Последният случай, който разгледах, беше първият, споменат във форума на съдебните медици. Към него имаше и кратка история по делото.

Смъртта на трийсет и две годишната Малори Пейте във Форт Лодърдейл, Флорида, беше неразкрита и се разглеждаше като убийство, защото, също като в случая в Далас, имаше несъответствия в обяснението на предполагаемата катастрофа, отнела живота ѝ. Нивата на хистамини в някои от раните по тялото ѝ предполагаха, че са били получени посмъртно и че инцидентът е бил инсцениран. След като приключих с публикацията, открих, че няма съобщение за погребението, нито статии за случая.

Повторно търсене стигна до фейсбук страница, която бе достъпна за всички и бе превърната в мемориал на Йейтс. Имаше десетки съобщения от приятели и роднини, оставени през шестнайсетте месеца след смъртта ѝ.

Прегледах ги набързо, като събирах парчета от историята на мъртвата жена и новини за разследването.

Разбрах, че Малори е израснала във Форт Лодърдейл, учила е в католически училища и е работила в семейната фирма за яхти под наем, която се намираше на марина на име Бахия Map. Очевидно не бе учила в колеж след гимназията и също като Джейми Флин във Форт Уърт бе живяла сама в жилище, собственост на баща ѝ. Майка ѝ бе починала.

Няколко от публикациите във Фейсбук изказваха съболезнования на баща ѝ за загубата на съпруга и дъщеря в рамките на две години.

Но съобщение, публикувано три седмици след смъртта на Малори, привлече вниманието ми и ме накара да замръзна, докато небрежно разглеждах страницата. Някой си Ед Йейгърс бе пуснал съчувствено съобщение, в което наричаше Малори своя трета братовчедка и скърбеше, че си е отишла толкова скоро след като са започнали да се опознават.

Пишеше: "Точно започвах да те опознавам и ми се ще да бяхме имали повече време. Дълбоко натъжен съм, че в един и същ месец намерих роднина и след това я загубих".

Това бе емоция като от некролога на Шарлот Тагарт. Намиране на роднина в днешно време и в тази епоха обикновено означава ДНК. Има си фирми за анализ на произхода, които използват данни онлайн, за да търсят семейни връзки, но ДНК е най-краткият път. Вече бях убеден, че и Шарлот Тагарт, и Малори Йейтс са издирвали роднини чрез анализ на ДНК. Както бе направила и Кристина Портреро. Съвпадението вече включваше три от жените, а можеше да се отнася и до всичките четири.

Прекарах следващите двайсет минути в проследяване на линкове от социалните мрежи към роднини и приятели на Малори Йейтс и Шарлот Тагарт. Изпратих на всички тях едно и също съобщение, с което ги питах дали тяхната близка е пращала ДНК проба на аналитична компания и ако това е така, коя точно. Още преди да приключа с изпращането получих имейл от Ед Йейгърс.

Адреналинът ми заплашваше да прелее. Имах два потвърдени случая, за които общото беше причината за смъртта и изпращане на ДНК проба до ГТ23. Бързо се върнах към статията за Джейми Флин във вестника от Форт Уърт и намерих името на баща ѝ и семейния бизнес, който той управляваше, продажба на ботуши, колани и ездачески принадлежности и юзди. Проверих фирмата в Гугъл, намерих телефонен номер на главния офис и се обадих. Вдигна ми жена и аз помолих да говоря с Уолтър Флин.

— Може ли да попитам за какво се отнася? — поинтересува се тя.

— За дъщеря му Джейми — отвърнах.

Никой не обича да увеличава мъката на хората. Знаех, че ще направя точно това с обаждането си. Но също така знаех, че ако инстинктите ми не ме лъжат, мога накрая да намаля тази мъка с отговорите си.

След много малка пауза вдигна мъж.

— Уолт Флин, кой се обажда?

Имаше провлачен тексаски говор, нетърпящ възражения, такъв, който може да се проследи поколения назад. Представих си Мъжа на Марлборо с бяла каубойска шапка, яхнал кон, смръщил изсечените си черти.

Внимателно подбирах думите си, не исках да ме разкара или да се ядоса.

— Господин Флин, извинете, че ви безпокоя. Аз съм репортер, обаждам се от Лос Анджелис и работя по статия за няколко необясними смъртни случая с жени.

Изчаках. Стръвта бе хвърлена. Той или щеше да захапе, или да затвори.

— И става въпрос за дъщеря ми? — попита той.

— Да, сър, би могло — казах.

Не запълних последвалата тишина. Дочух фонов шум, приличаше на течаща вода.

— Слушам ви — каза той.

— Сър, не искам да ви причинявам повече скръб, отколкото вече изпитвате — казах. — Съжалявам за загубата на дъщеря ви. Но може ли да бъда откровен с вас?

— Все още съм на телефона.

— И неофициално?

— Това не трябваше ли аз да ви го кажа?

— Имам предвид, че не бих искал да споделяте този разговор с някой друг освен със съпругата си. Съгласен ли сте?

— Засега да.

— Добре, ами тогава просто ще ви изложа фактите, сър. Разследвам…

Извинете, да не би връзката да е лоша? Чувам този фонов…

— Вали. Излязох навън, за да не ме чуват другите. Ще заглуша звука от моята страна, докато вие говорите.

Линията утихна.

— А, добре, така става — казах. — Та разследвам четири смъртни случая с жени на възраст между двайсет и две и четирийсет и четири години в цялата страна през последната година и половина, за които е установено, че причината за смъртта е атланто-окципитална дислокация — АОД, както я наричат. Два от случаите, един тук и един във Флорида, са класифицирани като убийства. Един е записан като нещастен случай, но на мен ми се струва съмнителен. А четвъртият, който е с вашата дъщеря, официално е обявен за подозрителен.

Флин пусна пак звука от своята страна и чух дъжда, преди той да заговори.

— И казвате, че тези четири случая по някакъв начин са свързани?

Чух в гласа му да се промъква недоверието. Щях да го загубя много бързо, ако не вземех мерки.

— Не съм сигурен — казах. — Търся общи характеристики в случаите с тези жени. Бихте могли да ми помогнете, ако ми позволите да ви задам няколко въпроса. Затова се обаждам.

Отначало той не отговори. Стори ми се, че чух глух тътен на гръмотевица, като басова линия на музиката на дъжда. Флин най-накрая каза:

— Задайте въпросите си.

— Добре. Преди смъртта си Джейми пращала ли е ДНК проба на лаборатория за генетичен анализ, независимо дали за установяване на наследственост или заплахи за здравето?

Флин пак бе заглушил звука. В отговор се чуваше само тишина. След няколко секунди започнах да се чудя дали не е прекъснал връзката.

— Господин Флин?

Отново чух дъжда.

— Чувам ви. Отговорът е, че тя отскоро се бе захванала с тези неща. Но доколкото знам, не бе получила никакъв отговор. Казваше, че искала да го включи в докторската си програма. Че накарала всички студенти от един от курсовете ѝ в университета да го направят. И как това е свързано със смъртта ѝ?

— Все още не знам. Случайно да знаете на коя компания дъщеря ви е изпратила ДНК?

— Нейните студенти са стипендианти. Нямат пари. Така че бяха избрали най-евтината. Онази, която взима по двайсет и три долара на изследване.

— Г-Т-23.

— Точно тази. Какво означава всичко това?

Едвам чух въпроса. Чувах само как кръвта пулсира в ушите ми. Сега имах трето потвърждение. Какво съвпадение, че тези три жени, намерили смъртта си по един и същ начин, до една бяха пратили своите ДНК проби на ГТ23!

— Наистина не знам какво означава това, господин Флин — отвърнах.

Трябваше да внимавам Флин да не се ентусиазира от връзката между случаите колкото мен. Не исках да се затича към Тексаските рейнджъри или ФБР с моята история.

— Властите знаят ли за това? — попита той.

— Все още няма какво да се знае — казах бързо. — Когато и ако намеря солидна връзка между случаите, ще отида при тях.

— Ами онова с ДНК пробите, за което питахте? Това връзка ли е?

— Не знам. Все още не е потвърдено. Нямам достатъчно, за да отида в полицията. Просто е едно от нещата, които проверявам.

Затворих очи и се заслушах в дъжда. Знаех, че ще се стигне дотук.

Дъщерята на Флин беше мъртва и той нямаше никакви отговори, никакви обяснения.

— Разбирам какво чувствате, господин Флин — казах. — Но трябва да изчакаме, докато…

— Как бихте могли да разберете? — попита той. — Имате ли дъщеря? Тя отнета ли ви е?

Връхлетя ме спомен. Ръка, замахваща към лицето ми, аз прикляквам, за да избегна удара. Диамант, раздиращ кожата ми.

— Прав сте, сър. Не биваше да казвам това. Нямам представа каква болка изпитвате. Просто имам нужда от още малко време, за да се заровя по-дълбоко в това. Обещавам ви, че ще поддържам връзка с вас и ще ви информирам. Ако стигна до нещо солидно, вие ще сте първият, на когото ще се обадя. След това ще отидем в полицията, ФБР, всички. Може ли да го направите? Можете ли да ми дадете това време?

— Колко?

— Не знам. Не мога… не можем да отидем при ФБР или някой друг, ако не сме заковали случая. Не викаш "пожар", ако няма пожар. Нали ме разбирате?

— Колко?

— Може би седмица.

— И ще ми се обадите?

— Ще ви се обадя. Обещавам.

Разменихме си номерата на мобилните телефони и той имаше нужда пак да чуе името ми, което бе пропуснал първия път. След това прекъснахме връзката, като Флин обеща да изчака, докато не му се обадя след седмица.

Телефонът ми звънна веднага щом затворих. Беше жена, Кинси Ръсел, една от тези, публикували в онлайн мемориалната книга на Шарлот Тагарт.

Бях я намерил в Туитър и ѝ бях пратил лично съобщение.

— Каква статия пишете? — попита тя.

— Честно казано, все още не съм много сигурен — отвърнах. — Знам, че смъртта на приятелката ви Шарлот е квалифицирана като нещастен случай, но има три жени, загинали по подобен начин, при които е различно. Пиша за тях и просто искам да проверя и смъртта на Шарлот, за да съм сигурен, че нещо не е било пропуснато.

— Мисля, че е било убийство. Казвам го от самото начало.

— Защо мислите така?

— Защото тя не би отишла на онези скали посред нощ. И определено не сама. Но от полицията не се интересуват от истината. Нещастният случай е по-изгоден за тях и училището от убийството.

Знаех малко за Кинси Ръсел. Името ѝ бе в книгата за съболезнования и тя бе написала съобщение директно до мъртвата си приятелка.

— Откъде познавате Шарлот?

— От училище. Учехме заедно.

— Значи това е било нещо като училищно празненство.

— Да, хлапета от училище.

— И как стигнахте от изчезването ѝ от партито до убийството на скалите?

— Защото знам, че тя не би отишла там сама. Изобщо не би отишла там. Страхуваше се от височини. Винаги говореше за мостовете в родното ѝ място и как се страхувала дори да шофира по Бей Бридж или Голдън Гейт. Почти никога не ходеше в Сан Франциско тъкмо заради мостовете.

Не бях сигурен, че това е достатъчно убедително, за да се определи смъртта ѝ като убийство.

— Ами., ще проверя това — казах. — Вече започнах. Може ли да ви задам още няколко въпроса?

— Разбира се — каза тя. — Ще ви помогна с всичко, което мога, защото нещо наистина не е наред. Знам, че там се е случило нещо.

— В некролога, публикуван в Бъркли, се казва, че има живо семейство и няколко далечни роднини, които е открила през последната година.

Знаете ли какво означава това, онази част за далечните роднини?

— Да, направи си ДНК проба. И двете си направихме, но тя бе много ентусиазирана и издирваше роднини от Ирландия и Швеция.

— И двете сте го направили. Коя фирма използвахте?

— Казва се ГТ23. Не е толкова известна като големите, но е по-евтина.

Ето това беше. Четири от четири. Четири смъртни случая с АОД, четири жертви, които бяха изпратили ДНК проби на ГТ23. Трябваше да има някаква връзка.

Зададох на Кинси Ръсел още няколко въпроса, но не чух отговорите ѝ.

Вече се движех напред. Набирах инерция. Исках да затворя телефона и да се захвана за работа. Накрая ѝ благодарих за помощта, казах ѝ, че ще поддържаме връзка, и прекъснах връзката.

След като оставих слушалката, вдигнах поглед и видях Майрън Левин да ме наблюдава над ниската стена на моята работна станция. Държеше чаша за кафе с логото на "Навременно предупреждение". В буквите бе преплетена червена светкавица. Точно в момента усещах силата на тази светкавица.

— Чу ли всичко?

— Част. Имаш ли нещо?

— Да, имам нещо голямо. Така си мисля.

— Да отидем в заседателната зала.

Посочи с чашата към помещението.

— Не още — казах. — Трябва да проведа още няколко телефонни разговора, може би да отида да се видя с някого, чак тогава ще съм готов да говоря. Ще ти хареса.

— Добре — отвърна Майрън. — Кажи ми, когато си готов.

Събрах всичко, което успях да намеря, за ГТ23 и се потопих в бизнеса с анализи на ДНК.

Най-много информация имаше в профил на компанията от 2019, публикуван в списание "Станфорд", когато ГТ23 бе навършила две години и току-що бе станала публична, събитие, направило петимата ѝ основатели изключително богати. Тя бе издънка на по-стара фирма на име "Генотип 23", създадена две десетилетия по-рано от група преподаватели по химия от университета "Станфорд". Те бяха събрали пари, за да отворят сигурна лаборатория, обслужваща правораздавателните институции, които нямаха ресурси да поддържат свои собствени лаборатории за криминологични ДНК анализи при разследване на престъпления. Първата компания отначало постигнала успех и се разраснала, в нея работели петдесет лицензирани от съда специалисти, които свидетелствали в наказателни дела из всички западни американски щати. Но ДНК се превърнала в панацея. Тя започнала да се използва по цял свят за разкриване на стари и нови престъпления, както и за оневиняване на неправилно обвинени и осъдени. Колкото повече полицейските управления и правораздавателни институции напредвали технологично и откривали свои собствени криминологични ДНК лаборатории или започвали да финансират съвместни регионални изследователски центрове, толкова повече бизнесът и приходите на "Генотип 23" намалявали и на фирмата се наложило да уволнява служители.

С упадъка на компанията изгряла нова ера в полето на ДНК изследванията, която настъпила със завършването на проекта за човешкия геном. Милиони хора започнали да изследват произхода и здравето си.

Основателите се приспособили и създали ГТ23, евтина фирма за анализ на ДНК. Но в ниската цена имало уловка. Докато големите първопроходци в това поле искали от клиентите си доброволно и анонимно да предадат своето ДНК за научни изследвания, ГТ23 не предлагали избор. Ниската цена трябвало да се компенсира чрез предаването на събраните проби и данни — пак анонимно — на изследователски институции и биотехнологични фирми, готови да платят за тях.

Това не минало без противоречия, но целият бранш бил затънал в тревоги относно сигурността и анонимността. Основателите на ГТ23 посрещнали въпросите с елементарното обяснение, че като им дават своята ДНК, клиентите всъщност доброволно я предоставят за изследване, и излезли на пазара. И пазарът реагирал. До такава степен, че малко повече от година по-късно основателите решили да направят компанията си публична. Петимата заедно ударили звънеца на Нюйоркската фондова борса, когато започнала търговията с дяловете им, по ирония на съдбата, а вероятно и случайно — на ниво 23 долара за акция. И станали богати за една нощ.

След това попаднах на по-скорошна статия в "Американска наука", чието заглавие беше "Кой купува ДНК от ГТ23?" Тя бе допълнение към по-голяма разработка за опасенията относно етиката и личната неприкосновеност в свободно движещия се свят на ДНК анализа. Авторът бе намерил източник вътре в ГТ23 и бе получил списък с университети и биотехнологични изследователски институции, които купували данни за ДНК от компанията. Сред тях бяха лаборатории от университета Кеймбридж в Англия, биолог от Масачузетския технологичен институт, до малка изследователска лаборатория в Ървайн, Калифорния. В статията се казваше, че ДНК от участници в ГТ23 — компанията не използваше думата "клиенти" — се използвала за изследвания за отношението на генетиката към множество болести и състояния, сред които алкохолизъм, затлъстяване, безсъние, Паркинсон, астма и много други.

Многообразието от проучвания с данните от ГТ23 и ползите, които те можеха да донесат — да не говорим за потенциалните печалби за университети, фармацевтичната индустрия и компаниите, произвеждащи лечебни продукти, — бяха зашеметяващи. В статията се цитираше изследване на Калифорнийския университет в Лос Анджелис за засищане на апетита и генетичните корени на затлъстяването. Козметична компания използваше участниците в ГТ23, за да проучва остаряването и сбръчкването на кожата. Фармацевтична фирма изследваше връзката между гените и рисковото поведение като пушене, употреба на наркотици, пристрастяването към секс и дори превишаване на скоростта при шофиране. Всички тези проучвания целяха да разберат причините зад болестите у човека и разработване на лекарства и поведенчески терапии, които биха могли да ги облекчат или излекуват.

Всичко изглеждаше много хубаво и печелившо, поне за основателите на ГТ23.

Но основната статия хвърляше сянка върху всичките тези добри новини. Тя обясняваше, че регулацията на индустрията с генетичните анализи на стойност милиарди долари е отговорност на американската Агенция по храните и лекарствата, която доскоро напълно бе вдигнала ръце от тези си задължения. Цитираше се и скорошен доклад на Националния институт за изследване на човешкия геном: Доскоро АХЛ предпочиташе да упражнява "право на преценка" дали и как да наложи регулация на огромното мнозинство генетични тестове. АХЛ може да преценява кога може да регулира, но избира да не го прави.

По нататък в статията се казваше, че АХЛ чак сега е започнала да формулира правилата, които по-нататък да бъдат представени пред Конгреса за одобрение. Чак тогава можело да започне някаква регулация.

Заради бързото нарастване на броя на поръчваните от частни лица геномни тестове и загрижеността на Агенцията, че нерегулираните изследвания представляват заплаха за общественото здраве, АХЛ променя своя подход. За тази цел Агенцията е изготвила нови ръководни принципи, които описват как тя възнамерява да регулира генетичните тестове.

"Ръководните принципи" се различават от законите и наредбите по това, че само представят "актуалното отношение" на АХЛ по дадена тема и не са задължителни нито за Агенцията, нито за страните, които регулират.

Бях поразен. Статията заключаваше, че на практика няма държавен надзор и регулация на разрастващия се бранш на генетичните анализи.

Правителството бе значително изостанало.

Разпечатах текста за Майрън и отидох на сайта на ГТ23, за да потърся някакво признание, че услугите, предоставяни от компанията, и сигурността, която тя обещава, не са подкрепени от държавни регулации.

Не намерих нито едно. Но се натъкнах на обяснения как изследователите могат да поискат анонимни данни и биологични проби, както и кои полета на проучване подкрепя компанията.

На този уебсайт получателите на данни и биопроби се наричаха "сътрудници". Всичко се представяше много ведро, "да променим света към по-добро", което без съмнение целеше да успокои евентуалните тревоги на всеки потенциален участник, че неговата ДНК ще бъде анонимно изпратена в неизвестната безкрайност на генетичните анализи и съхранение.

Друга секция на уебсайта съдържаше декларация за лична неприкосновеност и информирано съгласие, дълга четири страници, която гарантираше анонимност при предоставянето на домашния ДНК тест на ГТ23. Това беше скучният ситен текст, но аз прочетох всяка дума от него.

Компанията обещаваше на участниците множество нива на сигурност при обработката на тяхната ДНК и изискваше от всички сътрудници да отговарят на същите стандарти на физическа и техническа защита на данните. Нито една биологична проба, предадена на сътрудник, нямаше да се свързва с конкретно име.

В декларацията за съгласие ясно се казваше, че ниската цена на ДНК анализа за участниците за проследяване на произход и изследване на здравословното състояние ще бъде спонсорирана от сътрудничещи компании и лаборатории, които плащат за получаване на анонимни данни.

Затова участниците се съгласяваха да получават запитвания от сътрудници с посредничеството на ГТ23, за да се запази анонимността. Запитванията можеха да варират от допълнителна информация за личните навици до изследвания в специфични полета на познанието и дори допълнителна ДНК проба. От участника зависеше дали да отговори. Пряка връзка със сътрудниците не се изискваше.

След тези три страници, в които се излагаха самоналожените мерки за сигурност и обещания, следваше четвърта, в дъното на която пишеше: Не можем да гарантираме, че нарушения никога няма да се случат.

Това бе първото изречение на последния абзац, а след него имаше списък на най-лошите сценарии, които били "твърде невероятни". Те се простираха от изнасяне на информация от страна на сътрудниците до кражба или унищожаване на ДНК проби при транспортирането им до лабораториите, използвани от сътрудниците. В този абзац имаше и едно изречение, което препрочетох много пъти в опит да го разбера.

Възможно е, макар и да е твърде невероятно, трета страна да ви идентифицира, ако успее да съчетае вашите генетични данни с друга информация, станала ѝ достъпна с други средства.

Копирах го и го поставих начело на документа със записките ми.

Отдолу написах: "Какво е това!?"

Вече знаех какъв ще е следващият ми въпрос. Но преди да продължа нататък, кликнах върху връзката ПРАВОРАЗДАВАНЕ в менюто. Отворих декларация от ГТ23 за подкрепа и сътрудничество с ФБР и полицията при използване на генетични данни в криминални разследвания. През последните години темата бе станала гореща, тъй като полицията използваше доставчици на генетични анализи за разкриване на престъпления чрез свързването им с роднинска ДНК. Един от най-известните случаи в Калифорния беше залавянето на Убиеца от Златния щат десетилетия след извършените от него убийства и изнасилвания, след като на сайта на ГЕДмач беше качена ДНК от изследване след изнасилване, което осигури на разследващите съвпадения с няколко от роднините на убиеца. След създаването на родословно дърво се стигна до заподозрян, чиято самоличност бе потвърдена след още ДНК анализи. По същия начин бяха разкрити и много други по-неизвестни убийства. ГТ23 не отричаха, че си сътрудничат с правораздавателните органи.

Още не бях свършил с разглеждането на сайта на ГТ23, а вече имах още един въпрос в моя файл със записки. Не бях сигурен с какво разполагам и какво правя. Бях открил връзка между гибелта на четири млади жени. Те бяха от един и същ пол, с еднакви причини за смъртта и всички бяха участнички в програмата на ГТ23. Предполагах, че ГТ23 имат милиони участници, затова не бях сигурен дали последната връзка е валиден общ знаменател.

Изправих се и погледнах над стената на работната си станция. Виждах само темето на Майрън, който седеше на бюрото си. Помислих си да отида при него и да му кажа, че е настъпил моментът да поговорим. Но бързо отхвърлих тази идея. Не ми се искаше да отида при редактора си, при шефа си, и да му кажа, че не знам каква следваща стъпка да предприема.

Редакторите харесват увереността. Искат да чуят план, който ще доведе до статия. Статия, която ще привлече вниманието към "Навременно предупреждение" и към това, което правехме.

Отложих взимането на решение, като намерих в Гугъл телефонен номер на ГТ23 и се обадих на централата в Пало Алто. Попитах за служител по връзки с обществеността и скоро вече разговарях с медиен специалист на име Марк Болендър.

— Работя в сайт за потребителски новини, който се нарича "Навременно предупреждение", и пиша статия за личната неприкосновеност в областта на ДНК анализите — казах.

Болендър не отговори веднага, чух го да трака по клавиатурата.

— Намерих го — каза той накрая. — Сайтът ви е пред мен. Не бях запознат с него.

— Обикновено си партнираме с по-разпознаваеми издания — казах. — "Ел Ей Таймс", "Уошингтън Поуст", Ен Би Си и така нататък.

— Кой ви е партньор за тази?

— За момента нямаме. Върша малко предварителна работа и…

— Хвърляш въдицата, а?

Това беше стар вестникарски лаф. Той ми показа, че Болендър е бивш новинар, преминал от другата страна. Сега усмиряваше медиите, а не беше част от тях.

— Само репортер би казал това — отбелязах. — Къде си работил?

— О, къде ли не — отвърна Болендър. — Последно работих дванайсет години като репортер с ресор технологии в "Мърк", но си осребрих акциите и се озовах тук.

"Сан Хосе Мъркюри Нюз" беше много добър вестник. Ако Болендър бе писал за технологии в самото сърце на тази индустрия, това означаваше, че си нямам работа с пиар тъпак. Сега вече трябваше да се притеснявам, че ще се досети какво съм намислил и ще намери начин да ме блокира.

— Е, какво бих могъл да направя за теб и за "Навременно предупреждение? — попита Болендър.

— Точно сега имам нужда от най-обща информация за сигурността — казах. — Разгледах сайта на ГТ23 и там пише, че има множество нива на защита при работа с данните и пробите на участниците, и се надявах, че можеш да ми разкажеш за това.

— Ще ми се да можех, Джак. Но питаш за корпоративна информация, за която не говорим. Достатъчно е да кажа, че всеки, който предостави генетична проба на ГТ23, може да очаква най-високо ниво на сигурност в този бизнес. Много над държавните изисквания.

Това бе стандартен отговор и си отбелязах наум, че да надвишаваш държавните изисквания, когато такива няма, не означава нищо. Но не исках да скачам на Болендър и да се поставям в положението на враг толкова рано. Затова си записах думите му във файла, защото щяха да ми трябват за статията — ако такава бъдеше публикувана.

— Добре, разбирам това — казах. — Но на сайта ви ясно се казва, че не можете да гарантирате, че няма да има пробив. Как това не противоречи на току-що казаното?

— На сайта сме сложили това, което са ни казали адвокатите — заяви Болендър с малко по-остър глас. — За нищо в живота няма стопроцентова гаранция, така че трябва да направим това уточнение. Но както казах, мерките ни за сигурност са безупречни и възможно най-добрите. Имаш ли други въпроси?

— Да, изчакай.

Записах отговора му.

— Би ли ми обяснил какво означава това? — попитах. — От сайта ви е.

"Възможно е, но е твърде невероятно, трета страна да ви идентифицира, ако може да съчетае генетичните ви данни с друга информация, достъпна ѝ чрез други средства".

— Означава точно това, което казва — заяви Болендър. — Възможно е, но не е вероятно. Отново — адвокатски език. Трябва да го имаме във формуляра за съгласие.

— Би ли ми разказал малко повече за това? Например, какво означава "друга информация, достъпна чрез други средства"?

— Може да означава много неща, но няма да отиваме отвъд предупреждението, Джак.

— Някога имало ли е пробив в данните на ГТ23?

Болендър помълча, преди да отвърне. Достатъчно дълго, за да стана подозрителен към отговора му.

— Разбира се, че не — каза Болендър. — Ако е имало, това щеше да бъде докладвано на Агенцията по храни и лекарства, която регулира този бранш.

Можеш да провериш при тях и ще видиш, че доклад няма, защото това никога не се е случвало.

— Добре.

Пишех на клавиатурата.

— Ще включиш ли това в статията? — попита Болендър.

— Не съм сигурен — казах. — Както и ти каза, просто хвърлям въдицата.

Ще видим.

— Свърза ли се и с другите? "Двайсет и три и аз", "Предци"?

— Ще се свържа.

— Е, ще съм ти благодарен, ако ми се обадиш пак, за да ми кажеш, ако ще публикуваш статия. Бих искал да прегледам цитатите си, за да съм сигурен, че съм цитиран правилно.

— Ъ… не поиска това в началото на разговора ни, Марк. Обикновено не правя така.

— Е, в началото на разговора не знаех за какво ще е той. Сега съм загрижен да бъда цитиран правилно и в точния контекст.

— Не се тревожи за това. Върша тази работа от доста време и не си измислям цитати, нито ги използвам извън контекст.

— Тогава предполагам, че това е краят на разговора ни.

— Виж, Марк, не разбирам защо си разстроен. Бил си репортер, сега усмиряваш репортери, знаеш как стават нещата. Не поставяш условия след интервюто. Какво те разстройва?

— Като начало, намерих биографията ти и вече знам кой си.

— Казах ти кой съм.

— Но не спомена книгите, които си написал за онези убийци.

— Това са стари, стари истории, които нямат нищо общо с…

— И двете са за високи технологии, използвани от лоши хора. Поета?

Плашилото? Серийни убийци, които са толкова лоши, че имат медийни имена. Така че не смятам, че си се обадил, за да напишеш оптимистичен текст за нашата сигурност, нали? Нещо друго се случва тук.

Не грешеше, но не беше и прав. Все още не знаех с какво разполагам, но неговата уклончивост само увеличаваше усещането ми, че май съм напипал нещо.

— Нищо не се случва — казах. — Наистина се интересувам от сигурността на ДНК пробите, предадени на вашата компания. Но ще направя това за теб. Ако искаш да ти прочета твоите цитати сега, ще го направя. Ще видиш, че съм ги записал точно.

Настъпи мълчание, а след това Болендър отвърна със сдържан тон, който ми показа, че разговорът ни е приключил — освен ако не намерех начин да го продължа.

— Ако това е всичко, Джак…

— Искам да ти задам още един-два въпроса. Четох, че ГТ23 се е разраснала бързо и се е превърнала в един от най-големите доставчици на ДНК анализ.

— Така е. Какъв е въпросът ти?

— ГТ23 все още ли върши лабораторната работа, или е станала толкова голяма, че наема подизпълнители за това?

— Ъ, мисля, че има някакви подизпълнители. Разбирам, че въпросът ти е дали те прилагат същите мерки за сигурност и неприкосновеност и отговорът е — да, абсолютно. Същите стандарти до последната буква. Доста над държавните изисквания. Нямаш новина и трябва да затварям.

— Последен въпрос. Спомена, че компанията и нейните подизпълнители надвишават федералните изисквания и разпореждания по отношение на сигурността, докладват за всеки пробив и т. н. Наясно ли си, че няма никакви изисквания и разпореждания и че вие сами трябва да се докладвате за евентуални проблеми?

— Аз, ъ… Джак, мисля че информацията ти не е точна. АХЛ регулира ДНК пробите.

— Вярно е, това е в прерогативите на АХЛ, но АХЛ е избрала, поне досега, да не прилага регулация. Така че когато казваш, че ГТ23 надвишава държавните…

— Мисля, че това, което казвам, е, че приключихме, Джак. Хубав ден.

Болендър прекъсна връзката и аз затворих. Свих юмрук и тихо го ударих в бюрото като чук. Въпреки че бях въртял на шиш Болендър със собствените му думи, усещах, че около мен се надига мъртво вълнение.

Болендър имаше основателна причина да е разстроен. Освен че трябваше да полага усилия да опази репутацията на компанията, която го бе наела, вероятно също така знаеше, че най-голямата тайна в бранша като цяло е заплашена от разкриване. Генетичните тестове бяха саморегулиращ се бизнес и почти никакви държавни очи не го следяха.

А това си беше новина.

Събудих се объркан. От дълбокия сън ме бе извадил звукът на духалката за листа навън. Погледнах часовника на телефона, но той бе угаснал, след като през нощта бе престоял в ареста, а не бе закачен за зарядното. Без съмнение бях спал повече от отредените ми трийсет минути.

Не носех часовник, тъй като обикновено гледах колко е часът на телефона.

Станах и се завлякох в кухнята, където от печката разбрах, че е 4:20. Бях спал повече от два часа.

Трябваше да си включа телефона и да изчакам да се зареди достатъчно, че да се активира екранът. След това пратих съобщение на Майрън и Емили в груповия чат и обясних закъснението си. Попитах ги дали е прекалено късно да се срещнем и получих незабавен отговор: "Ела в редакцията".

Срещнахме се след двайсет и пет минути.

Съобщението, което Емили бе пратила на Майрън по-рано, казваше истината. Тя бе научила нещо интересно за Уилям Ортън в Университета в Ървайн.

Срещнахме се в заседателната зала на "Навременно предупреждение" и тя разказа какво е открила.

— Първо, нищо от това не е официално — каза тя. — Ако искаме да го използваме, трябва да намерим потвърждение, каквото според мен има в полицията в Анахайм, можем да открием източник там.

— Колко достоверен е източникът ти в университета? — попита Майрън.

— В момента е помощник-ректор — каза Емили. — Но преди четири години, когато това се е случило, е била асистент на координатора на отдела, отговарящ за Раздел IX. Знаеш ли какво е Раздел IX, Джак?

— Да — казах. — Това е протоколът за сексуално насилие и тормоз за всички учебни заведения, които получават федерално финансиране.

— Правилно — потвърди Емили. — Моят източник ми каза неофициално и напълно анонимно, че имало подозрения, че Уилям Ортън е сериен насилник по отношение на студентките си, но така и не успели да го докажат. Жертвите били сплашвани, свидетели оттегляли показанията си.

Така и не успели да изградят солидно обвинение срещу него, докато не се появила Джейн Доу.

— Джейн Доу? — повторих.

— Студентка по биология, която имала часове при Ортън и твърдяла, че той я упоил и изнасилил след случайна среща в бар в Анахайм. Когато се свестила, била гола в мотелска стая и последното, което си спомняла, било, че е пила с него.

— Ама че извратеняк — каза Майрън.

— Искаш да кажеш престъпник — поправи го Емили.

— Това също — съгласи се Майрън. — Какво се е случило? Джейн Доу е размислила?

— Никак даже — каза Емили. — Била непреклонна. И умна. Същата вечер повикала полиция и ѝ направили стандартно изследване след изнасилване. Ортън използвал презерватив по време на нападението, но те намерили слюнка по гърдите ѝ. Имали солидни доказателства срещу него.

Токсикологичният тест на Джейн показал наличие на флунитразепам, по-известен като рохипнол, опиата за изнасилване на среща. Имали стабилен свидетел на жертвата и били готови да заведат дело. Само чакали ДНК пробата.

— Какво се случило? — попитах.

ДНК тестът бил направен от лабораторията на шерифската администрация на Ориндж Каунти — каза Емили. — Оказало се, че ДНК от слюнката не съвпада с профила на Ортън.

— Шегуваш се — каза Майрън.

— Ще ми се — отвърна Емили. — Това погребало обвинението.

Хвърлило сянка на съмнение върху версията на жертвата, защото при разпита тя казала, че не била спала с друг мъж от шест дни. Тогава детектив на прокуратурата изровил множество предишни сексуални партньори на Джейн Доу. И се стигнало до оттегляне на обвинението.

Отказвали да продължат без ДНК съвпадение.

Спомних си какво бе казал Джейсън Хуанг за гена ДРД4.

Прокуратурата в Ориндж Каунти бе заклеймила Джейн Доу като сексуално разпусната и следователно ненадеждна свидетелка пред съда.

— Каза, че срещата била случайна — казах. — Нещо повече за това? Как са разбрали, че е била случайна?

— Не попитах — отвърна Емили. — Просто казаха, че е била случайна.

Срещнали се непланирано в един бар.

— Слюнката имала ли съвпадение с нечия друга ДНК?

— Неизвестен носител — каза Емили. — По онова време вървял слух, че тъй като Ортън бил изследовател на ДНК, някак си е успял да направи така, че да няма съвпадение.

— Звучи като научна фантастика — каза Майрън.

— Така е — съгласи се Емили. — Според моя източник шерифската лаборатория повторила теста, но пак нямало съвпадение.

— Имало ли е манипулация? — попита Майрън.

— Имало такива предположения, но администрацията на шерифа застанала зад лабораторията — отвърна Емили. — Според мен и най-малката индикация за проблем в достоверността на доказателствата е щяла да застраши всяка присъда, която е разчитала на лабораторията за анализ, и те не са били готови да се изправят срещу това.

— И на Ортън му се е разминало — казах.

— До известна степен — поправи ме Емили. — Не е имало наказателно дело, но се вдигнало достатъчно шум заради непоколебимата версия на Джейн Доу въпреки резултатите от ДНК анализа и учебното заведение погнало Ортън по устава за поведение на служителите. Те нямали намерение да налагат наказания за престъплението. Трябвало да предпазят другите студенти. Затова тихо се споразумели за напускането му. Той запазил пенсията си и цялата случка била обвита в мълчание.

— А какво се случило с Джейн Доу? — попитах.

— Това не знам — каза Емили. — Попитах моя източник кой от полицията в Анахайм се е занимавал с това, но тя си спомни само, че детективът имал идеалното име за тази професия. Диг.

— Първо име или фамилия? — попитах.

— Тя каза първо — отвърна Емили. — Описа го като латино, затова предположих, че първото му име е било Дигоберто или нещо подобно.

Няма да е много трудно да го намерим.

Кимнах.

— Е — каза Майрън. — Университетът в Ървайн показва вратата на Ортън и той си прави частна лаборатория. Отървал се е леко.

— Така е — съгласи се Емили. — Но моят източник ми каза, че главната им грижа била да го махнат от учебното заведение.

— Ами слухът за смяната на ДНК пробите? — попитах аз. — Това изобщо възможно ли е?

— Порових малко, докато чаках да дойдеш — каза Емили. — Технологиите за генно редактиране напредват с всеки ден, но не са достигнали дотам — а със сигурност не са били и преди четири години, — че да можеш да промениш целия код. Случилото се с разследването на Джейн Доу е загадка. Според моя източник Джейн Доу била наела адвокат, готов да съди Ортън и университета. Неговата кантора поръчала свой собствен анализ на пробата и стигнала до същия резултат. Дело не е заведено.

И тримата мълчахме известно време. Накрая Майрън попита:

— И сега какво?

Това беше моето разследване и бях ревнив към него, но трябваше да призная, че Емили Атуотър го бе придвижила напред по страхотен начин.

— Е, трябва да запомним, че този Уилям Ортън е съмнителен тип, но това, което Джак преследва, не го докосва. Засега — каза Емили. — Трябва да съберем още информация, но нека видим докъде сме стигнали. Четирите жертви, за които знаем, са участнички в ГТ23. Възможно е, макар още да не е доказано, техните ДНК проби да са продадени на лабораторията на Ортън за изследователски цели. Добавете и това, че Ортън, както изглежда, е сексуален хищник, и става още по-интересно. Но нямаме нищо конкретно, което да свързва едното с другото.

— Точно така — каза Майрън. — Чудя се колко бихме напреднали в това без по-солидна връзка.

Майрън ме погледна, което приех за добър знак. Това все още си беше моето разследване и той искаше да чуе какво мисля.

— Мисля, че това е част от хвърлянето на въдицата — казах. — Трябва да видим какво ще клъвне. Мисля, че трябва да се опитаме да проникнем в "Ориндж Нано" и да говорим с Ортън. Да го поопознаем чрез пряк контакт.

Не съм сигурен обаче как да го направим. Не мисля, че трябва да му се обадим и да му кажем, че разследваме убийствата на четири жени. Трябва ни друг подход.

— И аз си мислех за това — каза Емили. — Докато чаках Джак днес, разгледах всичко, което успях да намеря за Ортън, и открих, че името му се споменава в годишен доклад на "Рексфорд Корпорейшън". Той е член на борда.

— С какво се занимава "Рексфорд"? — попитах.

— Основно с продукти за коса за мъже — каза Емили. — С акцент върху алопеция — тоест косопад. Браншът е във възход и за двата пола и се очаква в рамките на пет години да се превърне в индустрия за четири милиарда долара.

— Ортън се опитва да лекува това? — попитах.

— Предполагам — отвърна Емили. — Ако успее да създаде генетична терапия, която лекува това състояние или дори само го забавя, представете си колко ще струва. Той е в борда на "Рексфорд", защото компанията финансира изследванията му, и това може да е нашият вход.

— Казваме, че се интересуваме от косопад? — попитах.

— Следваме парите — каза Емили. — Всяка година се харчат милиарди, но още няма лечение — поне засега. Ще влезем от позицията на потребителя: колко от тези лекарства са безрезултатни и докъде сме стигнали с генетичното лечение. Ще изчеткаме егото на Ортън, ще кажем, че сме чули, че ако някой скоро ще направи пробив, това ще е той.

Планът беше добър, единственият му недостатък бе, че не се бях сетил за него пръв. Мълчах и Майрън ме погледна и попита:

— Какво мислиш, Джак?

— Ами тези изследвания за алопеция са новост за мен — казах. — Джейсън Хуанг ми каза, че Ортън проучва зависимостите и рисковите поведения. Оплешивяването не е свързано с нито едно от двете, доколкото ми е известно.

— Така става с изследванията — каза Емили. — Получават билет от фармацевтичната индустрия за една област и така финансират другите си дейности, които наистина ги интересуват. "Рексфорд" плаща за изследванията, които иска, и така финансира изследванията, които иска Ортън.

Кимнах и казах:

— Тогава мисля, че идеята е добра. Това е начинът ни да влезем. Може би първо ще трябва да минем през "Рексфорд". Ще накараме корпоративните пиари да уредят срещата, така на Ортън ще му е по-трудно да откаже — особено ако при него се случва нещо мътно.

— Това е добра идея — отвърна Емили. — Аз…

— Ще се обадя още утре сутринта — прекъснах я. — Ще се опитам да го уредя.

— Кажи им, че двамата ще отидете на интервюто — каза Майрън.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Искам да отидете и двамата — отвърна Майрън.

— Мисля, че мога да се справя и сам — казах.

— Сигурен съм, че можеш — потвърди Майрън. — Но от съображения за сигурност искам да отидете и двамата. Емили, вземи "Канон"-а, така ще можеш и да снимаш.

— Не съм фотограф — протестира Емили.

— Просто вземи фотоапарата — настоя Майрън.

— Ами полицията в Анахайм? — попита Емили. — И там ли искаш да отидем заедно?

— Смятах да отида там утре — обадих се аз. — Да намеря детектив Диг.

Емили не каза нищо. Очаквах да протестира, да заяви, че тя е открила тази следа, но тя не го направи.

— Добре, ти иди, Джак — каза Майрън. — Но чуйте, не искам това да се превръща в състезание. Работете заедно. Отделил съм половината екип за това. Не можем да си губим времето. Открийте дали има нещо там и ако няма, тръгнете си и продължавайте със следващата следа.

— Ясно — каза Емили.

— Добре — добавих аз.

С това срещата приключи и се върнахме по работните си места.

Първото, което направих, бе да се обадя в полицията в Анахайм и да се опитам да се свържа с Диг. Това се оказа лесно. Поисках да ме свържат с детективския отдел и попитах жената, която вдигна:

— Диг там ли е?

— Съжалявам, детектив Руис си тръгна. Да му предам ли съобщение?

— Не, няма нужда. Утре на работа ли е?

— Да, но цял ден ще е в съда. Искате ли да оставите съобщение?

— Не, ще го видя в съда. За изнасилването, нали?

Това беше информирано предположение, основаващо се на работата на Руис по случая с Джейн Доу и Ортън.

— Да, Исая Гембъл. За кого да му предам, че се е обаждал?

— Няма нужда. Ще се видя с него утре там. Благодаря.

След като затворих, влязох в сайта на окръжната прокуратура на Ориндж Каунти и написах в търсачката името на Исая Гембъл. Така стигнах до резюме на делото — отвличане и изнасилване — и съдебната зала, в която щеше да се гледа в съда в Санта Ана. Можех да отида там сутринта.

Докато въвеждах информацията в записките си, бях прекъснат от съобщение от Рейчъл Уолинг.

Беше като гръм от ясно небе. Изтърсвам ѝ се без предупреждение за първи път от повече от година и на следващия ден тя иска да пийнем. Не се бавих много с отговора.

Чаках, но не последва незабавен отговор. Започнах да си събирам нещата, да пъхам в раницата всичко, което можеше да ми потрябва на следващия ден в Ориндж Каунти. Тъкмо се канех да ставам и да си тръгвам, когато получих съобщение от Рейчъл.

Взирах се в екрана на телефона. Знаех, че има предвид "Мистрал".

Това изглеждаше малко странно, но може би от срещата щеше да излезе нещо повече от споделяне на питие. Може би Рейчъл бе променила решението си за моето предложение към нея. Върнах ѝ съобщение с името и адреса на заведението и ѝ казах, че тръгвам натам.

На излизане минах през работната станция на Емили Атуотър. Тя вдигна очи от екрана.

— Намерих Диг — казах. — Фамилията му е Руис. Утре ще е в съда заради друг случай.

— Чудесно — отвърна Емили. — Би трябвало да можеш да говориш с него там.

— Да, и аз това си мислех. И освен това искам да ти си извиня, ако съм се държал като задник.

— Не, не си. Това си е твоето разследване. Наясно съм.

Кимнах и казах:

— Благодаря за разбирането. Ако искаш да дойдеш с мен да намерим заедно Руис, нямам нищо против. Следата си беше твоя.

— Не, ще остана тук — отвърна тя. — Мислех си, докато ти правиш това, аз да видя какво мога да разбера от федералните. Ще започна с АХЛ.

— Нищо не правят по въпроса — казах ѝ. — Все още са на регулационен етап "обмисляне".

— Да, но ни трябва официално изявление за това, както и да попитаме защо е така и кога положението ще се промени. Властта стои зад тези пропуски и това е голяма част от историята.

— Така е.

— Значи аз ще свърша това, а ти отиди в Ориндж Каунти.

— Ще се опитам да уредя нещо с Ортън чрез пиарите на "Рексфорд".

Ще те държа в течение.

Тя се усмихна. И това някак си ме накара да си помисля, че продължавам да се държа като задник.

— Значи без лоши чувства? — попитах.

— Разбира се — каза тя. — Да видим какво ще стане утре.

Кимнах, но когато се обърнах да си ходя, тя каза:

— Никога не бих се извинявала, че съм ревнива към собственото си разследване, Джак.

Извърнах се към нея.

— Видях следа и тръгнах по нея — каза тя. — Имаш пълното право да я запазиш.

— Ясно — отвърнах.

— До утре — каза тя.

Когато стигнах в "Мистрал", Рейчъл беше вече на бара, чашата ѝ с мартини бе наполовина пълна. Не ме видя да влизам, затова се спрях и я погледах известно време. Очите ѝ бяха сведени към барплота, четеше някакъв документ. Пресегна се към столчето на чашата с мартини, без да поглежда, и отпи малка глътка. Отношенията ми с нея продължаваха вече почти двайсет и пет години, горещи и хладни, интензивни и дистанцирани, интимни и строго професионални, а в крайна сметка винаги ми разбиваха сърцето. От самото начало тя бе оставила в него дупка, която никога нямаше да зарасне. Можеха да минат години, в които да не я виждам, но не можех да спра да мисля за нея. Да мисля къде е, какво прави, с кого е.

Знаех, че в мига, в който бях решил да я посетя предния ден, си бях купил нова доза надежда и болка. Но някои хора са обречени на това, обречени да танцуват на една и съща музика от надраскана плоча.

Моментът се съсипа, когато барманката ме видя да стоя до вратата и извика своята версия на името ми:

— Жак, какво правиш? Влизай, влизай.

Ел, чиято фамилия не знаех, говореше с френски акцент. Познаваше ме като редовен клиент, но придаваше френско звучене на името ми. Обаче бе достатъчно близо до оригинала и накара Рейчъл да вдигне поглед и да ме види. И моят миг на съзерцание и надежда свърши.

Отидох до бара и седнах до Рейчъл.

— Здравей, отдавна ли си тук? — попитах.

— Не, дойдох малко преди теб — отвърна Рейчъл.

Ел дойде да ми вземе поръчката.

— Обичайното ли, Жак?

— Разбира се — казах.

Ел отиде при бутилката с водка "Кетъл Уан" и започна да ми приготвя питието.

— Добре ли се чувстваш, Жак? — прошепна подигравателно Рейчъл. — Нали знаеш, че този акцент е фалшив?

— Тя е актриса — казах. — Заведението е френско.

— Само в Лос Анджелис.

— Или може би в Париж. Е, какво те води през планината в Долината?

— Опитвам се да привлека нов клиент и днес беше голямата презентация.

— Профилиране?

— Хлябът и сиренето ни.

— Значи влизаш, вадиш си биографията на бивш ФБР агент и им казваш какво можеш да правиш, а те ти дават поръчката?

— Малко опростенческо, но да, така стават нещата.

Ел донесе мартинито ми, постави го върху коктейлна салфетка и каза:

— Воала!

— Мерси! — отвърнах.

Ел отстъпи назад, беше достатъчно умна, за да ни даде лично пространство.

— И това е мястото, на което идваш редовно? — попита Рейчъл. — С барманката с фалшивия френски акцент?

— Живея само на две пресечки оттук — казах. — Мога да се прибера пеша, ако се накъркам.

— Или ако ти излезе късметът. Трябва да ги заведеш у вас, преди да са размислили, нали?

— Това беше удар под кръста и вече ми се иска да не ти бях казвал за това вчера. Това е единственият път, в който ми се е случвало тук.

— Сигурна съм.

— Вярно е, но вече започва да ми се струва, че ревнуваш.

— Мечтай си.

Млъкнахме за няколко минути и имах чувството, че и двамата преглеждаме наум спомени от противоречивата ни история. Винаги излизаше, че аз съм прецакал нещата. Веднъж по време на разследването на Поета, когато собствената ми несигурност ме накара да се съмнявам в нея и това се бе оказало пагубно за връзката ни, и последния път, когато дадох предимство на работата си пред нашите отношения, а нея поставих в непоносима ситуация.

А сега се срещахме в бар и си разменяхме остроумни забележки.

Заболя ме, като си помислих какво би могло да бъде.

— Признавам си, че ревнувам от едно нещо — каза Рейчъл.

— Че живея в Долината? — попитах.

Все още не можех да спра да остроумнича. Мили боже.

— Не, че работиш по разследване — отвърна тя. — Истинско разследване.

— За какво говориш? — възразих. — Ти си имаш свой собствен бизнес.

— Който в деветдесет процента от случаите е седене пред компютъра и ровене. Не съм работила по истински… Не използвам способностите си, Джак. А ако не ги използвам, ще ги загубя. Твоето идване вчера само ми напомни какво вече не правя.

— Съжалявам. Знам, че аз съм виновен. За значката ти, за всичко. Аз прецаках всичко заради една статия. Бях толкова заслепен и сега съжалявам.

— Джак, не съм дошла, защото имам нужда от извинението ти.

Миналото си е минало.

— Тогава за какво, Рейчъл?

— Не знам. Просто…

Не довърши. Но знаех, че това няма да е бързо питие и след това чао.

Вдигнах два пръста към Ел в другия край на бара. Още две.

— Направи ли нещо с това, за което говорихме вчера? — попита Рейчъл.

— Да — казах. — Намерих доста добра информация и щях да продължа днес, но през нощта се озовах в ареста.

— Какво? Защо?

— Защото полицаят, който работи по същия случай, е изплашен.

Изплашен е, че съм по-напред от него, затова ме закопча по измислено обвинение за възпрепятстване на разследването и прекарах нощта в ареста, а след това половината ден в съда и по затворническите камионетки.

Допих мартинито си, когато Ел ми поднесе новото.

— Je vous enprie [Моля] — каза тя..

— Мерси — отвърнах.

— Грасиас — каза Рейчъл.

Ел се отдалечи.

— Хей, забравих — казах.

Вдигнах новата си напитка и попитах:

— За теорията за единствения куршум?

Може би бях прекалил, но Рейчъл не трепна. Вдигна чашата си и кимна. Това бе препратка към нещо, която тя ми бе казала преди години: че вярвала, че за всеки човек има някой, който може да му прониже сърцето като куршум. Не всеки имал късмета да срещне този някой и не всеки можел да го задържи, ако все пак го срещне.

За мен никога не бе имало никакво съмнение, че Рейчъл е този човек за мен. Името ѝ беше куршумът, който ме бе пронизал.

Чукнахме си чашите. Но Рейчъл заговори преди да кажем нещо повече по тази тема:

— Повдигнаха ли ти обвинения?

— Заместник градският прокурор спря производството в мига, в който го видя — казах. — Това е някакъв нов вид тормоз във време, когато за някои хора репортерите са най-големите боклуци. Ченгетата си мислят, че всичко може да им се размине.

— Наистина ли мислиш, че си по-напред в разследването от тях?

— Да. Да не би да си размислила…

— Какво имаш?

През следващите двайсет минути ѝ разказах за Джейсън Хуанг, Уилям Ортън и как моята партньорка в разследването, Емили Атуотър, е постигнала напредък с източник от Университета в Ървайн. Рейчъл зададе няколко въпроса и ми даде съвети. Беше ясно, че според нея съм надушил следа, която смяташе, че е в десетката. Някога във ФБР бе преследвала серийни убийци; сега правеше проверки на кандидати за работа. Изпихме по още едно мартини и когато млъкнахме, трябваше да вземем решение.

— Просто си оставяш колата тук, така ли? — попита Рейчъл.

— Да, те ме познават — казах. — Давам им ключовете и сутринта идвам да си взема колата.

— Е, аз също не бива да шофирам.

— Можеш да дойдеш пеша с мен до вкъщи. Можеш да се върнеш за колата си, когато си готова да шофираш.

Ето това беше. Покана с половин уста. Тя ми отговори с полуусмивка.

— И ако това е чак сутринта? — попита.

— Три мартинита… Мисля, че ще ти трябва поне толкова време — отвърнах.

Платих сметката с платинена карта "Американ Експрес". Рейчъл я видя.

— Все още ли получаваш отчисления от авторски права, Джак?

— Понякога. Все по-малко всяка година, но книгите още се печатат.

— Чух, че всеки път, когато заловят сериен убиец, откриват екземпляр на "Поета" сред вещите му. Освен това книгата е популярна и във всички затвори, в които съм била.

— Добре е да го знам. Може би трябваше да организирам раздаване на автографи в ареста снощи.

Тя се разсмя високо и си дадох сметка, че е прекалила с мартинито.

Обикновено се владееше доста по-добре и не се смееше така.

— Да тръгваме, преди и двамата да сме заспали — казах.

Слязохме от бар-столовете и поехме към вратата.

Алкохолът продължаваше да ѝ развързва езика, докато вървяхме по краткия път до дома ми.

— Искам само да знаеш, че чистачката е в отпуск от около година — казах.

Тя пак се засмя.

— Друго и не очаквам — отвърна. — Помня някои от жилищата ти.

Ергенски дупки.

— Е, предполагам, че някои неща никога не се променят.

— Искам да участвам — изстреля тя.

Направих няколко нестабилни крачки, без да отговоря. Чудех се дали говори за връзката ни или за моето разследване. Тя поясни, преди да попитам:

— Печеля тонове пари, но… не правя нищо. Някога… имах умения, Джак. А сега…

— Затова дойдох при теб вчера — обясних. — Мислех си, че ти ще…

— Знаеш ли какво правих днес? Правих презентация пред компания, която произвежда пластмасови мебели. Те искат да са сигурни, че не наемат нелегални имигранти, затова идват при мен и познай какво? Ще им взема парите, щом искат да ми ги дадат.

— Е, така е в бизнеса. Знаеше го, когато…

— Джак, искам да върша нещо. Искам да помогна. Мога да ти помогна в разследването ти.

— Ъ… да, мислех си, че може би ще искаш да направиш профил на човека, който и да е той, отговорен за това. Пък и на жертвите. Имаме нужда…

— Не, искам повече от това. Искам да съм на терен. Като с Плашилото.

Кимнах. Бяхме работили рамо до рамо по това.

— Е, това е малко по-различно. Тогава ти беше агент, а и аз вече имам партньор…

— Но аз наистина мога да ти помогна. Все още имам връзки във федералното правителство. Мога да намирам информация. Да намирам неща, които ти не можеш.

— Какви неща?

— Все още не знам. Ще трябва да видя, но все още познавам хора във всички агенции, защото работя с тях.

Кимнах. Бяхме стигнали до комплекса ми. Не знаех колко от това, което казва, се дължи на алкохола, но по всичко личеше, че думите идват от сърцето ѝ. Поиграх си малко с ключовете, преди да отключа портата.

— Дай да влезем и да седнем — казах. — Ще поговорим за това.

— Не искам да говоря повече тази вечер, Джак — каза тя.

Никога не бях ходил в съда в Санта Ана, нито бях шофирал от Долината до Ориндж Каунти в делнична сутрин. Тръгнах в седем, за да съм сигурен, че ще стигна там преди девет. Това стана, след като два пъти се разходих до "Мистрал", за да взема моя джип, а след това и БМВ-то на Рейчъл. Паркирах нейната кола на същото място, където Матсън и Сакаи ме бяха арестували. След това оставих ключовете ѝ на нощното шкафче до леглото, на което тя спеше. Написах ѝ бележка да ми се обади, когато се събуди, и я оставих заедно с два аспирина до ключовете.

Рейчъл сигурно щеше да се разстрои, когато се събудеше в празен апартамент, но исках да стигна до детектив Дигоберто Руис преди процесът да започне.

Чудесен план. След задръстванията на магистрали 101 и 5 влязох в паркинга на наказателния съд на Санта Ана в 9:20. Делото на Исая Гембъл вече се гледаше. Вмъкнах се на задния ред в залата и загледах. Имах късмет. Трябваха ми само няколко минути, за да осъзная, че детектив Руис е човекът на свидетелската банка, който дава показания.

Местата за зрители в залата бяха празни, имаше само една жена на първия ред от страната на обвинението. Делото очевидно не привличаше вниманието на местното население и медиите. Прокурорът беше жена, която бе застанала на катедра между масите на обвинението и защитата.

Съдебните заседатели бяха вляво от нея: в първия час от заседанието дванайсетимата заедно с двете резерви все още бяха нащрек и внимаваха.

Обвиняемият Исая Гембъл седеше на маса до друга жена. Знаех, че според кодекса на сексуалните хищници на такъв процес те трябва да се явят с жена адвокат. Това караше съдебните заседатели да се запитат: ако този мъж е направил това, в което го обвиняват, би ли го представлявала жена?

Руис изглеждаше близо до пенсия. Посивяла лента коса обграждаше плешивото му теме, а очите му изглеждаха вечно тъжни. Беше видял прекалено много в тази професия. Разказваше само един от многото епизоди.

— Срещнах се с жертвата в болницата — каза той. — Там лекуваха нараняванията ѝ и събираха доказателства.

— А тя успя ли да ви даде още доказателства и информация? — попита прокурорът.

— Да, беше запомнила регистрационната табела, която е била в багажника на колата заедно с нея.

— Не е била на колата?

— Не, била е свалена.

— Защо е била свалена?

— Вероятно за да не може заподозреният да бъде разпознат, ако има свидетел на отвличането.

Адвокатът възрази на отговора на детектива, като каза, че това е спекулация. Съдията реши, че Руис има повече от достатъчно опит в случаи с изнасилвания, за да си състави мнението, което бе изразил, и позволи отговорът да бъде допуснат. Това даде смелост на прокурора да задълбочи разпита.

— Виждали ли сте преди нещо подобно? — попита тя. — Свалянето на регистрационната табела.

— Да — каза Руис.

— Като опитен детектив бихте ли казали какво ви говори това?

— Предумишленост. Че е имал план и е излязъл на лов.

— Лов?

— Търсене на жертва. На плът.

— Да се върнем на това, че жертвата е била в багажника. Не е ли било прекалено тъмно, за да види табелата?

— Било е тъмно, но всеки път, когато похитителят е натискал спирачки, стоповете са осветявали част от багажника и тя е можела да види. Така е запомнила номера.

— И какво направихте с тази информация?

— Проверих номера в компютъра и получих името на собственика.

— На чие име беше регистриран?

— Исая Гембъл.

— Обвиняемият?

— Да.

— Какво направихте след това, детектив Руис?

— Извадих снимката на Гембъл от шофьорската му книжка, прибавих я към една шестица и я показах на жертвата.

— Моля, пояснете на съдебните заседатели какво е шестица.

— Шест снимки. Събрах шест снимки, тази на Исая Гембъл и още пет на други мъже от същата раса и с подобни възраст, ръст, коса и цвят на кожата. След това ги показах на жертвата и я попитах дали някой от мъжете на снимките е този, който я е отвлякъл и изнасилил.

— И тя разпозна ли някой от мъжете на тези снимки?

— Без колебание посочи снимката на Исая Гембъл и каза, че това е човекът, който я е отвлякъл, изнасилил и пребил.

— Накарахте ли я да се подпише на снимката на мъжа, когото е разпознала?

— Да.

— И донесохте ли тази шестица с вас днес в съда?

— Да.

Прокурорът премина през процедурата за включване на шестицата в доказателствата на обвинението и съдията я прие.

След двайсет минути Руис беше приключил със свидетелските си показания и съдията разпореди почивка преди началото на кръстосания разпит на защитата. Каза на съдебните заседатели и двете страни да се върнат след петнайсет минути.

Наблюдавах съсредоточено Руис, за да видя дали ще напусне съдебната зала по време на почивката, за да пие кафе или да отиде до тоалетната, но отначало той остана на мястото си на свидетелската банка и започна да си бъбри със секретарката. Но след това телефонът на секретарката звънна и тя отклони вниманието си от детектива. След още една минута Руис стана и каза на прокурора, че отива до тоалетната и веднага ще се върне.

Видях как Руис излезе през вратата и тръгнах след него. Дадох му една минута преднина в тоалетната, преди да вляза. Той вече беше на мивката и си миеше ръцете. Застанах пред друга мивка и започнах да правя същото.

Погледнахме се в огледалото над умивалниците и двамата кимнахме.

— Сигурно усещането е хубаво — казах аз.

— Какво? — попита Руис.

— Да пратиш сексуален хищник за дълго зад решетките.

Руис ме погледна странно.

— Бях в съдебната зала — казах. — Гледах ви как свидетелствате.

— О — отвърна Руис. — Не сте съдебен заседател, нали? Не мога да имам никакъв контакт с…

— Не, не съм. Всъщност съм репортер. От Лос Анджелис.

— И сте тук заради този случай?

— Не, не този. Друг. Казвам се Джак Макавой.

Хвърлих хартиената салфетка, с която си бях избърсал ръцете, в кофата и му протегнах ръка. Руис я пое предпазливо. Не знаех дали това се дължеше на казаното от мен, или беше просто неудобство от ръкостискане в тоалетната по принцип.

— Какъв друг случай? — попита Руис.

— Предполагам, на онзи човек, който се е измъкнал — казах. — Уилям Ортън.

Наблюдавах лицето му за реакция и ми се стори, че зърнах припламване на гняв, преди физиономията му да стане каменна.

— Откъде знаете за този случай? — попита той.

— Източници — отвърнах. — Знам какво е направил в Университета в Ървайн. Не сте го пратили в затвора, но поне сте го прогонили далече от студентите.

— Вижте, не мога да говоря с вас за този случай. Трябва да се връщам в съдебната зала.

— Не можете или не искате?

Руис отвори вратата и ме погледна пак.

— Правите разследване за Ортън?

— Да — казах. — Независимо дали говорите с мен или не. Бих предпочел преди това да поговорим и да ми обясните защо така и не е бил обвинен.

— Какво си мислите, че знаете за него и за онзи случай?

— Знам, че може все още да е сексуален хищник. Това достатъчно ли е?

— Трябва да се връщам в съдебната зала. Ако все още сте тук, след като приключа, може да поговорим.

— Аз ще…

Той си тръгна и вратата бавно се затвори.

Върнах се в съдебната зала и изгледах кръстосания разпит на Руис от страна на адвокатката, която според мен не постигна нищо и направи огромна грешка, като зададе въпрос, позволяващ на Руис да заяви, че ДНК, получена в болницата след отвличането и изнасилването, съвпада с тази на клиента ѝ. Това, разбира се, щеше и без това да излезе, или може би вече беше излязло по-рано чрез друг свидетел на обвинението, но не беше добър знак за защитата да споменава ключова улика срещу своя клиент.

След двайсетминутен разпит, който не постигна нищо за клиента ѝ, тя се отказа и детективът бе освободен от свидетелската банка.

Излязох от съдебната зала и седнах на пейка в коридора. Ако Руис имаше намерение да говори с мен, щеше да излезе. Но когато го направи, то беше само за да викне следващия свидетел, който чакаше в коридора на съседната пейка. Чух Руис да я нарича д-р Слоун и да ѝ казва, че е неин ред. Заведе я до вратата на съдебната зала и когато я отвори пред нея, се обърна към мен и кимна. Приех го като знак, че ще се върне.

След още десет минути Руис най-накрая излезе от съдебната зала и седна до мен на пейката.

— Трябва да съм вътре — каза той. — Прокурорът не познава случая като мен.

— Лекарката специалист по ДНК ли е? — попитах.

— Не, ръководи лечебен център за жертви на изнасилвания в болницата. Тя събра доказателствата. ДНК експертът е следващият.

— Колко време ще продължи делото?

— Ще приключим утре сутринта, след това е ред на защитата да изложи аргументите си, които не изглеждат много.

— Щом каузата е толкова изгубена, защо не се признае за виновен и не поиска сделка?

— Защото на хора като него не предлагаме сделки. Защо сте тук?

— Работя по едно разследване и то ме отведе до Ортън. Разбрахме за случая в Университета в Ървайн и се зачудих защо той е стигнал до задънена улица.

— Краткият отговор: нямаше съвпадение на ДНК. Жертвата го бе идентифицирала, имахме свидетелско потвърждение на проверими факти, но ДНК ни извади от играта. Прокурорът се отказа. Как Ортън е свързан с това, по което работите?

Разбирах какво прави Руис. Търгуваше. Би дал информация, ако получи такава. Но засега не ми бе казал нищо, което аз вече да не знаех.

— Разследвам убийството на една жена — казах. — Няма пряка връзка със случая с Ортън, но мисля, че нейната ДНК е минала през неговата лаборатория.

— В Университета в Ървайн? — попита Руис.

— Не, това е станало, след като е напуснал. Сегашната му лаборатория, "Ориндж Нано".

— Не виждам връзка.

— Моята жертва е убита от сексуален хищник. От това, което знам за Ортън, той е такъв.

— Не мога да твърдя това. Ние така и не го обвинихме в никакво престъпление.

— Но сте искали. Прокурорът се е отказал.

— И имаше основателна причина. ДНК действа и в двете посоки.

Обвинява и оневинява.

Извадих бележника си, за да си запиша тази реплика. Това подплаши Руис.

— Не можете да използвате думите ми. Не искам той да ме съди.

Нямаше обвинение. ДНК го оневини.

— Но имате и версията на жертвата.

— Няма значение. ДНК пробата срути всичко. Направи каузата незащитима. Не продължихме нататък. Край на историята. Това да не е…

За "Таймс" ли работите?

— Работя за уебсайт, който понякога си партнира с "Таймс". Колко изненадан бяхте, когато дойдоха резултатите и се оказа, че събраната ДНК не съвпада с тази на Уилям Ортън?

— Неофициално: много. Официално: без коментар.

Оставих бележника си на пейката, за да не го разглежда като заплаха, и попитах:

— Някакви хипотези за ДНК пробата и откъде е дошла?

— Не — отвърна Руис. — Знам само, че това съсипа разследването.

Нямаше значение колко правдиво звучеше жертвата. ДНК от друг мъж по тялото ѝ съсипа разследването.

— А вероятно ли е да е имало подправяне?

— Не виждам къде. Аз взех пробата от Ортън със съдебна заповед. Аз я предадох в лабораторията. Да не ме обвинявате в нещо?

— В никакъв случай. Просто питам. Имало е и втора проба, с която е сравнена тази на Ортън. Имаше ли някакво вътрешно разследване за това?

— Не, само повторихме теста и получихме същия резултат. Говорите за много чувствителна тема. Знаете ли какво биха направили адвокатите в тази съдебна зала с нещо подобно? Ще ни затрупат с обжалвания на всяка присъда, която някога е дошла от тази лаборатория.

Кимнах. Бяха се замислили над случилото се, но не много усърдно.

— Как жертвата прие това, когато ѝ казахте?

— Тя бе по-изненадана и от мен — каза Руис. — Настояваше и продължава да настоява, че не е имало друг мъж. Само Ортън.

— Говорихте ли с него? Имам предвид — разпитахте ли го? Може би когато сте му взимали пробата?

— Не. Той се бе обградил с адвокати още от първия ден. Знаете ли, прав сте. За онова, което казахте.

— Какво съм казал?

— Че е онзи, който се е измъкнал. Това копеле е изнасилвач. Сигурен съм. И резултатите от ДНК не променят това. Това също е неофициално.

Руис стана.

— Трябва да се връщам.

— Още два бързи въпроса — спрях го аз.

Той ми даде знак да ги задам. Аз също станах.

— Кой бе адвокат на Джейн Доу?

— Ерве Гаспар, аз ѝ го препоръчах.

— Как е истинското име на Джейн Доу?

— Би трябвало да можете да научите това от вашия източник в университета.

— Добре, а докладът на лабораторията за ДНК анализа? Къде мога да го намеря?

— Не можете. Всичко се унищожава, когато случаят приключи.

Докладът от лабораторията, записите. Арестът му е заличен, след като адвокатът му се сдоби със съдебна заповед.

— Мамка му.

— На мен ли го казвате.

Руис се обърна към вратата на съдебната зала и направи няколко крачки, но след това се спря и се върна при мен.

— Имате ли визитка? За всеки случай.

— Разбира се.

Отворих ципа на раницата си, изрових визитка и му я подадох.

— Обаждайте се по всяко време — казах. — И късмет с този случай.

— Благодаря — отвърна той. — Но в този случай не се нуждаем от късмет. Той заминава зад решетките.

Наблюдавах го как се връща в съдебната зала, за да си свърши работата.

Когато на излизане от съда си включих телефона, видях съобщение от Рандъл Закс, началник на отдела за връзки с обществеността на "Рексфорд Корпорейшън". Двата часа разлика с Индианаполис работеха в моя полза, бях му се обадил, докато идвах насам. При мен бе по-рано, а той бе вече навлязъл в работния си ден. Казах му, че трябва да вляза в "Ориндж Нано" и да интервюирам Уилям Ортън. Дадох да се разбере, че ако откаже, ще се запитам какво крият в "Рексфорд", компания, която се търгуваше публично на борсата, след като не мога да говоря с член на борда и водещ изследовател. Казах му, че ще съм близо до "Ориндж Нано" по-късно през деня и че с удоволствие бих ги посетил.

В съобщението пишеше, че аз и фотографът ми имаме насрочено интервю с Ортън в 2 часа, което трябваше да приключи най-късно до три.

Незабавно се обадих на Закс, за да потвърдя, и той ми каза кого да търся при пристигането си и ми напомни, че интервюто не може да продължи повече от час. Даде ми да разбера, че Ортън е бил против, но Закс е успял да го накара да види нещата от добрата им страна.

— Ние сме прозрачна компания — увери ме Закс.

Благодарих му, прекъснах връзката и веднага се обадих на Емили Атуотър.

— Колко бързо можеш да дойдеш тук? — попитах. — Имаме интервю с Ортън в два часа.

— Тръгвам веднага и трябва да успея да дойда навреме, за да можем да измислим сценарий — каза тя.

— Добре. Не забравяй фотоапарата. Ти си фотографът, а аз ще го интервюирам.

— Не се дръж като задник. Знам за каква трябва да се представя.

— Извинявай. Научи ли нещо от федералните?

— Имах успех с Федералната комисия по търговия. Ще ти кажа, когато стигна при теб.

— А сега кой се държи като задник?

— Туше. Тръгвам.

И затвори.

Имах време за убиване, затова отидох на ранен обяд в "Тако Мария" в Коста Меса. Докато ядях такоси с телешко, си мислех какъв би бил най-добрият подход към Ортън. Знаех, че това може да се окаже единственият случай, в който да получим аудиенция при него. Дали с Емили трябваше да запазим прикритието, което бяхме измислили за пред пиара на "Рексфорд", или да тръгнем на директен сблъсък?

На базата на това, което бях чул от детектив Руис, бях сигурен, че Ортън няма да се огъне при директен сблъсък. Най-вероятно при откровен подход щеше да ни посочи вратата. Въпреки това можеше да е полезно да видим как би реагирал и как би се защитил от обвиненията срещу него, повдигнати докато е преподавал в Университета в Ървайн. И какво щеше да каже, ако го попитахме дали ДНК пробите на четирите жени, които бяха в центъра на разследването ни, са се озовали в лабораторията "Ориндж Нано".

Такосите бяха отлични, но след като ги изядох, ми оставаха още деветдесет минути до срещата с Ортън.

Докато вървях през паркинга, телефонът ми звънна. Беше Рейчъл.

— Сега ли ставаш? — попитах я.

— Не, на работа съм, благодаря — отвърна тя.

— Е, мислех, че ще ми се обадиш по-рано. Видя ли бележката ми?

— Да, видях я. Просто исках да стигна до работа и да започна със задачите си за деня. В Ориндж Каунти ли си?

— Да. Говорих с детектива, който е разследвал случая с Ортън.

— И какво каза той?

— Не много, но мисля, че искаше да говори. Поиска ми визитка, а това обикновено не се случва. Така че ще видим.

— И сега какво?

— Ще се срещна с Ортън в два. Корпоративният му спонсор го уреди.

— Ще ми се да съм там. Бих могла да ти направя хубав негов профил.

— Е, другият репортер ще е с мен. Трима ще сме много и не съм сигурен как бих обяснил…

— Просто си приказвам, Джак. Знам, че това не е мое разследване.

— О, можеш да направиш профил по-късно тази вечер.

— "Мистрал"?

— Или пък аз да мина планината и да дойда при теб?

— Не, "Мистрал" ми харесва. Ще съм там. След работа.

— Добре. Ще се видим тогава.

Качих се в колата си и дълго седях вътре и мислех. Макар чувствата и усещанията от предишната вечер да бяха замъглени от алкохола, те все пак бяха чудесни за мен. Бях отново с Рейчъл, а това бе най-прекрасното нещо на света. Но винаги след надеждата идваше болката. Надежда и болка. С нея никога едното не беше без другото и аз трябваше да се подготвя за повторението на същия цикъл. Сега бях приповдигнат, но законите на историята и физиката бяха ясни. Което излита нагоре, винаги пада на земята.

Въведох адреса на лабораторията в сателитната навигация и минах покрай "Ориндж Нано" няколко пъти, преди да спра на Макартър Булевард и да използвам телефона си, за да намеря кантората на Ерве Гаспар и да му се обадя. Това беше адвокатът, представлявал Джейн Доу. Представих се като репортер, който има нужда да говори с юрист за статия, която ще бъде публикувана до края на деня. Повечето адвокати искат имената им да се появяват в медиите. Това си е безплатна реклама. Както и очаквах, прехвърлиха ме на мобилния му телефон и по фоновите звуци разбрах, че съм го хванал в ресторант, докато се храни.

— Ерве Гаспар. С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Джак Макавой. Репортер съм от "Навременно предупреждение" в Лос Анджелис.

— Какво, по дяволите, е "Навременно предупреждение"?

— Добър въпрос. Новинарски сайт за защита на потребителите.

Грижим се за малкия човек.

— Никога не съм го чувал.

— Няма нищо. Мнозина са го чували, особено шарлатаните, които редовно изобличаваме.

— И какво общо има това с мен?

Реших да скоча в дълбокото.

— Господин Гаспар, струва ми се, че се храните, затова ще карам направо.

— "Тако Мария". Някога били ли сте там?

— Да, преди двайсетина минути.

— Наистина ли?

— Наистина. А сега в два часа имам интервю с Уилям Ортън. Ако бяхте на мое място, какво бихте го попитали?

Последва мълчание, след това Гаспар каза:

— Щях да го попитам колко живота е съсипал. Знаете ли за Ортън?

Знам за случая с вашата клиентка.

— Как?

— Източници. Какво можете да ми кажете за него?

— Нищо. Беше постигнато споразумение и всички подписаха декларации за мълчание.

Споразумение с клауза за мълчание, проклятието на репортера.

— Мислех, че не е имало дело — казах.

— Нямаше, защото постигнахме споразумение.

— И не можете да споделите подробности за него.

— Да, не мога.

— Това споразумение записано ли е някъде?

— Не.

— Можете ли да ми кажете името на клиентката си?

— Не и без нейното разрешение. Но и тя не може да говори с вас.

— Знам, но можете ли да я попитате?

— Мога, но знам, че отговорът ще е "не". На този телефон ли ще бъдете?

— Да, това е мобилният ми. Вижте, не искам да оповестявам името ѝ.

Ще ми е достатъчно само да го знам. Днес ще интервюирам Ортън. Ще ми е трудно да го атакувам, ако дори не знам името на жертвата.

— Разбирам и ще я попитам.

— Благодаря. Да се върна на първия въпрос. Казахте, че бихте го попитали колко живота е съсипал. Мислите, че освен клиентката ви е имало и други?

— Да го кажем така, деянието, с което се занимавах, не е изключение.

И това е неофициално. Не мога да говоря за случая или за него по никакъв начин.

— Е, щом си говорим неофициално, какво мислите за ДНК изследването? Детектив Руис каза, че е бил шокиран от него.

— Говорили сте с Руис, а? Да, беше огромен шибан шок.

— Как Ортън го е постигнал?

— Когато разберете, ми кажете.

— Вие опитахте ли се да разберете?

— Разбира се, но не стигнах доникъде.

— Имало ли е манипулация?

— Кой знае?

— Може ли човек да си промени своята ДНК?

Гаспар се засмя.

— Хубава шега.

— Нямах намерение да се шегувам.

— Е, да го кажем така, ако Ортън е изобретил начин да промени своята ДНК, би станал най-богатият задник в Калифорния, защото много хора биха платили скъпо и прескъпо за това. Като започнете с Убиеца от Златния щат и продължите нататък.

— Последен въпрос — казах. — Декларациите за мълчание, които сте подписали вие и клиентката ви, включват ли документите от разследването или мога да погледна в архивите ви?

Той пак се засмя.

— Добър опит.

— Мислех си, господин Гаспар, че ще съм ви благодарен, ако ми дадете името и телефона на клиентката си. Тя може да говори поверително с мен.

Обещавам ѝ това.

— Ще ѝ кажа. Но също така ще я посъветвам, че рискува да наруши споразумението, ако го направи.

— Разбирам.

Прекъснах връзката. Седях в колата и мислех. Засега от разходката ми до Ориндж Каунти не бе излязло нищо, което да ми донесе напредък или да свърже четирите смъртни случая, които привидно разследвах, с Уилям Ортън или "Ориндж Нано".

Телефонът ми отново иззвъня. Беше Емили.

— Току-що се отклоних от магистрала 405. Ти къде си?

Дадох ѝ указания къде съм паркирал и тя каза, че ще е при мен до пет минути. Преди да пристигне, получих съобщение. Беше с код 714 — Ориндж Каунти.

Предположих, че името ми е пратено от Гаспар и той е използвал телефон за еднократна употреба, за да не се свърже съобщението с него.

Това ме наведе на редица мисли. Първо, че е достатъчно притеснен от Ортън, за да наруши клаузата за мълчание, но по начин, който да му осигури защита. Случката ми казваше също така, че е от адвокатите, които използват телефони за еднократна употреба, а това можеше да се окаже полезно по-късно.

Върнах му съобщение с благодарности и добавих, че ще го държа в течение. Не последва отговор. Добавих номера в контактите си под името Дълбокото гърло. Бях станал репортер заради Удуърд и Бърнстийн, тандема от "Уошингтън Поуст", свалил действащ президент с помощта на таен източник, който бяха нарекли по същия начин.

Видях колата на Емили да паркира до тротоара пред мен. Беше малък джип "Джагуар", по-хубав от моя. Слязох с раницата на рамо и седнах на предната седалка до нея. Проверих телефона си и видях, че имаме още време за убиване.

— Е — казах, — кажи ми за федералните.

— Говорих с един човек, с когото съм работила по други разследвания — каза Емили. — Той е от Федералната комисия по търговия, която някога надзираваше ДНК бранша, докато той не се разрасна прекалено и не бе прехвърлен на АХЛ.

— Която на практика не прави нищо.

— Точно така. Но моят човек все още има достъп до лицензите и базата данни.

— И?

— И по принцип ДНК лабораториите трябва да бъдат лицензирани, но както знаеш, няма никакъв надзор и регулация след това. Но АХЛ трябва да приема оплаквания и моят човек ми каза, че Ортън бил набелязан.

— Това официално ли е?

— Официално, но не мога да цитирам името му.

— И защо е набелязан?

— Той не можа да разбере, но предполагам, че е заради Университета в Ървайн и случилото се там.

И на мен това ми се струваше най-вероятно.

— Добре — казах. — Нещо друго?

— Още нещо — отвърна Емили. — В лиценза на "Ориндж Нано" има анекс, позволяващ споделянето на анонимни данни с други лицензирани изследователски институции. Така че данните, които получава от ГТ23, може да минат през лабораторията и "Ориндж Нано" и да отидат някъде другаде.

— Изисква ли се одобрение на подобни споделяния?

— Засега не. Очевидно то ще бъде част от правилата и регулациите, с които АХЛ толкова се бави.

— Трябва да разберем на кого са давали ДНК — казах.

— Можем да питаме Ортън, когато се срещнем с него, но се съмнявам, че ще постигнем нещо.

— Скоро ще разберем. Ами Джейсън Хуанг, гневният бивш служител на кораба майка? Може би той знае нещо и ще го сподели с нас.

— Може би. Но той е бил една крачка назад. Пращал е ДНК на "Ориндж Нано". Обаче няма как да е имал контрол и знание къде е отивала тя след това. Ами твоят човек във ФКТ?

— Ще пробвам с него, но ФКТ си е измила ръцете по отношение на ДНК бранша, когато го е поела АХЛ. Каквато и информация да намери, тя ще е поне на две години.

— Е, струва си да опитаме.

— Ще му се обадя по-късно. Какво научи от ченгето, което се е занимавало със случая в Университета в Ървайн?

— Говорих с него в съда и след това се обадих на адвоката, представлявал жертвата.

— Джейн Доу.

— Всъщност се казва Джесика Кели.

— Кой ти каза?

— Мисля, че Гаспар, адвокатът.

Обясних ѝ за съобщението, което бях получил.

— Много добре — каза Емили. — Ако все още живее наоколо, ще я намерим.

— Подписала е клауза за мълчание, така че може да е задънена улица.

Но това, че имаме името ѝ, ще ни помогне с Ортън, ако стане въпрос за този случай.

— О, мисля, че ще стане въпрос. Готови ли сме?

— Да.

"Ориндж Нано" се намираше в чист индустриален парк край "Макартър", недалече от Университета в Ървайн. Беше едноетажна панелна конструкция без прозорци и без обозначителни знаци. Предната врата водеше към малка приемна, където открихме Една Фортуната, жената, която пиарът на "Рексфорд" ми бе казал, че ще ни заведе при Уилям Ортън.

Тя ни придружи до кабинет, в който седяха и чакаха двама мъже, единият зад голямо бюро, а другият — от лявата му страна. Кабинетът беше минималистично обзаведен: бюро, затрупано с папки и листове, дипломи в рамка на едната стена, полици с медицински изследователски книги на другата и почти двуметрова статуя в ъгъла, абстрактно изображение на двойна спирала от излъскан месинг.

Мъжът зад бюрото очевидно беше Ортън. Изглеждаше на около петдесет, висок и слаб. Стана и с лекота се протегна през широкото бюро, за да ни стисне ръцете. Търсеше лекарство против оплешивяване, но самият той имаше гъста кестенява коса, пригладена назад с много гел.

Рунтавите му вежди му придаваха любопитно изражение на изследовател.

Носеше задължителната бяла престилка — името му бе избродирано на джоба на гърдите — и бледозелени хирургически дрехи.

Другият мъж беше загадка. Бе облечен в безупречен костюм и не стана от мястото си. Ортън бързо разкри мистерията.

— Аз съм доктор Ортън — каза той. — А това е моят адвокат Джайлс Барнет.

— Да не прекъсваме нещо, което вие двамата трябва да довършите? — попитах.

— Не, помолих Джайлс да се присъедини към нас — отвърна Ортън.

— Защо? — поинтересувах се аз. — Това е съвсем обикновено интервю.

Ортън беше нервен като човек, който не е свикнал да общува пряко с медиите. А и на плещите му тегнеше и бремето на тайната за освобождаването му от Университета в Ървайн. По всичко личеше, че е довел адвоката си, за да се погрижи интервюто да не се отклони в посока, в която с Емили със сигурност възнамерявахме да го поведем.

— Трябва да ви кажа от самото начало, че не бях съгласен с това влизане в личното ми пространство — каза Ортън. — Разчитам на "Рексфорд Корпорейшън" за финансиране на работата ми и затова откликвам на молбите им. Това е една от тях. Но както казах, не ми харесва и ще ми е по-спокойно, ако присъства и адвокат.

Погледнах Емили. Беше ясно, че предварителните ни планове за интервюто няма да са ни от полза. Замисълът бавно да поведем Ортън към обсъждане на неприятностите му в миналото щеше да бъде осуетен от Джайлс Барнет. Яката на адвоката беше стегната, той имаше тежкото тяло на център-нападател. Погледнах Емили и се опитах да преценя дали тя смята, че трябва да се откажем или въпреки всичко да бъдем настъпателни.

Тя заговори, преди да реша със сигурност.

— Може ли да започнем в лабораторията? — попита тя Ортън. — Искаме да ви снимаме във вашата стихия. Да приключим с това и след това ще направим интервюто.

Тя следваше плана. Първо да направи снимките, защото по време на интервюто можеше да се стигне до сблъсък. Трудно се снима, след като ти е наредено да напуснеш сградата.

— Не може да влезете в лабораторията — каза Ортън. — От съображения за стерилност, а и има строг протокол. Но в коридора има прозорци, през които можете да я видите. Можете да снимате оттам.

— Става и така — каза Емили.

— Коя лаборатория? — попита Ортън.

— Ъ, вие ни кажете — отвърнах. — Какви лаборатории има?

— Имаме лаборатория за извличане — каза той. — Имаме ПВР лаборатория, имаме и лаборатория за анализ.

— ПВР?

— Полимеразна верижна реакция — каза Ортън. — Там пробите се умножават. Можем да направим милиони копия от една ДНК молекула само в рамките на часове.

— Това ми харесва — каза Емили. — Може би няколко кадъра как участвате в този процес?

— Разбира се — отвърна Ортън.

Стана и ни даде знак да излезем в коридор, който водеше към дъното на сградата. Емили изостана, така че Ортън беше няколко крачки по-напред, а престилката се вееше след него като наметало. Тя го снима как върви.

Аз вървях до Барнет и го помолих за визитка. Той бръкна в квадратния преден джоб на сакото си и ми подаде релефна картичка. Погледнах я и я прибрах в джоба си.

— Знам какво се каните да попитате — каза Барнет. — Защо му е адвокат по наказателни дела? Отговорът е, че това е само една от специалностите ми. Отговарям за правните дела на доктор Ортън. Затова съм тук.

— Ясно — отвърнах.

Завихме по десетметров коридор с големи прозорци от двете страни.

Ортън се спря пред първите няколко и каза: Вляво от мен е ПВР. Вдясно е лабораторията за КТП анализ.

— КТП? — попитах.

— Анализ на кратките тандемни повторения е оценка на специфични локации — каза той. — Тук ловуваме. Търсим съвпадения на идентичност, поведение, наследственост.

— Като оплешивяването? — попитах.

— Това със сигурност е едно от нещата — каза Ортън. — И една от основните области на изследователската ни дейност.

Посочи през прозореца към апарат, приличащ на миялна машина с полица, на която бяха поставени десетки епруветки. Емили направи още една снимка.

— Откъде идват ДНК пробите за изследванията ви? — попитах.

— Купуваме ги, разбира се — отвърна Ортън.

— Откъде? — попитах. — Сигурно ви трябват много.

— Основният ни източник е компания, която се казва ГТ23. Сигурен съм, че сте чували за нея.

Кимнах, извадих бележника от задния си джоб и си записах думите му. През това време Емили продължаваше да се прави на фотограф.

— Доктор Ортън, знам, че не можем да влезем в лабораторията — каза тя. — Но може ли вие да влезете и да се правите, че работите с уредите, за да мога да ви снимам?

Ортън погледна Барнет за одобрение и адвокатът кимна.

— Няма проблем — каза Ортън.

— Не виждам хора в лабораториите — добави Емили.

— Нямате ли служители, които да ви помагат в изследванията?

— Разбира се, че имам — каза Ортън и в гласа му се появи раздразнение.

— Но предпочетоха да не бъдат снимани, затова ги пуснах за един час.

— Остават четиридесет минути — добави услужливо Барнет.

Ортън отключи вратата на КТП лабораторията. Влезе в кабина, в която се включи вентилатор и след това се изключи. Отключи следващата врата и влезе в лабораторията.

Емили отиде до стъклото и проследи Ортън през обектива на фотоапарата. Барнет се възползва от момента, застана до мен и попита:

— Какво правите тук?

— Моля? — отвърнах.

— Искам да знам какво се крие зад този цирк.

— Пиша статия. За ДНК, как се използва, как се защитава и кой е на предните постове в науката.

— Това са глупости. За какво наистина сте тук?

— Вижте, не съм дошъл тук, за да говоря с вас. Ако доктор Ортън иска да ме обвини в нещо, нека го направи сам. Повикайте го и всички ще поговорим за това.

— Не и преди да знам…

Преди да довърши, беше прекъснат от рева на вентилатора във входната кабина. И двамата се обърнахме и видяхме Ортън да излиза. На лицето му бе изписана тревога, защото или бе чул разговора ни, или го бе видял през прозореца на лабораторията.

— Има ли проблем? — попита той.

— Да — казах аз, преди Барнет да успее да отговори. — Вашият адвокат не иска да ви интервюирам.

— Не и преди да знам за какво наистина ще е интервюто — каза Барнет.

Изведнъж осъзнах, че планът за плавен преход е провален. Сега или никога.

— Искам да знам за Джесика Кели — казах. — Искам да знам как манипулирахте ДНК пробата.

Ортън се взря настойчиво в мен.

— Кой ви даде това име? — попита Барнет.

— Източник, който няма да издам — отвърнах.

— Искам и двамата да се махате — каза Ортън. — Веднага.

— Никакви снимки! — развика се Барнет. — Махнете това веднага!

Гласът му бе толкова гневен, че се уплаших да не се хвърли върху Емили. Мушнах се в пространството между тях и се опитах да поправя непоправимата ситуация. Над рамото на Барнет видях Ортън да сочи към вратата, през която бяхме дошли от кабинета.

— Махайте се оттук — каза той, гласът му ставаше по-силен с всяка дума. — Вън!

Знаех, че няма да получа отговори на въпросите си от Ортън или адвоката му, но исках да бъдат зададени официално.

— Как го направихте? — попитах. — Чия ДНК беше това?

Ортън не отговори. Ръката му продължаваше да сочи към вратата.

Барнет започна да ме бута нататък.

— Какво всъщност се случва тук? — извиках аз. — Кажете ми за мръсната четворка, доктор Ортън.

Барнет ме бутна по-силно и гърбът ми се удари във вратата. Но забелязах, че думите ми бяха ударили Ортън дори по-силно. Мръсната четворка достигна до съзнанието му и за миг видях как гневната му фасада се свлича. Зад нея… безпокойство? Ужас? Страх? Имаше нещо там.

Барнет ме бутна в коридора и трябваше да се обърна, за да запазя равновесие.

— Джак! — извика Емили.

— Не ме пипай, Барнет — казах.

— Тогава изчезвай оттук — отвърна адвокатът.

Усетих ръката на Емили върху рамото ми, когато тя мина покрай мен.

— Хайде, Джак — каза тя. — Трябва да вървим.

— Чу я — обади се Барнет. — Време е да си вървите.

Последвах Емили по коридора в посоката, от която бяхме дошли.

Адвокатът тръгна след нас, за да е сигурен, че ще продължим да вървим.

— И мога да ви кажа нещо още сега — добави той. — Ако публикувате и една дума за доктор Ортън или една снимка, ще съдя вас и сайта ви, докато банкрутирате. Ясно ли е? Ще ви съсипем.

След двайсет секунди се качихме в колата на Емили и затръшнахме вратите. Барнет стоеше на главния вход на сградата и ни наблюдаваше.

Видях го да поглежда към регистрационния номер на колата на Емили.

След като се качихме, се скри вътре.

— Мили боже, Джак! — извика Емили.

Ръцете ѝ трепереха, когато натисна бутона, за да стартира колата.

— Знам, знам — отвърнах. — Провалих всичко.

— Не за това говорех — каза тя. — Нищо не си провалил, защото те знаеха защо сме дошли. Нямаше начин да стигнем до нещо. Бяха изгонили всички навън, след това започнаха фалшивата презентация. Опитваха се да получат информация, не да ни дадат.

— Е, и ние получихме нещо. Видя ли лицето му, когато споменах мръсната четворка?

— Не, бях заета да се пазя да не ме блъснат в стената.

— Е, това го засегна. Според мен се уплаши, че знаем това.

— А какво всъщност знаеш?

Поклатих глава. Това бе добър въпрос. Имах и друг.

— Откъде са разбрали за какво сме дошли? Уредих срещата чрез корпоративния пиар.

— От някой, с когото сме говорили.

Емили излезе от паркинга и пое обратно към моя джип.

— Не — казах аз. — Няма начин. Двамата, с които говорих днес, детективът и адвокатът, мразят Ортън и в червата. И единият от тях ми даде името на жертвата. Не правиш така, ако смяташ след това да предупредиш Ортън, че идваме.

— Е, те знаеха — настоя Емили.

— Ами твоят човек от ФКТ?

— Не знам. Не ми се връзва… Не съм му казала, че ще идваме тук.

— Може би той просто ги е предупредил, казал е, че някаква репортерка души около тях. Тогава корпорацията от Индианаполис се обажда на Ортън да ме приеме. Той звъни на вярното си куче адвоката и ни чака.

— Ако е той, ще разбера. И след това ще го запаля на клада.

Напрежението от сблъсъка се превърна в облекчение, че сме вече в колата и далече от "Ориндж Нано". Разсмях се неконтролируемо.

— Това е лудост — казах. — За миг си помислих, че адвокатът ще се хвърли върху теб.

Емили заклати глава и се усмихна, тя също сваляше напрежението от себе си.

— И аз си го помислих — отвърна. — Но това беше много мило от твоя страна, Джак, да се мушнеш между нас.

— Щеше да стане много зле, ако беше пострадала заради нещо, казано от мен.

Покрай нас мина патрулка на община Ървайн, светлините ѝ мигаха, но сирената не беше пусната.

— Мислиш ли, че това е заради нас? — попита Емили.

— Кой знае? — казах. — Може би.

След като скрих разпечатката в купищата книжа, окупирали задната седалка на джипа ми, набрах 911 на мобилния си телефон и докладвах на полицията в Бърбанк, че съм открил труп. Десет минути по-късно пристигна патрулка, последвана от линейка. Оставих Рейчъл в джипа и слязох. Показах шофьорската си книжка и журналистическата си карта на полицай на име Кениън и го уверих, че линейката и парамедиците не са необходими.

— Те идват при всички докладвани смъртни случаи — каза Кениън. — За всеки случай. Влизахте ли в къщата?

— Да, казах го на диспечера — отвърнах. — Вратата беше отворена и ми се стори, че нещо не е наред. Извиках, звъннах на звънеца, никой не отговори. Затова влязох, огледах, продължих да викам Хамънд и накрая намерих трупа.

— Кой е Хамънд?

— Маршал Хамънд. Той живее тук. Или е живял. Вие трябва да идентифицирате тялото, разбира се, но съм почти сигурен, че това е той.

— А жената в джипа? Тя влезе ли?

— Да.

— Ще трябва да говорим и с нея.

— Знам. И тя знае.

— Ще оставим детективите да се занимават с това.

— Какви детективи?

— Те също идват при смъртни случаи.

— Според вас колко ще трябва да чакаме?

— Ще дойдат всеки миг. Да чуем пак вашата история. Защо бяхте тук?

Представих му чистата версия: работех по статия за сигурността на ДНК пробите, предадени на компании за генетичен анализ, и заради нея бях поискал да говоря с Маршал Хамънд, защото той управляваше частна лаборатория и също така работеше за полицията. Това не беше лъжа.

Просто не беше цялата истина. Кениън си водеше записки, докато говорех.

Обърнах се небрежно назад към джипа, за да разбера дали Рейчъл вижда, че разговарям с него. Рейчъл бе свела очи, сякаш четеше нещо.

На местопрестъплението пристигна полицейска кола без обозначителни знаци и от нея слязоха двама мъже с костюми. Детективите.

Казаха си нещо набързо и след това единият тръгна към пътната врата на къщата, а другият се приближи към мен. Беше на около четиридесет и пет, с военна осанка. Представи се като детектив Симпсън, без първо име. Каза на Кениън, че поема оттук, а той да предаде своя доклад за повикването преди КНН — което бях доста сигурен, че означава "край на наблюдението".

Изчака Кениън да се отдалечи и тогава се обърна към мен.

— Джак Макавой — защо това име ми е познато?

— Не знам — отвърнах. — Не съм правил почти нищо в Бърбанк преди.

— Ще се сетя. Да започнем с това, което ви е довело тук днес, преди да откриете трупа в къщата.

— Току-що разказах всичко на полицай Кениън.

— Знам, а сега трябва да го разкажете на мен.

Разказах му абсолютно същата история, но Симпсън често ме прекъсваше, за да пита за подробности какво съм направил и какво съм видял. Смятах, че съм се справил добре, но имаше причина той да бъде детектив, а Кениън — патрулиращ полицай. Симпсън знаеше какво да попита и скоро се усетих, че лъжа полицията. Това не бе никак хубаво за репортер — а и за всички останали.

— Взехте ли нещо от къщата? — попита той.

— Не, защо да го правя? — казах.

— Вие ми кажете. Тази статия, по която казахте, че работите. Да не би да търсехте някакви нарушения, в които да е участвал Маршал Хамънд?

— Не мисля, че трябва да разкривам подробности от разследването, но искам да съдействам. Затова ще ви кажа, че отговорът е не. Знаех съвсем малко за Хамънд, само че е купувал ДНК проби и данни втора ръка, и това предизвика интереса ми към него.

Посочих към къщата.

— Имам предвид, че този човек има ДНК лаборатория в гаража си — казах. — Това ми се стори доста любопитно.

Симпсън правеше това, което биха направили всички добри детективи.

Скачаше от въпрос на въпрос, за да може разговорът да е накъсан и на пръв поглед хаотичен. Но в действителност се опитваше да не ми дава покой.

Искаше да ме обърка, за да види дали няма да се подхлъзна и да започна да си противореча в отговорите си.

— А ятакът ви? — попита той.

— Ятак? — повторих.

— Жената в колата ви. Тя какво прави тук?

— Ами тя е частен детектив и ми помага в работата. Освен това ми е нещо като гадже.

— Нещо като?

— Е, нали знаете, аз… не съм сигурен в някои неща, но това няма нищо общо…

— Какво взехте от къщата?

— Казах ви, нищо. Намерихме трупа и се обадихме на полицията. Това е.

— Намерихме трупа? Значи приятелката ви е влязла с вас в къщата от самото начало?

— Да, казах ви това.

— Не, казахте, че сте я повикали, след като сте намерили трупа.

— Значи съм се объркал. Влязохме заедно.

— Добре, защо не останете тук, а аз ще отида да поговоря с нея.

— Добре, давайте.

— Имате ли нещо против да поогледам из колата ви?

— Не, давайте, щом се налага.

— Значи ми давате разрешение да претърся колата ви?

— Казахте, че ще поогледате. Това може, но ако претърсване означава отнемане, тогава не. Колата ми трябва за придвижване.

— Защо ще искаме да ви я отнемаме?

— Не знам. Вътре няма нищо. Наистина ме карате да съжалявам, че ви се обадих, момчета. Постъпваш правилно и получаваш такова отношение.

— Какво отношение?

— Изтезание. Не съм направил нищо лошо. Дори още не сте влезли в къщата и вече се държите така, сякаш съм направил нещо лошо.

— Просто останете тук, докато отида да поговоря с вашата нещо като приятелка.

— Виждате ли, ето това имам предвид. Тонът ви не е хубав.

— Сър, когато приключим тук, ще ви обясня как можете да подадете оплакване до участъка за тона ми.

— Не искам да подавам оплакване. Просто искам да свършим, за да се върна на работа.

Той се отдалечи от мен и аз стоях на улицата и го гледах как разпитва Рейчъл, която бе слязла от джипа. Бяха прекалено далече от мен, за да чуя разговора им и да се убедя, че разказва същата история като мен. Но пулсът ми леко се ускори, когато видях, че държи купчината разпечатки от лабораторията на Хамънд. В един момент дори махна към къщата с тях и аз се зачудих дали не казва на детектива къде е намерила книжата.

Но разговорът между Симпсън и Рейчъл приключи, когато другият детектив излезе през пътната врата на къщата и даде знак на партньора си да се приближи. Симпсън се отдалечи от Рейчъл и си зашепна нещо с партньора си. Аз небрежно се приближих до Рейчъл.

— По дяволите, какво правиш, Рейчъл? Да не би да се канеше да им дадеш тези листове?

— Не, но видях, че ти се каниш да им дадеш разрешение да ти претърсят колата. Имам си някои защити за клиентите и бях готова да им кажа, че това са работни материали, които нося със себе си и не могат да бъдат част от никакъв техен обиск. За щастие той така и не попита.

Не бях убеден, че това е най-добрият начин да защитим разпечатките от лабораторията.

— Трябва да се махаме оттук — казах аз.

— Е, всеки момент ще разберем дали ще можем — отвърна тя.

Обърнах се и видях Симпсън да се приближава към нас. Бях готов той да каже, че това вече е разследване на убийство, че колата ми ще бъде отнета и с Рейчъл ще бъдем отведени в участъка за още разпити.

Но той не го направи.

— Добре, благодарни сме за съдействието ви — каза Симпсън. — Имаме данните ви за контакт и ще се свържем с вас, ако имаме нужда от още нещо.

— Значи можем да си тръгваме? — попитах.

— Можете да си тръгвате — каза Симпсън.

— Ами трупът? — попита Рейчъл. — Самоубийство ли е?

— Така изглежда, да — каза Симпсън. — Партньорът ми го потвърди.

Благодаря, че се обадихте.

— Добре тогава — отвърнах.

Обърнах се и тръгнах към джипа. Рейчъл направи същото.

— Сега се сетих кой сте — каза Симпсън.

Извърнах се към него и казах:

— Моля?

— Сега се сетих кой сте — повтори той. — Четох за Плашилото преди няколко години. Или пък гледах нещо за него по телевизията. Страхотна история.

— Благодаря — казах.

С Рейчъл се качихме в джипа и поехме.

— Този тип не повярва на нито една моя дума — казах.

— Е, може да има втори опит с теб — отвърна Рейчъл.

— Какво имаш предвид?

— Първо, партньорът му е идиот, щом е определил случая като самоубийство. Но патоанатомът вероятно ще поправи тази тяхна грешка и това може да се превърне в разследване на убийство. Тогава ще се върнат при нас.

Това добави ново ниво на ужас към момента. Сведох очи и видях, че Рейчъл е сложила разпечатките в скута си. Спомних си, че бях хвърлил поглед към нея в джипа, докато ме разпитваха, и я бях видял, че гледа надолу. Беше чела разпечатките.

— Нещо интересно? — попитах.

— Мисля, че да — каза Рейчъл. — Мисля, че картинката се избистря. Но трябва да продължа да чета. Да отидем да вземем онова кафе, което ми обеща.

Седях в заседателната зала с Майрън Левин и Емили Атуотър. През прозореца към нюзрума виждах Рейчъл, която бе на бюрото ми и очакваше да бъде повикана. Бе помолила да ползва компютъра ми, затова знаех, че още рови, докато аз се опитвах да я включа в разследването.

Реших, че ще е най-добре да обясня всичко на Майрън и Емили, преди Рейчъл да дойде на срещата.

— Ако сте чели книгите ми или знаете нещо за мен, значи сте наясно и коя е Рейчъл — казах. — Помагала ми е в най-големите разследвания в кариерата ми. Тя постави себе си в риск, за да ме защити, докато работех за "Кадифен ковчег", и това ѝ костваше работата като агент на ФБР.

— Мисля, че заради това затвориха и "Ковчега" — каза Майрън.

— Това е малко опростенческо, но да, и това се случи — отвърнах. — Тя нямаше нищо общо с това.

— И искаш да я включим в разследването — каза Емили. — Нашето разследване.

— Когато чуете каква информация има, ще видите, че нямаме избор — отвърнах. — И не забравяй, че това беше моето разследване, преди да стане нашето разследване.

— Еха! Не минава и ден, без да ми го натриеш в носа, нали? — каза Емили.

— Емили — обади се Майрън, който се опитваше да запази мира.

— Не, вярно е — каза тя. — Аз имам сериозен принос към това разследване, но той иска да вземе всичко, което нося, и да продължи сам напред.

— Не, не искам — противопоставих се. — Все още е нашето разследване.

Както вече казах, Рейчъл няма да пише с нас. Няма да е сред авторите. Тя е източник, Емили. Има информация за Маршал Хамънд, която трябва да получим.

— Защо да не я получим сами директно от Маршал Хамънд? — попита Емили. — Искам да кажа, че бях останала с впечатлението, че сме репортери.

— Не можем, защото той е мъртъв — казах. — Убит е тази сутрин… и с Рейчъл открихме трупа.

— Ти шегуваш ли се? — попита Емили.

— Какво? — възкликна Майрън.

— Ако бяхме стигнали до дома по-рано, вероятно щяхме да се натъкнем на убиеца — казах.

— Как закопа най-важното — обади се Майрън. — Защо не започна с това?

— Защото ти го казвам сега, за да разбереш защо Рейчъл е толкова важна. Нека ти разкажем какво се случи и после тя ще обясни какво е намерила и докъде сме стигнали.

— Иди я доведи — каза Майрън. — Доведи я тук.

Станах, излязох от стаята и отидох до бюрото си.

— Добре. Рейчъл, те са готови — казах. — Да влезем и да им кажем какво имаме.

— Такъв е планът.

Тя стана и започна да събира листовете, които бе пръснала по бюрото.

Понесе разпечатките под отворения ми лаптоп, знак, че на екрана има нещо, което възнамерява да ни покаже.

— Намери ли нещо?

— Намерих много неща — отвърна тя. — Просто ми се струва, че би трябвало да кажа това на полицията, а не на редактор на уебсайт.

— Казах ти, не още — отвърнах. — След като публикуваме историята, можем да я дадем на когото поискаш.

Обърнах се и я погледнах, докато отварях вратата на заседателната зала.

— Време е за шоу — прошепнах.

Майрън се бе преместил на стола до Емили от едната страна на масата.

Рейчъл и аз седнахме срещу тях.

— Това е Рейчъл Уолинг — представих я аз. — Рейчъл, това са Майрън Левин и Емили Атуотър. Да започнем с това, което се случи сутринта.

Разказах им как се бях натъкнал на връзка между Уилям Ортън и Маршал Хамънд, как бяхме отишли в дома на Хамънд и го бяхме намерили обесен на гредата в гаражната му лаборатория.

— Самоубийство ли е? — попита Майрън.

— Стана ясно, че полицията така смята — отвърнах. — Но Рейчъл не мисли така.

— Вратът му беше счупен — каза Рейчъл. — Но прецених, че е падал не повече от една педя височина. Той не е бил едър и тежък. Не мисля, че такова падане може да му счупи врата, и тъй като това е повтарящо се обстоятелство в случаите, които разглеждате, бих казала, че смъртта е меко казано подозрителна.

— Казахте ли това на полицията, когато те ви съобщиха, че е самоубийство? — попита Майрън.

— Не — отвърнах аз. — Те не се интересуваха какво мислим.

Погледнах Рейчъл. Исках да подминем подробностите около смъртта.

Тя схвана посланието.

— Счупеният врат не е единствената причина смъртта да е подозрителна — каза тя.

— Какво друго има? — попита Майрън.

— Документи, иззети от лабораторията, показват…

— Иззети? Какво точно означава това?

— Смятам, че убиецът е прекарал известно време в лабораторията на Хамънд преди или след като го е убил. Хакнал е настолния компютър, в който са докладите за лабораторната му работа. Принтирал е тези доклади.

Но паметта на принтера бе запазила петдесет и трите страници, които е разпечатал. Аз ги принтирах и точно това разглеждах досега. Вече разполагаме с добро количество документи от лабораторията.

— Откраднала си ги? — От изненада Майрън мина на "ти".

— Взех ги. Ако това е кражба, тогава бих поспорила, че съм ги откраднала от убиеца. Той е този, който ги е разпечатал.

— Да, но ти не си сигурна дали се е случило точно това. Не можеш да постъпваш така.

Още с влизането си на срещата знаех, че това ще е мястото, на което етичните принципи ще се сблъскат с вероятно най-важното разследване в кариерата ми.

— Майрън, трябва да знаеш какво успяхме да научим от тези разпечатки — казах.

— Не, не трябва — отвърна Майрън. — Не мога да позволя на репортерите си да крадат документи, без значение колко важни са те за разследването.

— Не твоят репортер ги е откраднал — казах. — Взех ги от източник. От нея.

Посочих Рейчъл.

— Не става — каза Майрън.

— Ставаше за "Ню Йорк Таймс", когато публикуваха досиетата на Пентагона — отвърнах. — Това бяха откраднати документи, дадени на "Таймс" от източник.

— Това бяха досиетата на Пентагона — каза Майрън.

— А ние говорим за съвсем друго разследване.

— Не и според мен — отвърнах.

Знаех, че това е слаб аргумент. Пробвах се пак.

— Виж, наш дълг е да публикуваме това — казах.

— Документите показват, че има убиец на свобода, който използва ДНК, за да идентифицира и намира жертви. Нищо неподозиращи жени, които си мислят, че тяхната ДНК и самоличността им са в безопасност.

Такова нещо досега не е виждано и обществото има нужда да знае.

Настъпи тишина. Накрая Емили ме спаси.

— Съгласна съм — каза тя. — Предаването на документите е чисто. Тя е източник и ние трябва да публикуваме това, което тя знае, дори и да се е сдобила с документите по… нелицеприятен начин.

— Още с нищо не съм се съгласил — каза Майрън. — Но нека чуем и видим какво имате.

Обърнах се и кимнах на Рейчъл..

— Дори още не съм изчела всички разпечатки — каза Рейчъл. — Но тук има много. Първо, Хамънд е бил много гневен човек. Всъщност той е бил инцел. Знаят ли всички какво е това?

— Сексуален въздържател не по свое желание — каза Емили. — Женомразци. Истински извратеняци.

Рейчъл кимна.

— Той е бил част от такава мрежа и гневът и омразата са го накарали да създаде това — каза Рейчъл.

Обърна лаптопа ми към Емили и Майрън. Пресегна се през екрана, за да може да пипне клавиатурата. На екрана се появи червена входна страница.

На страницата имаше полета за въвеждане на потребителско име и парола.

— След като прочетох разпечатките, успях да открия ключовите думи на Хамънд — каза Рейчъл. — Потребителското му име е Чука — това беше лесно, — а паролата открих, като започнах да въвеждам ключови думи от речник на инцели. Неговата парола е Любиц.

— Любиш? — попита Емили.

— Не, Любиц — отвърна Рейчъл. — Това е име на герой в движението на инцелите. Немски пилот, който нарочно разбива самолет, за който твърдял, че е пълен с курви и убийци.

— Убийци? — повтори Майрън.

— Така инцелите наричат нормалните мъже, които имат нормален сексуален живот. Те ги мразят почти толкова, колкото и жените.

Движението на инцелите си има свой собствен речник, в голямата си част той е женомразки и се разменя в интернет форуми като Мръсната4.

Рейчъл въведе потребителското име и паролата на Хамънд и влезе в сайта.

— Намираме се в тъмния интернет — каза тя. — И това е сайт, от който се става част само с покана, в него се разкриват самоличностите на жени с определен генетичен профил, наречен ДРД4 или Мръсната четворка.

— Какво е това? — попита Майрън. — Какво определя?

— Това е генетична поредица, за която се смята, че е свързана със зависимости и рисково поведение — каза Рейчъл. — Сред тях е и пристрастяването към секса.

— Хамънд е купувал само женска ДНК от ГТ23 — припомни Емили. — Сигурно в лабораторията си е идентифицирал жени с ДРД4. Жени, които са пращали своята ДНК на ГТ23, без да си дават сметка, че данните им ще бъдат продадени на някой като него.

— Точно така — потвърди Емили.

— Но това не е ли анонимно? — попита Майрън.

— Би трябвало да е — каза Рейчъл. — Но след като е намирал пробите с поредица ДРД4, той е имал някакъв начин да прескочи анонимността.

Можел е да идентифицира жените, да свърже пробите със самоличност, домашен адрес, снимки, всичко. Продавал ги е на своите клиенти, които издирвали жените на място. Ако си един от тези извратеняци от Далас, търсиш жени в Далас.

— И после какво? — попита Майрън. — Излизат и намират тези жени?

Не…

— Точно така — казах аз. — Кристина Портреро се оплакала на приятелка, че се срещала с някакъв странен тип в бар и той знаел за нея неща, които не бивало да знае. Помислила си, че е подложена на дигитален тормоз.

Мръсната4 дава на членовете си цел — каза Рейчъл. — Жените, идентифицирани от Хамънд чрез ДНК анализ, е вероятно да имат разпуснато поведение, също така са склонни към употреба на наркотици, алкохол и живеят рисково.

— Лесни мишени — каза Емили. — Той е казвал на клиентите си кои са и къде да бъдат намерени. И един от тези клиенти е убиец.

— Точно така — потвърди Рейчъл.

— И ние мислим, че същият този клиент е убил и Хамънд — добавих аз.

— От разпечатките става ясно, че Хамънд е имал партньор в това — каза Рейчъл. — И те някак си са научили, че жените, изброени в сайта Мръсната4, са започнали да измират, че са избивани. Мисля, че са погледнали базата данни с абонатите си и са видели, че поне един е купил и свалил данните на всички мъртви жени. Всичко това в момента е предположение, но мисля, че са го предупредили или са му казали да спре.

— И затова Хамънд е бил убит? — попита Майрън.

— Възможно е — отвърна Рейчъл.

— Кой е бил клиентът? — поинтересува се Майрън.

— Сврачката — каза Рейчъл.

— Какво? — попита Майрън.

— Това е тъмният интернет — отвърна Рейчъл. — Хората използват псевдоними, алтернативни самоличности. Ако ще сваляш имена от сайт като този, не си даваш истинското име и не плащаш с кредитна карта.

Използваш псевдоним и търгуваш с криптовалута. Клиентът, за който са установили, че е свалил имената на всичките четири мъртви жени, се е подписвал с псевдонима Сврачката.

— Някаква идея какво означава това? — попита Майрън.

— Това е птица — каза Емили. — Баща ми бе любител орнитолог. Помня, че говореше за сврачки.

Рейчъл кимна.

— Проверих я — каза тя. — Тя тихо дебне и напада отзад, сграбчва шията на жертвата с клюна си и злостно го чупи. Смята се за един от най-ужасните хищници в природата. Казват ѝ и живодерче.

— Всички жени са били със счупени вратове — каза Майрън. — И този Хамънд също.

— Има и нещо друго — продължи Рейчъл. — Мислим, че е хакнал компютъра на Хамънд или го е накарал да го отключи, преди да го убие.

След това е започнал да разпечатва. Повторихме последното задание на принтера. Било е файл със самоличностите на всички жени.

— Колко имена? — попита Майрън.

— Не ги преброих — отвърна Рейчъл. — Но ми изглеждат някъде около сто.

— Провери ли дали четирите жертви, за които знаем, са в разпечатката? — попитах.

— Проверих, но не са там — каза Рейчъл. — Може да са премахнати, когато е станало ясно, че са мъртви.

— Значи той убива Хамънд и взима какво? — попита Майрън. — Сто имена на потенциални жертви?

Това предизвика дълго мълчание.

— Защо ще разпечатва имената, щом вече е клиент и има достъп до тях през сайта? — зачуди се Майрън.

— Вероятно е предположил, че сайтът ще бъде затворен — каза Рейчъл.

— Може да знае за Джак и Емили или да е решил, че полицията ще спре страницата.

— Значи времето ни притиска — каза Емили. — Не можем да бездействаме и да поставим тези жени в риск. Трябва да публикуваме.

— Дори още не сме разкрили цялата история — казах аз.

— Няма значение — отвърна Рейчъл. — Вие си пишете статията, а аз ще отнеса това във ФБР.

— Не — възпротивих се. — Казах ти, че трябва да…

— И аз се съгласих — прекъсна ме Рейчъл. — Но това беше преди да видя какво има в разпечатките. Трябва да отида във ФБР, а те трябва да отидат в полицията. Убиецът разполага с всички тези имена. Те трябва да бъдат защитени. Не можем да чакаме.

— Права е — каза Майрън.

— Така става, Джак — съгласи се и Емили. — Можем да кажем, че ФБР разследва, по този начин ще направим историята по-достоверна. ФБР ни легитимира.

Осъзнах, че и тримата са прави и че аз току-що се бях представил в лоша светлина, като бях поставил историята над безопасността на десетки жени. Видях разочарованието в очите както на Рейчъл, така и на Емили.

— Добре — казах. — Но първо две неща. Поясняваме на ФБР, ченгетата и всички замесени институции, че могат да правят каквото сметнат за необходимо, но никакви пресконференции и съобщения преди да публикуваме.

— И колко дълго ще трае това? — попита Рейчъл.

Погледнах към Майрън и казах първото число, което изникна в главата ми.

— Четиридесет и осем часа.

Рейчъл се замисли и кимна.

— Мога да се опитам да уговоря това — заяви тя. — Реалистично е да смятаме, че ще им трябва толкова време, за да потвърдят това, което им даваме.

— Майрън, съгласен ли си? — попитах. — Емили?

И двамата кимнаха одобрително и аз погледнах Рейчъл и казах:

— Добре.

Той чакаше на етажа със заведенията за хранене на маса до парапета.

Това му позволяваше да вижда какво става в магазините на втория етаж от северната страна на мола. Имаше кръгла пейка, предназначена за съпрузите, които чакаха жените си да пазаруват. Не знаеше как изглежда Вогъл. Партньорът на Хамънд бе успял да скрие всичките си изображения и местонахождения от мрежата. Браво за това. Но хакерите бяха определен тип хора. Мъжът, който се наричаше Сврачката, се надяваше да успее да го идентифицира сред пазаруващите в делничен ден в мола.

Сврачката бе избрал мястото, той бе предложил мола — представяйки се за Хамънд — с извинението, че вече е планирал да ходи там. Не беше най-добрата локация за това, което възнамеряваше да направи, но не искаше да предизвиква подозрения у Вогъл. Най-важното бе да го накара да дойде.

Пред него за камуфлаж имаше табла, пълна с храна за вкъщи. На стола от другата страна на масата бе оставена пазарска чанта с две опаковани като подаръци кутии, които бяха празни. Предприемаше високорисков ход и сливането с обстановката бе ключово.

Не докосна храната, защото след като я поръча, реши, че всичко мирише отвратително. Освен това си помисли, че може да привлече внимание, ако някой забележи, че носи ръкавици. Затова държеше ръцете си в скута.

Погледна надолу и видя, че една жена е седнала на пейката. Тя гледаше едно от децата в близкия детски кът. Никаква следа от човек, който би могъл да бъде Вогъл.

— Да почистя ли?

Обърна се и видя, че чистачът на масите стои до него.

— Не, благодаря — каза той. — Не съм приключил.

Изчака чистачът да се отдалечи и пак погледна надолу. Жената бе изчезнала и на нейно място седеше мъж. Изглеждаше малко над трийсет.

Носеше джинси и тънък пуловер. Оглеждаше се небрежно, но определено с цел. Носеше слънчеви очила в закрито пространство и това го издаде. Беше Вогъл. Малко бе подранил, но това беше добре. Означаваше, че може по-бързо да му писне да чака и да си тръгне, когато реши, че срещата няма да се състои.

Точно тогава Сврачката щеше да го последва.

Влизах в отделението по съдебна медицина за първи път от четири години. Когато пишех за престъпност за "Таймс" и по-късно за "Ковчег", то бе редовна моя спирка. Но в "Навременно предупреждение" досега смъртта не бе влизала в ресора ми. Комплексът на смъртта, както го наричах, се намираше на Мишън Роуд близо до медицинския център на Университета на Южна Калифорния в Бойл Хайтс. Двата медицински центъра — един за мъртвите и един за живите — бяха свързани с дълъг тунел, който улесняваше движението на труповете от единия в другия. Първоначално отделението е било близо до улицата, в отблъскваща тухлена сграда на почти сто години, която сега се използваше най-вече като магазин за сувенири и място за срещи. Въртяха солиден бизнес с продажбата на етикети за палците на краката, патоанатомични одеяла и други зловещи предмети, интересни за туристите.

Зад старата сграда имаше модерна постройка с изчистени линии и успокояващи тонове в бежовата гама. През стъклената врата се влизаше в приемна. Помолих да се видя с детектив Гонзало Ортис. Рецепционистката попита за целта на посещението ми.

— Ъ, от полицията ми казаха да говоря със съдебна медицина, за да получа информация за един смъртен случай — казах. — Станал е днес в Долината.

Отговорът ми бе внимателно обмислен, така че да не съдържа лъжа, но и да не казва цялата истина. Надявах се, че той заедно със сериозното ми поведение ще я накара да повярва, че съм роднина на някой, очакващ аутопсия. Не исках да се обажда на детективите и да им казва, че във фоайето ги чака репортер. Ако ГТО не искаше да говори с мен, исках да ми го каже в лицето.

Рецепционистката попита за името ми и след това се обади. Говори кратко с някого и след това вдигна поглед към мен.

— Как е името на починалия? — попита тя.

Сега бях притиснат в ъгъла. Но имах начин да изляза оттам. Бърбанк се смяташе за част от Долината, затова все още можех да отговоря, без да излъжа.

— Маршал Хамънд.

Рецепционистката повтори името и се заслуша. Затвори, без да каже нито дума повече.

— Той е в среща и ще дойде веднага щом тя свърши — каза тя. — Има семейна стая надолу по коридора вдясно.

Посочи зад мен.

— Добре, благодаря.

Тръгнах по коридора, като се надявах в "семейната" стая да няма никого, но нямах този късмет. Това беше Лос Анджелис, където повече от десет милиона души живееха. И умираха. Някои неочаквано, някои при злополуки, други заради убийство. Знаех, че окръжното отделение по съдебна медицина има цял батальон от бледосини камионетки с полици отзад, пригодени за извозване на множество трупове. Нямаше шанс семейната стая да остане празна.

Всъщност помещението бе почти пълно, вътре имаше малки групи скърбящи хора, притиснати един в друг, мълчаливи или разплакани, вероятно надяващи се, че е станала грешка и техният близък, когото ги бяха повикали да идентифицират или да му уредят транспорта и погребението, е жив.

Нямах нищо против да разтягам границите на истината с рецепционистката, но тук се чувствах като натрапник, самозванец, когото те смятаха, че също е един от тях и скърби заради загуба. Веднъж бях на тяхно място, когато умря брат ми, бях чукал на вратите на домове, чиито обитатели бяха загинали насилствено, но в тази стая имаше нещо свято.

Почувствах се ужасно и се канех да направя обратен завой и да изчакам Гонзало Ортис в коридора пред вратата. Но вместо това седнах на първия стол до вратата. Последното, което исках, бе да контактувам с хора в агонията на собствената им болка, които се надяваха да ме утешат с усмивка и разбиране. Това щеше да е като кражба.

Чакането ми се стори дълго цял час, слушах прошепнати молби, а една жена започна да вие. Но в действителност не повече от пет минути след пристигането ми бях спасен от семейната стая от латино мъж над петдесет години, с тъмна коса и прошарени мустаци, който влезе и попита за Джак Макавой. Станах и излязох по-бързо, отколкото успях да произнеса "да".

Поведох го по коридора, но се поколебах, когато си дадох сметка, че той трябва да ме води.

— Да минем по краткия път — каза той.

Махна ми да вървим по коридора в обратна на рецепцията посока.

Последвах го.

— Вие ли сте детектив Ортис? — попитах.

— Да, аз съм — каза той. — И имам приготвена стая за частна среща.

Реших да почакам, докато влезем в стаята, преди да му обясня кой съм и какво искам. Ортис използва електронна карта, за да отключи врата, на която пишеше "САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ", след което влязохме в крилото на патологията. Разбрах го по миризмата, която ме обгърна още с влизането. Беше миризма на смърт, премесена с индустриален дезинфектант, сладко-кисел мирис, който знаех, че ще остане в дихателните ми пътища дълго след като напусна сградата. Той ме накара да си спомня последния път, в който бях идвал на това място. Беше преди четири години, когато тогавашният главен съдебен лекар бе изразил публично опасенията си за здравето и сигурността в комплекса и се бе оплакал от ниския бюджет, който се отразяваше на броя на служителите и осакатяваше работата. Разказа, че по петдесет трупа чакали за аутопсия и токсикологичните изследвания отнемали месеци вместо седмици. Това беше ход, с който искаше да убеди окръжните власти да му дадат бюджета, който бе поискал, но резултатът беше, че го свалиха от поста му.

Съмнявах се, че нещо се е променило оттогава, и си мислех да повдигна този въпрос пред Ортис в опит да стопя леда, когато му съобщя, че съм журналист. Можех да спомена статията за този недостиг, която бях писал за "Кадифен ковчег", с надеждата да го убедя да говори за случаите с атланто-окципитална дислокация.

Но както се оказа, нямаше да се наложи да му казвам, че съм журналист или да се притеснявам за стопяването на леда. Той вече бе стопен. Ортис ме поведе към врата с надпис "СТАЯ ЗА СРЕЩИ — Б".

Почука веднъж, отвори вратата и вдигна ръка, за да ми даде знак да вляза пръв. Когато се озовах вътре, видях правоъгълна маса с шест стола в средата на помещението. В далечния ѝ край седяха детективите Матсън и Сакаи.

Вероятно изненадата ми е проличала по лекото колебание в крачката ми, но бързо се окопитих и влязох. Постарах да прикрия всичко с полуусмивка.

— Я виж ти, каймакът на лосанджелиската полиция — казах.

— Седни, Джак — отвърна Матсън.

Не си направи труда нарочно да произнася името ми неправилно.

Приех го като знак, че може си е взел поука от каскадата с ареста ми.

Изненадата ми премина в озадачение. Следяха ли ме? Как бяха разбрали, че ще идвам в отделението по съдебна медицина?

Седнах на стола, който беше точно срещу Матсън, а Ортис се настани до мен. Оставих раницата си на пода до мен. За миг настъпи мълчание и всички се взирахме един в друг. Реших да започна възпламеняващо и да видя къде ще ме отведе това.

— Момчета, да не сте дошли да ме арестувате отново? — попитах.

— Не — отвърна Матсън. — Да оставим това в миналото. Да се опитаме да си помагаме взаимно.

— Нима? — казах. — Това е друга работа.

— Ти ли пусна темата за причината за смъртта във форума? — попита Ортис.

Кимнах.

— Да, аз бях. И предполагам, че ти си ГТО.

— Точно така — призна Ортис.

— Джак, признавам ти го, ти сглоби цялата картина — каза Матсън. — Затова мисля, че можем взаимно да си помогнем…

— Когато говорихме за последен път, бях заподозрян в убийство — прекъснах го. — А сега искаш да работим заедно.

— Оневинен си, Джак — каза Матсън. — Няма съвпадение на ДНК.

— Благодаря, че ми каза — отвърнах.

— Но ти си знаел — каза Матсън. — Знаел си през цялото време. Не мисля, че си чакал аз да ти го кажа.

— А какво ще кажеш за това — уведоми ли майката на Кристина Портреро и нейната приятелка, че не съм изродът, който си ме изкарал пред тях? — попитах.

— Това ще е първата ми задача — отвърна Матсън.

Поклатих глава.

— Вижте, господин Макавой — започна Сакаи, произнасяйки името ми идеално. — Можем да седим тук и да се джафкаме за грешките, допуснати в миналото. Или пък да работим заедно. Вие получавате вашата статия, а ние — този, който избива хора.

Погледнах Сакаи. Май за първи път го чувах да говори. Очевидно му бе отредена ролята на умиротворител. Човекът, който е над всички крамоли и се интересува само от истината.

— Както и да е — казах. — Скоро ФБР ще ви стъпчат. До сутринта ще сте им предали разследването.

Матсън изглеждаше като ударен от гръм.

— Мили боже, занесъл си това на ФБР? — възкликна той.

— Че защо да не го направя? — попитах. — Дойдох при вас, а вие ме хвърлихте в ареста.

— Виж, може ли да кажа нещо? — намеси се Ортис, след като вдигна ръце, за да успокои обстановката. — Ние наистина се нуждаем…

— Не — каза Матсън. — При кого отиде?

— Не знам — отвърнах. — Друг човек, с когото работя по това, отиде там, а аз дойдох тук.

— Кажи му да спре — каза Матсън. — Случаят не е техен.

— Вече не е и ваш — отвърнах. — Има убийства от Флорида до брега на Санта Барбара.

— Виж, казах ви, че той свърза всичко това — намеси се пак Ортис, като гледаше Матсън.

— Та защо съм тук? — попитах аз. — Искате да ви кажа какво знам?

Тогава и вие трябва да ми дадете нещо в замяна, и то трябва да е желязно и ексклузивно, иначе си тръгвам. Ще рискувам при ФБР.

Всички мълчаха. След няколко секунди станах да си ходя.

— Добре тогава — казах.

— Чакай малко — обади се Матсън. — Седни и нека всички се успокоим.

Да не забравяме, че извратенякът, който убива хора, е на свобода.

— Да, да не забравяме — казах.

Матсън се извърна леко, за да погледне партньора си. Протече някаква невербална комуникация, след това той се обърна пак към мен.

— Добре, ще ти дадем нещо в замяна — съгласи се той. — Информация за информация.

— Добре — казах. — Първи вие.

Матсън разпери ръце, после попита:

— Какво искаш да знаеш?

— Как се озовахте тук? — поинтересувах се аз. — Следяхте ли ме?

— Аз ги поканих — каза Ортис. — Видях поста ти.

— Съвпадение, Джак — обясни Матсън. — Дойдохме да се видим с Гонзо и ти се появи.

— Кажете ми защо — попитах.

— Просто е — каза Матсън. — Гонзо се разтърси, след като видя поста ти и започна да свързва смъртните случаи като теб. Знаеше, че със Сакаи работим по Портреро, и когато за един ден се появиха два случая на АОД, ни се обади и ни каза, че всичко това може да е свързано. И ето ни тук.

Осъзнах, че съм на светлинни години пред тях в разследването си.

Можех да им споделя част от това, което знаех, и да ги накарам да им се завие свят и пак да си оставя подробности за себе си и за статията си.

Освен това разполагах с разпечатките от лабораторията на Хамънд и трябваше да внимавам какво разкривам.

— Твой ред е — каза Матсън.

— Не още — отвърнах. — Не сте ми казали нищо, което вече да не знам.

— Какво искаш да знаеш? — поинтересува се Матсън.

— Човекът, който е паднал от паркинга днес. Кой е той? — попитах.

— Гонзо? — каза Матсън.

— Санфорд Толан — отвърна Ортис. — На трийсет и една, живял е в Северен Холивуд и е работил в магазин за алкохол.

Не очаквах това.

— Магазин за алкохол? — попитах. — Къде?

— В Сънланд край Шърман Уей — каза Ортис.

— И как това се вписва в случая с Хамънд? — попитах.

— Не се вписва, доколкото ни е известно — отвърна Матсън.

— Значи казвате, че е съвпадение? — казах аз. — Двата смъртни случая не са свързани?

— Не, не го казваме — опроверга ме Матсън. — Не още. Просто все още навлизаме.

И погледна Ортис, сякаш му подаваше топката.

— Аутопсията още не е насрочена — каза Ортис. — Но предварителните записки от местопрестъплението показват, че е бил мъртъв, когато е паднал.

— Как са разбрали? — попитах.

— Имаме свидетели — отвърна Ортис. — Не е викал, не се е опитвал да спре падането, което щеше да се отрази на нараняванията. Плюс това при такива падания няма АОД. Често се среща счупен врат, но не и АОД. Няма усукване на шията при такова падане.

— Каза, че е работил в магазин за алкохол — припомних. — Имаш предвид, зад щанда?

— Правилно — потвърди Ортис.

— Какво друго знаете? — притиснах го аз.

— Знаем, че е имал криминално досие — отвърна Ортис.

Ортис погледна Матсън, сякаш искаше разрешение.

Матсън кимна.

— Бил е педофил — каза Ортис. — Лежал е четири години в Коркоран за изнасилване на доведения му син.

Информацията отново не се връзваше. Очаквах компютърджия, някакъв експерт, който движи Мръсната4 в тъмния интернет. Инцел женомразец. Педофилията не беше част от профила, който се очертаваше.

— Добре — каза Матсън. — А сега е твой ред. Кажи ни нещо, което не знаем, Джак.

Кимнах и за да спечеля малко време, посегнах към раницата, разкопчах ципа ѝ и извадих бележника, в който си бях записал фактите на разследването. Прелистих показно страниците и вдигнах очи към Матсън.

— Мъжът, когото търсите, се нарича Сврачката казах.

Седях в джипа си на паркинга на отделението по съдебна медицина и провеждах телефонни разговори. Не исках да карам, докато говоря. Освен това исках да наблюдавам Матсън и Сакаи. Те бяха останали при Ортис след срещата ни и бях любопитен да видя колко ще се забавят, преди да си тръгнат. Не знаех за какво може да ми послужи това, но въпреки това исках да го знам.

Първият разговор беше с Емили Атуотър, за да проверя докъде е стигнала.

— Започнах да пиша — докладва тя. — Засега е добре. Имам много неща, освен това се опитвам да спазвам баланса. Кое да извадя напред, кое да изтикам назад. Както знаеш, Майрън не обича каретата. Затова трябва да е един-единствен текст и последващи актуализации в следващите дни. Ами ти?

— Сбърках, че вторият смъртен случай е с партньора на Хамънд — казах. — Смятат, че Сврачката може да се е заблудил и да е убил друг човек.

Затова трябва да продължим да го търсим.

— Кои "смятат"?

— Полицаите. Бяха тук. Матсън и Сакаи. С помощта на умен детектив от съдебна медицина са сглобили случая.

— Мамка му.

— Е, сключих сделка с тях. Разменихме си информация с обещание за ексклузивност.

— Може ли да им се има доверие?

— В никакъв случай. Нямам им доверие, нямам доверие и на ФБР, че няма да има теч на информация. Така че запазих някои неща за себе си.

Дадох им Мръсната4, но не споменах ГТ23, нито "Ориндж Нано" или връзката на Хамънд със случая с Ортън. Мисля, че имат много да наваксват, преди да започнем да се тревожим, че от тях може да изтече информация.

Видях, че мъж и жена напускат отделението прегърнати и с наведени глави. Бях ги видял по-рано в семейната стая. По лицето на мъжа имаше сълзи. Жената не плачеше. Тя го подкрепяше повече, отколкото той нея.

Заведе го до предната седалка на една кола и му помогна да се качи, след това заобиколи и седна зад волана. Видях, че мъж в друга кола ги наблюдава.

— Джак, чуваш ли ме?

— Да.

— Защо мислят, че Сврачката е убил погрешния човек?

— Защото профилът му не съвпада. Работил е в магазин за алкохол и е бил осъден педофил. Не се вписва. Това е чисто предположение, но те смятат, че Сврачката се е опитал да примами РогВог на среща в мола "Нортридж" и някак си е решил, че този мъж — Санфорд Толан — е РогВог.

Толан е бил там сам, вероятно се е навъртал край децата в мола. Сврачката го е проследил до колата му, счупил му е врата и го е изхвърлил през парапета.

— Това е ужасно. Мислиш ли, че Сврачката знае, че е направил грешка?

— Искаш да кажеш, дали е осъзнал, че това не е неговият човек, но въпреки това го е убил? Може би. Трудно е да се каже. Цялата идея с уредената среща е предположение.

— Ами ФБР? Рейчъл отишла ли е вече при тях?

— За това ще е следващото ми обаждане. Исках първо да чуя теб.

— Добре, тогава аз се залавям пак за работа. Кажи ми, ако научиш нещо.

— Нямаш проблем.

Преди да се обадя на Рейчъл си отворих имейла, за да проверя за нови съобщения. Пулсът ми се ускори, когато видях отговор от РогВог.

Проверих часа на съобщението и видях, че е изпратено много след като безжизненото тяло на Санфорд Толан бе паднало от четвъртия етаж на паркинга в мола. Това бе още едно доказателство, че Сврачката е убил погрешния човек. Съобщението беше кратко и просто и най-вече невинно.

Никакви признания, никакви откровения, само желание да знае още.

Замислих се как да отговоря, че да не го подплаша.

Реших да предприема по-директен подход, който да очертае ясно ситуацията му. Като вдигах поглед през няколко секунди, за да проверявам за детективите, написах имейл, който се надявах да накара РогВог да ми довери историята и сигурността си.

Препрочетох го два пъти и написах номера на мобилния си телефон най-отдолу, преди да го пратя. Надявах се РогВог да го прочете и да реагира веднага.

Огледах паркинга и фасадата на отделението по съдебна медицина още веднъж, но от детективите нямаше и следа. Осъзнах, че може да са паркирали пред Медицинския център на Университета на Южна Калифорния и да са минали през тунела към съдебната медицина. Може би ги бях пропуснал. Но реших да остана на пост, докато се обаждам на Рейчъл. Тя отговори шепнешком.

— Джак, добре ли си?

— Добре съм. Просто проверявам какво става. Срещна ли се вече с някой?

— Да, в среща съм. Излязох, за да се обадя.

— И?

— Работим по въпроса. Те търсят други случаи и се опитват да открият партньора на Хамънд. Скоро ще имам информация по въпроса.

— Трябва да има случай в Тусон. Но по-важното в момента е, че в Лос Анджелис днес има още едно убийство. Мислех, че е партньорът на Хамънд, но не е. Изглежда като грешка. Все едно Сврачката го е помислил за партньора на Хамънд.

— Как разбра?

Обясних как проверка на форума на съдебните лекари ме бе отвела в отделението по съдебна медицина. Казах ѝ, че ФБР вече имат конкуренция в лицето на лосанджелиската полиция, които бяха свързали случаите също като екипа на "Навременно предупреждение". Предложих двете институции да си обединят силите, а не да водят паралелни разследвания.

— Ще им го предложа, но не се надявай много — каза Рейчъл. — Те никога не са се разбирали, докато бях при тях, и се съмнявам, че отношенията са се променили.

— Е, няма да изглежда много добре, когато публикуваме историята и те кажат, че водят различни разследвания — казах.

— Джак, има и още нещо.

— Какво?

— Те не искат още да публикувате.

— Мили боже, знаех си, че ще се стигне до това. Можеш да им кажеш да забравят. Това е наше разследване. Ние им го занесохме в знак на уважение. Публикуваме.

— Те смятат — и аз съм съгласна, — че ще е най-добре, ако този мъж не знае, че са по петите му. Ако публикувате историята, той вероятно ще се укрие и никога няма да го докопаме.

— Ние? Ти си пак с тях?

— Знаеш какво имам предвид. Веднага щом този тип разбере, че сме по петите му, ще изчезне и ще смени начина си на действие.

— А ако не публикуваме статията и не предупредим обществото за него, той просто ще продължи да убива, докато евентуално го хванат.

— Знам, че това е твоят аргумент, но…

— Той уби двама души само днес. И то за да си заличи следите. Би трябвало вече да знае, че нещо се случва, че някой го следи.

— Но не и ФБР, Джак.

— Виж, ще говоря с Майрън и Емили за това и тримата ще гласуваме дали да публикуваме. Светът трябва да знае, че този тип е на свобода, какво прави и как идентифицира и следи жертвите си.

— А ти трябва да се погрижиш да не те изпреварят.

— Виж, не го отричам. Аз съм репортер и това е моето разследване и да, искам да съм сигурен, че ще съм пръв. Но след като и ФБР, и полицията на Лос Анджелис знаят за него, е само въпрос на време някой задник да подшушне информация на друг репортер, от който се опитва да получи услуга. И това е достатъчно, за да искам да го публикувам, но по-важната причина е да информирам обществото за опасните неща, които се случват.

— Добре, Джак, ще им кажа. Колко време имат до публикацията?

Погледнах през предното стъкло и видях Матсън и Сакаи да вървят по тротоара край паркинга. Сложих телефона си на високоговорител, за да мога да ги снимам. Майрън обичаше да слага снимки между абзаците на дългите статии, та читателите да си почиват. Трябваше само да имат връзка с историята.

Детективите застанаха от двете страни на кола без обозначителни знаци и се качиха в нея.

— Един ден — казах. — Ще се опитаме да приключим до утре вечер.

— Не можете ли да изчакате поне още двайсет и четири часа, Джак?

Няма да могат да свършат кой знае колко до утре вечер.

— Ами ако той убие още някой в този допълнителен ден? Искаш ли това да ти тежи на съвестта, Рейчъл? Аз не искам.

Чух звук за изчакващо обаждане в ухото си и погледнах екрана на телефона. Скрит номер се опитваше да се свърже с мен.

— Рейчъл, търсят ме по другата линия и трябва да се обадя — казах бързо. — Може да е той.

— Кой? — попита Рейчъл.

— РогВог. Ще ти звънна пак.

— Джак…

Прекъснах връзката и приех другото обаждане.

— Джак Макавой.

Нищо. Само отворена връзка. Видях как Матсън и Сакаи излизат с колата от паркинга и завиват надясно по Мишън Роуд.

— Ало? Джак е на телефона.

— Изпрати ми съобщение…

Гласът минаваше през дигитален модулатор, който го превръщаше в глас на робот.

— Да… Изпратих ти. В опасност си. Бих искал да ти помогна.

— Как би могъл да ми помогнеш?

Тихо разкопчах ципа на раницата си и извадих бележник и химикалка, за да си запиша думите му.

— Първо, мога да разкажа твоята версия. Когато историята излезе наяве, ще има жертви и злодеи. Би искал да представиш твоята гледна точка, преди някой друг да го направи вместо теб. Някой, който не те познава.

— Кой си ти?

— Казах ти. Писател съм. Преследвам убийци. Сега преследвам Сврачката.

— Откъде знаеш за него?

— Той уби жена, която познавах. Взел е името ѝ и информация за нея от Мръсната4.

Последва мълчание и вече започвах да си мисля, че съм го изгубил.

Исках да го убедя да говори. Но нямах желание да премълчавам това, което бяха направили с Хамънд. За мен РогВог беше твърдо от страната на злодеите. Не беше толкова виновен, колкото Сврачката, но почти.

— Това не трябваше да се случва.

Записах си тези негови думи дословно, преди да отговоря. Знаех, че те ще са важна част от статията.

— А какво трябваше да се случи?

— Ние… трябваше да печелим пари. Видяхме ниша.

— И каква беше тази ниша?

— Нали разбираш, да помагаме на мъже… някои мъже, на които им е трудно да се запознават с момичета. Не беше много по-различно от Тиндър или друго подобно приложение.

— Само че жените, чиито профили сте продавали, не са знаели това, нали?

Не го казах с обвинителен тон, но въпреки всичко последва мълчание.

Зададох по-лек въпрос, преди да ми затвори.

— Как се запозна с Маршал Хамънд?

След кратка пауза той отговори:

— Бяхме съквартиранти в колежа.

— Къде?

— Университета на Калифорния, Ървайн.

Малко парче от пъзела се намести.

— Познаваш ли Уилям Ортън?

— Маршал го познаваше.

Хвърлих му фалцова топка. Вероятност, която се надигаше в дъното на съзнанието ми.

— Той ли е Сврачката?

— Не.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Какво стана с Маршал?

— Сврачката му е счупил врата, след това се е опитал да инсценира, че се е обесил в дома си. Откъде знаеш, че Ортън не е Сврачката? Знаеш ли кой е Сврачката?

— Досетих се.

Записах си го. Знаех, че следващите ми думи може да се окажат най-важната част от разговора.

— Добре, слушай. Има начин да ти помогна, ако искаш.

— Как?

— Кажи ми кой е Сврачката. ФБР трябва да го спрат.

— ФБР?

Веднага разбрах, че съм направил грешка. Той не знаеше, че това е попаднало във вниманието на ФБР. Усетих, че трябва да го задържа на телефона, като тръгна в друга посока. Изстрелях следващия въпрос:

— Как според теб Сврачката е намерил Маршал?

Последва дълго мълчание, след което той отново заговори.

— Той се свърза с него.

— Кой? Маршал?

— Да. Знаехме за умрелите жени. Клиенти ни казаха, че имаме… че някои от профилите ни… не функционират. Маршал провери случая.

Погледна свалянията и откри връзката между тях. И се свърза с него. Каза му, че трябва да спре.

Това бе цялото му обяснение, но то ми помогна да наместя още парченца от пъзела.

И така Сврачката го е открил? Проследил е контакта?

— Някак си го е проследил. Взехме мерки, но той някак си го е намерил.

— Ние?

— Разбрахме се да изпратим бележка. Маршал я прати.

— Да се върнем на Ортън. Маршал е подправил разследването, нали?

ДНК пробата.

— Няма да говоря за това.

— И Ортън му е бил длъжник. Той ви е давал ДНК пробите.

— Казах ти, няма…

— Добре, добре, забрави. Да се върнем на Сврачката. Каза, че знаеш кой е. Дай ми името му. Направи го и вече няма да си злодей в тази история. Ще си човек, който се опитва да го спре. Както каза, това не е трябвало да се случва.

— И след това ще дадеш името му на ФБР?

— Бих могъл, ти също. Няма значение кой, стига ти да ми го кажеш.

— Ще си помисля. Това е всичко, което знам.

Предположих, че самоличността на Сврачката е всичко, което може да изтъргува, за да не бъде обвинен.

— Не мисли прекалено дълго — казах. — Щом ти си го намерил, значи и ФБР ще го намерят и тогава няма да имаш какво да предложиш.

Той не отговори. Осъзнах, че питам за самоличността на Сврачката, а дори не знам истинското име на източника си.

Ами ти? Може ли да ми кажеш името си, за да знам с кого говоря.

— Рог.

— Не, истинското ти име. Ти знаеш моето, защо не ми кажеш твоето?

Зачаках. След това чух, че връзката прекъсна.

— Ало?

Беше затворил.

— Мамка му.

Интервюто бе приключило.

Върнах се в редакцията късно следобед и започнах да предавам новите цитати и новата информация от РогВог на Емили. Тя вече бе написала 3000 думи, което се смяташе за границата, след която читателят започва да се уморява. Но новостите бяха много важни. РогВог беше един от двамата мъже, създали Мръсната4 и пратили убиеца по пътя на смъртта и разрушението.

— Ще трябва да съкратя другите части — каза тя.

— Можем да запазим някои неща за следващите статии — предложих. — Сигурен съм, че ще са много.

Седяхме един до друг на нейното бюро.

— Вярно — съгласи се тя. — Но сега разполагаме с нещо добро, няма причина да не го включим.

— Мислиш ли, че Майрън ще бъде против само защото го цитираме с интернет псевдонима му?

— Вероятно. Сто процента ли си сигурен, че е бил той?

Замислих се за миг и кимнах.

— Отговори на имейл, който пратих на неговия адрес и който очевидно принадлежеше на партньора на Хамънд. И демонстрира достатъчно познания за сайта и случващото се на него, за да удостовери кой е. Така че нямаме името му, но е той. Сигурен съм.

Емили не кимна в знак на съгласие, нито каза нещо. Това ми даде да разбера, че все още не се чувства комфортно да подпише статия, съдържаща информация, в която тя не е напълно сигурна.

— Добре — казах. — Надявах се да избегна това, но ще се обадя на Рейчъл, за да видя дали ФБР не са постигнали някакъв напредък в установяването на самоличността му.

— Защо избягваш да ѝ се обаждаш? — попита Емили.

Осъзнах, че току-що съм се забъркал в голяма каша. Трябваше да разкажа на Емили за разрива между Рейчъл и мен.

— Тя застана на страната на ФБР по един въпрос — казах.

— Какъв? — попита Емили. — Имаме нужда от нея, Джак. Тя е нашият вход към ФБР. Когато това се разчуе, наистина ще имаме нужда от него.

— Проблемът е, че ФБР не искат да публикуваме статията, защото с нея ще предупредим онзи тип, че те са по петите му. Страхуват се, че ще изчезне. Моята позиция е, че има причина да се наричаме "Навременно предупреждение" и трябва да предупредим обществото за този тип. Той е убил двама души само днес и има поне половината списък на жените, идентифицирани от Мръсната4.

Емили кимна.

— Съгласна съм с теб. Трябва да публикуваме статията сега. Да го обсъдим ли и с Майрън, преди той да си тръгне?

— Чакай да видя дали ще успея да се свържа с Рейчъл — помолих я аз. — След това ще сме напълно актуални.

— Е… какво се е случило между вас в миналото?

— Ние просто… се издънихме и тя плати за това, ето това се случи.

— Как така?

Трябваше да реша дали да навлизам в тази тема. Помислих си, че може би като говоря, ще се пречистя. Но бяхме насред разследване.

— Може да е добре да знам — каза Емили. — Тъй като тя вече е част от това.

Кимнах. Разбирах това.

— Работех за "Кадифеният ковчег" — казах. — И с Рейчъл бяхме заедно.

Това беше тайна. Живеехме на различни места, но това бе за пред другите.

И аз работех по история за един полицай, за когото бях чул, че федералните разследват за корупция. Имах източник, който твърдеше, че срещу него има повдигнати обвинения от федерален съд, но нищо не се случило. Всичко било потулено, защото обвиняемият имал компромат срещу тогавашния главен прокурор.

— И си помолил Рейчъл за помощ? — попита Емили.

— Да. Тя ми даде протокола от заседанието на съда и го публикувахме.

Главният прокурор заведе дело, главният съдия полудя и аз бях даден на съд. Отказах да разкрия източника си и съдията ме прати в затвора за неуважение към съда. Междувременно полицаят, за когото ставаше въпрос, се самоуби и остави предсмъртно писмо, че е невинен и е бил омаскарен от медиите — като имаше предвид мен. Това не ми спечели много симпатии и два месеца по-късно още бях зад решетките.

— И Рейчъл се е намесила.

— Да. Призна, че тя е била източникът. Аз бях освободен, а тя загуби работата си. Край на историята, край и на връзката ни.

— Еха! Не ти е било никак леко.

— Тя издирваше серийни убийци и терористи. А сега проверява бъдещи служители на корпорации. И всичко това заради мен.

— Не си я принудил да го направи.

— Няма значение. Знаех какво може да се случи, ако взема протокола.

Но въпреки това го взех.

Емили мълчеше. Аз също. Станах, избутах стола си обратно до моето бюро и се обадих на мобилния на Рейчъл. Тя веднага вдигна. Чух, че е в движеща се кола.

— Джак.

— Здравей.

— Къде си?

— В редакцията, работя по статията. Ти тръгна ли си от ФБР?

— Да. Тъкмо се канех да ти се обадя.

— Прибираш ли се?

— Не, не още. Какво има?

— Чудех се дали ти и приятелите ти от ФБР сте успели да идентифицирате Рог.

— Ъ, не точно. Все още работят по въпроса.

Внезапно станах подозрителен.

— Рейчъл, нали не отиваш при него?

— Не. Щях да ти кажа, Джак.

— Тогава какво става? Не съм те чувал цял следобед, а сега отиваш някъде и не ми казваш къде.

— Казах ти, тъкмо се канех да ти се обадя. Благодаря за доверието.

— Извинявай, но ме познаваш. Ставам подозрителен, когато не знам нещо. Защо щеше да ми се обаждаш?

— Казах ти, че те опитаха да открият и други жертви, нали? Ти имаше само случаите, споменати във форума на съдебните лекари. ФБР се заровиха по-дълбоко.

— Добре, това е хубаво. Намериха ли нещо?

— Да. Има и други случаи, още жени със счупени вратове. Но няма да ги споделят с теб, ако публикуваш статията, преди да са готови. Ще дойдат при теб утре и ще се опитат да се споразумеят. Задръж статията и те ще ти дадат още случаи.

— Мамка му. За колко жени говорим?

— Поне още три мъртви жертви — включително и случаят в Тусон, който ти спомена днес.

Млъкнах. Какво означаваше това?

— Да не би да казваш, че има жертви, които не са мъртви?

— Може би има една. Точно там отивам. Намериха нападение, при което вратът на жената е счупен по подобен начин. Но тя не е починала.

Парализирана е.

— О, боже. Къде е тя?

— Случаят е от Пасадена. Извадихме делото и случаят изглеждаше подобен. Има портрет, съставен по описание, срещнала е мъжа в бар.

— Какво се е случило? Как са я намерили?

— Той сигурно я е мислел за мъртва. Изхвърлил я е по стълби в планината. Чувал ли си за Тайното стълбище в Пасадена?

— Не.

— Мисля, че там има стълбище, което минава по продължение на целия квартал. След като ѝ счупил врата, я качил по него и я хвърлил надолу, за да изглежда като нещастен случай. Но някакъв тип, който тичал по стълбите призори, я намерил и тя още имала пулс.

— Това означава ли, че е познавал Пасадена? Може би мястото е много важна улика.

— Е, наричат го Тайното стълбище, но то не е толкова тайно. Има ревюта и техни снимки из целия интернет. Достатъчно е било да пусне в търсачката "Пасадена, стълбище", за да ги намери.

— Ами ДНК? Тя била ли е клиентка на ГТ23?

— Не знам. Няма го в делото. Затова отивам, за да се опитам да я разпитам.

— Сама?

— Да, сама. Агентите няма да успеят до утре сутринта. Прекалено много работа имат.

Спомних си по-ранното си проучване за атланто-окципиталната дислокация. Тя не винаги беше фатална.

— Къде? — попитах. — Ще се срещна с теб.

— Не знам дали това е добра идея, Джак — отвърна Рейчъл. — Отивам като частен детектив. Тя може да не иска да говори пред репортер, ако изобщо може да говори.

— Не ми пука. Може ти да я разпитваш, но искам да съм там. Къде отиваш?

Последва мълчание и усетих как залагам на карта крехките ни отношения.

— Дом за рехабилитация "Алтадена" — каза тя накрая. — Намери адреса в Гугъл. Казва се Гуинет Райе. Само на двайсет и девет е.

— Тръгвам — отвърнах. — Чакай ме.

Прекъснах връзката и се върнах при бюрото на Емили, за да ѝ кажа, че има още жертви и че отивам да се видя с една, която е все още жива.

Съобщих ѝ за плана на ФБР да постигнат сделка: информация за другите жертви срещу отлагане на публикацията.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Не знам — отвърнах. — Имаме време до утре да си помислим. Защо не говориш с Майрън за това, докато аз се опитвам да взема това интервю?

— Звучи добре.

— Между другото, имат портрет по описание на Сврачката.

— Той част от сделката ли е?

— Ще го направим.

И тръгнах, грабнах ключовете от бюрото си и забързах навън.

Не си казахме нищо, докато излизахме от сградата и вървяхме към паркинга. Навън вече беше тъмно.

Бях видял синьото БМВ на Рейчъл и бях спрял колата си до него.

Застанахме зад колите си.

— Това беше тежко — каза Рейчъл.

— Да — съгласих се.

— Какво каза бащата в коридора?

— Ох. Никога не знам какво да кажа в такива ситуации.

— Трябваше да го направя, Джак. Да го изкарам от стаята. Исках да говоря свободно с нея, защото е важно да знаем подробностите. Можем да приемем, че случилото се с нея се е случило и с другите жертви, които не могат да говорят. Гуинет очерта начина му на действие.

— И какъв е той?

— Ами първо, няма изнасилване. Тя го поканила в апартамента си, привидно за да му покаже жилището си, след като и той си търсел къде да живее. Правили секс по взаимно съгласие — използвал презерватив, — но не стигнал докрай. Не можал да задържи ерекцията си. Излязъл от нея и тогава започнал кошмарът. Измъкнал я от леглото и я накарал да стои права пред огледалото в банята. Принудил я да гледа как усуква врата ѝ с ръка.

— О, мамка му!

— Той също бил гол и тя усетила как ерекцията му се връща, когато си мислел, че я убива.

— Гаднярът получава оргазъм от убийството.

— С всички серийни убийци е така. Но фактът, че няма изнасилване, е важен. Той обяснява защо се прицелва в жени с ген ДРД4. Мисли, че ще му е по-лесно да вкара жертвите в леглото. Като че ли има някаква психологическа игра в това. Не иска да бъде изнасилван. Не му харесва да казват това за него.

— Но да убива жени може, само дето не ги изнасилва преди това.

— Странно е, но не е уникално. Чувал ли си за Сам Литъл?

— Да, един от най-големите серийни убийци, заловени от ФБР.

— Хванат е тук, в Лос Анджелис, извършил е повече от деветдесет убийства на жени из цялата страна. Започнал да признава за тях, след като разследващите спрели да го наричат изнасилвач, а в неговия случай той не бил. Нямал нищо против да признае, че е убивал жени, но никога не признал за изнасилване.

— Странна работа.

— Но както казах, не е уникална. Ако това е черта от профила на нашия човек, тя може да ни бъде полезна, за да поставим стратегически нещо в статията или в прессъобщението, което ще последва, за да мотивираме престъпника.

— Имаш предвид да го накараме да погне мен, Емили или "Навременно предупреждение"?

— Мислех си по-скоро да го накараме да се свърже с теб. Има много примери на серийни убийци, които се обаждат на медиите, за да поправят образа си. Но във всички случаи ще вземем мерки за безопасност.

— Е, ще трябва да си помисля за това и със сигурност да говоря с Емили и Майрън.

— Разбира се. Няма да правим нищо без съгласието на всички. Просто нещо, за което да помислим на този етап.

Кимнах.

— Какво още научи? — попитах. — Нещо, което да ти е направило впечатление като профайлър?

— Очевидно след това я е облякъл — каза тя. — Всички жертви, без Портреро, са били облечени. Всички преди Портреро са били облечени и след това изхвърлени, понякога по много сложен начин, за да се маскира убийството.

Ще трябва да разгледам по-обстойно другите местопрестъпления и домовете на жертвите, но при Портреро може да имаме промяна. Той изобщо не я е местил от апартамента ѝ.

— Може би с другите сексът не е бил в домовете им. Те са били в неговия или в колата му, или някъде другаде. Затова е трябвало да ги отдалечи от себе си.

— Може би, Джак. Ще стане профайлър от теб.

Рейчъл извади ключовете и отключи колата си.

— А сега какво? — попитах. — Къде отиваш? Обратно при ФБР?

Тя извади телефона си, за да види колко е часът.

— Ще се обадя на Мец — това е агентът, който ръководи това разследване — и ще му кажа, че съм говорила с нея и утре сутринта може да не ходят при нея. Вероятно няма да е доволен, че съм го прескочила, но така хората му ще могат да се заемат с други неща. След това мисля да приключвам. Ти?

— Вероятно и аз. Ще проверя дали Емили още пише.

Поколебах се, преди да стигна до въпроса, който наистина исках да задам.

— Ще се прибереш у вас или ще дойдеш у нас?

— Искаш да се прибера с теб ли, Джак? — попита Рейчъл. — Струва ми се, че си ми сърдит.

— Не съм сърдит. Просто много неща се случват. Виждам как нещо, което съм започнал, се дърпа в различни посоки от различни хора. И се тревожа.

— Имаш предвид разследването.

— Да, а и бяхме на различни мнения дали да публикуваме или да чакаме.

— Е, добрата новина е, че не се налага да решаваме до утре сутринта, нали?

— Да.

— Тогава ще се видим у вас.

— Добре. Последвай ме, за да можеш да влезеш в гаража и да ползваш второто ми паркомясто.

— Даваш ми второто си паркомясто? Сигурен ли си, че си готов на такава важна стъпка?

Тя се усмихна, аз ѝ отговорих със същото.

— Ще ти дам дистанционно и ключ, ако искаш — казах. Топката бе обратно в нейното поле. Тя кимна. После каза:

— Ще карам след теб.

Тя се приближи към вратата на колата си, като в същото време извади телефона от задния си джоб, за да се обади на агент Мец. Това ми напомни нещо.

— Хей — казах, — не можах да видя портрета по описание, когато го показа на Гуинет. Покажи ми го.

Тя се върна при мен и отвори галерията на телефона си. Показа ми екрана. Беше черно-бяла рисунка на бял мъж с дълга рошава коса и пронизителни тъмни очи. Челюстта му беше квадратна, носът му — плосък и широк. Ушите му не стърчаха много. Горната част на всяко ухо се скриваше в косата.

Осъзнах, че ми изглежда познат.

— Чакай малко — казах.

Пресегнах се и задържах ръката на Рейчъл, за да не си прибере телефона.

— Какво? — каза тя.

— Мисля, че познавам този човек — отвърнах. — Имам предвид, че мисля, че съм го виждал.

— Къде?

— Не знам. Но косата… и формата на челюстта…

— Сигурен ли си?

— Не. Просто…

Мислите ми препуснаха назад към това, което бях правил през последните дни. Съсредоточих се върху часовете, прекарани в ареста. Дали не го бях видял там? Беше нощ, изпълнена със силен страх и емоции.

Съвсем ясно си спомнях какво и кого съм видял, но мъжът от рисунката не се вписваше никъде.

Пуснах ръката на Рейчъл.

— Не знам, вероятно греша — казах. — Да вървим.

Обърнах се и тръгнах към джипа си, а Рейчъл се качи в своето БМВ.

Запалих двигателя и се обърнах към страничния прозорец, за да дам знак на Рейчъл да даде първа на задна. Чак тогава си спомних къде бях виждал мъжа от портрета.

Загасих двигателя и изскочих от джипа. Рейчъл вече бе дала на заден от мястото си. Спря и свали прозореца.

— Какво има?

— Знам къде съм го виждал — казах. — Човекът от портрета. Седеше днес в кола пред отделението по съдебна медицина.

— Сигурен ли си?

— Знам, че звучи невероятно, но формата на челюстта и прибраните уши… Сигурен съм, Рейчъл. Мисля, че съм доста сигурен. Помислих си, че чака някой, който е вътре. Нали знаеш, член от семейството или нещо такова. Но сега… мисля, че ме е следил.

Това заключение ме накара рязко да се извърна и да огледам паркинга.

Имаше само десетина коли и осветлението беше слабо. Трябваше ми фенерче, за да видя дали в някоя от тях няма човек, който наблюдава.

Рейчъл загаси колата си и слезе.

— Каква беше колата, помниш ли?

— Ъ, не, трябва да се замисля. Беше тъмна и той бе влязъл на заден на мястото си също като мен. Още един признак, че може да ме е следил.

Рейчъл кимна.

— Бърз изход — каза тя. — Колата голяма ли беше или малка?

— Мисля, че малка — отвърнах.

— Седан?

— Не, по-скоро спортна кола. Лъскава.

— Колко близо до теб бе паркирал?

— Беше от другата страна на пътеката и две дължини по-надолу.

Имаше добър изглед към мен. "Тесла", това беше, черна тесла.

— Добре, Джак. Мислиш ли, че на паркинга има камери?

— Може би, не знам. Но ако е бил той, откъде е разбрал, че трябва да ме следи?

— Хамънд. Рог каза, че са знаели за теб. Хамънд е предупредил Сврачката и Сврачката е започнал да елиминира заплахите. Ти си заплаха, Джак.

Откъснах се от нея и започнах да обикалям из двете редици на паркинга, търсех тесла или каквато и да е кола с човек зад волана. Не намерих.

Рейчъл ме настигна.

— Не е тук — казах. — Може би напълно съм се объркал за това. Искам да кажа, че все пак говорим за портрет по описание. Може да е всеки.

— Да, но видя реакцията на Гуинет — отвърна Рейчъл. — Обикновено не разчитам много на портрети по описание, но тя смяташе, че този е съвсем точен. Къде отиде след отделението по съдебна медицина?

— Върнах се в редакцията, за да разкажа всичко на Емили.

— Значи той знае къде е "Навременно предупреждение". Как изглежда редакцията отвън? Дали е можел да види какво се случва вътре?

— Да. Преди там е имало някакъв бизнес. Масажист или нещо подобно.

— Стъкло на фасадата. Отвън вижда ли се какво става вътре?

— Да. Поне в част от редакцията. Бюрата и…

— Дали е могъл да види как работите с Емили?

Замислих се за момента, в който бях станал и отишъл до работното място на Емили, за да говоря с нея. Извадих си телефона.

— Мамка му — казах. — Тя трябва да знае това.

Емили не вдигна мобилния си телефон. След това се обадих на стационарния ѝ, макар да предполагах, че вече не е в редакцията.

— Не вдига и двата си телефона — докладвах.

Тревогата ми вече прерастваше в страх. Виждах известна боязън и в очите на Рейчъл. Всичко това се усилваше от разговора с Гуинет Райе.

— Знаеш ли къде живее? — попита Рейчъл.

Пак звъннах на Емили.

— Знам, че е в Хайланд Парк — казах. — Но не знам точния адрес.

— Трябва да го намерим — заяви Рейчъл.

Никакъв отговор. Затворих и се обадих на мобилния на Майрън Левин. Той вдигна веднага.

— Джак?

— Майрън, опитвам се да се свържа с Емили и тя не отговаря на телефоните си. Имаш ли адреса ѝ?

— Да, но какво става?

Казах му за подозренията, които имахме с Рейчъл, че по-рано съм бил следен от убиеца от нашето разследване. Тревогите ми веднага се пренесоха върху Майрън и той ме сложи на изчакване, докато намери адреса на Емили.

Обърнах се към Рейчъл.

— Той ще ни го даде — казах. — Да тръгваме. Хайланд Парк.

Отидох до предната седалка на колата ѝ, а тя седна зад волана.

Излизахме от паркинга, когато Майрън се върна на линията и ми прочете адреса.

— Обади ми се веднага щом научиш нещо — каза Майрън.

— Добре — обещах.

Изведнъж си спомних как с Емили бяхме разговаряли с Майрън в редакцията.

— Вкъщи ли си, Майрън? — попитах.

— Да, вкъщи съм — отвърна той.

— Заключи вратите.

— Да, точно това си мислех и аз.

"Сивата хрътка" беше на по-малко от две минути път и Рейчъл закара и трима ни там. Седях на задната седалка и през целия път гледах в огледалото за обратно виждане за евентуална опашка. Дори Сврачката да ни следеше, не видях и следа от него и мислите ми се върнаха към въпроса дали бях внимателен или параноичен. Не спирах да мисля за мъжа в теслата. Дали просто не ми се искаше той да прилича на лицето от портрета по описание или наистина приличаше на лицето от портрета по описание?

Никога не бях ходил в Англия, но според мен интериорът на "Сивата хрътка" приличаше като на английска кръчма и разбрах защо Емили си я е избрала. Тъмно дърво и уютни сепарета. Бар, който се простираше по цялата дължина на заведението, от стена до стена, без сервитьори. С Рейчъл си поръчахме мартинита с "Кетъл", а Емили помоли за наливна светла бира "Дешутс". Изчаках на бара за напитките, а жените се настаниха в сепаре в далечния ъгъл.

Занесох чашите на няколко курса, за да не разлея мартинитата, и след това се настаних в сепарето срещу Емили, а Рейчъл остана от дясната ми страна. Отпих голяма глътка от мартинито, преди да кажа и дума. Имах нужда, след приливите и отливите на адреналин, които ни бе донесла тази вечер.

— Е — казах, като погледнах Рейчъл. — Какво имаш?

Рейчъл поднесе със стабилна ръка мартинито към устните си, остави чашата и след това се овладя.

— През по-голямата част от деня бях в МБ в Уестуд с ПГСА — каза тя. — Отначало се държаха с мен като с прокажена, но когато започнаха да преглеждат проверяемите факти от историята, която им разказвах, видяха светлината.

— ПГСА? — попита Емили.

Каза го по начина, по който го бе произнесла Рейчъл — пе-ге-се-а.

— Помощник главния специален агент на местното бюро в Лос Анджелис — обясни Рейчъл.

— Каза, че името му е Мец? — попитах.

— Мат Мец — уточни Рейчъл. — Както и да е, вече ти казах, че са направили връзка с поне още три случая чрез причината за смъртта, както и с Гуинет Райе, единствената известна оцеляла.

— Успя ли да научиш новите имена? — попитах.

— Не, това премълчават, за да могат да го изтъргуват с вас, ако се съгласите да отложите публикацията — каза Рейчъл. — Не ги научих.

— Това няма да се случи — бях категоричен аз. — Ще публикуваме утре.

Предупреждението за този тип е по-важно от всяко друго съображение.

— Сигурен ли си, че желанието да си пръв не е най-важното нещо за теб, Джак? — върна ми огъня Рейчъл.

— Виж, това вече го обсъдихме — казах. — Нашата работа не е да помагаме на ФБР да залови този мъж. Нашата работа е да информираме обществото.

— Е, може и да си промениш мнението, като разбереш каква друга информация имам — отвърна Рейчъл.

— Тогава ни кажи — подкани я Емили.

— Добре, отидох при Мец, когото познавам от времето, когато бях агент — започна Рейчъл. — След като провериха това, което им занесох, създадоха щаб и започнаха да оглеждат историята от всички ъгли. Откриха и други случаи и сформираха отделни екипи. Има и случай в Санта Фе, където ще правят ексхумация на тялото утре, защото смятат, че АОД може да е пропусната при аутопсията.

— Как могат да пропуснат счупен врат? — попитах.

— Заради състоянието на тялото — отвърна Рейчъл. — Не разбрах подробности, но тялото е било оставено в планината и е било наядено от животни. Вероятно не са идентифицирали АОД. Както и да е, друг екип работеше по случая с Хамънд и Мръсната4, опитваше се да обедини всичко това.

Рейчъл млъкна, за да отпие пак от мартинито.

— И? — насърчи я Емили.

— Чрез сайта откриха самоличността на партньора на Хамънд — каза Рейчъл. — Поне така си мислят.

Наведох се през масата. Ставаше все по-хубаво.

— Кой е той? — попитах.

— Казва се Роджър Вогъл — продължи Рейчъл. — Схващате ли? Роджър Вогъл става РогВог в дигиталната вселена.

— Ясно — казах. — Как го откриха?

— Мисля, че отпечатъците му — имам предвид дигиталните — са по целия сайт — каза тя. — Включиха екип криптолози и мисля, че не беше много трудно. Не съм наясно с всички подробности, но успяха да проследят стационарния му ай пи адрес. Това е грешката му. Поддържал е сайта през некриптиран компютър. Станал е мързелив и сега те знаят кой е.

— Е, къде е? — попитах. — Къде е той?

— "Сидърс Синай" — отвърна Рейчъл. — Прилича на човек, който работи в администрацията. Там се намира компютърът, който е използвал.

Първоначално изпитах прилив на възбуда от възможността да застана лице в лице с Вогъл преди ФБР да го прибере. Но след това осъзнах каква е реалността. Медицинският център "Сидърс Синай" беше огромен добре защитен комплекс, който покриваше пет пресечки в Бевърли Хилс.

Можеше да се окаже невъзможно да се добера до Вогъл.

— Ще го арестуват ли? — попитах.

— Не още — отвърна Рейчъл. — Мислят, че ако го оставят на свобода, това ще е в тяхна полза.

— Като примамка за Сврачката — каза Емили.

— Точно така — потвърди Рейчъл. — Ясно е, че той иска да премахне Вогъл и е допуснал грешка с мъжа в "Нортридж". Може да опита пак.

— Е — започнах да мисля на глас, — ако ФБР наблюдава този човек, нищо не може да ни спре да влезем и да се срещнем с него. Откриха ли дома му или други локации?

— Не — каза Рейчъл. — Благодарение на твоето предупреждение за Сврачката към Вогъл той е взел предохранителни мерки. Бяха пуснали опашка по следите му, но го загубиха от поглед, след като си тръгна от работа.

— Това не е добре — заяви Емили.

— Но има и нещо друго — продължи Рейчъл. — Той е пушач. Взел е мерки, но все пак излиза навън да пуши. Видях негови снимки от охранителни камери пред сградата. Във фона има пътен знак. На него пише "Джордж Бърнс Роуд". Тази улица минава точно през средата на комплекса.

Погледнах през масата към Емили. И двамата знаехме какво точно щяхме да направим.

— Ще отидем там утре — казах. — Ще го хванем, когато излиза да пуши.

Емили се обърна към Рейчъл.

— Би ли го познала по снимките от охранителните камери, които си видяла? — попита тя. — Имам предвид, ако го видиш на пейката?

— Мисля, че да — каза Рейчъл. — Да.

— Добре — обобщих. — Тогава ще ни трябваш и ти там.

— Ако го направя, ще си разваля отношенията с ФБР — каза Рейчъл. — Ще съм като вас двамата, ще гледам отвън навътре.

— Добре, ще трябва да измислим план за това — отвърнах.

Взех чашата и си допих питието. Имахме грубите очертания на план и смятах да си ходя.

Медицинският център "Сидърс Синай" представляваше множество от стъклени сгради и паркинги, струпани върху простиращ се върху пет пресечки парцел, разделени от мрежа от градски улици, минаващи по тези пресечки. Сутринта в редакцията използвахме Стрийт вю функцията на картите на Гугъл, за да намерим мястото за пушене, което Рейчъл бе видяла на снимката от охранителна камера на ФБР. Беше на ъгъла на "Олдън Драйв" и "Джордж Бърнс Роуд", кръстовище, което се намираше почти в точния център на медицинския комплекс. Очевидно бе разположено там, за да служи на пациенти, посетители и служители от всички сгради в комплекса. Състоеше се от две пейки, поставени една срещу друга, до фонтан в благоустроена ивица покрай осеметажния паркинг. В края на всяка пейка имаше пепелници върху поставки.

Завършихме плана и тръгнахме от редакцията в 8 сутринта с надеждата да стигнем преди Роджър Вогъл да излезе за първата си цигара.

Наблюдавахме пейките за пушене от всички ъгли. С Емили бяхме в близката чакалня на спешното отделение, откъдето имахме идеална гледка през прозорците към пейките, но не и към административната сграда.

Рейчъл беше на третото ниво на паркинга, защото оттам виждаше както пейките, така и входа на административната сграда. Тя щеше да ни даде знак, когато Вогъл излезе и тръгне към мястото за пушене. Освен това там бе скрита от ФБР. По ракурсите на снимките, които бе видяла, бе определила, че наблюдателните постове на ФБР се намират в сградата с медицински кабинети срещу администрацията.

Емили Атуотър беше някогашна страстна пушачка, което означаваше, че бе намалила цигарите от пакет на ден до пакет на седмица и им се наслаждаваше основно в извънработно време. Спомних си консервената кутия с фасове на стълбищната площадка на жилищната ѝ сграда.

Тя излизаше на равни интервали от време да пуши на пейките, с надеждата че ще е вече там, когато Вогъл се появи, за да обслужи навика си. Аз имах реквизитна кутия с цигари в джоба на ризата си, възнамерявах да я използвам, когато Вогъл най-накрая се появи.

Сутринта се точеше бавно, а Вогъл не се появяваше. Междувременно пейките се превръщаха в популярно място за служители, посетители и пациенти — една пациентка дори излезе с подвижна стойка за системи.

Пращах редовно съобщения на Рейчъл, включвах и Емили в чата, когато беше на пейките. Тя седеше там в 10:45, когато изпратих групово съобщение, в което казвах, че си губим времето. Твърдях, че Вогъл вероятно се е подплашил от нашия разговор предния ден и е напуснал града.

След като го изпратих, се разсеях от един мъж, който бе влязъл в Спешното отделение с окървавено лице и искаше незабавно да му се обърне внимание. Хвърли формулярите, които му бяха дали да попълни, на пода и се развика, че няма застраховка, но се нуждае от помощ. Когато към него тръгна охранител, чух телефонът ми да звъни и го извадих. Беше съобщение от Рейчъл.

Съобщението беше до мен и Емили. Погледнах към Емили през прозореца и я видях да седи на една от пейките и да си гледа телефона.

Беше получила есемеса. Излязох през автоматичната врата и тръгнах към мястото за пушене.

Когато се приближих, видях мъж да стои до пейките. Емили седеше на едната и пушеше, на другата имаше друга жена. Вогъл, ако това бе той, очевидно се притесняваше да сподели пейката с жена. Това представляваше проблем. Не исках да е прав, когато му се представим като журналисти. Щеше да му е по-лесно да избяга от нас. Видях го да пали цигара със запалка. Понечих да извадя реквизитната кутия с цигари от джоба на ризата си. Видях как Емили се преструва, че чете есемес, но знаех, че отваря приложението за запис на телефона си.

Точно когато стигнах, другата жена загаси фаса си в пепелника, става и тръгна обратно към Спешното отделение. Видях, че Вогъл се настанява на мястото ѝ на празната пейка. Планът ни щеше да успее.

Доколкото виждах, Вогъл изобщо не поглеждаше към Емили, нито по някакъв начин отразяваше присъствието ѝ. Когато стигнах там, сложих цигара в устата си и потупах джоба на ризата си, сякаш търсех кибрит или запалка. Не намерих и погледнах Вогъл.

— Може ли да ми услужиш със запалка? — попитах.

Той вдигна поглед, а аз направих жест с незапалената си цигара. Без да казва ѝ дума, той бръкна в джоба си и ми подаде запалката. Взрях се в лицето му, докато го правеше. Стори ми се, че май ме позна.

— Благодаря — казах бързо. — Ти си Вогъл, нали?

Вогъл се огледа, после очите му отново се спряха на мен.

— Да — каза той. — От администрацията ли си?

Самоличността бе потвърдена. Бяхме намерили правилния човек.

Хвърлих поглед към Емили и видях, че телефонът ѝ е на пейката и обърнат към Вогъл. Записвахме.

— Не, чакай малко — каза Вогъл. — Ти си… ти си репортер.

Сега пък аз бях изненадан. Откъде знаеше?

— Какво? — попитах. — Какъв репортер?

— Видях те в съда — каза той. — Това си ти. Говорихме вчера. Как, по дяволите… Да не се опитваш да ме убиеш?

Хвърли цигарата, скочи от пейката и тръгна обратно към административната сграда. Вдигнах ръка, за да го спра.

— Чакай, чакай. Искам само да поговорим.

Вогъл се поколеба.

— За какво?

— Каза, че знаеш кой е Сврачката. Трябва да го спрем. Ти…

Той се стрелна покрай мен.

— Трябва да говориш с нас — извика Емили.

Погледът на Вогъл се втурна към нея, когато осъзна, че тя е с мен и че е попаднал в засада.

— Помогни ни да го хванем — казах. — И тогава и ти ще си в безопасност.

— Ние сме най-добрата ти възможност — каза Емили.

— Говори с нас. Можем да ти помогнем.

Бяхме репетирали какво ще кажем, докато пътувахме от редакцията.

Но сценарият очевидно нямаше да отиде по-нататък. Вогъл не спираше да върви, като не спираше да ни крещи.

— Казах ти, нищо от това не трябваше да се случва. Не съм виновен за свършеното от онзи луд. Махайте се, мамка ви.

Понечи да пресече "Джордж Бърнс Роуд".

— Искал си само жените да си получат заслуженото, не да бъдат убити, нали? — извика Емили. — Много благородно от твоя страна.

Тя вече се беше изправила. Вогъл направи пирует и тръгна обратно към нас. Приведе се леко, за да застане лице в лице с Емили. Приближих се, в случай че опита още нещо с нея.

— Това, което правехме, не беше по-различно от приложение за срещи — каза той. — Свързвахме хората с това, което искат. Търсене и предлагане.

Това е.

— Само че жените не са знаели, че са част от уравнението — притисна го Емили. — Нали?

— Това нямаше значение — каза Вогъл. — Те всички и без това бяха курви и…

Млъкна и очите му се плъзнаха по телефона на Емили, който тя държеше пред тялото си.

— Записваш ли това? — изпищя той.

Обърна се към мен.

— Казах ти, че не искам да съм част от тази история — извика той. — Не можете да използвате името ми.

— Но ти си историята — отвърнах. — Ти, Хамънд, това, за което сте отговорни.

— Не! — извика Вогъл. — Заради тези гадости ще ме убият.

Обърна се пак към улицата и пое към пешеходната пътека.

— Чакай, искаш ли си запалката? — извиках след него.

Вдигнах ръката, в която я държах. Той се обърна към мен, но не забави крачка, докато стъпваше на улицата.

— Внимавай…

Преди да довърша, една кола изсвистя и го удари на пешеходната пътека. Беше черна тесла със затъмнени прозорци, толкова затъмнени, че дори да нямаше шофьор, нямаше как да разбера.

Силата на удара в коленете му изхвърли Вогъл на кръстовището и след това видях как тихата кола погълна тялото му и мина върху него.

Теслата подскочи, докато газеше Вогъл. Повлече го под себе си към средата на кръстовището, преди той най-накрая да се откачи от ламарината ѝ.

Чух вика на Емили зад мен, но Вогъл не издаде нито звук. Бе тих като колата, която го бе прегазила.

След като се освободи от тялото, теслата превключи на пълна скорост и изсвистя през кръстовището по "Джордж Бърнс Роуд" към Трета улица.

Видях колата да завива наляво на жълт светофар и да изчезва.

Няколко души се спуснаха към смачканото и окървавено тяло на кръстовището. Това беше медицински център все пак. Двама мъже в светлозелени хирургически дрехи първи стигнаха до Вогъл и видях, че единият е отвратен от видяното. По асфалта имаше кървави следи.

Погледнах как е Емили. Тя стоеше права до пейката, на която бе седяла, ръката ѝ бе на гърлото, гледаше ужасена раздвижването на кръстовището. След това се обърнах и отидох при тълпата, насъбрала се около неподвижното тяло на Роджър Вогъл. Погледнах над рамото на един мъжете с хирургически дрехи и видях, че половината от лицето на Вогъл липсва. Беше буквално размазано от влаченето под колата. Главата му бе променила формата си и бях сигурен, че черепът му е размазан.

— Жив ли е? — попитах.

Нямаше отговор. Видях, че единият от мъжете е допрял мобилен телефон до ухото си и говори по него.

— Обажда се доктор Бърнстийн — каза той спокойно. — Имам нужда от линейка на кръстовището точно пред Спешното отделение. "Олдън" и "Джордж Бърнс". Имаме прегазен от кола. Тежка травма на главата и врата.

Ще ни трябва шина, за да го преместим. И ни трябва веднага.

Чух звуци от сирени, но те все още бяха извън медицинския комплекс.

Надявах се да са от колите на ФБР, които се спускаха върху Сврачката, гонеха неговата тиха машина за убийства.

Мобилният ми телефон завибрира. Беше Рейчъл.

— Джак, мъртъв ли е?

Обърнах се и погледнах нагоре към паркинга. Видях я до парапета на третия етаж, притиснала мобилния телефон към ухото си.

— Казват, че още е жив — казах. — Какво се случи, мамка му?

— Беше тесла. Беше Сврачката.

— Къде са ФБР? Мислех, че наблюдават човека!

— Не знам. Наблюдаваха го.

— Видя ли регистрационната табела?

— Не, беше толкова бързо, неочаквано. Слизам.

Тя прекъсна връзката и аз прибрах телефона си. Наведох се пак над мъжете, които се опитваха да помогнат на Вогъл.

След това чух доктор Бърнстийн да казва на другия мъж с хирургически дрехи.

— Отиде си. Ще го обявя. Десет и петдесет и осем. Ще откажа линейката. Трябва да го оставим на място за полицията.

Бърнстийн пак извади телефона си. Видях Рейчъл да се приближава.

Говореше по телефона си. Затвори, когато стигна до мен.

— Беше Мец — каза тя. — Измъкнал се е.

Събрахме се в студио "Сън Рей" на Кахуенга Булевард, за да запишем последния епизод на подкаста за Сврачката. Последният, докато не се случеше някакъв истински пробив в разследването, който да бъде достоен за нов епизод. Бях направил вече седемнайсет. Бях обсъдил историята от всеки възможен ъгъл и бях интервюирал всеки, свързан със случая, който бе готов да застане с името си и да бъде записан. Дори и Гуинет Райе в болничната ѝ стая, като вместо нея говореше електронно устройство, управлявано от лаптопа ѝ.

Този последен епизод бе изобилно рекламирана дискусия на живо с всички участници в случая, които успях да събера. В студиото имаше кръгла маса и апаратна. Тук бяха Рейчъл Уолинг, Мец от ФБР, детектив Руис от полицейския участък в Анахайм, Майрън Левин от "Навременно предупреждение" и Ерве Гаспар, адвокатът на Джесика Кели, жертвата на Уилям Ортън. Така и не успях да разбера дали Руис или Гаспар бяха моето Дълбоко гърло. И двамата отричаха. Но Гаспар с готовност прие поканата да участва в подкаста, а Руис се нуждаеше от убеждаване. Това наклони везните към Гаспар. Той се наслаждаваше на тайната роля, която бе изиграл в разследването.

Емили Атуотър щеше да се включи по телефона от неизвестното си местонахождение в Англия и бе готова да отговаря на въпросите.

Имахме обаждания още преди да започне излъчването. Това не ме изненадваше. Слушателите на подкаста непрекъснато се увеличаваха.

Повече от половин милион души вече бяха слушали епизода от предишната седмица, когато бе обявено обсъждането на живо.

Събрахме се около кръглата маса и Рей Столингс, звукорежисьорът и собственик на студиото, ни раздаде слушалки и провери и нагласи микрофоните.

Моментът бе неловък за мен. Бяха минали почти три месеца от опита за отвличане на Робинсън Фелдър. През това време бях виждал Рейчъл само веднъж, и то когато бе дошла в апартамента ми, за да си вземе някои дрехи, които бе оставила там.

Вече не се виждахме, въпреки че се извиних и се отказах от обвинението, което бях отправил към нея в онази последна вечер. Както ме бе предупредила, това обвинение бе съсипало всичко. С нас вече беше свършено. За да я накарам да дойде за последния епизод на подкаста, трябваше да проведа лобистка кампания по имейла, която бе дигитална версия на пълзене по корем. Можех и без нея, но се надявах, че ако се съберем в една стая, може пак да прехвърчи искра или поне да получа възможност отново да призная греховете си и да поискам прошка и разбиране.

Не бяхме прекъснали напълно комуникацията си, защото все още бяхме свързани от случая със Сврачката. Тя беше моят източник. Тя имаше достъп до Мец и разследването на ФБР; аз имах достъп до нея. Макар да общувахме само по имейл, все пак общувахме и аз неведнъж се бях опитвал да говоря с нея извън отношенията ни като източник и репортер.

Но тя отбиваше тези опити и настояваше от сега нататък комуникацията ни да е само на професионално ниво.

Наблюдавах я, докато Рей нагласяваше микрофона пред устните ѝ и я караше да произнесе името си няколко пъти, докато настрои нивата на звука. Тя избягваше да среща очите ми през цялото време. Бях озадачен от този обрат, както и от всичко друго, което се бе случило по време на това разследване. Не можех да разбера какво мое качество или каква липса ме кара да се съмнявам в нещо сигурно и да търся пукнатини в основите му.

След като ни включиха на живо, започнах с предварително приготвеното въведение, което пусках в началото на всеки епизод на подкаста.

— Смъртта е моят ресор. Изкарвам си парите с нея. Градя професионалната си репутация върху нея… Аз съм Джак Макавой, а това е "Ресор: убийство", подкаст за истински престъпления, който ще ви отведе отвъд заглавията по следите на убиец с разследващите по случая. С този епизод завършва първият сезон, в него ще чуете дискусия на живо с разследващите, адвокатите и журналистите, участвали в изобличаването и проследяването на серийния убиец, известен като Сврачката…

И така нататък. Представих гостите в студиото и започнах да приемам въпроси от слушателите. Повечето бях рутинни и леки. Аз бях модераторът и избирах кой участник да отговаря. Всеки бе предупреден предварително да отговаря кратко и точно. Колкото по-кратки бяха отговорите, толкова повече въпроси можехме да получим. Прехвърлих много от тях на Рейчъл, като си мислех, че така мога някак си да разговарям с нея. Но след известно време се почувствах засрамен и празен.

Най-необичайният въпрос дойде от жена, която се представи като Чарис. Тя не попита нищо за случая със Сврачката. Но каза, че преди единайсет години сестра ѝ Кайли била отвлечена и убита, а тялото ѝ било захвърлено в пясъка под кея във Венис. И че полицията така и не арестувала никого за престъплението и доколкото ѝ било известно, случаят не се разследвал.

— Въпросът ми е дали бихте разследвали този случай — попита Чарис.

Питането беше толкова извън контекста, че се затрудних да отговоря.

— Ами — започнах, — бих могъл да го проуча и да проверя какво е направила полицията, но аз не съм детектив.

— Ами Сврачката? — попита Чарис. — Вие го разследвахте.

— Обстоятелствата бяха малко по-различни. Работех по статия и се оказа, че съм попаднал на сериен убиец. Аз…

Прекъсна ме тракване в слушалката. Чарис бе затворила.

Хванах пак юздите на дискусията и удължихме епизода.

Рекламираният час се превърна в деветдесет минути и единственият път, в който се отклонихме от въпросите, беше когато прочетох рекламите на спонсорите, които бяха най-вече други подкасти за истински престъпления.

Слушателите, които се обаждаха, бяха ентусиазирани за "Ресор: убийство" и питаха за какво ще се разказва в следващия сезон и кога ще започне. На тези въпроси още нямах официален отговор. Но беше хубаво да знам, че имам публика, която ме чака. Това повдигна умърлушения ми дух.

Трябваше да призная, че тайно се надявах той да ми се обади.

Сврачката. Надявах се, че е един от слушателите на подкаста и че ще усети порив да ми се обади и да дразни или заплашва журналистите или разследващите. Затова оставих разговора да продължи толкова дълго.

Исках да стигна до всеки слушател, който чакаше да говори.

Но това така и не се случи и когато отговорихме и на последния въпрос и спряхме живото излъчване, погледнах през масата към Мец. И преди бяхме говорили за възможността да се обади неизвестният субект, както във ФБР наричаха заподозрения. Той поклати глава, а аз свих рамене.

Погледнах Рейчъл, която седеше до Мец. Тя вече си сваляше слушалките.

Видях, че докосва ръката му, навежда се и му прошепва нещо. Жестът ми се стори интимен. Духът ми падна още повече.

Приключих с обичайните благодарности към създателите на подкаста: събеседниците, спонсорите, студиото и звукорежисьора. Обещах на слушателите, че ще има нова глава за случая със Сврачката веднага щом нещо се случи. Завършихме с мелодия на саксофонистката Грейс Кели, която се казваше "Край гроба".

И това беше. Свалих си слушалките и ги окачих на стойката на микрофона. Другите направиха същото.

— Благодаря на всички — казах. — Стана добре. Надявах се Сврачката да се обади, но вероятно е бил зает с прането днес.

Беше тъп и безчувствен опит за шега. Никой дори не се усмихна.

— Трябва да отида до тоалетната — каза Рейчъл. — Така че си тръгвам.

Радвам се, че ви видях.

Тя ми се усмихна, докато ставаше, но тази усмивка не ми вдъхна никаква надежда. Гледах я, докато излизаше от студиото.

Гаспар и Руис бяха следващите, които излязоха, защото трябваше да шофират чак до Ориндж Каунти. Попитах Рей дали Емили още е на линия, но той каза, че е затворила. Майрън също си тръгна, а след него и Мец.

Останах с Рей, който имаше въпроси дали искам да монтира разговора и да го съкрати до час, или да го пусне целия като финален епизод на сезона.

Казах му да го остави целия. Тези, които не бяха слушали версията на живо, можеха да си я свалят и да я слушат, колкото си поискат.

Слязох с асансьора до мазето на сградата. Паркингът винаги беше пълен и служителят Родриго непрекъснато трябваше да мести неправилно спрелите, за да могат хората да влизат и да излизат. Когато асансьорът се отвори, видях, че Рейчъл чака заедно с Мец за колите им. Спрях се. Не бях сигурен защо. Мислех си, че ако Мец се качи пръв в колата си, ще имам възможност да поговоря с Рейчъл и може би дори да я помоля за среща, за да уточним какво се случва с нас. През последния месец бях използвал постъпленията от реклами от подкаста, за да си взема на лизинг нова кола и да наема по-голям апартамент. След десет години с разбрицания джип вече имах нова кола: рейндж роувър, който олицетворяваше зрелостта и сигурността. Мислех си, че можем да оставим колата на Рейчъл на паркинга и да отидем в "Мисели" за следобедна чаша вино.

Но грешах. Родриго докара една кола, която познах, че е на федералните, и двамата тръгнаха към нея, а Рейчъл седна на предната седалка до шофьора. Това ми каза повече, отколкото исках да знам. Бях засрамен и изчаках, докато потеглят, преди да изляза на паркинга.

Но бях преценил грешно времето. Точно когато излязох, Рейчъл се обърна, за да се пресегне през рамото си за колана. Очите ни се срещнаха и тя се усмихна, докато колата на ФБР се отдалечаваше. Усмивката ми заприлича на извинение. И на сбогуване.

Родриго се появи иззад мен.

— Господин Джак — каза той. — Готов сте. Първи ред, ключовете са на предната гума.

— Благодаря, Родриго — отговорих, като не свалях очи от колата на Мец, която завиваше по "Кахуенга".

След като тя изчезна от погледа ми, отидох сам до колата си.

Реших, че няма къде другаде да отида, освен вкъщи. Поех по "Кахуенга" на север. Карах по шосето, което правеше голям завой на запад и се преливаше във Вентура Булевард, за да стигна до Студио Сити.

Новото ми жилище беше апартамент с две спални на "Вайнланд". Мислех за това, което току-що бях видял на паркинга и как би трябвало да го тълкувам. Не обръщах внимание на пътя и не забелязах стоповете пред мен.

Системата против сблъсъци на новия ми джип се включи и от таблото прозвуча стряскаща аларма. Излязох от съзерцанието си и натиснах рязко спирачката с двете си стъпала. Джипът спря със свистене по асфалта на две педи от приуса, който бе пред мен. Усетих глух удар отзад.

— Мамка му!

Облегнах се и погледнах в огледалото за обратно виждане, след това слязох, за да огледам пораженията. Отидох зад колата и видях, че следващата е на цели два метра зад мен. По задницата на автомобила не се виждаше никаква повреда. Погледнах към другия шофьор. Прозорецът му беше свален.

— Удари ли ме? — попитах.

— Не, не съм те удрял — каза той възмутено.

Проверих пак задницата на колата си. Все още бях с временен номер.

— Хей, приятел, какво ще кажеш да се качиш на хубавата си нова кола и да продължиш — каза другият шофьор. — Задържаш движението с тези глупости.

Махнах с ръка на него и на грубостта му и седнах зад волана, озадачен от цялата ситуация. Продължих напред, като си мислех за случилото се.

Чудех се дали нещо в новата кола не е развалено или разхлабено и след това си спомних за ИКЕА. Новият ми апартамент беше два пъти по-голям от стария. Това бе наложило купуването на още мебели и бях направил доста курсове до ИКЕА в Бърбанк, откакто си бях взел новия джип, като използвах задния му багажник. Но бях сигурен, че не съм забравил нищо там. Багажникът беше празен. Или би трябвало да бъде.

И тогава ме озари мисъл. Погледнах в огледалото за обратно виждане, но този път се интересувах повече какво има от моята страна на задното стъкло, отколкото зад колата. Подвижната преграда към багажника си бе на мястото. Всичко изглеждаше наред.

Извадих телефона и звъннах с бързо избиране на Рейчъл. Звъненето забумтя по стереоуредбата на колата. Бях забравил за блутут връзката, която търговецът бе инсталирал, когато взех автомобила.

Бързо натиснах бутона на таблото и изключих звуковата уредба.

Звъненето остана само в телефона и ухото ми.

Но Рейчъл не вдигаше. Вероятно все още беше с Мец и си мислеше, че ѝ се обаждам за някакъв сълзлив разговор, в който да я моля да се върне при мен. Обаждането ми бе прехвърлено на гласова поща и аз затворих.

Обадих се пак и докато чаках, се пресегнах към лаптопа си на седалката до мен и го отворих. Знаех, че имам мобилния телефон на Мец във файл на десктопа.

Но този път Рейчъл вдигна.

— Джак, моментът не е подходящ.

Затворих лаптопа и заговорих с тих глас.

— С Мец ли си?

— Джак, няма да ти се обяснявам с кого…

— Нямах предвид това. Все още ли си с Мец?

Пак погледнах в огледалото за обратно виждане и осъзнах, че трябва да спра да говоря на висок глас.

— Да — отвърна Рейчъл. — Той ме връща в офиса ми.

— Провери си съобщенията — казах.

И затворих.

Когато стигнах до кръстовището с "Вайнланд", трафикът отново се забави. Използвах момента, за да напиша съобщение до Рейчъл.

Когато го изпратих, осъзнах, че автокоректът бе поправил Сврачката на Свраката. Но предположих, че тя ще разбере.

Така и стана и почти веднага получих отговор.

Вече бях до сградата, в която живеех, но я подминах. И написах отговор.

Телефонът ми изписука и на екрана се появи името на Рейчъл.

Вдигнах, но не казах нищо.

— Джак?

Изкашлях се с надеждата, че тя ще разбере, че не искам да се издавам, че говоря по телефона, на човека в багажника.

— Добре, разбрах — каза Рейчъл. — Не можеш да говориш. Така че слушай, имаш два избора. Отиди на оживено място и паркирай някъде, където има хора, слез и се отдалечи от колата. Дай ми местоположението и ние ще се опитаме да закараме там полицията и да се надяваме, че ще го заловим.

Тя изчака известно време за някакъв отговор, преди да продължи с втория избор. Сигурно бе разбрала мълчанието ми като интерес към алтернативен план.

— Добре, другият начин е да се погрижим наистина да го хванем.

Караш към определено място и ние организираме подкова като преди и най-накрая го залавяме. Този избор е по-рискован за теб, разбира се, но мисля, че ако не спираш колата, той няма да предприеме нищо. Ще чака.

Млъкна. Аз не казах нищо.

— Е, Джак, направи следното. Изкашляй се веднъж, ако искаш първия план. Не кашляй и не прави нищо, ако искаш да е вторият Осъзнах, че ако се забавя, за да обмисля възможностите, мълчанието ми ще потвърди, че предпочитам по-рискования план. Но нямаше проблем.

В този момент си спомних Гуинет Райе в болницата, обградена от тръбички и машини, и електронната ѝ молба да не залавяме Сврачката жив.

Исках втората възможност.

— Добре, Джак, план две — каза Рейчъл. — Изкашляй се, ако съм разбрала погрешно.

Мълчах и Рейчъл прие потвърждението.

— Трябва да се качиш на 101-ва магистрала и да тръгнеш на юг — каза тя. — Ние току-що минахме по нея, празна е. Ще можеш да стигнеш до Холивуд и дотогава ще имаме план. Обръщаме и тръгваме натам.

Приближавах южно отклонение за 170-а магистрала. Знаех, че тя се слива със 101-ва след по-малко от километър и половина на юг. Рейчъл продължи:

— Ще оставя линията отворена, докато Мат организира всичко — той говори с полицията в Лос Анджелис. Те ще успеят да се мобилизират по-бързо. Ти само продължавай да се движиш. Той няма да предприеме нищо, докато се движиш.

Кимнах, макар да знаех, че тя не може да ме види.

— Но ако се случи нещо, трябва да спреш, да слезеш от колата и да избягаш. Пази се, Джак… имам нужда… да си в безопасност.

Усетих тихия и по-интимен тон в гласа ѝ и исках да отговоря. Надявах се, че мълчанието ми е казало нещо. Но в ума ми бързо се промъкна съмнение. Дали не бях оставил нещо в багажника? Дали ударът, който бях чул, не беше от дупка на пътя? Бях мобилизирал ФБР и полицията на Лос Анджелис заради предчувствие. Вече исках да се бях изкашлял веднъж и да бях обърнал към полицейския участък на Северен Холивуд.

— Добре, Джак — каза Рейчъл, гласът ѝ отново бе придобил командващ тон. — Ще се свържа пак с теб, когато организираме всичко.

Извадих късмет: видях пред себе си зелена светлина за влизане в магистралата.

Отхвърлих съмнението и завих. Завих през отбивката и вече карах на юг по 170-а. Влязох в една от лентите, чрез които тя се сливаше със 101-ва, и вдигнах скоростта до 95 км/ч. Рейчъл се оказа права. Магистралата беше умерено натоварена, но нямаше задръствания. Беше преди час пик и по-голямата част от трафика се движеше на север от центъра към предградията в Долината и отвъд нея.

След като се качих на 101-ва магистрала, се престроих в най-бързата лента и останах там, като вече се движех с 80 км/ч. През няколко секунди проверявах в огледалото за обратно виждане и държах телефона до лявото си ухо. Чувах гласа на Мец, който говореше по друг телефон в колата с Рейчъл. Беше приглушен и не можех да разбера всичко, което казваше. Но определено чувах напрежението в гласа му.

Скоро стигнах прохода Кахуенга и видях сградите на "Кепитъл Рекърдс" пред мен. Вече сглобявах картинката, докато чаках Рейчъл да се върне на линията и да ми каже какъв е планът. Осъзнах, че Сврачката все пак е слушал подкаста и му бях дал всичко, от което бе имал нужда. В края на всеки епизод бях споменавал звукозаписното студио, когато благодарях на Рей Столингс. След това многократно бях рекламирал часа и датата на живото излъчване на дискусията, която щеше да бъде последният епизод.

След това Сврачката бе трябвало само да огледа сградата, в която се намираше студиото "Сън Рей", за да реши как да се възползва от паркинга.

Служителят оставяше ключовете на колите, които местеше, на предната гума. Сврачката сигурно се бе промъкнал, докато Родриго се занимаваше с автомобилите, бе използвал ключовете, за да отключи рейндж роувъра, и след това се бе скрил отзад.

Внезапно осъзнах, че има и друга възможност. Бях рекламирал времето и мястото на излъчването пред всички. Беше възможно някой друг да се е скрил отзад, а не Сврачката. Друг откачен инцел като Робинсън Фелдър. Свалих телефона от ухото си, за да изпратя съобщение на Рейчъл за тази възможност, но тогава пак чух гласа ѝ.

— Джак?

Мълчах и чаках.

— Имаме план. Искаме да отидеш до Сънсет Булевард и да завиеш в отбивката. Тя ще те изведе на "Ван Нес" на кръстовището с "Харолд Уей".

Завий веднага вдясно по "Харолд Уей" и ние ще сме готови за теб.

Полицията на Лос Анджелис е пратила два екипа, и други пътуват натам. С Мат сме на две минути от мястото. Изкашляй се, ако разбираш, и тогава ще сме готови.

Изчаках един миг и се изкашлях силно. Бях готов.

— Добре, Джак, сега искам да се опиташ да ми изпратиш есемес с описание на колата, която караш. Знам, че спомена в скорошен имейл, че имаш нов автомобил. Дай ми марка, модел и цвят. Цветът е важен, Джак.

Искаме да знаем какво да очакваме. Също така ми прати и последната пресечка, през която си преминал, за да се ориентираме за времето. Давай напред, но бъди внимателен. Не катастрофирай, докато пишеш съобщението.

Свалих телефона и написах необходимата информация в есемес до нея, като непрекъснато местех вниманието си от екрана към огледалото за обратно виждане и пътя пред себе си.

Току-що бях изпратил съобщението, в което ѝ казвах, че току-що съм минал през отбивката за Хайланд, когато очите ми се преместиха на пътя пред мен и видях във всички ленти да светват стопове.

Движението спираше.

Пред нас имаше катастрофа. От високия си джип виждах над покривите на няколко коли отпред и виждах дима и обърнатата кола, която блокираше бързата лента и лявата половина на магистралата.

Знаех, че пак трябва да се престроя вдясно, преди да спра напълно.

Включих мигача и почти на сляпо тръгнах през четирите ленти със забавен трафик.

Движенията ми предизвикаха хор от клаксони на ядосани шофьори, които се опитваха да направят същото като мен. Трафикът вече пълзеше и разстоянията между колите се смаляваха, но никой на пътя нямаше такъв спешен случай като мен. Не ми пукаше за гнева и клаксоните им.

— Джак? — обади се Рейчъл. — Чувам клаксоните, какво има? Знам, че не можеш да говориш. Опитай се да ми пратиш есемес. Получихме информацията, която ни прати. Опитай да ми кажеш какво се случва.

Постъпих като повечето шофьори в Лос Анджелис, когато бяха сами в колите си. Наругах трафика.

— По дяволите! Защо спираме?

Оставаше ми да пресека една лента и смятах, че това ще е най-бързият начин да заобиколя катастрофата. Не вярвах вече на огледалата и се бях полуизвърнал на седалката, за да наблюдавам конкуренцията през прозореца, като през цялото време държах телефона до ухото си.

— Добре, Джак, разбрах — каза Рейчъл. — Мини през аварийната лента, направи каквото трябва, но ела тук.

Изкашлях се веднъж, без да знам вече дали това означава да или не.

Знаех само, че трябва да заобиколя задръстването. След като подминех катастрофата, магистралата щеше да е широко отворена и аз щях да летя.

Бях подминал бавно отбивката за Хайланд и видях, че катастрофата е на двеста метра отпред, преди изхода за Вайн Стрийт. Там трафикът бе спрял напълно.

Вече виждах, че хората слизат от колите си и се разхождат по магистралата. Автомобилите се движеха сантиметър по сантиметър покрай димящата смачкана кола. Чувах приближаващите се зад мен сирени и знаех, че пристигането на бърза помощ ще задръсти движението още повече и за по-дълго. Също така знаех, че мога да отида при тях със смъртоносния товар, който си мислех, че возех. Но дали щяха да разберат в каква ситуация се намирам? Дали щяха да го заловят?

Докато обмислях тези въпроси и разсъждавах върху последния километър, който трябваше да измина до Сънсет Булевард, чух силно тракване в задната част на колата.

Обърнах се и видях, че преградата към багажника е отворена и се е прибрала в кутията си като щора на прозорец.

Там се надигна някакъв силует. Мъж. Огледа се, сякаш за да се ориентира, но после видя през задния прозорец, че сирените, които бе чул, са на линейка, която си проправяше път към мястото на катастрофата.

Обърна се и погледна право към мен.

— Здравей, Джак — каза той. — Къде отиваме?

— Кой, по дяволите, си ти? — попитах. — Какво искаш?

— Мисля, че знаеш кой съм — отвърна той. — И какво искам.

Започна да се катери към задната седалка. Пуснах телефона и настъпих газта. Колата се стрелна напред и аз извъртях волана надясно.

Закачих десния ъгъл на колата пред мен, докато джипът влизаше в аварийната лента. Гумите се завъртяха по чакъла и боклуците, преди да се задвижат. В огледалото за обратно виждане видях как натрапникът падна обратно в багажника, където се бе крил.

Но бързо се появи пак и започна да се катери към задната седалка.

— По-бавно, Джак — каза той. — Закъде си се разбързал?

Не отговорих. Мислите ми препускаха по-бързо от колата, докато се опитвах да измисля план за бягство.

Изходът за Вайн Стрийт беше малко след мястото на катастрофата. Но какво щях да постигна така? Изборите ми изглеждаха прости в този пълен с адреналин момент. Битка или бягство. Да продължа да се движа или да спра колата, да сляза и да бягам.

Подсъзнателно разбирах едно. Ако тръгнех да бягам, Сврачката отново щеше да избяга.

Натиснах газта.

По-малко от сто метра, преди да задмина задръстването и да изляза от аварийната лента, един очукан пикап, пълен с градинско оборудване, внезапно излезе пред мен и потегли с много по-малка скорост.

Извих пак волана надясно и се опитах да го задмина, без да намалявам скоростта. Колата ми остърга бетонната стена, която отделяше магистралата, и след това се блъсна странично в пикапа и го избута към колите вляво. Последва хор от клаксони и звук от смачкан метал, но аз продължих напред. Изправих волана и погледнах в огледалото за обратно виждане. Мъжът зад мен бе изхвърлен на пода под задната седалка.

След две секунди вече бях подминал задръстването и пред мен се отвориха петте ленти на магистралата.

Но все още бях на половин километър от изхода за "Сънсет" и знаех, че няма да мога да удържа Сврачката още дълго. Телефонът беше някъде в колата и предполагах, че Рейчъл още слуша. Реших да проведа последен — както си мислех — разговор с нея.

— Рейчъл! — извиках. — Аз…

Една ръка обви шията ми и ме накара да млъкна. Главата ми се килна назад към облегалката. Посегнах с една ръка и се опитах да се освободя, но Сврачката ме държеше здраво и увеличаваше натиска.

— Спри колата — каза той в ухото ми.

Забих стъпала в пода и се опитах да се избутам назад и да освободя място в хватката му. Колата увеличи скоростта.

— Спри колата — повтори той.

Осъзнах едно нещо: аз имах колан, а той — не. Спомних си как търговецът ми беше разказвал за безопасността и устройството на колата.

Нещо за защитата от претъркаляне. Но тогава не ми се бе сторило интересно. Исках само да подпиша документите и да си тръгна, а не да слушам неща, които никога няма да ми потрябват.

Но сега ми трябваха.

Усетих как колата автоматично се снижи в режим за висока скорост, когато дигиталният скоростомер показа 135 км. Пуснах ръката на нападателя ми, хванах волана с две ръце и рязко завих наляво.

Колата отскочи рязко наляво и след това силите на физиката свършиха работата. За части от секундата се задържа на пътя, а след това предното ляво колело се отдели от асфалта, а след него същото направи и задната лява гума. Мисля, че колата се понесе във въздуха поне метър, а след това се преобърна странично, удари се в земята и продължи да се върти по магистралата.

Всичко сякаш се случваше на забавен каданс, тялото ми се мяташе във всички посоки при всеки удар. Усетих, че ръката около шията ми падна.

Чух силно раздиране на метал и взривно чупене на стъкло. В колата и навън полетяха парчета от вече празните прозорци. Лаптопът ми ме удари в ребрата и в някакъв момент изгубих съзнание.

Когато се свестих, висях с главата надолу от седалката. Погледнах надолу към тавана на колата и видях, че по него от мен капе кръв. Пипнах си главата и открих източника: дълго парче стъкло на темето ми.

Зачудих се какво се бе случило. Дали някой ме бе ударил? Аз ли бях ударил някого?

И тогава си спомних.

Сврачката.

Огледах се, доколкото можах. Не го видях. Задната седалка на колата беше изкъртена от катастрофата, бе паднала към тавана и ми пречеше да видя.

— Мамка му — казах.

В устата ми имаше вкус на кръв.

Усетих остра болка отстрани на торса и си спомних за лаптопа. Той ме бе ударил в ребрата.

Посегнах с лявата ръка надолу към тавана, за да се подпра, а с другата откопчах колана. Ръката ми не беше достатъчно силна и паднах на тавана, краката ми все още бяха омотани в педалите. Бавно се снижих. Докато го правех, чух тих глас да ме вика.

Огледах се и видях мобилния си телефон на асфалта на около метър и половина от предното стъкло. Екранът бе напукан, но успях да прочета на него името на Рейчъл. Линията още не беше прекъсната.

След като освободих краката си, изпълзях през отвора, където някъде се бе намирало предното стъкло, и посегнах към телефона.

— Рейчъл?

— Джак, добре ли си? Какво стана?

— Ъ… катастрофирахме. Тече ми кръв.

— Пътуваме към теб. Къде е заподозреният?

— Какво?

— Сврачката, Джак. Виждаш ли го?

Сега си спомних за ръката около шията ми. Сврачката. Канеше се да ме убие.

Изпълзях от смачканата кола и колебливо се изправих до предния капак на преобърнатия рейндж роувър. Видях хора да тичат по аварийната лента на магистралата към мен. Приближаваше се и кола с присвяткваща синя лампа.

Направих няколко трудни стъпки и осъзнах, че нещо не е наред с краката ми. С всяка крачка усещах остра болка от левия глезен към бедрото. Въпреки това не спирах да се движа около колата и да се взирам през прозорците към задната седалка.

Нямаше следа от друг човек. Но колата бе килната неравномерно на земята. Когато хората стигнаха до мен, чух панически викове.

— Трябва да преместим това! Той е отдолу!

Закуцуках към тях и видях това, което виждаха те. Колата бе килната, защото Сврачката беше под нея. Виждах протегнатата му ръка изпод покрива. Внимателно приклекнах към асфалта и погледнах под смачканите ламарини.

Сврачката бе премазан. Лицето му бе извърнато към мен и очите му бяха отворени, едното се взираше безжизнено, другото бе със счупена орбита и изкривено.

— Помогнете ми да вдигнем това от него! — извика някой към другите, тичащи към мястото на катастрофата.

Понечих да се изправя.

— Не си правете труда — казах. — Прекалено късно е.