторг. Флинт предположи, че не всеки ден имаше клиенти като Айсли. Забеляза една табелка, на която пишеше „Тоалетна“ и имаше стрелка, сочеща другата страна на сградата. Той я последва до две врати, на които пишеше „Господа“ и „Дами“. Вратата на господата имаше дупка на мястото на дръжката. Отвори я под съпровода на стенанията на изплашените алигатори, които хвърляха в камиона — те бяха комбинация от гърлено хълцане и пискливо врещене. Флинт предположи, че ще ги закарат в Батън Руж, където ще ги превърнат в обувки, колани и дамски чанти. Това беше дяволски начин да си вадиш прехраната.

Той влезе в малката тоалетна, която миришеше на почистващ препарат и на други, по-неприятни миризми. На единия от двата писоара беше поникнал мъх, а в другия се бе образувало тъмножълто езеро, натъпкано с цигарени фасове. Дори не си направи труда да погледне в кабинките. Избра покрития с мъх писоар, на стената над който имаше монтирана машина за презервативи „Тропически нощи“, откопча си панталона и започна да си върши работата.

Докато се облекчаваше, се сети за думите на Смоутс: Човек, който е убил два пъти, няма да му мисли много да го направи и трети път. В такъв случай как така още беше жив, зачуди се Флинт. При срещата им Ламбърт тъкмо е извършил второто си убийство и е нямал какво да губи с трето, особено ако то беше екзекуцията на някакъв ловец на глави, който го беше проследил от Шривпорт. Защо беглецът не бе използвал пистолета, когато имаше тази възможност? Може би защото не искаше бившата му съпруга и синът му да стават свидетели?

Било е самозащита, каза му жената. Той не е хладнокръвен убиец.

Ламбърт се е превърнал в бясно куче, беше мнението на Смоутс.

Каква беше истината? Ще оставя съдията да прецени, помисли си Флинт и се загледа в старата снимка на машината за кондоми, на която имаше някаква усмихната и тежко гримирана русокоса млада жена. Погледна надолу, за да се изтръска и закопчае.

До пениса му се доближи острието на бръснач и той мигновено пресъхна.

— Вратата.

Вратата се затвори.

— Спокойно, човече. Дръж се мъжки. Не ми пикай на ръката. Няма да ми хареса, ако ми се изпикаеш на ръката — може да трепна и да те резна. — Дългокосият мъж с кръглите слънчеви очила и тениската на „Харвард“ стоеше до Флинт; гласът му беше нежен, почти женствен, с намек за южняшки акцент, но говореше, все едно беше на амфетамини. — Не ти се иска такова нещо, човече, не, не ти се иска. Няма да е приятно да те резна и да те изпръска цялата тази кръв. Ще стане голяма каша. Върджил, вземи му портфейла.

Една голяма абаносова ръка се плъзна под сакото на Флинт и бръкна във вътрешния му джоб, като едва не се отърка в Клинт.

— Просто гледай напред, човече. Хвани си ръчката с две ръце. Точно така. Кола 54, къде си?14

— Няма значка — съобщи Върджил. Гласът му беше като въртяща се бетонобъркачка. — Шофьорска книжка от Луизиана. Казва се Флинт Мърто. Адресът му е в Монро.

— Нашият човек Флинт! — Бръсначът не помръдна. Той представляваше сериозна заплаха за осемте сантиметра свита плът на ловеца на глави. — Не го надървяй, не го и отпускай. Ние контролираме ситуацията. Говори.

— За какво е всичко това? — съумя да попита Флинт, макар че гърлото му се беше свило.

— Бииип! Грешен отговор! Аз задавам въпросите, kemo sabe15! Кой си ти и какво търсиш тук?

— Дойдох да ловя риба.

— О, да беееее! Казва, че ще лови риба, Върджил! Какво ни подсказва носът ти?

Флинт чу чернокожият да помирисва въздуха до лицето му.

— Не ми мирише на рибар — избоботи едрият мъж. — Миризмата му е малко като на полицай, но… — Онзи продължи да души. — Има нещо много странно в него.

Флинт обърна глава наляво и погледна тъмните очила. Харвард беше висок колкото него, в края на четирийсетте или началото на петдесетте години. Беше слаб, със слънчев загар, а на измореното му и набръчкано лице беше избила сива четина. Косата му, някога пясъчноруса, бе посребряла. От дясното му ухо липсваше парче — изглежда, беше отхапано или простреляно. Тениската с името на този свещен университет беше на потни петна, а сините му дънки като че ли се крепяха на мръсотията по тях. Флинт завърши кратката си инспекция, като забеляза, че мъжът носеше меки обувки без чорапи.

— Не съм ченге — каза той и вдигна отново поглед към тъмните очила. — Дойдох да ловя риба за уикенда, това е всичко.

— Облякъл си най-хубавия си костюм за случая, а? Бил си целия този път от Монро дотук, за да хванеш някой голям сом, така ли? Ако ти си рибар, аз съм Доуби Гилис16.

— Не е никакъв рибар. — Върджил беше застанал от другата страна на Флинт. Внушителните му голи гърди бяха покрити с кал от алигаторите. Носът му беше голям и с широки ноздри. Носеше шарени къси панталони и четирийсет и шести номер маратонки „Найк“. — Рибата не кълве в тази жега. Цяла седмица не се е появил нито един рибар.

— Така е — съгласи се мъжът с бръснача. — Кажи ни, Флинти, каква ти е играта?

— Слушайте, не ви знам кои сте, момчета, нито за какво е всичко това. Дойдох да ползвам тоалетната. Ако искате да ме ограбите, няма проблем, вземете ми парите, но ще се радвам, ако разкарате този бръснач.

— Може би ти си този, който иска да ни ограби.

— Какво?

— Видях те да говориш по телефона, Флинти. Обади се на някого. На кого? Сигурно на Виктор Медина, а? Един от шпионите му ли си, Флинти?

— Не познавам никакъв Виктор Медина. Обадих се в службата си.

— С какво се занимаваш?

— Продавам застраховки.

— Мирише ми на лъжа — намеси се Върджил и отново подуши въздуха.

— Носът знае. Върджил има магически нос, Флинти. Да опитаме отново. С какво се занимаваш?

Флинт не можеше да каже на тези блатни плъхове каква беше истинската причина да е тук; щяха да поискат да вземат наградата. Започна да се гневи.

— Астронавт съм — каза той, преди да помисли по-добре. — Какво ви интересува?

— Ооо, астронавт, Върджил! — Мъжът се ухили и показа зелени зъби, които имаха крещяща нужда от миене. — Попаднахме на знаменитост! Какво ще кажеш за това?

— Ще кажа, че този тип иска да го направим по трудния начин, Док.

— Така е. — Док кимна и усмивката му се изпари. — Нека да е по трудния начин.

Върджил погледна в кабинката. Сега беше негов ред да се ухили.

— Хе-хе! Някой е забравил да пусне водата!

— О, мале, мале, мале! — Док махна бръснача от пениса на Флинт и прибра острието с ловко движение на китката. Ловецът на глави се възползва от възможността да си закопчае ципа. — Мисля, че това е работа за астронавт, нали?

— Определено. — Върджил направи крачка към Флинт и го сграбчи за врата с огромната си ръка, а другата го стисна за дясната му китка и му изви ръката зад гърба.

— Ей, ей, почакайте малко! — разкрещя се ловецът на глави, чието сърце се изпълни с истински страх, а ръката му беше пронизана от остра болка. Клинт се събуди и се разшава под ризата му, но Върджил го мъкнеше като копа сено към кабинката. Флинт сграбчи вратата с лявата си ръка и се опита да се освободи, но не успя да затрудни чернокожия мъж, който го подкоси и го принуди да коленичи на мръсния под. Косъмчетата по гърба на Флинт настръхнаха, когато видя кафявата каша в мръсната тоалетна чиния и големите колкото раци неща, които плуваха в мътилката.

— Вкусно, вкусно! — каза Док. — Закуска за шампиони!

Върджил натисна лицето на Флинт в тоалетната чиния. Силата на чернокожия мъж беше невероятна и макар ловецът на глави да даваше всичко от себе си, за да му се съпротивлява, успяваше единствено да забави неизбежното. Не можеше да стигне до деринджъра и нямаше достатъчно въздух, за да нареди на Клинт да го вземе. Единствената му надежда беше да припадне, преди лицето му да стигне до пенестата, мътна повърхност.

— Сър?

Док се обърна към дрезгавия глас зад него и ахна. На прага на вратата, осветен от силното слънце отвън, стоеше Елвис Пресли. Док зяпна и не можа да излезе от вцепенението си дори когато Пелвис Айсли свали слънчевите му очила с лявата си ръка и разкри светлозелени очи, които примигаха на ярката светлина.

— Извинете ме — каза имитаторът, вдигна другата си ръка — в нея държеше флакона с лютив спрей, който беше взел от жабката на кадилака — и изстреля облак фина мъгла право в лицето на Док.

Резултатът беше мигновен. Мъжът така изпищя, че косата на Пелвис настръхна, залитна назад и започна да търка ранените си очи. Носът на Флинт беше на пет сантиметра от бедствието в тоалетната чиния, когато чу писъка и ръката на Върджил пусна врата му. Ловецът на глави стовари лакътя си в гърдите на чернокожия мъж, но онзи само изсумтя и отиде да помогне на Док.

— Бог да ми е на помощ — каза Пелвис, когато видя размерите на Върджил, който излезе от кабинката.

Чернокожият мъж хвърли бърз поглед на Док, който се гърчеше в агония на пода и стискаше с две ръце лицето си, а после изгледа имитатора, все едно беше извънземно от друга планета. Шокът му трая не повече от три секунди, след които се хвърли напред като разярен бик.

Пелвис не отстъпи, а вдигна флакона с лютив спрей, за да го използва отново, но Върджил предвиди намеренията му, извърна глава на една страна и вдигна голямата си ръка, за да си предпази лицето. Спреят намокри рамото му и го опари като адските огньове, но не можа да го спре. Той удари Пелвис с цялото си тяло и едва не го извади от сините му велурени обувки. Имитаторът се блъсна в стената и бузите и коремът му се разтресоха. Върджил удари китката му и му изтръгна лютивия спрей от ръката, след което го смаза с маратонката си „Найк“. Сграбчи го за врата и го вдигна във въздуха. Очите на Пелвис се ококориха, докато се задушаваше, а ръцете му задращиха стискащите го пръсти.

Флинт излезе със залитане от кабинката. Видя лицето на Пелвис да се пълни с кръв и осъзна, че трябва да направи нещо — каквото и да е — при това бързо. Разтвори ризата си, извади деринджъра от кобура му и дръпна петлето.

— Остави го на мира! — изкрещя той, но Върджил не му обърна внимание. Нямаше време за втори опит. Пристъпи напред, притисна двете цеви на деринджъра в задната част на коляното на чернокожия мъж и дръпна спусъка. Малкото оръжие само изпука, но силата на куршума си свърши работата и натроши капачката му. Върджил изрева, пусна Пелвис, падна на пода и се стисна за раненото коляно.

— Ще припадна! — простена имитаторът. — Божичко, не издържам!

— Ще издържиш! — Флинт видя пистолета си на пода, където Върджил го беше хвърлил, прибра го и подхвана Пелвис. — Хайде, размърдай се! — Изрита вратата с крак и изведе имитатора в горещината навън. Мъжете продължаваха да товарят алигаторите. Вероятно останалите трима работници си бяха помислили, че писъкът на Док всъщност е бил на жертвата му. А червенокосата магазинерка навярно беше прекалено изплашена, за да провери какво става, или пък бе свикнала с такива неща наоколо. Единият от работниците, който пренасяше гърчещ се алигатор по пристана, ги видя и се провикна:

— Хей, Мич! Пипнали са Док и Върджил! — Третият мъж беше на катера. Той бръкна под калната си жълта риза и извади пистолет още преди да се качи на пристанището.

Определено беше време да се омитат оттук.

Пелвис, който не можеше да си стои на краката само допреди секунда, се превърна в заслужаващ възхищение спринтьор. Мъжът с пистолета произведе изстрел, който отчупи парче от тухла от стената на двайсет сантиметра над главата на Флинт. Ловецът на глави изстреля другия куршум на деринджъра, без да се прицелва, защото знаеше, че е извън обсега му. Всичките работници залегнаха на пристанището, а алигаторът се озова захвърлен по гръб. Флинт побягна към колата, където Мама се скъсваше да лае на шофьорската седалка. Едва не я премаза, когато се намести зад волана, а Пелвис седна върху торбата с бишкоти, чипс и бисквити на предната седалка. Флинт вкара ключа в запалването, двигателят изръмжа и колата тръгна на заден ход. Мъжът с пистолета още не се беше появил от завоя. Флинт настъпи педала на газта до долу и двигателят зарева още повече.

Онзи с оръжието най-накрая заобиколи магазина, зае поза за стрелба и се прицели в заминаващата кола.

— Залегни! — изкрещя Флинт и Пелвис наведе глава, стиснал с две ръце Мама. Преди онзи да успее да дръпне спусъка, кадилакът се скри в укритието на гората и сърцето на ловеца на глави отново се върна на мястото си — от гърлото в гърдите му. Той продължи на заден ход още петдесет метра, преди да стигне до сравнително чисто място, на което да обърне, и след това пак настъпи силно педала на газта.

Пелвис колебливо повдигна глава. Първите синини се появяваха на врата му.

— Тръгнах към тоалетната и ги чух! — изграчи той над воя на вятъра и двигателя. — Погледнах през дупката на вратата, където трябва да е дръжката, и ги видях, че се опитват да ви ограбят! Помня какво казахте — че лютивият спрей може да ослепи човек!

— Тези хора са луди, точно такива са! — Лицето на Флинт лъщеше от пот, а очите му постоянно се стрелкаха от огледалото за обратно виждане към пътя. Камионът не ги беше последвал. Той намали, за да не полетят от някой от опасните завои в тресавището. Клинт все още се гърчеше, сякаш споделяше яростта му. — Проклетите блатни плъхове се опитаха да ме удавят! — Камионът го нямаше зад тях и Флинт отпусна още малко педала на газта. Пелвис също постоянно се обръщаше назад, за да провери дали не ги следват. По лицето му бяха избили червени петна.

— Още не се виждат! — каза имитаторът.

След малко Флинт осъзна — или поне се надяваше да е така — че камионът въобще няма да ги погне. Черният път, на който бяха спрели по-рано, за да чакат Ламбърт, скоро щеше да се появи отляво. Време беше да рискуват. Какви бяха шансовете камионът да тръгне след тях? Навярно Док още не виждаше, а Върджил щеше да има нужда от носилка. Флинт настъпи спирачките, когато наближиха черния път.

— Какво правите? Няма да спирате, нали? — изграчи Пелвис.

— Тук съм, за да пипна Ламбърт — отвърна ловецът на глави, слезе от магистралата и отново се скри в сянката на плачещите върби. — Няма да се оставя шайка блатни плъхове да ме изплашат. — Отдалечи се достатъчно по черния път, за да не бъде забелязан от пътуващите в двете посоки автомобили, след което отвори жабката, извади кутия с патрони за деринджъра и го зареди. Изгаси двигателя. И четиримата дишаха тежко.

Мина една минута.

— Този пистолет-играчка може да свърши много добра работа, когато човек е на зор — каза Пелвис, — но не бих си заложил живота на него. — Флинт не отговори. Минаха пет минути, през които имитаторът си мърмореше нещо на себе си или на кучето си. След още петнайсет чуха приближаващо от юг превозно средство. — О, господи, ето ги, идват! — каза той и се притаи на седалката си.

Камионът мина покрай скривалището им, като се движеше в рамките на позволената скорост, и продължи напред. Не след дълго ревът му заглъхна.

— Мале. — Пелвис се изправи и потръпна заради срязалата го болка в кръста. Ако нямаше толкова много сланини в коремната област на тялото, щяха да ометат пода на онази тоалетна с него. — За какво беше всичко това?

Флинт поклати глава. По време на кариерата му на ловец на глави му се бяха случвали много странни неща, но това може би оглавяваше списъка. За какво беше всичко това? Док и Върджил не се опитваха да го ограбят, искаха да разберат кой е, защо е там и с кого е говорил по телефона.

— Проклет да съм, ако знам. — Прибра деринджъра на Клинт обратно в кобура му. — Добре ли си?

— Малко ме наболява тук-там, но иначе съм тип-топ.

Флинт се ослушваше за сирена на линейка или полицейска кола. Ако ченгетата се появяха, щяха да развалят всичко. Имаше чувството обаче, че блатните плъхове нямат особено желание да се срещат с полицията. Почтените граждани не се разхождат наоколо с бръсначи и не заплашват да ти отрежат разни части от тялото. А и каква беше тази история с някакъв си Виктор Медина и опасенията им, че се опитва да ги ограби?

Какво да им вземе? Камион с живи алигатори?

Нямаше никаква логика, но Флинт не беше бил целия този път, за да се тревожи за някакви си луди ловци на алигатори. Насочи вниманието си обратно към целта им — Ламбърт. Айсли постъпи глупаво, като изгуби лютивия спрей — не трябваше да го пуска, независимо от всичко. Без него задачата им ставаше още по-трудна.

— Господин Мърто, сър?

Флинт погледна Пелвис и видя, че лицето му е пребледняло като мляко.

— Досега не съм виждал някой да го прострелват — каза имитаторът, видимо разстроен. — Не са и стреляли по мен. Само като си помисля… и ми иде да се издрайфам.

— Ако ще го правиш, излез навън! Не ми цапай колата!

— Да, сър. — Пелвис отвори вратата, слезе от нея и се заклатушка в гората. Мама скочи след него.

Флинт изсумтя от отвращение. Човек, който не понасяше насилие и кръв, определено не ставаше за лов на хора срещу заплащане. Собствените му нерви се отпуснаха преди няколко минути, но щеше да вижда онази тоалетна чиния в кошмарите си.

Клинт отново се беше успокоил. Флинт погледна в смачканата чанта с хранителни стоки и остана приятно изненадан, когато намери малка зелена бутилка. Отвори лимоновия сок и отпи голяма глътка от него. Откакто се помнеше, тялото му жадуваше за киселина. Реши след няколко минути да отидат до хижата и да проверят дали Ламбърт не беше дошъл, докато ги нямаше.

Все още не се чуваха сирени. Никой не се беше обадил на полиция и на линейка.

Алигатори, помисли си Флинт. Защо беше нужно да пазят алигаторите с пистолет?

Е, това не беше негова работа. Той трябваше да хване Ламбърт и да го върне в Шривпорт. Точно това смяташе да направи. Чу Айсли да повръща навън всичката вредна храна, която беше изял. Отпи още една глътка от зелената бутилка и си помисли, че това беше адски живот за един джентълмен.

Дан беше един от първите, които стигнаха в селото. Небето беше пожълтяло от издигащия се дим, а въздухът бе изпълнен с миризмата на изгоряла плът.

Чу стенанията, които наподобяваха приглушени тромпети. Вървеше бавно напред през мъглата със стиснат пред него автомат М16. Потта беше попила по гънките на униформата му, а сърцето му туптеше в гърдите му като далечна артилерия. Чу воя на жена отпред, която извисяваше гласа си и утихваше. Грозният дим се виеше около него и се опитваше да го задуши. Мина покрай двама войници от своя взвод — единият от тях се обърна и повърна.

В центъра на селото се издигаше димяща купчина от изкривени сиви форми. Дан се приближи до нея. Усещаше все по-силно жегата, която пареше на лицето му. Някои от селяните бяха паднали на колене и пищяха. Видя четири-пет деца да се държат за краката на майките си, а на лицата им се четеше шок. В изгорялата купчина подскачаха малки оранжеви пламъци; наблизо беше захвърлена туба с бензин на американската армия, която вероятно бе открадната от хранилище за боеприпаси, оставени за примамка.

Дан знаеше какво беше изгорено. Разбра още преди да види малките черепи. Преди да види овъглената ръчичка, която се подаваше от купчината тела. Преди да осъзнае, че някои от тях не бяха изгорели до кокал, а бяха издути, деформирани и розови като пърлени прасета.

Някой стисна ръката му. Дан погледна сбръчканото и напоено от сълзи лице на стар виетнамец, който говореше нещо, изпълнен с ярост и ужас. Старецът протегна ръка към него и показа малък самолет от станиол в дланта си.

Дан разбра. Беше направен от шоколадчето на „Хърши“. Виетконгците бяха дошли след тях и бяха намерили тази играчка от станиол, която беше доказателство за тайно съдружие с врага. Трудно беше да се прецени колко деца бяха екзекутирани. Плътта се беше разтопила и бе образувала лъскави локви, костите бяха почернели и слепени, а лицата бяха заличени. Старият виетнамец отстъпи с олюляване от Дан, като не спираше да мърмори, и показа обвинително дланта си на друг войник. После на трети, на четвърти. Накрая гласът го предаде и той млъкна, но ръката му продължи да показва причината за това клане на невинни.

Дан отстъпи от изгорелите трупове с ръка върху устата и носа си. Коремът му се въртеше. Капитан Обри се опитваше да поеме контрол, като крещеше някой да хвърли пръст в пламъците, но лицето му беше пребледняло, а гласът му бе слаб. Дан извърна поглед от купчината и изгледа младия войник от Бостън със сините като метличина очи — Фароу — който беше застанал до него и се взираше хипнотизирано в пламъците, когато старият виетнамец натика самолета от станиол в лицето му. Дан трябваше да се отдръпне още повече от дима, за да не го задуши, трябваше да се махне от тази воня, но тя беше навсякъде, в панталоните, в косата и по кожата му. Трябваше да се измъкне от тази война, от смъртта, от безумните убийства и сковаващия ужас. Побягна към оризищата, но вонята продължаваше да е в ноздрите му. Страхуваше се, че ще остане с него до края на дните му.

Дан падна в мократа растителност и зарови лице в калта. Все още усещаше миризмата на изгоряло месо, когато вдигна глава. Димът се издигаше над него като тъмен покров, опитващ се да покрие слънцето. Нещо в него заплашваше да се срути и това го плашеше. Срутеше ли се, щеше да помете със себе си волята и дързостта, които показваше във всеки един момент, час и ден в тази своя обиколка на честта. Дан беше добър войник, изпълняваше заповедите и никога не обезумяваше, никога. Но с кафявата кал на лицето и черното отчаяние в душата си, той едва се пребори с ужасната нужда да стане и да побегне към джунглата, към джунглата и наблюдателните им постове изпод капаците на змийските им дупки, и след като стигне там, да дръпне спусъка на своя М16 и да го държи, докато мунициите му свършат. Те щяха да се появят тихомълком от сенките и да го нарежат на парчета.

Никога не обезумяваше. Никога. Но беше усетил, че е стигнал до ръба на пропастта и стисна силно калта в шепите си, за да не падне.

Чувството бавно премина. Отново беше добре. Не, не беше добре, но щеше да се оправи. Смъртта и жестоките убийства не бяха нещо непознато по тези земи. Беше виждал гледки, които го караха да желае да е сляп, но трябваше да стане и да продължи напред, защото беше мъж и войник и трябваше да си свърши работата. Той се обърна по гръб и се загледа в издигащия се дим, в този мрачен пример на безумното човечество, в това отвратително послание. Воят от селото като че ли се усилваше и ставаше по-пронизителен — хор на агонията — и макар че Дан запуши уши с ръце (пронизителен, пронизителен), макар че стисна силно очи и се опита нито да мисли, нито да чувства (пронизителен, пронизителен), макар да се замоли на Бог да го измъкне от това място и да не получи друг отговор освен все по-пронизителния вой…

— Ах — каза той и се изправи с измъчена физиономия на лицето.

— Господи! — каза някой. Гласът принадлежеше на жена. — Изкара ми ангелите!

Воят. Все още го чуваше. Не знаеше къде е, тъй като разумът му беше замаян от дима на Виетнам. След няколко секунди осъзна, че не чува воя от селото от спомените му. Полицейска кола!, помисли си Дан и го заля паника. Видя прозорец, опита се да стане и да тръгне към него, но крайниците му бяха схванати, а болката в главата му — премазваща. Седна на ръба на нещо — осъзна, че е легло — и притисна ръце в слепоочията си.

— Опитвам се да те събудя от пет минути. Беше като умрял. И изведнъж стана толкова рязко, че си помислих, че ще минеш направо през стената.

Дан почти не я чуваше. Слушаше сирената. Не знаеше дали е на полицейска кола, пожарна или линейка, но бързо се отдалечаваше. Разтри слепоочията си и се опита да се сети къде се намира. Мозъкът му като че ли беше заключен и той отчаяно затърси ключа.

— Добре ли си?

Дан погледна младата жена, която седеше до него. Дясната страна на лицето ѝ беше в тъмен нюанс на лилаво-червено. Родилен белег, който беше като ужасен завоевател. Спомни си, че името ѝ е Ардън. Ардън Холидей. Не. Халидей. Спомни си онзи „Денонощен паркинг за камиони Каджун Кънтри“, младия мъж с тениска на „Ханой Джейнс“ и бейзболната бухалка със забитите по нея пирони, които подрънкваха по масата.

— Донесох ти барбекю — каза младата жена и му подаде бял плик, по който беше избила мазнина. — Ресторантът е от другата страна на пътя.

Коремът на Дан се сви от миризмата на печено свинско. Наведе глава в опит да мисли през болката.

— Не го ли искаш? Трябва да си гладен. Спа цял ден.

— Просто се махни от мен. — Гласът му беше дрезгав и сърдит. — Моля те.

— Добре, добре. Помислих си, че ще искаш нещо за ядене.

Ардън излезе от стаята. Спомените му се завръщаха на малки части, като пъзел, който се нареждаше. Пистолетен изстрел. Умиращият Емъри Бланчард. Преподобният Гуин и бухтите на съпругата му. Семейство Дикейн и изстрелът, който спука гумата на пикапа му. Петнайсет хиляди долара награда. Сюзан и Чад в парк „Базил“. Бившата му съпруга, която му каза за хижата във Вермилиън. Ловецът на глави с фенерчето и Елвис Пресли, който викаше господин Мърто.

Сега момичето. Беше я закарал до Лафайет, за да види някакъв мъж в старчески дом. Господин Ричардс му беше името. Не, не, беше Джупитър. Старец, който говореше за някаква жена, Сияйното момиче. Духовна лечителка, която живеела в тресавището. Щяла да махне белега от лицето. Вие сте Неговите ръце, които да я насочват в правилната посока.

Мотел в Лафайет. Там се намираше. Според Ардън беше спал цял ден. Слънцето обаче още беше високо в небето навън. Присви очи в опит да види циферблата на ръчния си часовник и видя, че е четири и осем. Шапката му. Къде е шапката му? Намери я на леглото до него. Ризата му се беше втвърдила от изсъхналата по нея пот, но не можеше да направи нищо по въпроса. Постоя още малко седнал в опит да събере достатъчно сили, за да стане. Вчера беше стигнал до ръба на възможностите си и сега трябваше да плати цената. Главоболието му намаля до известна степен, но костите му туптяха от болка в ритъма на сърцето му. Най-накрая успя да се изправя и да стигне до банята, като се олюляваше по пътя. В огледалото видя бяла маска за Хелоуин с хлътнали очи и посивяваща брада, която не можеше да е лицето му. Имаше душкабина, която, за щастие, не беше пълна с подскачащи жаби. Пусна студената вода и навря главата си под струята.

— Хей! — Ардън се беше върнала. — Облечен ли си?

Дан остана под душа и съжали, че не беше достатъчно коравосърдечен, за да я заключи отвън.

— Искам да ти покажа нещо. Ще ти отнема само минутка.

Колкото по-скоро се отървеше от нея, толкова по-добре.

Спря водата, намери кърпа, за да си подсуши косата, и се върна в стаята. Младата жена беше седнала на стол пред кръглата маса до леглото, а върху нея бе разгънала карта. Все още носеше сините си дънки, но сега беше облякла чиста бежова блуза с къси ръкави.

— Уха — каза Ардън, като го погледна, — наистина изглеждаш като пребит.

Дан разтри схванатите мускули на раменете си.

— Мисля, че заключих вратата, преди да си легна. Как влезе?

— Чуках, докато кокалчетата ми не се протриха. Не вдигаше и телефона си. Затова отидох да взема резервния ключ от дамата на рецепцията. Казах ѝ, че пътуваме заедно. Погледни тук.

— Не пътуваме заедно — отвърна Дан и забеляза, че младата жена беше разпънала неговата карта на Луизиана на масата.

— Ето тук е Лапиер. Виждаш ли го? — Тя сложи пръст на точката, където магистрала 57 свършваше в тресавището. — На около четирийсет километра южно от Хума. Не каза ли, че си тръгнал натам?

— Не знам. Казвал ли съм го?

— Да, спомена, че отиваш някъде на юг от Хума. Не че има много варианти, така като гледам на картата. Накъде си тръгнал?

Дан огледа от по-близо разтворената карта. Лапиер беше на около пет километра от град на име Чандалак, който от своя страна беше на седем-осем километра от Вермилиън. На юг от Лапиер нямаше нищо друго освен тресавищата на Теребон Париш.

— Няма да те карам повече. Можеш да хванеш автобус оттук.

— Да, сигурно мога, но предположих, че щом си тръгнал натам, ще ми помогнеш…

— Не — прекъсна я той. — Не е възможно.

Ардън се намръщи.

— Не е възможно? Защо? Пътуваш натам, нали?

— Слушай, въобще не ме познаваш. Може да се окаже, че съм… някой, с когото не желаеш да пътуваш.

— Какво означава това? Да не си банков обирджия?

Дан отново седна на леглото.

— Ще те закарам до автогарата. Това е всичко, което мога да направя за теб.

Ардън седеше на стола, дъвчеше долната си устна и разглеждаше картата. След това погледна към него и го видя да слага възглавницата под главата си и да затваря очи.

— Може ли да те попитам един личен въпрос?

— Зависи — отвърна той.

— Има ли ти нещо? Имам предвид… болен ли си? Определено не изглеждаш здрав, ако нямаш нищо против да ти го кажа.

Дан отвори очи и погледна панелите на тавана. Нямаше смисъл да крие.

— Да, болен съм.

— И аз така си помислих. От какво? СПИН?

— Левкемия. И мозъчен тумор. Свършен съм, на ръба на пропастта съм. Няма връщане назад.

Ардън не продума известно време. Дан я чу да нагъва картата, или поне да се опитва да го направи, тъй като веднъж разгънати, картите ставаха много упорити зверове. Младата жена прочисти гърлото си.

— Сияйното момиче е лечителка. Чу Джупитър да го казва, нали?

— Също така го чух да ме нарича господин Ричардс и да говори безсмислици.

— Това не са безсмислици! — отговори тя. — А и ти наистина приличаш на господин Ричардс. Той имаше брада и беше с твоите размери. Разбирам защо Джупитър се обърка.

Дан отново се изправи до седнало положение — вратът му беше схванат болезнено — и я погледна.

— Слушай ме внимателно. Доколкото разбирам, искаш да намериш някаква духовна лечителка — която дори не мисля, че съществува — за да махне този белег от лицето ти. Мисля, че ще останеш много разочарована, ако се връзваш на измислиците на някакъв луд старец.

— Джупитър не е луд и това не са измислици. Сияйното момиче живее на онова място. Само защото ти не вярваш, не означава, че не е истина.

— Също така не означава, че е истина, защото ти искаш да вярваш. Не знам нищо за теб, нямам представа какво си преживяла, но мисля, че трябва да отидеш на кожен лекар, вместо да търсиш някаква духовна лечителка.

— Посещавала съм дерматолози и пластични хирурзи — отвърна с леден тон Ардън. — Всички ми казаха, че съм имала най-тъмното родилно петно тип „портвайн“, което някога са виждали. Не можеха да ми гарантират, че ще го премахнат изцяло или дори наполовина, без да ми оставят белези. Но така или иначе не можех да си позволя сумата за операциите. Прав си, че не знаеш нищо за мен. Определено нямаш представа какво е да имаш това нещо на лицето си и да го показваш всеки един ден от живота си. Хората гледат на теб като на някакъв изрод или като на някакво чудовище, което не трябва да се показва навън. Когато някой говори с теб, поглежда навсякъде, но не и в лицето ти, и веднага разбираш, че е отвратен или те съжалява. Смятат, че този белег носи лош късмет. Собственият ми баща ми го каза, когато бях на шест години. Излезе да си купи цигари и повече не се върна, а майка ми вдигна бутилката и не я свали, докато алкохолът не я уби. Оттогава живея в приемни домове и те уверявам, че никой от тях не беше рай. — Младата жена млъкна и стисна мрачно устни.

— Когато бях на петнайсет години — продължи след дълга пауза тя, — откраднах кола. Заловиха ме и ме пратиха в едно ранчо за „проблемни младежи“ извън Сан Антонио. Управляваше го господин Ричардс. Джупитър работеше в конюшнята, а съпругата му беше готвачка. Животът там не беше песен и ако нарушахме правилата, си спечелвахме наказания, но успях да завърша гимназия и да постигна нещо в живота си. Вероятно вече щях да съм мъртва или в затвора, ако не го бях направила. Помагах на Джупитър с конете, а той ми разказваше истории за Сияйното момиче. Каза ми, че тя може да докосне родилния ми белег и да го накара да изчезне. Сподели ми къде е израснал и как всички там знаели за тази духовна лечителка. — Ардън отново млъкна и присви очи, сякаш гледаше към някаква далечна картина в главата си. — Тези истории… бяха толкова истински. Изпълнени със светлина и надежда. Точно от това се нуждая сега. Разбираш ли, животът ми не е никак приятен. Изгубих работата си във фабриката на „Гудиър“ тъй като съкратиха почти цялата смяна. Трябваше да продам колата си. Кредитните ми карти ми носеха само неприятности, затова ги срязах с ножицата. Кандидатствах за работа в заведение за бързо хранене. Началникът само погледна лицето ми и ми каза, че позицията е заета и скоро няма да набират персонал. Същото се случи с още няколко други интервюта за работа, на които се явих. Закъснявам вече два месеца с наема си и не съм си плащала сметките. Разбираш ли… имам нужда от ново начало. Трябва да се отърва от лошия си късмет веднъж и завинаги. Ако успея да намеря Сияйното момиче и тя махне това чудо от лицето ми… мога да започна наново. Нуждая се точно от това и поради тази причина изтеглих всеки цент от банковата си сметка, за да осъществя пътуването. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна Дан. — Осъзнавам, че не ти е леко, но търсенето на това Сияйно момиче няма да ти помогне. Ако някога е имало такава жена, тя трябва вече да е мъртва. — Той срещна празния ѝ поглед. — Джупитър каза, че Сияйното момиче е живяла в тресавището много преди времето, в което баща му е бил дете. Нали? Джупитър спомена, че е отишла в Лапиер, когато той е бил дете. Каза, че била млада и красива бяла жена. Млада беше точната дума. Кажи ми как е възможно това.

— Ще го направя. — Ардън най-накрая сгъна картата, преди да продължи. — Сияйното момиче не остарява.

— О, сега разбирам. — Дан кимна. — Тя не е само духовен лечител, но е намерила и фонтана на младостта.

— Не съм казвала такова нещо! — Младата жена се разгневи и белегът ѝ придоби по-тъмен нюанс. — Повтарям онова, което ми е казвал Джупитър! Сияйното момиче не остарява, а си остава млада и красива!

— Вярваш ли на тези приказки?

— Да! Вярвам! Аз… просто вярвам, това е всичко!

Дан изпита съжаление към нея.

— Ардън — каза тихичко той, — някога чувала ли си за фолклор? Това са истории за личности като Джони Апълсийд, Пол Бъниън и… сещаш се, хора, които са се превърнали в легенди. Може би много, много отдавна в онова тресавище е живяла духовна лечителка и след смъртта си се е превърнала в легенда, защото хората не са искали да я забравят. Затова са измислили истории за нея и са ги предали на децата си. По този начин тази жена никога няма да умре и винаги ще е млада и красива. Разбираш ли какво ти говоря?

— Нищо не знаеш! — сопна се Ардън. — Сега сигурно ще ми кажеш, че и Исус Христос е измислен!

— Виж, това си е твоя работа, няма да те спирам, ако си решила да обикаляш тресавищата и да търсиш някаква мъртва духовна лечителка.

— Дяволски си прав, че няма да ме спреш! — Младата жена стана и взе картата. — Ако бях толкова болна, колкото теб, щях да се опитам да намеря Сияйното момиче! Нямаше да седя и да отричам съществуването ѝ!

— Нещото, което ще те убие доста бързо — каза Дан, когато Ардън стигна до вратата, — е напразната надежда. Ще го разбереш, когато остарееш още малко.

— Надявам се никога да не остарея чак толкова много.

— Ей — провикна се Дан, преди да е излязла. — Искаш ли да те закарам до автогарата? Ще тръгнем, след като се стъмни.

Младата жена се поколеба с ръка на дръжката на вратата.

— Защо не искаш да тръгваш, преди да е станало тъмно? — Трябваше да му зададе и другия въпрос, който я глождеше: — И защо не носиш никакъв багаж?

Дан отговори бързо:

— По тъмно е по-хладно. Не искам колата да прегрее. Освен това имам приятели там, където отивам. Не планирах да спирам.

— Аха.

Той избягваше да я погледне в очите, защото подозираше, че е започнала да разбира кога не казва истината.

— Ще си взема един душ и нещо за ядене. Няма да е барбекю. Ти се обади на автогарата и разбери къде е.

— Дори да си хвана автобус за Хума, пак ще трябва някак си да стигна до Лапиер. Слушай — Ардън беше твърдо решена да опита отново, — ще ти платя трийсет долара, за да ме закараш дотам. Какво ще кажеш?

— Не.

— Колко далеч от пътя ти може да е? — Отчаянието беше стиснало здраво гърлото ѝ и променяше гласа ѝ. — Ще се сменяме зад волана. Освен това никога не съм ходила там и… сещаш се… пътуващо само момиче може да си навлече неприятности. Затова платих на Джоуи да ме закара.

— Да, той определено се погрижи добре за теб. Надявам се да стигнеш на мястото, за което си тръгнала, но съжалявам. Не мога да те закарам.

Ардън продължи да го гледа втренчено. Случваше се нещо много странно, помисли си тя. Счупеното стъкло на задната седалка на комбито, фактът, че пътуваше без дори четка за зъби и че се събуди едва когато чу сирената. Може да се окаже, че съм някой, с когото не желаеш да пътуваш, беше ѝ казал той. Какво означаваше това?

Ардън го изнервяше. Дан стана и си свали ризата. Тя видя очертанията на всяко едно ребро под бялата му кожа.

— Ако искаш да ме гледаш как се събличам и си вземам душ, няма проблем — каза той и започна да откопчава токата на колана си.

— Добре, махам се — отвърна младата жена, когато мъжът си свали ципа. — Аз съм в съседната стая. Повикай ме, когато си готов.

Ардън излезе навън. Дан затвори вратата в лицето ѝ и заключи. Въздъхна от облекчение. Стана му ясно, че младата жена се опитва да разбере какво не е наред с него. Не трябваше да я качва — тя беше усложнение, от което не се нуждаеше. Сега нямаше какво повече да направи, освен да си вземе душ и да се опита да се отпусне, ако можеше. Нуждаеше се от някаква храна, която щеше да го накара да се почувства много по-добре. Тръгна към банята, но преди да я стигне, го обзе любопитство, включи телевизора и започна да преглежда каналите в търсене на някоя местна новинарска програма. Намери Си Ен Ен, но сега говореха за финанси. Изключи телевизора. След няколко секунди обаче го включи отново. Определено нямаше да влезе в националните новини, но реши да намери някоя местна програма, за да види дали Лафайет ще отразят деянията му. Чувстваше се мръсен като калник на трактор в кална нива, затова влезе в банята и завъртя кранчетата докрай.

Ардън отиде на рецепцията, за да върне резервния ключ. Дребничката и приятна рецепционистка вдигна очилатия си поглед от кръстословицата във вестника на Лафайет.

— Приятелят ви добре ли е?

— Да. Беше много изморен и не ме е чул да чукам. — Ардън остави ключа на рецепцията. — Можете ли да ми кажете как да стигна до автогарата?

— Ще видя какъв е адресът в телефонния указател, за да ви го запиша. — Жената бръкна с осеяната си с вени ръка в едно чекмедже. — Къде планирате да ходите?

— Първо до Хума. После ще продължа още на юг.

— Няма кой знае какво на юг от Хума освен блатистия район. Роднини ли имате там?

— Не, просто пътувам сама.

— Пътувате сама? Ами приятелят ви?

— Той… ще ходи другаде.

— Боже, не бих отишла в онези тресавища сама, това е сигурно! — Жената беше сложила пръст на адреса на автогарата, но бе сметнала, че първо трябва да отправи предупреждението си. — Там живеят всякакви селяци и езичници, които не се съобразяват с никакви закони освен със своите. Погледнете тук. — Тя вдигна вестника и го натика в лицето на Ардън. — Навсякъде пишат за рейнджъра. Виждате ли?

Ардън видя. Заглавието гласеше: „Рейнджър от Теребон все още е в неизвестност“ а под него, с по-малки букви, беше написано: „Синът на градския съветник на Лафайет, Жираду“. На снимката беше едър и непоколебим млад мъж с полицейска униформа и широкопола шапка.

— В неизвестност е от вторник — обясни жената на рецепцията. — Превърна се в голяма новина през изминалата седмица. Този човек ходеше прекалено често в онези тресавища и те го погълнаха, можете да се обзаложите.

— Съжалявам за случилото се — отвърна Ардън, — но то няма да ме спре да… — Тя млъкна, защото погледът ѝ попадна на заглавието на статия в долната част на страницата: „Второ убийство на сметката на Шривпортския беглец“. Имаше и снимка на брадат мъж, от която сърцето ѝ се сви.

Снимката не беше от най-добрите — не бе правена на особено силна светлина и явно бе взета от някой документ — но човекът беше разпознаваем. Той беше без шапка и не се усмихваше. Оттогава бе изгубил около десет килограма или повече. Под снимката беше написано името му: Даниъл Луис Ламбърт.

— Намерили са лодката му — каза жената на рецепцията.

— А? — Ардън вдигна поглед. Стомахът ѝ беше станал на топка.

— Лодката на Джак Жираду. Намерили са я, но нямало никаква следа от него. Познавам родителите му. Всяка съботна сутрин закусват в „Шонис“ по-надолу оттук. Много обичаха момчето си и ще приемат загубата му много тежко.

Ардън отново зачете статията.

— Бих била много внимателна в онзи блатист район — настоя жената на рецепцията. — Онези лоши хора са се погрижили един рейнджър да изчезне. — Тя взе едно листче, за да запише адреса на автогарата на него.

Ардън беше на път да припадне, когато осъзна що за човек наистина бе Дан Фароу — не, Дан Ламбърт. Ветеран от Виетнам с татуировка на змия на дясната предмишница. Той бе застрелял и убил управителя на кредитния отдел на банка в Шривпорт. Беше застрелял и пребил до смърт някакъв мъж в мотел извън Александрия, и му бе откраднал комбито.

— О, господи — прошепна тя.

— Извинете? — Жената на рецепцията повдигна сребристите си вежди.

— Този мъж. Той… — … човекът, когото Бог е изпратил на госпожица Ардън.

Джупитър го каза. Вие сте човекът, когото Бог е изпратил да заведе госпожица Ардън при Сияйното момиче. Вие сте Неговите ръце, които да я насочват в правилната посока.

Не, Дан Ламбърт беше убиец. Така твърдеше вестникът. Той беше убил двама души, така че какво щеше да го спре да я убие, ако решеше? Но човекът беше болен и всеки, който го видеше, щеше да го разбере. Ако искаше да я убие, защо просто не беше отбил от магистралата, преди да стигнат в Лафайет?

— Казахте ли нещо? — попита жената на рецепцията.

— Аз… да. Имам предвид… не съм сигурна.

— Не сте сигурна? За какво?

Ардън се вторачи в снимката. Човекът, когото Бог е изпратил. Много ѝ се искаше да повярва на това, да се увери, че съществува някаква космическа, невидима сила, която я беше довела тук и сега. Но ако Джупитър грешеше, то тогава какво означаваше това за вярата му в Сияйното момиче?

Ардън усети как нещо в нея започва да се срутва и се разтревожи, че когато рухнеше напълно, нямаше да остане нищо, което да я държи цяла.

— Какво?

— За автогарата. Искате ли да ви обясня как да стигнете дотам? Не е далеч.

Стените я притискаха. Трябваше да се махне оттук и да намери спокойно място, на което да помисли.

— Може ли да взема това? — Ардън вдигна страницата на вестника по начин, по който жената нямаше да види снимката на Дан.

— Разбира се, вече го прочетох. Не искате ли да…

Ардън вече излизаше през вратата.

— Предполагам, че не — каза рецепционистката, когато вратата се затвори. Искаше ѝ се да попита младата жена дали този белег на лицето болеше, но сметна, че няма да е тактично. Много лошо; това момиче щеше да е много красиво, ако лицето ѝ не беше обезобразено. Но такъв беше животът, нали? Човек трябваше да балансира между доброто и лошото и да извлече най-доброто от тях. Въпреки това беше много лошо.

Жената отново се захвана с кръстословицата си. Следващата дума беше с четири букви, а определението ѝ гласеше „Съдба“.

Дан беше излязъл от банята и се подсушаваше, когато чу някой да произнася името му. Погледна телевизора. Лицето му — снимката от шофьорската му книжка — го гледаше от екрана. Смяташе, че е подготвен за шока, но грешеше — в този момент се почувства едновременно ударен в корема и залят с ледена вода в гърба. Водещият говореше за застрелването на Емъри Бланчард и кадрите, които вървяха, бяха на полицейски служители на местопрестъплението в Първа търговска банка. И тогава кошмарът стана по-лош, защото на екрана се появи разстроено лице, около което падаха грозни червени къдрици. То говореше в микрофона на репортера.

— Този човек полудя, когато разбра, че знаем кой е — каза Хана Дикейн. — Двамата с Хармън се опитахме да го спрем, но той обезумя. Изтръгна пушката от ръцете на съпруга ми и го гръмна пред мен. После този тип… О, мили боже, беше ужасно… После този тип започна да налага Хармън с пушката по главата. Не бях виждала толкова подивял човек през живота си. Нямаше какво да направя!

Камерата показа ужасния мотел „Почивка“, заснет на дневна светлина, след което се премести на осакатения пикап. На песъчливата земя имаше кръв.

— Дикейн беше обявен за мъртъв рано тази сутрин в болницата в Александрия — съобщи водещият.

Колената на Дан се подкосиха. Той седна на ръба на леглото и зяпна.

— Полицията смята, че Ламбърт е тръгнал към Нейпълс, Флорида, където живее най-близкият негов роднина…

Господи!, помисли си Дан. Замесиха майка му в тази работа!

— … но според очевидци той е бил забелязан в Нови Орлеан и Батън Руж. От полицията в Александрия научихме, че Ламбърт се представя под името Фароу и трябва да се счита за изключително опасен. Напомняме, че Първа търговска банка в Шривпорт дава петнайсет хиляди долара награда за него. Номерът, на който можете да се обадите, ако имате някаква информация, е 555-9045. — На екрана отново се появи снимка на Дан. — Ламбърт е на четирийсет и две години, с кестенява коса, кафяви очи, висок е…

Дан стана и изключи телевизора. Наложи му се отново да седне на леглото, защото костите му бяха като от гума, а главата му бе замаяна. Гневът му започна да расте. Що за проклети глупости се опитваше да пробута тази жена? Не, тя не се опитваше, тя беше свършила много добра работа с тези нейни фалшиви сълзи и всичко останало. Дан разбра какво беше станало. Кучката бе убила съпруга си и никой нямаше да прозре, че лъже. Усети как примката се затяга около врата му. Кой щеше да му повярва, че не е убил Дикейн? Съвсем скоро медиите щяха да го изкарат кръвожаден дявол, който убива всеки, изпречил се на пътя му. Със снимката му по телевизията, наградата, издирването на комбито… Шансовете му да стигне до Вермилиън не бяха големи, камо ли да успее да напусне страната.

Дан притисна длани в лицето си. Сърцето му биеше силно, а слепоочията му туптяха. Колко далеч щеше да стигне? Беше му пределно ясно, че пътуването през нощта нямаше да го спаси и рано или късно властите щяха да го заловят. Времето му бързо изтичаше. Какво трябваше да направи — да се опита да продължи, или просто да се откаже и да се обади на полицията? Какъв беше смисълът да продължава да бяга? Нямаше как да отърве затвора, нито пък болестта, която изяждаше живота му. Обезумях, обезумях, помисли си Дан. Къде можеш да избягаш, когато всички пътища са завардени?

Нямаше представа колко време е седял така, със затворени очи и наведена глава, докато мислите му се щураха като мишка в лабиринт. Някой почука колебливо на вратата. Дан не отвърна нищо. Онзи отново почука, този път малко по-силно.

— Махай се! — провикна се ветеранът. Сигурно беше тя. Или полицията. След малко щеше да разбере.

Последва дълго мълчание, което накрая беше нарушено от гласа на Ардън:

— Искам… да поговорим за минутка.

— Просто си върви и ме остави на мира. Моля те.

Тя мълчеше и Дан си помисли, че си е тръгнала. След малко обаче чу шумолене под вратата и нещо беше пъхнато в стаята му. Страница от вестник.

Дан осъзна, че лошите новини са на път да станат още по-лоши. Завърза кърпата около кръста си, отиде до вратата и вдигна страницата. В долната ѝ част имаше снимка — същата, която видя по телевизията. „Второ убийство на сметката на Шривпортския беглец“, гласеше заглавието. Той отключи вратата и я отвори.

Ардън отстъпи крачка назад. Половината ѝ лице беше пребледняло от страх. Над главата си беше вдигнала гаечен ключ, взет от багажника на комбито.

— Не ме докосвай — каза тя. — Ще ти разбия главата!

Двамата се гледаха един друг за няколко секунди като две изплашени и плахи животни. Най-накрая Дан наруши мълчанието:

— Е, привлече вниманието ми. За какво искаше да говорим?

— Това си ти, нали? Убил си двама души?

— Аз съм — отговори той. — Но не съм убил двама души. Само онзи в Шривпорт.

— О, това трябва да ме успокои ли?

— Точно сега не ми пука как се чувстваш. Не ти ще ходиш в затвора. Предполагам, че вече си се обадила в полицията.

— Може и да съм го направила. Може и да не съм.

— Видя, че дават петнайсет хиляди долара награда за главата ми, нали? Трябва да стигнат, за да махнеш белега от лицето си. Виждаш ли? Това може да се окаже щастливият ти ден.

— Не се опитвай да ми избягаш — предупреди го Ардън. — Кълна се, че ще те халосам.

— Не го правя. Къде ще отида само по кърпа? Имаш ли нещо против да се облека, преди полицията да дойде?

— Не съм им се обадила. Поне не още.

— Е, направи каквото е необходимо. Аз май приключих с бягането. — Дан ѝ обърна гръб и тръгна към стола до вратата на банята, на който бяха оставени дрехите му.

Ардън не влезе в стаята. Тя го гледаше как маха кърпата и си обува бельото и чорапите. Тялото му беше слабо и жилесто, а гръбначният му стълб беше изпъкнал под кожата на гърба му. Мускулите му изглеждаха свити и безполезни. Нямаше нищо заплашително в него. Ардън свали гаечния ключ, но остана отвън. Дан си облече първо тениската, а после и дънките. Седна на стола, за да си сложи обувките.

— Не съм убил човека в Александрия — каза ѝ той. — Доколкото мога да навържа нещата, съпругата му го е направила и сега обвинява мен. Да, откраднах им комбито, но го направих, защото проклетата жена гръмна гумата на пикапа ми. Гръмна и мъжа си с пушката, докато се целеше в мен, но когато избягах, той още беше жив. Пребила го е до смърт и е казала на полицията, че съм го направил аз. Това е истината.

Ардън преглътна с усилие, защото страхът я беше стиснал здраво за гърлото.

— Във вестника пише, че си полудял в банката. Застрелял си някакъв мъж. Твърдят, че си въоръжен и опасен.

— Частта с полудяването е вярна. Банката искаше да ми отнеме пикапа. Той беше последното, което ми остана. Скарах се с охранителя, управителят насочи пистолет в мен и… просто се случи. Не съм въоръжен и никога не съм носил оръжие. Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан, че ме смятат за толкова опасен, но грешат. — Дан се отпусна на стола и сложи ръце на подлакътниците му. — Сериозен съм за частта с парите. Ти трябва да ги вземеш. Обади се на властите, а аз ще остана точно тук.

Здравият ѝ разум ѝ казваше да отиде в стаята си и да се обади по телефона, но тя се поколеба.

— Защо не се предаде веднага след като си застрелял този човек?

— Паникьосах се. Не можех да мисля трезво. По-рано ти казах истината, болен съм от левкемия. Лекарите не ми дават много време и не искам да го прекарам в затвора.

— Тогава как така ще си седиш и ще ме оставиш да се обадя на ченгетата?

— Така или иначе някой ще го направи. Смятах, че ще успея да напусна страната, но… няма смисъл да се опитвам да избягам, когато името и снимката ми са по всички телевизии и вестници. Така само наранявам семейството си.

— Семейството ти? Женен ли си?

— Имам бивша съпруга. И син. Отбих се в Александрия, за да ги видя, затова отседнах в онзи проклет мотел. Бях тръгнал към място на име Вермилиън. Там има хижа, в която смятах да се укрия за известно време, докато реша какво да правя. — Дан поклати глава. — Вече няма смисъл.

Ардън не знаеше какво да очаква, но определено не беше това. След като прочете статията във вестника, отиде в комбито да го претърси. Опитваше се да намери пистолет. В багажника откри гаечния ключ, а в жабката две стари разписки — за жабешки бутчета, а не за нещо друго — издадени на Хана Дикейн от ресторант „Синия залив“. В интерес на истината петнайсет хиляди долара щяха да я измъкнат от финансовите ѝ затруднения и да ѝ останат пари за кола, но след като се разплатеше, пак нямаше да има за пластична операция. Лекарите ѝ бяха казали, че ще са необходими две или три операции и не можеха да обещаят какви ще бъдат резултатите. В момента обаче пред нея седяха петнайсет хиляди долара, които можеше да вземе, ако ги искаше.

— Давай — прикани я Дан. — Обади им се, не ми пука.

— Ще го направя. След малко. — Ардън се намръщи. — Щом си толкова болен, защо не си в болница?

— Някога стъпвала ли си в болница за ветерани? Бях в такава известно време. Хората там чакат да умрат, викат и плачат в съня си. Нямам намерение да си замина по този начин. Освен това през повечето дни все още мога да работя. Дърводелец съм. Искам да кажа, че бях такъв. Слушай, ще се обаждаш ли на полицията, или искаш да ти разкажа историята на живота си?

Ардън не отговори. Спомни си как се чувстваше, докато караше онази открадната кола — даваше газ до дупка от никъде за никъде и се опитваше да изпревари действителността — когато колата на щатската полиция я погна с включена сирена и буркан. Спомни си как щракнаха белезниците на китките ѝ и раздиращия тъмен ужас, който беше проникнал през дръзката ѝ защита. Имаше много да учи през онези дни. Ако не бяха малцината като господин Ричардс и Джупитър и съпругата му, уроците щяха да отидат нахалост като хвърлени семена в посипана с камъни земя. Краденето на кола не беше като убийството, разбира се, и може би мястото на Дан Ламбърт беше в затвора, но Ардън не бе сигурна дали тя трябваше да го вкара там.

— Искам да направя нещо за себе си — каза Дан, докато размишляваше над ситуацията. Той се изправи — сърцето на младата жена се разтуптя отново — и отиде до телефона на нощното шкафче до леглото му. Набра оператор и поиска да го свържат с Александрия.

— На кого се обаждаш? — Пръстите на Ардън бяха побелели от стискане на гаечния ключ.

— Бих искал да ме свържете с полицейския участък — каза Дан на оператора в Александрия, когато се свърза. — С главния полицейски участък.

— Какво правиш? — попита невярващо Ардън. — Да не се предаваш сам?

— Тихо — скастри я той и зачака да му отговорят.

— Полицията на Александрия, говори сержант Гил Парадин.

— Здравейте, сержант, казвам се Дан Ламбърт. Мисля, че ме издирвате.

Не последва отговор, а само изненадано — или подозрително — мълчание.

— Това някаква шега ли е?

— Не е шега. Просто ме изслушайте. Не съм убил Хармън Дикейн. Видях как съпругата му го застреля с пушката, но когато се махнах оттам, той все още беше жив. Явно е решила да го пребие до смърт и да хвърли вината върху мен. Разбирате ли какво ви казвам?

— Ами… аз… почакайте малко, ще ви свържа с…

— Не! — сопна се Дан. — Прехвърлите ли ме, затварям! Казвам ви, онази жена е убила съпруга си. Ако проверите пушката за отпечатъци, няма да намерите нито един от моите. Ще го направите ли заради мен?

— Аз… трябва да говорите с капитана…

— Приключих с говоренето. — Дан затвори.

— Не мога да повярвам какво направи току-що! Нали знаеш, че ще проследят обаждането?

— Просто исках да ги накарам да започнат да мислят. Може би ще проверят за отпечатъци и ще зададат на онази проклета жена още въпроси. Както и да е, те не знаят, че обаждането не е направено от Александрия. Все още имаш достатъчно време, за да ме предадеш.

— Да не би да искаш да влезеш в затвора? Това ли е?

— Не, не го искам — отвърна Дан. — Но нямам голям избор, нали?

Ардън трябваше да направи следващата крачка — да изпробва себе си и него. Пое си дълбоко въздух, влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Застана с гръб към нея и с готов за употреба гаечен ключ, в случай че ѝ се нахвърлеше.

Ветеранът повдигна вежди.

— Поемаш риск, като стоиш в една стая с мен, нали знаеш?

— Все още не знам. Така ли е?

Той ѝ показа дланите си и седна на ръба на леглото.

— Каквото и да си намислила, сега е моментът да ми го споделиш.

— Добре. — Ардън направи две крачки към него и отново спря. Продължаваше да изпробва собствените си нерви и намеренията му. — Не искам да те предавам. Това няма да ми помогне.

— Петнайсет хиляди долара са много пари — напомни ѝ Дан. — Можеш да си купиш…

— Искам да намеря Сияйното момиче — прекъсна го младата жена. — Затова съм тук. Да намеря Сияйното момиче и да махна това нещо от лицето си. Не ме интересува нищо друго. Нито парите, нито защо си убил някакъв човек в Шривпорт. — Настоятелните ѝ сини очи бяха непоколебими. — Виждала съм я в сънищата си, но не знам как изглежда. Смятам обаче, че се доближавам до нея, по-близо съм от всякога. Не мога да се откажа сега. Дори за петнайсет хиляди долара.

— Те биха стигнали за операция, нали?

— Лекарите не са сигурни дали могат да махнат петното. Постоянно повтарят, че отстраняването му може да остави също толкова лош белег. Тогава какво ще постигна? Може да стане по-лошо, ако въобще е възможно подобно нещо. Не, няма да го направя по този начин, не и след като съм толкова близо.

— Не мислиш трезво — каза ѝ Дан. — Лекарите са най-добрият ти шанс. Сияйното момиче… Е, наясно си какво мисля за нея.

— Така е. И това няма значение. Искам да ме закараш до Лапиер.

Мъжът изсумтя.

— Сега вече съм сигурен, че си изгубила разсъдъка си! Осъзнаваш с кого разговаряш, нали? Вчера убих човек. Пътувам с открадната кола, която в момента е отвън на паркинга. Не знаеш дали няма да опитам да те убия, ако ми се отвори възможност, а ти искаш да пътуваш още сто и петдесет километра с мен в блатистия район на Луизиана. Не мислиш ли, че си насилваш късмета?

— Ако смяташе да ме нараниш, щеше да го направиш между спирката за камиони и това място. Вярвам ти за случилото се в мотела. Нямаш пистолет в колата и не носиш такъв. Аз съм въоръжена с гаечен ключ и смятам, че мога да ти избягам.

— Може би е така, но не можеш да избягаш на полицията. Някога да си чувала, че да помагаш на беглец от закона е престъпление?

— Ако полицията ни спре, ще им кажа, че не съм знаела кой си. Няма да ти коства нищо да го потвърдиш.

Дан я изгледа дълго и навъсено. Вече знаеше, че животът ѝ не е бил никак лек и тази нейна мания по Сияйното момиче се беше влошила, когато нещата в живота ѝ бяха започнали да се разпадат. Предвиждаше само разочарования за нея, но не беше в позиция да спори. Тя беше права, нищо нямаше да му коства да потвърди.

— Сигурна ли си за това?

— Да. — В интерес на истината Ардън не беше сигурна дали може да му се довери, докато не се беше обадил в Александрия. И все пак щеше да задържи гаечния ключ още известно време.

Дан стана и тръгна към нея. На младата жена ѝ мина през ума да отстъпи към вратата, но не го направи. От опит знаеше, че веднъж покажеш ли страха си на един кон, животното никога вече няма да те уважава. Същото се отнасяше и за хората. Той протегна ръка към нея и тя вдигна гаечния ключ.

Дан се спря.

— Бейзболната ми шапка — каза ѝ. — На стола зад теб е.

— О. — Ардън отстъпи настрани, за да го пусне да мине.

Ветеранът сложи шапката си и си погледна ръчния часовник. Часът беше пет и трийсет и четири. Сенките се удължаваха през прозореца навън, но нямаше да се стъмни преди седем.

— Искам да пътувам по черните пътища — каза ѝ Дан. — Така е по-безопасно, но и по-бавно. Възможността да се натъкнем на щатски полицаи е по-малка. Или поне се надявам да е така. И нямам намерение да ти се нахвърля, така че можеш да оставиш това чудо. — Той кимна към инструмента в ръката ѝ. Ардън не го свали и това го накара да присвие очи и да ѝ каже: — Ако ми нямаш доверие сега, само се замисли как ще е след два часа, когато се стъмни и няма никой наоколо километри наред.

Младата жена бавно свали ръка.

— Добре, чудесно. Нямаше да ми хареса да кихна и заради това да ми разбиеш главата. Имаш ли дезодорант?

— А?

— Дезодорант — повтори Дан. — Нуждая се от такъв. Също ми трябва паста за зъби или вода за уста, каквото имаш. Няма да откажа и аспирин.

— В куфара ми са. Ще ги донеса.

— Няма проблем, ще дойда с теб. — Ветеранът я видя как отново настръхна. — Моята стая, твоята стая, колата, какво значение има? По-добре си помисли дали си сигурна за това, преди да тръгнем.

Ардън осъзна, че рано или късно щеше да се наложи да се обърне с гръб към него.

— Хайде — каза тя и мина първа през вратата със свит стомах.

Дан си сложи рол-он дезодорант в банята на младата жена. Никога не беше смятал, че ще дойде ден, в който ще използва „Сикрет“. След това намокри една кърпа, изстиска малко паста за зъби „Крест“ на нея и си изми зъбите. Ардън извади малка аптечка, в която имаше тиленол, тубичка с кожно мазило, лепенки и шишенце с капки за очи.

— Сигурно си била при момичетата скаути — каза Дан и изсипа два тиленола в дланта си.

— Джоуи постоянно повтаряше, че съм си объркала професията, че е трябвало да стана медицинска сестра. Казваше го, защото се грижех за бандата, когато имаха махмурлук или бяха прекалено друсани, за да свирят. Някой трябваше да се държи отговорно.

Дан изпи тиленола с чаша вода и ѝ върна аптечката.

— Трябва да си взема храна и кафе отнякъде. По-добре да не се задържаме прекалено дълго тук.

— Аз съм готова.

Часът беше точно шест, когато платиха сметката за стаите и тръгнаха. Ардън остави гаечния ключ на седалката вдясно от себе си, а Дан реши да не прави проблем заради това. Наблизо имаше „Макдоналдс“ и той отби на гишето за обслужване на автомобили, за да купи три хамбургера, голяма порция пържени картофки и кафе.

Останаха на паркинга, за да се нахранят. Дан разгърна картата и видя, че трябва да следва магистрала 182 през градовете Ню Иберия, Женарет, Болдуин и накрая Морган Сити, където магистрала 90 щеше да ги отведе в сърцето на блатистия район до Хума.

— Къде смяташ да отидеш? — попита Ардън, когато Дан изяде втория си бургер. — След като ме заведеш в Лапиер, имам предвид. Все още ли смяташ да се опиташ да напуснеш страната?

— Не знам. Може би.

— Нямаш ли някакви роднини, при които да отидеш? Родителите ти живи ли са?

— Баща ми е мъртъв. Майка ми е жива, но е стара и не искам да я замесвам във всичко това. И така ще ѝ е достатъчно трудно.

— Тя знае ли за левкемията ти?

— Не. Това е мой проблем. — Дан я прониза с поглед. — Какво ти пука на теб? Почти не ме познаваш.

Ардън сви рамене.

— Предполагам, че просто ми е интересно. Ти си първият убиец, когото срещам.

Ветеранът не успя да потисне мрачната си усмивка.

— Надявам се да съм и последният. — Предложи ѝ от пържените си картофки. — Вземи си.

Тя си взе и ги задъвка.

— Нямаш къде да отидеш, нали?

— Ще намеря някое място.

Ардън кимна отнесено и се загледа в залязващото слънце. Сияйното момиче — сънят без лице — беше обсебила мислите ѝ и ако се налагаше да пътува с издирван беглец, за да сбъдне мечтата си, така да бъде. Не се страхуваше. Е, може би малко. Но животът ѝ не беше никак лесен и никой не ѝ бе давал нищо безплатно. Нямаше къде другаде да отиде освен при Сияйното момиче, при надеждата за изцеление и обещанието за ново начало.

Знам кой сте, беше казал Джупитър на убиеца до нея.

Вие сте човекът, когото Бог е изпратил на госпожица Ардън.

Надяваше се това да е истина. Искаше да повярва с цялото си сърце, че е така.

Защото ако Джупитър грешеше за Дан Ламбърт, можеше да греши и за Сияйното момиче.

Дан изяде храната и отново потеглиха. На шест километра и половина южно от Лафайет минаха покрай щатски полицай, който беше спрял някакво хлапе с мотор. Полицаят беше зает да му пише фиш и минаха незабелязано покрай него, но изтекоха няколко минути, преди Ардън да спре да поглежда нервно назад.

Светлината на деня си заминаваше. Лилави сенки пъплеха по пътя, от двете страни на който дремеше гора, разкъсана от езера с мътна вода, от които подобно на счупени зъби стърчаха пънове. Платната се стесняваха. Движението намаляваше — само тук-там срещаха някоя кола или пикап. На една табела пишеше: „Запази Акадиана в сърцето си или си покажи…“, като на мястото на последната дума имаше груба рисунка на задник на муле. Испанският мъх висеше от дърветата като някакъв камуфлаж, а във влажния въздух се носеше миризмата на орлови нокти и солена вода от Залива17. Първите появили се на тъмното небе звезди доведоха със себе си светкавици на южния хоризонт.

Дан включи фаровете и продължи да държи под око огледалото за обратно виждане. Проблясъците на светкавиците му напомниха за бойното поле и артилерийските снаряди, които удряха в далечината. Имаше странното усещане, че пътува по път, който води назад във времето, обратно във влажната пустош на онази чужда страна, където властваха влечугите и смъртта беше безмълвна сянка. Страхуваше се от онова, което можеше да намери — или което можеше да намери него — там, но само този път му беше останал. И независимо дали му харесваше, или не, трябваше да го следва до края му.

Минаваше девет часът, когато фаровете на комбито осветиха ръждясала табела, на която пишеше „ВЕРМИЛИЪН 8 КМ, ЧАНДАЛАК 19 КМ, ЛАПИЕР 24 КМ“.

— Почти стигнахме — каза Дан. Облекчението, което изпита, беше като разцъфнало цвете.

Ардън мълчеше. Тя беше отворила дамската си чанта преди три километра и бе извадила от нея розовата кесийка с връвчиците, която седеше в скута ѝ. Пръстите ѝ мачкаха съдържанието ѝ, но погледът ѝ не се отделяше от конусите светлина, които хвърляха фаровете.

— Какво има в това нещо? — попита Дан.

— А?

— Кесийката. Какво има в нея?

— Нищо специално.

— Определено я стискаш, сякаш онова вътре е много специално.

— Просто е… нещо за късмет.

— О, трябваше да се сетя. — Той кимна. — Всеки, който вярва в духовни лечители, си носи някой и друг талисман за късмет под ръка.

— На твое място нямаше да се присмивам. Ти се нуждаеш от Сияйното момиче не по-малко от мен.

— Хрумна ми една идея. След като ме изцели, ще дойде с мен в Шривпорт, за да съживи Емъри Бланчард. Тогава мога да се върна в началото — да прося за работа.

— Смей се колкото си искаш. Просто казвам, че нищо няма да ти стане, ако дойдеш с мен, нали?

— Ще ми стане — отвърна той. — Казах ти какво мисля за фалшивата надежда. Ако наистина е имало Сияйно момиче — а такава жена не е съществувала — единственият начин, по който може да ми помогне, е да върне времето назад и да съживи мъжа, когото убих. Както и да е, казах ти, че ще те закарам до Лапиер и ще го направя, но това е всичко.

— Ще ме зарежеш на улицата, когато стигнем там, така ли?

— Не, ще ти помогна да си намериш някое местенце, на което да прекараш нощта. — Или поне се надяваше на това. Последният мотел, който подминаха, беше на петнайсет километра зад тях в малкия град Хума. Откакто гората ги притисна от двете им страни, видяха светлините само на няколко отдалечени една от друга къщи. Бяха оставили цивилизацията зад гърба си и горчиво-сладкият мирис на тресавищата изпълваше въздуха. В най-лошия случай, ако не успееха да намерят мотел или пансион в близост до Лапиер, Дан беше решил да предложи на Ардън да остане в хижата и да я заведе в града на сутринта. Но само ако не намереха нищо друго; не му харесваше някой да зависи от него и колкото по-скоро младата жена поемеше по пътя си, толкова по-добре.

Прекосиха дълъг бетонен мост и изведнъж се озоваха във Вермилиън. Селището не беше голямо, само няколко малки къщи и затворени магазини. Единственото място, което светеше, беше някаква дупка на име „Барът на Кути“. Дан забеляза, че всичките четири пикапа, които бяха паркирани около него, разполагаха с поставки с пушки на задните си прозорци. Това никак не го обнадеждаваше в търсенето му на прилично място за спане за Ардън. Имаше чувството, че сама жена в това градче веднага ще бъде придърпана към билярдната маса, а мъж като него, с петнайсет хиляди долара награда за главата му, ще бъде разкъсан на парчета. Той продължи през Вермилиън и за щастие, привлече вниманието само на две кучета, които спряха да гризат кокалите си, за да се махнат от пътя му.

Когато излязоха от селото, Дан погледна километража. Сюзан каза, че отбивката за хижата на Гари е на пет километра след моста, отляво. Трябваше всеки момент да я видят. Не планираше още да спира там, но искаше да се увери, че я е намерил. И да, ето я и нея — един черен път се виеше като змия навътре в гората. Добре. Сега поне знаеше къде ще полегне тази вечер. Подмина отбивката и нито той, нито Ардън видяха черния кадилак, скрит наблизо.

Пелвис спеше и хъркаше с отпуснатата на гърдите му Мама, когато Флинт видя приближаващите фарове. С падането на мрака той беше приближил колата по-близо до магистралата и я държеше под око, докато спътникът му задрямваше и се събуждаше само за да бърбори за розовия кадилак на Елвис и любовта му към кокосовите кексчета на майка му, след което се унасяше отново. Флинт можеше да преброи на пръстите на едната си ръка всички минали оттук коли и нито една от тях дори не намали на отбивката за хижата. Тази обаче намали, макар и почти недоловимо. Само че не зави и продължи на юг. Въпреки това сърцето му заби по-силно. Клинт усети промяната и реагира с въпросително помръдване под подгизналата от пот риза на брат си. Флинт завъртя ключа в запалването, включи работещия си фар и колата тръгна на свободен ход, без да е запален двигателят.

Светлината от фара разкри ръждясало комби. Флинт видя русокоса жена на предната седалка; тя се обърна назад и присви очи. Ловецът на глави забеляза, че цялата дясна страна на лицето ѝ е покрита от грозна лилава синина. Не успя да види лицето на шофьора, а само глава с тъмносиня бейзболна шапка. След миг комбито напусна обсега на светлината. Флинт изсъска през зъби. Това беше същата кола, с която Ламбърт избяга от парк „Базил“.

Той запали двигателя. Пелвис се изправи сънено на седалката си и попита с пресипнал глас:

— Квостава?

— Той е тук. Току-що мина покрай нас, пътува на юг. — Гласът на ловеца на глави беше спокоен и тих. Сърцето му изпомпваше гореща кръв, но нервите му бяха заледени. — Не зави, но е той. Дръж псето. — Включи на скорост и зави надясно по пътя, за да последва Ламбърт. Задните светлини на комбито тъкмо се изгубиха зад завоя. — Има някаква жена с него. — Настъпи педала на газта. — Може да е заложница. Изглежда така, сякаш я е пребил.

— Заложница? — попита ужасено Пелвис, който беше прегърнал силно Мама. — Господи, какво ще правим?

— Ще си свършим работата. — Взеха завоя и видяха комбито на четирийсет метра пред тях. — Дръж се — нареди Флинт и настъпи до долу педала на газта. Студена ликуваща усмивка се появи на лицето му. — Ще изкарам копелето от пътя.

Светлината, която ги освети внезапно, стресна Ардън също толкова, колкото и Дан.

— Мислиш ли, че това беше полицай? — попита тя с треперещ глас тъкмо когато взеха завоя.

— Може. Ще разберем след малко.

— Тръгва! — Ардън беше показала главата си през прозореца. — Тръгва след нас!

Дан гледаше в огледалото за обратно виждане. Все още не се чуваше сирена, нито се виждаха светлините на буркан. Караше с осемдесет километра в час, които не бяха повече от ограничението. Нямаше нужда да се паникьосват толкова бързо. Може би онзи просто беше отбил от пътя, за да се надруса. Без паника.

— Идва след нас! — каза Ардън. — Набира скорост!

Дан видя колата да се показва зад завоя и да скъсява разстоянието между тях. Тя имаше само един фар.

Един фар.

Възел с размерите на лимон заседна на гърлото му.

Черният кадилак на ловеца на глави имаше само един фар.

Но не, не можеше да бъде! Откъде, по дяволите, Флинт Мърто и клонингът на Елвис Пресли бяха разбрали къде отива? Не, не бяха те. Разбира се, че не бяха.

Чу рева на двигателя им.

Ардън прибра главата си вътре. Очите ѝ бяха ококорени.

— Мисля, че той ще ни…

Удари, щеше да каже, но в следващия миг фарът се отрази в огледалото за обратно виждане и кадилакът се залепи за задната им броня. Дан се опита да измести комбито на една страна, но закъсня. Кадилакът се вряза заплашително в бронята му, след което изостана. Купето на комбито се разтресе, но Дан успя да се справи с волана. Наближаваше нов завой и трябваше да внимава къде кара. Кадилакът отново се стрелна с гневен грохот напред, удари задната им броня и изостана.

— Казва ми да отбия! — извика Дан над воя на вятъра. Погледна скоростомера и видя, че стрелката е на деветдесет и пет.

— Кой е той? Полицай ли е?

— Тцъ! Преследват ме двама ловци на глави! Проклет да съм, ако знам как са ме намерили, но…

— Пак ще ни удари! — изкрещя Ардън и се хвана за облегалката на седалката си.

Този път шофьорът на кадилака не си играеше. Ударът разтърси костите им и Дан едва не изтърва треперещия волан. Кадилакът не изостана този път, а вместо това започна да избутва комбито от пътя. Дан настъпи спирачките и гумите запищяха недоволно, но задният автомобил беше прекалено мощен. Комбито неумолимо беше избутано от пътя. Нещо задрънча и затрака под предната ос и замириса на изгорен метал. Педалът на спирачките изгуби силата си, потъна до долу и Дан осъзна, че вече няма такива.

Онзи, който караше кадилака — Мърто или имитаторът на Елвис — искаше да играят грубо. Дан нямаше никакво намерение да се остави тези двамата да го заловят, без да се бори. Той вдигна крак от безполезния педал и настъпи газта, като в същото време извъртя волана към пътя. От ауспуха му излезе облак дим и комбито се стрелна напред, като увеличи разстоянието между смачканата си задна броня и колата зад него на два метра. Дан започна да криволичи на пътя в опит да намали малко скоростта си и да не позволи на кадилака да ги удари отново. Минаха покрай някакъв кей от дясната страна и после отново бяха притиснати от двете страни от гора. След малко видяха пробит от куршуми знак, на който пишеше „Ограничение на скоростта 70 км“. Кадилакът им се нахвърли отново и смаза лявата част на задната им броня, преди Дан да е успял да кривне на една страна. Пътят се беше превърнал в поредица от сериозни завои и ветеранът даваше всичко от себе си, за да останат на него. Погледна скоростомера и видя, че той също вече не работи — стрелката се движеше свободно напред-назад по циферблата.

— Намали! — изкрещя Ардън. — Ще ни убиеш! — Дан дръпна ръчната спирачка, но тя също не функционираше. Явно спирачната система беше заминала преди малко, когато остъргаха долната част на колата. Бездруго сигурно се беше държала на плюнка.

— Нямаме спирачки! — съобщи Дан и успя да вземе следващия остър завой с лепнатия за опашката му кадилак. Той беше стиснал зъби, а сърцето му препускаше като лудо. Един знак с надпис „Добре дошли в Чандалак“ ги приветства и минаха покрай редица тъмнеещи магазини под съпровода на рев на двигатели и вихър от песъчинки. В другия край на Чандалак пътят отново ставаше прав, а огромните дъбове бяха сплели клони отгоре им. Кадилакът изведнъж се премести в лявата лента и се изравни с комбито. Дан видя пухкавото лице на застарял Елвис Пресли, който държеше булдог с едната си ръка, а с другата му правеше знак да отбие.

Дан поклати глава. Имитаторът каза нещо на Мърто, вероятно му предаваше отговора му. Ловецът на глави побърза да отговори на свой ред, като удари кадилака отстрани на комбито. Ардън едва се сдържаше да не изпищи, но ударът на метал в метал я накара да го направи. Дан усети как десните гуми се плъзгаха по асфалта към тревата. Нямаше друг избор, освен да настъпи педала на газта и да се опита да изпревари Мърто, но ловецът на глави остана с него. Ветеранът смяташе, че кара с повече от сто и десет километра в час, тъй като гората от двете им страни се размазваше, а двигателят на автомобила стенеше от умора. Пътят завиваше надясно и изведнъж в лявата лента се появиха фарове. Мърто мигновено настъпи спирачките и се прибра зад Дан, който взе завоя с димящи гуми. Прелетяха покрай стар форд, който пъплеше на север и веднага след като преодоляха завоя, кадилакът чукна отново задната врата на комбито.

Дан хвърли поглед на Ардън — младата жена се беше навела напред и бе стиснала в ръце розовата си кесийка.

— Казах ти да не пътуваш с мен, нали? — изкрещя той и видя в огледалото за обратно виждане, че кадилакът се опитва отново да се изравни с тях. Кривна наляво, за да отреже ловеца на глави. Мърто свърна надясно, но Дан пак го блокира.

— Няма да ви позволи да се изравните с него! — провикна се Пелвис над воя на вятъра. Косата му беше като живо абаносово същество. Той видя скоростомера и пребледня. — Господи боже, господин Мърто! Минаваме сто и десет…

— Знам с каква скорост карам! — изкрещя му в отговор Флинт. Изкривената задна броня на комбито беше на по-малко от три метра пред тях. Ламбърт беше спрял да използва спирачките. Този човек беше или луд, или демонично отчаян. Флинт настъпи педала на газта и смачканата предна броня на кадилака му се вряза отново в колата отпред. Този път причини сериозни щети — от долната част на комбито изскочиха бели искри, парче метал се откъсна от него и задра по асфалта. Флинт изостана и видя как лявата задна гума на Ламбърт се разкъсва. — Пипнахме го! — изграчи ловецът на глави. — Ще му се наложи да отбие!

За секунди гумата се разпадна на парчета и джантата застърга по асфалта. Ламбърт обаче нямаше намерение да отбие и глупавият инат на този човек разгневи Флинт. Той завъртя волана — пръстите му бяха побелели на него, а ръката на Клинт стискаше въздуха — премести се в лявата лента и се изравни с беглеца, за да му нанесе последен удар.

Дан предусети какво смята да направи Мърто. Голямата черна кола щеше да ги удари при следващата отворила се възможност. Студен юмрук стисна сърцето му, когато разбра, че задната гума замина. За щастие, стъргането на джантата ги забави. Мърто обаче се изравняваше с тях и онова, което смяташе да им стори, нямаше да е никак красиво.

Дан изви рязко комбито наляво и удари другата кола толкова силно, че двата автомобила простенаха в дисхармония. Мърто върна услугата с последващ удар и изведнъж вратата на Дан се откачи от ръждясалите си панти и падна. Двете коли се удариха в средата на пътя и лявата страна комбито се огъна навътре като настъпена бирена кутийка.

Скоростта на Дан падаше под деветдесет и пет, а двигателят издаваше дрезгаво хър-хър-хърх. Миришеше на изгоряла гума и горещ метал, а отпред на пътя пет-шест гарвана излетяха от размазаното животно на пътя, с което пируваха, и се разпръснаха с гневни писъци. Ветеранът погледна стрелката на температурата на водата и видя, че вибрира в края на червената зона. Мърто го удари отново. Собствената му кола се беше превърнала в движеща се развалина и от капака ѝ се вдигаше пара. Ударът изблъска комбито от дясната в аварийната лента.

Ардън притаи дъх.

Дан удари табела с черни букви на жълт фон — имаше само миг на разположение, за да прочете написаното, преди да я сгази.

„Опасен мост, ограничение на скоростта 15 км.“

Комбито избумтя и предният му капак полетя към предното му стъкло от изригналата от радиатора пара. Дан завъртя волана, за да се върне отново на асфалта, но задницата поднесе неконтролируемо. Три секунди по-късно удариха нещо, което изгърмя като пистолет. Задникът на Дан изведнъж подскочи от седалката и той осъзна с ужас, че комбито е излязло от пътя. Клони и лози зашибаха покрива му. Ардън отново запищя, а Дан завика, когато полетяха надолу. Комбито се заби във водата като опитващ се да направи плонж дебелак. Дан имаше чувството, че тялото му е било смачкано и после разтегнато от сблъсъка. Главата му се удари в покрива и пред очите му се появиха червени комети. Чу как водната стена премаза капака и предното стъкло, а двигателят изсъска и простена, преди водата да забълбука в металическото му гърло. Дан се замая от бързината, с която се случваше всичко, а пръскащата му се от болка глава потопи съзнанието му в мъгла. Той продължаваше да стиска волана.

Краката му бяха потопени. Водата влизаше отдолу и беше стигнала до рамката на изгубената врата. Дан си помисли, че комбито потъва и ужасът, който го изпълни, проясни част от мъглата в главата му. Той се обърна — мускулите на врата го боляха — и видя проснатата на предната седалка Ардън. Не можеше да я остави там и макар да се движеше възможно най-бързо, имаше чувството, че е попаднал в протичащ на забавен кадър кошмар; сграбчи тялото на младата жена и я извади от колата, като нагази в дълбоката до колене вода, примесена с кал. Тя беше отпусната като мъртвец. Дан изгуби равновесие и се пльосна с нея. Лицето на Ардън потъна под водата и той изви назад гърба си, за да я извади оттам. Младата жена не се закашля, но дишаше. Дан усети вкуса на кръв в устата си. Наоколо отново настъпи мрак, но той усети слабо течение около тялото си. Хрумна му, че това течение, макар и слабо, вероятно течеше на юг към Залива, колкото и далеч да бе той. Дан не можеше да си позволи да припадне, защото и двамата щяха да се удавят. Ловците на глави. Къде бяха те? Някъде наблизо, в това нямаше никакво съмнение. Не можеше повече да се колебае.

Загази с Ардън на ръце през калната вода, като следваше течението на юг.

— Излязоха от пътя! — извика Пелвис. — Паднаха от моста!

Флинт беше успял да спре кадилака на петдесет метра от дървения мост. Около капака съскаше пара, а радиаторът всеки момент заплашваше да избухне. Мама се скъсваше от лаене, Клинт шаваше възбудено, а Пелвис крещеше в ухото му.

— Млъкни! Просто си затвори устата! — изкрещя на свой ред ловецът на глави. Включи на задна скорост и тръгна на заден ход към моста. Цялата конструкция — освен на счупения от комбито парапет — беше снабдена с отражатели. Все още бяха на двайсет метра от моста, когато двигателят потрепери и изгасна, и на Флинт му се наложи да насочи колата в тревата от дясната страна на пътя. — Слизай! — нареди той на Пелвис, след което отвори жабката, извади белезниците и ключовете за тях и ги прибра във вътрешния джоб на сакото си. Слезе от кадилака — ръката на Клинт все още се подаваше от ризата му — и отвори багажника.

— Той въобще не намали, нали? — бърбореше Пелвис. — Въобще не намали, а направо излетя от този мост, все едно има криле!

— Вземи една от тези. — Флинт избута на една страна комплект кабели за подаване на ток и кутия с инструменти и извади две червени цилиндрични пръчки, които бяха дълги около трийсет сантиметра.

Пелвис се дръпна.

— Какво е това? Динамит?

Флинт затвори багажника, остави едната от цилиндричните пръчки на капака и дръпна връвчицата в края ѝ. Чу се пращене на искри и фитилът се възпламени. Пръчката загоря в светлочервено, което освети нощта в радиус от пет метра и накара имитатора да присвие очи.

— Сигнална ракета — обясни ловецът на глави. — Не гледай пламъка. Вземи другата и дръпни връвчицата.

Пелвис изпълни нареждането, като държеше Мама в свивката на ръката си. Неговият пламък беше светлозелен.

— Да видим с какво разполагаме. — Флинт отиде до счупения парапет, последван от имитатора.

Мостът беше само на шейсет сантиметра от водата. Комбито беше затънало до горната част на гумите си и покрито с тиня. Флинт успя да види шофьорското място. Ламбърт не беше вътре. Бръкна под ризата си с лявата си ръка, извади деринджъра от кобура му и после размени мястото на оръжието и сигналната ракета в ръцете си. Вдигна ракетата по-високо в търсене на някакво движение. Мостът беше построен над широк около три — три метра и половина канал, от двете страни на който бе избуял гъсталак от палми с островърхи листа и друга бодлива блатна растителност, надвиснала над водата. Никъде не се виждаше нито суша, нито Ламбърт и жената с нараненото лице. Флинт се наведе и освети под моста, но беглецът не беше и там.

— Майка му стара — каза той и нагази в тресавището. Тръгна към комбито, като държеше съскащата сигнална ракета над главата си. Спря и погледна назад. Пелвис не го беше последвал. — Специална покана ли чакаш?

— Е… не, сър, но… обувките ми. Имам предвид, че са от истински син велур. Платих повече от сто долара за тях.

— Лошо. Идвай тук и ми пази гърба!

Намръщеният Пелвис се поколеба. Погледна краката си и въздъхна, но накрая стисна здраво Мама и влезе в тресавището. Потръпна, когато усети тинята около обувките си.

С готов за употреба деринджър, Флинт освети колата със сигналната ракета. Водата продължаваше да нахлува вътре. Видя нещо да плува там — бейзболната шапка на Ламбърт. На задната седалка имаше куфар, а на предната — дамска чанта.

— Клинт, дръж! — каза той и подаде деринджъра на брат си. След това се наведе, взе дамската чанта и я отвори. В нея намери портмоне и шофьорска книжка, издадена на името на Ардън Халидей, живуща във Форт Уърт. На снимката беше млада жена с чуплива руса коса. Лицето ѝ щеше да бъде подходящо за едно представление с изроди — лявата му страна беше много красива, но дясната бе покрита от ужасен родилен белег. В портмонето нямаше кредитни карти, а само малко повече от сто долара и монети.

— Това е страшен трик, честна дума! — каза Пелвис, загледан в стисналата деринджъра ръка на Клинт. — Той може ли да стреля с това нещо?

— Ако му кажа. — Флинт прибра шофьорската книжка и парите в сакото си, след което върна портмонето в дамската чанта, а нея в колата.

— Той разбира ли ви?

— Обучил съм го с кодови думи, също като кучетата. Клинт! Пусни! — Флинт взе деринджъра, когато пръстите на брат му се отпуснаха. Огледа тресавището, като размахваше сигналната ракета наоколо и караше сенките да се местят.

— Обзалагам се, че понякога ви се иска да може да говори.

— Ще ми каже, че му е писнало от мен, също както на мен ми е писнало от него. Не се разсейвай, а мисли за работата. Ламбърт не може да е далеч, взел е жената със себе си.

— Смятате, че трябва да…

— Мълчи! — скастри го Флинт. — Просто се ослушвай!

На Пелвис много му харесваше да чува гласа на своя идол от собствената си уста, но се насили да млъкне. Мама започна да ръмжи, но Флинт изгледа имитатора с изпълнен с огън и жупел поглед и той нежно я погали под брадичката, за да я успокои. Ослушаха се. Чуха тресавището да говори — рояци насекоми жужаха като плачещи китари, нещо в далечината се обади с подобен на режещ трион глас и отвсякъде се носеха цвъртене и приятни трели.

И тогава, най-накрая, чуха плясък.

— Той е там — прошепна Флинт, мина покрай комбито и отново спря. Водата беше стигнала до коленете му. Протегна сигналната ракета напред в мрака и пурпурната светлина проблесна по набръчканата повърхност на канала. Усети слабо течение около краката си. Ламбърт беше изморен, навярно и ранен, и бе поел по пътя на най-малкото съпротивление.

— Хей, Ламбърт! — провикна се Флинт. Може и да си въобрази, но му се стори, че тресавището притихна. — Слушай! — Млъкна за миг и се ослуша, но беглецът беше спрял да се движи. — Всичко свърши! В момента просто си копаеш по-дълбока дупка! Чуваш ли ме? — Не получи отговор, но и не очакваше такъв. — Не ни карай да идваме за теб!

Дан беше приклекнал във водата на трийсет и пет метра от светлината на сигналните ракети на двамата ловци. Беше подпрял главата на Ардън на рамото си. Не беше дошла в съзнание, но явно се свестяваше, защото тялото ѝ неволно се разтресе и дясната ѝ ръка, свита в юмрук, се вдигна и се стовари с плясък във водата. Дан не помнеше да си е удрял лицето във волана, но носът му беше като смазан и от двете ноздри течеше кръв. Вероятно е счупен, помисли си той. Нищо, беше преживявал много по-лоши удари. Болката между слепоочията му беше ужасна, зрението му бе замъглено и едва не припадна преди две минути, но вече смяташе, че се е съвзел. Беше се изтеглил възможно най-близо до десния бряг на канала, където от тинята беше израснала гъста растителност. Нещо бодливо се беше забило в рамото му. Дишаше тежко и наблюдаваше двете фигури, осветени в червено и зелено от сигналните ракети.

— Покажи се, Ламбърт! — провикна се отново ловецът на глави на име Мърто. — Не искаш да нараниш жената, нали?

Дан се замисли дали да не остави Ардън, но главата ѝ можеше да се озове под водата и да се удави, преди онези да стигнат до нея. Обмисли дали да не се предаде, но осъзна, че зад гърба му има пущинак, в който човек можеше да изчезне. В съзнанието му, досущ като пътеводна звезда, заблещука идеята да продължи да следва течението на юг, докато — рано или късно — стигне до Залива.

— Можеш да се откажеш! — каза Флинт. — Няма къде да отидеш!

Студената арогантност в гласа на ловеца на глави помогна на Дан да вземе решение. Проклет да беше, ако се оставеше да бъде заловен от тези алчни за пари копелета. Той им обърна гръб и тръгна приведен напред, като влачеше Ардън със себе си. Тинята на дъното засмукваше обувките му. Младата жена простена тихичко и вероятно в устата ѝ влезе вода, защото тялото ѝ потрепери отново и ръцете ѝ се размахаха, предизвиквайки нов плясък. След миг тя се разкашля и започна да повръща.

Флинт направи две крачки напред и хвърли сигналната ракета към звука. Дан видя как червената светлина полетя високо в арка, освети изкривените клони, покрити с испански мъх, и после тръгна да пада. Нямаше как да се скрие от светлината. Водата около него лумна в червено. Той се изправи и с новопридобита от отчаянието си сила нарами тялото на Ардън като пожарникар, носещ пострадал в пожар човек. Имитаторът на Елвис изкрещя:

— Виждам го!

Дан вече газеше в тинята, когато сигналната ракета цопна зад него. Тя продължи да гори още четири секунди, после химическият огън угасна. Той успя да направи само няколко крачки, преди коленете му да откажат. Падна отново и главата на Ардън се озова във водата. Тя се задави и започна да плюе.

В съзнанието си младата жена беше отново на шестнайсет години — тогава живееше в ранчото. Яздеше един от конете на Джупитър, когато животното попадна на дупка на змия, спря рязко и тя излетя над главата му. Земята се удари толкова бързо в лицето ѝ, че имаше чувството, че е получила шамар от Бог. Но сега нямаше тексаска пръст, а вода в очите и устата си; не знаеше къде е, но болката в главата и тялото ѝ ѝ подсказваше, че тъкмо е била хвърлена от седлото на кон. Някаква потрепваща зелена светлина се носеше в мрака. Чу мъжки глас да ѝ шепти:

— Спокойно, спокойно! Държа те! — Една ръка беше прекарана под брадичката ѝ. Носеха я във вода. Нямаше никаква сила, за да се съпротивлява. Протегна се да хване ръката, но осъзна, че държи нещо в десния си юмрук и беше от жизнена важност да не го пуска. Тогава си спомни какво беше и с това се сети за табелата с черни букви на жълт фон: „Опасен мост, ограничение на скоростта 15 км“.

Флинт взе сигналната ракета от Пелвис и прибра в кобура деринджъра.

— Няма да стигне далеч. Хайде. — Той загази след беглеца с натежали от тинята обувки.

— Господин Мърто… няма да го последваме там, нали?

Ловецът на глави се обърна към него с мъртвешки бледо лице и хлътнали очи.

— Да, Айсли, ще го последваме. Ще го гоним цяла вечер, ако се наложи. Такава ни е работата. Искаше прослушване, нали? Е, сега ще го получиш.

— Да, сър, но… това е тресавище, господин Мърто. Имам предвид… видяхте алигаторите и онази голяма змия на пътя днес. Какво ще правим, когато светлината изгасне?

— Тя ще издържи половин час. Давам най-много двайсет минути на Ламбърт. — Флинт обмисли дали да не погне беглеца, но реши, че ще е най-добре да го изтощи. А и бездруго нямаше смисъл да бърза в тази тиня. — Не мисля, че има пистолет, но сигурно носи някакво оръжие. Навярно нож. Ако го притиснем прекалено много, може да полудее и да нарани момичето.

Плувналото в пот лице на Пелвис беше истинско олицетворение на измъчен от жегата човек.

— Не искам някой да бъде наранен. Вероятно трябва да се обадим на властите и да ги оставим те да поемат оттук.

— Айсли — отвърна мрачно Флинт, — никой уважаващ себе си ловец на глави няма да отиде да реве на полицията за помощ. Те ни мразят, а ние нямаме нужда от тях. Оставим ли Ламбърт да избяга, ще изгубим петнайсет хиляди долара и вероятно живота на момичето. Сега се размърдай. — Ловецът на глави отново тръгна и отново му се наложи да спре, когато Пелвис не го последва. — Е — кимна той, — вече съм сигурен. Знаех си, че не си нищо повече от излишен товар. Смяташе, че ще е лесно, нали?

— Аз… нямах представа, че ще ми се налага да газя през пълно с алигатори и змии тресавище! Трябва да се грижа за Мама.

Фитилът на Флинт се подпали и той, също като сигналната ракета, се възпламени.

— Проклятие! — изкрещя той и загази на обратно, за да застане лице в лице с Пелвис. — Ти ни забърка в тази каша! Ти беше този, който не можа да накара псето си да мълчи в онзи парк! Ти изгуби лютивия спрей! Ти обърка начина ми на работа — живота ми — откакто Смоутс те окачи на врата ми! Ти си обида за мен, разбираш ли ме? Аз съм професионалист, а не някакъв клоун като теб! Не се предавам и не се отказвам! Чуваш ли ме? — Гласът му се беше издигнал до нови висини.

Пелвис не отговори. Изглеждаше отчаян. Една капка пот падна от брадичката му в тресавището, което беше започнало да разтваря синята боя на поръчаните му по пощата обувки. Мама гледаше втренчено Флинт с ококорените си очи и в гърлото ѝ се надигаше тихо ръмжене.

Ловецът на глави изригна. Той хвана псето за кожата на врата и го изтръгна от ръцете на имитатора. Кучето заръмжа още по-силно, но заплахите му бяха фалшиви; то заскимтя, когато Флинт се приготви да го метне колкото може по-надалеч.

Пелвис стисна китката му.

— Моля ви, господин Мърто! — захленчи той. — Моля ви, не я наранявайте!

Флинт беше на косъм да хвърли Мама в тресавището, но погледна имитатора в очите и в тях откри невиждан ужас. Нещо в лицето му се беше променило. Все едно маската на Елвис беше махната и под нея бе останало просто едно изплашено и глуповато дете.

— Тя не иска да ви нарани. — Дори гласът му беше различен сега — част от мемфиската нахаканост я нямаше. — Тя е всичко, което имам. Моля ви, недейте.

Флинт се поколеба с готова за действие ръка. Гневът му започна да се изпарява също толкова бързо, колкото се беше появил, и той осъзна какво лошо и долно нещо щеше да направи. Натика треперещото куче в ръцете на Пелвис и се отдръпна назад. Един мускул трептеше на челюстта му. Имитаторът прегърна силно животното.

— Всичко е наред, всичко е наред — заговори му. — Той няма да те нарани, всичко е наред.

Флинт се обърна и тръгна по течението на канала. Стомахът го сви — изпитваше отвращение към себе си и към Айсли. Този човек го подлудяваше. След малко чу плискане зад гърба си и погледна през рамо. Имитаторът го беше последвал. Щеше да е по-добре, помисли си Флинт, ако Айсли се бе върнал в колата, за да го изчака там, а най-добре щеше да е да остави тази грозна и неприятна работа на някой, който беше способен да я върши.

Ръката на Клинт се издигна нагоре и малките пръсти почесаха наболата брада на обикновено гладко избръснатото лице на брат му. Флинт я избута настрани, но тя упорито се стрелна отново нагоре, за да опипа косъмчетата му. Той я притисна до гърдите си с дясната си ръка и Клинт започна да се съпротивлява. Това беше една мълчалива вътрешна борба. Напрегнаха се жилави мускули и Флинт усети как главата на брат му се мърда трескаво, сякаш Клинт се опитваше да се откъсне от тялото му, за да освободи деформирана буца плът и сухожилия веднъж и завинаги. Флинт тръгна с олюляване напред, стиснал сърдито устни и с поглед, насочен в мрака, през който трябваше да върви. В него се надигна паника, която го стисна за гърлото с лепкава като на Клинт ръка. Никога нямаше да намери спретнатото бяло имение, в което се беше родил. Никога. Можеше да прелиства безброй списания с великолепни имоти и да обикаля широките улици на богатите квартали в безброй градове, но никога нямаше да намери дома си. Никога. Той беше изгубен — джентълмен с потекло, който бе захвърлен на боклука и орисан да гази в тинята с Пелвис Айсли, чийто миришещ на мътеница дъх ближеше врата му.

В своята паника Флинт осъзна, че животът му бе преминал в търсене на изход от едно или друго тресавище — отвратителната и унизителна мелачка на представленията с изроди, огромните му хазартни дългове, смазващата душата му работа като ловец на глави и обсебеният от изроди лунатик, който му дърпаше конците. Целият му живот беше поредица от тресавища и малки острови суша. Хилещи се невежи му се подиграваха, опитни проститутки се разпищяваха и бягаха, когато откриеха тайната му, а децата плачеха и вероятно по-късно го сънуваха в кошмарите си. За няколко мръсни долара използваше месинговия бокс върху някои от клиентите на Смоутс и не можеше да отрече, че от време на време това му доставяше удоволствие — да изпуска насъбралата се в него ярост, като налага нещастниците. Беше ритал мъже, когато вече бяха на земята. Беше чупил ребра и носове и се бе усмихвал вътрешно, когато го молеха за милост. Какво беше още едно тресавище, когато обувките му вече бяха целите в кал?

Някъде беше направил погрешен завой. Даже много погрешни завои. Но нямаше ли измъкване от цялата тази мръсотия, нямаше ли как да се върне на пътя, който щеше да го отведе в красивото бяло имение? Мили боже, който отговаряш за изродите и злочестите, нямаше ли как да се намери изход?

Той знаеше отговора и се страхуваше от него.

Картите бяха раздадени. Можеше да играе или да се откаже, изборът беше негов. Играта бе напреднала, много напреднала, и чиповете му свършваха.

Играй или се откажи. Изборът е твой.

Флинт спря. Кръвта изгори лицето му. Отвори уста и изкрещя — във вика му се съдържаха горчив гняв, болка, наранена гордост и трескава решителност, които се бяха слели в едно цяло. Първоначално звукът беше неприятен и нечовешки и изплаши Пелвис, който си помисли, че това е някакво диво животно, което ще им се нахвърли всеки момент, но после Флинт закрещя:

— Ламбърт! Ще те преследвам, докато капнеш! Чуваш ли ме? Докато капнеш!

Тресавището пак беше притихнало. Гласът на Флинт се разнесе в тази пустош като приглушена гръмотевица. Пелвис стоеше зад него в обсега на зелената сигнална ракета и стискаше с две ръце Мама. Постепенно бръмченето и жуженето на насекомите и странните птичи трели набраха отново сила, като се сляха в един глас — лишеният от емоции глас на тресавището, който им казваше кой е господарят тук. Флинт си пое дълбоко въздух и продължи да гази на юг по течението. Пелвис го последва.

Ловецът на глави държеше сигналната ракета нависоко и оглеждаше всяко кътче. Потта се стичаше по лицето му, а дрехите му бяха подгизнали. Чу плискане отпред, но беше трудно да прецени къде точно. Каналът се виеше наляво и изведнъж Флинт осъзна, че нивото на водата се е вдигнало със седем-осем сантиметра над коленете му.

— Става по-дълбоко — съобщи Пелвис, осъзнал този факт почти едновременно с него.

Тинята засмукваше обувките им. Имитаторът оглеждаше тресавището за плуващи към тях алигатори. Въздухът беше изпълнен с неприятната воня на мокра и гниеща растителност и оставяше впечатлението, че в гърлото се натрупва тиня.

Зад двамата мъже разкъсаният от светлината им мрак протягаше израстъци, които се преплитаха и възстановяваха мълчаливо плътта му.

Пред тях, на не повече от двайсет метра от обсега на сигналната ракета, Дан се беше свил във водата заедно с Ардън. Тя вече беше в пълно съзнание и — макар зрението ѝ да се размазваше на моменти — си спомняше всичко до сблъсъка с предупредителната табела; главата ѝ беше сериозно разтресена, на челото си имаше трисантиметрова рана от удар в таблото на колата, подобна рана имаше и в устата си, а брадичката ѝ беше насинена от удар с коляно.

Дан виждаше кръвта в косата ѝ от раната. Предположи, че може да има сътресение и че е извадила късмет, че не си е пукнала черепа.

— Искам да останеш тук — прошепна той. — Те ще те вземат с тях.

— Не! — Ардън беше отговорила прекалено силно и Дан сложи пръст на устните ѝ.

— Идвам за теб, Ламбърт! — провикна се Мърто. — Няма къде да избягаш!

— Не! — прошепна младата жена. — Добре съм! Мога да продължа!

— Слушай ме! — Дан беше доближил лицето си до нейното. — Смятам да навляза още по-навътре в тресавището! Ти вече преживя достатъчно с мен! — Осветените от сигналната ракета фигури бавно се приближаваха към тях. Само след минути светлината щеше да ги намери.

— Идвам с теб — настоя Ардън. — Прекалено съм близо, за да се откажа.

Дан сметна, че си е изгубила разсъдъка. Очите ѝ светеха с религиозен плам като на болните, които се редяха на опашки пред телевизионните евангелисти в отчаяна нужда за чудо. Тя сама си беше сложила примка на врата и бе увиснала на нея, така че сега не виждаше друг вариант, освен да се държи за него.

— Остани тук — каза ѝ Дан. — Просто остани тук и те ще те измъкнат от този ад. — Той се изправи и загази на юг. Водата беше до средата на бедрата му.

Ардън видя приближаващия кръг от зелена светлина и двете фигури в средата му. Размазаното ѝ зрение ги превърна в чудовища. Тя се опита да стане, плъзна се и падна отново. Дан ѝ хвърли бърз поглед и продължи напред. Ардън стъпи здраво в тинята и се изправи, след което загази с всички сили към спътника си, а светлината в мътната вода я следваше по петите и сякаш всеки момент щеше да я настигне.

— Той се изморява! — каза Флинт на Пелвис. — Чуваш ли го как се мъчи? — Плискането се разнесе вдясно от тях и ловецът на глави тръгна натам.

Пелвис неочаквано подскочи и изкрещя:

— О, господи!

Флинт размаха сигналната ракета наоколо.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Нещо мина покрай мен! — Имитаторът за малко не изтърва Мама в своя ужас. — Мисля, че беше змия!

Ловецът на глави претърси водата. Той също настръхна. Светлината разкри нещо тъмно и дълго около метър, което се движеше пъргаво по течението. Проследи го с очи, докато не се скри в мрака.

— Просто върви напред — каза Флинт по-скоро на себе си, отколкото на Пелвис, и отново загази. Вече не се чуваше плискане, но нямаше как Ламбърт да е стигнал далеч.

Дан погледна назад. Ардън все още се опитваше да го настигне, но го правеше внимателно, за да не изгуби равновесие. Водата беше стигнала почти до кръста ѝ. Той тъкмо щеше да се обърне и да продължи, но моментът го върна обратно в миналото.

Спомни си онзи нощен патрул и широкия и тинест поток, който пресичаше джунглата. Опитваха се да го преминат и почти всички войници, освен онези, които пазеха тила — където беше и Дан — се бяха изкачили по хлъзгавия бряг, когато първата бяла сигнална ракета експлодира над главите им. Врагът ги беше заобиколил, за да ги изненада в гръб, или просто бе изпълзял от тайните си змийски дупки.

— Движение, движение, движение! — започна да крещи някой, когато експлодира втора бяла сигнална ракета. Автоматите затрещяха. Дан беше затънал до колене в кал, а куршумите летяха около него в джунглата. Някои войници се катереха и падаха по брега в опит да го изкачат. Много скоро ситуацията заприлича на всички нощни битки, които се водеха в джунглата — объркан, сюрреалистичен монтаж на сенки, танцуващи на светлината от сигналните ракети, размазани кадри и писъци, предизвикани от разкъсващите плътта куршуми. Дан не можеше да помръдне, защото краката му бяха вкочанени. Братята му падаха — някои се опитваха да станат отново, а други се гърчеха в калта. Струваше му се безсмислено да продължава напред, защото другите умираха, докато се опитваха да изкачат хлъзгавия бряг. Имаше чувството, че ако стои неподвижно, ако стои много, много неподвижно, докато куршумите валят от двете му страни, може би ще изчезне от лицето на тази адска земя.

Някой сграбчи ризата му и го дръпна.

— Тръгвай — нареди му един глас, който не крещеше, но беше достатъчно властен и без да крещи.

Дан погледна мъжа. Той имаше изпитото лице и хлътналите очи на изпечен ветеран, на човек, който беше виждал и помирисвал смъртта, който беше убивал след дълги часове на мълчаливо дебнене и бе успявал да се измъкне на косъм от това да бъде убит. Този мъж имаше руса брада и сини като метличина очи, които в този момент изглеждаха стари и безжизнени. Те бяха такива от няколко месеца, от онзи ден в селото.

— Тръгвай — каза отново Фароу, който оттогава се беше затворил в себе си като каменен сфинкс, страдаше мълчаливо и винаги се съгласяваше с кимане да изпълни задачите, които никой друг войник не смееше да поеме.

И сега, в тази малка клетка от времето, Дан видя нещо смътно познато да проблясва в очите на Фароу.

Може би беше радост.

Фароу го забута към брега и това накара Дан да се размърда. Той се закатери по него, като се хващаше за лозите и за телата на падналите войници. Осмели се да погледне през рамо и видя нещо, което нямаше да забрави до края на дните си.

Фароу вървеше в противоположната посока и сипеше куршуми със своя М16 в цялата джунгла. Вражеските изстрели започнаха да се насочват към него. Младият мъж не се спря и не се уплаши. Един куршум го уцели, после втори. Фароу продължи да върви и да стреля. Трети куршум го принуди да падне на колене. Той се изправи. Някой му крещеше да се върне, за бога, да се върне. Фароу продължи с олюляване напред, а автоматът му разкъсваше растителността и облечените в черно фигури. После оръжието му засече или патроните му свършиха, защото в следващия миг спря да стреля. Настъпи тишина, нарушена единствено от виковете на ранените. Виетконгците също бяха спрели да стрелят. Дан видя как Фароу извади празния пълнител и сложи нов на негово място. Мъжът от Бостън направи две крачки и автоматът му зарева отново. В този момент четири-пет куршума полетяха от джунглата и го уцелиха едновременно. Фароу залитна назад и се пльосна в калната вода, която го покри като кафяв саван.

Всичко това се беше случило за няколко секунди, но на Дан му беше отнело години да осъзнае какво е видял. Понякога в гърлото му засядаше буца при спомена.

Сега гледаше как Ардън се придвижва към него с тогавашната решителност на Фароу. Или със същата лудост, помисли си той. Нямаше никакво съмнение, че Фароу тихомълком беше полудял след онзи ден в селото и оттогава — съзнателно или не — бе търсил начин да извърши самоубийство. Дан не знаеше колко му е тежала смъртта на онези деца, но явно бремето е било ужасно, защото в крайна сметка го бе накарало да избере разходка пред цевите на десетина виетконгски автомата. Ако Фароу не беше взел подобно решение, Дан и поне още трима войници щяха да бъдат разкъсани на парчета. Животът му беше спасен, но защо? За да бъде отровен от „Ейджънт Ориндж“ и по-късно да дръпне спусъка и да убие невинен човек? За да може сега да гази в това тресавище и да гледа как млада жена с родилен белег на лицето се опитва да го настигне? Животът нямаше никакъв смисъл за него — той представляваше един произволен лабиринт, по чиито коридори Дан, Ардън, ловците на глави и цялото човечество обикаляха слепешком, като си блъскаха главите в стените.

Младата жена почти го настигна. Зелената светлина я преследваше.

— Откажи се, Ламбърт! — провикна се Мърто. — Няма смисъл!

Може би наистина нямаше. Ардън обаче смяташе, че има. Младата жена бе толкова уверена, че бе готова да се довери на убиец и дори да върви с решителна крачка през неизвестното. Тя накара Дан да вярва, че ако желае нещо дори наполовина колкото нея, може да намери своя път към свободата в този пущинак.

Ветеранът загази обратно към Ардън и я хвана за лявата ръка. Тя го изгледа учудено, но и с облекчение. Той продължи напред с нея в опит да се измъкнат от приближаващата ги светлина.

Флинт все още не можеше да види Ламбърт или момичето, но знаеше, че не са на повече от петнайсет-двайсет метра от обсега на светлината. Даваше всичко от себе си, за да се придвижва бързо, но това не беше особено лесно в канала. Водата пълзеше към кръста му и му хрумна, че ако стигне до гърдите му, Клинт ще се удави. Целият беше плувнал в пот в тази лепкава жега. След малко чу дробовете на Пелвис да хриптят като тръбите на стар църковен орган.

— Господин Мърто! — провикна се задъхано имитаторът. — Трябва да… трябва да спра за малко. Да си поема въздух.

— Продължавай да се движиш! — нареди му Флинт и не спря.

Хриптенето само се влоши.

— Моля ви… господин Мърто… трябва да спра.

— Прави каквото искаш! Аз няма да спирам!

Пелвис изостана. Гърдите му се повдигаха и спускаха забързано. Мазни капки пот се стичаха по изцапаното му с кръв лице, а сърцето му туптеше яростно. Флинт погледна назад и продължи да гази във водата, като стъпваше много внимателно. Имитаторът се опита да го последва, но след шест крачки му се наложи да спре отново. Мама усети безпокойството му и заблиза разтревожено брадичката му.

— Господин Мърто! — провикна се Пелвис, но ловецът на глави вървеше уверено напред заедно със светлината. Страхът от мрака и създанията, които плуваха в него, накараха имитатора да загази отново напред. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Не можеше да си поеме дъх, сякаш самият въздух се бе превърнал в кал. Той освободи единия си крак от тинята, стъпи напред и тъкмо издърпваше другия, но нещо като че ли го стисна за гърлото, пред очите му притъмня и той падна във водата.

Флинт чу плясък и погледна назад. Кучето се опитваше да държи главата си над водата.

Пелвис не се виждаше никъде.

Сърцето на ловеца на глави се сви.

— Господи! — каза той и загази обратно през водата към мястото, на което беше потънал Пелвис. Мама се опитваше да отиде при него с ококорени от паниката очи. Вляво се надигнаха балончета, последвани от появата на ръка. Само след секунда задникът на имитатора изплува на повърхността като ленив кит. Флинт го хвана за ръката, но тя му се изплъзна. — Стани, стани! — разкрещя се ловецът на глави. Нещо тъмно се появи над водата и той осъзна, че това е косата на спътника му. Сграбчи я и задърпа, но изведнъж в ръката му остана прическа помпадур без глава под нея.

Перука. Пелвис носеше перука. Евтина и подгизнала перука.

Нещо бяло и уязвимо на външен вид, с няколко кичура сплескана черна коса, се появи на повърхността. Флинт пусна перуката и прокара ръка под брадичката на спътника си, който тежеше доста. Пелвис закашля вода и изпусна жален стон, който прозвуча като товарен влак в полунощ.

— Стъпи на крака! — каза му Флинт. — Хайде, стани!

Все още кашлящият вода плешив имитатор стъпи в тинята с велурените си обувки.

— Мама! — извика притеснено той. — Къде е тя?

Кучето не беше далеч и лаеше срещу течението. Пелвис загази към него и го взе. Едва не падна отново и се наложи да отпусне цялото си тяло на Флинт.

— Ще се оправя — каза имитаторът между кашлянията. — Просто трябва да си почина. Няколко минути. Господи, помислих си… помислих си, че сърцето ми ме предава. — Той вдигна ръка към главата си и когато пръстите му не намериха нищо друго освен подпухнала кожа, погледна към Флинт с изкривено от ужас лице, сякаш наистина беше на път да получи сърдечен удар. — Косата ми! Къде е косата ми? — Пелвис зацапа наоколо в търсене на перуката.

— Няма я, забрави я! — Флинт забеляза, че голата глава на спътника му е заострена като куршум в горната си част. От двете ѝ страни и отзад имаше ивица от къса и проскубана коса. След миг видя перуката, която беше на известно разстояние от него, да плава като туфа испански мъх, загази към нея и я вдигна от водата. — Ето. — Флинт я подаде на собственика ѝ. Пелвис я взе и докато стискаше Мама в свивката на ръката си, започна да я изстисква. Ловецът на глави щеше да се разсмее, ако не си мислеше колко се беше отдалечил от тях Ламбърт. — Добре ли си?

Пелвис изпръхтя и се изплю. Целият трепереше. Избърса нос в предмишницата си и внимателно, дори някак почтително, си сложи перуката на главата. Тя застана накриво върху нея и изглеждаше сплескана на места, но Флинт видя как в очите на спътника му нахлува облекчение и как лицето му се отпуска като на човек, взел успокоително.

— Можеш ли да продължиш? — попита го ловецът на глави.

— Дайте ми минутка. Сърцето ми бие много силно. Трябва да знаете, че лесно ми се завива свят. Затова се наложи да зарежа сценичното си шоу. Добре ли я сложих?

— Малко е накриво вдясно.

Пелвис намести перуката.

— Миналата година припаднах на сцената. В клуб „Олди Голдис“ в Литъл Рок. Заведоха ме в болницата. Помислих си, че ще пукна. — Той млъкна, за да си поеме няколко дълбоки глътки въздух. — Не ми беше за първи път. Новината бързо се разнесе наоколо и не можах да си намеря повече ангажименти. Дайте ми минутка и ще се оправя. Можете ли да дишате? Аз едва успявам в тази жега.

— Проблемът ти е, че тежиш много килограми. Трябва да се откажеш от всичките вредни храни, които ядеш. — Флинт гледаше надолу по канала и преценяваше какво разстояние беше изминал Ламбърт. Преходът беше труден и за него, но вероятно даваше всичко от себе си двамата с момичето да се отдалечат колкото се може повече. Погледна отново Пелвис и този път перуката му заприлича на голямо телче за съдове, залепено за главата му. — Давам ти три минути, след което продължавам. Можеш да останеш тук или да се върнеш при колата.

На Пелвис вече не му пукаше дали ще е под безопасната светлина на сигналната ракета на Флинт, или не.

— Мога да се справя, ако вървите малко по-бавно.

— Казах ти, че няма да е лесно, нали? Гледай да не падаш и да не се удавиш, чуваш ли?

— Да, сър. — От смачканата перука на Пелвис се стичаше вода по лицето му. — Предполагам, че това е моят край, а? С господин Смоутс и тази работа?

— Май да. Трябваше да му кажеш за проблема си. Щеше да спестиш много неприятности на всички. — Флинт присви очи и бързо погледна към сигналната ракета. Може би им оставаха още петнайсет минути светлина. Може би. — Тази работа не е за теб, Айсли. Точно както не е за мен… да се обличам като Елвис Пресли и да се представям за него.

— Аз не се представям за него — поправи го Пелвис с цялата си сериозност. — Аз съм имитатор, а не самозванец.

— Както и да е. Трябва да се откажеш от вредната храна и да продължиш с имитациите.

— Лекарят ми ми каза същото нещо. Опитах се, но Бог ми е свидетел, че не е лесно да откажеш бисквитите с фъстъчено масло, когато не можеш да заспиш в три часа през нощта.

— Напротив, лесно е. Като за начало просто спри да си купуваш проклетите неща. Не си ли чувал за самодисциплина?

— Да, сър, това е нещо, което другите хора имат.

— Е, ти се нуждаеш точно от такава. В големи количества. — Флинт погледна ръчния си часовник, нетърпелив да тръгне след Ламбърт, но лицето на Пелвис все още беше зачервено. Трябваше да му даде още минута. Ако дебелакът получеше сърдечен удар, щеше да е голямо изпитание да извади туловището му от тресавището. Добре осъзнаваше, че сигналната ракета е на път да изгасне. Видя как Мама ближе брадичката на Пелвис и размахва късата си опашка. Изпита нещо подобно на завист. — Защо мъкнеш това псе навсякъде? Само се пречка.

— О, не бих оставил Мама, не, сър! — Пелвис млъкна за миг и погали мокрия гръб на животното, преди да продължи с по-тих глас: — Имах друго куче, което много приличаше на Мама. Казваше се Прис и живя с мен повече от шест години. Един уикенд я оставих при ветеринаря и тръгнах на път. Когато се върнах… мястото го нямаше. Бяха останали само тухли, пепел и изгорели клетки. Казаха, че е станал електрически пожар. Случило се късно през нощта и никой не бил там, за да го потуши. Трябвало да имат противопожарна система с пръскачки или нещо подобно, но нямаха. — Имитаторът млъкна отново, докато галеше кучето си. — Дълго време след това… сънувах кошмари. Как Прис изгаря в клетката си, как се опитва да излезе от нея, но не може. Вероятно си е мислела, че е направила нещо много лошо, защото не отидох да я спася. Струва ми се, че това е ужасен начин да умреш — да смяташ, че на никого не му пука за теб. — Той вдигна поглед към Флинт. Очите му изглеждаха по-хлътнали на зелената светлина. — Затова никога не оставям Мама. Не, сър.

Ловецът на глави погледна отново ръчния си часовник.

— Готов ли си да тръгваме?

— Мисля, че да.

Флинт загази отново във водата, но този път по-бавно. Пелвис си пое още веднъж дълбоко въздух, изпусна го и последва спътника си.

Дан продължаваше да стиска ръката на Ардън пред тях и да следва канала зад един завой. Той погледна назад; бяха се отдалечили от светлината. Вероятно ловците на глави се бяха спрели поради някаква причина. Очите му започваха да свикват с мрака. Успя да види части от осеяното със звезди небе през короните на дърветата. Тресавището ставаше все по-дълбоко, а тинята изпускаше мехури от газ под краката им. Лицето му беше плувнало в пот, дишаше тежко и чуваше как дробовете на Ардън също се мъчат в знойната жега. Нещо се пльосна тежко във водата вляво от тях и ветеранът се замоли да е било голям сом, а не алигатор, който е тръгнал към тях. Подготви се за сблъсък с неизвестната твар, но каквато и да беше, тя ги остави на мира за момента.

Дан погледна отново назад и видя зелената светлина да потрепва през гъсталака. Не се бяха отказали да ги преследват. Ардън също погледна през рамо, след което се съсредоточи в крачките си. Зрението ѝ се беше прояснило, но главата ѝ продължаваше да пулсира от удара в таблото на колата. Изморяваше се с всяка направена крачка; усещаше как силата ѝ се изпарява и скоро щеше да ѝ се наложи да спре, за да си поеме дъх. Тя не бягаше от никого, ловците на глави преследваха Дан, но когато го заловяха, щяха да отведат единствената ѝ надежда да намери Сияйното момиче. Някъде дълбоко в нея говореше един разумен глас, който се опитваше да ѝ обясни, че е безсмислено да продължава напред в това тресавище, че търсен убиец я стиска за ръката и я води далеч от цивилизацията, че навярно има сътресение и се нуждае от лекар, че мозъкът ѝ се е размътил, че не мисли трезво и че се намира на най-опасното място, което беше посещавала в живота си. Ардън чуваше този глас, но отказваше да го слуша. Тя стискаше в дясната си ръка малката розова кесийка, която през годините се беше превърнала в неин талисман, и се сети за гласа на Джупитър, който казваше, че това е мъжът, когото Бог ѝ е изпратил, за да я заведе при Сияйното момиче. Трябваше да му повярва. Трябваше да го направи или цялата ѝ надежда щеше да се срине, а се страхуваше от това повече, отколкото от смъртта.

— Виждам светлина — каза неочаквано Дан.

Ардън също я видя. Слабо сияние от дясната им страна. Не беше електрическа светлина, а по-скоро от свещ или газена лампа. Продължиха напред. Водата беше стигнала до кръста на Дан и беше покрила този на младата жена.

От мрака започнаха да се появяват тъмни форми. От двете страни на канала имаше две или три колиби, построени на дървени платформи над водата. Светлината се процеждаше през един прозорец, който, изглежда, беше покрит с восъчна хартия. Другите колиби тъмнееха — или бяха празни, или обитателите им вече спяха. Дан нямаше желание да се среща с хората, които бяха избрали да живеят в подобна примитивна среда, защото смяташе, че биха застреляли един нарушител, без да им мигне окото. Освен колибите различи още нещо — пред няколко от тях, включително тази, която светеше, имаше малки лодки — рибарски скифове18 — завързани за дървени стълбове.

Дан осъзна, че изключително много се нуждаят от лодка. Сложи пръст на устните си, за да покаже на Ардън, че трябва да е много тиха, и тя кимна. Той я поведе покрай осветената колиба към следващата. Скифът там беше завързан с верига с катинар, а в него беше оставено едно гребло със счупена дръжка. Дан взе греблото и продължи към третата барака. Завързаната пред нея лодка беше пълна с поне петнайсет сантиметра вода. Не се виждаха никакви гребла наблизо, но пробитият плавателен съд бе завързан само с въже. Дан знаеше, че на харизан кон зъбите не се гледат. Отне му известно време да развърже калния възел, след което се качи колкото се може по тихо в лодката. Кракът му обаче се удари в едната ѝ страна. Той зачака, притаил дъх, но никой не излезе от колибата. Помогна на Ардън да се качи. Тя се настани на седалката до носа, а той в задната част на скифа и ги изтласка от платформата. Лодката се плъзна към средата на канала, където течението беше най-силно и когато се отдалечиха на безопасно разстояние от колибата, Дан плъзна счупеното гребло във водата и загреба.

— Крадци на гробове! — развика се някаква жена и стресна ветерана. Ардън я полазиха тръпки по мокрите ръце. — Давайте, откраднете я, шибани лапачи на магарешки курове!

Дан погледна назад. Една фигура беше застанала пред първата колиба, която светеше.

— Давайте! — продължи жената. — Бог ще ви срита задниците, ще видите! Ще танцувам върху ковчезите ви, мършояди такива! — Тя занарежда ругатни, каквито Дан не беше чувал от дните си в тренировъчния лагер. Някои от тях можеха да накарат косата на сержанта му да се накъдри. След малко изръмжа друг глас:

— Млъквай, Рона! — Той принадлежеше на мъж, който звучеше много пияно. — Затваряй си плювалника, опитвам се да спя!

— Няма да се изпикая на лицата ви дори да горят! — завика Рона по посока на канала. — Ще ви направя магия. Топките ви ще изсъхнат и ще се превърнат в малки черни стафиди!

— Аууууу, млъквай, преди да дойда и да ти набия канчето! — Една врата се тресна.

Дан загреба по-бързо. Жената продължи да ругае и да нарежда, а гласът ѝ се усилваше и отслабваше в някакъв безумен ритъм. Най-накрая се прибра в колибата си и затръшна собствената си врата толкова силно, че Дан се изненада, че цялата постройка не се срути. Той видя светлината да се отдалечава от прозореца и си представи сбръчкана и мрънкаща бабка, наведена над димящ казан, в който плуваше козя глава. Е, поне вече имаха лодка, въпреки че седяха в мръсна вода. Сети се за онази приказка — затънал до уши в калта — но се зарадва, че поне имат гребло. Когато погледна отново назад, не видя зелената светлина. Може би ловците на глави се бяха отказали и се бяха върнали. Щеше да е чудесно, ако наистина беше така. Сега единственото, което трябваше да направи, беше да плава в средата на канала и да се надява, че той ще ги отведе до Залива. Там щеше да намери някое безопасно място, на което да остави Ардън и отново да продължи сам.

На Дан не му харесваше, че е отговорен за нея, че се тревожи, че се е ударила в таблото и че стиска толкова силно ръката му, та чак пръстите му пукат. Той по принцип си беше вълк единак, така че щеше да се отърве от нея колкото се може по-скоро. Тя беше луда. Манията ѝ по Сияйното момиче го накара да се сети за нещо, което беше гледал някога по новините — стотици хора от цялата страна се бяха събирали дни наред в едно царевично поле в Оклахома, където съпругата на някакъв фермер се кълнеше, че е била посетена от Дева Мария. Тогава си помисли, че тези хора отчаяно желаеха да вярват в съществуването на по-висша сила и смятаха, че Девата ще се появи отново на същото място с послание за човечеството. Това не се случи, но най-изумителното в цялата работа беше как никой от тези стотици хора не съжали, че е отишъл там, не се почувства предаден и не се ядоса. Те просто решиха, че не е дошло времето Дева Мария да се появи отново, но бяха сигурни, че ще го направи в даден момент. Дан не разбираше подобна сляпа вяра — тя беше в пълна противоположност на безсмислената смърт и разрушение, на които беше станал свидетел в Нам. Зачуди се дали някой от това множество беше пускал куршум между очите на шестнайсетгодишно момче и дали бе изпадал в екстаз от факта, че калашникът на момчето е засякъл. Запита се дали някой от тях някога бе помирисвал миризмата на изгоряла плът, или пък бе виждал пламъци да поглъщат детски черепи. Ако някой от тях бе на негово място, ако бе стоял под мръсния сребърен дъжд и бе виждал нещата, които се бяха запечатали в мозъка му, този човек едва ли би повярвал, че е възможно завръщането на Мария, Исус или Светия дух.

Дан загреба няколко пъти с греблото и остави лодката да се носи сама. Ардън се обърна на юг и бе посрещната от топъл полъх. Водата издаваше мек и приятен звук при носа, а тресавището оживяваше от бръмченето и жуженето на насекоми, от пронизителния писък на някоя птица, от басовото квакане на жабите и от други, по-слаби звуци, които не бяха особено различими. Сега единственият източник на светлина бяха звездите, които грееха през кръпките в дебелия балдахин от клони над тях.

Дан тръгна да се обръща назад, но реши да не го прави. Вече знаеше къде е бил и го интересуваше само къде отива. Мигът, в който Емъри Бланчард умря, все още представляваше кървяща рана в спомените му и може би щеше да го измъчва до края на дните му, но коприненият мрак на тресавището го успокояваше. Чувстваше, че се намира далеч от закона и затворническите стени. Ако намереше храна, прясна вода и покрив над главата си — дори това да беше някоя съборетина — можеше да живее и да умре тук, под тези звезди. Тресавището беше голямо и може би щеше да приеме човек, който искаше да изчезне. Един въглен на надежда се събуди отново и загоря в него. Може би беше просто илюзия, помисли си Дан, но си струваше да се хване за нея точно както Ардън вярваше в своето Сияйно момиче. Първата му задача обаче беше да я измъкне; после щеше да решава какво да прави.

Лодката продължи бавно напред по течението, което водеше към морето.

Пелвис стискаше Мама с една ръка, а с другата се беше хванал за задната част на подгизналото сако на Флинт. Зелената сигнална ракета беше изгоряла преди няколко минути и нощта ги бе погълнала. Имитаторът караше — по-скоро умоляваше — ловеца на глави да се върнат, когато чуха някаква жена да крещи и да ругае пред тях. Докато газеха през дълбоката до корема вода, Флинт плъзна лявата си ръка под ризата, за да подкрепи главата на Клинт; очите им бяха започнали да привикват с мрака. След малко успяха да различат очертанията на колибите. В най-близката вдясно от тях се движеше някаква светлина. Флинт забеляза една лодка, завързана за платформата, върху която беше построена колибата. Приближи се до нея и видя, че разполага с ръждясал външен мотор. Хрумна му, че Ламбърт може да се е скрил в някоя от тъмнеещите колиби и да чака да отминат. Поведе Пелвис към слабата светлина, която се виждаше през покрития с восъчна хартия прозорец. В края на дървената платформа му каза:

— Стой тук. — След това се качи на натрошените дъски. Спря се, за да извади деринджъра, прибра ръката на Клинт под ризата си и си закопча сакото. Скри оръжието зад гърба си и почука на паянтовата врата на колибата.

Чу движение вътре, но никой не му отвори.

— Хей, вие! — провикна се Флинт. — Бихте ли отворили? — Сви юмрук, за да почука втори път.

Чу се дърпане на резе. Вратата се отвори на скърцащите си панти и отвътре се подаде отрязаната цев на пушка, която бе насочена в челото му.

— Ще отворя теб, кучешки гъзоблизецо! — излая жената зад оръжието и пръстът ѝ легна върху спусъка.

Флинт не помръдна. През ума му мина мисълта, че ако тази го гръмнеше от това разстояние, мозъкът му щеше да изпръска дърветата от другата страна на тресавището. На слабата светлина, която се носеше отвътре, ловецът на глави видя, че жената е поне метър и осемдесет висока и здрава като скала. Беше облечена в мръсен комбинезон и сива риза с потни петна, а на главата си носеше очукана тъмнозелена каска за американски футбол. Зад предпазната решетка на каската го гледаше заплашително лице с пламнали, зачервени очи и груба като конско седло кожа.

— Спокойно — съумя да каже Флинт. — Хайде да се успокоим. Искам просто да попитам…

— Знам какво искаш, шибаняко! — изкрещя жената. — Няма да ме отведеш обратно в онази лайняна дупка! Няма да ме вкараш в обезопасена стая и да ми надупчиш главата с игли!

На тази здраво ѝ хлопа дъската, помисли си той. Сърцето му галопираше, а в сравнение с устата му Сахара беше като тропик. Погледна мръсния пръст на спусъка на опряното в лицето му оръжие.

— Слушайте — изграчи Флинт. — Не съм дошъл да ви отвеждам някъде. Просто искам да…

— Сатаната има сребърен език! — изкрещя жената. — Сега ще те изпратя обратно в ада, където ти е мястото!

Пръстът на спусъка потрепери. Ловецът на глави затаи дъх.

— Госпожо? — Разнесе се звук на кални обувки по дъските. — Може ли да поговорим за минутка, госпожо?

Изпълнените с лудост очи на жената примигаха.

— Кой е този? — изсъска тя. — Кой каза това?

— Аз, госпожо. — Пелвис пристъпи на светло с Мама в ръка. — Мога ли да поговоря с вас, моля?

Жената премести погледа си от Флинт към Пелвис. Пръстът ѝ все още беше на спусъка на пушката, а дулото ѝ не се отместваше от челото на ловеца на глави. Той се страхуваше да помръдне дори със сантиметър.

Пелвис я дари с най-хубавата си усмивка.

— Никой не иска да ви нарани, госпожо. Не сме дошли за това, честно.

Жената направо ахна. Очите ѝ се ококориха, а тънките ѝ устни започнаха да треперят.

— Можете да свалите тази пушка — каза Пелвис. — Направете го, преди някой да пострада.

— О — прошепна жената. — О, господи! — В очите ѝ проблеснаха сълзи. — Те… казаха ми… че си умрял.

— А? — Пелвис се намръщи.

— Казали ѝ, че си умрял! — проговори Флинт, който разбра какво имаше предвид лудата жена. — Кажи ѝ, че не си умрял, Елвис!

— Затвори си устата, сатанински задник! — скастри го тя. — Не говоря с теб! — Пръстът ѝ отново потрепери на спусъка.

— Поне спуснете предпазителя на пушката, госпожо — каза Пелвис. — Ще стане много неприятно, ако случайно гръмне.

Жената се вторачи в него и облиза устните си с език.

— Казаха ми, че си умрял! — Гласът ѝ стана по-мек и в него се усещаше ужасна болка. — Бях в Батън Руж и живеех с Били и онази кучка, съпругата му. Те ми казаха, че си умрял, че си взел наркотици, подхлъзнал си се в банята и си пукнал на място. Нямало какво да направят, за да те спасят, но аз се молих за теб, плаках и палех свещи в стаята си, а онази кучка рече, че съм искала да подпаля къщата, но Били, Били винаги е бил добър брат, ѝ отвърна, че съм наред и няма да нараня никого.

— О. — Пелвис успя да разбере бързия поток на мисълта ѝ. — О… госпожо, аз всъщност не съм…

— Да, ти си! — прекъсна го Флинт. — Помогни ми малко, Елвис!

— Ах ти, мръсен кучи син! — излая жената в лицето на ловеца на глави. — Ще го наричаш господин Пресли!

Флинт стисна зъби. Потта беше избила на лъскави мазни капки по лицето му.

— Господин Пресли, кажете на тази дама, че съм ваш приятел и че ако нарани мен, все едно е наранила вас. Ще ѝ го кажете ли, моля?

— Е… това ще е лъжа, нали? Имам предвид, че вие ми дадохте ясно да разбера, че според вас не съм нищо повече от мравка.

— Това беше за тогава. Сега си е за сега. Мисля, че вие сте най-добрият мъж, когото съм срещал. Бихте ли ѝ казали, моля?

Пелвис погали брадичката на Мама и килна глава на една страна. Минаха няколко секунди, през които една капка пот се стече по носа на Флинт и се задържа на края му.

— Да, госпожо, господин Мърто е мой приятел — каза най-накрая имитаторът.

Жената махна пушката от челото на Флинт, който въздъхна и отстъпи две крачки назад.

— Това променя нещата — заяви тя и спусна предпазителя. — Щом е ваш приятел. Казвам се Рона, помните ли ме?

— А… — Пелвис погледна бързо към Флинт и отново към лудата. — Аз… мисля, че аз…

— Гледах ви в Билокси. — Гласът ѝ трепереше от вълнение. — Беше през… — Тя млъкна. — Не мога да се сетя през коя година беше. Понякога умът ми си прави шеги с мен. Седях на третия ред. Написах ви писмо. Помните ли ме?

— А… — Пелвис видя, че Флинт му кимна. — Да, госпожо, мисля, че ви помня.

— Изпратих името си на онова списание, нали се сещате — „Тайгър Бийт“ — те проведоха конкурс за среща с вас? Изпратих им името си, а татко каза, че съм най-голямата глупачка на света, но въпреки това го направих и отидох на църква да се помоля да спечеля. Мама се премести да живее в рая, това написах в писмото си. — Жената погледна мръсния си комбинезон. — О, аз… сигурно изглеждам ужасно!

— Не, госпожо — отвърна бързо Пелвис. — Искам да кажа, Рона. Изглеждате добре.

— Определено сте надебелели — каза му жената. — Отрязаха ви топките в армията, нали? После ви накараха да спрете да пеете хубави песни. Те са онези, които прецакаха света. Изстреляха сателити в космоса, за да могат да четат умовете на хората. Шибани куролизци! Е, вече не могат да стигнат до мен! — Тя почука каската си. — По-добре да се предпазите, докато все още можете! — Рона отпусна ръка и погледна замаяно Флинт и Пелвис. — Сънувам ли?

— Рона? — попита Флинт. — Имате ли нещо против да ви наричам Рона? — Жената го изгледа с празен поглед. — Търсим някого. Мъж и жена. Видяхте ли ги да минават оттук?

Рона отново насочи вниманието си към Пелвис.

— Защо говорят такива лъжи за вас? Защо разправят, че сте взимали наркотици и какво ли не? Защо казаха, че сте мъртъв?

— Аз… просто се изморих — отвърна имитаторът. Флинт забеляза, че стоеше по-изправен, бе прибрал корема си, доколкото това му беше възможно, и говореше с глас, който звучеше още повече като този на Елвис, с онази мемфиска нахаканост в него. — Исках да се скрия някъде.

— Аха, аз също. — Рона кимна. — Не исках да изгарям онази къща, но светлината беше толкова красива. Знаете ли колко красива може да е светлината, когато е тъмно през цялото време? След това ме качиха в онази бяла кола — бялата кола с ремъците — отведоха ме на онова място и забиха игли в главата ми. Но после ме пуснаха и аз също исках да се скрия. Искате ли малко супа от бамя? Имам супа вътре. Направих я вчера.

— Рона? — напомни ѝ Флинт. — Мъж и жена. Виждали ли сте ги?

— Видях онези крадци на гробове да крадат лодката му. — Жената посочи канала. — Джон Ледюк живееш там, но умря. Стъпил в гнездо на памукоусти змии19, така каза рейнджърът. Онези крадци на гробове му откраднаха лодката. Развиках им се, но те не ми обърнаха никакво внимание.

— Аха. Какво има нататък по този канал?

— Тресавището — отвърна жената, сякаш той беше най-големият глупак на света. — Тресавището и още от тресавището. Както и Сейнт Насти.

— Сейнт Насти? Какво е това?

— Мястото с нефтените платформи. — Рона не отделяше поглед от Пелвис. — Сънувам, нали? Понякога мама ми идва на гости, но знам, че сънувам в будно състояние. Това се случва и сега, нали?

— Колко далеч е Сейнт Насти от тук? — попита Флинт.

— Седем-осем километра.

— Има ли път?

— Няма. Само каналът, който води до Залива.

— Трябва ни лодка. Колко искате за вашата?

— Какво?

— Колко пари? — Ловецът на глави се възползва от възможността да прибере деринджъра в джоба си и да извади мокрите банкноти, които беше взел от портмонето на момичето. — Петдесет долара ще покрият ли лодката и мотора?

— Няма бензин в мотора — отвърна Рона. — Когато онзи рейнджър идва да ме види, ми носи бензин. Казва се Джак, приятен млад мъж. Само че тази седмица не е идвал.

— Какво ще кажете за гребла? Имате ли такива?

— Да, имам гребло. — Тя присви очи срещу Флинт. — Не ми харесва как изглеждаш. Не ми пука дали си му приятел, а той — сън. Има нещо злобно в теб.

— Шейсет долара — предложи ловецът на глави. — В брой, ето.

Рона се изсмя силно.

— И ти си адски луд. По-добре внимавай, защото съвсем скоро ще те заловят и ще започнат да ти забиват игли в главата.

— Сигурен съм, че сте права, госпожо. — Той изгледа намръщено Пелвис. — Господин Пресли, какво ще кажете да отворите златните си устни и да ми помогнете малко?

Имитаторът все още размишляваше над четирите думи, които жената беше изрекла: гнездо на памукоусти змии.

— Определено се нуждаем от лодката ви, Рона — каза изключително убедително той. — Ще ни направите огромна услуга, ако ни я продадете. Дори можете да задържите мотора, ще вземем само лодката и греблото.

Рона не отговори известно време, но дъвчеше долната си устна, докато обмисляше предложението.

— По дяволите — каза най-накрая жената, — вие двамата така или иначе не сте истински, нали? — Тя сви рамене. — Можете да купите лодката, не ми пука.

— Добре. Ето. — Флинт ѝ подаде шейсетте долара.

Рона прие парите с набръчканата си ръка и подуши банкнотите. — Ще ни трябва и греблото — каза ѝ той и тя отново се разсмя, все едно това беше някаква невероятна илюзия. После влезе в колибата си, която беше облепена отвътре с вестници и разполагаше с чугунена печка. Флинт каза на Пелвис да му помогне да махнат мотора от лодката. Тъкмо го оставяха на платформата, когато Рона се върна — вече без пушка — с греблото.

— Благодаря ви, госпожо — каза имитаторът. — Определено оценяваме това.

— Имам един въпрос към вас — изрече жената, докато се качваха в лодката. — Кой ви изпрати тук? Сатаната ли беше, за да ме накара да мисля, че си губя разсъдъка, или Господ, за да ме позабавлява?

Пелвис се загледа в набръчканото ѝ лице. Зад предпазната решетка на футболната каска се виждаха хлътналите ѝ очи, които определено принадлежаха на една луда жена, но за момент те се превърнаха в спомен за една тийнейджърка, облечена в най-хубавата си рокля, която седеше на третия ред в залата в Билокси. Имитаторът свали един от пищните си пръстени с фалшив диамант и го сложи в дланта ѝ.

— Ти решавай, скъпа.

Седнал в задната част на лодката, Флинт развърза въжето, с което беше завързана за платформата, и я оттласна с греблото. Пелвис се настани на седалката на носа. Мама се беше сгушила на топло в гърдите му и се унасяше. Флинт загреба към средата на канала, където обърна лодката на юг. Усети как течението ги подхвана и след миг вече се движеха със скоростта на ходещ бързо човек. Пелвис погледна назад към жената, която стоеше в средата на разнебитената колиба, а Флинт му изсъска кисело:

— Спечелихте си още една почитателка, нали, господин Пресли?

Имитаторът погледна право напред в мрака. Пое си дълбоко въздух и бавно го изпусна, след което отговори с известна доза гняв в гласа си:

— Можеш да ме цункаш отзад.

В осветения само от звездите мрак Дан и Ардън минаваха покрай други, по-тесни канали, които се разклоняваха от главния. Не видяха други светлини или колиби и им стана ясно, че отклонението им на моста ги беше отдалечило на километри от Лапиер.

Когато комарите ги откриха, нямаше какво друго да направят, освен да се примирят с ухапванията. Нещо се удари силно в лодката, преди да се отдалечи, и щом качилото се в гърлото му сърце се върна на мястото си, Дан осъзна, че това сигурно е някой алигатор любовник, който си търси люспеста дама. Той влезе постепенно в ритъм, като гребеше за три-четири минути, след което почиваше. Двамата с Ардън изгребваха водата, с която се пълнеше лодката. Не го каза на младата жена, но смяташе, че плавателният им съд е на косъм от разпадането.

По-голямата част от болката в главата на Ардън беше отшумяла. Зрението ѝ бе спряло да се размазва, но костите още я боляха и пръстите ѝ намериха коричка от засъхнала кръв и цицина в косата ѝ, от която ѝ идеше да повърне дори при най-лек натиск. Дамската чанта и куфарът ѝ ги нямаше, а парите, вещите, документите и всичко останало бяха изгубени… освен живота ѝ и кесийката в дясната ѝ ръка. Няма проблем, помисли си тя. Може би така е трябвало да стане. Сваляше старата си кожа в подготовка за допира на Сияйното момиче. Загърбваше миналото и се подготвяше за раждането на новата Ардън Халидей.

Нямаше представа как точно щеше да намери духовната лечителка в този пущинак, но трябваше да вярва, че е близо, много близо. Когато видя светлината на прозореца на онази колиба зад тях, си помисли, че са я открили, но не вярваше — или поне не искаше да вярва — че онази жена ще живее в такава колиба.

Ардън не беше мислила какъв ще е домът на Сияйното момиче, но сега си представяше зелено имение, скрито насред кипарисите, където слънчевата светлина се процежда през високите клони като течно злато. Или пък плаваща къща в някое чисто и спокойно езеро нейде из тресавищата. Но не и мръсна колиба. Не, подобен дом не съответстваше на представата ѝ за духовната лечителка.

Ардън напрегна очите си в мрака, като си мислеше — или се надяваше — че може да види друга светлина от фенер и друга редица от колиби, където да открият някой, който да ѝ помогне да намери правилния път. Погледна назад към Дан, който отново плъзна греблото във водата. Човекът, когото Бог е изпратил, беше казал Джупитър. Никога нямаше да напусне мотела с този мъж, ако не се доверяваше на инстинктите на чернокожия старец. Джупитър беше мистик, имаше шесто чувство за конете, познаваше нрава им и знаеше тайните им имена. Ако кажеше, че някое на пръв поглед спокойно животно всеки момент ще изпръхти и ще започне да хвърля къчове, щеше да е най-разумно да се отдалечиш от задните му крака. Знаеше и други неща — ако помиришеше дъжд по средата на тексаска суша, трябваше да извадят кофите. Той разчиташе небето, вятъра и болката в душата на Ардън — през прекараните в ранчото години тя беше осъзнала, че Джупитър Креншоу е свързан с неспирните потоци на живота по начин, който не можеше да разбере напълно. Ардън му имаше доверие и му вярваше, и сега също трябваше да му има доверие и да му повярва, че казва истината за Сияйното момиче, както и че е видял нещо в Дан Ламбърт, което никой друг не можеше да види.

Трябваше, защото нямаше връщане назад.

Плаваха напред. Скифът беше подхванат от бавното, но постоянно течение. И други бяха минавали оттук — имаше няколко изоставени и срутени колиби, изгнил кей, който стърчеше над водата, и счупен и покрит от лози риболовен катер, чийто нос беше наврян между стволовете на две огромни и покрити с мъх дървета. Дан усети как умората го преборва и се улови, че задрямва между гребанията. Ардън също беше започнала да затваря очи и да си почива. Тя се бореше с жаждата, но още не бе готова да пие от водата, в която плаваха.

Дан заспиваше само за няколко минути, след което вътрешната му аларма се включваше и го будеше, за да не позволи на лодката да се отклони към потопените дървета от двете страни. Водата вероятно беше дълбока около два и половина — три метра. Лодката им продължаваше бавно да се пълни, но двамата с Ардън изгребаха с шепи влязлата вода, докато плавателният съд отново не олекна.

Дан забеляза, че клоните над тях бяха започнали да се разреждат. След двайсетина минути — вече плаваха с лодката малко повече от час — каналът се вля в друг, по-широк канал, който правеше голям завой на югозапад. В небето засвяткаха светкавици, а от време на време някоя риба изскачаше над абаносовата повърхност и се скриваше с плясък обратно под нея. Дан погледна водата в лодката и реши, че не е особено умно да се замисля много какво живееше в дълбините и караше тези риби да подскачат така. След няколко загребвания си почина. Мускулите на гърба започваха да го болят.

— Искаш ли аз да греба? — попита Ардън.

— Не, добре съм. — Той сложи греблото на коленете си и остави течението да свърши останалата работа. Почеса пъпките на челото си, където два комара бяха пирували, и съжали, че бейзболната му шапка я нямаше. — Ти как си? Държиш ли се?

— Аха.

— Добре. — Дан се заслуша в тихия звук, който лодката издаваше, докато се носеше във водата. — Аз не бих отказал стек студена бира. Също така няма да се разсърдя и на една пица.

— За мен студен чай с лайм — каза след малко Ардън. — И купичка ягодов сладолед.

Ветеранът кимна и огледа гъстите стени от растителност от двете страни на тресавището. Да, каза си той, човек можеше да се изгуби тук и никога да не бъде намерен.

— Рано или късно трябва да стигнем до Залива — каза Дан. — Сигурно ще е по светло. — Светещите стрелки на часовника му показваха, че часът е десет и четирийсет и четири. — След като стигнем края на тресавището, ще потърсим някое риболовно селище край брега. Ще намерим път и ще спрем някоя кола на стоп, която да те закара.

— Да ме закара? Ами ти?

— Мен не ме мисли. Ти си удари много силно главата и трябва да те види лекар.

— Не ми е нужен никакъв лекар. Знаеш кого трябва да намеря.

— Не започвай отново! — предупреди я Дан. — Чуваш ли ме? Отдавна подминахме Лапиер. Ще те измъкна оттук, а след това можеш да правиш каквото си искаш. Смятам, че трябва да се върнеш във Форт Уърт и да се радваш какъв късмет си извадила, че още си жива.

— И как ще го направя? Изгубих дамската си чанта и всичките си пари. Дори да успея да намеря автогара, не мога да си купя билет.

— Аз имам някакви пари — отвърна Дан. — Достатъчно са, за да ти купя билет за автобуса, ако отидеш на стоп до Хума.

— Да, определено имам причина да се върна — отговори троснато Ардън. — Нямам работа, нямам пари, нямам нищо. Съвсем скоро ще съм на улицата. Мислиш ли, че ще се справя добре в приют за бездомни?

— Ще си намериш работа и ще си стъпиш на краката.

— Аха. Иска ми се да беше толкова лесно. Не знаеш ли какво е положението?

— Да — отвърна провлечено той, — мисля, че знам.

Тя изсумтя и си позволи да го дари с вяла и горчива усмивка.

— Сигурна съм, че е така. Съжалявам. Навярно ти звуча като хленчеща глупачка.

— Времената са трудни за всички. Освен за богатите, които ни забъркаха в тази каша. — Дан се заслуша в далечния зов на някаква нощна птица, идващ нейде отляво — самотен звук, който накара сърцето му да се свие. — Никога не съм искал да съм богат. Струва ми се, че така човек привлича повече проблеми. Винаги съм държал обаче да се справям сам. Да си плащам сметките и да се гордея с работата си. Тези неща бяха важни за мен. След като се върнах от Нам, настъпиха тежки времена, но нещата някак се получаваха. После… Не знам. — Той се спря, преди да е отишъл по-далеч. — Е, ти имаш свой собствен път, по който да вървиш, не е необходимо да тръгваш по моя.

— Мисля, че двамата пътуваме в една посока.

— Не, не е така — поправи я Дан. — На колко години си?

— Двайсет и седем.

— Разликата между нас е, че целият ти живот е пред теб, а моят е към края си. Никой не е казвал, че животът е лесен или справедлив, това е сигурно. Аз те уверявам, че не е. Но не бива да се отказваш. Ще бъдеш събаряна, бита и мачкана, но не бива да се отказваш. Не можеш да го направиш.

— Навярно трябва — отвърна тихичко Ардън. — Изморих се да ме събарят, бият и мачкат. Постоянно ставам, но пак се появява нещо, което да ме събори. Изморих се вече. Моля се на Бог да има начин… да намеря спокойствие.

— Върни се във Форт Уърт. — Дан отново заработи с греблото. — Все ще ти се отвори някаква възможност. Със сигурност обаче мястото ти не е в това тресавище.

— Точно сега не знам къде ми е мястото. Не мисля, че някога съм знаела. — Младата жена млъкна за известно време. Ръцете ѝ стискаха розовата кесийка. — Кога си бил най-щастлив? Имам предвид кога си смятал, че всичко е наред и всяко нещо е било както трябва? Знаеш ли?

Дан се замисли и колкото по-дълго мислеше, толкова повече въпросът се превръщаше в отговор.

— Предполагам, че… когато се присъединих към морската пехота. В тренировъчния лагер на остров Парис. Имах работа за вършене — мисия — и се подготвях за нея. Всичко беше точно и ясно. Смятах, че страната ми се нуждае от мен и че моят принос е важен.

— Звучиш като човек, който много е искал да се бие.

— Да, точно такъв бях. — Дан загреба отново и спря. — Първите два месеца там много ми харесаха. В началото ми изглеждаше, че върша нещо важно. Не исках да убивам — никой човек с всичкия си не иска да го прави — но се налагаше, защото се биех за страната си. Или поне така смятах. По-късно всичко се промени. Много момчета умряха пред очите ми, без да знам защо. Така де, какво точно се опитвахме да направим? Виетконг не искаха страната ни. Нямаха намерение да ни завладеят. Също така не разполагаха с нещо, от което да се нуждаем. За какво беше всичко тогава? — Той поклати глава. — Минаха двайсет години, а още не мога да си отговоря на този въпрос. Прекалено много животи бяха погубени напразно, точно това се случи. Захвърлени животи.

— Сигурно е било лошо — каза Ардън. — Гледала съм няколко филма за Виетнам и със сигурност не е било като Пустинна буря, нали?

— Не, определено не беше. — Филми за Виетнам, помисли си Дан и наведе глава, за да скрие половинчатата си усмивка. Не беше съобразил, че Ардън е била едва на четири години, когато го изпратиха във Виетнам.

— Аз бях най-щастлива, когато живеех в ранчото — обясни младата жена. — Животът там не беше никак лесен. Всеки си имаше работа за вършене и спазваше правилата, колкото и да не ни харесваха, но всичко беше наред. Другите бяха като мен. Бяхме минали през поне пет-шест приемни дома, бяхме се провалили и често имахме проблеми със закона. Предполагам, че получихме последен шанс, за да се оправим. В началото мразех ранчото. На два пъти се опитах да избягам, но не стигнах много далеч. Господин Ричардс ме назначи да чистя хамбара. Там имаше пет коня — всичките стари и прегърбени, но все още вършеха добра работа. Джупитър беше отговорен за конюшнята. Там го срещнах.

— Често мислиш за него, нали?

— Винаги е бил мил с мен. Някои от приемните домове, в които бях… е, смятам, че карцерът в затвора би бил по-приятно място. Също така имах неприятности заради… сещаш се… белега ми. Ако някой се зазяпаше прекалено дълго в мен, се ядосвах и започвах да хвърлям чинии и чаши. Това не ме правеше любимка на приемните родители. Не бях свикнала да се отнасят с мен като с човек със здрав разум. — Ардън сви рамене. — Предполагам, че имах много да се доказвам. Но Джупитър ме взе под крилото си. Довери ми конете, позволи ми да ги храня и чеша. След известно време, когато се будех рано сутрин, ги чувах да ме викат, искаха да побързам. Нали знаеш, че всички коне са различни и имат различни гласове. Няма два еднакви. Някои направо излизат от яслата си, за да те посрещнат, а други са срамежливи и си стоят в нея. В техните очи не си нито грозен, нито уродлив. Не се държат странно с теб заради белега на лицето ти, както правят хората.

— Не всички хора са такива — каза Дан.

— Но достатъчно, за да страдаш — отвърна Ардън и погледна за миг към звездите, а ветеранът се зае отново да гребе. — Беше приятно да се събудиш и да чуеш конете да те викат — продължи тя. — За първи път се почувствах нужна и разбрах, че струвам нещо. След като свършехме работата, с Джупитър се впускахме в дълги разговори. За живота, за Господ и за неща, за които не се бях замисляла особено преди това. Той никога не спомена белега ми, остави ме сама да засегна темата. Отне ми известно време да се почувствам готова да го направя, но накрая му обясних как бих дала всичко на света, за да се отърва от него. Тогава Джупитър ми разказа за Сияйното момиче.

Дан не отвърна нищо, просто слушаше, но нямаше как да скрие скептицизма си.

— Не вярвах, че някога ще тръгна да я търся — продължи Ардън. — Но начинът, по който Джупитър говореше за нея… тя изглеждаше като някоя, която ще позная, ако я открия. Беше толкова истинска и жива. Да, звучи налудничаво, че е живяла толкова дълго и не е остаряла. Знам, че духовните лечители по телевизията са измамници, които се опитват да изкарват пари. Но Джупитър никога не би ме излъгал. — Тя улови погледа на Дан и го задържа. — Щом той казва, че има Сияйно момиче, значи има. Щом казва, че може да докосне белега ми и да го накара да изчезне, значи може. Никога не би ме излъгал. И за теб беше прав. Ако казва, че ти си човекът, когото Бог ми е изпратил, за да я намеря, значи…

— Стига! — прекъсна я грубо Дан. — Казах ти, че не ми се слушат тези… — едва не каза идиотщини, но се спря — … глупости.

Ардън искаше да му отговори пламенно, но накрая се отказа. Само го изгледа непоколебимо.

— Преследваш някаква приказка — каза ѝ Дан. — Къде ще те отведе тя? Да не мислиш, че сега си по-добре, отколкото преди да тръгнеш от Форт Уърт? Не, сега си по-зле. Тогава поне си имала някакви пари в банката. Не желая да слушам повече за Сияйното момиче, за това какво ти е казал Джупитър или нещо подобно. Ясно?

— Иска ми се да можеше да ме разбереш — каза със спокоен и овладян глас Ардън. — Ако — когато — я намерим, тя може да изцели и теб.

— О, господи! — Дан се ядоса и затвори очи за няколко секунди. Когато ги отвори, младата жена продължаваше да се мръщи насреща му. — Изключително си твърдоглава, знаеш ли? Няма никакво Сияйно момиче и никога не е имало! Тази история е измислена!

— Така смяташ ти.

Ветеранът не видя смисъл да спори с нея.

— Да, така смятам аз — измърмори той и след това се съсредоточи в гребането. Течението като че ли беше станало малко по-силно, което според него беше добър знак. Беше гладен и жаден. Главоболието му се бе завърнало и туптеше в ритъм със сърцето му. В ноздрите му имаше засъхнала кръв, беше изгубил любимата си бейзболна шапка и мускулите му — или поне онова, което бе останало от тях — бързо се изтощаваха. Лодката отново се пълнеше с вода и това го накара да остави греблото за няколко минути, за да могат двамата с Ардън да я изгребат с шепите си. Дан прогони съня, който се опитваше да го пребори, и отново загреба в средата на канала с бавни и отмерени движения. Главата на младата жена увисна и тя заспа права. Той остана сам със звуците на тресавището. След известно време клепачите му започнаха да тежат като направени от олово и му стана много трудно да ги държи отворени. Жегата го изцеждаше и го приспиваше. Бореше се с всички сили със съня, но накрая умората спечели битката и брадичката му увисна.

Дан рязко вдигна глава и отвори очи.

Лодката се беше отклонила наляво и почти бе влязла в клонака. Той загреба към средата и отново чу звука, който го беше събудил — приглушено туптене като ударите на гигантско сърце. През гъстата гора отдясно светеха електрически светлини. Дан погледна ръчния си часовник и видя, че е изминал още час, откакто продължиха по по-широкия канал.

— Какъв е този шум? — попита Ардън, която се беше събудила почти едновременно с него.

— Машини — отвърна той. — Мисля, че приближаваме нещо.

След следващия завой дърветата отдясно бяха изсечени, за да направят място за разнородна група очукани от времето дървени постройки, издигнати върху платформи над водата. Електрическите светлини хвърляха ослепителни кръгове на един док, до който дремеха няколко моторни скифа и две плаващи къщи. На дока имаше бензиноколонки и павилион, които също бяха осветени с ток от ръмжащия генератор. Сградите бяха свързани с дъсчени пътеки. Дан и Ардън видяха двама мъже да разговарят до бензиноколонките, а други двама на една от пътеките. Ръждясала баржа, натоварена с метални тръби, телени бобини и други индустриални принадлежности, беше закотвена до дока, на бетонен кей до дълга сграда със стени от гофриран алуминий, на чиято врата пишеше с червено „Склад 1“. Зад склада се издигаха големи цистерни и дванайсет или повече нефтени платформи, разположени в тресавището. Шумното сърцебиене, което всъщност беше бученето на работещите помпи, идваше от тази посока.

Цялата тази картина — голямата механизирана станция за добив на нефт — изглеждаше почти сюрреалистично на Дан в този мрачен пущинак. Той насочи лодката към дока и видя стълб, на който висеше унило американският флаг, а до него имаше висока табела, на която пишеше: „Сейнт Насти, Луизиана. Мил дом, адски дом“. На двата стълба на табелата бяха закачени насочващи стрелки с различни изрисувани надписи: „Нови Орлеан 84 км“, „Батън Руж 122 км“ и „Галвестън 335 км“. Единият от мъжете на дока взе едно въже и го хвърли на Ардън, след което ги издърпа.

— Здрасти, как сте? — попита мъжът на каджунски диалект. Той беше едър червендалест тип с червена брада и подгизнала от пот кърпа, завързана за главата му.

— Изморени и гладни — отговори Дан, който се изправи внимателно и помогна на младата жена да се качи на дока. — Къде се намираме?

— Тоз’ приятел иска да знае къде е — каза каджунът на другия мъж и двамата се засмяха. — Приятел, трябва да си доста замаян!

Дан стъпи на дъските и изпъчи гръб.

— Имах предвид на какво разстояние сме от Залива?

— О, морето е на около пет километра. — Мъжът посочи на юг с отруден палец. Погледът му се задържа на белега на Ардън за няколко секунди, след което насочи вниманието си към наводнения скиф. — Виждал съм пукнати лодки и преди, но таз’ обира точките! Отде идвате?

— От север — отвърна Дан. — Можем ли да намерим храна някъде тук?

— Да, барът е ей там — отговори вторият мъж, който говореше с лек акцент от Средния запад, и кимна към дървената постройка. Той беше по-слаб от събеседника си, носеше изцапана с масло шапка с червен надпис „Джи Ес Пи“ отпред — вероятно логото на компанията им, помисли си Дан — и по целите му ръце имаше татуировки. — Тази вечер има супа от бамя и хамбургери. Не са много зле, ако ги прокараш с достатъчно количество бира.

Вратата на една от плаващите къщи се отвори и се появи друг мъж, който закопчаваше колана на сините си дънки. Той носеше шапка на компанията, обърната на обратно. Зад него изригна рок музика и след малко се появи жена с изрусена коса и грубо, изгоряло от слънцето лице.

— Добре! — каза тя с пресилена бодрост. — Партито ще продължи цяла вечер, момчета! Кой е следващият?

— Мисля, че съм аз. — Мъжът с татуираните ръце се затътри към къщата.

— Non, mon ami.20 — Каджунът пристъпи напред, сграбчи събеседника си за задната част на ризата и за панталона, завъртя го, вдигна го от земята и го хвърли от дока. С ругатни и писък на уста, злощастният летец падна във водата и се плъзна по повърхността ѝ като моторница, преди да потъне. — Мисля, че ти беше! — изкрещя каджунът, когато приятелят му се показа над водата. — Здрасти, Лорейн! — поздрави изрусената жена той. — Имаш ли нещо сладичко за мен?

— Знаеш, че имам, Тъли. Довлечи си големия дърт задник тук. — Тя присви очи към Ардън. — Ново маце, а? — Изсмя се гърлено. — Ще ти трябва малко грим, скъпа. Е, пожелавам ти късмет. — Тъли влезе в плаващата къща и Лорейн затвори вратата след него.

Време беше да продължат. Дан тръгна по една от дъсчените пътеки към сградите, а Ардън вървеше след него. Това място напомняше на граничен град от Дивия запад, само дето този тук беше построен в тинята, а не в пустинята. И представляваше истински кошмар за всеки дърводелец — постройките бяха от импрегнирани под налягане чамови дъски, а покривите — от ръждясала ламарина. Електрическите кабели се виеха от една сграда на друга и осигуряваха ток от генераторите. Дъсчените пътеки бяха толкова близо до водата, че на някои места тръстиката бе пробила през дъските. Видяха магазин, на чийто знак пишеше „Бакалията на Ар Джей“, а до него се мъдреше малка тясна постройка — „Поща на Сейнт Насти“. Пералня на самообслужване с три перални и сушилни и две билярдни маси работеше на пълни обороти. Дан забеляза, че мъжете, покрай които минаваха, оглеждаха гладно тялото на Ардън, но щом стигнеха до лицето ѝ, извръщаха бързо очи също като Тъли.

Навярно Сейнт Насти никога не затваряше, за да може да забавлява бригадите, които не бяха на смяна. Според Дан работниците тук бяха подписали договори с компанията си за периоди от по три-четири месеца, а това означаваше, че проститутките в плаващите къщи би трябвало да припечелват добре от занаята си. Лорейн сметна Ардън за „ново маце“, защото единствените жени, които посмяваха да дойдат тук, продаваха секс и макар Дан да не го знаеше, младата жена бе стигнала до същия извод десет секунди преди него.

След малко чуха музика от цигулка и акордеон. Усетиха миризмата на храна. Пред тях имаше заведение, на което пишеше просто „Бар“. В него се влизаше през летящи врати с формата на прилепови криле, сякаш беше някакво заведение от Дивия запад. Музиката идваше отвътре, подкрепена от викове и подсвирквания. По мнението на Дан това беше едно не особено приятно място и му се прииска Ардън да не е с него, защото той беше отговорен за безопасността ѝ.

— Не се отделяй от мен — каза ѝ и тя го последва през прилеповите врати. Дясната ѝ ръка стискаше здраво розовата кесийка.

Барът беше слабо осветен и потънал в синя мъгла от цигарения дим. Вентилаторът на тавана правеше отчаяни опити да раздвижи влажния и миришещ на пот въздух. От тавана също така висяха може би триста стари, мръсни кафяви шапки с червеното лого на „Джи Ес Пи“. На грубо сковани от дъски маси седяха повече от двайсет мъже. Някои от тях пляскаха в ритъма на силната музика, а четирима от приятелите им танцуваха с наетите за вечерта дами. Цигуларят и акордеонистът носеха шапки на компанията, а един широкоплещест чернокож мъж стана от масата си, седна на едно очукано старо пиано и засвири в хармония с веселата мелодия. Някои от мъжете изгледаха гладно Ардън, но извърнаха погледи, когато Дан я прегърна.

Той я поведе към бара, на който бяха изложени бирени кегове, безалкохолни напитки в кутийки и бутилки вода. Зад тях един изморен на външен вид мъж с очила, брада и зализана назад черна коса наливаше бира в чаши. По червената му карирана риза бяха избили петна от пот, а между зъбите му беше стисната угарка от пура.

— Можем ли да получим нещо за ядене? — попита Дан в опит да надвика врявата.

— Бургерите са по долар парчето, а супата от бамя е по два на купичка — отвърна барманът. — Препоръчвам ви супата, бургерите имат вкус на кучешко.

Дан и Ардън си избраха супата от бамя, която човекът им сипа в пластмасови купички от една мазна тенджера. Младата жена си поръча бутилка вода, а ветеранът бира. Докато онзи слагаше подносите и махаше целофановите опаковки на пластмасовите лъжици, Дан го попита:

— Опитвам се да измъкна това момиче оттук. Някъде наблизо има ли път?

— Път? — Барманът изпръхтя и огънчето на пурата му светна в червено. — Няма никакви пътища от Сейнт Насти. Само вода и кал. Тя работещо момиче ли е?

— Не, само минаваме оттук.

Барманът, чиито очи бяха леко увеличени от очилата му, се загледа в Дан и извади пурата от устата си.

— Само минавате оттук — повтори той невярващо. — Вече съм чувал всичко. Никой мъж не идва тук, освен ако не е решил да припечели от „Гълф Стейтс Петро“, както и никоя жена, освен ако не се опитва да му измъкне припечеленото. От коя лудница ви изтърваха?

— Претърпяхме злополука. Паднахме от един мост северно от Лапиер. Имаме лодка и… — Дан млъкна, защото очите на бармана се ококориха още повече. — Слушай, просто се опитваме да се измъкнем. Можеш ли да ни помогнеш?

— Утре следобед трябва да дойде лодката за доставки от Гранд Айл. Също така можете да се върнете с някоя от дамите, но те ще останат за през уикенда. Днес дадоха заплатите, нали разбирате. Тези копелдаци тук само искат да се напият и да изчукат нещо през петъците и съботите. — Барманът отново лапна угарката от пурата си. — Дошли сте чак от Лапиер? Господи, това е адски много път!

— Хей, Бърт! — провикна се някакъв мъж. — Какво ще кажеш най-накрая да ни донесеш бирите!

— Краката ти не са счупени! — изкрещя в отговор барманът. — Стани си от задника и ела да ги вземеш, да не съм ти роб! — Отново се обърна към Дан. — Злополука, а? Искаш ли да се обадим на някого? Имам радиотелефон отзад.

— Търся една жена — каза неочаквано Ардън. — Сияйното момиче. Някога чувал ли си за нея?

— Не — отвърна Бърт. Един мъж, подир който вървеше проститутка, дойде да си вземе бирите. — Трябва ли да съм чувал?

— Сияйното момиче е лечителка. Живее някъде в тресавищата и се опитвам да…

— Ардън? — Дан я хвана за лакътя. — Нали ти казах да престанеш с това?

Тя се освободи от ръката му.

— Изминах дълъг път, за да я намеря — каза младата жена на Бърт и усети нарастващото отчаяние в гласа си. Погледът на бармана беше празен — човекът нямаше представа за какво му говори. Тя беше залята от подобна на черна вълна паника. — Сияйното момиче е някъде тук. Ще я намеря. Няма да си тръгна, докато не го сторя.

Бърт разгледа белега ѝ и се обърна към Дан.

— Пак ще ви попитам, от коя лудница ви изтърваха?

— Не съм луда — отвърна Ардън. — Сияйното момиче е истинска. Знам, че е. Все някой тук трябва да е чувал за нея.

— Съжалявам — каза барманът. — Нямам представа за кого говориш…

— Чувала съм това име — изрече носово някой.

Ардън обърна глава. Вляво зад нея беше проститутката, която придружаваше мъжа с бирите. Тя беше крехка, слаба млада жена, с къси дънкови панталонки и избеляла оранжева блуза. Вероятно бе на двайсет и няколко години, но зъбатото ѝ лице с високи скули беше остаряло преждевременно от силното слънце и грубия солен вятър. Бръчките около устата ѝ и в ъгълчетата на глуповатите ѝ шоколадовокафяви очи бяха започнали да стават по-дълбоки, а изрусената ѝ коса, подстригана на бретон, висеше безжизнено върху кокалестите ѝ рамене. Проститутката изгледа с искрен интерес белега на Ардън, докато клиентът ѝ плати за двете бири.

— Господи — каза тя, — доста лош късмет си извадила, а?

— Да. — Сърцето на Ардън биеше като лудо и за няколко секунди имаше чувството, че ще припадне. Хвана ръба на бара със свободната си ръка. — Чувала си за Сияйното момиче?

— Аха. — Проститутката забърка с клечка в един от зъбите си. — Тя е жена, която лекува хората. Чувах често за нея, когато бях малка.

— Знаеш ли къде е?

— Да — отговори жената. — Знам.

Докато Дан и Ардън влизаха в бара, мъжът, който беше пратен да поплува против волята си, седеше на дока в локва вода и гледаше как се приближава още една лодка. В нея имаше двама мъже. Не можеше да повярва на очите си. Онзи, който гребеше, носеше тъмен костюм и бяла риза, което не беше обичайното облекло за Сейнт Насти. Вторият мъж… Е, може би беше време да намали бирите, защото онзи кучи син, Бърт, сигурно ги смесваше с токсични отпадъци.

Лодката стигна до дока. Флинт се изправи и се качи на него. Изцапаното му с тиня сако беше закопчано над мръсната му риза, бледата му кожа беше осеяна с червени ухапвания от комари, а очите му бяха хлътнали в изморените му, лилави очни дъна. Той погледна очукания и наводнен скиф, завързан до тяхната лодка. В него имаше само едно гребло. Никой не би плавал с това проклето нещо, освен ако не беше принуден.

— От колко време седиш тук? — обърна се той към подгизналия човек, който гледаше как Пелвис слиза от лодката с Мама.

— Трябва да се шегувате с мен! — каза мъжът, неспособен да свали очи от имитатора. — Какво е това, скрита камера?

— Слушай, човече! — настоя Флинт, чието търпение отдавна се беше изпарило. Клинт, който беше също толкова изморен и изнервен, се разшава под ризата му и той сложи ръка на гърдите си, за да го удържи. — Търся мъж и жена. Едва ли са дошли отдавна. — Ловецът на глави кимна към наводнената лодка. — Видя ли на кого е тази развалина?

— Да, тук са. Отидоха в бара. — Човекът не можеше да спре да зяпа Пелвис. — Знам, че всички копнеем за забавления, но само не ми казвай, че си на заплата тук.

— Къде е барът? В каква посока?

— Посоката е само една, освен ако не можете да вървите по вода. Чакайте малко — мъжът посочи с палец към Пелвис, — може би той може да върви по вода.

Флинт тръгна към дъсчените сгради и спътникът му го последва, като оставиха мъжа на дока да се чуди какво ли ще доведе следващата лодка. Хората, покрай които минаха, се спираха да огледат Пелвис и да му подвикнат или да се разсмеят.

— Здравейте! — провикна се Флинт на двама мъже, скрити в сенките на пералнята-билярдна зала. — Барът наблизо ли е?

Единият от тях ги упъти и те продължиха напред. Флинт бръкна в джоба си и сложи ръка на дръжката на деринджъра.

— Кои, по дяволите, са тези? — попита приятеля си мъжът, който ги упъти.

Вторият, който имаше издължено лисиче лице и късо подстригана кестенява коса, прокара език по долната си устна. Той носеше избелели дънки и мръсна жълта риза, чийто край беше изваден и потта по кожата му още миришеше на тиня от тресавището и на алигатори.

— Приятели на Док — отвърна тихо мъжът. — Предполагам, че ще се зарадва да ги види отново. Ето. — Той плъзна малко пакетче с бял прах в ръката на приятеля си. — Задръж си парите. Просто ми направи услуга и наблюдавай тези двамата, става ли?

— Разбира се, Мич. За теб всичко.

— Добро момче. — Мич все още носеше на кръста си револвера, с който стреля по Флинт. Той се обърна и тръгна бързо към моторницата си с изкривена в дивашка усмивка уста.

— Да — отговори проститутката. — Знам. — Тя продължи да рови с клечката за зъби в устата си, а нервите на Ардън се опънаха още повече. — Мъртва е. Трябва да е мъртва вече. Беше стара и живееше в църквата на Гоут Айлънд.

— Това са пълни глупости! — каза Бърт. — Никой никога не е живял на този остров!

— Имаше църква там! — настоя проститутката. — Отнесе я един ураган преди петнайсет-двайсет години! Сияйното момиче е била монахиня, която се влюбила в някакъв свещеник, затова я изхвърлили от метоха ѝ. Дошла тук и построила църква, за да се покае! Така разправяше мама!

— Анджи, ти нямаш майка! — Бърт кимна на клиента ѝ. — Тя е излюпена, нали, Кал?

— Направо от яйце на мишелов — съгласи се мъжът, чийто глас беше завален от многото бири.

Анджи сръга Кал с лакът в ребрата.

— Не знаеш нищо, глупако!

Ардън се опита да проговори, но гърлото ѝ беше като стиснато в менгеме. Думата мъртва все още кънтеше в ушите ѝ като погребална камбана.

— Гоут Айлънд — съумя да каже тя. — Къде се намира?

— Не го прави — предупреди я Дан, но знаеше, че нищо не може да я спре.

— Доста навътре в залива Теребон — отвърна Бърт. — На шестнайсет километра оттук. Пълно е с диви кози, но със сигурност никога не е имало църква там.

— Майка ми не е лъжкиня! — сопна се Анджи. — Ти дори не си бил роден, откъде си толкова сигурен?

— Ходил съм на лов на Гоут Айлънд! Целият съм го обхождал! Ако имаше църква, щях да намеря останките ѝ!

— Госпожице! — обърна се Дан към проститутката. — Казахте, че Сияйното момиче е била стара жена?

— Да. Майка ми ми каза, че я е видяла, когато е била малка. Дошла в Порт Форчън при братовчед на мама. Името му било Пърли. Бил на седем, когато пострадал в пожар. Мама каза, че Сияйното момиче била саката и вървяла с бял бастун. Предполагам, че е било преди… — тя млъкна, за да пресметне — … близо трийсет години.

— Аха. — Дан усети как Ардън се напряга до него, но реши, че трябва да направи и следващата крачка. — Какво е станало с Пърли? Сияйното момиче изцелила ли го е?

— Не, доколкото си спомням, го отвела с лодката си.

— Къде?

— Сигурно на Гоут Айлънд. Мама никога вече не видяла Пърли. Според нея бил прекалено зле дори за възможностите на Сияйното момиче. Но нямало проблем, защото Сияйното момиче се уверила, че не е изплашен, когато отишъл в рая.

— Хайде, скъпа! — Кал сграбчи тънката ръка на Анджи и я дръпна. — Да танцуваме!

— Почакай! Моля те! — Измъченият глас на Ардън накара сърцето на Дан да се свие. — Тя там ли е погребана? Виждала ли си гроба ѝ?

— Не, не съм виждала никакъв гроб. Но тя е мъртва. Трябва да е мъртва след толкова много време.

— Но не си сигурна, нали? Не си сигурна, че е мъртва?

Проститутката изгледа Ардън за няколко секунди и се освободи от ръката на Кал.

— Напълно сигурна съм — отвърна тя. — О-о — кимна, когато нещата ѝ се изясниха. — О-о, разбирам. Търсиш Сияйното момиче, за да изцели лицето ти. Така ли е?

— Да.

— Много съжалявам. Доколкото знам, тя е мъртва. Нямам представа къде е погребана. Мога да попитам някое от другите момичета. Повечето от тях са родени наоколо и вероятно ще знаят.

— Да танцуваме! — изкрещя Кал. — Остави тези простотии!

И двете жени не му обърнаха внимание.

— Искам да видя църквата — каза Ардън. — Можеш ли да ме заведеш там?

— Не, не мога. Разбираш ли, бих го направила, но нямам лодка. Онази, която ползвам, е на Лорейн и тя не ходи никъде с нея, освен тук и в Гранд Айл.

— Хей, чуй ме, белязаната! — каза с груб и завалян глас Кал. — Плащам на тази кучка на шибан час, ясно ли ти е? Нямам време за губене…

— Ела за малко. — Дан сграбчи мъжа за китката и го придърпа по-близо до себе си. Част от съдържанието на чашата на онзи се разля на пода. Лицето на ветерана беше изкривено от гняв, а очите му проблясваха неумолимо. — Дамите разговарят.

— Господине, по-добре ме пусни, иначе ще ти разбия главата!

— Не можете да се биете тук! — предупреди ги Бърт. — Ако искате да се налагате, ще отидете отзад!

— Пиян си, приятел. — Дан не отмести поглед от Кал, а ръката му беше ниско до тялото му, за да не вземе онзи да замахне с халбата бира и да му разбие зъбите. — Не позволявай на устата ти да ти навлича неприятности.

— Всичко е наред — каза Ардън. Бяха я наричали и с по-лоши имена. — Наистина няма проблем.

Изведнъж усети силна миризма на пот и тиня от тресавището. Мъж с тъмен костюм застана между нея и Дан. Тя си представи криле на лешояд, които връхлитат умиращ заек.

— Ламбърт? — обади се тих глас в ухото на Дан. В същото време ветеранът усети малката цев на пистолет в ребрата си. — Играта свърши.

Дан обърна глава и видя бледото лице, което беше видял на светлината от фенерчето в парк „Базил“, само дето сега беше цялото зачервено от ухапвания на комари. Сърцето му подскочи и заби като на хваната в капан птичка.

— Бъди много, много внимателен — предупреди го Флинт. — Не искам някой да пострада. Става ли?

Дан забеляза, че зад Мърто стои имитаторът на Елвис Пресли с непокорния булдог в ръце. Музиката затихна и спря. Клонингът на Пресли изведнъж стана център на внимание и започна да предизвиква подсвирквания и смях.

Флинт хвърли бърз поглед на младата жена и установи, че онова, което беше взел за голяма синина, всъщност е тъмнолилав белег.

— Добре ли сте, госпожице Халидей?

— Да. Кой сте… — Тя осъзна кой е и се досети, че знае името ѝ, защото е претърсил дамската ѝ чанта, след като паднаха от моста.

— Казвам се Флинт Мърто. Приятел — обърна се той към Кал, — защо не си вземеш бирата и не си отидеш на мястото?

— Тъкмо смятах да сритам задника на това копеле — отвърна мъжът, който едва си стоеше на краката.

— Аз ще се оправя с него.

— По всяко време, навсякъде! — ухили се Кал в лицето на Дан, след което сграбчи отново ръката на Анджи и я замъкна на дансинга. — Да не напълнихте гащите! — изкрещя на музикантите той. — Какво ще кажете да посвирите малко?

Цигуларят засвири отново и акордеонистът и едрият пианист се присъединиха към него. Мъжете продължаваха да се смеят и да подвикват на Пелвис, който даваше всичко от себе си, за да си стои кротко и да се прави, че не ги забелязва. Перуката му беше започнала да се изплъзва, лепилото беше отслабнало от водата в тресавището и той побърза да я намести.

— Какво, по дяволите, е това? — Бърт се ухили, все още стиснал в уста угарката от пурата си. За щастие на Флинт, той не беше видял опряния в ребрата на Дан деринджър. — Животно, растение или минерал? — Барманът изпусна облаче дим и погледна ловеца на глави. — Това място заприлича на цирк! Откъде се появихте всички?

— Този приятел е с мен — отвърна Флинт. — Просто изостана малко.

— Приятелят ти е подранил за Хелоуин, не мислиш ли?

— Той е голям почитател на Елвис. Не се тревожи за него, безобиден е.

— Може и така да е, но тези копелета тук със сигурност вече надушват кръв. Чуй ги как вият! — Бърт се премести на бара, за да даде бира на един от клиентите си.

— Здрасти, Елвис! — провикна се някой. — Качвай се на сцената и си размърдай дебелия задник, човече!

— Изпей ни някоя песен, Елвис! — изкрещя друг.

Флинт нямаше време да се занимава със ситуацията на Айсли. Знаеше, че рано или късно ще се случи нещо такова. Сега трябваше да се погрижи за Даниъл Луис Ламбърт, който стоеше пред него с опрян в ребрата му пистолет.

— Този човек нарани ли ви, госпожице Халидей?

— Не.

— В такъв случай сте извадили късмет. Знаете, че е убил двама души, нали?

— Знам, че е убил някакъв човек в банка в Шривпорт. Той ми разказа за това. Но не е убил мъжа в Александрия и му вярвам.

— Вярвате му? — Флинт я погледна с нови очи. — Смятах, че ви е взел за заложница.

— Не — отвърна Ардън, — въобще не е така. С него съм по собствена воля.

Ловецът на глави си помисли, че тази жена е луда или някак си Ламбърт ѝ беше промил мозъка. Но тя не беше негова грижа. Не отместваше дулото на пистолета от ребрата на беглеца.

— Е, доста ме озори, не мога да го отрека.

Дан не отговори. Сърцето му беше спряло до бие като лудо и сега кръвта му се бе вледенила. Той погледна затворената врата на около три метра от него. Вероятно зад нея се криеше тоалетна с прозорец. Ако можеше да отиде в нея и да се заключи, за да спечели малко време, навярно щеше да успее да се измъкне.

— Обърни се към бара и сложи дланите си върху него.

Дан се подчини, но вниманието му все още беше насочено към вратата. Ако успееше да излезе през някой прозорец в тресавището, тогава щеше да…

Какво?, запита се той. Беше изключително изморен, гладен и жаден. Силата му отдавна го беше напуснала. Съмняваше се дали разполагаше с достатъчно енергия, за да си размени един-два удара с Кал, камо ли да плува в пълна с алигатори вода. Докато Флинт го претърсваше набързо — не искаше да привлича нежелано внимание, макар че погледите на почти всички бяха насочени към Пелвис — Дан осъзна, че студената реалност го е зашлевила през лицето. Той се опомни, все едно се бе събудил от трескав сън.

Нямаше къде да отиде. Беше приключил с бягането.

— С розовия кадилак ли си, Елвис?

— По дяволите, качвай се на сцената и изпей нещо!

— Да, и нека да е много добро!

Пелвис беше изнасял представления на подобни неприятни места и преди, където пияници със светещи очи ставаха от местата си, за да му вземат микрофона от ръцете или за да покажат на приятелките си, че кръвта на Краля също е червена. Тук се намираха най-лошите от този тип хора и имитаторът се опитваше да не обръща внимание на подигравките, но виковете започнаха да нараняват гордостта му.

— Ти не си Елвис, дебело лайно такова!

— К’во стискаш в ръцете си, Елвис? Гаджето си ли? — Въпросите бяха последвани от лай и смях, които заглушиха измъчените музиканти.

Флинт видя, че ситуацията излиза от контрол, но всеки мъж, който искаше да изглежда и да говори като някаква мъртва рок звезда, трябваше да е наясно с последствията. Вниманието му продължи да е насочено към Ламбърт, който — за негова изненада — не носеше нито пистолет, нито нож.

— Изпразни си джобовете.

— Какво ще правиш? — попита го Ардън. — Ще го обереш ли?

— Не. Ламбърт, трябва да призная, че те бива с жените. Първо бившата ти съпруга се застъпи за теб, а сега и тази. Тя не познава истинското ти аз, нали?

Дан сложи портфейла си на бара, а след него и няколко мокри банкноти и монети. Намери снимката от годишника на Чад, която се беше набръчкала от водата.

— Как ме откри?

Флинт отвори портфейла и го опипа за скрити бръснарски ножчета.

— Чух бившата ти жена да ти казва за хижата. Чакам те цял ден. — Ловецът на глави взе мократа снимка и я погледна. — Това синът ти ли е?

— Да.

— Точно тук се прецака. Не трябваше да ходиш в онзи парк. Ако се беше измъкнал от Александрия, сега нямаше да си обвинен в двойно убийство. — Флинт прибра портфейла и парите в сакото си, което все още беше закопчано, за да скрие случайните мускулни спазми на Клинт под ризата му. — Можеш да задържиш снимката.

Дан я прибра в джоба си.

— Онзи мъж беше жив, когато си тръгнах от мотела. Съпругата му го е убила и сега обвинява мен.

— Добър опит. Кажи го на полицията и виж какво мислят те.

— Той вече го направи — намеси се Ардън. — Обади се на полицията в Александрия, докато бяхме в Лафайет. Каза им да проверят пушката за отпечатъци.

— Аха. Казал ти е, че го е направил.

— Обади им се пред мен.

— И вероятно е говорил на свободен сигнал, на записано съобщение или е държал пръста си на бутона за прекъсване на разговора. Ламбърт, сложи си ръцете пред теб и ги хвани заедно.

— Няма нужда да ми слагаш белезници — каза му спокойно Дан. — Няма да избягам.

— Просто млъкни и го направи.

— Искам да си изям супата и да изпия една бира. В устата ли ще ме храниш? — Той се обърна и погледна студените сини очи на ловеца на глави. Мърто изглеждаше не по-малко изтощен от него, лицето му беше измъчено, а тъмната му коса с бял кичур бе мазна и несресана. Десетина ухапвания от комари се червенееха на бузите и брадичката му и той почеса две от тях, без да отмества деринджъра, притиснат в ребрата на Дан. — Няма да избягам — обеща ветеранът. — Прекалено съм изморен, а и няма смисъл. — Той прочете недоверието в стиснатите тънки устни на Мърто. — Давам ти думата си. Искам само да си изям вечерята и да си почина малко.

— Да, знам колко струва думата ти. — Флинт понечи да бръкне в джоба си за белезниците, но се поколеба. Ламбърт нямаше оръжие и изглеждаше изтощен. А и този път нямаше жена между тях, която да владее карате. — Кълна се в Бог, че ако се опиташ да се измъкнеш, ще те гръмна в коляното или в лакътя, без да ми мигне окото. Ясно?

Дан кимна, защото беше убеден, че Мърто ще изпълни обещанието си.

— Добре тогава. Яж.

Един мършав тип с шапка на „Джи Ес Пи“ и мазен гащеризон дръпна ръката на Пелвис.

— Хей, ти! — каза му той. Имитаторът забеляза, че на мъжа му липсваха повечето предни зъби. Очите му бяха зачервени и натежали, а вонящият му на бира и супа с бамя дъх накара Мама да изскимти. — Познавах Елвис. Той беше мой приятел. А ти си едно голямо дърто лайно и определено не си него!

Лицето на Пелвис почервеня. Подсвирквания и смях летяха от всички посоки като назъбени копия. Той отиде до русата жена с родилния белег на лицето и я попита с изпълнен с гняв глас:

— Извинете, бихте ли подържали Мама?

— Какво?

— Кучето ми — отвърна той. — Бихте ли я подържали за две-три минути? — Набута животното в ръцете ѝ.

— Айсли! — сопна му се Флинт. — Какво правиш?

— Ще си защитя гордостта. Искат песен, така че ще им дам песен.

— Не, няма! — Пелвис обаче вече вървеше към музикантите под съпровода на пиянски подвиквания и обиди. — Айсли! — провикна се ловецът на глави. — Върни се тук!

Музикантите спряха да свирят каджунските си мелодии, когато видяха приближаващия се Пелвис, и виковете и крясъците заехтяха в помещението. Бърт се беше върнал на бара и говореше силно на Флинт:

— Приятелят ти няма да има нужда от погребение! Няма да остане нищо за погребване!

— Той е глупак, пълен глупак! — ядоса се ловецът на глави, който продължаваше да държи деринджъра притиснат в ребрата на Дан, но барманът не го виждаше на слабата светлина в задименото помещение. Докато Ардън държеше булдога в ръцете си и размишляваше над думите на Анджи, Дан изяде първата си хапка от супата с бамя и горещите подправки и наденицата в нея едва не подпалиха езика му.

— Момчета, знаете ли Hound Dog? — обърна се Пелвис към бандата. Три глави му отговориха отрицателно. — А I Got a Woman? Heartbreak Hotel? A Big Hunk o’ Love? — Получи отрицателни отговори на всички предложения. Започна да се поти около яката. — Знаете ли въобще някоя песен на Елвис?

— Ние свирим само зайдеко — отвърна акордеонистът. — Сещаш се, като My Toot-Toot и Diggy Liggy Lo.

— О, господи — разочарова се Пелвис.

— Недей просто да дремеш там, Елвис! — изкрещя му някой. — Не си мъртъв, нали?

Имитаторът се обърна към публиката си. Потта течеше под мишниците му, а сърцето му усилваше ритъма си. Той вдигна ръце, за да накара хората да се успокоят и около половината от тях млъкнаха.

— Трябва да ви призная, приятели, че обикновено си акомпанирам на китара. Някой да има такава?

— Това не ти е шибаният Нашвил, задник! — отговори му някакъв мъж. — Почвай да пееш или отиваш да поплуваш!

Пелвис погледна Флинт, който поклати глава със съжаление и извърна поглед. После огледа публиката си от селяндури и коремът му се сви от страх.

— Почвай да квакаш, дебела жабо! — провикна се друг.

Една капка пот падна в лявото око на Пелвис и го накара да го затвори за две секунди. Неочаквано една купичка със супа полетя от една от масите и се разля в предната част на калните му панталони. Последва силен смях, а след това някой зарева като магаре. Пелвис погледна запечената кал по велурените си обувки и се замисли как тези мъже нямаха представа, че бе прекарал безброй часове в гледане на филмите на Елвис, за да научи походката, говора и маниерите му; нямаха представа колко много нощи беше слушал песните му в мръсната си малка стая, за да улови всяка фраза и нюанс в този богат и славен глас — гласът на американската душа. Те не знаеха колко много обичаше Краля, как се прекланяше пред олтара в „Грейсланд“ и как съпругата му го наричаше глупав дебел загубеняк и избяга с всичките му пари и шофьор на камион на име Бумър. Нямаха представа колко много страдаше за изкуството си.

Публиката му го викаше. По-скоро вилнееше, ако трябваше да бъде честен. Пелвис изпъчи рамене, наведе брадичка и се извърна от нея, за да попита пианиста:

— Имаш ли нещо против да седна на мястото ти?

Разположи се на стола, който беше овакантен с удоволствие. Изпука пръстите си, погледна мръсните и на места счупени клавиши и засвири.

От старото пиано се разнесе класическа музика. Хората в заведението замлъкнаха в шок, но най-шокиран беше Флинт. И само той разпозна мелодията — тя беше величественото начало на Прелюдия №9 в ми мажор на Шопен, едно от успокояващите душата му произведения, което слушаше всеки ден на касетофона в колата си.

Публиката остави Пелвис да свири около десет секунди, преди да се съвземе. След това втора купичка супа удари пианото, а половин хамбургер прелетя покрай главата му и се надигна недоволен рев.

— Не искаме тази проклета музика! — изкрещя мъж, чието лице беше грозно като ожулен юмрук. — Изсвири ни нещо мелодично!

— Я си трайте! — изкрещя в отговор имитаторът. — Разсвирвам се! — По̀ готов от това нямаше да стане. — Тази песен се казва A Big Hunk o’ Love. — Ръцете му засвириха на клавишите и пианото издаде шум, който приличаше на виещ локомотив в изключително горещ и изпълнен с демони и сласт, забравен от бога тунел в Хадес. Пръстите му едва се виждаха, а силата на звука отнесе всичките викове и крясъци през летящите врати. Пелвис изви глава назад с плувнало в пот лице, отвори уста и започна да моли гръмогласно любимата си да му даде цялата си голяма любов.

Устата на Флинт също беше отворена, но за да увисне от изумление. Айсли добре имитираше Елвис като говореше, но гласът му коренно се различаваше от този на Краля, когато пееше — макар да имаше добре познатите дрезгави мемфиски тонове, разполагаше също така с гърлени извивки, наподобяващи ръждивия рев на електрически трион, които неочаквано достигаха изумителни и нечовешки височини — цялата си голяма любоооооов — и приличаха повече на оперните крясъци на Рой Орбисън. Докато гледаше как Айсли се опитва да счупи пианото като някакъв полудял Джери Лий Луис21, а гласът му разтърсваше тавана и караше дъските под краката им да треперят, Флинт осъзна истината — Айсли не беше добър имитатор на Елвис на сцена, но това беше същото като да каже, че рубинът е грозен диамант. Макар да мразеше подобна селяндурска, шумна музика, която караше кожата на тила му да настръхва и ушите му да копнеят за тапи, нямаше никакво съмнение, че Пелвис Айсли е нещо повече от имитатор на една мъртва звезда. Човекът, независимо дали го съзнаваше, или не, беше истински метеор.

Дан прокара лъжица пикантна супа с глътка бира и погледна клонинга на Пресли, който се беше развихрил на пианото. Цялата си голяма любов, ревеше мъжът. Пистолетът на Мърто се бе отдалечил с няколко сантиметра от ребрата му. Вниманието на ловеца на глави беше привлечено от партньора му.

На Дан му хрумна, че ако е достатъчно бърз, може да удари Мърто в лицето с халбата бира и да побегне към задната врата.

Направи го, каза си той. Удари копелето и бягай, докато все още можеш.

Дан отпи още една глътка от горчивата бира и се приготви да нанесе своя удар. Жилестите мускули на предмишницата му се стегнаха и татуираната му змия се размърда.

Мина секунда. И още една. Направи го!, помисли си Дан и погледна мястото на главата на Мърто, което се канеше да удари.

Минаха трета и четвърта секунда.

Не.

Гласът беше много силен. Гласът на разума.

Не, каза си Дан. Дадох дума, а и причиних достатъчно неприятности. Не искаше да усложнява допълнително положението.

Мърто внезапно обърна глава и го изгледа със светлосините си очи.

Дан вдигна халбата до устните си и допи бирата в нея.

— Приятелят ти не е никак зле.

Флинт изгледа първо стъклената халба, а после и беглеца в очите. Имаше чувството, че някаква опасност току-що е минала покрай него като мълчалива сянка.

— Не обмисляш да направиш нещо глупаво, нали?

— Не.

— Ако не искаш да носиш белезници, няма да ти слагам. Ще свърша работата тихо и спокойно.

Дан се зачуди защо Мърто се стараеше никой да не види пистолета и защо не беше казал на бармана кой е.

— Страхуваш се, че някой може да ме открадне от теб, ако разбере за парите, нали?

— Когато хората чуят с какво си изкарвам прехраната, обикновено не ме посрещат с цветя и прегръдки.

— Слушай, не исках да убия Бланчард — каза Дан. — Той насочи пистолет в мен. А оръжието на охранителя беше в ръката ми и аз…

— Направи услуга и на двама ни — прекъсна го Флинт. — Спести си приказките за съдията.

Пелвис довърши песента с вик и поредица от акорди, които заплашваха да строшат пианото. С утихването на последните ноти се надигна друг гръмовен шум — одобрителните крясъци и аплодисментите на публиката. Имитаторът примига срещу тях, изненадан от реакцията им. Макар да беше свирил на пиано в една блус банда, когато бе още слабо момче с рошава къдрава коса и големи идеи, принципно бе свикнал да държи електрическа китара, на която не можеше да свири много добре, но в крайна сметка тя беше инструментът на Краля. Управителите на клубове постоянно му повтаряха, че трябва да усмири гласа си и да пее само с дрезгавина, тъй като тези високи тенорови тонове не звучали въобще като Елвис, а клиентите плащали за това, и ако искал да бъде приличен имитатор на Елвис, трябвало още доста да се постарае.

Публиката на това място очевидно беше зажадняла за забавления и хич не ѝ пукаше, че Пелвис не дрънка на електрическа китара или че гласът му не е дрезгав като на Краля. Хората се развикаха за втора песен, а някои от тях заудряха масите си с юмруци и халби.

— Благодаря ви! Много ви благодаря! — каза имитаторът. — Ще ви изсвиря още една песен. Заглавието ѝ е It’s Your Baby, You Rock It. — Той отново изригна и макар ръцете му да бяха схванати и да удряше тук-там по някой грешен тон, започваше да си припомня всичко. Цигуларят се включи в мелодията, а акордеонистът ги подпомогна с някоя и друга игрива нота.

— Хей! — извика Бърт на Флинт, за да го чуе над музиката. — Приятелят ти има ли записи?

— До колкото знам, не.

— Трябва да направи! Не звучи много като Елвис, но щом може да свири на пиано и да пее по този начин, определено трябва да записва музика! Ще изкара много пари!

— Кажи ми, как да се махнем оттук? — попита ловецът на глави. — Как да се върнем на пътя?

— Както казах и на него — барманът кимна към Дан, — утре следобед ще пристигне лодката за доставки от Гранд Айл. Това е единственият начин да си тръгнете оттук.

— Утре следобед? Трябва да заведа този човек… — Флинт млъкна и опита отново: — Трябва да стигнем до Шривпорт възможно най-скоро.

— Ще ви се наложи да изчакате лодката за доставки. Ще ви заведат в Гранд Айл, но пак ще сте много далеч от Шривпорт. Наоколо няма никакви пътища.

— Не мога да остана тук цяла вечер! Боже! Трябва да се върнем в… — едва не каза „цивилизацията“, но сметна, че няма да е много тактично от негова страна — … Шривпорт — довърши той.

— Съжалявам. Имам радиотелефон отзад, ако трябва да се обадите на някого, за да му кажете къде сте.

Смоутс трябваше да знае, помисли си Флинт. Шефът му трябваше да научи, че беглецът е заловен и е на път за Шривпорт. Вероятно сега спеше, но едва ли щеше да има нещо против да бъде събуден, за да чуе…

Почакай, каза си ловецът на глави. Почакай малко. Защо толкова много бързаше да се обади на онова падащо си по изроди копеле? Точно сега той, Флинт, контролираше нещата. Нямаше нужда да хуква и да се обажда на Смоутс като някакъв тийнейджър, който се страхува от шамарите на баща си. Както и да е, ако шефът му не му беше натресъл Айсли, още вчера щеше да си свърши работата. Онова копеле можеше да върви по дяволите.

— Не, няма нужда да се обаждам на никого — отвърна Флинт. — Но какво ще правим? Ще останем тук, докато дойде лодката ли? — Не знаеше дали ще издържи на собствената си телесна миризма толкова дълго, а и Ламбърт не миришеше на праскови. — Има ли някое място, на което можем да си вземем душ и да си починем?

— Това тук не е точно тропически курорт. — Пурата на Бърт беше изгаснала, но той продължаваше да я стиска между зъбите си. Сега я извади и я погледна, за да прецени дали си струваше да я пали отново. — Питаш за място за всички ви или искаш нещо отделно за дамата?

— Няма да спя в една стая с тях! — Ардън все още беше замаяна и разстроена от чутото за Сияйното момиче. Булдогът в ръцете ѝ гледаше с любов Пелвис. — Предпочитам да седя тук цяла вечер!

— Колко пари имаш? — обърна се Бърт към Флинт и повдигна вежди.

— Не са много.

— Разполагаш ли със стотачка?

— Може би.

— Добре, ето какво ти предлагам. Големите момчета — шефовете — държат две хижи, в които отсядат, когато идват на посещение. Не искат да се цапат в общежитията с персонала, нали разбирате? Знам кой може да ги отвори. Ще ги получите за тази нощ срещу петдесет долара на човек. Не са кой знае какво, но леглата им са чисти и ще бъдете сами.

— Имам петдесет долара в портфейла — каза Дан. Да спи на легло — нямаше значение дали чисто или мръсно — му звучеше като много добра идея. Сети се, че това ще е последната му вечер, в която ще спи като свободен човек. — Аз ще платя за нейната хижа.

— Да, става. — Флинт извади своя портфейл и този на Дан и плати.

— Добре. Нека само изслушам парчето. — Пелвис беше подхванал една бавна и сърцераздирателна песен със заглавие Anything That’s Part of You. Публиката му слушаше прехласнато и пазеше уважително мълчание, докато звучаха минорните тонове на пианото и гласът на Пелвис се извиваше толкова жално, че успяваше да разплаче дори закоравелите селяндури и проститутките от тресавището. — Казвам ви, този човек няма нужда да се прави на Елвис. Ти ли си мениджърът му? — Барманът погледна Флинт.

— Не.

— По дяволите, тогава аз ще му стана мениджър. Ще се махна от това проклето тресавище и ще забогатея. Никога няма да погледна назад.

— Ардън? — Дан забеляза, че ъгълчетата на устата ѝ потреперват, а очите ѝ са изцъклени от шок. Знаеше, че няма да ѝ е никак лесно. Тя силно вярваше, че ще намери Сияйното момиче и бе жертвала всичко, но краят бе настъпил. — Добре ли си?

Младата жена не му отговори. Не можеше.

— Имаш ли нещо против да се дръпнеш? — Въпросът беше отправен от Дан към Флинт. Ловецът на глави видя изписаното на лицето на Ардън нещастие и се отдръпна. Дан се приближи до нея. Сърцето му се свиваше, като я гледаше, и я прегърна, макар да нямаше представа как да я успокои. — Съжалявам — каза ѝ той. — Иска ми се да беше намерила каквото търсеше.

— Аз… не мога да повярвам, че е мъртва, просто не мога. — Очите ѝ се напълниха със сълзи, но младата жена бързо ги изгони с мигане. Булдогът облиза брадичката ѝ. — Не мога да повярвам. Джупитър не би сгрешил.

— Чуй ме — каза настоятелно Дан, — от този момент насетне трябва да се върнеш в действителността. Това означава да отидеш във Форт Уърт и да се опиташ да си оправиш живота. Колкото и зле да изглеждат нещата, ще се оправят.

— Не мисля така.

— Не знаеш какво ще ти донесе утрешният ден. Или пък следващата седмица, следващият месец. Трябва да живееш ден за ден и така ще се справиш с трудностите. Повярвай ми, знам какво говоря.

Ардън кимна, но Сияйното момиче беше свещ, която не бе готова да изгаси. Осъзна каква егоистка е била, погълната от собствените си желания. От мига, в който мъжът с тъмния костюм стъпи в този бар, Дан беше сигурен пътник към затвора.

— Ти добре ли си? — попита го тя.

— Мисля, че да. — Той я дари с лека смела усмивка, докато вътрешно се чувстваше като размазан от трактор. — Да, добре съм. Рано или късно щеше да се случи. — Усмивката му се изпари. — Видях сина си и му казах всичко, което исках, без между нас да има решетки. Това е най-важното за мен. — Дан сви рамене. — Поне там, където отивам, ще имам покрив над главата и топла храна. Предполагам, че няма да е по-зле от болницата за ветерани. Както и да е… — Гласът му го предаде и се наложи да млъкне, за да събере сили да продължи. — Както ти казах, трябва да живееш ден за ден. Така ще преодолееш трудните моменти.

— Госпожице? — Бърт сложи лакти на бара и се наведе над нея. Пелвис беше свършил с бавната и тъжна песен и ставаше от пианото, за да се поклони на публиката си, целият плувнал в пот. — Познавам човек, който може да ти каже дали някой е живял, или не на Гоут Айлънд. Един каджун, когото наричат Малкия влак. Роден е наблизо. Понякога води шефовете на лов и риболов. Продава риба и дивеч на бара, така че постоянно обикаля тресавищата. Ако някой знае, това ще е той.

— Ардън? — изрече тихичко Дан. — Откажи се. Моля те.

Искаше ѝ се да го направи. Наистина. Но беше отчаяна и изплашена. Това щеше да е последният ѝ шанс, защото никога вече нямаше да дойде тук. Дори намирането на гроба на Сияйното момиче щеше да е един вид отговор, макар и не онзи, който търсеше.

— Къде е той? — попита Ардън.

— Живее на плаваща къща, закотвена на около километър и половина южно оттук. В общи линии страни от хората. — Бърт се загледа в родилния белег и проследи грубите му краища. — Имам моторница и смяната ми свършва в шест часа сутринта. Така или иначе трябва да отида да го видя, за да уредим доставката на сомове и костенурки. Добре си дошла, ако искаш да дойдеш с мен. Мога да взема двама души. — Последното го каза на Дан.

Ветеранът видя нуждата в очите на Ардън; изпита болка, защото знаеше, че младата жена е на ръба на лудостта. Трябваше да се раздели с нея и когато тя каза „Ще дойда сама“, осъзна, че вече е протегнала крак над пропастта.

— Добре. Както кажеш. Хей, приятел! — Бърт се ухили на Пелвис, който си проправяше път към бара през тълпата от хора, които го тупаха по гърба. — Направо му разказа играта на това пиано, а?

— Благодаря ви, госпожице — каза имитаторът на Ардън, когато взе Мама от ръцете ѝ. Кучето потрепери от обич и атакува лицето му с език. Той дишаше тежко и се чувстваше малко замаян, но иначе беше добре. Потта се стичаше на реки от него. — Може ли малко вода, моля?

— Идва веднага!

— Господин Мърто? — Пелвис се ухили широко. — Мисля, че ме харесаха.

— Добре се справи. За онези, които си падат по тази музика. Ето, избърши си лицето. — Флинт взе няколко хартиени кърпички от близката кутия и му ги подаде. — Няма да ми припаднеш отново в ръцете, нали?

— Не, сър. Просто съм малко задъхан. — Имитаторът взе бутилката с вода от Бърт я даде на Мама да пие. — Чухте ли ги как викаха?

— Аха. Е, слез малко на земята и чуй какво ще ти кажа — не можем да си тръгнем оттук до утре следобед. Трябва да чакаме лодката за доставки от Гранд Айл. Нямам представа как, по дяволите, ще стигнем до колата, но така стоят нещата.

— Поне го хванахме, нали? — Пелвис кимна към Дан, който отново се беше заел със супата си.

Не точно ние, щеше да каже Флинт, но Бърт отново се намеси:

— Извинявай, че ти го казвам, но свириш по-добре, отколкото изглеждаш.

— Сър?

— Сещаш се, стилът на Елвис с джудо движенията и всичко останало. Очаквах нещо такова.

— Е, всички песни, които изпях, са на Елвис — обясни Пелвис. — А движенията ги правя в представлението си, но сега не можах, защото бях на пианото. Както вече споменах, обикновено свиря на китара.

— Искаш ли съвета ми? И да не го искаш, смятам да ти го дам. Не се крий зад Елвис. Нямаш нужда, след като можеш да свириш и да пееш така. По дяволите, трябва да отидеш в Нашвил и да им покажеш какво можеш.

— Ходил съм там. Казаха ми, че не звуча достатъчно като Елвис. Също така не съм можел да свиря толкова добре на китара като него.

— Да го вземат мътните! Не се опитвай да звучиш като него! Не изглеждай като него, не говори като него, не прави нищо като него! Според мен има само един Елвис и той е мъртъв! Друг не може да има. Ако бях на твое място, нямаше да пипна китара до края на живота си. Нямаше и да си правя косата така. Освен това трябва да отслабнеш с двайсет — двайсет и пет килограма. След като станеш фиданка, върви да им покажеш на нашвилските котки. Ако свириш така, както тук, ще изкараш много пари! Ей, направи ми услуга! — Бърт извади една салфетка и взе химикала, който стоеше до касата. — Ето. Дай ми автограф, за да мога да кажа, че пръв съм забелязал таланта ти. Напиши: На моя приятел Бърт Дънбро.

— Вие… искате моя автограф? — попита Пелвис и бузите му почервеняха от срам.

— Да. Точно тук. На моя приятел Бърт Дънбро.

Имитаторът изпълни молбата на бармана. Накрая започна да пише Пелв…

Спря се.

— Какво има? Да не спря химикалът?

Има само един Елвис, помисли си той, и той е мъртъв! Друг не може да има.

Може би и не трябва да има.

Бяха минали петнайсет години, откакто свири на пиано пред публика. Тогава още не беше започнал да се облича като Краля, да изучава песните, филмите и движенията му в ханша и не си беше купил перуката, сините велурени обувки и всичко останало. По онова време още не беше надебелял от торти, бисквити с фъстъчено масло и топен в мътеница царевичен хляб, и не бе стигнал до извода, че не е достатъчно добър музикант и че трябва да се прави на някой много по-голям от него.

Ами ако… ами ако…

Ами ако се беше отказал прекалено рано от собствения си талант? Ами ако се беше отказал от него за сметка на имитирането на Елвис, защото не беше сигурен, че струва нещо? Ами ако… ами ако…?

О, господи, щеше да е много трудно да се откаже сега и да се опита да се върне. Щеше да е невъзможно да продължи сам, без Краля да му помага. Нали?

Но Елвис беше мъртъв. Не можеше да има друг.

— Почакай, ще намеря химикал, който пише — каза Бърт.

— Не — отвърна Пелвис. — Този е наред.

Беше ужасѐн.

Въпреки това отново се размърда и с туптящо сърце и сухо гърло задраска Пелв и под него написа Сесил Айсли.

Това беше едно от най-трудните неща в живота му, но когато приключи, почувства как нещо в него започва да се отключва — съвсем малко. Може би след час щеше да съжалява, че се е подписал със собственото си име. А утре дори щеше да отрече, че го е направил. Но точно сега — в този странен и чудесен момент — се чувстваше висок три метра.

— Гриф, ела тук! — провикна се Бърт. Мъжът със злобното лице, който не си падаше по класическа музика, дойде на бара. Барманът му даде двайсет долара и тихичко му каза какво иска да направи. — Вървете с Гриф. Той ще се погрижи за вас. — Думите му бяха насочени към Флинт, а на Ардън каза: — Шест часа. Ще те чакам тук.

— Да вървим, Ламбърт. — Ловецът на глави отново опря пистолета си в ребрата на Дан. — Без изненади.

Двете хижи, до които ги заведе Гриф, се намираха на стотина метра от останалите сгради на Сейнт Насти, бяха издигнати на платформа и с лице към малък залив със спокойна черна вода. Мъжът извади голям джобен нож и отвори тънкото му острие, за да го пъхне в първата ключалка. Отне му четири секунди, за да отвори вратата.

— Ще отида да проверя за змии — каза той и се изгуби в мрака вътре. Две минути по-късно отзад изръмжа генератор и светнаха лампи. — Няма змии — съобщи Гриф, когато се върна на вратата. — Само една змийска кожа. — Вдигна дългата и тънка кожа, за да им я покаже. — Кой ще спи тук?

Никой от ловците на глави не отговори. Ардън първа се престраши.

— Предполагам, че ще съм аз. — Тя прекоси прага на хижата. Вътре беше горещо и влажно и миришеше на мухъл. Имаше дървена ламперия, изтърбушен кариран диван, две големи лампи на стойки, които като че ли бяха купени от гаражна разпродажба през 1967 г., и кухненски бокс с ръждясала готварска печка и мивка. Малкият коридор вероятно отвеждаше до спалня и — младата жена силно се надяваше — до вътрешна баня. Това място щеше да свърши работа за няколко часа, до шест часа.

— Душът и тоалетната са между двете хижи — съобщи Гриф. — Тръбите са свързани с цистерна, но не бих пил от тази вода. И най-добре дръжте предните и задните врати заключени. На много хора тук не може да им се има доверие.

Ардън затвори вратата и я заключи, след което премести дивана пред нея. Намери ключа, с който се пускаше вентилаторът на тавана, и го натисна — той определено помогна помещението да се разхлади малко.

Когато светнаха лампите на втората хижа, Гриф се върна ухилен.

— Тук извадихме късмет! — Той вдигна дясната си ръка, за да покаже на Дан, Флинт и Пелвис дебела кафява змия, чиято глава беше стиснал между пръстите си, а тялото ѝ беше навито около китката му. — Голям воден мокасин. Намерих го да спи под леглото. Мръднете се малко. — Мъжът издърпа ръка назад и метна влечугото покрай тях във водата. То пльосна в нея. — Вече можете да влизате.

Флинт бутна Дан да мине първи. Мястото не беше много по-различно от първата хижа — с мирис на мухъл, евтини мебели, дървена ламперия и под от груби дъски. Пелвис влезе последен; оглеждаше се за пълзящи твари.

— Проблемът с мокасините е — обясни Гриф, — че за всеки един, който виждаш, има поне още три-четири, които не виждаш. Те ще си гледат работата, ако не ги настъпите, но не бих пуснал това куче да души наоколо, чувате ли ме?

— Да — отговори имитаторът.

— Това момиче е извадило лош късмет, а? Имам предвид лицето ѝ. Трудно е да го гледаш, ама още по-трудно е да не го гледаш.

— Благодаря ти, че ни пусна — каза Флинт. — Лека нощ.

— Лека да е. Гледайте да не ви изядат дървениците. Или нещо друго. — Гриф се засмя на себе си, прибра ръце в джобовете на сините си дънки и се върна по пътя, от който дойдоха.

Флинт затвори вратата и я заключи.

— Ето, дръж го насочен в него. — Той подаде деринджъра на Пелвис, след което извади белезниците и ключа им от джоба си и ги отключи. — Ръцете зад гърба.

— След малко ще трябва да се изпикая — каза Дан.

— Ръцете пред теб — поправи се ловецът на глави. — Хвани ги.

— Дадох ти дума, че няма да избягам. Няма нужда да…

— Думата ти не струва петнайсет хиляди долара, така че млъквай. — Флинт сложи белезниците на ръцете на ветерана и прибра ключа във вътрешния джоб на сакото си. Дан видя нещо странно — предната част на ризата на мъжа изведнъж помръдна, сякаш Мърто беше хлъцнал. Спомни си, че видя същото, когато ловецът на глави беше паднал на земята в парк „Бдзил“ точно преди клонингът на Елвис да започне да крещи. И изпита странното усещане, че Мърто е нещо повече от това, което се вижда с очи.

— Гледай го за минутка — каза ловецът на глави на Пелвис и тръгна по коридора, за да види какво предлагаше останалата част от хижата.

— Не прави нищо глупаво — предупреди нервно имитаторът. Той държеше сънливата Мама и беше насочил деринджъра в корема на Дан. — Ще стрелям, ако се наложи.

— Просто се успокой. — Дан виждаше, че на този човек му е неприятно да държи пистолет и макар да приличаше на лош стрелец, пак щеше да причини много щети от толкова близко разстояние. Сметна, че мълчанието само ще засили напрежението. — Как се казваш?

— Се… — Не, може би един ден щеше да е готов да се промени, но не и днес. — Пелвис Айсли.

— Пелвис, а? — Дан кимна, имаше логика. — Извини ме, че го казвам, но двамата с Мърто не си подхождате. Отдавна ли сте партньори?

— От два дни. Той ме учи на занаята.

Аматьор, помисли си Дан.

— Значи това е първият ти лов?

— Точно така. Първият.

— Струва ми се, че е по-добре да свириш на пиано в Нашвил, отколкото да се занимаваш с тази работа.

— Айсли, не говори с него. — Флинт се върна. Той беше намерил две мрачни стаи, във всяка от които имаше по две метални легла с голи матраци. Беше забелязал, че краката на всички легла са сложени в напълнени с вода кутии от кафе, за да не могат насекомите да се катерят по тях. Ако това бяха покоите на шефовете, въобще не искаше да вижда общежитията на персонала. Като се замислеше обаче, хижите видимо не бяха посещавани от доста дълго време. Нямаше значение, искаше просто да поспи за няколко часа и не му беше нужен „Хилтън“ за целта. Той взе деринджъра от Айсли. — Ела, Ламбърт. Сега е моментът да свършиш онази работата с пикаенето. — През задния прозорец беше видял постройка с ламаринен покрив и бе предположил, че там са душът и тоалетната. Генераторът изпращаше ток до електрическа крушка над вратата на постройката, но влизането в нея щеше да е проява на огромна смелост или на чисто отчаяние.

Ардън вече се беше насилила — от отчаяние — да влезе вътре. За щастие, там също имаше крушка, но тя приближи тоалетната чиния с огромно безпокойство. Около нея нямаше водни мокасини, от каквито много се страхуваше, но не беше най-чистата на света. Свърши си работата, избърса се с тоалетна хартия, която можеше да свали боята от метална повърхност, и излезе набързо.

Беше оставила розовата кесийка върху стар чамов шкаф с чекмеджета в стаята, в която щеше да спи. Сега я отвори под светлината на единствената мръсна крушка на тавана и извади съдържанието ѝ.

Нареди един до друг пет малки коня.

Беше ги купила от магазин за евтини сувенири във Форт Уърт. Не бяха нищо особено, но за нея бяха всичко. Пет коня — три кафяви, един черен и един сив. Боята се лющеше от тях и разкриваше червената пластмаса, от която бяха направени. Тя знаеше тайните им имена и те я пазеха. Напомняха ѝ за едно друго време, в което беше щастлива и вярваше, че бъдещето е пред нея въпреки тексаския пясък и тежката работа, която трябваше да върши. Напомняха ѝ, че някога някой се е нуждаел от нея.

Ардън седна на ръба на леглото и се загледа в малките пластмасови фигурки с насълзени и изморени очи. Беше се провалила и го знаеше. Но мислите ѝ продължаваха да обикалят около този пламък, да обикалят, да обикалят. Сияйното момиче. Само едно докосване от тази жена щеше да я изцели. Джупитър така ѝ каза. Джупитър не би я излъгал. Не. Едно докосване от Сияйното момиче и белегът — грозният, носещ ѝ само лош късмет белег, който я беше измъчвал през целия ѝ живот и беше накарал баща ѝ да си тръгне и никога вече да не се върне, а майка ѝ да се отдаде на бутилката — щеше да бъде премахнат. Сияйното момиче не беше мъртва. Сияйното момиче беше вечно млада и красива и носеше фенера на Бог. Джупитър не я беше излъгал. Не беше.

Ами Дан? Той не можеше да продължи. Ако той беше човекът, когото Бог беше изпратил, за да я заведе при Сияйното момиче, тогава защо ѝ го отнемаха? Започна да обмисля дали не може да го измъкне от ловците на глави, но как да го направи? А и видя всичко, изписано на лицето му в бара — беше му писнало да бяга и нямаше да иска да продължи. Вие сте Неговите ръце, спомни си да казва Джупитър.

Ами ако Джупитър грешеше?

Шест часа сутринта, помисли си Ардън. Шест часа сутринта. Трябваше да си го втълпи, за да може да поспи три-четири часа и да стане навреме. Налагаше се да забрави за Дан, да го загърби. Колкото и да ѝ се искаше, не можеше да му помогне. Сега трябваше да помогне на себе си и ѝ се струваше, че утрото щеше да е последният ѝ шанс. Къде щеше да отиде и какво щеше да прави, ако намереше гроба на Сияйното момиче, не знаеше. Сега не можеше да мисли за това, защото този път водеше до мрачно отчаяние.

Ардън легна на леглото и се загледа в тавана. Петте коня — нейните талисмани — щяха да бдят над нея през нощта. Може би щеше да сънува как се буди и ги чува да тропат с копита, да пръхтят за нея и да ѝ казват: Побързай ела при нас побързай никога няма да те нараним никога няма да те нараним.

Най-накрая очите ѝ се затвориха. Тя се заслуша в боботенето на генератора, квакането на жабите, цвъртенето на насекомите и нощните птици и туптящия сърдечен ритъм на добиващата нефт машинария в далечината. Страхуваше се от онова, което денят щеше да ѝ донесе — и едната, и другата развръзка я плашеха. Една сълза потече по бузата ѝ от страната на тъмнолилавия белег. Сънят дойде за нея и я отнесе.

Пелвис излезе навън, за да може Мама да се облекчи. Докато я чакаше, разкопча ципа си и добави малко вода в малкия залив. След като кучето приключи, той го взе и тръгна да се връща вътре, но в този момент видя запалването на клечка кибрит на дъсчената пътека над тревата и тръстиката, която водеше към центъра на Сейнт Насти. Видя също така осветеното от оранжевия пламък лице на мъж, който си запали цигарата и хвърли клечката във водата като някаква малка комета.

Огънчето на цигарата светна по-силно, когато онзи си дръпна от нея. След малко обаче изчезна. Или мъжът беше сложил ръка пред цигарата си, или се бе махнал оттам — на Пелвис му беше трудно да прецени в този мрак. Той остана навън още известно време, като милваше Мама, но когато тя излая изморено няколко пъти по нещо, което се размърда в тревата във водата под платформата, реши, че е време да се връща вътре. Зачуди се колко ли змии го наблюдаваха и от мисълта го побиха ледени тръпки.

— Отивам да си взема душ — каза Флинт на Пелвис, когато имитаторът се върна вътре. — Искам да стоиш тук и да го наглеждаш, ясно? Вземи пистолета и просто стой тук. Ще се върна след няколко минути. — Когато заведе Дан в тоалетната, намери мръсно парче сапун в малката душкабина. Макар да нямаше кърпа, вече не можеше да понася собствената си миризма. Преди да отиде да се изкъпе, зададе въпроса, който го измъчваше: — Айсли, къде научи произведението на Шопен?

— Сър?

— Произведението на Шопен. Класическата музика, която изсвири. Къде я научи?

— О, това е нещо, на което ме научи учителката ми по пиано. Казваше се госпожа Фич. Тя ми обясняваше, че е добро за загрявка на пръстите и тъй като те кара да мислиш какво свириш, успява да те успокои. Не мога да отрека, че свърши работа за нервите ми.

— Не бих предположил, че можеш да свириш класическа музика.

Пелвис сви рамене.

— Нищо работа. Онези приятелчета напълниха гащите като всички останали. Вървете да си вземете душ и не се тревожете за Ламбърт.

Флинт излезе от хижата. Не беше сигурен дали някога щеше да слуша касетата си с прелюдии на Шопен със същото благоговение.

Пелвис отиде в стаята, която Флинт беше избрал за себе си, и намери убиеца легнал на едно от леглата, със закопчана за металната рамка дясна ръка. Имитаторът седна на другото легло, сложи Мама да легне до него и насочи деринджъра в Дан.

— Иска ми се да не правиш така — каза ветеранът след двайсетина секунди, когато стана ясно, че Айсли не смята да свали оръжието, преда да се е върнал Мърто. — Няма да ми хареса особено, ако пистолетът гръмне случайно.

— Господин Мърто ми каза да те наглеждам.

— Не можеш ли да ме наглеждаш, като държиш това нещо насочено другаде?

— Мога. Но не искам.

Дан изсумтя и се усмихна едва.

— Явно ме мислиш за голям и лош кучи син, а?

— Убил си двама души. Това не те прави ангел в моите очи.

Ветеранът тръгна да се изправя, но реши, че не трябва да прави резки движения.

— Не съм убил мъжа в онзи проклет мотел. Съпругата му го е направила.

— Съпругата му? Ха, това беше добро!

— Той беше жив, когато си тръгнах оттам. Онази вещица вече го беше простреляла в корема с пушката, докато се целеше в мен. След това го е пребила до смърт. Може би му е била бясна, че се измъкнах.

— Аха. Предполагам, че някой друг е убил и онзи тип в банката. А ти случайно си бил там.

— Не — отвърна Дан. — Ще си призная вината за това убийство.

— Изненадвам се да го чуя.

Ветеранът сложи лявата си ръка под главата и се загледа в тавана. Един молец се въртеше в кръг и търсеше изход.

— Бланчард имаше семейство. Не е негова вината, че така се случиха нещата. Няма начин да си простя стореното, така че нямам нищо против да умра в затвора за наказание.

Пелвис помълча известно време. Отмести деринджъра. Досега не беше срещал човек, извършил убийство, и осъзна, че нервността му е заменена от любопитство.

— Какво толкова ти направи онзи човек, че да го убиеш? — попита тихичко той.

Дан наблюдаваше как хванатият в капан молец се блъска в ярката, гола крушка. Все още беше прекалено напрегнат, за да заспи, а и в стаята бе много горещо.

— Не отидох в онази банка с намерението да го убия — отговори ветеранът. — Бланчард искаше да ми отнеме пикапа — последното, което ми остана. Изгубих контрол. При нас дойде един охранител и с него се сбихме. Бланчард насочи пистолет в мен. Взех оръжието на охранителя и… дръпнах пръв спусъка. Дори не се прицелих. Разбрах, че Бланчард няма да оживее, когато видях всичката онази кръв. След това се качих в пикапа си и избягах.

Пелвис се намръщи.

— Трябвало е да останеш там. Да пледираш самозащита или нещо подобно.

— Предполагам, че си прав. Но тогава мислех само как да се махна.

— Ами момичето? Смятахме, че си я взел за заложница. Тя да не е… зле с главата?

— Не, просто е изплашена. — Дан му обясни как е срещнал Ардън и разказа за вярата ѝ в Сияйното момиче. — На сутринта ще ходи да търси някакъв рибар каджун на име Малкия влак. Явно живее в плаваща къща на километър и половина южно оттук. Човекът, който държи бара, ще я води. Нямам право да ѝ казвам да не отива, а и не мисля, че ще ме послуша. — Хрумна му една идея и той извърна лице към Айсли. — Ти можеш да отидеш с нея.

— Аз?

— Да. Ще тръгнат в шест. — Дан съумя да си извърти китката в халката на белезниците, за да погледне часовника си. — Минава два и половина. Можеш да отидеш с нея, за да я пазиш. Щом лодката за доставки пристига чак следобед, ще имаш достатъчно време.

— Достатъчно време за какво? — Флинт надникна от прага на вратата с мокра коса. Той внимателно и методично беше изтъркал мръсотията от своята кожа и тази на брат си. Беше истинско мъчение да си сложи отново малкия и втвърден от потта раменен кобур и да си облече изцапаните от тресавището дрехи. Клинт спеше под някога бялата му риза, но Флинт усещаше как меките му кости се размърдват от време на време в притиснатите му вътрешности.

— Молеше ме да отида с момичето — отвърна Пелвис. — Бърт — собственикът на бара — щял да я води в шест часа сутринта при някакъв каджун, който живеел на километър и половина на юг. Тя се опитва да намери…

— Забрави. — Флинт взе деринджъра от ръката на имитатора. — Не сме бавачки. Не знам каква ѝ е историята, но ще си тръгнем с лодката за доставки. Тази жена може да дойде с нас или да остане, решението си е нейно.

— Да, сър, но ако е само на километър и половина, ще се върна преди…

— Айсли? — прекъсна го ловецът на глави. — Момичето е лудо. Трябва да е лудо, щом е дошло дотук със знанието кой е Ламбърт. Стани ми от леглото. Искам да полегна, преди да съм припаднал.

Пелвис взе Мама и стана. Кучето се събуди и изръмжа изморено, след което затвори ококорените си очи и отново заспа. Флинт легна на леглото. Пружините се забиха в гърба му през тънкия матрак, но той беше толкова изморен, че можеше да спи и върху пирони.

— Ардън не бива да ходи в тресавището с някого, когото не познава — настоя Дан. — Няма значение какво мислиш ти за нея. Може да си навлече много неприятности.

— Тя не е наша работа. Ти си.

— Така е, но Ардън се нуждае от помощ.

— Не и от нашата.

— Не и от твоята, предполагам. — Дан погледна Пелвис. — Ами ти? Би ли…

— Ей! — Флинт се изправи в леглото, а в хлътналите му и зачервени очи се четеше гняв. — Той няма думата! Аз вземам решенията! А сега защо не си затвориш устата и не поспиш малко? Айсли, отивай и ти да спиш!

Пелвис се поколеба. Сенките, които лампите хвърляха, въобще не го караха да се чувства комфортно. Вече на няколко пъти му се стори, че с периферното си зрение вижда виещо се влечуго.

— Защо двамата с Мама трябва да спим сами в другата стая?

— Защото тук има само две легла. Отивай да спиш!

— Онзи тип намери ужасно голяма змия тук. Чудя се под кое легло е била.

— Знаеш ли какво — отвърна Флинт, — двамата с псето можете да спите тук. Просто се свийте на пода между нас, ако така ще се почувстваш в по-голяма безопасност.

— Не, не мисля.

— Лампите светят, нали? Нищо няма да изпълзи и да те пипне, докато е светло.

Пелвис тръгна към другата стая. Струваше му се много далеч от защитата на деринджъра на Флинт. Спря се отново със замислено изражение.

— Господин Мърто, не смятате ли, че е лошо да знаем, че нещо може да се случи на онова момиче и да не се опитаме да ѝ помогнем?

— Тя може да се грижи за себе си.

— Не сме сигурни в това. Ламбърт казва, че е от Форт Уърт и няма как да се прибере у дома.

— Това не е наш проблем, Айсли.

— Да, наясно съм, но… мисля, че трябва да ѝ влезем в положение.

Флинт изгледа Пелвис с настоятелност, която като че ли нагорещи въздуха между тях.

— Не научи абсолютно нищо от мен, нали?

— Сър?

— Ловците на глави не влизат в положение. Започнеш ли да влизаш в положение, започваш да се поддаваш на чувства. Започнеш ли да се поддаваш на чувства, сваляш гарда. И накрая свършваш с нож в гърба. Щом момичето иска да отиде при някакъв блатен плъх, това си е нейна работа. Тя знае, че лодката за доставки си заминава следобеда. Ако иска да се качи на нея, ще го направи. — Флинт погледа Пелвис в очите още няколко секунди, след което си легна с деринджъра в дясната си ръка. — Срещал съм достатъчно блатни плъхове, в случай че си забравил за пристанището.

— Не, не съм.

— Бих казал, че извадихме голям късмет, че се измъкнахме живи оттам. Докато си с мен, аз отговарям за теб — колкото и да не ми харесва — така че няма да навлизаш в тресавището с някакво лудо момиче, за да свършиш с прерязано гърло. А сега върви да спиш.

Пелвис започна да размишлява над логиката на Флинт с набръчкано под накривената перука чело.

— Тя не е луда — каза Дан. — Тя е почтена жена. Иска ми се да ѝ помогнете.

— Ламбърт? Ако кажеш още една дума, ще прекараш нощта с ръце между краката и чорап в проклетата ти уста!

— Съжалявам — каза Пелвис на Дан. — Не мога. — Той призова целия си кураж и отиде в другата стая, където остави Мама на леглото и се настани до нея. Лежеше неподвижно и се ослушваше за шум от змийски люспи по дървения под.

Главата на Дан туптеше болезнено през изминалите два часа. Болката не му позволяваше да заспи. Какво ли не беше готов да даде за шишенце тиленол. Изпитваше странно облекчение, че беше приключил с бягането. Вече нямаше нужда да се страхува и постоянно да наднича през рамо. Едва сега осъзна, че идеята му да напусне страната винаги е била просто илюзия. Рано или късно щеше да свърши с белезници на ръцете. Щеше да свикне със затвора за времето, което му оставаше. Съжаляваше само, че Ардън се замеси във всичко това.

Дан си мислеше, че Мърто е заспал, но ловецът на глави неочаквано се размърда на леглото си и каза:

— Какво, по дяволите, накара това момиче да дойде с теб?

— Тя смята, че някъде тук живее духовна лечителка. Наричали я Сияйното момиче. Мисли, че ако я намери, онази жена ще премахне родилния ѝ белег.

— Духовна лечителка? Като Орал Робъртс?

— Да, но не толкова известна. И по-бедна. Самият аз не вярвам в такива неща.

— Аз също. Това си е заблуда за наивници. — Флинт се усети, че говори като едно време в цирка.

— Ардън е отчаяна — продължи с обясненията Дан. — Тя разбра кой съм, но пак искаше да я доведа тук. Няма пари, кола, нищо. Загубила е работата си. Убедена е, че ако открие Сияйното момиче и махне този белег от лицето си, лошият ѝ късмет ще я остави и целият ѝ живот ще се промени.

— Според теб е отчаяна — отвърна Флинт. — Според мен е луда.

— Понякога хората вярват в странни неща.

Ловецът на глави не каза нищо. Двамата с Дан чуха звук, който наподобяваше включването на електрически трион, последван от ято разгневени пчели, хванати в капана на метална кофа. Пелвис беше захъркал.

— Да, знаех си, че така ще стане — въздъхна Флинт, който отново се размърда на леглото в опит да си намери по-удобно място. Жегата караше потта да се лее от порите на изтощеното му тяло, но съзнанието му не беше готово да се изключи и да заспи. — Ламбърт, къде смяташе да избягаш?

— Не знам. Където и да е, просто да не съм в затвора.

— Изненадан съм, че стигна толкова далеч. Снимката ти е по всички телевизии и вестници. Затова ли уби човека в мотела? Защото е щял да те предаде?

— Казах ти, не съм го направил аз. Била е жена му.

— Хайде, стига. Можеш да бъдеш честен с мен.

— Не съм го убил, кълна се в Бог.

— Аха — отвърна Флинт с лека усмивка. — Чувал съм това от много виновни копелета. — Спомни си какво му каза в парка обичната бивша съпруга на Ламбърт, която владееше таекуондо: Било е самозащита, той не е хладнокръвен убиец. Хрумна му още един въпрос, който искаше да зададе. — Защо не ме застреля? Когато ми взе пистолета, а аз бях на земята. Защо просто не ми пръсна мозъка? Не искаше да ме убиваш пред семейството си, нали?

— Грешиш. Въобще не съм искал да те убивам, точка.

— Трябваше да го направиш. Ако имах пистолет, а ти беше ловецът на глави по петите ми, щях да те застрелям. Или поне да ти гръмна капачките на коленете. Не се ли сети за това?

— Не.

Флинт се обърна и погледна Дан, който беше затворил очи. През седемте години служба при Смоутс беше заловил над двайсет престъпници — предимно тарикати, които си плащаха гаранцията и се покриваха, дребни риби и само двама-трима истински гадняри — но този беше различен. Имаше нещо в него, което не можеше да разгадае и този факт сериозно го тревожеше. Ако ветеранът беше убил мъжа в мотела, преди да отиде в парк „Базил“ — ако беше „побеснялото куче“, което му описа Смоутс — нямаше въобще да се замисли, преди да му пусне два куршума в коленете, което си беше най-бързият начин да накараш някого да спре да те преследва. А и защо не беше задържал пистолета? Защо не носеше никакви оръжия? Защо беше взел момичето със себе си, а не я използва за заложница? Просто нямаше никакъв смисъл.

Било е самозащита, той не е хладнокръвен убиец.

Хладнокръвен или не, помисли си Флинт, Ламбърт беше убиец. Може би просто бе обезумял. Може би не беше отишъл в онази банка с желанието да убие някого, но вече струваше петнайсет хиляди долара и той искаше дял от тях. Точка.

Флинт се заслуша в дълбокото и ритмично дишане на Ламбърт. Помисли си, че мъжът е заспал, но въпреки това щеше да държи пистолета в ръката си цяла вечер. Беглецът нямаше как да се измъкне от белезниците, но можеше да полудее, да се опита да издърпа леглото до него и да го нападне. Беше се случвало преди. Нямаше представа какво палеше фитила на убийците, но тихите води бяха най-опасни.

Флинт затвори очи. Хъркането на Пелвис, което долиташе от другата стая, беше придобило очарованието на бетонобъркачка, а сега и Мама се бе включила с тихичко пръхтене.

Щеше да изпита огромно удоволствие, когато се отървеше от имитатора и кучето му. Нуждаеше се от дебел селяндур и бъхливо псе също толкова, колкото от четвърта ръка.

Сети се за изпълнението на Пелвис, което беше много добро, ако човек харесваше подобно долнопробно мяукане. Спомни си и думите на бармана: По дяволите, тогава аз ще му стана мениджър. Ще се махна от това проклето тресавище и ще забогатея. Никога няма да погледна назад.

В следващия миг явно заспа, защото пред него се появи чистото бяло имение от сънищата му.

Ето ги и тях — красивите зелени ливади, огромният изрисуван прозорец, многото комини. Самата гледка го развълнува изключително много. Това беше имението, в което се бе родил, чистото и бяло имение, което съществуваше някъде тук, далеч от отвратителния му и мръсен живот. Тръгна по ливадата към него, но както винаги, не успя да стигне по-близо. Имението се отдалечаваше независимо колко бързо или дълго вървеше. Чуваше как обувките му — излъсканите му до блясък черни обувки с остри върхове — мачкат кадифените остриета на тревата. Усещаше летния полъх по лицето си и виждаше сянката си да върви пред него. Трябваше да ускори крачка. Бялото имение отново се отдалечи в своето красиво предизвикателство. Вътре живееха майка му и баща му и ако успееше да стигне там, щеше да ги помоли да го приемат, щеше да им каже, че им прощава, задето са го оставили, когато е бил триръко бебе с образувание с допълнителна уста и ноздри от едната страна. Щеше да им покаже, че е станал възпитан мъж с вкус и обноски. Щеше да им каже, че ги обича и че ако го пуснат вътре, ще им обещае — ще се закълне в Бог — че никога няма да им даде причина да се срамуват от него…

БАМ!

Трясъкът извади Флинт от съня му. Имението се изпари за секунда и той седна стреснато в леглото. Очите му бяха замъглени, а в дясната си ръка стискаше деринджъра. Първата му мисъл беше, че Ламбърт е полудял и се опитва да издърпа леглото до него, за да го нападне със свободната си ръка.

Дан обаче също беше седнал, събуден от дълбокия си сън без сънища. Халката на белезниците се беше врязала в дясната му китка. Двамата с Флинт се спогледаха, видимо замаяни. Мама се разлая, а Пелвис мляскаше звучно, докато се завръщаше в страната на будните.

Някой нахлу в стаята.

— Тук са! Имат пистолет! — провикна се някакъв мъж.

Той се нахвърли на Флинт. Ловецът на глави нямаше достатъчно време, за да се сети да стреля; ръката му беше сграбчена, получи силен удар в рамото и изкрещя от болката, която стигна чак до върховете на пръстите му. Деринджърът му беше изтръгнат и една жилеста ръка го стисна за врата. Флинт се опита да се измъкне, но пръстите стиснаха ларинкса му и той спря да се дърпа. Още един мъж влезе в стаята — мъж с мръсна жълта риза и сини дънки — и каза:

— Това е копелето, което гръмна Върджил. Ей, Док! Той е тук!

При споменаването на това име сърцето на Флинт се сви силно от паника.

Док влезе в стаята. Тътреше се. Все още беше с тениската си на „Харвард“, но сега носеше панталони с кръпки на коленете. Кръглите му слънчеви очила бяха заменени от такива с прозрачни стъкла. Мъжът се ухили и показа зеленикавите си зъби. Дългата му сиво-руса коса беше завързана на конска опашка с помощта на ластик.

— Гомър ти изпраща много поздрави — каза той. — Ти си един сладък шибаняк. — Протегна ръка и стисна брадичката на Флинт. — Не си мислеше, че ще те оставим да ни удариш и да се измъкнеш, нали?

Ловецът на глави не отговори; не можеше, защото устните му бяха премазани.

Док завъртя глава. Все още широко ухилен, погледна Дан и забеляза белезниците.

— Това пък какво е? Кой си ти, приятел?

— Дан Ламбърт. — Замъгленият му поглед все още не се беше прояснил и всичко това му приличаше на сън.

— А аз съм Док. Приятно ми е да се запознаем. Монти, доведи стария Елвис при нас!

След няколко секунди Пелвис беше блъснат през вратата и съборен на пода на длани и колене. Зад него влезе здравеняк с присвити очи, съвсем къса коса и рунтава кестенява брада с мустаци. Той държеше ръмжащата и ритаща Мама за врата.

— Вижте какво си намерих!

— Моля ви… — На лицето на Пелвис се изписа ужас. Очите му бяха подути от съня. — Моля ви, това е кучето ми.

— Не, не е — отвърна грубо Монти. — Вече е мое.

— Остана без куче миналата седмица, когато огладня в полунощ. — Док сложи кубинката си върху рамото на Пелвис. — Долу, момче! — Той ритна имитатора и го събори на пода.

— Гър… лото… ми… — едва съумя да изрече Флинт на мъжа, който беше стиснал ларинкса му. — Ще ми… смажеш… гърлото.

— Аххххх, нашият човек Флинт не може да говори! Не е ли лоша работа това? — Док поклати глава с престорено съжаление. — Отпусни малко.

Мъжът разхлаби хватката си.

— Не искаме да нараняваме никой от вас, добри приятелчета — продължи Док. — Не и преди да ви размажем топките с крака. Едва тогава ще почнем да ви нараняваме.

— Какво става? — попита Дан. — Кои сте вие?

— Аз съм си аз. Ти кой си?

— Казах ти. Името ми е…

— Не. — Док сложи пръст на устата на ветерана. — Имах предвид кой си, че са ти сложили белезници.

— Виж — намеси се Флинт с треперещ глас. — Ще ме изслушаш ли?

Док се наведе и сложи длани зад ушите си, за да покаже, че целият е в слух.

— Стана грешка — каза ловецът на глави.

— Грешка, казва — обърна се Док към другите.

— Адски голяма грешка! — съгласи се мъжът с жълтата риза. — Ти застреля наш приятел. Осакати го. Вече не става за нищо.

— Шшшшш — прошепна Док. — Да оставим човека да ни разкаже за себе си, Мич.

Ако имаше подходящо време за истината, то беше точно сега. По лицето на Флинт заблестяха капчици пот.

— Аз съм ловец на глави. Работя в Шривпорт. И двамата работим там. — Той кимна към Пелвис. — Този с белезниците е издирван убиец. Наградата за главата му е петнайсет хиляди долара. Проследихме го дотук и сега ще го върнем обратно.

— О, първо си астронавт, а сега си господин Жив или мъртъв. — Док погледна Дан. — Това истина ли е?

Дан кимна.

— Не теее чууувам!

— Истина е. — Ветеранът осъзна, че този тип не е особено интелигентен, но онова, което сериозно го обезпокои, беше .45-калибровият автоматичен пистолет, който видя затъкнат в панталоните на кръста му. Големият брадат копелдак на име Монти също имаше кобур на колана с .38-калибров револвер с перлена дръжка. Онзи, който държеше Флинт за гърлото, носеше истински картечен пистолет „Инграм“ на ремък на лявото си рамо, а сега държеше взетия от ловеца на глави деринджър в дясната си ръка.

— Убил си някого, така ли? — Док повдигна вежди.

— Двама души — отговори Флинт. — Когато бяхме на пристанището… тъкмо се обаждах на човека, за когото работя. В Шривпорт. Съобщавах му къде се намираме.

— Намирахте се — отвърна Док — на наша територия. — Пелвис отново се беше изправил на длани и колене и гледаше изпълнен с болка човека, който държеше Мама. — Казах ти да стоиш долу! — Мършавите бузи на Док бяха почервенели и той отново ритна имитатора, за да го събори на пода. — Оставаш там, докато не ти кажа, че можеш да се движиш! Къде е онзи шибан спрей, с който ме напръска, а? Ще си завра юмрука в дебелия ти задник и ще ти извадя вътрешностите, чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

— Д-да, сър. — Пелвис се беше разтреперил.

— Оказахте се — продължи Док, като говореше на Флинт със странно спокоен глас след избухването си — на грешното място в грешното време. Добре, признавам си! Издъних се! Ясно? Помислих ви за други. Но когато това копеле на земята ме нарани, а ти осакати един от приятелите ми, преминахте всякакви граници. Не мога да позволя да ви се размине. — Той сви рамене. — Хормоните ми бушуват.

— Помислих си, че искаш да ме убиеш! — отвърна Флинт. — Какво можех да направя?

— Трябваше просто да изтърпиш всичко, Флинти. Както и да е, ако ни беше казал кой си в действителност, вместо да се правиш на умник, нямаше да си затънал до шия в лайната, нали? — Док протегна длан и размърда пръсти. — Ключът.

— Какъв ключ?

— За белезниците. Хайде, давай го.

Флинт се поколеба. Док спокойно взе автоматичния пистолет от кръста си, вдигна предпазителя и опря дулото му в челото на ловеца на глави. Пелвис изстена на пода.

— Бъди внимателен — каза Док с леден поглед зад очилата, — или ще пипам твърдо. Изборът е твой.

Флинт бръкна в джоба си…

— Баааааавно — предупреди го мъжът.

… и сложи ключа в дланта му. Онзи направи две крачки назад, обърна се към Дан и вкара ключа в белезниците. Завъртя го и механизмът изщрака.

— Свободен си, братко — каза Док.

Дан махна металната халка от китката си. Лицето на Флинт беше бледо и измъчено.

— Слушай… моля те… този човек струва петнайсет хиляди долара.

— Не и за мен. Не и за някой от нас. — Дан отключи и другата халка и подаде белезниците и ключа на Мич. — Разбираш ли, мой човек, всички сме били на негово място. Ходили сме и сме се връщали по същия дълъг и вит път. Не ни дреме за полицаи и за затвори. Най-малко пък за ловци на глави. Ставай.

Мъжът зад Флинт го вдигна на крака. Док отново опря автоматичния си пистолет в челото му.

— Мич, провери го.

— Носи празен кобур под дясната си ръка — отвърна престъпникът, докато го претърсваше. — И има нещо… мили боже! — Той се дръпна на една страна, сякаш ръцете му се опариха, а очите му бяха ококорени от шок. — То помръдна! — Мич бръкна под ризата си и извади стоманеносин револвер.

— Помръднало е? Какво е помръднало? — Док разтвори закопчаното сако на Флинт.

Всички го видяха — змиевидния израстък, който се гърчеше и свиваше под ризата му.

Док посегна към него с намерението да му разкъса дрехата, но преди да го направи, Клинт се освободи — първо малките му пръсти и дланта, а после и тънката млечнобяла ръка без косми.

Док застина. Всички в стаята притаиха дъх. Дан започна да се чуди какво е имало в супата, която яде.

Ръката на Клинт стисна въздуха. Флинт знаеше какво щеше да последва — щяха да свалят ризата от гърба му. За да предотврати подобно унижение, разкопча останалите ѝ копчета и я разтвори, за да могат да го огледат добре. Лицето му се превърна в маска на яростта, защото го гледаха с онези добре познати изцъклени погледи, на които го бяха подлагали толкова много пъти.

— Проклятие! — прошепна Док. — Той е шибан изрод!

— Това е брат ми Клинт. — Гласът на Флинт беше бездушен, мъртъв. — Така сме родени. Това е главата му. Виждате ли? — Ловецът на глави разтвори по-широко ризата си, за да им покаже голямото като юмрук образувание на лишеното от очи лице на Клинт от едната страна на тялото му. — Едно време работех в цирк. Той е жив, жив, жив — каза той и на устата му се появи мрачна и ужасна усмивка.

— Никога не съм виждал подобно нещо — отбеляза Монти, който все още държеше Мама за врата — кучето се беше отказало да ръмжи, но продължаваше да шава в опит да се освободи. — Виждал съм жена с три гърди, но нищо такова.

— Това не е истинско! — Мъжът, който беше стиснал Флинт за врата и му беше взел деринджъра, се беше отдръпнал в средата на стаята. — Номер е!

— Пипни го да видиш дали е така! — сопна се Мич.

Док бутна ръката на Клинт с цевта на автоматичния пистолет и вътрешностите на Флинт потръпнаха. Изведнъж пръстите на малката ръка стиснаха оръжието и престъпникът се засмя тихичко.

— Отлииично! — Док внимателно освободи цевта на пистолета. — Той ще иска да види това, нали? Много ще се зарадва.

— Със сигурност — съгласи се Монти. — Ще се пукне от смях.

Док приключи с претърсването на Флинт, след което — доволен, че ловецът на глави не разполага с други оръжия — завъртя .45-калибровия на един пръст и го прибра на кръста си.

— Ставай, Елвис. Ще отидем на разходка с лодка. Мич, сложи им белезниците.

— Не ме карай да го правя аз! Няма да докосна това копеле!

— Женчо. — Док взе белезниците и ги сложи на лявата китка на Пелвис и на дясната на Флинт. След това прибра ключа в джоба на панталоните си.

— Къде ще ги водите? — попита Дан и стана от леглото.

— Не ти се иска да знаеш, братко Дан. Просто приеми случилото се като подарък и забрави за него. Ако бях на твое място… — Той погледна надолу. — Щях да си открадна нови обувки. Тези малко са сдали багажа, kemo sabe. Но също така не бих се размотавал много наоколо. Няма да е благоразумно.

— Може ли да ми върнете кучето? — Пелвис беше на път да се разплаче. — Моля ви, ще ми го върнете ли?

— Казах ти, това вече е моето куче! — избоботи Монти, който вдигна Мама и я разтърси. — Ще го сготвя с бекон и яйца, когато се съмне.

В един миг Пелвис беше молеща се развалина, а в следващия се превърна в ураган, който скочи със стиснати зъби и със свободната си от белезниците ръка се опита да докопа гърлото на мъжа.

Монти дръпна Мама далеч от обсега му и го удари силно и бързо с юмрук в устата. Главата на имитатора полетя назад, коленете му поддадоха и докато падаше, едва не повлече Флинт със себе си. Мич се смееше гръмогласно, Мама отново заръмжа, а Док повтори:

— Ставай, Елвис! — Той сграбчи част от помпадура, дръпна го и перуката остана в ръката му. — Мамка му! — засмя се. — Този шибаняк се разпада!

Пелвис беше на колене и с извита назад глава. На пода падаха капки кръв. Гърбът му потръпна и сега беше ред на Дан да се ядоса. Не знаеше какво да прави и дали въобще имаше какво да направи. Флинт го изгледа с поглед, който казваше: Виж в какво ни забърка, след което се наведе над спътника си.

— Дръж се, Айсли. Просто се дръж.

— Помогни му да стане, ловецо на глави. — Док сложи перуката обратно на голата глава на Пелвис. — Да вървим!

— Защо не го оставиш на мира? Той не е добре с главата, не виждаш ли?

— Не е добре със зъбите, имаш предвид — обади се Монти и се разсмя.

Флинт едва се сдържа и той да не посегне към гърлото на копелето, но знаеше, че няма да постигне нищо добро с това.

— Хайде, ставай — каза на Пелвис. — Ще ти помогна. — Помисли си, че ще му се наложи да вдигне спътника си, но той стана сам. Не искаше да го поглежда в лицето. Част от кръвта му се беше стекла по пръстите на Клинт и ризата му.

— Излизайте — нареди им Док и Монти ги блъсна към задната врата, която беше разбил. Дан стоеше прав и ги гледаше как заминават, а зъбните колела в главата му се въртяха като луди. Док остана последен. — Някоя от жертвите ти да е била ченге? — попита той.

В този напрегнат момент нямаше никакъв смисъл да обяснява на Док, че е убил само един човек и то при изключително лошо стечение на обстоятелствата.

— Не.

— Следващия път пробвай с ченге. — Док излезе от хижата и потъна в мрака навън, като си подсвиркваше весела мелодия.

Дан остана сам.

Силен шум извади Ардън от бавния поток на съня. Тя погледна през прозореца. Все още беше тъмно. Какъв беше този шум? Бе по-силен и по-настоятелен от работещите наблизо машини. Бяха ѝ необходими още няколко секунди — главата ѝ все още беше замаяна — за да осъзнае, че има някой на предната врата.

— Ардън! Отвори! Аз съм!

Гласът беше на Дан. Тя стана бавно, но самото движение беше истинско мъчение за схванатите ѝ мускули. Вече права, ѝ се наложи да изчака известно време, докато стаята спре да се върти.

— Почакай! — провикна се Ардън и се затътри към вратата, след което използва същите схванати мускули, за да избута дивана на една страна. Най-накрая отключи и Дан влезе.

Лицето му беше плувнало в пот, а погледът му бе налудничав.

— Какво има? — попита тя. — Мислех си, че ловците на глави са те пипнали…

— Няма ги. Дойдоха някакви хора и ги отведоха.

— Отведоха ги? Къде?

— Не знам. Ще ги водят някъде с някаква лодка. Бяха четирима. Не съм виждал подобна огнева мощ от Нам насам.

— Какво?

— Четиримата мъже. Смятах, че ще ги застрелят на място, но после видяха ръката на Мърто… Имам предвид ръката на брат му.

— За какво говориш?

Дан знаеше, че звучи като луд човек. Трябваше да се успокои, да си поеме няколко дълбоки глътки въздух. Допря пръсти в слепоочията си.

— Четирима мъже нахлула в хижата ни и ги отведоха. Не знам къде, но шефът им каза нещо за разходка с лодка. Всички бяха въоръжени. — Тъкмо щеше да ѝ разкаже за малката тайна на Мърто, но реши, че не е готова. — Мен не ме искаха, бяха дошли за Мърто и Айсли. — Дан погледна часовника си. Пет и тринайсет. — Хайде, трябва да кажем на някого за това!

— Почакай малко — спря го Ардън. — Почакай. — Тя затвори очи и след миг ги отвори отново в опит да прочисти паяжините в главата си. Дан забеляза, че сънят беше помогнал на погледа ѝ да се избистри, а родилният ѝ белег отново си бе сменил цвета на тъмнолилаво със синкав оттенък, подобно на грубата кожа на хамелеон. — Ловците на глави ги няма, така ли?

— Да.

— В такъв случай… си свободен, нали? — Ардън прокара ръка през немирните къдрици на косата си. Пръстите ѝ намериха мястото, на което се беше ударила в таблото на колата — то я болеше и кръвта бе станала на коричка. — Те се опитаха да ти навредят — на теб и на мен. Защо ти пука за тях?

Въпросът беше много добър. Навярно не трябваше да му пука. Навярно трябваше да продължи, все едно Мърто и Айсли не съществуваха. Не знаеше какво може да направи. Най-вероятно нищо. Но поне можеше да каже на някого. Бърт в бара имаше радиотелефон. Там трябваше да отиде.

— Те просто си вършеха работата — каза Дан — по най-добрия възможен начин. Вече причиних смъртта на двама души, така че няма да си намеря място, ако знам, че заради мен ще умрат още двама. — Той се обърна към вратата. — Отивам в бара.

— Почакай — спря го Ардън. Дан беше прав и тя се засрами от дребнавостта си. Ловците на глави наистина искаха да го отведат, преди да ѝ помогне да намери Сияйното момиче, но беше време да започне да мисли трезво. — Дай ми минутка. — Младата жена се върна в стаята, в която спеше, и прибра петте пластмасови коня в розовата кесийка. Обърна се и видя Дан на прага на вратата. Той я видя какво крие в кесийката и си спомни, че му беше разказала за конете, за които се бе грижила в ранчото. Сети се за онова, което му каза в мотел „Добра почивка“, за работата си за онази музикална банда, в която участваше нехранимайкото Джоуи — „Ханой Джейнс“. Някой трябваше да се държи отговорно.

В този момент Дан си помисли, че е разбрал нещо повече за Ардън. На нея ѝ идваше отвътре да бъде отговорна, да храни и да се грижи за старите прегърбени коне, да наглежда банда пияни и безотговорни хлапета и да предлага помощ на човек, за когото знае, че е издирван убиец. Джоуи постоянно повтаряше, че съм си объркала професията, че е трябвало да стана медицинска сестра.

Конете, осъзна Дан, вероятно ѝ напомняха за онзи период от живота ѝ, в който се е грижила за нещо и е била необходима. Сърцето му се сви, защото му стана ясно колко самотна се чувства тя и как отчаяно търси място, на което да принадлежи. Той се извърна.

— Не се смей — каза му Ардън, когато стегна връвчиците на кесийката, за да я затвори.

— Не се смея. Готова ли си?

Отговори му, че е, и двамата излязоха от хижата. На небето догаряха последните звезди в задушната жега навън, а на изток се появяваха първите лилави петна. Бяха им необходими шест-седем минути, за да си проправят път по дъсчените пътеки покрай дървените сгради до бара. Като се изключеше шумът от генераторите и постоянното помпане на нефтените платформи, Сейнт Насти беше утихнал. Няколко мъже все още бяха в билярдната зала, но навън беше пусто. Слабите лампи на бара не бяха изгасени и когато Дан влезе през летящите врати с формата на прилепови криле, веднага видя Бърт, който отново пушеше угарка от пура и метеше дървения под. Масите бяха избутани до стените. Зад бара друг мъж сапунисваше в метална мивка халбите и ги изплакваше с гореща вода.

— Добро утро — поздрави Бърт, но продължи да си върши работата. — Ако искате закуска, трябва да отидете в столовата в Общежитие 2. Започва работа в пет и трийсет.

— Да, ако обичате яйца на прах и наденички от гадно пуешко месо — обади се мъжът зад бара.

— Тези хора са със Сесил — обясни Бърт на колегата си. — Трябваше да го чуеш как свиреше на това…

— Четирима мъже нахлуха в хижата ни — прекъсна го Дан. — Преди около двайсет минути. Всичките бяха въоръжени и отведоха Мърто и Айсли.

Бърт спря да мете пода, а другият мъж ги изгледа през вдигащата се от мивката пара.

— Шефът им се казва Док. Косата му е вързана на конска опашка. Не знам за какво беше всичко, но мисля, че трябва да се обадим на някого.

Бърт задъвка замислено пурата си.

— Мога ли да те питам нещо, господине? В какво, по дяволите, сте се забъркали? — Вдигна ръка, като че ли да му покаже, че не желае да получи отговор. — Почакай, забрави. Май не искам да знам.

— Помислих си, че можеш да се обадиш на някого по радиотелефона си. На властите, имам предвид.

— Ха! — Бърт изгледа другия мъж. — Вика да се обадим на властите, Джес! Личи си, че не е тукашен, нали?

— Сигурно е от Ню Йорк — отвърна мъжът на име Джес и отново се зае с миенето на халбите.

— Рейнджърът на нашия район ни проверяваше от време на време. — Бърт се облегна на метлата си. — Намериха лодката му в езерото Тамбур. От него обаче няма и следа. Никога няма да го намерят.

— Да, заминал е на юг — каза Джес.

Дан го изгледа остро.

— Какво каза?

— Заминал е на юг.22 Каджунски израз, който означава, че е умрял.

— Разбираш ли… — Бърт извади пурата от устата си. — Как каза, че ти е името?

— Дан.

— Разбираш ли, Дан, така стоят нещата — отваряш някоя карта на страната и намираш нашето тресавище, което изглежда, че е част от САЩ, нали? Е, картата лъже. Това тук е един отделен свят със свой език, своя индустрия, свои… Е, не бих ги нарекъл точно закони. По-скоро правила. Да, правила. Първото е, че ако не се месиш в работата на другите и те не се месят в твоята. Животът тук не е лесен, нито пък е лесно да си намериш работа…

— На мен ли го казваш — измърмори Джес.

— … така че правиш каквото е необходимо, за да оцелееш. Не мътиш водата. Не крадеш лодките на другите и не плюеш в супата им. Просто живееш и не пречиш на останалите да го правят. Разбираш ли какво ти говоря, Дан?

— Така мисля. Казваш, че не искаш да се обадиш на властите?

— Това е едното. Другото е, че докато властите дойдат — с лодка от Гранд Айл — онези двамата ще са мъртви. И това ще е много жалко, защото Сесил има голям талант. — Бърт лапна отново пурата, дръпна си от нея и продължи да мете.

— Няма ли някой тук, който да може да помогне? Някой полицай?

— Разполагаме с така наречените миротворци — отговори Джес. — Компанията им плаща допълнително за работата им. Те са петима здравеняци, които ще те отведат зад някой склад и ще те спукат от бой.

— Аха — съгласи се с кимане Бърт. — Миротворците се грижат никой да не краде и подобни неща. Но ти казвам, Дан, че дори те няма да искат да имат нищо общо с приятелчетата, с които си се сблъскал.

— Знаеш ли кои са?

— Аха. — Барманът погледна Ардън, която стоеше зад Дан. — Все още ли искаш да се срещнеш с Малкия влак?

— Да.

— Ще съм готов след няколко минути. — Бърт замете фасове от цигари и други боклуци в една лопатка и ги изсипа в чувал за боклук. — А ти реши ли дали ще дойдеш с нас? — Въпросът беше към Дан.

Ветеранът усети погледа на Ардън върху себе си.

— Да — отговори той. — Аз също ще дойда.

— Ще закусите ли първо?

— Искам да тръгнем колкото се може по-скоро — отвърна младата жена.

— Добре тогава. Нека видя какво имам тук. — Бърт отиде зад бара. — В кафеварката е останало малко кафе, но предполагам, че ще ви изстърже езиците. А, ето. Какво ще кажете за тези? — Той извади две шоколадови десертчета и два малки пакета чипс. — Искате ли нещо за пиене? Платихте си за хижите, така че аз черпя.

— Ще пробвам кафето — отвърна Дан, а Ардън поиска кутийка „Севън Ъп“. Бърт им занесе десертчетата и чипса, след което се върна, за да вземе напитките. Дан все още беше замаян от случилото се и не можеше да го забрави. — Онези мъже. Знаеш ли кои са?

— Чувал съм за тях. Никога не съм ги виждал лично. Но и не искам. — От студената кафеварка потече черно и мазно кафе, което Бърт напълни в кафява глинена чаша.

— Кои са те?

— Хора, за които е по-добре да не се говори. — Барманът им занесе кафето и кутийката „Севън Ъп“.

— Адски си прав. — Джес беше започнал да подсушава халбите. — Има много уши в стените наоколо.

Дан отпи от кафето и се зачуди дали на дъното на кафеварката няма тиня от тресавището; това чудо беше по-силно от високооктановото кафе на Дона Лий и му помогна да се ободри. Спомни си как едрият мъж удари с юмрук Айсли в устата и неприятния звук, който се чу. Спомни си капките кръв по пода. Нищо няма да изпълзи и да те пипне, докато е светло, беше казал Мърто на Айсли.

Но Мърто сгреши.

Дан се зачуди какво ли беше да имаш подаваща се от гърдите допълнителна ръка и израснала от едната страна на тялото ти бебешка глава. Това определено се бе отразило на Флинт. Може би го беше направило лош и кисел. Какъв ли живот водеше? Самата гледка беше накарала Дан да се опули. Той ще иска да види това, нали?, беше казал Док на Монти. Много ще се зарадва.

За кого говореше престъпникът?

Дан изяде първо чипса, а после и десертчето, докато отпиваше от кафето си. Коремът му се беше свил. Айсли му изглеждаше добър човек. Беше малко странен, да, но иначе беше наред. Мърто беше професионалист, който си вършеше работата. Нямаше нищо лично в отношението му. Петнайсет хиляди долара бяха много пари. По дяволите, ако самият той беше ловец на глави, също щеше да иска да вземе наградата.

Дан вече беше причинил смъртта на двама невинни и още двама бяха на път да умрат заради него. Беше истинско мъчение да гледа как Емъри Бланчард умира, защото той беше човекът, дръпнал спусъка. Сега това чувство го удари с пълна сила. Не можеше да се примири с мисълта, че Мърто и Айсли бяха някъде в мрака и чакаха да бъдат пребити или застреляни.

Какво можеше да направи по въпроса?

Да забрави за тях? Просто да ги зареже?

Ако го стореше, как, за бога, щеше да се нарече отново мъж?

— Готов съм — каза Бърт. — Лодката ми е на дока.

В алуминиевия моторен скиф имаше място за трима, а на четвъртия щеше да му се наложи да яхне мотора, който беше марка „Евънруд“.

— Хвърли въжетата вътре. — Бърт даваше насоки на Дан, докато палеше мотора.

След малко потеглиха. Набраха скорост и продължиха по канала покрай друг склад и някакъв район, където имаше няколко екскаватора и плаващи кранове. Въздухът миришеше на петрол и ръжда, а светлината ставаше лавандуловосива, докато слънцето изгряваше. Ардън седна в предната част на моторния скиф с леко приведено напред тяло, тръпнеща в очакване. Топлият вятър развяваше косата ѝ. Дан я гледаше как мачка кесийката. След няколко минути погледна назад и видя нефтените платформи на Сейнт Насти да се смаляват на фона на виолетовото небе. Погледна отново напред към онова, което ги очакваше.

Скифът ръмжеше през тъмнокафявата пенеста вода. От двете страни на канала имаше полупотопени дървета и растителност от най-различен вид — зелени листа, тънък като дантела мъх, вретеновидна тръстика, подобни на перки на вентилатор листа и остра като бръснач трева. На места най-различни червени, жълти и лилави цветя бяха разтворили венчелистчетата си насред плетеница от тръни и острите листа на ниски палми. Бърт потупа Дан по рамото и му посочи вдясно, където дълъг около метър и двайсет алигатор се беше разположил на паднало изгнило дърво с премазана бяла чапла в устата.

С отдалечаването си от Сейнт Насти оставяха зад гърба си и миризмата на суров петрол и машини. Слънцето беше започнало да хвърля златистата си светлина над водата и през гъстия клонак, а безоблачното небе сменяше цвета си от сив на светлосин. Дан усещаше засилващата се влажна жега и избиващата по тялото му пот. От време на време минаваха покрай разклонения за други, по-тесни канали, повечето от които бяха задушени от блатна трева и водна леща.

Дан усети сладката миризма на диви орлови нокти, примесена със земния аромат на загнила растителност. Излязоха от един завой точно навреме, за да видят десетина бели чапли да прелитат ниско над водата, след което се изгубиха сред дърветата. Слънчевата светлина се усилваше и се отразяваше по водната повърхност с цвят на чай, а ранната жега обещаваше горещ ад още преди да е станало девет часа.

Бърт зави по един канал, който започваше от лявата страна на главния. Изминаха около петдесетина метра, когато Ардън забеляза част от дъска, закована за едно дърво, на която бяха грубо нарисувани с бяла боя череп и кости. Младата жена привлече вниманието на бармана и му показа знака, но той само кимна. По-нататък в тресавището попаднаха на друга закована за дърво табела с череп и кости, този път нарисувани с червена боя.

— Малкия влак не обича особено хората! — обърна се Бърт към Дан, като надвика рева на мотора. — Но няма проблем! Той ми има доверие, така че няма от какво да се тревожите!

Зелените стени на тресавището започнаха да се затварят. Клоните на дърветата се сплитаха на десетина метра над главите им и пречупваха светлината, като я превръщаха в жълти снопове. Бърт намали скоростта им наполовина и преодоля нов завой, където покритите с мъх стволове на дърветата бяха с обиколка колкото гумата на трактор. Точно пред тях, в един спокоен и тих малък залив, се намираше къщата на Малкия влак.

Технически погледнато беше къща-лодка, но лозите и мъхът, които бяха израснали по тъмнозелените ѝ страни подобно на пръсти, опитващи се да я стиснат, подсказваха, че не е била местена от много години. Верандата ѝ беше закрита и се подаваше над водата, а отгоре разполагаше с комин за печка. До къщата-лодка имаше къс кей, покрит с ламарина, на който се намираха шест ръждясали варела, стара вана, преса за изцеждане на пране и най-различни други части от неразпознаваеми машини. От другата страна на кея имаше закрита плаваща постройка, дълга петнайсет метра и висока четири метра и полова, която също беше боядисана в зелено, а по страните и покрива ѝ бяха плъзнали лози. Дан видя пролуката между две врати в края на постройката и си помисли, че вероятно вътре е прибрана лодка.

— Ще насоча моторницата към кея, но трябва да се качиш на него и да ни завържеш — каза Бърт и изключи мотора, а Дан кимна.

Когато се доближиха достатъчно, ветеранът се изправи, запази равновесие и се качи на кея. Бърт му хвърли хванатото за кърмата въже и той го завърза за един от дървените стълбове, които поддържаха покрива. Дан хвана дланта на Ардън, за да ѝ помогне да слезе от моторницата, и усети, че пулсът ѝ се е ускорил. Очите ѝ отново бяха заблестели трескаво и родилният ѝ белег бе станал почти кървавочервен.

— Хей, Малък влак! — провикна се Бърт към къщата-лодка. — Идват ти гости!

Не последва отговор. В клоните на дърветата пееха птици, а една риба неочаквано изскочи от водата в малкия залив — беше сребриста на цвят — и се пльосна обратно в нея.

— Хей, Влак! — опита отново барманът, който стоеше на кея и не смееше да пристъпи без покана на покритото с изкуствена трева мостче, което го свързваше с дома на Малкия влак. — Бърт Дънбро е! Идваме да поговорим с теб!

— Тебе те виждам кой си, пияницо — избоботи един груб глас с тежък акцент зад прозореца на верандата. — Те кои са?

— Кажете му — прикани ги тихичко Бърт.

— Казвам се Дан Ламбърт. — Дан забеляза фигурата зад прозореца — размазаното ѝ лице, — но нищо повече. — Това е Ардън Халидей.

Тишина. Дан имаше чувството, че мъжът разглежда родилния белег на младата жена.

Ардън имаше същото чувство. Дясната ѝ ръка беше стиснала здраво розовата кесийка, а сърцето ѝ биеше като лудо.

— Нуждая се от помощта ви — обясни тя.

— Помощ — повтори мъжът. — Каква точно помощ?

— Аз… опитвам се да намеря някого. — Устата ѝ беше толкова пресъхнала, че едва успяваше да говори. — Жена, която наричат Сияйното момиче.

Настъпи нова продължителна тишина за Дан и Бърт, а Ардън едва не беше оглушала от ударите на сърцето си.

Барманът прочисти гърлото си.

— Едно от по-старите момичета в бара ѝ каза, че Сияйното момиче е живяла в някаква църква на Гоут Айлънд. Била погребана там. Аз ѝ казах, че съм ходил на лов на острова и че там не живее никой, нито някога е живял, поне доколкото знам.

Малкия влак не проговори.

— Какво ще кажеш? — попита Бърт. — Някой живял ли е някога на Гоут Айлънд?

— Non — разнесе се отговорът.

Ардън потръпна.

— И аз това ѝ казах. Обясних ѝ, че ти ще знаеш, ако някой е живял там. Ей, слушай, искам да ти поръчам петдесет килограма сом и двайсет и пет килограма костенурка. Какво можеш да ми доставиш до следващия вторник?

— Сияйното момиче — каза мъжът и по гърба на Ардън полазиха ледени тръпки. — Нея търсиш значи, а?

— Точно така. Опитвам се да я намеря, защото…

— Моите две очи не лъжат ме още. Идваш откъде?

— А?

— Иска да знае откъде си — помогна Бърт.

— Тексас. От Форт Уърт съм аз — отговори младата жена, като несъзнателно заговори на каджунския жаргон на Малкия влак.

— Маааалеее! — отвърна той. — Толкова отдалеч, явно много вярваш, а?

— Наистина вярвам.

— В каквото вярваш, грешно е.

Ардън потръпна отново. Пръстите ѝ бяха побелели от стискане на кесийката.

— Сияйното момиче на Гоут Айлънд non — продължи Малкия влак. — Църква там нямало е никога. За която я мислиш, тя не е.

— Почакай — намеси се Дан. — Да не би да казваш… че наистина има Сияйно момиче?

— Казвам oui. Казвам също non. Не е онази, която това момиче от Тексейс дошло е да намери.

— Къде е тя? — Някаква буца заседна в гърлото на Ардън. — Моля ви. Можете ли да ме заведете при нея?

Не последва отговор. Тя и Дан забелязаха, че размазаното лице вече не е на прозореца.

Една врата на верандата изскърца, отвори се и Малкия влак излезе при тях.

Дрезгавият глас, който чуха през прозореца, ги накара да си представят двуметров Голиат. Малкия влак обаче се оказа малко над метър и шейсет и пет, само с десетина сантиметра по-висок от Ардън. Но очевидно имаше силата на гигант, защото според Дан набитото му, мускулесто тяло тежеше поне седемдесет и пет килограма. Избеляла тениска в цвят каки покриваше големите му гърди, а под скъсените с ножица кафяви панталони се подаваха износени тъмносини маратонки без връзки. Предмишниците му изглеждаха достатъчно корави, за да може да забива пирони с тях. Слънцето в тресавището беше изпекло кожата му до цвета на стара тухла и тя изглеждаше също толкова груба. На лицето му беше избила тридневна сребриста четина, а косата по кафявия му скалп приличаше на дървени стърготини. Под дълбоките бръчки на челото му имаше чифт ясни, сиви очи, които бяха насочени към Ардън със сила, която едва не я накара да отстъпи крачка назад.

— Влизайте всички — покани ги Малкия влак.

Дан мина пръв по покритото с изкуствена трева мостче, последван от Ардън и Бърт. Домакинът влезе в къщата-лодка.

Те прекосиха верандата и влязоха в стая с дъбова ламперия по стените и дъбови греди по цялото протежение на тавана. На пода беше сложен овехтял червен килим, който веднага събуди спомените на Дан — шарката му представляваше биещи се слонове и тигри и той приличаше на един от хилядите, които предлагаха на сергиите си уличните търговци в Сайгон. Мебелировката също беше с ориенталски — може би виетнамски? — мотиви — два красиви стола от ясен, бамбукова маса с черна метална табла отгоре ѝ, газена лампа с абажур от оризова хартия и плетено татами23, което беше чинно сгънато в ъгъла. На втора бамбукова маса до рафт с книги с твърди и меки корици бяха сложени късовълново радио и микрофон. Помещението беше свързано с малка кухня, в която от куки висяха тигани и тенджери.

— Моето местенце — каза Малкия влак. — Добре дошли в него.

Дан беше изумен от чистотата и порядъка в къщата-лодка. Тук също се усещаше неотменната миризма на тресавището, да, но не беше толкова неприятна. В черния метален поднос на първата бамбукова маса бяха сложени три гладки бели камъка, парчета изсушена тръстика и няколко крехки на вид кости, които вероятно някога са принадлежали на риба, птица или влечуго. На една от стените бяха закачени най-различни неща — голямо и кръгло гнездо на стършели, изваяни от вятъра и избелели парчета дърво, кехлибарена на цвят змийска кожа и цял скелет на птица с разперени криле. Дан напълно се увери в онова, което беше заподозрял, когато видя поредицата от рамкирани снимки на стената над късовълновото радио. Стъпи на сайгонския килим, за да ги разгледа по-добре. Снимките бяха на екипаж на лодка, на разгърдени млади мъже със стоманени каски, които се хилеха и показваха средни пръсти от постовете си зад .50-калиброви картечници и 81-милиметрови минохвъргачки. Имаше снимки на кална кафява река, на ярките нощни светлини на Сайгон и на красива виетнамка, която беше на около шестнайсет-седемнайсет години, усмихваше се и показваше буквата V с два пръста — знака на мира — пред фотоапарата.

— Аз бях морски пехотинец. Трета пехотна дивизия. Ти къде си служил?

— Военноморския флот — отвърна без капка колебание Малкия влак. — Радарен техник първи клас, от Бързите лодки.

— Тези снимки на твоята лодка ли са? — Дан знаеше, че патрулите на така наречените Бързи лодки бяха видели ада в тесните водоеми на Нам и Камбоджа.

— Баш на нея.

— Екипът ти оживя ли?

— Само аз и онзи приятел на минохвъргачката. В нощта на седемнайсети май 1970, на опъната през реката верига попаднахме. „Черните пижами“ дебнеха на брега, а? Удариха ни с ракети. С надупчен от шрапнелите гръб, хвърлих се във водата.

— Не си ми казвал, че си бил във В’етнам, Малък влак! — каза Бърт.

Домакинът изпепели с поглед бармана.

— Не си питал! Bon ami, казвал съм хиляди пъти, наричай ме Влака.

— О, добре. Разбира се. Влака да е. — Бърт сви рамене и се усмихна нервно на Ардън.

— Моля ви — каза нетърпеливо младата жена. — Да се върнем на Сияйното момиче. Знаете ли къде е тя?

Влака кимна.

— Знам.

— Не ми казвайте, че знаете къде е гробът ѝ. Моля ви, кажете ми, че е жива.

— За теб тогава — oui, жива е.

— О, господи. — От очите на Ардън бликнаха сълзи. — О, господи. Не знаете колко… не знаете колко много исках да чуя това.

— За кого говориш, Влак? — Бърт се намръщи. — Не съм чувал за никаква жена, която наричат Сияйното момиче.

— Никога не си се нуждал от услугите ѝ — отвърна мъжът.

— Можете ли да ме заведете при нея? — попита Ардън. — Изминах много дълъг път. Нямам никакви пари, но… Ще подпиша разписка за дълг. Ще намеря пари. Колкото и да поискате, обещавам ви, че ще ви платя. Става ли?

— Парите ти не искам. Имам всичко необходимо, аз съм богат човек.

— Имате предвид… че няма да…

— Няма взема пари, non. Кой ти каза за Сияйното момиче във Форт Уърт, Тексейс?

— Приятел, роден в Лапиер. Видял я е, когато е бил малко момче, и ми разказа всичко за нея.

— О, онези ми ти истории. Че е млада и красива дама, дето никога не остарява и не умира. Че може да те докосне и да изцели всяка болест, рак… или белег. Всичко това приятелят ти ли ти каза?

— Да.

— Значи си вярвала много и за да я помолиш да те докосне, си изминала целия този път. Защото този белег, той те наранява вътрешно?

— Да.

Влака посегна към лицето ѝ. Първоначално Ардън смяташе да се дръпне, но погледът му беше достатъчно силен, за да я задържи. Грубите му кафяви пръсти нежно погалиха белега ѝ и се отдръпнаха.

— Сърцето ти силно ли е? — попита той.

— Така… мисля.

— Или е силно, или не е.

— Силно е — отговори младата жена.

Влака кимна.

— Тогава ще те заведа, не се тревожи.

Дан не можеше повече да мълчи.

— Не я лъжи! Няма такава жена! Не може да има! Не ми пука дали се смята за някаква невероятна чудодейка, никоя жена не може да живее сто години и да изглежда като младо момиче!

— Казвам, че ще я заведа да види Сияйното момиче. — Гласът на Влака беше спокоен. — Казвам също, че Сияйното момиче не е онази, която дошла е да търси.

— Какво? — Ардън поклати глава. — Не ви разбирам.

— Когато стигнем там, тогава ще ти стане ясно. Тогава ще разберем колко силно ти е сърцето.

Дан не знаеше какво да каже, нито какви номера се опитваше да им върти този човек. Нищо от чутото нямаше смисъл за него. Отново беше започнал да се тревожи за Мърто и Айсли. Продължаваше да се измъчва от мисълта, че стореното от него в Шривпорт беше довело до смъртта на Хармън Дикейн, а сега, най-вероятно, и на двамата ловци на глави. Четири убийства щяха да му тежат на съвестта и не знаеше как ще живее с тази мисъл, без да полудее. Спомни си какво каза Бърт за Влака в бара: Постоянно обикаля тресавищата. Ако някой знае, това ще е той.

Дан трябваше да попита:

— С нас имаше още двама мъже. Бяхме в Сейнт Насти. Около пет часа сутринта четирима престъпници с оръжия нахлуха в хижата ни и ги отведоха. Шефът им се нарича Док. Познаваш ли…

— О, мамка му! — Бърт запуши уши. — Не искам да слушам това! Не искам да знам нищо за него!

— Трай си! — Гласът на Влака разтресе верандата. — Остави го да говори!

— Няма да седя тук с вас, няма начин! Вие се забавлявайте, аз ще се върна по канала! — Бърт тръгна да си върви, но се спря на вратата. — Не прави нищо глупаво, Влак! Чуваш ли ме? Ще чакам да ми донесеш сомовете и костенурките до вторник. Ясно?

— Върви си у дома, bon ami — отвърна мъжът. — Пожелавам безопасно пътуване.

— Успех — каза Бърт на Дан и излезе. Влака мина покрай Ардън и отиде до един от прозорците, за да наблюдава как барманът развързва моторния си скиф, качва се в него и запалва мотора.

— Той добър човек е — изрече Влака, когато барманът се върна обратно в тесния канал на тресавището. — Труди се здраво.

— Той знае кой е Док, нали?

— О, oui. Както и аз. — Влака се извърна от прозореца; лицето му изглеждаше изопнато, а очите му бяха охладнели. — Разкажи ми историята си, а?

Дан изпълни молбата му, като пропусна факта, че е издирван за убийство, а Мърто и Айсли са ловци на глави. Пропусна също така, че Мърто е бил в цирк, защото е изрод.

— Док каза, че ще ги води някъде с лодка. Имал сметки за разчистване с тях, но нямам представа за какво става въпрос.

Влака насочи сериозния си и пронизващ поглед в Дан.

— Приятели твои ли са?

— Не точно.

— Тогава какви ти са?

— По-скоро… спътници.

— Накъде пътувате?

Дан погледна слоновете и тигрите на килима. Усети погледа на Влака върху себе си и осъзна, че няма смисъл да лъже. Този човек не беше глупак. Той въздъхна тежко; единственият път беше истината.

— Имената на тези мъже са Флинт Мърто и Пелвис Айсли. Те са ловци на глави. Проследиха ме дотук. Срещнах Ардън на една спирка за камиони северно от Лафайет и я взех с мен.

— Тръгнах по свое желание — отвърна младата жена. — Не ме е принуждавал.

— Ловци на глави — повтори Влака. — Какво престъпление извършил си?

— Убих човек.

Мъжът не помръдна и не проговори.

— Той работеше в банка в Шривпорт. Скарахме се. Разгневих се и го застрелях. Банката дава награда от петнайсет хиляди долара за мен. Мърто и Айсли искат да ги вземат.

— Пфууууииии — отвърна тихичко Влака.

— Можеш да вземеш наградата, няма да ти създавам неприятности. Би ли се обадил на властите или на някой друг по късовълновото си радио?

— Вече ти казах, пари ми не трябват. Аз съм богат човек, живея си добре така. Обичам това тресавище, израснах в него. Обичам да ловя риба и да ловувам. Което не изяждам, продавам го. Сам съм си шеф. Сложа ли петнайсет хиляди долара в джоба си… пуф! Богатството ми отива на кино. После ще поискам още петнайсет хиляди долара, но няма да има. Не, не се нуждая от нищо повече от онова, което вече имам. — Влака се намръщи и бръчките около очите му се задълбочиха. Той потри покритата си със сребриста четина брадичка. — Щом онези ловци на глави те преследват, защо искаш да им помогнеш? Защо казваш ми въобще всичко това?

— Защото не заслужават да бъдат убити, ето защо! Не са сторили нищо лошо!

— Ей, ей! Успокой се. Като се изнервяш, на никого не помагаш. — Мъжът посочи верандата. — Излезте вън, пригответе се и се насладете на вятъра. Идвам веднага.

— Ами късовълновото радио?

— Да, да се обадя на властите в Гран’ Айл мога. Само че те няма да намерят… спътниците ви — обясни Влака. — Вероятно вече мъртви са. А сега излезте и се пригответе.

Нямаше голям вятър на верандата, но беше малко по-хладно, отколкото вътре. Дан бе прекалено изнервен, за да седне, но Ардън се разположи на един плетен стол, обърнат към малкия залив.

— Ще дойдеш с мен, нали? — попита го тя. — Толкова сме близо, че трябва да дойдеш с мен.

— Ще дойда. Все още не вярвам, но ще дойда. — Дан застана до мрежата на верандата и се загледа в спокойната повърхност на водата. — Проклятие. Трябва да има нещо, което някой може да направи за тях!

— Oui, можете да ударите гълток от това. — Влака излезе на верандата. Той беше махнал капачката на малка метална манерка, която предложи на Дан. — Не се срамувай — каза му, когато видя, че ветеранът се колебае. — Френско бренди. От Гранд Айл го купих. Давай, а?

Дан взе манерката и отпи от нея. Брендито си прогори път през гърлото му. Влака предложи манерката на Ардън, но тя поклати глава. Тогава той отпи от нея и си изплакна устата с алкохола, преди да преглътне.

— Сега ще ви разкажа за онези мъже, така че ме слушайте внимателно. На около осем километра югозападно оттук, имат си местенце. Скрили са се доста добре. Не ходя да ги наблюдавам, но ги виждам, когато тръгна на лов за глигани близо до езерото Калу. От около три месеца там са. Направили са си лагер, издигнали са сглобяема къща, построили са си док, басейн за плуване и всичко останало. Имат риболовен катер и две от онези скъпи скоростни моторници. Сещате се, от онези бързите моторни лодки. След това бодлива тел опънаха около всичко. — Влака отпи от манерката и отново я подаде на Дан. — От стар един каджун, дето живее в залива Калу, чух, че ловели алигатори тези хора. Сезонът започва чак през септември, разбирате. Но не е голяма работа, случва се. Започнах да се чудя обаче защо алигатори ловят? Всеки, който притежава две от онези скоростни моторници, няма нужда да бракониерства алигатори? Защо го прави тогава, а? — Той си взе манерката, след като Дан отпи от нея. — Старият каджун казва, че виждал светлини през нощта, идвали други лодки и си тръгвали по различно време. Затова отидох там, скрих си лодката и ги наблюдавах през бинокъла си за нощно виждане. Гризеше ме любопитство щото. Необходими ми бяха две нощи, но разбрах какво правят.

— Какво? — попита Ардън, чиито мисли се отдалечиха за момент от Сияйното момиче.

— Товарен кораб дойде в залива и започнаха да разтоварват товара — приличаше на чували със зърно — в риболовния катер. През цялото време двете скоростни моторници обикаляха ли, обикаляха, и осветяваха с прожектори. И — пфууууииии! — мъжете в онези лодки въоръжени със сериозни оръжия бяха, каквито не очакваш да видиш! В риболовния катер прибраха чувалите със зърно, а товарният кораб вдигна котва и отплава. — Влака отпи нова глътка от френското бренди. — Що за товар се разтоварва през нощта и нуждае се от подобна защита?

— Наркотици — отговори на въпроса Дан.

— И аз до този извод стигнах. Хероин или кокаин. Може и двете. Тресавището е километри наред и властите да обикалят не могат дори част от него. Да не говорим за лодките им, в лошо състояние са те. Затова онези момчета носят дрогата тук и после насочват я на север, вероятно до Баю дю Ларж или Баю Гранд Калу, където на пристанището разтоварват я. Продават част от нея в Сейнт Насти. Бърт първи алармира, че човек на име Док Найланд се навърта около билярдната зала и предлага безплатни дози на мъжете, да ги зариби. Един от миротворците опита се да направи нещо по въпроса, изчезна той. Защо ловят алигатори, само това не можех да разбера. И тогава — бам! — като гръм от ясно небе ме удари. — Влака сложи капачката на манерката. — Да не им открадне някой наркотиците, страхуват се. Толкова много, че намерили са начин да ги превозват безопасно. Какво трябвало е да направят, а? Да сложат наркотиците някъде, където няма да са толкова лесни за крадене. — Устата му се изкриви в зловеща усмивка. — В живи алигатори.

— Вътре в тях?

— Sans doute!24 Увиваш здраво кокаина в станиол и пъхаш го в корема на алигатора с пръчка! Да откраднеш наркотиците няма как, освен ако нямаш голям нож и много време да режеш. А и страшна каша ще стане!

— Абсолютно — съгласи се Дан. — Какво точно правят? Изпращат алигаторите на север, където ги разрязват?

— Oui, на камион ги товарят и карат ги на безопасно място. Дори от лошо храносмилане алигаторите да умрат, преди да стигнат там, кокаинът обезопасен е вътре в тях.

— Вероятно е така, но не разбирам как Мърто и Айсли са се забъркали с банда наркопласьори. Док Найланд ли е техният водач?

Влака поклати глава.

— Виждал съм друг човек, който стори ми се като шеф. Той риза не носеше, беше се разголил. Стоеше до басейна с лостове и дъмбели за трениране. Приятелката му лежи само, пече се на слънцето. Той е главният, предполагам.

Дан погледна през мрежата на верандата към водата. Слънцето грееше силно и горещо и златистата му светлина се процеждаше през дърветата. Нещо привлече погледа му — един мокасин спокойно плуваше във водата. Наблюдава го, докато не се изгуби в сенките. Струваше му се, че влечугите от човешки вид бяха най-страшните в това тресавище. Той вдигна ръка и се загледа в татуировката си на змия. Някога, преди много време, беше смел човек. Правеше без никакво колебание онова, което смяташе за правилно. Ходеше по света като гигант, докато времето и съдбата не го пречупиха. Сега умираше и беше станал убиец. Сърцето го болеше заради това.

Имаше чувството, че наднича в змийска дупка. И ако посегнеше, за да извади змията от нея, щеше да бъде ухапан и да умре. Но ако обърнеше гръб като някакъв страхливец, вече щеше да е мъртъв.

В главата му се появи неканен образ — лицето и гласът на Фароу в онази ужасна нощ, в която куршумите на снайперистите свистяха в джунглата.

Върви, беше му казал той. Не му беше изкрещял, но бе вложил много повече сила в думата.

Върви.

Дан си спомни радостния блясък в очите на Фароу — на този жител на ада, на този прокълнат човек. Той се беше обърнал и бе тръгнал през калта към джунглата, като стреляше със своя Ml6, за да осигури на Дан и на останалите безценни секунди, в които да спасят живота си.

Фароу не можеше да живее със себе си, защото беше обезумял. Там, в село Чо Ят, наивната му грешка с шоколада беше довела до смъртта на много невинни и младият войник бе видял възможност — в онзи кален поток, в онзи критичен момент — да изкупи вината си.

Някога Дан беше Змиеукротител, добър войник, уважаван мъж. Но беше обезумял в онази банка в Шривпорт и сега също беше жител на ада и прокълнат.

Той знаеше какво трябва да направи.

Време беше да върви.

— Зъбните колела в мозъка ти прегряха — каза му Влака с тих глас.

— Имаш оръжия. — Това не беше въпрос.

— Две пушки. Пистолет.

— Колко души?

Влака знаеше какво има предвид.

— Осем преброих последния път. Може би има още, които не съм видял.

Дан се обърна към него.

— Ще ме заведеш ли?

— Не! — Ардън се ококори насреща му. — Дан, недей! Не им дължиш нищо!

— Дължа го на себе си — отвърна той.

— Чуй ме! — Младата жена се приближи до него и го хвана за ръката. — Все още можеш да се измъкнеш! Ще намериш…

— Не — прекъсна я нежно Дан, — не мога. Влак, ти какво ще кажеш по въпроса?

— Те ще те убият! — отвърна Ардън, която се страхуваше за него.

— Oui — добави Влака. — Точно това ще се опитат да направят.

— Може би Мърто и Айсли вече са мъртви. — Дан се вторачи дълбоко в очите на младата жена. Почувства се странно, защото сега можеше да погледне лицето ѝ, без да види родилния ѝ белег. — Може би все още са живи, но няма да останат такива за дълго време. Ако не тръгна след тях — ако поне не се опитам да ги измъкна оттам — каква полза от мен? Не искам да умра в затвора. Но също така не мога да живея в него. Ако не направя нещо, ще нося собствения си затвор с мен през всеки един час от всеки един ден, който ми остава. Трябва да го направя. Влак? — Дан погледна каджуна. — Не те моля да ми помогнеш, а само да ме заведеш дотам. Ще ми трябват едната пушка, пистолетът и муниции. Имаш ли кобур за пистолета?

— Да.

— Значи ще ме заведеш?

Влака помълча известно време, за да премисли ситуацията. Той отвори отново манерката и отпи голяма глътка от нея.

— Ти много странен убиец си — искаш да те убият заради хора, които в затвора да те вкарат желаят. — Той облиза устни. — Пфууууииии! Не знаех, че днес ще умра.

— Мога да отида сам.

— Е — отвърна Влака, — виж нещата как стоят. Имах приятел, казваше се Джак Жираду. Рейнджър на района беше. Отбиваше се да си поприказваме понякога и сом да похапнем. Не му казах за онези мъже, знаех защото какво ще сметне, че трябва да направи. Лодката да клатя не исках, а? — Каджунът се усмихна, но усмивката му беше изпълнена с болка и бързо се изпари. — Смятах, че да го убият няма, ако не ги намери. Добър човек беше. Преди дни рибар лодката на Джак намери в езерото Тамбур. Много далеч е то от лагера на онези мъже, но сигурен съм, че са го пипнали и закарали са лодката му после там. Никой никога тялото му няма да намери. Да се запитам трябва сега, грешно ли постъпих? Дали няма да разберат, че за тях знам, и да дойдат някоя вечер да се погрижат за мен? — Той затвори манерката и отпусна ръка до тялото си. — Четирийсет и пет хубави години живях. Да умра в леглото, non. Може пък да успеем да свършим работата и да се измъкнем. Или пък ти си моят ангел на смъртта, който щеше рано или късно да дойде да ме прибере. Ще е като да пъхнеш ръка в гнездо на памукоусти змии. Готов ли си да бъдеш ухапан?

— Готов съм аз да хапя — отвърна Дан.

— Добре, пехотинецо. Добре. С теб съм. Бебчето ще ни заведе, може пък да извадим късмет голям.

— Бебчето?

— Тя е моето момиче. Ще ви запозная.

— Още нещо — добави Дан. — Искам да заведеш Ардън там, където трябва да отиде.

— Non, невъзможно. Онези мъже на осем километра на югозапад са, а Сияйното момиче на петнайсет-шестнайсет километра на югоизток е, на остров Кас-Тет. Ако първо при нея отидем, ще изгубим прекалено много време.

Дан погледна Ардън, която не отделяше поглед от пода.

— Оставям на теб да решиш. Знам колко много означава това за теб. Не вярвах в тази история… но може би трябваше. Може би грешах, не знам. — Младата жена вдигна брадичка и очите ѝ намериха неговите. — Какво ще правиш?

— Аз… — Тя млъкна и си пое дълбоко въздух, за да си прочисти главата. Много неща я измъчваха — страх и радост, болка и надежда. Беше стигнала толкова далеч при този голям залог. Но сега знаеше кое е важно. — Помогни им.

Дан я дари с лека усмивка, защото знаеше какво ще е решението ѝ още преди да го чуе.

— Трябва да останеш тук. Ще се върнем възможно най-…

— Не. — Отговорът ѝ беше изключително категоричен. — Щом вие отивате, идвам и аз.

— Ардън, може да стане много грозно там. Възможно е да те убият.

— Идвам с вас. Не се опитвай да ме разубедиш, защото няма да можеш.

— Часовникът тиктака — напомни им Влака.

— Добре — съгласи се Дан, защото нямаха време за губене. — Готов съм.

Влака влезе в една малка стая и се върна с оръжията — автоматична пушка „Браунинг“ с пълнител с четири патрона, пушка „Рюгер“ с ловна оптика и пълнител с пет патрона и 9-милиметров пистолет „Смит и Уесън“ с пълнител от осем патрона, прибран в кобур за кръста. Мъжът намери допълнителни пълнители за пушките и патрони за пистолета, и ги прибра в една избеляла стара раница, която даде на Ардън. Дан взе браунинга и пистолета. Влака отиде да вземе пластмасова туба с филтрирана вода от кухнята, преметна на рамо рюгера и каза:

— Тръгваме.

Излязоха от къщата-лодка и Влака ги поведе към покритата с лози постройка до кея. Отвори едната врата.

— Тук я държа.

— Господи — каза Дан, изумен от видяното.

Вътре се намираше втората лодка на Влака. Тя беше боядисана във военно сиво, като боята беше нанесена сравнително скоро, ако не се брояха ръждивите петна на ватерлинията. Лодката представляваше умалена версия на търговски влекач, но беше по-малка и по-застрашителна, а квадратната ѝ кабина бе по-близо до носа. Плавателният съд беше дълъг около петнайсет метра, висок около четири в най-високата си точка и едва се бе побрал в миришещата на нефт и мухъл плаваща постройка. Определено не беше красив като бебче, но пък за сметка на това бе заплашителен като звяр с твърди люспи.

Картечниците и минохвъргачката бяха демонтирани, а по радарната мачта бяха направени някои модификации, но Дан позна, че това е патрулен плавателен съд на Бързите лодки — същият, на който Влака беше служил в смъртоносните води на Виетнам.

— Моето Бебче — каза мъжът с тънка усмивка. — Нека доброто време се завърне сега.

Слънцето напичаше малката алуминиева лодка в средата на мътното езеро. В нея Флинт и Пелвис седяха един срещу друг, свързани с белезниците, с които бяха закопчани.

В седем часа температурата наближаваше трийсет градуса и жегата беше влажна. Ризата и сакото на Флинт бяха свалени от тялото му и ръката на Клинт висеше летаргично от бледите му и плувнали в пот гърди. Капки пот блестяха и на измъченото му лице. Главата му беше наведена. Седналият срещу него Пелвис все още носеше перуката си на обратно, дрехите му бяха подгизнали от потта му, а очите му бяха подпухнали и мрачни. Засъхнала кръв покриваше сцепената му горна устна. Един от долните му зъби беше избит, а друг се клатеше. По брадичката му имаше тънки струйки спечена кръв. Дишаше бавно и с усилие, а потта се стичаше на капки от носа му и капеше между опропастените от тинята му велурени обувки.

Нещо се удари в лодката и я накара лениво да се завърти около веригата на котвата. Флинт вдигна глава, за да види как един дълъг метър и половина алигатор минава покрай тях с цепеща мътнокафявата вода муцуна. Втори алигатор — дълъг около метър — се шмугна покрай първия. Котешкозелените очи и ръбестата глава на трети се бяха подали от водата на по-малко от два метра от лодката им. Още два, всеки от тях по метър и двайсет, лежаха неподвижно един до друг зад мълчаливия наблюдател. Флинт можеше да преброи не по-малко от девет алигатора във всеки един момент, но вероятно имаше и други, които спяха на дъното. Различаваше ги само по разликата в размерите им, така че наистина не знаеше колко от тези влечуги обитават мътното езеро. Те бяха тихи чудовища. От време на време два или три алигатора се сблъскваха, докато се носеха като дънери наоколо, и за момент показваха гнева си, но скоро всичко се успокояваше — освен клатещата се лодка и туптящите сърца на мъжете в нея. Флинт осъзна, че алигаторите, също като тях, са затворници тук.

Езерото изглеждаше дълго двайсет метра — от единия край на полупотопената ръждясала ограда от бодлива тел до другия. От другата страна на оградата имаше кей, за който бяха завързани две скоростни моторници — и двете боядисани в тъмнозелено — и по-големият риболовен катер, от който Флинт беше видял престъпниците да разтоварват влечугите на пристанището във Вермилиън. Два метра и половина от кея бяха над оградата и в края му беше монтирана електрическа лебедка, която явно се използваше, за да се товарят алигаторите на палубата на лодката. По време на трийсетминутното пътуване в една от бързите моторници до това място, Монти с удоволствие разкъса сакото и ризата на Флинт и му свали кобура на деринджъра. Когато пристигнаха, Док и другите обсъждаха няколко минути какво да правят с тях, докато „той“ — който и да беше „той“ — се събуди. Флинт и Пелвис бяха в настоящото си положение благодарение на Док, който накара Мич да ги прекара с алуминиевия скиф през портите на езерото, а Монти ги последва във втора лодка. Групата мъже на кея искрено се бяха забавлявали със случващото се, когато Мич хвърли във водата една бетонна тухла, служеща за котва, и се качи в лодката на Монти, като остави Флинт и Пелвис на произвола на съдбата.

Онези типове бяха останали известно време — „Хей, изрод! Защо двамата с Елвис не влезете във водата, за да се поохладите малко?“ — но си тръгнаха, когато слънцето стана по-силно. Флинт осъзна защо го направиха — защото добре знаеха колко горещо щеше да стане тук. От време на време Мич, Монти или някой от другите копелета идваше на края на кея, за да ги нагледа и да им подхвърли някоя обида, която включваше думите „изрод“ и „шибаняци“, след което отново се махаше. Пелвис не беше проронил нито дума откакто го бяха ударили в устата. Флинт осъзна, че вероятно е в шок. Монти беше отвел Мама с него и последния път, когато брадатият копелдак беше дошъл да ги провери, малкият булдог не беше в ръцете му.

Флинт помирисваше миризмата на печено месо.

По-скоро на изгоряло месо.

Кеят продължаваше покрай лодките до странна гледка — на дървени греди над водата беше издигната огромна, приличаща на ранчо къща с кремави стени, сякаш взета от окосената зелена ливада на някой перфектен американски град, докарана дотук с хеликоптер и спусната на това място, за да се превърне в най-красивата сграда в квартала. Тя разполагаше с кръгъл басейн със собствена дървена тераса, като онези, които продаваха за сглобяване — този беше сглобен на платформа над тресавището. На дървената тераса се виждаха дъмбели, лежанка и велоергометър. До нея имаше друга голяма тераса, засенчена от огромна платнена тента в синьо и бяло, а на платформата в другия край на къщата беше монтирана сателитна чиния.

От главната платформа се разклоняваха дъсчени пътеки, които свързваха къщата с три други по-малки дървени постройки. От една от тях се извиваха снопове кабели, които отиваха в къщата и в сателитната чиния. Флинт предположи, че там се намира генераторът. Макар езерото на алигаторите, кеят и басейнът да бяха напълно открити за слънцето, по-голямата част от къщата беше в сянката на покрити с мъх дървета. Като се изключеше тази малка човешка намеса, тресавището пазеше своите зелени владения. Флинт забеляза един канал, който се виеше в тресавището зад най-далечната от трите постройки, и в него имаше червени шамандури, които да насочват лодките.

По време на огледа си забеляза и една висока около дванайсет метра дървена вишка, скрита сред дърветата на входа на канала. Под боядисания ѝ в зелено купол седеше един мъж в шезлонг и четеше списание, а пушката му беше подпряна на парапета. Той ставаше през няколко минути и оглеждаше всички посоки с бинокъл, след което сядаше отново и се завръщаше към четивото си.

— Затънали сме в много големи лайна — каза Флинт.

Пелвис не проговори, просто си седеше и се потеше с размазан поглед.

— Айсли? Съвземи се, чуваш ли ме?

Не получи отговор. Една лига беше провиснала от долната устна на имитатора.

— Няма ли да кажеш нищо? — продължи да настоява ловецът на глави.

Пелвис наведе глава и се загледа в дъното на лодката.

Флинт помириса въздуха, в който се носеше миризмата на печено месо. Явно онова копеле Монти беше огладняло. Навярно Пелвис си мислеше същото като него — Мама беше на скарата.

— Чуй ме, ще се измъкнем оттук — опита отново Флинт. Това май беше най-идиотското нещо, което беше казвал в живота си. — Не можеш да се пречупиш и да ме изоставиш точно сега, чуваш ли?

Имитаторът поклати глава и преглътна на сухо.

Флинт видя как един от алигаторите се плъзна покрай тях. Влечугото беше толкова близо, че можеше да се протегне и да го ръгне в окото, ако искаше да изгуби ръката си. Е, нямаше проблем, пак щяха да му останат две. Чакай малко, каза си той. Чакай, чакай малко. Контролирай се. Все още не е свършило, все още не са те заровили в земята. Дръж се.

— Обзалагам се, че всичко това е една голяма грешка — каза Флинт. — Когато онзи тип се събуди, ще дойде да ни види и ние ще му разкажем историята си. Той веднага ще ни застре… — Гърлото му се сви. — Имам предвид, че веднага ще ни пусне. — Мълчанието на Айсли го плашеше до смърт и го караше да губи увереност. Толкова много беше свикнал с неспирното му говорене, че тишината го подлудяваше. — Айсли, слушай. Няма да се предаваме. Пелвис? Кажи нещо.

Никаква реакция.

Флинт се наведе към спътника си. Слънцето започна да изгаря гърба му, а потта се заклини във веждите му.

— Сесил — каза той, — ще те спукам от бой, ако не ме погледнеш и не ми кажеш нещо.

Не успя да го придума. Затвори очи и се хвана за челото. Ръката на Клинт изведнъж потръпна и се раздвижи, но отново се успокои.

— Как ме нарекохте?

Флинт отвори очи и погледна имитатора.

— Да не би да ме нарекохте Сесил? — Пелвис беше вдигнал глава. Разцепената му устна се бе отворила отново и от раната се процеждаше кървава течност.

— Да, така те нарекох. — Ловецът на глави изпита огромно облекчение. — Благодаря на Бог, че се върна! Сега не е времето да се пречупиш, слушай ме! Трябва да бъдем силни! Както вече споменах, когато онзи тип се събуди и му обясним каква голяма грешка е станала…

— Сесил — прошепна Пелвис и на наранената му уста се появи вяла усмивка. Тя бързо се изпари. Погледът му притъмня. — Мисля, че… готвят Мама — каза той.

— Не, не е така! — Не му позволявай да се пречупи!, помисли си Флинт. Не му позволявай отново да се изплъзне! — Този тип просто те дразнеше! Чуй ме, не мисли за това. Трябва да се съсредоточим върху други неща.

— Какви? Кой от нас ще убият първи ли? — Пелвис присви очи срещу слънцето. — Не ми пука. Няма да се измъкнем оттук.

— Виждаш ли? Ето затова няма да стане добър ловец на глави от теб. Никога. Защото се отказваш. За бога, аз никога не се отказвам! — Флинт усети как лицето му тупти. Трябваше да се успокои, преди да е получил топлинен удар. — Казах ти, че ще пипна Ламбърт, и го залових, нали?

— Да, сър, така казахте. Но не мисля, че някой от нас ще има възможност да харчи парите от наградата.

— Само гледай. Ще видиш. — Флинт усети как започва да губи контрол. Контролът, помисли си той, беше най-важното нещо. Трябваше да се успокои, преди напрежението от ситуацията да го премаже. Хвана лепкавата ръка на Клинт и усети общия им пулс. — Всеки ловец на глави трябва да е самодисциплиниран. Винаги съм имал добра самодисциплина. Още откакто бях малко момче. Трябваше да я имам, за да не позволя на Клинт да изскача, когато не исках да го прави. Да се показва и да кара хората да гледат на мен като на изрод. Човек се нуждае от самодисциплина, при това от сериозна самодисциплина.

— Господин Мърто? — каза Пелвис с тих и изпълнен с болка глас, в който нямаше почти нищо от Елвис. — Днес ще умрем. Бихте ли млъкнали, моля ви?

Мозъкът на Флинт запуши. Направо изгаряше. Бялата му кожа се свиваше от силната слънчева светлина, а навсякъде имаше вода, вода, но недостатъчно, за да се охлади. Облиза устни и вкуси потта си. Един алигатор се отърка със стържещ звук в лодката им. Кожата по гърба на Флинт настръхна. Трябваше да насочи ума си някъде другаде — където и да е.

— Щеше да постигнеш много — каза той, — ако имаше мениджър.

Пелвис се опули насреща му и бавно примига.

— Какво?

— Мениджър. Както каза онзи човек в бара. Трябва ти мениджър. Някой, който да те научи на самодисциплина, да те накара да се откажеш от проклетите вредни храни и да спреш да се правиш на Елвис, за да бъдеш Сесил. Чух много добре какво ти каза.

— Да не би да имате предвид… онова, което си мисля, че имате предвид?

— Може би да, може би не. — Флинт избърса капките пот от веждите си с треперещи пръсти. — Просто казвам, че имаш талант да свириш на пиано и един добър мениджър може да ти помогне. Един добър бизнесмен. Някой, който да се увери, че ще ти плащат добре. Няма нужда да си голяма звезда, можеш да участваш в нечия банда, да си студиен музикант или нещо подобно. Има пари в тази работа, нали?

— Да не полудяхте, господин Мърто? — попита Пелвис. — Или аз започвам да полудявам?

— По дяволите, и двамата сме луди! — почти изкрещя Флинт. Контрол, помисли си той. Контрол. Господи, слънцето ставаше много силно. От водата се носеше остра и кисела воня — миризмата на тресавището, примесена с алигаторски лайна. — Когато се измъкнем оттук — а ние ще се измъкнем, след като говорим с шефа на това място — ще помислим какво ще правим. Ти не си създаден да бъдеш ловец на глави… а и аз отдавна си търся причина да се откажа. Писна ми от цялата тази грозна работа, пък и не можеш да постигнеш нищо с нея. Просто се въртя в кръг като някаква… триръка маймуна в клетка. Виж, може да не се получи. Навярно няма. Но ще е ново начало, нали…

— Тук става ужасно горещо, а?

Гласът стресна и двама им. Монти вървеше по кея, а ризата му беше на потни петна. Той държеше чиния с храна и дъвчеше някакво жилаво месо на малък кокал.

— Още ли не сте влезли да поплувате?

Нито Флинт, нито Пелвис му отговориха. Наблюдаваха как едрият мъж с кестенявата брада дъвче месото от кокала в мазната си ръка.

— Май не сте особено разговорливи, а? — Монти хвърли бърз поглед на слънцето. След това метна кокала във водата до лодката им. Плясъкът привлече вниманието на алигаторите и три-четири от тях бързо отидоха на мястото като някакви люспести торпеда. Водата се завихри, на повърхността ѝ изскочи една опашка и плесна по нея, и изведнъж започна битка — две влечуги се нахвърлиха едно върху друго и лодката на Флинт и Пелвис се разлюля в разпенилата се мътилка.

— Момчетата са доста гладни тази сутрин. — Монти се зае с месото на втори кокал. — Биха изяли какво ли не, нали се сещате? Имат доста здрави стомаси. Но се обзалагам, че ти много ще им допаднеш, изрод. Ще си истинска сензация сред тях.

Алигаторите разбраха, че няма храна и спряха да се боричкат. Въпреки това продължиха да кръжат около лодката.

— Не мислите ли, че стигнахте прекалено далеч? — попита Флинт. — Научихме си урока. Повече няма да ви се мернем пред погледите.

Монти се засмя, докато дъвчеше месото си.

— Със сигурност сте го научили. Но няма да си тръгнете оттук. — Той хвърли втория кокал във водата и алигаторите отново се стрелнаха към него. — Ей, Елвис! Искаш ли закуска?

Пелвис не отговори и Флинт забеляза, че очите му отново се насълзиха.

— Много е вкууусно. Има доста месо по тези кокали, чак се изненадах. Искаш ли да опиташ? — Той вдигна парче бяло месо и се ухили през брадата си. — Бау! Бау!

Имитаторът потрепери. Слепоочията му затуптяха силно.

— Дръж се. — Флинт сграбчи ръката на Пелвис. — Успокой се.

— Мисля, че приятелят ти иска да похапне, господин Изрод. Дръж, Елвис! Аууууууу! — Докато виеше като куче, Монти хвърли във въздуха над езерото останалите в чинията му кокали.

Преди първото парче да падне във водата, Пелвис полудя.

Той скочи от скифа. Веригата на белезниците се изпъна и Флинт изкрещя ужасено, преди да бъде повлечен във водата.

На два километра и половина от целта Влака беше намалил ревящите мотори на патрулната лодка на една четвърт от скоростта им — около седем възела — за да не вдигат много шум. Сега ги изключи напълно и остави плавателния съд да се носи по тесния канал.

— Приближаваме — каза той зад щурвала в кабината. Дан стоеше до него, а Ардън беше седнала на една пейка на кърмата. — Ще продължим още минута-две и след това малко ще погазим.

Дан кимна. Пушките, пистолетът и мунициите бяха прибрани в едно шкафче в задната част на кабината. След като напуснаха малкия залив, Влака ги прекара през поредица от канали със скорост, която се доближаваше до двайсет и осем възела — максималната скорост на патрулната лодка. Птиците и алигаторите пред тях веднага се разбягваха в търсене на безопасно място, на което да се скрият. Влака каза на Дан, че истинското му име е Ален Шапел, че се е родил на влак между Мобайл и Нови Орлеан, но бил отгледан в Гранд Айл, където баща му организирал риболовни излети. По време на службата му във Виетнам родителите му се преместили в Нови Орлеан, а баща му приел поста на консултант в компания, която произвеждала рибарски лодки. Влака каза, че тресавището било в кръвта му. Трябвало да живее в него, в този красив пущинак, иначе щял да погине. Той знаел, че патрулните лодки — базирани на конструкцията на едни здрави малки плавателни съдове, които се използвали за превозване на провизии до нефтените платформи в Мексиканския залив — били произведени от компания в град Беруик, покрай която Дан и Ардън бяха минали на шейсет и пет километра северно от Хума. През 1976 година купил тази бронирана патрулна лодка и сложил началото на тригодишното ѝ възстановяване, докато не придобила приличен вид. Бебчето се държала добре в някои дни и била истинска побесняла кучка в други, обясни Влака на Дан, но като цяло била бърза и пъргава и тясната ѝ конструкция била идеална за каналите тук. Така или иначе той си обичал лодката.

— Там ще влезем — каза Влака и посочи с брадичка към един канал, който се виеше наляво. — Малко тясно ще стане, така че на дамата кажи да не се притеснява, че ще потънем, ако разни удари отдолу чуе.

Дан отиде отзад, за да предаде съобщението. Влака вкара майсторски Бебчето в канала. Клоните на дърветата задраха от двете страни лодката, а избуялите от водата тръстики и трева се разтвориха пред носа ѝ. Дървесните корони над тях се сгъстиха и превърнаха светлината в тъмнозелен мрак. Бебчето забави скоростта си до вървеж. Влака излезе от кабината и взе едно въже — единият му край беше завързан за десния борд, а в другия имаше кука. Плавателният съд се разтресе, защото нещо се удари в кила. Влака хвърли куката в храсталака, дръпна въжето и то се опъна. След няколко секунди Бебчето спря.

Подготвиха се. Дан се потеше в ужасната влажна жега, но не се страхуваше. Може би само малко. Така или иначе трябваше да свърши работата.

— Тук остави пистолета — каза Влака на Дан, когато ветеранът го извади от шкафа. — Може да има нужда от него тя.

— Аз? — Ардън стана. — Никога не съм стреляла с оръжие!

— Има си първи път за всичко. — Влака сложи пълнител в пистолета. — Как да работиш с предпазителя ще ти обясня, слушай внимателно. Посети ли те някой, докато ни няма, само двама приятели ще ти помогнат да отървеш кожата — господин Смит и господин Уесън, а?

Ардън сметна, че няма да е никак лошо да слуша какво ѝ се обяснява.

— Вземи три кутии. Не ни ли стигнат, ще ни светят маслото — каза Влака на Дан, когато приключи с бързия урок на Ардън. Дан взе три кутии с патрони за браунинга от раницата, като прибра по една в предните си джобове и една в задния. Влака направи същото с мунициите за рюгера, след което си сложи сиво-зелената камуфлажна шапка. — На около четиристотин метра оттук онези типове ще са — каза той и преметна рюгера на дясното си рамо с цевта надолу, за да не се намокри стрелящият механизъм. — Могат да отнесат рогата на Сатаната, с толкова оръжия разполагат — пушки, автомати, всякакви пистолети. Трябва да сме много внимателни от сега нататък или ще сме много мъртви.

Докато Дан премяташе браунинга на рамо, също с цевта надолу, Влака отвори буркан с някаква черна смазка и намаза малко под очите си.

— Настъпи ли време да стрелям, не искам да бъда заслепен. Пропуснеш ли… пуф! Свършен си. — Той подаде мазилото на Дан, който го нанесе по същия начин. Влака навря лице в спътника си и го изгледа с пронизващ поглед. — Влезем ли в престрелка, да разчитам на теб мога ли? Да се подвоумиш няма, нали? Направиш ли го, мъртъв ще си, а?

— Ще направя каквото е необходимо — отвърна Дан.

— Разполагат с човек на вишка, оглежда района той — Залива и тресавището. Запречили са с големи метални порти канала и са оградили с бодлива тел цялото място. — Влака кимна към неприветливия пущинак, изпълнен с бодливи палми, висящи лози и кипариси. — Оттам ще минем. Аптечка със змийска противоотрова нямаме, така че очите отворени си дръж.

— Добре.

— Видим ли две мъртви тела, изнизваме се тихомълком като грешници от неделна служба. Ще се обадя по радиото в Гранд Айл след това. Става ли?

— Да.

Влака прескочи парапета и тихичко стъпи във водата. Тресавището го погълна до средата на гърдите.

— Дан? — каза Ардън, когато ветеранът тръгна да слиза от лодката. Емоциите ѝ отново влияеха на гласа ѝ. — Моля те, бъди много внимателен — съумя да каже тя.

— Сгреших, като ти позволих да дойдеш. Трябваше да останеш в дома на Влака.

Младата жена поклати глава.

— Аз съм, където трябва да съм. Не се тревожи за мен, а за това как ще влезете и излезете.

Дан стъпи във водата и обувките му затънаха десетина сантиметра в тинята.

— Слушай — обърна се Влака към Ардън, — стрелба вероятно ще чуеш. До половин час след първите изстрели не се ли върнем, значи там ще си останем. Радиото на рафта над щурвала е. Батериите са нови, за включване има копче. Не се ли върнем, за помощ започни да се обаждаш по станцията. Всички честоти пробвай и не спирай, докато някой не се обади. Не стане ли, вземай тубата с водата, пистолета и се изнасяй на двата си крака, а?

— Да.

— Наясно да си просто. — Влака се обърна и тръгна напред.

Дан се спря и погледна Ардън. Тъмнолилавият родилен белег вече не беше грозен. Беше като уникална шарка върху крилото на пеперуда или като окраската на мида, която нямаше да се повтори дори и след хиляда години.

— Ще се върна — обеща Дан и последва Влака през тресавището.

Когато се отдалечиха от Ардън, другият мъж му каза:

— Убият ли ни онези, ще намерят и нея. Какво ще ѝ направят, не ми се мисли.

Дан не отговори. Вече се беше сетил за това.

— Да знаеш просто.

Продължиха да газят във водата. Изведнъж пущинакът ги стисна в прегръдката си и застана между тях и Бебчето.

Мръсна кафява вода напълни очите и устата на Флинт и заглуши ужасения му крясък. Пелвис пляскаше до него в лудешки опит да излезе от езерото на алигаторите и да стигне до мъжа, който ядеше месото на Мама. Флинт усети ръката на Клинт да се мята насам-натам, а костите на брат му да се гърчат неспокойно в тялото му. Мисълта, че големите колкото на бебе дробове на Клинт ще се напълнят с вода и той ще се удави, го накара да обезумее от страх. Започна да се бори да се изправи, както не го беше правил никога досега. Зарита с крака, докато обувките му не намериха тинестото и мазно дъно.

Флинт успя да се изправи. Главата и раменете му бяха извън водата. Клинт обаче беше в нея. Пелвис също беше станал, а калната му перука се държеше само на една последна лепенка в телесен цвят. Сподавен и яростен рев се изтръгна от гърлото му. С проява на сила, която Флинт дори не подозираше, че Пелвис притежава, спътникът му го задърпа през водата към кея.

Монти направо се късаше от смях.

— Време е за шоу, момчета! — провикна се към къщата той.

Флинт стъпи върху нещо, което се размърда рязко и му изкара ангелите. Люспесто създание мина покрай тях и ги облиза с опашката си. Тази на втори алигатор удари рамото на Пелвис и той изсумтя от болка, но продължи напред. Езерото около тях се беше превърнало във вихрушка от влечуги, които се биеха помежду си за месото и кокалите, които Монти беше хвърлил във водата. Флинт забеляза, че едно от чудовищата се приближава отляво — муцуната му пореше пенестата повърхност, а котешките му очи бяха насочени към тях. Докато Пелвис го дърпаше, Флинт замахна със свободната си лява ръка към създанието, което изглеждаше достатъчно голямо, за да се направят от него два куфара и една дамска чанта. Ръката му удари водната повърхност пред муцуната на алигатора и плясъкът беше достатъчен, за да го накара да завие, а опашката му да пльосне в калната вода. Пелвис беше ударен в коленете от друг звяр под водата и бе съборен. Грубата като дървесна кора кожа на алигатора се появи от дълбините за момент, който беше достатъчно дълъг, за да може имитаторът да изкрещи силно и да го удари със свободния си юмрук. Изплашеното влечуго изпръхтя и се оттегли, като вдигна малка вълна след себе си. Отново стъпил на крака, Пелвис задърпа Флинт напред.

Две от чудовищата сблъскаха муцуни за едно парче месо, а шумната им свада привлече вниманието на още четири-пет алигатора. Настана кралска битка и влечугите се биеха от всички страни на Пелвис и Флинт. Още алигатори се надигнаха от дъното, а други минаха покрай тях, сякаш за да проверят колко опасна е тази храна, преди да забият челюсти в нея. Пелвис всеотдайно дърпаше Флинт към кея, а Флинт даваше всичко от себе си, за да държи чудовищата настрана — риташе, удряше водата с длан и крещеше безсмислици.

Алигаторите започнаха да стават по-дръзки. Флинт съумя да събуе обувката на десния си крак и я използва като чук, с който да налага водната повърхност. Изведнъж едно страховито, дебело туловище със залепнали по него сиви плужеци изскочи от водата до него с отворени челюсти. Флинт стовари обувката си в главата му, като се целеше в окото, и челюстите се затвориха. Влечугото изви глава на една страна и грубите му люспи одраха кожата на лявата му ръка от китката до лакътя. Една охлювена черупка или някакво образувание с остър край я срязаха и водата почервеня от кръв.

— Извадете ги! Извадете ги, по дяволите! — разкрещя се някой.

Бяха стигнали до надвисналия на метър над езерото кей. Пелвис, чиято перука беше отплавала, а изкривеното му лице бе кафяво от тинята, се опитваше да се хване за дъските и да се изтегли, но дори придобитата от лудостта му сила не можеше да му помогне с окования за него Флинт. Водата около ръката на ловеца на глави стана още по-червена от кръвта му. Той забеляза поне четири алигатора да плуват устремено към него и да въртят развълнувано опашки.

Разнесе се неприятен звук от електрически двигател и дрънчене на верига.

— Хванете я! И двамата!

Мъжете снижиха веригата с куката на лебедката. Пелвис и Флинт се вкопчиха в големите ѝ звена, както просяк би стиснал стодоларова банкнота. Двигателят изрева и веригата ги вдигна нагоре.

Сграбчиха ги ръце и ги издърпаха на кея. Три алигатора изщракаха с челюсти под калните обувка и чорап на Флинт. Влечугите се сборичкаха в кървавата пяна и когато телата им се удариха в колоните, целият кей се разтресе и заскърца.

Флинт и Пелвис стъпиха на твърдо. Ловецът на глави усети миризмата на собствената си кръв, която се стичаше по дъските на кея от посинялата рана на лявата му предмишница. Той се олюля и за малко щеше да припадне, ако не се беше хванал за Пелвис. Погледна през замъглените си очи към развълнуваното езеро и видя два алигатора да дърпат с челюсти нещо, което приличаше на изкаляна и раздърпана птица. Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае, че това е перуката на Пелвис. Загледа изумено как двете чудовища я разкъсват и всяко от тях се скрива под водата със сувенир от Мемфис.

Задъханият Пелвис изгледа с отворена уста лицата на Док, Монти, Мич и двама други мъже, които не познаваше. Док отново си беше сложил слънчевите очила.

— Ти ненормален ли си бе, човек! — крещеше той на Монти. — Не искам да пукнат, преди той да ги види!

— Е, мамка му! — изрева в отговор Монти. — Откъде да знам, че са толкова глупави да скочат в…

Флинт усети как тялото на Пелвис се напряга. Представи си ураган, който беше на път да посее смърт и разрушение.

Имитаторът изстреля десния си юмрук като бутало от плът в носа на Монти. Чу се чупене на кости, наподобяващо пукот от огнестрелно оръжие, и от ноздрите на мъжа изригна кръв, която изцапа тениската на „Харвард“ на Док.

Монти залитна назад с ококорени очи, изумен от шуртящата като от кран кръв, която обливаше брадата му. Една крачка. Две.

И падна в езерото, точно върху биещите се под края на кея влечуги.

— О, господи! — изкрещя Док, чиито слънчеви очила и бузи бяха изпръскани с кръв.

— Монти! — извика Мич и отиде до лебедката в опит да помогне на приятеля си.

Монти като че ли беше изгубил разсъдъка си и вероятно това беше хубаво, тъй като не осъзнаваше положението си. Един от мъжете, които Пелвис не познаваше, извади пистолет и започна да стреля по алигаторите, но те вече бяха пипнали приятеля им — едното влечуго беше захапало лявото му рамо, а другото — десния му крак. Веригата на лебедката се спусна надолу, но Монти не посегна към нея. Алигаторите започнаха да го разкъсват, както Пелвис беше виждал Мама да разкъсва една от плюшените си играчки. От едно тъмно кътче на съзнанието му изплува спомен как тя беше пръснала пълнежа ѝ навсякъде.

Същото се случи и с Монти.

Сега и Мич беше извадил револвера си и стреляше, но вкусът на кръв и живо месо бяха подлудили чудовищата. Още от тях се спускаха към жертвата, за да получат дял от нея. По време на стрелбата поне два куршума уцелиха Монти сред мятащите се тела и кървави плясъци. И той може би умря, преди костите му да бъдат отделени от ставите. Може би.

Док не искаше да гледа повече. Той разбра, че с Монти е свършено още като падна в езерото, целият окървавен и с раздразнените алигатори във водата. Беше станал свидетел как изядоха рейнджъра, така че знаеше какво ще се случи. Док се обърна, махна си слънчевите очила и бавно и методично започна да бърше кръвта от тях с тениската си. Пръстите му трепереха. Мич повърна зад гърба му в езерото.

— Мамка му — каза Док най-вече на себе си и извади ключа на белезниците от джоба си. Отключи ги и ги остави да паднат. Пелвис примига насреща му — все още беше замаян, но яростта му бе утихнала. Флинт хвана ранената си ръка, падна на колене и увеси глава.

Док извади .45-калибровия си пистолет, спусна предпазителя и насочи дулото му между очите на Пелвис.

— Ти си следващият — каза му той. — Върви към ръба.

Имитаторът вече беше съкрушен, беше се пречупил, когато видя онзи мъж да яде Мама. Знаеше какво го очаква, но без кучето му — без любимата му компания — животът не си струваше. Той застана на ръба.

Алигаторите под него продължаваха да разкъсват някаква част от Монти. Тя ставаше все по-малка и по-малка. И имаше брада.

Док застана зад него и опря дулото на автоматичния пистолет в тила му.

— Направи го! — подкани го Мич. — Убий го!

Флинт се опита да стане, но не успя. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. От миризмата на кръв, тиня и алигаторски лайна му се повдигаше, а свирепото и горещо слънце изпиваше силите му.

— Айсли? — беше единственото, което съумя да каже. Клинт не беше помръдвал, откакто излязоха от водата, но сега ръката му потрепна лекичко и малките му дробове като че ли изхълцаха във вътрешностите на Флинт.

Док вдигна ръка, за да предпази лицето си от парченцата кости и мозък, които щяха да се разхвърчат при изстрела. Пръстът му се стегна около спусъка.

Чу гъргорене.

Огледа се и видя, че от устата на странната бебешка глава, израснала от едната страна на изрода, потича кафява вода.

Флинт чу тропота на ботуши по кея. С тях вървяха и боси крака.

Док видя кой идва.

— Тъкмо оправям нещата, Голт. Не е нужно Шондра да вижда това.

— Какво става? — Флинт чу раздразнения глас на жена. По тембъра ѝ прецени, че е млада. — Събудихме се от врявата. Кой крещя толкова много?

— По-добре стой настрана, Шондра. Монти падна.

Босите крака спряха, но ботушите продължиха да ходят.

— Това копеле тук го уби! — каза Мич. — Док тъкмо щеше да му пръсне мозъка!

— Това са типовете от пристанището. — Док съобщи тази информация на човека с ботушите. — Този ме напръска в очите със спрея. Онзи ей там простреля Върджил.

Ботушите се насочиха към Флинт. Спряха до него. Ловецът на глави вдигна поглед и видя, че са направени от бежова змийска кожа.

— Виж му третата ръка, човече. И израсналата от ребрата му бебешка глава. Ис-тин-ски изрод от града на изродите. Не съм виждал такова нещо, откакто изядох цял пакет с магически гъби в Юма през пролетта на шейсет и осма. Мамка му, хубави времена бяха!

Шондра изпръхтя противно.

— Тогава още не съм била родена.

Док като че ли се разсмя през стиснати зъби.

С огромни усилия Флинт вдигна глава, за да погледне притежателя на ботушите от змийска кожа.

Този мъж като че ли беше пристрастен към фитнес тренировките. И към стероидите. Или просто много се обичаше. Защото мускулите на откритите му гърди, рамене и ръце представляваха масивни буци, които опъваха загорялата му кожа, вените му бяха като напомпани, а сухожилията му бяха изпънати като струни на пиано. Той беше облечен в сини дънки, скъсани на коленете и пристегнати с въже около тънката му талия, а на врата му беше завързана хлабаво червена кърпа. Лицето му беше като изсечено от твърда кафява скала, брадичката му беше остра, а бузите хлътнали. Имаше много дълбоки бръчки, причинени от дълги години печене на слънце. Пронизителните му абаносови очи, гъстите черни вежди и къдравата му черна коса с посивели бакенбарди му придаваха вид на латинос. Флинт предположи, че мъжът е в края на трийсетте или началото на четирийсетте си години, но му беше трудно да прецени точно, тъй като тялото му беше младо, а лицето — набръчкано от слънцето.

На няколко метра зад новодошлия стоеше млада руса жена, която не беше на повече от двайсет години. Тя бе боса, с къси дънкови панталони и черен сутиен, и също изглеждаше като роб на слънцето, защото беше изгоряла повече и от мъжа. Златистата ѝ коса падаше върху раменете ѝ и имаше леденосини очи. Флинт си каза, че е почти красива, приличаше на повечето холивудски звезди, но също така имаше нещо грозно в напълнените ѝ с колаген устни, а и тези очи можеха да прогорят дупка в метал.

Точно сега ловецът на глави се чувстваше като малко и очукано парче ламарина.

Мускулестият мъж го погледна с вял интерес, сякаш пред него стоеше особено странно насекомо, но нищо повече. Първа се обади Шондра:

— Проклятие, Голт! Виж го колко е бял!

Голт направи знак на Док, като сви показалеца си. Мъжът разбра командата и свали пистолета, след което каза на Пелвис:

— Обърни се!

Имитаторът изпълни заповедта. Очите му бяха хлътнали, а лицето и плешивата му глава — изпръскани с кал.

— Това е шибанякът, който се мисли за Елвис Пресли — каза Док.

Безизразното изражение на Голт не се промени.

— Знаеш ли какви са? Ловци на глави. Можеш ли да повярваш? От Шривпорт. Бяха пипнали един тип в Сейнт Насти. Казаха, че на пристанището се обаждали на човека, за когото работят. Както и да е, бяха хванали онзи мъж и смятаха да го отведат, за да си вземат наградата. Пуснах го. Това е моето добро дело за месеца.

Голт погледна Флинт и отново върна погледа си върху Пелвис.

— Помислих си, че ще се зарадваш да ги видиш, особено изрода. Искаш ли да ги убия?

Голт стисна зъби; мускули, които изглеждаха големи колкото лимони, се издуха на лицето му и отново се прибраха. Най-накрая устата му се отвори. Зъбите му бяха неестествено бели.

— Колко — започна той с глас, в който не се усещаше никакъв акцент и говореше с перфектна дикция — щяха да приберат от тази награда?

— Петнайсет хиляди.

Лицето на Голт отново придоби каменно изражение. Той съвсем неочаквано се засмя, без да се усмихне. След малко показа усмивката си, която беше плашеща. Отново се засмя, този път по-силно.

— Петнайсет хиляди! — повтори мускулестият мъж. Явно сумата му се струваше смешна. — Само петнайсет хиляди, така ли? — Той продължи да се смее, като смехът му се превърна в тих и опасен звук, наподобяващ точене на нож. Погледна Шондра и се засмя и тя също започна да се смее, след което погледна Док и се засмя и Док също започна да се смее. Съвсем скоро всички се смееха.

Флинт, който стискаше ранената си ръка, а кръвта се стичаше между пръстите му, попита:

— Имате ли нещо против да ни кажете какво ви е толкова смешно?

Голт се посмя още известно време, след което усмивката му рязко изчезна.

— Жалката сума пари, за която едно човешко същество е готово да рискува живота си. — Той бръкна в джоба на дънките си. Флинт чу изщракване като от дърпане на петле на оръжие и се подготви за най-лошото. Ръката на Голт се появи с една от онези пружинни джаджи за трениране на китките, която започна да стиска. — Ако човек ще умира, трябва да е за много пари, а не за някакви жълти стотинки. Или за забранено познание. За това си струва да се пукне. Но за петнайсет хиляди долара? Ха. — Смехът му беше много тих. — Не мисля. — Щрак… щрак… щракаха пружините.

— Нямам представа какво става тук. Не ми и пука — каза Флинт. — Никой нямаше да бъде наранен, ако онзи палячо не се беше опитал да ме удави в тоалетната чиния.

Голт кимна замислено.

— Кажи ми, така си роден, нали? Нямал си контрол над хромозомите и клетките си. Нямал си контрол над гените си и над онова странно нещо в семейството ти, което е предизвикало това ти положение. — Мускулестият мъж млъкна, за да придаде повече тежест на думите си. — Нямал си контрол — повтори той, сякаш много добре разбираше болката на Флинт. — Трябва да си наясно, по-добре от всеки друг, че Господ ни изпраща силни вълни и ветрове, които понякога ни отвеждат в една посока, а друг път в друга, и човек няма контрол над това. Смятам, че една от тези вълни те е отвела на пристанището, а друг вятър те е довял тук. Как се казваше?

— Името му е Мърто — отговори Док. — На другия е Айсли.

— Не питах теб. — Голт изгледа лошо мъжа с тениска на „Харвард“. — Попитах него. Нали?

Док не отговори нищо, но беше като ужилен. Той прибра .45-калибровия обратно в панталона си. Приличаше на сърдито дете.

— Предаванията ми започват. Ако ви трябвам, ще гледам телевизия. — Док се затътри по кея към синьо-бялата тента. Когато мина покрай Шондра, младата жена сбърчи нос, все едно помириса нещо неприятно.

Голт отиде до края на кея, където стоеше Пелвис. Погледна надолу към онова, което алигаторите бяха разкъсали до размерите на портфейл. Ръката му продължаваше да щрак… щрак… щрака. Сухожилията на китката му се изпъваха.

— Всичките му тайни са се излели — каза мускулестият мъж. Той докосна гърдите на Пелвис с другата си ръка. Имитаторът потръпна, защото пръстите му бяха студени. — Монти беше чревоугодник. Виж го колко е слабичък сега. Ти самият можеш да свалиш някой и друг килограм.

— Добре, стига толкова. — Флинт стисна зъби и се опита да стане. Първия път не успя.

Голт се хилеше насреща му. Мич пристъпи напред и насочи револвера си в главата му, но шефът му му даде нареждане:

— Не, не! Остави го на мира!

Флинт се изправи. Олюля се и едва не падна отново. Запази равновесие. Време беше да се сблъска с грозната действителност.

— Ако ще ни убивате — а мисля, че смятате да направите точно това — какво ще кажете да го направите хуманно?

Щракането на пружините секна.

— Да не би да ни молиш, господин Мърто?

— Не, просто казвам. — Флинт погледна с отвращение езерото. — По куршум в главата за двама ни, какво мислите?

— Искаш да кажеш, че няма да се опитвате да протакате? Да се уповавате на фалшива надежда? Или да ме убеждавате, че ако ви пусна, няма да кажете на абсолютно никой за мен?

— Не, няма — отвърна ловецът на глави. — Изморен съм и всеки момент ще припадна. Няма да играя игрички с теб.

— Няма ли поне да си опиташ късмета, може пък да съм в добро настроение днес? — Голт повдигна вежди.

Флинт не отговори. Не налапвай стръвта!, каза си той. Този тип иска да налапаш стръвта, за да те изрита в зъбите.

— Да не си нюейджър? — попита Голт. — Да не би да вярваш в прераждането и че смъртта ти днес е просто поредното стъпало от космическата стълба?

— Аз вярвам в прераждането — намеси се Шондра. — Двамата с Голт бяхме любовници в… сещате се, онзи стар град, който океанът погълна?

— Атлантида — помогна ѝ мускулестият мъж и намигна на Флинт. — Всеки път го казва.

Ловецът на глави облиза изсъхналите си устни.

— Какво ще кажеш да ни дадете малко вода?

— О, ама къде са ми обноските? По-добре съм възпитан от това. Хайде, идвайте. Бездруго е време за тренировката ми. Шондра, върви в кухнята и им донеси кана с ледена вода. А на мен протеинов шейк. Давай, бързо. — Младата жена побърза да изпълни нареждането. Голт им направи знак да го последват към тентата. Флинт се чувстваше слаб от раната на ръката и от жегата, но въпреки това хвана Пелвис за лакътя.

— Дръж се, чуваш ли?

Шокираният имитатор позволи на спътника си да го поведе след грамадата с ботуши от змийска кожа, а другите мъже ги последваха с извадени пистолети.

— Non — прошепна Влака и свали рюгера, — нямам чист изстрел. Но дори да имах, да им помогна особено нямаше да успея. Да се приближим трябва.

Сърцето на Дан препускаше като лудо, но умът му беше спокоен. Двамата с Влака бяха в дълбоката до гърдите им вода на шейсет метра от езерото с алигаторите, в края на района, в който беше прочистена растителността на тресавището. Бяха прескочили бодливата ограда във водата на трийсет метра зад тях и бяха наранили ръцете си, но раните не бяха сериозни. Пътят от лодката дотук не беше лек. Дан усещаше как силата му го напуска бързо, но трябваше да продължи. Баща му, пораженецът, не беше отгледал пораженец.

Бяха излезли от шубраците точно навреме, за да видят Флинт и Айсли на кея, заобиколени от въоръжени мъже и мускулестия и разголен „шеф“, който Влака беше зърнал при последното си посещение тук. Дан забеляза, че двамата ловци на глави бяха покрити с кал, Айсли беше изгубил перуката си и една алуминиева лодка се мъдреше в средата на езерото с алигаторите. Не му се мислеше през какво бяха преминали, но поне още бяха живи. Не беше ясно обаче докога. Флинт и Айсли тъкмо тръгнаха след мускулестия мъж към къщата, следвани от другите мъже — въоръжените „войници“.

— Онзи тип на вишката, дето на шезлонга си излегнал се е и чете… ооооо, лоша работа, да! — Влака беше насочил рюгера и гледаше през оптиката му. — Пушка има от едната му страна. Уоки-токи на пода. Бинокъл. — Отлепи око от оптиката. — Трябва през откритото да минем и езерото с алигаторите да заобиколим.

— Добре.

— Отзад на къщата може да се наложи да минем. Гърбом да приближим платформата. С мен ли си?

— Да.

— Добре. Тръгваме, бавно и тихо.

— Ето там ще се качим — каза Влака, докато газеше, потънал до гърдите във вода, към едно мостче в задната част на сглобяемата къща тип „ранчо“. Дан го последва. Той не беше толкова затънал във водата, защото беше по-висок, но му идеше да се откаже и искрено завиждаше на силата на спътника си. Влака остави пушката си на дъските, хвана се за тях и излезе от водата. Взе браунинга на Дан и му подаде ръка. — Добре ли си? — Влака видя тъмните кръгове под очите на спътника си и осъзна, че преходът много го е изморил.

— Ще се справя.

— Болен си, да. — Влака не задаваше въпрос.

— Левкемия — отвърна Дан. — Вече не съм толкова добър като едно време.

— По дяволите, кой ли е? — Намираха се на около два метра и половина от задния вход, който представляваше солидна дървена врата зад комарник. Задната част на къщата беше лишена от всякакви отличителни черти, ако не се брояха няколкото малки прозореца. Тук отзад платформата беше тясна, но се разширяваше около къщата. Влака се огледа наоколо. Зад тях беше тресавището и голяма зелена пещ за горене на боклук, сложена на платформа на петнайсет метра от къщата. — Добре — каза Влака. — Струва ми се това е пътят, по който…

Той млъкна рязко. Чуха гласове отвътре, които приближаваха. Някой щеше да излезе. Влака притисна тяло в стената на три метра вдясно от вратата, а Дан застана на същото разстояние, но отляво. Пушките и на двамата бяха готови за действие. Сърцето на Дан препускаше в гърдите му, а слюнката в устата му беше пресъхнала.

Дървената врата се отвори.

— Да, но няма да остана в бизнеса толкова дълго. — Млад мъж с очила с телени рамки, шарена риза и къси панталони в цвят каки излезе навън, като носеше в ръце гумена кофа за боклук. По него имаше следи от кръв. — Ще направя пари и ще се махна, докато мога. — Той остави комарника да се затвори зад него и тръгна към пещта за боклук. На кръста си носеше пистолет в кобур.

Влака обмисли дали да го нападне и да го удари с приклада на пушката, или да влезе през комарника, когато младият мъж изведнъж спря.

Той огледа мостчето. Видя водата и калта по дъските на мястото, на което бяха излезли от тресавището. Забеляза следите.

И това, както би казал Влака, беше всичко.

Младият мъж се обърна и слънцето се отрази в очилата му за миг. Устата му се отвори, пусна кофата за боклук и посегна към пистолета си.

— Карлос! — извика той. — Има някой тук…

Влака застреля младия мъж, преди да успее да извади оръжието от кобура си. Куршумът го уцели в средата на гърдите му. Той се разтресе като марионетка, залитна от мостчето и падна във водата.

На комарника се появи стреснато лице на латинос. Вратата се затръшна. Отвътре се чу бам-бам-бам от пистолет и на дървото и комарника се появиха три дупки от куршуми. Влака откри стрелба през вратата и изхаби още четири патрона. Извади пълнителя и сложи нов. През това време Дан стреля два пъти през дупките във вратата. В следващия миг Влака изрита вратата и комарника и ги изкърти от пантите им.

— Голт! Голт! — закрещя мъжът на име Карлос. Той беше обърнал кухненската маса и се бе скрил зад нея с насочен към нарушителите пистолет. Влака видя масата, но в този момент един куршум се вряза в касата на вратата до главата му и му се наложи да се измъкне навън. Последва втори изстрел и куршумът проби въздуха на мястото, на което беше допреди малко. — Голт! — Карлос вече пищеше. — Влязоха вътре!

Още при първия изстрел Голт спря.

Знаеше от какво беше. Нямаше никакво съмнение.

— Пушка! — констатира Док. Намираха се на средата на пътя между тентата и езерото с алигаторите.

Разнесе се бам-бам-бам от пистолет.

— Това е Медина! — изкрещя Мич. — Копелето ни намери!

— Млъквай! — Голт чу още изстрели от пушка. Карлос викаше името му от къщата. Лицето му се превърна в мрачна, набръчкана маска. Обърна се и опря дулото на инграма в гърлото на Флинт.

— Голт! — изпищя Карлос. — Влязоха вътре!

Минаха две секунди. Голт примига и Флинт разбра, че е решил да си спести мунициите за големите момчета.

— Мич, остани тук с тях! Док, да вървим! — Голт и Док се обърнаха и побягнаха по кея към къщата. Мич насочи револвера си в гърдите на Флинт, точно над ръката на Клинт.

Още един куршум от пистолет се вряза в касата на вратата. По лицето на Влака изби пот. Дан пъхна пушката си вътре и стреля, без да се прицелва. Куршумът му срещна стъкло. Карлос стреля два пъти по тях и после нервите му не издържаха. Той стана и — докато виеше от страх — напусна сравнително безопасната си позиция зад масата и хукна към кухнята. Почти стигна до нея, когато се подхлъзна на петно кучешка кръв на пода и в същото време Влака стреля по него. Куршумът уцели стената, докато Карлос падаше. Младият мъж се изви и вдигна пистолета си. Дан дръпна спусъка на браунинга и от тялото на Карлос изригна кръв. Той се сви и се загърчи на пода. Влака отиде при него в кухнята и изрита пистолета му настрани. Дан извади празния пълнител от пушката си и сложи нов.

В следващата стая имаше маса за хранене и столове, кожа от ягуар за украса на стената и малък полилей, който висеше от тавана над средата на масата. Вляво започваше коридор, а вдясно имаше стая с билярдна маса и три пинбол машини. Влака и Дан смятаха да напуснат трапезарията и да продължат напред, когато Дан забеляза движение и едно русо момиче с тен, къси панталони и черен сутиен се появи от коридора. Леденосините ѝ очи бяха подпухнали и гневни. Тя вдигна дясната си ръка, в която държеше автоматичен пистолет. Издаде неразбираем и пронизващ писък, от който можеше да ти настръхне косата. Влака насочи пушката си в нея. Младата жена стреля два пъти с пистолета си и изстрелите отекнаха между стените. Първият куршум счупи стъклената витрина на една от пинбол машините, но вторият накара Влака да изкрещи.

Пушката му стреля и куршумът счупи прозореца до жената. Дан сложи пръст на спусъка и насочи оръжието си към нея, но мисълта да убие жена го вцепени за няколко секунди. Това даде възможност на Шондра да се върне обратно в коридора.

Всичко беше като в мъгла, времето се забързваше и забавяше, а миризмата на барут и страх беше като печени горчиви бадеми. Шапката на Влака беше паднала. Той се бе опрял в стената, а лявата му ръка стискаше дясната страна на тялото му. Между пръстите му течеше кръв. Разнесе се вик:

— Господи, това е онзи проклет тип!

Дан видя, че двама мъже са влезли в стаята за игра от друг вход. Единият разпозна като дългокосия Док, а другият беше културист със загар, който държеше уоки-токи в едната си ръка и автомат „Инграм“ в другата. Преди мускулестият мъж да успее да се прицели и да стреля, Дан изпрати два куршума по тях. Док вече беше легнал на пода, а когато видя пушката, вторият мъж — „шефът“, както го беше нарекъл Влака — се скри зад билярдната маса.

В помещението стана горещо като в ада.

— Да се махаме! — изкрещя Дан на Влака, но Влака вече беше видял инграма и отстъпваше. Двамата минаха през вратата на кухнята две стотни от секундата преди автоматът да зареве и от касата на вратата да се разхвърчат трески.

Мич беше изплашен до смърт. По лицето му се стичаха капки пот. Ръката, в която държеше револвера си, трепереше. Постоянно поглеждаше към къщата и потръпваше при всеки изстрел.

Пелвис неочаквано простена силно и се хвана за гърдите. Мич насочи револвера си в него.

О, господи!, помисли си Флинт. Получава нов пристъп!

Пелвис обаче гледаше към нещо зад рамото на мъжа и очите му се ококориха. Той изкрещя:

— Не ни застрелвай!

Флинт осъзна, че това е най-старият номер на света и никога не би сработил, но не се оказа прав, защото ужасеният Мич се обърна и стреля към кафявата вода и покритите с мъх дървета.

Пелвис стовари юмрука си отстрани на главата на мъжа и изведнъж се изсипа върху него като течен катран. Зашеметеният Флинт просто стоеше и гледаше как спътникът му налага Мич с една ръка, а с другата стиска револвера му. Оръжието стреля отново — дулото му беше насочено надолу — и Флинт се размърда — първо краката, а после и юмруците. Той нападна яростно мъжа. Онзи падна на колене, а изражението на лицето му бързо се промени. Пелвис продължаваше да го налага, все едно цепеше дърва. Пръстите на Мич се отвориха и Флинт му взе револвера.

Чуха стъпки по дъските. Някой бягаше към тях.

Флинт погледна — сърцето му биеше като лудо — и видя мъжа от вишката да сваля пушката от рамото си. Той беше жилаво малко копеле, облечено в гащеризон, което спря на десетина метра от тях и стреля. Флинт чу звук като от гневен стършел да прелита покрай тялото му. Сега беше негов ред.

Първият му куршум пропусна. Вторият уцели мъжа в лявото рамо, а третият го спипа на няколко сантиметра под сърцето. Пушката на онзи се беше извила на една страна и той спазматично натисна спусъка. Куршумът счупи предното стъкло на една от скоростните моторници. Мъжът се строполи по гръб на дървеното мостче. Краката му продължаваха да мърдат, все едно се опитваше да избяга от смъртта. Флинт не изстреля последния куршум от револвера. Усещаше остър киселинен вкус в устата си — за първи път убиваше човек и чувството никак не му хареса.

Сега обаче не беше времето да падне на колене и да моли за прошка. Видя, че юмруците на Пелвис са превърнали устата на Мич в суров хамбургер. Стисна го за ръката и му каза:

— Достатъчно!

Пелвис го погледна с оголени зъби, но отстъпи от Мич и полумъртвият мъж падна на кея.

Трябваше да се измъкнат оттук, при това бързо. Но ако минеха през тресавището, Клинт със сигурност щеше да се удави. Флинт искаше да си върне деринджъра. Прибяга до мъртвия мъж, коленичи до него и претърси джобовете му. Пръстите му намериха оръжието и още нещо.

Малка халка с два ключа на нея.

Ключове?, помисли си Флинт. За какво?

Спомни си, че мъжът беше управлявал скоростната моторница, с която ги доведоха тук. Коя от двете беше? Онази вдясно, а не онази със счупеното предно стъкло. Нямаше представа как се управлява такава, но щеше да му се наложи да се научи в движение. Прибра деринджъра в джоба си и стана.

— Сесил! — провикна се той. — Хайде!

Вратата на кухнята стана на трески. Едната страна на ризата на Влака беше подгизнала от кръв. Дан знаеше какво трябва да се направи.

— Върви! — каза той. — Аз ще ги задържа!

— Няма да стане! Да бягам няма!

— Мъртъв си, ако не го направиш. Аз така или иначе съм пътник. Бягай, докато не са минали отзад.

Изгърмя автоматичен пистолет и откъсна ново парче от касата на вратата. Младата жена отново беше в действие.

— Не им позволявай да пипнат Ардън — каза Дан.

Влака погледна раната си. Реброто му беше счупено, но вътрешностите му като че ли се държаха. Можеше да е много по-зле.

Инграмът заломоти отново и куршумите му перфорираха стените. Това принуди Дан и Влака да клекнат. Дан се показа, изстреля останалите в пълнителя два патрона и зареди браунинга с последните четири.

— Добре — отвърна Влака и стисна рамото на Дан с кървавата си ръка. — Динозаври сме ние двамата, бием се за добро дело, а?

— Да. А сега се махай оттук.

— Ще го направя. Bonne chance! — Влака хукна към задната врата и Дан го чу как пльосна в тресавището.

Вече нямаше измъкване от този ад. Автоматичният пистолет стреля отново и куршумът пръсна наредените в един шкаф чинии. Дан чу изстрели от другата страна на къщата, но това не беше Влака, тъй като той не можеше да е заобиколил толкова бързо постройката. Къде, по дяволите, бяха Мърто и Айсли?

— Излез оттам, човече! — провикна се Док. — Ще сринем стената, за да те пипнем!

Дан разбра, че наркопласьорът се опитва да заглуши с гласа си шума от нечии действия — вероятно на мускулестия мъж, който или презареждаше, или пълзеше по пода. Дан даде на Влака още шест-седем секунди, след което стреля напосоки през вратата и хукна към изхода. Скочи от платформата във водата, която вече беше размътена от скока на Влака. Онези чуха плисъка и го погнаха освирепели. Дан се промъкна през плетеница от лози и плуващи боклуци, изсипани от кофата за боклук, която младият мъж бе изтървал. Направи три стъпки и на четвъртата обувката му се закачи в края на корен или дънер и глезенът му се изкълчи. Сряза го остра болка.

Голт чу втория плисък и стана от пода до билярдната маса, готов да щурмува кухнята, когато от предната част на къщата се разнесе друг звук. Изстрелите отвън бяха достатъчна причина за тревога, но сега се разнесе ръмженето на двигателя на една от скоростните моторници, който се опитваше да запали.

— Тръгвай след тях! — извика мускулестият мъж на Док. — Опитай се да хванеш поне единия жив! — Той хукна към дневната и към плъзгащата се стъклена врата, която водеше до платформата.

— Можеш ли да я подкараш? — Пелвис беше седнал на бялата винилова седалка до Флинт, който имаше чувството, че ще му трябват още две ръце, за да работи със сложното табло.

— Просто се дръж и мълчи! — Ключът беше завъртян в запалването, на някои от инструментите на таблото светеха червени светлини и двигателят ръмжеше, сякаш щеше да запали всеки момент, но накрая все изгасваше. Бяха развързали въжетата на моторницата и сега се носеха по водата.

Пелвис държеше револвера, който взеха от Мич. Видя, че в барабана му е останал само един патрон. Пръстите му бяха надрани и кървяха; беше излязъл от ступора си няколко минути преди да нападне Мич — сериозността на ситуацията го беше принудила да изгони отчаянието си заради случилото се с Мама, поне за момента. Докато Флинт се мъчеше да разгадае правилната последователност от бутони, Пелвис погледна през рамо и коремът му се сви от ужас. Голт идваше.

Мускулестият мъж тъкмо беше излязъл от къщата. Спря се. Част от тена на лицето му пребледня, когато видя двамата си мъртви служители и ловците на глави, които се опитваха да избягат с едната от лодките. „Летящата монахиня“ все още вървеше на телевизора. Той се олюля, сякаш осъзнал, че блатната му империя се срутва; после побягна по кея с изкривено от гняв лице и пръст на спусъка на инграма.

— Неприятности! — извика Пелвис и изстреля последния патрон в револвера, но не успя да улучи и Голт въобще не забави крачка. Мускулестият мъж отвърна на стрелбата с кратък откос — куршумите замаршируваха по кея и се врязаха в кърмата на лодката.

— Залегни! — провикна се Флинт и даде всичко от себе си, за да запали по-бързо двигателя. — Лягай долу!

Бам, бам!, излая друго оръжие и изведнъж Голт стисна десния си крак, изгуби равновесие и падна на дъските.

Някакъв мъж, който нито Флинт, нито Пелвис познаваха, се появи изпод кея, от страната на носа на лодката. Беше до гърдите във водата и държеше пушка с оптика. Той стреля трети път, но Голт вече беше приклекнал в другия край на кея и куршумът не уцели плът, а само дърво. Непознатият извика на Флинт:

— Аз ще карам! — Той хвърли пушката в лодката и се качи в нея, стиснал очи от болка от вложеното усилие.

Флинт нямаше представа кой, за бога, е този тип, но ако можеше да управлява това чудо, беше добре дошъл. Отиде отзад и взе пушката, когато мъжът застана зад щурвала.

— Прикривай ни, хич няма да е лошо! — провикна се непознатият, дръпна един лост, включи някакъв превключвател и завъртя ключа. Лодката изпусна мазен син дим. Двигателят ѝ беше повреден от куршумите на инграма. Флинт видя, че Голт застава на коляно и вдига автомата, за да стреля. Нямаше време да се прицелва през оптиката; откри стрелба и продължи да стреля, докато мускулестият мъж не се скри отново.

Двигателят избумтя и моторницата се разтресе. Пушката в ръцете на Флинт беше свършила патроните. Голт вдигна глава. Мъжът зад щурвала сграбчи един от лостовете и го избута нагоре. Изведнъж лодката изрева и подскочи напред с такава сила, че Флинт беше запратен към кърмата и едва не падна, но успя да се хване за една от седалките отзад. Мъжът извъртя щурвала и остави вита пенеста следа в кафявата вода. Откос от автомата се вряза във водната повърхност зад тях. Моторницата се насочи към канала, като мина покрай празната вишка, а Флинт и Пелвис се държаха здраво, за да не паднат. След завоя пред тях се разкриха наполовина потопените порти, направени от метални мантинели и покрити с намотки от бодлива тел, които блокираха канала.

Влака върна лоста обратно.

— Да отиде на носа някой!

Пелвис изпълни нареждането, като прескочи предното стъкло, когато лодката забави.

— Някакъв начин портите да отворим виждаш ли? — попита Влака. — Някакво резе трябва да има!

— Виждам го!

Двигателят на лодката боботеше и кашляше, докато Влака работеше с лостовете, като даваше и отнемаше от мощността, за да доближи носа до портите. Резето, покрито с черна смазка, се намираше почти на нивото на водата. Пелвис легна на носа и се протегна напред; в началото резето му създаваше проблеми, но накрая успя да го дръпне.

Влака даде мощност на двигателя и докато Пелвис се прехвърляше през предното стъкло, отвори портите. Подуши теч на бензин. Инструментите на таблото светеха в червено заради критично прегряване.

— Дръжте се! — изкрещя Влака и бутна лоста за газта докрай.

Дан чу изстрел от пистолет. Нещо разплиска водата на метър от дясното му рамо.

— Свали пушката! Свали я или ще те сваля! — Дан се поколеба. Следващият изстрел едва не облиза ухото му. Той остави оръжието му да падне във водата. — Сложи си ръцете зад главата! Направи го! Обърни се!

Дан се подчини. На мостчето, което водеше до задната част на къщата и пещта за боклук, стояха Док и момичето. И двамата бяха насочили оръжията си в него.

— Видях те по телевизията! — каза Док. Лицето му лъщеше от пот, а косата му беше мокра от нея. Стъклата на слънчевите му очила бяха напукани. — Човече, защо ни прецака така? А? След като те освободих? — Мъжът направо хленчеше. — Така ли се отплащаш за шибаното добро дело?

— Качи се тук! — нареди младата жена и направи жест с автоматичния си пистолет. — Качи се, кучи сине!

Дан тръгна отново през лозите и болката от наранения му глезен го накара да потръпне. От другата страна на къщата се разнесоха още изстрели и ръмженето на двигател на моторница.

— Къде са Мърто и Айсли?

— Казах да си довлечеш задника тук! — Младата жена погледна Док. — Ти си го пуснал?

— Ловците на глави го бяха закопчали с белезници в Сейнт Насти. Смятаха да го отведат в Шривпорт. Аз го пуснах.

— Имаш предвид… че всичко това е заради теб?

— Хей, я не ми чети конско сега, става ли? Хайде, Ламбърт! Излизай!

Дан се опита, но беше изтощен и не успя да се качи.

— Няма да повтарям — предупреди го младата жена. — Качвай се тук или си мъртво месо.

— Така или иначе съм мъртъв — отвърна ветеранът.

— Прав си — съгласи се Док, — но може да изгубиш много телесни части, преди да си тръгнеш от този тъжен свят. На твое място щях да се опитам да си облекча положението.

Дан реши да спечели малко време. Хвана се за дъските и се опита още веднъж да се качи на тях. Вложи цялата си воля и въпреки изтощените си мускули успя да извади горната част на тялото си от водата и да легне задъхан на мостчето.

— Мамка му! — ядоса се младата жена. — Ти си най-големият глупак на света! Защо просто не го уби и не забрави за това? Започваш да изкуфяваш, нали?

— По-добре си затвори плювалника. — Док говореше много тихо.

— Почакай само Голт да осъзнае ситуацията. Да разбере, че ти си виновен за всичко това. Тогава ще видим чий задник ще изритат.

Док въздъхна и погледна през дърветата към слънцето.

— Знаех си, че този момент ще настъпи. Още откакто се появи, го знаех. Всъщност се радвам, че най-накрая дойде. — Той насочи пистолета си в главата на Шондра, дръпна спусъка и пусна куршум в слепоочието ѝ. Младата жена простена тихичко. Златистата ѝ коса започна да почервенява, а коленете ѝ омекнаха. Тя падна в тресавището.

— Току-що изхвърлих боклука — каза Док на Дан. — Ставай.

Дан изтегли колене под тялото си. Успя да стане. Потта се стичаше от него, а главата му се пръскаше от болка.

— Мърдай — нареди му Док и посочи с пистолета към къщата. — Голт! — провикна се той. — Пипнах един от тях жив!

Минаха през опустошената кухня, през надупчената от куршуми трапезария и непощадената игрална зала. Дан прекоси коридора под прицела на Док и влезе в дневната, където имаше плетени мебели, кожа от зебра на пода и вентилатор на тавана, който работеше. Плъзгащата се стъклена врата водеше до платформата с тентата, където на големия телевизор на колелца вървеше реклама на „Пица Хът“.

— О, господи! — каза Док.

Голт беше легнал на платформата, подпрян на лакътя си. На кея имаше кървава диря, която показваше откъде беше изпълзял, за да се скрие. Крачолът на дънките на десния му крак беше подгизнал от кръв, а ръката му притискаше раната над коляното му. До него лежеше инграма. На дъските около тялото му беше потекла пот, лицето му беше измъчено, а абаносовите му очи бяха хлътнали от болка и шок.

— Не ме докосвай — каза Голт, когато Док посегна към него. — Къде е Шондра?

— Той имаше скрит пистолет! Извади го и я застреля в главата! Знаех, че го искаш жив, затова не го убих! Голт, позволи ми да ти помогна да станеш!

— Стой далеч от мен! — изкрещя мускулестият мъж. — Нямам нужда от теб или от някой друг!

— Добре — съгласи се Док. — Добре, няма проблем. Тук съм.

Голт стисна зъби и допълзя по-близо до Дан. Ботушът от змийска кожа на десния му крак беше изцапан в червено.

— Да — каза той, докато гледаше ветерана с изпепеляваща ярост. — Ти си онзи.

— Откъде да знам, че ще дойде тук? — изхленчи Док. — Предполага се, че е убиец, нали е убил двама шибаняка! Смятах, че ще е благодарен! — Той прокара трепереща ръка през устата си. — Можем да започнем отначало, Голт. Знаеш, че можем. Ще е като едно време, ние двамата срещу целия свят. Ще съградим всичко отново. Знаеш, че ще успеем.

Голт мълчеше и гледаше Дан.

Дан беше забелязал телата на кея. По-далечното от тях все още помръдваше, а по-близкото изглеждаше вкочанено. Видя, че едната от скоростните моторници я няма.

— Какво се случи с Мърто и Айсли?

— Ти дойде тук… — Голт говореше бавно, сякаш се опитваше да разбере нещо, което беше отвъд неговите възприятия — … за да спасиш двамата, които искат да те вкарат в затвора?

— Сигурно е луд! — каза Док. — Сигурно са го водили в затвор за луди!

— Ти разруши… не, не. — Голт млъкна и навлажни устни с език. — Ти разруши бизнеса ми заради това и само заради това?

— Предполагам, че така съм направил — отвърна Дан.

— Охххх, как само ще страдаш. — Голт се ухили с мъртвешки поглед. — Охххх, какви премеждия те чакат само. Кой те доведе тук?

Дан не отговори.

— Док — каза Голт. Док стисна юмрук и удари ветерана в корема. Той падна на колене. Простена и се закашля, а съзнанието му се замъгли и отново се проясни. В следващия миг една окървавена ръка го стисна за челюстта и Голт навря лицето си в неговото. — Кой те доведе тук?

Дан не отговори.

— Док — каза Голт и Док стовари ботуша си в гърба на ветерана. — Искам да го държиш долу — нареди мускулестият мъж. Док седна на раменете на Дан и го прикова към земята. Голт натисна палци в очите му и мускулите на предмишниците му се издуха и заподскачаха под кожата му. — Ще те попитам още веднъж. След това ще ти извадя очите и ще те накарам да ги изядеш. Кой те доведе тук?

Дан беше прекалено изтощен и го болеше прекалено много, за да може да измисли някоя лъжа. Надяваше се Влака да е успял да избяга с моторницата. Може би вече беше стигнал до своята лодка и двамата с Ардън се бяха измъкнали от това място. Не отговори нищо.

— Горкият сляп глупак — каза почти любезно Голт и заби силно палци в очите на Дан. Ветеранът закрещя и се опита да се освободи, но Док го държеше здраво.

Изведнъж натискът изчезна. Дан все още имаше очи.

— Слушай! — каза Голт. — Какво е това?

Разнесе се гръмотевичен шум.

Дан отвори очи — от тях течаха сълзи — и се опита да изгони част от мъглата. Док стана. Шумът се усилваше.

— Това е двигател — каза Док с пистолет в ръка. — Приближава бързо по канала!

— Донеси ми нов пълнител! — В гласа на Голт се усещаше отчаяние. — Док, помогни ми да стана!

Мъжът обаче вече беше тръгнал назад към телевизора с пребледняло лице, докато гледаше входа на канала. Летящата монахиня зад него летеше във въздуха.

Голт се опита да стане, но раненият му крак — бедрената му кост беше счупена — не му позволи да го направи.

С мощен рев и с всички бутала, работещи на максимум, бронираното Бебче на Влака мина покрай вишката, зави и се насочи право към платформата.

Док откри стрелба. Голт изруга с приглушен глас. Дан се ухили и се изправи на колене.

Лодката на Влака не намали дори с възел, когато куршумите започнаха да се врязват в носа ѝ. Тя продължи към платформата, като оставяше кална следа след себе си.

Дан предвиди какво ще се случи и се хвърли колкото можа по-надалеч, за да се махне от пътя на лодката.

Бебчето се вряза в платформата и дъските затрещяха като стотици пистолети. Гредите затрепериха и западаха. Цялата къща се разтресе от удара. Влака не намаляваше газта и Бебчето продължи своето настъпление, като разкъса платформата, разби плъзгащите се стъклени врати, мина през дневната и през паянтовите стени на мечтаната къща на Голт, и излезе от другата страна. Влака даде на заден ход и върна лодката между двете половини на постройката. Докато досъбаряше стените, всичко в къщата започна да пада — мебелите, облицовани в животинска кожа, нощните лампи, масите от изкуствен мрамор, пинбол машините, фитнес уредите, столовете и дори кухненската мивка.

Дан се държеше за едната половина на платформата, която стенеше и трепереше. Стените на къщата започнаха да падат във водата. Док видя как телевизорът в другия край на платформата се търколи на колелцата си назад, но кабелът му продължаваше да е включен в контакта и любимите му изображения останаха на екрана. Той хвърли пистолета си — слънчевите му очила ги нямаше — а на лицето му се изписа луд ужас. Прегърна с две ръце телевизора в отчаян опит да го спаси, но дъските под краката му поддадоха, когато гредите паднаха. Телевизорът натежа на Док и го събори във водата. За известно време се чуваше неприятно пращене и след малко тялото му застина, а от главата му се надигна дим, който заприлича на тъмен ореол, преди тя да потъне.

— Дан! Дан! Хвани ме за ръката!

Гласът принадлежеше на Ардън. Младата жена стоеше на парапета на носа и протягаше ръка към него, докато лодката се измъкваше от натрошените останки. Дан стисна зъби и призова последните си остатъци сила. Скочи от платформата. Пропусна ръката на Ардън, но се хвана за парапета. Краката му увиснаха във водата.

— Издърпай го! Издърпай го! — закрещя Влака иззад надупченото от куршуми предно стъкло на кабината.

Нещо сграбчи краката на Дан и се отпусна на тях.

Едната ръка на Дан изпусна парапета. Той увисна на другата, която беше на път да се извади от рамото му. Погледна надолу и видя Голт под него — части от лицето и кожата на мускулестия мъж бяха изгорени от електрически ток и бяха станали сиви и люспести; нервите му бяха изкривили устата му в мъртвешка физиономия, а едното му око се беше прибрало в главата и се виждаше само тебеширеножълто.

Голт изсъска и мускулите на ръцете му се раздвижиха.

Още една ръка се промъкна покрай лицето на Дан.

В нея имаше деринджър.

Малкият пистолет изгърмя.

В гърлото на Голт се появи дупка. От разкъсаната артерия бликна яркочервена кръв.

Още ръце хванаха Дан и го изтеглиха. Голт вдигна глава и отвори уста. Ръцете му се плъзнаха по краката на ветерана. Калната и разпенена вода влезе в устата му и покри очите му. След миг главата му потъна под тежестта му.

Дан беше издърпан в лодката. Видя лицата на Мърто и Айсли. Ардън застана до него — в красивите ѝ очи имаше сълзи, а родилният ѝ белег беше с цвета на летен залез. Тя го прегърна и Дан усети ударите на сърцето ѝ в гърдите си.

Той също я прегърна.

Мракът се сгъсти около него. Усети, че пропада, но нямаше проблем, защото имаше кой да го хване.

Дан отвори очи. Лежеше на палубата в сянката на кабината. Двигателят вибрираше приятно и мощно под тялото му, небето над него беше синьо, а лодката цепеше водата.

На челото му беше сложен влажен парцал. Ардън стоеше над него.

— Къде сме? — попита шепнешком той и чу гласа си някъде много отдалеч.

— Влака каза, че се намираме в залива Тимбейлиър. Отиваме на място на име Островът на Авриета. Ето. — Младата жена изсипа малко филтрирана вода в шепата на ръката си и му помогна да пие.

Някой друг — мъж без риза — коленичи до него.

— Здрасти, динозавре стари. Как си?

— Добре. А ти?

Лицето на Влака беше пребледняло, а под очите му имаше лилави кръгове.

— И по-добре съм бил. Боли ме малко. Знаех си, един ден грозотата ми ще ми се отплати. Влезе и излезе куршумът от тялото ми, защото си каза „Този тип е голям грозник“.

— Трябва да отидеш в болница.

— Натам сме се насочили. — Влака се наведе по-близо до него. — Слушай, да си намериш по-нормални приятели трябва, разбираш ли ме какво имам предвид? Само един поглед към малката, висяща от гърдите на този юнак ръка, и устата ми до земята увисна. После видях мъничката глава на тялото му отстрани и за малко да си настъпя зъбите и да ги строша. А този другият, по-тихият — прилича ми на някого, ама няма как да се сетя на кого.

— Ще се сетиш — отвърна Дан. Съзнанието му — нещо много крехко в момента — като че ли беше на път да го изостави отново. — Как ги измъкна? Със скоростната моторница?

— Oui. Офейках оттам, върнах се на Бебчето и хайдеееееее! — полетяхме.

— Нямаше нужда да се връщаш.

— Имаше, разбира се. Сега почивай, до целта ще стигнем след двайсет-трийсет минути. — Влака потупа Дан по рамото и го остави.

Ардън остана до него и взе едната му ръка в своите. Той отново затвори очи, унесен от вибрирането на двигателя, жегата и миризмата и ласките на соления бриз, който облизваше палубата.

Минаха през облаци от лъскава мъгла. Няколко чайки се навъртаха лениво над лодката, но след малко продължиха напред.

— Ето го и него! — провикна се Влака и Ардън вдигна поглед.

Бяха минали покрай няколко други малки острова, които бяха песъчливи, равни и осеяни с бодливи храсталаци. Този беше различен. Той бе зелен и хълмист, засенчен от високите снаги на водните дъбове. На него имаше някакви постройки.

Флинт стоеше на парапета на десния борд и гледаше как островът се уголемява. Носеше тениската на Влака, защото му беше по-удобно, когато Клинт е скрит, и защото слънцето изгаряше гърба и раменете му. Влака беше извадил аптечка от килера и бе превързал раната на ръката му. Флинт беше свалил останалата на крака му обувка и калните си чорапи и ги бе хвърлил през борда като дарове за тресавището. До него стоеше Пелвис с плешива глава и почервеняло от слънцето лице. Не беше промълвил повече от няколко думи, откакто се качиха на лодката; на Флинт му беше ясно, че спътникът му имаше да мисли над много неща.

Влака завъртя щурвала и ги отведе в източната част на острова. Минаха покрай широки зелени ливади. Стадо кози пасяха свободно и играеха ролята на живи косачки. Имаше овощна градина с плодови дървета и няколко малки бели постройки, които приличаха на навеси. Накрая стигнаха до естествено пристанище и кей.

Флинт видя нещо и ахна.

То се намираше на зелена, хълмиста ливада, на най-високата точка на острова, която вероятно играеше ролята на команден пункт. Беше огромно бяло имение с много комини и каменна пътека, която се виеше между водните дъбове и плачещите върби от пристанището до къщата. Сърцето му заби като лудо. Той стисна парапета, а на очите му запариха сълзи.

Това беше. Това беше. О, Господи, о, Исусе, това беше…

… не беше.

Флинт осъзна този факт след малко, когато приближиха кея. Нямаше изрисуван прозорец отпред. Къщата, в която се беше родил, имаше четири комина, а тази само три. И не беше построена от бял камък, а от дърво и боята се белеше. Това беше старо имение отпреди Гражданската война, на два етажа, с колони и големи веранди. Хълмистата смарагдовозелена ливада беше същата като от сънищата му, да. Няколко кози пасяха трева долу. Но къщата… не.

Все още имаше пътеводна звезда, която да следва.

— Господин Мърто? — каза Пелвис с глас, който беше по-характерен за Сесил, отколкото за Елвис. — Защо плачете?

— Не плача. Просто слънцето ми пече, затова. На теб не ти ли пече?

— Не.

— Е — отвърна Флинт и потърка очите си, — на мен ми пече.

Влака намали. Двигателят забоботи тихичко, докато се приближаваха. Ардън остави Дан, за да отиде на носа. Вятърът разроши косата ѝ, а очите ѝ грейнаха, изпълнени с надежда. В дясната си ръка стискаше малката розова кесийка с конете играчки в нея.

— Мислех си за онова, което ми предложихте — каза Пелвис.

— И какво беше то? — Флинт знаеше отговора, но се срамуваше да открие картите си.

— Сещате се. За предложението ви да ми станете мениджър. Ще се радвам някой да ми помогне. Не знам дали въобще ще успея, но…

— Определено не си Шопен — прекъсна го ловецът на глави.

— Той е мъртъв, нали? Двамата с Елвис ги няма. Мъртви са. — Пелвис въздъхна тежко. — Мама също е мъртва. Ще ми е необходимо известно време, за да я преживея. Може би никога няма да мога, но… смятам, че е време да погреба и Пелвис.

Флинт изгледа спътника си. Изуми се колко интелигентно изглеждаше без нелепата перука. Определено можеше да го направи доста стойностен човек, ако го облечеше в хубав костюм, научеше го да говори, без да мачка думите, и подобреше маниерите му. Само че това беше почти невъзможна задача, а той си имаше работа като ловец на глави.

— Не знам, Сесил. Наистина не знам.

— Е, просто питах. — Сесил се загледа в приближаващия кей. — Ще отведете ли Ламбърт в Шривпорт?

— Той все още е убиец. И струва петнайсет хиляди долара.

— Да, сър, може и така да е. Разбира се, ако случайно решите още сега, че искате да бъдете… че може да се пробвате като мой мениджър, да ми помогнете да мина на диета и да си намеря участия, тогава повече няма да сте ловец на глави, нали?

— Не — отвърна тихичко Флинт. — Май няма да съм. — Сети се нещо, което онзи мъж в бара в Сейнт Насти каза за Сесил: По дяволите, тогава аз ще му стана мениджър. Ще се махна от това проклето тресавище и ще забогатея. Никога няма да погледна назад.

Навярно можеше да си тръгне, помисли си Флинт. Просто да си тръгне. От Смоутс, от неприятностите, от деградацията. Все още имаше своите дългове и страстта си към хазарта, които го бяха забърквали в много проблеми през годините, и от тези грешки нямаше как да си тръгне, но ако имаше цел и план, рано или късно щеше да ги оправи, нали?

Навярно. Това щеше да е най-големият залог в живота му.

Едва сега Флинт осъзна, че гали ръката на брат си през тениската. Клинт умираше от глад, също като него. И беше изтощен. Флинт имаше чувството, че може да спи цяла седмица.

Ще се махна от това проклето тресавище и ще забогатея. Никога няма да погледна назад.

Досега нямаше възможност да се махне, осъзна той, защото нямаше към какво да се стреми. Ами ако…?, зачуди се.

Ами ако?

Може би този въпрос беше първата крачка, която щеше да го измъкне от всяко тресавище.

— Приближаваме! — провикна се Влака. — Скачайте долу, приятели, завържете ни!

Флинт и Сесил завързаха въжетата за колчетата.

Влака слезе на кея и отиде до една стара бронзова камбана, закачена на триметров стълб. Той хвана въжето ѝ и го задърпа. Камбаната зазвуча по зелената ливада и през дърветата към бялата къща на хълма.

След няколко секунди от нея излязоха три фигури и забързаха надолу по ливадата.

Бяха монахини в бели одежди.

— Сестра Каролайн, няколко пострадали водя с мен! — каза Влака на едната от монахините, която вървеше начело. — С ранен крак е единият, а на другия му трябва преглед на ръката. От такъв и аз имам нужда. Няма да се разсърдя на една-две превръзки, а?

— О, Влак! — Сестра Каролайн беше набита жена със светлокафяви очи. — Какво се е случило с теб?

— По-късно всичко ще ви разкажа. Ще ни приемете ли?

— Винаги имаме място. Сестра Бренда, ще помогнеш ли на Влака да влезе в къщата?

— Не, не, краката ми не са счупени! — отвърна той. — Погрижете се за онзи мъж, дето лежи ей там!

Две от монахините помогнаха на Ардън да вдигне Дан на крака. Сестра Каролайн удари камбаната още няколко пъти и още две монахини се отзоваха.

— Какво е това място? — обърна се Ардън към сестра Каролайн, когато свалиха Дан от лодката.

Другата жена застина и се вгледа в родилния белег. Ардън срещна погледа ѝ.

— Този остров е метох на Ордена на Ярката светлина — отговори сестра Каролайн. — А това — тя кимна към бялото имение — е болница „Авриета Колбърт“. Мога ли да попитам как ти е името?

— Ардън Халидей.

— Откъде си?

— От Форт Уърт, Тексас. — Ардън се обърна към Влака. — Нали ми каза, че Сияйното момиче живее тук?

— Сияйното… о, разбирам. — Сестра Каролайн кимна, погледна младата жена, после Влака и отново младата жена. — Е, предпочитам да мисля, че всички сме сияйни… хм… жени. — Тя изгледа Влака със сериозен поглед. — Тя знае ли?

— Non.

— Какво да знам? — попита Ардън. — Какво става тук?

— Ще видиш — отвърна сестра Каролайн с лишен от емоции глас и даде насоки на останалите.

Двете монахини, които подкрепяха Дан, го поведоха нагоре по пътеката — едната беше млада, на около двайсет и три години, а другата — на петдесет и няколко. Сенките, които хвърляха дъбовете и плачещите върби, бяха много приятни и квартет кози наблюдаваше оттам групата от преминаващи пилигрими.

— Почакайте малко — каза някой до Дан.

Монахините спряха. Дан обърна глава и се озова лице в лице с Флинт Мърто.

Ловецът на глави си прочисти гърлото. Беше скръстил ръце на гърдите си, в случай че Клинт решеше да се покаже. Тези мили дами щяха да бъдат шокирани съвсем скоро.

— Искам да ти благодаря — каза Флинт. — Ти ни спаси живота.

— Ти стори същото за мен.

— Просто си вършех работата.

— И аз — отвърна Дан.

Двамата се гледаха известно време, докато накрая Флинт присви леденосините си очи и извърна поглед, но след малко отново погледна Дан.

— Знаеш какво трябва да направя.

— Да. — Ветеранът кимна. Все още беше малко замаян; всичко, което се случи — сутрешните събития, крепостта на Голт, престрелката, патрулната лодка, която разцепи къщата на две, този красив и зелен остров — му се струваше като моменти от странен сън. — Кажи ми какво трябва да направиш.

— Мисля… — Флинт млъкна за миг. Трябваше да си помисли много добре. Държеше бъдещето на този човек в ръцете си. — Мисля… че трябва да се махна от това проклето тресавище. Извинете ме за езика, сестро. — Той погледна пътеката и вървящия по нея мъж. — Сесил, може ли да поговорим, моля? — Флинт остави Дан, прегърна Айсли през раменете и продължиха заедно.

Колкото повече се доближаваха до къщата, толкова по-ясно му ставаше на Дан, че има нужда от сериозен ремонт. Видя поне десетина места, от които със сигурност течеше вода, когато валеше. Една част от парапета на верандата на първия етаж беше изгнила и увиснала, а няколко от колоните бяха напукани. Цялото място се нуждаеше от пребоядисване, иначе соленият бриз и влажната жега щяха да довършат дървото за много кратко време. Обзалагаше се, че основите му бяха нападнати от термити.

На тези хора тук им трябваше дърводелец.

Дан се опита да се отпусне на ранения си крак, но от болката стомахът му се сви. Отново му се зави свят и главата му затуптя. Зрението му се размаза още повече. Смяташе да се откаже, защото нямаше да успее.

— Сестри? — каза той. — Съжалявам… но всеки момент ще припадна.

— Влак! — провикна се най-възрастната монахиня. — Помогни ни!

Коленете на Дан го предадоха и пред очите му стана тъмно, когато чу Влака да казва:

— Държа го, дами. — Мъжът го метна на рамо като пожарникар — преди Дан да припадне напълно — и въпреки че самият той не беше в никак добро състояние, успя да измине последните трийсет метра до къщата.

Беше късен следобед.

Ардън се беше изкъпала и бе спала цели пет непробудни часа в легло с четири колони в стаята, в която я заведе сестра Каролайн, на първия етаж на имението отпреди Гражданската война. Преди да влезе под душа, друга монахиня на нейната възраст ѝ донесе за обяд супа от целина, сандвич със салата с шунка и студен чай. Когато Ардън я попита дали Сияйното момиче живее тук, монахинята я дари с колеблива усмивка и излезе, без да продума.

Докато вървяха към тази стая, бяха минали през дълго помещение с легла. Повечето от тях бяха заети. Под вентилаторите на тавана и искрящобелите завивки лежаха някои от пациентите на болница „Авриета Колбърт“ — смесица от мъже, жени и деца, бели, черни и латиноси. Ардън беше чула раздиращата кашлица на болни от туберкулоза, хриповете на раковоболни и бавното и затруднено дишане на умиращи хора. Монахините сновяха наоколо и предлагаха утеха. Някои пациенти видимо се подобряваха, бяха седнали на леглата и разговаряха, но на други дните им бяха преброени. Ардън чу няколко каджунски акцента, но със сигурност не всички пациенти бяха каджуни. Тя остана с впечатлението, че това е благотворителна болница за бедните, вероятно живеещи в района на делтата на река Мисисипи, които никоя болница нямаше да приеме или — в случая на възрастните, които скоро щяха да починат — да губи време с тях.

Същата млада монахиня донесе на Ардън чисти дрехи — зелена болнична нощница и памучни пантофи. Скоро след като се събуди, някой почука на вратата ѝ и тя отвори. На прага ѝ стоеше висок и слаб мъж в средата на шейсетте, облечен в шарен панталон, намачкана бяла риза с къси ръкави и тъмносиня вратовръзка. Той се представи с мек каджунски акцент като доктор Фелисиен, седна на фотьойла и я попита как се чувства, дали е в кондиция, дали я измъчват някакви болки и разни други неща. Ардън му отговори, че все още е изморена, но иначе е добре; обясни му, че е дошла тук, за да намери Сияйното момиче, и го попита дали знае какво има предвид.

— Мисля, че да — отвърна доктор Фелисиен. — Но ще се наложи да те помоля да оставим това за по-късно. Опитай се да поспиш още малко, а? — Той си тръгна, без да отговаря на повече въпроси.

Над главата на Ардън се въртеше вентилатор. Прозорецът ѝ беше с изглед към Залива и виждаше постоянно прииждащите вълни. Ливадата беше затъмнена от сенки. Предположи, че тази стая е на някой лекар или друг човек от персонала. Тя отиде в малката, но безупречно чиста баня, за да си напълни вода в хартиена чаша, погледна се в огледалото и очите ѝ се спряха на родилния ѝ белег като хиляди пъти преди това.

Ардън беше много, много изплашена.

Ами ако всичко беше лъжа? Ами ако в крайна сметка се окажеше една безсмислица? Може би Джупитър не я беше излъгал, но просто грешеше. Навярно беше видял някаква млада и красива руса жена в Лапиер като малко момче, а по-късно бе чул слуховете за Сияйното момиче — духовна лечителна, която е способна да измами времето — и бе слял историите? Но ако съществуваше Сияйно момиче, коя беше тя в действителност? Защо Влака я доведе тук и какво всъщност ставаше?

Ардън вдигна ръка и прокара пръсти по краищата на белега си. Какво щеше да прави, запита се тя, ако това петно, което беше опропастило живота ѝ, останеше на лицето ѝ до края на дните ѝ? Ами ако нямаше никакво магически лечебно докосване? И вечно младо Сияйно момиче, което носи Божия фенер в себе си?

Ардън затвори очи и опря лице в огледалото. Имаше чувството, че е стигнала много близо. Много, много близо. Но това беше някакъв жесток номер. Нищо повече от жесток номер.

Някой почука на вратата ѝ. Ардън си помисли, че ще е доктор Фелисиен с още въпроси или пък младата монахиня.

Отвори вратата и лицето, което стоеше на прага, едновременно я стресна и ужаси.

То принадлежеше на мъж. Пясъчнорусата му коса беше прилежно сресана от дясната страна на главата му, но от лявата имаше само няколко снопчета от нея. Ужасно изгаряне от тази лява страна и последващото лечение бяха превърнали кожата му в лъскав пергамент, устата му беше изкривена, а лявото му око — хлътнало в гънките на плътта. От лявото му ухо беше останал само стопен израстък, а вратът му беше осеян с белези от изгаряния. Носът му, макар и непощаден, беше избегнал сериозни наранявания и дясната страна на лицето му бе почти непокътната. Ардън отстъпи назад, а на лицето ѝ се изписа шок, който бързо беше заменен от срам. Ако някой разбираше добре какво е чувството да се стреснат и отдръпнат от теб в проява на лоши маниери и идиотизъм, то това беше тя.

Мъжът обаче не показа да е обезпокоен от реакцията ѝ. Той се усмихна. Беше облечен в тъмносини панталони, синя риза на райета и папийонка.

— Госпожице Халидей?

Ардън си спомни, че каза на доктор Фелисиен, че е неомъжена.

— Тя желае да ви види — каза мъжът с изгореното лице.

— Тя? Коя?

— О, съжалявам. Все забравям, че никой не знае името ѝ. Госпожица Катлин Маккей. Мисля, че сте дошли заради нея.

— Тя е… — Сърцето на Ардън се сви. — Тя е Сияйното момиче?

— Да, някои хора я наричат така. Ще дойдете ли с мен?

— Да! Разбира се! Дайте ми минутка! — Младата жена се върна в стаята и взе малката розова кесийка от скрина.

На път за навън минаха през друго помещение, разположено в задната част на болницата. Мъжът се спря да поговори с някои от пациентите, знаеше имената им, вдъхваше им кураж и се шегуваше с тях. Ардън нямаше как да не забележи, че някои пациенти — дори онези, които бяха много, много болни — се оживяваха в присъствието му. Видя лицата им и ѝ направи впечатление, че нито един от тях не потръпваше и не показваше никакво отвращение от него. Хрумна ѝ, че те не виждаха белезите му.

Ардън го последва по друга каменна пътека отвън, която водеше до малка горичка от орехи.

— Чух, че ви е отнело известно време, докато ни намерите — каза мъжът, докато вървяха.

— Да, така е. — Ардън сметна, че доктор Фелисиен или някой друг беше чул цялата ѝ история от Дан или от Влака.

— Мисля, че това е добър знак.

— Така ли?

— Да — отвърна мъжът и отново се усмихна. — Не е далеч, остана още малко. — Той я поведе под покрова на сплетените клони на дърветата. От другата им страна се намираше малка, но много добре поддържана бяла дървена къща със закрита веранда. От едната ѝ страна имаше градина с цветя и зеленчуци. На Ардън ѝ се замая главата, когато мъжът се качи по стъпалата и отвори вратата на верандата.

Той явно забеляза тази промяна в нея, защото я попита:

— Добре ли сте?

— Да. Просто малко ми се върти свят.

— Вдишайте дълбоко няколко пъти. Трябва да помогне.

Тя така и направи, застанала на прага на вратата. И изведнъж осъзна кой беше този мъж с изгарянията.

— Как… как се казвате? — попита го.

— Пърли Рийс.

Ардън вече знаеше отговора на въпроса си, но въпреки това краката ѝ се подкосиха. Спомни си проститутката в бара в Сейнт Насти, според която Сияйното момиче била някаква старица. Дошла в Порт Форчън при братовчед на мама. Името му било Пърли. Бил на седем, когато пострадал в пожар. Преди близо трийсет години, беше казала тя. Сияйното момиче го отвела с лодката си.

— Познавате ли ме? — попита Пърли.

— Да — отвърна Ардън. — Втората ви братовчедка ми помогна да стигна дотук.

— О. — Мъжът кимна, макар да не я разбра какво има предвид. — Мисля, че и това е добър знак. Готова ли сте да се срещнете с нея?

— Да.

Той я въведе в къщата.

След като влязоха вътре, Пърли се провикна:

— Госпожице Маккей? Доведох я!

— Елате при мен! Знам, че не изглеждам никак добре, но елате при мен!

Гласът беше дрезгав и принадлежеше на стара жена, да. Дан се беше оказал прав, осъзна Ардън, ударена от първия силен юмрук на реалността. Не беше възможно една жена да остане млада завинаги. Но дори Джупитър да се беше объркал за тази част от историята, Сияйното момиче все още можеше да е способна на лечебно докосване. Ардън изпитваше ужас, докато следваше Пърли през дневна и къс коридор, за да стигнат в спалнята на жената.

Ето я и нея. Сияйното момиче лежеше в леглото си, облегната на възглавници с прасковен цвят. Слънцето се процеждаше през дантелените завеси на прозорците и пъплеше по златистите чамови дъски на дюшемето. На тавана над леглото тихичко мъркаше вентилатор.

— О — прошепна Ардън, а от очите ѝ потекоха сълзи. Тя закри уста с ръка, за да не каже нещо глупаво.

Сияйното момиче беше старица, която изглеждаше на осемдесет и пет, може би и на повече. Някога русата ѝ коса сега бе снежнобяла. Лицето ѝ беше набраздено с бръчки и осеяно с петна, но дори в това ѝ състояние личеше, че някога е била много красива. Беше облечена в бяла нощница. Тя посегна към нощното си шкафче, за да си вземе очилата с телени рамки. Движенията ѝ бяха бавни и тя стисна уста от болка. Пръстите на ръката ѝ бяха изкривени и деформирани. Не ѝ беше никак лесно да си вземе очилата. Пърли застана до нея, но не ѝ помогна да си ги сложи. Той подкрепи ръката ѝ, за да могат кривите ѝ пръсти да си свършат работата. Ардън видя, че в светлите кехлибарени очи зад стъклата все още имаше пламък. Бяха като фенери, помисли си тя. Като светещи фенери.

— Седни. — Сияйното момиче вдигна другата си ръка, чиито пръсти също бяха изкривени, и посочи един фотьойл на цветя, обърнат с лице към леглото. Гласът ѝ потрепери — дали от парализа, дали от нервност, Ардън не знаеше. Младата жена седна с разтуптяно сърце, стиснала малката розова кесийка в скута си.

— Лимонада — каза Сияйното момиче. Дишането ѝ също беше измъчено. — Искаш ли?

— Мисля, че… да.

— Мога да капна малко водка в нея. — Старицата изненадващо заговори с акцент от Средния запад.

— Ах… не. Само лимонада.

— Пърли, би ли ѝ налял? На мен обаче сложи малко водка.

Двете жени млъкнаха. Сияйното момиче се загледа в Ардън, а Ардън не знаеше къде да насочи погледа си. Много се радваше, че намери тази жена, че най-накрая беше стигнала дотук, но също така бе малко разочарована. Сияйното момиче не беше онази, за която ѝ разказваше Джупитър. Тя не можеше да измами времето и не беше духовна лечителка. Ако докосването ѝ бе лечебно, тогава защо не бе премахнала белезите от лицето на Пърли? Сълзите запариха отново в очите на младата жена; това бяха горчиви сълзи, които ѝ казваха, че е сгрешила.

Сияйното момиче — или поне онази жена, която беше безсмъртна и неостаряваща духовна лечителка — беше мит. Всъщност Сияйното момиче беше дребна, крехка и белокоса осемдесет и пет годишна старица с изкривени пръсти и затруднено дишане.

— Не плачи — каза Сияйното момиче.

— Добре съм. Наистина. — Ардън избърса очи с опакото на ръката си. — Аз… — Тя млъкна. Всеки момент сълзите ѝ щяха да се излеят като потоп. Всичко беше грешка. Един много, много жесток номер.

— Поплачи си, ако ще ти олекне. Аз също си изплаках очите първия ден.

Сълзите потекоха по бузите на Ардън. Тя подсмръкна.

— Какво имаш предвид… че ти също си плакала?

— Когато дойдох тук и разбрах… — старицата млъкна и дишането ѝ стана по-тежко — … когато разбрах, че Сияйното момиче не може просто да ме докосне и да отнеме всичко.

Ардън поклати глава.

— Аз не съм… не разбирам. Какво да отнеме?

Старицата се усмихна едва.

— Болката. Сияйното момиче не можа да изцели болката ми. С това трябваше да се справя сама.

— Но… ти си Сияйното момиче, нали?

— Аз съм Сияйно момиче.

— Ти… монахиня ли си?

— Аз, монахиня? Тцъ! Направих много щуротии като млада, за да стана монахиня! Работата е там, че ми харесваше да правя щуротии. Да гледам физиономията на баща ми… — на старицата отново ѝ се наложи да млъкне, за да успокои дишането си — … когато полицията ме водеше у дома. Не се разбирахме особено.

Пърли се върна при тях с пластмасов поднос, на който имаше две подобни на буркан чаши с лимонада.

— Вземете тази — подаде той едната на Ардън, — освен ако не искате да ви се замае главата. Госпожица Маккей обича да си попийва от време на време.

— Иска ми се да спреш да го правиш! — Старицата се обърна към Ардън: — Цели трийсет проклети години не спира да ме нарича госпожица Маккей! Сякаш съм някакво слабо малко цвете, което вехне на… — вдишване, вдишване — … което вехне на обедното слънце! Името ми е Катлин!

— Знаете, че съм възпитан да уважавам възрастните. Не пийте това прекалено бързо.

— Ще го изпия на един дъх, ако искам! — сопна се старицата, но не го изпи. — Остави ни сами, Пърли. Трябва да поговорим.

— Да, госпожо.

— Той продължава с неговите южняшки глупости! Върви да препикаеш цветята или нещо подобно!

Пърли излезе от стаята. Сияйното момиче стисна чашата си с две ръце, доближи я до набръчканата си уста и отпи.

— Ахххх, така е по-добре. — Тя погледна вентилатора на тавана, който се въртеше над тях. — Така и не свикнах с жегата тук. За известно време смятах, че няма да издържа и щях да се прибера… — вдишване, още едно — … в Индиана. Оттам съм. Евансвил, Индиана. Ти каза, че си от Форт Уърт, нали?

— Да.

— Е, това е добре. В Тексас също е горещо. — Старицата отново отпи от подправената си с водка лимонадата. — Голям родилен белег си имаш.

Ардън кимна, без да знае как да отговори.

— Дойде тук, за да се изцелиш, нали?

— Да.

— Сега седиш там и си мислиш, че си най-голямата… мислиш си, че си най-голямата глупачка на света. Дошла си тук, за да бъдеш изцелена от млада и красива жена, която никога не остарява. За която хората говорят, че ще живее вечно. Не си дошла тук… — Сияйното момиче вдиша отново и дробовете ѝ издадоха тихо хриптене — … за да гледаш как някаква старица плюе и хърка, нали?

— Така е — призна си Ардън. — Права си.

— Аз също дойдох тук, за да бъде изцелена. „Състоянието“ ми, както се изразяваше баща ми — Сияйното момиче кимна към проходилката до леглото си, — ме принуждаваше да се придвижвам с бастун… Сега едва успявам да стоя права с проходилка. От млада имам остра форма на артрит. Още откакто бях на твоята възраст, може би и отпреди това. Баща ми беше от богат род. Семейството му се занимаваше с банково дело. Те бяха много социални животни. Затова, когато прекрасната дъщеря не можеше да танцува на сакатите си… — пауза — … на сакатите си крака по социалните събития и когато белите ръкавици не можеха да се нахлузят на изкривените ѝ пръсти, тогава… тогава се викаха специалисти. Но когато и те не бяха способни да направят кой знае какво, то тогава прекрасната дъщеря се превръщаше в изгнаница. Прекрасната дъщеря започваше да прекарва все повече и повече време сама и ставаше все по-кисела. Да, пиеше. Да, спеше с всяко момче, което… което си легнеше с нея. Прекрасната дъщеря направи поредица от грозни публични сцени. Тогава един ден казаха на прекрасната дъщеря, че вече ще си има компаньон, който да я наглежда и да я държи далеч от неприятностите. Тъй като семейството се състоеше от хитри копелета, то нае една дребна и добра чернокожа жена, която не… която не знаеше какво трябва да прави за парите, които ще ѝ плащат. — Катлин Маккей отпи отново от чашата, а кривите ѝ пръсти бяха сплетени върху нея. — Тази чернокожа жена… беше от Тибоду. Това е на около осемдесет километра нагоре по магистрала „Едно“ от Гранд Айл. Споделяхме си бутилка „Канейдиън Клъб“ и тя ми разказваше чудесни истории.

— Все още не разбирам… — започна Ардън.

— О, естествено, че разбираш! — прекъсна я Сияйното момиче. — Добре знаеш за какво говоря! Просто не искаш да… не искаш да се откажеш от илюзията. Седяла съм точно на твоето място и съм разговаряла със стара, немощна и умираща жена. В същото това легло. Името ѝ беше Джулиет Гарик, от Мобайл, Алабама. Единият ѝ крак беше с осем сантиметра по-къс от другия. Онази преди нея… Е, вече не си спомням. Но съм сигурна, че е имала някаква лоша уродливост. Сигурна ли си, че не искаш малко водка?

— Да — отвърна Ардън. Сърцето ѝ се беше успокоило, но нервите ѝ все още бяха опънати. — Колко… колко Сияйни момичета е имало?

— Гробището не е далеч. Можеш да отидеш да ги преброиш сама. Но мисля, че първите две са били погребани в морето.

На Ардън ѝ идеше да се разплаче. Имаше чувството, че така ще се разреве, че ще скъса сърцето на света. Може би щеше да го направи по-късно. Но не и сега.

— Коя е била първата?

— Жената, основала болницата. Авриета Колбърт. Дневниците и вещите ѝ се съхраняват в музей между параклиса и покоите на сестрите. Била е интересна и смела жена. Със силна воля. Преди Гражданската война е плавала с кораб със съпруга си от Южна Америка до Нови Орлеан. Той бил скотовъд. Били богати. Както и да е, недалеч оттук ги застигнала буря и разбила кораба им. Корабокруширали до онези бариерни острови. Бурята я изхвърлила тук. Според легендата Авриета Колбърт се заклела пред Бог, че ще построи църква и болница за бедните на онзи остров, който достигне. Оказал се този. Има нейна снимка тук. Била е красива и млада руса жена. Но очите ѝ… горял е огън в тях.

Ардън въздъхна, наведе глава и сложи ръка на лицето си.

— Сестрите дошли на острова през четирийсетте години — продължи Катлин. — Те ръководили мястото, плащали на персонала и се грижили всичката работа да е свършена. — Тя изпи лимонадата си и много внимателно остави чашата на нощното си шкафче. — Всички ние — имам предвид Сияйните момичета — идваме от различни места поради различни причини. Но всички споделяме едно много, много важно нещо.

Ардън вдигна поглед — очите ѝ бяха подпухнали и зачервени.

— Какво е то?

— Вярвахме… — отвърна Катлин — … в чудеса.

— Но всичко е било лъжа. Винаги е било лъжа.

— Не. — Старицата поклати глава. Снежнобялата ѝ коса беше образувала корона. — Беше илюзия. Има разлика. Способностите на Сияйното момиче — същността ѝ — се превърнаха в нещо, в което хората искаха да вярват. Какъв е смисълът да се живее, ако няма надежда? Свят без чудеса… това е свят, в който не бих искала да живея.

— Какви чудеса? — попита Ардън, видимо подразнена. — Не виждам никакви чудеса тук!

Катлин се надигна и потръпна от вложените усилия. Бузите и челото ѝ бяха почервенели от гняв; идеше ѝ да се развика. Тя изрече ясно само три думи:

— Отвори. Си. Очите.

Ардън примига изненадано от силата в гласа на старицата.

— Не, не можеш да изцелиш родилния си белег тук! Както и аз не успях да се отърва от артрита си, нито пък Джулиет Гарик е успяла да удължи късия си крак! Това са глупости! Но знаеш ли кое не е? — Вдишване, вдишване, вдишване. — Не е глупост фактът, че мога да обикалям болничните отделения… мога да обикалям болничните отделения на проходилката си. Мога да се разхождам в тях и хората, които умират, сядат в леглата си… сядат в леглата си, усмихват ми се и… — простенване — … за няколко минути забравят за положението си. Те се усмихват и се смеят, сякаш са докоснали слънцето. За няколко скъпоценни, безценни минути. А децата с рак, туберкулоза и СПИН напускат мрачното място, на което се намират, и протягат ръка, за да хванат моята. Хващат ме, сякаш съм някоя важна особа, и въобще не обръщат внимание на грозните ми пръсти. Те не виждат, че Катлин Маккей от Евансвил, Индиана, е стара и саката! — Очите ѝ бяха пламнали зад очилата. — Не, те смятат, че са до Сияйното момиче.

Старицата млъкна отново, за да си поеме дъх.

— Аз не ги лъжа — каза след малко тя. — Не им казвам, че могат да победят болестите си, ако доктор Фелисиен или доктор Уолкът не се казали това. Но се опитвам — давам всичко от себе си — да ги накарам да разберат чудото по начина, по който го виждаме аз и сестра Каролайн. Плътта ще умре, да. Тя ще напусне този свят, защото такъв е животът. Но аз вярвам в чудото, че дори плътта да умре, духът остава. Той продължава да съществува, също както продължава да съществува Сияйното момиче. Жените, които носят тази титла, остаряват и умират, но не и Сияйното момиче. Тя продължава да живее и да се грижи за пациентите и болницата си. Обикаля отделенията. Държи ръцете на хората. Тя живее. Така че не смей да седиш там със затворени очи и да не виждаш какво ти предлага Бог!

Устата на Ардън бавно се отвори.

— На… мен?

— Да, на теб! Болницата ще оцелее без Сияйно момиче — предполагам, че ще успее, не знам… но ужасно ще се промени. Всичките Сияйни момичета през годините са били причината това място да се запази. Но не е било лесно, казвам ти! Бури са отнасяли болницата, имало е парични проблеми, проблеми с апаратурата, трудности да се запазят… да се запазят старите сгради. Не казвам, че всичко е перфектно, съвсем не е. Ако е нямало Сияйно момиче, което да проси дарения и да се бори срещу петролните компании, които искат да добиват… да добиват нефт на самия бряг и да погубят острова ни, като държат пациентите ни будни по цели нощи, как сме щели да се справим?

Катлин затвори очи и отпусна отново глава на възглавницата си.

— Не знам. Всъщност знам… Не искам да съм последната. Не. Няма да съм тази, която ще прекъсне веригата. — Тя въздъхна и потъна в размисли. След малко заговори отново с тих и спокоен глас: — Сияйното момиче не може да бъде някоя проклета слабачка. Тя трябва да е боец и да се справя по възможно най-добрия начин с трудната работа. Но най-вече — старицата отвори очи — не трябва да се страхува да поема отговорност.

Ардън седеше напълно неподвижно и стискаше малката кесийка в ръцете си.

— Може би това не си ти. Не знам. Проклятие, изморена съм. Онези сестри в параклиса се молят ли, молят. Казах им. Казах им, че ако тя се появи, ще дойде тук. Но може би това не си ти.

Младата жена не знаеше какво да каже. Тя стана от фотьойла, но нямаше представа къде да отиде.

— Ако останеш — каза Катлин, — ако направиш онова, което трябва да се направи… ти обещавам, че никой тук няма да вижда този родилен белег. Той ще изчезне. Ще остане само лицето ти под него.

Ардън стоеше под един слънчев сноп, хваната между онова, което е било, и онова, което може да бъде.

— Върви тогава. — Гласът на Катлин беше изморен. — В болницата има радио. Фериботът от Гранд Айл може да дойде тук за половин час. Познавам човека, който държи пристанището. Той ще ти намери превоз, който да те заведе по магистрала „Едно“ до Голдън Медоу. Оттам ще си хванеш автобус. Имаш ли пари?

— Не.

— Пърли! — провикна се старицата. — Пърли! — Не получи никакъв отговор. — Ако не е отвън, вероятно е тръгнал към обора. Върви го намери и му обясни, че съм казала да ти даде петдесет долара и да се обади на пристанището.

— Обор? — Сърцето на Ардън отново заби бързо. — Какво има… в този обор?

— Коне, разбира се! Тези създания ме плашат изключително много, но Пърли ги обожава. Казах му, че някой ден някое от тях ще го срита в главата и повече няма да прекарва толкова много време там.

— Коне — прошепна младата жена и най-накрая се усмихна.

— Да, коне. Съпругът на Авриета Колбърт е бил скотовъд. Превозвали са коне в кораба си на връщане от Южна Америка. Някои от конете доплували дотук и от тях тръгнало всичко. Отглеждаме ги и ги продаваме, за да печелим пари за болницата. — Катлин се намръщи. — Какво има?

Очите на Ардън се напълниха със сълзи. Не можеше да говори, защото имаше чувството, че в гърлото ѝ е заседнала буца. Успя да се отърве от нея.

— Няма нищо. Мисля… мисля, че всичко е наред.

Разплака се и почти не виждаше нищо, но в този момент осъзна, че никога през живота си не бе виждала толкова много и толкова ясно.

Той седеше на стол на горната веранда, а сините сенки на здрача се сгъстяваха на смарагдовата ливада. На парапета до него беше подпряна патерица. Наблюдаваше как слънцето се носи към Залива и си мислеше за случилото се преди час.

Тогава беше пристигнал фериботът от Гранд Айл. Той пак седеше на това място. Двама мъже и сестра Каролайн бяха излезли от болницата и бяха тръгнали по пътеката към кея. Единият от тях беше плешив и дебел, но вървеше с високо вдигната глава, сякаш беше намерил причина да се гордее със себе си. Другият беше висок и слаб, облечен в тъмен костюм и с нови обувки, които някой от персонала му бе донесъл вчера от града. Вторият мъж се беше спрял, преди да се качи на ферибота, и бе погледнал назад.

Дан и Флинт Мърто се бяха спогледали въпреки голямото разстояние.

Нямаше какво повече да си кажат. Двамата много внимаваха през изминалите три дни, когато бяха близо един до друг — бяха наясно колко струва главата на беглеца. Мърто продължаваше да мисли за парите, Дан беше сигурен в това, но самият факт, че беше тръгнал да спасява него и спътника му, когато можеше просто да ги загърби и да избяга, струваше много, много повече.

Тогава Мърто се беше обърнал и се бе качил на ферибота. Сестра Каролайн им бе помахала, когато развързаха въжетата. Дан бе наблюдавал смаляващия се ферибот, който отвеждаше Айсли и Мърто към остатъка от животите им. Желаеше им всичко добро.

— Здрасти, динозавре стари. Нещо против да се пльосна до теб?

— Давай.

Влака дръпна един плетен стол близо до Дан и седна на него. Все още беше облечен в зелената болнична нощница, колкото и да не му харесваше. Огнестрелната му рана и счупеното му ребро заздравяваха, но доктор Уолкът бе настоял да остане за известно време. Минаха два дни, откакто Дан видя за последно Ардън — беше я зърнал през прозореца до леглото му да се разхожда наоколо със сестра Каролайн. Не беше идвала и в малката столова на болницата. Определено нещо се случваше и той не знаеше дали беше намерила своето Сияйно момиче, или не. Но едно беше сигурно — все още носеше родилния си белег.

— Кракът ти как е?

— Не е много зле. Доктор Фелисиен казва, че едва не съм си счупил глезена.

— По дяволите, много по-лошо можеше да е, а?

— Да. — Дан се засмя, макар че доста дълго време щеше да вижда обезобразеното лице на Голт в кошмарите си.

— Добре се справи, пехотинецо. Повече лоша дума няма да кажа за морските пехотинци.

— Не знаех, че си казвал лоши неща за тях.

— Е, и дотам ще стигнем — отвърна Влака.

Дан скръсти ръце на гърдите си и се загледа във вълните. Задуха ветрец и той видя, че част от боята на опечения от слънцето парапет се е олющила. Това място беше много спокойно и тишината утешаваше душата му. Тук нямаха телевизори, но пък разполагаха с малка библиотека на първия етаж. Чувстваше се отпочинал и възстановен, макар че нямаше как да не забележи, че старата сграда се нуждае от сериозна дърводелска работа.

— От колко време знаеш за това място?

— От много години. Сомове и костенурки им нося. Кой докара, мислиш, козите от Гоут Айлънд?

— Каза ли им за мен? — Дан трябваше да зададе този въпрос.

— Естествено! — отвърна Влака. — Казах им, че си добър човек.

Дан се обърна и изгледа събеседника си.

— Не е ли истина? — попита Влака.

— Все още съм издирван убиец. Търсят ме.

— Познавам двама мъже, които не го правят. Качиха се на ферибота тъкмо и си заминаха.

Дан се наведе напред и подпря брадичка на ръцете си.

— Не знам какво да правя, Влак. Не знам къде да отида.

— Да те приютя за известно време мога.

— В онази твоя къща-лодка? Нуждаеш се от пространство, както и аз. Това няма да се получи.

— Може би няма. — Двамата се загледаха в някакъв товарен кораб в далечината. Плаваше на юг. — Параходите и лодките за доставки, те идват, разтоварват и товарят отново в Порт Сълфър. Не е много далеч оттук. Някои си търсят екипаж. Работи ли ти се?

— Мисля, че ще се справя с някои работи, ако не са прекалено тежки.

— И аз тъй мисля. Но вероятно трябва да си починеш известно време, сам да вземеш решение. Прибирам се след два дни. Можеш да останеш тук седмица, две седмици. Ще отидем да ловим риба, ще си говорим динозавърски истории, а?

— Да — отвърна Дан и отново се усмихна. — Това би било чудесно.

— Ще те заведа на едно езеро, пълно със сомове — ухааааа! — никога не си виждал толкова големи екземпляри!

— Дан?

Мъжете се обърнаха по посока на гласа. Ардън беше излязла на верандата. Къдравата ѝ руса коса блестеше на залязващото слънце. Беше облечена в чисти панталони в цвят каки и в зелена блуза на райета.

— Може ли да поговорим? Насаме?

— О, добре, бездруго задника да си раздвижа трябва. — Влака стана. — По-късно ще поговорим, bon ami.

— До по-късно, Влак — отвърна Дан и каджунът влезе обратно в болницата. Ардън седна на стола му.

— Къде беше? — попита я ветеранът. Забеляза, че младата жена вече не носи розовата си кесийка. — Не съм те виждал от известно време.

— Бях заета. Добре ли си?

— Мисля, че да.

Ардън кимна.

— Това място е много красиво, нали? Островът е прекрасен. Разбира се… това не означава, че няма върху какво да се поработи. — Младата жена откъсна люспа от олющената боя. — Виж. Дървото отдолу също не изглежда особено добре, нали?

— Не. Целият парапет трябва да се смени. Не знам кой отговаря за поддръжката тук, но явно не си върши добре работата. Така де… — Дан сви рамене — … сградите са стари и хората вероятно дават всичко от себе си.

— Могат да се справят по-добре — отвърна Ардън и го погледна в очите.

Трябваше да я попита. Може би щеше да съжалява, но трябваше да го направи.

— Кажи ми, разбра ли коя е била Сияйното момиче?

— Да, определено разбрах.

Ардън му разказа цялата история. Дан я слушаше внимателно и нямаше как да не се сети за преподобния Гуин, който му направи голям подарък, като му осигури време и му каза: Бог е способен да прати човек по много пътища и в много домове. Не е важно къде сте били, а накъде сте се насочили. Разбирате ли какво ви говоря?

Дан смяташе, че разбира. Най-накрая смяташе, че разбира.

Каза си, докато Ардън му споделяше намеренията си да остане, че Джупитър беше прав. Имаше да размишлява над много неща в предстоящите дни, но изглежда, наистина беше човекът, когото Бог бе изпратил на Ардън, за да я заведе при Сияйното момиче. Може би от самото начало всичко това беше заради нея и тази болница, а той, Бланчард, Айсли, Мърто, Влака, наркопласьорите и всички останали бяха просто зъбни колела в машината, проектирана да доведе Ардън на този остров, за да свърши необходимата работа.

Може би. Никога нямаше да разбере отговора. Но Ардън беше намерила своето Сияйно момиче и предназначението си, а той — своето убежище, ако искаше да остане.

Дан не можеше да се върне, никога. Не искаше и да го прави. Не беше оставил нищо след себе си. Имаше само утрешния ден и деня след него и смяташе да ги посрещне, когато дойдеха.

Дан се пресегна и хвана ръката на Ардън.

В далечината една платноходка се носеше по блестящия Залив към хоризонта. Белите ѝ платна се изпълваха от ветровете на свободата и я отвеждаха към непознат пристан.