Една от 100-те най-често забранявани книги на XX век
Една от 100-те забележителни книги на всички времена
Истината е, че ти си чудовищен егоист. Ти си страхливец. Не те интересува кое е правилно и кое е погрешно, ти не уважаваш нищо друго освен своите най-лоши инстинкти.
Доскоро Хари Енгстръм-Заека се е радвал на безгрижен и славен живот. Сега той е нещастен млад баща от предградията. На 26 години Хари е приклещен в капана на съмненията и неудовлетвореността. Зарязва семейството си и поема по дългия път към себе си. Лута се в лабиринтите на самотата и семейния дълг, на собствените си желания и обществените порядки, секса и духовността. Но Заека неизменно вярва, че е избрал правилната посока и е прекрачил невидимата граница към спасението.
„Заеко, бягай” е обявен за един от 100-те най-добри романи на всички времена, а неговият автор е носител на многобройни отличия, сред които и наградата „Пулицър”. За поредицата си с главен герой Заека самият Ъпдайк казва, че е „хроника на съдбата на моя герой и нашата страна.” ключови думи: класика
Джон Ъпдайк
За автора и неговия заек
Когато преди осем-девет години името на тоя млад човек от Пенсилвания започна да се среща все по-често в литературните рубрики на американските вестници и списания, а по-късно се появи и върху корицата на един роман, както и върху сборник с разкази, то бе посрещнато съвършено спокойно от американската критика. Да, още един млад автор. Е, очевидно не лишен от амбиции и самоувереност. Но... твърде, твърде приятна проза и твърде свежа... У тоя автор... как му беше името? ... а, да... Ъпдайк... има толкова "добро настроение" ("Ню Йорк таймс бук ривю"). Изобщо името Джон Ъпдайк не предизвикваше никакво вълнение и младият белетрист, който го носеше, изглеждаше съвсем "наше момче", което в никакъв случай не би могло да създаде някакви затруднения или проблеми.
И ето през 1960 година то се появи като автор на роман с необикновеното заглавие "Заеко, бягай" ("Rabbit, Run"). Именно тоя Заек, който постоянно бяга, изгубил почва под краката си, изгубил равновесие, дирейки отчаяно някакъв изход от една действителност, в която не може да намери своето място, показа колко неуместна е била снизходителната усмивка към младия автор.
Литературният критик на лондонския "Таймс" писа, че този роман буди тревога, тъй като отразява действителни и значими противоречия на съвременното американско общество. А рецензентът на "Ню Йорк хералд трибюн букс" по тоя повод напомни за "Американска трагедия" на Драйзър. Разбира се, двата романа не биха могли да бъдат отъждествявани, но общото, което буржоазните критици с безпокойство съзряха в прозата на Ъпдайк с прозата на Драйзър, беше критичното отношение към един начин на живот, на който официалната западна критика бе свикнала да гледа с умиление. Тъждество в острия поглед на младия романист, който умее да прониква надълбоко в тоя живот и не се оставя да бъде заблуден от "захарните къщички в слънчева лимонена светлина", романист, който умее да вижда проблемите и най-важното – не му липсва смелост да заговори на висок глас за тях, заставайки срещу течението и инерцията.
"Американският живот, от който бяга Заека – писа "Ню Йорк хералд трибюн букс", – е страшен, циничен и убийствен в своя конформизъм. Но страшен е и самият Заек... Страшен е затова, защото чрез него авторът "показва с голяма сила и достоверност процеса на разпадане на естествените човешки връзки, този ужасен процес на отчуждение, който все повече се засилва в едно общество, лишено от истинска човечност."
В тоя смисъл съвършено правилна е и бележката на "Нюзуик", че "това е един разтърсващ роман, не толкова заради своята откровеност, стигаща на места до натурализъм, а по-скоро поради това, че се опълчва срещу един начин на живот все още толкова възхваляван в Америка. Оригинален, образен и безпощаден, романът "Заеко, бягай" ще бъде може би с еднаква сила харесван и отхвърлян – завършва рецензентът. – Но обстоятелството, че тази книга не може да бъде четена равнодушно, доказва големия талант на нейния автор."
Струва ни се излишно да говорим повече за самия роман. Той е вече в ръцете на българския читател, който ще съумее сам да си състави определена представа за това произведение на съвременната американска литература. Накрая бихме искали да кажем няколко думи само за стила и езика на автора.
Отначало, когато човек посегне към тази книга и зачете първите ѝ страници, неминуемо бива шокиран от един звучащ необичайно за нашето ухо език. В отделни случаи дори спорите с автора, недоволствате от необикновения му маниер на разказване, от странния ракурс, от който гледа действителността. По-късно обаче, когато ухото попривикне на тия дисонантни акорди, когато свикнете да се вглеждате по-внимателно в тъканта на произведението, разбирате, че имате работа с автор, притежаващ редкия дар да рисува необикновено, живо и пластично, да вдъхва живот на героите си само с две-три щрихи, да ви накара да видите действителността по нов начин. И толкова по-странно е за тоя иначе суров стил, че на места звучи така поетично. Че изобщо може да се изтръгне поезия от едно тъй обикновено делнично ежедневие на един тъй обикновен провинциален град.
Безпощаден реализъм, точен поглед, оригинален почерк, неизтощимо въображение, графичен рисунък, рядък усет за съвременност (за автор като Ъпдайк никога няма да се подвоумите за времето, което описва!) и една виталност, която просто ви приближава "на един инч", както той обича да се изразява, до описваната действителност – ето главните достойнства на тази книга. Като се прибави и дълбоката любов на автора към обикновения човек – любов, която той не манифестира, а прикрива зад суров, на места доста груб език, – ще разберем защо ни вълнува тъй много тоя Заек, който все бяга, бяга, бяга...
Тази книга и "Кентавърът", в която авторът се изяви още по-определено, наредиха Джон Ъпдайк между най-значителните разказвачи на съвременната американска литература.
Джеръм Селинджър има един великолепен класически разказ – "Идеален ден за лов на рибка-бананка". В него писателят разказва за Сиймор Глас – млад човек, завърнал се от война и потънал в еснафската тиня на жена си и нейните родители, на своите приятели и на всичко, което го заобикаля. Един летен следобед на брега на морски курорт той разговаря със своята приятелка, малкото момиченце Сибил Карпентър, и ѝ разказва историята за рибките-бананки, които влизат в подводни пещери, пълни с банани, ядат като свине от тях и толкова много се подуват, че после не могат да излязат, и умират. След това психически разстроеният Сиймор се връща в хотелската стая, където спи празноглавата му съпруга, и се самоубива с пистолета си, пускайки един куршум в слепоочието си.
Очевидна е връзката на алегорията с рибките-бананки и членовете на едно бездуховно общество, които дотолкова са потънали в своя свят на вещи и пари, че не могат да се измъкнат от този омагьосан "рай", където душите им умират. Те се превръщат в "мъртви души", същите мъртви души, които беше предчувствал век преди това гениалният руски писател Н. В. Гогол, създавайки "петербургските" си повести "Портрет", "Шинел" и "Нос", както и безсмъртната си поема за похожденията на Чичиков.
Но в разказа на Селинджър момиченцето Сибил е един светъл образ и Сиймор я пази да не се удави в океана на рибките-бананки, макар накрая тя да се сбогува е него с известно безразличие.
Спрях се на този разказ не случайно, а просто за да помогна на любезния читател да почувства както спецификата на основните проблеми на американската литературна класика, така и съществените разлики, които всяко поколение регистрира в развитието на тези проблеми и тяхното разрешаване.
Още от своята класическа епоха американската литература във върховите си постижения ни представя цяла галерия "аутсайдери и бегълци", макар че тя започва с един ведър оптимизъм и вяра в човешките възможности и в силата на човешкия дух.
От жизнерадостните герои на Марк Твен и ироничните мошеници на О'Хенри лъха светло чувство на вяра в живота, въпреки неговите жестоки и грозни страни. Същото усещане получаваме и от героите на Фенимор Купър и Уошингтън Ирвинг. Както в детството на един човек, така и в детството на една литература светът изглежда хубав и напълно удобен за живот. Следва юношеството с космополитната поезия на Уитман и ексцентричната предизвикателност на Емили Дикинсън, със суровите герои на Джек Лондон и Мелвил, които утвърждават борбата и издръжливостта. Бегълците все още са с неудържим устрем и с жажда за победа.
Но ето че изведнъж изниква, сякаш незнайно откъде, един от първите трагични образи в американската литература – Мартин Идън, който се самоубива. Процъфтяващата нация, богатата и слънчева държава, където всеки човек може да постигне мечтите си, неочаквано ражда трагизъм, който изглежда алогичен и абсурден. Защо? Защо американският свят се превръща в един задушаващ кошмар, както по-късно ще го представят в творбите си и Фокнър, и Стайнбек, и Колдуел?
Мартин Идън загива, а "великият" Гетсби е убит – разлика на пръв поглед малка, но съществена. Инакомислещите, бунтарите, непобиращите се в рамките, ако не се самоубият, биват убити – отначало физически като героя на Фицджералд, а после – духовно, като писателя Хари в "Снеговете на Килиманджаро" на Хемингуей. За да стигне в шедьовъра си "Старецът и морето" до сентенцията "Човек може да бъде унищожен, но не и победен!", Хемингуей изминава дълъг и труден път, но той, както Торо и Фицджералд, е един от първите бегълци, един от първите "скитници" в американската литература.
Неговото поколение с право беше наречено от Гъртруд Стайн "изгубено". Къде ли не обикаля Хемингуей, борейки се с духовната смърт, която го дебне в Америка и когато накрая се връща в нея, той – подобно на Мартин Идън – се самоубива. Същият световноизвестен писател напуска Куба, когато диктаторът Батиста пада от власт, независимо от уважението и вниманието, оказани му от новите ръководители на страната.
Проблемът за бягството в американската литература тръгва още от плаващия по Мисисипи сал на Хък Фин.
Цитираната по-горе крилата фраза на Хемингуей се оказва не съвсем вярна за писателите от следвоенното поколение в САЩ.
Сиймор Глас се самоубива, за да не се превърне в мъртва душа, но той, подобно Гоголевия "луд" Попришчин вече е психически дълбоко разстроен. Така, както е разстроен и Булгаковият Майстор, авторът на безсмъртния роман за Пилат и Исус.
Но Селинджър твори през 50-те години на XX век, тогава, когато Холдън Колфийлд, неговият "спасител в ръжта", все още се надява, че може да спаси поне децата да не паднат в пропастта.
След него следват романи като "Полет над кукувиче гнездо" на Кен Киси и "Параграф 22" на Джоузеф Хелър, където абсурдът и ужасът са вплетени в жестока амалгама.
Именно тази амалгама е отровила душата на Заека от "Заеко, бягай" на Джон Ъпдайк, който също иска да се спаси, да избяга, но вече няма мъжеството на Мартин Идън или безумието на стареца Сантяго, няма дори сантименталните илюзии на семейство Глас. Пред него стои една реалност като пустиня и той иска да е далече от нея. Но се оказва, че тя е навсякъде. Няма смисъл да умира, няма смисъл да се бори, няма смисъл да се надява, нито да отива надалече. Абсурдът, който при Хелър все още е пародия, нещо отделно от действителността, тук вече се е слял е нея, взаимно се е проникнал с битието, и изход няма, защото всеки изход е вече парадоксален и всички вече са жертви. И Заека започва да бяга, но онова, към което се стреми, е същото като това, от което бяга. Този живот не му оставя никаква надежда. Може би затова той и не успява да запази детето си, което се удавя във ваната, жертва на отчаянието от самотата на пияната му жена Дженис. За това дете няма бъдеще и може би в подсъзнателното си разочарование и безпътица Заека осъзнава това. Затова и плаче той толкова горчиво на неговото погребение, което е погребение на умрялата душевност на човечеството. "Nevermore" – както би възкликнал духовният "наставник" на американската класика прокълнатият Едгар По.
Заека опитва всички възможности да се измъкне от омагьосания кръг на "рибките-бананки": връща се към детството, към корена, към треньора си по баскетбол Тотеро, който го разочарова; после следва любовта с бившата проститутка Рут, за която той така и не се оженва, въпреки че тя забременява от него; след това идва религията с образа на веселия свещеник Джек Екълс, с когото Заека играе голф и чиято жена се опитва да го прелъсти; старата госпожа Смит, в чиято градина той работи и която го боготвори, после пак жена му Дженис, пак децата, родителите, тъстът и тъщата Спрингър, сестра му Мим... Но никъде няма спасение. И тогава, какво му остава тогава?!
Трагично и същевременно иронично звучат последните думи на автора: "Ръцете му се движат от само себе си и той чувства вятъра в ушите си, дори преди петите му да заудрят по тротоара и да побегне отначало тежко, но със засилването на някакъв приятен страх, все по-леко, по-бързо, по-спокойно. Ах, бяга. Бяга." Така завършва романът. Бягството е само едно механично движение, голо преместване по-далече от началната точка. Изчезнала е всякаква съзнателност и одушевеност, сякаш предмет се търкаля по нанадолнище, едно "овеществено" бягство.
Ще си позволя да цитирам малко повече от статията на Цветан Стоянов "Аутсайдери и бегълци", понеже заключенията му са изключително проницателни: "Хари Заека е сякаш символ на Америка – пише талантливият ни критик, – грамаден и безсилен, големи крака и ръце, маса от мускули, съчетани с инфантилност, с "Невъзможност да се узрее" (така се нарича и известната книга на американския социолог Пол Гудман). Както правилно изтъква критиката, Заека е колкото нещастен и жалък, толкова и страшен, той крие и някаква скрита злокобност. На нас ни е жал за него, но бихме предпочели да не е пред очите ни. Той е и пострадал, и сам си е виновен; сега е жертва, но може да стане и палач, от тъмната му стихия не се знае какво ще изскочи. С малко повече въображение бихме могли да си го представим вече "след бягствата", предметнозастинал като някакъв бездушен изпълнител, мускулест, робот... Няма ли след деградацията на изтънчения аутсайдер неконформист в бягащо животно, в пасивна безсъзнателност да има още една деградация – от пасивността до престъпника?"[1]
Заека е пропит от страх, затова той не се обръща и към смъртта като единствено надеждния и логичен изход от положението. Просто той си остава между живота и смъртта, една душа, която вече даже не е мъртва, дори не е човешка (като душите на Шекспировите злодеи), а става душа животинска, заешка. Консуматорското общество е превърнало хората в роботизирани и безличностни същества, в живи предмети. Душата на човека тука вече е не само мъртва, но напълно се е разпаднала. Рибката-бананка се е превърнала в заек. Антропоморфната митология на едно гротескно общество, основано върху насилие и фалш, се е превърнала в зооморфна. Древният Египет е изместил древна Гърция. А оттам до новото варварство и неговите пещерни инстинкти крачката е малка.
Трагичните предчувствия на великите православни класици от XIX век Гогол и Достоевски, както и на гениалния им ученик Михаил Булгаков за деградацията на човешката личност и общество, за лотофагията и антропофагията, зловещо започнаха да се сбъдват.
Задъхано и обезумяло от жажда за власт и пари, оскотяло от низки инстинкти, човечеството се обездушевява и се превръща в бягащ заек, бягащ от това, което е желаел и което вече е постигнал. Но е останало нещо, което то е пропуснало в задъхания си бяг на "самотни разстояния", нещо много важно, без което животът напълно се обезсмисля – вярата, надеждата и любовта, които са амброзията за душата, защото казано е във вечната книга: "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а навреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?"
И нека да припомня думите на Достоевски: "Ако някой ми докаже, че Христос е вън от Истината, и действително се окаже така, че истината да бъде вън от Христос, то бих искал да остана по-добре с Христос, отколкото с истината."
Край един телефонен стълб, на който е прикачен баскетболен кош, момчета играят баскетбол. Спечелени точки, викове. Шляпането на кецовете по разбития паваж на уличката сякаш изхвърля гласовете им високо над жиците в синия влажен мартенски въздух.
По уличката се задава Хари Енгстръм, по прякор Заека, в работен костюм. Макар че е вече на двадесет и шест години и цели шест фута висок, той се спира да погледа. С неговия ръст той съвсем не прилича на заек, но широкото му бяло лице, светлосивите очи и нервното потрепване под късия му нос, когато слага цигарата в уста, обясняват донякъде прякора, който му е даден още от момче. Той се спира замислен, а децата прииждат, заобикалят го.
Присъствието му кара по-големите да се чувстват особено. Измерват го тайно с погледи. Те играят за собствено удоволствие, а не за да създават зрелище на някакъв си възрастен мъж, който се разхожда из града в двуреден костюм с цвят на какао. Изобщо струва им се странно един възрастен човек да върви така по улицата. Къде му е колата? Цигарата му прави тишината още по-зловеща. Не е ли някой от ония типове, които предлагат цигари или пари, за да отидеш с него там, зад фабриката за лед? Бяха чували подобни неща, но не са много изплашени. Та те са шест, а той – един.
Топката прелетява встрани от обръча, скача над главите на шестимата и тупва в краката на човека. Като отскача леко, той я улавя с бързина, която ги изненадва. Докато го гледат мълчаливо, той ги наблюдава крадешком през синкавия дим на цигарата си. Един тъмен силует, появил се изведнъж като комин на следобедното пролетно небе. Той пристъпва внимателно и върти нервно топката пред гърдите си. Едната му ръка, голяма и бяла, я придържа отгоре, а другата – отдолу. Той я поклаща търпеливо, за да се прицели по-добре. Луните на ноктите му са големи. След това топката като че излетява от десния ревер на сакото му, отдалечава се от рамото му, коленете му се свиват и отпускат надолу, а тя сякаш не отива към таблото. Всъщност тя не е отправена нататък. Топката пада право в обръча и се провира с лек шум през мрежата.
– Е? – извиква гордо той.
– Шанс! – казва едно от момчетата.
– Не, майсторство – усмихва се той и пита. – Искате ли да играя?
Никакъв отговор. Децата само се споглеждат глупаво, страхливо.
Заека сваля сакото си, сгъва го грижливо и го оставя върху чистия капак на една кофа за боклук. Дочените панталонки зад него отново зашумяват. Той се спуска към тях, за да им отнеме топката. Избива я от две слаби бели ръце и я взема в своите. Старото, дълго потискано чувство, пробудило се сега от коженото кълбо, го завладява отново. То изопва тялото му като струна, придава му сякаш криле. Като че ли пресяга назад през годините, за да докосне тази струна. Ръцете му се издигат сами и изстреляната над главата топка лети към коша. Премерването е така точно, че той затваря очи, когато топката пада бързо вътре, и за миг се пита дали не е минала през коша, без да спре в мрежата.
– Е, от коя страна съм? – пита Заека.
Момчетата правят мълчаливо смяна и две от тях минават към него. Тримата ще играят срещу останалите четирима.
Макар в началото Заека да е в неизгодна позиция, понеже е застанал на десетина крачки от коша, това все пак не е справедливо. Никой не отчита резултата. Адресираното към него мълчание го смущава. Децата си подвикват помежду си, но на него никой не смее да каже дума. Докато играта продължава, той ги чувства в краката си възбудени и разгорещени, опитвайки се да го спънат. Но пак мълчат. Той не желае такова уважение. Иска да им каже, че няма нищо особено в това, че остаряваш, то не променя нищо. След десетина минути едното от момчетата минава на другата страна. Заека остава само с едно момче срещу пет. Макар и още дребосъче, това момче играе с голяма лекота и е най-добрият играч между шестимата. На главата си то носи плетена шапка със зелен пискюл, която му покрива ушите и пада ниско над веждите, като му придава вид на кретенче. То е истински талант. Достатъчно е да го видиш само как се обръща, без да променя положението си, как изчаква, преди да направи каквото и да е движение, плавно като при ритуал, за да разбереш това. Навярно след време ще стане отличен спортист в гимназията. Заека познава този път. Най-напред минаваш през малките успехи, а след това стигаш върха. Всеки те аплодира. Потта по челото ти пречи да виждаш добре. Шумът те главозамайва и ти се възгордяваш, а после пече си излязъл от отбора. В началото не си забравен, само си излязъл и се чувстваш добре, спокоен и свободен. Ти си излязъл от отбора и вече не си във форма, но все още си горд, докато някой ден станеш за тия деца един от многото възрастни в града. Един възрастен, който по някаква необяснима причина е мрачен и е дошъл при тях. Те не са го забравили. Нещо по-лошо: те никога не са чували за него! А навремето Заека беше известен в цялата област. Като юноша той постави в Б-лигата по баскетбол рекорд, който по-късно, вече по-голям, самият той счупи с нов рекорд. Този рекорд не можа да бъде достигнат цели четири години, по-точно допреди четири години.
Той прави кош с една ръка, с две ръце, с поднасяне с една ръка, от място, с обръщане, с отскок и от разстояние. Топката се издига меко и с ниска парабола. Обстоятелството, че не е загубил техниката си, го ободрява. Чувства се освободен от някаква потиснатост. Но е натежал и дишането му зачестява. Дразни се, че се задъхва.
Петте деца от другата страна се запъхтяват и отпускат. Едно от тях, което случайно е съборил, става с пламнало лице и си тръгва. Тогава Заека сам се отказва от играта.
– Добре – казва той. – Старият си отива.
А на момчето с пискюла, което игра с него, казва:
– Довиждане, ас!
Той му е признателен, че дори след като другите бяха станали още по-недружелюбни, то запази своето искрено, безпристрастно възхищение от играта му и на няколко пъти възкликна: "Боже! Чудесно! Виж ти!"
Заека взема сгънатото си сако. Носи го с една ръка като писмо и тича. Нагоре по уличката. Край запустялата фабрика за лед, с прогнилите греди на срутената платформа за товарене. Кофи за боклук, врати на гаражи, огради от тел и преплетени стъбла на изсъхнали цветя.
Март е. Любовта прави въздуха лек. Всичко започва отново. През тръпчивия вкус, останал му от изпушената цигара, Заека усеща свежестта на въздуха. Той вади пакетчето с цигари от издутия джоб на ризата си и без да забавя ход, го хвърля в една отворена кофа за боклук.
Доволен от себе си, той прехапва горната си устна. Големите му велурени обувки шляпат шумно върху пръскащата кал и мръсотия от покритата с чакъл уличка.
Тича. В края на този блок по уличката завива по "Уилбър стрийт", улица в градчето Маунт Джъдж, предградие на Брюър – пети по големина град в Пенсилвания. Тича нагоре край блок от големи къщи-крепости от цимент и тухли, с врати от цветни триъгълни стъкла и прозорци със саксии. После, някъде по средата на нанагорнището, край друг блок, който беше неочаквано застроен през трийсетте години. Сглобяемите къщи се изкачват нагоре по склона като по някаква стълба. Пространството от около шест стъпки, с колкото всяка от тях се издига над съседната, съдържа два тъмни прозореца, зейнали като очи на животно, и покрив от разноцветни дъски, от синкаво до мръсно-кафяво. Фасадите им са от специално изработени дъски, които не пропускат вода, понеже краищата им се застъпват един над друг. Целите са боядисани в бяло, освен ония части от тях, които собствениците са боядисали в зелено, яркочервено и в цвета на житото. Триетажните къщи са цяла дузина, всяка с по две врати. Седмата врата е неговата. Дървените ѝ стълби са вече разнебитени. Под тях има удобно място за боклук, където една загубена играчка се разваля: един клоун от пластмаса. Гледа го вече цяла зима там, но все си мисли, че някое дете ще се върне, за да си го вземе.
Той спира задъхан в тъмното антре. Една прашна електрическа крушка свети денонощно отгоре. Над кафявия радиатор висят три празни пощенски тенекиени кутии. Насреща в коридора вратата на съседите им от долния етаж е затворена като някакво сърдито лице. И пак тоя мирис, който винаги е един и същ, но който той никога не може да определи. Понякога му напомня мириса на готвено със зеле, понякога – на нещо загоряло, понякога – на нещо, което се разлага в стените. Той изкачва стъпалата до жилището си на горния етаж.
Вратата е заключена. Докато пъха ключа в ключалката, ръката му трепери от необичайното напрежение и се чува стърженето на метала. Когато отваря, вижда жена си седнала в едно кресло с бутилка "Олд фешънд"[2] да гледа телевизия при намалена светлина.
– А, ти си
Тя го гледа с тъжните си помътнели очи, зачервени от телевизора.
– Току-що заключих.
– Току-що заключи... – повтаря той и се навежда да целуне гладкото ѝ чело.
Тя е дребничка жена с опъната тъмна кожа. Като че ли това, което расте вътре в нея, я деформира. Точно вчера му се стори, че вече не е хубава. И косата ѝ е оредяла. Това му припомня, че е глупава и празноглава. Все пак ще му се да вярва, че утре ще е отново неговото момиче...
– От какво се страхуваш? Кой мислиш може да дойде тук?
Не очаквайки отговор, той разгъва грижливо сакото си, отива до гардероба и изважда една телена закачалка. Гардеробът е във всекидневната и вратата му се отваря само наполовина, тъй като пред него е телевизорът. Той внимава да не закачи с крак шнура, който е пъхнат в контакта до вратата. Веднъж Дженис, която е ужасно непохватна, когато е бременна или пияна, се беше омотала в шнура и почти бе съборила телевизора – 149 долара – на пода. За малко
Той вмъква ловко ъглите на закачалката в отвора на ръкавите на сакото и като се пресяга нависоко, го окачва на пръчката при другите дрехи. Натиска вратата, за да се затвори, и тя хлопва, но след това отново се открехва един-два инча. Заключени врати. Всичко това го измъчва: ръката му, която трепереше като на някакъв старец, докато отключваше, това, че тя стои тук да слуша глупости.
Той се извръща към нея и пита:
– Щом си вкъщи, къде е колата? Отвън я няма.
– Пред майка ми е. Пречиш ми.
– Пред майка ти? Ужас! Това е най-проклетото място.
– И какво толкова е станало?
– Какво е станало!
Той се отмества, за да не ѝ закрива екрана, и застава встрани.
Тя гледа група деца, наречени мускетари, които изпълняват някакъв музикален номер. В него Дарлин е цветарка в Париж, а Къби – полицай. Онова самодоволно кресливо момче е романтичен артист. Той, Дарлин, Къби и Карин (преоблечена като френска лейди, на която Къби, като полицай, помага да пресече улицата) танцуват. След това търговската реклама показва седемте сегмента на "Тутси рол", които излизат от опаковката си и се превръщат в седем писма на "Тутси". Те също пеят и танцуват. С песен се връщат обратно в опаковката. Звучи като някаква резонираща зала. Кучият му син... умен е! Гледал го е петдесет пъти и сега вече му се доповръща. Сърцето му все още бие силно, гърлото му е свито, стиснато.
Дженис пита:
– Хари, имаш ли цигари? Аз ги свърших.
– Какво? Аз пък хвърлих моите в една кофа за боклук, като се връщах вкъщи. Вече ги отказвам.
Той се учудва как може някой да мисли за пушене, когато стомахът му изпитва само отвращение към тютюна. Най-сетне Дженис го поглежда.
– Хвърлил си цигарите в кофа за боклук? Господи! Не пиеш, вече не пушиш. Какво правиш, светец ли ще ставаш?
– Шшшт!
Появи се мускетарът Джими, едър възрастен мъж, който има големи черни уши с рекламна цел. Заека гледа с внимание. Той го уважава. Надява се, че ще научи нещо полезно от него за своята работа, която се състои в това да демонстрира един малък кухненски уред в няколко универсални магазина в Брюър. Той има тази работа от четири седмици.
"Пословиците, пословиците, те са толкова верни – пее Джими, като дрънка на своята мускетарска китара. Пословици, кажете ни какво да правим, пословици, помогнете на всички ни
Джими престава да се усмихва, оставя китарата си и казва направо през стъклото:
"Опознай себе си – е казал някога един мъдър древен грък. – Опознай себе си. А какво означава това сега, момчета и момичета? То значи: бъди това, което си. Не се опитвай да бъдеш Сам или Джони, или Фред от съседната врата! Бъди самият ти. Господ не иска едно дърво да бъде водопад или едно цвете да бъде камък. На всекиго от нас Господ дава определен талант."
Дженис и Заека стават необичайно тихи. И двамата са вярващи. Божието име ги кара да се чувстват виновни.
"Бог иска някои от нас да станат учени, други – артисти, трети – пожарникари, лекари, майстори на трапеца. И на всекиго от нас той дава необходимия талант, за да станем такива,
Това беше хубаво. Заека се опитва по същия начин да стисне устни и да намигне, сякаш казва на публиката отпред, че отзад се крие враг. Уолт Дисни и Меджи пийл пийлър къмпани смятат, че това е подражателство, но какво от това, дявол да го вземе, щом е направено приятно. Всички подражаваме. Земята също подражава, като се върти. Подражатслството е в основата на нашата система. Витакономи – девизът на съвременната домакиня – думичка, която означава да запазваме витамините по метода на Меджи пийл (с произвежданите от Меджи пийл пийлър къмпани машинки за автоматично белене).
Дженис става и затваря телевизора точно когато ще започнат новините в шест. Малката звезда, която остава от електрическия ток, бавно угасва.
Заека пита:
– Къде е детето?
– При майка ти.
– При майка ми? Колата пред майка ти, а детето при майка ми! Господи! Каква си я забъркала...
Тя се изправя и коремът ѝ, заприличал на твърда буца, го вбесява. Облечена е с една от ония поли за бременни, които на корема са изрязани във формата на буквата V. Изпод блузата ѝ се открива бял полумесец от комбинезона ѝ.
– Бях уморена.
– Нищо чудно – казва той. – Колко джина си изпила?
И сочи бутилката с "Олд фешънд".
– Оставих Нелсън при майка ти, като отивах до мама, за да излезем с нея из града. Отидохме с нейната кола и се поразходихме, като разглеждахме пролетните дрехи по витрините, а тя ми купи един хубав шал от разпродажба на намалени цени. Пъстър. Пейсли.[3] – Тя заеква. Малкият ѝ остър език се подава между редките ѝ потъмнели зъби.
Той се безпокои. Когато е разстроена, Дженис изпитва страх. Тя свива намръщено очи и остава така – с отворена уста и глупав израз. Откакто косата ѝ започна да оредява отстрани на гладкото ѝ чело, той все повече имаше чувството, че е слаба и мъчноподвижна; че върви само по един път – към все по-дълбоки бръчки и по-малко коса.
Той се безпокои. Когато е разстроена, Дженис сякаш преживява години. А тя само две години преди това беше завършила гимназия, все още неузряла, с малки меки гърди, които ставаха плоски, когато лежеше, и гъвкавото ѝ тяло приличаше на тялото на момче. Нелсън се роди седем месеца след сватбата, много трудно. Споменът за това превръща тревогата на Заека в нежност.
– Какво купи?
– Бански костюм.
– Как? Бански костюм! През март?
Тя притваря за миг очи. Той чувства алкохола, който иде на вълни от нея, и му става противно.
– Така ми се струва по-близко времето, когато ще мога да го сложа.
– Дявол да го вземе, какво искаш? Другите жени обичат да са бременни. Що за идиотски каприз? Кажи! Що за каприз!
Тя отваря кафявите си очи и те се напълват със сълзи, които потичат надолу по ресниците и страните ѝ, пламнали от обидата. Тя го гледа и казва с пияна нежност:
– Ах, ти, негоднико!
Заека се приближава до нея и я прегръща. Той усеща топлия лъх от сълзите и зачервените ѝ очи. В някакъв изблик на нежност свива колене, за да се притисне в нея, но коремът ѝ му пречи. Той се изправя в целия си ръст над Дженис и казва:
– Купила си си бански костюм... окей!
Сгушила се на гърдите му, тя прошепва в неочакван порив:
– Не бягай от мене, Хари. Аз те обичам.
– Обичам те!
– Червен – добавя тя, като се олюлява тъжно до него.
Когато е пийнала, тялото ѝ е някак неприятно отпуснато.
– С презрамка, която се връзва отзад на врата и с набрана пола, която можеш да свалиш във водата. След това разширените ми вени ме заболяха толкова много, че с мама се отбихме в магазина на Крол, долу в сутерена, и пихме шоколадова сода. Ремонтирали са цялото помещение за закуски. Щандът не е вече там. Но краката така ме боляха още, че мама ме доведе до вкъщи и каза, че ти би могъл да прибереш колата и Нелсън.
– Краката ти! По дяволите... сигурно са били нейните.
– Мислех, че ще се върнеш по-рано. Къде беше?
– О, позабавлявах се по пътя. Играх с няколко деца на топка долу в уличката.
Той я пуска.
– Опитах се да дремна, но не можах. Мама каза, че изглеждам уморена.
– Би трябвало да изглеждаш уморена. Домакиня си...
– А през това време ти си играл навън като дванадесетгодишен хлапак.
Той се ядоса, защото не разбра шегата му... че е домакиня. Имаше предвид "образа", който хората от Меджи пийл се опитваха да внушат на своите продавачи – ироничен, в основата си жалостив и глупаво нежен. Много ясно: глупава е!
– Е, каква е разликата, щом пък ти стоиш тук и гледаш програма за деца под две години.
– А кой каза "
– Съвземи се, Дженис – въздъхва той. – Съвземи се!
В продължение на един дълъг момент тя го гледа проницателно.
– Ще приготвя вечерята – решава накрая тя.
Той съжалява.
– Ще отскоча да взема колата и да доведа детето. Бедното, сигурно вече си мисли, че няма дом. Дявол да го вземе, защо майка ти смята, че моята майка няма друга работа, освен да гледа чужди деца?
Отново го обзема гняв, че тя не разбира защо той искаше да гледа Джими. По чисто професионални причини, за да печели повече и да ѝ купува портокали за нейния отвратителен "Олд фешънд".
Тя отива в кухнята – сърдита, но не съвсем. Би трябвало истински да се обиди или изобщо да не се обижда, понеже всичко, което каза той, го е казвал вече стотици пъти. Може би хиляди пъти. Да речем, средно веднъж на три дни от 1956 година. Колко прави това? Триста. Толкова често? Защо тогава това винаги създава напрежение?
Тя не отдаваше значение на тези неща, преди да се оженят. Тогава беше съвсем друга. Енергична. Просто момиче. Нерви фини, конци. Кожата ѝ миришеше на пресен памук. Приятелката ѝ от службата имаше апартамент в Брюър, който те използваха. Едно тръбно легло, сребърни медальони по тапетите на стените; изглед на запад с големите сини бензинови резервоари край реката. По онова време и двамата работеха при Крол. Тя продаваше бонбони и кашу[4], облечена в бяла престилка с монограм "Джен" върху джоба. А той мъкнеше кресла и маси с крака от клен по горния етаж и ковеше сандъци за опаковка от девет до пет. Стърготините от амбалажа дразнеха носа и очите му и ги възпаляваха. Оня мръсен черен полукръг от сандъци зад асансьорите, пода, целият покрит с изкривени пирони, ръцете му почернели и онова конте, търговецът, който непрекъснато сновеше около него и му казваше да си измие ръцете, за да не изцапа мебелите. Тоалетен сапун. Пяната му ставаше сива. Ръцете му бяха загрубели и хванали елин от лоста.
След пет и половина, когато тежкият ден свършеше, те се срещаха при вратите, вързани отвътре със синджир, за да не влизат повече купувачи. Едно тихо кътче между двете врати, покрито със зелени стъклени плочки, а на страничните витрини се виждаха глави на манекени с шапки с пера и огърлици от розови перли, които подслушваха интимните разговори на тръгване. Всеки от работещите тук мразеше магазина на Крол. Въпреки това всички излизаха бавно, като че ли плуват. Дженис и Заека се срещаха на това слабо осветено място със зеления под, сякаш в някакъв подводен свят. Те блъсваха незаключената врата, излизаха по светло и уморени тръгваха ръка за ръка, вървейки внимателно срещу трафика от леки коли, завръщащи се вкъщи, като никога не признаваха, че отиват там, при сребърните медальони. Любеха се при последната светлина на деня, която стигаше до прозореца. Тя се срамуваше, когато той я гледа. Караше го да стои със затворени очи. И тогава идваха тръпките, когато той влезеше във вътрешността ѝ – нежна, мека и зърнеста като копринен чехъл. Легнали един до друг в леглото на онова момиче, те се чувстваха изгубени между среброто на степите и гаснещото злато на деня, след като бяха стигнали края...
Кухнята е малка стая до всекидневната – тесен проход между домакински уреди, които бяха модерни преди пет години. Тя изпуска нещо метално – тиган или купа.
– Мислиш ли, че ще можеш сама да приготвиш вечерята, без да се изгориш? – извиква той.
– Още ли си тук? – е отговорът.
Той отива до гардероба и изважда сакото, което така грижливо беше закачил. Струва му се, че е единственият човек вкъщи, който се грижи за реда. Безпорядъкът в стаята – бутилката от "Олд фешънд" с разлагащите се остатъци в нея, задушаващият с миризмата си пепелник, прикрепен на страничното облегало на креслото, събраната черга, разпилените купчини от вестници, в които се препъваш, играчките на детето – натрупани, изпочупени, разлепени, откъснатият крак на една кукла, парчето изкривен картон, навярно о кутия със закуски, валмата от прахоляк и косми под радиаторите – целият този хаос навред, който нямаше край, го оплиташе като някаква гъста мрежа.
Той решава да прибере най-напред колата, а после детето. Или да вземе първо детето? Предпочита най-напред да види детето. По-бързо ще отиде до къщата на мисис Спрингър. Тя живее наблизо. Навярно вече поглежда през прозореца за него, за да излезе и да му разправя колко уморена изглежда Дженис. Кой няма да е уморен, след като се е разкарвал насам-натам по покупки с тебе, жалка стипцо! Тлъста вещице! Дърта циганко! ... Ако е с детето, това няма да се случи. Мисълта да се поразходи с малкия нагоре от къщата на майка си му харесва. Две мили и половина Нелсън ги извървява като войник, с малки отмерени крачки. Ще вървят под дърветата в спускащата се вечер и тогава, като с магическа пръчка, ще се появи до тротоара колата на татко. Но така пътят и разговорът с майка му ще му отнемат повече време. Колкото и да се мъчи да отклони темата, от дума на дума тя пак ще заговори със заобикалки, колко е некадърна Дженис. Когато му го каза за пръв път, това просто го съсипа. Може би тя го направи само за да се пошегува с него, но той не го понесе леко. Тя беше много властна натура и имаше голямо влияние над него. По-добре най-напред да отиде за колата, а след това да прибере детето. Но не иска и така. Просто не иска. Всичко е така объркано и сложно, че се почувства зле.
– Мили, ще вземеш и пакетче цигари, нали? – извиква съвсем естествено от кухнята Дженис, което показва, че всичко е простено, всичко си е пак същото.
Тъй както е прав, загледан в бледожълтите очертания на сянката си по бялата врата, която води за хола, Заека се вцепенява, чувствайки се като в някакъв капан. Точно така е. Излиза отвратен.
Навън става все по-тъмно и хладно. Норвежките кленове изпускат лек мирис от своите млади лепкави пъпки, а от широките прозорци на всекидневните по Уилбър стрийт освен сребристото петно на някой телевизор се виждат и запалените електрически крушки в кухните, сякаш огньове от пещери. Той се спуска надолу по улицата. Денят угасва. Тук-там Заека докосва с длан грапавата кора на някое дърво или сухите клонки по оградите от жив плет, сякаш за да усети, че те все пак съществуват. На ъгъла, където Уилбър стрийт пресича Потър авеню, една пощенска кутия стои наклонена в здрача върху своя бетонен стълб. Вижда се един двупосочен надпис, поставен високо над улицата, издълбаният от набиваните по него клинове телефонен стълб със своите изолатори в небето, един противопожарен кран като златист храст. Той обичаше да се качва по стълбовете. Да се покатери по раменете на някой приятел, за да се улови с ръце за стълбичката от шипове и да се изкачи, докъдето може да стигне, за да чуе песента на жиците. Непрестанен, ужасен шепот. Винаги те изкушава да се отпуснеш, да оставиш шиповете да се изплъзнат от ръцете ти, да почувстваш пространството, да усетиш как то те улавя за краката и пробягва по гръбначния ти стълб, докато паднеш. Той си припомня как горяха ръцете му горе на върха, целите набити с тресчици от катеренето по шиповете. Когато слушаш жиците, сякаш чуваш това, което си казват хората, всички ония тайни неща, за които разговарят възрастните. Изолаторите – тези огромни сини яйца в едно открито за вятъра гнездо.
Той върви по Потър авеню, а жиците в своята безмълвна висота пронизват и като че ли зачеркват короните на ухаещите кленове. На следващия ъгъл, където водата от фабриката за лед се оттичаше през един дренаж и се появяваше отново от другата страна на улицата, Заека минава отгоре и върви край канала, по който водата течеше, като покриваше по-плитките места по своя път с панделки от зелена тиня, които се клатушкат, чакайки да се плъзнат под краката ти и да те повлекат навътре, ако речеш да тръгнеш по тях. Той си спомня как падна веднъж, но не защото вървеше откъм хлъзгавата страна. Да, спомня си. За да направи впечатление на момичетата – Лоти Бингеман, Маргърит Шьолкопф, понякога и Джун Коб и Мери Хойер, с които се връщаше към къщи от началното училище. От носа на Маргърит често започваше да тече кръв без причина. Тя носеше високи обувки с копчета.
Той свива надолу по Кигърайз стрийт, тясна уличка, настлана с пясък, която завива край задната страна на малка фабрика за кутии, където работеха най-вече жени на средна възраст. Край фасадата на циментовия блок, където се продаваше бира на едро, и край истинска стара фермерска къща, сега заградена с дъски – една от най-старите постройки в града, с дебели груби зидове от жълточервеникав пясъчник. Тази къща, която някога владееше половината от площта, върху която сега е застроен градът, все още е запазила зад порутена и разнебитена ограда своя двор, пълен с отпадъци от стари железа, тръби и прояден дървен материал, който през лятото ще потъне, ще се покрие с бурени – едно нежелано богатство от восъчнозелени стъбла, млечни чашки с нежни като от коприна семена и ефирни жълти главички, почти течни с прашеца.
Така остава доста празно място между старата фермерска къща и спортния клуб "Съншайн"[5], тясно и високо тухлено здание, което прилича на жилищен блок от голям град, поставено не на място в тази неблагоустроена уличка с калкани и сгради, оставени на доизживяване. Входът е невъзможен – всяка зима над каменното стълбище се вдигаше навес колкото цяла пристройка, за да пази бара от вода.
Заека няколко пъти беше влизал в клуба. В него не проникваше никаква слънчева светлина. Барът беше на първия етаж, а вторият бе зает с игрални маси, където се събираха контетата на града и си разказваха своите тайни. Алкохолът и картите бяха за Заека съсипващ порок, един порок, който лъха на лошо, а освен това той се чувстваше потиснат и от политическата атмосфера на това място. Предполагаше се, и някогашният му треньор по баскетбол Марти Тотеро, който имаше известно влияние върху местните работи, преди скандалът да доведе до изгонването му от гимназията, живee в тази сграда и според всеобщото мнение все още участва в интригите. Заека мразеше мошеничеството, но обичаше Тотеро. След майка му Тотеро бе имал най-голямо влияние над него.
Мисълта, че старият му треньор превива гръб там го стресва. Той продължава да върви край новостроящата се сграда на един магазин и край кокошарник, който не се използва. Пътят се спуска все надолу, тъй като градчето Маунт Джъдж е застроено по източния склон на планината Маунт Джъдж, а западният му край гледа отгоре Брюър. Макар че градчето и градът се срещат край шосето, което заобикаля планината от юг и продължава за Филаделфия, която е на петдесет мили оттук, те никога няма да се слеят, защото между тях планината издига широк зелен хребет, дълъг две мили от север на юг, осеян с каменни кариери, гробища и нови предприятия, а над охраняваната линия – стотици акри гора, която момчетата от Маунт Джъдж никога не ще могат да изследват напълно. Дълбоко навътре в нея прониква шумът на колите, които се изкачват на втора скорост по панорамния път. А сред обширните участъци на изоставената борова плантация притихналият под борови иглички път се промъква все нагоре и нагоре, нататък и нататък, под безкрайни тунели от повяхнала зеленина и ти се струва, че от тишината си преминал в нещо по-лошо. След това, когато излезеш на място, огряно от слънцето, където клоните вече не са надвиснали над тебе, една запълнена догоре с камъни яма, изкопана от първите смели заселници, заселили се тук преди векове, те изпълва със страх, като че ли този знак от друг живот ще привлече вниманието към самия тебе и заплахата от дърветата ще стане действителна. Страхът звъни в теб като някакъв алармиращ звънец, който не можеш да изключиш, и колкото по-бързо бягаш, изпълнен с подозрения, толкова повече се засилва той, докато някоя запъхтяна кола наблизо съвсем отчетливо смени скоростта и зад стволовете на боровете просветнат ниските бели стълбове от оградата на поста. Тогава, като се почувстваш в безопасност горе, на върха, решаваш накъде да вървиш – дали да се върнеш назад към къщи, или да се изкачиш до хотел "Пинакъл", за да изядеш някой сладкиш и да погледаш Брюър, разпрострял се долу като килим. Един червен град, където всичко – и дървото, и ламарината, и червените тухли дори – боядисват в червено, едно оранжево саксиеночервено, което не прилича на цвета на никой друг град в света. За децата в областта това е единственият цвят на градовете, това е цветът на всички градове изобщо.
Планината рано хвърля сянка над града. Сега, точно в шест и нещо, един ден преди пролетното равноденствие, всички къщи и фабрики с циментови покриви и напречните улици по склона са вече в сянката, която се разлива към фермите, навътре в долината, на изток от планината. Като колиби по брега на сянката двойните редици от фермерски къщи отразяват в живописните си прозорци залязващото слънце. Изведнъж един по един, подобно на лампи, прозорците започват да тъмнеят, когато слънчевата светлина се отдръпва и преминава през новите квартали, през ръждивокафявата, разделена на парцели земя, която чака да бъде засята, и през игрището за голф, което отдалече може да се вземе за продълговато пасбище, ако не беше жълтата ивица от пясък. След това тя се оттегля нагоре по отсрещните върхове, по чиито западни склонове слънцето все още грее със следобедна жар. Заека спира в края на уличката, откъдето се открива изглед надалече. Там той често играеше голф.
Подтикнат от някакво неопределено натрапчиво желание, той се извръща и тръгва наляво по Джексън роуд, където бе живял цели двадесет години. Домът на родителите му е в тухлена къща на ъгъла, в която живеят две семейства. Съседите им, Болгерсови, заемат ъгловата половина с един тесен страничен двор, за който госпожа Енгстръм винаги завиждаше. Прозорците на Болгерсови се огряват отвсякъде, а ние се тъпчем тук.
Заека се промъква крадешком до своя стар дом, като първи по тревата и прескача оградата от жив плет и телта, коя то огражда двора, за да не влизат деца. Върви по ивицата трева между циментираните пътечки, край двете тухлени стени. Той живееше зад едната от тях, а Зимови зад другата.
По цял ден госпожа Зим, която беше грозна, с големи изпъкнали очи като на болен от базедова болест и синкава отпусната кожа, викаше по своята малка дъщеря Каролайн, петгодишно момиченце, по-хубаво, отколкото човек може да си представи. Господин Зим беше червенокос човек с дебели устни и у Каролайн всичко това – пълнота и изтънченост, червено и синьо, жизненост и нервност се бяха смесили поравно. Красотата ѝ беше не само преждевременна, но някак си и съвършена, екзотична, независимо че беше толкова малка. Даже Хари, който бе шест години по-голям от нея, забеляза това. По цял ден госпожа Зим крещеше по нея и когато господин Зим се върнеше от работа, двамата викаха с часове. Започваше се с това, че господин Зим защитаваше малката и тогава, както чуваха съседите, старите рани се отваряха също като цветя, които се разтварят вечер. Понякога мама казваше, че господинът искал да убие госпожата, друг път – че малката ще убие и двамата, когато спят. Наистина у Каролайн имаше нещо студено, безсърдечно. Когато тръгна на училище, тя винаги излизаше от къщи с усмивка на малкото си храбро личице, като вървеше стегнато, сякаш светът беше неин, макар че Енгстръмови току-що бяха чули майка ѝ да излива истерията си върху нея по време на закуска. Прозорците на кухнята бяха само на шест фута разстояние. Бедният човек... как издържа! Ако Каролайн и майка ѝ не престанат да се карат, някоя хубава сутрин ще се събудят без него.
Но мама не се оказа права в нито едно от своите предвиждания. Когато Зимови напуснаха, т.е. когато господинът, госпожата и Каролайн заминаха с един вагон, половината от мебелите им стояха още долу, на тротоара до камиона. Господин Зим бе получил нова работа в Кливлънд, Охайо. Бедните, няма да ни липсват. Но ни липсваха. Те продадоха своята част на една възрастна двойка, строги методисти, и старият отказа да подрязва ивицата трева между своето жилище и жилището на Енгстръмови. Господин Зим, който всяка неделя работеше навън, независимо дали вали дъжд, или грее слънце, сякаш това бе единственото му удоволствие в живота, винаги косеше тревата. Старият методист подрязваше само с едно минаване своята половина и после обръщаше косачката на пътеката си, когато бе толкова просто да окоси и другата трева, за да не оставя такава недовършена, смешна работа. Когато слушах, че старият глупак потраква тъй самодоволно с количката по своята пътека, кръвното ми налягане се вдигаше и ушите ми пламваха. Едно лято мама не ни позволи на мен и на баща ми да окосим нашата половина и в това малко сенчесто място тревата избуя висока до колене, като изникнаха дори стръкове от жито и бурени. Веднъж през август дойде един човек от града и каза, че съжалява, но тревата трябва да се окоси съгласно наредбата. Хари бе излязъл на вратата и рече: "Разбира се, добре", когато майка му се появи зад него и попита: "Какво иска?" Това е нейната леха за цветя. Тя няма да позволи да я развалят.
Заека се почувства страшно неудобно като неин син. Човекът само я погледна, измъкна една книжка от задния джоб на панталона си и ѝ показа наредбата. Тя пак отвърна, че това е нейната леха за цветя. Човекът ѝ прочете каква е глобата и си отиде. Същата събота, когато тя бе отишла по покупки в Брюър, татко извади сърпа от гаража и изряза бурените, а Хари взе косачката, прекара я по тревата напред и назад, докато я изравни с половината на методиста, макар и в по-кафеникав цвят. Заека се чувстваше виновен, че постъпва така, и се боеше от разправията, която щяха да имат родителите му, когато майка му се върнеше вкъщи. Той изпитваше ужас от кавгите им. Лицата им се изкривяваха от яд и думите им се лееха една след друга. В такива моменти му се струваше, че стъкло се спуска пред него и изолира въздуха. Силите му го напускаха и той трябваше да избяга в някой отдалечен ъгъл на къщата.
Този път не стана нищо. Баща му просто го смая с лъжата си и двойно повече с това, че му смигна. Той каза на майка му, че методистът най-сетне не издържал и сам окосил тревата. Мама повярва, но не беше доволна. Целия ден след това, както после и цялата седмица, все се заканваше, че ще съди стария, тоя "светец"... Донякъде тя бе започнала да си въобразява, че това е нейната леха за цветя. Ивицата не бе по-широка от един фут. Като върви край нея, Хари се чувства така несигурно, сякаш върви по ръба на някаква стена.
Той отива до светещия прозорец на кухнята и стъпва внимателно по циментираната пътечка, за да не вдига шум с обувките си. Като се повдига на пръсти, поглежда в осветения ъгъл. Вижда се седнал на висок стол и някаква мигновена ревност го обзема. Това е неговият син. Вратлето на малкия проблясва като някакъв по-чист предмет в кухнята, наред с чашите, чиниите, хромираните брави и алуминиевите съдове за торта по полиците, застлани с лъскава мушама. Очилата на майка му блясват, когато се навежда от стола към масата, държейки в пълната си свита ръка лъжица, вдигаща пара от топлия боб. Лицето ѝ не изразява нищо от онова безпокойство, което сигурно изпитва, че никой не идва за детето. То се е удължило и носът ѝ се с изострил като клюн от едничкото желание: Нелсън да яде. Около свитите ѝ устни се белеят бръчки. Една усмивка ги изглажда. Устата на Нелсън, която Заека не може да види оттук, навярно е поела боба. Останалите около масата му казват "браво". Баща му измърморва неясно, сестра му казва нещо с пискливия си глас. И в двата гласа има нещо неприятно. През стъклото на прозореца, което пречи, и поради нахлулата кръв в главата му Заека не може да чуе това, което казват. Баща му, който току-що се е върнал от работа, е с изпоцапана от мастило синя риза и когато лицето му не изразява одобрение към внука, изглежда състарен, уморен и побелял. Той вика нещо с цяло гърло. Новите зъби, които си сложи преди година, са променили лицето му деформирали са го с няколко части от инча. Мириам, докарана в златисто и черно в тази петъчна вечер, се храни апатично и поднася пълна супена лъжица на детето. Пресягането на нейната нежна бяла ръка в гривна през изпускащата пара трапеза сякаш докосва струна от някакъв първобитен инструмент. Тя много се гримира. На деветнадесет години щеше да изглежда добре и без зелените клепачи. Понеже зъбите ѝ са издадени напред, тя се стреми да не се усмихва. Голямата къдрокоса глава на Нелсън стърчи на светлото му вратле и мъничката му ръчичка – точици в розово – маха към лъжицата и иска да я вземе от Мириам. Лицето на татко се привежда от смях над чинията му, а устните на Мим също се разтеглят в усмивка, която разбива предварително обмисления израз на лицето ѝ и я променя в малкото момиче, което Заека возеше върху кормилото на колелото си, а развяната ѝ коса гъделичкаше очите му, докато се спускаха надолу по стръмните улици на Маунт Джъдж. Тя оставя Нелсън да вземе лъжицата, а той я изпуска. Детето се развиква "сипа... сипа". Заека успява да чуе и разбере нит. То значи "разсипа... разсипа". Татко и Мим се усмихнат и казват нещо, но мама със стиснати устни пъхва ловко своята лъжица. Синът на Хари е нахранен. Този дом е по-щастлив от неговия. Той прави крачка назад по цимента и се връща край смълчаната ивица трева.
Заека действа решително и бързо. Той слиза в тъмнината край един блок на Джексън стрийт. Пресича нагоре Джоузеф стрийт, тича край друг блок, отминава бързо трети и излиза пред колата си. Решетката ѝ му се ухилва. Колата е паркирана неправилно от тая страна на улицата. Той потупва джоба си и го пронизва страх. Ключът не е у него. Всичко, целият му превъзходен план зависи от това, къде Дженис е проявила разсеяност. Дали е забравила да му даде ключа, когато излезе, или изобщо не го е извадила от колата. Той се опитва да си представи кое е по-вероятното, но не успява. Не я познава толкова добре. Никога не знае какво, дявол да го вземе, ще направи тя. Той не я познава. Глупачка!
Задната страна на голямата къща на Спрингърови свети. Той минава предпазливо под сенките на ухаещите дървета, да не би старата да чака в тъмната всекидневна, за да му каже какво мисли. Пресича пред колата – това е форд 55-а, който старият Спрингър с малките си жълти хитлерови мустачки му продаде точно за хиляда долара през 1957 година, понеже негодникът се срамуваше, че се занимава с коли, а дъщеря му се жени за някой си, който има само буик 36-та, купен за сто двадесет и шест долара от военните в Тексас през 1953 година. Да, изръси го хиляда долара, когато той щеше да даде само осемдесет долара за поправка на буика. Така стояха нещата. Те си заслужават всичко, което получават.
Той отваря колата от другата страна, не от тая, където е кормилото, и изтръпва, когато пружината на слабата врата изскърцва
Под бутоните за фаровете и чистачките се откроява силуетът на осмоъгълния ключ за мотора. Гледай тази тъпачка! Заека се плъзва навътре, като затваря плътно страничната врата, без да я затръшва. Фасадата на измазаната къща на Спрингърови все още е тъмна. По някаква асоциация тя му напомня захвърлена чашка за сладолед. Той завъртва ключа на "старт" и моторът заработва. В желанието си да остане незабелязан натиска внимателно педала за газта и понеже колата не е работила с часове, оставена на открито в тоя ранен пролетен ден, изстиналият мотор задавя и спира. Сърцето на Заека тупти силно. Той усеща в гърлото си вкус на слама. Разбира се, какво пък, дявол да го вземе, ако тя излезе? Единствено подозрително е, че не е с детето и може да каже, че отива да го вземе. Логично е във всеки случай да постъпи така. Все пак той не иска да се стигне до неудобното положение да лъже, дори и да прозвучи правдоподобно.
Той докосва с края на пръстите си бутона и включва отново мотора. Дава газ, поглежда встрани, за да види дали свети всекидневната на Спрингърови, отпуска амбреажа и фордът се откъсва от тротоара.
Той кара много бързо надолу по Джоузеф стрийт и завива наляво, без да се съобразява със знака,
От три платна магистралата става с четири платна и няма опасност да се сблъска с друга кола. Всички коли текат заедно, една до друга, като тръстики по река. Заека пуска радиото. След кратко бръмчене една красива негърка пее:
Заека иска да запали цигара. Това би съответствало на чувството, което го обзема. Спомня си, че се отказа от пушенето и от това се чувства някак по-чист. Той се отпуска на седалката, слага едната си ръка на облегалото и се плъзга плавно надолу, край потъналия в здрачевината връх, карайки само с лявата ръка. "Една нива..." – гласът на негърката се извива тайнствен и топъл, сякаш идва от някое чело, "тревата расте", полето лети назад край шосето като някаква неспираща тъмна птица, "не събуждат спомен, не предизвикват въпрос, б-е-е-з пе-е-се-н". Мирисът на изгоряла гума показва, че радиаторът не е в ред. Той завъртва малкия лост на "средна".
"Тайна любов", "Есенни листа" и нещо, чието заглавие пропусна. Музика за вечер. Музика, при която можеш да готвиш. Мисълта му нервно се откъсва от нежеланата картина: яденето на Дженис, което цвърчи в тигана, някакви пържоли навярно, мазнината, която непрестанно вдига мехури, лошо размразеният грах, чиито витамини се изпаряват. Опитва се да мисли за нещо приятно. Представя си как се готви да изстреля далечен удар с една ръка, но има чувството, че е на някаква скала и под него зее пропаст и щом топката излети от ръцете му, ще падне в нея. Опитва се да си представи отново как майка му и сестра му хранят Нелсън, но в съзнанието му изплува по-далечна картина: детето плаче, челцето му пламти, устата му е отворена широко, дъхът му е изгарящ, слаб. Трябва да се направи нещо: водата от фабриката за лед, която тече жълтеникава в канала, как се провира между камъните и бяга в леки напречни вълни, като люлее красивите панделки от тиня по края. Изведнъж Дженис потръпва в съзнанието му, там, в леглото на другото момиче, в спускащия се здрач.
Опитва се да заличи спомена за Мириам. Мим върху неговото кормило. Мим на шейна в тъмния стелещ се сняг, теглена от него нагоре по Джексън стрийт, малкото дете, което се смее в качулката си, самият той, големият батко, червените светлини в сипещия се сняг, с които полицаят, застанал на пост, затваряше улицата за пързаляне с шейни, надолу, надолу, спускащите се префучаваха по тъмната, гъмжаща от деца пързалка. Дръж ме, Хари, искрите, когато пързалящите се деца се забиеха в сгурията, посипана в долния край на пързалката за предотвратяване на нещастия, задиращият, стържещ звук на шейната при внезапното спиране – тежък, глух удар на някакво огромно сърце в тъмнината. Още веднъж, Хари, после ще си тръгнем за вкъщи. Обещавам ти, Хари, моля ти се, о, аз те обичам, малката Мим само на седем години или почти толкова, в нейната тъмна качулка, улиците, покрити като че ли с восък от продължаващия да вали сняг.
Бедната Дженис, сигурно вече се е изплашила след телефонния разговор с майка си или майка му или пък с някой друг, чудейки се, че вечерята ѝ изстива, а него още го няма. Такава глупачка. Прости ми...
Той увеличава скоростта. Светлините стават все повече и по-объркани и това го плаши. Заека навлиза във Филаделфия. Той мрази Филаделфия. Най-мръсният град на света, в който хората пият отвратителна вода. Той иска да отиде на юг, надолу-надолу по картата към портокаловите горички, димящите реки и босоноги жени. Това изглежда толкова просто, ще караш цяла нощ, до разсъмване, и цялата сутрин, до обед. Ще паркираш на брега на морето, ще свалиш обувките си и ще заспиш на Мексиканския залив. Ще се събудиш под звездите, наредени съвършено, съвсем здрав. Но той отива на изток, най-лошата посока, сред болестите, саждите и вонята, една задушна дупка, където не можеш да се движиш, без да убиеш някого. Въпреки това шосето го увлича и на една табела прочита
Ако кара на изток, югът остава отдясно. И като че ли светът съществуваше само за да удовлетвори желанията му. Един надпис сочи широко шосе надясно,
Не е изминал и пет мили и започва да чувства пътя като чист от същия капан. Първото шосе му предлагаше да завие надясно. Един светещ крайпътен маркировъчен камък казва 23, хубаво число. В първия мач, в който игра в тима на гимназията, направи 23 точки. Беше втора година, още зелен и девствен.
Дърветата засенчват шосето, което е по-тясно от предишното.-Една боса Дюпон. Навярно с мургави крака и малки птичи гърди, край някой плувен басейн във Франция. Това е нещо като пари в гола жена, скрити вътре в нея. Милиони. Мислиш за милионите като за нещо бяло, като бялата ѝ кожа. Потъваш навътре, потъваш, а има още толкова много. Какви ли са богатите момичета? Студени? Нимфоманки? Трябва да са различни. Всъщност жени като жени, потомки на някой стар индийски мошеник, но по-щастливи от другите. Те наследяват същата плът, както и ако живееха в бордей. Стават още по-бели върху мръсните дюшеци. И тази чудесна мекота, която имат, когато са обзети от желание. Иначе биха били само тлъстини. Тази чудесна мекота... Важното е само да ги подхванеш...
Шосе 23 минава на запад през малки скучни провинциални градчета. Къвънтривил, Елверсън, Моргантаун. Заека обича такива градчета. Високи квадратни фермерски къщи се гушат до шосето. Меки варовикови склонове. В едно градче свети гостилничка и той спира отсреща, точно до магазин за железария и домашни потреби, с две бензинови помпи отвън. От радиото разбира, че е около седем и половина, но железарският магазин е още отворен. На витрината, наред с няколко въдици и връв за спортни ръкавици, се виждат лопати, сеялки, копачи и оси, чиито метални части са боядисани в синьо, оранжево и жълто.
Отвътре излиза мъж на средна възраст с ботуши, развлечени панталони и две ризи една върху друга.
– Да, сър – казва той и слиза от стъпалото при втората дума, пресилено тромаво, като човек, който накуцва.
– Зареди с обикновен!
Човекът започва да зарежда, а Заека излиза от колата, поразтъпква се и пита:
– На колко съм от Брюър?
Фермерът, който се е заслушал в бълбукането на бензина, вдига очи и го поглежда подозрително. Той издига пръст.
– Връщаш се нагоре, хващаш онова шосе и до моста са шестнадесет мили.
– Шестнадесет!
Той беше карал четиридесет мили, за да избяга само на шестнадесет.
Все пак тук беше достатъчно далече. Това беше друг свят. Другояче мирише, на по-старо, на заровени съкровища в земята, които все още никой не е открил.
– А ако карам направо?
– Ще стигнеш до Чърчтаун.
– А след Чърчтаун?
– Нова Холандия. Ланкастър.
– Имаш ли карта?
– Къде искаш да отидеш, синко?
– А? Не зная точно.
– Закъде си тръгнал?
Човекът е търпелив. Лицето му изглежда едновременно загрижено, лукаво и глупаво.
За пръв път Заека има чувството, че е... престъпник. Той чува как бензинът се изкачва в гърлото на резервоара и забелязва колко внимателно фермерът изцежда всяка капка над него, за да не се разсипе навън, както нахално би направил един работник от гараж в големия град. Тук не се допуска даже и една капчица бензин да се разлее, а той е точно тук, среднощ. Законите не са призраци в тази страна, те витаят наоколо заедно с мириса на земя. Безсмислен страх застива по тялото на Заека.
– Да проверя ли маслото? – пита човекът с някакви нотки на нежност в гласа, след като окача маркуча отстрани на ръждясалата помпа, много стар модел, с боядисана, издута като мехур глава.
– Не. Чакай... да. По-добре виж. Благодаря.
Ядът му стихва. Всъщност той само попита за карта.
Проклет, стиснат мръсник! Та какво подозрително има в това?Винаги някой пътува за някъде. По-добре, че позволи да провери маслото, защото няма намерение да спира пак, докато не мине поне половината път до Джорджия.
– Е, на колко е Ланкастър на юг оттук?
– Право на юг? Не зная. По шосето е около двадесет и пет мили. Маслото ви е "ол райт". Смятате да идете сега до Ланкастър?
– Да! Може би...
– Да проверя ли водата?
– Не. Добре е.
– Акумулаторът?
– Той е екстра. Да тръгвам.
Човекът хлопва капака и се усмихва на Хари.
– Всичко три и деветдесет за бензина, млади човече.
Думите са произнесени пак така внимателно и съдържателно, като че се запъва.
Заека слага четири долара в ръката му. Човекът изчезва в железарския магазин. Може би звъни по телефона на местната полиция. Постъпва така, като че ли знае нещо, но как би могъл да знае? Заека гори от нетърпение да се пъхне по-скоро в колата и да отпътува. За да се успокои, той брои останалите пари в портфейла си. Седемдесет и три долара. Днес плащаха. Докосването до толкова много пари го успокоява,! Като угася лампите в магазина, фермерът се връща с един дайм[6], но без карта. Хари свива шепата си, а човекът избутва монетата с широкия си палец в нея и казва:
– Потърсих вътре, но единствената карта на пътищата е за щата Ню Йорк. Няма да пътувате нататък, нали?
– Не – отговаря Заека и отива до вратата на колата.
Той чувства просто през космите по врата си как човекът го следи. Влиза в колата, затръшва вратата, а фермерът продължава да стои там, месестото му лице е надвесено над сваленото стъкло на вратата. Той се навежда надолу и почти провира лицето си в прозореца. Тънките му напукани устни, над които се вижда белег, който върви нагоре към носа, се раздвижват дълбокомислено. Носи очила. Цял учен!
– Единственият начин да стигнеш някъде, е да знаеш предварително къде искаш да отидеш.
Заека долавя мириса на уиски. Той казва равнодушно:
– Не мисля така.
Устните, очилата и черните косми, които се подават от ноздрите на човека, не издават никаква изненада. Заека потегля, като кара направо. Всеки, който те поучава как да постъпваш, мирише на уиски.
Той кара към Ланкастър и през целия път хубавото му ведро чувство, което усещаше в себе си, е помрачено. Това, че туй чучело не знаеше нищо и се беше изплашил, хвърля върху целия този край зловеща сянка. След Чърчтаун Заека минава в тъмнината край една двуколка. В тоя призрак, теглен от кон, той съзира брадат мъж с една жена в черно, чиито погледи святкаха страшно, като на дяволи. Това бяха менонити.[7] Брадата на мъжа в двуколката изглеждаше като косми в ноздра. Той се опита да мисли за благочестивия живот,който водеха тези хора, за начина, по който се запазваха чисти от целия този лицемерен бизнес, от тази витаминозна заблуда на двадесетия век. В съзнанието му обаче те си остават дяволи, които рискуват да бъдат убити, като препускат така, с един бледорозов рефлектор отзад, мразейки Заека и всички като него. За какво ли пък се мислят? Не можеш ги смути с нищо. Никога по-рано не са се явявали в страничното му огледало. Мина край тях и толкова. Нямаше нищо по-вече от един мигновен поглед: лицето на жената в квадратното прозорче с изострени от тютюна черти. Висок ковчег с косми топуркаше край тях – един изнемощял, умиращ кон. Той знаеше, че менонитите преуморяват животните си. Фанатици! Жените им превиват гръб горе по нивите. Ходят само с пусната черна пола и това е всичко. Без бельо. Без гащи. Фанатици! Обожествяват тора. Щедрата благодатна земя като че ли изпуска нагоре във въздуха своя мрак. Вечер полето е неприветливо. Той изпитва облекчение, когато се влива в течащия поток от светлини на Ланкастър. Спира пред една гостилничка, чийто часовник показва 8:04. Нямаше намерение да яде, преди да излезе от щата. Взема една карта от полицата до вратата и докато поглъща три кюфтета, търси да открие къде се намира. Той е в Ланкастър, заобиколен от смешни имена: "Птичка в ръка", "Рай", "Контакт"[8], планина "Ефир", "Талисман". Вероятно нямаше да изглеждат смешни, ако живееш сред тях. Както Маут Джъдж, което значи планина "Съдия". Свикваш. Един град трябва да има някакво име.
"Птичка в ръка", "Рай" – погледът му все се връща към тези претенциозни надписи по картата. Сред задимения и спарен въздух на тая синтетична и хаотична гостилничка той чувства желание да отпътува нататък. Малки закръглени жени, малки домашни кученца като играчки по улиците, захарни къщи в лимоненослънчева светлина.
Не, неговата цел е голямото бяло слънце на Юга. А от картата разбира, че пътува по-скоро на запад, отколкото на юг. Ако оня кърт имаше карта, щеше да тръгне право на юг по шосе 10. Единственото, което може да направи сега, е да мине през центъра на Ланкастър, да хване 222, да се спуска все надолу през Мериленд и след това да тръгне по шосе 1. Спомня си, че беше чел в "
Поиска чаша мляко с парче щрудел. Кората на щрудела е крехка и на шупли, но плънката е водна и лилава на цвят, Той тропва един дайм и тръгва доволен към паркинга. Кюфтетата бяха по-дебели и по-топли от тия, които купуваше в Брюър, а кифлите буквално вдигаха пара.
Докато намери пътя през града, загуби половин час. Той кара на юг по 222, през Рефтън, Хесдейл, Ню Провидънс и Куоривил, през Микеникс гроув и Юникорн и после кара доста време по един толкова скучен и еднообразен път, без всякакви надписи, че докато не стигна Оукууд, не разбра кога е влязъл в Мериленд. По радиото слуша "Никои други ръце, никои други устни"; "Несигурно убежище", реклама за прозрачни пластмасови калъфи за столове "Рейко", "Ако не се интересуваше" от Кони Френсис, реклама за работници, и специалисти по гаражни врати – от тия, които се отварят и затварят с радио; "Тичах през целия път до вкъщи, само за да ти кажа, че съжалявам, "Това старо чувство" от Мел Торм, реклама за телевизори с голям екран "Уестингхаус", с регулиране от разстояние – ясен образ, ясна картина, даже и когато си на един нос от екрана, "Италианска каубойска песен, "Да" от Дюейн Еди, реклама за "Пейпърмейт пенс"[9], "Почти голяма", реклама за напитки с разбита сметана, "Хайде да се поразходим"; новини; президентът Айзенхауер и министър-председателят Харолд Макмилън започнаха серия от разговори в Гетисбърг; тибетците се бият срещу китайските комунисти в Лхаса; къде се намира Далай Лама, върховният глава на тази далечна и изостанала страна, не е известно; на една метачка е бил отпуснат кредит от 250 000 долара; утре започва пролетта. Спортни новини: янките победили смелите в Маями, някой си излязъл наравно с някой си в състезания на открито в Сейнт Питърсбърг, резултатите от един местен баскетболен турнир, времето – хубаво и топло за сезона. "Щастливата хармоника", "Върни ми свободата", реклама за осигуровки за живот на спестовната каса "Роксвил", Филаделфия (Заека я обича), "Картина, която никой художник не може да нарисува", реклама за новия препарат "Барбасол", който се пени много бързо, ежедневната му употреба предпазва кожата от петна и мазнини, "Връзки за розови обувки" от Доди Стивънс, писмо до малко момиче на име Били Тесман, което е било блъснато от кола и ще се радва, ако получава картички или писма. "Птифльор", "
Не много след Оукууд той стига шосе 1, което със своите павилиончета за топли кренвирши, рекламни надписи "Колсо" и крайпътни гостилнички – обикновени дървени бараки – е неочаквано обезкуражаващо. Колкото по-нататък кара, толкова повече се обърква. Вместо Филаделфия наближава Балтимор.
Той спира пред една бензиностанция, където обикновеният бензин струва два долара. Това, което всъщност иска, е друга карта. Той я разгъва, застанал до автомата за кока-кола, и я разглежда на светлината, която идва от прозореца, боядисан в зелено от натрупаните бидони с масло.
Той смята да продължи на Запад и да се измъкне от шосето Балтимор-Вашингтон, което, подобно на някое двуглаво куче, пази крайбрежния път на юг. Във всеки случай не иска да се смъкне надолу по крайбрежието. Той си представя как ще се спусне точно но средата на широкия мек търбух на страната и ще изненада пробуждащите се памукови поля със своите северни знаци на колата.
Сега е някъде тук. А по-нататък шосе 23 ще мине от лявата му страна, не отдясно. То върви нагоре, минава над Пенсилвания и влиза от другата ѝ страна. На това място обаче, Шоусвил, той може да вземе малко синьо шосе без номер. Тогава ще се спусне мъничко надолу и после пак нагоре, по 137. Сетне един остър завой, който това шосе прави с 482, а след това по 31.
Заека даже има чувството, че се клатушка нагоре и през тоя завой преминава в червената линия 26, а по-надолу по нея – в друга червена линия – 340. Той наистина се плъзга по нея и изведнъж разбира къде иска да отиде. Отгоре, вляво, три червени шосета текат успоредно от север към юг. Заека просто си представя как те се спускат надолу през долината на Апалачите. Стъпиш ли на едно от тях, то ще те изсипе като улей на сутринта в обетованата страна на памука. Да. Веднъж да стигне това шосе и ще се освободи от всички мисли за хаоса зад него.
Той плаща два долара за бензина на високото цветно момчe, което го обслужва, и изпитва необяснимото желание да стисне в прегръдките си мекото му тяло, отпуснато в развлечения като торба работен комбинезон с надпис "Амоко".
В тоя далечен юг въздухът вече е топъл. Топлината трепти в кафявите и пъстри дъги между светлините на сервиза и луната. Часовникът на прозореца, над зелените бидони с масло, показва девет и десет. Тънката червена стрелка за секундите отмята числата тихо, равномерно и от това пътят на Заека изглежда лек и приятен.
Той се вмъква във форда, където е топло и задушно, и започва да си тананика:
В началото кара бързо по асфалтиран път и обикновено шосе, през градове и поля, край измамни пресечки с гласове на сирени, като държи картата на седалката до себе си, спазвайки точно номерата на шосетата и устоявайки на силното желание да завие право на юг. Някакъв инстинкт обаче му подсказва, че се движи на запад. Местността става все по-дива. Шосето бяга край големи езера и се промъква през борова гора. Горе, в предното стъкло, телефонните жици непрекъснато гонят звездите.
Музиката по радиото бавно замръзва, става монотонна, без-страстна. Рокендролът за малки е съвсем анемичен, по старите стандарти, в мелодиката на умилителните песнички от четиридесетте години. Заека си представя как двойки съпрузи се връщат с колите си вкъщи при бавачките, след като са вечеряли навън и са гледали филм. След това тези мелодии се превръщат в лед, понеже започва истинската нощна музика – пиана и вибрафони се извишават до най-високите октави, а един кларинет вие така, като че ли се пропуква басейн. Саксофоните повтарят все една и съща фигура – 8.
Преди полунощ Заека спира сънен пред едно кафе на шосето. Макар че не може да определи точно разликата, той не прилича на другите клиенти. Те също чувстват това и го гледат със студени очи. Очи като кабарчета, забодени върху белите лица на младите мъже, които седят с якета отгоре до долу с цип и с ботуши; трима с по едно момиче. Момичетата бяха с оранжеви коси, които висяха като морски водорасли или пък бяха леко прибрани със златисти барети като пи-ратско съкровище. Пред бюфета двойки на средна възраст, тъй както са с горните си палта, бяха издали напред лицата си към сламките от своите сиви соди със сладолед. Тишината, която настъпи при влизането му, както и прекалената любезност от страна на уморената жена на бюфета подчертават, че не е тукашен. Той тихо си поръчва кафе и като отпива от него, оглежда ръба на чашата, за да слезе на равни глътки в стомаха му. Той мислеше, беше чел някъде, че от единия до другия край Америка е една и съща. Пита се: "Дали съм различен само от тези хора, или от цяла Америка?"
Навън в режещия въздух той изтръпва, когато зад него отекват стъпки. Но това са само двама влюбени, хванали се за ръка, които бързат към колата си. Техните сключени ръце са сякаш морска звезда, която скача в тъмнината. Върху табелката на колата им се чете "Западна Вирджиния". Всички табелки, освен неговата, показват същото.
От другата страна на шосето гористата местност потъва надолу, така че той гледа отгоре върховете на дърветата на фона на планината, сякаш изрезки от хартия, залепени върху голям светлосин лист. Той се качва с досада в своя форд, но неговият спарен въздух е единственото му убежище.
Отчаян е, че минава Фредерик, тъй като още преди час смяташе, че е стигнал Фредерик. Когато всъщност е било Уестминстър. Той избира шосе 340. Пътят се размотава вбесяващо бавно, неговата черна стена непрестанно се изпречва пред фаровете му, колкото и да играят. Асфалтът съсипва гумите. Усеща, че страните му пламтят от гняв. Изобщо е ядосан още от момента, когато излезе от онова кафе, пълно със сирени. Толкова е ядосан, че усеща как пламтящите му страни изсушават устата му и ноздрите му овлажняват. Той натиска с крак, сякаш иска да смаже тази змия – пътя, и едва не изпуска колата на един завой, където двете десни колела затъват в калния банкет на шосето. Връща ги обратно на асфалта, но скоростомерът остава наклонен надясно.
Затваря радиото – музиката вече не му прилича на река, по която се носи, – то говори с гласа на големите градове и обхваща главата му със своите ловки пръсти. Въпреки това и тишината, която настъпи, той не позволява на мислите си да го обземат отново. Не иска да мисли, иска да заспи и да се събуди, сложил глава на пясъка. Колко глупаво, колко ужасно, ужасно глупаво беше, че не бе стигнал по-далече. Полунощ е, нощта вече преваля. Местността не се променя. Колкото повече кара, толкова повече околността му напомня местата около Маунт Джъдж. Същите насипи от двете страни на пътя, същите рекламни табла край шосето за същите глупави стоки. В горния край на струята светлина от фаровете голите клони на дърветата се сплитат в същата мрежа. Наистина сега мрежата изглежда по-гъста.
Някакъв инстинкт в него все по-настойчиво протестира, че пътува на запад. Разумът му обаче упорито отхвърля тази мисъл. Единственият начин да стигнеш някъде е да решиш къде отиваш и да отидеш. Планът му изисква да издържи останалите двадесет и осем мили след Фредерик, както тия двадесет и осем мили, които вече е изминал, макар нещо да се противи в него. И когато едно широко шосе завива наляво, въпреки че няма никакъв надпис, той тръгва по него. Малко вероятно е шосето да е отбелязано – при тази гъста мрежа от шосета на картата. Но това е малка отсечка, той знае. Спомня си, че когато Марти Тотеро започна да го тренира, той не искаше да изпълнява наказателен удар с една ръка, с поднасяне, и накрая това изобщо бе премахнато.
Шосето е широко и в продължение на доста мили вдъхва доверие, но изведнъж, след един отрязък с изкърпени дупки, то започва да се изкачва и стеснява. Не защото самото шосе е тясно, а понеже е започнало да се руши по краищата. От двете страни, в ниското, дърветата стават по-гъсти, шосето се вие все повече и повече, изкачвайки се нагоре, и неочаквано, без всякакво предупреждение, то смъква асфалтовата си обвивка и продължава нататък като обикновен черен път.
Сега вече Заека разбира, че това не е шосето, но се бои да спре колата и да я обърне. Последната светлина от къща остана с мили назад. Когато извива малко колата, за да не връхлети върху трънаците, по живописните склонове наоколо се открояват къпинови храсти. Стволове от дървета и сведени надолу клони – това с всичко, което фаровете му улавят. В тази непроходима паяжина катерещите се нагоре сенки се заплитат в черен възел, в който той се страхува, че неговата светлинна сонда може да събуди някой звяр или някой дух. Той се моли шосето да не свърши, спомняйки си, че по Маунт Джъдж и най-неравният, най-разкаляният подгизнал във вода и изоставен път накрая извежда в долината.
Ушите му започват да бучат от височината. В отговор на молитвата той вече почти нищо не вижда. По-нататък, на един завой, дърветата играят като пламък и една кола връхлетява върху него с високо вдигнати фарове. Заека се занася в канавката, а светлата кола, безлична като смъртта, профучава с двойно по-голяма скорост от неговата. Повече от минута Заека кара в душния прахоляк от този тип. Все пак появата на тази кола го зарадва и поуспокои – значи шосето се разклонява на две.
Не след много той има чувството, че се намира в някъкъв парк. Фаровете му осветяват малки зелени бъчви с надпис "моля" и дърветата се разреждат от двете страни, като между тях се виждат маси и павилиончета, каквито обикновено има по местата за пикник, с неизбежните клозети от страни в прави линии. Показват се също и криволичещите следи на колите, няколко от които са паркирани близо до шосето. Пътниците им не се виждат. Сигурно са някъде долу.Така шосето на ужаса се оказва алея на влюбените. То свършва в тия стотина ярда, след което се съединява под прав ъгъл с един широк гладък път, над който, подобно на тъмен облак, е надвиснал хребетът на планината. Една кола препуска на на север. Друга цепи на юг. Няма знаци. Заека превключва на на средна, изтегля внезапната спирачка, запалва горната лампа и разглежда картата. Ръцете и пищялите му треперят. Той просто чувства как мозъкът му уморено тупти зад зачервените клепачи. Трябва да е вече дванадесет и половина или по-късно.
Шосето е пусто пред него. Той вече е забравил номерата на шосетата и имената на градовете, през които бе минал. Спомня си Фредерик, но не може да го намери и изведнъж разбира, че търси в един квадрат право на запад от Вашингтон, където никога не е бил. Има толкова много червени и сини линии, дълги имена, малки градове, квадрати, кръгчета и звезди. Погледът му се отмества на север, но единствената линия, която разпознава, е правата пунктирана линия, означаваща границата на Пенсилвания – Мериленд. Линията Мейсън-Диксън. Той си спомня за училищната стая, в която беше учил за нея, редиците от заковани към пода чинове, изтъркания лак отгоре, зацапаната черна дъска, милите глупачета, застанали по пътеките между чиновете в азбучен ред.
Празният му поглед шари механично по картата. В главата си чува ударите на будилник. И то мъчително бавно. Тихите удари идват толкова отдалече, както шумът на вълните по брега, до който той искаше да стигне. Заека пропъжда от съзнанието си тази картина и отново забива поглед в картата. Неочаквано Фредерик изскача пред очите му, но когато се опитва да определи точно къде се намира, той пак го изгубва и от гняв чувства болка в горната част на носа, между веждите. Наименованията се сливат и цялата карта му се струва като мрежа, всичките тия червени и сини линии и звезди, мрежа, в която някъде се е оплел. Той грабва картата и я разкъсва. В изблик на ярост Заека откъсва едно голямо триъгълно парче, а останалата част раздира наполовина и вече поуспокоен, слага тия три парчета едно върху друго и накъсва и тях наполовина. После и тези шест парчета наполовина и така нататък, докато картата се превръща в шепа хартийки, които стисна в ръката си на топка. Той се надвесва през прозореца и хвърля тази топка. Тя се разпилява на всички страни и сгънатите книжки като откъснати криле пърхат назад по покрива на колата. Вдига прозореца. За всичко е виновен оня фермер с очилата и двете ризи. Странно как този човек му заседна на гърлото. След като го срещна, някак си вече не може да мисли. След неговата надутост. След неговата дървена
Във всеки случай Заека смята, че ако беше се доверил на инстинкта си, сега щеше да е в Южна Каролина. Чувства нужда от цигара. Струва му се, че тя би му помогнала да определи какъв е инстинктът му, какво точно желае. Решава да поспи няколко часа в колата.
Една кола обаче изскача от малката горичка зад него, а фаровете ѝ кръжат наоколо и играят по врата на Заека. Той спира точно по средата на шосето, за да погледне картата. Сега трябва да кара нататък. Изпитва безпричинен страх да не го настигнат. Фаровете на другата кола се засилват в огледалото и го изпълват със светлината си като чаша. Той натиска амбреажа, включва на първа и освобождава спирачката. Като подскача по неравното шосе, инстинктивно завива вдясно, на север.
Пътуването към къщи е по-леко, макар че няма карта и че почти е свършил бензина. Една денонощно отворена бензиностанция на "Мобилгаз" като по чудо се появява близо до Хагерстаун и зелени знаци показват, че наближава границата на Пенсилвания. Музиката по радиото е спокойна, лирична и без реклами. Тя идва най-напред от Харисбърг, а после от Филаделфия и понеже е в обсега на вълната ѝ, постоянно му се натрапва.
Той беше превъзмогнал умората и бе навлязъл в един спокоен и еднообразен свят, където нещата нямаха особено значение. Последната четвъртина на един баскетболен мач го пренесе в този свят. Човек не тича, както мисли тълпата, за да реализира точки, а за самия себе си, за да се развлече. Съществуваш само ти, понякога топката, понякога обръчът, най-идеалният кръг, с неговата чудесна мрежеста пола. Съществуваш само ти и този заграден с мрежа обръч и понякога ти се струва, че той слиза точно до устните ти, а понякога остава съвсем настрана, недостъпен, отдалечен и малък. Беше глупаво тълпата да аплодира или освирква това, което вече си почувствал в пръстите си, в ръцете си, изпънал тяло, за да стреляш, или това, което си разбрал с поглед. Когато се разиграеше, той различаваше буквално всяка нишка от мрежата на коша.
Но вечер, преди започването на мача, когато излизаха за да се разгреят, и виждаше всички гамени от града, насядали на открито по облегалките на пейките да се бутат с лакти, и тия, които викаха най-много, да се заяждат с някои от по-избухливите учители, тълпата тогава сякаш беше вътре тебе самия, в черния ти дроб, в белите ти дробове, в стомаха. Обикновено идваше и едно момче, дебеланко, който просто засядаше в долната част на стомаха му и го разтре-перваше. "Хей, стрелецо! – подвикваше му тоя хлапак. – Хей, артисте[11]! Стреляй! Стреляй!"
Сега Заека си го спомня. За това момче той беше герой.
В ранната утрин музиката все така се лее и крайпътните знаци все така продължават да сочат посоката. Той чувства мозъка си като някакъв отпаднал, но в будно състояние болен, сложен между цял куп възглавници, когото носят по дългите коридори на цялата тази музика от нови географски названия. Същевременно той усеща някаква външна неестествено болезнена чувствителност, сякаш самата му кожа мисли. Кормилото играе в ръцете му като крило на вятърна мелница. Малко като го мръдне, и чувства как оста също започва да играе, диференциалът откача и лагерът се върти в своите отворени тунели от смазка. Фосфоресциращите мигачи край шосето му напомнят за младите жени Дюпон: сякаш вижда през стъклото цели редици как танцуват на техните големи балове, почти голи в искрящите си лъскави вечерни рокли.
Пита се защо толкова много знаци се връщат, а толкова малко отиват надолу. Разбира се, той не знаеше, че вече ще започне да слиза. Поема по отсечката на Брюър, встрани от върха, и шосето го прекарва през града, където за първи път купи бензин. Когато тръгва по шосето с надпис "Брюър 16", той вижда отсреща по главната улица наредените в диагонал помпи на оня тип и тъмната витрина, изпълнена с проблясващи в мрака лопати и рибарски въдици. Витрината изглежда доволна. Въздухът едва започва да просветлява. Леденият блок от музика по радиото се разпада на съобщения за затопляне на времето и фермерски цени.
Заека влиза в Брюър от юг. Градът сякаш се състои от две части: най-напред идват къщите между дърветата покрай шосето, които стават все повече и повече, а после – цяла индустриална пустиня без нито едно дърво: фабрики за обувки, заводи за бутилиране, обществени паркинги, фабрики за трикотаж, преустроени за производство на електронни части, и приличащи на слонове бензинови цистерни, които се издигат над осеяната с боклуци заблатена земя, но все пак по-ниско от синия хребет на планината, от чието било Брюър изглеждаше като топъл килим, изтъкан в керемиден цвят, но в някакъв по-особен нюанс.
Той пресича моста на Ранинг хорс и се озовава между улици, които познава. Тръгва по Уорън авеню през южната част на града и излиза на шосе 422, близо до Сити парк. Кара край планината заедно с няколко камиона с ремаркета, които се носят със свистене. Когато завива наляво от Сентръл стрийт в Джексън, той едва не се охлузва в един камион, разнасящ мляко, спрял на няколко ярда от тротоара.
Заека продължава нагоре по Джексън, край къщата на родителите си, като завива по малката уличка Кигърайз и в Процъфтяващата се светлина на зората минава край стария кокошарник, край новостроящата се магазин, около който беше още тихо, и паркира пред спортния клуб "Съншайн", на няколко крачки от покрития с навес вход, където всеки, който излиза, може да го забележи. Поглежда с надежда към прозорците на третия етаж, но не се вижда светлина. Ако Тотеро е горе, навярно още спи.
Решава да дремне в колата. Сваля сакото си и се покрива с него като с одеяло. Става обаче все по-светло, а предната седалка е прекалено тясна и кормилото притиска раменте му. Той не се премества отзад, защото така ще може да тръгне за секунда, ако потрябва. Освен това гледа да не заспи дълбоко, за да не изпусне Тотеро, когато излезе.
Така той лежи отпред, свил дългите си крака, като за ходилата му не остава място. Гледа нагоре през кормилото чистачките към чистата ясна синева на небето. Днес е събота и то има същото онова необятно, сияйно и типично за съботата спокойствие, което Заека си спомня още от своето детство, когато небето в съботната вечер беше празното табло за отчитане на резултата от един дълъг мач, който му предстоеше.
Една кола минава край него нагоре по уличката. Заека затваря очи и тъмнината заиграва в тях заедно с неспираща шумове на колите от отминалата нощ. Отново вижда Стволове, тесния път, тъмната горичка, пълна с коли, във всяка по една смълчана двойка. Спомня си отново за своето желание да се просне при изгрев слънце на пясъка край Мексиканския залив и някак си започва да му се струва, че твърдата седалка на колата е пясък, а шумът от задиращият се град е шумът на морето.
Не бива да изпуска Тотеро. Отваря очи и се опитва да се надигне от своя твърд саван. Пита се дали не е минало много време. Небето е същото.
Сеща се за прозорците на колата. Повдига се на единия лакът и ги проверява. Прозорецът над главата му е леко отворен. Той го затваря плътно и натиска бутоните за заключване. Това го успокоява. Извръща лице към пролуката между седалката и облегалото. Като се обръща обаче, коленете му се притискат в изправената облегалка и се разбужда повече понеже това го дразни. Пита се къде ли е спал синът му, какво е направила Дженис, къде са го търсили неговите и нейните родители. Дали полицията знае? Процъфтяващата нощ, която остави зад себе си тук, е за него като някаква мрежа от телефонни разговори, спешни пътувания, следи от сълзи и порой от думи, тези бели нишки на тревогата, които бяха изтъкани през нощта и сега се губеха, но все още съществуваха. Една невидима мрежа, покриваща стръмните улици и чийто център лежи сега, сигурен в своята дупка със заключени прозорци.
Памукови и чайките в полуздрача и как тя идваше в леглото на другото момиче. Никога тя не идваше по тоя начин в тяхното легло. Имаше и хубави неща: една вечер той влезе в банята, без да знае, че тя е там. Огледалото беше цялото замъглено от пара, а Дженис, току-що излязла изпод душа, стоеше отпусната и доволна само с малка синя кърпа, без стеснение. Дженис, която толкова много се свенеше да покаже тялото си дори и през първите седмици на брака им. Задникът ѝ беше порозовял от топлата вода и на две половинки, както обикновено става у жените, когато се наведат. Как се обърна и се засмя на израза, който той имаше, и как вдигна ръце, за да го целуне. Тялото ѝ е зачервено от парата, а тилът ѝ е хлъзгав. Заека се намества и връща мисълта си към мрака на своите представи: шията ѝ е хлъзгава, и вдлъбнатината на гърба е мека. Двамата заедно коленичат и телата им се огъват както никога по-рано...
Той удря пищяла си в дръжката на вратата и болката се смесва странно с металическия ек, който иде отдолу, откъм строящия се магазин. Работното време беше започнало. Осем часът? Заека се сгърчва от болка и се изправя, а сакото, с което се бе покрил, се смъква на коленете му. През мръсното предно стъкло забелязва фигурата на Тотеро, който слиза надолу по уличката. Той е вече оттатък старата фермерска къща. Заека изскача от колата, облича сакото и тича след него.
– Господин Тотеро! Хей, господин Тотеро!
Гласът му е спаднал и дрезгав, след като не е говори толкова време.
Човекът се обръща. Изглежда по-уморен, отколкото Заека бе очаквал. Един нисък човек с голяма плешива глава който играеше, когато баскетболът беше динамична и мъжествена игра. Изглежда по-нисък поради голямата си глава, спортното сако на едри карета, както и от краката, приличащи на пънове в сини панталони, които са толкова дълги, че ръбът им се криви и гърчи над обувките. Когато престава да тича и прави последните крачки, Заека се бои, че се е припознал.
Но Тотеро казва най-подходящото в момента:
– Хари! Знаменитият Хари Енгстръм!
Той прегръща с едната си ръка Хари, а с другата му стиска силно ръката. Това припомня на Заека начина, по който той винаги слагаше ръцете си върху тях. Това е точно Тотеро, хванал го здраво, като му се усмихва с някаква разкривена усмивка. Носът му е крив. Едното му око е широко отворено, а другото полузатворено. С годините лицето му се е изкривило още повече. Даже не е оплешивял равномерно; сиви и светлокафяви косми като на четка се подават тук-там по черепа му.
– Искам да се посъветвам с вас – казва Заека и се поправя. – Всъщност това, от което наистина се нуждая сега, е място за спане.
Тотеро замълчава, преди да отговори. В маниера, по който той мълчи при такива случаи, се крие неговата сила, авторитетът му. Другите бързат да отговорят веднага, като че ли винаги са нещо смутени, но Тотеро умее да се владее и да изчаква, сякаш обмисля всичко. Това му придава голяма тежест. Накрая пита:
– Какво е станало с твоя дом?
– Като че ли рухна.
– Какво искаш да кажеш?
– Не беше както трябва. Избягах. Наистина избягах.
Нова пауза. Заека присвива очи срещу слънцето, което се отразява от асфалта. Лявото ухо го боли. Зъбите му от тази страна сякаш също започват да го болят.
Постъпката ти не изглежда много обмислена – казва Тотеро.
– Та то беше такава каша.
– Каква каша?
– Не зная. Жена ми е алкохоличка.
– А опита ли се да ѝ помогнеш?
– Разбира се. Но как?
– Пиеше ли с нея?
– Не, никога. Не мога да понасям алкохола. Просто не обичам вкуса му.
Той казва това не без самодоволство, горд, че може да се похвали пред своя стар треньор, че не е злоупотребявал с тялото си.
– Може би е трябвало да го правиш – подхвърля след малко Тотеро. – Може би, ако беше споделил това удоволствие с нея, тя щеше да превъзмогне тази слабост.
Заслепен от слънцето и вдървен от умората, Заека не може да схване мисълта му.
– Дженис Спрингър е твоята жена, нали? – пита Тотеро.
– Да. Господи, тя е глупачка. Истинска глупачка!
– Това, което казваш, Хари, е много жестоко, независимо за кого се отнася.
Заека кимна, понеже Тотеро изглежда убеден в това, което говори. Той се чувства объркан и разколебан от мълчанието му. Сега тия мълчаливи паузи му изглеждат по-дълги отколкото по-рано и като че ли и Тотеро чувства тяхната сила. Отново страх обхваща Заека. Той смята, че старият му треньор е изкуфял и започва всичко отначало.
– Мислех, че ще мога да поспя няколко часа тук някъде в клуба. Иначе след всичко трябва да се върна вкъщи. Ужасно съм уморен.
За негово облекчение Тотеро се разбързва, улавя го за лакътя и като го бута назад по уличката, казва:
– Да, разбира се, Хари, изглеждаш ужасно. Ужасно.
Той стиска силно ръката на Заека като че ли с железни пръсти и докато го бута напред, костите на Хари затреперват, сякаш са прободени на това място. Има нещо ненормално в това вкопчване на Тотеро в него и то намалява облекчението, което бе изпитал в началото. И гласът на Тотеро, станал отчетлив, припрян, весел, се забива неприятно в обърканото съзнание на Заека.
– Ти ме помоли за две неща, Хари – казва той. – Две неща. Място за спане и съвет. Сега аз ще ти дам място за спане при условие, че когато се събудиш, ще поговорим сериозно и надълго за тази криза в твоя брак. Ще ти кажа още отсега, че аз не се безпокоя толкова за тебе, познавам те достатъчно добре и зная, че ти винаги падаш на краката си. Безпокоя се не толкова за тебе, колкото за Дженис. Тя няма твоето равновесие. Обещаваш ли?
– Разбира се. Но какво?
– Да, но не мисля, че бих могъл. Искам да кажа, тя не ме интересува.
Те стигат циментовите стъпала и дървения навес над входа. Тотеро отваря вратата със своя ключ. Заведението е празно. Притихналият бар е тъмен, а малките кръгли масички изглеждат крехки и слаби без мъжете, които обикновено седят около тях. Електрическите реклами зад бара са угасени и мъртви: прашни тръби и станиол. Тотеро казва високо:
– Не вярвам. Не вярвам, че моето най-знаменито момче може да е станало такова чудовище.
Чудовище: думата сякаш топурка след тях, докато изкачват стълбите към втория етаж. Заека се извинява:
– Ще се опитам да помисля, след като поспя.
– Добро момче. Това е всичко, което ние искаме.
Какво иска да каже с това "ние"? Всички маси са празни. Слънчевата светлина изрязва светли квадрати върху дръпнатите ръждивокафяви щори над нисък радиатор, почернял от прах. Стъпките на хората са очертали захабени пътеки по тесния гол под.
Тотеро го води към една врата, през която той никога не влизал; изкачват се по стръмните тавански стъпала на прикована долу стълба, по която той вижда парчета изолиран проводник и зеещи дупки по дъските. Почти е светло.
– Ето го моя дворец – казва Тотеро и нервно си играе с капаците на джобовете си.
Малката стая гледа на изток. Пролуката в щорите на прозореца пропуска дълъг сноп слънчева светлина върху страничната стена над неоправено походно легло. Другите щори са вдигнати. Между прозорците стои бюро, остроумно направено от шест каси за бира, заковани заедно, три – изправени, а двете – легнали. В шестте каси са наредени ризи в целофанените си обвивки от пералнята, сгънати фланелки и гащета, чорапи, подредени по чифтове, носни кърпи, лъснати обувки и четка с гръб от кожа, в чиито косми е забит гребен. На два големи гвоздея няколко спортни сака с крещящи цветове са поставени на закачалка. Домакинството на Тотеро се заключава, изглежда, само в грижата за дрехите му. Подът е потънал в прах. Вестници и най-различни списания – от "Нейшънал джиографик" до изповеди на малолетни престъпници от 13 до 19 години, както и комикси – са натрупани наоколо.
Стаята на Тотеро се слива с останалата част от таванския етаж, който всъщност служи за складиране на багаж; виждат се маси за билярд, разни вехтории, железни варели, изпочупени столове с плетени седалки от тръстика, телена мрежа, навита на руло, стари диаграми от турнири по безик[12]; закачалка с екипи за софтбол[13] виси на тръба, забита между две напречни греди, което спира светлината, идеща от прозореца в другия край на тавана.
– Живее ли някой там? – пита Заека.
– Не... на долния етаж, Хари.
Ентусиазмът на Тотеро е угаснал. Той изглежда смутен. От тоалетната Заека слуша как старият човек се суети нещо горе, но когато се връща, не забелязва никаква промяна. Леглото е все още неоправено.
Тотеро се бави, а Заека чака. Тогава той разбира, че Тотеро го чака да се съблече и той се съблича, като се мушва в студеното неоправено легло само по тениска и жокейски гащета. Макар че идеята да дойде в хралупата на стария човек не е от най-добрите, той все пак не се чувства лошо – най-сетне може да се изтегне, да почувства твърдата студена стена близо до себе си, да чуе движенията на колите, някои от които може би го търсят там долу. Той се извръща, за да каже нещо на Тотеро, и установява с изненада, че е сам. Вратата в подножието на таванската стълба се затваря и стъпките на Тотеро се отдалечават. Едно стъпало, второ стъпало по стълбата, ключът щраква във външната врата, птичка изцвърчава на прозореца и шумът от строежа на магазина достига съвсем приглушен до него. Присъствието на стария човек го смущава, но Заека е сигурен, че той не се интересуваше някак по-особено от него. Знае, че вълненията на Тотеро са в друга посока – жените. А защо гледа? Изведнъж Заека разбира. Това връща навярно Тотеро с години назад. Защото той винаги стоеше в заключените стаи, за да гледа как момчетата се събличат. Това обяснение отпуска мускулите му. Спомня си за двамата млади със сплетени ръце, които тичаха из паркинга пред закусвалнята в Западна Вирджиния, и съжалява, че не той беше уловил момичето. Вижда я във въображението си как се отдава в колата, а косите ѝ се разпиляват като морски водорасли. Червена коса? Там? Тъй си представя момичетата от Западна Вирджиния като стари бохемки с твърди тела, също като младите проститутки от Тексас. Техният съблазняващ провлечен говор звучеше винаги присмехулно, но тогава той беше толкова млад. Когато слизаше по улицата, Хенли, Джарзило и Шамбергер го караха да се чувства неудобно в своите "каки"; прерията тогава сякаш се разбягваше на всички страни, хоризонтът слизаше почти до коленете му, а вътре в къщите се виждаха семейства, насядали по канапетата, като пилета в кокошарник, да гледат телевизия. Джарзило беше един вманиячен дърдорко. Заека не можеше да повярва, че къщата е истинска. На прозореца имаше цветя, истински живи цветя, невинни, и той просто искаше да се обърне и да избяга. Беше сигурен, че жената, която се появяваше на вратата, можеха да я покажат по телевизията как продава консерви. Тя казваше обаче: "Хайде, момчета, влезте и се позабавлявайте, не се срамувайте!". Казваше го тъй майчински, а момичетата бяха там, в салона, насядали по старомодните кресла и канапета с резба и топки, не толкова много, колкото си представяше. Те изглеждаха съвсем обикновени, като работнички. И от това той се чувстваше по-свободно. Даже човек не можеше да ги нарече момичета с тези безжизнени лица, сякаш поставени под неоново осветление. Те обсипваха войниците със закачи като с куршуми. Мъжете се задавяха от смях и се трупаха изненадани и смаяни. Оная, която той избра – всъщност тя го избра, – се приближи до него и го докосна. Беше закопчала само долното копче на блузата си. Като се качиха горе, тя го попита решително със сладникавия си глас как иска: лампата да е запалена или угасена. Когато отвърна задавено, "угасена", тя се изсмя, а после, под него, от време на време също се усмихваше, като му помагаше да се намести добре и дори му казваше любезно: "Добре е, мили. Много добре правиш." Като свърши, той със съжаление разбра по спазмичните гънки около устните ѝ и от грубия начин, по който не пожела да остане легнала до него, а стана и седна на края на табленото легло, гледайки навън през тъмния прозорец зеленото нощно небе, че тя не беше получила своя дял от удоволствието. Мълчаливият ѝ гръб, по който се беше отпечатала в жълтеникавобяло презрамката от сутиена на банския ѝ костюм, го ядоса. Той я улови за рамото и я обърна. Това беше детинска постъпка. Тежките ѝ гърди висяха там равнодушно отпуснати и открити, че той отмести поглед встрани. Тя прошепна в ухото му: "Мили, ти не си платил два пъти!". Сладката! За нея имаха значение само парите.
Шумът от строящия се магазин достига приглушен до него. Това го успокоява, казва му, че е на скрито, сигурно място, че докато се крие, хората долу чукаха и в тъмнина той изпитва в сърцето си чувство на обич към тези безплътни звуци.
Сънищата му са празни, за незначителни, неясни неща. Краката му помръдват. Устните му се раздвижват леко върху възглавницата. Кожата на клепачите му потрепва, докато очните му ябълки се обръщат, за да наблюдават нещата откъм вътрешната им страна. Иначе той е мъртъв, отвъд злото. Слънчевият лъч върху стената над него бавно се спуска надолу, минава през гърдите му, очертава кръгче, подобно на монета върху пода, и изчезва.
Неочаквано се разбужда в здрачевината, призрачните му ириси изследват непознати кътчета, за да разбере откъде идват гласовете на мъжете. Те идат отдолу и трополенето подсказва, че местят мебели, въртят се в кръг, за да го намерят. Отеква някакъв познат, бълбукащ бас, това е Тотеро и около този твърд център шумовете долу кристализират като звуци от игра на карти, пиене, груби шеги и разговори. Заека се върти в топлата си хралупа, обръща лице към своя студен събеседник – стената – и като потъва през един червен конус на съзнанието, отново заспива.
– Хари! Хари!
Гласът го дърпа за рамото, разрошва косата му. Той се обръща примижавайки нагоре, срещу гаснещата слънчева светлина. Тотеро стои в здрача като тъмно тяло, което излъчва някакво безпокойство. Неясното му лице се навежда напред, прорязано от разкривена усмивка. Мирише на уиски.
– Хари, намерих момиче за тебе.
– Чудесно! Доведете я!
Старият човек се смее пресилено. Какво иска да каже?
– Искате да кажете... Дженис?
– Минава шест. Ставай, ставай, Хари! Спал си като сладко бебе! Ставай... ще излизаме.
– Защо?
Заека искаше да попита "къде?".
– Да се нахраним, Хари. Да вечеряме.
Той с луд. Скача от леглото, завърта се няколко пъти на малките си пъргави крака и прави движения, като че ли поднася нещо до устата си.
– О, Хари, ти не можеш да разбереш глада на стария човек. Ядеш, ядеш и сякаш никога не си получил истинска храна. Не можеш да разбереш това.
Той отива до прозореца и гледа надолу по уличката. Неговият охтичав профил е оловносив в здрача.
Заека отмята завивките, спуска голите си крака през ръба на леглото и остава така седнал. Бедрата му, едно до друго и чисти, привличат вниманието на размътения му мозък. Космите по краката му, някога редки и светли, са започнали да потъмняват и са станали по-гъсти. Облъхва го мирисът на налятото му от сън тяло.
– За какви момичета става дума? – пита той.
– Какви наистина, какви... – повтаря Тотеро и произнася три цинични думи, които се отнасят за три части на женското тяло.
В сивата светлина на прозореца лицето му помръква. Той е смутен от това, което казва, но продължава да гледа навън, като че ли наблюдава нещо. Резултатът от това е, че се коригира.
– Не. Имам една позната, една позната в Брюър, почти любовница, при която оставам от дъжд на вятър, на вечеря! Но и нищо повече от това или... съвсем малко повече. Хари, ти си толкова невинен.
Заека започва да се плаши от Тотеро – тези приказки са толкова несвързани – и той се изправя тъй както си е, по бельо.
– Мисля, че ще е по-добре да бягам.
Прахолякът по пода полепва по босите му ходила.
– О, Хари, Хари! – възкликва тихо Тотеро с глас, в който са примесени и болка, и нежност.
Той се приближава до него и го прегръща с една ръка.
– Ти и аз си приличаме.
Едрото му изкривено лице се взира в лицето на Заека с доверие, но той не забелязва никаква прилика. Въпреки това споменът за този човек като негов треньор все пак го кара да го слуша.
– Ти и аз знаем какво значи да печелиш точки, ние с тебе знаем.
И точно тук, достигнал до същината на своя урок, Тотеро се сепва и се обърква. Той повтаря "ние знаем" и отпуска ръка.
Заека казва:
– Мислех, че ще поговорим за Дженис, като се събудя.
Взема панталоните си от пода и ги обува. Техният смачкан вид го разстройва, припомня му, че е направил огромна крачка и това предизвиква нервни спазми в гърлото и стомаха му.
– Ще поговорим, ще поговорим – казва Тотеро, – след като изпълним нашите обществени задължения.
Пауза.
– Искаш ли сега да се върнеш вкъщи? Трябва да ми кажеш, ако искаш.
Заека си спомня глупаво отворената уста на Дженис, начина, по който вратата на гардероба се удря в телевизора.
– Не. Господи...
Тотеро сияе от радост. Това го прави словоохотлив.
– Вашите няма да ми станат.
– Не? Защо, Хари? Коя мярка имаш?
– Петнайсет, три.
– Моята. Точно моята. Ти имаш къси ръце за ръста си. О, това е чудесно, Хари. Не мога да ти кажа какво означава това за мен... че когато се нуждаеш от помощ, дойде именно при мен. Всички тия години – продължава той, като взема една риза от бюрото, сковано от каси за бира, и смъква целофана, – всички тия години, всички тия момчета, които минават през ръцете ти, изчезват нанякъде и никога не се връщат, Хари, никога не се връщат.
Заека се изненадва, като вижда в огледалото на Тотеро, че ризата му става. Разликата между тях е сигурно само в дължината на краката. С бъбривостта на горда майка Тотеро го гледа как се облича. В това, което говори сега, има повече смисъл, тъй като затруднението, което изпитваше да обясни какво ще правят, бе преминало.
– Това ми стопля сърцето – казва той. – Младеж пред огледалото. Колко време има, Хари, кажи ми истината, колко време има, откак си се забавлявал? Много ли?
– Забавлявах се снощи – казва Заека. – Карах до Западна Вирджиния и обратно.
– Моята приятелка ще ти хареса. Зная, че ще ти хареса. Градско цвете!
Тотеро продължава.
– Момичето, което ще доведе, не съм го виждал. Тя казва, че е пълна. Всички са пълни за моята приятелка. А как яде, Хари: апетит на младо момиче. В това се крие очарованието... вие, младите, знаете толкова трикове, които аз никога не можах да науча.
– Това е точно Уиндзор[14].
След като се облича, Заека се чувства отново спокоен. Пробуждането в известен смисъл го връща към света, който е напуснал. Липсваше му Дженис с нейната бъркотия, детето и крясъците, с които то изразяваше своите желания, стените, които винаги беше чувствал около себе си. Питаше се: какво ли прави Нелсън? Но сега тези образи, изплували в съзнанието му, изчезват и по-дълбоки инстинкти се надигат в него, казвайки му, че е прав. Свободата за него е като кислород, който изпълва всичко наоколо. Тотеро е някакъв вихър, а зданието, в което се намира, и улиците на града са същински стълби и улици към вселената. Толкова съвършена и пълна е свободата, в която беше преминал хаосът от неговия свят благодарение на осъщественото решение, и сега всички пътища изглеждат еднакво добри, всяка промяна ще му подейства успокояващо и нито атом от щастието му нямаше да се накърни, ако Тотеро му кажеше, че те отиват да се срещнат не с две момичета, а с две кози и че отиват не в Брюър, а в Тибет. Той оправя връзката си внимателно и дълго, като че ли малките гънки на възела Уиндзор, яката на ризата на Тотеро и долната част на гърлото му бяха лъчите на някаква звезда, които, щом свърши, ще достигнат чак до края на вселената.
– Колата ми още ли е там? – пита Заека.
– Синя е, нали? Да. Обувай се!
– Дали някой не я е видял? Докато спях, не чухте ли да се говори нещо из града?
Защото в безкрайната празнина на своята свобода Заека си припомня за някои неприятни неща – за семейството си, за жена си, за тяхното жилище – съсиреци от грижи. Изглежда невъзможно времето да ги разтвори скоро, но отговорът на Тотеро сякаш има предвид това.
– Не – отвръща той и допълва, – но, разбира се, аз не съм ходил там, където биха могли да говорят за тебе.
Заека се се ядосва, че Тотеро не проявява друг интерес към него, освен като към партньор за забавления с кола.
– Днес трябваше да отида на работа – казва рязко той, сякаш обвиняваше, стария човек,
– Какво работиш?
– Демонстрирам един кухненски уред в няколко универсални магазина.
– Благородна професия – отзовава се Тотеро и се извръща от прозореца. – Чудесно, Хари! Най-сетне си облечен.
– Имате ли някъде гребен, господин Тотеро? Трябва да отида и до клозета.
Долу под тях, в спортния клуб "Съншайн", мъжете се смеят и свиркат на някаква глупост. Заека си представя как ще минат между тях и пита:
– Кажете... няма ли да ме види някой?
Тотеро се възмущава както по-рано на тренировки, когато някой само се мотаеше около коша, без да тренира.
– От какво се плашиш, Хари? От тази бедна малка Джанис Спрингър? Надценяваш хората. Никой не се интересува какво правиш. Сега ние просто ще слезем долу, само не се бави дълго в клозета. Не виждам обаче никаква благодарност за всичко, което съм направил и което
Той взема гребена, втикнат в космите на четката, и го подава на Хари. Страх да не ограничи свободата си възпира Заека да изрази непринудено благодарността си. Затова казва само със стиснати устни:
– Благодаря.
Двамата слизат долу. Въпреки уверенията на Тотеро всички мъже, повечето възрастни – но и не съвсем, тъй че в тяхната импотентност има нещо злобно, – го разглеждат с интерес. Съвсем глупаво Тотеро го представя на всички.
– Фред, това е най-доброто ми момче, чудесен баскетболист, Хари Енгстръм, сигурно си спомняш името му от вестниците. Два пъти постави рекорд на областта – през 1950 и 1951 година. Чудесно изпълнение!
– Така ли, Марти?
– Чест е за нас, Хари, да се опознаем е теб.
Безцветните им изучаващи очи и устата им като малки тъмни петна поглъщат странния му вид и изпращат киселите си впечатления за смилане в техните отвратителни, препълнени с бира стомаси.
Заека вижда, че Тотеро за тях е глупак и се срамува за своя стар приятел и за себе си. Той се скрива в клозета. Боята по седалката се е изтрила, а умивалникът е изцапан от ръждивите капки, които се стичат от крана за топлата вода. Стените са мазни, закачалката за кърпи празна. Има нещо отблъскващо в малкия висок таван: един квадратен ярд с тапети в бледометален цвят, покрит с паяжини, в които са се омотали няколко бели люспи от насекоми. Той се чувства по-потиснат, просто парализиран. Излиза и настига Тотеро, като накуцва и гримасничи, и двамата напускат клуба като насън.
Става му обидно. Чувства се някак окупиран, когато Тотеро влиза в колата му Но както насън не задава никога въпроси, така и сега Заека се вмъква зад волана мълчаливо и щом ръцете и краката докосват ключовете и педалите, отново се чувства силен. Влажно сресаната коса е залепнала на главата му.
Той казва рязко:
– Значи вие смятате, че е трябвало да пия с Дженис?
– Прави това, което ти повелява сърцето – отговаря Тотеро. – Сърцето е единственият ни водач.
Гласът му звучи уморено, сякаш иде отдалече.
– Към Брюър ли?
Никакъв отговор.
Заека кара нагоре по уличката, излиза на Потър авеню, където водата от фабриката за лед течеше надолу. Кара направо, далече от Уилбър стрийт – там е неговият апартамент, и два завоя още го отвеждат на Сентръл стрийт, водеща за Брюър покрай планината. Отляво склонът пропада в пропаст, която се спуска до гладката спокойна лента на реката Ранинг хорс. Отдясно светят бензиностанции, буквите примигват една до друга, фаровете разговарят.
Когато движението става по-спокойно, езикът на Тотеро се развързва.
– С дамите, които ще видим сега, Хари, не мога да ти кажа какво представлява другата, но зная, че ти ще бъдеш джентълмен. И аз съм сигурен, че моята приятелка ще ти хареса. Тя е знаменито момиче. Майка ѝ се опитала да абортира седем пъти с нея, но тя направила нещо изумително.
– Какво?
– Хванала се. Това не е ли най-голямата тайна, Хари? Хванала се! Аз съм щастлив, щастлив и доволен, че имам тази, макар и тъй незначителна връзка.
– Да?
– Знаеш ли, Хари, че една млада жена може да има косми по цялото си тяло?
– Не съм мислил за това.
Отвращение, като някаква храчка, застава на гърлото му.
– Помисли! – казва Тотеро. – Помисли върху това. Те са маймуни, Хари. Жените са маймуни.
Той го казва така сериозно, че Заека се разсмива.
Тотеро също се смее и се премества към него.
– Да, ние ги обичаме, Хари, нали? Защо ги обичаме? Отговори на това и ти ще отговориш на загадката на Живота.
Смутен, той кръстосва и отпуска краката си, навежда се към Заека и го потупва по рамото, след което се извръща рязко и гледа навън през страничния прозорец. После отново се обръща и пак го потупва.
– Аз съм отвратителен човек, Хари. Човек, когото трябва да презират. Да ти кажа нещо... (като треньор той винаги "казваше нещо") за жена ми, аз съм един човек, достоен само за презрение. Но знаеш ли кога започна? С нейната кожа. Един ден, през пролетта на 1943 или 4-та, беше през войната, изведнъж се отвратих. Имах чувството, че кожата ѝ е съшита от кожите на хиляди гущери. И то съшита съвсем
– Това, което казахте тази сутрин за Дженис, някак ме безпокои...
– Дженис! Да не говорим за такива малки глупачки като Дженис Спрингър, момчето ми. Сега е вечер. Сега не е време за съжаление. Истинските жени падат от дърветата. – С ръцете си той имитира нещо, което пада от дърво. – Пли-пи- ти...пли-пи- ти...
Даже и да не го смяташе за луд, Заека започва да го гледа с подозрение. Те паркират колата встрани от Уайзър авеню и съзират момичетата пред един китайски ресторант. Над тъмночервената светлина на неона те изглеждат крехки като цветя. Пурпурното неоново сияние трепти като ореол над бухналите им коси и им придава повяхнал вид.
Сърцето на Заека забива по-бързо. Двамата се спират при момичетата и Тотеро представя Маргърит.
– Маргърит Коско... Хари Енгстръм... най-добрият ми спортист. За мене е удоволствие да представя един на друг двама такива чудесни млади хора.
Държането на стария човек е странно неуверено. Гласът му е пресипнал, сякаш всеки момент ще се закашля.
След описанието на Тотеро Заека е изумен – Маргърит е просто копие на Дженис! Същата дребна фигура, същата болезнена слабост. Едва отваряйки устни, тя казва:
– Това е Рут Ленърд. Марти Тотеро и вие... както ви е името.
До Маргърит Рут изглежда пълна, но
– Хари – казва Заека. – Или Заека.
– Вярно – възкликва Тотеро. – Момчетата те наричаха Заека. Бях забравил.
Той се закашля.
– А, вие сте доста голямо зайче! – забелязва Рут.
Зад нея, до бордюра на тротоара се виждат паркинг автоматите с техните червени езици, а в краката ѝ, стегнати в бледолилави обувки с каишки, четири плочки от тротоара се срещат във формата на буквата X.
– Само наглед голям – казва той.
– И аз съм същата – отвръща тя.
– Боже мой, аз съм гладен – възкликва Заека само за да каже нещо.
Кой знае защо, той е нервен.
– Глад, глад – повтаря Тотеро: той изглежда доволен,че се заговори за това. – Къде ще отидем, малките ми?
– Тук? – пита Хари.
По начина, по който двете момичета го поглеждат, разбира, че те очакват той да кавалерства. Тотеро ходи напред назад като рак и се сблъсква с една двойка, хора на средни възраст, които са разхождат. Върху лицето му се изписва изненада и той се извинява тъй объркано и дълго, че Рут се изсмива. Смехът ѝ звънва в улицата като шепа разпилени по земята монети. Заека някак се отпуска от това. Гърдите му се изпълват с топъл въздух.
Тотеро пръв се вмъква през стъклената врата. Маргърит го следва, а Рут хваща Заека за ръка и казва:
– Аз ви познавам. Бях в гимназията в Уест Брюър и за върших през петдесет и първа.
– Това е
Както докосването на ръката ѝ, така и това, че тя е на неговата възраст, го зарадва. Макар и от гимназии в двата противоположни края на града, като че ли те са научили едни и същи неща и са получили един и същ възглед за живота. Възгледът на випуска от петдесет и първа.
– Биехте ни – казва тя.
– А вие имахте един мършав тим.
– Не, не е точно така. Аз ходех с трима от играчите.
– С трима наведнъж?
– Донякъде...
– Е, да... те изглеждаха уморени.
Тя отново се засмива, монетите пак се разсипват, макар че той изпитва известно неудобство от това, което каза. Тя е толкова добра, може би тогава е била и хубава. Сега не изглежда добре. Но косата ѝ е гъста.
Млад китаец в безцветно ленено сако се изпречва на пътя им до стъклената каса, където млада американка в кимоно седи и брои смачкани банкноти.
– Колко, моля?
– Четири – казва Заека, докато Тотеро мълчи.
С неочаквано благороден жест Рут сваля бялото си късо палто и го подава на Заека. Роклята ѝ е от мек плат, букле. Докато се съблича, от нея лъхва мирис на парфюм.
– Четири... да, моля, оттук – и келнерът ги повежда към едно червено сепаре.
Ресторантът съвсем отскоро е преустроен като китайски. Розови картини от Париж все още стоят по стените. Рут леко се олюлява. Заека забелязва, че жълтите ѝ деформирани пети са почти извън мрежата на лилавите каишки, които придържат краката ѝ към токовете на обувките. Но от широкия ѝ ханш, който изпълва лъскавата ѝ зелена рокля, лъха на спокойствие. Талията ѝ е също тъй квадратна както лицето ѝ. Деколтето на роклята разголва във формата на голямо V част от закръгления ѝ хубав гръб. Когато влизат в сепарето, той се сблъсква с нея. Главата ѝ достига до носа му. Острият мирис на нейната коса се смесва с парфюма, който си е сложила зад ушите. Те се блъсват едни в друг, понеже Тотеро отвежда Маргърит до мястото ѝ съвсем тържествено: прилича на джудже пред входа на своята пещера. Докато стоят там и чакат, Заека се изпълва с гордост, че някой непознат, който минава отвън, край прозореца на ресторанта, както той предишната вечер край закусвалнята в Западна Вирджиния ще го види с жена. Струва му се, че именно той е този непознат, който се взира навътре и завижда сам на своето тяло и на тялото на своята дама. Рут се навежда и влиза в сепарето. Кожата на раменете ѝ блясва и след това угасва в полуздрача на сепарето. Заека също сяда и усеща как тя шуми до него, докато се намества, както обикновено шумят жените, сякаш свиват гнездо.
Забелязва, че все още държи палтото ѝ. Светла мека кожа, която лежи на коленете му. Без да става, той се протяга и го окачва на закачалката над него.
– Хубаво е човек да има дълга ръка – казва тя, рови из чантичката си и изважда пакетче цигари „Нюпортс“.
– Тотеро казва, че имам къси ръце.
– Къде сте срещнали този стар негодник? - пита тя, без да се съобразява, че Тотеро може да чуе.
– Той не е негодник. Той е моят стар треньор.
– Искате ли една? Една цигара...
Той се двоуми.
– Вече не пуша.
– Значи този стар негодник е бил ваш треньор? - въздъхва тя.
Рут вади цигара от тюркоазеното пакетче "Нюпортс" слага я в устата си – цигарата увисва на оранжевите ѝ устни – и се мръщи на покрития със сяра край на кибритената клечка, която пали с удивителна женска непохватност. Тя държи кибритената кутийка далече от себе си и я нагласява така, че да запали. Клечката пламва на третото драсване.
Маргърит се обажда:
– Рут!
– Негодник? – възкликна Тотеро и унилото му лице изглежда болнаво и изкривено от някаква тайна радост, сякаш е започнал да се топи. – Такъв съм, такъв съм. Един отвратителен стар негодник, попаднал между принцеси.
Маргърит не вижда нищо обидно за себе си в това. Тя слага ръката си върху неговата на масата и настоява със сериозен и тих глас:
– Ти съвсем нямаш вид на негодник.
– Къде е нашият млад Конфуций? – пита Тотеро и се оглежда вдигнал нагоре свободната си ръка.
Когато момчето пристига, той пита:
– Ще ни сервирате ли алкохолни напитки тук?
– Вземете ги от съседната врата – отвръща келнерът.
Веждите на китайците са странно вдлъбнати навътре в кожата, вместо да са изпъкнали навън от нея. Лицата им изглеждат винаги като размити.
– Двоен скоч – поръчва Тотеро. – Ти, мила?
– Дайкири[15] – казва Маргърит.
Звучи като виц.
– Вие, деца?
Заека поглежда Рут. Лицето ѝ е застинало под оранжевата пудра. А косата ѝ, косата ѝ, която на пръв поглед изглежда пепеляворуса или светлокафява, е всъщност в различни цветове – червен, жълт, кафяв и черен, – като всеки косъм получава от светлината различни оттенъци, както козината на куче.
– Дявол да го вземе... – казва тя – мисля... дайкири.
– Три – поръчва Заека на келнера, мислейки, че дайкири е нещо като цитронада.
Келнерът повтаря:
– Три дайкири и един двоен скоч е лед.
И излиза.
Заека пита Рут:
– Кога сте родена?
– През август. Защо?
– Аз през април – отвръща той. – Печеля.
– Да, печелите.
Сякаш тя разбира, че от това той ще се почувства по-свободен. Не можеш да имаш самочувствие пред жена, която е по-голяма от тебе.
– Щом сте ме познавали – пита той, – защо не познавате господин Тотеро? Той беше треньор на тима.
– Кой гледа треньорите? Те не вършат нищо полезни нали?
– Не вършат нищо полезно! Как? Та за един гимназиален тим треньорът е всичко. Не мислите ли?
Тотеро възразява:
– Всичко са момчетата, Хари. Не можеш да направиш злато от олово.
– Вие можете, разбира се – казва Заека. – Когато постъпих в гимназията, не можех да различа краката от лактите си.
– О, ти можеше, можеше. Наистина можеше. Нямаше на какво да те уча. Просто те оставих да тичаш. – Той пак се оглежда. – Ти беше млад елен – продължава той – с големи крака.
– Колко големи? – пита Рут.
– Дванайсет "Д" – ѝ отвръща Заека. – А вашите какъв размер са?
– Малки са – казва тя. – Съвсем съвсем мънички.
– Стори ми се, че ще излязат от обувките.
Той дръпва главата си назад и се свлича леко на стола, за да хвърли поглед надолу в тъмното под масата, където гледани в ракурс, прасците ѝ висяха като сушена риба. Те бързо се шмугват назад под стола.
– Не гледайте така нахално, ще паднете от сепарето – казва предизвикателно тя.
Това вече е добре. Жените обичат да ги объркваш. Те никога не казват, че ще направят нещо, но го правят.
Келнерът пристига с напитките и започна да нарежда масата с книжни салфетки и прибори от старо сребро. Той слага приборите пред Маргърит и вече почти ги е сложил и пред Тотеро, когато последният сваля чашата с уиски от устните си и казва с висок, нетърпящ възражение глас:
– Прибори? За китайски ястия? Нямате ли пръчици?
– Пръчици! Да.
– Тогава за всички – пръчици! – поръчва Тотеро категорично. – Когато си в Рим, прави както правят римляните!
– Оставете моите! – извиква Маргърит, като закрива шумно с ръце вилицата и лъжицата си, когато келнерът посяга към тях. – Аз не искам пръчици.
– А вие, Хари и Рут? – пита Тотеро. – Какво предпочитате?
– Дайкирито има вкус на цитронада. Лимонът плува отгоре като мазнина върху прозрачна сурова маса.
– Пръчици – казва Заека високо, доволен, че може да ядоса Маргърит. – В Тексас никога не си служехме с метал за пилешки дреболии. Ужасно!
– Вие, Рут?
Фамилиарното обръщение на Тотеро към Рут е плахо и насилено.
– О, сетих се... щом този глупак може, и аз ще мога.
Тя смачква цигарата си и търси друга.
Келнерът излиза като шаферка със своя букет от нежелано сребро. Маргърит остава сама в своя избор и това я потиска. Заека е доволен. Тя помрачава щастието му.
– Вие сте яли китайски ястия в Тексас? – пита Рут.
– През цялото време. Дайте ми една цигара!
– Нали сте престанали да пушите?
– Започвам отново. Дайте ми един дайм!
– Един дайм! Как не!
Резкият ѝ отказ го засяга. Струва му се като че ли тя очаква някаква печалба. Защо смята, че ще я завлече? С какво би я завлякъл? Той бърка в джоба на сакото си, намира няколко монети, взема един дайм и го пуска в малкия мюзик-бокс с цвят на слонова кост, който стои по средата на стената до тяхната маса. Както се е навел към лицето ѝ, той разлиства списъка на плочите и накрая натиска бутона за "Роксвил, Филаделфия".
– Китайската кухня в Тексас е най-добрата китайска кухня в Щатите, с изключение на Бостън – казва той.
– Слушайте големия пътешественик! – прибавя Рут.
Тя му подава цигара. Той ѝ прощава за дайма.
– Значи вие мислите – казва настойчиво Тотеро, че треньорите не вършат нищо.
– Излишни са! – заявява Рут.
– Ало... моля! – вика Заека.
Келнерът се връща с пръчиците и с два листа за менюто. Заека е разочарован от пръчиците – от пластмаса са, а не от дърво. Цигарата има неприятния вкус на слама. Той я угася. Никога вече!
– Всеки да си поръча по една порция и след това ще ги разделим – казва Тотеро. – Да имате някакви предпочитания?
– Свинско... сладко и кисело... – казва Маргърит.
Едно нейно качество – изглежда много категорична.
– Хари?
– Не зная.
– Къде е големият специалист по китайската кухня? шегува се Рут.
– Това е на английски. Свикнал съм да поръчвам от меню на китайски.
– Хайде, хайде! Кажете ми какво да си избера.
– Хей, стига! Изкарвате ме от търпение.
– Никога не сте били в Тексас – казва тя.
Той си спомня къщата на оная странна улица, където живееше, улица без дървета, зелената нощ, която идваше от прерията, цветята на прозореца, и казва:
– Разбира се, че съм бил.
– И какво сте правили там?
– Служех на Чичото[16].
– О, в армията. Е, това всъщност не се смята. Всеки служил в армията е бил в Тексас.
– Поръчайте това, което смятате, че е хубаво – казва Заека на Тотеро.
Той е ядосан заради всички тия ветерани от армията, които Рут,, изглежда, познава, и напряга слух, за да чуе поне последните тактове от песента, за която похарчи един дайм. От цялата тази мелодия, която снощи го разведряваше в колата, той успява да долови само една забележка, идваща от кухнята.
Тотеро дава поръчката на келнера и когато последният излиза, опитва се да даде думата на Рут. Тънките устни на стария човек са мокри от скоча и от ъглите на устата му се опитва да потече слюнка.
– Треньорът – казва той, – треньорът има грижата да развие трите инструмента, които ни са дадени в живота: главата, тялото, сърцето.
– И чатала – добавя Рут.
Единствена Маргърит се смее, от което Заека настръхва.
– Момиче, вие ме предизвиквате и аз заслужавам да бъда изслушан с внимание.
Той говори тежко и сериозно.
– Глупости! – казва тихо тя и свежда очи надолу. – Не цвилете!
Той я беше засегнал. Ноздрите ѝ побледняват. Долнокачественият ѝ грим потъмнява.
– Първо. Главата. Стратегията. Повечето момчета идват при баскетболния треньор от мачовете на улицата и нямат представа за
– Да, разбира се. Точно вчера... –
– Второ... остави ме да свърша и тогава можеш да говориш. Второ: тялото. Момчетата трябва да се оформят при съответни условия. Краката им да станат силни. – Той стоварва юмрука си върху гладката маса. – Силни! Да бягат, да бягат, да бягат. Да бягат всяка минута, щом краката им са на земята. Колкото и да бягаш, никога не е много. Трето – той прекарва показалеца и палеца на едната си ръка в ъглите между устата си и избърсва слюнката, – сърцето! И тук добрият треньор, какъвто аз, млада лейди, се опитвах да бъда и някои казват, че бях, има своя най-голям шанс да се изяви. Да вдъхне на момчетата амбицията да играят добре. Това аз винаги съм ценил повече от желанието за победа, защото даже и в поражението може да има постижения. Да ги накараш да почувстват – да, мисля думата е подходяща –
Той прави пауза, за да си поеме дъх, и през това вре спира погледа си на всеки от тях, за да им затвори устата.
– Младеж, обогатил сърцето си под грижите на един истински треньор – заключава той, – никога не може да прегърне поражение в големия мач на живота в най-дълбокия смисъл на тази дума.
Уверен, че ги е убедил, той притегля чашата си, в която има само парчета лед. Докато я обръща, те се стичат надолу и се удрят в устните му. Рут извръща глава към Заека и сякаш за да смени темата, пита спокойно:
– Какво работите?
Той се усмихва.
– Всъщност вече не съм сигурен дали ще работя повече. Тази сутрин трябваше да бъда на работа. Как да ви кажа, трудно е да се опише... демонстрирам нещо, което се нарича машинка за автоматично белене, производство на Меджи пийл.
– И аз съм сигурен, че го прави добре – казва Тотеро. – Уверен съм, че когато управителният съвет на Меджи пийл корпорейшън провежда своето годишно събрание и се пита: "Кой е допринесъл най-много за нашата кауза сред американския народ?", името на Хари Енгстръм – Заека навярно е на първо място в списъка.
– А вие какво работите? – пита на свой ред Заека.
– Нищо – отвръща Рут, – нищо.
И клепачите ѝ спускат мазна синкава завеса, докато пие на малки глътки своето дайкири. Брадичката ѝ поема нещо от светлината на зеленикавата течност. Китайските ястия пристигат. Устата на Заека се изпълва със слюнка. Наистина, откак се е върнал от Тексас, той не е вкусвал китайско ядене. Заека обича китайската кухня, която няма отвратителните доказателства за убити животни: кървавото парче от говежди бут или мускулестия гръбнак на някоя кокошка. Тези призраци бяха накълцани, унищожени и безболезнено размесени в различни форми с неодушевени зеленчуци, сочни зелени пелмени, които възбуждаха апетита му. Подсладени. Залени със сладък сос, сипан върху купчинката ориз, приличаща на гърда, вдигаща топла пара. Всеки има в чинията си по една голяма топла гърда. Маргърит бърза да разбърка своята с желирания сос на пелмените си.
Всички ядат с удоволствие. Лицата им получават цвят и сила от овалните чинии с печено свинско, подсладен грах, пилешко, силно подсладен сос, скариди, варени кестени и кой знае още какво.
Pазговорът става по-задушевен.
– Той беше страшен – казва Заека за Тотеро. – Най-големият треньор в областта. Без него аз щях да бъда нищо.
– Не, Хари, не. Ти направи за мене повече, отколкото аз за теб. Момичета, още в първия мач, в който той игра, постигна двайсет точки.
– Двайсет и три точки! Помислете само. – Момичетата продължават да се хранят. – Хари, спомни си щатския турнир и Харисбърг. Денистаун и техният малък реализатор.
– Той беше дребосък – казва Хари на Рут. – Около пет фута и грозен като маймуна. А също и много нечестен играч.
– Ах, но си знаеше работата – казва Тотеро. – Знаеше си работата. Надигра ни, докато Хари не се разяри.
– Изведнъж кошът започна да ми се струва голям като кладенец. Всяка топка, която хвърлях, падаше вътре. Тогава този дребосък започна да ме спъва. И
– Да, така беше – добавя Тотеро. – Бях забравил.
– Той ме спъва и аз полетявам – бам – срещу таблото! Ако стените не бяха тапицирани, щях да се убия.
– Какво стана после, Хари? Смля ли го? Забравил съм цялата тази история.
Устата на Тотеро е пълна с храна и жаждата му за отмъщение прави неприятно впечатление.
– Защо? Не... – казва бавно Заека. – Аз никога не фаулиpax. Съдията го видя – това беше петото му нарушение – и го извади от игра. Тогава ние ги натиснахме.
Нещо угасва в изражението на Тотеро. Лицето му помръква.
– Вярно е, ти никога не правеше нарушения. Хари винаги е бил идеалист.
Заека свива рамене:
– Не трябваше да правя фалове.
– Друго, което също беше странно у Хари – разказва Тотеро на двете момичета, – е, че той никога не се е контузвал!
– А, веднъж си разтегнах китката – поправя го Заека. – Това, за което говорихте, точно то ми помагаше в действителност.
– А какво се случи после на турнира? Боя се, че съм забравил всичко.
– После? А... Пеноак, мисля. Нищо не се случи. Те ни биха.
– Те ли спечелиха? Не ги ли бихме ние?
– О,по дяволите, не. Те бяха добри. Имаха петима много добри играчи. А какво имахме ние? Фактически само аз.
– Е, и Харисън, който беше в отлична форма, но след оная контузия от някакъв футболен мач вече не можеше да играе както по рано.
Заека е изненадан.
Харисън беше известна дървеница.
– Не съм сигурна – отвръща добродушно тя.
– Нисичко момче с къдрава коса. Малко понакуцва.
– Не, не зная. Не мисля – казва тя.
Тя си служи сръчно с клечиците, които държи с дясната ръка, а другата е отпуснала върху скута си. Харесва му как тя свежда главата си, така че възпълната ѝ шия се издава напред и дебелите ѝ сухожилия изскачат, когато поднася парче от яденето към устните си. Тя винаги го взема по един и същ начин между пръчиците. Странно е, че пълни жени могат да бъдат така изтънчени. Маргърит рови в своята чиния с глупавата си сребърна лъжица.
– Ние загубихме! – повтаря Тотеро и извиква: – Келнер!
Когато момчето идва, Тотеро поръчва пак от същите напитки.
– Не, за мене не! Благодаря – казва Заека. – Това ми е предостатъчно.
– Вие сте просто едно голямо непорочно дете, нали... вие... господин... – казва Маргърит.
Тя псе още не знае името му. Господи, той я ненавижда.
– Това, което започнах да разказвам... Всъщност това, което вие казахте... точно то наистина ми помагаше – обръща се Заека към Тотеро, – то сякаш движеше палците ми, когато стрелях с две ръце. В това е цялата тайна действително, да стиснеш топката отпред, от което те обзема това хубаво чувство на подем. Така тя просто лети...
И той показва с ръце как.
– О, Хари – казва тъжно Тотеро, – ти можеше да стреляш, когато дойде при мен. Всичко, което ти дадох, беше желанието да победиш. Желанието да постигнеш нещо.
– Вие си спомняте най-хубавата ми вечер – казва Заека – не когато постигнах четиридесет точки срещу Аленвил, по-рано, когато бях по-млад. Бяхме се смъкнали надолу, чак в другия край на областта, още наистина рано през сезона, едно смешно малко училище с около стотина ученика и шестте класа. Как се наричаше? А, да! Птиче гнездо... или нещо подобно. Сигурно си спомняте?
– Птиче гнездо! – повтаря Тотеро. – Не...
– Мисля, че ние само един-единствен път играхме с тях. Една смешна, малка гимназия с правоъгълна сграда, където публиката сядаше буквално на игрището. Някакво име, което означава нещо.
– Птиче гнездо! – повтаря Тотеро.
Той се ядосва и припряно тегли ухото си.
– Ориол! – възкликва безкрайно зарадван Заека. Ориол Хай. Това малко разпиляно градче – беше рано през сезона и все още топло, – като се спускахме надолу с рейса, скупчената по нивите обрана царевица изглеждаше като индиански колиби. Самото училище имаше мирис на ябълково вино. Спомням си, че вие се шегувахте по тоя повод. Казахте ми да не бързам. Бяхме долу на тренировка и вие знаете... Съвсем не смятахте да ги притиснем.
– Твоята памет е по-добра от моята – забелязва стария треньор.
Келнерът се връща и Тотеро взема своето питие направо от таблата, преди момчето да му го подаде.
– И така – продължава Заека – ние излизаме, а на корта вече бяха излезли тия петима фермери, които се мятат нагоре-надолу. Веднага получаваме около петнайсет точки и аз съвсем не бързам. Почти две дузини хора стоят горе край игрището, понеже срещата не е мач от лигата и резултатът няма особено значение. У мен неочаквано възниква това странно чувство, че е достатъчно само да се движа из игрището и да пласирам топката. Изведнъж разбирам, знаете ли разбирам, че мога да направя нещо. През второто полувреме стрелям десетина пъти и топката отива право в коша. Не само пада вътре, а просто не докосва обръча, сякаш пускам камъни в кладенец. Тези фермери, които тичаха нагоре-надолу, облени в пот, нямаха повече от две смени, но понеже не бяхме в тяхната лига, това не беше от особено значение за тях и единият съдия просто се наведе към края на игрището и разговаря с треньора им. Ориол Хай. Да, след това техният треньор слезе в заключената стая, където двата отбора се преобличат, и извади кана ябълково вино от заключен шкаф. Каната обиколи всички. Не си ли спомняте?
Тотеро се чувства затруднен. Все пак той прави опит да се усмихне, понеже не може да накара другите да почувстват това, което е толкова специално. Пак започва да яде. Другите са вече свършили и пият втората чаша.
Да, сър еди-кой си... вие сте едно непорочно дете – казва му Маргърит.
– Не обръщай внимание на това, Хари – обажда се Тотеро, – , така говорят хулиганите.
Маргърит му удря плесница: ръката ѝ полетява от масата покрай тялото ѝ и се залепва по устата му с цяла длан, но без да се чуе звук.
– Пляс! – казва Рут.
Гласът ѝ е равнодушен. Всичко е толкова тихо, че китаецът, който разчиства съдовете, не вдига дори поглед и изглежда като че ли нищо не е чул.
– Да вървим! – произнася Тотеро и се опитва да стане, но се удря в ръба на масата и не може да се изправи.
Плесницата е оставила следа върху устата му, която Заека просто не може да гледа; тя не изразява нищо, болезнена смесица от фалшива храброст и срам, и нещо по-лошо дори – гордост или просто надутост. Тази мъртвешка глупава усмивка казва:
– Идваш ли, мила?
– Кучи сине! – ругае Маргърит, но въпреки това се отпуска с цялото си тяло върху него.
Тя хвърля поглед зад себе си, за да види дали не е оставила цигарите или портмонето си.
– Кучи сине! – повтаря тя и има нещо мило в спокойния начин, по който го казва.
И двамата – и тя, и Тотеро – сега изглеждат успокоени, решителни и непоколебими.
Заека се опитва да се измъкне от масата, но Тотеро слага твърда настойчива ръка върху рамото му. Хватката на треньора, която той беше чувствал толкова често на скамейката, преди потупването по задника, което го изпращаше в игра.
– Не, не, Хари! Ти остани. По един на парче. Нека нашата вулгарност не те смущава. Мога ли да заема колата ти?
– Какво? А аз как ще се придвижа?
– Вярно. Прав си. Извинявай за въпроса.
– Не... искам да кажа можете, ако желаете.
Всъщност той с голяма неохота би се разделил с колата, която и без това е само наполовина негова. Тотеро забелязва това.
– Не, не. Това беше налудничава идея. Лека нощ!
– Ах, ти, стар надут негоднико – ругае Маргърит.
Той я поглежда, а след това свежда смутено поглед. Тя е права. Хари разбира, че той се обиди. Лицето му е изкривено като спаднал балон. Въпреки това този балон се вглежда в него, като че ли там имаше някаква вест, която го деформираше, раздуваше и правеше безформен като вода.
– Къде ще отидеш? – пита Тотеро.
– О, ще бъда екстра. Имам пари. Ще отида на хотел – отвръща Заека.
Сега, след като беше отказал да му услужи, той иска Тотеро да си върви.
– Вратата на моя дворец е отворена – казва Тотеро. – Има само едно походно легло, но можем да постелем дюшек.
– Не, вижте – казва рязко Заека. – Вие ми спасихте живота, но аз не искам да ви се качвам на главата. Така ще бъде много добре. Във всеки случай аз не мога да ви се отблагодаря.
– Ще поговорим някога – обещава Тотеро.
Ръката му се извива и потупва бедрото на Маргърит.
– Убивам те! – казва тя и двамата минават покрай касата, където келнерът си шепне нещо с младата американка, и после излизат през стъклената врата навън, първа Маргърит. В гръб те приличат на баща и дъщеря. Всичко изглежда така естествено: като малки дървени фигурки, които влизат и излизат от барометър.
– Боже мой, той е съвсем жалък!
– Че кой не е? – пита Рут.
– Вие например...
– Ям, искате да кажете.
– Не, чуйте, вие имате комплекс, че сте едра. Вие не сте пълна. Пропорциите ви са съвсем правилни.
Тя се смее, слага ръка на устата си, поглежда го, пак се смее, стиска ръката му и казва:
– Заеко, вие сте един истински християнски джентълмен.
Прякорът му, произнесен от нея, звучи някак топло.
– Защо го удари тя? – пита той, боейки се, че ръцете ѝ, които сега стоят отпуснати на неговата ръка, ще го ударят закачливо по страната.
– Тя обича да бие хората. Веднъж удари плесница и на мене.
– Да, но вие сигурно сте я заслужили.
Тя слага ръцете си на масата.
– Точно така постъпи и той. Обича да го бият.
Заека пита:
– Вие познавате ли го?
– Чувала съм я да говори за него.
– Е, това не значи, че го познавате. Това момиче е глупачка.
– Не, това е меко казано. Тя е по-глупава, отколкото изобщо можете да си представите.
– Вижте... представям си. Женен съм за нейната близначка.
– О-оо! Женен!
– А какво беше това за Рони Харисън? Познавате ли го?
– А какво значи това, че сте женен?
– Е, бях... и още съм.
Той съжалява, че заговориха на тази тема. Една голяма огромна буца притиска сърцето му. Като дете, връщайки се вкъщи в късния съботен следобед, изведнъж му хрумваше, че ето – тези дървета, този тротоар, това е животът, реалното, единственото.
– Къде е жена ви?
Мисълта къде може да е отишла Дженис прави всичко още по-лошо.
– Навярно при родителите си. Аз просто я напуснах снощи.
– О, тогава това е само един почивен ден. Не сте я напуснали.
– Мисля, че съм я напуснал.
Келнерът донася чиния със сусамови сладки. Заека взема внимателно една, за да ги опита, смятайки, че са твърди, но с удоволствие установява, че през покриващия пласт от сладникави зрънца тя се превръща в устата му в меко еластично желе.
Келнерът пита:
– Вашите приятели отидоха ли си?
– Всичко е наред. Аз ще платя – казва Заека.
Китаецът кимва и излиза.
– Вие сте богат? – пита Рут
– Не, беден.
– Наистина ли ще отидете в хотел?
И двамата си вземат от сусамовите сладки. Те са около двадесетина в чинията.
– Мисля, че трябва да ви разкажа за Дженис. Никога не съм мислил дя я напускам до момента, в който го направих. Изведнъж разбрах, че трябва да го направя. Висока е пет-шест фута, мургава...
– Не искам да слушам за това.
Гласът ѝ е категоричен. Разноцветната ѝ коса, тъй както е отметнала главата си назад и замижава срещу силната светлина, идеща от тавана, придобива тъмен оттенък. Светлината разхубавява повече косата, отколкото лицето ѝ. От тази страна на носа си тя има няколко петна по кожата, които личат и през пудрата.
– Не искате! – казва той.
Тежестта се смъква от гърдите му. Щом като това не безпокои някой друг, защо трябва да безпокои него?
– Добре. За какво ще говорим? Колко тежите?
– Петдесет фунта[17].
Рут, вие сте слабичка. Дори сте под нормата. Не се шегувам. Никой не иска да бъдете кожа и кости. Всеки фунт, който имате, е безценен.
Той разговаря просто за да ѝ направи удоволствие, но нещо от това, което казва, създава напрежение у нея.
– Вие сте твърде умен, нали? – пита тя, вдигайки празната чаша към очите си.
Това е плитка чаша върху къса дръжка, като чашка за сладолед на голям прием по случай рожден ден. Светли дъги от чашата се отразяват и играят по лицето ѝ.
– Значи не искате да кажете колко тежите? Хм...
Той лапва друга сусамова сладка, схрусква я и чака, докато първоначалният вкус на желе премине.
– Не, недейте. Не ставайте смешен!
– Добре.
– Нека да ни бъде хубаво...
– Добре. Вие започвате.
Тя лапва една сладка и му се усмихва някак странно, пълна уста, чиито ъгли са подчертано извити надолу. Същевременно му отправя един настойчив, дързък поглед, изпълнен с благосклонност, която изопва чертите ѝ, като през това време продължава да дъвче. Тя преглъща. Сините ѝ очи са широко отворени. Леко въздъхва, преди да каже това, което той смята, че ще бъде някаква забележка, но всъщност не казва нищо, а избухва в смях право в лицето му.
– Почакайте – моли тя. – Ще опитам.
И отново се заглежда в чашата си, размисляйки. Най-доброто, което ѝ идва на ум, е да каже:
– Не отивайте на хотел!
– Трябва. Кажете ми някой добър хотел!
Все му се струва, че тя знае нещо за хотелите. На шията ѝ, там, където тя се слива с рамото, се образува малка бяла вдлъбнатинка, около която се върти и спира неговото внимание.
– Всички хотели са скъпи – казва тя. – Всички. И моят малък апартамент е скъп.
– Къде имате апартамент?
– О, през няколко блока оттук. На Съмър стрийт. Горният етаж, над един лекар.
– Само ваш ли е?
– Да Моята приятелка се омъжи.
– Значи сте се нанизали на целия наем. А не работите нищо...
– Какво значи това?
– Нищо! Вие просто казахте, че не работите нищо. Колко струва?
Рут го поглежда изпитателно, тъй както го бе погледнала навън при паркинг автоматите, нещо, което веднага му направи впечатление.
– Става дума за апартамента! – казва той.
– Сто и десет долара на месец. Освен това те карат да плащаш. за осветление и газ.
– И не работите?
Тя гледа в чашата си и я люлее в ръка така, че отразяващата се светлина бяга по ръба ѝ.
– За какво мислите? – казва той.
– Просто се питам...
– Какво се питате?
– Доколко сте умен.
Тук, без да мръдне глава, той усеща накъде духа вятърът. Значи това е целта. Той не е съвсем сигурен и затова продължава:
– Добре, ще ви кажа. Защо не ми позволите да ви дам нещо срещу вашия наем?
– И защо бихте го направили?
– От великодушие. Десет?
– Трябват ми петнайсет.
– Да, за осветлението и газта. Окей! Окей!
Сега вече той не знае как да постъпи. Двамата седят и гледат празната чиния, в която преди малко имаше цяла пирамида сусамови сладки. Бяха изяли всичките. Когато келнерът идва, той с изненада забелязва това. Погледът му пробягва за миг от чинията към Заека и от Заека към Рут. Сметката е девет долара и шестдесет цента. Заека слага банкнота от десет долара и върху нея още една от един долар. Освен тях той поставя на масата и две други банкноти – едната от десет, а другата от пет долара. След това брои какво остава в портфейла: три по десет и четири по един. Когато вдига очи, парите на Рут са изчезнали от почистената маса.
Той се изправя, взема малкото ѝ меко палто, държи го като голяма зелена риба, уловена от него, тя става от стола, излиза от сепарето и студено му позволява да я загърне с него. Той изчислява... един фунт за един дайм!
Но и това още не е цялата сметка за вечерята. Той отива с листчето, на което келнерът беше пресметнал консумацията, на касата и подава на момичето десет долара. Тя намръщено разваля парите. Неприятният ѝ празен поглед се подчертава още повече от боядисаните ѝ вежди и клепки. Семплото ѝ пъстроцветно кимоно не подхожда на накъдрената ѝ коса и на начервеното ѝ хлътнало и безизразно лице.
Когато му връща остатъка и слага монетите в розовата поставка за рестото, той махва рязко с ръка над тях, прибави още един долар и кимва към младия китаец келнер, застанал вежливо до нея.
– Благодаря, сър! Много благодаря – казва момчето.
Благодарността му обаче не трае дори докато те са още там. Когато Заека и Рут се упътват към стъклената врата, той се обръща към касиерката и с тънък, съвсем променен глас довършва онова, което разказваше.
Заека тръгва с Рут по улицата. Надясно, встрани от планината, блести центърът на града: игра на светлини, обувка от неон, фъстък, цилиндър, един грамаден изправен слънчоглед, чието стъбло от зелен неон, високо цели шест етажа, се пуска по протежението на едно здание, символизирайки "Сънфлауър биър"[18]; жълтата пита на слънчогледа – една бира луна, трепкащите фарове долу – светулки в тревата. Един блок по-нататък бие монотонно камбана и бариерите на железопътната линия, червени по краищата, се спускат като дълги ножове, разрязвайки меката неонова маса. Движението се забавя и спира.
Рут ръгва наляво към сянката на Маунт Джъдж и Заека я следва; те се изкачват нагоре по стръмния тротоар. Този склон от цимент е заровено потвърждение, неочаквано вън от миналото, което показва каква е била тази земя, преди да изникне градът. За Заека тротоарът е призрак от светлата замайваща прозрачност на дайкирито.
Той е весел и дори по едно време подскача, за да влезе в крак със своята любима. Тя гледа нагоре, там, където хотел "Пинакъл" прибавя своето голямо съзвездие към звездите на Маунт Джъдж. Двамата вървят мълчаливо един до друг, а зад тях товарен влак пухти и скърца между бариерите.
Той разбира, че сега тя го мрази, както оная проститутка от Тексас.
– Ей! – казва той. – Изкачвали ли сте се горе на върха?
– Разбира се. С кола.
– Когато бях дете – продължава Заека, – се катерихме нагоре от другата страна. Има мрачна гора и си спомням,веднъж случайно се натъкнах на една стара къща, просто дупка в земята с няколко камъка, където, предполагам, някой пионер, някой от най-старите заселници по тия места имал ферма.
– Единственият път, когато съм се изкачвала горе, беше с кола... с един нетърпелив тип.
– Е, поздравявам ви – казва той, ядосан от самосъжалението, което се криеше зад нейния цинизъм.
Тя става язвителна, понеже долавя, че той е схванал това.
– Какво ме интересува вашият пионер?
– Не зная. Защо не? Нали сте американка?
– Какво? Бих могла също така спокойно да бъда и мексиканка.
– А, не можете... не сте достатъчно дребна.
– Знаете ли, вие сте истинско прасе...
– О, хайде, малката – възкликва той и обгръща талията ѝ с ръка. – Смятам, че съм чист.
– Не ми разправяйте!
Тя свива наляво, встрани от Уайзър стрийт, като се освобождава от ръката му. Това е Съмър стрийт. Редица тухлени къщи, не толкова лоши, колкото остарели. Номерата им са поставени в полукръгли прозорчета от цветно стъкло над вратите. В ябълково-оранжевата светлина на малък хранителен магазин се открояват силуетите на няколко деца които стърчат край ъгъла. Големите гастрономи на самообслужване са изтикали тези малки магазини извън бизнеса като ги принуждават да стоят отворени цяла нощ.
Той отново я обгръща с ръка и казва умолително:
– Ела... бъди добро момиче!
С това иска да ѝ покаже, че нейният циничен начин на изразяване няма да го отблъсне. Тя иска той да се задоволи само с тежкото ѝ тяло, но той желае жените изцяло, леки като пера.
Той е изненадан... ръката ѝ отговаря на неговата и го улавя през кръста. Притиснати един до друг, те разбират, че така е неудобно да вървят, и се разделят при светлината на минаващите коли.
– Не ме ли харесахте поне малко в ресторанта? – пита той. – Начина, по който се мъчех да зарадвам стария Тотеро, да го накарам да се почувства добре, като му казах колко голям треньор е бил?
– От всичко, което чух, вие разказвахте само за това, колко голям сте били
– Знаете ли пък аз в какво бях добра?
– В какво?
– В готвенето.
– С това превъзхождате жена ми. Бедно дете!
Спомняте ли си как в неделното училище ни разправяха, че господ е дал на всекиго от нас някаква дарба. Е, това беше моята дарба – готвенето. Господи, наистина мислех, че ще стана чудесна готвачка.
– Не зная. Всичко, което правя, е да... изяждам каквото докопам.
– Добре, спрете!
– Това влиза в занаята – казва тя и с това наистина го спира.
Той не мисли за нея така... че е платил. Бои се да мисли за не по тоя начин. Това я отдалечава.
– Тук живея – казва тя.
Това е тухлена къща както всички други от западната страна на улицата. Отсреща голяма църква от варовик виси като сива завеса под уличната лампа. Те влизат, минавайки под прозорчето от цветно стъкло. Във входа има цял ред звънци под месинговите пощенски кутии, една полирана стояща закачалка, гумирана пътека върху мозайката на пода и две врати – едната отдясно, с матово стъкло, а другата пред тях, с решетка на стъклото, през което той вижда стълбище, също покрито с пътека. Докато Рут пъха ключа във вратата, той чете надписа със златни букви на другата:
– Стара лисица – казва Рут и го повежда нагоре по стълбите.
Тя живее на втория етаж. Вратата ѝ е в долния край на покрития с линолеум коридор, откъм страната на улицата. Той стои зад нея, докато тя стърже с ключа. Неочаквано студената светлина от уличната лампа, която прониква през четирите пукнати стъкла на прозореца от страната, където е застанал той – това са сини стъкла, толкова тънки, че струва ти се само да ги докоснеш с пръст и ще се счупят, – той започва да трепери. Първо краката му, а след това и страните му. Ключът щраква и вратата се отваря.
Когато влизат вътре, тя посяга към електрическия ключ, но той сваля ръката ѝ, притегля я до себе си и я целува. Сякаш иска да я изпие. Това е някакво безумие. Някакъв малък брояч вътре в него, под ребрата му, удвоява и утроява това огромно желание да я притисне до себе си, просто само да я притисне. В това няма любов, поне оная любов, която проблясва и протича по кожата като ток. Той сега не чувства това. Иска само да прелее сърцето ѝ в своето, да я утеши. Тя е така устроена обаче, че при такава прегръдка се вдървява! Малката влажна възглавничка на слабото желание, с което устните ѝ поздравиха неговите устни, изсъхва и става твърда. Когато успява да отдръпне глава и да освободи ръката си, тя вмъква дланта си с такава сила между челюстите в устата му, сякаш иска да изхвърли черепа му чак в коридора. Пръстите ѝ се извиват и един дълъг нокът одрасква нежната кожа под едното му око. Той я пуска. Леко издрасканото му око се затваря и някаква жила на врата го заболява.
– Махай се! – извиква тя и пълното ѝ смутено лице изглежда ужасно на светлината, идеща от коридора.
Той блъсва вратата с крак назад, за да я затвори.
– Недей! – прошепва той. – Трябваше да те прегърна.
В тъмнината той разбира, че тя е изплашена, едрият ѝ черен силует наподобява празнина, която му се струва като място на изваден зъб, докосвано с език. Напрежението във въздуха му подсказва да не предприема нищо; иде му да се засмее просто така, без причина. Нейният страх и съзнанието му, че не е имал никакви лоши намерения, са в такова противоречие; той не е искал нищо лошо.
– Прегръдка! Ха! Повече приличаше на убийство.
– Аз те обичах тъй много цялата вечер! – казва той. – Трябваше да освободя това чувство.
– Зная всичко за вашите чувства. Една струя и край.
– Няма да бъде така – обещава той.
– По-добре да е така. Искам да се махнеш оттук!
– Не, недей...
– Всички се мислите за големи любовници...
– Аз съм – уверява я той. – Аз съм любовник.
И под влиянието на алкохола и възбудата той пристъпва замаяно напред. Тя се отдръпва, но не много бързо и той разбира, че вече не се бои така. На светлината на уличната лампа Заека вижда, че стаята е съвсем тясна и мебелировката се състои от две кресла, диван-легло и маса. Рут отива в съседната стая, малко по-голяма от тази, където има двойно легло. Щорите са спуснати наполовина и поради това, че светлината пада ниско, всяка гънка от покривката на леглото хвърля сянка.
– Добре – казва тя. – Можеш да легнеш тук.
– Къде отиваш?
Ръката ѝ е на дръжката на вратата.
– Тук вътре.
– Отиваш да се съблечеш?
– Да.
– Недей! Позволи ми аз да те съблека. Моля ти се!
Обзет от това желание, той застава до нея и докосва ръката ѝ. Тя я издърпва.
– Ти си цял деспот!
– Моля ти се! Моля ти се!
В гласа ѝ се чувства раздразнение:
– Трябва да отида до тоалетната.
– Но се върни облечена.
– Трябва да направя и още нещо...
– Не, недей! Зная какво... мразя ги.
– Няма и да усетиш.
– Но ще зная, че е вътре. Като някакъв каучуков бъбрек или нещо подобно.
Рут се смее.
– А нима може другояче? Ще отговаряш ли после?
– Не. Мразя ги ужасно.
– Виж, може би си мислиш, че твоите петнадесет долара ти дават право, но аз трябва да се предпазя.
– Ако смяташ да си слагаш нещо, върни ми петнадесетте долара!
Рут се опитва да се измъкне, но сега той държи ръката ѝ, която преди малко бе докоснал.
Тя казва:
– Кажи какво си въобразяваш, че сме женени или нещо подобно, та се разпореждаш така с мене?
Същата замайваща вълна го облива отново и той ѝ шепне:
– Да, нека да е тъй.
Заека коленичи в краката ѝ, и то така бързо, че тя не успява да дръпне ръцете си, отпуснати надолу, и той целува пръстите ѝ там, където би стоял пръстен. Така, коленичил на пода до нея, той откопчава каишките на обувките ѝ.
– Защо вие, жените, носите токове? – пита той и събува едната ѝ обувка, а тя се хваща за косата му, за да се задържи. – Не ви ли убиват?
Той хвърля лепкавата от пот обувка през вратата в съседната стая, а после прави същото и с другата. Така, без токове, стъпила с босите си крака на пода, тя е нестабилна. Той хваща с ръце глезените ѝ и ги разтрива бързо; между глезенните кости и закръглената твърда част на прасците ѝ. Масажът му е нервен.
– Ела! – казва Рут с леко възбуден глас, боейки се да не падне – тежестта му притискаше краката ѝ. – Легни!
Заека подозира някаква клопка.
– Не! – отвръща той и се изправя. – Ще си сложиш летяща чинийка.
– Не, няма. Слушай, та ти няма и да разбереш дали съм сложила, и ли не.
– То се знае, че ще разбера. Аз съм много чувствителен.
– О, господи! Добре. Във всеки случай трябва да се извиня.
– Отивай, не ме интересува – казва той, но не ѝ позволява да затвори вратата на банята.
Тя сяда така, както обикновено сядат жените, стеснена от него. Вкъщи той и Дженис се мъчеха да научат Нелсън да седи в клозета, така че облягайки се сега на вратата, той изпитва смешното желание да я похвали. Толкова е чиста.
Ръбовете на рамката на вратата, през която минават, изглеждат релефни и остри. Те винаги ще бъдат тук. Зад тях резервоарът в клозета се тресе и ръмжи. Тя пристъпва плахо и вдървено, смутена от неговото желание. Заека потръпва отново, самият той плах, нерешителен; завежда я до леглото и търси къде е закопчана роклята ѝ. Открива копчета на гърба, но не може да ги разкопчае лесно; хванал ги е от обратната страна.
– Чакай, аз ще я разкопчая.
– Не бързай толкова! Аз ще го направя. Трябва да изпиташ удоволствие от това. Това е нашата сватбена нощ.
– Хаха!
Заека мрази този подигравателен рефлекс у нея. Той се обръща грубо и под влияние на някакъв свой рефлекс изпитва силното желание да я утеши. Докосва нейните втвърдени от грима страни; сега, гледайки надолу към намръщеното ѝ неподвижно и неясно лице, тя му изглежда дребна. Той движи нежно устните си по едното ѝ око, опитвайки се да ѝ каже, че тази нощ не бива да се бърза, опитвайки се да чуе чрез устните си плахия пулс, който тупти в издутината на клепача ѝ. Безпристрастен към себе си, той се бои, че на нея това ще ѝ се види смешно; целува и другото ѝ око. След това въодушевен от мисълта за своята нежност, става още по-настойчив; устата му шари по лицето ѝ и той я хапе и ближе с език, а тя се смее, чувствайки гъдел, и иска да го отблъсне. Той я притиска до себе си, превива я и забива редките си зъби в дебелата топла трапчинка на гърлото ѝ. Пред опасността да бъде ухапана, Рут се стяга и ръцете ѝ блъскат раменете му, но той се е впил там, оголил зъби. Мълчаливото възклицание с притиснати до гърлото ѝ устни иска да ѝ каже, че не му е достатъчно само да я обладае, а иска
Макар да не са изречени никакви думи, тя чува това и казва:
– Не се опитвай да доказваш, че си любовник. Просто ела и си върви!
– Ти си толкова груба – прекъсна я той и започва да я пляска, но отдръпва ръката си и вместо това ѝ предлага:
– Боже мой! – възкликва тя. – Това ще отнеме цялата нощ!
Той улавя отпуснатата ѝ ръка и я кара да замахне към него, но свитите ѝ пръсти се удрят в страната му, без да усети болка.
– Ето какво трябва да прави бедната Меджи с твоя приятел – това старо копеле!
– Не говори за тях! – моли той.
– Проклети мъже! – продължава тя. – Или искат да бият някого или искат да ги бият.
– Аз не желая такова нещо, честна дума. Или... само едното.
– Добре, тогава ме съблечи и престани да ме натискаш.
Той въздъхва през носа си:
– Имаш сладък език.
– Съжалявам, ако това те смущава.
Въпреки това в гласа ѝ има рязка нотка, сякаш действително съжалява.
– Недей! – казва той и съвсем делово се навежда и хваща края на роклята ѝ.
Очите му вече са привикнали с тъмнината, за да различат, че комбинезонът ѝ е зелен. Той издърпва нагоре роклята от тялото ѝ, а тя вдига ръце и за миг главата ѝ не може да мине през деколтето. Разтърсва ядосано главата си като куче с някой кокал и дрехата се освобождава и пада от ръцете ѝ в неговите ръце, събрана, провиснала и леко затоплена. Той я пуска на стола в ъгъла.
– Господи! – възкликва Заека. – Ти си хубава!
В своето зелено бельо тя прилича на привидение. Издърпването на роклята през главата ѝ е разпуснало косата ѝ. Тя навежда тържествено лице и събира бързо фуркетите. Косата ѝ пада на тежки вълни.
– Да! – отвръща тя. – Хубаво закръглена.
– Не! – настоява той. – Хубава си!
И преди да си поеме дъх, отива до нея, грабва я – едно чудесно лъскаво захарче в нейното прозрачно бельо, – отнася я до леглото и я слага на него.
– Толкова хубава!
– Ти ме вдигна – казва тя. – Това ще ти попречи да действаш.
Светлината пада неприятно върху лицето ѝ; гънките на врата ѝ изглеждат черни. Той пита:
– Да дръпна ли щорите?
– Да, моля ти се! Този изглед е потискащ!
Той отива до прозореца и се навежда, за да разбере какво иска да каже. Отсреща е само църквата – сива, мрачни надменна. Зад розовия ѝ прозорец са оставени да горят свещи и тоя кръг от червено, виолетово и златисто изглежда в тази тъй градска нощ като отвор, изрязан в реалния свят, да открие неземното сияние, светещо там долу. Той изпитва признателност към създателите на тоя орнамент и някак виновно спуска щорите над него. Обръща се бързо и забелязва, че очите на Рут, които го наблюдават в тъмнината, също приличат на отвори в пространството. Извивката на ханша е като сребърен полумесец; усещането за тежестта като че ли придава аромат на тялото ѝ.
– Какво следва?
Той сваля сакото си и го захвърля; обича това хвърляне на нещата; начина, по който летящата дреха го поставя сред увеличаваща се голота.
– А чорапите?
– Те са сложни. Не искам бримки.
– Тогава ти ги свали!
Седнала в леглото, с чувствителната ловкост на меки котешки лапи тя сваля от себе си паяжина от ластик, коприна и памук. Той ѝ помага несръчно. Неговите неуверени докосвания се натрупват в собственото му тяло и го насочват към някаква гора, ухаеща на подправки. Той е без измерения, намира се в неизвестна страна и една нежна, съвършена жена е само на инч от него.
Когато се изправя, оставайки все още коленичил до леглото, под погледа му Рут изглежда като странен континент,а бельото ѝ – заснежен север.
– Толкова хубава! – повтаря той.
– Прекалено!...
– Не, слушай! Ти наистина си хубава!
Той целува устните ѝ, които очакват повече, отколкото получават. В техния влажен цветец той капва съвсем мъничко мед. Обхващайки с ръка топлия ѝ врат, той я притегля към себе си и отмята комбинезона върху главата ѝ. Изпитва удоволствие от лекотата, с която комбинезонът се отделя от тялото ѝ; как лесно падат дрехите от една жена, която иска да бъде съблечена. Хладната вдлъбнатина, която ръката му открива на кръста ѝ, се смесва в мисълта му с леките сенки, които хвърлят костите на раменете ѝ. Той целува това място. Там където кожата ѝ е по-бяла, е и по-хладна.
Рут сваля сутиена си. Заека се отмества и сяда в края на леглото, като се опива от гледката на нейното тяло. Тя закрива изцяло едната си гърда с ръка и се опитва да прикрие и другата; проблясва пръстен. Свенливостта ѝ го кара да ликува. Това показва, че е чувствителна. Тя се е отпуснала върху изправената си ръка. По дясната ѝ страна пада светлина, навсякъде, където може да обхване тялото ѝ, тъй както е отпуснато в тишината. Рут остава в тази неудобна и миловидна поза. Неподвижността е единствената ѝ защита срещу неговия оглед. И фигурата ѝ му се струва недосегаема, съвършена; голотата ѝ на моменти прилича на излята от камък. Така че когато тя заговаря, той се изненадва, че чува една съвършена статуя, една жена без нищичко по нея, истинска икона на красотата да говори.
– Какво става с тебе?
Той е все още облечен, дори с връзка. Докато оправя панталона си върху един стол, така че да не се развалят ръбовете му, тя се мушва под завивките. Тъй както е по бельо, той застава над нея и пита:
Рут изважда дясната си ръка изпод завивките и той внимателно измъква дебелия месингов пръстен – доста добра имитация – от възлестите ѝ пръсти. Когато отпуска ръката си, тя леко докосва издутата предна част на жокейските гащета.
Той я поглежда, размисляйки. Завивката стига до гърлото ѝ и бледата ръка, която лежи върху покривката на леглото, има извивката на змия.
– Няма нищо друго, така ли?
– Само кожата ми остана. Хайде, влизай!
– Желаеш ли ме?
– Не си въобразявай! Искам това да свърши.
– Целият слой от грима ти е още по лицето!
– Боже мой, обиждаш!
– Просто те обичам прекалено много. Къде има кърпа!
– Не искам да си мия проклетото лице.
Той отива в банята, светва лампата, намира една кърпа за лице и я слага под крана за топлата вода. Извива я и угасява лампата. Когато се връща в стаята, Рут се смее в леглто. Той пита:
– Какво смешно има?
– В това дяволско бельо ти наистина приличаш на Заек. Мислех, че само децата носят тия ластични гащета.
Той поглежда към своята тениска и плътно прилепналите гащета, доволен и още по-възбуден. В нейната уста той чувства прякора си като физическо докосване. Тя го гледа като чудак. Когато допира грубата кърпа до лицето ѝ, то се изопва и гърчи, съпротивлявайки се, както лицето на Нелсън, но той се справя с придобитата си опитност на баща като избърсва челото ѝ, стисва ноздрите ѝ, изтрива страните ѝ и накрая, когато цялото ѝ тяло се извива в знак на протест, избърсва устните ѝ, като пресича и заглушава думите ѝ. Когато накрая позволява ръцете ѝ да надвият и вдига кърпата, тя го гледа учудено, без да каже нищо, и затваря очи. Така отпуснато, влажното ѝ лице не е хубаво; дебелите устни, от които е избърсано повечето от червилото, са бледият обръч на един отпуснат кош. Той стои и притиска кърпата до нейното лице като човек, който плаче. След това я захвърля към банята, смъква бельото си, подскача и бърза да се скрие в леглото
Той прави любов с Рут така, както правеше с жена си.
След като се ожениха и нервите ѝ загрубяха, Дженис се нуждаеше от предразполагане; той започваше да масажира гърба ѝ, а Рут се подчинява предпазливо, когато ѝ казва да легне по корем. За да придаде повече сила на ръцете си, Заека сяда върху бутовете ѝ. Съсредоточава силата си най-вече върху гащите и дланите си, като разтрива широките мускули и изпъкналите кости около гръбначния стълб. Тя охка и мести главата си по възглавницата.
– Трябва да работиш в турска баня – забелязва тя.
Той минава към врата и движи пръстите си около гърлото, където, кръвоносните съдове се огъват като тръстики, и масажира раменете ѝ с възглавничките на палците си, като с пръстите си докосва гладката горна част на притиснатите ѝ в леглото гърди. Връща се отново към гърба ѝ, докато го заболяват китките, а сетне се отпуска уморен до своята русалка, като че ли да заспи под шепота на морето. После издърпва завивките над тях до средата на лицата им.
Дженис се стесняваше от погледа му, а Рут се възбужда от тъмнината. Затворените му клепачи потрепват, въпреки че тя се извива неспокойно до него. Ръката ѝ го търси и го стисва така силно, че дори тъй както е замижал, той чувства, че мястото там е станало аленочервено. От очите му изскачат искри, когато тя със свободната си ръка също като лост разтваря челюстта му и притегля главата му до своите тежки гърди. Чудесни, полюляващи се балони, тежки: между тях парфюм. Вкус на солено и кисело се размесва със собствената му слюнка. Тя се обръща по гръб, стиска го пак така силно, до счупване, вие се. Хладна нова кожа. Тя не може да се владее повече и впива алчно другата си ръка в лицето му, покрито с хладен прашец, който се топи. Той отваря очи, търсейки я, и вижда лицето ѝ – нежна маска, втренчена спокойно, с желание в него, и пак затваря очи, за да я почувства отново. Ръката му, обгърнала тялото ѝ, открива един разскубан пашкул, една разтворена дипла, безформена и проста. И двамата се отпускат. Той иска това да продължи дълго, много дълго, да не свършва. Те потъват един в друг, но той изпитва неудовлетвореност; въпреки че телата им се извиват и притискат, те остават отделна плът; той не може да не признае, че в това търсене тя беше твърде много негов другар, но навсякъде срещат стена. Тялото няма глас, за запее своя песен. Неудовлетвореността му се изостря; тя сякаш влива в кръвта му и под клепачите му солен мирис, една задушаваща напрегнатост, чувството, че тя е малка, докато тялото ѝ навсякъде бърза към ръцете му; дишането ѝ, скърцането на пружината, случайните плесници и болката от като че ли изтръгнатия му език – всичко това има своя цвят. В отпуснатостта си той усеща побутване с лакът.
– Сега?
Гласът ѝ е хрипкав.
Той коленичи като насън между проснатите ѝ крака, бялото ѝ тяло губи очертанията си, изпънато от желание под него. С нейна помощ светлите им слабини се сливат. Има нещо отчаяно в това притискане на телата им. Той се повдига на ръце над нея, боейки се, че точно в тоя момент най-често разочароваше Дженис с това, че беше прекалено бърз. Все пак дали поради алкохола, който се носеше из организма му, или голямото щастие го замайваше, но любовта му се разгаряше бавно в нейната пламенност. Той притиска лицето си до гърлото ѝ, в косата ѝ с дъх на мента. Със слаби, съвсем слаби ръце тя го притиска в прегръдките си, след това го събаря на леглото и се надига над него.
Той казва нежно, ласкаво:
– Хей!
Тя отвръща:
– Хей!
– Хубава си.
– Хайде, ела.
Предизвикан, той я пронизва и освен това слага ръката си под челюстта ѝ, така че пръстите му се хлъзват в устата ѝ и гладкото ѝ гърло се изопва. Сякаш омаломощена от тази болка тя се мята и се преобръща и сега той отново е върху нея; гърдите им се притискат едни о други; тя едва диша. Бедрата ѝ се разтварят широко и го стискат като с клещи, а след това пак се разтварят толкова широко, че това го плаши, тя иска нещо невъзможно – да обърне вътрешността си; мускулите, устните и костите на нейната разкрита утроба се притискат о него като някакъв нов организъм. Тя се чувства прозрачна; той вижда сърцето ѝ. Рут го притегля към себе си, след това притихва и докато отпада, любовта и гордостта му се съживяват. Така тя е първа и го чака, докато в изблик на крайна нежност той гали с палеца си дъгата на веждата ѝ. При всяка тръпка устата ѝ се смее в неговата, а краката ѝ, сключени на гърба му, го стискат.
Тя пита тъкмо навреме:
– Добре ли е?
– Хубава си...
Рут сваля краката си от него и го отхвърля от тялото си като торба пясък. Той я гледа и му се струва, че в сенките на лицето ѝ прочита тъжен израз на опрощение, сякаш в момента на отпускането тя бе доловила, че първопричината любовта, с която той я заблуди, беше чувството на отчаяние. Природата постепенно те подготвя като майка и щом получи своята малка цена, те оставя с нищо. Потта по кожата му застива от въздуха. Той издърпва одеялата от краката ѝ.
– Ти беше хубаво парче! – казва той равнодушно от въз- главницата и погалва меката буза.
Плътта ѝ все още се наслаждава от акта: той угасва бавно в нея.
– Бях забравила.
– Какво си забравила?
– Че и аз мога да изпитам това.
– И какво е то?
– О! То е като че пропадаш.
– А къде падаш?
– Никъде. Не мога да говоря за това.
Той целува устните ѝ. Тя не е виновна. Приема отпуснато целувката, после в закъснял изблик на нежност прекарва език по брадичката му. Той обхваща талията ѝ с ръка и се притисва в нея, за да заспи.
– Хей, аз трябва да стана.
– Остани!
– Трябва да отида в банята.
– Не.
Той я прегръща още по-силно.
– Момче, по-добре ме остави да стана.
Заека измърморва:
– Не ме стряскай!
И се притиска още по-плътно в пея. Той прехвърля бедро върху нейното; тежест върху топлина. Странно е как жените се превръщат от такива жадни утроби в такива мили същества; той иска да върне с нежността си топлината, която слабините му бяха получили от нея. Най-добрата приятелка в леглото – отпадналата, обладана вече жена. Той се възбужда съвсем и усеща, че парещият му дъх изгаря отпуснатите му устни, докато тя се измъква изпод крака и ръката му.
– Хей, дай ми чаша вода! – казва неочаквано той.
Тя стои до ръба на леглото, отпусната в своята голота, и отива в банята, за да изпълни дълга си. Това го отблъсква от жените. Отнасят се със себе си като стар плик. Тръби в тръбите, измиват мръсотията от мъжете, обидно наистина. Крановете вият. Колкото повече се разбужда, толкова повече се чувства потиснат. Потънал във възглавницата, той се взира в хоризонталната лента от цветното стъкло на църквата, което се показва изпод щорите на прозореца. Неговият по детски ярък цвят му се струва единствената утеха, която му е останала.
Светлината иззад затворената врата на банята оцветява леко въздyxa в спалнята. Шумът от плискащата се вода му напомня шумовете от неговото детство, когато се събуждаше, долавяйки, че родителите му са се качили горе, че скоро цялата къща ще потъне в мрак и гледката на утрото ще бъде следващото нещо, което ще почувства.
Той спи, когато, подобно на фавън в лунната светлина, Рут, измита, се промъква обратно до него, носейки чаша вода.
Сънят му е напрегнат, неспокоен, изпълнен с видения. Той майка му, баща му и някакви други хора седят около кухненската им маса. Това е старата им кухня. Едно момиче на масата пресяга много дълга ръка, натежала от гривната, завърта една ръчка на хладилник от дърво и студен въздух облъхва Заека. Тя беше отворила вратата на квадратната камера, където стоеше блокът от лед; и ето, той е там, сам, на няколко инча от очите на Хари, изкривен от топенето, но още голям, съхранявайки в своя металночерен корпус бялата клетка, която ледените блокове имат, когато падат по улея на фабриката за лед.
Той се навежда по-близо към студения дъх на леда, на излъчваща мирис на калай студенина, която той свързва с метала, от който са изградени стените на камерата и peбрата на поставката ѝ. Това нежно сиво – в сивия цвят на носорога, – белязано от същата болест, която разяжда линолеума.
Когато се навежда по-близо, забелязва, че под горния пласт на леда има стотици ясно очертани бели вени, също както капилярите на листата по дърветата, сякаш и ледът е изграден от живи клетки. А още по-навътре, тъй призрачно му се струва всичко, виси раздърпан облак, звездата от една експлозия, чийто център не може да се определи от отражението, но чиито лъчи излитат от ядрото на тази белота, прави като дълги изопнати ластици, диагонално във всички плоскости на куба. Ръждивите ребра, върху които ледения блок почива, се люлеят пред очите му като оголени при ухилване зъби. Пронизва го страх; леденият къс е жив. Майка му заговаря:
– Затвори вратата!
– Не съм я отворил аз.
– Зная.
– Тя я отвори.
– Зная. Моето добро момче не може да наскърби никого.
Момичето на масата си играе с яденето и майка му някак ужасно важно се извръща и ѝ се скарва. Карането продължава, продължава безсмислено, все едно и също нещо отново и отново, непрестанно изливане на думи, като някъкъв дълбок вътрешен кръвоизлив. Всъщност кръвоизливът е в самия него. Мъката за момичето разпъва лицето му, докато то заприличва на грамадна бяла чиния.
Проститутката не може да яде прилично като бебе – казва майка му.
– Хей, хей, хей! – извиква Заека и се изправя, за да защити сестра си.
Майка му извисява глас, подиграва му се. Те са в тясно пространство между двете къщи; само той и момичето; това е Дженис Спрингър. Заека се опитва да ѝ обясни за майка си. Главата на Дженис кротко се опира на рамото му; когато я прегръща, той забелязва, че очите ѝ са зачервени. Макар лицата им да не са близо едно до друго, той усеща, че дъхът ѝ е топъл от сълзите. Те са навън, зад залата за забавления на Маунт Джъдж, навън с гръб към бурените и отъпканата гола земя, осеяна с изпочупени бутилки; през стената чуват музика по високоговорителите. Дженис е с розова бална рокля и плаче. Той повтаря със стиснато сърце, че майка му всъщност се подиграва на него, но момичето продължава да плаче и... о, ужас! ... лицето ѝ започва да се променя, кожата постепенно се отделя от костите, но това не са кости, това отдолу е просто разлагаща се материя; той свива ръка с желанието да я хване и да я сложи обратно на лицето ѝ. Тя се стича обаче между дланите му, въздухът побелява и той извиква.
Бялото в светлината; възглавницата блести в очите му, а слънцето проектира пролуките в стъклата на прозорците върху спуснатите щори. Тази жена се е свила под одеялата между него и прозореца; на слънчевата светлина косата ѝ, разпиляна по възглавницата, е червена, кафява, златиста, бяла и черна. Усмихвайки се с облекчение, той се повдига на лакът и целува едрата ѝ отпусната буза, като се любува на грубите ѝ пори. От бледорозовите ѝ черти разбира колко лошо е изтрил лицето ѝ в тъмното.
Заека ляга пак тъй, както спеше преди малко, но изобщо не бе спал твърде много през последните часове. Сякаш за да потърси входа към друг сън, протяга ръка през малкото разстояние, което ги дели, към нейното голо тяло и броди нагоре-надолу по широки склонове, топли като прясно изпечен кейк. Тя е с гръб към него; той я гали в някакъв ленив унес, през време на който, без да мръдне и мускул, освен мускулите по клепачите, които не се виждат, тя се разбужда! Чак когато Рут въздъхва тежко и се протяга, обръщайки се към него, разбира, че го е усетила.
Тогава те се любят отново на утринната светлина с размътени, неясни уста. Гърдите ѝ са малки кадифени торбички с мляко, които плуват отгоре върху гръдния ѝ кош с изпъкнали ребра. Зърната им са пъпки, потопени в кафяво. Той се пита дали не се преструва. Тя не казва; не, беше по-друго, по-хубаво. Наистина хубаво. В срама си той се връща под покривките, докато тя изтичва боса, за да се облече. Беше смешно, че си сложи сутиена преди бикините. Когато ги слагаше, това го накара да възприеме краката ѝ като нещо отделно. Докато тя се движи, те получават някакъв розов оттенък от отразяващата се светлина. Това, че позволява да я гледа, го ласкае, изпълва го с топлина. Те бяха станали близки.
Камбаната на църквата бие силно. Той се премества в леглото към нейната страна, за да гледа как празнично облечените хора влизат във варовиковата църква отсреща на улицата, чийто светещ прозорец го беше приспал. Протяга ръка и вдига щорите няколко фута. Розовият прозорец сега е тъмен и над църквата и над Маунт Джъдж слънцето блести на една фасада от синьо. То изрязва долу сянка от църковната камбанария, един хладен издут негатив, в който няколко души с цветя на реверите стоят и си приказват, докато обикновените овце от стадото се стичат вътре с наведени глави. Мисълта за тия хора, на които им бе хрумнало да оставят домовете си и да дойдат тук да се помолят, радва и успокоява Заека, кара го да притвори очи и да сведе глава с такова леко движение, че Рут да не забележи.
"
Той отваря очи към деня и казва:
– Твърде много богомолци.
– Неделя сутрин е – отвръща тя. – Бих могла да изхвърля всички неделни сутрини.
– Защо?
Рут казва само:
– Фю! – сякаш че той знае отговора.
След като помисля малко, виждайки го, че лежи и гледа сериозно навън, добавя:
– Някога имах едно момче тук, което ме събуждаше в осем часа, понеже трябваше да преподава в неделното училище в девет и половина.
– В нищо ли не вярваш?
– Не. Искаш да кажеш, че ти вярваш.
– Ами, да. Така мисля.
Той настръхва от нейната рязкост, от нейната увереност, пита се дали не излъга; ако е излъгал, то в такъв случай е увиснал в центъра на нищото и тази мисъл го терзае; сърцето му изтръпва от нея. Отсреща на улицата няколко души в най-хубавите си дрехи се разхождат по тротоара край редицата от остарели тухлени къщи; на въздух ли се разхождат? Дрехите им... те са си сложили най-хубавите дрехи: той се хваща механично за тази мисъл; тя му изглежда видимо доказателство за невидимия свят.
– Е, ако вярваш, какво правиш тук? – пита тя.
– Защо не? Да не мислиш, че си сатаната или нещо подобно?
Това я сепва за миг, застанала с гребена в ръка, преди се засмее:
– Е, добре! Карай тогава, щом това те прави щастлив.
Той я стиска.
– Защо не вярваш в нищо?
– Ти се шегуваш.
– Не. Не ти ли се е сторило никога, макар и само за миг съвсем очевидно?
– Кой? Господ ли искаш да кажеш? Не. Изглежда ми очевиден само другия път. Винаги.
– Е, добре, но... ако господ не съществува, защо съществува всичко?
– Защо? Тук няма защо. Нещата просто си съществуват.
Тя застава пред огледалото и гребенът ѝ, който опъва косата ѝ, дръпва горната ѝ подпухнала устна така, че открива влажните ѝ потъмнели зъби.
– Аз не те чувствам по тоя начин – просто че съществуваш – казва той.
– Ей, защо не си сложиш нещо, ами само лежиш там и ме поучаваш?
Тия думи и начинът, по който се обръща, за да каже това, със свободно разпусната коса, го възбуждат.
– Ела! – моли се той.
Мисълта да я обладае, докато църквата се пълни с хора, го въодушевява.
– Не! – казва Рут.
Тя е наистина малко засегната. Вярата му в Бога я дразни.
– Не ме ли харесваш сега?
– Какво значение има това за теб?
– Знаеш, че има.
– Ставай от леглото ми!
– Мисля, че ти дължа още петнадесет долара.
– Всичко, което ми дължиш, е да вървиш по дяволите.
– Какво! Да те оставя сама?
Той казва това и скача от леглото със смешна бързина, докато тя стои там удивена. Заека събира някои дрехи, вмъква се в банята и затваря вратата. Когато излиза по бельо, казва с все същия несериозен тон:
– Ти не ме харесваш вече! – и тъжно отива до стола, върху който е оставен най-грижливо панталонът му.
Докато той беше в банята, тя е оправила леглото.
– Харесвам те достатъчно – казва тя разсеяно, като опъва
покривката на леглото, така че да не остане никаква гънка.
– Защо ме харесваш?
– Защото си по-едър от мене.
Тя отива до другия ъгъл и оттам пак издърпва покривката.
– Момче, това винаги ме е вбесявало, дявол да го вземе... начинът, по който всички малки жени мислят, че са достатъчно умни, за да пипнат всички едри мъже.
– Те имат нещо – отвръща той. – Струва им се лесно да го постигнат.
Тя се смее и отговаря:
– Мисля, че това е вярно.
Той си вдига панталона и закопчава колана.
– Защо още ме харесваш?
Тя го поглежда.
– Да ти кажа ли?
– Кажи!
– Защото не се предаваш. Заради твоя глупав начин, по който все още се съпротивляваш.
Приятно му е да чуе това: удоволствието се разнася по нервите му и той се чувства от това някак много висок. Усмихва се. Но у него е вроден американският начин да се покаже скромен и от устата му се изплъзва: "Волята да постигнеш нещо".
– Това бедно старо копеле! – казва тя. – Но той наистина е копеле.
– Хей, ще ти кажа какъв е – прекъсва я Заека. – Сега ще изтичам да взема малко продукти от магазина, за да приготвиш обеда...
– Кажи... ти направо оставаш тук, така ли?
– Защо? Да нямаш среща с някого?
– Не. Нямам никого.
– Е, добре тогава. Снощи каза, че обичаш да готвиш...
– Казах, че обичах.
– Е, щом си обичала, значи все ще обичаш. Какво да взема?
– Откъде знаеш, че магазинът е отворен?
– А не е ли? А, сигурно е отворен. Тези малки магазинчета печелят всичко в неделя, когато големите супермаркети не работят.
Той отива до прозореца и гледа към ъгъла. Разбира се, вратата на магазина е отворена и оттам излиза мъж с вестник.
– Ризата ти е мръсна – казва тя след него.
– Зная – Заека се дръпва от светлината на прозореца. – Това е ризата на Тотеро. Трябва да си взема някои дрехи. Но нека купя най-напред продукти. Какво да взема?
– Какво обичаш?
Всъщност по характер тя е добра. Той разбра това още в момента, когато я видя да стои там, до паркинг автоматите. Можеше да го разбере... то личеше по меката извивка на корема ѝ. Жените, с които непрекъснато се караш, понеже искат нещо друго, са и от друга раса. Те или се огъват като растения, или те удрят като камък. В целия този зелен свят няма нищо по-хубаво от добра жена.
Тротоарът кънти под краката му, докато тича до магазина със своята мръсна риза. "Какво обичаш?"... Тя е негова. Той знае, че тя е негова...
Заека донася осем топли кренвирша в целофан, кутия замразен фасул, кутия замразени пържени картофи, четвърт прясно мляко, буркан салата, един хляб със стафиди, топка сирене, обвита в червен целофан, и най-отгоре в чантата – швейцарско суфле. Всичко струва 2.43 долара.
Докато изважда продуктите от чантата в нейната малка цветна кухня, Рут казва:
– Ти си лек на яденето.
– Търсих агнешки котлети, но имаше само кренвирши, салам и месо в консерви.
Тя започва да приготвя обяда, а той обикаля из всекидневната и открива цяла серия детективски романи джобни издания върху полицата под масата, до стола. Младежът от съседното легло във Форт Хууд четеше такива през цялото време. Рут беше отворила прозорците и свежият мартенски въздух сякаш става по-рязък от спомена за горещия Тексас. Завесите от избелял муселин се развяват от вятъра; тънички и прозрачни, от лека газена материя, те се издуват и носят към него. Той стои парализиран от един още по-хубав спомен: техният дом, когато беше още дете, неделните вестници, които изшумоляваха на пода, пуснати от пощенския раздавач следобед, и майка му, която тракаше със съдовете в кухнята; когато свършеше, тя ги караше да излязат на разходка – татко, него и малката Мириам. Заради бебето не отиваха далече – само на няколко блока от тях, може би до близката каменна кариера, където басейнът с лед от зимата се разтопяваше в езеро няколко инча дълбоко и удвояваше височината на канарата от кариерата, като обръщаше скалите ѝ долу, в друга, отразена кариера. Всъщност това е само вода. Те правят няколко крачки по-нататък по края и от този нов ъгъл басейнът отразява слънцето, илюзията от обърнатата скала изчезва и от светлината водата изглежда твърда като лед. Заека държи малката Мим за ръка.
– Хей! – извиква той на Рут. – Имам чудесна идея. Хайде да отидем на разходка следобед.
– Разходка! Че аз се разхождам непрекъснато.
– Хайде да се изкачим на Маунт Джъдж оттук.
Той не може да си спомни изобщо да се е изкачвал на планината откъм Брюър. Предчувства удоволствието и когато се извръща екзалтиран от пердетата, вкоравени и развяващи се от лекия ветрец, големите църковни камбани забиват.
– Да... нека да отидем! – извиква той към кухнята. – Моля ти се!
Отвън на улицата хората напускат църквата, като носят разсеяно клонки зеленина.
Когато Рут сервира обяда, той забелязва, че тя готви по-добре от Дженис; беше сварила кренвиршите така, че да не се разпукнат. Дженис винаги ги сервираше на масата разкъсани и изкривени, разцепени от единия до другия край с широко зейнали розови уста, които сякаш бяха готови да извикат, че са били измъчвани.
Двамата с Рут обядват на малка порцеланова маса в кухнята. Когато докосва вилицата до чинията, той си припомня неприятното чувство в съня си от лицето на Дженис, което се разпадаше в ръцете му, и този спомен разваля удоволствието от първата хапка, превръща я в ужас. Въпреки това той казва:
– Чудесно! – и продължава енергично да се храни, като до голяма степен апетитът му отново се възвръща с яденето.
Лицето на Рут отсреща приема нещо от крещящата белота на порцелана, с който е покрита масата; кожата на голямото чело блести и двете петна до носа ѝ са като точки от нещо, което се е разляло по лицето ѝ. Тя като че ли чувства, че е станала непривлекателна, и затова се храни някак унило, бързо.
– Ей! – казва той.
– Какво?
– Знаеш ли, че моята кола все още е паркирана на Чери стрийт.
– Тогава всичко е наред. Паркинг автоматите не работят в неделя.
– Да, но утре ще работят.
– Продай я.
– Как?
– Продай колата! Бързо ще забогатееш.
– Не. Искам да кажа, о! Ти имаш предвид себе си. Виж,аз имам още трийсет долара, позволи ми да ти ги дам.
Той посяга към задния си джоб.
– Не, не исках да кажа това. Не исках да кажа нищо. Просто това ми хрумна в глупавата глава.
Тя е смутена; вратът ѝ става на петна и у него се надига съжаление, като си помисли колко хубава беше снощи.
Той обяснява:
– Разбираш ли, бащата на жена ми е търговец на стари коли. Когато се оженихме, той ни продаде тази кола с голямо намаление. Тъй че донякъде това е фактически кола на жена ми и след като роди, мисля, че трябва да е нейна. А освен това ти каза, че ризата ми е мръсна и аз трябва да си вземи дрехи, ако мога. Мислех следобеда да се промъкна у дома, да оставя колата и да си взема дрехите.
– Смяташ ли, че тя ще си е вкъщи?
– Не, няма. Сигурно ще е при майка си.
– Мисля, че ще се зарадваш, ако си е вкъщи – казва Рут.
Той се пита дали действително е така; представя си как отваря вратата, как вижда Дженис, седнала в креслото, с празна чаша да гледа телевизия и като че ли нещо пропада в него, сякаш някаква хапка, заседнала на гърлото му, най-после преминава надолу. Това е облекчението, което би изпитал, ако види лицето ѝ все още здраво; същото това нейна глупаво, упорито като костелив орех лице.
– Не, няма да се зарадвам – казва той на Рут. – Аз се страхувам от нея.
– Очевидно – отвръща Рут.
– Има нещо у нея – настоява той. – Тя е цяла напаст!
– Тази бедна жена, която си оставил? Ти си напаст, бих казала аз.
– Не.
– О, така е. Мислиш си, че си заек.
Тонът ѝ е леко подигравателен и раздразнен и той не може да разбере защо.
Рут пита:
– Какво смяташ да правиш с тия дрехи?
А! Ето какво било! Тя усеща, че той иска да се пренесе у нея.
Заека признава:
– Ще ги донеса тук.
Тя си поема дъх, но не казва нищо.
– Само за тази вечер – моли той. – Ти нямаш нищо предвид, нали?
– Може би. Не зная. Вероятно не.
– Добре, тогава чудесно! Хей! Аз те обичам.
Рут се изправя, за да вдигне чиниите, и остава така, опряла палеца си в порцелана на масата, вторачила поглед надолу. Тя поклаща мрачно глава и казва:
– Ти си лоша вест.
Насреща му широкият ѝ ханш, открояващ се под плътно прилепналата кафява пола, е симетричен и мощен като основата на величествена колона. Сърцето му затуптява при вида на тази излъчваща здраве и сила колона и той разбира с радост, че любовта му към нея отново се връща. Не смеейки да вдигне очи към лицето ѝ, за да провери това, той казва:
– Нищо не мога да направя. Ти си толкова добра вест.
Заека изяжда три суфлета и една троха от края на устните му пада върху пуловера на Рут, когато целува гърдите ѝ, "за довиждане" в кухнята. Той я оставя при съдовете. Колата му го очаква някак тайнствено на Чери стрийт в хладното пролетно пладне, като че ли една стая от някаква къща, която той притежава, се беше откъснала и приютила тук, до този бордюр, и сега, когато приливът на нощта се беше отдръпнал, тя стоеше горе и блестеше на пясъка, леко наклонена, но невредима, готова да отплува само при едно завъртане на ключа. Под измачканите и мръсни дрехи той чувства тялото си чисто, леко и празно.
Колата излъчва сигурност: каучук, прах и оцветен метал, стоплени от слънцето. Една ножница за ножа на неговото "аз".
Той пресича замаяния от неделята град край тихите редици от тухлени къщи, верандите с перила, спокойни басейни от дърво. Кара покрай големия хребет на Маунт Джъдж; Спускащият се към шосето склон е поръсен с жълтозеления цвят на новите листа: по-нагоре вечно зелените борове очертават тъмен хоризонт върху небето. Изгледът се е променил от последния път, когато мина оттук. Вчера сутринта небето беше нарязано от тънки като ленти утринни облачета и той се измори да кара все към центъра на тази мрежа, където единствено му се струваше, че има изгледи за почивка. Сега пладнето на другия ден беше разсеяло облаците и небето в предното стъкло на колата е чисто и студено, и той не чувства нищо пред себе си, това прелестно "нищо" на Рут, това "нищо", за което тя му каза, че чувства. Очите ѝ бяха точно като това синьо. Чисти, без петна. Сърцето ти сякаш завинаги се възвисява от това тъмно, синьо небе.
Чувството му на равновесие се разпада, когато достига познатите къщи на Маунт Джъдж. Става предпазлив, нервен. Завива нагоре по Джексън стрийт, нагоре по Потър и след това нагоре по Уилбър и се опитва по някакъв външен белег да разбере дали има някой вкъщи. Не се вижда никаква издайническа светлина. Сега е точно обед. Отвън няма никаква кола. Той обикаля два пъти блока и източва врат, за да зърне някакво лице в прозореца. Виолетови тъмни стъкла. Рут грешеше: той не иска да види Дженис.
Само възможността за това го прави така слаб, че когато излиза от колата, блесналото слънце едва не го поваля. Докато се изкачва по стълбището, стъпалата със своите черти сякаш отмерват и ограничават плахото желание на задъханото му от страх тяло да се върне. Той почуква на вратата, готов да избяга. Никакъв отговор. Потрепва отново, ослушва се и изважда ключа от джоба.
Макар че апартаментът е празен, все пак тъй много се чувства присъствието на Дженис, че той започва да трепери, видът на това кресло, обърнато към телевизора, като че ли подкосява коленете му. Изпочупените играчки на Нелсън на пода разбъркват главата му; всичко в черепа му – сивото вещество, костите на ушите, зрителният му апарат – сякаш е затрупано от тия вещи и тубата на неговото "аз" се задръства; синусите му се запушват от давещи сълзи, каквито досега не е познавал. Във всекидневната се усеща прах. Щорите все още са спуснати. Дженис ги спускаше още следобед, за да не се осветява екранът на телевизора. Някой се бе опитал да поразчисти; пепелникът и празната ѝ чаша бяха вдигнати. Заека оставя ключа от вратата и ключовете от колата върху телевизора, чиято кутия е всъщност метална, но боядисана в цвят, имитиращ дърво. Когато отваря гардероба, дръжката на вратата се удря в ръба на телевизора. Някои от роклите на Дженис липсват. Той посяга вече за дрехите си, но вместо да ги извади, обръща се и се упътва към кухнята, за да види резултата от постъпката си. Леглото им стои там смъкнато в прецеждащата се слънчева светлина. То никога не е било свястно легло. Родителите на Дженис им го бяха дали. Върху бюрото стоят няколко от нейните бутилки и буркани, ножичка за маникюр, макара с бял конец и игла, няколко месингови фуркета, телефонният указател, както и някаква рецепта, която тя никога не откъсна от едно списание, и гердан с дървени топчета, дялани в Ява, който той ѝ взе за Коледа. Някак нестабилно, наклонено срещу стената е голямото овално огледало, което те взеха, когато родителите ѝ си направиха нова баня; той винаги смяташе да го закове на стената над бюрото, но никога не можа да обиколи из магазините, за да купи подходящи гвоздеи. Една чаша върху перваза на прозореца, пълна наполовина със застояла вода с въздушни мехурчета в нея, хвърля изкривена ивица разредено слънце върxy празното място, където трябваше да се закове огледалото. В стената са издълбани три дълги успоредни резки. От какво ли са станали? Кога? Оттатък ръба на оправеното легло се откроява бял триъгълник от пода на банята; моментът след вземане на душа, задникът ѝ, зачервен от парата, тя вдигнала весело ръце, за да го целуне, мокрите косми под мишниците ѝ. Каква радост я беше обзела, а след това – и него, съвсем неочаквано...
В кухнята той открива странна немарливост. Свинските пър-жоли, които изобщо не бяха извадени от тигана, плуваха, студени като смъртта, в замръзнала мас. Той ги изважда в една кесия под мивката и с нож остъргва парченца от втвърдената, застинала неравномерно мазнина. Кесията, придобива тъмнокафяв цвят по дъното, мирише на нещо сладко, което се разлага. Чуди се какво да направи. Кофата за боклук е на по-долния етаж, чак навън, отзад. Не може да се връща два пъти. Решава да не мисли за това. Пуска топла вода от бойлера и слага тигана в мивката да се накисне. Дъхът на парата, който му прилича на шепот в гробница, го плаши.
Той взема бързо чисти жокейски гащета, тениски и чорапи от едно чекмедже, три ризи в целофан и един син картон от друго, чифт изпрани и изгладени бежови панталони от трето, изважда двата си костюма и една спортна риза от гардероба, като по-дребните неща увива в костюмите, така че да стане вързоп, който да може да носи. Всичко това го изпотява. Стиснал здраво дрехите между двете си ръце и вдигнатото си бедро, той оглежда апартамента още веднъж; мебелите, килимите, тапетите по стените – всичко изглежда мрачно, безжизнено през мрака, който покрива лицето му, Стаите миришат на нещо ужасно и той с радост излиза. Вратата се захлопва след него безвъзвратно. Ключът му остава вътре.
Четка за зъби. Самобръсначка. Копчета за ръкавели. Обувки. На всяко стъпало той си спомня за нещо, което е забравил. Забързва, краката му трополят. Скача. Главата му почти се удря в голата крушка, която свети накрая на черен шнур в антрето. Името му върху пощенската кутия сякаш вика след него, когато минава, буквите от синьо мастило изтласкват въздуха като вик. Той се чувства смешен, гмуркайки се в слънчевата светлина, като някои от ония чудати крадци, за които човек чете на последната страница на вестниците и които вместо да задигнат пари и сребро, отнасят някоя порцеланова мивка, двайсетина рула хартия за тапети! Или вързоп стари дрехи.
– Добър ден, господин Енгстръм!
Минава една съседка. Мис Арнт с лилава шапка, бърза за църква, стиснала палмова клонка в ръце.
– О, здравейте! Как сте?
Тя живее три къщи по-нагоре; говори се, че е болна от рак.
– Аз съм просто великолепно – казва тя. – Просто великолепно.
И стои там в слънчевата светлина, замяна от блясъка, дръзка, несъзнателно наклонена по стръмнината на тротоара. Една зелена кола минава съвсем бавно край тях. Мис Арнт е застанала на пътя му, очарователно объркана, изпълнена с признателност за нещо. Тъй както просто е прилепнала към тротоара, прилича на муха, която е спряла да пълзи по тавана, за да се полюбува на себе си.
– Как ви се струва времето? – пита той.
– Харесва ми, харесва ми. Връбница винаги е лазурна. Това раздвижва кръвта в краката ми.
Тя се смее и той се засмива след нея. Тя стои сякаш е пуснала корен в горещия цимент между перестата сянка на два клена. Сигурен е, че тя нищо не знае.
– Да – каза Заека, защото тя се заглежда в ръцете му. – Смятам да правя пролетно чистене.
И поклаща вързопа, за да потвърди това.
– Не е лошо! – казва тя с неочаквано заядлива ирония. – Вие, младите съпрузи, разбира се, сте си своенравни...
После тя се извръща и възкликва:
– А, ето един свещеник!
Зелената кола се връща. Сега тя слиза по-бавно надолу, по средата на улицата. С ужас, който прави вързопа в ръцете му два пъти по-тежък, Заека разбира, че е притиснат до стената. Той се дръпва бързо от вратата и като минава край мис Арнт, казва:
– Трябва да бягам.
Думите му се сливат с многозначителната ѝ забележка:
– Това не е негово преподобие Крупенбах.
Не, разбира се, не е Крупенбах; Заека знае кой е, макар че не знае името му. Свещеникът от епископалната църква.
Спрингърови принадлежаха към нея. Повечето от близките на стария негодник бяха лутерани или протестанти, ако изобщо бяха някакви. Той не тича, а само върви бързо; стръмният тротоар натъртва петите му на всяка крачка, още повече, че не вижда плочите от вързопа, който носи. Само да влезе в уличката. Единствената му надежда е, че проповедникът може би не е сигурен, че е той.
Заека чувства как зелената кола пълзи зад него; мисли да захвърли дрехите и да хукне. Веднъж само да стигне старата фабрика за лед. Но има още един блок до нея. Той си представя как Рут го чака от другата страна на планината, измила вече съдовете. Нейните сини очи отвъд синята планина, под синьото небе. Както акула изтласква на тихи вълни водата пред себе си, така и зелената броня на колата образува леки вълни във въздуха, които се разбиват отзад в коленете на Заека. Колкото по-бързо върви, толкова по-силно се разбиват тия вълни. До ухото му достига почти детски глас:
– Извинете, вие ли сте Хари Енгстръм?
Обзема го желание да излъже, но се обръща и едва чу то прошепва:
– Да.
Хубавият млад мъж с бял подбрадник около гърлото кара колата малко на диагонал от тротоара, дърпа рязко ръчната спирачка и изключва мотора, като по този начин паркира неправилно и накриво на обратната страна на улицата. Странно е, че свещениците могат да нарушават някои малки правила. Заека си спомня как синът на Крупенбах цепеше из града на мотор. Това винаги му правеше силно впечатление
– Е, аз съм Джек Екълс – казва свещеникът и някак не на място произнася последната сричка със смях.
Бялата незапалена цигара, която виси на устните му, заедно с бялата яка, представлява твърде смешна гледка в прозореца на автомобила. Той излиза от колата си – масленозелен буик 58 с четири врати – и му подава ръка. За да я поеме, Заека трябва да сложи своята голяма топка от дрехи върху ивицата трева в края на тротоара.
Ръкостискането на Екълс е енергично, заучено и силно; за него то, изглежда, символизира прегръдка. За миг Заека изпитва страха, че изобщо няма да го пусне. Чувства се уловен, предусеща обяснения, затруднения, молби, помирения, издигащи се като влажни стени; кожата му настръхва от отчаяние. В ръкостискането на Екълс той чувства непреклонна воля.
Свещеникът е почти на неговите години или малко по-възрастен и доста по-нисък, но не е дребен; изпод черното му сако личи ненужна мускулатура. Той стои така, че резките очертания на фигурата му се открояват. Леко е привел рамене. Има дълги червеникави вежди, които образуват едва загрижена бръчка точно над носа му, и малка светла заострена брадичка, пъхната под устата му. Въпреки че изглежда намръщен, у него има нещо дружелюбно и безобидно.
– Къде отивате? – пита той.
– Как? Никъде.
Заека се заглежда в костюма му; на пръв поглед той е съвсем черен, а всъщност е син. Спокойно, изящно, леко тъмносиньо. А малката му жилетка или нагръдник, или каквото е изобщо, е черна като печка. От усилието да задържи цигарата между устните си смехът на Екълс преминава в сумтене. Той потупва предниците на сакото си.
– Случайно да имате кибрит?
– Ах, съжалявам, не. Зарязах пушенето.
– Вие сте по-добър от мене.
Той замълчава за миг и се замисля, после поглежда Хари с извити нагоре от удивление вежди. От това сивите му очи изглеждат кръгли и безцветни като стъкло.
– Мога ли да ви поканя в колата?
– Не. Дявол да го вземе... не се безпокойте.
– Искам да поговоря с вас.
– Не. Всъщност вие не искате, нали?
– Искам, да. И то много.
– Е... добре.
Заека взема дрехите си, минава пред буика и влиза в него. Вътрешността на колата има оня приятен и остър мирис на пластмаса, който имат новите коли. Той вдишва дълбоко този мирис и това успокоява страха му
– За Дженис, нали?
Екълс кимва, като се взира навън през задното стъкло, докато изтегля колата от бордюра. Горната му устна е издадена над долната. Под очите му има дълбоки виолетови сенки от умора.
– Как е тя? Какво прави?
– Днес изглежда много по-добре. Тази сутрин беше с баща си на църква.
Те карат надолу по улицата. Екълс не добавя нищо повече, само гледа през предното стъкло и присвива очи. Той търси запалката по арматурното табло.
– Предполагах, че ще е при тях – казва Заека.
Той вече започва да се ядосва леко, че свещеникът не му се кара или нещо подобно; изглежда, не е запознат с неговия въпрос.
Запалката изведнъж изпада отнякъде. Екълс я приближава до цигарата си, всмуква и като че ли отново се съсреодоточава.
– Очевидно – казва той, – когато вие не сте се върнали до половин час, тя се е обадила на родителите ви и баща ви е трябвало да доведе детето у вас. Той, мисля, я е успокоил и ѝ е казал, че навярно вие сте се отбили някъде. Тя си припомнила, че сте се прибрали късно, понеже сте играли мач на улицата, и сметнала, че може би сте отишли пак там. Струва ми се даже, че баща ви е обиколил града, за да открие къде играете.
– А къде е бил старият Спрингър?
– Тя не им се обадила. Не им се обадила до два часа през нощта, когато, предполагам, бедната жена е изгубила вече всякаква надежда.
Този израз "бедната жена" звучи в устата му банално.
Хари пита:
– До два часа не им се е обадила?
Обзема го съжаление; ръцете му се впиват във вързопа, сякаш утешава Дженис.
– Почти до това време. Дотогава тя е била в такова състояние – пияно и иначе, че майка ѝ ме повика.
– А защо вас?
– Не зная. Хората знаят. – Екълс се засмива. – Те смятат, че това утешава. Най-малко за мене обаче. Аз винаги съм мислил, че госпожа Спрингър ме мрази. Тя от месеци не е идвала на църква.
Когато се обръща, за да погледне Заека в лицето и да види какъв е ефектът от тази шега, някакво странно угризение на съвестта повдига веждите му и отваря голямата му уста.
– Значи, това е било към два часа сутринта?
– Между два и три.
– Съжалявам. Съвсем не съм имал предвид да ви вдигам от леглото.
Свещеникът разтърсва раздразнено глава:
– Да не говорим за това.
– Да, но аз се чувствам ужасно...
– Наистина ли? Това е обнадеждаващо. Всъщност какъв е точно вашият план?
– В действителност нямам план. Карам някак си напосоки.
Смехът на Екълс го изненадва; на Заека му се струва, че свещеникът е врял и кипял в подобни истории – разбити домове, бягащи съпрузи – и че това "карам някак си напосоки" беше прозвучало по-свежо. Той се чувства поласкан. Екълс е обигран в това.
– Вашата майка има интересно виждане – продължава Екълс. – Тя мисли, че това, което смятаме – жена ви и аз, – че сте избягали, е илюзия. Тя казва, че вие сте прекалено добpo момче, за да извършите подобно нещо.
– И вие сте се занимавали с това, така ли?
– С това и с една смърт вчера.
– Брей! Съжалявам.
Те караха без определена посока с малка скорост през познатите улици; по едно време минаха край фабриката за лед, а после завиха така, че пред тях се откри долината.
– Вижте, ако наистина искате да ме повозите с колата – казва Заека, – бихте могли да карате към Брюър.
– Не искате да ви отведа при жена ви, така ли?
– Не! Стига мъка! Искам да кажа, не мисля, че от това ще произлезе нещо добро. Не смятате ли?
В продължение на доста дълго време, изглежда, като че ли другият не го е чул; неговият чист уморен профил се взира през предното стъкло, докато голямата кола се движи непрестанно напред. Хари вече е поел дъх, за да повтори казаното, когато Екълс прибавя:
– Да. Щом вие не искате от това да произлезе добро.
Въпросът изглежда приключен така просто. Те карат надолу по Потър авеню към магистралата. По слънчевите улици има само деца – някои от тях все още в дрехите си от неделното училище. Малки момиченца с розови роклички като камбанки, които стърчат направо от талията. Панделките им са в тон с чорапките.
Екълс пита:
– Какво направи тя, че ви накара да я напуснете?
– Помоли ме да ѝ купя пакетче цигари.
Този път Екълс не се засмива, както Заека очакваше; сякаш не сметна забележката за безочлива, а само малко над позволената граница. Но това беше истината.
– Това е истината. Просто почувствах как цялата работа се протакаше и отлагаше поради това, че постоянно се опитвах да се приспособя към хаоса, който тя непрестанно създаваше. Не зная, стори ми се, че целият съм полепнал с изпочупени играчки и празни чаши, с телевизионни предавания и закъснели обеди и вечери и няма никакъв изход от всичко това. Тогава изведнъж ми хрумна колко лесно е да избягам, просто да си отида, и за проклетия оказа се наистина лесно.
– Да, за по-малко от два дни наистина е лесно.
– О! Съществува закон, предполагам.
– Не съм мислил толкова за това. Тъща ви се сети веднага, но жена ви и господин Спрингър са решително против. Струва ми се, по различни причини. Жена ви изглежда почти парализирана; тя не иска никой да предприеме каквото и да било.
– Бедното дете! Тя е такава глупачка!
– Защо сте тук?
– Защото ме хванахте.
– Искам да кажа, защо бяхте пред вашия дом?
– Върнах се, за да си взема чисти дрехи.
– Толкова ли са важни чистите дрехи за вас? Защо спазвате подобно благоприличие, щом така лесно можете да стъпчете останалите?
Сега Заека започва да долавя опасността от разговора; с неговите камъни по неговата глава...
– Също... оставих ѝ и колата.
– Защо? Не ви ли трябва, за да избягате?
– Просто сметнах, че тя трябва да бъде нейна. Баща ѝ ни я продаде евтино. Във всеки случай на мене поне тя не е донесла нищо добро.
– Така ли?
Екълс загасва цигарата си в пепелника на колата и търси в джоба на сакото друга. Те заобикалят планината в най-високата отсечка на шосето, където склонът се издига много стръмно от едната страна и слиза пак така стръмно от другата, за да даде място на някоя къща или бензиностанция. Долу е реката.
– Ако
Това звучеше почти като съвет, който излизаше спокойно от бялата яка.
– Точно това направих и аз! – възкликва Заека, зарадван, че у двамата има нещо общо. – Карах до Западна Вирджиния. След това си рекох "по дяволите" и се върнах.
Трябва да спре да ругае! И защо ли го прави, пита се той. Може би за да запази разстоянието между тях; той чувства опасно привличане към тоя мъж в черно.
– Мога ли да попитам защо?
– О, не зная. По много причини. Изглеждаше по-безопасно да бъда в място, което познавам.
– Не сте се върнали, за да защитите жена си.
Заека не отвръща нищо на това. Екълс продължава:
– Вие говорите за това чувство... на безпорядък. А как мислите, че е с другите съпрузи. Да не смятате, че сте някакво изключение?
– Вие не очаквате, че ще ви отговоря положително, но ще го направя. Някога аз играех една игра добре. Наистина! Играех добре. И след като сте били в нещо отличен, независимо в какво, някак си ви съсипва да сте второ качество. А това малкото, което ние с Дженис имахме, беше наистина второ качество.
Запалката се показва на таблото. Екълс пали и отново бързо обръща поглед напред. Те бяха слезли вече в предградията на Брюър. Той пита:
– Вярвате ли в бога?
Репетирал вече това тази сутрин, Заека отговаря бързо:
– Да.
Екълс премигва от изненада. Окосменият клепач на окото от профила му потрепва, но той не извръща лице.
– Мислите ли тогава, че бог иска да карате жена си да страда?
– Позволете ми и аз да ви попитам нещо. Смятате ли, че господ иска един водопад да бъде дърво?
Заека разбра, че този въпрос на Джими от предаването но телевизията е смешен. Той се дразни, че Екълс го приема просто, като същевременно дръпва унило от цигарата си.
Той схваща, че каквото и да каже, Екълс ще го посрещне със същото изражение на уморен пушач; той е слушател по професия. Едрата му красива глава изглежда натъпкана със сива каша от скъпоценни чужди тайни и вълнуващи въпроси, засягащи всички. Една каша, която, тъй млад, какъвто е той, нищо не може да оцвети. За пръв път Заека изпитва неприязън към него.
– Не – казва Екълс, след като размисля. – Но смятам, че той иска едно малко дърво да стане голямо дърво.
– Ако ми кажете, че не съм зрял, няма да се разплача, тъй като доколкото мога да разбера, то е все едно, че си умрял.
– Аз самият не съм зрял – подхвърля Екълс.
Но не е достатъчно само да подхвърлиш нещо. Заека казва грубо:
– Е, аз няма да се върна обаче при тази малка глупачка, колкото и да я съжалявате. Не зная какво чувства тя. Никога не съм знаел. Всичко, което зная, което съм знаел, е това, което е вътре в мен. Можете ли да си представите какво работех, за да поддържам тази фуста? Демонстрирах някаква тенекийка за едно пени с ужасното име Меджи пийлър в няколко универсални магазина.
Екълс го поглежда и се усмихва. Сега веждите му изразяват крайно удивление.
– А! Това обяснява вашите ораторски заложби – забелязва той.
Тази аристократична насмешка звучи вярно: поставя и двамата на мястото им. Заека се чувства по-неловко.
– Хей, искам да ме оставите тук – казва той.
Те са на Уайзър стрийт, с лице към големия слънчоглед, който е мъртъв през деня.
– Няма ли да ми позволите да ви отведа до мястото, където сте отседнали?
– Никъде не съм отседнал.
– Добре.
Като лошо момче Екълс дръпва спирачката и спира пред един противопожарен кран. Понеже спира внезапно, нещо издрънчава отпред.
– Отдалечихте ли се? – казва Заека.
– Точно моят клуб за голф.
– Вие играете?
– Лошо. А вие?
Екълс изглежда оживен; цигарата гори, забравена между пръстите му.
– Бил съм кеди[19].
– Мога ли да ви поканя за една игра?
А! Ето въдицата!
Заека излиза, застава на бордюра и заобикаля въпроса, шегувайки се със своята свобода.
– Нямам стикове.
– Те се вземат лесно под наем и не е скъпо. Моля ви се. Аз говоря съвсем сериозно.
Екълс се навежда, за да говори през вратата.
– Трудно ми е да си намеря партньори. Всеки, освен мен, е на работа.
Той се смее.
Заека знае, че трябва да избяга, но мисълта за една игра и идеята, че най-безопасно е да се срещнеш с преследвача си, изиграват своята роля.
Екълс настоява:
– Страхувам се, че вие ще се върнете да демонстрирате машинки за белене, ако не ви хвана скоро. Какво ще кажете за вторник? Вторник в два? Да ви взема ли?
– Не. Аз ще дойда у вас.
– Обещавате, нали?
– Да. Но не се доверявайте много на обещание от моя страна.
– Трябва да се доверя...
Екълс казва един адрес в Маунт Джъдж и те се сбогуват на бордюра. Възрастен полицай с разбиращ поглед върви по тротоара край затворените и заглъхнали в неделята магазини. На него сигурно това му се струва като раздяла между един проповедник и председателя на младежката му група. Хари се ухилва на полицая и тръгва по тротоара с пеещ стомах. Странно наистина как хората вече не могат да те засегнат!
Рут му отваря с криминален роман в ръка. Очите ѝ изглеждат сънени от четенето. Тя си е сложила друг пуловер. Косата ѝ изглежда по-тъмна. Той стоварва дрехите върху леглото.
– Имаш ли закачалки?
– Кажи! Ти сигурно си мислиш, че си постигнал бог знае какво.
– Постигнах тебе – отвръща той. – Постигнах тебе и слънцето, и звездите.
Стискайки я в прегръдките си, той действително смята, че това е така. Тя е хладна и сдържана в прегръдката му, не е дружелюбна, не, не. Лек мирис на сапун достига до ноздрите му, а в устата му навлиза влага. Измила си е косата. Сресала я е нагоре на по-тъмни и по-правилни къдрици, разделени гладко от гребена. Чиста е, тя е чиста; той доближава носа си до черепа ѝ, за да вдъхне от простата остра миризма. Той си я представя гола под душа, косата ѝ, изпускаща влага със сапунената пяна, врата ѝ, сведен под биещата вода.
– Накарах те да разцъфтиш – казва той.
– О, ти си цяло чудо – отговаря тя и се отдръпва от гърдите му.
Докато той окачва внимателно костюмите си, Рут пита:
– Остави ли колата на жена си?
– Нямаше никого вкъщи. Промъкнах се и се измъкнах. Оставих ключа вътре.
– И никой не те видя?
– Всъщност видя ме един човек. Епископалният свещеник ме върна с колата си в Брюър.
– Кажи, ти си религиозен, нали?
– Аз
– Какво каза той?
– Нищо особено.
– А как изглеждаше?
– Зловещо... просто да те полазят тръпки. Много се хили.
– Може би
– Смятам да играя с него голф във вторник.
– Ти се шегуваш!
– Не, наистина. И аз самият не зная как му обещах.
Тя се смее и продължава да се смее тъй дълго, както се смеят жените, когато са възбудени от теб, а се стесняват от това.
– О, мой Заеко! – възкликва тя нежно със сетен дъх. – Ти просто странстваш, нали?
– Той ме убеди – настоява Заека, разбирайки, че усилията му да ѝ обясни, ще я развеселят по необясними причини. – Не съм направил нищо.
– Ти, бедна душа – казва тя. – Ти си просто неудържим.
Най-после той сваля с голямо неизразимо облекчение мръсните си дрехи и си слага чисто бельо, чисти чорапи, спортна риза и бежовите панталони. Трябва обаче отново да си сложи велурените обувки. Забрави да открадне чехлите си. Вече облечен, той казва:
– Хайде да отидем на разходка!
– Чета – отвръща тя от стола.
Книгата е отворена някъде към края. Тя чете книгите хубаво и без да ги прегъва, въпреки че струват само трийсет и пет цента.
– Хайде! Да излезем на въздух.
Той отива до нея и се опитва да издърпа криминалния роман от ръката ѝ. Заглавието му е
– Чакай – моли го тя, обръща една страница и прочита няколко изречения така както книгата е вдигната нависоко. Очите ѝ просто бягат по редовете. После изведнъж му позволява да я вземе.
– Господи, ти си тиранин!
Той отбелязва мястото, докъдето е стигнала, с изгоряла кибритена клечка и поглежда към босите ѝ крака.
– Имат ли чехли или нещо такова?
– Не. Ей, спи ми се.
– Ще си легнем рано.
Очните ѝ ябълки се обръщат към него, когато казва това. Устните ѝ леко се цупят. Това е вулгарното у нея, което не може да не забележиш. Много лека сладникава вулгарност.
– Хайде! – казва той. – Сложи си ниски обувки и ще ти изсушим косата.
– Аз трябва да нося токове.
Когато навежда глава, за да закопчае обувките, бялата линия на пътя ѝ го кара да се усмихне – толкова е права. Като пътеката на малка девойка, която има рожден ден.
Те стигат до планината през градския парк. Кошчетата за смет и подвижните железни пейки все още не са извадени. По пейките от бетон и дърво приказливи старци се припичат на слънце като по-големи гълъби, облечени в сиви дрипи, наподобяващи пера. Дърветата със своите малки листа хвърлят сянка върху полуголата земя. Колчета с телове отделят местата, където наскоро е било посадено нещо, от неравните пясъчни пътеки. Ветрецът, който духа непрестанно, надолу по склона от празната площадка за джаза, е студен на сянка. Гълъби с клатещи се като на механични играчки глави пробягват на розови крачка край върховете на обувките им и отново се укротяват близо до петите им. Издават звуци като от малки парни машини. Скитник протяга ръка по облегалото на една пейка, за да се изсуши, и от изпитото му лице се чува често и ситно кихане, подобно на котка.
Няколко хулиганчета на около четиринадесет години пушат и се бият до заключената барака, в която се пазят уредите и екипировката на павилиона за игра, на чиито жълти дъски някои беше написал с червена боя: ТЕКС & ДЖОУЗИ, РИТА & ДЖЕЙ. Откъде бяха взели червена боя?
Нишки от зеленина се подават през кафявата покривка. Той улавя ръката ѝ. Декоративният басейн пред площадката за джаза е източен и пълен с разни боклуци; те вървят по една пътека, следваща извивката на студения ръб на басейна, който отразява тишината от площадката на джаза. Танк от Втората световна война, превърнат в паметник, насочва своите оръдия към далечните тенискортове. Мрежите не са вдигнати, линиите още не са очертани с вар.
Дърветата потъмняват; павилиони се спускат надолу. Те вървят през горния край на парка – любимо място за разходка вечер, – осеян с книжки от бонбони. Началото на стълбите почти не се вижда от големите храсти, обагрени в леко кехлибарен цвят от първите пъпки. Много отдавна, когато туризмът още беше обикновено развлечение, тук откъм Брюър направиха стълби нагоре по планината. Те са направени от засмолени дървета, шест фута дълги, запълнени отзад с пръст. След това забиха железни тръби, за да придържат тези груби заоблени стълби, и върху пръстта разпръснаха фини сини камъчета.
Рут върви трудно. Заека наблюдава как тялото ѝ прави усилия, за да придвижва тежестта ѝ напред върху острите затъващи върхове на токовете ѝ. Те се забиват и изкривяват на едно неравно място, покрито с камъчета. Задникът ѝ се поклаща, ръцете ѝ се вдигат, за да запази равновесие. Той ѝ казва:
– Свали си обувките!
– И да си израня петите? Умник!
– Е, добре тогава. Да се връщаме.
– Не, не – упорства тя. – Трябва да сме изминали вече половината път.
– Съвсем не сме изминали половината. Свали си обувките. Тия сини камъчета вече свършват. След малко пътят става мек.
– Със стъкълца вътре...
Малко по-нататък обаче тя сама си сваля обувките. Боса, без чорапи, белите ѝ крака се вдигат леко пред очите му; жълтата кожа на петите ѝ блещука. Под издутината на прасеца ѝ глезените са тънки. В знак на благодарност той също сваля обувките си, за да сподели каквато и да е болка с нея. Земята под краката им е гладка, но набитите навътре дребни камъчета, невидими за окото, се забиват в кожата със силата на тежестта им. Освен това земята е студена.
– Ой! Олеле! – извиква Заека.
– Хайде, войнико! – казва тя. – Бъди храбър!
Те свикват да ходят по тревата в края на стълбите. Клони от дърветата са надвиснали над част от пътя, като образуват отгоре тунел. По-нататък пътят се открива и те могат ги гледат отгоре покривите на Брюър и двайсететажното здание на съда, единствения небостъргач в града. Орли от тон са разперили криле между най-горните му прозорци.
Мъж и жена на средна възраст, наметнати с големи вълнени шалове, гледачи на птици, минават край тях по пътя надолу; щом те се изгубват от погледа им зад кривия клон на един дъб, Заека подскача, за да настигне Рут, и я целува, стиска в прегръдките си нейното топло тяло, вкусва солта от поттa по лицето ѝ, което не реагира. Тя смята, че сега не е време за това. Нейният ограничен женски ум е насочен само към това да се изкачат по-скоро горе, на върха. Но мисълта нейните бели като хартия крака на градско момиче, боси по камъните заради него, кара сърцето му да затупти от вълнение, да ридае и той се вкопчва в нейното здраво тяло, слаб от своята мъка. Над тях минава самолет и бързо пори въздуха с грохот.
– Моята царица! – казва той. – Моят хубав кон.
– Твой какво?
– Кон.
Близо до върха планината се извисява отвесно в стръмна канара. Тук съвременниците бяха изградили бетонни стъпала с железен парапет, който, под формата на буква Z, на три чупки, достига настлания с чакъл паркинг на хотел "Пинакъл". Те отново си слагат обувките, изкачват стълбите и гледат града, който постепенно се изравнява под тях.
По края на скалата има перила. Той хваща една от белите напречни пръчки, затоплена от слънцето, което сега се спуска далече от зенита, и поглежда право надолу в бухналите корони на дърветата. Страховита гледка, която той помни още от детинство, когато се питаше дали ако скочи, ще умре или ще падне на меко върху тези зелени корони, както върху облаците в някой сън. В долния край на картината, която се открива, той вижда каменната стена на скалата, издигаща се до краката му, тясна като острие на нож. Планинският склон се разстила надолу, откриват се хубави пътеки и хаотично пръснати сечища, както и стълбите, по които се изкачиха.
Очите на Рут с полузатворени клепачи, сякаш четеше книга, се спират на града. Тук нависоко суровите очертания на нейните скули изглеждат неподвижни във ведрия въздух. Дали не се чувства като индианка? Тя каза, че може да бъде мексиканка.
Окей! Той я доведе тук горе. За да видят какво? Градът се простира от малките, като че ли за кукли къщички в подножието на парка, през широк разплут търбух от саксиено-червено – с кръпки от засмолени покриви и мигащи коли – и свършва в розовия облак на леката мъгла, надвиснала над далечната река. В дима, който се стеле над града, проблясват бензиностанции. Предградията стоят като врязани в него. Все пак в централната си част градът е огромен и Заека разтваря устни, сякаш за да накара устните на душата си да почувстват вкуса на истината за него; като че ли истината беше някаква тайна в толкова слаб разтвор, че само неизмеримото може да ни даде осезаем вкус за нея. Въздухът изсушава устата му.
Денят му беше смутен от бога: Рут се подиграваше, Екълс замижаваше – защо те учат на подобни неща, щом никой не вярва в тях? Изглеждаше му просто, че той е застанал тук, че щом съществува този под, съществува и таван, че истинското пространство, в което живеем, е това горе. Някой умира. Сред тази голяма лента от керемидено някой умира. Тази мисъл му идва така, случайно: просто проценти. Някой в някоя къща по тия улици, ако не тази минута, то следващата – умира. И в тия станали изведнъж на камък гърди му се струва, че се намира сърцето на тази просната, повалена роза. Той отмества поглед, за да открие мястото; може би той би могъл да види почернялата от рака душа на някой старец, възнасяща се към небето като маймуна по въже. Той напряга слух, за да чуе внезапната остра болка от освобождаването ѝ, сякаш тази проклета илюзия в краката му става действителност.
Тишината го поразява. Върволици от коли пълзят безшумно; малчуган излиза от една врата. Какво прави там навън? Защо не си стои вкъщи? Той се изплашва и моли Рут:
– Прегърни ме!
Тя равнодушно изпълнява желанието му, като прави една крачка и олюлява бедра до неговите. Той я притиска здраво и се чувства по-добре. В краката им Брюър, изглежда, стопля от лъчите на залязващото слънце; огромната му червена дреха като че ли се издига от долината, в която е хванал, за да се изпълни като гръд с въздух. Брюър – майка на стотици хиляди, убежище на любовта, остроумно и блестящо човешко изобретение.
И в тоя пристъп на сигурност той пита като влюбените, изразяващо мъчително съмнение:
– Наистина ли си била проститутка?
За негова изненада тя рязко се измъква изпод ръка му, извива се настрани и застава заплашително до перилата. Очите ѝ се свиват. Брадичката ѝ променя формата си. В своята обърканост той забелязва три момчета скаути да се хилят от асфалта насреща. Тя пита:
– Ти наистина ли си подъл плъх, дезертьор?
Той чувства, че трябва да внимава в своя отговор:
– Донякъде...
– Добре тогава.
На слизане те вземат рейса.
Вторник следобед. Небето е покрито с облаци. Заека взема рейса за Маунт Джъдж. Адресът на Екълс е в северния край на града; той минава незабелязан край своите съседи слиза в Спрус и върви, като си пее на висок глас куплета "О, аз съм просто луда по Ха-ри-и."
Това не е началото на песента, а онова място, където момчето, пеейки рефрена, извиваше гласа си на "аз съм".
Заека се чувства спокоен. Два дни вече той и Рут живеят с неговите пари и той имаше още четиринадесет долара. Освен това той бе открил, тършувайки в бюрото ѝ, че тя има солидна сума в книжка – повече от 500 долара, – и то от края на февруари. Веднъж играха кегли и гледаха четири часа,
Рут беше особена. Тя играеше кегли ужасно; просто отиваше до чертата и пускаше топката.
– Наистина ли е проститутка?
Той беше разстроен от Робърт Донът; изглеждаше ужасно. Той знаеше, че умира. Представи си, да знаеш, че умираш, и да продължаваш да вървиш напред, претендирайки, че си мандарин. Забележката на Рут за
– Защо не потърсиш изобщо някакви бонго-барабани тук наоколо?
Даде си тайно дума непременно да вземе. Преди половин час, чакайки рейса на Уайзър стрийт, пресметна колко струва един комплект от витрината на магазина за грамофонни плочи и струни. Деветнадесет долара и деветдесет и пет цента. Из целия път в рейса си барабанеше бонгоритми по коленете.
"Защото
Номер 61 е голяма тухлена къща с бяла дървена облицовка, малка веранда, имитираща древен гръцки храм, и гълъбовосив покрив, който свети под облаците с мрачен блясък. Отзад телена ограда загражда жълта люлееща се рамки и едно пространство с пясък. На тази малка площадка едно кученце джафка пронизително, докато Хари върви нагоре по пътечката. Тревата има този мръсен зелен цвят, който обещава дъжд, цвета на тревата от цветни моментални снимки. Къщата изглежда прекалено жизнерадостна, за да е праведна. Заека мисли, че свещениците живеят в черни крепости, но малка табелка над чукчето на вратата, във формата на риба, казва със своя гравиран надпис "
Стегнат малък екземпляр с пъстри зелени очи отваря вратата:
– Какво има?
Но гласът ѝ сякаш казва: "Как се осмелявате?". Докато тя регулира лицето си за неговия ръст, очите ѝ се разширяват, разкривайки по-голямата част от ясните белтъци, към които са прикрепени пъстрите ѝ ириси.
Изведнъж, без каквато и да е последователност в мислите, той разбира, че е по-силен от нея, че тя го харесва. Лунички покриват малкия ѝ грапав нос, сплеснат, тесен и блед под ръждивокафявите точици. Кожата ѝ е хубава и гладка като на дете. Носи оранжеви шорти. С любезност, която е равнозначна на арогантност, той казва:
– Привет.
– Здравейте!
– Тук ли е негово преподобие Екълс?
– Спи.
– Посред бял ден?
– Почти цялата нощ беше на крак.
– О, я гледай! Бедният човек!
– Ще влезете ли?
– Ам'чи-и... не знам. Той ми каза да дойда. Наистина ми каза.
– Възможно е да е казал. Влезте, моля!
Тя го превежда през един коридор, покрай стълбище, и го въвежда в хладна стая с висок таван и сребристи тапети по стените, пиано, пейзажи, работени с акварел, цели редици книги върху библиотека, вградена в ниша, камина, върху чиято облицовка стои един от ония часовници с махало от четири златни топки, за които се смята, че работят вечно. Снимки в рамки навсякъде. Тежка мебел в зелено и червено, с изключение на дълъг диван с облегала, целите в резба, чиито възглавници са кремавобели. Стаята излъчва студенина. Някъде отдалече достига топлият мирис на кейк, който се пече в момента. Тя спира по средата на килима и казва:
– Слушайте!
И той спира. Лекият удар, който той също чува, не се повтаря.
– Мислех, че пиклата спи.
– Вие бавачката ли сте?
– Съпругата – казва тя и сяда по средата на белия диван, за да го докаже. Заека заема едно меко кресло отсреща. Tапицировката е твърда и неравна под голата му ръка. Той носи карирана спортна риза с ръкави, навити до лактите.
– О, извинете!
Разбира се. Босите ѝ кръстосани крака разкриват сините петна на разширени вени. Лицето ѝ, тъй както е седнала, не е толкова младо, както при вратата. Когато се отпусне, появява се двойна брадичка, главата е потънала назад. Стегнато малко симидче. Малки твърди гърди.
Заека пита:
– На колко годинки е вашето дете?
– Две деца. Две момичета – на една и на три.
– Аз имам момче на две години.
– Бих искала да имам момче – казва тя. – Момичетата и аз имаме свои лични проблеми. Прекалено сме еднакви. Знаем точно какво мисли другата.
Да не обича собствените си деца! Заека е поразен да чуе това от жената на един свещеник.
– Забелязва ли вашият съпруг това?
– О, за Джек това е чудесно. Той обича да има жени, които да се опълчват срещу него. Това е неговият малък харем. Мисля, че от едно момче би се боял. Вие не се ли боите?
– От сина ми? Не, не! Та той е само на две годинки.
– Това започва още преди двете години, повярвайте ми. Сексуалният антагонизъм започва фактически от самото раждане.
– Не съм забелязал.
– Браво! Струва ми се, че сте примитивен баща. Аз мисля, че Фройд е като господ; вие го доказвате.
Заека се усмихва, предполагайки, че Фройд има някаква връзка със сребристите тапети и акварела над главата ѝ, изобразяващ дворец и канал. Екстра работа! Тя слага пръсти отстрани на челото си, някъде около слепите очи, отмята глава назад, притваря клепачи и през пълните си отворени устни въздиша. Той е поразен; в тоя миг тя изглежда като една фина Рут.
Тъничкият глас на Екълс, странно силен в неговия дом, вика надолу по стълбите:
– Люси! Джойс идва при мене в леглото.
Люси отваря очи и казва гордо на Заека:
– Виждате ли?
– Тя разправя, че ти си ѝ казала, че това е правилно – продължава да се оплаква гласът, пронизвайки перилата, стените и тапетите.
Госпожа Екълс става и отива до свода на стълбището. Седалището на оранжевите ѝ шорти е смачкано от седенето; голите ѝ крака разкриват по-голямата част от заоблената задна част на бедрата ѝ. По-бели от дивана; възрозовите петна от тежестта при сядането постепенно избледняват от кожата.
– Не съм ѝ казвала нищо подобно – вика тя нагоре, докато една красива ръка опъва надолу шортите и изглажда измачкания плат по стегнатите ѝ задни части, джоб, пришит с черен конец в дясната половина.
– Джек – продължава тя, – имаш посетител. Един много висок млад човек, който казва, че си го поканил.
При споменаването за него Заека става и точно зад нея извиква:
– За игра на голф.
– За игра на голф – виква силно тя като ехо.
– О, боже! – възкликва отгоре гласът, като че на самия себе си.
После извиква:
– Здравей, Хари! Веднага ще сляза долу.
Горе плаче дете:
– Мама правеше същото! Мама правеше същото!
Заека вика в отговор:
– Здравейте!
Госпожа Екълс извръща подканящо главата си.
– Хари? ...
– Енгстръм.
– Какво работите, господин Енгстръм?
– Ами... някак си съм без работа.
– Енгстръм! ... Разбира се. Не сте ли вие оня, който изчезна? Зетят на Спрингърови?
– Точно! – казва той бързо. И с необмислен жест, сякаш иска да ѝ подчертае, че и тя е същото цвете, когато в момента на неговия отговор тя се отдръпва важно от него, подчертавайки с това известна дистанция, шляп! – по топлия ѝ задник. Не силно; един удар с отпусната ръка, едно укрепващо, и едновременно нежно потупване точно по джоба.
Тя бързо се обръща и измества задника си в безопасно положение. Луничките ѝ избиват ярко по побелялото ѝ от шока лице, сякаш избодени с карфица. Разбунтувалата ѝ се кръв вледенява кожата и тази остра реакция е в такова противоречие с отпуснатата снизходителна топлота, която изпитва към нея, че той прави смешна физиономия, като прехапва долната си устна с горната в карикатура на разкаяние.
Трополене по стълбите разтърсва стените. Екълс подскача и спира пред тях, загубил равновесие, натиквайки мръсната си бяла риза в измачканите панталони. Окосмените клепачи на очите му, под които има дълбоки сенки, са покрити с капчици.
– Извинявам се. Всъщност аз не съм забравил.
– Във всеки случай е облачно – казва Заека и се усмихва неволно.
Той почувства задника ѝ толкова добре... закръглен, ни все пак стегнат, сякаш бе я плеснал по гърба.
Заека предполага, че тя ще каже, което ще стане причина да си отиде веднага. Още по-добре. Той не знае всъщност защо е тук.
Може би тя щеше да каже, но съпругът ѝ веднага започва да я дразни:
– О, аз съм уверен, че ще можем да направим девет удара, преди да завали – казва той на Заека.
– Джек,
– Аз правих посещения тази сутрин.
– Две. Ти направи две посещения. На Фреди Дейвис и госпожа Лендис. Все същите стари надеждни хора. А какво ще кажеш за Фериеви? Ти говориш за Фериеви от шест месеца.
– Какви са тия толкова свети работи с Фериеви? Те никога не са направили нещо за църквата. Тя идва на Коледа и си излезе през вратата за хористите. Така че на нея не ѝ е нужно да говори с мене.
– Разбира се, че те не правят нищо за църквата и затова именно ти трябва да ги посетиш, както отлично знаеш. Аз не смятам, че Фериеви са свързани с нещо с църквата, като изключим това, че ти е станало неприятно, понеже тя излязла от страничната врата, за което ти разстройваш всички в продължение на месеци. Сега, ако тя дойде на Великден, ще бъде същото. И да ти кажа откровено мнението си, ти и госпожа Фери бихте се разбирали отлично, и двамата сте същински деца.
– Люси, само за това, че господин Фери е собственик на никаква фабрика за обувки, не ги прави по-важни християни от някой, който работи във фабриката за обувки.
– О, Джек, ти си досаден. Ти просто се боиш да не се унижиш и не цитирай светото писание, за да се оправдаваш. Не ме интересува дали Фериеви идват на църква или стоят настрана, или са станали свидетели на Йехова[20].
– Поне свидетелите на Йехова вършат онова, което казват и в което вярват.
Когато Екълс се обръща към Хари, за да се изкикоти заговорнически след тази хаплива забележка, язвителността осакатява неговия смях, обръща устните му силно навътре, така че главата му с малки челюсти открива зъбите си като череп.
– Не зная какво може да означава това – прибавя Люси, – но когато ти поиска от мене да се оженя за тебе и аз ти обясних какво чувствам, ти каза... добре... отлично!
– Аз казах това дотолкова, доколкото твоето сърце оставаше открито за
Екълс изсипва всички тия думи върху нея в напрегнат силен поток, от което голямото му чело пламва и по него избиват червени нетна.
– Мамичко, аз се
Гласчето, плахо и пронизително, ги напада отгоре из засада. Най-горе на покритите с пътека стълби едно мъничко кестеняво момиченце по гащички увисва нерешително. Тя изглежда на Заека прекалено мургава за своите родители, прекалено тъмна в тъмнината, едва крепейки се върху пълните си крачета, бебе, надуто от пълнота, с по-дълги крачка. Ръчичките ѝ трият и дърпат ядосано голите ѝ гърдички. Тя чува отговора на майка си още преди да го е изрекла:
– Джойс! Веднага се върни в твоето легло и
– Не мога. Има много шум.
– Ние крещяхме точно под главата ѝ – казва Екълс на жена си.
–
– Сънувах страшен сън – казва Джойс и тромаво слиза две стъпала.
– Не, не си сънувала. Ти изобщо не си заспивала – казва тихо госпожа Екълс и отива до стълбите.
– Какво сънува? – пита Екълс детето.
– Един лъв изяде едно момче.
– Това изобщо не е сън – прекъсва я жената и се обръща към съпруга си. – Това са ония отвратителни поеми на Белок, които ти настояваш да ѝ четем.
– Тя ги иска.
– Ужасни са! Причиняват ѝ травми.
– Джойс и аз смятаме, че са смешни.
– Е, да...
– Кажи ѝ какво значи. Ако и ти вярваше както ние двамата с Белок в свръхестественото, тези съвсем естествени въпроси нямаше да те разстройват.
– Не повтаряй едно и също нещо, Джек. Ти си ужасен, когато започнеш да мърмориш.
– Искаш да кажеш, че съм ужасен, когато се отнасям сериозно към себе си.
– Хей! Подушвам... кейк гори – казва Заека.
Тя вдига очи към него и в погледа ѝ застива одобрение.
В тоя поглед има някакъв студен зов, слаб вик, идващ от страна на враговете му. Той чувства това, но не му отдава никакво значение; плъзва поглед над главата ѝ и с чувствителните си ноздри ѝ показва, че е подушил нещо да дими. Опънатата дъга на черепа ѝ под късо подрязаната бухнала прическа подсказва, че за нея са положени особено старателни козметични грижи.
– Ако
Екълс извиква:
– Джойс, върни се в стаята, сложи си една фланелка и тогава можеш да слезеш долу.
Вместо да направи това, детето се смъква, шляпайки, още три стъпала надолу.
– Джойс, чу ли ме?
– Ти я вземи, тат-ко-о.
– Защо да я взема аз? Татко ти е долу.
– Не зная къде е.
– Можеш сама да си я вземеш... на бюрото ти е.
– Не зная къде е брурото ми.
– В стаята ти, мила. Разбира се, че знаеш къде е. Сложи и една фланелка и ще те пусна долу.
Но тя вече е почти долу.
– Страх ме е от лъфа – изпява тя с лека усмивка, издаваща съзнание за собствената ѝ дързост.
Детето говори на пресекулки, опипвайки почвата. Същата нотка на настойчивост се долавяше и в гласа на майки ѝ, когато се заяждаше с този човек. Той се пита защо Екълс търпи това; защо не забие клин в тази пукнатина от страх и не въдвори ред. Само така трябва да постъпи.
– Няма никакъв лъв горе. Няма никой освен Бони, която спи. Но Бони не се страхува.
– Моля ти се, татко! Моля ти се, моля ти се, моля ти се,
Екълс се смее и за да запази равновесие, се хваща за главата на детето, която е доста голяма и сплесната както неговата.
– Добре – казва той. – Ти чакай тук и си говори с този смешен човек.
След това се втурва нагоре по стълбите с оня неочакван за него атлетизъм. Заека пита:
– Джойс, ти добро момиче ли си?
Детето поклаща коремче и свива главичката си към раменете. Това движение предизвиква лек звук – "къкк", който се излива от гърлото ѝ като от улей. После разтърсва глава; той има чувството, че тя се опитва да се скрие зад щит от трапчинки. Но тя казва с неочаквано важен и самоуверен тон:
– Да.
– А твоята мамичка добра ли е?
– Да.
– А защо е толкова добра?
Той се надява, че Люси чува това в кухнята. Припряното тракане около фурната беше спряло.
Джойс го поглежда и като лист, който се нагърчва, по едната страна на лицето ѝ се изписва страх. Като че ли наистина ще бликнат сълзи. Тя побягва от него по коридора нататък, накъдето отиде майка ѝ.
След като детето избяга, Заека тръгва неспокойно из коридора, опитвайки се да прикове възбуденото си сърце към картините, които висят по стените. Изгледи от чужди столици, една жена в бяло до дърво, на което всеки лист е очертан в златисто, старателно туширане, тухла по тухла, на епископалната църква "Сейнт Джон" с дата 1927 г. и с подпис Милдред Л. Крамер; буквите са съединени художествено. Над малка маса оттатък средата на коридора виси художествена фотография на стар мъж, същинска скала, с бяла коса над ушите и свещеническа яка, който се взира някъде над раменете ти, сякаш иска да проникне до сърцевината на нещата; поставена е в рамка и една пожълтяла снимка от вестник, изобразяваща в едри щрихи същия стар джентълмен, стиснал пура в ръка и смеещ се като луд с трима другари, облечени в расо. Той прилича малко на Джек, но е по-пълен и по-мъдър. Държи пурата в ръка. По-нататък има една цветна гравюра, изобразяваща сцена в някаква работилница, където и дърводелецът работи на светлината, идваща от главата на спасителя: стъклото, което покрива картината, отразява сянката от главата на Заека, това стъкло-полуогледало отклонява вниманието му, което се плъзга напред-назад, без да се задържи никъде.
В коридора има остър мирис. Препарат за чистене на петна? Нов лак? Нафталин? Стари тапети? Той се колебае между тия възможности. "Човекът, който изчезна", "сексуалният антагонизъм започва още от раждането". Каква кучка наистина! Все пак с приятна лека страст, която припламва по краката ѝ. Тези ослепително бели крака! Тя, изглежда, бе извоювала желаното леко надмощие и отстояваше своето. Курабийка! Една апетитна курабийка с ванилия. Въпреки всичко той я желае.
Трябва да има задна стълба, защото съвсем наблизо се чува гласът на Екълс в кухнята, който убеждава Джойс да си сложи фланелка и пита Люси дали кейкът се е изхабил, обяснявайки ѝ, без да знае, че ушите на Заека са на ъгъла:
– Не мисли, че това е удоволствие за мене. Това е работа.
– Няма ли друг начин, за да поговориш с него?
– Той се страхува.
– Скъпи, всеки се страхува пред тебе.
– Но той дори се страхува от
– А, той дойде тук достатъчно самоуверен.
Точно сега беше моментът тя да каже:
Всъщност гласът на Люси спря на "самоуверен" и Екълс заговаря дали е посетил еди-кой си, къде са ония нови топки за голф, Джойс, ти си взе курабийка само преди десет минути, и накрая с глас, който беше станал прекалено мек след всички остроти, които си размениха при разправията, извиква "довиждане!".
Заека се разхожда из коридора и се обляга на радиатора до входа, когато Екълс, приличащ на млада кукумявка, несръчен и ядосан, изскача от кухнята.
Те отиват до колата. От дъжда, който приближава, зелената кожа на буика е придобила тропическа мекота. Екълс запалва цигара и слизат по път 422 в долината към игрището за голф. След като поема няколко пъти дълбоко от нея, Екълс казва:
– Значи лошото при тебе не е всъщност в липсата на религиозност.
– Как?
– Спомних си миналия ни разговор. За водопада и дървото.
– А, да. Аз го откраднах от Мики Маус.
Екълс се смее объркан. Заека забелязва, че той остава със зяпнала уста, след това малките извити навътре зъби изчакват за миг, докато веждите му се вдигат и спускат с упование.
– Това пък не очаквах – признава той, затваряйки тази флиртуваща кухина. – Тогава ти каза, че не знаеш това, което е вътре в теб. През целия уикенд аз непрекъснато се питах какво е то. Можеш ли да ми кажеш?
Заека не желае да му казва нищо. Колкото повече говори, толкова повече губи. Той се чувства сигурен вътре в собствената си кожа и не иска да излиза от нея. Цялата игра на тоя човек беше да го накара да излезе на открито, там, където той може да се разпорежда. Все пак силният навик на благовъзпитанието разтваря устните му.
– Дявол да го вземе, няма нищо особено – казва той. – То е просто, че... това е всичко, което има. Не мислите ли?
Екълс кимва, замижава и продължава да кара, без да каже дума. Капанът го очаква тук; проклетникът, толкова е сигурен, че ще се върна.
– Как е Дженис сега? – пита Заека.
Екълс се изненадва, разбирайки, че с това фактически той изменя донякъде на възгледите си.
– В понеделник сутрин прескочих, за да им кажа, че си в областта. Жена ти беше в задния двор с малкия и една жена, която изглежда е нейна стара приятелка – госпожа... Фостър? Фогълмън?
– Как изглеждаше?
– Не мога да кажа всъщност. Отвлече ми вниманието с тъмните си очила... с огледални стъкла и много широки рамки отстрани.
– О, Пеги Гринг! Тази слабоумна! Тя се ожени за оня селяндур Морис Фознахт.
– Фознахт! Вярно. Като поничка[21]. Разбрах, че има нещо местно... провинциално в това име.
– Никога ли не сте чували за Деня на поничката, преди да дойдете тук?
– Никога. В Норуок не.
– Спомням си по тоя повод, че когато бях... о, трябва да съм бил на шест или на седем години, защото той почина през 1940 година, моят дядо обичаше да чака горе на стълбите, докато аз слизах, за да не стана поничка. Тогава той живееше с нас.
Струва му се, че с години не е говорил за дядо си; в устата си чувстваше лека сухота.
– Какво беше наказанието, ако станеш поничка?
– Забравил съм. Беше нещо, което човек не би желал да бъде. А, почакайте! Една година аз бях последен долу нa стълбите и някой – родителите ми или някой друг, ме ядосваше и, мисля, започнах да крещя... не зная. Всеки случай старецът затова стоеше горе.
– Баща на баща ти ли беше?
– Не. На майка ми. Живееше с нас.
– Спомням си бащата на моя баща – казва Екълс. – Той идваше в Кънектикът и спореше ужасно с баща ми. Дядо ми беше епископ на Провидънс. Той бе запазил своята църква от сливане с унитарианската с това, че той самият беше станал почти унитарианец. Обичаше да се нарича Дарвинов деист. Баща ми, предполагам като реакция на това, бе станал твърде ортодоксален; почти англикан. Обичаше Беллок и Честъртън. Фактически той ни четеше тия поеми, за които чухте жена ми да протестира.
– За лъва ли?
– Да. У Белок има твърде остър сарказъм, който жена ми не може да оцени. Той иронизира децата, което тя не може да му прости. Това е психологията ѝ. Тя смята децата за неприкосновени. Докъде бях стигнал? Да. Покрай своята разводнена теология дядо ми бе запазил в религиозната си практика известна индивидуалност и суровост
– Накара ли ви да вярвате в ада?
Хари се смее; Екълс имитира добре; подхожда му да е старец.
– Накара ли ви? Повярвахте ли?
– Да, така мисля. Адът, тъй както го е описал Исус, като отдалечаване от бога.
– Е, тогава ние повече или по-малко сме в него.
– Не мисля така. Изобщо не мисля така. Мисля, че дори и най-върлият безбожник няма никаква представа какво представлява това отдалечаване в действителност. Една тъмнина около нас. А тогава това, в което ние живеем, би могло да се нарече – той поглежда Хари и се усмихва – тъмнина вътре в нас.
Всичко, което Екълс казва, стопява предпазливостта на Заекa. Той също иска да вложи нещо в пространството помежду им... Въодушевлението от приятелството, надпреварващо се въодушевление, което го кара да вдигне ръце и да ги залюлее, сякаш мислите бяха баскетболни топки – го подтиква да каже:
– Да, не зная всичко във връзка с теологията, но ще ви кажа.
Минават край новия жилищен район от страната на игрището за голф, полудървени, полутухлени къщи на по един етаж или етаж и половина в малки изравнени с булдозери дворове, с триколки и вретеноподобни тригодишни дръвчета; най-обикновеният пейзаж на света.
Екълс смачква внимателно цигарата в малката вдлъбнатина на пепелника отсреща.
– Разбира се, всички скитници мислят, че търсят нещо. Поне в началото.
Заека не разбира с какво е заслужил тази плесница, след като се е опитал да даде на тоя човек нещо. Той смята, че точно това им трябва на свещениците, да сведат всекиго до една и съща жалка жертва. Той му казва:
– Е, аз мисля, че затова вашият приятел Исус изглежда доста глупав.
Споменаването на светото име предизвиква розови петна по бузите на Екълс.
– Той наистина казва – отвръща свещеникът, – че свещениците не бива да се женят.
Свиват встрани от шосето и се изкачват по виещия се като спирала път към клуба, едно голямо железобетонно здание, на чиято фасада, между две реклами за кока-кола имаше дълъг надпис:
– Преди да забравя...
Ръката на Заека е върху дръжката на вратата:
– Какво?
– Искаш ли работа?
– Каква?
– Една моя енориашка, госпожа Хоръс Смит, има около осем акра градина край дома си, към Ейпълбъроу. Съпругът ѝ беше невероятен любител на рододендрони. Не би трябвало да казвам невероятен: той беше много мил старец.
– Не разбирам нищо от градинарство.
– Никой не разбира, това казва и госпожа Смит. Няма вече градинари. За четиридесет долара на седмица, аз ѝ вярвам.
– По долар на час? Това е ужасно малко.
– Няма да е четиридесет часа. Ще работиш, както ти е удобно. Това искаш, нали? Да разполагаш с времето си? Така ще можеш да бъдеш свободен, за да проповядваш на тълпата.
У Екълс наистина има нещо подло. Той и Беллок. Без яката около гърлото той е от тия, които дават воля на чувствата си. Заека слиза. Екълс прави същото и главата му отсреща зад покрива на колата прилича на глава върху дискос. Широката уста се раздвижва.
– Моля ти се, помисли за това.
– Не мога. Но мога дори да остана в областта.
– Нима момичето ще те изгони?
– Какво момиче?
– Как беше името ѝ? Ленърд? Рут Ленърд?
– Аха! Много сте хитър...
Кой може да му е казал? Пеги Гринг? Чрез Тотеро? По-вероятно е момичето на Тотеро, как ѝ беше името? ... Приличаше на Дженис. Няма значение: във всеки случай светът е такава мрежа, че всичко просто изтича през нея, капка по капка.
– Никога не съм чувал това име – отвръща Заека.
Главата върху дискоса се ухилва многозначително в ослепителния блясък на слънцето, отразяващо се в метала.
Двамата вървят един до друг към бетонното здание ни клуба. По пътя Екълс забелязва:
– Странно е за вас, мистиците, че толкова често малките ви възторзи носят... пола.
– Вижте. Аз не държах да идвам днес, вие знаете.
– Зная. Прости ми. Аз съм в много лошо настроение.
В това, което той казва, наистина няма нищо обидно, което раздразва Хари. Някак полепва по него. Тия думи всъщност означават: "Съжали ме! Обичай ме!". Неприятното чувство слепва устните му; той не е способен да ги отвори, за да отговори. Когато Екълс плаща по свой начин, той трудно може да преговаря и да му благодари. Докато избира стиковете, които ще вземе под наем, той е толкова безразличен и мълчалив, че луничавото момче, което събира таксата, се взира в него, като че ли е слабоумен. Вървейки към мястото, където стои топката за началния удар, той се чувства донякъде съсипан, все едно добър кон е впрегнат до неподковано пони. Присъствието на Екълс му въздейства така силно, сякаш го притегля към себе си, и той трябва да се бори, за да не се наклони към него.
И топката, която удря след малък съвет на Екълс, чувства същото. Тя се лута на една страна като осакатена от погрешния удар, прекъсва полета си и тупва тежко като топки от глина.
Екълс се смее:
– Най-добрият пръв удар, който изобщо съм виждал.
– Не е първият ми удар. Опитвал съм и като кеди. Трябваше по-добре да бия.
– Искаш твърде много от себе си. Наблюдавай ме, това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.
Заека се отмества и с изненада забелязва, че Екълс, в чиито движения има известна гъвкавост, замахва като непохватно петнадесетгодишно момче. Сякаш трябва да отстранява от пътя си някакво гърне. Ударът му е слаб. Въпреки това топката лети направо и описва лека дъга. Той като че ли е възхитен от това. Екълс скача изящно по заравнената част на игрището, а Хари се мъкне тежко след него. Мокрият затревен терен е размекнат и подгизнал от разтопения неотдавна сняг. Големите му велурени обувки потъват. Те са в непрестанно движение напред-назад. Екълс се качва, той слиза.
Долу в тъмните дъбрави и зелените алеи на игрището Екълс е преобразен. Глупава веселост го оживява. Той се смее, маха, кудкудяка. Хари се спира, изпълнен с ненавист; самият той е невъзможен, непохватността му сякаш го покрива със струпеи; той е признателен на Екълс, че не бяга от него. Често Екълс, отишъл вече петдесет ярда по-нататък – той има вълнуващия весел навик да тича напред, – се връща из целия път, за да намери някоя топка, която Хари е загубил. Заека все не може да отклони вниманието си от мястото, където топката трябва да отиде – малката идеална пелена от подрязано зелено, върху която се розовее хубаво флагче. Погледът му не успява да я проследи къде отива.
– Ето я – извиква Екълс. – Зад един корен. Имаш ужасен късмет.
– Сигурно това е цял кошмар за вас?
– Ни най-малко, ни най-малко. Ти си многообещаващ. Никога не си играл и все пак нито веднъж не пропусна топката.
Но и това се случва. Той се прицелва и в убийствената сила на желанието си да я избие от дупката въпреки корена пропуска топката.
– Единствената ти грешка е, че се опитваш да използваш ръста си – казва Екълс. – Имаш хубав, естествен замах.
Заека бие отново, топката излиза извън очертанията и се търкаля колебливо няколко ярда.
– Наведи се към топката – казва му Екълс. – Представи си, че имаш намерение да седнеш.
– Имам намерение да легна – отвръща Хари.
Той е като болен, вие му се свят, увлечен надълбоко от водовъртеж, чийто горен край се очертава от спокойните върхове на разлистените дървета. Струва му се, че си спомня... някога вече е бил там горе. Хлъзга се из локвите, дърветата го поглъщат и той неизбежно затъва в рохкавата почва около игрището за голф.
Кошмар е точната дума. В действителния свят само одушевени предмети се спускат към него и се опитват да го сграбчат и захапят. Той винаги е имал контакт с предметите. Въображаемото му разкъсване на парчета зашеметява мозъка му; полухипнотизиран, Заека прави разни трикове, чиято странност бавно осъзнава. Той разговаря мислено със стиковете, сякаш те са жени. Железните стикове, леки, тънки и дори някак вероломни в ръцете му, са Дженис.
Държейки един троен дървен стик, вниманието му е приковано към неговия тежък червеникав топуз, изцапан с трева, с красива бяла лента по ръба. Той си мисли:
И ту в ъглите, ту в центъра на този мъчителен сън Екълс пробягва в своята изцапана риза като бяло знаме на опрощението, окуражаващо и развяващо се над тревата, за да го отведе вкъщи.
Зеленината, все още мъртва от зимата, е засипана със суха пръст или тор. Топката лети напред и прави няколко решителни скока.
– Не бий така силно! – вика Екълс. – Лек замах, ръцете стегнати. Разстоянието е по-важно от прицелването при първия удар. Опитай пак.
Той връща топката. На Хари му бяха необходими почти дванайсетина удара, за да се разиграе, но самото предположение, че ударите му не се зачитат, го ядосва.
Но не, тя пак ще удари някак страхливо. От какво се бои? Много силно! Топката минава може би на пет фута от дупката.
Приближавайки се към Екълс, той пита:
– Вие изобщо не ми казахте как е Дженис!
– Дженис?
Екълс с мъка отклонява вниманието си от играта. Toй страшно много обича да печели. "Умори ме!", мисли си Хари.
– В понеделник изглеждаше в добро настроение. Беше навън, в задния двор, с оная жена и двете се кикотеха, кога то отидох там. Трябва да знаеш, че донякъде тя се приспособи бързо. Вероятно се радва, че е отново при родителите си. Това е нейният отговор на твоята безотговорност.
– Всъщност – казва заядливо Хари, приклекнал, за да отмери удара си, тъй както правят по телевизията – тя не може да понася родителите си повече от мене. Вероятно нямаше да се омъжи за мен, ако не бързаше тъй много да се махне от тях.
Битата от него топка се плъзга по долната страна на игрището и отива твърде далече – два или три фута. Четири фута.
Екълс бие. Топката се търкаля колебливо и с особен звук, като от ларинкс, несигурно влиза вътре. Свещеникът вдига тържествуващ поглед.
– Хари – пита той нежно, но все пак настойчиво. – Защо я напусна? Явно ти живо се интересуваш от нея.
– Аз ви казах. За онова, което липсваше при нас.
– Какво е то? Ти виждал ли си го изобщо? Сигурен ли си, че то съществува?
Ударът на Хари от два фута повежда рязко топката и той я улавя с треперещи пръсти.
– Е, ако вие не сте сигурен, че то съществува, не ме питайте. Това е точно от вашата компетентност. Ако вие не знаете, никой не знае.
– Не! – изкрещява Екълс със същия престорен глас, с който каза на жена си да разтвори сърцето си за божията милост. – Християнството не разчита на илюзии. Ако беше така, както ти мислиш, то ние трябваше да продаваме опиум на църковните служби. Ние се опитваме да служим на бога, а не да бъдем бог.
Те вземат торбите със стиковете и тръгват по пътя, който им сочи една дървена стрелка. Екълс продължава да обяснява:
– Всичко това е установено от векове в ересите от ранната църква.
– Ще ви кажа, зная какво е.
– Какво е? Какво е? Твърдо или меко? А, Хари? Синьо ли е? Червено ли е? С точици?
Това, че точно Екълс иска да му се каже, действа потискащо на Заека. С всички тия думи като "аз зная повече за това, отколкото тебе", а и за ересите от ранната църква той всъщност иска да го чуе от другиго, да чуе, че то съществува, че той не лъже хората всяка неделя. Сякаш не е достатъчно, че се мъчиш да намериш някакъв смисъл в тази вледеняваща игра, та трябва да понасяш и тоя луд, който се мъчи да погълне душата ти. Топлата каишка на торбата убива рамото му.
– Истината е – казва Екълс, развълнуван като жена, с глас, измъчен от стеснение, – че ти си чудовищен егоист. Ти си страхливец. Не те интересува кое е правилно и кое е погрешно; ти не уважаваш нищо друго, освен своите най-лоши инстинкти.
Те стигат до мястото, откъдето се бие топката – затревена площадка край прегърбено плодно дърво, насочило като юмруци китки от стегнати, неразвити още бледи пъпки.
– По-добре да вървя напред – казва Заека. – Докато се успокоите.
Сърцето му е притихнало за момент, пулсът му е спрял от гняв. Не желае нищо друго, освен да се измъкне от тая бъркотия. Иска да завали. Като избягва да гледа Екълс, той се обръща към топката, която стои високо на мястото си, очаквайки първоначалния удар. Тя изглежда тъй, като че ли вече се е освободила от земята.
Той замахва леко със стика над рамото си. Звукът отеква глухо, плътно, за разлика отпреди. Ръцете му вдигат долния край на стика, а топката увисва във въздуха, бледа като луната на фона на това прекрасно черно-синьо на буреносните облаци, цвета на неговия дядо, забулило плътно източната страна на небосвода.
Топката излита напред като по опънато въже. Той смени бързо стиковете: сфера, звезда, точка. Топката се колебае и Заека мисли, че ще спре, но той е измамен, тъй като нейното колебание е изходна позиция за едно последно отскачане – едно едва доловимо изхлипване, и тя открадва още малко от пространството, преди да се изгуби.
–
– Това е!
Слънце, луна, слънце, луна, времето минава. В градината на госпожа Смит минзухарите пробиват земната кора. Жълти и бели нарциси разтварят своите фунийки. В съживената трева се крият виолетки и моравата скоро добива вид на горска поляна с глухарчетата и широколистните бурени. Невидими ручеи бълбукат и пак се губят, като карат ниската част от градината да ликува. Лехите с цветя, заградени с тухли, забити на диагонал в земята, са пронизани от тъмночервени шишове, които по-късно ще станат божури, а самата земя, леко оцветена, прошарена с камъчета, твърда като рог, на неравни кръпки от влажно и сухо, изглежда като най-старото и мирише като най-новото нещо под небето. Бухналата златна пяна на цъфтящите форситиа[22] блести през дима, който се носи над градината, докато Заека гори куп смачкани стъбла, изсъхнала трева, дъбови листа, окапали в тъмната самота на зимата, и изрязани розови пъпки, всичко това натрупано едно върху друго на камари, които дращят сърдито глезените му. Тези камари, запалени наскоро след идването му, които дразнят очите и миришат на кафе, все още тлеят влажни сред паяжината от роса. Когато си тръгва, те му приличат на привидения във вечерния здрач, докато стъпките му скърцат по треските на алеята за коли, която води към къщата на госпожа Смит. През целия път в рейса за Брюър Заека усеща мириса на топлата пепел.
Чудно, че през тия два месеца той нито веднъж не си сряза ноктите. Той кастри клони, засажда, копае. Сади едногодишни растения – латинки, макове, миризлив грах[23], петунии от пакетираните семена, които старата лейди му дава. Той обича да тори прекопаната почва. Скрити от очите му, – семената престават да бъдат негови. Колко е просто! Освобождаваш се от нещо, като го завещаваш. Сам бог е вложил в това малко твърдо устройство своето "аз", предназначено за серия от експлозии, великото постепенно натрупване на вода, въздух и силиций, почувствано без думи, от начина, по който заоблената дръжка на косачката се обръща в дланите му.
Миришейки на бензин, косачката дъвче венчелистчетата, ливадата ги асимилира. Край съборените огради на тенис корта люляковите храсти са цъфнали. Пристигат птици, за да направят своята птича баня. Една сутрин, зает с извитата като полумесец коса, до него достига на вълни някакво благоухание, тъй като бризът се е обърнал и се носи надолу през стръмен, гъсто обрасъл рид със силно ухаещи на момини сълзи листа, сред които през оная топла нощ бяха разцъфтели хиляди камбанки; тия, които бяха високо по стъблото, все още таяха силното шербетено зелено на пъпешова кора. Ябълкови дървета и круши. Лалета с разкошни, пищни цветове, които просто ти разкъсват ириса. И накрая, зад азалиите, се кипрят самите рододендрони в разточителен разкош, който става още по-голям през последната седмица на май. Заека беше чакал цяла пролет това разцъфтяване. Храстите го затрудняваха – те бяха толкова големи, почти дървета, два пъти по-високи от него, и изглеждаха тъй много. Бяха засадени покрай извисяващите се клюмнали надолу смърчове, които засенчваха това място, и в тия сенчести акри, като самуни шуплест зелен хляб, се виждаха десетки големи правоъгълници от храсти. Това бяха вечнозелени xpaсти. Със своите зигзагообразни клони и дълги листа, обърнати на всички страни, те сякаш бяха от друг климат, от други страна, където притеглянето беше по-слабо.
Когато се появиха първите цветове, те бяха като отделно голямо цвете, каквито проститутките от Ориента носеха отстрани на главите си, както върху кориците на шпионските разкази, които Рут четеше. Но когато се появиха кълбета от цвят върху дърветата, те не му напомняха за нищо други, освен за шапките, които бедните момичета носеха в църкви на Великден. Хари много пъти бе желал, но никога не бе имал такова момиче, малка католичка от бедно семейство, облечена в евтини, купени на намалени цени дрехи; в тъмните листа под простата мека шапка от петолистни цветчета той си представя лицето ѝ със сключените вежди, малките черни ноздри, кръгли като копчета, очите ѝ, които монахините бяха направили тъжни. Почти долавя парфюма ѝ, когато минава покрай него, по каменните стъпала на катедралата, с наведена глава, нейните ситнещи крака, скрити в поправяния костюм. Отдадена всецяло на молитвата, тя има приятния навик на глупавите момичета да отдава в даден момент цялото си тяло само на едно нещо. Близо, той може да се приближи толкова близо до цветовете. Всяко цветче има отгоре над устата си две крилца, покрити с лунички, където са скрити торбичките с прашеца. Той може да я помирише.
В това пролетно тържество на цветовете, когато градината на покойния ѝ съпруг цъфти с най-голяма сила, госпожа Смит излиза от къщата и като се подпира на ръката на Заека, навлиза навътре сред рододендроните. Някога доста висока жена, сега тя се е смалила и запазилите се черни кичури изглеждат мръсни в бялата ѝ коса. Тя ходи с бастун, но, изглежда, в разсеяността си го е окачила на долната част на ръката си и се олюлява с него, като бастунът се размахва свободно, подобно на необикновена гривна. Тя улавя градинаря си по следния начин: той извива дясната си ръка, насочвайки лакътя си към рамото ѝ, и тя, треперейки, подпира долната част на лявата си ръка о неговата и се отпуска тежко върху китката му със своите непохватни пръсти на лунички. Тя се държи за него тъй, както лозата за стената; ако я дръпнеш силно, ще я унищожиш, а иначе ще издържи на всички атмосферни условия. Той чувства как тялото ѝ подскача при всяка стъпка и как всяка дума дърпа главата ѝ. Не че усилието от говоренето е толкова голямо; това се дължи на вълнението, което я обзема от общуването, сбръчвайки ужасно носа ѝ, карайки устните ѝ да се замотават над изпочупените зъби със смешна свръхекспресивност, в която има нещо неловко, подобно на смешните гримаси, които прави едно тринадесетгодишно момиче в непрестанното си самопризнание, че не е красиво. Тя рязко наклонява главата си, за да погледне Хари, и в малките кафяви орбити, целите в бръчки като множество шнурове, сините ѝ, с напукана глеч очи стоят изцъклени с искрицата живот, останала в тях, докато говори:
– О, не ми харесва госпожа Холфорд; тя винаги изглежда толкова чистичка и докарана. Хари обичаше много онези розовожълти цветове. Аз му казвах: "Ако искам червено, дай ми червено; една голяма червена роза. А ако искам бяло, дай ми бяло, една стройна бяла лилия; и не ми досаждай с всички тия неопределени цветове – полурозово, полупурпурно, които не знаят какво напомнят. Рододендронът е неискрено растение. Аз казвах на Хари: "Тя няма мозък, така че всичко, което ти дава, е само за да ядосва." Но аз наистина говорех сериозно.
Тази мисъл като че ли я зашеметява. Тя спира безжизнена на обраслата в трева пътека и очите ѝ – ирисите, приличащи на счупено стъкленобяло в кръгове от запазено синьо се въртят нервно, като гледат ту на едната, ту на другата му страна.
– Всъщност всичко, което казах, е съвсем сериозно. Аз съм фермерска дъщеря, господин Енгстръм, и по-скоро бик искала да видя тази земя цялата в люцерна. Казвах му: "Защо не садиш елда, щом трябва да се занимаваш със земята. Сега има и хубаво семе. Ти отглеждай елда, аз ще пека хляба." Казвах също: "Какво искаме ние с всичките тия букети, които, след като увяхнат, ще трябва да се грижиш за техните отвратителни листа цялата година?" Казвах му: "За кое хубаво момиче отглеждаш всичко това?" Той беше по-млад от мене, ето защо го дразнех; не мога да кажа с колко години. Защо стоим тук? Старо тяло като моето, застанало неподвижно на едно място, бързо ще пусне корени.
Тя удря с бастуна по тревата – това е сигнал той да си протегне ръката. Тръгват надолу по алеята, потънала в цвят.
– Никога не съм мислила, че ще го надживея. Това беше слабостта му. Щом излезеше от градината, само седеше. Една фермерска дъщеря никога не научава значението на, "седя".
Несигурната ѝ ръка, която докосва китката му, трепери като поклащащите се върхове на гигантските смърчове. Той свързва тия дървета със забранени земи; изпитва удоволствие да бъде под техния покров.
– Ах! Ето едно растение
Те спират в едно кътче и тя повдига своя увиснал бастун към малък рододендрон, обвит в розовия цвят на непорочността, с която е пропит, един цвят, през чиято непресторена простота сякаш надзърташ като през цветно стъкло в сърцевината на действителността.
– Хариевата бианчи – казва госпожа Смит. – Единственият рододендрон, с изключение на някои от белите, забравих им имената, глупави имена във всеки случай, който сам казва какво означава. Това е единственото истински розово. Когато Хари получи за пръв път от него, той го сложи между другите така наречени розови рододендрони и пред него те изглеждаха толкова мръсни, че той ги изкорени и посади бианчито при тъмночервените. Тъмночервените са тук, нали? Сега юни ли е?
Налудничавите ѝ очи го фиксират с безумен поглед и тя се вкопчва още по-здраво в него.
– Не зная. Не мисля. Денят на падналите[24] е следващата събота.
– О, спомням си така добре деня, когато получихме това глупаво растение. Беше горещо! Отидохме с колата до Ню Йорк, за да го вземем от парахода и го сложихме на задната седалка на пакарда като любима леля или нещо от този род. То пристигна в голямо синьо дървено буре с пръст. Имаше само един разсадник в Англия, който ги доставяше, и само превозването му с кораба струваше двеста долара. Един мъж слезе, за да го наглежда и да го полива всеки ден.
Беше горещо и целият този отвратителен трафик през Джърси сити и Трентън и този хилав храст, който седеше в своето синьо буре на задната седалка като същински принц! Тогава ги нямаше тия магистрали, така че до Ню Йорк си беше хубаво пътуване от шест часа, точно по време на депресията, и изглеждаше като че ли всеки в света има автомобил. Минаваш Делауеър при Бърлингтън. Това беше преди войната. Не зная дали, когато кажа "войната", вие разбирате коя война имам предвид. Може би вие мислите, че тая, корейската, това е войната.
– Не. Войната за мене е Втората световна война.
– И за мене! И за мене! Спомняте ли си я наистина?
– Разбира се. Искам да кажа, че бях вече достатъчно голям. Аз изглаждах консервни кутии и купувах военни марки Наградиха ни за това в началното училище.
– Нашият син бе убит...
– Ах! Съжалявам...
– О, той беше възрастен, той беше възрастен. Беше почти на четиридесет. Току-що го бяха произвели офицер.
– Все пак.
– Зная. Вие мислите, че само младите биват убивани.
– Да, вие разбирате.
– Това беше една добра война. Не беше като първата. Ние трябваше да я спечелим и я спечелихме. Всички войни са нещо ужасно, но тази трябваше да я спечелим.
Тя отново размахва бастуна към розовото растение.
– В деня, когато пристигнахме от пристанището, където беше корабът, разбира се, толкова късно през лятото, то съвсем нямаше цветове, на мене ми изглеждаше просто глупост да го возим на задната седалка, като някакъв – тя разбира, че се повтаря, запъва се, но продължава, – като същински принц.
В нейните почти прозрачни сини очи е забодена тази малка проницателност, с която тя наблюдава лицето му дали ще се усмихне на объркването ѝ. Като не забелязва нищо, та отсича рязко:
– Това е единствената.
– Единствената бианчи?
– Да! Точно така! Няма друга в Съединените щати. Няма друго такова
Тя се впива в ръката му и продължава нататък по-тежко и по-бързо. Слънцето е високо и тя, изглежда, иска да се прибере вкъщи. В листака жужат пчели. Птици, скрити в дърветата, се карат. Морето от листа залива морето от цветове и неопределен остър мирис лъхва откъм свежите стени от зеленина. Кленове, брези, дъбове, брястове и диви кестени образуват рядка гора, която се простира на различна дълбочина покрай отдалечената граница на имението. Във влажното сенчесто място между моравата и тази горичка все още се виждат рододендрони, но по храстите в средата на моравата, които не са на сянка, се виждат вече опадали цветове в странно прави редици край потъналите в трева пътеки.
– Не ми харесва, не ми харесва – казва госпожа Смит, куцукайки заедно със Заека надолу по една такава просека,отрупана с цветове. – Аз ценя красотата, но бих предпочела да видя люцерна. Една жена – не зная защо това трябва да ме вълнува толкова, Хоръс канеше съседите да идват и да гледат това място точно когато всичко е разцъфнало. В много отношения той беше като дете. Тази жена, госпожа Фостър, която живееше под склона на планината в малка оранжева къщурка с безшумно спускащи се щори, постоянно ми казваше, извърната към мене, с червило наполовина до носа ѝ – тя имитира прекалено ласкав глас, изпълнен с гореща злоба, която разтърсва тялото ѝ: "Ай, госпожо Смит, такъв трябва да е раят." И една година аз ѝ казах, не можех повече да сдържам езика си и ѝ казах: "Е, ако трябва да пътувам всяка неделя шест мили на отиване и на връщане до епископалната църква "Сейнт Джон", само за да вляза в друга леха от рододендрони, аз спокойно мога да си спестя това разстояние тъй като не желая да отида там." Това, което казах, не беше ли ужасно за една стара грешница?
– О, не зная...
– За тази бедна жена, която само се опитваше да бъде любезна. Разбира се, тя нямаше и зрънце мозък в главата си; боядисваше лицето си като млада глупачка. Почина, бедната душа; Алма Фостър... почина преди две или три зими. Сега тя знае истината, а аз не я зная.
– Е, може би за нея рододендроните са изглеждали така, както за вас изглежда люцерната.
– Хей! Е-ей! ...Точно! Точно! Знаете ли, господин Енгстръм, това е такова удоволствие...
Тя го спира на пътеката и гали несръчно ръката му; на слънчевата светлина малкият ръждивокафяв пейзаж на нейното лице се обръща към неговото и в погледа ѝ, зад неумелата женска склонност към флиртуване и безсмисленото блуждаене на мислите, проблясва резецът на предишна острота, така че застанал там, Заека леко усеща пробождането на тази зла сила, която е отвеждала господин Смит при безмозъчните цветя.
– Вие и аз мислим еднакво. Нали? Е, нали?
– Ти прекара доста хубаво, нали? – пита го Рут.
Следобеда в Деня на падналите те отидоха на плувния басейн в Уест Брюър. Тя се чувства неудобно по бански костюм, но всъщност изглежда чудесно, потопена до бедра в тюркоазената вода и с мокрите кичури на червеникавата коса ѝ, които се подават изпод банската ѝ шапка. Тя плува леко. Дългите ѝ крака ритат бавно и водата тече на прозрачни мехурчета над раменете ѝ; хубавите ѝ добре оформени ръце се издигат, а гърбът и задникът ѝ потрепват, черни под вълнуващото се зелено. От време на време, когато тя спира и се отпуска за момент, потапяйки лицето си под водата, с движение, което разтуптява сърцето му поради леката опасност, задникът ѝ, подобно на някаква шамандура, изплува отгоре и разкъсва повърхността – нищо особено, само един кръгъл Черен остров, който лъщи там, ясен неочакван образ във водата, трепкащ като при повреден телевизор. Но релефната картина изпълва сърцето му с гордост, засилва чувството му на собственост. Негова, тя е негова, той я познава тъй добре, както водата. Както водата той е бил навсякъде по тялото ѝ. Когато тя плува по гръб, водата се разбива и се стича отпред по гърдите, облива ги и ги докосва; дъгата на потопеното ѝ тяло се изопва, издигайки гърдите ѝ на моменти над водата; тя затваря очи и се носи напосоки. Плувайки с глава напред, тя изпръсква две мършави момчета, които цамбуркат в плиткия край на басейна. Тя докосва леко едното от тях, замахвайки назад с ръка, сепва се и се вмъква усмихната във водата; ръцете ѝ, като че ли без кости, махат, за да запази равновесие в развълнуваните приливи и отливи на препълнения басейн. Въздухът искри с мириса на хлор. Той се наслаждава от това колко чиста се чувства тя; чиста, чиста. Какво е това? Нищо не те докосва, което не е свързано с тебе? Нея във водата, него – на тревата и във въздуха. Главата ѝ, подскачаща като спаднала топка, му прави гримаса. Самият той не е водно животно. Когато е мокър, му е студено. Понеже се е намокрил, предпочита да седи на тухления ръб на басейна, спуснал крака надолу, и да си представя, че гимназистките зад него се възхищават от играта на мускулите по широкия му гръб. Той свива замислено рамене и чувства как плещите опъват кожата му на слънцето. Рут отива до края, цветните квадрати по дъното на басейна се отразяват през водата и почти изплуват на повърхността. Тя изкачи, малката стълба, изцеждайки водата от себе си на големи струи. Заека се покатерва до одеялото и ляга на него, така че когато тя идва, я вижда изправена над себе си, голяма до небето; черните ѝ косъмчета от вътрешната страна на бедрата са залепнали на фитили от водата. Тя сваля шапката, разтърсва косата си и се навежда за кърпата. Водата по гърба ѝ се стича надолу по нежните долинки на гънките по възпълното ѝ тяло и капе от раменете ѝ. Докато я наблюдава как бърше ръцете си, мирис на трева достига до одеялото и от виковете наоколо кристалночистият въздух трепти.
Тя ляга до него, затваря очи и се оставя на слънцето. Отблизо лицето ѝ изглежда направено от големи плоскости кожа, изравнени по цвят от слънцето, с изключение на жълтеникавия гланц, който им придава твърдостта на минерал, на чист гладък камък, пренесен направо от кариерите в храма. От тази монументална Рут думите излизат в същия мащаб, сякаш тежки колела се изтъркалят до входовете на неговите уши като безгласни монети, хвърлени на светлината
– Ти прекарваш доста хубаво, нали?
– Защо?
– О... – думите ѝ малко се забавят, докато минат през устните ѝ; той вижда как се движат и след това чува гласа и, – виж всичко, което постигна. Ти постигна да играеш голф с Екълс всяка седмица и да накараш жена ти да не те преследва. Постигна своите цветя и госпожа Смит, която се влюби в теб. Постигна мене.
– Ти мислиш, че тя наистина е влюбена в мен? Госпожа Смит?
– Зная само това, което научавам от тебе. Ти казваш, че е...
– Не. Никога всъщност не съм казал такова нещо. Казал ли съм?
Тя не си прави труда да му отговори. Нейното лице изглежда още по-едро от сънливото задоволство, което се чете по него. Тебеширени отражения пробягват по загорялата ѝ кожа.
Той повтаря:
– Казал ли съм?
И стиска силно ръката ѝ. Нямаше намерение да я стисне толкова силно; нещо го ядоса при докосването на кожата ѝ. Нейната неприветливост.
– Оу! Кучи сине!
Тя лежи спокойно, отдавайки повече внимание на слънцето, отколкото на него. Той се надига на лакът и гледа през нейното неподвижно тяло към веселите фигури на две шестнайсетгодишни момичета, които смучат портокалов сок от картонени фунийки. Едното от тях, с бял бански костюм без презрамки, поглежда от своята сламка с кафяв поглед. Тънките ѝ крака са тъмни като на негърка. Костите на слабините ѝ стърчат остри от двете страни на плоския ѝ корем.
– О, целият свят те обича – казва неочаквано Рут. Питам те само защо?
– Аз съм обичлив – отвръща той.
– Искам да кажа... защо пък, дявол да го вземе,
– Аз съм мистик – прибавя той. – Давам вяра на хората.
Екълс му беше казал това веднъж със смях, който вероятно беше присмех. Човек никога не знае какво точно иска да каже Екълс; можеш да го приемеш така, както искаш.
Заека го взе на сериозно. Самият той никога не беше мислил за това. Той не се замисля особено за това какво дава на хората.
–
– Е, да пукна.
Това е несправедливо: след като той толкова се гордееше с нея, докато тя беше в басейна, след като толкова много я обичаше.
– Дявол да го вземе, защо мислиш, че трябва да ми тежиш и ти?
– Накъде биеш? Аз те издържам.
– Как не! Имам си работа.
Това е вярно. Малко след като той отиде да работи при госпожа Смит, тя намери работа като стенографка в едно застрахователно дружество, което имаше клон в Брюър. Toй поиска това от нея; безпокоеше се как прекарва следобедите е си, когато го няма. Рут казваше, че никога не е изпитвала удоволствие от тоя занаят, но той не беше сигурен. Когато я срещна, не можеше да се каже, че страда.
– Напусни! – казва той. – Това не ме плаши. Стой си цял ден вкъщи и си чети криминални романи. Аз ще те издържам.
– Ти ще ме издържаш!? Като си толкова важен, защо не издържаш жена си?
– А защо аз? Родителите ѝ са червиви с пари.
– Толкова си самонадеян! Това ме поразява. Не мислиш ли изобщо, че ще трябва да платиш за всичко?
Рут го гледа прямо със зачервените си от водата очи. Тя ги засенчва с ръка. Това не са очите, които той видя оная вечер при паркинг автоматите, безжизнени светли дискове, като очи на кукла. Синьото на ирисите ѝ беше потъмняло и придобило дълбочина, някакво вътрешно богатство, което, съобщавайки истината на неговите инстинкти, го безпокоеше, Тия очи я измъчват и тя извръща глава, за да скрие сълзите си, мислейки: "Това е един от признаците... че плача толкова често!" Господи, на работа тя трябваше да става от машината, да тича в тоалетната, както тя може да тича, и да плаче, да плаче, да плаче. Да стои там в това тясно помещение, загледана в тоалетната чиния, смеейки се сама на себе и плачейки, докато я заболят гърдите. И това, че ѝ се спи .. Господи, като се върне от обяд, всичко, което може да направи, е да се просне в празното пространство между бюрата на мръсния под, между Лили Орф и Рита Фиорванте, където оня стар алкохолик Хониг трябва да прескача през нея. И това, че е непрекъснато гладна... За обяд – една сода със сладолед и сандвич, а после една поничка с кафе и пак трябва да купува някаква сладка на касата. И то след като се беше опитала да отслабне заради него и бе свалила шест фунта. Поне така показа една теглилка. За него! Това беше интересното, да се променя за него, когато той не струваше нищо, по-малко от нищо. Той беше напаст, въпреки цялото си благодушие. Да, той беше благодушен. Другите не бяха. Работата се заключаваше в това, че когато те разбираха, че си "някаква си", не мислеха за тебе като за човешко същество, а смятаха, че имат някакви права. Каквито и да бяха, все пак бяха някакви! Като че ли мразеха жените и я
Но после, след всичко, се оказва, че той не е по-различен; улавя се за тебе съвсем потиснат и влюбен, а след това преситен от теб или най-малкото, просто отегчен, когото свърши. Това става все по-бързо и по-бързо, повече като навик; той сега наистина бърза, когато усети или пък тя му каже, че е свършила. Тогава тя може само да лежи и в известен смисъл да отстъпва и това я успокоява; но тя не може да заспи след това. Някои нощи той се опитва да я приближи, но на нея просто толкова ѝ се спи и така се е отпуснала, че нищо не излиза. Понякога просто ѝ иде да го отблъсне, до го разтърси и да му изкрещи:
– Не мога
Но не! Не трябва да му казва. Една произнесена думи може да сложи края. Това беше само единият мензис, а следващият идва след един ден; може би ще дойде и тогава няма да има нищо. Тъй както всичко е объркано, тя не знае колко щастлива би я направило това наистина. Поне по тоя начин тя прави нещо, като изхвърля ония глобули. Господи, тя дори не е сигурна, че не го иска само защото той го иска. Тя дори не е сигурна дали просто съзнателно не стига дотам, като заспива под ръката му, само за да даде да разбере на това самодоволно копеле. Защото той не усещаше, докато спеше, когато тя ставаше и се промъкваше в отвратителната баня, където стоеше толкова дълго, че той не можеше да види и да направи нищо. Да, така беше, той просто си живееше в своята кожа и дори и не помисляше за последствията от каквото и да било. Ако му кажеше за глобулите и за сънливостта си, навярно щеше да се изплаши и да си отиде, той и неговият хитър малък бог, и неговият хитър малък свещеник, с когото всеки вторник играе голф. Защото най-идиотското ...... с тоя свещеник бе, че по-рано поне Заека смяташе, че постъпва неправилно, но сприятелявайки се с него, си въобрази, че е Исус Христос, който е слязъл на земята, за да спаси света, като върши само това, което му хрумне. Аз бих отишла да хвана епископа или някой друг, който и да било там, и да му кажа, че тоя негов свещеник е цяла напаст. Той тъпче главата на бедния Заек с нещо, което никой не може да проумее, и дори сега, изпълвайки ухото ѝ, неговият кротък, но самонадеян глас отговаря на въпроса ѝ с лека, куха самодоволност, която дотолкова я вбесява, че сълзите ѝ потичат.
– Ще ти кажа – рече той. – Когато избягах от Дженис, направих интересно откритие.
Сълзите заливат клепачите ѝ, а неприятният вкус на водата от басейна се запечатва върху устата ѝ.
– Ако ти стиска да бъдеш такъв, какъвто си – продължава той, – другите ще плащат за тебе.
Неприятните посещения са цяло мъчение за Екълс; поне чувството, което ги предхожда. Обикновено мисълта за нещо е по-лоша от действителността: така е наредил господ света. Действителното присъствие на хората винаги е поносимо. Госпожа Спрингър с закръглена, мургава, с дребни кости жена, приличаща на циганка. Двете, майката и дъщерята, излъчват нещо зловещо, но у майката способността да въздава неловкост е вродена, типично за средната класа. У дъщерята това е само на моменти, съвсем излишно и опасни както за нея, така и за другите. Екълс изпитва облекчение, че Дженис не е вкъщи; в нейно присъствие той се чувства най-виновният. Тя и госпожа Фознахт са отишли в Брюър на матине. Двете им момченца са в задния двор на Спрингърови. Госпожа Спрингър го превежда през къщата до остъклената веранда, откъдето може да наглежда децата. Къщата е наредена скъпо, но без вкус; във всяка стая като че ли има по едно кресло в повече, отколкото е необходимо. За да отидат от входната врата до задната част на къщата, те вървят по една крива пътека през претъпканите стаи. Тя го води бавно; и двата ѝ глезена са стегнати в ластични бандажи. Мъчително ситните ѝ стъпки засилват илюзията му, че малкото ѝ тяло е сякаш в гипс.
Тя се отпуска внимателно върху възглавниците на лежащия стол на верандата и изплашва Екълс с отскачането на краката си, докато столът изскърцва и се заклаща силно под тежестта ѝ. В това отпускане като че ли има някакво детинско удоволствие. Сухите ѝ прасци стърчат вдървени и обувките ѝ за миг се повдигат от пода. Това са съсипани и изгубили изцяло формата си обувки, сякаш са стояли с години в каца с вода.
Той сяда на сгъваем, въртящ се, със сложно устройство стол от алуминий и пластмаса. През стъклата на верандата от своята страна вижда Нелсън Енгстръм и малко по-големичкия Фознахт как играят на слънце край дървена пързалка над оградения с дъски пясъчен трап.
– Радвам се, че ви виждам – казва госпожа Спрингър. Толкова време не сте идвали.
– Точно три седмици, нали? – казва той.
Столът му убива на гърба и той се залавя с токовете долу за тръбата, за да предотврати сгъването му.
– Бях доста зает. С класовете за конфирмация[26], с младежката група, която реши да образува бейзболен тим тази година, и серия смъртни случаи в паството.
Предишните му контакти с тази жена не го предразполагат към извинения. Тая голяма къща, която тя има, оскърбява неговото чувство за жилище; той би я харесал повече, ако това беше верандата на някоя малка къщичка.
– Да. Не бих искала да имам вашата работа за нищо на света.
– А на мене тя ми доставя удоволствие в повечето случаи.
– Да, така казват. Казват, че сте станали отличен играч на голф.
О, боже! А мислеше, че тя вече се отпуска. За момент си бе представил, че са на верандата на овехтяла с олющена мазилка къща и че тя е една многоизстрадала пълна работничка, която се е научила да приема всичко, което дойде. Тя приличаше на такава, или по-скоро би могла да бъде. Когато Фред Спрингър се е оженил за нея, навярно е бил по-грозен от Хари Енгстръм, когато последният се е оженил за дъщеря му. Той се опитва да си представи Хари преди четири години и получава един обаятелен портрет: висок, хубав, известен през ученическите си години, достатъчно умен – син на зората. Сигурно доверието, което вдъхва, е привлякло най-вече Дженис. Съпрузите са страшна лотария. Той се почесва по челото и казва:
– Да играеш голф с някого е много удобен начин да го опознаеш. Това е, което се опитвам да направя, разбирате ли, е да опозная хората. Не мисля, че можеш да заведеш някого при Христос, без да го опознаеш.
– Е? Тогава какво знаете за моя зет, което аз не зная?
– Това, че той е добър човек в известно отношение.
– Добър в какво?
– Трябва ли да бъдеш добър в нещо? – той се опитва да е размисли. – Да, мисля, че трябва.
– Нелсън! Престани веднага!
Тя се обръща вдървено, без да се повдигне, за да види защо плаче детето. Седнал до стъклата на верандата, Екълс вижда всичко.
Малкият Фознахт стои до пързалката и държи две червени парчета от пластмаса. Нелсън, няколко инча по-нисък от него, се спуска с разперена ръка към гърдите на по-голямото момче, но не смее да се приближи и наистина да го удари. Малкият Фознахт стои със смахнатата неуязвимост на глупак, гледащ надолу към махащата се ръка и изкривеното лице на по-малкото момче дори без усмивка на задоволство. Истински учен, наблюдаващ безпристрастно резултата от своя експеримент.
Гласът на госпожа Спрингър се извисява неистов и остър, режейки през стъклата.
– Чу ли ме? Казах да спреш това крещене!
Лицето на Нелсън се обръща към терасата и той се опитва да обясни.
– Пили... Пили...
Но точно когато се мъчи да опише случилото се, неправдата става непоносима и сякаш получил удар в гърба, той се спуска неуверено напред, удря гърдите на крадеца и получава един лек отблъскващ удар, който го принуждава ди седне на земята. Той се търкулва по коремче и се върти в тревата, движен от собственото си безсмислено ритане. Сърцето на Екълс сякаш се гърчи заедно с тялото на момчето. Той познава толкова добре движещата сила на една неправда, начина, по който умът се сражава с нея, и как всеки напразен удар като че ли изпомпва въздуха, като в същото време ти се струва, че цялото това устройство от кости и кръв ще се пръсне във вселената, която може да бъде такъв вакуум.
– Момчето е взело камиончето му – пояснява той на госпожа Спрингър.
– Е, нека си го вземе сам – отвръща тя. – Трябва да се научи. Не мога да ставам с тия крака и да тичам всяка минута навън; те правят това целия следобед.
– Били!
Момчето поглежда изненадано нагоре към мъжкия глас на Екълс.
– Върни го!
Момчето обмисля това ново обстоятелство и се колебае.
– Веднага.
Заставен, Били прави няколко крачки и пуска играчката точно върху главата на плачещото му другарче.
Новата болка предизвиква и нова мъка в гърлото на Нелсън, но като вижда камиончето в тревата до лицето си, той я заглушава. Трябва му един миг, за да разбере, че причината за неговото страдание е отстранена и още един миг, за да обуздае чувството в тялото си. Силните му сухи хълцания, докато преодолее тия препятствия, сякаш повдигат килима от подрязана трева и самата слънчева светлина като че ли затрептява. Една оса, която се удря непрестанно в стъклата на верандата, се скрива, а алуминиевият стол под Екълс заплашва да се изкриви, като че ли и големият свят участва в успокояването на Нелсън.
– Не зная защо момчето е такова мамино детенце – казва госпожа Спрингър. – Или... може би зная.
Лукавият намек накрая смущава Екълс.
– Защо?
Моравата кожа под очите ѝ се издува, а ъглите на устните ѝ се свиват надолу в преценяваща гримаса.
– Ами че той е като баща си: покварен. Взел е твърде много от него и смята, че светът му дължи това, което той иска.
– Другото момче беше виновно. Нелсън искаше само онова, което е негово.
– Да, и аз предполагам, че вие мислите като баща му... че за всичко е виновна Дженис.
Тя произнася "Дженис" с германски акцент – "Чанис", – като от това момичето сякаш изглежда по-пълно, по-мургаво, по-мило и по-значително от незначителния, будещ съжаление образ в съзнанието на Екълс. Той се пита дали тя в края на краищата не е права; дали не е преминал на другата страна?
– Не, не мисля – казва той. – Мисля, че поведението му няма оправдание. Това не значи обаче, че за това поведение няма известни причини, които отчасти вашата дъщеря е могла да предотврати. Нашата църква учи, че всички сме отговорни както за себе си, така и за другите.
Тъй хубаво изречените думи имат вкус на тебешир в устата му. Той би желал тя да му предложи нещо за пиене. Пролетта става гореща. Старата циганка забелязва неувереността му.
– Е, лесно е да се каже това – продължава тя. – Не е толкова лесно може би да застанеш на такова становище, ако си в деветия месец и очакваш всеки момент дете, ако си от почтен дом и съпругът ти избяга само на няколко мили с някакъв вампир и всеки смята, че това е най-смешното нещо, макар че аз не зная какво е.
Думата "вампир" се стрелва във въздуха като нещо бързо и черно.
– Никой не смята, че това е смешно, госпожо Спрингър.
– Понеже не чувате разговорите, които аз чувам. Понеже не виждате усмивките. Една жена беше така добра да ми каже на другия ден: "Ако тя не може да го задържи, няма и право на него." Тя има злобата да ми се хили право в лицето. Можех да я удуша. Казах ѝ: "Един мъж също има задължения. Няма само един-единствен път." Такива жени именно внушават на мъжете, че светът съществува само за тяхно удоволствие. Съдейки от начина, по който постъпвате, и вие почти мислите така. Е, ако светът ще се пълни с Хари Енгстръмовци, колко време смятате хората ще имат нужда от вашата църква?
Тя се изправя и тъмните ѝ очи плуват в сълзи, които не потичат. Гласът ѝ се извисява до най-висока степен и дращи лицето на Екълс като пила. Той се чувства целият нарязан. Нейният разказ за подхилкващата се клюкарка по повод на тази история го потопи в ужасната действителност, подобна на тази със стотиците лица, когато в неделя сутрин в 11.30 часа се изкачва на катедрата и словото, което излита от устата му, и забележките му се разливат в някаква безсмислица. Той търси думи в паметта си и успява да изрече:
– Аз чувствам, че Хари в някои отношения е особен случай.
– Единственото особено нещо в него е, че не го е грижа кого наранява и колко. Сега аз нямам намерение да ви обиждам, преподобни Екълс, и съм сигурна, че вие най-добре преценявате доколко сте зает, но да бъдем честни, през оная първа нощ аз трябваше да извикам полицията, както и исках.
Струва му се, чува, че тя има намерение да вика полицията, за да арестува него
Когато я пита: "Какво може да направи полицията", струва му се, че иска да каже: "Какво може да му направи тя на него!"
– Е, не зная, но аз очаквам повече, отколкото само игра на голф.
– Сигурен съм, че той ще се върне.
– Вие разправяте това от два месеца.
– Все още го вярвам.
Но всъщност той не го вярва, той не вярва в нищо. Мълчание.
– Бихте ли – гласът ѝ се е променил, станал е умолителен – ми подали оная табуретка там в ъгъла. Трябва да си вдигна краката.
Когато премигва, клепачите му дращят. Той се пробужда в своята замаяност, взема табуретката и ѝ я занася. Широките ѝ пищяли в зелените, почти детски чорапи се повдигат смирено и докато намества табуретката под петите ѝ, начинът по който се навежда, напомнящ религиозните памфлетни картини с Христос, когато мие краката на просяците, влива в тялото му нов приток от сила. Той се изправя и се извисява над нея. Тя хваща полата над коленете си и я издърпва надолу.
– Благодаря – казва тя. – Това е истинско облекчение за мен.
– Страхувам се, че това е единственото облекчение, което ви давам – признава той с простота, която намира за възхитителна, и се надсмива над себе си за това.
– Ах – въздъхва тя. – Струва ми се, че никой не може ди направи много.
– Не, може да се направи нещо. Може би вие сте права за полицията. Законът закриля съпругите; защо да не се из ползва?
– Фред е против това.
– Господин Спрингър има навярно основателни причини. Не искам да кажа само професионални причини. Всичко, което законът може да изтръгне от Хари, е финансова издръжка, а аз не смятам, че в тоя случай парите са наистина главното. Всъщност аз не съм сигурен, че парите са наистина главното.
– Лесно е да се каже това, ако винаги имате достатъчно.
Той не възразява. Изглежда, това се изплъзва от нея механично, повече от умора, отколкото от злоба; той е сигурен, че тя предпочита да слуша.
Възможно е. Не зная. Но във всеки случай моята загриженост – уверен съм, че всеки е загрижен по тоя въпрос – е общото оздравяване на положението. А ако ще има истинско оздравяване, Хари и Дженис са тия, които трябва да действат. Наистина независимо от това, колко желаем ние да помогнем, независимо от това, колко се опитваме да направим отстрани, ние сме извън всичко.
Подражавайки на баща си, той бе стиснал ръце отзад и бе обърнал гръб на слушателя си; наблюдава през стъклата на верандата другиго, който може би не е отвън; Нелсън води малкия Фознахт през поляната, гонейки едно съседско куче.Смехът на Нелсън се разлива от главата му, докато тромавите му, несигурни стъпки разтърсват неговото тяло. Кучето е старо, червеникаво, малко и бавно. Малкият Фознахт е озадачен, но въпреки това се радва на вика на своя приятел "лъв! лъв!". На Екълс е интересно да види, че при мирни обстоятелства синът на Енгстръм води другия. Зеленият въздух, който се вижда през замъглените стъкла, сякаш трепти от гласа на Нелсън. Екълс разбира положението. Това непрестанно нескрито изливане на собственото въодушевление естествено от време на време бива задръствано от по бавните реакции на по-флегматичното момче и по тоя начин създава гневно обратно течение, някоя упорита биволски постъпка. Той съжалява Нелсън, който много пъти ще се озовава натясно, изненадан в своята невинност, преди да установи причината за това странно обратно течение. На Екълс му се струва, че самият той е минал по този път като момче, винаги само е давал и винаги най-неочаквано се е озовавал в безизходица. Старото куче размахва опашка, когато момчетата приближават. То спира да маха опашката си и я отпуска в колеблива дъга, продължавайки все пак ди е нащрек, когато те го обкръжават като ловци, надавайки ликуващи викове. Нелсън посяга и удря гърба на кучето с ръце. Екълс иска да извика: "Кучето може да го ухапе!" То не може да издържи на гледката.
– Да, но той отиде много далече – оплаква се госпожи Спрингър. – Той се замогна. За него няма причина да се върне, ако не му създадем такава.
Екълс сяда отново на алуминиевия стол.
– Не. Той ще се върне по същата причина, поради която избяга. Той е претенциозен. Трябва непрекъснато да се върти около нещо. Светът, в който е сега, светът на това момиче в Брюър, едва ли ще задоволява дълго неговите илюзии. Виждам го само от седмица на седмица и забелязах промяната.
– А-а, да чуете само Пеги Фознахт какво разправя! Тя казва, научила... че води истински бохемски живот[27]. Не знам колко жени имал!
– Само една. Уверен съм. Странното в случая с Енгдтръм е, че по природа той е създаден за семеен живот.
В далечната групичка настъпва суматоха, момчетата тичат по един път, а кучето по друг. Малкият Фознахт спира, но Нелсън се приближава. Лицето му се е удължило от страх.
Госпожа Спрингър чува плача му и възкликва ядосано:
– Пак ли раздразниха Елси? Това куче трябва да е по бъркано, щом продължава да идва.
Екълс скача, столът пада зад него, отваря вратата на остъклената веранда и тича надолу, за да посрещне Нелсън навън, на слънцето.
Момчето се бои от него. Той го хваща.
– Ухапа ли те Елси?
Плачът на детето секва поради новия страх, че човекът в черно го е хванал.
– Ухапа ли те Елси?
Малкият Фознахт се отдръпва на почетно разстояние.
Почувствал се неочаквано силен и защитен в ръцете на Екълс, Нелсън с облекчение въздъхва дълбоко и неравномерно няколко пъти и постепенно възвръща гласа си.
Екълс го разтърсва, за да му попречи да се разреве и за да разбере какво е станало, трака със зъби по бузката му.
– Така ли? Така ли направи кучето?
Лицето на детето е съсредоточено изцяло в пантомимата.
– Така – казва то и хубавата му устничка се повдига от зъбките, нослето му се бърчи и то клати главичката си на един инч настрана.
– Не те ли ухапа? – настоява Екълс, като поотпуска ръце.
Малката устничка се повдига отново с лека свирепост, сякаш това обяснява цялата очарователна история. Екълс се чувства подигран от бързите реакции на малкото личице, което по начина, по който сменя така бързо изражението си, ми помня лицето на Хари. Нелсън отново се разплаква, изтръгва се от ръцете му и изтичва нагоре по стълбите на верандата при баба си. Екълс се изправя; през това кратко време, докато бе приклекнал, гърбът му под черната дреха се бе изпотил от слънцето. Качвайки се по стълбите, той се измъчва от нещо патетично, нещо много вълнуващо при спомена за тия малки квадратни зъбки, оголени при това озъбване на шега. Безобидността и все пак реалността на инстинкта. Инстинктът на котенцето да "убие" макарата със своите меки лапи.
Той се връща на верандата и вижда момченцето между краката на баба си, заровило лице в скута ѝ. За да не му е горещо, Нелсън е вдигнал роклята ѝ над коленете и тяхната открита широта и белота, оставени съвсем неуместно разголени и беззащитни, се нанасят върху малките, здраво стиснати зъби, които момчето му откри; една стара белота, която се прецежда през тази фина мрежа, превръщайки се в мляко, което Екълс чувства както своята кръв. Решително сякаш изпитва съжаление, така както беше възпитаван, не един безпомощен повик, а прилив на сила, който би могъл да изчисти праха и камъните от всяко кътче на света – той пристъпва и обещава на двете сведени глави:
– Ако той не се върне, когато тя роди, тогава ние ще го заставим чрез закона.
– Елси се зъби – казва госпожа Спрингър, – понеже ти и Били я дразните.
– Лоша Елси! – казва Нелсън.
– Лош Нелсън – поправя го госпожа Спрингър.
Тя вдига лице към Екълс и продължава със същия коригиращ тон:
– Да, но остава само още една седмица, докато тя роди, а не виждам той да се е затичал към къщи.
Мигът, в който изпитваше някаква нежност към нея, свърши; той я оставя на верандата.
– И ако следващия път те хвана, че дразниш Елси, баба ти ще те набие.
– Не, бабко! – моли се боязливо детето.
Екълс мислеше, че ще намери кухнята и ще пийне малко вода направо от чешмата, но в тази бъркотия от стаи кухнята му се изплъзва. Той прави гримаса, при която устата му се изпълва със слюнка и той я гълта, докато напуска къщата с гипсовата мазилка. Влиза в буика, кара надолу по Джоузеф стрийт, а след това край един блок по Джексън роуд, към Енгстръмови.
Госпожа Енгстръм има четириъгълни ноздри. Във формата на ромбове, те са вмъкнати в нос, който не е толкова голям, колкото изключително анатомичен; малките парченца от мускули, хрущял и кости са много типично изразени и на силната светлина разделят кожата на безброй плоскости.
Те се срещат в кухнята ѝ сред няколко запалени електрически крушки, които горят посред бял ден; жилището им е тъмната страна на една тухлена къща, преградена за две семейства. Тя го посреща на вратата със сапунена пяна по червените си ръце чак до лактите и се връща заедно с него до мивката, пълна с мръсни ризи и бельо, които тя търка силно, докато разговарят. Тя е енергична жена. Пълнотата на госпожа Спрингър, мека и отпусната, с много болести, се подчертаваше от дребните кости, същите кости, които имаше и такова тъничко момиче като Дженис. Пълнотата на госпожа Енгстръм е натрупана върху голям груб скелет. Хари навярно е наследил своя ръст от нея. Екълс непрестанно чувства със съзнанието си дългите кранове, закрити зад огромното ѝ тяло, които му напомнят за студена вода, но възможност за една толкова дребна молба изобщо не се създава.
– Не зная защо идвате при мен – казва тя. – Харолд е вече пълнолетен. Аз не мога да го контролирам.
– Той не е ли идвал да ви види?
– Не, сър.
Тя открива своя профил над лявото си рамо.
– Вие толкова го засрамихте, предполагам, че се чувства неудобно.
– Той
– Не разбирам защо. Аз никога не съм искала той да ходи с това момиче, от самото начало. Само като я погледне човек, разбира, че тя е две трети луда.
– Хайде, това не е вярно, нали?
– Не е вярно! А защо първото нещо, което това момиче ми каза, беше... защо не си взема пералня? Идва в кухнята ми, хвърля един поглед и започва да ме поучава как да си уредя живота.
– Разбира се, вие не смятате, че тя е искала да каже нещо лошо.
– Не. Тя не искаше да каже нищо. Всичко, което искаше да каже, е "какво правя, че живея в такава разбита половин къща, когато тя идва от такъв грамаден хамбар на Джоузеф стрийт, с кухня, пълна с домакински уреди", и "не съм ли щастлива... моето момче е измамило едно толкова добре обзаведено малко момиче". Никога не съм харесвала очите ѝ. Те никога не гледат открито в лицето ти.
Тя извръща лице към Екълс и той, почувствал това, отвръща на погледа ѝ. Зад своите замъглени старомодни очила, кръгове от стъкло в железни рамки, в които бифокалният[28] полумесец придобива розов оттенък, надменно вдигнатият ѝ нос открива своята месеста част, твърде сложна и долния си край. Голямата ѝ уста е леко изопната в неопределено очакване.
Екълс разбира, че тази жена има чувство за хумор. Трудното при такива хора е в това, че те смесват онова, в което вярват, с онова, в което не вярват, но което е по-подходящо, за да направят впечатление. Не му с ясно само доколко я харесва, макар че тя се нахвърли донякъде така грубо върху него, както се нахвърля върху мръсните дрехи. Но това е. За нея то е все същото. За разлика от госпожа Спрингър, в действителност тя изобщо не го забелязва. Тя е против целия свят и спокоен от свободата, с която тя се надсмива, той може да каже, каквото иска.
Той направо защитава Дженис.
– Момичето е стеснително.
– Стеснително! Не беше много стеснителна да забременее, така че бедният Хари да трябваше да се ожени за нея, когато още едва можеше да си оправи ризата.
– Той е пълнолетен, както казвате.
– Е, да, години. Някои умират млади; други се раждат стари.
Все епиграми. А, тя е забавна! Екълс се изсмива гласно. Тя не дава вид, че го с чула, и се обръща към прането сериозна и ядосана.
– Почти толкова стеснителна, колкото змията – продължава тя. – Това момиче! Тези малки женички са цяла отрова. Мига наляво и надясно със своите плахи очи и печели симпатиите на всички. Е, няма да спечели моята. Нека я оплакват мъжете. Ако слушате какво казва свекърът ѝ, тя е най-голямата мъченица след Жана д'Арк.
Той отново се смее; а не е ли?
– И какво трябва да направи Хари според господин Енгстръм?
– Да допълзи обратно. Какво друго? И той ще го направи, бедното момче. Той е точно като баща си, винаги отдолу. Меко сърце. Затова, предполагам, мъжете управляват света. У тях сърцето е всичко.
– Това е съвсем необикновено схващане.
– Така ли? Че нали точно това разправяте в църквата. Мъжете са само сърце, а жените – само тяло. Не зная у кого смятат, че трябва да е умът. Господи, досещам се.
Той се усмихва, като се пита дали лутеранската църква внушава на всеки такива идеи. Самият Лутер с бил нещо подобно, може би е преувеличавал полуистини в някакво забавно възмущение. Целият този парадоксален удар на черното протестантство вероятно започва оттук. Дълбока принципна безнадеждност в такъв ум! Арогантност в придаване особено значение на отделни думи. Може би доста е забравил теологията. Струва му се, че трябва да се срещне с пастора на Енгстръм.
Госпожа Енгстръм вдига един изпуснат конец:
– Например моята дъщеря Мириам е стара като хълмовете и винаги е била такава. Никога не съм се страхувала за нея. Спомням си много отдавна, в неделите, когато излизаме да се разходим до кариерата, Харолд толкова много се страхуваше – той нямаше повече от дванайсет години, толкова се боеше, че ще падне в пропастта. А тя не се боеше, бях сигурна в това. Наблюдавайте я! Тя няма да се омъжи от съжаление, както бедният Хари, та целият свят след това да се нахвърли върху него затуй, че иска да се махне.
– Аз не мисля, че светът се е
Майката на момичето и аз просто обсъждахме нещо, което изглеждаше съвсем друго.
– Не мислете за това. Тя няма да спечели моите симпатии. Има всекиго на своя страна, като се започне от Айзенхауер. Те приказват за него навсякъде. Вие приказвате за него навсякъде. А има и друго...
Външната врата се отваря така тихо, че само тя чува. Мъжът ѝ влиза в кухнята по бяла риза и с връзка, но ноктите на пръстите му са целите в черно покрая; той е печатар. Висок е колкото жена си, но изглежда по-нисък. Устата му се движи неодобрително над лошо поставените изкуствени зъби. Носът му – това е носът на Хари, хубаво гладко копче.
– Здравейте, отче! – казва той.
Или е възпитан като католик, или е живял между католици.
– Господин Енгстръм, много се радвам, че ви виждам.
Ръката на мъжа е груба и възлеста, но дланта е мека и суха.
– Говорихме за сина ви.
– Чувствам се ужасно по тоя повод.
Екълс му вярва. Той има потиснат, опърпан вид. Тази работа го е погубила. Присвива устни над хлъзгавите си зъби като човек, който има колики в стомаха. Сякаш нещо го гризе отвътре.
Цветът на косата му вече се е измил, а очите му са като евтино мастило. Един честен човек, който измерва живота си с цицери[29] и свързва здраво формите, за да не би като се върне сутрин, да намери шаблона разпилян.
– Той се занимава само с това момиче, като че ли е Дева Мария – казва госпожа Енгстръм.
– Не е вярно – възразява меко Енгстръм и сяда със своята бяла риза на порцелановата кухненска маса. Четирите блюда от сервиза са оставили с годините черни петна върху емайла.
Аз просто не мога да си обясня как Хари можа да създаде такава бъркотия. Като момче той беше толкова порядъчен. Не беше разпуснат като другите момчета. Беше и добър работник.
С ръце целите в сапунена пяна госпожа Енгстръм започва да прави кафе на мъжа си. Тази малка проява на грижа, изрежда, ѝ помага да влезе в хармония с него; изведнъж те започват да говорят като един, както старите съпрузи, между които очевидно има несъгласие.
– Армията е причина. Когато се върна от Тексас, той беше станал друго момче – казва тя.
– Не искаше вече да дойде в работилницата – казва Енгстръм. – Не искаше да се цапа.
– Преподобни Екълс, не желаете ли малко кафе? – пита госпожа Енгстръм.
Най-после неговият шанс.
– Не, благодаря. Това, което
– Само вода? С лед?
– Както и да е. Каквато и да е, ще е чудесно.
– Да. Ърл е прав – казва тя. – Сега хората разправят колко е мързелив Хари, но той не е. Никога не е бил мързелив. Когато се гордеехме с неговия баскетбол в гимназията знаете ли, хората разправяха: "Е, да... хубаво... но той е толкова висок, за него е лесно". Но те не знаеха колко много работеше той за това. Ей там, отзад, всяка вечер блъскаше топката чак до тъмно. Чудиш се просто как ли вижда.
– След около дванайсетата си година той се занимаваше с това денонощно – прибавя Енгстръм, – занимаваше се с това денонощно. Сложих един стълб специално за него вън, отзад; гаражът не беше достатъчно висок.
– Наумяваше ли си нещо – продължава госпожа Енгстръм, – нищо не можеше да го спре.
Тя издърпва силно ръчката на таблата с ледения блок и с множество проблясващи скриптения, от които се пръскат малки ледени стърготини, късчетата лед се освобождават.
– Искаше да бъде най-добрият в това и аз честно вярвам, че е бил.
– Разбирам какво искате да кажете – отвръща Екълс. Аз играя отскоро голф с него и той вече е по-добър от мен.
Тя слага парченцата лед в една чаша, напълва чашата от крана и му я поднася. Той я навежда към устните си и леко възбуденият глас на Ърл Енгстръм идва на вълни през течността.
– После се върна от армията и единственото, от което се интересуваше, беше да тича по хлапачки. Не искаше да идва повече на работа в печатницата, защото ноктите му щели да се изцапат.
Екълс сваля чашата, а Енгстръм от масата насреща му казва направо:
– Стана един от най-лошите безделници в Брюър. Ако можех да вдигна ръка върху него, щях да го набия хубаво, отче, та ако ще и да ме убиеше тогава.
Пепелявото му лице се свива дръзко около устата; безжичните му очи се изпълват с блясък.
– Как говориш, Ърл! – упреква го жена му, като сипва кафето в една украсена с цветя чаша на масата между ръцете му.
Той навежда очи надолу към парата и казва:
– Извинявайте, когато помисля какво прави това момче, стомахът ми се преобръща.
Екълс вдига чашата си и казва в нея като в микрофон:
– Не.
После пие, докато под парченцата лед не остава никаква вода и те го удрят под носа. Той изтрива мокрото от устата си и казва:
– Вашият син е твърде добър. Когато съм с него – за нещастие това наистина е рядко, – аз се чувствам толкова добре, че забравям напълно с каква цел се виждам с него.
Той се усмихва първо на господин Енгстръм и като не получава от него усмивка в отговор, усмихва се и на госпожи Енгстръм.
– Този голф, който играете вие – пита Енгстръм, – с каква цел е? Защо родителите на момичето не се обърнат към полицията? Според мен това, което му трябва, е един хубав ритник.
Екълс поглежда към госпожа Енгстръм и чувства как дъгата на веждите му залепва като клей върху челото. Преди минута той не очакваше, че ще погледне на нея като на съюзник, а на този уморен, добър човек като на брутален и разочароващ враг.
– Госпожа Сирингър желае това – отвръща той на Енгстръм.
– Момичето и баща ѝ обаче искат да изчакат.
– Не говори глупости, Ърл! – казва госпожа Енгстръм.
– За какво ще иска старият Спрингър името си във вестниците? Тъй както приказваш, човек би помислил, че бедният Хари ти е неприятел.
– Неприятел ми е! – отвръща Енгстръм.
Той докосва чинийката от двете страни с боядисаните си пръсти.
– Оная нощ, когато обикалях по улиците, за да го търся, ми стана неприятел. Ти нямаш право да говориш. Ти не си видяла лицето на момичето.
– Какво ме интересува лицето ѝ? Говориш за проститутки. Те не могат да станат бели като слонова кост, светици в моя тефтер само заради това, че имат свидетелство за брак. Това момиче искаше Хари и го постигна чрез единствения трик, който знаеше, а сега вече си изчерпа триковете.
– Не говори така, Мери. У тебе това са само думи. Представи си, че аз постъпех така, както постъпи Хари.
– Ах! – възкликва тя и се обръща, а Екълс трепва, като вижда лицето ѝ опънато, готово да изстреля някой снаряд.
–
– Да, разбира се, така беше – промърморва Енгстръм.
– Добре тогава: няма място за сравнение.
Енгстръм е превил рамене над кафето, свил се съвсем на тясно, като че ли тя го беше нарисувала в един мъничък ъгъл.
– О, Мери – въздиша той, не смеейки да каже нещо повече.
Екълс се опитва да го защити; в един спор той застава почти механично на по-слабата страна.
– Не можете да кажете, мисля – обръща се той към госпожа Енгстръм, – че Дженис е смятала, че бракът им не се гради на взаимност. Ако момичето беше толкова хитра интригантка, тя не би позволила Хари да се измъкне така лесно.
Сега, след като разбира колко силно е притиснала мъжа си, интересът на госпожа Енгстръм към този спор отслабва; Тя поддържа една позиция – че Дженис командва, – очевидно толкова несъстоятелна, че се равнява на отстъпление.
– Тя не го е оставила да се изплъзне – казва тя. – Иска да го отдалечи от себе си, наблюдавайте!
Екълс се обръща към мъжа; ако той се съгласи, то и тримата ще бъдат единодушни и той може да си тръгне.
Мислите ли, че Хари може да мине насам?
– Не – отвръща Енгстръм, като поглежда надолу, – никога. Той е отишъл много далече. Той само ще се подхлъзва по-надолу и по-надолу, докато ние го забравим. В печатницата понякога виждам тези млади негодници от Брюър. Те не могат да набират. Като инвалиди са, само че не куцат. Наричат ги измет. А аз седя там на машината от два месеца и се питам как, дявол да го вземе, моят Хари можа... той, кой- о толкова много ненавиждаше безпорядъка.
Екълс вдига поглед към майката на Хари и потръпва, като вижда как се е облегнала на мивката с мокри страни, проблясващи изпод очилата. Той става потресен. Дали тя иначе, понеже смята, че мъжът ѝ говори истината, или понеже мисли, че той казва всичко това, за да я нарани, за отмъщение, задето го накара да признае, че той я е искал?
– Мисля, че не сте прав – казва Екълс. – Сега трябва да вървя. Благодаря и на двама ви, че обсъдихте с мен това. Разбирам, тежко е.
Енгстръм го отвежда назад през къщата и в тъмнината на столовата докосва ръката му.
– Той беше толкова чувствителен – промълвява той. – Никога не съм виждал момче като него. Всяка разправия вкъщи за каквото и да било, по каквато и да било причина, когато Мери и аз, вие разбирате, сме имали своите неприятности, изживяваше много болезнено.
Екълс кимва, но се съмнява, че думата "неприятности" отразява точно това, което бе видял.
Във всекидневната се откроява сянката на момиче, което стои в лятна рокля без ръкави.
– Мим? Сега ли влизаш?
– Да.
– Това е отец... – искам да кажа негово преподобие...
– Екълс.
– Екълс. Той дойде, за да поговорим за Хари. Моята дъщеря Мириам.
– Здравей, Мириам! Слушал съм Хари да говори с голяма нежност за тебе.
– Здравейте!
При тази дума големият прозорец зад нея приема интимния блясък на големия прозорец на една закусвалня. Дръзки поздрави сякаш се влачат зад нея с кълба от цигарен дим и евтин парфюм. Носът на госпожа Енгстръм изглежда някак поизтънчен върху лицето на момичето, една сарацинска или дори по-древна, варварска острота на чертите. Сравнен с издадения ѝ нос, ръстът ѝ на пръв поглед изглежда колкото тоя на майка ѝ, но когато баща ѝ застава до нея, Екълс разбира, че това е неговият ръст: техните тела – тялото на красивото момиче и на уморения мъж, са едни и същи. Те са еднакво слаби; здраво острие, което реже, това поне Екълс знае, след като видя раните, отворени под очилата на госпожа Енгстръм. Тази слабост и направлявана вулгарност го отблъскват. Те ще се справят. Те знаят какво вършат. Негова слабост е, че предпочита хората, които не знаят какво вършат. Безпомощните. Тях и хората по върховете, които нямат нужда от помощ. Ония, които повече или по-малко добре маневрират по средата, според неговите феодални инстинкти, крадяха от двете страни. Когато те се събират на вратата, Енгстръм обгръща с ръка талията на дъщеря си, а Екълс мисли за госпожа Енгстръм, мълчалива в кухнята, със своите мокри от сълзи бузи и червени ръце.
Това е само проблясък, едно впечатление. Когато се обръща от тротоара, за да махне с ръка на двамата, застанали там в рамката на вратата, той е благодарен за хубавата картина, която те създават, и се усмихва на тяхната несъразмерност, едно арабче с обици на ушите, с искреното ѝ презрение към свещеническата му яка, и старата жена на един печатар, с нейното нежно лице, събрани да живеят заедно в оскъдица под един покрив.
Той влиза в колата жаден и раздразнен. Нещо хубаво беше казано през последния половин час, но не може да си спомни точно какво. Той е издраскан, възбуден, смутен и изчерпан, все едно че е прекарал един следобед сред къпинови храсти. Беше се видял с половин дузина хора и едно куче, но у никого не срещна мнение, което да съвпада с неговото; т. е., че Хари Енгстръм заслужава да се спаси и би могъл да се спаси. Напротив, там долу, между къпините, изглежда, изобщо не съществуваше никакъв Хари; нямаше нищо друго, освен застоял въздух и изсъхнали от миналата година стъбла. От ледената вода на госпожа Енгстръм той се чувства по-жаден отпреди; небцето му сякаш е покрито с паяжина. Денят преваля през белия следобед към дългата синя пролетна вечер. Той кара покрай един ъгъл, където някой се упражнява на тромпет зад отворен горен прозорец.
Колите текат към къщи след работа. Той кара през града като се провира през напречните улици по посока, успоредна на далечния хребет на планината. Фриц Крупенбах, лутеранският свещеник на Маунт Джъдж от двайсет и седем години, живее във висока тухлена къща, недалеч от гробищата. Мотоциклетът на сина му, студент в колеж, е на алеята отстрани на къщата, почти разглобен на части. Моравата, която се спускаше на пищни тераси, има неестествения бледозелен цвят, който се получава от много торене, много почистване от бурените и много косене. Госпожа Kpyпенбах – ще добие ли Люси изобщо някога този смирен вид? – идва до вратата в сива рокля, която никак не подхожда за сезона. Сивата ѝ коса обкръжава главата ѝ с много стегнати плитки. Ако отпусне цялата тази коса, ще заприлича на вещица.
– Той коси отзад – казва тя.
– Бих искал да поговоря с него няколко минути. Това е въпрос, който засяга нашите две църкви.
– Качете се в стаята му, аз ще го доведа...
Къщата – фоайе, коридор, стълбище, дори и работната стая на свещеника на горния етаж – е напоена с миризмата на печено говеждо.
Като че ли всеки ден, когато къщата се чисти, тази миризма се втрива в дървото с влажен парцал. Екълс седи до прозореца в кабинета на Крупенбах на пейка за църковен хор, останала от един ремонт. Седнал на тази пейка, той чувства младежки порив да се моли, но вместо да направи това се взира в долината, към бледозелените площи на игрището за голф, където би желал да бъде с Хари. Той излъга донякъде пред госпожа Енгстръм. Хари не играе голф по-добре о него. Изглежда, че ще има още затруднения, докато направи стика част от самия себе си, непрекъснато да е обзет от страха, че този стоманен стик ще му измени. Между редуващите се хубави и невъзможни удари на Хари и неговата собствена постоянна слабост има едно грубо равенство, което прави всеки мач с неизвестен край. Екълс беше открил други партньори и по-добри, и по-лоши от него; но само Хари съчетава и двата типа и само Хари придава на играта онази безразсъдна веселост, сякаш двамата участват в някакво невъзможно, поразително безнадеждно търсене, възложено им от великодушен, но глупав господар; едно търсене, при което униженията ги докарват почти до сълзи, но подновяващо се при всеки удар в свежия прилив от зеленина. А за Екълс има и една допълнителна надежда, едно тайно решение да накаже Хари. Той чувства, че това, което прави Хари неуравновесен, това, което го прави неспособен да повтори своя красив лек замах по всяко време, това е всъщност причината за всички проблеми, които той създава; и че като го бие убедително, той, Екълс, ще стигне до върха на тази слабост, на този недостатък, и следователно ще разреши проблемите. Същевременно налице е и удоволствието да слуша как от време на време Хари извиква: "Да, да!" или "Това се казва удар!" Тяхната връзка на моменти доставя на Екълс висше удоволствие, чист екстаз, който прави света със своята безкрайна сериозност да изглежда далечен, сферичен и зелен.
Къщата се разтърсва от стъпките на домакина. От всички свещеници в града той най-малко обича Крупенбах. Този човек е непоклатим в своето кредо и грубиян по държане. Екълс обича свещеническите домове; той е израснал в такъв. Но в тоя чувства отсъствието на какъвто и да било хумор, един религиозен потискащ дух, за който хората нямат ясна представа. Въпреки това синът на Крупенбах сигурно не схваща така нещата: мотоциклетът е доказателство за това.
Мъжът се изкачва по стълбите към своя кабинет, ядосан, че е трябвало да прекъсне косенето. Той носи стари черни панталони и фланелка, цялата напоена с пот. Раменете му са покрити с приличаща на тел сива вълна и един голям заплетен храст от прошарени черни косми се подава от деколтето на фланелката около врата, подобно на пяна по влажната червена кожа на гърдите.
– Здравей, Чек – казва той с такъв тон, като че е на катедрата в църквата, без каквато и да е отсянка на поздрав. Поради немския му акцент думите се отронват като камъни, идвайки гневно един върху друг. – Какво има?
Екълс не се осмелява да се обърне към него с "Фриц", понеже е по-възрастен, а само се усмихва и възкликва:
– Здравей!
Крупенбах прави гримаса. Той има голяма квадратна глава с високо подстригана коса като четка. Той е човек с огромна сила, човек-тухла. Като че ли се е родил просто бебе от глина и десетилетията, които е прекарал на открито, са го изпекли в цвета и здравината на тухла. Той повтаря:
– Какво?
– Имаш едно семейство на име Енгстръм.
– Да.
– Бащата е печатар.
– Да.
– Техният син Хари изостави жена си преди повече от два месеца, нейното семейство Спрингърови са в моята църква.
– Да, добре. Момчето е Schussel[30].
Екълс не е сигурен какво значи това. Той предполага, че Крупенбах не сяда, понеже не иска да изцапа мебелите със собствената си пот. Това, че той продължава да стои прав, поставя Екълс в положението на просител, седнал на пейката като момче от църковен хор. Миризмата на готвено с месо се засилва, докато обяснява какво е станало според него как Хари е бил разглезен в известен смисъл от успехите си в спорта, как жена му, нека бъдем справедливи, вероятно е проявила недостатъчно въображение в техния брак; как той самият, като свещеник, се е опитал да поддържа контакти между съвестта на момчето с жена му, без да го насилва към необмислен повторен съюз, защото проблемът при момчето не е толкова в липсата на чувство, колкото в един неподдаващ се на контрол излишък от чувство; как четиримата родители поради различни причини не са помогнали много; как той само преди няколко минути е бил свидетел на страшна разправия между Енгстръмови, което може би обяснява защо техният син...
– Мислиш ли – прекъсва го Крупенбах; Джек не очакваше, че той ще мълчи толкова дълго – поначало той не е свикнал да слуша; дори и под фланелката си той някак си носи църковните одежди. – Мислиш ли, че е твоя работа да се бъркаш в живота на тия хора? Аз не зная на какво учат сега в семинарията: на всевъзможна психология. Но аз не съм съгласен с това. Сега ти мислиш, че твоята работа е да бъдеш безплатен доктор, да тичаш насам-натам да запушваш дупките и да заглаждаш всичко. Аз не мисля така. Не мисля, че това е твоя работа.
– Аз само...
– Не, остави ме сега да свърша. Аз съм в Маунт Джъдж от двайсет и седем години, а ти си тук от две. Аз изслушах твоя разказ, но не чух какво се казва в него за хората; чух само какво се казва за тебе. Това, което чух, беше: разказът за един божи служител, който продава своите идеи за няколко трохи от клюки и няколко игри на голф. Как мислиш изглежда това на бога? Един съпруг-дете е оставил една съпруга-дете? Помислил ли си повече какво вижда Господ? Или ти си надраснал това?
– Не, разбира се, не. Но на мене ми се струва, че нашата роля при подобен случай...
– На тебе ти се струва, че нашата роля е да бъдем стражари без белезници, без пушки, без нищо, освен нашето човешко добродушие. Е, аз пък казвам, че това е внушение на дявола. Аз казвам, нека стражарите са си стражари и да си гледат законите, с което ние нямаме нищо общо.
– Съгласен съм до една точка...
– Няма до една точка! Няма правило или мярка за това, което трябва да правим.
Дебелият му показалец, покрит с косми между ставите, е започнал да барабани по облегалото на един кожен стол.
– Ако господ иска да сложи край на нещастията, той ще обяви сега своето царство.
Джек чувства, че по лицето му започва да избива червенина.
– Колко големи мислиш, че изглеждат твоите малки приятели измежду милиардите, които Бог вижда? Сега в Бомбай те умират по улиците всяка минута. Казваш роля. Аз казвам, че ти не знаеш каква е твоята роля или... ти трябва да се заключиш вкъщи и да се молиш. Ето твоята роля: да направиш от себе си пример на вярата. Ето откъде идва утехата: вярата, не малкото мошеничество, което едно тяло може да извърши тук-таме с помощта на борсови спекулации. Като тичаш нагоре-надолу, ти бягаш от задължението, възложено ти от бога, да направиш вярата си силна, така че когато ни призоват, да можеш да излезеш и да кажеш: "Да, той е мъртъв, но вие ще го видите отново в Рая. Да, вие страдате, но трябва да обичате своята болка, защото това е болката на
– Фриц! – извика загрижено гласът на госпожа Крупенбах нагоре по стълбите. – Вечерята!
Червендалестият мъж по фланелка поглежда към Екълс и пита:
– Искаш ли да коленичиш за миг с мене и да се помолим Христос да влезе в тази стая?
– Не. Не. Не искам. Твърде много съм ядосан. Би било лицемерие.
Отказът, недопустим за един мирянин, прави Крупенбах не по- кротък, но по-спокоен.
– Лицемерие – възкликва той меко. – Ти не си сериозен. Не вярваш ли в ада? Не знаеше ли, когато сложи тази яка, каквo рискуваш?
Върху керемидената кожа на лицето очите му изглеждат като малки дефекти, розови и безжизнени, воднисти, сякаш страдат във вечния огън.
Без да дочака Джек да му отговори, той се обръща и слиза надолу за вечеря. Джек се спуска след него и излиза навън. Сърцето му бие като сърцето на уплашено дете, а коленете му се подкосяват от ярост. Той беше дошъл, за да размени мисли, а беше бичуван с налудничава проповед. Досадният стар гръмовит шваба няма и понятие за свещеничеството като приемник на светлината и навярно той самият се е промъкнал в него, излизайки от някоя месарница. Джек разбира, че това са злобни и недостойни мисли, но не може да ги спре. Депресията е толкова дълбока, че той се опитва да я изтръгне, като си казва: "
Макар да знае, че Люси го чака вкъщи – ако вечерята не е напълно готова, ще стигне точно навреме, за да окъпе децата, – той кара към дрогерията в центъра на града. Подстриганото като пудел момиче зад щанда е в неговата младежка група и двама енориаши, които купуват лекарства, някакви средства против забременяване или книжни носни кърпички,го поздравяват весело. На обществени места той се чувства като у дома си. Екълс слага китката си върху студения чист мрамор и поръчва сода с ванилов сладолед[31], но докато чам изпива две чаши, пълни с чудесна бистра вода.
Клуб "Кестънет" бе получил името си по време на войната, когато се ширеше манията за Южна Америка, и заема едно триъгълно здание, там, където Уорън авеню пресича Ранинг Хорс стрийт под остър ъгъл. Той е в южната част на Брюър, итало-негро-полския район, и Заека не го обича. Със своите прозорци от тухли и стъкло, които се хилят зад острия ръб на неговата фасада, той изглежда като крепост на смъртта; отвътре е обзаведен в лъскавогланцирания, с приглушена светлина стил на модерна погребална зала, тук-там със зелени растения в саксии, тиха успокоителна музика и същия мирис на изтрити килими, флуоресцентни тръби и вдигащи се жалузита, а още по-навътре – интимният мирис на алкохол. Ние го пием, а след това сме изпълнени с миризмата му. Откакто един мъж по-надолу от тях, на Джексън роуд, изгуби работата си като помощник на собственик но погребално бюро и стана барман, Заека гледа на тия две професии като близки; и при двете мъжете говорят кротко, много са чисти на вид и винаги стоят прави.
Той и Рут сядат в едно сепаре близо до фасадата, откъдето през прозореца по тях трепти червена светлина и неоновият кастанет на надписа отвън мига назад-напред между двете положения, имитиращи щракване с пръсти. Това розово трептене смъква тежестта от лицето на Рут. Тя седи срещy него. Той се опитва да си представи живота, който е водила; едно гадно място като това вероятно изглежда за нея по-приветливо, както съблекалня в стадион би била за него. Но само мисълта за това го прави нервен; нейният разпуснат живот, както и собственото му семейство, са неща, които той се старае да държи зад тях.
Той беше щастлив само когато оставаше в жилището ѝ вечер, когато тя четеше детективски романи, а той тичаше до гастронома за джинджърейл[32], а и някои други вечери, когато отиваха на кино, но нищо не можеше да се сравни с онова. Оная първа нощ той наистина се възползва от дайкирито, но след това не се интересуваше вече дали изобщо щеше да има друга и вярваше, че и с нея бе същото. За известно време тя се държеше така, но по-късно нещо започна да я paзяжда; тежка е в леглото и понякога за миг го гледа тъй, сякаш е някакво прасе. Той не знае какво прави по-различно, но чувства, че донякъде непринудеността я няма вече. Така тази вечер нейната тъй наречена приятелка Маргърит ѝ се обади по телефона. Звънът на телефона го изкарва извън кожата му от уплаха. Той мисли, че това ще е полицията или майка му, или някой друг; има чувството, че нещо става от другата страна на планината. Два-три пъти след като се беше настанил тук, телефонът звъня и един дебел мъжки глас питаше: "Рут?", или просто прекъсваше, изненадан от гласа на Заека. Когато те упорстваха, Рут просто казваше няколко "не" в слушалката и за щастие повече не ги безпокояха. Тя знаеше как да се справя с тях и във всеки случай те бяха само около петима, които изобщо се обаждаха. Като че ли миналото беше лоза, която се крепеше само на тия пет плитки корена и се изкореняваше лесно, оставяйки я чиста и непорочна, сякаш нищо не е било.
Тази вечер обаче Маргърит изскача от това минало и иска те да слязат до "Кестънет", и Рут също иска това, а Заека я придружава. Малко разнообразие. Той се отегчава.
Пита я:
– Какво искаш?
– Дайкири.
– Сиурна ли си? Сигурна ли си, че няма да ти стане лошо от него?
Той е, забелязал, че понякога тя изглежда малко недобре и не иска да яде, а понякога яде вън от къщи.
– Не, не съм сигурна, но защо, дявол да го вземе, да не ми стане лошо?
– Е, аз не зная защо. Защо не трябва да става лошо на някого?
– Слушай, поне веднъж не философствай! Просто ми поръчай питието!
Едно цветнокожо момиче в оранжева униформа, по държането ѝ той заключава, че е южноамериканка, идва и той ѝ поръчва "две дайкири!". Тя чуква с пръст бележника си, който се затваря, и се отдалечава, а той забелязва, че гърбът ѝ е до половината гол. Показва се и част от черния сутиен. В сравнение с него кожата ѝ изобщо не е черна, само хубав плътен мек цвят, който внася малко истински живот тук. По плоскостите на гърба ѝ, там, където пада светлината, заиграват пъстри сенки. Тя стъпва на пръсти като гълъб, разлюлявайки оранжевите дантели. Той не я интересува; на нега му харесва това, че тя не проявява интерес към него. Нещата с Рут стоят така, че напоследък тя се мъчи да го накара той да се почувства виновен за нещо.
– Не се заплесвай! – казва му тя.
– Аз не правя нищо.
– Ти си прав, че не правиш нищо.
Ако това е заплаха, той не обича заплахите.
Маргърит идва и младежът с нея – Заека не е особено очарован да види това – е Рони Харисън.
Маргърит му казва:
– Здравейте, вие... Все още ли се влачите?
– По дяволите – казва Харисън, – това е знаменитият Енгстръм! – Като че ли се опитва да заеме мястото на Тотеро във всяко отношение. – Чувах за тебе – добавя мазно той.
– Чувал си... какво?
– О! Това, което се разправя...
Харисън никога не е бил от любимците на Заека и не е станал по-добър. В съблекалнята той винаги говореше, че ще се разправи с някого и ще си поиграе с него под своето малко космато шкембе и това шкембе наистина е пораснало. Харисън е пълен. Пълен и наполовина оплешивял. Къдравата му, с цвета на мед коса е оредяла и кожата на скалпа му се открива в зависимост от това доколко си навежда главата. Това розово, което се подава отдолу, изглежда на Заека вулгарно, както розовата безсрамна мисъл, която винаги прозира в това, което казва. Все пак той си спомня една вечер, когато Харисън се върна в играта, след като загуби два зъба от нечий лакът. Старае се да се покаже радостен, че го вижда.
– Бяхте само петима някога, а и останалите четирима бяха по онова време незаменими.
Но това му се струва много отдавна и с всяка секунда, откакто Харисън застана там, хилейки се глуповато, то изглежда още по-отдавна.
Той носи летен костюм с тесни рамене от имитация на лен и тази модна, претенциозна дреха, увиснала до самото му ухо, дразни Заека. Чувства се обкръжен.
Проблемът е кой къде ще седне. Той и Рут седнаха един срещу друг на масата, което беше грешка. Харисън решава и се мушва така, че да седне до Рут. Лека скованост в движенията, нещо, което издава старото накуцване от раната, получена от футбол.
Заека е завладян от мисълта за дефектите на Харисън.
Той е развалил ефекта от своя "Айви Лийг"[33] костюм поради това, че носи черна вълнена връзка, като изпаднал уоб[34] . Когато отваря устата си, двата изкуствени зъба не съвпадат по цвят с другите.
– Е, как се отнася животът със стария майстор? – пита той. – Говори се, че си преуспял.
Погледът му издава това, което иска да каже чрез едно леко плясване отстрани на Рут, която седи там като чукан с ръце около дайкирито. Ставите на пръстите ѝ са червени от миенето на съдове. Когато вдига чашата, за да пие, брадичката ѝ изглежда през нея разкривена.
Маргърит се извръща към Заека. Тя може би е като Дженис: страхлива. Присъствието ѝ в левия ъгъл на неговото зрително поле е като тъмна влажна дреха, която стига oт тая страна до лицето му.
– Къде е Тотеро? – пита я той.
– Тотероо... кой?
Рут се хили, проклета да е! Харисън навежда глава към нея, откривайки розовото си теме, и ѝ шепне нещо. Устни ѝ се събират в усмивка; точно както оная вечер в китайския ресторант; всичко, което той казва, ще ѝ достави удоволствие, само че тази вечер той е Харисън, а Заека стои срещу тях, придаден към момичето, което мрази. Той е сигурен, че това, което Харисън ѝ шепне, се отнася за него, "стария майстор". От мига, в който станаха четирима, стана ясно, че той ще бъде глупакът, както Тотеро оная вечер.
– Знаете добре, дявол да го вземе – казва той на Маргърит. – Тотеро.
– А, нашият стар треньор, Хари? – възкликва Харисън и пресяга през масата, за да докосне пръстите на Заека. – Човекът, който ни направи безсмъртни.
Заека свива пръстите си на един инч от протегнатата ръка на Харисън и Харисън, със самодоволна, глупава усмивки ги издърпва, теглейки дланите си по гладката повърхност на масата, така че се чува изскърцване при триенето.
– Мене, искаш да кажеш – прекъсва го Заека. – Ти беше нищо!
– Нищо! ... Това изглежда малко жестоко. Това изглежда малко жестоко, Хари, старо Зайче! Хайде да си припомним. Когато Тотеро искаше по-грубичко момче, кого изпращаше да действа? Когато искаше силен удар, какъвто ти изпълняваше, хубав и отблизо, кой беше момчето му?
Той го потупва по гърдите.
– Ти беше твърде много "царица", за да си мърсиш ръцете! Не, ти никога не докосваше никого, нали? Ти не играеше нито футбол, нито си драскаше коленете, нали? Не, сър, не Хари, птиченцето; той беше с криле. Дай му само топката и гледай как влиза!
– И тя влизаше, ти си забелязал?
– Понякога. Понякога влизаше. Хари, не си бърчи сега носа! Не мисли, че всички ние не ценим таланта ти!
От начина, по който използва ръцете си, които удрят и се издигат с явно пренебрежение, произвеждайки тиха симфония от сарказъм, настойчивост и апломб чрез играта на дланите, Заека заключава, че той ще говори дълго на масата.
Въпреки това ръцете му треперят. Като разбира, че Харисън се бои от него, Заека загубва интерес.
Келнерката пристига. Харисън поръчва бърбън с лед за себе си и Маргърит и дайкири за Рут, а Заека гледа гърбът на келнерката как се отдалечава, сякаш това е единственото реално нещо на света: плътно очертаното въже на гръбначния ѝ стълб между двете синьо-кафяви възглавници от мускули. Той иска Рут да забележи, че гледа момичето.
Харисън губи своето самообладание на търговец.
– Казвал ли съм ти изобщо какво ми каза веднъж Тотеро за тебе? Ас, слушаш ли?
– Какво ти е казал Тотеро?
Господи, това момче е досаден бърборко на средна възраст!
– Каза ми: "Това е под секрет, Рони, разчитам на тебе да възпламениш тима. Хари не умее да играе колективно."
Заека поглежда към Маргърит, а после – и към Рут:
– Сега ще ви обясня какво всъщност се е случило – казва им той. – Тоя Харисън веднъж влязъл при Тотеро и казал: "Хей, аз съм истински стрелец с възпламеняващ удар! Не съм ли такъв, треньоре? Истински конструктор в играта! Не като оня въшльо Енгстръм! А?" А Тотеро сигурно е спял и не е отвърнал нищо, така че Харисън прекарва остатъка от живота си като си мисли: "Брей! Аз съм истински герой! Истински конструктор в играта!" В баскетболен тим, нали разбирате, когато има един малък, дребен и тромав младок, който не може да направи нищо, той бива наричан конструктор на играта. Не зная къде смята, че е правил всички тия игри! В спалнята си, предполагам.
Рут се смее: той не е сигурен, че е искал тя да реагира така.
– Това не е вярно!
Тренираните длани на Харисън започват да барабанят още по-нервно.
– Той самият ми го каза. Но това не беше нещо, което аз не знаех. Цялото училище го знаеше.
Така ли? Никой изобщо не му е казвал.
Рут се обажда:
– Господи, хайде да не говорим повече за баскетбол
Той се пита: "Дали върху лицето му се бе появило съмнение и тя казва това само за да го успокои? Дали някъде дълбоко в себе си тя не изпитва съжаление към него?"
Харисън може би мисли, че е по-противен, отколкото подобава на неговата търговско-заседателска учтивост. Той вади цигара и един "Ронсън"[35]от гущерова кожа. Заека се обръща към Маргърит – по начина, по който това действа на нервите по врата му, сякаш зазвънява някакъв звънец, спомня му нещо далечно... кара го да мисли, че той се е обърнал към нея точно по същия начин преди милион години – и казва:
– Вие изобщо не ми отговорихте.
– Глупак, не зная къде е. Предполагам, че си е вкъщи. Бешe болен.
– Само болен или...
Устата на Харисън прави смешна гримаса, едновременно се усмихва и се свива, като че представя за пръв път на свои селски приятели този малък манхатънски трик; той почуква главата си, за да е сигурен, че те "ще разберат".
– "...болен, болен, болен?"
– Във всяко отношение – казва Маргърит.
По лицето ѝ преминава сянка на сериозност, която сякаш се отдалечава нея и Хари, който забелязва това, от другите и ги отнася в странното пространство от преди милион години, от което те се бяха отклонили: някакво особено чувство за виновност пронизва Заека за това, че е тук, а не е там, където никога не е бил. Рут и Харисън насреща, леко оцветени от червената светлина, трепкаща в стакато, изглеждат като призраци, които надзъртат към тях от центъра на ада.
– Скъпа Рут – обръща се към нея Харисън, – как си? Често се безпокоя за тебе.
– Не се безпокой
Негърката донася напитките им и Харисън слага своя "Ронсън" с гущеровата кожа до чашата си, сякаш да намекне, че е за продажба.
– Знаеш ли – казва той на Хари със сладка усмивка, като че ли беседваше с някое дете, – че Рут и аз веднъж отидохме заедно до Атлантик сити?
– С още една двойка – пояснява тя на Хари.
– Отвратителна двойка – възкликва Харисън, – която предпочиташе жалкото уединение в своето бунгало пред златната слънчева светлина навън. По-късно мъжът с едва скривана гордост ми довери, че се е наслаждавал на пълен оргазъм единайсет пъти през тоя твърде кратък период oт трийсет и шест часа.
Маргърит се смее:
– Откровено казано, Рони, като те слуша човек как приказваш понякога, ще помисли, че си бил в Харвард.
– Принстън – поправя я той. – Принстън е впечатлението, което искам да оставя. Тук наоколо не ценят кой знае колко Харвард.
Заека поглежда Рут, за да види дали тя все още е с него. С безпокойство забелязва, че второто дайкири е на път, а първото вече е изпразнено. Тя се кикоти:
– Ужасното при тях беше – казва тя, – че го направиха и в колата. Бедният Рони се опитваше да кара през цялото това неделно нощно движение, а аз гледах назад при светлината на стоповете... роклята на Бетси беше вдигната до врата ѝ.
– Не карах из целия път – прекъсва я Харисън. – Спомняш ли си, че
Главата му се навежда към нея в потвърждение и розовият му скалп лъсна.
– Да – Рут поглежда в чашата си и отново се изкикотва, може би при мисълта за голата Бетси.
Харисън следи внимателно ефекта от всичко това върху Заека.
– Тоя младеж – продължава той с рекламно спокойния глас, с който се предлага сделка – имаше интересна теория. Той смяташе, че точно в решителния... – как да кажа? – момент трябва
Зека примигва: той наистина не знае какво да каже за всичко това. И точно тогава, в момента когато присвива очи, заедно с алкохола, който се изпаряваше под ребрата му, той чувства как остава равнодушен към всичко това. Той се смее, наистина се смее. Всички те могат да вървят по дяволите!
– Е, а какво мислеше той за хапането?
Усмивката на Харисън: "Разбрах ти номера, приятелю", застива. Неговите рефлекси не са достатъчно бързи, за да понесат този внезапен обрат.
– Хапането? Не зная.
– Е, той не е могъл да мисли много за това. Едно хубаво, здраво ухапване до кръв: нищо по-добро. Разбира се, аз виждам как ти би се затруднил с тия два изкуствени зъба.
Изкуствени зъби ли имаш, Рони? – възкликва Маргърит. – Колко интересно! Никога не си казвал!
– Разбира се, че има – прекъсва я Заека. – Вие не смятате нали, че тия два клавиша от пиано са негови? Те дори не подхождат много на другите.
Харисън стисва устни, но не е в състояние да изостави тази принудена усмивка и тя силно изопва лицето му. Говорът му също е затруднен.
– Знаеш ли, в Тексас ходехме на едно място – казва Заека, – където имаше едно момиче, чийто задник беше хапан толкова много, че приличаше на парче стар картон, и то след като го е валял дъжд. Това е всичко, което тя правеше. Иначе беше девствена.
Той оглежда присъстващите; Рут леко клати глава, едно кратко поклащане, сякаш иска да каже: "Не, Заеко", и това изглежда много тъжно, толкова тъжно, че тънък лек пласт от песъчинки се спуска върху настроението му и го покрива.
Харисън казва:
– Това прилича на историята за оная проститутка, която имала най-голямата... ах, вие не искате да чуете това, нали?
– Разбира се. Продължавай – кимва Рут.
– Е, това момче, вие разбирате, успя да изгуби, хм своя инструмент по време на работа.
Лицето на Харисън се издува в колебливата светлина. Ръцете му започват да обясняват. Заека смята, че този човек прави сделки пет пъти на ден или нещо подобно. Пита се какво ли продава; идеи може би, не нещо така осезаемо като машинката за белене Меджи пийл – "...да я вмъкне до лакът, после до рамото и след това да пъхне цялата си глава в нея, гърдите си, да започне да пълзи в този тунел..." Добрата стара Меджи пийл, мисли си Заека, той почти чувства една в ръката си. Дръжката ѝ беше в три цвята: тюркоазен, аленочервен и златист. Чудното при тая машинка беше, че наистина правеше това, което разправяха, действително белеше чисто и бързо кората на репите и плодовете – "...съзира този другия и казва: "Хей, виждал ли си..."
Рут седи там смирена и той с ужас предполага, че в мислите ѝ няма разлика между Харисън и него и в това отношение; има ли изобщо разлика? Всичко вътре в това заведени, се размива и започва да играе, червено като вътрешността на някакъв стомах, в който всички те се смилат...
– А другият казва: "Белачка, по дяволите! Аз съм тук oт три седмици, за да продам мотоциклета си!" – Харисън, очаквайки да се присъединят към смеха, поглежда нагоре в тишината. – Той не е успял да го продаде!
– Това е много странно! – казва Маргърит.
Кожата на Заека е хладна и лепкава под дрехите; затова при отварянето на вратата зад него го полазват тръпки.
Харисън възкликва:
– Хей, това не е ли сестра ти?
Рут вдига поглед от питието си.
– Тя ли е?
Той не казва нищо, а тя добавя:
– Имат един и същ конски вид.
Един мигновен поглед отговаря на Заека.
Мириам и нейният кавалер за щастие са отминали навътре в заведението, отминали са тяхната маса и търсят някое празно сепаре. Заведението има клинообразна форма и се разширява от входа. Барът е в центъра, а от двете страни има по една пътека за сепаретата. Младата двойка се упътва към отсрещната пътека. Мим носи блестящо бели обувки с много високи токове. Момчето с нея има вълниста руса коса, подстригана точно на такава дължина, за да се сресва, и стеснително кафяво, почерняло от слънцето лице, някак си "купен" тен. То сякаш казва: "Тази зима бях на юг."
– Това ваша сестра ли е? – пита Маргърит. – Прелестна е! Вие двамата сигурно не приличате на един и същ родител.
– Откъде я познаваш? – пита Заека Харисън.
– О! – Ръката му махва неуверено, сякаш върховете на пръстите му се хлъзват във въздуха по някаква ивица от мазнина. – Навърта се насам.
Инстинктът на Заека отначало му подсказваше да замръзне на мястото си, но намекът на Харисън, че тя скитосва, го кара да стане, да пресече оранжевия тухлен под и да тръгне към бара.
– Мим!
– А, здравей!
Тя каза на момчето с нея:
– Това е брат ми. Връща се от умрелите.
– Здравей, голям братко!
Заека не харесва момчето, което казва това, той не харесва начина, по който хлапакът е седнал от вътрешната страна на сепарето, а Мим от външната на мястото на мъжа. Не харесва цялото това отношение към нещата, което Мим му демонстрира. Хлапакът е със сако на райета от индийски лен и тясна връзка, като изглежда съвсем невинен, едва ли не момченце от подготвителния клас. Устните му са много дебели. Мим не назовава името му.
– Хари, татко и мама непрекъснато се карат заради тебе.
– Е, ако знаеха, че ти си в такъв вертеп, щяха да имат и друга тема за разговор.
– Не е толкова лошо за тоя район на града.
– Вони. Защо ти и малкият не се разкарате?
– Кажи! Кой заповядва тук? – пита хлапакът, като изтегля нагоре рамене, правейки устните си по-дебели.
Хари закача с пръст раираната вратовръзка на хлапака и я перва. Тя отскача нагоре и го удря по дебелата уста, от което неговото маникюрено лице леко потъмнява. Той се опитва да се изправи, а Заека слага ръка върху чистичката му тясна глава, натиска го обратно надолу и излиза, чувствайки все още с края на пръстите си твърдата глава на хлапака. Зад гърба си той чува най-сладкия звук, който е чул тази вечер; сестра му викаше:
– Хари!
Той има толкова добър слух, че когато минава край бара, дочува как малкият ѝ обяснява с дрезгав от страх глас.
– Той е влюбен в тебе.
Когато се връща на масата, Заека казва:
– Хайде, Рут! Качвай се на мотоциклета си!
Тя протестира:
– Но тук ми е хубаво...
– Хайде!
Тя се раздвижва, за да събере нещата си, а Харисън, след като се оглежда, двоумейки се, излиза от сепарето, за да ѝ позволи да стане. Той застава до Заека, а последният, под влиянието на някъкъв подтик, слага ръка върху непопълненото псевдопринстънско рамо на Рони.
В сравнение с хлапака на Мим той му харесва.
– Ти си прав, Рони – казва му той. – Ти беше истински конструктор на играта!
Излиза противно, но имаше добри намерения заради стария тим.
Харисън, прекалено муден, за да схване това, което той иска да каже, блъсва ръката му и казва:
– Кога ще поумнееш?
Онази отвратителна история, която той му бе разказал, го бе изкарала от нерви.
Навън по топлите от лятото стълби на заведението Заека започва да се смее. "За да продам мотоциклета си" – възкликва той и продължава: "Ха, ха, хааа!" – под неоновата светлина.
Рут няма никакво настроение да гледа това.
Той се дразни, че тя е толкова глупава, за да не забележи, че всъщност той наистина е разярен. Начинът, по които тя тръсна глава, искайки да каже "не", когато запушваше устата на Харисън, го ядоса; мисълта му отново се връща към това, всяка минута и всеки път то му засяда в гърлото. Той е ядосан за толкова много неща, че не знае откъде да започне; единственото нещо, което му е ясно, е, че има намерение да я прати по дяволите.
– Значи, ти и това копеле ходихте заедно до Атлантик Сити?
– Защо да е копеле?
– Е, той не е, аз съм копеле.
– Не съм казала, че си.
– Каза го. Вътре точно това каза.
– Това беше само израз... Един нежен израз, макар че не зная защо.
– Не знаеш...
– Не, не зная. Ти виждаш сестра си да влиза с някакво приятелче и фактически се напикаваш в гащите.
– Видя ли тоя мухльо, с когото тя беше?
– Че какво му беше? – възразява Рут. – Изглеждаше ол райт!
– Точно както всеки ти изглежда ол райт, нали?
– Е, аз не разбирам какво правиш ти, обикаляйки като някакъв всемогъщ съдия.
– Да, уважаема, точно както всичко с косми под мишницата на тебе ти изглежда ол райт!
Те вървят нагоре по Уорън авеню. Тяхното жилище е седем блока по-нататък. Хората са насядали по стъпалата в топлата вечер; разговорът им в тоя смисъл е публичен и те се стремят да говорят тихо.
– Момче, ако срещата със сестра ти ти се отразява така, аз се радвам, че не сме женени.
– Защо говориш за това?
– За какво?
– За женитбата.
– Та нали ти... не си ли спомняш... първата вечер говори за това и целуна пръста ми с пръстена.
– Това беше хубава вечер.
– Добре тогава.
– "Добре тогава" е нищо.
Заека чувства, че е действал от ъгъл, от който не може да я прати по дяволите, без да я изостави, без да заличи сладките неща. Но всъщност тя направи това, като го заведе и онова вонящо място.
– Ти започна с Харисън, така ли?
– Мисля, че да.
– Мислиш. Не знаеш ли?
– Казах, да.
– И колко още други?
– Не зная.
– Стотина?
– Това е тъп въпрос.
– Защо да е тъп?
– То е като да питаш колко пъти си бил на кино!
– Те са горе-долу същото за тебе, така ли?
– Не, те не са същото, но аз не виждам какво значение има броят. Ти знаеше каква съм.
– Не съм сигурен дали съм знаел. Ти си била истинска курва.
– Аз вземах малко пари. Казах ти го. Имах няколко приятели, когато работех като стенографка, и те имаха приятели... и аз загубих работата си заради това, което се говореше, може би, не зная... и... някои по-възрастни мъже взеха моя номер, предполагам от Маргърит, не зная. Това е минало. Но ако то означава, че си омърсен или нещо такова, то... много омъжени жени са го правили много по-често от мене.
– Позирала ли си за картини?
– Искаш да кажеш на хлапаци от колежа? Не.
– Имала ли си вземане-даване с момченца?
– Виж, може би трябва да си кажем сбогом.
При мисълта за това брадичката ѝ се отпуска, очите ѝ парят и тя го ненавижда прекалено много, за да сподели тайната си. Тайната ѝ вътре в нея като че няма никаква връзка с него, това едро тяло, което се движи тромаво до нея под уличните лампи, бледен като привидение, очакващ да чуе думите, които щяха да го нашибат като камшици. С мъжете е ака, те придават особено значение на казаното. Заека ѝ изглежда друг човек, с тая разлика, че в неведението си той се беше свързал с нея и тя не може да го остави и да си отиде. С унизителна признателност тя го чува да казва:
– Не, не искам да кажа "сбогом". Искам само отговор на един мой въпрос.
– Отговорът на твоя въпрос е "да".
– Харисън?
– Защо Харисън има толкова голямо значение за теб?
– Защото той вони. И ако Харисън е същото за тебе, каквото съм и аз, то и аз тогава воня.
Те понякога са еднакви за нея – фактически тя би предпочела Харисън само за разнообразие, само затова, че той не настоява да е най-великото нещо, което изобщо е съществувало, но тя лъже.
– Ти съвсем не си същото за мене. Ти не си в същата дъга.
– Е, аз изпитах доста странно чувство, когато седях там срещу вас в ресторанта. Всъщност какво точно си правила с него?
– О, не зная какво се прави. Правиш любов, опитваш се да станеш близък с някого.
– Добре, би ли направила с мене всичко, което си правила с него?
Кожата ѝ изтръпва от това по много особен начин, свива се така, че тялото ѝ се чувства изцедено и отвратено oтвътре.
– Щом искаш това от мене.
Откакто живееше с него, нейната стара кожа е като изопната.
Начинът, по който той се успокоява, е просто детински. Предните му зъби блясват щастливо.
– Само веднъж – обещава той. – Честна дума. Никога няма да искам от тебе това пак.
Опитва се да я прегърне, но тя се отдръпва. Единствената ѝ надежда е, че няма да говорят повече за това.
Горе в апартамента той пита тъжно:
– Готова ли си?
Тя е поразена от безпомощността в неговата поза; в тъмнината, към която нейните очи не са привикнали, той ѝ се вижда като мъжки костюм, увиснал на широката бяла топка на неговото лице.
Тя пита:
– Уверен ли си, че трябва да говорим все за едно и също нещо?
– А за какво мислиш, че трябва да говорим?
Той е прекалено изтънчен, за да произнесе думите.
Тя казва:
– Добре.
– Веднага – настоява той.
– Без всякакво чувство. Ти просто го искаш.
– Аха... Толкова ли е ужасно за тебе?
Този проблясък от нейния нежен заек я окуражава.
– Мога ли да попитам какво съм направила?
–Не ми хареса начинът, по който се държа тази вечер.
– А как се държах?
– Като такава, каквато си била.
– Не съм имала такова намерение.
– Точно така. Тази вечер те видях по този начин, почувствах стена между нас и това е единственият път да се мине през нея.
– Това е доста хитро. Ти просто наистина го искаш.
Тя жадува да се нахвърли отгоре му с юмруци, да му каже да се маха. Но това време е минало.
Той повтаря:
– Толкова ли е ужасно за тебе?
– Добре, ужасно е, понеже ти мислиш, че е.
– Може би не мисля така.
– Виж, аз те обичах.
– Добре, и аз те обичах.
– А сега?
– Не зная. Искам да се успокоя.
Сега пак тия проклети сълзи. Опитва се да избърза с думите си, преди гласът ѝ да се разтроши.
– Това е мило от твоя страна. Това е героично.
– Не бъди толкова хитра! Слушай! Тази вечер ти се обърна срещу мен. Имам нужда да те видя на колене.
– Е, само това...
– Не. Не е само това.
Двете високи чаши дайкири бяха беден експеримент; тя иска да спи и езикът ѝ чувства кисел вкус. Усеща в стомаха си необходимостта да го задържи и се пита: "Дали това ще го уплаши? Няма ли това да убие нея в него?"
– Ако го направя, какво ще докаже това?
– Ще докаже, че си моя.
– Да си сваля ли дрехите?
– Разбира се.
Той съблича своите бързо и ловко и застава до тъмната стена с великолепното си тяло. Навежда се сковано, вдига едната си ръка и я окачва на рамото си, не знаейки какво да прави с нея. Цялата му стеснителна поза има тия криле на напрежението, сякаш той е ангел, очакващ някаква вест. Когато смъква и последната си дреха, нейните ръце, докосвайки страните ѝ, усещат студ. През последния месец на нея постоянно ѝ беше студено; температурата ѝ спадаше или нещо подобно. В засилващата се светлина той леко се отмества. Тя затваря очи и си казва: "Те не са толкова отвратителни. Не са."
Госпожа Спрингър позвъни в дома на свещеника малко след осем часа. Госпожа Екълс ѝ каза, че Джек е завел своя младежки тим по бейзбол за една игра някъде на петнадесет мили далече и тя не знае кога той ще си бъде вкъщи. Паниката на госпожа Спрингър се пренесе по жицата и Люси прекара близо два часа, за да набира номера, опитвайки се да го открие. Стъмни се. Най-накрая тя намери свещеника на църквата, с чийто тим по бейзбол те играеха, и той ѝ каза, че мачът е свършил още преди час. Навън тъмнината се сгъстяваше, прозорецът, на чийто перваз стоеше телефонът, се превърна в меко восъчно огледало на черти, в което тя можеше да се огледа; косата ѝ, освободена от фибите, падаше на различни страни между телефонния указател и телефона. Джойс, чувайки непрестанния звук в апарата, слезе по стълбите и се облегна на майка си. Три пъти Люси я завежда горе в леглото и два пъти детето слиза и пак опира своята влажна тежест о краката на майка си в тревожната тишина. Цялата къща с всичките си стаи обкръжаваше с мрак малкия остров от светлина край телефона, изпълнен със заплаха, и когато Джойс не успя за трети път да се измъкне от леглото и да слезе долу, Люси се почувства виновна и изоставена от двамата, сякаш бе предала единствения си приятел на призраците. Тя набра номера на всеки, когото смяташе за по-сложен случай в паството, попита хората от църковното настоятелство, секретаря на църквата, тримата председатели на кампанията за събиране на средства и дори позвъни на органиста, преподавател по пиано, който живееше в Брюър.
Минава десет; става неудобно. Излиза като че ли е изоставена. И наистина това, че нейният съпруг сякаш го няма никъде в целия свят, я плаши. Тя прави кафе и плаче тихо в кухнята. Как попадна тук? Какво я привлече? Неговата веселост, той винаги беше толкова весел. Ако го познаваше човек още от семинарията, никога не би помислил, че е способен да приема всичко толкова сериозно; той и неговите принципи, които седяха в своите стари работни стаи, пълни с красиви тъжни творби, илюстриращи Светото писание, правеха така, че всичко да изглежда чудесна шега. Тя си си спомня, когато игра с тях в един бейзболен мач, мача на атанасианците срещу арианците. А сега никога не го виждаше весел. Своята веселост той изразходваше за други хора, за това противно, сиво, неуловимо паство, нейния враг. О, как ги мрази тя всички тия странни, екзалтирани, треперещи вдовици и религиозни млади хора; ако русите спечелят, единственото хубаво нещо, което ще направят, е религията да отмре. Тя трябваше да отмре още преди сто години. Може би не трябва, може би нашите умове се нуждаят от нея, но нека е на друг гръб. Върху Джек това е толкова потискащо. Понякога тя неочаквано го съжалява и сега беше точно така.
Когато той влиза в единайсет без четвърт, става ясно, че е седял в някаква дрогерия, разговаряйки приятелски с някои от своите малолетни момченца; тия идиотчета му разказали всичко, всички те пушат като комини, тъй че той си идва вкъщи, гъделичкан от глупавата мисъл: "Колко далече можеш да стигнеш и все пак да обичаш Исус."
Екълс изведнъж забелязва, че тя е вбесена. Той бе прекарал несъмнено много приятно в дрогерията. Обича децата; тяхната вяра е толкова реална за тях и толкова естествена.
Люси предава своята новина като умело избран yпрек, но упрекът увисва във въздуха; защото, обръщайки едва-едва внимание на ужасната вечер, която се подразбира, че тя е прекарала, той се спуска към телефона.
Екълс изважда портфейла си и между шофьорската си книжка и картата от градската библиотека намира телефонния номер, който пазеше, ключа, който би могъл да се завърти в ключалката само веднъж. Той се пита, докато набира, дали този ключ ще стане, дали той не беше глупак да постави цялата тежест върху този случай, като повярва на младата госпожа Фознахт с нейните огледални, може би подигравателни тъмни очила. Телефонът отсреща звъни често, сякаш електричеството, тази изумително дресирана мишка, пробягваше през милите на жицата само за да гризне в края на своето поръчение една тайнствена метална пластинка.
Той се моли, но е лош богомолец, който се съмнява; не успява да нанесе бога върху заплетеностите на електричеството. Той ги признава за неприкосновени закони.
Изгубил вече надежда, той упорства просто защото се вцепенява, когато разяждащият звън спира, металът се вдига и откровеност, една импресия от светлина и въздух се влива обратно през жицата в ухото на Екълс.
– Ало!
Един мъжки глас, но не гласът на Хари. Този е по-мрачен и по-брутален от гласа на неговия приятел.
– Хари Енгстръм там ли е?
Тъмните очила подиграват неговото отчаяно сърце; това не е номерът.
– Кой е?
– Казвам се Джек Екълс.
– О! Здравейте!
– Ти ли си, Хари? Не приличаше на твоя глас. Спеше ли?
– Донякъде.
– Хари, жена ти е започнала да ражда. Майка ѝ позвънила тук в осем, а аз току-що идвам.
Екълс затваря очи; в тъмната съдбоносна тишина той има чувството, че неговият духовен сан, самата му същност са поставени на подсъдимата скамейка.
– Да – шепне другият в далечния ъгъл на тъмнината. – Струва ми се, че трябва да отида при нея.
– Искам да отидеш.
– Струва ми се... трябва. Искам да кажа също, че то е и мое.
– Точно така. Ще те намеря там. Тя е в болницата "Сейнт Джоузеф" в Брюър. Знаеш ли къде е?
– Да, разбира се. Мога да отида за десет минути.
– Искаш ли да те закарам с колата?
– Не, ще отида пеша.
– Добре. Щом предпочиташ. Хари? ...
– Какво?
– Аз съм много горд с тебе.
– Да. Добре. Ще се видим.
Екълс му се обади сякаш изпод земята. Гласът му звучеше като тенекия. Спалнята на Рут е тъмна; уличната лампа като ниско слязла луна запалва сенки във вътрешните плоскости на креслото, натежалото легло, усукания чаршаф който той отметна накрая, когато телефонът сякаш нямаше намерение да спира. Блесналият розов прозорец на църквата отсреща все още свети: пъстро, червено, синьо, златисто като тонове от различни камбани. Тялото му, цялото това устройство от нерви и кости, трепти, като че ли по сребърната му кожа се разклащат нагоре-надолу малки звънчета. Пита се дали е спал и колко време – десет минути или пет часа. Намира бельото и панталоните си, сгънати на един стол, и се бави с тях; не само пръстите, но самото му зрително поле трепти в светлия мрак. Бялата му риза сякаш гъмжи от насекоми като рой светулки в тревата. За миг той се поколебава, преди да пъхне пръстите си в това гнездо, което при докосването се обръща в безопасна дреха, неодушевена. Той я носи в ръка до мрачното, огънато от тежестта легло.
– Хей, малката!
Дългата буца под завивките не отговаря. Само горната част от косата на Рут се подава от възглавницата. Струва му се, че тя спи.
– Хей. Аз трябва да изляза.
Никакъв отговор, никакво движение. Ако тя не спеше, чула е всичко, което той каза по телефона, но всъщност какво каза? Той не си спомня нищо, освен това, че му се обадиха. Рут лежи отпусната и мълчалива, а тялото ѝ е скрито. Нощта е достатъчно топла, само за чаршаф, но тя метна и едно одеяло, като каза, че ѝ е студено. Всъщност това бе и единственото нещо, което тя каза. Не трябваше да иска това от нея. Не знае защо го направи. Само чувстваше, че постъпва правилно. Мислеше, че това може да ѝ хареса или поне ще ѝ хареса смирението. Ако тя не го искаше, ако това я караше да се чувства зле, защо не каза "не", както той почти се надяваше да стане накрая? Той продължи да гали страните ѝ с върха на пръстите си. Искаше дори да я вдигне и да я притисне в прегръдките си, като ѝ каже просто: "Благодаря" и "Ти беше пак достатъчно моя", но някак си не можа да се реши да го направи и продължи да си мисли "следващия момент", докато вече беше твърде късно, свършено. Заедно с това тозчас си отиде и онова странно преливащо чувство на силна гордост. Обратното, почувства, че се промъква у него срам.
– Жена ми ражда. Трябва да отида да я видя. Надявам се, че ще се върна до няколко часа. Обичам те.
Тялото под завивките и извитият полумесец от коса, подаващ се над горния край на одеялото, не помръдва. Той е толкова сигурен, че тя не спи, че си казва: "Аз я убих".
Смешно е, такова нещо не би я убило, то няма нищо общо със смъртта; но тази мисъл го парализира и той не може да пристъпи напред, да я докосне и да я накара да го слуша.
– Рут! Този път трябва да отида, това бебе, което тя има, е мое и тя е такава глупачка, че просто не вярвам да може да се справи сама. Първото ни бебе се роди ужасно трудно. Това е най-малкото, което ѝ дължа.
Може би това не беше най-добрият начин да го каже, но той се опитва да обясни и нейното мълчание го плаши и започва да го обижда.
– Рут! Хей! Ако не кажеш нещо, няма да се върна. Рут!
Тя лежи там като умряло животно или като някой покрит с брезент след автомобилна катастрофа. Той чувства, че ако се приближи и я вдигне, тя ще се съживи, но той не обича да бъде изнудван и се ядосва. Облича ризата и не се бави със сакото и вратовръзката, но обуването на чорапите му струва цяла вечност; петите на краката му лепнат.
Когато вратата се затваря, вкусът на морска вода в yстата ѝ се разтваря в тежката мъка, която се събира в гърлото ѝ, толкова пълно, че тя трябва да се привдигне в леглото, за да може да диша; сълзи се стичат от нейните замъглени очи и осоляват ъглите на устата ѝ, докато голите стени на стаята придобиват отново своята реалност и потъмняват. Тъй както, когато беше на четиринайсет години и целият свят – дървета, слънце и звезди, щяха да затанцуват на място, ако загубеше двайсет фунта, само двайсет фунта. Какво значение би имало това за бога, от когото зависеше формата на всяко цвете в полето? Само че сега тя не се моли за това, сега тя знае, че това е суеверие, и всичко, което иска, е всъщност онова, което тя имаше само преди минута – него в стаята, него, който, когато беше добър, можеше да я превърне в цвете, който можеше да я съблече от плътта ѝ и да и превърне в сладък въздух. "Сладка Рут" я наричаше той и ако само беше казал "сладка", докато ѝ говореше, тя можеше да отговори и той щеше да е тук, между тия стени. Не. Тя знаеше още от първата нощ, че съпругата ще спечели. Те бяха свързани. Във всеки случай тя се чувства наистина отвратително;вълна от желание да повръща я връхлита и измива голямата ѝ мъка.
Тя отива в клозета, коленичи на тухления под и наблюдава спокойния овал на водата в клозетната чиния, като че ли това ще помогне нещо. Тя не мисли, че трябва да повърне, но все пак стои там, понеже това ѝ доставя удоволствие; голата ѝ ръка е върху ледения ръб на порцелана и тя все повече свиква с това, което я застрашава в корема, което не изчезва, което остава у нея, така че в това състояние на отпадналост започва да ѝ се струва, че това нещо, което я разболява, е приятел.
Той тича през по-голямата част от пътя до болницата. Един блок нагоре по Съмър стрийт, после надолу по Йънгкуист, една улица, успоредна на Уайзър на север, една улица с тухлени жилищни блокове и оставени на доизживяване търговски сгради, обущарници, излъчващи скрития мирис на гьон, тъмни сладкарнички, застрахователни агенции със снимки по прозорците на пострадали от ураган, бюра за недвижими имоти със златни надписи, една книжарница. По един стар дървен мост Йънгкуист стрийт пресича железопътната линия, която се промъква между стени от почернял камък, шуплест от сажди като мъх, през центъра на града, нишки от метал, дълбоко долу в тъмнината, подобно на река, леко оцветени в розово, като при залез, от неоновите светлини на ресторантчетата по Рейлуей стрийт. До него достига музика. Тежките дъски на стария мост, восъчно-черни от пушека на локомотивите, трополят под краката му. Израснал в малък град, той винаги изпитваше страх да не бъде премазан в някой краен квартал на големия град.
Затичва се по-бързо; тротоарът се разширява, започват такситата на паркинга, а едно ново амфитеатрално кино на открито гледа към старата сграда на Асоциацията на младите християни. Той пресича уличката горе между сградата на Асоциацията и една църква от варовик, чиито прозорци, покрити с олово, показват към улицата библейски сцени, само че от обратната страна. Не може да разбере какво правят фигурите по тях. От един висок прозорец на Асоциацията се чува тракане от игра на билярд; иначе широката страна на зданието е без живот. През стъклената странична врата той вижда стар негър, който се носи нагоре в зелената аквариумна светлина. Под краката си усеща меките семена на някакво дърво. Неговите тропически тесни листа представляват черни остриета на фона на тъмното жълто небе. То е донесено от Китай или Бразилия, или от някъде другаде, защото издържа на сажди и дим. Паркингът пред болницата "Сейнт Джоузеф" е една квадратна асфалтова ивица, чиито страни са оградени от някакви градски дървета; над техните върхове, в това безкрайно открито пространство, той вижда луната и за миг се спира и разговаря с нейния печален лик. Спира застинал върху своята малка, изкачваща се по асфалта сянка, за да погледне нагоре към небесния камък, който отразява с метален блясък камъка, нарастващ под топлата му кожа.
Заека върви надолу по покрития с линолеум хол, напоен с мириса на етер, към гишето в предната му част.
– Енгстръм – казва той на сестрата зад машината.
Нейното пълно лице е оградено като малък кръгъл кейк в ленено платно. Тя преглежда картоните и кимва:
– Да! – като се усмихва.
Малките ѝ със съвсем тънки рамки очила са се смъкнали от очите ѝ върху меките възглавнички по горната част на бузите ѝ.
– Можете да почакате там.
Тя сочи със заобления връх на една писалка. Другата ѝ ръка е отпусната до машината върху наниз от черни топчета, големи колкото топчетата, издялани в Ява, на гердана, който той взе веднъж на Дженис за Коледа. Той стои там втренчен, очаквайки тя да му каже:
Двама мъже чакат в другия край, който именно служи за чакалня. Това е коридорът от предния вход; хора влизат и излизат. Заека сяда на един стол, имитация на кожа, с хромирани облегала за ръцете и го обзема мисълта, че е в полицейски участък и че тия двамата са полицаите, които са го арестували. В своята нервност той грабва едно списание от масата. Това е католическо списание, по формат подобно на
Екълс влиза, като примигва. Изглежда някак по-слаб в яката си. Той поздравява сестрата зад гишето по име, сестра Бърнърд. Заека се изправя на отмалелите си глезени, а Екълс приближава с онова познато леко смръщване на веждите, което изглежда някак строго от светлината в болницата. Челото му е гравирано в яркочервено. Той се бе подстригвал днес; когато обръща черепа си, избръснатите места над ушите му светят като сините пера по шията на гълъб.
Заека пита:
– Тя знае ли, че съм тук?
Не очакваше от себе си да шепне. Мрази тази нотки на паника в гласа си.
– Ще кажа да ѝ съобщят, ако още е в съзнание – казва Екълс високо, което кара шепнещите мъже да вдигнат поглед.
Той отива до сестра Бърнърд. Сестрата, изглежда, се радва на възможността да поприказва и двамата се смеят. Екълс със своя удивителен смях, който Заека познава добре а сестра Бърнърд – с ясен и плътен женски глас, който звучи повече като момински и излиза леко от гърлото ѝ, възпиран от рамката на колосаните волани около лицето ѝ. Когато Екълс се отдръпва, тя вдига телефона, който стои до лакътя ѝ.
Екълс се връща, поглежда го в лицето, въздиша и му предлага цигара. Все едно че му предлага от водата на опрощението. Заека приема. Първото смукване след толкова месеци въздържание парализира мускулите му и той трябва да седне. Екълс взема едни твърд стол, който е наблизо, и не прави никакво усилие, за да поведе разговор. Заека пък не може да измисли много нещо извън голфа и като премества непохватно димящата цигара в лявата си ръка, дръпва от масата друго списание, уверявайки се, че не е религиозно
Някаква влажна топла кърпа обгръща сърцето му. Той е сигурен, че заради неговия грях или Дженис, или бебето ще умре. Неговият грях е конгломерат от бягство, жестокост, безсрамие и самонадеяност; черен съсирек, който се е образува в утробата ѝ. Макар че неговото състрадание се гърчи от желанието да се освободи, да премахне тоя съсирек, да го изтласка, да го прогони и да го унищожи, той не се обръща към проповедника, а препрочита все същото изречение за вкусната пържена пъстърва.
На върха на неговото дърво на страха кацва Екълс, черна птица, който прелиства списанията и се мръщи сам на себе си. Той изглежда недействителен на Заека. Всичко, което е извън неговите усещания, му се струва недействително. Дланите му горят, странно чувство на налягане пробягва по тялото му, като обхваща ту краката му, ту долната част на врата му. Мишниците му горят, тъй както когато беше малък и тичаше нагоре по Джексън роуд, закъснял за училище.
– Къде са родителите ѝ? – попита той Екълс.
Екълс го поглежда изненадан.
– Не зная. Ще попитам сестрата.
Той се надига.
– Не, не, стойте спокойно, за бога!
Държанието на Екълс, като че ли болницата е наполовина негова, го дразни. Хари иска да остане незабелязан.
Екълс вдига шум. Той шумоли със списанията тъй, сякаш разтваря сандъци с портокали... и тръска пепелта от цигарите около себе си като фокусник.
Една жена в бяло, не мъж, влиза в чакалнята и пити сестра Бърнърд:
– Не оставих ли една кутия с лак за мебели някъде тук? Не мога да я намеря никъде. Една зелена кутия с шприц.
– Не, мила.
Тя я търси, излиза, а след минута пак се връща и казва!
– Е, това е най-голямата мистерия на света.
С далечната музика на легените, количките и вратите в полунощ един ден преминава в друг. Сестра Бърнърд бива сменена от друга сестра, много възрастна, облечена в тъмносиньо, което означава някаква мистериозна по-нисша степен на святост. Двамата шепнещи мъже се приближават до бюрото, говорят със сестрата и си отиват. Тяхната криза остава неразрешена. Екълс и той остават сами. Заека напряга слух, за да долови вика на своето дете някъде дълбоко в притихналия лабиринт на болницата. Често му се струва, че го чува: изскърцването на някоя обувка, куче на улицата, смеха на някоя сестра – всичко това е достатъчно, за да го заблуди Той не очаква плода от родилните мъки на Дженис да издаде човешки звук. Мисълта му, че това ще е някакво чудовище, което той самият е създал, все повече го обзема. Измъчващият го въпрос, как ли е заченато, се смесва в съзнанието му с извратения акт с Рут само преди няколко часа. Сега, след като вече е отминала страстта, той се вглежда в оживяващите в паметта му гърчения на телата им, до които това ги бе довело.
Неговият живот му се струва поредица от гротескни пози без всякаква цел, някакъв омагьосан танц, лишен от вяра.
Мери Ан. Уморен, схванат и някак груб, след мач той я намираше да стърчи на стълбите пред училището, точно под неговия девиз. И те тръгваха да се разхождат по изгнилите мокри листа в бялата ноемврийска мъгла до колата на баща му. После карат колкото да загреят радиатора и паркират. Нейното тяло – разклонено дърво с топли гнезда и все пак с осезаемо чувство на свенливост, като че ли тя не беше уверена, че той бе много по-голям, победител. Той идваше при нея като победител и точно това бе чувството, което оттогава му липсваше. Затова именно за него тя бе най-добрата от всички, понеже тя беше тая, за която той си спомняше най-често, така уморен. Понякога ликуващият блясък на гимназията потъмняваше зад облените от пот очи в едно тайно предвкусване на нежното общуване, което щеше да дойде под подплатения в сиво капак на колата, и приютили се вече там, блестящият триумф от свършилия мач сякаш се отразяваше върху спокойната ѝ кожа, нашарена от сенките от стичащите се върху предното стъкло дъждовни струи. Така че тия два триумфа се сливаха в неговото съзнание.
Тя се омъжи, когато той беше в армията: един посткриптум в писмо от майка му го остави без почва под краката. Тоя ден ги хвърлиха в атака.
Но сега изпитва радост; вдървен от седенето върху проядения стол с хромирани облегала за ръцете, с желание да повърне от цигарите, той изпитва радост, като си спомня за това момиче; течността от неговото сърце се излива в една крехка ваза на радостта, която гласът на Екълс разклаща и счупва.
– Е, аз прочетох цялата тази статия от Джеки Дженсън докрая и не разбирам какво иска да каже – обажда се Екълс.
– Какво?
– Това... от Джеки Дженсън, по въпроса, защо иска да се откаже от бейзбола. Доколкото мога да кажа, проблемите на един играч по бейзбол са същите като тия на свещениците.
– Вижте, не искате ли да си тръгнете? Колко е часът?
– Към два. Искам да остана, ако може.
– Няма да избягам, ако се страхувате от това.
Екълс се засмива и продължава да седи. Първото впечатление на Хари от него беше, че е упорит, а сега цялото настъпило след това приятелство е заличено и той се връща към старото си мнение.
Заека му казва:
– Когато тя роди Нелсън, бедното дете дойде след дванайсет часа.
Екълс отвръща:
– Второто дете обикновено идва по-лесно – и поглежда часовника си. – Няма още шест часа.
Събитията пораждат събития. Госпожа Спрингър излиза от стаята за близки, където чакаше, и едва-едва кимва на Екълс; това, че зърва в края на погледа си Хари, я кара да се спъва с болните си крака в износени, разкривени отпред обувки. Екълс става и излиза навън с нея.
След малко двамата се връщат, заедно с господин Спрингър, който носи връзка с малък възел и току-що взета от пералнята риза. В два часа през нощта той изглежда тъй, като че ли току-що излиза от шивача. Малките му червеникави мустаци са подрязвани толкова често, че горната му устна е станала сива под тях. Той казва:
– Здравей, Хари!
Това признаване от страна на нейния съпруг, без оглед на някои упреци, каквито навярно им бе отправил Екълс, кара старата да се обърне към Хари и да му каже:
– Ако седиш там като истукан, млади човече, с надеждата, че тя ще умре, можеш чудесно да се върнеш там, където си живял досега, защото тя се чувства отлично без тебе и през цялото това време се е чувствала така.
Двамата мъже я отвеждат настрана, докато възрастната сестра наднича усмихната през гишето; глуха? Атаката на госпожа Спрингър, макар и да целеше да го уязви, е първото нещо, което някой каза на Хари, след като това бе започнало, и сякаш подхожда на ужасното събитие, ставащо някъде зад стъклата на миришещата на сапун болница. Преди тя да заговори, той се чувстваше сам на някоя мъртва планета, обикаляща около голямото газообразно слънце на родилните мъки на Дженис; нейният вик, един силен вик на омраза, прониза неговата самотност. Ужасната мисъл за смъртта на Дженис: това, че я чува, произнесена гласно, намалява наполовина нейната тежест. Странното ухание на смъртта, което лъxa от Дженис: госпожа Спрингър също го бе подушила и това споделяне на мислите му се струва най-скъпата връзка, която той има с някого в света.
Господин Спрингър се връща и минава откъм външната страна, като дарява своя зет с една болезнена, смутена усмивка, съставена от желанието да извини жена си (и двамата сме мъже; зная), от желанието да запази хладна резервираност (въпреки това ти се държа непростимо: не ме докосвай) и от механичния рефлекс на учтивост у търговеца на коли. Хари си мисли: "
Екълс се връща, подава му друга цигара и отново се отда-лечава. От пушенето долната част на стомаха му трепери. Той чувства гърлото си като след дълъг сън, както когато е спал цяла нощ с отворена уста. Собственият му лош дъх от време на време леко докосва ноздрите му.
Един лекар с гърди като варел и невероятно нежни малки ръце, обвит отпред в торбата на своя цигарен дим, влиза неуверено в приемната. Той се обръща към Хари:
– Господин Енгстръм?
Това трябва да е д-р Кроу. Хари никога не го е виждал. Дженис ходеше при него веднъж в месеца, като разправяше после вкъщи колко вежлив и деликатен е той.
– Да.
– Моите поздравления! Имате красива малка дъщеря.
Той подава толкова бързо ръка, че Хари успява само да се понадигне и така свит, полуизправен, изслушва новината. Възрозовото лице на доктора – неговата стерилна маски развързана и виси от едното му ухо, откриваща бледи пълни устни – е смутено при опита да придаде образ и окраска на неочакваната дума "дъщеря".
– Аз ли? ... Това е добре.
– Седем фунта и десет унции. Жена ви беше през цялото време в съзнание и подържа за минута бебето след раждането.
– Наистина ли? Тя го е държала? Имаше ли... беше ли много трудно?
– Не-е. Всичко мина нормално. В началото тя изглеждаше напрегната, но беше нормално.
– Това е чудесно. Благодаря ви. Стига мъка! Благодаря.
Кроу стои там, като се усмихва стеснително. Излизайки от родилното отделение на открито, той заеква. Странно през последните часове той е бил по-близо до Дженис, отколкото някога Хари, бе ровил направо в корените ѝ, въпреки това той не отнасяше никаква тайна, никаква мъдрост, която да сподели, само едно леко стерилно щастие. Хари се бои, че очите на доктора ще освободят с гръм ужаса, който са видели, но в погледа на Кроу няма никакъв гняв. Дори и укор. Той сякаш гледа на Хари просто като на всеки друг от процесията повече или по-малко предани съпрузи, за чието несъзнателно посято семе той прахосва целия си живот, за да го пожъне.
Хари пита:
– Мога ли да я видя?
– Кого?
Кого? Това "нея" сега вече има двоен смисъл и го плаши. Светът се усложнява.
– Моята... моята жена.
– Разбира се, несъмнено.
Кроу с присъщата си деликатност е леко озадачен, че Хари моли за разрешение. Той сигурно знае, но въпреки това изглежда, е забравил бездната от вина между Хари и хората.
– Мислех, че ще кажете бебето. Бих предпочел да почакате утрешния час за свиждане: няма сестра, която да ви го покаже сега. Но жена ви е в съзнание, както казах. Дадохме ѝ малко екванил. Това е просто едно успокоително. Кажете – той внимателно се приближава с розовата си кожа и чиста дреха, – може ли майка ѝ да я види за момент? Тя цяла нощ вися тук над главите ни.
Той пита него, него, беглеца, развратника, чудовището. Трябва да е сляп. Или просто това, че си баща, кара всеки да ти прощава.
– Разбира се. Нека влезе.
– Преди вас или след вас?
Хари се подвоумява и си спомня как госпожа Спрингър дойде и го посети на неговата пуста планета.
– Нека влезе преди мен.
– Благодаря. Добре. После тя може да си тръгне. Ние ще я изведем бързо. Ще трае само десетина минути. Сестрите вече подготвят жена ви.
– Чудесно!
Той сяда, за да покаже колко е изпълнителен, и отново се надига:
– Слушайте, благодаря ви всъщност. Много ви благодаря. Не разбирам как вие, лекарите, се справяте.
Кроу свива рамене:
– Тя беше добро момиче.
– Когато се раждаше другото дете, страшно глупаво се бях изплашил. Трая векове.
– Къде го роди?
– В другата болница. Хомеопатичната.
–
И докторът, който бе в родилното и не донесе оттам никаква буря, сега изпусна искра от злоба при мисълта за съперничещата болница. Той мърмори неодобрително, като клати рязко глава, и все така, клатейки я, се отдалечава.
Екълс влиза ухилен като ученик и Заека просто не може да задържи погледа си върху неговото глупаво лице. Той очаква благодарности, а Заека навежда смутено глава, докато приятелят му мълчи. Всеки удар на сърцето сякаш заглъхва в широка бяла стена. Когато вдига поглед, предметите изглеждат безкрайно масивни и някак наопаки, изглеждат толкова издути като че ли ще заскачат. Неговото действително щастие е стълба, от чието най-горно стъпало той се опитва да скочи още по-нависоко, понеже знае, че трябва. Думите на Кроу за сестрите, които "приготвят" Дженис звучат неземно, като "майската принцеса". Когато го завеждат в стаята ѝ, той очаква да я намери с панделки в косата и книжни цветя по таблите на леглата. Но това пак си е предишната Дженис, легнала между два гладки чаршафа на високо желязно легло. Тя извръща лице и казва:
– Я виж кой бил!
– Хей! – казва той и се навежда да я целуне. Той иска да я целуне нежно. Устата ѝ плува в сладкия мирис на етера. За негова изненада ръцете ѝ се подават изпод чаршафите и тя обгръща с тях главата му, като притиска неговото лице надолу, към своята мека, щастлива, упоена уста.
– Хей, спокойно – възпира я той.
– Нямам крака – продължава тя. – Това е най-странното чувство.
Косата ѝ е опъната по черепа в санитарен кок и тя няма никакъв грим. Малкият ѝ череп изглежда тъмен на фона на възглавницата.
– Нямаш крака?
Той поглежда надолу и те са там под чаршафите, проснати хоризонтално в неподвижно V.
– Сложиха ми накрая лумбална инжекция или нещо подобно и аз не усетих нищо. Лежах там и ги чувах да казват: "Излиза", и после видях тук това мъничко бебе с голямо кръгло лице, което ме гледа сърдито. Казах на мама, че прилича на тебе, а тя не пожела и да чуе.
– Тя ме наруга навън.
– Исках да не я пускат. Не исках да я видя нея. Исках да видя
– Наистина ли? Господи? Защо, мило? След като бях такъв дръвник?
– Не си бил такъв. Казаха ми, че си тук, и тогава през цялото време мислех, че това е твое бебе и че сякаш с него аз раждам
Тя слага ръцете си върху корема, затваря очи и се усмихва.
– Наистина аз съм съвсем пияна. Виж, съвсем плоска съм.
– Сега ще можеш да носиш банския си костюм – усмихна се той и понесен от течението на нейния "етерен разговор", започва да чувства, че и той сякаш няма крака и плува по гръб в огромно море от чистота, светла като сапунен мехур сред колосаните чаршафи и стерилни повърхности пред разсъмване.
Страх и разкаяние се преливат едно в друго и признателността му така нараства, че вече няма никакво острие...
– Докторът каза, че си била добро момиче.
– Ах, не е ли глупаво това? Съвсем не бях такава. Бях ужасна. Виках и пищях и му казах да си държи ръцете до себе си. Макар че това, което си спомням като най-лошо, беше когато оная стара сестра ме обръсна на сухо.
– Бедната Дженис!
– Не, беше чудесно. Опитах се да преброя пръстите на краката ѝ, но бях толкова зашеметена, че не можах, затова преброих очите ѝ. Две. Искахме ли момиче? Кажи, че искахме.
– Аз исках.
Той разбира, че това е вярно, макар досега да не го е казвал.
– Сега аз ще имам някой на моя страна срещу тебе и Нелсън.
– Как е Нелсън?
– О! Всеки ден: "Татко къщи днес?" Докато можех, го биех, невинното дете. Не ме карай да говоря за това, много е мъчително.
– О, проклет да съм! – възкликва той и сълзите – му мислеше, че вече ги няма! – парят горната част на носа му
– Не мога да повярвам, че това съм бил аз. Не зная защо избягах.
– Ф-уу!
Тя потъва още по-дълбоко във възглавницата, като една пияна усмивка разтяга широко бузите ѝ.
– Родих едно малко бебе.
– Това е великолепно.
– Ти си чудесен! Изглеждаш толкова висок.
Тя произнася това със затворени очи и когато ги отваря, те са изпълнени с някаква опияняваща мисъл: той никога не ги бе виждал да блестят така. Тя прошепва:
– Хари! Момичето от съседното легло си отиде днес, така че... защо не се промъкнеш тук, като си тръгнеш... ще влезеш през прозореца и ще лежим будни цяла нощ, и ще си разправяме разни истории? Както когато се върна от армията или там някъде, където беше. Прави ли любов с други жени?
– Хей, мисля, че ти сега трябва да спиш.
– Всичко е наред, сега ще правиш любов с мене по-добре.
Тя се кикоти и се опитва да се премести в леглото.
– Не, не исках да кажа това, ти си добър любовник, ти си направи бебе.
– Струва ми се, че у тебе има доста секс за момиче с твоята фигура.
– Значи така ме чувстваш? – възкликва тя. – Бих те повалила в леглото при мене, но то е толкова тясно. О-оо!
– Какво?
– Просто изпитах страшна жажда за оранжада.
– Ти си смешен. О, това бебе гледаше толкова сърдито?
Една сестра изпълва вратата със своите криле.
– Господин Енгстръм! Време е.
– Ела да ме целунеш! – казва Дженис.
Тя гали лицето му, докато той се навежда, за да вдъхне отново нейния етер; устата ѝ е топъл облак, който изведнъж се разцепва и зъбите ѝ стисват долната ѝ устна.
– Не си отивай! – моли тя.
– Сега ще си отида. А утре ще се върна.
– Обичам те!
– Чуй!
В преддверието Екълс, който го чака, пита:
– Как беше тя?
– Чудесна!
– Ще се връщаш ли сега там, хм, където беше?
– Не – отвръща Заека с ужас. – За бога! Не мога.
– Добре, тогава искаш ли да дойдеш вкъщи с мене?
– Вижте, вие направихте повече, отколкото трябва. Мога да отида у родителите си.
– Късно е, за да ги вдигаш.
– Не, наистина не мога да ви безпокоя.
В мисълта си той вече бе готов да приеме. Чувстваше всяка кост от тялото си размекната.
– Това не е никакво безпокойство; аз не те каня да живееш при нас – добавя Екълс.
Дългата нощ беше изопнала нервите му.
– Имаме много стаи.
– Окей! Окей! Благодаря.
Те карат обратно към Маунт Джъдж по познатата магистрала. В тоя час по нея няма дори и камиони. Хари седи мълчаливо, взирайки се през предното стъкло, с непоколебмо тяло, с непоколебим дух. Виещата се магистрала изглежда широк прав път, който се бе открил пред него. Той не иска нищо друго, освен да върви по него.
Завеждат го в една стая, където покривката на леглото е с пискюли. Той се изкъпва незабелязано в банята и по бельо се свива колкото се може повече между чаршафите. Така свит в единия край на леглото, той потъва в съня си като костенурка, която се прибира в черупката си. Сънят тази нощ не е тъмно пространство, обитавано от духове, което умът обмисля как да завладее, а хралупа в самия него, в която той се свива, докато ноктите на мечката шумолят отвън като дъжд.
Слънцето, старият клоун, гарнира стаята. Два розови стола стоят до замрежения, лъснал от светлина прозорец която замазва писалищното бюро като с лепило за пликове. Над него – портрет на дама в розово, пристъпяща напред. Един женски глас почуква на вратата:
– Господин Енгстръм! Господин Енгстръм!
– Да. Привет! – извиква дрезгаво той.
– Дванайсет и двайсет е. Джек поръча да ви кажа, че часовете за посещение в болницата са от един до три.
Той познава твърдия, леко провлечен глас на жената на Екълс; като че ли бе добавила: "И какво, дявол да го вземе, правите във всеки случай в моя дом?".
– Да. Окей! Веднага излизам.
Той си слага бежовите панталони, с които беше предишната вечер, и недоволен поради чувството, че са вече мръсни, отнася чорапите, обувките и ризата в банята, без да ги облече, като по тоя начин им дава още минута да се проветрят.
Вce още обвит в пара и въпреки плискащата се вода наоколо, той ги изнася от банята и слиза на долния етаж бос, по тениска.
Малката жена на Екълс е в своята голяма кухня, тоя път в шорти в цвят каки, сандали и лакирани нокти на краката.
– Как спахте? – пита тя иззад вратата на хладилника.
– Като умрял. Без сънища, без нищо.
– Това е резултатът от една просветлена съвест – отвръща тя и слага чаша портокалов сок на масата, която шумно траквa.
Той си въобразява, че понеже го видя само по тениска, затова отмества бързо погледа си встрани.
– Я не си правете труд! Ще взема нещо от Брюър.
– Няма да ви правя яйца или нещо подобно. Обичате ли Чириъс[36]?
– Обичам.
– Добре.
Портокаловият сок разкарва малко от влакънцата в устата му. Гледа краката ѝ отзад; белите сухожилия зад коленете ѝ подскачат, докато приготвя нещо отсреща.
– Как е Фройд? – пита той.
Заека знае, че не е уместно да заговаря за това, защото, ако напомня за оня следобед, ще ѝ напомни и за това как я плесна по задника; но с госпожа Екълс има странното чувство, че именно той командва положението и не може да направи грешки.
Тя се обръща с език, опрян в страничните зъби, от което устата ѝ се изкривява и изглежда замислена, но го поглежда спокойно. Той се усмихва. Изражението ѝ е като изражението на хлапачка от гимназията, която иска да се представи, че знае повече, отколкото казва.
– Той си е все така. Искате ли мляко или сметана?
– Мляко. Сметаната е много тлъста. Къде са другите?
– Джек е на църква, вероятно играе пинг-понг с някое от момчетата. Джойс и Бони спят, бог знае защо. Цялата сутрин искаха да гледат лошия човек в гостната. Страшно трябва да са се запалили, за да стоят толкова навън.
– Кой им каза, че аз съм лош човек?
– Джек. Той им каза на закуска: "Снощи доведох вкъщи един лош човек, който престана да бъде лош". Децата имат имена за всички проблеми на Джек – вие сте "Лошият човек", господин Карсън, един алкохолик, е "Глупавият човек", госпожа Макдениъл е "Жената, която звъни по телефона през нощта". След това идват: "Печалната лейди"; "господин "Апарат за глухи"; госпожа "Странична врата" и "Щастливият боб". "Щастливият боб" всъщност е най-малко щастливият човек, когото бихте искали да видите, но веднъж той донесе на децата няколко от ония целулоидни капсули с тежест вътре, които се люлеят. Оттогава той изобщо е "Щастливият боб".
Заека се смее, а Люси е сипала върху сладките твърде много мляко; докато живееше с Рут, тя го оставяше да си сипва млякото сам; той обича да отдели сухото тъй, че млякото и закуската да са наравно. Тя продължава весело:
– И знаете ли какво се случи във връзка с някакъв комитет? Веднъж Джек говореше по телефона с един от църковното настоятелство и сметна, че тази бедна душа ще се окуражи, ако му се възложи някаква работа в църквата; така каза той: "Защо да не направим "Щастливия боб" председател на нещо?" А човекът от другия край на жицата попита: "Щастливият кой?", и Джек схвана какво е казал, но вместо да замълчи, както би постъпил всеки друг на негово място, разказва цялата тази история за децата, как те са го нарекли "Щастливия боб", и разбира се, този стар тесногръд пуритан съвсем не смята, че в това има нещо забавно. Видите ли, той беше приятел на "Щастливия боб"; не че бяха колеги по професия, но често обядваха заедно в Брюър. Такъв е Джек: винаги приказва пред хората прекалено много. Сега този църковен настоятел вероятно разказва на всеки как свещеникът си прави шеги с тоя беден, нещастен "Щастлив боб".
Заека пак се смее. Кафето му пристига в тънка плитка чаша със златен монограм, а Люси сяда срещу него на масата също с чашка кафе в ръка.
– Той каза значи, че ще престана да бъда лош? – пита Заека.
– Да. Той сияе от радост. Излезе от къщи просто пеейки. Смята, че това е първото истинско дело, което е извършил, откакто е дошъл в Маунт Джъдж.
Заека се прозява.
– Е, пък аз не зная какво е направил.
– И аз не зная – продължава тя, – но ако го чуе човек как говори, всичко е било на неговите рамене.
Намекът, че е бил ръководен, го ядосва. Той усеща как усмивката му рухва:
– Наистина ли? Той говорил ли е за това?
– О, през цялото време. Той много ви обича. Не зная защо.
– Аз съм просто обичлив.
– Това чувам непрекъснато. Вие въртите бедната стара госпожа Смит на малкия си пръст. Тя смята, че вие сте чудесен.
– А вие не го забелязвате, така ли?
Тя повдига чашата до лицето си, накланя я и луничките по тесния ѝ бял нос личат по-ясно от близостта с вдигащото пара кафяво кафе. Тя е лошо момиче. Да, това е много ясно, лошо момиче. Тя оставя чашата, поглежда го с кръглите си зелени очи и триъгълното бяло пространство между веждите ѝ сякаш също го гледа и се подиграва.
– Е, кажете... как се чувства някой, станал нов човек? Джек винаги се надява, че ще се преобразя и аз искам да знам какво да очаквам. Вие "възроден" ли сте?
– О, аз се чувствам почти съвсем същият.
– Но вие не постъпвате по същия начин.
Той измърморва:
– Е...
И се намества в стола си. Защо се чувства толкова неловко? Тя се опитва да го накара да се почувства глупав и мекушав само защото има намерение да се върне при жени си. Това е съвсем вярно, той не постъпва по същия начин; не се чувства същият и с нея; загубил е ловкостта, с която тъй леко я плесна по задника онзи ден. Той ѝ казва:
– Снощи, когато се прибирахме с колата, имах чувство то за някъкъв прав път пред мен; по-рано ми се струваше, като че ли се намирам в някакъв храсталак и за мене нямаше значение по кой път ще тръгна.
Малкото ѝ лице над чашата с кафе, която тя държи с две ръце сякаш е паница със супа, се изопна от удоволствие; той очаква да се засмее, но тя само се усмихва мълчаливо.
Той си мисли: "
Тогава си спомня за Дженис с нейните парализирани крака говореща за пръсти на краката, любов и оранжада, и това може би оставя отпечатък върху лицето му, защото Люси Екълс обръща нетърпеливо главата си и казва:
– Е, по-добре е да продължите нататък по тоя хубав прав път. Един без двайсет е.
– За колко се отива до спирката на рейса?
– Не е много. Аз бих ви закарала до болницата, ако не бяха децата.
Тя се ослушва:
– Ха, говорим за дявола... ето че идва едното.
Докато той си обува чорапите, по-голямото момиченце се промъква в кухнята само по гащички.
– Джойс!
Майка ѝ спира на половината път до мивката с празните чаши.
– Веднага да се върнеш горе в леглото!
– Здравей, Джойс! – кимва ѝ Заека. – Слезе, за да видиш лошия човек ли?
Джойс се втренчва в него и притиска раменцата си до стената. Нейното продълговато златисто коремче се очертава замислено.
– Джойс! – настоява Люси. – Не ме ли чу?
– Защо той е без риза? – пита недвусмислено детето.
– Не зная – отвръща майка ѝ. – Предполагам, мисли, че има хубави гърди.
– Аз съм с тениска – протестира Заека.
Но като че ли и двете не я виждат.
– Това неговият бю-у-ст ли е? – пита Джойс.
– Не, мила: само жените имат бюстове. И ние в това число.
– По дяволите, щом това дразни някого – извиква Заека и си облича ризата.
Тя е измачкана, а по яката и маншетите е посивяла; той я сложи чиста, за да отидат в клуб "Кестънет". Няма сако, напусна Рут много набързо.
– Окей – казва той, напъхвайки краищата ѝ. – Много благодаря.
– Вие сте винаги добре дошъл – казва Люси. – Бъдете добър сега.
Двете тръгват с него надолу по коридора. Белите крака на Люси, така бледи, се сливат с голите гърдички на детето. Малката Джойс продължава да го гледа втренчено.
Той се пита какво я учудва. Децата и кучетата подушват нещата. Опитва се да пресметне колко сарказъм имаше в това "Бъдете добър сега!" и какво означаваше, ако изобщо си означаваше нещо. Той иска тя да го закара; иска, наистина иска да влезе в една кола с нея. Не толкова за да направи нещо, колкото само да почувства как стоят нещата.
Нежеланието му да тръгне прави атмосферата между тях напрегната.
Те стоят на вратата, той и жената на Екълс с кожа на бебе. А между тях личицето на Джойс наднича с широките устни и сключените вежди на баща си; под тях всички нокти на пръстите на краката на Люси, лакирани, малки червени черупки в една редица върху килима. Той подсвирва, изразявайки по тоя начин твърде неопределено отказа си от някакво свое право, и слага ръка върху топката на вратата. Мисълта, че само жените имат бюстове, го преследва глупаво. Той поглежда от ноктите на краката към наблюдаващото го личице на Джойс и оттам към бюста на майка ѝ – две заострени изпъкналости под закопчаната блуза, – който се откри ва през нейната лека лятна тъкан и бялата сянка на сутиена.
Когато погледът му среща погледа на Люси, нещо смайващо нарушава тишината. Жената намига. Бързо като светлината: може би той си въобрази.
Той завъртва топката на бравата и се отдалечава надолу по слънчевата пътека със сърдит ропот в гърдите, сякаш някаква струна се скъса там.
В болницата казват, че Дженис е взела за малко бебето при себе си, затова би ли почакал? Той седи на стола с хромирани облегала за ръцете, прелиствайки един брой на "Умънс дей" отзад-напред, когато влиза висока жена с хубава сива коса и някак си сребриста, фино набръчкана кожа, която му се струва толкова позната, че започва да я фиксира. Тя забелязва това и трябва да заговори: той чувства, че тя иска да го отмине. Коя е тя? Познатите ѝ черти идват до него от голямо разстояние. Тя се вглежда в лицето му с неохота и казва:
– Вие сте един отдавнашен ученик на Марти. Аз съм Хариет Тотеро. Веднъж ви бяхме поканили на обяд. Почти си спомням името ви.
Да, разбира се. Но не от този обяд си я спомня; той я помни, понеже я бе забелязал по улиците. Повечето от учениците от гимназията в Маунт Джъдж знаеха, че Тотеро има разни любовни истории и в техните невинни очи жена му изглеждаше обвита в мрачен блясък, жива мъченица, една дишаща сянка на греха. Не толкова състраданието, колкото болезненото очарование беше това, което я отличаваше: самият Тотеро бе такъв клоун и празно кречетало, такъв високомерен кресльо, че петното от постъпките му не остава само върху него, а изцапва още една душа. Това беше високата сребриста, сериозна фигура на неговата жена, която акумулираше отговорността за неговите грехове и я стоварваше върху техните млади умове подобно на електрически който караше очите им да светват, когато я видят, колкото от страх, толкова и от смущение.
Хари става, почувствал се изненадан, че светът, в който тя се движи, е сега неговият свят.
– Аз съм Хари Енгстръм – казва той.
– Да, така беше вашето име. Той толкова се гордееше с вас.Често ми говореше за вас. Дори и наскоро.
Наскоро! Какво ли ѝ е казал? Знае ли тя за него? Обвинява ли го? Нейното продълговато педантично лице както винаги не разкрива тайните си.
– Чух, че бил болен.
– Да, болен е, Хари. Много болен. Той получи два удара, единия, след като дойде в болницата.
– Той е тук?
– Да. Искате ли да го посетите? Зная, че това ще го направи много щастлив. Само за малко. Той има толкова малко посетители. Мисля, че в това е трагедията да учиш другите. Спомняш си толкова много, а толкова малко си спомнят за тебе.
– Искам да го видя, разбира се.
– Тогава елате с мен.
Докато вървят по коридора, тя казва:
– Страхувам се, че ще го намерите много променен.
Той не схваща напълно това, което му казва; вниманието му се съсредоточава върху нейната кожа, опитвайки се да разбере дали тя изглежда като отделни кожи на малки гущери, съшити заедно. Виждат се само ръцете и вратът ѝ.
Тотеро е сам в стая. Бели завеси сякаш висят в очакване край леглото му. Зелени растения по первазите на прозорците послушно отделят кислород. Наклонените стъкла на прозореца разпръскват ароматите на лятото в стаята. Стъпки скърцат по пясъка долу.
– Скъпи, доведох ти някой. Той чакаше навън по най удивителния начин.
– Здравейте, господин Тотеро. Жена ми роди.
Той изговаря тия думи и пристъпва машинално към леглото; гледката със стария човек, който лежеше намръщен, премятащ език в изкривената си уста, го бе зашеметила. Лицето на Тотеро, покрито с бяла брада, изглежда жълто върху възглавниците, а тънките му китки стърчат от ръкавите на захарно-раираната му пижама, близо до малката буца на тялото. Заека подава ръка.
– Той не може да повдигне ръцете си, Хари – казва госпожа Тотеро. – Безпомощен е. Но вие му говорете. Той вижда и чува.
В ласкавия ѝ, търпелив начин на изказване има нещо на напевно, което му се струва зловещо, като глас, отекващ в мрачни стаи.
След като протегна ръката си, Хари я притиска върху едната ръка на Тотеро. Въпреки че е почти изсъхнала, под леко дращещия мъх ръката е топла и за ужас на Хари се раздвижва с усилие, така че успява да обърне дланта си нагоре, за да докосне дланта на Хари. Заека свива пръстите си и се отпуска на стола до леглото. Очните ябълки на стария треньор се местят с различна бързина, докато извръща главата си на един инч към посетителя. Плътта под тях бе тъй хлътнала, че те изглеждат изпъкнали. Да говори, той трябва да говори.
– Това е едно мъничко момиченце. Аз искам да ви благодаря – Заека говори високо – за помощта, която ми оказахте, за да се събера отново с Дженис. Вие бяхте много мил.
Тотеро прибира езика си и извръща лице, за да погледне жена си. Един мускул под челюстта му играе, устните му се свиват раздразнено и брадата му се гърчи многократно като пулс, сякаш иска да каже нещо. Излизат само няколко удължени гласни; Хари се обръща, за да види дали госпожа Тотеро може да ги разбере, но за негова изненада тя гледа другаде. Тя гледа навън през прозореца към един празен зелен двор. Лицето ѝ е като снимка.
Какво значи това? Че не я интересува? Ако е така, да разкаже ли на Тотеро за Маргърит? Но всъщност няма какво да се разкаже на Тотеро за Маргърит, което да го направи щастлив.
– Аз вече се поправих, господин Тотеро, и се надявам, че и вие скоро ще станете от това легло.
Главата на Тотеро се обръща бързо назад, с някакво раздразнение, устата му е затворена, очите – полупритворени, и в тоя миг той е така разбираем, че на Хари му се струва, че ще заговори, че тази пауза е само неговият стар треньорски трик да мълчи, докато не разбере, че вече внимаваш. Но паузата продължава, издува се сякаш, след като е била използвана шейсет години, за да отделя думите, бе приела най-после като свой един живот, белязан от рака, и бе погълнала думите. Въпреки това в първите минути на туй мълчание някаква сила се надига, една човешка душа излъчва настойчиво своите невидими, без аромат лъчи. После острието в очите му се притъпява, кафявите клепачи се повдигат и откриват розово желе, устните се разделят, върхът на езика се показва.
– По-добре да сляза и да посетя жена си – извиква Хари. – Тя роди снощи. Момиче.
Той чувства, че не му достига въздух, като че ли е вътре, в черепа на Тотеро; когато се изправя, изпитва страх, че ще удари главата си, въпреки че белият таван е на ярдове далече.
– Благодаря ви много, Хари. Зная, че той се е зарадвал, че ви видя – казва госпожа Тотеро.
Все пак от тона ѝ той разбира, че е провалил рецитацията.
Хари върви по коридора, като подскача, отхвърлил от себе си всяка мисъл за Тотеро. Поради това че самият той е здрав, че животът му се е преобразил, пространството, дори антисептичното пространство из коридорите на болницата му изглежда прекрасно.
Въпреки това посещението му при Дженис го разочарова. Може би той все още се задушава от срещата си с бедния Тотеро, проснат там като труп; може би без упойващото въздействие на етера Дженис се задушава от мисълта за това, как той се отнесе с нея, колко дълбоко я нарани и когато той се опитва отново да ѝ каже колко много съжалява, като че ли това ѝ досажда. Затруднението да достави удоволствие някому го прави затворен. Тя го пита защо не е донесъл цветя. Той не е имал време; разказва ѝ как прекара нощта и, разбира се, тя иска от него да ѝ опише госпожа Екълс.
– Почти твоя ръст – продължава той, – с лунички.
– Мъжът ѝ е прекрасен – казва тя. – Изглежда, че обича всеки.
– Да, той е добър – добавя Заека. – Но ме прави нервен.
– О, всеки те прави нервен.
– Не, това не е вярно. Марти Тотеро никога не ме е нервирал. Току-що видях това бедно старо копеле, проснат горе на едно легло над коридора. Не може да каже и дума, нито да мръдне главата си на повече от инч.
– Той не те прави нервен, но аз те правя, така ли?
– Не съм казал такова нещо.
– О, не. Оу! Всичко това, което ми причини, тази болка, чувствам я като бодлива тел. Просто аз толкова те нервирам, че ти ме изоставяш за два месеца. Повече от два месеца.
– О, Исусе, Дженис! Та ти само гледаше телевизия и през цялото време пиеше. Не искам да кажа, че и аз не съм грешил, но като че ли трябваше да бъда такъв. Имаш чувството, че вече си в ковчега, преди да са ти изтеглили кръвта. Оная първа нощ, когато влязох в колата, пред къщата на твоите родители, тогава можех спокойно да сляза, да взема Нелсън и да го доведа вкъщи. Но когато изключих спирачката...
Лицето ѝ придобива отново същия израз на досада. Главата ѝ започва да се клати от едната на другата страна, сякаш пъди мухи.
Той казва:
– Лайно!
Това я разстройва. Тя процежда през зъби:
– Виждам, че езикът ти не е станал по-добър от това, че си живял с оная проститутка.
– Тя не е точно проститутка. Просто е спала с повече мъже. Мисля, че наоколо има много момичета като нея. Искам да кажа, че ако имаш намерение да наричаш всяко момиче, което не е женено, проститутка...
– Къде ще отседнеш сега? Докато изляза от болницата?
– Мисля, че двамата с Нелсън можем да си отидем в нашия апартамент.
– Не съм сигурна дали ще можеш. Ти не си плащал наема два месеца.
– Как? А ти не си ли го платила?
– Наистина аз съм прекалено
– Е, собственикът не е ли позвънил? А какво стана с мебелите ни? На улицата ли ги е изхвърлил?
– Не зная.
–
– Носих твоето дете.
– Е, дявол да го вземе, не знаех, че цялото ти съзнание през това време ще е заето само с
– А, чуй се само...
Той не се вслушва в гласа си, но си спомня как се почувства миналата вечер и след кратко мълчание се опитва да започне всичко отново.
– Хей – казва той. – Обичам те.
– И аз те обичам – отвръща тя. – Имаш ли един куортър[37]?
– Мисля. Ще видя. За какво ти е?
– Ако пуснеш един куортър тук – тя сочи към малкия телевизор, поставен на един фут високо над леглата, така че болните да могат да гледат, – ще работи един час. Има една глупава програма в два часа, която мама и аз трябваше ди гледаме, когато си бях вкъщи.
Така трийсетина минути той седи до леглото ѝ и гледа в програмата на МС някакви къдрокоси застаряващи жени от Ейкрън, Охайо и Оуклънд, Калифорния. Идеята е, че всички тия жени си имат свои драми, които те разказват, и след това получават пари в зависимост от аплодисментите. Но в същото това време МС предава и реклами, като ги иронизира за внуците им и за техните момински прически, така че не остава много място за трагедия. Заека очаква, че МС, която се отличава с много ясно произношение дори и при най-бързо изречените думи – типично еврейски маниер, – ще започне да рекламира машинката за белене Меджи пийл, но това произведение, изглежда, все още не е открито от големия бизнес. Не е съвсем лошо; една двойка близнаци "перхидрол", с проскубани опашки, побутват жените към различни микрофони и кабини и ръкопляскат. Това дори съдейства за някъкъв мир; той и Дженис се държат за ръка. Леглото стига почти до раменете му, тъй както е седнал, и той се радва, че изпитва това странно чувство към една жена. Сякаш я носи на рамото си, без да усеща тежестта ѝ. Той намества леглото и ѝ сипва малко вода и тия дребни услуги удовлетворяват някаква нужда, която той изпитва. Програмата още не е свършила, когато една сестра влиза и казва:
– Господин Енгстръм, ако искате да видите бебето, сестрата ще го изнесе сега до прозореца.
Той тръгва по коридора след нея; квадратният ѝ ханш се люлее под колосаното бельо. По дебелата част на врата ѝ си я представя като хубаво, твърде солидно парче: с широки бедра, едра от коленете нагоре. Той обича такива жени.
Също така мисли за това, което една жена от Спрингфилд, Илинойс, щеше да разкаже, какво се е случило след ужасната автомобилна катастрофа, при която нейният син загубил едната си ръка. Така че той е съвсем неподготвен, когато сестрата от детската стая, където малките вързопи с глави като портокали лежат в редици от кошници, някои наклонени – донася дъщеря му до прозореца, през който може да я види, и като че ли с това някаква клапа изтиква въздух от гърдите му. Неочакван отблъскващ полъх смразява дъха му. Хората винаги казват колко са грозни новородените бебета, може би това е причината за изненадата му.
Сестрата държи бебето така, че профилът на личицeто му се червенее ярко контрастиращо на фона на закопчаната бяла пазва на униформата. Бръчиците около ноздрите са толкова мънички, че оставят чувството за идеална точност, тъпичкият незашит шев на затворения клепач, който върви диагонално, е доста дълъг, сякаш, когато окото се отвори, то ще бъде огромно, ще вижда всичко и ще знае всичко. Като че ли зад издутината на клепача се държи в тайна някакво количество от най-скъпоценната и най-чиста течност на света. В израза на напрежение зад спокойния клепач, в наклона на издадената горна устна той прочита очарователен намек за пренебрежение. Тя си знае цената. Той никога не е очаквал да я почувства като момиче, долавя нещо едновременно нежно и издръжливо в дъгата на дългия розов череп, окосмен на ленти от черни зализани косми. Главата на Нелсън беше цялата в буци и страшни сини вени, плешива, освен долу по врата. Заека гледа през стъклото някак плахо, като че ли един по-груб поглед би могъл да развали финото устройство на този красив живот.
Усмивката на сестрата, умалена от ракурса и потрепваща мило между неговия поглед и носа на бебето, го убеждава отново, че той е бащата. Нейните начервени устни му отправят през стъклото един въпрос и той извиква, колкото може по-силно:
– Окей, да!
И сочи, протегнал ръце с разперени пръсти:
– Тя е чудесна! – добавя пак така високо той, за да се чуе през стъклото, но сестрата вече връща дъщеря му в нейната кошничка като в магазин за самообслужване.
Заека се обръща неправилно, точно в розовото лице на бащата до него, и се смее с пълен глас. Той се връща при Дженис с вятъра, който го върти и носи като вихър, и с пламъка, запален в него от червената кожа на бебето.
В миришещия на сапун коридор му хрумва идеята: Трябва да нарекат бебето Джун. Сега е юни, тя беше родена през юни[38]. Той никога не е познавал някое момиче на име Джун. Това ще достави удоволствие на Дженис, тъй като началната ѝ буква е също J.
Но и Дженис е мислила за имена и иска да я нарече на майка си. Хари никога не е мислил за госпожа Спрингър като за човек със собствено име. Тя се казва Ребека.
Топлият му изблик на гордост от детето прави Дженис мека, примирителна, а той на свой ред отстъпва пред нейното желание на дъщеря; понякога дори се безпокои, че тя сякаш не обича майка си. Двамата постигат компромис: Ребека Джун Енгстръм.
Правият път излиза гладък. Оказва се, че господин Спрингър е плащал наема за апартамента през цялото време; личен приятел е на собственика и беше уредил този въпрос, без да безпокои дъщеря си. Той винаги бе имал предчувствието, че Хари ще се върне, но не искаше да го изрази, за да не бъде опроверган. Хари и Нелсън се настаняват в апартамента и се заемат с домакинството. Заека има дарба за това; чувството за праха, всмукван от прахосмукачката през платнения маркуч в един книжен мях, който, щом се препълни със сплъстени сиви вълма, ще изхвърли капака на електролукса – също като джентълмен, който си сваля шапката, му доставя удоволствие. Неслучайно се беше заловил с тази работа, да рекламира машинката за белене Меджи пийл; то има някаква особена слабост към тия малки изобретения на цивилизацията, малки точила, машинки за рязане, различни поставки.
Може би по-голямото дете трябва винаги да е момиче, Мим, която се роди след него, никога не бе оставена под непосредственото въздействие на сияйната същност на кухнята, а винаги беше в неговата сянка по отношение на домакинската работа и недоволстваше, че ѝ се отнема нейният дял, който, в края на краищата, стана по-голям, защото все пак той беше момче. Той предполага, че с Нелсън и Ребека ще бъде същото.
Нелсън е помощ. Още няма три годинки, но може да върши някои работи, за които не е необходимо да излиза от стаята. Детето разбира, че неговите играчки са свързани с кошницата от един бушел и се чувства щастливо, когато има чистота, ред и светлина. Юнският бриз въздиша по стъклата на затворените от толкова време прозорци. Слънцето посипва мрежата със стотици искрящи Т и L. Зад прозорците Уилбър стрийт се спуска изведнъж надолу. Плоските засмолени ламаринени покриви на техните съседи, напукани от aтмосферните влияния, лъщят с тайнствените извивки на камъка, с книжки от бонбони и един басейн от стъклени люспи, разни боклуци, които трябва да са паднали от облаци и или пък са пренесени от птиците на тази улица в небето, засадена с телевизионни антени и покрити комини, високи противопожарни кранове. Три такива покрива има на долни та страна, наклонени като тераси за дренаж, три широки мръсни стъпала, водещи до една пропаст, под която започват по-хубавите къщи, крепости от мазилка и тухли, масивни, с веранди, с тавански прозорци на капандурите и гръмоотводи закриляни от иглолистни дървета, охранявани от договори с банки и адвокатски фирми. Беше странно, че над тях бяха поставили цял ред жилищни блокове; растителността им наоколо им беше като украшение.
Нов град, построен на фона на планина, височината беше прекалено обикновено нещо, за да бъде ценена; над всички тия къщи се издига дивият хребет с гората, като мрачни бордеи, отделена от хубавата част на града с ивици от непавирани улички, изоставени фермерски къщи, гробища и няколко реда нови квартали. Уилбър стрийт беше павирана по протежение на един блок край вратата на Заека. След това тя ставаше улица от кал и чакъл между две къси редици от фермерски къщи в различни цветове, построени през 1953 върху съперническата червеникава земя, която дори и сега дава оскъдна поддръжка на стръковете трева, които я изпъстрят. Местността става още по-стръмна и започват горите.
През прозорците насреща Заека вижда другата част на града, отвъд която се простира широката фермерска долина нейното игрище за голф. Той мисли:
Изцапаните стени в зелени книжни тапети, разхвърляните килими, чиито ъгли са подвити, гардеробът, вратата, която се удря о телевизора, отсъствали за неговите сетива с месеци, се върнаха с неочаквана сила. Всяко ъгълче се свърти с един кът от неговото съзнание; всяка пролука, всяка несиметричност в боята съответства на една резка в неговия мозък. Това придава друго измерение на старанието, с което той почиства къщата.
Под канапето и столовете, зад вратите и краката на кухненските шкафове той намира части от стари играчки, което доставя удоволствие на Нелсън. Детето има съвършена памет за всичко, което е негова собственост.
– Баба ми даде това.
– Той държи едно пате от пластмаса, което бе останало без колела.
– Тя ли?
– Да. Баба ми го даде.
– О, не е ли много мило от страна на баба?
– Да.
– Знаеш ли какво?
– Какво?
– Баба е майката на мама.
– Да. А къде е мама?
– В болницата.
– В болн-ницата? Ще се вълне ли в петък?
– Точно така. Тя ще се върне в петък. Ще се зарадва ли като види колко хубаво сме изчистили всичко?
– Да-а. Татко в бон-ницата?
– Не. Татко не е бил в болницата. Татко беше далече.
– Татко далече? – очите на момчето се разширяват и yстата му увисва отворена, докато се взира в понятието си за "далече".
Гласът му се понижава от сериозността на това "много много
– Но сега татко не е далече, нали?
– Не.
Той взема Нелсън със себе си в колата в деня, когато отива да каже на госпожа Смит, че напуска работата в нейната градина. Старият Спрингър му беше предложил работа в един от своите хайърлоти[39].
Рододендроните край скърцащата под краката алея изглеждат прашни и сухи с няколко кафяви букета все още забодени в клоните им, до новите светлозелени листа на палмите.
Самата госпожа Смит идва до вратата.
– Да, да – повтаря напевно тя, нейното кафяво лице сияе.
– Госпожо Смит, това е Нелсън, моят син.
– Да, да, здравей, Нелсън! Ти имаш главата на баща си.Тя потупва малката главичка с изсушената си като тютюнев лист ръка.
– Сега, чакайте да помисля. Къде ли сложих бонбониерата със старите бонбони? Нелсън яде бонбони, нали?
– Мисля малко, но не ги търсете.
– Ще ги намеря, щом поискам. Лошото с вас, млади човече, бе, че вие никога не ми гласувахте доверие за каквото и да било.
Тя тръгва, но се олюлява и се хваща с едната си ръка за предницата на роклята, а с другата проучва въздуха, като че ли отмята паяжини.
Докато тя е вън от стаята, той и Нелсън стоят, загледани във високия таван на тоя салон, във високите прозорци с вертикални пръчки, тънки като тебеширени линии, през чиито стъкла, някои от които са оцветени в бледолилаво, те виждат боровете и кипарисите, наредени като пазачи в далечния край на имението. По лъскавите стени висят картини. На едната, в тъмни тонове, се вижда жена, загърната в лента от коприна, очевидно в спор за нещо, което се долавя от начина, по който е размахала ръце; до нея стои голям лебед, готов да полети.
На друга стена виси портрет на млада жена в черна вечерна рокля, седнала нетърпеливо на тапициран стол. Лицето ѝ, макар и квадратно, е хубаво, с триъгълно чело от прическата. Закръглени бели ръце се вият в скута ѝ.
Заека се приближава да я разгледа по-добре. Тя има оная малка пълна горна устна, която придава такова очарование на едно момиче. Начинът, по който устната е повдигната, за да позволи да се появи между устата една тъмни празнинка. Повдигната като най-горния лист на един цвят. И в нея цялата се долавя някаква готовност... Има чувството, че тя всеки миг ще стане от стола и ще пристъпи към него, смръщила триъгълното си чело.
Госпожа Смит се връща с една тъмночервена стъклена топка с дръжка отдолу, подобно на винена чаша, и като го вижда къде гледа, казва:
– Това, срещу което винаги съм протестирала, е защо той трябваше да ме направи да изглеждам толкова раздразнителна! Аз никак не го харесвах и той го знаеше. Един хитър дребен италианец. Мислеше си, че познава жените. Ето.
Тя е отишла до Нелсън с бонбониерата.
– Опитай едно от тия. Те са стари, но хубави, както много стари неща на тоя свят.
Тя вдига капака, полусфера от тюркоазено стъкло с топка, и я държи с трепереща ръка. Нелсън ги гледа, Заека му кимва да продължи и той избира един бонбон, увит в цветен станиол.
– Няма да го харесаш – казва му Заека. – Има вътре черешка.
– Ш-шшт! – казва госпожа Смит. – Нека малкият си вземе това, което му харесва.
Бедното дете продължава да гледа и накрая взема едни бонбон, пленено от станиола.
– Госпожо Смит – започва Заека, – не зная дали преподобният Екълс ви е казал, но моето положение някак си се промени и аз трябваше да започна друга работа. Няма да помагам повече тук. Искрено съжалявам.
– Да, да – повтаря тя, като наблюдава с интерес как Нелсън си играе със станиола.
– Тази работа за мене беше наистина радост – продължава той. – Беше нещо като рая, както е казала оная жена.
– О, оная глупава Алма Фостър – възкликва госпожа Смит. – Със своето червило почти до носа. Никога няма да я забравя, бедната душа. Никакъв мозък в главата ѝ. Тук, дете! Дай го на госпожа Смит.
Тя оставя бонбониерата върху кръгла мраморна маса, на която има само една ориенталска ваза, пълна с божури, взема бонбона от Нелсън и с припряно движение на пръстите разгъва книжката. Детето стои до нея, гледайки с отворени уста; тя колебливо отпуска надолу ръка и пъхва шоколадената топка между устничките му. С гънка на задоволство по едната си буза тя се обръща, оставя станиола върху масата и казва на Заека:
– Е, Хари. Поне оправихме рододендроните.
– Вярно. Оправихме ги.
– Зная, че това е зарадвало моя Хари, където и да е.
Нелсън отхапва бонбона през появилия се сироп от черешата и устата му се гърчи, отворена от ужас. Една лига от кафяво потича от единия ъгъл, а очите му стрелкат наоколо из изрядно чистата гостна стая.
Заека поднася шепата си към него, детето идва и мълчаливо изплюва кашата в нея, парченца от шоколадовата обвивка, точещ се топъл сироп и разчупената череша.
Госпожа Смит не вижда нищо от това. Очите ѝ със своите прозрачни ириси от напукан кристал се впиват в очите на Хари, докато казва:
– За мене е свещен дълг да поддържам градината на Хари.
– Уверен съм, че ще намерите някой друг. Ваканцията започна; това ще е отлична работа за някой гимназист.
– Не – отвръща тя. – Не искам да мисля за това. Няма да бъда тук следващата година, за да видя как цъфтят отново рододендроните. Вие ми продължихте живота, Хари; това е истината; вие го продължихте. През цялата зима аз се борих с гроба и тогава, през април, като погледнах през прозореца навън, там беше този строен млад мъж, който гореше моите стари стъбла, и аз разбрах, че животът не ме е напуснал. Това е, което вие имате, Хари: живот. Това е необикновен дар и аз не зная как смятате да го използвате, но мисля, че това е единственият дар, който ние получаваме, и това е един чудесен дар.
Нейните кристални очи са потопени в някаква течност по-гъста от сълзите, и тя стиска ръцете му над лактите с твърдите си кафяви нокти.
– Хубав, силен, млади човече – прошепва тя и очите ѝ отново се връщат на фокус, като прибавя, – вие имате еди горд син; грижете се...
Тя сигурно иска да каже, че той трябва да се гордее със своя син и да се грижи за него. Той е развълнуван от нейната прегръдка; иска да ѝ отвърне със същото и дори изстена "не", когато тя заговори за смъртта. Но дясната му ръка е пълна с разтопената каша от шоколада и той стои безпомощен и неподвижен, чувайки разтреперания ѝ глас:
– Сбогом! Желая ви само добро. Желая ви добро.
През седмицата, която последва тази благословия, той и Нелсън са често щастливи. Те отиват на разходка из града. Един ден гледаха бейзболен мач, който се игра на игрището в гимназията от мъже с тъмни набръчкани лица, приличащи на фабрични работници, облечени в крещящи екипи от ватена фланела; единият тим, носещ името на пожарна команда, а другият – името на спортния клуб "Съншайн", същите екипи, предполага той, които видя да висят в мансардата, кoгато спа у Тотеро. Броят на зрителите, които седяха по изпочупените пейки, не е по-голям от броя на играчите. Навсякъде зад пейките и оттатък оградата от мрежа и тръби хлапаци по гуменки се боричкат, тичат и спорят.
Той и Нелсън гледат няколко подавания, докато слънцето се спуска зад дърветата. То залива Заека с отдавна позната тъничка като хартия топлина, полегатите лъчи на слънцето по бузите му, пръснатата невнимаваща тълпа, нестройните високи крясъци, струите прах по жълтото игрище, момичетата по шорти, които се разхождат наоколо с шоколадови сладоледи. Кафяви младежки крака, закръглени в глезена и гладки в бедрата. Те знаят толкова много, поне техните кожи знаят. Момчета на тяхна възраст, мършави пръчки в дочени дрехи и кецове, спорят разгорещено дали Уилямс е свършен. Ментл е 10 000 пъти по-добър. Уилямс е 10 000 000 пъти по-добър!
С Нелсън си разделят една портокалова сода, която купуват от мъж в престилка с инициали на клуба на бустерите[40], разтворил сандъчето си на сянка. От отделението на сладоледа се чувства как сухият лед се изпарява, запушалката на портокаловата сода прави
Друг ден те отиват до спортната площадка. Нелсън се бои от люлките. Заека му казва да се държи здраво и го бута много внимателно отпред, така че детето да може да гледа. Смях, молби "мене долу". Започва да вика "мене долу, мене долу, та-а-тко".
Ровенето в пясъка причинява на Заека леко главоболие. Горе в павилиона каучуковото думкане на руфбола и тракането на шахматистите оживяват в паметта му и забранения мирис на тясната пластмасова лента, с която се обвиват гривните, и вагончетата на детските железнички, и лепенето, и потта по дръжките на спортните уреди; всичко това се заличава от един бриз, примесен с детски гласове.
Той чувства истината: това, което си е отишло от твоя живот, си е отишло безвъзвратно, колкото и да го търсиш, не можеш да го зърнеш. С никакво тичане не можеш да го стигнеш. То беше тук, под града, в тия миризми и тия гласове, завинаги останало зад него. Най-доброто, което може да направи, е да се подчини на вселената и да даде на Нелсън възможността да мине през нея, както направи той доста необмислено.
Всичко свършва, когато платим на природата нейния откуп, като създадем деца за нея. Тогава тя ни ликвидира и ние се превръщаме първо отвътре, а после и отвън в cмет. Стъбла на цветя.
Те посещават баба Спрингър. Детето се радва. Нелсън я обича и това кара Заека също да я обича. Въпреки че тя се опитва да започне отново сражението с него, той се отказва от борбата, просто приема всичко. Да, бил е мекушав, глупак, държал се е ужасно, щастлив е, че не е в затвора. Фактически в нейните нападки няма истинско жило. Първо Нелсън е там; второ, тя изпитва облекчение, че той се е върнал, и се страхува да не го пропъди. Трето, родителите на жена ти не могат да се нахвърлят върху тебе, както твоите собствени родители. Те остават отвън, независимо от това колко силно чукат, и има нещо успокояващо и дори смешно у тях.
Той и старата седят на остъклената слънчева веранда и пият леден чай; нейните бинтовани крака са вдигнати върху една табуретка и леките охкания, когато премества тежестта си, го карат да се усмихва. Струва му се, като че ли е на гости у някаква глупава приятелка.
Нелсън и Били Фознахт са вътре в къщата и си играя тихо. Те са прекалено тихи. Госпожа Спрингър иска да види какво се е случило, но не иска да движи краката си; в своето страдание тя започва да се оплаква какво грубо, невъзпитано дете е малкият Били Фознахт, а от това скача и на майката на детето. Госпожа Спрингър не ѝ се доверява много; не само поради тъмните очила, макар че смята това за смешна превземка, но и за цялото отвратително държане на младата жена, за начина, по който идваше да си говорят с Дженис само защото това ѝ изглеждаше твърде сочна клюка.
– Да, тя идваше толкова често, че аз повече трябваше да се грижа за Нелсън, отколкото Дженис; при тия две деца всеки ден на кино като ученички от гимназията, които нямат отговорността на майки.
Всъщност Заека знае от училище, че Пеги Фознахт, тогава Пеги Гринг, носи тъмни очила, защото е с необикновени, излагащи пердета на очите. А Екълс му беше казал, че компанията ѝ е голяма утеха за Дженис през трудния период, сега вече отминал.
Но той не прави нито едно от тия възражения: слуша доволен, зарадван от това, че са единни с госпожа Спрингър, че и двамата са срещу света.
Парченцата лед в ледения чай се стопяват, като правят питието двойно по-приятно; думите на неговата тъща минават през ушите му като непрестанно ромолещ поток. Приспан, той позволява на клепачите си да се отпуснат и по лицето му пропълзява усмивка; сам, той спи лошо нощем и сега задрямва на тревистия простор на деня, блажено отпуснал се и приютил се най-после на истинския бряг.
Съвсем друго е в дома на неговите родители. Той и Нелсън отиват веднъж там. Майка му е ядосана за нещо; нейният гняв го удря по ноздрите още от вратата, както когато се посипва прах. Къщата изглежда овехтяла и малка след тази на Спрингърови. Какво ѝ е? Той мисли, че тя винаги е била на негова страна и внезапен порив да се довери и да сподели ѝ разказва колко чудесни били Спрингърови, как госпожа Спрингър е всъщност много сърдечна и, изглежда, му е простила всичко, как господин Спрингър е плащал наема за техния апартамент и сега му е обещал работа. Ще продава коли в един от неговите хайърлоти. Той е собственик на четири такива в Брюър и околността; Заека не е имал представа, че е толкова делови. Той наистина е нищожество, но поне преуспяло нищожество; във всеки случай той смята, че той, Хари Енгстръм, се е отървал доста леко.
Силно извитият нос и замъглените очила на майка му светят язвително. Нейното неодобрение го пронизва, щом се обърне от мивката. Отначало той си казва, че всъщност между тях никога не е имало истинска близост, но ако е така, тя трябва да е по-малко огорчена, защото именно cега той търси близостта ѝ.
После мисли, че тя може би е отвратена, дето е спал с Рут и е извършил прелюбодеяние; с възрастта тя става все по-религиозна и вероятно смята, че той е на дванайсет години, но изведнъж, при едно леко разведряване на атмосферата, тя избухва и го пита рязко:
– А какво ще стане с това бедно момиче, с което ти живя в Брюър?
– С нея? О, тя може да се грижи за себе си. Тя не очакваше нищо.
Но той преглъща слюнката си, когато казва това. Фактът, че устата на майка му споменава Рут, прави живота му да изглежда напрегнат.
Устата ѝ изтънява и тя отговаря с неестествено тръскане на главата:
– Не казвам нищо, Хари. Не казвам нито дума.
Но, разбира се, тя казва твърде много, само че той не разбира какво точно. От начина, по който се отнася с Нелсън, проличава нещо. Тя все едно че не го забелязва, не му предлага играчки, не го прегръща, само казва:
– Здравей, Нелсън! – от лекото кимване очилата ѝ святкат в бели кръгове.
След сърдечността на госпожа Спрингър тази студенина изглежда брутална. Нелсън я чувства. Той стои притихнал и угнетен и се обляга в краката на баща си.
Сега Заека не знае какво измъчва неговата майка, но по-ложително тя не бива да си го изкарва от едно двегодишно дете. Той никога не е чул някоя баба да постъпва така. Наистина самото присъствие на детето не им позволява да разговарят както са свикнали, т.е. майка му да му разправя нещо смешно, което се е случило у съседите, и те да продължават да разговарят за него, тъй както бе свикнал като малко момче, как е играл баскетбол целия следобед, дори и след като се е стъмнило, и винаги е наглеждал Мим. Обстоятелството, че Нелсън е наполовина Спрингър, сякаш убива всичко това. За миг той престава да обича майка си; трябва да си безумен, за да се отнасяш презрително с едно малко дете, което едва се е научило да говори. Той иска да ѝ каже: "Какво във всеки случай означава всичко това? Ти се държиш така, като че ли аз съм преминал на другата страна. Постъпваш глупаво. Не знаеш ли, че това е правилната страна, и защо не ме похвалиш?"
Но той не казва това; може да ѝ съперничи по упоритост; изобщо не ѝ казва нищо, след като онова, което ѝ разправи, какви добри хора са Спрингърови, няма успех. Той просто виси там, той и Нелсън, който търкаля един лимон нагоре-надолу из кухнята. Когато лимонът се търкулва в краката на майка му, Нелсън трябва да го вземе, но не иска. Мълчанието кара Заека да се черви, дали за себе си или за нея, не знае.
Когато баща му се връща вкъщи, не става много по-добре. Старият човек не е ядосан, но той поглежда Хари така, сякаш че там изобщо няма нищо. Неговата уморена гърбица и мръсните му нокти дразнят сина му; като че ли преднамерено е състарил всички тях. Защо не си сложи изкуствени зъби, които да са му по мярка? Устата му работи като уста на стара жена. Но поне едно, баща му отдава известно внимание на Нелсън, който, обнадежден, търкаля лимона към него. Той го връща.
– Смяташ да играеш на топка като татко си?
– Той не може, Ърл – намесва се мама и Заека се радва да чуе гласа ѝ; мисли, че ледът се е пропукал, когато изведнъж тя казва: – Той има малките ръце на Спрингърови!
Тия думи, твърди като стомана, вдигат цяла вихрушка от искри в сърцето на Заека.
– Е, има ги, да! – казва той и съжалява, че е попаднал капан.
Не би трябвало да е от значение колко големи са ръцете на Нелсън. А сега той открива, че има значение: той не иска момчето да има ръцете на майка му и ако иска – и ако майка му е забелязала, че може би иска, – харесва детето малко по-малко. Той харесва детето малко по-малко, намрази майка си, че го кара да чувства това. Сякаш тя иска да повали всичко, дори и то да се обърне срещу нея. И той се възхищава на това, на нейното желание да я намрази, щом вече получи известие от нея. Но той отхвърля това известие Чувства го като сондиране в своето сърце и го отхвърля. Не иска да го приеме. Не иска да я чуе тя да казва друга дума. Просто иска да се махне с малкото останала обич към нея.
На вратата той пита баща си:
– Къде е Мим?
– Ние вече не виждаме много Мим – отвръща старият човек.
Неговите замъглени очи хлътват и той докосва джоба на ризата си, в който държи две химикалки и малък изцапан пакет с членски карти и книжа. През последните години баща му правеше такива малки пакетчета от разни неща, членски карти, книжа, рецепти и миниатюрни календари, които увиваше в каучукови връзки и пъхваше в различни джобове с нервността на възрастните.
Заека напуска своя стар дом угнетен, с чувството, че сърцето му е изместило центъра си.
Дните текат добре, щом Нелсън е буден. Но когато малкият заспи, когато личицето му се отпусне в съня и започне да вдишва и издишва през безпомощните устнички, които утаяват малко слюнка върху чаршафа в детското креватче, и косите му се разперват на хубави кичури, и прекрасната кожа на неговите пълнички, отпуснати бузки, от които животът е изтеглен, лежи, запечатана под сънната руменина, тогава у Хари се отваря една стара рана и той чувства страх. Сънят на детето е толкова тежък, че Хари се бои да не разкъса мембраната на живота и детето да потъне в забрава. Понякога той пресяга с ръка в креватчето и повдига телцето на детето само за да се увери, че то е топло, и да чуе замотания протест в отговор на мятащите се отпуснати крайници.
Той трополи из апартамента, като запалва всички лампи и телевизора, пиейки джинджърейл и прелиствайки стари броеве на "Лайф", залавяйки се за всичко, за да запълни празнотата. Преди самият той да си легне, изправя Нелсън пред клозета, пуска крана и тупва опънатото голо задниче, докато струйката урина изскача от прекъснатия сън на детето и шурти на пресекулки в чинията на клозета. Тогава той увива една пелена около кръстчето на Нелсън, отнася го в креватчето му, самият той се натъкмява да прескочи дълбоката бездна между този час и момента, когато в мъхнатия поглед на утринното слънце момчето ще се яви, налято със сън, в мокрите вир-вода пелени до голямото легло, потупвайки баща си по лицето, за да провери дали все още спи. Понякога той идва в леглото и тогава лепкавата студена дреха, която Заека чувства неприятно с кожата си, е като ново докосване до влажен, твърд бряг.
Времето между тия часове е напълно загубено за Заека. Но натрапчивостта на желанието му да се промъкне през него му действа като спирачка. Той лежи на диагонал, тъй че краката му да не висят от леглото, и се бори със заливащото го вътре в него чувство. Като неуправляема лодка той се стреми да не се удари пак о същите скали: безобразното държане на майка му, схващането на баща му за бягството му, мълчанието на Рут последния път, когато беше с нея, потискащото мълчание на майка му, какво ли я безпокои?
Той се обръща по корем и му се струва, че гледа надолу в едно бездънно море, надолу, надолу, където му махат остри канари, сред които не вижда никакъв изход. Добрата стара Рут в плувния басейн. Онова жалко нищожество Харисън, който изнудваше в стил: "Айви лийг", кучият му син! Слабата, малка, мръсна ръка на Маргърит, която перна Тотеро през устата, и самият Тотеро, който лежи сега там с мотаещ се език под възбудените застинали очи: Не. Не иска да мисли за това.
Преобръща се на гръб в горещото сухо легло и същото обезсърчаващо го чувство се връща неумолимо. Ще мисли за нещо приятно. Баскетболът и ябълковото вино в онова малко училище долу в края на областта, Ориол Хай, но това е толкова далечно, че не може да си спомни нищо повече от ябълковото вино и начина, по който тълпата седеше на самото игрище.
Рут в плувния басейн; как лежеше във водата без тежест, заобиколена от водата, хлъзгайки се назад през нея със затворени очи, и после вън от водата, с кърпата, а той, гледайки краката ѝ в скритите косми и след това лицето ѝ, което лежеше до него грамадно, жълто и спокойно: мъртво. Не. Трябва да заличи Тотеро и Рут от своето съзнание и двамата му напомнят за смъртта. От една страна, те създават вакуум за смъртта, а от друга, заплахата от връщането на Дженис вкъщи нараства; това е, което го кара да се чува па разбит и несигурен. Въпреки че лежи сам, той се чувства обкръжен; всички тия хора го безпокоят, и то не толкова техните лица или думи, колкото тяхното безмълвно, смътно присъствие, издигащи се в тъмнината като подводни скали, и под всичко това като неясен далечен оглушителен тътен намигането на жената на Екълс. Това намигане! Какво беше то? Само една малка шега в бъркотията до вратата, след като детето слезе по гащички, а може би тя забеляза, че той гледа ноктите на краката ѝ, едно малко щракане на окото, казващо "всичко хубаво по вашия път", или... това беше една пролука от светлина в тъмна зала, казваща "влез"? Странно, умно, луничаво парче, той трябваше да я обладае. Това постоянно оглушително бучене, което го дразни, откакто тя поиска той наистина да я обладае; сянката на напиращите в сутиена ѝ издутини. В стая, обляна от светлина, смъква шортите по детските бедра, закръглени задни части, две кълба от белота, увиснали в светлината; Фройд в боядисания в бяло салон, по чиито стени са закачени акварели, изобразяващи канали; ела ти, примитивен баща, каналите; тя седи на канапето, готова, сякаш две бели врати се разтварят ... какъв хубав гръден кош имате, и ето, и ето, и ето.
Преобръща се пак и сухият чаршаф е като докосването на нейните неспокойни жадни ръце, и той прави това, което трябва да направи, с изопната опитна ръка, за да спре това оглушително бучене, за да се облекчи и да заспи. Сладката пяна на една жена. Той я има. Колко глупаво! Съжалява. Той слага буза до едно свежо място на възглавницата. Леко я докосва. Люси още не е свършила. Нейните бели контури преминават в мъгла като разнищена струна. Трябва да спи; мисълта за приближаващия се далечен бряг засяда като натрапчива буца в гърлото му. Да, ще мисли за приятни неща.
От целия си живот, който си спомня, единственото място, живо в паметта му, където може да стои, без земята да се превръща в тъпкани от него лица, е оня паркинг пред закусвалнята в Западна Вирджиния, след като беше влязъл вътре и изпи чаша кафе. Оная нощ, когато кара с колата надолу. Спомня си планините около него като пръстен от хартиени изрезки на фона на лунно-избелялото синьо на нощното небе. Спомня си закусвалнята с нейните златисти прозорци, като прозорците на автобусите, които течаха от Маунт Джъдж към Брюър, когато беше дете и въздухът студен, но мек в началото на пролетта. Чува стъпките, потропващи зад него по асфалта, и вижда двойката, която тича към тяхната кола със сключени ръце. Едно от ония червенокоси момичета, които седяха вътре, с коси, увиснали като морски водорасли. И точно тук той като че направи погрешния завой. Може би трябваше да продължи и в това разнебитено състояние му се струва, че е продължил, че продължава, и като музикална нота, която през цялото това време звучи, му се струва, че пътува, макар да стои на едно и също място. На тази нота той се унася в сън.
Но се разбужда още преди да се е зазорило, чувствайки се пак разбит върху празното легло, със страха, че Нелсън е умрял. Той се опитва да се промъкне обратно в съня, който сънуваше, но неговият кошмарен страх се засилва и накрая става и отива да чуе дали малкият диша; после уринира с лека болка и се връща в леглото, чиито гънки първите раздвижвания на светлината гравират в черни линии. Той ляга върху тази мрежа и краде часа, останал му, преди момчето да дойде при него, гладно и изстинало.
В петък Дженис се връща вкъщи. През първите дни присъствието на бебето изпълва апартамента както малко сандъче с тамян изпълва църква. Ребека Джун лежи в плетена детска люлка от тръстика, боядисана в бяло и поставена на колелца. Когато Заека отива да я погледне, за да се увери, че тя е там, той я вижда някак неясна, като в мъгла, като че ли бебето още не е натрупало силата, която оформя един силует. Обърнатата ѝ настрана бузка, лишена от ярката червенина, която той съзря в болницата, е пъстра: сива, жълта и синя, мраморна като дланите на ръцете му, когато му се повръща: когато Дженис кърми Ребека Джун, жълти петна избиват по гърдите ѝ, като че ли в отговор на по-слабите отсенки на тоя цвят по кожата на бебето. Съчетанието от гърдата и лицето на бебето създава кълбовидна симетрия, към която двамата, той и Нелсън, искат да се присъединят.
Когато Ребека бозае, Нелсън се раздвижва, изкачва се по тях, пъхва пръстчетата си в цепката между устните на бебето и зърното на майка си и като му се скарат и го избутат настрана, започва да обикаля край леглото, пеейки си монотонно някакво изречение, което беше чул по телевизията: "Могъщата мишка е на пътя."
Заека също обича да лежи до тях и да гледа как сръчно Дженис борави със своите издути гърди, бялата кожа е лъскава от изпъването. Тя пъхва дебелите зърна като някакво оръжие в сляпата набъбнала уста, която се отваря и стисва с бързината на птичка. "Оу!" потръпва и се мръщи от болка Дженис и тогава жлезите в устните на бебето започват да бълбукат в тон с нейните млечни жлези; хармонията е постигната; нейното лице се отпуска в замираща, унила усмивка и държи кърпа до другата гърда, попивайки излишното мляко. През тия първи дни, отпочинала и съвзела се в болницата, тя има повече мляко, отколкото бебето поема. Между кърменията от гърдите ѝ тече мляко; корсажите на всичките ѝ нощници имат по две лепкави петна.
Когато я вижда гола, съвсем гола, без да се смята ластичният колан, който придържа корема ѝ, пристегнат и обръснат, подут и отпуснат, целият му стомах се бунтува при ужасната гледка от нейните гърди, високи и изпънати от напиращото в тях мляко, щръкнали от нейното тънко тяло като лъскав плод, прошарен със зелени жилки, с груби, пъстри щрихове.
Нестабилна, превързана, Дженис се движи предпазливо, като че ли би могла да се разсипе, ако се разклати.
Макар за бебето да открива гърдите си без свян, те са инструменти, каквито са ръцете ѝ. Тя все още се стеснява от погледа му и бърза да се покрие, ако той гледа прекалено откровено. Но той чувства разликата между сега и тогава, когато в началото се любеха, легнали един до друг на чуждото легло.
Сега тя е понякога небрежна; излиза гола от банята, оставя смъкнати чорапите си, докато се занимава с бебето, сякаш се смята с неочаквана признателност за някаква машина, бяла гъвкава машина за любов, раждане, кърмене.
Той също се отпуска, гъста, сладка любов натежава в гърдите му и той я желае – просто да я докосне, той знае, че тя е кървяща рана, но само да я докосне, само толкова, колкото да се освободи от своето мляко, давайки ѝ го на нея.
Макар че в своята унесеност от етера говореше за правене на любов, в леглото тя се обръща настрани от него и спи тежко. Има нещо мрачно в това. Той ѝ е прекалено признателен, прекалено горд с нея, за да не го приеме. Тази седмица някак си той я боготвори.
Екълс ги посещава и казва, че се надява да ги види в църква. Те се чувстват толкова задължени към него. Съгласяват се, че ще е хубаво, ако поне един от двамата отиде. Този един трябва да бъде Хари. Дженис не може: минали са девет дни, откакто излезе в неделя от болницата, и тя ходи с Хари до новата му работа и от понеделник се чувства изтощена, слаба и преуморена.
Хари с радост ще отиде в църквата на Екълс. Не само поради привързаността си към Екълс, макар че и заради това, но по-скоро защото се чувства преуспял, щастлив, блажен, опростен и иска да благодари.
Чувството му, че има един невидим свят, е инстинктивно и повечето от постъпките му, повече, отколкото всеки би могъл да предположи, представляват съгласуване с него.
Той облича новия сив костюм и излиза към единайсет без четвърт в една синя неделна утрин, един ден преди лятното слънцестоене. Винаги завиждаше на тия хора, които отиваха на църква срещу жилището на Рут, и сега той е един от тях. Пред него е първият час от една седмица, когато няма да бъде с някой Спрингър – било Дженис вкъщи или баща ѝ на работата. Работата в хайърлота е много лека, ако да лъжеш за тебе не е нещо особено. Към средата на следобеда той се чувства вече накрая на силите си. Виждаш как тия тъпанари идват, навъртели 80 000 мили, буталата им са така разхлабени, че маслото просто изтича през тях, правят само една промивка, връщат скоростомера и чуваш да ти казват, че това е истинска сделка, и то от човек, който има две коли на не повече от 30 000 мили. Ще моли за опрощение.
Той мрази всички хора по улицата, които са в мръсни все-кидневни дрехи, които по тоя начин манифестират своето убеждение, че светът само прави свод над една яма, че смъртта е финалът, че блуждаещият конец на неговите чувства не води доникъде. А обича тия, които са облечени празнично; изгладените костюми на снажните, представителни мъже, хора на бизнеса, придават съдържание и достойнство на неговото вътрешно чувство за невидимото; цветята върху шапките на техните съпруги сякаш го правят видимо; и техните дъщери сами са цели цветя, всяко тяло е отделно цвете, разлистено в ефирни материи и волани, един цвят на вярата, така че дори и най-невзрачните, застанали между своите родители, с маслинов цвят на кожата и мършави ръце, минават пред очите на Заека, озарени от красота, красотата на успокоените. Той може да целуне краката им от благодарност; те го освобождават от страха.
Когато влиза в църквата, той просто хвърчи от щастие, за да моли опрощение. Когато коленичи до църковния стол въpxy една червена пейка, която е тапицирана, но все пак недостатъчно, за да позволи тежестта да притисне болезнено коленете му, главата му забръмчава от радост, кръвта му подскача в черепа и малкото думи, които той съставя, "Господи", "Ребека", "благодаря", изскачат без връзка между безсмислените вихрушки от радост. Той е заобиколен от хора, които познават бога; влязъл е в една градина с цветя. Когато отново сяда, главата пред него привлича погледа му.
Една жена с широкопола сламена шапка, дребна, с тесни рамене на лунички, вероятно млада, макар че жените имат качеството да изглеждат млади откъм гърба. Сламената шапка е толкова дръзка, толкова привлекателна. Начина, по който тя издава и най-лекия наклон на нейната глава, начини, по който превръща вдигнатата руса коса на тила ѝ в някаква издаваща се тайна, само той познава.
Тя е млада; вратът и раменете ѝ получават леки променливи отблясъци от тяхното покривало от нежни бели косми всъщност невидими, освен там, където косъмчетата са обърнати по посока на светлината. Той се усмихва, спомняйки си това, което Тотеро говореше за жените, целите покрити с косми. Пита се дали Тотеро е умрял и бързо се помолва да не е. Гори от нетърпение жената да се обърне, за да види профила ѝ под периферията на шапката, едно голямо, плетено слънчево колело, украсено с дъга от книжни виолетки. Тя се обръща, за да погледне нещо до нея; дъхът му спира; тъничкият сърп на бузата ѝ светва и отново помръква. Нещо в розова панделка изскача до рамото ѝ. Той се взира в любопитното радостно личице на малката Джойс Екълс. Пръстите му търсят книгата с химните, докато звуците от органа се извисяват в богослужението; това е жената на Екълс, която стои на една ръка от него.
Екълс слиза по пътеката между редовете, тътрейки с зад цял поток от псалтове, църковни прислужници и хористи. Горе, зад преградата на олтара, той изглежда разсеян и начумерен, далечен, нереален и скован като японска кукла в своите църковни одежди. Престореният глас, носово-набожен, с който той напява молитви, действа неприятно на Заека; има нещо неприятно в цялата епископална служба, с нейните уморителни смени, с нейните предварително изготвени молитви, с нейните леки малки песни; колениченето го измъчва; кръстът го заболява; той опира лактите си върху облегалото на стола пред него, за да се задържи да не падне на зад. Липсва му познатата непринудена лутеранска литургия, врязала се в сърцето му като издържал на всички атмосферни влияния надпис. В тази служба той върви глупаво и слепешката, спъван от това, което е всъщност произволни размествания в богослужението. Има чувството, че тук твърде много неща са направени, за да се събират пари. Изобщо едва-едва слуша проповедта.
Тя се отнася за четиридесетте дни в пустинята и разговора на Христос с дявола. Има ли тази история някакъв смисъл за нас сега? В двайсетия век в Съединените американски щати? Да. Има смисъл, защото всички християни трябва да говорят с дявола, трябва да научат неговите пътища. Трябва да чуят неговия глас. Повествуванието за тази легенда е много старо, минало от уста на уста между ранните християни. То има по-голямо значение, по-дълбок смисъл. Екълс приема, че то е: страданието, лишенията, беднотата, изпитанието, нуждата, всички те са задължителна част от възпитанието, от ритуала такъв, какъвто е той за всички ония, които биха искали да следват Исус Христос.
На катедрата Екълс се бори с кресливите нотки в своя глас. Веждите му мърдат, сякаш са закачени на въдици. Това е неприятно и насилено представление, някак изкълчено. Той кара колата си с по-лека набожност. В своите одежди той изглежда зловещият проповедник на една сива мистерия. Хари няма вкус към тайнствения, заплетен, вътрешен аспект на християнството, проникването в глъбините, навлизането в смъртта и страданието, което изкупва и обръща тези неща като някакъв чадър, разперен вътре в нас. На него му липсва волята да измине правата линия на един парадокс. Очите му се обръщат към светлината, колкото и тя да блести в ретината.
Блестящата буза на Люси Екълс ту се явява, ту изчезва от погледа под нейния щит от слама. Детето, скрито – цялото, освен неговата панделка – зад гърба на облегалото на стола, ѝ шепне навярно, че той е зад тях. Въпреки това жената нито веднъж не обърна глава, за да го погледне. Това излишно пренебрежение го дразни.
Той вижда най-вече нейния профил; меката гънка на двойната ѝ брадичка става по-дълбока, когато се мръщи на детето до нея. Тя носи рокля, чиито тесни сини райета се събират в шевовете в безброй остри V-та. Модната материя и изрезката на дрехата по раменете ѝ са в дисхармония с църквата, но все пак ѝ се подчиняват; в нейната застиналост, нейната смиреност пред мъжествения, суров и строг ритуал има нещо сексуално. Той се ласкае, че вниманието ѝ всъшност е насочено назад към него. На фона на мрачния килим от покорно сведени глави цветното стъкло, жълтеещите се паметни плочи по стените и филигранната релефна резба нейната коса, кожа и шапка получават самостоятелен блясък, различията в цвета им са като оттенъците в сиянието на пламък.
Така, когато проповедта отстъпва на един химн и нейният светъл тил се свежда, за да получи благословията, а сетне, когато вълнуващият момент на мълчанието отминава и тя стои и го гледа в лицето, не се получава очакваният ефект от това, че вижда лицето ѝ – със своята осезаема колекция от точки... очите, ноздрите и луничките ѝ и плътните леки трапчинки, които изопват саркастично ъглите на устата ѝ. Това, че тя изобщо има някакъв израз на лицето, леко го шокира; светлата представа, на която той се наслаждаваше от цял час насам, се оказа неспособна да се смали така бързо в една дребна фигура.
– Хей! Привет! – казва той.
– Здравейте! – отвръща тя. – Вие сте последният човек, когото изобщо очаквах да видя тук.
– Защо?
Той е доволен, че тя мисли за него като за изключение,
– Не зная. Вие просто не изглеждате човек, който може да се ограничи в някакви рамки.
Заека следи очите ѝ за друго намигане. Той беше престанал да вярва в първото, преди седмици. Тя отвръща на погледа му, докато той свежда очи.
– Здравей, Джойс – обръща се той към детето. – Как си?
Момиченцето спира и се скрива зад майка си, която продължава да се промъква надолу по пътеката, вървейки с малки плавни стъпки, оживено раздаваща усмивки на хората от паството. Той не може да не се възхити на нейната способност да общува с всички.
На вратата Екълс стиска ръката на Хари, като ръкостискането му става по-силно в момента, когато би трябвало да отслабне.
– Ободрително действа да те видя тук – казва той, продължавайки да го държи.
Заека чувства, че цялата редица зад него се струпва и натиска.
– Хубаво е да си тук – отвръща Заека. – Много хубава проповед.
Екълс, който се взираше в него с трескава усмивка и зачервен, сякаш за извинение, се засмива; за миг небцето му лъсва и той пуска Хари.
Заека го чува да казва на Люси:
– До около час.
– Печеното е вече вътре. Как го искаш – студено или стоплено?
– Стоплено – отвръща той.
Екълс тържествено хваща малката ръчичка на Джойс и казва:
– Здравейте, госпожице Дребосък! Колко сте очарователна тази сутрин!
Удивен, Заека се обръща и забелязва, че дебелата дама след него в редицата е също удивена. Жена му е права. Екълс е недискретен.
Люси и Джойс след нея излизат напред до него. Нейната сламена шапка достига до раменете му.
– С кола ли сте?
– Не, а вие?
– Не. Вървете с нас тогава!
– Окей!
Предложението ѝ е толкова смело, че сигурно нищо не се крие в него; въпреки това в гърдите му звънва в хармония с нейните струни на арфа.
Слънчевата светлина играе през дърветата; по улиците и по незасенчените части на тротоара тя пада с широка, суха тежест. Беше изгубила зърнестата млечност на утринното слънце. По тротоара искрят люспи от слюда; капаците и прозорците на бързащите коли цапат въздуха с бели отражения. Тя сваля шапка и разтърсва косата си. Тълпата от църквата зад нея оредява. Восъчните, станали отскоро гъсти листа на кленовете, засадени между тротоара и бордюра, ги засенчват ритмично; през широките пролуки слънцето прави лицето ѝ и ризата му да изглеждат бели, бели; препускането на моторите, скърцането на някаква триколка, иззвънтяването на чаша и чиния в една къща са звуци, които достигат до него сякаш по блестяща стоманена пръчка. Докато вървят, той потръпва в светлината, която изглежда нейна светлина
– Как са жена ви и бебето? – пита тя.
– Чудесно. Те са просто чудесно.
– Радвам се. Харесвате ли новата си работа?
– Не много.
– О, това е лош признак, нали?
– Не зная. Не смятам, че човек трябва непременно да харесва работата си. Ако е така, то това не би било работа.
– Джек обича работата си.
– Тогава това не е работа.
– Точно това казва и той. Казва, че това не е работа, както аз я разбирам. Но сигурна съм, че вие познавате също така добре чертите му, както и аз.
Той знае, че тя го провокира, но не го чувства, въпреки това го полазват тръпки.
– Той и аз в някои отношения мисля си приличаме – казва той.
– Зная. Зная.
Бързината, с която тя казва това, разтуптява още по-бързо сърцето му.
Тя прибавя:
– Но естествено има различия, които аз забелязвам.
Гласът ѝ се извива пресъхнал накрая на това изречение; долната ѝ устна се измества встрани.
Какво е това? Той има чувството, че е докоснал стъкло. Не знае дали те не разговарят за нищо, или съставят шифър за най-дълбоките значения. Не знае дали тя флиртува съзнателно или несъзнателно. Винаги мисли, че когато се срещнат отново, той ще говори решително и ще ѝ каже, че я обича или нещо такова съвсем тъпо, с което ще ѝ разкрие истината; но в нейно присъствие той се сковава; дъхът му замъглява стъклото и на него му е трудно да измисли какво да каже и това, което казва, излиза глупаво. Той знае само: някъде под всичко това, дълбоко в техните мисли и състояния, той има като наследена ипотека върху далечно парче земя надмощие над нея и в своята същност, там, където се намират косите ѝ, нервите ѝ и хубавите вени, тя е подготвена за това надмощие. Но между тази готовност и него разумът пречи.
Той пита:
– В какво например?
– О, например фактът, че вие не се боите от жените.
– А кой се бои?
– Джек.
– Мислите ли?
– Разбира се. С възрастните и с малолетните той е екстра; с ония, които го гледат в яката. Но с другите е много злобен; не ги обича. Той в действителност не смята, че те трябва да идват в църква. Те внасят в нея миризмата на бебета и на легло. Това не е само в Джек; това е в християнството. В действителност това е една неврастенична религия.
Някак си докато тя разкрива своята психология, това му изглежда толкова глупаво, че чувството за собствената му глупост го напуска. Слизайки от едно високо място на бордюра, той я улавя за ръката. Маунт Джъдж, който е застроен откъм стръмната страна на планината, е осеян с високи бордюри, трудни за малки жени да ги превъзмогват грациозно. Голата ѝ ръка остава студена в неговите пръсти.
– Не казвайте това на хората от паството – казва той.
– Виждате ли? Вие говорите също като Джек.
– Това добро ли е или лошо?
Точно това! Струва му се, че точно това ще му помогне да изпробва откровеността ѝ. Тя трябва да каже дали е добро или лошо и това ще бъде разклонението на пътя. Но тя не казва нищо. Той чувства усилието ѝ да се самоконтролира. Тя е свикнала да отговаря. Те се изкачват на отсрещния бордюр и той непохватно пуска ръката ѝ. Въпреки своята скованост, той все пак има чувството, че се е сгушил до някаква податлива повърхност, че ще си допаднат.
– Мами – вика Джойс.
– Какво?
– Какво е това растенично?
– Растенично! А,
– Като хрема[41]?
– Е, да, донякъде. Това е сериозно. Не си блъскай главичката за това, миличка. Това е нещо, от което страдат повечето хора, с изключение на нашия приятел, господин Енгстръм.
Малкото момиченце вдига поглед към него през бедрата на майка си с разширяваща се усмивка на преднамерена безочливост.
– Той е лош – казва детето.
– Не много – отвръща майка ѝ.
В края на тухлената алея за свещеническия дом е изоставено синьо велосипедче с три колела и Джойс изтичва напред; качва се на него и се понася със своето неделно палтенце във воднист цвят и розова панделка в косата; скърцане на метал, бързо препускане с велосипеда, движения на устните, без да се чуе звук, конци от шум във въздуха. В продължение на един миг те наблюдават заедно детето. После Люси пита:
– Искате ли да влезете?
Докато очаква неговия отговор, тя съзерцава рамото му; от неговия зрителен ъгъл белите ѝ клепачи скриват очите ѝ. Устните ѝ са разделени и езикът ѝ, едно движение в челюстта ѝ му подсказва това, докосва небцето на устата ѝ. В обедното слънце чертите ѝ изглеждат остри, а червилото ѝ – напукано. Той вижда вътрешната подплата на долната ѝ устна, влажна при зъбите.
Един закъснял порив от проповедта с нейния мъчително- поучаващ вкус като сух бриз от пустинята го залива, придружен гротескно с видение от гърдите на Дженис, със зелените венички, нежни. Тази порочна жена иска да го изтръгне от тях.
– Не, искрено благодаря. Не мога.
– О, хайде! Вие бяхте на църква, ще бъдете възнаграден. Ще изпиете едно кафе.
– Не, вижте...
Думите му звучат меко, но някак важно.
– Вие сте кукла, но сега имам жена си...
И ръцете му, издигащи се от двете му страни в неясен обяснителен жест, я карат да отстъпи бързо крачка назад.
– Моля да ме извините.
Той не съзнава нищо друго, освен че малката пъстра част на зелените ѝ ириси е като разкъсана тънка хартия около черните точки на зениците ѝ; после гледа как нейните стегнати закръглени задни части се поклащат нагоре по пътеката.
– Във всеки случай благодаря – извиква той с фалшив обезсилен глас.
Заека се опасява, че ще бъде намразен. Тя тръшва вратата зад себе си така силно, че чукчето изтропва от само себе си върху празната входна врата.
Той си тръгва за вкъщи, сляп за слънчевата светлина. За какво се разсърди тя? Дали защото той отхвърли едно предложение, или защото ѝ показа, че е направила такова? Или това беше смес от тия две противоположности, които някак я разкриха пред самата нея? Майка му, уловена неочаквано в такава конфузия, би си плюла на петите.
Във всеки случай той се усмихва; чувства се строен, елегантен и силен, крачещ под дърветата в своя празничен костюм. Дали беше отблъсната, или не беше добре разбрана, жената на Екълс го бе повикала и той стига до апартамента си ловък и мрачен от страст.
Неговото желание да прави любов с Дженис е като малък ангел, на който целия следобед са прикрепени малки оловни тежести. Бебето реве неуморимо. Следобеда то лежи в своето детско креватче и вдига вбесяващ шум,
Шумът разстила някакъв страх из апартамента. От това го заболява стомах; когато взема бебето, за да се оригне, той самият се оригва; натискът в стомаха му се засилва и преминава в удължаващ се мехур, докато мехурът на детето не се пука. Мъничкото нежно мраморно телце, леко като хартия, се вцепенява до гърдите му и след това се отпуска, горещата му главичка се свива, сякаш че ще се откъсне от вратлето.
– Беки, Беки, Беки! – вика той. – Заспи, заспи, заспи!
Шумът прави Нелсън раздразнителен и той захленчва. Сякаш, бивайки най-близо до тъмната врата, от която бебето малко преди това излезе, той е най-чувствителен към заплахата, за която бебето се опитва да ги предупреди. Някакъв призрак, невидим за техните сетива, изглежда, сграбчва Ребека, щом остане сама.
Заека я слага долу и отива на пръсти във всекидневната; те притаяват дъх. Тогава с още по-остро дращене ципата на тишината се разкъсва и треперещото стенене започва пак –
– О, боже мой! – възкликва Заека. – Дяволска дъще! Дяволска дъще!
Към пет часа следобед Дженис започва да плаче. Сълзи бликат и се стичат по тъмното ѝ изопнато лице.
– Пресъхнала съм – казва тя. – Пресъхнала съм. Нямам просто с какво да я нахраня.
Бебето беше много често на гърдите ѝ.
– Не обръщай внимание на това – казва той. – Тя ще млъкне. Пийни нещо. Пийни там от твоето... Има малко старо уиски в кухнята.
– Кажи! Какво означава това... "пийни там от твоето!"... Aз се опитвах да не пия. Мислех, че не ти харесва това. Целия следобед пушиш цигара след цигара и повтаряш: "Пийни. Пийни!"
– Предполагах, че ще те облекчи. Ти си дяволски изнервена.
– Не повече от тебе. Какво те мъчи? Какво ти е влязло в ума?
– Какво се е случило с твоето мляко? Защо не можеш да дадеш на детето достатъчно мляко?
– Храних я три пъти в продължение на четири часа. Вече няма нищо.
С прост, обикновен жест тя натиска гърдите си през роклята.
– Добре, пийни нещо.
– Кажи за какво ти говориха в църквата? "Иди си вкъщи и напий жена си?" Ти можеш да пиеш, ако си си наумил.
– Нямам нужда от пиене.
– Е, имаш нужда от нещо. Ти си тоя, който разстройва Беки. Тя беше чудесна цялата сутрин, докато ти се върна.
– Не обръщай внимание. Просто не обръщай внимание. Просто забрави за цялото това вонящо нещо!
– Бебе
Дженис прегръща Нелсън.
– Зная, миличко. Горещо ѝ е. Ще спре след минута.
– Бебе горещо?
Те слушат в продължение на една минута, но то не спира; безумното слабо предупреждение, прекъсвано от мъчителни интервали, продължава и продължава. Предупредени но не знаейки за какво, те се препъват в останките от неделния вестник вътре из апартамента, чиито стени се изпотяват като стените на затвор.
Навън небето продължава да е все така просторно, царствено, синьо през всичките тия часове и Заека е паникьосан от мисълта, че в такъв ден неговите родители ги водеха на дълги приятни разходки, а те пропиляват една хубава неделя. Те обаче не могат да се организират, за да излязат. Той и Нелсън могат да вървят, но необяснимият страх на Нелсън го кара да не иска да остави майка си, и Заека, надявайки се да я обладае евентуално, се върти край нея като около малко близко съкровище. Неговото силно, страстно желание ги слепва един о друг.
– Защо не излезеш? Правиш бебето нервно. Правиш и
– Не искаш ли да пийнеш нещо?
– Не. Не
– Имаш ли някакви болки? Искам да кажа там долу.
– Е, няма да имам болки, ако бебето престане. Храних я три пъти. Сега трябва да храня вас за вечеря. О-ооох! Неделите ме разболяват. Какво прави в църквата, та си толкова възбуден?
– Не съм възбуден. Опитвам се да бъда полезен.
– Разбирам. Ето защо си толкова неестествен. Кожата ти мирише особено.
– Как?
– О, не зная. Престани да ми досаждаш.
– Обичам те.
– Престани! Не можеш... Точно сега съвсем не съм за любов.
– Ти само легни на канапето, а аз ще направя някаква супа.
– Не, не, не. Ти ще изкъпеш Нелсън! Аз ще се опитам пак да накърмя детето. Бедното, няма нищо там.
Те вечерят късно, но при пълна светлина; денят е един от най-дългите в годината. Те гълтат супата при мигащата светлина на неспиращите писъци на Ребека; нейният крехък глас е тънка електрическа жичка, горяща с непостоянни потоци на енергия. Но когато между натрупаните съдове на мивката, под изтърканите и влажни мебели и приличащата на ковчег вдлъбнатина на плетеното детско креватче сенките започват да се сгъстяват, тази, с която Беки се беше борила целия следобед, малко я поотпуска и изведнъж тя се успокоява, оставяйки зад себе си тържествен гузен мир. Те не бяха я разбрали. Една чужденка, която не говори английски, но измъчена от голямо страдание, се беше вмъкнала между тях и те не бяха я разбрали. Най-накрая профучава самата нощ и го отнася като счупено парче от смет.
– Не може да е имало колики, много е малко за колики – казва Дженис. – Може би тя беше само гладна, може би аз нямам мляко...
– Как е възможно, та ти си като с футболни топки.
Тя го поглежда накриво, чувствайки какво се крои.
– Е, но аз не смятам, че ще играем.
Но на него му се струва, че долавя скрита усмивка в нея. Нелсън си ляга, както прави само когато е болен – с готовност и хленчене. Днес сестра му го беше изцедила. Потънала във възглавницата, кафявата му глава изглежда сериозна и масивна. Когато детето започва жадно да смуче шишето с биберона, Заека се върти, търсейки това, което човек никога не намира, израза, с който да установи контакт, да отхвърли ония преходни тежести, злокобни и нежни, които са над нас и се вдигат така бързо, като че ли сме ги изчеткали.
Смътно разкаяние замъглява устата му, едно разкаяние извън времето и постъпките, една мъка просто за това, чи живее в свят, където кафявите главички на малките момчета потъват с благодарност в тесните легла, смучейки шишетата от каучук и стъкло.
Той прекарва свитата си ръка по издутината върху челцето на Нелсън. Детето сънливо се опитва да я отстрани, клати глава с раздразнение и Хари сам отдръпва ръката си и отива в другата стая.
Убеждава Дженис да си пийне. Той не разбира много от алкохол – прави наполовина уиски, наполовина вода. Тя казва, че е отвратително на вкус. Но след малко го изпива.
В леглото той си представя, че може да почувства остатъка от него в плътта ѝ. Точно това чувство, че тялото и влиза в ръката му и съответства на дланта му, прави плътта ѝ приятна. Под нощницата цялото ѝ тяло, до трапчинката на гърлото, е все още с него. Те лежат настрана, гледайки се един друг. Той разтрива гърба ѝ първо леко, след това силно, притискайки гърдите ѝ до своите, и набира такова чувство, за сила от нейната гъвкавост, че се повдига на лакът, за да е над нея. Хари целува тъмното ѝ безизразно лице с мирис на алкохол. Тя не извръща глава, но той не прочита отказ в това нейно малко нежелание да се обърне, като го оставя да си клъвва от неудобното положение в профил. Той сподавя нахлуващото у него чувство на обида, приспособявайки се отново към нейната мудност. Горд поради търпението си, започна пак да разтрива гърба ѝ. Кожата ѝ пази своята тайна, както и езикът ѝ; тя чувства ли това? Тя е тайнствена до него, една мрачна тежест, чиято химия е недостигаема за идеите, неуязвима за тяхното проникване. Запали ли искрата? Китката го заболява. Осмелява се да разкопчае двете копчета върху предницата на нейната нощница и повдига едната половина така, че дълга дъга се открива в богатия мрак на леглото и нейната топла гърда се сплесква в голата кожа на неговите гърди. Тя приема този тактически ход и той е изпълнен с радостната мисъл, че е успял да я доведе до тази пълнота.
Той е добър любовник. Отпуска се в топлината на леглото и развързва пижамата си в талията. Тя е обръсната и боде; той се настанява по-надолу, върху мястото като памук. Тази неестественост, това напомняне за нейната рана разкопчават неговата крепка увереност, така че той е напълно унищожен, когато нейният глас, нейният тънък дразнещ глас на глупачка казва до ухото му:
– Хари. Не знаеш ли, че искам да спя?
– Е, защо не ми каза по-рано?
– Не знаех. Не знаех.
– Не знаеше какво?
– Не знаех какво правиш. Мислех, че просто ти е хубаво.
– Значи, това не е хубаво?
– Е, не е хубаво, когато не можеш да направиш нищо.
– Ти можеш да направиш нещо.
– Не, не мога. Даже и да не бях съвсем изморена и объркана от плача на Ребека през целия ден, пак не мога. Няма да мога шест седмици. Ти го знаеш.
– Да, зная, но мислех... – той е ужасно смутен.
– Какво мислеше?
– Мислех, че би могла да ме обичаш някак си.
След кратко мълчание тя добавя:
– Аз наистина те обичам.
– Само едно докосване, Джен. Позволи ми само да те докосна.
– Не можеш ли да заспиш?
– Не, не мога. Обичам те много. Само стой спокойни.
Преди минута щеше да му е лесно да го превъзмогна но целият този разговор отне хубавото. Това е лош контакт и нейната непреклонност го прави още по-лош; тя го унищожава, като го кара да изпитва съжаление към нея и да се чувства засрамен и лекомислен. Единственото приятно нещо е само потта и усилието да действа, и неговата смешна неспособност да свърши до неподвижната топла стена на корема ѝ.
Тя го отблъсква:
– Само ме използваш – подхвърля тя. – Отвратително е.
– Моля ти се, дете. Вече почти свърших.
– Толкова е долно...
Това че Дженис се осмелява да каже подобно нещо, го вбесява; той разбира, че тя не го е правила цели три месеца и през това време е придобила нереална представа за любовта. Преувеличава нейното значение, представя си я като нещо необикновено и скъпоценно; тя има право на половината, но всичко, което той иска, е да се избави от това, така и и може да продължи, да заспи, да излезе на правия път заради нея. Това е заради нея.
– Обърни се! – казва той.
– Обичам те – казва тя с облекчение, без да разбере, мислейки, че я пуска.
Тя погалва лицето му за "лека нощ" и си обръща гърба.
Хари се смъква надолу и се натъкмява зад нея охладнял. Когато започна да действа сериозно, разпалено, тя извива глава и пита през рамото си:
– На този трик твоята курва ли те научи?
Той я удря с юмрук по рамото и става от леглото. Долната част на пижамата му пада. Нощният бриз прониква през стъклото на прозореца. Дженис се обръща по гръб в средата на леглото и тъмното ѝ лице обяснява:
– Аз не съм твоята курва, Хари.
– По дяволите – подвиква той. – За първи път, откакто си се върнала вкъщи, поисках това от тебе.
– Ти си чудесен! – продължава тя.
– Благодаря.
– Къде отиваш?
Той облича дрехите си.
– Излизам. Бях затворен в тази проклета дупка цял ден.
– Ти излиза тази сутрин.
Той намира своите бежови панталони и ги обува. Тя пита:
– Защо не можеш да си представиш как се чувствам аз? Току-що съм родила.
– Мога. Мога, но не искам, не е това важното, важното е как се чувствам аз. А аз се чувствам като човек, който ще се махне.
– Недей! Хари! Недей!
– Ти можеш само да лежиш там със своя скъпоценен задник. Целуни го заради мене!
– О, за бога! – извиква тя и се мята под завивките, като заравя лицето си във възглавницата.
Даже и след всичко това той би могъл да остане, ако тя не беше приела поражението с тази си постъпка. Нуждата му да люби е отминала, така че няма причина да излиза. Той престана да я обича най-после, тъй че може също да лежи до нея и да заспи. Но тя моли за това, лежейки там в объркано ридание, а навън, надолу в града един мотор гърми и той мисли за въздуха, за дърветата и улиците, простиращи се пусти под уличните лампи, и излиза от вратата.
Странното е, че тя заспива скоро, след като той излиза; беше свикнала да спи сама напоследък и за нея е физическо облекчение, че го няма в леглото, ритайки с горещите си крака и усуквайки чаршафите на въжета. От това, което той правеше с нея, я заболяха шевовете и тя се отпуска върху леката болка изнемощяла.
Към четири часа сутринта Беки се разбужда, като изплаква, и тя става; нощницата се удря леко в тялото ѝ. Тя ycеща кожата си някак неестествено чувствителна, докато обикаля насам-натам из апартамента. Преповива бебето и ляга на леглото, за да го накърми. Беки поема млякото, сякаш смуче от празно място в тялото на майка си.
Хари не се е върнал. Ако беше излязъл само за да се разхлади, до това време вече трябваше да се е върнал.
Бебето продължава да изпуска зърното, понеже Дженис не може да задържи вниманието си върху нея; тя чувства по устните си вкус на сух препечен хляб; продължава да се вслушва... дали няма да чуе стърженето на ключа на Хари във вратата.
Съседите на майка ѝ ще умрат от смях, ако тя отново го загуби; не знае защо трябва да мисли за съседите на майка си, освен че през цялото време, когато беше вкъщи, майка ѝ и напомняше как те са се подигравали; у майка ѝ съществуваше това чувство, че тя е глупава и проста и е едно недоразумение, а тя мислеше, че щом се сдобие със съпруг, всичко ще свърши, всичко. Искаше да бъде жена със собствен дом. И мислеше, че когато кръсти това бебе на майка си, ще се отърве от нея, но вместо да стане така, то още по-здраво я залепи за нея. Бедното! Тя чувства, че лежи на върха на една колона, където всеки от града може да види, че е сама. Чувства студ. Бебето не иска да стои на зърното, нищо не ще го задържи за нея.
Тя става и се разхожда из стаята с бебето на рамото си, друскайки го, за да глътне въздух, а бебето, бедното, увиснало и отпуснато, продължава да се смъква, като се опитва да забие в нея своите малки, сякаш без кости крачета, за да се задържи здраво, и нощницата, развяна от бриза, докосва прасците ѝ, задната част на краката ѝ, задника ѝ, както го нарече той. Това, че те нямат дори прилични имена за частите на тялото ти, те омърсява.
Ако само се чуеше стържене в ключалката и той се появеше на вратата, би могъл да прави с нея всичко, което поиска, да има всяка част от нея. Щом го желаеше! Какво я беше грижа, че това е брак? Но когато той опита тази вечер, то просто ѝ се стори толкова грозно! Все още я боли! И той, който спеше с тая проститутка през всичките тия седмици, и той, който ѝ каза: "Обърни се", с тоя нетърпелив глас, като че ли тя беше само вещ, с която той искаше да го направи...
Но коя беше тя, та да не му позволи, след като му беше позволила да избяга, какво право имаше тя на гордост? На самоуважение? ... Ето защо точно тя трябваше да има такова, понеже той мислеше, че тя не се осмелява да има, след като му позволи да избяга. Това беше смешното. Това беше лоша постъпка от негова страна. Въпреки това мислеше, че сега, след всичко, тя няма вече гордост. Нека да бъде само гърне за неговата мръсотия.
Когато той направи това на гърба ѝ, то беше толкова сръчно, че ѝ напомняше за всички ония седмици, през които той беше надалече, правейки това, което му доставя удоволствие, докато тя беше само безпомощна майка, и Пеги изпитваше съжаление към нея, и всеки друг се смееше, когато тя не можеше да понася.
И след това неговото отиване в църквата и връщането му, целият наелектризиран. С какво право той отиваше на църква? Какво бяха разговаряли той и бог зад гърбовете на всички тия жени, намигайки си? ... Това беше то, срещу което тя възразяваше. Ако те мислеха за любовта в момента когато я правят, вместо да мислят за нея при всичко онова, което вършат, да мислят за нея, когато обмислят какво ще направят, когато се освободят от тоя малък парещ съсирек който ги безпокои... По пръстите им можеш да разбереш дали те мислят за теб и тая вечер Хари отначало мислеше; ето защо тя му позволи да продължи, като че ли беше легнал там в някакъв плик от самата тебе, ръцете му шареха по тебе... но тогава той започна да става груб и това я вбеси; започна да усеща как той мисли за себе си, каква хубава работа върши, като я използва, и ни най-малко не помисляше вече за това как се чувства тя, изтощена и с болки. Беше толкова грубо.
Просто грубо. Тук я нарече глупачка, когато самият той беше прекалено глупав, за да няма и представа за това, как се чувстваше тя, как неговото бягство я беше променило.
Това именно я плашеше, след като порасна, това, че никой не знае как се чувстваш ти и дали някой може да узнае или се интересува от това, нямаше и представа. Тя не харесваше кожата си. Никога не можа да се помири, че беше прекалено тъмна и прилича на италианка, макар че нямаше пъпки като някои други момичета. Тогава, през ония дни, когато и двамата работеха при Крол, тя – на солените орехи, – когато Хари лягаше до нея в леглото на Мери Хенъчър, при сре- бърните тапети, които той харесваше толкова много, и отваряше очи, струваше ѝ се, че кожата ѝ се разтваря, и си мислеше, че ако спи с някого, това ще е краят. Но тогава те се ожениха. Тя се чувстваше ужасно, че е бременна преди брака, но Хари говореше за брак от цяла година и във всеки случай, когато му каза, се засмя и рече: "Чудесно"; тя беше ужасно уплашена, а той каза "чудесно" и я вдигна, обви ръ- це около нея и я вдигна като че беше малко дете. Той можеше да бъде толкова мил, когато най не очакваш, по начин, който изглежда от особено значение, защото не си го очаквал. У него имаше нещо много хубаво, което тя не можеше да обясни на никого. Тя толкова се страхуваше от това, че е бременна, а той я накара да се чувства горда. Те се ожениха и тя все още беше малката, несръчна мургава Дженис Спрингър, а нейният съпруг беше самомнителният глупак, който не го биваше за нищо, както казваше татко, и своето чувство за самота тя разтваряше донякъде с алкохол. Това разтваряше не толкова буцата, колкото оглаждаше ръбовете ѝ, правеше ги хубави и многоцветни.
Дженис се разхожда из стаята, друсайки бебето, докато китките и глезените я заболяват и бедната мъничка Ребека заспива с крачка около гърдата, която все още имаше мляко.
Пита се дали не трябваше да я накара да побозае малко и си мисли "не", щом може да спи, нека спи.
Тя сваля бедното мъничко телце, което изобщо не тежеше, от изпотеното място на рамото си, и го полага в хладните сенки на детското креватче. Нощта вече избледнява, зората идва рано в града, който е обърнат на изток, по планинския склон. Дженис лежи в леглото, но чувството за засилващата се светлина до нея по белите чаршафи я държи будна. Отначало приятно будна; настъпването на сутринта е толкова чисто и я прави да се чувства тъй, както се чувстваше през втория месец, когато Хари се криеше. Голямата японска череша на мама, разцъфнала под нейния прозорец, и тревата израсла, и земята, с мирис на влага, покрита с пепел и топла.
Смяташе, че всичко е свършено и беше се примирила с това, че бракът ѝ беше свършил. Щеше да роди, да получи развод и никога вече нямаше да се жени. Щеше да бъде един вид монахиня, като тая, която току-що бе гледала в хубавия филм с Одри Хепбърн.
А ако той се върнеше, щеше да бъде също тъй просто: щеше да му прости всичко и ще спре да пие, нещо, което го дразнеше, така че всичко между тях щеше да бъде много хубаво, и просто и чисто, понеже той щеше да бъде вече друг и щеше да я обича толкова много, понеже тя му е прости за всичко, и щеше да знае сега как да бъде добра съпруга. Тя ходеше на църква всяка седмица, разговаряше с Пеги и се молеше, и дойде до схващането, че бракът не беше убежище, той беше споделяне и тя и Хари трябваше да започнат да споделят всичко. И ето – чудо – тия последните две седмици бяха точно такива.
И тогава Хари изведнъж вмъква между тях мръсотията на своята проститутка и поиска от нея да хареса това; тази несправедливост я кара да извика, сякаш беше изплашена от нещо в празното легло.
Последните часове са като тесен завой в тръба, през която тя не може да накара мисълта си да премине. Отново и отново тя стига до гласа му, който ѝ казва: "Обърни се", и не може да мине през това, не може да не се чувства уплашена и да не се задушава.
Тя става от леглото и обикаля с изпънатата гърда, чието зърно я изгаря; отива в кухнята боса и подушва празната чаша, от която Хари я накара да пие уиски. Мирисът е неопределен, суров, нежен и дълбок и тя мисли, че може би една глътка ще излекува нейното безсъние. Ще я накара да заспи докато изскърцването на вратата я разбуди и тя види неговото едро бяло тяло да блуждае глупаво, и би могла да каже: "Ела в леглото, Хари, всичко е наред... вземи ме... Искам да го споделя, Хари, наистина го искам, наистина."
Тя сипва вътре само един инч уиски и немного вода, защото иначе ще трябва да пие прекалено дълго, без никакви парченца лед, тъй като шумът от таблата може да събуди децата. Тази доза отнася до прозореца и застава там, загледана към трите смолисти покрива в спящия град. Тук-там вече се появяват няколко бледи светлини в кухните и спалните. Една кола, фаровете ѝ, матови дискове, които не хвърлят светлина в разреждащия се мрак, почива долу на Уилбър стрийт, към центъра на града. Магистралата, наполовина скрита от силуета на къщите, като река между брегове от дървета, в тоя ранен час свисти от трафика. Тя чувства как работният ден приближава като множество светлини, чувства тъмните островърхи къщи под нея, готови да се раздвижат, да се разбудят, да се разтворят като замъци, за да изпратят своите хора, и съжалява, че нейният собствен съпруг е неспособен да се влее в тоя ритъм от национален мащаб, от който щеше да се чуе ей сега още един удар.
Защо именно той е такъв? Какво толкова изключително има у него? Гняв към Хари започва да набъбва в нея и за да го задуши, тя изпива чашата и се обръща към зората; всичко в апартамента е в някакъв нюанс на кафявото. Тя се чувства разкривена; налягането в неизсуканата гърда я дърпа.
Отива в кухнята и си прави второ питие, по-силно от първото, мислейки, че след всичко в края на краищата и тя има право да се позабавлява. Не е отделила нито миг за себе си, откак се върна от болницата. Мисълта за забавление прави движенията ѝ бързи и леки; тя просто изтичва боса до прозореца през грапавия килим, като че ли е на ревю, уредено специално за нея. Издигайки се в своята бяла нощница над всичко, което може да види, тя натиска с пръсти издутите си гърди; млякото започва да тече и изцапва белия плат с бавно разливаща се топлина.
Мокрото пълзи надолу по предницата ѝ, става студено от въздуха, който нахлува през прозореца. Разширените ѝ вени я болят от стоенето. Тя отива и сяда в старомодното кафяво кресло и ѝ става много лошо просто поради ъгъла, в който шарената стена се среща с бледия таван. Този ъгъл я замайва, оплита се нагоре-надолу. Шарката на книжните тапети по стените се умножава; цветята са кафяви петна, които плуват в мрака, гонят се едно друго и се сливат жадно. Отвратително е!
Извръща лице настрана и изучава спокойния зелен екран на телевизора. Предницата на нощницата ѝ изсъхна, втвърдените като кора петна я дращят. Книгата за бебето казва, че зърната трябва да се държат чисти, леко измити със сапун: микробите навлизат и в драскотинките.
Тя слага питието на закръгленото облегало за ръце на креслото, става, издърпва нощницата си над главата и отново сяда. Това дава на голотата ѝ една мъхеста прегръдка. Слага събраната нощница в скута си, върху колана, който я пристяга, и премества изкусно табуретката с пръстите на краката, като изопва глезените си върху нея, и се любува на краката си. Тя винаги е смятала, че има хубави крака. Прави, тесни, хубави, гладки бедра. Наистина има хубави крака. Техните удължени, люлеещи се силуети се белеят до тъмната сянка на килима. Слабата светлина заличава сините вени, останали от носенето на Беки. Пита се дали нейните крака ще станат такива грозни като на майка ѝ. Опитва се да си представи глезените си дебели колкото коленете и те наистина сякаш се издуват. Протяга ръка надолу, за да се увери, че глезените ѝ са здрави тесни кости, и рамото ѝ блъсва чашата с уиски от облегалото на стола. Подскача сепната, почувствала как въздухът прегръща голата ѝ кожа, хладното пространство се носи около нейното клатушкащо се изопнато тяло. Кикоти се. Ако Хари можеше да я види сега! ... За щастие в чашата нямаше много.
Опитва се да отиде смело до кухнята така без дрехи, като проститутка, но чувството, че някой я наблюдава, което се появи, когато стоеше до прозореца и накара млякото ѝ да потече, е прекалено силно; пъхва се в спалнята, загръща се в синята хавлия и след това размесва питието. В бутилката е останало още една трета. Умората изсушава ръбовете на клепачите, но тя няма никакво желание да се връща в леглото. Ужасява се от него, понеже Хари трябва да е там. Това отсъствие е дупка, която се разширява, и тя налива малко уиски в нея, но това не е достатъчно и когато отива до прозореца за трети път, светлината вече е достатъчно силна, за да види колко сиво е всичко. Някой беше разбил бутилка върху едни от засмолените покриви. Каналите на Уилбър стрийт са пълни, с кал, която се измива от новия жилищен квартал. Докато гледа уличните лампи, големите бледи нанизи гаснат на неравномерни петна. Тя си представя човека и електроцентралата, който издърпва електрическите шалтери, дребен, сив и прегърбен, умиращ за сън.
Отива до телевизора и ивицата светлина, която изведнъж трепва в зеления правоъгълник, разискря радост в гърдите ѝ, но още е много рано, светлината е само едно безсмислено сияние във вид на петно и звукът не е нищо друго, освен статичен. Докато седи там, наблюдавайки празното сияние, чувството, че друг човек е застанал зад нея, я кара да улови няколко пъти главата си. Тя прави това много бързо, но винаги остава пространство, което не може да вини и в което другият човек би могъл да се отдръпне, ако е там. Телевизията го е извикала в стаята, но когато угася телевизора, веднага започва да плаче. Тя седи там с лице в ръцете си, сълзите ѝ пропълзяват между пръстите и риданията ѝ се носят из апартамента. Не ги заглушава, защото иска да разбуди някого; до гуша ѝ е дошло да бъде сама. В избледняващата светлина стените и мебелите се виждат ясно и придобиват отново своя цвят, и сливащите се кафяви петна стават пак това, което са.
Отива и поглежда бебето. Бедното! Лежи там, събрало чаршафа в детското креватче, извадило малките си ръчички нагоре до ушите; тя пресяга, гали неговата гореща ципеста главичка и го вдига – крачетата му са целите мокри – взема го, за да го накърми в креслото, което гледа към прозореца.
Небето отвъд е бледа гладка синева, която изглежда на- рисувана върху стъклата. От този стол не може да се види нищо друго освен небе; би било същото, ако бяха стотици мили високо, в кошницата на голям балон. Една врата от насрещните апартаменти се хлопва и сърцето ѝ подскача, но, разбира се, това е някой от съседите; може би намръщеният господин Капело, който тръгва за работа, трополейки неохотно по стълбите.
Това разбужда Нелсън и за известно време ръцете ѝ са заети. Докато приготвя закуската, тя счупва една чаша с портокалов сок, която просто се отплесва от палеца ѝ в чупливата мивка. Когато се навежда над Нелсън, той вдига поглед към нея и сбръчква нос; той подушва печал и тази познали миризма го прави плах заедно с нея.
– Татко замина?
Той е толкова добро момче; казвайки това, той просто я улеснява и всичко, което тя трябва да направи, е да отговори "да".
– Не – казва тя. – Татко излезе за работа рано тази сутрин, преди ти да станеш. Той ще се върне вкъщи за вечеря както винаги.
Детето я гледа с неодобрение и след това повтаря безсмислено със силната надежда:
– Както винаги?
Безпокойството е изопнало главата му високо, така че вратът му изглежда стъбло, прекалено тънко, за да поддържа топката на неговия череп, с широкото венче на разбърканата от възглавницата коса.
– Татко ще си дойде – повтаря тя.
Поела върху себе си бремето на лъжата, тя се нуждае от още малко уиски за подкрепа. Вътре в нея има тъмнина, която трябва да оцвети в светъл цвят, иначе ще припадне.
Отнася съдовете в кухнята, но те така се хлъзгат в ръцете ѝ, че дори не се опитва да ги мие. Казва си, че трябва да си облече някоя рокля вместо хавлията, но като влиза в спалнята, забравя за какво е дошла и започва да оправя леглото. Но нещо, чието присъствие тя чувства в събраното легло, така я уплашва, че се отдръпва и отива в другата стая, за да бъде с децата. Казвайки им, че Хари ще се върне както обикновено, тя сякаш беше вмъкнала някакво привидение в апартамента. Този друг човек обаче не изглежда като Хари, той е по-скоро като крадец, един досаден крадец, който танцува от стая в стая пред нея.
Когато отново взема бебето, тя усеща неговите мокри крака и мисли да го преповие, но умно осъзнава, че е пияна и може да го убоде с иглите. Много е горда, че се сеща за това в такова състояние, и си казва да стои настрана от бутилката; така ще може да преповие бебето до един час. Слага добрата Беки в нейното креватче и чудно, не я чува нито веднъж да изплаче. Тя и Нелсън седят и гледат края на Дейв Героуей и след това една програма за Елизабет и съпруга ѝ, които са поканили на вечеря свой приятел, който винаги ходи на екскурзии на къмпинг, понеже е ерген, и става по-добър готвач от Елизабет. Поради някаква причина това я прави нервна, така че само от навика, който има при гледане на телевизия, тя отива в кухнята и си сипва още малко уиски с повече лед, само за да запечата голямата дупка, която заплашва пак да се отвори в нея. Отпива само една глътка и това е като поглъщане на някаква синя светлина, която прояснява всичко. Тя трябва просто да издигне свод над тази малка зейнала дупка, а в края на деня, след работата, Хари ще се върне и никой няма изобщо да знае, никой няма да се смее на мама. Тя се чувства като дъга, която се извиня покровителствено над Хари, който изглежда безкрайно малък под нея, като детска играчка. Мисли си колко добре би било да поиграе с Нелсън. Лошо е за него да гледа телевизия цялата сутрин. Угася телевизора, намира неговата книжка за оцветяване и боите. Двамата сядат на килима и започват да оцветяват страниците.
Дженис често го притиска до себе си и му говори, за да го накара да се смее, и докато той оцветява, тя е много щастлива. В гимназията рисуването беше един от предметите, който не я плашеше, и по рисуване винаги получаваше шестици. Тя се усмихва от удоволствието, което ѝ доставя оцветяването на един двор с обор на нейната страница – колко хубаво го прави, – от чувството, че малките цветни пръчици между пръстите ѝ правят толкова хубави хоризонтални черти, от присъствието на малкото тяло на сина ѝ до нея, целият отдаден на заниманието.
Хавлията ѝ се разперва на пода и тялото ѝ изглежда красиво и вулгарно. Тя се мести, за да не засенчва страницата, и вижда, че отчасти е боядисала едно пиленце зелено. Изобщо не е спазвала линиите и нейната страница е грозна; започва да плаче: толкова е несправедливо, като че някой, който стои до нея, без да разбира нищо, ѝ бе казал, че тя оцветява лошо.
Нелсън вдига поглед и схватливото му лице коренно се променя. Той вика изплашено:
– Недей! Недей, мамичко!
Тя се готви да го настани бързо в скута си, но той подскача и изтичва с разкривена, почти накуцваща походка и спалнята, и пада на пода, ритайки.
Тя се надига със спокойна усмивка и отива в кухнята, където мисли, че е оставила уискито. Важното е да завърши дъгата до края на деня, Хари да бъде покровителстван и е глупаво да не пийне още една глътка, която ще заглуши мъката ѝ. Излиза от кухнята и казва на Нелсън:
– Мама престана да плаче, миличък. Това беше шега. Мама не плаче. Мама е много щастлива. Тя те обича твърде много.
Неговото възбудено изцапано лице я гледа; като промушване с нож в гърба телефонът звъни. Все още със същото спокойствие тя отговаря:
– Ало!
– Мила? Тук е татко.
– О, татко!
Радост струи от устните ѝ.
Той мълчи.
– Дете, Хари болен ли е? Минава единайсет, а той още не се е явил на работа.
– Не. Той е екстра. Ние всички сме екстра.
Нова пауза. Любовта към баща ѝ тече към него по мълчаливата жица. Тя желае разговорът да продължи вечно. Той пита:
– Добре, къде е той? Там ли е? Там ли е? Искам да говоря с него, Дженис.
– Татко, той не е тук. Излезе рано тази сутрин.
– Къде отиде? Няма го в хайърлота.
Струва ѝ се, че го е чула да казва тази дума милион пъти; той я произнася както никой друг; произнесена от неговите устни, тя е съдържателна и богата, като че ли целият свят е концентриран в нея. Всички хубави неща от нейното детство – дрехите ѝ, играчките ѝ, къщата им, дойдоха от "хайърлота".
Тя е окуражена; разговорите за продажба на коли са нещо, което познава.
– Той излезе рано, татко, за да покаже една пощенска кола на някакъв клиент, който трябвало да ходи на работа или нещо подобно. Чакай! Нека да помисля. Каза, че човекът трябвало да отиде в Алентаун рано тази сутрин. Той трябвало да замине за Алентаун, а Хари трябвало да му покаже тази пощенска кола. Всичко е наред, татко. Хари обича работата си.
Третата пауза е най-дългата.
– Мила! Сигурна ли си, че не е там?
– Татко, не си ли смешен? Той не е тук.
И Дженис издига слушалката във въздуха на празната стая, като че ли тя има очи. Това е дръзка шега от страна на една дъщеря, но неочаквано, просто както държи протегната ръката си, ѝ прилошава. Когато връща отново слушалката до ухото си, той казва с далечен глас:
– ...мила. Добре. Не се тревожи за нищо. Децата там при тебе ли са?
Чувствайки, че ѝ се вие свят, Дженис окача слушалката! Това е грешка, но тя смята, че е била достатъчно хитра. Смята, че заслужава да си пийне малко. Кафявата течност се разлива върху димящите парченца лед и не спира, когато тя ѝ казва да спре. Дженис счупва бутилката ядосано и капки, просто цели петна, се разливат в мивката. Отива в банята с чашата и излиза с празни ръце и вкус на паста за зъби в устата си. Спомня си, че хвърли бегъл поглед в огледалото и приглади косата си, а след това се залови да си мие зъбите С четката на Хари.
Разбира, че закусва, като гледа реклама за продукти и някакво списание: парченца бекон цвъртят в един тиган, накрая на грамадна синя ръка. Тя вижда най-хубавата част от нюйоркската борса да лети във въздуха като хубави струи па фонтан в парк и се чуди колко бързи са техните дъги. Те приковават ръката ѝ върху ключа и тя намалява газта.
Сипва чаша мляко за Нелсън, откъсва малко листа от една маруля, слага ги в жълта чиния от пластмаса и самата тя изяжда няколко. Не смяташе да слага чиния за себе си, пи после решава да хапне, защото може би това потреперване в стомаха ѝ е от глад; слага друга чиния и стои там, като я държи с две ръце пред гърдите си, питайки се защо татко беше толкова сигурен, че Хари е тук. Тук, в апартамента, има друг човек, тя знае, но това не е Хари и този човек няма повече работа тук и тя решава да не му обръща внимание, и продължава да закусва с леко упорство, което идва от тялото ѝ. Упорства за всичко, докато на масата всичко е наред.
Нелсън казва, че беконът е мазен и пита отново дали татко е заминал. Това и оплакването му от бекона, който тя беше толкова умна и смела да приготви, я ядосват дотолкова, че след двадесетия му отказ да хапне поне парченце маруля пресяга и удря неговото невъзпитано лице. Глупавото момче дори не може да заплаче, само седи там, взира се и преглъща и накрая избухва в плач. За щастие обаче тя посреща със спокойствие това положение; много е спокойна. Разбира абсурдността на целия опит и се отказва да го бие. Със спокойствието на една самотна голяма вълна тя приготвя неговото шише, улавя го за ръка, гледа го, докато уринира, и го слага в леглото. Все още разтърсван от последиците от риданията, Нелсън закрепва шишето в устата си и от безжизнеността на неговите наблюдателни очи тя разбира, че детето вече е влязло в канала, водещ към съня.
Телефонът звъни пак, този път по-сърдито от предишния, и докато тича към него, тича, защото не иска Нелсън да се разбуди, чувства как силите ѝ я напускат и някаква кафяна сухота мие гърлото ѝ.
– Ало!
– Дженис! – Гласът на майка ѝ е равен и груб. – Току-що се върнах от покупки в Брюър и баща ти се е опитвал да се свърже с мен цялата сутрин. Той смята, че Хари отново е заминал. Така ли е?
Дженис затваря очи и казва:
– Замина за Алентаун.
– Какво ще прави там?
– Ще продава една кола.
– Не бъди глупава, Дженис. В ред ли си?
– Какво искаш да кажеш?
– Да не си пила?
– Какво да пия?
– Не се тревожи сега. Идвам веднага.
– Мамо, недей. Всичко е наред. Току-що сложих Нелсън да си легне.
– Ще хапна нещо от хладилника и идвам веднага. Ти си легни.
– Мамо, моля те, не идвай.
– Дженис, сега не говори. Къде отиде той?
– Стой настрана, мамо. Той ще се върне довечера.– Тя слуша и добавя: – И престани да викаш!
Майка ѝ казва:
– Да, ти казваш "престани!", когато продължаваш да позориш всички ни. Първия път мислех, че това е само негова грешка, но сега вече не съм сигурна. Чуваш ли ме? Не съм толкова сигурна.
Лекото прилошаване, което чувства след цялата тая реч, става толкова силно, че тя се пита, дали ще може да се държи още на телефона.
– Не идвай, мамо – умолява тя. – Моля ти се!
– Ще хапна малко и до двайсет минути ще дойда .
Дженис премества слушалката и се оглежда с ужас. Апартаментът е в ужасно състояние. Книжки за оцветяване по пода, чаши, леглото неоправено, мръсни съдове навсякъде. Изтичва до мястото, където тя и Нелсън оцветяваха, и се опитва да се наведе. Отпуска се на колене, а бебето започва да плаче. Изплашена от двойната мисъл да не разбуди Нелсън и от тайното отсъствие на Хари, тя изтичва до детското креватче и го намира кошмарно, омазано с портокалова каша.
– Проклето ти, проклето ти! – стене тя, вдига малкото мръсно телце от креватчето и се чуди къде да го занесе.
Отнася го в креслото и като си хапе устните, отбожда иглите.
– Ти, малко прасе – мърмори тя, чувствайки, че звукът от нейния глас задържа другия човек, за когото подразбира, че е в стаята.
Отнася мократа изпоцапана пелена в банята и я пуска във ваната, а след това, като се отпуска на колене, върти запушалката на ваната в нейната дупка. Отваря и двата крана толкова силно, колкото изобщо е възможно, знаейки от опит, че когато и двата са изцяло отворени, температурата на водата става умерена. Водата бие от крановете като с юмруци. Тя забелязва чашата с разводненото уиски, която е оставила върху тоалетката, поема една дълга застояла глътка и след това се чуди как да се отърве от ръцете си. През цялото това време Ребека пищи. Като че ли има достатъчно ум, за да знае, че е мръсна. Дженис взема чашата със себе си и я разсипва върху килима с коляното си, докато сваля нощницата и фланелката на бебето. Отнася мокрите вир-вода дрехи до телевизора и ги поставя върху него, като кляка и се опитва да натъпче цветните моливи обратно в кутията им.
Главата я боли от цялото това клатушкане нагоре-надолу.
Тя слага моливите на кухненската маса и изтърсва неизядения бекон и марулята в книжната кесия под мивката, но отворът на кесията се накланя и отчасти се затваря, така че марулята пада в тъмното зад кофата за смет; навежда се, като си удря главата, опитвайки се да види падналата маруля Или да я хване с пръсти, но не може. Коленете я болят от толкова много коленичене. Тя се предава и за своя изненада сяда решително върху един кухненски стол, и гледа ярките меки носове на моливите, които се подават от кутията "Крейола". Трябва да скрие уискито. За секунда тялото ѝ остава неподвижно, но когато се раздвижва, вижда ръцете си с малките черни мръсни ивици под ноктите да слагат бутилката уиски в нисък шкаф с няколко стари ризи на Хари, които пазеше за парцали. Той никога не носеше кърпени ризи, не че тя беше много добра в кърпенето. Тръшва вратата, но не успява да я затвори, а в края на линолеума, до мивката, корковата тапа на бутилката от уиски се взира в нея като малък цилиндър. Тя го слага в кесията с боклук. Сега кухнята е доста чиста.
Във всекидневната Ребека лежи гола в мъхнатото кресло с подуто от пищенето коремче, а извитите ѝ топчести крачка са кръстосани и червени. Първото дете на Дженис беше момче и още ѝ се виждат неестествени тия две малки кифли от дебелина вместо тройното нещо на едно момче. Когато докторът обряза Нелсън, Хари не искаше той да прави това, тъй като самият той не беше обрязан и го смяташе за неестествено, а тя му се смееше, че е толкова глупав.
Лицето на бебето почервенява при всеки писък и Дженис затваря очи, и си мисли колко ужасно е наистина майка ѝ да идва и да ѝ проваля деня, само за да се увери, че е загубила отново Хари. Тя не може да чака и минута, за да си обясни случая, и това ужасно бебе не може да чака и минута, а дрехите са там отгоре, върху телевизора. Тя ги отнася в банята, пуска ги във ваната до пелената и отваря крановете. Вълнообразната сива линия на водата е почти горе до ръба на ваната. По повърхността ѝ пробягват бързи гънки, а под нея една дълбока маса чака безцветна. Иска ѝ се да се изкъпе. Преизпълнена със спокойствие, тя се връща във всекидневната. Наклонява се твърде много при опита да изрови малкото каучуково нещо от стола, затова пада на колене, загребва Ребека с ръце и я отнася в банята, като я държи настрани до гърдите си. Горда е да направи това като завършек на всичко; бебето ще бъде чисто.
Тя се отпуска внимателно на колене до голямата спокойна вана и не мисли, че ръкавите ѝ ще се намокрят. Водата обгръща долната част на ръцете ѝ като две големи ръце; под нейните изумени очи розовото бебе потъва като сив камък.
С някакво изхълцване на протест Дженис улавя детето, но водата изтласква ръцете ѝ нагоре; хавлията ѝ почти плува във ваната и хлъзгавото нещо се гърчи в неочаквано загубилата прозрачността си вода. Тя спира, чувства как сърцето ѝ бие в палците и след това го изгубва, и повърхността на водата скача с бледи отразяващи се правоъгълници, чиито измерения тя не може да обхване; това е само миг, но един миг, който трае дълго.
Тогава тя стисва Беки с ръцете си и това е добре. Вдига мокрото телце във въздуха и го притисва до своите ридаещи гърди. Водата тече по тях върху тухлените плочки на банята. Малкото, като че без тежест телце се отпуска около врата ѝ и един бърз поглед за успокоение към лицето на бебето оставя нереално, потресаващо впечатление.
Един разкривен спомен за това как правят изкуствено дишане подтиква студените мокри ръце на Дженис към безумни ритмични движения; стиснатите ѝ клепачи, подпухнали, червени, възкресяват молитви, безмълвни, монотонни, и като че ли тя е обхванала коленете на един огромен трети човек, чието име, Отец, Отец, бие до главата ѝ като физически удари. Въпреки че нейното обезумяло сърце облива вселената в кръв, никаква искра не пламва в пространството между ръцете ѝ; въпреки всичките изливащи се молитви тя не чувства и най-малкото трепване на някакъв ответ в тъмнината до нея. Чувството ѝ за третия човек при тях се разраства неимоверно и тя разбира, докато някакъв звук чука на вратата, че най-лошото нещо, което изобщо се е случвало на някоя жена в света, се е случило на нея.
Джек се връща от телефона с ужасен цвят на лицето.
– Дженис Енгстръм случайно удавила бебето си.
– Как е могла?
– Не зная. Страхувам се, че е била пияна. Сега е и безсъзнание.
– А къде е бил той?
– Никой не знае. Предполагам, че ще го открия. Беше госпожа Спрингър.
Той сяда в голямото кресло с облегала от орехово дърво, креслото на баща му, и Люси открива с негодувание, че съпругът ѝ е на средна възраст. Косата му оредява, кожата му е станала суха, изглежда изцеден. Тя извиква:
– Защо трябва да прахосваш живота си да гониш тоя нищожен мерзавец?
– Не е нищожен. Аз го обичам.
– Ти го обичаш! Това е отвратително. О, струва ми се, че това е отвратително, Джек! Защо не се опиташ да обичаш мене или децата си?
– Аз ви обичам.
– Ти
Те пиеха чай в библиотеката, където телефонът иззвънява, и той вдига празната си чаша от пода между краката си и се съсредоточава.
– Не фантазирай, Люси! – казва той. – Чувствам се много зле.
– Ти се чувстваш зле, да, и аз се чувствам зле. Аз се чувствам зле, откакто ти се забърка с това животно. Той дори не е в твоята църква.
– Всеки християнин е в моята църква.
– Християнин! Ако той е християнин, то благодаря на бога, че аз не съм. Християнин! Убива бебето си, а ти го наричаш християнин.
– Той не е убил бебето. Не е бил там. Това е нещастен случай.
– Личи си от постъпките му колко струва. Бяга и оставя своята жена-идиот да пие. Ти никога не трябваше да ги събираш отново. Момичето се беше вече примирило и никога нямаше да се случи подобно нещо.
Екълс премигва; шокът е създал голямо аналитично разстояние между него и нещата. Прави му силно впечатление начинът, по който тя възстановява това, което е трябвало да се случи. Той се учудва донякъде защо нейната реч е толкова жлъчна. "Мерзавец" беше чужда дума за нея, за да я употреби.
– Значи всъщност ти казваш, че фактически аз съм убил бебето – казва той.
– Разбира се, че не. Изобщо не съм имала намерение да кажа такова нещо.
– Не. Мисля, че ти си права – продължава той и се надига от стола.
Той отива в коридора до телефона и отново изважда от портфейла си номера, написан с молив под избледнялото име Рут Ленърд. По-рано телефонът отговори, но този път мишката на електричеството напразно гризе металната пластинка. Той изчаква телефонът да иззвъни дванайсет пъти, окачва слушалката, набира отново номера и окачва слушалката след седем иззвънявания. Когато се връща в кабинета, Люси го чака.
– Джек, съжалявам. Не съм искала да намеквам, че ти изобщо си виновен. Разбира се, че не си виновен. Не ставай глупав.
– Всичко е наред, Люси. Истината не трябва да ни оскърбява.
Тези думи са призрак на една негова мисъл, че ако вярата е истинна, то нищо, което е истинно, не е в конфликт с вярата.
– Милост! Мъченикът! Е, аз виждам... ти мислиш, че всичко това е твоя грешка и каквото и да кажа, няма да промени мислите ти. Ще си спестя дишането.
Той продължава да мълчи, за да ѝ помогне да си спести дишането, но след миг тя пита:
– Джек?
– Какво?
– Защо положи толкова грижи да ги събереш пак?
Той взема резенчето лимон от чинийката на чашата за чай и се опитва да гледа през него в стаята.
– Бракът е тайнство – отвръща той.
Той почти очаква тя да се засмее, но вместо това Люси пита сериозно:
– Дори и един лош брак?
– Да.
– Но това е смешно. Тук няма здрав смисъл. В това няма логика.
– Аз не вярвам в логиката – отвръща той. – Ако това ще те направи щастлива, аз не вярвам в нищо.
– Това не ме прави щастлива – продължава тя. – Ти си психопат. Но съжалявам, че това се случи.
Тя отнася чашите, трополи в кухнята и го оставя сам. Следобедните сенки се събират като паяжини по стените от книги, повечето от които не са негови собствени, а на неговия предшественик, знаменития и многоуважаван д-р Ленгхорн. Той седи, чакайки онемял, но не много дълго. Телефонът иззвънява. Бърза да отговори, преди Люси да може да направи това; през прозореца, над чийто перваз телефонът звъни, той вижда съседката, която сваля своето пране от въжето.
– Ало?
– Хей, Джек? Тук е Хари Енгстръм. Надявам се, че не съм попречил на нещо.
– Не, не пречиш.
– Нямаш стари дами наоколо, които да седят или да шият, или нещо такова, нали?
– Не.
– Знаеш ли, опитах се да се обадя вкъщи, но никой не отговаря и това някак си ме безпокои. Миналата нощ не бях у дома и ме обзема някакво бодливо чувство. Искам да си отида вкъщи, но бих желал да зная дали Дженис не е направила нещо – да не е извикала полиция или нещо от тоя род. Не знаеш ли?
– Хари, къде си?
– О, в една дрогерия в Брюър.
Съседката беше събрала и последния чаршаф в ръцете си и погледът на Джек спира на празното бяло въже. Една от ползите, които обществото, изглежда, има от него, е да смекчава трагичните новини и кухината на неговата уста пресъхва, докато събира кураж, за да изпълни познатото задължение.
Той държи очите си широко отворени, за да не му се струва, че е твърде близо до ухото си.
– Мисля, че ще спечеля време, ако ти го кажа по телефона – започва той. – Хари! Случи ни се нещо ужасно.
Когато усукват въже и продължават да го усукват, то започва да губи правата си линия и изведнъж един възел подскача в него. След като изслушва Екълс, Хари усеща такъв твърд възел в самия себе си. Той не знае какво да каже на Екълс; всичко, което съзнава, са купчините стоки в разкривени опаковки, които вижда през стъклената врата на телефонната кабина. На стената на дрогерията има надпис в червено с една едничка дума
Денят е горещ, първият ден на лятото; горещината приижда от блесналия тротоар в лицата на пешеходците, нахвърля се върху тях от витрините на магазините и горещите каменни фасади. В бялата светлина лицата имат типичния американски израз, очите примижали и устата увиснала в гримаса, което ги прави да изглеждат така, като че ли имат намерение да кажат нещо заплашително и ужасно. На улицата, под ослепителните капаци на колите, шофьорите се пекат в спарения трафик. Отгоре виси мляко, в едно небе, което изглежда прекалено уморено, за да се проясни.
Хари чака на един ъгъл с няколко зачервени, потящи се магазинери автобуса за Маунт Джъдж, номер 16А. Но когато той изсвирва, приближавайки спирката, вече е препълнен. Хари увисва на една стоманена пръчка отзад, стремейки се да не се сгърчи от спазъма в него. Разкривени афиши рекламират цигари с филтър, козметични препарати за придобиване на тен и международна благотворителност.
Той се беше возил в един от тия автобуси снощи до Брюър и бе отишъл в апартамента на Рут, но там нямаше никаква светлина и никой не отговори на неговото позвъняване, въпреки че зад матирания стъклен надпис Ф. Кс. Пелигрини имаше бледа светлина. Седна върху стъпалата, гледайки надолу към гастронома, докато лампите угаснаха, и след това се загледа в яркия прозорец на църквата. Когато светлините изгаснаха и зад него, той се почувства парализиран и обезнадежден и помисли да се върне вкъщи. Отиде до Уайзър стрийт, погледна всички светлини и големия слънчоглед, но не можа да види автобус и продължи да върви до южния край на града. Уплаши се, че някой може да го нападне и ограби, отиде в един треторазряден хотел и си взе стая. Не спа много добре. Неоновата тръба с наниз от малки крушки, които припламваха навън, и някаква жена, която се смееше, го разбудиха достатъчно рано, за да може да се върне в Маунт Джъдж, да си вземе костюм и да отиде на работа, но нещо го задържа. Нещо го задържаше през целия ден. Той се опита да помисли какво беше то, защото каквото и да беше, то уби неговата дъщеря. Желанието му да види отново Рут беше нещо от това, но след като отиде до нейната квартира тази сутрин, стана ясно, че е заминала, че не беше вкъщи; може би беше отишла в Атлантнк сити с някой смахнат, а той все още обикаля из Брюър, влизайки и излизайки от универсалните магазини, от чиито стени се разнасяше музика. Изяде един сандвич с кренвирш в пет и десет и като се колебаеше навън пред едно кино дали да влезе, непрекъснато гледаше за Рут. Очакваше да види нейните рамене, които той целуваше, и косата ѝ с цвят на джинджифил, която молеше да разпуска.
Но това беше град с повече от сто хиляди жители и нямаше никакъв шанс да я намери. Във всеки случай имаше много време. Би могъл да я намери и на другия ден. Не, това, което го задържаше в града, въпреки все по-засилващите се вътрешни гърчове, беше нещо, което му казваше, че там, у дома, се е случило нещо лошо. Докато се разхождаше, дишайки студения въздух, то го задържаше да не отиде на кино и да се движи нагоре-надолу между щандовете с парфюмирано дамско бельо, мислейки за всички нежни задници, които тия ефирни материи биха правили пикантни, за малките гърди, които ще се вмъкнат в тези чашки, за украшенията и солените орехи, бедната предишна Джен; и горе в парка по алеите, из които той веднъж се разхожда с Рут, за да гледа под един див кестен как пет крастави хлапета играят "котчитата" с топка за тенис и дръжка от метла, и после, обратно надолу по Уайзър към дрогерията, откъдето позвъни; това което го караше да продължава да се разхожда, беше мисълта, че някъде ще намери изход. Защото това, което го вбесяваше у Дженис, не беше толкова това, че този път по изключение тя беше в правото си и че той беше лош и глупав, а задушаващото го чувство по тоя повод. Чувството, че е зазидан. Той беше отишъл на църква и беше отнесъл със себе си този малък пламък, а нямаше къде да го сложи по тъмните влажни стени на апартамента, така че пламъкът трепна и изгасна. И чувството, че няма да може винаги да създава този пламък. Това, което го отдалечава всеки ден, беше чувството, че някъде имаше нещо по-добро за него, отколкото да слуша да плачат бебета и да мами хората да купуват стари коли, и точно това чувство се опитва да убие тук, в автобуса. Той стиска хромираната пръчка и се навежда над две жени с бели плисирани блузи и с пакети в скутовете си, затваря очи и се опитва да го убие. Спазъмът в стомаха му се превръща в желание да повърне и той мъчително се вкопчва в ледената пръчка, докато автобусът обикаля около планината.
Слиза облян в пот и пресича много бързо. Тук, в Маунт Джъдж, сенките започват да стават по-плътни, слънцето, което опича Брюър, се хлъзга по гребена на планината и неговата пот замръзва, от което не може да си поеме дъх. Тича, за да е в движение, за да изпразни съзнанието си. Тича покрай една фабрика за химическо чистене с малка тръба отстрани, която със свистене изпуска пара, през миризмите на нефт и каучук, които се носят над асфалтирания басейн край червените помпи на една станция ЕССО, покрай моравата до общината на Маунт Джъдж и паметните плочи с имената на падналите през Втората световна война, изпотрошени и станали на шупли зад стъклото.
Когато стига до къщата на Спрингърови, госпожа Спрингър идва до вратата и я затваря в лицето му. Но той разбира по масленозеления буик, паркиран отвън, че Екълс е тук, и след малко Джек идва до вратата и го пуска да влезе. Той казва тихо в тъмния коридор:
– На жена ти са дали приспивателно и тя спи.
– Бебето?
– Човекът от погребалното бюро го взе.
Заека иска да извика. Струва му се неприлично човекът от погребалното бюро да вземе такова мъничко телце, което те трябва да заровят в неговата невинност, както тялото на някоя птичка в малка дупка, изровена в тревата. Но той кимва. Чувства, че не може вече да се съпротивлява на нищо.
Екълс се качва горе, а Хари седи на един стол и гледа как светлината от прозореца играе по една желязна сива повърхност от папрати, африкански виолетки и кактуси. Там, където листата са осветени, те са светложълтозелени: листата в сянката пред тях изглеждат като чернозелени дупки, изрязани в този златист цвят. Някой слиза по стълбите с неуверена стъпка. Той не обръща глава, за да види кой е; не иска да рискува да погледне някого в лицето. Едно мъхесто докосване до долната част на ръката му и той среща погледа на Нелсън. Лицето на детето е изопнато, огряно от любопитство.
– Мама спи... – казва то със сериозен глас, имитирайки сломените от трагедията гласове, които беше чуло.
Заека го издърпва върху коленете си. Той е по-тежък и по-дълъг, отколкото обикновено. Тялото му служи като скривалище; притегля главата на детето до врата си. Нелсън пита:
– Бебе болно?
– Болно.
– Голяма, голяма вода във ваната – продължава Нелсън и се мъчи да се изправи, за да обясни с ръчичките, които разтваря широко. – Ного, ного вода – казва той.
Трябва да е видял. Той иска да слезе от коленете на баща си, но Хари го държи здраво в ужас; къщата е наситена със скръб, която сякаш заплашва момчето. Но и тялото на детето се извива с енергия, която като че ли заплашва самата скръб. Не друг, а себе си закриля той, като не пуска детето.
Екълс слиза долу и застава край тях, изучавайки ги.
– Защо не го изведеш навън? – пита. – Той преживява един кошмарен ден.
И тримата излизат. Екълс улавя Хари за ръка с продължително спокойно стисване и казва:
– Остани тук. Ти си необходим, макар те да не ти го казват.
След като Екълс се оттегля със своя буик, той и Нелсън сядат на тревата до пътя за коли и хвърлят по малко пясък надолу към тротоара. Момчето се смее въодушевено, но тук, навън, звукът не е толкова висок. Хари се чувства леко защитен от факта, че прави това, което му каза Екълс. Хората се прибират от работа по тротоара; Нелсън почти достига един с камъче. Те сменят обекта си със зелена сеялка, подпряна до стената на гаража. Хари я улучва четири пъти по ред. Въпреки че въздухът е все още светъл, слънцето се скрива зад няколко клончета във върховете на дърветата. Тревата става влажна и той се пита дали да пусне Нелсън през вратата и да си отиде.
Господин Спрингър излиза на вратата и вика:
– Хари!
Те пресичат.
– Беки е направила малко сандвичи вместо вечеря – казва той. – Влезте!
Те влизат в кухнята и Нелсън се храни. Хари отказва всичко, с изключение на чаша вода. Госпожа Спрингър не е в кухнята и Хари ѝ е признателен. Нейната омраза към него продължава да съществува в стаята като миризма.
– Хари – подхваща господин Спрингър и се изправя, поглаждайки мустаците си с два пръста, като че ли ще прави парична отстъпка. – Преподобният Екълс, Беки и аз имахме разговор. Не искам да кажа, че аз не те обвинявам, тъй като, разбира се, те обвинявам. Но ти не си единственият, който трябва да се обвинява. Майка ѝ и аз никога не можахме да ѝ внушим чувството за сигурност, никога, може би ти би казал, не сме я посрещнали както трябва... не зная... – малките му розови хитри очи сега не са хитри, а замъглени и раздразнени, – ние опитахме, бих искал да мисля. Във всеки случай... – това излиза рязко и саркастично; той се опитва да възвърне спокойствието в гласа си – животът трябва да продължи. С това подсказвам ли ти нещо?
– Да, сър.
– Животът трябва да продължи. Ние трябва да продължим сега без това, което сме загубили. Въпреки че Беки е прекалено разстроена, за да те види сега, тя е съгласна. Ние имахме разговор и тя е съгласна, че това е единственият път. Искам да кажа, това, което исках да кажа, е, – аз виждам, ти си смутен, – че ние те считаме от нашето семейство, Хари, въпреки... – той повдига едната си ръка неопределено към стълбите – въпреки този... – ръката му се отпуска тежко и той добавя – нещастен случай.
Хари закрива очи с ръка. Те са възпалени и уязвими от светлината.
– Благодаря – казва той и почти изстенва в своята благодарност към този човек, когото винаги е мразел за това, че говори така великодушно. Опитва се да изрази това с думи съобразно един етикет, който продължава да действа и в най-голямата скръб като подводно течение, и отвръща:
– Обещавам да устоя на сделката – заявява той и спира, задъхан от жалкия тембър на гласа си.
Кое го накара да каже "сделката"?
– Зная, че ще го направиш – казва Спрингър. – Преподобният Екълс ни уверява, че ще го направиш.
– Десерт – вика Нелсън отчетливо.
– Нели, защо не вземеш някоя сладка в леглото? – предлага му Спрингър с обичайната си веселост, която макар и принудена, напомня на Заека, че детето е живяло тук. – Не е ли вече време за тебе да спиш? Да те вземе ли баба?
– Татко! – казва Нелсън, плъзва се от стола и идва до баща си.
И двамата мъже са смутени.
– Окей – отвръща Заека. – Покажи ми твоята стая.
Спрингър взема две сладки от бюфета и Нелсън неочаквано изтичва към него, за да го прегърне. Той се навежда, за да приеме прегръдката, и неговото повяхнало лице на денди побелява до бузката на детето; неговите не на фокус очи се взират в обувките на Заека, а големи черни квадратни копчета за ръкавели с тънък ръб и с инициал "С" в злато се подават от ръкавите на сакото, докато ръцете му притискат детето.
Когато Нелсън води баща си към стълбите, те минават през стаята, където седи госпожа Спрингър. Заека хвърля бърз поглед към подпухналото лице, хлъзгаво от сълзите, и извръща очи. Той прошепва на Нелсън да отиде и да я целуне за "лека нощ". Когато момчето се връща при него, те се качват на горния етаж и по хубав коридор, налепен със схеми на коли стар модел, влизат в малка стая, чиито бели завеси са нюансирани в зелено от дървото отвън. От двете страни на прозореца са окачени симетрично картини – една с котенца, една с кученца. Той се пита дали това е стаята, в която е живяла Дженис като малка. Тя излъчва някаква мухлясала невинност и неопределеност, сякаш че е стояла празна с години. Старо мече, чиято козина е опадала вече чак до плата и едното му око е извадено, седи в счупена детска люлка. На Дженис ли е било? Кой е извадил окото?
Нелсън става странно покорен в тази стая. Хари разсъблича съненото тяло, цялото кафяво от слънцето, с изключение на малкото задниче, облича го в пижамата, слага го в леглото и оправя завивките върху него. Той му казва:
– Ти си добро момче.
– Да.
– Аз сега ще вървя. Не се плаши.
– Татко заминава?
– Ти можеш да спиш. Аз ще се върна.
– Окей! Добре.
– Добре.
– Татко?
– Какво?
– Бебето Беки мъртво ли е?
– Да.
– Да! Било ли я е страх?
– О, не. Не! Не я е било страх.
– Щастлива ли е?
– Да, тя сега е много щастлива.
– Добре.
– Не се тревожи за това.
– Окей.
– Завий се догоре.
– Да.
– Мисли, че хвърляш камъни.
– Когато порасна, ще ги хвърлям много надалече.
– Така е. Но ти и сега ги хвърляш доста надалече.
– Зная.
– Окей. Заспивай сега!
На долния етаж той пита Спрингър, който мие съдове в кухнята:
– Вие не искате да остана тук тази вечер, нали?
– Тази вечер не, Хари. Съжалявам. Мисля, че ще е по-добре да не е тази вечер.
– Окей. Разбира се. Ще се върна в апартамента. Да дойда ли сутринта?
– Да, моля ти се. Ще закусиш тук.
– Не, не искам закуска. Искам да видя Дженис, когато се събуди.
– Да, разбира се.
– Мислите ли, че ще спи цялата нощ?
– Така мисля.
– Ах... съжалявам, не бях на работа днес.
– О, нищо. Това е много дребно.
– Вие не ме искате на работа утре, нали?
– Разбира се, че не.
– Но аз все още имам тази работа, така ли?
– Разбира се.
Той отговаря възбудено; очите му играят; чувства, че жена му слуша.
– Вие бяхте много добър с мене.
Спрингър не отговаря; Хари излиза през слънчевата веранда, за да не зърне пак лицето на госпожа Спрингър, заобикаля къщата и си тръгва към тях в гъстия звънтящ мрак.
Влиза в апартамента със своя ключ и запалва всички лампи, доколкото може, отива в банята и водата е все още във ваната. Малко от нея се е разляла, така че нивото ѝ е един инч под леката сива черта на порцелана, но повече от половината от ваната е пълна. Тежка спокойна сила без мирис, без вкус, без цвят, водата го ужасява като присъствието на мълчалив човек в банята. Неподвижността образува мъртъв слой върху нейната застинала повърхност. По нея дори има прах.
Той навива ръкава си, посяга надолу и издърпва запушалката; водата се залюлява, а каналът се задъхва. Наблюдава как линията на водата бавно спада и се изравнява с дъното на ваната и тогава с налудничав вихрообразен вик последният остатък от нея се оттегля.
Мисли. Колко лесно е било и въпреки това при цялата си сила бог не е направил нищо. Само да беше повдигнал тази малка каучукова запушалка...
В леглото той открива, че краката го болят от цялото това ходене из Брюър днес. Пищялите му са като разбити, независимо от това накъде се обръща; болката само след миг на облекчение, настъпило след някое движение, се промъква отново. Опитва се да се моли, за да се отпусне, но не излиза нищо. Липсва връзка. Отваря очи, за да погледне тавана, и тъмнината е прошарена с променяща се мрежа от вени като мрежата от жълто и синьо, която прошарваше кожата на бебето му. Той си спомня деня, когато видя неговия чист червен профил през прозореца в болницата, и силен повей на ужас го залива, накарва го да се надигне с мъка от леглото, за да запали лампите. Блясъкът на електричеството изглежда слаб. Слабините го болят до плач. Страхува се да пъхне дори и ръката си в банята; плаши се, че ако запали лампата, ще види сгърчено синьо телце да лежи е лице, обърнато нагоре, на дъното на източената вана. Страхът притиска бъбреците му и най-после той е принуден да се осмели; тъмното дъно на ваната изскача празно и бяло.
Мислеше, че никога няма да заспи и събуждайки се под блесналите лъчи на слънцето и шума от вратите, които се блъскаха на долния етаж, чувства, че тялото е изменило на душата му. Облича се набързо, по-уплашен сега, отколкото вчера. Днес всичко това, което се случи, е по-реално. Невидими възглавници притискат гърлото му и забавят краката и ръцете му; възелът в гърдите му става плътен и твърд. "
Отива у Спрингърови. Тонът в къщата се е променил; чувства, че всичко е леко преустроено така, че да се отвори място, в което той да се смести и смали.
Госпожа Спрингър му поднася портокалов сок и кафе и дори му говори предпазливо:
– Искаш ли каймак?
– Не. Не. Ще го изпия черно.
– Имаме каймак, ако искаш.
– Не, наистина. Хубаво е.
Дженис се е събудила. Той се качва горе и ляга в леглото до нея; тя се притиска о него и ридае между врата, челюстите му и чаршафа. Лицето ѝ е сгърчено, а тялото ѝ изглежда малко като на дете, горещо и твърдо.
Тя му казва:
– Не мога да издържам да гледам друг освен тебе. Не мога да гледам другите.
– Това не е твоя грешка – успокоява я той. – Моя е.
Те се притискат един в друг в обща тъмнина; той усеща, че стените между тях изчезват в порой от черно; но тежкият възел на страха стои там в гърдите му само негов.
Той остава в къщата целия ден. Идват посетители и ходят на пръсти. Тяхното държане подсказва, че горе Дженис е много болна. Тези жени, те седят на кафе в кухнята с госпожа Спрингър, чийто леко шепнещ глас, който излиза странно момински от тялото ѝ, въздиша неопределено и непрестанно като утринната песен на някое древно племе.
Идва Пеги Фознахт, без тъмни очила, и се качва горе. Нейното перде гледа страхливо, открито за света. Синът ѝ Били играе с Нелсън и никой не се раздвижва, за да спре техните писъци от гняв и болка в задния двор, които, пренебрегнати в момента, замират и след известна пауза пак се възобновяват под формата на смях.
Дори Хари има посетител. Звънецът на входната врата звъни и госпожа Спрингър излиза и влиза в тъмната стая, където Хари седи, разглеждайки списания, и казва с изненадан, обиден глас:
– Един човек те търси.
Тя излиза от вратата, а той става и пристъпва няколко крачки напред, за да поздрави човека, който влиза в стаята, подпиращ се на бастун. Тотеро. Лицето му е наполовина парализирано; но говорещ, вървящ, жив.
– Здравейте! Ах, как сте?
– Хари!
С ръката, която не държи бастуна, той улавя ръката на Хари. Тотеро отправя дълъг поглед на съчувствие към лицето на Хари; устата му е извита надолу от едната страна, кожата върху окото му от тази страна също е издърпана надолу диагонално, така че почти закрива блясъка. Може би светлината е лоша, но цялата тази страна изглежда сякаш от камък. Пръстите му треперят, впити в него.
– Да седнем – казва Заека и му помага да се настани в едно кресло.
Тотеро събаря една покривка, докато наглася ръцете си. Заека донася обикновен стол и сяда наблизо, за да няма нужда да повишава глас.
– Позволяват ли ви да се движите? – пита той, след като Тотеро не казва нищо.
– Жена ми ме доведе. С колата. Тя е отвън, Хари. Ние научихме ужасната новина. Не те ли предупредих?
Очите му вече са пълни с влага.
– Кога?
– Кога?
Поразената страна на лицето му е извърната може би съзнателно в сянката, тъй че усмивката му изглежда съвсем жива, умна и уверена.
– Оная нощ на борба. Аз ти казах да се върнеш. Аз те молих.
– Мисля, че така беше. Забравил съм.
– Не, не си забравил. Не си забравил, Хари. – Дъхът му се пресича на "ха" от Хари. – Нека ти кажа нещо.
– Разбира се.
– Доброто и злото – продължава той и спира. Голямата му глава се мести и резките линии надолу по устата и по повреденото му око се откриват. – Доброто и злото не падат от небето. Ние, ние ги създаваме. Срещу нещастието. Постоянно, Хари, постоянно – гордостта му при превъзмогване на дългата дума се проявява просто, като гордостта на някое момче. – Нещастието следва тяхното неспазване. Не нашето собствено, често отначало не нашето собствено. Сега ние имаме пример за това с твоя личен живот.
Заека се чуди откъде са дошли тия следи от сълзи по бузите на Тотеро; но те са там.
– Вярваш ли ми?
– Разбира се. Разбира се. Вижте, аз зная, че това е моя грешка. Аз се чувствам като... като нищожество след всичко, което се случи.
Спокойната усмивка на Тотеро става още по-широка, леко стържещо хриптене излиза от устата му.
– Аз те предупредих – казва той, говорът му става по-бърз. – Предупредих те, Хари, но младежта е глуха. Младежта е безгрижна.
Хари избъбря:
– Но какво мога да направя?
Тотеро не дава признак да е чул.
– Не си ли спомняш? Как те молих да се върнеш вкъщи?
– Не зная, мисля да.
– Добре. Ах! Ти все още си хубав човек, Хари. Имаш здраво тяло. Когато аз умра и си отида, спомни си как твоят стар треньор ти е казвал да не правиш грешки. Спомни си!
Последната дума е произнесена скромно, с леко поклащане на главата. Проявявайки такава неуместна оживеност, той става от стола и полита, тъй като се отпуска преждевременно на своя бастун. Хари скача разтревожен и двамата за миг са много близо. Голямата глава на стария човек излъчва тежка миризма. Не толкова на лекарство, колкото на гниещи плодове.
– Вие, младите – завършва той, като извисява глас – тонът на треньора, който едновременно се кара и окуражава, – сте склонни да забравяте. Нали? Е, нали?
Силното му желание да чуе това признание е необяснимо.
– Разбира се – казва Заека, молейки се той да си върви.
Хари му помага да стигне до колата, додж 57 в синьо и кремаво, спрян пред оранжевия противопожарен кран.
Госпожа Тотеро изказва доста хладно своите съболезнования за смъртта на невръстната му дъщеря. Тя изглежда измъчена и благородна. Сива коса пада надолу по хубавите ѝ прошарени с бръчки сребърни слепоочия. Иска по-скоро да си тръгне, да избяга със своя трофей.
На предната седалка до нея Тотеро изглежда като самодоволно джудже, галейки глупаво извивката на своя бастун. Заека се връща в къщата, чувствайки се потиснат и омърсен от посещението. Откритието на Тотеро го сломи. Той иска да вярва в небето като първоизточник на всичко...
Екълс идва късно следобед, за да довърши приготовленията за погребението; то ще се състои утре следобед, сряда.
Когато той тръгва, Заека го задържа за малко в предната част на коридора и те разговарят.
– Какво мислиш? – пита Заека.
– За какво?
– Какво да правя?
Екълс го поглежда бързо, обезпокоен. Той е много изморен. Хари никога не е изглеждал толкова изморен. Неговото лице има бледия детински вид на някой, който не е спал достатъчно.
– Прави това, което правиш – отговаря той. – Бъди добър съпруг. Добър баща! Обичай това, което беше изоставил.
– А това достатъчно ли е?
– Ти искаш да кажеш, за да заслужиш опрощение? Сигурен съм, че това ще стане, ще се изпълни, докато си жив.
– Искам да кажа... – той никога по-рано не се е обръщал така
– Хари, ти знаеш, че аз не мисля, че това нещо съществува така, както ти смяташ, че съществува.
– Окей.
Разбира, че Екълс иска също да избяга, че видът му е мъчителен, отблъскващ.
Екълс трябва да е забелязал, че той почувства това, защото неочаквано набира милосърдие и прави опит.
– Хари, не съм аз този, който ще ти прощава. На мене ти нищо не си направил, за да ти простя. Аз се чувствам виновен наравно с тебе. Ние трябва да направим нещо, за да получим опрощение; ние трябва да заслужим правото да видим това нещо зад всичко. Хари, аз зная, че хората отиват при Христос. Аз съм го видял с очите си и съм го вкусил с устата си. И аз мисля така. Мисля, че бракът е тайнство, нещо свещено, и че тази трагедия, толкова ужасна, е свързала най-после тебе и Дженис по един свещен начин.
През следващите часове Заека се вкопчва в тази вяра, въпреки че тя, изглежда, няма никаква връзка с цветовете и звуците в голямата скърбяща къща, с петната и дъгите от сетните слънчеви лъчи в малките джунгли от растения по стъклената маса или с почти безмълвната вечеря, която той и Дженис споделят в нейната спалня.
Той прекарва тази нощ в къщата на Спрингърови и спи с Дженис. Нейният сън е здрав. Слабо хъркане от тъмната ѝ уста изостря лунната светлина и го държи буден. Той се надига на лакът и изучава лицето ѝ; то изглежда уплашено на лунната светлина, малко и разцапано от тъмните петна, които се очертават по него. Изглежда като мека материя, която е лишена от релефността на човешко присъствие.
Той се възмущава от нейния сън. Когато вече при утринната светлина на слънцето чувства как нейната тежест се размърдва и се изплъзва от леглото, той заравя по-дълбоко лице във възглавницата, отдръпва наполовина глава под завивките и се връща упорито към съня. Сънят е сигурна пещера. Днес е последният ден от неговия ненормален живот, днес е погребението: утре трябва да се върне отново на работа.
Сънят му изглежда тъй действителен.
Той е сам на някаква голяма спортна площадка, осеяна с дребни камъчета. На небето два идеални диска, съвсем еднакви по големина, но единият наситено бял, а другият – леко прозрачен, се движат бавно един срещу друг; прозрачният е точно над белия. В момента, в който се допират, той чувства страх и един глас, като високоговорител отгоре при среща по железопътна линия, произнася: "Игликата поглъща бъза."
Движението на горния диск надолу продължава дотогава, докато другият диск, макар и по-ярък, бива напълно засенчен от него и пред очите остава само един кръг – бледен и чист. Той разбира: "Игликата" е луната, а "бъзът" слънцето и това, което беше наблюдавал, е обяснението на смъртта: прекрасният живот е затъмнен от прекрасната смърт. С голямо въодушевление разбира, че трябва да излезе от тази площадка и да намери нова религия. Той сякаш чувства дисковете и ехото от гласа, виещ се настойчиво над него, и отваря очи.
Дженис стои до леглото с кафява пола и розова блуза без ръкави. Под брадичката ѝ има тъмен слой от пълнота, който той досега не е забелязал. Хари е изненадан, че лежи по гръб; почти винаги спи по корем. Разбира, че всичко това, което видя, беше сън, че той няма нищо, което да каже на света, и че възелът отново се стяга в гърдите му. При ставането си от леглото целува ръката ѝ, която виси отстрани безпомощна като мъртва.
Дженис му приготвя закуска, сладката удавена в млякото, кафето сварено по неин маниер. Те отиват с Нелсън до апартамента, за да вземат дрехи за погребението. Заека негодува от това, че тя може да върви; възмущава се, че тя не умира от срам и угризение на съвестта. Що за скръб е тази, която им позволява да вървят? Чувството за техните зашеметени тела, които просто вървят, обвивайки сърцата си във вцепененост и дребни нужди, го ядосва.
Те вървят с малкия през улиците, по които са вървели като деца. Каналът по Потър авеню, където течеше влачещата тиня вода от фабриката за лед, е пресъхнал. Къщите, в много от които вече не живеят ония, чиито лица той познаваше, са като къщите на град, който виждаш от влака; техните тухлени фасади остават безизразни при въпроса "Защо живеят хора тук? Защо са дошли на земята? Защо съществува този град, сиво предградие на третостепенен град, център и мерило за него за една вселена, която съдържа огромни прерии, планини, пустини, гори, крайбрежия, големи градове, морета?" Тази детска мистерия – мистерията за "някакво място", прелюдия към крайното "Защо съм аз?" – предизвиква паника в сърцето му. Студенина плъзва по цялото му тяло и той чувства, че се отделя, като че ли накрая става това, от което винаги се е страхувал – той върви по въздуха. Детайлите на улицата – неравната граница, където тротоарът и тревата се борят, следите от катран по стволовете на телефонните стълбове – вече не му говорят с интимния развълнуван глас на дете. Той не е никой; като че ли е излязъл от тялото и мозъка си за момент, за да види как бяга машината, и е навлязъл в небитието, защото това "той" е било само отражение, вибрация вътре в машината и сега не може да се върне отново вътре. Има чувството, че е зад прозорците на къщите, край които вървят, наблюдавайки тричленното семейство, което върви твърдо, без да иска да знае, че тяхната вселена е предизвикала нещо повече от обикновените женски сълзи.
Сълзите на Дженис идват така тихо, както росата; гледката на свежите от сутринта улици сякаш ги отприщват.
Когато влизат в апартамента, тя въздъхва тежко и съвсем рухва. Може би не очакваше, че жилището им ще е пълно със слънчева светлина; контрафорси от прах се носят в млечния светлинен сноп от средата на пода до горния край на прозорците и докосват всичко с невинност, новост, надежда.
Вратата на неговия гардероб е близо до входната врата, така че не е необходимо веднага да влизат много навътре в апартамента. Той отваря вратата на гардероба доколкото може, без да удря телевизора. Бръква дълбоко в него, разтваря ципа на една найлонова торба за съхраняване на дрехи и изважда своя син костюм. Зимен вълнен костюм, единственият тъмен костюм, който има.
Нелсън обикаля из апартамента, прави пиш в банята, намира една стара каучукова панда[42] в спалнята, която иска да си вземе. Неговото откритие пресушава доста от заплахата, която идва от стаите, и те отиват в спалнята, където са окачени дрехите на Дженис. Когато отиват нататък, тя сочи един стол.
– Тук седях и чаках – казва тя – вчера сутринта да се покаже слънцето.
Гласът ѝ е безжизнен; той не знае какво иска да му каже тя и не казва нищо. Задържа дъха си.
В спалнята има един хубав момент. Дженис сваля полата и блузата си, за да изпробва един стар черен костюм, и докато се движи наоколо по комбинезон, боса върху килима, му напомня за момичето, което познаваше, със своите тесни глезени и китки и малка плаха глава.
Черният ѝ костюм, купен когато е била още в гимназията, не ѝ става; коремът ѝ все още е твърде голям от раждането. А може би започва затлъстяването на майка ѝ. Застанала там, мъчейки се да накара полата да ѝ стане, гърдите ѝ изскачат над сутиена. Когато се навежда, разстоянието между тях се къдри в тънка гънка. Тя е закръглена, една приятна закръгленост, която му доставя удоволствие. Той мисли: "Моята, моята жена", но тя се изправя и нейното размазано, безумно лице заличава неговата гордост от притежанието. Тя се превръща в задължение, което мъчително засилва тежестта, която вече натежава върху гърдите му. Това е безумната жена, която той трябва да направлява с нежност през целия си живот, за да е надалече от вчерашния ден.
– Няма да стане – изпищява тя, издърпва краката си от полата и я захвърля; голям премятащ се прилеп към другия край на стаята.
– Нямаш друга възможност.
– А какво да правя?
– Ела. Да излезем оттук и да се върнем у вас. Това жилище те прави нервна.
– Но ние ще трябва да живеем тук!
– Да, но не днес. Ела.
– Не можем да живеем тук – казва тя.
– Зная, че не можем.
– Но къде можем да живеем?
– Ще разбереш. Ела!
Тя се препъва в полата си, слага си блузата над ръцете, обръща се кротко и моли:
– Закопчай ми гърба.
Закопчавайки розовата дреха, нейният спокоен гръб някак го кара да плаче; лютивината в очите му се засилва до болка и той вижда малките бебешки копчета през цял куп дискове с водниста светлина, като листенца от ябълков цвят. Влагата се поколебава върху клепачите му и след това се стича надолу по бузите. Тази влага е сладка. Той иска да може да плаче с часове, защото само това малко го облекчава. Но мъжките сълзи са редки и неговите спират, преди да излязат от апартамента. Когато затваря вратата, има чувството, че е прекарал целия си безцветен живот да отваря и да затваря тази врата.
Нелсън взема със себе си каучуковата панда и всеки път, когато кара играчката да пищи, Заека получава болки в корема. Сега градът е бял от слънцето, което почти се е изкачило в зенита.
Когато Дженис разказва какво се е случило, госпожа Спрингър се суети и намира една своя стара черна рокля, която, казва тя, като се прибоде умело и малко се позашие, щяла да стане. Тя и Дженис се качват горе и след половин час Дженис слиза, облечена в черно.
– Хари, добре ли изглеждам?
– Какво по дяволите смяташ, че ще бъде това? Модно ревю?
Мисълта, че тя може да носи дрехите на майка си, го вбесява. Той добавя със съжаление:
– Изглеждаш чудесно!
Но лошото е станало. Дженис е наранена и съвсем рухва горе, а госпожа Спрингър отменя малката търпимост, която му беше оказала. Къщата отново се изпълва с неизречената мисъл, че Той е убиецът.
Той приема тази мисъл с признателност. Вярно е, той е, той е, и омразата го удовлетворява повече от опрощението. Въвлечен в омраза, той не трябва да прави нищо; може да стои като парализиран и непреклонността на ненавистта прави нещо като убежище за него.
Чете на Нелсън от "Малка златна книжка" за едно пуф-паф, което се плашело от тунели, но накрая станало смело. Госпожа Спрингър влиза и отрязва думата "обяд". Той заявява, че не е гладен, но окуражен от разказа, който прочете, влиза в кухнята, за да наглежда и пази Нелсън. Госпожа Спрингър успява да държи през цялото време гърба си към него. Когато Нелсън свършва със супата, суровите моркови и сандвича, Хари го завежда горе и го слага в леглото, а след това продължава да стои на стола във всекидневната. Дженис е заспала и шумът от шевната машина на госпожа Спрингър се слива с песента на птиците и жуженето на пчелите в ранния следобед.
Дженис се събужда и слиза до хладилника, а след това се качва отново горе и нейният глас и гласът на майка ѝ се сливат.
Господин Спрингър се връща вкъщи, влиза, опитва се да не говори за нищо и чувства, че положението на Хари в къщата е отново влошено. Той изтичва горе при жените. Шум от стъпки се носи над Хари. Луксозните сервизи в бюфета със стъкло отпред треперят.
Той се пита дали болката в стомаха му не идва от това, че се храни толкова малко през последните дни, отива в кухнята и изяжда две бисквити. Чувства, че всяка хапка нанася удар върху едно изстъргано дъно. Болката се увеличава. Светлите порцеланови прибори, стоманените врати, всичко изглежда заредено с отрицателен магнетизъм, който го притиска и го прави крайно слаб.
Той отива в тъмната всекидневна и през предния прозорец наблюдава две още малки момичета с прилепнали шорти, които се влачат по слънчевия тротоар. В телата им има вече нещо зряло, но лицата им са все още лица на малки момичета. Странни са момичетата около четиринадесет години, лицата им имат този напрегнат, нетърпелив израз. Злоупотребата с бонбони е развалила кожите им. Те вървят толкова бавно, колкото бавно минава и времето до погребението. Дъщери, това са дъщери, дали Джун... – той отстранява мисълта. Дългите крака на момичетата и бавните вече женствени движения изглеждат противни и нереални. Самият той, наблюдавайки ги иззад прозореца, изглежда като зацапано петно на стъклото. Той се чуди защо вселената просто не изтрие едно толкова мръсно и нищожно нещо. Поглежда ръцете си и те му изглеждат отвратителни.
Качва се горе и с прекалено старание измива ръцете и врата си, но не смее да използва техните луксозни кърпи. Излизайки с мокри ръце, той среща Спрингър в тихия коридор и казва:
– Нямам чиста риза.
Спрингър казва:
– Чакай!
И му донася една риза и черни копчета за ръкавели.
Хари се облича в стаята, където спи Нелсън. Слънчева светлина влиза под спуснатите щори; момчето диша тежко. Обличането му отнема по-малко време, отколкото смяташе. Вълненият костюм е неприятно топъл, но някакво упорство в него му пречи да свали сакото. Безупречно облечен с риза, която му е твърде тясна, той седи във всекидневната, загледан в тропическите растения по стъклената маса, местейки глава така, че ту това листо закрива другото, ту онова листо закрива това, и се пита дали да се откаже от тази игра. Вътрешностите му са свита маса от страх, здрав мехур, който не може да се пукне.
Съзнава, че от всичко, което го плаши, най-много се бои да види родителите си. Не бе имал кураж да им позвъни или да ги види след това, което се случи. Госпожа Спрингър се обади на майка му в понеделник вечерта и я покани за погребението. Мълчанието им оттогава го тревожи. Едно е да те пратят по дяволите другите хора, а съвсем друго е – твоите собствени родители. Още щом се върна от армията и татко недоволстваше, защото той не искаше да работи в печатницата и по някакъв начин клъвваше точно в празното място на неговото сърце. Цялата мекота и доброта, които имаше у стария човек, изчезнаха. Но майка му беше нещо друго; тя беше още жива и все още здраво свързана със струната на неговия живот.
Ако тя дойде тук и го наругае, смята, че по-скоро би умрял, отколкото да приеме това. Но пък какво друго ще му каже? Каквото и да казва госпожа Спрингър, той може да го отмине, понеже в края на краищата тя трябва да се примири с него и някак си, въпреки всичко, той чувства, че тя иска да го заобича, докато при майка му не става въпрос за обич. В известен смисъл те не са дори две отделни същества; той е заченат в нейната утроба и ако тя му е дала живот, може също така и да го отнеме; ако той почувства това отдалечаване, това ще бъде самият гроб. От всички хора в света най-малко иска да види нея. Ще му се да е мъртва.
Най-после те са готови: господин Спрингър в спретнат тъмносив немачкаем костюм. Нелсън – в приятно костюмче с презрамки, госпожа Спрингър с черна филцова шапка с воал и със стъбло горски плодове, и Дженис – цялата прибодена с карфици и с подгъви, но все пак с приличен вид, черна като сажди в голямата рокля на майка си. Тя не носи шапка.
Черният кадилак на погребалното бюро пристига и ги отвежда в залата за погребения. Някога това с било къща, но сега е застлана с килими, каквито в никоя къща не биха сложили, светлозелени килими, заглушаващи стъпките ти, сякаш че по пода има един инч прах. Малки сребърни тръбички по стената изпращат жълтеникава светлина и цветовете навсякъде – по стените и по завесите – са цветовете, сред които никой не би живял: оранжеворозово, воднисто и виолетовото, което убива микробите по клозетните седалки.
Изкачват се по една пътека, настлана с плочки, под слънчевата светлина, покрай зелената пяна на храстите и чакат в малка розова странична стая. Оттук Хари може да гледа в централната зала: на няколко редици от наредените като в аудитория столове седят около шестима души, от тях пет жени. Единствената, която познава, е Пеги Гринг. Малкото ѝ момче, което се извива до нея, е седмият. Най-напред бяха решили да не присъства никой друг, освен членовете на семейството, но впоследствие Спрингърови поканиха и някои близки.
Родителите му не са тук. Безкостните ръце на някой някъде се разхождат нагоре и надолу по клавишите на електрическия орган. Неестественото оцветяване на интериора достига кулминационната си точка с оранжерийните цветя, наредени около малък ковчег. Ковчегът е със златни дръжки и е положен на подиум, закрит с тъмнопурпурна завеса. Той мисли, че завесата би могла да се дръпне настрана и да открие като по чудо живото бебе отдолу. Дженис поглежда вътре, изплаква и един мъж от погребалното бюро, рус и млад, с неестествено червено лице, изважда шише с амоняк от страничния си джоб. Майка ѝ го поднася до носа ѝ и тя с мъка скрива гримасата си на отвращение; веждите ѝ се издигат нагоре, разкриващи подпухналостите, които очните ѝ ябълки образуват под тънката ципа. Хари я улавя за ръка и я обръща така, че да не може да гледа в съседната зала.
Страничната стая има прозорец, през който те могат да гледат на улицата, където децата и колите текат.
– Да се надяваме, че свещеникът не е забравил – казва младият човек с червеното лице и се засмива, изпитвайки поради това смущение. – Той не може да се почувства свободно тук.
– Това често ли се случва? – пита господин Спрингър.
Той е застанал зад жена си и лицето му се наклонява напред с любопитство, една птича черна уста под светлите мустаци. Госпожа Спрингър, която е седнала на един стол, притиска длани до лицето си през воала, пъстрите горски плодове потрепват на своето стъбло от тел.
– Горе-долу два пъти в годината.
Един познат стар плимут се приближава бавно до бордюра отвън. Майката на Заека слиза и гледа ядосано нагоре-надолу по тротоара. Сърцето му подскача и езикът му се заплита. Ето, идват моите родители: като че ли това беше някакво предупреждение. И всички те изострят вниманието си, сякаш за да се противопоставят на евентуално нападение. Госпожа Спрингър става, а Хари се намества между нея и Дженис. Заставайки така в редиците на Спрингърови, поне ще покаже на майка си, че се е променил, че той е приел и е приет.
Човекът от погребалното бюро излиза, за да ги доведе. Хари ги вижда, застанали на блесналия тротоар, спорейки през коя врата да влязат. Мим малко встрани. Облечена в семпло костюмче и без всякакъв грим, тя му напомня за малката сестричка, която някога имаше.
Гледката с неговите родители го кара да се пита защо се страхува от тях. Майка му влиза през вратата първа. Погледът ѝ се плъзва по тяхната редица и тя пристъпва към него с протегнати ръце.
– Хари, какво ти направиха те?
Тя извиква това високо и го обгръща в прегръдка, като че ли ще го отнесе обратно към небето, от което са паднали.
Така бързо то се отваря и отново се затваря.
С момчешки рефлекс на смущение той я отблъсва настрана и се изправя в цял ръст. Сякаш без да съзнава какво е казала, майка му се обръща и прегръща Дженис. Той изпитва облекчение да види, че тя постъпва учтиво, нормално.
Татко, мърморейки нещо, разтърсва ръката на Спрингър. Мим идва и докосва Хари по рамото, а после приклеква и шепне нещо на Нелсън, двамата най-млади тук. Като ги гледа отгоре, Хари чувства как тия човешки същества се обединяват. Жена му и майка му се прегръщат. Майка му започна прегръдката машинално, но в нея дишаше голяма скръб. Лицето ѝ се сгърчва от мъката; Дженис, разрошена и смазана, все пак отвръща: нейните слаби черни ръце се опитват да обхванат едрото тяло, устремило се към нея. Госпожа Спрингър ѝ прошепва две думи. Другите недоумяват; само Хари със своя висок ръст вижда това. Майка му се движи от инстинкта, който ни кара да прегръщаме тия, които нараняваме, и после тя беше почувствала това момиче в своята прегръдка като член, заедно с нея, на една древна обиждана робска раса и тогава бе схванала, че ако върне сина си към себе си, то тя трябва да бъде изоставената.
Той беше почувствал у себе си тия степени на скръбта, които се бяха проявили в нея, докато ръцете ѝ се впиваха по-силно. След това тя отпуска Дженис и говори тъжно и благовъзпитано със Спрингърови. Те бяха отминали нейния пръв вик като лудост. Разбира се, те нищо не бяха направили на Хари, това, което беше направено, Хари им го беше направил.
Неговото освобождение е незабележимо за тях. Той ги чувства далечни до себе си. Думите, които майка му казва на Дженис: "моята дъщеря", остават без значение. Мим се изправя; баща му взема Нелсън на ръце. Техните движения кротко го побутват. А в това време сърцето му завършва своя кръг и още веднъж прави този кръг – един по-широк кръг в разредена среда, в която околният свят внася своя принизяващ смисъл.
Екълс пристига задъхан от някоя дрогерия или от измъчения си дом и всички те, заедно с Нелсън, влизат в залата с цветята и сядат на първия ред. Заека се дразни, че облеченият в черно Екълс трябва да стои между него и дъщеря му. Дълбоко в себе си той чувства вина за нещо, което никой не беше споменал, – че детето не е кръстено.
– "Аз съм възкресението и живота казва бог: – този, който вярва в мене, макар и да е умрял, все пак ще живее: и който изобщо живее и вярва в мене, никога няма да умре."
Груби, лоши думи витаят в главата на Хари като тромави черни птици. Той чувства, че те не са невъзможни. Екълс не чувства: неговото лице е мрачно и изопнато. Гласът му е фалшив. Всички тия хора са фалшиви: освен неговата мъртва дъщеря, бялата кутия със златна украса.
"Той ще пасе стадото си като пастир: той ще прибере агнетата със своите ръце и ще ги отведе в своето лоно."
Пастир, агнета, ръце: очите на Хари се пълнят със сълзи. Като че ли за пръв път сълзите го обливат, едно море и накрая солената вода навлиза в очите му. Дъщеря му е мъртва: Джун си с отишла от него; сърцето му плува в скръб, която се носи из него, преди да се гмурне все по-дълбоко и по-дълбоко в безграничната всеобхватност на загубата. Никога няма да чуе отново нейния плач, никога няма да види отново нейната мраморна кожа, никога няма да люлее вече нейната лека тежест в ръцете си и да наблюдава дали синият резец на очите ѝ ще се разшири при неговите думи. Никога. Думата "никога" спира всичко, няма никога пролука в нейната плътност.
Те тръгват за гробищата. Той, баща му, бащата на Дженис и човекът от погребалното бюро носят бялата кутия до катафалката. Тя е тежка, но тежестта е изцяло от дървото.
Гробищата са красиви към четири часа. Специално засаденият зелен мъх се разстила надолу някак успоредно на слънчевите лъчи. Надгробните камъни хвърлят дълги сивогълъбови сенки.
Тъжната процесия се движи по покритата със скърцащ син пясък алея: нейната цел е мекият зелен балдахин, миришещ на пръст и папрат. Отвъд тях, надалече, се вижда полумесецът на черната гора; гробищата са високо по планинския склон, между града и гората. Под техните крака димят комини. Хари поглежда нататък към долината, но оттук тя изглежда различна, по-синя. Хе-е нататък един мъж върху моторна косачка кара между наядените зъби на надгробните камъни. Лястовици се стрелкат нагоре-надолу над каменна къщичка, една гробница.
Белият ковчег бива ловко извъртян върху колелцата от дълбокия корпус на катафалката и свален върху пурпурночервени ремъци, които го държат над малкия, с почти квадратна уста, но дълбок гроб. Леките скърцания и пъшкания от усилието дращят по стъкло от мълчание. Мълчание. Кашлица. Цветята ги следват; те са тук под навеса. Зад краката на Хари спретната могила от пръст, изравнена на върха на квадрати, чака да бъде преместена, като през това време излъчва скрито послание на земята. Хората от погребалното бюро изглеждат доволни, те скръстват розовите си длани пред своята катафалка. Тишина.
– "Бог е моят овчар; следователно не може да ми липсва нищо."
Гласът на Екълс губи от силата си на открито; далечното бръмчене на моторната косачка спира почтително. Гърдите на Заека тръпнат от вълнение и сила, той е уверен, че неговото момиче възлиза към рая. Това чувство изпълва изречените от Екълс думи, както едно живо тяло – кожата.
– "О, господи, чийто най-скъп син вземаше малките деца в ръцете си и ги благославяше; озари ни с твоята милост. Ние Те молим да предадеш душата на това дете на твоята непрестанна грижа и любов и да ни заведеш всички в небесното царство; чрез твоя син, Исус Христос, нашия бог, Амин."
– Амин! – шепне госпожа Спрингър.
Да. Ето как е. Той чувства всички тия глави, застинали като надгробни камъни, той ги чувства еднакво, еднакво с тревата, с цветята от парниците, всички – хората от погребалното бюро, пазача, който не се виждаше и бе спрял своята косачка, всички събрани заедно тук, за да дадат на неговото некръстено бебе силата да се изкачи в рая.
Завъртва се електрически ключ, ремъците започват да спускат ковчежето в гроба и спират. Екълс прави кръст от пясък върху капака; песъчинки изпадат една по една от извития капак в дупката. Една розова ръка хвърля смачкани цветчета.
– "Бъди милостив, ние те молим с всички ония, които са опечалени, които прехвърлят всяка грижа на Тебе..."
Ремъците изпъшкват отново. Дженис до него залита. Той я улавя за ръката и дори през дрехата чувства колко е гореща. Една въздишка на вятъра кара балдахина да се издува и полюшва като корабно платно. Уханието на цветята стига до него.
– "...и Светият дух да те благослови и пази, сега и завинаги. Амин."
Екълс затваря своята книга. Бащата на Хари и бащата на Дженис, застанали един до друг, вдигат поглед нагоре и премигват. Хората от погребалното бюро започват да работят с техните съоръжения, като издърпват ремъците от дупката. Опечалените се преместват на слънце.
– "Прехвърляйки всяка грижа на Тебе..."
Той беше направил това; чувства се изпълнен със сила. Небето го поздравява. Сякаш че е изпълзял от някаква пещера и сега най-после, оставил зад себе си бавно отдалечаващите се в тъмното досадни скали, вижда светло сияние. Той се обръща. Лицето на Дженис, вцепенено от скръб, закрива светлината.
– Не ме гледай! – извиква той. – Аз не съм я убил.
Устата му произнася това ясно, в тон с простотата, която чувства сега във всичко. Главите, които разговарят тихо, се вдигат изведнъж при тоя неочакван и жесток глас.
Те разбират погрешно. Той просто иска тази правда. Иска да обясни на главите: "Всички вие постъпвате така, като че ли
Обръща се към нея и нейното отпуснато лице сякаш е получило плесница. Той вижда, че тя също е жертва, че всеки е жертва; бебето си е отишло, това е, което казва. Той е имал бебе и неговата жена го е удавила.
– Хей – казва ѝ той. – Всичко е наред. Ти не си го искала.
Опитва се да я хване за ръката, но тя я отдръпва бързо назад като от полицейски агент и поглежда към родителите си, които пристъпват към нея.
Лицето му пламва; опрощението беше твърде голямо в неговото сърце, а сега има омраза. Той мрази глупавото ѝ лице. Тя не вижда
Нагоре с все сила. Той бяга между надгробни камъни тържествуващо. Глухарчета, лъскави като масло, са израснали между гробовете. Зад него гласът на Екълс вика името му: "Хари! Хари!". Чувства, че Екълс го гони, но не се обръща да погледне. Пресича на диагонал през тревата между надгробните камъни, към гората. Тъмният полумесец от дървета е по-далече, отколкото изглеждаше от гроба. Бягането го изморява и той започва да чувства тежестта на тялото си; склонът на местността става все по-стръмен. Въпреки това в гробището има една мекота, която улеснява бягството му, пружинираща неравност, която го оживява и му напомня за ловките поривисти бягания по препълнено игрище. Влиза между клоните на дърветата и се устремява към центъра на полумесеца. Но когато стига там, той се чувства по-малко в безопасност, отколкото е очаквал; обръщайки се, гледа през листата на дърветата надолу към гробищата, към малкия зелен навес, където човешките същества, които той бе напуснал, се скупчват. Екълс е някъде по средата между тях и него. Черните му гърди се издигат. Устремените надалече очи са впити в гората. Другите, дебели стъбла в тъмни дрехи, се поклащат: маневрират, кроейки планове, проверявайки силите си, подкрепяйки се взаимно. Техните бледи лица изпращат безмълвни сигнали към гората, после се обръщат с възмущение или отчаяние, след това пак изпращат отчаяно своите сигнали под лъчите на залязващото слънце като хипнотизирани. Само Екълс не отмества поглед. Той може би събира сили, за да поднови преследването.
Заека се навежда и тича на прибежки. Ръцете и лицето му са издраскани от провирането между храстите и младите дървета, които ограждат гората. Дълбоко навътре има повече пространство. Боровете задушават всеки друг растеж. Техните кафяви иглички постилат неравната земя с хлъзгава покривка; слънчевата светлина пада през тесните пролуки по този мъртъв под.
Тук вътре е мрачно, но горещо като в мансарда: невидимото следобедно слънце гори тъмните покриви от зеленина над главата му. Изсъхнали ниски клони се навират в очите му. Ръцете и лицето му парят там, където се е издраскал.
Обръща се да види дали другите са назад. Никой не го е последвал. Далече през едно мъничко парче земя в края на прохода между боровете, сред които е той, просветва поляна; това е може би поляната, зеленината на гробищата, но тя изглежда толкова далече, колкото парчетата небе, които вижда през върховете на дърветата.
Обръщайки се, той загубва чувството си за посока. Но стволовете на дърветата в началото са наредени в стройни редици, което му позволява да върви между тях, и той върви срещу склона на местността. Ако се изкачва достатъчно бързо, ще стигне навреме панорамния път, който минава по хребета. Само ако слиза надолу, може да се върне при другите.
Дърветата престават да вървят в редици и се сгъстяват. Това са вече по-старите дървета. Тъмнината под тях е по-гъста и земята по-стръмна. Камъни, крастави от лишеи, се подават през покривката от иглички; паднали разкривени пънове забиват нокти по пътя му. Там, където зеленият свод има отвор, храсти от горски плодове и жълта трева растат в безсмислен безпорядък. Тия кътчета, някои от които са доста обширни, улавят малко от слънцето, спускащо се надолу по планинския склон, правят околната тъмнина още по-тъмна и когато се спира сред тях, той долавя някакъв шепот, който изпълва кафявите тунели наоколо. Мушици кръжат нагъсто в слънчевата светлина над тия отвори. Обграждащите го дървета са твърде високи, за да забележи някакъв признак – някакъв далечен познат пейзаж на цивилизация.
Застанал като на остров под светлината, той започва да изпитва страх. Хвърля се в очи; мечките и неизвестните заплахи, които шумолят в гората, могат да го видят. Вместо да стои там уязвим, в тия ями на видимостта, той се втурва към заплахите през камъните, гниещите пънове и хлъзгавите иглички. Насекоми го следват извън слънцето; потта му е като силен парфюм. Гърдите му го стягат и пищялите го болят от тръскането нагоре по стръмнината, сред ями и плоски скали, невидими от игличките. Сваля сакото си и го носи като засукан вързоп. Той се бори срещу вътрешния си импулс да обръща непрекъснато глава назад, за да види какво има зад него: няма нищо, само притихналият мъртвешки живот на гората; но неговият страх изпълва откритото за вятъра пространство между дънерите на дърветата с живи заплахи, които просто се изплъзват от ъгъла на неговото око всеки път, щом обърне глава. Трябва да държи главата си неподвижна. Сам си внушава страх. Като дете той често се изкачваше нагоре през гората, под някаква магическа защита, ко ято сега се беше вече вдигнала; не може да повярва, че гората е била така тъмна тогава. Дърветата също бяха израсли. Такава неестествена тъмнина, полепнала по тънки като паяжина клони, които докосват непрестанно лицето му, една тъмнина като предизвикателство спрямо силната дневна светлина, чисто небе подскача в нееднаквите по големина отвори между върховете на дърветата над него като синя маймуна.
Кръстът го заболява от това, че върви приведен. Започва да се съмнява в своя метод. Като дете той никога не е навлизал тук откъм гробищата. Може би изкачването по най-стръмния склон е глупаво, водещо го някъде под хребета на планината, докато само на няколко ярда вляво от него навярно минава шосето.
Той се насочва наляво, мъчейки се да върви направо; шепотът на гората като че се усилва и сърцето му започва да бие по-бързо, изпълнено е надежда; беше прав, близо е до шосе. Забързва нататък, провирайки се безжалостно, очаквайки при всяка крачка да се появи шосето, да блеснат неговите бели стълбове и препускащи коли.
Склонът на местността незабелязано изчезва под краката му. Той спира занемял на ръба на една стремително спускаща се падина, чийто близък бряг е осеян с мъхестите трупове на изсъхнали дървета, натрупани до пънове, които са прилепнали прави към стръмната почва и хвърлят в падината дълбока сянка като при пълен здрач.
Нещо правоъгълно нарушава този мрак; струва му се, че на дъното на падината се намират мазето и порутените стени от пясъчник на изоставена къща. Към силното раздразнение, че пак е загубил пътя и се с насочил надолу, се прибавя и някакъв звънтящ ужас, като че ли този грохнал свидетел на човешкото проникване в един свят на първобитен живот бие камбани, чийто звън достига до края на вселената. Мисълта, че това място някога е било обитавано от хора, че тази местност е била пребродена, разчистена и опозната, затъмнява въздуха с привидения, които се изкачват към него по обраслия с папрат бряг, като деца, изскачащи от някой гроб. Може би тук е имало деца, пълнички момичета с басмени роклички, които са носили вода от близкия извор, засаждали са дървета, по които са врязвали знаци при своите игри, остарявали са върху дъските над мазето и са умирали, отправяйки сетен взор навън към брега, където стои Хари.
Тук той се чувства по-забележим и уязвим, отколкото в малките сечища със слънчева светлина: смътно чувства, че у него е запалена някаква огромна искра – искрата, чрез която се разпознава слепият хаос на материята, искра, запалена при стълкновението между две различни сфери, което един ужасен бог пожела.
В корема си усеща хлъзгавина; ушите му сякаш изведнъж се отварят за някакъв глас. Започва да се изкачва отново нагоре, мъчейки се да заглуши това, което някакво невидимо начало, прелитащо от дърво на дърво, иска да му изкрещи в сенките на все по-сгъстяващия се мрак. Той бяга все нагоре по стръмнината на склона, гони я в смътната светлина и стръмната твърда земя му изглежда нещо, което бяга, което се вие.
Светлината се засилва достатъчно, за да може да забележи от дясната си страна гнездо от стари консервни кутии и шишета, заровени в игличките, и тогава той излиза на шосето. Прехвърля дългите си крака над оградата отстрани и се изправя. Златисти точици светват и гаснат в ъгъла на очите му. Асфалтът скърца под обувките му и на него му се струва, че е навлязъл с чудесната резонираща празнота на изтощението в един нов живот.
Прохладният въздух гали плещите му; някъде там вътре беше разцепил ризата на стария Спрингър напряко по гърба. Той бе излязъл от гората на около половин миля под хотел "Пинакъл". Докато се клати по пътя, метнал небрежно на рамо синьото си сако, закачено на единия му пръст, Дженис, Екълс, майка му и греховете му изглеждат на хиляди мили далече. Решава да позвъни на Екълс, тъй както се изпраща пощенска картичка на някого. Екълс го обичаше и му беше оказал голямо доверие и сега заслужаваше поне един телефонен разговор.
Заека репетира какво ще му каже.
"Всичко е окей – ще му каже той. – Аз съм на пътя. Искам да кажа... мисля, че има няколко пътя; не се безпокой. Благодаря за всичко." Това, което иска да постигне оттатък, е Екълс да не се обезкуражава.
Към върха на планината е все още съвсем светло. Горе, в морето от небе, едно езеро с разпокъсани облаци, приличащи на скумрии, се носи като ято риби. Само няколко коли са паркирали пред хотела; таратайки, понтиаци 52 и мерцедеси 51, като колите на Спрингър, които той продава на тия пъпчиви хлапаци, които идват с по някоя кинта в портфейлите си и стотина долара в банката.
Вътре в кафетерията[43] няколко такива хлапаци играят на автомат за хазарт, наречен "Подскачащата Бетси". Те го поглеждат със своите дълги коси и изражението на лицата им казва, че знаят какво се е случило; единият от тях дори извиква:
– Тя ли ти разкъса ризата?
Учудва го, че те не знаят нищо за него, освен това, че дрехите му са в безпорядък. Вършиш си разни неща и никой в действителност не знае. Часовникът показва шест без двайсет. Той отива да се обади по телефона, закачен на карамелената стена, и поглежда за номера на Екълс в указателя.
Жената на Екълс отговаря сухо:
– Ало?
Заека затваря очи и нейните лунички затанцуват в червеното под клепачите му
– Привет! Моля ви, мога ли да говоря с преподобния Екълс?
– Кой е? – Гласът ѝ беше станал рязък и високомерен; тя знае кой е. Той се усмихва и си представя твърдия ѝ сладък задник, който потупа.
– Хей, тук е Хари Енгстръм. Джек там ли е?
Слушалката в другия край на линията бива върната на мястото ѝ. Тая кучка! Само защото не пожела да влезе в нейния ужасен дом. Бедният Екълс вероятно седи там, сърцето му кърви, за да чуе една дума от мене, а тя се връща и му казва "погрешен номер"; бедното човече, женен за тая кучка.
Той също окачва слушалката. Чува, че монетата издрънчава долу и се чувства улеснен от този неуспех. Излиза отсреща на паркинга.
Струва му се, че е оставил зад себе си в кафетерията всичката отрова, която би могъл да капне в ушите на бедния уморен хлапак. Представя си как Люси разказва на Екълс за това, че я е плеснал по задника, и чува как Екълс се смее и самият той се усмихва. Той ще запомни Екълс с това – като човек, който се смее; у него имаше нещо, което те държи на разстояние, което ти не можеш да постигнеш, гъгнивият глас. Но чрез смеха ти можеше да се доближиш до него. Нещо издайническо се промъкваше иззад него, покрай угнетяващото, обезсърчаващо, сковано, неизменно лице. Това, което го правеше угнетяващо, беше, че той не бе уверен, но не можеше да го признае и вместо това измъчваше веждите си и изговаряше всяка дума с различен глас. Общо взето, облекчение е да се освободи човек от него. Труден.
От края на паркинга Брюър се разпростира като килим; неговото саксиено червено е прашно. Някои светлини вече са запалени. Големият неонов слънчоглед в центъра на града изглежда малък като маргаритка. Сега ниските облаци са розови, но високо горе; високо в небесния свод опашки от перести облаци все още висят бледи и девствени. Когато тръгва надолу по стълбите, се пита: "Беше ли излъгала Люси?"
Той слиза от планината по стълбището от греди през онази част на града, където няколко души все още играят тенис, и надолу по Уайзър стрийт облича отново сакото си; след това тръгва нагоре по Съмър. Сърцето му шепне в неизвестност, но е в центъра на гърдите му. Онзи деформиращ го спазъм във връзка с Беки е изчезнал; той постави Беки в рая, почувства как тя отиде там. Ако Дженис беше почувствала същото, може би би могъл да остане.
Външната врата е отворена и стара дама с полска забрадка излиза, мънкайки, от вратата на Ф. Кс. Пелигрини. Той звъни на звънеца на Рут.
Електрическият автомат отговаря; той бързо отваря вътрешната врата и тръгва нагоре по стълбите. Рут идва до перилата, поглежда надолу и казва:
– Върви си!
– Как? Как разбра, че съм аз?
– Върни се при жена си!
– Не мога. Току-що я напуснах.
Тя се смее; той се изкачва до предпоследното стъпало и лицата им са на една височина.
– Ти винаги я напускаш – казва тя.
– Не, този път е друго. Наистина е лошо.
– Ти изобщо си лош. С мене също си лош.
– Защо?
Той се е качил на последното стъпало и стои там на един ярд от нея, възбуден и безпомощен. Той смяташе, че когато я види, инстинктът ще му подскажа какво да направи, но някак си всичко е ново, въпреки че са изминали само няколко седмици. Тя е променена, по-улегнала в движенията и по-пълна в талията. Синьото на очите ѝ е по-дълбоко.
Гледа го с презрение, което е съвсем ново.
–
– Чакай, ще отгатна – казва той. – Ти си бременна!
За миг изненадата смекчава грубостта.
– Това е знаменито! – извиква той и се възползва от нейното омекване, за да я бутне пред себе си в стаята.
Ръцете и пуловерът ѝ се поддават като малки възглавнички, когато я бута.
– Знаменито! – повтаря той, като затваря вратата.
Заека се опитва да я прегърне, но тя успява да се изплъзне и се отдръпва зад един стол. Тя желаеше тази борба, вратът му е издраскан.
– Върви си! – повтаря тя. –
– Не се ли нуждаеш от мене?
– Да
Чувства, че тя често си е представяла тази среща, че е решила да каже всичко, което, изглежда, няма да е малко. Сяда в едно кресло. Краката го болят. Тя казва:
– Аз имах нужда от тебе оная нощ, когато ти си отиде. Спомняш ли си колко много се нуждаех от тебе? Спомняш ли си какво ме накара да направя?
– Тя беше в болницата – обяснява той. – Трябваше да отида.
– Господи, ти си остроумен! Господи, ти си толкова свят. Трябваше да отидеш. Добре. Но трябваше също и да останеш, така ли? Знаеш ли, аз бях толкова глупава да мисля, че поне ще се обадиш по телефона.
– Исках, но се опитах да започна нов, чист живот. Не знаех, че си бременна.
– Не знаеше! А защо не знаеше? Всеки друг би разбрал.
Аз се чувствах толкова зле.
– Кога? С мене?
– Господи, да. Защо не погледнеш поне веднъж, за миг, извън твоята собствена хубава кожа?
– А защо не ми каза?
– Защо трябваше да ти казвам? Какво би помогнало това? Ти не си никаква подкрепа. Ти си нищо. Знаеш ли защо не ти казах? Ще се смееш, но... Не ти казах, защото мислех, че ще ме оставиш, ако узнаеш. Ти дори не ми позволи да направя нещо, за да предотвратя това, но аз си представях, че щом се случи и ти ще ме оставиш. Във всеки случай ти ме остави и така. Защо не се махаш? Моля те, махай се! Аз те молих да се махнеш още първия път. Този проклет първи път... аз те молих. Защо си
– Искам да бъда тук. Това е правилно. Виж, щастлив съм, че си бременна.
– Много е късно да си щастлив.
– Защо? Защо да е много късно?
Той се страхува, припомняйки си как тя не беше тук, когато идва по-рано. Сега тя е тук, тогава беше заминала. Жените обикновено заминаваха, за да го направят, той знаеше.
– Как можеш да седиш тук? – пита го тя. – Не мога просто да разбера как можеш да седиш тук! Ти току-що си убил своето бебе и седиш тук.
– Кой ти каза това?
– Твоят приятел свещеникът. Твоят колега светец. Той се обади по телефона преди около половин час.
– Господи! Той още прави опити.
– Аз казах, че не си бил тук. Казах, че никога няма да бъдеш тук.
– Аз не съм убил бедното дете. Дженис го уби. Аз ѝ се разсърдих оная нощ и дойдох да те търся, а тя се напила и удавила горкото дете във ваната. Не ме карай да говоря за това. Къде беше във всеки случай?
Тя го поглежда е леко учудване и казва:
– Момче, ти наистина навяваш смърт, знаеш ли?
– Хей, да не си направила нещо?
– Стой кротко! Просто стой там. Аз те видях изведнъж много ясно. Ти си самият господин Смърт. Ти не си просто нищо, ти си по-лошо от нищо. Ти не си плъх, ти не вониш, ти не си способен да вониш.
– Виж, аз нищо не съм направил. Дойдох само да те видя, когато това се е случило.
– Не, ти не правиш нищо. Ти просто обикаляш наоколо с целувката на смъртта. Махай се! Честна дума, Заеко, прилошава ми само като те гледам.
Искреността, с която казва това, я кара да политне и тя се улавя за горната пръчка на един обикновен стол със стандартна холандска живопис от Пенсилвания с избелели цветя.
Той, който винаги се гордееше, че се облича чисто, който винаги смяташе, че на вид е както трябва, пламва при тази искреност. Чувството, че е разчитал на това, че я е притежавал, че е бил отгоре ѝ, не идва. Поглежда ноктите си с техните големи луни около кожичките. Ръцете и краката му са облени от някакво парализиращо чувство за действителността. Неговото дете действително е мъртво, неговият ден действително е свършил, тази жена действително се е разболяла от него. Разбирайки това, той бива обхванат от ужасен страх, че всичко това е действително така, че е притиснат здраво до стената. Пита я направо:
– Прави ли аборт?
Тя се усмихва самодоволно и казва дрезгаво:
– Какво си мислиш
Той затваря очи и докато натиска с края на пръстите си твърдата грапава кожа на облегалото на креслото, се моли:
Когато отваря очи, той вижда от изпробващия колеблив начин, по който тя стои там, опитвайки се да смени високомерието си в своята стойка, че иска само да го мъчи. Гласът му става рязък в надеждата.
– Прави ли?
Лицето ѝ придобива съкрушен вид.
– Не – отвръща тя, –
Той се изправя и ръцете му я прегръщат, без да я стискат, като магически пръстен и макар че тя се стяга при неговото докосване и извръща глава настрана от своето мускулесто бяло гърло, той получава отново чувството, че е отгоре.
– О – казва той, – добре. Това е добре.
– Беше толкова ужасно – казва тя. – Маргърит беше изцяло против, но аз го запазих... мислейки за...
– Да – казва той. – Да. Ти си толкова добра. Радвам се.
И се опитва да се притисне до бузата ѝ. Носът му докосва влага.
– Ще го родиш – увещава я той. – Роди го!
Още един миг тя се взира някъде в мислите си и след това се дръпва от ръцете му и казва:
– Не ме докосвай!
Лицето ѝ пламва; тялото ѝ се люшва напред като тяло на подплашено животно, сякаш неговото докосване е смъртта.
– Обичам те – казва той.
– Това нищо не значи от тебе. Роди го, роди го, казваш. Как? Ще се ожениш ли за мене?
– Бих искал.
– Би искал, би искал да направиш нещо. А как стои въпросът с детето, което вече имаш?
– Не зная.
– Ще се разведеш ли е нея? Не. На тебе ти харесва да си женен и за нея. На тебе ти харесва да си женен за всяка. Защо не измисли умът ти какво искаш да правиш?
– Дали мога? Не зная.
– А как ще ме издържаш? Колко жени можеш да издържаш? Твоите работи са просто шега. Ти не заслужаваш заплата. Може би някога си могъл да играеш баскетбол, но сега ти не можеш
– Моля те, роди бебето – казва той. – Ти трябва да го родиш.
– Защо? Какво те е грижа?
– Не зная. Не зная нито един от тия отговори. Всичко, което зная, е това, което ми изглежда необходимо. Ти си ми необходима. Понякога Дженис ми е необходима. Понякога нищо.
– Кой се интересува? Точно това е. Кой се интересува
– Не зная – казва отново той.
Тя изохква, той се изплашва, че ще плюе – и се обръща към стената, която е цялата в грапавини, понеже при боядисването много често долната мазилка се олющва.
После казва:
– Гладен съм. Защо да не отида до гастронома и да взема нещо? Тогава можем да помислим.
Тя се обръща сериозно:
– Аз съм помислила – казва тя. – Знаеш ли къде бях, когато си дошъл тук на другия ден? Бях при родителите си. Знаеш ли, аз имам родители. Те са твърде бедни родители, но такива са. Живеят в Уест Брюър. Те знаят. Искам да кажа, те знаят някои неща. Знаят, че съм бременна. "Бременна" е хубава дума. Тя се случва на всеки. Не е необходимо да мислиш много какво трябва да направиш, за да стигнеш до това. Сега аз бих искала да се оженя за тебе. Желая го. Това, което изобщо казах преди малко, го мисля, но ако ние се оженим, всичко ще е наред. Сега ти реши. Разведи се с тази жена, от която само за един месец получи толкова горчивини, разведи се с нея или ме забрави. Ако не можеш да решиш, аз съм мъртва за тебе. Аз съм мъртва за тебе и това твое бебе ще бъде също мъртво за тебе. Хайде! Махай се, ако искаш.
Всичко това, което казва, я разтреперва и я кара да за плаче, но тя не иска да го покаже. Двете страни на носа ѝ лъщят, но тя не ги докосва.
Той чувства инстинктивно, че тя очаква знак, че е взел решение, вдъхновен от тая реч. Всъщност едва-едва я слушаше, много е сложно и сравнено с представата за един сандвич – нереално.
Той се изправя – надява се с ефекта на човек, който е служил в армията – и казва:
– Ясно. Ще реша това. Какво искаш да взема от магазина?
Един сандвич и чаша мляко и после да я разсъблече, да я извади от тая топла памучна рокля, пречеща с гънките си, и да погледа тая надебеляла талия, спокойна в своята бледа хладна кожа. Той обича жените, когато са бременни за пръв път; те изглеждат толкова нежни. Ако можеше само веднъж да се скрие в нея, той знае, че ще излезе успокоен.
– Не искам нищо – казва тя.
– О, ти трябва да ядеш – настоява той.
– Яла съм – упорства тя.
Той се опитва да я целуне, но тя казва "не" и не го поглежда подканващо; пълна и с пламнало от вълнението лице, влажната ѝ разноцветна коса е в безпорядък.
– Ще се върна веднага – казва той.
Когато слиза по стълбите, тревогите нахлуват в него така бързо, както звукът от стъпките му. Дженис, парите, телефонния разговор с Люси Екълс, изражението по лицето на майка му, всичко това топурка едновременно на големи, тъмни вълни; вина и отговорност се хлъзгат като две основни сенки вътре в гърдите му. Самото уреждане на всичко това – разговорите, телефонните разговори, адвокатите, парите, – всичко му изглежда толкова физически пред устатата му, че той осъзнава усилието от дишането и всяко действие, дори простото посягане към топката на вратата той чувства като опасно продължение на дълъг механичен порядък, опасно свързан с неговото сърце. Твърдата топка на вратата отвръща на неговия натиск и се завъртва любезно.
Навън, на въздух, страховете му се кондензират. Кълба с етер – чиста нервност – плъзват надолу по краката му. Чувството за пространството навън се врязва в гърдите му. Застанал на стълбите, той се опитва да сортира тревогите си, опитва се да анализира жената, останала в къщата зад него, да разбере кое я караше толкова много да крещи. Две мисли го успокояват, леко осветяват тъмния куп от невъзможни алтернативи: Рут има родители и тя желае да остави бебето. Тия две мисли са може би една и съща мисъл, вертикалният ред на родителството, някаква тънка тръба, изправена във времето, в която нашата самота се разрежда донякъде. И Рут, и Дженис имат родители: в тази мисъл той разтваря и двете. Остава Нелсън; това е несправедливост, която трябва да носи със себе си. На тази малка опорна точка той се опитва да претегли останалите, като измерва противоположностите една срещу друга: Дженис и Рут, Екълс и майка му, правилния път и добрия път, пътя към гастронома – евтин, със складирани плодове, осветен от една гола крушка – и другия път, надолу по Съмър стрийт, където свършва градът. Опитва се да си представи как ще свърши това, с едно празно игрище за бейзбол, тъмна фабрика и след това над един поток, по черен път... не знае. Представя си едно грамадно празно поле със сажди от локомотивите и сърцето му се изпразва.
Уплашен, наистина уплашен, той си спомня онова, което веднъж го беше утешило, като му се стори изход, през който надзърна в подземния блясък. Повдига очи към прозореца на църквата. Дали поради бедността на църквата, пори ди дългите летни дни или просто поради небрежност, но прозорецът ѝ не свети. Един тъмен кръг на каменна фасади.
Въпреки това в уличните лампи има светлина; закрит от дърветата, техните сливащи се конуси отстъпват към невидимия край на Съмър стрийт. Наблизо отляво, точно под една от тях, неравният асфалт изглежда като мержелеещ се сняг. Той решава да върви покрай блока, да проясни главата си и тогава да избере своя път. Смешно е как това, което те кара да се движиш, е толкова просто, а полето, в което трябва да се движиш, толкова многолюдно. Вътре има доброта, отвън няма нищо: тези неща, които той се опита да балансира, нямат тежест.
Изведнъж почувства вътрешността си като много реална, чисто бяло пространство в средата на гъста мрежа. "Аз не зная" – каза той на Рут: той не знае какво да прави, къде да отиде, какво ще се случи. Мисълта, че не знае, сякаш го прави безкрайно дребен и неуловим. Неговата нищожност го изпълва като безбрежност. Това беше както на времето, когато чуваха, че си знаменит, ти слагаха двама играчи да пазят специално тебе, и накъдето и да се обърнеш, ти се сблъскваше с един от тях; единственото, което ти оставаше, беше да стреляш. Така ти стреляше, а топката отиваше у другите и твоите ръце бяха празни, и хората над теб изглеждаха глупави, защото всъщност там нямаше никой.
Заека идва до бордюра, но вместо да върви вдясно, покрай блока, тръгва надолу с такова огромно чувство, сякаш тази странична улица е широка река. Пресича. Иска да се придвижи до следващото петно от сняг. Въпреки че този блок от тухлени триетажни къщи е съвсем като оня, който напусна, нещо в него го прави щастлив; стълбите, первазите на прозорците се разместват като живи в ъгъла на неговите очи. Тази илюзия го спъва. Ръцете му се движат от само себе си и той чувства вятъра в ушите си дори преди петите му да заудрят по тротоара и да побегне отначало тежко, но със засилването на някакъв приятен страх все по-леко, по-бързо и по-спокойно. Ах, бяга.