Ако Том не си беше зарязал пуловера в шкафчето, ако не се беше върнал да си го вземе и ако пътьом не беше минал през главния офис, цялата тази мрачна нощ можеше да му се размине.

— Чакай малко, Томи. Имам още един курс за тебе.

По дяволите. По план тази вечер Том щеше да си кара кефа. И то страхотно. Пица, бира, стари филми, краката на масата, а ширналата се прерия на всекидневната щеше да е цялата негова.

— Докъде, Джери?

И преди още шефът му да е казал името на града, Том разбра, че ще трябва да отмени плановете си за вечерта. На Джери той никога не отказваше.

— До Гоблин.

До Гоблин?

— Господи, Джери, Гоблин е на колко… на един час път оттук? В Гоблин не съм ходил някъде от… трийсет години.

До Гоблин пътят можеше и да е един час, но дотам и обратно ставаха два.

— Знам — каза Джери и направи най-състрадателната си физиономия. От пепелника на бюрото му се надигаше дим от пура и се виеше около голямото му шкембе. — И ще ти платя тройно за курса. Получателят ни плати отгоре. Настоява всичко да е така, както той иска. Много специфично.

— Тройно? Охо! Какво е, Джери?

Джери сви рамене и погледна купчина листове.

— Пълна досада, ето какво. Маниакални инструкции. И иска да се достави в полунощ. Без майтап. Може да тече някакъв купон или кой да ти знае… Но за тия пари ще те пратя там и с пълна кола неоковани затворници. Към касата е прикрепен цял списък с изисквания.

— Каса ли?

— Сандък.

Том свали жълтата си бейзболна шапка и прокара мазни пръсти през мазната си коса. Тройно. Това правеше общо по 1,20 долара на миля. Както Гоблин беше чак на 70 мили северно оттук (а може и повече да са, Том със сигурност щеше да провери), да не споменаваме и седемдесетте мили обратно, щеше да изкара едни хубавички 168 долара с курс в последната минута. Можеше да достави сандъка в полунощ и в два през нощта вече да си е пред телевизора. По дяволите, от там нататък можеше цял ден да се налива.

— Само следвай указанията до запетайка, Томи. Човекът вече бая пари даде. Сега само от нас зависи да не я оплескаме.

Профсъюзът изискваше шофьорите да карат с осемнайсет мили в час и да вземат по четирийсет цента на миля. Повечето избираха най-много едночасови курсове, защото включваха и ужасяващото дълго изчакване при доставката. Но Том караше от шестнайсет години и имаше разни познати тук и там, и когато се откриваше възможност, той вече си беше разчертал маршрутите. А ако се получеше неочаквано забавяне? Пак не беше проблем. Том обичаше да си брои милите. Не възнамеряваше да се откаже от това дребно развлечение.

— Знаеш ли, Джери — рече с усмивка Том. — В Гоблин целунах първото си момиче. Алис Прат. Проби ми със зъби долната устна.

Том изпъчи устна, за да види Джери.

— Господи! Бива си го това, Томи. Навярно можеш да я издириш.

Томи някога познаваше Гоблин. Майка му го беше водила там три лета подред. За единайсетия, дванайсетия и тринайсетия му рожден ден. Три лета, прекарани в плуване из дълбоките гоблински езера, да не споменаваме леденостудената Черноводна река, на чиито брегове устата на Том бе причакана в засада от Алис, след като го бе залъгала, че ще получи целувка без ухапване. Беше играл на разни игри в Западните поля, разхождаше се из Гибелния парк. Все още в офиса на Джери, той подробно си припомни как заобикаляше Плетищата от източната страна и минаваше между двете великански фигури от подрязани храсти, обрамчващи шосето, което влиза в града откъм юг. Спомни си страшната обиколка из кланицата и приятната разходка из зоопарка „Харди Карол“. Спомни си и совите — пощенски картички и снимки на совите, сувенири, които майка му купуваше от центъра.

Том се усмихна. 168 долара — това бяха много пари да си припомни младостта. Място, което си спомняше като приятно, ако си го спомняше правилно.

— Вече е десет и петнайсет — каза Джери. — По-добре се размърдай, щом трябва да стигнеш в Гоблин в полунощ.

Гоблин.

— Благодаря, Джери, тръгвам! Благодаря за курса.

— Аз ти благодаря, Томи. Смятах сам да го направя, преди ти да цъфнеш. — Той дръпна продължително от пурата, а после посочи Том с нея. — Сандъкът вече е натоварен на подемника, това няма да има нужда да го правиш. Адски тежи. И не забравяй — той вдигна ръце, сякаш искаше да каже „влиза ми в работните задължения да го повторя повече от веднъж“ — непременно спазвай указанията.

Сандъкът лесно се виждаше откъм склада. Беше висок, по-висок от Том. Когато той се качи на подемника и се опита да го помръдне, съпротивата му даде да разбере, че без помощ няма кой знае какъв шанс.

— Указания за доставка? — Той пак си свали шапката и избърса до сухо челото си там, където започваше косата.

Въобще не знаеше как Джери е замъкнал това чудо дотам.

Пак прекоси склада, запали по-малкия камион и го изкара. После слезе и включи подемника.

Той издаде гадно грачещо скърцане, каквото Том никога преди не го бе чувал да издава.

— Тая гад пробва подемника дали ще ѝ издържи.

Когато машината изравни платформата си с каросерията, на Том му се струваше, че механизмът ще се нагъне на хармоника. Качи се вътре, хвана електрическата количка и вкара платформата ѝ под сандъка.

Преди да се опита да го помръдне, Том забеляза инструкциите, забодени на дървото:

Потегли в последния момент, но в действителност не го знаеше.

Успя да излезе в 22:52, а картата му съобщаваше, че Гоблин всъщност се намира на 72 мили оттам. Супер. 172, 80 долара. А шестнайсетте години шофьорлък му бяха дали ако не друго, то отлично чувство за време. Вкара касета в касетофона, засмука фаса, който беше скрил в пепелника, и пресметна, че ще стигне до Гоблин в 23:45. Със средно 80 мили в час за 72 мили разстояние, плюс — минус тук и там, трябваше да премине между скулптираните храсти точно в 23:45… и да му остане малко време да измине и допълнителните дванайсет мили от входа на града до шосе „Полегатите хълмове“ 726.

Унищожете съдържанието на сандъка.

Том свали донякъде стъклото на прозореца и му се стори, че надушва прииждаща буря. Каква беше тая смахната инструкция? Сериозно. Нещо незаконно ли доставяше? Така звучеше. Познаваше сума ти шофьори, които смъркаха кокаин, за да не заспиват — по дяволите, имаше дори такива, дето дърпаха по една линия преди тричасов курс, но при самия него положението беше доста чисто. След като шестнайсет години успешно бе избягвал всякакви съмнителни гадории, превозът на наркотици не го интересуваше, колкото и добри пари да се вадеха от това. Не бяха чак пък толкова добри.

Като почна да кара, познаваше един прошарен тип на име Уърнър Маунт, дето му лепнаха десет години, задето карал петдесетина кила…

Петдесет килограма.

Стига, де. Можеше ли неизмеримо тежкият сандък да съдържа петдесет кила… дрога? На Том не му се вярваше. Не му се щеше да вярва и всъщност изобщо не вярваше случаят да е такъв. Джери трябва да е уговорил всичко това с тоя Дийн Крофорд на шосе „Полегатите хълмове“ 726… нали? И на Джери не му се е искало това да се случи не повече, отколкото на Том. А и несъмнено не му се е искало нищо неподозиращ шофьор да разправя: „Нямах представа какво има вътре. Джери само ми каза да го закарам в Гоблин в полунощ“.

Не, дори и за тройно по-големи пари. В никакъв случай.

Но тройно повече получаваше Том. Колко печели Джери от този курс? Щеше ли да е под достойнството на Джери да си тури в джоба няколко бона за един такъв страничен курс? Може би. Може би Джери и тоя Крофорд са го измъдрили така, че да хванат невинен зяпльо (балама) да прекара стоката. Да набутат незаконните вещества в ръцете на някого, който, честно, нищичко не знае и никого не може да посочи.

„Унищожете съдържанието на сандъка“? Вярно ли? Това беше малоумно.

Усили радиото. Свали стъклото. Определено надушваше буря.

В 23.17 на Том му се счу нещо като кикот точно иззад седалката му.

Обърна се бързо да провери, но шофьорската седалка беше плътно прилепена до стената на кабината и Том знаеше, че зад него нищо не може да се намести.

Може да беше от гумите. А може би от радиото.

Внезапно радиоуредбата изпращя и Том подскочи на седалката си.

— Там ли е Котарака Том?

Някой се опитваше да се свърже с него. Някой го бе видял по пътя и се обаждаше.

Посегна към уредбата и се спря.

Инструкциите гласяха да не казва на никого къде отива. Какво да каже? Да излъже ли?

— Котарако Том… Тук Мечия капан… Стори ми се, че те видях навън… Сбъркал ли съм?

Том усети внезапен прилив на срам, все едно го бяха забелязали да прекарва нещо нелегално.

„Отговори по уредбата — помисли си Том. — Инструкциите гласяха само да не споменаваш „Полегатите хълмове“ 726… Гоблин…“

Мечия капан му беше стар приятел. Шофьор, старо куче като него.

„Хайде, де, отговори по уредбата.“

— Котарако Том?

Той вдигна.

— Здрасти, стар мечок. Да, Котарака Том съм. Вярно си ме видял.

От Мечия капан отговор не дойде. Само пращене. Том усили звука, но така чу само още по-силно пращене.

— Стар мечок… Повтарям… Да, точно хубавеца Котарака Том си видял на пътя.

Пак никакъв отговор. Само пращене.

Том затвори.

— Е, Мечи капан — рече той във въздуха. — Да се надяваме, че не е дрога. Дано да е някакво скапано произведение на изкуството, дето и муха не може да убие, ако падне върху нея.

Ако в каросерията имаше муха, сандъкът можеше и да е паднал върху нея.

В 23.29 Том чу трясък, толкова силен, че беше сигурен, че е пукнал гума. Стисна кормилото и се стегна, вече приел, че може и да не закара навреме пратката до Гоблин.

Но не беше гума. И не беше блъснал нищо. И него нищо не го беше блъснало.

А какво бе тогава? Какво друго да е, освен сандъкът да се е стоварил настрана в каросерията?

СЛЕД КАТО ЗАДНАТА ВРАТА Е ЗАКЛЮЧЕНА,

— Джери?

— Да, Томи. В Гоблин ли си вече?

На Том му харесваше да усеща предавателя в ръката си. Сякаш все още имаше връзка с Джери, със своята работа, с живота си.

— Не още.

— Всичко наред ли е?

— Да. Само че…

— Само че какво, Томи?

— Нищо. Само исках пак да ти благодаря за курса. Страшен курс.

— Разчувстваш се заради мен?

— Май че нещо такова, да.

— Не думай. Ти и без това заслужаваш всички големи курсове. Ти си ни най-добрият шофьор и го знаеш. Ще я потърсиш ли оная Алис?

— Коя?

— Първата целувка. Дето хапе.

— А… Алис Прат. — Том се разсмя. Хубаво му беше да се смее. Как би могъл да прекарва нещо незаконно и същевременно да се смее? Изглеждаше невъзможно. — Май ще я оставя на мира.

— Добре, де, хайде. Обади се, след като го доставиш.

С всяка миля, погълната от камиона, на Том му се струваше, че сандъкът олеква. Не че му беше по-лесно да управлява камиона, не, но като че натискът да спазва онези инструкции отслабваше.

Колкото по-малко време прекараш под едно правило, толкова по-малко време имаш да го нарушиш.

Мина му през ума, че може да попита господин Крофорд за какво става въпрос, щом стигне. Може пък да е някаква гатанка.

„Какво е запечатано и тежко и може да мирише на буря, и може и да се киска, и при никакви обстоятелства не бива да припарваш до него?“

От онези мозъкоизкълчващи загадки, които те приковават, преди да ти съобщят отговора, и съвсем изведнъж го разбираш толкова ясно, че е срамота, дето не си го проумял сам.

— Дано той си е вкъщи — рече Том.

И после се видя на автомобилната алея на някакъв непознат как изтърсва съдържанието на тайнствен сандък. Заради Алис Прат си представи тази алея на някой от двата бряга на Черноводната река и как потокът на студената вода отнасяше предметите.

— Дано да си е вкъщи.

Дали беше подарък за любовница? Тайнствеността, малкият интервал от време, в който трябваше да го достави, парите, за да си трае.

До него се нареди „Понтиак Санбърд“ и през прозореца му Том видя двама млади мъже, които сочеха каросерията на камиона.

— Какво? — изрече беззвучно Том.

Под дъждовните струи мъжете се оживиха.

— Каросерията ти! — чу Том, преди лицата с отворените усти да изчезнат в дъжда пред него.

— Каросерията да не се е отворила?

Том погледна в страничното огледало. Не видя да се люлее врата. Отпусна педала на газта, а после го натисна здраво. Врата не се залюля.

Не искаше да признае толкова очевидното за внезапната среща на пътя:

Те изглеждаха уплашени.

Страх ги беше за себе си.

— Какво се вози в камиона ми? — попита Том иначе празната кабина.

Продължавай да караш до целта — не спирай да проверяваш сандъка…

Той погледна часовника.

23:38.

Беше на седем мили от Гоблин.

Имаше време да спре. Имаше време да си свърши работата.

Том отби камиона встрани от пътя и предните гуми се спряха в две еднакви локви дъжд. Извади фенерчето от жабката. Кратката разходка от вратата до задната част на камиона мина твърде бързо, както му се стори, и много рано се изправи с лице срещу затворената врата.

Какво карам аз до Гоблин?

Но подвикванията от понтиака се оказаха тъкмо онова, което Том очакваше — много шум за нищо. Какво да е, освен изгорели габарити?

Том се усмихна. Погледна задната врата.

— Той няма да разбере, ако отвориш задната врата, приятелче.

Хвана дръжката. Дали щеше да му е за първи път, когато доброволно нарушава инструкциите при доставка? На Том му се искаше да каже „не, много ясно, че не“, но не можа да се сети друг път да го е правил.

Отключи вратата.

— Виждаш ли? — рече той. — Фойерверки няма, бомба не гръмна. И полицейски светлини не грейнаха внезапно.

Несмазваната врата изскърца, щом я бутна.

И ето го! Легнал настрана! Големият сандък наистина се беше прекатурил!

Обаче… не.

Том включи фенерчето и видя, че това е само количката. Сигурно не я беше прикрепил както трябва. Самият сандък си стоеше точно както го беше видял за последно. Пет пъти овързан с ремъка.

Качи се в каросерията. Дъждът плющеше по металния покрив и отекваше в правоъгълното помещение.

Том стъпи на нещо лепкаво, подхлъзна се и падна по задник.

БАМ!

Вече на пода, той забеляза движение — стотици насекоми, пълзящи в основата на сандъка. Но щом насочи фенерчето нататък, там нямаше нищо подобно.

— По дяволите — рече Том. — Затресла ме е нер…

— Карай.

Глас. Безспорно глас. Ехото от единствената произнесена от него дума отекваше отново и отново в ушите на Том.

А после — действително движение. Сянка, силует точно зад сандъка, някой, снишен зад него.

— Ей! — кресна Том. — Има ли някой вътре?

Не можа да повярва какви думи излязоха от устата му.

— Карайиииииии.

Фаровете от пътя обагриха за Том вътрешността на каросерията, колкото да мерне едно-единствено черно перо, явно изправено над чифт бели очи.

Усети как в собствените му очи напират сълзи. Стори му се, че ще се напикае. Страшно му се искаше да си е вкъщи на оня диван, да нагъва пица и да надига бири. Искаше помощ. Искаше някой да го изкара от това положение.

Но собствените му стъпки… собствените му крака… го отведоха до края на каросерията. Дъждът не го събуди. Не спеше. Той заплющя по него, все едно е прозоречно стъкло. Саксия. Камък.

Цял вцепенен, Том скочи от каросерията и бързо захлопна вратата.

Сандъкът все още беше овързан, нали? Не беше отварян. Беше ли?

Защо тогава му се струваше, че собственикът на онзи глас изобщо не се беше промъквал в камиона? Че по-скоро Том го е вкарал сам вътре с количката?

Забърза към кабината и седна зад волана.

Превключи.

Потегли.

В 23:45 стигна до границата на Гоблин. Двете му ръце, стиснали кормилото, бяха две треперещи купчини прах.

Том не знаеше кого изобразяват двата чудовищни скулптирани храста, които го посрещнаха, но това бяха Джордж Карол — отецът основател на Гоблин, и Джонатан Трахтънбройт — мъжът, докарал всички сови преди толкова много години, по-късно удушен на Хълма на гордостта, удушен от предците на същия този човек, който подкастряше храстите. Осветена отдолу с грамадни прожектори, тази двойка беше най-страховитият комитет по посрещането, който Том бе виждал.

Защо подкара? Защо не избяга? Защо послуша този глас?

Докато влизаше в града, не можеше да отговори на тези въпроси иначе, освен да си представи как зарязва камиона и онуй, което беше вътре, го погва навеки.

— Имам по-добър въпрос от „защо“ — произнесе Том, широко отворил очи и разтреперен, щом движението се засили, а пред погледа му, през замъгленото от дъжда предно стъкло на камиона, изникнаха забележителности и градски пейзаж. — Какво докарах в Гоблин тази нощ, Томи, а, мой човек? Какво?

Но каквото и да беше то, белите му очи трябва още да светят в каросерията, а ехото от безвременния му глас също трябва да отеква там отзад.

Том беше закъснял. Знаеше за онова там отзад, каквото и да беше то, че бе закъснял да му попречи да влезе в Гоблин.

Зачуди се откъде ли започва този непредвиден маршрут, скрит в по-големия маршрут на доставката на пратка. Дали когато Джери го извика в офиса си? Когато се съгласи да достави пратката?

Или много преди това, преди шестнайсет години, когато за пръв път кандидатства за шофьор?

Или може би започваше още по-отдавна. В деня, когато бе открит самият Гоблин и се бе развил оттогава нататък, до деня, в който Том си забрави пуловера, върна се да си го вземе и пътьом намина през офиса.

— Късно е — рече Том, твърде уплашен да завие обратно, твърде уплашен да се възпротиви на онова там отзад. — Вече го достави.

Срам го беше. Все едно в крайна сметка е доставил нещо незаконно. Нещо толкова мрачно, че да затъмни градските легенди и да засенчи историите на живеещите там хора.

Досега беше изкарал 86,40 долара, но вече не беше сигурен в шансовете си да ги похарчи.

Ричард стоеше пред къщата на Чарлз, а проливният дъжд плющеше по лицето му. Дъждът бе толкова силен, че по-рано същата вечер Чарлз сякаш изчезна, след като слезе от колата на Ричард — все едно е минал през мокра завеса. Двамата със сигурност бяха прекарали шантава вечер, т. е. по-скоро Ричард бе потърпевшият от странностите. За Чарлз вечерта би трябвало да е навярно… освобождаваща.

Бяха прекарали много часове, паркирани в центъра, на ъгъла на „Лилия“ и „Нептун“, докато всичкият този гоблински дъжд плющеше яростно по предното стъкло. Чистачките на Ричардовия „Додж Дарт“ все тъй си спяха и водата се лееше по стъклото като в автомивката на улица „Самхатън“. Чарлз си призна някои неща, които не искаше да пази в тайна повече. Ричард, добрият приятел, го бе изслушал. И сега, дълго след като Чарлз бе минал през онази завеса (а Ричард си остана с неговия разказ), Ричард стоеше под същия този дъжд и гледаше в очите скулптурата от храсти на самия Чарлз в естествен ръст. Това бе едно от най-изящните творения на Уейн Шърман, повечето гоблинчани бяха съгласни с това. Но Ричард не мислеше за прословутия собственик на Плетищата. По-скоро преценяваше трябваше ли, или не да предаде стария си приятел на гоблинската полиция.

„Чарлз — помисли си той. — Майко мила, Чарлз.“

Ричард можеше да си защитава Чарлз колкото си иска (и как го бе защитавал!). Можеше да спори, че всеки, та дори и едно чудовище, има нужда от приятел (и как спореше!). Можеше да поучава, че Чарлз никога не е искал да навреди на никого. Че приятелят му е живял без управник, извън социалните конструкти, осакатили толкова много хора. И все пак да си свободен, не означаваше задължително да си щастлив. И Ричард никога не би успял да скрие факта, че бе наясно, че приятелят му си има проблеми.

Винаги е бил наясно.

Тази вечер Ричард бе облякъл зеления си дъждобран. Дъждът валеше толкова силно, че прилепяше найлона по горната част на тялото му и превръщаше самия него в подобие на скулптурно подрязан храст. Той погледна в очите творбата на Шърман и видя същата пустота, която бе забелязал и в очите на действителния човек, с когото беше преди малко. Дали Уейн Шърман бе разпознал това в Чарлз? Когато бе вдигнал ножиците си, за да подкастри листата, дали пустотата в Чарлз е изгаряла мислите му, както изгаряше сега мислите на Ричард? Може би всеки скулптурно подрязан храст, мраморна статуя или гипсова отливка, правени някога, притежаваха по нещо от същата тази бездна.

Бездната, която беше Чарлз.

Ричард затвори очи и когато ги отвори, статуята храст си стоеше на мястото. Чарлз, въплътен в природата. Природата на Чарлз.

Ричард си припомни.

Чарлз не беше единственото дете, от което майката на Ричард го съветваше да страни, но му се стори страшно значително, когато след като видя за пръв път Чарлз, единайсетгодишен, тя се наведе и му каза:

— Този гледай да го избягваш, Ричард.

Ясно беше на всички, които го бяха срещали, че Чарлз си беше тежък случай. Не маниак, хулиган и разрушител, нито пък нервен побойник интригант от онези, които изнервят толкова много възрастни, а такъв, дето дори и тия хлапета стояха по-далече от него. От самото начало Чарлз бе различен по различен начин.

И Ричард стана единственият му приятел.

„Как ме насади, Чарлз“ — помисли си Ричард, втренчен в тъмнозелените очи на онази храстова скулптура на Шърман.

Дори и според мерките на Гоблин дъждът бе фантастичен, цяло наказание и Ричард си припомняше и се мъчеше да изолира историята на Чарлз в стъкленица, историята, на която сам бе свидетел през годините, докато израстваше в Гоблин.

Имаше сцени…

Купони в гимназията, където момичета дръпваха настрана Ричард да го питат какво му има на неговия приятел.

Моменти в къщата на Чарлз, когато Ричард съзираше истински, неподправен страх в очите на собствените си родители.

Моменти, когато Ричард просто го беше страх.

Имаше ли някакъв отделен момент, един такт или едно разтърсване, които можеха да посочат като пръст историята, която Чарлз току-що бе признал в колата? Трябваше ли Ричард да усети, че този разказ предстои?

Взрян в тъмнозелените, листати очи на фалшивия човек пред себе си, Ричард се замисли силно за истинския.

Да, той знаеше, имаше сцени…

В деня, в който Чарлз се премести в Гоблин, звънецът у Ричард иззвъня, майка му погледна през прозореца на всекидневната и се обърна към Ричард с угрижено изражение.

Но Ричард беше любопитен. Нов приятел? На Ричард, срамежлив книжен плъх, всички нови приятели, които можеше да си намери, му бяха от полза.

Ричард сам отвори вратата.

— Дойдох да се представя — каза Чарлз.

— Добре, де, а кой си?

— Аз съм Чарлз Риднор. Живея в зелената къща… там.

Той посочи нагоре по улицата. Ричард знаеше къщата.

— Аз съм Ричард Робин — представи се Ричард.

— Е… — рече Чарлз. — Имената ни трябва да ни сближат дори и ако интересите ни не съвпадат. Проверката. Шкафчетата. Нали се сещаш.

Ричард веднага го хареса. Чарлз изобщо не приличаше на другите момчета от Гоблин — хлапетата, които с такова усърдие се докарваха все да са готини. Хлапетата, които повече пускаха майтапи, отколкото правеха наблюдения. Светът сякаш бе млад и открит и Ричард усети искрата на вътрешно електричество. Може би странното ново съседче можеше да му покаже странни нови неща.

— Интересува ме Черноводната река — каза Чарлз, без да добави някакво определение. Но Ричард разбра, че това беше покана.

— Изчакай.

След като затвори вратата, Ричард попита майка си дали може да покаже реката на Чарлз.

— След два часа да си тук — каза тя. После го посочи с пръст — тя така подчертаваше правилата.

Макар и тогава още много време да го делеше от гимназията, Ричард сграби горнището си на „Гоблинските мародери“ и излезе навън при Чарлз.

— Ще те разведа.

— Ще ми покажеш Черноводната река?

— Не — каза Ричард, вече поел нагоре по улицата. — Ще ти покажа Гоблин.

И му го показа. И колко свеж изглеждаше Гоблин тогава на Ричард! През очите на нов приятел! Колко нова бе самата улица, на която живееше! Дори знакът СТОП сияеше в яркочервено в лъчите на следобедното слънце.

„Това е Гоблин, Чарлз! Моят град. А сега и твоят град. Не си ли го бива? Не е ли вълшебен?“

— Навремето там живееше треньорът Сноу — каза Ричард, сочейки към последната къща в квартала, преди да стигнат до Коледния път.

— По какво е треньор?

— По какво беше треньор. По лека атлетика. Но казват, че свършил страшно зле. Намерили го накълцан на парчета в един кладенец.

Толкова много легенди, тъй много небивалици. Ричард усещаше как вътре в него градът се надига. Историята му, персонажите му, душата му.

И голяма част от тази душа можеше да се открие в дъжда.

— Всъщност в Гоблин валежите са с шейсет процента повече, отколкото във всеки град в радиус сто мили оттук. Някои разправят, че това били Първоначалните шейсет заселници, които плачели отгоре. — Ричард посочи синьото небе.

— Какво се е случило със заселниците, та да плачат? — бе попитал Чарлз.

Ричард усещаше как Гоблин вече омагьосва новодошлия.

— Индианци ги причакали в засада. Татко казва, че са си го изпросили. Не се и съмнявам.

Докато момчетата вървяха по Коледния път и върховете на сградите в центъра се показаха пред погледа им, Ричард разказа на Чарлз как слънцето залязва цяла минута по-рано, отколкото във всички съседни градове, защото Харди Карол (легендарният син на основателя на Гоблин) загубил облог и тъй като го било много страх да помоли баща си да му даде парите, се съгласил да плати с дневна светлина. Как павираните улици до една били толкова неравни, защото строителните бригади, построили града, решили да не изчакват протестиращите да се махнат от пътя. Как Северните гори приютили Великите сови, собствения застрашен животински вид на Гоблин.

— Достъпът там е забранен — каза Ричард. — Под закрилата на полицията са. А с гоблинската полиция не ти трябва да се забъркваш. Те са… злокобни.

— Като че много неща в Гоблин са злокобни.

— Виждаш ли гробищата ей нататък? — Ричард посочи един препълнен парцел. Каменните плочи бяха съвсем една до друга.

— Да.

— В Гоблин мъртъвците ги погребват прави.

Очите на Чарлз се разтвориха широко. Образът, свързан с тази информация, бе кристално ясен, знаеше Ричард — също както се случи и с него, щом го научи.

Каква гордост изпълни Ричард, докато рисуваше тази подробна картина на своя роден град, за да я разгледа новият му приятел!

— Виждаш ли я онази голяма кафява сграда, Чарлз? С белите прозорци?

— Да.

— Това е гоблинската болница. Там съм се родил.

Ричард разказа как някога в болницата обявили карантина, когато открили, че една медицинска сестра се е заразила с проказа. Как на никого не позволявали да си тръгне от страх, че ще посее зараза из града, и как състоянието на всичките двеста и дванайсет души вътре постепенно се влошавало, и как те се разпадали на парчета, а накрая всички умрели и гоблинската служба по чистотата забърсала останките с парцали.

— А в оная сграда с кръстатия строеж работи майка ми.

Ричард разказа на Чарлз как навремето там имало автокино. Как затворили киното, защото прекалено много хлапета се качвали на хълмовете или се катерели по дърветата, за да гледат забранени филми.

— Така гледах кино години наред. От Хълма на гордостта в Гибелния парк.

Гибелният парк, какво място! Където всяка зима разиграваха смъртта на Джонатан Трахтънбройт, удушен от своя политически съперник Хенри Шърман.

— Един път — каза Ричард — лоши хора подпалили много дървета в Гибелния парк. Хората се разтревожили, че цялата градина ще отиде. Но това е налудничаво… при всичкия този дъжд!

Чарлз се спря и посочи скромните очертания на града на фона на небето.

— Там ли ме водиш?

— За центъра ли говориш? Да.

Чарлз се усмихна.

— Заведи ме, Ричард. Разкажи ми всичко.

Със сърце, преизпълнено с щастие, Ричард го поведе. Никога не бе срещал някого точно такъв като Чарлз. Никого, който да говори като него, да се движи като него, да се взира в очертанията на хоризонта като него преди малко. И все пак дори през онзи ден, онзи първи ден, Ричард забеляза нещо да плава дълбоко в душата на новия му приятел. Нещо тъмно и безформено, което се забелязваше само при определени условия и при определена светлина.

Но онзи първи ден Ричард не го беше грижа. Също като хлапето, което чува, че да пушиш растенията, растящи в Северните гори, може да те докара до развратен живот и неприятности с гоблинската полиция, Ричард реши, че каквото и да плава в Чарлз, каквото и да изплува по-нататък и да се покаже, той би рискувал да го види заради един ден като този.

При цялата му новооткрита общителност градският център изнерви Ричард, когато стигнаха там. Колко заплашително изглеждаше всичко без мама! А не ѝ беше казал, че ще идва тук. Но Чарлз като че попиваше всичко. Големите мъже и жени, които се разхождаха по улиците, облечени в костюми и рокли. Клошарите, автобусите, уличните търговци и витрините на магазините. Магазинът за фокуси, зоопаркът, лавките със сувенири — всички те предлагаха мини Шърманови творби, храсти, подкастрени във формата на всяко известно име, което би могъл да носи един турист.

И гоблинските полицаи с техните бледосиви униформи, патрулиращи из града с онази характерна за тях мудност.

— Движат се като… мъртъвци — заяви Чарлз.

Ричард предпочете изобщо да не говори за тях. Подминаха табела с надпис ПАЗЕТЕ ГОБЛИН ДЕВСТВЕНО ЧИСТ! ИЗХВЪРЛЯЙТЕ СИ БОКЛУКА ТУК. Ричард сочеше хората, разхождащи кучета, сергиите за кафе, собствениците, които те канеха с по няколко думи, и раздавачите на рекламни листовки за представления, които идваха в града.

— Цирк! — възкликна Чарлз. — Еха!

Но и двете момчета се интересуваха повече от други неща.

— Това какво е? — попита Чарлз и посочи киното пред тях, боядисано в пурпур.

Ричард проследи пръста на Чарлз до „Млечният път“.

— Това е киното за възрастни — обясни Ричард. — Мама ми се ядосва само като го погледна.

Така, както го обясняваше майка му, Ричард си представяше вътре орда точещи лиги космати мъже със смъкнати до глезените гащи. Над входа пишеше (по същество):

САМО ЗА ПЪЛНОЛЕТНИ

— Хайде да се промъкнем вътре — внезапно предложи Ричард и от собственото му предложение стомахът му се сви. Но тръпката, че има нов приятел, и то такъв, който изглеждаше странно открит, го завладя.

— Ти сериозно ли?

— Сериозно!

И двамата се подчиниха на младостта и тръгнаха през настланата с чакъл площадка пред киното, преди действително да са събрали кураж или убеждение. Колебливите им стъпки преминаха в развълнуван тръс и те препуснаха към пурпурната тухлена стена, невидими откъм зацапаното остъклено гише на касата, където прастара жена пушеше дълги цигари.

Там имаше малка странична врата.

— Отвори я — подкани го Ричард.

— Аз ли?

— Хайде, де!

— Сигурно е заключена.

— Их, Чарлз! Аз ще я отворя.

После Чарлз посочи нещо в храстите.

— Я виж — рече той. — Ключ.

Двамата се приведоха, Ричард разтвори храстите и видяха, да, видяха дървен ключ в калта.

— Това чудо изглежда на двеста години — отбеляза Ричард. Никой от тях не го пипна.

— Това е играчка — каза Чарлз. — Това е…

Но Ричард вече се беше изправил и буташе вратата.

Тя се отвори без съпротива.

— Егати! — възкликна Ричард.

— Да, бе, егати!

Чарлз остави ключа в храстите, изправи се и застана до Ричард на отворената врата.

Вглеждаха се в дълъг и тъмен коридор. И издълбоко в него чуха женски стонове.

Отнесеното изражение, което щеше да преобладава по лицето на Чарлз като зрял мъж, се появи за пръв път пред очите на Ричард. Сякаш онова нещо, скрито дълбоко в Чарлз, в края на краищата бе изплувало на повърхността и бе поело командването.

Чарлз пристъпи в коридора пръв. Ричард го последва.

Очите им бързо се нагодиха към тъмното, а червения надпис ИЗХОД осветяваше пода под краката им тъкмо толкова, че да ги отведе по-надълбоко. Промушваха се мълчаливо и стъпваха меко по килима, притаили дъх. При звука от плясване и двамата се спряха. Длан изплющя върху кожа.

— Шантава работа — прошепна Ричард. — Да вземем да се чупим.

Но онзи Чарлз в дълбокото, тъмният безформен плувец, още не бе се скрил.

— Искам да видя това — рече той. — Както и ти.

Щом стигнаха края на коридора (сега стоновете гърмяха като танковете във военните филми), Ричард видя, че са вървели покрай другата страна на стената на залата, където прожектираха филма. Надникна иззад ъгъла и видя сиянието, но светлината на прожектора го заслепи за всичко друго.

— Ще трябва да пропълзим вътре — прошепна Чарлз. — Иначе ще ни видят.

— Кой?

— Мъжете вътре.

Приведени, те виждаха лицата на насядалите в тъмното задимено кино. Половин дузина мъже, седнали надалече един от друг и взрени напрегнато в екрана.

Ричард забеляза там и жена.

Чарлз се промуши по-навътре в залата и Ричард го последва. Сега екранът беше зад гърба им. Но чак когато стигнаха завесите на входа на киното, те се обърнаха да видят от какво идват всичките тия звуци.

Седнаха с кръстосани крака и загледаха. Двама нови приятели, които само преди часове са били непознати.

Една жена лежеше на легло по корем, а един мъж, както изглежда, правеше над нея лицеви опори.

— А — възкликна Чарлз. — Това го знам какво е.

— Какво е?

— Това е любов.

— Да. Майка ми каза, че когато един мъж се привърже към една жена, това се нарича „любов“.

Ричард се замисли над това.

— На мен повече ми прилича на упражнения.

Чарлз се разсмя и години по-късно, застанал пред храст, изваян от Уейн Шърман, изобразяващ самия Чарлз, докато гоблинският дъжд го мокреше до кости, Ричард не можеше да си спомни Чарлз друг път да се е засмял.

„Тогава ми изглеждаше толкова нормален. Знам, че бяхме малки, но… трябваше ли тогава да успея да го различа? Дали друго момче… друг екскурзовод из Гоблин… щеше да забележи и може би щеше да знае какво да те прави? Дали не съм ти бил добър приятел? Това е невъзможно… нали? Аз бях единственият ти приятел. И двамата го знаем.“

След като двамата се измъкнаха от киното, те проучиха останалия Гоблин такъв, какъвто го познаваше Ричард. Минаха по каменния мост над Черноводната река, пиха от чешмата в музея „Наш“, изпикаха се в тоалетните във фоайето на „Уудръф“, играха на флипер в „Гоблин Геймс“, хвърляха зарове в „Господарят на мултивселената“, нахраниха гълъбите с намерена коричка от пица, подхвърляха монетки в шадравана в Гибелния парк и се возиха на автобуса. Слязоха близо до „Млечният път“ и хванаха обратно Коледния, а после минаха по по-малките улички, които Чарлз вече знаеше от едно минаване, а Ричард ги научи още по-добре. Уличките, които щяха да ги отведат у дома, където всеки щеше да каже на майка си колко ужасно тъпо са си прекарали на Черноводната река. Щяха и да вечерят, всеки у тях си, и да се мушнат в топлите си застлани легла.

И почти незабавно след като загасиха лампите в стаята му, Ричард се сети за Чарлз.

„Той има нужда от мен.“

Несигурен какво точно значи това, заспа и му се присъни онова, което бе видял на онзи огромен екран. Сънува, че жената се наслаждава на любовта, която ѝ дава мъжът.

Щяха да минат четири месеца, преди малкият Ричард да съзре онази страна на Чарлз, която сега, в дъжда, възрастният Ричард така упорито се опитваше да сглоби. И сега все още мисълта

„той има нужда от мен“

бе също тъй объркваща като тогава, когато му хрумна за първи път, неканена и плашеща, твърде важна, че едно момче да може да я проумее. Само че нуждата на Чарлз от Ричард щеше да се промени като екстремните сезони в града, който наричаха свой, града, който проучваха заедно.

„Навремето ти имаше нужда от приятел — мислеше си Ричард с полепналия по тялото му дъждобран. — Но сега имаш нужда от алиби. И ако аз ти го осигуря, както някога… ако ти дам онова, което ти е нужно… след това какво ще ти потрябва от мен, Чарлз? Какво ще ти потрябва след това?“

Онова първо лято ги пратиха двамата заедно на плувен лагер. Лагерът „Танауона“ бе голяма крачка напред за майката на Ричард, но тогава вече момчетата всеки ден си играеха и нямаше съмнение, че са се сближили. Тя отстъпи пред молбите на Ричард, по-малко убедена, отколкото бе очаквал.

И все пак мама неизменно продължаваше да поглежда предупредително Ричард, когато Чарлз се появи.

Лагерът „Танауона“ бе построен край голямо черно езеро, което лагерниците наричаха езерото Сбогом, защото изглеждаше така, сякаш всеки, който влезеше в него, можеше да изчезне. Високи борове обграждаха залива, в който плуваха, и сенките, хвърляни от гората, оцветяваха за окото водата в катранен цвят. Езерото Сбогом.

Големи, остри скали обсипваха малкия пясъчен полукръг, който ръководителите наричаха плаж, а и пътеката дотам не бе по-гладка. Водата биваше нападната от поредица разнебитени дървени кейове във формата на буквата Н. По-малките деца използваха долната част на това Н. Дори и на толкова плитко езерото приличаше на катранена яма и всеки път, когато Ричард минаваше покрай нея, си представяше как осем- и деветгодишните са заседнали вътре и отчаяно се мъчат да си освободят ръцете и краката. По-големите деца (на единайсет Ричард и Чарлз минаваха за такива) използваха горната половина, където дъното наистина потъваше и ако щеш, изглеждаше така, сякаш може да пътуваш цяла вечност и като изплуваш, да си оставил лагера „Танауона“ далеч зад гърба си. Но лагерът беше на цели седемнайсет мили от Гоблин, а някаква част от Ричард искаше да прегърне тези кейове завинаги. Кой знае какво плуваше под тъмната повърхност? Кой да ти знае какво наричаше тези дълбини свой дом?

Но единственото истинско чудовище на езерото Сбогом бяха проблемите, врящи и кипящи в ума на младия Чарлз.

Колко тъмни бяха водите!

Първия ден, преди да скочат в тях, наредиха на лагерниците да се разделят по двойки. Ръководителят обясни, че на всеки двайсет минути ще свирва свирка и „другарчетата“ ще плуват заедно. Ричард, забелязал безразличието на ръководителите към лагерниците, си представяше как бутат във водата него и останалите… един по един. Почти очакваше да усети лепкавата длан на ръководител върху гърба си и да го бутнат, после да се потопи и накрая да залепне в цялата тая черна вода.

Щом Чарлз коленичи на кея и докосна повърхността с пръст, Ричард чу как ръководителите му крещят.

„Спокойно, Ричард! Това е естествено! Дръж си главата горе… БЕЗ ПАНИКА!“ — докато усети под краката си нещо подуто и размекнато… Нещо като подобен на гума крайник.

„Това са всички онези деца, които не са успели… това е всичко… онези, дето не са можели да плуват. Сега те всички са под тебе, Ричард… на купове… хиляда деца, които не са се справили… хиляда деца, които са се преуморили…“

Но разбира се, ръководителите не го бутнаха. И при първата команда да скочат, Чарлз скочи пръв… сам.

И дори и ръководителите видяха колко добър плувец е той.

Ричард се намръщи. Надяваше се двамата да се борят заедно. Но докато Ричард все още се нахъсваше да скочи вътре, Чарлз вече навърташе обиколки. А когато Ричард цопна във водата, премръзнал и разтреперен, не виждаше „другарчето“ си — закриваха го другите, нагазили във водата покрай него.

Още игри. Още плацикане. Тогава вече ръководителите разговаряха и флиртуваха на кея, напушени. Птици се зовяха една друга откъм голямата гора. Лодки минаваха навътре в езерото и предизвикваха вълнички — играчка за децата.

Ричард влезе в съревнование с двама непознати кой ще издържи най-много, преди да издиша. Беше малко нервен, малко не вървеше в крак, малко му беше самотно. Като че всички други си имаха приятели. И целият този хаос го тревожеше. Не му ли беше казала майка му, че „изнервеният плувец е плувец в опасност“? Не беше ли казала, че безпокойството карало мускулите да се стягат? И че ако не внимаваш, накрая ще потънеш на дъното на езерото?

Откъм кейовете се чу свирка, която разтроши тези мисли на две, отсече писъците от ликуването, плисъка на вълните, а също и боботенето на далечните мотори (нестройна симфония на трескавата младост, пусната на свобода)… тя прозвуча в центъра на целия този шум.

Оживлението бавно намаля и усещайки вкуса на езерото по устните си, Ричард погледна към високата част на онова разнебитено Н, после към боровите дънери чак докъдето стигаше водата.

И нямаше представа къде се е дянал Чарлз.

— Намерете си другарчетоооо!

Но това беше невъзможно, защото нямаше как. Не беше редно Чарлз да изчезне в езеро. Не и като можеше да плува така. И все пак щом децата се хванаха за ръце и тръгнаха към кея, Чарлз просто го нямаше там. Действително го нямаше.

И с всяка двойка, стигнала до кея, все повече водна пустош обкръжаваше Ричард.

Като продължаваше да цапа, вече сам, той си представи как ръководителите се обаждат на майката на Чарлз.

„Съжаляваме, госпожо Риднор… знаем, смятахте цялата тази идея с лагера за добра, но както се оказа, вашият малък Чарлз изчезна и не можахме да го намерим. Поне от няколко часа не можем. Областният заместник-шериф дойде, запретна си крачолите и лично тръгна да го търси. Да… намери го на дъното на езерото… като че се е позаплел във всичките ония водорасли. Кожата му беше позеленяла. Цяло чудо е, че заместник-шериф Джоунс успя въобще да го разпознае. А, и още нещо — съседското дете, Ричард? Той трябваше да го пази.“

— Чарлз!

Гласът на Ричард стигна безпрепятствено до боровете.

— Къде ти е другарчето, малкият?

Един ръководител стоеше на края на кея и го гледаше отгоре.

Това се случваше в действителност.

— Хайде, де, малкият. Недей да се ебаваш. Къде ти е другарчето?

Но Ричард не знаеше къде е другарчето му.

— Не е смешно — каза ръководителят. — И ти си наясно, нали? Знаеш, че това не е шега работа, нали, егати?

Ричард се разплака. Не се удържа. И сълзите му покапаха по повърхността на езерото.

И тогава Ричард забеляза мига на проумяването — когато ръководителите осъзнаха, че това е истина.

Всички начаса скочиха в езерото.

Никой от лагерниците не проговори, когато те се гмурнаха надълбоко, изскочиха и пак се гмурнаха.

Някои гледаха Ричард.

„Това хлапе загуби дирята на другарчето си.“

Паника започна да обзема ръководителите.

Започнаха да си крещят.

Къде е това дете? КЪДЕ Е ТОВА ДЕТЕ, ЕБАСИ?!?!

Проплуваха дълги отсечки под вода. Прекалено дълги. Ричард виждаше как черната вода поглъща краката им. Когато двама изплуваха, други трима се гмурнаха. Вече се уморяваха. Тези, които цапаха на повърхността, дишаха тежко. И чакаха.

Една от ръководителките се разплака.

— Къде е той? Дан? Сбъркахме ли в нещо? Дан?

Дан нямаше никакви отговори. Никой от тях нямаше. Седемнайсетгодишните… ръководители в лагера… се предполагаше да пазят тези деца…

— Дан? Какво става? Сбъркахме ли някъде? Къде е той? — гласът ѝ затрепери. Лагерниците на кея потръпнаха.

Ричард, все така във водата, се вкопчи отстрани в кея и започна да наблюдава отчаяните ръководители, зашеметен.

Часовникът тиктакаше. Две, после и три минути — това е много време, за да очакват да задържиш дъха си. И да оцелееш…

Пак под водата. И нагоре.

Ръководителите бяха явно изтощени. За Ричард това си личеше.

Изминаха три и половина минути. Ричард се покачи на кея.

Един ръководител дойде и се обърна към него, молейки се местоположението на изчезналото дете да е изписано някъде по лицето на другарчето му.

Пак под водата. И нагоре.

— Не… не… толкова дълго не се издържа! — изплака момичето. — Не може! Човешките същества имат нужда да…

Пак под водата. И нагоре.

— Ще умреш. Не можеш… Човек трябва да…

Пак под водата. И нагоре.

— Дан?

Бяха изминали четири минути.

— Дан?

— КАКВО?!

— Хората трябва да дишат, Дан. Той… той е мъртъв.

Много време мина, преди ръководителите да се откажат. Един по един се предаваха. Един по един се изкачваха на кея.

Никой не проговаряше. Устните им трепереха, но никой не продумваше нито дума.

А после…

Шум от нещо, което изплува от водата, и откъм левия край на онова грамадно Н Чарлз се изкатери на кея.

— Ох! — изпищя момичето. — ГОСПОДИ Боже, ти си добре! — Усмихваше се истерично, но повечето ръководители останаха коленичили. С каменни лица.

Ясно беше, че Чарлз се е крил.

— Къде беше? — попита един от тях. Изправи се в цял ръст и под него Чарлз заприлича на джудже.

Лицето на Чарлз бе непроницаемо, както винаги.

— Ей, малкият, къде беше, бе, твойта мама?

И тогава всичко се отприщи.

Шумът. Крясъците. Плачът.

— Ще ти счупя шибаната глава!

Ръководителят вдигна юмрук.

Друг посегна и го спря.

— Това хлапе е ПСИХО, БЕ, НЕГОВАТА МАМА!

— Тогава го доведи в офиса бе, човек — рече вторият ръководител. — Но недей така.

Чарлз се разплака. Плака така, както Ричард щеше да го види да плаче деветнайсет години по-късно, в Ричардовия „Додж Дарт“ на ъгъла на „Лилия“ и „Нептун“ в центъра на Гоблин.

— Разкарайте го оттук това лайненце — каза първият ръководител. А после се обърна към Чарлз: — Ти си лайненце и ще те върнем у вас.

Вторият ръководител го поведе спокойно между останалите лагерници. Ричард стоеше на разнебитения кей, от него капеше вода и гледаше объркано как Чарлз минава.

В онзи миг, докато гледаше как Чарлз минава и разбираше какво е направил той, Ричард ясно проумя всички подозрения на майка си.

Отведоха церемониално лагерниците обратно на брега. Денят не можеше да продължи. Те тръгнаха по пътеката към бунгалата си и им наредиха да играят на разни игри.

По-късно същата вечер, точно когато Ричард чу първото тежко дишане на заспиващите си другари по спално помещение, Чарлз се върна.

Той коленичи до леглото на Ричард.

— Пленително зрелище беше — каза той, все едно знаеше, че Ричард е буден.

Въпреки че беше тъмно. Все едно знаеше, че Ричард е буден и се тревожи за него.

— Кое? — попита Ричард, все още много объркан.

— Да гледаш как хората се мъчат да ти спасят живота.

Ричард мълчеше.

— Наредиха ми да си тръгна, разбира се. Пращат ме у нас.

Ричард мълчеше.

После Чарлз стана и безшумно се промъкна до леглото си.

След малко Ричард го чу да хърка и разбра, че въпреки ужасяващата енергия и страха около инцидента Чарлз го бе видял различно. Докато всички останали се страхуваха и претегляха живота и смъртта, Чарлз просто е стискал дъските на кея и е гледал.

„Пленително зрелище беше.“

Дълбоко в съзнанието на Ричард две ръце безшумно се стиснаха. Едната принадлежеше на самия него — млад и с ясни мисли. Другата принадлежеше на някого, какъвто той можеше да стане, някой, който разбираше, че ако сега се отдръпне от Чарлз, то Чарлз никога нямаше да си намери друг приятел, който да го пази.

Докато заспиваше, Ричард си стисна сам ръцете. И с това се съгласи да остане.

— Вътре в къщата ли си? — попита Ричард зелената статуя. — Прибра ли се, след като излезе от колата ми? Помислих си, че може да се прибереш.

По-рано тази вечер — вечерта, в която Чарлз си призна всичко, което му тежеше на душата — Ричард си беше у дома и четеше на дивана списание за психология. Чарлз се обади. Гласът му звучеше нервно. Пелтечеше… мърмореше… мънкаше. Ричард се разтревожи. Никога не беше чувал стария си приятел да говори толкова… развълнувано. Все едно Чарлз щеше действително да разкрие за пръв път чувствата си и Ричард не бе убеден, че е готов да ги изслуша.

Внезапно, както държеше слушалката, му се прииска там вътре в Чарлз да нямаше никакъв плувец, никакви дълбини, в които да те запратят. Никакви обяснения.

Но Ричард, вечният самотен приятел, който вечно се ръкуваше сам със себе си, се съгласи да се видят.

Уговориха си среща в центъра (Чарлз каза: „Имам голяма нужда да поговоря с теб, Ричард. Лично. Ще взема автобуса. На пресечката на „Лилия“ и „Нептун“?“) и двамата пристигнаха на мястото точно когато заваля сериозно.

Ричард не знаеше какво да очаква. Всичко можеше да бъде, щом ставаше въпрос за Чарлз. А той не му бе направил никакви намеци („Ще ти кажа всичко, като дойдеш там, става ли?“). Но в дълбините на сърцето си Ричард знаеше, че каквото и да беше, не е за добро. Истината бе, че този тон, който чу по телефона, за него беше чисто нов. Не му бе познат.

И това някак си беше най-страшното.

Чарлз, сгушен в якето си под малкия розов навес на входа на „Гоблин Геймс“, излезе от тъмното в мига, в който Ричард пристигна. За миг човекът Чарлз застана до сянката Чарлз, издължена под светлината на уличната лампа, разкривена от дъжда, и на Ричард му бе трудно да ги различи. Кой от двамата идваше да се качи в колата му?

— Благодаря ти — рече Чарлз и прокара мокра длан през мократа си коса. — Хайде да останем тук. В колата.

— За какво става въпрос, Чарлз?

Чарлз се обърна срещу приятеля си с широко разтворени очи. Ричард се опита да установи къде точно се намира той там вътре, но се затрудни.

— Май че загазих, Ричард. Мисля, че направих нещо лошо. Нещо много, много лошо.

По-късно, застанал пред храстовата скулптура пред дома на Чарлз, Ричард пак си припомни. Само още малко. Пресяваше сенките на тяхната история и надничаше по ъглите за разковниче.

Когато и двамата бяха на по шестнайсет, Чарлз беше сгънал толкова чаршафи в „Сапунена надежда“ (едно от вечните места в Гоблин — перачница, известна с криминалните нахлувания с взлом, както и със срещите там, на които се четяха стихове), че можеше да покрие с тях целите резки и зелени очертания на града на фона на небето. Беше и поспестил пари, които му стигнаха да си купи един очукан кафяв олдсмобил. Тъкмо на този ден семейство Риднор поканиха Ричард да вечеря с тях във фоайето на „Уудръф“. Вече всяка година го канеха на вечеря навън в знак на благодарност, въобразяваше си Ричард, за неговата служба като единствен приятел на сина им. Той предполагаше, че ще отидат до центъра с новата кола на Чарлз.

По време на пътя приятелят му беше в добро настроение.

— Мисля да се заема със статистика — каза той.

Поеха на юг по Коледния път, същия, по който преди пет години вървяха пеша в деня, когато Ричард запозна Чарлз с Гоблин. Показа му забележителностите. Горещите местенца. А също и общинските сгради.

Чакъл хвърчеше изпод гумите към бордюра от гъсти дървета покрай пътя. Северните гори се простираха в съответната посока от тях, но вечнозелени пакостници се промъкваха и насам.

— Статистика — повтори Ричард. — Звучи като идеално занимание за теб.

Представи си странния си приятел, затънал в сметки. Може би щяха да си паснат.

Жълт лабрадор изтърча от гората на платното пред тях.

Ричард се обърна към Чарлз, за да му го посочи, но погледът на лицето на приятеля му го спря.

Чарлз го беше видял, но вместо да се изпълнят със загриженост, очите му светнаха.

Ричард се сети за нещата, които се шушнеха из коридорите на гоблинското училище. Сега бяха в средния курс и Чарлз отдавна бе станал мишена за стотици хиляди майтапи в ролята на смахнатия. И все пак не бяха много тези, които му ги казваха в очите.

— Ей — обади се Чарлз. — Мисля, че можем да го нацелим.

Ричард погледна към кучето.

— Да го нацелим ли, Чарлз?

Чарлз даде яко газ. Олдсмобилът изрева от радост и живна, сякаш беше чакал този миг, откакто последният му собственик го бе зарязал очукан и сам преди толкова много години.

Кучето спря посред Коледния път и погледна приближаващата кола.

На Ричард му се щеше да мисли, че приятелят му се шегува. Но тази идея не беше лесна за преглъщане.

„Той ще го направи, Ричард. Ще го направи!“

— Чарлз, я стига.

— Ще го нацелим, Ричард!

В сенките на дърветата очите му потъмняха до черно.

Ричард прецени, че са на петдесетина метра от кучето. Сега виждаше, че е старо. Но мъдро или не, кучето не помръдваше, душеше чакъла и опашката му се люлееше под косите, неравномерни слънчеви лъчи.

На двайсет и пет метра от него Ричард вдигна ръка. Все едно можеше да награби кормилото и да отбие.

— Чарлз!

Помисли си, че вече е късно. Нямаше как да не е. Или сега кучето трябваше да мръдне, или действително щяха да го нацелят.

Стомахът на Ричард се сви. Гърлото го стегна. Той хвана с ръка кормилото.

— Чарлз!

Но вече бяха връхлетели върху него. Нямаше време да отскочи. Щом колата се раздруса, Чарлз издаде дълбока, почти оргазмена въздишка.

Ричард чу пращенето под гумите.

— Господи, Чарлз… Ебаси, Чарлз, какво направи ти?

Колата вървеше бавно и плавно, Чарлз бе отпуснал газта.

— Смъртта — изрече Чарлз. — Поразително нещо!

И олдсмобилът се спря в подножието на чакълест хълм. На Ричард му се гадеше. Такова насилие… и толкова истинско… това, че само бе хванал кормилото, но не го бе завъртял. Сякаш по някакъв начин бе съучастник на Чарлз, беше му помогнал да се прицели с колата.

Чарлз паркира и спря мотора. Прахът, издигнал се над Коледния път, се слягаше като малки буреносни облачета покрай вратите.

По дърветата пееха птици. Ричард си представи една от гоблинските Велики сови. Застрашен вид.

Но не по-застрашен от онова куче.

Като дишаше тежко, Чарлз извърна лице към приятеля си.

— Да ходим да го погледнем.

— Не. Искам да се прибера у дома.

— Да се прибереш? — Чарлз погледна напред. — Тук сме в Гоблин, Ричард. Ти си у дома.

Той слезе от колата. Ричард го наблюдаваше в страничното огледало. Видя как Чарлз върви, пъхнал ръце в джобовете си. Върху стъклото профилът му се очертаваше толкова невинен, но при все това Ричард си представи как влачещите се, подобни на зомбита гоблински полицаи се насочват към него.

„Доколко престъпно бе това? — запита се Ричард. — Доколко точно?“

Равно на предумишлено убийство?

Видя как Чарлз се огледа наляво и надясно, назад през рамо, напред. В гърдите на Ричард се надигна надежда.

Той слезе от колата.

— Не можеш да го намериш ли? — попита.

Чарлз се извърна с лице към него и разочарованието, което видя Ричард, бе достатъчно да го посъветва повече никога да не проговори на този човек. Бяха само шестнайсетгодишни. Ричард можеше да го направи. Можеше да се махне още сега. От колежа го делеше една година. Можеше да напусне щата, да напусне страната, бавно, но сигурно никога повече да не проговори на Чарлз.

— Не разбирам — каза Чарлз. — Няма го.

Когато Ричард стигна до него, надеждата вече не се надигаше, а се рееше в небесата.

— Трябва да е в гората — каза Ричард. Говореше на себе си. Но когато огледа внимателно редките дървета покрай гората, не видя там труп.

По земята също нямаше кръв. Никакъв белег. Никакъв знак, че изобщо са ударили нещо.

След като огледа гората още по-задълбочено, Ричард така си отдъхна, че чак се превъзбуди. Нямаше скършени клони. Нямаше козина. Нямаше кръв.

Куче нямаше.

Той се върна при колата. Чарлз беше коленичил пред решетката.

— Не разбирам — каза Чарлз, а челото му се навъсваше в еднакво темпо с гоблинското небе над тях. Погледна Ричард. — Нищичко!

Ричард погледна сам, за да се увери.

— Язък — каза Ричард и в този миг надеждата у него бе преляла в радост. — Като че се е измъкнало.

Чарлз позагледа намръщено решетката на новата си кола, купена на старо, а после по лицето му плъзна дълбока, разкошна усмивка.

— Брей, да му се не види. Браво на него! — Той се изправи. — Трябва да вървим. — Погледна си часовника. — Мама и татко чакат. — А после, щом и Ричард се изправи и двамата още веднъж огледаха черния път, Чарлз додаде: — Аз ще си поръчам шницел, а ти?

Сцени като тези… Боклучета по зеления гоблински скулптурно подрязан храст на Ричардовия живот…

За негово облекчение в крайна сметка двамата завършиха гоблинската гимназия и постъпиха в различни колежи. И двамата се прибираха за ваканциите (Чарлз постъпи в едно училище близо до Гоблин и все така живееше с родителите си, Ричард замина за долната част на щата) и никога, ама никога, когато се събираха, Чарлз не споменаваше поне да си е паднал по някое момиче. Колкото повече се замисляше Ричард над това, колкото повече обичаше и губеше, толкова повече с облекчение забелязваше колко малко като че говореше Чарлз за жени. Заради това, когато за пръв път чу новината, че Чарлз си е намерил гадже, щом госпожа Риднор му го каза, Ричард засрамено се запита що ли за жена би могла да се почувства уютно, след като влезе в света на Чарлз. Щом самият той частично бе надникнал във вътрешното устройство на съзнанието му, какъв ли интимен изглед би се открил пред една жена? Чарлз бе от ония мъже, които прикриват същността си. Поначало той представа си нямаше как изглежда тази същност.

Ричард не можеше да престане да се диви на тази мисъл. И онова, което откри, бе, че заради тази новина той се почувства отмъстен. Всички онези нощи, когато се мъчеше да не обръща внимание какво си мислят останалите хлапета от гоблинската гимназия за неговия приятел, всички онези нощи, когато (болезнено) му се искаше Чарлз да си намери друг приятел, всичките пъти, когато го бе подкрепял… духовно… и му бе вдъхвал вяра, без да съществува никаква друга причина за това освен дълбокото и безоснователно чувство, че е длъжен. И ето! Чарлз си имаше гадже. Чарлз Ригнор, мъж, от когото жените бягаха тутакси инстинктивно, при все че въобще не ги е заговарял. Ричард отдавна се боеше да запознава с Чарлз момичетата, в които се влюбваше. Това изглеждаше като стачка срещу него, като причина една жена да се отвърне от него. И все пак… все пак… вярата. Ричард никога не успяваше да се отърве от онова безшумно невидимо ръкостискане, от сделката, която бе сключил вътрешно със себе си в едно бунгало на плувен лагер преди цяла вечност.

ПРОБЛЯСЪЦИ! ОТРЯЗЪЦИ! Ричард, застанал пред храстовата скулптура на Чарлз, докато дъждът правеше маски на собственото му лице, си спомни как седяха на трибуните на един мач на „Мародерите“ на свой терен… Тези трибуни, наблъскани с пощурели ученици… размахващи зелено-пурпурни знамена… Миризмата на хотдог и брецели, и на шампоан, лъхаща от всички хубави момичета… Грамадните прожектори, осветяващи големия мач на терена… И Чарлз долу как думка тъпана на онзи голям гоблински оркестър. Брийан Стоктън се наведе над Ричард и попита:

— Това не е ли твоят приятел Чарлз?

Твоят приятел Чарлз.

Чарлз, приятел на никого другиго.

ПРОБЛЯСЪЦИ! ОТРЯЗЪЦИ! Ричард се прибира от колежа и открива залепена на вратата си бележка:

„В града съм. В библиотеката. Да се видим?

Чарлз“

И как Ричард вървеше по улиците в центъра, за да поздрави самотния си приятел. Как бяха излезли онази вечер и бяха препили. На връщане у дома Ричард повърна, а Чарлз говореше така, сякаш десетина души се бореха вътре в него да вземат думата.

Имаше едно момиче… В бара… Момиче, на което Ричард бе хвърлил око… момиче, което Ричард прояви нахалството да заговори… Момиче, което толкова се наплаши от Чарлз, че веднага заяви на Ричард, че не искала да се навърта около неговия приятел. Как Ричард беше пламнал вътрешно, как я блъсна в стената.

Защо? Защото бе достатъчно жестока да каже онова, което самият той не смееше? А не беше ли защото тя застрашаваше неговия дълг към Чарлз? Неговата роля. Неговата участ.

Двамата се добраха на зиг-заг до вкъщи и като се събуди, Ричард откри друга бележка:

„Чудесна вечер. Благодаря ти, приятелю.“

И сега, по волята на някакво провидение, на невидими пръсти, изплитащи невъзможни колажи в небето, Чарлз си беше хванал гадже. Страшният Чарлз. Пичът, който го беше дънил (или необяснимо го караше сам да се дъни) толкова пъти. Чарлз беше срещнал някоя. Да не повярваш. Не е истина. Отмъстен. Нямаше значение, че Ричард не бе получавал ни вест от Чарлз през четирите месеца, откакто чу за нея, и докато тази вечер не получи това негово странно и шушнещо обаждане. Нямаше никакво значение. Ричард прегърна новината като безценно птиче. Чарлз си има гадже — това означаваше, че Чарлз нищо чудно да си бе намерил и друг приятел.

И може би, размишляваше Ричард, тук вече си беше свършил работата.

„Добре — помисли си Ричард, все тъй взрян в очите на онази храстова скулптура на Шърман. — Да се върнем назад. Този път само малко. Почти няма да се връщаме назад. Към тази вечер. По-рано тази вечер. Когато се качи в колата и ми каза, че може да си направил нещо много лошо. Как не се и усъмних в това. Как никога не съм се съмнявал, че този ден ще дойде, че винаги е бил напът…“

— Какво има, Чарлз?

Двамата бяха седели достатъчно дълго в колата, та дъждът по предното стъкло да се превърне във второ стъкло, в пласт, изкривяващ всичко, в прикритие. Ричард беше нервен.

„Да признаеш нещо, е по-различно, отколкото да съобщиш нещо на някого — помисли си Ричард. — Помниш ли като той ти разказа как оставил онзи хамстер да се разлага? Как не искал хамстера, който баща му купил за него, и го сложил в мазето, завил клетката му с одеяло и си тръгнал? Как горе дни наред си гледал своите работи, а животинчето страдало, а после умряло от глад и се разложило един етаж по-надолу? Ако това е още по-гадно…“

— Спокойно, Ричард — каза Чарлз. — Никого не съм убил.

Ричард се размърда неловко на седалката. Пак си представи ония дългоръки, дългокраки, мудни гоблински полицаи с противните им сиви униформи.

ИЗЛЕЗТЕ! ИМАМЕ ПРИЧИНИ ДА ВЯРВАМЕ, ЧЕ ТАМ ВЪТРЕ ИМА ЧОВЕК, КОЙТО СЕ ГОТВИ ДА ПРИЗНАЕ, ЧЕ Е ИЗВЪРШИЛ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! НАША РАБОТА Е ДА ГО ИЗСЛУШАМЕ, НАША РАБОТА Е ДА ГО ДОКУМЕНТИРАМЕ, НАША РАБОТА Е…

Но това бе работа на Ричард. Винаги е било.

Дъждът плющеше по колата.

И изведнъж Ричард разбра как искаше Чарлз да признае нещо. Нещо ужасно. Бе разпъвал душата си толкова надалече за Чарлз, прекалено далече, и може би едно престъпление в крайна сметка щеше да сложи край на всичко това.

Досами тях в източна посока черната порта на Гибелния парк стърчеше високо над околните дървета. Дъждът се промени по форма от хиляда боцвания до гъсти, подобни на катран капки, които глухо тупаха по предното стъкло. На светлината от апартамента горе все още се виждаше, но беше много тъмно.

Ричард се извърна на седалката срещу приятеля си.

— Е… Какво става, Чарлз?

— Помниш ли как се промъкнахме в „Млечният път“? — попита Чарлз. — Помниш ли как, като бутна вратата… и тя се отвори?

— Да.

— Същото се случва и в тази история.

Чарлз се запознал с Анди на някаква сватба. Това Ричард вече го знаеше. Всичко останало, което последва, бе ново за него.

За Чарлз било малко изненадващо, когато отворил едно луксозно писмо и разбрал, че Гордън Дикси, стар семеен приятел, се жени за момиче на име Джейн и щели да се преизпълнят с радост, ако той присъства.

— Не беше длъжен да ме кани, Ричард. Това много ме развълнува.

Но закъснял за сватбата. Закъснял, защото панталоните му все не изсъхвали и още били влажни, когато излязъл от къщи. Дошъл петнайсет минути след началото на церемонията и изчакал навън.

През многобройните прозорци на параклиса успял да наблюдава какво се случва вътре. Слънцето над него напичало и трябвало да си затулва очите, докато гледал през стъклото, та да вижда по-добре. Различавал Гордън пред олтара. Семействата от двете страни на пътеката. И точно от вътрешната страна на прозореца, достатъчно видима, че да различи цялостно профила ѝ, седяла Анди.

— Жива рисунка! — рече Чарлз. — Все едно бе нарисувана и вписана в цялата сцена. И сякаш това бе направено, за да го видя аз. И то само аз.

Празненството било в „Уудръф“, същия онзи хотел, където Ричард всяка година вечерял със семейство Риднор. Оттук, на пресечката на „Лилия“ и „Нептун“, Ричард виждаше горния край на червения му неонов надпис.

Анди излязла през задния вход и запалила цигара. Чарлз я последвал навън.

— Аз съм Чарлз — представил се той и протегнал ръка. — И цяла вечер те наблюдавам.

— А… — възкликнала Анди. — Усетих… нещо.

— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. Не съм лъжец.

Сега, в колата, Ричард попита:

— Казал си всичко това, Чарлз?

— Да. Защо? Смяташ ли, че съм бил много напорист?

— Не, не. Страхотно е.

Чарлз и Анди дълго разговаряли отвън. Тя била от Сейнт Пол и на другия ден следобед се връщала в Минесота. Това не разстроило Чарлз. Никога преди не бил имал гадже и представата за разстоянието не го уплашила.

Анди, както се оказало, изпитвала същите чувства.

Тя наистина се върнала на другия ден в Сейнт Пол, а Чарлз продължил да си живее, както си е живял. Обитавал един апартамент до улица „Фаралайн“. Работел в центъра, в „Транзистор Планет“. Две седмици след сватбената вечер Анди изяснила положението си, като подписала едно писмо с „твоето гадже“. Чарлз не можел да спре да чете тези две думи.

— Страхотно беше! — каза той на седалката до шофьорското място, втренчен в дъждовната стена пред тях. — Но колкото хубав бе този миг, толкова лошо стана.

Ричард се размърда на мястото си.

„Мама му стара. Ето го, идва. Признанието.“

И последвалото чувство (онова, настояло той да стане приятел на Чарлз тъй отдавна) бе изтощително. Точно сега не желаеше да поема тази отговорност. Това трябваше да е вечерта, когато плувецът вътре в Чарлз изплува на повърхността, и Ричард можеше най-сетне да каже: „Добре… заявявам го официално. Сдавам поста“.

— Тя искаше да докажа любовта си, Ричард. Ето какво се случи. Искаше да я докажа.

Ричард вдъхна дълбоко и задържа въздуха.

— Това много момичета го искат — рече той.

Чарлз се взря дълбоко в дъжда.

— Анди поиска пръст от крак.

— Какво?

— Тя каза, че най-великият символ на вярната любов е саможертвата. Че нашата любов може да се превърне в легенда. По-голяма от любовта на Ван Гог. Поиска пръст от крак.

— Чакай — възкликна Ричард. Почти не проумяваше какво му е казал Чарлз току-що. — Тя… тя те помоли да ѝ изпратиш своя телесна част по пощата?

— Да.

— И на теб това не ти се стори…

— Обичам Анди, Ричард. Знаеш ли какво казват за двойки, които се запознават на сватба? Че има 90 процента шанс самите те да се оженят.

— Чарлз…

— Анди поиска пръст от крак. И аз ѝ го изпратих.

— А ти как очакваше да постъпя? — попита Чарлз, извърна се срещу Ричард и втренчи в него отчаян поглед. — Да ѝ изпратя мой пръст?

Ричард се слиса.

— Как… какво искаш да кажеш?

— Анди живее в Сейнт Пол. Как да разбере мой ли е пръстът, или не? Няма как. Поне не и за известно време. Аз не съм лъжец, Ричард, но пръст от моя собствен крак… Просто не можах. Пробвах се.

Пробвал се беше.

В деня, когато тя му се обадила, седял половин час, а после се втурнал към банята в апартамента си. Събул си обувката, после и чорапа и приседнал на ръба на затворената тоалетна чиния. Идеята да го направи, изглеждала възможна. Но докато седял с пръста… и го гледал… и го докосвал… всичко се променило. Остро осъзнал колко нежна на допир може да е човешката плът. След един час взиране станал и слязъл на долния етаж. Седнал пред телевизора със спрения звук и потънал дълбоко в дивана.

Замислил се за Анди. И за истинската любов.

Писмата ѝ, женственият ѝ почерк изплували пред вътрешния му взор. Фразеологичните ѝ обрати се завъртели пред него. Гласът ѝ звучал от тези писма тъй ясно, както и когато разговаряли за последен път… Когато с изтънчеността на салонна домакиня тя го бе помолила за пръст от неговия крак.

„Ще го сторя.“ Той скочил на крака.

Влязъл в банята с новоизбликнала жизненост. Щял да отреже пръст от крака си. Кутрето. Едно щракване с градинарските ножици. Като Уейн Шърман, докато подрязва Плетищата по източната граница на Гоблин.

Нищо работа. Едно-единствено движение.

Истинска любов. Любов легенда.

Извадил изпод мивката чифт ножици и седнал във ваната. Никаква вода. Само пространство. Работно пространство. Пространство за едно бързо движение.

Нагласил двете остриета от двете страни на кутрето си.

„Анди — казал си наум. — Това е за теб.“

Стиснал леко и остриетата започнали да се забиват в кожата му. Сега малко по-силно… сега малко по-силно… малко…

— И тогава ме осени видение — каза той на Ричард в спрелия додж. — Сякаш нещо много по-могъщо от самия мен ме направляваше.

— И ти какво направи? — попита Ричард, смаян от собствената си способност да зададе въпрос.

— Да си бил някога в моргата, Ричард?

— Нямах кой знае какъв план, Ричард. Правилно бях предположил, че входната врата ще е заключена. Обаче там, покрай сградата, има една тъмна алея. И кофи за боклук. Потръпвам, като се сетя какво бяха изхвърлили там. Обаче сигурно и аз не съм по-чист от боклукчийска кофа на алеята край морга. И там, в тухлената задна стена, имаше врата. Отворена.

Пантите ревнали за смазка, щом вратата се отворила навътре. Пред Чарлз изникнало късо бетонно стълбище, водещо до първия етаж.

— Там горе всичко беше в офиси. Матирано стъкло и табелки с имена. Все едно съм нахлул в детективска агенция. Много се тревожех, че някой може да работи до късно, и затова минах на пръсти целия коридор до другата страна на сградата. Сигурно съм извадил късмет. Там не се чуваше ни звук. Даже и пърпоренето на таванен вентилатор. Телефон. Жужене на компютър поне. Нали се сещаш… струва ми се, че гоблинската градска морга няма охрана. Не е ли странно? Точно това място да оставят без надзор! В зоопарка имат охрана. На гробищата има пазач. Дори братовчедът на Уейн Шърман му пази Плетищата нощем. Обаче някой да варди моргата? Никой! Без очи и без уши. И без уста да ми подвикне, да ме попита какво върша, да го прекрати, преди да е започнало.

— Вратата към помещението, където държат труповете, е в далечния северен край на коридора на първия етаж. Лесно я намерих. И представяш ли си? Аз да вляза в моргата с чифт ножици в ръка малко преди полунощ? Направо не можех да се позная. Щом влязох през вратата, започнах да издирвам знак в моята история… В нашата история, Ричард. Точка във времето, която би могла да загатне, че да, един ден незаконно ще проникна в гоблинската градска морга с намерението да открадна не пари, а нещо друго. Но никакъв знак не открих. Никаква верига от събития досега, която да съзра. Знаеш ли какво? Мисля, че любовта притежава голяма мощ, Ричард. Сериозно го мисля.

На вратата имало табела — човек с маска на устата и гумени ръкавици на ръцете. Чарлз влязъл и се оказал на върха на тъмно стълбище.

— С портфейла си заклещих вратата. Надявах се достатъчно неонова светлина от улицата да проникне долу заедно с мен… да ми помогне, докато успея да запаля истинските лампи на тавана. Но беше ясно, че много скоро ще потъна в пълен мрак.

И потънал. И използвал каменните стени за ориентир, докато слизал по стълбите.

— Обаче се обърках и на последното стъпало се препънах. Ударих се в метален поднос на колелца и грохотът ме стресна издън душа. Помислих си, че със сигурност ще ме хванат. Че някой ще изплува от мрака, ръка ще стисне моята ръка. Нали знаеш, казват, че сърцето ти тупти, като се уплашиш? Моето така думкаше, че ми се стори, че ръката ми удря по гърдите ми, но ръцете ми бяха пред лицето и трепереха в мрака. Заопипвах по стената за ключа за лампите. Доста време ми отне, много минути и тези минути долу в тъмното бяха много тежки. Анди би била щастлива да узнае, че въпреки ужаса дори не ми мина през ум да се върна. Любов, Ричард. Любов легенда.

Де да беше видял това! Когато лампите светнаха, бидох посветен в една страна на Гоблин, която малцина виждат! Аз бях под града. Даже и под гробовете, бих казал, защото в гробовете телата почиват. Но в моргата? Боже мой, Ричард, моргата е физическо чистилище. Никой не остава в моргата. Не и задълго. И ми хрумна, докато гледах многобройните метални врати в стените, че който и да е там вътре онази нощ, на него също никак не му е провървяло да ме срещне в моргата. Мен, злонамерено същество.

Наоколо бяха пръснати няколко стоманени подноса на колелца. И по тях бяха наредени скалпели, игли, конци. Прозрачни туби с химикали. Покрай далечната стена имаше мивки и много кранове в различен цвят. Зелени престилки висяха на куки по стените. Също и маски, и предпазни очила. Големи усилия полагат да поддържат хигиената на подобно място. И ей ме мен, нарушавам всички правила.

Чарлз пристъпил към квадратните чекмеджета и огледал скобите, които ги придържали затворени.

— Веднага се задействах.

Преброил чекмеджетата и видял, че са общо осемнайсет. На три реда по шест броя.

— Реших, че ще ги подкарам отляво и ще продължа нататък, докато намеря крак, който мога да пробутам за свой. Издърпах горното ляво чекмедже. Дръжката в ръцете ми все едно беше от лед. И миризмата, която изригна оттам, беше ужасно гнусна, все едно пълната противоположност на любовта. И ме успокои мисълта, че разбира се, единствените елементи, които играят тук, са любовта и гнусната ѝ противоположност. Виждаш ли? Някои биха го нарекли равновесие. Но по-скоро ми се струваше, че съм преминал през тънка стена, стена от гоблински дъжд навярно, и всичко и всички, които ще срещна от там нататък ще притежават смисъл, огромност, важност. И само като се замисля… ха-ха… всичко това започна с нещо толкова елементарно като пръст от крак.

Чекмеджето се отворило с лекота, чуло се как изтракват сачмените лагери. Чарлз усетил мощен подем. Какво ли ще види в мрака на това чекмедже? Откога ли е мъртво? Изправил се на пръсти и надникнал вътре, в дъното на дългата правоъгълна тъма. Там нямало нищо освен леден въздух и стомана. И онази воня. Спомен за прежни обитатели. Студен, фин полъх обгърнал Чарлз.

Чекмеджето било празно. Както и следващото. И по-следващото.

Чарлз погледнал обувките си. Пръстите, скрити в тях, изглеждали тъй невинни, съвсем неподозиращи, че ако не успее да намери труп, в крайна сметка ще им посегне.

Но осмото чекмедже му донесло желаното.

Второто чекмедже отляво на средния ред. То било малко по-тежко и Чарлз още преди да погледне, разбрал, че вътре действително има труп. Отворил го бавно и спрял, щом се показал пищялът.

— Нямаше никаква причина да поглеждам човека в лицето — каза той. — В края на краищата онова, което ми бе нужно, беше далече от него.

Тялото лежало на нивото на кръста на Чарлз. Краката изглеждали много стари. Дали Анди ще успее да забележи разликата? Дали ще приеме, че един пръст на крака изглежда различно, след като го отрежат? Дали възрастта на човек си личи по кутрето му?

„Ами следващия път, когато тя дойде в Гоблин? Ще ѝ разбие ли това сърцето? Ще се почувства ли измамена, когато те помоли да види стъпалата ти, Чарлз?“

Той поднесъл ножиците към ходилото на трупа. От тия мисли полза нямало.

Нагласил краищата на остриетата върху студената жилава плът. Сетил се как Уейн Шърман оформял фигурно храста пред собствения му апартамент. Шърман би го клъцнал яката.

„Бъди художник — помислил си той. — Прави изкуство“.

Пищялите стърчали сред мрака като увехнали снопи от брезови клонки.

„На три.“

Чарлз погледнал към мястото, където светлината преминавала в тъмнина, точно под коленете.

„Едно…“

Представил си лице, живо, в дълбините на тъмното чекмедже.

„Две…“

Едно лице се пробужда, изпищява, ръце изскачат от тъмното, сграбчват ножиците, сграбчват Чарлз…

„Едно…“

Чарлз вложил всичко от себе си.

Чул глух и мляскащ звук, все едно е изтървал пудинг на пода на моргата, и усетил как остриетата прерязват мускул, тъкан… сухожилие…

— Но на костта се запря. Запря се така изведнъж, все едно самият труп ми казваше „стига“.

Обувките му изскърцали, когато оставил ножицата да стърчи в пурпурните бразди и се дръпнал леко от отвореното чекмедже. Ще е способен ли да скърши тази кост? Достатъчно чуплива ли беше?

Избърсал потта от челото си и се презаредил.

— Трябваше ми една минута. От чувствата, които воюваха в мен, по-силни никога не бях изпитвал. И както ножиците стърчаха така от трупа, това беше тъкмо тласъкът, който ми трябваше. Защото те правеха всичко… като излязло от анимация. Като игра. Все едно са ми възложили да отстраня всичките десет пръста за ограничено време и цяла тълпа деца като мен вика за мен и гледа дали ще се справя. И се залових наново. И този път бях подготвен. Втория път стиснах ножиците много по-силно.

Но костта не поддавала. Чарлз задърпал насам и натам и оголил много повече от нея. Сумтял, викал, подпрял чекмеджето с кец и дръпнал с всичка сила.

„Строши се, да му се не види! СЧУПИ СЕ!“

Натиснал по-силно, като се уповавал на студената мъртва стомана на това чекмедже. И най-сетне, щом вик на облекчение се изтръгнал от дълбините на гърлото му, Чарлз усетил как костта поддава и чул желаното изпукване.

Люшнал се силно назад и се стоварил на покрития с линолеум под.

В другия край на стаята от силния напън чекмеджето се изтърколило докрай навън.

Чарлз седнал на земята, вторачен в дръжката на чекмеджето и в трупа, който все още не виждал съвсем.

В ръцете му ножиците крепели кутрето като диамант в захапката на клещи.

Чарлз се затътрил по задник по пода на моргата, после подпрял кец в чекмеджето, изритал го и то се затворило. Влязло обратно с лекота и се затръшнало с мощно стоманено ехо.

Той лежал по гръб и дишал тежко, втренчен в тавана.

— И така съм заспал. Сега разбирам колко глупашки звучи. Но облекчението беше толкова голямо, че ме завладя. Предполагам, че и дрогата действа така. И като се събудих, още държах ножиците с кутрето в тях.

Преди да стане, изчакал. Ослушал се. Колко време е спал? Достатъчно, че да пристигне сутрешната смяна?

След като нищо не чул, Чарлз се надигнал и като прибрал портфейла си на излизане, оставил яката стоманена врата да се затръшне зад гърба му.

— Мислех за Анди. Отново и отново. Сякаш тя бе само име и това име притежаваше достатъчно мощ да ме тласка напред. Любовта, която изпитвах в този миг, бе чиста, Ричард. Бях извършил онова, за което тя ме помоли. На какво ли повече сме способни?

Навън гоблинското небе все още било тъмно и Чарлз хукнал под него, като с едната ръка махал на такси да спре, а в другата стискал отрязан пръст от крак между чифт остриета.

— Анди, мислех си. Анди, Анди, Анди, Анди… Аз го сторих. За тебе, Анди, го сторих. За Анди, за теб, голяма любов, любов легенда… Анди.

Служителите в пощата му махнали за поздрав, когато влязъл на другата сутрин.

— Подарък за твоята приятелка от Минесота?

— Иска ли питане — отвърнал Чарлз.

— Щом момичето е щастливо, и момчето е щастливо!

Чарлз се замислил над това.

— Иска ли питане.

След като излязъл от пощата, той подкарал на юг по Коледния път към „Транзистор Планет“. Бил на работа. Нямало да му е лесно. Да стоиш там и да продаваш електроника, докато в главата ти е само дали Анди ще хареса подаръка си. Щеше ли да задава въпроси?

Помагал на хората, обяснявал им за най-новите принтери и се опитвал да не мисли за видените в моргата образи. Труп, тънещ наполовина в мрак. Костта, изпращяла като стара кора. Пръстът от крак, пъхнат в найлоново пликче, в пощата.

Два дни по-късно Анди се обадила. Превъзбудена докрай.

Казала на Чарлз, че го обича и че любовта им ще се превърне в една от най-великите любови на всички времена. Дори намекнала за брак.

Кръвта на Чарлз потекла мъжки в тялото му. Греел се на ярките лъчи на любовта.

Но Анди поискала повече.

— Не можех да повярвам, Ричард. Тя поиска пръст от ръката ми. Каза, че никой мъж не е изпращал на любимата си две телесни части и че имаме шанс да засенчим Ван Гог и всички влюбени на света преди нас. И тези, които ще дойдат след нас, също. Какво да направя? Щом Анди искаше пръст от ръка… щях да ѝ пратя пръст от ръка. И освен това… нямаше да е мой. Какво лошо имаше да приема?

Втория път Чарлз бил подготвен. Донесъл със себе си малка ножовка и найлоново пликче.

И отново заварил страничния вход отключен, и пак заклещил с портфейла си тежката метална врата. След като запалил лампите, го обзело странното чувство, че се връща на място, което не предполагал, че ще види пак. Отишъл право при второто чекмедже отляво на средния ред и го отворил до средата. Трупът бил същият. Нямало съмнение в това. А Чарлз и този път не възнамерявал да му гледа лицето, също като миналия път.

И все пак трупът изглеждал по-различно. Чарлз не го било толкова страх и оглеждал онова, което се показвало, по-дълго отпреди. Сбръчканите, съсухрени крака преминавали в подпухнали бедра с изпъкнали вени и отпуснат, жилав пенис. Космите по краката и около пурпурните тестиси били корави и бели.

„Може би трябва да намеря някой, с когото имам повече… сходство.“

Погледнал надолу към суровата разкъсана плът на крака на мястото на кутрето.

„Този вече го почнах“.

Китките стърчали от тъмната вътрешност на чекмеджето. Ярките лампи на тавана осветявали подробностите толкова ярко, че всичко било като живо.

Чарлз си помислил, че пръстите на ръцете изглеждат дебели.

„Тя ще разбере…“

Но дали? Ако Чарлз действително ѝ прател собствения си пръст, дали пък нямало да изглежда по-различен, отколкото тя си спомняла? И дали отсъствието на протичаща в него кръв ще го промени?

Ще го промени, то е ясно. И този избор бил непоносим.

Чарлз свалил зелена маска от една кука на стената. Сложил я и внимателно поставил средния, безименния пръст и кутрето в лявата длан на трупа. Така, както го нагласил, ръката все едно сочела нещо в краката му.

Липсващ пръст на крака може би.

Чарлз се заловил за работа. И този път минало лесно.

Анди се пръскала по шевовете от щастие. Чарлз го сторил. Изпратил ѝ две телесни части и поради това била убедена, че тяхната любов е истинска легенда. И винаги ще бъде. Щяла да каже на майка си, че Чарлз е сродната ѝ душа. Щели един ден да се оженят и да имат деца, и да живеят най-прекрасния, най-пълноценен живот, достоен за най-голяма завист.

Писатели щели да ги изучават. Чарлз бил нейният убиец на страшни зверове. Нейният ковач. Нейният крал.

Но колкото и щастлив да бил Чарлз, започнали да му се присънват лоши сънища. Труп, който бавно се изтъркулвал от тъмното с краката напред… Коленете му се показвали… после и кръстът… гърдите… вратът… челюстта.

И лицето.

Чарлз пищял всеки път, когато то се покажело.

В кошмара му трупът разтварял бледите си устни и го сочел с липсващ пръст.

— Тя ще разбере — казвал трупът. — Жените ги знаят тези работи. И когато разбере, ще хване влака до Гоблин, за да дойде при теб. Ще види, че си имаш по десет пръста на ръцете и на краката, и ще разбере…

И Чарлз залитал назад, препъвал се в кецовете си и се стоварвал на студения под на моргата.

После трупът се надигал в чекмеджето и се взирал в него над ръба му. Прехвърлял стъпало над стоманения капак, стъпало с липсващ пръст.

— Идвам за тебе — казвал той. — Идвам за твоите телесни части.

А после се разсмивал и кискането му отеквало из каменната зала, а от ъглите изскачали плъхове и разкъсвали Чарлз на части, на парчета, разфасовали го.

И когато Анди му се обадила и му предложила да ѝ изпрати само още една част, слушалката се разтреперила в ръката му, всичките пет пръста я стиснали и не искали да пуснат неговата приятелка.

— Разбира се, че мога да ти пратя ухо — казал ѝ той.

Можел, разбира се.

Ухо, защото Ван Гог бил изпратил ухо, а когато хората спорели за великите любови, тя не искала да твърдят, че Ван Гог бил по-романтичен от Чарлз. Може би за някои ухото било по-ценно от пръст на ръка или на крак. Навярно било свързано с това, че било толкова близо до лицето.

След като затворил, Чарлз отишъл в банята и си разгледал ушите в огледалото.

— Исках да го направя, Ричард. Действително исках. Обаче виж…

Той посегнал и нежно подръпнал меката част на ухото на Ричард. Черното небе тътнело над тях.

— Представяш ли си? — попитал той. — Болката? Загубата?

А после отдръпнал ръка и пак се загледал напред, в проливния гоблински дъжд.

— И постъпих по единствения възможен интелигентен начин. Върнах се там.

Още едно пътешествие до моргата. Още една разходка до мазето.

Още едно отваряне на чекмеджето.

Чарлз влязъл за трети път в мазето само час преди да се обади тази вечер на Ричард. Пред второто чекмедже отляво на средния ред вдъхнал дълбоко, събрал кураж, за да погледне лицето и дръпнал здраво.

Чекмеджето се отворило твърде бързо.

Вътре видял само мрака, който преди дни така добре прикривал останалото тяло.

Дали трупът бил преместен? Погребан? Дали бяха забелязали какво му е сторил?

Чарлз изпаднал в паника.

Отворил следващото чекмедже. И то било празно. И това до него също. И другото до него. Втресен, Чарлз прегледал всичките осемнайсет стоманени чекмеджета и във всяко нямало нищо друго освен студени течения и сенки.

Отново се огледал из каменната зала, сякаш очаквал да открие блуден труп, свлечен в ъгъла. После изтичал от мазето, дишал тежко, а образите на разочарованата Анди се редели в ума му.

„Сега ще трябва да ѝ кажеш, приятелче.“

Навън изтичал до колата си, същия олдсмобил, който си купил на шестнайсетгодишна възраст, и дал газ на север по Коледния път. Щом се прибрал, се обадил на Ричард.

Ричард щял да помогне.

Ричард му бил приятел.

Единственият му приятел.

А сега дъждът думкаше по покрива на колата като стиснатите юмруци на гоблинските полицаи.

— Предадох ли я, Ричард?

Ричард се загърчи на седалката, сякаш под якето му пълзяха червеи. Единият от двамата трябваше да слезе от колата. Щеше да откачи, ако един от двама им не…

— Предадох ли я, Ричард? Кажи ми. Моля те. Ще ти повярвам.

„Ех, Чарлз…“

— Сторил ли съм нещо лошо? Струва ми се, че съм.

Една кола ги наближи отзад откъм улица „Лилия“. На светлината на фаровете Ричард забеляза, че в очите на Чарлз напират сълзи.

— Пръстът не беше от моя крак — рече Чарлз. — Пръстът не беше от моята ръка. Но аз не съм лъжец. И ти го знаеш. Нали? Аз съм добър човек. Нали? Ричард… моля те! Кажи ми нещо. Ти си ми най-добрият приятел.

Ричард не можа да повярва, когато собствените му устни се размърдаха.

— Не, Чарлз. Не мисля, че си я предал. Мисля, че си направил всичко по силите си.

Чарлз кимна.

— Благодаря ти, Ричард. Благодаря ти, че го каза. Много си добър, че ми го казваш. Знаех си, че ще е умно да ти се обадя. То на кого ли другиго да се обадя?

Чарлз отвори предната врата.

— Къде тръгна? — попита го Ричард. Толкова беше объркан, че му се гадеше. Не можеше да погледне Чарлз в очите. Правилното действие се рееше някъде из дълбините на душата му, но не можеше да го напипа, не можеше да определи какво е.

— Ще се поразходя. Ще се оправя. Ще се оправя, честно. Ще взема такси.

„Но… Навън дъждът вали като побъркан… може да се разболееш.“

— Чарлз…

— Благодаря ти, Ричард.

Чарлз слезе от колата и Ричард видя как дъждът го погълна, сякаш бе минал през потопена завеса, закрила потънала сцена.

Ричард седя така и трепери близо час. И по време на този час правилното действие му се разкри.

Ала Ричард поклати отрицателно глава. Не, Ричард не можеше да стане лицето, отговорно за натикването на Чарлз в ръцете на гоблинската полиция. Не.

Приятелите не постъпват така.

И все пак… какъв избор съществуваше?

„Иди при него. Кажи му да напусне Гоблин. Кажи му, че ако не напусне Гоблин, ако не напусне и теб, ще го предадеш. Кажи му го, Ричард. Кажи му, че онези полицаи, които сте видели да патрулират по улиците из центъра много отдавна, когато и двамата бяхте по на единайсет, същите тези полицаи тази нощ ще дойдат за него. Ако не напусне Гоблин.

Ако не напусне и теб.

Кажи му.“

Ричард потегли от ъгъла на „Лилия“ и „Нептун“ и се отдалечи.

И сега, докато стоеше в този гоблински порой пред апартамента на Чарлз, лице в лице с онова невероятно храстово изваяние на Шърман, Ричард разбра, че всичките тия сурови приказки бяха глупости.

„Няма да те предам.“

Мисълта отекна веднъж, мощно като тъпана, който Чарлз някога, преди толкова много години, биеше в оркестъра на гоблинската гимназия.

Подгизнал, унил, разгромен, Ричард най-сетне остави статуята и се упъти към колата си.

„Няма да те предам.“

Защото приятелите не постъпват така.

И вътре в него невидимите ръце отново се стиснаха.

Ричард вкара колата в гаража си и спря мотора. Известно време седя, без да помръдне, и остави мозъка си да изключи.

Чарлз си беше Чарлз, а пък Ричард си беше Ричард.

Не беше нужно Ричард да се чувства виновен за това, че е приятел.

Щом слезе от колата, не можа да повярва колко е мокър. Бе израснал в Гоблин и това го бе понаучило на нещо за дъжда, но дъждът тази нощ му се струваше някак по-многозначителен. Всичко му се струваше така.

Вътре провери пощата си, после изкачи стълбите и се подсуши в банята. Погледна в огледалото и забеляза, че лицето му не изглеждаше толкова тревожно, колкото си мислеше.

„Свещеникът не е виновен в престъпленията, които му изповядват. Нито пък приятелят.“

Слезе пак на долния етаж и седна на дивана да гледа телевизия, но всички предавания според него бяха преизпълнени с насилие и гняв.

Изключи телевизора.

И чу движение на горния етаж.

Ричард стана и се заизкачва по застланите с килим стъпала.

— Ехо? — подвикна, подпрял се с ръка на парапета.

Стоя дълго в коридора на горния етаж, но втори звук не се чу.

В спалнята си се почувства два пъти по-уморен, отколкото долу. Полегна на леглото и чу глас откъм вътрешността на затворения шкаф.

— Шссти…

Ричард се надигна.

— Шссти…

Ричард подбра най-близкия до себе си предмет — книга с твърда корица върху нощното шкафче, и свали крака на пода.

Яростно отвори шкафчето и вдигна книгата над главата си.

Зад него думата пак се чу.

— Части, Ричард. Липсват ми няколко телесни части.

Чарлз бе застанал от другата страна на леглото му.

— Чарлз… ножици ли държиш?

— Това е твой дълг, разбираш ли? Трябваш ми, защото никого другиго си нямам.

И преди Ричард да успее да реагира, неговият приятел му се нахвърли. Стовариха се на леглото.

Чарлз нападна и замахваше с ръка, докато писъците на Ричард не се сляха в едно с дъжда над апартамента… над прозорците… над улицата навън.

Кръв оплиска таблата на леглото и стената зад нея.

— Винаги си ме подкрепял, Ричард. Тя никога няма да различи твоите телесни части от моите.

Скоро Чарлз седеше сведен над приятеля си и алчно натикваше телесните му части в найлонови пликчета… Части, които щеше да запази… щеше да изпраща… части, за които щеше да е вечно благодарен на Ричард.

А Ричард… бе разпръснат по завивката… тяло, накълцано на парчета… човек на части… разфасован мъж…

Приятел.

Уолтър Камп седна в леглото си и огромното му тяло се разтресе. Една пълна ръка веднага посегна към гърдите му. Беше му свършил въздухът от едно-единствено рязко движение.

— Какво, по дяволите, беше това?

Тъй като отдавна беше съборил вътрешните стени на апартамента си (сега те представляваха купчини от гипсокартон и прах по дъсчения паркет), той имаше изглед към цялото жилище. И опънатата от леглото му до кухнята гирлянда от лампички му показваше, че там няма никого.

И все пак… нещо го беше събудило.

Навън валеше, плющеше здравата, ала за един гоблинчанин шумът от дъжда бе нещо толкова обикновено, колкото и тракането на влака в метрополиса — със сигурност няма как да те събуди. А ако не броим тежкото трополене на капките по прозореца, в жилището му беше тихо.

— И какво те събуди?

Камп, седнал в прозрачното си легло със заметнато единствено одеяло върху дебелите си крака и с разчорлена от съня червеникаворуса коса, често си говореше сам в подобни моменти. Защото обикновено страхът да се издадеш, надделяваше над ужаса от онова, което можеше да изскочи от тишината.

Беше абсолютно сигурен, че шумът, който бе чул току-що, не беше от дъжда. Мислите му подеха обичайната си въртележка… лента в долния край на екрана, по която се изреждаха възможности…

Госпожа Дорис, осемдесет и осем годишната хазайка и съседка на Камп, наблюдаваше угрижено как Уолтър, година след като се нанесе, сновеше нагоре-надолу по петте стълбища между етажите, мъкнеше нагоре инструменти и изнасяше врати и лееше пот до пръсване. Дълбоко се озадачаваше защо сваля вратите, в една от които разпозна вратата на банята. Чудеше се и на скицата, която случайно бе изтървал в коридора, където тя се разтвори пред нея и ѝ разкри неговото виждане за апартамент, който не крие изненади.

Беше го спирала много пъти, но от него не измъкна почти никаква информация. Той просто се усмихваше зад големите си сини очила и прокарваше пълните си пръсти през червеникаворусата си коса, а после пак закуцукваше нагоре по стълбите, понесъл я трион, я брадвичка, я секира.

Тя се тревожеше.

Макар и да познаваше Уолтър вече от цяла година, това поведение несъмнено будеше тревога. Тя бе убедена, че за тия пари, които ѝ плаща, той е приемлив наемател, многобройните му общински служби като че бяха достатъчно добре заплатени, но при все това… възможно беше той малко да прекалява. Или, както някога му казваше на това сестра ѝ Мод, Уолтър Камп като че се беше разпищолил като маймун.

И да го гледаш как, грамаден като маймун, се тътри нагоре-надолу по стълбите, не помагаше за погазването на тази напъпила тревога. Но когато Уолтър ѝ плати предварително за цялата следваща година, жест, съвсем неочакван за госпожа Дорис, тя остана доволна, макар и да се боеше, че са ѝ дали плик с „пари, за да си трае“, както би казала Мод.

Истината беше, че доскоро Уолтър Камп бе един от най-добрите ѝ наематели. Та ако ще само заради положението му сред гоблинската интелигенция (среда, в която госпожа Дорис не се въртеше, но чрез клюки и рекламни листовки се осведомяваше за нея.) Уолтър беше умен. Забавен. И никой не можеше да оспори, че е най-мъдрият гоблински историк, с когото можеше да се похвали градът. Този човек можеше да говори за Джордж Карол както никой друг. А Първоначалните шейсет му бяха като семейство. Ала не беше ли тъй, че най-добрите и най-умните обикновено попадаха в „мъчителните вълчи ями на живота“, както се изразяваше Мод?

Напоследък Уолтър говореше за страх. И за това, че е наплашен. И за това (както се изрази една нощ, омаян от виното) колко се бои да не умре от уплаха.

Странна тревога, помисли си госпожа Дорис — но беше чувала и по-странни. И все пак, докато гледаше как Уолтър внася и изнася разни неща от сградата, госпожа Дорис, естествено, изказа мнението, че упражненията ще са му най от полза, щом толкова се тревожи за сърцето си. Уолтър, след като току-що бе изнесъл навън куп огледала с най-различни размери, просто се усмихна и каза нещо, което тя щеше да запомни задълго.

— Вие знаете ли, че някои майки докарват децата си до смърт от уплаха, госпожо Дорис? С най-обикновена игра на „куку“?

И все пак… Отличен човек, безспорно. Историк. Наемател, който много вечери седеше с нея до късно и редеше подробни монолози за тъмното минало на Гоблин. Та, ако не бяха тия ремонти в съседство, госпожа Дорис би смятала Уолтър Камп за най-интересния гоблинчанин, който някога е срещала. А навярно ако само го чуваше как работи — забива пирони, пробива дупки — можеше и да махне с ръка.

Но на госпожа Дорис не ѝ беше под достойнството да влиза в съседния апартамент, когато знае, че Уолтър не си е вкъщи.

И беше видяла на какво са станали стаите там.

В апартамента на Камп нямаше врати. Нямаше гардероб, нито шкафче, ни капак на кошчето за боклук, нито капак на тоалетната чиния. Прожектори стояха на високи стоманени триножници, а по целия таван бяха окачени на редове светлинни гирлянди. Стените бяха съборени. Поне повечето, защото на мястото на всяка от тях купчините гипсокартон си стояха.

Прозорците бяха запечатани, включително и този към пожарния изход, и госпожа Дорис разбра, че за това се налага да поговори с Уолтър. И все пак откъде да го подхване? Рамката на леглото бе направена от същия плексиглас, използван и за вратата на хладилника. Жици капани и алармени системи минаваха по всички стени. Диванът и рафтовете за книги бяха заковани за същите тези стени, все едно Уолтър не искаше никъде, ама никъде да не остане никакво местенце, където нещо да може да се скрие.

Госпожа Дорис се сети за притесненията на Уолтър от стряскане и тревогата му, че ще умре от уплаха. В жилището му тя не намери никакви ъгли, никакви кътчета и пролуки.

Уолтър успешно бе преобразил апартамента си така, че едновременно да вижда навсякъде, независимо къде стои.

Госпожа Дорис застана на многобройни места, като клатеше глава и се чудеше какви ли решения довеждат до подобно състояние. Уолтър добре ли беше? Ясно, че му беше позволено да размества (а и тя нямаше съмнения, че в миналото е имала наематели, които са ѝ докарали далеч повече главоболия), но жилището му съдържаше всякакви признаци на вик за помощ.

Викаше ли за помощ Уолтър Камп?

По стените нямаше снимки. Несъмнено. Рамкирани снимки зад стъкло, това би било кошмар — осъзна госпожа Дорис — тъй като осигуряваха на Уолтър поглед към онова, което би могло да се намира зад гърба му: безпогрешен път към инфаркта, ако мернеше там отразено лице, лице, което не е неговото.

Тя се запита защо ли из главата ѝ се въртят подобни мисли. Защо и тя си въобразява свръхестествени преживявания, внезапна уплаха, подскоци от страх. Никога нито за миг не бе нервничила в своята сграда и за петдесет и две години, откакто я управляваше, нито един наемател не се бе оплакал от призрак.

Та даже и Уолтър Камп.

Той ѝ внушаваше някакви идеи, убедена бе тя, и гледката на жилището му бе достатъчна, за да предизвика тревога дори и у най-непоклатимия реалист. И все пак, докато заключваше вратата му след себе си първия път, когато влезе вътре, нямаше как да не се запита защо един мъж, толкова умен и тъй мил, бе позволил така да го изиграят.

Смърт от уплаха!

Както я караше Уолтър, накрая сам щеше да се докара до смърт от уплаха.

С годишния му наем в ръце и тъй като продължаваше всеки месец да ѝ гостува в нейното жилище, където пиеха вино и той говореше с обожание за миналото и настоящето на Гоблин, госпожа Дорис реши да си затвори очите.

Засега.

В края на краищата нали и тя беше гоблинчанка и бе давала стаи под наем на толкова други, и тя бе отнесла своя дял от странности. Уолтър можеше да си боядиса стените черни и да окачи кози черепи на тавана и пак нямаше да надмине някои от нейните познайници. Нийл Наш, сега безочлив, богат и прочут ловец, стреляше с пушките си по стените. Джонатан Уудръф командваше невидими подчинени и се държеше така, сякаш сградата на госпожа Дорис беше хотелът, който някога щеше да построи и притежава.

Може би Уолтър Камп бе просто логичното продължение на присъствието на подобни личности. Следващият гоблинчанин на опашката. Мод разправяше, че се казвало „във водата“. И това винаги разсмиваше госпожа Дорис, защото знаеше, че сестра ѝ не говори за кранчето. Разбира се, тя говореше за несекващият дъжд навън и за факта, че никой не бива да се наема за вечни времена да не губи разума си в град, който никога не спира да плаче.

Всеки втори от най-близките роднини на Камп беше виждал призрак. Майка му, баща му, сестра му Каръл и брат му Дейвид също. Дори и двама-трима братовчеди и един чичо бяха позакачили от тези странни случки. Истории, от които Уолтър се смразяваше години наред. Веднъж на едно семейно събиране в Гибелния парк мъжът на една братовчедка му разказа, че като бил в тоалетната, един език щръкнал от водата и го облизал по бедрата. Докато го разказваше, съпругът се смееше. Додаде, че бил изпушил много трева и дали Уолтър не искал да я пробва? И все пак дори и тази история, откровено подигравчийска, предизвикваше у Уолтър тревога. Как би постъпил той, ако език се надигне от водата между краката му? Щеше ли да оцелее достатъчно дълго, че да се засмее? Достатъчно дълго да си каже, че му се привижда… и нищо повече?

На Камп му се струваше, че всички се смеят, след като разкажат своята си история с призраци. Дори и тези с най-гадните истории. Развяваха ги като подаръчета на парти, като визитни картички, като намигвания. Тупаха се един друг по раменете и ги разправяха възбудено, повръщаха разкази снаряди, които, ако ги вземеш на сериозно, трябваше да променят възгледите ти за всичко живо и за живота. Уолтър не разбираше това. Не искаше да го разбере. Как смее някой лекомислено да описва силует на тавана, без да изрази дълбоката тревога, която би трябвало да придружава подобна гледка?

Възможно ли бе всички тези хора действително да са видели призрак и нито един от тях да не е бил тормозен или белязан от преживяното? Камп вярваше на семейството си, когато му разказваха какво са видели (всеки на свой ред през годините), но не можеше да преживее мисълта, че са могли да продължат напред, да навлязат отново в живота, сякаш не се бе отворила врата, не се бе разкрила дълбока истина. Защо не бяха засегнати по-силно? Защо онова, което му разказа сестра му Каръл, не я преследваше? Ами брат му Дейвид? На дванайсет години Дейвид се събудил и видял момиченце, което търсело врата по стените на стаята му. Така каза той. Това е видял! И някак си, някак си заспал и си отспал тази нощ в собственото си легло!

Камп това не го проумяваше. И не искаше да го проумее.

Онази вечер, когато Дейвид разказа на майка им какво е видял, Камп изобщо не можа да мигне. Седя, увит с одеяло, на тревата навън и гледа къщата до изгрев-слънце. Майка му го видя сутринта — случайно бе погледнала през кухненския прозорец, докато вареше кафето за деня.

Всички в семейството му бяха виждали призраци. До един.

За Уолтър това означаваше, че несъмнено му идва редът.

И като дойде… дали ще може да го отмине със смях? Ще може ли да продължи? Щеше ли радостно да примлясква с устни, докато разказва на колегите си от Гоблинското историческо дружество всичко за привидението, което видял в жилището си?

Един бивш негов партньор по шах веднъж му каза, че Бог знаел, че той не би понесъл да види призрак, и затова никога не му бил изпращал. Дни наред Камп не беше сигурен какви чувства предизвиква у него тази идея. Да избегнеш призрак, не беше като да се откажеш да поканиш някоя жена на танц. Не беше въпрос на храброст и на какво можеш да понесеш и какво не. За Камп да твърдиш, че не те е страх от призраци, бе равносилно на това да заявиш, че не се боиш от смъртта. А кой не се бои от смъртта освен тези, които не обожават живота?

За родителите си би могъл да каже: „Много ясно, че мама и татко са се справили, те са и винаги ще бъдат по-големи, по-мъдри и по-силни от нас“.

Но за Каръл и Дейвид Камп нямаше оправдание. Брат му и сестра му приемаха срещите си с призраци, все едно нищо не е било. Без никакъв смут те разказваха случките на родителите си и само след часове емоциите им утихваха. При все това всеки си имаше копче за натискане и връвчица за дръпване, за да ги уплаши.

Каръл се ужасяваше от паяци. Уолтър — не. А какво ли виждаше тя, като зърне паяк? Беше ли тъй поразително и всемогъщо като призрака, който Уолтър бе убеден, че идва? За Дейвид това бяха инжекциите — как пищеше само, щом докторът го прихванеше над лакътя! А колко ли голяма, колко ли остра му изглеждаше иглата? И какви предпазни мерки би взел той, за да я избегне?

Щеше ли да събаря стени? Да окачва лампички? Да залага капани с жици и клетки из цялото си жилище? Докъде би стигнал Дейвид?

Уолтър беше отишъл доста далеч. И си го знаеше. По-далече от това май нямаше накъде. Болките в гърба от спането върху плексиглас доказваха истинността му.

„И какво от това? — често си мислеше Камп. — Те си имат свои страхове, аз — свои.“

Призраци. И все пак… Страх го беше не само от призраци, а от потенциалната си реакция, когато види призрак.

Ех, колко много хора споделяха историите си за призраци… с широко отворени и блеснали очи, но без истински ужас? Колко от тях да я разкажат, ги възбуждаше? Колцина нямаха търпение?

Я МЕ ВИЖТЕ, АЗ СЪМ В СВРЪХЕСТЕСТВЕНИЯ КЛУБ.

Няма значение, че се е наложило да пребивават в една и съща стая с това създание, за да го видят. Няма значение, че като е дошло веднъж, то може и пак да дойде. И няма значение, че стига да поиска, един призрак може да се промъкне на някого в засада и да му се покаже, когато той най-малко го очаква.

Когато му е скапано например. Или когато е в приповдигнато настроение. Камп се тревожеше и от двете, без да подбира.

И тази нощ, когато заспа, след като определи звука отвън като шум от затваряне на автомобилна врата, Уолтър Камп пак се събуди. Този път не бе от непланиран нощен звук. По-скоро защото записука един от многобройните му будилници, нагласен за един и петнайсет след полунощ. Първият в една поредица от еженощни проверки, прегледи на записи, часове за оглед, че нищо не се рее из жилището му, като избягва жиците капани по пода и плава из спарения въздух, защото си е наумило да го спипа.

Уолтър се пресегна и изключи звънеца. После седна и се вторачи задълго по протежение на жилището си, сега състоящо се от една стая — търсеше промени като в онази игра с двете снимки: открийте разликите, открийте нещо, на което не му е мястото тук, открийте го, преди то да е открило вас и да ви уплаши и да умрете от уплаха.

Ожаднял, той стана от леглото. Прекрачи отломките от гипсокартон и прекоси жилището си до кухненската мивка. Чешмената вода в Гоблин винаги беше вкусна. Особено в дъждовни нощи. Сякаш градът по някакъв начин попиваше дъжда. В тишината след глътката Камп си представи как може да чува цялата потънала в покой сграда. Госпожа Дорис в съседния апартамент, която несъмнено сънуваше пликове с наеми, и онова семейство Томпсън от първия етаж, от които тя не виждаше нищо друго освен неприятности.

„Но кой ли би пожелал да ти се яви?“ — помисли си той.

Не мислеше пряко за призраци, ала призраците винаги се спотайваха в единственото място с кьошета, които не можеше да премахне. В съзнанието му.

Върна се в стаята си, приседна на края на леглото и грамадното му тегло подложи на изпитание непобедимия плексиглас. Камп се замисли:

— Кой ли би пожелал да те уплаши?

Защото повечето родови истории бяха за мъртви членове на семейството, за наскоро починала баба, за баща, завърнал се, за да успокои тъжния си син.

Камп нагълта още вода и реши, че няма отговор на въпроса си. Несъмнено никой от хората, които някога бе познавал, не би пожелал да му причини това.

„Кой ще дойде тогава?“

Защото, независимо дали разполагаше с някакви доказателства, които да му го подскажат, той бе сигурен, че нещо идва. Усещаше го в коленните си стави, в мускулите на гърба и на врата си. Нещо скоро щеше да се покаже. И когато се опита да си представи как той реагира добре, видението се пропука и се пръсна, сякаш бе замерил с камък прозореца на магазина за фокуси на господин Бенч на улица „Лилия“.

— Моля ви! — изрече Камп. — Не съм готов!

Помъчи се да повярва, че е. Но призраците, които се бяха нароили между мислите и убежденията, породени от неговите мисли, отказаха да се оттеглят.

„Знаеш точно как ще реагираш. Ще се разпищиш, ще думкаш по стената и осемдесет и осем годишната госпожа Дорис ще дойде. Ще почука и ще те вика до изнемогване. А после ще извика гоблинската полиция. И тия смахнати и страшни ченгета ще дойдат и ще разбият единствената ти останала врата, и ще те намерят мъртъв на пода, и ще те сочат с дългите си сиви пръсти и ще кажат: „Уолтър Камп умря. Погребете го прав“.

Може би ще стане ето така: той ще седи на крайчеца на тоалетната и ще си реже ноктите на краката. Тъкмо ще приключи с единия крак, когато примляскващ звук и леко движение ще го накарат да вдигне очи и да види вътре в нея полуразложена жена.

И тя ще каже: „Какво? Не се ли радваш, че сега и ти си имаш история, която да разказваш по купони?“.

И това ще е краят. Сърцето на Уолтър щеше да откаже. Да се пръсне. Все едно мъртвата жена е угасила лампите. И госпожа Дорис ще го открие така, все тъй със задник върху тоалетната, грамадното му голо тяло — катурнато напред, а главата му увесена на ръба на ваната.

„Нещо идва. Кой?“

Все още приседнал на ръба на леглото, Камп вече се обливаше в пот.

Нещо наистина идваше. Нещо щеше да се покаже и Нещото нямаше да е добро. Щеше да е водило сметката за предпазните мерки на Камп и вдишвало мрака, единственото място, което Камп не се бе досетил да подготви.

— Тук вътре ли си? Тук вътре ли си вече? Моля те, кажи ми. Моля те, не изскачай. Не се появявай изведнъж. Недей да… — Той отпусна глава в шепи. — Недей да ме плашиш до смърт.

Мълчанието, последвало собствените му думи, го стресна. Какво правеше той? Опитваше се да установи контакт? В тишината почти чуваше как въздухът около него леко се изтласква… огъва се… сякаш се готвеха да му отвърнат с думи.

Дъждът думкаше по прозорците. С тежки, дебели ръце.

ПУСНИ МЕ ДА ВЛЯЗА.

Камп издърпа одеялото до носа си. Потникът на „Гоблинските мародери“ като че нямаше да го опази много, каквото и да идваше насам.

А нещо идеше.

Той се огледа към другия край на жилището си, по осветената пътека и към кухнята. Сърцето му думкаше тежко и Камп притисна одеялото до гърдите си.

Опита се да мисли хубави мисли. За хубави неща. Гоблин. Шахът. Историята. Майка му.

Но майка му бе починала и затова мислите за нея отново доведоха до мисли за призраци.

— Не се показвай! — провикна се той ненадейно. И в другия край на жилището му, през далечната кухненска стена му се счу как госпожа Дорис става от леглото. Стори му се, че я чува в нейната кухня, съседна на неговата, откъдето се разнесе звук от допира на стъкло до стената, който не може да бъде сбъркан с никой друг.

Сякаш го подслушваше. Подслушваше да провери дали той е добре. Или, безпокоеше се Камп, за да може някой ден да каже възбудено на някое празненство, че и тя е преживяла случка с призрак, която надминава всички останали: да, да, онзи път, когато чула през кухненската стена как един мъж умира; онзи път, когато чула мъж да умира от уплаха.

Камп, все тъй буден, все тъй седнал на прозрачното си легло, все тъй мислеше.

Майка му и баща му изкараха четирийсет и шест години заедно, преди Харисън (на шейсет и осем години) да почине от рак. Джуди (която също почина на шейсет и осем, но четири години след своя съпруг) си отиде без никаква причина. Умря, докато спеше. Камп бе дошъл да я води на кино и я откри седнала на дивана с отворени очи, без да помръдва. Разтърси я веднъж и втори път, а после седна до нея на дивана, подпрял брадичка с ръка, като се питаше какво ли може да се е случило с душата ѝ, откога всъщност е мъртва и дали може би все още е в стаята при него.

„Щом през онзи ден не видях призрак…“

Отношенията им с майка му бяха фантастични и фактът, че точно той я намери, някак си го подчерта. От трите деца на семейство Камп Уолтър най-много приличаше на нея и по физика, и по дух.

Джуди Камп беше грамадна жена, в чиято душа сияеше ярка светлина.

По средата на своята бременност с Уолтър тя вече знаеше, че износва голямо момче. И по време на родилните мъки знаеше, че то ще е нейното момче.

И в някакъв смисъл той бе точно такъв. Докато израстваше, нямаше спор, че Камп е син на майка си. Имаха еднакви характерни маниери, еднакви жестове, еднаква склонност да изяждат остатъците от съседната чиния, след като са омели всичко от своята.

И смехът им беше еднакъв. Характерният рев на по-едричките.

За всички Джуди Камп беше страшна работа. Приятели и гости се чувстваха на сигурно място в нейния обсег, бяха в добри ръце. На маса Джуди можеше да е душата на всяка компания и създаваше непресторена и интересна атмосфера. Тя имаше мнения, идеи, поговорки и фрази, които достигаха не само до всички смеещи се гости, но и далеч по-нататък, чак до класната стая, в която Камп щеше да преподава за кратко години по-късно.

Никой, прекарал един следобед с Джуди Камп, не би отбелязал колко е умна — щеше да отбележи колко е права. И голямата интелигентност на Уолтър никога не прекрачи майчиния му остър ум. За клуб им служеше тяхното чувство за хумор. „Барометърът за мозък — казваше тя. — Коефициента за интелигентност трябва да го измерват по това колко майтапа може да пусне едно хлапе.“ Да, тайното им скривалище. Мястото, където техните изключителни версии на реалността се събираха в нещо като празненство за двама. Камп най-силно ценеше тези мигове. От гръмотевичен искрен смях на кухненската маса до нещо, което тя можеше да му пошушне на ушенце между рафтовете в бакалницата. Но Джуди му даваше много повече от шегите си — тя му предаваше и духа си, неутолимата си жажда за знания и енергията, нужна, за да ги изнамира. Джуди Камп не беше набожна. Не беше праведна. Никога не се инатеше, нито беше жестока.

Смъртта ѝ остави голяма празнота в живота на Уолтър.

„Дали би ѝ минало през ум сега да дойде при мен?“ — замисли се той, увил плътно раменете си с одеялото.

„О, мамо! Ами ако не те позная?“

Как обичаше той тази жена!

Камп се катурна по гръб, червеникаворусата му коса бе подгизнала от пот. Той бутна очилата си нагоре.

Всички тези мисли за майка му. За смъртта. За призраци.

Дори и когато си спомняше майка си, най-добрата му приятелка, Камп нямаше как да се удържи да не почувства ужаса, който го очакваше. Защо да не иска да види отново майка си? Тя му липсваше ужасно. Дали тя виждаше какви предпазни мерки е взел? Ами ако Джуди, както се рее из бездната, пълна с безтелесни души, за миг зърнеше своя син… все още жив… как чисти банята си без завеса и (развълнувано) решеше да се свърже с него? Ами ако (пометен от изблика на чувства, породени от тази среща) Камп не успееше да познае в нея майка си? Кой би могъл да каже със сигурност какви са лицата на мъртвите? Колко по-различно би могла да изглежда тя? Колко прозирна? Какъв ужас! Камп да се страхува от жената, която го е научила на всичко! Щеше ли лицето ѝ да е остаряло с десет години след нейната смърт? Остаряло, без да го разкрасяват такива неща като… кръвта? Щеше ли Камп да успее да види в този кожест силует сродна душа… сходен дух… своята майка… така, както тя бе усетила това в него още в деня, когато се бе изсипал окървавен от утробата ѝ?

— Трябва да мисля за някого другиго — рече той. Пак се изправи, все тъй стиснал синьото си одеяло. — За когото и да било другиго.

И мислите му неволно се насочиха към неговия баща.

— Татко — произнесе Камп, като оглеждаше ваната. Заспалите прожектори горе на тавана. Капаните за плъхове, предназначени за призраци.

Харисън Камп бе вманиачен, откъдето и да го погледнеш. Но той обожаваше Джуди и на малкия Уолтър това му стигаше. Открито флиртуваше с нея чак до края. Колкото и консервативен мъж да беше Харисън (по отношение на финансите и политиката), нищо не можеше да го спре да разцелува Джуди по цялото лице, като се прибере, или да я хване за ръка на дивана.

„Татко — помисли си Уолтър. — Ами ако дойде татко?“

Примига и разбра, че е стигнал до средата на жилището си. Сенките на многобройните дъждовни капки танцуваха по неговия потник на „Гоблинските мародери“, Уолтър погледна надолу и видя, че е изтървал одеялото в краката си.

— Татко? — произнесе той. — Ти ли си призракът, от когото се боя?

„Та той едва общуваше с теб, докато беше жив!“

За Камп щеше да е изненада, ако узнае, че някъде в отвъдното баща му може да го търси.

И дали ще го познае, ако той дойде? И Харисън, и Джуди бяха погребани прави в гоблинското гробище, и то от много време насам. Не бе нужно въображение на художник, за да понесе видението на баща му в кухнята, полуразложен до черепа и костите, щръкнали под остри ъгли изпод кафявия му костюм на смъртник.

Може би това ще е големият шанс на родителя му да разиграе бащата педагог, като се завърне от гроба, за да поучи Уолтър да не си пропилява живота заради мании.

„Като мен ли искаш да свършиш, синко? Да отнесеш всичките си грижи в гроба?“

Камп закрачи между хладилника с прозрачната врата и запечатаните прозорци на стената. Пътьом едва не настъпи мечия капан.

— Татко — рече той. — Мамо. Моля ви, не идвайте да ме видите. Още не! Не съм неблагодарен. Обичам и двама ви. Просто не съм готов. Не мога да го понеса. Сърцето ми… Моето…

Погледна надолу по протежение на жилището си и видя, че одеялото му е свито на топка върху леглото.

Камп се хвана за гърдите.

Погледна към земята — там, където бе сигурен, че го е оставил за последно. И все пак беше крачил из жилището. Насам — натам. От единия край на апартамента до другия. Беше ли възможно на минаване да го е подбрал и оставил там?

Дълъг, гъргорещ стон се изтърколи от гърлото му и на Уолтър изведнъж му се припика.

— Нещо се крие под одеялото ми на моето легло — рече той.

Думите бяха твърде истински, твърде непосредствени и се наложи да покрие очите си с две ръце. Когато поразтвори едрите си пръсти, видя, че одеялото още си е там, на топка върху леглото.

„Давай… бутни го настрана.“

Но тази мисъл беше лоша. Подла. Уолтър можеше да мине през жилището си толкова, колкото и му стигаше храброст да дръпне одеялото настрана.

Дълго се взира в него, докато дъждът плющеше по стъклата. Точно както сърцето му се бъхтеше в ребрата.

Колко дълго вече мислеше за майка си и баща си? Откога беше свалил гарда? Бродеше из носталгични гори, минаваше под носталгични арки…

„Хайде, де, дръпни го това одеяло настрана.“

Най-сетне тръгна към леглото си и не помнеше да е вземал съзнателно решение за това. Когато палците на краката му допряха до основата от плексиглас, той се прегъна в кръста и посегна към ключа, който щеше да запали крушката, насочена към леглото му.

„Брой до три. Запали я и дръпни одеялото. Три…“

Камп усети хладния полъх на знанието, че го чака неизбежна смърт.

„Две…“

И как ли би могла да изглежда тя?

„Едно…“

Той дръпна назад одеялото и щракна ключа.

И изпищя.

Там имаше нещо. Маминият труп, полегнал по гръб. Татко по костюм от стоножки.

— ВЪН! — кресна Уолтър и замижа.

Но когато отвори очи, видя, че одеялото се бе нагънало в странни форми и това е всичко.

Навън, откъм коридора, дочу стъпки.

— Госпожо Дорис?

Може би бе тя. А можеше и да е нещо друго.

Камп се върна в леглото и издърпа плътно одеялото чак до носа си.

Дълго се взира навън, но не чак докато слънцето изгрее пак. Не, ни най-малко. Когато заспа, дъждът се изливаше по-силно, отколкото през цялата нощ, и гоблинското небе беше черно като някое пропуснато кьоше, където се спотайваше смъртта, снишена и подготвяща се за скок.

В два и петнайсет след полунощ най-близкият до леглото му будилник записука.

Камп се надигна с пъшкане. Огледа жилището си по цялото му протежение, докато разбра, че звукът идва от кутийката до него.

С дебел, насочен пръст той я загаси.

Тишина.

Пак беше време да прегледа записите.

Прекрачи отломките от бившите стени, седна пред телевизора и превъртя лентата един час назад. В началото на заснетите кадри се видя как крачи из апартамента. Потръпна, когато на екрана дръпна светлосиньото одеяло на леглото и изпищя.

После изгледа останалото на бързи обороти, сънено, и се надигна.

Но на половината път до кухнята свърна вдясно и застана до входната врата.

Вън имаше някой. Уолтър го чу.

Долепил ухо до дървото, той зачака да чуе звук. Не му отне много време и отчетливо долавяше нечие равномерно дишане в коридора.

— Мамо?

— Уолтър?

Щом чу името си, Камп подскочи. Отстъпи от вратата, вдигнал длани пред гърди.

— Не още, мамо! Не съм готов! Това ще ме убие! Ще умра от уплаха!

— Аз съм! Госпожа Дорис!

Камп разпозна гласа ѝ и отпусна ръце.

— Госпожо Дорис? Какво правите в коридора толкова късно през нощта?

— Неспокойно ми е. Като че и на вас също. Елате да пийнем, да ми попредадете малко история. В такава дъждовна нощ ще ми е полезно да се сближа отново с Гоблин, преди да бъде напълно отмит от лицето на земята.

Разбира се! История! Това беше тема, която можеше да отвлече ума на Камп от призраците. Смешно, нали?

— Идвам ей сега! — отвърна Камп. А после си каза: — Не е за вярване как пробуждането на гоблинските призраци ме кара да забравя своите собствени!

Беше следвал история в университета и после преподава по този предмет в гоблинската гимназия, като се справяше с крайно сложната задача да го направи увлекателен. По онова време учениците надигаха голям вой, за да попаднат в класа му. Забелязваха ентусиаста от цял коридор разстояние. Камп прекарваше толкова много време в четене за историята на града, че издателят на „Зеленият гоблин“, най-големият градски вестник, веднъж влезе в час при него да попита професор Камп дали не би могъл да изчете коректурите на статия за Първоначалните шейсет.

— Първоначалните шейсет — изрече Камп. И за пръв път от цяла нощ се усмихна. Отключи входната врата и излезе в коридора. Госпожа Дорис надничаше от апартамента си.

— Ще си обуете ли едни панталони? — попита го тя.

Уолтър погледна надолу. И видя, че още е по потник и долни гащи.

— А…

— Е, и да не ги сложите, на мен ми е все едно. Половината си живот прекарвам по хавлия.

Уолтър пак се усмихна. И заключи вратата си.

— Първоначалните шейсет — каза той.

Сега госпожа Дорис се усмихна.

— Една от любимите ми теми. Влезте да пийнем по едно вино, Уолтър. Да видим дали можем да приспим нашите призраци.

— Това е любимата ми част от историята на Гоблин — каза Уолтър, седнал на малката кухненска маса на госпожа Дорис.

— И на мен ми харесва.

— А защо будувате до толкова късно?

— Късно ли? Та то е рано! И какво да кажа? Чух ви да тършувате.

— Тършувах ли?

— Да, Уолтър, вие бяхте. Чух ви, дойдох, почуках и вие се отзовахте.

Камп като че остана доволен от отговора.

— И тъй — рече госпожа Дорис. — Първоначалните шейсет.

Камп отпи от виното.

— Те са били първите, влюбили се във всичките тия простотии — каза той и разпери ръка към отворените ѝ прозорци, през които проливният дъжд пръскаше вътре. — Все едно са били някаква разновидност на снежната чинка. Като… като…

— Дъждовни чинки.

Уолтър сви рамене.

— Това название отдавна ми убягваше. Но „дъждовни чинки“ става.

Те се чукнаха с чашите.

— Тази земя отдавна била вардена от индианско племе, което не че било толкова агресивно, по-скоро било непобедимо. Племе, управлявано от много силен мъж на име вожда Черната вода, който бил достатъчно грижлив да пази всичко това — той пак разпери ръка към прозореца — и достатъчно мъдър, та да откаже всякакви преговори с белия човек, и провъзгласил племенен закон да скалпират всеки, който се заседявал тук твърде дълго.

— Или приказвал твърде много.

— Точно така. За Черната вода от самото начало било очевидно, че белият човек мисли само за едно.

— За кражба.

— Точно така. Черната вода по характер бил от тия, които не рискуват. За него Гоблин, или земята, на която щял да възникне Гоблин, не била място да се заселва който и да било. Тази земя била свещена, а дъждът загатвал за велика духовна сила. Тази земя не била за обитаване, госпожо Дорис. Тя била за…

— Духовете.

Те се взряха един в друг над масичката. Камп погледна през рамо към многобройните кътчета и врати в апартамента на хазайката си.

— Да. За духовете.

И същевременно си пийнаха вино.

— Казват, че Черната вода се побъркал там, горе в Северните гори. Мълвата за вещица плъзнала бързо и съплеменниците му говорели тихо за нея, когато не бил наблизо. Как той я срещнал в онази гора и тя откраднала останките от разума му. Зърнали в погледа му бездна, когато излязъл от онези гори и когато обявил цял Гоблин за забранен за всякакви човешки същества. Това включвало и индианците. Години щели да минат, преди тук отново да стъпи човешки крак.

Госпожа Дорис се усмихна и очите ѝ се превърнаха в два млади прореза зад нейните очила с розови рамки.

— И тогава дошли Първоначалните шейсет — рече тя.

— Първите шейсет заселници — кимна Камп. — Пристигането на белите чудовища, от които Черната вода най-много се страхувал. От онези, които искали да останат. Отначало той и племето му наблюдавали отдалеко. Вождът наредил на всички им да чакат. И те чакали по блатистите брегове на Западните поля. Нека бледоликите сенки първо да се настанят. Нека се успокоят. А после?

— После? — попита госпожа Дорис, отново с широко отворени очи. Но тя беше чувала тази история много пъти.

— Е, случилото се след това е точка в историята на Гоблин, около която кипят горещи спорове, госпожо Дорис. Всяка книга ще ви каже нещо малко по-различно от другата.

— Но какво твърдите вие, че се е случило след това?

— Аз ли? Какво твърдя аз? — Камп се облегна назад на кухненския стол. Дървото отмъстително изскърца. — Склонен съм да вярвам в историята за една жена, съпруга и майка, тръгнала да върне кон, потрошил оградата и избягал. Тя го проследила чак до далечния южен проход към Северните гори, където се срещнала лице в лице със самия вожд Черната вода.

Госпожа Дорис потрепери и придърпа халата си.

— Безспорно се радвам, че не съм на нейното място през онзи ден.

— Действително. И преди да успее да каже „съседе“, тя била насечена на десетина парчета месо и хвърлена в коритото, в което вождът Черната вода хранел заблудилия се кон, който бил намерил само часове преди това. Черната вода така успешно успял да смаже и останалите заселници, че два месеца по-късно дошли двама мъже, изследователи, и записали в бележниците си, че откритата от тях земя е видяна за пръв път от човешки очи. Толкова прилежно били изтрити Първоначалните шейсет от лицето на земята.

Навън воят на полицейски сирени накара и Камп, и госпожа Дорис да станат от масата и да отидат до прозореца. Надолу по улица „Лилия“ бързо отминаха четири полицейски коли с въртящи се лампи в червено и синьо, които превръщаха всяка дъждовна капка в призма.

— Навън все едно е Коледа — рече госпожа Дорис.

— Не — рече Камп. — Не сме на Коледния път, а само на улица „Лилия“.

— Разкажете ми за Гибелния парк, Уолтър. Освен ако не ви се е приспало.

Уолтър се обърна и се вгледа в осемдесет и осем годишните ѝ очи. За пръв път през цялата нощ изпита смътното подозрение, че госпожа Дорис го е поканила с намерението да го успокои. Но тази мисъл бе мимолетна и изчезна още преди да успее да се задълбочи върху нея.

С вътрешния си взор видя табелата с историческа информация пред портата на Гибелния парк. Госпожа Дорис сигурно също се сети за нея.

— Уооооолтър?

Камп се надигна в леглото. Пот се стичаше и по двете му бузи. Сънува госпожа Дорис в жилището си. Само че тя беше мъртва като майка му и баща му и сбръчканата ѝ плът се бе свлякла до китките, до раменете, до глезените, оголила кости, които досущ приличаха на дънерите на чворестите дървета в Северните гори. Сякаш вече нямаше сили да носи собствената си кожа и сега тя се диплеше по краката ѝ като гети, които ѝ бяха големи, свлечена бе като пухкави шалове по тялото.

— Уооооолтър!

Гласът беше на госпожа Дорис, без съмнение, и го викаше от коридора. Но макар и Камп да го знаеше, нямаше как да не се запита дали пък тя не е вътре.

Огледа жилището си по дължина, а пред вътрешния му взор осемдесет и осем годишната жена все още бавно ситнеше към леглото му. Какво казваше тя?

„Разбира се, че съм влизала в жилището ви, аз непрекъснато съм тук. И си намерих скривалище, Уолтър, скривалище, от което да изскоча; скривалище, от което да ви уплаша до смърт…“

БАМ, БАМ!

Тя чукаше по вратата.

— Госпожо Дорис! — подвикна Камп. — Добре ли сте?

— Тъкмо това дойдох да ви попитам аз, Уолтър. Вие добре ли сте?

— Аз ли?

— Чух ви да пищите. Кошмар ли сънувахте?

Камп посегна към гърлото си, сякаш за да изнамери доказателство за писък.

Дали бе извикал? Със сигурност сънуваше лош сън.

Свали крака от плексигласовото си легло и стъпи здраво с огромните си ходила на хладния дъсчен паркет. Пак буден. А колко време бе минало от момента, когато с госпожа Дорис си говореха в съседния апартамент на тема история? Погледна часовниците.

Три и двайсет и пет след полунощ, което означаваше, че някак е проспал един будилник.

„Бог знае кой от ония многобройни будилници ще записука.“

Госпожа Дорис го беше казала. Не в шантавия му сън, а когато си тръгваше от апартамента ѝ само преди часове.

Изпищял ли беше?

— Не… не… добре съм — подвикна той. — Тоест да… Сънувах кошмар. Благодаря ви, госпожо Дорис. Благодаря. Лека нощ!

Представи си я навън в коридора как пъха в джоба си ключа от неговото жилище.

Влизала ли е тук? Толкова ли лесно беше някой, който и да е, да влезе?

Камп стана и бързо се придвижи до вратата. Застана на четири крака и надникна през шпионката на височината на глезените, която сам бе монтирал точно преди две седмици.

Видя чифт тъмни боси ходила бавно да излизат от полезрението му.

— ОХ!

Камп се сви и тупна по задник, с лице към залостената врата.

Това кой беше? ТОВА КОЙ БЕШЕ?

— Уоооолтър?

Пак госпожа Дорис. Отвън в коридора.

— Госпожо Дорис! Прибирайте се у вас! Там, навън в коридора, при вас, има нещо!

Тихо. Тя като че проверяваше. Или като че съществото с тъмни боси ходила ѝ е запушило устата.

Като едвам си поемаше дъх, Камп зачака тя да каже нещо, каквото и да било. После пак застана на четири крака и побърза да надникне през шпионката.

Само чифт жълти чехли.

— Тук отвън няма никого, Уолтър. Никого освен мен.

Името Черна вода мина през ума на Камп. Онези тъмни боси ходила притежаваха сила. Силата на мъж, изхранвал се от земята, на когото въобще не му трябваха обувки.

— Губиш си разума — рече Камп.

— Какво, Уолтър?

— Нищо, госпожо Дорис! Сънувах лош сън! Съжалявам. Сигурно е от виното.

Госпожа Дорис въздъхна зад вратата.

Видя през шпионката как тя се обръща и изчезва по-надолу по коридора. Остана така, гледаше и чакаше някакъв знак за боси индиански крака.

После се усмихна и от него се изтръгна смях — сърдечен, гръмогласен смях, който прозвуча така, все едно някой имитира Джуди Камп като душата на компанията.

Като не спираше да се киска, той се обърна и седна гърбом към вратата. Огледа жилището си по цялото му протежение и видя голямото си легло, осветено от увисналите светлинни гирлянди.

„Изпищял ли съм? Кога съм се събудил?“

Опита се да си спомни. За него беше важно. Защото, ако не е изпищял, какво бе чула госпожа Дорис?

— Историята на Гоблин — рече Камп. — И двамата ни е изнервила.

Но макар и да му действаше успокоително да го казва, Камп не можеше да бъде сигурен дали е истина.

Той бързо се изправи на крака.

„Какво точно бе чула тя?“

Сега започваше да се поти. Представяше си писъците на Първоначалните шейсет на същата тази земя, върху която бе построено жилището му.

Гоблин.

„Вие сте истински гоблинчанин. По-истински от всеки друг. Повечето само минаваме оттук, но на вас Гоблин ви се е просмукал и в мозъка на костите.“

Госпожа Дорис го беше казала. А какво точно имаше предвид?

В стаята му записука будилник. Той хлъцна и пак залитна към вратата, като се държеше с ръка за гърдите.

Изтъркаля се по коридора до леглото си.

Часовникът показваше три и четирийсет и пет след полунощ.

Той ли го беше нагласил? Не можеше да си спомни. Но ако не е той, то кой?

— Госпожо Дорис? — подвикна.

От тази мисъл го полазиха ледени тръпки. Хазайката му, каквато беше в неговия сън, разнасяща надиплените си една връз друга гънки от плът, сменя кога да му звънят будилниците, трие му записите от камерите, добавя ъгли и вратички към жилището му.

— Престани! — скастри се той. — Тя никога не би го направила.

Но ако не е тя, то кой?

„За Черната вода — беше казал на госпожа Дорис, докато си пийваха вино — Гоблин не бил място да се заселва който и да било. Тази земя била свещена, а дъждът загатвал за велика духовна сила. Тази земя не била за обитаване, госпожо Дорис. Тя била за…“

„За духовете.“

Камп надзърна към кухнята. Огледа подробно жилището си.

Имаше ли нещо тук вътре при него… в момента?

Усети първото изтръпване от обземащата го паника.

Ако там имаше нещо, ако нещо бе пренастроило будилниците му, сега му беше времето то да се покаже. Беше сигурен в това също толкова, колкото и в правописа на името Джордж Карол. Усещаше как въздушното налягане в жилището му се изменя и отваря място за още някого, и нещо се намъква в царството на Камп. Нещо, което има нужда да се покаже.

— Не съм готов! — изпищя той, а после затисна с длан устата си. Последното, което искаше, беше госпожа Дорис пак да дойде.

Нямаше мърдане, стърчеше там като Шърманова скулптура от храст на самия себе си. Стоеше там като горилата Юла в гоблинския зоопарк. Но Юла беше силна. А той се чувстваше безпомощен.

Помисли за сърцето си. Този ненадежден мускул, не по-голям от юмрука му, който пулсираше колебливо и в крайна сметка подкрепата му бе измамна. О, сърце! Кажи ми… Ще можеш ли да издържиш? Деня, в който призракът се покаже… как ли ще го понесеш?

Пристъпи до телевизора и върна записа. Видя се на четири крака до входната врата. Видя се и в леглото.

Видя се и как пищи.

Ах, ти, копеле!

Размаха победоносно юмрук и си позволи още една съвсем оправдана усмивка. И все пак, колкото и да си бе отдъхнал, разбираше, че усмивката, родена от облекчение, е съвсем различна от онази, изкована в радост.

И все пак беше изпищял. И госпожа Дорис го беше поканила у тях тази нощ, защото, както каза тя, жените ги знаят тези работи. Особено жена, която живее в съседния апартамент и чува всичко през тънките стени. Тази вечер госпожа Дорис се беше проявила като приятел. Правеше му компания, почерпи го с вино. Даде му възможност да говори продължително на обожавани от него теми.

Гоблин. Историята. Силата на Черната вода и жестокото коварство на Джордж Карол и Уес Фаралайн.

— Нямало е индиански вожд в коридора — заяви той, докато превърташе записа още по-назад. — Просто… тази вечер това се е просмукало и в мозъка на костите ти.

Видя се как излиза, а после се връща в жилището си и пак излиза, а после крачи, буди се, спи, буди се, спи.

Щом се видя да наглася будилниците, преди да си легне, натисна паузата. Спря кадъра точно когато ръката му се вдигна от въпросния часовник.

Цифрите показваха три и четирийсет и пет след полунощ.

В края на краищата беше го нагласил той.

Камп въздъхна.

После стана от монитора, прекрачи отломките от гипсокартон и се строполи изтощен на леглото си.

Но не заспа. Вместо това се наслаждаваше, доколкото дълго можа, на хладните дъждовни вълни на подобрението — беше оцелял до толкова късно през нощта, без да умре, без да се предаде, без да издъхне от уплаха.

За пръв път от много дни Камп се почувства зрял човек, способен да каже на децата „Няма такова нещо като призраци“.

Телефонът на Каръл иззвъня седем пъти, преди тя да вдигне. Каръл, чието име, тъй сходно с имената на Джордж и Харди Карол, предизвикваше у младия Уолтър Камп безкрайна и люта завист.

— Какво има? — извика тя. — Някой да не е пострадал?

— Каръл, Уолтър е. Никой не е пострадал.

— Уолтър? Какво става?

— Ти как се справи, Каръл?

Той седна на дивана, а ананасът се крепеше на главата му.

— С кое, Уолтър?

— Как се справи, като видя твоя призрак?

— Какъв призрак?

Камп нервно се заигра с кабела на слушалката.

— Нали се сещаш. Мъжът. Който е седял до теб. Пред тоалетката. Цялата онази история.

— Кое време е? — Чу я как се размърдва от отсрещната страна. — Уолтър, ти майтап ли си правиш с мен, ебаси?

— Каръл, имам нужда от твоята помощ. Кажи ми как се справи с това. Как успя да заспиш в стаята си онази нощ? Кажи ми. Защо не те е страх да умреш от уплаха?

— Заради мама ли е това, Уолтър?

— Какво? Не.

— Тогава какво има, ебати? Призрак ли видя тази нощ?

Сърцето му заби гръмотевично. Звучеше като стъпките на гневно племе.

— Каръл, не го казвай! Моля те, само ми кажи как го направи. Онази нощ ти си заспала моментално!

— Никога не съм виждала призрак, Уолтър. — В спалнята му записука будилник. По бузата му се стече капка пот. — Сигурно съм се опитвала да те уплаша. Така правят каките.

— Не е възможно! — възкликна той, като се опитваше да запази спокойствие. — И виж, затова имам нужда от твоята помощ.

— Никога не съм виждала призрак, Уолтър. Имай ми вяра. Сигурна съм, че ако бях, щях да го запомня. Пак прекаляваш с четенето на история. Гоблин… ти се е просмукал в мозъка на костите, човече.

Още един будилник записука.

— Какво каза?

— Какъв е целият този шум, мама му стара? Уолтър, хайде обади ми се утре, а?

Камп пак погледна към леглото си. Будилниците звучаха като крясъци на племе, което идва за бледоликите сенки, дето не вярват в призраци, не им стига умът да ги усетят.

— Каръл — каза той разтреперен. — Трябва да узная тайната тук. Трябва да узная как си се справила. Аз…

— Опитвах се да те уплаша, Уолтър! Така правят каките!

— Но това е безумие. Всички вие сте виждали призраци.

— Кои всички? Мама? Татко? Дейвид? Никой не е виждал никакви призраци, Уолтър. Ние си разказваме истории. Като всяко друго нормално човешко същество. Ти добре ли си?

И трети будилник записука.

Уолтър се взря в леглото си. Беше ли нагласил три от тях да звънят толкова начесто?

Понадигна се от дивана и се наведе напред. Под леглото ли имаше нещо?

— Уолтър?

Да. Имаше. Със сигурност имаше нещо под леглото му. Нещо, дето не му е там мястото.

— Уолтър?

Той затвори телефона.

Изправи се. Будилниците писукаха заедно, фалшиво, оглушително.

— НИЙП-НИЙП-НИЙП!

Чу стъпки в коридора. Тръгна към леглото си.

Сети се за сина на Черната вода. Помисли си колко ли се е разгневил, когато е извадил онзи договор от торбата си и е видял как името на белия вече го няма там.

Скочи върху прозрачния матрак. На колене. Награби електрическия ключ.

— Тази земя не е място за човеци! — извика за кураж, преди да зърне онова под леглото. — Тази земя е…

Щракна ключа и обля леглото в светлина.

Дръпна одеялото настрана.

— Ааа! — извика.

И пак върна одеялото на мястото му.

Угаси лампата.

Там имаше нещо. Нещо.

— Аз не само защитавам племето си! — нададе вой. — Защитавам и вас, бледолики сенки, от същите тези нечестиви духове!

И пак натисна ключа и дръпна настрана одеялото.

И после пак.

И пак.

И под себе си, през леглото от плексиглас, Камп видя насреща си втренчено в него лице.

Покри леглото си, загаси лампата. После махна одеялото и пак я запали.

И пак.

И пак.

Да, лице, втренчено в него.

Приличаше ли на… Мамо?

Боже мой!

ПРИСВЯТКВАНЕ!

„Лицето му е същото като на мама…“

(Щракни го, върни го, щракни го, върни го…)

ПРИСВЯТКВАНЕ!

— Уооооолтър?

Глас… зад гърба му.

— Мамо! — извика Уолтър, като присвяткваше с лампата и я гасеше и пак, и пак.

Но не беше мама. Не. Нямаше как да бъде. Защото мама никога не си бе рисувала по лицето бойна украса. Мама никога не бе приличала на индиански вожд, умиращ сред Западните поля, без да има кой да се погрижи за него.

ПРИСВЯТКВАНЕ!

Надигна се. Изправи гръб. Все тъй на колене, той дърпаше одеялото настрана и пак го връщаше.

— Мамо, това не си ти! Това е… това е…

Сега дишаше страшно тежко, вените изпъкнаха по челото му, нестройното пищене на будилниците и великият гоблински дъжд трещяха край него.

И името му също. Името му, изричано от глас, стар като Гоблин.

— Уоооооолтър?

— ТОВА Е ЧЕРНАТА ВОДА! — кресна Камп. — КРИЕ СЕ ПОД ЛЕГЛОТО МИ!

Камп нададе вой и лицето на индианския вожд нададе вой в отговор.

А после усети как нещо го дърпа под гърлото. Очите му се облещиха.

Той изтърва електрическия ключ. И се хвана за гърдите.

— Господи! Това се случва. Умирам! Умирам от уплаха!

Катурна се напред на леглото, все тъй стиснал одеялото.

„Видях го — помисли си той, както му се стори, с облекчение. — Видях го…“

Строполи се напред и се претърколи от леглото, като повлече и одеялото със себе си.

Щом тялото му тупна на паркета, апартаментът се разтресе.

Будилниците тракаха върху шкафчето. Телевизионният монитор се разклати.

„И толкова ужасно ли беше? — попита се той. — Да се уплашиш до смърт?“

— Уоооолтър?

Каквото и да бе това, то все още го зовеше, викаше името му със стар, излязъл от историята глас.

Преобърна се по гръб и започна да се унася.

„Мамо — помисли си той. — Нямам търпение да те видя!“

Последното, за което се сети, преди да умре, беше разказът за момичето, намерено в Северните гори. Онова, чиято гръд се бе пръснала.

„Видяла е призрак — помисли си той. — Сблъскала се е с призрак, толкова голям, че да уплаши всички ни.“

Гоблин. И тази дума, името на града му, все още сияеше.

Последното, което зърна, бе наградата за отбора по дебати, отразена в ножа под леглото му — ножа, който не помнеше да е хвърлял там.

Хватката му върху одеялото се отпусна.

Будилниците виеха като сирените на гоблинската полиция, чиято кола профуча, погнала някого по „Лилия“.

А името му продължаваше да звучи някъде от вдън Северните гори, онзи кът на Гоблин, който дори и Уолтър Камп не можеше да отстрани.

— Уооооолтър?

— Уоооооолтър?

— Уоооооооолтър?

ПОКАНЕНИ СТЕ

НА ПРАЗНЕНСТВОТО ПО СЛУЧАЙ 60-ГОДИШНИНАТА

НА НАЙ-НАГРАЖДАВАНИЯ ЛОВЕЦ НА ГОБЛИН

НИЙЛ НАШ

(Повярвайте!)

ЗАПОВЯДАЙТЕ НА:

МРАМОРНАТА АЛЕЯ № 60, ПОЛЕГАТИТЕ ХЪЛМОВЕ,

ПО ВСЯКО ВРЕМЕ СЛЕД

21 ч.

И ПУСНЕТЕ КЛЮЧОВЕТЕ ЗА КОЛАТА СИ

За да влезеш в имота на Наш, трябваше да хванеш низ от неравни черни пътища през гъстите гори, обгърнали като мантия прекрасния североизточен жилищен район на Гоблин, наречен Полегатите хълмове. След безкрайно много неозначени завои и завойчета, неизчислими силуети, мярнати в сенките, и безброй тревоги да не би някак да сте подминали адреса, над боровете се подаваха големи златни колони и обявяваха, че хиксът действително отбелязва мястото. Пазачът на портата, як мъж на име Дуган с поръсена с пърхот коса, седеше в луксозна дъбова будка с плосък златист покрив, с пистолет на хълбока и списък с имена, одобрен от самата Барбара Наш. Разкошна горичка от вечнозелени растения се отразяваше в стъклото на прозорчето, което той издърпваше настрана, за да поздрави онези, които спираха с колите си до будката. Вечерта на празненството по случай шейсетия рожден ден на Нийл в будката при него седеше жена — зашеметяваща полуоблечена блондинка, на главата с празнична шапчица във всички цветове на дъгата, с чаша с кехлибарена течност в ръка и явно неуморна усмивка на лицето.

Косата на Дуган, нетипично за него, беше разчорлена, дори и горното копче на ризата му бе разкопчано. Някои гости познаваха Нийл и Барбара достатъчно добре, та да се досетят, че са наредили на клетия Дуган да се издокара подобаващо. Подобаващо за веселбата. И как само се вживяваше Дуган в ролята — осведомяваше всеки новопристигнал, че е получил съобщение от дома, а после, докато съпрузите и съпругите изчакваха с неподправено любопитство в погледа, вадеше изпод прозорчето сирена и я надуваше в лицата на гостите.

— Тая вечер няма лабаво! — заявяваше Дуган и на тези, които го познаваха, им ставаше ясно, че тези думи са отрепетирани. — И ъъ, зарежете, ъъ… тъпотиите зад гърба си.

После блондинката излизаше със залитане от будката и питаше колко души са в колата. Раздаваше на всеки гост торбичка с конфети и инструктираше всички да си ги изсипят върху главите.

Никой не отказваше.

Роджър Флечър, един от най-старите ловни другари на Нийл Наш и сред първите, пристигнали за големия купон, издуха със смеха си почти всички конфети от своето лице и каза на спътниците си:

— Нийл тая вечер се опитва да поставя рекорди.

След като Дуган натиснеше един ключ, бялата порта се разтваряше и гостите изминаваха краткия лъкатушен път до смайващия дом на Нийл и Барбара. На влизане Мари Флечър, съпруга на Роджър и ничия майка, отбеляза с каква чудесна изработка са белите гъски на входа.

— Неприятно ми е да ти го кажа, любима — рече Роджър с такава грамадна усмивка, че чак очите му се скриха. — Но те някога са били живи. Само че сега са… умрели. И боядисани.

И останалите гости се усмихнаха заедно с него.

Нийл Наш беше — както и поканата за празненството му заявяваше с гордост — най-прочутият ловец на едър дивеч в историята на Гоблин.

— Я вижте — посочи Андрю Бел през задното стъкло с пръст, по чийто връх бяха полепнали конфети. — Страшен екип от Шърманчета.

Между входния портал и двора на Наш, застанала чинно на моравата отпред, се възправяше втората по височина двойка Шърманови скулптирани храсти в цял Гоблин. Четириметровите пристойни изображения на Барбара и Нийл приличаха донякъде на президент и неговата първа дама.

Но дъждът разваляше идеалната гледка. Дори и четиримата в колата на Роджър Флечър, до един кореняци гоблинчани, трябваше да признаят, че вали жестоко.

— Все едно морето е някак си над нас — рече Харпър Бел. — И дава течове.

С помощта на мъж в бял дъждобран Роджър паркира беемвето си до един очукан камион „Форд“. Семейство Наш не бяха поканили само каймака на града — както знаеха и семейство Флечър, и семейство Бел, това не беше от онези вечери, на които колеги магнати си пийваха бренди и си обменяха политически грижи. Нийл Наш се опитваше да спретне най-големия, най-разнообразния и най-всеобхватния купон, който Гоблин бе виждал някога. Все едно се надяваше да окачи и самия купон като трофей в хангара си с отрязани глави на зверове зад къщата.

Пощальонът на Полегатите хълмове бе получил същата покана като най-големите инвеститори в „Наш енд Крофърд инкорпорейтид“. Таратайката „Кавалиър“, собственост на любимата келнерка на Барбара Джени Спаркс, бе паркирана до мерцедеса на сенатор Джон Гарет. Бусът „Фолксваген“ на Ханк Хътън закриваше изгледа към мраморния фонтан в двора, който сега преливаше.

Когато Роджър паркира, имотът на Наш без никакво съмнение се бе оживил. Гостите надуваха клоунски тромби във вид на пистолети, като се прицелваха един в друг, БИП-БИП, докато дъждът се изсипваше върху подстриганата зелена тревица. Шарени фенери във вид на разпънатото лице на полковник Уес Фаралайн се поклащаха между колите, разнасяни от гости, вече напреднали с по две-три питиета за вечерта. Някои носеха челници, други — маски. Върхът на топловъздушен балон се подаваше току зад източното крило на дома, а храбрият дивеч, сърни и зайци, наблюдаваше сред вечнозелените дървета, обграждащи моравите.

Роджър паркира на няма и стотина крачки от краката на грамадната зелена статуя от Шърман, изобразяваща самия Нийл.

Беше девет часът и девет минути.

— Така изглеждат повечето партита на приключване — отбеляза Харпър Бел.

„Добре дошли сред опустошението“ — помисли си Роджър. Зачуди се колко ли блондинки бродят из имението, жени що-годе като онази, дето седеше в будката при Дуган.

После взе чадъра, за да пази от дъжда жена си, слезе от колата и нахлу в мечтата на друг мъж.

Първите пристигнали доста бързо след това вече се затрудняваха да кажат кога е започнал купонът. Някои хора бяха дошли в ранния следобед, за да нагласят сцените, тонколоните, изненадите. Горе-долу по това време Барбара бе поела ръководството над тринайсетте готвачи, които щяха да подготвят Фестивала на месата. Пушилните и скарите на две нива бяха защитени от гоблинското небе с големи бели шатри, издигнати покрай плувния басейн на Наш. Трупове на животни висяха от колички като онези, с които пиколата вкарваха и изкарваха багажа на семейство Наш по хотелите, а Пол Ромео, най-известният касапин на Гоблин, кълцаше на едро и режеше на тънко.

Месата бяха също толкова разнообразни, колкото и гостите. Балет на дивеча.

По горните подпори на шатрите, сякаш спрели в полет, висяха патиците, фазаните, пъдпъдъците, гъските, тетревите, яребиците и лебедите. Стените на всяка шатра бяха изградени от елени карибу, лосове, антилопи, глигани и мечки. Между масите, затрупани с алигатори, планински кози и едри диви зайци се оформяха пътеки, по които да обикалят Барбара и готвачите и да проверяват какво става с ястията им.

Барбара вдъхна общата миризма на толкова много смърт. Усмихна се, защото разбираше най-добре от всички каква подготовка бе вложена в организирането на Месния фестивал за купона.

— По-тънко — нареди тя на готвача, който бе срязал наполовина хълбока на един елен.

Погледна изпод шатрата към къщата, където знаеше, че мъжът ѝ седи със скръстени крака пред огледало и се подготвя за вечерта.

Усмихна се. Докато някои мъже се плашеха от остаряването, за Нийл цифрата шейсет означаваше много. Напомняше за Първоначалните шейсет заселници в Гоблин (и ах, какво ли не би дал Нийл поне за фалангата на нечий пръст от тях!), но имаше и по-важно значение.

— Всяка година от живота му — рече тя на себе си — е поредната година на неговия триумф.

Все едно, като е признат ловец, досега бе успявал да избегне най-великия ловец от всички — Смъртта.

— Госпожо Наш!

Тя се обърна и видя готвач, хванал един одран заек за ушите.

— На яхния — рече тя. И отново се замисли за подготовката, осъществена от съпруга ѝ, за труда, който бе положил за този ден.

Седмица по-рано Нийл събра своя тесен кръг, най-старите и най-мъдрите си ловни другари, и им предложи сами да подсигурят с лов месото за празненството. Роджър Флечър беше там. Харви Бътънбък и Сол Стайн също.

— Как, по дяволите, ще успеем да го свършим това? — попита Харви. Той си падаше практичен.

Но Барбара познаваше Нийл по-добре. И отговорът му не бе изненада.

— Животните вече идват насам — рече той. — И като пристигнат тук, ще търчат на свобода из имота.

В клетки. Затворени. И все пак това си беше… лов.

Барбара гледаше как Нийл раздаде кожени якета на поканените от него петнайсет ловци.

— Забележете нашивките — рече им той.

На дясното рамо на всяко яке бе пришита емблема О-60. Някои като Сол си помислиха, че това се отнася до скоростта, с която караше Нийл, надуваше от нула до шейсет мили в час всеки един ден от неговите шейсет години. Но повечето други знаеха какво означава.

Ловуването беше елементарно. Дивечът нямаше къде да се дене. И въпреки благоприятния шанс мъжете изпитаха тръпка, каквато никога досега ловът не им бе носил. Непосредствените многобройни убийства. Едно след друго. Скоростни. И многократни.

Облекчение.

Всички освен самия Нийл, който взе мощно участие в началото, но рано загуби интерес, когато спря да огледа едно особено разкривено дърво в двора си. Дърво, наподобяващо стволовете в непроходимия масив на Северните гори.

Сети се за Великите сови. И щом се замисли за тях, вече не можеше да се спре.

Застрашени или не, майната ѝ на закрилата — Нийл Неш би дал всичко, за да може да се изфука с един от свещените недосегаеми зверове на Гоблин в хангара си.

Никой никога не бе ловувал Велика сова. Никой никога не бе притежавал подобна наглост. Ако легендата за вещицата от Северните гори не можеше да те спре, то гоблинската полиция със сигурност щеше да го направи.

И все пак, втренчен във витите клони и кривия ствол, който приличаше на въпросителна, изригнала от тревата, Нийл си представи звяра, един-единствен, под стъклена витрина тук, у дома.

Дори и тогава, седем дни преди празненството за шейсетия му рожден ден, докато Барбара съставяше списъци на гостите, а прислугата подготвяше многобройните пиршества, докато Харви трепеше наред, а Сол гърмеше по змии, докато гласовете на тесния им кръг се издигаха към гоблинското небе в радостен синхрон и възклицаваха в истеричен възторг от лова, Нийл си мислеше за единственото животно, което не му бе позволено да притежава.

В десет часа и седемнайсет минути, когато купонът вече се беше развихрил, един напушен мъж се обърна към една пияна жена и попита:

— Наш днес ли навършва шейсет? Или ги навършва утре?

Жената, подпряла се на стената на коридора, примижала, за да вижда мъжа сред цветната въртележка от светлинки, надвика музиката:

— Партито е тази вечер! В момента сме на купона!

— Е да, де, но… дали той навършва шейсет преди или след като удари полунощ?

Тогава жената се разсмя и без да иска, си нахака носа в стената.

Навън на никого не му пукаше, че вали. Все едно семейство Наш бяха уредили и това. Нали всичките бяха гоблинчани, силният дъжд надали беше нещо, от което да хукнеш да бягаш. И колкото повече гости пиеха и пушеха, и колкото повече хапове гълтаха, толкова по-яростно се лееше този особено жесток дъжд.

— Коронация! — провикна се някой, преди да насочи своя пистолет тромба към собствената си глава и той да избибипка.

— И небето купонясва — каза друг.

Но имаше и такива, които се тревожеха.

— Прекалено е — каза един мъж.

— Прекалено невъздържано — рече друг.

— Небето знае — рекоха още неколцина.

И тези гласове се изгубиха сред навалицата на празненството. Банкери разговаряха с помощник-келнери. Служители от висшето ръководство пееха песни с таксиметрови шофьори. Хора, облечени в костюми на сови, надуваха тромби, вместо да надават птичи викове. Редици от хора разговаряха край шатрите с месото. Гостите играеха на разни игри и стреляха със стрели по бали сено. Насърчаваха хората да замерят с чаши и чинии грамадно дървено табло, монтирано над изкоп. Мъже с жени, мъже с мъже, жени с жени се промъкваха сред вечнозелените дървета да правят онова, което се прави на тъмно. Танцувална, ритмична музика, която много вървеше да слушаш надрусан, гърмеше от сцената, където свиреха „Юлите“, гоблинската банда. Музиката се носеше сред дърветата, кръжеше из целия имот и нахлуваше през всеки отворен прозорец на къщата.

Вътре в къщата беше даже още по-оживено.

Един мъж реши, че опашката за тоалетните е твърде дълга, и си потърси мивка. Вече залитайки, подмина пътьом стотина донякъде познати лица и се намери точно пред голямата спалня — тъкмо мястото, където поръбената с кожа от скунс завивка на Нийл и Барбара Наш покриваше грамадното им легло. На вратата беше залепена табела:

НИКАКВО ЧУКАНЕ ВЪТРЕ!

И мъжът се изпика там, където си стоеше.

В единайсет часа никой никъде не беше мярвал Нийл на купона.

Скоро плъзнаха слухове.

Нийл Наш бил мъртъв. Умрял в деня преди празненството и Барбара решила, че той не би пожелал да го отменят.

Това сега било погребението му, а не рожденият му ден.

Някои дори твърдяха, че помолил да вържат тялото му на дърво и всеки опечален можел да стреля с пушка двайсет и втори калибър по него, докато нищичко не остане, освен парчета за вечеря на кучетата.

Нов вид купон, мрачна веселба, див пир с месо, пиянско и опасно парти по случай рождението на мъртвец!

Идеята беше прекалено добра. На хората направо им се искаше да е вярно.

И празненството се вихреше.

Хората плуваха с живи костури в басейна. Други вземаха душове вътре в къщата, както са си с костюмите и роклите. Хора припадаха и пак се свестяваха.

В крепостта от храна, над която властваха готвачите, вече имаше значителна пробойна. В океана от пиене се беше образувала падина.

И дъждът така се лееше, че след време започваше да ти се струва, че не вали.

Нийл се появи трийсет минути преди полунощ. Понесен на раменете на петнайсетте мъже с кожени якета с нашивки О-60, пришити на дясното им рамо.

— Дайте път! — смееха се те. — Направете път за най-награждавания ловец в историята на Гоблин!

Нийл надаваше крясъци на сова, когато го хвърлиха в басейна.

Гостите се събраха край басейна и един мъж с полупритворени очи, който се люлееше на края на водата като дете, което аха-аха ще падне, даде тон за песен.

— Честит рожден ден!

Онези вътре в къщата подеха песента, дошла отвън. Барбара се плъзна във водата до мъжа си.

— Честит рожден ден!

Нийл изглеждаше така, сякаш е застанал между два басейна — онзи, дето му беше до кръста, и другия, който се изливаше върху му от небето.

Великият гоблински дъжд.

— Честит рожден ден, скъпи Ловецоооо…

Ловеца.

Прякорът на Нийл. За това, че е най-добрият. Най-добрият ловец. Ловец на едър дивеч. Ловец на трофеи.

— Честит рожден ден!

Гостите избухнаха в ликуващи възгласи и трясъкът от счупени чаши разцепи леещия се дъжд.

Нийл се поклони.

Стреляха с пистолети в небето. Полуголи, полуизрисувани жокейки яздеха коне около къщата. Хората се замеряха с храна. Изстрелваха стрели в небето.

Щом Нийл излезе от басейна и подаде ръка на Барбара да ѝ помогне, на моравата спря пикап. Каросерията беше натоварена с кутии — подаръци, опаковани във всевъзможни цветове. Синя тента ги пазеше от небето. Нийл стъпи върху отворения капак на каросерията и размаха ръце за тишина.

— Велико, ебаси! — заяви той. — Къде сме се научили така да си правим кефа? Кой ни е научил да си правим такъв кеф, по дяволите? — Още ликувания. Още смях. — Тази вечер ставам на шейсет години, а благодарение на вас, хора, се чувствам на… осемдесет!

— Къде е Крофърд? — ревна някой.

— Кроудеди? — понавъси се Нийл. — Кроудеди не успя да дойде. По дяволите, все някой трябва да работи тая вечер, нали така?

Смях. Възгласи. Престорени дюдюкания за Дийн Крофърд.

Дийн Крофърд беше другата половина от „Наш енд Крофърд Инкорпорейтид“. Нийл знаеше къде точно се намира партньорът му. Чакаше у дома си в Полегатите хълмове, чакаше да му доставят една каса.

— Тортааааа!

Сол Стайн поведе Нийл между гостите, после през стъклената врата на задната веранда го въведе в къщата. Обувките на Нийл жвакаха по кафявия килим, докато вървеше между редици от хора, по-пияни от него. Вярваше, че е щастлив.

След като седна начело на дъбовата маса в трапезарията, Сол му каза да не пада от стола, а после изчезна сред стената от гости. По покривката бяха извезани елени и лисици, които се опъваха в различни пози. По стените имаше окачени рога, а в стаята стоеше зебра, така добре препарирана, че изглеждаше, сякаш е гост.

Време беше за тортата.

Всеки, който успя да се намъкне вътре, се натъпка в стаята. Някои гледаха от двора през прозорците, а мнозина лежаха по тревата толкова пияни, че не можеха да се вдигнат. Нийл награби нож и вилица и задумка с тях по масата като нетърпеливо дете.

— Къде ми е тортата, мамо? — ревна той.

„Бип! Бип!“ — избипкаха пистолетите тромби, щом Барбара влезе, като буташе пред себе си грамадна стоманена количка.

Шейсет свещи, ярки като полицейски светлини.

— Барбара! — възкликна Нийл, щом зърна тиканата от нея количка.

Тортата беше от месо. Месна торта. Петдесеткилограмова, по-тежка от някои гости.

Потрябваха двама мъже, за да я вдигнат на масата.

— Е, приятели — изчурулика сладко Барбара. — Знаете какъв е редът.

— Честит рожден ден!

Пак песента. Толкова голям рожден ден, че трябваше да я изпеят два пъти.

Нийл погледна надениците, използвани за свещници.

— Честит рожден ден!

Дебели парчета еленово и лосово месо бяха така здраво пресовани, че отстрани им избиваше кръв и цапаше покривката под тях.

— Честит рождеееееен дееееен…

Средата беше от смляно говеждо, патешко и гъше месо. Толкова прясно, че приличаше на рана.

— …скъпи Ловеееецооо…

Мас от бекон украсяваше тортата отгоре като глазура. Нийл разпозна месо от пъдпъдъци, бекаси, гълъби, катерици. Ъглите бяха украсени с парчета свинско — декоративните детайли, които всеки пекар би използвал.

От малки костици беше нареден надпис:

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЛОВЕЦО!

— Честит рожден ден!

Сълзи избликнаха от очите на Нийл.

— Духни свещите! — провикна се някой.

Шейсет свещи за шейсет избити заселници, за шейсет години живот.

Нийл вдъхна въздух шумно и дълбоко, замижа и си помисли:

„Искам сова“.

И вината на гоблинчанин се надигна у него, щом си намисли това желание, и за секунда Нийл повярва, че вече е сторил нещо ужасно.

Духна свещите.

Прочутият касапин се наведе да разреже тортата, но Нийл го изтика настрана на майтап и награби ножовете.

Хората нададоха ликуващи възгласи, когато той си отряза парче бекон, патешко и говежди език, а после го натика в устата си.

„Искам сова“ — помисли си пак. Този път без чувство за вина.

— Какво си пожела, Нийл? — попита го някой.

Но Нийл само махна с ръка и отпъди въпроса.

И мислите за празното място в хангара литнаха в ума му като празнични балони за рожден ден.

— Няма да ви карам да ме гледате как отварям цялата тази планина от подаръци — рече Нийл на гостите. — Но все пак ще ви накарам да ме гледате как отварям един.

Барбара се усмихна и му поднесе подаръка си.

— Честит рожден ден, скъпи — рече тя, а после го целуна по бузата. Нийл я придърпа до себе си, обвил талията ѝ с ръка.

Подаръкът беше малък и тънък, увит в златна хартия. Нийл внимателно го отвори.

— Трахтънбройт — каза той.

Държеше в ръце пощенска картичка от Гоблин със снимка на Джонатан Трахтънбройт. Беше струвала на Барбара 1,19 долара. Имаше надпис със зелени букви:

ПОЗДРАВИ ОТ ГОБЛИН!

ОТКРИЙТЕ ТУК СВОЯ ПРИЦЕЛ!

— Откъде я купи? — попита Нийл.

— Много добре знаеш откъде съм я купила — усмихна се тя. — От същото място, откъдето си купуваш гадните енергийни напитки.

Гостите се разсмяха.

Нийл се взря в лицето на човека, открил толкова отдавна гоблинските Велики сови.

— Знам колко много го обичаш — каза Барбара. Но и двамата бяха наясно, че това е много слабо казано — Нийл Наш събираше всичко свързано с Трахтънбройт, което му попаднеше. Писма до колеги. Бележки за помощниците му. Дневници, които бе водил, докато бе изучавал драгоценните си птици. Снимки. Картини. Рисунки в пръстта. От най-редкия предмет (Нийл вярваше, че притежава точно онази жица, с която бяха удушили Трахтънбройт на Хълма на свободата) до най-обикновения (ключодържател, изобразяващ шотландския ловец). Нийл знаеше по-добре от всички, че Трахтънбройт беше истинският ловец от най-висока проба. Най-добрият. Най-добрият ловец, който някога Гоблин бе наричал свой син.

И всеки път, когато Нийл наричаше себе си така, образът на Трахтънбройт трептеше в ума му като призрак.

„Тц-тц — сякаш казваше той. — Защото Великата сова я открих аз.“

Нийл така и не можеше да се отърве от собственическото чувство в лова. Той искаше да има и да притежава. Да препарира и да се фука. Но Джонатан Трахтънбройт развъждаше, хранеше и после пускаше на свобода. Това улесняваше гоблинчани да викат за Трахтънбройт.

Трахтънбройт, ловецът с чувство.

Точният ловец.

Ловецът джентълмен — за всички.

Дори и гоблинските историци не можеха да бъдат сигурни кога шотландецът е пристигнал за пръв път в града, макар и да се знаеше, че се е засякъл с Джордж Карол, когато последният вече го напускал. Той бил саможивец, странен и необщителен непознат, вечно облечен с червено сако от кадифе, който кротко изучавал котки и зайци, кучета и катерици. Онова, което със сигурност се знаело, било, че след шест месеца изучаване на животните, които имали Гоблин за свой дом, той застанал пред преградения проход към прословутите Северни гори, от които всички се бояли. Табела, поставена напреки на пътя, гласяла:

ОПАСНА ГОРА

Запитал се какво ли може да вирее в нея.

Щом се върнал в града, той избирателно, под сурдинка взел да подпитва за „опасната гора“ и кой може да му разкаже повече за нея. Но никой не можел да удовлетвори любопитството му на ловец, защото никой никога не бил припарвал в нея.

Било незаконно, казваха.

Но защо?

Разказали му легендата за вещицата, обитавала тези гори. Вещица, която можела да ти раздуе сърцето с разказ, с шепот и то да се пръсне в гърдите ти. Разказали му за лудостта на вожда Черната вода и как тя била изкована сред онези разкривени дървета.

Но Трахтънбройт бил на първо място учен. И макар и да обичал истории от такъв характер, нямало да се остави те да осуетят проучванията му. Попитал с кого може да говори, за да наруши правилото за влизането. Насочили го към Джордж Карол. По това време Карол бил вече над осемдесетгодишен и когато Трахтънбройт с момчешката си физиономия му се представил, Карол се разсмял.

— Знам защо си дошъл — рекъл той.

— Защо?

— Ти си мъжът, вманиачен по животните.

— Да.

— И се питаш какво ли живее, какво ли се въди, какво ли мре в Северните гори.

— Да.

— И искаш да ме питаш може ли да нарушиш гоблинския закон и да влезеш там.

— Да.

— Смея да твърдя — изрекъл Карол прочутото си изречение пред младия ловец, — че тя, твоята смърт, си зависи от теб.

Карол от първа ръка знаел колко е лесно да се загубиш сред тази гора. Вътре в нея нямало никаква логика. Нямало образец за следване, нито шифър за разгадаване. В Северните гори можело да се разхождаш уж по равното, както ти се струва, а после да се запъхтиш и да откриеш, че се изкачваш по нанагорнище. Там нещата били други… природните закони не се спазвали. Не съществували карти, защото никого не допускали да влезе там.

— Ще ми кажете ли — рекъл Трахтънбройт, успокоен от разрешението, дадено му от Карол — доколко навътре мога да вляза, без да се загубя?

После Трахтънбройт свалил кадифеното си сако и изслушал обясненията на осемдесетгодишния Карол за системата с въжетата, която използвали толкова отдавна, докато разигравали лъжливата евакуация, за да надхитрят сина на Черната вода, и още много други обяснения.

Разказите за вещицата и за пръсващите се сърца не засягали шотландеца, но при все това усетил парене в гърдите.

Точно това той нарекъл прицел.

Цел, посока, намерение.

Прицел.

Дума, за която Нийл Наш щеше да се сеща всеки път, щом се прицели с пушка; всеки път, когато добавял фалшиви тухли към постамента, крепящ титлата му на най-добър ловец в историята на Гоблин.

Дори и на рождения му ден.

— Да гръмнем нещо!

Наш се бил развихрил. Както и целият купон. Постоянно се бъбрело, постоянно се влизало и излизало. Движението на тълпата. Сякаш къщата и околностите ѝ (включително конюшнята и хангарът) били жив организъм, който се опитвал да излети от тревата и да се зарее нататък, където се раждал дъждът. Наш бил ключова част от всичко това. Но мотивацията му била най-разнообразна. Совите дебнели, накацали по разкривените клони на най-дълбоките му желания, и хвърляли сенки върху празненството. И докато залитал, крачейки през тълпата, на някои гости той изглеждал различен — някои, които го познавали, и онези, които познавали погледа на хищника, обзет от внезапна жажда за конкретна плячка. Опитвал се да се впише. Влизал в разговори и излизал от тях, често грабвал напосоки по някоя недопита чаша и изливал остатъка в гърлото си.

И все пак не можел да се впише. А не можел и да се напие. Не и така, както подобава да се натряска звездата на празненството.

След като направил пълна обиколка на къщата с по едно питие във всяка ръка, Нийл се тръшнал между две жени на дивана в кабинета си и им сецнал разговора.

— Вън — рекъл той.

Жените се разсмели. Нийл Наш не настоявал хората да си тръгнат, той настоявал да дойдат.

— Вън! — повторил той — ехо, подобно на крясъка на сова, и жените, объркани, се изнесли от кабинета му.

— Вън! — кряскал дълго след като си отишли.

После седнал на писалището си и отворил горното чекмедже. Там се взрял в една книга, която имал вече от близо четирийсет и пет години, купена за едно пени, когато бил едва петнайсетгодишен.

„Опознайте Джонатан Трахтънбройт“.

По-скоро брошура, отколкото книга, със съответния брой страници и илюстрации.

Но Нийл не можел да мисли за нищо друго. Тъй че, докато хората навън празнували в негова чест, той прелиствал страниците, без изобщо да разчита думите, зяпал тъпо снимките и се взирал дълго-дълго (и с копнеж) в черните като полунощ птици, нарисувани от художници само по предположения, тъй като Трахтънбройт унищожил всички доказателства за това как изглежда драгоценната му находка, няколко дни преди да умре.

— Той не ги е открил тук — произнесе Нийл на глас, без да се обръща към никого. После тръсна глава, защото за него не беше за вярване как нещо толкова неделимо от Гоблин би могло да е внесено отвън. — Докарал ги е.

Нийл Наш не беше англофил, но тия англичани несъмнено ги биваше в лова. Трахтънбройт, след като прекарал седмица в Северните гори, не полудял. Нито пък видял вещица, нито се загубил. Но напуснал Гоблин за толкова дълго време, че когато се върнал близо десет години по-късно, почти не могли да го познаят. Вече не бил червенобузият трийсетгодишен учен и пристигнал в Гоблин като пламенен (и осведомен) мисионер. Онези, които го били срещали преди, го познавали като целенасочен, но целенасочеността, която прилагаш, за да решиш как да се направи нещо, е съвсем различна от онази, с която го вършиш.

Трахтънбройт открил своите Велики сови в задния двор на дома на свой колега по време на празненство, когато излязъл да подиша чист въздух. Докато вървял през една лимонова горичка, облечен с характерното си червено сако от кадифе, младият учен съзрял нещо като черен пуловер, метнат на дървесен клон. Отишъл да го свали оттам и изпаднал в шок, когато горната част на пуловера се завъртяла и разкрила двете най-забележителни очи, които бил виждал някога. Овали колкото подноси за торта, очите били чисто черни освен червените ириси, които можели да накарат и пазач да припадне. Това била сова. Сова с пера, черни като английска карета, и нокти, дълги колкото някои змии. Трахтънбройт бил омагьосан.

— Ти — рекъл той. — Ти.

И пак, и пак. „Ти.“

После с възбуда, напълно непозната за него, се втурнал обратно в дома на колегата си. И тогава се спрял.

Обзело го чувство за самосъхранение.

Чувство, което дори и тогава той разпознал като алчност.

„Това е мое откритие — помислил си той. — Мое.“

Години по-късно Трахтънбройт щял да повярва, че совата е знаела, че е една от едва четирите съществуващи и че Трахтънбройт бил доведен да ги спаси. Ето защо, разсъждавал той, совата се показала на него, а не на приятеля му, който тъй често се разхождал из същата лимонова горичка.

Трахтънбройт действително тогава се върнал на празненството и нехайно заразпитвал приятеля си за местния дивеч. Но много внимавал да не споменава совата. Приятелят му отговорил, че имотът му приютявал „обичайните шотландски животинки“ и „нямало нищо уникално за докладване“, и тъй като Трахтънбройт не доловил нито намек за неискреност, повярвал, че той самият все още е единственият, зърнал нещо подобно.

По-късно Трахтънбройт пак се измъкнал навън и отново се доближил до совата.

— Аз ще се върна — казал той на птицата. — И ако ме чакаш, ще ти намеря място, по-достойно за теб от това нищожно лимоново насаждение.

Трахтънбройт дълго търсил из Шотландия, а скоро след това и из Англия. Но чак когато случайно дочул как двама ирландци си говорят за Америка, решил да се насочи отвъд океана.

Америка, по-рядко населената. Америка, непознатата.

Поддържал постоянна връзка с колегата си, живеещ край лимоновата горичка, пращал му писма, в които го подпитвал за „някакви нови открития“ и „някакви големи новини“. Отсъствието на вълнуващ отговор казвало на шотландеца всичко, което му било нужно да знае. И все пак в края на краищата тревогата дошла, когато колегата му пратил вест, че скоро ще се мести, и иска ли Джонатан да види къде.

Същия този ден, на разходка, на която излязъл да се успокои и по време на която се надявал да намери някакви вътрешни отговори, Джонатан Трахтънбройт открил Северните гори и дървената предупредителна табела, която го хвърлила в трепетна възбуда.

Легендите само работели в негова полза. Гоблинчани, както се оказало, избягвали тъкмо онова място, което той дирел, за да съхрани една тайна.

След като открил тъкмо онова, което несъмнено търсел, Трахтънбройт се завърнал в Шотландия и си поставил задачата да се сприятели с новия обитател на бившата къща на колегата си. На всяка цена трябвало да има достъп до онази лимонова горичка. Когато открил, че новият наемател е бивш бригаден генерал от шотландската армия, който имал вкус към бирата, спорта, жените и почти нищо друго, Трахтънбройт разбрал, че няма нищо общо с него.

Но бил решен да установи връзка.

Започнал да нарича мъжа Рижия заради ниско подстриганата, розовочервеникава коса. И една вечер проследил Рижия до любимата му кръчма. След като шест часа подслушвал от съседното сепаре, той заподозрял, че да се обръща към бившия военен в качеството си на учен, ще е без полза.

На другата сутрин Трахтънбройт наел една проститутка, за да се престори на негова сестра. Тази част от историята винаги предизвикваше усмивка у Нийл Наш. Доколко далеч бил готов да стигне Трахтънбройт — за това в Гоблин се носеха легенди.

— За няколко нощи — рекъл Трахтънбройт сред мрака на уличката, в която срещнал Лула. — Без физически контакт. Не е за мен.

Платил ѝ с парите, получени от научна стипендия, която предполагала, че той изучава пчелите, и същата вечер я довел в кръчмата. Рижия седял тежко на бара, лочел бири на един дъх и ревял непристойности на всеки, що му се мерне. Както Трахтънбройт се надявал, още в първия миг той хвърлил око на неговата сестра. Поканил двойката при себе си на бара и тримата пили, докато кръчмата не затворила за вечерта.

Трахтънбройт вече усетил совата в ръцете си, когато мъжът съвсем непринудено се обърнал към него и казал:

— Какво ще кажете със сестра ти да дойдете у нас и да продължим купона, а?

Проститутката разиграла възбуда, но Трахтънбройт я усещал неподправено. Качили се на черната карета на учения и най-сетне потеглили към къщата, чиято лимонова горичка го била обсебила за цели четири дълги години. Щом пристигнали там, проститутката не си губила времето и разсеяла Рижия с целувки, а Трахтънбройт се престорил, че е заспал пиян на дивана.

— Ъъ — рекъл Рижия, поглеждайки подозрително учения, докато го водели по тъмния коридор към спалнята му. — Той нали няма да ме обере сега?

Проститутката се изкискала и дръпнала Рижия за ръката.

— Да те обере ли? — възкликнала тя. — Та той и себе си не може да обере, така се е нафиркал.

— Да — рекъл Рижия. — Ама ако вземе че ме обере…

В момента, в който Трахтънбройт чул вратата на спалнята да щраква, станал и внимателно се изсулил навън през входната врата. От каретата си грабнал телена клетка, после се върнал през къщата, като стъпвал на пръсти и притаявал дъх. Щом стигнал задната врата, натиснал дръжката и чул Рижия да казва нещо от коридора.

Трахтънбройт оставил клетката на земята, втурнал се обратно към дивана и се свлякъл на него, все едно че спи, тъкмо когато вратата на спалнята се отворила.

— А? — възкликнал Рижия, втренчен в мрака на стаята към буцата на дивана му.

— Върни се! — подвикнала проститутката. — Та той не знае къде се намира.

— А…

Трахтънбройт не помръдвал, а Рижия недодялано се прибрал в спалнята си. После зачакал. И чакал. И станал, и се върнал при задната врата с изглед към лимоновата горичка нощем.

Вдигнал клетката и се измъкнал навън.

Мъглата се събирала и се разцепвала при глезените на ботушите му, докато той вървял из горичката. Бил решил да започне тъкмо от дървото, на което бил видял великолепната птица. След като стигнал до него, му се сторило, че вижда някаква дреха, метната на нисък клон. Но този път вече бил наясно. И птицата, летяла четири години из мислите му, била кацнала точно там, където я видял за последно.

Трудно било да различи черните ѝ очи в мрака, но червените ириси нямало как да ги сбъркаш.

— Здравей — рекъл Трахтънбройт. — Мили ми, скъпи приятелю.

Совата избухукала.

— А — рекъл Трахтънбройт и допрял ръка до гърдите си. Разсмял се. За подобно величествено създание гласът несъмнено бил груб. Крясъкът му много приличал на звука от рог.

Трахтънбройт запристъпвал напред, като се подготвял да вкара птицата в клетката. Но движението му внезапно секнало. Нещо се въртяло около черната птица.

За смайване на Трахтънбройт той видял, че това била друга сова. А после още една. И още една.

По време на пътешествията си, докато търсел място, което нямало вероятност да бъде съсипано от човешки допир, шотландецът действително размишлявал върху идеята птиците да са повече от една. Но така, както му се представили онази нощ в лимоновата горичка, Трахтънбройт просто нямало как да не се зачуди дали и те на свой ред не усещат сродство с него.

Имаше ли и още?

Щял да погледне.

Но силен звук от вътрешността на къщата го накарал да пусне клетката и да се завтече към задния вход. Рижия не се виждал никакъв. Той се шмугнал обратно вътре и се метнал на дивана точно когато вратата на спалнята отново се отворила.

— А… — изсумтял Рижия. Дошъл при Трахтънбройт на кушетката и го боднал със силните си дебели пръсти.

— Пиян си, а? — попитал той.

Трахтънбройт изпъшкал.

— Гадно ти е, а?

Трахтънбройт изхъркал.

Рижия се разсмял.

— Спиш, значи!

После подритнал отпуснатото тяло на Трахтънбройт и се изтъркалял обратно по коридора при сестрата под наем.

Трахтънбройт отново скочил от кушетката. Кадифеното му сако изобщо не ставало за носене, а хълбокът го смъдял от ритника.

Но навън имало четири от най-прекрасните птици, които бил виждал някога, и трябвало да ги натовари на каретата.

И го обзел дълбок страх, когато отишъл при дървото и там нямало никой.

— Къде сте? — провикнал се той. Гласът му сякаш отекнал в мъглата и достигнал до всяко дърво в горичката. — Върнете се!

Понечил да пристъпи по-нататък и усетил нещо силно до върховете на обувките си. Погледнал надолу и видял три от грамадните сови, сбутани една в друга в клетката. Четвъртата била кацнала върху нея.

— Вие искате да дойдете с мен — рекъл той. Погледнал през рамо към къщата. Мъглата почти изцяло затулвала задния вход.

— Щом сте способни да разберете, че съм дошъл тук, за да ви помогна, на какво ли още може да сте способни? — рекъл той на совите.

Четвъртата сова изпърхала над клетката и кацнала на рамото на Трахтънбройт. Шотландецът нямало как да знае, че точно в тази поза, с птицата и кадифеното сако, един ден ще го претворят в грамадна статуя от храсти, втория шедьовър на Уейн Шърман, застанал на стража на входа на Гоблин.

Вдигнал клетката и я пренесъл обратно през къщата и навън до каретата. Щом настанил птиците вътре, разбрал колко близо е до това да ги откара в светилище, където ни мъж, ни жена не ще се опита да нахлуе.

Един глас зад гърба му разтърсил неговия покой.

— Тръгваме ли?

Лула стояла в тъмното полуоблечена.

— Да.

После отстъпил настрана и Лула за пръв път видяла птиците.

— А тези какви са?

— Тези — отвърнал Трахтънбройт — са за църквата. Наричаме ги… живи гаргойли.

— Е… — рекла тя потресена, ала доволна. — Де да знаех, че тая вечер ми плаща църквата, можеше да не съм чак толкова дискретна.

Тази нощ, сам в жилището си, Трахтънбройт за пръв път разгледал своите сови. И там им дал име.

Нийл Наш винаги се изпълваше със завист при тази част от разказа. Мигът, когато Трахтънбройт открил каква ярост са способни да проявяват безценните му създания.

Шотландецът си водел бележки и ги наблюдавал на пианото, когато и четирите се нахвърлили върху нещо в ъгъла на стаята. Клюновете им тракали като касапски ножове, точени един в друг, със свистенето на остра стомана. Когато совите приключили, пак извърнали големите си очи към него и той добре видял купчинката от козина и кости зад тях.

— Олеле! — възкликнал Трахтънбройт. — Току-що ми изядохте котарака.

На другата сутрин натоварил и четирите на кораб в чифт телени клетки, по две във всяка. Натоварил на кораба и прасе — пътешествието до Америка щяло да е дълго, а неговите хищни птици несъмнено щели да огладнеят. По време на пътуването през Атлантика Трахтънбройт се чувствал така, сякаш е започнал делото на живота си. Не изпитвал съчувствие, когато се разчувало, че домашните любимци на разни хора изчезвали.

Великите сови, както започнал да ги нарича, били над всякакви упреци. И те щели да внесат живот в една гора, в която нищо живо не смеело да припари.

Някой подаде на Нийл чаша. Откакто бе излязъл от кабинета си, му се виеше свят и образи на сови се рояха в пламналия му ум. Във фоайето един приятел без малко не го заля с питието си и рожденикът сърдито го стисна за китката.

— Внимавай! — ревна той. — Това е кадифе!

Но сакото, с което бе облечен, не беше кадифено.

Целият в бели конфети, докато търсеше конкретни гости из купона, Наш позволи на намисленото си желание най-сетне да се изтръгне от оковите си и да се издигне на повърхността.

— Искам сова — изрече той. Но никой не го чу, групата на сцената го заглушаваше.

Да, сега той можеше да признае пред себе си. Как само го дразнеше това от цяла вечност! За Нийл и за всеки ловец, който имаше Гоблин за свой дом… да разполага с такова великолепие толкова наблизо, небивалата шир на неопозната територия, Северните гори, Великите сови — само на мили от леглото, в което сънуваше!

— Къде да поставиш заслепяващи прожектори на такова място? Как да постигнеш чист изстрел сред този гъстак?

Вече си се представяше въоръжен в гората.

Но в Гоблин Великата сова бе свещена. Да удари сова, би било равностойно на това да дялка с длето Маунт Ръшмор. Совите бяха повод за хвалби. Нещо, за което да мислиш, когато дъждът е твърде проливен и няма какво друго да правиш. Плетищата, Северните гори и Великите сови правеха Гоблин по-различен. Животински вид, който не се срещаше никъде другаде по света, даваше такъв принос за града, какъвто никой универсален магазин не би дал. Правеше го неповторим. Той съществуваше на картата. Индивидуалността, която голямата находка на Трахтънбройт придаваше на Гоблин, нямаше да докара на града пари. Трахтънбройт въпреки целия си принос за града изобщо не е мислил за Гоблин. И някак си през годините тази чистота се бе дестилирала.

— Една сова нищо няма да промени — рече Нийл.

В дълбините на съзнанието на всеки гоблинчанин сова бе кацнала на клона на немислимо дърво.

Гордостта на Гоблин винаги можеше да бъде проследена до великолепните, черни като карети птици, доставени от Трахтънбройт. На хората не им бяха нужни нито наредбите, нито страха от Гоблинската полиция — Великите сови не биваше да бъдат пипани.

И все пак… Нийл Наш често се бе чувствал по-голям от града, в който живееше. И тази мръсна мисъл бе надниквала иззад ъгъла на раздутото му самочувствие много пъти досега. Но тази вечер бе излязла на показ. И докато обмисляше това сега, докато вървеше сред мъглата от дим и тела, Нийл разбра, че в края на краищата то не е чак пък такава злина.

Господи, първо на първо, Трахтънбройт ги беше откраднал тия чудовища!

Нийл излезе през задния вход, гаврътна питието в ръката си и метна чашата в тревата.

Не видя хилядата души, танцуващи под дъжда в двора му. Не чу гърмящата музика на групата.

Той вече си представяше как се снишава сред разкривените дървета, от пушката му още се вие дим, гръмнал е недосегаема птица.

— Никой никога не е умрял от чувство за вина — рече той. А после прекоси моравата към своя хангар.

Докато вървеше, приятели му подвикваха. Една жена сложи ръка на рамото му и той я бутна подигравателно настрана.

На вратата на хангара отново се огледа през рамо към купона в негова чест. Виждаше го като мъгла. И най-сетне влезе в сградата.

— Здравейте — каза той, палейки таванските лампи. — Татко си е наумил да ви доведе сестричка.

Тръгна покрай редиците от едър дивеч — носорог и пума го поздравиха първи. Зад тях стояха две зебри, лъвица и рис. На всеки ред имаше по десет животни, тъй че Нийл усети такъв мощен прилив на сила, сякаш минаваше покрай тях в задгробния живот, техния задгробен живот, в който той беше цар и всички те му принадлежаха.

Излезе на открито пространство сред хищните птици. Празен сандък върху една колона, боядисан в бяло. Между кондор и белоглав орел Нийл видя собственото си лице, отразено в стъклото. Виждаше вътре черна птица, която още я нямаше там.

— Ти си ни донесъл тези птици, Джонатан Трахтънбройт. Някога си ги ловувал и си ми ги донесъл, за да ги ловувам и аз. Учебниците ще пишат и за двама ни. Единствените двама души, които някога сме нарекли тези птици свои.

Хвърли поглед през рамо. Огледа дивеча.

На светлината на таванските лампи животните изглеждаха като живи.

За миг му се стори, че земята под него става хлъзгава. Сякаш се разтваряше гроб, зейнал сред гоблинското гробище, място колкото Нийл да пропадне надолу и да бъде погребан прав за вечни времена.

Може би изпадаше в немилост. Но това не го тревожеше. Стига пътьом да уловеше сова.

Когато Нийл намери Роджър (в гаража сред облак дим, гъст като изгорели газове, пушеха джойнт с един готвач от любимия ресторант на Барбара и един адвокат, дето навремето беше отървал Нийл, когато го закъса), купонът вече беше излязъл от контрол като петролен разлив. Вече нямаше как Нийл да се отдели. Купонът беше една потна и кипяща маса, гърчеше се и се извиваше и си пееше песента. С Барбара бяха поканили не хиляда души, а неуправляемо същество на име Купон. Ако това не беше лицето на Роджър Флечър (а на него адски дълго време му се струваше, че не е), то значи бе просто поредната част от чудовището. Но това, че видя толкова зор да намери най-стария си другар по лов, го и утеши. Облакът от тела можеше да им осигури прикритие, докато се измъкват.

— Роджър! — провикна се той, за да надвика психеделичната врява. — Намери Харви и Сол. Среща зад изложбената зала.

Роджър, напушен като идиот, се усмихна.

— Какво става, Нийл?

— Няма значение какво става. Четиримата ще си направим кефа.

Вече си беше получил тортата. Беше отворил подаръка на Барбара. Показал се беше. Последното, за което щяха да си мислят хората, е къде е Нийл Наш.

А Барбара… Барбара разбираше импулсивността по-добре от всеки.

След няма и десет минути Нийл седеше зад волана на своя ягуар, паркиран зад хангара, почукваше с пръсти по кормилото в такт с безшумен ритъм и чакаше приятелите си.

— Ловен купон — рече той. — Така му се казва в такава нощ. Така му се казва, когато купонът тръгне на лов.

— Не може да се махнеш от собствения си купон — рече Харви, цял мокър и щастлив.

Четиримата мъже седяха в спрелия ягуар. Роджър издуха дим през едва открехнатия прозорец.

Нийл се прокашля.

— Знаете ли какво наистина ми се ще да направя за рождения си ден?

— Искаш да отидеш на лов — рече Сол.

— Искам да отида на лов.

В колата се надигна предпазлива възбуда — честта да си част от най-тесния кръг на Нийл Наш, винаги бе придружена от притаен дъх.

— Разбира се, Нийл — рече Харви. — Къде искаш да отидем?

— В Западните поля — отвърна той. — Дайте да си гръмнем един елен. Фазан. Нещо, дето мога да си го отнеса вкъщи, това-онова. Птица за рождения ден. Можем да се върнем след час. Той, купонът, ще си тече. По дяволите… той сигурно още ще си тече и утре.

— Тъй то — рече Роджър. — Аз съм навит, гърмян заек съм аз.

— Недей да приказваш така да не взема да те гръмна — каза Нийл.

После запали колата.

Роджър, Харви и Сол бяха ходили с Нийл в Африка. Бяха проследявали слонове и леопарди. Бяха си кумували на сватбите. Познаваха го също тъй добре, както и всеки. И все пак никой не спомена странния маршрут, по който той пое към Западните поля.

Може би избягваше гоблинската полиция.

Докато се друсаха по черни пътища, пияният Харви си представяше как може да изненадат някое хлапе, на което за пръв път му правят чекия, и изведнъж четирима шейсетгодишни се изсипват от един ягуар и търсят да застрелят първото, дето им се мерне пред очите.

Тревата покрай пътищата, по гоблински зелена денем, изглеждаше прозрачна, осветена от фаровете на ягуара. Сякаш всяко стръкче бе миниатюрно огледало, отразило бълващото вода гоблинско небе.

— Та къде щяхме да ходим? — попита Сол най-сетне. Първият, усъмнил се накъде е тръгнала нощта.

Но Нийл не отговори. Щом ревът на мотора се издигна, за да се срещне с рева на небето, ягуарът нададе вой като живо животно, сякаш най-сетне ловците бяха погълнати от звяра.

Ягуарът поднасяше в дъжда и тъй като Наш беше видимо пиян, Сол започна да се тревожи. Колата се плъзгаше като хидроплан, а Нийл при някои завои го занасяше надясно. Роджър почти бе припаднал на седалката до шофьора, а Харви се взираше тъпо през прозореца.

Но Сол искаше да разбере кое го изнервя толкова.

Гоблинската полиция беше сурова. В това съмнение нямаше. И все пак не го беше страх, че ще спрат Нийл. Несъмнено, ако го спрат, Наш щеше да се оправи.

А какво беше тогава?

Катастрофа? Дали Сол стискаше здраво дръжката на вратата, защото го беше страх, че Нийл ще ги вкара в канавката? Да, пътищата бяха хлъзгави, но каквото и да безпокоеше Сол, не беше това. Като че в колата имаше нещо тежко, нещо по-голямо, отколкото на Сол му се виждаше приемливо.

— Нали уж бяхме тръгнали за Западните поля, Нийл — обади се ненадейно Харви. Нийл сви вдясно по един черен път, който наричаха Блати. Сега пътуваха на север, не на запад.

Наш погледна в огледалото за обратно виждане.

— Някога да съм те подвел, Харви? — Усмихваше се. — Това, че ние си тръгнахме от купона, не значи, че купонът е свършил. Дълго ще я помним тази нощ.

Прав е, помисли си Сол. През всичките техни години и във всички техни приключения Наш никога не ги беше подвел. С него бяха изживели най-страхотните моменти в живота си — колкото за три живота. Колкото и непредвидим да беше, Нийл Наш Ловеца различаваше доброто от злото.

И затова, когато Нийл спря ягуара и загаси фаровете на петнайсетина метра от южния проход към Северните гори, Сол вдъхна дълбоко и си помисли: „Вече не“.

— Ти си пиян — рече Харви. — И си се побъркал.

Нийл се завъртя на седалката си. Ягуарът все тъй си стоеше.

— Страх те е да не се позалуташ, а, Харви? За това съм се погрижил.

Нийл слезе от колата. Харви и Сол го гледаха как минава покрай задното стъкло. Чуха го да отваря багажника.

— Няма да влизам там — рече Сол.

През целия му живот никога, нито веднъж през ум не му бе минавало да навлезе в Северните гори. Както при повечето гоблинчани, в мозъка му като клеймо бе отпечатано предупреждението:

Сдъвчи си храната, преди да я глътнеш, Сол.

Огледай се и на двете страни, преди да пресечеш улицата, Сол.

И ако някога те хвана да се навърташ край онези шибани Северни гори…

Харви просто не можеше да повярва. Умът му не го побираше. Беше адски късно. Дъждът валеше като побъркан. Всичките направо се бяха удавили от пиене. И сега Нийл Наш казва ей, я да влезем в Северните гори? Харви не не се страхуваше. Нямаше време да усети страх. Може би след няколко секунди щеше и да го усети. Но точно в момента не вярваше какво се случва. Не можеше. Среднощният лов изглеждаше като приключение. Да влязат в Северните гори — като безумие. Ако някога би направил това, то щеше да е преди четирийсет години с една блондинка на име Ронда.

Но това? Тук? Сега?

Представяше си как вдига последния камък на Земята. Как отваря последната смахната врата.

Нийл се върна до предната врата и метна на седалката едно въже.

— Виждате ли сега? — рече той. — Няма да се загубим.

После метна върху въжето две зелени наметала пончо. Третото си го сложи.

— Ами Роджър? — попита Сол.

Високо в гоблинското небе изригна гръм.

— Зарежи го — рече Нийл. — Той може да изчака в колата.

После Нийл се върна при багажника.

Харви бързо си сложи пончото.

— Идеята хич не е добра — рече Сол.

Това като че подразни Харви. Сякаш Сол огласяваше нещо, което точно сега той не искаше да се оглася.

— А защо не, Сол? — попита Харви спечено. — Заради някоя вещица?

Прозвуча глупаво, разбира се, но когато погледите им се срещнаха, и двамата бързо извърнаха очи.

Сол слезе от колата, а след малко и Харви. Роджър остана заспал, опрял глава на стъклото на страничния прозорец. Нийл носеше голяма кутия.

И тримата мъже поеха целенасочено към тъмния проход към Северните гори за пръв път в живота си.

Нийл бе метнал на гърба си лък. И колчан със стрели.

— Какво имаш в кутията, Нийл? Хлебни трохи?

Нийл се обърна към Харви, а дъждът ги заля още по-силно.

— Да, Харви. — Той плясна отстрани кутията с ръка. — Хлебни трохи.

Сол си спомни как веднъж, когато беше на единайсет години, на игрището зад гоблинското начално училище Карл Клей му каза, че е бил в Северните гори. Без да се перчи. Без да се фука. Просто дете, което трябваше да каже на някого как се е спънало там в мъртъв елен, чиято гръдна кухина била разпорена като капака на кашон. Карл каза на Сол никога да не ходи там. И трепереше, като го каза. И се разплака.

— Сериозно, Нийл — обади се Харви.

Нийл се спря само на няколко крачки от мястото, откъдето се навлизаше в гората. Нищо повече от пространството между две преплетени дървета.

Отвори кутията.

— Празна е — рече Харви.

После Нийл я затръшна. И Сол разбра ясно, че Нийл изобщо не бе изпитал внезапен подтик да отиде в Северните гори. Той имаше план.

План да изнесе нещо оттам.

— Нямаме ли фенерчета, Нийл? — попита Сол.

Но Нийл само се разсмя.

— Искаш те да ни видят как идваме ли, Сол?

После подхвърли на Сол едно тънко фенерче.

— Ползвай го само при нужда.

— Благодаря, Нийл — каза Сол, но му се искаше да попита: „Кои са те?“.

Нищо ужасно не се случи, когато минаха границата.

Сол си представяше, че щом влязат, и ще ги накълцат на парчета, но нищо не ги нападна. Вълк не зави за поздрав. Всъщност изпитваше рядко усещане за свобода, сякаш, като наруши върховното правило на родния си град, той се бе завърнал за кратко в детството си.

Не беше отбелязал никакви особени звуци, докато вървяха от ягуара на Нийл към южния вход, но със сигурност долови как ги откъснаха от външния свят. Все едно дърветата действаха като звукоизолация от стиропор и елиминираха всичко освен шума от Северните гори. Дори и дъждът се чуваше приглушено — сред дърветата беше като в някоя от шатрите с месо на купона.

Ах, дърветата.

Сол не можеше да повярва в тях. На живо те бяха още по-смущаващи, отколкото всякакви приказни версии, които си бе представял като дете. Всеки гоблинчанин можеше да види преплетените им, чепати дънери и клони отвън, но да си сред тях, променяше всичко. Като разликата между това да знаеш, че някой е луд, и да влезеш в ума му.

Мракът силно се сгъсти. За миг Нийл и Харви изчезнаха по-напред, скрити сред дънерите. Но на разкривените лунни лъчи, промушващи се през короните на дърветата, Сол видя, че пътеката рязко свръща вляво, и там откри, че приятелите му са спрели и си шушукат.

„От трийсет секунди съм в Северните гори и без малко да ги загубя“ — помисли си Сол.

Чувстваше много и различни страхове: страха на доброто дете, изведнъж въвлечено в безобразна пакост, страха на шейсетгодишния мъж с ръка на гърдите, който се пита доколко ли още може да издържи точно на такива вълнения.

И един по-дълбок и по-абсурден страх.

Страх от вещица.

Наш вдигна въжето.

— Както са правели по времето на Карол — рече той. — Ние двамата ще се вържем за тебе, Сол. Ти ще си ни постът. Ти оставаш тук.

— Да остана тук? Защо не го вържете за някое дърво?

Наш поклати отрицателно глава.

— Животни може да го прегризат. Не можем да рискуваме. Трябва един от нас да подсигури завръщането ни точно на това място.

И преди Сол да успее да възрази, Наш вече връзваше въжето около кръста му.

— Сега — рече Наш, докато затягаше възлите; шепнеше много по-тихо от приглушения шум на дъжда. — Ако усетиш, че дърпаме здраво, все едно сме загазили, значи сме. Ако това се случи, вържи въжето за дърво и тръгвай след нас. Ето — той подаде на Сол пистолет.

— Да загазите ли, Нийл? Как може да загазите тук?

Но му се прииска да не беше питал, защото, когато Нийл го погледна в очите, Сол забеляза, че изражението му е такова, каквото никога не беше виждал на лицето му. В този миг Нийл Наш, най-храбрият мъж в Гоблин, признаваше митовете за Северните гори.

После Нийл върза въжето около зеленото пончо и кафяво сако на Харви. Върза и второ въже за първото и го прикрепи към собствения си кръст.

— Ловували сме носорог — рече Харви. — Но досега не са ни трябвали въжета.

— Не — рече Нийл, а дъждът безкрайно тътнеше над него. — Нещо ново, което ни е за пръв път.

„Много неща, дето са ни за пръв път, ни се събраха тази нощ“ — помисли си Сол.

От по-далече напред по пътя долетя шепотът на вятъра и тримата се втренчиха в мрака. Тунел през въображението им — страхове и страсти се гърчат, оплели се с вълнение и срам.

— Наздраве — рече Нийл — на всичко, което има тези гори за свой дом.

После Нийл и Харви поеха напред и Сол остана сам в мрака.

Харви се шокира здраво. Тънките пътечки бяха точно толкова сложни, колкото всички ужасни разкази твърдяха, че са. Нийл също използваше тънко фенерче и колкото и мижав да беше лъчът му, без него Харви нямаше да знае къде стъпват.

Двамата с Нийл свиха надясно и се натъкнаха на собствените си въжета от по-ранен завой. Харви беше сигурен, че са поели по зигзагообразен път далече от мястото, откъдето тръгнаха. Явно вече се бяха заблудили. Но Наш, вечният оптимист по време на лов, не го отбеляза с нищо повече от това, че се обърна обратно.

Имаше достатъчно пространство човек да върви сам. Пътеките им отпускаха точно толкова място. Харви продължаваше да очаква всичко да е обрасло, дървета да са се срещнали и да са преградили пътя и да ги накарат да тръгнат отначало. Но това така и не се случи. И вместо да намери утеха в този факт, не можеше да се отърси от чувството, че горите искат те да се спуснат надолу.

„Да се спуснем надолу?“ — помисли си Харви. Струваше му се доста странно да се каже така, като се има предвид, че вървяха напред, а не надолу. И все пак никакви други думи не му се струваха уместни.

Двамата не говореха. Наш се спираше начесто и изучаваше дърветата. По това Харви разбра, че старият му приятел търси да удари птица на рождения си ден.

— Фазан? — попита Харви.

Но Нийл не отговори.

И двамата продължиха да… се спускат надолу.

Пак сляп изход. Пак завой назад. Харви започна да си представя въжето им също тъй преплетено като клоните, под които се промушваше и които заобикаляше.

Фенерчето на Нийл като че светеше все по-мъждиво, докато мракът в горите се сгъстяваше. Теренът, на който му липсваше всякаква логика, омръзваше на Харви. Той се сети за танцуващите жени на купона. За питиетата, които пропускаше. Лъчът на Нийл се спря върху групичка дървета, после и върху втора и трета и всички те изглеждаха еднакво. На Харви изведнъж му се прииска музика. Пушек. Женско тяло, което да прегърне. Колкото по-надълбоко навлизаха, толкова повече нарастваше разстоянието между тях и на Харви му се стори, че стои на едно място, а гората около тях се разраства. Но Наш се държеше много делово.

— Оглеждай се за червени точки — рече той. Първото нещо, което каза от много време.

Харви нямаше представа какво трябваше да значи това, но си представи червеноока вещица, завардила пътя напред.

— Да отстреляме първото нещо, което ни се мерне пред очите — рече Харви. — А после да вървим да се отрежем.

Наш не отговори и това обезпокои Харви. Нийл винаги успяваше да те накара да се чувстваш приобщен. Все едно си на лов, без значение колко малко знаеш или колко едър е дивечът. Но тази нощ на Харви му се струваше, че играе дребна роля в сюжет, който само Нийл Наш е чел.

Помисли си за Сол, пиян, как се тресе в белия си ленен костюм и зелено пончо и чака приятелите си да се върнат.

Сам на входната точка. Сам в Северните гори.

И Сол в същия миг си помисли за Харви. Сякаш ъглестите клони отклоняваха мислите и ги запращаха по спирала през пространствата, жива паяжина, която доставяше мисълта на един човек до друг.

Сол си премести тежестта от единия крак върху другия. Въжето му тежеше на кръста.

Беше чул шепот преди малко. Дрезгав глас, група от гласове, звуци, които Нийл несъмнено би приписал на вятъра.

Но разправяха, че вещицата шепнела.

— Тя ти разказва история — произнесе на глас Сол, докато осветяваше с фенерчето си гъсталака около него. — Докато сърцето ти не се пръсне от нея.

Не му хареса как звучи гласът му. Не му хареса шумът, който издаваше.

Вгледа се по-навътре в гората. По-нататък по пътеката видя приятелите си да вървят.

„Мога да вържа въжето за някое дърво и да отида при Роджър в колата.“

Загриза замислено долната си устна.

Вдясно се надигна цял хор от шепоти.

„Имало едно време — помисли си той, — когато сърцето ти се пръснало…“

БУМ!

Нещо проехтя навътре в гората. Изстрел? Сол не знаеше.

Не освети напред с фенерчето. Вместо това падна на колене и захлупи глава в шепи.

— Не, не! — рече той. — Всичко е наред. Всичко е наред.

Но щом вдигна очи, видя бледо лице да се дръпва зад един от чворестите дънери на дърветата.

Сол не можеше да открие писък вътре в себе си. Нито дори хлъцване. Затова не помръдна. Стоеше като вцепенен и се взираше там, където му се стори, че е мярнал бледо лице. После умът му взе да наслагва идеи, сякаш кривите клони бяха свързани с начина, по който текат мислите му, и Сол си представи, че е видял не просто бледо лице, а бял човек да се крие там, да се крие от индианско племе, което ще му одере лицето и ще го върже около фенер, ако го хванат.

— Всичко е наред — произнесе Сол.

Но не беше наред. Не и когато шепотът поде отново. Не и когато Сол го чу толкова ясно, че дори и Нийл да бе настоял, че е вятърът, Сол щеше да знае истината.

Нийл и Харви се загубиха. Поне Харви бе убеден, че е така. И как да не са? Най-дългите прави отсечки продължаваха по три метра и следваше поредният остър, завъртян наопаки завой в противоположната посока. Картата никаква работа не би свършила, осъзна Харви.

Какво си мислеше Нийл? Той несъмнено не се държеше като рожденик, излязъл да се повесели. Не. Вървеше със същата решителна походка, която Харви бе виждал сто пъти на пет континента.

— Сбъркал е гърбовете им с пуловер, с нощно небе — изведнъж каза Нийл. — Но тук всичко изглежда като нощно небе.

— Какво беше това, Нийл?

Най-сетне Нийл се обърна насреща му.

— Ти да не ми се опъваш, Харви?

— Да се опъвам ли? Как така?

Наш огледа подозрително лицето му, а после пак се устреми напред.

Свръщаше на завоите по-стегнато. По нанагорнището и надолу. Напред и назад. Сега вземаше решенията по-бързо, сякаш започваше да опознава гората.

На Харви му беше трудно да не изостава.

— По-полека, Нийл. Пиян съм.

Още един бърз завой и се наведи!

Нагоре, надолу, прескачане на нисък клон.

„Дишай“ — помисли си Харви.

Завой насам, после натам, после пак в първоначалната посока.

Вдигни ръцете, вдигай колената, наведи се!

Завий надясно, завий наляво, залегни на земята да пропълзиш под храсталака, изправи се пак, свий вдясно, свий вляво.

Внимавай с въжетата. Внимавай с въжетата.

— Колко навътре сме навлезли? — попита Харви. Но му се искаше да попита: „Колко навътре ще навлезем?“.

После на Харви му се замая главата. Фенерчето на Нийл му осигуряваше поглед колкото да продължава да върви, да направи още една крачка, но никога достатъчно, че да му обясни къде се намират. Всичкият този мрак… всичката тази нощ. Сега гората сякаш бе огромна. Поразително огромна. Представяше си как Сол стои на мястото, където го оставиха — единственото блокче реалност, на което можеше да разчита. Харви трябваше да се върне там. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече се изнервяше. Пък и този шепот. Надигащият се полъх на вятъра през клоните, звукът от много мисли, сякаш дърветата бяха (да!) способни да организират подобни неща. Нийл взе сто бързи решения и за Харви всички те се сляха в едно, и то лошо.

Ужасното решение да влязат в Северните гори.

— Тук! — прошепна Наш. И в тази единствена сричка имаше мощ.

Наш се спря. Остави излишното въже на земята и освети пространството напред с фенерчето си.

Започна да сваля пончото.

— Какво си намислил, Нийл? Знам, че няма да стреляш тук напосоки.

Нийл кимна.

— Днес имам рожден ден, Харви. Та реших да се пременя подобаващо за случая. — Той изсули пончото през главата си. После свали и сакото на костюма си. И под него Харви видя червено сако от кадифе.

— Това откъде го взе? — попита Харви. Но искаше да каже: „Какво ловуваш тук, Ловецо?“.

— Хубаво е да си мислим, че совите тук са привлечени от самия Трахтънбройт, нали, Харви? — Наш остави пончото да се свлече в краката му. — Че са виждали в него нещо като… закрилник?

— За какво говориш, Нийл?

Нийл се усмихна. Всъщност насочи лъча на фенерчето към устните си, та Харви да го види, че се усмихва.

— Птиците не са били привлечени от него, приятелче. Това го знае всеки велик ловец. Падали са си по сакото му.

А после Нийл протегна ръце с дланите нагоре. Погледна високо към върхарите.

Над него, съвсем ясно видимо за стария му приятел, едно парченце нощ, привидно отпуснало се върху клона на немислимо дърво, се завъртя, глава се извърна и се показа митично лице.

— Нийл… дали това е…

— Ела при този, който те притежава! — извика Наш.

Червените точки, отбелязващи очите на Великата сова, погледнаха надолу към двамата гоблинчани.

— Нийл!

Но Наш вече посягаше през рамо и бъркаше в колчана със стрели.

Сол отдавна бе загубил наглостта си, а сега си губеше и ума. Мракът на Северните гори не спираше да се взира в него. Беше го страх. Беше го страх здравата. Всеки шум бе вещица. Всяка дъждовна капка — началото на разказ.

Искаше му се да събуди Роджър. Страшно му се искаше да развърже въжето, да отиде в колата, да събуди Роджър и да му каже: „Виж какво, пич… Просто не мога да стоя там повече САМ!“.

Отвърза въжето от кръста си.

„Колко ли навътре може да са влезли? Сигурно са се блъснали там в някое и друго дърво. То няма да има никакво значение, ако ги зарежа. Мога просто да захвърля въжето и да си тръгна.“

Това звучеше много добре. Звучеше по-добре, отколкото да обвие с ръце някой дънер и да открие, че от другата му страна стои нещо бледолико.

„Хайде, Сол, вържи шибаното въже за някое дърво.“

И така и направи.

И след като въжето бе вързано здраво, той тръгна обратно към южния проход. Обратно към ягуара. Обратно към купона.

Ала мракът, който го гледаше влюбено преди минута, като че сега се разшава. Дърветата все едно бяха мокри от пот, а не от дъжда и като че можеха да се извият, да го захлупят, да го прегърнат, да го смачкат цял.

Той се спря и се завъртя. Докато вървеше обратно към въжето, си мислеше: „Това е най-тъпото решение, което някога си вземал“.

Но беше късно. Беше го решил.

Хвана въжето и тръгна по него, прихващаше го, длан след длан, проследяваше маршрута на старите си приятели.

— Нийл! — провикна се. — Хора, добре ли сте?

Защото не беше сигурен. Защото от толкова отдавна вече ги нямаше. И защото искаше да е там — тази нощ, когато Нийл Наш се сдобие с търсеното.

Сол си мислеше, че знае какво е то. По дяволите, Сол със сигурност го знаеше.

— Виждаш ли тук вътре Велика сова? — подвикна той.

В него чувствата се биеха. Вина. Срам. Тръпка.

Ловецът в него проявяваше любопитство. Раболепният приятел в него не можеше да се обърне и да тръгне обратно.

Щом Нийл Наш щеше да удари тази нощ Велика сова, това щеше да влезе в историята на Гоблин като един от най-легендарните ѝ мигове. Този миг не беше нужно да е добър. Не беше ласкателен. И все пак…

— Нийл? Как изглеждат те? Видя ли вече някоя?

Изтласка от ума си образа на бледа вещица. Лесно беше, докато върви, докато се уповава на силата и храбростта на своя добър приятел Нийл, докато си представя какво ли ще е да види една от онези черни птици на живо.

Кой друг да ти каже толкова?

Колкото и да го беше страх, длан по длан, Сол продължаваше. И колкото и да очакваше очите му да свикнат в тъмното, това така и не се случи.

— Нийл! Видя ли вече някоя?

И собственият му глас звучеше като шепот. Все едно подхващаше някаква история.

„Имало едно време прочут ловец, който проследил единственото създание, което не му било позволено да притежава…“

— Нийл! — провикна се той по-силно. — Идвам! Ако ще изпадаш в немилост, и аз ще изпадна с теб!

„Нийл, не можеш!“ — искаше да каже Харви.

Но като че можеше.

Птицата бе неправдоподобна. Ловецът в Харви усети как чиста, топла вода обля душата му. За начало очите, колкото и тъмни да бяха, като че светеха. Клонът, на който бе кацнала, бе осветен колкото да се видят удивителните ѝ крака.

Харви се обърна срещу Наш и видя, че старият му приятел, най-добрият му приятел и идол е само на мигове от нарушаването на най-важния закон — готвеше се да прониже със стрела гърдите на тайната на техния град, на недосегаемата птица, Великата сова на Трахтенбройт.

Трябваше да каже нещо.

И все пак… искаше да види как се случва това.

Наш вдигна лъка си и се прицели.

Совата забеляза раздвижването долу, но не направи опит да полети. Наш стоеше, неподвижен като статуя, с ръце, вдигнати под прав ъгъл към черната птица. Тетивата беше толкова натегната, че сякаш всеки миг щеше да изплющи. Ала не изплющя. Още не.

— Ти — рече Наш. — Ти, ти, ти…

В това червено трахтенбройтско сако Наш изглеждаше като излязъл от миналото. Харви не можа да не се сети за заселниците, укривали се в тези гори. И за изиграните от тях индианци.

Само едно отпускане на пръста делеше Нийл от свързването с неговия герой завинаги. Като с въже, виещо се през невъзможна гора.

— Това… — обади се Харви. — Това не е ли под достойнството ти, Нийл?

Де да не го беше казвал.

— Гоблин под достойнството ми ли е? — попита Нийл. — И историята ли ми е под достойнството? Това е линията на финала, Харви. Обиколихме заедно земното кълбо. Проследявали сме великани и сме ги докарвали тук. Но след всички тези усилия… трофеят винаги е бил тук, тук у дома.

— Нийл…

— Искам сова, Харви. И я искам сега.

Харви погледна нагоре към голямата черна птица.

„Защо тя просто не отлети?“

Нийл изтегли тетивата още повече.

— Харви — рече той. — В десния ми джоб има фотоапарат. Искам да заснемеш това.

— Да го заснема, Нийл?

Това звучеше още по-налудничаво и от убийството. Наш искаше доказателство за престъплението си.

— Трябва ми нещо, за да го изпратя на Уейн Шърман, когато му поръчат да извая от храсти този момент — най-великата статуя, която е сътворявал, най-великия миг в историята на нашия Гоблин.

Дъждът се сипеше през короните на дърветата, между митичната птица и ловеца Нийл Наш, който я искаше.

Сол вече бе в ужас. Не само че не бе открил приятелите си, но и не бе видял нищичко освен дървета, безкрайни разкривени дървета, откакто тръгна. Не бързаше, защото беше длъжен. Защото не виждаше как другояче да подходи. И толкова го беше страх да не срещне нещо, нещо, което той не чува, защото го заглушаваха собствените му стъпки, че спираше на всеки две-три крачки да се ослуша. Беше си истински ужас и изпитваше нещо близко до срам заради верността си към Нийл.

„Имало едно време, когато един ловец изпаднал в немилост…“

О, не ще и дума, че Нийл бе намислил да отстреля една от Великите сови. В това нямаше никакво съмнение.

ПРАС!

— Просто клонка! — извика Сол. — Просто клонка…

„Ти си на шейсет години. Името ти е Сол. Майка ти се казваше Вирджиния. Навремето ти продаваше луксозни коли, но сега вече няма нужда от това. Ти си на шейсет години. Името ти е Сол. Майка ти се казваше Вирджиния. Навремето ти продаваше луксозни коли, но сега…“

Длан след длан, той следваше въжето. И при всяко изскърцване сред дърветата спираше и присвиваше очи, смразен от мисълта за надигащ се шепот, за сбръчкано лице, внезапно усещане за подуване в гърдите си…

Харви се прицели с фотоапарата.

— Готов съм, Нийл.

Мислеше си как червените точки в птичите очи ще го преследват още дълго време.

— Първият гоблинчанин, отстрелял Велика сова — рече Нийл.

— Правилно, Нийл.

Но усещаше, че това е нередно. Изглеждаше му така, все едно Нийл му е показал задна врата в кабинета си, стаичка, която Харви не бе виждал досега, и там държаха окована във вериги млада жена.

— На „три“, Харви! Ще пусна стрелата на „три“. Ще чуеш изплющяването на тетивата. Направи снимката четвърт секунда след като го чуеш. Искам стрелата да е забита в птицата, когато снимаш. Ясно?

— Ясно.

— Три, тетивата изплющява и ти щракаш.

— Разбрах.

— Разбра ли?

— Да.

Наш започна да брои.

— Едно…

„Исусе Христе, Нийл!“

— Две…

„Това е лошо.“

— Три!

„Не улучвай“ — помисли си Харви.

Тетивата изплющя, Харви снима.

ПРИСВЯТКВАНЕ!

Светлината от малката лампичка бе ослепителна. За миг Харви успя да зърне, както му се стори, цялата гора — безкраен лабиринт от изпотрошени клони… дървета, чиито стволове се виеха, преплитаха и подаваха един от друг… кривяха се нагоре и се увиваха един около друг, но накрая така и не се докосваха.

И Наш.

Гърбът на Наш с разтворена и празна длан, с която бе изтеглил тетивата, а другата все още здраво стиснала лъка. Високо горе в това невероятно изображение (изображение, запечатало се като клеймо в съзнанието на Харви, щом замижа) совата изглеждаше вцепенена от изненада и сякаш се готвеше да полети… очите ѝ бяха даже още по-големи, отколкото изглеждаха в тъмното… всичко нейно беше по-голямо… грамаден пернат звяр с дълги остри нокти и клюн, наточен като острието на стрела… с пурпурни гърди на черния фон… и стрелата на Наш, забита дълбоко в сърцето ѝ.

Изображението като че беше още по-отчетливо, отколкото онова, което видя с отворени очи. Но когато допря свободната си длан до притворените си клепачи и видя „Натюрморт със смърт на сова“ в най-големи подробности, звукът все още се чуваше… И Харви чу удара на стрела, пронизваща плът, пращенето, когато черното тяло пречупи много клони, и басовото тупване, когато се стовари на земята.

Наш го бе извършил. С нещо толкова просто като червено кадифено сако Наш бе привлякъл гоблинската забранена птица.

Харви отвори очи.

— Олеле, Нийл — рече той. Гледаше нагоре — там, където беше кацнала совата, и виждаше още много черни петна, извъртащи се с лице към двамата гоблинчани долу.

Харви наброи трийсет, може би и повече. И скърцането на вратовете им му звучеше като отварянето на капака на ковчег, който пуска на свобода нещо много по-опасно от гоблинската полиция.

Шейсет червени като пламъците на преизподнята точки в мрака. Балдахин от черните пера, с които Гоблин така се гордееше.

— Трябва да тръгваме — рече Харви. — Трябва да тръгваме, и то веднага!

Нийл не откъсваше поглед от черната буца в подножието на дървото.

— Нийл…

— Няма да си тръгна с празни ръце. Не и тази вечер.

— Да се радваме, че изобщо са ни останали ръце. Трахтънбройт е хранел птиците си с котки, Нийл. Това, дето ни гледа отгоре, не са червеношийки.

— Харви — рече Нийл, сваляйки сакото си, като внимаваше да не дава гръб на птиците. — Облечи това.

— Какво?

— Облечи сакото. Совите имат фиксация върху него. Облечи го, та да мога да се промъкна там и да си взема своето.

Харви стоеше и не мърдаше. Въздействието на всичкото пиене и дрога, с които се бе почерпил на купона, отдавна беше изветряло.

— Знаеш, че я уцели, Нийл. Това не ти ли стига?

Наш го погледна така, че Харви не беше сигурен кое е по-голямата заплаха — птиците… или Нийл?

Наш протегна ръка, в която държеше сакото. Харви остави фотоапарата на земята.

„Бягай! — помисли си той. — Следвай въжето. Бягай и се прибирай у дома. Зарежи Нийл тук. Той се е побъркал. Минал е чертата. БЯГАЙ!“

Той пое сакото и го облече.

Винаги Харви, винаги верен.

Наш бавно приклекна и коленичи. Запълзя към черното тяло в подножието на чепатото дърво.

Великите сови се размърдаха горе по клоните. Една запърха с черни криле.

Наш пропълзя по-близо.

И по-близо.

Движението горе нарасна.

Наш награби мъртвата птица за глезените и я придърпа към гърдите си. Прегърна я с две ръце, все едно я закриляше дори от Харви.

Една от совите литна надолу и кацна на рамото на Харви.

ФИУУУУУ!

— Нийл!

Но Нийл само се втренчи в Харви и птицата.

— Спокойно, Харви. Заради сакото е. Както казах. Не ѝ давай да разбере, че те е страх.

Нийл пристъпи по-близо до стария си приятел и свали фотоапарата от рамото му.

— Тя е кацнала върху мен, Нийл! Какво да правя?

Нийл погледна стария си приятел в очите.

— Извинявай — прошепна той.

А после побягна.

Хлътна обратно в тъмния тунел, през който дойдоха. Стиснал трофея си в едната ръка, а доказателството — в другата. Тичаше така, все едно беше двайсетият му рожден ден. Зад гърба си в черния мрак, заглушаващ пукота на клонките под собствените му обувки, Нийл чу хор от сови, който излита и подема яростна борба.

ФИУУУУУУУУ!!!

После Харви изпищя. Но писъкът му не трая дълго и премина в далечен гъргорещ стон.

Нийл не се обърна. Не извика на приятеля си.

Нийл бягаше.

Сол тичаше по следите, стиснал въжето, измъчван от глупави мисли за вещица.

„На колко години си?“ — запита се той. Много пъти. Ала това не помогна. Не смачка надигащия се вътре в него хор на нервите. Като повечето гоблинчани и Сол никога не бе търчал из тези гори като дете. Беше на шейсет години и този мрак го плашеше. Не искаше да умре така… пиян и сам сред гора, в която си знаеше, че не бива да влиза.

А и се тревожеше за Наш и Харви. Тревожеше се, че репутацията на Наш ще бъде съсипана:

ЛОВЕЦ НА ЕДЪР ДИВЕЧ ЗАЛОВЕН ПИЯН

В СЕВЕРНИТЕ ГОРИ

С ВЕЛИКА СОВА В РЪКА

Толкова много тревоги. Тъй много страхове. Беше се запъхтял, беше нервен, освен това беше ударил към десет уискита и беше смръкнал една мощна линия бял прах. Ръцете го боляха от стискането на въжето, а от всички тия нанагорнища и нанадолнища в ходилата му сякаш се забиваха игли.

„Не бива да си тук!“

Доколкото Сол беше наясно, Нийл и Харви можеше вече да са ги закопчали и натоварили отзад в някоя гоблинска полицейска кола.

При мисълта за бледата мека ръка на полицай, която се стоварва върху рамото му, той потръпна.

„Вие идвате с нас, веднага. И ще ви покажем какво се случва с мъжете, които ловуват каквото не бива.“

Сол вече не знаеше дали ризата му под пончото е мокра от дъжда, или от собствения му страх, който се изливаше от него заедно с потта. Сега самият той беше като животно, погнато от непознати, съзнанието му се бе свило до няколко заповеди.

Намери

Наш.

Намери

Харви.

Махнете се оттук.

Сол чу някъде далече напред нещо да се движи.

— Господи, това пък какво е?

Идваше към него. Сигурен беше. Шумът все повече нарастваше, приближаваше, нарастваше, приближаваше. Бърз като голяма котка.

„Каквото и да е това, то идва да ме убие.“

Сега идваше вече толкова отблизо, че на Сол му се стори, че му се нахвърля, че вече нямаше накъде повече да нараства.

Но той нарасна. Още повече и още по-близо.

— Моля те, отклони се в друга посока — измънка Сол, вкопан в земята. Ръцете му, стиснали въжето, се разтрепериха.

Нададе вик, щом един силует изникна на десет крачки напред и изфуча покрай него със същата бързина, с която и изскочи.

Сол стоеше вцепенен и все още усещаше полъха от преминаването му.

— Не ме видя — рече той, а после изкрещя: — Не ме уцели!

Искаше му се да коленичи сред този неправдоподобен лабиринт и да заплаче.

Вместо това продължи упорито напред, още по-бързо отпреди. Набираше се, докато въжето, за което се бе вкопчил, въжето, негов единствен източник на сигурност и единствена връзка със света, който не биваше да зарязва, се отпусна.

Сол се спря и опипа въжето, за да се увери, че вече няма обтягане от другия край.

Не усещаше никаква съпротива.

Подръпна отпуснатото въже и стигна до края му.

Разгледа го на светлината на фенерчето.

— Прегризано — изрече той прозаично и тогава осъзна какво означаваше този извод.

Сега чуваше собственото си дихание, все едно е леден вятър… а приглушеният шум на дъжда сякаш се чуваше от мили над него.

Пристъпи напред, вече без да се води по въжето.

Образите на вещица току пред него заприиждаха. Видения на гоблинските полицаи, които, коленичили, ръфат въжето.

Сол усети, че в нозете му има някаква буца като подгизнал пън.

Думата „пране“ мина през ума му.

Приклекна. Запали фенерчето.

Но след като видя каквото видя, затвори очи.

В крайна сметка наистина заплака, посегна и напипа крак, бедро, хълбок на поваленото тяло на мъж. Пръстите на Сол потънаха там, където трябваше да са коремът и гърдите. Той нададе вик и си дръпна ръката.

Посегна към главата на човека и опипа на сляпо чертите на лицето му.

После запали фенерчето и отвори очи.

Харви беше. Трябваше да е той. Но онова, което Сол видя, само приблизително напомняше за стария му приятел.

Очите на Харви бяха извадени и на някогашното им място бяха останали два пурпурни подути кръга. Но очите си бяха там — висяха на очните нерви върху охлузените му бузи. Едното гледаше право към Сол, сякаш Харви казваше: „Виждам те, приятел, обаче нещо не го докарвам“. Устата му зееше и там, където устните му се срещаха в двата края на гримаса, бузите бяха изгризани и се виждаха тъмните венци. Вратът и раменете му надолу бяха целите в рани. Беше облечен с червено сако, разкъсано на парцали. Стомахът и гърдите му наистина бяха раздрани, полуизяденият бял дроб се подаваше над разкъсания край на корема му. Сол се сети за изподраната седалка в стария буик на майка си.

Отскочи назад от стария си приятел.

— Вещицата — рече той. — Вещицата го е сторила!

Припомни си мига, когато онова тяло профуча покрай него в гората.

Сега знаеше, че е бил Наш. Бягал е от вещицата.

А после, след като се взира още малко в останките на Харви, и Сол побягна. Следваше въжето, длан след длан, и клатеше глава — не, не, не му се слуша история, не, моля ви, не. Имало едно време, когато в гърдите му нямало натиск и никакъв страшен мит не се сбъдвал.

А после, когато се върна чак до южния проход към Северните гори, не се почувства добре. Не усети така желаното облекчение. Загледан назад в заплетения пъзел от клонки и дънери, той си помисли:

„Харви е още там“.

И тогава гората му заприлича на гробница. Сложна дърворезба върху капака на ковчег.

Погледна напред и видя, че колата на Наш я няма.

И докато яростният гоблински дъжд го обливаше, Сол пое по дългия път към къщи пеша.

— Наш — произнесе той сто пъти с глас, заглушаван от зелената качулка на пончото. — Видя вещицата, нали? Нали? Затова си оставил Харви. Нали? Вещицата е била в края на краищата. Не е било заради… заради…

Но не искаше да го произнася. Не искаше да пита.

„Нийл, с птица ли избяга?“

Нийл стоеше на вратата на своя хангар за едър дивеч, а от него по пода капеше дъждовна вода. Прокара пръсти през сребристата коса, обрамчваща шейсетгодишната му глава. Пренасянето на трофея му отвори повече работа от заплануваното, но това вече нямаше значение. Беше си у дома. И не си бе дошъл с празни ръце.

Светна ярките лампи на тавана и съживи залата, която за всеки достатъчно привилегирован, та да я види, бе забележителна. Тази нощ, след като постави Великата сова в празната ѝ стъклена витрина, и Нийл Наш щеше да я сметне за забележителна.

Отвън продължаваше да се чува шумът от купона. Надали някой го бе видял как се връща с колата, а и да бяха го видели, не му пукаше. Имаше рожден ден. Можеше да мине с колата и през къщата, ако поиска.

Не мислеше за Харви, не мислеше и за Сол. Вън Роджър все така хъркаше в ягуара на мястото до шофьора, но докато караше към къщи, Нийл не забелязваше приятеля си. Изобщо не осъзнаваше присъствието му.

— Джонатан Трахтънбройт — изрече той, докато минаваше покрай препарирания бизон и препарираната лъвица. — Само ние.

Знаеше, че трябва да препарира птицата, преди да я изложи, но точно сега искаше само да я види.

Трябваше.

Повдигна високо гърдите на совата, крепеше я с две ръце, сякаш носеше мъртва любима към гроба ѝ. Подмина грамадния носорог, който бе отстрелял в Намибия. Руския рис. Исландския елен, по чиито дири вървяха цели десет дни.

Но очите му оставаха вторачени в една точка пред него — стъклена витрина, в която не беше изложено нищо.

— Първата — рече Нийл и прогони надигналите се бодежи на чувството за вина. И тази вина замръзна и умря в него.

Бе взел решение. Бе избрал историята.

— О, Джонатан Трахтънбройт… сега с теб сме колеги! Ние сме неповторими! Само ние!

Приятелите на Наш бяха виждали това му изражение и преди — в снежните вечери, когато пиенето се обръщаше срещу него. Харви би казал, че Нийл „се пали“, Сол щеше да се стегне, за да изтърпи фукните на Наш цяла вечер.

Нийл подмина една човекоподобна маймуна с лице, така добре запазено, че сякаш го гледаше.

— Чудесна работа си свършил, Трахтънбройт — рече Нийл. — Признавам, че без тебе нямаше да мога да го сторя.

Засмя се и всяка сричка излетя към покрива на хангара.

Неговата гризли от Аляска се възправяше над него в цял ръст. Испанският му ибекс сияеше.

— Аз ги убих всичките, Джонатан, само със своите умения. Със своята отдаденост към спорта.

Беше стигнал до празната витрина. Сега птицата за него все едно нямаше никаква тежест.

— Трахтънбройт и Наш. Джонатан и Нийл.

Той нежно положи совата върху квадратна постелка в краката си и потърка ръце.

— Гордостта на Гоблин — рече той. — Тук, у дома.

Дъждът плющеше силно по покрива на хангара, когато Нийл вдигна стъклото на витрината и положи под него отпуснатата птица. Знаеше, че има много работа — по дяволите, стрелата още стърчеше от сърцето на птицата, ала по-мила гледка той не бе виждал през живота си.

— Честит рожден ден, Ловецо — рече той.

Птицата лежеше, неестествено изкривена върху плота на витрината.

— Господин Трахтънбройт, поздравете ме — рече Нийл. — И аз съм вписан вечно… редом с вас..

Вратата на хангара се отвори с трясък зад гърба му.

Нийл бързо се извърна, вбесен.

— Кой е там? — извика и вдигна ръка, за да прикрие Великата сова.

После чу тракането на токчета по пода и разбра кой е, още преди тя да произнесе името му.

— Нийл, ама си и ти! — гласът на Барбара се разстла като падащи листа между препарираните зверове. — Да изчезнеш от собствения си купон. Не ти е присъщо да избягваш прожекторите.

Щом тя се показа, Нийл пристъпи към нея. Срещнаха се на няколко крачки от птицата, заобиколена от толкова много дивеч.

— Барбара — рече той и пое ръката ѝ. — Имам да ти покажа нещо.

Барбара вдигна пръст, за да го накара да замълчи.

— Но първо аз имам подарък за теб.

Сега Нийл забеляза, че тя носеше кутия.

— Аз вече отворих твоя подарък, скъпа. Ти нали не искаш да ме разглезиш?

— Ти отвори подаръка, който исках да видят другите — рече Барбара. — Но това… — И тя му подаде кутията. — Това е истинският ми подарък за теб. Честит рожден ден, Нийл.

Нийл пое кутията и я притисна към своето пончо, все още мокро от лова.

— Благодаря ти, Барбара. Любов на моя живот.

Той отвори кутията.

Барбара се усмихна, когато очите му се разтвориха широко. Дълбок, тих стон се надигна в гърлото му.

Нийл бръкна в кутията и извади птицата за краката. Черните ѝ пера на светлината на таванските лампи в хангара не изглеждаха по-различни от перата под стъклото зад него.

— Барбара…

— Знам — рече Барбара. — Почти се чувствам виновна заради това.

Велика сова. Несъмнено първата.

— Б-б-барбара…

Нийл залитна назад, като клатеше отрицателно глава.

— Барбара… Аз трябваше да съм първият… Аз…

— О, я не се нервирай какво е редно и какво не е, Нийл. Ти искаше сова и аз ти отстрелях сова. Миналата седмица.

Облак, мъглив като гоблинското небе, затули очите на Нийл.

— Какво си направила?

Гласът му отекна сурово из хангара.

— Но защо, скъпи, та не е ли очевидно? Гръмнах ти Велика сова. Първата в историята на Гоблин, смея да кажа.

Нийл падна на колене.

— Нийл… какво правиш?

Птицата рухна до него — перната купчина. Усещаше как се изплъзва… пропада…

— Нийл, скъпи. Вземи се стегни.

Но Наш вече не чуваше молбите на жена си… Гласът на първия жител на Гоблин, отстрелял Велика сова.

Усещаше как се приплъзва. Изпада.

Откъде?

— Изпадам в немилост — рече той. — Изпадам от историята…

— Нийл…

Нийл Наш изрева — басов яростен рев, който разклати рафтовете в залата му с трофеи… нервите на жена му… и стъклата, защитили безсмисления му улов.

— Изправи се, Нийл — рече Барбара нетърпеливо. — За Бога. Изкарваш ме, все едно съм извършила най-ужасното нещо на света. Не че не се тревожа. Аз наруших закон, Нийл. Важен закон. Заради теб. — Тя тръсна глава. Нийл заплака. — Може да си мислел, че през цялото време прикриваш желанието си да притежаваш тази птица, обаче една съпруга ги знае тези работи. Съпругата знае. А никакви глупави наредби не са ни спирали никога преди. Това е чудесен подарък, Нийл, и когато най-сетне разбереш, че на Северните гори една сова няма да им липсва, ще ми благодариш за това, че съм ти поднесла най-великия дар в живота ти. Честит рожден ден — рече тя, все още озадачена. — Честит рожден ден, Ловецо.

А после се обърна и отново излезе от хангара под разбеснялото се гоблинско небе. Купонът все още течеше, Барбара дори би казала, че се разрастваше. И щом отново навлезе сред навалицата, тя си припомни хленченето на мъжа си, сополивите ридания, които чу, щом вратата на хангара се хлопна зад гърба ѝ. Чу воплите му, примесени с музиката на групата, смеха и крясъците на гостите.

Чуваше ги дори и в дъждовните струи и всяка капка бе отражение на воплите на Нийл, коленичил сред трофеите си, и от очите му сред неговия дивеч се сипеше дъжд.

Дик Мейбъл седеше на осмия ред на малък препълнен театър и нямаше и да осъзнава, че жена му седи до него, ако тя не стискаше в ужас ръката му. Там беше тъмно (тъмно като в пещера, беше казал той — според него остроумно описание) и освен онова, което се случваше на импровизираната сцена, нищо не се виждаше. Дик не можеше да го преживее. Това шоу.

Тоя пич, Императора, направо не беше истина, честно.

Онова, на което той, жена му и още петдесетина души бяха станали свидетели, досега си беше най-доброто представление с фокуси, което някога бяха виждали, и напълно си струваше билета от осем долара. Беше лудница. Ама вярно. Лудница. Изобщо не бе като да гледаш телевизия, нито пък приличаше на ония разточителни шоута от Лас Вегас, където мъже с лъскави мантии яздеха бели мечки. Това шоу беше земно. До такава степен, че Дик почти усещаше пръстта под официалните си обувки. Фокусникът — Римския император, беше там, най-много на петнайсет крачки пред него, на сцена, сглобена от сгъваеми маси, и правеше фокуси, които Дик не би могъл да проумее, ако му дадеш молив, бележник и един месец време. „Кладата“, малкият скромен театър на главната улица, беше от онези интимни места, където, когато идваха постановки, можеше да забележиш нервността по лицето на актьора. Беше малък. Тесен. Реквизитът за триковете просто нямаше къде да се скрие! Огледала и капаци, върви и макари… Дик не забелязваше нищо подобно. А несъмнено се стараеше.

— Страх ме е! — бе прошепнала Тереза преди няколко минути и Дик не я обвиняваше.

По телевизията винаги изпитваш непоколебимото подозрение, че реалността на илюзията е някакъв монтаж. А големите шоута във Вегас си бяха все едно телевизия — и без това си толкова далече от сцената. Но Дик Мейбъл беше на четирийсет и четири години. Много шоута беше изгледал. Племенникът му свиреше в една шумна гръндж банда, а племенницата му пееше опера в Канзас. Беше гледал и големи продукции, и малки, и страхотни шоута, и някои, дето не бяха чак пък кой знае какво.

Но това тук? Господи, Дик усещаше миризмата на шоуто. А то лъхаше отчасти на брилянтин, отчасти на пот и на мириса на честност, който няма как да сбъркаш.

И все пак… това бяха фокуси. А те се градят на нечестността.

— Не мога да гледам — каза Тереза.

„Аз не мога да откъсна очи“ — помисли си Дик.

Беше видял рекламата на шоуто в местните обяви на гърба на „Другият“, седмичното алтернативно списание, оказало се много по-интересно от „Таймс“. Римския император. Това име беше или нагло, или върховно, зависи откъде ще го погледнеш.

Сега, докато Дик седеше пред мъжа и асистентката му, умът му не побираше какво вижда. Разбира се, всеки фокусник си имаше тайни, но тоя маниак, Императора, си го биваше.

— Господи! — прошепна Тереза и се гушна в Дик. — Какво правят пък сега?

Дик трябваше да признае, че триковете изглеждаха опасни. Императора стоеше от едната страна на сцената. Асистентката му, блондинка, която Дик не можеше да схване как възприема (Хубава ли е? Ненормална? Идеална?), стоеше на разнебитената сцена, вдигнала брадва в ръце.

— Ще спра това сечиво с мислите си — заяви блондинката. И всеки знаеше какво означава това. Тя ще метне брадвата по Императора и той… ще я спре с мисълта си.

Дик огледа за върви.

В нозете на Императора стоеше дръвник. Блондинката описа пълен кръг около оръжието, за да покаже на публиката, че върви няма, и дори стигна дотам да го подаде на публиката да огледа сама. Дик искаше да го хване, но щом посегна, Тереза го дръпна за ръкава на сакото. Все едно я беше страх, че може да прихване нещо. Дик не беше съвсем несъгласен с нея.

Докато публиката разглеждаше оръжието, Императора крачеше по сцената. Всъщност той крачеше мълчаливо по време на цялото шоу, докато (Ненормалната? Разкошната?) блондинка говореше.

— Много е мрачно! — прошепна Тереза. Дик не беше сигурен дали тя говори за осветлението, или за самото шоу.

Императора накрая застина неподвижен, но животинската енергия в него като че продължаваше да пулсира. Сега стоеше с гръб към публиката, вирнал глава към блондинката. Дик предполагаше, че фокусникът е под четирийсетгодишен, но беше много трудно да се каже. Несъмнено имаше едновремешен вид, образ, какъвто ще видите в драматизация за стария свят. Облечен беше с впити панталони, черни ботуши, жилетка и бяла риза с жабо и копчета — Дик знаеше, че някои хора ги наричат „риза на поет“. Мустаците и потната му черна коса бяха тук-таме прошарени, но само леко. Всъщност толкова слабо, че можеше да е направено за ефект. Дик смяташе, че той прилича на поет бикоборец. На ловец философ. Въпреки мъжествеността му в него имаше нещо дълбоко невротично. В крачката му. В стойката му. Шарещият му поглед, съчетан с невидима, ала доловима увереност в занаята си.

Зад подготвения вид на шоумен Дик долавяше страх.

А блондинката… как ѝ беше името? Казала ли го беше? Когато за пръв път излезе иззад кулисите, на Дик му се стори, че Тереза ще го убие.

„О, разбира се, Дик. Чудна вечер навън.“

И все пак, колкото и зашеметяваща да беше, присъстваше и нещо изнервящо, усещане за фалш, което надделяваше над чертите ѝ.

Беше облечена с деколтирана версия на викторианска рокля в жълто и зелено — гърдите ѝ изпъваха шевовете, бялата ѝ кожа бе гладка под светлините на прожекторите. Полата на роклята ѝ беше отрязана късо, а ботушите добавяха към високия ѝ ръст една допълнителна педя. Русата ѝ коса до раменете скриваше наполовина лице, което ту влизаше във фокус, ту излизаше под светлината на таванските прожектори.

Беше женствена, мислеше си Дик, абсолютно. И все пак… в нея имаше и нещо животинско.

Тереза и дума не обели за нея. И Дик разбираше. Шоуто беше толкова добро и вървеше толкова стремително, че нямаше време да ѝ огледат краката. А и освен това по свой начин Императора бе също толкова поразителен. Ако не и повече.

— Господи! — възкликна Тереза, щом блондинката отново получи брадвата. — Почна се.

Блондинката бе потопила ръце в мрака сред публиката и оръжието, което изнесе обратно под прожекторите, изглеждаше също толкова реално, колкото и сечивата, които Дик бе виждал в бараката с инструменти на Терезиния баща. Блондинката застана в противоположния край на сцената срещу Императора и вдигна вежди в мълчалив въпрос към него дали е готов.

Императора кимна веднъж. Дик видя как капка пот капва от върха на носа му.

Жената метна брадвата към главата му с такава скорост, че публиката изпищя в един глас.

ФИУУУУ!

Дик затвори очи. Нямаше как. И когато ги отвори, видя острието на брадвата да виси на няма и два пръста от лицето на фокусника.

Звукът на брадвата, разсичаща пространството помежду им, се запечата силно в съзнанието на Дик. Тропането на ботушите на блондинката по сцената също, всеобщото ахване на публиката, когато изглеждаше, че е вече късно.

— Исусе Христе! — възкликна Тереза. — Не издържам повече.

Блондинката протегна ръка, сякаш невидим лъч я свързваше с увисналата във въздуха брадва. Дик потърси вървите.

Или пък фокусът го извършваше Императора? Впил поглед в острието, устата на фокусника оформи малък кръг и той вдигна лявата си ръка. Направи фино движение, все едно тръсва прах от рамото на жилетката си, мръдна китка и брадвата се издигна на около педя по-нависоко във въздуха.

Сега се възцари мълчание. Блондинката с протегната ръка, фокусникът, втренчен в увисналото нависоко във въздуха острие.

Императора пак се раздвижи и брадвата се завъртя. Публиката пак ахна, когато брадвата падна стремително върху дръвника до черните ботуши на фокусника.

КЛЪЦ!

Тя разцепи дръвника на две.

Сцената се разлюля. Публиката притаи дъх, а после издиша с нервен смях и аплодисменти.

Липсата на музика, липсата на обяснения усилваха земността и Дик несъзнателно приплъзна официалните си обувки по каменния под на театъра.

Блондинката кимна и Императора се поклони.

— Как така този тип не го знае целият свят? — попита Дик жена си. Но Тереза само стисна ръката му още по-силно. Сърцето ѝ, каза тя, едвам издържало на това. Сигурна била, че тази брадва ще разцепи лицето на мъжа и тя ще трябва вечно да живее с този образ. Знаеше всичко за тайните на фокусниците, тайни, които те не споделят, но в това шоу имаше нещо по-различно. Нещо ужасно. Нещо страшно.

Блондинката излезе в центъра на сцената и покани доброволец да се качи при нея. Императора крачеше зад гърба ѝ. Дик искаше да отиде, но Тереза го стисна за китките и даде да се разбере какво мисли. Един мъж вдясно от сцената и без това го изпревари. Императора сключи длани и жената обясни следващия трик.

— Този път вие ще го замерите с брадвата. А той — и тя махна с гладката си длан към Императора — няма да вижда.

Публиката изохка. Това беше прекалено. Нямаше място за грешка, човешка грешка.

— Това е прекалено! — заяви Тереза с глас, по-силен от шепот.

Доброволецът явно беше нервен, но преди да успее да се оттегли, блондинката му тикна брадвата в ръката и сега му показваше най-ефективния начин да я хвърли.

— Използвай сила — прикани го тя. — Не се стеснявай.

Лек намек за акцент. Дик не можеше да го разпознае. Фински?

— Благодаря, Маги — рече Императора.

Публиката се разсмя.

„Маги“ — помисли си Дик. После Маги извъртя Императора така, че той застана с лице към публиката.

Зрителите бяха замрели. Тереза като че бе решила да откърши ръката на Дик. Някой се измъкна. Не издържаше.

— Готов ли си? — попита Маги.

Императора, застанал гърбом към нея, кимна.

Маги погледна доброволеца.

— Готови сме — рече тя.

Доброволецът метна брадвата.

Театралните прожектори угаснаха.

Нещо се стовари тежко върху сцената.

Публиката бе скочила на крака и крещеше, питаше какво е станало, питаше дали Императора е добре.

На Дик му се яви ужасно видение — как лампите светват и разкриват фокусника проснат на пода и брадвата е разцепила тила му, Маги е коленичила над него…

„Това е малко шоу — мислеше си Дик. Мъчеше се да отблъсне тези мисли, но не беше лесно. — Те не са толкова тренирани като онези по телевизията и ония откачалки във Вегас.“

А после: „Господи Боже, злополука ли е станала? ТОЙ МЪРТЪВ ЛИ Е?“.

— Какво направих! — нададе вой доброволецът.

Лампите светнаха.

Маги се усмихваше. Брадвата бе замръзнала на два пръста от черепа на Императора. Доброволецът падна на колене и сякаш бе готов да се разплаче. А после започна да се смее.

— Ебаси! — извика той и публиката усети облекчението му.

А после скочи на крака и заликува. Дик знаеше, че ако някога види някого от тези хора на улицата, можеше да каже „Да, и аз бях там“.

Брадвата се завъртя бавно зад главата на Императора и се спря. Публиката, все още на крака, притихна.

Острието изсвистя, когато се изви зад него, оръжието се изкриви и се прегъна навътре. Дръжката се разцепи на две. Маги сложи ръце на хълбоците си и театрално тръсна глава.

— Перчиш се — рече тя.

„Фински? — зачуди се Дик. — Чешки?“

Брадвата изчезна. Във въздуха зад фокусника се изви пушек.

И това беше. Шоуто свърши.

Никаква музика. Никакви декори. Никаква пиротехника. И при все това… най-великото шоу, което Дик Мейбъл беше виждал.

— Магията… — произнесе Императора, личеше си, че му е неловко и е явно изнервен — съществува в действителност.

После двамата с Маги се поклониха и заедно се плъзнаха зад черната завеса, зад кулисите.

Хората не бързаха да си тръгват.

— Леле! — възкликна Тереза с ръка на гърдите. — Това беше… брутално.

— Страхотно беше — рече Дик.

— А сега къде ще ходим? — попита Тереза. — Да знаеш някой свестен психиатър?

Но на Дик още не му се тръгваше. Трябваше да се запознае с този Римски император.

— Мисля си, че трябва да отидем зад кулисите. Да им кажем колко чудесно беше шоуто. Сигурно ще им е приятно да го чуят.

Тереза погледна завесата така, сякаш зад нея можеше да се крие призрак от детството. Страшилището, спотайващо се под леглото. Черният човек в шкафа нощем.

Дик я хвана за ръка и я поведе в един заден коридор. Това беше една от привилегиите да ходиш на представления, за които четеш в „Другият“ — няма охрана, няма бодигардове, няма слава. Коридорът беше тъмен, но Дик видя светлина, която излизаше от частично отворената врата. Като продължаваше да влачи Тереза подире си, той мълчаливо надникна вътре.

Маги стоеше в далечния край на стаята и гледаше към свлеклия се на един стол Император. Фокусникът изглеждаше изтощен. Бе се хванал отстрани за главата, все едно умът му се е уморил.

Маги забеляза Дик. Той потръпна, когато погледите им се срещнаха.

— Добре дошли — рече тя и на Дик му хрумна странният образ, че около нея се вдига мъгла, че по раменете и шията ѝ се виждат полепнали петънца от кал.

— Просто трябваше да ви кажа… — заекна Дик — че беше страхотно. Най-доброто шоу, което съм гледал от години. Не би ли казала и ти, Ти?

Той придърпа жена си. Все едно, ако не бе го направил, Тереза можеше да бъде погълната от мрака в коридора и той щеше да остане сам с тези двамата.

— Да — обади се Тереза, надниквайки в гримьорната. — Това беше… ужас.

— Благодаря — усмихна се Маги. — Всичко започва от публиката, която е склонна да повярва.

Дик и Тереза се усмихнаха. Тия артисти бяха толкова… прави!

— Разбирам — каза Дик. — Но трябва да ви кажа… Оглеждах се за вървите… и нищо не можах да видя. Ама… нищичко.

За пръв път Императора нададе ухо към Дик и Тереза. После погледна двойката през рамо.

— И слава Богу — рече той.

И гласът му беше остър, може би глас на чужденец, толкова прям, че Дик се почувства странно инфантилен в присъствието му.

— Как така цял свят не ви познава още? — попита Дик.

— Дик! — обади се Тереза.

— Получаваш онова, към което се стремиш — рече Маги. Императора само гледаше втренчено. — Вие двамата към какво се стремите?

— Ние ли? — попита Дик, искрено изненадан, и погледна Тереза. — Ами сигурно да си прекараме една хубава вечер навън.

— И хубаво ли си прекарвате?

— Да. Страхотно.

Маги вдигна разперените си длани и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Виждате ли?“.

Дик се замисли над това. Може би тя просто си приказваше, а може пък и на Императора в края на краищата да не му пука за славата.

— Утре къде сте? — попита той.

— В Гоблин — отвърна Императора.

— А — рече Дик. — Странен град. Вие двамата отлично ще се впишете там.

— Дик! — Тереза го стисна над лакътя.

После четиримата се умълчаха.

— Е, хайде — рече Дик. — Само исках да ви кажа и на двамата колко добро ни се видя шоуто ви. Най-доброто, което сме гледали от години.

— Довиждане — рече любезно Тереза и го дръпна от вратата на гримьорната да си ходят. Но Дик още веднъж си подаде главата.

— Имате ли нужда да ви се обясни пътя за Гоблин? Знам го.

— И ние го знаем — рече Маги.

— Ами тогава, ъъ… какво ще кажете да споделите някоя и друга тайна?

Императора вдигна ръка и вратата започна сама да се затваря.

— Разбирам, разбирам — рече Дик и извади глава от вратата тъкмо преди тя да се затвори.

— Гоблин ще се влюби в тях — прошушна той на Тереза в мрака на коридора.

Но Тереза просто се радваше, че излиза от театъра. Да, шоуто беше върховно, но понякога върховните неща ти внушават чувство на страх.

Когато Пийт откри, че Майк има билети за Римския император, страшно му завидя. Пийт беше този, дето си пада по фокусите. Открай време. Всеки в Гоблинското основно училище го знаеше. Без Пийт Майк нямаше как да различи бял заек от левитация. А сега всички хлапета от гоблинското основно училище си купуваха билети, а път Пийт… ами, Пийт можеше и да не успее да отиде.

Трябваха му осем долара. И колкото и малка да изглеждаше на някои тази цифра, за Пийт тя беше голяма. Техните можеше да го заведат на среднощно шоу с фокуси, а можеше и да не го заведат — и то обявено в последната минута и в което участваше безспорният крал на мръснишките номера. Ако татко му прегледаше някой брой на „Престо“, сигурно нямаше да пусне Пийт. По дяволите, та той можеше дори да го накаже, задето го е помолил.

Пийт не можеше да рискува.

Изобщо нямаше да пита. Щеше да слезе с колелото до центъра и сам да си купи билет. Трябваше да гледа Императора. За Пийт Римския император беше онова, което беше Капитан Америка за останалите хлапета. Изчел бе всичко, отпечатано в „Престо“. Месечното списание бе терен на чудесата за неговото въображение. Беше чел за всички пътуващи фокусници. „Магическата верига“, както го наричаше „Престо“. Те бяха като съвременни разбойници! Ловкостта на човешките ръце — нищо общо със скучните дресьори на животни в Лас Вегас и Ню Йорк. Фокусниците от Магическата верига обикновено бяха от старата школа и играеха за грошове. Цяла общност от странни мъже с още по-странни асистентки (но никоя не беше по-странна от Маги на Императора), които играеха в запустели театри, гимназии, библиотеки, по кръчми, клубове за комици, нелегални ъндърграунд заведения и изоставени църкви. Колкото повече научаваше Пийт за тях, толкова повече се влюбваше в тях. Беше във възторг, че на приятелите му не им пука за фокустниците. Неизвестността на тази верига го караше да се чувства като неин собственик. Римския император, когото Майк и другите сега просто трябваше да видят, не влизаше дори сред петимата най-популярни изюзионисти според класацията на „Престо“! И макар и никой от тези фокусници да не бе прочут, на Императора му се носеше лоша слава. С фокусника хулиган Пийт го запозна господин Бенч, собственик на „Гоблинска магия“, единственият магазин за фокуси в града, и господин Бенч каза, че Императора може би е най-добрият.

Трябваше да се сдобие с билет. Заради едната справедливост, трябваше!

У дома, в едно чекмедже на бюрото, Пийт държеше черно-бяла снимка на съвсем младия Император, прикован към огромно колело. Маги стоеше до него и държеше комплект ключове. Заглавието гласеше:

Пийт беше добро дете, но пък и знаеше къде майка му държи парите. А в този случай това надали можеше да се брои за кражба. Той просто трябваше да гледа това шоу. Той бе един от едва деветстотинте души в цялата страна, абониран за „Престо“. Един от „Най-добрите 40 действащи фокусници“ на списанието да дойде в неговия град — това беше най-голямата новина в живота му (Императора беше под номер 38, но в анотацията за него се казваше, че би могъл да е в първите петнайсет, ако някога се научеше да се държи любезно с другите). И…

И майка му оставяше Пийт сам в сряда следобед. Макар и да бе трудно за преглъщане, трябваше да изчака няколко дни. Не можеше да го направи, докато тя си е вкъщи. Просто не можеше да рискува да се постави в положение да обяснява за какво са му парите. Още не беше измислил как ще ѝ каже и ще ѝ го казва ли изобщо. Но дойдеше ли сряда, щеше да бръкне тайно в гардероба ѝ, да вземе осемте долара, да слезе с колелото до центъра и да се върне, преди да се е прибрала. Засега трябваше да се задоволи със статиите в списанието, оскъдната писмена история на Императора.

Но четенето за Императора само подлудяваше Пийт още повече.

Заключил се в стаята си, той го изучаваше. И с всяка прочетена статия го обземаше едно ново чувство — личният щрих, да четеш за човек, който идваше в Гоблин.

Един отзив в „Престо“ за шоу на Императора на живо беше отпреди три години. Снимка нямаше, но написаното бе очарователно:

Майк не беше единственото хлапе, което имаше билет онзи вторник в училище. Още четирима си бяха купили билети и се носеше слух, че всички ще ходят на среднощното фокусническо представление в театър „Домино“. Това беше най-обсъжданата тема в училище. За друго не се говореше. Пийт дори не беше сигурен как всички са научили! Таткото на едно хлапе беше казал, че сам ще го заведе. Друго каза, че техните купили три билета. Момичета, момчета, всички щяха да ходят. В един от часовете учителят спомена Хари Худини. Нарече го „най-добрият, съществувал някога“. Пийт се изчерви на чина. Страшно му се искаше да стане и да разкаже на всички за Фантастичния Фин и за Римския император, и за театър „Кели“, и за всички турнета, и за всяка една дреболия, която беше прочел. Но не искаше да споделя това с никого другиго. Нищичко! Фокусите бяха негови. Единственото, което си имаше.

И тук това безценно притежание като че се изплъзваше измежду пръстите му.

В сряда сутринта още петнайсет хлапета имаха билети. Пийт се замисли дали да не открадне осемте долара от някой съученик. В час оглеждаше джобовете в търсене на подаващи се банкноти, все едно умираше от глад, а там вътре можеше да има хляб. Изчакването го измъчваше. Часовете в училище мудно се тикаха един друг като блъскащи се колички от лунапарка, управлявани от деца. На обяд предстоящото шоу с фокуси бе единствената тема за разговор и Пийт се побъркваше.

Райън Диксън го нарече Римската империя!

Их, как вбесяваше Пийт тая фалшива информация.

— Той може да прави всякакви животни от балони. Дори и кенгуру.

— Облича се в дълга черна мантия и вади зайчета от шапка.

— Може да ти чете мислите и да ги записва, преди да му ги кажеш.

Животни от балони? Зайчета? Тези хлапета ги чакаше изненада. Чакайте само Маги да метне брадва по лицето на Императора!

Пийт се усмихна. По някое време през този невъзможно дълъг ден бе проумял, че всичките тези засукани слухове бяха доказателство, че никой в Гоблин не бе по-близък до Римския император от самия Пийт.

Пийт познаваше Императора.

Той единствен в гоблинското основно училище знаеше, че Императора носи кафява жилетка. Бяла риза. Черни ботуши. Че има чорлава черна коса. Че кара страхотен черен мерцедес. Че Маги беше нещо повече от обичайната асистентка и всъщност водеше шоуто. Че Императора отказваше да крие реквизита от публиката, но отказваше и да покаже на колегите си как прави фокусите. Че много отдавна си беше спечелил врагове в бизнеса заради това. Че не беше попълнил графата ХОБИ за личния си профил в „Месечник за фокуси“.

Че някои колеги твърдяха как Императора използвал мръснишки номера.

Пийт гледаше часовника.

Часът наближаваше, най-сетне щеше да излезе на свобода. Щом се прибереше, веднага щеше да отиде до гардероба на майка си, да си пъхне в джоба осемте долара и най-сетне да си го купи този билет. И колкото повече времето наближаваше, толкова по-близо се чувстваше Пийт до този любопитен фокусник. Такава връзка преди не бе усещал никога. Забравете кой какво не знаел за Римския император. Забравете кой какво е казал. И когато звънецът действително би, за Пийт всичко се превърна в стремглава мъгла — дори не си спомняше как се е прибрал с автобуса. Беше, все едно пътува през черен дим, мъгла в цвета на колата на Императора, докато страшният магьосник идеше към Гоблин с чаровната Маги до себе си.

Докато си влизаше вкъщи, Пийт си мислеше за ръцете на Императора на волана на мерцедеса. Виждаше вълшебни пръстени на всеки пръст. И във всеки пръстен се вихреше черна мъгла. Забързаната мъгла, обкръжаваща истинския фен, който най-сетне се докопва до парите, за да го гледа.

А зад тези пръсти — бледната Маги. Наум Пийт я виждаше как се усмихва. Все едно знаеше, че Пийт ще дойде да гледа шоуто. Сякаш копнееше Пийт да дойде, както копнееше самият Пийт.

Докато поля с тъмнозелена трева се нижеха покрай прозореца на колата зад нея, Пийт си представяше как тя му проговаря директно.

„Побързай, Пийт! — сякаш казваше тя. — Купи си билет. И ела да гледаш шоуто ни.“

Пийт литна нагоре по стълбите, все едно беше управляван от зряла страст, дълбок тласък, който никога преди не бе изпитвал.

Когато стигна до майчиния си гардероб, вече усещаше гъдел от нетърпение, от развихрена черна радост и искаше да се чувства така завинаги.

„Дори не проверих дали майка ми си е вкъщи.“

Но сега беше късно. Ръката му вече се беше пъхнала вътре и отбутваше встрани бельото ѝ. Повече се тревожеше дали там ще има достатъчно пари. Това щеше да е проблем, за който няма отговор.

Но в задния ъгъл на чекмеджето имаше пачка банкноти, която наброяваше сто и десет долара. Измъкна осем еднодоларови банкноти (а после и още една за всеки случай) и нагласи всичко както си беше.

„Ще ѝ ги върна.“

Вдигна парите и ги видя като импровизирана сцена с малките фигурки на Императора и Маги на нея. В мислите му Императора протегна разтворена длан и Маги се издигна, прилепила ръце до тялото си, към мрака на тавана в някакъв театър.

Затвори чекмеджето и препусна към долния етаж. Обувките му изскърцаха по пода на помещението с пералнята, когато се отправи към вратата, водеща към гаража.

Колелото му стоеше, без да мърда, под светлината на ярката увиснала крушка. Сякаш под прожектор, на своя собствена сцена, готово да изиграе звездна роля в пътешествието на Пийт към билета.

Зелената боя приличаше на пейзажите, сред които си представяше, че минават Императора и Маги на път за Гоблин.

Натисна копчето на стената за отваряне на гаражната врата, а после се метна на седалката на колелото. На Пийт му се струваше, че се разтваря завеса и сега ще започне представление с фокуси. Наполовина очакваше Маги да стои на автомобилната алея и да издига длан сама, все едно…

„Все едно брадва хвърчи право към черепа ти!“

Пийт примигна, за да прогони внезапно изникналото видение, и се понесе по празната автомобилна алея.

Към центъра на Гоблин! Часовникът му съобщи, че часът е три и двайсет и девет. Трябваше да засече времето на пътя надолу, за да знае кога точно да потегли обратно. Трябваше да изпревари майка си.

Сви вляво по шосето „Север — юг“, вторият главен път на Гоблин. Коледният път вървеше успоредно на „Север — юг“ в двата противоположни края на града и Пийт благодареше на Бога, че не му се налага да търка гуми по оня разкалян чакъл.

Вятърът влизаше в очите му, колите свистяха край него, а лицата на гоблинчаните зад волана сякаш до едно бяха част от невероятната мисия, на която бе поел. Може би бяха изпратили тайни агенти от лагера на Дон Дийни, които гледаха как Пийт върти педалите и преценяваха кога да изскочат, кога да попречат още един билет за Императора да се продаде?

Пийт издаде пронизителен, кудкудякащ смях. Далечни факти за всички фокусници, обикалящи по Магическата верига, се търкаляха като колела в ума му, въртяха се яростно около страшно мощна главина, която можеше да е Римския император, прострял обкичените си с пръстени ръце към небето.

Когато центърът се показа, часовникът на Пийт сочеше три часа и трийсет и шест минути. Щеше да сполучи. Имаше достатъчно време, за да стигне до касата в „Уудръф“, най-хубавия хотел на Гоблин, а после да завърти педалите и да се прибере. Можеше дори да има време да се отбие при господин Бенч и да се изфука с билета.

Гоблинският зоопарк бе построен в най-северния край на центъра и когато Пийт го подмина, се сети за Юла, безценната горила, сякаш и тя бе част от представлението с фокусите. Все едно Императора можеше да я извади от шапка.

— От шапка! — провикна се Пийт усмихнато. Въртеше педалите скорострелно, с нерви, наелектризирани от перспективата да държи в ръцете си билет за истински фокусник от веригата.

Щом свърна остро вдясно по „Ангелска“, Пийт видя пред себе си общинските сгради. Знаеше коя каква е, защото татко му го принуждаваше да обръща внимание на такива неща.

„Стига си го чел това списание — вечно му разправяше баща му. — Няма да научиш разположението на сградите в центъра, ако не гледаш.“

И все пак Пийт всъщност минаваше по най-бързия маршрут до „Уудръф“. Когато подкара по „Конкорд“, хора му подвикнаха да внимава, но забави ход чак когато видя двама гоблински полицаи, които бавно се мъкнеха нагоре по тротоара. Дългите им жилави ръце се люлееха покрай телата им, а очите им бяха скрити зад тъмни авиаторски очила. Пийт не искаше да си има работа с гоблинската полиция. Баща му и майка му говореха за тях така, както някои хора говорят за паяци, за високото или за тъмното.

В три часа и петдесет и две минути вече се намираше в най-хубавата част на центъра, близо до онези общински сгради. Съдът. Водопроводната станция. Моргата. Минаваше покрай големи стъклени витрини с огромни снимки на красиви жени и абаносови поставки, на които бе изложен одеколон. Не един магазин се хвалеше с гоблински сувенири и във всеки от тях имаше миниатюрни копия на Плетищата, подлудяващата туристическа атракция край далечната западна граница на града.

— „Уудръф“! — провикна се Пийт, щом мярна покрива му между по-близките сгради. Опипа смачканите на топка банкноти в джоба си, парите на майка му, за да се увери, че още са там.

Още един полицай заобиколи по тротоара пред него и Пийт си извади ръката от джоба. Мъжът завъртя бавно глава, като че следеше Пийт, и Пийт се видя в затвора как крачи из килията и пропуска шоуто на Императора.

После си представи как Императора огъва затворническите решетки с мисълта си.

„Излез — можеше да каже Императора. — Недей да пропускаш това.“

Пийт нямаше да го пропусне. В никакъв случай.

Стигна във фоайето на „Уудръф“ в четири часа и шест минути. Да стигне дотам, му беше отнело трийсет и седем минути. Трябваше да тръгне обратно в пет без петнайсет, за да се прибере у дома в безопасност, преди да стане пет и половина. Ако закупуването на билета му отнемеше десет минути, щеше да има двайсет и девет минути на разположение в центъра. Дали ще има време да се отбие в „Гоблинска магия“, за да се изфука?

Да, помисли си усмихнато Пийт. Ще има.

Пийт остави колелото си навън. Зачака нетърпеливо, докато един мъж купуваше билет за певец, когото татко му харесваше. Когато му дойде редът и той си поиска билет, олисяващият, ала млад мъж на гишето поклати глава. Пийт усети как изведнъж всичкият въздух напусна тялото му. Но мъжът не казваше, че няма билети.

— Просто не мога да повярвам колко добре се продава това шоу — рече той.

Пийт се усмихна и изведнъж вече не виждаше останалите хлапета от гоблинското основно училище като нашественици в неговата територия — вече ги виждаше като голяма публика. Публика, която Императора заслужаваше.

Пийт побутна осемте долара на плота и продавачът му подаде билет в пурпурен цвят. Пийт го гушна, все едно беше птиченце.

Магията на Императора действително беше истинска.

Като малък, докато се разхождаше по песъкливите улици с баща си, Роман — Римския император — се уплаши от мъж в дрипи, който изскочи от тъмното с ледена усмивка.

„Спокойно — каза баща му. — Уличен артист.“

Но щом баща му понечи да го заобиколи, дрипльото отново скочи пред детето.

— Извинете — каза бащата, стиснал малкия Роман за китката.

Но непознатият извади от колода една карта за игра и показа лицето ѝ на бащата и сина. Беше десетка купа.

— Виждате ли я? Виждате ли я? — попита парцаливецът.

— Да — отвърна Роман. — Виждам я.

Дрипльото нададе слаб вик на щастие. Детето се заинтересува. Онзи извади от парцаливата си риза цял куп карти — много повече от една колода, помисли си Роман. Мъжът вкара десетката купа в средата на тестето. На Роман това му изглеждаше, все едно нож разрязва кожа.

Дрипльото разбърка картите. За Роман това разбъркване бе грациозно като танц — сякаш мъжът прелива сметана от длан в длан. Доволен, той разпери картите като ветрило само на два пръста от лицето на Роман. Мрачното изражение на момчето стана още по-мрачно. Беше объркано.

— Давай, Роман — каза баща му. — Вземи си една.

Роман се замисли трескаво. Може да си избере само една? Искаше тя по някакъв начин да го представя.

— Давай, Роман.

Той си избра карта от най-далечната дясна страна на ветрилото. Дрипльото се усмихна. Баща му се наведе и обърна картата за сина си.

Десетка купа.

— Браво — каза баща му, впечатлен само донякъде. А после пак го стисна за китката.

Но Роман сякаш беше пуснал корени в песъкливата улица.

— Как така той знаеше коя карта ще избера, татко?

— Стига, де, Роман

— Татко!

Дрипльото сложи пръст на устата си, за да разбере детето, че не е той този, който ще му каже.

— Нарича се трик — рече нетърпеливо баща му. — Нисше изкуство.

Но момчето се вторачи в песъкливите ръце на мъжа. Той лесно можеше да избере следващата карта. Почти я беше избрал.

Възможности, неща, за които не се бе замислял преди, преминаваха стремглаво през ума му.

Всички карти в тестето бяха едни и същи.

Мъжът някак си правеше тази карта по-привлекателна във ветрилото.

Мъжът можеше да предсказва бъдещето.

Мъжът можеше да чете мисли или поне да внуши на някого да направи нещо.

За каквото и да ставаше въпрос, в крайна сметка нямаше значение. Онова, което накара кръвта му да кипне, беше за какво загатваше съответният трик. Загатването, че тайнствени сили можеше да съществуват.

Баща му го отричаше, но дрипльото бе разкрил пред Роман същината на фокусите. Години по-късно той щеше да нарича това свое „първо надникване зад завесата… към утешаващия коридор на отвъдното“.

Започна да изучава фокуси със стремглаво темпо.

В библиотеката. В книжарниците. В училище. В първите дни той не искаше да обяснява фокусите дори на себе си. С всеки нов трик, който научаваше, го обземаха две съвсем различни емоции — задоволството от това, че е разбрал, и разочарованието от това да знае как се получава. Бързо се научи, че един фокусник трябва да си припомня колко славна е магията, като предизвиква онази почуда по лицата на хората, които си бе набелязал.

Дълго се бори с този парадокс.

Разказа на баща си за това, но баща му само отричаше. Казваше, че майка му нямаше да го одобри. Роман не вярваше. Всъщност понякога си въобразяваше, че разиграва представления за нейния призрак. Представяше си я как сяда в ковчега си, както я бе видял за последен път, кожата ѝ е суха като пергамент и се лющи, когато тя се усмихва, и казва:

— Как го направи, Роман? Обясни ми.

Друг път се преструваше, че мъртвата му майка е неговата асистентка и му носи масата, на която той ще работи, наглася вървите и малките макари, дори говори на публиката му вместо него.

Ако баща му знаеше как се упражнява Роман, щеше да го прати в академията. И като се криеше, му се налагаше да работи два пъти по-здраво — измама връз измама. И все пак не отбягваше напълно баща си. Това би означавало да признае, че крие нещо. Вместо това го компенсираше с лихвите, като се влачеше подир баща си из къщи, постоянно му досаждаше и два пъти дневно играеше с него шах.

Баща му винаги биеше. Той обичаше шаха така, както Роман обичаше фокусите.

Това отбеляза период в обучението му като фокусник, когато позна красотата да е единственият в стаята, който знае как се прави представяният фокус. Започна да обожава това чувство. В дома на един приятел се престори, че повдига във въздуха сребърни прибори с мисълта си, когато само дядото на приятеля му гледаше. В училище разговаряше със съучениците си и сръчно пъхаше нещата им под чина, и когато се обърнеха и откриваха, че върху чина им няма нищо, това ги вкарваше в лек шаш. Вадеше скъпоценности от джоба на леля си и разиграваше изненада, почти толкова истинска, колкото и нейната собствена.

Отдавна беше прекрачил границата, когато всичко това можеше да мине за фаза в развитието му. Започна да презира думата „хоби“.

Мисълта, която влагаше в това занимание, емоционалните бури, които предизвикваше то у него, и изяществото, с което боравеше, бяха белези на мъж, който е открил призванието си, а не фантазиите на дете, което си играе на въображаеми игри. За Роман това беше здравословно (без него щеше да се измъчва), но беше и съвсем сериозно. Той се изпълваше с все повече и повече уважение към занаята с всеки отминал сеанс… с всяко упражнение… с всеки научен нов фокус. И скоро това уважение прерасна в благоговение. Фокусите бяха живо същество, с което той се отъждествяваше повече, отколкото със собствения си баща. Звяр. И когато яздеше този звяр, удобно хванал юздите, името му сияеше в неговите мисли, пламтеше над входовете на безкрайни клубове по цялото земно кълбо.

РИМСКИЯ ИМПЕРАТОР!

Истински магьосник. Но все още не магьосник, който прави истински магии.

Денят, когато Роман каза на баща си, че няма нужда да постъпва в колеж, бе денят, в който най-параноичните фантазии на баща му се сбъднаха. Роман каза, че ще стане фокусник и няма обучение, по-добро от онова, на което се подлагаше сам.

Баща му прокле дрипльото отпреди толкова много години. После изгори една десетка купа в кухненската мивка.

Роман го предизвика да изиграят партия шах.

„Ако ме победиш, ще се запиша в колеж. Но ако аз те победя, трябва да ми дадеш благословията си за това пътешествие.“

Баща му се съгласи. А Роман знаеше, че за да победи баща си, трябва да извърти някой и друг фокус.

Двамата седнаха на кухненската маса един срещу друг, огрени от камината.

Роман трябваше да прояви търпение. Не можеше да почне да прилага номерата си, преди фигурите да извършат достатъчно ходове по дъската, че да отвлекат вниманието на баща му. Прикритие. Ако останеше в играта достатъчно дълго, та това да се случи, имаше шанс.

Успя да играе на сигурно достатъчно дълго, за да наблюдава как двете страни бавно напредват една срещу друга. А после с разтуптяно сърце, пред отворените очи на баща си, сръчно измести две фигури от местата им. После отмъкна още една пешка, когато трябваше да вземе само една. Ловкостта на ръцете му бе тъй голяма, че баща му изобщо не показа с нещо да е забелязал промените. Изчезването и повторната поява на фигурите под носа на спец за Роман беше най-великото представление в живота му до този ден.

Дали баща му изобщо разбираше, че губи? И да разбираше, като че това не го тревожеше. Седемнайсетгодишният му син никога не бе проявявал дарба за шах, както се надяваше, и всяка игра завършваше по един и същи начин. И когато Роман спокойно посегна над дъската и премести своя топ (като при това приплъзна царя на баща си едно квадратче по-нататък), той каза нещо, което не бе изричал досега:

— Мат, татко.

Бащата дълго време оглежда дъската. Огледа фигурите, взети от Роман. После погледна ръцете му и Роман разбра.

Бащата бе проумял какво се е случило.

— Отлично — рече той най-накрая. — Наистина.

А после се разплака и стана да прегърне сина си.

— Обещай ми, Роман, че никога няма да станеш дрипльо. Че винаги ще се представяш с изящество. Че няма да правиш магии за пари.

Последното обещание на Роман по-нататък щеше да бъде извезано от вътрешната страна на същата тази жилетка, с която той излизаше на сцената.

НИКОГА МАГИЯ ЗА ПАРИ

Месец след компрометираната партия шах Римския император живееше в задното помещение на склада за дрехи на „Кейпър Клоудинг“ и изпълняваше фокуси пред манекените.

Първата му публика. Живи или не, той се раздаваше пред тях. Точно както бе разигравал представления за духа на майка си толкова отдавна.

Магия за неживите. Магия за починалите.

Магия за мъртвите.

За Роман не представляваше труд да не го забелязват, докато се упражняваше в склада без разрешение. През работното време спеше високо в едно забравено таванско помещение, докато служителите на „Кейпър“ опаковаха палта и шапки далече долу. Нощем, когато целият склад беше негов, репетираше.

Един продълговат кедров сандък му служеше за легло. Забравени кожени палта — за одеяла. А манекените долу бяха неговите хора.

Всяка вечер изнасяше представления пред трийсетина манекена и избираше доброволци също тъй въодушевено, както и Фантастичния Фин — доброволци от плът и кръв, живи представители на собствената му обожаваща го публика в клубовете из цяла Америка. Пред плешивите безжизнени тела в прасковен цвят, събрани пред него, Роман упражняваше всеки известен му фокус и започна да открива и други. Пробва да издигне манекен във въздуха, като използва тънка тъкан, която окачи на високи рафтове. Друг разряза наполовина, като използва огледала, поставени из цялото пространство. Точно тук реши да не крие как извършва фокусите си, тъй като манекените не му даваха основания да се стеснява. Често си държеше реквизита на има-няма педя от безжизнените им очи — навик, който никога нямаше да наруши.

Новите му ботуши (намерени тъкмо в сандъка, в който спеше) чаткаха по циментовия под, а ръкавите на бялата му риза с копчета се ветрееха в студения тъмен склад.

— Майко — провикваше се той и гласът му остро отекваше в каменния таван. — Моля те, обяви на публиката следващата илюзия.

Дори и когато говореше на неживите, гласът му не притежаваше желаната от него тежест и той копнееше за асистентка като онези, за които четеше в списанията за фокуси по страниците, които никога нямаше пари да си купи.

Към вече мрачния му маниер се добави и леко налудничав поглед. Погледът на мъж, изкачил наполовина планина на собствените си амбиции. Ако някой се промъкнеше и наблюдаваше неговите представления, можеше и да не отгатне възрастта му — Роман бе приклещен в безвременната хватка на френетичната страст.

В миговете си на просветление, когато виждаше отгоре създадената от него сцена, облечен в дрехи от кутиите в склада, с манекените, приведени под ъгъл към неговия крачещ насам-натам силует, той успя да го опише с една дума:

Ужас.

Но много скоро всякакви просветления го напуснаха и го оставиха напълно погълнат от заниманията си.

След тази половин година последва и още половин година в изоставен захарен завод на четирийсет мили от склада. Тук Императора играеше пред машините. Черните ботуши, които открадна от склада, отново чаткаха по каменния под, но ехото бе възвръщано от корава стоманена публика, която беше още по-безмилостна.

И все пак тогава той играеше за лицата. Очи и носове, уши и езици, изражения, които създаваше във въображението си и в които се вкопчваше така, както друг би се вкопчил в реалността. Машините се превръщаха в старци и деца, в новодошли и редовни посетители. Когато беше в настроение, отговаряше на въпроси.

— Господин Император, а как се прави това?

— Вгледайте се внимателно. Аз нищо не крия.

Още преди да е отварял книга с фокуси, Роман знаеше, че не бива да разкрива тайните си. Скоро заради свирепото му спазване на този принцип щеше да пострада тъкмо кариерата, която той така копнееше да изгради. Но бъдещият Римски император беше много различен от онзи, който правеше фокуси пред стоманените вани и ръждясалите зъбчатки. И за да премине от единия към другия, Императора разбираше, че е време да се покаже.

Да се покаже пред хора.

Записа се за участие на открита сцена в „Комеди кантийн“ на сто и двайсет мили от захарния завод, клуб, в който не беше и мечтал да влезе. Обади се от телефонна кабина, разтреперен, и те казаха да, да, с такова име като неговото ще са доволни да го добавят към списъка. „Но дано да сте добър!“ Така казаха. „Да, но дано… да… сте… добър.“

По график трябваше да излезе в девет и половина. Императора толкова се вълнуваше, че отиде три часа по-рано. Представа нямаше от представления, време и графици и почти нищо не разбра, когато една дама там му каза да дойде половин час преди да стане време да излезе на сцената. Или пък, каза тя, ако иска, да се върнел в седем и половина — първият от четиримата фокусници, които щели да излязат преди него, щял да започне тогава и ако иска, да гледа другите…

„То е ясно, че искам да ги гледам“ — каза Роман, смаян, че някой може да мисли другояче. Когато се върна в седем и половина, същата тази дама се усмихна, каза му, че имало забавяне и го пусна да влезе. Залата беше започнала да се пълни. Роман усети буца в гърлото си и се засрами.

Повечето сепарета бяха заети, там бяха насядали жилави мъже и жени с кожени якета. Намери една масичка близо до тоалетните и седна сам. Сложи куфар с реквизит на пода до откраднатите си ботуши.

Първото участие започна в осем и десет.

Роман се смая. Самите фокуси не бяха по-добри от онези, които отлично знаеше, но самият изпълнител бе невероятно приказлив омайник и наложи се да признае Роман, дори умееше да разсмива хората. Фокусникът, Пол Сносния, очевидно си поставяше определена цел, но между шегите, които пускаше тъкмо в подходящия момент, и усмивката на разкошната си асистентка той постигаше тази цел. На Роман му се искаше да не му хареса, искаше му се онова, което гледа, да му се стори скапано. Но то бе сполучливо и още как.

Публиката ръкопляскаше, смееше се, охкаше и ахкаше на всички места, на които искаше Пол. Доброволец се качи на сцената и изобщо не възрази, когато Пол му счупи яйце на главата.

Второто представление бе също тъй успешно. Както и третото. Четвъртото…

На Роман му призля. Изведнъж му стана страшно ясно, че не само няма кой да му помага на сцената, но и почти не притежава сценичен образ.

Мрачни мисли се надигнаха в ума му като мъгла, обагриха целия клуб и го принудиха да се замисли дали да не си тръгне.

Онзи преди него се беше нарекъл Титана на ужаса и накара публиката да реве, докато се преструваше, че се проваля в демонстрациите си на чутовна сила, а после успешно изпълни много по-трудни номера. „Не може да вдигне тостер? А цялата печка?“ Представяше триковете си точно с нужния размах, та да изглеждат по-мъчни, отколкото бяха в действителност. Роман беше изпаднал в психологически срив. Смеещата се тълпа като че се присмиваше на него, сякаш му казваше:

„Дано да си добър, приятелче. Дано… да… си… добър“.

Дългоочакваният миг не му донесе никаква наслада — когато за пръв път в живота обявиха името му по пращящата озвучителна уредба на клуба.

— Римския император, приятели! С такова име сигурно ни очаква купон в тога. И си вардете парите да не вземе да ги накара да изчезнат…

Роман излезе на сцената.

Бяха сложили червен филтър на прожектора и щом погледна ръкавите на бялата си риза, изглеждаше така, все едно са го простреляли много пъти в раменете, лактите и китките.

Публиката, която го гледаше, изведнъж му се стори страшно образована. Сякаш всеки един човек в клуба беше чел същите списания като него, всичките до едно, беше упражнявал същите фокуси в празни сгради и дори беше победил баща си на шах, за да спечели правото да се нарече фокусник.

Роман ясно осъзнаваше, че не е нищо особено. Че няма гег, няма пиниз, няма примамка. И всички очи, втренчени в него, щяха да го разберат много скоро.

Зае най-добрата си шоуменска поза и започна, без да говори — отвори си куфара и почна да вади предмети, които нямаше как да се поберат вътре. Не проговори и когато нареди предметите на авансцената. А после… Тишината на склада и на захарния завод, безшумното напрежение и доказателство за безспорното му владеене на занаята на сцената на „Кантийн“ се усещаха като отхвърляне.

Когато започна нова поредица от трикове, засвири радио. Роман погледна към тонколоните — предполагаше, че се дължи на неизправност, и очакваше да спре. Но управителят му направи жест да продължава и Роман разбра, че според клуба имаше нужда от акомпанимент.

Роман се дънеше.

И когато погледна лицата в сепаретата, видя, че изобщо не ги е хванал. Наблюдаваха го с веселие, в най-добрия случай със съчувствие.

Лицата на първата му публика.

Роман, неспособен да спре напиращия отвътре срам, почервеня под червената светлина и добави дяволско изражение върху и бездруго изострените си черти. Приключи представлението си безмълвно и напусна сцената също тъй безшумно, както се бе качил.

— Младежо — пошепна му промоутърът на бара. — Имаш да запълваш още двайсет минути.

Роман щракна закопчалките на куфара си и излезе от „Комеди Кантийн“, а кръвта му гореше във вените като горски пожар. Знаеше какво бе пропуснал да забележи в онези празни сгради по време на онези две хиляди самотни репетиции — публиката не искаше фокуснически трикове, публиката искаше шоу с фокуси.

Трябваше му идея. Момиче. По-хубав костюм. Смешка. Пиниз. Това му беше ясно като бял ден, докато караше към къщи на връщане от първото си участие. При все това изобщо не беше способен да осъществи цялото това нещо. Първо на първо, не беше способен да се сети за правилните промени. Колкото и нощи да си повтаряше какво е нужно да направи, на другия ден само се упражняваше, учеше нови трикове, взираше се в огледалото в едно лице, което не разполагаше с повече отговори от самия него.

И лицето в огледалото старееше.

Роман се мъчи така още дванайсет години. Игра в шепа клубове — кратки срамни мигове, в които вярваше, че е достатъчно задобрял в занаята, та да няма нужда от тъпите номера, така любими на списанията. И затова имаше нужда от някого другиго, който да го измисли поновому, някой, който да го тупне по рамото и да каже:

„Ако направиш това и това, ще успееш“.

Тези срещи, беше му ясно, бяха също такава рядкост, колкото и бляскавите умения. При тях артистът среща своето упование, витлото на мотора, който го изпраща в плаване сред морските води, за които най-силно е копнял.

И тогава, дванайсет години след провала в „Кантийн“, Роман срещна своето витло и острите му силни лопатки го нарязаха на толкова парчета, че след това кръвопролитие той вече сам не можеше да се познае.

Докато спеше в един апартамент над перачница дванайсет години след първоначалния си провал, Роман се събуди от това, че някой чука на вратата му. Нямаше приятели, нито семейство и си плащаше наема навреме. Може би имаше пожар, разтревожи се той. Престъпник във фоайето. Възможно ли беше да е полицията, която иска да го разпита за съседите му? А може би на прага стоеше съсед. Стана от леглото и предпазливо надникна през шпионката — не видя там никого. Погледна пак — помисли си, че на някой съсед му е дошъл гост, объркал е вратата и все още не е разбрал грешката си.

А после Роман чу глас зад гърба си. Вътре в квартирата му.

Той бързо се завъртя и огледа единствената си стая.

— Кой е там? — попита той, вдигнал ръце и готов да се защитава. Мракът, който му вдъхваше работоспособност, не му даде никакъв отговор.

— Роман — обади се пак гласът. — Римски императоре.

Произношението, напевността му напомни за хилядата пъти, когато бе чувал името си да звучи от тонколони, които не пращяха, изречено от образована любителка на фокусите. Гласът от неговите фантазии за това как би трябвало да се развие кариерата му.

— Кой е там?

Понечи да отстъпи от вратата и да награби брадвата, която държеше до шкафа за защита от натрапници.

Но нещо в мрака се раздвижи и Роман остана вкоренен в изцапания килим. Не се беше усещал така неподвижно враснал в мястото си от онази среща с дрипльото с дебелото тесте карти по песъкливите улици на своята младост.

От тъмното, оттам, където леглото му опираше в стената, излезе ниска жена. Роман инстинктивно избърса с ръце корема и бедрата си, сякаш тази жена го беше омърсила някак, докато спеше.

— Вън! — провикна се Роман, но за негова изненада думите не прозвучаха като заповед.

Жената беше облечена със закопчана догоре риза и дълга плисирана пола и лъхаше на дим от лула. Големите очила превръщаха очите ѝ в яйца и през стъклата Роман видя бръчките по лицето ѝ уголемени. Погледна дланите и ръцете ѝ, шията ѝ и видя бръчки, нагънати като гащите около глезените на някого, който се съблича, за да си легне.

— Коя…

— Римския император… най-великият фокусник на света… обичан заради мълчанието си… обожаван заради липсата на ефекти. — Жената се усмихна и от устните ѝ лъхна дим, но Роман не виждаше нито цигара, нито лула. — Добре звучи, нали? Да постигнеш огромен успех, без да си продадеш душата за това?

И тя излезе в синьото сияние на надписа ЗАТВОРЕНО на перачницата под единствения прозорец на Роман и той видя, че косата ѝ имаше пурпурен цвят и бе прибрана в кок. Когато тя пак заговори, гласът ѝ бе белязан от сто хиляди цигари, а бръчките по врата ѝ заиграха.

— Искаш ли да не слизаш от страниците на „Престо“? Искаш ли да си прочут като Фин?

Цялото тяло на Роман се сгърчи. Той се прилепи до дървената врата.

— Вън — повтори, този път даже още по-неубедително.

Жената размаха пръст към него. Направи го така и настъпваше така, че в ума на Роман изникна една дума: промоутър.

Тази жена, тази неправдоподобна натрапница приличаше на промоутъра, какъвто вечно е бил във фантазиите на Роман. Гласът на пушачка, очилата, непринуденото делово облекло. И начинът, по който размаха пръст, когато искаше Роман да разбере, че тя знае нещата по-добре от него.

Промоутърката се оригна и Роман видя как от рибешките ѝ устни се разлетяха мухи.

— Представлението ти не струва — каза тя, пристъпвайки към него. Роман притисна гръб още по-здраво към затворената врата. — И ти го знаеш. Иначе досега да си отворил тая врата и да си избягал.

И щом го каза, Роман посегна зад гърба си и заопипва за дръжката. Уголемените очи на жената наблюдаваха усмихнато как пръстите му я напипват и после се изхлузват. Да, колкото и да беше разтърсен от ужас, Роман искаше да я изслуша какво има да му каже.

— Така те искам! — заяви жената. После се прокашля и пак се разхвърчаха мухи. Тя ги пропъди със сбръчканата си длан и за миг Роман зърна, че пръстите ѝ са с невъзможно дълги нокти, които се извиваха навътре. А после тези нокти изчезнаха и на тяхно място се появиха сенките, хвърляни от единственото саксийно растение на Роман по стената.

— ПОМОЩ! — изпищя той.

Но не му беше нужна помощ. Не и от някого извън тази стая.

— Тъкмо за това съм дошла тук, малкият — рече жената и пристъпи още по-наблизо. Очите ѝ вече не се усмихваха. Роман забеляза забити в косата ѝ пръсти, които придържаха кока. — Ти имаш нужда от помощ. Ех, как само ти е нужна помощ!

— Какво трябва да направя? — попита Роман. Думите прозвучаха отвратително — срички, произнесени от артист, претърпял поражение.

Жената кимна и смачка рекламна листовка за едно от Романовите представления с тока на дясната си обувка.

— Трябва ти специфичен номер. Образ. Пиниз. Нямаш уловка, малкият. Нямаш хитринка. А в твоя занаят хитрините ги има отдавна. И все пак…

„Какво? КАКВО?“

Тя протегна разтворена длан и Роман забеляза там косми.

— А какво ще кажеш да няма никакви фокуси? Какво ще кажеш за… — тя изведнъж застана толкова близо, че Роман усещаше миризмата ѝ. На умрял вълк. — Какво ще кажеш за истинска магия?

Щом промоутърката го прегърна, целият ужас се изпари. Трескавото му съзнание (но широко отворено, сякаш той придържаше вратите му) се наводни от негови образи — как играе, как върши такива невъобразими неща, че не бяха възможни. Не и за него.

Видя публика, голяма като онази, пред която се изявяваше Дон Дийни. Видя неподправено благоговение в очите им.

Чу аплодисменти.

— Виждаш ли това? — попита го тя, взряна в очите му. Роман видя как в нейните очи танцуват кости. — О, да, виждаш го. Продължавай да го виждаш, малкият.

После тя зарови лице в гърдите му и пръстите в нейния кок докоснаха брадичката на Роман.

И той продължи да го вижда.

Аплодисментите на публиката заглъхнаха и се възцари осезаемо напрежение, онази тишина, която означаваше, че искат да гледат и още. Роман се дивеше на собствените си фокуси — играеше си с времето и пространството, докато природните закони се разнищваха, докато усетеше мириса на свръхестественото, който няма как да сбъркаш с друг. Само с един жест кола можеше да бъде смазана, публиката можеше да бъде вдигната във въздуха с един поглед. Роман изстена. Под всички тези невероятни постижения бе затрупан един слабичък младеж, който предизвиква баща си на партия шах. С тези способности той би могъл…

Погледна надолу към страшилището, което го прегръщаше.

Тя се отдръпна от него и Роман видя, че сега лицето ѝ е мъжко под перука с кок, чертите зад големите очила са по-твърди, а шевовете на блузата аха-аха ще се пръснат.

— Продължавай да виждаш — рече тя. — Защото тъкмо предстои да обсъдим заплащането ми.

Заплащане. Да. На отличния промоутър трябва да му се плати, разбира се.

Дял.

Нови, странни видения изместиха онези, които хвърляха Императора в екстаз. Вече не беше на сцена, сега копаеше. Гърбът го болеше, докато мяташе лопати пръст през рамо в черната нощ. Копаеше ли, копаеше, докато стигна до един труп. После изрина и трупа от ямата, парче по парче. А под този труп имаше друг. И още един — докато купчините пръст зад гърба му вече си съперничеха с купчините от кожа, тънка като оризова хартия, и кости. Роман вдигна очи и видя стотици, не, хиляди тела, вдигнати от гробовете им, хор от трупове в седящи пози.

Мъртъвците — той ги виждаше изкарани… извадени от местата, където почиваха. И самият Роман ги вадеше оттам.

„Гробищен пазач“ — помисли си той, но още не знаеше какво означава това. Какво искаше тя. Нейният дял.

— И аз имам нужда от помощ, малкият — рече тя. И Роман видя, че сега е седнала на пода в нозете му. — Имам нужда от… оборот.

„Оборот?“

Тя се изкашля и този път от нея излязоха образи и се издигнаха в пространството помежду им. Роман, вдигнал ръце към небето, запращащ труповете в нощта. А после как Роман носи нови трупове към празните гробове.

Оборот.

Той разбра.

Да убива за нея. Да ѝ носи трупове — нейния дял.

— Точно така, малкият. Убивай за мен.

Защото дори и Смъртта има нужда да поразчисти. Дори и за Смъртта вонята бе непоносима.

Изведнъж го досрамя. Не защото обмисля тази размяна и се съгласява с тази твар в квартирата си, а защото изобщо се бе съмнявал, че такъв ден ще дойде.

Роман нямаше съмнения, че заслужава това. Че е вложил нужното време, труд, грижи.

— Да — изрече той. И жената се стопи в черните сенки по килима.

— Стегни се, малкият — рече му тя на изпроводяк. — Ще се прочуеш.

Гласът ѝ заглъхна — животинска опашка, изнизваща се в мрака.

На вратата отново се почука.

Роман скочи от паркета и се завъртя към нея.

Пак ли беше промоутърката? Защо? И на излизане ли бе почукала, както на влизане?

Или може би бяха съседите, за да го попитат дали е добре. А можеше да е и хазаинът все пак.

„Ти да не би да си продаде душата току-що, Роми? Ти да не си ПРЕВЪРТЯЛ, ЕБАСИ?“

Роман надзърна през шпионката, като пак очакваше да види празен коридор.

Но коридорът не беше празен.

Една руса жена, бледа и непозната, стоеше насреща му. Доколкото виждаше Роман, тя беше гола.

Той отвори бавно вратата.

Тя наистина беше гола, бялото ѝ сипаничаво тяло приличаше на изровен черен път на светлината на полуугасналата лампа в коридора.

— Какво… — понечи да запита Роман. — Коя…

— Аз съм Маги — отвърна тя. — Аз съм твоята примамка.

Роман посегна и я хвана за китката.

После вдигна пръстите си и ги огледа.

„Измръзване!“ — помисли си.

— Влез — каза на глас. — Преди някой да те е видял… разсъблечена… в коридора.

Маги влезе в малката квартира. По движенията ѝ Роман забеляза, че и тя притежава същата мощ като виденията, които едва не разцепиха черепа му преди миг. Хубава беше, да, но това като че не беше важно. Голата жена притежаваше притегателна сила.

— Мисля, че трябва да поспим — каза Маги. — Трябва веднага да се залавяме за работа.

— Добре — отвърна Роман и вече усещаше как приижда балсамът на сбъднатите мечти. — Да.

Легна пръв в леглото си, а след него и Маги. Тя лежеше настрана, с гръб към него, и не помръдваше. Роман внимаваше да не я докосне пак.

— Пробвай — изведнъж каза тя. Гласът ѝ беше нежен, приятен.

Роман разбра. Надигна се, сякаш сънуваше, и се огледа из жилището си.

— Котлонът — каза Маги с гръб към него. Беше ли видяла тенджерата на печката? Беше ли способна да я вижда някак сега? Без да гледа?

Роман се взира в тенджерата, докато тя се издигна над печката. После се понесе към него — изящно, с клатушкане, бавно.

Щом стигна над леглото, той я смачка с мисълта си. Металът изплака и за миг на Роман му се стори, че му казва да се обърне, че го заплашва опасност да загуби нещо по-важно от мечтите си.

А после тенджерата се стовари на леглото между краката му.

Той се обърна усмихнато към Маги.

Но тя остана все така с гръб към него. Нямаше значение.

Изпълни го необикновен покой.

Най-сетне се бе отделил от другите фокусници. Искрата на неговата оригиналност се бе запалила.

Номерът му.

— Благодаря — изрече той и дъхът му се превърна в скреж над новата му асистентка, която лежеше неподвижна и вечно будна до него.

Две думи го последваха в ямата на съня. Две думи, срещу които тогава той не възразяваше, които му се виждаха средство за постигане на цел, хляб и сирене за гладуващите.

Нечиста магия.

И нечистотата на неговата магия му напомни за един дрипльо, и той го сънува — мъжът пъхаше карта в едно тесте, толкова високо, че Роман трябваше да вдигне очи, и там видя трупове, излитащи като червеношийки в небето.

Нечиста магия.

Роман можеше да избере едното от две неща. Можеше да прекара годините до края на живота си, затънал в чувство за вина, задето е взел това решение, или да изопачи спомена за онази нощ толкова, колкото да пасне на дъгата, която винаги си представяше, че описва. И почти незабавно избра последното. И всеки път, когато се запитваше за моралната състоятелност на своите занимания, оставяше мислите си да се зареят назад към времето, преди да му се отвори парашутът. Често си представяше как сбръчканата промоутърка го направлява. Спомняше си онези дълги тъмни нощи, през които си мислеше, че всичко може да е за едното нищо. А след това, когато вдигаше книга във въздуха от другия край на по-хубавото си жилище или караше цвете на улицата да изчезне завинаги, можеше да се усмихне и да си напомни, че упоритият труд се отплаща.

Година след онази нощ, когато Маги дойде на прага му, Римския император беше постоянно присъствие по Магическата верига, а колегите му го смятаха за заплаха. Хората си шушнеха фрази като „може да е той“ и „най-добрият въобще“.

Шоуто му наелектризираше. То беше опасно. Извършваше такива страшни неща с оръжия, че хората от публиката си тръгваха от представление на Императора с чувството, че са оцелели от него. Шоуто му беше и секси посвоему. Маги го промени от вглъбено криволичене в запленяващ спектакъл. Роман най-сетне бе свободен да се съсредоточи изцяло върху фокусите, а Маги се грижеше за всичко, за което жадуваше публиката. И заради това, заради нея, сериозността на Роман им се струваше освежителна и им носеше облекчение.

Най-сетне хората го разбираха.

И да, колко дълго можеше да очаква да прави истински магии, преди колегите му да започнат да задават истински въпроси?

Магическата верига взе да изпитва подозрения. Фокусниците си шушнеха. Дори и в погледите на авторите от списания като „Престо“ се мяркаше недоверие.

Статии за измама, несвързани с него, започнаха да излизат по-редовно. Повдигнаха темата за историята на нечистите фокуси.

„Римския император да ти се струва малко нещо съмнителен?“

За колегите му си личеше. Разбира се, никой от тях не притежаваше чак такова въображение, че да сглоби нощта, в която Роман срещна своя промоутър, но както бейзболните мениджъри забелязват боровия катран, така и Магическата верига надушваше, че тук има нещо нередно.

Роман открай време си беше добър, но това се отнасяше строго до сръчността му. Ако питате най-известните имена какво мислят за него, повечето биха го нарекли в най-добрия случай кадърен. И макар и вероятно да уважаваха любовта му към занаята, можеха да се гледат в очите без притеснения, защото знаеха, че навъсеният мъж със стиснатите устни няма да се издигне.

Сега обаче…

Сега не ги свърташе на местата им и клатеха отрицателно глави. Нещо ставаше.

Почти всички трикове на Императора изглеждаха невъзможни. А повечето от тях бяха чисто нови, трикове, над които никой не го беше виждал да работи на живо. А коя беше блондинката? И откъде я беше намерил? Постоянно се майтапеха — ако ти трябва тихо място, купи си билет за шоу на Императора.

Та, значи… какво ставаше?

Може би, ако момичето бе единственото различно нещо в шоуто… само че не беше. Императора влизаше в клуба като войник, с дяволски огън в очите, и почти не проговаряше на другите фокусници в програмата. По протокол така не биваше. Политиката не беше такава. Не беше редно. Императора се държеше по такъв начин, все едно веригата беше негова, и фокусниците се тревожеха, че най-накрая той ще я завладее. Мненията им за него бяха изкривени от завистта. А тази завист с лекота водеше до двете най-нежелани думи в тази среда:

Нечиста магия.

Една вечер в Талекуа, Оклахома, турнето на Фантастичния Фин се засече с това на преуспяващия противоречив Император и той реши да гледа шоуто му. Фин, безсрамен симпатяга, който се промотираше сам, седна на бара с разкопчана яка и ром и кока-кола в двете си ръце. Русата му коса бе тъй идеално сресана, сякаш е тръгнал да си прави рекламна снимка, която, разбира се, вече висеше на стената на „Стардъст Матине“.

Внимателно наблюдаваше Императора.

Фин, ученолюбив също като Роман, не забеляза нито една препратка в представлението му. Като че ли Императора бе постигнал непостижимото — измислил беше напълно ново шоу.

Представлението завърши с фокусника, вързан за стол. Публиката притаи дъх, когато въжетата се размърдаха и започнаха сами да се развързват. Фин знаеше, че колегата му използва невидима нишка, но не забелязваше ъглите, местата, където нишката трябваше да е пришита. Въжетата мърдаха като змии, все едно бяха живи, и Фин гаврътна питието си, докато се дивеше на факта, че дори да си владееш отлично занаята, и най-добрите илюзии изглеждаха изкуствено.

Но не и тази.

Щом трикът завърши, Императора хвърли въжетата на авансцената и двамата с Маги хлътнаха зад кулисите под възторжените аплодисменти на публиката.

Фин огледа въжето. Не устоя.

Нехайно се приближи до сцената, все едно разглежда завесите, защото на самия него му предстои представление, и набързо огледа въжето. Нишка нямаше. Нищо нямаше. Фин знаеше какво да търси, ала нямаше какво да намери. Всички приказки, носещи се из общността за нечиста магия, отекнаха в ушите му. Щом вдигна поглед към завесата, забеляза очите на Маги да го гледат от бледно, кротко лице.

Фин изтърва въжето. Усмихна ѝ се, но тя не му върна усмивката и той не можа да потисне чувството, че въжето е оставено там нарочно. Че онази вечер той някак си бе попаднал в клопка като животно.

Заряза недопито второто си питие на авансцената и си тръгна.

Седмица по-късно Фин се засече с Дон Дийни в Тексас. Фин, който владееше политиката толкова, колкото и професионалните си умения, не беше клюкар и не очерняше никого, но след като много се напи, разказа на стария си колега какво се е случило в Оклахома, и сподели чувствата си по повода.

Дийни се разстрои.

Императора, каза той, щял да ги съсипе. В опит да заобиколи това, той уредил шоуто в театър „Кери“ под фалшивия претекст за обединяване и сплотяване на общността. Щял да примами мълчаливия Император, като обяви събитието за нещо като конференция на фокусниците. Всеки, дотолкова отчаян, че да си стисне ръцете с дявола, не би пропуснал такава възможност. Потенциалът ѝ за сдобиване с лоша слава бе прекалено голям. А и освен това Императора явно се наслаждаваше на властта, която трупаше над колегите си.

Дийн вярвал, че всички ще успеят да огледат Императора отблизо, а после ще могат лично и съвместно да го разпитат къде се е научил да огъва метал. Да кара предмети да избухват. Да спира брадви, за да не разцепят черепа му.

Императора се съгласил да присъства. Но Дийни сам провалил плана си, като се напил и се скарал със загадъчния фокусник, преди на него да му се е удала възможност да представи фокусите си.

Пред цялата присъстваща общност Дийни поискал от Императора да разкрие своите тайни. Императора отказал.

Дийни го нарекъл мошеник. Императора отрекъл.

Дийни настоял Императора да докаже, че фокусите му са чисти. Императора си замълчал.

Дийни фраснал Императора в носа.

Императора просто размахал ръка пред лицето си и кръвта изчезнала.

Залата притихнала.

Маги, която стояла в тъмното до завесата, хванала Императора под ръка и мълчаливо го извела от сградата. Навън прошепнала:

— Дребнавостта на посредствените. Липсва ли ти?

— Не — отвърнал Роман.

Но му липсвала.

Роман прекарвал също толкова време в изпращане на трупове в небето, колкото и в упражняване на фокуси с Маги.

Сега бил най-добрият и го знаел. Но признанието за това щяло да дойде от публиката, а не от колегите му. Нямало доказателства да се е забъркал с „онази другата магия“, и затова професионалните списания главно си траели. Но фокусниците разговаряли. И всеки път при споменаването на името на Императора из клубовете и баровете плъзвало злокобно настроение. Без значение какво правел той от там нататък, до името му винаги щяла да присъства бележка:

*Вероятно измамник

И все пак общността била толкова малка, че презрението на колегите му било донякъде без значение. Никой фокусник никога няма да напълни театър с хиляда места. Просто нямало чак толкова голяма фен база, че да я доиш. Повечето билети ги купували хора, които си търсели някакво разнообразие. Хора, които не са и чували за Фантастичния Фин и за списание „Месечник за фокуси“. Почти нямало друга реклама освен професионалните издания, а дори и те стигали само до шепа хора в национален мащаб. Индустрията била недоходоносна. И публиката, на която се радвал Императора след фиаското в театър „Кери“, не била по-различна от тази преди него.

А и без това не възприятието започнало да дразни Роман.

Прекарвал всяка вечер в гробищата на градовете, където имал участия. Криел се от местната полиция. Проверявал къщите на гробищните пазачи. Оглеждал се за опечалени посетители. За пияни тийнейджъри. За болни мозъци. Бил свикнал да работи нощем, но това шоу било различно. Често се потрисал от онова, което върши — да вади мъртъвци от ковчезите им, да ги праща в небето само за да запълни отново тези ковчези.

С местни жители.

И все пак, колкото и ужасно да звучи, често се чувствал уютно там навън, в нощта, в студа, с Маги до себе си. Сякаш точно това бил фокусът, по който се трудел още откакто срещнал онзи дрипльо сред пясъка.

Труповете! Роман не можеше дори да хване броя на безжизнените могили, които бе премахнал, за да отвори място за свежа плът. А Маги го подстрекаваше. Тя никога не беше спокойна като него на гробищата. За Роман точно там присъствието ѝ беше най-смислено. Вече не му се струваше странно или тайнствено. Маги изглеждаше също тъй обикновена като надгробните камъни. Също тъй уютна като растящия по тях мъх.

Да гледа Маги… как очите ѝ се подбелват… как тихи стонове на екстаз се откъсват от посинелите ѝ устни… как ръцете ѝ се сключват около кръста, а после изчезват сред гънките на роклята ѝ… как се извива гърбът ѝ… Роман усещаше истинската мрачност на своите деяния. Много пъти той я чуваше да диша тежко, стиснала железните порти, и да усуква тялото си в невъзможни форми зад гърба му.

Често го преследваше мисълта откъде се е взела Маги. Докато седеше с нея в ресторант. Докато стоеше с нея на рецепцията в хотел. Докато шофираше, вечно с нея до себе си. Нямаше отдих, нямаше почивка от присъствието на онова, което тя значеше.

Маги пищеше от наслада, когато преминаваха покрай гробища, които не бяха готови да изпразнят.

Вечерта преди среднощното им шоу в Гоблин Роман и Маги седяха кротко в гримьорната си след представление. Двойката току-що бе благодарила на отявлен фен и жена му за любезните думи и Роман, в игрива проява на фокусничество, затвори вратата пред тях с мисълта си. След като го извърши, се обърна към Маги и ѝ каза:

— Утре, Маги. Време е пак да разчистим.

Но Маги никога не губеше дирята на дните, когато трябваше да освежат Смъртта, да пратят нови трупове на вечно алчния промоутър на Роман.

Когато влязоха в Гоблин на другата сутрин с Роман зад волана на своята запазена марка — черния мерцедес, купен на старо, Римския император се смяташе за най-великия фокусник на света.

Щом мина покрай грамадните храстови скулптури на Джордж Карол и Джонатан Трахтънбройт, дело на Шърман, той се усмихна.

— За това шоу вече са се продали осемдесет билета — каза той на Маги. — Убеден съм, че тя ще е доволна от своя дял.

Пийт беше в магазина на господин Бенч, когато видя черния мерцедес да минава отвън. Не виждаше шофьора, но беше сигурен, че русата жена на седалката до него, която разглежда Гоблин през стъклото, е Маги.

Беше прочел всички до едно списания и вестници, дадени му от господин Бенч. Знаеше за Римския император всичко, което можеше да се знае. И когато мерцедесът отмина, единствената мисъл, хрумнала на Пийт, беше да го последва.

— Какво има, Пийт? — попита господин Бенч, усетил, че Пийт се разсейва.

— Ъм, ще изтичам за малко до „Транзистор Планет“. — Мислите му препускаха бясно. — Излязла е една нова игра за лов на вещици. Брайън ми разказа за нея в училище. Каза, че може вече да я имат.

— Лов на вещици, а? Леле, как са се изменили игрите.

— Ще се видим, господин Бенч!

И изскочи през вратата.

Обиколи улиците в търсене на колата и надникна на минаване във всяка витрина. Движеше се бързо, припряно измина три преки и пое на изток. Спря на един светофар, на пресечката на „Лилия“ и „Нептун“, и зърна мерцедеса на Императора паркиран една пряка по-нататък.

Тялото на Пийт се вцепени.

Светна зелено и се наложи да си заповяда да премине през улицата. Краката му бяха като гумени, когато мина покрай черната кола — направо не можеше да повярва, че тя е тук, в Гоблин, на живо, и така се разпали, че се огледа за тях навсякъде наведнъж, както му се стори, докато целият център се превърна в сияйно размито петно в стоманено сиво.

Откри ги седнали в едно сепаре в ресторанта на Дейви Пи.

Пийт се вцепени. Сякаш врасна в тротоара навън. Това беше фокусник, за когото пишеха в „Престо“. И все пак този мъж изглеждаше досущ като жив, та той беше толкова жив! За разлика от снимките, които Пийт беше виждал, лицето на Римския император мърдаше, когато той мигаше, ръцете му се движеха, когато поднасяше вилицата към устата си, а когато облак затулваше слънцето, той променяше цвета на косата му от тъмнокестеняв в черен.

Една дъждовна капка падна от небето и Пийт смътно си спомни, че довечера щеше да ги удави от дъжд. Така се беше изразила майка му. Каза, че хората в града се подготвяли за наводнение. Но единственото наводнение, което тревожеше Пийт в момента, бе възможността да намокри гащите, докато се взираше в двете легенди зад стъклото.

Пийт влезе в ресторанта на Дейви като в сън. Направо не можеше да върви нормално, като поставя единия кец пред другия. Щом пристъпи до тезгяха, Маги вдигна поглед и Пийт усети ледена тръпка. Погледнаха се в очите. Беше убеден, че за нея си личеше, че ги е изучавал.

Тя знае.

Пийт се настани на едно високо столче в ъгъла на бара. Само на десет метра от гърба на Императора. С ъгълчето на окото си зърна черната коса на фокусника, кафявата му жилетка и бялата риза с дълги ръкави под нея. Императора изглеждаше толкова силен… Толкова истински… толкова…

— Малкият? — произнесе един глас.

— Какво? — Той се завъртя на стола си. Сервитьорът барабанеше с пръсти по тезгяха.

— Меню искаш ли? Знаеш ли какво искаш? Специалитетът на „Дейви Пи“ може би?

— Едно… кафе — отвърна той.

— Кафе? Ти на колко си години?

Пийт целият се изчерви.

— Има ли възрастово ограничение?

Сервитьорът се намръщи.

— Добре, умнико. Едно кафе, ей сега. Но недей да ме обвиняваш мен, ако ти прецака растежа.

Навън дъждът заваля по-силно.

Той нервно погледна пак двойката. Тилът на Романовата глава закриваше Маги.

„Добре — помисли си Пийт. — Това е то. Просто няма как иначе.“

Краката му трепереха.

— Ето ти кафето, малкият.

„Добре. Името ти е Пийт. Три…“

— Недей да ме изкарваш мен виновен, ако от кофеина те хванат бесните.

„Две…“

— Недей да ме изкарваш мен виновен, ако не те свърта на едно място.

„Едно“.

— Недей да ме изкарваш мен виновен, ако…

Пийт се изправи. Отиде до тяхната маса. Маги го видя да се задава и го загледа в очите. Щом стигна до тях, той се спря и отвори уста.

Но от нея не излезе нищо.

Когато Роман се извърна към него, на Пийт му се струваше, че може да се разтече по плочките на пода и да се просмуче в тях.

— Здравей — каза Маги.

Отблизо Роман на живо изглеждаше различен. На Пийт му се струваше… тъжен.

— Извинете — рече Пийт. Думите му одраха гърлото и се изсипаха от устата му. — Аз съм най-големият ви фен в Гоблин, а може би и в целия свят. Знам всичко, което може да се знае за вас. — Той почервеня. — Искам да кажа… Всичко, което вие сте казали на някого.

Роман примига. Изражението му не се промени.

— Това е чудесно — каза той. И на Пийт му се стори, че Роман някак се подмлади. Сякаш изведнъж легендата от „Престо“ пак стана дете.

— Фокуси правиш ли? — попита Роман.

Това му дойде много. Фокусник от „Престо“… РИМСКИЯ ИМПЕРАТОР… питаше Пийт дали прави фокуси.

— Да. Тоест не. Не като вас. Но да. Искам да кажа… — А после, без да иска, Пийт изведнъж изтърси: — Господин Император, знам, че вие не практикувате нечиста магия. Защото… защото такова нещо няма. Всяка магия е… е… чиста.

Пийт видя как в очите на Императора се надига далечна вълна.

— Много благодаря — рече тихо фокусникът.

Маги се приведе напред.

— Ще дойдеш ли на шоуто тази вечер?

— Разбира се. Половината гоблинско основно училище ще дойде.

Роман и Маги се спогледаха. Изведнъж Роман се пресегна и хвана Пийт за китката.

— Свий си ръката — каза той.

— Какво?

— В юмрук. Свий си ръката.

Пийт изпълни каквото му каза Императора.

— Ще ти дам нещо — рече Роман. — И ако ми обещаеш винаги да се отнасяш с уважение към магията, ще ти дам да го запазиш.

Пийт кимна.

— Да. Разбира се.

Пийт не усети как стана. Но фокусникът пусна китката му, той разтвори длан и видя в шепата си четири монети от по четвърт долар.

— Това е да си платиш кафето — каза фокусникът.

Пийт се взря в очите му.

— Значи ще се видим довечера — рече Маги.

— Да — отвърна Пийт разтреперен.

После се върна със залитане на бара и остави три от четирите монети за кафето. Последната нямаше да даде. Това бе подарък от Римския император. Никога нямаше да я похарчи. Щеше да си я носи, докато порасне, и да я сложи в рамка, и да разказва на децата си как се е срещнал с най-великия фокусник на света и как човекът го е почерпил с кафе чрез магия.

В седем часа Пийт се молеше майка му в десет да е заспала. Баща му беше на работа, а не беше казал на майка си за шоуто. Не можеше да рискува. В никакъв случай! Но ако в десет тя вече се беше унесла, това щеше да му даде много време. Театър „Домино“ се намираше в северния край на града. Нямаше да му отнеме кой знае колко да стигне дотам, но място за грешки нямаше. Гледаше часовника, все едно изтичаха последните минути от живота му.

В седем Роман спеше в хотелската си стая. Маги мълчаливо го наблюдаваше от един стол.

В осем и половина Пийт се опитваше да измъкне от майка си по кое време смята да си ляга, без да я пита направо.

— Пийт — каза тя с досада. — Стига си ме тормозил.

— Просто съм много уморен, мамо. А ти не си ли?

Навън валеше здравата.

В осем и половина Роман още спеше, а Маги търпеливо седеше на стола си.

В девет часа Пийт още беше в стаята си и се преструваше, че спи. Мислеше си дали не би могъл да вдъхне сънено настроение из цялата къща.

Следеше вманиачено часовника. Проклинаше всяка минута, в която майка му още будуваше.

В девет Роман все още спеше и щеше да спи още петнайсет минути, докато Маги го докосна леко над лакътя и каза:

— Роман, време е.

В девет и половина Пийт вече се беше примирил с факта, че майка му никога не заспива преди десет. Лампата в стаята му пак светеше и той прелистваше списание от тия, които му бе дал господин Бенч. Там имаше снимка на Императора, както изглежда, зад кулисите на някакъв театър. Заглавието гласеше:

ИМПЕРАТОРА СЕ ПОДГОТВЯ ЗА ШОУ

В девет и половина Роман беше под душа и си тананикаше. Маги седеше на стола си и търпеливо чакаше в тъмната стая.

В десет Пийт вече беше откачил. Майка му си беше легнала, но още не беше заспала. Нямаше как да е заспала. И сякаш всичко се случваше твърде бързо. Точно кога трябва да тръгне? Не можеше да реши. Щеше да му се наложи да прекара колелото си през къщата, защото не можеше да рискува да отвори гаража. Навън дъждът валеше като луд и трябваше да си вземе нещо да го пази. Беше изнервен. Да рискува ли да тръгне още сега?

В десет Роман беше зад волана на черния си мерцедес. Носеше сиво палто и пушеше. Прозорецът беше отворен и през него нахлуваха студеният гоблински въздух и дъжд.

— Ти знаеш ли, че тук ги погребват прави? — попита Маги.

— Да — отвърна Роман. — Каза ми го.

В десет и половина Пийт вече не издържаше. Промъкна се тихо на долния етаж. Когато си взе дъждобрана от шкафа, вратата изскърца и тялото му се вцепени. Зачака. После мина през помещението с пералнята към гаража. Отвори вратата много бавно, отиде да си вземе колелото, а после го внесе в дома. Благодари на дъжда, че плющи по къщата и заглушава целия вдигнат от него шум. В това отношение Гоблин бе приятел. Тревожеше се за майка си. Ами ако се събуди и го провери, докато той е навън?

Ще се уплаши. Трябваше да остави бележка.

Промъкна се обратно горе и остави на възглавницата си това:

В единайсет Пийт фучеше по шосето „Север — юг“. Дъждът се изсипваше върху него, но само правеше пътешествието още по-вълшебно и нереално. Вятърът, дъждът, това време на денонощието. Пийт бръкна в джоба си, за да се увери, че билетът е у него. И монетата от четвърт долар също. И двете бяха там. Пийт продължи по пътя.

В единайсет Роман бе прострял ръце към небесата. Стоеше в началото на гоблинското гробище и размаха яростно ръце. Звукът от толкова много открехващи се капаци заглуши издаваните от Маги звуци. Тя наблюдаваше изпод едно дърво. Стисна дръжката на чадъра. Това ѝ беше любимото.

Заради вятъра дъждът мокреше Роман под ъгъл, който му се струваше едва ли не освежителен. Като че дори и стихиите осъзнаваха важността на този момент. Никога не се чувстваше толкова могъщ, колкото точно преди да извади труповете. А това място се оказа грандиозно.

Понякога Роман се смееше как сделката, която беше сключил, се оказа с двойна полза за него. Спазването на неговите задължения от уговорката беше просто още едно шоу. И то не само за Маги. А и за него. Имаше нощи, когато на Роман му се искаше да бъде само там и никъде другаде. Докато стоеше сред разтворените капаци — капаци, които самият той бе отворил със сила, чрез магия — се чувстваше като детето, втрещено от уличния артист. Като младежа, който крадеше шахматните фигури на баща си.

Под дървото Маги хленчеше от нетърпение.

Блесналите тъмни очи на Роман се вторачиха в рояка от зейнали ями, разсипан из мократа трева. Бавно вдъхна. Беше подготвен — трудът на цял живот, кацнал върху простия жест на ръката му. Едно мръдване на китката.

„Мъртъвците — помисли си той. — Мъртъвците!“

Издигна длани към черното гоблинско небе и сви юмруци към леещия се дъжд.

Маги нададе стон.

Труповете се стрелнаха нагоре от гробовете си изправени, сега увиснали на шест метра нагоре в небето. Луната хвърляше сенки върху ямите в тревата под тях.

Роман пристъпи под петдесетте трупа — увисналите бледи ходила оформяха навес, изгнила обувка тупна до него на земята. Някои бяха по-разложени от други. Жени с коси, дълги почти чак до петите. Стари костюми, стари дрехи, може би по модата, когато за последно са имали допир с въздуха. Някои тела бяха изгнили до костта, а по други дупките едва започваха да си личат. Нокти стигаха до коленете. Гривни със скъпоценни камъни едва се крепяха на китки, вече твърде изтънели да ги задържат. Жълти зъби. Гнили зъби. Беззъби усти. Очи, превърнали се в маджун, вече изтекли от орбитите си. Една жена беше с бакалска престилка и червеите напълно бяха изяли лицето ѝ.

Роман ги оглеждаше. Маги падна на колене.

Групата от трупове бе увиснала напълно неподвижно, великолепният гоблински дъжд плющеше по тях и отмиваше към земята част от разложената плът. Роман ги разглеждаше отдолу като дете, което търси невидимата нишка, търси скрития капак, опитва се да изобличи фокуса.

— Вървете! — изкрещя Роман сред вятъра и дъжда. — СТАНЕТЕ ЧИСТИ!

Телата се издигнаха по-нависоко. Маги застена толкова шумно, че Роман чуваше стоновете ѝ двойно по-силни, отекващи в стоманените капаци на странните гоблински ковчези. Труповете се издигнаха още по-нависоко… и още по-нависоко… и Роман я усети — промоутърката, как наблюдава иззад едно дърво. Кое дърво? Не погледна. Разтвори длани, изпъна пръсти, изпрати труповете още по-нависоко, докато станаха неразличими от многобройните дъждовни капки, падащи стремглаво от небето.

Маги изпищя в екстаз.

А после… труповете изчезнаха.

Роман отпусна челюст и тя рухна на гърдите му. Маги дойде при него и го закри с черния чадър.

— Престо — рече Роман.

— Това беше най-доброто ти творение досега.

Роман я погледна.

— А сега… бисът.

В дванайсет Пийт стискаше монетата толкова здраво, че тя остави отпечатък върху дланта му. Всички бяха там. Майк, Виктор, Ранди, Сюзън, Кристофър, всички! И много от родителите им.

Пийт се сети за татко си, който беше на работа. За спящата си майка.

Театър „Домино“ беше по-малък, отколкото си представяше Пийт. Сто пъти беше чел как фокусниците от Магическата верига се представяха пред шейсетина души, че и по-малко, но да види точно това отблизо, беше потресаващо. Наистина залата си беше една кутийка, четири сковани една за друга дървени стени, едва ли достойна да приюти гений като Императора. Но Пийт щеше да приеме това. Сцената беше толкова близо. И тъй като Императора не криеше как прави фокусите, Пийт щеше да може да види всичко.

Лампите угаснаха, а с тях секна и бъбренето на съучениците му. Последвалата непоносима тишина бе нарушена от чаткането на ботуши по сцената.

Лампите светнаха.

Маги.

Щом я видя, публиката се шокира. Пийт знаеше, че така и трябва да бъде. Но той не беше шокиран. Вече знаеше всичко за Маги и Императора. Всичко, което можеше да се узнае. Когато Маги заговори, Пийт усети в гласа ѝ мощ, която никое списание не беше споменавало.

Тя представи Императора.

И той изплува от катранената тъмнина зад кулисите.

Излезе с такава увереност и овладяност, че умореното лице, което Пийт бе видял на живо, заприлича на фалшив спомен. Беше с кафявите панталони. Черни ботуши. Бяла риза и жилетка. Косата му беше мокра и Пийт се гордееше, че я е намокрил гоблинският дъжд.

Гоблин.

Римския император беше в Гоблин.

Без колебание двойката стремително започна шоуто. Пийт не можеше да си представи как го вижда Майк, човек, който нямаше никаква представа от Императора. И родителите, примирили се да заведат децата си на среднощното шоу на фокусник, очевидно се стъписаха. Пийт знаеше, че са очаквали някакъв си чичка с цилиндър, но не и този бляскав и мрачен артист, който можеше да огъва метал с мисълта си.

Хората ахкаха. Искаха още.

Пийт се беше вторачил в ръцете и в тялото на Роман. Всяко движение на фокусника оправдаваше написаното в списанията. И все пак описанието му в „Престо“ беше истинско престъпление в сравнение с онова, което Пийт видя с очите си. Роман се движеше толкова бързо, че беше трудно да го следиш.

Той се освобождаваше, завързан на стол, без да помръдне тялото си.

Въжето, оживяло, мърдаше като змия.

Маги метна брадва по главата му, която спря на два пръста от неговия нос.

Предмети се появяваха и изчезваха, огъваха се и се трошаха.

Пийт загуби дар слово.

Когато Маги обяви, че това ще е последният им номер и им трябват доброволци, Пийт усети как стомахът му се сви. Не искаше да свършва. Не искаше никога да свършва.

Но при все това вдигна ръка.

Императора стоеше приведен в дъното на сцената и бършеше потта от косата си, докато Маги оглеждаше публиката. Малко море от ръце се вълнуваше трескаво пред нея. Тя отстъпи към края на сцената. Отвори място.

Роман се надигна, върна се и застана срещу публиката. Вече се беше отпуснал. Почти беше приключил с работата си.

— Искаш ли да станеш звезда, голяма звезда? Трябва да ми даваш и моя дял.

— Как?

Тъмните очи на Роман проследиха ръцете пред него, които се люлееха и умоляваха.

— Прясна смърт, малкият. Като мине малко време, и смрадта на старите трупове не се трае.

Роман пристъпи към края на сцената и изрече първите си думи за цялата вечер. С длани, прострени към тавана, той произнесе:

— Е, добре, деца… Кой иска да изчезне?

„Домино“ пощуря. Децата наскачаха от столовете си. Пийт се покачи на сгъваемия си стол и изпъна ръка по-високо от всички останали.

Моят дял — беше казала промоутърката — няма нищо общо с това доколко добре изпразваш гробовете им. — Тя миришеше на мъртъв вълк. На мечка. — Важното е как ще ги пълниш отново.

Пийт си съдра гърлото да крещи. Но някои деца ги беше страх. И родителите им, слисани от шоуто, нямаше да го позволят.

Самият Роман гледаше всичко това като момче, сякаш вкоренило се в песъкливите улици на своята младост.

— Качвай се там, Сара — рече господин Андерсън. — Не искаш ли да изчезнеш?

— Давай, Джон! Не се срамувай, де!

Маги наклони глава. Облиза устни.

— Качи се там! — подкани госпожа Джоунс.

— Давай!

Роман вдигна ръка, готов да избере доброволците, онези, които бяха решили да кажат „да“ на истинската магия. Онези, склонните да се забъркват.

— Не искаш ли да изчезнеш? — попита госпожа Паркс сина си. — Не искаш ли да изчезнеш?

Дърк Роджърс всеки ден се будеше оптимист и заспиваше в отчаяние.

Истината беше, че обиколките му омръзваха.

„Дошли са петнайсетгодишни хлапета и направо ще се напикаят от нетърпение да видят Юла, Дърк. Почивката ти свърши.“

Можеше да не е чак толкова зле (можеше и да не се буди от кошмари как води групи деца по дълги коридори, построени от камъни, по-стари и от пирамидите и обвити от паяжини, изплетени от насекомо, което не бе сред известните му), ако трябваше да води една обиколка. Еднотипни обиколки. Защото в зоопарка го юркаха по цяла седмица (от девет до пет всеки ден), а в кланицата — в събота и неделя. Вечер Дърк се прибираше скапан. Размазан. Нямаше значение кой ден е, пък всъщност и как е минал денят. Гонеше хлапетата насам — натам, постоянно броеше глави, заключваше и отключваше врати, заключваше и отключваше клетки, хранеше животните, чистеше тинята от канавките, напътваше, приемаше поръчки, отговаряше на въпроси, вършеше каквото може, за да поправи работата, свършена от колегите му през пръсти, и много се тревожеше за собственото си мързелуване. Фантазираше мощно за нощния живот, дето все му убягваше. Искаше да си тръгне от работа, да се изкъпе и да го удари на живот в града. Искаше да пийне едно. И две. Желаеше компания. Със сигурност му се щеше да забърше някоя мадама. Обаче колкото и реалистично да звучеше тази перспектива денем, прибереше ли се, у тях влизаше един друг Дърк, който вместо това решаваше да си поседне или да си полегне. Дърк, който си миеше зъбите вечер, беше различен от онзи, който правеше същото сутрин.

Често преди работа той отделяше по минутка да поседи и да погледа минувачите от една зелена гоблинска пейка. И често си избираше по няколко от тях.

„Довечера с тази жена ще се срещнем и ще правим любов…“

или

„Довечера ще кажа наздраве на този мъж в бара…“.

Дърк се нахъсваше от тези малки видения за общуване с хора. Несъмнено да общува с животни, вече му беше писнало. Но когато се пльоснеше на стола до кухненската маса вечер, тези фантазии бяха само мъгляви образи. И тогава гласовете започваха да шепнат.

„Утре — казваха те — сам ще си си шеф.“

— Много се преработваш — каза Патрик една вечер, докато пиеха бири. — Няма за какво да ги харчиш тия пари, дето ги изкарваш. Така не се прави, Дърк. Трябва да харчиш на едро, приятел. Така да се натряскаш, че да си съсипеш живота и да почнеш отначало.

Дърк, склонил голямата си глава над бирената пяна, бе залят от фантазии. Как пита жена с какво да я почерпи. Как я води през тълпа от хора към дансинга. Как ѝ казва, че един ден ще си има собствен бизнес тук, в Гоблин.

„Точно така — ще си мисли Дърк. — Какъвто си пожелаеш бизнес.“

Или пък щеше да разтопи сърцето на някоя жена с истории за животни. Труди… Алис… слоновете и птиците… как много отдавна се беше върнал късно в зоопарка, за да утешава Юла след загубата на бебето ѝ. Как навярно ѝ бе помогнал да го преживее.

Драгоценната горила на Гоблин с гаранция би размекнала сърцето на всяка жена като памук.

Дори и във фантазиите му се набъркваше зоопаркът. Кланицата. Работата.

— Може би ще е по-добре, ако напусна на едното или на другото място — каза Дърк на Патрик същата вечер. — Да поразмърдам нещата.

— Да се сбъркаш от кеф — рече Патрик. — И да. Наздраве за това.

Често при редките си излизания вечер с Патрик Дърк се извиняваше и отиваше в тоалетната, където се заключваше, оставяше си бирата на мивката, заставаше кротко до стената със затворени очи и вдишваше бавно и дълбоко.

И там пак мислеше за онази жена. Този път ще я заплени със своите идеи, планове, със своя хъс за живот. Ни дума за зоопарка. За Юла. За животните. И за една славна половин минута щеше да се освободи от чувствата, които блъскаха тялото му денем, и образите, които го объркваха насън.

„Твоят бизнес може да бъде каквото си пожелаеш — мислеше си Дърк. — Стига да не е свързан с никакви обиколки.“

Първо, идеята да си разменят работните места, беше на Патрик. Той работеше като чистач в зоопарка — събираше фасове, карти, хартиени подложки от пица, празни кутии от газирани напитки и изнасяше животинските лайна от задните входове на клетките към грамадния златист контейнер за боклук в северния край. Освен това откри, че работата не му допада особено. Половин година едвам издържа да патрулира из територията на зоопарка, облечен с кафявия комбинезон с остроумния лозунг на гърба му, изписан в бяло:

ВСЕ НЯКОЙ ТРЯБВА ДА ЧИСТИ СЛЕД ТЯХ!

И колкото и старателно да се къпеше, все не можеше да се отърве от онази воня на птичи лайна, която го следваше и у дома. И това в съчетание с всекидневното изчопляне на хипопотамски фъшкии от жлебовете по обувките му направо го пощури. След като бе забелязан в това състояние от Шерил Конърс, по която беше хлътнал в гимназията, и тя не можа да повярва, че той още живее в града, и като че си запуши носа, за да се защити от неговата парфюмна композиция, това го накара да престъпи чертата.

— Хайде да си сменим работните места — каза той една вечер на Дърк, пак докато пиеха бири. — Ти почни да чистиш зоопарка, а аз ще почна да се возя отзад на оня камион.

Дърк от месеци работеше в Гоблин като боклукчия. Беше чистил Гибелния парк, беше мил стоманените капаци на гоблинските гробове, събирал боклуци покрай всяка по-главна улица, мил прозорците на „Уудръф“ и веднъж работи в същата бригада по ландшафтна архитектура като най-знаменития гражданин на Гоблин, Уейн Шърман, душата на Плетищата.

— Разхождал съм кучета преди — рече Дърк. Но Патрик го пресече:

— Ти с животните всъщност няма да се занимаваш. Само с лайната им.

На Робин Джейкъбс, известен на мнозина като най-долния гъз в Гоблин, а също и собственик на зоопарка, не му пукаше кой си цапа пръстите с чужди фасове или кой рине слонските фъшкии в черни чували, стига някой да идва всеки ден да го върши. Съгласи се на мястото на Патрик да дойде друг човек и също толкова бързо оборудва Дърк с кафяв комбинезон.

— Ей, ама ти си едър — рече Робин, като допря кафявия плат до гърдите на Дърк. — Колкото Юла си, да ти кажа. Дано това не значи и че ще създаваш големи проблеми. Добре дошъл в гоблинския зоопарк „Харди Карол“.

Гоблинската служба по чистотата също нямаше някакви възражения срещу размяната и тъй Патрик замени миризмата на гоблинските животни с вонята на гоблинския боклук. Но колкото и правилна да изглеждаше тази работа, в нея имаше една голяма грешка. Дърк не само в края на краищата щеше да почне да се занимава с животните, а и много скоро щеше да стане лицето, което изниква в ума на всеки гоблинчанин, щом се присети за гоблинския зоопарк. Дърк щеше да стане знаменитост там. Това щеше да се превърне в неговият зоопарк. Но не в смисъл, че той е шефът. Не негов в този смисъл. И тази семантика щеше да го преследва също тъй мрачно, както и сънищата как води деца по дълги каменни коридори с обвити с паяжина стени. Каменни плочи, толкова стари, че Дърк се будеше разтреперен, отчаян да разбере що за животни виеха и се кискаха, тръбяха и ревяха зад тях.

Той направо нямаше спиране. Дърк на работа в зоопарка бе подобен на Херкулес, когато си получава щита. Митично пасване. Щом зърнеха едрото му трийсет и осем годишно тяло, и деца, и бели мечки се блещеха. Грамадните му юмруци с един замах можеха да накарат цяла разтворена карта да се скрие от погледа. Изнасяше по шест чувала лайна наведнъж (Патрик едва мъкнеше по два) и по причини, не напълно понятни нито за колегите му, нито за самия него, Дърк оказваше незабавно успокояващо въздействие върху животните. Дали се дължеше просто на грамаданските му размери? На излъчването му? Какво точно се излъчваше от Дърк, та да успокои Юла тъкмо когато започне отчаяно да се бие по гърдите? Какъв невидим елемент караше лъвовете да спрат да реват, щом той се приближи?

Дърк забелязваше промените в поведението им.

— А, те тия неща тук се случват — каза му веднъж, докато обядваха, Гордън Маккол, един от онези, които хранеха животните. — Има ги животните, каквито гражданите ги виждат, животните, когато се държат най-културно — покрай витрините им се точи неспирен поток от хора, гоблинчани ги гледат как ядат, гледат ги как се съвкупяват. То все тая колко си разумен… едно живо същество е длъжно да се държи по-различно, когато знае, че го наблюдават. И как иначе? Обаче те притежават и друга страна, онази, която ние успяваме да видим. Когато зоопаркът затвори. Когато тук се стъмни и животните пак се свият в усамотение — първата минута от целия ден, която е само за тях, първият шанс за тях да си помислят и може би в някакъв смисъл да се приближат най-много до онова, което са били, преди да ги натикат в клетка. И това нещо, Дърк, това състояние, в което може да изпадне едно животно, е нещо страшно. Не ти трябва да доближаваш животно, когато се намира там, когато се е завърнало към онова първоначално състояние, в което неща като човек и човешка власт изведнъж престават да значат каквото и да било.

Но Дърк изобщо не говореше за това.

— Те просто изглеждат различни покрай мен — каза той.

— Ами, да, като че просто излавяш лъвовете, когато са лъвове. Недей да си мислиш, че притежаваш някаква вълшебна власт над тях — да не откачиш, като почнат да не слушат.

Дърк седя на пейката дълго след като Гордън го остави, и си припомняше как мечките вдигаха глава, за да го гледат, докато преминава, или паякообразните маймуни висяха на една ръка и го сочеха с другата. Една вечер на затваряне, през втората му седмица на тази работа, едно вероятно обяснение изникна неканено.

Те знаят, че не съм където трябва. Ей тука горе (и той се почука по главата) и аз съм затворен в клетка.

Беше нещо като „аха!“ — според критериите на Дърк той бе получил откровение. Запъти се към клетката на Труди, тигрицата, замаян, като в мъгла, и за пръв път разбра колко неистово му се иска да освободи собственото си съзнание. Следваше нарисуваните стъпки по бетона — първо птичите краченца в жълто, после стъпките на алигатор в зелено, белите мечи лапи, кафявите пръсти на хипопотама и избелелите оранжеви следи на Труди.

Щом мина през дървените плъзгащи се врати в помещението на тигрите, той навлезе в невероятния мрак, който я приютяваше. Имаше смътното чувство за цел, усещане, че срещата му с Труди бе нещо многозначително. Но също както гоблинското небе често бе дъждовно и мъглата се събираше също тъй лесно като комарите, Дърк нямаше ясна идея каква точно е тази цел.

Опипа стената, за да намери електрическия ключ и ръждясалата клетка на Труди оживя под ярката светлина на таванските лампи.

Дървени трески и кафява трева украсяваха земята пред клетката ѝ. Дърк видя грамадния дървесен дънер, опрян на далечната стена, за да се катери Труди по него. И щом притисна чело в решетките, видя остатъците от вечерята ѝ — големи кости лежаха накръст върху тъмнопурпурно петно на цимента.

Но Труди не се виждаше. Все още не.

— Труди?

Той огледа голямата скала в тъмното.

„Там отзад е“ — помисли си.

Тъкмо се готвеше пак да я извика по име, когато забеляза как мракът зад скалата се раздвижва и се появява фигура на котка, много по-голяма, отколкото я помнеше Дърк. Труди замря на ръба на този мрак, оранжевите ивици по тялото ѝ потъваха в тъмното като първите пламъци на току-що накладен огън.

Дърк бавно провря ръка през решетките.

Труди вдигна рамене и изфуча. Но фучене му беше само името, защото звукът, който излезе от гърлото ѝ, не беше онзи, който издават домашните котки.

— Труди. Здравей. И аз съм затворен в клетка.

Сега тигрицата тръгна напред и слезе от скалата с гъвкавостта на свободната мисъл.

Труди отиде до протегнатата му ръка и го подуши веднъж — вдъхване, по-гръмко от гласа на Дърк.

Дърк издърпа ръката си от клетката. Стисна решетките, все тъй притиснал чело в стоманата. И гледаше Труди в очите.

— Как да се махнем оттук? — попита я той.

А после почука с пръст по челото си.

Тогава той не знаеше това, но първите един-два килограма от бремето на света полегнаха върху раменете му. Все тъй взрян в очите на голямата котка, Дърк усети безпокойство, което се надигаше в душата му, кипящо недоволство, замисъл, скалъпен толкова надве-натри, че не си струваше да се говори за него.

Изведнъж му се прииска вътрешностите му да се издуят и да надхвърлят границите на кожата, тъй много да се издуят, че това тяло най-сетне да се разцепи и да освободи човека вътре.

Труди седна пред него и наклони глава под ъгъл, който предполагаше, че и тя е любопитна какво си мисли той.

— Държа се глупашки — рече Дърк. — Тревожа се за това, че се тревожа. Мисля за това, че мисля. Питам се дали съм си на мястото. Знаеш ли какво си мисля, Труди? Мисля, че ние с тебе сме преминаващи кораби, да знаеш, големи кораби, плаващи в едни и същи води. Ето ни тук, срещаме се, но много скоро аз ще се махна от това място, ще управлявам собствен бизнес, ще съм женен. Сам ще съм си шеф. И когато това се случи? Ще се върна и ще откупя и теб, и Юла, и някои от останалите също. И в моята къща… няма да има клетки. — Той се усмихна, щом сълзите потекоха по лицето му. — Няма да се задържа тук задълго.

Но за това грешеше. По-скоро щеше да предизвика сензация в зоопарка. И с всяко ново повишение Дърк разбираше все по-малко от въжетата, които го връзваха на едно място. Клетката, от която искаше да изскочи, се снишаваше надолу от дъжделивото зелено гоблинско небе.

Това просто нямаше как да се спре. Скоро колегите на Дърк вече си шушнеха колко странен е новият. Гордън не беше единственият, с когото бе разговарял за животните. Но след посещението при Труди останалият персонал действително забеляза колко чудато се държаха животните покрай него. Дърк беше грамаден. Здрав мъжага, биха казали някои. Може да е живял тежко, животът да го е очукал, може и в затвора да е бил.

Клюките за новия достигнаха връх, когато Сам Джоунс, който хранеше животните, заприказва отдавнашния билетопродавач Дон Чеймбърс.

— Той вече прилагал ли ти е магията си, Дон?

— Кой?

— Дърк Роджърс. Грамадата. Като че ли, където и да отиде, всичко замира.

— Сериозно? Не съм забелязал.

— Ще забележиш. Слоновете го следят внимателно.

Дон се замисли над това.

— Той май нещо не е наред — рече, като разбъркваше билетите за продан за деня.

— Не е наред ли? За какво говориш?

Дон погледна над очилата си.

— Животните не замират, защото се боят от нещо. Те се дърпат… ръмжат… снишават се. И ти го знаеш. А наблюдават притеснения човек. Човека, дето му е зле. Човека, който е на предела на силите си.

— Защо го правят, Дон?

Дон сви рамене.

— Може би защото знаят, че има предел и за техните сили. И искат да знаят как изглежда, когато го наближат.

И все едно будката за билети служеше за мегафон, представата на Дон за Дърк плъзна из целия парк и се загнезди здраво в ума на всички работещи там. Не пречеше и това, че тромавият чистач явно въздействаше по същия начин и на децата. А Дърк, който се разхождаше из алеите на зоопарка в тъп унес и изпълняваше мълчаливо простичките си задачи, не осъзнаваше напълно, че децата ревяха за него. Някак си, поради симпатия или чиста забава, той бе станал малка част от зоопарка. Атракция, чиято липса щеше да се усеща, ако напусне.

Сет Хенди също го забелязваше. И когато гидът влезе в кабинета на Робин Джейкъбс да съобщи, че се мести във Флорида, каза и че Дърк Роджърс отлично ще го замести. Просто му се изплъзна от езика, без да го е обмислял предварително.

— Знаеш ли какво? — рече Сет на вратата, когато тялото му се бе подало наполовина навън, а Робин вече вдигаше телефонната слушалка. — Доста съм сигурен, че ще го върши за същите пари, които взема и сега, Робин. Като че при него на горния етаж вятър духа.

— Аз ще се погрижа за деловата страна на нещата, Сет. Успех в оная влага.

Но щом Сет излезе от офиса, Робин затвори телефона. Посегна към прозореца, повдигна с пръсти пластините на щорите и се огледа за едрия странен пазач.

За същите пари? Дали? Хлапетата като че действително го харесваха. Всъщност точно в момента едно от тях бе увиснало на десния бицепс на Дърк.

Робин събра пръсти в колибка и кръстоса глезени върху бюрото си. Сет Ханди като че току-що беше спестил на зоопарка двеста долара седмично.

Той се засмя.

Същия следобед Дърк Роджърс бе повишен в гид.

— Запомни, Дърк, като гид ти си лицето на това страхотно място. Твоята усмивка е тази, която децата ще носят в себе си, когато пораснат и се сещат за гоблинския зоопарк „Харди Карол“. Ти ще си там, до Труди, която нагъва пържола, до тупащата се в гърдите Юла на тревата. Някои от тези хлапета ще пораснат и ще имат свои деца. И когато си седят, чешат се по главата и се чудят с какво ли да забавляват своите лайненца, ще се сещат за твоето лице и ще водят лайненцата си при нас. Разбираш ли?

Дърк разбираше. Никога преди не го бяха повишавали. За такива неща се вдигат наздравици в бара.

— Ако се издъниш, ако открием, че за това не те бива, тогава те уволняваме, работата ти поемам аз и всички продължаваме да си живеем живота. Но хайде направи ми една услуга, а? — момчешкото, ала и зверско лице на Дърк за Джейкъбс изглеждаше като лице на малоумник. — Недей да се дъниш. Недей да ме излагаш. Свършиш ли някаква кретения, и ще се погрижа всеки работодател в Гоблин да я разбере тази работа. Ще видиш зор дори и да се хванеш да опаковаш бакалски стоки в пликове. Разбираш ли?

Дърк кимна. Джейкъбс усети странно, мрачно завихряне в корема си.

„Господи — помисли си той. — Този вярно ти вдъхва тежки чувства.“

Обаче на кого му пука? Хлапетата го обичаха. Носеше се слух, че и животните го обичат.

— Господин Джейкъбс?

— Какво?

— Ще получа ли друг комбинезон?

— Не, оставаш си със същия.

— А сега какво да правя?

Джейкъбс се усмихна и се изправи зад бюрото.

— Дърк?

— Да?

— Сега се хващай на работа.

Обиколките се провеждаха така:

Децата се събираха двайсетина минути преди уречения час. Повечето бяха между шест и единайсетгодишни, но Дърк виждаше и един милион души, излезли на разходка. Напушените тийнейджъри също не бяха рядкост. В крайна сметка голям кеф си беше да слушаш как бабанкото от зоопарка описва животните.

Децата хленчеха на родителите си, трепеха пчелите, изгаряха на слънцето или се гушеха под чадър от зоопарка, за да се овардят от безмилостния гоблински дъжд.

И без нито един пропуск, в началото на всяка обиколка някой се провикваше „Искаме Юла!“.

Дърк също искаше да види Юла, но по пътя имаше толкова много спирки. И да, разбираше — туристите нямаше как да не жадуват да видят едрия дивеч. Да видят живо същество, толкова силно, че можеше да убие, без да иска, само с една тромава крачка. Хипопотамите, слоновете, носорозите, тигрицата и върхът на всичко — грамадната самотна горила, северната кулминация на туристическата обиколка.

— Представи си, ако имахме тук Велика сова — каза веднъж Дон, билетопродавачът, на Дърк.

Трябваше да се задоволят с по-дребните и не чак толкова застрашени птици. Но колкото и забележително да беше да видиш петдесет вида птици, стълпили се под близо двайсетметровия телен купол, колкото и прекрасно да бе да ги чуеш как редят космическа песен, разговаряйки помежду си, в края на краищата птицата бе нещо, което можеш да откриеш в задния си двор. Гоблинският зоопарк „Харди Карол“ знаеше колко важно е да надграждаш. Започваш с нещо обикновено. И постепенно стигаш до великолепието. Следваха влечугите. Дърк повеждаше групата по зелените люспести стъпки, изрисувани върху цимента. Не един родител се чувстваше длъжен да попита: „В клетки ли ще бъдат?“.

Много от по-малките деца не щяха въобще да поглеждат кобрата, а някои момчета, за да впечатлят момичетата, си залепяха лицата за стъклото. Една вечер Дърк беше в терариума, когато пиян гледач случайно катурна аквариум с костенурки. Той се разби в циментовия под и Дърк разбра, че стъклените аквариуми не са чак толкова нечупливи, колкото си мислеха повечето посетители на зоопарка. Често, докато водеше обиколка, той си представяше как кобрата чупи стъклото и захапва лицето на малко момче. После, когато започнаха кошмарите, не предприемаше нищо, за да попречи момченцата и момиченцата да бъдат придърпани встрани от колоната и да попаднат в челюстите на някоя змия.

В кошмарите му обиколката продължаваше въпреки всичко.

Точно както трябва да е и в действителността.

Алис, голямата крокодилка, която се киснеше под разнебитения дървен мост, винаги им привличаше вниманието. Често на Дърк му възлагаха да метне труп на патица над главите на децата, а после да си запуши ушите, когато те се разпищяваха, щом грамадните челюсти на Алис щракнеха и прережеха птицата на две.

Но докато той ги забавляваше, колкото и леко да изглеждаше това на всички, около краката му започваше да се вие тъмна мъгла. Безименната окаяност и нещастие, която сутрин след събуждане я нямаше, започваше жестокото си изкачване по тялото му. Какво беше това? Дърк никога не си задаваше този въпрос. За него усещането беше истинско, ала не беше от ония неща, за които си приказваше с Патрик на бира. Не беше дори от нещата, за които разговаряше със себе си, докато стоеше мълчаливо в тоалетната на „Дундестата патка“, заключил вратата и подпрял гръб на стената. Дали бе защото кръговете на маршрута оплитаха душата на Дърк на възел, или защото градацията на животните по размер отразяваше напъпващото му недоволство, силата на вътрешната буря у Дърк нарастваше в крачка с обиколката, която водеше. И когато стигаше до мечките, онази тъмна мъгла вече го обвиваше до гърдите.

„Господин гид! Вярно ли, че козината на бялата мечка е прозрачна?“

Толкова често въпросите бяха едни и същи. И Дърк подсъзнателно разбираше, че съществува модел — нещата, които засягаха хората.

Животните, мислеше си той, си имаха начин да се справят с бремето (клетката) на тялото.

Прозрачният кожух на тялото на бялата мечка — това Дърк би искал да му се случи и на него, освобождаване на вътрешния човек чрез виждането му. Разстоянието между разума на жирафа и останалата част от непохватното му тяло. Полетът на птиците. Как щраусът си заравяше главата, изправен срещу толкова много смут.

Ах, как знаеха животните какво да правят, щом се сблъскат с бремето на съществуването! Дърк познаваше безпокойството. Познаваше объркването. Знаеше какво означава да копнееш за нещо. Огромната маса на мъгливото съзнание го приближаваше бавно, сива звезда от дълбините на гоблинското небе, която се спускаше надолу. Тя се разрастваше все повече и повече, докато не само го заслепяваше, но и на неговото тяло му ставаше горещо и устата му пресъхваше и лепнеше от горещината. В тези мигове нямаше къде да избяга на скришно (Труди се скриваше в сенчестата пещера на онази изкуствена скала) и това много го плашеше. За Дърк тези въпроси нямаха форма. Въпреки чудесните му размери, дланите му не бяха достатъчно големи, за да хванат и задържат тези идеи, та да ги огледа внимателно.

Това бе лицето на гоблинския зоопарк.

Родителите понякога се чудеха как грамадният гид се унася, тийнейджърите се смушваха с лакти и казваха, че е изключил, но хлапетата го обожаваха. И всъщност какво друго имаше значение?

„Вдигни ме! Вдигни ме! Искам да видя слоновете от твоята височина!“

Как се смееха, когато Дърк се свеждаше до техния дребен ръст, когато се провикваше за поздрав на страхотните сиви животни, които се изтупваха от праха с хоботите си и когато внимателно вдигнеше някое хлапе и го поставеше да застане върху дървената ограда около каменната канавка, която дори и Труди никога не би могла да разчисти. Беше невъзможно родителите да не отбележат колко чудесно се държи гидът с децата. Колко точно отговаря на брошурата. За родители с отчаяна нужда от почивка Дърк беше като направен по поръчка — той не само компетентно развеждаше дечурлигата от един експонат към следващия, но попътно и ги забавляваше.

И го правеше, като просто беше какъвто е. Едър. Тромав. Чувствителен. Доста добре осведомен. Беше тъкмо такъв, какъвто Робин Джейкъбс се надяваше да е, какъвто Сет Хенди си мислеше, че вероятно е, и какъвто Патрик никога не би се досетил, че е, та даже и след хиляда години. Дърк беше доходоносен според условията в гоблинския зоопарк „Харди Карол“. И никой, а най-малкото пък той самият ни най-малко не усещаше водовъртежа, който се вихреше като облак от плодящи се комари в гърдите и главата му.

Когато вдигаше дете и самият той наблюдаваше огромните слонове, мъглата, обкръжаваща тялото и разума на Дърк, се сгъстяваше.

„Какво предприемат слоновете, за да се справят със съществуването? Как оказват уважение?“

Мислите никога не идваха толкова ясно, по-скоро като меки черни облаци… Набъбваха, а после се пръскаха…

„Слоновете погребват своите.“

Напушен тийнейджър на този етап щеше да забележи, че грамадният гид е изпушил, и да го посочи с пръст.

„Струва си да си платиш билета заради обиколката — казваха мнозина. — Само за да наблюдаваш гида.“

А гидът, на когото му бе неизвестно, че някой му държи сметка, се взираше още по-дълбоко в мъглявия мрак на мислите си.

„Те погребват своите, защото за слона смъртта е свобода. Те се събират, оформят кръг, използват хоботите си като лопати и мятат пясък върху своите в ямата, която пак те са изкопали. Умни животни са те. И не откъсват очи от тялото, което толкова прилича на тях, защото са любопитни да узнаят как изглежда краят. Как изглежда, когато отворят клетката. Не оградата е клетката на слона — тя е тялото му.“

Поговорки и фрази, връзка между идеи, които идваха на Дърк мъгляво и недотам членоразделно. Но смисълът им бе пределно ясен.

Често, застанал пред ограждението на слоновете, Дърк си представяше как в онзи слонски гроб лежи дете. Представяше си и себе си в него, как ще изглеждат всички онези плаващи пясъци, все едно гоблинският дъжд е добил успокояващ кафяв цвят. За този образ Дърк можеше да се хване. Трезвостта, с която се трудеха слоновете, звука на чакъла, загребван и внимателно пускан върху него… с тези мисли Дърк можеше да се справи.

Бавно… печално… естествено.

„Искаме Юла!“ — неизбежно ще каже някой на този етап на обиколката. Но сега следваше Труди.

Той повеждаше децата по оранжевите отпечатъци от лапи, изрисувани на циментовата пътека. И всеки път, когато влизаха в помещението на Труди през дървените плъзгащи се врати, си спомняше вечерта, когато я посети сам.

Дърк чувстваше вечна връзка с тигрицата. Децата я виждаха като някакво забавно чудовище.

„Покажи ни зъбите си, Труди! ПОКАЖИ СИ ЗЪБИТЕ!“

Когато Дърк бе близо до клетката на тигрицата, нямаше никакви мрачни видения и призрачни фантазии. Самото помещение бе мрачно — дебели черни решетки, жълтеникави снопове от светлина, нахлуваща през старите прозорци; многобройните гласове на многобройни деца, отекващи весело в бетонните стени. Но при Труди Дърк се чувстваше в много по-голям покой, отколкото при всяка друга спирка от обиколката.

Може би беше заради онова, което следваше. Върхът в мисловния водовъртеж на Дърк по време на обиколката — когато мъглата, тръгнала от глезените, официално обвиваше главата му.

„Кой иска при Юла?“

„НИЕ!“

„Кой иска при Юла?“

„НИЕЕЕЕЕ!“

Без изключение, един нетърпелив посетител на зоопарка веднага би се втурнал към бамбуковата наблюдателна площадка, откъдето, ако им провърви, ще видят частично да се показва очертанието на черно стъпало. Стъпало, много приличащо на човешко. Но на човек, грамаден колкото гида и никакъв друг.

Безценното съкровище на гоблинския зоопарк „Харди Карол“ се намираше на педя разстояние и ужасният транспарант, окачен над пътеката, натрапваше това. Снимка на женска горила, която свирепо се мръщеше над думите:

ВЛЕЗТЕ, АКО СМЕЕТЕ!

ТУК Е ГРАМАДНАТА ГОРИЛА НА ГОБЛИН!

Тревата около бетона преминаваше във високи буренаци и дървета, посадени, за да имитират естествената среда на бляскавото животно. Транспарантът бе опънат между две грамадни бамбукови стебла и тук пътеката преминаваше в черен път. На няма и сто крачки по-нататък имаше поредица от прозорци в бамбукови рамки с изглед към ширнали се ниски полегати хълмчета, позеленели от свежа трева. Бамбукът бе обрамчен с прожектори за зимните дни, когато слънцето залязваше твърде бързо.

Юла беше най-близкото нещо до извор на пари, с което Робин Джейкъбс разполагаше, защото, същински служител — мечта, можеше да я завариш седнала върху най-видимия хълм да дърпа увисналите ниско клони на най-близкото дърво и да изглежда точно толкова царствено, колкото обещаваха снимките. Макар и да бе склонна да забавлява, пред лицето на плена Юла се държеше с непоклатимо достойнство. Тя безспорно беше най-достъпното животно в зоопарка.

За Дърк Юла бе върхът на всички тромави мисли, които го мъчеха по време на обиколката. Щом застанеше зад групата деца и погледнеше над главите им към горилата, Дърк го налягаха мисли, черни като гърдите, по които думкаше тя.

Той нямаше друг избор, освен да ги остави да прииждат.

Без да знае точните думи, за да го опише, Дърк отдавна смяташе, че човекът не е нищо повече от разум, затворен в плен на тромаво тяло. Но за Юла беше още по-зле. Тук имаше жена, затворена не само в тялото на звяр, но и в ограждението си. За Дърк Юла бе жена, така дълбоко натикана в съсъда, който представляваше непохватното маймунско тяло, че не ѝ бе възможно да вижда света така, както ѝ бе отредено. Образът на мозък, увит плътно в полиетиленово фолио, се въртеше из театралното, блуждаещо съзнание на Дърк. Юла. Живо същество, тъй близко до малобройните свободи на човека… загубено като самотно стръкче трева сред лабиринт, също тъй объркващ като Плетищата на Уейн Шърман. Юла! Тъй неприветлива за родителите и така страхотна за децата, но за Дърк тя беше истинският ужас.

Буквалният ѝ плен за него бе достатъчно тежък. Но мислите за жената, затворена вътре в горилата без никаква надежда за освобождение, бяха достатъчни Дърк да се умълчи, докато траеше престоят при нея по време на обиколката.

Посетителите на зоопарка си мислеха просто, че мълчи, защото тя е изумителна. Юла в края на краищата сама говореше за себе си.

Но Дърк не би могъл да обели и дума, дори да опиташе.

ЮЛА!

Гордостта на гоблинския зоопарк за Дърк бе затворничеството. Тя бе прекалено близка до човека, та да може да се утеши. Засягаше нерв, чието вибриране преминаваше в грозна песен и разтърсваше горилския костюм, в който бе облечена тя. И след като децата ѝ се наситеха, Дърк знаеше, че е преодолял най-тежкото. Останалите животни, тези по обратния път, бяха просто формалност… дори и бизонът не подбуждаше към дълбоки мисли. А когато тръгнеха подир малките ципести крачета към къщичката на пингвина, безславния финал на зоопарка, Дърк беше на автопилот.

Студът, излъчван от леда на пингвина, беше като вентилатор, сложен, за да охлади разгорещеното му въображение.

Щом най-сетне приключеха, родителите благодаряха на Дърк, а децата въодушевено му махаха за довиждане. Казаното от Робин Джейкъбс беше истина. Лицето на Дърк бе лицето на зоопарка. И той се питаше колко ли от тях, от онези, които си тръгваха след обиколката, щяха да бъркат собственото му лице с това на Юла — двама пленници, прекарващи дните си в зоопарка.

След като си тръгнеха, Дърк се връщаше на портала, готов да се изправи срещу поредния рунд, срещу поредната група нетърпеливи деца и благодарните им родители, които нищо не знаеха за куцукащата свобода и за ограниченията.

Дърк Роджърс водеше по девет такива обиколки всеки делничен ден и преживяваше отново мъгливия си цикъл при всяка една от тях, и надничаше като курдисан през бамбуковите прозорци на наблюдателната площадка там, където Юла стоеше в двойния си затвор.

— Това не звучи добре — рече Патрик една вечер, докато си пиеха бирата.

Дърк удари една глътка от бутилката и вдигна вежди.

— Така ли?

— Всеки път, като се замечтаеш, и се тревожа. Значи си се замислил. Нали ме разбираш, Дърк?

Дърк не го разбираше. Той разказваше на Патрик за зоопарка. Замечтано ли звучеше? Беше ли споменал мечти изобщо?

— Тъй или инак, ти получи по-доброто от тази сделка — рече Патрик. — Не мога да изтрия миризмата на гоблинския боклук от кожата си, колкото и пъти да си взема душ. А ти… ти в днешно време си като местна знаменитост. За Бога, всеки ден ти гледам физиономията на картите в боклука. — Той отпи от бирата. — Но сигурно тревата в чуждия двор винаги е по-зелена. Или, както казваме ние, гоблинчаните, ако не валеше, щяхме да се оплакваме от сушата.

— Как така замечтан?

Дърк бе убеден, че това означава нещо.

— Като че си попретоварен в работата си. Това е всичко.

Но като че това не беше всичко. В никакъв случай.

— Ей — рече Патрик. — Казвам само да напуснеш зоопарка или кланицата. Или едното, или другото. Тогава ще имаш време да изведеш някоя жена. И тогава ще се тревожиш за нея, а не за работата.

Дърк усети жар в корема. Той искаше жена, за която да се тревожи. Страшно му се искаше да се запознае с някоя. Искаше да я развежда из града във вихър от забавления. Искаше да влезе в някой бар като „Градският склон“ с нея под ръка.

Щеше да се изтупа по този повод. С костюм може би.

Да.

Щеше да се излъска и да влезе в „Градският склон“ с мадама под ръка и щеше да ѝ вземе шала и да го окачи на закачалка, и да ѝ дръпне стола, и да я държи за ръка, докато тя се настанява. После щеше да извади черен портфейл от задния си джоб и да прелисти с пръст банкнотите, докато поръчва мартинита за двамата. Ето така, помисли си той в миг на върховна яснота, както му се стори, ставаш шеф сам на себе си.

Това няма съвсем нищо общо с работата ти.

Но Патрик беше прав. Той си нямаше мадама. И работата на две места му влияеше зле (сънуваше кошмари). Как да се запознае с някоя, като капваше от умора след всичките обиколки? Какво го караше да продължава така, да запълва цялото си време, като имаше повече от достатъчно пари да снове по улиците, да обикаля баровете, да си купи костюм в крайна сметка?

— Проблемът — рече Патрик — е кое да зарежеш. И двете доста ти вървят.

И това беше вярно. Но Дърк си мислеше да зареже и двете. Да се залови с нещо. Може би да отиде до Плетищата и да види дали Уейн Шърман няма нужда от помощ в поддържането на лабиринта. Познаваше един, който поливаше растенията в „Уудръф“. Разправяше, че това била най-хубавата работа, на която се е хващал.

Но точно тогава поливането на растенията прекалено много му приличаше на храненето на животните.

В началото Дърк харесваше зоологическата градина. Той вървеше по пътеките, маркирани с отпечатъци от лапи, в някаква почуда, с искрено уважение към парка. Но това вече го нямаше. Или си отиваше.

Какво беше, преди да започне да води обиколките? Не можеше да си спомни. Като че вече от десетилетия развеждаше деца в кръг.

— Знаеш ли какво трябва да направим? — рече Патрик, като се наведе над масата.

— Какво?

— Трябва да се запознаем с някакви жени. Заедно. Другата седмица. Само план ни трябва. Хайде да те изкараме да се повеселиш малко. Мамка му, аз едно време постоянно се веселях. Нищо работа. Ще се срещнем след работа и ще отидем…

— Дай да отидем в „Градският склон“ — рече неочаквано Дърк и изправи гръб.

— Там ли искаш да отидеш? Хубаво. Значи в „Градският склон“. Другата седмица. По същото време.

— Другата седмица. По същото време.

Толкова лесно звучеше, така, както Патрик го бе предложил. Но му беше толкова трудно да стигне самостоятелно до този извод.

Дърк се почувства добре. Привика сервитьорката и поръча следващите бири. По телевизията съобщиха, че „Мародерите“ водят с десет точки. Дърк и Патрик пиха, погледаха мача, пиха още малко.

— По същото време идната седмица — рече ненадейно Дърк. После двамата с Патрик се чукнаха с бирите и звънът на чашите отекна, докато най-сетне се загуби в тихия и постоянен шум на инак безжизнения бар.

Дълго преди вечерта, когато двамата с Патрик решиха да се срещнат пак — по същото време другата седмица, Дърк седеше в кабинета на Джон Гръф — Капитана в гоблинската кланица. „Къщата“ за тези, дето работеха там.

— Доста голяма ще е иронията, не мислиш ли? — попита го Гръф.

Дърк беше чувал тая дума и преди, но не знаеше със сигурност какво означава.

— Да работиш в зоопарка и в кланицата?

Все още не беше сигурен.

— Да — отговори.

Двайсет минути по-късно излезе от кабинета вече с две титли „туристически гид“. Всъщност задълженията в кланицата, които очакваха да върши, бяха почти огледално отражение на тези в зоопарка. По шест обиколки дневно в събота и неделя. И да, о, да, от него очакваха и да се включва в чистенето на всичките черва и неизползваеми части от стоманените канавки вечер. И да, о, да, понякога го молеха да се включи дори и в клането.

Не беше нужно да знае значението на думата „ирония“, за да е наясно, че е постъпил странно. Да отиде и да се хване на работа в Къщата, щеше да има някакъв смисъл, ако тия пари отгоре му трябваха. Но Дърк живееше скромно и зоопаркът добре си се грижеше за него. И все пак беше отишъл да се уговори за съботите и неделите точно както се беше уговорил за другите пет дни в седмицата два-три месеца преди това. Нямаше отговор, когато се питаше защо го е направил, освен мъглявото, блатисто чувство, че имаше нещо общо със свободата, да, с освобождаването на пленниците в Къщата, и изпълняваше всяка роля, която се изискваше от него.

Дори и убиването.

След като излезе от кабинета на Гръф след събеседването, Дърк рационализира този ход, без изобщо да използва думи. Просто имаше усещането, че е правилно. Все едно двете му работи по някакъв начин бяха едно и също и като работеше и на двете, той щеше да го докаже.

И непосредствените връзки не бяха толкова трудни за намиране.

Съвсем възможно беше Дърк да убива същите онези животни, с които щеше да нахрани Труди, да речем, щом дойде понеделник.

Кошмарите започнаха няма и два месеца по-късно.

То, с цялото изобилстващо насилие (Дърк чу веднъж двама мъже да си говорят какво да купят на дъщерите си за Коледа, докато единият държеше прасенце, провесено във въздуха, а другият го кормеше), реката от кръв, също тъй буйна като митичния гоблински дъжд, и грубата сила, с която Гръф Капитана управляваше кланицата, появата на лошите сънища беше само въпрос на време.

Може би, ако бе способен да го изкаже така, Дърк би почувствал някакъв вид облекчение от втората си работа. Ако смъртта бе единственото истинско освобождение от тялото, то Дърк си беше доказан освободител. И може би, ако мислите му бяха по-конкретни и бе склонен към философски дискурс, смъртта, бушуваща в кланицата, щеше да се сведе до теории, есета, манифести, които можеше да съчини, докато чистеше канавките в края на смяната си. Само че не бяха и той не съчиняваше. Вместо това Дърк се страхуваше тъкмо от онази смърт, която разчистваше.

Очите на мъртвите животни му приличаха на очите на туристите. Очи, обърнати нагоре, недоумяващи, молещи гида за съвет. Дърк виждаше подобни очи на лицата на децата, които развеждаше по ужасяващите каменни коридори от кошмарите си, а понякога дори и в зоопарка.

Шефът му в кланицата още повече объркваше нещата.

— Смъртта — рече той веднъж на Дърк, докато му подаваше бърсалката — е просто онова, което се случва после.

Тъй като никой от двамата мъже не бе особено отдаден на формулиране на философия, забележката увисна във въздуха между тях, а после се стовари върху пропития с кръв под в краката им. На работа Дърк действително много мислеше за смъртта. Кожите още висяха на куките си, а частите, неуспели да минат през решетката, му напомняха, че не само човек можеше да се препъне в ужасното откритие на собственото си затворничество, но и вътрешностите му щяха дълго да са доказателство, че някога е заемал тази килия.

За Дърк излишните парчета месо в края на смяната изписваха:

ДА МИСЛИШ, ЗНАЧИ ДА ОСАКАТЯВАШ.

Представяше си, че кравите може и да са го прочели, може през ум да им е минала същата фраза в онази частица от секундата, преди да падне тежкият чук. Дърк се опитваше да я отмие. Във всеки свой работен ден миеше пода с маркуч. Но думите оставяха петно. И докато изхвърлените парчета плът и муцуна се плъзгаха по-далече от него, той често си представяше как собствените му крайници ги влече към морето — дълбоко вдъхване на потопения окървавен звяр, щастлив да погълне поредния тъпак, който си мисли, че великият смисъл на живота се измерва с това доколко ни настръхва кожата, като се замислиш колко е дебел.

Или как кланицата се подиграваше на зоопарка. Ах, как раздвоен се чувстваше Дърк.

Забърсвай.

Търкай.

Чисти.

Убивай.

Забърсвай.

— Ние сме семейство — каза му веднъж Дон Гръф. — Ако друг не е на разположение и ми трябва ти да убиеш нещо, то го убиваш. Ясно?

Покажи животно.

Убий животно.

Нахрани животно.

Убий животно.

Покажи животно.

Обиколките из кланицата бяха елементарни. Здравни инспектори или граждански служители; мъже, които си търсят работа, мъже, които търсят да продадат шопари.

Като дойдеха, Дърк ги развеждаше из кланицата.

Покажи животно.

Убий животно.

Убий животно.

Покажи животно.

Гръф го беше изработил дори така, че гоблинското основно училище и гоблинската гимназия всяка година идваха на обиколка. „Образователна“, както я наричаше той, срещу десет долара на човек. И освен това, аргументираше се Гръф, някои от тези хлапета щяха някога да работят там.

Деца в зоопарка. Деца в кланицата.

И все пак въпреки неуморимите ужаси, които Дърк изпитваше и на двете си работни места, въпреки че не можеше да си представи нищо по-мощно въздействащо от тези две места, в края на краищата сънищата просто надделяваха и над двете.

Нощта преди двамата с Патрик да се срещнат в „Градският склон“, не даваше никакви признаци за задаващия се дъжд. Валежите за утрешния ден щяха да са рекордни, немалък подвиг за Гоблин. А Дърк, след като вдигна от възглавницата си неотворена покана за парти в Полегатите хълмове, тежко се стовари на леглото си с мисли за жени, танци, а и за хубав костюм. Но вместо да сънува подобни приятности, пак му се присъни кошмар. И този бе по-черен и от полунощ.

Паднала е мъгла, всъщност не чак толкова по-различна от всяка мъгла, пропълзяваща над Гоблин в първите часове, след като (и ако) дъждът най-сетне се смили. Мъгла е, но не изглежда да е мокро. Всичко в Гоблин някак блести с вечна лъскавина… онзи гланц, все едно е полирано достатъчно пъти, за да отблъсне безмилостния дъжд… Дъжд, за който околните градове си шушнат, дивят му се един пред друг и слава Богу, не им се налага да търпят. Но това лустро… начинът, по който пейките почти светят в зелено… и как тревата отразява лунната светлина… нищо от тези неща не е мокро. И Дърк го знае, защото няма усещането, че кафявият му комбинезон е мокър, когато става от тази пейка и тревата хруска, суха и твърда под ботушите му, и той стои там през нощта и се пита как най-накрая е станало така, че е стигнал тук преди децата.

Това е мъгла, казва си Дърк. Тя нищо не значи.

Осветителен стълб стърчи нависоко, забоден в калта до пейката, от която е станал, и му показва разни неща. Дървесен клон се протяга, но е толкова чисто отрязан в края на мъглата, че на Дърк му се струва, сякаш той не принадлежи на никое дърво. Рее се. Както и ъгълът на една табела. Дърк може да прочете:

Когато Дърк се събуди на другата сутрин, навън вече ръмеше. Едва-едва. Възможно бе дори все още да не го знае цял Гоблин.

Влезе в банята и застана пред огледалото. С четка за зъби в устата си помисли: „Довечера сам ще си бъда шеф“.

И го вярваше.

Довечера двамата с Патрик щяха да ходят в „Градският склон“. Щяха да се запознаят с някакви жени. Дърк щеше да започне да води редовен живот. Какво беше казал Патрик? А, да, щели да „се сбъркат от кеф“.

След като си изми зъбите, той отвори широко уста пред огледалото, готов един-два пръста ненадейно да щръкнат от гърлото му.

Дърк бързо се облече и излезе за работа.

Защото имаше нужда от нещо, за което да вдигне наздравица. Трябваше да може да вдигне чашата си и да каже пия за ето това.

И „за това, че сме излезли“ не ставаше. Да го вземат дяволите, та той трябваше да го прави всяка вечер. Не. Нямаше и да е „за късмета“, какъвто досега беше имал и в зоопарка, и в кланицата. От подобна мисъл му се гадеше. В никакъв случай. Тази вечер Дърк щеше да седне в сепарето срещу Патрик и щеше да вдигне чашата си и да каже: „Патрик! Наздраве за това, че напуснах едната си работа“.

В джоба на панталоните си Дърк бе пъхнал двуседмичното си предупреждение за напускане. Патрик нямаше да има проблеми да пие за него. И от цялото това нещо Дърк го побиваха тръпки. От приятните. Тих глас в разбълникания му ум постоянно повтаряше нещо от сорта, че животните не мислели по същия начин като него.

Както и нещо за мъгла и за водене на обиколка из ада.

Обиколките не бяха чак толкова непоносими заради малката тайна, която Дърк бе скрил в джоба си под кафявата униформа. Всъщност бяха почти приятни. Да гледа детските лица, докато им показва и им разказва разни неща, които не бяха научавали отникъде досега… това беше много близо до страхотно.

На обяд един колега му каза:

— Днес има повечко хъс в тебе, Дърк? Защо така?

Дърк нямаше да му каже за двуседмичното предупреждение, но отвърна:

— Заради обиколката е. Чувствам се, все едно съм си купил билет. Сериозно! Мисля, че една от днешните обиколки ще е тази, която най-силно ще си спомням… нататък… години по-късно. Разбираш ли?

Онзи сви рамене.

— Не. Честно казано, не разбирам. Но точно затова си те обичаме, Дърк.

Дърк не се беше замислил, преди да го изрече, но действително се чувстваше като турист. Всичко дори миришеше по-различно.

Наобядва се и знаеше, че половината от последния му ден вече е отминал. Дори не беше толкова заради факта, че напуска. Беше нещо много повече. Все едно извършваше нещо, което обичайно не би извършил. Ала не беше точно така. А имаше и още нещо, което леко глождеше мозъка му, докато си миеше ръцете в банята. Нещо за предната вечер. Нещо, което се бе случило. Може би нещо, докато спеше…

В мига, в който Дърк влиза в коридора, той е изнервен. Сигурен е, че усеща корема си натежал, че ходилата му са по-сплескани дори откогато се беше изправил на пейката. Все пак тръгва по коридора, направляван от светлината, която хвърля фенерът в ръката му. Всеки път, щом погледне напред, усеща как стените са твърде сближени и той и децата няма да могат да минат през най-далечната видима точка. Но стигат ли веднъж до нея, открива, че могат.

„Очите ми — мисли си Дърк. — Нещо ми прецаква очите.“

Тук вътре се чуват много звуци. Звуци от дращене. Стъпки по чакъла. Прегракнало гърло може би. Дърк все си мисли, че някое от децата дращи по стените. Опитва се да излезе навън. Но като се обърне, вижда, че те го следват. Това е всичко.

— Няма ли да ни разкажете нещо? — пита едно момиче.

— Какво искаш да узнаеш?

— Искам да видя кръвта — казва момичето. — Искам да си взема от нея за вкъщи.

Децата се развикват възбудено, но в гласовете им има и страх и Дърк се вглежда по-навътре в каменния коридор — навсякъде има бял прах и паяжини.

Има и други звуци. Тичащи стъпки. Нещо мокро пред тях. Нещо, което се приплъзва напреки на пътеката току зад границата на светлината. Дърк се страхува. Но мъглата се притиска в затворената дървена врата зад тях. Той го знае, и да се върнат в нея, ще е лошо. Може би ужасно.

— Вижте! — изкрещява едно дете.

Дърк примигва и вижда нещо дребно, сгушено отдясно до стената пред тях. Спира се и изпъва ръка, за да възпре децата да продължат.

— Какво е това? — прошепва едно момче.

Той не знае какво е. Никой не знае. Но е сгушено и може би под качулка. Обърнато е на другата страна. Обърнато е към продължението на коридора. Дърк прави крачка напред. Усеща тежината на тялото си, усеща и как го жарят пламналите му нерви.

Той и светлината са само на стъпка от онова нещо до стената.

— Добре ли си? — пита Дърк. Гласът му е силен. Почти гръмотевичен.

И щом еква, пред тях хукват някакви същества.

Нещото не се помръдва. Не се обръща. Не откликва.

— Какво е това? — пита едно момиче.

Дърк пристъпва към качулатото създание.

— Сега ще минем покрай теб — казва Дърк. — Ще минем покрай теб и ще продължим по коридора.

Напрежението е неправдоподобно. Светлината трепка, защото Дърк трепери. Сега се чуват и още звуци… Тих вой… дращене на метал по метал… тъпи удари… и нещо мокро, което се приплъзва над тях.

Дърк бързо поглежда нагоре и вижда как един крак се измъква от видимия обсег. Изглеждаше като женски крак. Човек със сигурност.

— Това е кокошка — казва Дърк на децата, сочейки сгушеното нещо. Страх го е да продължи.

Децата го оглеждат, както оглеждат птиците фламинго. Както оглеждат прасетата.

— Супер — отвръща едно момче.

Дърк минава покрай нещото и се обръща да го погледне на светлината. Като че под качулката няма лице. Само плътна жълта кожа, опъната върху един пъпеш. После пъпешът се обръща и Дърк вижда кокоша човка, забита в лице, също тъй подобно на маджун като тези на гоблинските полицаи.

— Хайде, деца — подканва ги Дърк.

Те минават покрай качулатото създание и продължават по коридора. Дърк чува свистене, нещо се придвижва бързо зад тях. Едно дете изпищява, а после писъкът му секва.

А после… кудкудякане.

Кудкудякане.

Кудкудякане.

Дърк знае, че детето е било отмъкнато от качулатата твар.

Той ускорява крачка, но е трудно. Тялото му е натежало. Усеща го подпухнало. Усеща тялото си като гоблинското небе, така набъбнало от дъжд, че трябва да се излее наведнъж върху целия град.

Усеща как на гърба му се издува гърбица. Посяга към нея и я напипва — да, на гърба му расте гърбица.

Вой някъде напред. Дращене на стомана по стомана. Стържене. Кудкудякане. Тътренето на детски обувки по земята, тътренето на нещо мокро над тях.

А сега и на гърба му расте гърбица.

Колко време ще мине, преди да не може да погледне през рамо?

Дърк Роджърс всеки ден се будеше оптимист и заспиваше в отчаяние.

Излизаше от къщи жизнен и се връщаше, за да се пльосне на стол до кухненската маса — останала му е енергия само колкото да се взира в плота ѝ.

Но днес… днес трябваше да е по-различно. Днес напускаше. Днес излизаше в града с Патрик.

Днес на преследващата го рутина трябваше да ѝ дойде краят.

Защо тогава не идваше?

Дърк, открай време неспособен да формулира ясно чувствата си, предлолагаше, че сигурно това не е тъй лесно да се промени.

— Дърк! — провикна се някой. — Какво правиш?

Дърк погледна надолу и видя, че си мие ръцете на чешмата с питейна вода. Първо се засмя, но всъщност това го уплаши. Дали си мислеше, че е още в банята?

— Леле, човек — каза колегата му с усмивка. — Някой има нужда от почивка.

Дърк прие тази забележка като добра поличба. Тя един вид поправяше корабния курс. Щом имаше нужда от почивка, вече се беше погрижил да я получи. Умът му можеше да е замъглен от очакването да подаде двуседмичното си предупреждение.

Това е всичко.

Дърк се отправи обратно към мястото, откъдето започваха обиколките. Един колега го пресрещна и Дърк се спря и го проследи с поглед как отминава, а след това се опипа по рамото, все едно търсеше внезапно поникнала гърбица.

„Изкарай следващата обиколка — рече си той. — А после си подай предупреждението.“

Но не спираше да мисли за това, че колегата му бе напомнил за някого, наречен Сбъркания човек. Някого, когото Дърк беше виждал в много лош сън.

— Тази обиколка си я бива — казва едно момче. И е ред на поредния експонат.

На Дърк му се струва, че чува нещо като стъпки, които идват към тях, но са примесени с всички останали звуци, отекващи в каменните стени, и е трудно да се каже.

Казва си, че до ушите му ще стигнат звуци, които не му се иска да чува… а децата не бива да ги чуват.

Една фигура се показва отпред.

— Какво е това? — пита едно момиче.

„Човек“ — мисли си Дърк, а после и го казва на глас.

Мъжът временно е попаднал между мрака в коридора и светлината на фенера. На Дърк той му изглежда мъртъв. Или може би получовек. Само предната, видимата половина. Но когато той навлиза в светлото петно, Дърк вижда, че е цял.

— Олеле! — казва той. — Как беше?

Дърк е предпазлив, когато отговаря.

— Кое как беше?

Мъжът си играе с ръцете си. Изглежда крайно изнервен. Тича на място, после пак се кротва. Поглежда Дърк в очите, а сетне извръща поглед. Облизва си устните, поглежда през рамо, а след това отново бързо се извръща към децата.

— Как беше наградата? — пита той. — Как беше трофеят?

Мъжът е облечен с костюм. Тъй като е кафяв, трудно се забелязва, че е оплескан с кал и разкъсан на места. Дърк си представя как е тичал покрай каменните стени и те са раздирали дрехите му.

— Не разбирам — казва Дърк.

Мъжът поглежда Дърк в очите и се усмихва. После усмивката пада от лицето му и той си поглежда ръцете. После пак поглежда Дърк. Примижава на светлината и казва:

— Вие сте туристи, нали?

Дърк вече не е сигурен дали иска да говори повече с този човек. Но едно момче зад него се обажда: „Да“.

— Значи трябва да сте видели наградата.

Дърк не иска децата да разговарят с този мъж.

— Нищо не сме видели освен камък — казва той.

Мъжът за пръв път престава да мърда. Като че е слисан. Трудно е да се каже какво чувства. Израженията му много бързо минават през цялата гама от емоции.

— Не ми казвайте, че има само камък — отвръща. — Това ще ми сломи сърцето — казва. — Знам, че трябва да има и нещо повече — продължава той. — Така пишеше в брошурата.

Дърк си мълчи. Както и децата.

Лицето на мъжа пак грейва в усмивка. Личи, че си е отдъхнал, и той се плясва с ръка по коляното.

— Разигравате ме! Биваше си го това. А сега ми кажете… моля… какво представляваше тя? На никого няма да кажа!

Зад него се носят страшно много звуци. Дърк пак чува как нещо се плъзга по тавана. Поглежда нагоре и вижда женски гръб да се губи от погледа. Чувства се подпухнал. Прекалено едър. Все едно ще си пръсне кожата отвътре. Поглежда надолу към краката си и вижда, че да, коремът и гърдите му са наедрели. Нещо се беше вмъкнало в него със сигурност.

— Кажете ми — не престава мъжът. — Аз едва сега започвам. А вие се връщате.

Децата тихо ахват.

— Не се връщаме — казва Дърк на човека. — Ние влизаме.

— Вие какво, бъзикате ли се с мен? — възкликва мъжът. — Вие се връщате!

Дърк поглежда назад по коридора, откъдето са дошли.

— Какво представляваше? — пита мъжът. — Как изглеждаше?

— Там отзад няма нищо друго освен гъста мъгла — отговаря Дърк.

Мъжът посочва с палец назад, в посоката, откъдето идва.

— Така ли? Ами там, назад, няма нищо друго освен тънка мъгла!

Дърк не му вярва. Но човекът си вярва. Човекът прокарва пръсти през оредяващата си кестенява коса. Поглежда зад децата, после пак обратно по коридора. На Дърк му се струва, че сега разбира какво става.

— Мисля, че сте сбъркали пътя — казва той. — Мисля, че вървите в погрешна посока.

Децата кимат и се смушват с лакти.

— Но аз бях… — начева мъжът.

Ала Дърк го прекъсва:

— Вече сте видели наградата.

И изведнъж разбира, че това е истина.

Мъжът се нацупва. Клати отрицателно глава. Дърк се пита дали той не рови из ума си как ли може да изглежда краят.

— Вярно ли е това? — пита мъжът.

— Така мисля — отвръща му Дърк.

Ужасен стържещ звук изригва от стената зад мъжа. Някои от децата отскачат, други просто се вдигат на пръсти да видят какво ли може да е това. Дърк се плаши по много причини. Звукът е познат — звукът от врязване на метал в мускул, метал в тъкан, метал в кост. В ума му изниква образът на смачкан човек. Смачкан в себе си. Видения на прасета и крави, разцепени от главата до опашката, също изникват в ума му. Но онова, което най-много го плаши, е този човек. Дърк иска да го попита какво е видял. Ала знае, че видяното от него му въздейства някак.

Сякаш по сигнал мъжът отново потъва в мрака пред тях. В мрака, откъдето е дошъл. Изчезва. Дърк и децата гледат, без да помръдват. Чуват тътрене, раздвижване, нещо, което бързо пълзи нагоре по стената отляво.

После мъжът пак се появява от мрака.

— Олеле! — възкликва той. — Как беше?

Дори и звуците зад гърба му секват за малко. В коридора е тихо. Дърк не знае какво да прави. А после разбира какво.

— Невероятно беше — отвръща той. — Беше красиво точно както обещава брошурата.

Мъжът се усмихва. Като че ей сега ще се разплаче или е пътувал толкова дълго, докато стигне до това място в коридора, и сега ето го този здравеняк с всички тези деца, който му казва: „Да, ти успя, да, невероятно беше, да“. Мъката, която Дърк изпитва към този объркан човек, е по-голяма от мъката му за себе си. Усеща как състраданието притиска вътрешната страна на телесната му черупка, и се тревожи, че то ще го разцепи и ще остави децата без гид за обиколката.

— Благодаря — казва мъжът. — Благодаря. Може би ще се видим пак в началото. Може да си поговорим за това какво сме видели заедно. Може да си поговорим как изглежда краят. Заедно.

Той прави крачка напред и подава ръка на Дърк да я стисне. Дърк нервно я поема.

— Съвсем наистина? — пита мъжът. — Съвсем като в брошурата?

— Да — отговаря Дърк.

Мъжът най-сетне минава покрай Дърк и децата и изчезва в мрака зад тях.

— Дано има много експонати като този — казва едно момче. — Той ме накара да се замисля.

Дърк насочва скършения фенер напред.

— Имам чувството — отвръща той, — че повече няма да има.

„Сбъркания човек“ — казва едно момиче. И Дърк едва не я поправя, че името му е Дърк. После, докато пак върви, пак ги води и пак цепи мрака с фенера, той осъзнава, че е нямала предвид него.

— Хайде — казва Дърк на глас. Някои от децата, тръгнали на обиколка, го поглеждат.

Лош знак беше, че в такъв ден, ден, който трябваше да е толкова хубав, той все още допускаше лошото.

Едно хлапе смушка друго и се разкикотиха. В края на краищата едрият туристически гид си говореше сам. Дъждът започваше „да наваксва“, както казваха гоблинчани — защото, когато небето бе ясно, то дъждът просто се помайваше. Но бурята като че щеше да е по-силна от обичайното. Хората приказваха за наводнения. А тук гидът по дъждобран изглеждаше в също тъй буреносно настроение като небето.

Дърк знаеше, че това е свързано с кошмарите и по-точно с онзи от предната нощ, ала лошите сънища не бяха нищо ново по онова време. Всъщност Дърк така бе свикнал с тях, че не знаеше какво да обвинява за всекидневната въртележка от ужасни видения. Ако го натиснеха, то с цялата мощ на философията, която бе способен да призове, щеше да каже, че онова, което го е обсебило, е изходът. Освобождаване от клетка, чиито измерения не разбираше напълно.

Децата бяха заети (поне за няколко минути) и никой не забеляза как едрият гид изключи на пътеката. Той вдигна ръка към главата си. Мислите бавно се материализираха. Откъслеци от вчерашната безсъзнателна нощ.

„Имаше каменни коридори — помисли си той. — Но каменни коридори винаги има.“

Децата се засмяха на нещо, за което Дърк не внимаваше.

„Имаше деца, да, но деца винаги има.“

Дърк разрови паметта си, но нямаше нищо, което да не е виждал преди; нищо, което да му помрачи деня повече от всеки друг.

Нищо, което да не си забравял преди — каза си той.

Вярно ли беше? Имаше ли нещо повече в съня, който сто пъти бе сънувал?

— Господин гид! — провикна се едно дете и го дръпна за кафявия панталон. — Не си гледате работата!

Дърк погледна надолу към момчето с мъгливо зелени очи.

— Искате да видите останалото? Искате да видите наградата?

— Да! — развикаха се децата. — Да!

Това всъщност е просто коридор… Камъни, струпани един върху друг… Лесно се гради. Но Дърк не може да повярва колко е голям. Като че децата вече вървят с него от много време и той се пита дали, когато е бил на тяхната възраст, и той би могъл. Тялото му тежи. То дори изглежда натежало и това много го тревожи. Гърбицата на рамото му вече му стига почти до очите. Краката му са толкова набъбнали, че се препъва.

Коремът му виси на буци. Ръцете му са се подули колкото малки боксьорски ръкавици. Знае — от мъглата е. Знае, че птицата го е разсеяла там отзад, на пейката, та мъглата да може да влезе в него. И сега тя се разраства.

Продължава тежко напред. Фенерът все още излъчва достатъчно светлина, за да ги насочва.

Загубиха някои от групата. Момчето, отмъкнато от качулатата кудкудякаща твар. Още едно, момиченце, бръсна с ръка паяжината и когато Дърк се опита да я освободи, ръката ѝ се строши в лакътя. Тя побягна с писъци в мрака, откъдето дойдоха. Още едно момче пропадна, когато в пода се отвори капак и дълги космати крака го издърпаха надолу.

— Вижте! — казва едно момче.

Дърк се спира и вдига фенера към тавана, където виждат мъжки или женски крак да стърчи от тъмното.

— Може ли да го пипна? — пита едно момче.

— Не — отвръща Дърк.

Той бавно пристъпва напред, кракът се плъзва и се изгубва от поглед.

Дърк продължава да върви и децата го следват.

Звуците са се променили. Ехото от кецовете на децата продължава да звучи. И ехото от детските гласове. Все още се чува и постоянният звук от нещо, което припка напред, плъзга се и насам, и натам. Но дращенето е изцяло заменено от скриптенето на стомана. Не са машини. Не точно.

Сега се чува металическо ехо.

Обезобразен, Дърк продължава да се влачи напред. Децата не се отделят от него.

Нещо бързо профучава покрай групата в обратна посока, нещо едро, месесто, подпухнало…

Дърк се опитва да се движи бързо, но се чувства дебел. Все едно в момента мъкне тежестта на поне две деца. Случайно забърсва стената. В ръката му избухва болка и моментално му потича кръв. Мисли си, че сега стените може да са покрити с остри издатини, нещо назъбено. Продължава, като държи фенера в наранената си ръка и се опитва да затегне ризата си около раната с другата.

— Пазете се от стените! — казва той. А после разбира колко подходяща е тази фраза за момента.

Децата се вслушват в съвета му и сега групата се е сгъстила към центъра на коридора. Дърк се изненадва, че има достатъчно място за това. Въздухът става спарен. Тинест. В тунела е горещо. На дробовете им е тежко. На тялото му е тежко.

Дърк чува, че едно дете изхриптява. Обръща се към него.

— Добре ли си? — пита, а собственото му лице е подпухнало двойно. Гласът му звучи прекалено мазно, за да е собственият му.

Момчето кимва утвърдително и носът му пада върху настлания с чакъл под. От дупката в лицето му пораства нов, маймунски.

Дърк дълго се взира в момчето. После поглежда децата. Убеден е, че са останали само две трети от тях. Не знае какво е отнесло другите, как всяко на свой ред е изчезвало.

Продължава.

Пред тях избухват удивителни звуци. Скриптене. Приплъзване. Преглъщане. Мракът пред отпред става още по-мътно черен и Дърк се замисля да спре. Като че нещо май е преградило пътя. Не може да каже. Продължава тежко напред. Мракът се приближава, както и Дърк се приближава към него. Не помръдва. Пита се дали това е краят? Светлинният обсег му показва, че не е.

По-скоро стените са се променили.

Камъкът е заменен от стомана.

Дърк предпазливо посяга и докосва новата стена. Светлината от фенера му показва, че е гладка. Стара е, но е гладка.

— Мисля, че сме близо до края — обажда се едно момче.

— Защо го казваш? — пита Дърк.

— И преди съм минавал обиколката.

Дърк се навежда ниско до момчето, но втори език в устата му го кара да се изправи пак и да отстъпи на крачка назад.

— Какво представлява? — пита Дърк.

— Кое какво представлява?

— Краят.

Едно момиченце се разсмива и казва:

— Сега говорите като Сбъркания човек.

Нещо, казано от някое хлапе, или нещо, което Дърк е видял, или нещо твърде хлъзгаво, че да може да го улови, подлудяваше Дърк. Вече не го интересуваше как трябваше да се чувства. Да, предупреждението беше в джоба му. Да, довечера щеше да празнува с Патрик. Да, трябваше да се чувства освободен. Но сега пак се беше оплел здравата. Точно като вчера. Точно като завчера и по-предния ден. Ако изобщо имаше някаква разлика, тя беше, че този път мислите му прииждаха два пъти по-бързо. И два пъти по-тежко. Вместо градушката, с която беше свикнал, днешните проблеми бяха едри камъни и бе напълно невъзможно да минат през решетките на канавките в кланицата, и щеше да е тежко да ги отнесеш до контейнера в зоопарка. Дърк благородно се бореше с яростната атака. Стараеше се. Представяше си как ще изглежда с онзи костюм в „Градският склон“. Представяше си се под ръка с жена. Но за чувствата му нямаше спирачки.

„Сега говорите като Сбъркания човек.“

Замисли се за двуседмичното предупреждение. Представи си свободните дни. Какво може да прави, къде може да отиде: ГХГ, Гибелния парк, „Домино“. Ще си почива по моравите, които някога е косил. Ще мине по мраморните коридори на всички общински сгради до една, които някога е търкал с парцала.

Това звучеше смахнато, предположи Дърк, но му беше мъчно за времето, когато събираше всичкия боклук и го изхвърляше целия.

Дърк опипа листа в джоба на кафявите си панталони и се усмихна.

Това е последната му обиколка, осъзна той. Последната за деня.

Децата се размотаваха разсеяно и чакаха едрия гид да им каже какво да правят сега. Дърк избърса от лицето си потта и дъжда и каза:

— Това е всичко. Благодаря ви, че направихте обиколката. Благодаря, че дойдохте в…

БУМ!

Гоблинското небе изригна. Туристите побягнаха по пътеката, като си прикриваха главите. Дърк стоеше под дъжда, без да помръдва, и ги гледаше. Чу как деца препускат. Чу как родителите им ги гонят. Чу как коли палят, чистачки се задействат, гуми разплискват току-що навалялата вода. Целият паркинг мигом светна и влезе в бой със сиво-зеления здрач привечер и с дъжда, който всички знаеха, че няма да ги остави на мира.

Дърк го гледаше и си мислеше:

„Ето така изглежда краят.“

А после умът му свърза някои отделни точки.

„Това е то — помисли си. — Настъпи край.“

Дъждът се лееше от ръба на кафявата му качулка.

„И аз го видях.“

Скоро в стоманата се появява процеп. Дърк приближава фенера. Там има пространство. Четири пръста цепнатина след края на стоманата и после тя продължава.

Предпазливо Дърк протяга пръсти към цепнатината и за негова изненада те се пъхат вътре. Усеща въздух. Истински въздух.

„Навън“ — казва той.

Вдига фенера срещу открития процеп. Не вижда надалече, но съзира, че тук няма мъгла. Привежда се напред и вдъхва въздуха. Става му добре. Много добре. Децата му подражават. Едно по едно, те вдъхват въздуха от процепа. Докато вършат това, Дърк отстъпва до другата страна на коридора и вижда там близнак. Съвсем същия процеп в отсрещната стена. За пръв път, откакто са влезли, сваля надолу фенера и награбва двата края на стоманата. Напряга се да разшири процепа. Децата смятат, че ще може. Видели са го как прекършва на две стълба на фенер. Видели са го да чупи ръката на момиченце.

Но въпреки цялата си мощ Дърк не може да огъне стената.

Навежда се напред и поема нова голяма глътка от външното пространство. То го изпълва с подновена жизненост, за да стигне до края. Дърк се чуди дали това е предназначението на процепа. Да му вдъхне достатъчно сили, колкото да продължи.

И той продължава.

Сега някакви създания се приплъзват по тавана по-редовно. Понякога Дърк вижда целия гръб на мъж. Женски профил. Ръце и ходила.

Дърк стига до още един процеп в стоманата. Той и децата отново вдъхват въздух, преди да продължат. Още тела прекосяват тавана. Едно дори се спуска при тях на каменния под. Няма ръце. Няма глава. Само крака. Децата отстъпват встрани.

Кикот по-напред. Скриптене. И пращене на огън. Трети процеп в стоманените стени идва по-скоро от втория. И пак Дърк и децата вдъхват външното пространство.

Четвъртият идва толкова скоро, че само половината от децата вдъхват през него. И сега Дърк разбира, че някои шумове идат отвън. Продължава със залитане напред. Чувства торса си грамаден, краката му са като сплескани бухалки, гърбицата отзад не му дава възможност да вижда децата. Но той знае. Знае, че при последния процеп в стоманата са били само десетина. Знае, че е загубил десет или повече по пътя.

Петият процеп идва още по-скоро. После и шестият. Седмият. Осмият. Сега в стените има толкова много симетрични процепи, че повечето въздух в коридора идва отвън и той надали вече би могъл да се нарича коридор. Но процепите не са достатъчно широки Дърк или децата да минат през тях. Деветият, десетият, единайсетият. През процепите Дърк вижда, че зелена гоблинска мъгла се стеле… както каза мъжът… но тя по нищо не прилича на онази гъста мъгла. В мъглицата… в мрака току зад мъглицата… Дърк вижда хора. Силуети. Лица. Хора гледат него и децата. Някои се кискат. Други ахкат.

Дърк започва да разбира какво се случва. На четиринайсетия процеп в стоманата вече го знае със сигурност.

Спира се и поднася фенера близо до бившата каменна, после и стоманена стена — а сега тя представлява само широки около педя стоманени клинове, разположени на интервали, също големи около педя, стигащи до тавана и до пода.

— Ние сме в клетка — казва Дърк.

— Какъв обрат! — обажда се едно от децата.

— И ни гледат — допълва Дърк.

Преброява петдесетина лица в зелената мъгла зад решетките. Някои деца отиват до преградите и ги стисват като малки затворници.

— Това не е краят — казва Дърк. — Има и още. След мен.

Той тръгва, ала децата не бързат да го последват. Дърк се обръща и вижда, че някои от външните хора са застанали край клетката, приведени в кръста, и шепнат на децата. Децата им шепнат в отговор.

— Не разговаряйте с тях! — кресва Дърк.

Една жена отвън се обръща към Дърк, намръщва се и лицето ѝ се стича надолу от главата ѝ като желе.

Децата като че са изумени от онова, което чуват.

— Не ги слушайте — казва Дърк.

Усеща как нещо мокро докосва ръката му над китката. Бързо се обръща. Мъж го ближе по ръката.

Хайде! — подвиква той на децата.

Една ръка се мушва между решетките и посяга да хване Дърк. Дърк я награбва и извива пръстите назад. Те се смачкват като гнил плод, като меката тиквоподобна плът на гоблинските полицаи.

Непоносим вой изригва от мъглата и се налага Дърк да си запуши ушите с ръце. При това движение той изтървава фенера. Усеща ръцете си надебелели. Ушите му все едно са фалшиви.

Без светлината сякаш до решетките са се наредили хиляда усти, които шепнат напътствия.

Дърк се мъчи да се прегъне в кръста, тялото му е неравномерно подпухнало, но успява пак да хване фенера и казва: „Това не е краят“.

А после отново тръгва и някои от децата го последват.

Дърк не може да надзърне през рамо, но знае, че само пет-шест все още са с него. Няколко остават при външните хора. Заслушани в шепота им.

— Той каза ли ви нещо? — пита едно момче, запъхтяно от бързата крачка.

— Не му позволих — отвръща Дърк.

— А трябваше. Интересно беше.

— Така ли?

Момчето настига Дърк.

— Да. Той ми каза, че сам да си си шеф, означава нещо друго, а не онова, което имат предвид хората, като го казват.

Дърк спира и се обръща с лице към момчето.

— Какво?

— Казах ви — отвръща момчето. — Че…

— Но какво означава? — пита Дърк.

— То не означава, че искаш сам да си бъдеш началник. Означава, че искаш сам да си господар на своя ум.

Дърк се взира в очите на детето. Вече изобщо не гледа детето. Очите му се изцъклят. Казаното от момчето значи много за него.

— Благодаря ти — прошепва Дърк.

Пак се изправя и продължава. Децата го следват.

Сега препускат по коридора. Въздухът отвън е по-хладен. Дърк вече не поглежда през решетките. Тромавото му тяло спира да го занимава. Усеща, че краят е близо. Забравя, че децата са с него, после се сеща за това и пак забравя. Мисли си за Сбъркания човек и си казва, че трябва да запомни разни неща. Припомня си за всичко. Припомня си да запомни. Отказва да забрави края.

Няма представа колко бързо или бавно върви в действителност. Минава покрай решетки. Металическо ехо. Едно момче го дръпва за панталоните.

— Какво има?

— При мен беше по-друго — отвръща момчето.

Сега вече се движат страшно бързо.

— За какво говориш?

Дърк се обезпокоява за момент, че не може да се сети за какво говори хлапето, а би трябвало.

— Шепотът, който чух — казва момчето. — Нещата, които ми казаха.

— Какво ти казаха? — пита Дърк на бегом.

— Казаха ми, че свободата е това да направиш нещо, което иначе никога не би направил нормално. Свободата е да зарежеш зад гърба си онзи, който си бил преди. Истинската свобода е да извършиш нещо толкова ужасно, че да нямаш друг избор, освен сам да си обърнеш гръб. Разбирате ли?

На Дърк му се иска да спре. Иска да поговори на това дете. Иска да му каже, че онова, което е чул там, назад, е ужасно невярно.

Но за това няма време. Приплъзването, скриптенето, пълзенето, воят, стърженето на метал в метал, хрущенето на метал, врязващ се в кост, скърцането, забърсаните черва, решетки, огъване на пръчки, кръв и гъста мъгла

СВЪРШВА.

Пътят свършва.

Вече няма решетки. Вече няма клетка.

Дърк изтървава фенера. Вече не им трябва.

Стигнали са до края.

И децата се разпищяват.

Дърк е объркан. Онова, което вижда, е прекрасно. Пейзаж се разгръща пред тях — посърнали храстчета, далече едно от друго, шир, цветове, толкова ярки, че Дърк примижава.

Едно момче казва ВИЖТЕ точно когато Дърк мярва някакъв костюм на земята. Очите му привикват и вижда, че това е костюм на горила с разкопчан цип и е зарязан там.

— Как можахте? — изкрещява едно дете.

Вее бял вятър. Вятърът разбърква косата на Дърк и той вдига шестопръста ръка, за да затули от него очите си. Вижда как полъхът покрива децата с прах.

— Как можахте да ни покажете това!

Очите на Дърк са отворени, но не може да открие децата сред силния бял вятър.

— Как можахте! — крещят те.

— Как можахте да ни покажете това!

От вятъра очите на Дърк сълзят. По лицето му текат сълзи. Напомня си да запомни всяка подробност. Чува децата, подети от вятъра. Чува как вятърът заглушава всичко друго. И той го заслепява. Картината пред очите му е прекрасна.

На десет крачки по-нататък от костюма на горила, приведена зад един храст, стои гола жена и го гледа.

„Юла — казва Дърк. — Ти си избягала.“

Да види Дърк тогава, застанал неподвижно, докато небето се излива, стоическото му лице, плувнало в пот, дъжд и сълзи, да го види точно в мига на осъзнаването, би било достатъчно, за да промени мнението на всеки гоблинчанин за лицето на зоопарка и кланицата.

Най-сетне той направи крачка напред с натежалите си, подгизнали обувки и тръгна обратно към началната точка на обиколката. Там имаше табела:

„Тук е сборният пункт!“

Дърк се взря в нея. Колко пъти беше виждал тази табела? Кога за последен път я беше чел? Дълбока тъга изпълни безкрайно малките пространства в мозъка му като циментов разтвор. Той докосна табелата, сякаш се сбогуваше с нея, и влезе вътре.

Щом влезе, отиде при инструментите. Трябваше да си изпълни задълженията в края на смяната, преди да си тръгне, за да се срещне с Патрик и да си прекарат толкова належащата вечер навън. Трябваше да изнесе боклука. Да поизтърка пода. Да избърше някой и друг плот. Да поизмие стъкла. Той изпълняваше тези задачи тихо, без изобщо да се замисля над тях. Мястото беше пусто — колегите му или вече си бяха тръгнали, или бяха далече и Дърк не ги чуваше. Дърк не говореше. Гледаше си работата. Чувствата му, ако им позволеше, можеха да разцъфнат в облекчение. Имаше смътната представа, че е минал през ада, и сега предприемаше правилните промени. Но се тревожеше, че ако не внимава, чувството може отново да го удари, да разцъфне в нещо още по-черно от ада, през който току-що бе минал. Видя се как пропада надолу по стълби в този мрак, съвсем объркан и сломен на пода на адската килия.

Имаше да позачисти още малко, да отбележи това-онова в дневника на обиколките. Трябваше да си остави униформата за пране. Да угаси всички лампи. Да избърше калта от обувките си. И…

Имаше и животно за убиване.

Да, задача, за която шефът му беше казал тази сутрин в началото на смяната. Дърк почти не го слушаше, когато го каза — тази работа я знаеше наизуст. Все едно шефът да му каже „Ей, Дърк“ и да са му нужни още пояснения.

И не напускаше ли той на първо място заради това? Не беше ли лошо, когато работата ти до такава степен се превръща в рутина, че дори не е нужно да слушаш нарежданията на шефа си?

Още едно животно. Добре.

Отвори шкафа с инструментите. Отначало те го объркаха. Сякаш бяха нови. Различни. Странни форми, причудливи ъгли.

Дърк взе сърпа и пое тромаво към последно действие. Многобройните събития от кошмара му сега се бяха свили до размера на подарък за рожден ден.

Съзнанието му беше чисто.

За жалост, животното като че се зарадва да го види. Те всички се радваха открай време. Дърк се приближи и се приведе до нея.

— Днес ми е последният ден — каза ѝ той, като я галеше по гърба. — Но може би някога ще се срещнем някъде, дето не е такава бъркотия.

Животното отпусна глава върху прегънатия лакът на Дърк. Той леко я погали по главата, а после извади инструмента изпод шлифера си.

Звукът, който той издаде, бе бърз. Хлъзгав. И цялата ръка на Дърк до лакъта бе окъпана от топлината на кръвта ѝ.

После Дърк се изправи и се върна вътре да си вземе душ.

Представяше си как ще изглежда с костюма, докато миеше ръцете и тялото си.

На излизане Дърк се отби в офиса и остави заявлението си за напускане на бюрото. Насочи лампата към него, та шефът да не пропусне да го забележи. Застана на вратата и дълго гледа белия лист.

Хубаво му беше. Леле, човек, много хубаво!

Доколкото Дърк беше наясно, за последен път някога стъпваше в кланицата.

— Страхотно!

Патрик се развълнува точно толкова от това, че Дърк е напуснал кланицата, колкото очакваше Дърк.

— Това няма как да се полее само с едно — каза той и поръча по още едно на бара.

„Градският склон“ беше точно онова, което му трябваше на Дърк. Седяха на бара на златни столчета, потъваха в обстановката, усещаха музиката, гласовете, нощния живот около себе си. Барът беше препълнен. Огледало по протежение на цялата стена в рамка от приглушено светещи лампички отразяваше двойката и Дърк се харесваше как изглежда с костюм.

Бъдеще с много вечери като тази се разпростираше пред него като ветрило от карти за игра. Можеше да ги изтегли всичките, стига да поиска.

Дърк и Патрик казваха наздраве на Гоблин. Казваха наздраве на дъжда. На всичко казваха наздраве.

— Виж — обади се Патрик, смуши Дърк и посочи с глава две жени в огледалото. — Като че ни излезе късметът.

На Дърк те му изглеждаха симпатяги. Брюнетка и блондинка, и двете с рокли, които загатваха, че и те имаха належаща нужда да излязат някоя вечер.

Патрик се завъртя на столчето си и пръв ги заговори.

И щом го направи, Дърк се огледа из препълнения бар, като поемаше бъбренето, енергията, стила. Точно тогава всичко беше толкова просто за него, както се бе облакътил на махагоновия бар, толкова лесно.

А после в полумрака на едно сепаре забеляза Робин Джейкъбс, шефа си в зоопарка. И другите мъже с Джейкъбс приличаха на шефове и Дърк се усмихна, защото фразата, която бе повтарял толкова пъти („днес сам ще съм си шеф“) не значеше онова, което той си мислеше.

— Дърк — каза Патрик, тупвайки приятеля си по рамото. — Запознай се с Лора и…

— Джанин — обади се блондинката.

— Джанин — повтори след нея Патрик.

Дърк извърна лице към нея. Стана и предложи мястото си на Джанин. Тя се настани с усмивка.

По мнението на Дърк тя бе най-чудесната жена в целия бар.

— Библиотекарка съм — каза тя. — Знам. Не бива да пия по кръчми.

Дърк се облегна на бара и заговори на Джанин смело, уверено, свободно.

— Работя в зоопарка — отвърна той. — Трябва по-често да пия по кръчми.

Джанин каза, че може да го е виждала и преди. Водела юношеските си читателски групи в зоопарка веднъж годишно. Дърк ѝ отвърна, че щял да я запомни. Дали беше вярно, или не, нямаше значение. Думите накараха Джанин да се усмихне.

От тонколоните в бара зазвуча страхотна песен. Светли хармонии. Светли думи. Джанин постави дланта си върху дланта на Дърк, след като нещо, което той каза, я разсмя.

— Ей, Дърк! Дърк! — надвикваше Патрик музиката. — Какво написа в писмото?

Дърк го погледна въпросително.

— Писмото, заявлението ти за напускане днес на работа. Какво гласеше?

Дърк се изчерви.

— Гласеше: „Благодаря, но от тук насетне сам съм си шеф“.

— Ей това е то! — рече Патрик и шляпна длан върху бара. — Дърк не е ли най-добрият? Какъв ход само!

На Джанин това ѝ се хареса. На Дърк му хареса, че ѝ се хареса.

Поръча по още едно.

Скоро нещата вече взеха да се замъгляват, но Дърк не проявяваше никакви външни признаци, че е пиян. Патрик проявяваше. Взе да плете езика и с всяка поредна чашка ставаше все по-шумен. Десетина пъти шляпна по бара, за да подчертава всичко, което някой от тях кажеше.

После Дърк се извини и се упъти към тоалетната. След като влезе, заключи вратата и остави чашата си на мивката. Вкопчи се в мивката от двете страни и се погледна в огледалото. Усмихна се. Дълбоко в душата му имаше някаква тъга, но тази вечер тя бе далечна. Тази вечер си мислеше за Джанин и за Патрик, и за Лора, и за зоопарка, и за кланицата, и за всичките скапани работи, на които някога беше работил, и се усмихна.

И да, нещо се спотайваше. Почти нехайно. Имаше нещо, за което не мислеше. Нещо, за което може би нямаше нужда да мисли, обаче всякак му се бе изплъзнало от вниманието. Все едно сметката нещо не излизаше както трябва.

Пресуши чашата си на екс и излезе от тоалетната. В бара двете жени се извиниха и Джанин притисна длан в гърдите му, когато му каза, че ще се върне.

— Тия момичета са страхотни — рече Патрик.

Дърк кимна. Страхотни си бяха момичетата.

И все пак нещо се спотайваше в душата му.

Когато жените се върнаха, Джанин каза:

— Хайде да направим някоя щуротия, Дърк.

Дърк вдигна вежда.

— Какво си наумила?

— Не знам — каза тя и се облегна назад на столчето. И на нея ѝ беше също тъй приятно, колкото и на него. — Да се разходим в дъжда. Навън, по улиците. Сега. По-мощен порой не се е изливал тук. Не знам дали искам да го пропусна. — Тя пак докосна гърдите му. — Понякога е хубаво да влезеш в допир с нещо могъщо.

— Звучи стра…

— А! — прекъсна го тя. — Може да се разходим из Гибелния парк? Да отидем на гробищата? Ей, има ли желаещи за гоблински гробове?

На Дърк му отне цяла секунда да реши къде да отидат.

— Мога да те разведа — предложи той.

Джанин го изгледа странно, после очите ѝ се разтвориха широко, а устните ѝ оформиха идеален кръг.

— Ти бъзикаш ли се с мен? — попита тя. — Из зоопарка?

— Да.

— Дърк Роджърс, по-готина идея не съм чувала! Да не загазим? Ще загазиш ли?

На Дърк му се стори, че да я разведе из зоопарка, бе единственото нещо, което знае как се прави.

— Не, ако не потрошим нищо.

После и двамата се разсмяха — в мислите и на двамата бяха се явили образи на потрошени като порцеланови чинии животни.

Дърк ѝ помогна да си облече палтото.

— Я! — възкликна Патрик. — Къде тръгнахте така?

— Ще се върнем — отвърна му Дърк. Джанин каза същото на Лора.

— Виждаш ли, приятелю? — рече Патрик. — Почна се вече.

На излизане, докато си проправяха път през солидния блок от гоблинчани между тях и вратата, Дърк чу да го викат по име, обърна се и видя до себе си Робин Джейкъбс.

— Биваше си го, Дърк — рече той.

Дърк се обърка.

— Какво?

— Биваше си го тоя майтап, казах. Разсмя ме.

После Джанин задърпа Дърк за ръката, а Робин Джейкъбс изчезна сред завесата от тела зад гърба му.

Навън Дърк си свали сакото и го задържа над главата на Джанин.

— Правил ли си това преди? — рече тя.

— Не — отвърна той.

— Притесняваш ли се?

Дърк я стисна здраво през кръста.

— Не.

А после изтичаха изпод прикритието на тентата на „Градският склон“ и хукнаха под най-внушителния порой, с който и двамата някога бяха влизали в допир.

— Имаме дъждобрани — прошепна Дърк, щом отключи портата.

Точно на входа имаше доста дървета и през короните им валеше по-слабо. Дърк не можеше да повярва колко различно изглеждаше зоопаркът, гледан така. Когато бремето на задълженията не му тежеше, мястото се свиваше до размера на кучешка колиба.

Точно в този миг и зоопаркът, и всички предизвиквани от него мисли бяха укротими.

Дърк отведе Джанин до малката тухлена административна сграда, в която дъждобраните висяха до шкафовете.

Вътре беше тъмно и двамата потискаха пиянския си смях, докато се блъскаха в бюра, столове, вентилатори.

Дърк взе едно фенерче и два дъждобрана. После разтвори пластините на щорите в кабинета на Робин, за да надникне към мястото. Заради дъжда не се виждаше надалече и Дърк си спомни шепнещи лица сред мъгла.

Включи фенерчето и поведе Джанин навън.

Минаха покрай информационното гише, вече извън прикритието на дърветата, и дъждът нападна дъждобраните им.

— Добре — рече Дърк. — Ето от тук започва.

Насочи фенерчето си към птичарника и се запъти към него, като посочи птичите крачета, изрисувани на пътеката. Отключи вратата и бутна настрана найлона.

— Трябва да пазим тишина — рече той. — Те ще са заспали.

Джанин влезе. Дърк загаси фенерчето.

Лунна светлина сияеше през стъкления сводест таван и оцветяваше всичко в среднощно синьо. Дърк заведе Джанин в средата на светилището и мълчаливо ѝ посочваше дребничките тъмни силуети по клоните. Джанин усети леко шумолене на пера и някои от спящите птици изгугукаха.

— Страх ли те е от змии? — прошепна той.

— Не.

Вътре в терариума Джанин нежно прихвана Дърк под ръка. Той насочи лъча на фенерчето към клетките и оттам ги погледнаха сто очи на влечуги.

— Струва ми се, че те те харесват — прошепна тя.

После застанаха на дървената ограда на мечките. Дъждът плющеше по качулките им. Дърк осветяваше с фенерчето вътрешността на пещерите, но успя да покаже на Джанин едва половината от спящо тяло.

— Имаш ли си любимец? — попита го тя.

Дърк кимна.

— Само че тя е последна — отвърна.

Искаше му се да я целуне. И на нея ѝ се искаше. Но Дърк бе зает първо да я впечатли. В зоопарка му беше хубаво. Простички неща като знаците и стрелките… Цветът на кофите за боклук… Стенописът на стената на закусвалнята. Зоопаркът излъчваше приветливост. Не, зоопаркът бе приятел на Дърк.

— Следва Труди — каза той.

Отпечатъците от лапи по бетона сега едва се виждаха под водния слой. Забързаха крачка и обувките им зашляпаха.

Дърк разтвори плъзгащите се дървени врати и влезе в помещението на тигрицата. Бетонните подове, мръсните прозорци и тъмната клетка на Труди изглеждаха по-различно на откъслеци в края на лъча на Дърк.

— Зловещо е — рече Джанин.

— Труди! — повика Дърк тигрицата, застанал до клетката ѝ.

Тя се беше скрила в тъмното под дървесния дънер и скалния заслон.

— Труди! — повика я той. — Хайде, де, излез!

Голямата котка ги погледна, ала не излезе.

— Като че иска да остане сама — рече Джанин.

Дърк се замисли над това. После загаси светлината.

— Ей! — възкликна Джанин. — Сякаш никога преди не съм била в тъмното в едно и също помещение с тигър.

— Страх ли те е?

— Да.

И двамата се разсмяха. После Дърк хвана Джанин за ръка и я изведе обратно навън в дъжда.

Изтичаха по незастлана пътека, после се шмугнаха под един транспарант, опънат между две високи бамбукови колони. Дърк поведе Джанин към наблюдателните прозорци. Бамбуковият навес тук им осигуряваше подслон.

Дърк целуна Джанин.

С гръб към експоната, притиснал устни в нейните, той посегна и натисна ключа за прожекторите, осветяващи горилата.

Затревените хълмове зад гърба му се обляха в светлина. И над рамото на Дърк Джанин видя Юла, приседнала върху любимото си хълмче.

После тя присви очи и отдръпна лицето си от лицето на Дърк.

— Тя болна ли е? — попита.

Дърк бързо се извърна.

Юла лежеше на дясната си страна, а лявата ѝ ръка бе увиснала пред гърдите ѝ. Силните ѝ черни пръсти едва докосваха тревата, а дъждът плющеше по нея безмилостно. Тъмночервена локва поглъщаше свежите дъждовни капки до шията ѝ.

Но не беше само това, че не помръдва. И цветът ѝ не беше както трябва.

— По всичко… — рече Джанин.

Дърк тръгна нататък и я остави.

Тя го чу да отключва врата.

После го видя да се появява през прозореца. Видя го как се привежда и бавно вдига сърп от мократа безцветна трева.

До него имаше голямо парче от кожата на Юла. Дърк я вдигна с два пръста — мъж, вдигащ паднал костюм.

Джанин нададе писък.

— Днес бях на работа в кланицата, нали така? — Дърк погледна над хълмчетата към застаналата на прозореца Джанин. — Днес не напуснах ли в кланицата?

Джанин отстъпи назад.

Дърк чу скриптене. Приплъзващи се звуци. Металическо ехо. Допира на метал в камък. На метал в кост.

— Аз съм го сторил — продума той. — Аз съм го сторил!

Джанин се изниза в мрака на пътеката. Дърк не я видя как си тръгва.

Той рухна до одраната страна на Юла.

— Това не е свобода — промълви той. — Не е изход.

Приплъзващи се звуци. Шепот в мъглата. Сбъркан човек.

От лицето на Дърк по лицето на горилата покапаха сълзи.

— Днес не напуснах ли в кланицата? Юла? Не напуснах ли там?

Скоро прожекторите, които на определено време се изключваха, угаснаха.

Дърк Роджърс, лицето на зоопарка, прегърнал Юла, плачеше.

— Това, което виждам, е прекрасно — каза ѝ той в тъмния парк.

Шокът от постъпката му беше по-голям и от подпухналото тромаво тяло от кошмарите му. А някъде високо над него, по-високо оттам, откъдето се лееше дъждът, имаше таван. Имаше и четири стени, и клетка. Дърк сега го знаеше.

— Днес напуснах в кланицата — каза ѝ той и сега се смееше, докато дъждът се сливаше в едно със сълзите му. — Не е ли чудесно? Напуснах в кланицата. Там бях, Юла. Днес бях в кланицата. Цял ден. През… целия… ден.

Навън вече се изливаше пороен дъжд, и то от цял час, та когато Уейн чу да се чука на вратата му, предположи, че момиченцето е минало през някой от аварийните изходи и иска да му върнат парите. А може би просто не искаше да се намокри и да се разболее. Може би майка ѝ я възпитаваше добре. Но когато отвори входната врата, тя стоеше на чакъла точно пред стълбите, с ръце на хълбоците. И се усмихваше. Със сърдита усмивчица. Многозначителна усмивчица. Все едно си мислеше: „Ще ти дам да разбереш!“.

Уейн пристъпи от крак на крак, изненадан, че нервничи.

— Разгадах го аз вашия ребус — заяви момичето. — Неразрешим бил, ама друг път. Яжте ми дупето!

— Няма как да го бъде — рече Уейн.

Очите ѝ се разтвориха широко.

— А, не, има как — заяви тя. — Всякак може да го бъде, господин Шърман.

Уейн вдигна длан към лицето си. Не се беше бръснал от седмица и брадата му вече догонваше мустаците.

— Така ли? — рече той. — И как изглеждаше?

Момичето тропна с върха на черната си обувка за танц. Все така с ръце на хълбоците. Стойката ѝ загатваше, че Уейн наистина беше направил нещо много лошо.

— Ще ви предам — рече тя.

Думите, знаеше Уейн, бяха точно онези, които някой би изрекъл, ако разгадае Плетищата.

„Мамицата му.“

— Я чакай малко — каза той, като протакаше.

Искаше му се да я вкара вътре, да я сложи да седне и да я навие да не го прави. Но в края на краищата каква полза от това? Ако не го предадеше веднага, все щеше да го каже на някое от приятелчетата си в училище.

„Ей, Мери, стигнах до края на Плетищата. Няма да повярваш какво е сложил там.“

— Стига, де, момиченце — каза с усмивка Уейн. Гъстата му, прошарена кестенява коса бе провиснала чорлава около изненаданата му физиономия. — Трябва ли да го правиш веднага? Не може ли да ми дадеш малко… време?

Момичето като че се обиди.

— Какво? Та да скриете всичко и да ме изкарате малка лъжкиня?

„Сече ѝ умът“ — помисли си Уейн.

— Нееее, господине. Гоблинската полиция трябва да разбере какво криете там.

Уейн усети как го пронизва безумна ярост. Можеше да я убие. Щеше да е лесно. Веднага. Можеше да я стисне за гърлото и да блъска главицата ѝ в площадката пред входа, докато се разцепи.

Но Уейн Шърман никога през живота си не бе наранявал човек. Никога дори не бе отрязвал ръката или главата на някоя от многобройните си статуи от храсти из целия град.

Не, нямаше да я нарани. Обаче трябваше да духне от Гоблин още в този миг.

— Добре, де, добре — рече Уейн. — Постъпи както трябва. Но преди да тръгнеш, ще ми кажеш ли как го направи?

Момичето се намръщи.

— Не беше трудно, господине. Не че искам да ви пръсна сапунения мехур, ама беше лесно.

— Лесно ли? Момиче, та никой досега не го е правил.

— Да, бе, да, то е, защото никой не се е досещал, че вие сте психар и мръсна гад.

— Хайде стига, де. Прекалено си малка, за да разбираш сърдечните въпроси.

Момичето само се вторачи в него. Разрастваща се локва от дъждовна вода стигна до върховете на черните ѝ обувки.

— Свършихте ли? — попита го тя.

— С какво да съм свършил?

— Да се преструвате, че в онова, дето сте го вкарали там, няма нищо нередно?

„Свършихте ли?“ На Уейн му се стори, че чува далечното скърцане на затварящи се врати. Сигурно някъде затваряха.

„Но още не е приключено.“

Момичето го посочи с пръст.

— Стойте тук и не мърдайте. Ясно? Сега тръгвам. Ще доведа полицията. Недейте да ме изкарвате лъжкиня.

Дълго се гледаха.

— Добре — каза най-накрая Уейн.

Момиченцето се обърна и се запъти към колелото си. Уейн я наблюдаваше и вече пресмяташе колко време щеше да потрябва на момиче на нейната възраст да се върне в града и да съобщи на полицията какво е открило.

С колко време точно разполагаше Уейн?

„Мамицата му.“

Гледаше я как потегля в дъжда. Като че невидим часовник започна да тиктака.

„Мамицата му.“

Всеки друг ден той можеше да се разтревожи дали тя ще пристигне благополучно. Можеше дори да я закара. Но с гоблинската полиция действително нямаше шега.

„Каква е вероятността?“ — помисли си той.

Но вероятността му бе известна. Открай време. Той знаеше всичко за Плетищата.

7 824 632 488 на едно.

Вероятността.

Шансът някой да разгадае Плетищата.

Уейн тъжно поклати глава. Винаги си бе представял как кани победителя в дома си. Как вади два стола от мазето. Как сядат с кана лимонада. Обсъждат избрания маршрут и причината за избора. Уейн искаше да поздрави победителя. И все пак не смяташе, че някой някога ще успее. И разполагаше с години, за да подкрепи това предположение. И знаеше, че ако някога се появи победител, ако някой разреши неразгадаемата загадка, която тъй отдавна бе изградил, ще трябва да направи същото, което му се налагаше да извърши начаса.

Да бяга.

Влезе вътре и отиде в кухнята. Все пак си наля чаша лимонада.

„Мамицата му.“

Просто не можеше да повярва. Когато продаде на момичето билета от осем долара преди три часа, навън бе слънчево и единственото, което го тревожеше, беше да не би тя да се наплаши много и да се налага той да я извежда. Щом беше продал един милион билети, то значи един милион притежатели на билети си мислеха, че тъкмо те ще успеят. И колко пъти Уейн се усмихваше и клатеше глава, когато някой клиент се връщаше и твърдеше, че финал няма? И награда няма? И трофей няма?

Уейн си пиеше лимонадата и се оглеждаше из кухнята. Струваше му се, че сякаш се сбогува със стар приятел. Приятел, който е бил там в деня, когато си срещнал момичето на своите мечти. Приятелят, който пръв е казал „Вие двамата сте хубава двойка“.

Трябваше да бяга. Да побегне веднага. Още в този миг. Трябваше да си стегне багажа. Да си вземе нещата. Давай.

Трябваше да напусне тази кухня завинаги. И тази къща. И тази земя. И Плетищата.

Опита се да се усмихне. Много малка, ала шумна част от него се радваше, че ще остави Плетищата зад гърба си. Ще продължи напред.

Понякога те приличаха повече на гробница, отколкото на лабиринт. И бремето на това да живее до тях, си бе взело своето.

Но Уейн си знаеше. Знаеше, че далеч не е само свързан с Плетищата. Те бележеха много мощен период от живота му. Тогава, на трийсет и шест годишна възраст, той заживя като художник. Втора фаза — така обичаше да го нарича. Той не само бе изградил Плетищата, потънал в задушаващата мъгла на тъгата — лабиринтът бе станал най-доходоносната туристическа атракция на Гоблин досега. Като не броим двамата мъже, чиито статуи от храсти бе изваял на входа на града, на Уейн Шърман бе предопределено да стане най-знаменития гражданин на Гоблин.

По-любим гоблинчанин от Уейн Шърман нямаше.

И единственото, което трябваше, беше да опази в тайна финалната линия. Завинаги.

Избърса лимонадата от устните си.

„Това е все едно два пъти да те удари гръм. Шансовете на това момиченце…“

Но трябваше да замине. Трябваше да потегли още сега.

И той започна. Задейства се. Награби една чанта.

А какво щеше да стане с Плетищата? Щяха ли да обраснат? Щяха ли стените на всяка пътека най-сетне да се сключат? Щеше ли лабиринтът да се самопогълне така?

Уейн знаеше, че точно тъй ще стане. Знаеше, че един ден той ще се превърне в гигантски плътен блок от зеленина. Усмихна се тъжно на идеята някой да се опита да ги поддържа.

„Няма да има никакъв шанс“.

На входната врата се спря да надникне навън. Дъждът беше ужас и безумие. Момичето не можеше да е стигнало много далеч. Но полицията, щом чуеше какво има тук, нямаше да се мотае.

Стори му се, че вижда мигащи сини и червени светлини. Но това бяха само буквите на самия надпис ПЛЕТИЩАТА, видени през леещата се вода.

Спомни си как изрисува този надпис. Спомни си как се питаше дали някой ще дойде.

„Мамицата му.“

С гоблинската полиция наистина шега не биваше.

Уейн си застяга багажа, като се питаше защо ли никога не си изгради авариен изход. В случай че лъкатушните пътеки му идваха прекалено, когато храстите просто му се струваха твърде високи, та да ги победи.

Сигурен изход от този лабиринт.

Когато Марго стигна до гоблинската полиция, така се беше измокрила, че служителят на рецепцията се запита да не би да е паднала в Черноводната река.

— Имам престъпник за вас — съобщи Марго.

Служителят, дребно четирийсетгодишно човече, наклони глава, все едно Марго бе свирнала пронизително извън обсега на слуха му. После забеляза, че не се шегуваше.

— Престъпник, казваш?

— Вече много се забавихте — заяви тя и надникна зад мъжа към един полицай, седнал зад високо бюро. Гоблинската полиция много лесно се забелязваше — издължени лица, дълги ръце, тъмни очила. И кожа, която повече приличаше на маджун, отколкото на плът. — Той ще се опита да избяга.

Полицаят зад голямото бюро остави листа, който четеше. Щом видя физиономията му изцяло, Марго усети как потръпва. И в дълбините на младия си ум се запита: „Заслужава ли това Уейн Шърман?“.

Но той го заслужаваше, разбира се. Когато полицаят заговори, гласът му се оказа дебел и бавен, както винаги звучаха гласовете им. Майка ѝ казваше, че говорят като касета, пусната на бавни обороти. Марго не знаеше какво точно означава това.

— Кааааквоооо…. имаааа…. момииииченцееее?

— Оня с храстите — изрече бързо Марго, на която ѝ се искаше да приключи с този разговор, искаше ѝ се вече да са тръгнали.

Но полицаят не отговори.

— Онзи мъж, който прави всички статуи. Мъжът, който живее до Плетищата.

Сега и други полицаи бавно изпълзяха на показ. Някои подадоха глави иззад ъглите. Други се обърнаха на столовете си, както си седяха на бюрата. Марго беше объркала сивите им униформи с боята по стените.

— Уееейн… Шърмааан? — попита полицаят на бюрото.

Марго беше завладяла вниманието им. И без значение колко шантави чувства предизвикваше у нея гоблинската полиция, щом всичко това приключеше, тя щеше да стане истински гоблински герой.

— Да — каза тя. — Бях вътре в Плетищата. Стигнах до края.

Сега и други полицаи бавно се надигнаха от столовете си и тръгнаха към нея. Върлинестите им тела се виеха като змии.

Марго ги гледаше и чакаше да кажат нещо. Но беше ясно, че те изчакват тя да продължи да говори.

— Няма да повярвате какво открих там.

Когато Марго изплю камъчето пред полицаите в участъка, Уейн малко се бавеше с офейкването от къщата.

Беше в спалнята. Приседнал на края на леглото. Мислеше.

Нямаше нищо против да си зареже нещата. Нито да напусне тази къща. Та дори и Плетищата. Но припряността, неотложността добавяха някакъв нюанс.

Все едно момиченцето го бе пробудило от дванайсетгодишен унес и когато си погледна ръцете, се смая колко са набръчкани.

„Някога ти беше млад и изгради плетищата, но сега си по-стар и трябва да бягаш от тях.“

Колко бързо се беше случило.

„Браво на нея“ — помисли си Уейн.

Огледа се из спалнята, притиснат под тежестта на Времето. Какво ли всъщност трябваше да вземе? Палатка може би. Ботушите си. Един кат дрехи. Държеше малко пари под дюшека. Пет бона. Щяха да му потрябват.

„Какви доказателства ще имат? — помисли си Уейн. — Думите на деветгодишно момиче. А докато стигнат дотук, Плетищата ще са опразнени.“

Но тази мисъл не го утеши. Не достатъчно. Гоблинската полиция действаше делово. И захапеха ли веднъж дирята ти, не пускаха. Уейн го знаеше, защото му се бе наложило да си има работа с тях навремето, докато изграждаше Плетищата. Гоблинската полиция беше гадна. И сега, след като го бяха дебнали като Велики сови за издънки, можеше и да разполагат с някакъв компромат за него.

Стана и отиде до шкафа.

„Може би няма нужда да вземам нищо. Може би просто трябва да замина.“

Отвори шкафа.

В едната половина бяха всичките му вещи. Фланелените ризи, които носеше, когато подкастряше Плетищата. Джинси. Един памучен костюм. Няколко ризи с копчета. Ботуши.

Другата половина беше изцяло на Моли.

„Моли…“

Докосна една нейна стара рокля. Светлосиня лятна рокля, която падаше по тялото ѝ като пясъка на плажа. Свали я от окачалката и я задържа пред себе си на една ръка разстояние. Задържа я там, където щеше да се намира, ако сега я носеше тя.

Целуна празнотата там, където щеше да е главата ѝ.

„Обичам те, Моли.“

Буца се надигна в гърлото му. Остави роклята на леглото.

В шкафа докосна розово потниче, кафяв къс панталон, малка бяла рокля, синя риза. Главата му се замая. Виеше му се свят. Бе зашеметен от Моли.

Преди да умре, тя казваше: „Ще избереш ли ти какво да облека днес?“.

Уейн обожаваше да го моли за това. И неведнъж тя се обръщаше и откриваше на леглото само комплект бельо.

„Уейн! — възкликваше с широко отворени очи, уж шокирана. — Недей да си мислиш разни работи!“

Уейн се разсмиваше и лягаше на леглото. Да, мислеше си разни работи. Спомняше си как тези работи бяха най-добрите идеи, които някога му бяха хрумвали.

— Трябва да тръгваме — каза той. Сякаш цял Гоблин го притискаше. Тежестта на града, който го прославяше.

Но не можеше да зареже вещите на Моли. Просто не беше редно нещата да приключат така. Всичко негово можеше да вземат. Но не и нещо на Моли. В никакъв случай.

„Мамицата му.“

Защото сега това можеше да отнеме доста време.

Вдигна от дъното на шкафа една стара зелена мешка и започна да натиква нещата ѝ вътре. Дълго черно зимно палто с качулка, поръбена с кожа от росомаха. Дантелена риза с копчета, която някога го подлудяваше. Тясна оранжева тениска с бял номер на гърба. Джинси, които Моли бе префасонирала саморъчно. Розов суитшърт. Черен пуловер. Бял сутиен с цветя на гърдите.

Но дрехите от шкафа не стигаха.

Грабна кутията ѝ с бижута, парфюма ѝ, списанията, които бе преглеждала за последно, гримовете ѝ.

Моли му казваше да престане да я гледа, докато се гримираше. Но Уейн обожаваше да я гледа.

„Ти си пристрастен — казваше тя, завъртяла очи. — Ти си за психиатър.“

Я я вижте вие! Най-красивата жена, която някога е виждал, така да го дразни!

„Вече съм минал през това — помисли си Уейн. — Не е честно.“

Мешката натежаваше. Затвори ципа и я занесе до входната врата. После пак бръкна в шкафа и грабна от дъното му кафяв куфар. До куфара видя чифт обувки на Моли. Коленичи. Бяха общо шест чифта, включително любимите му — жълти, на високи токчета, които някак подчертаваха зеленото на очите ѝ чак оттам, отдолу.

На пода до обувките имаше книга за северноамериканските птици. Набута я плътно в куфара. И бинокъла ѝ също.

Фотоапарата ѝ.

„Мамицата му.“

Вътре във фотоапарата имаше непроявена лента от деня преди смъртта на Моли. Уейн го беше открил чак след седмица, след като си бе отишла. Лентата беше от тяхно пътуване до езерото Ослоу. Ден, през който те се редуваха да присвяткват с фотоапарата срещу голите си тела на плажа.

„Никой няма да гледа тези“ — каза тя.

И всеки път, щом видеше фотоапарата или се сетеше за него, той си мислеше как, ако прояви тази лента, ще успее да я види гола още веднъж.

„Моли…“

Усети, че панталоните го стягат. Нищо не го възбуждаше както Моли.

Прибра фотоапарата в куфара, закопча го и го отнесе до входната врата.

После бръкна в шкафа в гардероба и намери голям сак, натикан в задния ъгъл.

А после награби всичко.

Хавлии, четката ѝ за зъби, семейните ѝ фотоалбуми, бельо, чорапи, слънчеви очила, ръкавици, шапки, ръчни чанти, възглавницата ѝ (която стоя от нейната страна на леглото дванайсет години след смъртта ѝ), списък за покупки, рецепти, чековата ѝ книжка, ножици, с които изрязваше телефонни номера от указателя, ключодържател с името ѝ на него, палта, ботуши, мушами, макси превръзки, дезодорант.

Всичко.

Уейн се потеше. Започваше да навлиза в онова трескаво далечно състояние, в което бе изградил Плетищата толкова отдавна. Когато го направи, изглеждаше съвсем различно от добродушния собственик, който продаде на момиченцето билет за осем долара преди четирийсет милиарда години.

Малки или големи, на него всички проекти му се струваха от един и същи мащаб, независимо дали ставаше въпрос за издигането на статуи от храсти на Нийл и Барбара на моравата пред къщата им, подкастрянето на ботушите на Джонатан Трахтънбройт на входа на града или изграждането на самите Плетища.

Дори и опаковането на чанта с вещи на Моли беше художествено постижение, може би дори по-удовлетворително от останалите.

Уейн се потеше. Уейн мислеше. Уейн се трудеше.

Марго седна на един дървен стол до дълга студена маса. Крачетата ѝ не стигаха до теракотения под. Подпря се на едната от двете дървени облегалки на стола и той изскърца, и всяко негово изскърцване тя бъркаше с раздвижването на някой полицай. В стаята беше почти тъмно и освен бавните въпроси, зададени с дебел глас, нейните отговори и звука от писалка, дращеща по хартия, скърцането беше единственото доказателство, с което разполагаше, че се намира в реалния свят.

Самите полицаи не ѝ помагаха много за това.

Десетима от тях много внимателно я изслушаха. Очите им бяха скрити зад огледалните авиаторски очила, а устните им бавно се местеха от една страна на друга, сякаш предъвкваха малки модели на Плетищата.

Марго се опита да не обръща внимание на всичко това. Да му се не види, те я гледаха влюбено, все едно е главната свидетелка в процеса на века!

Дотук тя обожаваше това. Дотук то я караше да се усмихне. И все пак снимката на мустакатия мъж с добрите очи в глинестите ръце на гоблинските полицаи я тревожеше.

Малко.

— Поли Мейджърс ми каза, че Брайън Боуен и Карл Нелсън се пробвали и не успели. Те ѝ казали на нея, че било невъзможно. Казали ѝ, че няма как момиче да успее. Казали и че нямало как и възрастен да успее.

Марго тръсна глава. От гоблинската полиция отговор не дойде. Само онази писалка дращеше по хартията. Чуваше се и далечно чаткане на пишеща машина.

— Попитах мама какво знае за Плетищата и тя нищо не каза. Отговори, че щом си ходил веднъж, всичко си видял. Попитах я защо така никой никога не успяваше да ги разгадае, и тя заяви, че нямало нищо за разгадаване. Че мъжът, който ги управлява, само иска да ги изкара по-тайнствени, та да идват повече хора. Каза, че били менте. Трик. Каза, че нямало да пропилява осем долара за разходка из храсталака. Леле, в каква грешка беше!

Полицаят най-близо до нея се наведе напред и също издаде скърцащ звук. Но думата, която дойде наум на Марго, беше „пластмаса“.

Точно под ръба на сивата му фуражка тя забеляза, че косата му изглеждаше мазна като при смяна на маслото.

— И… тиии…. си… отииишла…. там… сама?

Със сигурност имаше нещо в произношението на тия полицаи! На Марго ѝ се искаше да им набие един в зъбите. Дори не знаеше точно защо. Само искаше да види докъде ще влезе юмручето ѝ.

— Да — каза тя. — Отидох там сама. Трябваше да изчакам някой ден, когато мама е до късно на работа. Ама вие това вече го знаете.

Знаеха го. Бяха се обадили на майката на Марго в Гоблинската художествена галерия (или ГХГ) и на нея направо щяха да ѝ паднат гащите от страх, като ѝ казаха, че момиченцето ѝ е при тях.

Тя идваше насам.

— Не мисля, че тя много ще се ядоса — рече Марго. — Аз на практика съм герой.

И сгъна ръце в скута си. Щеше да изцеди този момент докрай. Тия страшни мъже не можеха да ѝ го отнемат.

— Той ми се стори никаквец, като си купих билета, защото беше полузаспал, като отвори. И беше, моля ви се, по пижама. Като ми пожела успех, си личеше, че няма кой знае колко високо мнение за мен. Личеше си, че не му се вярва да разгадая лабиринта му. Исках да го питам защо според него никой никога не го е разгадал? Исках да му кажа как мама ми е казала, че няма нищо за разгадаване. Но ме беше страх, че мога да си навлека кутсуз, ако кажа нещо такова. Разбирате ли? Благодарих му студено и минах през верандата към малка пътечка, която те отвежда до входа. Входът беше страааааашен!

Още един полицай се приведе към нея, сега полуосветен. Марго през цялото време го беше мислила за кантонерка.

— Ние… знаем… кааак… изглеждааат… Плееетищата.

Марго смръщи лице и огледа стаята.

— Ама сериозно ли? А може би знаете и с какво завършват?

Тя скръсти ръце и стисна устни.

— Моля те — каза най-близкият полицай. — Кажи… ни… с какво… завършват.

Марго се замисли. Или поне се престори, защото в никакъв случай нямаше да им каже как завършват. Това беше най-хубавата част. Нейната част.

— Добре, де — каза тя и отметна косата от лицето си. — Входът е грамаден. През целия си живот не бях минавала през такъв грамаден портал. Над прага има арка и на нея пише… — Тя заби поглед в краката си. — Не мога да си спомня. Но си спомних, че се почувствах много дребна. Малко беше страшно. Но храстите бяха толкова зелени. Тъмнозелени. Повече от всичко ми беше интересен цветът им. Влязох и тръгнах по първата пътека до… — Тя се замисли и заръкомаха. — Дясната. Тръгнах вдясно и ето на, появиха се шест-седем различни пътеки, които можех да хвана. А тоя заспал господин Шърман несъмнено държеше тия Плетища под око! Казвам ви, за секунда забравих, че вървя сред храсти и клонаци! По-скоро приличаха на зелени стени. Все едно… ще заболи, ако ме блъснете в някоя. И бяха толкова високи! Страшно високи. Той така го постига. Разсейва хората с красотата и големината на всичко. Прави мястото толкова прекрасно, че нищо чудно, дето хората се губят и бъркат пътя. Много беше трудно да не се разсейваш. Аз исках само да разгледам. Обаче аз съм много по-умна от повечето. От тъпунгерите в училище със сигурност. И затова успях да не се разсея. Докато стоях пред онези седем различни пътя, си казах, че ще успея. Че този лабиринт го е изградил човек, а аз съм не по-малко умна от всеки човек, голям или малък. И ако не успея, тогава може би ще трябва да се запитам дали мама не е права. Ако не успеех да намеря края, то тогава щях да се съглася, че няма никакъв край за намиране.

Навън пороят заблъска по прозорците на полицейския участък и всички полицаи едновременно се извърнаха насреща му. Марго съжали, че е изтървала вниманието им, па макар и само за момент, и забеляза как си личаха бръчките по вратовете им, като разтегнат кожата си.

— Ей! — ревна тя. И също тъй бавно те отново я погледнаха. Всичките заедно.

После Марго надникна през прозореца и се зачуди какво ли можеше да причини една такава мощна буря на лицата им, които, изглежда, тъй лесно се нагаждаха.

„Свалете си очилата“ — искаше ѝ се да каже. А после тази мисъл я уплаши. Дълбоко.

— И тъй, аз си избрах път — каза тя. — И започнах да се спускам в този лабиринт.

За да затвори вратата на колата, се наложи Уейн да я затисне с рамо. Камионът „Форд Флеърсайд“ беше натоварен. Опакова общо осем чанти и куфари с вещи на Моли. Всеки път, щом си помислеше, че е приключил, се подсещаше за нещо я в мазето, я в кухнята, я в допълнителната спалня и трябваше да се върне и да го вземе. Трудно беше. Направи всичко възможно да побърза, да вземе пресата ѝ за коса и да я натика в чантата, но не можеше да не се спре за малко и да не поразмишлява за всеки предмет.

Какво е правила тя с него? Как го е използвала? Как е изглеждала, докато го ползва?

Вече си беше облякъл дъждобрана. Валеше здравата. Почти внушаваше злокобно чувство, или Уейн все едно сега бе част от библейски разказ. Цял живот бе живял в Гоблин. Родът му съществуваше вече поколения наред и стигаше назад чак до Хенри (Ханк) Шърман, мъжа, удушил Джонатан Трахтънбройт в Гибелния парк в деня на изборите. Той беше кореняк гоблинчанин. Роден беше в Гоблин, израснал беше в Гоблин и в Гоблин бе станал герой. Откакто помагаше на баща си да коси моравата като малък, до момента, когато друго дете му каза, че праща у тях гоблинската полиция. Много време бе изтекло.

Зачуди се дали това имаше нещо общо с корените му. Колкото повече си вкоренен, толкова по-надълбоко трябва да копаеш.

Вътре пак приседна на ръба на леглото и се излегна по гръб.

Втренчи се в таванския вентилатор.

Щеше да напусне. Трябваше. Но имаше нужда само още веднъж да вдъхне дълбоко в тази стая, където шест години бе правил любов с жената на мечтите си. Само още един миг с нея. Заслужаваше го. Още един спомен за Моли.

Имаше време. Момичето се придвижваше с колело. Гоблинските полицаи се влачеха като плужеци.

Имаше време за още веднъж. А ако се окажеше, че няма?

— Тогава награбваш едни градинарски ножици и си изрязваш изхода — каза той.

Хубаво му стана от тези мисли. Градинарски ножици и сценарии. Да извайваш, кастриш и подрязваш нещо, докато се побере в пространството, където ти искаш да влезе.

Уейн затвори очи. Унесе се в спомени.

Когато Уейн срещна Моли, той косеше за общината. Низ от смотани работи (резюмето му беше като пътеводител из Гоблин) най-сетне го беше изтърсил на градската морава и той бе спестил достатъчно пари да си купи жълтата къщичка, която един ден щеше да се издига до Плетищата. По онова време той вярваше, че има всичко, което някога ще му е нужно. Жълтата му къща. Гоблин. Мачовете на „Мародерите“. Свястна книга. Чаша лимонада.

Още не го знаеше, но имаше и още какво да иска.

Беше на трийсет години и никога не бе изпитвал онова, което някой може да нарече артистичен порив. Години по-късно щеше да може да изприказва всичко по темата, ако някой, купил си билет, го поискаше, особено когато стана местният градски художник. Но на трийсет години, доколкото Уейн Шърман си знаеше, той щеше да си коси морави и да си пие лимонадата до най-дълбока старост. И тази перспектива въобще не го притесняваше.

Моли дори не предполагаше, че мъжът, който щеше да обърне наопаки целия ѝ свят (мъжът, когото очакваше на двайсет и една години, но който не се появи чак докато не стана на трийсет), ще стане местна знаменитост с това, че ще издигне невероятно произведение на изкуството в нейна чест. И Моли бе израсла в Гоблин, но в другия край на града. На десет мили от смутните Северни гори.

Доколкото двойката си спомняше, никога не се бяха виждали до деня, в който се запознаха официално. Но и двамата бяха гледали една пиеса в театър „Домино“, озаглавена „Истинската причина да съм щастлив“, когато бяха единайсетгодишни, и на Моли ѝ харесваше да го брои за деня, в който са станали гаджета.

Моли нямаше дневен режим и разписаното по график постоянство в ежедневието на Уейн беше далече, далече от безпокойството, което я следваше, където и да отиде. Преди да срещне Моли, Уейн изобщо не бе способен да назове нещо толкова абстрактно като някакво чувство (той още не мислеше като художник, все още не), а Моли вече ги подреждаше по азбучен ред. Тя можеше да изолира настроения. Можеше да усеща въздействието им, неразредени, да ги посочва и да си напомня, че в крайна сметка това (като всяко настроение) бе временно. На Уейн тези неща изобщо не му бяха познати. Щом се ядосваше, значи се ядосваше. Изобщо не осъзнаваше, че чувството, обзело го във всеки един момент, може да е необичайно за него. Когато Моли умря (седем години след като се запознаха), тази неспособност да разпознава рядко (и заради това трудоемко) чувство почти щеше да доведе Уейн до крах. Но на този етап изобщо не му минаваше през ум да го изрази. Това щеше да се превърне в единственото оплакване на Моли от Уейн по време на невероятната им връзка. Но тя не подхождаше към вътрешните задръжки на Уейн с агресия. По-скоро ги наблюдаваше (и си гризеше ноктите) и си мислеше: „Е, все нещо трябва да го накара да се отвори“.

Доколкото на Уейн му бе известно, той не криеше нищо нарочно. Но тъй както Моли бе способна да разпознае чистотата на действията му, тя виждаше и как пребиваването му в емоционалния мрак можеше един ден да го вкара в беля.

Както когато родителите му починаха. Уейн скърбеше така, както Моли никога не бе виждала никого да скърби. Все едно отказваше дрогата. Все едно доброволно бе влязъл в духовна потилня, нещо, в което Черната вода или синът на Черната вода можеше да са участвали, преди Първоначалните шейсет да пристигнат в Гоблин. След като Уейн се заключи в допълнителната спалня в жълтата си къща за седем дни, не беше трудно да си го представиш и така. Но Моли го примами да излезе. Сякаш се беше загубил в безумен лабиринт, а тя беше сложила табела с надпис: „Писна ли ти? Тръгни насам >>>“.

Не искаше да ѝ се налага да го хване за ръка. Тя не го водеше, нито му даваше най-добрите напътствия. Как можеше да знае кой е най-бързият изход от чуждата скръб? По-скоро просто каза на Уейн, че изход съществува. И тъй като я обичаше, той ѝ повярва. Любимата като учителка. Уейн успя да изплува със зъби и нокти от блатистата тиня и когато отново излезе навън и пое към изумителен емоционален изгрев, Моли го чакаше там с усмивка.

Запознаха се в една бакалница. Уейн косеше морави в западния край и се отби в почивката. Не я видя, докато тя не каза:

— Ти явно много обичаш лимонада.

Той вдигна очи и видя една жена, твърде красива, че да опакова покупки. Кестенявата ѝ коса, зелените очи и извивката на носа ѝ — всички те му се виждаха твърде правилни, невъзможен сбор от черти.

— Да — отвърна той и повече не продума. Но я гледаше. И не можеше да спре.

А на Моли това ѝ хареса. Хареса ѝ и че е целият в трева. Хареса ѝ, че ѝ мирише на дива природа и че дрехите и кожата му бяха позеленели от работа.

Той ѝ благодари и си тръгна.

Същата нощ Уейн сънува невероятен сън и в него жената от бакалницата седеше насреща му в библиотеката. Той искаше да я заговори, но тя постоянно му шъткаше, усмихната.

Същата нощ и Моли сънува сън. Сън, в който Уейн влезе в стаята ѝ, целият в зелена трева, и я задоволи така, както никога преди.

Тя се шокира, когато Уейн влезе в бакалницата на следващия ден. Беше взел същите стоки, които избра и вчера. Моли се усети, че той не мисли ясно. Че косачът не е дошъл тук за лимонада.

— Аз съм Моли — представи се тя.

— Уейн Шърман. Снощи те сънувах.

Моли се изчерви, защото предположи, че сънят на Уейн е бил подобен на нейния.

— И аз те сънувах — каза тя. — Това значи, че трябва да излезем.

— Навън?

— Да излезем на среща.

— Сега веднага ли?

— Като се освободя.

— А това кога ще е?

— Сега веднага.

По време на ранната вечеря в „Джеромс“, любимото заведение за скара на Гоблин, Уейн научи, че Моли е собственичката на малката бакалница в западния край на града. Докато Уейн ѝ разказваше своята история, Моли търсеше нещо да ѝ подскаже, че той е скапаняк, но нищо такова не възникна. Уейн беше чудесен. Той говореше искрено и честно. Тя нямаше как да не реши, че притежава невинност.

— За какво беше твоят сън? — попита го тя изведнъж, прехапала долната си устна.

Уейн ѝ разказа.

Тя го обмисли.

— Значи може би си решил, че съм от хората, които не обичат да споделят. Но както виждаш, аз много приказвам.

Когато тя му разказа за съня си, Уейн така се зашемети, че не можеше да гъкне.

— Така не е честно — каза тя. — Аз изживях нощта на живота си, а на теб постоянно са ти нареждали да млъкнеш.

Двамата прекараха три часа в „Джеромс“. Разказаха си всичко.

Моли не знаеше какво иска, не повече от всеки друг. Що се отнася до мъжете, тя имаше смътната идея, че някой ден ще срещне страхотен мъж и всички странни залитания преди това в този ден ще добият смисъл.

Уейн изглеждаше улегнал още от раждането си. В живота му нямаше безредие. Беше купил с парите си хубава жълта къща с прекрасно поле край нея. Беше непознат (почти анонимен) за собствения си род. Години по-късно, след като Уейн Шърман се прочу навред с това, че е изградил Плетищата, гоблинчани питаха: „Той откъде е?“.

Стана ясно, че след първата им среща ще има и друга. И да, имаше.

Когато Уейн дойде у родителите си, за да им каже, че е срещнал някого, майка му изпадна в шок. Никога не бе виждала сина си такъв. Той седна на дивана и развълнувано им я описа. Интересите ѝ, шегите ѝ, магазина ѝ. Разказа на майка си как носел цвете на Моли всеки ден. Нямаше значение дали го е откъснал от някой двор, в който работеше, или го бе купил на прибиране. Как Моли потапяше всяко от тях в чаша вода и пазеше увехналите. Първо ги държеше в кутия, а после — във варел.

— Е — каза майка му — ако не се ожениш, значи си глупак.

На Уейн и Моли им хареса как прозвуча това.

Решиха да си разменят клетви на североизточния проход към Северните гори. Всички крехки черни дървета, засукани едно в друго и разсукващи се, като че в онзи ден се сплетоха във венец.

Нямаха значение легендите за гората, докарваща мъжете до лудост. Нямаше значение, че никой гоблинчанин не припарваше в нея. И със сигурност нямаше значение, че гората уж била обитавана от шепнеща вещица, която можела да ти взриви сърцето с разказ.

„Какво ли правим, ако не го правим до смърт?“ — беше казала Моли.

Шейсет бели стола бяха наредени с лице към входа. Варел с листенца от гардении бе изсипан на дебел слой върху пътеката между тях — аромат, който винаги щеше да напомня на присъствалите за сватбата на Шърман в Северните гори.

Уейн бе облечен в сив смокинг, който отиваше на рано прошарената му гъста коса. Не изглеждаше съвсем като художника, който щеше да стане след шест години, но добре си подхождаха с разкривените черни дървета зад него. На майката на Моли ѝ се стори, че изглежда почти като горянин. Майката на Уейн никога не бе виждала такъв джентълмен.

Докато Моли вървеше по килима от гардении (член на гоблинския оркестър свиреше на клавесин, любимия ѝ инструмент), наоколо се възцари такава тишина, че можеше да съперничи на погребение. Ако някой тупнеше Уейн по рамото, ръката му можеше да мине през него, тъй призрачно омагьосан бе той от завладяващата музика. Моли вървеше, също тъй изящна като музикалния си акомпанимент. Тъй властна като гората, към която вървеше.

Двамата се хванаха за ръце и Моли, изненадващо за Уейн, прошепна: „Моля те, не умирай преди мен“.

Тази фраза той никога нямаше да отмие от паметта си.

С един техен приятел в ролята на мирови съдия двойката бе въведена сред мрака на този проход и се подготви да изрече клетвите си. В тях имаше радост, имаше страх, имаше веселие и доверие.

„Обещавам да те предупреждавам за тъгата — изрече Моли. — Да те пазя да не намираш утеха в прегръдките ѝ. И макар да не мога да пропъдя всяко зло, аз мога да ти кажа кога то е близо, и да ти помогна да се бориш срещу него. Обещавам да те подкрепя, когато имаш нужда от някого, независимо дали го знаеш, или не. Обещавам да съхранявам това чувство, което изпитваме сега, завинаги. Обещавам, че никога няма да бъдеш сам. От онзи ден в бакалницата никой от нас няма наистина да бъде сам. Няма да обещая да те обичам, защото просто го правя. Обичам те.“

Уейн се прокашля.

„Обещавам да те закрилям — изрече той. — Обещавам да те уважавам. Обещавам да те чествам. Но не казвам „докато смъртта ни раздели“, защото очаквам да се срещнем и след нея. И не обещавам да те обичам… защото просто го правя. Обичам те.“

Последва миг на тишина. От очите на Моли бликнаха сълзи и водата въздейства като лупа. Кос слънчев лъч я запали и за миг тя заприлича на Уейн на дух. На вещица може би, надзъртаща от гората.

Излязоха от Северните гори женени.

Малобройните гости се изправиха и заръкопляскаха. Мъжете кимаха, дамите плачеха. Всички присъстващи знаеха, че са станали свидетели на рядката близост на истинската любов, когато двама души не улягат, а по-скоро се възнасят.

Моли щеше да умре шест години по-късно, докато спеше, а Уейн, съсипан и много близо до унищожението, възнамеряваше да спази всички свои клетви.

Щеше да започне с това, че ѝ посади храст.

— Искам да се обадя на мама — каза изведнъж Марго.

Един от полицаите бавно плъзна телефона към нея. Тя бързо набра номера.

— Мамо? — каза тя. — Мамо… Как се нарича, като тръгнеш по един път, а после си помислиш, че трябва да тръгнеш по другия, и после не си сигурен? — Зачака отговор. Големите ѝ очи оглеждаха пода. — Да! — провикна се тя. — „Поврат“. — Покри слушалката с длан и съобщи на полицаите: — Изживях поврат.

Въпреки опита ѝ да затули слушалката, майка ѝ я чу ясно. Тя шофираше припряно в дъжда. Гоблинските полицаи не ѝ бяха симпатични. Не ги харесваше, не им вярваше и не искаше да се мотаят наоколо.

И кой говореше така?!

„Госпооожо…. вашето…. момиченцееее…. еее… при… нас.“

Това всяваше ужас. Какво искаха от нея? Да им докара куфар, пълен с пари? Беше се преместила в Гоблин, когато беше на двайсет и шест години, а Марго — само на две, и още от самото начало се чувстваше притеснена в присъствието на гоблинските полицаи. Първият ѝ сблъсък с тях бе в резултат на счупен габарит на колата и срещата бе толкова неловка и тъй продължителна, че се чувстваше, все едно са я изиграли.

Все едно я държат отстрани на пътя като част от някакъв ритуал.

А сега момиченцето ѝ беше при тях.

— Миличка — каза тя в телефонната слушалка. — Послушай мама. Не позволявай на тези полицаи да те отведат в някоя стая сама. Разбираш ли?

Марго набърчи чело. Единият от полицаите се изкашля и към тавана се издигна облак зелена мъгла.

— Как така, мамо? — Тя се опита да се усмихне, но изведнъж се притесни. Забеляза, че погледът ѝ изглежда уплашен, отразен в авиаторските очила на полицаите.

За какво говореше мама?

— Само кажи на мама, че обещаваш, Марго. Става ли? Мама скоро ще дойде и ще можем заедно да отговорим на всичките им въпроси.

Марго усети буца в гърлото си.

Заедно. „Заедно“ при това положение звучеше по-добре. Сама.

Дотолкова нямаше търпение да заговори за откритието си, че не бе се замислила на кого го съобщава. Знаеше, че гоблинските полицаи са шантави, но можеше ли да са и… лоши?

Марго огледа стаята — кимаше и се преструваше, че слуша какво ѝ говори майка ѝ. Преди минута тази група полицаи представляваше страхотна публика, но сега… сега те се променяха пред очите ѝ… високите им въздебели тела… плътта им, бяла като тоалетна чиния…

Марго се почувства, сякаш е извършила нещо много лошо. Като че ли майка ѝ го знаеше, но тя беше прекалено тъпа сама да се досети. Приплака ѝ се.

— Обещаваш ли?

Гласът на майка ѝ идеше отдалече. От някакво безопасно място.

— Да — каза тя най-накрая. — Обещавам. Побързай и ела тук.

— Мама идва.

Марго затвори телефона.

— Момиченцеее… — каза полицаят пред нея. — Продължаааавай. Какво… стана… после?

Плачеше ѝ се. Все едно вътре в нея имаше сълза, голяма колкото самата нея, и тя щеше да се пръсне заедно с тази сълза.

— После… — каза тя с разтреперен глас. — После разгадах шифъра. Неприятно ми е да му пръсна сапунения мехур, ама беше лесно.

Самото създаване на Плетищата за Уейн беше не толкова размито петно, колкото взрив. И той си го спомняше от край до край. Всяко едно разклонение.

Онова, което започна като скромен знак на почит към мъртвата му съпруга, се превърна в изграждането на шедьовър, който щеше завинаги да промени живота на Уейн. Спомените му за Моли (а те бяха хиляди до сутринта, в която се опита да я събуди и не можа) го преследваха много тежко. Издържа два непоносими дни с посещения на приятели и роднини. Вършеше всичко, каквото се полагаше. Ръкуваше се, изслушваше прекрасните неща, които му говореха за Моли, разплака се няколко пъти пред тях. И често го утешаваха. Но след като всеки, който възнамеряваше да дойде да го види, го посети и оставиха Уейн самичък в жълтата къщичка, която до толкова скоро бе пазила и Моли, той забеляза, че се взира в очите на пространствено-времевия континуум. Безвремието без нея се простираше пред него и той бе изтръпнал от страх. Проклето да е доброто му здраве. Проклето да е силното му тяло. В тази къща имаше хиляда призрака на Моли — по един на всяко място, където някога бе стояла, седяла или лежала.

И Уейн излезе навън.

„Ще ѝ посадя храст“ — помисли си той.

Можеше най-малкото това.

Уейн отиде с колата в магазина за градинарски стоки и фуражи на господин Пол Келър. Познаваше Келър добре — нали бе косил всичките морави в града, и отказа предлаганото му намаление.

— Не искам да те обидя, Пол — рече Уейн. — Но това е в почит към някого, а намалението някак омаловажава тази почит.

Келър се усмихна.

— Винаги си садил в ритъма на собствените си корени, Уейн. Добре тогава, ще платиш пълната цена.

У дома, докато слънцето все още светеше достатъчно, Уейн разкопа земята и засади растението. Отстъпи назад и огледа самотния храст, сам сред безкрайната шир на голямото пусто поле.

„Е, Моли, това е за теб.“

По-късно същия следобед, докато си миеше ръцете на мивката в банята, Уейн погледна през прозореца засадения от него храст. И го досрамя. Този оскъден храст не беше никаква почит. Избърса си ръцете.

Уейн не си помисли „Трябват ми още храсти“. Никакво подобно решение не бе взето. Просто трябваше да направи нещо — нещо с ръцете си, нещо с тялото си, нещо безсмислено и живо, и моментално.

Качи се на камиона си и пак подкара към града. Пак към магазина на Келър, където неговият приятел му помогна да натовари в каросерията още храсти.

Когато Плетищата бяха големи колкото една шестнайсета от окончателния си размер, хората (съседи, роднини, пътешественици, пристигнали в Гоблин от изтока) вече се отбиваха в къщата му. Уейн се държеше достатъчно сърдечно, но непоколебимо ги отблъскваше. Не знаеше върху какво работи повече от самите тях, а разговорите за него само размътваха нещата. Темпото, с което работеше, беше невероятно. Трийсет и седем годишното му тяло плуваше в пот и бе добило тъмен тен от слънцето, също тъй любопитно, колкото и съседите му. Парите му свършваха. Всичко, което купуваше, беше за това нещо в задния двор. Нови белове, лопати, кирка, мистрии, ръкавици, машинки за подкастряне, ножици.

Кофи за подкастреното. Кофи за пръстта.

Много скоро сякаш Плетищата се изграждаха сами.

Уейн спря да вдига телефона. Престана да си проверява пощата. Спря да приема всеки, който се отбиваше. Всеки ден, по всяко време можеха да видят силното му, голо до кръста тяло вън на двора, докато засаждаше нелогичния си сбор от храсти.

Хората си мислеха, че си губи ума. Повечето бяха сигурни.

Уейн все още не мислеше като художник. Да, държеше се като такъв, но да започнем с това, че все още нямаше план, нямаше дори идея какво изразява. Просто се движеше. Действаше. Реагираше. И след време възникна модел. Пътеките, които създаваше, пътеки, за да може да действа, започнаха да описват маршрути, които за него притежаваха смисъл. Ъгли излизаха от други ъгли. Точки вътре в точки. Левият завой свръщаше надясно. Десният по-нататък ставаше ляв. За Уейн всичко това бе тъй сложно като емоциите, с които се мъчеше да се справи. Не му бе известно това да има предназначение. Нито пък да има някаква полза от него. Но пътеките зловещо напомняха ирационалната верига от мисли, нижеща се в ума на човека всеки ден. След всяка една трагедия.

И тези дни не бяха обикновени дни. Тези дни бяха ужасно близо до деня, в който Моли умря, и споменът за съпругата му, която не може да се събуди, пришпорваше Уейн. Ако Уейн бе художник, щеше да разпознае, че се намира в една от зоните, за които всички художници копнеят. Това безмозъчно (а затова и свободно) състояние, когато през деня има достатъчно време. Плетищата (които все още не носеха това име) се изстреляха от земята като замръзнала пара, изпращана към небето от зелените гоблински гейзери. Великански листати коне, изправени високо на задните си крака.

Вече никой не можеше да вижда Уейн Шърман от пътя на минаване.

Сега той беше вътре в лабиринта.

Но да видиш как Уейн Шърман действа сред тази мания, сред този зелен звяр, който се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре около него, да го видиш почти непомръдващ, в покой, ала в движение, вклинен там, в търбуха му, вкусван от него, погълнат от бодливите зелени устни, докато звярът се разрастваше… Това би значело да станеш свидетел на един от най-свещените мигове в историята на Гоблин.

Когато и последните подкастрени клони бяха прибрани в чували и откарани, Плетищата се извисяваха над три метра, дълбочината им бе стотина метра и покриваха половината от земята му. Храстчето, което бе посадил първо в чест на своята мъртва Моли, бе потънало сред тях също като мъжа, който го бе посадил.

Приключил, Уейн стоеше на моравата си, отпуснал облечените си в ръкавици ръце покрай тялото си (пришките спираха да кървят някъде на една трета от пътя, докато кръвта пропие през ръкавиците) и се усмихна с възможно най-огромната си усмивка.

„Обещавам да те чествам“.

Слънцето едва се виждаше над върха на Плетищата.

Той падна на колене и заплака тъй силно, че му се стори, че ще му се спукат гърдите. Плачеше за Моли, плачеше и заради едното зрелище на своята скръб.

Погледна през сълзи творението си. Първият му миг като художник.

„Обещавам да те закрилям.“

Най-сетне се изправи. Каквото и да представляваше този прекрасен блок от зеленина, Уейн Шърман го обожаваше.

Той влезе вкъщи, взе си душ и заспа, и сънува какъв труд щеше да е нужен за поддържането му. Но вместо да се бои, че пътеките могат да обрастат, вместо да се тревожи да не би неговото живо творение да му се изплъзне от контрол, Уейн бе щастлив от работата.

Защото, като я върши, щеше да почита вечно Моли.

— Ако ви е било грижа да забележите — каза Марго, вече не чак толкова нагло, както в началото на разпита, — храстите очевидно бяха подрязвани от юг на север. Под ъгъл. Господин Шърман не беше скрил чак толкова успешно факта, че първо е подрязал пътеката към финалната линия. Каквато и да бе наградата, сигурно за него е било много важно, щом се е постарал да го скрие толкова добре. Само гледах там, където храстът свършва, да е мъничко по-дълъг. Това, разбира се, означаваше, че са били подрязани първи при последното кастрене. Тръгнах по тази пътека.

Гоблинските полицаи не отговориха. Марго ту се плашеше, ту се разочароваше. Разгадаването на шифъра уж трябваше да е миг на триумф за нея. Но на тези полицаи като че не им пукаше.

Тя преглътна тежко и леко забарабани с пръсти по облегалката на дървения стол.

— Ами, да, излязох права.

Марго се размърда на седалката си и дървените облегалки изскърцаха. Усети нещо, което не ѝ се искаше — някъде в далечните дълбини на душата ѝ дожаля за Уейн Шърман. Все едно изпортваше безпомощно хлапе в училище.

Какво ще направят тия мъже на човека от Плетищата, ако го спипат?

— Майка ми дойде ли вече?

Марго си имаше основания да се тревожи за благополучието на Уейн Шърман. Вместо да се юрне по автомобилната алея и да офейка от Гоблин, той затъваше все повече в леглото си. Все по-дълбоко в обраслите с мъх спомени за Моли.

Все по-дълбоко в Плетищата.

Три дни след като изгради лабиринта, Уейн бе навлязъл в него и изучаваше незаплануваното си творение. Плетищата, разбираше той, можеха да предоставят убежище. Място, където можеше да отиде и където никога не бе ходил с Моли. Място без нейния призрак.

Но през този ден Уейн не беше сам. Дълбоко навътре, сред храстите, той се натъкна на един съсед, свил се на малка полянка. Човекът, Бърт, вдигна очи, щом чу приближаващите се стъпки на Уейн.

— Ох, слава Богу! — възкликна той, докато се изправяше.

— Какво става? — попита Уейн.

— Извинете, че влязох без позволение в имота ви, господин Шърман — рече Бърт. — Просто изглеждаше толкова… толкова забавно. Трябваше да го видя отблизо. Тук съм от два дни. Знаете ли как се излиза?

— Два дни?

Бърт кимна смутено.

— Здравата съм огладнял, да ви кажа.

Уейн дълго се взира в него, а после се разсмя и като че за пръв път се смееше от много време насам.

— Чакайте — рече той. — Навлезли сте в тези храсталаци преди два дни и оттогава сте се лутали?

— Ами, да.

Сега и Бърт се засмя.

— Да — каза Уейн. — Да, знам как се излиза. Елате.

Уейн въведе Бърт в жълтата къща и му сипа лимонада и супа.

— Сигурно това ще ви научи да не влизате в чужд имот без позволение — каза Уейн с усмивка.

След като се нахрани, Бърт остави питието си и се прокашля.

— Трябва да вземаш пари на хората, Уейн.

— За какво?

Бърт се приведе напред с широко отворени, изпълнени с плам очи.

— Да ти плащат за билет бе, човек. Билет, за да се разходят из това чудо! Казвам ти, по дяволите! Тук си седнал върху златна мина. — Той се облегна на стола. — Но по-добре да сложиш една карта, че да не те осъдят.

Регистрирането на Плетищата като туристическа атракция не беше никак сложно. Но членовете на градската управа бяха съгласни с Бърт — Уейн трябваше да предостави на закупилите билети по-лесен изход. Не можеха да рискуват хората от други градове да разправят на приятелите си у дома, че са се заблудили в Гоблин за пет дни. И едва не са умрели от глад.

И Уейн прокара изходи за бягство. Табелите гласяха:

ПИСНА ЛИ ТИ? ТРЪГНИ НАСАМ >>>

Скрити пътеки, които се намираха лесно, означени със стрелка. Пътеки, които пряко извеждаха посетителите от лабиринта.

Градската управа одобри тези допълнения, сделката бе осъществена и на никого (включително и на Уейн) не му и хрумваше, че лабиринтът ще излезе нещо много по-голямо, отколкото си беше.

Грандиозно постижение на градинарството.

Но след осемнайсет месеца Плетищата станаха най-касовата туристическа атракция в Гоблин, а името Уейн Шърман бе на устата на всеки общински служител. Като че творението на Уейн дори накара хората да забравят, че негов праотец бе удушил любимия им Джонатан Трахтънбройт.

Гоблинчани простиха. Източно от града се издигнаха билбордове:

СМЯТАТЕ ЛИ, ЧЕ ЩЕ РАЗГАДАЕТЕ… ПЛЕТИЩАТА?

ЗНАЕТЕ ЛИ НАКЪДЕ ВЪРВИТЕ? ПЛЕТИЩАТА

18 МИЛИ ДО ПЛЕТИЩАТА — ДА НЕ СЕ ЗАГУБИТЕ!

КАКВО Е ПОТУЛЕНО ВЪТРЕ?

Дори и общинските служители не знаеха отговора на този, последния въпрос.

И докато Уейн не се беше заловил да развърти бизнес в родния си град, за него всичко си беше за забава. Развлечение и чест едновременно. Скоро във всеки хотел се предлагаха лъскави брошури с описание на Плетищата. В „Уудръф“ окачиха пълноцветен плакат във фоайето. На Уейн посветиха четири страници в „Какво да се прави в Гоблин“, включително и негова снимка — брадат, скръстил ръце и усмихнат, с разрошена от вятъра гъста коса, а зад гърба му се виждаха върхарите на главозамайващия лабиринт от храсти.

Плетищата постигнаха неизмерим успех.

Беше само въпрос на време общинарите да го попитат дали не би се заинтересувал от други проекти, свързани със скулптурно подрязване на храсти. За начало две големи фигури на гоблински светила, за да оформят входа на града откъм южното шосе. Джордж Карол и Джонатан Трахтънбройт, изградени от клонки. Уейн се усмихна при мисълта някой да види как един Шърман подрязва врата на Трахтънбройт, но се съгласи и за тази поръчка му платиха щедро. Незабавно след това получи обаждания от каймака на града — Нийл Наш го нае да извая него и жена му Барбара на същата цена, която му плати общината. И скоро след това всички молеха Уейн Шърман, ако обича, да дойде и да ги обезсмърти в декоративни храсти. Обикновени работници от „Транзистор Планет“, „Гоблин Геймс“, „Гоблински фокуси“. За Уейн нямаше значение дали си гъбав с пари, или нямаш пукнат грош — всеки можеше да си позволи творба от Шърман. Всичко в края на краищата бе в името на Моли, а какво ли означаваха парите за един човек, на когото са му откраднали живота, докато спи!

След като снимката на Уейн украси корицата на „Гоблин Поуст“, вече не смогваше да се отзовава на всички покани за вечеря. Светски персони се опитваха да го сватосват с необвързани жени. Излизаха му с бизнес оферти.

Уейн Шърман бе станал всеизвестно име. Прочут художник.

И тогава вече Уейн мислеше като художник.

Втората фаза от живота на Уейн се беше утвърдила здраво.

А Моли никога не напускаше мислите му.

Колкото повече работеше по Плетищата, толкова повече чувстваше, че я съхранява жива. Отказваше, почти дружелюбно, да „преодолее мъката по нея“, както толкова много хора му предлагаха. Както го виждаше Уейн, нямаше нищо за преодоляване. Моли за него бе всичко. Дали хората очакваха от него да се престори, че времето можеше да излекува такава огромна и дълбока рана? Ако Господ дойдеше на прага му и кажеше: „Уейн, слушай… Ето защо ти отнех Моли…“, то Уейн щеше да Го поведе по площадката отпред, да Му благодари, че е дошъл, и да го попита: „Желаете ли да обиколите Плетищата? Можете ли да се досетите какво има вътре?“.

Моли не беше спънка, препятствие, нанагорнище. Нямаше нищо за преодоляване.

За Уейн Моли бе краят. Краят на Първа фаза. Финалната линия.

— След време — рече Марго — пътеките на практика ми подсказваха накъде да вървя.

Струваше ѝ се, че полицаите започват да губят търпение. Беше забелязвала това безпокойство у майка си винаги, когато се опитваше да ѝ разкаже всички клюки от училище. Начинът, по който най-близкият полицай изви гръб. Как двама в дъното се спогледаха от двата края на стаята. Как един полицай вляво от нея забарабани с бледите си пръсти бавно, все едно бяха гуми за триене, по едно бюро. Трябваше скоро да стигне до края. Това вече не я забавляваше.

— Всъщност много изпипан си беше — рече тя, като бъбреше все повече, колкото повече я хващаше страх. — Но нямаше да му го кажа на тоя човек. Беше изпипано, защото, като следваш подкастрянето, започваш да виждаш, че избраният от теб маршрут е най-лесният за следване. По него завоите не бяха толкова остри и теренът не ти мъчеше краката. След време започва да ти се струва, че не е нужно да вземаш решения. Все едно човекът е подрязал тревата така, че да те поведе по определен път.

Марго бе малка да разбере това, но да подходиш към Плетищата от емоционална позиция, беше правилният подход. Обичайният посетител виждаше в Плетищата огромен ребус, с който да си поиграе час-два, но Марго се настрои към взискателните грижи, които бе вложил в него човекът, продал ѝ билета. Усещаше и нещо друго там. Някаква тъга.

— Защото, колкото по-дълбоко навлизах, толкова по-тъмни бяха пътеките. Това е друго нещо. Тогава върхарите на храстите вече почти се срещаха. Беше страшно, но мен не ме беше страх. Всъщност храстите образуваха подслон, когато заваля. И тогава почнах да се замислям… дали този заспал господин Шърман не би желал да съхранява наградата си под заслон? Да не я вали дъждът? Ами… мен не ме валеше и затова разбрах, че съм на прав път. В Гоблин вали повече, отколкото навсякъде другаде по света! Той не би оставил своята награда да се измокри. На мен ми беше съвсем ясно, че той много държи на нея.

А после храстите наистина започнаха да се пресрещат там горе и аз много дълго време вървях сред пълен мрак. Ориентирах се опипом покрай стените от храсти. Изподрах си пръстите. Вижте — тя им показа. — Разбрах, че съм близо до разгадаването на загадката на господин Шърман, когато навлязох в една от тези стени и пак попаднах на пътеката. Но когато затърсих врата по стените… врата нямаше! Изход нямаше. А знаех, че не бива да се връщам назад. За миг това ме ядоса. Почнах да си мисля, че мама може би е права. Може би в края на Плетищата няма нищо друго освен тъмнило. То пък една награда, а? Вече смятах хубавичко да му обясня на тоя човек по пижама какво си мисля аз. Смятах, че само да имах някаква светлинка, ще мога да го разгадая. И точно тогава разбрах, че съм пристигнала. — Тя щракна с пръсти. — Аз бях на финалната линия. Просто не можех да видя каква е наградата.

Уейн Шърман беше прав — Марго беше умно момиче. Тя започна да разклаща храстите в тъмното. Притичваше до някой, награбваше го за бодливите клони и ги раздрусваше с всичка сила. После притичваше до следващата стена и правеше същото. Друса ги, докато ѝ се прииска да имаше силата на жена, а не на малко момиченце.

— Разцепете се, дявол да го вземе! — кресна тя. — Разцепете се!

И тъкмо когато си помисли, че каквото е можала, е направила, отгоре ѝ просветна. Недостатъчно, че да различи нещо засега, но колкото да я насърчи да не се отказва. После тя затича от едната страна на тъмния коридор към другата, мяташе телце върху тях.

— За Бога! Покажете ми наградата!

Напред-назад. Светлината се усили.

Виждаше ръцете си… обувките си… земята… пръст. Освен това мярна и ъгълчето на стъклен сандък.

Спря се.

Наградата трябваше да е в този стъклен сандък. Изтича до него и прилепи лице в капака му, но полумракът просто все още беше твърде гъст. Не можеше да види чак до дъното му.

Запъхтяна, тя отново се залови за работа. Клатеше храстите. Разклащаше стените. Когато пръстите ѝ се разкървавиха, не закрещя.

Тя бе толкова близо до разгадаването на Плетищата… Толкова близо до това да разказва на всички, че знае…

КЛАТИ!

Напред-назад. Напред-назад.

КЛАТИ!

Изпищя, когато задърпа, притиснала черната си обувка за танц в мократа стена.

Тя можеше.

Не можеше.

Тя можеше.

Не можеше.

Тя можеше…

ХррряАААААС!

Покривът се разцепи.

Марго залитна назад и падна по задник. Клоните над нея сочеха към небето. Слънчева светлина заля пещерата, която несъмнено бележеше финалната линия на Плетищата.

Марго се изправи на крака и не се сети да си покрие главата въпреки дъжда.

— И я видях — съобщи Марго на гоблинската полиция с крака, увиснали над студения теракотен под. Очите ѝ се насълзиха. Все едно бе видяла нещо, съдържащо повече от достатъчно смисъл, че да я трогне. — В самия край на Плетищата се намира…

— Там… е… жена му — обади се най-близкият полицай. После вдигна бледа ръка, за да даде знак на другите.

Лицето на Марго се сбърчи от смущение. В отражението в авиаторските очила на полицая тя видя колко дребна изглеждаше на грамадния полицейски стол.

— По-голяма тъпотия не бях чувала. Жена му? Какво изобщо значи това? Не. Съвсем сигурно не беше жена му.

Гоблинските полицаи не помръднаха. Дори и онези, които бяха се надигнали, за да отидат и арестуват Уейн Шърман за това, че държи мъртвата си жена сред лабиринт от храсти зад своята къща.

— А… каквооо… беше… тогава?

Марго се усмихна. Въпреки обзелия я страх, въпреки глождещото я безпокойство за това какво ще се случи с Уейн Шърман, това в края на краищата беше нейният миг.

— Ключът на града бе, хора — рече тя. — Уейн Шърман е скрил ключа на града сред Плетищата.

И тогава полицаите се размърдаха по-живо, отколкото можеше да очаква Марго. Всъщност толкова живо, че тя почти не разбираше какво става, когато двама от тях я награбиха под мишниците и я понесоха от стаята в коридора, а после към полицейските коли, които седяха и мъркаха като големи котки под необятния проливен дъжд.

Уейн се надигна бързо в леглото. За колко време бе потънал в мисли? Не знаеше ли вече, че подобни мисли не можеш да ги спреш?

„Мамицата му.“

Точно сега навън можеше да стои полицай с протегната маджунеста ръка, който се готви да почука на вратата на жълтата къща край Плетищата.

Най-сетне стана от леглото, отиде в банята и си наплиска лицето със студена вода.

— Вземи го със себе си — каза той на отражението си. — Не го оставяй да попадне у тях.

Уейн излезе навън и дъждът заваля толкова силно, че все едно самият Гоблин му казваше: „Вземи го, ама няма да е лесно“.

И все пак, първо на първо, беше толкова лесно да го вземе.

След като погреба Моли, облечена с бакалската ѝ престилка (Моли се гордееше с този магазин повече, отколкото с всичко друго в живота си), Уейн избягна всички опити за разговори от страна на приятели и роднини и отиде право в „Мазната чаша“. Скрита дълбоко в недрата на ГХГ, „Чашата“ беше от онези кръчми, където тъкмо художниците, чиито произведения излагаха отсреща на същата улица, можеше да са метнали по шест-седем питиета. Че и повече. Уейн изпи повече. Десет, единайсет, кой да ти каже, когато излезе от една от най-скатаните кръчми в Гоблин и се изпика в храсталака зад „Млечният път“.

Успя да улови иронията в това, че пиян уринира публично до градското порнокино незабавно след погребението на един толкова чист човек, и се разсмя. Не с щастлив смях — издаде кикот, който прозвуча като стон, може би като смях, разсечен на две, и забеляза нещо дървено сред клонака до ботушите си.

Уейн не спря да пикае (и не можеше), когато клекна на земята и бръкна с ръка сред чепатите храсти за онова, в което всеки гоблинчанин, роден и израснал тук, би разпознал ключа на града.

След като дълго се взира в него — твърде дълго, толкова дълго, че гоблинската полиция можеше да го забележи и да го арестува, ако бе наминала оттам, Уейн прибра ключа в джоба си, вдигна си ципа, подпря гръб на външната тухлена стена на „Млечният път“ и постоя там, колкото да се поосвести.

През това време не посмя да извади ключа от джоба си, но го опипваше през плата на панталоните, облечени за погребението, и си мислеше: „Духът на един град, призраците, които го задвижват. Ти неслучайно намери днес това, приятелче. Моли потъва в земята, а ключът на града потъва в джоба ти“.

Талисман. Поличба. Отдавна изгубеният ключ на града, на който по-духовно настроените личности смятаха, че мястото му е в кметството. Бабини деветини. Малък глупав мит. Когато ключът не бил в кметството, разправяха те, гоблинските призраци се развилнявали. Историята изведнъж се спускала върху целия град.

Случваха се беди.

Някои медии твърдяха дори, че ключът привличал призраците.

На Уейн тази идея му допадаше. Допадаше му възможността Моли да се завърне.

Той го отнесе у дома.

И в деня, когато завърши Плетищата, вече не се боеше кой би могъл да надзърне в мазето на жълтата му къща, кой случайно би могъл да вземе една книга за сина на Черната вода, полковник Уес Фаралайн и договора, подписан с пясък, и той би могъл да отвори споменатата книга и да открие там вътре онова, което опечаленият Уейн Шърман бе открил в една алея.

Плетищата този ден се превърнаха в нещо като фар, в светлинен сигнал, който Уейн изпращаше на Моли. „Върни се, върни се при мен, ела при ключа на града, както перковците разправят.“

Държеше го под стъкло на финала.

И сега Уейн пое по чакълената пътека на стотина метра от къщата си, покрай външната страна на голямата зелена кутия и отиде в бараката си за инструменти. Вътре хвана брадвата.

„При спешна необходимост…“

Уейн се усмихна. Момиченцето, разгадало Плетищата, несъмнено предизвикваше спешна необходимост. Гоблинската полиция щеше да дойде за ключа. И Уейн щеше да се добере до него много по-бързо, ако влезеше през най-близкия до бараката с инструменти изход за бягство. И тъй, с брадва в ръка, той се шмугна под няколко ниски клона и навлезе в Плетищата отстрани. Видя, че тунелът се е разтворил дълго преди да стигне до финалната линия.

Дъждът там се сипеше като из ведро и се лееше от извитите клони горе. Свали качулката си и се остави водата да го облее, остави се да го облеят и гоблинската, и собствената му история. Пусна брадвата и погледна дървения ключ.

Избърса дъжда от лицето си и пак вдигна брадвата.

С един добър замах стъкленият похлупак на ключа на града се пръсна на хиляда остри триъгълничета и всички се посипаха в краката му сред калта. Уейн се качи на дървения постамент и бръкна за ключа.

— Трябва да тръгваме — рече той.

Пусна ключа в нагръдния джоб на анорака си, скочи от половинметровата стойка на земята и смачка тревата с ботушите си.

А после излезе от Плетищата. След като вече бе навън, той се обърна с лице към своя инцидентен шедьовър.

— Първа фаза — каза той. — Клетият влюбен. Втора фаза — местният художник. — После потупа ключа в джоба си, за да се увери, че още е там. — Трета фаза — беглецът.

И сетне, след като дари Плетищата с усмивка, каквито си споделят само най-старите приятели, Уейн Шърман побягна.

„Вие бъзикате ли се с мен?“

Шели, майката на Марго, изпадаше в паника. Полицейският участък беше празен. Там нямаше нито един полицай, за да ѝ обясни къде се намира дъщеря ѝ. Къде са я отвели.

„Момииииченцето… виии… е… при… нас.“

Тя изпищя в празния участък и глухото ехо на нейния вик ѝ даде да разбере доколко напразно е всичко.

Къде ли можеше да са отишли? Какво бе казал полицаят по телефона?

„Момиииченцето… виии… е… при…“

Не, не. След това. Някакво място. Градска забележителност.

Зоопаркът?

Гибелният парк?

Северните гори?

„Хайде, де! — помисли си тя. — Хайде, де, хайде, де, хайде, де!“

Вдъхна дълбоко. Най-безумният дъжд, който бе виждала някога, плющеше по прозорците на участъка. Празните столове и бръмчащите вентилатори по бюрата създаваха усещането, че като са се вдигнали оттук, са бързали.

Пак мина през целия участък.

„Момиииченцето… виии… е… при… нас. Тя… намеееери… неещо… в… в…“

В… ЗООПАРКА!

НЕ!

Тя перна една поставка за моливи и разсипа съдържанието ѝ по гишето за регистрация.

— Майната му на Гоблин!

Как можеха да направят това? Как можеха да отведат дъщеря ѝ някъде, без да ѝ кажат? Това трябва да е незаконно. Нали така? Те знаеха, че идва! Нямаше дори бележка, залепена на вратата. Що за полицейски участък би постъпил така?

„Най-гадният, Шели. Участък, който е един голям лош вълк, на който не му пука кое е законно и кое — не. Люспесто подводно чудовище, което хваща малките момиченца и…

ПРЕСТАНИ!!!

Просто престани.“

Но вече беше късно. Ужасни видения плъзнаха в представите ѝ като цветна диаграма за морга. Марго в полицейска кола. Марго, обесена на дърво. Марго, погребана жива. Можеха да я опипват. И какво можеше да направи Шели? Да подаде сигнал? Виждаше как пълната паника нараства. Беше също толкова страшно, както когато Марго се закле, че някой ден щяла да отиде сама с колелото до Плетищата.

„Плетищата!!!“

Да.

Шели изскочи от участъка. Дъждът я стисна като дългите глинести пръсти на гоблинската полиция в опит да я задържи.

Щом пак се качи в колата си, тя се изнесе от паркинга и пое на североизток.

Плетищата. Тая смотана кичория, дето всъщност нямаше финал. Тая тъпа като гъз туристическа атракция.

— Майната му на Гоблин! — възкликна тя пак. — Майната му!

А после додаде:

— Е, сега няма какво да се тревожа, че ще ме спрат. Всичките са твърде заети с моето момиченце!

Полицаят, последвал Марго през Плетищата, изглеждаше много сърдит, когато стигнаха до финала и не намериха там нищо освен счупени стъкла. Марго от своя страна почувства нещо като облекчение. Цялото преживяване се обръщаше против нея. Гоблинските полицаи сега не просто ѝ изглеждаха зловещи. Те я плашеха. Никой полицай и дума не обели през целия път насам, а от време на време някой започваше да диша много тежко, сякаш се бъхтеше. Най-отпред (стиснал кормилото в дебелите си бели ръце) шофьорът не извърна глава нито веднъж. Дори и когато една кола едва не ги подсече отдясно. Нито когато една жена отскочи току пред тях на един уличен ъгъл. Нито когато куче притича през шосето.

Значи той криеше ключа на града. На Марго не ѝ бе известно кой знае какво за него, освен дето някои изперкали родители разправяха, че мястото на ключа на града било в кметството и че като го нямало там, Гоблин бил застрашен от „загуба на равновесие“. Като стане нещо, хората стоварват вината върху подобни неща.

„Уволнили са те? Ех, ако ключът на града си беше още в кметството…“

„Убийство на улица Фаралайн? Намериха ли вече ключа на града?“

Значи той бил у Уейн Шърман. Но това правеше ли го… лош? Марго не можеше да реши. Докато водеше полицаите по триумфалния маршрут, тя ту се гордееше, че е единствената, на която полицията можеше да разчита да я заведе до финала, ту се тревожеше, че изобщо не биваше да остава насаме с гоблинската полиция сред лабиринт. Тежките им тромави стъпки през цялото време се тътреха по петите ѝ, а някои от тях издаваха звуци, каквито не бе чувала преди. И колкото по-навътре ги водеше, толкова по-силно усещаше колко грамадни са Плетищата. Истината беше, че с всеки завой се чувстваше все по-малко и по-малко в безопасност. И когато навлязоха в някога тъмния проход, където храстите горе се пресрещаха, тя трепереше. Спомни си думите на майка си: „Обещай на мама, става ли? Че няма да влезеш с тях сама в стая?“

„Да, мамо, но дали може в кътче от лабиринт, където е тъмно като в рог?“

Плачеше ѝ се. И си поплака малко с гръб към полицаите. Чу пращене зад себе си, но ѝ се струваше, че не е от пръчки, които се чупят под ботуши. По-скоро звучеше като разместване на кости, изпъване на кожа, живо преображение.

Когато стигнаха до края, трябваше да се обърне насреща им. Изглеждаха точно така, както и в участъка. Все тъй със слънчевите очила. Все тъй изглеждаха, сякаш се чувстват неуютно в собствената си кожа.

Или пък не беше така. Трудно бе да се каже.

— Той… знаешеее… ли… чее… идваме?

Същият глас с променена тоналност. Запис, пуснат на бавни обороти. Онзи глас, за който тийнейджърите казват, че звучал като гласа на Сатаната.

Марго преглътна. Забравила ли бе да спомене в участъка, че Уейн знаеше, че ще дойдат?

— Да — успя да каже. — Но аз му казах да не мърда оттук. Кълна се.

Мълчание. После полицаят махна очилата си.

Горе-долу по времето, когато полицаите, водени от Марго, откриха, че ключът е бил отнесен, Уейн пресичаше границата на града, устремен на юг. Мина между двойката чудовищни храстови скулптури, които сам бе изваял, и си представи как обрастват, докато двете градски светила добият вид, все едно са целите в косми и тумори. Караше с пределна скорост. Тиха музика се лееше от малките тонколони в колата и той най-усърдно се опитваше да забрави факта, че едно момиченце е променило живота му; че гоблинските полицаи нямаше как да са далече.

Доколкото можеше да каже, шофираше в един от най-силните порои в историята на града. Като гоблинчанин, живял тук цял живот, това го утешаваше. Чувстваше се подслонен, под прикритие, притаен. И тъй като скоростомерът му стабилно сочеше петдесет и пет мили в час и всичките му фарове работеха, той вярваше, че ще успее.

Въртящите се светлини в огледалото за обратно виждане му съобщиха, че може и да не стане.

Уейн беше се отдалечил на шест, може би на седем коли разстояние от границата, когато отби встрани от пътя — немощните му чистачки бяха неспособни да се справят с онова, което се изсипваше от небето.

В огледалото видя как вратата на полицейската кола се отваря. Беше се стъмнило, откакто Уейн пъхна в джоба си ключа на града, и сега той се запита колко ли време бе прекарал в мисли, седейки в камиона си, след като напусна Плетищата. Кога бе дошла нощта? С какво ли кротко обявление?

Чук-чук.

Полицаят се бе наклонил към прозореца и правеше знак на Уейн да спусне стъклото. Дъждът като че някак влияеше на лицето му.

Уейн свали стъклото. Наполовина. Дъждът нахлу и опръска ръкавите на дъждобрана му.

— Уейн… Шърман?

„Да, аз съм господин Шърман, а имаше и госпожа Шърман, но се случи нещо ужасно и една сутрин не можах да я събудя. Намерих ключа за града след погребението ѝ и го задържах, вместо да ви го предам, пичове. Задържах го, защото бях чувал, че той освобождава гоблинските призраци.“

— Превишил съм скоростта ли, господин полицай?

Уейн Шърман беше гоблинска знаменитост. Един ден негова собствена статуя можеше да стои до Карол и Трахтънбройт. Може би човекът просто искаше автограф.

— Слезте… от… колата… господин… Шърман…

Уейн погледна напред по пътя, взря се в дъжда, по-далече от Гоблин.

— Господин Шърман?

Уейн бавно се извърна към полицая.

— Намирам се на около петнайсет метра извън Гоблин, господин полицай. Това не е ли извън вашата юрисдикция?

Полицаят се изправи в пълен ръст и се хвана за черната палка на колана си.

Уейн си помисли за Моли.

Полицаят извади палката от халката ѝ. Вдигна я и я пусна върху дланта си. Вдигане. Туп. Вдигане. Туп.

— Какво… иматееее… в… джоба… сииии… господин… Шърман?

Уейн не погледна към гърдите си, но усети издутината там. Ключът на града.

Полицаят замахна с палката и разби стъклото. Уейн посегна в дъжда и сграбчи главата на полицая с две ръце. Дръпна я силно надолу. Видя как стъклото потъва в кожата на полицая като в пудинг. Полицаят вдигна ръце към лицето си и изпищя и на Уейн писъкът му прозвуча като гласа на китовете, неизмеримо плътния глас на нещо грамадно, скрито, потопено.

Уейн стисна кормилото и мощно даде газ. Хрумна му идея. По-скоро директива. Нещо, което просто бе длъжен да извърши.

Беше заради звука, който полицаят издаде, когато посегна към новите дупки по лицето си. Плисъкът на дъжда, който се лееше по-силно от всякога. И заради това как Плетищата бяха станали толкова популярни и те бяха моторът, задвижващ Гоблин. Потайният двигател, който задействаше нещата. Тъмните ъгли, които съществуваха по средата на улицата посред бял ден.

Трябваше да скрие ключа на града. Пак да го скрие. Да го скрие на място, където нито един гоблински полицай никога нямаше да го намери.

Откъсна се от крайпътната площ, после прегази тревната ивица и навлезе в платното по направление север.

Връщаше се в Гоблин.

Профуча по шосето със скорост, надхвърляща стабилните възможности на стария червен камион. Моторът се съпротивляваше. Имаше размазан от дъжда спомен за това как полицаят пак залитна към колата му. Но Уейн имаше добър начален старт.

Когато скоростомерът стигна до 95 мили в час, целият камион се тресеше.

Когато Шели стигна до Плетищата, си личеше, че полицията е идвала там. Спря бързо. (Чакълът в целия този дъжд беше станал като кал. Егати и дъжда!) Остави фаровете да светят и мотора да работи и изтича на входа на жълтата къщичка. Вратата беше отворена и се поклащаше леко на вятъра. Когато влезе вътре, без малко не се спъна в един прекатурен стол. Вътре беше тъмно. Заопипва по стената за ключа за лампите и го напипа.

— Ебаси майката — възкликна тя.

Тук цареше разруха. Тя нищичко не знаеше за мъжа, който управляваше Плетищата, но беше доста сигурна, че не живее така.

Всичко, което можеше да се обърне с краката нагоре, беше обърнато.

„Добре — помисли си тя. — Не са намерили каквото са търсили. Тръгнали са си. Къде да отидат, Шели?“

В този миг Гоблин ѝ се струваше безкраен. И студът на безкрая се загнездваше в гърдите ѝ.

На идване насам не беше подминала нито една полицейска кола. Или беше? Дъждът се лееше като река. Някоя като нищо можеше да е минала в обратна посока със загасени фарове. Да, Марго можеше да е минала на десет крачки от нея, майка и дъщеря да са били една до друга за миг във времето, а после отново да са поели… всеки закъдето е тръгнал.

Шели се разплака. Но не с онези сълзи, способни да я спрат.

Претърси някои от прекатурените предмети — разбити отломки, живота на един мъж, накълцан на парчета.

Когато намери на земята регистър на посетителите, сълзите рукнаха малко по-силно. Последното вписано име бе изписано с почерк, който ѝ беше отлично познат.

МАРГО

И до него:

Момичето, което ще разгадае вашите Плетища.

Шели се усмихна въпреки сълзите. Въпреки страха. Коленичила сега сред живота на Уейн Шърман, тя поднесе регистъра по-близо до лицето си и изскимтя, щом забеляза бележка, адресирана до нея.

„Мамо… отиваме в Северните гори.“

Беше надраскано набързо. Отчаяна драскотинка. За Шели това си личеше. Шели знаеше. Като че нейното момиченце бе сполетяно от всички беди, от които се боеше тя.

Северните гори?

Защо дъщеря ѝ трябваше да ѝ остави тайна бележка?

Но тя знаеше защо.

Умно момиче беше Марго — слава Богу, умна си беше. Знаеше, че мама ще се досети да дойде тук, и затова беше оставила бележката, тъй като беше умна и можеше да се досети, че вероятно е в беда.

Марго беше в беда.

Шели изтича навън от къщата и се качи обратно в колата. Потегли с мръсна газ от чакъления паркинг.

Северните гори.

Те имаха преднина пред нея. Но колко голяма? И нямаше начин полицията да отведе Марго вътре в гората. Това беше също тъй глупаво, все едно да предположиш, да речем, че са намерили ключа на града.

Никой не влизаше в Северните гори. Никой. И ако някой смяташе да замъкне малко момиче в тая гора, то е ясно… ясно…

„То е ясно, че то ще трябва да остави тайна бележка на майка си, за да ѝ съобщи.“

Марго!

Уейн пътуваше към Северните гори. Полицаят със забити стъкла в маджунестото лице го съобщи по радиото. Марго чу съобщението. Раненият полицай следеше Шърман през града. Смяташе, че може би се е насочил към Горите. Каза нещо за Шърман и лабиринтите.

Каза и че Шърман бил яко… загазил… ебаси.

Марго чу и това.

Останалите полицаи, събрани във всекидневната на жълтата къщичка, бързо се отправиха към вратата.

— Трябва да отида до тоалетна — каза Марго.

Не можеше да се отърси от образа на очите на полицая, когато свали очилата си сред Плетищата. На нея очите му ѝ приличаха на анимационни. Все едно бяха изрисувани върху маджунестата му плът. Все едно нямаше как да мигнат. Големи, с черни ириси. Втренчени в нея като рисунка, окачена на лошо място.

— Побързай… — подкани я един полицай на вратата. Слава Богу, че пак си бяха сложили очилата. Слава Богу, че не ѝ се налагаше да се мъчи да осмисля онова, което бе видяла вътре в Плетищата.

Марго бавно тръгна към банята. Пътьом видя на земята регистъра на посетителите. Взе го със себе си, написа бележка на майка си и на излизане го остави пак там, където го беше намерила.

— Къде отиваме? — попита тя изчакващия я полицай.

От обаждането по радиото знаеше, че отиват в Северните гори. Но искаше да чуе как той го казва.

Той не го каза. Вместо това тъй силно я стисна за китката, че ѝ се стори, че кожата ѝ там някак се е стопила, когато са я смачкали, пропаднала е навътре. Ала когато погледна китката си, видя, че неговите пръсти се бяха преобразили, а не нейните.

Марго се опита да се изтръгне, но гоблинският полицай я поведе надолу по стъпалата пред входа към очакващата ги полицейска кола.

Марго не искаше да ходи в Северните гори. Тя трудно се плашеше — момичето, способно само да разгадае Плетищата, но легендата за вещицата в Северните гори винаги ѝ бе вдъхвала страх.

— Тя няма зъби — каза Марго, докато я натикваха в колата. — И затова, когато ти шепне, те наплюва. И тогава се заразяваш, тогава и в теб навлизат гадостите.

Но полицаят не отговори. И докато гледаше през прозореца, Марго разбра, че колата се движи по-бързо от всички коли, в които някога се бе возила.

Носеше се на скорост.

На опасна скорост.

Към беззъба вещица.

Уейн все още имаше добра преднина, когато стигна до северозападния вход. Паркира камиона и остави вътре целия багаж на Моли.

— Извинявай — каза той със съвсем искреното желание да понесе всичко със себе си.

Но взе само ключа.

И вярваше, че тук вътре разполага с предимство пред полицията — той имаше опит с пътеки, подобни на лабиринти. Стига да не водеха онова момиченце с тях.

Когато първата полицейска кола спря на откритата тревна площ, където моторът на Уейновия камион още боботеше, Уейн вече бе навлязъл дълбоко в гората, много по-навътре от мястото, където с Моли тъй отдавна си бяха разменили клетви.

Ключът на града се блъскаше в сърцето му в нагръдния джоб.

— Какво ще му направите, ако го хванете? — попита Марго.

Полицаят погледна към огледалото за обратно виждане и Марго беше сигурна, абсолютно сигурна, че лицето му се готви да се измени, че то цялото ще се стече от черепа му и ще ѝ покаже как изглежда в действителност гоблинската полиция под всичкия този маджун.

Това не се случи, но Марго така се уплаши, все едно се беше случило.

Уейн не можеше да се сдържи да не сравни Северните гори с Плетищата. Приликата бе забележителна. От разстояние, далеч от непосредствения допир с гората, когато тичаш през нея, той се чудеше дали съществуваше някаква връзка — като гоблинчанин след неуспешния опит да създаде свой собствен непроходим лабиринт.

Момичето бе доказало, че Плетищата не могат да се мерят с това.

Опипа джоба си за ключа, откри, че още е там, и продължи. По-навътре.

Вярваше, че вече може да се е откъснал от полицая, който го следваше по петите. На подобно място и само един завой можеше да свърши работа. Едно решение. Но Уейн далеч не смяташе да забавя крачка.

Тогава дървесната кора вече се сливаше с нощта. Очите на Уейн се бяха нагодили, но само дотук. Дънерите сякаш израстваха от земята при неговото приближаване — безумен живот, никнещ пред него. Като десет хиляди вкаменени черни пепелянки. Тук лъхаше на свежест, но това бе свежестта на прясно месо. Или свежестта на въздуха току преди да връхлети морска буря. Гъстият мирис на животински страх и самосъхранение. Елени, катерици, росомахи, вълци и Велики сови навярно усещаха неизбежната вълна от насилие.

Тоест, ако полицията го хванеше.

Или може би всичко живо в гората, или самата гора усещаше ключа, който беше у него.

„Бабини деветини.“

Навярно. Но самият Уейн се бе вкопчил в него, искаше да повярва, че той е способен да разбута гоблинските призраци, да обърне града наопаки, да го дестабилизира.

И тогава му хрумна неочаквана мисъл: дали не бе скрил ключа, за да тегли една майна на Гоблин? Дали искаше в града да няма стабилност, защото тук Моли бе издъхнала, докато спи?

В разгара на своята беда Уейн се почувства горд. Той беше изградил нещо, което поне търпеше сравнение с тази изумителна гора, една от забележителностите на самия този град, от който той се бе отрекъл, като бе скрил ключа му. Искаше му се да бе минавал през тази гора преди. Искаше му се да можеше да се спре и да я изучава.

Чу зад гърба си раздвижване и бе убеден, че е полицаят с парчетата стъкло, забити в лицето му. Бе невъзможно да си представи как той е минал по същите завои, по които и Уейн, вече толкова многобройни, и все пак Уейн си помисли тъкмо това.

Той отново докосна ключа и си каза:

„Мислите си, че е бил скрит добре преди това? Пробвайте да го намерите на това място…“

Когато колата, която возеше Марго, стигна до северозападния проход, тя видя втора полицейска кола да кара със запалени фарове. Керванът от Плетищата до Северните гори се състоеше от четири коли и когато те паркираха до натоварения камион на Уейн, това заприлича на ограждение за добитък посред нощ. Дъждът и излязлата след него мъгла придаваха на фаровете дълбочина, в която Марго не ѝ се искаше да надзърта.

Проходът към Северните гори беше осветен и Марго се опита да потъне по-надълбоко в седалката.

Но гоблинските полицаи като че не се плашеха.

Полицаите бяха слезли от колите и застанали пред прохода. Високите им силуети хвърляха сенки по дърветата.

Марго гледаше как трима полицаи претърсиха колата на Уейн Шърман. Чувстваше непоносима вина, задето ги е довела тук. Видя как един полицай забърсва с пръсти счупеното стъкло на прозореца откъм шофьорската страна. Видя го как засмука пръст… как пробва вкуса… и повече не издържа.

Слезе от полицейската кола и навлезе в тъмния дъжд.

— Мога да се ориентирам тук — каза тя изведнъж. — Мога да ви го намеря.

Полицаите бавно се извърнаха към нея. Лицата им се виждаха на светлината на фаровете.

Изглеждаха различно.

Отначало Марго реши, че е само от фаровете, но после забеляза.

Полицаите си бяха свалили очилата. До един. Толкова много неестествени очи бяха втренчени в нея.

Един от тях отвори уста и ѝ заговори с глас, по-боботещ от работещите двигатели. Той ѝ заповяда:

— Покажи… ни…

Сърцето на Марго туптеше като бясно. Дъждът, гората, нощта, полицията. Опитваше се да диша равномерно, както правеше майка ѝ, но просто имаше прекалено много от какво да се бои. Сълзи замъглиха зрението ѝ. Полицаят, който заговори, тръгна неловко към нея. Тя не го видя. Беше захлупила лице в шепи с поглед, забит в мокрите ѝ обувки. Не знаеше колко близо бе дошъл до нея. Когато той заговори, когато произнесе „Покажи… ни… сега…“, Марго усети дъха му и изпищя. После челюстта на полицая се откърти на земята.

— Какво… — подзе Марго, сочейки с пръст падналата част от лицето му. В нея вече се събираше дъждовна вода.

Полицаят я награби яростно за лакътя.

— Да! — извика Марго. — Ще ви покажа! Ще ви покажа веднага!

Полицаят я издърпа от мократа земя и я затика към прохода. Тя залитна напред и чу, че мъжете я следват. Не мислеше. Не както би мислила нормално. Потресена и разтреперена, тя влезе в гората и подмина мястото, където мъжът, изградил Плетищата, някога бе разменил клетви с жена си. Мина през лъчите на фаровете и пристъпи сред мрака на гората. Нямаше нужда да се вслушва, за да знае, че полицията я следва. Издаваха звуци като животинска глутница. Нетърпелива… непохватна… гладна…

Нямаше представа къде е Уейн Шърман, нито как да го намери.

Но имаше план, ужасно крехък план, нещо, което да задоволи чудовищните същества зад гърба ѝ.

За известно време.

И трябваше да измисли нещо също толкова илюзорно, когато това време изтечеше.

Тя поведе полицаите навътре в гората.

Все по-навътре в гората.

Уейн напредваше упорито. Вече дишаше тежко.

Толкова много пътеки се изкачваха нагоре, когато си съвсем сигурен, че водят надолу. Краката на Уейн бяха пламнали. Промените във височината. Нанагорнищата и нанадолнищата. Не беше свикнал с това. Плетищата бяха плоски, изградени върху открита ливада. Но Северните гори растяха върху пощуряла земя.

Сети се за вожда Черната вода и заселниците, укрили се в тази гора. Уейн не беше спец по историята на Гоблин, но знаеше за твърдението на Черната вода, че цял Гоблин е лоша земя. Докато ключът го удряше в гърдите, той мислеше за Черната вода, за сина на Черната вода, за Фаралайн и Карол и за Първоначалните шейсет заселници. Мислеше за совите, за вещицата и за всички истории, които младите гоблинчани научават, преди да пораснат и да разберат.

Стисна ключа през анорака.

Докато тичаше и се криеше, изведнъж почувства, все едно е негов дълг да опази ключа укрит. Чувстваше, че Гоблин не е нищо без своите духове. Че да върне ключа в кметството, по някакъв начин би означавало да върне на града цялата му душа.

Уейн продължи. Все по-навътре.

Дъждът се лееше обилно през мрежата от дървесни корони. Бавното парене в краката му вече започваше прекалено да го измъчва. Сега той говореше на ключа, но това не звучеше като говор. Полуизречени думи и мънкане, прикриващо пращенето на клонките, което, кой знае как, все още не секваше зад гърба му.

„Няма да им го дам“ — помисли си. Сякаш ключът и Моли някак бяха едно. И двете бяха духа на Гоблин.

Още една пръчка се прекърши зад него. Същият полицай ли беше? Много полицаи?

Очите го боляха от взиране в мрака. Мускулите на врата му се напрягаха. Все едно изграждаше наново Плетищата, отново изживяваше непоносимите усилия.

Гората като че се сключваше около него. Пътеките се стесниха. Още клони, твърде много клони посягаха към него на минаване. Пробиваха ръкавите на анорака му и разкървавяха ръцете му.

Един дори разкъса джоба на гърдите му и Уейн улови ключа, без да гледа, когато той изпадна.

Ключът за града.

Духът на Гоблин.

Уейн бе навлязъл вдън гората.

„Като ръководителка на скаути си — рече си Марго. — Водиш момичешка скаутска група из природен парк през много интересна гора.“

Знаеше историята за Северните гори. Всяко дете в Гоблин я знаеше. Знаеше за шепнещата вещица, която можела да накара сърцето ти да се пръсне. Знаеше за докарания до лудост индиански вожд. И все пак онова, от което най-много я беше страх, вече беше с нея.

„Ти им каза, че можеш да го намериш — рече си тя спокойно. — Затова… престори се, че го намираш.“

Не можеше да се принуди да се обърне обратно и да погледне гоблинската полиция сред Северните гори. Водеше ги мълчаливо.

„Ти си им нужна“ — напомни си тя. Но за колко дълго?

Вземаше бързо решения и се преструваше, че знае накъде върви. И гордостта от разгадаването на Плетищата я тласкаше напред.

Но в Северните гори нямаше финална линия. Нямаше ключ, поставен под стъкло на едно място. Уейн Шърман също трябва да се е движил.

Тя се замисли за него. Уейн, какъвто беше, когато си купи билет.

Колко трябва да го е страх.

Нямаше как да се отрече, че тя бе виновната за всичко това. Тя бе започнала всичко. Тя…

Една ръка се стовари върху рамото ѝ. Тя подскочи в мрака.

— Доколко… сме… близо?

Марго не се обърна. Не би понесла да види онези анимационни немигащи очи.

— Близо сме — каза тя. — Подушвам миризмата на трева, която лъха от него.

Дали за тях си личеше? Дали си личеше, че лъже?

Ако стремежът да се отърве от полицията не тласкаше Уейн, тялото му щеше да рухне. Трудно щеше да стигне толкова далече без никакви притеснения. Шумовете от някого, който върви по петите му, все тъй се чуваха.

— Моли! — изпухтя той. — Помниш ли как всеки от нас сънува другия онази вечер, когато за пръв път се видяхме?

Започна да се смее.

Всичко това — Плетищата, бягството от гоблинската полиция, истинската любов… всичко това му стана толкова… смешно тогава.

Хряс!

Някой все тъй вървеше подире му.

Хряс! Хряс!

„Помниш ли как…“

Хряс! Хряс!

Уейн се спря. Каквото и да бе това, то не се махаше.

Обърна се насреща му.

Черен мрак.

Уейн присви очи, затърси някакво движение. Коленичи — имаше нужда от почивка.

— Моли — рече той. — Според теб какво е това? Полицията? Или…

Вече беше по-близо — шумът от изтиквани настрана клони, пращенето на пръчки и сухи листа.

Уейн отново се надигна.

Спомени за Моли кръжаха в ума му като горящо колело на късмета.

Вдъхна дълбоко.

И тогава онова, което го следеше, се спря.

Стори му се, че успява да различи нещо, силует, живот на сто крачки от мястото, на което стоеше, вкоренен като чепато дърво или като триметрова стена на лабиринт от храсти.

— Здравей — каза Уейн.

Беше жена.

Тя излезе иззад едно дърво и Уейн разбра, че е много по-наблизо, отколкото си е мислил. Очите му го разиграваха. Северните гори го разиграваха.

Освен това разбра, че все тъй държи в ръка ключа на града.

Още преди тя да стигне до него, Уейн осъзна, че това е Моли. Нямаше никакви въпроси в ума му, в погледа му, в сърцето му. Беше гола също както на езерото Ослоу в деня, когато се снимаха, онази лента, която той никога не прояви. Лентата, която седеше в чанта в камиона му край същата тази гора.

— Моли — каза той с усмивка, почти в опит да флиртува с неправдоподобното видение. — Не мога да ти кажа от колко дълго време исках да те видя така.

После сълзите рукнаха по лицето му като гоблински дъжд.

Плетищата… почит към Моли… а сега Северните гори… и духът на Моли, дошъл да го поздрави.

Стисна ключа на града.

Моли седна на един пън, който Уейн не бе забелязал. Голите ѝ крака сияеха в мрака. Тя прикани с жест Уейн да отиде при нея.

— Ако знаех, че си ти — рече той, — никога не бих продължил по-навътре. Знаеш го, нали?

Тя вдигна очи към него, същите очи, с които го поглеждаше от другия край на тяхната жълта къщичка край голямо пусто поле.

Протегна гладка длан и Уейн я пое. Коленичи до нея, с едно коляно в калта, държеше ръката ѝ в своята, а погледите им бяха впити един в друг здраво като капака на някой от онези велики гоблински гробове.

— Моли… — подзе Уейн.

Но Моли се приведе към него, за да му пошепне нещо на ухо.

Шумовете (зад рамото ѝ, в нозете ѝ) бяха прераснали в симфония от пронизителен кикот, ломотещо сумтене, полуизречени думи, тежко дишане и ужасния звук от раздираща се гума. Каквото и да бе онова, което Марго водеше през гората, то вече не изглеждаше както преди, щом влязоха в нея.

Тя го знаеше, без да поглежда.

Явяваха ѝ се видения как клетият Уейн Шърман умира, попаднал в ръцете на тези полицаи; любезният собственик, който я бе помолил да му даде една минута преди четирийсет хиляди години.

„Там е жена му“ — спомни си тя думите на полицая.

Но не беше жена му. Беше ключът на града. И все пак имаше ли някаква връзка? Дали ключът на Гоблин по някакъв начин символизираше жена му? Или нещо подобно?

Ах, какво бе направила тя? Мислеше се за тоооолкова умна. За тоооолкова храбра. За такъъъъв герой. А сега беше само една малка гаднярка. Тъй силно ѝ се искаше да намери Уейн Шърман и да му каже: „Дано постигна нещо толкова велико като Плетищата, когато порасна“.

— Близо… ли… сме?

Гласът вече не наподобяваше гласовете от участъка, от жълтата къща на Уейн, от входа към гората.

Марго пое дълбоко дъх. Чу нещо като тракане на кости зад гърба си. Усети допира на нещо като мокра козина на тила си.

Не изпищя.

Но побягна.

Побягна навътре в черния мрак на пътеката и бързо се покатери по дънера на едно от крехките дървета. То се извиваше нагоре, настрани и пак нагоре, докато тя вече не знаеше нагоре ли се катери, или се спуска надолу. Катереше се бързо, изподра крачетата си и спря там, където стволът се срещаше с друг ствол на също тъй чепато дърво.

Чуваше как полицаите наближават. Приглушените разстроени гласове се чуваха все по-силно и танцуваха с вятъра из гората. Не искаше да ги вижда, не искаше да ги вижда, не искаше да…

— Момииииченцееее?

Бяха застанали в подножието на едно дърво.

— Ще… ни… се… наложи… ли… да… те… сваляме… от… това… дървооо?

Марго стисна клепачи.

„Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи!“

Тя се изкатери още малко по-нагоре по ствола и тогава усети нещо до себе си.

„Пера“ — подсказа ѝ разумът.

Не изпищя.

Но отвори очи, за да погледне съществото.

Мракът край нея се раздвижи. Марго все тъй мълчеше, когато една глава се извъртя към нея — животно, две червени точки сред целия този мокър мрак.

Знаеше какво е то.

Велика сова.

— Идвамееее — извика долу един полицай.

В мрака очите на совата светеха като свещи. Марго проследи погледа им, погледна дънера надолу и зърна лицата, които вървяха подире ѝ.

Дъхът ѝ секна.

Нагоре към дървото не гледаха група гоблински полицаи. Вече не.

Марго закри очи, но вече беше късно и вече бе попила с поглед грамадните магарешки зъби, щръкнали от сиви венци, очите, четири пъти по-големи от нейните, оплешивяващите темета…

Марго пак закри очи и се разтрепери.

— Къде… е… тя?

Думите звучаха така, сякаш затворнически решетки се отварят пред Марго. Вест, че Уейн Шърман ще се оправи. Облекчение.

Не бяха я видели.

„Сторило им се е, че са видели нещо на дървото — рече си тя. — А совата ги е залъгала, че е било само сова.“

Полицаите продължиха по-нататък. Звуците от хрущене на кости, ломотене и олигавени глинести устни поутихнаха.

Но я викаха по пътя. В посока, в която Марго още не бе поемала. Посока, в която не би тръгнала.

Тя изчакваше.

Изчакваше.

Изчакваше.

А после вече не можеше да чака повече.

— Благодаря — прошепна тя на совата.

А после слезе долу по дращещия мокър дънер. Щом черните ѝ обувки за танц докоснаха земята, тя си помисли:

„А сега… Обърни всичко обратно.“

Полицаите нямаше как да знаят, че методът на Марго за ориентация из Северните гори бе по-елементарен от онзи, който бе приложила в Плетищата. С цялото това криволичене би било трудно да се каже в коя посока вървят. Те не ѝ обръщаха внимание. Търсеха Уейн Шърман.

Но Марго просто завиваше вдясно при всяка възможност.

Надяваше се те да се загубят в гората за вечни времена. Да се побъркат като индианския вожд. Да се блъскат един в друг, докато умрат от глад.

Надяваше се само да не намерят Уейн Шърман преди това.

Побягна.

Отново безмълвно благодари на Великата сова.

Молеше се за Уейн Шърман.

Историята, която Моли разказваше шепнешком на Уейн, бе небивала. Думите не само будеха образи, но и ги вадеха от земята, върху която коленичеше той. Огромни идеи, обяснени на език, тъй изящен, че Уейн не се и усещаше как кима чак докато от това не го заболя вратът.

Моли продължаваше да шепне.

Уейн бе притворил очи. Слушаше, а тя го държеше за ръка. Нямаше причини да се тревожи… Причини да бяга…

Тя шепнеше… и историята, която му разказа, Уейн бе чакал да чуе дванайсет години. История, която обясняваше смъртта и загубата, и самотата. История, даваща основания за всяка една от тях. Треската, в която бе изградил Плетищата, сега му се изясни…

Моли продължаваше да шепне.

Гласът бе като лек за дванайсетгодишна болка. Дванайсет години тъга, униние, бунт, гняв, омраза…

Уейн изведнъж усети как в гърдите му се надигна нещо като хълцане.

Моли стисна здраво ръката му. Продължаваше да шепне.

Уейн усети как мускулите на гърдите му се стягат, как нещо притиска раменете му. Стана му студено. И дъждът като че беше по-студен.

Той ахна — опитваше се да не прекъсва историята, шепота в ухото му. Но не можеше, нещо се случваше — пръстите на ръцете и краката му, дланите и ходилата му…

— Моли — каза той. — Спри.

Гората се смрачи още повече. Дърветата като че се опитваха да изтръгнат нещо от него.

Сега това се случваше с глезените и китките му, с краката му до коленете и ръцете до лактите. Усещаше го, усещаше как кръвта се отдръпва.

Отстъпва.

Прибира се у дома.

Моли продължаваше да шепне, ала сега думите ѝ го объркваха. Абсурдни образи без смисъл, фрази от детско телевизионно предаване.

Усети тежест в гърдите си. Все едно те се издуваха. Все едно го напомпваха с оцет.

Болеше.

Отвори очи.

— Моли?

Не можеше да вдигне глава, за да я погледне. Едвам успяваше да помръдне шия.

Опита се да се отдръпне, но ръката го стисна още по-здраво. Болеше. Всичко болеше. Той се загърчи в калта, все тъй прикрепен към Моли чрез дланта си. Длан, която бе подал доброволно…

Сега в разказа нямаше думи. Само сиво-бели вихри, изгледът на гоблинското небе, преди да завали.

Уейн изпищя, доколкото още му бе останал дъх. Вените му бяха пресъхнали — поредица от запустели пътища, които няма кой да поддържа.

Помисли си за Плетищата, когато разтвори другата си длан и изтърва ключа на града.

Той падна на земята в гората.

И всичко, цялата болка спря така внезапно, че Уейн едва забеляза как Моли ахна.

На четири крака, задъхан, той видя ключа под себе си. После видя ръката, която посегна към него, и разбра, че тази, която му бе шепнала, изобщо не бе Моли.

Осмопръстата ръка бе бърза. Но Уейн видя бръчките, брадавиците, засъхналата кръв.

Когато вдигна очи, вещицата си бе отишла и върху пъна бе приседнал единствено мракът на Северните гори.

Уейн отново се надигна. Опипа гърдите си, краката, слабините, лицето, проверяваше всичко ли си е на мястото, все още ли действа, все още ли е живо.

После, смътно осъзнаващ, че ключът на града е бил откраднат от вещицата от Северните гори, Уейн Шърман се усмихна. Гоблин можеше да го обича като майстор на лабиринта, но нямаше никого, който да познава невъзможните проходи на неутихващата болка така, както жената, която бе срещнал току-що.

Уейн се засмя. В далечината сякаш чу звук на тетива и мъжки рев. Видя как светва фенерче.

Не помръдна — питаше се каква ли съдба чака Гоблин, щом ключът му бе в ръцете на вещица.

Чакаше.

Чакаше.

Чакаше.

Докато вече не можеше да чака. И тогава тихо пое обратно, след като бе оставил след себе си диря от трошици под формата на десни завои и само десни завои чак до черните недра на Северните гори.

И колкото повече наближаваше изхода, толкова повече си мислеше за местата, където можеше да отиде един мъж, мъж, чийто багаж вече бе натоварен в колата, мъж, вече постигнал всичко на едно място, което вече с нищо не го задържаше.

Когато Марго излезе от гората, майка ѝ закри уста с ръце и нададе вик на болезнено облекчение.

Чакаше уплашена, паркирала много отдавна до полицейските коли. Северозападният проход грееше като тиквен фенер. Знаеше, че не бива да навлиза в гората. Една мъртва майка изобщо нямаше как да помогне на Марго.

— Мамо! — изкрещя Марго.

Прегърнаха се, осветени от фаровете на полицейската кола.

— Какво ти сториха? Какво направиха?

— Всичко е наред. Добре съм. Надхитрих ги. Зарязах ги там вътре.

Шели огледа драскотините по ръцете и краката на Марго. Забеляза страха в очите на дъщеря си. И увереността в тях. После отнесе Марго в колата и я настани на седалката до шофьора.

— Напускаме Гоблин, Марго. Напускаме Гоблин завинаги.

Шели потегли и се отдалечи от полицейските коли.

Отне им двайсет минути да стигнат до южния край на града.

Щом минаха между грамадните скулптурни храсти, обрамчващи входа на града, Марго се сети за Уейн Шърман.

Дали беше добре?

Помисли си за Плетищата и как не ѝ пукаше, че децата в училище така и няма да разберат, че ги е разгадала.

— Добре сме се отървали — рече Шели, щом излязоха навън от града.

Марго си каза, че Уейн сигурно се е оправил.

В края на краищата той бе изградил Плетищата.

Ако имаше човек, който можеше да намери изхода на лабиринт…

Пребледнял като кост и разтреперен, уплашен за живота си, Том пак провери адреса. Шосе „Полегатите хълмове“ № 726. Над сводестия вход пишеше точно така. Часът беше четиринайсет минути след полунощ. Как е минал половин час вътре в града, му се губеше, но точно тогава не мислеше за цифри. Мислеше за бели очи, които сякаш плават под черно перо в дъното на неговата каросерия. Мислеше за безвременен гневен глас, изговорил една-единствена дума:

— Карай.

Оставаха му шестнайсет минути надежда. Шестнайсет минути, през които може би щеше да виси над същия онзи сандък и каквото бе дошло с него. Бяха му наредили да унищожи съдържанието на сандъка, след като времето изтече.

Том не искаше и да припарва до сандъка.

„Моля ви се, господин Крофърд — помисли си той. — Отворете.“

Позвъни на звънеца.

Над входната врата имаше навес или по-скоро пласт от камък, който минаваше по арката и стърчеше от нея и пазеше Том от безмилостния порой.

Пак натисна звънеца. Чу го как иззвъня и отекна вътре.

— Хайде, де! — каза той. — Отворете!

Но никой не отвори.

Погледна към камиона, паркиран на лъкатушната калдъръмена автомобилна алея. И по-точно към затворената врата, която не искаше да отваря.

Въобразил ли си беше всичко? Дали снишена фигура действително му беше наредила да кара? И ако е така… фигурата извън сандъка ли беше? В него? Можеше ли да се появява и изчезва, както ѝ е угодно? Да се появява и изчезва, да влиза и излиза от сандък, закован двеста пъти?

Пак позвъни. Задумка по вратата.

— Господин Крофърд! Ехо! Доставка!

Пак никакъв отговор.

Излезе извън прикритието на навеса, стъпи върху дървените трески — елемент от девствено чиста ландшафна архитектура, и долепи нос до стъклото на широк прозорец. Различи стълбище. Маса до входната врата. И почти нищо повече.

Като че нямаше никого вкъщи.

— Мамицата му.

Пак погледна към камиона, който стоеше и бездействаше, а от ауспуха му се вдигаше пара и спускаше завеси пред онази заключена задна врата.

„Просто го зарежи тук“ — помисли си той.

После се сети за Джери и как ще му обяснява това.

„Джери, зарежи ги парите. Реших в края на краищата да не спазвам онези указания. Да. Сандъкът просто ми проговори, Джери.“

Той наистина беше произнесъл нещо. Нали? А какво щеше да каже работният протокол за това?

През стъклото не виждаше никакви признаци на живот.

АКО ПОЛУЧАТЕЛЯТ НЕ Е У ДОМА (ИЛИ НЕ ОТВАРЯ) МЕЖДУ 00 И 00,30 ЧАСА ИЛИ АКО ШОФЬОРЪТ ПРОПУСНЕ ТОЗИ ИНТЕРВАЛ ОТ ВРЕМЕ, УНИЩОЖЕТЕ СЪДЪРЖАНИЕТО НА САНДЪКА.

Том все още почти долавяше как звънът на звънеца отеква из къщата. Вятърни камбанки, звънтящи в пещера. Дали и Дийн Крофърд го чуваше? Да не би да се беше наврял някъде вътре?

„От самото начало е искал сандъкът да бъде унищожен.“

Том се опита да се отърси от тази мисъл още щом тя му хрумна.

Но беше трудно. Както е трудно да отречеш истината, в каквото и да му се иска на някого да вярва.

Натисна дръжката на вратата.

И вратата се отвори.

— Господин Крофърд?

Погледна през рамо и камионът му заприлича на звяр, преградил пътя към улицата. Той му казваше да влезе в къщата. Нямаше къде другаде да отиде.

— Доставка, господин Крофърд!

Бутна вратата и тя се отвори още повече. Бръкна вътре и затърси ключа за осветлението във фоайето.

— Господин Крофърд?

Гласът му отекна също като звънеца преди малко. Най-сетне направи крачка и когато подметката му докосна пода във фоайето, Том се сети, че официално нахлува без разрешение в дома на клиент.

Вътре беше студено. Като че нямаше никого вкъщи.

Том извади фенерчето от джоба на палтото си, включи го и освети къщата с милостива светлина.

Влезе по-навътре, докато фоайето премина в голяма, застлана с килим стая с дивани и телевизор колкото камиона на Том.

В стаята нямаше никого и наистина се усещаше, че няма никого. Все едно от седмици никой не си е бил у дома.

Том мина през всекидневната и стигна до кухнята. А после и до голяма стая с камина и както изглеждаше, постелки от истински животински кожи.

— Крофърд? — повика той.

Стигна до затворена тъмна врата. Дори и под мижавия му лъч си личеше, че дървото е яко. Дръжката лесно поддаде и той бавно я отвори, като освети вътре с фенерчето. Това беше кабинет или библиотека. Стая, каквато Том никога не бе имал в никое от жилищата си. Лъчът му освети висок библиотечен шкаф, покриващ стената отдясно, после се спря върху ръба на писалище, загасена лампа, преспапие и…

— Какво правите, мамка му?

И върху мъжа, седнал на писалището.

Том отскочи назад.

— Господин Крофърд?

Мъжът държеше пушка, насочена към гърдите на Том.

— Унищожихте ли съдържанието на сандъка?

— Не, господин Крофърд, аз… — Той вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен. — Много ме е страх да го направя. Сандъкът… сандъкът ми проговори.

— Господи, човече — рече Крофърд. — Какво сторихме?

Металическо стържене разтърси стаята и Том се обърна към вратата на кабинета. Познаваше точно този звук по-добре, отколкото всеки в Гоблин можеше да го познава.

Задната врата на камион току-що се бе отворила.

Със сила.

— Доколко добре познавате историята си? — попита Крофърд, все още прицелен с пушката в гърдите на Том. Крофърд плуваше в пот. Погледът му предполагаше, че това бе краят на много по-заплетена трагедия.

— Първата ми целувка беше в Гоблин — отвърна Том, все тъй с вдигнати ръце.

— Не личната ви история! — кресна Крофърд. — Историята на Гоблин! — Изкиска се и тръсна глава. — Но то тук винаги е така, нали? Хората се бъркат, че собствените им истории се сливат в една голяма.

— Господин Крофърд — заговори Том. — Кой е този, който минава през дома ви?

Крофърд изсумтя.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че е труп? — попита той. — Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че онова, което чувате сега в кухнята, са стъпките от студените мъртви крака на индианец, отдавна измамен от белите хора, прокудили него и неговото племе?

Том трепереше. Отпусна ръце и навлезе по-навътре в кабинета. Крофърд насочи пушката към отворената врата.

— Да не… говорите… за вожда Черната вода? — попита Том.

Крофърд изсумтя изненадано.

— Значи действително познавате историята си.

— Аз… аз целунах онова момиче… край… Черноводната река…

Крофърд стреля с пушката в празното пространство на отворената врата. Том нададе вик.

— Не е Черната вода — рече Крофърд и отново презареди пушката. — Господи, тялото на вожда така и не било намерено. Но синът му…

— Защо сте поръчали този сандък? — побърза да попита Том. Гласът му трепереше. Крофърд не се поколеба да отговори.

— Прекалихме, ето защо. Прекалено много поискахме. Като видях камиона ви да спира, размислих. Можете ли да ме вините?

Бели очи на вратата. Едно-единствено черно перо на челото.

— Здравей, сине на Черната вода — рече Дийн Крофърд. — Върнал си се, за да получиш възмездие за подписа с пясък на Уес Фаралайн?

Крофърд пак стреля.

Куршумът разкъса пурпурна рана в гърдите на мъртвеца, но трупът продължи напред.

— Не се приближавай повече! — извика Крофърд.

Студената жива история продължаваше да върви напред.

Крофърд пак стреля.

После синът на Черната вода стигна до писалището, само на една ръка разстояние от пушката.

Нещо се раздвижи с такава бързина, че на Том му се стори, че птица е влетяла в кабинета. Когато чу онова ХРЯААААС до себе си, разбра, че го е издал черепът на Дийн Крофърд.

„Смачкан като тиква“ — помисли си Том, щом пушката падна на писалището, а мъжът се строполи на пода. А в ръката на сина на Черната вода бе онова, което бе извадил от главата на Крофърд.

Мозъкът, очите, мъзгата, която капеше от тях — всичко това лъщеше на лунната светлина, нахлуваща през прозореца на кабинета.

Синът на Черната вода се обърна към него.

— Аз не съм гоблинчанин! — извика Том. Не беше точно сигурен защо трябва да каже точно това, но беше убеден, че трябва.

Той беше четирийсет и четири годишен доставчик на пратки, който не беше идвал в Гоблин, откакто бе целунал едно момиче преди трийсет милиарда години, и не искаше да умре така. Натискът… насилието… разумът му в ръцете на историята.

Какво бе доставил Том в Гоблин тази вечер? Дали… нещастие? Болка? Престъпност? Поквара?

Дали бе онова зло, което се усеща от всеки, който е достатъчно близо? Онова, което плъзва? Беше ли неотменимо… непоколебимо… устремено? Том се сети за картата на Гоблин, която бе пъхнал в жабката. Сега я виждаше, все едно под покривало… нагъната и с размити изображения. Сякаш на дърветата в Гибелния парк и на всички улици им бяха отнели багрите, бяха откраднати от онзи позор, който бе докарал със себе си. Нещо също тъй живо и неживо като дъжда. Всички прекрасни скулптурно подрязани храсти, онова място — Плетищата, Черноводната река… Всички те бяха загубили цвета си, жизнеността си, своя покой. Западните поля. Северните гори. Хотел „Уудръф“. „Транзистор Планет“. „Млечният път“. „Гоблински фокуси“. „Гоблин Геймс“.

Какви ли други беди се бяха случили в тази нощ, в тази тъй дъжделива нощ?

— Аз не съм гоблинчанин! — повтори той, изпънал напред и двете си ръце, когато синът на Черната вода посегна към него.

Но индианецът хвана Том за яката и го извлече от кабинета. През стая подир стая, през кухнята и фоайето, докато небето отново не се изля върху Том.

Какво бе доставил Том тази нощ? Дали бе… самота? Страх? Лакомия?

Честолюбие? Смут? Загуба?

Том извика на сина на Черната вода да спре, ала нямаше смисъл. Неизмеримо силната ръка, която го стискаше, мъртвите пръсти на трупа не можеха да бъдат повдигнати над тялото му с количка.

Скоро Том усети как металът на камиона се опира в гърба му. Навън, под луната, бе по-лесно да разгледаш чертите на сина на Черната вода.

Наложи се Том да замижи.

— Карай — произнесе синът на Черната вода и Том бавно вдигна клепачи, объркан и уплашен — искаше да узнае, трябваше да узнае дали мъртвецът, приковал го към камиона, има предвид онова, което си мислеше Том.

— Карай — повтори Том.

После синът на Черната вода отвори вратата към мястото до шофьора и метна Том зад волана. Главата му издрънча в прозореца и когато отпусна ръце от нея, видя, че мъртвият индианец се качва в кабината.

— Карай.

Том запали камиона.

Даде на заден, излезе от калдъръмената алея и отново навлезе в гоблинския квартал Полегатите хълмове, където в далечината все още се вихреше купон.

Том подкара. Но не потегли на юг, не потегли обратно към дома, където можеше да си хапва пица и да се налива с бира.

Потегли към празненството. Първо празненството.

Защото Том знаеше какво иска синът на Черната вода и какво искаше да каже мъртвецът, когато му нареди да кара.

Том потегли към светлините и шумните гласове, където знаеше, че бездушният човек до него ще открие и други като Дийн Крофърд, мъже и жени, които (заслужено или не) щяха да срещнат най-големия ужас в живота си тази вечер, тази нощ, нощта, когато Том докара обгорената история в град Гоблин.

А след купона? След купона щяха да подкарат по черното шосе, наречено Коледния път (име, което Том си спомняше от детството си), навлизащо навътре в града, където още много гоблинчани жонглираха със своите страхове, със своя живот и със своята история, без да знаят, че един още по-голям разказ стремително се носи към тях.

И докато дъждът плющеше по предното стъкло, докато камионът изгълтваше калния път, Том се запита за хората, които щеше да види смазани тази вечер, убити също като Дийн Крофърд, хора, чиито истории бяха също тъй мрачни като това разярено небе, хората, които, същити заедно, съставяха това разкошно ръчно куфарче, пълно с истерия, хората, които въпреки ужасите, придружаващи това място, всички до един го наричаха свой дом.

Гоблин.