Най-после неговият шанс.

– Не, благодаря. Това, което бих желал все пак, е чаша вода.

– Само вода? С лед?

– Както и да е. Каквато и да е, ще е чудесно.

 – Да. Ърл е прав – казва тя. – Сега хората разправят колко е мързелив Хари, но той не е. Никога не е бил мързелив. Когато се гордеехме с неговия баскетбол в гимназията знаете ли, хората разправяха: "Е, да... хубаво... но той е толкова висок, за него е лесно". Но те не знаеха колко много работеше той за това. Ей там, отзад, всяка вечер блъскаше топката чак до тъмно. Чудиш се просто как ли вижда.

– След около дванайсетата си година той се занимаваше с това денонощно – прибавя Енгстръм, – занимаваше се с това денонощно. Сложих един стълб специално за него вън, отзад; гаражът не беше достатъчно висок.

– Наумяваше ли си нещо – продължава госпожа Енгстръм, – нищо не можеше да го спре.

Тя издърпва силно ръчката на таблата с ледения блок и с множество проблясващи скриптения, от които се пръскат  малки ледени стърготини, късчетата лед се освобождават.

– Искаше да бъде най-добрият в това и аз честно вярвам, че е бил.

– Разбирам какво искате да кажете – отвръща Екълс.  Аз играя отскоро голф с него и той вече е по-добър от мен.

Тя слага парченцата лед в една чаша, напълва чашата от крана и му я поднася. Той я навежда към устните си и леко възбуденият глас на Ърл Енгстръм идва на вълни през течността.

– После се върна от армията и единственото, от което се интересуваше, беше да тича по хлапачки. Не искаше да идва повече на работа в печатницата, защото ноктите му щели да се изцапат.

Екълс сваля чашата, а Енгстръм от масата насреща му казва направо:

– Стана един от най-лошите безделници в Брюър. Ако можех да вдигна ръка върху него, щях да го набия хубаво, отче, та ако ще и да ме убиеше тогава.

Пепелявото му лице се свива дръзко около устата; безжичните му очи се изпълват с блясък.

– Как говориш, Ърл! – упреква го жена му, като сипва  кафето в една украсена с цветя чаша на масата между ръцете му.

Той навежда очи надолу към парата и казва:

– Извинявайте, когато помисля какво прави това момче, стомахът ми се преобръща.

Екълс вдига чашата си и казва в нея като в микрофон:

– Не.

После пие, докато под парченцата лед не остава никаква вода и те го удрят под носа. Той изтрива мокрото от устата си и казва:

– Вашият син е твърде добър. Когато съм с него – за нещастие това наистина е рядко, – аз се чувствам толкова добре, че забравям напълно с каква цел се виждам с него.

Той се усмихва първо на господин Енгстръм и като не получава от него усмивка в отговор, усмихва се и на госпожи Енгстръм.

– Този голф, който играете вие – пита Енгстръм, – с каква  цел е? Защо родителите на момичето не се обърнат към полицията? Според мен това, което му трябва, е един хубав ритник.

Екълс поглежда към госпожа Енгстръм и чувства как дъгата на веждите му залепва като клей върху челото. Преди минута той не очакваше, че ще погледне на нея като на съюзник, а на този уморен, добър човек като на брутален и разочароващ враг.

– Госпожа Сирингър желае това – отвръща той на Енгстръм.

– Момичето и баща ѝ обаче искат да изчакат.

– Не говори глупости, Ърл! – казва госпожа Енгстръм.

– За какво ще иска старият Спрингър името си във вестниците? Тъй както приказваш, човек би помислил, че бедният Хари ти е неприятел.

– Неприятел ми е! – отвръща Енгстръм.

Той докосва чинийката от двете страни с боядисаните си пръсти.

– Оная нощ, когато обикалях по улиците, за да го търся, ми стана неприятел. Ти нямаш право да говориш. Ти не си видяла лицето на момичето.

– Какво ме интересува лицето ѝ? Говориш за проститутки. Те не могат да станат бели като слонова кост, светици в моя тефтер само заради това, че имат свидетелство за брак. Това момиче искаше Хари и го постигна чрез единствения трик, който знаеше, а сега вече си изчерпа триковете.

– Не говори така, Мери. У тебе това са само думи. Представи си, че аз постъпех така, както постъпи Хари.

– Ах! – възкликва тя и се обръща, а Екълс трепва, като вижда лицето ѝ опънато, готово да изстреля някой снаряд.

– Не аз те исках; ти ме искаше. Или не беше така?

– Да, разбира се, така беше – промърморва Енгстръм.

– Добре тогава: няма място за сравнение.

Енгстръм е превил рамене над кафето, свил се съвсем на тясно, като че ли тя го беше нарисувала в един мъничък ъгъл.

– О, Мери – въздиша той, не смеейки да каже нещо повече.

Екълс се опитва да го защити; в един спор той застава почти механично на по-слабата страна.

– Не можете да кажете, мисля – обръща се той към госпожа Енгстръм, – че Дженис е смятала, че бракът им не се гради на взаимност. Ако момичето беше толкова хитра интригантка, тя не би позволила Хари да се измъкне така лесно.

Сега, след като разбира колко силно е притиснала мъжа си, интересът на госпожа Енгстръм към този спор отслабва; Тя поддържа една позиция – че Дженис командва, – очевидно толкова несъстоятелна, че се равнява на отстъпление.

– Тя не го е оставила да се изплъзне – казва тя. – Иска да го отдалечи от себе си, наблюдавайте!

Екълс се обръща към мъжа; ако той се съгласи, то и тримата ще бъдат единодушни и той може да си тръгне.

Мислите ли, че Хари може да мине насам?

– Не – отвръща Енгстръм, като поглежда надолу, – никога. Той е отишъл много далече. Той само ще се подхлъзва по-надолу и по-надолу, докато ние го забравим. В печатницата понякога виждам тези млади негодници от Брюър. Те не могат да набират. Като инвалиди са, само че не куцат. Наричат ги измет. А аз седя там на машината от два месеца и се  питам как, дявол да го вземе, моят Хари можа... той, кой- о толкова много ненавиждаше безпорядъка.

Екълс вдига поглед към майката на Хари и потръпва, като вижда как се е облегнала на мивката с мокри страни, проблясващи изпод очилата. Той става потресен. Дали тя иначе, понеже смята, че мъжът ѝ говори истината, или понеже мисли, че той казва всичко това, за да я нарани, за отмъщение, задето го накара да признае, че той я е искал?

– Мисля, че не сте прав – казва Екълс. – Сега трябва да вървя. Благодаря и на двама ви, че обсъдихте с мен това. Разбирам, тежко е.

Енгстръм го отвежда назад през къщата и в тъмнината на столовата докосва ръката му.

– Той беше толкова чувствителен – промълвява той. – Никога не съм виждал момче като него. Всяка разправия вкъщи за каквото и да било, по каквато и да било причина, когато Мери и аз, вие разбирате, сме имали своите неприятности, изживяваше много болезнено.

Екълс кимва, но се съмнява, че думата "неприятности" отразява точно това, което бе видял.

Във всекидневната се откроява сянката на момиче, което стои в лятна рокля без ръкави.

– Мим? Сега ли влизаш?

– Да.

– Това е отец... – искам да кажа негово преподобие...

– Екълс.

– Екълс. Той дойде, за да поговорим за Хари. Моята дъщеря Мириам.

– Здравей, Мириам! Слушал съм Хари да говори с голяма нежност за тебе.

– Здравейте!

При тази дума големият прозорец зад нея приема интимния блясък на големия прозорец на една закусвалня. Дръзки поздрави сякаш се влачат зад нея с кълба от цигарен дим и евтин парфюм. Носът на госпожа Енгстръм изглежда някак поизтънчен върху лицето на момичето, една сарацинска или дори по-древна, варварска острота на чертите. Сравнен с издадения ѝ нос, ръстът ѝ на пръв поглед изглежда колкото тоя на майка ѝ, но когато баща ѝ застава до нея, Екълс разбира, че това е неговият ръст: техните тела – тялото на красивото момиче и на уморения мъж, са едни и същи. Те са еднакво слаби; здраво острие, което реже, това поне Екълс знае, след като видя раните, отворени под очилата на госпожа Енгстръм. Тази слабост и направлявана вулгарност го отблъскват. Те ще се справят. Те знаят какво вършат. Негова слабост е, че предпочита хората, които не знаят какво вършат. Безпомощните. Тях и хората по върховете, които нямат нужда от помощ. Ония, които повече или по-малко добре маневрират по средата, според неговите феодални инстинкти, крадяха от двете страни. Когато те се събират на вратата, Енгстръм обгръща с ръка талията на дъщеря си, а Екълс мисли за госпожа Енгстръм, мълчалива в кухнята, със своите мокри от сълзи бузи и червени ръце.

Това е само проблясък, едно впечатление. Когато се обръща от тротоара, за да махне с ръка на двамата, застанали там в рамката на вратата, той е благодарен за хубавата картина, която те създават, и се усмихва на тяхната несъразмерност, едно арабче с обици на ушите, с искреното ѝ презрение към свещеническата му яка, и старата жена на един печатар, с нейното нежно лице, събрани да живеят заедно в оскъдица под един покрив.

Той влиза в колата жаден и раздразнен. Нещо хубаво беше казано през последния половин час, но не може да си спомни точно какво. Той е издраскан, възбуден, смутен и изчерпан, все едно че е прекарал един следобед сред къпинови храсти. Беше се видял с половин дузина хора и едно куче, но у никого не срещна мнение, което да съвпада с неговото; т. е., че Хари Енгстръм заслужава да се спаси и би могъл да се спаси. Напротив, там долу, между къпините, изглежда, изобщо не съществуваше никакъв Хари; нямаше нищо друго, освен застоял въздух и изсъхнали от миналата година стъбла. От ледената вода на госпожа Енгстръм той се чувства по-жаден отпреди; небцето му сякаш е покрито с паяжина. Денят преваля през белия следобед към дългата синя пролетна вечер. Той кара покрай един ъгъл, където някой се упражнява на тромпет зад отворен горен прозорец. Ду ду до да да да ди-и. Ди-и ди-и да да до до ду.

Колите текат към къщи след работа. Той кара през града като се провира през напречните улици по посока, успоредна на далечния хребет на планината. Фриц Крупенбах, лутеранският свещеник на Маунт Джъдж от двайсет и седем години, живее във висока тухлена къща, недалеч от гробищата. Мотоциклетът на сина му, студент в колеж, е на алеята отстрани на къщата, почти разглобен на части. Моравата, която се спускаше на пищни тераси, има неестествения бледозелен цвят, който се получава от много торене, много почистване от бурените и много косене. Госпожа Kpyпенбах –  ще добие ли Люси изобщо някога този смирен вид? – идва до вратата в сива рокля, която никак не подхожда за сезона. Сивата ѝ коса обкръжава главата ѝ с много стегнати плитки. Ако отпусне цялата тази коса, ще заприлича на вещица.

– Той коси отзад – казва тя.

– Бих искал да поговоря с него няколко минути. Това е въпрос, който засяга нашите две църкви.

– Качете се в стаята му, аз ще го доведа...

Къщата – фоайе, коридор, стълбище, дори и работната стая на свещеника на горния етаж – е напоена с миризмата на печено говеждо.

Като че ли всеки ден, когато къщата се чисти, тази миризма се втрива в дървото с влажен парцал. Екълс седи до прозореца в кабинета на Крупенбах на пейка за църковен  хор, останала от един ремонт. Седнал на тази пейка, той чувства младежки порив да се моли, но вместо да направи това се взира в долината, към бледозелените площи на игрището за голф, където би желал да бъде с Хари. Той излъга донякъде пред госпожа Енгстръм. Хари не играе голф по-добре о него. Изглежда, че ще има още затруднения, докато направи стика част от самия себе си, непрекъснато да е обзет от страха, че този стоманен стик ще му измени. Между редуващите се хубави и невъзможни удари на Хари и неговата собствена постоянна слабост има едно грубо равенство, което прави всеки мач с неизвестен край. Екълс беше открил други партньори и по-добри, и по-лоши от него; но само Хари съчетава и двата типа и само Хари придава на играта онази безразсъдна веселост, сякаш двамата участват в някакво невъзможно, поразително безнадеждно търсене, възложено им от великодушен, но глупав господар; едно търсене, при което униженията ги докарват почти до сълзи, но подновяващо се при всеки удар в свежия прилив от зеленина. А за Екълс има и една допълнителна надежда, едно тайно решение да накаже Хари. Той чувства, че това, което прави Хари неуравновесен, това, което го прави неспособен да повтори своя красив лек замах по всяко време, това е всъщност причината за всички проблеми, които той създава; и че като го бие убедително, той, Екълс, ще стигне до върха на тази слабост,  на този недостатък, и следователно ще разреши проблемите. Същевременно налице е и удоволствието да слуша как от време на време Хари извиква: "Да, да!" или "Това се казва удар!" Тяхната връзка на моменти доставя на Екълс висше удоволствие, чист екстаз, който прави света със своята безкрайна сериозност да изглежда далечен, сферичен и зелен.

Къщата се разтърсва от стъпките на домакина. От всички свещеници в града той най-малко обича Крупенбах. Този човек е непоклатим в своето кредо и грубиян по държане. Екълс  обича свещеническите домове; той е израснал в такъв. Но в тоя чувства отсъствието на какъвто и да било хумор, един религиозен потискащ дух, за който хората нямат ясна представа. Въпреки това синът на Крупенбах сигурно не схваща така нещата: мотоциклетът е доказателство за това.

Мъжът се изкачва по стълбите към своя кабинет, ядосан, че е трябвало да прекъсне косенето. Той носи стари черни панталони и фланелка, цялата напоена с пот. Раменете му са покрити с приличаща на тел сива вълна и един голям заплетен храст от прошарени черни косми се подава от деколтето  на фланелката около врата, подобно на пяна по влажната червена кожа на гърдите.

– Здравей, Чек – казва той с такъв тон, като че е на катедрата в църквата, без каквато и да е отсянка на поздрав. Поради немския му акцент думите се отронват като камъни, идвайки гневно един върху друг. – Какво има?

Екълс не се осмелява да се обърне към него с "Фриц", понеже е по-възрастен, а само се усмихва и възкликва:

– Здравей!

Крупенбах прави гримаса. Той има голяма квадратна глава с високо подстригана коса като четка. Той е човек с огромна сила, човек-тухла. Като че ли се е родил просто бебе от глина и десетилетията, които е прекарал на открито, са го изпекли в цвета и здравината на тухла. Той повтаря:

– Какво?

– Имаш едно семейство на име Енгстръм.

 – Да.

– Бащата е печатар.

– Да.

– Техният син Хари изостави жена си преди повече от два месеца, нейното семейство Спрингърови са в моята църква.

– Да, добре. Момчето е Schussel[30].

Екълс не е сигурен какво значи това. Той предполага, че Крупенбах не сяда, понеже не иска да изцапа мебелите със собствената си пот. Това, че той продължава да стои прав, поставя Екълс в положението на просител, седнал на пейката като момче от църковен хор. Миризмата на готвено с месо се засилва, докато обяснява какво е станало според него как Хари е бил разглезен в известен смисъл от успехите си в спорта, как жена му, нека бъдем справедливи, вероятно е проявила недостатъчно въображение в техния брак; как той самият, като свещеник, се е опитал да поддържа контакти между съвестта на момчето с жена му, без да го насилва към необмислен повторен съюз, защото проблемът при момчето не е толкова в липсата на чувство, колкото в един неподдаващ се на контрол излишък от чувство; как четиримата родители поради различни причини не са помогнали много; как той само преди няколко минути е бил свидетел на страшна разправия между Енгстръмови, което може би обяснява защо техният син...

– Мислиш ли – прекъсва го Крупенбах; Джек не очакваше, че той ще мълчи толкова дълго – поначало той не е свикнал да слуша; дори и под фланелката си той някак си носи църковните одежди. – Мислиш ли, че е твоя работа да се бъркаш в живота на тия хора? Аз не зная на какво учат сега в семинарията: на всевъзможна психология. Но аз не съм съгласен с това. Сега ти мислиш, че твоята работа е да бъдеш безплатен доктор, да тичаш насам-натам да запушваш дупките и да заглаждаш всичко. Аз не мисля така. Не мисля, че това е твоя работа.

– Аз само...

– Не, остави ме сега да свърша. Аз съм в Маунт Джъдж от двайсет и седем години, а ти си тук от две. Аз изслушах твоя разказ, но не чух какво се казва в него за хората; чух само какво се казва за тебе. Това, което чух, беше: разказът за един божи служител, който продава своите идеи за няколко трохи от клюки и няколко игри на голф. Как мислиш изглежда това на бога? Един съпруг-дете е оставил една съпруга-дете? Помислил ли си повече какво вижда Господ? Или ти си надраснал това?

– Не, разбира се, не. Но на мене ми се струва, че нашата роля при подобен случай...

– На тебе ти се струва, че нашата роля е да бъдем стражари без белезници, без пушки, без нищо, освен нашето човешко добродушие. Е, аз пък казвам, че това е внушение на дявола. Аз казвам, нека стражарите са си стражари и да си гледат законите, с което ние нямаме нищо общо.

– Съгласен съм до една точка...

– Няма до една точка! Няма правило или мярка за това, което трябва да правим.

Дебелият му показалец, покрит с косми между ставите, е започнал да барабани по облегалото на един кожен стол.

– Ако господ иска да сложи край на нещастията, той ще обяви сега своето царство.

Джек чувства, че по лицето му започва да избива червенина.

 – Колко големи мислиш, че изглеждат твоите малки приятели измежду милиардите, които Бог вижда? Сега в Бомбай те умират по улиците всяка минута. Казваш роля. Аз казвам, че ти не знаеш каква е твоята роля или... ти трябва да се заключиш вкъщи и да се молиш. Ето твоята роля: да направиш от себе си пример на вярата. Ето откъде идва утехата: вярата, не малкото мошеничество, което едно тяло може да извърши тук-таме с помощта на борсови спекулации. Като тичаш нагоре-надолу, ти бягаш от   задължението, възложено ти от бога, да направиш вярата си силна, така че когато ни призоват, да можеш да излезеш и да кажеш: "Да, той е мъртъв, но вие ще го видите отново в Рая. Да, вие страдате, но трябва да обичате своята болка, защото това е болката на Христа. Тогава в неделната утрин, когато се явяваме пред лицата им, ние трябва да се изкачим не изморени от нещастието, а изпълнени с Христа, възторжени – той стигна своите космати юмруци – "с Христа в огъня": да ги изгорим със силата на нашата вяра. Ето защо те идват. Защо иначе биха ни плащали? Иначе ние можем да направим или да кажем това, което всеки друг може да направи и да каже. Те си имат лекари и адвокати за това. Всичко това е в Светото писание – един крадец с вяра се равнява на всички фарисеи. Говоря сериозно. Не прави грешка. За нас няма нищо друго, освен Христос. Всичко останало, цялата тази благопристойност и заангажиране е нищо. Това е работа на дявола.

– Фриц! – извика загрижено гласът на госпожа Крупенбах нагоре по стълбите. – Вечерята!

Червендалестият мъж по фланелка поглежда към Екълс и пита:

– Искаш ли да коленичиш за миг с мене и да се помолим Христос да влезе в тази стая?

– Не. Не. Не искам. Твърде много съм ядосан. Би било лицемерие.

Отказът, недопустим за един мирянин, прави Крупенбах не по- кротък, но по-спокоен.

– Лицемерие – възкликва той меко. – Ти не си сериозен. Не вярваш ли в ада? Не знаеше ли, когато сложи тази яка, каквo рискуваш?

Върху керемидената кожа на лицето очите му изглеждат  като малки дефекти, розови и безжизнени, воднисти, сякаш страдат във вечния огън.

Без да дочака Джек да му отговори, той се обръща и слиза надолу за вечеря. Джек се спуска след него и излиза навън. Сърцето му бие като сърцето на уплашено дете, а коленете му се подкосяват от ярост. Той беше дошъл, за да размени мисли, а беше бичуван с налудничава проповед. Досадният  стар гръмовит шваба няма и понятие за свещеничеството като приемник на светлината и навярно той самият се е промъкнал в него, излизайки от някоя месарница. Джек разбира, че това са злобни и недостойни мисли, но не може да ги спре. Депресията е толкова дълбока, че той се опитва да я изтръгне, като си казва: "Той е прав, той е прав", и по ти начин отприщва сълзите и се облекчава, колкото и да е глупаво, над съвършения зелен кръг на кормилото на буика. Но той не може да плаче; пресъхнал е. Срамът и провалът са заседнали вътре в него тежки, но безплодни.

Макар да знае, че Люси го чака вкъщи – ако вечерята не е напълно готова, ще стигне точно навреме, за да окъпе децата, – той кара към дрогерията в центъра на града. Подстриганото като пудел момиче зад щанда е в неговата младежка група и двама енориаши, които купуват лекарства, някакви средства против забременяване или книжни носни кърпички,го поздравяват весело. На обществени места той се чувства като у дома си. Екълс слага китката си върху студения чист мрамор и поръчва сода с ванилов сладолед[31], но докато чам изпива две чаши, пълни с чудесна бистра вода.

Клуб "Кестънет" бе получил името си по време на войната, когато се ширеше манията за Южна Америка, и заема едно триъгълно здание, там, където Уорън авеню пресича Ранинг Хорс стрийт под остър ъгъл. Той е в южната част на Брюър, итало-негро-полския район, и Заека не го обича. Със своите прозорци от тухли и стъкло, които се хилят зад острия ръб на неговата фасада, той изглежда като крепост на смъртта; отвътре е обзаведен в лъскавогланцирания, с приглушена светлина стил на модерна погребална зала, тук-там със зелени растения в саксии, тиха успокоителна музика и същия мирис на изтрити килими, флуоресцентни тръби и вдигащи се жалузита, а още по-навътре – интимният мирис на алкохол. Ние го пием, а след това сме изпълнени с миризмата му. Откакто един мъж по-надолу от тях, на Джексън роуд, изгуби работата си като помощник на собственик но погребално бюро и стана барман, Заека гледа на тия две професии като близки; и при двете мъжете говорят кротко, много са чисти на вид и винаги стоят прави.

Той и Рут сядат в едно сепаре близо до фасадата, откъдето през прозореца по тях трепти червена светлина и неоновият кастанет на надписа отвън мига назад-напред между двете положения, имитиращи щракване с пръсти. Това розово трептене смъква тежестта от лицето на Рут. Тя седи срещy него. Той се опитва да си представи живота, който е водила; едно гадно място като това вероятно изглежда за нея по-приветливо, както съблекалня в стадион би била за него. Но само мисълта за това го прави нервен; нейният разпуснат живот, както и собственото му семейство, са неща, които той се старае да държи зад тях.

Той беше щастлив само когато оставаше в жилището ѝ вечер, когато тя четеше детективски романи, а той тичаше до гастронома за джинджърейл[32], а и някои други вечери, когато отиваха на кино, но нищо не можеше да се сравни с онова. Оная първа нощ той наистина се възползва от дайкирито, но след това не се интересуваше вече дали изобщо щеше да има друга и вярваше, че и с нея бе същото. За известно време тя се държеше така, но по-късно нещо започна да я paзяжда; тежка е в леглото и понякога за миг го гледа тъй, сякаш е някакво прасе. Той не знае какво прави по-различно, но чувства, че донякъде непринудеността я няма вече. Така тази вечер нейната тъй наречена приятелка Маргърит ѝ се обади по телефона. Звънът на телефона го изкарва извън кожата му от уплаха. Той мисли, че това ще е полицията или майка му, или някой друг; има чувството, че нещо става от другата страна на планината. Два-три пъти след като се беше настанил тук, телефонът звъня и един дебел мъжки глас питаше: "Рут?", или просто прекъсваше, изненадан от гласа на Заека. Когато те упорстваха, Рут просто казваше няколко "не" в слушалката и за щастие повече не ги безпокояха. Тя знаеше как да се справя с тях и във всеки случай те бяха само около петима, които изобщо се обаждаха. Като че ли миналото беше лоза, която се крепеше само на тия пет плитки корена и се изкореняваше лесно, оставяйки я чиста и непорочна, сякаш нищо не е било.

Тази вечер обаче Маргърит изскача от това минало и иска те да слязат до "Кестънет", и Рут също иска това, а Заека я придружава. Малко разнообразие. Той се отегчава.

Пита я:

– Какво искаш?

– Дайкири.

– Сиурна ли си? Сигурна ли си, че няма да ти стане лошо от него?

Той е, забелязал, че понякога тя изглежда малко недобре и не иска да яде, а понякога яде вън от къщи.

– Не, не съм сигурна, но защо, дявол да го вземе, да не ми стане лошо?

– Е, аз не зная защо. Защо не трябва да става лошо на някого?

– Слушай, поне веднъж не философствай! Просто ми поръчай питието!

Едно цветнокожо момиче в оранжева униформа, по държането ѝ той заключава, че е южноамериканка, идва и той ѝ поръчва "две дайкири!". Тя чуква с пръст бележника си, който се затваря, и се отдалечава, а той забелязва, че гърбът ѝ е до половината гол. Показва се и част от черния сутиен. В сравнение с него кожата ѝ изобщо не е черна, само хубав плътен мек цвят, който внася малко истински живот тук. По плоскостите на гърба ѝ, там, където пада светлината, заиграват пъстри сенки. Тя стъпва на пръсти като гълъб, разлюлявайки оранжевите дантели. Той не я интересува; на нега му харесва това, че тя не проявява интерес към него. Нещата с Рут стоят така, че напоследък тя се мъчи да го накара той да се почувства виновен за нещо.

– Не се заплесвай! – казва му тя.

– Аз не правя нищо.

– Ти си прав, че не правиш нищо.

Ако това е заплаха, той не обича заплахите.

Маргърит идва и младежът с нея – Заека не е особено очарован да види това – е Рони Харисън.

Маргърит му казва:

– Здравейте, вие... Все още ли се влачите?

– По дяволите – казва Харисън, – това е знаменитият Енгстръм! – Като че ли се опитва да заеме мястото на Тотеро във всяко отношение. – Чувах за тебе – добавя мазно той.

– Чувал си... какво?

– О! Това, което се разправя...

Харисън никога не е бил от любимците на Заека и не е станал по-добър. В съблекалнята той винаги говореше, че ще се разправи с някого и ще си поиграе с него под своето малко космато шкембе и това шкембе наистина е пораснало. Харисън е пълен. Пълен и наполовина оплешивял. Къдравата му, с цвета на мед коса е оредяла и кожата на скалпа му се открива в зависимост от това доколко си навежда главата. Това розово, което се подава отдолу, изглежда на Заека вулгарно, както розовата безсрамна мисъл, която винаги прозира в това, което казва. Все пак той си спомня една вечер, когато Харисън се върна в играта, след като загуби два зъба от нечий лакът. Старае се да се покаже радостен, че го вижда.

– Бяхте само петима някога, а и останалите четирима бяха по онова време незаменими.

Но това му се струва много отдавна и с всяка секунда, откакто Харисън застана там, хилейки се глуповато, то изглежда още по-отдавна.

Той носи летен костюм с тесни рамене от имитация на лен и тази модна, претенциозна дреха, увиснала до самото му ухо, дразни Заека. Чувства се обкръжен.

Проблемът е кой къде ще седне. Той и Рут седнаха един срещу друг на масата, което беше грешка. Харисън решава и се мушва така, че да седне до Рут. Лека скованост в движенията, нещо, което издава старото накуцване от раната, получена от футбол.

Заека е завладян от мисълта за дефектите на Харисън.

Той е развалил ефекта от своя "Айви Лийг"[33] костюм поради това, че носи черна вълнена връзка, като изпаднал уоб[34] . Когато отваря устата си, двата изкуствени зъба не съвпадат по цвят с другите.

– Е, как се отнася животът със стария майстор? – пита той. – Говори се, че си преуспял.

Погледът му издава това, което иска да каже чрез едно леко плясване отстрани на Рут, която седи там като чукан с ръце около дайкирито. Ставите на пръстите ѝ са червени от миенето на съдове. Когато вдига чашата, за да пие, брадичката ѝ изглежда през нея разкривена.

Маргърит се извръща към Заека. Тя може би е като Дженис: страхлива. Присъствието ѝ в левия ъгъл на неговото зрително поле е като тъмна влажна дреха, която стига oт тая страна до лицето му.

– Къде е Тотеро? – пита я той.

– Тотероо... кой?

Рут се хили, проклета да е! Харисън навежда глава към нея, откривайки розовото си теме, и ѝ шепне нещо. Устни ѝ се събират в усмивка; точно както оная вечер в китайския ресторант; всичко, което той казва, ще ѝ достави удоволствие, само че тази вечер той е Харисън, а Заека стои срещу тях, придаден към момичето, което мрази. Той е сигурен, че това, което Харисън ѝ шепне, се отнася за него, "стария майстор". От мига, в който станаха четирима, стана ясно, че той ще бъде глупакът, както Тотеро оная вечер.

– Знаете добре, дявол да го вземе – казва той на Маргърит. – Тотеро.

– А, нашият стар треньор, Хари? – възкликва Харисън и пресяга през масата, за да докосне пръстите на Заека. – Човекът, който ни направи безсмъртни.

Заека свива пръстите си на един инч от протегнатата ръка на Харисън и Харисън, със самодоволна, глупава усмивки ги издърпва, теглейки дланите си по гладката повърхност на масата, така че се чува изскърцване при триенето.

– Мене, искаш да кажеш – прекъсва го Заека. – Ти беше нищо!

– Нищо! ... Това изглежда малко жестоко. Това изглежда малко жестоко, Хари, старо Зайче! Хайде да си припомним. Когато Тотеро искаше по-грубичко момче, кого изпращаше да действа? Когато искаше силен удар, какъвто ти изпълняваше, хубав и отблизо, кой беше момчето му?

Той го потупва по гърдите.

– Ти беше твърде много "царица", за да си мърсиш ръцете!  Не, ти никога не докосваше никого, нали? Ти не играеше нито футбол, нито си драскаше коленете, нали? Не, сър, не Хари, птиченцето; той беше с криле. Дай му само топката и гледай как влиза!

– И тя влизаше, ти си забелязал?

– Понякога. Понякога влизаше. Хари, не си бърчи сега носа! Не мисли, че всички ние не ценим таланта ти!

От начина, по който използва ръцете си, които удрят и се издигат с явно пренебрежение, произвеждайки тиха симфония от сарказъм, настойчивост и апломб чрез играта на дланите, Заека заключава, че той ще говори дълго на масата.

Въпреки това ръцете му треперят. Като разбира, че Харисън се бои от него, Заека загубва интерес.

Келнерката пристига. Харисън поръчва бърбън с лед за себе си и Маргърит и дайкири за Рут, а Заека гледа гърбът на келнерката как се отдалечава, сякаш това е единственото реално нещо на света: плътно очертаното въже на гръбначния ѝ стълб между двете синьо-кафяви възглавници от мускули. Той иска Рут да забележи, че гледа момичето.

Харисън губи своето самообладание на търговец.

– Казвал ли съм ти изобщо какво ми каза веднъж Тотеро за тебе? Ас, слушаш ли?

– Какво ти е казал Тотеро?

Господи, това момче е досаден бърборко на средна възраст!

– Каза ми: "Това е под секрет, Рони, разчитам на тебе да възпламениш тима. Хари не умее да играе колективно."

 Заека поглежда към Маргърит, а после – и към Рут:

– Сега ще ви обясня какво всъщност се е случило – казва им той. – Тоя Харисън веднъж влязъл при Тотеро и казал: "Хей, аз съм истински стрелец с възпламеняващ удар! Не съм ли такъв, треньоре? Истински конструктор в играта!  Не като оня въшльо Енгстръм! А?" А Тотеро сигурно е спял и не е отвърнал нищо, така че Харисън прекарва остатъка от живота си като си мисли: "Брей! Аз съм истински герой! Истински конструктор в играта!" В баскетболен тим, нали разбирате, когато има един малък, дребен и тромав младок, който не може да направи нищо, той бива наричан конструктор на играта. Не зная къде смята, че е правил всички тия игри! В спалнята си, предполагам.

Рут се смее: той не е сигурен, че е искал тя да реагира така.

– Това не е вярно!

Тренираните длани на Харисън започват да барабанят още по-нервно.

– Той самият ми го каза. Но това не беше нещо, което аз не знаех. Цялото училище го знаеше.

Така ли? Никой изобщо не му е казвал.

Рут се обажда:

– Господи, хайде да не говорим повече за баскетбол. Всеки път, когато изляза с това копеле, ние не говорим за нищо друго.

Той се пита: "Дали върху лицето му се бе появило съмнение и тя казва това само за да го успокои? Дали някъде дълбоко в себе си тя не изпитва съжаление към него?"

Харисън може би мисли, че е по-противен, отколкото подобава на неговата търговско-заседателска учтивост. Той вади цигара и един "Ронсън"[35]от гущерова кожа. Заека се обръща към Маргърит – по начина, по който това действа на нервите по врата му, сякаш зазвънява някакъв звънец, спомня му нещо далечно... кара го да мисли, че той се е обърнал към нея точно по същия начин преди милион години – и казва:

– Вие изобщо не ми отговорихте.

– Глупак, не зная къде е. Предполагам, че си е вкъщи. Бешe болен.

– Само болен или...

Устата на Харисън прави смешна гримаса, едновременно се усмихва и се свива, като че представя за пръв път на свои селски приятели този малък манхатънски трик; той почуква главата си, за да е сигурен, че те "ще разберат".

– "...болен, болен, болен?"

– Във всяко отношение – казва Маргърит.

По лицето ѝ преминава сянка на сериозност, която сякаш се отдалечава нея и Хари, който забелязва това, от другите и ги отнася в странното пространство от преди милион години, от което те се бяха отклонили: някакво особено чувство за виновност пронизва Заека за това, че е тук, а не е там, където никога не е бил. Рут и Харисън насреща, леко оцветени от червената светлина, трепкаща в стакато, изглеждат като призраци, които надзъртат към тях от центъра на ада.

– Скъпа Рут – обръща се към нея Харисън, – как си? Често се безпокоя за тебе.

– Не се безпокой за мен – отвръща тя, но все пак изглежда доволна.

Негърката донася напитките им и Харисън слага своя "Ронсън" с гущеровата кожа до чашата си, сякаш да намекне, че е за продажба.

– Знаеш ли – казва той на Хари със сладка усмивка, като че ли беседваше с някое дете, – че Рут и аз веднъж отидохме заедно до Атлантик сити?

– С още една двойка – пояснява тя на Хари.

– Отвратителна двойка – възкликва Харисън, – която предпочиташе жалкото уединение в своето бунгало пред златната слънчева светлина навън. По-късно мъжът с едва скривана гордост ми довери, че се е наслаждавал на пълен оргазъм единайсет пъти през тоя твърде кратък период oт трийсет и шест часа.

Маргърит се смее:

– Откровено казано, Рони, като те слуша човек как приказваш понякога, ще помисли, че си бил в Харвард.

– Принстън – поправя я той. –  Принстън е впечатлението, което искам да оставя. Тук наоколо не ценят кой знае колко Харвард.

Заека поглежда Рут, за да види дали тя все още е с него. С безпокойство забелязва, че второто дайкири е на път, а първото вече е изпразнено. Тя се кикоти:

– Ужасното при тях беше – казва тя, – че го направиха и в колата. Бедният Рони се опитваше да кара през цялото това неделно нощно движение, а аз гледах назад при светлината на стоповете... роклята на Бетси беше вдигната до врата ѝ.

– Не карах из целия път – прекъсва я Харисън. – Спомняш ли си, че накрая ние го заставихме да кара.

Главата му се навежда към нея в потвърждение и розовият му скалп лъсна.

– Да – Рут поглежда в чашата си и отново се изкикотва, може би при мисълта за голата Бетси.

Харисън следи внимателно ефекта от всичко това върху Заека.

– Тоя младеж – продължава той с рекламно спокойния глас, с който се предлага сделка – имаше интересна теория. Той смяташе, че точно в решителния... – как да кажа? – момент трябва да удариш партньора си колкото можеш по-силно право в лицето. Ако, разбира се, си в удобна позиция за това. Иначе удряй където можеш.

Зека примигва: той наистина не знае какво да каже за всичко това. И точно тогава, в момента когато присвива очи, заедно с алкохола, който се изпаряваше под ребрата му, той чувства как остава равнодушен към всичко това. Той се смее, наистина се смее. Всички те могат да вървят по дяволите!

– Е, а какво мислеше той за хапането?

Усмивката на Харисън: "Разбрах ти номера, приятелю", застива. Неговите рефлекси не са достатъчно бързи, за да понесат този внезапен обрат.

– Хапането? Не зная.

– Е, той не е могъл да мисли много за това. Едно хубаво, здраво ухапване до кръв: нищо по-добро. Разбира се, аз виждам как ти би се затруднил с тия два изкуствени зъба.

Изкуствени зъби ли имаш, Рони? – възкликва Маргърит. –  Колко интересно! Никога не си казвал!

– Разбира се, че има – прекъсва я Заека. – Вие не смятате  нали, че тия два клавиша от пиано са негови? Те дори не подхождат много на другите.

Харисън стисва устни, но не е в състояние да изостави тази принудена усмивка и тя силно изопва лицето му. Говорът му също е затруднен.

– Знаеш ли, в Тексас ходехме на едно място – казва Заека, – където имаше едно момиче, чийто задник беше хапан толкова много, че приличаше на парче стар картон, и то след като го е валял дъжд. Това е всичко, което тя правеше. Иначе беше девствена.

Той оглежда присъстващите; Рут леко клати глава, едно кратко поклащане, сякаш иска да каже: "Не, Заеко", и това изглежда много тъжно, толкова тъжно, че тънък лек пласт от песъчинки се спуска върху настроението му и го покрива.

 Харисън казва:

– Това прилича на историята за оная проститутка, която имала най-голямата... ах, вие не искате да чуете това, нали?

– Разбира се. Продължавай – кимва Рут.

– Е, това момче, вие разбирате, успя да изгуби, хм своя инструмент по време на работа.

Лицето на Харисън се издува в колебливата светлина. Ръцете му започват да обясняват. Заека смята, че този човек прави сделки пет пъти на ден или нещо подобно. Пита се какво ли продава; идеи може би, не нещо така осезаемо като машинката за белене Меджи пийл – "...да я вмъкне до лакът, после до рамото и след това да пъхне цялата си глава в нея, гърдите си, да започне да пълзи в този тунел..." Добрата стара Меджи пийл, мисли си Заека, той почти чувства една в ръката си. Дръжката ѝ беше в три цвята: тюркоазен, аленочервен и златист. Чудното при тая машинка беше, че наистина правеше това, което разправяха, действително белеше чисто и бързо кората на репите и плодовете – "...съзира този другия и казва: "Хей, виждал ли си..."

Рут седи там смирена и той с ужас предполага, че в мислите ѝ няма разлика между Харисън и него и в това отношение; има ли изобщо разлика? Всичко вътре в това заведени, се размива и започва да играе, червено като вътрешността на някакъв стомах, в който всички те се смилат...

– А другият казва: "Белачка, по дяволите! Аз съм тук oт три седмици, за да продам мотоциклета си!" – Харисън, очаквайки да се присъединят към смеха, поглежда нагоре в тишината. – Той не е успял да го продаде!

– Това е много странно! – казва Маргърит.

Кожата на Заека е хладна и лепкава под дрехите; затова при отварянето на вратата зад него го полазват тръпки.

Харисън възкликва:

– Хей, това не е ли сестра ти?

Рут вдига поглед от питието си.

– Тя ли е?

Той не казва нищо, а тя добавя:

– Имат един и същ конски вид.

Един мигновен поглед отговаря на Заека.

Мириам и нейният кавалер за щастие са отминали навътре в заведението, отминали са тяхната маса и търсят някое празно сепаре. Заведението има клинообразна форма и се разширява от входа. Барът е в центъра, а от двете страни има по една пътека за сепаретата. Младата двойка се упътва към  отсрещната пътека. Мим носи блестящо бели обувки с много високи токове. Момчето с нея има вълниста руса коса, подстригана точно на такава дължина, за да се сресва, и стеснително кафяво, почерняло от слънцето лице, някак си "купен" тен. То сякаш казва: "Тази зима бях на юг."

– Това ваша сестра ли е? – пита Маргърит. – Прелестна е! Вие двамата сигурно не приличате на един и същ родител.

– Откъде я познаваш? – пита Заека Харисън.

– О! – Ръката му махва неуверено, сякаш върховете на пръстите му се хлъзват във въздуха по някаква ивица от мазнина. – Навърта се насам.

Инстинктът на Заека отначало му подсказваше да замръзне на мястото си, но намекът на Харисън, че тя скитосва, го кара да стане, да пресече оранжевия тухлен под и да тръгне към бара.

– Мим!

– А, здравей!

– Какво правиш тук?

Тя каза на момчето с нея:

– Това е брат ми. Връща се от умрелите.

– Здравей, голям братко!

Заека не харесва момчето, което казва това, той не харесва начина, по който хлапакът е седнал от вътрешната  страна на сепарето, а Мим от външната на мястото на мъжа. Не харесва цялото това отношение към нещата, което Мим му демонстрира. Хлапакът е със сако на райета от индийски лен и тясна връзка, като изглежда съвсем невинен, едва ли не момченце от подготвителния клас. Устните му са много дебели. Мим не назовава името му.

– Хари, татко и мама непрекъснато се карат заради тебе.

– Е, ако знаеха, че ти си в такъв вертеп, щяха да имат и друга тема за разговор.

– Не е толкова лошо за тоя район на града.

– Вони. Защо ти и малкият не се разкарате?

– Кажи! Кой заповядва тук? – пита хлапакът, като изтегля нагоре рамене, правейки устните си по-дебели.

Хари закача с пръст раираната вратовръзка на хлапака и я перва. Тя отскача нагоре и го удря по дебелата уста, от което неговото маникюрено лице леко потъмнява. Той се опитва да се изправи, а Заека слага ръка върху чистичката му тясна глава, натиска го обратно надолу и излиза, чувствайки  все още с края на пръстите си твърдата глава на хлапака. Зад гърба си той чува най-сладкия звук, който е чул тази вечер; сестра му викаше:

– Хари!

Той има толкова добър слух, че когато минава край бара, дочува как малкият ѝ обяснява с дрезгав от страх глас.

– Той е влюбен в тебе.

Когато се връща на масата, Заека казва:

– Хайде, Рут! Качвай се на мотоциклета си!

Тя протестира:

– Но тук ми е хубаво...

– Хайде!

 Тя се раздвижва, за да събере нещата си, а Харисън, след като се оглежда, двоумейки се, излиза от сепарето, за да ѝ позволи да стане. Той застава до Заека, а последният, под влиянието на някъкъв подтик, слага ръка върху непопълненото  псевдопринстънско рамо на Рони.

В сравнение с хлапака на Мим той му харесва.

– Ти си прав, Рони – казва му той. – Ти беше истински конструктор на играта!

Излиза противно, но имаше добри намерения заради стария тим.

Харисън, прекалено муден, за да схване това, което той иска да каже, блъсва ръката му и казва:

– Кога ще поумнееш?

Онази отвратителна история, която той му бе разказал, го бе изкарала от нерви.

Навън по топлите от лятото стълби на заведението Заека започва да се смее. "За да продам мотоциклета си" – възкликва той и продължава: "Ха, ха, хааа!" – под неоновата светлина.

Рут няма никакво настроение да гледа това.

– Ти си глупак! – казва тя.

Той се дразни, че тя е толкова глупава, за да не забележи, че всъщност той наистина е разярен. Начинът, по които тя тръсна глава, искайки да каже "не", когато запушваше устата на Харисън, го ядоса; мисълта му отново се връща към това, всяка минута и всеки път то му засяда в гърлото. Той е ядосан за толкова много неща, че не знае откъде да започне; единственото нещо, което му е ясно, е, че има намерение да я прати по дяволите.

– Значи, ти и това копеле ходихте заедно до Атлантик Сити?

– Защо да е копеле?

– Е, той не е, аз съм копеле.

– Не съм казала, че си.

– Каза го. Вътре точно това каза.

– Това беше само израз... Един нежен израз, макар че не зная защо.

– Не знаеш...

– Не, не зная. Ти виждаш сестра си да влиза с някакво приятелче и фактически се напикаваш в гащите.

– Видя ли тоя мухльо, с когото тя беше?

– Че какво му беше? – възразява Рут. – Изглеждаше ол райт!

– Точно както всеки ти изглежда ол райт, нали?

– Е, аз не разбирам какво правиш ти, обикаляйки като някакъв всемогъщ съдия.

– Да, уважаема, точно както всичко с косми под мишницата на тебе ти изглежда ол райт!

Те вървят нагоре по Уорън авеню. Тяхното жилище е седем блока по-нататък. Хората са насядали по стъпалата в топлата вечер; разговорът им в тоя смисъл е публичен и те се стремят да говорят тихо.

– Момче, ако срещата със сестра ти ти се отразява така, аз се радвам, че не сме женени.

– Защо говориш за това?

– За какво?

– За женитбата.

– Та нали ти... не си ли спомняш... първата вечер говори за това и целуна пръста ми с пръстена.

– Това беше хубава вечер.

– Добре тогава.

– "Добре тогава" е нищо.

Заека чувства, че е действал от ъгъл, от който не може да я прати по дяволите, без да я изостави, без да заличи сладките неща. Но всъщност тя направи това, като го заведе и онова вонящо място.

– Ти започна с Харисън, така ли?

– Мисля, че да.

– Мислиш. Не знаеш ли?

– Казах, да.

– И колко още други?

– Не зная.

– Стотина?

– Това е тъп въпрос.

– Защо да е тъп?

– То е като да питаш колко пъти си бил на кино!

– Те са горе-долу същото за тебе, така ли?

– Не, те не са същото, но аз не виждам какво значение има броят. Ти знаеше каква съм.

– Не съм сигурен дали съм знаел. Ти си била истинска курва.

– Аз вземах малко пари. Казах ти го. Имах няколко приятели, когато работех като стенографка, и те имаха приятели... и аз загубих работата си заради това, което се говореше, може би, не зная... и... някои по-възрастни мъже взеха моя номер, предполагам от Маргърит, не зная. Това е минало. Но ако то означава, че си омърсен или нещо такова, то... много омъжени жени са го правили много по-често от мене.

– Позирала ли си за картини?

– Искаш да кажеш на хлапаци от колежа? Не.

– Имала ли си вземане-даване с момченца?

– Виж, може би трябва да си кажем сбогом.

При мисълта за това брадичката ѝ се отпуска, очите ѝ парят и тя го ненавижда прекалено много, за да сподели тайната си. Тайната ѝ вътре в нея като че няма никаква връзка с него, това едро тяло, което се движи тромаво до нея под уличните лампи, бледен като привидение, очакващ да чуе думите, които щяха да го нашибат като камшици. С мъжете е ака, те придават особено значение на казаното. Заека ѝ изглежда друг човек, с тая разлика, че в неведението си той се беше свързал с нея и тя не може да го остави и да си отиде. С унизителна признателност тя го чува да казва:

– Не, не искам да кажа "сбогом". Искам само отговор на един мой въпрос.

– Отговорът на твоя въпрос е "да".

– Харисън?

– Защо Харисън има толкова голямо значение за теб?

– Защото той вони. И ако Харисън е същото за тебе, каквото съм и аз, то и аз тогава воня.

Те понякога са еднакви за нея – фактически тя би предпочела Харисън само за разнообразие, само затова, че той не настоява да е най-великото нещо, което изобщо е съществувало, но тя лъже.

– Ти съвсем не си същото за мене. Ти не си в същата дъга.

– Е, аз изпитах доста странно чувство, когато седях там срещу вас в ресторанта. Всъщност какво точно си правила с него?

– О, не зная какво се прави. Правиш любов, опитваш се да станеш близък с някого.

– Добре, би ли направила с мене всичко, което си правила с него?

Кожата ѝ изтръпва от това по много особен начин, свива се така, че тялото ѝ се чувства изцедено и отвратено oтвътре.

– Щом искаш това от мене.

Откакто живееше с него, нейната стара кожа е като изопната.

Начинът, по който той се успокоява, е просто детински. Предните му зъби блясват щастливо.

– Само веднъж – обещава той. – Честна дума. Никога няма да искам от тебе това пак.

Опитва се да я прегърне, но тя се отдръпва. Единствената ѝ надежда е, че няма да говорят повече за това.

Горе в апартамента той пита тъжно:

– Готова ли си?

Тя е поразена от безпомощността в неговата поза; в тъмнината, към която нейните очи не са привикнали, той ѝ се вижда като мъжки костюм, увиснал на широката бяла топка на неговото лице.

Тя пита:

– Уверен ли си, че трябва да говорим все за едно и също нещо?

– А за какво мислиш, че трябва да говорим?

Той е прекалено изтънчен, за да произнесе думите.

Тя казва:

– Добре.

– Веднага – настоява той.

– Без всякакво чувство. Ти просто го искаш.

– Аха... Толкова ли е ужасно за тебе?

Този проблясък от нейния нежен заек я окуражава.

– Мога ли да попитам какво съм направила?

–Не ми хареса начинът, по който се държа тази вечер.

– А как се държах?

– Като такава, каквато си била.

– Не съм имала такова намерение.

– Точно така. Тази вечер те видях по този начин, почувствах стена между нас и това е единственият път да се мине през нея.

– Това е доста хитро. Ти просто наистина го искаш.

Тя жадува да се нахвърли отгоре му с юмруци, да му каже да се маха. Но това време е минало.

Той повтаря:

– Толкова ли е ужасно за тебе?

– Добре, ужасно е, понеже ти мислиш, че е.

– Може би не мисля така.

– Виж, аз те обичах.

– Добре, и аз те обичах.

– А сега?

– Не зная. Искам да се успокоя.

Сега пак тия проклети сълзи. Опитва се да избърза с думите си, преди гласът ѝ да се разтроши.

– Това е мило от твоя страна. Това е героично.

– Не бъди толкова хитра! Слушай! Тази вечер ти се обърна срещу мен. Имам нужда да те видя на колене.

– Е, само това...

– Не. Не е само това.

Двете високи чаши дайкири бяха беден експеримент; тя иска да спи и езикът ѝ чувства кисел вкус. Усеща в стомаха си необходимостта да го задържи и се пита: "Дали това ще го уплаши? Няма ли това да убие нея в него?"

– Ако го направя, какво ще докаже това?

– Ще докаже, че си моя.

– Да си сваля ли дрехите?

– Разбира се.

Той съблича своите бързо и ловко и застава до тъмната стена с великолепното си тяло. Навежда се сковано, вдига едната си ръка и я окачва на рамото си, не знаейки какво да прави с нея. Цялата му стеснителна поза има тия криле на напрежението, сякаш той е ангел, очакващ някаква вест. Когато смъква и последната си дреха, нейните ръце, докосвайки страните ѝ, усещат студ. През последния месец на нея постоянно ѝ беше студено; температурата ѝ спадаше или нещо подобно. В засилващата се светлина той леко се отмества. Тя затваря очи и си казва: "Те не са толкова отвратителни. Не са."

Госпожа Спрингър позвъни в дома на свещеника малко след осем часа. Госпожа Екълс ѝ каза, че Джек е завел своя младежки тим по бейзбол за една игра някъде на петнадесет мили далече и тя не знае кога той ще си бъде вкъщи. Паниката на госпожа Спрингър се пренесе по жицата и Люси прекара близо два часа, за да набира номера, опитвайки се да го открие. Стъмни се. Най-накрая тя намери свещеника на църквата, с чийто тим по бейзбол те играеха, и той ѝ каза, че мачът е свършил още преди час. Навън тъмнината се сгъстяваше, прозорецът, на чийто перваз стоеше телефонът, се превърна в  меко восъчно огледало на черти, в което тя можеше да се огледа; косата ѝ, освободена от фибите, падаше на различни страни между телефонния указател и телефона. Джойс, чувайки непрестанния звук в апарата, слезе по стълбите и се облегна на майка си. Три пъти Люси я завежда горе в леглото и два пъти детето слиза и пак опира своята влажна тежест о краката на майка си в тревожната тишина. Цялата къща с всичките си стаи обкръжаваше с мрак малкия остров от светлина край телефона, изпълнен със заплаха, и когато Джойс не успя за трети път да се измъкне от леглото и да слезе долу, Люси се почувства виновна и изоставена от двамата, сякаш бе предала единствения си приятел на призраците. Тя набра номера на всеки, когото смяташе за по-сложен случай в паството, попита хората от църковното настоятелство, секретаря на църквата, тримата председатели на кампанията за събиране на средства и дори позвъни на органиста, преподавател по пиано, който живееше в Брюър.

Минава десет; става неудобно. Излиза като че ли е изоставена. И наистина това, че нейният съпруг сякаш го няма никъде в целия свят, я плаши. Тя прави кафе и плаче тихо в кухнята. Как попадна тук? Какво я привлече? Неговата веселост, той винаги беше толкова весел. Ако го познаваше човек още от семинарията, никога не би помислил, че е способен да приема всичко толкова сериозно; той и неговите принципи, които седяха в своите стари работни стаи, пълни с красиви тъжни творби, илюстриращи Светото писание, правеха така, че всичко да изглежда чудесна шега. Тя си си спомня, когато игра с тях в един бейзболен мач, мача на атанасианците срещу арианците. А сега никога не го виждаше весел. Своята веселост той изразходваше за други хора, за това противно, сиво, неуловимо паство, нейния враг. О, как ги мрази тя всички тия странни, екзалтирани, треперещи вдовици  и религиозни млади хора; ако русите спечелят, единственото хубаво нещо, което ще направят, е религията да отмре. Тя трябваше да отмре още преди сто години. Може би не трябва, може би нашите умове се нуждаят от нея, но нека е на друг гръб. Върху Джек това е толкова потискащо. Понякога тя неочаквано го съжалява и сега беше точно така.

Когато той влиза в единайсет без четвърт, става ясно, че е седял в някаква дрогерия, разговаряйки приятелски с някои от своите малолетни момченца; тия идиотчета му разказали   всичко, всички те пушат като комини, тъй че той си идва вкъщи, гъделичкан от глупавата мисъл: "Колко далече можеш да стигнеш и все пак да обичаш Исус."

Екълс изведнъж забелязва, че тя е вбесена. Той бе прекарал несъмнено много приятно в дрогерията. Обича децата; тяхната вяра е толкова реална за тях и толкова естествена.

Люси предава своята новина като умело избран yпрек, но упрекът увисва във въздуха; защото, обръщайки едва-едва внимание на ужасната вечер, която се подразбира, че тя е прекарала, той се спуска към телефона.

Екълс изважда портфейла си и между шофьорската си книжка и картата от градската библиотека намира телефонния номер, който пазеше, ключа, който би могъл да се завърти в ключалката само веднъж. Той се пита, докато набира, дали този ключ ще стане, дали той не беше глупак да постави цялата тежест върху този случай, като повярва на младата госпожа Фознахт с нейните огледални, може би подигравателни тъмни очила. Телефонът отсреща звъни често, сякаш електричеството, тази изумително дресирана мишка, пробягваше през милите на жицата само за да гризне в края на своето поръчение една тайнствена метална пластинка.

Той се моли, но е лош богомолец, който се съмнява; не успява да нанесе бога върху заплетеностите на електричеството. Той ги признава за неприкосновени закони.

Изгубил вече надежда, той упорства просто защото се вцепенява, когато разяждащият звън спира, металът се вдига и откровеност, една импресия от светлина и въздух се влива обратно през жицата в ухото на Екълс.

– Ало!

Един мъжки глас, но не гласът на Хари. Този е по-мрачен и по-брутален от гласа на неговия приятел.

– Хари Енгстръм там ли е?

Тъмните очила подиграват неговото отчаяно сърце; това не е номерът.

– Кой е?

– Казвам се Джек Екълс.

– О! Здравейте!

– Ти ли си, Хари? Не приличаше на твоя глас. Спеше ли?

– Донякъде.

– Хари, жена ти е започнала да ражда. Майка ѝ позвънила тук в осем, а аз току-що идвам.

Екълс затваря очи; в тъмната съдбоносна тишина той има чувството, че неговият духовен сан, самата му същност са поставени на подсъдимата скамейка.

– Да – шепне другият в далечния ъгъл на тъмнината. – Струва ми се, че трябва да отида при нея.

– Искам да отидеш.

– Струва ми се... трябва. Искам да кажа също, че то е и мое.

– Точно така. Ще те намеря там. Тя е в болницата "Сейнт Джоузеф" в Брюър. Знаеш ли къде е?

– Да, разбира се. Мога да отида за десет минути.

– Искаш ли да те закарам с колата?

– Не, ще отида пеша.

– Добре. Щом предпочиташ. Хари? ...

– Какво?

– Аз съм много горд с тебе.

– Да. Добре. Ще се видим.

Екълс му се обади сякаш изпод земята. Гласът му звучеше като тенекия. Спалнята на Рут е тъмна; уличната лампа като ниско слязла луна запалва сенки във вътрешните плоскости на креслото, натежалото легло, усукания чаршаф който той отметна накрая, когато телефонът сякаш нямаше намерение да спира. Блесналият розов прозорец на църквата отсреща все още свети: пъстро, червено, синьо, златисто като тонове от различни камбани. Тялото му, цялото това устройство от нерви и кости, трепти, като че ли по сребърната му кожа се разклащат нагоре-надолу малки звънчета. Пита се дали е спал и колко време – десет минути или пет часа. Намира бельото и панталоните си, сгънати на един стол, и се бави с тях; не само пръстите, но самото му зрително поле трепти в светлия мрак. Бялата му риза сякаш гъмжи от насекоми като рой светулки в тревата. За миг той се поколебава, преди да пъхне пръстите си в това гнездо, което при докосването се обръща в безопасна дреха, неодушевена. Той я носи в ръка до мрачното, огънато от тежестта легло.

– Хей, малката!

Дългата буца под завивките не отговаря. Само горната част   от косата на Рут се подава от възглавницата. Струва му се, че тя спи.

– Хей. Аз трябва да изляза.

Никакъв отговор, никакво движение. Ако тя не спеше, чула е всичко, което той каза по телефона, но всъщност какво каза? Той не си спомня нищо, освен това, че му се обадиха. Рут лежи отпусната и мълчалива, а тялото ѝ е скрито. Нощта е достатъчно топла, само за чаршаф, но тя метна и едно одеяло, като каза, че ѝ е студено. Всъщност това бе и единственото нещо, което тя каза. Не трябваше да иска това от нея. Не знае защо го направи. Само чувстваше, че постъпва  правилно. Мислеше, че това може да ѝ хареса или поне ще ѝ хареса смирението. Ако тя не го искаше, ако това я караше да се чувства зле, защо не каза "не", както той почти се надяваше   да стане накрая? Той продължи да гали страните ѝ с върха на пръстите си. Искаше дори да я вдигне и да я притисне в прегръдките си, като ѝ каже просто: "Благодаря" и "Ти беше пак достатъчно моя", но някак си не можа да се реши да го направи и продължи да си мисли "следващия момент", докато вече беше твърде късно, свършено. Заедно с това тозчас си отиде и онова странно преливащо чувство на силна гордост. Обратното, почувства, че се промъква у него срам.

– Жена ми ражда. Трябва да отида да я видя. Надявам се, че ще се върна до няколко часа. Обичам те.

Тялото под завивките и извитият полумесец от коса, подаващ се над горния край на одеялото, не помръдва. Той е толкова сигурен, че тя не спи, че си казва: "Аз я убих".

Смешно е, такова нещо не би я убило, то няма нищо общо със смъртта; но тази мисъл го парализира и той не може да пристъпи напред, да я докосне и да я накара да го слуша.

– Рут! Този път трябва да отида, това бебе, което тя има, е мое и тя е такава глупачка, че просто не вярвам да може да се справи сама. Първото ни бебе се роди ужасно трудно. Това е най-малкото, което ѝ дължа.

Може би това не беше най-добрият начин да го каже, но той се опитва да обясни и нейното мълчание го плаши и започва да го обижда.

– Рут! Хей! Ако не кажеш нещо, няма да се върна. Рут!

 Тя лежи там като умряло животно или като някой покрит с брезент след автомобилна катастрофа. Той чувства, че ако се приближи и я вдигне, тя ще се съживи, но той не обича да бъде изнудван и се ядосва. Облича ризата и не се бави със сакото и вратовръзката, но обуването на чорапите му струва цяла вечност; петите на краката му лепнат.

Когато вратата се затваря, вкусът на морска вода в yстата ѝ се разтваря в тежката мъка, която се събира в гърлото ѝ, толкова пълно, че тя трябва да се привдигне в леглото, за да може да диша; сълзи се стичат от нейните замъглени очи и осоляват ъглите на устата ѝ, докато голите стени на стаята придобиват отново своята реалност и потъмняват. Тъй както, когато беше на четиринайсет години и целият  свят – дървета, слънце и звезди, щяха да затанцуват на място, ако загубеше двайсет фунта, само двайсет фунта. Какво значение би имало това за бога, от когото зависеше формата на всяко цвете в полето? Само че сега тя не се моли за това, сега тя знае, че това е суеверие, и всичко, което иска, е всъщност онова, което тя имаше само преди минута – него в стаята, него, който, когато беше добър, можеше да я превърне в цвете, който можеше да я съблече от плътта ѝ и да и превърне в сладък въздух. "Сладка Рут" я наричаше той и ако само беше казал "сладка", докато ѝ говореше, тя можеше  да отговори и той щеше да е тук, между тия стени. Не. Тя знаеше още от първата нощ, че съпругата ще спечели. Те бяха свързани. Във всеки случай тя се чувства наистина отвратително;вълна от желание да повръща я връхлита и измива голямата ѝ мъка.

Тя отива в клозета, коленичи на тухления под и наблюдава спокойния овал на водата в клозетната чиния, като че ли това ще помогне нещо. Тя не мисли, че трябва да повърне, но все пак стои там, понеже това ѝ доставя удоволствие; голата ѝ ръка е върху ледения ръб на порцелана и тя все повече  свиква  с това, което я застрашава в корема, което не изчезва, което остава у нея, така че в това състояние на отпадналост започва да ѝ се струва, че това нещо, което я разболява, е приятел.

Той тича през по-голямата част от пътя до болницата. Един блок нагоре по Съмър стрийт, после надолу по Йънгкуист,  една улица, успоредна на Уайзър на север, една улица с тухлени жилищни блокове и оставени на доизживяване търговски сгради, обущарници, излъчващи скрития мирис на гьон, тъмни сладкарнички, застрахователни агенции със снимки по прозорците на пострадали от ураган, бюра за недвижими имоти със златни надписи, една книжарница. По един стар дървен мост Йънгкуист стрийт пресича железопътната линия, която се промъква между стени от почернял камък, шуплест от сажди като мъх, през центъра на града, нишки от метал, дълбоко долу в тъмнината, подобно на река, леко оцветени в розово, като при залез, от неоновите светлини на ресторантчетата по Рейлуей стрийт. До него достига музика. Тежките дъски на стария мост, восъчно-черни  от пушека на локомотивите, трополят под краката му. Израснал в малък град, той винаги изпитваше страх да не бъде премазан в някой краен квартал на големия град.

Затичва се по-бързо; тротоарът се разширява, започват такситата на паркинга, а едно ново амфитеатрално кино на открито гледа към старата сграда на Асоциацията на младите християни. Той пресича уличката горе между сградата на Асоциацията и една църква от варовик, чиито прозорци, покрити с олово, показват към улицата библейски сцени, само че от обратната страна. Не може да разбере какво правят фигурите по тях. От един висок прозорец на Асоциацията се чува тракане от игра на билярд; иначе широката страна на зданието е без живот. През стъклената странична врата той вижда стар негър, който се носи нагоре в зелената аквариумна светлина. Под краката си усеща меките семена на някакво дърво. Неговите тропически тесни листа представляват черни остриета на фона на тъмното жълто небе. То е донесено от Китай или Бразилия, или от някъде другаде, защото издържа на сажди и дим. Паркингът пред болницата "Сейнт Джоузеф" е една квадратна асфалтова ивица, чиито страни са оградени от някакви градски дървета; над техните върхове, в това безкрайно открито пространство, той вижда луната и за миг се спира и разговаря с нейния печален лик. Спира застинал върху своята малка, изкачваща се по асфалта сянка, за да погледне нагоре към небесния камък, който отразява с метален блясък камъка, нарастващ под топлата му кожа. "Направи всичко да бъде добре!", моли ѝ се той и влиза през задния вход.

Заека върви надолу по покрития с линолеум хол, напоен с мириса на етер, към гишето в предната му част.

– Енгстръм – казва той на сестрата зад машината. –Мисля, че жена ми е тук.

Нейното пълно лице е оградено като малък кръгъл кейк в ленено платно. Тя преглежда картоните и кимва:

– Да! – като се усмихва.

Малките ѝ със съвсем тънки рамки очила са се смъкнали от очите ѝ върху меките възглавнички по горната част на бузите ѝ.

– Можете да почакате там.

Тя сочи със заобления връх на една писалка. Другата ѝ ръка е отпусната до машината върху наниз от черни топчета, големи колкото топчетата, издялани в Ява, на гердана, който той взе веднъж на Дженис за Коледа. Той стои там втренчен, очаквайки тя да му каже: "Тя е тук от толкова часа, а вие къде бяхте? " Не може да повярва, че просто ще го пусне. Докато той се взира, нейната отпусната бяла ръка, която никога не е видяла слънце, изпуска черния гердан от бюрото върху коленете ѝ.

Двама мъже чакат в другия край, който именно служи за чакалня. Това е коридорът от предния вход; хора влизат и излизат. Заека сяда на един стол, имитация на кожа, с хромирани облегала за ръцете и го обзема мисълта, че е в полицейски участък и че тия двамата са полицаите, които са го арестували. В своята нервност той грабва едно списание от масата. Това е католическо списание, по формат подобно на "Рийдърз дайджест ". Опитва се да прочете някаква история за адвокат в Англия, който проявил толкова голям интерес към неправилната и незаконна конфискация от страна на Хенрих VIII на манастирските имоти, че сам станал католик и дори монах. Двамата мъже си шепнат нещо. Единият е може би баща на другия. По-младият трие ръце една в друга и кима на това, което му шепне по-старият.

Екълс влиза, като примигва. Изглежда някак по-слаб в яката си. Той поздравява сестрата зад гишето по име, сестра Бърнърд. Заека се изправя на отмалелите си глезени, а Екълс приближава с онова познато леко смръщване на веждите,  което изглежда някак строго от светлината в болницата. Челото му е гравирано в яркочервено. Той се бе подстригвал днес; когато обръща черепа си, избръснатите места над ушите му светят като сините пера по шията на гълъб.

 Заека пита:

– Тя знае ли, че съм тук?

Не очакваше от себе си да шепне. Мрази тази нотки на паника в гласа си.

– Ще кажа да ѝ съобщят, ако още е в съзнание – казва Екълс високо, което кара шепнещите мъже да вдигнат поглед.

Той отива до сестра Бърнърд. Сестрата, изглежда, се радва на възможността да поприказва и двамата се смеят. Екълс със своя удивителен смях, който Заека познава добре а сестра Бърнърд – с ясен и плътен женски глас, който звучи повече като момински и излиза леко от гърлото ѝ, възпиран от рамката на колосаните волани около лицето ѝ. Когато Екълс се отдръпва, тя вдига телефона, който стои до лакътя ѝ.

Екълс се връща, поглежда го в лицето, въздиша и му предлага цигара. Все едно че му предлага от водата на опрощението. Заека приема. Първото смукване след толкова месеци въздържание парализира мускулите му и той трябва да седне. Екълс взема едни твърд стол, който е наблизо, и не прави никакво усилие, за да поведе разговор. Заека пък не може да измисли много нещо извън голфа и като премества непохватно димящата цигара в лявата си ръка, дръпва от масата друго списание, уверявайки се, че не е религиозно "Сатърдей ивнинг пост". Отваря на статия, в която авторът, който на снимката изглежда италианец, разказва как завел жена си, четирите си деца и тъща си на пътешествие с триседмичен къмпинг из канадските Скалисти планини, което им струвало само 120 долара, без да се смята първоначалната вноска в Пайпър клъб. Мисълта му не се задържа върху думите, а все се върти около малките нежни картини с Дженис,  която вика, с главата на бебето, която цъфва от кръвта, с проклетата островърха синя лампа, в която Дженис трябва да гледа, ако е в съзнание. "Ако е в съзнание", бе казал Екълс, с червените каучукови ръце на хирурга, и лице в марля, и детинските черни ноздри на Дженис, разширяващи се за  да поемат от антисептичния мирис, които той подушва; мирисът, който се носи навсякъде по измитите бели стени, мирис на миене, миене на кръвта, миене на повърнатото, докато  всяка повърхност придобива мириса на вътрешността на  една кофа, която никога няма да се изчисти, защото ние винаги пак ще я препълваме с нашата мръсотия.

Някаква влажна топла кърпа обгръща сърцето му. Той е сигурен,  че заради неговия грях или Дженис, или бебето ще умре. Неговият грях е конгломерат от бягство, жестокост, безсрамие и самонадеяност; черен съсирек, който се е образува в утробата ѝ. Макар че неговото състрадание се гърчи от желанието да се освободи, да премахне тоя съсирек, да го изтласка,  да го прогони и да го унищожи, той не се обръща към проповедника, а препрочита все същото изречение за вкусната пържена пъстърва.

На върха на неговото дърво на страха кацва Екълс, черна птица, който прелиства списанията и се мръщи сам на себе  си. Той изглежда недействителен на Заека. Всичко, което е извън неговите усещания, му се струва недействително. Дланите му горят, странно чувство на налягане пробягва по тялото му, като обхваща ту краката му, ту долната част на врата му. Мишниците му горят, тъй както когато беше малък и тичаше нагоре по Джексън роуд, закъснял за училище.

– Къде са родителите ѝ? – попита той Екълс.

Екълс го поглежда изненадан.

– Не зная. Ще попитам сестрата.

Той се надига.

– Не, не, стойте спокойно, за бога!

Държанието на Екълс, като че ли болницата е наполовина негова, го дразни. Хари иска да остане незабелязан.

Екълс вдига шум. Той шумоли със списанията тъй, сякаш разтваря сандъци с портокали... и тръска пепелта от цигарите около себе си като фокусник.

Една жена в бяло, не мъж, влиза в чакалнята и пити сестра Бърнърд:

– Не оставих ли една кутия с лак за мебели някъде тук? Не мога да я намеря никъде. Една зелена кутия с шприц.

– Не, мила.

Тя я търси, излиза, а след минута пак се връща и казва!

– Е, това е най-голямата мистерия на света.

С далечната музика на легените, количките и вратите в полунощ един ден преминава в друг. Сестра Бърнърд бива сменена от друга сестра, много възрастна, облечена в тъмносиньо, което означава някаква мистериозна по-нисша степен на святост. Двамата шепнещи мъже се приближават до бюрото, говорят със сестрата и си отиват. Тяхната криза остава неразрешена. Екълс и той остават сами. Заека напряга слух, за да долови вика на своето дете някъде дълбоко в притихналия лабиринт на болницата. Често му се струва, че го чува: изскърцването на някоя обувка, куче на улицата, смеха на някоя сестра – всичко това е достатъчно, за да го заблуди Той не очаква плода от родилните мъки на Дженис да издаде човешки звук. Мисълта му, че това ще е някакво чудовище, което той самият е създал, все повече го обзема. Измъчващият го въпрос, как ли е заченато, се смесва в съзнанието му с извратения акт с Рут само преди няколко часа. Сега, след като вече е отминала страстта, той се вглежда в оживяващите в паметта му гърчения на телата им, до които това ги бе довело.

Неговият живот му се струва поредица от гротескни пози без всякаква цел, някакъв омагьосан танц, лишен от вяра. Няма Бог. Дженис може да умре. Тия мисли му идват едновременно, в бавен прилив. Той се чувства под водата, уловен в мрежа от прозрачна тиня, призраци на напиращи еякулации, които той е впръскал в меките тела на жените. Пръстите върху коленете му си играят непрекъснато с някакви конци.

Мери Ан. Уморен, схванат и някак груб, след мач той я намираше да стърчи на стълбите пред училището, точно под неговия девиз. И те тръгваха да се разхождат по изгнилите мокри листа в бялата ноемврийска мъгла до колата на баща му. После карат колкото да загреят радиатора и паркират. Нейното тяло – разклонено дърво с топли гнезда и все пак с осезаемо чувство на свенливост, като че ли тя не беше уверена, че той бе много по-голям, победител. Той идваше при нея като победител и точно това бе чувството, което оттогава му  липсваше. Затова именно за него тя бе най-добрата от всички, понеже тя беше тая, за която той си спомняше най-често, така уморен. Понякога ликуващият блясък на гимназията потъмняваше зад облените от пот очи в едно тайно предвкусване на нежното общуване, което щеше да дойде под подплатения в сиво капак на колата, и приютили се вече там, блестящият триумф от свършилия мач сякаш се отразяваше върху спокойната ѝ кожа, нашарена от сенките от стичащите се върху предното стъкло дъждовни струи. Така че тия два триумфа се сливаха в неговото съзнание.

Тя се омъжи, когато той беше в армията: един посткриптум в писмо от майка му го остави без почва под краката. Тоя ден ги хвърлиха в атака.

Но сега изпитва радост; вдървен от седенето върху проядения стол с хромирани облегала за ръцете, с желание да повърне от цигарите, той изпитва радост, като си спомня за това момиче; течността от неговото сърце се излива в една крехка ваза на радостта, която гласът на Екълс разклаща и счупва.

– Е, аз прочетох цялата тази статия от Джеки Дженсън докрая и не разбирам какво иска да каже – обажда се Екълс.

– Какво?

– Това... от Джеки Дженсън, по въпроса, защо иска да се откаже от бейзбола. Доколкото мога да кажа, проблемите на един играч по бейзбол са същите като тия на свещениците.

– Вижте, не искате ли да си тръгнете? Колко е часът?

– Към два. Искам да остана, ако може.

– Няма да избягам, ако се страхувате от това.

Екълс се засмива и продължава да седи. Първото впечатление на Хари от него беше, че е упорит, а сега цялото настъпило след това приятелство е заличено и той се връща към старото си мнение.

Заека му казва:

– Когато тя роди Нелсън, бедното дете дойде след дванайсет часа.

Екълс отвръща:

– Второто дете обикновено идва по-лесно – и поглежда часовника си. – Няма още шест часа.

Събитията пораждат събития. Госпожа Спрингър излиза от стаята за близки, където чакаше, и едва-едва кимва на Екълс; това, че зърва в края на погледа си Хари, я кара да се спъва с болните си крака в износени, разкривени отпред обувки. Екълс става и излиза навън с нея.

След малко двамата се връщат, заедно с господин Спрингър, който носи връзка с малък възел и току-що взета от пералнята риза. В два часа през нощта той изглежда тъй, като че ли току-що излиза от шивача. Малките му червеникави мустаци са подрязвани толкова често, че горната му устна е станала сива под тях. Той казва:

– Здравей, Хари!

Това признаване от страна на нейния съпруг, без оглед на някои упреци, каквито навярно им бе отправил Екълс, кара старата да се обърне към Хари и да му каже:

– Ако седиш там като истукан, млади човече, с надеждата, че тя ще умре, можеш чудесно да се върнеш там, където си живял досега, защото тя се чувства отлично без тебе и през цялото това време се е чувствала така.

Двамата мъже я отвеждат настрана, докато възрастната сестра наднича усмихната през гишето; глуха? Атаката на госпожа Спрингър, макар и да целеше да го уязви, е първото нещо, което някой каза на Хари, след като това бе започнало, и сякаш подхожда на ужасното събитие, ставащо някъде  зад стъклата на миришещата на сапун болница. Преди тя да заговори, той се чувстваше сам на някоя мъртва планета, обикаляща около голямото газообразно слънце на родилните мъки на Дженис; нейният вик, един силен вик на омраза, прониза неговата самотност. Ужасната мисъл за смъртта на Дженис: това, че я чува, произнесена гласно, намалява наполовина нейната тежест. Странното ухание на смъртта, което лъxa от Дженис: госпожа Спрингър също го бе подушила и това споделяне на мислите му се струва най-скъпата връзка, която той има с някого в света.

Господин Спрингър се връща и минава откъм външната страна, като дарява своя зет с една болезнена, смутена усмивка, съставена от желанието да извини жена си (и двамата сме мъже; зная), от желанието да запази хладна резервираност (въпреки това ти се държа непростимо: не ме докосвай) и от механичния рефлекс на учтивост у търговеца на коли. Хари си мисли: " Ти, мекотело!"; при затръшнатата врата отхвърля тази мисъл. "Ти, роб!", накъде отиват всички те? Откъде идват?

Екълс се връща, подава му друга цигара и отново се отда-лечава. От пушенето долната част на стомаха му трепери. Той чувства гърлото си като след дълъг сън, както когато е спал цяла нощ с отворена уста. Собственият му лош дъх от време на време леко докосва ноздрите му.

Един лекар с гърди като варел и невероятно нежни малки ръце, обвит отпред в торбата на своя цигарен дим, влиза неуверено в приемната. Той се обръща към Хари:

– Господин Енгстръм?

Това трябва да е д-р Кроу. Хари никога не го е виждал. Дженис ходеше при него веднъж в месеца, като разправяше после вкъщи колко вежлив и деликатен е той.

– Да.

– Моите поздравления! Имате красива малка дъщеря.

 Той подава толкова бързо ръка, че Хари успява само да се понадигне и така свит, полуизправен, изслушва новината. Възрозовото лице на доктора – неговата стерилна маски развързана и виси от едното му ухо, откриваща бледи пълни устни – е смутено при опита да придаде образ и окраска на неочакваната дума "дъщеря".

– Аз ли? ... Това е добре.

– Седем фунта и десет унции. Жена ви беше през цялото време в съзнание и подържа за минута бебето след раждането.

– Наистина ли? Тя го е държала? Имаше ли... беше ли много трудно?

– Не-е. Всичко мина нормално. В началото тя изглеждаше  напрегната, но беше нормално.

– Това е чудесно. Благодаря ви. Стига мъка! Благодаря.

 Кроу стои там, като се усмихва стеснително. Излизайки от родилното отделение на открито, той заеква. Странно през последните часове той е бил по-близо до Дженис, отколкото някога Хари, бе ровил направо в корените ѝ, въпреки това той не отнасяше никаква тайна, никаква мъдрост, която да сподели, само едно леко стерилно щастие. Хари се бои, че очите на доктора ще освободят с гръм ужаса, който са видели, но в погледа на Кроу няма никакъв гняв. Дори и укор. Той сякаш гледа на Хари просто като на всеки друг от процесията повече или по-малко предани съпрузи, за чието несъзнателно посято семе той прахосва целия си живот, за да го пожъне.

Хари пита:

– Мога ли да я видя?

– Кого?

 Кого? Това "нея" сега вече има двоен смисъл и го плаши. Светът се усложнява.

– Моята... моята жена.

– Разбира се, несъмнено.

Кроу с присъщата си деликатност е леко озадачен, че Хари моли за разрешение. Той сигурно знае, но въпреки това изглежда, е забравил бездната от вина между Хари и хората.

– Мислех, че ще кажете бебето. Бих предпочел да почакате утрешния час за свиждане: няма сестра, която да ви го покаже сега. Но жена ви е в съзнание, както казах. Дадохме ѝ малко екванил. Това е просто едно успокоително. Кажете – той внимателно се приближава с розовата си кожа и чиста дреха, – може ли майка ѝ да я види за момент? Тя цяла нощ вися тук над главите ни.

Той пита него, него, беглеца, развратника, чудовището. Трябва да е сляп. Или просто това, че си баща, кара всеки да ти прощава.

– Разбира се. Нека влезе.

– Преди вас или след вас?

Хари се подвоумява и си спомня как госпожа Спрингър дойде и го посети на неговата пуста планета.

– Нека влезе преди мен.

– Благодаря. Добре. После тя може да си тръгне. Ние ще я изведем бързо. Ще трае само десетина минути. Сестрите вече подготвят жена ви.

– Чудесно!

Той сяда, за да покаже колко е изпълнителен, и отново се надига:

– Слушайте, благодаря ви всъщност. Много ви благодаря. Не разбирам как вие, лекарите, се справяте.

Кроу свива рамене:

– Тя беше добро момиче.

– Когато се раждаше другото дете, страшно глупаво се бях изплашил. Трая векове.

– Къде го роди?

– В другата болница. Хомеопатичната.

– Х-хм! ...

И докторът, който бе в родилното и не донесе оттам никаква буря, сега изпусна искра от злоба при мисълта за съперничещата болница. Той мърмори неодобрително, като клати рязко глава, и все така, клатейки я, се отдалечава.

Екълс влиза ухилен като ученик и Заека просто не може да задържи погледа си върху неговото глупаво лице. Той очаква благодарности, а Заека навежда смутено глава, докато приятелят му мълчи. Всеки удар на сърцето сякаш заглъхва в широка бяла стена. Когато вдига поглед, предметите изглеждат безкрайно масивни и някак наопаки, изглеждат толкова издути като че ли ще заскачат. Неговото действително щастие е стълба, от чието най-горно стъпало той се опитва да скочи още по-нависоко, понеже знае, че трябва. Думите на Кроу за сестрите, които "приготвят" Дженис звучат неземно, като "майската принцеса". Когато го завеждат в стаята ѝ, той очаква да я намери с панделки в косата и книжни цветя по таблите на леглата. Но това пак си е предишната Дженис, легнала между два гладки чаршафа на високо желязно легло. Тя извръща лице и казва:

– Я виж кой бил!

– Хей! – казва той и се навежда да я целуне. Той иска да я целуне нежно. Устата ѝ плува в сладкия мирис на етера. За негова изненада ръцете ѝ се подават изпод чаршафите и тя обгръща с тях главата му, като притиска неговото лице надолу, към своята мека, щастлива, упоена уста.

– Хей, спокойно – възпира я той.

– Нямам крака – продължава тя. – Това е най-странното чувство.

Косата ѝ е опъната по черепа в санитарен кок и тя няма никакъв грим. Малкият ѝ череп изглежда тъмен на фона на възглавницата.

– Нямаш крака?

Той поглежда надолу и те са там под чаршафите, проснати  хоризонтално в неподвижно V.

– Сложиха ми накрая лумбална инжекция или нещо подобно и аз не усетих нищо. Лежах там и ги чувах да казват: "Излиза", и после видях тук това мъничко бебе с голямо кръгло лице, което ме гледа сърдито. Казах на мама, че прилича на тебе, а тя не пожела и да чуе.

– Тя ме наруга навън.

– Исках да не я пускат. Не исках да я видя нея. Исках да видя тебе.

– Наистина ли? Господи? Защо, мило? След като бях такъв дръвник?

– Не си бил такъв. Казаха ми, че си тук, и тогава през цялото време мислех, че това е твое бебе и че сякаш с него аз раждам тебе. О, толкова съм натъпкана с етер, имам чувството, че плувам без крака. Мога само да говоря колкото си искам.

Тя слага ръцете си върху корема, затваря очи и се усмихва.

– Наистина аз съм съвсем пияна. Виж, съвсем плоска съм.

– Сега ще можеш да носиш банския си костюм – усмихна се той и понесен от течението на нейния "етерен разговор", започва да чувства, че и той сякаш няма крака и плува по гръб в огромно море от чистота, светла като сапунен мехур сред колосаните чаршафи и стерилни повърхности пред разсъмване.

Страх и разкаяние се преливат едно в друго и признателността му така нараства, че вече няма никакво острие...

– Докторът каза, че си била добро момиче.

– Ах, не е ли глупаво това? Съвсем не бях такава. Бях ужасна. Виках и пищях и му казах да си държи ръцете до себе си. Макар че това, което си спомням като най-лошо, беше когато оная стара сестра ме обръсна на сухо.

– Бедната Дженис!

– Не, беше чудесно. Опитах се да преброя пръстите на краката ѝ, но бях толкова зашеметена, че не можах, затова преброих очите ѝ. Две. Искахме ли момиче? Кажи, че искахме.

– Аз исках.

Той разбира, че това е вярно, макар досега да не го е казвал.

– Сега аз ще имам някой на моя страна срещу тебе и Нелсън.

– Как е Нелсън?

– О! Всеки ден: "Татко къщи днес?" Докато можех, го биех, невинното дете. Не ме карай да говоря за това, много е мъчително.

– О, проклет да съм! – възкликва той и сълзите –  му мислеше, че вече ги няма! – парят горната част на носа му

– Не мога да повярвам, че това съм бил аз. Не зная защо избягах.

– Ф-уу!

Тя потъва още по-дълбоко във възглавницата, като една пияна усмивка разтяга широко бузите ѝ.

– Родих едно малко бебе.

– Това е великолепно.

– Ти си чудесен! Изглеждаш толкова висок.

Тя произнася това със затворени очи и когато ги отваря, те са изпълнени с някаква опияняваща мисъл: той никога не ги бе виждал да блестят така. Тя прошепва:

– Хари! Момичето от съседното легло си отиде днес, така че... защо не се промъкнеш тук, като си тръгнеш... ще влезеш през прозореца и ще лежим будни цяла нощ, и ще си разправяме разни истории? Както когато се върна от армията или там някъде, където беше. Прави ли любов с други жени?

–  Хей, мисля, че ти сега трябва да спиш.

– Всичко е наред, сега ще правиш любов с мене по-добре.

Тя се кикоти и се опитва да се премести в леглото.

– Не, не исках да кажа това, ти си добър любовник, ти си направи бебе.

– Струва ми се, че у тебе има доста секс за момиче с твоята фигура.

– Значи така ме чувстваш? – възкликва тя. – Бих те повалила в леглото при мене, но то е толкова тясно. О-оо!

– Какво?

– Просто изпитах страшна жажда за оранжада.

– Не ставаш ли смешна?

– Ти си смешен. О, това бебе гледаше толкова сърдито?

 Една сестра изпълва вратата със своите криле.

– Господин Енгстръм! Време е.

– Ела да ме целунеш! – казва Дженис.

Тя гали лицето му, докато той се навежда, за да вдъхне отново нейния етер; устата ѝ е топъл облак, който изведнъж се разцепва и зъбите ѝ стисват долната ѝ устна.

– Не си отивай! – моли тя.

– Сега ще си отида. А утре ще се върна.

– Обичам те!

– Чуй! Обичам те!

В преддверието Екълс, който го чака, пита:

– Как беше тя?

– Чудесна!

– Ще се връщаш ли сега там, хм, където беше?

– Не – отвръща Заека с ужас. – За бога! Не мога.

–  Добре, тогава искаш ли да дойдеш вкъщи с мене?

– Вижте, вие направихте повече, отколкото трябва. Мога да отида у родителите си.

– Късно е, за да ги вдигаш.

– Не, наистина не мога да ви безпокоя.

В мисълта си той вече бе готов да приеме. Чувстваше всяка кост от тялото си размекната.

– Това не е никакво безпокойство; аз не те каня да живееш при нас – добавя Екълс.

Дългата нощ беше изопнала нервите му.

– Имаме много стаи.

– Окей! Окей! Благодаря.

Те карат обратно към Маунт Джъдж по познатата магистрала. В тоя час по нея няма дори и камиони. Хари седи мълчаливо, взирайки се през предното стъкло, с непоколебмо тяло, с непоколебим дух. Виещата се магистрала изглежда широк прав път, който се бе открил пред него. Той не иска нищо друго, освен да върви по него.

Завеждат го в една стая, където покривката на леглото е с пискюли. Той се изкъпва незабелязано в банята и по бельо се свива колкото се може повече между чаршафите. Така свит в единия край на леглото, той потъва в съня си като костенурка, която се прибира в черупката си. Сънят тази нощ не е тъмно пространство, обитавано от духове, което умът обмисля как да завладее, а хралупа в самия него, в която той се свива, докато ноктите на мечката шумолят отвън като дъжд.

 Слънцето, старият клоун, гарнира стаята. Два розови стола стоят до замрежения, лъснал от светлина прозорец която замазва писалищното бюро като с лепило за пликове. Над него – портрет на дама в розово, пристъпяща напред. Един женски глас почуква на вратата:

– Господин Енгстръм! Господин Енгстръм!

– Да. Привет! – извиква дрезгаво той.

– Дванайсет и двайсет е. Джек поръча да ви кажа, че часовете за посещение в болницата са от един до три.

Той познава твърдия, леко провлечен глас на жената на Екълс; като че ли бе добавила: "И какво, дявол да го вземе, правите във всеки случай в моя дом?".

– Да. Окей! Веднага излизам.

Той си слага бежовите панталони, с които беше предишната  вечер, и недоволен поради чувството, че са вече мръсни, отнася чорапите, обувките и ризата в банята, без да ги облече, като по тоя начин им дава още минута да се проветрят.

Вce още обвит в пара и въпреки плискащата се вода наоколо, той ги изнася от банята и слиза на долния етаж бос, по тениска.

Малката жена на Екълс е в своята голяма кухня, тоя път в шорти в цвят каки, сандали и лакирани нокти на краката.

– Как спахте? – пита тя иззад вратата на хладилника.

– Като умрял. Без сънища, без нищо.

– Това е резултатът от една просветлена съвест – отвръща тя и слага чаша портокалов сок на масата, която шумно траквa.

Той си въобразява, че понеже го видя само по тениска, затова отмества бързо погледа си встрани.

– Я не си правете труд! Ще взема нещо от Брюър.

– Няма да ви правя яйца или нещо подобно. Обичате ли Чириъс[36]?

– Обичам.

– Добре.

Портокаловият сок разкарва малко от влакънцата в устата  му. Гледа краката ѝ отзад; белите сухожилия зад коленете ѝ подскачат, докато приготвя нещо отсреща.

– Как е Фройд? – пита той.

Заека знае, че не е уместно да заговаря за това, защото, ако напомня за оня следобед, ще ѝ напомни и за това как я плесна по задника; но с госпожа Екълс има странното чувство, че именно той командва положението и не може да направи грешки.

Тя се обръща с език, опрян в страничните зъби, от което устата ѝ се изкривява и изглежда замислена, но го поглежда спокойно. Той се усмихва. Изражението ѝ е като изражението на хлапачка от гимназията, която иска да се представи, че знае повече, отколкото казва.

– Той си е все така. Искате ли мляко или сметана?

– Мляко. Сметаната е много тлъста. Къде са другите?

– Джек е на църква, вероятно играе пинг-понг с някое от момчетата. Джойс и Бони спят, бог знае защо. Цялата сутрин искаха да гледат лошия човек в гостната. Страшно трябва да са се запалили, за да стоят толкова навън.

– Кой им каза, че аз съм лош човек?

– Джек. Той им каза на закуска: "Снощи доведох вкъщи един лош човек, който престана да бъде лош". Децата имат имена за всички проблеми на Джек – вие сте "Лошият човек", господин Карсън, един алкохолик, е "Глупавият човек", госпожа Макдениъл е "Жената, която звъни по телефона през нощта". След това идват: "Печалната лейди"; "господин "Апарат за глухи"; госпожа "Странична врата" и "Щастливият боб". "Щастливият боб" всъщност е най-малко щастливият човек, когото бихте искали да видите, но веднъж той донесе на децата няколко от ония целулоидни капсули с тежест вътре, които се люлеят. Оттогава той изобщо е "Щастливият боб".

Заека се смее, а Люси е сипала върху сладките твърде много мляко; докато живееше с Рут, тя го оставяше да си сипва млякото сам; той обича да отдели сухото тъй, че млякото и закуската да са наравно. Тя продължава весело:

– И знаете ли какво се случи във връзка с някакъв комитет? Веднъж Джек говореше по телефона с един от църковното настоятелство и сметна, че тази бедна душа ще се окуражи, ако му се възложи някаква работа в църквата; така каза той: "Защо да не направим "Щастливия боб" председател на нещо?" А човекът от другия край на жицата попита: "Щастливият кой?", и Джек схвана какво е казал, но вместо да замълчи, както би постъпил всеки друг на негово място, разказва цялата тази история за децата, как те са го нарекли "Щастливия боб", и разбира се, този стар тесногръд пуритан съвсем не смята, че в това има нещо забавно. Видите ли, той беше приятел на "Щастливия боб"; не че бяха колеги по професия, но често обядваха заедно в Брюър. Такъв е Джек: винаги приказва пред хората прекалено много. Сега този църковен настоятел вероятно разказва на всеки как свещеникът си прави шеги с тоя беден, нещастен "Щастлив боб".

Заека пак се смее. Кафето му пристига в тънка плитка чаша със златен монограм, а Люси сяда срещу него на масата също с чашка кафе в ръка.

– Той каза значи, че ще престана да бъда лош? – пита Заека.

– Да. Той сияе от радост. Излезе от къщи просто пеейки. Смята, че това е първото истинско дело, което е извършил, откакто е дошъл в Маунт Джъдж.

Заека се прозява.

– Е, пък аз не зная какво е направил.

– И аз не зная – продължава тя, – но ако го чуе човек как говори, всичко е било на неговите рамене.

Намекът, че е бил ръководен, го ядосва. Той усеща как усмивката му рухва:

– Наистина ли? Той говорил ли е за това?

– О, през цялото време. Той много ви обича. Не зная защо.

– Аз съм просто обичлив.

– Това чувам непрекъснато. Вие въртите бедната стара госпожа Смит на малкия си пръст. Тя смята, че вие сте чудесен.

– А вие не го забелязвате, така ли?

– Може би не съм достатъчно стара. Може би, ако бях на седемдесет и три.

Тя повдига чашата до лицето си, накланя я и луничките по тесния ѝ бял нос личат по-ясно от близостта с вдигащото  пара кафяво кафе. Тя е лошо момиче. Да, това е много ясно, лошо момиче. Тя оставя чашата, поглежда го с кръглите си зелени  очи и триъгълното бяло пространство между веждите ѝ сякаш също го гледа и се подиграва.

– Е, кажете... как се чувства някой, станал нов човек? Джек винаги се надява, че ще се преобразя и аз искам да знам какво  да очаквам. Вие "възроден" ли сте?

– О, аз се чувствам почти съвсем същият.

– Но вие не постъпвате по същия начин.

Той измърморва:

– Е...

И се намества в стола си. Защо се чувства толкова неловко? Тя се опитва да го накара да се почувства глупав и мекушав само защото има намерение да се върне при жени си. Това е съвсем вярно, той не постъпва по същия начин; не се чувства същият и с нея; загубил е ловкостта, с която тъй леко я плесна по задника онзи ден. Той ѝ казва:

– Снощи, когато се прибирахме с колата, имах чувство то за някъкъв прав  път пред мен; по-рано ми се струваше, като че ли се намирам в някакъв храсталак и за мене нямаше значение по кой път ще тръгна.

Малкото ѝ лице над чашата с кафе, която тя държи с две  ръце сякаш е паница със супа, се изопна от удоволствие; той очаква да се засмее, но тя само се усмихва мълчаливо.

Той си мисли: " Тя ме желае"

Тогава си спомня за Дженис с нейните парализирани крака говореща за пръсти на краката, любов и оранжада, и това може би оставя отпечатък върху лицето му, защото Люси Екълс обръща нетърпеливо главата си и казва:

– Е, по-добре е да продължите нататък по тоя хубав прав път. Един без двайсет е.

– За колко се отива до спирката на рейса?

– Не е много. Аз бих ви закарала до болницата, ако не бяха децата.

Тя се ослушва:

– Ха, говорим за дявола... ето че идва едното.

Докато той си обува чорапите, по-голямото момиченце се промъква в кухнята само по гащички.

– Джойс!

Майка ѝ спира на половината път до мивката с празните чаши.

– Веднага да се върнеш горе в леглото!

– Здравей, Джойс! – кимва ѝ Заека. – Слезе, за да видиш лошия човек ли?

Джойс се втренчва в него и притиска раменцата си до стената. Нейното продълговато златисто коремче се очертава замислено.

– Джойс! – настоява Люси. – Не ме ли чу?

– Защо той е без риза? – пита недвусмислено детето.

– Не зная – отвръща майка ѝ. – Предполагам, мисли, че има хубави гърди.

– Аз съм с тениска – протестира Заека.

Но като че ли и двете не я виждат.

– Това неговият бю-у-ст ли е? – пита Джойс.

– Не, мила: само жените имат бюстове. И ние в това число.

– По дяволите, щом това дразни някого – извиква Заека и си облича ризата.

Тя е измачкана, а по яката и маншетите е посивяла; той я сложи чиста, за да отидат в клуб "Кестънет". Няма сако, напусна Рут много набързо.

– Окей – казва той, напъхвайки краищата ѝ. – Много благодаря.

– Вие сте винаги добре дошъл – казва Люси. – Бъдете добър сега.

Двете тръгват с него надолу по коридора. Белите крака на Люси, така бледи, се сливат с голите гърдички на детето. Малката Джойс продължава да го гледа втренчено.

Той се пита какво я учудва. Децата и кучетата подушват  нещата. Опитва се да пресметне колко сарказъм имаше в това "Бъдете добър сега!" и какво означаваше, ако изобщо си означаваше нещо. Той иска тя да го закара; иска, наистина иска да влезе в една кола с нея. Не толкова за да направи нещо, колкото само да почувства как стоят нещата.

Нежеланието му да тръгне прави атмосферата между тях напрегната.

Те стоят на вратата, той и жената на Екълс с кожа на бебе. А между тях личицето на Джойс наднича с широките устни и сключените вежди на баща си; под тях всички нокти на пръстите на краката на Люси, лакирани, малки червени черупки в една редица върху килима. Той подсвирва, изразявайки по тоя начин твърде неопределено отказа си от някакво свое право, и слага ръка върху топката на вратата. Мисълта, че само жените имат бюстове, го преследва глупаво. Той поглежда от ноктите на краката към наблюдаващото го личице на Джойс и оттам към бюста на майка ѝ – две заострени изпъкналости под закопчаната блуза, – който се откри ва през нейната лека лятна тъкан и бялата сянка на сутиена.

 Когато погледът му среща погледа на Люси, нещо смайващо нарушава тишината. Жената намига. Бързо като светлината: може би той си въобрази.

Той завъртва топката на бравата и се отдалечава надолу по слънчевата пътека със сърдит ропот в гърдите, сякаш някаква струна се скъса там.

В болницата казват, че Дженис е взела за малко бебето при себе си, затова би ли почакал? Той седи на стола с хромирани облегала за ръцете, прелиствайки един брой на "Умънс дей" отзад-напред, когато влиза висока жена с хубава сива коса и някак си сребриста, фино набръчкана кожа, която му се струва толкова позната, че започва да я фиксира. Тя забелязва това и трябва да заговори: той чувства, че тя иска да го отмине. Коя е тя? Познатите ѝ черти идват до него от голямо разстояние. Тя се вглежда в лицето му с неохота  и казва:

– Вие сте един отдавнашен ученик на Марти. Аз съм Хариет Тотеро. Веднъж ви бяхме поканили на обяд. Почти си спомням името ви.

Да, разбира се. Но не от този обяд си я спомня; той я помни, понеже я бе забелязал по улиците. Повечето от учениците от гимназията в Маунт Джъдж знаеха, че Тотеро има разни любовни истории и в техните невинни очи жена му изглеждаше обвита в мрачен блясък, жива мъченица, една дишаща сянка на греха. Не толкова състраданието, колкото болезненото очарование беше това, което я отличаваше: самият Тотеро бе такъв клоун и празно кречетало, такъв високомерен кресльо, че петното от постъпките му не остава само върху него, а изцапва още една душа. Това беше високата сребриста, сериозна фигура на неговата жена, която акумулираше отговорността за неговите грехове и я стоварваше върху техните млади умове подобно на електрически който караше очите им да светват, когато я видят, колкото  от страх, толкова и от смущение.

Хари става, почувствал се изненадан, че светът, в който тя се движи, е сега неговият свят.

– Аз съм Хари Енгстръм – казва той.

– Да, така беше вашето име. Той толкова се гордееше с вас.Често ми говореше за вас. Дори и наскоро.

Наскоро! Какво ли ѝ е казал? Знае ли тя за него? Обвинява ли го? Нейното продълговато педантично лице както винаги не разкрива тайните си.

– Чух, че бил болен.

– Да, болен е, Хари. Много болен. Той получи два удара, единия, след като дойде в болницата.

– Той е тук?

– Да. Искате ли да го посетите? Зная, че това ще го направи много щастлив. Само за малко. Той има толкова малко посетители. Мисля, че в това е трагедията да учиш другите. Спомняш си толкова много, а толкова малко си спомнят за тебе.

– Искам да го видя, разбира се.

– Тогава елате с мен.

Докато вървят по коридора, тя казва:

– Страхувам се, че ще го намерите много променен.

Той не схваща напълно това, което му казва; вниманието му се съсредоточава върху нейната кожа, опитвайки се да разбере дали тя изглежда като отделни кожи на малки гущери, съшити заедно. Виждат се само ръцете и вратът ѝ.

Тотеро е сам в стая. Бели завеси сякаш висят в очакване край леглото му. Зелени растения по первазите на прозорците послушно отделят кислород. Наклонените стъкла на прозореца разпръскват ароматите на лятото в стаята. Стъпки скърцат по пясъка долу.

– Скъпи, доведох ти някой. Той чакаше навън по най удивителния начин.

– Здравейте, господин Тотеро. Жена ми роди.

Той изговаря тия думи и пристъпва машинално към леглото; гледката със стария човек, който лежеше намръщен, премятащ език в изкривената си уста, го бе зашеметила. Лицето на Тотеро, покрито с бяла брада, изглежда жълто върху възглавниците, а тънките му китки стърчат от ръкавите на захарно-раираната му пижама, близо до малката буца на тялото. Заека подава ръка.

– Той не може да повдигне ръцете си, Хари – казва госпожа Тотеро. – Безпомощен е. Но вие му говорете. Той вижда и чува.

В ласкавия ѝ, търпелив начин на изказване има нещо на напевно, което му се струва зловещо, като глас, отекващ в мрачни стаи.

След като протегна ръката си, Хари я притиска върху едната ръка на Тотеро. Въпреки че е почти изсъхнала, под леко дращещия мъх ръката е топла и за ужас на Хари се раздвижва с усилие, така че успява да обърне дланта си нагоре, за да докосне дланта на Хари. Заека свива пръстите си и се отпуска на стола до леглото. Очните ябълки на стария треньор се местят с различна бързина, докато извръща главата си на един инч към посетителя. Плътта под тях бе тъй хлътнала, че те изглеждат изпъкнали. Да говори, той трябва да говори.

– Това е едно мъничко момиченце. Аз искам да ви благодаря – Заека говори високо – за помощта, която ми оказахте, за да се събера отново с Дженис. Вие бяхте много мил.

Тотеро прибира езика си и извръща лице, за да погледне жена си. Един мускул под челюстта му играе, устните му се свиват раздразнено и брадата му се гърчи многократно като пулс, сякаш иска да каже нещо. Излизат само няколко удължени гласни; Хари се обръща, за да види дали госпожа Тотеро може да ги разбере, но за негова изненада тя гледа другаде. Тя гледа навън през прозореца към един празен зелен двор. Лицето ѝ е като снимка.

Какво значи това? Че не я интересува? Ако е така, да разкаже ли на Тотеро за Маргърит? Но всъщност няма какво да се разкаже на Тотеро за Маргърит, което да го направи щастлив.

– Аз вече се поправих, господин Тотеро, и се надявам, че и вие скоро ще станете от това легло.

Главата на Тотеро се обръща бързо назад, с някакво раздразнение, устата му е затворена, очите – полупритворени, и в тоя миг той е така разбираем, че на Хари му се струва, че ще заговори, че тази пауза е само неговият стар треньорски трик да мълчи, докато не разбере, че вече внимаваш. Но паузата продължава, издува се сякаш, след като е била използвана шейсет години, за да отделя думите, бе приела най-после като свой един живот, белязан от рака, и бе погълнала  думите. Въпреки това в първите минути на туй мълчание някаква сила се надига, една човешка душа излъчва настойчиво своите невидими, без аромат лъчи. После острието в очите му се притъпява, кафявите клепачи се повдигат и откриват розово желе, устните се разделят, върхът на езика се показва.

– По-добре да сляза и да посетя жена си – извиква Хари. – Тя роди снощи. Момиче.

Той чувства, че не му достига въздух, като че ли е вътре, в черепа на Тотеро; когато се изправя, изпитва страх, че ще удари главата си, въпреки че белият таван е на ярдове далече.

– Благодаря ви много, Хари. Зная, че той се е зарадвал, че ви видя – казва госпожа Тотеро.

Все пак от тона ѝ той разбира, че е провалил рецитацията.

Хари върви по коридора, като подскача, отхвърлил от себе си всяка мисъл за Тотеро. Поради това че самият той е здрав, че животът му се е преобразил, пространството, дори антисептичното пространство из коридорите на болницата му изглежда прекрасно.

Въпреки това посещението му при Дженис го разочарова. Може би той все още се задушава от срещата си с бедния Тотеро, проснат там като труп; може би без упойващото въздействие на етера Дженис се задушава от мисълта за това, как той се отнесе с нея, колко дълбоко я нарани и когато той се опитва отново да ѝ каже колко много съжалява, като че ли това ѝ досажда. Затруднението да достави удоволствие някому го прави затворен. Тя го пита защо не е донесъл цветя. Той не е имал време; разказва ѝ как прекара нощта и, разбира се, тя иска от него да ѝ опише госпожа Екълс.

– Почти твоя ръст – продължава той, – с лунички.

– Мъжът ѝ е прекрасен – казва тя. – Изглежда, че обича всеки.

– Да, той е добър – добавя Заека. – Но ме прави нервен.

– О, всеки те прави нервен.

– Не, това не е вярно. Марти Тотеро никога не ме е нервирал. Току-що видях това бедно старо копеле, проснат горе на едно легло над коридора. Не може да каже и дума, нито да мръдне главата си на повече от инч.

– Той не те прави нервен, но аз те правя, така ли?

– Не съм казал такова нещо.

– О, не. Оу! Всичко това, което ми причини, тази болка, чувствам  я като бодлива тел. Просто аз толкова те нервирам, че ти ме изоставяш за два месеца. Повече от два месеца.

– О, Исусе, Дженис! Та ти само гледаше телевизия и през цялото време пиеше. Не искам да кажа, че и аз не съм грешил, но като че ли трябваше да бъда такъв. Имаш чувството, че вече си в ковчега, преди да са ти изтеглили кръвта. Оная първа нощ, когато влязох в колата, пред къщата на твоите родители, тогава можех спокойно да сляза, да взема Нелсън и да го доведа вкъщи. Но когато изключих спирачката...

Лицето ѝ придобива отново същия израз на досада. Главата ѝ  започва да се клати от едната на другата страна, сякаш пъди мухи.

Той казва:

– Лайно!

Това я разстройва. Тя процежда през зъби:

– Виждам, че езикът ти не е станал по-добър от това, че си живял с оная проститутка.

– Тя не е точно проститутка. Просто е спала с повече мъже. Мисля, че наоколо има много момичета като нея. Искам да кажа, че ако имаш намерение да наричаш всяко момиче, което не е женено, проститутка...

– Къде ще отседнеш сега? Докато изляза от болницата?

– Мисля, че двамата с Нелсън можем да си отидем в нашия апартамент.

– Не съм сигурна дали ще можеш. Ти не си плащал наема два месеца.

– Как? А ти не си ли го платила?

– Наистина аз съм прекалено добра, Хари, но ти искаш прекалено. Ти очакваш татко да плаща наема? Аз нямах пари.

– Е, собственикът не е ли позвънил? А какво стана с мебелите ни? На улицата ли ги е изхвърлил?

– Не зная.

– Не знаеш? Добре, какво знаеш тогава? Какво си правила през цялото това време? Спала ли си?

– Носих твоето дете.

– Е, дявол да го вземе, не знаех, че цялото ти съзнание  през това време ще е заето само с това. Неприятното при тебе, дете, е, че не даваш пет пари за нищо. Наистина.

– А, чуй се само...

Той не се вслушва в гласа си, но си спомня как се почувства миналата вечер и след кратко мълчание се опитва да започне всичко отново.

– Хей – казва той. – Обичам те.

– И аз те обичам – отвръща тя. – Имаш ли един куортър[37]?

– Мисля. Ще видя. За какво ти е?

– Ако пуснеш един куортър тук – тя сочи към малкия телевизор, поставен на един фут високо над леглата, така че болните да могат да гледат, – ще работи един час. Има една глупава програма в два часа, която мама и аз трябваше ди гледаме, когато си бях вкъщи.

Така трийсетина минути той седи до леглото ѝ и гледа в програмата на МС някакви къдрокоси застаряващи жени от Ейкрън, Охайо и Оуклънд, Калифорния. Идеята е, че всички тия жени си имат свои драми, които те разказват, и след това  получават пари в зависимост от аплодисментите. Но в същото това време МС предава и реклами, като ги иронизира за внуците им и за техните момински прически, така че не остава много място за трагедия. Заека очаква, че МС, която се отличава с много ясно произношение дори и при най-бързо изречените думи – типично еврейски маниер, – ще започне да рекламира машинката за белене Меджи пийл, но това произведение, изглежда, все още не е открито от големия бизнес. Не е съвсем лошо; една двойка близнаци "перхидрол", с проскубани опашки, побутват жените към различни микрофони и кабини и ръкопляскат. Това дори съдейства за някъкъв мир; той и Дженис се държат за ръка. Леглото стига почти до раменете му, тъй както е седнал, и той се радва, че изпитва това странно чувство към една жена. Сякаш я носи на рамото си, без да усеща тежестта ѝ. Той намества леглото и ѝ сипва малко вода и тия дребни услуги удовлетворяват някаква нужда, която той изпитва. Програмата още не е свършила, когато една сестра влиза и казва:

– Господин Енгстръм, ако искате да видите бебето, сестрата ще го изнесе сега до прозореца.

Той тръгва по коридора след нея; квадратният ѝ ханш се люлее  под колосаното бельо. По дебелата част на врата ѝ си я представя като хубаво, твърде солидно парче: с широки бедра, едра от коленете нагоре. Той обича такива жени.

Също така мисли за това, което една жена от Спрингфилд, Илинойс, щеше да разкаже, какво се е случило след ужасната автомобилна катастрофа, при която нейният син загубил едната си ръка. Така че той е съвсем неподготвен, когато сестрата от детската стая, където малките вързопи с глави като портокали лежат в редици от кошници, някои наклонени – донася дъщеря му до прозореца, през който може да я види, и като че ли с това някаква клапа изтиква въздух от гърдите му. Неочакван отблъскващ полъх смразява дъха му. Хората винаги казват колко са грозни новородените  бебета, може би това е причината за изненадата му.

 Сестрата държи бебето така, че профилът на личицeто му се червенее ярко контрастиращо на фона на закопчаната бяла пазва на униформата. Бръчиците около ноздрите са толкова мънички, че оставят чувството за идеална точност, тъпичкият незашит шев на затворения клепач, който върви диагонално, е доста дълъг, сякаш, когато окото се отвори, то ще бъде огромно, ще вижда всичко и ще знае всичко. Като че ли зад издутината на клепача се държи в тайна някакво количество от най-скъпоценната и най-чиста течност на света. В израза на напрежение зад спокойния клепач, в наклона на издадената горна устна той прочита очарователен намек  за пренебрежение. Тя си знае цената. Той никога не е очаквал да я почувства като момиче, долавя нещо едновременно нежно и издръжливо в дъгата на дългия розов череп, окосмен на ленти от черни зализани косми. Главата на Нелсън беше цялата в буци и страшни сини вени, плешива, освен долу по врата. Заека гледа през стъклото някак плахо, като че ли един по-груб поглед би могъл да развали финото устройство на този красив живот.

Усмивката на сестрата, умалена от ракурса и потрепваща мило между неговия поглед и носа на бебето, го убеждава отново, че той е бащата. Нейните начервени устни му отправят през стъклото един въпрос и той извиква, колкото може по-силно:

– Окей, да!

И сочи, протегнал ръце с разперени пръсти:

– Тя е чудесна! – добавя пак така високо той, за да се чуе през стъклото, но сестрата вече връща дъщеря му в нейната кошничка като в магазин за самообслужване.

Заека се обръща неправилно, точно в розовото лице на бащата до него, и се смее с пълен глас. Той се връща при Дженис с вятъра, който го върти и носи като вихър, и с пламъка, запален в него от червената кожа на бебето.

В миришещия на сапун коридор му хрумва идеята: Трябва да нарекат бебето Джун. Сега е юни, тя беше родена през юни[38]. Той никога не е познавал някое момиче на име Джун. Това ще достави удоволствие на Дженис, тъй като началната ѝ буква е също J.

Но и Дженис е мислила за имена и иска да я нарече на майка си. Хари никога не е мислил за госпожа Спрингър като за човек със собствено име. Тя се казва Ребека.

Топлият му изблик на гордост от детето прави Дженис мека, примирителна, а той на свой ред отстъпва пред нейното желание на дъщеря; понякога дори се безпокои, че тя сякаш не обича майка си. Двамата постигат компромис: Ребека Джун Енгстръм.

Правият път излиза гладък. Оказва се, че господин Спрингър е плащал наема за апартамента през цялото време; личен приятел е на собственика и беше уредил този въпрос, без да безпокои дъщеря си. Той винаги бе имал предчувствието, че Хари ще се върне, но не искаше да го изрази, за да не бъде опроверган. Хари и Нелсън се настаняват в апартамента и се заемат с домакинството. Заека има дарба за това; чувството за праха, всмукван от прахосмукачката през  платнения маркуч в един книжен мях, който, щом се препълни със сплъстени сиви вълма, ще изхвърли капака на електролукса – също като джентълмен, който си сваля шапката, му доставя удоволствие. Неслучайно се беше заловил с тази работа, да рекламира машинката за белене Меджи пийл; то има някаква особена слабост към тия малки изобретения на цивилизацията, малки точила, машинки за рязане, различни поставки.

Може би по-голямото дете трябва винаги да е момиче, Мим, която се роди след него, никога не бе оставена под непосредственото въздействие на сияйната същност на кухнята, а винаги беше в неговата сянка по отношение на домакинската работа и недоволстваше, че ѝ се отнема нейният дял, който, в края на краищата, стана по-голям, защото все пак той беше момче. Той предполага, че с Нелсън и Ребека ще бъде същото.

Нелсън е помощ. Още няма три годинки, но може да върши някои работи, за които не е необходимо да излиза от стаята. Детето разбира, че неговите играчки са свързани с кошницата от един бушел и се чувства щастливо, когато има чистота, ред и светлина. Юнският бриз въздиша по стъклата на затворените от толкова време прозорци. Слънцето посипва мрежата със стотици искрящи Т и L. Зад прозорците  Уилбър стрийт се спуска изведнъж надолу. Плоските засмолени ламаринени покриви на техните съседи, напукани от aтмосферните влияния, лъщят с тайнствените извивки на камъка, с книжки от бонбони и един басейн от стъклени люспи, разни боклуци, които трябва да са паднали от облаци и или пък са пренесени от птиците на тази улица в небето, засадена с телевизионни антени и покрити комини, високи противопожарни кранове. Три такива покрива има на долни та страна, наклонени като тераси за дренаж, три широки мръсни стъпала, водещи до една пропаст, под която започват по-хубавите къщи, крепости от мазилка и тухли, масивни, с веранди, с тавански прозорци на капандурите и гръмоотводи закриляни от иглолистни дървета, охранявани от договори с банки и адвокатски фирми. Беше странно, че над тях бяха поставили цял ред жилищни блокове; растителността им наоколо им беше като украшение.

Нов град, построен на фона на планина, височината беше прекалено обикновено нещо, за да бъде ценена; над всички тия къщи се издига дивият хребет с гората, като мрачни бордеи, отделена от хубавата част на града с ивици от непавирани улички, изоставени фермерски къщи, гробища и няколко реда нови квартали. Уилбър стрийт беше павирана по протежение на един блок край вратата на Заека. След това тя ставаше улица от кал и чакъл между две къси редици от фермерски къщи в различни цветове, построени през 1953 върху съперническата червеникава земя, която дори и сега дава оскъдна поддръжка на стръковете трева, които я изпъстрят.  Местността става още по-стръмна и започват горите.

През прозорците насреща Заека вижда другата част на града, отвъд която се простира широката фермерска долина нейното игрище за голф. Той мисли: "Моята долина, моят дом."

Изцапаните стени в зелени книжни тапети, разхвърляните килими, чиито ъгли са подвити, гардеробът, вратата, която се удря о телевизора, отсъствали за неговите сетива с месеци, се върнаха с неочаквана сила. Всяко ъгълче се свърти с един кът от неговото съзнание; всяка пролука, всяка несиметричност в боята съответства на една резка в неговия мозък. Това придава друго измерение на старанието, с което той почиства къщата.

Под канапето и столовете, зад вратите и краката на кухненските шкафове той намира части от стари играчки, което доставя удоволствие на Нелсън. Детето има съвършена памет за всичко, което е негова собственост.

– Баба ми даде това.

– Той държи едно пате от пластмаса, което бе останало без колела.

– Тя ли?

– Да. Баба ми го даде.

– О, не е ли много мило от страна на баба?

– Да.

– Знаеш ли какво?

– Какво?

– Баба е майката на мама.

– Да. А къде е мама?

– В болницата.

– В болн-ницата? Ще се вълне ли в петък?

– Точно така. Тя ще се върне в петък. Ще се зарадва ли като види колко хубаво сме изчистили всичко?

– Да-а. Татко в бон-ницата?

– Не. Татко не е бил в болницата. Татко беше далече.

– Татко далече? – очите на момчето се разширяват и yстата му увисва отворена, докато се взира в понятието си за "далече".

Гласът му се понижава от сериозността на това "много много далече". Ръцете му се разтварят, за да измерят дължината, доколкото изобщо пръстите му могат да се опънат назад. Това е най-дългото разстояние, което той може да измери.

– Но сега татко не е далече, нали?

– Не.

Той взема Нелсън със себе си в колата в деня, когато отива да каже на госпожа Смит, че напуска работата в нейната градина. Старият Спрингър му беше предложил работа в един от своите хайърлоти[39].

Рододендроните край скърцащата под краката алея изглеждат прашни и сухи с няколко кафяви букета все още забодени в клоните им, до новите светлозелени листа на палмите.

Самата госпожа Смит идва до вратата.

– Да, да – повтаря напевно тя, нейното кафяво лице сияе.

– Госпожо Смит, това е Нелсън, моят син.

– Да, да, здравей, Нелсън! Ти имаш главата на баща си.Тя потупва малката главичка с изсушената си като тютюнев лист ръка.

– Сега, чакайте да помисля. Къде ли сложих бонбониерата със старите бонбони? Нелсън яде бонбони, нали?

– Мисля малко, но не ги търсете.

– Ще ги намеря, щом поискам. Лошото с вас, млади човече, бе, че вие никога не ми гласувахте доверие за каквото и да било.

Тя тръгва, но се олюлява и се хваща с едната си ръка за предницата на роклята, а с другата проучва въздуха, като че ли отмята паяжини.

Докато тя е вън от стаята, той и Нелсън стоят, загледани във високия таван на тоя салон, във високите прозорци с вертикални пръчки, тънки като тебеширени линии, през чиито стъкла, някои от които са оцветени в бледолилаво, те виждат боровете и кипарисите, наредени като пазачи в далечния край на имението. По лъскавите стени висят картини. На едната, в тъмни тонове, се вижда жена, загърната в лента от коприна, очевидно в спор за нещо, което се долавя от начина, по който е размахала ръце; до нея стои голям лебед, готов да полети.

На друга стена виси портрет на млада жена в черна вечерна рокля, седнала нетърпеливо на тапициран стол. Лицето ѝ, макар и квадратно, е хубаво, с триъгълно чело от прическата. Закръглени бели ръце се вият в скута ѝ.

Заека се приближава да я разгледа по-добре. Тя има оная малка пълна горна устна, която придава такова очарование на едно момиче. Начинът, по който устната е повдигната, за да позволи да се появи между устата една тъмни празнинка. Повдигната като най-горния лист на един цвят. И в нея цялата се долавя някаква готовност... Има чувството, че тя всеки миг ще стане от стола и ще пристъпи към него, смръщила триъгълното си чело.

Госпожа Смит се връща с една тъмночервена стъклена топка с дръжка отдолу, подобно на винена чаша, и като го вижда къде гледа, казва:

– Това, срещу което винаги съм протестирала, е защо той трябваше да ме направи да изглеждам толкова раздразнителна! Аз никак не го харесвах и той го знаеше. Един хитър дребен италианец. Мислеше си, че познава жените. Ето.

 Тя е отишла до Нелсън с бонбониерата.

– Опитай едно от тия. Те са стари, но хубави, както много стари неща на тоя свят.

Тя вдига капака, полусфера от тюркоазено стъкло с топка, и я държи с трепереща ръка. Нелсън ги гледа, Заека му кимва да продължи и той избира един бонбон, увит в цветен станиол.

– Няма да го харесаш – казва му Заека. – Има вътре черешка.

– Ш-шшт! – казва госпожа Смит. – Нека малкият си вземе това, което му харесва.

Бедното дете продължава да гледа и накрая взема едни бонбон, пленено от станиола.

– Госпожо Смит – започва Заека, – не зная дали преподобният Екълс ви е казал, но моето положение някак си се промени и аз трябваше да започна друга работа. Няма да помагам повече тук. Искрено съжалявам.

– Да, да – повтаря тя, като наблюдава с интерес как Нелсън си играе със станиола.

– Тази работа за мене беше наистина радост – продължава той. – Беше нещо като рая, както е казала оная жена.

– О, оная глупава Алма Фостър – възкликва госпожа Смит. – Със своето червило почти до носа. Никога няма да я забравя, бедната душа. Никакъв мозък в главата ѝ. Тук, дете! Дай го на госпожа Смит.

 Тя оставя бонбониерата върху кръгла мраморна маса, на която има само една ориенталска ваза, пълна с божури, взема бонбона от Нелсън и с припряно движение на пръстите разгъва книжката. Детето стои до нея, гледайки с отворени уста; тя колебливо отпуска надолу ръка и пъхва шоколадената топка между устничките му. С гънка на задоволство по едната си буза тя се обръща, оставя станиола върху масата и казва на Заека:

– Е, Хари. Поне оправихме рододендроните.

– Вярно. Оправихме ги.

– Зная, че това е зарадвало моя Хари, където и да е.

Нелсън отхапва бонбона през появилия се сироп от черешата и устата му се гърчи, отворена от ужас. Една лига от кафяво потича от единия ъгъл, а очите му стрелкат наоколо из  изрядно чистата гостна стая.

Заека поднася шепата си към него, детето идва и мълчаливо изплюва кашата в нея, парченца от шоколадовата обвивка, точещ се топъл сироп и разчупената череша.

Госпожа Смит не вижда нищо от това. Очите ѝ със своите прозрачни ириси от напукан кристал се впиват в очите на Хари, докато казва:

– За мене е свещен дълг да поддържам градината на Хари.

– Уверен съм, че ще намерите някой друг. Ваканцията започна; това ще е отлична работа за някой гимназист.

– Не – отвръща тя. – Не искам да мисля за това. Няма да бъда тук следващата година, за да видя как цъфтят отново рододендроните. Вие ми продължихте живота, Хари; това е истината; вие го продължихте. През цялата зима аз се борих с гроба и тогава, през април, като погледнах през прозореца навън, там беше този строен млад мъж, който гореше моите стари стъбла, и аз разбрах, че животът не ме е напуснал. Това е, което вие имате, Хари: живот. Това е необикновен дар и аз не зная как смятате да го използвате, но мисля, че това е единственият дар, който ние получаваме, и това е един чудесен дар.

Нейните кристални очи са потопени в някаква течност по-гъста от сълзите, и тя стиска ръцете му над лактите с твърдите си кафяви нокти.

– Хубав, силен, млади човече – прошепва тя и очите ѝ отново се връщат на фокус, като прибавя, – вие имате еди горд син; грижете се...

Тя сигурно иска да каже, че той трябва да се гордее със своя син и да се грижи за него. Той е развълнуван от нейната прегръдка; иска да ѝ отвърне със същото и дори изстена "не", когато тя заговори за смъртта. Но дясната му ръка е пълна с разтопената каша от шоколада и той стои безпомощен и неподвижен, чувайки разтреперания ѝ глас:

– Сбогом! Желая ви само добро. Желая ви добро.

През седмицата, която последва тази благословия, той и Нелсън са често щастливи. Те отиват на разходка из града. Един ден гледаха бейзболен мач, който се игра на игрището в гимназията от мъже с тъмни набръчкани лица, приличащи на фабрични работници, облечени в крещящи екипи от ватена фланела; единият тим, носещ името на пожарна команда, а другият – името на спортния клуб "Съншайн", същите екипи, предполага той, които видя да висят в мансардата, кoгато спа у Тотеро. Броят на зрителите, които седяха по изпочупените пейки, не е по-голям от броя на играчите. Навсякъде зад пейките и оттатък оградата от мрежа и тръби хлапаци по гуменки се боричкат, тичат и спорят.

Той и Нелсън гледат няколко подавания, докато слънцето се спуска зад дърветата. То залива Заека с отдавна позната тъничка като хартия топлина, полегатите лъчи на слънцето по бузите му, пръснатата невнимаваща тълпа, нестройните високи крясъци, струите прах по жълтото игрище, момичетата по шорти, които се разхождат наоколо с шоколадови сладоледи. Кафяви младежки крака, закръглени в глезена и гладки в бедрата. Те знаят толкова много, поне техните кожи знаят. Момчета на тяхна възраст, мършави пръчки в дочени дрехи и кецове, спорят разгорещено дали Уилямс е свършен. Ментл е 10 000 пъти по-добър. Уилямс е 10 000 000 пъти по-добър!

С Нелсън си разделят една портокалова сода, която купуват от мъж в престилка с инициали на клуба на бустерите[40], разтворил сандъчето си на сянка. От отделението на сладоледа се чувства как сухият лед се изпарява, запушалката на портокаловата сода прави ф-ф-п, когато я издърпват. Изкуствената сладост изпълва сърцето му. Нелсън разсипва и водата по гърдите си, опитвайки се да я поеме с устните.

Друг ден те отиват до спортната площадка. Нелсън се бои от люлките. Заека му казва да се държи здраво и го бута много внимателно отпред, така че детето да може да гледа. Смях, молби "мене долу". Започва да вика "мене долу, мене долу, та-а-тко".

Ровенето в пясъка причинява на Заека леко главоболие. Горе в павилиона каучуковото думкане на руфбола и тракането на шахматистите оживяват в паметта му и забранения мирис на тясната пластмасова лента, с която се обвиват гривните, и вагончетата на детските железнички, и лепенето, и потта по дръжките на спортните уреди; всичко това се заличава от един бриз, примесен с детски гласове.

Той чувства истината: това, което си е отишло от твоя живот, си е отишло безвъзвратно, колкото и да го търсиш, не можеш да го зърнеш. С никакво тичане не можеш да го стигнеш. То беше тук, под града, в тия миризми и тия гласове, завинаги останало зад него. Най-доброто, което може да направи, е да се подчини на вселената и да даде на Нелсън възможността да мине през нея, както направи той доста необмислено.

Всичко свършва, когато платим на природата нейния откуп, като създадем деца за нея. Тогава тя ни ликвидира и ние се превръщаме първо отвътре, а после и отвън в cмет. Стъбла на цветя.

Те посещават баба Спрингър. Детето се радва. Нелсън я обича и това кара Заека също да я обича. Въпреки че тя се опитва да започне отново сражението с него, той се отказва от борбата, просто приема всичко. Да, бил е мекушав, глупак, държал се е ужасно, щастлив е, че не е в затвора. Фактически в нейните нападки няма истинско жило. Първо Нелсън е там; второ, тя изпитва облекчение, че той се е върнал, и се страхува да не го пропъди. Трето, родителите на жена ти не могат да се нахвърлят върху тебе, както твоите собствени родители. Те остават отвън, независимо от това колко силно чукат, и има нещо успокояващо и дори смешно у тях.

Той и старата седят на остъклената слънчева веранда и пият леден чай; нейните бинтовани крака са вдигнати върху една табуретка и леките охкания, когато премества тежестта си, го карат да се усмихва. Струва му се, като че ли е на гости у някаква глупава приятелка.

Нелсън и Били Фознахт са вътре в къщата и си играя тихо. Те са прекалено тихи. Госпожа Спрингър иска да види какво се е случило, но не иска да движи краката си; в своето страдание тя започва да се оплаква какво грубо, невъзпитано  дете е малкият Били Фознахт, а от това скача и на майката на детето. Госпожа Спрингър не ѝ се доверява много; не само поради тъмните очила, макар че смята това за смешна превземка, но и за цялото отвратително държане на младата жена, за начина, по който идваше да си говорят с Дженис само  защото това ѝ изглеждаше твърде сочна клюка.

– Да, тя идваше толкова често, че аз повече трябваше да се грижа за Нелсън, отколкото Дженис; при тия две деца всеки ден на кино като ученички от гимназията, които нямат отговорността на майки.

Всъщност Заека знае от училище, че Пеги Фознахт, тогава Пеги Гринг, носи тъмни очила, защото е с необикновени, излагащи пердета на очите. А Екълс му беше казал, че компанията ѝ е голяма утеха за Дженис през трудния период, сега вече отминал.

Но той не прави нито едно от тия възражения: слуша доволен, зарадван от това, че са единни с госпожа Спрингър, че и двамата са срещу света.

Парченцата лед в ледения чай се стопяват, като правят питието двойно по-приятно; думите на неговата тъща минават  през ушите му като непрестанно ромолещ поток. Приспан, той позволява на клепачите си да се отпуснат и по лицето му пропълзява усмивка; сам, той спи лошо нощем и сега задрямва на тревистия простор на деня, блажено отпуснал се и приютил се най-после на истинския бряг.

Съвсем друго е в дома на неговите родители. Той и Нелсън отиват веднъж там. Майка му е ядосана за нещо; нейният гняв го удря по ноздрите още от вратата, както когато се посипва прах. Къщата изглежда овехтяла и малка след тази на Спрингърови. Какво ѝ е? Той мисли, че тя винаги е била на негова страна и внезапен порив да се довери и да сподели ѝ разказва колко чудесни били Спрингърови, как госпожа Спрингър е всъщност много сърдечна и, изглежда, му е простила всичко, как господин Спрингър е плащал наема за техния апартамент и сега му е обещал работа. Ще продава коли в един от неговите хайърлоти. Той е собственик на четири такива в Брюър и околността; Заека не е имал представа, че е толкова делови. Той наистина е нищожество, но поне преуспяло нищожество; във всеки случай той смята, че той, Хари Енгстръм, се е отървал доста леко.

Силно извитият нос и замъглените очила на майка му светят язвително. Нейното неодобрение го пронизва, щом се обърне от мивката. Отначало той си казва, че всъщност между тях никога не е имало истинска близост, но ако е така, тя трябва да е по-малко огорчена, защото именно cега той търси близостта ѝ.

После мисли, че тя може би е отвратена, дето е спал с Рут и е извършил прелюбодеяние; с възрастта тя става все по-религиозна и вероятно смята, че той е на дванайсет години, но изведнъж, при едно леко разведряване на атмосферата, тя избухва и го пита рязко:

– А какво ще стане с това бедно момиче, с което ти живя в Брюър?

– С нея? О, тя може да се грижи за себе си. Тя не очакваше нищо.

Но той преглъща слюнката си, когато казва това. Фактът, че устата на майка му споменава Рут, прави живота му да изглежда напрегнат.

Устата ѝ изтънява и тя отговаря с неестествено тръскане на главата:

– Не казвам нищо, Хари. Не казвам нито дума.

Но, разбира се, тя казва твърде много, само че той не разбира какво точно. От начина, по който се отнася с Нелсън, проличава нещо. Тя все едно че не го забелязва, не му предлага играчки, не го прегръща, само казва:

– Здравей, Нелсън! – от лекото кимване очилата ѝ святкат в бели кръгове.

След сърдечността на госпожа Спрингър тази студенина изглежда брутална. Нелсън я чувства. Той стои притихнал и угнетен и се обляга в краката на баща си.

Сега Заека не знае какво измъчва неговата майка, но по-ложително тя не бива да си го изкарва от едно двегодишно дете. Той никога не е чул някоя баба да постъпва така. Наистина самото присъствие на детето не им позволява да разговарят както са свикнали, т.е. майка му да му разправя нещо смешно, което се е случило у съседите, и те да продължават да разговарят за него, тъй както бе свикнал като малко момче, как е играл баскетбол целия следобед, дори и след като се е стъмнило, и винаги е наглеждал Мим. Обстоятелството, че Нелсън е наполовина Спрингър, сякаш убива всичко това. За миг той престава да обича майка си; трябва да си безумен, за да се отнасяш презрително с едно малко дете, което едва се е научило да говори. Той иска да ѝ каже: "Какво във всеки случай означава всичко това? Ти се държиш така, като че ли аз съм преминал на другата страна. Постъпваш глупаво. Не знаеш ли, че това е правилната страна, и защо не ме похвалиш?"

Но той не казва това; може да ѝ съперничи по упоритост; изобщо не ѝ казва нищо, след като онова, което ѝ разправи, какви добри хора са Спрингърови, няма успех. Той просто виси там, той и Нелсън, който търкаля един лимон нагоре-надолу из кухнята. Когато лимонът се търкулва в краката на майка му, Нелсън трябва да го вземе, но не иска. Мълчанието кара Заека да се черви, дали за себе си или за нея, не знае.

Когато баща му се връща вкъщи, не става много по-добре. Старият човек не е ядосан, но той поглежда Хари така, сякаш че там изобщо няма нищо. Неговата уморена гърбица и мръсните му нокти дразнят сина му; като че ли преднамерено е състарил всички тях. Защо не си сложи изкуствени зъби, които да са му по мярка? Устата му работи като уста на стара жена. Но поне едно, баща му отдава известно внимание на Нелсън, който, обнадежден, търкаля лимона към него. Той го връща.

– Смяташ да играеш на топка като татко си?

– Той не може, Ърл – намесва се мама и Заека се радва да чуе гласа ѝ; мисли, че ледът се е пропукал, когато изведнъж тя казва: – Той има малките ръце на Спрингърови!

Тия думи, твърди като стомана, вдигат цяла вихрушка от искри в сърцето на Заека.

– Е, има ги, да! – казва той и съжалява, че е попаднал капан.

Не би трябвало да е от значение колко големи са ръцете на Нелсън. А сега той открива, че има значение: той не иска момчето да има ръцете на майка му и ако иска – и ако майка му е забелязала, че може би иска, – харесва детето малко по-малко. Той харесва детето малко по-малко, намрази майка си, че го кара да чувства това. Сякаш тя иска да повали всичко, дори и то да се обърне срещу нея. И той се възхищава на това, на нейното желание да я намрази, щом вече получи известие от нея. Но той отхвърля това известие Чувства го като сондиране в своето сърце и го отхвърля. Не иска да го приеме. Не иска да я чуе тя да казва друга дума. Просто иска да се махне с малкото останала обич към нея.

На вратата той пита баща си:

– Къде е Мим?

– Ние вече не виждаме много Мим – отвръща старият човек.

Неговите замъглени очи хлътват и той докосва джоба на ризата си, в който държи две химикалки и малък изцапан пакет с членски карти и книжа. През последните години баща му правеше такива малки пакетчета от разни неща, членски карти, книжа, рецепти и миниатюрни календари, които увиваше в каучукови връзки и пъхваше в различни джобове с нервността на възрастните.

Заека напуска своя стар дом угнетен, с чувството, че сърцето му е изместило центъра си.

Дните текат добре, щом Нелсън е буден. Но когато малкият заспи, когато личицето му се отпусне в съня и започне  да вдишва и издишва през безпомощните устнички, които утаяват малко слюнка върху чаршафа в детското креватче, и косите му се разперват на хубави кичури, и прекрасната кожа на неговите пълнички, отпуснати бузки, от които животът е изтеглен, лежи, запечатана под сънната руменина, тогава у Хари се отваря една стара рана и той чувства страх. Сънят на детето е толкова тежък, че Хари се бои да не разкъса мембраната на живота и детето да потъне в забрава. Понякога той пресяга с ръка в креватчето и повдига телцето на детето само за да се увери, че то е топло, и да чуе замотания протест в отговор на мятащите се отпуснати крайници.

Той трополи из апартамента, като запалва всички лампи и телевизора, пиейки джинджърейл и прелиствайки стари броеве на "Лайф", залавяйки се за всичко, за да запълни празнотата. Преди самият той да си легне, изправя Нелсън пред клозета, пуска крана и тупва опънатото голо задниче, докато струйката урина изскача от прекъснатия сън на детето и шурти на пресекулки в чинията на клозета. Тогава той увива една пелена около кръстчето на Нелсън, отнася го в креватчето му, самият той се натъкмява да прескочи дълбоката бездна между този час и момента, когато в мъхнатия  поглед на утринното слънце момчето ще се яви, налято със сън, в мокрите вир-вода пелени до голямото легло, потупвайки баща си по лицето, за да провери дали все още спи. Понякога той идва в леглото и тогава лепкавата студена дреха, която Заека чувства неприятно с кожата си, е като ново докосване до влажен, твърд бряг.

Времето между тия часове е напълно загубено за Заека. Но натрапчивостта на желанието му да се промъкне през него му действа като спирачка. Той лежи на диагонал, тъй че краката му да не висят от леглото, и се бори със заливащото го вътре в него чувство. Като неуправляема лодка той се стреми да не се удари пак о същите скали: безобразното държане на майка му, схващането на баща му за бягството  му, мълчанието на Рут последния път, когато беше с нея, потискащото мълчание на майка му, какво ли я безпокои?

Той се обръща по корем и му се струва, че гледа надолу в едно бездънно море, надолу, надолу, където му махат остри канари, сред които не вижда никакъв изход. Добрата стара Рут в плувния басейн. Онова жалко нищожество Харисън, който изнудваше в стил: "Айви лийг", кучият му син! Слабата, малка, мръсна ръка на Маргърит, която перна Тотеро през устата, и самият Тотеро, който лежи сега там с мотаещ се език под възбудените застинали очи: Не. Не иска да мисли за това.

Преобръща се на гръб в горещото сухо легло и същото обезсърчаващо го чувство се връща неумолимо. Ще мисли за нещо приятно. Баскетболът и ябълковото вино в онова малко училище долу в края на областта, Ориол Хай, но това е толкова далечно, че не може да си спомни нищо повече от ябълковото вино и начина, по който тълпата седеше на самото игрище.

Рут в плувния басейн; как лежеше във водата без тежест, заобиколена от водата, хлъзгайки се назад през нея със затворени очи, и после вън от водата, с кърпата, а той, гледайки краката ѝ в скритите косми и след това лицето ѝ, което лежеше до него грамадно, жълто и спокойно: мъртво. Не. Трябва да заличи Тотеро и Рут от своето съзнание и двамата му напомнят за смъртта. От една страна, те създават вакуум за смъртта, а от друга, заплахата от връщането на Дженис вкъщи нараства; това е, което го кара да се чува па разбит и несигурен. Въпреки че лежи сам, той се чувства обкръжен; всички тия хора го безпокоят, и то не толкова техните лица или думи, колкото тяхното безмълвно, смътно присъствие, издигащи се в тъмнината като подводни скали, и под всичко това като неясен далечен оглушителен тътен намигането на жената на Екълс. Това намигане! Какво беше то? Само една малка шега в бъркотията до вратата, след като детето слезе по гащички, а може би тя забеляза, че той гледа ноктите на краката ѝ, едно малко щракане на окото, казващо "всичко хубаво по вашия път", или... това беше една пролука от светлина в тъмна зала, казваща "влез"? Странно, умно, луничаво парче, той трябваше да я обладае. Това постоянно оглушително бучене, което го дразни, откакто тя поиска той наистина да я обладае; сянката на напиращите в сутиена ѝ издутини. В стая, обляна от светлина, смъква шортите по детските бедра, закръглени задни части, две кълба от белота, увиснали в светлината; Фройд в боядисания в бяло салон, по чиито стени са закачени акварели, изобразяващи канали; ела ти, примитивен баща, каналите; тя седи на канапето, готова, сякаш две бели врати се разтварят ... какъв хубав гръден кош имате, и ето, и ето, и ето.

Преобръща се пак и сухият чаршаф е като докосването на нейните неспокойни жадни ръце, и той прави това, което трябва да направи, с изопната опитна ръка, за да спре това оглушително бучене, за да се облекчи и да заспи. Сладката пяна на една жена. Той я има. Колко глупаво! Съжалява. Той слага буза до едно свежо място на възглавницата. Леко я докосва. Люси още не е свършила. Нейните бели контури преминават в мъгла като разнищена струна. Трябва да спи; мисълта за приближаващия се далечен бряг засяда като натрапчива буца в гърлото му. Да, ще мисли за приятни неща.

От целия си живот, който си спомня, единственото място, живо в паметта му, където може да стои, без земята да се превръща в тъпкани от него лица, е оня паркинг пред закусвалнята в Западна Вирджиния, след като беше влязъл вътре и изпи чаша кафе. Оная нощ, когато кара с колата надолу. Спомня си планините около него като пръстен от хартиени изрезки на фона на лунно-избелялото синьо на нощното небе. Спомня си закусвалнята с нейните златисти прозорци, като прозорците на автобусите, които течаха от Маунт Джъдж към Брюър, когато беше дете и въздухът студен, но мек в началото на пролетта. Чува стъпките, потропващи зад него по асфалта, и вижда двойката, която тича към тяхната кола със сключени ръце. Едно от ония червенокоси момичета, които седяха вътре, с коси, увиснали като морски водорасли. И точно тук той като че направи погрешния завой. Може би трябваше да продължи и в това разнебитено състояние му се струва, че е продължил, че продължава, и като музикална нота, която през цялото това време звучи, му се струва, че пътува, макар да стои на едно и също място. На тази нота той се унася в сън.

Но се разбужда още преди да се е зазорило, чувствайки се пак разбит върху празното легло, със страха, че Нелсън е умрял. Той се опитва да се промъкне обратно в съня, който сънуваше, но неговият кошмарен страх се засилва и накрая става и отива да чуе дали малкият диша; после уринира с лека болка и се връща в леглото, чиито гънки първите раздвижвания на светлината гравират в черни линии. Той ляга върху тази мрежа и краде часа, останал му, преди момчето да дойде при него, гладно и изстинало.

В петък Дженис се връща вкъщи. През първите дни присъствието на бебето изпълва апартамента както малко сандъче с тамян изпълва църква. Ребека Джун лежи в плетена детска люлка от тръстика, боядисана в бяло и поставена на колелца. Когато Заека отива да я погледне, за да се увери, че тя е там, той я вижда някак неясна, като в мъгла, като че ли бебето още не е натрупало силата, която оформя един силует. Обърнатата ѝ настрана бузка, лишена от ярката червенина, която той съзря в болницата, е пъстра: сива, жълта и синя, мраморна като дланите на ръцете му, когато му се повръща: когато Дженис кърми Ребека Джун, жълти петна избиват по гърдите ѝ, като че ли в отговор на по-слабите отсенки на тоя цвят по кожата на бебето. Съчетанието от гърдата и лицето на бебето създава кълбовидна симетрия, към която двамата, той и Нелсън, искат да се присъединят.

Когато Ребека бозае, Нелсън се раздвижва, изкачва се по тях, пъхва пръстчетата си в цепката между устните на бебето и зърното на майка си и като му се скарат и го избутат настрана, започва да обикаля край леглото, пеейки си монотонно някакво изречение, което беше чул по телевизията: "Могъщата мишка е на пътя."

Заека също обича да лежи до тях и да гледа как сръчно Дженис  борави със своите издути гърди, бялата кожа е лъскава от изпъването. Тя пъхва дебелите зърна като някакво оръжие в сляпата набъбнала уста, която се отваря и стисва с бързината на птичка. "Оу!" потръпва и се мръщи от болка Дженис и тогава жлезите в устните на бебето започват да бълбукат в тон с нейните млечни жлези; хармонията е постигната; нейното лице се отпуска в замираща, унила усмивка и държи кърпа до другата гърда, попивайки излишното мляко. През тия първи дни, отпочинала и съвзела се в болницата, тя има повече мляко, отколкото бебето поема. Между кърменията от гърдите ѝ тече мляко; корсажите на всичките ѝ нощници имат по две лепкави петна.

Когато я вижда гола, съвсем гола, без да се смята ластичният колан, който придържа корема ѝ, пристегнат и обръснат, подут и отпуснат, целият му стомах се бунтува при ужасната гледка от нейните гърди, високи и изпънати от напиращото в тях мляко, щръкнали от нейното тънко тяло като лъскав плод, прошарен със зелени жилки, с груби, пъстри щрихове.

Нестабилна, превързана, Дженис се движи предпазливо, като че ли би могла да се разсипе, ако се разклати.

Макар за бебето да открива гърдите си без свян, те са  инструменти, каквито са ръцете ѝ. Тя все още се стеснява от погледа му и бърза да се покрие, ако той гледа прекалено откровено. Но той чувства разликата между сега и тогава, когато в началото се любеха, легнали един до друг на чуждото легло.

Сега тя е понякога небрежна; излиза гола от банята, оставя смъкнати чорапите си, докато се занимава с бебето, сякаш се смята с неочаквана признателност за някаква машина, бяла гъвкава машина за любов, раждане, кърмене.

Той също се отпуска, гъста, сладка любов натежава в гърдите му и той я желае – просто да я докосне, той знае, че тя е кървяща рана, но само да я докосне, само толкова, колкото да се освободи от своето мляко, давайки ѝ го на нея.

Макар че в своята унесеност от етера говореше за правене на любов, в леглото тя се обръща настрани от него и спи тежко. Има нещо мрачно в това. Той ѝ е прекалено признателен, прекалено горд с нея, за да не го приеме. Тази седмица някак си той я боготвори.

Екълс ги посещава и казва, че се надява да ги види в църква. Те се чувстват толкова задължени към него. Съгласяват се, че ще е хубаво, ако поне един от двамата отиде. Този един трябва да бъде Хари. Дженис не може: минали са девет дни, откакто излезе в неделя от болницата, и тя ходи с Хари до новата му работа и от понеделник се чувства изтощена, слаба и преуморена.

Хари с радост ще отиде в църквата на Екълс. Не само поради привързаността си към Екълс, макар че и заради това, но по-скоро защото се чувства преуспял, щастлив, блажен, опростен и иска да благодари.

Чувството му, че има един невидим свят, е инстинктивно и повечето от постъпките му, повече, отколкото всеки би могъл да предположи, представляват съгласуване с него.

Той облича новия сив костюм и излиза към единайсет без четвърт в една синя неделна утрин, един ден преди лятното слънцестоене. Винаги завиждаше на тия хора, които отиваха на църква срещу жилището на Рут, и сега той е един от тях. Пред него е първият час от една седмица, когато няма да бъде с някой Спрингър – било Дженис вкъщи или баща ѝ на работата. Работата в хайърлота е много лека, ако да лъжеш за тебе не е нещо особено. Към средата на следобеда той се чувства вече накрая на силите си. Виждаш как тия тъпанари идват, навъртели 80 000 мили, буталата им са така разхлабени, че маслото просто изтича през тях, правят само една промивка, връщат скоростомера и чуваш да ти казват, че това е истинска сделка, и то от човек, който има две коли на не повече от 30 000 мили. Ще моли за опрощение.

Той мрази всички хора по улицата, които са в мръсни все-кидневни дрехи, които по тоя начин манифестират своето убеждение, че светът само прави свод над една яма, че смъртта е финалът, че блуждаещият конец на неговите чувства не води доникъде. А обича тия, които са облечени празнично; изгладените костюми на снажните, представителни мъже, хора на бизнеса, придават съдържание и достойнство на неговото вътрешно чувство за невидимото; цветята върху шапките на техните съпруги сякаш го правят видимо; и техните  дъщери сами са цели цветя, всяко тяло е отделно цвете, разлистено в ефирни материи и волани, един цвят на вярата, така че дори и най-невзрачните, застанали между своите родители, с маслинов цвят на кожата и мършави ръце, минават пред очите на Заека, озарени от красота, красотата на успокоените. Той може да целуне краката им от благодарност; те го освобождават от страха.

Когато влиза в църквата, той просто хвърчи от щастие, за да моли опрощение. Когато коленичи до църковния стол въpxy една червена пейка, която е тапицирана, но все пак недостатъчно, за да позволи тежестта да притисне болезнено коленете му, главата му забръмчава от радост, кръвта му подскача в черепа и малкото думи, които той съставя, "Господи", "Ребека", "благодаря", изскачат без връзка между безсмислените вихрушки от радост. Той е заобиколен от хора, които познават бога; влязъл е в една градина с цветя. Когато отново сяда, главата пред него привлича погледа му.

Една жена с широкопола сламена шапка, дребна, с тесни рамене на лунички, вероятно млада, макар че жените имат качеството да изглеждат млади откъм гърба. Сламената шапка е толкова дръзка, толкова привлекателна. Начина, по който тя издава и най-лекия наклон на нейната глава, начини, по който превръща вдигнатата руса коса на тила ѝ в някаква издаваща се тайна, само той познава.

Тя е млада; вратът и раменете ѝ получават леки променливи отблясъци от тяхното покривало от нежни бели косми всъщност невидими, освен там, където косъмчетата са обърнати по посока на светлината. Той се усмихва, спомняйки си това, което Тотеро говореше за жените, целите покрити с косми. Пита се дали Тотеро е умрял и бързо се помолва да не е. Гори от нетърпение жената да се обърне, за да види профила ѝ под периферията на шапката, едно голямо, плетено слънчево колело, украсено с дъга от книжни виолетки. Тя се обръща, за да погледне нещо до нея; дъхът му спира; тъничкият сърп на бузата ѝ светва и отново помръква. Нещо в розова панделка изскача до рамото ѝ. Той се взира в любопитното  радостно личице на малката Джойс Екълс. Пръстите му търсят книгата с химните, докато звуците от органа се извисяват в богослужението; това е жената на Екълс, която стои на една ръка от него.

Екълс слиза по пътеката между редовете, тътрейки с зад цял поток от псалтове, църковни прислужници и хористи. Горе, зад преградата на олтара, той изглежда разсеян и начумерен, далечен, нереален и скован като японска кукла в своите църковни одежди. Престореният глас, носово-набожен, с който той напява молитви, действа неприятно на Заека; има нещо неприятно в цялата епископална служба, с нейните уморителни смени, с нейните предварително изготвени молитви, с нейните леки малки песни; колениченето го измъчва; кръстът го заболява; той опира лактите си върху облегалото на стола пред него, за да се задържи да не падне на зад. Липсва му познатата непринудена лутеранска литургия, врязала се в сърцето му като издържал на всички атмосферни влияния надпис. В тази служба той върви глупаво и слепешката, спъван от това, което е всъщност произволни размествания в богослужението. Има чувството, че тук твърде много неща са направени, за да се събират пари. Изобщо едва-едва слуша проповедта.

Тя се отнася за четиридесетте дни в пустинята и разговора на Христос с дявола. Има ли тази история някакъв смисъл за нас сега? В двайсетия век в Съединените американски щати? Да. Има смисъл, защото всички християни трябва да говорят с дявола, трябва да научат неговите пътища. Трябва да чуят неговия глас. Повествуванието за тази легенда  е много старо, минало от уста на уста между ранните християни. То има по-голямо значение, по-дълбок смисъл. Екълс приема, че то е: страданието, лишенията, беднотата, изпитанието, нуждата, всички те са задължителна част от възпитанието, от ритуала такъв, какъвто е той за всички ония, които биха искали да следват Исус Христос.

На катедрата Екълс се бори с кресливите нотки в своя глас. Веждите му мърдат, сякаш са закачени на въдици. Това е неприятно и насилено представление, някак изкълчено. Той кара колата си с по-лека набожност. В своите одежди той изглежда зловещият проповедник на една сива мистерия. Хари няма вкус към тайнствения, заплетен, вътрешен аспект на християнството, проникването в глъбините, навлизането в смъртта и страданието, което изкупва и обръща тези неща като някакъв чадър, разперен вътре в нас. На него му липсва волята да измине правата линия на един парадокс. Очите му се обръщат към светлината, колкото и тя да блести в ретината.

Блестящата буза на Люси Екълс ту се явява, ту изчезва от погледа под нейния щит от слама. Детето, скрито – цялото,  освен неговата панделка – зад гърба на облегалото на стола, ѝ шепне навярно, че той е зад тях. Въпреки това жената нито веднъж не обърна глава, за да го погледне. Това излишно пренебрежение го дразни.

Той вижда най-вече нейния профил; меката гънка на двойната ѝ брадичка става по-дълбока, когато се мръщи на детето до нея. Тя носи рокля, чиито тесни сини райета се събират в шевовете в безброй остри  V-та. Модната материя и изрезката на дрехата по раменете ѝ са в дисхармония с църквата, но все пак ѝ се подчиняват; в нейната застиналост, нейната смиреност пред мъжествения, суров и строг ритуал има нещо сексуално. Той се ласкае, че вниманието ѝ всъшност е насочено назад към него. На фона на мрачния килим от покорно сведени глави цветното стъкло, жълтеещите се паметни плочи по стените и филигранната релефна резба нейната коса, кожа и шапка получават самостоятелен блясък, различията в цвета им са като оттенъците в сиянието на пламък.

Така, когато проповедта отстъпва на един химн и нейният светъл тил се свежда, за да получи благословията, а сетне, когато вълнуващият момент на мълчанието отминава и тя стои и го гледа в лицето, не се получава очакваният  ефект от това, че вижда лицето ѝ – със своята осезаема колекция от точки... очите, ноздрите и луничките ѝ и плътните леки трапчинки, които изопват саркастично ъглите на устата ѝ. Това, че тя изобщо има някакъв израз на лицето, леко го шокира; светлата представа, на която той се наслаждаваше от цял час насам, се оказа неспособна да се смали така бързо в една дребна фигура.

– Хей! Привет! – казва той.

– Здравейте! – отвръща тя. – Вие сте последният човек, когото изобщо очаквах да видя тук.

– Защо?

Той е доволен, че тя мисли за него като за изключение,

– Не зная. Вие просто не изглеждате човек, който може да се ограничи в някакви рамки.

Заека следи очите ѝ за друго намигане. Той беше престанал да вярва в първото, преди седмици. Тя отвръща на погледа му, докато той свежда очи.

– Здравей, Джойс – обръща се той към детето. – Как си?

Момиченцето спира и се скрива зад майка си, която продължава да се промъква надолу по пътеката, вървейки с малки  плавни стъпки, оживено раздаваща усмивки на хората от паството. Той не може да не се възхити на нейната способност да общува с всички.

На вратата Екълс стиска ръката на Хари, като ръкостискането му става по-силно в момента, когато би трябвало да отслабне.

– Ободрително действа да те видя тук – казва той, продължавайки да го държи.

Заека чувства, че цялата редица зад него се струпва и натиска.

– Хубаво е да си тук – отвръща Заека. – Много хубава проповед.

Екълс, който се взираше в него с трескава усмивка и зачервен, сякаш за извинение, се засмива; за миг небцето му лъсва и той пуска Хари.

Заека го чува да казва на Люси:

– До около час.

– Печеното е вече вътре. Как го искаш – студено или стоплено?

– Стоплено – отвръща той.

Екълс тържествено хваща малката ръчичка на Джойс и казва:

– Здравейте, госпожице Дребосък! Колко сте очарователна тази сутрин!

Удивен, Заека се обръща и забелязва, че дебелата дама след него в редицата е също удивена. Жена му е права. Екълс е недискретен.

Люси и Джойс след нея излизат напред до него. Нейната сламена шапка достига до раменете му.

– С кола ли сте?

– Не, а вие?

– Не. Вървете с нас тогава!

– Окей!

Предложението ѝ е толкова смело, че сигурно нищо не се крие в него; въпреки това в гърдите му звънва в хармония с нейните струни на арфа.

Слънчевата светлина играе през дърветата; по улиците и по незасенчените части на тротоара тя пада с широка, суха тежест. Беше изгубила зърнестата млечност на утринното слънце. По тротоара искрят люспи от слюда; капаците и прозорците на бързащите коли цапат въздуха с бели отражения. Тя сваля шапка и разтърсва косата си. Тълпата от църквата зад нея оредява. Восъчните, станали отскоро гъсти листа на кленовете, засадени между тротоара и бордюра, ги засенчват ритмично; през широките пролуки слънцето прави лицето ѝ и ризата му да изглеждат бели, бели; препускането на моторите, скърцането на някаква триколка, иззвънтяването на чаша и чиния в една къща са звуци, които достигат до него сякаш по блестяща стоманена пръчка. Докато вървят, той потръпва в светлината, която изглежда нейна светлина

– Как са жена ви и бебето? – пита тя.

– Чудесно. Те са просто чудесно.

– Радвам се. Харесвате ли новата си работа?

– Не много.

– О, това е лош признак, нали?

– Не зная. Не смятам, че човек трябва непременно да харесва работата си. Ако е така, то това не би било работа.

– Джек обича работата си.

– Тогава това не е работа.

– Точно това казва и той. Казва, че това не е работа, както аз я разбирам. Но сигурна съм, че вие познавате също така  добре чертите му, както и аз.

Той знае, че тя го провокира, но не го чувства, въпреки това го полазват тръпки.

– Той и аз в някои отношения мисля си приличаме – казва той.

 – Зная. Зная.

Бързината, с която тя казва това, разтуптява още по-бързо сърцето му.

Тя прибавя:

– Но естествено има различия, които аз забелязвам.

Гласът ѝ се извива пресъхнал накрая на това изречение;  долната ѝ устна се измества встрани.

Какво е това? Той има чувството, че е докоснал стъкло. Не знае дали те не разговарят за нищо, или съставят шифър за най-дълбоките значения. Не знае дали тя флиртува съзнателно или несъзнателно. Винаги мисли, че когато се срещнат отново, той ще говори решително и ще ѝ каже, че я обича или нещо такова съвсем тъпо, с което ще ѝ разкрие истината; но в нейно присъствие той се сковава; дъхът му замъглява стъклото и на него му е трудно да измисли какво да каже и това, което казва, излиза глупаво. Той знае само: някъде под всичко това, дълбоко в техните мисли и състояния, той има като наследена ипотека върху далечно парче земя надмощие над нея и в своята същност, там, където се намират косите ѝ, нервите ѝ и хубавите вени, тя е подготвена за това надмощие. Но между тази готовност и него разумът пречи.

Той пита:

– В какво например?

– О, например фактът, че вие не се боите от жените.

– А кой се бои?

– Джек.

– Мислите ли?

– Разбира се. С възрастните и с малолетните той е екстра; с ония, които го гледат в яката. Но с другите е много злобен; не ги обича. Той в действителност не смята, че те трябва да идват в църква. Те внасят в нея миризмата на бебета и на легло. Това не е само в Джек; това е в християнството. В действителност това е една неврастенична религия.

Някак си докато тя разкрива своята психология, това му изглежда толкова глупаво, че чувството за собствената му глупост го напуска. Слизайки от едно високо място на бордюра, той я улавя за ръката. Маунт Джъдж, който е застроен откъм стръмната страна на планината, е осеян с високи бордюри, трудни за малки жени да ги превъзмогват грациозно.  Голата ѝ ръка остава студена в неговите пръсти.

– Не казвайте това на хората от паството – казва той.

– Виждате ли? Вие говорите също като Джек.

– Това добро ли е или лошо?

Точно това! Струва му се, че точно това ще му помогне да изпробва откровеността ѝ. Тя трябва да каже дали е добро или лошо и това ще бъде разклонението на пътя. Но тя не казва нищо. Той чувства усилието ѝ да се самоконтролира. Тя е свикнала да отговаря. Те се изкачват на отсрещния бордюр и той непохватно пуска ръката ѝ. Въпреки своята скованост, той все пак има чувството, че се е сгушил до някаква податлива повърхност, че ще си допаднат.

– Мами – вика Джойс.

– Какво?

– Какво е това растенично?

– Растенично! А, неврастенично. Това е, когато си малко болен в главата.

– Като хрема[41]?

– Е, да, донякъде. Това е сериозно. Не си блъскай главичката за това, миличка. Това е нещо, от което страдат повечето хора, с изключение на нашия приятел, господин Енгстръм.

 Малкото момиченце вдига поглед към него през бедрата на майка си с разширяваща се усмивка на преднамерена безочливост.

– Той е лош – казва детето.

– Не много – отвръща майка ѝ.

В края на тухлената алея за свещеническия дом е изоставено синьо велосипедче с три колела и Джойс изтичва напред; качва се на него и се понася със своето неделно палтенце във воднист цвят и розова панделка в косата; скърцане на метал, бързо препускане с велосипеда, движения на устните, без да се чуе звук, конци от шум във въздуха. В продължение на един миг те наблюдават заедно детето. После Люси пита:

– Искате ли да влезете?

Докато очаква неговия отговор, тя съзерцава рамото му; от неговия зрителен ъгъл белите ѝ клепачи скриват очите ѝ. Устните ѝ са разделени и езикът ѝ, едно движение в челюстта ѝ му подсказва това, докосва небцето на устата ѝ. В обедното слънце чертите ѝ изглеждат остри, а червилото ѝ – напукано. Той вижда вътрешната подплата на долната ѝ устна, влажна при зъбите.

Един закъснял порив от проповедта с нейния мъчително- поучаващ вкус като сух бриз от пустинята го залива, придружен гротескно с видение от гърдите на Дженис, със зелените венички, нежни. Тази порочна жена иска да го изтръгне от тях.

– Не, искрено благодаря. Не мога.

– О, хайде! Вие бяхте на църква, ще бъдете възнаграден. Ще изпиете едно кафе.

– Не, вижте...

Думите му звучат меко, но някак важно.

– Вие сте кукла, но сега имам жена си...

И ръцете му, издигащи се от двете му страни в неясен обяснителен жест, я карат да отстъпи бързо крачка назад.

– Моля да ме извините.

Той не съзнава нищо друго, освен че малката пъстра част на зелените ѝ ириси е като разкъсана тънка хартия около черните точки на зениците ѝ; после гледа как нейните стегнати закръглени задни части се поклащат нагоре по пътеката.

– Във всеки случай благодаря – извиква той с фалшив обезсилен глас.

Заека се опасява, че ще бъде намразен. Тя тръшва вратата зад себе си така силно, че чукчето изтропва от само себе си върху празната входна врата.

Той си тръгва за вкъщи, сляп за слънчевата светлина. За какво се разсърди тя? Дали защото той отхвърли едно предложение, или защото ѝ показа, че е направила такова? Или това беше смес от тия две противоположности, които някак я разкриха пред самата нея? Майка му, уловена неочаквано в такава конфузия, би си плюла на петите.

Във всеки случай той се усмихва; чувства се строен, елегантен и силен, крачещ под дърветата в своя празничен костюм. Дали беше отблъсната, или не беше добре разбрана, жената на Екълс го бе повикала и той стига до апартамента си ловък и мрачен от страст.

Неговото желание да прави любов с Дженис е като малък ангел, на който целия следобед са прикрепени малки оловни тежести. Бебето реве неуморимо. Следобеда то лежи в своето детско креватче и вдига вбесяващ шум, "хннннннннах ах ах нннннннннх", постоянно слабо дращещ по някаква вътрешна врата. Какво иска? Защо не ще да спи? Връщайки се от църква, той бе донесъл нещо, което Дженис обичаше, и продължава да го крие, преди да ѝ го даде.

Шумът разстила някакъв страх из апартамента. От това го заболява стомах; когато взема бебето, за да се оригне, той самият се оригва; натискът в стомаха му се засилва и преминава в удължаващ се мехур, докато мехурът на детето не се пука. Мъничкото нежно мраморно телце, леко като хартия, се вцепенява до гърдите му и след това се отпуска, горещата му главичка се свива, сякаш че ще се откъсне от вратлето.

– Беки, Беки, Беки! – вика той. – Заспи, заспи, заспи!

Шумът прави Нелсън раздразнителен и той захленчва. Сякаш, бивайки най-близо до тъмната врата, от която бебето малко преди това излезе, той е най-чувствителен към заплахата, за която бебето се опитва да ги предупреди. Някакъв призрак, невидим за техните сетива, изглежда, сграбчва Ребека, щом остане сама.

Заека я слага долу и отива на пръсти във всекидневната; те притаяват дъх. Тогава с още по-остро дращене ципата на тишината се разкъсва и треперещото стенене започва пак –,ииннх, аннннннннпх! "

– О, боже мой! – възкликва Заека. – Дяволска дъще! Дяволска дъще!

Към пет часа следобед Дженис започва да плаче. Сълзи бликат и се стичат по тъмното ѝ изопнато лице.

– Пресъхнала съм – казва тя. – Пресъхнала съм. Нямам просто с какво да я нахраня.

Бебето беше много често на гърдите ѝ.

– Не обръщай внимание на това – казва той. – Тя ще млъкне. Пийни нещо. Пийни там от твоето... Има малко старо уиски в кухнята.

– Кажи! Какво означава това... "пийни там от твоето!"... Aз се опитвах да не пия. Мислех, че не ти харесва това. Целия следобед пушиш цигара след цигара и повтаряш: "Пийни. Пийни!"

– Предполагах, че ще те облекчи. Ти си дяволски изнервена.

– Не повече от тебе. Какво те мъчи? Какво ти е влязло в ума?

– Какво се е случило с твоето мляко? Защо не можеш да дадеш на детето достатъчно мляко?

– Храних я три пъти в продължение на четири часа. Вече няма нищо.

С прост, обикновен жест тя натиска гърдите си през роклята.

– Добре, пийни нещо.

– Кажи за какво ти говориха в църквата? "Иди си вкъщи и напий жена си?" Ти можеш да пиеш, ако си си наумил.

– Нямам нужда от пиене.

– Е, имаш нужда от нещо. Ти си тоя, който разстройва Беки. Тя беше чудесна цялата сутрин, докато ти се върна.

– Не обръщай внимание. Просто не обръщай внимание. Просто забрави за цялото това вонящо нещо!

– Бебе плаче!

Дженис прегръща Нелсън.

– Зная, миличко. Горещо ѝ е. Ще спре след минута.

– Бебе горещо?

Те слушат в продължение на една минута, но то не спира; безумното слабо предупреждение, прекъсвано от мъчителни интервали, продължава и продължава. Предупредени но не знаейки за какво, те се препъват в останките от неделния вестник вътре из апартамента, чиито стени се изпотяват  като стените на затвор.

Навън небето продължава да е все така просторно, царствено, синьо през всичките тия часове и Заека е паникьосан от мисълта, че в такъв ден неговите родители ги водеха на дълги приятни разходки, а те пропиляват една хубава неделя. Те обаче не могат да се организират, за да излязат. Той и Нелсън могат да вървят, но необяснимият страх на Нелсън го кара да не иска да остави майка си, и Заека, надявайки се да я обладае евентуално, се върти край нея като около малко близко съкровище. Неговото силно, страстно желание ги слепва един о друг.

– Защо не излезеш? Правиш бебето нервно. Правиш и мене нервна.

– Не искаш ли да пийнеш нещо?

– Не. Не. Искам само ти да седнеш или да спреш да пушиш, или да люлееш бебето, или нещо, каквото и да било. И престани да ме докосваш. Много е горещо. Мисля, че трябва да се върна в болницата.

– Имаш ли някакви болки? Искам да кажа там долу.

– Е, няма да имам болки, ако бебето престане. Храних я три пъти. Сега трябва да храня вас за вечеря. О-ооох! Неделите ме разболяват. Какво прави в църквата, та си толкова възбуден?

– Не съм възбуден. Опитвам се да бъда полезен.

– Разбирам. Ето защо си толкова неестествен. Кожата ти мирише особено.

 – Как?

– О, не зная. Престани да ми досаждаш.

– Обичам те.

– Престани! Не можеш... Точно сега съвсем не съм за любов.

– Ти само легни на канапето, а аз ще направя някаква супа.

– Не, не, не. Ти ще изкъпеш Нелсън! Аз ще се опитам пак да накърмя детето. Бедното, няма нищо там.

Те вечерят късно, но при пълна светлина; денят е един от най-дългите в годината. Те гълтат супата при мигащата светлина на неспиращите писъци на Ребека; нейният крехък глас е тънка електрическа жичка, горяща с непостоянни потоци на енергия. Но когато между натрупаните съдове на мивката, под изтърканите и влажни мебели и приличащата на ковчег вдлъбнатина на плетеното детско креватче сенките започват да се сгъстяват, тази, с която Беки се беше борила целия следобед, малко я поотпуска и изведнъж тя се успокоява, оставяйки зад себе си тържествен гузен мир. Те не бяха я разбрали. Една чужденка, която не говори английски, но измъчена от голямо страдание, се беше вмъкнала между тях и те не бяха я разбрали. Най-накрая профучава самата нощ и го отнася като счупено парче от смет.

– Не може да е имало колики, много е малко за колики – казва Дженис. – Може би тя беше само гладна, може би аз нямам мляко...

– Как е възможно, та ти си като с футболни топки.

Тя го поглежда накриво, чувствайки какво се крои.

– Е, но аз не смятам, че ще играем.

Но на него му се струва, че долавя скрита усмивка в нея. Нелсън си ляга, както прави само когато е болен – с готовност и хленчене. Днес сестра му го беше изцедила. Потънала във възглавницата, кафявата му глава изглежда сериозна и масивна. Когато детето започва жадно да смуче шишето с биберона, Заека се върти, търсейки това, което човек никога не намира, израза, с който да установи контакт, да отхвърли ония преходни тежести, злокобни и нежни, които са над нас и се вдигат така бързо, като че ли сме ги изчеткали.

Смътно разкаяние замъглява устата му, едно разкаяние извън времето и постъпките, една мъка просто за това, чи живее в свят, където кафявите главички на малките момчета потъват с благодарност в тесните легла, смучейки шишетата от каучук и стъкло.

Той прекарва свитата си ръка по издутината върху челцето на Нелсън. Детето сънливо се опитва да я отстрани, клати глава с раздразнение и Хари сам отдръпва ръката си и отива в другата стая.

Убеждава Дженис да си пийне. Той не разбира много от алкохол – прави наполовина уиски, наполовина вода. Тя казва, че е отвратително на вкус. Но след малко го изпива.

В леглото той си представя, че може да почувства остатъка от него в плътта ѝ. Точно това чувство, че тялото и влиза в ръката му и съответства на дланта му, прави плътта ѝ приятна. Под нощницата цялото ѝ тяло, до трапчинката на гърлото, е все още с него. Те лежат настрана, гледайки се един друг. Той разтрива гърба ѝ първо леко, след това силно, притискайки гърдите ѝ до своите, и набира такова чувство, за сила от нейната гъвкавост, че се повдига на лакът, за да е над нея. Хари целува тъмното ѝ безизразно лице с мирис на алкохол. Тя не извръща глава, но той не прочита отказ в това нейно малко нежелание да се обърне, като го оставя да си клъвва от неудобното положение в профил. Той сподавя нахлуващото у него чувство на обида, приспособявайки се отново към нейната мудност. Горд поради търпението си, започна пак да разтрива гърба ѝ. Кожата ѝ пази своята тайна, както и езикът ѝ; тя чувства ли това? Тя е тайнствена до него, една мрачна тежест, чиято химия е недостигаема за идеите, неуязвима за тяхното проникване. Запали ли искрата? Китката го заболява. Осмелява се да разкопчае двете копчета върху предницата на нейната нощница и повдига едната половина така, че дълга дъга се открива в богатия мрак на леглото и нейната топла гърда се сплесква в голата кожа на неговите гърди. Тя приема този тактически ход и той е изпълнен с радостната мисъл, че е успял да я доведе до тази пълнота.

Той е добър любовник. Отпуска се в топлината на леглото  и развързва пижамата си в талията. Тя е обръсната и боде; той се настанява по-надолу, върху мястото като памук. Тази неестественост, това напомняне за нейната рана разкопчават неговата крепка увереност, така че той е напълно унищожен, когато нейният глас, нейният тънък дразнещ глас на глупачка казва до ухото му:

– Хари. Не знаеш ли, че искам да спя?

– Е, защо не ми каза по-рано?

– Не знаех. Не знаех.

– Не знаеше какво?

– Не знаех какво правиш. Мислех, че просто ти е хубаво.

– Значи, това не е хубаво?

– Е, не е хубаво, когато не можеш да направиш нищо.

– Ти можеш да направиш нещо.

– Не, не мога. Даже и да не бях съвсем изморена и объркана от плача на Ребека през целия ден, пак не мога. Няма да мога шест седмици. Ти го знаеш.

– Да, зная, но мислех... – той е ужасно смутен.

– Какво мислеше?

– Мислех, че би могла да ме обичаш някак си.

След кратко мълчание тя добавя:

– Аз наистина те обичам.

– Само едно докосване, Джен. Позволи ми само да те докосна.

– Не можеш ли да заспиш?

– Не, не мога. Обичам те много. Само стой спокойни.

 Преди минута щеше да му е лесно да го превъзмогна но целият този разговор отне хубавото. Това е лош контакт и нейната непреклонност го прави още по-лош; тя го унищожава, като го кара да изпитва съжаление към нея и да се чувства засрамен и лекомислен. Единственото приятно нещо е само потта и усилието да действа, и неговата смешна неспособност да свърши до неподвижната топла стена на корема ѝ.

Тя го отблъсква:

– Само ме използваш – подхвърля тя. – Отвратително е.

– Моля ти се, дете. Вече почти свърших.

– Толкова е долно...

Това че Дженис се осмелява да каже подобно нещо, го вбесява; той разбира, че тя не го е правила цели три месеца и през това време е придобила нереална представа за любовта. Преувеличава нейното значение, представя си я като нещо необикновено и скъпоценно; тя има право на половината,  но всичко, което той иска, е да се избави от това, така и и може да продължи, да заспи, да излезе на правия път заради нея. Това е заради нея.

– Обърни се! – казва той.

– Обичам те – казва тя с облекчение, без да разбере, мислейки, че я пуска.

Тя погалва лицето му за "лека нощ" и си обръща гърба.

Хари се смъква надолу и се натъкмява зад нея охладнял. Когато започна да действа сериозно, разпалено, тя извива глава и пита през рамото си:

– На този трик твоята курва ли те научи?

Той я удря с юмрук по рамото и става от леглото. Долната част на пижамата му пада. Нощният бриз прониква през стъклото на прозореца. Дженис се обръща по гръб в средата на леглото и тъмното ѝ лице обяснява:

– Аз не съм твоята курва, Хари.

– По дяволите – подвиква той. – За първи път, откакто си се върнала вкъщи, поисках това от тебе.

– Ти си чудесен! – продължава тя.

– Благодаря.

– Къде отиваш?

Той облича дрехите си.

– Излизам. Бях затворен в тази проклета дупка цял ден.

– Ти излиза тази сутрин.

Той намира своите бежови панталони и ги обува. Тя пита:

– Защо не можеш да си представиш как се чувствам аз? Току-що съм родила.

– Мога. Мога, но не искам, не е това важното, важното е как се чувствам аз. А аз се чувствам като човек, който ще се махне.

– Недей! Хари! Недей!

– Ти можеш само да лежиш там със своя скъпоценен задник. Целуни го заради мене!

– О, за бога! – извиква тя и се мята под завивките, като заравя лицето си във възглавницата.

Даже и след всичко това той би могъл да остане, ако тя не беше приела поражението с тази си постъпка. Нуждата му да люби е отминала, така че няма причина да излиза. Той престана да я обича най-после, тъй че може също да лежи до нея и да заспи. Но тя моли за това, лежейки там в объркано  ридание, а навън, надолу в града един мотор гърми и той мисли за въздуха, за дърветата и улиците, простиращи се пусти под уличните лампи, и излиза от вратата.

 Странното е, че тя заспива скоро, след като той излиза; беше свикнала да спи сама напоследък и за нея е физическо облекчение, че го няма в леглото, ритайки с горещите си крака и усуквайки чаршафите на въжета. От това, което той правеше с нея, я заболяха шевовете и тя се отпуска върху леката болка изнемощяла.

Към четири часа сутринта Беки се разбужда, като изплаква, и тя става; нощницата се удря леко в тялото ѝ. Тя ycеща кожата си някак неестествено чувствителна, докато обикаля насам-натам из апартамента. Преповива бебето и ляга на леглото, за да го накърми. Беки поема млякото, сякаш смуче от празно място в тялото на майка си.

Хари не се е върнал. Ако беше излязъл само за да се разхлади, до това време вече трябваше да се е върнал.

Бебето продължава да изпуска зърното, понеже Дженис не може да задържи вниманието си върху нея; тя чувства по устните си вкус на сух препечен хляб; продължава да се вслушва... дали няма да чуе стърженето на ключа на Хари във вратата.

Съседите на майка ѝ ще умрат от смях, ако тя отново го загуби; не знае защо трябва да мисли за съседите на майка си, освен че през цялото време, когато беше вкъщи, майка ѝ и напомняше как те са се подигравали; у майка ѝ съществуваше това чувство, че тя е глупава и проста и е едно недоразумение, а тя мислеше, че щом се сдобие със съпруг, всичко ще свърши, всичко. Искаше да бъде жена със собствен дом. И мислеше, че когато кръсти това бебе на майка си, ще се отърве от нея, но вместо да стане така, то още по-здраво я залепи за нея. Бедното! Тя чувства, че лежи на върха на една  колона, където всеки от града може да види, че е сама. Чувства студ. Бебето не иска да стои на зърното, нищо не ще го задържи за нея.

Тя става и се разхожда из стаята с бебето на рамото си, друскайки го, за да глътне въздух, а бебето, бедното, увиснало и отпуснато, продължава да се смъква, като се опитва да забие в нея своите малки, сякаш без кости крачета, за да се задържи здраво, и нощницата, развяна от бриза, докосва прасците ѝ, задната част на краката ѝ, задника ѝ, както го нарече той. Това, че те нямат дори прилични имена за частите на тялото ти, те омърсява.

Ако само се чуеше стържене в ключалката и той се появеше на вратата, би могъл да прави с нея всичко, което поиска, да има всяка част от нея. Щом го желаеше! Какво я беше грижа, че това е брак? Но когато той опита тази вечер, то просто ѝ се стори толкова грозно! Все още я боли! И той, който спеше с тая проститутка през всичките тия седмици, и той, който ѝ каза: "Обърни се", с тоя нетърпелив глас, като че ли тя беше само вещ, с която той искаше да го направи...

Но коя беше тя, та да не му позволи, след като му беше позволила да избяга, какво право имаше тя на гордост? На самоуважение? ... Ето защо точно тя трябваше да има такова, понеже той мислеше, че тя не се осмелява да има, след като му позволи да избяга. Това беше смешното. Това беше лоша постъпка от негова страна. Въпреки това мислеше, че сега, след всичко, тя няма вече гордост. Нека да бъде само гърне за неговата мръсотия.

Когато той направи това на гърба ѝ, то беше толкова сръчно, че ѝ напомняше за всички ония седмици, през които той беше надалече, правейки това, което му доставя удоволствие, докато тя беше само безпомощна майка, и Пеги изпитваше съжаление към нея, и всеки друг се смееше, когато тя не можеше да понася.

И след това неговото отиване в църквата и връщането му, целият наелектризиран. С какво право той отиваше на църква? Какво бяха разговаряли той и бог зад гърбовете на всички тия жени, намигайки си? ... Това беше то, срещу което тя възразяваше. Ако те мислеха за любовта в момента когато я правят, вместо да мислят за нея при всичко онова, което вършат, да мислят за нея, когато обмислят какво ще направят, когато се освободят от тоя малък парещ съсирек който ги безпокои... По пръстите им можеш да разбереш дали те мислят за теб и тая вечер Хари отначало мислеше; ето защо тя му позволи да продължи, като че ли беше легнал там в някакъв плик от самата тебе, ръцете му шареха по тебе... но тогава той започна да става груб и това я вбеси; започна да усеща как той мисли за себе си, каква хубава работа върши, като я използва, и ни най-малко не помисляше вече за това как се чувства тя, изтощена и с болки. Беше толкова грубо.

Просто грубо. Тук я нарече глупачка, когато самият той беше прекалено глупав, за да няма и представа за това, как се чувстваше тя, как неговото бягство я беше променило.

Това именно я плашеше, след като порасна, това, че никой не знае как се чувстваш ти и дали някой може да узнае или се интересува от това, нямаше и представа. Тя не харесваше кожата си. Никога не можа да се помири, че беше прекалено тъмна и прилича на италианка, макар че нямаше пъпки като някои други момичета. Тогава, през ония дни, когато и двамата работеха при Крол, тя – на солените орехи, – когато Хари лягаше до нея в леглото на Мери Хенъчър, при сре- бърните тапети, които той харесваше толкова много, и отваряше очи, струваше ѝ се, че кожата ѝ се разтваря, и си мислеше, че ако спи с някого, това ще е краят. Но тогава те се ожениха. Тя се чувстваше ужасно, че е бременна преди брака, но Хари говореше за брак от цяла година и във всеки случай, когато му каза, се засмя и рече: "Чудесно"; тя беше ужасно уплашена, а той каза "чудесно" и я вдигна, обви ръ- це около нея и я вдигна като че беше малко дете. Той можеше да бъде толкова мил, когато най не очакваш, по начин, който изглежда от особено значение, защото не си го очаквал. У него имаше нещо много хубаво, което тя не можеше да обясни на никого. Тя толкова се страхуваше от това, че е бременна, а той я накара да се чувства горда. Те се ожениха и тя все още беше малката, несръчна мургава Дженис  Спрингър, а нейният съпруг беше самомнителният глупак, който не го биваше за нищо, както казваше татко, и своето чувство за самота тя разтваряше донякъде с алкохол. Това разтваряше не толкова буцата, колкото оглаждаше ръбовете ѝ, правеше ги хубави и многоцветни.

Дженис се разхожда из стаята, друсайки бебето, докато  китките и глезените я заболяват и бедната мъничка Ребека заспива с крачка около гърдата, която все още имаше мляко.

Пита се дали не трябваше да я накара да побозае малко и си мисли "не", щом може да спи, нека спи.

Тя сваля бедното мъничко телце, което изобщо не тежеше, от изпотеното място на рамото си, и го полага в хладните сенки на детското креватче. Нощта вече избледнява, зората идва рано в града, който е обърнат на изток, по планинския склон. Дженис лежи в леглото, но чувството за засилващата се светлина до нея по белите чаршафи я държи будна. Отначало приятно будна; настъпването на сутринта е толкова чисто и я прави да се чувства тъй, както се чувстваше през втория месец, когато Хари се криеше. Голямата японска череша на мама, разцъфнала под нейния прозорец, и тревата израсла, и земята, с мирис на влага, покрита с пепел и топла.

Смяташе, че всичко е свършено и беше се примирила с това, че бракът ѝ беше свършил. Щеше да роди, да получи развод и никога вече нямаше да се жени. Щеше да бъде един вид монахиня, като тая, която току-що бе гледала в хубавия филм с Одри Хепбърн.

А ако той се върнеше, щеше да бъде също тъй просто: щеше да му прости всичко и ще спре да пие, нещо, което го дразнеше, така че всичко между тях щеше да бъде много хубаво, и просто и чисто, понеже той щеше да бъде вече друг и щеше да я обича толкова много, понеже тя му е прости за всичко, и щеше да знае сега как да бъде добра съпруга. Тя ходеше на църква всяка седмица, разговаряше с Пеги и се молеше, и дойде до схващането, че бракът не беше убежище, той беше споделяне и тя и Хари трябваше да започнат да споделят всичко. И ето – чудо – тия последните две седмици бяха точно такива.

И тогава Хари изведнъж вмъква между тях мръсотията на своята проститутка и поиска от нея да хареса това; тази несправедливост я кара да извика, сякаш беше изплашена от нещо в празното легло.

Последните часове са като тесен завой в тръба, през която тя не може да накара мисълта си да премине. Отново и отново тя стига до гласа му, който ѝ казва: "Обърни се", и не може да мине през това, не може да не се чувства уплашена и да не се задушава.

Тя става от леглото и обикаля с изпънатата гърда, чието зърно я изгаря; отива в кухнята боса и подушва празната чаша, от която Хари я накара да пие уиски. Мирисът е неопределен, суров, нежен и дълбок и тя мисли, че може би една глътка ще излекува нейното безсъние. Ще я накара да заспи докато изскърцването на вратата я разбуди и тя види неговото едро бяло тяло да блуждае глупаво, и би могла да каже: "Ела в леглото, Хари, всичко е наред... вземи ме... Искам да го споделя, Хари, наистина го искам, наистина."

Тя сипва вътре само един инч уиски и немного вода, защото иначе ще трябва да пие прекалено дълго, без никакви парченца лед, тъй като шумът от таблата може да събуди децата. Тази доза отнася до прозореца и застава там, загледана към трите смолисти покрива в спящия град. Тук-там вече се появяват няколко бледи светлини в кухните и спалните. Една кола, фаровете ѝ, матови дискове, които не хвърлят светлина в разреждащия се мрак, почива долу на Уилбър стрийт, към центъра на града. Магистралата, наполовина скрита от силуета на къщите, като река между брегове от дървета, в тоя ранен час свисти от трафика. Тя чувства как работният ден приближава като множество светлини, чувства тъмните островърхи къщи под нея, готови да се раздвижат, да се разбудят, да се разтворят като замъци, за да изпратят своите хора, и съжалява, че нейният собствен съпруг е неспособен да се влее в тоя ритъм от национален мащаб, от който щеше да се чуе ей сега още един удар.

Защо именно той е такъв? Какво толкова изключително има у него? Гняв към Хари започва да набъбва в нея и за да го задуши, тя изпива чашата и се обръща към зората; всичко в апартамента е в някакъв нюанс на кафявото. Тя се чувства разкривена; налягането в неизсуканата гърда я дърпа.

Отива в кухнята и си прави второ питие, по-силно от първото, мислейки, че след всичко в края на краищата и тя има право да се позабавлява. Не е отделила нито миг за себе си, откак се върна от болницата. Мисълта за забавление прави движенията ѝ бързи и леки; тя просто изтичва боса до прозореца през грапавия килим, като че ли е на ревю, уредено специално за нея. Издигайки се в своята бяла нощница над всичко, което може да види, тя натиска с пръсти издутите си гърди; млякото започва да тече и изцапва белия плат с бавно разливаща се топлина.

Мокрото пълзи надолу по предницата ѝ, става студено от въздуха, който нахлува през прозореца. Разширените ѝ вени я болят от стоенето. Тя отива и сяда в старомодното кафяво кресло и ѝ става много лошо просто поради ъгъла, в който шарената стена се среща с бледия таван. Този ъгъл я замайва, оплита се нагоре-надолу. Шарката на книжните тапети по стените се умножава; цветята са кафяви петна, които плуват в мрака, гонят се едно друго и се сливат жадно. Отвратително е!

Извръща лице настрана и изучава спокойния зелен екран на телевизора. Предницата на нощницата ѝ изсъхна, втвърдените като кора петна я дращят. Книгата за бебето казва, че зърната трябва да се държат чисти, леко измити със сапун: микробите навлизат и в драскотинките.

Тя слага питието на закръгленото облегало за ръце на креслото, става, издърпва нощницата си над главата и отново сяда. Това дава на голотата ѝ една мъхеста прегръдка. Слага събраната нощница в скута си, върху колана, който я пристяга, и премества изкусно табуретката с пръстите на краката, като изопва глезените си върху нея, и се любува на краката си. Тя винаги е смятала, че има хубави крака. Прави, тесни, хубави, гладки бедра. Наистина има хубави крака. Техните удължени, люлеещи се силуети се белеят до тъмната сянка на килима. Слабата светлина заличава сините вени, останали от носенето на Беки. Пита се дали нейните крака ще станат такива грозни като на майка ѝ. Опитва се да си представи глезените си дебели колкото коленете и те наистина сякаш се издуват. Протяга ръка надолу, за да се увери, че глезените ѝ са здрави тесни кости, и рамото ѝ блъсва чашата с уиски от облегалото на стола. Подскача сепната, почувствала как въздухът прегръща голата ѝ кожа, хладното пространство се носи около нейното клатушкащо се изопнато тяло. Кикоти се. Ако Хари можеше да я види сега! ... За щастие в чашата нямаше много.

Опитва се да отиде смело до кухнята така без дрехи, като проститутка, но чувството, че някой я наблюдава, което се появи, когато стоеше до прозореца и накара млякото ѝ да потече, е прекалено силно; пъхва се в спалнята, загръща се в синята хавлия и след това размесва питието. В бутилката е останало още една трета. Умората изсушава ръбовете на клепачите, но тя няма никакво желание да се връща в леглото. Ужасява се от него, понеже Хари трябва да е там. Това отсъствие е дупка, която се разширява, и тя налива малко уиски в нея, но това не е достатъчно и когато отива до прозореца за трети път, светлината вече е достатъчно силна, за да види колко сиво е всичко. Някой беше разбил бутилка върху едни от засмолените покриви. Каналите на Уилбър  стрийт са пълни, с кал, която се измива от новия жилищен квартал. Докато гледа уличните лампи, големите бледи нанизи гаснат на неравномерни петна. Тя си представя човека и електроцентралата, който издърпва електрическите шалтери, дребен, сив и прегърбен, умиращ за сън.

Отива до телевизора и ивицата светлина, която изведнъж трепва в зеления правоъгълник, разискря радост в гърдите ѝ, но още е много рано, светлината е само едно безсмислено сияние във вид на петно и звукът не е нищо друго, освен статичен. Докато седи там, наблюдавайки празното сияние, чувството, че друг човек е застанал зад нея, я кара да улови няколко пъти главата си. Тя прави това много бързо, но винаги остава пространство, което не може да вини и в което другият човек би могъл да се отдръпне, ако е там. Телевизията го е извикала в стаята, но когато угася телевизора, веднага започва да плаче. Тя седи там с лице в ръцете си, сълзите ѝ пропълзяват между пръстите и риданията ѝ се носят из апартамента. Не ги заглушава, защото иска да разбуди някого; до гуша ѝ е дошло да бъде сама. В избледняващата светлина стените и мебелите се виждат ясно и придобиват отново своя цвят, и сливащите се кафяви петна стават пак това, което са.

Отива и поглежда бебето. Бедното! Лежи там, събрало чаршафа в детското креватче, извадило малките си ръчички нагоре до ушите; тя пресяга, гали неговата гореща ципеста главичка и го вдига – крачетата му са целите мокри – взема го, за да го накърми в креслото, което гледа към прозореца.

 Небето отвъд е бледа гладка синева, която изглежда на- рисувана върху стъклата. От този стол не може да се види нищо друго освен небе; би било същото, ако бяха стотици мили високо, в кошницата на голям балон. Една врата от насрещните апартаменти се хлопва и сърцето ѝ подскача, но, разбира се, това е някой от съседите; може би намръщеният господин Капело, който тръгва за работа, трополейки неохотно по стълбите.

Това разбужда Нелсън и за известно време ръцете ѝ са заети. Докато приготвя закуската, тя счупва една чаша с портокалов сок, която просто се отплесва от палеца ѝ в чупливата мивка. Когато се навежда над Нелсън, той вдига поглед  към нея и сбръчква нос; той подушва печал и тази познали миризма го прави плах заедно с нея.

– Татко замина?

Той е толкова добро момче; казвайки това, той просто я улеснява и всичко, което тя трябва да направи, е да отговори "да".

– Не – казва тя. – Татко излезе за работа рано тази сутрин, преди ти да станеш. Той ще се върне вкъщи за вечеря както винаги.

Детето я гледа с неодобрение и след това повтаря безсмислено със силната надежда:

– Както винаги?

Безпокойството е изопнало главата му високо, така че вратът му изглежда стъбло, прекалено тънко, за да поддържа топката на неговия череп, с широкото венче на разбърканата от възглавницата коса.

– Татко ще си дойде – повтаря тя.

Поела върху себе си бремето на лъжата, тя се нуждае от още малко уиски за подкрепа. Вътре в нея има тъмнина, която трябва да оцвети в светъл цвят, иначе ще припадне.

Отнася съдовете в кухнята, но те така се хлъзгат в ръцете ѝ, че дори не се опитва да ги мие. Казва си, че трябва да си облече някоя рокля вместо хавлията, но като влиза в спалнята, забравя за какво е дошла и започва да оправя леглото. Но нещо, чието присъствие тя чувства в събраното легло, така я уплашва, че се отдръпва и отива в другата стая, за да бъде с децата. Казвайки им, че Хари ще се върне както обикновено, тя сякаш беше вмъкнала някакво привидение в апартамента. Този друг човек обаче не изглежда като Хари, той е по-скоро като крадец, един досаден крадец, който танцува от стая в стая пред нея.

Когато отново взема бебето, тя усеща неговите мокри крака и мисли да го преповие, но умно осъзнава, че е пияна и може да го убоде с иглите. Много е горда, че се сеща за това в такова състояние, и си казва да стои настрана от бутилката; така ще може да преповие бебето до един час. Слага добрата Беки в нейното креватче и чудно, не я чува нито веднъж да изплаче. Тя и Нелсън седят и гледат края на Дейв Героуей и след това една програма за Елизабет и съпруга ѝ, които са поканили на вечеря свой приятел, който винаги ходи на екскурзии на къмпинг, понеже е ерген, и става по-добър готвач от Елизабет. Поради някаква причина това я прави нервна, така че само от навика, който има при гледане на телевизия, тя отива в кухнята и си сипва още малко уиски с повече лед, само за да запечата голямата дупка, която заплашва пак да се отвори в нея. Отпива само една глътка и това е като поглъщане на някаква синя светлина, която прояснява всичко. Тя трябва просто да издигне свод над тази малка зейнала дупка, а в края на деня, след работата, Хари ще се върне и никой няма изобщо да знае, никой няма да се смее на мама. Тя се чувства като дъга, която се извиня покровителствено над Хари, който изглежда безкрайно малък под нея, като детска играчка. Мисли си колко добре би било да поиграе с Нелсън. Лошо е за него да гледа телевизия цялата сутрин. Угася телевизора, намира неговата книжка за оцветяване и боите. Двамата сядат на килима и започват да оцветяват страниците.

Дженис често го притиска до себе си и му говори, за да го накара да се смее, и докато той оцветява, тя е много щастлива. В гимназията рисуването беше един от предметите, който не я плашеше, и по рисуване винаги получаваше шестици. Тя се усмихва от удоволствието, което ѝ доставя оцветяването на един двор с обор на нейната страница – колко хубаво го прави, – от чувството, че малките цветни пръчици между пръстите ѝ правят толкова хубави хоризонтални черти, от присъствието на малкото тяло на сина ѝ до нея, целият отдаден на заниманието.

Хавлията ѝ се разперва на пода и тялото ѝ изглежда красиво и вулгарно. Тя се мести, за да не засенчва страницата, и вижда, че отчасти е боядисала едно пиленце зелено. Изобщо не е спазвала линиите и нейната страница е грозна; започва да плаче: толкова е несправедливо, като че някой, който стои до нея, без да разбира нищо, ѝ бе казал, че тя оцветява лошо.

Нелсън вдига поглед и схватливото му лице коренно се променя. Той вика изплашено:

– Недей! Недей, мамичко!

Тя се готви да го настани бързо в скута си, но той подскача и изтичва с разкривена, почти накуцваща походка и спалнята, и пада на пода, ритайки.

Тя се надига със спокойна усмивка и отива в кухнята, където мисли, че е оставила уискито. Важното е да завърши дъгата до края на деня, Хари да бъде покровителстван и е глупаво да не пийне още една глътка, която ще заглуши мъката ѝ. Излиза от кухнята и казва на Нелсън:

– Мама престана да плаче, миличък. Това беше шега. Мама не плаче. Мама е много щастлива. Тя те обича твърде много.

Неговото възбудено изцапано лице я гледа; като промушване с нож в гърба телефонът звъни. Все още със същото спокойствие тя отговаря:

– Ало!

– Мила? Тук е татко.

– О, татко!

Радост струи от устните ѝ.

Той мълчи.

– Дете, Хари болен ли е? Минава единайсет, а той още не се е явил на работа.

– Не. Той е екстра. Ние всички сме екстра.

Нова пауза. Любовта към баща ѝ тече към него по мълчаливата жица. Тя желае разговорът да продължи вечно. Той пита:

– Добре, къде е той? Там ли е? Там ли е? Искам да говоря с него, Дженис.

– Татко, той не е тук. Излезе рано тази сутрин.

– Къде отиде? Няма го в хайърлота.

Струва ѝ се, че го е чула да казва тази дума милион пъти; той я произнася както никой друг; произнесена от неговите устни, тя е съдържателна и богата, като че ли целият свят е концентриран в нея. Всички хубави неща от нейното детство – дрехите ѝ, играчките ѝ, къщата им, дойдоха от "хайърлота".

Тя е окуражена; разговорите за продажба на коли са нещо, което познава.

– Той излезе рано, татко, за да покаже една пощенска кола на някакъв клиент, който трябвало да ходи на работа или нещо подобно. Чакай! Нека да помисля. Каза, че човекът трябвало да отиде в Алентаун рано тази сутрин. Той трябвало да замине за Алентаун, а Хари трябвало да му покаже тази пощенска кола. Всичко е наред, татко. Хари обича работата си.

Третата пауза е най-дългата.

– Мила! Сигурна ли си, че не е там?

– Татко, не си ли смешен? Той не е тук.

И Дженис издига слушалката във въздуха на празната стая, като че ли тя има очи. Това е дръзка шега от страна на една дъщеря, но неочаквано, просто както държи протегната ръката си, ѝ прилошава. Когато връща отново слушалката до ухото си, той казва с далечен глас:

– ...мила. Добре. Не се тревожи за нищо. Децата там при тебе ли са?

Чувствайки, че ѝ се вие свят, Дженис окача слушалката! Това е грешка, но тя смята, че е била достатъчно хитра. Смята, че заслужава да си пийне малко. Кафявата течност се разлива върху димящите парченца лед и не спира, когато тя ѝ казва да спре. Дженис счупва бутилката ядосано и капки, просто цели петна, се разливат в мивката. Отива в банята с чашата и излиза с празни ръце и вкус на паста за зъби в устата си. Спомня си, че хвърли бегъл поглед в огледалото и приглади косата си, а след това се залови да си мие зъбите С четката на Хари.

Разбира, че закусва, като гледа реклама за продукти и някакво списание: парченца бекон цвъртят в един тиган, накрая на грамадна синя ръка. Тя вижда най-хубавата част от нюйоркската борса да лети във въздуха като хубави струи па фонтан в парк и се чуди колко бързи са техните дъги. Те приковават ръката ѝ върху ключа и тя намалява газта.

Сипва чаша мляко за Нелсън, откъсва малко листа от една маруля, слага ги в жълта чиния от пластмаса и самата тя изяжда няколко. Не смяташе да слага чиния за себе си, пи после решава да хапне, защото може би това потреперване в стомаха ѝ е от глад; слага друга чиния и стои там, като я държи с две ръце пред гърдите си, питайки се защо татко беше толкова сигурен, че Хари е тук. Тук, в апартамента, има друг човек, тя знае, но това не е Хари и този човек няма повече работа тук и тя решава да не му обръща внимание, и продължава да закусва с леко упорство, което идва от тялото ѝ. Упорства за всичко, докато на масата всичко е наред.

Нелсън казва, че беконът е мазен и пита отново дали татко е заминал. Това и оплакването му от бекона, който тя беше толкова умна и смела да приготви, я ядосват дотолкова, че след двадесетия му отказ да хапне поне парченце маруля пресяга и удря неговото невъзпитано лице. Глупавото момче дори не може да заплаче, само седи там, взира се и преглъща и накрая избухва в плач. За щастие обаче тя посреща със спокойствие това положение; много е спокойна. Разбира абсурдността на целия опит и се отказва да го бие. Със спокойствието на една самотна голяма вълна тя приготвя неговото шише, улавя го за ръка, гледа го, докато уринира, и го слага в леглото. Все още разтърсван от последиците от риданията, Нелсън закрепва шишето в устата си и от безжизнеността на неговите наблюдателни очи тя разбира, че детето вече е влязло в канала, водещ към съня.

Телефонът звъни пак, този път по-сърдито от предишния, и докато тича към него, тича, защото не иска Нелсън да се разбуди, чувства как силите ѝ я напускат и някаква кафяна сухота мие гърлото ѝ.

– Ало!

– Дженис! – Гласът на майка ѝ е равен и груб. – Току-що се върнах от покупки в Брюър и баща ти се е опитвал да се свърже с мен цялата сутрин. Той смята, че Хари отново е заминал. Така ли е?

Дженис затваря очи и казва:

– Замина за Алентаун.

– Какво ще прави там?

– Ще продава една кола.

– Не бъди глупава, Дженис. В ред ли си?

– Какво искаш да кажеш?

– Да не си пила?

– Какво да пия?

– Не се тревожи сега. Идвам веднага.

– Мамо, недей. Всичко е наред. Току-що сложих Нелсън  да си легне.

– Ще хапна нещо от хладилника и идвам веднага. Ти си легни.

– Мамо, моля те, не идвай.

– Дженис, сега не говори. Къде отиде той?

– Стой настрана, мамо. Той ще се върне довечера.– Тя слуша и добавя: – И престани да викаш!

Майка ѝ казва:

– Да, ти казваш "престани!", когато продължаваш да позориш всички ни. Първия път мислех, че това е само негова грешка, но сега вече не съм сигурна. Чуваш ли ме? Не съм толкова сигурна.

Лекото прилошаване, което чувства след цялата тая реч, става толкова силно, че тя се пита, дали ще може да се държи още на телефона.

– Не идвай, мамо – умолява тя. – Моля ти се!

– Ще хапна малко и до двайсет минути ще дойда .

Дженис премества слушалката и се оглежда с ужас. Апартаментът е в ужасно състояние. Книжки за оцветяване по пода, чаши, леглото неоправено, мръсни съдове навсякъде. Изтичва до мястото, където тя и Нелсън оцветяваха, и се опитва да се наведе. Отпуска се на колене, а бебето започва да плаче. Изплашена от двойната мисъл да не разбуди Нелсън и от тайното отсъствие на Хари, тя изтичва до детското креватче и го намира кошмарно, омазано с портокалова каша.

– Проклето ти, проклето ти! – стене тя, вдига малкото мръсно телце от креватчето и се чуди къде да го занесе.

Отнася го в креслото и като си хапе устните, отбожда иглите.

– Ти, малко прасе – мърмори тя, чувствайки, че звукът от нейния глас задържа другия човек, за когото подразбира, че е в стаята.

Отнася мократа изпоцапана пелена в банята и я пуска във ваната, а след това, като се отпуска на колене, върти запушалката на ваната в нейната дупка. Отваря и двата крана толкова силно, колкото изобщо е възможно, знаейки от опит, че когато и двата са изцяло отворени, температурата на водата става умерена. Водата бие от крановете като с юмруци. Тя забелязва чашата с разводненото уиски, която е оставила върху тоалетката, поема една дълга застояла глътка и след това се чуди как да се отърве от ръцете си. През цялото това време Ребека пищи. Като че ли има достатъчно ум, за да знае, че е мръсна. Дженис взема чашата със себе си и я разсипва върху килима с коляното си, докато сваля нощницата и фланелката на бебето. Отнася мокрите вир-вода дрехи до телевизора и ги поставя върху него, като кляка и се опитва да натъпче цветните моливи обратно в кутията им.

Главата я боли от цялото това клатушкане нагоре-надолу.

Тя слага моливите на кухненската маса и изтърсва неизядения бекон и марулята в книжната кесия под мивката, но отворът на кесията се накланя и отчасти се затваря, така че марулята пада в тъмното зад кофата за смет; навежда се, като си удря главата, опитвайки се да види падналата маруля Или да я хване с пръсти, но не може. Коленете я болят от толкова много коленичене. Тя се предава и за своя изненада сяда решително върху един кухненски стол, и гледа ярките меки носове на моливите, които се подават от кутията "Крейола". Трябва да скрие уискито. За секунда тялото ѝ остава неподвижно, но когато се раздвижва, вижда ръцете си с малките черни мръсни ивици под ноктите да слагат бутилката уиски в нисък шкаф с няколко стари ризи на Хари, които пазеше за парцали. Той никога не носеше кърпени ризи, не че тя беше много добра в кърпенето. Тръшва вратата, но не успява да я затвори, а в края на линолеума, до мивката, корковата тапа на бутилката от уиски се взира в нея като малък цилиндър. Тя го слага в кесията с боклук. Сега кухнята е доста чиста.

Във всекидневната Ребека лежи гола в мъхнатото кресло с подуто от пищенето коремче, а извитите ѝ топчести крачка са кръстосани и червени. Първото дете на Дженис беше момче и още ѝ се виждат неестествени тия две малки кифли от дебелина вместо тройното нещо на едно момче. Когато докторът обряза Нелсън, Хари не искаше той да прави това, тъй като самият той не беше обрязан и го смяташе за неестествено, а тя му се смееше, че е толкова глупав.

Лицето на бебето почервенява при всеки писък и Дженис затваря очи, и си мисли колко ужасно е наистина майка ѝ да идва и да ѝ проваля деня, само за да се увери, че е загубила отново Хари. Тя не може да чака и минута, за да си обясни случая, и това ужасно бебе не може да чака и минута, а дрехите са там отгоре, върху телевизора. Тя ги отнася в банята, пуска ги във ваната до пелената и отваря крановете. Вълнообразната сива линия на водата е почти горе до ръба на ваната. По повърхността ѝ пробягват бързи гънки, а под нея една дълбока маса чака безцветна. Иска ѝ се да се изкъпе. Преизпълнена със спокойствие, тя се връща във всекидневната. Наклонява се твърде много при опита да изрови малкото каучуково нещо от стола, затова пада на колене, загребва Ребека с ръце и я отнася в банята, като я държи настрани до гърдите си. Горда е да направи това като завършек на всичко; бебето ще бъде чисто.

Тя се отпуска внимателно на колене до голямата спокойна вана и не мисли, че ръкавите ѝ ще се намокрят. Водата обгръща долната част на ръцете ѝ като две големи ръце; под нейните изумени очи розовото бебе потъва като сив камък.

С някакво изхълцване на протест Дженис улавя детето, но водата изтласква ръцете ѝ нагоре; хавлията ѝ почти плува във ваната и хлъзгавото нещо се гърчи в неочаквано загубилата прозрачността си вода. Тя спира, чувства как сърцето ѝ бие в палците и след това го изгубва, и повърхността на водата скача с бледи отразяващи се правоъгълници, чиито измерения тя не може да обхване; това е само миг, но един миг, който трае дълго.

Тогава тя стисва Беки с ръцете си и това е добре. Вдига мокрото телце във въздуха и го притисва до своите ридаещи гърди. Водата тече по тях върху тухлените плочки на банята. Малкото, като че без тежест телце се отпуска около врата ѝ и един бърз поглед за успокоение към лицето на бебето оставя нереално, потресаващо впечатление.

Един разкривен спомен за това как правят изкуствено дишане подтиква студените мокри ръце на Дженис към безумни ритмични движения; стиснатите ѝ клепачи, подпухнали, червени, възкресяват молитви, безмълвни, монотонни, и като че ли тя е обхванала коленете на един огромен трети човек, чието име, Отец, Отец, бие до главата ѝ като физически удари. Въпреки че нейното обезумяло сърце облива вселената в кръв, никаква искра не пламва в пространството между ръцете ѝ; въпреки всичките изливащи се молитви тя не чувства и най-малкото трепване на някакъв ответ в тъмнината до нея. Чувството ѝ за третия човек при тях се разраства неимоверно и тя разбира, докато някакъв звук чука на вратата, че най-лошото нещо, което изобщо се е случвало на някоя жена в света, се е случило на нея.

Джек се връща от телефона с ужасен цвят на лицето.

– Дженис Енгстръм случайно удавила бебето си.

– Как е могла?

– Не зная. Страхувам се, че е била пияна. Сега е и безсъзнание.

– А къде е бил той?

– Никой не знае. Предполагам, че ще го открия. Беше госпожа Спрингър.

Той сяда в голямото кресло с облегала от орехово дърво, креслото на баща му, и Люси открива с негодувание, че съпругът ѝ е на средна възраст. Косата му оредява, кожата му е станала суха, изглежда изцеден. Тя извиква:

– Защо трябва да прахосваш живота си да гониш тоя нищожен мерзавец?

– Не е нищожен. Аз го обичам.

– Ти го обичаш! Това е отвратително. О, струва ми се, че това е отвратително, Джек! Защо не се опиташ да обичаш мене или децата си?

– Аз ви обичам.

– Ти не ни обичаш, Джек! Нека погледнем нещата право в лицето, ти не ни обичаш. Ти не би понесъл да обичаш някого, който може да отвърне на чувствата ти. Ти се страхуваш от това, нали?

Те пиеха чай в библиотеката, където телефонът иззвънява, и той вдига празната си чаша от пода между краката си и се съсредоточава.

– Не фантазирай, Люси! – казва той. – Чувствам се много зле.

– Ти се чувстваш зле, да, и аз се чувствам зле. Аз се чувствам зле, откакто ти се забърка с това животно. Той дори не е в твоята църква.

– Всеки християнин е в моята църква.

– Християнин! Ако той е християнин, то благодаря на бога, че аз не съм. Християнин! Убива бебето си, а ти го наричаш християнин.

– Той не е убил бебето. Не е бил там. Това е нещастен случай.

– Личи си от постъпките му колко струва. Бяга и оставя своята жена-идиот да пие. Ти никога не трябваше да ги събираш отново. Момичето се беше вече примирило и никога  нямаше да се случи подобно нещо.

Екълс премигва; шокът е създал голямо аналитично разстояние между него и нещата. Прави му силно впечатление начинът, по който тя възстановява това, което е трябвало да се случи. Той се учудва донякъде защо нейната реч е толкова жлъчна. "Мерзавец" беше чужда дума за нея, за да я употреби.

– Значи всъщност ти казваш, че фактически аз съм убил бебето – казва той.

– Разбира се, че не. Изобщо не съм имала намерение да кажа такова нещо.

– Не. Мисля, че ти си права – продължава той и се надига  от стола.

Той отива в коридора до телефона и отново изважда от портфейла си номера, написан с молив под избледнялото име Рут Ленърд. По-рано телефонът отговори, но този път мишката на електричеството напразно гризе металната пластинка. Той изчаква телефонът да иззвъни дванайсет пъти, окачва слушалката, набира отново номера и окачва слушалката след седем иззвънявания. Когато се връща в кабинета, Люси го чака.

– Джек, съжалявам. Не съм искала да намеквам, че ти изобщо си виновен. Разбира се, че не си виновен. Не ставай глупав.

– Всичко е наред, Люси. Истината не трябва да ни оскърбява.

Тези думи са призрак на една негова мисъл, че ако вярата е истинна, то нищо, което е истинно, не е в конфликт с вярата.

– Милост! Мъченикът! Е, аз виждам... ти мислиш, че всичко това е твоя грешка и каквото и да кажа, няма да промени мислите ти. Ще си спестя дишането.

Той продължава да мълчи, за да ѝ помогне да си спести дишането, но след миг тя пита:

– Джек?

– Какво?

– Защо положи толкова грижи да ги събереш пак?

Той взема резенчето лимон от чинийката на чашата за чай и се опитва да гледа през него в стаята.

– Бракът е тайнство – отвръща той.

Той почти очаква тя да се засмее, но вместо това Люси пита сериозно:

– Дори и един лош брак?

– Да.

– Но това е смешно. Тук няма здрав смисъл. В това няма логика.

– Аз не вярвам в логиката – отвръща той. – Ако това ще те направи щастлива, аз не вярвам в нищо.

– Това не ме прави щастлива – продължава тя. – Ти си психопат. Но съжалявам, че това се случи.

Тя отнася чашите, трополи в кухнята и го оставя сам. Следобедните сенки се събират като паяжини по стените от книги, повечето от които не са негови собствени, а на неговия предшественик, знаменития и многоуважаван д-р Ленгхорн. Той седи, чакайки онемял, но не много дълго. Телефонът иззвънява. Бърза да отговори, преди Люси да може да направи това; през прозореца, над чийто перваз телефонът звъни, той вижда съседката, която сваля своето пране от въжето.

– Ало?

– Хей, Джек? Тук е Хари Енгстръм. Надявам се, че не съм попречил на нещо.

– Не, не пречиш.

– Нямаш стари дами наоколо, които да седят или да шият, или нещо такова, нали?

– Не.

– Знаеш ли, опитах се да се обадя вкъщи, но никой не отговаря и това някак си ме безпокои. Миналата нощ не бях у дома и ме обзема някакво бодливо чувство. Искам да си отида вкъщи, но бих желал да зная дали Дженис не е направила нещо – да не е извикала полиция или нещо от тоя род. Не знаеш ли?

– Хари, къде си?

– О, в една дрогерия в Брюър.

Съседката беше събрала и последния чаршаф в ръцете си и погледът на Джек спира на празното бяло въже. Една от ползите, които обществото, изглежда, има от него, е да смекчава трагичните новини и кухината на неговата уста пресъхва, докато събира кураж, за да изпълни познатото задължение.

"Никой, който е сложил ръка върху плуга... "

Той държи очите си широко отворени, за да не му се струва, че е твърде близо до ухото си.

– Мисля, че ще спечеля време, ако ти го кажа по телефона – започва той. – Хари! Случи ни се нещо ужасно.

Когато усукват въже и продължават да го усукват, то започва да губи правата си линия и изведнъж един възел подскача в него. След като изслушва Екълс, Хари усеща такъв твърд възел в самия себе си. Той не знае какво да каже на Екълс; всичко, което съзнава, са купчините стоки в разкривени опаковки, които вижда през стъклената врата на телефонната кабина. На стената на дрогерията има надпис в червено с една едничка дума парадихлорбензин. През цялото време, докато се опитваше да разбере Екълс, той препрочита тази дума, иска да открие къде трябва да се прекъсне при произнасяне. Когато най-накрая разбира това, точно в кулминационната точка на неговия живот, една дебела жена се приближава към тезгяха и плаща за две кутии книжни носни кърпи. Той излиза под слънчевата светлина навън от дрогерията, преглъщайки, за да задържи този възел да не се надигне в тялото му и да го задави.

Денят е горещ, първият ден на лятото; горещината приижда от блесналия тротоар в лицата на пешеходците, нахвърля се върху тях от витрините на магазините и горещите каменни фасади. В бялата светлина лицата имат типичния американски израз, очите примижали и устата увиснала в гримаса, което ги прави да изглеждат така, като че ли имат намерение да кажат нещо заплашително и ужасно. На улицата, под ослепителните капаци на колите, шофьорите се пекат в спарения трафик. Отгоре виси мляко, в едно небе, което изглежда прекалено уморено, за да се проясни.

Хари чака на един ъгъл с няколко зачервени, потящи се магазинери автобуса за Маунт Джъдж, номер 16А. Но когато той изсвирва, приближавайки спирката, вече е препълнен. Хари увисва на една стоманена пръчка отзад, стремейки се да не се сгърчи от спазъма в него. Разкривени афиши рекламират цигари с филтър, козметични препарати за придобиване на тен и международна благотворителност.

Той се беше возил в един от тия автобуси снощи до Брюър и бе отишъл в апартамента на Рут, но там нямаше никаква светлина и никой не отговори на неговото позвъняване, въпреки че зад матирания стъклен надпис Ф. Кс. Пелигрини имаше бледа светлина. Седна върху стъпалата, гледайки надолу към гастронома, докато лампите угаснаха, и след това се загледа в яркия прозорец на църквата. Когато светлините изгаснаха и зад него, той се почувства парализиран и обезнадежден и помисли да се върне вкъщи. Отиде до Уайзър стрийт, погледна всички светлини и големия слънчоглед, но не можа да види автобус и продължи да върви до южния край на града. Уплаши се, че някой може да го нападне и ограби, отиде в един треторазряден хотел и си взе стая. Не спа много добре. Неоновата тръба с наниз от малки крушки, които припламваха навън, и някаква жена, която се смееше, го разбудиха достатъчно рано, за да може да се върне в Маунт Джъдж, да си вземе костюм и да отиде на работа, но нещо го задържа. Нещо го задържаше през целия ден. Той се опита да помисли какво беше то, защото каквото и да беше, то уби неговата дъщеря. Желанието му да види отново Рут беше нещо от това, но след като отиде до нейната квартира тази сутрин, стана ясно, че е заминала, че не беше вкъщи; може би беше отишла в Атлантнк сити с някой смахнат, а той все още обикаля из Брюър, влизайки и излизайки от универсалните магазини, от чиито стени се разнасяше музика. Изяде един сандвич с кренвирш в пет и десет и като се колебаеше навън пред едно кино дали да влезе, непрекъснато гледаше за Рут. Очакваше да види нейните рамене, които той целуваше, и косата ѝ с цвят на джинджифил, която молеше да разпуска.

Но това беше град с повече от сто хиляди жители и нямаше никакъв шанс да я намери. Във всеки случай имаше много време. Би могъл да я намери и на другия ден. Не, това, което го задържаше в града, въпреки все по-засилващите се вътрешни гърчове, беше нещо, което му казваше, че там, у дома, се е случило нещо лошо. Докато се разхождаше, дишайки студения въздух, то го задържаше да не отиде на кино и да се движи нагоре-надолу между щандовете с парфюмирано дамско бельо, мислейки за всички нежни задници, които тия ефирни материи биха правили пикантни, за малките гърди, които ще се вмъкнат в тези чашки, за украшенията и солените орехи, бедната предишна Джен; и горе в парка по алеите, из които той веднъж се разхожда с Рут, за да гледа под един див кестен как пет крастави хлапета играят "котчитата" с топка за тенис и дръжка от метла, и после, обратно надолу по Уайзър към дрогерията, откъдето позвъни; това което го караше да продължава да се разхожда, беше мисълта, че някъде ще намери изход. Защото това, което го вбесяваше у Дженис, не беше толкова това, че този път по изключение тя беше в правото си и че той беше лош и глупав, а задушаващото го чувство по тоя повод. Чувството, че е зазидан. Той беше отишъл на църква и беше отнесъл със себе си този малък пламък, а нямаше къде да го сложи по тъмните влажни стени на апартамента, така че пламъкът трепна и изгасна. И чувството, че няма да може винаги да създава този пламък. Това, което го отдалечава всеки ден, беше чувството, че някъде имаше нещо по-добро за него, отколкото да слуша да плачат бебета и да мами хората да купуват стари коли, и точно това чувство се опитва да убие тук, в автобуса. Той стиска хромираната пръчка и се навежда над две жени с бели плисирани блузи и с пакети в скутовете си, затваря очи и се опитва да го убие. Спазъмът в стомаха му се превръща в желание да повърне и той мъчително се вкопчва в ледената пръчка, докато автобусът обикаля около планината.

Слиза облян в пот и пресича много бързо. Тук, в Маунт Джъдж, сенките започват да стават по-плътни, слънцето, което опича Брюър, се хлъзга по гребена на планината и неговата пот замръзва, от което не може да си поеме дъх. Тича, за да е в движение, за да изпразни съзнанието си. Тича покрай една фабрика за химическо чистене с малка тръба отстрани, която със свистене изпуска пара, през миризмите на нефт и каучук, които се носят над асфалтирания басейн край червените помпи на една станция ЕССО, покрай моравата до общината на Маунт Джъдж и паметните плочи с имената на падналите през Втората световна война, изпотрошени и станали на шупли зад стъклото.

Когато стига до къщата на Спрингърови, госпожа Спрингър идва до вратата и я затваря в лицето му. Но той разбира по масленозеления буик, паркиран отвън, че Екълс е тук, и след малко Джек идва до вратата и го пуска да влезе. Той казва тихо в тъмния коридор:

– На жена ти са дали приспивателно и тя спи.

– Бебето?

– Човекът от погребалното бюро го взе.

Заека иска да извика. Струва му се неприлично човекът от погребалното бюро да вземе такова мъничко телце, което те трябва да заровят в неговата невинност, както тялото на някоя птичка в малка дупка, изровена в тревата. Но той кимва. Чувства, че не може вече да се съпротивлява на нищо.

Екълс се качва горе, а Хари седи на един стол и гледа как светлината от прозореца играе по една желязна сива повърхност от папрати, африкански виолетки и кактуси. Там, където листата са осветени, те са светложълтозелени: листата в сянката пред тях изглеждат като чернозелени дупки, изрязани в този златист цвят. Някой слиза по стълбите с неуверена стъпка. Той не обръща глава, за да види кой е; не иска да рискува да погледне някого в лицето. Едно мъхесто докосване до долната част на ръката му и той среща погледа на Нелсън. Лицето на детето е изопнато, огряно от любопитство.

– Мама спи... – казва то със сериозен глас, имитирайки сломените от трагедията гласове, които беше чуло.

Заека го издърпва върху коленете си. Той е по-тежък и по-дълъг, отколкото обикновено. Тялото му служи като скривалище; притегля главата на детето до врата си. Нелсън пита:

– Бебе болно?

– Болно.

– Голяма, голяма вода във ваната – продължава Нелсън и се мъчи да се изправи, за да обясни с ръчичките, които разтваря широко. – Ного, ного вода – казва той.

Трябва да е видял. Той иска да слезе от коленете на баща си, но Хари го държи здраво в ужас; къщата е наситена със скръб, която сякаш заплашва момчето. Но и тялото на детето се извива с енергия, която като че ли заплашва самата скръб. Не друг, а себе си закриля той, като не пуска детето.

Екълс слиза долу и застава край тях, изучавайки ги.

– Защо не го изведеш навън? – пита. – Той преживява един кошмарен ден.

И тримата излизат. Екълс улавя Хари за ръка с продължително спокойно стисване и казва:

– Остани тук. Ти си необходим, макар те да не ти го казват.

След като Екълс се оттегля със своя буик, той и Нелсън сядат на тревата до пътя за коли и хвърлят по малко пясък надолу към тротоара. Момчето се смее въодушевено, но тук, навън, звукът не е толкова висок. Хари се чувства леко защитен от факта, че прави това, което му каза Екълс. Хората се прибират от работа по тротоара; Нелсън почти достига един с камъче. Те сменят обекта си със зелена сеялка, подпряна до стената на гаража. Хари я улучва четири пъти по ред. Въпреки че въздухът е все още светъл, слънцето се скрива зад няколко клончета във върховете на дърветата. Тревата става влажна и той се пита дали да пусне Нелсън през вратата и да си отиде.

Господин Спрингър излиза на вратата и вика:

– Хари!

Те пресичат.

– Беки е направила малко сандвичи вместо вечеря – казва той. – Влезте!

Те влизат в кухнята и Нелсън се храни. Хари отказва всичко, с изключение на чаша вода. Госпожа Спрингър не е в кухнята и Хари ѝ е признателен. Нейната омраза към него продължава да съществува в стаята като миризма.

– Хари – подхваща господин Спрингър и се изправя, поглаждайки мустаците си с два пръста, като че ли ще прави парична отстъпка. – Преподобният Екълс, Беки и аз имахме разговор. Не искам да кажа, че аз не те обвинявам, тъй като, разбира се, те обвинявам. Но ти не си единственият, който трябва да се обвинява. Майка ѝ и аз никога не можахме да ѝ внушим чувството за сигурност, никога, може би ти би казал, не сме я посрещнали както трябва... не зная... – малките му розови хитри очи сега не са хитри, а замъглени и раздразнени, – ние опитахме, бих искал да мисля. Във всеки случай... – това излиза рязко и саркастично; той се опитва да възвърне спокойствието в гласа си – животът трябва да продължи. С това подсказвам ли ти нещо?

– Да, сър.

– Животът трябва да продължи. Ние трябва да продължим сега без това, което сме загубили. Въпреки че Беки е прекалено разстроена, за да те види сега, тя е съгласна. Ние имахме разговор и тя е съгласна, че това е единственият път. Искам да кажа, това, което исках да кажа, е, – аз виждам, ти си смутен, – че ние те считаме от нашето семейство, Хари, въпреки... – той повдига едната си ръка неопределено към стълбите – въпреки този... – ръката му се отпуска тежко и той добавя – нещастен случай.

Хари закрива очи с ръка. Те са възпалени и уязвими от светлината.

– Благодаря – казва той и почти изстенва в своята благодарност към този човек, когото винаги е мразел за това, че говори така великодушно. Опитва се да изрази това с думи съобразно един етикет, който продължава да действа и в най-голямата скръб като подводно течение, и отвръща:

– Обещавам да устоя на сделката – заявява той и спира, задъхан от жалкия тембър на гласа си.

Кое го накара да каже "сделката"?

– Зная, че ще го направиш – казва Спрингър. – Преподобният Екълс ни уверява, че ще го направиш.

– Десерт – вика Нелсън отчетливо.

– Нели, защо не вземеш някоя сладка в леглото? – предлага му Спрингър с обичайната си веселост, която макар и принудена, напомня на Заека, че детето е живяло тук. – Не е ли вече време за тебе да спиш? Да те вземе ли баба?

– Татко! – казва Нелсън, плъзва се от стола и идва до баща си.

И двамата мъже са смутени.

– Окей – отвръща Заека. – Покажи ми твоята стая.

Спрингър взема две сладки от бюфета и Нелсън неочаквано изтичва към него, за да го прегърне. Той се навежда, за да приеме прегръдката, и неговото повяхнало лице на денди побелява до бузката на детето; неговите не на фокус очи се взират в обувките на Заека, а големи черни квадратни копчета за ръкавели с тънък ръб и с инициал "С" в злато се подават от ръкавите на сакото, докато ръцете му притискат детето.

Когато Нелсън води баща си към стълбите, те минават през стаята, където седи госпожа Спрингър. Заека хвърля бърз поглед към подпухналото лице, хлъзгаво от сълзите, и извръща очи. Той прошепва на Нелсън да отиде и да я целуне за "лека нощ". Когато момчето се връща при него, те се качват на горния етаж и по хубав коридор, налепен със схеми на коли стар модел, влизат в малка стая, чиито бели завеси са нюансирани в зелено от дървото отвън. От двете страни на прозореца са окачени симетрично картини – една с котенца, една с кученца. Той се пита дали това е стаята, в която е живяла Дженис като малка. Тя излъчва някаква мухлясала невинност и неопределеност, сякаш че е стояла празна с години. Старо мече, чиято козина е опадала вече чак до плата и едното му око е извадено, седи в счупена детска люлка. На Дженис ли е било? Кой е извадил окото?

Нелсън става странно покорен в тази стая. Хари разсъблича съненото тяло, цялото кафяво от слънцето, с изключение на малкото задниче, облича го в пижамата, слага го в леглото и оправя завивките върху него. Той му казва:

– Ти си добро момче.

– Да.

– Аз сега ще вървя. Не се плаши.

– Татко заминава?

– Ти можеш да спиш. Аз ще се върна.

– Окей! Добре.

– Добре.

– Татко?

– Какво?

– Бебето Беки мъртво ли е?

– Да.

– Да! Било ли я е страх?

– О, не. Не! Не я е било страх.

– Щастлива ли е?

– Да, тя сега е много щастлива.

– Добре.

– Не се тревожи за това.

– Окей.

– Завий се догоре.

– Да.

– Мисли, че хвърляш камъни.

– Когато порасна, ще ги хвърлям много надалече.

– Така е. Но ти и сега ги хвърляш доста надалече.

– Зная.

– Окей. Заспивай сега!

На долния етаж той пита Спрингър, който мие съдове в кухнята:

– Вие не искате да остана тук тази вечер, нали?

– Тази вечер не, Хари. Съжалявам. Мисля, че ще е по-добре да не е тази вечер.

– Окей. Разбира се. Ще се върна в апартамента. Да дойда ли сутринта?

– Да, моля ти се. Ще закусиш тук.

– Не, не искам закуска. Искам да видя Дженис, когато се събуди.

– Да, разбира се.

– Мислите ли, че ще спи цялата нощ?

– Така мисля.

– Ах... съжалявам, не бях на работа днес.

– О, нищо. Това е много дребно.

– Вие не ме искате на работа утре, нали?

– Разбира се, че не.

– Но аз все още имам тази работа, така ли?

– Разбира се.

Той отговаря възбудено; очите му играят; чувства, че жена му слуша.

– Вие бяхте много добър с мене.

Спрингър не отговаря; Хари излиза през слънчевата веранда, за да не зърне пак лицето на госпожа Спрингър, заобикаля къщата и си тръгва към тях в гъстия звънтящ мрак.

Влиза в апартамента със своя ключ и запалва всички лампи, доколкото може, отива в банята и водата е все още във ваната. Малко от нея се е разляла, така че нивото ѝ е един инч под леката сива черта на порцелана, но повече от половината от ваната е пълна. Тежка спокойна сила без мирис, без вкус, без цвят, водата го ужасява като присъствието на мълчалив човек в банята. Неподвижността образува мъртъв слой върху нейната застинала повърхност. По нея дори има прах.

Той навива ръкава си, посяга надолу и издърпва запушалката; водата се залюлява, а каналът се задъхва. Наблюдава как линията на водата бавно спада и се изравнява с дъното на ваната и тогава с налудничав вихрообразен вик последният остатък от нея се оттегля.

Мисли. Колко лесно е било и въпреки това при цялата си сила бог не е направил нищо. Само да беше повдигнал тази малка каучукова запушалка...

В леглото той открива, че краката го болят от цялото това ходене из Брюър днес. Пищялите му са като разбити, независимо от това накъде се обръща; болката само след миг на облекчение, настъпило след някое движение, се промъква отново. Опитва се да се моли, за да се отпусне, но не излиза нищо. Липсва връзка. Отваря очи, за да погледне тавана, и тъмнината е прошарена с променяща се мрежа от вени като мрежата от жълто и синьо, която прошарваше кожата на бебето му. Той си спомня деня, когато видя неговия чист червен профил през прозореца в болницата, и силен повей на ужас го залива, накарва го да се надигне с мъка от леглото, за да запали лампите. Блясъкът на електричеството изглежда слаб. Слабините го болят до плач. Страхува се да пъхне дори и ръката си в банята; плаши се, че ако запали лампата, ще види сгърчено синьо телце да лежи е лице, обърнато нагоре, на дъното на източената вана. Страхът притиска бъбреците му и най-после той е принуден да се осмели; тъмното дъно на ваната изскача празно и бяло.

Мислеше, че никога няма да заспи и събуждайки се под блесналите лъчи на слънцето и шума от вратите, които се блъскаха на долния етаж, чувства, че тялото е изменило на душата му. Облича се набързо, по-уплашен сега, отколкото вчера. Днес всичко това, което се случи, е по-реално. Невидими възглавници притискат гърлото му и забавят краката и ръцете му; възелът в гърдите му става плътен и твърд. "Прости ми, прости ми " – шепне той на никого.

Отива у Спрингърови. Тонът в къщата се е променил; чувства, че всичко е леко преустроено така, че да се отвори място, в което той да се смести и смали.

Госпожа Спрингър му поднася портокалов сок и кафе и дори му говори предпазливо:

– Искаш ли каймак?

– Не. Не. Ще го изпия черно.

– Имаме каймак, ако искаш.

– Не, наистина. Хубаво е.

Дженис се е събудила. Той се качва горе и ляга в леглото до нея; тя се притиска о него и ридае между врата, челюстите му и чаршафа. Лицето ѝ е сгърчено, а тялото ѝ изглежда малко като на дете, горещо и твърдо.

Тя му казва:

– Не мога да издържам да гледам друг освен тебе. Не мога да гледам другите.

– Това не е твоя грешка – успокоява я той. – Моя е.

Те се притискат един в друг в обща тъмнина; той усеща, че стените между тях изчезват в порой от черно; но тежкият възел на страха стои там в гърдите му само негов.

Той остава в къщата целия ден. Идват посетители и ходят на пръсти. Тяхното държане подсказва, че горе Дженис е много болна. Тези жени, те седят на кафе в кухнята с госпожа Спрингър, чийто леко шепнещ глас, който излиза странно момински от тялото ѝ, въздиша неопределено и непрестанно като утринната песен на някое древно племе.

Идва Пеги Фознахт, без тъмни очила, и се качва горе. Нейното перде гледа страхливо, открито за света. Синът ѝ Били играе с Нелсън и никой не се раздвижва, за да спре техните писъци от гняв и болка в задния двор, които, пренебрегнати в момента, замират и след известна пауза пак се възобновяват под формата на смях.

Дори Хари има посетител. Звънецът на входната врата звъни и госпожа Спрингър излиза и влиза в тъмната стая, където Хари седи, разглеждайки списания, и казва с изненадан, обиден глас:

– Един човек те търси.

Тя излиза от вратата, а той става и пристъпва няколко крачки напред, за да поздрави човека, който влиза в стаята, подпиращ се на бастун. Тотеро. Лицето му е наполовина парализирано; но говорещ, вървящ, жив.

– Здравейте! Ах, как сте?

– Хари!

С ръката, която не държи бастуна, той улавя ръката на Хари. Тотеро отправя дълъг поглед на съчувствие към лицето на Хари; устата му е извита надолу от едната страна, кожата върху окото му от тази страна също е издърпана надолу диагонално, така че почти закрива блясъка. Може би светлината е лоша, но цялата тази страна изглежда сякаш от камък. Пръстите му треперят, впити в него.

– Да седнем – казва Заека и му помага да се настани в едно кресло.

Тотеро събаря една покривка, докато наглася ръцете си. Заека донася обикновен стол и сяда наблизо, за да няма нужда да повишава глас.

– Позволяват ли ви да се движите? – пита той, след като Тотеро не казва нищо.

– Жена ми ме доведе. С колата. Тя е отвън, Хари. Ние научихме ужасната новина. Не те ли предупредих?

Очите му вече са пълни с влага.

– Кога?

– Кога?

Поразената страна на лицето му е извърната може би съзнателно в сянката, тъй че усмивката му изглежда съвсем жива, умна и уверена.

– Оная нощ на борба. Аз ти казах да се върнеш. Аз те молих.

– Мисля, че така беше. Забравил съм.

– Не, не си забравил. Не си забравил, Хари. – Дъхът му се пресича на "ха" от Хари. – Нека ти кажа нещо.

– Разбира се.

– Доброто и злото – продължава той и спира. Голямата му глава се мести и резките линии надолу по устата и по повреденото му око се откриват. – Доброто и злото не падат от небето. Ние, ние ги създаваме. Срещу нещастието. Постоянно, Хари, постоянно – гордостта му при превъзмогване на дългата дума се проявява просто, като гордостта на някое момче. – Нещастието следва тяхното неспазване. Не нашето собствено, често отначало не нашето собствено. Сега ние имаме пример за това с твоя личен живот.

Заека се чуди откъде са дошли тия следи от сълзи по бузите на Тотеро; но те са там.

– Вярваш ли ми?

– Разбира се. Разбира се. Вижте, аз зная, че това е моя грешка. Аз се чувствам като... като нищожество след всичко, което се случи.

Спокойната усмивка на Тотеро става още по-широка, леко стържещо хриптене излиза от устата му.

– Аз те предупредих – казва той, говорът му става по-бърз. – Предупредих те, Хари, но младежта е глуха. Младежта е безгрижна.

Хари избъбря:

– Но какво мога да направя?

Тотеро не дава признак да е чул.

– Не си ли спомняш? Как те молих да се върнеш вкъщи?

– Не зная, мисля да.

– Добре. Ах! Ти все още си хубав човек, Хари. Имаш здраво тяло. Когато аз умра и си отида, спомни си как твоят стар треньор ти е казвал да не правиш грешки. Спомни си!

Последната дума е произнесена скромно, с леко поклащане на главата. Проявявайки такава неуместна оживеност, той става от стола и полита, тъй като се отпуска преждевременно на своя бастун. Хари скача разтревожен и двамата за миг са много близо. Голямата глава на стария човек излъчва тежка миризма. Не толкова на лекарство, колкото на гниещи плодове.

– Вие, младите – завършва той, като извисява глас – тонът на треньора, който едновременно се кара и окуражава,  – сте склонни да забравяте. Нали? Е, нали?

Силното му желание да чуе това признание е необяснимо.

– Разбира се – казва Заека, молейки се той да си върви.

Хари му помага да стигне до колата, додж 57 в синьо и кремаво, спрян пред оранжевия противопожарен кран.

Госпожа Тотеро изказва доста хладно своите съболезнования за смъртта на невръстната му дъщеря. Тя изглежда измъчена и благородна. Сива коса пада надолу по хубавите ѝ прошарени с бръчки сребърни слепоочия. Иска по-скоро да си тръгне, да избяга със своя трофей.

На предната седалка до нея Тотеро изглежда като самодоволно джудже, галейки глупаво извивката на своя бастун. Заека се връща в къщата, чувствайки се потиснат и омърсен от посещението. Откритието на Тотеро го сломи. Той иска да вярва в небето като първоизточник на всичко...

Екълс идва късно следобед, за да довърши приготовленията за погребението; то ще се състои утре следобед, сряда.

Когато той тръгва, Заека го задържа за малко в предната част на коридора и те разговарят.

– Какво мислиш? – пита Заека.

– За какво?

– Какво да правя?

Екълс го поглежда бързо, обезпокоен. Той е много изморен. Хари никога не е изглеждал толкова изморен. Неговото лице има бледия детински вид на някой, който не е спал достатъчно.

– Прави това, което правиш – отговаря той. – Бъди добър съпруг. Добър баща! Обичай това, което беше изоставил.

– А това достатъчно ли е?

– Ти искаш да кажеш, за да заслужиш опрощение? Сигурен съм, че това ще стане, ще се изпълни, докато си жив.

– Искам да кажа... – той никога по-рано не се е обръщал така умолително към Екълс – спомняш ли си онова, за което говорехме? Онова нещо, което се крие зад всичко?

– Хари, ти знаеш, че аз не мисля, че това нещо съществува така, както ти смяташ, че съществува.

– Окей.

Разбира, че Екълс иска също да избяга, че видът му е мъчителен, отблъскващ.

Екълс трябва да е забелязал, че той почувства това, защото неочаквано набира милосърдие и прави опит.

– Хари, не съм аз този, който ще ти прощава. На мене ти нищо не си направил, за да ти простя. Аз се чувствам виновен наравно с тебе. Ние трябва да направим нещо, за да получим опрощение; ние трябва да заслужим правото да видим това нещо зад всичко. Хари, аз зная, че хората отиват при Христос. Аз съм го видял с очите си и съм го вкусил с устата си. И аз мисля така. Мисля, че бракът е тайнство, нещо свещено, и че тази трагедия, толкова ужасна, е свързала най-после тебе и Дженис по един свещен начин.

През следващите часове Заека се вкопчва в тази вяра, въпреки че тя, изглежда, няма никаква връзка с цветовете и звуците в голямата скърбяща къща, с петната и дъгите от сетните слънчеви лъчи в малките джунгли от растения по стъклената маса или с почти безмълвната вечеря, която той и Дженис споделят в нейната спалня.

Той прекарва тази нощ в къщата на Спрингърови и спи с Дженис. Нейният сън е здрав. Слабо хъркане от тъмната ѝ уста изостря лунната светлина и го държи буден. Той се надига на лакът и изучава лицето ѝ; то изглежда уплашено на лунната светлина, малко и разцапано от тъмните петна, които се очертават по него. Изглежда като мека материя, която е лишена от релефността на човешко присъствие.

Той се възмущава от нейния сън. Когато вече при утринната светлина на слънцето чувства как нейната тежест се размърдва и се изплъзва от леглото, той заравя по-дълбоко лице във възглавницата, отдръпва наполовина глава под завивките и се връща упорито към съня. Сънят е сигурна пещера. Днес е последният ден от неговия ненормален живот, днес е погребението: утре трябва да се върне отново на работа.

Сънят му изглежда тъй действителен.

Той е сам на някаква голяма спортна площадка, осеяна с дребни камъчета. На небето два идеални диска, съвсем еднакви по големина, но единият наситено бял, а другият – леко прозрачен, се движат бавно един срещу друг; прозрачният е точно над белия. В момента, в който се допират, той чувства страх и един глас, като високоговорител отгоре при среща по железопътна линия, произнася: "Игликата поглъща бъза."

Движението на горния диск надолу продължава дотогава, докато другият диск, макар и по-ярък, бива напълно засенчен от него и пред очите остава само един кръг – бледен и чист. Той разбира: "Игликата" е луната, а "бъзът" слънцето и това, което беше наблюдавал, е обяснението на смъртта: прекрасният живот е затъмнен от прекрасната смърт. С голямо въодушевление разбира, че трябва да излезе от тази площадка и да намери нова религия. Той сякаш чувства дисковете и ехото от гласа, виещ се настойчиво над него, и отваря очи.

Дженис стои до леглото с кафява пола и розова блуза без ръкави. Под брадичката ѝ има тъмен слой от пълнота, който той досега не е забелязал. Хари е изненадан, че лежи по гръб; почти винаги спи по корем. Разбира, че всичко това, което видя, беше сън, че той няма нищо, което да каже на света, и че възелът отново се стяга в гърдите му. При ставането си от леглото целува ръката ѝ, която виси отстрани безпомощна като мъртва.

Дженис му приготвя закуска, сладката удавена в млякото, кафето сварено по неин маниер. Те отиват с Нелсън до апартамента, за да вземат дрехи за погребението. Заека негодува от това, че тя може да върви; възмущава се, че тя не умира от срам и угризение на съвестта. Що за скръб е тази, която им позволява да вървят? Чувството за техните зашеметени тела, които просто вървят, обвивайки сърцата си във вцепененост и дребни нужди, го ядосва.

Те вървят с малкия през улиците, по които са вървели като деца. Каналът по Потър авеню, където течеше влачещата тиня вода от фабриката за лед, е пресъхнал. Къщите, в много от които вече не живеят ония, чиито лица той познаваше, са като къщите на град, който виждаш от влака; техните тухлени фасади остават безизразни при въпроса "Защо живеят хора тук? Защо са дошли на земята? Защо съществува този град, сиво предградие на третостепенен град, център и мерило за него за една вселена, която съдържа огромни прерии, планини, пустини, гори, крайбрежия, големи градове, морета?" Тази детска мистерия – мистерията за "някакво място", прелюдия към крайното "Защо съм аз?" – предизвиква паника в сърцето му. Студенина плъзва по цялото му тяло и той чувства, че се отделя, като че ли накрая става това, от което винаги се е страхувал – той върви по въздуха. Детайлите на улицата – неравната граница, където тротоарът и тревата се борят, следите от катран по стволовете на телефонните стълбове – вече не му говорят с интимния развълнуван глас на дете. Той не е никой; като че ли е излязъл от тялото и мозъка си за момент, за да види как бяга машината, и е навлязъл в небитието, защото това "той" е било само отражение, вибрация вътре в машината и сега не може да се върне отново вътре. Има чувството, че е зад прозорците на къщите, край които вървят, наблюдавайки тричленното семейство, което върви твърдо, без да иска да знае, че тяхната вселена е предизвикала нещо повече от обикновените женски сълзи.

Сълзите на Дженис идват така тихо, както росата; гледката на свежите от сутринта улици сякаш ги отприщват.

Когато влизат в апартамента, тя въздъхва тежко и съвсем рухва. Може би не очакваше, че жилището им ще е пълно със слънчева светлина; контрафорси от прах се носят в млечния светлинен сноп от средата на пода до горния край на прозорците и докосват всичко с невинност, новост, надежда.

Вратата на неговия гардероб е близо до входната врата, така че не е необходимо веднага да влизат много навътре в апартамента. Той отваря вратата на гардероба доколкото може, без да удря телевизора. Бръква дълбоко в него, разтваря ципа на една найлонова торба за съхраняване на дрехи и изважда своя син костюм. Зимен вълнен костюм, единственият тъмен костюм, който има.

Нелсън обикаля из апартамента, прави пиш в банята, намира една стара каучукова панда[42] в спалнята, която иска да си вземе. Неговото откритие пресушава доста от заплахата, която идва от стаите, и те отиват в спалнята, където са окачени дрехите на Дженис. Когато отиват нататък, тя сочи един стол.

– Тук седях и чаках – казва тя – вчера сутринта да се покаже слънцето.

Гласът ѝ е безжизнен; той не знае какво иска да му каже тя и не казва нищо. Задържа дъха си.

В спалнята има един хубав момент. Дженис сваля полата и блузата си, за да изпробва един стар черен костюм, и докато се движи наоколо по комбинезон, боса върху килима, му напомня за момичето, което познаваше, със своите тесни глезени и китки и малка плаха глава.

Черният ѝ костюм, купен когато е била още в гимназията, не ѝ става; коремът ѝ все още е твърде голям от раждането. А може би започва затлъстяването на майка ѝ. Застанала там, мъчейки се да накара полата да ѝ стане, гърдите ѝ изскачат над сутиена. Когато се навежда, разстоянието между тях се къдри в тънка гънка. Тя е закръглена, една приятна закръгленост, която му доставя удоволствие. Той мисли: "Моята, моята жена", но тя се изправя и нейното размазано, безумно лице заличава неговата гордост от притежанието. Тя се превръща в задължение, което мъчително засилва тежестта, която вече натежава върху гърдите му. Това е безумната жена, която той трябва да направлява с нежност през целия си живот, за да е надалече от вчерашния ден.

– Няма да стане – изпищява тя, издърпва краката си от полата и я захвърля; голям премятащ се прилеп към другия край на стаята.

– Нямаш друга възможност.

– А какво да правя?

– Ела. Да излезем оттук и да се върнем у вас. Това жилище те прави нервна.

– Но ние ще трябва да живеем тук!

– Да, но не днес. Ела.

– Не можем да живеем тук – казва тя.

– Зная, че не можем.

– Но къде можем да живеем?

– Ще разбереш. Ела!

Тя се препъва в полата си, слага си блузата над ръцете, обръща се кротко и моли:

– Закопчай ми гърба.

Закопчавайки розовата дреха, нейният спокоен гръб някак го кара да плаче; лютивината в очите му се засилва до болка и той вижда малките бебешки копчета през цял куп дискове с водниста светлина, като листенца от ябълков цвят. Влагата се поколебава върху клепачите му и след това се стича надолу по бузите. Тази влага е сладка. Той иска да може да плаче с часове, защото само това малко го облекчава. Но мъжките сълзи са редки и неговите спират, преди да излязат от апартамента. Когато затваря вратата, има чувството, че е прекарал целия си безцветен живот да отваря и да затваря тази врата.

Нелсън взема със себе си каучуковата панда и всеки път, когато кара играчката да пищи, Заека получава болки в корема. Сега градът е бял от слънцето, което почти се е изкачило в зенита.

Когато Дженис разказва какво се е случило, госпожа Спрингър се суети и намира една своя стара черна рокля, която, казва тя, като се прибоде умело и малко се позашие, щяла да стане. Тя и Дженис се качват горе и след половин час Дженис слиза, облечена в черно.

– Хари, добре ли изглеждам?

– Какво по дяволите смяташ, че ще бъде това? Модно ревю?

Мисълта, че тя може да носи дрехите на майка си, го вбесява. Той добавя със съжаление:

– Изглеждаш чудесно!

Но лошото е станало. Дженис е наранена и съвсем рухва горе, а госпожа Спрингър отменя малката търпимост, която му беше оказала. Къщата отново се изпълва с неизречената мисъл, че Той е убиецът.

Той приема тази мисъл с признателност. Вярно е, той е, той е, и омразата го удовлетворява повече от опрощението. Въвлечен в омраза, той не трябва да прави нищо; може да стои като парализиран и непреклонността на ненавистта прави нещо като убежище за него.

Чете на Нелсън от "Малка златна книжка" за едно пуф-паф, което се плашело от тунели, но накрая станало смело. Госпожа Спрингър влиза и отрязва думата "обяд". Той заявява, че не е гладен, но окуражен от разказа, който прочете, влиза в кухнята, за да наглежда и пази Нелсън. Госпожа Спрингър успява да държи през цялото време гърба си към него. Когато Нелсън свършва със супата, суровите моркови и сандвича, Хари го завежда горе и го слага в леглото, а след това продължава да стои на стола във всекидневната. Дженис е заспала и шумът от шевната машина на госпожа Спрингър се слива с песента на птиците и жуженето на пчелите в ранния следобед.

Дженис се събужда и слиза до хладилника, а след това се качва отново горе и нейният глас и гласът на майка ѝ се сливат.

Господин Спрингър се връща вкъщи, влиза, опитва се да не говори за нищо и чувства, че положението на Хари в къщата е отново влошено. Той изтичва горе при жените. Шум от стъпки се носи над Хари. Луксозните сервизи в бюфета със стъкло отпред треперят.

Той се пита дали болката в стомаха му не идва от това, че се храни толкова малко през последните дни, отива в кухнята и изяжда две бисквити. Чувства, че всяка хапка нанася удар върху едно изстъргано дъно. Болката се увеличава. Светлите порцеланови прибори, стоманените врати, всичко изглежда заредено с отрицателен магнетизъм, който го притиска и го прави крайно слаб.

Той отива в тъмната всекидневна и през предния прозорец наблюдава две още малки момичета с прилепнали шорти, които се влачат по слънчевия тротоар. В телата им има вече нещо зряло, но лицата им са все още лица на малки момичета. Странни са момичетата около четиринадесет години, лицата им имат този напрегнат, нетърпелив израз. Злоупотребата с бонбони е развалила кожите им. Те вървят толкова бавно, колкото бавно минава и времето до погребението. Дъщери, това са дъщери, дали Джун... – той отстранява мисълта. Дългите крака на момичетата и бавните вече женствени движения изглеждат противни и нереални. Самият той, наблюдавайки ги иззад прозореца, изглежда като зацапано петно на стъклото. Той се чуди защо вселената просто не изтрие едно толкова мръсно и нищожно нещо. Поглежда ръцете си и те му изглеждат отвратителни.

Качва се горе и с прекалено старание измива ръцете и врата си, но не смее да използва техните луксозни кърпи. Излизайки с мокри ръце, той среща Спрингър в тихия коридор и казва:

– Нямам чиста риза.

Спрингър казва:

– Чакай!

И му донася една риза и черни копчета за ръкавели.

Хари се облича в стаята, където спи Нелсън. Слънчева светлина влиза под спуснатите щори; момчето диша тежко. Обличането му отнема по-малко време, отколкото смяташе. Вълненият костюм е неприятно топъл, но някакво упорство в него му пречи да свали сакото. Безупречно облечен с риза, която му е твърде тясна, той седи във всекидневната, загледан в тропическите растения по стъклената маса, местейки глава така, че ту това листо закрива другото, ту онова листо закрива това, и се пита дали да се откаже от тази игра. Вътрешностите му са свита маса от страх, здрав мехур, който не може да се пукне.

Съзнава, че от всичко, което го плаши, най-много се бои да види родителите си. Не бе имал кураж да им позвъни или да ги види след това, което се случи. Госпожа Спрингър се обади на майка му в понеделник вечерта и я покани за погребението. Мълчанието им оттогава го тревожи. Едно е да те пратят по дяволите другите хора, а съвсем друго е – твоите собствени родители. Още щом се върна от армията и татко недоволстваше, защото той не искаше да работи в печатницата и по някакъв начин клъвваше точно в празното място на неговото сърце. Цялата мекота и доброта, които имаше у стария човек, изчезнаха. Но майка му беше нещо друго; тя беше още жива и все още здраво свързана със струната на неговия живот.

Ако тя дойде тук и го наругае, смята, че по-скоро би умрял, отколкото да приеме това. Но пък какво друго ще му каже? Каквото и да казва госпожа Спрингър, той може да го отмине, понеже в края на краищата тя трябва да се примири с него и някак си, въпреки всичко, той чувства, че тя иска да го заобича, докато при майка му не става въпрос за обич. В известен смисъл те не са дори две отделни същества; той е заченат в нейната утроба и ако тя му е дала живот, може също така и да го отнеме; ако той почувства това отдалечаване, това ще бъде самият гроб. От всички хора в света най-малко иска да види нея. Ще му се да е мъртва.

Най-после те са готови: господин Спрингър в спретнат тъмносив немачкаем костюм. Нелсън – в приятно костюмче с презрамки, госпожа Спрингър с черна филцова шапка с воал и със стъбло горски плодове, и Дженис – цялата прибодена с карфици и с подгъви, но все пак с приличен вид, черна като сажди в голямата рокля на майка си. Тя не носи шапка.

Черният кадилак на погребалното бюро пристига и ги отвежда в залата за погребения. Някога това с било къща, но сега е застлана с килими, каквито в никоя къща не биха сложили, светлозелени килими, заглушаващи стъпките ти, сякаш че по пода има един инч прах. Малки сребърни тръбички по стената изпращат жълтеникава светлина и цветовете навсякъде – по стените и по завесите – са цветовете, сред които никой не би живял: оранжеворозово, воднисто и виолетовото, което убива микробите по клозетните седалки.

Изкачват се по една пътека, настлана с плочки, под слънчевата светлина, покрай зелената пяна на храстите и чакат в малка розова странична стая. Оттук Хари може да гледа в централната зала: на няколко редици от наредените като в аудитория столове седят около шестима души, от тях пет жени. Единствената, която познава, е Пеги Гринг. Малкото ѝ момче, което се извива до нея, е седмият. Най-напред бяха решили да не присъства никой друг, освен членовете на семейството, но впоследствие Спрингърови поканиха и някои близки.

Родителите му не са тук. Безкостните ръце на някой някъде се разхождат нагоре и надолу по клавишите на електрическия орган. Неестественото оцветяване на интериора достига кулминационната си точка с оранжерийните цветя, наредени около малък ковчег. Ковчегът е със златни дръжки и е положен на подиум, закрит с тъмнопурпурна завеса. Той мисли, че завесата би могла да се дръпне настрана и да открие като по чудо живото бебе отдолу. Дженис поглежда вътре, изплаква и един мъж от погребалното бюро, рус и млад, с неестествено червено лице, изважда шише с амоняк от страничния си джоб. Майка ѝ го поднася до носа ѝ и тя с мъка скрива гримасата си на отвращение; веждите ѝ се издигат нагоре, разкриващи подпухналостите, които очните ѝ ябълки образуват под тънката ципа. Хари я улавя за ръка и я обръща така, че да не може да гледа в съседната зала.

Страничната стая има прозорец, през който те могат да гледат на улицата, където децата и колите текат.

– Да се надяваме, че свещеникът не е забравил – казва младият човек с червеното лице и се засмива, изпитвайки поради това смущение. – Той не може да се почувства свободно тук.

– Това често ли се случва? – пита господин Спрингър.

Той е застанал зад жена си и лицето му се наклонява напред с любопитство, една птича черна уста под светлите мустаци. Госпожа Спрингър, която е седнала на един стол, притиска длани до лицето си през воала, пъстрите горски плодове потрепват на своето стъбло от тел.

– Горе-долу два пъти в годината.

Един познат стар плимут се приближава бавно до бордюра отвън. Майката на Заека слиза и гледа ядосано нагоре-надолу по тротоара. Сърцето му подскача и езикът му се заплита. Ето, идват моите родители: като че ли това беше някакво предупреждение. И всички те изострят вниманието си, сякаш за да се противопоставят на евентуално нападение. Госпожа Спрингър става, а Хари се намества между нея и Дженис. Заставайки така в редиците на Спрингърови, поне ще покаже на майка си, че се е променил, че той е приел и е приет.

Човекът от погребалното бюро излиза, за да ги доведе. Хари ги вижда, застанали на блесналия тротоар, спорейки през коя врата да влязат. Мим малко встрани. Облечена в семпло костюмче и без всякакъв грим, тя му напомня за малката сестричка, която някога имаше.

Гледката с неговите родители го кара да се пита защо се страхува от тях. Майка му влиза през вратата първа. Погледът ѝ се плъзва по тяхната редица и тя пристъпва към него с протегнати ръце.

– Хари, какво ти направиха те?

Тя извиква това високо и го обгръща в прегръдка, като че ли ще го отнесе обратно към небето, от което са паднали.

Така бързо то се отваря и отново се затваря.

С момчешки рефлекс на смущение той я отблъсва настрана и се изправя в цял ръст. Сякаш без да съзнава какво е казала, майка му се обръща и прегръща Дженис. Той изпитва облекчение да види, че тя постъпва учтиво, нормално.

Татко, мърморейки нещо, разтърсва ръката на Спрингър. Мим идва и докосва Хари по рамото, а после приклеква и шепне нещо на Нелсън, двамата най-млади тук. Като ги гледа отгоре, Хари чувства как тия човешки същества се обединяват. Жена му и майка му се прегръщат. Майка му започна прегръдката машинално, но в нея дишаше голяма скръб. Лицето ѝ се сгърчва от мъката; Дженис, разрошена и смазана, все пак отвръща: нейните слаби черни ръце се опитват да обхванат едрото тяло, устремило се към нея. Госпожа Спрингър ѝ прошепва две думи. Другите недоумяват; само Хари със своя висок ръст вижда това. Майка му се движи от инстинкта, който ни кара да прегръщаме тия, които нараняваме, и после тя беше почувствала това момиче в своята прегръдка като член, заедно с нея, на една древна обиждана робска раса и тогава бе схванала, че ако върне сина си към себе си, то тя трябва да бъде изоставената.

Той беше почувствал у себе си тия степени на скръбта, които се бяха проявили в нея, докато ръцете ѝ се впиваха по-силно. След това тя отпуска Дженис и говори тъжно и благовъзпитано със Спрингърови. Те бяха отминали нейния пръв вик като лудост. Разбира се, те нищо не бяха направили на Хари, това, което беше направено, Хари им го беше направил.

Неговото освобождение е незабележимо за тях. Той ги чувства далечни до себе си. Думите, които майка му казва на Дженис: "моята дъщеря", остават без значение. Мим се изправя; баща му взема Нелсън на ръце. Техните движения кротко го побутват. А в това време сърцето му завършва своя кръг и още веднъж прави този кръг – един по-широк кръг в разредена среда, в която околният свят внася своя принизяващ смисъл.

Екълс пристига задъхан от някоя дрогерия или от измъчения си дом и всички те, заедно с Нелсън, влизат в залата с цветята и сядат на първия ред. Заека се дразни, че облеченият в черно Екълс трябва да стои между него и дъщеря му. Дълбоко в себе си той чувства вина за нещо, което никой не беше споменал, – че детето не е кръстено.

– "Аз съм възкресението и живота казва бог: – този, който вярва в мене, макар и да е умрял, все пак ще живее: и който изобщо живее и вярва в мене, никога няма да умре."

Груби, лоши думи витаят в главата на Хари като тромави черни птици. Той чувства, че те не са невъзможни. Екълс не чувства: неговото лице е мрачно и изопнато. Гласът му е фалшив. Всички тия хора са фалшиви: освен неговата мъртва дъщеря, бялата кутия със златна украса.

 "Той ще пасе стадото си като пастир: той ще прибере агнетата със своите ръце и ще ги отведе в своето лоно."

Пастир, агнета, ръце: очите на Хари се пълнят със сълзи. Като че ли за пръв път сълзите го обливат, едно море и накрая солената вода навлиза в очите му. Дъщеря му е мъртва: Джун си с отишла от него; сърцето му плува в скръб, която се носи из него, преди да се гмурне все по-дълбоко и по-дълбоко в безграничната всеобхватност на загубата. Никога няма да чуе отново нейния плач, никога няма да види отново нейната мраморна кожа, никога няма да люлее вече нейната лека тежест в ръцете си и да наблюдава дали синият резец на очите ѝ ще се разшири при неговите думи. Никога. Думата "никога" спира всичко, няма никога пролука в нейната плътност.

Те тръгват за гробищата. Той, баща му, бащата на Дженис и човекът от погребалното бюро носят бялата кутия до катафалката. Тя е тежка, но тежестта е изцяло от дървото.

Гробищата са красиви към четири часа. Специално засаденият зелен мъх се разстила надолу някак успоредно на слънчевите лъчи. Надгробните камъни хвърлят дълги сивогълъбови сенки.

Тъжната процесия се движи по покритата със скърцащ син пясък алея: нейната цел е мекият зелен балдахин, миришещ на пръст и папрат. Отвъд тях, надалече, се вижда полумесецът на черната гора; гробищата са високо по планинския склон, между града и гората. Под техните крака димят комини. Хари поглежда нататък към долината, но оттук тя изглежда различна, по-синя. Хе-е нататък един мъж върху моторна косачка кара между наядените зъби на надгробните камъни. Лястовици се стрелкат нагоре-надолу над каменна къщичка, една гробница.

Белият ковчег бива ловко извъртян върху колелцата от дълбокия корпус на катафалката и свален върху пурпурночервени ремъци, които го държат над малкия, с почти квадратна уста, но дълбок гроб. Леките скърцания и пъшкания от усилието дращят по стъкло от мълчание. Мълчание. Кашлица. Цветята ги следват; те са тук под навеса. Зад краката на Хари спретната могила от пръст, изравнена на върха на квадрати, чака да бъде преместена, като през това време излъчва скрито послание на земята. Хората от погребалното бюро изглеждат доволни, те скръстват розовите си длани пред своята катафалка. Тишина.

– "Бог е моят овчар; следователно не може да ми липсва нищо."

Гласът на Екълс губи от силата си на открито; далечното бръмчене на моторната косачка спира почтително. Гърдите на Заека тръпнат от вълнение и сила, той е уверен, че неговото момиче възлиза към рая. Това чувство изпълва изречените от Екълс думи, както едно живо тяло – кожата.

– "О, господи, чийто най-скъп син вземаше малките деца в ръцете си и ги благославяше; озари ни с твоята милост. Ние Те молим да предадеш душата на това дете на твоята непрестанна грижа и любов и да ни заведеш всички в небесното царство; чрез твоя син, Исус Христос, нашия бог, Амин."

– Амин! – шепне госпожа Спрингър.

Да. Ето как е. Той чувства всички тия глави, застинали като надгробни камъни, той ги чувства еднакво, еднакво с тревата, с цветята от парниците, всички – хората от погребалното бюро, пазача, който не се виждаше и бе спрял своята косачка, всички събрани заедно тук, за да дадат на неговото некръстено бебе силата да се изкачи в рая.

Завъртва се електрически ключ, ремъците започват да спускат ковчежето в гроба и спират. Екълс прави кръст от пясък върху капака; песъчинки изпадат една по една от извития капак в дупката. Една розова ръка хвърля смачкани цветчета.

– "Бъди милостив, ние те молим с всички ония, които са опечалени, които прехвърлят всяка грижа на Тебе..."

Ремъците изпъшкват отново. Дженис до него залита. Той я улавя за ръката и дори през дрехата чувства колко е гореща. Една въздишка на вятъра кара балдахина да се издува и полюшва като корабно платно. Уханието на цветята стига до него.

– "...и Светият дух да те благослови и пази, сега и завинаги. Амин."

Екълс затваря своята книга. Бащата на Хари и бащата на Дженис, застанали един до друг, вдигат поглед нагоре и премигват. Хората от погребалното бюро започват да работят с техните съоръжения, като издърпват ремъците от дупката. Опечалените се преместват на слънце.

– "Прехвърляйки всяка грижа на Тебе..."

Той беше направил това; чувства се изпълнен със сила. Небето го поздравява. Сякаш че е изпълзял от някаква пещера и сега най-после, оставил зад себе си бавно отдалечаващите се в тъмното досадни скали, вижда светло сияние. Той се обръща. Лицето на Дженис, вцепенено от скръб, закрива светлината.

– Не ме гледай! – извиква той. – Аз не съм я убил.

Устата му произнася това ясно, в тон с простотата, която чувства сега във всичко. Главите, които разговарят тихо, се вдигат изведнъж при тоя неочакван и жесток глас.

Те разбират погрешно. Той просто иска тази правда. Иска да обясни на главите: "Всички вие постъпвате така, като че ли аз съм го извършил. Аз не бях там. Тя е тази, която го направи."

Обръща се към нея и нейното отпуснато лице сякаш е получило плесница. Той вижда, че тя също е жертва, че всеки е жертва; бебето си е отишло, това е, което казва. Той е имал бебе и неговата жена го е удавила.

– Хей – казва ѝ той. – Всичко е наред. Ти не си го искала.

Опитва се да я хване за ръката, но тя я отдръпва бързо назад като от полицейски агент и поглежда към родителите си, които пристъпват към нея.

Лицето му пламва; опрощението беше твърде голямо в неговото сърце, а сега има омраза. Той мрази глупавото ѝ лице. Тя не вижда. Тя имаше възможност да се свърже с него чрез истината, чрез най-простата истина на фактите, а се извърна в ужас. Той забелязва този ужас между главите, дори собствената му майка е ужасена, бяла от шока; между нея и него е издигната стена; тя попита: "Какво ти направиха те?", а сега тя също изпитва ужас. Задушаващо чувство от неправдата го заслепява. Той се обръща и побягва.

Нагоре с все сила. Той бяга между надгробни камъни тържествуващо. Глухарчета, лъскави като масло, са израснали между гробовете. Зад него гласът на Екълс вика името му: "Хари! Хари!". Чувства, че Екълс го гони, но не се обръща да погледне. Пресича на диагонал през тревата между надгробните камъни, към гората. Тъмният полумесец от дървета е по-далече, отколкото изглеждаше от гроба. Бягането го изморява и той започва да чувства тежестта на тялото си; склонът на местността става все по-стръмен. Въпреки това в гробището има една мекота, която улеснява бягството му, пружинираща неравност, която го оживява и му напомня за ловките поривисти бягания по препълнено игрище. Влиза между клоните на дърветата и се устремява към центъра на полумесеца. Но когато стига там, той се чувства по-малко в безопасност, отколкото е очаквал; обръщайки се, гледа през листата на дърветата надолу към гробищата, към малкия зелен навес, където човешките същества, които той бе напуснал, се скупчват. Екълс е някъде по средата между тях и него. Черните му гърди се издигат. Устремените надалече очи са впити в гората. Другите, дебели стъбла в тъмни дрехи, се поклащат: маневрират, кроейки планове, проверявайки силите си, подкрепяйки се взаимно. Техните бледи лица изпращат безмълвни сигнали към гората, после се обръщат с възмущение или отчаяние, след това пак изпращат отчаяно своите сигнали под лъчите на залязващото слънце като хипнотизирани. Само Екълс не отмества поглед. Той може би събира сили, за да поднови преследването.

Заека се навежда и тича на прибежки. Ръцете и лицето му са издраскани от провирането между храстите и младите дървета, които ограждат гората. Дълбоко навътре има повече пространство. Боровете задушават всеки друг растеж. Техните кафяви иглички постилат неравната земя с хлъзгава покривка; слънчевата светлина пада през тесните пролуки по този мъртъв под.

Тук вътре е мрачно, но горещо като в мансарда: невидимото следобедно слънце гори тъмните покриви от зеленина над главата му. Изсъхнали ниски клони се навират в очите му. Ръцете и лицето му парят там, където се е издраскал.

Обръща се да види дали другите са назад. Никой не го е последвал. Далече през едно мъничко парче земя в края на прохода между боровете, сред които е той, просветва поляна; това е може би поляната, зеленината на гробищата, но тя изглежда толкова далече, колкото парчетата небе, които вижда през върховете на дърветата.

Обръщайки се, той загубва чувството си за посока. Но стволовете на дърветата в началото са наредени в стройни редици, което му позволява да върви между тях, и той върви срещу склона на местността. Ако се изкачва достатъчно бързо, ще стигне навреме панорамния път, който минава по хребета. Само ако слиза надолу, може да се върне при другите.

Дърветата престават да вървят в редици и се сгъстяват. Това са вече по-старите дървета. Тъмнината под тях е по-гъста и земята по-стръмна. Камъни, крастави от лишеи, се подават през покривката от иглички; паднали разкривени пънове забиват нокти по пътя му. Там, където зеленият свод има отвор, храсти от горски плодове и жълта трева растат в безсмислен безпорядък. Тия кътчета, някои от които са доста обширни, улавят малко от слънцето, спускащо се надолу по планинския склон, правят околната тъмнина още по-тъмна и когато се спира сред тях, той долавя някакъв шепот, който изпълва кафявите тунели наоколо. Мушици кръжат нагъсто в слънчевата светлина над тия отвори. Обграждащите го дървета са твърде високи, за да забележи някакъв признак – някакъв далечен познат пейзаж на цивилизация.

Застанал като на остров под светлината, той започва да изпитва страх. Хвърля се в очи; мечките и неизвестните заплахи, които шумолят в гората, могат да го видят. Вместо да стои там уязвим, в тия ями на видимостта, той се втурва към заплахите през камъните, гниещите пънове и хлъзгавите иглички. Насекоми го следват извън слънцето; потта му е като силен парфюм. Гърдите му го стягат и пищялите го болят от тръскането нагоре по стръмнината, сред ями и плоски скали, невидими от игличките. Сваля сакото си и го носи като засукан вързоп. Той се бори срещу вътрешния си импулс да обръща непрекъснато глава назад, за да види какво има зад него: няма нищо, само притихналият мъртвешки живот на гората; но неговият страх изпълва откритото за вятъра пространство между дънерите на дърветата с живи заплахи, които просто се изплъзват от ъгъла на неговото око всеки път, щом обърне глава. Трябва да държи главата си неподвижна. Сам си внушава страх. Като дете той често се изкачваше нагоре през гората, под някаква магическа защита, ко ято сега се беше вече вдигнала; не може да повярва, че гората е била така тъмна тогава. Дърветата също бяха израсли. Такава неестествена тъмнина, полепнала по тънки като паяжина клони, които докосват непрестанно лицето му, една тъмнина като предизвикателство спрямо силната дневна светлина, чисто небе подскача в нееднаквите по големина отвори между върховете на дърветата над него като синя маймуна.

Кръстът го заболява от това, че върви приведен. Започва да се съмнява в своя метод. Като дете той никога не е навлизал тук откъм гробищата. Може би изкачването по най-стръмния склон е глупаво, водещо го някъде под хребета на планината, докато само на няколко ярда вляво от него навярно минава шосето.

Той се насочва наляво, мъчейки се да върви направо; шепотът на гората като че се усилва и сърцето му започва да бие по-бързо, изпълнено е надежда; беше прав, близо е до шосе. Забързва нататък, провирайки се безжалостно, очаквайки при всяка крачка да се появи шосето, да блеснат неговите бели стълбове и препускащи коли.

Склонът на местността незабелязано изчезва под краката му. Той спира занемял на ръба на една стремително спускаща се падина, чийто близък бряг е осеян с мъхестите трупове на изсъхнали дървета, натрупани до пънове, които са прилепнали прави към стръмната почва и хвърлят в падината дълбока сянка като при пълен здрач.

Нещо правоъгълно нарушава този мрак; струва му се, че на дъното на падината се намират мазето и порутените стени от пясъчник на изоставена къща. Към силното раздразнение, че пак е загубил пътя и се с насочил надолу, се прибавя и някакъв звънтящ ужас, като че ли този грохнал свидетел на човешкото проникване в един свят на първобитен живот бие камбани, чийто звън достига до края на вселената. Мисълта, че това място някога е било обитавано от хора, че тази местност е била пребродена, разчистена и опозната, затъмнява въздуха с привидения, които се изкачват към него по обраслия с папрат бряг, като деца, изскачащи от някой гроб. Може би тук е имало деца, пълнички момичета с басмени роклички, които са носили вода от близкия извор, засаждали са дървета, по които са врязвали знаци при своите игри, остарявали са върху дъските над мазето и са умирали, отправяйки сетен взор навън към брега, където стои Хари.

Тук той се чувства по-забележим и уязвим, отколкото в малките сечища със слънчева светлина: смътно чувства, че у него е запалена някаква огромна искра – искрата, чрез която се разпознава слепият хаос на материята, искра, запалена при стълкновението между две различни сфери, което един ужасен бог пожела.

В корема си усеща хлъзгавина; ушите му сякаш изведнъж се отварят за някакъв глас. Започва да се изкачва отново нагоре, мъчейки се да заглуши това, което някакво невидимо начало, прелитащо от дърво на дърво, иска да му изкрещи в сенките на все по-сгъстяващия се мрак. Той бяга все нагоре по стръмнината на склона, гони я в смътната светлина и стръмната твърда земя му изглежда нещо, което бяга, което се вие.

Светлината се засилва достатъчно, за да може да забележи от дясната си страна гнездо от стари консервни кутии и шишета, заровени в игличките, и тогава той излиза на шосето. Прехвърля дългите си крака над оградата отстрани и се изправя. Златисти точици светват и гаснат в ъгъла на очите му. Асфалтът скърца под обувките му и на него му се струва, че е навлязъл с чудесната резонираща празнота на изтощението в един нов живот.

Прохладният въздух гали плещите му; някъде там вътре беше разцепил ризата на стария Спрингър напряко по гърба. Той бе излязъл от гората на около половин миля под хотел "Пинакъл". Докато се клати по пътя, метнал небрежно на рамо синьото си сако, закачено на единия му пръст, Дженис, Екълс, майка му и греховете му изглеждат на хиляди мили далече. Решава да позвъни на Екълс, тъй както се изпраща пощенска картичка на някого. Екълс го обичаше и му беше оказал голямо доверие и сега заслужаваше поне един телефонен разговор.

Заека репетира какво ще му каже.

"Всичко е окей – ще му каже той. – Аз съм на пътя. Искам да кажа... мисля, че има няколко пътя; не се безпокой. Благодаря за всичко." Това, което иска да постигне оттатък,  е Екълс да не се обезкуражава.

Към върха на планината е все още съвсем светло. Горе, в морето от небе, едно езеро с разпокъсани облаци, приличащи на скумрии, се носи като ято риби. Само няколко коли са паркирали пред хотела; таратайки, понтиаци 52 и мерцедеси 51, като колите на Спрингър, които той продава на тия пъпчиви хлапаци, които идват с по някоя кинта в портфейлите си и стотина долара в банката.

Вътре в кафетерията[43] няколко такива хлапаци играят на автомат за хазарт, наречен "Подскачащата Бетси". Те го поглеждат със своите дълги коси и изражението на лицата им казва, че знаят какво се е случило; единият от тях дори извиква:

– Тя ли ти разкъса ризата?

Учудва го, че те не знаят нищо за него, освен това, че дрехите му са в безпорядък. Вършиш си разни неща и никой в действителност не знае. Часовникът показва шест без двайсет. Той отива да се обади по телефона, закачен на карамелената стена, и поглежда за номера на Екълс в указателя.

Жената на Екълс отговаря сухо:

– Ало?

Заека затваря очи и нейните лунички затанцуват в червеното под клепачите му

– Привет! Моля ви, мога ли да говоря с преподобния Екълс?

– Кой е? – Гласът ѝ беше станал рязък и високомерен; тя знае кой е. Той се усмихва и си представя твърдия ѝ сладък задник, който потупа.

– Хей, тук е Хари Енгстръм. Джек там ли е?

Слушалката в другия край на линията бива върната на мястото ѝ. Тая кучка! Само защото не пожела да влезе в нейния ужасен дом. Бедният Екълс вероятно седи там, сърцето му кърви, за да чуе една дума от мене, а тя се връща и му казва "погрешен номер"; бедното човече, женен за тая кучка.

Той също окачва слушалката. Чува, че монетата издрънчава долу и се чувства улеснен от този неуспех. Излиза отсреща на паркинга.

Струва му се, че е оставил зад себе си в кафетерията всичката отрова, която би могъл да капне в ушите на бедния уморен хлапак. Представя си как Люси разказва на Екълс за това, че я е плеснал по задника, и чува как Екълс се смее и самият той се усмихва. Той ще запомни Екълс с това – като човек, който се смее; у него имаше нещо, което те държи на разстояние, което ти не можеш да постигнеш, гъгнивият глас. Но чрез смеха ти можеше да се доближиш до него. Нещо издайническо се промъкваше иззад него, покрай угнетяващото, обезсърчаващо, сковано, неизменно лице. Това, което го правеше угнетяващо, беше, че той не бе уверен, но не можеше да го признае и вместо това измъчваше веждите си и изговаряше всяка дума с различен глас. Общо взето, облекчение е да се освободи човек от него. Труден.

От края на паркинга Брюър се разпростира като килим; неговото саксиено червено е прашно. Някои светлини вече са запалени. Големият неонов слънчоглед в центъра на града изглежда малък като маргаритка. Сега ниските облаци са розови, но високо горе; високо в небесния свод опашки от перести облаци все още висят бледи и девствени. Когато тръгва надолу по стълбите, се пита: "Беше ли излъгала Люси?"

Той слиза от планината по стълбището от греди през онази част на града, където няколко души все още играят тенис, и надолу по Уайзър стрийт облича отново сакото си; след това тръгва нагоре по Съмър. Сърцето му шепне в неизвестност, но е в центъра на гърдите му. Онзи деформиращ го спазъм във връзка с Беки е изчезнал; той постави Беки в рая, почувства как тя отиде там. Ако Дженис беше почувствала същото, може би би могъл да остане.

Външната врата е отворена и стара дама с полска забрадка излиза, мънкайки, от вратата на Ф. Кс. Пелигрини. Той звъни на звънеца на Рут.

Електрическият автомат отговаря; той бързо отваря вътрешната врата и тръгва нагоре по стълбите. Рут идва до перилата, поглежда надолу и казва:

– Върви си!

– Как? Как разбра, че съм аз?

– Върни се при жена си!

– Не мога. Току-що я напуснах.

Тя се смее; той се изкачва до предпоследното стъпало и лицата им са на една височина.

– Ти винаги я напускаш – казва тя.

– Не, този път е друго. Наистина е лошо.

– Ти изобщо си лош. С мене също си лош.

– Защо?

Той се е качил на последното стъпало и стои там на един ярд от нея, възбуден и безпомощен. Той смяташе, че когато я види, инстинктът ще му подскажа какво да направи, но някак си всичко е ново, въпреки че са изминали само няколко седмици. Тя е променена, по-улегнала в движенията и по-пълна в талията. Синьото на очите ѝ е по-дълбоко.

Гледа го с презрение, което е съвсем ново.

– Защо?! ... – повтаря тя с невероятно рязък глас.

– Чакай, ще отгатна – казва той. – Ти си бременна!

За миг изненадата смекчава грубостта.

– Това е знаменито! – извиква той и се възползва от нейното омекване, за да я бутне пред себе си в стаята.

Ръцете и пуловерът ѝ се поддават като малки възглавнички, когато я бута.

– Знаменито! – повтаря той, като затваря вратата.

Заека се опитва да я прегърне, но тя успява да се изплъзне и се отдръпва зад един стол. Тя желаеше тази борба, вратът му е издраскан.

– Върви си! – повтаря тя. – Върви си!

– Не се ли нуждаеш от мене?

– Да се нуждая от тебе? – извиква тя, а той премигва от болка при засилващата се нотка на истерия.

Чувства, че тя често си е представяла тази среща, че е решила да каже всичко, което, изглежда, няма да е малко. Сяда в едно кресло. Краката го болят. Тя казва:

– Аз имах нужда от тебе оная нощ, когато ти си отиде. Спомняш ли си колко много се нуждаех от тебе? Спомняш ли си какво ме накара да направя?

– Тя беше в болницата – обяснява той. – Трябваше да отида.

– Господи, ти си остроумен! Господи, ти си толкова свят. Трябваше да отидеш. Добре. Но трябваше също и да останеш, така ли? Знаеш ли, аз бях толкова глупава да мисля, че поне ще се обадиш по телефона.

– Исках, но се опитах да започна нов, чист живот. Не знаех, че си бременна.

– Не знаеше! А защо не знаеше? Всеки друг би разбрал.

Аз се чувствах толкова зле.

– Кога? С мене?

– Господи, да. Защо не погледнеш поне веднъж, за миг, извън твоята собствена хубава кожа?

– А защо не ми каза?

– Защо трябваше да ти казвам? Какво би помогнало това? Ти не си никаква подкрепа. Ти си нищо. Знаеш ли защо не ти казах? Ще се смееш, но... Не ти казах, защото мислех, че ще ме оставиш, ако узнаеш. Ти дори не ми позволи да направя нещо, за да предотвратя това, но аз си представях, че щом се случи и ти ще ме оставиш. Във всеки случай ти ме остави и така. Защо не се махаш? Моля те, махай се! Аз те молих да се махнеш още първия път. Този проклет първи път... аз те молих. Защо си тук!

– Искам да бъда тук. Това е правилно. Виж, щастлив съм, че си бременна.

– Много е късно да си щастлив.

– Защо? Защо да е много късно?

Той се страхува, припомняйки си как тя не беше тук, когато идва по-рано. Сега тя е тук, тогава беше заминала. Жените обикновено заминаваха, за да го направят, той знаеше.

– Как можеш да седиш тук? – пита го тя. – Не мога просто да разбера как можеш да седиш тук! Ти току-що си убил своето бебе и седиш тук.

– Кой ти каза това?

– Твоят приятел свещеникът. Твоят колега светец. Той се обади по телефона преди около половин час.

– Господи! Той още прави опити.

– Аз казах, че не си бил тук. Казах, че никога няма да бъдеш тук.

– Аз не съм убил бедното дете. Дженис го уби. Аз ѝ се разсърдих оная нощ и дойдох да те търся, а тя се напила и удавила горкото дете във ваната. Не ме карай да говоря за това. Къде беше във всеки случай?

Тя го поглежда е леко учудване и казва:

– Момче, ти наистина навяваш смърт, знаеш ли?

– Хей, да не си направила нещо?

– Стой кротко! Просто стой там. Аз те видях изведнъж много ясно. Ти си самият господин Смърт. Ти не си просто нищо, ти си по-лошо от нищо. Ти не си плъх, ти не вониш, ти не си способен да вониш.

– Виж, аз нищо не съм направил. Дойдох само да те видя, когато това се е случило.

– Не, ти не правиш нищо. Ти просто обикаляш наоколо с целувката на смъртта. Махай се! Честна дума, Заеко, прилошава ми само като те гледам.

Искреността, с която казва това, я кара да политне и тя се улавя за горната пръчка на един обикновен стол със стандартна холандска живопис от Пенсилвания с избелели цветя.

Той, който винаги се гордееше, че се облича чисто, който винаги смяташе, че на вид е както трябва, пламва при тази искреност. Чувството, че е разчитал на това, че я е притежавал, че е бил отгоре ѝ, не идва. Поглежда ноктите си с техните големи луни около кожичките. Ръцете и краката му са облени от някакво парализиращо чувство за действителността. Неговото дете действително е мъртво, неговият ден действително е свършил, тази жена действително се е разболяла от него. Разбирайки това, той бива обхванат от ужасен страх, че всичко това е действително така, че е притиснат здраво до стената. Пита я направо:

– Прави ли аборт?

Тя се усмихва самодоволно и казва дрезгаво:

– Какво си мислиш ти!

Той затваря очи и докато натиска с края на пръстите си твърдата грапава кожа на облегалото на креслото, се моли: "Боже, мили боже, не, друго не! Ти взе вече едното, остави това да дойде... " Един мръсен нож се забива в неговия объркан вътрешен мрак.

Когато отваря очи, той вижда от изпробващия колеблив начин, по който тя стои там, опитвайки се да смени високомерието си в своята стойка, че иска само да го мъчи. Гласът му става рязък в надеждата.

– Прави ли?

Лицето ѝ придобива съкрушен вид.

– Не – отвръща тя, – не. Трябваше, но не го направих. Не искам да правя аборт.

Той се изправя и ръцете му я прегръщат, без да я стискат, като магически пръстен и макар че тя се стяга при неговото докосване и извръща глава настрана от своето мускулесто бяло гърло, той получава отново чувството, че е отгоре.

– О – казва той, – добре. Това е добре.

– Беше толкова ужасно – казва тя. – Маргърит беше изцяло против, но аз го запазих... мислейки за...

– Да – казва той. – Да. Ти си толкова добра. Радвам се.

И се опитва да се притисне до бузата ѝ. Носът му докосва влага.

– Ще го родиш – увещава я той. – Роди го!

Още един миг тя се взира някъде в мислите си и след това се дръпва от ръцете му и казва:

– Не ме докосвай!

Лицето ѝ пламва; тялото ѝ се люшва напред като тяло на подплашено животно, сякаш неговото докосване е смъртта.

– Обичам те – казва той.

– Това нищо не значи от тебе. Роди го, роди го, казваш. Как? Ще се ожениш ли за мене?

– Бих искал.

– Би искал, би искал да направиш нещо. А как стои въпросът с детето, което вече имаш?

– Не зная.

– Ще се разведеш ли е нея? Не. На тебе ти харесва да си женен и за нея. На тебе ти харесва да си женен за всяка. Защо не измисли умът ти какво искаш да правиш?

– Дали мога? Не зная.

– А как ще ме издържаш? Колко жени можеш да издържаш? Твоите работи са просто шега. Ти не заслужаваш заплата. Може би някога си могъл да играеш баскетбол, но сега ти не можеш нищо. Какво, дявол да го вземе, смяташ, че е светът?

– Моля те, роди бебето – казва той. – Ти трябва да го родиш.

– Защо? Какво те е грижа?

– Не зная. Не зная нито един от тия отговори. Всичко, което зная, е това, което ми изглежда необходимо. Ти си ми необходима. Понякога Дженис ми е необходима. Понякога нищо.

– Кой се интересува? Точно това е. Кой се интересува какво чувстваш ти?

– Не зная – казва отново той.

Тя изохква, той се изплашва, че ще плюе – и се обръща към стената, която е цялата в грапавини, понеже при боядисването много често долната мазилка се олющва.

После казва:

– Гладен съм. Защо да не отида до гастронома и да взема нещо? Тогава можем да помислим.

Тя се обръща сериозно:

– Аз съм помислила – казва тя. – Знаеш ли къде бях, когато си дошъл тук на другия ден? Бях при родителите си. Знаеш ли, аз имам родители. Те са твърде бедни родители, но такива са. Живеят в Уест Брюър. Те знаят. Искам да кажа, те знаят някои неща. Знаят, че съм бременна. "Бременна" е хубава дума. Тя се случва на всеки. Не е необходимо да мислиш много какво трябва да направиш, за да стигнеш до това. Сега аз бих искала да се оженя за тебе. Желая го. Това, което изобщо казах преди малко, го мисля, но ако ние се оженим, всичко ще е наред. Сега ти реши. Разведи се с тази жена, от която само за един месец получи толкова горчивини, разведи се с нея или ме забрави. Ако не можеш да решиш, аз съм мъртва за тебе. Аз съм мъртва за тебе и това твое бебе ще бъде също мъртво за тебе. Хайде! Махай се, ако искаш.

Всичко това, което казва, я разтреперва и я кара да за плаче, но тя не иска да го покаже. Двете страни на носа ѝ лъщят, но тя не ги докосва.

Той чувства инстинктивно, че тя очаква знак, че е взел решение, вдъхновен от тая реч. Всъщност едва-едва я слушаше, много е сложно и сравнено с представата за един сандвич – нереално.

Той се изправя – надява се с ефекта на човек, който е служил в армията – и казва:

– Ясно. Ще реша това. Какво искаш да взема от магазина?

Един сандвич и чаша мляко и после да я разсъблече, да я извади от тая топла памучна рокля, пречеща с гънките си, и да погледа тая надебеляла талия, спокойна в своята бледа хладна кожа. Той обича жените, когато са бременни за пръв път; те изглеждат толкова нежни. Ако можеше само веднъж да се скрие в нея, той знае, че ще излезе успокоен.

– Не искам нищо – казва тя.

– О, ти трябва да ядеш – настоява той.

– Яла съм – упорства тя.

Той се опитва да я целуне, но тя казва "не" и не го поглежда подканващо; пълна и с пламнало от вълнението лице, влажната ѝ разноцветна коса е в безпорядък.

– Ще се върна веднага – казва той.

Когато слиза по стълбите, тревогите нахлуват в него така бързо, както звукът от стъпките му. Дженис, парите, телефонния разговор с Люси Екълс, изражението по лицето на майка му, всичко това топурка едновременно на големи, тъмни вълни; вина и отговорност се хлъзгат като две основни сенки вътре в гърдите му. Самото уреждане на всичко това – разговорите, телефонните разговори, адвокатите, парите, – всичко му изглежда толкова физически пред устатата му, че той осъзнава усилието от дишането и всяко действие, дори простото посягане към топката на вратата той чувства като опасно продължение на дълъг механичен порядък, опасно свързан с неговото сърце. Твърдата топка на вратата отвръща на неговия натиск и се завъртва любезно.

Навън, на въздух, страховете му се кондензират. Кълба с етер – чиста нервност – плъзват надолу по краката му. Чувството за пространството навън се врязва в гърдите му. Застанал на стълбите, той се опитва да сортира тревогите си, опитва се да анализира жената, останала в къщата зад него, да разбере кое я караше толкова много да крещи. Две мисли го успокояват, леко осветяват тъмния куп от невъзможни алтернативи: Рут има родители и тя желае да остави бебето. Тия две мисли са може би една и съща мисъл, вертикалният ред на родителството, някаква тънка тръба, изправена във времето, в която нашата самота се разрежда донякъде. И Рут, и Дженис имат родители: в тази мисъл той разтваря и двете. Остава Нелсън; това е несправедливост, която трябва да носи със себе си. На тази малка опорна точка той се опитва да претегли останалите, като измерва противоположностите една срещу друга: Дженис и Рут, Екълс и майка му, правилния път и добрия път, пътя към гастронома – евтин, със складирани плодове, осветен от една гола крушка – и другия път, надолу по Съмър стрийт, където свършва градът. Опитва се да си представи как ще свърши това, с едно празно игрище за бейзбол, тъмна фабрика и след това над един поток, по черен път... не знае. Представя си едно грамадно празно поле със сажди от локомотивите и сърцето му се изпразва.

Уплашен, наистина уплашен, той си спомня онова, което веднъж го беше утешило, като му се стори изход, през който надзърна в подземния блясък. Повдига очи към прозореца на църквата. Дали поради бедността на църквата, пори ди дългите летни дни или просто поради небрежност, но прозорецът ѝ не свети. Един тъмен кръг на каменна фасади.

 Въпреки това в уличните лампи има светлина; закрит от дърветата, техните сливащи се конуси отстъпват към невидимия край на Съмър стрийт. Наблизо отляво, точно под една от тях, неравният асфалт изглежда като мержелеещ се сняг. Той решава да върви покрай блока, да проясни главата си и тогава да избере своя път. Смешно е как това, което те кара да се движиш, е толкова просто, а полето, в което трябва да се движиш, толкова многолюдно. Вътре има доброта, отвън няма нищо: тези неща, които той се опита да балансира, нямат тежест.

Изведнъж почувства вътрешността си като много реална, чисто бяло пространство в средата на гъста мрежа. "Аз не зная" – каза той на Рут: той не знае какво да прави, къде да отиде, какво ще се случи. Мисълта, че не знае, сякаш го прави безкрайно дребен и неуловим. Неговата нищожност го изпълва като безбрежност. Това беше както на времето, когато чуваха, че си знаменит, ти слагаха двама играчи да пазят специално тебе, и накъдето и да се обърнеш, ти се сблъскваше с един от тях; единственото, което ти оставаше, беше да стреляш. Така ти стреляше, а топката отиваше у другите и твоите ръце бяха празни, и хората над теб изглеждаха глупави, защото всъщност там нямаше никой.

Заека идва до бордюра, но вместо да върви вдясно, покрай блока, тръгва надолу с такова огромно чувство, сякаш тази странична улица е широка река. Пресича. Иска да се придвижи до следващото петно от сняг. Въпреки че този блок от тухлени триетажни къщи е съвсем като оня, който напусна, нещо в него го прави щастлив; стълбите, первазите на прозорците се разместват като живи в ъгъла на неговите очи. Тази илюзия го спъва. Ръцете му се движат от само себе си и той чувства вятъра в ушите си дори преди петите му да заудрят по тротоара и да побегне отначало тежко, но със засилването на някакъв приятен страх все по-леко, по-бързо и по-спокойно. Ах, бяга. Бяга.