След заключителното „амин“ на литургията Бяно Абаджи стори кръст — колкото набожен, толкова и привичен — и заедно с другите богомолци се отправи към изхода на храма „Свети Димитър“. Като се озова навън, той с нехайно движение нахлупи калпака върху бялата си глава, но когато да надене на джубето, се поразмисли. Този път пролетта бе настъпила необикновено рано; подир лютите студове на Голям Сечко сега — беше средата на февруари 1869 година — времето толкова рязко и изведнъж се промени, сякаш бяха обърнати не един, а наведнъж четири-пет листа от календара и без никакъв преход бе дошъл април, ако не дори и май.

Старият човек се озърна. Ако някой го следеше отстрана, можеше да помисли, че не толкова се оглежда, колкото души във въздуха. И всъщност нямаше Бог знае колко да сбърка — от многолетното си общуване с природата Бяно се бе научил да разпознава не само закономерностите, но също и прищевките и непостоянствата й. Откри ги той и в тази неделна утрин. Вярно, беше топло и южнякът, който за два-три дни бе помел пухкавите бели възглавници от покривите и навеяните преспи по сокаците, продължаваше да духа и да се разпорежда в Сливен, но наред с него се долавяше и един тънък повей от северозапад, а това беше повеят на още вкочанената от студ снага на Карандила и побелелите от сняг Сини камъни. Усети това Бяно Абаджи, промърмори си нещо като „Точно време за простиване“ и наметна джубето на широките си рамене.

Повторно се огледа. Вече не от стремеж да отгатне хитрините на природата, а от колебание кой път да хване. Защото не му се прибираше — от мисълта за смразяващата пустош на безлюдния си дом изпитваше някакво подобие на страх, — пък и не му се отиваше в метоха при другите общинари, още по-малко — в кафенето при разните безделници. И като се помая така, старецът остави краката му сами да го поведат напосоки.

Той полека и някак унесено извървя Унджийската1 чаршия, сетне и смълчания Туз пазар. Когато обаче беше до Ямболския хан2, една необикновена врява го извади от захласа и привлече вниманието му. Потърси с очи. Точно отсреща, където открай време едно паянтово мостче, прехвърлено през Куруча, свързваше същинския Сливен с Клуцохор, се бяха струпали петдесетина, че и повече люде, крещяха, ръкомахаха, блъскаха се и вдигаха шум до Бога. Бяно още не беше прекрачил от мястото си, когато неколцина се откъснаха от тълпата и с неясни викове на насърчение се затичаха надолу по течението на реката.

Отлепи крака и приближи. Някои от най-външните, които го видяха и познаха, почтително му сториха път, други той силом разбута и скоро се озова на високия бряг. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере причината на вълнението. От бързото топене на снеговете Куруча бе придошла и почти бе изпълнила коритото си, а мътните й води с глух рев се стичаха надолу, като влачеха ръбати късове лед, шубраци и цели дървета. Дали клонаците бяха образували нещо като стена до подпорите, та реката бе напънала с още по-голяма мощ върху тях, или толкова им е била силицата, но тъй или иначе паянтовото мостче се бе сринало в отсамния си край и талпите му, стърчащи във всички посоки, образуваха неописуема бъркотия. В случката все още не би имало нищо кой знае колко необикновено — и без това след всеки по-силен дъжд се налагаше да го поправят, — ако точно в момента на събарянето върху него не се бе случил човек. И то поне да се бе катурнал в реката, все досега щяха някак си да го извадят, ами нещастникът се бе озовал между гредите, които, подобно на смъртоносни клещи, го държаха скован, потопен до шия във водата. Дори и да не измръзнеше в ледената река, колко време още щяха да стигнат силите на злополучния минувач, за да повдига главата си над повърхността?

Някъде зад гърба си Бяно Абаджи дочу гневно-присмехулни гласове да сипят въпроси и обвинения:

— Какво зяпаш, бьолюкбаши? Властта е в ръцете ти — хайде, не стой със скръстени ръце, а стори нещо да спасиш момчето!

— Ако е да заптисаш някого, иде ти отръки, ама когато е да помогнеш…

Старият човек хвърли поглед през рамо. Сърдити младежи нападаха бьолюкбашията на конака Али Байрактар Топчи, но нито изгледът му, нито последвалите му думи показаха той да се е трогнал:

— Да не съм пратил аз гяурчето да минава по моста баш в такъвзи порой? Който е бил ербап да тръгне през тази съборетина, нека сега бъде ербап и да се измъкне.

Бяно се насили да откъсне вниманието си от тази препирня и отново се извърна към злополуката. Нещастникът сякаш викаше за помощ, но или гневното бучене на реката го заглушаваше, или силите му вече не стигаха, та само отваряше уста, но глас не излизаше.

— Кой е…? — попита. И един непознат до него отговори:

— Стефан, най-малкият син на Серт Коста, абаджията. — И добави: — Двамина ей сегичка влязоха да го спасяват, ама реката ги надви, повлече ги. Чак там долу сколасаха да ги извадят…

— Грешка — замислено каза Бяно Абаджи, докато бързо съобразяваше обстановката. — Двамина само ще си пречат, няма да имат опора да повдигнат купчината. Трябва един да се навре под тази талпа. Само една педя да я повдигне и момчето ще се освободи.

Този път отговорът дойде от друг глас; трябва да принадлежеше на човек, който го познава, защото спомена и името му:

— Не е по силите на сам човек, Бяно Абаджи. Туй ще да е тежест от сто и петдесет оки, че и повече — кой може ги помръдна. Двамата не бяха слабаци — Бял Димитър Събев и Кондю Кавръков, може и да ги знаеш. Е, те задружно не смогнаха, че…

Човекът не преувеличаваше — ханджията Бял Димитър и кундураджията Кондю наистина минаваха за здравеняци, левентски беше и изгледът им. Помисли всичко това Бяно, щеше да рече нещо като „всеки от тях, ако се беше хванал сам…“, но се отказа — не беше време за спорове и наддумвания, затиснатият под гредите момък, видимо отслабнал, вече не правеше и опити да призовава за помощ. Главата му все повече клюмваше застрашително към надиплената повърхност на разбунената река. Старият човек хвърли джубето и калпака си, пристегна каиша на потурите. Като разбраха намерението му, неколцина се опитаха да го спрат, но той ги отблъсна с властен жест.

— Нека само един да влезе ей тук, по течението — каза. — Че успея ли да повдигна талпата, реката мигом ще повлече момчето. А както е вече без сили…

И с тези думи внимателно нагази в Куруча. Водата наистина беше ледена — сякаш не го пролази, а захапа краката му. Докато опипваше с ходило всяка стъпка и, преборвайки се с течението, внимаваше да запази равновесие, Бяно само за миг погледна към брега. Там тълпата се бе умножила, но вече нямаше врява — всички, смълчани, бяха събрали очи в него. Гледаха, но не действуваха; само един се бе намерил, който се събличаше, за да му помогне, и той бе сякаш външен човек, ябанджия — с крайчеца на очите си Бяно зърна, че непознатият беше с алафранга сюртук до коленете, на главата носеше морав фес с дълъг до рамото пискюл, а на носа — очила с тънки позлатени рамки.

Само това видя Бяно Абаджи и отново съсредоточи цялото си внимание към срутения мост. Да, първият му оглед не го бе подлъгал — успееше ли да повдигне една от средните талпи, заедно със струпаните върху нея, кама̀рата щеше да освободи притиснатото момче и тогава даже и без негово усилие течението щеше да го измъкне от коварния капан. Докато преценяваше това, Бяно вече по-отблизо огледа и злощастника. Стефан Серткостов беше някъде по средата между момче и млад мъж, хубавеляк и наглед едър и силен за годините си, но сега от тази сила не бе останало нищо — клюмналата на една страна глава и посинелите устни говореха за човек, който е престанал да се бори със студа и водната стихия и се е предал…

Дали се бе разсеял или изгледът на момъка го бе накарал да направи непремислено движение, но Бяно изведнъж усети дъното да се изхлузва изпод краката му. В частица от секундата осъзна — катурнеше ли се, бързеят щеше да го понесе, та сетне други спасители да вадят и него далеч надолу по течението. И повече по инстинкт, отколкото по разум той със сетни сили се метна напред и пръстите на лявата му ръка сполучиха да достигнат една от безразборно струпаните греди точно в мига, когато цамбурна целият в реката. Стисна опората с всички сили и, както беше задавен от водата, полека се примъкна, потърси здрава почва под нозете си и се изправи.

Сега всъщност беше почти на мястото, към което се стремеше. Бяно изчака да успокои дишането си и като съзнателно избягваше да поглежда към полуудавеното момче, полека застана под „своята“ талпа. Опипа я с пръсти и поглед — да, здрава и жилава беше, можеше да издържи огромната тежест над себе си. Той се попреви и подложи гръб под нея. Опита да повдигне веднъж ей така, половинчато, колкото да си изясни какво го чака. Грамадата над него не помръдна нито на косъм. Опита втори път, като вече вложи цялата си сила — ако изобщо я беше помръднал, а не се бе измамил от движението на водата, то надали е било повече от един пръст, и то най-тънкия, кутрето.

Бяно спря да си отдъхне. И мисълта му хукна по съвсем далечни пътища. Кога друг път му се бе налагало да противопоставя гърбината си на такава чрезмерна тежест? Той порови в паметта си и скоро се досети — то беше отдавна, отдавна, още в Първото Московско3, когато трябваше да се пребори с цяла каруца джепане, която се свличаше по един заснежен баир в Балкана… Сви лице в неопределена гримаса — вярно, тогава той бе надвил нечовешката тежест, но по онова време Бяно нямаше и тридесет лазарника, докато сега гонеше седемдесетте. Наистина той никога не се бе предавал на леност или агаларско безделие, работил бе цял живот и работеше още, но годините тъй или иначе си тегнеха върху него и си казваха своето.

— Откажете се, господин Силдаров! — Някой от брега надвика бученето на реката. Позна гласа — беше на Панайот Минков, който наистина не би могъл да се пребори с товара на един срутен мост, но затова пък вече десетилетия носеше на плещите си главната тежест на общинските работи. — Откажете се! — прикани го повторно. — Вие дотука сторихте повече, отколкото се полага човеку. Излезте, че да не погребваме двамина!…

В отговор Бяно само поклати глава — не му се хабеше усилие дори за няколко думи; той искаше да премери сили с моста, а за тази борба щеше да има нужда от цялата си физическа мощ, до последната капчица, с която се произнася и едно изречение.

Потърси по-здрава почва под нозете си, но не разбра дали е успял — замръзналите му крайници бяха станали нечувствителни. Подложи отново гръб под гредата, няколко пъти пое дълбоко дъх, опря длани върху бедрата си и не с тяло, а с напрежение на цялото си същество наблегна нагоре. Човек и мост се вкопчиха в нечувана и незапомнена битка. Човекът влагаше в нея воля, ум, сила и твърдост; противникът му обаче сякаш не беше безразборна купчина от мъртви греди, а отговаряше като жива твар, ревнива да не изпусне жертвата си — със злоба, стръв и ожесточение, пък липсата на разум и сръчност заместваше с неизмеримата си тежест.

Като пехливани, които в началото на схватката само се бутат и блъскат, за да проверят възможностите си, отначало никой не вземаше превес, но и никой не отстъпваше. После бавно, навярно незабележимо за окото, гредата поддаде; може да е било само колкото дебелината на един конец, но поддаде. Окуражен, Бяно напъна така, че ставите му изпукаха и кръвта сякаш щеше да пръсне вените му. Мостът се предаде още малко… после още малко… Какъв беше този адски шум? Мигар гредата над главата му се разместваше, за да го погребе в безформената си прегръдка? Не, не — това бяха човешки гласове: десетките зяпачи от брега бяха доловили надмощието му и го подкрепяха с неистовия си вик. Невям прелял от тяхната сила в мускулите си, Бяно се почувствува способен да се пребори вече не с някакъв си паянтов мост, а с цялата природа. Наблегна нагоре така, че тялото му от върха на пръстите на краката до космите на главата се превърнаха в едно безмерно усилие. Мостът отстъпи още един пръст… втори… трети…

… И в този миг Земята и небето се разтърсиха от ликуващия възглас на множество гърла. Бяно намери сили да поизвърне наляво глава. И видя — гредите бяха отпуснали смъртоносната си хватка, разбушуваната река преметна няколко пъти безчувственото тяло на злополучния момък, а малко по-надолу по течението онзи, непознатият с алафрангата дрехи, нагазил до гърди в ледената вода, го пое, олюля се от тласъка, но се удържа и с живия си товар в ръце бавно-бавно запристъпя към брега. При тази гледка също и на Бяно му се дощя да се разкрещи от радост, но здравият му разум и многолетният опит отново го отрезвиха — даде си сметка, че не можеше, не биваше да отпусне как да е кама̀рата над гърба си. Той се постара да се снижи също — или почти също — така полека, както се бе изправял, докато усети тежестта върху него да отслабва и изобщо да изчезва. Едва тогава шумно изпусна дъх (без да го съзнава, той през цялото време на борбата не бе дишал) и също задвижи вкочанените си крака към сушата.

А подир минута попадна в такъв въртоп, пред който бледнееше и пороят на Куруча — стотици ръце се протягаха към него, търсеха десницата му или само да се докоснат до него, името му, примесено с победни и възторжени крясъци, кънтеше на възбог чак до Чаталка и Българка…

— Помогнете на момчето — опита се да надмогне шума Бяно Абаджи. — Нека го разтрият с…

Не можа да продължи. Панайот Минков, секретарят на общината, метна на плещите му джубето, а после и собственото си палто, поразтърка го, сетне каза настойчиво:

— Оставете, господин Силдаров, има кой да се погрижи нататък за младия Стефан. Сега трябва да помислите за себе си. Да ви отведа ли до вас?

Бяно си помисли за дома си, спомни си стаите, нестоплени нито от огън, нито от човешки дъх, и кимна отрицателно:

— Не, не в къщи, у дъщеря ми Руска — тя по̀ ще съумее… Пък иначе наистина няма да откажа помощта ти, Панайоте — почти не чувствувам краката си, знаеш…

Съпроводени на прилично разстояние от продължаващи да ликуват възрастни и деца, двамата с Панайот Минков пресякоха Машатлъка и извървяха половината от широката Хаврика джаде4 и се озоваха пред дома на Руска Кутьо Ганчева. Макар и да му тракаха зъбите от студ, Бяно намери сили да се усмихне — горе на портата зърна закована петльова глава, а на прага бе разляна малко от кръвта на птицата. „Ех, майко, майко, ти, настрадала се българска майко! — със смес от умиление и жалост помисли старият човек. — Нали и ти имаш мъжки рожби, не си забравила да направиш ихтима̀!…“5. Похлопаха. Руска им отвори толкова бързо, сякаш през цялата сутрин ги бе очаквала. Като видя „каяфета“ на баща си, прибледня и плесна с ръце:

— Божичко!… Какво ти се е случило, тате?

— А, нищо, нищо — насили се да се усмихне той в отговор. — Реших да се поизкъпя…

Но Панайот Минков отново го прекъсна:

— Не го слушай, како Руске. Баща ти днес извърши такъв подвиг, който сливналии ще си спомнят дорде има град под Сините камъни. — Идеше му да опише случката, ала разумът му надделя: — Хайде, ще има време да го научиш. Ама първом се погрижи за юнака, зер иначе ще остане юначеството без юнак…

… Един час по-късно Бяно седеше на трикрако скемле до огъня, блажено оставяше топлината да разлива живот по жилите му и се подсмихваше на дрехите си, прострени да съхнат наоколо. В този изминал час близките му добре се бяха потрудили да изгонят простудата, преди още тя да е смогнала да завладее снагата му. Димитър, внукът, го разтри с ракия до червено, а Руска го накара да стои с крака в почти вряща вода, сетне го налага с лапѝ от хардал6, а накрая го накара да облече един кат дрехи на покойния му зет Кутьо, докато изсъхнат неговите собствени. Бяно уж се съпротивляваше, уж мърмореше: „Ама няма нужда“ и „Не съм аз писано яйце, че…“, но всъщност беше поласкан и благодарен — вече десетина години, откакто Господ прибра жена му Яна, комай не беше видял и изпитал толкоз внимание и загриженост.

Бяно поразбърка тютюна си, който сушеше на една керемидка покрай огъня, а крадешком огледа дъщерята и внука. За изминалите пет години, откакто бе останала вдовица, Руска дотолкова се бе променила външно, сякаш бе надянала друга физиономия върху предишната си. От някогашните меки черти и „руса Руска се русее“ (както се бяха шегували с нея Бяновите приятели) не бе останало почти нищо; сегашната Руска Кутьо Ганчева бе позаслабнала в лице и костеливостта бе приближила образа й до ръбатостта на Силдаровците, косата й, силно изпъната назад, отдавна бе потъмняла, а сетне и рано-рано прошарила. Промяната бе обхванала дори и погледа й — не беше туй по-раншният топъл и ласкав Рускин поглед, а остър, неспокоен, люшкащ се за секунди между желязна твърдост и женска уплаха.

За разлика от нея в лицето на внука Бяно не забеляза нито една Силдаровска черта. Но също и приликата с баща му не бе Бог знае каква — от чорбаджи Кутьо Ганчев той бе наследил само дълголикостта, повече нищо; нито върлинестия врат с вечно подскачащата адамова ябълка, нито подчертаните кости над очите и на скулите. Димитър, по това време шестнайсет-седемнайсетгодишно момче с рядък мъх в неопределен цвят под носа, не беше красив, още по-малко женствен, но бе с меки линии, които му придаваха израз на кротост и послушание. „От Яна е! — трепна сърцето на стария човек: — Да, да, от Яна! Тясното лице и събраните очи са на Кутьо, но всичко останало е взел от баба си…“

Докато ги бе изучавал, той бе позабравил да го прави тайничко, та Руска бе забелязала изпитателния му поглед, а комай бе прочела и мислите му, защото неочаквано каза:

— Ликът на наш Димитър ще те подлъже, тате. Гледаш ли го, ще го вземеш за божа кравичка, ала нравът си е получил от силдаровското семе. Слава на Бога, не е мързелив, помага ми. Но иначе е чепат, вироглав, а към агаларите — не питай… Туй не се схожда с външната му благост, нали?

Бяно се засмя:

— Ще рече — заприличал е на по-малкия си брат. Зер Андон комай още от ей такъв имаше само една грижа — как да пакости на турците и колко глави на турчета да спука…7

Сравнението не зарадва майката:

— Види се — въздъхна тя непресторено, — от един дол дренки ще да са… Само че дженабетликът на тогова изби малко по-късничко.

Старият човек сметна за благоразумно да промени разговора:

— Разгеле стана дума за тях, Русе. Имаш ли хабер от другите момчурляци? Що чинат, живи и здрави ли са?

Когато в 1864 година загуби своя мъж, по някакви си съображения Руска не прие да бъде подпомагана от баща си и брат си Боян, а изпрати по-малките си синове Андон и Ганчо при един братовчед на Кутьо Ганчев в Плоещ. Замогнал се там, но останал без челяд, този непознат роднина с радост бе приел да отгледа сираците на Кутьо.

— Слава на Всевишния, добре са, тате. Писаха за Коледа — пораснали били, учели се прилежно, не се посрамвали и като помощници в дюкяна на…

Жената не успя да довърши. Прекъсна я нервно и настойчиво хлопане откъм дворната порта. Димитър я попита с поглед, пък скочи на крака и изтича навън. Не след много се върна, като водеше двамина нечакани и съвсем не лика-прилика — гости. Бяха поп Юрдан и един турчин от махалата Айше Хатун8; Бяно знаеше за него само, че е почтен табак и прекупвач на кожи по име Юмер ефенди. Докато се надигаше да ги посрещне, той помисли бързо, че милион грошове да му предложат, пак не би познал какво ли би могло да събере тези двамата. И не толкова за Юмер ефенди, колкото за поп Юрдан — Бяно не можеше да си представи какво може да се случи под слънцето, за да тръгне с един турчин, който и какъвто и да е той, човекът, когото вече половин век сливналии зоват „хайдутин в попско расо“.

Сякаш да отговори на неизречения му въпрос, поп Юрдан — официалното му име бе иконом хаджи Юрдан епарх — произнесе извинително още от вратата:

— С негова милост — покашляне — се срещнахме — покашляне — ей тук, пред портата. — И завърши с такова яко закашляне, сякаш се готвеше да изплюе дробовете си.

Бяно протегна ръка да се здрависа с гостите, но поп Юрдан го превари и с все сили го притисна до гърдите си.

— Аферим, бате Бяно! — каза възторжено. — Днес ти отново си показал на агаряните и на света какъв юнак е българинът!… Кълна се в светия кръст, гордея се с тебе!… Гордея се също, че имаме няколко капки обща кръв в жилите си!

Прегърнаха се, после се раздалечиха и всеки огледа другия. И сякаш по даден знак едновременно избухнаха в смях. Докато още се давеше в смеха си, свещеникът рече:

— Знам си, че съм като бостан-коркусу9, та не се чудя на кикотенето ти. Ама и ти да се видиш на какъв каяфет си…

Бяно се погледна. И още по-силно се разсмя — зет му, покойният, нявга беше доста мършав, та плещестият и едър въпреки годините си Бяно наистина изглеждаше твърде комично в дрехите му. Когато отговори, той предпочете да даде глас само на тази втора част от приказката на поп Юрдан и да пропусне първата. Защото допреди няколко години чудноватият по нрав свещенослужител беше здравеняк и със сила на пехливанин, но после, когато се намери един човек от рода му да стане предател срещу българите, той не понесе срама, стопи се като свещ и повече никога не се оправи — остана си сух и кокалест, прегърбен под тежестта на позора, с вечно несресани повече бели, отколкото руси коси и брада, а погледът му, нявга дързък и кръвнишки, сега изглеждаше угаснал и като че избелял.

— Такваз сега била модата из Европата, Юрданчо — каза. — Мъжете вече трябвало да бъдат тънки и източени. Е, аз още не съм, ама се глася да отслабна по европейската кройка, та тези дрехи ще да са ми мярката. — После се обърна и към втория гост: — Добре дошъл и ти, Юмер ефенди. Не знам какво те носи при мене, но те приветствувам искрено и без лицеприятие под покрива на милата ми дъщеря.

— Дойдох да ти се поклоня до̀земи, Бяно Силдар — изрече в отговор турчинът. И не само го каза, но и наистина се поклони, като придружи жеста си и с едно бързо темане. — Аз бях там, при реката, и видях всичко, Бяно Силдар — продължи. — Не знаех, че още има хора под слънцето, които да са способни да извършат твоето. И затуй дойдох — поклон да ти сторя и, стига да ми позволиш, ръка да ти целуна.

— Хайде, хайде — сгълча го Бяно, като дърпаше зад гърба си десницата, която онзи наистина търсеше да целуне. — Хайде холан, чак пък толкоз!… — Но иначе си личеше, че възхвалата го беше разчувствувала.

— Що е извършил тате, Юмер ефенди? — намеси се в разговора и Руска. — На мен той рече само, че се е подхлъзнал и цопнал в реката.

— Цопнал в реката ли? — с предишния възторг каза турчинът. И въпреки знаците на Бяно разказа с по ориенталски пищна речовитост случката при Ямболския хан.

— Ех, ти!… — закани се на баща си Руска. — Одъртя и побеля, пък още!… — После се опомни и се разшета пред гостите: — Ама и аз каква съм: дошли сте ми, пък ви държа на крак. Бързо се разсъблечете, добри хора, и идвайте тук край огъня. Каквото и да е, все по едно сладко от орехчета няма да откажете.

Тя се разчевръсти, дотъркаля една софра отнякъде и скоро тримата мъже вече бяха насядали около нея. Юмер ефенди, надвил първоначалното си смущение, захвана комично да души във въздуха:

— А бе какъв особен мирис долавям аз тука?

— Нищо — извини се жената. — Синът разтри дядо си, та…

— Със сладко ли го разтри, Руске ханъм? — Всички прихнаха в луд смях, само турчинът продължи с привидна сериозност: — Твоето сладко от орехчета е прочуто в цял Сливен, Руске ханъм, както между християните, тъй и между мюсюлманите. Ама не може ли вместо него…

— Ашколсун на тебе, Юмер! — поздрави го поп Юрдан, като бършеше сълзите си. — Ако някой път решиш да се откажеш от правата вяра и да дойдеш сред нас, гяурите, аз лично ще го сторя и днешната ти приказка ще е гаранцията за тебе.

— Хайде да си оставим верите на мира, а? — продължи по същия начин Юмер ефенди. — Моят дерт е само за тогози бабаитина — дали не трябва да се сгрее не само с разтривка, ами и откъм джигера.

— Може, как да не може — каза Бяно, докато също се заливаше в смях. — Я, дъще, си прибери сладкото и дай от тази същата, есирлийската10. — А подир малко, когато пред тях бяха вече туршия, бонели11 и чашки с дъхтяща на сакъз гроздова, добави с унесеност, предизвикана от един далечен спомен: — Някога баща ми имаше един прочут дост, аян беше на Сливен и казата. Тахир ага, сигурно го помните или сте чували за него. Та този Тахир ага думаше, че с туй питие не нарушавал забраната на Пророка, зер то не било ракия, а остарял шербет…

Знаеха го, разбира се, кой в Сливен не знаеше или не помнеше славния някога Тахир ага. И стана така, че уж празнуваха подвига на Бяно Абаджи, а първата чашка изпиха в памет на някогашния аянин…

За още мнозина пийнаха, мъртви и живи, пък по едно време Юмер ефенди се върна към случката от сутринта:

— Едно нещо искам да попитам, Бяно Силдар, пък ти ми отговори само ако ти е по душа. Когато влезе в ледената вода и подложи гръб под онази камара, знаеше ли дали християнин или мюсюлманин спасяваш?

Бяно го изгледа продължително. Този Юмер, който питаше, не беше онзи предишният, майтапчията. Сегашният беше олицетворение на сериозността — тя личеше в скулестото бръснато лице, в гънката между правите вежди и в умните очи под тях.

— Разбирам, накъде биеш, ефенди. Знам, ще порасна в очите ти, ако сега река, че не съм знаел и че ми е било все едно дали българче или турче спасявам. Но не искам да си кривя душата, приятелю. Някой ми подшушна, че е българче. Пък и дочух, когато неколцина се подиграваха на Али Байрактар Топчи, че за едно гяурче не му и минава през ум да вдигне на крак конашките дембели.

— Благодаря ти за честността, Бяно Силдар. — Турчинът, очевидно изпитващ неловкост, се почеса по голия лоб; кой знае защо, но той не стрижеше, а бръснеше до корен главата си. — А ще ми кажеш ли, дали ако под гредите беше наш, правоверен, пак щеше да сториш същото?

Старият човек кимна утвърдително и приготви уста за отговор, но поп Юрдан, какъвто си бе бързорек, го превари:

— На туй аз ще дам ответ, Юмер ефенди. Не турчин, не ходжа, а сам стамбулският шейх юл-ислям да беше, бате Бяно все тъй без колебание щеше да застане лице в лице срещу опасността.

Свещеникът взе чашката си и я ливна наведнъж в гърлото. Бяно използува краткото му замълчаване, за да вметне:

— В нещастието няма турци, няма българи — има само човеци, тъй мисля аз, ефенди.

— Вярвай му, Юмер ефенди — рече на свой ред и Руска.

— Не е случайно че някога са викали на баща ми „ая Бяно“12…

Поп Юрдан примлясна, избърса с опакото на ръката мустаците си, не по-малко рошави от брадата и косата, и продължи:

— Ще ти призная нещо, турчине, пък ти съди от него и за бате Бяно, че и за… мене. Отдавнашно е то, още от Първото Московско, ти тогаз и да си бил роден, сигур си се сополивил в шалварите на майка си. По онова време бяха тук руснаците и ние бяхме повярвали, че во веки веков ще бъдат, та аз и други таквиз като мене, за да покажем бабаитлък и да си мъстим за робията, захванахме да вършим зулуми из джамиите. Да, ама не щеш ли, бате Бяно ме спипа точно посред Нурул Кудус джамия и ми обърса такъв шамар, че само по едно чудо не ми откачи ченето. А сетне ме накара да изчистя всякаквите мръсотии до последната прашинка и накрая още там взе от мен обет да се запопя. Такъв човек щеше ли да извърне гръб, ако бе научил, че реката иска да погълне някого си от вашите, ефенди?

Юмер ефенди за втори път днес се поклони тъй, че тялото му почти легна върху софрата.

— Тъй си и мислех. И затова евалла ти правя, Бяно Силдар. И само едно ще река още — не е случайно, че цял Сливен — и турците наред с българите — те тачат и пръв измежду първите те имат…

Смутен от толкова похвали, Бяно несръчно промени разговора, като заприказва за изсушените си дрехи. А не след дълго се преоблече и си тръгна. Двамата гости го съпроводиха.

Беше късно пладне, когато абаджията Серт Коста с четирима от синовете си се отби в Карамболовия хан13; от външния им вид и от начина, по които влачеха крака, лесно можеше да се разбере, че отдавна обикаляха по ханищата и че досегашните несполуки ги бяха обезверили. Бащата поприказва със стопанина и след минута лицето му просветна: да, имало такъв човек в хана; да, ябанджия бил, чак от далечна Битоля, наричал се Никола Рангелов и бил търговец на аба; да, сутринта се върнал вир-вода, наредил да затоплят хубаво собичката му и той се затворил в нея да се грее, а дал на ханджийката да изсуши дрехите му; да, жената на стопанина не само ги изсушила, но и едно горещо желязо им теглила, ей сегичка преди малко ги върнала на госта…

Ханджията уверяваше още, че навярно Никола Рангелов само подир малко ще слезе да хапне в кръчмата, но Серт Коста и синовете бяха нетърпеливи, та изтичаха нагоре по стълбата и нервно похлопаха на портичката, която им показаха. Последва съвсем кратко мълчание, после един звънлив глас („като на протопсалт“, щеше да разказва по-късно Серт Коста) се обади отвътре приветливо, но и подозрително:

— Кой е?

Серт Коста съобрази, че името му няма да има никаква стойност за непознатия, та предпочете да отговори описателно:

— Баща съм на онуй момче, господине, което ти сабахлен си спасил от явна погибел. Със синовете сме дошли да ти поблагодарим, ръка да ти целунем…

— Абе какъв спасител съм аз — леко поразвеселен отговори същият глас през вратата, — ама нейсе, нека да направя според поговорката „с чужда пита майчин помен“. — Сетне помоли: — Почакайте ме само минутка, добри люде. Сега таман се обличам.

Наистина не мина много време и непознатият отвори портичката и с широк жест покани новодошлите. Беше белолик и светлокос мъж на около тридесет години, с позлатени очила на носа и подкупваща усмивка на устните. Здрависаха се. Серт Коста изрече името и занаята си, а сетне представи и синовете, като очевидно спазваше реда им по възраст — Ненчо, Атанас, Димитър, Георги…

— А балъкчията? — закачливо попита Никола Рангелов. — Кой от тези четирима юначаги сутринта търсеше под моста големия сом?

— Него го няма, господине — извини се бащата. — Бил е в несвяст, като са го извадили, наподир пламна в огън. Ще ме простиш, господине Рангелов, ама първом се погрижихме за него…

— Разбира се, че ще се погрижите първо за него! — вметна другият, а бащата продължи:

— … дори и сега жената и дъщерята още се борят със страшното му измръзване, пък ние, като видяхме, че Стефан ще се кошколандиса14, тръгнахме да ви дирим по ханищата. И таман се бяхме отчаяли, най-сетне тук… Ама какво да говорим. — Серт Коста повика единия от синовете: — Я бе, Митьо, дай тука вързопа!

Едва сега се видя, че реченият Митьо и още един от младежите държаха в ръце бая обемисти бохчи. Разгънаха едната и какво ли нямаше в нея — прясна пита и гърненца мед и бито масло, сирене, сушени наденици и пушено месо, не липсваше и едно топче чисто бяла аба, положително щеше да стигне за кат дрехи, че и да остане. Видя всичко това гостът, но поклати глава:

— Благодаря ви, добри люде, ама този ценен дар аз не мога да приема. Не съм го заслужил, разбирате ли. Що сторих аз днеска? Само довърших онова, което възрастният човек с кралимарковската сила вече бе извършил сам-саменичък.

— Не е вярно, господине — обади се един от синовете. — Никой не отрича извършеното от Бяно Абаджи, ала ако не сте били вие, полудялата река е щяла Бог знае къде да завлече наш Стефана. Тя е катурнала и носила на двеста крачки място таквиз балабан-мъжаги като Бял Димитър и Кондю Кавръка, че несвестният наш Стефан ли…

— При туй — допълни Димитър, докато донагласяше нещата от вързопа — толкоз наши сливналии са стояли на брега и само акъл са давали, едничък вие, ябанджията, без колебание сте влезли в Куруча.

— Още веднъж ви благодаря от сърце, хора. Дори дваж ви благодаря — веднъж за почитта и уважението и, втори път, загдето ми показахте, че българинът си е останал истински българин, а не се е превърнал в тепегьоз и неблагодарник. Но ако слушате мене, вземете всичко туй и го отнесете на… — как го назовахте? — Бяно Абаджи. Нему се полагат и благодарността ви, и даровете ви.

— Не сме забравили ние и Бяно Абаджи — възрази веднага бащата, — ей онзи, другият вързоп, е за него. Но дядо Бяно ние го знаем, той няма да ни се изплъзне. Най-напред рекохме тебе да издирим, че знае ли човек дали друмът ти не ще те подгони още днеска.

— Странен, много странен ми се видя този дядо Бяно — каза битолчанинът, докато прибираше даровете. — Да се чудиш и маеш пред такава сила в човек, дето е с доста напреднала възраст и по занаят не е дървар, пастир или каменар, а, както сами рекохте, абаджия… Кой прекарва цял живот край стана и ткалото и да съхрани силата си?

— Той наистина беше абаджия, господине, дори дълги години и устабашия на нашия, абаджийския еснаф — обясни Серт Коста. — Сетне обаче нещо го прихвана, та заряза становете и вече на̀, двайсет и пет — трийсет години, е долапчия горе по Новоселския боаз. Аз самият съм му мющерия, та го знам — от сутрин до мрак е все на крак и всичко върши самичък, до сто оки аба и губери вдига на рамо и простира по сергията15. Затуй е опазил младежката си сила, за която нявга легенди се разправяха.

— Щом от тука отивате при него, с радост ще се присъединя към вас. Доволен ще съм да се запозная с такъв човек. Какво, ще ме приемете ли да ви стана дружина?

Приеха го, разбира се. И след четвърт час вече влизаха в дома на Бяно Абаджи. Влизаха, а не тропаха на портата — както обясниха на битолчанина, този особняк старец никога не заключвал вратата си.

Бяно ги прие радушно, ръкува се с всичките, само някак по-особено се загледа в Никола Рангелов, докато се запознаваше с него.

— Чудна работа — каза, — мога да се закълна, че не ви виждам за пръв път, господине…

Другият се засмя звучно, по момчешки, и зад очилата сивкавите му очи станаха сини като априлско небе. И отговори:

— Може и да е вярно, ако сте идвали към нашата Битоля, господин Силдаров. Защото, честна дума, моят крак вчера за пръв път стъпи в прочутия по четирите краища на Българско Сливен.

Старият човек се задоволи да поклати неопределено глава, сетне настани гостите си по миндерлиците и сам зае място между тях.

— Я, Ненчо, постъкми малко огъня, сине — обърна се той към най-големия от синовете на Серт Коста. — Аз се изсуших при дъщерята, едва преди половин час време се върнах, та затуй е още студеничко…

Абаджията и синовете му обясниха причината на посещението си. Последва препирня, която в общи линии приличаше на предишната в Карамболовия хан, само че бе далеч, далеч по-неотстъпчива и от двете страни; стигна се чак до „баща си, трябва да ме разбереш“, до „какво зло си видял от мене, че така да ме обиждаш?“, че и до „ако може да остане невъзнаградено спасяването на сина на някой си Коста, не може да се отмине то за един потомък на Злати Кокарчоолу“16 и т.н., и т.н. И пак както в Карамболовия хан спасителят трябваше да отстъпи пред непреклонността на признателните Стефанови роднини и да приеме бохчата с даровете. Но когато гостите си затръгваха, битолчанинът се отдели от тях:

— Ако негова милост няма нищо против — посочи той към домакина, — с радост ще остана още малко на раздумка.

Домакинът естествено нямаше нищо против, та след като изпроводи Серт Коста и синовете, двамата седнаха един срещу друг до баджата.

— Доволен съм, че случаят пожела така бързо да ми посочи пътя към тебе, дядо Бяно — каза гостът, докато грееше длани. — Спести ми се лутането, понеже тъй или иначе щях да те потърся. Ида от далечен път и съм обещал на дъщеря ти да ти донеса нейното сърдечно „много здраве“ и предаността й, също и от нейно име да целуна десницата ти.

Белите стрехи над очите на Бяно Абаджи трепнаха изненадано.

— Много здраве от дъщеря ми? Ами че аз ей сегичка загърбих портата на Руска…

— Ти имаш и друга дъщеря, дядо Бяно. И ако не е плът от плътта ти, то сам си й дал разрешение да те зове свой татко.

— Златина! — сепна се старият човек. — Ти ми носиш вест от Златина?

Русата коса срещу него се разтърси в неопределен жест.

— Тя сега е сестра Евгения, не може да си го забравил — няма година, откакто на Бузлуджа сте погребвали великомъченици български.

— Евгения или Златина — махна с ръка Бяно Абаджи, — мога ли нявга да я забравя? Къде се кръстосаха пътищата ви, човече?

— В Бялград, дядо Бяно. Изпратили са я от манастира й на учение и Провидението ни срещна, дори мога да кажа — сприятели ни.17 Е, даде Бог да изпълня обещанието, което й дадох, но няма защо да те лъжа, дядо Бяно — и да не беше то, аз пак щях да те издиря. Все едно дали тук или горе на Барите.

— Хванах ли те? — засмя се насреща му старият човек. — Сигурно наистина те познавам, драги, щом знаеш за Барите…

Вместо да отговори, онзи, който се бе представил за търговеца на аби от Битоля Никола Рангелов, се надигна от мястото си, съблече се по риза и нави ръкавите, свали очилата и нахлупи върху русите си коси калпака на стопанина и се извърна към него.

— Господи, това е Левски! — премаляло възкликна Бяно Абаджи.

— Да, наистина съм Левски18 и съм благодарен, че си ме запомнил, дядо Бяно.

— Помня и всяка думица, която разменихме горе на долапа, синко.

— Помня я и аз. И затова щях да те потърся, дори да не беше „многото здраве“ на сестра Евгения. Имаме да довършваме тогавашния си разговор, дядо Бяно.

Преди да продължат, Бяно Абаджи притисна до гърдите си младия човек, после го отдалечи от себе си и дълго, дълго го наблюдава с умилени очи. Да, нямаше грешка, този беше същият Левски, байрактарят на Панайот Хитов — нито висок, нито нисък, с русолява коса и сиво-сини очи, с умен и пронизващ поглед и — нещо ново отпреди година и половина — червеникави мустаци на горната устна.19

— Само тия очила отгде се взеха…? — рече той в продължение на мислите си и другият избухна в смях:

— Те са за такива като тебе, дядо Бяно. И за тези, които ме помнят отпреди. Представяш ли си какво ще бъде, ако ме срещнеш на Сахатя, познаеш ме и, без да помислиш, изтърсиш едно: „Я, та това е Левски, дето беше байрактар на Панайот войвода!…“ — Усмивката отстъпи място на спокойна съсредоточеност. — По друма, по който съм поел, нямам право на непредпазливост и лекомислие, дори и… дори и когато с маскарада си ще обидя такива благородни человеци като теб…

— А обядвал ли си, сине? — попита неочаквано старият човек. — Не? Или и обеда смяташ лекомислие и непредпазливост? Хайде, идвай да си хапнем нещо от армаганите на Серт-Костови, пък сетне ще ми разкажеш — и за друма, и всичко…

Половин час по-късно те побутнаха настрана софрата, Бяно Абаджи напълни „ингилизката“ си лула и я запали с една клечка от баджата (оказа се, че гостът му нито пие, нито пуши) и разговорът им без много-много предисловия започна. Всъщност започна го Левски — простичко и без високопарни думи той описа живота си от срещата им през 67-мо лято, как сетне Панайот Хитов войвода ги превел през цялата Стара планина до Сръбско, постъпването на Левски във Втората легия („измамиха ни сърболята — изтъкаха си с нас платното и ритнаха кросното“), заболяването на корема и операцията.

ЛЕВСКИ: — Наложи ми се дълго, цели месеци да лежа, дядо Бяно. И време за мислене — колкото искаш. Всичко премислих тогава, много пъти и нашия разговор на Барите претаках и като че ли най-сетне стигнах до истината.

БЯНО АБАДЖИ: — Истината? Коя е тя, истината, сине?

ЛЕВСКИ: — Че народът ни не е подготвен за онова, което искаме от него. И не бива да го корим — не е лесно да се надмогне тинята на петвековното превиване на врат. И тогава аз реших за себе си: оправя ли се от болестта, да подхвана всичко от Аз, Буки — да тръгна от град на град и от село на село, да пробуждам заспалия народ и да го подготвям за великата саможертва, която ще е цената на свободата ни. Сега ме виждаш по този друм, който сам си избрах. (Кратък виновен смях.) Чакай, чакай, не бързай да ме хвалиш, също и аз като мнозина други се заблуждавах. Като тръгвах от Букурещ за Цариград, за да подхвана обиколката си, аз си мислех и на другите обещавах, че за двайсет и пет дни ще подготвя бъдещата всенародна революция.20 Сега обаче видях и осъзнах, че за да се разнесе виделина над скованото в робски мрак Българско, ще да са нужни години и години труд, скиталчества, „Никола Рангелов из Битоля“ и очила на носа, опасности…

БЯНО АБАДЖИ (стрелва го с поглед): — Даваш ли си сметка, що за опасности ще са туй, Василе? Тебе ще те дебнат куршум и бесило, а не кашлица или навяхване на крака…

ЛЕВСКИ: — Зная го. Но знам и друго: ако спечеля, печеля за цял народ — ако изгубя, губя само мене си.21

БЯНО АБАДЖИ (след като размисля): — Тежък обет си поел върху плещите си, сине, но правилен: човек, ако иска да постигне нещо, трябва да заложи всичко.

ЛЕВСКИ: — Благодаря ти, че ме разбираш, дядо Бяно. Благодатно е съзнанието, че не си сам…

БЯНО АБАДЖИ: — Но ти ще бъдеш сам, Василе. Или поне аз няма да съм до рамото ти. Защото ти готвиш буна, революция, а една революция — всяка революция — се прави от млади хора. От старци като мене нито ти, нито делото ти имат нужда и полза.

ЛЕВСКИ (поклаща глава): — Старци като тебе имат мъдрост и опит, без които буйността на младите ще е безплодна. Чувал ли си приказката за султана и дългите лъжици? Не? Е, сега ще ти я разправя, пък ти сам ще откриеш, щото искам да ти кажа. Султанът имал все стари, белобради везири. Да, ама появили се млади люде, учили в Европа. Отишли те при султана и му рекли: „Докога ще управляваш със старците? Защо не се облегнеш на нас и на нашата ученост?“ Нищо не отговорил султанът, само заповядал да сварят една голяма тава пилаф. Седнал с везирите си наоколо, а на всеки от младите дал по една лъжица два аршина дълга и им казал: „Буюрум, яжте!“ Опитали те, ама ядец: кой може да яде с такава дълга лъжица? Тогаз султанът ги подканил: „Хайде, сега вие седнете, пък дайте лъжиците на моите везири.“ Сменили си местата. А везирите загребвали от пилафа и всеки подавал с лъжицата си в устата на другия. „А! Ама така всеки може!…“ — възкликнали младите. „Може, ама трябва да се сети — отвърнал султанът. — Вие сте учени, ама не се сетихте. Пък дойде на ума на старците…“.22

БЯНО АБАДЖИ: (със смях): — Разбрах и благодаря ти. Нека даде Бог наистина да съм ти полезен, когато твоите млади везири няма да знаят как да се оправят с лъжиците. (Замълчаване.). Докъде стигна в начинанието си, сине?

ЛЕВСКИ: — Честно казано, до кривата круша, не по-далече. Положението в Българско се оказа много по-зле и от най-черните ми предвиждания. (С горчива самоирония:) Пък като си помисля, че още преди две години едва ли не прогласявахме свободата… (Сериозно:) Затова тази обиколка нарекох първа и ще я имам само като един първоначален оглед. Каквото ще се върши, ще има да се върши занапред.

БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече, дори не помисляш да се откажеш…?

ЛЕВСКИ: — Да се откажа? Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во лято да му служа до смърт и да работя по народната воля. Какво посвещение ще е то, ако се откажа още при първото препъване?

БЯНО АБАДЖИ: — А в Сливен? Как са работите в нашия Сливен?

ЛЕВСКИ (шеговито): — А, тук са добре. Имам в Сливен един човек, но не го давам за цял полк. Казва се Бяно Силдаров… (Сериозно:) Познаваш ли Сава Райнов, дядо Бяно?

БЯНО АБАДЖИ: — Сава Райнов… Сава Райнов… Като че ли съм чувал това име, ама… Ще да е някой от младите, а?

ЛЕВСКИ: — Вярно, млад е, двайсет и пет-шест годишен23, тъдявашен, роден в Клуцохор. Не го знаеш, защото от години е отишъл в Цариград да си търси късмета. А си чувал името му, защото той е ужким служител при някой си Иван хаджи Петров, шуменски богаташ, ала истинското му занятие е да служи на свободата. Каквато тайна книжнина да се отпечата в Букурещ, тя се провожда чрез Гълъб войвода до Савата и той я разпраща по цяло Българско, ще рече — и в Сливен.

БЯНО АБАДЖИ: — Със срам ще призная, че също и този Гълъб…

ЛЕВСКИ: — Остави, туй е подмолното име на друг верен служител на революцията.24 Та нося писмо от Савата, то трябва да ми бъде препоръка пред тукашните по-будни българи.

БЯНО АБАДЖИ (почесва се замислено по главата): — Не ми е лесно да ти отговоря от първи раз, Василе. Дошъл си в час, когато здравите и — как ги нарече? — по-будните сливналии са някак си обезглавени. Трима бих ти посочил, пък и тримата… Гунчо войвода загина лятос край Градец, даскал Анастас хаджи Добрев…

ЛЕВСКИ (прекъсва го): — А, зная го! Един такъв, цял великан!…

БЯНО АБАДЖИ: — Беше великан. Сега коварна болест го е заглождила… е, на крак е и даскалува чат-пат още, ама не е онзи, предишният. А третият е Стефан Гидиков, невям най-будният от тримата. Той пък стана зет на Русчо Миркович и оттогаз завъртя голяма търговия — повече е в Цариград, Бялград и Виена, отколкото в Сливен.

ЛЕВСКИ: — Мигар в бунтовния Сливен е имало всичко на всичко трима отечестволюбци? Хайде де, туй не мога да го повярвам!

БЯНО АБАДЖИ: — Отечестволюбци много, но надарени за водачи малко. (Размисля се.) Знаеш ли, ако слушаш мене, дай писмото на едного, дето е достоен за доверие, макар още да не си е извоювал място сред бунтарите. Михаил Икономов. Само двадесет и три годишен е господин Икономов, но комай е най-образованият човек в нашия Сливен.25 Не е компрометиран пред турците (точно тази дума употреби уж простият долапчия от Барите Бяно Силдаров: компрометиран!), а разправят хората, че каквото и да преподавал на азбукарчетата — без значение дали история, физика, краснопис или търговско смятане, — той все намирал сгода да разпалва българската искрица в душите им.

ЛЕВСКИ (колебливо): — Какво пък, да опитаме…26 Знаеш ли къде можем да го намерим в днешния празничен ден, дядо Бяно?

БЯНО АБАДЖИ: — В училището, къде! Нашите даскали са предани на училището, сине, за тях даскаллъкът не е занаят, а призвание, та не знаят що е делник и празник. И туй положително най-много важи за Михаил Икономов, главния учител.

Не умуваха повече и след малко наметнаха връхните си дрехи и поеха към Класното.

— Ще ме извиняваш, дядо Бяно — каза Левски, когато бяха вече на улицата. — Може и да съм се излъгал, ама ми се стори, сякаш, минавайки, ти се поклони на портата като на живо същество, човек…

Старият човек се спря, кръстоса поглед с госта, сетне със знак го подкани да се върнат.

— За мен това не е порта, а свещен паметник, сине. Тази греда виждаш ли? На нея нявга, по Заверата, турците обесиха баща ми. А погледни и тук. Тук, тук, от вътрешната й страна. — Двамата навряха глави под стрехата. — Това пиринчено лъвче не е какво да е — преди по-малко от година то е красяло калпака на някой от онези, които под байрака на Хаджията оставиха костите си на Бузлуджа. Кой знае, може да е било на моя син Найден…

Васил Левски дълго и видимо разчувствувано стоя пред този странен паметник на непримиримата българщина. После не свали, а чак остави в нозете си феса с дългия пискюл и благоговейно се прекръсти.

— Кълна се в Бога на България — произнесе отчетливо; гласът му издайнически потреперваше, — докато има такива паметници по родната ни земя, няма да свършат и непримиримите, които да живеят и да умират за нейната мила свобода.

И се прекръсти повторно.

Когато минаваха покрай кръчмата на Кунито Марока, двамата станаха свидетели на странна сцена. Някъде от другата им страна ситнеше, забила поглед в земята, млада жена, облечена по европейски с малакоф27; при вида й ергенашите, заседнали на чаша в пруста на кръчмата, наскочиха и се наредиха като врабци по оградката. И заваляха подсвирквания, подмятания, че дори и гнуснави обиди:

— Хей, Кокон Таша, няма ли да пиеш с нас по едно, ма?

— Не си изпущай късмета, Таша. Дорде е време, избери един от нас — виж какви мъжкари сме!…

— Какво ще избира, бе. Всички барабар ще й излезем насреща…

— Не, не, избери мене, Кокон Таша. Обещавам ти — цял живот ще си лежиш по гръб… и аз ще те топля отгоре…

Двамата минувачи отначало слушаха със смес от недоумение и погнуса, но при последното подвикване Бяно не издържа, отби се от пътя си и през преградата на пруста лепна такъв шамар на злодумника, че го катурна през масата и заедно с шишета и стакани го хързулна чак до нозете на Кунито Марока, застанал с ръце на кръста във вратата на кръчмата си. (По-късно щеше да се разбере, че му е избил и един кътник.). Сетне, без да каже нито дума, избърса ръка о джубето си и се върна до спътника си, който го чакаше. Когато поеха пак един до друг, жената вече бе далеч пред тях. Те вървяха мълчаливо до някое време, после Васил Левски рече, претегляйки думите си:

— Ти не можеше да не извършиш онова, което извърши, дядо Бяно, но все пак в името на голямото дело, на което служим, май трябваше да се въздържиш. Представяш ли си какво щеше да стане, ако бе последвало някакво сбиване, задържане в конака… Ами че в сюртука си аз нося книжа, които всеки кадия ще прецени като по-страшни от бомба…

— Сигурно си прав — привидно прие нападката Бяно Абаджи. — Нали ти сам ми даде пример при моста, как в името на делото трябва да оставаме безучастни към хорското злощастие…28

Левски оцени по достойнство отговора и му отдаде заслуженото с едно комично темане. А като повървяха още малко, той произнесе тихо, като очевидно говореше за охулената жена:

— Трябва да притежаваш голямо достойнство, за да вървиш с вдигнато чело през храчките на негодниците…

Не се разбра дали имаше неизречен въпрос в думите му, но Бяно тъй или иначе отговори:

— Таша Нойкова хаджи Йовкова, а по мъж вдовица на Йосиф Евтимов.

— Защо го казваш така, някак особено? И тъй подробно?

— Защото по кръв е от рода на хаджи Нойко Завераджията, пък мъжът й беше лихвар и турско мекере. Йосиф трябва да е бил дотегнал и на Провидението, защото лани загина от турски нож.

— Да, има възмездие…

— И знаеш ли какво направи Таша, Василе? Предаде на огън всичките лихварски тефтери на мъжа си, стана шивачка (този занаят го има от майка си) и така с честен труд храни невръстните си дечица.

— Оттеглям одевешните си приказки, дядо Бяно. Щеше да бъде нечестно такава българка да остане незащитена от оплювките.

Не след дълго двамата вече влизаха в Класното училище. Бяно не се бе излъгал — в този неделен следобед тук наистина бяха повечето от учителите.

Бяно тайничко се притесняваше: гостът му твърде лесно говореше за поведение, съобразено с „голямото дело, на което служим“, но дали ще съумее сам да се съобразява с него, когато ще разговаря не с ханджии или каруцари, а с умните и проницателни учители? И още: а самият Бяно ще може ли да се държи така, като че ли е довел в школото един случаен посетител?

Грижите му не продължиха дълго — едва влязоха в учителската стая и той представи „школодобродетелния наш сънародник господин Никола Рангелов из Битоля“, когато разбра, че Левски имаше Божия дар навсякъде да се чувствува като риба във вода. Гостът се държеше с уважение, но и достатъчно свободно и, като се запознаваше с учителите, намери на всеки да каже подходяща ласкава дума. Може би му помогна и Добри Чинтулов (нему Левски каза: „Дори ако беше само това, че се запознах с вас, господин Чинтулов, пак щях да река, че не съм бил напразно пътя от далечна Битоля до Сливен.“), който най-напред го поогледа с късогледите си очи, а сетне заедно с Бяно го пое, така да се каже, под крилото си:

— Заварвате ни „половината плюс един“, както казвали в английския парламент, господин Рангелов. Петима сме тук от всичко девет.29 Но все ще си съставите мнение за училищното дело в нашия Сливен. Да започнем с госпожица Аргира, кумира на всички девойчета под Сините камъни.

— Чувал съм за вас, госпожице — каза Левски. — Една бележита карловска учителка ми казваше наскоро, че можела да направи чудеса, стига до себе си да имала учена другарка като Аргира Димитрова…

— Учена, но и родолюбива — вметна Бяно. — Ритам ти аз всяка ученост, ако тя ще е безотечествена.

— В това отношение ще ви препоръчам и господина Георгакева — продължи думата му Чинтулов, когато го запознаваше с Димитър Георгакев. — Дори да преподава Корана или Шериата, той пак така ще го направи, че учениците да се гордеят с българската си кръв.

— Толкова повече — отново допълни Бяно, — че никой не може да го обвини в потомствено родолюбство, а е като плодоносния стрък, избуял върху камениста почва, както се говори в Светото писание.

Учителят, хубав и висок мъж към тридесетте, плувна в червенина от тези похвали и така се смути, че не можа дори и едно слово да произнесе в отговор. Другите не го измъчваха повече, а отминаха нататък — към Яни Сотиров, когото възхвалиха като най-вещ познавач на гръцкия език и класиците, и едва накрая към главния учител, а на дело най-младия от всичките Михаил Икономов, по-млад дори и от Аргира Димитрова.30

— Михаил Икономов ли казахте? — майсторски изигра изненада гостът. — Боже мой, да не сте онзи, който е завършил френското висше училище в Цариград, господине? Ами че аз се чудех как ли ще да ви издиря в непознатия ми Сливен, пък то… Пригответе мюждето, господин Икономов. Нося ви писъмце от ваши съученици и приятели.

— Писмо? — нетърпеливо възкликна Икономов. — Мога ли…?

— Нека да не пречим на госпожицата и господата да работят — рече „Никола Рангелов из Битоля“, като с жест подкани главния учител да излязат. — Да преча на учител, за мен това е като да прекъсна свещенослужител по време на литургия…

Излязоха от учителската стая, съпроводени от Бяно Абаджи. Михаил Икономов се запъти към двора на училището, но Левски благоразумно го насочи към една от празните класни стаи.

— Но писмото е някак безлично, не е адресирано пряко за мене — учудено възкликна учителят, като го разгъна.

— Не е и от ваши съученици — „успокои“ го гостът. — Сава Райнов, който до миналата година ви е давал да четете патриотични и бунтовни книги, не беше сигурен дали сте в родния си град, та затова предпочете да се обърне към „сливенските отечестволюбци“.

За малко се умълчаха. Михаил Икономов първо хвърли един поглед по дължината на писмото, а сетне го зачете така внимателно, като че го наизустяваше. Докато го сгъваше грижливо, той вдигна глава към Левски и Бяно Абаджи; тъмните му очи, обикновено кротки и ласкави, сега искряха от възбуда.

— Цял живот съм чакал призив като този — рече задавено. — Още от ей такъв, когато за пръв път разбрах, че съм роден роб… Кажете ми, що се очаква от мене, господа, и аз тозчас ще го изпълня.

— Засега нищо особено — наглед нехайно отговори Левски. — Само да съберете на разговорка хората, в чиято вярност към българщината не се съмнявате. Да, да, толкова.

— Събирането ще направим у дома — допълни Бяно. — Нашата херодая помни бунтовни думи още от времето на Кара Танас и Алтънлъ̀ Стоян войвода, та няма да й е първица.

Очите на Икономов бяха поугаснали, когато каза извинително:

— Аз съм отскоро в Сливен, та познавам хората повече отвънка, не зная що таят в душите си. — В следващия миг той отново се оживи: — А, сетих се, що трябва да направя. Ще потърся съвет от едного, който сигурно знае и мислите под калпаците и фесовете на сливналии — Анастас хаджи Добрев. Той е болнав напоследък, в училище се мярка колкото сам на себе си да внушава, че е още на учителското поприще, ала нивга не е преставал да бъде най-личният родолюбец…

— Добре се досети, даскале — похвали го Бяно Абаджи. — Аз ще допълня да поискаш акъл и от още едного, който открай време е винаги в народните работи. Поп Юрдан от Клуцохор, не може да не го познаваш.

— Един съм поканил и аз — добави Васил Левски. — Верен човек, Дели Ради от Нейково. С него се знаем още от Бялградската легия.31 Той е вече в града, прави се, че не ме познава и само чака да му известя кога и къде ще се видим.

Уговориха деня и часа и още едно-друго по подробностите и се разделиха. По съвет на Левски Михаил Икономов се върна в учителската стая и се постара да не проличи как се чувствуваше — сякаш не ходи, а се носи на една педя над земята…

— Отива ли ми? — за десети път попита Каймет.

— Стига с туй твоето — „отива ли ми“ — лениво я сряза Назифе, най-старата: — Половин сахат се кривотиш пред огледалото, него питай — то ще ти отговори.

— Абе тя го пита, ама нали, пустото, е тясно като за нея, вижда или едната си половина, или другата — майтапчийски се обади Ергюл, най-младата и най-закачливата. — За да се види Каймет, трябва е-е-ей такова огледало…

— Злобарка! — рече Каймет, но личеше, че не се е засегнала. — Ако слушаш нашата къз-кардаш Ергюл, ще помислиш, че съм станала нещо като биволица… — Помежду си жените в харема си говореха на „къз-кардаш“, ще рече „сестра“, „сестро“. — Кажи ти, Таша, ама искрено и от сърце ми кажи: дебела ли ме правят тези шалвари и елекът?

— Правят те точно такава, каквато си, Каймет ханъм — отговори Таша, докато я оглеждаше от глава до пети с полузатворени очи. — И таман да хванеш окото на кой да е мюсюлманин: заоблена, където трябва, с „ал-бенѝ“32… — И добави великодушно: — Пък ти нямаш нужда да се правиш по-различна от онуй, което си.

В харемлъка на мютесарифа Таша се чувствуваше свойски — вече половин година, откакто бяха назначили Мехмед Хайдар бей в Сливен33, тя неизменно шиеше дрехите на четирите му жени. Бе свикнала с тях и с вкусовете им, също и те бяха свикнали с нея и с почтителното й, но не и раболепно държание.

— „Ще хване окото на кой да е мюсюлманин“ — с лека нотка на присмех и съжаление каза Ренгинар, най-умната от четирите. — Чуваш ли се, Таша? Или забравяш как живеем ние, халайкините, между тези четири стени? Кой мюсюлманин освен мъжа ни може да ни зърне дори с половин оченце?

— Права си, къз-кардаш — веднага се съгласи Каймет. — Ние сме като райски птици в златен кафез — лица на хурии и пера от атлаз и свила да имаме, никой не може да ни види, да ни се зарадва. Пък и ние да се зарадваме на неговата радост.

— И ако помислиш, всичко се обръща с главата надолу — потвърди и Назифе. — Българките уж са рая, пък живеят по-волно от нас, правоверните господарки. Можете ли да си представите една ханъма да облече ташината фуста с обръчите, да открие лице, да обуе кундури с високи токчета и — чук-чук, трак-трак! — да мине по чаршията?

— Като нашата Таша например — веднага го обърна на майтап Ергюл. — Бас държа, че каквато е хубава и с този криволин — тя искаше да каже кринолин, — по калдъръм от мъжки сърца е стъпвала, когато е идвала насам.

Мрачен облак не засенчи, а сякаш легна върху светлото лице на българката.

— Не завиждайте, ханъмлар — каза глухо. — Не завиждайте на българките въобще, а най-малкото на една беззащитна вдовица като мене. Знаете ли колко унижения претърпях, идвайки при вас? И кой се намери да ме защити? Само един стар човек, дето косата му е като преспите по Карандила… Това ако е за завиждане, здраве му речи!

— Я разправи! Я разправи! — подканиха я в хор четирите жени; беше със съчувствие, но и с нездраво любопитство — малко бяха отгласите на живия живот, които преминаваха през дебелите стени на харемлъка.

Таша им разказа, каквото се бе случило, само прескочи някои от най-мръсните подмятания — гнус и срам я беше да ги повтори.

— Евалла на този Бяно Абаджи! — с неподправено уважение рече Назифе. — Ако слушаш мене, да му ушиеш риза и да му я занесеш, Таша, че и ръка да му целунеш.

— Ама нека да е същата ръка, която е лепнала шамара на онзи мискинин Спиридон — добави Ергюл, а Ренгинар запита:

— Абе не чуваме ли днеска за втори път името на този Бяно Абаджи? Не е ли той, дето сабахлен е повдигнал цял един мост на плещите си? — Таша потвърди; сутрешният подвиг на Бяно Силдаров очевидно бе обходил целия Сливен, дори бе проникнал през мушарабието на мютесарифовия харемлък. — Е, щом е такъв здравеняк, оня хаирсъзин ще да си е получил заслуженото.

— Та за вашата завист ми беше думата, ханъмлар. — Българката се постара да прогони сянката от лицето си. — Това се случи на мене, а представяте ли си какво щеше да бъде, ако мине без яшмак например една жена с лице като цвят на нар?34

Жените оцениха майсторския отговор на шивачката, но Таша предпочете да не продължава на същата тема — споменът за днешната случка беше мъчителен за нея. И тя ловко се върна към началото на разговора:

— Синьото елече и пембените шалвари си вървят едно с друго, Каймет ханъм, а самата тебе те отварят, жива съблазън си с тях.

— А, съблазън! — иронично, но и с тъга се обади Ергюл.

— На нашия господар май му е станало байгън от закръглени жени, пък виж ни на какво приличаме, Таша…

Беше вярно — жените на Хайдар бей не правеха изключение от другите туркини, които прекарваха целия си живот в харемите. Неподвижността, прекомерното ядене, вечните баклави и шурупи бяха ги отрупали с отпуснати меса и сланина; не правеше изключение дори и Ергюл, която този месец щеше да навърши двадесет и три години.

— Че ако искате, да ви направя по-тънки — засмя се Таша.

— Мигар можеш? — наскочиха към нея и четирите. — Ей така, с ножици и игла, можеш да ни избавиш от лойта?

— Да ви избавя не мога, ала се наемам да сторя така, че да не личи толкова. Имате ли някакъв плат на черти, ханъмлар?

Оживени, жените се разчевръстиха и скоро няколко плата бяха в ръцете им. Таша избра най-малко яркия, пък покани едната — случи се Ренгинар — да застане пред огледалото, другите три се скупчиха наоколо.

— Туй е познат чалъм в моя занаят, ханъмлар — рече им. — Вижте на̀ — ако на Ренгинар ханъм ушия дреха, като чертите са напреки на тялото, тя ще изглежда по-ниска и по-пълна. Обратното — ако я ушия ей така, по дължина…

— Вай! — възкликна Каймет. — Ами че така къз-кардаш Ренгинар сякаш е с една педя по-тънка и с една педя по-висока!

— Същото ще бъде и ако си вземете по-тъмен плат — продължи Таша. — Като на моята фуста например. Тъмното поскрива дебелините.

— А, това не — комично нацупи нос дребничката Ергюл. — Кой ще ме погледне, ако не съм в нещо шареничко, по-ярко.

— Аз ще опитам — закани се Назифе. — Още утре ще потърся плат, дето хем да е тъмен, хем на черти. Че белки скрие не само телесата, а и бръчките ми…

Поприказваха още малко, наплатиха се на шивачката за днешната й работа (не бяха от свидливите, плащаха добре, почти богато) и я изпроводиха чак до „Прага на блаженството“, както казваха на външната порта на харемлъка.

След като подремна следобед, Хайдар бей се повъртя из селямлъка, пък като не си намери никакво занятие, реши да свърне към харема — не му беше за любов по никое време, но се надяваше, че жените ще измислят нещо да го извадят от съклета му. Като го видя, Шабан, евнухът му, скочи на крака и отвори вратата. Беят прекрачи и… и неволно връхлетя върху една жена, която тъкмо излизаше. Не я познаваше, но европейските й дрехи и откритото лице му подсказаха, че не е от правата вяра, навярно българка. За миг двамата се стъписаха; беше наистина само един кратък миг, но в него Мехмед Хайдар просто погълна с очи непознатата — стройната снага, бялото лице с две мънички бенки на бузата и с венец от бакъренокафяви коси около него, топлия поглед с цвят на бадем, естествената червенина на устните… Жената му се стори като някакво приказно видение, от вида на което сърцето на бея се сви в сладостна тръпка.

Пръв от двамата се опомни непознатата. Тя сведе очи, направи крачка встрани и се поклони. Мехмед Хайдар се поколеба за секунда — не, щеше да бъде прекалено, направо нечувано, ако той, мъж и господар, стори път на една жена, при това гяурка, — после сдържано отговори на поздрава й и отмина.

— Коя беше гостенката ви? — попита, когато се озова сред жените си; сам не разбра защо, но се постара въпросът му да прозвучи нехайно, почти с безразличие.

— Вдовица и опитна шивачка, Таша Йосифова по име — отговори за четирите Назифе. — Нима не виждаш, господарю, как се е пременила нашата Каймет?

Той похвали новата дреха на Каймет и Каймет в новата дреха, но, все още без да си дава сметка за причината, ловко върна разговора към непознатата.

— Видя ми се бледа и посърнала. Да не би да сте я обидили нещо? Или да не сте и дали платата, която заслужава?

— Сакън, не ни обиждай, господарю! — избърза Ергюл. — Може ли да се покажат пинтии жените на сливенския мютесариф?

А Ренгинар, най-умната, обясни:

— Имала е премеждие по пътя, господарю, от това трябва да е било. — И като прочете интерес в погледа му, разказа неприятната случка, както я бе чула от Таша. — Да бях мъж — завърши, — щях да дръпна един лобут на този мръсник Спиридон — (тя произнесе името „Испиридон“) — и щях да възнаградя почтения старец, който я е защитил…

Мютесарифът махна неопределено с ръка — нямаше обичай да получава съвети от жени. И подхвърли:

— Не съм свикнал на тези нови моди, ала на вашата шивачка й стои добре, не дразни. Защо не я накарате и вас да издокара така някой път? То, знае се, като такива кокони не можете се показа навън, ама поне да се посмеем тук, в харемлъка…

Изведнъж се възцари оглушително мълчание. И в него Хайдар си даде сметка, че пожеланието му, уж случайно и малко нелепо хрумване, всъщност бе израз на още неосъзнатия му мерак да види повторно българката. А защо млъкнаха жените му? Дали се уплашиха от съперничеството на хубавата шивачка? Продължаваше да се пита това, когато получи отговор от Ренгинар:

— Виждаш ли защо към тебе изпитваме не само севда и преданост, но и благоговение, господарю? Колко са правоверните, които ще предложат такава забава на робините си?

Назифе допълни:

— Ако можеше да те чуе „лудият султан“, щеше да се обърне в гроба си, господарю.

Всички я разбраха, макар да ставаше дума за човек, намерил смъртта си в двубой с Тахир ага отдавна преди те да се родят. Случило се то някъде около „Голямото чумаво“.35 Есирлийският султан, за когото ставаше дума, изненадал жените си, когато, макар и скрити зад стените на харема, убивали времето си, като играели облечени в мъжки дрехи. Побеснял от гняв, султанът ги предал на смърт, като ги разпарял една по една с нажежено черясло36.

— Не биваше да казваш това, Назифе ханъм — без особена строгост я смъмри мъжът. — Самото сравнение с онзи изрод ме обижда…

Произнесе го, но личеше, че в мисълта си бе другаде.

Надвечер, докато се прибираше от училище, Димитър Георгакев като че не стъпваше на земята, а плуваше във въздуха. Беше му леко. Леко и ведро — такава душевна лекота и ведрина не бе усещал може би още от времето на детските игри в махалата.

Стигна до дома — навярно най-хубавата къща на Сливен, — отвори, бутна с крак вратата зад себе си и почти изтича през подредения двор и по стълбите. Както и очакваше, сестра му бе в собичката си и при неговото появяване вдигна питащи очи от гергефа:

— Изглеждаш така, бате, сякаш ей сега си намерил на земята цяла кесия, натъпкана със злато.

Светлото лице на учителя разцъфтя като месечина, когато отговори:

— Онуй, дето ми се случи, не го заменям за цялото злато на света. — И продължи: — Представи си, Стилиянке, получих похвала. Но ако познаеш кой ме похвали и за какво ме похвали, роб ще ти стана.

Тя продължи да го гледа изпитателно; не го каза, но си мислеше, че комай не бе виждала брат си в такава радостна възбуда.

— Думай де, думай! — подкани го. — Кой и за какво те похвали?

— Похвалата дойде от таквиз мъже като Добри Чинтулов и Бяно Абаджи. Те…

— Как? — трепна Стилияна. — И Бяно Абаджи? Че те с тате…

— Човекът е благороден. Не се поддава на лични неприязъни. А знаеш ли за какво ме похвалиха, сестричко? Че макар и син на баща си съм измежду първите учители по родолюбство.

— Наистина ли казаха това за „син на баща си“?

— Не точно с тези думи, ала го споменаха. Мисля — колкото да подчертаят похвалата. Разбираш ли, що искам да кажа? Хайде, вземи за пример Боян Силдаров, на Бяно Абаджи сина. Ако него наречеш отечестволюбец, всеки ще вдигне рамене: как да не е отечестволюбец, ще рече, то се знае, че крушата не пада далеч от корена; а Боян е брат на Найден, който загина под байрака на Хаджи Димитър, син е на Бяно Абаджи, дето половин век е в народните работи и внук на онзи Георги Силдаря, увиснал на въжето върху гредата на собствената си порта. Друго е да си син на човек, който хич не се гордее с българската си кръв, да си обърнал гръб на богатството и първенството му и да си се посветил на род и родина. Туй е по-дълъг път и по-славен. И Бяно Абаджи не го премълча, макар да го изрече по друг, свой начин.

— Дано да си прав! — въздъхна сестрата. Тъй като седеше до прозореца, изражението й не се виждаше, но от въздишката й можеше да се съди и за него. — Дано да си прав — повтори, — защото сливналии не се чак прехласват пред особата на кмета си, а невям прехвърлят чувствата си и нам, на децата му. Помислял ли си защо останах стара мома? Защото никой свестен мъж не пожела да се сроди с Йоргаки чорбаджи, пък ако имаше някой, той мислеше само за касата и чифлиците му, не и за дъщерята.

— Орис! — сви рамене Димитър. — Никого не го питат да избере родителите си, всичко си е от едната орисия. Но нас, тебе и мене, поне не могат да ни обвинят, че сме се увълчили с вълците, както например беше с покойния Йосиф Димитров — бащата одираше по една кожа от мющериите си, той по две… На̀, ти покрай леля Калуда хвана добър и почтен занаят, аз можах да сложа крак в благородното поприще на народен учител, бате един ден, като завърши науките си, също ще се посвети да облекчава страданията на болните, не на лихварство или чифликчийство. — Думата му беше за по-големия им брат Петко, който по това време учеше медицина в Цариград. — Хората виждат тези неща, Стилиянке, и ги оценяват.

— Дано да си прав! — за трети път произнесе Стилияна. — И дано да виждат в нас от кръвта на братовчеда Наско — тя имаше предвид ревностния патриот Анастас хаджи Добрев, — а не…

Прекъсна я едно хлопване на врата — баща им се бе прибрал за вечеря. Стилияна надникна през прозорчето. И го видя — Йоргаки чорбаджи тъкмо прекосяваше чардака37. Тя остави гергефа и се надигна, разкърши рамене:

— Трябва да слагам вечерята — каза.

Половин час по-късно бащата и синът седяха един срещу друг до софрата, а Стилияна стоеше права отстрани. Не беше то за прислугване, нито стоене „диван чапраз“38 пред бащата, напротив — Йоргаки Чорбаджи би дал много нещо, за да види дъщеря си до себе си на трапезата. Но от едно скарване преди години тя упорито отказваше да засвидетелствува дори такава близост на баща си. Пък и той бе престанал да настоява — страхуваше се тя, какъвто беше чепат характер, да не си вземе очите нанякъде, та нито да я чуят, нито да я видят повече. Както навремето стори Златина, дъщерята на Евтим чорбаджи…

Докато вечеряха, почти не говореха — Йоргаки беше табиетлия човек, ценеше хубавото похапване (пък празничната трапеза на кмета си я биваше), та не обичаше много-много да приказва, докато се хранеше. Едва когато си заслади с лъжица-две петмез, той побутна софрата и в ръцете му се появи кехлибарена броеница.

— Днес Сливен е като пощурял — каза провлечено, а кехлибарените зърна му пригласяха: трак-трак, трак-трак. — Сринало се мостчето срещу Ямболския хан и изтърсакът на Серт Коста, абаджията, насмалко да се удави.

— Сливен е пощурял не заради сриването на мостчето, тате — почтително, но и с нотка на предизвикателство пое темата Димитър, — а защото един уважаван старец и общинар е спасил Стефан Серткостов. Хем си е рискувал живота, хем е проявил изумителна сила.

Йоргаки стрелна сина си с поглед и напомни сухо:

— Поне в този дом Бяно Абаджи не е уважаван старец…

— Толкова по-зле за дома — неочаквано се намеси Стилияна; неочаквано, понеже тя рядко влизаше в разговор с баща си.

Друг път кметът щеше да се зарадва, загдето Тенинка, — така наричаше той дъщеря си — изобщо му е проговорила. Днес обаче думите й го разгневиха: той, меко казано, недолюбваше Бяно Абаджи и не понасяше да го възхваляват където и да било, а най-малко под собствения му покрив.

— Тъй ли? — рече докачливо; броеницата бе престанала да прищраква между пръстите му. — И защо е по-зле за дома, ако смея да попитам?

— Съмнителна чест за един дом е, ако цял един град се прекланя някому за извършено юначество, а той го похулва или дори само го отминава с пренебрежение.

— Стилияна е права, тате — наля масло в огъня Димитър. — Господин Силдаров заслужава даже не един, а два поклона: веднъж за чутовната си сила и втори път загдето той, един общинар, е рискувал живота си за някакво непознато момче.

Йоргаки щеше да избухне, но успя да се удържи — навреме осъзна, че избухването само щеше да подчертае неговата слабост.

— Вие сте глупаци — каза, като се насилваше да придаде надменност на гласа си. — Върху плещите на общинаря тежи грижата за живота и добруването на всички християни в града. Който носи такъв товар, той няма право да показва бабаитлъци, за да помогне само на едного, изпаднал в беда.

— Християните в Сливен с друго око ще гледат на първенците си общинари, ако всеки от тях извърши или поне е готов да извърши онова, което днес е сторил Бяно Силдаров — спокойно, но и неотстъпчиво произнесе Димитър, а Стилияна добави:

— Исус е носел грижата за спасението на не един град, а на цялото человечество и пак не е отминавал, когато е срещал някой страдащ.

— Какво бе? — изпусна нервите си бащата. — Не ви ли стига, че баща ви е пръв измежду първите в богатия Сливен? Или предпочитате да го виждате мостове да оправя? А утре невям ще поискате от него и пехливанин по сборовете да стане?

— Не, тате — все така равно възрази Димитър. — Ти нямаш физически…

— … и духовни… — вметна многозначително дъщерята.

— … сили нито с Куруча да се пребориш, нито на пехливани да излезеш насреща. Но щом искаш да си наистина „пръв измежду първите в богатия Сливен“, ти не само нямаш право да подценяваш доброто на един християнин от твоя град, а трябва да си „пръв измежду първите“ във възхваляването му.

— Днес, казват, турци са ходили да му се поклонят и поповете са го споменали в ектениите на вечѐрните, само кметът се намери да храчи по него…

Йоргаки се напъна да намери достоен отговор, но като не успя, изруга неопределено, пък смачка на топка и запокити месала от шията си и с невероятна за него пъргавина скочи на крака, излезе и затръшна вратата подире си. Децата му послушаха как стъпките му се отдалечават по просторния чардак, после се спогледаха и се разсмяха приглушено. След малко обаче Стилияна каза сериозно:

— Днес са похвалили родолюбието ти, бате, а преди малко защитихме и един почтен българин от несправедлива нападка. Ала туй ми се вижда малко, бате. За да си достоен българин, вече не стига да те хвалят и да си справедлив — трябва и да си полезен…

Ръката на Мустафа ага, която поднасяше филджана към устните му, спря по средата на пътя си и остана така, сякаш увиснала във въздуха.

— Я повтори, я повтори, Спиридоне! — каза. — Как ни е нарекъл Бяно Абаджи?

— Ще ме извиняваш, ама тази дума беше… серсеми, мюдюр ефенди.

Градоначалникът на Сливен нито пред своите, нито пред християните минаваше за особен акъллия, но в този случай прояви неприсъща за него съобразителност, като попита недоверчиво:

— И как стана тъй, че старецът хем ни е нарекъл серсеми, хем ти е лепнал шамар? Нещо не се вързват работите, Спиридоне.

Ако Спиридон трябваше да се опише с една дума, тя непременно щеше да бъде „зализаност“. Наистина всичко в него беше зализано, сякаш облято в шарлаган — опънатата назад черна и лъскава коса, претенциозните мустаци, лицето, което дъхтеше на ливанто, дрехите. Сега, изведнъж разбрал, че се е увлякъл в лъжите си или е подценил мюдюрина, той, за да спечели време, прекара длан по гладко сресания си перчем, после се постара да кимне убедително:

— Не понесох да обиждат така вас, уважаваните управители на града и санджака, мюдюр ефенди. И когато му възразих, че нивга досега таквиз способни мъже не са били начело на Сливен, той най-неочаквано така ме халоса, че, виж, ей този кътник се разклати и сетне изпадна от само себе си.

Мустафа ага остави недопитото си кафе на масичката, дълго и с видимо усилие размисля над чутото, сетне каза бавно:

— Тешекюр едерим39, че си ни защитил от оплювките, Спиридоне. Ама ако слушаш мене, не е трябвало да го правиш. Ти получаваш платата си от нас — и то добра плата, — не за да се караш с тоз-онзи, а само да слушаш и да донасяш. Няма да е кой знае какъв кярът ни, ако ти влизаш в спор за щяло и нещяло, пък от това гяурите подразберат, че служиш нам.

— Може и да си прав, но в края на краищата и аз съм човек — изкуствено се разпали Спиридон. — И нервите ми не са от желязо. То се понася, понася, ама чак да се храчи по тебе, по Хайдар бей!… Или що — Бяно Абаджи да се чувствува защитен от белите си коси и да плещи врели-некипели, пък аз да му мълча, че и евалла да му казвам, така ли? А, не, туй не го мога, мюдюр ефенди.

— За Бяно Абаджи и за храчките му ти не се кахъри, чоджум — зауспокоява го Мустафа ага. — Аз ще докладвам на мютесарифа и той ще си получи заслуженото. Но запомни за в бъдеще: има ли кабахат, ще има и наказание, ала наказание от нас, не от тебе. Сега ще се събираме при Хайдар бей и аз ще му разкажа всичко от игла до конец. Ама ти почакай тука, чоджум. Зер може мютесарифът да поиска някои неща лично от твоята уста да ги чуе.

… Когато влезе в одаята на мютесарифа — в турския език нямаше дума за „кабинет“ или „работна стая“, — там бяха вече всички, които в понеделник сабахлен се събираха да обсъдят новините и да премислят работите на града и санджака, че и един в повече: Мехмед Халис бей.

Мустафа ага не се изненада, като го видя. Този Халис бей заемаше някакво съвсем особено място всред правоверните в Сливен. Ако не се брои, че — от кумова срама — се водеше член на меджлиса, не беше на никакъв пост и затова изобщо не можеше да се равни на другите присъствуващи — на миралай Хюсеин бей, управителя на фабриката, на самия него, Мустафа ага, че дори и на глуповатия кадия, който по акъл и постъпки си бе извоювал прозвището Келеш Осман. Беше безделник и гуляйджия, който един по един разпродаваше имотите си, получени в наследство, и ги прекарваше през гърлото — своето и на тайфите, които винаги се намираха за муфтанджилък край трапезата му. Но в същото време този Халис бей беше внук на нявгашния аянин Тахир ага, споменът за когото още караше сливналии да стават на крака, та почитта към всесилния дядо някак от само себе си преминаваше и към непрокопсания внук. Почит в конака, дваж по-голяма всред населението. Тя му отваряше всички врати, предизвикваше да бъде срещан с теманета или свалени калпаци, прощаваше му волнодумства, начесто преминаващи в злоезичия, за които всеки друг би опитал твърдостта на дюшемето в хапуса.

Мюдюринът поздрави и поседна на обичайното си място на миндерлика срещу прозореца. Отговориха на поздрава му, но без да прекъсват разговора си. А той, разговорът, беше пак за същия Бяно Абаджи. „Ама че работа! — каза си Мустафа. — Днес целият конак сяда и става все с туй име на уста…“ Вярно, с това име на уста бяха и тримата първенци в одаята, само че говореха за друго — как вчера Бяно Абаджи, наспроти годините си, се наврял под гредите на срутения мост, та избавил някакво момче от Клуцохор. Халис бей, нали единственото му занятие бе да скита нагоре-надолу из града, бе научил подробности около случката и сега я разправяше тъй увлекателно, сякаш тя бе станала пред собствените му очи. Другите го слушаха, цъкаха с език и неведнъж вмъкваха по някое „Аферим!“ в разказа на бея.

— Не съм учуден — със смес от уважение и възторг рече Хюсеин бей, когато Халис завърши. — Бяно Абаджи бе един от първите българи, с които се запознах, когато получих назначение в Сливен. И още тогаз ме порази с благородството си. Този човек може да легне под гредите, за да избави един злощастник. А на силата му!… Е, ние, дето се възхищаваме и славословим някакви си пехливани по сборищата като Тако Терзобаслията, трябва паметник да вдигнем на тогова, дето стар, пък е дал урок на толкоз млади. И силата си да използува да върши добро, не да спечели някоя юница в борбите…

„Християнщина! — презрително помисли Мустафа ага. — Хюсеин може да се е въздигнал в султанов миралай, ала отвътре си е останал довчерашният християнин… Че и с европейски мурафетчилъци…“

Не беше голословно обвинение. Хюсеин бей, човек със ситно къдрава черна брада, седефени зъби и масивен и леко изгърбен нос, който издаваше арменския му произход, само преди година бе преминал към правата вяра, но по мислене си бе останал християнин, а по обноска — европеец, където бе получил образованието си.

— Ами че какво пък — побърза да се присъедини към мнението му Келеш Осман, — да речем на мютесарифа поне един лийакат нишанъ̀40 да му издействува от Стамбул.

Мустафа ага реши, че е дошло време да се намеси:

— Аз ще ви кажа нещо друго за същия Бяно Силдар, ефендилер. Пък като ме изслушате, вие пак издействувайте лийакат нишанъ̀ или, хм, вдигайте паметници. — И той разправи онова, което преди малко бе научил за Бяно Абаджи, като само благоразумно премълча истинското занятие на Спиридон. И завърши: — Е, какво ще речете, ефендилер?

— Ще река — избърза с отговора си Хюсеин бей, — че съм учуден мюдюр ефенди. Човек на храбростта и доблестта като Бяно Абаджи не е способен на мюзеверджийства и джавкане от тъмното или по кьошетата. Ако пък наистина ни има за серсеми, ще дойде и ще ни го каже право в очите… Но страх ме е, че сетне и ще докаже серсемлъка ни…

— И все пак го е рекъл — с хъс настоя Мустафа ага. — И не само го е рекъл, ами е избил зъб на оногова, който ни е защитил.

— Че тогаз трябва да ми го предадете на мене — люшна се в новата посока кадията и се постара да придаде строгост на физиономията си. „Постара се“, защото всякакво изражение трудно се отдаваше на това лице: широко — по-широко, отколкото високо, — сякаш докато е расъл, са държали главата му притисната между две дъски отгоре и отдолу; при притискането трябва да са посплескали и гънките на мозъка му, защото по акъл кадията хич не блестеше, а поста си дължеше на тлъстия рушвет, който баща му, богат чифликчия от Татар-Пазарджишко, бе изсипал в джоба на двама-трима везири. — За такъв непокорник съд и зандан, ако не и бесилка…

— Ама как ще го обесиш, кадъ̀ ефенди? — със смес от присмех и раздразнение попита управителят на фабриката. — С лийакат нишанъ̀ на гърдите или без него?

Докато Келеш Осман пулеше очи и се чудеше как да отговори на тази нападка, от другата му страна го подхвана Халис бей:

— Като ви слушам, та се сещам една стара лакърдия — каза със свойствената му шибаща провлеченост. — Али съдел Хасан, загдето го обидил, серсемин го бил нарекъл. Кадията попитал Хасан: „Вярно ли е бе, Хасане, че си казал серсемин на Али?“. Пък Хасан отговорил с такова слово: „Не помня да съм му рекъл, кадъ̀ ефенди, ама тъй както го гледам, нищо чудно и да съм му го рекъл…“

Хюсеин бей прихна в смях, Мустафа ага напрягаше ум да разгадае смисъла на приказката, а Келеш Осман само се свиваше безпомощно, та плоското му лице изглеждаше още по-плоско.

— Ще благоволиш ли да разтълкуваш лакърдията си, Халис бей — след дълго напъване помоли мюдюринът. — Не разбрах смисъла й…

— Не е сложен, Мустафа ага, хич не е сложен. Аз не вярвам Бяно Силдар да ни е нарекъл серсеми, туй не му приляга. По̀ ми се види туй да е насъскване от зложелател. И ако ние се хванем на насъскването, тогаз ще се покажем точно такива серсеми, каквито уж ни бил описал Бяно Абаджи.

— И в такъв случай той ще да е казал една истина — допълни миралаят, — а никой не може да съди някого за изречена истина.

— Туй ще го видим — нацупи се мюдюринът. — Аз ще доложа на Мехмед Хайдар бей, пък нека той да отсъди серсеми ли сме, не сме ли.

Не им се наложи да чакат дълго. Отсрещната врата, която водеше към частните покои на мютесарифа, се отвори и той, във видимо добро настроение, се появи в очертанията й. Деветдесет и девет на стоте мюсюлмани от неговия ранг биха изчакали раболепните метани на подчинените му, но той не беше суетен на дребно, та поздрави пръв:

— Аллах керим41, отново се събираме живи и здрави, ефендилер. — Те понечиха да станат и да го посрещнат с теманета, но той с широк жест ги прикани да останат по местата си. — Изпихте ли си кафетата, или ме изчакахте?

Докато заемаше място между тях, отговори му Халис бей:

— Изчакахме те, мютесариф ефенди. Решихме, че ако ти поръчаш кафетата, те ще бъдат по-тежки и по-сладки, по-мераклийски сварени.

Засмя се Хайдар бей, пък плесна ръце и нареди на влезлия слуга да донесе пет „тежки-сладки, ама не на огън, а в пепел сварени“.

Както изискваха ориенталските порядки, докато донесоха кафетата и шумно, и с кеф ги изсърбаха, те почти не говориха. Едва когато оставиха филджаните, мютесарифът подхвърли подканващо:

— Като идвах насам, дочу ми се, сякаш имахте някаква препирня.

— Вярно, не се разбрахме по един въпрос и оставихме твоята дума да чуем, ти да го решиш — отговори миралай Хюсеин бей. — Хайде, разкажи ти, мюдюр ефенди. Нека не излезе, че аз преиначавам нещата.

Мустафа ага не чака втора покана и разказа за каквото бяха спорили. В негова чест трябва да се изтъкне, че той нито уйдурдиса, нито премълча събитията — с един и същ глас разправи както сутрешния подвиг на „долапчията Бяно Силдароглу, наречен Бяно Абаджи, член на меджлиса още от основаването му“, така и следобедната плесница в кръчмата на Кунито Марока. Хайдар бей го слушаше съсредоточено, но нищо от лицето му не издаваше чувството, което този разказ събуждаше в сърцето и душата му.

Той беше хубав човек, този Хайдар бей. По онова време някъде към четиридесетгодишен, той имаше права и по войнишки изпъчена снага, светло и — противно на модата — бръснато лице, украсено само от добре поддържани ястъклии мустаци и разресани бакенбарди, едните и другите тъмнокестеняви като косата му. Челото му, широко и изпъкнало, отговаряше повече на мъдрец, който по цели нощи прекарва над книгите, не и на чиновник; същият спокоен разум можеше да се прочете и в очите му. За него се говореше, че бил от обикновен род някъде на север от Балкана и че се издигнал само с ум и старание, но това не беше много за вярване — начинът, по който носеше униформата си, и обноската му с околните, по-скоро издаваха човек, който има зад себе си много поколения господари.

Изслуша всичко Мехмед Хайдар бей, а после запита:

— Тука ли е този Спиридон, за да потвърди обвинението си?

— Евет, в конака е, мютесариф ефенди. Задържах го за в случай, че пожелаеш лично да го изслушаш.

— Повикай го тогава.

Доведоха Спиридон и той се изправи на крачка от мютесарифа. Беше по-зализан от всякога — чувстваше се поласкан да бъде „биз-бизе“ с хората, които представляваха каймака на Сливен и санджака. Подканиха го и той с готовност повтори разказа си точно така, както половин час по-рано го бе поднесъл и на Мустафа ага.

— Това ли е? — непроницаемо попита Хайдар бей, когато шпионинът свърши.

— Това, мютесариф ефенди — отговори Спиридон. И се самоизтъкна: — Е, и един зъб по-малко, даден в защита на вас, благородните управители на санджака и града…

Последните думи очевидно не направиха абсолютно никакво впечатление на Хайдар бей. И той продължи с въпросите си:

— По коя страна те удари Бяно Абаджи?

— Ей тук, по лявата, господарю.

Неочаквано за всички беят се приведе и с опакото на ръката си стовари здрава плесница по другата буза на шпионина.

— Ние ти плащаме да ни донасяш за девлет-душмани, Спиридоне — каза студено, без да повиши тон, — а не да набедяваш почтени поданици на падишаха. Още по-малко — да задяваш жените, сякаш всяка вдовица е гювендия. Вън! — И докато смаяният Спиридон се препъваше към вратата, мютесарифът се обърна към околните така, сякаш всичко преди малко изобщо не се бе случило: — Хайде, ефендилер. Да си гледаме ние нашата работа…

Беше изминало почти цяло денонощие, а Йоргаки чорбаджи още чувствуваше в душата си горчилката от тежката препирня с Димитър и Тенинка. Чоглаво му беше, но той не знаеше съвсем точно защо — дали защото децата му изобщо не можеха да говорят по друг начин с него освен с кавга, или защото специално в този случай Йоргаки в спора съвсем очевидно се бе намерил отдолу.

Чорбаджията търкаляше за кой ли път тези мисли из главата си, но като осъзна, че наближава метоха на храма „Свети Димитър“, където открай време се събираха общинарите, направи усилие да пропъди от себе си невеселия спомен и да си възвърне онзи изглед на увереност и благополучие, който подобаваше на един кмет. Почти пред вратата се сблъска с един познат — Стефан Саръиванов, клуцохорчанина.

— Какво, отиваш ли си? — попита го.

Имаше въпрос, но и упрек в тези думи. Защото по осветения от годините ред в понеделник общинарите се събираха да направят нещо като преглед на изминалата седмица и, когато се налагаше, да вземат решения за следващата. Наистина Стефан не беше избран общинар, но затова пък беше един от най-заможните хора на Сливен, та с неколцина други като него — например Русчо Миркович, Михалаки Гюлмязов, Захария Жечков или Иванчо Желязков, сина на покойния Добри Фабрикаджията — негласно беше включен в християнската управа на града. Сега Саръиванов можеше да се позове на това свое участие „ни риба, ни рак“, но той бе достатъчно умен, та не го направи.

— Повечето ги няма — каза в отговор. — И не само по-старите като поп Юрдан и Бяно Абаджи…

— Стига с този Бяно Абаджи, бе! — кресна ненадейно кметът; това избухване беше неочаквано и неоправдано за Стефан Саръиванов, но, както вече знаем, не и за Йоргаки. — От вчера ми проглушихте ушите с него!…

Другият предпочете да не забележи странното кипване и продължи:

— Отсъствуват също господата Гюлмязов, Миркович… А доколкото ни осведоми секретарят Панайот Минков, нямало и особено важни работи за разглеждане.

— И ти, сакън, да не изпуснеш алъш-вериша, а? — продължи заядливо кметът. — Какво пък, върви! — И отминавайки, добави уж тихо, но всъщност достатъчно ясно: — Ама то така е, когато винаги има кой да вади кестените от огъня…

Всъщност специално днес нямаше никакви кестени за вадене — това Йоргаки чорбаджи знаеше не по-зле от Панайот Минков, — ала знаеше и друго: никога не е излишно да позакрепиш ореола над ушите си…

Изкачи стълбата и бутна вратата. В средата на одаята предвидливият прислужник бе поставил мангал с добре разгорени въглища, но за другото Стефан Саръиванов бе прав — от целия съвет тук бяха само четирима: Панайот Минков, хаджи Гендо, хаджи Никола Феслията и Захария Жечков, още с траурна лентичка върху ревера на сюртука.

Като го видяха, те не станаха на крака, но прекъснаха приказката си и поклонът им беше достатъчно дълбок и почтителен. Йоргаки им кимна в отговор, седна и подхвърли едно:

— Е, що? Това ли сме от цялата община?

— Неколцина наминаха към дюкяна да ме попитат — оправда отсъствуващите Панайот Минков — и аз честно им рекох, че за днеска в протоколната книга няма предвиден нито един възел за разплитане.

— Абе то и като няма възли за разплитане, пак не е лошо да се посъбираме — наставнически го смъмри кметът. — Ей така, да се повидим, да си речем едно-друго… Ама нейсе, този път ще минем и петимата. — Той плесна с ръце и заповяда на влезлия прислужник: — Маринчо, изтичай за пет кафета. Ама поръчай на Петраки да бъдат с по един пръст каймак. Както аз го обичам, тъй му кажи. — И след излизането на слугата, подкани общинарите: — Пък вие какво млъкнахте изведнъж? Не съм мечка да ви изям, я. Хайде, карайте нататък.

— Господин Минков тъкмо ни разправяше новини из Цариград — раболепно го осведоми хаджи Никола Феслията. — Нашите бабаити продължавали да се репчат на светата патриаршия…

— Тъй ли? — с непресторено любопитство попита Йоргаки. — Че откъде тези новини, господин Минков?

— От господина Мирковича. Получил голямо писмо от зетя си. То в по-главната си част било по техните си търговски дела, но Стефан не си спестил труда и го осведомил подробно и по църковните работи.

През последните месеци в семейството на богатия, но родолюбив сливналия Русчо Миркович едно след друго се бяха случили две големи — и разнопосочни — събития. При раждане бе починала Мария, неговата първородна дъщеря и съпруга на тук присъствуващия Захария Жечков, а едва изминаха четиридесетте дни на жалейката и друга от многобройните му дъщери — Щилияна — се омъжи за Стефан Гидиков, един от най-напредничавите представители на по-младото поколение на Сливен, който, макар и физически по-слабоват и затова никога не стъпвал по хайдушките пътеки на Стара планина, си бе извоювал лично място сред онези, които служеха „на полза роду болгарскому“. Гидика, както го наричаха най-често, скоро бе спечелил доверието на тъста си и бе навлязъл в работите му, та рядко се свърташе в Сливен и най-често пътуваше — от Виена и Брашов на запад до Цариград и Измир на изток.

— Та какви са хаберите, дето е получил Русчо? — запита кметът.

— Нашите свети отци, Иларион и другите, комай ще вземат връх над Фенер — каза Панайот Минков. Едно по-опитно ухо лесно можеше да открие разликата между неговите думи и хаджи Николовите: докато за Феслията българските църковни водачи бяха „нашите бабаити“, за Минков те бяха „нашите свети отци“. Но иначе той съумяваше да говори с нещо като безстрастие, което го спасяваше от подозрителността на сливенските гръкомани. — И знаете ли, господа, откъде са им протегнали ръка за помощ? Няма да повярвате, ала подкрепата им идела направо от Високата порта.

— Не може да бъде! — смаяно възкликна Йоргаки.

— Не може, но е истина — продължи Минков натъртено и с лека нотка на злорадство. А Захария Жечков го подкрепи:

— Аз го вярвам, Бога ми. Нали анджък Портата лятос по никое време даде на Григорий свой проект за нова уредба на православната наша църква…

— Не беше то „по никое време“ — сърдито възрази кметът, — а защото оня клуцохорски хаирсъзин таман ги бе настъпил по мазола.

„Оня клуцохорски хаирсъзин“ беше човекът, който преди малко повече от половин година бе влязъл в календара на българските светци — Хаджи Димитър. Като непримирим почти наравно към турци и чорбаджии, в по-младите си години Хаджията неведнъж бе „смачквал каяфета“ на Йоргаки, дори веднъж го бе принудил да мине през Сливен без дъното на потурите си — юначества, заради които чорбаджията и сега, след смъртта на прославения войвода, още не можеше да му прости.

— Тъй беше, тъй беше — побърза да потвърди угодливо хаджи Гендо. — Нали тогаз сравнявахме датите — проектът бе издаден само четири дни, след като хъшлаците на непрокопсания хаджия пресякоха Дунава…42

— Вторият проект беше от октомври — неотстъпчиво продължи Жечков. — Мигар също и тогаз Портата го издаде от страх пред Хаджията?

Не се стигна до разгорещяване на спора — прекъсна го появяването на кафетата. Донесе ги на тенекиена табличка с дръжка по средата сам Петраки Влахов, който държеше църковното кафене — знаеше Петраки кой оглавяваше църковната община, та се бе постарал не само в приготвянето на кафето, но и бе пожелал лично да направи икрам на кмета. Този път обаче не сполучи — тревожните вести бяха погълнали вниманието на Йоргаки, та той не забеляза нито него, нито поклона му, нито дори и димящия филджан.

— Да не садим на дъното ряпа — каза, — когато останаха отново сами. — Важното е, че педя по педя разните там Иларионовци, Чомаковци и Славейковци вземат връх над негово светейшество Григорий — той имаше предвид патриарх Григорий VІ — и изобщо над осветения от столетията ред. Още преди трийсет години изпуснахме и училищата. И какво ни остава, Господи Саваоте?

— Тъй, тъй — продължи да му приглася хаджи Гендо. — Царе без царство сме ние, тъй ще река аз.

— Позволявам си да отбележа, че не сте прави, господа — възрази Панайот Минков. — Вие държите пара̀та. — Точно такива бяха думите му: „вие държите“, а не „ние държим“, макар че той самият също бе измежду заможните сливналии. — Пък вече от години именно пара̀та стана истинският господар в Турция.

— Дявол да го вземе, Панайот е прав! — за пръв път се зарадва Йоргаки чорбаджи. — Турчинът държи ятагана, ала пара̀та е в нашите ръце и тя може да купи всичко, дори и ятаганите.

— Земя, сарафлък, търговия, занаяти, всичко е наше — отново пое исото хаджи Гендо. — Какво имат турците? Табашкия занаят, кафеджилъка и берберството. Ритам ти аз господарство, дето ще се крепи на щавени кожи и бръснарски каиши…

— А фабриката? — подметна Захария Жечков. — Една фабрика като Добри-Желязковата дава сукно и шаек колкото абаджийските станове на цял санджак.

— Ще рече — трябва лека-полека да хванем и фабрикаджийството — каза кметът; думата „индустрия“ плахо-плахо беше проникнала в Сливен още преди десетина години, но все още малцина я имаха в речника си. — Пък кой знае, тогаз може би пак ще си поговорим и за църквата, и за школото.

— Ние го приказваме, а други комай вече го правят — рече хаджи Никола Феслията. — Не чухте ли, господа, че Стефан Саръиванов е запретнал ръкави да вдигне фабрика в Асеновския боаз? — Отговори му една обща гълчава — вестта наистина бе новост за другите в одаята. Възгордян, че се оказа в центъра на вниманието, хаджията продължи: — Там са едни плешиви места, дето и папрат не хващат. И Стефан с подставени хора ги изкупил ей така, бадева. И сега вече крои плановете на фабриката.

— Аха! — позасмя се Йоргаки. — Затуй, значи, е бързал, когато го срещнах одеве…

— Учудвам се, че дръзва да вдигне фабрика — замислено произнесе Панайот Минков. — Забрави ли той какво се случи с Добри Желязков?

— Нямай кахър за наш Стефан — изкиска се в отговор хаджи Гендо. — Знае той да си направи сметката, не е като Фабрикаджията.

Поприказваха още малко и си тръгнаха. Само двама — Панайот Минков и Захария Жечков — бяха изпили кафетата си, другите във възбудата си ги бяха забравили.

Зимата влезе в правата си точно така внезапно и изведнъж, както привидно ги бе отстъпила на подранилата пролет. Още на разсъмване откъм Балкана забуча, небето се смръщи, после някъде в боазите се отприщи онзи вятър, сливенският, който сваля ездач от коня, прекършва минарета и вдига цели покриви заедно с гредореда. Той прогони облаците на изток към морето, та не заваля, но затова пък целия ден и сетне цялата нощ си остана пълновластен господар над Сливен.

Този вятър беше добре дошъл за заговорниците, които за същата вечер си бяха дали среща в херодаята на Силдарови — в подобно време не заптийски стражи, а и обикновени минувачи няма да срещнеш по улиците и мегданите. Все пак онези, които бяха поканени за срещата с Левски, не се предовериха на ледовития си съюзник и не пренебрегнаха осветените от вековете правила на скритост и безопасност. Те бяха без фенери и загънати в тъмни ямурлуци, идваха от различни посоки, като се придържаха в сянката на стрехи и дувари, отминаваха портата до следващия ъгъл и сетне се връщаха до нея по стъпките си. И пак според дълголетния обичай от вътрешната страна на портата имаше вардянин, за да пропуща гостите. Без да гледа на годините си и на студа и вятъра, който час по час го поваляше, Бяно Абаджи настоя лично да поеме поста; не го призна, но същинското му основание беше, че искаше един по един да опознае хората, на които такъв „от по-друга кройка човек“ като Левски се готвеше да се облегне за великото си начинание.

Както и беше редно да се очаква — нали беше нещо като домакин наравно с Бяно, — пръв дойде главният учител Михаил Икономов, заедно с още един, появата на когото поизненада стопанина. Защото Димитър Топалов беше единственият фотографин в Сливен и, навярно за да подчертае принадлежността си към света на изкуството, отделяше Бог знае колко време за външността си — обличаше се като франт, къдравата му кестенява брада положително изискваше поне един час грижи всеки ден, носеше претенциозна джувка на врата и премяташе късо бастунче в ръцете си. А се говореше, че се проявявал и като добър дост на чашката. Изобщо, ако предварително бяха попитали Бяно, той вероятно щеше да се сети за Димитър Топалов един от последните…

Минута-две след тях дойде още един, който също изненада Бяно, макар и по съвсем други причини — синът му Боян. Вярно, Боян не беше безразличен към народните работи, дори лани, когато се очакваше четата на Хаджи Димитър и Караджата да предизвика всенародна буна, нему бяха възлагани трудни и рисковани работи, ама все пак… „Поканили са го, за да направят икрам на мене — помисли старият човек. — А иначе кой не знае, че Боян в едно въстание може да бъде редови боец наравно с другите хиляди, ала не го бива да е деец и съзаклятник от най-вътрешния кръг?…“ Той поръча на сина си да поеме грижата за отопляването на студената херодая, отпрати го нататък и отново остана сам.

Отново, но пак не за дълго — вратата скръцна („Дявол да ме вземе, как не се сетих да я смажа!…“) и се появиха двама непознати. Единият, като съдеше по дрехите му, Бяно можеше да се закълне, че е суватчия някакъв откъм Тузлука или Делиормана — го порази с поведението си: непознатият отметна гуглата си, свали калпак и стори дълбок поклон към горната греда на портата. Бяно го улови за рамото и го извърна към себе си. Беше Левски. Да, нямаше съмнение, беше Левски, но в него не можеше да се открие дори следа от онзи, който в неделя се бе представил за търговец из Битоля — нито очила, нито фес с дълъг пискюл, нито алафранга сюртук, дори походката му бе различна от предишната.

— Тази греда е светиня и за мене, дядо Бяно — отговори на неизречения му въпрос Левски. — Пък иначе запознай се с другаря ми. Дели Ради от Нейково. Стига да те приеме за приятел, ще влезе и в огъня за тебе.

Бяно се здрависа с непознатия и в оскъдната светлина на изцъкления от студ месец го огледа. Казаният Дели Ради, също както и Левски, беше със среден ръст, но къде-къде по-плещест. Имаше широко, ъглесто, почти квадратно лице; ако се съдеше по бръчките върху него, трябва да бе навъртял петдесетака, но по нищо не личеше това да е било съпроводено и от укротяване и помъдряване на нрава му — извитите покрай устата мустаци, свъсените вежди и кръвнишкият поглед отговаряха повече на хайдутин от Стара планина, нежели на мирясал от натежалите години човек.

— Можеше да си спестиш прозвището „Дели“ — засмя се старият човек; вятърът изскубна думите от устата му и ги запокити някъде към Сахатя и Татар Мезар. — То си е изписано на образа му…

— А можеш да съдиш какъв ще да е бил на младини, когато си го е спечелил — продължи шегата му Левски. — Тогаз главното богатство на Ради Мухтаров били силата и лудата храброст, та все го канели да охранява кервани. Веднъж по време на нощувка един турчин се опитал да обере каруца от кервана. Да, ама Ради спял само с едното око и едното ухо, та го усетил. И без много-много да му мисли, съсякъл го с брадвата. Като видели това, другите разбойници си плюли на петите, а на моя другар името от Ради Мухтаров станало на Дели Ради.43

Още търкаляше новите впечатления из главата си, когато през портата прекрачи един отдавнашен познат — Анастас хаджи Добрев. Беше запазил великанския си ръст, но не и великанската осанка — дори и през ямурлука си личеше, че снагата му, някога с прочута сила, сега бе изпита, стопена, прегърбена; сухата кашлица, която начесто раздираше гърдите му, издаваше причината за тази промяна във външността му.

Бяно го напъти към херодаята и почти веднага отвори на следващите гости — трима наведнъж.

— Знаеш ме, ала ще да си ме забравил, дядо Бяно — представи се първият от тях, строен и хубав момък на двайсетина години. — На поп Тодор от Клуцохор момче съм.

— Кой от тях? Че те, поп Тодоровите, един или двама са…

— Георги, най-малкият. Ама докато например бате се зове Димитър поп Тодоров, аз се пиша Георги Икономов. Зер нали дядо поп, баща ми, е иконом в Божия храм „Свети Никола“… — Той избута напред един от спътниците си. — От Клуцохор е и тогова от другарите ми. Таню.

— Син на Стоян Куртев — добави с приглушен смях другият, като отложи калпак. — През няколко къщи сме от поп Тодорови.

— Да не си момче на Стоян домусчията?

— Същият съм, господин Силдаров. Ама нали днес ще ни калесват за голяма сватба, та се премених — да не воня на татевите свинки.44

Бяно Абаджи го огледа по-отблизо и един далечен спомен трепна в съзнанието му. Тази сресана на среден път коса, подсуканите нагоре мустачки и това странно изражение на тиха печал и униние, което никак не се схождаше с юнашката фигура, старият човек не виждаше за пръв път.

— Май те зная — каза. — Не беше ли ти от ония, дето даскал Анастас ви учеше на талим нагоре по боазите?

— Същият съм — повтори думите си младият човек, но този път майтапчийското в тях бе изместено от погъделичкано честолюбие — зарадвал се беше, че са го запомнили като войник от българската войска. После прибави виновно: — Готвихме се тогава, и то как се готвихме, пък що направихме? Дупка в морето…

Стопанинът на къщата предпочете да се направи на глух за последните думи и се обърна към третия от групата:

— А ти, сине?

Запитаният чинно пристъпи напред, но, любопитно, колкото и да се взираше Бяно през светлика на премръзналата месечина, не видя нищичко от физиономията му; ако не беше блясъкът на двете остри очи, можеше и да помисли, че непознатият е нахлупил плиткото си калпаче не върху главата, а на лицето.

— Няма да ме знаеш, дядо. Отдалече съм аз, чак от Инджекьой45, а покрай овчарлъка животувам още по-далеч — накъмто равна Добруджа.

— Стоил Иванов Вучков — представи го Георги Икономов. — Препоръча ни го поп Юрдан, та проводихме нарочен човек да го доведе. И за малко да го изпуснем — вече комай си стягаше торбата за Добруджа.

— Бъдете добре дошли, момчета. Вървете хей натам, вдясно е херодаята. Сигур ще има човек да ви посрещне.

— Да те сменя, дядо Бяно? — предложи се Георги. — От този вятър ще да си заприличал на ледена шушулка…

— Не се кахъри, сине — каза Бяно Абаджи, а в себе си похвали момъка за вниманието. — С тоя, сливенския, ние сме ески достове46, свикнали сме си.

Тримата още не бяха презполовили разстоянието до къщата, когато на портата се чу не чукане, а нещо като драскане. Старият човек я отвори и веднага позна мъжа, който стоеше пред нея и тъкмо сваляше фес; макар и млад, посетителят бе така оплешивял, че челото му се бе ширнало вече до тила. Беше Димитър Събев или по прякор Бял Димитър, имаше малък хан в Коручанската Махала.

— Охо! — приветствува го весело стопанинът. — Дошъл е приятел…

— Благодаря за добрата дума, господин Силдаров — рече новодошлият, докато влизаше в двора, — но с какво съм заслужил да ме броите между вашите приятели?

— Нали сме от един занаят, сине. От еснафа на ония, дето се къпят в ледена вода, че белки хванат кръста на Богоявление…

Нека припомним, че Бял Димитър и другарят му Кондю Кавръков бяха двамината смелчаци, които за малко не се принесоха в жертва, опитвайки се да спасят затиснатия от срутения мост Стефан Серткостов.

— Потъвам в земята, като си спомня — посрамено каза гостът и нахлупи феса — беше му дохладняло без него. — Ние, уж млади и силни, станахме за резил пред вас, възрастния. Не само не свършихме работа, ами и за едното чудо не се удавихме.

— Двамата с Кондю нямате причина за срам, а за гордост — сериозно го поправи Бяно Абаджи. — Никой не става за резил, ако е презрял живота си, за да избави човек в беда. — После предпочете да промени разговора: — Леко ли се отървахте?

— Аз само здраво се понатъртих, господин Силдаров, но Кондю е пипнал настинка. Затуй няма да го видите довечера, а в кундураджийницата му — като че ли и още една неделя.

Бяно отпрати и него, но Бял Димитър почти веднага се завърна — не чакали други, тъй рекъл даскал Икономов, господин Силдаров да се приберял… Старият човек мълчаливо запречи вратата и мушна джугата, после бавно пое към херодаята.

Когато влезе при другите и се посмести зад яките гърбини на новите си познати Стоил и Дели Ради, Васил Левски тъкмо започваше:

— Сливен открай време се е славил с две неща, аратлик. С вятъра си и с непреклонните си синове. Вижте какъв късмет извадих, а? В една вечер се уверих и в двете.

Сподавен смях премина по кръга на събраните мъже; беше не толкова весел, колкото разтоварителен смях, който стопяваше разстоянието и придаваше на неизбежната за подобни сбирки скованост непринудена простота. „Бива си го — каза в себе си Бяно Абаджи. — Няма големеене в него, а знае направо да подръпне най-тънките струни в хорските души…“

— Ама първом да се запознаем — продължи гостът. — Нека не си кривя душата, аз поразпитах за всекиго от вас и що да ви кажа — проглушиха ми ушите от хвалби за вашето отечестволюбие. Аз пък се казвам Васил. Някои ми думат Дякона, зер на времето бях за няколко години под власеница. Други пък ме знаят като Левски…

— А, Левски! — възкликна Таню Стоянов. — Името ви на най-личен патриот изпревари идването ви в града под Сините камъни, господине.

— Толкоз по-добре — кимна Левски. — Но хайде да не се предоверяваме на името. Зер каквото имам да ви кажа, аз ще ви го кажа от себе си, ала и като глас на онези добри българи, на които е дотегнало да бъдат роби и наравно с Господа Исуса поставят и друг един бог — Свободата. Вижте правомощията ми, братя.

Той грижливо разгъна една сивкава жилава хартия и я пусна да минава от ръка на ръка. Когато стигна до Анастас хаджи Добрев, учителят се провикна възбудено:

— Поръчителствувам за всяка дума, написана тук, господа. Познавам Българското общество в Букурещ — в него са най-честните следовници на Георги Раковски, дейците от Тайния централен комитет, юнаците, които Провидението е опазило да не загинат с четите. Познавам също и подписа на господина Касабова, печата… — Кашлицата му го прекъсна за малко. — Говорете нататък, господине. Който от присъствующите господа вярва на мене, ще повярва и вам.

— Аз пък поръчителствувам за самия бай Васил — обади се Дели Ради, нейковчанинът; имаше дрезгав и сух глас, сякаш тракаха несмазани чаркове. — Че аз не само съм го чувал, ами съм го виждал и на дело. В легиите Левски като истински български лев летеше напред и предвождаше възкръсналата наша войска.

— Говорете, говорете, господине! — разнесе се от всички страни. — Приберете си правомощието и направо ни кажете ще огрее ли слънцето и за нас!…

Левски пак така старателно прибра хартийката с подписа на Иван Касабов и печата, после един по един огледа събраните мъже.

— Страх ме е, че на хора като сливналии трудно ще говоря за робство и свобода, но… Какво пък, нека да започнем от онова, за което всички сме единогласни. Днешният век е век на свободата и равноправието на всички народности. Днес всеки притеснен и потиснат, всеки, комуто тежат робските синджири на врата и който носи жалостното и срамно име роб, е напънал всичките си сили — и нравствени, и физически — и търси случай да отърси от себе си по какъвто и начин да би било робското тегло… (Всеки) иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, (всеки) иска да бъде човек. Роби сме и ние, българите. В нашата татковина върлуват турски разбойници и еничари и нашите долини ечат от робски въздишки и охкания. Но и ние търсим случай да разкъсаме робските вериги, да изгоним от земята си турските кеседжии, да подигнем и изградим храма на правата свобода и да дадем всекиму своето.

— Свята истина е в тези думи — тихо и с неподправено вълнение произнесе Димитър Топалов.

— Но те не са новост за нас — каза Михаил Икономов. — От Индже Стоян до Хаджи Димитър сливналията все се бори за същото — да разкъса робските вериги и да изгради храма на свободата.

— Чини ми се, че така е не само със сливналии — някак несмело се обади и Стоил от Инджекьой; тъй или иначе той се смяташе чужд сред тези хора, при това граждани. — Със стадата аз съм скитал от Бялото море на юг до Тулча на север. Ако не броим нерязаните турци — той очевидно говореше за чорбаджиите-изедници, — комай не видях българин, който да не дава мило и драго за сладката ни свобода…

Старият човек се извърна по посока на гласа. И едва сега проумя защо край портата не бе видял нищо от госта — цялото лице на Стоил бе не брадясало, а покрито с гъста четина, която нагоре почти се сливаше с рунтавите вежди, на всичко отгоре бе „украсено“ и от такива мустаци, дето можеха да делят мегдан и с Панайот-Хитовите, и както бяха разрошени, за малко не закриваха и целия месест нос. Прибави ли се към това и хищният поглед на очите, физиономията на овчаря беше направо страшна — „Да не го срещнеш нощно време“, помисли си на това място Бяно.

Още си говореше това, когато вниманието му бе привлечено от друго. Съвсем неочаквано за него в разговора се намеси и синът му Боян — едновременно да продължи думите и да възрази на Стоил:

— Абе уж дава мило и драго, пък дойде ли време да се мре, тогаз колкото искаш причини за възгещисване. В лято шейсет и седмо колцина се наредиха под байрака на Панайот войвода? А лани отиде ли поне един да умре с Хаджията и Караджата?

Левски едва доловимо помръдна, но то беше достатъчно, за да събере вниманието в себе си.

— Щом думата е за четите, нека да си кажа и аз моето, аратлик.

„За втори път пак «аратлик» — помисли Бяно. — Туй ще да е любимо слово на Василя…“47 Докато си казваше това, бе изпуснал част от по-нататъшните думи на Левски:

— … защо в 67 и 68-мо не взеха българите участие с четите? Ето че те си остават глупави на това питане, а българите направиха много хубаво, че не се измамиха подир четите. Обязаността беше не да бунтуват народа, но да свикват от градовете и селата умни хора и да им показват как трябва да се приготвят, че като им се даде знак за революция — да бъдат всички готови… Българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, в ръцете на които стои българската свобода. Пък тогава нека си отсвирюва48 България чак до един век още.

— Ще си позволя да кажа, че не е съвсем тъй, бай Левски — рече Бял Димитър; той единствен в херодаята не бе гологлав. — Ката ден при мен в хана отсядат българи от где ли не. И на устата им все едно: до гуша им дошло, по-добре смърт, нежели още да влачат робския ярем.

— Аз пък ще си позволя да не се съглася — кротко възрази Дякона. — Недоволници много, вярно е. Ала става ли от тях една войска, способна не само да изгние за едната слава, а да сломи султановата? Ето, тук сред нас е един стар и мъдър човек. Нека да чуем и неговата дума.

Всички погледи се отправиха към Бяно. Той се насили да надвие смущението си — не беше привикнал да го вземат за съдник в препирните, — пък сви рамене и рече иносказателно:

— Хиляда стръка жито не правят една нива.

— Разбрах те, господине — не се съгласи Стоил, — ала ние не сме хиляда, а хиляда пъти по хиляда!

Анастас хаджи Добрев скочи на крака и понечи да заговори разпалено, но усилието от това движение разбуди кашлицата му, та успя да проговори едва когато се поуспокои. „Проклета охтика! — помисли тъжно Бяно Абаджи. — Бич Божий! Анастас имаше дробове като ковашки мехове, пък проклетницата ги разяде…“

— Няма какво да умуваме! — заяви решително учителят. — Да побием байрак на Куш-бунар и да вдигнем народа на оръжие за свобода или смърт юнашка.

Чуха се и други гласове на поддръжка, ала Левски замислено поклати глава:

— Ние дълго страдахме от тази прибързаност, брате — каза. — Все си приказвахме, че народът е готов и само чака знак, за да скочи срещу поробителя. И после какво? После си удряхме носа в действителността… Хайде сега да сторим обратното, а? Да си речем, че не сме готови или поне, че не знаем колцина ще грабнат пушките (ако изобщо ги имат), щом видят байрак над Куш-бунар. И да постъпим като в школото, учителю, да започнем от А и Бе… Пък това значи търпеливо да се огледаме кой и как е готов за голямото дело, а сетне още по-търпеливо да събудим заспалите и от отделни недоволници да стегнем една готова за битки войска.

Анастас хаджи Добрев не приседна, а сякаш се прекърши.

— Болно ми е от думите ви, господине. Защото им давам право, пък ми е жал, че аз няма да дочакам…

Над херодаята легна тегота — всеки имаше желание да каже утешителна дума на учителя, да го излъже, ако трябва, но не намираше сили да го стори. Защото всеки виждаше, че свещта на Анастас хаджи Добрев е запалена даже не от единия, а от двата края…

— Но тогава защо сме се събрали? — нацупено попита Георги Икономов. — Само за да си кажем, че нищо няма да правим?

Левски му отговори с широка усмивка:

— Ние вече го правим, аратлик. Ето, запознахме се, казахме си едно-друго, видяхме, че от днес трябва да подхванем работата по друг, нов начин. До̀ ще време, да преминем и към дело.

— Всеки дълъг път започва с една първа стъпка — вметна Бяно и Левски му поблагодари с кимване на глава.

— А на други да казваме ли? — осведоми се Димитър Топалов.

— Само ако им вярвате като на себе си. Ония, които искат да умрат за отечеството си, предизвестете ги да бъдат готови. — Дякона отново обходи с поглед събраните. — Виждам, недоволни сте, братя. Нали сте потомци на Злати Кокарчоолу, Алтънлъ̀ Стоян, Кара Танас и Сяро Барутчията, вие сте чакали от мене призив и лозинка за въстание. Сиреч — старото наше прибързване. И сега ви е чоглаво, като ме чувате да говоря: гответе се и чакайте. Разбирам ви. Разбирам ви, но се кълна в майката Родина — не сте прави, братя. Много българска земя обиколих, както е думата — и в царския палат, и в сиромашката колиба надникнах: навред българщината е в небивал подем. В Цариград такива като дяда Илариона не подвиват вече врат нито пред Фенер, нито пред Портата и не е далеч денят, когато завинаги ще смажат мутрата на Григорий и неговите лукави гърчуля. — Левски беше започнал спокойно и разсъдително, но постепенно се бе разпалил и тази негова разпаленост се предаваше и на околните. — Стигна ли например до вашите уши, че само преди месец шестима наши владици са дали такъв отговор на патриаршията, че на негово светейшество сигур още пищят ушите?49 А какви училища навсякъде, каква жажда за знание в старо и младо, каква книжовност! Повярвайте ми, аратлик, днес българинът е надскочил с век или два своя безпросветен поробител. Но повярвайте ми и друго: за организация — за революционна организация — е още рано. Часът е близо, съвсем близо, ала не е ударил. Аз обаче ви давам дума: и това ще бъде. Да, и това ще бъде и после ние всинца ще се видим рамо до рамо горе в Стара планина в битка на живот и смърт срещу тиранина… Ще…

Левски щеше да продължи все в същия дух, но се замисли само за секунда, а сетне внезапно запя; имаше глас звучен като камбана и така плътен, просто с ръка да го уловиш:

— Дооостооойно еесть…

Заслушаха се с упоение в сладката и призивна черковна песен, някои дори й пригласяха. Мнозина се прекръстиха — една песен бе превърнала простата изба в Божи храм. А когато гостът млъкна, сливналии се спогледаха и някой — като че ли бе прочутият песнопоец Георги Икономов — поде друга, в която всички до един го последваха:

— Боже мой! — възкликна Дякона. — Всичките мои приказки не чинат колкото ей тази песен. Кой ли я е наредил?

— Днес му стиснахте ръката — засмя се насреща му Михаил Икономов. — Добри Чинтулов, кой друг. Пък и само тази ли е?

— Нека сега да запиша само тази, ще има време и за другите. А на господина Чинтулова кажете, че от днес е спечелил най-ревностния разпространител за своите песни навред по Българско…50

Той извади тефтерче, помоли да започнат песента отначало и бързо-бързо записваше думите й. После се присъедини и към певците — отначало колебливо, сетне все по-уверено. А сливенският вятър издуваше бузи навън и сякаш също им пригласяше…

Пак по един, по двама, както бяха дошли, хората си тръгнаха някъде към полунощ. Като играеше на „почти стопанин“, Боян нарочно остана от последните — искаше да поговори насаме с Левски. Успя, но не и насаме; не бързаше да си тръгне също и Дели Ради и личеше, че е с намерение да не се отделя от своя отдавнашен другар. Бащата на Боян остана с впечатление, че смятат да пренощуват под неговия покрив и вече разравяше раклите да търси завивки, когато Левски го спря:

— Не, дядо Бяно, ние също ще тръгваме.

— Ще бие на очи, синко, ако се прибереш в хана по туй време…

— Изобщо няма да спим в Сливен — беше неочакваният отговор. — Дели Ради е наел две кончета и още сега поемаме на север…

— Сега? — не повярва на ушите си старият човек. — В тази фъртуна?!

— Такова време е най-сгодно за мене — с привидно нехайство каза Левски. — Ще има да се преборвам с вихрушката, ала поне ще съм сигурен, че никое заптие не ще ми поиска тезкерето. — И добави извинително: — Не се бой за мене, дядо Бяно. Няма да ми е първица. Пък и с такъв ясъкчия като Дели Ради… Само ще сме ти благодарни, ако ни посочиш хем по-пряк, хем по-затънтен сокак да излезем от Сливен.

— Това ще направя аз — бързо вметна Боян. — И без това също и моят път е нагоре — ще ви изведа чак до последната къща на Раковската…

— А, не! За човек от моя занаят не е позволено да има край себе си дружина дори в нощ като сегашната. Само ще ни посочиш пътя, ние с Ради ще се оправим нататък.

Боян разбра, че кроежът му да поговори на четири очи с Левски пропада окончателно, та — ще не ще — отвори приказка веднага:

— Да призная, искаше ми се да споделя нещо, господине, пък ми беше неудобно пред всички останали. — Левски, който бе понечил да стане, отново се настани на възглавницата край мангала. С ъгъла на очите си Боян забеляза, че неговите неочаквани думи бяха привлекли вниманието също на баща му и на нейковчанина със свирепия поглед. — То се отнася лично за мене, господине, но трябва и вие да го знаете, тъй мисля аз. — Другият го подкани с очи и той продължи: — На людете, които бяха събрани тази вечер, вие ще се облягате в бъдеще. Исках да ви река честно, господине, че аз… аз просто не съм от техния калъп… Не че не милея за отечеството си, не ме разбирайте погрешно. Ала аз някак си по природа не съм… не съм…

— За революционер — помогна му бащата.

— Да, не съм за революционер. Анастас, Георги, Таню Стоянов, навярно негова милост — той кимна към Дели Ради, — туй са все хора, дето при един знак ще бъдат с пушка в ръка на Агликина поляна. Ще ви изповядам със срам, господине, че през целия си живот аз изобщо не съм се докосвал до пушка или пищов, комай не мога и да ги напълня.

Другият го изгледа продължително; дори в оскъдната светлина на лоените лампи можеше да се види колко топлота и разбиране имаше във ведросините му очи. Поклати русата си глава.

— Не си прав, аратлик — каза свойски, — хич не си прав. Революцията има много имена, драги, тя не е само да си с пушка на Агликина поляна. И често пъти най-полезен за революцията не е непременно пищовджията и нишанджията. Искаш пример ли? Ами ето, да вземем баща ти. — Бяно Абаджи се опита да го прекъсне, но Левски не му позволи. — Ти виждаш ли баща си да се стреля с гаджалите нагоре по овразите? Аз не го виждам. Ала ще река, че ако сложа в едното блюдо Бяно Силдаров, а в другото сто сигурни нишанджии, везната ще натежи към неговата страна.

— Баща ми от половин век е в народните работи. — Боян имаше такъв вид, сякаш е дъвкал стипца. — Уж е речено, че синът всявга трябва да надвиши баща си, пък пред него аз съм едно кръгло нищо.

— А кой преди петнайсетина години вдигна хаврикаджиите да се опълчат срещу султановата заповед? Кой опозна що е турска правда под тоягата на Шибиля? Кой лежа невинен с Филип Тотя в зандана? Кой лани, когато се стягаше чета да излезе в помощ на Хаджи Димитра, беше в сърцето на заговора и се наговаряше направо с Гунчо войвода?

Слисан, Боян зяпна — никога не беше предполагал, че човек като Васил Левски така изтънко ще знае житието-битието му.

— Туй са обикновени неща — каза, — таквиз или подобни могат да се изредят за всеки българин. Обаче те не са белег на революционер…

— Преди малко споменах, че революцията има много имена, аратлик. Учителят, който не се задоволява да тъпче малките главици с природознание или свещена история, а наред с това възпитава и родолюбци, всъщност прави революция. Вашият Добри Чинтулов стъкмява песни, но те са революция, и то каква революция. Зная в Пловдив едного, трябва да е твой акран, а вече го зоват дядо Данов…

— Аха, книгоиздателят — вметна отново Бяно Абаджи.

— Наглед мирен занаят, издава книги, ала това също е революция. Каравелов в Букурещ, дядо Славейков в Цариград, Богоров, Грудов и Касабов с техния „Народност“ — те, ще кажеш, са само вестникари, пък на дело чрез вестниците си правят революция.

— Аз съм далеч от всички, които изредихте — горчиво се самообвини Боян. — Какво мога аз? Да тъка аба, както е тъкана и преди хиляда години. Наистина уважават ме хората — той изкриви лице, — дори и в абаджийството наравно с баща ми ме слагат…

— А по-рано не друг, а сам Добри Желязков те е повикал дясна ръка да му бъдеш — уточни гостът за ново изумление на абаджията.

— Няма да отрека, така беше. Дори сега един наш съгражданин от най-заможните, Стефан Саръиванов, ме калесва за първомайстор на фабриката, която ще строи в Асеновския боаз…

— Това го чувам за пръв път — с нотка на горчивина го прекъсна баща му. — Не, не за фабриката, за нея стигна и до моите уши. Но че Стефан Саръиванов те кани за първомайстор… Ех, сине, сине. Ако бяхме не в този голям град, а на село, хората щяха да те низвергнат за това твое незачитане към стария ти баща.51

— Вчера следобед ми го предложи, тате — заизвинява се Боян, — нямаше кога… Пък, честна дума, аз самият исках да се посъветвам с тебе…

— Ако слушате мене, също и индустрията е революция — намеси се в препирнята им Левски. — Защото индустрията принадлежи на утрешния ден и е много важно дали и в това поприще утрешният ден ще принадлежи нам, на българите, или ще оставим да ни изпреварят агаларите.

— Значи ме съветвате…?

— Разбира се. Във фабриката ще си по-полезен, отколкото при твоите пет-шест стана. И в някаква степен ще се наредиш до учителя, до песнотвореца, до вестникаря. — Той се засмя. — Е, аз казах само щото мисля, пък решението — то си е твое. Ама хайде — път ни чака. — И ставайки, се пошегува: — „Йолджия йол, курбая гьол“52, както думат амуджите.

Тримата облякоха ямурлуците и се сбогуваха със стопанина. Боян не пропусна да забележи, че Левски с уважение целуна десницата на стария му баща.

Преведе ги по околни улици първо до мястото, където Дели Ради бе оставил конете, сетне им показа как да излязат на Ичеренския път и се разделиха. Докато ги изпращаше с поглед, лудият сливенски вятър донасяше до слуха му песента, която Дякона си припяваше:

Въпреки късния час жена му го чакаше. Боян не се изненада — познаваше я, та беше сигурен, че и по съмнало да се върне, тя пак ще го посрещне на крака. Знаеше и друго. Сопнеше ли й се или я попиташе, Райна щеше да се измъкне с нещо от рода на „Случи ми се малко работа вечерта“ или „Толкоз късно ли е? Пък на мен изобщо не ми се е доспало…“, а истината — онази, премълчаната — щеше да бъде съвсем друга. От живота Райна искаше здраве и спокойствие за семейството си и се плашеше от всичко, зад което усещаше злина — болест или премеждие, — а уравновесеният й разум и женският й инстинкт й подсказваха, че именно премеждия и беди вещаеха всички съзаклятничества и тайнствени отсъствия на мъжа й. Плашеше се Райна от тях и тайничко се молеше „Бог най-сетне да вразуми Боян, вече не е на възраст за такива работи“, но нито веднъж не възропта гласно — не беше героиня, но и не си позволяваше да става пречка по пътя на мъжа си.

— Ще хапнеш ли? — попита го, докато той се размразяваше до мангала; до мангала, а не до баджата — когато духаше сливенският, коминът им връщаше.

Той не сещаше глад, но като помисли колко пъти тя бе претопляла гозбата за него през дългата самотна вечер, кимна окуражително:

— Ей Богу, с драгост ще сложа нещо на езика…

Малко по-късно, докато седяха край софрата и посягаха с дървените лъжици към димящата чорба, Боян внезапно се разсмя:

— Я си признай, сега си умираш да знаеш за какво ни събраха…

Жената отговори предпазливо:

— Само ако няма да нарушиш тайна или да престъпиш клетва за мълчание…

Той продължи да се смее беззвучно и остави лъжицата:

— Ако искаш вярвай, ала нищо не се случи. Нищичко! Нито байрак на Карандила побихме, нито на султана в Цариград светихме маслото… Нищо!

Райна го изгледа настойчиво, помълча, после каза бавно:

— Ти не се усещаш, ама си различен от друг път. Хем си замислен, хем разпален. Туй надали е ей така, от духалото навънка…

— То е, защото се запознах с един човек. Най-чудния човек, когото съм срещал през целия си живот. Не зная как да ти го опиша, Райне. Той е най-обикновен, нивга няма да го отличиш, ако го срещнеш на пътя. Обикновени са също и приказките му, нито една високопарна дума не можеш да чуеш от устата му. Но побеседваш ли с него, струва ти се, че вече не си същият — по незнаен начин този човек е обърнал наопаки душата ти, откъснал те е от делника и ти е показал по-високи стремления, накарал те е вместо по цял ден да заничаш земята в краката си, да вдигнеш очи нагоре към просторите…

— И все пак трябва да е поискал нещо от вас, от тебе — каза тя недоверчиво. — Иначе ще ви събира ли в потайна доба… Туй за просторите и стремленията можеше да ви го наприказва и посред Машатлъка.

Боян отново се изкиска; може би щеше да отпусне нашироко гласа си, ако не знаеше, че в съседната соба спят децата.

— Поиска, да — отговори. — И знаеш ли що поиска от мене? Да съм приемел да стана първомайстор във фабриката на Саръиванов и Кювлиев. И защо, ще попиташ? За по-високата плата? За по-видното положение? За друга изгода? Не, Райне, нищичко такова. А защото фабриките и изобщо — как беше? — индустрията били от утрешния ден, та следвало да са в ръцете на здрави и сигурни българи.

Тя не каза нито дума и като видя, че мъжът й не посяга повече към гозбата, чевръсто раздигна софрата. Докато я чакаше да разчисти, Боян взе запалена вощеница и надникна оттатък. Сякаш напук на зловещия вой на вятъра децата му се гушеха под чергата, спяха блажено и се усмихваха в съня си. Стефан и Ангел, най-големият и най-малкият, бяха глава до глава; навярно Сънчо ги бе изненадал, докато са си шушукали някоя от своите вечни тайни. Яна, нали със своите девет-десет години вече се чувствуваше почти мома, се бе отдръпнала по-настрана от тях, почти до стената. Бащата оправи завивката им, после бавно и някак разсеяно се разсъблече и също се опъна на менсофата. Скоро след това го последва и Райна.

Навярно беше някъде към първи петли, когато жената наруши дългото мълчание:

— Не спиш, нали?

— Не ме хваща сън.

— Защо? Продължаваш раздумката с онзи човек ли?

— И това, но и друго. За Саръиванов си мисля. Трябва някак си отсега да му набия в главата, че ще му стана служител, не и слуга.

— Ще рече — решил си да приемеш…

— Че ти не го ли разбра още снощи?

Райна въздъхна, а той й отговори с приглушен смях:

— Какво? — пошегува се. — Да не съжаляваш, загдето веднъж намери един пребит на пътя и го пренесе на гръб до бащиния си дом? И не само го пренесе, а сетне отиде под венчило с него?

Тя се извърна към него и промуши ласкава длан под ризата му.

— Не съжалявам — каза — и каквото и да се случи, пак няма да съжалявам. Тогаз на пътя е била сполуката ми и нивга няма да я изпусна.

Боян също протегна ръка към нея, притегли я към себе си…

… Изцъкленото февруарско утро завари петимата около софрата. Беше рано за децата, можеха да поспят още, но Райна бе донесла от Жеравна железния ред на бащиния си дом, според който никой нямаше право да се излежава повече от другите.

— Облякъл си празничния кат дрехи — отбеляза жената, докато разсипваше горещата тархана по паниците. Думите й всъщност означаваха: „Какво ще правиш днеска? Виждам, не се готвиш да застанеш до становете.“ Боян разбра неизреченото и отговори:

— Ще поприказвам с ортаците, а сетне ще сляза до града.

— Баща ви е намислил да става фабрикантин — каза майката, докато също вземаше лъжицата.

Яна и Ангел, по-малките, не обърнаха внимание на думите й, може би не ги и разбраха, но Стефан отпусна ръце и потърси очите на баща си:

— Що? — попита. — Да не си решил да ставаш хаврикаджия?

— Че лошо ли е? — пошегува се Боян. — Хубави дрехи ще нося, чилинче53 с ножици и аршин на феса…

— Туй няма да ти го простя — смръщено произнесе синът с глас, който по рязкост не подобаваше на едно тринадесетгодишно момче. — Да си пръв братовчед на Георги Трънкин войвода и да ставаш измекярин на убийците му, туй наистина ще е грях пред Бога и пред хората.

Бащата и майката размениха един многозначителен поглед. Преди почти десет години, когато още беше педя хлапе, Стефан бе видял побитата на кол глава на братовчеда Георги, сина на баба Трънка, и от тогава сърцето му не знаеше нищо друго, освен люта омраза към турците. Райна поклати глава; това означаваше: „Къде ли ще го отведе тази ненавист, Господи?“. А гласно рече:

— Както обикновено избързваш, момчето ми. Двама чисти българи ще вдигат фабрика в Асеновския боаз, та са приканили баща ти да им е в помощ.

— Е, туй е малко по-друго нещо.

— Само малко ли? — засмя се бащата. — Не стига ли, че няма да съм измекярин на турците?

— Щях по̀ да съм доволен, ако беше рекъл, че ще хванеш „лявото“.

Боян трепна — по онова време „лявото“ или „кривото хоро“ наричаха излизането в Балкана като хайдутин. Още отсега ли Силдаровската кръв избиваше в жилите на момчето? Изгледа го изпитателно. Ако помнеше дядо си, той непременно щеше да си рече, че стига да имаше едни мустаци под носа, Стефан напълно е „одрал кожата“, както е думата, на Георги Силдаря — същите събрани гъсти вежди, режещия поглед с цвят на маслина, неподобаващите за едно момче ръбати черти…

— Човек може да е полезен на братята си по род не само с пушка в ръка — каза. — Я виж даскал Добри Чинтулов! Той положително не знае от коя страна се хваща калъча или пищова, ала по родолюбие и народна полза струва колкото цяла дружина от „лявото“. Ето как…

Щеше да продължи, но се прекъсна рязко, изведнъж — внезапно си даде сметка, че всъщност повтаряше мислите на Левски. И се изненада: имаше се за ръзсъдителен и трудно податлив на чужди влияния човек, пък на̀ — само един разговор и вече бе нагласил ума си по внушенията на Левски.

Довършиха закуската в мълчание, после бащата се сбогува и излезе. Изчака в работилницата да се съберат ортаците му и надълго се разговори с тях, после излезе, отби се при Шукри берберина да се обръсне и някъде към десет часа преди пладне вече прекрачваше в кантората на Стефан Саръиванов. Появяването му видимо зарадва търговеца. Саръиванов знаеше цената си и обикновено „го даваше тежко“, както се казваше тогава54, но сега заобиколи работната си маса, здрависа се с госта и го настани да седне.

— Едно кафенце? — попита; дългото му общуване с агаларите го бе научило, че всеки сериозен разговор започва с кафета и дълги празнодумства.

— Не, благодаря — беше отговорът и той показа на търговеца, че имаше работа с човек на делата, а не на думите. — Дойдох във връзка с предложението ви…

— Надявам се, че сте разбрали изгодата му, господин Силдаров — побърза да го предразположи Саръиванов.

— Разбрах и изгодите, и неизгодите му. Не искам да крия от вас, съветвах се също със семейството, с приятели, с ортаците от работилницата.

— И стигнахте до…?

— Приемам.

— Е, това е хубава вест! — плесна с ръце другият; личеше, че не разиграва театро, а се радва искрено, от сърце. — Ако имаме и подкрепата на Бога, ще направим чудеса, господин Силдаров.

Стефан Саръиванов беше висок, добре охранен мъж, винаги в алафранга дрехи от най-добро сукно и със златен ланец на жилетката. Макар и доста пооплешивял, щеше да заслужи и думата хубав, ако не бяха очите му — прекалено подвижни и отбягващи да кръстосат поглед с другите, а някъде в зениците им винаги се таеше нещо недоизказано, премълчано, спотаено; нещо на границата между неискреност и лукавщина.

— Преди да започнем с чудесата, бих искал да ме изслушате, господин Саръиванов. Приемам да стана първомайстор на бъдещата фабрика с всичките отговорности, които това носи. Приемам и платата, както сте я определили. Но искам да поставя три условия. Четири — защото, ако вие на свой ред ги приемете, ще помоля всичко да напишем черно на бяло, за да няма утре „ама тъй беше, ама инак беше“.

— Приветствувам вашите думи! — с малко изкуствен ентусиазъм каза Саръиванов. — Има ли скрито-покрито, няма сполука, тъй мисля аз.

— Първото ми условие е завъртят ли се чарковете, работата да бъде оставена на мене, друг да не се бърка в нея. Разбирате, господин Саръиванов, от мен да се иска толкова и толкова изтъкано платно или шаек, пък ако не го давам или го давам, ама не струва — ето ти пътя, Бояне Силдаров. А не друг да прави бъркотиите, аз да изпирам пешкира.

— Мисля, че е справедливо — каза другият, но ентусиазмът му бе слязъл с едно стъпало по-ниско.

— Чрез второто условие ще се осигуря за първото — предложи Боян. — Да бъда назначен още докато се строи фабриката…

— Предлагам да стане още сега — вметна търговецът.

— … а не когато вече са се завъртели чарковете. Не мислете, че виря нос, господине, ала аз разбирам от тези работи, преди почти двайсет години съм ги учил не от друг, а от Добри Желязков. Мога да река, че ако изключим Хюсеин бей, арменеца, в Сливен никой не е по-врял и кипял от мене във фабрикаджийството. Грехота ще е да се хвърлят луди пари, пък сетне веднага да се започне с поправки…

— Не само възприемам вашето условие, но заради него още сега ще ви повиша и платата. Не от щедрост, не! От справедливост — вие от днес поемате дял от грижата и риска, редно е да имате по-голям дял и от кяра. Е, стигнахме и до третото, а?

— Не мога да изоставя ортаците си. Не е честно, знаете. Затова предлагам аз да бъда първомайстор, а те — майстори на различните отделения. С тези хора аз работя от петнайсет години, зная кой за какво го бива, от кого какво мога да измъкна. Имам ли ги за помощници, тогаз не ме е страх да заложа името си във фабриката.

Ентусиазмът спадна с още две стъпала, но отговорът не закъсня:

— Ще ги имате, нооо… отговорността за тях ще бъде също ваша. Справедливо е, нали? — Боян потвърди. — В такъв случай нищо не ни остава, освен да напишем, щото решихме. И от утре да сте горе на строежа.

— Няма ли да се посъветвате и с господина Кювлиева, вашия съдружник? Да не стане така, че вие сключвате договор, пък сетне…

Ентусиазмът мигом отстъпи място на самочувствието и „да го даваш тежко“:

— В нашето съдружие Кювлиев много добре знае кой решава и кой само приглася — нека неговото съгласие да е мой дерт. А сега ето ръката ми, господин Силдаров, и с Бога — напред!

Новият фабрикаджия стисна подадената му ръка, но отбеляза:

— Щом вече съм ваш служител, можете да не ме наричате „господин Силдаров“. Не върви, знаете. Пък и не е нужно — едно „майсторе“ стига.

Беше прастар обичай, когато някой се завърне от далечен път или продължително отсъствие, целият град да се извърви в дома му — да го питат за свои близки, да се осведомят „как върви там алъш-веришът“ и търси ли се еди-какво си, или просто ей така — да поздравят дошлия, че, ако е нужно, и да му подадат ръка за свършването на едно-друго. По това време пътуванията отдавна вече бяха престанали да бъдат рядкост, също и пощата бе започнала да действува по-прилично (като легенда се носеше, че едно писмо, изпратено от Бурса, оттатък Стамбул, бе дошло само за двайсет и два дни!), ала обичаят да се навестява завърналия се продължаваше да се спазва. Не се направи изключение и за Стефан Гидиков, когато той пристигна в средата на март — нищо че това бе само едно от поредните му пътувания по търговски дела до Цариград. Пристигна той вечерта, а целият следващ ден отиде за посрещане и изпращане на гости, пък Щилияна, младата му невеста, комай от сутринта до смрачаване не подви крак от разнасяне на сладка и кафета.

Случайно или не, ала последните посетители бяха такива, с които Стефан бе в по-особени отношения — нявгашният му съученик и вечен съмишленик Анастас хаджи Добрев, несменяемият секретар на църковната община Панайот Минков и главният учител Михаил П. Икономов. Дойдоха те тогава, когато и най-закъснелите гости си тръгваха, а останаха не на бяло сладко и кафе, а на туршия от последната и на глътка препечена гроздова, както я обичаше бабалъкът Русчо Миркович. Също и разговорът беше различен от предишните — не ставаше в него дума за алъш-вериши и за роднини и познати, а се въртеше само около народните работи. А той имаше какво да им каже, особено около черковните борби — от духовните водачи бе имал срещи с Иларион Макариополски и Панарет Пловдивски, пък от миряните многократно бе беседвал и с дядо Славейков, и с Тодор Бурмов, и с Христо Тъпчилеща, и с котленеца Гаврил Кръстевич, а веднъж дори попаднал в една делегация при ревностния българолюбец граф Николай Павлович Игнатиев… Описа им той последните ходове на паметната борба и завърши така:

— Помнете ми думата, братя, краят на духовната робия вече чука на вратата. Дните й са преброени. Но гърчулята са хитри. Те виждат, че църквата ни ще се изплъзне из ръцете им и вече замислят да ни задушат не от амвона, а в търговския дюкян, в индустрията, в банкерството.

— И със съжаление трябва да признаем, че там не можем да им се противопоставим като равни с равни — продължи разсъжденията му Икономов. — Пара̀та, голямата пара̀ все още е в техни мекерета. Колцина са онези като Русчо Миркович или Газибаровите, които хем да са голяма сила в благосъстоятелността, хем да не желаят да се върне времето на гърчеенето и на „българогласните елини“?

— Странно! — замислено се обади Панайот Минков. — Неотдавна в общината се случих, когато Йоргаки чорбаджи и неколцина от ония, дето все му държат исото, говореха за същото. За същото, че бих казал, и със същите думи. Ако не знаех, че Гидика снощи се е върнал от дълъг сефер, щях да река, невям е бил душеприказчик на Феслията или на хаджи Гендо.

Анастас хаджи Добрев се пребори с поредния пристъп на сухата кашлица и попита:

— Какво все пак говореха, господин Минков?

— Ами пак това. Изпуснали са първо школото, сега явно било ред на църквата, но затова пък пара̀та била още у тях. А който имал пара̀та, той владеел и душите. Защото…

— Да беше им казал едно „много здраве“ от мене — рязко го прекъсна хаджи Добрев. — Не богаташът, а сиромахът е опазил българщината през петте века на робията. И той пак няма да я продаде за алтъни и грошове. Особено сега, когато виделината крачка по крачка изтиква мрака към Анадола.

— Абе уж така е, ама и не е съвсем така — каза домакинът. — Види се, че борбата ще се пренесе вече не за езика и вярата, а направо за душите на хората.

Михаил Икономов и Анастас хаджи Добрев размениха един продължителен поглед, после главният учител, претегляйки думите си, произнесе съсредоточено:

— Борбата може би ще се пренесе не за душите на българите, а направо за строшаване на робската им верига, господа.

— Кое ви дава основание да теглите синур между едното и другото?

Думите бяха изречени така остро, че всички погледи се събраха в Стефан Гидиков. По онова време той беше тридесет и две годишен и с добро материално положение, но си бе останал, какъвто си бе от момче — сух, почти мършав, без един драм сланина под кожата. Лицето му, широко в челото, се стесняваше остро към брадичката, та можеше по-скоро да се нарече триъгълно, отколкото тясно. Имаше тъмни коси и ястъклии мустаци в същия цвят, между които странно се открояваха очите му — толкова светлосини, че понякога изглеждаха като избелели. Сега същите тези очи гледаха строго, почти сърдито, когато Гидиков продължи:

— Никой не си прави илюзии, господин Икономов, че не е далече времето, когато изстрадалият наш народ ще се вдигне срещу тиранина. Е добре, аз се обръщам към вас като към високообразован и разумен човек. Кажете ми: в битката за род и отечество кой ще се вдигне по-напред — духовно богатият, който знае своето минало и изгубеното си величие, или убогият, затъпял в своята вътрешна нищета, за когото идеалите започват и свършват до търбуха?

— Излишно се горещиш, Гидик — примирително рече Панайот Минков. — Няма българин, който да отрича знанието или дори да го оставя на второ място след първобитната сила. Мигар има някой от нас, който да не си дава сметка, че пробуждането ни започна не с друго, а с историята на отца Паисия?

— В такъв случай има двуезичие между думите ни и делата — не се предаваше домакинът. — И за да спестя възможните препирни, ще ви посоча читалището. Него, читалището, господа, аз поставям почти на един кантар с школото. И не защото нашето, сливенското „Българско благодетелно читалище“ в известен смисъл е моя рожба. — Не беше гола хвалба. Наистина Стефан Гидиков бе един от основоположниците на читалището и негов пръв председател. — А защото то разнасяше светлина както на безпросветните, така и на учените, свързваше ни духовно с Европа, издигаше ни високо над затъпелите ни поробители, а гласно или негласно ни учеше и на непримиримост към робската пранга.

След един нов пристъп на кашлицата хаджи Добрев продума гузно:

— Трябва да признаем, че Гидика залепи плещите ни на алая. В последните години ние се увлякохме да укрепваме мишците, а забравихме, че и най-здравите мишци и най-точните в прицелването очи не струват и пукнат грош, ако не ги направлява един богат ум.

— Вярно е — съгласи се и Икономов. — От известно време читалището крее…

— Не „от известно време“, а още от погромите през шейсет и трета — уточни Панайот Минков.

— … няма живот в него — продължи учителят. — Води се само по име, пък дейност — никаква. Трябва да благодарим на господина Гидикова, че макар и късно, все пак ни отвори очите.

— Не ни остава, освен да го върнем към живот — продължи мисълта му Анастас хаджи Добрев. — Има само двамина, на които приляга да извършат това славно дело: Добри Чинтулов или вие, господин Икономов.

— Оставете Чинтулов — с предишната разпаленост заяви домакинът. — И не защото няма да го направи. Напротив — Добри Чинтулов и задачата ще прегърне и така ще я изпълни, че… Но защо за всичко да търсим все тях, възрастните, господа? Не е ли редно младите да поемат знамето от тях в своите ръце?

— Това ще сторя аз — спокойно каза Икономов. — Ще напиша подобаващото слово, а ще възложа на някого от по-големите ученици да го прочете. Имам едного предвид, Добри Минков. Сега може и да не сте чували за него, но помнете ми думата, че един ден Сливен ще се гордее с името му.

Всички оцениха благородната самопреценка, която се съдържаше в думите му. Защото бе известно, че учителят има някакъв скрит кусур в говора — заговореше ли по-високо или с повечко възбуда (а възбуда непременно щеше да има при такова славно дело, като възкресяването на читалището), гласът му ставаше хриплив и дрезгав, сякаш гърлото му се изпълваше с дървени стърготини.

Не спряха дотук. Стефан Гидиков се разпореди, та Щилияна им поднесе да хапнат и така, с бонела в едната ръка и със стакан в другата, набелязаха всичко, което трябваше да предхожда съживяването на „Българското благодетелно читалище“ — от деня и мястото на събирането, до дългия списък на по-учените и по-заможните граждани, които трябваше да бъдат поканени нарочно. И когато уж вече нямаше въпроси без отговор, Михаил Икономов отбеляза:

— Не помислихме за нещо от първостепенна важност, господа. Ще възкресим читалището, това го вярвам. Но кой ще поеме нататък грижата за него? Кого ще предложим за негов председател? Не, не гледайте по този начин към мене. Ако размислите, ще си дадете сметка, че председателят не следва да бъде из средата на учителите. Общинарите, че и турската управа не гледат с добро око на нас. Читалището ще загуби, ако подозрителността им към учителите се пренесе върху него.

— Правото си е право — кимна в съгласие Панайот Минков. — Ще бъде трън в очите за бившите „елини“ от чорбаджиите, ако начело на читалището е учител. Дали няма да е по-добре, който го е водил навремето, да го поеме и сега, а? Ще има приемственост, така да се каже…

— При тези мои вечни пътувания? — вдигна кокалестите си рамене Гидиков. — Каква полза ще има читалището от председател, който я се свърти два пъти годишно в Сливен, я не?

— Слава Богу, към мене изобщо не поглеждате очаквателно… — Анастас хаджи Добрев изкриви лице в нещо, което би трябвало да се разбира като усмивка.

След тези думи щеше да настъпи крайна неловкост — Анастас наистина беше на такъв хал, че не би могло и да се помисли да бъде натоварен той с каквато и да е работа, — ако Панайот Минков не бе имал житейския опит и дързостта „да хване дявола за опашката“, като не отрече очевидното:

— Да, ти напоследък изглеждаш болнав, Наско. Ще изчакаме тъщата да те пооправи, че тогава да те впрегнем в народните работи, както ти подобава. — Говореше му така свойски, защото бяха зет и шурей — Панайот водеше Мария, дъщеря на хаджи Калуда и сестра на Анастас. — Мен ми се върти из ума — продължи, — че трябва да спрем избора си на човек, който в никакъв случай няма да събуди опасения всред общинарите. Дори някой измежду тях самите…

— Аха! — засмяха се насреща му бледоватите очи на домакина. — Аз комай започвам да го виждам вече.

— Лъжеш се, не го виждаш, Гидик. — Панайот Минков поклати пооплешивялата си глава. — Бремето на общинските работи е достатъчно като за едни плещи. Пък аз влача и колко още товари…

— Да — изкиска се хаджи Добрев. — Нали стана и капуджи баши…

Беше вярно. Дългогодишен член на местния меджлис — или мезлиш, както му казваха развалено сливналии, — от предишната година Панайот Минков бе въздигнат от султана с нарочен берат в капуджи баши55. А турци и българи в пълно единодушие бяха нарекли улицата, на която живееше, на негово име — „Панайот сокак“; един от редките случаи, когато улица се наименуваше на жив човек, и още по-рядък, защото този човек беше рая, българин.

— Не се заяждай, Наско — смъмри го Гидиков. — Де да бяха всички капуджи баши като господина Минкова…

— Не го приемам като заяждане — защити го сам засегнатият. — Ала не крия, участието в мезлиша също е един от товарите ми. Пък нали в края на краищата и аз имам дом и семейство, длъжен съм и за тях да се грижа.

— Тогава кого имахте предвид? — попита Михаил Икономов.

Панайот Минков забарабани с пръсти по софрат, сините му очи се премрежиха — очевидно вътре в себе си оглеждаше от всички страни човека, когото се готвеше да назове.

— Върти ми се мисъл за Захария Жечков — каза. — Без да е избран по правилата, той на дело е общинар наред с всички други. И тъй като е от по-заможните, предишните „елини“ с Йоргаки начело го имат за един от техните, доверяват му се. Пък аз мога да си сложа ръката в огъня, че господин Жечков, наспроти имането си, е с най-чисти български пориви.

— И аз поръчителствувам за Захария — подкрепи го хаджи Добрев.

— Пък и ще му сторим добро, мисля — съгласи се и Гидиков. — Тъй, както рано-рано остана вдовец, усеща се в него нужда да се посвети на нещо извън децата и търговията, дето да го улиса, да го разсее от прясната рана. — Можеше да го знае, защото бяха баджанаци — покойната Мария Жечкова, също дъщеря на Русчо Миркович, беше по-голяма сестра на Щилияна. — И ако не сте на противно мнение, аз поемам грижата да говоря със Захария, дори да го понатисна, ако потрябва.

Никой не възрази.

И едва сега видяха, че нощта отдавна, отдавна бе прихлупила града под Сините камъни.

Нека изпреварим събитията и да кажем, че всичко, каквото четиримата мъже решиха тази вечер, след по-малко от месец се осъществи. Стана то на втория ден на Великден, след църковен отпуск, в голямата стая на горния кат на Клуцохорското училище. Младият Добри Минков не прочете, а произнесе вдъхновено и наизуст силното слово на главния учител, което направи поразително впечатление на събраните учители и по-първи граждани. Още тогава бе приет новият устав на читалището, а в пуснатия между присъствуващите „каталог“ се записаха много членове и бе събрана значителна сума за подобаващото му уреждане и за изработването на печат. Накрая избраха и читалищно настоятелство, председател на което за дълги години щеше да бъде Захария Жечков.56

Тази пролет се случи суха и студена. В края на март Бяно се качи на долапа, почисти вадата и поправи туй-онуй, пострадало от леда и зимните вихрушки, но като се помая няколко дни и видя, че мющериите още ги няма, отново удари катинара. А като не го свърташе без работа, няколко дни преди Връбница запретна ръце да направи нещо, което вече години отлагаше — да постегне старата си бащина къща. Верен на себе си, започна, разбира се, отзад-напред: погрижи се за „своята леха“; Бог знае от колко време, може да имаше половин век, това бе най-сладката му грижа — радваше се душата на Бяно, когато отвореше дворната порта и насреща му се ширнеше в цялото си пищно многоцветие „неговата леха“. После подмени няколко басамака на стълбището — прогнили бяха, та можеха да сторят някому беля. Пререди на няколко места и керемидите и, както открай време се правеше в Сливен, затисна ги с големи камъни, за да дотежат, когато задуха оня, лудият вятър. И накрая надмогна неохотата си и се залови за онова, което му бе най-противно — да вароса отвън и отвътре цялата къща.

Дотук бе стигнал Бяно Абаджи, когато в петък преди Цветница цяла върволица хора се проточи в къщата му, кой да попречи на работата му, кой пък — обратно — да му помогне. Пръв в този ден дойде поп Юрдан. С разгърдено расо и с русо-бели коси, войнствено развени изпод калимавката, той не влезе, а направо влетя в двора и като за начало се изплю в краката си.

— Таквоз безобразие не можех да очаквам дори от чорбаджиите — турски подлоги, камо ли от тебе, уж роднина и стар приятел — започна без предисловие. — Кажи ми ти, Силдаровска главо дебела, вярно ли е, че преди месец тук е идвал приготовител за всенародна буна? И че е събрал най-преданите мъже, а мене, дето от Заверата досега съм в народните работи, никой не се е сетил да повика?

Бяно го изслуша тъй, както беше: с навити до над лактите ръкави и с измисления от самия него „алеат“ в ръце — фурча57, вързана на края на пръта за подпиране въжето на прането. Преди да отговори, той натопи четката във ведрото с киреч и, въртейки дългата дръжка, се закани на госта:

— Слушай, дядо попе — каза уж заплашително, ала отвъд строгия глас се усещаше, че вътрешно си умираше от смях. — Ако още сега не излезеш и сетне не се върнеш да поздравиш по български и християнски, ще ти сменя каяфета така, че сто години Сливен ще приказва как веднъж се е видяло един поп да препуска надолу към Клуцохор в бяла власеница.

Истината е, че нито поп Юрдан излезе, нито Бяно Абаджи му „смени каяфета“, но разговорът омекна, загуби скандалджийския си тон. Двамата приседнаха на пейката до стълбището. В битността си на „хайдутин в попско расо“ свещеникът никак не минаваше за простодушен, доверчив и „ял кокоши крак“ (така казваха тогава на човек, който не умее да пази тайна), но пред сигурни и изпитани хора без колебание открехваше черупката на своята скритост. Особено когато умееха да го предразположат, пък като че ли в това отношение малцина „му знаеха цаката“ по-добре от Бяно. Така стана и сега. Още смръщен — повече огорчен, отколкото обиден, — поп Юрдан бързо се предаде.

Разказът му не беше от сложните. Таню Стоянов, който по търговските работи на баща си щял да тръгне на дълга обиколка из Балкана, наминал тази сутрин да се изповяда и причасти предсрочно. И от дума на дума казал, че наскоро в Сливен дошъл „революционер от нова кройка“, който, личало си, така подхващал работата, че този път краят на робията се видял като на длан. Като чул това, поп Юрдан ударил ключа на изповеднята и право в Кафтанджийската при Бяно.

— И представи си, бате, песоглавците му с песоглавци даже ме подпитаха за сигурни люде и аз ги свързах с едного от Инджекьой, пък самият мене не ме приканиха на събранието си.

Бяно Абаджи разбра, че Таню е премълчал мястото на сбирката, та си позволи да отговори не утешително, а с нападка:

— А защо да приканват такива като тебе и мене! За какъв дявол са им на тях един дърт чернокапец или един още по-дърт и дотолкова по-изкуфял, че на стари години зарязал абаджийството и се хванал долапчия? Мигар на тебе и на мене ще разчитат да прескачаме като елени шубраките и да се стреляме с низама?

Другият го погледна подозрително изпод вежди:

— Наистина ли така я виждаш тази, бате Бяно?

— Че как иначе?

— Аз пък се уплаших да не би да е от гарез заради пустото издайство на оня Юда, моя племенник…

Преди шест години, каза се вече, турците бяха заловили братовия син на свещеника Никола Аджема, хайдутин при Панайот Хитов и сетне при Филип Тотю, и той, за да спаси кожата си, бе предателствувал така, че петдесетина честни мъже от Сливен и казата погинаха от мъченията при разпитите, още толкова бяха хвърлени за години в затворите, а около двеста други с месеци гниха в хапуса и опитаха здравината на турските тояги. Поп Юрдан, тогава също предаден и жестоко изтезаван, още се чувствуваше като с дамгосана душа — не толкова от побоищата и скубането на цели валма от брадата му, колкото поради срама, че предателят бе от неговата кръв.

— Ти луд ли си! — сопна му се Бяно Абаджи. — Че ако младите в каквато и да е степен припознаваха в тебе онова гнусаво изчадие, щяха ли сега да ти се доверяват дори и в светата изповед?

Той усети, че бе напипал вярната струна, та продължи в същия дух. Поприказваха така още около половин час и, като се поотпусна достатъчно, поп Юрдан си тръгна. Щом го изпрати, Бяно постоя замислено и в паметта му се извъртя целият житейски път на този чудноват роднина — от необуздания хлапак, истинска напаст за махалата, през дългото свещенослужителство с чифт пищови под расото и бунтовнически пушки в олтаря на църквата, до сегашното нерадостно съществуване на този вътрешно изпепелен стар човек. Помисли всичко това, пък въздъхна и се залови пак за пръта с фурчата.

Също и сега не му потръгна. Не беше измазал и четвърт стена, когато на дворната порта се похлопа.

— Да! — провикна се Бяно, без да се обърне. Трябва да беше някой случаен минувач, щом не знаеше, че тази врата никога не се заключваше.

С част от съзнанието си той отбеляза, че се чу само едно изскърцване на портата — новодошлият не бе затворил зад себе си. Това събуди любопитството му и той погледна през рамо. И в следващия миг изпусна четката — в очертанията на вратата беше последният човек, когото Бяно можеше да очаква.

— Таша Йосифова! — възкликна.

— Кокон Таша — каза жената с горчив присмех, докато полека затваряше портата. — Аз съм онази, господин Силдаров, дето майките споменават, когато наставляват щерките си: „Хем, дъще, като вървиш по улиците, да гледаш отпреди си, да не си въртиш главата като Кокон Таша.“58 Нали мога да вляза, господин Силдаров? Или също и за вас съм порочната Таша, която…

— Влизай, влизай, момичето ми — забърза той към нея, докато бършеше ръце. — И за Бога, престани с това надуто „господин Силдаров“. Казвай ми простичко „Бяно Абаджи“ или „дядо Бяно“, както си избереш.

— А щом аз съм „момичето ми“, не може ли да бъде „татко“.

Понечиха да се здрависат, после и двамата се отдръпнаха и това ги накара да се засмеят: тя — защото крепеше в две ръце плосък вързоп, той — защото се засрами от варта, която капеше от ръката му.

Тя хвърли разбиращ поглед към работата му и кимна:

— Хубаво — похвали го. И някак съвсем естествено също премина на ти: — Ама защо не сложи малко синка в киреча, татко? Ей толкова, една щипчица само. Съвсем бяло не струва, ще лъщи като калайдисано.

— Синка ли? — учуди се той. — За пръв път чувам…

— Виж дали няма мъничко в къщи. Аз ще го направя.

Бяно отиде в килера и се порови в онези неща, които не бяха побутвани още от смъртта на Яна. И случи се, че намери синка. Сбърчи нос — толкова е обръщал внимание той как жена му пере, как варосва къщата… Когато излезе навън, завари гостенката с нова мъжка риза в ръце; отдалече зърна, че изкусни пръсти я бяха извезали с красиви шевици.

— Това пък какво е? — попита.

— Малък дар за Великден.

— Виждам. Ала откъде накъде?

Младата жена придоби такова жалко изражение, че ако я видеха, майките нямаше да я сочат на дъщерите си като пример на безочлива дързост.

— Не ми отказвай, татко — примоли се едва доловимо тихо. — За тебе може да е било нищо, обикновена проява на вътрешната ти почтеност, когато през февруари наказа онзи мерзавец. Но знаеш ли що беше туй за мене, дето съм принудена да търпя какви ли не гнусотии?

— А не те ли е страх, че една заплатена почтеност не е никаква почтеност?

— А пък тебе не те ли е страх — беше незабавният отговор, — че ако откажеш този скромен дар, ти ще ми лепнеш плесница по-болезнена от подвикванията на разните коцкари и хайлази? — Таша помълча малко. — Баща си едва-едва помня — продължи сподавено, — нямам и по-голям брат, та ми бе непознато да усетя мъжка закрила. Ти одеве ми позволи да изричам скъпата дума „татко“. Защо с едната ръка отнемаш онова, което си ми дал с другата?

Той можеше много неща да възрази, но усети чистосърдечието на жената и реши да й спести огорчението. Грижливо избърса пръсти, улови ризата за раменете и я разпери пред очите си.

— Вълшебна е! — каза; тази дума беше непривична за речника му, но напълно подхождаше за случая. — На Възкресение с тази риза ще накарам мъжете да се пръснат от завист…

Тя разбра, че приема подаръка й и цялата засия. „Горката! — помисли Бяно. — Колко ли безрадостно живее, че едно такова малко внимание… — После се самоукори: — Внимание ли? Че какво внимание е това да приемеш ризата, която ти носят армаган?“ А в същото време младата жена, може би за да не му остави време да се отметне, вече му нареждаше:

— Измий се и иди да я премериш. Зер съм я кроила на око, ще има време до Великден да я поправя, ако не съм ти улучила мярката.

Послуша я и отиде да се преоблече. А когато, пременен, излезе отново на двора, завари Таша по риза и с навити ръкави сръчно да повтаря варосаното от него.

— Измами ме — каза й със смях. — Затова ли ме проводи…?

— Признай, че така, със синката, става по-хубаво.

Той го призна. Призна също, че изпод ръцете на Таша замазката ставаше равна и някак мека като кадифе, а не цапотене като неговото. Младата жена остави за малко четката и няколко пъти го огледа с критични очи.

— Добре е — заключи. — И хубаво ти стои. Наистина някои ще се пръснат от завист. А сега се съблечи и ела. Завчас ще довършим мазането.

Бяно приготви уста да възрази — в края на краищата защо трябваше да му помага тя, една почти непозната? — но си спомни предишния спор и се отказа. Още веднъж се преоблече, а в това време Таша почти бе презполовила стената. Помая се — не виждаше как аджеба могат да боядисват двамата с една фурча. Още чакаше тя да му подскаже какъв дял от работата да поеме, когато ново похлопване на вратата отвлече вниманието му нататък. Този път беше непознат момък, също с вързоп в ръце; по ръст и осанка изглеждаше двайсет, че и повече годишен, но едва наболите мустачки теглеха възрастта му назад, някъде към годините на ученик от Класното.

Младият човек стеснително приближи до него и му се поклони дълбоко и с искрено уважение.

— Аз съм Стефан, дядо Бяно. На Серт Коста синът, дето дължи живота си на тебе.

— Аха, гмуреца — засмя се насреща му Бяно, но гостът не се поддаде на шеговития тон:

— Чак сега идвам да ти благодаря не от непризнателност, а поради дълга болест. Месец и половина изкарах на легло от тежката настинка, дядо Бяно. Само от три-четири дни захванах да походвам из двора и днес е първото ми излизане.

Старецът му подаде ръка и преди да усети намерението му, Стефан почтително долепи устни върху нея. После разгъна бохчата — варено пиле, печена овнешка плешка, пръхкава пита, гърненце с мед, второ гърненце с някаква гозба, какво ли нямаше в нея…

— Не знаехме дали си отговял — рече извинително, — ала решихме да не отлагаме за към Великден. Аз настоях, щом прекрача прага и да дойда да ти се поклоня, тате и мама пък се страхуваха да не поемеш нагоре към Барите… Приеми всичко туй от сърце, дядо Бяно, както аз от сърце ти го поднасям.

Бяно не направи опит да отклони подаръка — даваше си сметка как биха се почувствували обидени всичките Серткостови. Не се впусна и в много благодарности, а тъй без превземки остави бохчата на пейката и покани младежа до себе си. Разговорът съвсем естествено се насочи към онази нещастна сутрин през февруари, когато Стефан за малко не загуби живота си. Бяно натъпка тютюн в лулата си и, докато поддържаше разговора с въпроси, запали. Слушаше внимателно и по едно време с изненада забеляза, че равният и плавен дотогава разказ на момъка постепенно се накъса. Старият човек го стрелна изпод белите стрехи на веждите си. И веднага разбра причината — Стефан Серткостов следеше с очаровани очи жената, която варосваше къщата, поглъщаше я с поглед, и тази гледка го омагьосваше, караше го да загуби дар слово. Но дори и Бяно да не беше зърнал тази промяна, само след минута момъкът сам щеше да му покаже причината за разсейването си. Той прекъсна едно изречение по средата, скочи на крака и почти изтича към Таша:

— Дайте на мен — каза й, — не стигате там, горе. Аз съм по-висок, няма да ми е трудно…

— А, в тези дрехи! — усмихнато го отблъсна тя; Стефан наистина бе дошъл в празничния си чепкен и с гайтанлии потури. — Такъв наконтен бояджия не бях виждала досега…

Вместо да се препира с нея, момъкът само в една секунда се съблече по риза, препаса престилката, с която бе боядисвал стопанинът, и силом изтръгна фурчата от ръцете на жената. Тя погледна придирчиво работата му, пък кимна:

— Какво пък — рече със смях, — тъй ще свършим повече работа. Докато вие боядисвате, аз завчас ще измия прозорците.

Бяно Абаджи ги наблюдаваше отстрана, слушаше думите и кикота им, но продължаваше да си смуче луличката, не се намесваше. Кой знае защо, гледката на развихрилата се младост не развеселяваше очите и сърцето му. Напротив — в гърдите си усещаше смътно предчувствие за надвиснала беда. Знаеше съвсем точно онова, което в този момент изживяваше момъкът; знаеше го дори навярно по-добре, отколкото той сам. Защото гледаше Стефан, а виждаше себе си отпреди петдесетина години. Помнеше собственото си горестно вцепенение, което бе опустошавало душата му, замаяността, страданието. Та веднъж или дваж бе преживявал това, към което сега Стефан с цялото си същество се устремяваше? Не беше ли прекарвал часове в безкраен унес пред дюкяна на баща си, сляп за цялата гмеж пред себе си? Ей тук, на същия този пруст, не беше ли потънал в непрогледна тъмнота, когато Трънка бе угасила и последните искрици на надеждите му?

А че Стефан го чакаха мъки и терзания, в това Бяно нито за миг не се усъмняваше. Момъкът щеше да се самоизмамва, да сънува с отворени очи, да си създава сам видения и да страда от недостижимостта им. На какво можеше да се надява той, момчето с мъх на устната, по отношение на тази немного по-стара от него, но видяла и препатила жена?

„Само̀ ще си бъде виновно момчето — тъжно разсъди Бяно Абаджи. — За чест на Таша Йосифова трябва да й се признае, че тя не направи нищо да го привлече, да предизвика чувството му…“

Като помисли за младата жена, изпита и желание да я погледа. Той изтърси пепелта от „ингилизката“ и веднага я напълни отново, после, като се преструваше, че иска да застане на припек, напусна мястото си под стълбището и отиде при сайванта от другата страна на двора. Сега я виждаше добре. Таша миеше прозорците и личеше, че както във всеки здрав човек движението и физическото усилие предизвикваха в нея радост и оживление; не се чуваше нищо през двора, но мърдането на устните й издаваше, че си тананика.

През облака син тютюнев дим Бяно продължаваше да я наблюдава. И внезапно една зашеметяваща мисъл го порази. Каква превратност на съдбата, Господи — снахата на Евтим Димитров и на баща му Димитраки чорбаджи, които изживяха и завършиха земния си път като смъртни врагове на Бяно и на всички Силдаровци, сега по своя воля бе дошла тука и се отнасяше като дъщеря или любяща внучка към него!…

Преди да спре водата, Бяно остана минута-две пред коритото, загледан в играта на губерите, които се валяха вътре. Наближаваха двадесет години, откакто се бе посветил на долапчийския занаят, но този изумителен танец на багрите не бе престанал да го очарова. Всъщност именно заради него — впрочем и заради натрапливия равномерен шум — той рано-рано се бе отказал от тепавицата и се бе посветил изцяло на барата. На барата и на губерите — е, понякога, когато не можеше да откаже, валяше също и шаяци, но то биваше случайно, любовта на Бяно бяха тези поразителни с цветовете си завивки. Правеше го, за да насити погледа си на красотата, пък мющериите усетиха нея, любовта, та прииждаха при него чак от Делиормана на север и от Странджа и Родопите на юг. Защото му бе излязло име, че никой така грижовно не си гледа работата; не се помнеше случай да е забравил стоката в коритото, та губерите да са се свили дори един конец повече от желаното. Пък в действителност старият човек го правеше не за мющериите, а за себе си и за своята радост от вида на този взрив от шарки.

Погледа така Бяно и се понарадва, пък после спря водата и нарами наведнъж два губера. Костите му изпукаха под тежестта, но също и това му носеше доволство — то пък беше нещо като празник на мускулите, запазили се яки и жилави въпреки почти седемдесетте му години. Излезе на сергията59 и, докато отиваше към свободните въжета, хвърли поглед нагоре. Остана доволен — ясното августовско небе и лекият ветрец обещаваха стоката да изсъхне бърже. Простря двата губера, после още два, а когато изнасяше третите, един дебел мъжки глас го поздрави:

— Помози Бог, дядо Бяно!

Старият човек погледна през рамо и се засмя:

— А, ти ли си, Таньо. Сполай ти! — Пък се пошегува: — Какво, сине, да не би баща ти да е решил да прави свинарник тъдява?

Таню Стоянов прие шегата и я продължи:

— Татевите свинки са все от сто оки нагоре, кой ще ги кандърдиса да поемат насам, до подножието на Каракютук? — После промени тона: — Мющерия ти водя, дядо Бяно. Ама е от далече човекът, чак от Татар-Пазарджишко, затуй моли да го вредиш по-набързо…

Момъкът му помогна, та простряха по-лесно губерите. А междувременно Бяно продължи да го задява:

— Ама какъв глас си направил само! Ще речеш — ручило на устовска60 гайда… Добре де, добре, ще вредя твоя човек, ама нека първо изнеса и останалата стока.

Докато мяташе за сушене последните два губера, той зърна да приближава мющерията, водейки пред себе си едно муле с товар. Беше човек със среден ръст61 и на средна възраст, с родопски дрехи и проскубано калпаче, които положително бяха видели и по-добри дни. Забеляза и друго, смисъла на което щеше едва по-късно да разбере — как Таню се шмугва из шубраците по пътеката нагоре.

Избърса ръце в престилката и, докато пътем пълнеше лулата си, прекрачи към непознатия. Именно непознат — можеше да се закълне, че този човек пръв път прекрачваше прага на долапа му. И затова ахна, когато чу един звучен глас, врязал се в паметта му, да го приветствува свойски:

— Колагеле, Бяно Абаджи. Що, спори ли занаятът, спори ли?

— Боже, Левски! — премаля старият долапчия. — Родната ти майка не би те познала в този каяфет, човече…

Другият се засмя, докато стискаше десницата му. Имаше ясен и звънлив смях — ще речеш, чанове, лети със сребро, огласят планината.

— По-важното е зъркелите на господа чалмалиите да останат слепи за мене, дядо Бяно. — Гостът се засмя повторно. — А ти приготви ли мюждето?

— Вече няма да се хвана на твоята въдица — отговори на смеха му със смях Бяно, докато го водеше към долапа. — Пак си видял Златина, а?

— Ядец, не позна. Само че да седнем, едва тогаз ще ти предам това „много здраве“, което ти нося. — И по-късно: — Много здраве, синовна преданост и всички възможни добропожелания от някой си… Иван Силдаров.

Бяно Абаджи зяпна изумено и лулата се изтъркаля в скута му.

— Ако е истина, целия долап ти давам като мюжде — каза и не позна собствения си глас. — Но ако не е истина, ще река, че тази бе една много зла шега, сине.

— Само безумец или хаирсъзин може да се погаври с бащината обич, дядо Бяно. Кълна се в майка си, няма и месец, когато с Иван седяхме пак тъй коляно до коляно и си хортувахме за тебе.

— В Русия ли си бил, Василе? — предпазливо попита долапчията.

— Друмът ми нивга не ме е отвеждал там. С челеби Иван Силдаров си пихме кафето в Цариградската му кантора.

— Иван и кантора? В Цариград? — напълно се обърка старецът.

— Установил се е търговец там. Ама каква търговия върти — тъй и не разбрах. Пък иначе „тежко го дава“, както е по сливенски: двама служители и един гавазин, пайтон с меки яйове го чака пред вратата, ден през ден е в Портата при везирите или в сераскирлика.

Бяно Абаджи дълго мълча и се почесва по тила преди да произнесе полугласно:

— Иван и търговия!… Туй пък е последното, което можех да помисля…

Левски се изкиска в отговор:

— Като търговец той ми се види според турската: „Коркак базиргян — не кяр, не зарар“62. И където спечели едно, две ще изтърве.

— Ще рече — живо подобие на дядо си — каза Бяно и веднага се пресече: сети се, че нямаше как Иван да се е метнал на Георги Силдаря. — Тогаз как свързва двата края? — попита.

— Мога да ти кажа само онова, което подозирам, дядо Бяно. Ти помниш, с Иван бяхме под байрака на Панайот войвода, залък сме делили и гръб до гръб сме спали, ала нито той попита мене по какви дела съм поел да кръстосвам Българско, нито аз него — що за търговия е неговата. Защото никой от двамата не пожела да накара другия да си извърти душата.

— Допущаш, че се е хванал със същото като тебе?

— Същото и не съвсем същото. Миналата година по туй време от Бузлуджа проехтя глас, който събуди съвестта на цялото человечество, припомни му, че тук един християнски народ тегли под ботуша на най-дивото от всички племена. Мнозина по света си рекоха, че туй не може да продължава и че с добро или лошо Турция ще трябва да се натика назад в Азия. И ако не се надигне да стори това цялото християнство, то комай Русия няма да търпи повече. Сега, догодина или след десет години, ала не си ли отиде султанът сам в Анадола, ще трябва Дядо Иван да му посочи пътя. Пък ако е тъй, руският цар ще си направи сметката, че за него днес, догодина или след десет години непременно ще е нужно да знае каква е хавата насам, що се крои, какво оръжие се купува, сит и облечен ли е низамът и какво ли още не.

— Разбирам — каза Бяно, след като повторно запали лулата си и дълго-дълго претегля думите на госта. — Разбирам — повтори и сега отвъд думата се криеше приблизително такава мисъл: „Бог знае как се е предало, но този път наистина са с баща ми като една душа в два образа.“ И веднага прибави: „Дано поне нему Всевишният да не отреди такава печална участ…“ А гласно рече: — Но защо тогаз разправяш, че не е същото като тебе, Василе? Не сте ли се впрегнали с Иван в двата оглавника на един и същ юлар?

— Не! — внезапно се оживи Левски. — Туй е политиката на старите в Букурещ: Русия ще ни отърве, Сърбия ще ни отърве… Аз и другите като мене не бихме отказали ръка за помощ, ала и не разчитаме само на нея — от никоя страна (за) нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили.

— Не е ли опасно за него? — каза Бяно, като продължаваше да мисли за сина си. — Може да го познаят, да го уличат къде е бил през всичките тези години…

— Разумява се, че е опасно — не отрече гостът. — Ала казано е: „Оня, когото го е страх, не отива в гората.“ — После пощади бащиното сърце: — Ти обаче не забравяй, че тези, които невям са го проводили с такава мисия, също си знаят занаята и са се погрижили да намалят опасността. Те са подготвили на Иван такова животоописание, че той може за всеки ден, откакто е вън от Сливен, да докаже с по десет свидетели: тогава и тогава, да речем, учил в Халки, сетне бил търговец в Ерзерум, три години колаузин на кервани в Кюрдистан, замогнал се като собственик на кораб в Латакия… Пък външността му!… Ах, само да можеш да видиш външността му!… И помен няма от оня чернобрадия Иван от четата на Панайот Хитов. Сегашният Силдаров челеби е бръснат, с разресани като на англичанин бакенбарди и коса, за която сякаш всеки час се грижи нарочен берберин.

— И щом сме, тъй да се рече, и двамата под турско небе, пък и не е променил името си, защо не е дошъл да повиди баща си?

— Защото е умен — беше неочакваният отговор. — Умен е и се бои при внезапна среща да не изпуснеш нещо, което хем да го прати на бесилката, хем да провали задачата му. Виж, съвсем друго ще е, ако ти малко по малко пуснеш дума, че — така и така — Иван се е установил тежък търговец в Цариград и прочие. Туй ще бъде като чадър над главата му, когато дойде да те навести.

Тежка въздишка, последвана от ново продължително мълчание.

— Боли ли, дядо Бяно?

Старият човек сви рамене:

— Никога не съм имал нещастието да живея безметежно. — И после: — Преди малко спомена „старите в Букурещ“. Какво означеше туй, сине?

— Хората от Добродетелната дружина, знаеш за нея. Така им викаме още, „старите“. Умни хора и наспроти парите си родолюбци, ала късогледи — забравили са поговорката: „Помогни си сам, че и Бог да ти помогне.“ И чакат ли, чакат руският цар да ни поднесе свободата на тепсийка…

— Още ли нямат единство в Букурещ? Там поне не ги заплашва ятаганът.

— Със „старите“ не са съгласни „младите“. Тяхно пък е Българското общество — следовниците на Раковски, революционерите от бившия Таен Централен комитет, оцелелите бойци от четите на Панайот Хитов, Филип Тотю и Хаджията.

— Ти си от тях, нали?

— От тях. И не защото съм от оцелелите четници, а понеже вярвам, че за свободата си трябва да разчитаме само на собствените си ръце. Не съм изпокаран с никого от „старите“, но не споделям тяхното верую. Те… — Левски щеше да продължи, но трепна, заслуша се, сетне сложи пръст на устните: — Шшшт! Таню ме известява, че идат непознати.

Сега чу и Бяно — отнякъде се носеше натрапливо стържене на дървесна жаба. Той се понадигна без бързане:

— Остани тук — каза. — И свали ръка от пояса, не ми се вярва да се стигне до пищови. Аз ще изляза, ще разбера…

Наистина се оказа напразна тревога — бяха козари от планината, които Бяно познаваше по лице. Поздравиха го с уважение и продължиха надолу към града. Старият човек влезе отново в долапа и седна на предишното си място.

— А в Българско, Василе? Как е в Българско? Променило ли се е нещо от първото ти обхождане до днес?

— Нищичко. И онуй, което през февруари беше само впечатление, сега се превърна в убеждение: ако искаме от хиляда стръка да направим нива…

— Аха, запомнил си — усмихна се Бяно Абаджи.

Левски потвърди с кимване на глава и продължи:

— … трябва много, много работа. И време! Трудно се изправя на крака народ, който пет века е бил принуден да стои на колене. Ще има и жертви. Има ги вече. Например чу ли се по вас за Георги Миркович? Не? Доктор Миркович е осъден на вечно заточение. Хванал се на една много тънка игра: уж шпионин на турците, пък всъщност шпионирал тях в полза на нашите в Букурещ. Дори парите, които му давали за купуване на продажници, провождал във Влашко, за да се превърнат в пушки и джепане. И така години. Но амуджите най-сетне го усетили и…63 Хвала и чест на брат му. Когато пратих човек да го извести, Русчо Миркович само се прекръстил и рекъл нещо такова: плаща се дори за хляба, че за свободата ли няма да се плаща?

— Разбирам, ти вече си пошетал из Сливен. Защо не ме известихте да ви предоставя херодаята?

— Изобщо не правих сбирка. Видях се поотделно с приятелите, разпитах ги, напътих ги за по-нататък, нищо повече.

— И как ти се сториха? И тук ли е като по другата България?

— Нали сте все от войводско коляно, сливенци са на обратната крайност. Настояват тозчас да се вдигнем, байраци да побием на Сините камъни… Думам им: бързата работа излиза ялова. Но слуша ли те някой? Едва ли не ме обвиняват в отстъпничество, във връщане назад.

— Не са прави. Крачката назад понякога е начало на засилване напред.

Левски го изгледа продължително.

— Също и това слово ще запомня, дядо Бяно. В щастлив час съм решил да се облегна на твоята житейска мъдрост.

Старият човек не обърна внимание на похвалата.

— Каза, трябва много работа. Как я виждаш тази работа, Василе?

— Първо да се стегне емиграцията във Влашко и Сърбия. Ти вярно отсъди одеве: щом те, дето не живеят с ятаган на врата, нямат организация и ред, какво ще искаме от… После трябва да се осее Българско с комитети, комитетите пък да разпрострат пипала до сетния колибарин в Балкана! И ред! Ред и дисциплина! Като във войска, само че народна: ще се вслушваме в съвета и на последния солдат, ала да се знае кой може да заповядва и кой следва да изпълнява. От едно място трябва да се свири, а всички други да играят, пък песента ни е пред очите ни (т.е. известна), комуто се харесва, нека се хваща на хорото. Без да е така, няма нищо (да постигнем) и по-пусто става.

— Това пък за свиренето и играенето аз ще запомня от тебе. Ще останеш ли по тези места, сине?

— Не, вече съм на път. Трябваше още до пладне да преваля билото на Стара планина, но не можех да не се отбия при тебе. Да ти предам хабера от Иван Силдаров челеби, да поискам съвета ти…

— И за двете благодаря: за уважението, пък за Иван!… — Бяно махна с ръка; жестът навярно означаваше: това, което ми донесе с хабера, не се изказва с думи. — Ще се подкрепиш ли като за път? Например да хапнем, каквото дал Господ.

— Не искам да се бавя. Нося си малко хляб и маслинки, те ще ми стигнат.

— Мога ли с нещо друго да съм ти в помощ?

— Даже с две неща. Да ми позволиш да се пременя тук. Във вързопа на мулето имам един кат северняшки дрехи. Дотук как да е с родопските, ама нататък ще бие на очи.

Вместо отговор стопанинът отиде и донесе вързопа от самара на мулето, което кротко пасеше около сергията.

— Спомена, че и друго е в силите ми да сторя за тебе?

— Ще съм ти благодарен за парче чисто платно. По-добре ленено, като за превръзка.

— За превръзка? — стрелна го умният поглед на стареца.

— Рана от ланшна операция — с пресилено безразличие обясни Дякона. — Не иска да се затвори, проклетата!64

— Ще излезе, битолчанинът Никола Рангелов зимъс е нагазил в реката с още незараснала рана в корема, а? Аферим, бе! Голям акъллия бил оня, на когото цял народ се надее за свободата си…

Двамата се изсмяха шумно. После Бяно Абаджи се зарови в ракличката си за платно.

А половин час по-късно те вече се сбогуваха при вратнята на долапа. Ако не беше присъствувал на пременяването му, Бяно можеше да се закълне, че този човек, когото изпращаше, нямаше нищо общо с родопчанина, който бе дошъл по-рано сутринта.

— Благодаря ти, че ме споходи, сине. — Гласът на стареца издайнически потреперваше. — Не само за вестта от Иван ти благодаря. В тебе има нещо… сам не мога да го назова, какво е. Но колчем се поразговоря с тебе, в душата ми все остава някаква светла диря. Нека Всевишният те пази в тежкия ти път!

— Аз пък много ти се възхищавам, дядо Бяно — каза Левски, след като докосна с устни коравата му десница. — Защото ти си стар, ала за тебе времето на дързостта не е минало…

И с тези думи смушка мулето нагоре по пътеката.

Още не беше се събудил напълно, а се усмихна блажено — не толкова умът, а тялото му си спомни всичките сладострастни изобретения, с които тази дребна на ръст жена, ала иначе истинска дяволица Ергюл бе запълнила вечерта му, та Хайдар бе усетил в себе си и плътската жажда, и ненаситната издръжливост на младежките си години. Навярно нечии очи бяха дебнали за пробуждането му, защото до слуха му долетя нежен припев на саз, а един нежен глас тихо и сластно занарежда песен:

Без да повдига клепачи, той позна — свиреше Каймет, а пееше Ренгинар. Разкърши рамене и се протегна доволно; не беше това порив за прегръдка, но върху ръката му се разпиля дъхтяща на гюл коса, а едно топло и кадифено-меко тяло се долепи до неговото.

Мехмед Хайдар отвори очи и се огледа. До него, разбира се, се притискаше лудетината Ергюл; трябва неусетно да беше ставала преди него, защото сега беше в тънка, почти прозрачна риза от златистожълта свила. А собата сякаш се изпълваше с пурпур от светлината, която се оцеждаше през червените завеси на прозорците. Беят се прозина и попита:

— Кое време е?

— Времето за любовна радост, господарю — прошепна в ухото му Ергюл, но той не остана доволен и повиши глас:

— Назифе? Чуваш ли ме, Назифе? Колко стана часът?

— Току-що отмина три66, господарю.

— Три?! Аллах, аллах, ама че… — Той измъкна ръката си изпод Ергюл и се надигна. — Я дръпнете тия пердета.

Назифе, Ренгинар и Каймет се появиха в собата и издърпаха настрана алените пердета. Септемврийското слънце не проникна, а плисна през прозорците. Беят се заоблича, подпомаган от жените си.

— Нека Шабан се приготви да ме обръсне — нареди. Шабан беше евнухът му, в задълженията на когото влизаше и берберството. — И за едно кафе поръчайте. — А иначе си говореше сам на себе си: — „Бре, бре, на думи си много чевръст, Хайдар. И колко му е да си чевръст, когато слънцето вече е почти над главата ти… Нищичко не ти е останало от онова, което беше научил като дете, приятелю. Издигна се до мютесариф, вярно, ала то е било за хайлазуване, не за работа…“

Опита се да не го покаже, но наистина се засрами от себе си. И когато Назифе му поднесе закуската (а то закуска ли беше — само блюдата с кадаифи и реванета бяха осем!), той се задоволи да изсърба едно кафе с някоя и друга курабийка и веднага пое към конака.

Когато минаваше покрай кафенето на Лютвито, агаларите, насядали там по пейките, го поздравиха с теманета, ала ги домързя да станат на крака. „Какъвто мютесарифът, такива и поданиците му — помисли Хайдар бей, докато им отговаряше разсеяно. — А българите от тъмно са край становете, в дюкяните, по лозята и бахчите. И сетне се чудим защо тях ги бие пара̀та, пък нашата е «на гол тумбак — чифте пищови». — Поговорката той си каза на български. — Сигур от тъмно и тя е с игла и конец в ръка…“

„Тя“ беше едно видение със светло лице, кестеняви очи, венец от бакърени коси около челото и две прелестни бенчици на бузата. Като се улови, че е помислил за нея, беят се изненада сам на себе си: такава нощ бе преживял, пък акълът му — в чуждото…

Също и в конака не бе по-различно отколкото при Лютвито — заптиета и кятиби сърбаха кафета или, поизпънали се кефлийски, я бяха ударили на лаф-мухабет. „А после се сърдят, подкрепял, съм бил раята — продължи да си говори Мехмед Хайдар. — Че ако не е раята да ни храни, нали ние ще прогнием от мързел или ще пукнем от глад?“ Той влезе в одаята си и за разлика от друг път, когато започваше деня с едно хубаво наргиле тютюн, сега още „в крачка“ почука по тасчето на стената — знак, че захващаше работа. Измина доста време — подчинените му не бяха свикнали на толкова усърдие и деловитост, — докато благоволи да се появи Мустафа ага, мюдюринът.

— Казвай! — пак противно на обичайното го подкани още от вратата Хайдар бей. — Какви са новините от града и санджака?

Мустафа ага заразгръща разни изписани хартии из ръцете си и заговори гъгниво и сричайки — личеше, че не си бе дал труд да се запознае с тях предварително. В общи линии бе все същото: ако се слушаше мюдюрина, можеше да се повярва, че тук всичко върви по мед и масло и даже облаче не засенчва Сливен и обширния сливенски санджак. Мютесарифът го слушаше небрежно, а мисълта му се въртеше около предишното — леността на правоверните и трудолюбието на раята.

— Какво става с новата хаврика, дето я строяли в Асеновския боаз? — попита и неочакваността на въпроса му обърка мюдюрина.

— Чувам, строежът напредвал, мютесариф ефенди.

— Чувам, чувам! — непривично се сопна Хайдар бей. — В града се вдига не курник, а хаврика, пък градоначалникът само чувал за нея… — И с изненада чу гласа си да запитва: — Тук ли е Али Байрактар?

— Одеве го зърнах в къшлата на заптиетата.

Мютесарифът се поколеба. Вярно, августовските жеги бяха превалили, ама и септемврийското слънце си го биваше. При това беше жарта по пладне, а не следобедната прохлада. После — за втори път днес — се засрами. И нареди сопнато:

— Нека се приготви да дойде с мене. Не му плащаме, за да дембелува по миндерлиците и да разправя масали за времето, когато с брат си са върлували из клисурите.

Не бяха масали. На времето двамата братя Топчи Ахмед и Али от Чочовен бяха доста години ни повече, ни по-малко от пладнешки разбойници, които грабеха и убиваха наред турци и българи в Стара планина. Като не можа да се справи по друг начин с тях, властта назначи Топчи Ахмед бьолюкбашия на Сливен, а брат му — негов помощник. Но преди десетина години Топчи Ахмед загина от куршума на Панайот Хитов и тогава на негово място въздигнаха брат му Али Байрактар Топчи. Бьолюкбашия стана Али, ала в душата и в табиетите си продължаваше да си е предишният кеседжия.

След половин час Хайдар бей вече излизаше от Кумлука и поемаше нагоре по пътеката. На няколко крачки зад него, накачулен с оръжия като за цяла орда, биеше крак бьолюкбашията — демек, охраняваше го. Когато Мехмед Хайдар вече смяташе, че ще изплюе душата си — заседналият живот го бе отучил да ходи, — първо се дочуха удари на тесли и мъжки гласове, а скоро след тях се появи и строежът. Той не се бе излъгал в очакванията си — тук кипеше труд и не бе нужно кой знае каква прозорливост, за да се види, че работата наистина бе подхваната още на разсъмване. Имаше до три дузини мъже; мютесарифът с изненада разпозна между тях Стефан Саръиванов и Тотю Кювлиев, сайбиите — дошли навярно да нагледат градежа, те не стояха със скръстени ръце, а, разсъблечени по ризи, помагаха в едно-друго според силите и умението си.

Щом го зърнаха, двамата първенци и богаташи се измиха набързо, нахлузиха сюртуците си и, разцъфтели в истинско или престорено доволство, забързаха насреща му. Хайдар бей се здрависа с тях и, като си посъбра малко душата, пожела да го разведат из строежа и да му обяснят кое що ще бъде. Те на драго сърце изпълниха молбата му, разходиха го и с нескрита гордост му описваха: горе ще отбият реката, тук ще се завърти келевото67, за да предаде с каиши силата на водата, хей таме ще са становете. А това оттатък ли? Готовото? Там щели да са маазите за вълна и за натъканите аби и сукно. Пък туканцък щяла да бъде канцелярията им — когато идвал мютесариф ефенди, под този покрив щял да им гостува и да си пие с тях кафето или… Слушаше ги Мехмед Хайдар и обикаляше с тях, пък две неща най-много му се набиваха в очи: че когато минаваше, работниците го поздравяваха с уважение, ала не прекъсваха работата си, и че двамата утрешни фабриканти уж много вещо обясняваха устройството на издигащата ръст фабрика, пък усещаше се, че познанията им твърде понакуцваха и издишаха по шевовете.

Малко по-настрана под клоните на една умърлушена череша имаше скована проста дълга маса с пейки от двете й страни; не беше трудно да се разбере, че край нея сутрин и обед похапваха работниците. Мютесарифът приседна там със Саръиванов и Кювлиев, отнякъде се появиха три чашки и стъкленица ракия. Пийнаха и Хайдар бей млясна с удоволствие — езикът му бе познал есирлийската. Дали строежът наистина го впечатли, или ракията някак твърде бързо се хлъзна в празния му стомах, но когато ги похвали за извършеното, той бе напълно искрен. Двамата сайбии не се заловиха да скромничат лицемерно, а точно обратното — разшириха така похвалата му, че с нея наметнаха и неговите рамене.

— Хайде де, Стефан челеби — не повярва на ушите си Мехмед Хайдар, — че откъде накъде имам и аз заслуга за вашата хаврика?

— Заслугата е на мъдрото ти управление, мютесариф ефенди. Кажи правичката: ако делеше мюсюлмани от християни и въздигаше едните, а мачкаше другите, мигар щяхме да хвърлим толкоз пара̀ в туй начинание?

— Само ако чавка ни бе изпила мозъка — допълни Кювлиев; изобщо той явно пееше втория глас в съдружието.

Нито ласкателството беше от най-сръчните, нито мютесарифът беше от глупавите, ала в този случай то хвана дикиш, както се казваше тогава; днес цялото същество на Хайдар бей се нуждаеше от някаква морална подкрепа и угодливата похвала на Саръиванов и Кювлиев изигра ролята на целебен балсам за него. „Да пукна, ако нямат право — рече си беят. — Едно е да имаш купища алтъни, друго — да ти се даде възможност да превърнеш тези алтъни в хаврика. Пък аз не само им дадох позволение, ами и ги подтикнах…“ Мехмед Хайдар удари още една ракия на гладно и настроението му съвсем заприлича на онова, с което сабахлен отвори очи. Той се изкиска:

— Какво пък, не остава, освен да ме броите за трети ортак…

Българите се спогледаха многозначително. Той улови този поглед и безпогрешно го разтълкува: в тези години, когато аллахът на всички служители — от великия везир до последния кабзамалин — беше най-обикновеният рушветчилък, двамата българи бяха помислили, че той си прави устата за част от печалбата на бъдещата фабрика. Това още повече го развесели, та побърза да разсее страховете им:

— За моя пай вече се споразумяхме, ефендилер. Колчем ви навестя, ще почерпвате я кафе, я една „Бяла Рада“ — последните думи той произнесе на български, — ама не каква да е, а от тази, есирлийската. — И докато те въздъхваха облекчено, подпита: — Не съм изкусен в хаврикаджийството, чорбаджилар, но ми се чини, че в самия план на градежа и в скрояването на кое къде да му е мястото, се угажда вещата ръка на човек, който е пишкин в тоя занаят…

— Вярно си се сетил, мютесариф ефенди — рече Тотю Кювлиев. — Наместо за всяко нещо и на всяка минута да откриваме Америка, ние решихме да се доверим на едного, който по познания минава в Сливен за втори след миралай Хюсеин бей.

Мехмед Хайдар го слушаше, а наблюдаваше другия, Стефан Саръиваноглу. Въпреки и без обичайната си изрядност в облеклото, той все си беше хубав и с външност, която пращеше от здраве и самочувствие, ала очите му, вечно подвижни и притворени, сега играеха неспокойно насам-натам. Беят разбра — челебията преценяваше дали въпросът нямаше някакъв заден смисъл и дали ще им навреди, ако кажат истината. Изглежда, че в края на краищата българинът не видя никаква уловка (а то наистина и нямаше), защото подкрепи ортака си:

— Человекът на пара̀та трябва да умее да влага пара̀ във всичко, което е полезно и може да се купи с пари. Умът и натрупаните познания също се продават, бей.

„Хитро — помисли турчинът. — Хитро и износно! Трябва да запомня тези думи…“ А гласно запита:

— И кой е този, дето е втори след Хюсеин, ефендилер? Ще ми бъде любопитно да се запозная с него.

Стефан кимна с глава, Кювлиев стана от масата и след малко се върна, като водеше със себе си един мъж, целият оплескан в киреч и стърготини; за разлика от сайбиите той очевидно не се смущаваше от каяфета си („Таквиз са българите — мярна се в ума на Мехмед Хайдар, — не се притесняват, ако трудът, а не дембеллъкът ги е изцапал!“), само от приличие бършеше ръце в някакъв мокър парцал. Мютесарифът го загледа с нещо като любопитство. Майсторът, който се бе наел да вдигне фабриката, беше четиридесетинагодишен, над среден ръст, но не чак много висок, здрав в плещите и тънък в кръста. Чертите на лицето, доколкото личаха от варта, прахоляка и вадичките, прорязани от потта, му се сториха странно познати — правоъгълно и ъгловато беше това лице, с тъмни очи, които гледаха спокойно и прямо, и със също така тъмни вежди, гъсти и триъгълни, над тях. Беят не се погнуси от не дотам чистите ръце на човека — така го бяха възпитали като дете — и се здрависа с него, докато продължаваше да изучава физиономията му.

— Тази муцуна комай не виждам сефте раз — каза предразполагащо. И изведнъж се досети: — А бе ти да не си от джинса Силдар?

— Вярно позна, мютесариф ефенди. — Отговорът беше почтителен, но без подлизурство. — Ти сигур познаваш Бяно Абаджи. Аз съм Боян, неговият син. Разправят, в лице на него съм се метнал.

— Значи, ти си бил тоя, дето в Сливен бил най-пишкин в хаврикаджийството.

— Благодарен съм, ако са ме похвалили така.

— Какво ви е споразумението с него, Стефан челеби? — заинтересува се Хайдар бей. — Само в строежа ли ще му използувате познанията или и по-подир при становете?

— Ние го условихме за устабашия именно когато се завъртят становете, ала той сам пожела да подхване работата още от темелите на градежа.

— Ако излезе такъв, какъвто го похвалихте, комай ще е полезно за вас един ден да му дадете пай и от самата хаврика. Двойно ще е старателен, ако знае, че работи за самия себе си. Само чеее…

Подозрителните очи трепнаха срещу него. Стефан Саръиванов се почеса без нужда по плешивото теме и подпита:

— Доизкажи се, Хайдар бей. Какво „само че“? Нещо за Боян Силдаров ли ти беше наум?

Беят се извърна към устабашията. Не си даде сметка, но всъщност предпочете да има насреща си неговия открит поглед.

— Нали при вас, българите, човек може да се казва не по фамилно, а по името на баща си? — попита и другият потвърди. — Тъй че не е принудително да си Силдаров, можеш да бъдеш и Боян Бянов?

— Боянов — кимна майсторът. — Баща ми е Боян по кръщение, а Бяно само по прякор. — После на свой ред побопитствува: — За можене — може, мютесариф ефенди, ала защо?

— Защото за хавриката няма да е дип много здравословно, ако устабашията й е от Силдаровците. — Беят се засмя. — Ние, „амуджите“, не сме от най-трудолюбивите, пък инак сме злопаметни, драги. Чуят ли „Силдар“, мнозина от нас ще си спомнят за завераджията Георги Силдаря, за Манол хайдутина, за Георги Трънкин войвода, за неговата майка Трънка пищовджийката… Е, много ще им дойде, приятелю.

— Нямам причини да се срамя от никого в рода си — беше гордият отговор, — но ще се допитам и до баща си и може и да те послушам, мютесариф ефенди. При нас е прието, че човек прави името, а не името — човека.

(Боян дори не подозираше, че в този момент поставяше началото на нов сливенски род. Защото баща му не възрази и той започна да се нарича Боянов. И писано било тази фамилия да се запази за дълго в града под Сините камъни, а отпръски от нея се разпиляха и по-близо, и по-далече68.)

… Не след много Мехмед Хайдар се сбогува и пое надолу. Сега беше по-леко, не като да имаш стръмното отпреде си. Все още под влияние на видяното, на разговора и на ракията, той изчака Али Байрактар Топчи да се изравни с него и подхвана приблизително така:

— Нашият девлет е бил един от най-великите и най-могъщите в Европата и в света, бьолюкбаши. Не е случайно, че славните ни предци са стигали чак до Виена, а Долното море — той имаше предвид Средиземно — е било като в клещи обхванато от нас. А сега? Сега ние треперим от Московията, а разни френкгяури и ингилизи уж ни съветват за наше добро, пък на дело ни диктуват волята си. Болен девлет е нашият, Али Байрактар, и тази болест, която изпива отвътре силата ни, се нарича по купешки непредприемчивост и липса на усърдие, а по народному — най-обикновен мързел.

И той продължи надълго и нашироко все в същия дух. Като с нож разряза тялото на царщината и показа всичките й слабости — почиване върху ложе от нявгашни лаври, средновековен ред, бабаитлък, лентяйство, користолюбие и подкупничество, назадничавост. И за сравнение посочи не някакви си далечни мемлекети и миллети, а българите, раята. Тя, раята, малко по малко ги забиваше в земята по всичко — по ученост и напредък, по работливост, по дързост в начинанията („на̀, хавриката в града — също и тя е от българин създадена!“), постепенно всичко — земеделие, търговия, занаяти, изобщо пара̀та — отиваше в ръцете й, та османлиите все повече се водеха господари само по име. И когато ударят на сеч с ятаганите.

После се разприказва за онова, което трябваше да се направи, за да може Турция да застигне и Европа, че и… собствената си рая.

Беят имаше твърде смътни и неясни представи за това, необходимото, но в общи линии с верен усет „напипваше дамара“ на нещата.

А когато бяха вече пред вратата на конака, запита:

— Знаеш ли защо ти разказах всичко това, Али Байрактар?

— Аллах ми е свидетел — не, мютесариф ефенди.

— Защото знаех, че няма да разбереш нито една дума…

И без да се сбогува, Хайдар бей се запъти към одаята си.

Откъм люлката се дочу плач. Майката забоде иглата в тъмносиния лъскав сатен, остави недовършената пола в панерчето до себе си и се изправи. Малкият Нойко се бе събудил и вече не на шега напомняше с рев за себе си. Тя го взе на ръце, подруса го и му наприказва куп гальовни думи, сетне го изми и му облече чиста ризка — детето се бе подмокрило в съня си. Претопли кашата от обед и нахрани децата, па ги остави да си играят върху рогозката на чардака, огряно от ласкавото есенно слънце. Не се безпокоеше за тях, макар че Нойко, наскоро проходил, шляпаше и се вреше къде ли не върху несигурните си крачета — кака му, още с непълни три годинки, вече се бе научила да го наглежда и пази, — но въпреки това извади ръкоделието си и се настани на отсрещния край, до стълбите.

Таша поработи така известно време, но, кой знае защо, чувствуваше неспокойствие. Не идваше то от децата — те продължаваха да се залисват в игра на хасъра, само дето Иринка не сполучваше да проумее защо ли аджеба братчето й не проявява никакво желание да се занимава с парцалената й кукла. Почуди се жената, многократно се попита за причината, докато най-сетне погледът й попадна в съседната градина, която още носеше името на някогашната си собственица Ганка Увичката. Там, попритулен в пожълтелите листа на голямата черница, се криеше и я наблюдаваше един мъж — именно неговия поглед бе усещала Таша върху кожата си и от него се бе смущавала. Досещаше се тя кой си бе пожертвувал хубавия Божи ден, за да наднича така през дувара й; много пъти през това лято го бе зървала да я причаква по кьошетата на улиците или да мята уж случайни погледи оттук-оттам към прозорците или чардака й. В първия момент й мина през ума да се престори, че не го е забелязала и да си продължи работата — е, ще позяпа, ще позапя, пък ще си отиде. После обаче изведнъж реши, че на това следене трябва най-сетне да се сложи край; не за възможните хорски одумки — не че Таша не даваше пет пари за тях, както се преструваше пред хората, ала те повече или по-малко бяха станали част от ежедневието й, откакто бе овдовяла преди година и половина, — колкото от жалост към момъка. Той не беше като останалите коцкари, които й подхвърляха гнуснавите си предложения или изпробваха остроумието си, колчем минаваше покрай тях, а навярно го водеше тук най-искрено чувство; може би си намираше несъществуващи поводи за надежда и сигурно не едно утро осъмваше след нощ на терзания и несбъдваеми видения. А доколкото го познаваше, той не заслужаваше нито напразните надежди, нито безсънните нощи, нито скършените младежки пориви.

Като реши това, тя повторно остави плата, иглата и напръстника, повика малката Иринка и търпеливо й занарежда:

— Слез по стълбите, моето момиче, отвори онази протка и влез в градината на баба Ганка Увичката. Там на второто дърво — ееей онова с най-гъстата шума — ще видиш на клоните един чичко. Кажи му така: „Чичо Стефане, мама Таша те кани на паничка вишнево сладко и разговорка.“ Ако не те чуе първия път, ти му го повтори и си ела.

Детето заслиза от чардака, като си шепнеше нещо — явно, преговаряше си заръката й. Без да гледа към съседния двор, Таша поразтреби едно-друго, извади също второ скемле и малка софричка. Не след много долу се появиха Иринка, засмяна от ухо до ухо, и плувналият в червенина Стефан Серткостов; вървяха ръка за ръка, но не се разбираше момъкът ли водеше детето, или детето — момъка. Жената скритом го огледа. Той имаше още да възмъжава и да се налива с мускули, но от сега бе хубавеляк, висок за годините си, кръшен и снажен.69 Таша го поздрави — сдържано, но учтиво, — а докато той се настаняваше на едно от трикраките столчета, пред него вече се появи паничка сладко и чаша вода.

— Виждам те често в последните месеци, господин Стефане — започна тя направо. — Рекох си, че невям искаш да ми кажеш нещо?…

Стефан Серткостов се размърда неудобно на скемлето и заби поглед между обувките си — беше много млад, за да не се смути от такава прямота.

— Аз… не… всъщност да… Аз исках… само че…

— Да ти помогна ли? — попита Таша с нотка на наставничество, но без ирония. В отговор той облиза устни и закима бързо. — Ти ме харесваш, нали? И ти се иска аз… аз… да те науча на любов?

Момъкът трепна от обида и раздразнение, но не повиши глас, само брадичката му помръдна, когато каза:

— За толкова долен ли ме имате, госпожа Йосифова?

Сега беше неин ред да се посрами. Избягвайки погледа му, тя отговори на въпроса с въпрос, като неусетно също премина на „вие“:

— Тогава какво толкова ви изпречва на пътя ми?

— Търсех случай да ви попитам дали искате да се омъжите за мене.

— Вие желаете да се ожените за мене? — възкликна тя изумено. И натърти: — За Ко-кон Та-ша?

— Ако вие приемете, то всеки, който изрече тези гнуснави думи, ще си загуби зъбите — рече той смръщено и със самонадеяност.

Последва мълчание. Този път то беше нужно на жената. И когато зададе следващия си въпрос, нейната усмивка беше кротка като гласа й:

— Споделяли ли сте с някого тези ваши, хм, намерения? — Той поклати глава. — Например с родителите, с братята си? Толкова ли сте убеден в тяхното благоразположение? Или това „серт“ към името ви е случайно?

— Ако не се съгласят, ще ви отведа през девет земи в десета. Млад и здрав съм, трудностите не ме плашат, не съм и от мързеливите — ще мога да ви направя щастлива.

— А тези? — Тя показа с очи децата, които си играеха на другия край на чардака. — Тях какво ще правим, господин Стефане?

— Разумява се, че ще бъдат с нас — каза момъкът разпалено. — Ще бъдат и мои деца и… ще си родим и други, наши.

Една дълга минута жената не проговори.

— Мога ли да попитам на колко сте години? — полюбопитствува тя с глас, който не издаваше какво точно мисли.

Въпросът накара Стефан Серткостов да смъкне надолу ъгълчетата на устата си; краищата на рехавите му мустачки ги последваха.

— През февруари ще стана на осемнадесет — изхитрува.

— Пък аз вече съм на двадесет и две. А по очукване от живота — на сто двадесет и две.

— И какво от туй? — запита той с присвити клепачи.

— А, нищо особено. — Тя му се усмихна едновременно с нежност и раздразнение. — Само това, че след петнайсетина години вие ще бъдете мъж в разцвета на сила и хубост, докато стопанката ви — истинска старица. Нищо повече.

В тъмните очи на Стефан Серткостов проблясна удивление:

— Аз мислех, че най-важното за един мъж и една жена е да се обичат…

Сега на свой ред жената го изгледа озадачено и попита с крайно учуден тон, в който не липсваше и малко сръдня:

— И само толкова ли? А да сте виждали някой левент на трийсет — трийсет и пет, който да примира от любов по една баба, смачкана като изсъхнала смокиня?

Той срещна погледа й, поклати глава и отвърна:

— Зная само, че аз ще ви обичам до края на дните си.

Таша махна отчаяно с ръка — този детински спор бе започнал да й досажда, а в същото време нямаше желание да нарани младежа. Поразмисли и повече по инстинкт, отколкото по разум, разбра, че именно в последните му думи беше разковничето за излизане от тресавището на този разговор.

— Вие казахте одеве, че най-важното за един мъж и една жена е да се обичат. А после започнахте да ме водите през девет земи в десета и да пресмятате броя на децата ни, пък пропуснахте да попитате само едно — дали също и аз споделям вашите чувства…

Всичката кръв се оттегли от лицето му. Той повторно прекара език по устните си и произнесе едва доловимо:

— Съвсем нищичко ли не изпитвате към мене, госпожа Йосифова?

Изгледът му я изпълни със съжаление. Таша наистина не споделяше чувствата му, дори изобщо не гледаше на него като на нещо повече от момче, но в същото време нямаше и никакво желание да го нарани.

— Аз ви харесвам и ви ценя — каза тя със спокойна увереност. — Ала тук — Таша постави разперена длан на гърдите си — липсва онова мъничко нещо, което превръща харесването в замайващо чувство.

— Разбирам — промърмори той глухо. И след цяла минута повтори: — Разбирам. Благодаря ви, че поне не ме залъгвахте… не се подиграхте с мене. — Стана на крака и с несигурна походка се отправи към стълбището. Там обаче се извърна и изрече отчетливо: — Заклевам се, никога няма да ви додявам повече. Ала вие знайте, госпожа Йосифова, че също така никога няма да погледна и друга жена…

И с тези думи на два скока слезе на двора, изтича до портата и без да махне за сбогом, изчезна навън. Таша дълго, дълго гледа захлопнатата врата, после въздъхна горчиво. „Боже мой — промълвиха устните й, — толкова е лесно да нараниш някого. Дори за негово добро…“ Разтърси глава и прогони мислите си. И едва сега забеляза, че паничката с вишневото сладко бе останала недокосната.

След поредния търговски сефер по далечна чужбина Стефан Гидиков се прибра в родния град едновременно с първия сняг. Той не обичаше да разправя много-много за работата си, но, изглежда, този път тя го бе отвела чак до Египет на юг — така поне личеше по някои армагани, раздадени на близки и познати. А иначе завръщането пак бе ознаменувано по познатия начин — два или три дни се проточи върволица в дома му, а Щилияна, младата му стопанка, едва смогваше да черпи ракии, сладка и надонесени от него разни южни плодове като фурми, нарове, шамфъстък, мандарини. А на четвъртия ден следобед — беше неделя след Голяма задушница, — самия него го поканиха на гости. То всъщност така само го казаха, пък иначе не беше гости като гости — какво гости е, когато председателят на читалището събере неколцина деятели и другари в читалищната библиотека?

Стефан Гидиков без никакво колебание прие и отиде; нему бе пораснала работата, зер въртеше търговия, речи го, с целия свят, ала никога не бе престанал да се интересува от народните работи, пък читалището невям най му лежеше на сърцето.

Когато влезе, няколкото души, наобиколили с протегнати длани разгорения мангал в средата на стаята, се изправиха и го поздравиха шумно. Някои Стефан познаваше отпреди: председателя на читалището Захария Жечков, главния учител Михаил Икономов, също учителите Димитър Георгакев и Аргира Димитрова. Останалите двама му ги представи Захария. Единият, Сава Геренов, се оказа ябанджия, от тази есен условен за учител в Класното училище; беше слаботелесен и крехък момък, свенлив и с нежни черти. Другият, още голобрадо, но рано източено момче, се отличаваше с неестествено дълъг врат, квадратна глава и непривичен за годините му остър проницателен поглед.

— Негова милост е Добри Минков — каза Жечков. — Още е ученик, но помни ми думата, един ден ще затъмни всинца ни. А го поканих, понеже сега той е стопанин на библиотеката — раздава книги, следи за абонаментите, приема, когато се случи, дарение и така нататък.

— А, сещам се! — засмя се Гидиков и мършавото му лице се покри с безброй бръчици. — Нали господин Минков произнесе онова прочувствено слово, с което събуди душите на заспалата сливенска общественост, та читалището се роди за повторен живот. — Той съблече тежкото си рухо, подплатено с непознати чуждоземски кожи, и зае място в кръга около мангала. — Поне за добро ли беше това повторно рождение?

Ученикът се засрами да отговори на такъв личен гражданин, та Димитър Георгакев му се притече на помощ:

— Има с какво да се похвалим, господин Гидиков. Ние…

— Хайде, не си чупи езика, даскале, и ми викай Гидик, както другите. — Стефан знаеше, че бащиното наследство тегнеше върху учителя и го притесняваше, та умишлено го приласка, подчертавайки му, че не прави разлика между него и останалите родолюбци на Сливен. — С какво, казваш, може да се похвали читалището?

— Никога не сме имали толкова членове, нито толкова читатели. Особено за вестниците — надвечер тук се събира такъв народ да ги прегледа, че библиотеката заприличва на кошер. Понякога се налага да ги изнасяме по за час-два и в църковното кафене. Не, не, досега нямаме нито един изчезнал. Петраки Влахов, който още държи кафенето, бди над тях като орлица.

— Искаш ли да хвърлиш едно око на списъка на членовете и спомоществователите, Гидик? — с нескрита гордост попита председателят.

Не дочака отговор и отиде до читалищната маса, зарови се в чекмеджето й. Нещо, изглежда, се пообърка, забави се, та Аргира Димитрова приближи да му помогне. Разгръщаха папки и тефтери, когато ръцете им внезапно се докоснаха и сякаш ток премина през двамата. Неволно извърнаха глави, погледите им се кръстосаха и всеки като че ли за пръв път видя другия. Не бяха красавци, но и мъжът, и жената, си имаха своята привлекателност. Захария Жечков беше висок и представителен, само дето от смъртта на жена си преди около година бе придобил навик да стои с малко скършени рамене; имаше открито лице и широко чело, късо подрязана брада и тъмни очи, чието обичайно изражение беше спокойната прямота. Аргира също беше над среден ръст, стройна, но не и слаба. Носеше косата си сресана на среден път и силно опъната назад, та ушите й оставаха открити. Беше с тънки и сякаш изписани вежди, права и с естествена червенина уста и поглед, на който не липсваше самочувствие, но без дързост; можеше да мине за хубава, ако не беше долната й челюст — прекалено широка и масивна за лице като нейното. Те останаха няколко секунди така неподвижно, после гъста червенина изпълзя изпод високата якичка на жената и заля прямодушното й лице. Учителката сведе очи и едва сега видя, че ръцете им са се срещнали точно над търсения тефтер.

— Ето списъка, господине — каза тя и не позна собствения си глас.

Докато го преглеждаше, Стефан Гидиков си придаде съсредоточено изражение, но всъщност мислеше за друго.

— Добре е — рече, като остави списъка на масата. — Ако силата на едно читалище се мери по броя на членовете, нашето ще да е башът на читалищата. — „Баш“ или „башове“ тогава наричаха пехливаните с най-голяма сила и най-голяма известност. — Е, също и по книжовното богатство.

Пръв от всички Михаил Икономов усети недоизреченото, онова, укорното, което се спотайваше зад привидната похвала — в цариградското училище той бе усвоил не само френския език и френската култура, но и гъвкавостта и богатата на отсенки и недомлъвки френска реч. И както винаги, когато беше възбуден, гласът му прозвуча пресипнало, докато казваше:

— Вие комай наред със сладостта на меда почувствувахте и горчилка на пелин, господине. Защо не се изкажете направо?

Стефан се засмя беззвучно, но така широко, че под дебелите му мустаци се видяха всичките му тридесет и два зъба, усмихваха се и воднистосините му очи.

— Прав сте и не сте прав, учителю — каза честно. — Няма дума, баджанакът е свършил отлична работа. — Нека припомним, че Мария, покойната жена на Захария Жечков, бе сестра на Щилияна Стефан Гидикова. — Членове, замогната каса, абонаменти… Да, да, всичко туй не бива нито да се отрече, нито да се премълчи. Ала…

— Аха! — обидчиво се обади Жечков. — Значи все има едно „ала“…

Стефан Гидиков предпочете да се престори на глух за вметването.

— Горчилката, за която споменахте, господин Икономов, беше от спомена за собствената ми грешка, която сега е на път да се повтори. Преди десет години ние — или аз, както искате — просто слагахме знак на равенство между читалище и библиотека. Няма спор, народната библиотека е велико нещо, неизчерпаем извор на мъдрост и просвещение. Ала ролята на читалището аз виждам и по-широка, и по-богата. Неговото призвание е не само да раздава книги, но и да стане факел, който да занесе светлина и в палата на богаташа, и в колибата на сиромаха. Точно това не постигнах аз — или просто недовидях — някога, когато носех председателския жезъл на баджанака.

— Звучи добре, но, ей Богу, не е дип много ясно — несмело се обади младият Сава Геренов. — Как го виждате този факел, господин Гидиков? Надявам се, няма да предложите да тръгнем от къща на къща и зорлан да принуждаваме народа да прекарва вечерите си над книгата.

— Виждате ли — разпери ръце Стефан, — вашата естествена и първа мисъл е пак свързана само с книгата. Както, повтарям, беше и с мене някога. А единствено в нейните страници ли се намира духовната светлина? Не може ли и по други пътища да се стигне до сърцето на българина?

— Например? — предизвикателно запита Захария Жечков.

— Ами например като възобновим славното сливенско театро. То се роди с „Михал“ и пак с „Михал“ си и умря. Не е ли дълг именно на читалището да го върне отново към живот?

— Дявол да ме вземе, ако това не е вярно! — възкликна Димитър Георгакев. Неговото „дявол да ме вземе“ навярно беше най-пиперлията израз в речника му. — Срам за нас, братя, че не се сетихме сами!…

— При това има и патриотични пиеси — замислено се присъедини Икономов, — които ще посеят не само просвета, но и родолюбив плам. „Стоян войвода“, „Райна княгиня“ или… или…

— … или „Покръщението на Преславский двор“ — подсказа Геренов.

— Има и други пътища — все по-разпалено, продължи Гидиков. — Училището, българското училище, прави много, но няма защо да си кривим душата — все още се намират много българи, които са слепи за писаното слово. Защо да не потърсим път и към тях?

— Сказки? — вдигна вежди Захария Жечков.

— Сказки, разбира се. Тук има толкова високопросветени граждани, за които не би представлявало никаква трудност да подготвят една сказка. А в нея за час или два знанието — съвременното знание — ще стигне до ума и на онзи, който сега се подписва с кръст и палец.

Михаил Икономов се почеса замислено зад ухото. Когато проговори, гласът му звучеше ясно, без хрипливост:

— Това е възможно, честна дума. И срам за нас, че не ни е минало през акъла. — Обикновено кротките му очи постепенно придобиваха особен блясък: — Дори като за начало ще е добре да вземем човек, който не е от учителското тяло. — Друг път биха се помайтапили с това предвзето „учителско тяло“, но сега никой не го прекъсна. — Братовчедът Иван например. С малко помощ от мене той напълно прилично ще се справи с една сказка.

— И каква тема бихте му препоръчали? — осведоми се Аргира Димитрова.

— „За личната свобода“ — отговори главният учител толкова бързо, сякаш открай време бе готов с темата. Когато го чуха, във всички глави премина една и съща мисъл, но никой не я изрази гласно. — Да, Иван Икономов ще се справи. И ще постави едно добро начало.70

— Да приемем това за решено, а? — войнствено каза Жечков. — Ще го направим от името на читалището, без да вземаме благословия от този или от онзи.

— Не е така обаче за театрото. — Михаил Икономов продължаваше да се почесва по тила. — За него ще трябва да вземем разрешение от общината, че навярно и от конака.

— И от общината невям ще го получим по-трудно, отколкото от конака — добави замислено Димитър Георгакев. И само след секунда колебание продължи: — Баща ми и неговите единогласници още усещат вкус на киселица в устата, колчем си спомнят „Михал Мишкоед“…

— Следователно не трябва да действуваме слепешката — мъдро каза Гидиков, — а предварително да опечем работата… е, доколкото тя става за опичане, разбира се. Искам да кажа да не си изгърмяваме патроните още утре, а първом да спечелим на своя страна онези общинари, които… които… е, които не усещат киселица в устата. Аз например ще поема обезателство за бабалъка — той имаше предвид Русчо Миркович, — че и за Бяно Абаджи.

— Има и други сигурни хора — подкрепи го Икономов. — Гарантирам за поп Юрдан, за Панайот Минков, за Иванчо Желязков. — Той говореше за сина на Фабрикаджията; без да имаше размаха и дръзновението на баща си, Иванчо никога не странеше от народните работи. — Кой знае, може да се опита също и със Саръиванов, с Михалаки Гюлмязов…

— С Михалаки по̀ може — поклати глава Димитър Георгакев, — докато бай Стефан комай твърде лесно превива гръб насам и натам…

Стефан Гидиков наметна обшитата си с кожи дреха — в стаята бе студено като за мършавото му тяло — и едва после обобщи:

— Да го имаме за решено — каза. — Ти, баджанак, ще си избереш още двоица, които не са трън в очите на „българогласните елини“ и чинно-чинно ще се явиш с просба в общината, ала не утре, а другия понеделник. Дотогава аз ще говоря с бабалъка и с Бяно Абаджи…

— Аз пък с поп Юрдан и с господата Минков и Желязков — предложи главният учител, но Стефан поклати глава:

— Не, по-добре при поп Юрдан да пратим Бяно Абаджи. Той от другиго май акъл не приема.

— Ако не възразявате — плахо се обади Георгакев, — аз ще опитам при Саръиванов и Гюлмязов. Но не гарантирам като господина Икономова, само ще опитам. Ако не успея да ги придумам за подкрепа, поне, надявам се, ще изкрънкам от тях да не бъдат против.

— И ще искате позволение за някоя от родолюбивите наши пиеси, „Райна княгиня“ и другите.

— Ами ако откажат? — колебливо попита Захария Жечков.

— Тогаз нека бъде за каквато и да е пиеса — избърза дрезгаво Икономов. — Сега-засега най-важното е да възобновим театрото, нека то отново да плисне светлина сред народа. По-подир ще дойде време и за „Стоян войвода“, че, ако щете, и за „Битката при Върбовка“. — Гласът му пак възвърна обичайната си мекост. — Но ние мислим само за разрешението, а забравяме самото театро, господа. Пък то не е като да отидеш в дюкяна да речеш „Дай ми една ока сол“. Разбирате ли, ние нямаме право да се провалим. Инак вместо да сторим крачка напред, ще се върнем десет назад.

— Вярно е — тихо го подкрепи Сава Геренов. — Ние толкова сме зяпнали в хоризонта, господа, че не виждаме камъка в краката си.

— Мога да предложа нещо — със свойственото си стеснение каза Димитър Георгакев. — Добием ли разрешението, всичко останало да поверим в ръцете на Злъчката.

Говореше за даскал Димитър Инзов, по прякор Бурунсуза или Злъчката, който преди тридесетина години бе изнесъл на плещите си борбата за прогонване на гърцизма от българското училище.

— Добър съвет — съгласи се Гидиков. — На времето Злъчката сам игра Михал, пък и изобщо му иде отръки театро и карагьозчилъци. Той ще подбере артистите, ще ги научи как да говорят и как да действуват, ще поръча и на учителите що да подготвят за сцената.

— И е ревностен отечестволюбец — продължи Георгакев. — За доброто на народа ли е, никакви пречки, нито годините връз гърба му ще го спънат.

— Е, като че разрешихме всичко за днес — засмя се Жечков и седефените му зъби лъснаха сред черната брада.

Неизвестно откъде в десницата на Геренов — най-младия, ако не се броеше застаналият мълчаливо настрана ученик Добри Минков — се появи плоско шише. Той го размаха и каза весело:

— В такъв случай редно е да сръбнем по глътка за „на добър час“, нали?

Разнесоха се смях и поздравления и няколко ръце се протегнаха към стъкленицата, но по-бърза от всички се оказа Аргира Димитрова. Тя грабна ракията и с нервен жест я скри зад гърба си.

— Как не ви е срам, господа! — каза гневно, но без да повиши тон. — Разговаряме за толкова свети неща, пък вие… Уж говорехме за факел, който да освети и колибата на сетния сиромах, пък в ръцете ни — ракия. Няма що, хубав факел е нашият!

Протегнатите ръце се прибраха гузно. И пръв Михаил Икономов има̀ доблестта да признае правотата й:

— Госпожица Димитрова ни зашлеви плесница — произнесе бавно, — но аз й целувам ръката, с която го направи. Читалище и „бяла Рада“ — е, наистина не са си лика-прилика. Благодаря ви за урока, що ни дадохте, госпожице. — И се размърда: — Какво, да ставаме ли, господа?

— Не! — продължи с предишната острота Аргира Димитрова. Стиснатите устни и гневната бръчка между веждите отнемаха от женствеността на лицето й, но затова пък го озаряваха с някаква вътрешна светлина. — Господин Гидиков ни поднесе наготово някои идеи и хвала нему, че с тях ни извади от летаргията ни. Ала ние се задоволихме само да ги превърнем в план за действие. Мигар не могат и нашите глави да родят нещичко полезно?

Захария Жечков я гледаше с очаровани очи, когато каза:

— Може би госпожица Димитрова ще ни даде пример за това?

Внезапният изблик на раздразненост отшумя и младата жена отново изпадна в плен на затвореността и свенливостта си.

— Отдавна ме измъчва изостаналостта на българската жена, господа. Наистина Баби-Иванкиното училище е пълно, но колко девойчета се учат в него? Каква част са те от девойчетата на двайсетхилядния наш Сливен? Другите не тънат ли в безпросветност и душевна тъма, както са били бабите ни и бабите на нашите баби? — Аргира бе започнала свито и неуверено, но постепенно се разпалваше. — А преминала през школото или не, жената все още е разплодно добиче, нищо повече — да ражда деца и да стопанисва къщата, това е цялата и наука. Тук говорим за театро и сказки, но кажете, господа, ще има ли една-единствена жена, която да види театрото или да чуе сказката? Глупости! Жената, даже в храма Господен е затворена отделно, камо ли…

— Горчив, но справедлив укор — поощри я Жечков. Каза го по-възторжено, отколкото самите думи го изискваха. Тя му поблагодари с кимване, но отбягна да срещне погледа му.

— Можете ли да ни предложите нещо, госпожице? — попита Икономов.

Оживлението на младата жена отстъпи място на нов пристъп на свян, но тя си наложи да продължи ясно:

— От много време се таи неясна мисъл в главата ми. Виждам, не е по силите ни с едно махване да въздигнем жената по ум и положение до нивото на мъжа.

— И положение? — стрелна я с поглед Геренов.

— И положение, разбира се. Ами че кажете по съвест, господа: колко са жените в Сливен, които могат да си позволят като мене да бъдат например тук, сами сред толкоз мъже? Но това, повтарям, не сме в състояние да го променим изведнъж. Обаче защо поне да не направим нещо за духовното обогатяване на българката?

— Чини ми се, че започвам да ви разбирам — с присвити очи произнесе Гидиков. — Продължете, продължете, госпожице.

Аргира се възползува от поканата му:

— Можем да започнем с едно благотворително дружество на жените. Нека то да закриля и подпомага вдовиците и сиромахкините, но постепенно да захване да сее и просвета, и умения. Например шев и готварство за младите, може също детегледане и здравни привички, А и Бе за онези, които са останали слепи за четмо и писмо…

— … а защо не да се повтарят пред тях и сказките, които ще се изнасят пред мъжете — подкрепи я Гидиков. — Аз например ще се радвам моята Щилияна да чуе каквото има да каже Иван Икономов за личната свобода.

— Полезна, но трудна задача — замислено проточи главният учител.

— Готова съм да се нагърбя с нея — заяви решително Аргира.

— Въпреки плачевното положение в Баби-Иванкиното?

Разбраха го. Разбраха и признанието в думите му, но и тревогата. Аргира Димитрова бе минавала за най-личната ученичка на Захарина Яндова и Елисава Желева, а от четири години с чест и сполука ги бе отменила на учителската катедра. В последните години обаче девическото школо залиня — някои от учителките се преместиха, други се изпожениха и мъжете им ги спряха в къщи, та сега цялото Баби-Иванкино училище се крепеше само на труда на младата Аргира.

— Надявам се да се справя — каза тя по-просто и по-делнично, отколкото бе съдържанието на изречението. — Разбира се, ако мога да разчитам и на вашата подкрепа…

— Иска ли питане? — избърза да потвърди Захария Жечков.

— Ще получите подкрепа и от по-будните сливенки — обади се и Димитър Георгакев. — Например поръчителствувам за сестра ми Стилиянка. Тя не блести с ученост, но спокойно може да ви отмени в заниманията по шев и везба. И в същото време положително няма да изпусне нито една сказка…

От всички страни се разнесоха одобрително възгласи. Когато се поуталожиха, Стефан Гидиков потърси погледа й и каза развълнувано:

— За втори път днес ви благодаря, госпожице Димитрова. Докато има в Сливен жени като вас, факелът на познанието и напредничавостта наистина ще грее под всяка българска стряха.

Есенният мрак неусетно бе изпълнил стаята, но никой не го забелязваше.

Тази година Бяно зазими долапа чак към Никулден. Не че имаше мющерии толкова до късно, но нарочно се залисваше до това време — вече добре познаваше самотата в безлюдния си дом, та, хитрувайки сам със себе си, гледаше да скъси принудителния си престой в него. Тъй или иначе през декември се прибра, поошета отгоре-отгоре, накупи си най-необходимото и се приготви за зимуване.

Един следобед, когато режеше дърва за огрев, на дворната врата се почука настойчиво. „Трябва да е някой непознат“ — лениво помисли Бяно, докато оставяше бичкията. Не се излъга. Като отвори, навън чинно го поздрави неизвестен мъж някъде между двайсет и петте и трийсетте, нито висок, нито нисък, слабоват за балканджия и едър като за градско чадо. Носеше добре опакована мукавяна кутия и се отнасяше към нея с подчертано внимание.

— Зоват ме Сава, господин Силдаров — представи се той, — ама съм много млад и много „дребна риба“, за да ме знаете. По̀ може да сте чували за Райно Йорданов, баща ми… ако изобщо се е случвало да имате работа с фукара човек като него.

— Не сте ли от Клуцохор, момко? Малко по-нагоре от къщата на поп Тодор?71 — Другият потвърди. — Баща ти може да не е паралия, ала е честен и почтен човек, сине. Това трябваше да изтъкнеш за него, не бедността му. Ама хайде, не стой така. Влез и бъди добре дошъл.

Настаниха се в собата. Баджата уж беше запалена, но това не личеше особено в изстиналата през есенните месеци стая, та и двамата останаха облечени.

— Сава Райнов… Сава Райнов… — замислено повтори няколко пъти старият човек, като видимо ровеше в паметта си. — Аха, спомних си. Името ти зная с добра препоръка от едного, който след Раковски е вярата и надеждата на България. Мержелее ми се нещо за търговия, за някой си Гълъб войвода и прочие, ама нека ти да ми го разкажеш по-ясно — къде си бил, що си чинил и кой вятър те върна тук.

Гостът му разказа. Като получил в Сливен основното си образование, баща му нямал средства нито да го учи повече, нито да го подпомогне за подхващане на търговия или занаят. И момчето нарамило торбичката и закриляно от майчината благословия, се озовало в Цариград. Сполучил да намери прилична работа при богат търговец, шумналията Иван хаджи Петров, който представлявал една английска фабрика за манифактура. Потръгнало на Савата, та скоро се издигнал до пръв калфа на хаджи Петров. Но докато обикалял да разнася стока по складове и кантори, той се запознал с мнозина български родолюбци и постепенно се превърнал в тяхна сянка. Църковните борби не го влечели много-много, пък бил и млад и недоучен, за да е полезен в тях, ала си намерил мястото между другите дейци, които били запретнали ръкави да строшат робската верига от врата на българина. Гемиджията Гълъб войвода му носел бунтовни вестници и друга тайна книжнина от Влашко, а длъжност на Савата било да ги раздава на посветените в делото цариградски българи, че и да ги разпраща по различни краища из поробеното отечество. Името му, изглежда, се е поразчуло, защото точно преди година именно при него кондисал Дякона Левски, дори цяла неделя живял в стаичката му в Кючук йени хан. Всичко уж вървяло добре, ама в края на ноември слухът за подмолната дейност на калфата стигнал до ушите и на чорбаджията. Повикал го Иван хаджи Петров и му надумал приблизително следующото: да си обира крушите и от кантората, и от Цариград, инак ще го предаде на турските шпиони и ще види да залюляват краката му на бесилката.

— И сега?

— Ето ме тука — разпери ръце младият човек. — Господ прибра Гешеоглу, мъжа на сестра ми, та с оставеното от него имане смятам да завъртя караабаджилък. Ще купувам вълна и ще я давам да се натъче на аба, сетне ще й тегля едно лустро и по панаира ще я продавам на караманлиите. Надея се с Божия помощ, ако не забогатея, то поне да свържа двата края.72 И за себе си, че и за сестрата и дечурлигите й.

— Идвай при мене на долапа да ти валям абата — предложи Бяно Абаджи. — Ще ти го върша даром, докато стъпиш на крака.

Гостът кимна; не стана ясно дали означаваше, че приема, или че отказва. И междувременно започна с грижовни пръсти да развързва мукавяната кутия. Бяно го погледа и се засмя:

— Сякаш разповиваш пеленаче — каза. — Или крехко стъкло.

— Втория път улучихте, господин Силдаров. Нося ви армаган из Цариград и той е точно от най-трошливо стъкло.

— Армаган? С какво съм го заслужил аз, един непознат, сине?

— Непознат съм аз, но не и онзи, който го провожда. Защото армаганът е от господин Иван Силдаров…

— О, Боже! — възкликна старият човек и затисна с длан внезапно разлудувалото си сърце. — Кажи ми бързо, жив и здрав ли е Иван, сине?

— По-жив и по-здрав от всякога. И ще ви разкажа, щото зная за него, само първом да се оправя с тази крехкотия. Че как съм я донесъл от Цариград, само аз си зная.

Онова, което се появи в ръцете му, беше ново и непознато за Бяно. Състоеше се то от две части — и двете стъклени. Едното, направено от синьо плътно стъкло, приличаше на гърненце с неестествено широко дъно, на запушалката с нещо като винтче; в него се полюшваше прозрачна течност, от която нагоре се виеше плосък фитил. Другата част беше от напълно безцветно стъкло с формата на голяма и силно удължена круша; от двете страни на „крушата“ имаше отвори73. Сава Райнов внимателно надяна „крушата“ в металната запушалка на „гърненцето“ и цялото това с особена тържественост положи на пезула до баджата.

— Ще ме прощаваш, сине, ала този армаган ми е твърде непонятен — каза Бяно Абаджи, — не съм виждал таквоз чудо.

— Нов чешит лампа е, господин Силдаров. Лампа не от вчерашния ден, а от утрешния. Светне ли, в стаята става като че слънцето е кацнало на пезула. Искате ли да опитаме, а? Хем ще се научите как се пали…

Запалиха я. Първо един-два пъти го направи Сава Райнов, после неочаквано лесно му „хвана чалъма“ и Бяно. Е, не беше чак като слънце на пезула, ала толкова ярко осветена соба старият човек виждаше за пръв път в дългия си живот.

— Тази е третата газена лапма в Сливен — поясни гостът. — Другите са на мютесарифа и на миралая на фабриката Хюсеин бей. По-право първата е на миралая, втората — на Хайдар бей, след като видял неговата.

— А като се свърши газта? — осведоми се старият човек.

— Ще си вземате от дюкяна на Иванчо Желязков. Той доставя цели тенекии за бейовете, ще има и за вас.

Няколко дълги минути Бяно Абаджи не гледа, а съзерцава лампата. После произнесе тихо, но, личеше, от дълбочината на сърцето си:

— Това не е лампа, а символ. Да, символ и олицетворение на новата виделина над цяло Българско. Виделината на промяната, синко. Тя ще озари не само собите ни, но постепенно ще прогони и петвековния мрак… — Той разтърси бялата си глава. — Сега разкажи за Иван.

— Уважаван търговец е, господин Силдаров. Той…

— Това зная, това зная — прекъсна го дружелюбно стопанинът. — Търговец, алъш-вериш с паши и везири, разчесани бакенбарди…

— А, бакенбардите вече ги няма — изкиска се, развеселен, Сава Райнов. — Разправяха, не му било по душа да го вземат за предвзет ингилизин, та ги махна. Само едни тънки мустачки остави, таквиз още не се носят от нашего брата.

— Ти зарежи бакенбардите и мустачките, сине.

— Ако питате за хала му, бие го пара̀та, господин Силдаров. Ами вземете само туй: заради услугата, която му направих да пренеса лампата, той ми заплати билета на кораба до Бургас.

— Също и пара̀та зарежи. Тънки мустачки, пара̀, алъш-вериш — туй са все външни работи. Днес ги имаме, утре ги нямаме. Ти ми кажи тук и тук как е. — Бяно се почука с пръст по челото и по сърцето. — Това прави образа на човека, не дали ланецът на часовника му е златен, или пиринчен.

Въпросът пообърка госта и той смутено завъртя очи.

— Само мога да ви кажа, че е на голяма почит. Иначе… Иначе няма как да го зная, що му е отвътре. Къде е видният търговец Иван Силдаров, човек с кантора, служители и положение, къде е един калфа при Иван хаджи Петров… Наистина, когато се е случвало чорбаджията да ме праща с поръчка при него, той все се е държал просто и без големство към мене, разпитвал ме е едно-друго, особено пък като разбра, че сме земляци-сливналии. Но за повече — не искайте от мене.

— А в народните работи? Как е той в народните работи, Сава? В Цариград се вършат чудесии. Где борба за българската черква, где защита на други правдини… Ври и кипи ли в тях моят Иван, или само си гледа търговията?

Ново безпомощно въртене на очи.

— Господин Иван Силдаров нито се гърчее, нито става килим под краката на турчина, ала не може да се каже, че особено се меси и в народните работи. Не зная какво е в душата му, ала поне не съм чувал да е от най-личните дейци в борбите ни.

Бяно Абаджи съжали за въпроса си. Не защото отговорът на младия човек го разочарова, а понеже си припомни онова, което му бе намекнал лятос Дякона. Човек, който се е бил против турците при Севастопол, офицер е бил от руската армия и в същото време четник под байрака на Панайот Хитов и който може би изпълнява твърде тънко поръчение в самото сърце на османската царщина, трябва да е кръгъл глупак да се забърка в другите борби, та да събуди подозрение и някои да се заровят в миналото и да извадят на бял свят кирливите му ризи.

— За друго ми беше думата — несръчно се отметна Бяно. — Не му ли е домиляло за родния край, за баща и сестрица? Да си дочувал приказка за връщане — е, поне да ни повиди, ако не за постоянно?

— Ще Ви повторя, че с него ние в Цариград бяхме хора на различни стъпала, господин Силдаров, не бях аз човекът, комуто той да изплаче тъгата си по роднини и по бащина стряха. Ала ще повторя и другото: че колчем ме е виждал, винаги ме е разпитвал за нашия Сливен.

Поприказваха още малко и гостът си тръгна. Бяно Абаджи го придружи чак до дворната порта и го изпрати с пожелания за сполука в новото поприще, което подхващаше. После се върна в собата и дълго, цели часове, не свали очи от светлика на газената лампа. Пък мислите му бяха все към онази, другата виделина…

Хитър и подозрителен, какъвто си беше, Йоргаки много по-късно щеше да се усъмни, че може би никак не е било случайно дето именно в този понеделник се бяха насъбрали толкоз общинари в метоха на църквата „Свети Димитър“. Не беше ги известил за никакво „по̀ така“ обсъждане (той изобщо не го бе очаквал), пък бяха надошли такива хора, които хич не минаваха за любители на празнословията — Русчо Миркович, Бяно Абаджи, поп Юрдан и други от техния калъп.

Тъй или иначе в този втори понеделник на месец януари 1870 година в метоха беше препълнено, едва се намираше място за всички по миндерлъците, а Маринчо, прислужникът, с мъка смогваше да принася кафета от църковното кафене. И тъй като нямаше по-важен въпрос, пък и заедно с останалите още беше под настроението на Коледата, на Васильовден, Богоявление, Ивановден и цялата поредица други светли празници, кметът подкачи весела лакърдия:

— Абе какво става с нашите сливналийки, бе? Като вървиш по сокака, ще се объркаш — туй нашият Сливен ли е, Париж ли е: всичките в малакофи и кундурки с високи токчета, хемен-хемен да забравиш що е било туй фустан и салтамарка.

— Че какво лошо има в това, кмете? — каза Панайот Минков. — Хем се сближаваме до Европата, хем — защо да не си го речем? — по-лъскави са, дяволиците…

Йоргаки чорбаджи все едно че не го чу. Продължавайки първоначалната си задявка, той шеговито се закани с пръст на Русчо Миркович:

— Ама да знаеш, главният кабахат е твой, чорбаджи.

— Кабахат ли? — вдигна вежди Миркович. — И защо да е точно мой?

— Защо ли? Ами че защото заразата я пренесе тук даскал Сава Доброплодни преди десет години, пък ти като зажени дъщеря си за Гидика, болестта се разпростря из цялото стадо, та стана… та стана… — Кметът извади едно листче, откъснато от вестник, изглади го на коляното си и зачете: — Стана, както го е рекъл ПеРе Славейков:

Той се изкиска високо, почти всички останали го последваха.

— Че зер на сватбата комай нямаше жена да не е в малакоф, чорбаджи. И не само малакоф, ами и разните му там ръкавици, дантели пред очите — той искаше да каже воали, — капели колкото цял чадър…

Всъщност беше вярно. Действително на сватбата на Гидиков и Щилияна въпреки лютия студ почти всички жени се бяха явили в европейски дрехи, а после все по-често и по-често ги подносиха и като ежедневни. Но в това изобщо нямаше нищо лошо, пък и вината на Миркович бе, както е думата, изсмукана из пръстите — какво беше отговорен той, че жените се облекли според новата мода? Но тук Русчо Миркович направи грешка. Вместо да се засмее с другите и да вдигне рамене, той каза раздразнено:

— Добре, кабахатлия съм, кмете. Затуй пък ти, като зажениш твоята Стилиянка, можеш да разпоредиш на сватбарките да се облекат както на твоя милост ще е най-угодно.

Изведнъж всякакъв шум замря. Йоргаки чорбаджи се преви така, сякаш го бяха халосали с юмрук в корема — ответната нападка го бе засегнала на най-чувствителното място. Защото Стилияна — или Тенинка, както той й викаше — отдавна бе прехвърлила годините за женене, но упорито отказваше да се задоми, като не криеше, че това е по причина на него и на неговото противобългарско поведение, което издигаше стена между семейството му и родолюбивото население на Сливен. Само за миг цялото му предишно добро настроение се изпари, буреносен облак затъмни хубавото му иначе лице. Останалите мъже в метоха затаиха дъх; слабостта на кмета към дъщерята и мъката му от житейската й несполука бяха известни, та всеки си даваше сметка за раната, която Миркович бе подлютил, и сега не без основание очакваше да последва не вихрушка, а истински горолом.

Но очакваната фъртуна не настъпи — попречи й идването на делегацията на читалището, водена от председателя Захария Жечков, а спътници му бяха касиеринът през тази година Иванчо Д. Желязков и главният учител Михаил П. Икономов74. Горките — те, които толкова отдалече бяха подготвяли тази среща, дори и не подозираха в колко неподходящ момент бяха пристъпили прага на метоха.

— Вас пък какъв вятър ви довея тука бе? — сопнато ги посрещна още от вратата Йоргаки чорбаджи.

Този неоправдано гневлив прием изненада делегацията — тъй или иначе Захария Жечков и Иванчо Желязков минаваха за общинари, а и Михаил Икономов неведнъж бе викан тук, когато биваха обсъждани работи за школото. Макар и стъписан колкото останалите, Жечков отговори в достатъчна степен спокойно и в достатъчна степен достойно:

— Комисия на читалището сме, господин кмете. Явяваме се пред вас, общинари и училищни настоятели, с прошение да ни се позволи да извършим едно трагическо представление във взаимното училище.

Ако не беше така разгневен, Йоргаки чорбаджи навярно щеше да забележи, че комай само той, хаджи Гендо и хаджи Никола Феслията бяха изненадани от появяването на „комисията“; другите сякаш си го бяха очаквали отнапред.

— Щом ще се говори по прошение и ще се взема важно решение, мястото ни не е тук. Трябва да се преместим в канцелярията.

Общинската канцелария — или канцелярия, както й казваха тогава — се помещаваше в две стаи, прилепени до църквата „Свети Димитър“. По-голямата, върху масата на която винаги лежаха Кърмчията и Шестокнижието, действително бе предназначена за заседанията на общинарите, в другата, грижливо подредени в сандъци, се пазеха черковните и общинските кондики от памтивека до сега, както и разните преписки и документи. На практика обаче заседанията се състояха в „канцелярията“ извънредно рядко, само ако щеше да присъствува важна външна особа, иначе по стародавен обичай това се вършеше с филджан кафе в ръка в уютната одая на метоха. Сега съвсем не беше необходимо да се преместват, ала Йоргаки настоя; в собствените му очи той го направи от прост чорбаджийски инат („да се види кой се разпорежда тука!“), но всъщност подсъзнателно бе подтикван от две твърде съществени основания — да се махне от тази стая, в която още витаеше злъчната нападка на Русчо Миркович и да отнеме на събирането досегашната тази окраска на приятепски лаф (не забравяше, че лично той бе прочел майтапчийските стихове на П. Р. Славейков) и да го превърне отново в заседание, а себе си — в негова неоспорима глава.

— Оттатък не е затоплено, господин Йоргаки — плашливо се обади прислужникът Маринчо. — Куче да вържеш, няма да изтрае.

— За немарата ще ти бъде удържано от платата — не се примири кметът. — Пък инак студено или топло, там ще изслушаме просбата. — И добави надуто: — Народът ни е избрал не да се топлим край мангалите, а да умуваме и милеем за неговото добро.

Нямаше как да му скършат хатъра, наметнаха шубите и ямурлуците и се преместиха. Йоргаки се настани на най-личното място до масата, с пръст повика до себе си Панайот Минков, секретаря, и все така смръщено прикани Жечков да изложи молбата. Председателят, още смутен от враждебния прием, се подчини; докато повтаряше в най-привлекателни краски „прошението“ (връчи го на Панайот Минков и в писмена форма), дъхът му излизаше във вид на па̀ра от устата. Както беше уговорено отнапред, едва той млъкна и Михалаки Гюлмязов избърза да даде благоприятна насока на изказванията:

— Похвално начинание, господа. Театрото е един от темелите на днешната сивилизация. — По онова време така изговаряха думата цивилизация. — Даже чувах, в Атина имало постоянно театро с едва ли не катадневни извършвания на различни трагедии и комедии.

Бяха избрали Гюлмязов, защото той и да не беше от най-близкото обкръжение на кмета, общо взето се ползуваше от благоразположението му или поне не беше гледан с подозрение. А това за Атинското театро го бяха измислили, за да погъделичкат гръкоманската му душица. Тактиката не беше Бог знае колко хитра, ала даде резултат — Йоргаки видимо поомекна и когато зададе няколко допълнителни въпроса, тонът им далеч не беше така кавгаджийски. Отговориха му все в розова светлина — Иванчо Желязков обясни какъв разход ще направят около подготовката за „трагическото представление“ и какъв приход очакват и за какво ще го употребят, Михаил Икономов пък разказа коя стая във Взаимното ще пригодят за театрото и как ще се подсигурят да не се допуснат повреди и злочинства. И всичко вървеше много „по мед и масло“ до момента, когато кметът се осведоми за онова, което трябваше да бъде в началото — на кое „трагическо представление“ се е спряло ръководството на читалището. На това място Захария Жечков се прехвърли няколко пъти от крак на крак и каза с привидна небрежност:

— С оглед на дрехи и изпълнители, нам ни се струва за най-подходящо „Райна княгиня“ или… „Стоян войвода“…

При тези заглавия Йоргаки не трепна, а направо подскокна:

— Щооо? — проточи. Сякаш не човешки глас, а звяр изрева тази късичка дума. — Това няма да го бъде, драги! А защо да не е например „Изгубена Станка“? — продължи по същия начин кметът. — Таман ще възхвалите не кого да е, а тъдявашен хаймана, черкешлийския75 Желю. Не! — Той трясна пестник о масата. — Докато аз съм кмет на сливенската община, няма да позволя читалището да се превърне в развъдник за хайдуци и бунтари.

— Хелбете, че не бива да се превърне — побърза този път да му засвидетелствува раболепие хаджи Гендо.

Навярно имаше още малко мегдан за спор, но Михаил Икономов изглежда, се стресна от заплашителния тон, защото се обади хрипливо:

— Тогаз да се спрем на „Покръщението на Преславский двор“. В тази пиеса няма хайдути. Напротив — показва се как Българското царство преминава към Христа от Византия…

Ако не беше онази нападка от Русчо Миркович, може би Йоргаки да се вслушаше в това внушение. Сега обаче в него се бяха разбесували хиляда дяволи, които го подтикваха да отрича всичко и всекиго. Той отново стовари юмрук по масата, и то с такава сила, че Шестокнижието се катурна в скута на Панайот Минков.

— Не, не и не! — изкрещя. — Да наливаме масло в огъня на и без това нажежената църковна препирня, така ли? Не! Този път ще има да вземате!…

Само двама души в цял Сливен биха дръзнали да се възправят срещу тази гневна буря. За Йоргакева зла слука и двамата се намираха тук, но по-бърз измежду тях се оказа Бяно Абаджи.

— Аз мислех, че ние сме община — рече той с привидно спокойствие, — защото решаваме общо.

— Точно така — подкрепи го веднага поп Юрдан, вторият от двамата. — Община сме, а не казарма. И тук се решава не със заповеди, а с вишегласие…

Кметът се огледа. И за пръв път си даде сметка защо така уж без повод днес се бяха събрали толкова общинари. Стигнеше ли се до гласуване, той можеше да разчита на четири-пет гласа, не повече, докато насреща си щеше да има поне двойно.

— Никакво вишегласие! — каза наглед с предишната неотстъпчивост, ала зад нея се усещаше леко спадане на тона. — И ако продължавате да упорствувате, от тук — право в конака. Нека те да се оправят с ония, които насъскват народа към бунтарство срещу властта или светата наша православна църква.

В отговор надигна глас поп Юрдан:

— Аз пък в неделя ще събера народа в храма „Свети Никола“. И ще го попитам дали има нужда от кмет, що се опълчва срещу неговата просвета и сивилизация.

За втори път днес Йоргаки се прегъна на две, като след удар в слабините — той знаеше, че наспроти подкрепата на конака, ако населението се надигнеше, можеше като едното нищо да го изрита от кметското място. Той изглеждаше наполовина смален, когато каза:

— Аз ли съм против просветата и сивилизацията?

— Че не правите ли именно това, господин кмете? — настъпи, поокуражен, Захария Жечков. — Или не броите театрото за сивилизация?

— Аз против театрото, драги, не съм. Ала покрай едно театро да се пробутва и друго, както беше нявга с „Михал“, да се подкокоросва народа към неподчинение — за туй ще имате много здраве. И не забравяйте, че вече го няма Садък паша Чайковски, да ви уйдисва на акъла.

— И какво излиза? — подметна Бяно. — Уж всинца сме за театрото, пък му захлопваме вратата…

— Не са само вашите подстрекателни пиеси. Например като бях по търговски работи в Шумен, случи се да гледам едно трагическо представление по име „Геновева“. Прилично и христолюбиво. И таквоз, че изкара сълзи и от моите очи.

Йоргаки малко послъгваше. Той изобщо не беше стъпвал в Шумен, ала бе чувал да разказват за това представление там. Тази подробност обаче нямаше никакво значение — нито въобще, нито за молителите. Те се спогледаха, кимнаха си с разбиране и Захария Жечков каза:

— Имаме „Геновева“ в библиотеката, Йоргаки чорбаджи. И не сме против да представим именно нея.

— Но без да става театро в театро, нали?

Кметът имаше предвид да не се вмесват никакви намеци за политика, въстание и прочие. Той не го каза открито, но всички го разбраха.

— Разумява се от само себе си — прие председателят на читалището. — Нали сам рекохте, че „Геновева“ е прилично и христолюбиво представление? Какво театро в театро при нея?

— Тогаз, Панайоте, грабвай лист и перо и запиши. — Секретарят се приготви и Йоргаки продиктува: — „По повод прошението, което се подаде днеска от натоварената ви комисия, за извършване на трагическото представление «Геновева», без да се намеси други вид представление, като се осигури читалището с поручител за пагубата и разноските, които би последвали, и без повреда на вещите в училището и на стаята, явяваме ви, че се позволява да начнете представлението си. Подпис: Община народна.“76

В канцеларията цареше все същият студ, но отдавна никой не го усещаше.

Когато Аргира Димитрова разпрати няколко по-големи ученика да разлепят до църквите и на други по-видни места изписаните от самата нея покани до жените за събрание, тя изобщо не помисляше, че тези са първите афиши, появявали се кога да е в Сливен. Нейната цел беше по-практична и нелишена от здрав разум. За поставянето на голямото начало тя имаше желание да се облегне на по-тесния кръжец на образованите и духовно по-издигнатите сливенки, или поне на грамотните, затова повери разгласата на писаните покани, а не например на глашатая. Нейната тактика има̀ успех, но не напълно — когато в този януарски неделен ден Взаимното училище отвори портите си за събранието, избраната и предварително украсена по подобаващ начин стая се оказа тясна да побере наплива на жените; по-късно при съставянето на списъка щеше да се окаже, че са били сто и тридесет!77

Всичко уж започваше от добре по-добре, с приповдигнато настроение, което граничеше с ентусиазъм, и душата на Аргира сияеше, докато внезапно младата жена забеляза нещо, което рискуваше да провали начинанието в самия му зародиш. На четвъртия чин вдясно бе седнала вдовицата Таша Йосифова и въпреки претъпкването в стаята останалите жени бяха оставили празно място около нея — така демонстративно я изолираха. Учителката трескаво размисли какво трябва и какво може да направи, за да премахне това несправедливо унижаване на жената, без да навреди на основаването на дружеството, но като не измисли нищо, реши да се престори, че не го е забелязала.

Определила поведението си, Аргира подхвана нещата така, както ги бе предвидила и многократно обсъдила с Михаил Икономов и опитния в народните дела Добри Чинтулов. Тя прочете приготвеното си отнапред слово, което съдържаше всичко най-важно: смисъла и ползата от женските дружества изобщо, красноречивия пример на жените от Лом, Казанлък и Железник78, които бяха изпреварили сливенки в това поприще, насоките на дейността на бъдещото дружество и приблизителното съдържание на устава му. Накрая предложи и името му: „Майчина длъжност“.

Докато четеше, тя тайничко следеше как се посреща словото й от слушателките. И с радост виждаше и усещаше как думите й попадат като плодно зърно в чернозем — глави със забрадки или шапки й кимаха окуражително, над сто чифта очи святкаха с възторг, по-сдържани или по-шумни одобрителни възклицания изпращаха по-главните й предложения, а когато произнесе и името, отговориха й с гръмко ръкопляскане, което сливенци преди десетина години бяха усвоили от поляците на Садък паша Чайковски. Но едновременно с тези прояви на съгласие и единодушие Аргира долавяше и някаква тайна съпротива; приличаше й това на отнапред подготвен сговор за или по-точно против нещо, който напираше да се прояви въпреки всеобщото благоразположение. Не мина много време и тази очевидно уговорена съпротива бе изразена ясно и недвусмислено. Стори го още втората жена, която се изказа след учителката — беше госпожа Деспа хаджи Златанова — и думите й, съпроводени с чести недвусмислени погледи към Таша Йосифова, съдържаха приблизително следното: как щяло дружеството да се надее да изпълни благородните си възнамерения за възпитанието и повдигането на нравствеността на младите сливенки, ако в самите негови редове са се промъкнали жени, които с наглото си поведение и дръзностното си предизвикателство подбуждат мискинските нагони на мъжете, карат ги да подсукват мустак и да забравят всяко благоприличие и християнските правила за добродетел.

Нападката беше толкова несправедлива, та накара Аргира Димитрова да възрази с по-голяма острота, отколкото сама би искала:

— Аз не зная нито една измежду нас тука — каза сухо, — на която да прилягат изречените обвинения. А няма нищо по-укорно от това, някому да се лепне на челото петно, което не е заслужил с делата си.

— А, има ги, има ги между нас, госпожице — не се съгласи с нея втора от „заговорничките“, госпожа Катина Минчович, и други гласове начаса я подкрепиха. И заваляха обвиненията в „смъртните грехове“: намирала се тук една особа, що си повдигала полата, когато уж прескачала локвите, та се съзирали глезените й, по улицата не гледала в земята, а се перчела предизвикателно с вирната брадичка, била „шавлива и пердесис79“, все си намирала работа по хорските къщя, за да се вре в очите на мъжете, обличала се ката ден като кокона и тъй нататък, и тъй нататък.

С риск да провали собственото си начинание, учителката не се примири:

— Тежко̀ нам — рече, — ако нравствеността ни се мери според повдигането на сукмана или полата!

Награчиха вече срещу самата нея. И не се знае докъде щяха да доведат пререканията, ако не ги пресече онази, срещу която бяха хулите и злословията. Таша Йосифова се изправи, изгледа обвинителките си със смес от насмешка и презрение, пък вдигна брадичката си по-високо от обикновено и със спокойни крачки напусна стаята и училището.

След нейното излизане всичко продължи така, сякаш течеше олио. Без никакви пазарлъци определиха членските вноски (не бяха малки: „основателните членки“ щяха да плащат по една лира, второстепенните и спомагателните — малко по-малко), приеха и устава, съставен от Михаил Икономов, като дори го обогатиха с нови предложения — например да се създаде неделно училище за онези по-млади или по-възрастни сливенки, които в детството си бяха останали настрана от просвещението, накрая избраха и управа; учителката настоя за председателка да определят госпожа Куртеза Попович, за касиерка — госпожа Щилияна Вичова, а за себе си Аргира скромно определи длъжността деловодителка.

Когато по-късно си тръгнаха към домовете, всички имаха щастливото чувство, че днес са били съпричастни на нещо голямо и важно, нещо, което издига този ден на много стъпала над вчерашния. И навярно само една усещаше нещо като гнилостна утайка в душата си — вдъхновителката на днешното паметно дело госпожица Аргира Димитрова…

Портата не беше заключена. Аргира влезе в двора, в опитното й женско око веднага се набиха редът и изумителната чистота в него, после и на къщата. Почуди се — всичко изглеждаше така, сякаш тук шетат поне три слугини, докато тя много добре знаеше, че домът лежеше на ръцете на сама жена, която на това отгоре трябваше да изкарва насъщния за себе си и за двете си деца.

Извървя почистената до камък пъртина и тъкмо се колебаеше накъде да продължи или как да повика, когато горе, на чардака, се появи стопанката Таша Йосифова и с жест и блага дума я покани. Държеше се наглед просто и със самообладание, но на проницателния поглед на учителката не убягнаха подпухналите очи и измачканите дрехи. Не беше трудно да се досети: мнимото високомерие на Таша бе продължило само докато е извървявала пътя до дома, тук обаче е запокитила маската си на „курназ“ и „пердесис“, хвърлила се е с роклята на одъра и дълго, дълго се е обливала в сълзи на обида и огорчение.

Когато влязоха в затоплената соба, Аргира помилва по главиците дечицата, които си играеха върху мек китеник в единия ъгъл, сетне двете жени седнаха една срещу друга.

— Дойдох да ви кажа, че ме е срам за онова, което се случи, госпожо Йосифова — започна без далечни предисловия учителката.

— Не ми викайте „госпожо Йосифова“ — затворено, но не и нелюбезно я прекъсна домакинята. — Таша е напълно достатъчно, госпожице.

— Ще го приема, ако аз пък съм само „Аргира“, не и „госпожице“. — Другата потвърди. — Срам ме е и дойдох да ви кажа, че ме е срам. Така ще зная, че съм се разграничила от фарисейското благочестие на някои наши госпожи.

— Благодаря ви, че така яростно се застъпихте за мене, ала не биваше да го правите.

— Не биваше!? И да ви оставя на оплювките и калта?

— Начинанието ви е толкова благородно и възвишено, че не трябваше да го рискувате за една… — кратък горчив смях, — … за една Кокон Таша.

— И затова ли…?

— Дали затова излязох? Ами че, разбира се — делото е тъй голямо, бих го нарекла дори свято, че не е оправдано да пропадне от инат или в защита на едного, виновен или невинен.

Аргира Димитрова я изгледа със смес от възхита и изненада — тази жена, която надали бе изкарала повече от отделенията в Баби-Иванкиното училище, говореше разумно, гладко, с неочаквано богат речник и с такъв усет за истинската стойност на нещата, лични и обществени, с какъвто малцина и от мъжете на Сливен можеха да се похвалят.

— Те се дразнят, че във ваше лице виждат онова, Таша, което сами биха искали да представляват, ала нямат качества да го постигнат. То е завистта на жената, отрупала се с какви ли не украшения и финтифлюшки, но си останала сива и безлична, към другата, която може да е облечена в зебло или чул, ала има дадено от Господа Бога онова нещичко, дето кара мъжете да се лепят по нея като мухи на мед.

— Не е това, лъжете се — поклати глава Таша и бакъренокестенявите й коси уловиха отблясъка на зимния ден и засияха като нимба. — Те се дразнят, че достойнството ми на човек не се схожда с дълбочината на кесията ми. За тях сиромахкиня като мене, която разчита само на иглата и конеца, трябва да е непременно с превит гръб и готова да лиже ръцете, които й подхвърлят трохите от трапезата си. — Повторен кратък и тъжен смях. — Ако вместо да си избождам очите от шиене, аз събирах борчовете и тлъстите лихви на покойния си мъж, тогава щях да бъда за уважение и завист. Сега обаче съм само Кокон Таша…

— Не позволявам това прозвище! — намръщи се учителката.

— А, защо? Пет пари не давам аз за него. То ме засяга толкова, колкото и калта по обувките ми.

Аргира я изгледа продължително.

— Възхищавам ви се, Таша — каза. — От все сърце си пожелавам да заприличам на вас по достойнство и чест. И доколкото зависи от мене, не ще спестя сили, за да го постигна.

— Онези там, благочестивките, не го наричат достойнство и чест, а горделивост и високомерие. И не се лъжат — аз много, много дълго се учих сама себе си да изглеждам горделива и надменна, да вървя с изправена глава между злобата на жените и похотливите подмятания на мъжете.

— Начин на защита?

— На защита и оцеляване. Но само аз си зная каква е цената му.

— И въпреки всичко бих искала да ви приличам. Във всичко — като се почне от малакофа и се стигне до самочувственото държание.

— За държанието не ви съветвам — една Кокон Таша може да бъде одумвана и хулена, но не и една народна учителка. Но за малакофа — да. Ще ви го ушия и обещавам да вложа в него всичкото си старание. Няма да го откажете като подарък от мене, нали? Като знак на уважение. Или на благодарност за днешната защита.

— Само при едно условие: че ще ме приемете за ваша приятелка.

След секунда колебание Таша кимна утвърдително и произнесе тихо:

— Действително ли желаете да бъдем приятелки, Аргира?

— Давате ли си сметка, че въпреки уговорката ни сега за пръв път изговорихте името ми?

— Страхувах се да не би… — Жената не намери точната дума. — Е, да де. Учителката отива да навести и успокои детето, несправедливо обругано от другарчетата си в школото.

Аргира Димитрова махна с ръка, после се надигна да си ходи.

— Ще си намеря подходящ плат и пак ще се обадя — каза.

Таша я изпрати през заснежения двор. А когато се ръкуваха на раздяла, рече като нещо, което се разбира от само себе си:

— Пък колчем се случва да мога да помогна с нещо на дружеството, обадете ми се. Ще го сторя на драго сърце, макар и съвсем незнайно. — Тя искаше да каже „анонимно“, но това понятие не бе проникнало още в града под Сините камъни. — На драго сърце — повтори натъртено.

— Наистина ли? — стрелна я с поглед учителката; лицето й изразяваше в едно и също време удивление и възторг.

— Разумява се — сви рамене стопанката на дома. — Дружеството е нещо толкова голямо, че трябва да му се помага с всички сили… дори и когато няколко благочестивки са го използували за оплювка и злодумства.

Новината за основаването на дружество „Майчина длъжност“ до вечерта обходи целия град. Намериха се, разбира се, няколко непрокопсаници, които използуваха случая, за да изпробват изкълченото си остроумие, но болшинството граждани, мъже и жени, искрено приветствуваха дружеството като нова ярка проява на всенародния подем.

Приказваше се, че когато вестта стигнала до стария Бяно Абаджи, той бил изрекъл следните непонятни думи:

— И това е газена лампа!…

Когато Таню Стоянов бе малък, много го объркваха по отношение на именния му ден. Името му произлизало от Атанас — ето ти имен ден на Атанасовден; а, не, то идело от Анастас — трябва да се празнува, на Великден80; какъв ти Атанас или Анастас, Таню било гальовно от Стоян, редно било името да се чествува на Стефановден… Отначало това изобилие на именни дни го забавляваше, та събираше другарчетата си три пъти в годината. Сетне обаче „му писна“ и, препращайки празниците от един ден към друг, така обърка всички, че престана изобщо да празнува името си.

Тази година обаче — през януари 1870-та — нему наглед съвсем неочаквано скимна, че е Атанас и реши да събере на почерпка неколцина приятели. „Наглед“, понеже всъщност се бяха сговорили за това със Сава Райнов и търсеха привидно невинен повод, за да свикат съмишлениците — да се изприкажат един-друг какви новини са дочули, да размислят как да действуват, че да изпълнят заръките на Левски, та когато дойде следващия път, да не го срещнат с празни ръце.

В деня на свети Атанасий Танювата майка опече неизбежния за сливенските зияфети гювеч, купиха от комшиите един бакър шевка (бай Стоян Куртев, баща му, нямаше лозе и не правеше вино) и в изцъклената мразовита януарска вечер един по един заприиждаха поканените.

Не бяха много — заедно с „именника“ се събраха всичко на всичко осмина. От предишните, които в херодаята на Бяно Абаджи бяха лизнати по душата от родолюбивия плам на Левски, надойдоха Михаил Икономов, фотографинът Димитър Топалов, Бял Димитър Събев, синът на поп Тодор Георги, към тях следваше да се брои и Таню. Новите бяха Костадин Келов и Брадата — така прякоросваха бахчеванджията Нено Господинов заради чаталестата му брада, — който се бе върнал след дълъг гурбет към Русчук. Сава Райнов, осмият от събралите се, се явяваше някак си нито от едните, нито от другите — той не бе участвувал в онова събиране през февруари, но затова пък повече от всеки друг бе общувал с Левски, та не вървеше да го имат и от новите.

— Във въздуха витаят важни събития, братя — започна Сава Райнов, след като се разположиха около софрата с гювеча и шевката. — Чини ми се, че юнакът вече е на коня и скоро ще чуем и тръбата му.

— Зова на тази тръба българинът чака вече пет века — каза Таню и гърленият му глас не изпълни, а като че заля стаята. — Работата е, дали ние ще сме готови, когато тя ни призове. — И като изостави важната тема, внезапно се сопна: — Стига бе, Димитре! Едва сме седнали, а ти трети стакан обръщаш!…

Димитър Топалов, към когото бе насочена нападката, никак не се трогна от нея. Той избърса с длан няколкото капки вино, полепнали по добре разресаната му кестенява брада, оправи и без това безупречния възел на джувката си и спокойно отговори:

— А вие какво искате? Като влезе някой и веднага да е белли, че сме се събрали за заговор, не за имен ден, така ли?

Михаил Икономов се върна към главното:

— Дали ще сме готови, когато „вятър ечи, Балкан стене“, туй зависи само от нас. Лошото е, че ни липсва уведомление, братя, не знаем що се върши из Българско, вият ли се фишеци и точат ли се ками.

— Даскал Икономов е прав — подкрепи го Бял Димитър Събев. — Нам Левски заръча: събудете се сами, разбуждайте и други. Е, събудихме се. А сетне? Стига ли хиляда души да са будни, за да ги назовеш войска? Друго ще е, ако ни е наредено: за този и този ден ви искам с пушки в ръце на Агликина поляна.

— Тъй е и не е тъй — каза Сава Райнов, като с дългия нокът на кутрето си оправи космите на мустаците си. — Не сме азбукарчета, че за всичко да имаме нужда от поръка: днес си напиши домашното, за утре си измий врата… Зрели мъже сме, редно е да съобразяваме и със собствените си глави. А туй ще рече да преценим сами, що е нужно повече от събуждането, да не чакаме наготово, а сами да потърсим хабер от другите краища на българската земя, че и от Букурещ.

— Че защо не похлопахте на портата на бай ви Нено бе, чоджуклар? — повиши глас Нено Господинов. Нисък и набит, почти без врат, с игриви хитри очички, той имаше своеобразен начин на говорене, който винаги предизвикваше усмивки. Поп Юрдан веднъж бе казал за него: „Хляб да ти поиска или «Отче наш» да ти прочете, все ще се превиеш на две от смях.“81 — Тази брада иска да й се прави ихтибар, брей!

— Стига де, стига си се кривотил — смъмри го Георги Икономов. — Ако знаеш нещо — говори, ако не знаеш — нагъвай шевката като господина фотографина.

— Ида от Русчук, сине мой, пък може и да не знаеш, ала Русчук е на две педи от Букурещ…

— Уви, скоро ще го науча — тихо вметна другият, а Нено продължи:

— Пръдне ли букурещкият владика, миризмата след час е в Русчук.

— Престани най-сетне! — не на шега кресна Таню. — Събрали сме се за важни дела, не за глуми и карагьозчилъци.

— Дякона Левски е в Букурещ, чоджуклар — малко по-сериозно каза Брадата. — Сдостил се е с бай Каравелов от „Свобода“ и други по-ербап мъже, що милеят за милото си отечество, та си плюли на ръцете и са съживили предишния Централен комитет. Само че сега го зоват Български революционен централен комитет.

— Още не е съживен — уверено го поправи Райнов. — Имам сигурен хабер от Цариград — да го чакаме с пукването на пролетта82.

— Имал си сигурен хабер — смръщи се Костадин Келов, другият от новите, — пък се оплакваше, че нищо не сме знаели, уведомление ни липсвало! Или що, ще си играем на криеница ли?

— Туй не бяха мои думи — поправи го наставнически Сава Райнов. — Аз само рекох, че във въздуха се усеща лъх на важни събития. Ако създаването на БеРеЦеКа (тъй за кратко викат на Българския революционен централен комитет) не е толкоз важно събитие, здраве му кажи!

— А други вести от Цариград? — осведоми се главният учител.

— Само толкова, братя. Другото, право или криво, го имам от тука. — Той се почука с пръст по челото. — Казвам си така: щом има или ще има централен комитет, положително ще се нароят и по-нисши и подчинени комитети.

— Вярно е, дявол да го вземе! — без нужда изруга Бял Димитър. — А захванат ли да се роят комитетите, отгде другаде ще почнат, ако не от нашия Сливен.

— И комитетите ще предхождат времето, когато ще ни призоват с пушки в ръце на Агликина поляна — каза със замислено изражение Михаил Икономов. — И готовността ни трябва да е затуй първо стъпало, пък настаним ли се здраво на него, тогаз ще прекрачим на второто.

Димитър Топалов остави поредния стакан на софрата.

— Абе големи генерали се извъдихте, бе — рече; усещаше се, че устните му са като надебелели и езикът му се плетеше. — Напънали сте се да умувате що ще стане утре. Хайде сега, ще откриваме Америка… Каквото ще бъде утре наша длъжност, то ще ни се извести о̀време. Тъй мисля аз.

Последва кратко мълчание, после Таню каза отчетливо:

— Не те ли е срам бе, Димитре. Умуваме тук за свободата на отечеството, пък ти си се налокал като последен сархош83. Ако не ми беше гостенин, щях да те уловя за врата и да те изхвърля през портата като мръсно куче.

— Ти ли бе? — кресна в отговор фотографът. И се надигна съвсем като пиян скандалджия: — Аз ще те…

Георги Икономов не го остави да продължи, а без много приказки го натисна по рамото и го друсна на скемлето. Не се разбра дали ръката му беше тежка, или краката на Димитър Топалов вече не го държаха.

— И какво ще ни посъветваш, Сава? — попита Михаил Икономов. — С повече време си разполагал да помислиш, може да имаш това-онова в главата.

— Първом ще припомня началните си думи, братя: важни събития витаят във въздуха, носят се като пролетния прашец на цветята. А иначе ще предложа даже не едно, а две неща. Ще поискам дозволението ви да установя связ с Гълъб войвода в Цариград и чрез него да узная що готвят нашите предводители в Румъния, та отсега да се равним по него.

— Хайде де — присмя му се, ломотейки, фотографът, — мигар досега не си го правил и без наш’то дозволение…

— Ти ще млъкнеш ли най-сетне!? — кръвнишки се приведе към него Таню, ала Сава Райнов го спря:

— Този път негова милост има право — рече. — Вярно, аз не съм загубил връзка с Гълъб войвода. Но когато е за такваз съдбовна работа, по-инак ще е, ако поиска сведения не Савата, приятелят му, а представителят на сливенското революционно общество.

— Имай се с развързани ръце — каза главният учител и никой не оспори думите му. А Нено Брадата напомни:

— А второто, Сава? Нали щеше да предложиш две неща?

— То е да не чакаме благослов и напътствие от Букурещ, братя, а да се захванем за работа. Нека ние да сме си готови и кажат ли отгоре „хоп!“, мигом да сме на линия.

Също и за това никой не възрази, напротив — мнозина дадоха съвет каква да бъде от днес работата и как да я подхванат. Едва когато завършиха, Сава Райнов вдигна стакана си към домакина:

— Е, сега мога да ти кажа моето „честит имен ден“, Таньо. С молба към Бога ти го казвам: на догодишния да се съберем тука пак тъй живи и здрави, ала и свободни.

Същите или подобни пожелания заваляха от всички страни, ръцете надигнаха пръстените чаши и постепенно всичко заприлича наистина на имен ден. И само Георги Икономов остана някак настрана от общото оживление.

— Тъжно ми е, братя мили — отговори на запитването на домакина. — Ето, в нашия Сливен се подготвят големи работи, дето ние, дедите ни и дедите на нашите деди сме ги мечтали, пък аз ще да бъда далеч от вас. — И поясни: — Поп Тодор, баща ми, се премества на църковна служба в Русчук. Няма как — с цялата фамилия ще поема натам и аз…

— А, това ли било? — изкиска се глумливо Нено Брадата, сетне го потупа окуражително по рамото: — Бъди рахат, драги. В Русчук отечестволюбието ти няма да ръждяса. Зер тамошните патриоти и да не са стъпвали на хайдушка пътека, не ни отстъпват кой знае колко като българи.

— И ще можеш да ни бъдеш полезен — допълни Михаил Икономов. — Новините по-лесно прескачат една река, нежели чукари като старопланинските.

Втората наздравица беше за „добър път“ на Георги Икономов.

Трагическото представление „Геновева“ щеше да остане такъв ярък спомен за Сливен и сливенци, че по-късно онези, които го подготвиха и осъществиха, никога нямаше да съжаляват за почти двата месеца усилия и безбройните трудности за преодоляване. А те, тези трудности, през време на които участниците хиляди пъти щяха да се окайват като „по-многострадални от многострадалната Геновева“, започнаха буквално още на следния ден подир получаването на разрешението и продължиха до момента, когато при първото дръпване на завесата канапчето се скъса и се наложи артистите да си откриват „на ръка“ сцената при всичките „актове“.

Началото на мъчнотиите произлезе от даскал Инзов, познат повече като Димитър Злъчката, на когото разчитаха да бъде режисьор. Той беше човек на години, пък и изобщо минаваше за слаботелесен, та намери точно тогава да се разболее така здраво, че се вдигна на крака едва в навечерието на представлението. С трудната задача да го замести се нагърби Михаил Икономов, „понеже знаял тия работи от Цариград“, както ще пише по-късно един очевидец84, и напълно достойно изпълни този свой дълг… или поне не се случи човек „да му върже кусури“. Подпомогнат от един арменец, майстор в изписването на тавани и алафранги, с декорите съвсем прилично се справи младият Иван Ханджиев, назначен от есента учител в Новоселското начално училище. Разровиха се из раклите и поръчаха да се ушие това-онова (и особено двете одежди на Геновева), та с дрехите за представлението криво-ляво се справиха, но най-големи тревоги им създаде оръжието. По онова време на българите бе забранено дори кама да притежават, камо ли нещо по-голямо и по-внушително, пък как да си представиш войска по време на поход или стражи с голи ръце? Мислиха и кроиха, пък накрая се престрашиха тричленна „депутация“ — Захария Жечков, Бяно Силдаров и Панайот Минков — да измоли от мютесарифа позволение да играят с оръжие „на ужким“, тоест с тенекиени мечове и дървени пушки. За щастие най-голямата трудност бе преодоляна най-лесно: Хайдар бей горещо поздрави читалището за неговото начинание, нареди на „действующите лица“ за представлението да се даде от конака истинско оръжие, а когато остана с тримата „биз-бизе“ на чаша кафе, изрази съжаление, че сънародниците му са останали много по-назад от българите във всяко отношение85. И накрая им обеща лично да присъствува на представлението.

Ролите се разпределиха между учители и някои от по-начетените членове на читалището. Тъй като все още бе немислимо жена да се появи на сцената, за трудната роля на Геновева се спряха на Сава Геренов — колкото за способностите му, дваж повече за нежния му и миловиден изглед; е, щяха да пречат мустачките му, разбира се, но с тях щяха да се справят чрез по-дебел слой белило. За граф Зигфрид или Сигфрид, както му казваха тогава, определиха Димитър Георгакев; той въобще си беше с красива и представителна външност („съвсем като граф“), но за по-голяма внушителност си пусна и брада, която по-късно му остана завинаги. Отначало никой не искаше да се посрамва с недостойната роля на хофмайстера Голос, докато най-сетне с много кандърми склониха природно будния хаджи Димитър Бояджиев. Младият Петър, синът на Добри Чинтулов, прие да бъде Драко, набедения любовник на Геновева. И тъй нататък, и тъй нататък86.

Една от най-големите сполуки на „трагическото представление“ дойде по причина на Димитър хаджи Иванов. Оказа се, че този цигулар-самоук и любител на музиката бил създал скришом собствен оркестър от точно една дузина музиканти87. Този оркестър бил изучил два от маршовете на полячетата от казак-ялая на Садък паша Чайковски, „също и някои песни от нашенските“. И Димитър хаджи Иванов, явявайки се в битността си не на виден търговец, а на „капелмайстор“ на първия сливенски оркестър, предлагаше той и неговите другари да запълнят промеждутъците между „деянията“ с подходяща музика, „както, разправят, станало вече в Лом“. Не ще и дума, че приеха на драго сърце предложението му и комшиите на хаджи Иванов през целия Малък Сечко бяха приспивани вечер от музиката, която се носеше от дома му…

Подготовката, каза се, продължи почти два месеца. И в началото на март най-сетне прецениха, че всичко е готово и разгласиха деня на представлението. Определеният ден се случи такъв студен, сякаш бе изостанал, забравен, някъде от средата на януари, ала това не спря желаещите да видят „Геновева“ — напливът бе така невероятен, че и хиляда души да събираше голямата стая на Взаимното, тя пак надали щеше да подслони всички. Но стаята въпреки цялото наблъскване едва побра стотина, а останалите с истинска покруса се принудиха да поемат обратно по заледените сокаци на града.

Наистина само стотина бяха щастливците, но затова пък на тях бе показано същинско театро. Страничните прозорци бяха приспособени за ложи (най-предната бе отредена за Хайдар бей, мютесарифа), ученическите чинове, наредени по подходящ начин, играеха роля на театрални столове. В дъното на скован като за целта подиум беше сцената, а току до нея се бе разположил оркестърът на Димитър хаджи Иванов.

Първите посетители заприиждаха още по видело. Посрещаха ги неколцина по-големи ученици от Класното, които проверяваха „плацкартите“ им (струваха по половин турска лира, доста кръгла сумичка) и ги отвеждаха по местата им. Отделно имаше една групичка здравеняци, водена от познатия с буйността си Дели Пенчо; тяхната задача бе да се справят с онези, които се опитваха да се шмугнат без „плацкарти“, или щяха да внасят безредие по време на представлението. Но юначагите на Дели Пенчо почти нямаха работа през цялото време. Защото посетителите, всички в празничните си дрехи, идваха с особена тържественост и се държаха през цялото време някак достолепно, както подобава на истинско театро. Всъщност и самата обстановка ги прехласваше. Завесата, уж от обикновено платно, но майсторски ошарена с кафяви и сини гайтани — по-късно се разбра, че това бе направено безплатно от опитната вече във везбарството Стилияна Георгакева — будеше любопитство за онова, което се вършеше сега и което щеше да последва отвъд нея. Но като че ли още по-силно впечатляваха трите газени лампи, поставени на самия ръб на сцената, взети назаем за случая от Хайдар бей, от миралая на фабриката Хюсеин и — кой да допусне такова богатство за него? — от Бяно Абаджи.

Последен, но точно в уречения час, се появи мютесарифът, придружен от Хюсеин бей и любимеца на всички сливенци Халис бей. Посрещнаха го с ръкопляскане (него, каза се преди, бяха усвоили от поляците на Садък паша), знак за което благоразумно даде Михаил Икономов. Едновременно с това оркестърът гръмна и изпълни един от двата марша, които знаеше; изборът не бе от най-сполучливите — случи се полски революционен, а не турски марш, — но кой ще ти обръща внимание на такива подробности в ден като днешния! Хайдар бей отговори на всички тези приветствия с къси поклони и седна. Завесата не без затруднения се отвори и в същия миг стотината зрители се потопиха в чудната омая на театрото. Нямаше вече султан, робство, конаци и зандани, нямаше дори катадневни грижи — вечната магия на сцената ги бе пренесла, всички до един, в замъка на граф Зигфрид, където вярната му жена тъкмо го изпращаше на поход, за да започнат веднага след това патилата й на „многострадална Геновева“.

Нижеха се така „деяние“ след „деяние“, оркестърът — последното чудо на Сливен — запълваше според силите си времената между тях, а очарованието нито за минута не преставаше. Коварнят Голос уби Драко и, отблъснат от непорочната Геновева, я набеди с писмо до графа, че е прелюбодействувала с убития, по нареждане на Зигфрид двамата палачи Ханс и Хунс я изведоха уж да я предадат на смъртна казън, но се смилиха над нея и я оставиха с невръстния Енрих в пещерата… Толкова страдания се разиграваха пред очите им, така целомъдрието и вярността биваха многократно погазвани от коварството, та всеки от щастливците, успели да се озоват в „салона“, с цялата си душа участвуваше в премеждията и изменчивостта на съдбата на героите от „трагическото представление“. Разбира се, не липсваха и неволни случки, които внасяха чисто сливенски елемент в театрото, но те в никакъв случай не накърниха неговото вълшебство. Например когато граф Зигфрид така лекомислено, без никаква проверка, повярва на писмото на Голос и попадна с двата крака в твърде плиткия му капан, един от публиката се провикна:

— Бунак!… Три аршина мъж, пък акълът му — колкото на кокошка…

А друг, който очевидно не прокарваше разлика между графа и даскал Димитър Георгакев, му обясни по същия начин:

— Какво се чудиш бе! И той като баща си кмета пей дава за всяко мюзевирджийство…

Или когато подлият Голос ковеше грозната си интрига, бай Димитър бояджията, бащата на актьора, не на шега му се закани от „салона“:

— Злодей неден, ще те науча аз тебе, щом се прибереш довечера!…

Но единственият път, когато усмирителите на Дели Пенчо съвсем за малко не се намесиха, беше в края на първото „деяние“, когато наред с ръкоплясканията се разнесоха и оглушителни викове „Браво!“. Тази дума, проникнала в Сливен по дявол знае какви пътища, днес за първи път се произнасяше от българи и Дели Пенчо и неговите юначаги, като не знаеха дали не е някаква оплювка, хемен-хемен бяха готови да пуснат в действие пестниците си, ала, слава Богу, Михаил Икономов ги зърна навреме и ги озапти.

Изобщо нямаше човек измежду зрителите, който да не е доволен от театрото. Не правеше изключение и кметът Йоргаки, защото неговото главно изискване се спазваше безпрекословно — пиесата се изнасяше „без да се намеси друг вид представление“. Да, но „писано било“ именно тази част на уговорката да бъде нарушена.

То стана в края на „трагическото представление“. Вярната прислужница Берта разкри на графа грозната заблуда, в която бе въвлечен, двуличният хофмайстер получи справедливо възмездие за интригите си, правдата възтържествува и за многострадалната Геновева… И когато двамата „мъртъвци“ Драко и Голос не без усилие изтеглиха за последен път завесата и гръмнаха новите ръкопляскания и „Браво!“, между двете й платна се промуши един, чието място и външният му вид съвсем не подхождаха на салона, още по-малко — на пещерата на Геновева. Беше Стефан Гидиков в пътнически дрехи и с високи чизми на краката, а вълнението му просто искреше около мършавата му фигура. Воднистите му очи, изпълнени със сълзи, огледаха внезапно смълчаната публика и устните му произнесоха на просекулки:

— Братя…, мили братя…, българи… Преди седмица… Негово Величество… на двайсет и осми февруари… височайши ферман… — После внезапно се овладя, та довърши свързано: — Издаден е ферман за бъл-гар-ска ек-зар-хия, братя! След пет века родната наша православна църква въз-кръс-на!…

Последва само миг мълчание, в който зрителите изглеждаха като зашеметени, сетне всички скокнаха на крака и екна такъв гръм от щастливи възгласи, от който покривът на Взаимното само по някакво чудо не се срути. Беше невъобразима смес от благословии, възхвали, ругатни по адрес на Фенер, добропожелания и обикновен ликуващ рев, в която възторгът поглъщаше и удавяше отделните слова. Димитър хаджи Иванов прецени, че небивалата радост не може да не бъде ознаменувана и от оркестъра, та по негов знак музикантите подхванаха една мелодия, която съвсем не беше от богосмирените. Дали поблагоразуми, че в този случай е редно и малко „да се направи политика“, но Стефан Гидиков сам започна да вика, а с ръце прикани и другите да го последват: „Падишахамъз чок яша!… Падишахамъз чок яша!…“88 И само един в „салона“ беше и недоволен, и смъртно обиден: Йоргаки чорбаджи. В случката той видя едновременно и престъпване на разпоредбата му, и последен, този път вече смъртен, удар върху елинизма в църквата. Той се надигна от „ложата“, в която беше с троица от другите общинари, проправи си път до най-предната и не подшушна на мютесарифа, а му извика с всички сили, за да превъзмогне гълчавата:

— Да внесем ред, мютесариф ефенди. Превърнаха театрото в бунтарско сборище. Да проводя ли в конака за заптиета?

— Ти луд ли си, чорбаджи? — отговори му по същия начин Хайдар бей. — „Падишахамъз чок яша“ ли е бунтарското тука? Или ти дръзваш да оспориш фермана на нашия господар?

Думите, разбира се, не се чуха, но всички забелязаха разговора им, досетиха се и за естеството му. Като не знаеха какво ще последва, хората малко по малко замлъкнаха. Но щом се видя как Йоргаки „с подвита опашка“ се връща към мястото си, избликът на всеобщата радост отново изпълни „салона“. И точно тогава един толкова кльощав мъж, че дрехите му се въртяха като гол кокъл в тенджера около него, стъпи на чина си и размаха ликуващи ръце към артистите, които междувременно се бяха появили пред завесата, за да се присъединят към тържеството. Беше обичаният от всички учител Димитър Инзов Злъчката, който преди тридесет години на тези слаби плещи бе изнесъл борбата срещу гърцизма в българското училище. Поради сплеснатия си нос той обикновено говореше гъгниво, но сега, макар и задавен от сълзи, гласът му прозвуча ясно и звънливо, като песен на родопски чанове:

— Давайте, давайте по-често представления, приятели. Виждате — сам Бог обича Българското театро: преди десет години вестта за „Българския Великден“ в Цариград дойде точно когато изнасяхме „Михал“, пък днес…

Последните му думи се загубиха в новия взрив на ликуването89.

— Хайде да опитаме още веднъж — каза Димитър Топалов. — Щом река „Кадро!“, всеки за едно мигновение да заеме онуй място, което одеве му определих.

— Стига с туй кривотене пред фотографическия ти апарат бе, Митьо — изпъшка Кондю Кавръков. — Виж какъв топлик е, пък ти ни караш да се мятаме насам-натам като катерици…

— И имаме по-важна работа от твоето кадро — присъедини се Нено Брадата, докато бършеше с шарен месал челото и масивния си врат. — Или ще четем напътствието…

— Програмата — уточни Сава Райнов.

— … или ще се пъчим под тази зографисана завеса.

Оплакванията не бяха лишени от основание. Преди два дни, в петък, кираджията Михал Стоенчов бе донесъл, умело скрит в самара на добичето си, извънредно важен документ от Русчук — Георги Икономов бе проводил до Савата Райнов един екземпляр от наскоро отпечатаната в Букурещ „Програма“ на БРЦК. За прочитането и обсъждането й съмишлениците бяха изнамерили твърде остроумно свърталище — наместо да се крият по кьошета и дъбрави, да се съберат в неделя посред бял ден на „пъпа“ на Клуцохор, във фотографчийницата на Димитър Топалов, която той по букурещки образец (където бе изучил занаята) претенциозно наричаше „фотоателие“. Всъщност „фотоателието“ се състоеше от едно добре отъпкано място в двора на братя Топалови; когато имаше да прави снимки, Димитър застилаше бозав губер на отъпканото, а на крушата-петровка отзад окачваше един от двата си „декора“ — шубрак, който вероятно трябваше да „играе“ на лавър, с неясни очертания в дъното на езеро и планина, или нещо като чудновати колони на другия, които сигурно доста биха объркали античните архитекти и каменоделци. За осветление, разбира се, се разчиташе на слънцето божие90. Като използуваха, че братът на Димитър отсъствуваше с цялото си семейство, тук именно бяха решили да се съберат съзаклятниците, разигравайки, че им е скимнало да си направят групова снимка. Не беше лошо измислено — за една фотографчийница е естествено да се заключва по време на снимка… И само едно не бяха предвидили приятелите: че беше отдавна незапомнена августовска жега, от която сякаш и уличният калдъръм се топеше, пък те, нали божем щяха да се кадросват, трябваше да се явят издокарани в сюртуци и с вратовръзки, или други (Михал, Кондю и Нено Брадата) в шаечни чепкени и с рунтави калпаци на главите.

— Повече ще се сгорещите, ако се досетят, че туй нашето е само „жива картина“ като в театрото. — Фотографът ги подреди отново, като не пестеше ругатните: — Казахме да застанеш ей тъй, с лява ръка върху рамото на Бял Димитър… — Или: — Запомни бе, даскале, десният крак кръстосан връз левия, не обратното! — И тъй-нататък.

Когато домакинът най-сетне остана доволен и за последен път ги закле да запомнят местата и позите си, всички се разположиха по столчета и възглавници, но останаха облечени и закопчани до шията.

— Ти ли ще четеш? — обърна се Сава Райнов към главния учител.

— Не, чети ти — върна му брошурата Икономов; досетиха се — гласът му пак бе станал хриплив и дрезгав.

Савата се нагласи по-удобно, подпирайки гръб на крушата, и зачете. Може би от съзнанието за важността на документа тонът му беше подчертано тържествен, почти като на свещеник по време на обред. По същия начин се държаха и слушателите му — осемте стояха чинно, почти церемониално, нямаше нито един да се бе разпищолил или опънал „бей-гиби“91. Когато завърши и последната десета точка, за малко се възцари тишина. После Михаил Икономов взе брошурата, попрегледа я, сякаш я погълна с един поглед и произнесе с прочувственост, която очевидно идеше направо от сърцето му:

— Това е наистина програма не за стихийна буна на недоволници, а за възкресяване на великото някогаш царство на праотците ни. Подписвам се под всяка нейна точка!

— На мен най ми хареса първото изречение: „революция морална и с оръжие“ — каза младият Иван Ханджиев. — Я го прочети още веднъж, бай Икономов.

„Бай Икономов“ беше всъщност само три години по-възрастен от него, но с това обръщение младият учител отдаваше уважение на своя старейшина в школото.

— „Българският революционни централни комитет има цел да освободи България чрез революция морална и с оръжие“.

— Това е! — отново се възхити Ханджиев. — Цялата програма да се състоеше само в туй едничко изречение, пак стигаше.

— Абе прав си, даскалче — рече Михал Стоенчов, — ама защо са набутали толкоз мъчни думи, бе? Що са например туй „пропаганда“, „федерация“, „исторически претенции“, „форма на бъдещото управление“? — И като му обясниха, кираджията се тупна по коляното: — Виждаш ли, че можело и по-простичко?

— Аз пък най харесах втората точка — обади се на свой ред Нено Господинов. — „Огън, смърт“ и така нататък.

Този път главният учител прочете без подкана:

— „За да бъде изпълнена тази цел, дозволява се всяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.“

— Ето я светата истина, мамка му стара! Огън и смърт — туй се полага на чалмалиите. Мигар те не са го правили пет века нам? Всичкото там друго, разните му дружествени съседи, федерации и прочие, са бабини деветини и нищо повече.

— А, не! — не се съгласи кундураджията Кондю. — Нашите първенци в Букурещ не са забравили да турят на една везна рязаните и нерязани турци, та ние ли ще ги забравим!

— Вярно бе! — съгласи се веднага Костадин Келов и подкрепи думите си с една звучна благословия. — Като четеше Савата за „ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел“, все едно че за наш Йоргаки говореше. Виж, другото, за гърчулята, е бошлаф работа. Те не ни дават своя черква да имаме, пък ние за братя ще ги пишем. Как не я?

Уж имаше въодушевление и подем, пък се усещаше, че нещо в разговора скърца, не върви. Това, изглежда, пръв забеляза домакинът, понеже по едно време, когато приказката позамря, подхвърли многозначително към Сава Райнов:

— Нещо не чуваме твоя глас, приятел. Имаме те за пръв измежду нас, пък когато дойде работата до програмата на Централния комитет, изведнъж замлъкна. Не си съгласен с него ли, що ли?

Савата му отговори, но го направи някак без ищах, неохотно:

— Смутен съм от думите ви — каза. — Чини ми се, че захванахте много лесно да сваляте глави — турски, гръцки, чорбаджийски…

— Ти кои защищаваш? — заядливо попита Нено Брадата. — Каседжиите, застанали в тоз час на пусия за невинни пътници нейде из Джендемите? Или Али Байрактар Топчи, дето пей дава да троши кокали и да прави меса на пихтия в хапуса? Техен закрилник ли се пишеш?

— А защо не спомена например едного турчина по име Юмер ефенди от Айше Хатун махала? Средна ръка табак и прекупвач на кожи? Или невям не го познаваш?

Нено Господинов се поколеба, но призна, само дето заби поглед някъде настрана:

— Какво пък, познавам го — опита се да придаде на гласа си нехайство, ала не успя. — И какво като познавам Юмер ефенди?

— Той е чалмалия — напомни другият. — Също и за него ли важи твоето „огън и смърт“? — Почака, но Брадата не се възползува от възможността да го прекъсне. И наистина не беше лесно да се отговори на въпроса му — Юмер ефенди имаше име на човек, който е турчин по вяра, но по душа по-християнин от много християни; не бяха един или два случаите в Сливен, когато той се бе възправял срещу нередностите и беззаконията, вършени с лека ръка и напълно безнаказано върху главите на раята, макар това да е навреждало и нему самия. — А да си чувал например Халис бей, дето е внук на прочутия Тахир ага, да е сторил зло на кой да е българин? А само те двамата ли са в нашия град? И сигурен ли си, че няма подобни тям по други градове и села?

— И какво искаш да кажеш с всичко това? — попита Кондю Кавръков.

— Че трябва да отдадем правота и на последната точка от „Програмата“, братя. — Савата се пресегна, взе брошурата от ръцете на главния учител и намери търсената точка. — „Десето. Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели всичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещено и честно дело, без да гледаме на вяра и народност.“ — Забеляза, че неколцина — Нено Брадата, Костадин Келов, че комай и Иван Ханджиев — понечиха да се нахвърлят с думи върху него, та побърза да ги превари: — И ако слушате мене, тази десета точка е дело не другиму, а лично на Дякона Левски.

Самото споменаване на името на Левски накара устите, вече зяпнали за нападка, да се затворят. Измина доста време в мълчание, после Димитър Топалов запита тихо:

— Защо мислиш така, Сава?

— Защото живях цяла неделя в една стая с Дякона. И не сто, а хиляда пъти го чух да казва: смъкнем ли робската окова, от българската земя ние ще направим рай и в този наш рай всеки друговерец или другородец ще бъде равноправен с българина във всичко92. В „Програмата“ е казано пак същото, само че с други думи.

— И издава благородството на нейните автори — подкрепи го Михаил Икономов. — Те са препатили не по-малко отколкото кой да е измежду нас, ала не са се поддали на омразата си, или са се издигнали над нея. И аз като Савата като че ли най-високо от всичко поставям тази, десетата точка.

На това място разговорът сякаш щеше да се затвори, ако внезапно — комай за пръв път през този ден — в него не се намеси и Бял Димитър, като не изрече, а почти изруга:

— Не ви ли е срам, бе?! Като ви слушам, все едно съм сред мющерии в касапница: на мен отрежи от бута, на мен пък дай рибицата, а на мене насечи от вратните пържоли… Срамота! Един харесал едно, друг — друго, разпарчедосахте „Програмата“ като заклано прасе! „Програма“ — туй значи план за цялостното действие, пък тук кой се хвана за камата и главнята, кой си избра да въздаде казън на „нерязаните“… Язък за тук присъствуващия Михал Стоенчов, що си е залагал животеца, дорде е пренасял печатаното слово на БеРеЦеКа!

Каза „срамота“ и наистина всички до един се посрамиха; „бяхме като напикани хлапищаци“, щеше да рече по-късно Нено Брадата. И пръв от осемте главният учител има̀ доблестта да признае грешката си:

— Бял Димитър ни зашлеви — продума, — ала сме си го заслужили. Нашите водачи от Централния комитет не са си рекли: „Абе дай да направим една революция, пък като смъкнем омразното иго, тогаз ще мислим за нататък“.

— И слава Богу — вметна Сава Райнов. — То инак щеше да заприлича на човек, който отваря дюкян, а едва сетне размисля каква стока да продава в него.

— Те са съставили наистина такваз програма — продължи учителят, — каквато ни я посочи Димитър Събев. Не са се задоволили да умуват само до вдигането на въстанието или до строшаването на робския ярем, а са съумели да хвърлят поглед и далеч, далеч по-напред. Затова има „оръжие, огън и смърт“, но има също въздигането на свободата в най-висше право, „свободата народна, свободата лична и свободата религиозна“, има федерация и дружествен живот със съседите, има и „не желаеме да владееме над другиго и затова не дозволяваме да ни владеят и другите“.

— И в такъв случай що предлагаш, даскале? — гузно се осведоми Нено Господинов.

— Да изчетем още веднъж, че ако е потребно още пет пъти програмата и да си дадем мнението по цялата нея, а не по отделните приказки, що са ни допаднали най-вече.

— И да напишете черно на бяло онуй, за което ще се спогодим — добави Михал Стоенчов, кираджията, — пък аз поемам обязаността да занеса написаното на наш Георги в Русчук, нека той го предаде, където му е мястото.

Така и направиха. И отговорът, който сливенските революционери изпратиха през Русчук за Букурещ, се свеждаше до едно: те приемаха „Програмата“ и изявяваха своята готовност да оставят и костите си за нея93.

Халис бей си знаеше, че в Сливен и турци, и българи не му придирят за всичките му волности, та също и в този неделен ден в средата на септември хич и не се поколеба да наруши йерархическите правила. Той избърза пред мютесарифа и с нехайна стъпка приближи към внушителната купчина хора, подготвени за посрещането. Без много-много да му мисли, отиде до единия от двамата хаврикаджии — случи се Кювлиев — и го дръпна настрана:

— Че ще има зияфет, туй се разбира, Тотьо челеби — заговори без предисловие. — Ама кажи си правичката, ще си го бива ли? Зер за него съм дошъл, пък таквоз усилие като туй катерене по върлото май не помня да съм вършил от двайсет години насам… Да не стана пишман, а?

Тотьо Кювлиев се ухили от ухо до ухо:

— Съди сам, бей: четири шилета на чеверме печени, един курник пилета в масло пържени, отделно пилаф, баници и три тави баклава.

Другият махна пренебрежително с ръка:

— Кой те пита за яденето, ти за ичкията кажи, за ичкията…

— Ще останеш доволен. „Бяла Рада“ докарахме чак от село Тетевене, а от юг — заарска мастика. Виното е жеравненска кираца и бяло калояновско94.

— Е, така може. — Халис бей мляса многозначително с език. — Няма да съм бил напразно пътя до тука.

Докато разменяха тези шеговити приказки, двамата бяха изпуснали част от официалното посрещане. Не бяха навредили нищо — то и без това бе длъжност на Стефан Саръиванов, по-старшия от ортаците. И той не се бе посрамил: дръпнал му бе едно отнапред подготвено пищно слово с всичките му там неизбежни ориенталски заврънгалки, изрази „неземното блаженство“, негово и на Кювлиев, че са почетени от „негово превъзходителство всеуважавания наш мютесариф“ и накрая го увери, че „потомците на двамата докле свят светува ще спомнят с благодарност как именно неговата ръка, на Хайдар бей, е завъртяла чарковете на скромната им работилница, която те само на думи възвеличават като хаврика“.

— А, много скромна! — прихна в смях беят, който за разлика от повечето си едноверци не се поддаваше твърде на разточителното източно красноречие. — Мегдан ще дели тя с държавната хаврика, пък ти — „скромна“. Питам се каква ли пък трябваше да бъде, за да я наречеш „нескромна“.

Не беше въпрос, а само задявка. И Стефан Саръиванов благоразумно я отмина, като на свой ред попита за другите поканени — мюдюрина Мустафа ага и Хюсеин бей, миралая на хавриката. Не, нямало да присъствуват на откриването: Хюсеин бил повикан за няколко дни от одринския валия, Мустафа пък лежал от световъртеж, ама — изкискване — то комай твърде мязало на най-обикновен махмурлук. И затова мютесарифът дошъл само с приятеля си Халис бей, е, също и с едно заптие за охрана, както повелява редът.

След тази по-лесна част на встъпителния разговор Стефан Саръиванов се прехвърли от крак на крак, пооправи без нужда новичкия фес на главата си и пристъпи към по-трудното:

— Нашата вяра изисква едно таквоз дело да започне с измолване на Божия благослов, мютесариф ефенди. — Очите му шареха много по-неспокойно от обикновено. — Ще се съгласиш ли да спазим праотеческия си обичай?

— Хелбете, че ще се съгласи — отговори вместо запитания Халис бей, който междувременно бе приближил до тях заедно с Кювлиев. — Зер нали и папаз Юрдан — той показа със засмени очи към свещеника, заел място при другите гости — трябва да си заслужи почерпката?

— А как ще предпочете Хайдар бей, ще присъствува ли на черковния обред или…?

— Туй ще ни дойде множко — с присъщото си безгрижно майтапчийство продължи да отговаря Халис. — Инак ще докараме един ден работата дотам, Стефан челеби, че и ние да се кръстим, както сме с чалми на главите. Не, не, вие си изпълнете вашето, пък дорде дойде ред да се отприщва язът, ние с мютесарифа ще поседнем тъдява на сенчица и само за проба ще близнем от остарелия шербет, както нявга думал дядо ми.

— Не само пущането на яза — уточни Хайдар. — Иска ми се и да огледам, щото сте извършили тук, Саръиваноглу ефенди.

— Предвидено е, бей — преви снага българинът. — Дори ще издам една малка тайна. Нашият първомайстор настоя дорде ние сме на трапезата, той собственоръчно да натъче по един пастаф за вас, най-личните ни гости. Нека и туй да се помни, че първият плат е бил за един кат дрехи на всеобичния ни мютесариф. Също и за Халис бей, разумява се.

Всичко стана според уговорката. Турците се разположиха на шарена сянка със стъкленица кехлибарена ракия и подходящо мезе пред себе си (двамата нови хаврикаджии предвидливо оставиха и едно чираче да им прислужва), а българите се оттеглиха настрана и смъкнаха от главите си фесове и калпаци — там поп Юрдан, вече надянал епатрахила, започваше молебена. В устата на Стефан Саръиванов обредът звучеше като нещо кратко и просто, но всъщност се проточи бая дълго — освен обичайното за случая богослужение поп Юрдан направи също водосвет и, мърморейки под носа си подходящите молитви, поръси с китка здравец навред — като започна от хавуза горе (така казваха тогава на водохранилището), та премина по дължината на вадата, всичките помещения на „хавриката“ с поставените вече там станове и завърши с „канцелярията“ и маазите. Не гледаха по часовник, ала времето на службата се оказа достатъчно продължително, за да понадебелее езикът на Халис бей.

Свършило това, поканиха мютесарифа „да изволи със собствената си ръка да отпуши водата и да даде живот на хавриката“. Всички вкупом извървяха пътеката до яза. Там Хайдар бей каза едно искрено „Бисмиллах!“95 и го придружи с няколко подходящи пожелания, после дръпна ръчката и отприщената вода се юрна надолу с весело бълбукане. Още й се радваха и цъкаха с език, когато откъм сградата се разнесе монотонен и напевен шум. Досетиха се — келевото на втората за Сливен „хаврика“ се бе завъртяло! Веднага след това проехтяха и глухи равномерни удари — каишите бяха пренесли силата на водата вътре в зданието и становете бяха заработили…

Малко по-късно, когато Хайдар бей според уговорката си обикаляше навсякъде, за да сравни впечатленията си с предишните, от времето на градежа, се разбра, че становете не само тракаха, но и накатаваха първото сукно. Един, както беше в празничните си дрехи, бе пуснал само два от тях (толкова можеше да наглежда едновременно), ала ги бе заредил с тънка прежда в царскосиньо, та от другата страна на становете вече се виждаше такъв плат, който мигом грабваше окото. Беят огледа плата, но крадешком спря очи и на майстора. Позна го, разбира се. Тази ъгловата и строга муцуна, със спокойните, но и твърди очи и гъстите вежди над тях, не се забравяше лесно. Той се полюбува на движенията на човека — пестеливи и точни, нито педя излишно помръдване нямаше в тях, — пък го доближи и отдалече го поздрави:

— Колагеле!

— Дал Бог добро! — каза другият и Хайдар отбеляза в себе си, че нему се досвидя да произнесе едно простичко „евалла“, а предпочете да отговори на български. „Естествено, че на български — помисли си беят, докато още приближаваше към човека до становете. — В нашата царщина този е езикът на труда…“ А когато застана до него, попита гласно:

— Как се казваш, устабаши?

За миг в погледа на българина проблясна весела искрица.

— Боян Боянов, мютесариф ефенди.

Лицето на бея се проясни. Той подмигна с едното око лукаво, по момчешки съучастнически, докато кимаше одобрително.

— Хубаво име — каза. — Много по-хубаво от някои други, дето намирисват я на хайдутлук, я на пищовджийство. — И отмина нататък.

По настояване на Халис бей посъкратиха огледа и скоро-скоро се разположиха на трапезите. „Трапези“, а не „трапеза“ — дали такъв им беше нравът, или държаха още от първия ден да подчертаят на коя жаба къде е блатото, ала сайбиите Саръиванов и Кювлиев нямаха намерение да сядат коляно до коляно с работниците си, та бяха разпоредили да се опънат две трапези, макар и да се поднасяха едни и същи гозби. На по-малката седяха турските първенци и срещу тях двамата хаврикаджии, а отляво и отдясно поп Юрдан и някои от общинарите, които по̀ тежаха — начело с Йоргаки чорбаджи, разбира се, но също Панайот Минков, Бяно Абаджи, Русчо Миркович и още двама-трима. На другата, по-голямата, бяха зидарите и новоназначените тъкачи.

Подхвана се един истински сливенски зияфет, в който не липсваше нищо — от песните и „Брей… брей… брей… брееей!…“, до изреждането в наздравици и добропожелания за бъдещето на новата „хаврика“. И тъй като „Бяла Рада“ и „Червен Петко“ се лееха не на бъклици, а на цели бакъри, никой не можа да определи колко време бе изминало, докато равните притраквания на становете заглъхнаха и към пиршеството приближи устабашията с наредени един над друг няколко пастафа в ръце; бяха все сини, само единият черен — сетне се разбра, че той е натъкан нарочно за едно расо на дядо поп Юрдан. Скочи на крака Стефан Саръиванов и, вземайки наред от купчината, започна да дарява почетните гости, като придружаваше всяко връчване и с няколко подходящи словца.

— Нека Бяно Абаджи да си каже тежката ума! — предложи Панайот Минков. — Преди двайсет години, преди да зареже стана и ткалото, той имаше славата на човек, който със стоката си може да забие в земята и английските платове.

Подканен от още няколко гласа, Бяно разгъна своето топче сукно и го огледа с придирчиви очи, поопипа го тук-там, па каза само:

— Добър е!

Но по-наблюдателното око щеше да забележи, че възхитата му е къде-къде по-голяма от свидливата оценка. Във всеки случай Стефан Саръиванов го забеляза и му поблагодари с едва видимо кимване — не беше дип много разумно да хвалиш пред турците стоката на една българска фабрика. Че харесат ли я, колко им е да рекат едно „хам!“ и да престане тя да бъде българска! Преди десет години с Добри-Желязковата не стана ли точно същото?

А в това време другите възнегодуваха — как можело за такъв плат да се каже само скъперническото „Добър е!“.

— Не е „добър е“ — с леко фъфлене каза Халис бей, — ами ще изяде хляба на падишаховата хаврика оттатък — той показа неопределено през баира, — над Дели Балта.

За щастие на Саръиванов и Кювлиев някой — май че беше Русчо Миркович обърна работата на майтап:

— Не виждате ли, че Бяно завижда, бе! Зер устабашията не се кичи с „Абаджи“ зад името си, ала в работата невям ще тури динена кора под петите на баща си…

И пак се вдигнаха наздравици, пак се разтресе боазът от „Брей… брей… брееей…“, бакърите с кираца и калояновско продължиха да обикалят двете „дълги софри“. И в оживлението никой не обърна внимание, когато Бяно Абаджи повторно огледа своя пастаф сукно, после няколко пъти премести замислени очи от него върху „хавриката“, пък накрая отсъди неразбираемото за никого:

— Също и това е газена лампа…

Онези, които го познаваха, не биха се учудили, че от имен ден се прибира още към пет следобед по европейско време — Чинтулов, който не вкусваше друго питие извън чая, отдавна бе разбрал, че вечер, когато пахарите и менчетата тръгнат от ръка на ръка край веселите и шумни трапези, присъствието му смущаваше гостите, пълната му трезвеност ги притесняваше като негласен упрек, та най-често приключваше посещенията си по семейни чествувания още преди да се е разгоряло същинското празненство. Така стана и днес, на Рождество. Старият учител още по видело споходи двамата си приятели по име Христо (вторият беше Пеев — или по забравеното фамилно Смеденов, — синът на покойната баба Трънка) и рано-рано пое нагоре, към махалата Гюр чешме.

Докато да извърви с тромавата си и малко полюшваща се походка целия Клуцохор (Христо Пеев живееше в самото подножие на Хамам баир) и да премине Големия мост, декемврийската вечер бе вече изпълзяла от боазите и бе прихлупила зиморничаво сгушения Сливен. Като остави зад гърба си и смълчания Аба пазар, учителят вече щеше да хване по „Хаврика джаде“, когато нещо привлече вниманието му — толкова неочаквано, че краката му от само себе си сякаш се залепиха о калдъръма. Прозорците на учителската стая в Класното светеха!

В една дълга секунда хиляди мисли завъртяха вихрушка в ума на Добри Чинтулов — тези светлини по никое време можеха да означават абсолютно всичко!

Поколеба се (не си правеше илюзии за безпомощността си, ако се случеха злосторници), после си наложи да овладее учестното си дишане и с крадливи крачки приближи. След миг въздъхна облекчено — не, нямало никаква причина за тревога: на връх светлия Божи празник в Класното бе дошъл не друг, а главният учител Икономов.

Макар да не беше привично учител да избере точно Коледа, за да се посвети на школските си задължения, даскал Чинтулов може би щеше да отмине, ако не го бе поразило поведението на Михаил Икономов — запалил няколко вощеници, той не работеше до дългата учителска маса, а, забил глава между раменете и кръстосал ръце на гърба, нервно крачеше от единия ъгъл на стаята до другия. За втори път през тази вечер се поколеба старият учител, пък също влезе в училището и след малко бутна вратата на учителската стая.

В първия момент Икономов не го забеляза — така бе погълнат той от припряната си разходка и от безмълвния разговор сам със себе си. После обаче не спря, а просто се закова пред стария учител. Кротките му очи изразяваха пълно объркване и гласът му бе по-дрезгав от всякога, когато заекна в безпомощно оправдание:

— Господин Чинтулов… Аз… аз трябваше… Изобщо…, аз имах нужда… Казано с една дума…

Чинтулов не знаеше, разбира се, точния повод на смущението му и на цялата случка, но иначе превъзходно го разбираше — в дългия си и нелек път през годините сам той неведнъж бе изпадал в подобно състояние. И за да помогне, избърза да го прекъсне:

— Изобщо, казано с една дума, вие имате нужда, драги, не от размерване тази ледена стая на крачки, а от чаша топъл чай в уюта на дом, където ви обичат. Хайде, слагайте палтото и тръгвайте с мене!

Не след много двамата вече се разполагаха в приветливия „посрещник“ на Чинтуловия дом и стопанинът се разпореждаше с дружелюбно оживление:

— Настя, драга моя, затопли по-бързичко самовара, моля те от сърце. Моят млад приятел — а, защо забравям, също и шеф в школната йерархия! — се нуждае от душевна разтуха. И съм му обещал да я намери тук, под нашия покрив. Помогни ми, мила, да изпълня думата си…

Колкото и да беше погълнат от метежността в гърдите и сърцето си, Михаил Икономов не пропусна да забележи ласкавия начин, по който домакинът разговаряше със своята съпруга. Той не без основание си помисли, че навярно този беше единственият дом в Сливен, в който стопанинът след петнадесетинагодишен брак се обръщаше към жена си с „драга моя“, „мила“ и „моля те от сърце“… И със събудено любопитство проследи онази, която малко по-късно внесе самовара и го остави на масичката между двамата учители. Настя Чинтулова — истинското и име беше Анастасия — беше над среден ръст, стройна или почти слаба и въпреки годините си и раждането на сина фигурата й бе останала по девически крехка. Дълголика, тя имаше светли очи, изпъкнало чело и къдрави потъмняло-руси коси; Икономов бе твърде млад, пък и доста отдавна бе заминал на учение в Цариград, та не познаваше баща й — в противен случай веднага щеше да си каже, че в жената вижда изцяло неговите черти, на онзи Добри Желязков, когото и след смъртта му спомняха като Фабрикаджията.

— Вие сте изумителен сърцевед, господине — рече Михаил Икономов, след като на бавни глътки изпи топлата и ободрителна течност. — Чак сега си давам сметка, че именно уютът на вашия дом и чашката чай са ми били нужни, за да възвърна равновесието си. — Наистина бе възвърнал равновесието си — това личеше и от гласа му, станал отново мек и равен. — Да ви кажа ли какво ме бе разтревожило?

— Не се чувствувайте задължен, приятелю. Няма нищо необикновено един главен учител да е по което и да е време в училището.

— Дори и на Коледа?

— Дори и на Коледа — кимна Чинтулов. — За учителя, за истинския учител Коледа и Възкресение е всеки път, когато прекрачва прага на школото.

— Думата ми не беше за това, че ме заварихте в учителската стая. Искаше ми се да ви разкажа онова, което разпъваше на кръст душата ми. И като споделя тревогата, да се поразтоваря от нея.

Добри Чинтулов го изгледа продължително, като въпреки очилата присвиваше клепачи — в последните години очите му постоянно отслабваха.

— Можете ли да го направите, приятелю, без да издадете тайна, която не ви принадлежи?

Главният учител се сепна: като всеки млад човек и той се бе смятал за всеможещ и всезнаещ, пък много по-възрастният му колега, който в представите на мнозина надали някога е отивал по-далеч от уроците, цигулката и чая си, му бе дал урок — и то какъв урок! — по дискретност и конспирация.

— Ще се опитам — произнесе той гласно. — Прекъснете ме, ако усетите, че прекрачвам навън от личното и… Е, разбирате. — Икономов премисли по-нататъшните си думи. — Аз съм учител, господин Чинтулов, и се гордея, че съм български народен учител. Не само по заплата, а по душевна нагласа и призвание. Най-щастлив ще бъда, ако един ден, когато се представям пред Всевишния, жизненият ми път се преценява именно по делата ми като учител: колко просвета съм посял и колко хора, не, колко човеци съм създал със словото и примера си.

— Достойно намерение на достоен човек! — тихо и разчувствувано изрече домакинът — не за да го прекъсне, а по-скоро на себе си. Почака гостът да продължи, но това не стана веднага — другият се бе затруднил в намерението си да не прекрачва отвъд личното.

— Попрището на учителя, както аз го разбирам, означава преди всичко той да служи на живота. Може ли изобщо да бъде назован учител човек, който подготвя хората не за живота, а за смъртта?

В този момент Добри Чинтулов разбра всичко — от странното поведение на главния учител до объркаността на речта му.

— Да-а-а — проточи той, — вие се разпъвате не на кръст, а по-скоро на някоя от онези чудовищни машини за разтягане на „светата“ инквизиция, за които сме чели в дебелите книги. Не ви е лесно, приятелю.

— Само това ли ще ми кажете, господин Чинтулов?

— А, не, напротив. Имам да ви кажа още много, и то не изсмукано от пръстите, а взето наготово от собствения ми дълъг и нелек житейски друм. Да започнем от последното, което рекохте, — че учителят подготвя за живота, не за смъртта. Напълно вярна мисъл, готов съм да се подпиша под нея. Но все пак кажете ми, приятелю, чували ли сте за случай, при който учителят, давайки всичко от себе си, да е довел даже не всички, а само един, най-любимия от учениците си, дотам, че никога да не срещне смъртта?

— Ако не беше дълбокото ми уважение към вас, щях да кажа, че въпросът ви е твърде нелеп. Или поне твърде наивен като полемичен похват.

— Защо?

— Ами че защото аз ще отговоря: „Разбира се, че всички сме смъртни“, подир което вие пък ще нанесете „съкрушителния“ удар: „Следователно колкото и учителят да подготвя за живота, ученикът рано или късно все пак ще умре“.

Чинтулов се засмя; беше една от онези широки добродушни усмивки, които толкова подхождаха на също така широкото му и добродушно лице.

— Обратното, драги, точно обратното. Исках да ви доведа до друг отговор: че действително биологически всеки умира — умрял е дори и Матусалем96 с неговите почти хиляда години, — но някои остават живи и след като земното им тяло се превърне на пръст. Хайде, нека не поглеждаме далеч назад в историята. Но кажете, драги, мъртъв ли е Паисий? Или Бозвелията? Мъртви ли са Индже, Кара Танас, Бойчо, Калъчлията? Или например Георги Силдар, бащата на нашия уважаван съгражданин Бяно Абаджи, който е бил обесен на собствената му порта някъде около моето рождение? Мъртви ли са и ще умрат ли изобщо някога хора като Раковски или Селимински?

— Разбирам докъде искате да ме отведете… — замислено изрече гостът, но Чинтулов, противно на природата си, се бе разпалил и не позволи да бъде прекъснат:

— И в такъв случай къде е границата между физическата смърт и безсмъртието? В праведния живот, както съветваме от амвона на храма? В здравословния начин на живот? В добре водените бакалски тефтери и в чорапа с алтъни, мушнат под сламеника на одъра? Не, приятелю, не! Границата е в смисъла на живота и на смъртта. Сигурно се досещате за коя смърт намеквам. В Colège Français вие сте изучавали латински и класиците, нали? Е, тогава сигурно ще си спомните онзи чуден стих на Хораций: „Dulce et dekorum est pro patria mori.“97

Икономов поклати глава със съмнение:

— Наистина звучи добре. Но лично вие, дългогодишният учител бихте ли се чувствували „сладко и почтено“, ако видите мъжете от цял един клас, все ваши бивши ученици, изклани от турски ятаган?

— Разбира се. Стига да са загинали не за богатство или за суетна слава, а наистина за Отечеството.

— Дори и ако със сигурност знаете, че сам вие със слово и пример сте ги довели до ранната гибел?

Добри Чинтулов отново го изгледа с присвити очи.

— Сега е мой ред да кажа, че полемичният ви похват е твърде наивен, приятелю. Защото уж невинно, само със стих и песен, аз поех връз себе си възможните терзания и призовах на смърт в името на Отечеството не един клас, а целия наш прекрасен народ.

Другият не каза нищо, но иначе си призна, че пред себе си имаше човек, който не можеше да бъде обвинен, че проповядва едно, а върши друго. Въпреки това обаче не се освободи от съмненията и не надмогна вътрешното си раздвоение, които го мъчеха през този ден.

Постоя още малко от приличие, после се осведоми за часа и се надигна да си ходи. Цялото семейство Чинтулови го изпрати чак до дворната порта.

Михаил Икономов не беше единственият в Сливен, който в този светъл празник се чувствуваше изпълнен от колебания и несигурност. Точно по същото време, когато той допиваше чая си в дома на народния поет, Костадин Келов седеше до работния тезгях в задната стаичка на дюкяна си, гледаше свъсено, без да вижда нещо, в някаква точка пред себе си и с настървение гризеше ноктите си — лош навик, който още от преди да тръгне на училище при него беше белег на вътрешен смут.

Костадин беше хубав и висок мъж, толкова висок, че създаваше погрешна представа за слабоватост. Лицето му сякаш се състоеше от две самостоятелни и противоречещи една на друга части. Носът му, съвсем леко прегърбен и с ноздри, които сякаш непрекъснато душеха във въздуха, добре поддържаните му „ястъклии“ мустаци и чувствените пълни устни прилягаха на човек, за когото под слънцето не съществуваше друга грижа извън сладострастието. Обратно: острият, като че впиващ се във всяко нещо поглед, правите вежди и подранилата дълбока бръчка между тях, почти разполовяваща цялото чело, навяваха представа за твърдост, за неотстъпчивост пред трудностите, за честолюбие и за упоритост в преследването на целите.

Всъщност тази горна част на лицето представляваше по-верния портрет на истинския Келов. Останал от малък кръгъл сирак, познал нерадостното детство на чираче по чужди дюкяни, всичко, каквото той бе постигнал през живота си — пък бе постигнал учудващо много, — дължеше не на робуване на страстите, а на денонощния труд на двете си ръце и на непримиримия си стремеж към изява и успех. Сега на своите двадесет и седем години той по външност изглеждаше поне на четиридесет, но затова пък действително се бе домогнал и до изявата, и до успеха. Името му отдавна значеше нещо за Сливен и сливенци — всеки по-заможен гражданин (а заможни не липсваха в този град), който държеше трапезата му по изтънченост на напитките да напомня не за кадузи или за люлянки и ръкави98, а за европейското, цивилизованото, задължително биваше мющерия в неговия дюкян.

— И трябва да захвърля всичко това — произнесе гласно Костадин Келов — и да се върна там, в нищетата, откъдето започнах…

Каза го и при това го каза с дълбока мъка, защото той, научен от живота на прозорливост, имаше, общо взето, вярна представа за онова, което предвещаваше по-близкото и по-далечното бъдеще. „По-близкото“, онова, което щеше да дойде същата вечер, само след няколко часа, положително щеше да бъде определяне часа на революцията, а „по-далечното“ — самата революция с неизбежните за нея разрушения, погроми, опустошения и пепелища. А щом си представяше затрита тази стаичка, „светая светих“ на постигнатото от него, очите на иначе толкова коравия Костадин засмъдяваха…

Усети болка и раздвижи рамене — едва сега си даде сметка, че цели часове бе преседял неподвижен, вдървен, прикован на стола си от мрачните видения на бъдещето.

— Нека стане онова — рече си повторно, — което е писано в книгата на съдбата. — И веднага мъничко надеждица трепна в сърцето му: — Пък кой знае, може Бог да е милостив към онези, които нищичко не са получили наготово, а са го сътворили с труд и пот…

Разкърши се още веднъж, драсна о подметката си клечка кибрит и погледна стрелките на големия си часовник с посребрените похлупаци. Беше дошло време да тръгва. В светлината на недоизгорялата клечка Костадин Келов милозливо огледа още веднъж работилницата си — шишетата с благовонни течности от далечни страни, високите стъкленици с награфените мерки, точните като на сарафин теглилки… После въздъхна, излезе от дюкяна, с машинални движения превъртя два пъти ключа на тежкия катинар на вратата и с провлечени крачки — все едно че носеше товар от сто оки на раменете си — пое през мрака на зимната нощ.

Друг от сливналиите, които в тази празнична вечер буквално не можеха да си намерат място, беше ханджията Събев, познат повече като Бял Димитър. Макар и без нужда (в хана имаше само един гост, някакъв грък от Лариса, закъсал тук на път към Русия), той поне десет пъти обиколи собите и гостилницата, после яхърите, избите, сеновалите. И недай Боже да забележеше дори най-малък пропуск в реда или чистотата — тогава тежко на тримата чираци. Иначе кроткият и разбран Бял Димитър в подобни случаи заставаше по средата на кръчмата или одаята, подпираше тежки юмруци на хълбоците, по плешивата му глава заиграваха отраженията от пламъчетата на шарлаганените лампи и свещите, а устата му бълваше неудържим порой от ругатни. После обаче скоро-скоро се засрамваше от своята гневливост, скандалът завършваше също тъй внезапно, както беше започнал, а посраменият ханджия подновяваше припрените си обиколки…, докато дойдеше времето на следващото избухване. Дяволски ядосан беше Бял Димитър и най-лошото беше, че всъщност се ядосваше на себе си — усещаше, че причината за яда му, Господ знае каква, е в самия него, а несправедливо си го изкарваше на чирачетата. И като вършееше нагоре-надолу из хана, дълбоко в себе си той съзнаваше, че наистина не ровеше да намира несъществуващи или незначителни („търся под вола теле“ — признаваше си честно) кусури на прислужниците, а диреше истинската причина на раздразливостта си.

И най-сетне я откри. То стана чак при осмата или десетата му обиколка, когато беше за пореден път до дворната порта на хана. А поводът — че метлата от жилави пръчки, с която се почистваше калдъръмът, беше подпряна там, до портата, а не под навеса на обора, където й беше мястото. Взе да я пренесе ханджията и точно в този миг една мисъл не озари, а сякаш раздра съзнанието му. Той не спря, а като че застина така, с метла в ръка. Защото разбра!

Бял Димитър Събев минаваше за прилежен християнин, но и той, и околните знаеха, че истинското верую на живота му беше редът. Именно редът, стигащият до дребнавост ред във всичко — като се започне от часа на ставането, премине се през образцово водените сметки и се стигнеше до управлението на хана. Точно на този ред — Бял Димитър бе убеден в това — той дължеше всичко постигнато: замогването, хана, уважението на околните. А сега…

Разтълкувал посвоему неподвижността на господаря си, вълкодавът Караман полека приближи и гальовно се отърка в краката му — да не повярваш такава нежност за куче, от което иначе се бояха и човек, и животно. Ханджията разсеяно прекара пръсти през гъстата му черна козина, а мисълта му продължи да оглежда от всички страни онова предишното, откритието. Да, тази беше причината да усеща душата си на парчета. Защото Бял Димитър имаше достатъчно здрав разум в главата си, за да не се заблуждава относно онова, което щеше да се случи днес, тази вечер, след няколко часа: щяха да се съберат, за да определят деня и часа на Хаоса. Вярно, имаше да се кажат и добри думи за Хаоса. Например светлото бъдеще, което се мержелееше отвъд него, както го знаеха от Програмата. Или ако се погледне далеч, далеч назад, нали всичко е било хаос, преди Господ Саваот от него и в него в шест дни да създаде Земята и другото след нея. Това Димитър Събев чудесно знаеше. Но знаеше още нещо: че преди да се роди бъдното и Господ Саваот да създаде този път не Земята и хората, а да възроди Българското царство, Хаосът непременно щеше да помете реда — онзи свещен ред, който за Димитър беше като религия…

Помисли това ханджията, пък отлепи крака от калдъръма и, поглаждайки още веднъж Караман, повлече стъпки към навеса на обора. Отиваше да остави метлата на мястото й…

Тази Коледа не беше от студените, дори вчерашната лапавица не се бе задържала по покривите и улиците, но като се преструваше, че зъзне от студ, Таню Стоянов се бе увил до неузнаваемост в ямурлука си и бе прихлупил качулката върху калпака. Така извървя той „Хаврика джаде“ почти до самата фабрика; изглеждаше на забързан в празничната вечер пътник, но всъщност изпод гуглата не оглеждаше, а по-скоро опипваше с очи обстановката. Нищо не го разтревожи — християните в Сливен празнуваха Рождество, а турците предпочитаха топлината на баджите пред съмнителното удоволствие на разходка по започналия да замръзва калдъръм на сокаците. Младият човек се върна по стъпките си и внезапно не влезе, а сякаш се хлъзна в двора на покойния чорбаджия Кутьо Ганчев. Трябва да беше очакван, понеже от гъстия мрак се отдели стопанката Руска Кутевица, захлопна мандалото зад него и мушна джугата.

— Ще да ти се наложи да почакаш около половин сахат, Таньо — обясни тя действията си. — Дрехите на госта позасъхнаха, ала нали все трябва да ги мина с ютията…

Тя го въведе в затоплената соба, осветена от шарлаганена лампа и две-три борини. Докато още приспособяваше очите си към светлината, от другия край на стаята Левски го поздрави с махване на ръка, а седналият насреща му Димитър, синът на Руска, го стрелна с нескрит гняв в събраните наблизо очи — изражение, което никак не подхождаше на добряшкото му младо лице. За Таню не бе трудно да се досети за причината на това неприязнено посрещане — сладкодумният Дякон сигурно бе запълвал дългата вечер с разни увлекателни историйки, та момъкът се сърдеше за приближаващия им край.

— Няма как, ще трябва да потърпиш — позасмя се Левски. — Зер бива ли видният базиргян из Къркклисе99 Никола Рангелов да се явява в подобен каяфет?

И той поразгъна губера, с който се бе завил. Под него наистина не изглеждаше особено привлекателно в тесните дрехи на покойния чорбаджи Кутьо.

— Който е избрал кишата и най-мократа лапавица, за да прекоси Балкана, сега ще има нужда от малко търпение — обади се стопанката, докато изваждаше ютията от жаравата на огъня и забърсваше желязото с навлажнен парцал.

Забележката й беше основателна. Предния ден, че и цялата нощ бе валял на поразия мокър сняг, който се топеше, щом се докоснеше до земя, дърво или човек, та Левски и придружникът му Дели Ради от Нейково, пристигайки по развиделяване, бяха не наквасени, а вир-вода. Ради отиде да се подслони и изсуши при свои земляци в Ново село, а Сава Райнов и другарите му след кратко размисляне избраха да настанят Дякона, в сравнително безопасния дом на вдовицата Руска Кутьо Ганчева; все пак, за да й спестят поне отчасти тревогата, те премълчаха що за човек беше онзи, комуто даваше подслон100.

Не мина много време и дрехите, подсушени и изгладени, бяха готови. Руска съобразително излезе някъде, за да даде възможност на госта да се преоблече на топло, и се върна точно навреме, за да се сбогуват. Тя може би не пропусна странния начин, по които двамата излязоха от дома й — през около петдесет крачки разстояние, — но с нищо не издаде изненадата си. А двамата — пак Таню отпред и доста отдире му Левски — извървяха пустеещите улици на същинския Сливен, по Големия мост преминаха в Клуцохор и все под закрилата на тъмнината след още две-три минути се шмугнаха в дома на Сава Райнов. Със свещ в ръка стопанинът ги преведе през стълбите и хаета, а оттам в една стая, прозорците на която бяха плътно закрити с черги. При появяването им неколцината мъже, насядали вътре по китеници и възглавници, скочиха на крака. Левски ги изгледа един по един, усмихна се едновременно с устни и очи и рече простичко:

— Помози Бог, аратлик!

Сякаш не ги поздрави, а махна с пръчката на магьосник — напрегнатостта на всички понамаля, израженията се смекчиха, страхопочитанието в погледите отстъпи място на сърдечна дружелюбност. Отговориха му, а той се здрависа с всеки поотделно, запозна се и с двамината, които виждаше за пръв път — Иван Ханджиев и Нено Брадата.

— Не забелязвам Димитър Топалов — каза, докато се настаняваше между другите. Уж не беше въпрос, но така бяха произнесени тези думи, че Костадин Келов се видя принуден да отговори за всичките:

— Не сме го и канили, твоя милост. На човек, дето тъй леко обръща чашите, нямаме доверие. Ще ни предаде, когато някой път „Бяла Рада“ му размъти акъла и прекалено развърже езика.

Дълбоко в себе си Левски изпита раздвоение. Той имаше фотографа за добър родолюбец — преди три години Димитър Топалов бе един от дванадесетте сливналии, които под предводителството на Анастас хаджи Добрев бяха дошли в Балкана да се присъединят към четата на Панайот Хитов, — ала сам въздържател и върл противник на пиянството, той възхвали предпазливостта, основателна или мнима, на утрешните бойци на революцията. И във всички случаи не оспори решението им — фанатичното му преклонение пред мнението на болшинството и пред „глас народен — глас Божи“ не му позволяваше да насилва околните, дори и когато те показваха, че са готови да приемат неговото мнение като заповед.

Преглътна размишленията си и усмивката му отново озари собата:

— Както страхопочтително ме гледате, усещам се тъй, сякаш съм се върнал години назад във Войнягово, където даскалувах — по същия начин ме дебнеха в устата и азбукарчетата ми.

— Не крием, че се чувствуваме като школници пред наставника — рече за всичките Таню Стоянов и към обичайното му меланхолично изражение на лицето се прибави и значителен примес на стеснителност. — Така или иначе ви имаме за наш водач и учител…

— А искате ли пък на свой ред да ви покажа — с предишната усмивка продължи Левски, — че и аз ви имам за мои учители? И че се старая да бъда добър ученик? Да? Е, тогава слушайте, аратлик! — И изненадващо за всички той запя — приглушено, но със сладък, звучен и школуван глас:

Събраните отначало се объркаха — не бяха подготвени съдбовна сбирка като днешната да започне с песен. Скоро обаче се досетиха кой техен урок им припомняше Дякона, сърцата им се разведриха, та те вкупом се присъединиха към познатия им Чинтулов напев:

Докато се прибираше в къщи и разпалваше огън от въглените, оцелели в пепелта на оджака, в душата на Бяно се боричкаха противоречиви чувства. Погледнеш ли отстрана, именният ден на внука му бе преминал чудесно. Събрали се бяха всички роднини, децата се бяха наиграли до насита, предвождани, разбира се, от героя на тържеството — неуморимия в лудориите Стефан, възрастните се почерпиха, както му се полагаше, и си похортуваха за минали и бъдещи неща. Ала зад цялото това привидно благополучие Бяно през цялото време бе усещал и нещо друго, което насилената веселост не успяваше да прикрие. И не му беше трудно скоро-скоро да открие какво беше това, другото. То можеше да се нарече само с една дума — отчуждение.

Тъжните му размишления навярно щяха да продължат още, ако едно познато скръцване не го бе накарало да погледне през прозорчето. Някакъв човек тъкмо бе влязъл в двора и още се помайваше около портата. „Трябва да е откъм Одринско или Бунархисарско“ — помисли Бяно, като съдеше по цветовете и кройката на чепкена и потурите му.

Наметна нещо и излезе да го посрещне. Гостът го забеляза и неподправена радост разцъфна на лицето му. После, както беше още посред двора, свали феса си и разви шала, усукан около устата.

— Левски! — сподавено извика откъм хаета старецът. — Василе! Благословен да бъде Господ, който…

Не успя да завърши благословията си — наспроти своите седемдесет години, той на няколко крачки измина разстоянието до госта и го прегърна.

— Стопли се, стопли се, сине — редеше малко по-късно, когато въведе Дякона и го настани до разпаления оджак. — Размрази се първом, пък ще има време да ми разкажеш къде се губи и що чина повече от година време.

След това, докато старецът продължаваше да се суети около него и същевременно наглеждаше джезвето с кафетата, Левски изпълни молбата му. Разказа за своя почти целогодишен престой в Букурещ, за усилията си да сплоти различните крила на революционната емиграция, за създаването на БеРеЦеКа. Не му беше ясно доколко Бяно Абаджи следеше разказа му, но това продължи само дорде домакинът остави димящия филджан и го стрелна изпод гъстите си бели вежди.

БЯНО АБАДЖИ: — Имате ли сигурната опора на дядо Иван, сине? Или поне на съседните християнски страни?

ЛЕВСКИ: — Дълго плащахме на надеждата други да ни поднесат на тепсия свободата, дядо Бяно. Отказахме се и сега работим чисто български и не искаме вече да се водим по никого извън Българско.

БЯНО АБАДЖИ (угрижено): — Турската царщина е проядена до самата си сърцевина, ала още е сила, която не е за подценяване. Двете последни войни, на които бях свидетел, го показаха. И ако тя все пак се примири със загубата на Влашко и Сърбия, няма да е така, когато ще се отнася до България. Зер с българи е населено досами Цариград… Как се поваля такъв враг без другар и съюзник?

ЛЕВСКИ: — Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.

БЯНО АБАДЖИ: — Не се сърди, Василе, но не разбрах приказката ти.

ЛЕВСКИ: — Искам да кажа, че всеки признава нуждата от другар и съюзник, но за съжаление другарят и съюзникът все прави своята си тънка сметчица. И дърпа чергата към себе си, сам или чрез своите маши. Политиката на руския цар не прави изключение. С факти мога да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то, единият препоръчан от одеските българи за добър помощник на българите, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци и хайде — отдето е дошъл.

БЯНО АБАДЖИ: — Разбирам. И сега си си плюл на ръцете да вдигнеш толкова народ, че и без помощ да бъде сринат тиранът. (Другият потвърди мълчаливо.) Как смяташ да го постигнеш? Навярно с паяжина от комитети, в която да се хване тлъстата муха, наречена Абдул Азис хан? (Ново потвърждение.) Как се постига такваз задача, сине?

ЛЕВСКИ: — С дръзновение и зрялост. Да, да, най-вече зрялост. Играем с живота на седем милиона българи. Трябва зряло да се постъпва…

БЯНО АБАДЖИ: — Сливенската част от паяжината изплетена ли е вече?

ЛЕВСКИ: — Онзи ден, на връх Рождество. И храня големи надежди за Сливенския комитет, дядо Бяно. Тук бунтовната закваска никога не е липсвала.

БЯНО АБАДЖИ: — Но винаги е била примесена с буйство и нетърпеливост. А за твоя тъкмеж е нужно преди всичко търпение.

ЛЕВСКИ: — Мисля, че людете от новия комитет именно това разбраха. И от тук произлиза надеждата ми — от кръстоската на отколешното бунтарство с новите похвати.

БЯНО АБАДЖИ: — Станаха ли спорове кой да бъде начело и кой — безимен войник в строя?

ЛЕВСКИ: — Станаха. Но обратно на онова, което си мислиш. Избраници се отказваха, за да дадат място на по-достойни.

БЯНО АБАДЖИ (развълнувано): — Господи Саваоте, също и това е газена лампа!…

ЛЕВСКИ (с леко объркване): — Този път е мой ред да река: не се сърди, ала не разбрах приказката ти.

БЯНО АБАДЖИ: — Остави, то си е мой лаф за съвсем новата виделина, която озарява Българско.

ЛЕВСКИ: — Къде точно я видя?

БЯНО АБАДЖИ: — В много неща, които научих през този половин час време. Като започнеш от различния подход, който сте възприели в — как беше? — БеРеЦеКа, преминеш през узряването на нашите сливналии до неговата висота и готовността да не развяват веднага бунтовни байраци, а да заработят може би за цели години в тиха и подмолна подготовка, та стигнеш чак до самоотказа да запазиш името си в народната памет, като дадеш път на по-достойния от тебе. Този самоотказ е много нещо, Василе. Трябва да си извървял предълъг път, за да прозреш истината, че не всеки е роден да бъде конник, има нужда и от онзи, който да е стреме.

ЛЕВСКИ (повтаря замислено): — „Не всеки е роден да бъде конник, има нужда и от онзи, който да е стреме.“ Ще запомня тези думи, дядо Бяно. (Кратко замълчаване.) Моята цел в живота е да стана стремето, на което да стъпи целият наш многострадален народ, за да яхне коня и да полети с него над скапаните останки на османската тирания. (Ново замълчаване.) Като изреждаше белезите на газената лампа, ти сгреши само в едно, дядо Бяно. Новият подход далеч не е така нов. Доколкото зная, вие тук, в Сливен, още преди половин век не само сте стигнали в съжденията си до него, но и почти сте го превърнали в дело.

БЯНО АБАДЖИ: — За Селимински и Братството ли говориш?

ЛЕВСКИ: — Разбира се.

Преди да продължи разговора, Бяно постъкна огъня, после взе от пезула торбичката си с тютюна и лулата, подаде на госта, но Левски поклати отрицателно глава. Бавно напълни лулата си и я запали с едно въгленче от оджака.

БЯНО АБАДЖИ: — Прав си и не си прав, Василе. Нашето беше повече мерак, не дело. Липсваше ни онова, което ти одеве спомена: зрялост. И опит ни липсваше. А също и човек, който да подхване правилно работата. Чакай, чакай, не ме прекъсвай. Нямам намерение да похуля паметта на Селимински, напротив. Хаджи Иван беше един от най-големите българи, които съм срещал в дългия си живот. Ако Раковски и тебе поставям примерно на десетото, най-горното, стъпало, той заема деветото или най-малко осмото. Въпреки пагубната грешка на Преселението. Но между тогавашното наше Братство и днешните твои комитети зее цяла пропаст.

ЛЕВСКИ: — В основната идея няма особена разлика…

БЯНО АБАДЖИ: — В идеята може, но не и в осъществяването, за което ти ни похвали. Селимински схващаше цялото, но му липсваше усет да обхване подробностите. На тебе Бог е дал и едното, и другото.

ЛЕВСКИ: — Надценяваш ме с похвалата си. Ние с бай Каравелов, председателя на БеРеЦеКа, нямаше да чиним и пет пари, ако преди нас не са били знайните и незнайни закрилници в Балкана, Паисий с огненото си слово, Селимински и вашето Братство, Бозвелията, що направи от отделните българи народност, Раковски, който очерта великата цел на свободата… Разбираш ли? Ние сме само на края на една дълга верига; която от отколешните брънки на тази верига да не бе съществувала, нямаше да съществуваме и ние. Както ако нямаше преди петдесет години Братството, нямаше сега да има Частен революционен комитет.

БЯНО АБАДЖИ: — Не съм дип съгласен с тебе, ама хайде да не спорим. И да оставим да почиват в мир костите на скъпите ни покойници. Пък иначе…, иначе от сърце ти благодаря.

ЛЕВСКИ: — Благодариш ми? За какво?

БЯНО АБАДЖИ: — Затуй, че чрез Братството ти и мене направи брънка от веригата. Но то е само третата от благодарностите ми.

ЛЕВСКИ (със смях): — А, значи има и други?

БЯНО АБАДЖИ: — Първата беше за това, че изобщо си спомни за мене, стареца, и дойде да ме почетеш. Втората — че не си забравил и гредата над портата ми. Видях те, когато и се поклони.

ЛЕВСКИ (свива рамене): — Кой българин не би се поклонил пред паметник като тази греда? А за първото не си прав, дядо Бяно. Аз не идвам при тебе, воден само от стародавното уважение на младия към стария. В дългия си живот, който спомена, ти си натрупал много мъдрост. И аз черпя наготово от нея. Че ако щеш — и да се изповядам идвам.

БЯНО АБАДЖИ (смеейки се от сърце): — Да беше за съвет, чат-пат разбирам — с едно крило не може да се лети. Но за изповед? Хайде, изповядай се бе, синко!

ЛЕВСКИ: — Изповядвам ти, че не съм чак такъв безпогрешен прозорливец, за какъвто някои ме имат. Помниш ли, преди две години тръгнах за Българско, като бях готов да си заложа главата, че само за двайсет и пет дни ще вдигна всенародна буна. После реших, че два пъти да пребродя земята на дедите ни и — готово.

БЯНО АБАДЖИ: — А сега?

ЛЕВСКИ: — Сега всеки ден си удрям носа в една истина, която искрено ме плаши. Петте века робство много тежат върху плещите на българина, та му иде безкрайно трудно да се изправи на крака. И понякога в безсънните нощи усещам колебание да гризе сърцето ми…

БЯНО АБАДЖИ (сърдито-наставнически): — Истината те плаши, колебание гризе сърцето ти… Чуваш ли се, Василе?

ЛЕВСКИ: — И аз съм човек като другите, дядо Бяно. И както ми е простено по човешки да хвана кашлица или коремобол, така и по човешки…

БЯНО АБАДЖИ (прекъсва го): — Не, ти нямаш право на плашене и колебания. И не защото си някакъв приказен юнак, а защото гониш една ясна цел, за която отнапред си знаял, че пътят към нея е върволица от пропасти, сипеи, преспи, стръмноти.

ЛЕВСКИ: — И нямам право да се стресна, когато надзърна в пропастта, или се изправя пред непреодолимата скала, така ли?

БЯНО АБАДЖИ: — Научи от мене едно: когато прескачаш трап, не гледай в трапа, а на отсрещния скат.

ЛЕВСКИ: — Ще рече, да виждам само онзи рай, който ще представлява свободното ни отечество?

БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече, да виждаш само онзи рай, който ще представлява свободното ни отечество, ала нито за минута да не забравяш трапа, който богът на България е поставил да прескочиш по пътя си.

ЛЕВСКИ (след продължително размишление): — Ние невям трябва да си сменим длъжностите, дядо Бяно. Може би ти повече от мене да подхождаш за човек, който да ходи от град на град и от село на село, за да буди със словото си заспалия българин.

БЯНО АБАДЖИ (докато изчуква пепелта от лулата си): — Не, лъжеш се, синко. От стар турчин ходжа не става. Аз, да речем, най-много да се досетя като везира как човек може да се наяде с дълга лъжица, ала нямам като тебе онзи огън свише, който от обикновения човек прави апостол.

(Старецът дори не предполагаше, че в този момент за пръв път прикачваше прозвището Апостол към името на Васил Иванов от Карлово, което щеше да остане в признателната народна памет наравно с Левски и Дякона!)

ЛЕВСКИ (като разкършва рамене и се изправя): — Благословен да бъде часът, в който похлопах на портата ти. Чувствувах се натежал от умора, обезверен, уплашен. Сега съм лек като перушина и същевременно с толкова сила в мишците, че съм готов да изляза насреща на сто Абдулазисовци и да ги натръшкам не един по един, а всичките наведнъж. Това дължа на тебе, дядо Бяно.

БЯНО АБАДЖИ (искрено изненадан): — На мене!?

ЛЕВСКИ: — Помниш ли за онзи титан, дето добивал сили, когато се допирал до земята? Е, аз сега съм като него, само дето не се докоснах до земята, а чрез тебе — до мъдрия и славен наш народ. (И тръгвайки, добавяше шеговито): — Комай също и това е газена лампа, а?

Димитър Георгакев точно пресичаше Машатлъка, когато не срещна, а почти се сблъска с Халис бей. Измърмори някакъв поздрав и се запъти да го отмине, но турчинът преднамерено стори крачка встрани и го спря.

— Накъде си развял брада, даскале? Препускаш така, сякаш си дочул, че някому са докарали буре куруджийско…109

— Де да беше за каквото и да е вино, бей ефенди. — Учителят се опита да вложи в думите си глумливост като Халисовата, но те прозвучаха по-скоро като въздишка. И обясни: — Пратили са ми хабер да се явя в конака. И то „чабуджак“, „веднага“, така заповядали.

— И затуй ли си се разбързал? — изкиска се от сърце Халис. — Бързането е оправдано само когато се гони яре, приятелю. Или като се отива на зияфет. Ония от конака са последните, които заслужават подобно старание.

— Може би преценяваме от различна гледна точка, бей — дипломатично рече българинът и понечи да продължи пътя си, но другият отново го спря; мъчеше се да го прикрие, но думите на даскала очевидно го бяха впечатлили. Той си промърмори: „Аллах, аллах, щом и синът на един Йоргаки…“ Размисли се за секунда. Тъй и не се разбра накъде е имал намерение да отиде, но после неочаквано предложи:

— Ще ме вземеш ли с тебе? Ако не помогна, поне няма да преча…

Димитър Георгакев оцени жеста му и поблагодари с подбрани думи, тайната на които той безупречно владееше. А дали го взе със себе си, то е просто излишно да се говори. Единственото, което се промени, беше походката му — Халис бей наистина беше последният човек, който да се разбърза, отивайки в конака…

Оказа се, че действително е нямало причина за тревога и припряност — това пролича още от начина, по който ги въведоха в одаята на мюдюрина и по уважението, с което ги посрещнаха и настаниха там.

Като приспособи очите си към сумрака на стаята, учителят огледа хората, насядали по миндерлиците. Тук беше преди всичко стопанинът на одаята Мустафа ага — човечец с посредствен ум, който се мъчеше да навакса онова, дето му липсваше, с надуто началническо държание. Току до коляното му се бе разположил покритият с мрачна слава Али Байрактар; нито натруфената бьолюкбашийска униформа, нито предвзетото пушене с дълъг кехлибарен цигарлък успяваха да скрият наследството от младини — янкеседжийската му природа. Малко по-нататък седеше кадията Келеш Осман. Кой знае защо, той бе свалил богато навитата си гъжва и сега се виждаше, че под нея главата му бе остригана до кожа — сигурно бе завъдил въшки, та улесняваше жените си да го пощят. И тримата сливенски първенци се ползуваха от името на заклети българомразци, но Димитър Георгакев прецени, че комай не се забелязваха недружелюбност и заплаха в погледите им.

Когато малко по-късно разпозна и другите двама в одаята, учителят се успокои още повече — бяха правоверни османлии, разбира се, но не заемаха никаква длъжност в конака, та ако щеше да се води истиндак, надали щяха да се намират тука; най-вероятно да са се отбили да се повидят с Мустафа ага, пък той да ги е задържал на кафе и раздумка. За единия, някой си Хасан бей от Татар Мезар, знаеше твърде малко — само че минаваше за служител в пощата, ала главното му занятие е да чука таблите по кафенетата, но в присъствието на другия видя съвсем добър знак. Защото беше един честен и справедлив табак от махалата Айше Хатун, по име Юмер ефенди; ако се готвеше някаква разправа с него, Димитър, Юмер ефенди положително не би намерил място в стаята.

Предложиха на новодошлия кафе и това окончателно успокои българина — когато привикват някого на разпит или на разпит с нещо по-твърдо за притурка, надали започват с кафета и с неизбежните приказки за здравето в семейството. Това се потвърди и от първите думи, с които Мустафа ага започна същинския разговор — онзи, за който го бяха извикали „чабуджак“:

— Ти имаш име на много учен чиляк, Димитър челеби. Говори се из града, че си с най-много пипе от българските даскали, пък и в същото време си знаел и нашия език, езика на Пророка, по-добре от кой да е правоверен…

Очаквайки продължението, учителят се задоволи да кимне неопределено. А то, продължението, дойде откъм кьошето на Келеш Осман:

— Какво ти!… — похвали го кадията. — Разправяха ми онзи ден, че когато си зачитал арабието, Салих ходжа гледал да си намери работа из Аба пазар.

Салих ходжа беше нещо като пръв преподавател в медресето към Нурул Кудус джамия.

— Вярно, бях старателен, когато изучавах езика ви, ефендилер — все така изчаквателно рече Димитър Георгакев. — Дори известно време го преподавах на нашите българчета в Класното.

— Затуй те поканихме — продължи мюдюринът и подаде нещо през подгънатите си колена. — Имаме тук няколко словца на български, та се сетихме за тебека — да ни ги преведеш най-точно.

Българинът пое листовете и още от първия поглед се досети за произхода им — такива букви, ситни като мравчици, пък широки, бяха характерни за ръката на най-уважавания учител в Сливен — Добри Чинтулов. Погледна листовете отгоре-отгоре и изпод брадата му изби гъста червенина, която не се разля, а сякаш се плисна върху хубавото му лице. Димитър Георгакев изобщо лесно се изчервяваше, но този път като че цялата кръв бе нахлула в главата му; по-късно Халис бей щеше да го подиграва с такива думи: „Беше заприличал на жарава, даскале, можех да си запаля цигарата от лицето ти…“ А в сегашния случай изчервяването беше, защото Димитър без особен труд разбра причината да потърсят преводаческа услуга именно от него — трябваше да се извърши едно своего рода предателство и амуджите от конака бяха решили, че най-подходящият човек за него беше синът на Йоргаки чорбаджи… Да, те просто го смятаха за един от своите!… Обиден и огорчен до дъното на душата си, той занарежда несвързано:

— Вие… Вие очаквате от мене… Дръзнали сте да отворите…

— Хелбете! — изкиска се насреща му пощенският служител Хасан бей. — Един от най-личните сливенски размирници пише до гяурската община и сигур е натикал върху хартията какви ли не злонамерения против светлия наш падишах, пък ние услужливо да ги връчим на другите таквиз като него. И то без дори да надникнем в тях. Как не, я!

Неколцина от останалите обаче схванаха по друг начин думите му:

— Или що, Димитър челеби? — глуповато запита кадията Келеш Осман. — Комай този ситнеж ще ти дойде нанагорно, а?

Учителят много ясно съзнаваше каква ще бъде последицата, но въпреки това заговори с възмущение, което много напомняше злост. И по тази причина словото му отново звучеше объркано:

— Аз да бъда онзи, който ще… Как сте могли да помислите!

Той се огледа, търсейки помощ. И я намери — видя я в дружелюбния и непривично мъдър поглед на Мехмед Халис бей. С този поглед прочутият и наглед лекомислен гуляйджия сякаш му говореше: „Преведи го, даскале. Не се горещи и го преведи. Обиден си, зная. Ала ако откажеш на тия тука, ти само ще донесеш беля на главата си, а писмата пак няма да останат тайна — ще се намерят мнозина от твоята вяра, които за плата или от раболепие ще свършат работата. Пък ако си ти, все ще можеш да позамажеш това-онова, което може би не е за конашки уши…“

Също и друг, изглежда, го бе разбрал и пожела да му протегне ръка за подкрепа. Беше Юмер ефенди, табакът от Айше Хатун, който произнесе с привидно безразличие:

— Челебията ще ви преведе писмата, разбира се. Но ако слушате мене, вие напразно прахосвате и неговото, и вашето време, ефендилер.

— Тъй ли? — присмя му се в лицето Мустафа ага. — И защо, яху?

— Защото подценявате даскал Добри Чинтулов, ефендилер. Хич ти вярвате ли наистина, че ако человек с акъла на даскал Добри замисли да пише — как беше? — „злонамерения против светлия наш падишах“, то ще го направи ей така, ачик, че дори и ще го прати по нашата, ще рече — падишаховата поща. Залагам всичките кожи в дюкяна срещу едно от чорбестите кафета на Лютвито — (думата му беше за един сливенски кафеджия, който не се славеше с особен майсторлък), — че писмата на даскал Чинтулов ще са чисти като току-що навалял сняг.

— Какво пък, да проверим — подкрепи го този път гласно Халис бей и кимна окуражително към учителя. — Чети, чети спокойно, даскале.

Димитър Георгакев разбра урока на двамата и, възвърнал равновесието си, издигна пред очи двете писма на своя уважаван колега. Първо ги прочете на ум и лека усмивка се сгуши в брадата му, когато поблагодари с поглед на Мехмед Халис бей и на Юмер ефенди.

— Да ти е сладко кафето на Лютви, ефенди — каза. — Спечели го напълно заслужено. — После се обърна към конашките първенци: — Сигур не е тайна за вас, че Добри Чинтулов е пратеник на сливенската християнска община за църковния събор, свикан в Стамбул по повелението на Високата порта. Той замина преди около месец, баш в голямата зима, а тук са първите му писма-отчети до общината, съответно от 26 януари и 9 февруари по нашето летоброене. Пише как е пътувал и че е пристигнал по живо, по здраво. И че вече и другите пратеници на българските епархии се събират, като се ползуват от цялата благосклонност на Портата, че и на падишаха.

Това за благосклонността на Портата и падишаха го нямаше в писмата, но учителят с основание прецени, че стигне ли се до четенето им, умници като Мустафа ага и Келеш Осман няма да забележат разликата.

Умълчаха се — по-дълго, отколкото обяснението на Димитър Георгакев оправдаваше. Халис бей по-късно щеше да каже, че мюдюринът, кадията и пощаджията през тези минути приличали на деца, които не смятат да кажат, че са се надрискали в гащите си. Най-сетне Мустафа ага се изкашля без нужда и предложи:

— Какво пък, нека да ги прочетем, тези пикливи писма на даскал Чинтулов. — И се преосигури: — Никой няма да ни упрекне, че сме сторили една проверка в повече, щом тя е за доброто на девлета…

Тъй като никой не възрази, учителят преведе писмата. Преведе ги леко, плавно, без никакво запъване; ако някой следеше текста през рамото му, щеше да се увери, че преводът звучеше по-гладко и от оригинала — така добре владееше Димитър турския език.110 Както им беше казал преди малко, пък и както го предричаше Юмер ефенди, писмата не съдържаха абсолютно нищо „по̀ така“. В първото Чинтулов известяваше, че „с Божията воля“ е пристигнал благополучно и изреждаше имената на някои от онези, които са го изпреварили. Във второто, писано две седмици по-късно, описваше заседанията на една подготвителна комисия, в която участвувал и самият той, натоварена „да наредат един регламент (правилник), по който ще се води соборът в разискванието на устава“111.

Изслушаха го мълчаливо, после, кой знае защо, възцарилата се тишина бе нарушена не от друго, а от една тежка въздишка на кадията. А Мустафа ага се обади:

— Ще повториш ли имената, които е назовал даскал Чинтулов, челеби? Стори ми се, че дочух някои познати…

— Познат ти е Сава Доброплодни, мюдюр ефенди — избърза Хасан бей. — Зер е пак тъдявашен, сливналия от Клуцохор. Преди десетина години беше тук и се развъртя повече и от сливенския. — Той очевидно намекваше за прочутия сливенски вятър. — Класно школо за гяурчетата, театро, шантавите европейски моди, че дори и Големия мост — всичко е негово дело.

— И други ми се дочуха. Тия там Иларион, Панарет и прочие не са ли чернокапците, дето разбуниха като кошер Стамбул и не само на гърчулята, ами и на Дивана и Портата дръзваха да се озъбят? Хайде, чети, даскале!

Димитър Георгакев ги прочете. Бяха все имена на хора, с които българският народ се гордееше. Сава Доброплодни бе споменат като пратеник на Силистра. Като свърши, мюдюринът го запита отново:

— Известни ли са ти тия, хм, черковни представители, челеби?

Цялата мъка и огорчението, които се бяха трупали в душата на Димитър Георгакев през изминалия час, сега получиха израз в този „хъс“, с който отговори:

— Всичките до един, Мустафа ага. И ако ще ме питаш за тях, ей така ще ти отговоря: искаш ли да узнаеш боя им, вземи господина Чинтулова за аршин — нито един от споменатите не е под неговата мярка. По-горе от него има, ала по-долу — не!

Учителят лъжеше. Доброплодни, Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и горе-долу Марко Балабанов той наистина знаеше, за Христо Тодоринов Стоянов беше подочувал, но повечето други — например поп Петър от Русчук, Занкин от Враца или Димитраки бей от Силистра — му бяха напълно непознати. Излъга от злоба. И за да натрие мутрите на тези абдали и конашки перекендета.

— Вай, вай вай! — изпъшка повторно Келеш Осман. — Щом са по аршина на даскал Чинтулов и са стигнали до там да си правят меджлиса в самото сърце на нашата царщина, спукана ни е работата, ефендилер…

Димитър Георгакев се облегна назад във възглавниците на миндерлика. Почувствува се отмъстен и, стига да не отправеха нов въпрос към него, искаше само да мълчи и да гледа сеира на тези, „господарите“.

— И какво толкоз те тревожи, кадийо? — невинно попита Халис бей.

— Как какво! — почеса се по стриганата глава Келеш Осман; българинът заядливо си помисли, че жените му трябва да не са се престарали при последното пощене. — Отпуснали сме дизгините на гяурите и те ни превземат отвътре, ето какво ме тревожи!

— И с какво са ни превзели? — с привидна леност продължи да пита внукът на всесилния някога Тахир ага. — С по-добри от нашите пушки? Или те подплаши, че пратениците им са все таквиз левенти като Добри Чинтулов?

— Не се прави на карагьозчия, Мехмед Халис. — Мустафа ага се притече на помощ на кадията. — Много добре знаеш за какво ти говори той: че между гяурите са се навъдили таквиз акъллии, дето и на везирите, и на шейх юл-исляма излизат насреща. А аллах знае защо, пресветлият наш падишах, нека да живее сто години, им е разрешил да съзаклятничат открито, и то не другаде, а в сърцето на девлета.

— Не трябва ли в такъв случай да упрекнем първо себе си, ага? — намеси се в разговора Юмер бей. — Например да се запитаме как аджеба стана така, че българите, „раята“, са ни надскочили по ученост с два боя отгоре? — Той отмести поглед от мюдюрина и продължи към цялата одая. — И туй не са отделни хора, ефендилер, да речем един Чинтулов в Сливен, един Доброплодни в Силистра, един Христо Стоянов в София… Не! Цялото им племе надскочи нашето племе.

— Е, чак пък цялото им племе… — изсумтя Келеш Осман.

— Ами да вземем тогова българина, Димитра Георгакева — продължи вече по-разпалено табакът. — Чувате го: на турски, разбирате ли, на нашия език той е по-баскън от нас, родените в правата вяра. Пък ако отвори уста по разните физики, химии, астрономии и прочие — имената на науките той произнесе на български, сливенските турци още не знаеха как се наричат те по турски, — които преподава в училището, направо ще ни накара да се пулим като енизаарски фитоци112 срещу слънцето. А не е и само даскал Димитър — половината българи в Сливен могат като него да ни сложат в джоба си по акъл и знания. Защото са имали такива даскали като него, Димитра, като Чинтулова, като Михаила Икономова, като голобрадия Сава Геренов, че и като младата Аргира ханъм. А ние? Къде сме ние? И защо сме там, където сме? На това трябва да си отговорим ние, ефендилер. А не защо падишахът е разрешил да си оправят църковните работи в Стамбул. — Юмер ефенди щеше да завърши до тук, но му скимна да пусне полугласно, уж на себе си, още едно изречение: — То да имаше колай, аз самият щях да проводя децата си да събират акъл от български даскали и даскалици…

Другите предпочетоха да се престорят, че не са чули последните му думи. Но не можаха да скрият, че цялото слово на Юмер ги бе потиснало. Може би, защото признаваха правотата му.

След нова порция мълчание се обади Хасан бей. Обади се не с предишното безгрижие, а с нескрита злост в погледа и в тънките устни:

— Забравили сме урока на Баязид Светкавицата — каза. — Девлет не се управлява с възхищение към разните му там учени глави, а със свалянето им. И ако падишахът ни призове, аз пръв ще поставя ятагана си за…

— Ти само едно си забравил, яху — остро, пък без да повиши глас, го прекъсна Мехмед Халис бей. — Че от времето на Баязид ни делят цели пет века. — Той се обърна към табака. — Сега разбираш ли отговора на собствените си въпроси, Юмер ефенди? Оставили сме се раята да ни надскочи, понеже има такива като нас, които за цели пет века не са се поучили за пет пари… Ето я голата истина, Юмер!

Хасан бей, по-гневен от всякога, като че щеше да се хвърли върху него, но мюдюринът избърза да внесе успокоение:

— По-кротко, по-кротко, ефендилер. Не сме се събрали тука нито да се обиждаме, нито да се заканваме. И ти, Хасан бей, налягай си дъното на шалварите. Гледай го ти него! Падишахът е изволил българите да си свикат меджлис на две крачки от сарая му, пък той, виждате ли го, решил глави да сваля тук, в Сливен!… А ти къде, Димитър челеби?

— Аз хемен свърших моята работа, мюдюр ефенди, и ще гледам да се измъкна преди някой да е свалил и моята глава…

И с едно не особено старателно темане си тръгна. В този момент не мислеше за писмата. Казваше си, че трябва да запомни справедливостта и човеколюбието на Юмер ефенди и азиатската диващина на този смятан досега за съвсем безличен Хасан бей. Бъдещето щеше да му покаже, че сливенските българи наистина е трябвало да знаят и да се съобразяват какво е можело да очакват от двамата…

Зад него разговорът продължи.

Макар Хасан бей съвсем ненужно — впрочем и съвсем незаконно — да задържа писмата още три дни, благодарение на Димитър Георгакев вестта за тях скоро-скоро обиколи целия Сливен. И предизвика такова оживление, сякаш не съдържаха простички сведения за пътуването и за първите действия на пратениците в Цариград, а новина за избирането на екзарха… Тъй или иначе, когато Йоргаки чорбаджи свика по повод на тях общината, в „канцелярията“ се бе събрал незапомнено много народ. С изключение на Бяно Абаджи (за него се спомена, че от една неделя се бил качил на Барите да постегне долапа си), за чието отсъствие кметът никак не съжали, тук бяха не само всички членове на общинския съвет и онези, които, без да са законно избрани, имаха постоянно място в него — например Стефан Саръиванов и ортакът му Тотьо Кювлиев, Иванчо Желязков, Захария Жечков, Русчо Миркович и Михалаки Гюлмязов, — но и неколцина други по-млади, които никога досега не бяха участвували в заседанията. Кой бе поканил, да речем, Михаил Икономов? Или младото даскалче Геренов? Или фотографина Димитър Топалов и този новопръкнал се караабаджия Сава Райнов? Ами питиепродавеца Костадин Келов?

В страхопочтителната тишина на „канцелярията“ Панайот Минков прочете писмата. Всички бяха толкова поразени от достолепния им тон и от всепочитаните имена, споменати в тях, че единодушно го помолиха и той ги изчете още един път. А след второто прочитане някой от присъствуващите се хвърлиха в прегръдките си като след превелика новина, в очите на други блестяха сълзи на умиление.

— Помнете ми думата, братя — с непривично потреперващ глас произнесе поп Юрдан. — Няма да минат и шест месеца и от амвоните на българските Божи храмове ще се чуе българско име — на екзарха. За пръв път след патриарх Евтимия…

Може би това заклинателно предсказание щеше да предизвика нов изблик на вълнение и сълзи, ако някой — това беше промушилият се по-отзад Нено Брадата — не се обади хлевоусто, кълчейки език:

— Сто сте казете, господа, дали сте мозем презивя, без негово фенерско патриарсеско светейсество Григория?

Натрупаното в стаята електричество се разрази в буен, несдържан смях — всички разбраха, че Нено имитираше благородното съскане на българските „елини“, които допреди двадесетина години държаха в ръцете си църквата и изобщо съдбата на българското население.

Друг път подобна подигравка навярно щеше да накара Йоргаки чорбаджи да избухне и „да постави всекиго на мястото му“, ала сега инстинктът му подсказа да запази благоразумие — ако страстите избухнеха, не можеше да се предвиди докъде биха стигнали.

— Не сме се събрали за остроумия и подигравки, господа — задоволи се да каже той. — Приканвам ви към приличие, каквото подобава на тази общинска канцелярия. И да обсъдим какъв да бъде отговорът ни на господина Чинтулова в Цариград.

Очакваше на поканата му да се озове някой от „правоимеющите на глас“ общинари, които винаги го подкрепяха — например Феслията или хаджи Гендо, — но те сякаш си бяха глътнали езиците. И затова никой не направи забележка, когато му отвърна един от по-външните, който при това не минаваше за послушен и еветчия — Иванчо Желязков.

— Какво има да умуваме, кмете? — провикна се той по-високо, отколкото нуждата го изискваше. — Нека господин Чинтулов както и досега да държи на българщината, друго не искаме от него.

— И да знае, че в добро и зло ние тук сме зад гърба му — допълни учителят Геренов. — Няма да го оставим сам.

Последният удар върху Йоргаки нанесе не друг, а собственият му син:

— И нека уважаемият наш по-стар колега не се стъписва пред разприте — каза. — Дори стопанката първо раздигва къщата, преди да почисти и да сложи ред.

Поприказваха още малко, пък като усетиха, че предъвкват все едно и също, повечето се надигнаха да си ходят. И скоро „канцелярията“ — може да се рече — опустя: след голямата навалица тук бяха останали само Йоргаки, хаджи Никола, хаджи Гендо, двамата ортаци Саръиванов и Кювлиев и Михалаки Гюлмязов. Кметът притежаваше достатъчно здрав разум, за да забележи, че с „младите“ бяха тръгнали не само такива бунтари, като поп Юрдан, но също секретарят на общината Панайот Минков, Русчо Миркович, Желязков и Захария Жечков, на които като хора на пара̀та по-подобаваше да са тук, при „старите“. Йоргаки чорбаджи проводи Маринчо прислужника за шест — само шест! — кафета и докато го чакаха да се върне, проточи едно многозначително:

— Е-е-е? — Това всъщност означаваше: „Чухте и видяхте всичко. Кажете сега и вашето мнение.“

— То всичко ми се вижда ясно — избърза пръв Гюлмязов. — В едно хората бяха прави: е, дори и да не са шест месеца, а малко повечко, ще имаме екзарх и завинаги ще се сбогуваме с Фенер. Разумно е, мисля, да не си затваряме очите пред тази истина и да се съобразяваме с нея. Защото, сгромолясвайки се, Фенер ще повлече и онези, които сляпо се държат о пешовете му.

Очите на Стефан Саръиванов шареха повече от обикновено, когато се обади след него:

— Може и да е така, Михалаки, ама недей очаква от мен да викам „аферим“ на разни чапкъни с кръпки на задниците, дето в акъла им са само безредици и поразии.

— Безредици и поразии? — не му остана длъжен другият. — Мигар в последните десетина години си чул името на негово светейшество Григория да се споменава поне веднъж в ектениите? Какви безредици и поразии очакваш, когато туй положение се узакони?

Донасянето на кафетата прекъсна начеващата препирня. Разговорът се поднови едва след като ги изсърбаха.

— Отбивали ли сте се наскоро отсреща при Петраки? — попита след това хаджи Гендо. Имаше предвид църковното кафене, което се държеше от Петраки Влахов. — Не? Е, тогаз не сте видели и новостта на Сливен — вестник „Светлина“. Имало го, казват, и в читалището.

— Какво? Какво? — чуха се гласове. Защото хора от чергата на Йоргаки и другите смятаха под достойнството си да се блъскат с простолюдието в кафенетата или читалището.

Хаджи Гендо им обясни. Неколцина ученици от Класното — назова имената на Добри Минков, Петър Данчев и Александър Козаров — захванали да издават ръкописно вестниче „Светлина“113. И всяка седмица се появявал нов брой.

— Взе много да се чува името на това хлапе Добри Минков — заканително рече Феслията. — Сигурно и вестникът му е бунтарски, а?

— Сега още не. Отзиви за сказки, размишления по правописа, разни новини от училището и града. Ама така, както знаем списователите му, сигур и бунтарските призиви няма да закъснеят.

— Тя работата се разбра — остави филджана на масата до себе си Йоргаки чорбаджи. — И не е лошо, както посъветва господин Гюлмязов, да не си затваряме очите за истината. Дори и когато от нея ще засмъдят като от лют пипер.

— И каква е истината, кмете? — за пръв път се чу гласът на Кювлиев.

— Те, истините, сигурно са много, ала аз още сега мога да посоча три. Школото го загубихме още преди трийсет години. Сега и второто килимче се издърпва изпод краката ни — църквата; щем не щем наскоро и ние ще захванем да викаме „осанна“ на екзарх еди-кой си.

— А третата истина, Йоргаки чорбаджи? — попита Саръиванов. — Нали рече, че истините били три?

— Третата произлиза от първите две. Че вместо да се вайкаме за загубеното, по-яко да държим онова, което е в ръцете ни. А що е в ръцете ни, вие го знаете — властта и пара̀та.

— Властта? — присмя се Михалаки Гюлмязов. — Одеве хубавичко се видя доколко властта е в ръцете ни. Пък невям и пара̀та — такива като Миркович, баща и син Жечкови или синът на Фабрикаджията хич не са за подценяване.

— Властта все още не е в ръцете на онези — как бяха? — „чапкъните с кръпки на задниците“. Има ли работа с християните, конакът все още ще почука на нашата врата, не на тяхната. Вижте на̀ — когато да се разследват писмата на даскал Чинтулов, повикаха моя син, не например Михаил Икономов.

— На твое място аз не бих се хвалил с това последното, кмете — тихо отбеляза Гюлмязов, но Йоргаки се престори на глух за думите му.

— Да не се караме с простолюдието, а да го водим — продължи кметът. — А чрез пара̀та да го държим в зависимост от нас. Това е според мен третата истина. Оная, от утрешния ден.

Замълчаха, размисляйки над думите му.

Грижата, изпълнила „канцелярията“, беше тежка и плътна — къща да построиш върху нея.

Когато излязоха от събранието, някои се разотидоха — между тях беше и поп Юрдан, — но повечето някак ей така, без уговорка, се отправиха към дюкяна на Панайот Минков. И там насядаха кой къде намери, някои направо на пода.

— Има едно нещо, което не искам да остане в тайна — заговори пръв Димитър Георгакев. — За писмата на господина Чинтулова пръв научих аз. И държа да ви разкажа как. — Заслушаха се в думите му. И той наистина разказа; може да пропусна някои от подробностите, но най-важното предаде точно. — Разбирате ли срама ми, приятели? — завърши. — И защо настоях да ви разправя всичко? За да ми се доверят амуджите, значи ме броят за един от своите. И аз невям ще се покажа един от техните, ако премълча участието си.

— Разумявам онуй, което става в душата ти, даскал Димитре — отговори за всичките Панайот Минков. — Искам само да знаеш, че и да не ни бе казал, никой измежду нас не би помислил за тебе като за турско ухо. Въпреки че си син на… е, разбираш, щото искам да кажа.

— Ние съдим за човека по делата, не по произхода му — допълни Михаил Икономов.

— Вероятно сте прави — с развълнуван от благодарност глас рече Димитър Георгакев. — Но настоявах да ви разкажа всичко, братя. — И тъжно завърши: — Вие може и да не си давате сметка, но в живота понявга тръненият венец е изплетен от власт и жълтици…

За малко се умълчаха — тези думи за трънения венец, изплетен от злато и власт, им бяха направили дълбоко впечатление. После се обади Захария Жечков и даде друга насока на разговора:

— Нека се опитаме да сложим всичко в ред — каза. — И така, в Цариград работата върви към развръзка — нашите народни избраници ще изпълнят, вижда се, с чест дълга си; няма да мине много и ние, най-голямата народност в Европа под ботуша на султана, ще се сплотим още повече зад Христовия кръст, понесен от българска ръка. Тази картина от утрешния ден радва нас, седемте милиона българи, ала е трън в очите на навикналите на господаруване гъжвалии и на онези, които добруват под зеленото знаме с полумесеца.

— Вярно е, ама и не е съвсем вярно, бай Захария — възрази главният учител. — Не на всички гъжвалии се зловиди възземането ни. Ето на̀, чухме тук за Халис бей и Юмер ефенди…

— Да, но чухме и за таквиз като Хасан бей, верицата му проклета, дето се заканвал да върнат закона на ятагана — вметна Бял Димитър Събев, но Икономов не се отклони от мисълта си:

— … подобно е и в общината. Не е ли самият й секретар между нас? А господата Желязков и Миркович? Не си ли ти лично тука? Нямаме ли също подкрепата на поп Юрдан и на Бяно Абаджи? — Той разпери ръце. — Не сме като в гора, пълна с вълци, тъй мисля аз.

— Ще ви възразя със собствените ви думи, учителю — обади се Панайот Минков. — Вярно е, ама и не е съвсем вярно. Наистина не сме като самотен пътник, заобиколен от глутница вълци. Но хайде да погледнем кои са с нас. Мехмед Халис бей. Добросърдечен човек, всеки в Сливен го обича, но развей прах и гуляйджия — колко тежи той в работите на града и санджака? Или Юмер ефенди? Скромен и честен табак и прекупвач на кожи и… толкова. А онези, които имат властта да се разпореждат със съдбините на нас, раята, са явни българомразци като Мустафа ага и Келеш Осман. И такива табладжии и привидни безделници като Хасан бей, които, оказва се, през цялото време са с длан върху чирена на ятагана.

— А Мехмед Хайдар бей? — тихо попита учителят Иван Ханджиев. — Докато е мютесариф на санджака, много е важно той към кои аджеба се числи…

Никой не се нае да му отговори. Действително досега не можеха да се оплачат от Хайдар бей, но знаеха ли го как ще се прояви, ако му се наложи да избира място до Халис бей или до кръвника от пощата?

— Същото е и в общината — продължи мисълта си Панайот Минков. — Има там чорбаджии114, които са гордост на българщината, но властта и влиянието не са в техни ръце, господа. Ако конакът ще се допита за нещо, няма да повика поп Юрдан или Бяно Абаджи, а например…

Той замълча внезапно, изведнъж, сепнато, но Димитър Георгакев завърши вместо него:

— А например баща ми, можехте спокойно да го назовете, господин Минков.

— Влиянието им в конака е само половината от тяхната сила. Другата е могъществото на пара̀та — само слепият не вижда, че Турската царщина отдавна вече се управлява не от хора на меча или ума, а от онези, които държат пара̀та, били те мюсюлмани или християни. А хората на пара̀та се боят от промени, на тях им е добре така, както си е.

— И затова няма защо да се чудим — вметна Михаил Икономов, — че такива хора на пара̀та като съгражданите ни Саръиванов и Кювлиев от само себе си се озовават в орбитата на Йоргаки чорбаджи и другите богаташи около него.

— Абе и това не е докрая вярно, ама нейсе, да не спорим — не се съгласи Костадин Келов. — Защо не споменавате господина Мирковича, който хич не може да се набеди, че е в орбитата на Йоргаки? По пара̀ той невям като нищо ще сложи в джоба си Саръивановците…

— Същото е и с онези, които имат влияние над властта — подкрепи го Сава Райнов. — Няма да припомня, че Бяно Силдаров е член на мезлиша — така казваха в Сливен на меджлиса, смесения градски съвет. — Ще възразите: търпят го, обаче думата му не тежи. Добре, ама хайде да не забравим Тъпчилеща в Пловдив или хаджи Мано в София. А земляка Гаврил Кръстевич? — Казваше „земляк“, защото Гаврил Кръстевич беше от Котел. — Не е ли той ден през ден в султанските сараи, пък е главна сила в борбата за наша, българска църква? Туй са все хем много богати люде, хем със силно влияние, което далеч не ги кара да се боят от — как го рекохте, господин Минков? — … от промени. И не им е добре така, както си е.

Никой не му възрази — пък и нямаше защо, — та в претъпкания с хора дюкян изведнъж се възцари глухо мълчание. Сякаш за да запълни с нещо тази неловка тишина, Захария Жечков извади тютюн и тънка хартийка и с механични движения сви цигара, после драсна клечка кибрит о подметката си и запали.

— С разговора си ние всъщност през цялото време преливаме от пусто в празно — каза, след като вдъхна няколко пъти от парливия дим. — Нашите пратеници в Цариград си вършат с достойнство своята работа, а ние? Ние удряме калпаци и фесове в земята от радост, викаме единогласно „аферим!“ и умуваме кой държал властта, кой — пара̀та…

— Не си прав с укорите си, Захария — оспори думите му онзи, който наричаше сам себе си Боян Боянов, но за другите още оставаше Силдаров. Освен участието му в общата гюрултия, тези комай бяха първите му приказки в днешния вълнуващ ден. — Хората се радват и, ей Богу, имат за какво да се радват — в живота на всекиго измежду нас не са били много вестите като онези, които получихме от господина Чинтулова. И се оглеждат да оценят в какво дередже сме, та да помогнат според силите и възможностите си. Не за преливане от пусто в празно, а за тази цел обходихме и нашите чорбаджии, и по-личните ни първенци в Пловдив, София и Цариград.

— Слава на Бога, ей това през цялото време исках да чуя — поздрави го Жечков. — Още от одеве, когато приканих да сложим всичко в ред, това единствено беше в акъла ми: дали като зрители в театро ще ръкопляскаме и ще викаме „браво“, или ще запретнем ръкави да бъдем полезни и действително яка опора на избраниците ни в събора.

— Каква ти опора през една неделя път? — със съмнение произнесе Димитър Топалов, фотографинът. — В Цариград събитията се развиват устремно, като падащ камък. И изискват мигновени решения и мигновени действия. Дорде дойде до нас вестта за едно или за друго, дорде се наумуваме, дорде стигне дотам отговорът ни — и наши, и врагове ще да са забравили за какво е била отколешната приказка…

— Решително не съм съгласен с вас, господин Топалов — поклати пооплешивялата си глава стопанинът на дюкяна. Изговори тези думи без горещене, почти тихо, но гълчавата в един миг прекъсна и всички наостриха слух за тях — така по-онова време тежеше мнението на несменяемия секретар на църковната община Панайот Минков. — Няма нищо по-вредно и опасно от това да запазим за себе си безметежната — и впрочем твърде удобна — роля на публика. Защото нека не си правим илюзии, господа. Григорий Фенерски не е просто патриарх, а вселенски патриарх и нито той, нито обкръжаващият го клир ще се примирят седем милиона души от паството му, овчици, които той и предшествениците му пет века са стригали до кожа, сега ей така, да си вземат шапките и да се отделят в самостоятелна екзархия. Независимо от султановия ферман борба ще има и в тази борба представителите ни в събора ще се нуждаят от подкрепата на всекиго от нас. От моята паланца, от словото на господа учителите, от вашия фотографически апарат, господин Топалов, от стъклениците на господин Келов, от становете на Боян Силдаров, от чукчето и обущарските клечки на Кондю Кавръков… Кое от всичко това ще помогне, аз не се решавам да предскажа. Важното е готовността ни да окажем подкрепа с всичките си сили и с всичкото, което притежаваме.

— А удари само от Фенер ли трябва да очакваме? — продължи по-разпалено Минков. — Мигар допущате, че онези наши уж еднокръвни съграждани, които само допреди години зовяха сами себе си „елини“ и кълчеха езици в „благородно“ съскане, за да заприличат на истински гърци, ще се поколебаят, ако им падне сгода, да ни прескимбичат115? Или се надявате, че те са забравили как едно подир друго из ръцете им се изплъзнаха и школото с разните му там Анастасиматариони и Октоихи116, и непонятното за самите попове „О евлогон тус евлогундас се, Кирие…“117 в храмовете български? Ние ще извършим непростим грях към себе си и потомците си, ако от лековерие и самонадеяност се оставим възможният техен удар да ни свари неподготвени и безсилни да отговорим на удара им с дваж по-силен удар!

Сякаш изтощен от непривично дългото си слово, Панайот Минков се отпусна на стола си. След ново кратко смълчаване — в тези минути всички в дюкяна му изглеждаха като зашеметени — главният учител Икономов рече посрамено:

— Господин Минков ни издърпа ушите и длъжни сме да признаем, че напълно си го бяхме заслужили. Вижда се, господа, ние имаме още много да учим от онези, дето глумливо зовем зад гърба им „старите“. Приемам укора на господина Минкова и предлагам тозчас да обсъдим как да държим в готовност цялото българско население на Сливен, за да дадем достоен отпор на нападката, откъдето и да дойде тя.

— И аз се присъединявам към самоукорното слово на Икономова — подкрепи го веднага Боян Боянов. — И още сега ще предложа къде и как да стегнем редиците си. Училището и читалището са наши, тях е излишно да споменавам. Също и женското дружество — за него спокойно можем да разчитаме на здравата ръка на госпожица Аргира Димитрова. Остават, мисля, църквата и… как да го нарека, чаршията. Майстори, калфи, чираци, дюкянджии — всички трябва да са пробудени! И готови!

— Чини ми се, че църквата е с нас — въодушевено се намеси отново Захария Жечков. — Думата ми не е само за поп Юрдан, него си го знаем. Но добри българи са и повечето от другите свещеници. Поне за баджанака сакеларий поп Атанас118 отговарям като за себе си. Пълна вяра имам също в поп хаджи Стоян, в поп Мавроди, в поп Стамо, в протоиерей поп Тодор…

— Не споря — кимна в съгласие Боян. — Но едно е да са заслужили доверието ни, друго — да използуват амвона, за да държат нащрек цялото християнство.

— А за чаршията няма защо да се оглеждаме за чужда помощ — намеси се Костадин Келов. — Ако изключим Боян Силдаров, извинявам се, Боянов, който се заби горе по Асеновския боаз, всички тук сме по цял ден на чаршията. От нас зависи да не мислим само за алъш-вериша, но и за разпалване съзнанието и борбеността на занаятчии и търговци.

Поприказваха още малко. Не оставиха извън вниманието си нито учениците от Класното (тук отново стана дума за ръкописното вестниче „Светлина“), за по-влиятелните еснафи, за „хаврикаджиите“ — ще рече, за работниците от държавната фабрика и от новата, на Саръиванов и Кювлиев. Малко по малко уточниха всичко и си затръгваха.

Русчо Миркович понечи да тръгне с един от първите, но стопанинът на дюкяна му направи знак да остане.

— Виждате ми се кахърен, господин Миркович — заговори направо, когато останаха само двамата. — Наблюдавах ви и в метоха, и тука. Вие наистина не изпущахте от внимание нито една дума, но и не произнесохте нито една дума. Какво има, господин Миркович? Не ви питам от махленска клюкарщина, а от готовност да ви помогна, ако скромните ми сили го позволяват.

— Благодаря ви, приятелю — отговори трогнат другият. — За съжаление наблюдателността ви не ви е излъгала. За двойно съжаление не виждам как да се възползувам от предложената помощ…

— Поне кажете какво ви загрижва. Тревогата е като вината — сподели ли се, тя става наполовина.

— Зетя Стефан — въздъхна Миркович. — Стефан Гидиков.

— Вярно, не го забелязах между нас… И то в такъв ден…

— Отначало рекохме — преумора; бъхтал се е по друмищата чак от Бурса дотук. Сетне ни мина през ум за простуда. Но сетне… Е, аз много съм живял и много съм видял. Дъщерята Щилияна я залъгвам как да е, зер е трудна с първа рожба, но себе си не съм приучен да лъжа.

— Мигар мислите за…?

— Не мисля, пред очите ми е. — Русчо Миркович извади кърпа и избърса чело. — Охтика! Боже, за какво ме наказваш? Не сме се съвзели от смъртта на Мария, сега и Стефан…

— Искрено се моля Богу да се мамите. Заради вашето семейство и за целия Сливен — родолюбец като Стефан Гидиков принадлежи на целия народ. И все пак потърсихте ли съвет от някой по-вещ, по-знаещ?

— Злъчката. И той, какъвто е прямодушен и „право куме в очи“, изтърси думата „охтика“ и пред самия болен. Е, научи ни и да го лекуваме със сок от стъргана ряпа119 или с нагъсто измесени половин ока свинска мас и толкова мед. Но тази ми се вижда бошлаф… Лошото е, че и Стефан ги нагъва без надежда, като осъден. И се влошава не на дни, а на часове… Молихме за някакъв цяр Михаил Спицерина — говореше за един армено-католик от Цариград, който лани бе отворил първата аптека в Сливен120, — но той не дава, искал бил… е, забравих как се казваше, ама беше нарочна бележка от доктор какво лекарство да даде и по колко да се пие.

Известно време и двамата мълчаха. Тишината се начупваше само от неравното барабанене на Панайот Минков по масата.

— В нашия просветен деветнайсети век не стига да се довери човек на баби и знахарки, господин Миркович. Трябва съвет на лекар, и то не някой самозванец като оня хекимин Костаки, ако го помните, а човек с най-напредничави знания.

Другият тъжно сви рамене:

— Виновен ли съм, че брат ми Георги гние в Диарбекир… Какви по-добри знания от неговите, един възпитаник на Монпелие?

— Георги, вашият брат, беше доктор с всепризнати познания. Но той не е единствен. — Ново кратко барабанене по масата. — Наскоро мющерии ми разказваха за един доктор от Ески Заара. Начо Планински се казвал. Съвсем млад бил още, ама с ум и опит — нямаха думи да го нахвалят. Изучил Висшата медицинска школа в Букурещ и там минавал за пръв ученик на италианеца професор Давила121. И да не е вярно всичко, поне няма да е загуба да се опита. Ще може ли Стефан да издържи до Железник?

— Какво ти! — възкликна Миркович. — Ще докарам този доктор тук. По кесия злато за час път да ми поиска, даввам му ги. Че какво, мислите, ми е по-свидно — златото или да гледам Щилияна още толкоз млада, пък под черна забрадка?

И той така решително тръгна, че дори забрави да се сбогува.

Даже да не беше прещедрото възнаграждение, обещано му от непознатия сливналия, доктор Начо Планински пак щеше без колебание да приеме поканата. Имаше две големи подбуди. Може би щеше да помогне на един страдущ и нуждаещ се (в този смисъл само преди година той бе давал клетва пред учителя си д-р Карел Давила), при това, както се говореше, един от стожерите на българщината в бунтовния Сливен. И още: че пътуването щеше да го откъсне за ден или два от враждебността, която го ограждаше в родния му град. Впрочем не — враждебността не идеше нито от града, нито от обикновените отрудени ескизаарчани; още със завръщането му от Букурещ те, неговите съграждани, усетиха готовността му да раздава докрай сили и знания за здравето и добруването им и търсеха каквато и да е сгода, за да му се отплатят с внимание и признателност. Но точно това дружелюбие на простия народ стана причина Планински да си спечели ненавистта и зложелателството на чорбаджиите. Никога не се разбра дали бяха очаквали да стане доктор само за тях и техните семейства — каймака на града, — или поне да се приобщи към кръжеца им на благоденствуващи верноподаници, ала съвсем, съвсем скоро той, лекарят, се озова в ролята на чумавата овца в мирното (според чорбаджиите) стадо на Ески Заара. И започна едно тровене на живота му — с повод и без повод, — което скоро го накара да стане пишман за радостта и нетърпението, пришпорвали го да се върне час по-скоро в родния град след годините на учение в Букурещ. При това положение как можеше да не е доволен от внезапно дошлото разнообразие в ежедневието?

Макар и да тръгна още по първи петли, пътуването не го уморяваше. Причината, не беше само в младостта — по това време д-р Начо Планински караше едва двадесет и четвъртата си година — и в здравата му физика. Непознатият му Русчо Миркович се бе погрижил в Ени Заара и в още две ханчета по пътя да остави свежи коне за смяна, та всъщност пътуването донесе на лекаря едно неизпитвано досега усещане — той за пръв път позна удоволствието на бързината. Тъй или иначе още далеч преди пладне каруцата с меки яйове навлезе в Сливен, не измина, а сякаш прелетя покрай коритото на някаква река, прекоси един голям и внушителен мост, после свърна наляво и скоро спря. Преди да слезе, доктор Планински се огледа. Да, човекът, който притежаваше подобен богат дом — ще речеш цял сарай122, — можеше да си позволи лукса да повика лекар чак от Ески Заара и със смените на конете да му устрои такова шеметно пътуване. Скочи пъргаво на земята и пое от каруцаря чантата си, когато внезапно друга мисъл проряза съзнанието му: притежателят на този палат положително беше от съсловието на чорбаджиите, пък болният му зет бил начело на народните работи в града — това също го нямаше в Железник…

Още се пооправяше от пътя, когато от къщата излязоха да го посрещнат. Онзи, който вървеше с широки крачки отпред, беше мъж над петдесетте, но прав, стегнат, лъхащ на сила и енергия. Носеше фес, но облеклото му беше изцяло европейско — тъмен сюртук с кадифяна яка, сива жилетка, тясна вратовръзка („папийон“, определи я лекарят) също в сиво. Лицето му отговаряше на фигурата и походката — удължено и с открито изражение, засукани не нагоре, а настрана каврък мустаци и почти черни очи с твърд поглед. „Здрав българин! — с уважение помисли д-р Планински, докато го изчакваше. — Навярно е започнал от нищо, а се е издигнал с труд, воля и характер.“ И прозорливостта му не го измами дори и в подробностите. Зад стопанина на дома ситнеше млада жена, виждаше се — бременна; по черти приличаше на възрастния мъж, а сълзите й издаваха, че е съпруга на болния.

Здрависаха се и размениха неизбежните приказки за пътуване, умора и прочие. Предложиха му закуска, но младият лекар отклони — имало време за трапезата, нека да му полеят да се измие и да го заведат при болния. Със задоволство изпълниха молбата му и не след дълго го въведоха в една стая, в която буквално всичко, трепереше от чистота. Д-р Планински се огледа. Потънало в белоснежната възглавница на леглото, едно слабо лице с изпъкнали ябълчни кости и воднистосини очи го следеше — едновременно с любопитство и надежда.

— Вие сте, значи, Стефан Гидиков — заговори с професионална опитност лекарят. — Като мотор на всички народни дела славата ви отдавна долетя и до нас в Железник. Е, няма как, самата тази ваша роля за въздигането на българщината налага да ви изправя час по-скоро на крака.

— Вярвате ли го наистина, докторе? — попита отпаднало болният. От усилието на няколкото думи се задави в мъчителна кашлица.

— Ако не го вярвах — вдигна рамене Планински, — щях ли да бия пътя до вашия войводски Сливен? — Каза го, както е думата, без да му мигне окото, а вътре в себе си вече съзнаваше голямата неистина на изреченото. Защото беше достатъчно добър лекар, за да не се измами в значението на тази суха кашлица, на трескавия блясък на хлътналите очи, на неестествения руменец върху сухата, заприличала на пергамент, кожа на бузите. После се обърна към Русчо Миркович и другите домашни: — Ако нямате нищо против, бих предпочел да прегледам господина Гидикова насаме. Моля, почакайте ме оттатък.

Прегледът му продължи дълго, почти час. Когато излезе от стаята, изтърсвайки термометъра в ръката си (този май беше първият медицински термометър, видян някога в Сливен), жената на болния седеше в ъгъла и кършеше ръце на скута, а Миркович мереше с нервозни крачки дължината на стаята. Впериха въпросителни погледи в него, но той се задоволи да каже:

— Госпожа, ще имате ли добрината да ми полеете да се измия отново? А сетне, ако е възможно, няма да откажа онова кафе, което ми предложихте при пристигането ми.

Хитростта му не успя. Щилияна наистина стана да му прислужи, но преди да го отведе към мивника, запита го „в упор“:

— Какво мислите за болестта на Стефан, докторе?

Той отговори на въпроса с въпрос:

— Ще бъде ли възможно да намеря за нощес място в някой хан? Иска ми се да остана до вечерта тука и да прегледам още на два пъти господина Гидикова — следобед и вечерта. За заключението ми е важно да го видя и да проверя температурата му и надвечер…

— Какъв ти хан! — възмути се стопанинът. — Целият този дом е на ваше разположение, докторе.

Лекарят се върна след малко сам, подръпна панталоните си и седна срещу Миркович от другата страна на кръглата масичка. Този път не се престори, че не забелязва въпроса в очите на стопанина:

— Не зная нищо за житието-битието ви — каза, — но ми правите впечатление на човек, пред когото в живота не са застилали китеници и никой не е отварял вратите пред вас. — Другият потвърди; сигурно се досещаше докъде ще доведе това встъпление, но с нищо не промени твърдото си изражение. — Така и предполагах. И затова пожелах кафето, макар, общо взето, да не минавам за негов любител.

— Одеве познахте, докторе. — Русчо Миркович говореше спокойно, но свали феса и с един шарен месал избърса потта, избила отново по челото му. — Аз наистина съм видял две и двеста. И с мене може да се говори направо, без думите да се заливат с шуруп като баклава.

— Не излъгах, когато казах, че бих искал да прегледам още два пъти вашия зет — привечер телесната температура е най-показателна, пък и искам да видя как ще му подействува едно лекарство, което му дадох.

— Тук сякаш ще последва едно „обаче“…?

— Познахте. И това „обаче“ е, че още сега дръзвам да изкажа мнение за болестта на големия българин Стефан Гидиков. И за съжаление думите ми няма да съдържат нищичко насърчително.

Ново избърсване на челото.

— Охтика, нали, докторе?

— Да, туберкулоза по нашему. И ме е страх, че е от най-лошия вид — скоротечната.

— Неспасяемо ли е? — тихо произнесе Миркович.

— Ако диагнозата ми се потвърди, на вас ще призная, че засега науката е безпомощна пред това заболяване. Но ще ви предпиша неща от народната медицина. Аз вярвам в нея, господин Миркович, макар и да не я смятам способна да извърши чудеса. Ала тъй или иначе през столетията и хилядолетията човекът се е научил да разпознава болестите и да открива как да се преборва с тях. Например още сега ще помоля в стаята на болния да се разхвърлят борови и елхови клончета — те ще освежат въздуха за увредените му дробове. Ще направим и всичко останало. А за по-нататък ще се доверим на милостта на Бога.

Влизането на дъщерята от само себе си промени руслото на разговора.

— Може би господин докторът е уморен — рече тя, докато поднасяше кафетата и чаши с вода. — И ще пожелае да отпочине след тежкия път…?

Докторът се засмя пресилено, за да разсее атмосферата в стаята:

— Ще излъжа, ако кажа, че не съм уморен — отговори. — Но въпреки това бих предпочел да поизляза. За пръв път съм в богатия Сливен, знаете, и ми се ще да го поразгледам. Единствено ме е страх да не се объркам на връщане…

— Само попитайте за къщата на Русчо Миркович, всеки ще ви упъти.

Той гледаше, гледаше и не вярваше на очите си — никога не бе допущал, че е възможно всред мръсната, воняща и пълна с миязми останала нейде в Средновековието Турция да съществува прелестен град като този Сливен!

Самото местоположение бе чаровно и изпълваше сърцето му с вълнение и сладост. От три страни го обграждаха планини — меки и заоблени на запад и юг, стръмни и сурови на север, с венец от странни, сякаш нарисувани скали, обагрени по неповторим начин в синьо. Обърнеш ли се обаче на изток, мигом забравяш, че си в Балкана — погледът ти те пренася в най-тучната равнина на плодоносна Тракия. Но не, планината е тук и ти си в планината; дори да затвориш очи, ти я долавяш с другите си сетива. Кожата ти усеща милувката на ветреца, долетял от нейните дъбрави, слухът ти се изпълва с ромона на стотиците вади, шуртящи през махали и дворове във всички посоки, ноздрите ти долавят тяхната влага, примесена с мириса на първите сокове на настъпващата пролет.

Изумен, очарован, д-р Планински бавно крачеше по улици и мегдани — всичките калдъръмени и така чисто изметени, както грижовна стопанка по три пъти измита двора пред най-лични гости. Както навсякъде в Турско, също и тук дуварите бяха до три аршина123 високи, но не закриваха богатите домове зад тях — повечето от камък и, невям лакоми за светлика на деня, с джамлъци към всички посоки. Е, срещаха се, разбира се, и по-скромни къщи, ала и те като богаташките така грееха от чистота и прясно варосване, та да се задъхаш от изгледа им. И друго направи впечатление на лекаря. Независимо богата или по-скромна беше къщата, от нея все долиташе шум от ръце, които се трудят — ако не бяха равномерните удари на станове, то ехтеше от чуковете на бакърджии, от теслите на арабаджии, от бургиите на тюфекчии…

А чаршията? Боже мой, когато излезе на чаршията, Начо Планински напълно се смая — той не бе допущал някъде в Турско да има на едно място такова изобилие и разнообразие на стоки. Докато агаларите дембелуваха и ловяха пролетния припек по кафенетата, тук в няколкото стотици големи и малки дюкяни се предлагаше всичко, което раждаше тази богата земя, или се сътворяваше от умелите ръце на изкусни майстори, но и можеха да се намерят редки изделия от четирите краища на Европа, че и извън нея. Зяпайки като последен хаплю от дюкян в дюкян, на доктора неведнъж му идеше да се ощипе — страхуваше се да не сънува.

Но онова, което го порази най-силно при дългата му обиколка из града, не беше нито прекрасната природа, нито китните домове, нито многообразието на предлаганите стоки; дойде то не от вещите, а от хората. Тъй както обикаляше и надничаше по сергиите, младият ескизаарец неволно стана свидетел на странна сцена. Един тежък чорбаджия, наметнат със скъпо рухо и с провиснат дебел златен ланец от пояса, се изправи пред едного, който предлагаше кафяв и син шаяк. Цяла минута двамата се гледаха мълчаливо — жива заплаха в образа и настръхналата фигура на чорбаджията, живо безразличие в човека от другата страна на сергията — и само равномерното „трак-трак, трак-трак“ от броеницата на посетителя нарушаваше тишината, настанила се помежду им.

— Ти, бре! — смръщено и по господарски се сопна човекът с рухото и ланеца. — Не ти ли казаха на тебе, че трябва да предадеш още един пастаф аба за конака? Колко пъти ще трябва хабер да ти пращам? Или очакваш с пешкир на рамо и с бъклица да те калесвам?

В Ески Заара всяка от тези думи щеше да има тежестта на една здрава плесница. Тук обаче човекът зад тезгяха с нищо не показа да се е разтревожил от строгата забележка, дори не благоволи да стане на крака.

— Можеш да провериш в кондиките на общината, Йоргаки чорбаджи — каза, свивайки рамене. — Всичко, щото ми е данък, съм издължил. И нямам никакво възнамерение да дам и четири пръста аба в повече.

— Кааак? — не произнесе, а почти изрева другият. — Искат ни го не от дружеството на женурята, хондрокефалийо, а за нова униформа на заптиетата. Ясно ли ти е, или не ти е ясно?

— Ясно ми е едно — с предишното пренебрежение отговори абаджията. — Ако конакът ще си облича заптиетата, да плаща. Нийде не е речено, че аз ще се трепя на ткалото, пък някой ахмак ще се кипри бадева със стоката ми.

— И туй дръзваш да го изречеш на мен, кмета?

— Мен ме управлява общината, не кметът. А в общината не всички са турски подлоги. — И човекът се засмя иронично: — Та може би затуй не са си оставяли дъното на потурите по шубраците…

— Ти!… Ти!… — разфуча се другият; толкова кръв се бе качила в главата му след подмятането за потурите, че лекарят се приготви да се справя с апоплектичния удар, който сякаш беше неизбежен. — Друга песен ще запееш ти, нехранимайко, когато ей сегичка цъфнат половин дузина заптиета…

И с тези думи си тръгна, но го застигна присмехулният отговор на абаджията:

— Прав ти път, чорбаджи. И кажи едно „чок селям“124 на конашките си приятели от мене, Серт Коста. И също, че ги чакам, тъй им кажи.

Неколцина, които заедно с Начо Планински бяха присъствували на сцената, се изкискаха; постараха се да го направят достатъчно високо, за да не остане то незабелязано от отдалечаващия се кмет. Когато навалицата се поразотиде, младият лекар се престраши да попита:

— Ще ме прощавате, господине, но наистина ли не ви стресна заплахата на този… този… Е, на вашия кмет, де.

— Можеш да не ми викаш така префърцунено „господине“ и прочие — усмихна се насреща му другият. — „Майсторе“ или „бай Коста“ стига. Пък иначе наистина пет пари не давам за заканите на Йоргаки чорбаджи. И не само защото нравът ми е такъв, че ме зоват Серт Коста. А защото другите ни общинари — е, повечето от тях — не са от неговото тесто измесени. И сред тях Йоргаки е сам като пръст в нос.

— Но ако е хошбеш с конака, може действително да проводи заптиета…

— И какво от туй? Виж какво, драги, трябва да не си тъдявашен, за да говориш с такъв страх за конака и заптиетата. Този Балкан зад гърба си видиш ли? Докато той е на един хвърлей от тука, Серт Коста не можеш го стресна с всичките падишахови бьолюкбашии и заптиета.

Начо Планински поздрави и, зашеметен, си тръгна, но след няколко крачки се върна за още един въпрос:

— Ще прощаваш отново, но какво беше туй за дъното на потурите? Видя ми се, сякаш кметът дамла щеше да получи от подмятането…

— И с право, и с право — ухили се Серт Коста. — Има си го той спомен не от друг, а от Хаджията. — В цяло Българско под „Хаджията“ разбираха само за един човек: за Хаджи Димитър, който преди три години уж умря на Бузлуджа, пък остана вечно жив в народната памет. — Още беше младо момче Хаджията, когато така тръшна Йоргаки кмета в една бодлива ограда, та той остави там половината си потури. И сигур още се стряска, когато си спомня как е препускал по донове през Сливен.

Лекарят бавно пое към къщата на Миркович. В свободолюбивата му душа съзряваше една мисъл: тук и само тук, сред тези горди и непреклонни планинци, можеше той да намери себе си…

… Диагнозата му за съжаление се потвърди — Стефан Гидиков наистина страдаше от скоротечна туберкулоза. Д-р Планински изписа цели три листа с упътвания за разни сиропи от сабур с пчелен мед, за отварки от бударица, росопас и смил, за лековити смески от бял тамян и сакъз с канела на прах и прочие, и прочие125, но на четири очи призна на стопанина на къщата, че повече разчита Бог да опази болния за доброто на България и българите, отколкото на препоръчаните церове. А когато на сутринта си пиеха кафето за сбогуване, плахо сподели назряващата в гърдите му идея да се премести в Сливен и тук, както той се изрази, да открие кабинет. Думите му бяха посрещнати с неподправен възторг от Русчо Миркович:

— Благославям минутата, в която тази мисъл е пробляснала в главата ви, докторе. Нашият Сливен е начело във всичко, но след заточаването на брат ми осиротя откъм истински образовани лекари. Е, чакаме да се върне наскоро синът на нашия индустриалец Тотьо Кювлиев, но що е един лекар за град като Сливен? Елате, докторе, и аз ви обещавам, че цялото българско население ще застане като един зад гърба ви!…

Нека избързаме с няколко месеца напред и да кажем, че също и този път на Бог му се досвидя да направи чудо и в първите дни на юли прибра при себе си големия българин Стефан Гидиков. Не след много — сякаш да заеме мястото му в народните дела — д-р Начо Планински осъществи намерението си и се премести в Сливен126. За да остане тук до края на живота си…

Ако някой в този августовски ден имаше за цел да докаже как старото и новото се борят в Сливен и все още не успяват да се надвият, достатъчно беше да покаже облеклото на Стилияна Георгакева, която със забит в земята поглед (така от памтивека ходеха жените в Сливен) ситнеше през града. Тя носеше дълга и права пола от кафяво сукно, скроена по европейски, но зеленото й кадифяно елече над нея, яката на ризата, украсена с шевици, и шамията на главата можеха да прилегнат на която и да е селянка от балканските села…

Без да се смущава от тези нередности във външността си, младата жена прекоси две от махалите на същинския Сливен и подир малко вече се здрависваше с Аргира Димитрова. Учителката я посрещна радушно, но и посрамено — тъй като заедно с другите и „Баби-Иванкиното“ училище беше във ваканция (или отпуск, както казваха тогава), тя се бе заловила с катадневна домакинска работа и, защото не беше предупредена за посещението, „каяфетът“ й съвсем не подхождаше за посрещане на гости. За щастие нечаканата гостенка постъпи по най-добрия възможен начин — изобщо не забеляза външния й вид.

Изпълниха целия ритуал на „визитите“ по сливенски — настаниха се на хлад под клоните на крушата и току до ромолящата вада, изядоха по едно прясно сладко от бели череши и взаимно се осведомиха за здравето си. И най-сетне дойде време Стилияна да каже повода на гостуването си по никое време.

— Чини ми се, госпожице Аргира, че ние сме като воденица, на която са отбили водата.

— Кои „ние“? — предпазливо попита учителката.

— Жените на Сливен — беше неочакваният отговор. — След пет века изостаналост също и нашето колело беше на път — макар и със скърцане — да се завърти. Дружеството създадохме, сказки си обещахме да слушаме, за неделно училище заговорихме… Все хубави неща бяха…

— Защо говорите в минало време, госпожице Стилияна? Откъде туй „бяха“?

— Ще ви отговоря, но първо да помоля — не ми говорете на „госпожице Стилияна“. Само Стилияна, Тенинка или както другояче ви допада, ала не ми подхожда вие да ме назовавате със страхопочтителното „госпожице“.

— Вие също ми казвате „госпожице Аргира“ — засмя се домакинята.

— И съвсем основателно — сериозно потвърди Стилияна. — Ние и двете сме неомъжени, приблизително на едни години сме, ала къде сте вие, къде съм аз!… Дори е много, че съм седнала във ваше присъствие.

Похвалата, виждаше се, беше искрена, но и така пряма, че некрасивото, ала одухотворено лице на Аргира плувна в руменина.

— Хайде, нека да я караме, както ще ни е най-удобно на езика — предложи. И напомни: — Щяхте да ми обясните защо за добрите ни намерения казвахте „бяха“. И още — за пресекналата вода във воденицата ни.

— То, виждате ли, е едно и също. Нека да сме честни и да си признаем, че вдъхновител и двигател за нашите намерения беше един голям и благороден мъж, който, за съжаление, рано-рано ни напусна — Стефан Гидиков. И колелото на воденицата ни, едва проскърцало, се смълча и нищо чудно летният пек да го разсъхне напълно. Ако наистина сме честни, ще си признаем още, че без мъжки тласък не ще сме способни да преодолеем застоя. Просто силите ни няма да достигнат да надмогнем наследеното от пет столетия. — Очите на гостенката помръкнаха. Тя се прекръсти набожно и добави: — Имаше… Какво говоря и аз, има го още един сливналия, който може би дори повече и от господин Гидиков щеше да ни поведе към просвета и напредък, ала, уви, той също скоро ще ни събере на гробищата. Сигур се досещате — думата ми е за братовчеда…

— Анастас хаджи Добрев, разбира се.

— Да, Анастас си отива. Не така главоломно бързо като на господина Гидикова — нека бъде мир на праха му! — ала същата проклета болест гризе и неговите дробове. — Гостенката се сепна: — Ама какво ви разправям и аз! Нали и двамата сте учители, видели сте го на какъв хал е…

Аргира Димитрова предпочете да не споделя впечатленията си от болния учител.

— И тогава? Какво ще посъветвате да правим тогава, госпожице Стилияна?

— Без „госпожице“, само Стилияна — настоя гостенката. И продължи: — Да повикаме неволята като в приказките, пък като не дойде да отпуши водата във вадата ни, да запретнем ръкави ние самите. Грях пред света и българщината е да се примирим с петвековната си роля на тъпоумни твари.

— Не си ли противоречите? — стрелна я с поглед учителката. — Уж без мъжки тласък бяхме за боклука, пък сега — да запретнем ръкави ние самите… Или погрешно съм ви разбрала?

— Няма противоречие, госпожице Аргира. Ние чакахме да ни поднесат всичко на табличка — идея, посока, тласък. Защо пък сега да не опитаме обратното: със собствени сили да омесим тестото и едва за мятането в пещта да потърсим мъжка помощ? Само доколкото ще е нужно да се преодолее назадничавостта на баща ми и другите „по негов образ и подобие“ чорбаджии в общината. И да си спестим подигравките на волнодумците и злоезичниците.

Аргира Димитрова се заслуша с повишен интерес. Не само защото гостенката издаваше наличието на една дълбока пропаст в семейството на уж непоклатимия Йоргаки чорбаджи, но и понеже тази съвсем обикновена по ум и просвещение жена си позволяваше да мисли дръзко и да прави още по-дръзки предложения. Колцина бяха сливенките, умовете на които можеха да родят нещо като току-що изреченото?

— Усещам, дълго сте премисляли и оглеждали отвсякъде преди да похлопате на вратата ми. И ме сварвате неподготвена — мене, дето уж не ви подобава да седите в мое присъствие, — за да следвам мислите ви. Защо не ми помогнете, като ми дадете храната готово сдъвкана?

— Не е много онова, което имам да кажа. Три са целите, които ние, сливенки, решихме да гоним. Първата — да основем дружеството, можем да я смятаме зад гърба си. Втората — да ни се изнасят сказки от по-просветени люде, нека се надяваме, че ще го постигнем, когато читалището го уреди за мъжете. Но за третото — училището — хич ни няма. Него никой няма да го направи вместо нас. И аз седях и си мислех така: да се захванем ние и да го подготвим, разбира се, под ваше ръководство, да му скроим програмата не за една или две недели, а за месеци напред. И с всичко това на ръка да отидем при човек, за когото хем вярваме, че ще ни разбере и ще помогне, хем да има влияние и сили да завърти колелото ни.

— Ако повторя думите ви, бих рекла, че също и по тази, третата, цел главната работа е зад гърба ни, госпожице… е, хайде да е без госпожице, само Стилияна. Училището, както го виждам аз, трябва да има два главни дяла — просветен и, нека тъй да го наречем, домакински. Просветния естествено ще поема аз, но другите учители също са ми обещали ръка за помощ. Ще съставим две отделения — за съвсем безпросветените, които трябва да започнат от А и Бе и „две и две четири“, и за по-напредналите, дето вече се нуждаят да отворят очи за природните науки, за всеобщата и отечествената история, за географията и прочие. А домакинството ще се преподава едновременно на едните и на другите. Научих, че в града ни наскоро ще започне работа млад и родолюбив доктор, който, да се надяваме, няма да ни откаже помощта си. На никоя жена, мисля, няма да е излишно да понаучи нещичко за раждането и детегледането, за най-честите болести на пеленачето и невръстното. Вие бяхте обещали да предадете от майсторлъка си във везбата и шевицата…

— И държа на думата си. Макар че учителката ми, леля хаджи Калуда, майката на братовчеда Анастас, си остава къде-къде над мене.

— Зная една жена от Ново село, аз й викам леля Душка, дето е прочута готварка и въртокъщница. Питала съм я: щяла, била, с радост да запознае жените с гозбите, с приготвянето на зимнината, с варенето на сладка и петмези…

— За сладката и петмезите комай госпожа Руска Кутьо Ганчева няма равна на себе си — полугласно вметна гостенката.

— … и за всякаквито там тестени сладки. Остава ни коя да ни просвети в кройка и шев.

— На юг от Стара планина не ще се намери по-добра от Таша Йосифова.

Учителката сви рамене неопределено:

— На мен ли го казвате? Мигар не отидох при нея да ми ушие празничната рокля? Ала нали бяхте на събранието? Не помните ли как настръхнаха против нея нашите „добродетелни“ и „високоморални“ госпожи?

— Тогаз защо не поканим майка й? Госпожа Таша отдавна я надмина в майсторлъка й, ала и тя се е учила от баба Иринка Нойкова хаджи Йовкова. — (Нека мимоходом да споменем, че „баба“ Иринка едва есенес щеше да навърши четиридесетте…) — Пък и от родолюбиво коляно е — няма да ни покаже лакът, когато е за таквоз общополезно дело.

— Наемам се да я склоня. — Аргира каза „наемам се“, но всъщност имаше на ум да склони баба Иринка чрез дъщеря й Таша. Тя разпери ръце и се усмихна благосклонно: — Излиза, Стилияна, че нашата воденица е готова за завъртане на колелото…

— Тогава пременете се и да вървим за мъжката помощ. Нали е речено да не оставяме днешната работа за утре!

— Къде сте наумили да ме водите?

— При онзи, който е най-подходящ за нужната ни помощ. При господина Захария Жечков. Ама какво ви стана, госпожице Аргира? Не сте ли съгласна с избора ми? Ами че господин Жечков е председател на читалището, пък думата му тежи и в общината — кой повече от него може да ни подкрепи?

Пръстите на учителката изпукаха.

— Не е ли добре още малко да помислим? Да огледаме още веднъж работата от вси страни?

— Ако Захария Жечков ни откаже подкрепата си, тогаз щем не щем ще ни се наложи да мислим и кроим отново. Но доколкото го познавам, не допущам да не откликне на молбата ни. — И настоя: — Хайде, хайде, госпожице Аргира, навличайте роклята, дето ви е ушила Таша Йосифова и — право в кантората на Жечкови. Ама все пак защо се червите и колебаете, госпожице Аргира?

— Не, не се колебая и ей-сегичка ще се приготвя — каза учителката. И не излъга, но реши да замени една истина с друга: — Пък ако съм се изчервила, то е… Е, ще бъда откровена. Мислех си колко е странен светът, Стилияна. Странен и противоречив. Не се сърдете на думите ми, ама ето — баща ви Йоргаки чорбаджи е може би най-голямата пречка за всичко ново в Сливен, пък вие, неговата „плът от плътта му“, при това жена, ходите от врата на врата и с всички сили убеждавате да се надмогне старото и изостаналото и да се стъпи на друма на прогреса. Излиза, че невинаги ябълката ражда ябълка и крушата — круша. Случва се и на ябълка, при това киселица, да се роди, да речем, нар… Това беше. А сега ще ви помоля да ме почакате за минутка.

… Когато ги видя да прекрачват в кантората му, Захария Жечков първо не повярва на очите си, а после бързо-бързо натири оттатък писаря (двамата с баща си въртяха такава търговия, че държаха двама писари и половин дузина други служители) и забърза към вратата да ги посрещне. Раменете му, иначе малко попревити, сега от само себе си се изправиха, сред тъмната му брада се появи седефена усмивка, която само след няколко крачки се разпростря по цялото лице и направо засия в черните му зеници.

Той посрещна не радушно, а направо с въодушевление гостенките, настани ги на най-добрите места, настоя да ги почерпи.

— Не бива да ми отказвате — отговори той на възраженията им. — Нищо че сте дошли по работа, а не на гости; в края на краищата тук е християнски дом, а не хан, нали?

Всъщност не беше дом, а кантора и затова бяха подготвени да се справят с мъжко гостуване — кафета, напитки, емиш, — ала все пак беше кантора на Жечкови, та за двете гостенки се намери и нещо съвсем специално — шоколадови бонбони чак от далечна Швейцария.

Захария очакваше разговора да се води от Аргира Димитрова, все пак на една учителка по̀ прилягаше да изложи повода на неочакваното посещение, но се случи обратното. Думата бе подхваната от Стилияна Георгакева и тя обясни всичко с точност, яснота и убедителност, които изненадоха търговеца — доколкото досега той бе имал случай да помисли за нея, то бе винаги с нещо като снизходителното: „Онази там, дъщерята на Йоргаки, дето се е изучила на везмо…“

— Делото е народополезно и ние сме готови за него — завърши Стилияна. — Но за да го задвижим, имаме нужда да се облегнем на вашата десница, господин Жечков.

Той я изслуша внимателно, ала всъщност през цялото време погледът му не слизаше от безхитростното и умно лице на учителката. А когато Стилияна замлъкна, въпросът му беше пак към нея:

— Също и вие ли имате желание да се облегнете на моята ръка, госпожице Димитрова?

Стилияна Георгакева съвсем не можеше да се нарече глупава, но тя бе водила прекалено самотно съществуване, все настрана от хората и от живия живот, та от вниманието и се изплъзна тънкия начин, по който Жечков измести същината на разговора. Докато в разпаленото си слово под „ние“ тя винаги бе разбирала „ние, жените на Сливен“, със своето „вие“ той предлагаше ръката си на Аргира лично…

За разлика от Стилияна обаче учителката много ясно разбра онова, което бе изказано отвъд думите. За кой ли път днес тя се изчерви. Както и през цялото време досега, Аргира Димитрова остана с поглед към земята, но иначе отговори ясно и без колебание, но с трудно преодолима свенливост:

— Не крия, също и аз, господине.

По-късно Стилияна щеше неведнъж да си казва, че тези най-обикновени — за нея! — думи бяха предизвикали нещо като ореол или лъчение на радост около широкото и мъжествено-открито чело на Жечков.

— Предлагам ви помощта си, ръката си и целия себе си, уважаеми госпожици — произнесе той с щастлива усмивка. — Разполагайте с мене сега и завинаги.

Както при всички големи празници, за Кръстовден127 Бяно Абаджи слезе от Барите още на развиделяване, а по-късно, пременен и обръснат, отиде да се черкува в храма „Свети Димитър“. След службата още се помайваше какво да направи, когато съвсем случайно — тъй му се видя отначало — до него се озова Сава Райнов, един от новите му млади приятели.

— Изглеждаш ми кахърен, Сава — подкачи го старият човек. — Що, нещо с караабаджилъка ли не върви? Или оная пущина, с която лустросваш абата, че да лови окото, вместо полза ти създава ядове?128

Отговорът на клуцохорчанина му издаде, че съвсем не е било случайно нито черкуването на Савата вместо в клуцохорската „Свети Никола“ в сливенската църква „Свети Димитър“, нито тръгването им рамо до рамо след литургията:

— А, не. Слава на Бога и на всички светии, но и алъш-веришът върви, също и моят прес си върши работата. — Младият човек се огледа и продължи, едва като се увери, че никой не го подслушва. — Кахърът ми произлиза от друго, господин Силдаров. Получи се преважен писмен хабер от нашия общ приятел, що навремето е бил под дяконско расо. — Попита с поглед и Бяно му кимна в отговор — бе разбрал чие име избягваше да произнесе. — Дълг ми е да събера съмишлениците, да го прочетем и съобщим.

— И защо не го направиш?

— Имам чувството, че съм следен, господин Силдаров. Не ме питайте за подробности — не мога ви ги даде. То не е като да съм видял някой да върви по стъпките ми или да слухти нощем под пенджерите на къщата. Ала сякаш самата ми плът усеща как нечии очи ме следят и дебнат. Окаже ли се вярно, не само аз ще пострадам, но ще докарам погром и връз главите на приятелите. — Сава Райнов помълча малко и като стигнаха приблизително точно посред Машатлъка — там никой не можеше да приближи до тях, без да го видят, — спря на едно място и продължи: — И реших да се допитам до вас, господин Силдаров. Вие имате многолетен опит в тези неща, пък и, казват, херодаята от памтивека е давала подслон на народните дейци…

Чак сега Бяно Абаджи разбра напълно казаното и недоизказаното.

— Не си премислил работата докрай, приятелю — каза. — Ами че ако наистина те следят, нали по дирите ти, по дирите ти ще стигнат и до херодаята? Вместо това аз се наемам да ти дам по-добър акъл, драги. Не се крийте по изби и кьошета, а си направете сбирката ей-така, на ачик, пред очите на всички. Само помисли: ако се съберете точно на това място, където сме, кой ще се усъмни, че водите съзаклятнически разговори?

— Почвам да разбирам…

— Не, не разбираш. Тук, разбира се, не може — все ще се случи познат да се присъедини към вашата дружина и да развали работата. Значи, мястото трябва да е хем на открито, хем настрана от людете.

— Наистина не съм разбрал, господин Силдаров — засрамено призна Савата. — Дайте ми акъл, както обещахте, ама ако може по-ясничко…

— Синът ми Боян ще бъде ли между вас? — последва неочакваният въпрос.

Истината беше, че Сава Райнов не бе помислял за Боян. Сега обаче се почувствува задължен да каже колкото се може по-убедително:

— Разбира се от само себе си.

— Тогава виж какво, млади човече. Преди десетина години с неколцина другари (няма защо да споменавам имената им) трябваше да поразсъждаваме над нещо от най-голяма важност. А беше таквоз време, че конашките копои гъмжаха като бълхите в козината на уличен пес. И знаеш ли що направихме? Изпекохме един гювеч, взехме една погача и бъклица вино и се настанихме горе, на сергията пред долапа ми. Минеше ли някой, виждаше само дружина приятели на мезе и чаша вино; дори и да дойдеше, щеше да чуе разговор за ланшния сняг. Пък ние разчепквахме, каквото имаше да се разчепква, и то, слава на Господа Саваота, по-късно даде добър плод. Ако одобряваш този наш стар хитър чалъм, още сега ти обещавам сергията.

— Да ви благослови Всевишният, господин Силдаров. Самото Провидение ми е подсказало да се допитам до вашата мъдрост… Благодаря за поканата, още в неделя на обед ще имате гости на сергията.

Те размениха още няколко думи за уточнение и се разделиха. Но едва изминаха по няколко крачки в различни посоки и Сава Райнов повика отново стария човек:

— Ще ме прощавате, господин Силдаров, ама моля да ми отговорите на един въпрос. Защо се заинтересувахте дали Боян Боянов ще е в дружината ни?

— Защото без Боян ще е някак противоестествено, сине. Кой ще повярва, че един седемдесетгодишен старец е седнал на зияфет с момчета на по двайсет и пет години? Виж, съвсем друго ще е, ако там бъде и Боян. Решил Боян да се събере на чаша с другари, отишли на долапа на баща му — какво по-просто и по-разбираемо от това?

Те си тръгнаха всеки по пътя си. Сава Райнов се чувствуваше така, сякаш е ученик и учителят го е изпитал, пък той не е знаел урока си…

Документът, изпратен от Левски по непознат пощар129 (на въпросите бе отговорил само „От Асланоолу Асан съм“ — това бе едно от тайните имена на частния комитет в Търново), носеше заглавието „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ и бе твърде дълъг. Сава Райнов наистина го четеше бавно и отчетливо, та никой сетне да не може да каже, че не е чул това или онова, но тъй или иначе Бяно Абаджи, който седеше на трикрако скемле малко извън тесния кръг на мнимите зияфетчии, почти допушваше за втори път новата си лула, ингилизката, докато четецът да стигна до края. По-късно той има̀ случай да подържи в ръце и да огледа самата „Нареда“; беше изписана със ситния, но красив и ясен почерк на Дякона върху девет големи листа, и то само на лявата половина на страниците — Бяно правилно се досети, че Левски, който винаги мислеше отнапред за всичко, бе оставил десните страни за вписване на забележки и поправки.

Докато траеше прочитът, никой не се обади, нито дори помръдна — можеше да се помисли, че не живи човеци, а каменни изваяния слушаха, разположени в кръг посред сергията. Дори и когато Савата изчете последните редове на „Наредата“ — „Тоя закон ще трае до захващането на революцията. Щом гръмне първата пушка, важността му пада и ще влезе в действие нов военен закон, когото войводите със съгласието на Централния комитет нареждат“, — неподвижността и мълчанието продължиха; все едно, че се намираха в църква и току-що изслушали откъс от светото Евангелие, бяха изпаднали — всички до един — в благоговейна почит и смирение. И се наложи сам Райнов да ги подкани:

— Това ни е проводил нашият светец Васил Левски, братя. Иска от нас хубавко да обсъдим всичко и да си кажем съгласията и несъгласията. Моля ви, говорете. Аз ще замоля господина Икономова да се постарае да запамети вашите оценки, съвети и напътствия и после на скрито в дома си да ги запише най-точно.

Ако се изключат Савата и Бяно Абаджи, в кръжеца около недокоснатия гювеч бяха още седмина. Може би защото бе най-млад от тях или се чувствуваше по-неук, но обикновено при събиранията им последен отваряше уста Таню Стоянов. Сега обаче този ред бе нарушен именно от него:

— Освен едно голямо „Да!“ не виждам какво друго можем да речем, господин Райнов — произнесе той с дебелия си „като из бурия“ глас. — Ами че повечето ние го знаем от устата на самия бай Левски. Като вземете от това, че за революцията са нужни уреждане, пари, хора и оръжие, та стигнете до длъжностите, пощата, тайната полиция и наказанията. Щом веднъж сме го приели пред самия него, какво има сега да съветваме и напътствуваме? Или мигар някой ще се отметне от думата си?

— Не си прав, Таньо — поклати глава Димитър Топалов и с механични движения пооправи джувката на вратовръзката си; дори и излязъл на гощавка горе, току под Каракютук, той пак бе в претенциозното си европейско облекло. — Не си прав, защото едно е през месец или година да чуеш по някоя дума оттук-оттам, съвсем друго така, цялото от край до край. Не беше прав и Савата — продължи след малко. — За „Наредата“ на Дякона той думаше „това“, „всичко“, пък „това“ и „всичко“ е закон. И не какъв да е закон, а оня, според който ще се подготвя прежеланата ни свобода.

— Съгласен съм с господина Топалова — дрезгаво го подкрепи Михаил Икономов. — Пред нас е цялостен закон за утрешната революция — като се започне от подбудата и целта, премине се през уредбата от корена до сетньото клонче, та се стигне до длъжността и отговорността на всекиго българина, бил той войвода или редови войник. Кой например от нас бе осведомен какво е устройството на централния комитет? Кой знаеше нещичко за длъжностите в него и за свръзките му с частните комитети? А аз за себе си ще кажа…

Не се разбра веднага какво искаше да каже за себе си главният учител. Защото хората бяха излезли от състоянието си на вцепенение, отприщили се бяха и вече бързаха един през друг да кажат словото си.

— Ще ме прощавате — прекъсна ги Боян Боянов, — но в подкрепа на Топалова и Икономова ще ви дам пример от моя занаят във фабриката. Преди ние знаехме приблизително толкова: че горе в хавуза ще се събира вода, че в главното здание ще тракат станове и най-важното — че накрая ще се накатават пастафите сукно, сиреч ще дойде свободата. В „Наредата“ Апостола не е пропуснал нито една брънка от веригата: къде ще потече водата в хавуза, как ще се завърти келевото, по какъв начин силата му ще се пренесе до становете, как ще се действува при сполука или при засечка и прочие.

— Аз обаче настоявам да кажа за себе си — отново се обади учителят, — че все пак на най-лично място в закона поставям началото — подбудата и целта. То не е просто встъпление, братя, а основа, както да речем Символа на вярата130 за нас, християните. И стига да нямате никакво възражение, ще помоля нашия председател да го прочете отново. Съгласете се, че дали в Централния комитет ще има един или трима подпредседатели, дали издайникът поради пиянство само ще се пропъжда из редовете на войниците, или ще се наказва като другите предатели със смърт, е все пак второстепенен въпрос. Главният обаче си остава другият: каква цел ще се гони с цялата ни уредба и за какво ще мрем утре в Балкана.

Никой не се противопостави, та Сава Райнов извади отново красиво изписаните листове и зачете:

— Ще ме прощавате — за пръв път се обади иначе твърде словоохотливият Нено Брадата, — ала някои неща не ги разбирам и ще помоля да ми ги разясните. Като всекиго българина и аз от дете съм научил на гърба си що е деспотско-тиранска система. Но в наказателния закон имаше и друга някаква система, за сторонниците на която също се заплаща с куршум в челото. Я бе, кардаш, прочети що пишеше там, че не ми се обръща езикът да го изрека!

Сава Райнов отново се подчини и прочете:

— Анджък за тази въджишка132 „конституционна система“ ми беше думата — уточни Нено.

Обясниха му и той въздъхна комично, за да покаже, че се е успокоил. А в същото време се обади Иван Ханджиев:

— Тук между нас е и един стар и мъдър человек, който, колкото нази взети заедно, е врял и кипял в народните работи. Той също изслуша дръзновените предначертания на българския светец Дякон Левски — защо да не чуем и неговата тежка дума за тях?

Бяно бе имал намерението само да стои настрана и да слуша. Сега обаче, когато всички погледи се обърнаха с въпрос и уважение към него, той се видя принуден да се откаже от първоначалното си решение. И да започне някак по-лековато, за да поразсее тази прекалено сериозна, почти тържествена атмосфера. Изчука лулата о крачето на скемлето и си наложи да се усмихне широко:

— Щом ме питате, дълг ми е да отговоря — каза. — И не едно — три неща имам да ви река. Първо на първо, ще ви приканя да вземете бонелите и да наченете гювеча. Че и шевката също. Много чудноват ще да излезе вашият зияфет, ако цъфне сега тук заптие или конашки шпионин и види, че сте уж на гощавка, пък всичко на постелята стои недокоснато…

— Вярно бе! — изкиска се Нено Брадата. — Ние така се улисахме, че… Брей, брей, брей, дори негова милост — той показа с очи към Димитър Топалов — не е посегнал към бъклицата… Трябва наистина да е светец бай Левски, щом тук започнаха таквиз чудеса да стават.

— Второ на второ — продължи Бяно Абаджи, — да си признаете, че по-умен и бая по-опитен човек от вас (впрочем и от мене също) е сътворил тази „Нареда“, та вам (впрочем и на мене също) не остава друго, освен да я запаметите като десетте точки на „веруюто“ и да я припознаете за ваш (впрочем и за мой също) неизменен закон. И трето на трето, да се запитате — ама честно, като българи и християни — доколко вие постъпвате съгласно „Наредата“. Ето — имаше реч в нея за събиране на пари и оръжие, за съставяне описи на юнаци за първи позив, на храни и яхъри и прочие, за привличане към делото на всекиго българина, що не си продал душата за пуста облага я на дявола, я на турчина, а си е останал чист отечестволюбец, та щом се развее пряпорецът с лъва горе на Българка133, той начаса да застане под него с пушка в ръка. Ей на тези въпроси трябва да си отговорите вие, млади приятели, че да се види достойни ли сте за „Наредата“ и за нейния творец Дякон Левски.

Седмината мъже се омърлушиха — старецът, който на повечето от тях спокойно можеше да бъде дядо, ги бе посрамил с урока си.

(След малко повече от месец, когато Левски отново навести Сливен, те честно му разказаха за този урок, получен горе на Барите. Тогава Дякона се разсмя, пък не само не ги упрекна, ами доблестно им призна, че сам той неведнъж е изпадал в тяхното положение, когато е разговарял с Бяно Абаджи. И накрая им разказа поучителната приказка за везирите и дългите лъжици…)

Навярно харемлъкът на Мехмед Хайдар бей не помнеше нито такова оживление, нито такава веселба като днешната — приблизително тази мисъл се въртеше из ума на Таша през цялото време, докато донагласяше жените му. То беше кикот, то бяха задявки, то бяха волнодумства — не са за описване. А всичко произлизаше от това, че мютесарифът не само бе дал повторно съгласието си, но дори сам бе подкачил своите жени да си ушият дрехи по европейски образец и зад затворената „Врата на блаженството“ да си устроят едно празненство по онова време в турския език липсваше думата маскарад), на което, разбира се, освен самия него и шивачката, дето щеше да ги приготви, нямаше да присъствува никакъв външен човек — ще рече външна жена, защото чужд мъж изобщо при никакви обстоятелства не можеше да прекрачи тук.

И сега, докато Таша ги дотъкмяваше в едната стая, Хайдар бей чакаше в другата — седеше с кръстосани крака на една възглавница до прозореца, пушеше лениво и с нищо не издаваше да проявява каквото и да е нетърпение. Че и особено любопитство не проявяваше. Твърде скромният му интерес се усещаше, но независимо от него Таша влагаше цялото си старание, за да превърне четирите халайкини в изискани европейки. На две от тях — първата жена в харема Назифе и позакръглената Каймет — тя бе ушила кринолини, докато Ренгинар и дребничката, но млада и още не плувнала в тлъстини Ергюл бе пременила в турнюри134. Но тъй като и четирите за пръв път обличаха нещо различно от вечните си шалвари, за Таша не бе лесна задача да ги нагласи в непривичните им одежди.

Когато всичко беше готово, Каймет прекара няколко пъти опитни пръсти по струните на саза, а Ергюл чукна по медното тасче, с което обикновено призоваваха Шабан, харемския евнух, и с това дадоха знак, че тържеството започваше. Преди още да се появят оттатък при своя съпруг и господар, Таша тихичко взе разрешение от Назифе и ги превари в другата стая — тя също имаше желание да види какво ще произлезе от представлението. Мехмед Хайдар бей не само че не се възпротиви, но напротив — с широк жест я покани до себе си.

— Заповядай, Таша ханъм.

— Благодаря, мютесариф ефенди — отговори тя, но остана права до стената между двете одаи; постъпи тъй не толкова защото не можеше да си представи как ще седне в тясната си пола по турски на ниската възглавница, колкото от съзнанието, че на нея, в края на краищата само една шивачка и гяурка, права и до стената й е мястото.

Измина още минута — гълчавата през вратата издаваше, че жените се колебаеха коя първа да прояви безсрамие, като се появи в подобен „каяфет“ пред техния господар. Оказа се, че най-голям кураж е имала лудетината Ергюл. Тя прекрачи през вратата и като се кълчеше комично, бавно продължи до отсрещния край на стаята.

— Аферим! — засмяно одобри Хайдар бей.

Вероятно поощрени от това негово „аферим“, една след друга се заизнизаха и останалите. Сега беят изръкопляска — начин на изразяване възхищение, който очевидно бе усвоил от „раята“. Това подтикна жените към още повече глезотии и предвземки. Те вървяха нагоре-надолу по дължината на стаята, поздравяваха се префърцунено и като не знаеха как аджеба се държат истинските европейки, заместваха го с какви ли не гевезелъци. Таша ги следеше усмихната, но внезапно усети, че самата тя е обект на особено внимание. Огледа се бързо и разбра, че не се е лъгала — мютесарифът само хвърляше по някое око към кривящите се жени, а всъщност през цялото време не я наблюдаваше, а просто я поглъщаше с поглед. Усмивката позастина върху устните на Таша и бенките заеха обичайното си място. Тя премисли трескаво и реши, че най-разумно ще е да се преструва, сякаш не е забелязала този лаком мъжки поглед. Но Хайдар бей продължи да води играта по своему:

— Аферим! — повтори той. И веднага хитро насочи това „аферим“ към самата нея: — „Мал саабине бензер“135, Таша ханъм.

— Прав си, мютесариф ефенди. — „Мютесариф ефенди“, а не „Хайдар бей“ — така по-ясно се подчертаваше разстоянието и отдалечеността в положението им. — Ти си стопанинът на четирите ханъми и добрият ти избор издава вкуса ти…

Тъй рече, при това със свита душа, Таша. Защото сега за пръв път през съзнанието й мина смътното безпокойство, че цялата тази игра, която устройваха и на която — тя го бе разбрала — вдъхновител бе мютесарифът, съвсем не е било проста забава, а нещо преднамерено, в което на нея е предназначена по-особена роля…

Сякаш за да й се притекат на помощ, жените обогатиха представлението с ново хрумване — захванаха да си говорят помежду си, чупейки езиците си в някакво невероятно подобие на френския език. Таша естествено също не знаеше френски, но за малко забрави начеващото в душата й опасение, когато ги чу да си говорят на „бунджур“ и „мъдъм“136. Тя прихна, Мехмед Хайдар присъедини смеха си към нейния. Но запасът от „френски“ думи на ханъмите се оказа твърде плитък и те скоро-скоро го изчерпиха. Тогава обаче на закачливата и изобретателна в похотливостта си Ергюл й хрумна да го замести с друго. Тя започна да наподобява — все според харемските й представи — поведението на мъж и като изигра, че уж случайно прекарва длан по закръгления от възглавничките задник на Ренгинар, изпя с многозначително подхилване:

Таша се смути от безсрамието и наглостта на песента, но се постара да прикрие чувствата си — тъй или иначе беше външен човек и друговерец в харема на един мюсюлманин и не й подхождаше да налага дори с гримаса промени на законите, които несъмнено властвуваха тук.

И все пак смешните идеи малко по малко се посвършиха, веселбата превали зенита си. Хайдар бей има̀ благоразумието да я прекрати навреме, преди тя да се е превърнала в тегоба. Той покани всички — включително и Таша — да се почерпят и празненството завърши около блюдата с баклави, кадаифи и реванета. Тази гощавка също стана повод за много смях — човек наистина не можеше да не се разсмее, гледайки тези жени в малакофи и турнюри да се обтягат по възглавниците и да тъпчат сладкишите в устата си с пръсти…

Когато се позаситиха, беят направи знак и му поднесоха сребърна купичка с гюлова вода, за да изплакне шурупа от ръцете си. След него съдинката обходи и останалите. Той ги изчака, после бавно се надигна. Изглежда, такива бяха правилата тук, защото това бе знак жените да скочат на крака, за да го изпратят; изправи се, разбира се, заедно с тях и Таша. За пръв път от онова предишно „аферим“, придружено от поговорката, Хайдар бей се обърна към нея:

— Ако не бързаш за някъде, Таша ханъм — каза, — защо не се отбиеш за малко при мен в селямлъка? — И прибави шеговито: — Представи си, че съм си наумил и на мен да ушиеш нещо…

За една дълга минута се възцари мълчание — нито една от петте жени не си правеше илюзии относно онова, което предстоеше да се случи в одаята на бея. Таша видимо побледня — освен за онова, което я очакваше, тя си даваше сметка, че не беше в силите и възможностите й нито да го осуети, нито даже да го отложи. И като стисна така яростно малките си юмручета, че ставите й изпукаха, отговори със смес от покорство и гордост:

— Както заповядаш, мютесариф ефенди. Аз съм рая, робиня, и съм длъжна да изпълнявам заповедите.

Той понечи да възрази, но очевидно прецени, че харемлъкът не е място за подобен спор и се задоволи да свие рамене и да тръгне. Таша за последен път се поколеба, пък покорно го последва. Двамата изминаха в мълчание дългия пруст и — нещо невероятно за мюсюлманин — той отвори една врата и с жест покани жената да влезе първа. Докато затваряше зад нея, Таша се огледа. Не се намираха в спалня, както беше очаквала, а по-скоро в стая, в която по чудноват начин се смесваха азиатското и европейското подреждане — миндерлици с атлазени възглавници ограждаха четирите стени, пък в средата имаше елипсовидна маса с шест резбовани стола около нея. Тя се успокои, но само наполовина — ако мъж ще изнасили жена, той може да го стори и на пода, а не непременно на мек одър; дори, разправяха, някои предпочитали така…

Беят се настани на миндера и направи знак на жената да последва примера му. Таша размисли бързо и избра един стол — все пак от стола не могат да я катурнат ей така, както би станало на миндера.

— Имам чувството, че ви е страх, Таша ханъм — започна той по-скоро приветливо. — Недейте, отпуснете се, тук няма нищо страшно.

— За робинята изобщо няма нищо страшно по простата причина, че тя не може да избира съдбата си.

— Престанете да ми навирате в лицето това „робиня“, „рая“ — уж й се скара Хайдар бей, но гласът му прозвуча не строго, а ласкаво. — Аз съм поканил Таша Йосифова, а не една робиня.

— Може би в такъв случай ще ми кажете и на какво дължа тази покана, мютесариф ефенди.

Мъжът се засмя и разпери ръце.

— Ще бъде противоприродно, ако не сте го разбрали. — Гласът му внезапно омекна, изпълни се с нежност и неподправен копнеж. — Откакто преди време ви видях, вие непрекъснато сте пред очите ми, Таша ханъм. Сънувам ви наяве, мисля за вас, със сърце и тяло съм устремен към вас. Ден и нощ, разбирате ли, ден и нощ. Аз… аз ви желая, Таша, както никога не съм желал жена през живота си.

Таша се насили да не се поддаде нито на измамната му нежност, нито на мнимия копнеж в гласа му — той беше мюсюлманин, а за всеки мюсюлманин жената по самия им верски закон не е нищо повече от оръдие за задоволяване на плътските нужди и разплодно добиче.

— Защо не вземете онова, което желаете, бей? — предизвикателно отговори тя. — Ами че ето на̀ — дошла съм ви на крака…

Той я изгледа продължително; имаше такъв вид, сякаш словата й прекалено бавно достигат до съзнанието му или че му коствуваше голямо усилие да ги проумее. После, без да каже дума, една по една изу кундурите си, остави ги на чергата до себе си и се изправи. „Ето, сега ще ме грабне!…“ — панически помисли Таша, но за нейно изумление той я отмина и с рязко движение отвори вратата. Ергюл, която бе подслушвала с ухо на ключалката, не падна, а буквално пльосна посред стаята и турнюрът й се качи някъде чак към врата. Мехмед Хайдар бей бавно се върна на мястото си и надяна обувките — поне външно не издаваше да е разгневен. Младата Ергюл се изправи несръчно, заплитайки се в непривичната пола и в смущението си, и застана права и със спуснати покрай тялото ръце — съвсем като дете, което очаква заслужена плесница. И се загледа очаквателно в мъжа си.

— Избери си сама наказанието — произнесе нехайно Хайдар бей.

Тя се поколеба дали да ревне — класическата защита на всяка жена от Ева до сега, — но прецени липсата на гняв у него и предпочете да каже смирено:

— Виновна съм, господарю. Нека ме сполети, щото ти отсъдиш…

Мъжът я погледна така, сякаш я претегляше на везна.

— Твоя воля — рече, свивайки рамене. — Отсъждам три нощи да спиш на един одър и под една завивка с Шабан…

— Вай, аллах! — възкликна тя. Гласът й съдържаше безкрайна пъстрота от разнопосочни чувства — като се започне от благодарност, че се отърваваше толкова леко (според законите на исляма той можеше и да я убие и вината да бъде стоварена върху нея!), та се стигне до ужаса, че тя, необуздано разгулната и ненаситна на мъжка плът, щеше три безкрайни нощи да се измъчва от близостта на един скопец… — Да бъде волята ти, господарю — каза и се оттегли заднешком.

— И затвори добре вратата — настигна я новата му заповед. А докато тя излизаше, единственият му коментар беше: — „Ханъм късасъ̀ — аллах беласъ̀“.138 — После без видимо раздразнение се върна към прекъснатия разговор: — Та докъде бяхме стигнали, Таша? — запита, когато отново останаха сами. — Ах, да, че мога да ви насиля. Така е, за можене — мога. Но аз не искам да ви насиля. Искам да дойдете при мене сама, доброволно и… и с желание, госпожа Таша…

Това неочаквано „госпожа Таша“ я стресна. Тя се върна бързо назад в разговора и чак сега си даде сметка, че от самото влизане в одаята и от онова начално „Имам чувството, че ви е страх, Таша ханъм“ целият разговор помежду им се бе водил на български. И Хайдар бей бе произнасял всичко толкова ясно и вярно, без никакъв оттенък или заваляне, че жената изобщо не бе усетила преминаването от един език на друг.

Слисана или по-скоро изумена, тя се взря в лицето на мютесарифа. Призна в себе си, че той беше истински хубав мъж — с мъжествена стойка, с ясно лице и правилни, но не и женствени черти, с мустаци и бакенбарди като на чужденец, а не на османлия, и с отсянка на мъдрост и доброжелателство в изпъкналото чело и кестенявия поглед.

— Вие сте красив мъж, Хайдар бей — продума тя тихо; за пръв път го нарече по име, а не с безличното „мютесариф ефенди“.

— Да смятам ли, че това е отговорът, за който мечтая? — попита той и гласът му, загубил звучността си, прозвуча напрегнато и дрезгаво.

— Отговорът на робинята или на свободната жена?

Мехмед Хайдар дълго, много дълго не произнесе нищо.

— Струва ми се, че е излишно да казвате нещо повече — наруши най-сетне собственото си мълчание.

— Напротив — възрази тя. — Искахте истината и аз ви я казах. Но се чувствувам някак длъжна и да я поясня, тази истина, Хайдар бей. Вие сте красив мъж и неподозирано благороден, но… но просто не предизвиквате у мене онази тръпка, която на езика, на който говорим сега, се нарича любов…

— Изключвате ли, че тази тръпка все пак може някой път да ви споходи?

В този момент Таша изневери на честността си. Истината беше, че тя не можеше да си представи когато и да било — утре или след хиляда години — да изпита желание да легне с един турчин. Но гласът му бе прозвучал така отчаяно и с толкова вътрешна надежда, че тя с изненада се чу да казва:

— Не, не го изключвам, бей…

— Няма да ви се натрапвам с повод и без повод, няма и да ви припомням често, но вие знайте, Таша, че аз ден и нощ ще чакам вашето „да“…

И пак се възцари мълчание — казал всичко, той очевидно не се готвеше да я удавя и „да сваля звезди от небето“. Преценила, че турчинът наистина няма намерение да я насили, Таша полека се изправи и още по-полека направи две крачки към вратата. Там обаче се обърна на пети.

— Мога ли и аз да попитам нещо, Хайдар бей? — Той потвърди с кимване на глава. — Не разбрах това, което стана и… което не стана, бей. Вие сте мюсюлманин, при това облечен в огромна власт. Според привичките на народността, вярата и поста ви, вие можехте да получите всичко, каквото желаете, даже без да проявите пехливанско насилие — само една дума на мютесарифа е достатъчна да сломи волята на коя да е гяурка. Защо не се възползувахте?

— Трябва да ви разкажа една подробност от живота си, Таша, за която, мисля, никой в Сливен не знае. Още съвсем малък останах кръгъл сирак — „благата и медената“139, както казвате вие, за по-малко от месец прати в гроба всички други от семейството ми. И един българин ме отгледа с челядта си. Обикновен човек, нито богат, нито беден, сам затруднен да изхрани почти дузина гърла, ме прибра под покрива си. И — надявам се — ме направи човек. Да, именно това е, научи ме на човечност. Колко щеше да му струва да ме покръсти, да ме направи враг на султана и на исляма? Но не — той ме отгледа като свое дете, изучи ме според възможностите си, но не посегна на вярата ми140. Само… само ме възпита като българин, а не както — как го казахте вие? — като мюсюлманин, с привичките на народността, вярата и поста ми. Научи ме да презирам насилието под какъвто и да е образ то. И… И да вярвам в силата на „онази тръпка, която се нарича любов“… — Той не стана от мястото си (страхуваше се, че това движение ще я уплаши), само й се поклони. — А сега можете да си отидете, Таша. Само ви моля да помните, че аз ви любя, желая и чакам…

Объркана и зашеметена, Таша си тръгна, олюлявайки се като пияна. И дори пропусна да се сбогува…

Нищо не е по-весело или по-тягостно от едно семейно събиране — всичко зависи от хората, които съставляват това семейство, и от повода. Ако се водеше от това правило, в което вярваше още от младежките си години, Бяно трябваше да приеме, че днешното не е просто събиране, а истинско празненство на Силдаровския род. Поводът наглед заслужаваше да се нарече чудесен — Руска бе събрала цялата рода, за да изпратят Димитър в Плоещ, където още след смъртта на Кутьо бяха заминали Андон и Ганчо, по-малките му братя. Кой няма да се радва, че един момък, който вече гони двадесетте, а не вижда никакво бъдеще пред себе си, ще получи просвета и може би някакъв занаят. Ето, това беше на път да се сбъдне — стягаше се керван закъм север и един Рускин познат от керванджиите щеше да го отведе на по-добро и към сполука.

Все наглед беше същото и с рода̀та. Никого не бе забравила Руска и никой (освен Христовица, която лежала от ушебол) не бе пренебрегнал поканата й. Всички, в жилите на които течеше по някоя капка от Силдаровската кръв, бяха почели тържеството. Че имаше дори и един полувъншен — поп Юрдан поп Димитров; те сами не знаеха каква точно е роднинската връзка помежду им, ала той все пак присъствуваше колкото като човек от джинса, дваж повече като свещеник — нали нему се падаше да благослови момчето в началото на дългия друм?

Да, наглед всичко беше като на личен семеен празник. Но никой по-добре от Бяно не виждаше колко много е това наглед. Защо ли? — Ами че преди всичко затова, че Димитър отиваше под чужд покрив и от чужда погача залък да чака. После заради Руска. Отгледала тя три деца, все момчета-юначета, а ще кукува тук сама и с дни и месеци, а може би години ще се мята между четирите стени на собата си. И най-сетне за Силдаровския род. Вярно, Боян бе дошъл с цялата си челяд и Христо, синът на покойната Трънка, с двамата си сина, ала това всъщност бе всичкото, останало от Силдаровците — пръстите на двете ръце стигаха, за да ги изброиш. А Силдаров май бе останал единствено Бяно. Зер нали Боян по принуда се писа Боянов, а Христо пък сам си избра по бащиному Пеев. Не, Христо не биваше да се брои, той изобщо никога не е бил Силдаров, а Смеденов, на фамилията на баща си. Е, от целия този голям нявга род имаше още един Силдаров там нейде в Цариград, но и той…

Пък и доколко се имаха като рода̀ тукашните? Действително Боян и Руска горе-долу общуваха и поддържаха някакъв досег с Христо, все пак техен първи братовчед, ала децата им едва се знаеха, надали се познаваха всеки път, когато се срещаха на улицата. Осветеният от обичая и оцелял през вековете български род ли беше това?

… Гощавката мина криво-ляво по правилата — хапнаха, пийнаха, намериха се някои и песен да изкарат, и с неизбежното за сливналии „Брей… брей… брей…“ да огласят махалата. Но зад всичко това се усещаше някаква принуденост и нагласеност — правеха го, защото трябваше да се направи, а не защото им идеше отвътре… Така поне оценяваше Бяно това тържество в изпроводяк на внука. И когато си засладиха с по една чинийка с прочутото Рускино сладко от орехчета, той — невям единствен пушач от събралите се — промърмори някакво извинение (всъщност наистина избягваше да пуши на затворено пред непушачи, особено пред деца) и излезе уж само за една лула тютюн на двора.

Взе си скемлето, намери хубавичко място на припек и с бавни движения напълни и запали лулата. Не помнеше от колко време беше пушил неподвижно, когато през стената от преплетени пръчки на сайванта долови момчешки говор. Разпозна ги по гласовете им — бяха Димитър и Стефан, първородният син на Боян.

„Всички ми се радват и ме засипват с пожелания — говореше Димитър, — пък на мен тука ми е свито. Колкото радостчица имам, тя е сал за едно — че подир толкоз години ще се събера с братчетата си.“

„Ам’чи щом е така, защо хващаш друма към далечния Плоещ? Че той е даже по-далеч и от Букурещ бе, бат Димитре!“

„Какво да правя? Не съм вече дете, трябва да си вадя хляба. Баща ти ме изпита става ли от мене хаврикаджия — нищо не излезе. Дядо ме повика за помощник на долапа — окепазих се, че и хорска стока окепазих. На маминия стан не ме бива. Е що? Мигар ще пусна брада до пояс, пък още вдовишкия й хляб да ям?“

„Може наистина да не ти иде отръки занаят — опита се да го успокои Стефан, — те, изкусните ръце, били дар от Бога. Тъй съм чувал, пък Бог не дава всекиму едно и също. Отгде да знаеш, може орисията ти да е била търговия да въртиш…“

„Как се завърта търговия с празни ръце бе, братовчед! Пък и има ли някой от рода̀та такъв паралия, който да бръкне под тюфлека и да каже — на̀, Димитре, отваряй такъв и такъв дюкян да си изпробваш силите в алъш-вериша?“

Бяно слушаше поразен — Димитър и Стефан той ги имаше още за хлапетии, пък виж ги на̀, разсъждават по-ясно от мнозина възрастни!

Докато да си каже това, оттатък ще да са разменили други приказки, защото разговорът бе преминал на друга тема:

„… но помни ми думата, братовчед — казваше Димитър, — аз няма да си сменя нито вярата, нито народността. Един син на Кутьо Ганчев и внук на Бяно Силдаров както ефенди, тъй и домнул не може да стане. Аз ще се върна, при туй — тоз кръст отгоре ми! — ще се върна като освободител!“

„Какво значи освободител?“

„Ей таквоз — човек, който носи на другите свободата.“

Изкискване — дълго и многозначително.

„Аз пък ще ти кажа друго, бат Димитре. Когато ти дойдеш като освободител, аз ще те посрещна тук вече свободен. И то свободен със собствени сили — мои и на другите честни българи, — не от помощта на тогова или оногова чужденеца.“

Бяно тъкмо щеше да похвали в себе си момчетата, когато продължението на Стефан накара сърцето му да застине в ням ужас. Защото петнадесетгодишният му внук неочаквано изтърси:

„И когато влезеш в родния Сливен, по отсечени турски глави ще минеш! От моята ръка отсечени…“

Това беше вече премного. Възмутен до дъното на душата си, старецът реши да изостави ролята си на невидим слушател и извика:

— Стефане! Чуваш ли ме, Стефане, я ела тука! Нека и Димитър да дойде.

Повика двама, а се явиха трима — на разговора отвъд плетената стена е бил присъствувал и Ангел, „изтърсака“ на Боян, но не е дръзвал да се намесва в приказките на батковците. И застанаха в редица и „като аптекарски шишета“, както се казваше в Сливен, откакто лани в 70-та, арменецът Михаил бе открил първата спицерия: вдясно бе „забил кол“ Димитър, до него в средата Стефан и на левия край Ангел, най-дребният.

— Повтори последните си думи! — строго рече Бяно, като се обръщаше към Стефан. — Повтори ги, повтори!…

— Ам’чи казах на бате Димитър, че когато се върне, тук ще е вече свободна българска земя.

— И после? Какво рече после, питам? — Никакъв отговор. — А, не щеш да кажеш, така ли? Срам те е, а? Е, слава Богу поне за това, че те е срам. Добре, ще го повторя вместо тебе. Ти му обещаваше, господинчо, че когато се върне, ще мине по турски глави, отсечени от твоята ръка. Така ли беше?

Очакваше гузно замълчаване, но сгреши — момчето не само не замълча, но не опита дори да замаже грозната си закана.

— Казах му го и то наистина така ще бъде, дядо — заяви, без да отмести поглед. — И не ме е срам, че съм го казал. — И добави отчетливо: — Никой не го е срам, когато казва една истина.

— Истина, тъй ли? — вдигна белите си вежди Бяно. — Ще застелеш Сливен с турски глави, така ли?

— Така ще бъде. Нека само да порасна още малко.

— Благонравие на ревностен християнин, няма какво да се каже — присмя му се старият човек, но Стефан отговори без наглост, ала с вътрешна убеденост:

— То ще е наистина по християнски, дядо. Учихме по Свещена история — даже в Светото писание е казано „око за око, зъб за зъб“…

Твърдостта на отговора накара Бяно Абаджи да зяпне срещу момчето. И сякаш за пръв път го видя истински. И разбра откъде идеха и заканите, и прямотата, и липсата на страх и угодливост, и неотстъпчивостта — ами че само да залепяха едни мустаци върху горната устна на хлапака и с въглен да изпишеха една отвесна бръчка между гъстите, триъгълни по форма вежди и всеки по-стар сливналия щеше да се закълне, че пред него е Георги Силдаря, Бяновият баща. Онзи, който нявга с бяла риза и изкъпан перчем бе увиснал на портата на собствения си дом.

— Добре си го запомнил — рече, — наистина в Библията е писано „око за око“. — Старецът се ядоса на себе си; ядоса се на нотките на гърчене, които усети в гласа си. — Остава да кажеш за чие по-точно око имаш да отмъщаваш.

Също и този път отговорът не закъсня:

— За главата на татковия братовчед, дядо Бяно. На Георги Трънкин войвода. Или що? Да не мислиш, че съм забравил побитата му на кол глава и оплювките, и замерването с фъшкии по нея от гаджалите? Ей толчав бях, дядо, ала още тогаз се заклех един ден да отмъстя десеторно и стократно за отсечената глава на Георги Трънкин.

„Това е! — въздъхна в себе си Бяно. — Насилието ражда насилие, на второто насилие се отвръща с дваж по-страшно насилие и така безкрай е кръговратът, който пет столетия царува в тази земя. Турчинът върши насилия, понеже е в самата му природа и защото го смята част от правото му на господар, благословено е то и от исляма. Българинът пък отвръща с насилие, защото във всичките тези пет столетия не се е примирил с участта си на роб, нито е загубил българската си гордост. И пак насилие, и на насилието — насилие!… Ето го и този голобрад малчуган, който от Светото писание не е научил «ако те ударят по едната буза, ти подложи и другата», а «око за око…». Когато погубиха Георги на Трънка, Стефан ще да е бил колкото един палец, пък още тогаз е изпълнил сърцето си с отровата на отмъстителността и сега само чака да порасне, за да продължи кръговрата на насилието, което ражда насилие…“

Такива или подобни мисли се завъртяха под бялата коса на Бяно, но той се въздържа, не им даде глас — не можеше да поздрави злопаметството и непримиримостта на внука си, но не можеше и да ги осъди. И се задоволи да каже с престорен присмех:

— Радвам се, че поне ще изчакаш да пораснеш, преди да захванеш сеченето на главите, Стефане. Защото ще пораснеш не само на снага, но и на разум. И тогава ще проумееш, драги, че има един закон, който е по-висш от „око за око“ и неговото име е човечност. Ще разбереш и друго — че от турчин до турчин има разлика, не на всички главите са като за сечене. Знаеш ли например, че още тогава, пред побитата на кол глава на Георги, един мъдър турчин е прегърнал през раменете баба ти Трънка и й е рекъл да не плаче, а да се гордее с погиналия си син?

Още дълго говори Бяно Абаджи все в същия дух. Не знаеше дали нещо от думите му влиза в ръбатата силдаровска главица на момчето, но и се плашеше да попита — изпитваше боязън, че в отговор може да получи някоя друга възхвала на насилието, родено от насилие, която да го постави „с гръб до стената“. Дори едно „разбра ли“ не дръзна да запита, а приключи с добре изиграна дядовска строгост:

— А сега вървете. И да не съм чул повече таквиз думи и закани!

Подчиниха се и си тръгнаха, но само двамата по-големи — Ангел остана на мястото си и не отлепи крака от отъпканата земя.

— Какво? — попита го Бяно. — И ти ли напук на името си се каниш да застилаш града с човешки глави?

— Не, дядо Бяно — с уважение произнесе момчето. — Останах туй да ти кажа, че мен не ме влече към калъчи и пищови. Хич, ама хич не ме влече…

Както преди малко със Стефан, белокосият мъж сега се вгледа с нови очи и към Ангел. Във всичките тези години, откакто се бе намерил най-малкият от внуците му, той го бе приемал ей така, като невръстна издънка на рода, задоволявал се бе да му даде армаганче или да помилва главицата му, ала никога не се бе взирал изпитателно в лицето му. Направи го сега. И веднага разпозна меките закръглени черти на майка му Райна, нейната катраненочерна коса и бялата като киреч кожа с игривите трапчинки на двете бузи. Но Ангел очевидно приличаше на майка си не само по външност, но и по нрав — Бояновица не беше с прекалено лесно огъващ се гръбнак и бе възпитала децата си като добри българи и християни, обаче в същото време беше и много далеч от вироглавството и непреклонността на Силдаровците.

Той повика момчето, настани го на коляното си, приласка го.

— А към какво те влече сърцето, Ангеле?

— Искам да стана като главния учител, дядо.

— Михаил Икономов?

— Михаил Икономов. Или като даскал Добри Чинтулов. Да бъда… Не знам как да го изрека, дядо. Искам много книги да прочета, много познания да събера, а после да ги раздавам с пълни шепи на българчетата. — Кратко замисляне. — И да ги науча що е добро и що е зло…

Старият човек усети как нещо в него, може би отдавна забравено, но никога непогребано, сега трепна в гърдите му, изкачи се нагоре и спря като буца на гърлото му. Беше то мисълта за Доброто…

Не се искаше Бог знае каква прозорливост, за да се разбере, че са пътници отдалече — по твърде изисканите им дрехи имаше пръски кал, пък на̀, октомври изтичаше без в Сливен да е паднала капка дъжд. От вида на тримата и от държанието им по-набитото око лесно можеше да се досети, че са хора на пара̀та, най-вероятно търговци. Двамата по-възрастни — тъмнокосият с острите черти на решителен и избухлив човек и русият с меката, подкупващо-блага физиономия — трябва да бяха някъде между трийсет и пет и четиридесетгодишни, вероятно ортаци в търговията; третият беше съвсем млад, може би техен помощник или писар, който, за да си придаде повече тежест, бе оставил буйна къдрава брада да закрива долната част на лицето му. Докато чакаха Петраки да свари заръчаните кафета, първите приседнаха до една масичка, ала придружникът им, навярно с по-свежи сили, шареше нагоре-надолу из Църковното кафене. И скоро ги повика при себе си, провиквайки се от отсрещния край:

— Господин Рангелов! Господин Македонски141! Елате, елате, туй заслужава да се види!

Малцината посетители хвърлиха заинтересуван поглед, но бързото отместиха — онова, което заслужавало било да се види, бе вестничето на тримата тукашни ученици. За разлика от тях ябанджиите дълго стояха пред листа със заглавие „Светлина“, цъкаха с език, а Никола Рангелов, русият, тежко изрече по едно време:

— Евалла на сливналии, за всичко ги бива! Фабрика ли, търговия ли, занаят ли — всичко търсѝ у тях. И хей тези тримата — още нищо и никакви ученици, пък вестник направили, дето би сторил чест на мнозина от най-личните ни списователи и вестникари.

Младият се поприведе към листа на стената и прочете:

— „Редактори Добри П. Минков, Петър Данчов и Александър Козаров.“

— Трябва да запомним тези имена — полугласно изрече Левски, прикрит отново зад „каяфета“ и тезкерето на битолчанина Никола Рангелов. — Ще дойде време, когато България ще се гордее с тях…

Прояви ясновидство142, но — уви! — не доживя да му се порадва.

Допиваха си кафетата, когато при тях се настани Сава Райнов — здрависа се с русия, запозна се с тъмнокосия и младия. Постъпката му не изненада никого — нали въртеше караабаджилък, редно беше да има вземане-даване с търговци на шаяци. Когато се увери, че никой не слухти към масата им, Савата се поприведе и каза полугласно:

— Всичко е наред. Събранието ще се състои още довечера, но за мястото ще ви уведомя допълнително. А иначе за настаняването ви всичко е уредено. Запазил съм ви отделна соба в Караламбовия хан…

— Не! — с неочаквана рязкост го прекъсна Левски. После продължи уж по-спокойно, ала все с нетърпящ възражение глас: — Не бива да сме тримата заедно, Сава. В тоя хан настани само негова милост — той посочи към тъмнокосия, — бай Общи или, както вие трябва да го припознавате, Селим Муратоглу. На второ място ще настаниш нашия млад приятел — нека да го знаете като Ангел Гънчо или Русчуклията. — Читателят вероятно вече се е досетил, че вторият помощник на Дякона не беше никой друг, освен Ангел Кънчев. — Пък мене може и при онази рано застаряла вдовица, дето веднъж суши дрехите ми.

Едва вечерта на събранието у Брадата Сава Райнов разбра задния смисъл на това странно разпореждане — Левски беше съпроводен само от младия „Ангел Гънчо“, докато тъй нареченият „Селим Муратоглу“ изобщо не се появи. А на въпроса му се задоволи да даде следното обяснение — в еднаква степен и ясно, и замъглено:

— Аз работя различно с нашите работници. Според човека и работата му. Трябва да се вардим, че мнозина от днес до утре не са постоянни.

Насядаха около запалените вощеници. Според обичая си Дякона се готвеше да сгорещи обстановката с някоя революционна песен, ала набитият му поглед навреме забеляза, че някаква странна сериозност бе отпечатана върху всички лица. Дори стопанинът, обикновено глумлив и склонен към карагьозчийство, сега изглеждаше съсредоточен и мрачен.

— Какво има, аратлик? — попита Левски. — Видите ми се нещо вкиснати… Да не се е случило някакво издайство?

За всичките отговори Бял Димитър Събев; беше махнал феса си, та светлинките на свещите играеха и се преплитаха по плешивата му като диня глава.

— От последното ни виждане на два пъти осиротяхме, бай Левски. Един подир друг охтиката прати в гроба двама големи българи, гордост и на града ни, и на отечеството. Първом лятос Стефан Гидиков, а само преди две недели и един твой отколешен познайник — Анастас хаджи Добрев143.

— И майка му, прочутата везбарка баба хаджи Калуда, не го прежали и набързо го последва в отвъдното — добави Кондю Кавръков.

— Нека да помълчим и да им отдадем почит — каза Дякона и им даде пример, като застана на колене. После, сядайки отново, добави: — Пък нека в живота и делата си да сме такива, че да сме достойни за тяхната памет. — И за да смени колкото се може по-неусетно темата, подкачи приятеля си Димитър Топалов: — Например ти, фотографчийо. Още ли караш севдалък с чашката?

Запитаният с привични движения оправи джувката си, пък намигна към околните:

— Нека кажат те, мюзевирджиите и съдниците ми.

— Абе да речеш, че где види оканица и я ритва, ще се излъжеш — дяволито се ухили в брадата си Нено Господинов. — Ама не е и предишната продънена бъчва, туй трябва да му се признае.

Постепенно Левски хвана разговора в ръце. Представи им помощника си Ангел Кънчев, като подчерта, че в него има безрезервна вяра, та когато дойде Ангел сам и им говори, да приемат словото му като негово. После им каза и целта на обиколката си, обхванала, речи го, всички български земи от двете страни на Стара планина — да събере мнението на революционните дейци за Наредата.

— Няма какво да обсъждаме, Апостоле…

— „Апостоле“ ли ме назова? — вдигна вежди насреща му Левски.

— Така вървиш наред заедно с другите си имена в нашия Сливен — избърза с отговора Сава Райнов. — Пък комай и не само в Сливен…

— Та няма какво да обсъждаме — продължи думата си Михаил Икономов. — Приемаме всяка точка и запетая от Наредата. И я имаме като закон…

— А, това не! — поклати русия си перчем Дякона. — Наредата е само предначертание и замисъл — закон тя ще стане, когато я одобри в този или друг вид Централният комитет на общо събрание.

— Кога ще стане това, Апостоле? — попита главният учител.

— Дата и месец не знам, но ви се вричам, че няма да е далече. Бъдете спокойни, закон или устав, каквото и да бъде името му, вие ще бъдете измежду първите, които ще го получите. — Той помълча. — И щом няма да спорим по Наредата, за какво да бъде приказката ни?

— Сам рече, Апостоле, че си обиколил почти цяло Българско, само без Македония. Дай ни вест как са нашите братя по другите краища на поробеното отечество — предложи за всичките Бял Димитър.

— Навсякъде е като във войводския Сливен, аратлик. Народът ни е твърде приготвен духом, (но) членовете на тази свята работа едвам посрещат разноските за нещо повече!…

— Благодарим ти, че ни поставяш между подготвените — изсумтя Кондю Кавръков, — ала ние не сме доволни от себе си. И пари нямаме, туй едно на ръка, ами и с юнаците, готови да застанат под бунтовния пряпорец, не сме добре. Наредата ни учи как да множим редиците си, пък ние сме ей тези, дето ни виждаш, и още да речем толкова.

Нападката всъщност беше отправена към Сава Райнов — той наистина досега не съумяваше така да подхване работата, че кръжецът на посветените и приготвените за битка да се е разширил навред из града и казата. И той се защити:

— Лесно се приказва, Кондьо. Ала как един юнак по сърце да стане готов солдат, когато оръжие, дрехи, джепане — туй все струва пари. Пък и ние откъм парите сме като навсякъде другаде, както чувам от бай Левски…

Дякона косвено го подкрепи:

— Виждате ли, все дотам опира. Затуй с всичките си сили да се трудите за събиране на пари! Бързайте, защото там стои всичката ни работа.

— Тъй е, ама и Кондю е прав — за пръв път се обади Михал Стоенчов. — Много народ има в нашия Сливен, който несправедливо стои настрана от делото. И не са само прости люде като мене. Има и учени, които със самия си пример ще поведат стадото подире си. Ей на̀, да кажем новия доктор. Главата си залагам, че той е узрял за делото ни.

— Съгласен съм с Михал — тежко-тежко потвърди учителят Иван Ханджиев. — Имах случай да се поразговоря с Начо Планински — родолюбец за чудо и приказ е той!

— Толкоз по-добре — кимна Левски. — Надникнете хубавичко в душата му и го посветете да бъде готов за първи позив. Но повтарям: надникнете първом чак до дъното на душата му. Зер имаме пред очите си доста (примери): днес е човек, утре — магаре… Трябва изпит! — Той помълча малко. — Но аз ще повторя: макар и доктор, също и при него работата ще опре до парите.

— Вие много сте обходили и, казвате, навсякъде е така — загрижено се обади Икономов. — До каква мисъл, не, до какво решение стигнахте, Апостоле? И какъв съвет давате на народа — откъде да събере пустите му пари?

Левски отговори като човек, който наистина неведнъж се е сблъсквал с това питане:

— Бедният народ отделя от залъка си, ала това е нищо, капка в морето. И затова дето има пари, ще искаме, ако не дават, ще вземаме.

Всички погледи се събраха в него.

— Какво искаш да кажеш, бай Левски? — тихо попита Кондю.

— Чини ми се, че почти няма друг град в Българско като Сливен, дето толкоз пара̀ да е струпана в ръце на българи…

— Вярно е, ама и не е вярно — дръзна да го прекъсне Нено Брадата. — Какви българи са тия, Дяконе? Те са от породата, за която пишеш в „Програмата“: „български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел…“

— „… и ще ги преследуваме навсякъде и всякога“ — завърши вместо него Апостола. — Точно това беше и моята мисъл, приятелю. На тези, които имат, пък заради пусто чорбаджийско блаженство не помагат за народната свобода и стискат кемерите, ще им поискате като на хора. Направят ли си отново оглушки — тогаз те не са българи, а катили и тям се полага всякаква казън, включително и нож.

— Дявол да го вземе — тупна се по коляното Кондю Кавръков, — точно тъй трябва да се постъпва с всичките наши паралии.

— Не с всички! — смъмри го Икономов. — Хора като Миркович, баща и син Жечкови или Иванчо Желязков никога не са стискали кемерите, щом е била реч за народното дело. Апостола хубаво го рече: казън и нож за ония български изроди, които поставят кемерите си над свободата. — После запита: — И все пак как да се разбира туй „дето има пари, ще искаме“? Че нали ако някой отиде при един Йоргаки и му поиска лептата за народното дело, ще осъмне я в хапуса, я на бесилото?

— Ще помислите кои са хората, които трябва да бъдат изстискани, и ще им проводите писма. Излишно е да напомням, че следва да са написани с преправен почерк. Който се озове на поканата — добре, останало е, значи, нещичко българско и християнско в душицата му. Но който не се озове, ще вземаме силом. — И подкани: — Хайде, даскале, грабвай лист и перо и ей сегичка ще скроим писмата.

Икономов се приготви и Левски започна да му диктува; толкова бързо и без запъване диктуваше, че виждаше се — не му беше за пръв път да съчинява подобни писма. Всичко имаше в бъдещото писмо. На места биеше на чувства: сто и петдесет лири (ли) ще ви бъдат по-мили, или вечен живот с всичката ви фамилия? Другаде оставяше избора на богаташа: Решавайте по-скоро: или с нас и всичкия народ, или против нас и нашите желания. С една дума, свобода или да ви пратим при черните души. Там, дето (са) предателите, изедниците… А понякога стигаше и до недвусмислена заплаха: разберете, решили сме се вече — или да ви съберем144, или да ви поразим.

Когато приключиха с писмото, разговориха се по разни други парливи въпроси, които ги занимаваха и вълнуваха. Едва първите петли ги подсетиха, че, както е думата, и утре е ден…

Докато се сбогуваха с Дякона и стопанина на дома (Левски щеше да нощува в скривалището, приготвено за него от Нено Брадата), някой подхвърли ей така, за приказка:

— И от тук нататък кой друм ви чака, бай Левски?

— А, това не казвам — усмихна се насреща му Дякона. — Занаятът ми е такъв, че… с една дума, само ей тогози измежду вас ще знае.

И като повика настрана Михал Стоенчов, тайната поща на частния комитет, той му пошушна нещо в ухото.

Шушукането с Михал стана причина дейците от Сливенския частен революционен комитет да разберат каква стройна уредба е изградил Левски при опасните си обиколки из поробена България; в известен смисъл дори по-добра от уредбата на турската царщина, дето уж разполагаше с огромен брой чиновници, с телеграф и поща, с полиция и добре платени шпиони, с многочислена войска и башибозук. Но в същото време те разбраха и друго, което не бяха подозирали досега — че трудностите на Апостола не са само в хилядите турски копои, които душаха за дирите му, но понякога и в самите среди на народните труженици.

Всичко започна около месец след заминаването на Левски, Общи и Кънчев. Непознат куриер донесе в Сливен писмо, което внесе изключителен смут в сърцата на комитетските членове. Защото подателят беше човек, пред когото сливенци — пък и родолюбците от четирите краища на родината — въздигаха сред най-личните борци и ограждаха с ореол името му, пък съдържанието на това писмо издаваше видимо разминаване между подателя и новия светец на България — Дякон Левски. Думата е за Панайот Хитов, чиито стъпки сякаш още личаха по овразите и чукарите на Стара планина.

Писмото, изпратено от Белград, беше дълго, пообъркано и трудно за четене.145 Като си наложиха да го изчетат дума по дума няколко пъти и „да го разглобят на съставните му чаркове“ (Боян Боянов), членовете на комитета и най-близките им сътрудници все пак проумяха най-същественото от него: че Панайот войвода още клонеше към по-раншната и вече отречена от всички четническа тактика на Раковски и че дори полуявно изтъкваше лично себе си за наследник на покойния „върховен граждански началник“; че в препоръчваната тактика не беше чужд на някои от хептен провалилите се нейни похвати — съветваше например сливенци да имат грижа да подпалят Шумен, „който е най-опасен град за нашето освобождение“, той щял да се погрижи други подпалвачи да дадат огън на Битоля; че се разминаваше с разбиранията на своя ученик и някогашен байрактар Левски относно по-бавната и дълга, но сигурна подготовка на всенародното въстание.

В Сливен повече от всякъде другаде името на Панайот Хитов беше изписано в сърцата на хората със златни букви, ала писмото дойде едва тогава, когато тези сърца бяха вече лизнати от друг пламък.

— Бай Панайот живее с миналото — поклати плешивата си глава Бял Димитър, след като го изучиха до последната буква. — Чест му прави, че е готов да дойде и лично да оглави четата, ала туй е все едно да ни препоръчва да възродим дружините на Алтънлъ̀ Стоян, на Кара Танас, на Генчо Къргов или на някой друг от вехтите войводи.

— Между редовете забелязвам и нещо по-укорно — добави Костадин Келов. — Ревност, братя. Ревност към Апостола, загдето в народната любов и народната признателност е излязъл ако не на едно поприще, поне на един лакът място пред него.

— Това комай е най-лошото — отсъди и Михаил Икономов. — Няма много достойнство в учителя, който не се радва, когато ученикът му го изпревари.

Не умуваха много-много и без особени спорове стигнаха до решението. По предложение на председателя Сава Райнов преписаха цялото писмо на тайнописа, на който ги бе научил Дякона, а после го връчиха на Михал Стоенчов и му заръчаха: да тръгне по друма, съобщен му от Левски, да го намери където и да се намира, да му връчи писмото на Хитов и да поиска съвет за отговора. „Каквото той ни препоръча — завърши наставленията си Савата, — това ще сторим, тъй му кажи!“

Както разправяше по-късно Михал, той бе свършил работата без особени затруднения — препращан безпогрешно от човек на човек и от място на място, така тънко бе изпипал Левски веригата на тайната поща, — но в никакъв случай не и бързо; не описа в подробности цялото си пътуване (туй му се запрещаваше от „Наредата“), ала две неща се набиха в очите на всички: тръгна на юг към Ески Заара, а се върна от север, през Търново и Елена чак от Ловеч, и че странствуването му по заснежените пътища продължи месец и половина, че и нещо кусур отгоре.

Много неща в отговора на Левски, който Михал Стоенчов донесе, изпълниха със страхопочитание революционните дейци на Сливен. Нека да започнем с външния му вид: то започваше със следните четири реда в горния ляв ъгъл:

а долу се кипреше внушителен печат с короновано лъвче и думите „Привременно правителство в България — І отд. от БРЦК“.

Подписът на Левски изобщо го нямаше, пък и онези, които го познаваха, твърдяха, че писмото не е написано от неговата ръка, но по духа и съдържанието му личеше, че именно той го е диктувал.

Също и това писмо бе дълго, но за разлика от Панайот-Хитовото се разбираше от първи раз — не заради четливостта, а за яснотата и последователността на изложението. Говорейки от името на БРЦК, Левски не се бе задоволил да отговори на питането им за внушенията на Панайот войвода, а първо ги осведомяваше за много от животрептущите въпроси — като се започне от положението в самата Турция и от отношението на великите сили и съседните страни към нея и към българското освободително движение, за съобщеното от „нашият работник В. Л-кий“ пред „І отд. от БРЦК“ за състоянието на частните комитети по българските земи, та се говореше и за подробности от уредбата — например за събирането на пари чрез нововъведен десятък на всеки член на организацията.146 Едва към края той се спираше на писмото на Панайот Хитов. Препоръчваше им да го пазят, защото, заедно с негови писма до други комитети, „скоро ще ги иска Централният комитет за разгледвание пред главното събрание, гдето щат бъдати лицата, които са писали върху народните ни работи“. И завършваше с точния текст, който да бъде изпратен на Панайот войвода в отговор:

Сливенци гласуваха с вдигане на ръка. И до един застанаха зад съвета на Васил Левски, който за тях бе станал вече нещо повече от български светец.

И отговорът до Панайот Хитов замина в същия вид, без нито дума изменение.

Те, разбира се, не го знаеха, но с действията си всъщност доказваха прастарата мъдрост, че „времената се менят и ние се меним заедно с тях“. Не знаеха мъдростта, защото никой от тях не бе учил латински. А не си даваха сметка, че са се променили заедно с времената, понеже през онези времена те или не са били още родени, или са се държали о сукманите на майките си.

Думата е за онези времена, когато Сливен бе живял под сянката на гърчеещите се „благородни“, които наричаха сами себе си „елини“. Тогава те съставляваха някаква отделна и почти непристъпна каста, която само по изключение допущаше нов човек в редовете си. Сега малцина в Сливен си спомняха „елините“ и тяхното изкилифещено съскане в говора, ала в града се бе обособила нова каста, може би не чак толкова затворена като предишната, която обаче пак така ревностно бдеше за чистотата на своите редове и водеше живот вътре в самата себе си — тя (с известни изключения) обхващаше в крепостния си зид хората на пара̀та, на истински голямата пара̀. За разлика от ония, някогашните, членовете й не се кичеха с някакви съсловни имена, не си кълчеха езика (напротив — хора най-често с добро образование, те говореха и пишеха твърде по-правилно от разните там занаятчии, дребни търговци, калфи и чираци) в понятни само на тях измишльотини, но се знаеха помежду си и другаруваха, и поддържаха връзки само или поне главно в тесните граници на кръжеца си.

Без да се наговарят или да следват някакъв свой неписан устав, те, представителите на капитала (тази дума не беше вече чужда на Сливен), си бяха въвели една доста приятна привичка — в събота привечер („по икиндия“) се събираха в кантората ту на един, ту на друг измежду хората „от своята черга“. Почерпваха се, разменяха новини и клюки, в редки случаи даже сключваха или поне уговаряха някоя сделка, бистреха политика или просто ей така — наслаждаваха се на удоволствието да са между свои равни. В по-горещите месеци тези съботни сбирки начесто ставаха горе, на хладовина край фабриката на Саръиванов и Кювлиев в Асеновския боаз, но зимъс никой и не помисляше за излизане в мразовития Балкан, а предпочитаха уюта и разпалените до червено печки на градските кантори.

Тази януарска събота се бе случила обаче така дяволски мразовита, че само петима се бяха разположили в посрещника на Георги Карамалаков. Домакинът по обичая си се черпеше с хиоска мастика, „пречупена само за боя с няколко капки вода“ (негов израз), докато останалите по предложение на Тотьо Кювлиев бяха предпочели по-зимно питие — греяна гроздова, подсладена с медец. И добрите напитки скоро развързаха езиците. Започнаха, разбира се, с най-злободневната тема — наближаващия край на черковните борби в Цариград, — сетне една по една „овършаха“ и, общо взето, оскъдните като през всеки Голям Сечко градски новини. И разговорът беше на път да се поизчерпи, когато — все под влияние на греяната — на Димитър Минов хрумна да се похвали:

— Знаете ли, кардашлар, че тук, под Сините камъни, живуркал някакъв си комитет за… — кратко изкискване — на-род-на сво-бо-да? И ме почете комитетът с писъмце да го подпомогна — многозначително протриване на палец о показалец — по познатия начин…

Стефан Саръиванов навярно нямаше да обърне внимание на тези думи, пълни с нескрита подигравка — малко ли бяха просяците и молителите от всякакъв чешит, които тропаха и на неговата врата? — ако в отговор не беше се обадил не друг, а неговият уж втори по значение ортак във фабриката:

— И на тебе ли, господин Минов, отмериха на везната да дадеш ни повече, ни по-малко, а петстотин лири?

Стой! Каква излизаше тя? Че когато са тръгнали по просия, тези непознати никаквици от не-знам-какъв-си комитет са пренебрегнали него, Саръиванов, а са поискали помощта на Кювлиев? Стефан Саръиванов усети как все още неясно очертан гняв, примесен със завист, стисва сърцето му, но се постара да изрече с привидно безразличие:

— Я кажете! Я кажете! Що за хора бяха тези, що са провождали писма? И кой ги носеше, че да разберем ония, дето са зад гърба му?

Георги Карамалаков опъна една прилична глътка мастика и, заравяйки се в чекмеджетата си, каза със смях:

— Колкото до писмото, можете да видите моето, приятели…

Той още търсеше, когато Димитър Минов отговори на въпроса:

— Трябва да са хитри люде — рече. — Писмото ми донесе съвсем непознат човек. И един такъв особен — много прилично облечен, приличен и по говор и обноска, пък виждаш — под агнешката кожа напира вълк. Разпитах за него и писарите, и чираците от кантората — не е тукашен, никой не е виждал мутрата му в Сливен.

Странно раздвоение ставаше в душата на Стефан Саръиванов. Ако бяха дошли при него да искат пари, той положително щеше да откаже; но като го бяха пренебрегнали, фабрикантинът се почувствува унизен и обиден. И когато домакинът най-сетне намери писмото, Стефан почти го изтръгна из ръцете му и не го прочете, а буквално го погълна наведнъж с поглед.

Писмото всъщност беше написано твърде изискано. То започваше с „Почитаемий господине“ и още в началото с подбрани думи осведомяваше, че „в града ни се събраха хора от чиста българска кръв и съставиха частен революционен български комитет, който да работи за освобождението на поробеното ни и бедно отечество“. По-нататък в него се поясняваше, че за народното дело комитетът ще иска от всекиго българина според възможностите — едни да бъдат солдати в битката за свобода, а други, на които Бог е помогнал да се замогнат, ще трябва да участвуват, подпомагайки със средства. И тъй като Георги Карамалаков бил от тези последните, нему се определяло да внесе за свободолюбивото начинание 500 лири турски. По-нататък писмото се люшкаше между похвали, че получателят е смятан за искрен отечестволюбец и затова „ако съучаствувахте и вие в това свято дело, то всичко щяло да върви по по-добър ред“, но не липсваха и твърде ловко пробутани заплахи, в които макар и думата „смърт“ да не се споменаваше, тя съвсем недвусмислено се усещаше отвъд редовете. И завършваше с начина, по който парите трябва да бъдат предадени на комитета148.

Той още четеше, докато чу Тотьо Кювлиев да задава въпрос:

— И ти, господин Минов? Как отговори ти на просбата?

— Както се отговаря в подобни случаи — че, разумява се, няма да ми се посвиди да дам лептата си, но, виждаш ли, сега-засега не разполагам с такава сума.

Домакинът Карамалаков прихна в смях:

— Сякаш сме си плюли в устата — каза задавено. — Аз чат-пат със съвсем същите думи отпратих оня с големите мустаци.

Докато Саръиванов сгъваше листа, за пръв път в този разговор се намеси и Михалаки Гюлмязов:

— Със срам ще призная, че и аз се отървах от молителя приблизително по същия начин.

„Виж ти! — смъдна в сърцето на Стефан и очите му защукаха повече от всеки друг път. — Дори и Михалаки… А мене? Или що? Мене невям ме имат за някой от голтаците на Сливен?“

— Защо със срам, господин Гюлмязов? — продължавайки да се смее, попита Георги Карамалаков. — Какво по-ловко посочване на вратата?

— Срам ме е, господа, че людете от този — как беше? — частен революционен комитет са ме броили за добър християнин и добър българин, докато аз, пращайки ги за зелен хайвер, всъщност се показах повече сребролюбец, отколкото отечестволюбец. Не зная нищо за този комитет, господа (в края на краищата може някои изнудвачи да се опитват чрез неговото име, да си напълнят гушите от пожертвованията на лековерните патриоти), но наистина ме е срам. Мигар аз или който и да е от нас петимата тука не може да отдели петстотин лири за подпомагане на едно родолюбиво начинание? Няма да си простя, че под влияние на първоначалния порив поставих златото над своята българска и християнска кръв! Разбирате ли, обърнаха се към мен като към българин, пък аз им отговорих като турско мекере…

Тази смела приказка (по онова време, когато гъмжеше от шпиони, не се смяташе дип за много „здравословно“ някой да говори така откровено дори пред най-близките си приятели) беше последната плесница върху бузата на Стефан Саръиванов. Него го бяха унизили не само като човек на капитала, но и като издънка от прастар род, в който никога не е имало нито капчица чужда кръв! И в този миг в изпълненото му с отрова сърце се роди не даже мисъл, а една-единствена дума — отмъщение! Да, той нямаше да бъде венец на сливенските първенци149, ако остави неотмъстена подобна гавра с него!…

Въобще не се поколеба и не си остави ден или час да премисли това внезапно решение. Щом излязоха от кантората на Карамалаков, той на бърза ръка се освободи от Кювлиев, Минов и Гюлмязов и, като избиколи откъм Хаджи Махмуд махала, побърза за конака. И само половин час по-късно съобщаваше лично на мютесарифа дума по дума всичко, което бе научил за съществуването на този революционен комитет в града…150

По-късно вечерта Юмер ефенди щеше да си каже, че чак пък такава поредица от случайности надали е била случайна — в този вълчи студ мютесарифът, вместо да си пие кафето на топло до оджака, случайно да изпита непреодолимо желание да се поразходи из града; пак случайно повикването на мюезина за икинди намазъ̀151 да го свари не другаде, а точно до Новата Ески джами152, — демек до същата, където обичайно отскачаше от дюкяна за молитвите си и самият Юмер; все така случайно те двамата — Хайдар бей и Юмер — да се озоват на колене един до друг по време на молитвата и също един до друг да си тръгнат след края й; най-сетне още веднъж случайно мютесарифът, докато си надяваха еминиите, да го покани в дома си на едно кафе, пък ако се уверяли, че не са следени от окото на Пророка, можело да сръбнат и по едно коняче, „ама истинско французко, не като онова, дето Костадин Келооглу уйдурдисва в собичката зад дюкяна си“. И накрая, като че да предварди възможния отказ, беят добави, че имал и да пита едно-друго по работите на табашкия еснаф.

Юмер ефенди прие поканата, и то с нескрито удоволствие — в края на краищата не се случва всеки ден да гостуваш на мютесарифа на един от най-влиятелните санджаци в европейската част на империята. Настаниха се те в селямлъка на Хайдар бей, пиха по едно кафе и коняк… после по още едно кафе и коняк… после май още два пъти само коняк без кафе… А разговорът течеше ли, течеше — естествен, непринуден, пъстър и като че само за едно не стана дума в него: за еснафа на табаците, от който беят уж толкова се интересуваше. И дойде времето, когато Юмер си каза, че не бива да прекалява с мютесарифовото гостоприемство — е, речено е, че „татлъ̀ моабетин доюму олмаз“153, ала все пак човек с поста на бея навярно има и друга работа извън кафето, коняка и моабета, пък бил той и най-сладкият. Разбира се, да решиш да си тръгнеш и действително да го направиш са две различни неща; за добрия мюсюлманин да тегли едно „хошча калън“154 и да поеме навън е нещо също толкова нередно, колкото например да се явиш при големец или приятел и с едно просто „гюнайдън“155 направо и без предисловие да заговориш за работа. Юмер ефенди не беше „уюн билмез“156, та сбогуването го започна отдалече, отдалече — как добрува Сливен под мъдрото управление на мютесарифа, какво доволство и мирен труд царуват тук под неговата справедлива власт, колко е щастливо населението и прочие, и прочие. Туй бяха все от задължителните лакърдии преди сбогуването, та гостът искрено се смая, когато Хайдар бей се хвана за последната му приказка и неочаквано изтърси:

— Да „ехали адемъ̀ япар“157. Ще се чувствувам достоен за похвалите ти, ефенди, ако населението наистина е доволно — и от моята власт, и от властта на падишаха, който е над всички нас, да даде аллах да живее сто години.

— Мигар се съмняваш, бей?

Мехмед Хайдар бей разпери ръце; жестът му би трябвало да означава: животът си върви, независимо дали аз се съмнявам или не.

— Населението на Сливен е предимно от българско коляно, Юмер ефенди. А трудно може да се повярва, че едно население е чак толкова щастливо, както ти го описа, щом прави комитети за събаряне на нашата власт, пък кой ги знае — може и за гибелта на падишаха…

Точно този беше моментът, в който Юмер осъзна, че поредицата от днешните случайности навярно никак не е била случайна — нейната крайна цел е била разговорът да стигне именно до това подмятане на бея за някакви си комитети… Табакът от Айше Хатун махала мислеше добре, но бавно; преди да подеме подхвърлената му стръв (а всъщност стръв на въдица ли беше това или точно обратното — хитър чалъм по уж невинен начин да се осведоми някого за нещо?), той свали чалмата си и се почеса по главата — обръсната до корен както винаги, — а по скулестото му лице и по челото над правите вежди можеха да се прочетат какви ли не боричкащи се размишления. Той си наложи да пропъди конячените изпарения от мозъка си и каза предпазливо:

— Тежка хула изрече за нашите българи, бей ефенди. Лошо е да изречеш против някого голословно обвинение, което според Шериата води до въже на шията. Дваж по-лошо е, ако го изречеш не против отделен човек, а за цяло едно население.

Хайдар бей очевидно бе очаквал точно такова възражение. И бе готов за него:

— Всичко е в тази дума, която спомена, Юмер ефенди — голословно. Ако такова обвинение е голословно, то не само е лошо, ами си е ачик грях. Там е работата, че вероятно то не ще да е голословно, щом е стигнало до ушите ми от един от най-богатите и най-уважаваните българи на Сливен.

— Йоргаки чорбаджи? — с ирония подхвърли Юмер. Мютесарифът усети тънкия намек, който се съдържаше отвъд думите, и се усмихна така широко, че чак разресаните му къдрави кестеняви бакенбарди се преместиха към ушите:

— Тцъ, ядец, този път не позна, яху. Ако беше Йоргаки, също и аз щях да го взема за мюзевирджийство — сакън да не изпусне властта над тяхната община, знаеш. Но дойде то от човек, който няма таквиз дребнави стремления. Стефан Саръиванов.

Името на фабрикантина порази госта — то беше едно от последните, които се бе приготвил да чуе. И затова последва ново мълчание, по-дълго от предишното, също и още едно чесане по бръснатия череп.

— Защо ми казваш всичко това, бей — попита най-сетне.

Мехмед Хайдар беше готов и за този въпрос:

— Седнали сме на коняк, а това ще рече почти като в кръчма — отговори той с повече шеговитост, отколкото всъщност влагаше през цялата вечер. — Пък нали е казано: „Механеде язан-шей, дженнетте окунмаз.“158

— Продължи, бей — помоли гостът. — Идват моменти в живота, когато окумуш мъж като тебе не бива да разчита на досетливостта и прозорливостта на прост табак като мене.

Мехмед Хайдар не се поколеба да изпълни молбата му, но го направи по такъв начин, че — както обичаше да казва на български — да не си сложи таралеж в гащите:

— Ти минаваш за човек, който има много приятели между българите, пък и българите го имат за приятел. Те сигур ще ти повярват, ако им речеш зад кой шубрак се крие не заек, а мечка стръвница… — Той отново разходи бакенбардите си към ушите. — Пък това за „Механеде язан-шей…“ ти не го разбра, Юмер ефенди. Просто исках да ти кажа, че наклопаш ли ме някъде за днешния ни разговор, ще те приканя да прочетеш в тъмното онова, което си написал в кръчмата…

Напълно объркан и смутен, Юмер ефенди си тръгна. Дотолкова объркан и смутен беше, че не само пренебрегна правилата на дългите многословия преди сбогуването, а комай и едно „Хошча калън“ пропусна да каже.

Навярно нямаше човек в Сливен, който да не знае, че Спиридон е „турско ухо“, само той упорито продължаваше да си играе на „таен полицай“ и да спазва всички правила, които — според него — подобаваха на тънкостите на занаята му. Например, ако в тази ледовита януарска вечер беше отишъл направо в дома на мюдюрина Мустафа ага в Хаджи Яхя махала и бе потропал на портата, никой сливналия — турчин или българин — не би ахнал от изненада. Той обаче направи една излишна предълга обиколка, поради която после ушите му за малко не окапаха от измръзване; първо пое нагоре по „Хаврика джаде“, а после извървя тесните сокаци на — кажи го — половината махали на Сливен: през Дели Балта, Кафтанджийската, Ески намазгях, Ески джами, та едва тогава навлезе в Хаджи Яхя.

Не беше предупредил за посещението си, но и не бе нужно — нормално е домът на градоначалника винаги да е отворен за преданите му шпиони. Единствената разлика бе, че Мустафа ага не го прие сам, а в присъствието на неколцина гости в селямлъка му, дошли на приказка и на чашка забранено от Пророка питие. Двама от тях, пощаджията Хасан бей и бьолюкбашията Али Байрактар, Спиридон познаваше отдавна, а като чу имената на другите двама, дори и не помисли да се предпазва. Защото братята Юксел и Руфи Сезгин от Козосмоде159 имаха славата не само на ревностни мюсюлмани, но и на дваж по-ревностни гонители на гяурите, от които трепереше всеки християнин от Хасът160 на запад до Дермендере161 на изток.

Сториха му място до софрата, а след като се размрази външно и вътрешно, Спиридон сметна, че е дошло време да обясни причината на неочакваното си гостуване. Той чевръсто прекара гребен по черната си лъскава коса и по предвзето подстриганите си мустаци — зализаност, на която особено много държеше, — само го досрамя да се понапръска с ливанто пред тези бабаити и серт хора, особено братята от Козосмоде. Като се докара в приличен (според собствената му оценка) вид, той се поокашля да прочисти гърлото си и изрече тежко:

— Не искам да ви развалям добрия кеф, ефендилер, ала дълг ми е да ви кажа, щото ме тревожи. — Той видя и усети как вниманието на петимата се съсредоточи в него и това го поласка. — Нещо става в нашия Сливен, ефендилер. Не мога да го назова с име, но нещо става и това „нещо“, помнете ми думата, предвещава ядове и злочестини.

— Туй не значи нищо — отбеляза Али Байрактар със смисленост, която той всъщност не притежаваше. — „Става нещо, което предвещава ядове и злочестини, ама не мога да го назова“. Ами че „нещото“ може да е сливенският вятър — духне ли, не минава без ядове и злочестини.

— Не се майтапи, бьолюкбаши — избърза да му възрази Спиридон, уплашил се думите на Али Байрактар да не придадат окраска на несериозност на съобщението му. — Ако беше до вятъра или до замръзването на Куруча, нямаше да ви безпокоя по нощите. Става нещо в Сливен, което разлютява кръвта на нашите ахмаци-християни. Не е то отглас на църковните боричкания в Цариград. Също и разните му там женски и ученически дружества не е, нито сказките…

— Абе тия сказки — Мустафа ага произнесе думата на български, нямаше равнозначна в турския език, та тя прозвуча като „съказки“ — също са беля работа, да се чуди човек как мютесарифът ги разрешава. „За личната свобода“, „За храната на човека и млекопитаещите“, „За физическите фактори на цивилизацията“162 — такива ли работи трябва да пълнят главите на раята? Ами че ако върви тъй, няма да мине много и всеки абаджия или измекярин ще сложи в джоба си нашия Салих ходжа.

Нека припомним на читателя, че споменатият Салих ходжа минаваше за най-личния преподавател в местното духовно училище, медресето.

— Ще повторя, че и сказките не са — вече по-уверено продължи Спиридон. — „Нещото“ е подмолно и е кроеж за някакви по-големи пакости. Пък по име наистина не мога да го назова. Също и с Прокоп говорих — и той го усеща във въздуха, ала не е могъл да му влезе в дирите, да го изучи.

Прокоп, един безделник и курвар от Мангърската махала, беше друг от шпионите на мюдюрина. Да не очаква човек толкова съобразителност в глава като Мустафовата, но той, общо взето, изненадващо хитро бе уредил службата на доносниците си. Неговите „копои“ се знаеха само по двама — така бяха например Спиридон и Прокоп, — та ако някой от глупост или от пиянство се разбъбреше, гласността не обхващаше цялата шпионска мрежа.

— И после? — попита бьолюкбашията Али, като продължаваше да добавя по капка присмех във всяка своя дума.

— После — нищо — осмели се да отговори троснато Спиридон. — Дълг ми беше да го кажа, казах го. И колкото съм узнал, толкова съм казал. Ако не друго, поне не съм украсявал нещо от себе си.

— Тъй и трябва да бъде — подкрепи го Руфи Сезгин бей, един от двамата козосмодевци. И не пропусна да се самоизтъкне: — Помня още от Каръмската163. Нашият паша все наблягаше на разузнавачите ни: по-добре малко да ни донесеш, ама сигурно, отколкото цял поменик, ама половината измишльотини.

Не беше гола хвалба — наистина през войната двамата братя, тогава още доста млади, бяха участвували като доброволци и бяха се отличили в сраженията за Севастопол.

Мустафа ага изпразни една чашка в гърлото си, изпръхтя доволно, избърса мустаци с опакото на ръката си и произнесе мрачно:

— Ще ни докарат някоя пакост тукашните хаирсъзи. Ама то затъ̀ сливналията е такава твар, дето изкара ли година-две в мир, сякаш въгърци му влизат в задника и го карат да рипне за нова пакост.

— Че какво по-хубаво от това подскачане? — попита Юксел бей, другият от козосмодевците. — Таман ще стане беллѝ коя глава е за подкастряне…

— Юксел бей е прав — подкрепи го Али Байрактар. — Ние, първенците на Сливен, комай трябва от време на време да се редуваме по за някое време в Козосмоде, за да се поучваме от него и Руфи Сезгин как да се отнасяме с раята, та да се усуква като писенце между краката ни. — И като не беше сигурен, дали олизаният Спиридон познава мрачната слава на братята, му поясни: — Тези близнаци виждаш ли ги? Държат в шепата си не само Козосмоде, ами и всичко наоколо, което може да се обиколи на кон за един ден. И го вършат по оня тертип, дето преди столетия отведе дедите ни чак до Виена: надигне ли се някоя гяурска глава — клъц! — и покоят пак се възцарява.

Спиридон знаеше това, само без едно — че Руфи Сезгин и Юксел били близнаци. На него и сега му се видя невероятно — не беше чувал близнаци да са чак пък толкова различни. Юксел беше по-висок, рус, с малко чип нос и пълни устни — ако не гледаш дрехите му, ще го вземеш за чист славянин. Обратното, Руфи Сезгин приличаше на анадолец — набит, с ниско чело с остро врязани върхове в тъмните коси, широколик и с щръкнали настрана скули.

Похвалата сякаш се стори недостатъчна за Руфи Сезгин бей, та той реши да я подчертае с едно себеизтъкване:

— С брата дори установихме, че е полезно сегиз-тогиз да предизвикваме някоя глава да се вирва, като да оголи врата за калъч…

— … или направо си я набеждаваме, че се е вирнала — допълни го със смях Юксел.

— … и урокът за всички е даден.

— Това при нашия Мехмед Хайдар няма да мине — с нещо средно между съжаление и укор поклати глава мюдюринът.

— И анджък затова ще си берете ядовете — посегна към чашата си русият от близнаците. — Плевели се навъждат там, където не се скубят навреме.

— Иди го кажи на мютесарифа — сви рамене Мустафа ага. — В неговата глава се въртят едни съвсем бамбашка мисли — че царщината трябвало да се равнява не по себе си от миналото, а по днешната Европа, че вече било редно да поставим школото над ятагана, че вместо да сваляме християнски глави да сме пълнели с акъл нашите и тъй нататък, и тъй нататък.

— Като е „и тъй нататък“ — изсумтя в отговор Руфи Сезгин бей, — ако се сбъдне онуй, дето го предсказва Испиридон — така произнесе той името на българина, — нека се оправя с царщина в европейски сюртук и с акъл в главата, ама и с ръждясал в канията ятаган.

По природа и стари чочовенски привички Али Байрактар беше по-близо до близнаците, отколкото до Мустафа ага, още по-малко — до налудничавите (тази дума той не споменаваше и пред най-верните си достове) разбирания на Мехмед Хайдар бей, ала сега се почувствува задължен да се притече на помощ на поставения на тясно в ъгъла мюдюрин:

— Съдите в Сливен по козосмоденски, бейляр. Пък аршинът ви е чисто ваш. Зер винаги имате оправдание, че отмъщавате за лично злочестие.

— Какво искаш да кажеш, бьолюкбаши ефенди? — попита Юксел бей.

— Ще ме прощавате, ако ме лъже паметта и уйдурдисвам, ама нали за Ружди бей, покойния ви баща, се приказваше, че останал без едно ухо от казън на някакви хайдути? Е, в подобни случаи човек винаги може да се оправдае, че си го връща за бащината злочестина…

Не беше измислено и наистина бе случка с бащата на близнаците. Но споменаването й не беше такова, че да ги подтикне към веселие. Дори само за това, че за нея се знаеше и от други извън семейството.

Те не намериха какво да кажат, а като по даден знак едновременно посегнаха към чашите си и изпиха ракията на един дъх. Али Байрактар като че усети как е преминал невидимата, но съществуваща граница на допустимата приказка, та прибави и малко лековит балсам към нея:

— Ако погледнеш, всъщност и аз съм на вашия хал, бейляр. Брат ми Топчи Ахмед нали погина не от друго, а от куршума на Панайот Хитюв, стига да сте чували за него…

— Как да не сме чували! — отговори за двамата „анадолецът“. — Нали преди десет години и ние двамата скъсахме по пет чифта чизми по балканските чалове и какви ли не пущини ни ядоха по пусиите, пък оня дявол тъй и не дойде нито веднъж на прицела ни.

— Виждате ли! — продължи бьолюкбашията. — Мехмед Хайдар бей го знае, пък река ли да сваля някоя глава по козосмоденски чалъм, няма да ми го признае за законна кръвнина, а ще ме обяви за янкеседжия и може и да сапуниса въжето за мене.

Близнаците се поуспокоиха. И дори Юксел намери сили да се позасмее:

— Какво излиза, ефендилер? Че ако искате раята да се усуква като писенце около краката ви, трябва да проводите за поука при нас най-напред мютесарифа…

Напрегнатата атмосфера се поуталожи. Разговорът премина на други, по-невинни теми. Шестимата от тайфата удариха още по две-три ичкии. И съзнавайки положението си, след около половин сахат време Спиридон се надигна да си ходи. Не беше по правилата, но с него затръгна също Али Байрактар.

Двамата братя от Козосмоде останаха — те щяха да нощуват у приятеля си Мустафа ага, където гостуваха.

По-късно, когато събитията се изясниха, всичко отиде на мястото си. И ето какво се разбра:

Както кръвожадното животно пред смъртта си започва безогледно да хапе и разкъсва, за да раздаде и на другите смърт, така и патриаршията, усетила, че този път завинаги ще изпусне из ръцете си българското паство, реши да нанесе последните си удари. На 5 януари 1872 година българските висши църковнослужители в Цариград учтиво и по правилата помолиха на следния ден, Богоявление, да служат на родния си език. Отказаха им — кратко и без никакви обяснения. Като имаха вече опит, българите се явиха при великия везир Махмуд Недим паша, измолиха разрешение от него и в резултат богоявленската служба прозвуча на чист български език. Патриаршията отговори по съвсем странен начин. На 15 януари тя свика един набърже скалъпен „местен духовен събор“ (пресата го осмя като „домашен“), който низвергна българските владици Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски; Иларион Макариополски патриаршията още преди това бе отлъчила от църквата. По неведоми пътища тя взе разрешение от Портата и седмица след събора — в неделя, 21 януари — изпрати тримата владици на заточение164.

За да се предварди от евентуални смутове сред българското население на полуострова, турското правителство издаде заповед да се спират и конфискуват всички телеграми, които известяват за заточението. И успя, но с едно-единствено изключение — сливналията Стефан поп Стефанов, по това време секретар в кантората на братята Христо и Никола Тъпчилеща, сполучи да изпревари забраната и прати телеграма до родния си град.

Телеграмата — или депешата, както се казваше тогава — се получи много късно вечерта на същия ден. Беше адресирана до „българската църковна община в Сливен“, но пощаджиите, кой знае защо, я връчиха на Михалаки Гюлмязов. Той разбра и оцени важността й, облече се (беше си легнал) и някъде към полунощ измъкна от леглото и Панайот Минков. Не им беше нужно да умуват дълго, за да стигнат до решението: да се вдигне на крак цялото българско население на Сливен, за да се настои за завръщането на църковните отци. Михалаки Гюлмязов тръгна да събира общинарите, а Панайот Минков отиде да събуди главния учител Икономов.

— Винаги сме си говорили — каза му, — че трябва да държим на тетик165 всички българи за помощ в решителен момент. Ето, сега е дошъл моментът…

Все през тази нощ Михаил Икономов се свърза с председателя на комитета Сава Райнов и докато общинарите още се събираха в „канцелярията“, цял рояк вестоносци тръгнаха като нощни духове из българските махали да разнасят вестта за нечуваното поругателство, извършено от фанариотите.

Междувременно общинарите се събраха и с пълно единодушие — този път не направиха изключение дори Йоргаки и неговите покорни единомишленици — решиха да свикат цялото българско население на града на протестен митинг166. Тъй като времето не стигаше за подготовката му, определиха го не за понеделник, а за вторник, 23 януари. Панайот Минков се задължи дотогава да съчини прошението, което митингът щеше да връчи на представителя на властта; тъй като нямаше да сколасат да го преведат, решиха да го връчат на български.

— Не се безпокойте, ще го разбере — успокои ги Бяно Абаджи. — Имал съм случай да се уверя, че Мехмед Хайдар знае не само езика, но и писмеността ни не по-зле от който и да е от нас…

Двама от „редакторите“ на вестничето „Светлина“ — учениците Добри Минков и Петър Данчев — съчиниха едно пламенно възвание, а доброволци от техния клас го размножиха многократно, после го разнесоха из града и го разлепиха по вратите на църквите, из чаршията и изобщо на по-видните места.

В определения ден Сливен бе завладян от оживление, каквото по-младите не помнеха, а старите сравняваха само с идването на Дибичовата победоносна войска преди четиридесет и няколко години. Клепалата на всички църкви токаха до спукване; нали само то беше метално, от всичките най се открояваше клепалото на главния храм „Свети Димитър“ — то ехтеше като истинска камбана. Младежи пешком или на коне летяха по улиците и стъгдите на града и призоваваха с един-единствен вик:

— На митинг!… На митинг!… На митинг!…

Търговци и занаятчии заспущаха кепенците на дюкяните. Стотиците станове замлъкнаха. Стопанките зарязваха нощвите и пещите, обличаха празничните си дрехи и поемаха към Машатлъка. Млади булки правеха сговор да оставят при една пеленачетата си и хукваха с мъжете си към „Свети Димитър“. И нали Машатлъка се зовеше още Йеди сокак азъ̀167, от неговите седем улици заизтичаха не групички, а седем реки от разбунен народ. И в уречения час пред църквата се събра незапомнено множество — пресмятаха го на пет хиляди възрастни човека, дечурлигите брояха башка!168

Последните още се стичаха към Машатлъка, когато Панайот Минков, без изобщо да се допита до кмета („Знаех ли какви можеше да ги забърка, ако оставехме на него“ — щеше да обясни по-късно в приятелски кръг), стъпи на едно по-издигнато място и с висок глас разказа на гражданството за безобразието, извършено в Цариград от патриаршията. Отговори му смес от гневно ръмжене, викове на ярост и благословии от онзи род, който не е прието да намира място в книга. Предварително нагласени лица подеха друг глас, което множеството скоро наложи като всеобщо решение — да бъде призован тук мютесарифът и да му се изкажат тежненията на нему подвластните сливенци. Тозчас се избраха трима уважавани граждани — бяха Панайот Минков, Михалаки Гюлмязов и Русчо Миркович, — които се отправиха към конака да предадат молбата на народа. Не мина много време и те се зададоха обратно — на крачка пред тях вървеше лично Мехмед Хайдар бей169. За миг той се стъписа — гледката на хилядите струпани нагъсто глави до църквата го смая; не бе допущал където и да е в империята християните да са способни на такова решително изявяване на волята си. Но тук отново по предварителна уговорка няколко гласа го посрещнаха с „падишахамъз чок яша“, което на вълнѝ на вълнѝ бе повторено от пет хиляди усти, та възгласът навярно достигна чак до Карандила. Мютесарифът отговори с едно символично темане и застана пред множеството. Тогава пред него се изправи секретарят на общината Панайот Минков и заговори. Той държеше някакъв лист в ръка, но не четеше от него, а само го поглеждаше от време на време. Със силни, но и малко високопарни думи — така се говореше с представителите на властта — той описа събитията, станали в столицата, изрази дълбокия смут на сливенци от несправедливото заточаване „на нашите мили архипастири“ и като се позова на „царското правосъдие“, помоли негово превъзходителство мютесарифа да съобщи незабавно на Високата порта молбата на Сливен и казата час по-скоро да бъдат върнати владиците от заточение. Завърши с една почти недвусмислена заплаха — че иначе „българският народ пропада: забравя и закон и вяра“ — и с едно майсторско извъртяно извинение, че „прошението“ поднасят на български, а не на официалния език на империята. И накрая с дълбок поклон поднесе написаното отнапред „прошение“ на „негово превъзходителство мютесарифа“170.

Макар и да си даваше сметка, че това заточаване на владиците не е могло да стане без благословията на Портата, Хайдар бей дръзна да каже в отговор, че той също приема събитието като „несправедливо, незаконно и недостойно“ и обеща още начаса да изпрати депеша до великия везир, като му предаде молбата на сливенци и присъедини към нея и своята собствена. Накрая прикани множеството да се разотиде — той щял да намери начин да съобщи на народа отговора на негово превъзходителство Махмуд Недим паша.

Мехмед Хайдар бей изпълни обещанието си. Историята не е запазила с какви думи е предал на Високата порта протеста на сливенци — впрочем протест е имало и от Цариградските българи, — но отговорът на Махмуд Недим паша пристигна още същата вечер. Великият везир известяваше сливенци, че е наредил тримата отци да бъдат върнати в Стамбул и пуснати на свобода; прибавяше от себе си уверението, че за самия черковен въпрос „с благоволението на Всевишния наскоро ще се извести добрия край на работата“.

Не е било празно обещание! Само след два дни една депеша от столицата донесе вестта, че първенците на българската църковна йерархия са отново на свобода. А още три седмици по-късно друга депеша съобщи за края на неколкодесетилетната борба — на 16 февруари в Цариград е бил избран за екзарх на самостоятелната българска църква видинският митрополит Антим, който от днес ставаше Антим Първи!171

Вестта мълниеносно обиколи града и цял Сливен, изпаднал не във възторг, а в екзалтация, излезе на улиците. Фесове и калпаци хвърчаха във въздуха, хората се прегръщаха като на най-свят празник, от много очи течаха радостни сълзи, виковете сякаш заплашваха февруарското небе да се срути над града… Българите се поздравяваха, че след пет века в лицето на Антим Първи екзархът се явяваше продължител на патриарх Евтимий Търновски. А други си подсмигваха, подхвърляйки уж невинното „таз година булка, догодина — люлка“. И много добре се разбираха за каква „люлка“ им е думата…

Бяно Абаджи разбра, че димът дразни госта му, та изтръска тютюна от лулата си в пепелта на мангала и го затъпка с една треска. Беше уж запролетяло — за поредната си обиколка Левски пристигна с първите мартенски лястовици, — ала херодаята бе попила в каменните си стени студа на двамата Сечковци и старият човек бе помислил, че комитетските люде, които чакаха, здраво ще помръзнат, ако поне с един мангал не се отвърне въздухът.

— Да не ти е у̀роки, Василе, ама ми се виждаш някак повъзмъжал. Повъзмъжал и… наедрял.

Левски се усмихна. Той имаше сама по себе си слънчева физиономия, но върху нея в ежедневието тегнеше сериозността и огромността на бремето, което този в едно и също време толкова обикновен и толкова необикновен човек носеше на плещите си, ала усмивката му винаги навеждаше мисъл за невръстен младенец; „тази усмивка може да стопи и каменна стена“ — бе казал веднъж за нея Бяно.

— Ще се учудя, ако си прав, дядо Бяно — отговори, продължавайки да се усмихва. — Битието ми, знаеш, е едно голямо разминаване. Народът го свързва главно с опасността — вечните заплахи, многото ми одежди, рискът, който като сянка ден и нощ ме съпровожда по петите. Не забелязват умората, натрупана връз мене и докарала барутен цвят на лицето ми. Пък за мене най-мъчното е несмогването — не е по възможностите на един човек, дори и да е Крали Марко, в един ден и час да крои всенародната революция в Букурещ, да оглавява правителството в Ловеч, да усмирява честолюбци в Плевен и да превръща хайдушкия нрав на сливенци в премислено и осъзнато революционерство…

— Комай напипахме разковничето, а? Нали сега имаш помощници, та си се поразтоварил, възвърнал си бялото и руменото на лицето си…

— Аз пък анджък на това се чудех. Имам двамина помощници, дядо Бяно. На единия не мога да се нарадвам, другият направо ме плаши. И едното връз другото — трябваше да съм нито по-барутен, нито по-бял.

Мълчание.

— Кахърен ли си, Василе?

— По-скоро раздразнен. Защото всеки ден ми доказва трудността на делото. И ми сочи дългия път, който имаме да извървим още. Пък и аз човешка душа нося, та нетърпението не е чуждо и на моята природа.

Ново замълчаване.

— Това за нетърпението… Стига да не нарушиш клетвена тайна, ще ми се да те запитам нещо, което гризе сърцето и мозъка ми през голямата самота на Барите. — Другият го поощри с жест. — Мъчно ми иде да го изразя с прости и ясни думи… Виж, Василе. Дългият ми живот ме е срещал с трима български светци, дето само да ми посочат с ръка и ще тръгна през огън и вода. В младостта ми бе предтечата хаджи Иван Селимински. В зрелостта — тръбачът на свободата Георги Раковски. В заника на живота ми си ти. Недей, недей! Скромността ти ще бъде излишна. Пък и ще ни отклони…

— Тогаз продължи. Каква е тревожната ти мисъл от Барите?

— Ти шеташ из Българско главно за войниците и за оръжието им. Пък аз мисля, че когато ги имаш готови, ще ти се яви нужда от по един Селимински, един Раковски или един Левски, който да поведе готовия народ към бран и победа.

— Усещаш потреба от водачи? Това ли е, дядо Бяно?

— За тях въпие самото естество на човешката душа. Минавал си по Машатлъка. Мегданът е застлан с най-равен калдъръм, но се препъваме — природата е изтикала нагоре някои от камъните. Така е и с хората. При някои дарбите, вложени им от природата или Провидението, както искаш го назови, — ги издига над останалите. И всички ние, останалите, се нуждаем от водителството на тях, надарените и издигнатите. Особено когато се отива не на зияфет, а на кървава сватба.

Трето мълчание, този път нарушено от Левски:

— Уж казваш „две и две — четири“, пък отвъд думите ти долавям да скърца някакъв укор…

— Да укорявам тебе? Чуваш ли се, сине? Ами че аз нямам по-голяма гордост в живота си от това, че е кръстосал пътя ми с твоя. И че ти благоволяваш да говориш с мене като равен с равен!…

— Хайде, пак прикриване зад големи думи. Имаше ли укор или не?

— По-скоро въпрос. Само че все още ми е трудно да го изразя ясно. А работата е горе-долу такава. Случвал съм се на заседание на момците от нашия комитет. Добри са и ги харесвам. Люде на труда, не на думкане в гърдите, нито пък лежане на бащина кесия — кой абаджия, кой ханджия, търговец, кундураджия, фотографин, има даже и един-двама даскали. Но няма нито един, дето само да тръгне и цял народ ще закрачи подире му. Туй е смущението ми. И въпросът.

— Сложно и със заобикалки го зададе, но мисля, че го разбрах. И душа даввам, да имах готов отговор за него. Ала ще ти река само две неща — каква поука извлякох от толкоз обикаляне из Българско и как се мержелее в ума ми да намерим тези изтикани нагоре камъни от калдъръма. — Левски спря за малко, събра мислите си. — Когато в 68-мо лято тръгвах да посоча на българина нов друм, мислех, че на призива ми първом ще откликне беднякът. Казвах си така — гол и бос е, няма дете — няма коте, такъв човек е като узрял плод за революцията по две прости причини: че е озлобен от орисията си и няма какво да губи. Излезе обаче, че съм грешил. Голтакът с дупките на потурите, парият — (Бяно не разбра тази дума, но не го прекъсна за обяснение), — също измекяринът, ратаят, чиракът, които чакат своя хляб от ръката на чифликчията или майстора си, по ищах за революция са, речи го, на един кантар с фрашкания със злато чорбаджия, който хубавичко си добрува и под петата на султана. Странно и необяснимо, ала е истина — черноземът за революционната идея е селянинът с достатъчна собствена нивица или добро лозенце, занаятчията с разработения дюкян, търговецът с натрупаната стока в маазата; сиреч онзи, който е наясно, че в огъня на революцията има какво да изгори — спечеленото от него с честен труд. Е, за даскала и попа да не говорим — на тях учеността е отворила очите за робията им и ги подтиква да се отърват от нея172.

— Но все пак се понамирват и бедняци, и чорбаджии, нали?

— Малко, но ги има. — Под рижия мустак на Дякона се гушна една кратичка усмивка. — Всъщност за Сливен и ти си от чорбаджиите, чини ми се… — Бяно не се хлъзна по тази плоскост, та другият продължи: — Който българин поставя отечеството над личните си сметки и кроежи, винаги е приет с отворени обятия от нас.

— Така и трябва да бъде. Голият охлюв, най-нисшата от тварите, оставя сребриста диря там, където мине. Следователно всяко живо същество може да остави някаква светла диря — важното е да не го лишим от възможността да я остави. И да я видим и запомним, преди да я е изличил дъждът на времето. — Старецът потърси очите на госта. — Това комай беше за поуката от обиколките. А за другото, Василе?

— Да, за камъните, които стърчат над другите, не съм забравил. Две са надеждите за намиране на „камъните“, дядо Бяно. Едната, че опитните войводи няма да останат настрана, когато работата дойде до „кой — кого“. — Кратък и нервен смях. — Е, понякога хора като твоя кръщелник — Левски намекваше за Панайот Хитов, — или Филип Тотю може и да се понацупват, но те са си добри българи, на които може да се разчита.

— Моят кахър, не, моят въпрос беше не за генералите, които ще стоят там нейде над картите и само ще провождат вестоносци — Ивановите люде да настъпят надясно, Стояновите да се отдръпнат на височината… Мислех за по-простите неща, Василе: когато ще се рече „Хайде!“, подир кого ще тръгне народът.

— От сърце вярвам, че в решителния час народът сам ще излъчи своите вождове. И той има безпогрешен усет — рядко се случва да сгреши.

За това Бяно беше на по-особено мнение — той помнеше как някога „Братството“ уж бе подготвено да оглави и поведе народа в най-правилна посока, пък вихрушката на събитията изхвърли на повърхността най-случайни хора, такива, дето или се водеха от сляпа омраза към турците, или от чиста корист, която отведе в дамовете им най-хубавите коне на Тахир ага и другите богати османлии от казата. Неговото неизречено съмнение навярно се е отпечатало на лицето му, понеже Левски побърза да добави:

— Но за всеки случай аз не пропущам да поставя в челната редица на комитетите даскала, попа и всякакви други люде с ясен ум и чист морал.

Бяно приготви уста да възрази — готвеше се да каже, че специално Михаил Икономов има ясен ум и чист морал, но Бог не му е дал онова малко нещо, което прави от човека водач, — ала не успя. На дворната порта се похлопа по особен начин, все едно че добитък се отърка о нея, което беше уговореният знак — членовете на комитета пристигаха…

Много по-късно през нощта, когато сънят упорито бягаше от клепачите му, Бяно щеше да си даде сметка, че в улисията на разговора бе пропуснал да попита за едного, който имаше несменяемо място в сърцето му — за Цариградския търговец Иван Силдаров…

Каза си това и му догорча в устата, пък сетне се засмя в тъмното. Така ставаше винаги при досег с Левски — по някакъв магически начин Дякона те караше да се издигнеш над личното и да извърнеш поглед изцяло към всенародното.

Магия нямаше, но може би именно това беше най-голямата магия — този най-обикновен син на Карлово и на България не правеше никакви чудесии да фокустничества, не произнасяше нито една надута дума, а по някакъв невидим и необясним път душата му влияеше на душите на околните, омайваше ги и ги възвисяваше по такъв начин, че далечните хоризонти започваха да им се виждат на една ръка разстояние.

Иначе постъпките му бяха от прости по-прости и от естествени по-естествени. Без никакви уговорки той пое ролята на домакин и запосреща комитетските люде. Запозна се с доктор Планински и другите, един-двама нови, с познайниците си отпреди се здрависваше или прегръщаше по братски. Когато се събраха, той изпя една народна песен, не беше тукашна, та не му пригласяха, ала съдържанието и беше такова — за юнаци се говореше в нея и за юнашка непреклонност, — че всички в едно и също време се възторгнаха и умилиха. И уж още пееше, пък като взе за начало думите на песента, кротко и без високопарност разказа за какво ще мрат юнаците. И такава картина на бъдната България, свободната, описа — страна за пример и подражание на цяла Европа, — че всички в херодаята изпитаха готовност тозчас да влязат в огъня, само и само да се сбъдне величието на свободната родина. И непринудено стигна до тях, членовете на сливенския комитет:

— Братя, възобновяването на нашата славна държава, отърването ни от проклетите агаряне, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество България, най-после (за) да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили. Като е тъй, вам подлежи да се покажете достойни, верни и неустрашими във всяко отношение. Дързост, братя, и напред! Вашето участие в народното ни дело ще остави имената ви неизгладими в народната ни история.

И все така простичко, сякаш според поговорката „думата дума отваря“, поиска да му се докладва що е сторил комитетът, доколко е възправил ръст, докъде е стигнало народното дело. Както и се полагаше, отговори му председателят. И чрез Сава Райнов сливенци имаха с какво да се похвалят. По пряк или подмолен подтик на комитета в последно време в Сливен и казата се бяха извършили много дела, които подготвяха Българско за оная висота, която чертаеше Апостола. В града бе станал незапомнен митинг в защита на заточените архипастири, събрал пред храма „Свети Димитър“ до пет хиляди и повече протестници. Пак в града бе открито новото девическо училище, „Дядо Пеевото“, зер предишното — „Баби-Иванкиното“ — бе отесняло за ученолюбивите млади сливенки. В Жеруна173 се основало читалище „Единство“. С народни пари и труд народен бе вдигната църква в Есирлий, училище в Чокоба174, в Бургуджий175, в Аладаглий176. Тук Михаил Икономов вметна, че специално в сливенските училища вече била въведена и „звучната метода“, най-напредничавата. Изтъкнаха се и със сказките — само през тази зима д-р Планински бе говорил отделно пред мъжете и жените на тема „Гладост и жадост“, а завърналият се наскоро от учение д-р Кювлиев — „Съставът на человека и въздуха“177.

Левски ги изслуша внимателно, кимаше с разбиране, но лицето му не изразяваше нищо — нито възхвала, нито укор. А когато завършиха, се усмихна, ала беше една такава особена усмивка, дето не дарява на сърцата радост. Думите му потвърдиха впечатлението от нея — щял бил едно голямо „аферим“ да им каже, ако са били читалище или някакво благотворително сдружение, а не революционен комитет. Защо ли? — Ами че защото наистина екзархията била най-голямото завоевание на българщината от цар Иван Шишмана до днес, за това нямало спор, ала не можело свободата да се чака от най-ревностната молитва на негово блаженство Антим Първи, а от точната стрелба на войника по Агликина поляна или при Куш-бунар. Тъй било също с училищата, с новите черкви, със сказките — без съмнение все полезни дела, ала настрана от пряката подготовка на революцията. А пряката подготовка е все онази от „Наредата“ — уреждане, пари, хора и оръжие. Нека това да му кажат сливенските другари — колко пари имат в касиерина, колко хора са в списъците, колко оръжие, барут и куршуми са струпали. Последва гузно мълчание. Комитетските дейци най-добре си знаеха как лошо вървяха работите с парите и оръжието.

— Зле сте, нали? — попита „в упор“ Дякона.

— Упрекът ти ще е справедлив, бай Левски — нацупено каза Димитър Топалов, — ако можеш да докажеш, че работата ни накуцва от мързел или друг порок…

— А вие пък нямате право да се мръщите, когато ви навирам собствените грешки в очите — беше незабавният отговор. — На драго сърце трябва да обичаме онзи, който ни покаже грешката, инак той не е наш приятел.

— Мисля, че не разбра адаша — обади се Бял Димитър. — Работата ни позамря не от мързел, а защото пострадахме от лошо издайство, това искаше да каже Димитър.

— Я разкажете! Я разкажете! — подкани ги смръщено Левски.

Разправиха му подробно за писмата, проводени по Христо Иванов Книговезеца до местните богаташи, за предателството на Стефан Саръиванов и как то е било като знак за всички останали да не развържат кесиите си. Дали били сигурни, че именно Саръиванов е извършил предателството? — Никакво съмнение, Дяконе. За това имали сведения от самия конак.

Заинтересуван, Левски поиска подробности. Разказаха му ги. Започнаха с нещо като портрет на Юмер ефенди и как той, справедливият и честен човек, научил за предателството направо от устата на мютесарифа. Но като не знаел кой аджеба е член на комитета, съобщил им чрез едного, когото вече половин век зоват „хайдутин в попско расо“ — поп Юрдан поп Димитров, ако бай Левски е чувал за него. Да, Левски знаеше поп Юрдан. И се разсмя:

— Е, туй наистина рядко се случва в царщината на султана — каза. — Турчин да донася, щото става в конака, като за куриер използува не кого да е, а един поп и владишки наместник… — После продължи сериозно: — Трябва да запомните тогова турчина, аратлик. Такива като Юмер ефенди съм имал винаги на ум, когато съм говорил вам и на други посветени в делото: целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подавам всекиму, който желае да пролива кръв с нас за живот и свобода човешка. А ако подушат стореното от Юмер ефенди, неговата кръв комай ще се пролее преди нашата…

— А с предателя какво да правим? — попита някой. — Не можем събра никакви пари, дорде пред очите на богатите е неговият пример.

— Вижте чрез вашите тайни юнаци за пари. Недобри, тоест чорбаджии-изедници и ненародни, които не искат да вземат участие в народното дело, а предават — трябва да се убиват с време.

— Аз предлагам да гласуваме за смъртна казън над Стефан Саръиванов — предложи Таню Стоянов. — Неговото предателство е доказано!

Всички до един вдигнаха ръка — Саръиванов беше осъден! А Левски поясни:

— Но трябва да го сторите тъй, щото да се разбере, че е казън, а не да се припише на злодеи или на разбойници за пари. Показно да е, та всеки да разбере — наказание в името на народа е тази смърт, а не лична мъст или обир.

Разговорът сякаш замираше, та мнозина — и Бяно заедно с тях — помислиха, че върви към края си. Дякона обаче не се готвеше да разтури събранието:

— Още за две неща имаме да поприказваме, братя. И двете все мои молби.

— Молби? — смаяно попита Бял Димитър. — Ти ще молиш за нещо нас? Ами че ние за тебе слагваме ръката си в огъня, Апостоле!

— Сега ще проверим — сериозно продължи Левски, без да се поддаде на ласкателното слово на ханджията. И обясни: — След месец или два в Букурещ ще се свика общо събрание на БеРеЦеКа. За мен ще бъде чест, ако ми дадете пълномощно — аз да представлявам войводския Стамболу Мехмед ефенди…

Нека припомним на читателя, че „Стамболу Мехмед ефенди“ беше тайното име на Сливенския частен революционен комитет.

Като чуха молбата на Дякона, всички наскачаха на крака, заговориха в един глас, размахаха се поздравителни ръце.

— Нека туй да бъде нашето гласуване — произнесе за цялото събрание Сава Райнов. — Имаш ли хартия и мастило, дядо Бяно? Да, благодаря. Сядай още сега, даскале — рече на главния учител, — и пиши пълномощното, ние до един ще го подпишем. — А докато в херодаята се носеше скърцането на перото по хартията, прочувствено каза на Левски: — И да знаеш, Апостоле: туй е чест за нас, а не за тебе и ние от сърце и душа ти благодарим за нея. Малко ли е това нещо: Сливен да е представляван от Апостола на българската свобода!…

Подписаха пълномощното. После Иван Ханджиев се сети да попита:

— Като че ли ставаше дума за две молби?…

— Имам нужда от тезкере, братя. Балкана как да е ще прекося по още заснежените пътеки, ала оттатък, в равна Мизия, ще бъде трудно без тезкере.

Членовете на комитета се спогледаха. Някой полугласно изрече името на Димитър Георгакев. Друг му възрази — не можело да се иска таквоз нещо от сина на един, дето доброволно и за пуста власт е приел да бъде турска подлога. Сава Райнов обясни разногласията:

— Разполагаме с най-подходящ човек като за целта, Дяконе. Говори турски по-добре от молла, а в писането може да забие в земята кой да е кятибин. При туй има достъп и в конака, та може истински печат да изтипоса, а не ние да го майсторим някак си. Работата е там…

— Работата е там — продължи вместо него Левски, — че вие сте лоши революционери, аратлик. Затваряте си очите за човека, а гледате баща му. Какво от туй, че Димитър се е родил син на кмета ви Йоргаки чорбаджи? Провинил ли се е лично с нещо към народното дело? Защо го пренебрегвате, дори набеждавате…?

— Абе не го пренебрегваме чак напълно — извинително рече Икономов. — Не му се доверяваме да е от най-вътрешните, членовете на комитета, но го имаме „от първи позив“. Каквото и да е, сутрин и вечер сяда на една софра с човек като кмета Йоргаки…

— А сега не е малък случай — подкрепи го в съмнението Димитър Топалов. — Само да спомене в конака за кого е направил тезкерето и разните там Али-Байрактаровци и Мустафа-аговци ще окачат въжето на старата круша…

Думата беше за едно вековно дърво с широко разперени клони току до конака, на което от памтивека бесеха душманите на султана.

— Аз му се доверявам — отчетливо отсече Левски. — Познавам човека и му се доверявам — повтори. — Помолете го да ми изготви утре тезкерето, като изрично му кажете за кого е! Тъй ще сваля отговорността от всекиго измежду вас.

И както го говориха, така и стана — на другия ден към обед търсеният под дърво и камък Васил Левски си тръгна от Сливен (сам и всъщност беззащитен — Таню го следваше на два хвърлея назад), като нарочно премина с кончето си пред самата врата на конака. В джоба си носеше все едно огън и вода, събрани заедно. Огънят беше пълномощното на Стамболу Мехмед ефенди, но с истинските подписи на членовете на комитета. А водата — тезкерето, направено му по безупречен начин от ръката на Димитър Георгакев178.

Двамата пътници седнаха на една маса, но личеше — по-младият със сресаната на среден път коса и печалните очи беше по-важният, докато другият, русолявият, макар и поне с десетина лазарника по-стар, беше ако не прислужник, то най-много придружник. Всичко това не убегна от вниманието на хаджи Вълчо, ханджията — е, наистина Жеравна не лежеше на главен път, ала богатствата й бяха причина паралии гости да не са изключение както в самата нея, така и в хаджи Вълчовия хан, та стопанинът бе имал случай да се научи да познава хората по каяфета им и обноската. С тези двамината то пролича и по запознаването — по-младият се нарече Иван Стоянов, а придружникът само Васил, както подобава на човек с по-ниско положение. Целта си не криеха — бяха търговци и в Жеравна ги бе довело намерението да накупят аба или вълна; не споменаха количеството, но се подразбра, че имат големи работи на ум…

Уж наистина се подразбра, но търговците не тръгнаха по маазите да оглеждат вълната и пастафите аба, а като се разходиха хубавичко из живописната Жеравна, по здрач свърнаха там, където най-малко им беше мястото — в училището. Трябва да бяха подпитали отнапред, понеже завариха единствено главния учител Харалан Ангелов. На него „прислужникът“ каза името си и то наистина бе Васил, но следваше и Левски. Като чу това име, даскал Харалан се разтрепера; не беше това треперене от страх, а от възбуда и вълнение — така би треперел той, ако сам Исус бе прекрачил в учителската стая. Защото името на Апостола отдавна бе познато в китното балканско село и там то се произнасяше наравно се имената на най-личните светци от календара.

— Доживях! Господи, доживях!… — закръсти се Харалан Ангелов. — А после попита: — Но как така да се обърнете именно към мене, господине, един скромен клисар там, където вие сте първосвещеник?

— Дай Боже повече такива клисари — засмя се широко Левски, — които с могъщ камбанен звън да проехтят над поробената родина:

— Мигар скромните ми словца са стигнали чак до вашите уши! — не на шега се изуми учителят.

— До моите уши достига всеки звук, който зове за свобода. Макар чеее…

— Разбирам недоизреченото — каза Харалан Ангелов с виновен изглед. — За да добием святата си свобода, не стигат песните.

Думите му уж представляваха едно просто установяване на дадености, но всъщност съдържаха въпрос. И на въпроса последва отговор — Левски извади лъскав револвер; положи го на учителската маса и изрече с глас, който приличаше на заклинание:

— Спасението на България и спечелването на свободата е в организацията, а ключът е оръжието!

Учителят гледаше като хипнотизиран револвера на масата и отново се прекръсти:

— Кълна се в Бога и в българското си име, само ако зная, че със смъртта си ще допринеса ей толкова за избавлението на отечеството, мигом ще изпразня един куршум в сърцето си.

— И ще бъде напълно безполезно — сви рамене Левски. — От тебе, учителю, очаквам много повече — да помогнеш в организацията.

Харалан Ангелов въздъхна и тежко се отпусна на стола си: това било най-трудното, каза. Жеравна се знаела като село на чорбаджии, пък кога е бивало чорбаджия с пълен тумбак и с пращящ от жълтици тайник да заложи добруването си срещу някаква си там свобода, която и без това хич не му е нужна.

— И все пак не е възможно село на здрави балканджии като Жеравна да няма родолюбци, които да поставят отечествената свобода по-високо от тумбака и тайника си — вметна Таню с боботещия си глас.

— Предлагам да се съберем довечера у поп Тодор — рече учителят, след като размисли продължително. — В него можете да имате доверие като в самия мене.

Така и направиха. Харалан Ангелов не ги измами — в лицето на поп Тодор двамата „търговци“ откриха ревностен родолюбец, който бе готов начаса да зареже семейство и Божи храм и да поведе на бран една въстаническа чета — с кръст в едната ръка и със сабя в другата. Дълго, много дълго — почти до среднощ — умуваха четиримата. И накрая решиха: в подобно чорбаджийско гъмжило наистина би било прибързано да се образува частен революционен комитет, ала не липсвали хора с будни сърца, достойни да бъдат квас за хляба на бъдещата революция.

— А ако са капка всред морето от чорбаджийска тиня? — попита недоверчиво Таню и получи отговор не от жеравненци, а от Дякона:

— Чисто народният човек се бори, докато може, за да избави своя си народ. … Ако някой не случи, то трябва да умре в народната си работа.

Определиха следната вечер за събрание на верните люде, а организацията му повериха на един момък от семейство на имотни овцевъди — говореше се, че бащата на Иван Ангелски имал до десет хиляди глави добитък по „Долната земя“ и към Добруджа. Подобен човек трудно би паднал под подозрение, че ратува за революция, пък и нали божем Левски и Таню търгуваха с вълна — какво по-естествено да потърсят достлука на младеж от такова семейство…

На уречения час Иван Ангелски отлично изпълни задачата, която Харалан Ангелов му повери. Той изведе двамата „търговци“ от хаджи Вълчовия хан, като шумно възвести, че след като огледат бащината му стока, ще им покаже и пътя към Сливен. И уж тръгнаха към дома на чорбаджи Стоян Ангелски, пък неусетно се вмъкнаха в кафенето на Тиньо Бекяров, което изглеждаше мъртво зад спуснатите си кепенци. А там ги чакаха поп Тодор, даскал Харалан и още шестима младежи. Опитното око на Апостола веднага видя в тях хора, достойни за доверие: както се говореше и в Светото писание, те обещаваха да бъдат благодатната почва, в която да се посее семето на правдата и свободата.

Втората вечер в Жеравна се проточи комай повече и от първата — от кафенето заизлизаха чак с първите петли. И всичко стана така, както бяха избрали Харалан Ангелов и поп Тодор — не създадоха комитет, но поставиха първия камък за съзиждането му.

… Беше още черна нощ, когато Иван Ангелски изведе Левски и Таню по криволичещите сокаци на Жеравна. И уж бе обявил, че ще ги насочи към Сливен, пък те удариха нагоре, към сърцето на Стара планина…179

Знаеха, че правят излишно отклонение, но това беше в плана им — ако някой беше по петите им, нямаше да допусне, че те ще опишат такъв голям зигзаг, дето означаваше часове ход в повече. Тъй или иначе, когато двамата влязоха в Нейково към пладне, по външен вид никак не напомняха паралиите-търговци от Жеравна; сюртуците на търговците висеха в бохчите на тояжките им, а те бяха облечени в поокъсани потури и аби, на раменете с ямурлуци, които доста пъти ще да са видели как зимата сменя лятото. Таню криво-ляво познаваше селото, та без питане стигнаха до механата на дядо Васил Налбантина. Работата на къра беше захванала, та завариха само трима старци да си хортуват разни бивали-небивалици от младите им години. Дели Ради го нямаше, но това не ги изненада — уговорката с него беше за към часа два вечерта по турски. Левски и Таню поздравиха, приседнаха в ъгъла и извадиха едно-друго за обед — хляб, сирене и глава лук за Таню, хляб и шепа маслинки за Дякона; на дядо Васил не му стана дип много драго, че посетителите нямаха намерение да сторят какъвто и да е масраф, дори стакан вино или едно кафе не поръчаха, ала не възрази, когато по-младият от двамата отиде до чешмата на мегдана и донесе калаено пахарче с водица.

Хранеха се мълчаливо, само от време на време разменяха по някоя отделна дума и затова много ясно чуха, когато коне изтрополяха навън и спряха. Последва кратък разговор на турски и в механата влязоха две заптиета. Те оглеждаха малобройните посетители, когато стопанинът избърза насреща им и с поклон ги запита с що може да им бъде полезен.

— Да са се отбивали насам двама тежки базиргяни? — попита едно от заптиетата, човек на средна възраст и с лошо подстригана брада.

Ръката на Таню остави коматчето хляб и полека се хлъзна към джоба на потурите. Левски продължи да яде спокойно, само му направи кратък знак с очи — не, нека не посяга към оръжието. В това време дядо Васил Налбантина вече отговаряше с нотка на сръдня, която си беше съвсем непресторена:

— Какви ми ти тежки търговци, онбаши ефенди! На̀, от сабахлен досега само туй са ми мющериите. И ако искаш вярвай, ама днес още не ми е сторено сефте…

— Няма как — изсумтя под носа си по-младото заптие, — ще се бие пътят до Раково, може натам да са ударили…

Все пак преди да излязат онбашията подхвърли на двамата в кьошето:

— А вие що за хора сте, бе? Какво правите тъдява?

Левски остави една презполовена маслинка пред себе си и продума с невесела усмивка, като показваше сложеното на софрата:

— Ние сме бедни момчета, бьолюкбаши ефенди. — Видя се как суетата на турчина явно бе погъделичкана от това звучащо тъй искрено повишение в длъжност. — Търсим чорбаджии да пасем овце. Само това да знаем, друга работа не можем.

Онбашията извади монета от десет пари и му я метна през софрата.

— Вземете, изсърбайте поне по едно кафе — рече. — И ако не случите нещо дотогава, почакайте тук, дорде се върнем от Раково. Зная двама-трима нейковчани с безбройна стока — все ще ви уредя при някого от тях. — И с тези думи заптиетата напуснаха механата.

Трябва още да не бяха яхнали конете си, когато през вратата надникна Ради Мухтаров, познат по тези места като Дели Ради. Очевидно надникна ей така, колкото да се увери, че желаните гости ги няма, ала като ги зърна в ъгъла, бавно прекрачи прага. Таню понечи да му се обади, ала нов знак на Дякона го спря:

— Недей, той ни видя — каза му тихичко. — Но Ради е от стара коза яре, знае как да се прикрива от хорското любопитство. Пък нали и ние току-що рекохме, че сме ябанджии и не познаваме никого в Нейково…

Дели Ради наистина доказа, че е „от стара коза яре“. Той с нищо не издаде да е познал двамината с протритите ямурлуци, изпи едно кафе, размени няколко нищо незначещи думи с Налбантина, после хвърли един многозначителен поглед към Левски, плати и излезе. Без да показват каквато и да е припряност, двамата в ъгъла прибраха остатъците от скромния си обяд, поздравиха почтително стопанина и също напуснаха механата. На петдесетина крачки вляво чакаше Дели Ради и много съсредоточено изучаваше първите пролетни пъпки по едно улично дърво. Когато се увери, че Левски и Таню са го забелязали, той заряза дръвчето и с безгрижна стъпка пое по един страничен сокак.

А четвърт час по-късно вече така прегръщаше своя другар от Легията, че краката на Дякона се залюляха във въздуха.

— Сякаш Бог ме прати да надзърна при дядо Васил — говореше, задъхан от радост. — Знам, знам, че уговорката беше за по икиндия, ама мен свърта ли ме на едно място? Туй ми беше второто отбиване от сутринта…

— Пък ние заради тебе изпуснахме хубава работа при богати чорбаджии — отговори му по същия начин Левски и му разказа за разговора със заптиетата. Дели Ради го слушаше внимателно, а в средата на ъгловатото му лице се появи една нова бръчка, която все повече и повече се врязваше между веждите:

— Кълна се в Опашатия — каза, когато Левски свърши разказа си, — туй ще е дело я на чорбаджи Божил Глуханека, я на хаджи Драган, я на дяволското изчадие поп Руско Гергев, я на някой друг от същата кройка измежду жеравненските богаташи. Усъмнили са се нещо във вас и са се обадили в конака…

Дякона махна небрежно с ръка:

— Излиза, че те са си свършили работата — и жеравненските чорбаджии, и конашките заптиета. Да видим ние накъде сме, аратлик, с нашата.

Още седяха по рогозките, когато Ради Мухтаров заразказва в отговор. Да, той не си бе пропилял напразно времето и бе подготвил за делото мнозина нейковчани, предимно млади хора — спомена над десетина имена, но Левски запомни само Дели Еньо Петров, Андон Великов Андонов и братята Вельо и Христо Петкови. Имали вече до тридесетина пушки с фишеци, барут и олово за тях, приблизително и толкова ятагани.

— И каква излиза тя? — доволно разпери ръце Левски. — Комай напразно сме блъскали път до Нейково…

— Не си прав, Дяконе — сериозно отговори Дели Ради. — Момчетата ми са добри, ама досега я карат ей така, на юнашка вяра в думата ми. Съвсем различно ще бъде, когато не друг, а точно ти (понеже твоето име отдавна се изговаря тук наравно с имената на Христовите ученици) да им обясниш, че Нейково не работи на самотек, а е бурмичка в една огромна машинария, що се е разпростряла навред в Българско!

— Да бъде, както ти искаш — съгласи се Левски.

… И вечерта деветмина нейковчани — десет, ако се брои и Ради Мухтаров — слушаха със зяпнали уста уж простичкото, пък чародейно слово на Апостола на свободата. Разказа им той много. Нарисува им сияйната картина на отечеството, когато добие свободата си и стане за пример на цяла Европа. Запозна ги с подготовката на въстанието и с устройството на организацията, която в честна бран щеше завинаги да срине скапаната власт на султана. Накрая ги призова да се готвят за кървавата сватба — да множат броя на посветените в делото, да се учат на талим (за тази задача им препоръча Ради, който сигурно помнеше най-важното от наученото в Легията), да събират пари и оръжие и всеки ден и час да чакат пушките и клепалата да възвестят великото Начало.

— Кога, кога ще бъде това, бай Левски? — със задавен от вълнение глас попита един; беше Христо, по-малкият от братята Петкови.

— Когато Централният комитет има сигурната увереност, че както Нейково, тъй и всички други села и градове в България са готови за славното дело.

— За Нейково им кажи, че вече е на тетик — отсече вторият „Дели“ в събранието, Еньо. — Не е случайно, че тук нивга не е живял човек, що не е от българска майка роден.180

— Поне можеш да ни обадиш — примоли се друг, — дали е близко този час…

— Близко е, съвсем близко, братя.

— Например някъде към Гергьовден? Както от памтивека са излизали народните закрилници?

— Е, чак пък Гергьовден — пресилено се засмя Дякона. — Не ми се вижда възможно седем милиона българи да се приготвят за толкоз кратко време. А прибързването води до злощастия, братя. Ала ние, дето сме търпели петстотин години, можем изтърпя още една или две, нали? — Той усети как споменаването на „цели една или две години“ попари въодушевлението на тези буйни планинци, та реши да поизмести отговора си в друга посока: — Изобщо аз смятам, че нашата най-сгодна сполука за захващане е (през) зимата. Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция (на) място181. После идат главните пътища, подир тях селата, по-после горите. Виж сега не ще ли ни помогне зимата? (Тя) ще отегчи пътя на войските, а (особено) на артилерията и всадниците182.

Поговориха още малко, взаимно си обещаха светият час на революцията да не ги свари неподготвени, после нейковчани един по един захванаха да се разотиват.

— Тази нощ ще се разделим и с тебе, Таньо — каза Левски, когато останаха само те двамата и Дели Ради. — За Котел ще взема за придружник този лудоглав нейковчанин.

— Защо ме онеправдаваш, Апостоле? — с неприкрита горест продума Таню. — В що се провиних пред тебе, от що си недоволен?

— Доволен съм и предоволен от службата ти при мене, приятелю, и те поставям наравно с най-сигурните юнаци, които по градове, села и горски пътеки са ми били помощ и охрана. Ала разумът ми подсказва, че е добре да се разделим. Хора с черни души са ни видели заедно в Жеравна, запомнили са ни. Но са ни запомнили заедно, разбираш ли? Стига да се разделим и споменът им мигом ще изфиряса. — Той го потупа окуражително по рамото. — И ако слушаш мене, поеми към Сливен още сега, Таньо. В ходенето те бива — посрамваш и стар хайдутин. Имаш око на бухал. Е, ако сега си плюеш на петите, може да си в Сливен още преди развиделяване. Няма да е излишно, ако се наложи да доказваш къде си бил през тези дни.

Не спориха повече.183

Избиколиха по странични пътеки и влязоха в Котел откъм Читак184 — да изглежда така, сякаш са северняци, току-що прехвърлили Балкана.

— От Сливен ми дадоха най-добра препоръка за поп Янко — каза Левски. — Щом знаеш къщата му, води ме право там. Но само ще го огледаме и подпитаме, няма да отваряме дума за нашите работи. Ще разпитам за него леля Нанка и леля Неша — той имаше предвид сестрите на Раковски, — че едва тогаз ще се разкрием на попа…

Дели Ради се изкиска:

— Не на попа, а на разпопа. — После, видял учудването на спътника си, обясни: — През черковните борби владиката една дузина пъти разпопва отчето, пък той все съумяваше да се върне, че дори се наложи да го направят пръв за Котел иконом, та от онова време хората на подбив му викат не поп Янко, а разпоп Янко. — Кратко мълчание. — Ще ти хареса, Дяконе. Не е той човек, дето в боя ще прескача шубраците и ще рипа като планинска коза по чукарите, ала е добър българин и има дар слово, пък и срещу фанариотите се прояви — народът ще му повярва и ще тръгне подир него.

— Понякога надарените с дар слово го използуват, за да насочват хората в погрешен път или за лична облага — отбеляза Левски.

— Може да е вярно въобще, но не и за разпоп Янко. Той е чистосърдечен и безкористен. Дори котленци, каквито са злоезични, го наричат „безсребърник с чиста душа“. Ще видиш, наистина ще ти хареса.

От двете им страни лавнаха кучета — бяха навлезли в окрайнините на Котел. Двамата не размениха нито дума повече и след десетина минути вече хлопаха на една порта. Отвори им сам поп Янко. Левски не го огледа, а сякаш го погълна с един-единствен поглед. Свещеникът беше нисък, пълен, почти трътлест, широколик и с месест нос приблизително колкото детско юмруче; червените му бузи издаваха човек, който обича да си угажда, а очите му наглед бяха весели и закачливи, но Апостола вече се бе научил да познава хората отвътре, та отвъд веселостта забеляза ум и прозорливост.

— Благослови, отче — започна Левски, като се поклони чинно. — Ние…

— На портата ли ще те благославям бе, непрокопсанико! — шеговито го смъмри стопанинът. — Елате първом вие да благословите трапезата ми, пък другите благословии — сетне.

— Ама…

— Какво „ама“? Тъй, на вратата, само пари се искат. Пък аз пари нямам — нито заем да ти дам, ако искаш, нито борч да ти върна, ако ти дължа. Ала и да имах, пак тъй щеше да бъде: от когото имам да вземам — не търся, комуто имам да давам — не плащам, таквоз е моето житейско правило. Хайде сега на трапезата, че бобът ще изстине и баба ви попадия ще направи да ни се види тесен Котел. Идвайте!

Не остана друго, освен да му се подчинят. И след малко двамата пътници седяха край поп Янковата софра заедно с него и челядта му и ревностно забиваха дървените лъжици в купата с боба. Докато се хранеха, свещеникът глумливо разправяше разни случки от службата си в храма „Свети свети Петър и Павел“, пущаше шеги и задявки, но Левски пак не се излъга — зад тях той през цялото време усещаше един буден ум, а много му говореха и лавиците с книги на стената — дядо поп имаше значителна за времето си библиотека, което надали вървеше ръка за ръка с щедрото му майтапчийство.

Като се нахраниха, поп Янко се прекръсти да поблагодари на Бога, че и в този ден не ги е оставил гладни. Другите последваха примера му, сетне баба попадия и дъщерите се разчевръстиха да раздигнат трапезата. А стопанинът подхвърли уж само на себе си:

— Пък ние да си гледаме работата, та да заслужим хляба си…

Беше подкана да си тръгнат и Левски, и Дели Ради не се престориха, че не са я разбрали. Докато събираха скромното си имущество, Дякона подметна:

— Е, то пък ние дори имената си не сколасахме да речем…

Сега беше ред на поп Янко да не се престори на глух:

— Вие сте по занаят овчари и търсите да се главите някъде на работа, нали? — попита. — Това ли искахте да ми кажете, момчета?

— Горе-долу…

— Не ми го казвайте. Една лъжа по-малко — един грях по-малко.

— Мигар не би повярвал на овчарлъка ни?

— Слушай, чоджум — каза свещеникът след цяла минута мълчание. — Когато дядо ти поп Янко беше още само Иван Николов Караянков, той дълги години овчарува и по горещото Загоре, и по равна Добруджа. На четмо и писмо там съм се научил, в къшлата, пак там съм се приготвил за служба под власеницата. Та на мен тия неща са ми известни повече, отколкото грошовете, що дрънкат в попския ми джоб.

— И все пак по какво разбра? — настоя Левски.

— На овчаря ей тука на потурите винаги е охлузено и набито с овча вълна. От доенето. Чобанин ли си — от туй спасение няма!

Гостите прихнаха в смях.

— Не си бил роден за попско расо, отче. Люде с око като твоето стават или велики откриватели, или най-опитни шпиони. Пък туй за лъжливото ни овчаруване нито ще го потвърдя, нито ще го отрека. Само едно ще ти кажа в отговор. Дръзко и опасно е от един белег да съдиш за цялото. Не вярваш ли? Ами ако сега ти изпея „Херувикото“ тъй, че да туря в джоба си протопсалта на Божия храм „Петър и Павел“, ще речеш ли, че съм от архимандрит185 нагоре, който по някаква причина е решил да се престори на чобанин?

Върху добродушното лице на поп Янко се появи такава усмивка, която разкри всичките му тридесет и два зъба.

— Ами хайде, карай… — прие, без да прикрива недоверието си.

А след малко зяпна от удивление — гостът запя не само с най-правилните слова „Херувикото“, но и с такъв глас, който би обаял и един еничарин. Той изпълни като сапунена пяна къщата и дори жените се върнаха в хашевото, за да го послушат. Свещеникът изпрати песента с кръстен благослов, после рече развълнувано:

— Правя ти „пес“186, чоджум! Спечели! Спечели и ме заби в земята. Не искам да зная нито името ти, нито занаята ти. Песента ти издаде, че си праведен человек. И затова върви си в мир — преобличането ти не е било със зла цел.

Послушаха го и си тръгнаха, без да се представят.

— Излезе прав, Ради — каза Левски, когато се озоваха на улицата. — Точно такъв човек ми бе нужен. Ще го изпитам още веднъж и… А сега води ме у сестрата на господин Раковски, нека да е мир на праха му.

— У Неша или у Нанка? Зер сестрите на покойния наш началник са две.

Левски помисли малко.

— По-добре у леля Нанка — рече. — Ней по̀ приляга да е посветена в народните работи. Пък чувах, че още от хайдушките години на брат си има хубаво скривалище в къщата си. Ако ме покани, може там да кондисам нощеска.

Отидоха. И Нанка Търпанска — или Търпанка, както я зовяха котленци — ги посрещна така просто и делнично, сякаш от месеци са били под покрива й и сега само са поизлезли за час-два на разходка187.

— Не се безпокойте, ако моичкият дойде — каза Нанка, като се настаниха в приветливата им, но скромна соба за гости; под „моичкият“ тя очевидно разбираше мъжа си — добър като човек и българин, но съвсем неравностоен на жена си по буйност и склонност към щуротии от какъвто и да е характер. — Аз ще се оправя с него. — Повярваха й; каза го по такъв начин, че можеше да се разбира всякак, включително да запре мъжа си в курника. — Ще обядвате, нали?

Обясниха й, че току-що са обядвали. После Васил Левски, който се познаваше добре с нея още от Букурещ, без много увъртания я запозна с целта на идването си в Котел и й поиска съвет за надеждни хора. Въпросът видимо я затрудни.

— Мъчна работа е в тоз чорбаджийски змиярник — рече тя, след като дълго се почесва под посивялата плитка на врата си. — Нали тия нерязани турци съсипаха баща ми и взеха здравето на бате в цариградските зандани? Те самите са за боклука, ала плашат и съсипват и добрите българи, които не се примиряват с робския ярем. Поп Янко ли? Да, за него добре сте се сетили. Даввам вяра и на Димчо Великов. Книговезеца, ако го знаете. Те двамата, ако решат, може да се посвети в делото и хаджи Тодор Станчев. Ама за него аз не смея да отсъдя.

Като поприкри разочарованието си — тъй или иначе не бяха в някое турско село от равнината, а в онзи Котел, дал на България Софроний Врачански, Георги Мамарчев, Петър Берон, Георги Раковски, Неофит Бозвели и колко още много, много други! — Левски каза, че за едно добро начало и тези били достатъчни. Сетне я помоли, макар да бяха великденски пости, да разточи баница и да извие врата на едно пиле, пък докато те се пекат, да отиде да покани за вечерта на разговорка поп Янко, Димчо Книговезеца и — ако те са съгласни — също и хаджи Тодор. Нанка, която никога не се бе престаравала в набожността (нали навремето на стълбите пред олтара бе оскубала брадата на един поп!), без много-много да му мисли, изпълни заръките му. А трябва да е умеела и да разпознава хората, понеже по мрак в дома й дойдоха само двамина — дядо поп и Книговезеца; те също имали вяра в хаджи Тодор Станчев, ала сметнали за разумно да го посветят малко по-късно в работата.

И така, поп Янко и Димчо Великов бяха въведени в собата. Свещеникът не изрази каквото и да е учудване, че там ги чакаха обедните му гости — ще речеш, отнапред е бил подготвен за това, — нито се стъписа пред богатата трапеза през пости. Напротив — щом я видя, той плесна доволно с ръце и извика:

— Късмет сме имали днес, през поста да седнем на такава софра!

Левски се засмя широко и го покани:

— Отче, ти си добър човек и не си фанатик. Заповядай!

Дядо поп не чака втора покана и отчупи единия копан на пилето. За разлика от него мирянинът Димчо се извини и не посегна към блажното ядене.188

Поп Янко проявяваше удивителна дарба: хем се хранеше със завидна охота, хем устата му не спираше да приказва — главно одумваше нетърпимото османско зло, вече пет века стиснало българщината за гушата. И това продължи чак докато Левски внезапно го сряза:

— Отче, ти не си народен: виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да стане по-голямо и да убие народа.

Малките очички на свещеника го стрелнаха:

— Да го казвам? Кому да го казвам, човече Божи? Или има българин, който още от майчината си утроба да не знае, че е роб, роб и пак роб?

— Да го казваш на онези, които не търпят да са роби. И предпочитат да оставят кости в неравна битка срещу поробителя, отколкото да водят жалкото съществуване на човешки скотове.

— Мигар има такива?

— Ние двамата сме от тях. А в Българско са още хиляди. И дойдохме да присъединим към делото и родолюбците на славния Котел.

Дядо поп остави нахапаното парче баница, избърса ръце в софралъка и се прекръсти благоговейно:

— Благодаря ти, Господи, че доживях да чуя такова слово. — И попита: — Кой си ти, човече Божи, който като нов Йоан Кръстител кръщаваш в името на свободата? — А като чу името на Левски, с неочаквано движение грабна десницата му и залепи устни о нея: — Щом бях благословен от Провидението да видя с очите си Дякона и Апостола, сега вече мога и да умра.

Тук с дрезгавия си и гъргорещ глас се обади Дели Ради:

— Кълна се в Опашатия, погрешно бързаш с умирачката, дядо попе. Първо изпрати при Мохамеда една-две дузини гъжвалии, пък тогаз…

— Не! — рязко го прекъсна Левски. — Ние не гоним турския народ, ни(то) вярата му, а — царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами(те) турци. Не можем и не бива на едно варварство да противопоставим друго варварство и на една диващина — друга диващина. Това — не!

— Благодаря ви за тези думи, бай Левски — разчувствувано произнесе Димчо Великов. — Все едно, че в сърцето ми го прочете: аз мразя робията, ала не слагам всички турци в един кюп, също и между тях има човеци… нищо, че са с гъжви на главите…

Поп Янко накара стопанката да вдигне софрата („Не е позволено да говориш за народна свобода и да се тъпчеш с пиле и баница!“), сетне помоли Левски да ги просвети в делото на революцията, с уредбата на народните дейци и с онова, което ще се очаква от тях, котленци. Апостола ги запозна с всичко и веднага обяви, че за председател на котленския частен революционен комитет се е спрял на него, поп Янко.189

— Но ние трябва честно да предупреждаваме християните, че може и да не дочакат свободата… — тихо се обади поп Янко.

— Разбира се, че ще ги предупреждавате! — бързо потвърди Левски. — Нам не трябват готованци, които чакат свободата на тепсия, а мъже, готови да направят калдъръм от костите си по пътя й. — И като се разпали, продължи задъхано: — Ние насърчаваме всичките членове и съучастници в народната ни свята работа да бъдат верни и постоянни във всяко отношение към целта, като вземат по-напред и речат: „По-добре честна смърт, нежели смърт безчестна.“ И наистина, който постоянствува докрай — (за) него са неописуема радост големите дарове (на признателност) от българския народ. И ето сега е часът, в който (може) да спечели всеки. (А не) както, (казват) някои си: „Ами ако умра?“, то ние му казваме, че неговото име остава навеки живо, заслугата му ще се предава на деца, унуци и пр. Следователно да се спечели този свят дар, трябва по-напред да се жертвува всичко, па и себе си… Чисто народният българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милия ни народ, който е усетил вече в сърцето си всекидневните горещи и кървави сълзи на нашите обезчестени майки, братя и сестри от тиранина, то за него няма страх, няма никакви извинения, а смъртта му е самата утеха и душеспасение. (Тази) смърт заслужава гореречената ни слава от българския народ. Инак той не е българин, не е християнин, не е човек. Следователно нему смърт, смърт и смърт.

Поп Янко отново се прекръсти и каза с разтреперан глас:

— Приемам тази свята длъжност, пък ако ще сетне до края на вековете да не изляза от Геената. Щом е за свободата на милото ни отечество, приемам аз, служителя Христов, да поведа хората на смърт. — После добави замислено: — Само с две неща не съм съгласен, Апостоле. Наредата си е нареда и законът си е закон, ала под слънцето двама души еднакви няма — трябва всекиму да се въздействува според душата и нрава. Едному с убеждение, другиму с ласкателство, третиму със заплаха и тъй нататък — с всеки различно.

— Тъй правя и аз — сви рамене Левски, — в туй нямаме различие. Или мислиш, че всеки народен деец подхващам с баница и печено пиле?

— А второто е по уредбата на революционната ни организация. Ние наистина сме като войска и трябва по-нисшият да слуша и се подчинява на онзи, който е над него. Ала ние сме и хора и за туй сме различни. Котленецът и въобще балканджията не мяза на добруджанеца и македонецът — на хърцоя. Може да се случи заповедта, дето подхожда на миролюбния тракиец, да е съвсем опака за шопа с чепатия характер. Ето защо подчинението трябва да не е на безсловесни твари, а разумно и с право на глас. И затуй ще да е полезно, мисля аз, дори най-върховният началник, ако в нещо греши, на всеки солдат да е позволено да му посочи невярната стъпка. Тъй по-сигурно се стига до желаната цел.

— Че кой твърди нещо обратно? — разпери ръце Дякона. — За Отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправим и все (за)едно да вървим, ако ще бъдем хора.

Говориха още дълго, огледаха работата от всички страни. Левски им изясни „точ в точ“ как да се образува комитетът, как да се посвещават проверените родолюбци в работата му, как да се сношават със Сливен и с БеРеЦеКа, как да се събират пари и да се отчитат, обеща в най-близко време да им изпрати и кочани с разписки от името на Централния комитет. А когато някъде след полунощ се разделиха, той каза на Дели Ради следните похвални думи:

— Бяха само двоица, пък усещам — работата ще върви. Семето ще покара и ще изкласи. От днес можем да смятаме, че Котел има комитет — „Бохор Нисим“, нека тъй да го назовем — и то такъв, че на него може да се разчита!…190

Баба Марта не беше още предала властта си на Април, когато в Сливен се случи нещо чисто мартенско — след топлия полъх на подем, донесен от Левски, пристигна една вест, която смрази посветените в тайните на революцията люде. От вестник191, пренесен скритом от Михал Стоенчов, сливенци научиха, че докато Апостола е бил още в града им, делото е било сполетяно от неизмерима загуба — пред заплахата да падне в ръцете на турците Ангел Кънчев, заместникът на Дякона и негова дясна ръка, се застрелял на Русчушкото пристанище. Ами ако в джобовете му е имало списъци или други документи?

В града под Сините камъни настана объркване, което много наприличваше на най-обикновена паника. Пренебрегвайки осветените от вековете правила за безопасност, членовете на комитета се щураха нагоре-надолу, питаха се един-друг за новини, гадаеха, правеха нелепи опити да дочуят нещичко из конака, рисуваха собствената си съдба с най-черната възможна боя. Сава Райнов изглеждаше като полудял и не можеше да си намери място. Димитър Топалов не изтрезняваше. Таню Стоянов ходеше ден и нощ с пищов в пояса и се кълнеше, че рекат ли да го заптисат, ще последва примера на „Ангел Гънчо“. Михаил Икономов се престори на болен, отсъствуваше от школото и се укриваше у приятели. Костадин Келов си намери работа и замина за Пловдив. Приблизително така беше и с всички останали…

Успокоението дойде на връх Цветница, която тази година се случи на 9 април. И приносителят му беше един набит здравеняк, надали можеше да му се даде и среден ръст, но дали от силата, която се излъчваше от фигурата му, или поради мустаците от Панайот-Хитова кройка, в революционните среди бе познат под името Големия. Конят на търновлията изтрополя по калдъръма на Клуцохор и спря пред къщата на Сава Райнов. Пътникът свали от самара два-три пастафа аба, която носеше и, без следа от припряност, ги внесе в дома на караабаджията. А успокоението беше там, сред накатания плат и носеше подписа на Аслан Дервишоглу Кърджалъ̀.

Ах, какъв сърцеведец беше този Левски!… Досетил се той, че вестта за печалната гибел на Ангел Кънчев ще предизвика смут и тревога в Сливен, та се бе погрижил по един от най-верните си съратници да осведоми сливенските комитетски дейци за истинското положение, да ги успокои. И колко хитро само — писмото му започваше с делнични съобщения за изпратени разписки и наставления как да се попълват и издават при получаване на парични помощи, а едва в края преминаваше към главното, същественото:

И малко по-нататък:

И изумителното вълшебство на този обикновен български син от Карлово отново сполучи — този път не в посока към възбуда, а към уталожване на разбунените чувства. Стигна се дори до там, че не само се успокоиха, а захванаха да завиждат на младия Ангел Кънчев, който с един куршум си бе извоювал място сред почетния строй на безсмъртните българи.

Името Кондю май произлизаше от Никола, но посветените в делото набедиха техния Кондю Кавръков да е именник, та вечерта на същата тази Връбница устроиха един хубав зияфет у тях — хубав не толкова с яденето и пиенето, колкото с душевната приповдигнатост и в онова малко трескаво оживление, което идва винаги след преживяно премеждие. И се наложи ябанджията Христо Иванов да ги върне на земята:

— Дочувах от Дякона — каза, — че тук сте имали още кахъри. „И други бакии за оправяне“, туй бяха думите му.

Сътрапезниците му се спогледаха недоумяващо — страховете покрай смъртта на Ангел Кънчев бяха изтикали на заден план всичко останало, — та Големия се принуди да им припомни по-ясно:

— Станало мерзко издайство и сте осъдили едного на позорна гибел.

— А, за това не бери грижа, приятелю — заяви за всичките Таню Стоянов. — Туй са си наши домашни работи, ще ги оправим сами.

— Аз пък казвам да не ги оправяте сами — възрази гостът. — И не само защото Апостола даде такъв акъл — здравият разум го подсказва, че трябва да използувате мене за изпълнение на казънта. Или що? Може би сте решили да забравите и простите предателството на вашия хаврикаджия?

— Нито сме го забравили, нито опростили, нито сме се отрекли от решението си. — Сава Райнов се бе оправил от преживяната паника, та приказката му отново звучеше с тежестта на председателска. — Ала ние сме предадените, бай Христо, нам е свят дълг да потърсим кръвнина за стореното. И като че ли най-приляга на мен и Таню за разплатата.

Заспориха, но Големия не отстъпваше от своето:

— Оставете, братя, юначеството си за битките срещу тирана, пък сега се водете не от него, а от разума си. Нека предположим, че се случи неудача — предателско око зърне изпълнителите на присъдата, когато накървяват ножовете си. После? Какво ще стане после? Нали двамата още до съмване ще се намерят в зандана, пък там бой, мъчения, сваляне на тасми от гърба и солене на голо месо… и ето, че някой не издържал, разприказвал се. И чорапът се разплита — не даже само тук, в хайдушкия и непокорен Сливен, но и по другите краища на България. Пък на̀ — аз ви предлагам сигурност. Не само за вас самите, но и за делото въобще. Ще ми дадете за помощник едного, който да отговаря на две условия: да познава сигурно и безпогрешно осъдения Стефан Саръиванов и да не е посветен издъно в комитетските работи. Разбирате — все за разплитането на чорапа ми е в акъла.

— Аз невям имам подходящ човек — обади се дебелият глас на Таню и така по косвен начин се съгласи с разсъжденията на търновския книговезец. — Думата ми е за Дели Пенчо…

— А, зная го! — подкрепи го начаса „именникът“ Кондю Кавръков. — Види ми се подходящ като за такваз работа. Дели Пенчо отговаря на името си — от ония е, дето първо стрелят, после питат кой е.

— И се отзовава на молбите ни — допълни Михаил Икономов. — Нали помните „Геновева“? Е, тогаз нему и неколцина негови аркадаши от същия чешит възложихме да следят за реда в „салона“. Наистина едно е да поканиш някого за въдворител на реда в театрото, друго — да изпълни смъртна казън. Но Дели Пенчо, струва ми се, отговаря на условията…

— Само че сега ще го поканите не от името на читалището, а на комитета — многозначително напомни Големия.

— Не, ще го поканя само аз — отвърна Таню. — И ако поиска плата — и плата ще му дадем. Така Дели Пенчо ще знае само двамина: тебе, бай Христо, и мене. Пък случи ли се несполуката, както ти я описа, тогаз ти ще офейкаш в Търново или вдън земя, пък мене, кълна се, на парчета да ме нарежат, пак няма едно име да излезе от устата ми.

— И що? — богобоязливо се обади Бял Димитър, най-набожният от събралите се „зияфетчии“. — Баш през Страстната неделя193 ли ще пролеете кръв?

— За мен няма по-свято дело от народната свобода — възрази му Икономов. — Щом ще тръгнем на бой с Христовия кръст начело, не виждам защо да се стъписваме пред Христовите празници и да ги възприемаме като пречка. Впрочем, знаете ли, братя, че подобно нещо има и в отечествената ни история? Превеликият наш цар Калоян се разправил с латинците-кръстоносци при Одрин и пленил краля им Балдуин не кога да е, а на връх Великия четвъртък!

— Тогаз нека вземем интифа от царя Калояна — набързо приключи религиозния спор Христо Големия. — Определям вечерта на Великия четвъртък за казън над предателя. — После продължи да се разпорежда: — А до тогаз ето що искам от вас, братя. Ти, Таню, ще ме запознаеш с този Дели Пенчо. Ама само на шест очи да бъде работата, друг да не знае, чуваш ли! Даскале, на тебе се пада да напишеш бележката, която да оставим забодена с кама връз гърдите на предателя. И да се постараеш, щото никой да не може да узнае ни хартията ти, ни мастилото ти, ни почерка ти. А вие другите ще свършите останалото — от утре до четвъртък ще изучите в най-тънки подробности навиците на Стефан Саръиванов. Къде се черкува, в кръчма отбива ли се, по кои улици минава, всичко.

… Каза „всичко“ и наистина всичко изпълниха според предначертанията. Но въпреки „всичко“ не сполучиха да изпълнят казънта над издайника. Цялата вечер в четвъртък Христо Иванов Големия и даденият му помощник Дели Пенчо — висок и силен момък, с красиво лице и претенциозни мустачки, само дето торбичките под очите му издаваха, че е поклонник на „Бяла Рада“, — дебнаха на пусия по пътя между храма и дома на Саръиванов194. И уж навиците му бяха предварително изучени до последната стъпка, пък на̀ — за проклетия този път бе избрал да мине по съвсем околни улици. Дебнаха го и на Велики петък, също и в нощта на Възкресение — Стефан Саръиванов сякаш винаги биваше осведомен за намеренията им, та или изобщо не отиваше на църква, или се прибираше през комшулуците, и то, както сетне се разбра, все придружен от половин дузина комшии и познати.

После стана вече опасно за среднощни засади и членовете на комитета — все в името на здравия разум — решиха да отложат за по-благоприятни дни осъществяването на смъртната казън.

Христо Иванов Големия се прибра в Търново.

Така предателството нито бе забравено, нито бе простено, ала остана завинаги ненаказано.

Както вече му беше привичка, той най-напред погледа с очаровани очи шеметния танец на багрите в коритото, порадва му се, пък едва тогава се залови да вади оваляните губери. Скимна му да го направи не както му попаднат, а по избор — с пръта първом извади от боричкащите се под водната струя купчина един в бяло, доматеночервено и черно (сигурно беше откъм Еленския край), а след него друг, положително дошъл нейде от Родопите — оранжевото го издаваше. Бяно ги остави малко да се оцедят, после ги посгъна, пък ги награби, и… И нищо не се получи — просто само ги отлепи от земята, ала не успя да ги метне на рамо. Почуди се; вярно, не беше премислял движенията си, но и защо да ги премисля, след като вече двайсет и кусур години те, все еднакви, бяха станали част от самата му природа?

Събра отново краищата на губерите, приклекна и вече не само с човешка сила, но и с човешки ум — като че имаше жив противник насреща си — ги надигна. За себе си знаеше, че в това движение е вложил и опита си, и цялата си пословична някога сила, ала резултатът беше като предишния. Е, може би вместо на четири пръста да издигна товара на една педя, ала тъй и не смогна да го вдигне на рамо. Бяно се взря в мократа купчина пред себе си, сякаш пръв път през живота си виждаше оваляни губери и странна усмивка се хлъзна под белите му мустаци — онзи, който го познаваше добре, щеше много да си изкриви душата, ако наречеше тази усмивка весела, обаче не й подхождаше и дума като тъжна, отчаяна или някаква друга подобна. Всъщност тя съдържаше една проста констатация и — колкото и да е невероятно — дори една благодарност: „Дошло е времето, когато приказките за силата на Бяно Абаджи да се прехвърлят в историята. Нека благодарим на Бога, че я запази и до тези години…“ — приблизително това беше съдържанието на усмивката му.

— Няма как! — произнесе гласно, докато коленичи отново, за да раздели двата губера. — Ще трябва да обърна другата страница. Пък когато натежи и един губер…

Навярно щеше да продължи този разговор със себе си (през годините на долапа бе придобил привичката да си говори сам), ако в този момент един непознат глас не се обади до него:

— Ще позволите ли да ви помогна, господин Силдаров?

Погледна през рамо — непознат беше не само гласът, но и притежателят му. Онзи, който бе станал свидетел на победата на губерите над пословичната някога Бянова сила, бе мъж на около двадесет и пет години, над среден ръст, но не чак и висок, с умно, скулесто лице, тъмносиви очи и добре поддържана, но твърде рехава брада. Онова, което изненадваше в госта, беше „каяфета“ му — въпреки августовските горещини той бе изкачил пътя до Барите в тъмен сюртук с кадифена яка, а ризата му бе прибрана от копринена вратовръзка с майсторска джувка.

— Ако не бяхте нагласен така, като за празнична разходка по Машатлъка, нищо чудно и да се съгласях, господине. — Този път усмивката на стария човек беше пълна със сърдечност без каквито и да е примеси. — Зер нали видяхте: снощи си легнах като „баш“, пък ей сегичка бях надвит, и то от противник, с когото безброй пъти съм се справял. Ала нека направим по-простото — да разделим двата губера…

Не успя да завърши. Вместо да спори с него, непознатият млад човек се задоволи само да съблече сюртука си, после не сгъна, а нави като палачинка губерите и не ги метна на рамо, а по-скоро ги повдигна нагоре и подложи плещи под тях. Бяно очакваше те да го съборят, но и този път не позна — непознатият наистина залитна, но се удържа и бавно-бавно се запъти към сергията. Е, коленете му наистина доста се подгъваха, но Бяно добре знаеше що за товар е легнал на раменете му, та не се изненада. Тъй или иначе ясно бе едно: непознатият може да се бе качил току до Кара-кютук натруфен като австрийски търговец на панаира, ала под натруфеността нямаше нито суетно преклонение към облеклото (ризата и панталоните му бяха станали вир-вода!), нито телесна хилавост.

Двамата простряха губерите по теловете на сергията и едва сега Бяно Абаджи подаде ръка:

— Благодаря, непознати приятелю — каза. — Вижда се, влязъл съм вече във възрастта, когато помощта не ще ми е излишна…

Последва странен отговор:

— Наистина ли съм ви така непознат, както го рекохте, господин Силдаров? — И след като остави долапчията да се порови в спомените си, продължи: — Мислено махнете тази моя проскубана брада, удължете малко, ама съвсем малко лицето ми. За пръв път ли ме виждате?

— Мога да се закълна, че ви виждам за пръв път, ала тези черти и стройната снага ми навяват някакъв далечен, предалечен спомен. Този поглед, този възгърбав нос… Все едно сън от детството… Невям, ако ми кажете името си…?

— Напротив, тогава повече ще ви объркам. Казвам се Михаил Греков, други ме зоват Стоян Чакъров, обаче и двете имена са толкова мои, колкото кои да са други. Защо не опитате по-скоро с вашия „далечен, предалечен спомен“? В него комай има повече сигурност… Не успявате ли още? Е, хайде тогаз да ви кажа едно друго име, не моето. Да сте чували за Генчо Къргов?

— Оооо!… — проточи Бяно Абаджи и неусетно премина „на ти“: — Разбира се, че туй са чертите на Генчо Къргов войвода. Нека само вятърът да обрули малко лицето ти, да се посипят по него и бръчки на жалост, гръклянът ти да подскача чак до бръснатата брадичка и аз ще се закълна с чиста съвест, че виждам войводата на високия камък пред църквата „Свети Никола“ да ни съобщава, че Дибич е подписал мир с турците, без да се погрижи за нашата робска съдба… — И се сети да попита: — Какъв ти е той? Баща или дядо?

— Баща, господин Силдаров, баща! — прихна в смях гостът. — За човек като Генчо Къргов късно идва времето за жена и челяд.

— Добре, добре. Синът на твоя баща е винаги желан гост под моя покрив. Но хайде първо да ми помогнеш да изнесем другите губери — не е редно да пострада стоката на хората. После ще имаме достатъчно време да се изпонаприказваме.

Така и направиха. Погрижиха се за стоката, а сетне приседнаха на слънце и се оставиха то да изсуши дрехите им, а те извадиха лули и се приготвиха да запушат. Младият Греков предложи от своя тютюн — бил съвсем специален, холандски, — но старият човек го подуши и отказа; предпочитал той от своя качак — тъй казваха тогава на ръчно накълцания тютюн, който производителят не предава на фабриките (през тази година бяха основани две тютюневи фабрики и в Сливен195), а си запазва за лично ползуване.

— Къде, казваш, е сега прочутият Генчо Къргов, млади човече? — поде разговора Бяно Абаджи.

— В Дермендере. — Кратък смях. — Не не, не се чудете, господин Силдаров. Думата не е за вашето Дермендере196, а за едно друго, в далечна Бесарабия. Преселниците от 1830-та го нарекли тъй, да им спомня за родината.

— И как е войводата? Все същият прочут нишанджия ли е?

— Там няма твърде случаи да се проявява като нишанджия, обаче, слава на Бога, иначе е жив и здрав. И по войводски як. Вие, позволете, на колко сте?

— Сега през юни сторих седемдесет и две.

— А той загърби осемдесетте. Е, не може да се равнява вам по здрави мишци…

— Днес ли ми казваш това, приятелю? — изкиска се долапчията, ала другият не обърна внимание на думите му:

— … но бая зор би ви създал, дорде залепите плещите му на алая.

— А ти как се озова подир толкова години в нашия Сливен? Разкажи ми — е, каквото е за разказване — за себе си!

Михаил Греков с охота изпълни молбата му. Родил се той преди точно двадесет и пет години в заможния родителски дом, а като поотраснал, баща му го проводил да се учи в прочутата Николаевска гимназия. И щял да я завърши бързо и с успех, ако преди пет години не се било разчуло, че в Белград за втори път се събира българска войска, Легия по име. Наследената от бащата хайдушка кръв не можала да търпи при тази вест, та Михаил зарязал всичко и се озовал в Белград. А там — най-добрите синове на България: Левски, Караджата, Христо Големия, Христо Дряновски, Иван Кършовски и още десетки, десетки други… Дори да не си милеел преди за отечеството, те биха те заразили със своето родолюбие и биха те направили готов на гибел патриот. Е, не провървяло и се разпуснала Легията, но още тогаз Михаил се обрекъл пред Левски — един ден да се върне в родината си, която не познавал, и да работи за свободата й. И ето го в Сливен с тази мисия…

— Страх ме е, че дори не осъзнаваш колко велико е онова, което произнасяш, сине — вметна на това място Бяно. — Само две поколения, баща и син, а възгледът — променен от небето до земята. Генчо войвода беше славен човек, но по светоглед не бе отишъл по-далеч от всеки непримирим българин от последните пет века — да се излезе в Балкана с пушка в ръка, да се мъсти за зулумите, да се закрилят изложените на поругание… А ти си прекрачил, не, подскокнал си наведнъж на два човешки боя — не да се мъсти и закриля, а със силите на целия народ да се строши и измете самата първопричина за злочестието на България.

— Искате да кажете…?

— Това е проста философия, сине: за участта на роба не вини ножа, а ръката, която го държи. Но продължавай, продължавай нататък! Скритом ли си в Сливен? И не биеш ли много на очи с тези одежди?

Не, Михаил Греков не бил тайно в Сливен. След Легията той се върнал в Николаев и там завършил уважаваната гимназия на града, а сетне с един верен другар, Атанас Узунов по име, решили да дойдат в Българско едновременно на две благородни поприща — като народни учители и народни будители. Чрез Стефан Стефанов и други сливенски родолюбци в Цариград получили покана от Сливенската община и ето — от това лято приели да станат учители, макар да били много скъпернически платени, едва половината на онова, което се плащало на Добри Чинтулов, само петдесет лири годишно.

Дали имал доверие в другаря и спътника си? Да, безрезервно. В Николаевската гимназия Атанас Узунов дошъл като най-върл гръкоман, истински фанатик и българомразец, дори родния си език не знаел както трябва, но Михаил посветил цели години да му отвори очите за истината и сега трудно можело да се намери българин, който да се мери с Узунов по родолюбие и готовност за саможертва в името на свободата (тук той го сравни с апостол Павел, който от пръв гонител на Христа се бе превърнал в негов последовател и продължител на делото му)197.

В Сливен работата потръгнала, но само наполовина — в учителството, не и в будителството. Видели и опознали възможностите на училището, после тримата с Добри Чинтулов и Узунов се събрали и си разпределили предметите, които през годината ще преподават в Класното198, изобщо по тази линия всичко било криво-ляво наред. Но не и по другата — будителството. Там неочаквано ударили на камък.

— Защо? Не мога да го повярвам за град като нашия…

— Защото носим препоръки само до Михаил Икономов, ала оказа се, той задълго отсъствува от Сливен.

— Научих го и аз. Проводен бил точно по народните дела. Сигурно знаеш, Михаиле, че през май в Букурещ се е състояло общо събрание на Българския революционен централен комитет. Вероятно ще да са стигнали и до важни решения. А минаха месеци, пък до нас не дойдоха нито тези решения, нито дори най-обикновен хабер за стореното от събранието. Тукашните предани на делото люде се почувствуваха като слепци. И като мислиха, мислиха, решиха да проводят Михаил Икономов и един от най-будните му ученици на север — към Браила, а може и до Букурещ да стигнат. Уж с тамошните училища да се запознаят, уж разни карти, таблици и помагала да накупят, пък главната им цел е по народните работи — да донесат вода направо от извора.

— Важното е, че с Атанас ударихме на камък…

— И как решихте да се обърнете към мене?

Както вече беше разказал, Михаил Греков бе влязъл в Турция през Цариград. Тъй като одеският българин Николай Миронович Тошков го бил снабдил с препоръчителни писма до свои близки в столицата на султана, намерили се там мнозина, които му подали ръка за помощ. Случило се дори, че се запознал и с господина Иван Силдарова…

— Чакай, момче, чакай! Не отминавай така набързо нататък. Разкажи, каквото знаеш за моя Иван!

— Почти нищо не мога да кажа, господине. Съобщих му намерението си да дойда учител в Сливен, той ме похвали и ми даде известна материална помощ, спомена също, че вие, неговият баща, живеете тука. Ала до по-продължителни или по-конфиденциални разговори не се стигна. Ние, знаете, сме от различна черга с вашия син. Но затова пък другите сливналии в Цариград — Стефан Стефанов, Мина̀ хаджи Пашов, Иван Добровски и прочие — ми наговориха много за вас. И за вашето безпримерно родолюбие също. Та като се намерихме с моя другар Атанас сами в Сливен, пък и като се надявах поради възрастта ви името на моя баща да не е непознато за вас, реших да почукам на вашата врата. Това е всичко.

Кратък облак на разочарование засенчи откритото лице на Бяно Абаджи, но той се постара да го пропъди.

— А Добри Чинтулов? Защо не поискахте съдействието на Чинтулов?

— Сложно е да го обясня. Господин Чинтулов и госпожа Анастасия бяха извънредно любезни към мене и Атанаса, нагостиха ни с най-майсторски приготвения чай в Турция, предложиха ни всякакви услуги, че и пари назаем, ако се нуждаем, ала… Да, тук е мъчното за обясняване. Господин Чинтулов сякаш поддържаше някаква стъклена стена между нас и себе си — не я виждаш, но понечиш ли да я прекрачиш, се сблъскваш с нея. Е, кажете по сърце, как да споделиш с такъв човек, че си дошъл да служиш не само на училището, а…?

— Не бива да му се сърдиш, момче. Добри Чинтулов е чисто народен човек, но повече от двадесет години е трън в очите и на турци, и на българи-чорбаджии. Може и да не повярваш, ала веднъж бе предаден на турците и не от кого да е, а от един Божи служител и уж негов сърдечен приятел. Онзи, който се е парил толкова, не може да не бъде предпазлив. При това той често е…, често е…

— Провокиран — подсказа младият учител.

— Да, провокиран, бях забравил тази дума. Кога от конашки шпиони, кога от чорбаджийски. Също и това е причина за стъклената стена.

— Да се върнем на молбата ми, господин Силдаров. Можете ли да ми помогнете да не чакам завръщането на господина Икономова, а още преди това да вложа силите си в народните работи?

— Разбира се. Дори ще стана поръчител… на тебе и на сина на твоя баща. А ти от твоя страна ще поръчителствуваш за другаря си.

Те се уговориха за подробностите и се разделиха.

И се срещнаха едва по здрач в Сливен — двамата и Атанас Узунов. Бяно Абаджи с полуприкрито любопитство наблюдава известно време това момче, преминало последователно от българщината към елинизма и обратно. Всичко, което бе научил за него от сина на Генчо Къргов войвода, се потвърди напълно. Най-първом — че наистина беше момче. Още ненавършил двадесет и една година, той беше с нежни, едва ли не женствени черти и почти без мустаци, а само с рядък мъх на горната устна. После — за говора му, който наистина биеше много на гръцки, но както грък не се оправя с българския, а не като „благородното“ съскане и кълчене на езика, присъщо на тукашните „елини“ до преди двадесетина години. Ала истина се оказа и другото — от погледа и цялата физиономия на Атанас Узунов се излъчваше толкова нравствена чистота и родолюбив възторг, съвсем близък до екзалтацията, че те едва ли не сияеха като ореол около лицето му.

Бяно Абаджи ги взе от хана на Георги Райнов, където бяха отседнали, и ги поведе към Клуцохор в схлупената къщурка на Сава Райнов199 — такъв бе домът на председателя на Сливенския частен революционен комитет. Завариха стопанина в работилницата му, зает да пресова и лустросва закупената аба. Извини им се, те пък го подканиха да завърши започнатото. Бяно Абаджи, с любопитство проследи работата му. Савата бе надиплил цял пастаф шаяк в нещо като широко менгеме, напъха горещи железни плити в междините, засука с всички сили пресата, та като извади подир малко шаяка, той беше гладък и с лъскавина.

Когато това свърши, старецът представи на Савата новите учители и му каза горещото им желание да се присъединят към народните дела. И ги препоръча — не разказа подробно, ала спомена, че познава бащата на Греков като най-личен български родолюбец. Очите на Сава Райнов светнаха — да, делото се нуждаело от свежи сили и ентусиасти!

Тогава Бяно се оттегли — не искаше да пречи на разговора им.

… И пак се сблъскаха с познатата мъчнотия. Михаил Икономов се върна от далечния си „сефер“ и по собствените му думи бе донесъл „извънредно важни новини, чути от устата на самия Любен Каравелов“, за тях следваше да се съберат, пък нямаше къде — властта се бе разшавала, шпионите й слухтяха навред, та никак не беше лесно да се осъществи едно събрание на комитета. Разбира се, на него нямаше да присъствува ученикът Добри П. Минков, спътникът на Икономов, ала и без младия Добри трябваше да се търси място поне за седем-осем души. Някой предложи пак да приложат старата уйдурма — да набедят някого, че е именник, — ала го отхвърлиха, краят на август не е време за именни дни. Друг подхвърли идеята да устроят още един неделен „зияфет“ посред сергията на Бяно Силдаров, но и това не се възприе — зачестяването на едни и същи „зияфети“ далеч от хорските уши щеше да изглежда подозрително.

Още се лутаха и умуваха, когато един от най-„пресните“ членове на комитета — Михаил Греков — се нагърби той да осигури място за събранието. И не само се нагърби, но и наистина го осигури. Там, където никому не бе дошло на ум да опита — в дома на Добри Чинтулов. Както по-късно се разбра от него, в последно време между двамата учители се бяха установили твърде сърдечни връзки, в които Греков неведнъж имал случай да се увери в безрезервния патриотизъм на Чинтулов. Сега той, Греков, внимателно посветил по-възрастния си колега в съществуването и целите на комитета, помолил го да съдействува и като част на това съдействие — да предостави дома си за събранието. Старият учител пожелал да остане настрана от пряката революционна дейност (извинил се с възрастта си, с доста понатрупаните си килограми и с все по-влошаващото си зрение), но съдействие и гостоприемство на комитетските дейци обещал без каквито и да са уговорки. И за начало предложил да се съберат същата вечер в дома му.

Така и направиха. Изчакаха нощта да изпълзи из пазвите на Балкана и плътно да обгърне Сливен и по различни улици запристигаха в дома на прочутия поет и учител. Той лично ги посрещна и ги настани в собата с предварително затъмнени прозорци, по-късно съпругата му — дълголика и много бледа жена, сякаш без капчица кръв в лицето — им поднесе по чаша чай, ала и двамата останаха някъде другаде из къщата, не се мяркаха между тях по времена събранието.200

В приветливата стая на стария учител се събраха осмина. И без много-много предисловия и подкани разговорът бе подет от онзи, който почти цялото лято се бе лутал по пътищата на Добруджа и Влашко, за да им донесе новините.

МИХАИЛ ИКОНОМОВ: — Ще започна като османлиите, братя — от по-маловажното. Можете ли да познаете двоицата наши членове-основатели, от които ви нося поздрав и пожелание за плодотворна дейност? За единия може и да се сетите — Сава Геренов, който бе на почивка при баща си във Варна.201 Но за другия залагам ока кръв, че няма да се сетите.

ТАНЮ СТОЯНОВ: — Хайде, даскале, кажи го, че да караме нататък. Зер не ни е до приказки, имаме по-важна работа.

ИКОНОМОВ: — За комитетската работа ние си говорим, че е като примка, що сами сме си метнали на шията. Ала мене и младия Добри Минков тя спаси от явна беда. След Хаджиоглу Пазарджик202 се присъединихме към един пъстър керван на север — повече турци, по-малко българи и чат-пат по някой евреин или чужденец. И не щеш ли, от една горичка наизскачаха неколцина мъжаги с пушка в ръце: „Дуур!… Силяхларънъзъ̀ атън!…“203 и така нататък. Спряхме ние и, защо да крия, бая̀ се уплашихме. И на един наш страх — два на турците. И то затъ̀ имаше защо — насреща ни не бяха клас ученици, излязъл да лови пеперуди, а хайдути. И войводата им едно таквоз страшилище — като те погледне с кръвнишките си очи и забравяш името си. Да, ала този път се случи точно обратното: погледна ме и не аз, а той се разтрепера, разпери ръце и се хвърли да ме прегръща. Знаете ли кой се оказа той, братя? — Наш Стоил, Стоил Вучков от Инджекьой, дето преди три години ни го препоръча поп Юрдан поп Димитров. Да, същият Стоил! Дотегнало му да слугува като овчар и на разни катили икрам да прави, събрал тази пролет малка дружина и подхванал „лявото“. Главно убежище му била гората Батовата, а царството му — навред между Варна, Провадия, Хаджиоглу Пазарджик и нагоре чак до устието на Дунава.204 Ето как се спасихме ние с Добри Минков, а покрай нас — и всички останали от кервана, включително и гаджалите. Пък Стоил ми поръча да ви предам неговото „Дерзайте, братя!“ и че винаги можем да разчитаме на окото, на пушката и на десницата му.

Общ шум и после:

ДИМИТЪР ТОПАЛОВ: — Личеше си то, че този човек не понася думата „роб“ за себе си. Жалко, че сме тук и се наливаме с пиклив чай, а не в дюкяна на Костадин — трябваше с чаша мъжко питие да вдигнем наздравица за тогова българина, що в далечна Добружда прославя нашия, Сливенския край!

КОСТАДИН КЕЛОВ: — Не те ли е срам бе, фотографчийо! Събрали сме се да чуем словото на БеРеЦеКа, пък на тебе акъла ти — все в ичкиите!

ТОПАЛОВ: — Ууу, скрънза!…

САВА РАЙНОВ: — Не е скрънза Костадин и ти комай най-добре го знаеш това. Ала сега наистина не бе час за ичкии и наздравици. Имаме по-важна работа. (Към Икономов:) За поздравите благодарим, даскале. Ала нека преминем към главното — що научи от господина Каравелова в Букурещ, какви са изобщо заповедите за нас, обикновените труженици.

ИКОНОМОВ: — Вестите са най-благоприятни, направо радостни, господа. Общото събрание на БеРеЦеКа се е състояло в началото на май и е продължило цели пет дни с делегати от цяло Българско. И само каква чест за нас, братя — делегат на Сливен е бил лично Васил Левски! Молили са го от всеки български град, село и паланка, но той е приел да представлява само родния си Карлово, Ески Заара и нашия Сливен. Голяма, преголяма чест!

БЯЛ ДИМИТЪР СЪБЕВ (замислено): — Но Сливен не е сам в санджака. Имаме комитети към Ени Заара в равнината и нагоре към Котел…

ИКОНОМОВ: — Те са имали отделен представител. Киро Котелски. Носел е пълномощно от цели десет частни революционни комитета.

ТАНЮ СТОЯНОВ: — Киро Котелски? Уж познавам нашите дейци и на север, и на юг, ала за такъв Котелски не съм чувал…

ИКОНОМОВ: — Запитах същото и аз, братя. Оказа се, че Котелски е тайното име на Киро Стоянов, по-големия син на Неша Раковска от Котел. Да, от Котел, ала бил в Легията, а сетне останал за постоянно хъш във Влашко, зер котленските чорбаджии отколе са сапунисали въжето за врата му. И сигур ще да се ползува с голямо уважение, щом в събранието е участвувал с десет гласа…

КОСТАДИН КЕЛОВ: — И как не? Един племенник на великана Раковски…

МИХАИЛ ГРЕКОВ: — Излиза, че Сливен е бил с двама представители. Дякона за града и Котелски за околността. Навярно няма да мине много време и това име Киро Котелски по-често ще се чува по тукашните места.205

АТАНАС УЗУНОВ (с леко завален изговор): — Не ви ли се чини, братя, че досега все одумваме второстепенното — кой ни проводил поздрав, кой кого представлявал, — а изобщо не сме отворили реч за главното?

РАЙНОВ: — Укорна дума и по-важното — основателна. Продължавай, даскале. И се дръж вече към главното.

ИКОНОМОВ: — Главното е, че събранието се е състояло, братя, и че е дало богати плодове. Ако оприличим утрешната наша революция на трен, в Букурещ са били поставени релсите по пътя му.

ТОПАЛОВ: — Хайде да си спестим поетичностите, а?

ИКОНОМОВ: — Двамата с младия Добри донесохме в чанта с двойно дъно цял товар с устава на БеРеЦеКа, както е гласуван и приет от Общото събрание, отпечатан на чисто. Ще стигне и нам, и за всички частни комитети в казата. Сега не го донесох, да не би да направим зян нашия любезен хазяин, ако рече някой да ни изненада тука.

ГРЕКОВ: — Но поне можете да ни кажете най-важното от него.

ИКОНОМОВ: — Който помни „Програмата“ от 70-та година и „Наредата“ от 71-ва, няма да научи много от него. Пак я има „Програмата“, а „Наредата“ е назована вече Устав и по същество са си като предишните, само дето някои места са огладени и изяснени, все едно, че речен камък е бил влачен от течението.

ТОПАЛОВ (полугласно): — Ето я пак поезията…

ИКОНОМОВ (преструвайки се, че не е чул подмятането): — Стъкмени са малко по-другояче отношенията със съседните християнски народи, ала иначе всеки работник, от върха до основата, ще намери там, каквото революцията изисква от него. Устройство, длъжности, пари, оръжия, наказания — нищо не е изпуснато.

УЗУНОВ: — И все пак…

ИКОНОМОВ (сопнато): — Е хайде де! Имайте търпение до утре — ще си получите Програмата и Устава и ще можете да ги изучите от кора до кора.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Аз не разбирам едно. Мигар цели пет дена са били нужни на делегатите, за да преразкажат неща, които се знаят от години?

КЕЛОВ: — Правилна забележка. Ако беше само за преразказ, Апостола нямаше да говори за Общото събрание като за най-най-важно дело!

ИКОНОМОВ: — От важните неща има още само едно, но то е извън Устава — избран е нов Централен комитет. Може само да сбъркам или пропусна някого, но за главно лице (тъй е наречен, а не председател), са избрали Любена Каравелов. Негов заместник — Кирияк Цанков. Секретар е Олимпий Панов, а касиер — Ценович. А двамина са само членове, и двамата сливналии — Панайот Хитов и Васил Левски.

ТОПАЛОВ: — Е, ти на бърза ръка обяви и Левски за сливналия…

ИКОНОМОВ: — Абе поне е бил сливенски делегат на събранието.

РАЙНОВ (тихо): — Слава Богу, значи са се изгладили търканията между Дякона и Панайот Хитов…

ИКОНОМОВ: — Другото го разбрах някак си помежду думите на господина Каравелова. И може би то е, поради което Апостола с такава тежест говореше за събранието. Общото събрание е оправило някои грапавини, които преди са били между най-първите ни водачи. Имаше ги, не сме кьорави. За Левски знаете — той ратува да се подготвим със собствени сили за битка срещу полумесеца, пък подаде ли ни някой ръка за помощ — добре е дошъл. Други обаче си знаят посвоему. И постарому. Някои например теглят към дуализма — сиреч султанът да ни припознае като народност, но той да си остане цар на уж автономната България…

ТОПАЛОВ: — Как бе? Има ли ги още тия? Не ги ли отнесе мътният още преди десетина години?

ИКОНОМОВ: — Спотайвали са се и пак се спотайват, ала в душите си не са се разделили с предателската си идея. Други пък все си живеят с мисълта за четите, както го е проповядвал великанът Раковски, и не виждат смисъл в създаването на мрежа от комитети, които да събудят и подготвят народа за всеобщо въстание. Има и едни съвсем бамбашка — страх ме е да го река, ама май и господин Каравелов е от тях, — на които в ума е само едно: да правим ортаклък със Сърбия, Дунавска федерация да сме градили с нея, тоест да сменим едната робия с друга.

ТАНЮ СТОЯНОВ: — Стига, даскале, наслушах се на хорски глупости. Аз признавам само едного — Дякона Левски. Каквото той реши — това ще бъде. Край!

ГРЕКОВ: — Че има ли някой тук, който да не мисли по този начин?

РАЙНОВ: — Няма! Всички сме като един зад Левски.

ИКОНОМОВ: — Слава Богу, той е съумял без крясъци и удари по масата да наложи своя възглед и на целия БеРеЦеКа. Нещо повече. Взел е от БеРеЦеКа пълномощно, което му дава право да представлява БеРеЦеКа в Българско, да решава от негово име и да гради от негово име.

БЯЛ ДИМИТЪР (изкисква се): — Че какво по-хубаво от туй? Ами че така Левски и БеРеЦеКа се сливат в едно: той ще решава и действува, пък ония в Букурещ нека да си пушат наргилетата, да си умуват и… да одобряват стореното от него.

ТОПАЛОВ: — Не говори така за букурещките дейци, адаш! Нямаш право да ги очерняш. Такива мъже като Каравелов, Панайот войвода или Гълъб206 не са заслужили твоя подбив. Бил съм там и ги познавам лично — хора достойни за уважение са!

ИКОНОМОВ (подкрепя го енергично): — Имало и други, с които България трябвало да се гордее, тъй рече господин Каравелов. Изреди ми до една дузина имена, ама аз запомних само Марин поп Луканов из Ловеч, Никола, сина на светицата баба Тонка от Русчук, друг русчуклия с мъчното име Иларион Драгостинов, пред учеността и душевната красота на когото всички сме били като малачета, Данаил Попов от Турну Магурели…

РАЙНОВ (прекъсва го): — А, зная го! Че това е Азис Рушидооглу, през когото минава цялата поща на Левски.

КЕЛОВ: — Ще рече — фотографинът е прав, не е било позволено да се говори за букурещките дейци с подигравка, като за български агалари и дембели. (Иронично:) Не е за вярване, ала в този случай негово сархошко превъзходителство наистина е прав.

Димитър Топалов понечи да скочи със стиснати юмруци към него, обаче Атанас Узунов го улови за рамото и го задържа.

УЗУНОВ: — Най-млад съм тука, но ще ви река тъй: срамота е, когато в Букурещ са се решавали съдбините на България, ние тук да остроумничим и се заяждаме, да вдигаме един срещу друг пестници. Да работим и чрез работата си да се покажем достойни за делото и за водачите ни, такова е моето предложение.

РАЙНОВ: — Напълно се присъединявам към нашия млад събрат. Само че ще внеса едно уточнение. Нека всеки от нас получи Устава и го изяде от първата до последната буква, пък тогава при едно ново събиране да изясним сами за себе си каква точно работа се изисква от нас. Някакви възражения?

ТАНЮ СТОЯНОВ (буйно и остро): — Да, аз възразявам! Не срещу разучаването на Устава или против следващото ни събиране. Не! Ала недоумявам как така ви дава сърце да претупвате нещата, братя! Не чувате ли — свободата вече хлопа на портите ни. Идва, братя, идва!… Предлагам да станем на крака и с кръстен знак да я призовем по-скоро да залее с благодатта си и Сливен, и цяла България.

УЗУНОВ (докато всички се изправят): — И да й заявим, че сме готови до един да се пренесем в жертва в нейно име!

Изправиха се и с благоговение се прекръстиха.

РАЙНОВ: — А сега предлагам да не додяваме повече на нашите любезни домакини. Стига им, че така драговолно поеха опасността, като ни дадоха подслон за събранието.

Домакините седяха един срещу друг в една съседна стая с празни чаени чаши до всеки един от двамата. Поне външно с нищо не издаваха да са били със сърца, свити от страх пред опасността.

Членовете на комитета се сбогуваха с тях и по един, по двама изчезнаха в топлата лятна нощ.

Колко превратни са понякога в природата причините за радост или скръб! Духне например внезапно онзи априлски вятър, свежият и налудничавият, като гигантска метла запокити нанякъде розовите и белите цветчета на овошките, та дърветата за един ден загубват пролетната си красота и изглеждат ошмулени и тъжни, пък всъщност с неговите пориви е пренесен живителният прашец и те са се оплодили, за да донесат след три-четири месеца чуден берекет. Или обратното. След дълга суша рукнат майските дъждове и всеки издумва в радост благодарствени думи към Всевишния, а сетне се окаже, че порои са били това, които са отнесли и тлъстопочвената земя, и семената, хвърлени с надежда в нея, а не онзи дъждец, дето всяка капка била жълтица…

Каквото е с природата, бива и с човеците. Същото преживяха и сливналии през ранната есен на тази паметна 1872 година.

Пристигна тук вест, че на 16 септември патриаршията във Фенер решила за последен път да покаже отровните си зъби и с възможните най-големи салтанати прогласила схизма207 на току-що възкръсналата от петвековните пепелища българска църква. Можеше да се очаква (и то положително е било очаквано във Фенер), че подобна новина ще потисне в небивал гнет и града под Сините камъни, и изобщо цяло Българско, че християните по тия места ще захванат да си посипват главите с пепел, ала то стана точно обратното — сливналии (пък и не само сливналии) възликуваха и започнаха да се поздравяват за схизмата като на най-личен празник. „Слава на Бога и пресветите отци, веднъж завинаги се отърваваме от гърчулята“ — такива или подобни думи можеха да се чуят от устата на деветдесет и девет от всеки сто българи.

Мина, не мина седмица и от запад, откъм Софийско, дойде отначало мълва, а сетне и сигурно сведение за което следваше да се мисли, че ще предизвика възторга на всеки българин, посветен в Делото — нейде по теснините на Арабаконак Димитър Общи обрал султанската хазна. Наглед ще се запиташ: как да няма възторг, щом само с един-едничък майсторски удар е завладяна толкова пара̀ за утрешната революция, колкото за години не може да се събере с вноски според Устава или със силом изтръгнати помощи от чорбаджиите. Да, но никакъв възторг не последва. Напротив — униние и покруса изпълниха сърцата на народните дейци. Защото инстинкта за оцеляване и за оценяване „разумно-неразумно“ в робството те бяха получили още с млякото от бозките на майките си. Знаеха също, че днешната Турция не е онази от времето на Индже Стоян или на Димитър Калъчлията, когато ще отмъкнеш хазната, пък агаларите ще пратят някоя и друга потеря подире ти и ще си седнат на задниците; сега Турция разполагаше с многобройна тайна полиция и опитни, и изпраксани в занаята си полицаи, които знаят как да пипат и да разкриват уж най-вещо извършените престъпления. А разкриеха ли удара на Димитра Общия, туй можеше да се окаже краят на конеца, с който да разнищят всичко. „Не могат да разнищят всичко — силеха се да си вдъхнат кураж едни. — Не помните ли: Дякона нямаше докрай вяра в Димитра и не го посвещаваше във всичките тайни на организацията. Или забравихте, че когато събра комитета, той остави Димитра в хана?“ „Така е — отговаряха други, — ала Общи е с пълномощно на заместник на Левски. Мигар може да се допусне, че той ще да е предприел такваз опасна авантюра, без да има благословията на Апостола?“

Люшкаха се така в несигурност и боязън сливенските дейци и всички до един изглеждаха като осланени с тези свои подпухнали от безсъние очи. И като умуваха, умуваха, най-сетне решиха — временно да прекратят каквато и да е дейност, докато дойде хабер и упътване от Левски. Да, да, Левски нямаше да ги забрави — както след смъртта на онзи прекрасен момък Ангел Кънчев, той и сега ще намери колай да ги осведоми за истинското положение и да им даде съвет за бъдещето.

Не дойде нито хабер, нито напътствие, а сам си Левски.

… Случи се то на 8 ноември, на връх Архангеловден. Макар и бекярин, Михаил Греков бе решил да почете празника на името си, та в скромната му ергенска квартира цял ден се проточиха гости. Бай Димитър Тотев, училищният прислужник, от сутринта сменяше в мангала джезве след джезве за кафетата, а Атанас Узунов, предложил доброволно услугите си за помощ, непрекъснато поднасяше ту по някое „тежко-сладко алатурка“, ту по чашка вино или ракия. Самият именник почти през цялото време стоеше при гостите; тъй като не бяха само от комитетските хора, разговорите не засягаха въпроси около бъдещата революция, ала пак главната тема се въртеше около народните работи — нали се очакваше екзархията да проводи първия сливенски владика, та догадките, пожеланията и надеждите се въртяха все около неговата личност.

Когато се свечери и гостите понамаляха, се случи нещо, общо взето, твърде непривично — един приятел, вече почел го с посещението си, се появи повторно. Беше Сава Райнов. Той се помая с другите, пък удари едно око на домакина. А навън му каза нещо, което за сегашната атмосфера в Сливен бе като балсам за душата: тази сутрин цял-целеничък пристигнал Васил Левски! Дошъл той откъм Търново и през Хаинето208, по тайна уговорка Таню го посрещнал на Джан-Куртаран, въвел го в града и го настанил в дома на нищо неподозиращата (и затова в пълна безопасност) баба попадия Атанасица209, в самата окрайнина на Клуцохор. А после като търговец на аби отишъл у Савата и не излязъл повече. Когато Савата му казал за Михаил Греков и с какви препоръки е приет в комитета, Левски изказал пожелание — Архангеловден или не! — да се види с новия работник.

Разбира се, Греков измърмори някакво оправдание пред последните гости, наметна палтото си и бързешком закрачи през Големия мост към Клуцохор. Вратата на Сава Райнов беше заключена, но стражникът — можеше ли да бъде друг освен Таню Стоянов! — го пропусна, след като се увери в личността му. И тук последва нова изненада, но сега онзи, който си прехапа езика, беше Савата: той таман понечи да представи Греков на Дякона, когато пред смаяните му очи двамата се хвърлиха в прегръдките си, затупаха се един-друг по гърбовете, а на всичко отгоре Левски се обърна към него със следните странни думи:

— Стояне, аратлик, как си? Колко ми е драго да те видя, да те срещна в юначния Сливен!…

Савата Райнов, който се пулеше отстрана, попита несмело:

— Какъв Стоян, Апостоле? Нали е Михаил?

— За тебе Михаил, за мене Стоян Чакъров. Тъй си го зовяхме ние в Белград, когато заедно бяхме в редовете на Легиона.

Поуспокоиха се и размениха някоя и друга приказка и Михаил Греков веднага заговори за своя другар Атанас Узунов. Не премълча нявгашното му гърчеене, но изрече куп похвали и препоръки за днешното му родолюбие, за храбростта и разсъдливостта му.

— Доведи го по-скоро, че вече ще дойдат и другите комитетски люде — реши Левски. И добави: — На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни. — Той не удържа една въздишка: — Че кой знае? Ако е такъв, какъвто го описваш, може да го обуча за мой помощник.

— Още ли си сам, Дяконе? — тихо попита Греков.

— По̀ сам от всякога. — Нова въздишка. — Не случих на пътя си втори като Ангела Кънчев. — И повтори повече на себе си, отколкото на учителя: — Още съм сам, не намерих човек, комуто да предам работата си и да се заловя за другото, щото и пари да се намерят по-скоро, па и предателите да не съществуват вече нийде из Българско. — После се насили да надмогне мрачните си мисли: — Хайде, тичай да го доведеш, че събранието скоро ще захване…

След половин час Михаил Греков се върна отново, като водеше със себе си и Атанас Узунов. Момъкът, замаян от самата мисъл, че застава пред Апостола на свободата, само се червеше, блещеше очи и не можеше да върже и две думи. Левски разбра чувствата, които го изпълваха и сам му се притече на помощ. Улови го за раменете, огледа го, пък каза на другите в стаята:

— Не ще препоръка, стоката е налице. — После разтърси ръката на младия учител и му рече просто: — В името на българската свобода да бъдем братя!210

Постепенно собичката на Сава Райнов се изпълни с другари и съмишленици — ако изключим Михаил Икономов, който бе отишъл да погостува на познати френски инженери от строежа на барон Хиршовата железница, тук бяха всички членове на комитета. И все посърнали — не се опитваха да скрият тревогата, която ги владееше от повече от месец. Левски пък не се преструваше да не забелязва грижата им, но не бързаше да заговори — само се здрависваше с познатите си, пущаше по някоя незлоблива закачка и настаняваше хората по възглавниците на пода.

И пак се случи онази магия, която съпътствуваше всяко събиране с Апостола — забравена беше всяка грижа, а на нейно място в сърцата затрептяха надежда и увереност. Но Левски дори и не помисли да се възползува от чудесното преобразяване на другарите си. Напротив, той побърза, както е реч, да сложи пръст в раната:

— Зная, кахърни сте, аратлик — започна направо. — И не от бъзливост сте кахърни: един безподобен глупак извърши щуротия, каквато не би минала през главата и на умопобъркан. Тъй че с право сте кахърни, искам да кажа. А за да бъда честен с вас (както винаги сме бивали един към други), ще ви съобщя нещо, което може би още не е стигнало до ушите ви. Димитър Общи е заловен и е захванал да издава всичко наред, щото му е известно. А ония заптисват ли, заптисват — в Тетевене, в Орхание, в Плевен, в София…

— Втасахме я! — изпъшка Сава Райнов; устните му бяха напълно побелели. — Можем да се стягаме за Диарбекир, ако не и за въжето…

— Там е работата, че няма причини да се стягате, за където и да било — самоуверено и без следа от колебание възрази Апостола.

— Защо? Как така?… Откъде си сигурен?… — заваляха въпроси от всички страни, но те не го смутиха, Левски ги посрещна със спокойствие:

— Искам да ви кажа нещо, което стана пред очите ми по време на първата Легия — заговори той някак си ни в клин, ни в ръкав. — На един другар му се възпали палецът на крака. Хептен никаква работа, нали? Да, ама възпалението плъзна нагоре. И като отведохме другаря си при доктор, оня ни попари с вряла вода: не било туй просто възпаление, а гангрена и единственото спасение било в ножа. Иначе заразата щяла да обхване целия крак, сетне част от нея да поеме към другия, а втора част нагоре към сърцето и главата и неизбежно… Умувахме ние, щото умувахме, пък накрая кандисахме. И докторът изряза крака над бедрото, където все още беше съвсем здрава плът.

— И после? — попита някой. — Що стана с другаря ви после?

— После, че и до днес си е жив и здрав, само гдето на мястото на стария крак има дървен. Това е всичко.

Мълчание.

— Мисля, че те разбрах, бай Левски — каза младият Сава Геренов. — Но все пак не ще е зле да ни разтълкуваш тази притча.

— Не е притча, а жива правда. Прекъсне ли се пътят на болестта, аратлик, отива си само загноялото, пък другото остава да си живее. Туй е, което исках да ви река.

— И само с нож ли се прекъсва този път, Апостоле? — запита Бял Димитър Събев. — Или и… на клоните на Старата круша?…

— Пътят се прекъсва кими с акъл, кими със саможертва — все така спокойно отговори Левски. — Не искам да прозвучи като хвалипръцковщина, братя, ала организацията ни е построена добре, като едно клонесто дърво: листата на единия клон не познават листата на другия и откършиш ли заболелия клон, заразата не прониква в другите. Димитър Общия издава само онуй, което знае, пък той, кълна ви се, знае малко, и то само в западните краища.

— Вярно бе! — плесна с ръце Сава Райнов. — Когато правихме тук събранието с Ангел Кънчев, издайникът цяла нощ си спа в хана…

— Точно така — кимна Дякона. — В Сливен, пък и в по-голямата част от Българско, Общия не познава никого. И затова колкото и да угодничи на агаларите, няма кого да издава.

Ново мълчание.

— Ти рече одеве — наруши го този път Кондю Кавръков, — че пътят на заразата понявга се прекъсва и със саможертва…

— Ще ви дам два примера, и то истински, а не изсмукани из пръстите. Като се разчуло в Етрополе за издайствата, даскал Тодор Пеев, председателят на комитета, събрал една бохча дрехи и вдигнал праха към Влашко. Тъй се самообвинил, вярно, макар да е нямал нищо общо с оная лудория в Арабаконак, ала Димитър Общи е знаел само него от комитетските хора и — клъц! — пътят на заразата е пресечен. Съвсем другояче е постъпил поп Марко в село Правец. Дочул в кръчмата, когато две заптиета си пиели ичкията, как се наговарят, преди да отидат да го запрат. И като се уплашил, че може да не издържи на мъченията и да предаде нещо, този служител на Бога и на България още там глътнал отрова и се свлякъл под масата мъртъв.211 Ето още един прекършен клон, който с цената на скъпа жертва не е допуснал болестта да обхване цялото дърво.

— Ако искате вярвайте — обади се Атанас Узунов, — ала аз искрено завиждам на този светец за вяра и народност поп Марко. Такива хора остават во веки веков в народната памет!…

— И даскал Пеев, и поп Марко са си свършили своя пай от работата — продължи мисълта му Иван Ханджиев, — пък ние вместо да се одумваме, по-добре да помислим за нашата.

— Точно така! — избоботи в негова подкрепа Таню. — Ние сме дали клетва да мрем за свободата, а не да дирим за̀ветни кътчета.

Други гласове се присъединиха към него и за малко собичката се изпълни с неясна гълчава. С властен жест Левски я прекъсна:

— Стой! Клетва ли каза, Таньо? Ами че вие още не сте се клели бе, аратлик! И сега първо това трябва да сторим, зер клетвата е задължителна за всички членове на комитета.

Той лично запали кандилцето с образа на Света Богородица на стената, а пред него нареди Евангелие, кама и револвер. После извади от вътрешния си джоб едно листче и го подаде на Узунов, най-младия в стаята:

— Чети! — заповяда му. — А вие, приятели, се наредете ей така и повтаряйте след него.

Разтреперан от вълнение, Атанас Узунов зачете свещените слова на клетвата, а всички останали в нестроен хор ги повтаряха след него:

Когато произнасяха последното „Заклевам се“, очите на мнозина плуваха в сълзи. Един по един се прекръстиха и целунаха Евангелието и револвера.213

— Сега с цялата си душа вярвам, че не само не сме пред провал, но че отиваме още по-напред в работата си! — проникновено изрече Бял Димитър, докато всички се настаняваха по местата си.

Левски се улови за думата му и я продължи:

— Не само че отиваме напред, братя, но вам, на сливналии, се възлага още по-важна задача. Централният комитет свързва цяло Българско в няколко окръжни центъра, чрез които по-лесно, по-бързо, с по-малко разноски и по-сигурно ще се споразумява да взема и дава. И един от тези окръжни центрове по заслуга и чест се пада на вечно непокорния Сливен.

Той им разясни новата уредба — толкова проста и разумна — да се чудиш как никой не се е сетил досега за нея. Според „Наредата“ и Устава всеки частен революционен комитет трябваше да се сношава направо с централния, от него да чака напътствия, нему да се отчита, а това би означавало едва ли не всеки ден стотици куриери да сноват от всички краища на България до Букурещ и обратно — слепи да бяха агаларите, пак щяха да ги усетят. По нововъвеждания ред българската земя се разделяше на окръзи, които следваше да оглавят частните комитети в своите граници и да отговарят за тях. Така комитетите от малките градчета и селата щяха да се сношават само със своя окръжен център, а окръжните центрове — с централния комитет. Точно както го беше казал Левски: по-лесно, по-бързо, по-сигурно и с по-малко разноски. Но затова пък върху окръжните центрове лягаше задължението да заработят с удвоени сили — и сами себе си да стегнат, и подчинените им частни комитети да ръководят.

— Разбирате ли, аратлик — завърши Дякона, — трябва бързане, защото в много (още) не сме приготвени, а хората, като ни гледат мързеливи в работа — няма и да ни чакат. — Той помълча малко. — Разгеле става дума за работа, та да видим вие, потомците на Индже Стоян и Хаджията, как си вършите своята. Хайде, Сава, върви донеси архивата.

— Амааа…

— Няма „ама“! Да не мислите, че съм дошъл само да оплаквам щуротиите на Димитра Общия? Неговия клон го смятайте отсечен, пък ние да видим колко жизнени сокове текат в другите. И най-първом от всичко — във вашия. Отивай, Сава!

Сава Райнов се позабави. Когато се появи, в ръцете му се виждаше един скромен вързоп, завит в навосъчен плат. Членовете на комитета не се изненадаха — беше им известно, че той държи архивата закопана под чемшира в двора на сестра си. Левски също усети влагата по книжата, но нищо не каза — него го интересуваше съдържанието.

— Какво излиза? — рече, като се запозна с книжата. — В касата ви мишките играят хоро, от списъците пък личи, че от последното ми идване комитетът май се е обогатил само с тези двамина нови членове. — Той показа с очи към Греков и Узунов. — Няма що, голямо „ашколсун“ заслужавате!

В отговор Савата не скри как след Арабаконашкото приключение сам той, пък и мнозина от комитетските дейци са се уплашили и са решили да изчакат дорде сам Левски ги осведоми за положението, както бе сторил след смъртта на Ангела Кънчев. Левски прие оправданието му, но само наполовина. И до късно през нощта ги хока и наставлява, хока и наставлява, докато сам прецени, че е набил най-важното в главите им. И тогава приключи:

— За днес да спущаме кепенците. Аз ще прескоча за някое време до Котел и селата в Балкана, пък като се върна, ще похортуваме пак по длъжностите на вашия окръжен център. А вие, Стояне и Атанасе — той се обърна към Греков и Узунов, — още отсега да знаете, че вам възлагам голяма надежда да вдъхнете живот на тоз уж прославен Стамболу Мехмед ефенди, който, оказа се, едва що не бере душа…

С тези думи разпусна събранието, но задържа двамата учители да пренощуват при него в скромния дом на Савата. Трябва да беше уморен до крайност, защото легна и веднага заспа. Но затова пък още по тъмно вдигна на крак учителите и под мъждеещата светлина на кандилото продиктува на Атанаса едно дълго писмо до комитета в Сливен; по вид писмо бе то, а всъщност съдържаше всичките му снощни наставления за въздигането на Сливен в окръжен център и за новите му задължения. Като се развиделя, едва имаха време да изпият по едно кафе и Таню се появи — двамата с Левски трябваше да поемат по пътеките на Стара планина…

Толкова писмена работа се събра през този ден, та по-късно на шега щяха да го наричат „ден на писмовността“. А самият ден беше 15 ноември — едва тогава Левски и Таню се върнаха от Котел.

За самото пътуване Апостола беше твърде пестелив на думи — Дели Ради наистина държал Нейково „на тетик“, но в Жеравна и Котел комитетите кретали: „Трудно се върши народна работа там, където всеки втори човек е чорбаджия“ — обясни свидливо.

Таню Стоянов разказа малко повече. В Котел едва-едва свършили някаква работа не само защото комитетът съществувал повече на книга, отколкото на дела, но и поради голямата опасност, която заплашвала лично Дякона и с която, щат не щат, трябвало през цялото време да се съобразяват. Поп Янко бил подушил, че на всички заптиета и на платените и доброволни шпиони на конака били раздадени снимки на Левски (след няколко дни се разбра, че подобни снимки получили и тукашните заптиета и шпиони), та вече било немислимо той да се яви денем по улиците и мегданите, а нощем гъмжало от стражи, готови за нищо и никакво да стрелят на месо. Показателно било и как излезли от Котел. Извел ги по тъмно тамошният верен „пощар“ Коста Сланинката и вървели така само докато отминали „Червената пръст“. Тогава — все в името на сигурността — Левски изменил пътя, що бил съобщил на котленските съзаклятници, свърнал към Жеравна и там поп Тодор го подслонил за нощувка не къде да е, а в олтара на черквата.214

Третият — защото те бяха довели и един трети човек — не каза почти нищо. Дали такъв му беше нравът, или се чувствуваше неудобно между съвсем непознати люде, но той почти не отвори уста както през деня, така и вечерта, когато се състоя повторното заседание на комитета. Левски го представи само като Йордан Стоянов, който му бил препоръчан от букурещките дейци за помощник и срещата им станала в Котел; Таню от своя страна подшушна, че този Йордан бил втори син на Неша Стоянова, по баща Раковска, и следователно по-малък брат на онзи Киро Стоянов Котелски, който пролетес е бил представител на Котел и околните комитети на общото събрание на БеРеЦеКа в Букурещ.

А „денят на писмовността“ започна с това, че в Сливен Апостола бе очакван от едно писмо, донесено по нарочен куриер през Търново от Букурещ. Левски го прочете почти една дузина пъти, а десет пъти по една дузина извървя с него в ръка късичката пътека от прозорците до оджака на собата и обратно. Посвети в него и другарите си. Писмото беше от Кара Мустафа Бочукооглу (туй беше тайното име на Любен Каравелов, „главното лице“ на букурещкия централен комитет); като напомняше за „причините, които и ти можеш да познаваш“, се обръщаше към „Брате Василе“ с подкана да вдигне подготвяната революция „без да губиш минута“. И завършваше, че може да се разчита на някаква помощ от Сърбия и Черна гора.

— Такава лудост аз няма да направя! — отсече Левски, когато най-сетне прекрати нервната си разходка. — Заради скудоумията на един въртоглав Общи не ще пратя на заколение най-добрите синове на България!

После, кой знае защо, не отговори лично на Каравелова, а продиктува писмото на един от учителите, като го съчини така, сякаш то е от членовете на комитета. В него твърдо и недвусмислено се противопоставяше на предложението „да се върви на бой“, като изтъкваше цялата ненавременност на подобно начинание? „Бъдете уверени, че и българинът знае да умира на бойното поле за отечеството си, но не е право напразно да се лее кръвта ни.“ А тя щеше да се пролее напразно, защото подготовката била незавършена („Най-малко се иска една цяла година да се готвиме“), липсвало всичко — оръжие, опитни началници, пари…215

Същия следобед той саморъчно написа две почти еднакви „Упълномощия“, с които назначаваше за свои заместници в Сливенския окръг Таню, който вече бе спечелил пълното му доверие, и този, новия, Йордан Стоянов.216 Препоръките към двамата му помощници не бяха многословни:

— Гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш!

И още:

— Който не е чист, убивам го, на неразбрания не му давам, което видя, че не е за него, изпитвам човека в работа и така го пускам по-нататък.

Когато се събраха вечерта и се запознаха с „упълномощията“, сливенските дейци ахнаха — те не бяха подозирали, че техният окръжен център на практика обхваща цяла Североизточна България с Ески Джумая217, Осман Пазар218, Хаджиоглу Пазарджик и нагоре чак до устието на Дунава!…

Събранието всъщност беше кратко. Уверил се, че застоят в работата не е поради мързел или нехайство, а по причина на съвсем реална опасност, Левски се постара да вдъхне на комитетските дейци кураж и дръзновение пред трудностите:

— Напред и не бойте се! — говореше им той, като им предаваше собствената си вътрешна увереност. — Нека българското юнашко око не се бои вече, от мъките на дрипавия читак. Ето, близо е вече времето да докажем на душманите, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен. И който от тях не признае нашите закони и не заживее с нас по същите граждански правила, той в един миг с всичко ще стане на прах и пепел.

Ние, членовете на Централния комитет — продължи, — се събираме да определим вече времето за общо народно въстание. Вънкашното обстоятелство ни принуждава силно (и) без друго да вървим на бой и да не се губи нито минута. Но това спираме за някой месец и друг, докато се извести по всички страни на Българско да се приготвят барут, куршуми и пр., да дава вече кой колкото пари има, да вдига с лихва вече кой колкото може. Същото се отнася и за вас, братя сливналии! Парите най-късно до два месеца (трябва) да бъдат готови, че щом пишем, да се донесат, загдето ги поискам, та докато се нарежда работата за революция, пушките и целият друг припас да бъде готов и се разнесе по местата, гдето е нужно. Защото вдигнем ли (веднъж) народните байраци, дотам е цялото приготовление.

Някой не възрази, а само подхвърли:

— Времето комай не е много подходящо, Апостоле. Нали същото писахме сутринта и на…?

— Времето, времето! — за пръв път повиши глас Левски. — Стига сме се оправдавали с времето. Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме. Напред и нека нашите правила да са постоянство, храброст, задружност във всичко, великодушие и пълна честност един към друг. Никаква интрига — интригата… спира хода на народната работа.

И след малко завърши:

— Дерзайте, братя! Дерзайте и се гответе за времето, когато ще се сберем на Агликина поляна под знамето със светите думи „Свобода или смърт!“…

Поредното идване на Левски сякаш вля свежа кръв в позамрялата снага на Сливенския частен революционен комитет. Дейността му, твърде залиняла в последните месеци, изведнъж се оживи и закрачи с небивал устрем напред. Справедливостта изисква да се каже, че зад това оживление стояха преди всичко двамата най-нови членове на комитета, Узунов и Греков, както и Костадин Келов, който пое касиерската длъжност. Преди всичко наложиха всеки член да внесе по пет турски лири, та Келов стана вече касиер не само на думи, а и на дело. След като доста се поогледаха, наеха една голяма празна къща в Куручанската махала и настаниха в нея като обитател Атанас Узунов; спряха се именно на тази къща, защото падаше някак настрана от оживените улици, та покрай нея дори денем рядко минаваше човек, и заради просторната й изба. А тази изба бе твърде важна за комитета, понеже там всяка вечер се събираха групички от посветените в съзаклятието и Михаил Греков, нали бе преминал школовката в белградската Легия, ги запознаваше с устройството на вече по-усъвършенствуваните европейски пушки (успяха да си набавят три от тях) и после къде с пушки, къде с издялани по подходящ начин криваци все под негово ръководство правеха „екзерционни упражнения“ (Греков). Живна и връзката с околността. Таню още не бе тръгнал като заместник-апостол в поверения му район (позволиха му да остане известно време, докато приключи търговските си работи и разпродаде стоката), но затова пък Михаил Греков обходи много от близките села, а през коледната ваканция нае едно конче и обиколи и по-далечните съседи; стигна до Твърдица и Хаинето на запад и до Ески Заара, че чак и до Пловдив на юг… Все по това време към комитета бяха привлечени и нови сигурни хора за „първи позив“, като например Атанас Гаджалов, Стефан Газибаров, братята Петър и Атанас Мишкови, Георги Бояджиев, Георги Стефанов и още неколцина други.

После изведнъж — крах! Крах и разруха на всичко построено!

Това стана още в тъмни зори на Богоявление219, когато Сава Райнов вдигна Греков от одъра:

— Всичко свърши! — каза му, като думите едва се разбираха от тракането на зъбите. — Нощес пристигна човек из Търново. Турците са заловили Левски в някакво село Къкрина…

Михаил Греков се насили да покаже повече спокойствие, отколкото всъщност изпитваше:

— Е? И какво от това?

— Как какво? Как какво? — разкрещя се Савата. — Не проумяваш ли, човече Божи, че този път са ударили не отделен клон, а основата на дървото до самия корен? Ще захванат мъченията и Левски… С една реч, отидохме всички. — И внезапно отсече: — От сега аз вече не съм член на комитета и не ща нищо да зная, правете вие що знаете!

И с тези думи тръшна вратата подире си.

Нямаше член на комитета, който да си затваряше очите пред настъпилата злочестина, ала за щастие не всички бяха обхванати от паника като на Савата. Събраха се те, поговориха и, общо взето, стигнаха до най-правилното решение за случая. Най-напред всички бяха на мнение, че Левски не е човек, който ще издаде нещо, дори и да е подложен на най-жестоки мъчения. Именно с оглед на това приеха да заемат изчаквателна позиция — чрез куриери до останалите комитети да следят за новините, ала иначе да се държат като „ни лук яли, ни лук мирисали“. Единствено само трябваше да прекратят вечерните занимания и „екзерционните упражнения“ в избата на Сарандевата къща (така се казваше онази, наетата от Узунов) и да изнесат пушките от нея, ала Атанас Узунов да продължи да живее там.

Безмерният страх, онзи, при който човек изгубва „образ и подобие божие“, не напусна само Сава Райнов. Не минаха два дни и той отново се яви в бекярската стаичка на Греков; беше така съсипан от безсъние и тревожни мисли и с такова безкръвно и сбръчкано лице, че учителят не го позна от първи поглед.

— Що е, бай Сава? — попита го.

Другият натика в ръцете му една бохчичка.

— Ето ти — каза — комитетските книжа, прави, що щеш. Аз се боя, измъчих се вече, не мога. — Гласът му ставаше все по-неразбираем. — Пиши в Търново, Лясковец, Котел, Ески Заара, да не ме търсят. Писма и хора до мене да не пращат. Дай им своя адрес, аз се боя — нищо повече не ща. Цяла нощ не съм спал, пък от вчера заранта не съм ял. Стига ми!

И с тези думи почти изтича навън…

Ето как целият архив и печатът на Сливенския революционен комитет се озоваха в ръцете на Греков. Без избор, а така, от само себе си, върху него легна и председателството — признаха му го мълчаливо, без гласуване, но и без възражения.

Най-страшното време беше времето на неизвестността, когато „нощем всички спяха само с едно око“ (Бял Димитър). После обаче започнаха да идват новини от съда над Левски в София, от които се разбра, че той наистина се е държал юнашки и е прикрил всичко от организацията, което още е можело да се прикрие; стана ясно, че колкото и да се е раздипляла мрежата, раздиплянето не е обхванало средищните части на България. Постепенно комитетските дейци се посъвзеха, „поококориха се“ (К. Келов), замислиха се да извадят революционните дела от това състояние „на гамули“220. Особено окуражително им повлия, когато разбраха, че и по други краища на родината народните труженици също излизат от състоянието на вцепенение, последвало залавянето на Апостола. Някои дори ги изпревариха — още не беше изтекъл януари, когато Христо Иванов Големия им прати хабер из Търново, че тъй като Ловчанският комитет, предишната „столица“ на Левски, е напълно разгромен и разнебитен, Търновският приема върху себе си всичките му служби и длъжности. И дотолкова се върна сърцатостта им, че се чуха гласове за свикване събрание на най-вътрешния кръг на комитета.

Решиха го и пак се сблъскаха с вечната трудност „къде?“. За Сарандевата къща, още обитавана от Узунов, никой и не предложи — нейната отдалеченост носеше и рискове, ако само едно издайническо око ги зърнеше да се промъкват към нея. Зимата не позволяваше да прибегнат отново до предишното „театро“ — мним зияфет на открито. И накрая стигнаха до онова място, което бе давало подслон на народните дейци още от времето на Кара Танас, Индже и другите вехти войводи — херодаята на Бяно Абаджи.

Толкова изтерзани бяха душите им от дните и нощите на безизвестността, че когато дойдоха всички призовани, то заприлича не на събрание, а на надвикване и многоговорителница — всеки напираше да каже онуй, що го е терзало, но повече от всичко да похули слабостта, проявена от предишния председател Сава Райнов. Какви ли думи не се изговориха за този човек! Как ли не го оплюха! Най-невинните от всички ругатни, придружаващи името му, бяха от рода на подлец, предател, бъзливец, баба, страхопъзльо, вероломник, лукавец и така нататък, и така нататък… Изобщо изкараха го съвсем на една везна с Юда Искариотски… И не се знае докъде щяха да стигнат, ако — единствено за цялата вечер — стопанинът Бяно Силдар не бе извадил захапката на лулата си от зъбите и не бе запитал:

— Призна ли този млад човек, че се е уплашил?

— Призна го лично пред мене, господин Силдаров — смръщено му отговори Михаил Греков. — И когато ми съобщи за залавянето на Дякона го призна, и по-късно, когато ми донесе архива на комитета.

— Тогаз нямате право да го корите и да го зовете подъл и страхлив, млади приятели. Освен лудия всеки изпитва страх. Трябва да имаш много храброст и чест, за да си го признаеш, когато си се уплашил!

Хората зяпнаха удивено и не намираха думи за възражение — шамарът се бе стоварил едновременно върху всички лица. А Бяно все така спокойно ги изчака и като се увери, че никой няма да му отвърне, кротичко ги подкани:

— Нямахте ли да обсъждате и нещо по-важно, момчета? Нещо си, що е обърнато повече към бъдещето, отколкото към миналото?

Михаил Греков разбра урока на стария човек, поокашля се и каза:

— През устата на господин Силдаров ни заговори мъдростта, братя. Приканвам ви да прекратим разговорката за онуй, що е зад гърба ни, и да погледнем напред. За начало предлагам да обсъдим писмото на нашите другари от Асланоолу Аслан221…

Оказа се, че не е дип много лесно да се запълни празнота, оставена от великан като Левски — човек като него един народ ражда веднъж на хиляда години.

Като се посъвзеха от покрусата след обесването на Апостола, търновци вече не на думи се заеха да продължат делото му. През март свикаха едно общо събрание в столицата на Асеневците, ала то бе, меко казано, твърде мършаво в сравнение с онова отпреди година, което бе подготвил Левски — на него всичко на всичко присъствуваха само шестима „пълномощни членове“. Тъй или иначе там все пак се свърши нещо: промениха се тайните имена на комитетите (Сливенският получи името Славомир), определиха и едного, който да поеме апостолската мисия на Дякона — изборът им падна на безспорно най-възторжения, ала навярно и с най-малък опит от всички: Атанас Узунов.

Но много скоро се видя, че едно е да си избран за втори Левски, друго да си втори Левски. Узунов, патриот до мозъка на костите си и изпълнен с безмерен ентусиазъм, направи всичко, както си му бе редът. През март отиде в Букурещ, за да установи трайна връзка с БРЦК и да получи наставления за действие. През април се прехвърли в България и се посвети на действие.

А на трети май беше вече арестуван, след един лошо обмислен и още по-лошо осъществен напад срещу хасковския кожодер и турски раболепник хаджи Ставри…

Сливен отново бе скован от мраза на страха. Този път съвсем основателен — Атанас Узунов бе задържан в Хасково, но лесно щеше да се установи къде е бил учител досега и кои са били приятелите му.

И последиците не закъсняха. Само пет дни след залавянето на Узунов сливенската полиция хвърли в хапуса Геренов, който бе заел мястото му в Класното; задържаха и сложиха белегчета на младия човек както най-подобава на един народен учител — точно когато излизаше от урок. Потърсиха и Греков, но той се случи вън от училището. Щастлива случайност: благодарение на нея Михаил Греков успя да спаси архива на комитета, като го повери на Анастас Мишков, с когото се бе сприятелил напоследък — добър българин, но стоящ настрана от народните работи, та сигурно нямаше да бъде заподозрян от властта (както и стана, благодарение на което архивът бе опазен).

Оковани в тежки пранги, двамата бяха отведени на север — през Ески Джумая и Разград за Русе. После се разбра и по-нататъшната им съдба: Михаил Греков, като руски поданик, бе освободен, но със забрана да стъпва отново в Сливен; Сава Геренов набързо бе изпратен на вечно заточение в Ерзерум, ала крехкият му организъм не издържа на изпитните и мъченията и не закъсня вестта за ранната му смърт…

Докато заптисаните бяха само Греков и Геренов, все още се намираха по-куражлии да вярват, че всичко ще спре до тук: даскалували са заедно с Узунова — говореха си, — другарували са, виждали са ги кими в школото, кими навън да правят шушу-мушу, какво има за чудене, че властта ги е подозряла и хвърлила в кауша. Да, но не мина много и последва ново задържане на комитетски човек, който и по положение, и по занаят далеч не бе от чергата на Узунов — Таню Стоянов!222

Когато вестта за задържането му обиколи Сливен, дори и най-храбрите членове на комитета се вкочаниха от уплаха. Таню не е могъл да бъде заптисан по подозрение, а само по сведение. А щом има сведение за едного, то сигурно ще последва лавина от нови издайства и нови запирания в хапуса… Всички комитетски дейци се изпокриха. Някои, които имаха дюкяни по Аба пазар или по чаршиите, се престориха на болни и по цели дни не вдигнаха кепенците. Други си намериха поводи и уж по търговски работи се запиляха по близки или по-далечни села и градчета. Михаил Икономов използува връзките си с френските инженери, напусна учителството и се настани в Шуменското техническо писалище на барон Хиршовата железница223. А нали ударите досега се стовариха главно върху учителите, не остана в Сливен и Иван Ханджиев; той пое някъде на юг и така заличи дирите си, че дори и другарите му не узнаха къде точно е намерил убежище. Мъчителната неизвестност продължи чак докато един добър турчин, досетил се за тревогата на Танювите другари — табакът от Айше Хатун махала Юмер ефенди, — изучи, щото имаше да се изучава от него и после пусна като случайно изтърван лаф между българите: Таню бил изтезаван по незапомнен начин в кауша, при истиндака му Али Байрактар Топчи приложил всички дивашки мъчения, които мозъкът му на бивш разбойник могъл да измисли, но българинът удържал, не произнесъл нито едно име.

Тази вест се потвърди десетина дни по-късно, когато Келеш Осман, кадията, лепна на бърза ръка една присъда „заточение до живот“ и Таню Стоянов Куртев пое към Диарбекир. Ако се очакваха нови разкрития, щяха ли да заточат един толкова важен свидетел?

Малко по малко се разбра, че нямаше да последват други заптисвания, ала комитетът тъй и не се съживи.

Беше уж пищна и тучна пролет, пък сърцата на революционните дейци останаха сковани като в зимни ледове…

След време някои от онези, за които народът казва, че обичат „да садят на дъното ряпа“, мърмореха: абе вярно, на 3 юни Сливен малко живнал от налегналото го мъртвило, ала туй било само „от ден до пладне“; по-грубоватите измежду тях дори дръзваха да сравнят преживяното оживление с разиграването на мечка на мегдана. Тези черногледци бяха и прави, и неправи. Действително събитието от паметния 3 юни не успя да изчисти тинята на обезверението и страха, натрупана в душите на сливенци, но затова пък беше едно посвоему изумително тържество, ознаменувало края и победата на половинвековната борба за духовна свобода.

На 3 юни 1873 година Сливен посрещна дядо Серафим — не само владика на града и епархията, но и символ на възродената след петвековно обезличаване българска православна църква224. И денят влезе в онзи летопис на града, в който всички дати са изписани със златни цифри.

Негово високопреосвещенство не беше съвсем непознат за сливенци — чрез свои верни хора в Цариград те се бяха потрудили отнапред да изучат това-онова от житието му. Знаеше се например, че се е родил преди петдесет и няколко години в Пирдоп и че мирското му име е било Златан Груев. Бил гайтанджия, сетне народен учител, а като се задомил, тъстът му го изпратил в Свищов да получи духовно образование. Придобил свещеническо звание, той приел и служба на църковнослужител и не къде да е, а в най-непокорната махала на Пловдив — Кършияка. Тези няколко обстоятелства в миналото на дядо владика особено се понравиха на сливенци: такъв човек, думаха си те, който е ял коравия хляб на занаятчията, и е опознал като даскал и обикновен поп народните тежнения, а не си е заслужил светостта и мястото в рая като отшелник в някой пущинак на два дни път от най-близките човешки същества, ще да е изпитал на собствен гръб и църковните, и светските неправди, та следва да се очаква, че бързо ще заговори на общ език с паството си от града под Сините камъни. Народил челяд поп Златан — от останалите живи водел със себе си три дъщери, а синът му учел за доктор в Цариград, — когато Бог пожелал да прибере при себе си баба попадия, жена му. Тогава той се приобщил към черното духовенство, а когато била призната екзархията и под дърво и камък се търсели достойни мъже за митрополити, Светият синод се спрял и на него по препоръка на едного, който хем го познавал отлично, понеже му бил кумец, хем думата му особено тежала като на един от водителите на църковната борба — доктор Стоян Чомаков.225 Всичко това мълвата отдавна го бе донесла и многократно разчепкала, но любопитството си оставаше — сливенци не бяха безразлични и към външността на своите водачи, независимо дали светски или духовни. То бе както някога, по времето на вехтите войводи: абе войводството му е войводство, ама едно е да имаш пред себе си някой опърпан смачканяк с кьосаво лице, съвсем друго — да застанеш пред левент, целия с обшити жълтици като Алтънлъ̀ Стоян, или пред канара човек с ей такива мустаци като Панайот Хитов…

„Разузнаването“ бе изпреварило митрополита и в друго отношение — знаеше се по кой път ще пристигне в града и че ще бъде в ранните часове на 3 юни. То пък за щастие се случи неделя, та в този ден, може да се каже, нямаше жив сливналия, изповядваш Христовата вяра, който да не се надигна с първи петли, за да участвува в посрещането. Момци отидоха на коне да го причакат чак до Чаирлийската кория и после да го съпроводят като почетна охрана, каквато българите по тези места не бяха устройвали, речи го, от цар Иван-Шишманово време досега. Учениците и гражданите изпълваха улиците, почетени да мине по тях процесията от крайната къща на града до централния храм „Свети Димитър“ и сетне до хаджи Божиловата къща, отнапред определена за — така се говореше тогава — конак на митрополията; целият този път от юг на север през града бе застлан с чемшир и цветя, намериха се даже волнонаемници да пръскат китките с вода, за да не изсъхнат и излинеят до идването на негово високопреосвещенство.

Беше късно като за делник и рано за празник — към седем и половина сутринта по европейско време, — когато едно хилядогласно „А-а-а-а!…“ извести, че чаканата с толкова трепет процесия се е задала по Енизаарския път. Всички проточиха вратове и обърнаха поглед накъм Лъджите226. Всъщност отначало се видя твърде малко — четири каруци, от които трите по-задни покрити с чергила (в тях очевидно се возеха дъщерите на владиката и дрехите и покъщнината на семейството му), а наоколо тридесетина ездачи в снежнобели ризи и празнични елеци и с нанизи от пуканки по островърхите хайдушки калпаци, които от време на време подръпваха дизгините по такъв начин, че конете им да се изправят на задните си крака.

Току до крайните къщи на града колоната спря. От множеството на посрещачите се изтъпи напред целият духовен клир на Сливен и казата, за да отдаде почит на своя представник — имаше там докъм три дузини свещеници от всякакъв ранг. Докато те още се подреждаха в редици от двете страни на пътя, неколцина от ездачите скочиха от конете и помогнаха на дядо владика да слезе от каруцата. Сега се видя, че той беше не повече от среден на ръст, с напълно бяла коса и брада, с отпуснати рамене, а в очите със смесено изражение на благост, смирение и нещо като тиха печал. Последва едно второ „А-а-а-а!…“, което не само звучеше много по-приглушено от предишното, но и съдържаше нотка на разочарование — наистина от личността на митрополит Серафим се излъчваше някакво сияние на доброчестие и святост, каквото вероятно най подобаваше за един архипастир, ала за люде от сливенската порода сякаш много по̀ идеше да видят за свой духовен водач човек с юначен дух и с прозиращо зад всеки жест дръзновение. Ще рече, нещо от рода на поп Юрдан поп Димитров например…

Дядо Серафим взе тежкия сребърен кръст, провесен на гърдите му, целуна го, после с него в ръка благослови множеството. Свещениците от клира коленичиха, последваха ги и мнозина от околните граждани. Владиката тихичко разпореди на придружниците си каруците да бъдат отведени по околни улици направо в митрополията, после приближи до духовниците, своите подчинени во Христе — всекиму казваше по няколко думи и го попитваше за местослуженето и сана му, а онзи приемаше благослова му и му целуваше ръка. Приблизително по същия начин се запозна той и с общинарите, дошли начело с Йоргаки чорбаджи, и с учителите.

Като завърши взаимното представяне, архиереят бавно пое пеш по улицата, застлана с цветя и зеленина, като не преставаше да благославя с православния кръст множеството от двете страни. А те — абаджии, търговци, занаятчии, чирачета и калфи, стари и млади — сваляха калпаци и фесове и с поклон до̀земи приемаха благослова му, сетне веднага се скупчваха зад свещениците и общинарите, та се образува едно шествие, каквото Сливен комай не помнеше. Така безредната, но тиха и изпълнена със страхопочитание гмеж, която непрекъснато се множеше и множеше, премина през южната част на града и стигна до катедралния храм „Свети Димитър“. Там негово високопреосвещенство отслужи тържествена литургия; малка беше църквата, за да побере толкова богомолци, твърде малцина бяха онези, които се удостоиха да присъствуват на това богослужение, в което — за пръв път в десетвековната история на българското православие — посредник между вярващите и Бога беше техен, сливенски митрополит! Да, съвсем малцина бяха почетените, но нито един от хилядите навън, изпълнили до последна възможност стъгдата между църквата, Дебоя227, и конака на мютесарифа, не си тръгна в този дълъг час, в който някъде там, във вкопания в земята храм се извършваше светата литургия; дори на едного — бил, разправяха, терзия на средна възраст от Ново село, — прилошало, но се борил на кръв и не позволил да го изнесат от тълпата. И имаше защо! Понеже онова, най-истинското и най-голямото, дойде след едночасовата служба.

Тогава митрополит Серафим излезе да се покаже на народа. Точно така, от него се очакваше само да се покаже, докато той — наглед тъй крехък и немощен в сравнение с яките планинци около него — сам преви снага и се поклони на народа до земята. Множеството още не се бе съвзело от този велик в своята простота жест, когато двугласен хор на ученици (казваха, даскал Чинтулов сам ги избирал един по един по гласовете им) внезапно запя нещо като химн, съчинен по текст и стъкмен по музика нарочно за тържеството от народния поет:

Стотици чифта очи с трескаво любопитство дебнеха всяка най-мъничка промяна в изражението на владиката. Но до тук не последва нищо — първите два куплета не подсказаха на първосвещеника, че песента е сътворена за този велик ден и за него самия. Но още със следващите думи на песента лицето на дядо Серафим стана някак си по-съсредоточено, слухът му видимо попи словата й:

А когато звънливите момчешки гласчета изпяха и следващия куплет:

Митрополитът не успя да надмогне вълнението си и сълзи на кротка радост потекоха по набразденото му от бръчки лице. Не беше по характера на сливенските мъже да плачат, ала чувствата на стария човек се предадоха и на околните, та мнозина тайничко забърсаха очи и засмърчаха шумно, поради което изпуснаха и продължението на песента. А то не беше за пропущане — имаше в него пожелание за дълги дни на духовния пастир и благослов за бъдещата му работа във вечно тревожния Сливен, призив към Всевишния за помощ и се отдаваше:

Едва завършила песента, напред се изтъпи един слабоват млад човек и над тълпата проехтя глас, който цял Сливен знаеше от сказките в читалището. На плоския камък до църквата, от височината на който преди година и половина сливенци не бяха молили, а бяха изисквали завръщането на заточените им духовни водачи, бе застанал доктор Планински и прочувствено зачете отнапред приготвена реч. Но прочувствието му закуцука още с първите слова — встъплението бе написано на онзи език, който вече бяха започнали да наричат църковно-славянски (за разлика от литературния — или правоговорния, — на писатели, поети и учители, който все повече се налагаше в обикновената реч), а по всичко личеше, че младият лекар не е много „на ти“ с него:

— Благословен грядий во имя Господне! Буди имя Господне благословенно от нине до века!

Наблюдателните сливналии не пропуснаха тази подробност, та без особен труд се досетиха кой е истинският автор на словото. И от там нататък слушаха доктор Планински, а погледите им бяха отправени към изправения наблизо до камъка Добри Чинтулов, който начесто сваляше очилата си с телените рамки, за да избърше влагата от заслабналите си очи.

Встъплението не направи особено впечатление на тълпата; то бе съставено като за случая — ще рече, с припомняне навлизането на Исуса в Йерусалим, с пищни думи за духовното сродяване на пастир и паство, с „твоето неуморно старание, за да извлечеш нашите еднокръвни братя от тинята на заблуждението, в което фанариотската небрежливост, или по-добре да кажа, тяхната адска злоба ги беше втикнала“. Да, речта бавно-бавно бе започнала да се сгъстява, да става по-„пиперлия“, ала това бе все още слабо като за сливналии — повечето от тях отдавна бяха зачертали в съзнанието си лютата нявга борба с гръцкото духовенство, та припомнянето й им звучеше почти наравно с евангелския разказ за сина Божи в Йерусалим. Но някак неусетно словото на Планински-Чинтулов стигна до днешния ден и до онова, което „мирното“ сливенско паство очакваше от своя архиерей:

— … И тъй, повтарям, преосвященний владико, ти си наш, ти си между своите! Метни наоколо отеческите свои погледи и виж с каква любов, с каква синовна преданост е вперило очи към тебе събраното множество, погледни с каква алчност гледа да чуе от твоите пастирски уста нещо утешително за неговите надежди и нека се възрадва, о Господе, твоята душа…

Една дълга тръпка премина през хилядното множество — заговорило се бе за надеждата, пък именно тя, надеждата, бе най-дълбоко наранена през събитията от последните месеци. Планински-Чинтулов сигурно си даваха ясна сметка за това, понеже тъкмо надеждите и очакванията даваха същината на останалата част от речта:

— Много, твърде много очаква словесното стадо от своя архипастир! Всичките му надежди са възложени на него, много са страдущите от душевни недуги, които очакват от тебе изцеление: намират се много отпаднали духом, които се надяват на подкрепление! — И като че ли страхувайки се да не би духовният пастир да свърже въжделенията им само с олтара и амвона, продължаваше недвусмислено: — Ти ще се принудиш да излизаш пред княза и синовете человечески мира сего, за да закриляш пред тях отнетата и потъпкана невинност; ще се яви потребност да се явиш пред силните на земята, които като държат в ръцете си везните на правдата, много пъти мислят, че свято са изпълнили длъжността си само когато подобно някои нови кесареви наместници си умият ръцете пред народа и произнесат думите: невинен съм за кръвта на този праведник…228

Тръпката премина във всеобщ шум на одобрение — сливенци най-сетне бяха чули да се кажат на духовния им пастир изискванията, които изстискваха кръв от сърцата на деветдесет и девет от всеки сто присъствуващи. Онези, които много добре знаеха за кръвта на кой праведник трябваше да се поиска сметка и кои други бяха станали жертва на потъпканата невинност!

Краят на речта съдържаше още поръчения за доразвиване на училищата, за всеобщото просвещение и други благонравни пожелания, но малцина ги чуха — докато Начо Планински да произнесе заключителното „Амин“, цялото множество шушукаше и преповтаряше силните думи за онези страдания на народа, които хич, ама съвсем хич не бяха свързани с Христовата вяра и с духовната йерархия.

Поколебаха се, но не изръкопляскаха — правилно си дадоха сметка, че това, днешното, е като църковна служба, само че на открито, и не подобаваше да се дава такъв театрален израз на чувствата.

Последва кратка суетня. Тъй като нямаха предварителна уговорка с владиката, та не се знаеше ще отговори ли той на приветствието, или ще се задоволи с един кръст на благослов. И докато болшинството от присъствуващите беше склонно да очаква само благослова — за този свещенослужител с отпуснатите рамене сигурно бе дошло много „нанагорно“ да чуе същинските изисквания на своето „мирно“ паство, — видя се, как негово високопреосвещенство Серафим помоли околните да му помогнат да се качи на камъка. Настана такава тишина, че на мегдана можеше да се чуе жуженето на пчелите и чуруликането на птичките по дърветата.

Дядо владика имаше малко немощен, но иначе ясен и отчетлив глас. Също както бе и в приветственото слово, той започна с изречени по църковному благодарности и възхвали, сполучливо вмъкна и няколко цитата от Светото писание. Сливенци минаваха, общо взето, за добри християни, но специално в този случай литургийните слова и примерите от живота на Исуса Христа не им направиха никакво впечатление — те чакаха да разберат ще има ли отговор на откритото предизвикателство. И ако има, какъв ще бъде той — ще рече, дали в лицето на митрополит Серафим ще имат само един духовник с по-висок сан или действително водач през всички трудности и изпитания.

Не чакаха дълго. И не само защото словото на негово високопреосвещенство изобщо не беше от дългите, но и понеже той като че побърза да даде ответ на неизречения им въпрос. Претупвайки неизбежния увод, беловласият свещенослужител издигна пророчески пръст към небето и скоро-скоро премина от евангелските примери към мисията си на духовен водач, както той я разбираше:

— От времето на свети княз Борис и на христолюбивите царе Симеон, Петър, Самуил и Йоан Асен българският народ и българската църква всявга са вървели ръка за ръка. Не паднаха от небето, а се родиха от утробата на народа такива свети отци, като Йоан Езкарх, Иван Рилски, Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий…

Нечий глас се провикна:

— Можеш да прибавиш също Паисия Хилендарски, Софрония Врачански, Неофита Бозвелията и Илариона Макариополски, твое преподобие!

Дядо Серафим кимна утвърдително, но иначе словом нито повтори, нито отрече подсказаните му имена. Той продължи да следва собствената си мисъл:

— Преди хилядо години народът и неговите мирски господари, отвориха дверите си за учениците на светите братя Кирила и Методия, а те пък им се отплатиха със славянската азбука и с всеобщото просвещение, което въздигна България на най-лично място в семейството на европейските царства. Сега, в наше време, подир дълголетна титанична борба, напомняща за Давида и Голиата, отново не друг, а народът български отвоюва възкресението на самостоятелната наша църква. И аз, удостоеният и благословен за ваш духовен пастир, ви заявявам, че църквата пак няма да бъде безучастна към тежненията народни. И дори ако трябва да заплатя с живота си като светите равноапостоли Петър и Павел, няма нито за миг да се отделя от своето паство, каквито и да са изпитните, които Бог ще повели да постави пред народ и църква. Давам тази моя дума и прибавям свещената си клетва към нея!…

Една безкрайно дълга минута никой на стъгдата нито помръдна, нито проговори. Всички имаха странното усещане, че присъствуват на някакво чудо — дядо Серафим, този уж дребен човек с провиснали рамене, израсна буквално пред очите им и сега изглеждаше като някой исполин от приказките. После народното въодушевление в един миг се отприщи. Стотици фесове и калпаци полетяха във въздуха, едно нечувано „Да живей!“ накара да се раздрънчат прозорците и на храма, и на конака отсреща, след това множеството се люшна напред, безброй ръце се протегнаха, вдигнаха митрополита от камъка и го понесоха през смаяния град към хаджи Божиловата къща…

Защото сливенци бяха разбрали, че Бог и екзархията са им пратили такъв владика, с когото Сливен ще стане като гърнето с похлупака.

Разправяше се по-късно, че през този паметен неделен ден на 3 юни не се бил видял жив турчин. Нито агалар някакъв, нито заптие. Никой не признавал гласно, че се е уплашил от това разбунено множество, ала все пак до един предпочели да си останат зад заключените порти на къщите или зад дебелите стени на конака…

Мастиката, яко изстудена в дълбокия кладенец, изглеждаше в чашката не на кристали, а на бучки. Без да се смущава от вида й, поп Юрдан не я изпи, а сякаш наведнъж я ливна направо в гърлото си, после издаде един неопределен звук на доволство, който можеше да се наподоби на смес от кашлица и грухтене. Домакинът дядо Серафим и Панайот Минков последваха примера му, макар и не със същата енергия. Направи им дружина и Бяно Абаджи, но с гроздова — извинявайки се хиляди пъти, той обясни, че миризмата на мастиката не му идела присърце. Единствен от петимата на кьошка само Добри Чинтулов отказа какъвто и да е алкохол, та нему втората дъщеря на митрополита, онази, която един ден щеше да влезе в дома на Димитър Жечков като жена на сина му Георги, поднесе — напук на юнската жега — чаша горещ чай.

Като напълни отново изпразнените чаши, владиката подметна ей така, наглед напълно небрежно:

— Е, приятели, що се отнася до очакванията ви, свързани с моето идване, можем спокойно да речем, че се е потвърдила поговорката „Всяко чудо за три дни!“.

Казаното беше уж мнение, но всъщност съдържаше и въпрос. Може би учтивостта изискваше четиримата гости един през друг да залеят домакина с опровержения, но те — всички до един — бяха такива хора, че не им бе присъщо да си кривят душата от благовъзпитание или от лицеприятие. Изчакаха се (понякога иде трудно да кажеш истината в очите), после Бяно Абаджи произнесе бавно, претегляйки думите си:

— Пристигането ти съвпадна с време на голяма покруса, твое високопреосвещенство. Премного злочестини се струпаха напоследък: Дякона Левски на въжето, един учител прокуден, други двама на заточение, преди по-малко от месец момък с добро име от Клуцохор изпратен на вечна каторга в Диарбекир… Ще се съгласиш, свети отче, когато трещят такива гръмотевици и не се знае кой ще бъде ударен от следващата…

— Ще ме прощаваш, господин Силдаров — прекъсна го Панайот Минков, — но отгде си така сигурен, че ще има нови гръмотевици?

— Не съм сигурен, но се боя. Също и цял Сливен не е сигурен, но се бои. Ама ще попиташ за причината? Ще ти я кажа, доколкото съм се договедил за нея в дългите часове на самота горе по Барите. Според мен причината е в неяснотата около присъдата на Таню Стоянов. Каторга до живот не е просто нещо, а Келеш Осман смачка работата и дори не си даде труд да обясни на населението каква е вината на момчето. А туй вече намирисва на безразборно насилничество, в което никой — може би и ние петимата тук — не можем да бъдем сигурни в утрешния ден.

— При това знайно е — допълни Чинтулов, — че когато се развихри безправието, по-често от друг път покрай сухото гори и мокрото…

Дядо Серафим полека взе чашката си и се загледа в нея. Страничен човек можеше чистосърдечно да се закълне, че в този момент не го интересуваше нищо извън причудливата игра на кристалите на мастиката.

— Ще излезе — каза, — че тъдява не липсва и сухо…

Също и останалите четирима отбягваха да срещнат погледите си. И този път задължението да отговори пое старият учител:

— Българският народ надви в църковната борба, ваше високопреосвещенство, но той има и други тежнения, не по-малко мъчителни от верските.

— И няма защо да ви заблуждаваме — добави Панайот Минков. — Още от времето на Тимануш229 и на Злати Кокарчоолу с чаталестото сърце, та като се стигне до даскалите, що пострадаха напоследък, нашият — а вече ще река и вашият — Сливен нивга не е оставал настрана от борбите против тиранията.

— В такъв случай горе-долу можем да прозрем защо са пострадали учителите и момъкът Таню от Клуцохор — продължи все така кротко владиката, показвайки осведоменост далеч извън обсега на черковните дела. — За българина непримиримостта не дели стари от млади… — И някак неусетно включи и себе си: — Но докато старите само ръмжим и ругаем срещу неправдата, младите са готови да се преборят лице в лице с нея. — И попита невинно: — Тия, заточените, са все млади люде, нали?

— Млади — потвърди поп Юрдан и отново пресуши чашката си. — Затуй покрусата, за която ви уведоми бате Бяно, е обхванала предимно младото население на града ни, ваше високопреосвещенство. Покрусата и… уплахата.

— Не бива да корим никого, че се е уплашил — избърза да ги защити с непривична нему разпаленост Чинтулов. — Примерът на затритите Геренов, Узунов и Таню е доста основателен като за уплаха.

— Оказва се — сви отпуснатите си рамене дядо Серафим, — че за да върнем Сливен към обичайния му живот и, хм, към непримиримостта му, дълг на нас, старите, е да покажем на младите, че дяволът не е чак толкова черен… Както се разбра, идването на един митрополит от чисто българско коляно дава живот, но, хм, от ден до пладне… — Той помълча малко и запълни празнотата с ново разливане по чашите. — Трябва да не сте чували за Христо Стоянов из София…?

— Ако е учителят, познавам го — каза Добри Чинтулов. — Сприятелихме се на църковния събор преди две години.

— За същия ми е думата. Пролетес се виждахме в Цариград и той ми разказа една извънредно поучителна случка. С Дякона Левски за главен герой. Станала тя неотдавна, след като онзи непрокопсаник Общи обрал хазната в Арабаконак. Полицията захванала да дири Левски под дърво и камък…

— Същото беше и тука — вметна Панайот Минков.

— … заптиета с фотографията му в ръка обикаляли хановете и спирали пътниците по друмищата. И, разбира се, софиянци си глътнали езиците. И то както го каза одеве господин Чинтулов — мокрото, но още повече сухото. Такова време било, че дори децата не плачели и кучетата не лаели. Мраз и погибел душевна!

Не щеш ли — продължи владиката, — точно тогаз дошло мютесарифът на София да прави сюнет230 на сина си. Поканил чуждестранните консули и за да се покаже пред тях като човек с широки възгледи и демократичен дух, също неколцина българи, миряни и богослужители. Сам Христо Стоянов се случил един от поканените. И посред богатата гощавка що да видят скованите от страх българи? Пристига там игуменът на Драгалевския манастир, забравих името му, като си води един послушник за прислуга. А послушникът не друг, а онзи, когото полицията на цялата царщина търси навред — Левски! И как весело се държал пустият му Левски, как влизал в разговор и с мютесарифа, и с Али чауш, страшния началник на полицията, как подмигвал на своите, как си вземал и от баклавите, и от шурупа…231 И станало чудо — скованите допреди час софиянци се заразили от куража на Дякона и още същата вечер подели народните си работи точно от онова място, където ги прекъснали от уплахата.

Известно време никой не проговори. После мълчанието бе нарушено от Бяно Абаджи:

— Апостола и след смъртта си продължава да ни учи как да работим с людете — произнесе с нотка на благоговение. — Един голям пример — ето що е нужно на нашия вцепенен Сливен.

— И главно на младежта му — полугласно отбеляза Добри Чинтулов. — Младостта е по-храбра, но и по-лесно се обезверява.

— Моят живот е вече зад гърба ми — продължи Бяно. — И да ми остават година-две, не жаля за тях. Само ми дайте акъл, какво да извърша, за да вдъхна живот на тази смразена младеж, и ще го изпълня.

— Гледай си долапчийството, ая Бяно — смъмри го поп Юрдан. — На тебе ли, дето не знаеш от коя страна се хваща пищовът, остана да даваш пример на юначество? Тази работа, дето я приказваме, си е баш за мене. Да намерим отнейде един револвер от новите, тия, с шестте куршума в барабана, ще вляза в конака в понеделник, точно когато там се събират всичките по-първи гъжвалии, ще натръшкам петимата най-заслужили — да речем кървавия Али Байрактар, кучия син Мустафа ага, оня плоскоглав тулуп Келеш Осман и прочие, — пък за шестия куршум ще налапам дулото…

— И ще стане същото — не му остана длъжен Бяно, — което помним отпреди десет-дванайсет години, когато Панайот Хитов нападна Али ефенди. Голямо добро ще бъде, няма що!

— Ако се размислим трезво, примерът трябва да дойде от мен — каза дядо Серафим. — Носител съм аз на новото, на победното, пък нали уж и обещах на посрещането… Ала няма да се предложа, братя. И не от страх за животеца си, а защото ще гръмна с халостен патрон. Още от понеделника след пристигането ми, когато се явих пред мютесарифа и кадията да им поднеса султанското ираде за назначението си, непрекъснато усещам как нечии очи дебнат всяка моя стъпка. Тъй е в Сливен, същото беше и при кратката ми обиколка из епархията на юг — в Налбантлари, Яйакьой, Генджели, Кадъкьой232. Уж ме срещат с икрами, пък непрекъснато следене. И река ли да сторя нещо за вдъхване кураж, ще ми превият врата преди да съм вдигнал глава.

— Избий си всякаква подобна мисъл из главата, твое високопреосвещенство — продължи да спори Бяно Абаджи. — Поеми първом паството си в ръце, пък бъди спокоен — в край като нашия все ще дойде ред и да покажеш, че от българска майка си раждан.

— А за мене? — попита Панайот Минков. — Какво ще речете за мене?

— Да си налягаш парцалите, това ще река — отряза го изкъсо поп Юрдан. — Не се ли виждаш, че по юначество си лика-прилика с бате Бяно.

— За тебе юначеството е само ако е с ками и пищови — отбеляза владиката. — А има под слънцето и едно друго юначество, душевно и морално, което аз не поставям по-ниско от хайдушкото и солдатското.

— Ако думата е за душевно и морално юначество, тогаз ние, сливналии, нямаме втори, равен на Панайота — тежко отсъди Бяно Абаджи. — Ала Панайот Минков ние трябва да пазим. И ако се наложи с бой, но да не му позволяваме да рискува нахакерне. Защото вече почти четвърт век той е стожерът, който крепи църковната ни община и чрез нея — самата българщина. Няма жив човек в Сливен, който да не го почита за неизброимите му заслуги… Щом дори и агаларите назоваха една улица на негово име… — Той стрелна с очи секретаря на общината. — Какво, Панайоте? Хваля те, пък ти правиш такава муцуна, сякаш ти вадя зъб…

— Благодаря за хвалбата, господин Силдаров, обаче с нея вие разчовъркахте една кървяща рана ей тука. — Панайот Минков се почука с длан по гърдите. А когато продължи, гласът му звучеше почти плачевно: — Цял живот съм мечтал да бъда човек на делото. Не бях пристъпил още прага на школото, когато пред очите ми се мержелееха все едни и същи висоти: ту Димитър Калъчлията, ту Пею Буюклията, ту Бойчо Цеперански… За тяхното бленувах аз и да беше ми се явил Сатанаил и да поискаше едната ми ръка срещу един-единствен подвиг на старите войводи, без колебание му я даввах. Но животът пожела да ме изхвърли на съвсем друга пътека, в която оръжията не са камата и шишането, а пачето перо и… е, да, и общинският печат…

Вълнението му беше искрено, толкова искрено, че се предаде дори на такъв човек като поп Юрдан. Свещеникът го потупа по рамото и каза благо:

— Не си прав, драги, хич не си прав. В Сливен войводи колкото искаш, ала Панайот Минков е един.

Може би щяха и други да се разприказват на същата тема, ако Добри Чинтулов не ги бе върнал към главното:

— Сливен наистина има нужда от пример — заяви решително — и този пример ще го дам аз. — Щяха да му възразят, но той ги спря с непривична за него властност. — Бъдете спокойни, няма да стрелям из одаите на конака, нито ще побивам байрак на Куш-бунар.

— Може би с нещо като „Ти, вечно пътниче, ясно ми слънчице…“? — опита се да се пошегува дядо Серафим, но учителят отговори сериозно:

— Не, и песен няма да е, ваше високопреосвещенство. Но подир няколко дни е празникът на апостолите Петър и Павел, в училищата ще стане ежегодният изпит. Напоследък Сливен опустя откъм учители, ала традицията трябва да се спази. В отсъствие на главния учител тържественото слово ще произнеса аз. Аз лично, а не през устата на другиго. И ще кажа истините, които крепят мене и вас. Високо и ясно ще ги кажа, макар че там по обичай ще са дошли и най-висшите турски сановници, за да прелетят те като нашия вятър, сливенския, да проникнат под всеки покрив, да стигнат до всяко българско ухо.

— Ще рече — тихо произнесе Панайот Минков, — нещо като подвига на Левски в Софийския конак, само че в друга одежда и на друго място.

— Намерението не е лошо, но е опасно до смърт — гласно помисли Бяно Абаджи. Помисли го и си го каза на себе си, но учителят го чу и му възрази с нещо, което наподобяваше сопване:

— И какво от туй, господин Силдаров? Аз може и да не съм герой, но не се имам и за подлец.

Възцари се продължително мълчание. Отдавна никой не посягаше към чашката си, пък уж именно почерпката беше поводът за това привечерно събиране.

— Поне извъртете нещата към многолетната църковна борба и възтържествувалата справедливост, господин Чинтулов — предложи дядо Серафим.

— Да, да — побърза да се присъедини Минков. — Нашите сливналии не са глупави и разбират от „тебе думам, дъще, сещай се, снахо“.

— Не съм съгласен, братя — упорито възрази Чинтулов. — Трябва да се бие не самарът, а магарето. Когато искаш да подбудиш някого да построи къща, ти го завеждаш да почерпи пример от къщата на Иван или Драган, а не от лехите им с чесън или марули. А ще бъде равно на чесъна и марулите, ако изкарам, че най-добрите учители на Сливен са пострадали заради църковната разпра или поради недоволство от платата.

— В зандана на Диарбекирската крепост вече е забита халката за врата на тогози безразсъдника — изсумтя поп Юрдан. И упрекът прозвуча малко смешно, защото идеше именно от него, най-безразсъдния не само от петимата, а може би в цял Сливен.

— Поне бъдете малко по-внимателен и, хм, по-иносказателен — примоли се владиката. — Дори един Левски е отишъл в Софийския конак предрешен като послушник, а не в хаджидимитровска куртка с ширити и с лъвче на калпака.

— Това обещавам — кимна Чинтулов. Но не обясни какво точно имаше предвид да стори.

Вездесъщата мълва навярно бе обадила на сливналии, че ще има нещо „по̀ така“, защото откак преди двадесетина години Сава Доброплодни въведе годишния заключителен изпит на училищата, Класното май не помнеше подобна навалица. Освен представителите на властта (беше почел изпита и лично Хайдар бей), целият духовен клир начело с митрополита, общинарите и всички родители, които искаха да разберат докъде е стигнал в науките „техният хубостник“, в двора на училището се тълпяха и мнозина други, разни ергенаши, калфи и чирачета, надошли именно за онова очаквано „по̀ така“.

И то не закъсня. Училищният хор изпя една подходяща за случая песен и заедно с последните звуци на стъпалата се изправи уважаваният от всички учител Добри Чинтулов. Изглеждаше по-тромав от всякога, присвитите му очи се взираха безпомощно през дебелите стъкла на очилата, фесът му, сякаш погрешно купен по-голям номер, захлупваше главата му почти до ушите, ала никой не подхвърли дума на подбив, дори не се усмихна на комичната му фигура. А когато гласът му, ясен и звънлив, се извиси над множеството, всички до един зяпнаха към него като омаяни.

— Достопочитаемо събрание! — започна Чинтулов. — Всяка година днешният ден, празникът на святите върховни апостоли Петър и Павел, се е тържествувал с актът на годишните изпитания в учебните ни заведения; всяка година родолюбивите родители са гледали как милите им чада са се награждавали за трудовете и успехите, които са показали в продължение на цяла година.

След това встъпление, в което единствената по-щекотлива дума беше за родолюбието на родителите (училището тъй или иначе имаше предназначение да раздава знания, не и да създава родолюбци), учителят използува присъствието на митрополита, за да се прехвърли ловко на щастливо завършилата църковна борба:

— … Тазгодишното тържество — каза той — се извършва не само помежду ни, както досега е бивало, но и пред пастир от родът ни, който заедно с нас милее за младото българско поколение; радува се за неговият умствен успех и нравствен напредък и е готов нищо да не пощади, но да жертва всичко, щото му иде отръки, за тяхната щастлива и благополучна бъдущност. Нека прочее въздадем благодарствени хваления на Провидението, което винаги слуша молбите на ония, които с вяра и любов прибягват към него.

А от Провидението му беше още по-лесно да премине на евангелското повеление „любите друг друга“, за да изтъкне, че именно любовта и съгласието са спомогнали да се стигне до успех в дълголетната борба за възстановяване на българската църква. И продължи:

— Да! Само една народна любов, само едно твърдо и постоянно съгласие и единодушие има тази могуществена сила, щото народът ни да си остане непокътнат и неповреден в целостта си.

И сякаш за да не даде възможност някой да се усъмни в онзи истински смисъл, който влагаше в думите си, Добри Чинтулов пое дъх и произнесе отчетливо:

— Делото на българския народ не е завършено с разрешението на църковния въпрос. Любовта и съгласието са необходими вече за друго, още по-велико дело…

Навалицата отначало се стъписа от тези дръзки думи, после в един миг зажужа като кошер. Чуха се несмели провиквания „Вярно е!“ и „Да живей!“, един младежки глас — по-късно се разбра, че е принадлежал на Стефан Серткостов — се извиси над неразбираемата гълчава:

— И великото дело вече чука на вратата, господин учителю!…

Добри Чинтулов не спря до тук. Като знаеше, че боледуването на народното дело бе причинено всъщност от арестите и заточенията на учителите, той пое риска да покаже, че и тази болест ще бъде надмогната:

— В последните дни, както ви е известно, учебните ни заведения от някои непредвидени обстоятелства претърпяха значителен ущърб в своето упорство. Прескръбните впечатления, които тези непредвидени обстоятелства направиха в сърцата на по-развитата част на нашите съграждани, а най-паче на ония, които стоят начело на народните ни работи, бяха като една жестока рана за всяка душа, проникната с ревност към общественият напредък и народното ни благоденствие. Но слава Богу! Това прескръбно впечатление било само минутно…

Извършил докрай делото, за което се беше врекъл пред приятелите си, учителят сръчно се прехвърли пак на общочовешки въпроси и на примери от историята — „преосвятителите“ Кирила и Методия, „изнежена Византия“ и „гордий Рим“ и тъй нататък. А като си даваше сметка, че можеше от каменните стъпала на училището да се озове направо в зандана, той завърши с нещо, което би могло да послужи за епитафия на самия него, ако изгние нейде по анадолските каторги:

— Ще преминат години и времена; ще се появят помежду нашият народ мъже, които, за да опишат народната ни история, ще разровят архивите, в които са описани делата на любородните деятели, ще ги оценят безпристрастно, ще пролеят признателни сълзи и със сърдечно умиление ще почетат небесното Провидение233.

Настана такава тишина, от която ушите изпитват болка — след подобна реч можеше да последва всичко, включително някой, нека например да е Али Байрактар Топчи, направо да извади ятагана и още там, на стълбите, и пред хилядите очи да съсече стария учител. И в тази минута на мъчително очакване мютесарифът Мехмед Хайдар бей полека се надигна от стола, който предвидливи уредници му бяха предложили, и на превъзходен български език се обърна към оратора:

— Нека да се надяваме, Чинтулов ефенди, че тези мъже, които ще разровят архивите, за да опишат историята, не ще се поскъпят да кажат добра думица и за онези от служителите на падишаха, които не са попречили на напредъка и благоденствието на нашия общ Сливен…

Ако се съди по движението на устните му, той продължи още малко в същия дух, ала никой не успя да го чуе — словата му бяха удавени в неистовия вик на облекчение и възторг, откъснал се едновременно от хиляди гърла.

Едва се подадоха от поредния завой на пътя, когато първата пушка изтрещя. Куршумът нито се чу, нито се видя, ала конете се уплашиха и аха-аха да се хвърлят в пропастта заедно с кочията. Делчо Чипиша, коларят, не дръпна дизгините, а цял се просна заедно с тях връз капрата. И в едно и също време хем усети, че ще удържи впряга, хем се почуди, че никой не си дава зор да се притече на помощ срещу ръката, дръпнала тетика на пушката. И както още с всички сили теглеше юздите, смогна да хвърли поглед през рамо. Беше точно навреме, за да види как двамата арнаути, наети божем като пазванти за охрана, вместо да посегнат към оръжията, изобилно натрупани по силяхлъците и седлата им, обърнаха конете, смушкаха ги душмански, търтиха в бяг и само след миг бяха изчезнали по криволиците на пътя.

Делчо съобрази бързо. Че бяха попаднали на пусия, това се разбираше, макар никакъв човек да не се забелязваше наоколо. Майката му беше в бягането. Да се бяга, но къде? Да се кривне беше невъзможно — от лявата страна се възправяше непроходима стръмнина, от дясната зееше не наклон, а все едно бездна, дъното й едва се виждаше. Немислимо беше да се обърне кочията и да се търси спасение назад към Стара река234 — какво ти обръщане на този тесен път! Явно, нямаше място за избор. Щом осъзна това, Делчо Чипиша изплющя с камшика, не извика, а изрева с цяло гърло едно яростно „Диий!“ и подкара кочията надолу.

Не стигна далече. Отнякъде сухо пропука втори изстрел и, ударен в рамото, коларят изпусна поводите и увисна настрана върху капрата. Конете рипнаха като обезумели и този път сигурно щяха да се хвърлят заедно с кочията в пропастта, ако не бяха наизскочили някакви мъже в турски дрехи и не ги бяха озаптили, лягайки с цялата си тежест върху дизгините. Иззад камъни и шубраци наизлязоха и други, все въоръжени до зъби, та станаха общо осмина. На Делчо, който още се гърчеше на капрата и затискаше с длан шуртящата кръв от раната, изобщо никой не обърна внимание. Нападателите се интересуваха само от кочията — там трябваше да се намира плячката, мисълта за която караше лигите им да текат по лицата. С пищови и ятагани в ръце бавно приближиха, после един, най-куражлията, с рязко движение отвори вратата на кочията и веднага навря в отвора оръжието си. Няколко секунди не последва абсолютно нищо. След това отвътре се появи една немощна и бледа ръка, която полека отстрани оръжието на турчина. Подире й се подаде и притежателят й — беловлас и белоблад мъж на шестдесетина години, облечен в расо и с калимавка на главата.

— Ама че работа, Викред Балабан! — възкликна разочаровано онзи, който бе отворил вратичката. — Точехме си зъбите за някой тлъст базиргян с претъпкана кесия, дето ще се разпори по шевовете, пък то се оказа само един дърт карабаш…

— Само че е башът на карабашовете — обади се друг от разбойниците. — Виждал съм го в Сливен. Митро-не-знам-какъв-си, така говорят за него гяурите.

— Митрополит, сине — глухо, но спокойно произнесе старецът, докато запряташе полите на власеницата си и несръчно слизаше от кочията. — Вярно е, аз съм митрополит Серафим.

— Какъв син съм ти аз? — сопна му се обидено другият.

— Всички сме деца на Бога — кротко възрази владиката, — независимо дали ще го назовем аллах или Господ. И щом съм дваж или триж по-стар от тебе, не виждам защо да не те нарека „сине“.

От скупчените мъже се отдели един. По уважението, с което останалите му сториха път, се разбираше, че този трябваше да бъде Викред Балабан, главатарят им. Дядо Серафим понечи да каже нещо, но турчинът го изблъска така грубо настрана, че старият човек политна и немощната му снага се стовари о кочията. От удара Делчо Чипиша се катурна от капрата и с мъчителен стон се повали в краката на шайкаджиите. Никой не обърна внимание нито нему, нито на владиката.

— Защо мислиш, Ниязи, че напусто сме хвърлили два куршума? — властно рече Викред Балабан. — Тези, башовете на чернокапците, владиките им де, са фрашкани със злато. Имат си и свой данък, владищина, и ония хамсалаци, християните, им го плащат до последния гологан, без дори да се попазарят. Виж му само салтанатлията каруца с меките яйове и ще разбереш, че не босоног карабаш, а златна кокошка е паднала в ръцете ни.

Още произнасяше назидателното си слово, докато вече пребъркваше вътрешността на кочията. И изпод предната седалка измъкна едно обковано с желязо ковчеже. Хвана го за дръжките и с едно изпъшкване, което би трябвало да означава „Какво ви казвах аз за алтъните на владиката?“, го стовари на земята. Поиска да го отвори, но капакът се оказа заключен. Друг на негово място щеше да направи най-простото — да пребърка пленника и да вземе ключето, — но той беше главатар и носеше прозвището Балабан, нему подхождаше да действува „по̀ иначе“, бабаитски. За това измъкна от силяхлъка си лъскав като нова монета барабанлия и изстреля един куршум в ключалката.

— Ха бакълъм, чоджуклар235 — подвикна и отвори капака. И в следващия миг се смръзна от разочарование — в ковчежето се гонеха двайсетина жалки гроша. Като се съвзе от разочарованието си, Викред с презрителен жест изхвърли грошовете и с опитна ръка препипа ракличката за двойно дъно. Но двойно дъно нямаше и това вече напълно го вбеси. Изпсува мръсно, сграбчи владиката за власеницата, а в ръката му отново лъсна сребристо-синкавия револвер. — Давай алтъните, гиди папаз с папаз! — изсъска страшно.

Вместо отговор дядо Серафим все така туткаво бръкна в джоба на расото си, извади шепа дребни пари и ги пусна връз разпилените по земята грошове. Сетне разпери многозначително ръце; не го каза, но всички го разбраха — това беше цялото му има̀не.

— Претърсете го! — нареди Викред Балабан, докато още държеше револвера си до слепоочието на владиката. — Може да има кемер.

Един — той се казваше Реза — препипа стареца с нечестиви пръсти. Едничкият му кяр остана препипването — кемер нямаше.

Викред изблъска стареца към едно още голо дърво край пътя, изкривено на една страна от вечните балкански хали.

— Метнете едно въже на този клон! — заповяда.

Не беше още свършил, когато Ниязи вече бе метнал въжето на клона и сръчно правеше клуп в свободния му край.

— Ще позволите ли да се помоля? — хрипкаво каза дядо Серафим, като се насилваше да прикрие страха си. — Така го изисква вярата ни.

— Да ти пикая аз на вярата — изграчи в лицето му Ниязи. — Идвай тук, стар пръч! Ако не си правил зулуми и не си пощипвал много булките при изповедите, твоят Господ ще те приеме и без молитва.

Владиката се подчини, смирено свали калимавката си и разкопча яката на расото. Обаче в същото време Али, онзи, който в лицето на пленника бе познал митрополита на Сливен, се приведе към главатаря на шайката и му зашепна оживено:

— Не постъпваш умно, Викред Балабан. Чернокапецът е назначен с ираде на султана, а през ден е коляно до коляно с мютесарифа. За гибелта на такъв човек няма да ни се размине бадева. Ще ни изловят и заради този дръглив старец до един ще омажем въжето. Пък и… Пък и в конака комай знаят кои ербап мъже шетат из тези балкани…

Разумът и по̀казният гняв се сблъскаха в душата на Викред и разумът — по-скоро простата сметка — надви. И наистина имаше ли смисъл да си заложат главите само за това, че карабашът излезе фукара? Все пак за да не се окаже съвсем с плещи на земята, той отмени решението си само наполовина:

— Свали въжето, Ниязи — рече. — Ще му оставим живота, но ще му теглим един хубав пердах. Нека научи, че когато се минава по тези места, трябва да се носят алтъни, а не пробити бешлици.

Ниязи се подчини, като не криеше недоволството си. Освободи въжето от клона и с него върза ръцете на стареца о ствола на дървото; върза ги по-ниско, та пленникът ще не ще трябваше да стои поприведен.

— Двайсет тояги на голо! — отсъди Викред Балабан.

Сега напред избърза Реза. Чевръсто запърши расото на стареца и не свали, а с нетърпеливи пръсти съдра гащите му. Поруменя, очите му засвяткаха — Реза беше от онези, които изпитват нечестиво вълнение от мъжката плът.

— Защо ще мъчим чернокапеца, Викред Балабан? — прегракнало рече той. — Вместо двайсетте тояги да му тегля аз едно кересте — хем по̀ ще ни запомни, хем ще го е срам да разкаже в конака що му се е случило, хем пък… може и да му се услади…

Неколцина се изкискаха мръсно, не остана назад и Викред.

— Предпочитам боя! — вече с нескрит ужас се провикна владиката.

— Карай, Реза — съгласи се главатарят. — Карабашът е твой.

Сякаш страхувайки се да не се отметне от думата си, Реза бързо-бързо развърза учкура на шалварите си и…

… И в този момент екна залп от няколко пушки. Изглежда, че онези, които бяха стреляли, ги биваше в нишанджийството, понеже в същия миг Викред Балабан и Ниязи се захлупиха по очи и заритаха в пръстта, Реза се повали на една страна и както беше със свлечени шалвари, запълзя накриво към отсрещната страна на пътя. Останалите дори не помислиха да си премерят силите с неочакваните си врагове, а с все сили хукнаха надолу по пътя. Подире им в нестройна стрелба гръмнаха няколко пищова, но не се видя куршумите да застигнаха някого от бегълците.

Около половин минута нищо не се случи — очевидно освободителите изчакваха да разберат дали шайкаджиите няма да се организират за насрещен напад. Викред и Ниязи вече не помръдваха, единственият шум идеше от Реза, който се влачеше по-надолу; от простреляния му хълбок оставаше червена ивица по отъпканата пръст на пътя. После иззад мършавите шубраци по нанагорнището се показаха петима мъже с пушки и пищови в ръце. Дрехите и калпаците им издаваха, че са българи.

Все още оглеждайки се предпазливо, те слязоха надолу. Единият дръпна расото на дядо Серафим и закри разголените му задни части, сетне с един удар на калъча си разсече въжето около дланите му. Другите наобиколиха двамата убити, с крак ги обърнаха по гръб.

— Викред Балабан — произнесе някой. — Дясната ръка на козосмоденските катили Руфи Сезгин и Юксел бей.

Онзи, към когото всъщност се обръщаше, не отговори веднага.

Приведе се, измъкна револвера на убития Викред, запрегна ударника и стреля почти без да се прицелва. И този изстрел бе краят на Реза; пред своя аллах той се представи така, както беше — със свлечени и събрани като букаи около глезените шалвари…

Стрелецът мушна оръжието в силяхлъка си и едва тогава попита:

— Сигурен ли си, Георге?

— Как да не съм сигурен, войводо! Нали този душевадец направи Козосмоде тесен за мене, та трябваше да те намеря и да хвана „лявото“? Жалко, че го свали ти, а не аз, войводо. Щеше да бъде справедливо възмездие за всичко, що съм препатил от този злодей.

— Огледай и другите двама.

Хайдутинът се подчини. Той беше над среден ръст, почти висок, но толкова плещест, че окото се лъжеше относно боя му. Имаше грубовато, но одухотворено лице с гъсти вежди и чело с остри върхове, врязани в катраненочерната къдрава коса над него. Противно на другите хайдути и въобще на хората от този занаят, той беше гладко обръснат; по-късно, когато дядо Серафим щеше да обърне внимание на това, останалите със смях щяха да му обяснят чудатостта на своя другар от Козосмоде да се бръсне пред малко огледалце всяка Божа сутрин, дори и когато ги преследваха потери или за бръсненето му се налагаше да пожертвува последните глътки вода от запасите си. Благодарение на тази негова привичка се виждаше силно изразената трапчинка на брадичката му и мургавостта на кожата; впрочем именно на тази своя боя хайдутинът дължеше и прякора си — Кара Георги.236

— Единият е Реза — рече Кара Георги, като се върна. — Скверен и извратен като господаря си Руфи Сезгин бей. Този хубостник тука не го знам. От друго село ще да са го привикали.

Може би щеше да продължи, но в този момент към тях приближи митрополит Серафим, като разтриваше натъртените си от въжето китки. Никой не изкомандува, но петимата хайдути мигом застанаха в права редица и свалиха калпаците си.

— Отче, благослови! — каза войводата. И добави: — Ако не се гнусиш от нашия занаят…

— Ще ви благословя, момчета, че и ръцете ви ще целуна, загдето ми спестихте мъка и срам. Но първом нека да видя на какъв хал е коларят ми Делчо. Кой знае, може да има още живот в него.

Сконфузени, че се бяха занимавали с турците, вместо да помогнат на пострадалия българин, хайдутите припнаха напред и изпревариха владиката. Веднага се разбра, че Делчо Чипиша бе ударен лошо, но не смъртоносно — куршумът не бе засегнал вътрешностите му. Дядо Серафим понечи да отпори една ивица плат от подрасницата си, за да го превърже, но войводата го спря с ръка:

— Остави това на нас, твое преподобие. Нам по приляга да се справяме с рани и най-вече на Йовчо — него не го давам за мнозина доктори. — И нареди: — Хайде, Йовчо. Заслужи си похвалата!

Реченият Йовчо приклекна до ранения, с опитни пръсти разкри раната и я огледа.

— Белята е по-голяма, отколкото в началото я помислихме, войводо. Куршумът е заседнал в месото и трябва да се извади.

— Ето ти Рангел за помощник и правете, щото е потребно.

Докато двамата — Йовчо и Рангел — приготвяха остър нож, ракия, тефтик и другото, което щеше да им бъде нужно за „операцията“, войводата зърна как свещенослужителят тайничко отмества поглед от кървящото рамо на ранения. Разбра, че той не понасяше гледката на рани и благоразумно го потегли настрана:

— Да ги оставим сами — предложи. — Тъй, като им висим над главите, им пречим, не им помагаме.

Дядо Серафим въздъхна с облекчение и го последва. Войводата проводи Кара Георги да върже конете на кочията (те по чудо бяха останали мирни при последната стрелба), а последния човек от четицата си — да събере оръжието и парите на убитите турци. И двамата с владиката останаха сами.

— Чувам людете ти да казват само „войводо тъй“, „войводо инак“, ала никой не изрече името ти — поде митрополитът.

Думите всъщност съдържаха въпрос и другият не се престори да не го е разбрал.

— Зоват ме Стоил Иванов Вучков — представи се просто. — Не ще да си слушал за мене, твое преподобие.

— А, Стоил войвода от Инджекьой! — възкликна старецът. — Виж ти каква среща!… Пък се говореше, че си шетал нейде из Варненско…

— Не знаех, че чак толкоз се е заприказвало за мене — рече войводата и пролича, че се е поласкал. — А инак вярно е стигнало до ушите ти, твое преподобие. Наистина няколко години вършах из Варненско и Добруджа. Но по Димитровден задържах две момчета при себе си, не ги разпуснах и още рано-рано, преди да се е обадила кукувицата, се прибрах по нашите места. Присъединиха се и още два тукашни юнака. Е, не сме голяма сила, ама колкото да пакостим на гаджалите — бива.

Дядо Серафим го изгледа продължително. Войводата притежаваше страховита външност, която напълно подхождаше на легендите, свързани с името му. Рошави коси, които се подават изпод плоскодънно калпаче, брада като стърнище, която покрива всичко без носа, чифт огромни мустаци, но не засукани и гледани, а чорлави и власати, и над тях две искрящи очи, от израза на които би побягнал и рис — така изглеждаше човекът, с името на когото кадъните навред от Сливен до устието на Дунава плашеха децата си.

— В решението ти виждам пръст Божи — прекъсна го старецът. — Иначе кой щеше да ме избави от гаврите на гъжвалиите?

Още приказваха и се помайваха, когато хайдутите от четицата, изпълнили възложената им работа, ги наобиколиха. Дядо Серафим се осведоми за коларя. Да, извадили му куршума и го превързали с гъба пърхавица и благ мехлем; положително щял „да прескочи трапа“, но доста трябвало да полежи, пък за отвеждането на кочията до Сливен и дума не можело да става.

— За това не ме е грижа — каза старият човек. — Не съм отраснал в царски палати — ръката ми от ей толчав се е научила да държи дизгините. — После запита: — Вие, юнаци, ме спасихте от позор, пък позора аз виждам по-страшен и от смъртта. Как да ви се отплатя?

— Тъй като не можеш да ни изповядаш и причастиш, твое преподобие, ще сме благодарни поне на един благослов — отговори за всичките Стоил войвода. — Хванали сме „кривото хоро“ за хаир народен и за закрила на сиротини и клети дечица…

— … на митрополити също — шеговито вметна дядо Серафим.

— … и наистина можем да се похвалим, че много добро сме сторили. Но нашето добро, свети отче, преминава през зло. — Стоил многозначително потупа силяхлъка си, а с очи показа на трите трупа, които още лежаха там, където ги бе застигнала смъртта. — С такива злодеи имаме работа, при които проповеди не помагат. И затуй доста кръв — човешка кръв! — сме пролели по пътя си. А с нея хем се гордеем, хем като християни се срамуваме.

Владиката понечи да каже нещо, но се въздържа. Откачи кръста от шията си и застана пред строените в редица хайдути. И така там, в криволиците на планинския път, отслужи нещо като кратка литургия, после един по един благослови здравеняците пред себе си, а те смирено целуваха кръста и десницата му.

— Ти, дядо владика, комай щеше да кажеш нещо, пък се въздържа, преглътна го — рече Кара Георги, докато митрополитът надяваше пак кръста през врата си.

— Наистина исках да го преглътна, но хайде, нека не остава нищо скрито-покрито между нас, юнаци. — Старецът поразмисли, явно подбираше думите си. — Свята е вашата длъжност, юнаци, но някак си се е разминала с времето. То е като да постиш и тримираш, когато всичкото християнство вече е отговяло…

— Не те разбрах добре, преподобни отче — каза Рангел; произнесе го уж така, равно и кротко, но се усещаше, че отвъд думите и почтителния глас се таи неизречена обида.

— Исках да кажа, че времето на народните закрилници и народните отмъстители невям е отминало. Било е то в годините на Индже Стоян и Злати Кокарчоолу, на Кара Танас и Генчо Къргов, на Димитра Калъчлията и Пею Буюклията, донякъде също на Панайот Хитов и Филип Тотя. Но същото това неумолимо време е обърнало вече тази страница, момчета. Днес, в лято от Христа хилядо осемстотин седемдесет и пето, да се следва друма на вехтите войводи, туй е все едно срещу пушките и топовете на турчина да се въоръжаваш с копия и стрели като в столетията на злочесто погиналата наша царщина.

— Щом тази страница е обърната, твое преподобие — засегнато се обади войводата, — ти навярно ще можеш да ни подскажеш и другата, която сега е отворена.

— Аз ще ви дам само един пример, пък вие сами ще разберете, щото мисля за новата страница — примирително отговори митрополитът. — Откакто агаряните са погазили хубавата ни татковина, нашият народ е дал безброй мъченици за Христовата вяра. Георги Софийски, Никола Севлиевски, онова момче Димитър от Сливен, преди петдесетина години предпочело смъртта, но не се отрекло от Христа… Кой може да ги изреди. Сетне обаче дойде мъченик от друга кройка, котленецът Неофит Бозвелията, който въздигна глас не за единична саможертва, а за всенародна борба за чисто наша — българска и християнска — църква. Последваха го още мнозина други, от Илариона Макариополски в Цариград до скромния селски поп и общинаря. Също като старите великомъченици не един и не двама заплатиха с живота си или изтляха в злочесто заточение, ала… Е, знаете, що постигна българинът-християнин, няма защо да ви го предъвквам. Пък покрай самостойната църква и екзархията придоби и друго: признанието, че ние не сме рум-миллет, а булгар-миллет. Е, това е, щото исках да ви кажа. — Той се усмихна кротко. — Какво, юнаци? Да не станахте пишман, че избавихте от беда дядо си владика?

Стоил отвърна с махване на ръка.

— Разбрахме урока ти, твое преподобие — каза. — По-стар си и мъдър, сигур си прав. Ние ще поразмислим върху думите ти и — Бог знае — може да оставим този друм, за да подхванем друг, по-правилен. Ала, моля те, до тогаз не убивай вярата ни, че и ние сме полезни на българщината.

— Да убивам вярата ви ли? — сепнато възрази старият човек. — Ами че нали именно заради полезността на вашето дело опростих греховете и благослових десниците ви?

Поговориха още малко и се сбогуваха. Хайдутите нагласиха по-удобно Делчо Чипиша на задната седалка и отвързаха поводите, а владиката се разположи на капрата. Последни думи на благодарност и добропожелания, изплющяване на камшика и кочията пое надолу по пътя. От начина, по който подкара, пролича, че дядо Серафим наистина не за първица управляваше конски впряг…

Мехмед Хайдар бей изчука с пръст някаква невидима прашинка от ръкава си, отново се взря в огледалото и остана доволен. Да, така трябваше да изглежда управителят на може би най-големия санджак под Балкана. Всичко в него беше изрядно и трепереше от чистота — от пискюла на феса, през обшитата със сърма униформа, та до скърцащите чепици на краката. Пък защо да си криви душата, хареса му също и образът, който го гледаше от стъклото. Колцина са мютесарифите на падишаха, дето имат такава изпъчена и стегната стойка, мъжествено лице с добре поддържани мустаци и разресани по европейски дълги и къдрави бакенбарди? Да не е униформата, можеш да го помислиш за посланик някъде от Запада… „Така трябва да бъде — каза си беят, — времето на небрежните или по анадолски салтанатлии сановници си е отишло още преди половин век. Тогава може да е било в реда на нещата в одаята на мютесарифа да те посрещне раздърпан и небръснат от една неделя башибозук или бабаит някакъв в дрехи от атлаз и сърма, пльоснал се като жаба всред купчина сърмени възглавници. Ала днес подобен мютесариф ще събуди смях у своите, за чужденците да не говорим.“ И самодоволно кимна към огледалото: нека дойдат да видят него, Хайдар, тогаз другояче ще мислят за мютесарифа на днешния ден, а подигравателните си усмивки ще оставят пред вратата заедно с калеврите си.

С такива мисли в главата Хайдар бей излезе, кимна на ясъкчията си да го последва и тръгна към конака. Да, промени се налагаха. На бея не достигаха знания и опит, за да ги очертае в тяхната цялост, но за основното той беше сигурен: за да оцелее, Османската империя се нуждаеше от промени, които да я извадят от средновековната закостенялост, иначе тя следваше да се смята вече осъдена да бъде болнавата роднина на европейските държави, дето може и да я попреглеждат на болничния одър, но още приживе ще подръпват това-онова от наследството й…

Изведнъж Хайдар бей зърна нещо, от което дъхът му секна, и усети в краката странно премаляване; по-късно щеше да твърди пред себе си (пред себе си, разумява се, с кого би могъл да сподели такова нещо?), че всъщност е станало обратното — първо е усетил премаляването, а едва сетне е видял жената, която го бе причинила.

Жената, естествено, беше Таша Йосифова.

Като се овладя, беят кривна малко от пътя си и се изпречи пред нея.

— Сабах хаиролсун, Таша ханъм237 — поздрави и се прокле мислено: искаше му се да говори твърдо и отгоре надолу, пък издайническото потреперване на гласа издаваше обзелото го вълнение. — Не съм те виждал напоследък…

Тя не вдигна очи от земята:

— От доста време не съм шила на жените ти, мютесариф ефенди.

— Че само за шиене ли следва да се отбиеш в къщата ни? И таз добра, мигар не можеш да наминеш ей така, на гости?

Този път отговор не последва.

— Нали знаеш, че аз те чакам, Таша Ханъм?

— На гости или за шиене, бей? — попита тя с нотка на закачливост.

— Продължавам да ви сънувам, госпожа Таша — внезапно обърна той на български. — Нощем изпълвате сънищата ми, а денем ви сънувам с отворени очи. Няма ли да се смилите най-сетне, госпожа Таша?

— За мен уговорката ни е в сила, Хайдар бей. Но ако вие с правото си на господар…

Той я прекъсна с нетърпеливо махване на ръка.

— Ако я карах по господарски, нямаше да чакам вече трета година, Таша. — Този път Хайдар съзнателно изпусна „госпожа“ — така скъсяваше разстоянието помежду им. — Но щом уговорката ни е в сила, значи, онова „не“, от което се страхувам, не е изречено, нали?

За пръв път днес тя вдигна очи. В тях можеше да се прочете искрено изумление. „А може би и малко възхита?“ — запита се беят.

— Не е изречено, мютесариф ефенди — каза жената и с мълчалив поздрав го заобиколи и заситни надолу по улицата.

Той я изпрати с поглед — отначало лаком, почти похотлив, после засмян и с нещо като възторг в зениците. Защото Хайдар бей се любуваше — вече не толкова на красивата жена, а на себе си. Да, също и това — великодушието и уважението към жените — беше черта на мютесарифа на утрешния ден!

Още продължаваше да се усмихва доволно, когато влезе в конака, и насреща му се изстъпи мюдюринът Мустафа ага. Хайдар бей го познаваше отдавна, та му беше ясно, че когато това четвъртито и плоско като тепсия лице с провиснали бузи и торбички под очите внезапно изрази оживление, сигурно ще да се е случило нещо твърде необичайно, за да го извади от вечната му вялост и безметежно живуркане. Каза си това беят и не се излъга — едва се поздравиха и Мустафа ага му зашепна оживено: дошли са представители на раята…

— На „раята“ ли? — сухо го прекъсна мютесарифът.

— Е, не де, на християнската община — поправи се агата. И продължи. Още рано-рано в конака цъфнали трима от най-важните сливенски християни. Водел ги лично владиката им Серафим, а останалите двамина били щурият като луда крава поп Юрдан и членът на меджлиса Панайот Минков. Настояли да разговарят лично с мютесарифа, ама каквито били намусени и тържествени, от един час път можело да се усети, че идват за скандали и разправии, не за приятелска лакърдия.

— Ако сме чисти пред съвестта си — каза многозначително Хайдар бей, — няма защо да се боим от скандали. Доведи ги в одаята ми.

Едва се бе настанил до масата си, когато Мустафа ага въведе делегацията. Наистина бяха мрачни и подчертано церемониални, настроени настъпателно и като за люта битка — да се чудиш откъде човек като мюдюрина извади толкоз наблюдателност. Преструвайки се на сляп за състоянието им, Хайдар бей стана да ги посрещне, ръкува се с тримата и ги настани на миндерлика до прозореца. Без да чака покана, при отсрещната страна се разположи Мустафа ага и кръстоса крака под себе си.

— По едно кафе, ефендилер? — с разоръжаваща любезност предложи домакинът.

Кафето и дългото табиетлийско сърбане бяха неписан, но задължителен ритуал на мюсюлманското гостоприемство, който между другото служеше да се стопят първоначалните ледове. Гостите не можеше да не го знаят, но въпреки това владиката рязко отказа от името на тримата — още един знак, че разговорът, който предстоеше, наистина нямаше да прилича на дружелюбен лафмухабет. Без да променя изражението и тона си, мютесарифът ги подкани:

— Тогава може би ще кажете какво ви е довело тук по ранен час?

— Търсим справедливост, мютесариф ефенди — със същата острота каза дядо Серафим. А поп Юрдан уточни:

— Справедливост и възмездие! Възмездие според вашия, турския закон. — И добави уж на себе си: — Освен ако не искате да си го получим ние тъй, както можем и както си знаем…

Хайдар бей ги изгледа един по един. Разбираше, че за да се стигне до такива дръзки, почти заплашителни думи, трябва да се бе случило нещо действително извън всякакъв ред и законност, но в същото време сметна за необходимо да покаже на тези хора, че той не е човекът, на когото могат да говорят отвисоко, като на махленски хлапак. И не само заради длъжността и поста му, а и за онова, което носеше под феса си. Той разпери ръце и каза снизходително:

— Аз, грешен човек, си представях, ефендилер, че когато някой се жалва от някого или нещо, първом излага жалбата си, пък едва сетне иска справедливост и възмездие според закона.

Забеляза, че този път ги улучи право в самочувствието им и това му достави удовлетворение.

Пръв от молителите се съвзе най-опитният — Панайот Минков:

— Забележката на негово превъзходителство е правилна — рече. И се обърна към митрополита: — Разкажете му, ваше високопреосвещенство.

— Да, да, разкажи му, дядо владика, пък тогаз пак ще си поприказваме за възмездие ли е работата или не — подкрепи го поп Юрдан.

И владиката разказа цялото тягостно и мръсно приключение, което беше преживял на връщане от Стара река. Придържаше се много точно към фактите и разказваше без украшателства и финтифлюшки, само за едно излъга съзнателно и преднамерено — каза, че е бил освободен от неколцина мюсюлмански ловци, които отказали да си съобщят имената. Когато разказваше за опита да бъде насилен, Мустафа ага се изкиска нечестиво и просташки, но един яростен поглед на Хайдар бей не само прекъсна като шамар през устата ненавременния му смях, но и го закова като с пирони о възглавницата на миндерлика. Дядо Серафим му поблагодари с кимване, после описа подробно избавлението си, разпознаването на двама от тримата убити и завръщането си в Сливен.

— Разумяваш ли, мютесариф ефенди? — завърши. — Извършено бе поругание не върху мене, беловласия пътник. Гаврата беше насочена всъщност към представителя на нашата църква и на вярата ни. Същата църква и същата вяра, които са признати от негово величество Абдул Азиз хан, от Дивана и Високата порта. В края на краищата и от твое превъзходителство, който винаги си гледал отзивчиво на тежненията и нуждите ни. Е, щом е така, тогава, мисля, наистина имаме право да потърсим справедливост и възмездие.

— Вярно ли е това, което ми разказа, дядо владика? — с изумление и погнуса произнесе Хайдар бей. Думите „дядо владика“ той изрече на български.

— Ако се съмняваш в разказа ми, мога да го потвърдя и със свидетел, мютесариф ефенди. Наистина не зная как да намеря спасителите си, но тук е коларят ми Делчо, който видя всичко от игла до конец.

— Пък можеш да провериш и по друг начин — обади се, без да е запитан, Панайот Минков. — Проводи доверен човек при небезизвестните братя Руфи Сезгин и Юксел бей в Козосмоде. Ако пратеникът ти бъде посрещнат от техния най-доверен помощник Викред Балабан и слугата им Реза, тогаз негово високопреосвещенство ще да е съчинил цялата тази гнусота. Но окаже ли се, че двамата хубостници „ей сегичка ги проводихме в Заара за мастика“ или нещо подобно, тогава… Е, тогава не ще е нужно аз да ти давам акъл, мютесариф ефенди, как и що да правиш нататък.

Мехмед Хайдар бей внезапно се почувствува така, сякаш калеврите бяха започнали да го стягат. „Тогава аз ще зная какво и как да направя, Панайот ефенди — рече си на ум, — но как да постъпя сега, хабер нямам…“ После погледна към свития насреща Мустафа ага:

— Комай тази скверна случка трябва да изучиш ти, Мустафа ага. И не ми напомняй, че си мюдюрин, а не каймакамин, зная го добре. Но зная също, че си пръв дост с двамата козосмоденски капасъзи, които започнаха да дотягат и на хората, и на аллах на небето.

— И какво от туй, ако чапкъните в Балкана са били наистина слуги на Юксел и Руфи Сезгин? — с неочаквано ожесточение се изрепчи Мустафа ага. — Правили са пусии и са кеседжийствували, пък са си получили онуй, което им се е следвало. Щото са вършили, вършили са го на своя глава, а не като слуги на господарите си. То, ако разсъждаваме така, в края на краищата всички сме слуги на падишаха. И тогаз що? Можем ли да изкараме, че светлият наш господар е запрятал расото на негова милост?

„Виж го ти! — изненада се в себе си Хайдар бей. — Кой би могъл да очаква толкоз акъл в глава като Мустафовата?“ А гласно нападна остро:

— Приемаш ли да сключим един договор, мюдюр ефенди? Ти хубаво защити твоите достове, ала до моите уши бе стигнал слух, че те са получавали дял от ягмата на Викред-Балабановата тайфа. Съгласен ли си да доведа опитен полицай от Одрин или даже от Стамбул? И докаже ли той, че братята са невинни, аз посред Машатлъка ще ти целуна ръка за прошка. Докаже ли обаче вината им, тогаз ти със собствените си ръце ще обесиш Юксел и Руфи Сезгин посред мегдана на Козосмоде.

Разбира се, нямаше нищо вярно в това, че когато и да е някакъв слух за пай на братята от плячката на разбойниците е стигал до ушите му. Хайдар бей заложи на хитростта и на убедителността на гласа си. И спечели: одеве Мустафа ага бе показал повече акъл, отколкото можеше да се очаква от него, но нямаше чак пък толкова, че да се измъкне от капана на мютесарифа. И се огъна на мястото си, замълча и заби поглед в пода. Но последва странен обрат — помощ за мюдюрина дойде не от другаде, а лично от пострадалия български владика:

— Вие превърнахте случката в повод за облог, все едно че присъствувате на Тодоровденската кушия — продума той вече по-тихо и не така настървено. — А аз съм дошъл да се жалвам в името на справедливостта и на закона…, ако изобщо има закон в тази земя…

Мехмед Хайдар бей го стрелна с поглед.

— Препоръчвам ти първо да претегляш думите си, деспот ефенди, че тогаз да ги изричаш. Дали имало закон! Или забравяш, че именно султан Абдул Азиз хан — нека аллах му даде да живее сто години! — е най-ревностният привърженик на танзимата?

Но по ум дядо Серафим не беше втори Мустафа ага. И затова мигом отвърна на удара с удар:

— Тогаз постъпи според закона. Наистина повикай опитен човек да извърши истиндак. И нека сетне всеки си получи заслуженото.

„И все пак е наивник — каза си Хайдар бей. — Не чу ли той, че Мустафа и близнаците са като дупе и гащи? И не си ли дава сметка, че докато дойде човек от Стамбул или даже само от Одрин, те със задружни сили тъй ще замажат работата, че полицаят ще хване на босия цървулите?“ Помисли това Хайдар („на босия цървулите“ си го бе рекъл пак на български), пък иначе кимна в съгласие и произнесе:

— Да бъде твоето, дядо владика. Обещавам да пратя писмо лично до Али паша — ставаше дума за везира, който управляваше полицията — и да изискам най-опитния от полицаите му. Обещавам още да съобщя всички разкрития от истиндака както на тебе, така и на църковната община. Доволен ли си?

Не само дядо Серафим, но и другите двама се поклониха в знак на благодарност.

(Нека прескочим в събитията и да кажем, че мютесарифът изпълни обещанието си и от Цариград наистина пратиха един полицай, когото описаха като авджийско гонче — хванел ли някаква диря, не я изпущал докрай. Беше някакъв колагасъ̀ с подпухнали от любов към ракията очи, който цял месец яде и пи до насита с братята Юксел и Руфи Сезгин и накрая даде тежката си дума: невинни били като агънца.)

— Е, щом стигнахме до спогодба, вече можем да изсърбаме по едно тежко-сладко, а? — Хайдар бей не дочака отговора им и заръча кафетата. А след като ги изпиха, продължи: — Ще се радвам, ако бъдат заловени извършителите на скверното дело, ефендилер. Пет века Сливен носи славата на хайдушко сборище. Мен пък ми е мерак да докажа на Стамбул и на света, че тук е най-кроткото и почтено кътче в царщината на светлия наш падишах.

— Няма да ти бъде трудно да го постигнеш, защото ние наистина сме си мирни като овчици — избоботи поп Юрдан и едва не се задави от лъжата си.

Мютесарифът сметна за полезно да се престори, че е напълно съгласен с „хайдутина в попско расо“ и продължи:

— Не само в самия Сливен, но и навън. Знаете ли вие например, че разните комити из Влашко пак са съставили някакъв си Таен революционен комитет и — чудо на чудесата! — в него този път нямало нито един сливналия?238

Мехмед Хайдар уж се изпусна да каже това, което — както се разбра от погледа помежду им — тримата българи още не знаеха. А всъщност го направи напълно съзнателно. Подари им той новината в замяна на това, че за другото — жалбата им и бъдещия безуспешен истиндак — положително щеше да важи поговорката „Бития — бит…“ и така нататък. Да, мютесарифът на бъдещето трябваше да умее като взема едно, да дава друго…

Защо му каза, че не е изрекла своето ясно и окончателно „не“ на неговите мъжки щения? Какво, мигар му се обеща да му се самоподнесе ей така, на табличка? Или може би в изминалите две-три години се бе поддала на неговата представителна външност и на необикновеното за един турчин благородно отношение (това не можеше да му се отрече) към нея, в края на краищата една слаба жена и безправна гяурка? Да не би неусетно за себе си да е започнала да мисли, че не е чак невъзможно да сподели доброволно постелята на един турчин, към когото не изпитваше нищо повече от уважение? Не, не! Колкото пъти днес, докато работеше у госпожа Кортеза, си задаваше тези въпроси, Таша без колебание ги отхвърляше. Тя, една българка и християнка, при това внучка на Хаджи Нойко Завераджията, никога няма по собствена воля да легне с османлия, пък бил той и благороден като княза от приказките. Но в такъв случай защо подхрани надеждите му? Защо не го отряза изкъсо и отведнъж, пък ако той — Божа работа! — реши да се възползува от силата и властта си, на Таша да остане поне половинчатата утеха, че каквото се е случило, е било наспроти волята й? Що за непривична слабост беше тази, проявената от нея, поради която сега се срамуваше от себе си?

Всъщност отговорът на тези въпроси, които я тровиха и разсейваха целия ден, беше много прост, но на жената липсваха мъдрост, знания и житейски опит, за да стигне до него. Със своето „Не е изречено, мютесариф ефенди.“ Таша само бе търсила да се измъкне от неловкото положение, да се спаси в момента и да отложи колкото се може по-безболезнено този разговор, в който въпреки всички прояви на благородство тя имаше ролята на мишката, а Хайдар бей — на котката.

Човешко беше и обяснимо, ала младата жена не можа да си отговори. И човъркащите я като разяден зъб въпроси провалиха деня й — у госпожа Кортеза остана до залез слънце, докато работата беше като за до пладне…

Луташе се Таша в безплодния спор със самата себе си и когато си тръгна, тя, улисана, направи нещо, което вече години избягваше — на път към къщи мина покрай кръчмата на Кунито Марока. За съжаление случи се точно същото, както преди пет-шест години. Като я зърнаха отдалече, разните пийнали ергенаши и коцкари се накачулиха един връз друг по оградката на пруста, някои й заподсвиркваха и зачиткаха, други я обсипаха с гнуснави подмятания. В първия миг Таша се поколеба да побегне назад, да се върне по стъпките си и да избиколи по по-далечния, но по-чист път покрай Гюлмязови. Веднага обаче се отказа — за да се постави над обидите и мръсните предложения, тя трябваше не да бяга, а да се придържа към поведението, което си бе изработила още след смъртта на Йосиф и свекъра си. Насили се да се престори на глуха, постара се да наложи върху лицето си маска на надменност и пренебрежение и продължи нататък, без да ускорява ход.

Но когато се изравни с кръчмата, стана нещо неочаквано. Изведнъж калните остроумия и подхвърлянията, в които изобилствуваше прякорът „Кокон Таша“, рязко секнаха и отстъпиха място на неясна гълчава. Без да извръща глава, жената погледна нататък с ъгълчетата на очите си. И мигом разбра всичко — един от младите мъже в кръчмата се бе възмутил от непристойните задявки и с голи юмруци и с яростен вик на устните се бе нахвърлил върху останалите. Въпреки бъркотията, настанала на пруста, Таша го позна. Беше Стефан Серткостов. „Свети Боже, ще го пребият!“ — каза си тя премаляло. И вероятно именно такава щеше да бъде съдбата на доблестния младеж. Защото през изминалите години Стефан бе възмъжал, източил се бе на ръст и снагата, и широките му плещи пращяха от сили, но що можеше да стори той, самин срещу двайсетина хаймани? Да, сигурно щяха да го пребият, и то именно заради нея. Но как да му помогне тя? Кого да му проводи на помощ? Ами че ако отиде да повика заптиета от конака, нали първата им работа ще е да я завлекат в някоя одая и…? Ех, преди години в същото това положение Всевишният изпрати до нея благия и решителен Бяно Абаджи. Да се случеше той отново тука, нямаше да остави в беда храбрия и честен момък. Но „да се случеше“ трябваше да стане чудо, пък вдовишката орис бе научила Таша, че Господ е свидлив във вършенето на чудеса…

Съзнавайки безсилието си, тя се прибра до в къщи така, както изобщо ходеше в последните години — курназ и с вдигнато чело. Ала щом затвори дворната порта зад себе си, от привидното й самочувствие не остана и следа. Облегна гръб о дувара и затвори очи. В този момент не беше нито одумваната Кокон Таша, нито онази сербез сливенка, която с вирната глава крачеше по улиците и стъгдите, недосегаема за хулите и гнусотиите — тази, потърсилата опора в дувара, бе само една обикновена слаба жена, на която очите смъдяха от напиращите в тях сълзи. Таша събра всичките си сили и преглътна сълзите: пред децата си тя изграждаше за себе си образ на корава по дух и непреклонна пред житейските трудности майка, с който разплаканите очи никак не се „вързваха“.

Още прекосяваше двора, когато Иринка и Нойко изтичаха срещу нея, прегърнаха я. Тя ги целуна по косиците и заедно с тях влезе в къщата. Огледа се придирчиво. И остана доволна — въпреки само на осем годинки, Иринка бе ошетала всичко в дома, затоплила бе манджа за себе си и за братчето си, после бе измила булашика, та и хаета, и собите светеха от чистота. Таша похвали децата, после смени дрехите си с катадневни и се залови за обичайната си работа: да препере едно-друго, да наготви за утре, да закърпи разпраните през дневните лудории потурки на Нойко… По-късно вечеряха, Таша ги нагледа, докато се измиха и легнаха, пък чакайки да заспят, се приведе над тафтяната рокля, която й бе поръчана от госпожа Саръиванова. Поработи половин-един час, а когато децата заспаха, оправи завивките им и безшумно излезе от собата.

Настанал бе онзи час от денонощието, който — единствен — Таша посвещаваше на самата себе си. Загърна се в една полушубка от протрити агнешки кожи, която Бог знае откога се въртеше из долапите на къщата (тя дори не подозираше, че в младите си години нея си я бе шил Димитраки чорбаджи, дядото на нейния загинал съпруг Йосиф), изнесе едно трикрако скемле на чардака и се сгуши до оградката, загледана в редките звездици на студеното мартенско небе. Спотаи се така, радостна от самотата си, усещаше как умората се оцежда от тялото й, а пред вътрешния й поглед се заизреждаха картини от изминалия ден — срещата й с Хайдар бей, десетте часа с игла в ръка у госпожа Кортеза, сквернословията на онези земпарета от кръчмата на Кунито Марока, благородната намеса на Стефан Серткостов… Превъртяваха се всички тези сцени в съзнанието й, но странно — мисълта й се задържа само върху едного, за когото само за секунда си бе спомнила: Бяно Абаджи. И се засрами: уж сама го бе помолила да й бъде не роден, но като истински баща, пък последен път го бе навестила по Коледа, когато му занесе риза, пешкир и няколко пахарки топла гозба. Неуважението беше непростимо дори в собствените й очи и тя си даде дума още на утрото да отиде при него, да го нагледа и да почисти къщата му като за приближаващия Великден… Зер хубава дъщеря се бе показала тя, няма какво да се каже!

Може би щеше още дълго да премисля и се кори по този начин, ако ненадейно откъм улицата не долетя един леко фъфлещ мъжки глас:

— Кокон Таша!… Чуваш ли ме, Кокон Таша?… Я отвори, пиле шарено, да посрещнеш скъпи гости!…

А друг, прегракнал от пиене, побърза да й поясни:

— Осмина сме, Таша. Таман ще ти стигнем за тази нощ…

Дружен кикот иззад портата й показа, че злодумникът навярно не лъжеше за броя на онези, които проявяваха охота да изкарат нощта с нея. За младата жена не беше трудно да си представи онова, което се бе случило тази вечер. След като бяха набили младия Стефан, защитника й, тези пийнали пройдохи се бяха почувствували герои и бяха продължили да се наливат, за да ознаменуват „подвига“ си. И навярно целият им гаден разговор се бе въртял около тях двамата, жертвите на юмруците и на мръсните им задявки — Стефан Серткостов и нея, „Кокон Таша“. И когато се бяха налели достатъчно, дощяло им се бе да подновят недостойната си забава. Разбира се, на тях и през ум не е минало да потърсят Стефан, за да досмажат онова, което още е останало здраво и читаво у него — Серт Коста и синовете му минаваха за хора, които не си поплюват… Но затова пък вдовицата Таша беше беззащитна и напълно подходяща за кощунствата им. И ето ги пред портата й…

Докато онези продължаваха неприличните си подмятания, Таша мислеше бързо. Естествено, тя можеше да се шмугне тихичко в къщата и там да дочака разотиването им — колкото и да бяха пияни, жената не допущаше да бастисат дома й и да я насилят пред очите на децата й. Но това сега й се виждаше малко и недостатъчно — в нея се бе събудила кръвта на Нойко Завераджията. Пък и ако ги оставеше, тези непрокопсаници кой знае докога щяха да крещят от улицата и от съседната градина на Ганка Увичката, та да я направят за резил пред махалата, че и пред Иринка и Нойко, ако се събудят.

Жената поразмисли кратко, но трескаво. И скоро взе решение — може би не най-разумното, но което най допадаше на сегашното й състояние. Не крадешком, а открито и явно влезе в одаята, запали един фенер, после порови в долапа до вратата и изпод чергите и губерите извади пищова с посребрения тепелик, който имаше още от свекъра си. Затегна кондака, сетне с пищова в едната ръка и с фенера в другата тръгна към портата. Отвън се чуха радостни викове и приказки от рода на „Кандиса бе, ще се облажим тази вечер!…“ Като стигна до вратата, Таша мушна пищова под колана на фустата си и със свободната си ръка отключи, вдигна джугата, изтегли гредата и отвори. Насреща й се облещиха няколко олигавени мъжки лица. Тя ги изгледа студено и докато тайничко измъкваше пищова, попита с насилено спокойствие:

— Кой ще бъде пръв?

Те се сборичкаха.

— Аз…, аз… — Докато надделя един (по-късно Таша щеше да научи, че се казвал Прокоп, живеел в Мангърската и минавал за „турско ухо“), който се самоизтъкна: — Нали аз дадох акъл да дойдем…

Той прекрачи портата, а в същото време Таша се обърна към останалите:

— Вие стойте тук — каза. — Няма да се забавя и ще ви викам един по един.

И с тези думи извади пищова и го насочи с нетрепваща ръка към челото на нетърпеливия похотливец. Само в един миг смеховете секнаха.

— Господи, тя била въоръжена!… — прошепна някой, внезапно изтрезнял от вида на оръжието.

— И имам по един запрегнат пищов за всекиго от вас — храбро излъга тя. — Обещавам утре да проводя хабер на домашните ви, да дойдат да ви приберат като за опело…

Щеше може би да продължи още, но пияниците не й дадоха време: пръв Прокоп духна през вратата, останалите го последваха презглава — просто да се чудиш откъде се намери толкова сила и бързина в несигурните им крака…

Таша погледна наляво и надясно по улицата, докато осмината изчезнаха в тъмното, след това заключи пак вратата, върна се в дома, разпрегна кондака и прибра отново пищова. После тя, желязната потомка на Нойко Завераджията, която току-що се бе справила сама с осем здрави мъже, излезе пак на хаета, отпусна се тежко на скемлето, захлупи лице в шепите си и се разрида неудържимо.

За щастие Бяно Абаджи прие без много-много въртели паниците гозби, които тя му донесе. Също и за почистването не се попазари, само дето не й разреши да се залови веднага за работа, а я принуди да седне срещу него.

— Ти доста храбро се преструваш на весела, момичето ми — започна, докато уж цялото му внимание беше погълнато от натъпкването на лулата. — Но аз съм живял твърде дълго, мене не можеш излъга.

— Позна, татко — призна тя след секунда колебание. И въздъхна: — Не ухае на трендафил участта на вдовицата.

— Нанагорно ти е да припечелваш залъка за тебе и децата ли?

— Напротив, изкарвам достатъчно, че дори смогвам и да поскътам за черен ден. Лошото е, че за някои хора (ако изобщо заслужават да бъдат наречени хора) домът на вдовицата е като село без куче…

— Разбирам. — Старият човек изпусна кълбце пушек. — И нещо трябва да ти се е случило съвсем скоро. Разкажи ми, дъще!

Тя му разказа. Не за срещата с Хайдар бей, но всичко останало — чак до безутешните си сълзи в безлунната мартенска нощ. Той я слушаше внимателно и я прекъсна само веднъж:

— Щеше ли наистина да стреляш, Таша?

— Щях да дръпна тетика. Божа тайна е дали пищовът щеше да гръмне — десетина години не е преглеждан. Аз се правя на много отракана в оръжията, ала всъщност и хабер нямам от тях.

— Излиза, че сме си лика-прилика — засмя се Бяно Абаджи. — Не знам дали има и два пъти да съм държал пищов в ръката си. Пък това за пълнене, за фишеци, за насипване сух барут до кремъка — хич и не ме търси. Но ти…

— Какво аз?

— Ти сигур много курназ ще да си го сторила, за да ти повярват и да видиш петите на осмина вагабонти. Гордея се с тебе, момичето ми.

Като я изслуша докрай, старецът за дълго остана мълчалив и неподвижен, само мястото между двете бели стрехи — косата и веждите му — все по-дълбоко и по-дълбоко се набраздяваше.

— Има нещо, което хората не знаят — наруши мълчанието най-сетне. — Преди две-три години горе, на долапа, не можах да вдигна наведнъж два мокри губера.

— Защо ми казваш това, татко?

— Ей така, да ти призная, че бях надвит от губерите. И захванах да ги изнасям на сергия един по един.

— И все пак не разбирам какво искаш да ми кажеш с това.

Той изчука лулата си и веднага я затъпка с нов тютюн.

— Право или криво, нявга имах име на много силен човек. Дори когато снегът засипа главата ми, приказката за моята сила продължаваше да се шири.

— И заслужено — прекъсна го жената. — Нали ти, белокосият, повдигна на плещите си цял един мост!

Бяно Абаджи сякаш не я чу. Унесено запали лулата си, дръпна няколко пъти да разгори тютюна, затъпка го с пръст и продължи:

— През целия си живот само веднъж съм използувал силата си срещу човешко същество.

— Знам — за втори път вметна тя в разказа му. — Когато ме защити от онзи мерзавец Спиридон.

— Не, грешиш, момичето ми. На Спиридон и неколцина други се е случвало да лепна плесница, но не съм влагал много сила в нея. — Откритото му иначе лице помръкна — очевидно споменът не му беше приятен. — Отдавна беше то, по времето на гьоча239. Един шайкаджия закла зет ми и вече налиташе на сестра ми, та…

— Уби ли го, татко?

— Не, не го убих, но… Хайде, нека не приказваме за това.

— Каква е връзката с губерите?

— Че хората не знаят, дето уж много силният Бяно Абаджи вече бива надвит от два мокри губера. И ако се преселиш тук с децата, нявгашната ми слава ще ти бъде закрила.

Думите му някак твърде бавно достигнаха до съзнанието й.

— Ти ми предлагаш…?

— Просто те каня от сърце. Място — дал Господ. Ако си под този покрив, не ми се вярва някой хългъзник да дръзне да подвиква дивотии през дувара. Пък и на мен ще ми е драго да има живот и детска гълчава в този пуст дом.

Тя избърса една сълза, която се бе хлъзнала по бузата й.

— Ти не си човек като другите, а истински светец, татко.

— Толкова ли ти се виждам скучен? — несръчно се защити Бяно Абаджи. — Аз не мога да си представя нещо по-скучно от светците…

— Ти наистина си светец — не се поддаде на шегата Таша. — Благословен да е денят, в който се съгласи да те имам за мой баща!

— Значи, приемаш? — с надежда попита старият човек.

— Не — отговори тя. — Или поне още не. Стига ми дето ме подкрепи…, ме подкрепи… — Искаше да каже „морално“, но тази дума липсваше в речника й. — Засега още се оправям, газя през калта и се преструвам, че не забелязвам оплювките. Но ако стане по-зле…

— Обещаваш ли, дъще?

В очите на жената грейнаха още две благодарствени сълзи.

— Обещавам — кимна.

— И ще го направиш без подсещания и подкани?

— Само ще ти кажа, че оттатък е станало вече нетърпимо. И ще се ослушвам дали ще подновиш поканата си.

Той не каза нищо, само махна ръка с кротко възмущение.

След минута, запретнала ръкавите на ризата си, Таша вече стягаше къщата като за Възкресение.

Задъха се и спря да почине — започнал бе да се изморява дори от двадесетина стъпала. И докато успокояваше дишането си, откъм метоха достигнаха до ушите му познати гласове.

— Ако слушате мене — казваше поп Юрдан, — туй си беше ачик упрек. Баби сме станали ние, сливналии, и Хайдар бей ни го рече право в очите.

— Не беше упрек, а похвала — възрази Панайот Минков.

— Упрек!

— Похвала. Кой турчин, при това мютесариф, ще упреква българите за това, че не се бунтуват против султана?

— Хайде, стига! — подкани ги гласът на Русчо Миркович. — Вместо да се наддумвате, по-добре разправете всичко поред.

Може би сега беше моментът, когато Йоргаки чорбаджи следваше да влезе при общинарите. Следваше, но не го направи, а продължи да подслушва откъм стълбите; по-късно вечерта щеше да си каже, че инстинктивно е избягнал да бъде там, където се говореше за бунтарство и за представители на властта — за един кмет в такива случаи е най-лесно да се окаже между чука и наковалнята.

Не влезе и само след минути се похвали за това — когато чу от устата на поп Юрдан за гаврата, на която е бил подложен владиката. Защото нали точно в подобен случай най подобаваше на главата на църковната община да се яви при мютесарифа, пък ако трябва и при великия везир и да удари с пестник о масата? „Хайде — рече си по Пилатовски, — нека този път други да вадят кестените от огъня…“ Повече се размисли, когато изслуша и подробния разказ за делегацията на тримата при Хайдар бей. Че Мехмед Хайдар щеше да изпълни обещанието си и да предприеме нещо срещу двамата козосмоденски чапкъни, в това Йоргаки не се съмняваше. Точно както не се съмняваше и в другото — че каквото и да предприемеше властта, щеше да бъде преливане от пусто в празно. Повече го озадачи другото: защо аджеба мютесарифът си е дал труд така подробно да осведомява българите за разните тайни централни комитети? Какво е искал да им подскаже с това? Запита се: ако той самият бе придружил митрополита за поднасяне на справедливата жалба и чуеше тези приказки на Хайдар бей, как, по какъв начин трябваше да ги възприеме? Да се престори, че за пръв път чува думата „революционен комитет“? Или да се затюхка, че хъшлаците във Влашко пак са си плюли на ръцете да подпалят чергата на султана? Човек със странните разбирания на Хайдар бей нямаше ли в отговор да запокити я укор, я подигравка в лицето му?

Още се питаше всичко това, когато през вратата чу поп Юрдан да негодува съвсем посвоему:

— Разбирате ли бе, хора българи? Отечестволюбците от всички краища на татковината ни отново се стягат да натикат робската верига в задника на Абдул Азиза, само ние, сливналии, се намерихме да спим в такъв час!

Пък му възрази не друг, а Никола Феслията:

— Не съм сигурен, че и нашите хайдамаци чак толкова спят, дядо попе. Шушукат те по кьошетата и кроят нещо, таман колкото да стоварят нови бели връз главите ни. Или мислите, че ония, от централния им комитет в Букурещ, не са пратили хабер първо на тукашните хайдутяги?

Като изслуша и това, Йоргаки Чорбаджи с крадливи стъпки се спусна по стълбата и забърза към къщи. Кой знае защо, ала имаше чувството, че се е избавил от някаква преголяма неприятност.

Половин час по-късно той вече бе седнал до софрата на вечеря със сина си Димитър. И както винаги Тенинка им прислужваше, обаче не споделяше трапезата им; дразнеше се от поведението й Йоргаки, но то си беше стара работа, отдавна вече не повдигаше дума за нея. И вместо това разказа, каквото беше научил.

— Две неща ме учудват — замислено продума Димитър, след като го изслуша. — Когато е извършена такава скверност над дядо владика, защо той не е взел тебе, кмета, със себе си, отивайки да се жалва пред мютесарифа, а е избрал секретаря на общината и един обикновен свещеник? И другото: какви са били подбудите ти да се измъкнеш като тат, когато си научил за случката, вместо да вземеш всичко в ръцете си?

— Второто трябва да ти обясни първото, бате — обади се Тенинка; това беше от редките случаи, когато тя се намесваше в разговора им. И както винаги — само колкото да ухапе него, баща си.

— Я стига сте се заяждали! — бутна настрана паницата си Йоргаки. Каза го по-серт, отколкото всъщност го чувствуваше — искаше му се зад по̀казната строгост да прикрие, че думите на децата му го бяха засегнали. — Имаме къде-къде по-важно нещо за разговор.

— Например?

— Ами например туй, Димитре, че може би нашите хаидутяги наистина да не са чужди на подкокоросванията на разните букурещки безделници. И може да подпалят такъв пожар в хубавия ни Сливен, дето да изпепели и суровото наред със сухото. Малко ли ти се вижда?

— А на тебе не ти ли се вижда, че ако един кмет е наистина глава на българите и християните в град като нашия, той трябва да е начело на недоволниците от робията, вместо…

— Робията!… Робията!… — кресна бащата вече със съвсем непресторен гняв. — Бръмбари имате вие с Тенинка в главите си, не мозък! Робията!… Къде я усетихте вие двамата тази робия бе? В катадневен боб на софрата ли? Или в кръпки на дирниците? Или може би в неуважение на турци и българи? От такава робия ли се жалвате?

Очакваше да ги е размазал с острия си език. Но вместо това Димитър отговори спокойно:

— Щом разсъждаваш по този начин, тате, нищо чудно, че дядо Серафим не те е потърсил за придружник при мютесарифа…

А Тенинка, неговата тайна и явна слабост, доля масло в огъня:

— Туй е все едно да поканеше Келеш Осман. Или оня баш разбойник Али Байрактар. При това те поне са турци, приляга им да…

И в този момент бащата не издържа, все едно че нещо се скъса в него. Той викна с цяло гърло:

— Млък!… Под моя покрив не позволявам таквиз приказки!

И най-страшното беше, дето си даваше сметка, че вика, защото не можеше да ги надвие с думи — в съжденията и в сблъсъка на мировъзренията той се бе оказал отдолу. И за да не позволи да бъде затиснат повторно, Йоргаки с неочаквана за самия него пъргавина скочи от скемлето, излезе и яростно хлопна вратата зад себе си. Затвори се в одаята си и се тръшна с дрехите на одъра. Не беше пияница, пък в тази минута имаше охота само за едно: да пие, да пие, да пие, докато удави във вино всичката горчилка, натрупана в душата му през последния час…

Стилияна проследи пътя му — никой по-добре от нея не познаваше шумовете в къщата. Когато чу как одърът изскърца под него, прекрачи до софрата и зае мястото срещу Димитър.

— За едно нещо общинарите положително са били прави, бате — продума замислено. — Не мога да си представя, че в Българско ще се готви буна, пък нашият Сливен ще е оставен настрана от работата.

— И да се гласи нещо в Сливен, не е стигнало до моите уши — с нотка на печал каза Димитър. — Моето положение тук е едно никакво, Стилиянке. Никой не ми е запокитвал лоша дума в лицето, дори Левски ми се доверяваше, пък… Абе какво да ти обяснявам: народните дейци хем ме имат за свой, хем за не съвсем свой. И са прави: името и постъпките на тате тегнат връз мене.

Тя го изгледа продължително. И го съжали: добър и честен човек беше Димитър, ала страдаше от притеснителност и от липса на предприемчивост. Такива хора са полезни, ала само когато друг ги ръководи. Младата жена стисна юмруци — какво пък, защо тя, доброволната отшелница, да не си изпита силите да стане онзи ръководител, от който се нуждаеше брат й?

— Името и постъпките на тате тегнат върху двама ни. Туй е орис, не можем го промени. Ала тази орис ни налага друго: ако искаме да не сме извън народните дела, не бива да чакаме народните дела да ни намерят, а трябва ние да потърсим народните дела. И онези, които ги кроят и сътворяват с ръцете си.

— Хубаво го каза. Ама хайде намери ги народните дела, де! Комитетите са тайни не само по име, а и…

За известно време двамата се умълчаха. Мартенският здрач изпълзя иззад шкафове и миндерлъци и се настани между тях. Младата жена не обичаше тъмнината, но специално сега й беше благодарна: надяваше се тя да скрие безпомощността, която усещаше изписана върху лицето си. Защото лесно се изричат големи думи като нейните одеве, ала друго е, когато речеш да ги осъществиш. Как става това да издириш водителите на бунтарите и да им предложиш силата, че и живота си? Можеш ли да тръгнеш като телалин и да ги призоваваш от кръстовищата на града? Ех, да беше жив братовчедът Анастас (тя мислеше за тъй рано поминалия се Анастас хаджи Добрев), тези трудности нямаше да съществуват. Но сега?

— Сякаш се досещам на коя врата да почукам — наруши мълчанието Стилияна. — И то с двояка цел: да попитам що се върши в Сливен и да заявя, че на Димитър и Стилияна Георгакеви може да се разчита… наспроти теготата на бащиното им име…

Той я стрелна с очи.

— Какво си намислила да сториш?

— Има един човек в града ни, който няма да побие байрак на Куш-бунар или с пушка в ръка да прескача шубраките, но когото народните дейци никога няма да пренебрегнат за каквото и да е… както нас с тебе например. Даскал Добри Чинтулов. Той положително ще знае, щото се готви подмолно в Сливен, и ще може да каже където трябва и каквото трябва за децата на Йоргаки чорбаджи.

— А защо си сигурна, че ще се издаде пред дъщерята на същия този Йоргаки чорбаджи?

— Някога бяхме първи дружки с Анастасия, жена му. Впрочем и със Златина Евтимова също. Златина потъна вдън земя. Откакто пък Анастасия се омъжи, пътищата ни се раздалечиха, ала тя не може да е забравила що за човек съм и на кой господ се кланям. И ще отключи, вярвам, катинара на мъжовото си недоверие.

Димитър поразмисли, после сви рамене:

— Ами опитай. С люде като Чинтулови по-добре може да стане, по-лошо — не може.

… На другата сутрин към часа девет по европейски Стилияна вече чукаше на портата на Чинтулови. Само тя си знаеше онова, което преживяваше в този момент. Ами ако Анастасия хлопнеше вратата пред носа й? Ако й напомнеше зулумите, вършени вече десетилетия от баща й (жертва на някои от тях бе станали сам Добри Чинтулов) и й посочеше пътя надолу? Понеже едно е дружба между девойчета, за които най-голямото преживяване е някой пламенен поглед на ерген или подхвърлено писъмце, съвсем друго — срещата между две зрели жени, на които животът бе отредил напълно противоположни пътища.

За щастие още с отварянето на вратата се разбра, че всичките й опасения са били неоснователни — Анастасия я посрещна така мило и сърдечно, сякаш всеки ден през изминалите двадесет години те бяха прекарвали заедно. Както в детството… Окуражена от топлотата на приема, напук на неписаните правила на гостуването и гостоприемството Стилияна набързо приключи с общите приказки и разказа същинската цел на посещението си. Дори и да се изненада, Анастасия с нищо не го показа: „Така е, когато си споделяла променчивата съдба на един Чинтулов!“ — с малко завист помисли гостенката. А в това време приятелката й предложи:

— Няма нужда да го предъвкваме на два пъти. Хайде да те водя при Добри, той ще те разбере по-хубаво от мене.

— Как? — смаяно рече Стилияна. — Мигар господин Чинтулов е тука?

Наистина беше за смайване — къде се е чуло и видяло в светъл божи делник един сливналия да бездействува в дома си? Стопанката навярно прочете мислите й. И светлото й лице сякаш се ослани.

— Очите му от ден на ден отиват към лошо — обясни Анастасия. — И за да ги пести, прескача до школото само за часовете си. Ела!

Когато в безсънната нощ се готвеше за това гостуване, Стилияна стигаше само до разговора с нявгашната си приятелка. И сега се стъписа: мисълта, че тя, почти неуката, ще застане очи в очи пред човек като Добри Чинтулов, я плашеше. Но вече нямаше място за отстъпление. И тя с израз на обречена тръгна подир стъпките на домакинята.

Оказа се, че страховете й са били напразни — Добри Чинтулов я посрещна не само просто и естествено, но и с нещо такова предразполагащо, сякаш отдавна я бе очаквал. Анастасия каза две-три думи, колкото да се подеме разговорът, сетне отиде уж за сладко, а всъщност да ги остави сами. Стилияна с неочаквана за нея свобода разказа за онова, което я бе довело тук. Учителят я слушаше, без да я прекъсва; на пръв поглед изглеждаше, сякаш цялото му внимание е съсредоточено в играта с ланеца на часовника му, но младата жена усещаше, че той не изпуща нито една дума от разказа й.

— Вие с Димитър сте по-мнителни, отколкото е оправдано — рече Чинтулов, когато тя свърши. — И докато за вас, госпожице, като човек по-настрана от света това горе-долу е обяснимо, не е същото за брат ви. Мигар за толкова години не е разбрал, че за сливенските патриоти той е народният учител Димитър Георгакев, а не синът на кмета Йоргаки чорбаджи?

Стилияна понечи да каже какво мисли за характера на брат си, но се въздържа, предпочете да му го спести. И вместо това отговори:

— Да, но ето че патриотите отново се стягат за нещо свято, а народният учител Димитър Георгакев съзнателно е държан настрана.

Добри Чинтулов не беше надарен с външност, дето да накара едно момиче да премалее, ала затова пък в присвитите му зад очилата очи се четеше много топлота и разбиране. А когато след последните й думи се усмихна, на Стилияна се стори, че тази усмивка на широкото му добряшко лице сякаш изпълни стаята.

— Ако това, вашето, не е насилие върху логиката, здраве му кажи! Вие с брат си приемате като предварителна даденост, че родолюбците странят от вас заради баща ви, и от там нататък всичко лепите тухла върху тухла, без дори да помислите, че градежът ви може би е без темели.

— Ще имате ли куража да кажете, господин Чинтулов, че наистина е без темели?

— Не само ще го кажа, но и ще го докажа, драга госпожице. Ала нека първо да се уточним: вярвате ли на думата ми?

— Повече, отколкото на своята собствена.

Той, разчувствуван, й поблагодари с кимване на глава.

— Е добре, тогаз повярвайте ми, че ако изобщо в Сливен се крои нещо против тирана, то никой не е посветил в него не само Димитър Георгакев, а и мен. — Продължително мълчание. — Трябва да призная, че също и моята логика издиша. Аз пък приех като предварителна даденост, че народните труженици непременно ще ме посветят в делата си. А защо, питам ви, са длъжни да ме посвещават? Защо трябва съдбовната им тайна да се знае и от още едного, стар и почти сляп човек, от когото делото им няма никаква полза?

— Напротив, има — обади се Анастасия; която се бе върнала при тях и тъкмо им поднасяше купички сладко. — Хиляди и хиляди са людете, за които е достатъчно името на Добри Чинтулов, за да повярват в правотата на едно начинание, колкото и опасно да е то.

— Благодаря ти, мила. Ти ме караш да вярвам, че животът ми не е преминал напразно… — Той се обърна пак към гостенката. — Вие, госпожице, ми обещахте, че ще приемете думата ми. А думата ми е такава. Според мен засега и все още нищо подмолно не се върши в Сливен. Подир погромите, които последваха гибелта на Левски и заточаването на Узунов, комитетът в града ни не можа да се съвземе от удара и се разпиля от само себе си.240 Но господа чорбаджиите не знаят това. И тъй като се боят и от сянката си…

Стилияна го изслуша, но не се предаде:

— Щях да се съглася веднага с вас, ако не е било това сведение, изпуснало се от устата на Хайдар бей. Щом в Букурещ съществува централен комитет, то положително ще има комитети из Българско. А може ли да се градят комитети в Българско и да не се започне от нашия Сливен?

Добри Чинтулов безпомощно разпери ръце — жестът му показваше, че отново навлизаха в кръговрата на една логика без факти, от който нямаше излизане. Стилияна го разбра и го прие като упрек за твърдоглавото й упорство. Но преди да се почувствува посрамена, притече й се на помощ Анастасия:

— Като ви слушам, и двамата сте прави — рече. — И се лутате, защото през цялото време гадаете, а не знаете нищо със сигурност. Щях да предложа да изчакате, дорде събитията сами ви посочат истината. Но в същото време разбирам и тебе, и бате ти, Стилиянке. И за туй ще дам друг съвет: да се допиташ до още един човек. За брат ми Иванчо си мисля. Напоследък Добри прекалено се откъсна от света, заприличал е на монах-пустинник. Иванчо никога не е бил от баш бунтарите, ала покрай търговията дружи с повече свят. А който дружи с повече свят, повече достига и до ушите му. На мен Иванчо ще се довери, а на тебе и Димитър Георгакев ще повярва. Искаш ли да опитаме?

— Стига господин Чинтулов да няма нищо против…

— Ами че идете — вдигна рамене учителят. И добави тъжно: — Може покрай вас и аз да науча мъти ли се нещо в нашия Сливен.

Половин час по-късно двете жени вече пристъпваха в кантората на Иванчо Желязков; преминала през изпитнята на срещата с учителя, тук Стилияна се чувствуваше къде-къде по-спокойна и самоуверена, пък нали и Анастасия беше до рамото й. Търговецът се изненада от неочакваното — и толкова необичайно — посещение, но без колебание прекъсна другата си работа, отпрати от стаята служителите си и после внимателно изслуша сестра си и Стилияна.

— Снощи бях в метоха, когато поп Юрдан разправи за наученото от Хайдар бей — каза, когато те завършиха. — Също и другото чух, че навярно нашите сливналии няма да стоят със скръстени ръце, когато другаде ще точат ножове и ще леят куршуми. Но това бяха предположения, не и сигурни сведения.

— А ти, бате? — попита го в упор Анастасия. — Ти знаеш ли нещо или не знаеш?

Стилияна забеляза, как ситни бръчици набраздиха високото му изпъкнало чело. Въпросът очевидно го бе затруднил.

— Със срам трябва да призная, че ако се готви нещо в Сливен, аз не съм от посветените.

— Срам? — обади се Стилияна. — Защо срам, господин Желязков?

— Защото, ако беше жив баща ми, той положително щеше да бъде от посветените… дори и сто лазарника да тежаха върху гърба му. Вярно, хората не се крият от мене, но и не се доверяват тъй, както се доверяваха нему. Е, ако се върне Михаил Икономов, както се говори, тогаз невям по̀ ще съм осведомен, но сега…

— Ще рече — тъжно произнесе Стилияна, като се обръщаше към приятелката си, — двамата с брат ми пак ударихме на камък…

Иванчо Желязков внезапно се пооживи:

— Питая дълбоко уважение към вас и Димитра Георгакев, госпожице. И разбирам чувствата, които ви терзаят. Сега ми хрумна, че заради уважението ми и заради вашите чувства все пак мога да сторя нещо.

— Какво, бате? — поощри го Анастасия.

— Да говоря с едного, който, вярвам, със сигурност ще знае гласи ли се нещо в Сливен или не. И ако се гласи, ще го придумам в комитета да не слагат на една везна Йоргаки чорбаджи и децата му. Не, не, не питайте към кого ще се обърна — това е негова тайна, не моя. Аз само обещавам, че най-много до ден-два ще го намеря и ще говоря с него. И сетне чрез сестра ми ще обадя наученото вам, госпожице Георгакева, или направо на даскал Димитър, ние се имаме с него.

Стилияна се поколеба — нравите все още не позволяваха жена да се ръкува с чужд мъж, особено пък ако тази жена, дори и да е на години, е неомъжена. Но после си отговори сама: а мигар самото й идване тук бе допустимо от нравите? И като надви смущението си, тя подаде ръка. Иванчо Желязков я стисна силно, по мъжки.

Иванчо Желязков се изненада: откъде ли се е намерил по никое време тук, на Асеновския боаз, един турски офицер, при това сам, без охрана? Още си задаваше този въпрос, когато другият, изглежда, го забеляза, понеже спря да го дочака. И докато го приближаваше, Иванчо разпозна ситно къдравата брада и гърбавия нос на Хюсеин бей. От това изненадата му не намаля — какъв ли дявол ще да е накарал миралая на държавната фабрика да си остави работата и задълженията, за да тръгне на гезме по стръмнините на балканските пътеки? Беят очевидно си задаваше съвсем същия въпрос за него, защото, докато се здрависваха (точно така: здрависваха се по европейски, а не се поздравиха с теманета), в маслинените му очи можеше да се прочете искрено удивление. Ако останеше на Иванчо, навярно щеше да премълчи учудването си и да заприказва за времето или за ланския сняг. Потурченият арменец обаче се оказа по-искрен от него:

— Къде насам, Желязков челеби? — запита направо. — Не можех да си представя, че един виден сливенски търговец ще си зареже кантората в четвъртък следобед, времето на най-оживения алъш-вериш, и да излезе на разходка в планината…

— Съклет, миралай бей, само пусти съклет — храбро излъга Иванчо. — Преуморих ли се напоследък, или просто ме е стегнала шапката, ала…

— Имах честта да познавам баща ти. — В черната брада на арменеца грейнаха два реда ослепително бели зъби. — Как ли щеше да се сащиса той, Фабрикаджията, ако научеше, че синът му в светъл делник е излязъл да си разхожда съклета?

Търговията бе научила Иванчо Желязков на дипломатичност във воденето на разговорите. Благодарение на това той съумя хем да не замълчи, хем нищо да не отговори:

— Фабрикаджията щеше двойно да се сащиса — каза със смях, — ако разбереше, че в тази ненавременна разходка синът му е срещнал не друг, а неговия заместник във фабриката…

— А, моето той щеше да одобри. Саръиваноглу и съдружниците му са ни конкуренти, Желязков челеби. Нали знаете що значи думата конкуренти? Е, да, естествено, вече конкуренция има и при вас, базиргяните… Та човек трябва да следи какво вършат конкурентите, челеби.

Увлечени така в сладки приказки, двамата извървяха пътя до фабриката на „Саръиванов и Сие“. Вероятно ги бяха забелязали отдалече и бяха предупредили за тях, понеже едва приближиха до маазите в подножието, когато Кювлиев, разтопен от угодливост, почти изтича насреща им. Ах, как не бил уведомен отнапред, за да се приготви!… Не, Стефан Саръиванов го нямало, сутринта заминал към Жеравна и Котел да купува вълна. Но нищо не било това, той, Тотьо Кювлиев, щял да ги посрещне според силите си. И прочие, и прочие. Докато го слушаше, Иванчо се запита какъв ли процент от тази любезност щеше да се лее по Асеновския боаз, ако беше дошъл сам. И не можа да си отговори…

Както и подобаваше за случая, Кювлиев най-напред ги покани в „канцелярията“. Навярно знаеше привичките и вкусовете на миралая, понеже на масичката се появиха стъкленица изискан френски коняк и три тумбести чаши. Но за негова изненада Хюсеин бей поклати глава:

— Да оставим коняка за по-нататък, Тотьо ефенди. Нали е речено: първо работата, после удоволствието.

Иванчо Желязков се заслуша. Той не бе повярвал на одевешните приказки на арменеца, пък виж, то комай ще излязат истина?!

И действително излязоха истина — на въпросите на Тотьо Кювлиев миралаят отговори така: нали падали бир парче колеги, та той, управителят на държавната фабрика, дошъл да се позапознае с работата им и да понаучи нещо, да помогне в друго. Като чу това, фабрикантинът се почеса по врата: щом Хюсеин бей искал да се запознае по-основно с фабриката, добре било да повикат и третия от съдружниците, Боян Боянов, който все още бил устабашия, та никой по-добре от него не познавал нещата. После от кумова срама запита и него, Иванчо, за целта на посещението му. Но тъй като същинската цел на Иванчо беше да се види именно с Боян Силдаров (той все още не можеше да свикне с това изкуствено „Боянов“), задоволи се да повтори онова, което каза по пътя на миралая — че ей така, излязъл на разходка, — но дипломатично добави „и да направел дружина на Хюсеин бей“.

Проводиха за Боян и появяването му предизвика кисела гримаса върху лицето на Кювлиев — устабашията не си бе дал труда да се преоблече и да се яви пред миралай бея в по-представителен вид, а бе дошъл в работните си дрехи, достатъчно обилно „украсени“ от конци и фъндъци вълна. Иванчо Желязков забеляза кривата гримаса на Тотьо, но забеляза и друго — противно на него Хюсеин бей остана видимо доволен от „каяфета“ на устабашията. Досети се за причината: външният изглед на Боян издаваше човек, който не е изпъвал крака в „канцелярията“, а се е трудил с двете си ръце край дараците и становете.

Задачата да разведе управителя на държавната фабрика Боян прие като всяка друга — без цупене, но и без изкуствено въодушевление. Когато тръгнаха на обиколка, Иванчо се присъедини към останалите трима, само защото не намери удобен повод да откаже. Ала не съжали: наистина той нямаше познанията и тънката наблюдателност на Хюсеин бей, та не всичко от разговорите и поисканите обяснения разбра, но му беше приятно да слуша разказа на Боян. Не толкова за съдържанието му (беше изпъстрен с много думи и понятия, които му бяха чужди и неясни), колкото за начина, по който говореше Боян — виждаше се, че той бе вложил сърцето си в градежа и уреждането на фабриката, та разказваше за нея не с хладна описателност, а с любов и нежност като за свидна рожба. Изобщо Иванчо Желязков обичаше да присъствува, когато разговарят истински познавачи от някой занаят, пък до него имаше двамина — Хюсеин бей и Боян, — които бяха точно от този вид.

Особено дълго се застоя Хюсеин в отделението, където с грохот тракаха становете. Полюбопитствува за всеки най-малък чарк — от колелото, което пренасяше силата на водата, до последното пиронче на ткалата. Гледаше, пипаше, изучаваше, а чернобрадото му лице се разтегляше във все по-широка и все по-странна усмивка.

— Кому поверихте уредбата на фабриката? — попита той Кювлиев, като се мъчеше да надвика безподобния шум в отделението.

— На негова милост. — Фабрикантинът показа към Боян. — Той прие да стане устабашия още докато се градяха темелите.

— И сега е ваш ортак, нали? С какъв пай?

— Една шестина, бей. Една шестина за него, две за мене и три за Стефан.

— Да кажеш на Стефан Саръиваноглу — продължи едновременно да се усмихва и да крещи потурнакът, — че трябва да му увеличите пая. Да стане поне колкото твоя, ако не и колкото Стефановия.

Този път нямаше непонятни думи, ала Иванчо Желязков пак не проумя този разговор. Той помнеше, че Боян бе влязъл във фабриката с две голи ръце и без никакъв капитал, та не разбираше защо според миралая трябва да получава наред с истинските съдружници. И по-късно, когато се върнаха в „канцелярията“, беше тайничко благодарен на Тотьо Кювлиев, че зададе точно този въпрос.

— Да мога да кажа на Стефан защо даваш този акъл, бей — обясни.

Предишната странна усмивка отново разкри седефените зъби на арменеца.

— Защото фабриката ви е образец на хитрина и тънка пресметливост, Тотьо ефенди. В сегашния си вид тя не е точно индустрия, а по-скоро усъвършенствувана манифактура… ако разбираш какво значи тази дума. И като манифактура тя не може да сподели, хм, превратната съдба на „моята“ фабрика, която девлетът дължи на бащата на тук присъствуващия Иванчо челеби. Защото кой ще тръгне да одържавява една манифактура? Ами че то е почти все едно да одържавяваш становете по собите и херодаите на половината сливналии… В същото време фабриката е и така измайсторена, че, хм, стига да няма съвършено никаква опасност от одържавяване, само за два месеца и с двеста-триста хиляди гроша тя ще се прероди в истинска съвременна индустрия. Този акъл и тази хитрост трябва да се заплатят, ефенди.

Смътно подозрение се мярна в съзнанието на Иванчо Желязков. Аха, ето каква била причината, довела тук миралая: той е видял хитруването на Боян и тъй като знае как с двеста-триста хиляди гроша фабриката би станала годна за одържавяване… Същото, изглежда, бяха помислили Тотьо и Боян, понеже лицата и на двамата видимо побледняха. Промяната в тях не остана скрита и за Хюсеин бей, защото той подхвърли шеговито, показвайки с очи към Боян:

— В цялата империя навярно аз съм единственият, който може да забележи чалъмите на негова милост. Но аз имам един голям кусур, Тотьо ефенди — пийна ли малко коняк, мигом забравям, каквото съм забелязал. Тъй че я капни в чашите…

Кювлиев толкова трескаво побърза да изпълни подканването му, че напълни чашата до самия ръб. Хюсеин бей направи недоволна гримаса — той, възпитан във Франция и Белгия, много добре знаеше докъде налива коняк в чашите истинският познавач.

— Излишно беше, ефенди — каза с нотка на разочарование. — Аз не минавам за мюзевирджия. Пък и не беше това целта на гостуването ми.

— А каква беше целта, бей? — намеси се в разговора Иванчо.

— Точно каквато ти я казвах по пътя, Желязков челеби. Да видя с очите си какво и как вършат съперниците ни. Защото, стига да иска, устабашията ще може да ми отговори… както преди години би ми отговорил Добри Фабрикаджията, мир на праха му. — Той отпи от коняка и хвърли въпросителен поглед към Боян. — Може ли?

— Заповядай, бей ефенди. Нямам какво да крия от тебе.

— Ще започна с един много страничен въпрос. Одеве, когато Тотьо ефенди наливаше коняка, ти направи знак, че не искаш. Защо?

Боян сви рамене; бяха здрави, масивни, силдаровски рамене.

— На работа съм, бей. Има време, отредено за работа, има и време, отредено за почерпка. Каращисаш ли ги, разваляш и двете.

— Така и предположих — кимна с разбиране миралаят. И сякаш за да подчертае, че за него не е време за работа, сръбна още една съвсем малка глътчица от питието. — Та да си дойдем на думата — каза. И се наведе напред над коляното си. — Отдавна имах самочувствието, че зная всичко за платнопроизводството, пък напоследък се препъвам. И аз, и ти произвеждаме плат. Вълната е еднаква. По отношение на машините ти си, речи го, един век зад мене. И би трябвало също и платът ти да е един век назад от моя. Но като ги изложим един до друг на сергията, само луд или сляп ще предпочете моя пред твоя. Твоят е мек, равен, без нишки и възли, докато моят… С една дума, ти обръщаш с краката нагоре всяка закономерност и със сукното си забиваш моето сукно в земята. Защо? Как го постигаш, Боян ефенди? Защо дори аз, ако ще си шия нова униформа, ще си купя от твоя, а не от моя плат? Къде е разковничето на твоя успех? Или на моя неуспех, както искаш го наречи?

— Мисля, че мога да ти отговоря, бей ефенди. В държавната фабрика ти имаш машини, и то от най-добрите, това е вярно. Ала и най-добрите машини се управляват от човешка ръка.

— Искаш да кажеш…?

— Да. Нашите работници тук ние подбираме измежду най-опитните абаджии на Сливен и казата. Хора, дето носят опита на десет поколения тъкачи. И дето работят не само за гюндулука, а и за името си. И на предците си за името. Докато твоите работници, бей…

Той се запъна, но миралят го поощри:

— Карай, карай. Дошъл съм за истинската истина, а не за полята с шуруп като кадаиф.

— Навремето Фабрикаджията работеше само с българи, които си разбираха занаята. Когато го напъдиха, половината от тези българи също оставиха фесовете с чилинчетата и напуснаха. Впрочем и аз бях от тях. Надойдоха мюсюлмани, полакомени от добрата плата и лъскавата униформа. Да, ама те разбираха от станове и тъкане точно толкова, колкото и от карането на трен. А вместо да си плюят на шепите и да учат занаята, те си посвещаваха времето да се държат като господари с рая към останалите във фабриката българи. И като им направиха живота черен, те, българите, малко по малко се разотидоха. И какво е сега положението във фабриката? Там са само правоверни, ала събрани от кол и въже. Пък се оправят с хубавите ти машини според нашата поговорка: „Разбрала ми свиня от кладенчева вода.“ Но платът върху сергията на търговеца или върху тезгяха на терзията не говори за вярата на майстора си, а за майсторлъка му. Е, това е невям разковничето, бей, за което се интересуваше.

Сигурно имаше истина в тези думи, но имаше и много дързост. Иззад присвитите си клепачи Иванчо Желязков с любопитство се загледа в миралая. Какво щеше да види в тях Хюсеин бей? Истината или дързостта? Беят не го остави да гадае дълго:

— Благодаря ти, Боян ефенди — произнесе той с уважение. — И ще ти призная нещо. Не искам да изглеждам като котка, която пада винаги на краката си, ала твоите разсъждения не са ми напълно чужди — бивали са случаи и аз да стигам до тях или до тям подобни.

— Тогаз излиза, че няма за какво да ми благодариш, бей.

— Благодарността е за прямотата. Защото истината ти е пиперлия, а ти я каза без заобикалки, с рога напред, на един мюсюлманин и при това забитин на падишаха.

— Аз не я казах на мюсюлманина и забитина, а на човека Хюсеин бей. Онзи човек, който отпусна емеклилик на Добри Желязков Фабрикаджията, а в конака никога не се е поколебавал да вдигне дума в защита на онеправданите българи.

Двамата се поклониха един на друг. Иванчо Желязков си каза, че този мълчалив жест говореше много повече от хиляда думи.

Повторно предложиха коняк на Боян, но той отново отказа и с някакво смотолевено извинение тръгна нататък, където свистяха каишите и глухо тропаха становете. Иванчо промърмори едно оправдание, не по-ясно от Бояновото, и се измъкна подир него. Застигна го и там, в двора на фабриката, го заговори. Онова, което му каза, в общи линии повтаряше чутото от Стилияна Георгакева и от сестра му Анастасия, само звучеше по-спокойно и делово, по мъжки.

Боян го изслуша внимателно и ъгловатото му лице се разтегли в приветлива, но в същото време свидлива, чисто силдаровска усмивка.

— Абе думах си аз, че човек като тебе, нито без време ще тръгне на разходка, нито ще си зареже работата, за да завърти опашка на Хюсеин бея, ама не ми идеше на ум, че баш за мене си поел насам.

— Нали от памтивека сме приятели, трябваше да се сетиш…

— Може би щях да се сетя, ако бях дочул за тези чудновати приказки на мютесарифа. Но ние тук сме малко като отшелници, знаеш. И вестите стигат до нас, едва след като хубавичко отлежат в низината.

— Може да ме повикат — подкани го Иванчо. Това означаваше „Хайде да си дойдем на думата“ и Боян го разбра.

— Като че напразно си бъхтал пътя до тука, Иванчо. И коняк не пи, и отговор на въпросите си няма да получиш. Жалко! Не за разходката ти казвам това „жалко“ — за сина и дъщерята на Йоргаки беше то. Надраснали са те и богатството на баща си, и проклетията, и еветчилъка му — заслужаваха нещо по-добро за благородството си. Нали разбираш: едно е да си издънка примерно на Георги Силдаря, друго — на Йоргаки Чорбаджи. Когато сладък плод се роди от дивачка или от киселица, той трябва да се спастря като златната ябълка от приказките.

— Не ме убеждавай, нали за това съм тук. По-скоро ми кажи какъв ответ да им дам, на златните ябълки.

Боян извади пунгия с тютюн и тънка хартия и сръчно си сви цигара.

— Моето положение в народните работи е много особено, Иванчо. Бивал съм на събрания на революционния комитет, познавах се и съм говорил очи в очи с нашия светец Левски, царство му небесно, но никога не съм бил член на комитета. Мисля си, от уважение към баща ми ме канеха, не заради някакви мои дарби или заслуги. Разбираш ли? Членовете на комитета нямаха тайни от мене, но и не ме брояха за един от своите. Нещо като близък съмишленик, а не член, такова беше моето положение.

— Близък съмишленик, от когото нямат тайни — е, чини ми се, че наистина съм потропал на добра порта.

— Не забеляза ли, че ти говорех в минало-бешало време? До преди три години, когато Дякона още плетеше тайната мрежа в Българско. — Боян запали и вдъхна няколко пъти от лютивия дим. — Според мене или комитетът се разсъхна със смъртта на Левски, или ако съществува, вече не ме броят за близък съмишленик, от когото нямат тайни.

— Дявол да го вземе! — изруга Иванчо. — Тъй ми се искаше да помогна на Димитър и Стилияна… Пък и повярвах, че щом в Букурещ има централен комитет, не може в нашия Сливен да няма…

— Защо не попиташ даскал Добри? — прекъсна го Боян. — Той е по-стар от нас, но комай винаги по̀ е бил по народните работи.

— Не ти ли казах, че първом са се допитали до него? Но този път и Добри Чинтулов не е могъл да направи нещо за тях, да им подаде ръка в благородния порив.

Известно време Боян пуши мълчаливо, после рязко захвърли цигарата и я размаза с пета.

— Като че се сетих към кого да се обърнем. — Той спря едно минаващо чираче и му нареди да повика някой си Стефан. — Грешката ни е, че в подобни случаи все търсим старите. Добри Чинтулов, баща ми, поп Юрдан… Докато народните дела се облягат главно на плещите на младите, онези, които се сражават с тирана по чукарите на Стара планина.

Още говореше, когато към тях приближи един момък — висок и снажен хубавец с открито лице, широки плещи и тънък кръст.

— Стефан, син на Серт Коста — представи го Боян. — От два-три месеца е при нас и комай скоро ще напредне във фабрикаджийство.241

Момъкът не каза нищо, но пролича, че похвалата го поласка. А после все така мълчаливо изслуша и въпросите.

— Съжалявам, майсторе — рече, — но не мога да ти отговоря.

— Не можеш или не искаш?

— Не биваше да ме питаш така, майсторе. Дори да не си забелязал почитта ми към тебе, сигур помниш, че дължа живота си на баща ти. При това и двамата имате име на най-добри патриоти. Е, ако знаех нещо, щях ли да го скрия от тебе и от сина на твоя баща?

Иванчо Желязков оцени умния отговор на младия човек, но иначе не скри съжалението си, че още една врата се затваряше пред него.

А в същото време Боян продължи да пита:

— Значи ли това, че в Сливен няма революционен комитет?

— Ако има, аз не съм от посветените в делата му. Но повече ми се струва, че няма комитет, майсторе. Другарувам с хора, които отдавна са в народните работи, познавали са Левски, били са и в нявгашния комитет. Ние бистрим политика, ослушваме се какво се върши в Букурещ и из Българско, заканваме се на султана, ала няма нищо… няма нищо…

— Организирано — подсказа Иванчо Желязков.

— Да, няма нищо организирано. Тъй мисля аз. — Стефан Серткостов отново помълча. — Все пак мога да ти обещая нещо, майсторе.

— Думай да чуем!

— Когато се събираме с моите другари, ще съобщя за желанието на даскал Димитър и на сестра му да бъдат полезни. Ще предам и вашата препоръка, твоята и на господина Желязкова. Защото искам да ви река, че в кръжеца ни вашите имена се тачат от всички.

— Е, слава на Бога! — възкликна Иванчо. — Не изпълних кой знае как поисканата ми услуга, но все пак няма да се върна с празни ръце…

Откъм „канцелярията“ го повикаха — Хюсеин бей го чакаше, за да се приберат заедно в града.

Стефан Серткостов бе налучкал истината: всъщност от 1873 година насам комитетът не съществуваше, нямаше дори революционна група, както разбираше това понятие Апостола, а само някои от предишните комитетски дейци и неколцина по-млади около тях се събираха отвреме-навреме, псуваха тиранията и мечтаеха за битки, славна смърт и победа, но всичко свършваше дотук. Липсваха предишната трескава подготовка, купуването на оръжие, писмата с тайнопис, кръстосването на казата от куриери; имаше само недоволство и непримиримост, но кога е бивал Сливен без тях? Тази дрямка в средите на революционните дейци навярно не бе останала незабелязана от турските шпиони, а чрез тях — и от властта, защото в града не се усещаше и помен от предишното напрежение, от нуждата да се спазват строгите правила на съзаклятието. И сбирките, за които бе споменавал Стефан, отдавна вече бяха загубили от тайнствеността си; наскоро Нено Брадата казваше с тъжен хумор, че вече можели да се срещат и разговарят в църковното кафене, никой от околните нямало да им обърне внимание…

И точно по тази причина беше някак неочаквано, почти необикновено, когато съвсем „по старому“ от ухо на ухо премина вест: народните дейци се свикваха на събрание. Изненадващо беше и друго — починът бе дошъл не от някой от по-личните членове на нявгашния комитет като например Михаил Икономов (той преди петнадесетина дни се бе прибрал от Шумен), Димитър Топалов или Нено Господинов, а от комитетския „пощар“ Михал Стоенчов, който, общо взето, винаги бе оставал на втора линия и в сянката на учените даскали и преуспелите занаятчии и търговци. Тъй или иначе в тази неделна привечер през юли в читалището се събра доста народ. От първооснователите на комитета тук бяха Икономов и другият учител Иван Ханджиев, двамата Димитровци — Събев и Топалов, също Нено Брадата, Кондю Кавръков и, разбира се, Михал Стоенчов. На поканата се бяха отзовали и двамина приобщени по-късно — лекарят Начо Планински и изкусният златар Димитър Кукумявков, който се бе преселил неотдавна в Сливен от Варна, ала иначе бе тукашен човек, от Градец, — както и трима-четирима от най-младите, наричани на подбив „чираци в народните работи“; за най-изявен или поне най-непримирим от тях минаваше Стефан Боянов, деветнайсетгодишният син на Боян Боянов и внук на Бяно Абаджи.

Насядаха кой къде намери и разговорът започна от само себе си:

НЕНО БРАДАТА: — Тю да му се не види макар, откога не ми се беше разигравала така кръвта в жилите! Да знаеш, Михале, ако си ни пратил за зелен хайвер, отсега ти давам опрощение — стига ми, дето пак се почувствувах човек и българин, а не товарно добиче.

ДИМИТЪР ТОПАЛОВ: — Щом ни е повикал Михал, трябваше да речеш „да гоним Михаля“, а не „за зелен хайвер“.

ИВАН ХАНДЖИЕВ: — Аз пък се приготвих за нещо сериозно. Мислех си — има святи дела, с които майтап не бива.

МИХАЛ СТОЕНЧОВ: — Прав си, даскале. Както не можеш да се поглумиш с някого, като му речеш „Детето ти се уби“, тъй и… С една дума, няма гонене на Михаля, няма зелен хайвер.

МИХАИЛ ИКОНОМОВ: — Казвай тогава без повече встъпления.

БЯЛ ДИМИТЪР СЪБЕВ: — Наистина казвай, не ни мъчи повече. Зазяпали сме те така, сякаш ще ловим халвата по Заговезни…

МИХАЛ: — Имам сигурна вест. Предаде ми я Димитър Поптодоров.

Д-Р ПЛАНИНСКИ: — Извинявайте, но кой е този Димитър Поптодоров?

НЕНО БРАДАТА: — За Георги Икономов чувал ли си, докторе? Един от най-личните народни дейци на Сливен? Да? Е, Димитър е негов братец — едничкият от семейството на дядо поп Тодор, който не се пресели в Русчук.

МИХАЛ: — Хаберът е анджък от Георги. Сега слушайте хубаво. Бил наш Георги в Ески Заара заедно с още двоица апостоли. Тъй, тъй, не измислям — тази дума бил казал Георги, апостоли. Други пък апостоли кръстосвали навред от двете страни на Стара планина. И щом се привърши беритбата… (кратко драматично замълчаване)… ще се вдигат на оръжие.

КОНДЮ КАВРЪКОВ (прекръства се): — Ох, свети Боже, най-сетне…

МИХАЛ: — Този път щяло да бъде или свобода, или смърт юнашка. И Георги ни известява: да не сме оставали на опашката и да се стягаме за септември.

СТЕФАН БОЯНОВ (буйно): — Септември?! Че кой ще ти чака септември?

ИКОНОМОВ: — По-кротко, момче, по-кротко. Говорим за бран на живот и смърт, не за пехливанлъка по панаира — бързането сега е по-гибелно от чума. (Към Михал Стоенчов:) Само това ли ти предаде Георгевият брат, адаш?

МИХАЛ (гневно): — „Само това“, „само това“!… Че малко ли ти се види, даскале? Народът най-сетне ще се вдига за свобода или смърт юнашка, пък ние — „само това ли“…

БЯЛ ДИМИТЪР: — Казаха ли ти го, даскале?

КОНДЮ: — Абе няма какво да умуваме. Да се разотиваме по домовете и да стягаме цървули, котки242 и вулии, че ей тези сини скали нас чакат.

НЕНО БРАДАТА: — И да прегледаме пушките, що от две години сме изпокрили в избите или под керемидите на покривите. В каквито и намазнени парцали да сме ги увили… (Понечи да стане, но с изненада забеляза, че може би с изключение на най-младите никой не се готви да последва примера му. Учудено:) Ама вие какво бе? Да не се заловите да умувате, докато другите вече ще леят кръвта си в Стара планина?

ТОПАЛОВ: — Почакай, Нено. До септември има бая време, ще смогнем и за цървулите, и за пушките.

ХАНДЖИЕВ: — Бързането е оправдано само когато се гонят кози в Балкана. Не виждам какво ще загубим, ако отделим половин-един час време за изясняване и уточнение.

МИХАЛ: — Винаги съм знаел аз, че учена глава бунт не прави. На нея дай — как беше? — изясняване и уточнение. Но… Хайде да оставим другите да бият гаджалина, пък ние да се уточняваме.

ИКОНОМОВ: — Казваш го на подбив, ала аз ще се възползувам от поканата ти, адаш. Защото наистина има едно-две неща, които ме смущават.

КОНДЮ (подигравателно): — Като например?

ИКОНОМОВ: — Като например самото съобщение от Георги Икономов. Ще се вдига всенародно въстание, бил съобщил той. И апостоли обикаляли по четирите краища на България да стъкмяват въстаническата войска. Е, приятели, не ви ли се вижда малко чудно, че другаде шетат апостоли, пък тук, именно тук, в бунтовния Сливен, не е наминал пратеник на БеРеЦеКа да каже: тъй и тъй са приготовленията, такъв и такъв е планът за въстанието…

Д-Р ПЛАНИНСКИ (вметва): — Да попита с колко хора и с колко пушки разполагаме.

ИКОНОМОВ (продължава): — … да разпореди накъде да се отправим ние и що да вършим, ами са се задоволили с една устна приказка, дори ей толкав знак не е пратен, колкото да знаем, че туй не е хвърчаща дума, а заповед на единно и върховно началство?

НЕНО БРАДАТА (неуверено): — Михал комай ще излезе прав за учените глави…

БЯЛ ДИМИТЪР (кисело): — Друго, даскале? Нали думаше, че „едно-две“ неща те смущавали. Кое е „две“-то?

ИКОНОМОВ: — Ами да речем подготовката ни. Колко войници можем да вдигнем ние? Десетмината, които сме тука? И още толкова или още пет пъти по толкова? С петдесет души ли ще завардим Котленския проход и Демир капия? Пък нали войната не е само да се вардят проходите, а трябва да се преминава и в напад? Със същите петдесет души ли ще поемем към Цариград, за да изритаме Абдул Азиза от сараите му?

КОНДЮ: — Абе, даскале, защо не си го признаеш, че те е шупе?

ИКОНОМОВ (за пръв път повишава глас): — А защо да не ме е шупе? Онзи, който залага живота си, следва да знае, защо го прави. Кажете ми, ама с пълна сигурност ми го кажете, че умра ли аз, свободата ще дойде, и кълна се в Бога, ще отида посред Машатлъка и без да ми трепне ръката, ще се наръгам в сърцето. Но да се пиша бунтовник и да хвана Балкана, само колкото да ми ръждясат петалата някъде по чукарите, това, виж, не съм съгласен.

МИХАЛ (предизвикателно): — Някой друг да мисли като даскала?

ТОПАЛОВ: — Например аз. Може да го знаете, че аз Икономова много-много не харесвам, не мога и да му простя, че в седемдесет и трета се измъкна от Сливен като пръдня из гащи, ама сега му давам право. Въстание не се вдига току-така. Още Левски — нека пребъде името му! — казваше, че за смъкването на робията са нужни хора, уредба и оръжие. С хора ли можем да се похвалим ний, или с уредба или оръжие?

ХАНДЖИЕВ: — Като се отвори дума за Дякона, та ще повторя друго. Помните ли, когато след Арабаконашкото приключение дойде от Букурещ подкана ли, заповед ли, както искаш го назови, тозчас да се вдигне всеобщо въстание? Как обаче постъпи Левски? Той отговори на БеРеЦеКа: народът не е готов, не съм съгласен да се дават безсмислени жертви. А ние днес сме далеч по-малко готови, отколкото в седемдесет и втора…

КОНДЮ (гневно): — И какво? Да оставим нашите братя в Железник и другаде да умрат за свободата, пък ние да стоим на завет, а?

ТОПАЛОВ (още по-високо): — Защо тогаз не признаеш, че ни каниш не на борба за свобода, а като добичета за салхана?

МИХАЛ (крещи срещу него): — Млък, сархош със сархош! (Към останалите:) Който мисли като тогова пияницата, той не е българин и отечестволюбец, а черна душа и подлец!

ИКОНОМОВ (хрипливо и дрезгаво като при най-голяма възбуда): — Не позволявам нито лични обиди, нито своеволни преценки кой е отечестволюбец и кой — подлец. (Към Михал Стоенчов:) — Кой си ти бе, че ще ставаш съдник за родолюбието на другите?

НЕНО БРАДАТА: — А ти пък кой си бе, че ще позволяваш или няма да позволяваш едно или друго?

За няколко минути в стаята на читалището се възцари незапомнена олелия. Всеки викаше срещу всеки, разнасяха се ругатни и закани, вдигаха се заплашителни пестници.

БЯЛ ДИМИТЪР (като сполучва да надвика всички): — Чакайте! Млъкнете! Престанете с тази гюрултия!… (И когато успява да въдвори малко тишина и спокойствие:) Явно е — помежду ни няма единомислие. Вместо да се хокаме един-друг, да се обиждаме и смразяваме, ето що ще предложа. Които са на един ум с даскал Икономов, нека да си отидат миром. Които обаче са за въстание ведно с ескизаарци — не крия, че аз съм измежду тях, — да останат тук, за да обсъдим работата и да решим как да действуваме. Съгласни ли сте?

Кратко смълчаване. После Михаил Икономов, нали току-що го бяха посочили като предводител на несъгласните, стана и демонстративно, без да се сбогува, напусна стаята. След съвсем късо колебание го последваха също Димитър Топалов, Иван Ханджиев и д-р Начо Планински. По-малко от половината бяха те, пък с излизането им читалищната стая сякаш изведнъж опустя. Останалите се гледаха с явно смущение.

КОНДЮ (неопределено): — Е, такива ми ти работи.

НЕНО БРАДАТА (не съвсем убедено): — Не бяха прави учените глави. Народът е приготвен за въстание и аз мога да го докажа. Знаете ли що ми донесоха верни хора неотдавна? Димитър Георгакев и сестра му Стилияна искали ние, дето сме се посветили на народното дело, да сме известени, че са с нас на живот и смърт и молят да им се даде да помагат. Е, кажете сега: щом децата на човек като Йоргаки чорбаджи са готови да се опълчат против султана, какво да речем за останалия наш буден и свободолюбив народ?

МИХАЛ: — Чедата на Йоргаки не стоят сами в навалицата. Нали кираджийството ме праща по какви ли не друмища, много народ виждам и много нещо научавам. Напоследък ми разправяха за синовете на Кутьо Ганчев. Три момчета, ако ги помните. Майка им, като овдовя, ги проводи за отглеждане при богат роднина в Плоещ.

КОНДЮ: — Помня ги, разбира се. Ами че Димитър, най-големият, замина само преди две-три години.

СТЕФАН БОЯНОВ: — В седемдесет и първа. Не се чудете, че и аз, младият, ги зная. Зер Димитър, Андон и Ганчо са ми роднини, първи братовчеди. Тяхната майка и моят баща са брат и сестра.

МИХАЛ (след късо объркване): — Е, майка им ти е роднина, не и баща им, покойният, ще понесеш да изслушаш някоя горчива истина за него. Че чорбаджи Кутьо Ганчев беше най-обикновен еветчия — да имаше колай, черга пред краката на гъжвалиите щеше да стане. А за синовете му дочувам, че всичките били най-верни отечестволюбци и имали уважението на хъшовете във Влашко. Дори на таквиз, които са били под байрака на Панайот Хитов, на дядо Желю или на Филип Тотю.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Ако е за подобни примери, аз пък мога да ви посоча братя Газибарови. Стига да рече да нареди алтъните си един до друг, баща им сигур ще проточи една редица от Сливен до Божи гроб, пък те хич и не се лакомят по богатство, а носят в сърцата си най-чисто родолюбие243. Но там е работата, че това не значи нищо особено. Димитър и Стилияна Георгакеви, братя Кутеви, братя Газибарови не стигат да стъпчем полумесеца. Не можех да понасям дърпането на даскалите, ала трябва да имаме сили да погледнем истината в очите. И да си признаем, че относно готовността на народа за въстание, те имаха право.

ДИМИТЪР КУКУМЯВКОВ: — Благодаря ти, адаш. Благодаря ти от сърце. Защото на мен, нали съм росен-пресен между вас, не ми стигна куражът да тръгна с… — как ги нарекохте? — с учените глави, нито изобщо да издигна дума в тяхна защита, ала вътре в себе си усетих смут.

НЕНО БРАДАТА: — Е, разгеле, чухме и твоя глас, ами поне продължи. Какъв е този твой смут, Димитре?

КУКУМЯВКОВ: — Да си храбър, туй не значи да си сляп и безразсъден, тъй мисля аз. А ако не сме слепи, трябва да си го признаем от сърце: Турция може да клони към залез, обаче голям глупак ще е онзи, който ще я сметне за хилава и готова ей тъй, при първата пушка, да вдигне ръце. Турция може да сбере под зеления си байрак много стотици хиляди войска, приятели. И то войска не с шишанета и пищови, а с белгийски пушки и с немски топове. Безразсъдство и самоубийство ще бъде да се очаква, че развеят ли се два пряпореца — в Ески Заара и тук горе, на Куш-бунар — и султанът ще търти към Анадола, пък везирите му ще коленичат пред нас: сакън, ето ви свободата, само ни пощадете.

КОНДЮ (замислено): — Искаш да кажеш… (С внезапна злъч:) Е, що, да се примирим с робията, това ли искаш да кажеш?

КУКУМЯВКОВ: — Не ме обиждай. Ако мислех така, изобщо нямаше да съм между вас. Зер аз сам ви потърсих, без да ме калесвате… Не, друго исках да кажа. Един български юнак аз не го давам за двама турски бабаити. Ала ако искаме да разчитаме на успех в едно въстание, ние трябва да подготвим толкова войска, колкото е Абдул-Азизовата, пък юначеството ни да навакса по-бедното ни и по-вехто оръжие. Това е!

МИХАЛ (нацупено): — Не е по врат, ами по шия… Каза го по-засукано и по-милаим от даскалите, ала е на един акъл с тях. И сигур е останал тук като тяхно ухо…

БЯЛ ДИМИТЪР (срязва го): — Стига и ти, Михале! „Тяхно ухо“… Като не мислят като нас, туй не значи, че даскалите са предатели или наши врагове, та чак шпионин да си оставят помежду ни. (Продължително мълчание.) Изпокарахме се с онези, обаче трябва да им направим евалла за онова, за което имаха право. А че за доста неща имаха право, туй си е ясно като бял ден. И за чудноватото заобикаляне на апостолите покрай Сливен, и за неподготвеността ни, и за силата на турската царщина…

НЕНО БРАДАТА: — Възгеч бе, Димитре! И ти ли ще подвиеш опашка?

БЯЛ ДИМИТЪР: — Опашка аз няма да подвия, но няма да се пиша и слепок в човешки образ. Да си признаеш грешката, туй е почти толкова достойно, колкото и сам да я откриеш.

КОНДЮ (почесва се по врата): — Не остава друго, освен до времето, когато ще се люшне голямото хоро, да се опитаме да възродим онова, що беше подготвено и узряло, докато още Дякона кръстосваше поробената ни татковина.

БЯЛ ДИМИТЪР: — И да съобщим всичко от игла до конец на Георги (той очевидно говореше за Георги Икономов) и на другите, хм, апостоли в Ески Заара. На колко хора от Сливенската каза могат да разчитат, с колко и какво оръжие разполагаме и тъй нататък.

НЕНО БРАДАТА (сърдито): — Пък и да им поискаме сметка защо аджеба другаде са отишли апостоли, пък тука пратиха само един хвърчащ хабер… дето може да е сигурен, ама може и да е бошлаф…

Известно време те се уточняваха за предстоящата си работа. Разделиха околността — от Котел на север до Ямбол на юг — на части и определиха хора, които да проверяват готовността на родолюбците. По-нататък решиха да поправят една явна грешка на ескизаарци: щом те, уж божем апостоли и ръководители, не се бяха погрижили да държат связ (така се казваше тогава) със сливналии, то сливналии да проводят при тях представител (нарекоха го „постоянен делегат“), който да следи за подготовката и насрочването на „сватбата“ и да праща навременни съобщения за всичко. Връзката с „делегата“ щеше да се поддържа, разбира се, от Михал Стоенчов. Специално старопланинските села повериха на „новооглашените“ Димитър Кукумявков и Стефан Боянов. Димитър, като градечанин, щеше да поеме грижата за родния си Градец и за близките Ичера, Медвен и Катунище, а младият Стефан — Жеравна, защото по майка бил жеравненец, и Котел, където чрез дядо си Бяно имал роднини с доказано отечестволюбие.

МИХАЛ: — А на ония ще кажем ли, щото сега решихме.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Кои са тези „ония“?

МИХАЛ: — Как кои? Учените глави, разумява се.

БЯЛ ДИМИТЪР (повишава глас): — Ти луд ли си да задаваш такива въпроси?! Или ще се усъмниш в онези, на които сам Левски вярваше напълно, без каквото и да е „едно на ум“? Не само че трябва да ги посветим във всичките си решения, но и да ги помолим всеки според силите си да ни помага! Лично аз ще говоря с всеки от тях поотделно.

Никой не му възрази и мнението му остана като общо решение.

КОНДЮ (свъсено): — Като приех да обходя западните села, та се сетих да ви разкажа. За ония дерибеи в Козосмоде нали знаете?

КУКУМЯВКОВ (докато другите потвърждават): — Аз не.

КОНДЮ: — Юксел бей и Руфи Сезгин бей, синове на някой си Ружди бей от Козосмоде.

МИХАЛ (вметва): — Комуто някогаш Кара Танас войвода отсякъл едното ухо за извършена пакост.

КОНДЮ (продължава): — Господаруват над целия оня край. И там се имат за султан и за аллах. Своеволия и безчинства — колкото щеш.

КУКУМЯВКОВ: — И какво щеше да разкажеш за тях?

КОНДЮ (още по-свъсено): — Ударили са я съвсем през просото. Вече не говоря за селяните из целия този край, чак до Дермендере, дето са им бетер от аргати, туй е известно на всички. Но напоследък вършат таквиз насилия, че да ти се доповръща, като ги чуеш.

ЕДИН ОТ МЛАДИТЕ: — Какво например?

КОНДЮ: — Ами например туй, че техните чапкъни, ония, дето не се посвениха да посегнат и на дядо владика, отвличат за близнаците млади български жени и девойчета, оставят им ги да си поиграят с тях за ден-два и сетне в някоя нощ ги напъждат. Няма свидетел, няма черно на бяло — двамата катили все са ни лук яли, ни лук мирисали. Обвиниш ли ги, ще се изкарат непорочни като пеленачета… ако изобщо се намери кой да ги обвини и кой — да изслуша обвинението. Наскоро ми разправяха мющерии: тайфата на двамата братя похитили за тях майка и дъщеря от Бинкос244…

МИХАЛ: — Бинкос?! Че туй е досами Сливен!

КОНДЮ (потвърждава с кимване на глава): — Майката била на двайсет и осем, а дъщерята — само на дванайсет…

КУКУМЯВКОВ: — На дванайсет?! Ами че туй е съвсем дете…

КОНДЮ (след ново потвърждение): — Озлочестили и двете. И тъй като детето било цялото в кърви и не можело да ходи, майката го носила на ръце от Козосмоде чак до Бинкос. Там бащата на момичето, като узнал всичко, за един час побелял. Че и нещо се чалдисал.

Продължително мълчание.

СТЕФАН БОЯНОВ (потресено): — Такава мерзост не бива да остане ненаказана. И тъй като Господ отколе се е уморил да отдава възмездие, то възмездието остава свята длъжност нам.

БЯЛ ДИМИТЪР (поклаща плешивия си лоб): — Чест ти правят безстрашието и непримиримостта, Стефане, баща ти и дядо ти биха се подгордели с тебе. Но иначе…, иначе в тоя случай не е по силите ни да свършим господнята работа. Как ще стигнем до Козосмоде? Туй е един ден път, кьораво и сакато ще ни види, ще ни разбере. И още докато се връщаме към Сливен, въжетата ще са метнати на Старата круша.

ЕДИН ОТ МЛАДИТЕ: — И тогаз какво, бай Димитре? Да оставим това семейство неотмъстено? И двамата хаирсъзи да продължат да си развяват поясите?

Ново още по-продължително мълчание.

НЕНО БРАДАТА: — Чини ми се, че мога да предложа нещичко…

МНОГО ГЛАСОВЕ: — Хайде де… Говори… Казвай веднага!

НЕНО БРАДАТА: — Горе шета наш стар другар, Стоил от Инджекьой. Или Стоил войвода, както му думат сега. Верен син е на отечеството, не му липсва и опит — той може да свърши работата.

КОНДЮ: — За можене — може. Но как да стигнем до него?

БЯЛ ДИМИТЪР: — Решим ли да похлопаме на неговата врата, туй оставете на мене. Един ханджия познава много свят… (смигване)… ще се намери кой да го свърже със Стоил в Стара планина.

НЕНО БРАДАТА: — Имай го за решено. (Всеобщо одобрение.)

МИХАЛ: — Абе то, ако е за зулумджии, които чакат казън, не липсват и в Сливен. Хасан бей от пощата нали го знаете? (Потвърждение.) Е, как да не го знаете, едного ли зачерни в града ни. Като се разчу, че му минава думата в конака, той е въвел нещо като собствена вергия. Набележи си жертва от християните и го повика при себе си в къщи или в пощата: тъй и тъй, яху, или ще ми дадеш толкова и толкова гроша, или ще съобщя в конака дето кроиш заговор против султана. Ама човечецът не бил кроил никакъв заговор? Няма никакво значение — като заптиса Али Байрактар жертвата, като й натроши кокалите, нека сетне да се оплаква или да доказва, че е невинна.

ЕДИН ГЛАС (вметва): — Пък кой знае, може с Али Байрактар да са ортаци…

МИХАЛ (продължава): — И кому ще се оплаче? На Келеш Осман? Или на Мустафа ага? Ами че те през ден си пият заедно ичкията… Или сте захванали да вярвате, че вече гарван гарвану вади око?

КОНДЮ: — И какво предлагаш, Михале?

МИХАЛ: — Да му прочетем присъдата още сега. И тук до два-три дни сами да я изпълним.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Аз съм съгласен — Хасан бей наистина дотегна вече и на Бога, и на хората. А вашето мнение, братя? (Единодушно одобрение.) Предлагам да постъпим така. Едни от нас да изучат изтънко привичките на кожодера, а съвсем други да му светят маслото. Нали разбирате: случи ли се проследителите да се набият в очи, никой да не може да ги обвини, когато ще се разчуе за казънта над пощаджията. И ми се струва, че за проследяването най-подходящ си ти, Михале — тъй или иначе един кираджия скита къде ли не, такъв му е занаятът, по-малко съмнение ще събудиш, когато уж невинно повлечеш крака подир осъдения. Ще имаш и нужда от помощник. Избери си го по сърце.

МИХАЛ: — Ами да речем тогова, Василя Желчев. Него ще го бива.

ВАСИЛ ЖЕЛЧЕВ, КОЙТО Е ЕДИН ОТ МЛАДИТЕ (гордо): — Приемам и ти благодаря, бай Михале.

КОНДЮ: — Аз пък приемам върху себе си длъжността да пратя бея в геената, където му е мястото.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Сам?

КОНДЮ: — Не, имам един-двама души на ум. Хубави хора, решителни, няма да им мигне окото, когато ще забием ножовете си във врата му.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Например?

КОНДЮ: — Например Михаил Гаджалов. Юнак момче и добър българин. Или Дели Пенчо. Него, ако помните, още Христо Големия, търновлията, го одобри за едно подобно дело. Намирват се и други.

МАРИН ДИМИТРОВ, ДРУГ ОТ МЛАДИТЕ (жалостиво): — Вземи и мене, бате Кондьо. Ще видиш, няма да се посрамя!

КОНДЮ: — Тъй да бъде, Марине. Е, четирима стигаме, Димитре.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Тогаз да се разотиваме, а? Всеки си знае длъжността, сега да видим кой как ще я изпълни.

Разотидоха си един по един. Топлата юлска нощ ги погълна…

Наскоро след това, в началото на август, читалището даде подслон и на друго едно събрание. Свикано беше то от старейшината на българското школо Добри Чинтулов; в разгласата не се казваше причината на сбирката, но всички безпогрешно се досещаха какво им предстоеше да чуят… Тъй или иначе в уречения час се събраха абсолютно всички поканени — около една дузина учители и четирима-петима от най-изтъкнатите читалищни деятели, начело с председателя Захария Жечков. Като че ли не го забелязваха, но всъщност между тези двадесетина души имаше само една жена — Аргира Димитрова.245 Не си даваха сметка, но се държаха достолепно и скръбно — съвсем като хора, които се събират за погребение. Почти не разговаряха, а казваха ли си нещо, то ставаше шепнешком и някъде из ъглите на просторната читалищна стая.

— Радвам се да ви видя отново тук, колега Икономов — каза Димитър Георгакев при едно подобно усамотяване. — Не искам да ви лаская, но през последните години мястото ви между нас беше все празно…

— И аз се радвам, че се върнах, Димитре — далеч по-свойски му отговори Михаил Икономов. — Друг въздух е в родния град. Пък и нали е речено: камъкът на мястото си тежи.

— Отсъствието ви се чувствуваше осезателно. При това не само в училището…

Михаил Икономов го стрелна с поглед.

— Тези думи ме ласкаят. И с удоволствие ще побъбря с тебе и за училището и… не само за училището. Какво ще речеш, да се отбием ли след събранието до църковното кафене или до Лютвито — да сръбнем по едно кафе, да поприказваме?

Димитър Георгакев едва има̀ време да потвърди, когато един всеобщ шум прекъсна разговора им. Извърнаха се към вратата точно навреме, за да видят влизането на стария учител и поет. То беше посвоему необичайно, това влизане. При това два пъти необичайно: защото Добри Чинтулов идваше с жена си Анастасия, пък не беше прието да се водят жените на официални събрания, а освен това вървеше с нея „под ручка“ (както се казваше тогава), което също не беше между обичаите на Сливен през епохата. За една секунда имаше стъписване, после гръмнаха ръкопляскания, тон на които даде опитният театрал Димитър Инзов Злъчката. Изненадан, Чинтулов отговори с поклон; не беше престорен този поклон, а от сърце и издаваше искрено вълнение.

Анастасия го отведе до онзи край на масата, където на учителските заседания обикновено сядаше директорът — от там Добри Чинтулов щеше да бъде лице в лице с поканените на срещата. Жената се оттегли безшумно в най-отдалечения ъгъл на стаята, а той остана прав, подпрян с двата си пестника на масата и с най-разчувствуваното изражение, което другите бяха виждали кога да е на лицето му.

Цяла дълга минута никой не изрече нищо, нито помръдна. Двадесетината чифта очи, събрани в учителя, дори не мигваха. Ако попаднеше тук външен човек, навярно би го напушил смях. И как не — този, пред когото най-образованите сливналии стояха в такова страхопочитание, представляваше твърде смешновата фигура: пълен, тромав, с късогледи очи и фес, нахлупен почти до ушите, и с ланец, проточен напреки върху доста закръгленото му коремче. Ала в стаята никой дори не помисляше да се присмее. Защото описаната неблагодарна външност беше физическата обвивка на една от най-големите личности, родени кога да е в града под Сините камъни — човека, патриота, учителя и поета Добри Чинтулов!

Старият учител не ги обходи с поглед, а през дебелите лещи на очилата си поредно се взря в лицето на всеки от тях; изглеждаше така, сякаш в съзнанието му щраква фотографически апарат и запечатва завинаги образите им. После Чинтулов се усмихна; беше една насилена, изкуствена усмивка, която не измами никого.

— Скъпи приятели — заговори най-сетне с развълнуван глас, — познавам ви отколе, мнозина още откакто сте седели пред букварчетата и панакидите и сте сричали пред мене, та зная, че много добре разбирате защо ви поканих сега. Именно сега, когато по дългогодишна традиция се потягат редиците на учителите и се разпределят учебните предмети и задълженията им. А то е, защото… Е, защото в този ден аз ще ви кажа моето „сбогом“. — Някой понечи да се обади, но Чинтулов го спря с вдигане на ръка. — Хайде, нека да си спестим наддумването, искате ли? Наддумването и… лицемерието. Защото не е възможно вие да не си давате сметка, че един почти сляп човек като мене не е подходящ за учителското поприще.

— Няма да си изкривим душите, господин Чинтулов — обади се Иван Ханджиев, — знаем, че, хм, имате затруднения със зрението. Ала тези затруднения, чини се на всички нас, не са такива, че да не изкарате още няколко години в класната стая…

— Не е така, млади приятелю, никак не е така. И не само защото подобно учителствуване би било мъка и за учителя, и за учениците. — Широкото добродушно лице се озари от един странен израз. — Когато учех в Одеса, мили колеги, там на театралната сцена царуваше великата Олга Ярославовна. И когато според всички тя бе в зенита на своето майсторство, неочаквано за целия свят Олга Ярославовна се сбогува с театъра. Заваляха въпроси и молби, дори от Питер246 я поканиха да не прибързва. А знаете ли как отговори тази забележителна жена? — Че човек трябва да знае кога да слезе от сцената. Аз не страдам от големство и като народен учител не се смятам равен на Олга Ярославовна като артистка. Но за останалото мисля като нея — човек трябва да знае кога да се оттегли… преди да е станал смешен и вреден за другите и за себе си.

Чинтулов избърса стъклата на очилата си. В много очи напираха сълзи, някои заподсмърчаха шумно. Михаил Икономов се обади дрезгаво:

— В час като този апостолите са казали на Христа: „На кого ни оставяш, Господи?“

— Не преувеличавай, Михаиле. Вие наистина сте апостоли на просветата и на българщината, ала богохулно е да сравняваш мене с… Вие сте силна общност, приятели, малко училища в България могат да ви съперничат. Пък и господин Коняров с чест и достойнство изпълнява дълга си на директор247, горещо ви го препоръчвам да го преизберете отново. — Кратко замълчаване. — А сега бих предложил, скъпи приятели, да спуснем завесата на тази сцена, която измъчва и вас, и мене. Кой беше онзи мъдрец, който беше казал, че нищо не е така болезнено, както дългото сбогуване?

— Не бързай, даскал Добри — гъгниво продума Злъчката, — разреши и на мене да си кажа думата. Помоему ти избързваш с решението си, зер нали аз те въведох в Сливенското училище, пък на̀ — все още със слово и шамари тъпча знания в главите на сливенчетата. Ала няма да споря, няма да те кандърдисвам — хора на възраст сме, трябва всеки сам да определя житейския си друм. Но има друго, за което нивга няма да се съглася с тебе. Не приемам да ни кажеш „сбогом“, а най-много „довиждане“. Или що, мигар ще откажеш, ако някой от нас — който и да е от нас, дори таквиз учени глави като господата Конярова или Икономова — дойдат за съвет при тебе?

Сълзите вече се проточиха неудържимо по едрото лице на стария учител.

— Приемам поправката, даскал Димитре — каза задавено, — приемам я с благодарност. И още сега ще ви заявя: къщата и сърцето ми ще са отворени винаги за вас. А иначе… Е, нека да си спестим мъката, приятели. И така, сбогом… не, довиждане! — Той присви очи и потърси жена си. — Настя, мила, ще ми помогнеш ли…?

Анастасия отиде до него и промуши ръка под лакътя му.

Докато излизаха бавно, учителската стая отново екна от ръкопляскания. Но тези ръкопляскания бяха други, не като предишните — в тях наред с почитта се усещаше и някаква тиха тъга. И после настана тишина; странна тишина, която никой не смееше да наруши, сякаш щеше да я опорочи с гласа си. Минута… две… може би пет… Най-сетне мълчанието бе нарушено от Димитър Кавалджиев, учител от Класното:

— Изгубихме най-светлата личност и на Сливен, и на школото! — изпъшка той.

— Какви ги ломотиш там? — изрепчи се насреща му Икономов. И повтори иронично: — „Изгубихме най-светлата личност…“ Ще рече човек, че произнасяш надгробно слово.

— Надгробно слово за едного — добави Димитър Георгакев, — дето не само е жив, ами ще бъде жив и тогава, когато никой няма да спомня нас, мушиците и комарчетата в сравнение с него.

— Човекът е болен, пък и на възраст — продължи с предишната стръв Михаил Икономов. — Какво от туй, че е пожелал да се оттегли? Не е ли заслужил стократно почивката си? А при това дори и почивайки си, пак обеща да ни помага с каквото може…

— Абе я оставете това наддумване! — каза Злъчката и полугласно, нали имаше госпожица между тях, тегли една благословия. — Не виждате ли, че всички сте прави. Прав е даскал Кавалджиев, понеже — нека имаме храбростта да си го признаем — без бай Добри тукашните училища, всички до едно, ще закуцукат. Прав е обаче и даскал Икономов, че учителите се сменят, школото остава. Трябва да остава. И да се равнява по онези, които вече ги няма.

— Добре — съгласи се Коняров, — няма да се наддумваме. Ама сам виждаш, Злъчка, криво ни е, че чак не можем да се търпим един-друг. Отдушник са приказките ни, не заяждане.

— Че ни е криво, криво ни е. Ама от приказки няма да ни олекне.

— Може би ще предложиш нещо по-умно? — заядливо попита Кавалджиев, който се бе засегнал от нападките на Икономов и Георгакев.

— Ще предложа, и то наистина е цялото като за нас. Имаме нужда ние от по едно юсче хубава грозданка, каквато се намира в моята изба. Тръгвайте, госпожице Димитрова, и вие, господа.

Мрачната атмосфера се поразсея, лицата се разведриха. Не беше за чудене — Димитър Инзов открай време се славеше, че владее тайната да прогонва лошото настроение.

— У нас, у нас! — настоя. — Освен грозданката имам си аз и нещо друго „едно на ум“. Ще ви прислужи моята Вишедана. — Момата с това странно име беше дъщерята на многозаслужилия стар учител. — Ще заведа толкоз ергени, погледнеш, че й излязъл късметът… Тръгвайте!

Разкикотиха се и наистина го послушаха, наставаха.

— Вие вървете, а аз ще ви настигна — каза Захария Жечков. — Тук е храм на просвещението и мъдростта — какъв председател съм му аз, ако го оставя на този хал, с разбъркани столове и угарки по масите. Ами че нали утре ще ме вдигнат на вили и на кокили… — После, нещо почти незапомнено в Сливен, внезапно предложи: — Защо не пожертвувате минута да ми помогнете, госпожице Аргира? Все друго си е шетането, когато мине и женска ръка…

— На драго сърце — съгласи се тя. Произнесе трите думи по-просто и по-делнично, отколкото ги чувствуваше и преживяваше. Защото си даваше ясна сметка за онова, което се криеше зад поканата на Жечков.

Предчувствието й не я излъга. Когато другите шумно напуснаха читалището, двамата със Захария Жечков наистина пошетаха и понагласиха стаята. После мъжът изговори с променен глас:

— Мога ли да ви попитам нещо, госпожице Аргира?

— Разбира се — каза тя премаляло; престана да подрежда столовете, но не намери смелост да се извърне към него.

И тогава последва последното нещо, което тя очакваше:

— Обичате ли децата, госпожице?

Сепната и разсмяна едновременно, тя отговори:

— Ако не ги обичах, щях ли да стана учителка?

Едва сега дойде онзи въпрос, за който тя се бе приготвила:

— А смятате ли се способна да обикнете като ваши собствени деца, родени и откърмени от друга?

Аргира бавно, съвсем бавно се обърна към него и срещна погледа му.

— Ще бъде измама и лицемерие, господин Жечков, ако сега кажа, че не съм разбрала истинския смисъл на думите ви…

— А аз не бих повярвал, ако го кажехте. Защото не е възможно, да не сте отгатнали досега моите чувства, госпожице Аргира. Вече стават години, откакто живея с мечтата… с мечтата… да, с мечтата да ви видя моя жена пред Бога и хората. Толкова пъти съм се опитвал и все не успявах да го изрека. Защото вие сте млада, госпожица, докато аз съм вдовец… при туй с невръстни деца…

— И вие допущахте, че децата ви могат да бъдат пречка за мене?

Откритото честно лице и тъмните очи на мъжа възликуваха.

— Значи искате да кажете!?!…

Изпод затворената якичка на младата жена изпълзя тъмна руменина, която постепенно обхвана бузите, ушите, челото й.

— Аз също изпитвам към вас нещо много повече от уважение, господин Жечков. То е нещо, което нито един мъж досега не е пробуждал в гърдите ми.

Той нетърпеливо избиколи масата, приближи до Аргира, но не я докосна.

— И сте готова да споделите живота ми?

— До последния ден…

— Тогава позволете ми, госпожице… не, Аргира, тозчас да ви отведа у господина Инзова, да проглася нашия годеж, а още преди коледните пости да се изправя до вас пред олтара.

За негова голяма изненада тя поклати отрицателно глава.

— Само първото, господин Жечков… ако изобщо е необходима такава гласнота и формалност, щом аз ви давам свята дума да стана ваша жена.

— Има нещо, което не разбирам — призна той объркано. — Обещавате ми да станете моя жена, приемате дори да обявим нашия годеж, пък в същото време… Кълна се във Всевишния, наистина не разбирам.

— Как бихте гледали на солдат, който е готов да обърне гръб на воинския си дълг, защото сърцето му го тегли към любимата жена?

— Продължавам да не разбирам нито думица.

Тя разпери ръце — повече с учителска търпеливост, отколкото с досада. Защото в нейните очи й се налагаше да обяснява очевидното.

— Забравяте, значи, господине — каза с кротък упрек, — че ние, неволниците българи, просто живеем на инат…

Захария Жечков побърза да се улови за думите й:

— Точно защото живеем на инат. Още ни тъпчат под чизмите си? Нека! Ние с венчилото си ще им покажем, че продължаваме да крачим напред.

— Страх ме е, че и този път не ме разбрахте. Навярно лошо съм се изразила… Петстотин години българинът живее под такова робство, каквото цивилизована Европа не може и да си представи. Но той оцеля наистина на инат. И не само оцеля, но тука — жената се почука с пръст по челото — отдавна изскочи високо, високо над дивия тиранин. Как стана това, господин Жечков? С женитбите и раждането на синове? Разбира се, че не — господарите винаги са поощрявали женитбите и ражданията, защото на тях са им били нужни работни добичета. Ние оцеляхме, защото опазихме вярата си, защото въздигнахме училищата до равнището на европейските, защото смели мъже никога не са преставали да проповядват непримиримостта пред робския ярем и стремежа за свобода. Това аз разбирам да се живее на инат.

— Напълно съм съгласен. Дори към изброеното от вас ще добавя възмогването ни във всички клонове на стопанството и търговията, изчистването на свещения език на дедите ни от гаджалски примеси, вестниците и книгите ни, театъра и оркестрите, защо не дори и облеклото, че и — това го казвам не защото съм негов председател — многостранното будителско дело на читалищата. Но, честна дума, не проумявам защо всички тези стъпала, които изкачихме и продължаваме да изкачваме, да са пречка, за да застанем един до друг пред свещеника…

Аргира Димитрова отново кръстоса поглед с неговия.

— Били ли сте в Новото девическо училище248, господине? Да? Тогава не може да не знаете, че там има три класа жадни за просвета български момичета, които разчитат само на мен… Само на мен, разбирате ли?

— Искате да кажете…?

— Ами да, казвам го. Омъжа ли се, аз ще си остана в дома… — тя се поправи с мила усмивка: — … в дома на съпруга си. И тези прекрасни български момичета ще трябва да си вземат тетрадчиците и да се приберат по къщите си така безпросветни, както са били бабите им и бабите на техните баби.

Той остана неподвижен. Отначало изглеждаше като зашеметен, но постепенно широкото му чело засия в нова светлина.

— Вие наистина сте чудесна жена, Аргира! Най-чудесната, която слънцето е виждало кога да е по дългия си път около Земята. Гордея се, че такава жена би приела ръката и името ми.

— И ще дочакате, докато се намерят други опитни учителки, които да поемат от ръцете ми Новото девическо?

— Обещавам! — произнесе той тържествено. После добави: — И все пак бих искал да обявим нашия годеж. Така ще имам вярата, че вие няма да се отметнете.

— Приемам, макар че е излишно. Има сърца, които се отварят само веднъж, господин Жечков, но то е завинаги.

Така и направиха: обявиха годежа си, а отложиха сватбата.

… И дори не подозираха, че „изправянето пред олтара“, както го бе нарекъл Захария, поради бурните събития щеше да се осъществи след повече от десет години…249

Димитър Георгакев се задоволи да смънка нещо от рода на „Не, баща ми със сигурност няма да си е в къщи“, но всъщност той твърде дълго и твърде грижливо бе изчакал този ден, когато Йоргаки чорбаджи щеше да навести наскоро купения нов чифлик в Икисчий250. Защото това гостуване на Михаил Икономов значеше много и премного за него и за Стилияна, та не желаеше то да бъде развалено или даже само претупано, ако баща им се случеше по това време в дома си.

Без да се наговарят, двамата учители се държаха тъй, сякаш внезапно им е скимнало да се отбият на разговорка у Йоргакеви. Но ако случайният наблюдател можеше да зърне и Стилияна, цялото това впечатление на уж ненадейно хрумване веднага би се разсеяло — без да се бе нагиздила в празничните си дрехи, сестрата на Димитър съвсем не изглеждаше по делничному и явно се бе приготвила за гости. Нещо смъдна сърцето на брат й, когато я видя така нагласена. Колко малко да бе свърнал животът й в друга посока, не само в цялото й битие, но и тя самата щеше да изглежда съвсем, съвсем другояче; ако не друго, то поне със сигурност щеше да има днешната човешка, почти привлекателна външност, а не това проклето изражение на отшелница, което толкова го измъчваше.

Започна се, разбира се, с неизбежното сладко и с кафето, но разговорът скоро стигна до същината си.

— Вашите терзания ви правят чест — каза Икономов, — макар лично аз да намирам, че слагате повече чернилка в боята, отколкото е оправдано.

Димитър очакваше тези думи и се бе подготвил за тях. Но сестра му, може би по-импулсивна, го изпревари; отговорът й нямаше изтънчеността на неговото отнапред премислено слово, ала затова пък вероятно го превъзхождаше с прямотата си и с горчилката, която идваше направо от сърцето:

— Лесно е да говорите така, господин Икономов — рече тя. — Особено е лесно то за някого, който нивга не е чул людете да продумват зад гърба му: „Тия са деца на Йоргаки чорбаджи.“ Което всъщност означава: внимавай в думите си, тези са турски уши…

Димитър сметна, че все пак няма да е излишно да каже няколко думи в подкрепа на сестра си:

— Същото е и в народните работи — прибави. — Може човек да е изпълнен с най-чисто отечестволюбие, може да е готов без колебание да даде живота си за свободата, но предложи ли ума и десницата си за святото дело, все ще се намери някой да подхвърли със съмнение: абе все пак е син…

— Или дъщеря — вметна Стилияна.

— … на еди-кого си, я по-добре да го държим настрана…

Михаил Икономов ги изгледа един по един. В кротките му очи Димитър прочете топлота и съчувствие, но и малко искрено учудване.

— Наистина ли мислите така, приятели?

Димитър Георгакев усети, как, отговаряйки, къдравата му брада се тресе от вълнение или дори от едва преглъщан плач:

— Как да не го мислим, когато години и десетилетия сме изпитвали хорското недоверие върху себе си. И то е отворило рани в душите ни!

Гостът, който досега си бе играл с празния филджан, полека го положи на масичката до себе си.

— Поставяте ме в неудобно положение — произнесе той тихо. — Сега ще ми се наложи да ви поучавам, пък аз като че ли значително ви отстъпвам по…

Икономов спря рязко, изведнъж. Димитър го разбра: колегата му си бе приготвил устата да каже „значително ви отстъпвам по възраст“ или „по години“, но френското му възпитание от колежа в Цариград навреме му бе подсказало, че щеше да обиди домакинята. Понеже Стилияна, стара мома, наистина с доста години беше „зезе“ (така казваха тогава в Сливен на „кака“) на госта. Но стъписването продължи само няколко секунди. После същото светско възпитание, получено в Collège Français, помогна на учителя да излезе с чест от неловкостта.

— Да — запази самообладание Икономов, — не се чувствувам равностоен вам нито по мъдрост, нито по житейски опит… като „син на еди-кого си“, искам да кажа. Затова ще се позова на думите на един свят българин, който вече „черно на бяло“ влезе в календара на българските светци251 — Дякона Левски. Имах щастието, не, благодатта да го познавам лично и неведнъж да слушам словото му. Този най-голям от всички българи многократно повтаряше, че днес всеки българин се приканва да покаже на дело родолюбието си. Разбирате ли, всеки! Левски не делеше българите на родени от селянин, от абаджия, от учител или от кмет. За него имаше само една делба: истински българи и продажници. Не, дори и сега сгреших. За Апостола нямаше синур между българите и другите народи — той подаваше ръка за побратимяване на човек от коя да е вяра и народност, стига той да е готов да пролива кръвта си заедно с нас за живот и свобода252. Какво излиза? Че един Левски е бил готов да повярва дори на евреин или турчин, пък вие сте се закахърили, загдето…

— Искате да кажете, господин Икономов, че Левски би си затворил очите пред зулумите на баща ни? — все така прямо попита Стилияна.

— Не! Не съм казвал такова нещо, няма да го кажа и сега. Не се обиждайте от думите ми, госпожице Стилияна, и ти, колега Димитре, но според мене Левски можеше хиляда пъти да прости човешките грехове на баща ви, но не и греховете му към българщината. За тях той беше повече от непреклонен.

— И нататък сметката е проста — тъжно произнесе Димитър. — За греховете на Йоргаки Чорбаджи няма прошка, те лягат като бреме връз децата му и ето как са с пълно право онези, които подмятат, че трябва да се държат настрана от сина и дъщерята на човек като кмета.

— Слаба логика — поклати глава насреща му Икономов. — Ако бяхте мой ученик, за тази слаба логика щяхте да повтаряте класа. Защо ли? Ами по простата истина, че бащите понякога отговарят за делата на своите деца, но децата за делата на бащите си — никога.

— Не разбирам твърде… — чистосърдечно призна младата жена.

— А е толкова просто! Ако един хлапак счупи джам в училище, ще поискаме от баща му да го плати. Но ако го счупи бащата, ще бъде направо смешно да искаме азбукарчето да бръкне в кесията си за поправката. Така е и в народните дела. Само лош патриот и лош революционер ще смята децата отговорни за делата на родителите им.

За малко се възцари мълчание. Димитър Георгакев премисли казаното от своя по-опитен колега, после произнесе с нескрит трепет:

— Сега е мой ред да попитам: наистина ли мислите така, господин Икономов?

— Че иначе щях ли да го кажа? — Гласът на Икономов отново прозвуча продрано. — Кълна се във всяка изречена от мене дума!

За Димитър това би било достатъчно, но сестра му, изглежда, в по-голяма степен беше „неверний Тома“:

— Но тогава защо никой не потърсва нашата помощ, господин Икономов? Защо в цял Сливен не се намери нито едного, който да каже „Дай това и това за делото!“, „Направи това и това за делото!“, „Подготви се за тая и тая дата да умреш като Хаджията на връх Балкана!“? Не е ли туй разминаване между вашите думи и действителността?

Михаил Икономов прие спокойно нападката, а когато отговори, разпери ръце — повече с тъга, отколкото за да подсили думите си:

— Истината е такава, че просто ме е срам да я изрека. Никой не е потърсил помощта ви, приятели, защото… защото в нашия уж бунтовен Сливен изобщо нищо не се работи за свободата. Със съвсем малко преувеличение ще река, че със смъртта на Левски умря и революционният подем в града ни. — Димитър Георгакев щеше да му възрази, но той не му позволи и продължи: — Зная, какво се готвите да кажете. Че напоследък се усеща събуждане на духовете, нали? Зърнали сте някой да шушука някому, друг да купува олово или палер, така ли е? Ще ви обясня, приятели. И дано от откровеността ми да разберете, че наистина никой не ви пренебрегва заради бащиното ви, хм, наследство. Другаде из Българско се готвят да въстанат, но ми изглежда аджамийска работа, неизпечена. Пратиха хабер и на нас, точно колкото да разберем недопечеността на начинанието. И някои буйни глави може наистина да точат ножове и да свиват фишеци, но това е момчешка нетърпеливост, а не истинска подготовка за битка на живот и смърт.

— Тъй, както го казахте, се разбра, че вие лично не свивате фишеци — продължи да пита Стилияна.

— Познахте, госпожице. Ако използувам думите на брат ви, аз съм готов без колебание да дам живота си за свободата, но не съм съгласен това да стане ей така, „на юруш“ или „да видим какво ще стане“, а само след здрава и умна подготовка. Както съветваше Дякона.

— Подготовка за вас самия или за целия народ?

— За целия народ, разбира се.

— Тогава защо не започнете да подготвяте народа от нас двамата с Димитра? Ето ни, пред вас сме и ви заявяваме, че искаме да бъдем полезни. Не ни отминавайте и ни дайте работа още днес, веднага.

Кротките очи на Икономов отново засияха с топъл блясък.

— Както е думата, свихте ме натясно в ъгъла, госпожице — засмя се той. — Защото не съм премислил отнапред… Но добре, няма да избегна предизвикателството ви. Наближи ли времето, Димитър ще получи задача — не от мен, а от онзи или онези, които ще подготвят войската на България.

Димитър не се удържа и повтори възторжено:

— Вой-ска-та на Бъл-га-ри-я!… О, Господи, свети думи са туй…

— Но на своя отговорност на вас ще дам заръка още сега. Войската като всяка войска ще има нужда от пряпорец. А след смъртта на баба хаджи Калуда в Сливен няма по-изкусни и по-достойни ръце за таквоз дело от вашите. От името на България ви поверявам задачата да изработите пряпореца на сливенската българска войска.

Димитър уж наблюдаваше госта, но не пропусна да зърне как сестра му притисна две ръце до гърдите си.

— Приемам и ви благодаря за доверието — каза тя. — Обещавам да вложа в светинята цялото умение, което съм наследила от леля хаджи Калуда. И все пак…

— И все пак?

— Това е знаме, а не булчинска риза. Нужно е, чини ми се, да зная какво трябва да има на знамето.

Михаил Икономов отново се затрудни.

— Да си призная, не съм виждал много знамена, български знамена, госпожице. Но отново ще поема отговорността да… И така, тези дни чрез Димитър ще ви пратя пари. Купете хубав зелен плат, най-хубавия, който може да се намери в Сливен…

В този момент Димитър с изненада чу собствения си глас да произнася:

— Не, ще го купим ние. И то нито с мои пари, нито с Тенинкини. С парите на Йоргаки чорбаджи. — Тъй рече гласът му: не баща ми, а Йоргаки чорбаджи. — Божия справедливост ще е именно с негови пари да бъде заплатен платът на българското знаме!

Икономов кимна в потвърждение и продължи:

— На едната страна избродирайте славния български лъв с корона на главата — такъв беше той на печата на БеРеЦеКа, с лъв като символ на слава и независимост. А наоколо изпишете великите слова „Свобода или смърт“. С най-хубавите букви, които знаете.

— А на другата страна, господин Икономов?

Учителят се засмя виновно.

— Дайте ми време да помисля — каза. — Докато едната страна бъде готова, ще ви напътя за другата. Обещавам тържествено!

За малко тримата се умълчаха. Във въздуха на стаята трептеше някаква особена възбуда, която никой не би могъл да назове по име, но всеки усещаше и разбираше. После Стилияна изведнъж скочи на крака.

— Тази е особена минута в живота ми. Най-великата от всичките. На нея не й подобава да се ознаменува със сладка и кафета.

— Права си, Тенинке, дай две чашки, но от най-хубавите, билюрените253.

— Защо две? — попита тя с комична сериозност. — Мигар на мене, везбарката, не ми се полага да полея собствената си най-лична минута?

Тримата прихнаха в смях. Беше разтоварващ смях, чрез който се освобождаваха от натрупаното в разговора напрежение.

— Три, разбира се — поправи се, засмян от ухо до ухо, Димитър. — Аз пък ще изтичам за ракийца. От най-добрата, която Йоргаки чорбаджи си пази само за празник. Да, да, нека също и почерпката да е от него…

Той продължаваше да се залива в смях, докато слизаше в избата за бърдуче ракия.

Въпреки предупреждението на Танас Яваша, верния им ятак от Артаклари254, че нощес ще ги споходи гост из Сливен, Стоил не измени нито реда в дружината, нито привичките си. Когато септемврийската нощ вече прихлупваше планината, той нареди да угасят пламъците и в огъня да остане само жарава, после определи постовете и назначи смените за тях, накрая метна на рамо ямурлука си и се отдалечи от момчетата. Такъв беше навикът на войводата, придобит от дълъг опит в Батовската гора и Добруджа — да спи отделно от четата и никога две нощи на едно и също място255. Удари първо по нанагорнището, сетне се върна донякъде по стъпките си, избиколи към запад и се сгуши в една трапчинка, забелязана още през деня. Услуша се, но не чу нищо извън обичайните звуци на планината. Тогава се зави в ямурлука, подложи ръка под главата си и начаса заспа. Това мигновено заспиване също му беше „кяр“ от хайдушкия живот — когато те гонят потери и всяка минута за почивка ти е преброена, нямаш време за нагласяне.

Събуди се рязко и изведнъж, както се събуждат горските животни. И пак както горските животни не помръдна, само наостри слух. Да, не се бе излъгал, някъде се почукваше камък о камък: три бързи удара, подир това два на по-рядко, както беше уговореният знак с ятаците му. От укритието си Стоил проследи всичко по шумовете — срещата и разпознаването с поста (ясно отличи гърления изговор на Йовчо), отвеждането на гостите до тлеещия огън, надигането на другите момчета. Войводата не побърза да се присъедини към тях. Научен на предпазливост, той първо опипа оръжието в силяхлъка си, после с крадливи стъпки на лисица се спусна надолу, откъдето бяха дошли посетителите. Слухтя и се взира в тъмнотата някое време, пък едва като се увери, че гостите нямаха „опашка“, все така безшумно приближи към останалите.

Още не го бяха усетили, когато той хвърли наръч съчки в жаравата, та лумна огнец и освети хората. И се познаха:

— Стоиле!…

— Димитре!…

Стоил войвода не беше твърде по външните прояви на разчувствуванията, но този път не се удържа и сграбчи в прегръдките си госта. Защото бе не някой случаен познат, а Бял Димитър Събев, с когото още преди години бяха давали дума пред Левски за вярна служба на България. Прегръдката трябва здравичко да е разтърсила новодошлия, защото калпакът му се капична настрана и под него лъсна черепът — гол и гладък като кокошо яйце.

Бял Димитър го улови за раменете, отдалечи го на една ръка от себе си и се взря в него:

— Ууф! — възкликна. — Станал си дваж по-страшен, Стоиле. Човек може да те сбърка с мечка-стръвница, бе. Не е за чудене, че амуджите се стряскат нощем, когато сънуват каяфета ти.

— Остави това, ами седни и разказвай. И за Сливен разказвай, и за онуй, дето тресяло, казват, Ески Заара. А вие — обърна се към хайдутите си, — погрижете се за Танаса. И прегледайте що ни е донесъл от Артаклари в торбата си.

… Вече около два часа седяха един до друг край огъня и си приказваха. Всъщност говореше главно Бял Димитър, а Стоил го прекъсваше рядко, но винаги на място.

— Ще излезе — каза например по едно време, — че вие в Сливен здраво сте се изпокарали. Защо? Има̀не ли делите? Или за пуста власт?

— Нямахме единство по призива на ескизаарци. Повечето настоявахме да грабнем пушките и да въстанем. Други обаче се възгещисваха: нахалос щяло да бъде туй, нямали сме подготовка и прочие.

— Ъхъ̀ — замислено произнесе Стоил. — Отминало е времето на вехтите войводи и на четите, сега трябва да се действува като в черковните борби — целият народ да се вдигне като един.

Димитър Събев го изгледа слисано.

— Някой от нашите даскали ли ти наприказва тия, Стоиле? Зер ако не броим черковната борба, сякаш дума по дума повтаряш тяхното.

— Не, не са даскалите. Един стар и мъдър човек ми го каза пролетес. Остави това и карай нататък. Какъв хабер имате от Железник?

Гостът му разказа, каквото знаеше. Не беше нито много, нито радостно: Георги Икономов и другите апостоли вдигнали няколко чети, но едни се разпилели по пътя, други се разминали и не могли да се срещнат, комай до истинска битка с турчина тъй и не се стигнало, само няколко души погинали в случайни сблъсквания. А сега и в Железник, и другаде в Българско турците заптисвали, търсели нишката на съзаклятието. Сливен, разбира се, не останал незасегнат, неколцина здрави и сигурни люде били в хапуса: Кондю Кавръков („Нали го помниш от едно време, кундураджията?“), Михаил Гаджалов, двама-трима от по-младите… Но народните дейци вярвали, че ще се отърват най-много с по един пердах: едно, че били юнаци и нямало да се разбъбрят, и второ, че на дело нямало и какво да кажат — те се готвели да накажат един турчин-злочинец, ама това си била вътрешна работа, сливенска, нямала връзка с ескизаарската буна.

— А Таню? — неочаквано попита Стоил.

— Какво Таню? Забравил ли си, че гние вече две години в Диарбекир?

— Ъхъ̀, значи, не знаете. Таню лятос си е прибрал партакешите и рекъл едно „хошча калън“256 и на Диарбекир, и на Анадола. Рекох, че ще да е дошъл да разпалва буна в Сливен, ама трябва да е вдигнал праха на друга посока. Карай нататък!

— То комай няма повече „нататък“, Стоиле. Такива ми ти работи в нашия Сливен.

Войводата остана известно време мълчалив и неподвижен, загледан в играта на пламъците. Докато го наблюдаваше, Бял Димитър си каза, че всъщност от лицето му се виждаха само очите с острия поглед — всичко друго се губеше в гъстата четина на брадата и мустаците и в рунтавите вежди.

— От цялата работа разумявам — каза Стоил най-сетне, — че онези измежду вашите, дето са били против въстанието, са имали право. Може и да ти става чоглаво, когато ти го казвам, ама е тъй. То и на мен ми е чоглаво, че онзи стар човек, дето говореше за вехтите войводи като за минала работа, е хортувал истината, ама няма как, трябва да му направя евалла на думите. И ако искам да съм полезен, да зарежа „лявото“. И невям тъй и ще направя, Димитре.

Бял Димитър видимо трепна. И макар че беше хладна септемврийска нощ, по голия му череп лъснаха капчици пот.

— Какво значи туй, Стоиле? — попита дрезгаво.

— Ам’чи туй, което чуваш: да разпусна дружината и през Дунава — във Влашко. Където вече няма хайдути, а само истински революционери.

— Сакън, не думай, кардаш! Че нали съм дошъл при тебе анджък като при хайдутин и войвода, народен отмъстител!…

Косматото лице се изкриви — Стоил вероятно се бе засмял.

— Говори де, говори! Виждаш, още съм тук, не във Влашко!

Гостът му разказа за двамата катили в Козосмоде и за поразиите им. И като обясни защо сливенските народни дейци не могат да въздадат заслужената казън, предаде на войводата молбата на всички той с юнаците си да ги смени в това дело. Говореше Бял Димитър, подбираше колкото се може по-тежки думи и долавяше, че те, както се казва, хващат дикиш: образът на войводата от мечка-стръвница все повече замязваше на бесен вълк.

— Вярно ли е туй за майката и дъщерята, Димитре? — попита войводата, когато гостът завърши разказа си; уж не повиши глас, пък се усещаше, че е напрегнат до скъсване.

— Да пукна, ако съм изрекъл барем една лъжовна дума. Щях да те подиря още през август, ама нарочно отложих. Намерих си работа в Бинкос и лично, с двете си очи и с двете си уши, изпитах работата. Тъй е, както го чу. А хората говорят къде-къде повече. Да речем това, че озлочестеното девойче хич не било единствено в казата. Имало още поне десетина със същата участ в този край.

Отново поразмисли Стоил, пък внезапно се провикна:

— Кара Георги!

— Ето ме, войводо.

Бял Димитър с изненада изгледа повикания. Не вида му — в края на краищата корав мъжага с добре натъпкан силяхлък като всички други от дружината, — а порази го лицето му. Защото на̀: намираха се в Балкана по тъмна доба, пък този Кара Георги беше така гладко обръснат, сякаш току-що е бил в ръцете на берберина.

По настояване на Стоил гостът повтори от игла до конец наученото за двамата сина на покойния Ружди бей от Козосмоде. Когато завърши, младият Кара Георги кимна смръщено:

— Всичко е чиста истина, войводо. Не съм им светил на катилите, но комай тези мръсотии с невръстни момичета са дело на Руфи Сезгин, по-стария. Тъй поне се носи приказка в Козосмоде.

— Какво ще кажеш като техен земляк: ние ще можем ли да им платим хака за безчинствата?

— Като нищо, войводо — уверено рече хайдутинът. — Преди да хвана „кривото“ туй исках аз сам да свърша, та изучих всичко изтънко: къде са им вардяните, как може да се проникне в сараите им и прочие. Ала се отказах, понеже ми стана беллѝ, че не е работа за две ръце. Но за нашата дружина ще бъде като детска игра, войводо. Особено ако го поставиш на един кантар с онова, което свършихме при Абдито в Оризаре257.

Стоил го изслуша, после се обърна отново към госта:

— Носи „чок селям“258 на приятелите в Сливен, Димитре. И им предай, че туй за двамата козосмоденски бабаити ще бъде моя грижа, аз ще им набия обръчите. И друго им предай: че таз ще бъде последната хайдушка работа на Стоил. После го търсете само като комита и революционер. — Той сложи два пръста в уста и свирна приглушено. — А сега, ако слушате мене, плюйте си на петите с тогова, Танас Яваша, и поемайте надолу. Разумно ще е преди развиделяване да сте вече на сигурно в Артаклари. — Четинестото лице отново се изкриви в някакво подобие на усмивка. — И да не си забравиш калпака, кардаш. Горските животни ще помислят, че е дошла втора месечина…

Бял Димитър намери сили да отговори в същия дух:

— Защо? Нали уж е речено, че на празна плевня покрив не се слага?

Оказа се, че Кара Георги наистина познава тези места като петте си пръста. На следващата нощ той преведе четата по някакви стръмноти, които нарече „Катърски стени“; когато после по видело минаваха по тях обратно, момчетата майтапчийски си плюеха в пазвите, но не на майтап се кръстеха и благодаряха на Бога, че нощес не са стъпили настрана, та да си изпотрошат вратовете нейде надолу по урвите. После ги прекара по една тясна пътечка, която криволичеше покрай малка, но буйна, пенеста и стремглаво забързана надолу рекичка. Ако не беше момъкът, тук щеше да възникне ново препятствие, понеже тридесетина тепавици бяха наредени една под друга по течението и от всяка се показа не куче, а цял звяр; Кара Георги обаче познаваше всяко куче по име, заприказваше го сговорчиво и хайдутите слязоха до крайната махала на Козосмоде (той я назова Косана), без изобщо някое да ги издаде с лая си259. „Ама наистина е бил панта и половина — цъкаше после с език и гърлено нареждаше Йовчо. — Тъдява и кучетата са «на ти» с него…“ Не мина по най-прекия път през селото, а избиколи през разни околни пътища, като само тихо споменаваше имената на махалите: Гаджовската, Манювската, Влашката… И само веднъж Кара Георги си позволи да каже нещо повече:

— Нашите — показа на своите хора една къща. И въздъхна не на шега: — Ех, да можехме да се отбием, та да ви посрещнат моите, да ни нагостят с един лопуй!…260

Така ги отведе до средната махала и показа отдалече:

— Сараите на Ружди бей.

Също и тук се разбра, че Кара Георги не се е хвалил напразно — под негово ръководство завладяването на сараите свърши за по-малко от десет минути. Щеше да мине и почти безкръвно, ако не бе пострадал Али, същият онзи Али, който през пролетта бе свалил с един куршум Делчо Чипиша от капрата, а сетне бе разпознал и владиката Серафим. Именно той се случи вардянин до широката вратня на бейовите конаци, а Рангел уж искаше само да го зашемети с един удар на кондака на пушката си, ала не прецени силата си, та му прекърши врата. Пък иначе успехът на превземането се дължеше не само на доброто разузнаване, но и на това, че четата не действуваше разпиляно, отделно човек от човек, а събрана в едно, удряше ту тук, ту там, като юмрук. Така без едно „гък“ изловиха тайфата ясъкчии на братята, после още по-лесно разните аргати (с тях всъщност се оправиха съвсем без усилие — аргатите бяха българи и българки, които не само се радваха на нападението, но и тайничко помогнаха на отмъстителите) и накрая туриха ръка и на двете разкошни къщи на близнаците.

В края на краищата, каза се вече, по-малко от четвърт час след нападението Стоил, ограден само от Йовчо и Кара Георги с обнажени калъчи (другите двама от дружината пазеха край портите на просторния двор), се изтягаше на възглавниците в широката колкото цял харман одая на Юксел бей; стараеше се да го прави „бей гиби“ и салтанатлийски, ала не му се отдаваше много-много — къде ти бейски привички в един бивш овчар и настоящ хайдутин! Навързани, пред тримата стояха в една редица Юксел и Руфи Сезгин с все харемите им, всичките по нощни ризи, жените и с по един чорап в устите — не от страх да не съберат махалата с писъците си, а за да не пречат с вайканиците си на мъжкия разговор, който предстоеше.

— Аз съм Стоил, бейляр — започна войводата; говореше наглед с благодушие, ала долавяше се, че туй е привидното благодушие на котката, която мърка на мишката в лапите си. — Трябва да сте се досетили вече. Ще да сте се досетили и за какво съм дошъл.

Редицата пред него се разтресе. Тримата хайдути забелязаха, че треперенето идеше не от жените, а от братята. И наистина в този момент не можеше да се види нищо бейско и бабаитско в Юксел и Руфи Сезгин, и то не само поради смешноватия им изглед в нощни ризи и с по два чифта космати крака под тях. Анадолската мутра на Руфи изглеждаше по-сплесната от всякога и ококорените му като палачинки очи закриваха почти цялото му лице — ниското чело, топчестия нос с четинестите мустаки под него, щръкналите настрана скули. Юксел, по-големият, се държеше малко по-курназ, но този мним и престорен курназлък беше само в русоватото лице с чипия нос, не и в снагата, която се тресеше чак до върха на голите палци на краката му.

— Бисмиллах261, пощади ни, Стоил войводо! — с пресъхнало гърло удари на молба Руфи Сезгин. — Заради децата ни, заключени оттатък в собата…

— И заради славата ти на великодушен човек — вметна Юксел.

— … умилостиви сърцето си и не ни вземай живота.

— Е, бин берекет версин262 — рече Стоил все с предишното „благодушие“, от което ти полазват тръпки по гърба. — Щом молите за милост, значи се признавате за виновни. Туй ще ни спести много наддумване. И тъй, за кой грях искате пощада, бейляр?

По-хитър или поне с по-бърз ум от двамата, Юксел бей отговори с показно разкаяние:

— Ами сигур загдето изкарахме по принуда дермендеренци на жътва и вършитба, пък още не сме им се наплатили. Друга вина пред Бога и закона комай нямаме…

— Тъй ли? — Повесмата на Стоиловите мустаци помръднаха заплашително. — Друга вина нямате, а? Ами наскоро да сте мърсували тук с майка и невръстна дъщеря от Бинкос, бейляр?

Юксел отново изхитрува, махвайки пренебрежително с ръка:

— Я, това ли било, Стоил челеби. Имаше такова нещо, ама…

— Ама?

— … ама те сами дойдоха, войводо. Дойдоха да се позабавляват и… и си го получиха. — Турчинът намери сили да изхихика нечестиво. — Е, че няма да ги върнем, я?

Защитата му всъщност беше твърде сръчна: уловеше ли се на въдицата Стоил, иди доказвай доброволно ли са дошли българките, или са били докарани силом, пък докато доказваш, колко неща могат да се случат!… Но в този случай беят бе подценил войводата:

— Йовчо! — каза той, без да отмества поглед от турците.

— Заповядай, войводо.

— Върви и доведи майката и момичето, що чакат в съседния сокак. Като се изправят тук, ще се разбере дали наистина по свое желание са дошли да се, хм, повеселят по турски тертип.

Беше хитрост срещу хитрост. И не Стоил, а братята се хванаха. Едва хайдутинът Йовчо прекрачи към вратата и двамата се хвърлиха така стремглаво на пода, че повлякоха цялата завързана редица.

— Милост, войводо, милост! — заговориха едновременно. — Грях сторихме, туй е вярно. — Те вече се цивреха съвсем непресторено. — Не отвръщай на нашия грях с дважди по-голям, войводо. Пощади ни и ние ти се обещаваме нивга с пръст да не закачим жена или момиче, даже закрила ще бъдем от днес нататък не само на българките, но и на българите. Кълнем ти се в това, войводо, само ни дай прошка и опрощение.

Стоил ги гледаше как се валят в краката му и в острия му поглед наред с яростта се мярна и погнуса.

— Наказание ще има и за двамата — каза студено. — За майката и дъщерята от Бинкос, за другите пострадали от развратността ви, за всичките зулуми, що сте вършили по този край вече ред години. Но казънта ще бъде различна. Кой от двамата насили девойчето?

Братята не отговориха — похвална задружност пред смъртната опасност. Вместо тях обаче се обади Кара Георги:

— То ще е било мръсно дело на ей тази анадолска твар, Руфи Сезгин, войводо. В Козосмоде отколе се приказва за неговата извратена слабост към невръстните момиченца…

— Тогава отрежете врата първо на русия — заповяда Стоил. — Но бавно и тертиплийски. Нека Руфи да гледа. И хем да плаче за брат си, хем да вижда що го чака него самия. Хайде!

В следващите секунди се случиха едновременно три неща: хайдутите прекрачиха към коленичилите турци; двамата осъдени се задавиха в рев и плач; обаче по-силна от тях се оказа някаква гълчава на чардака пред одаята. Кара Георги и Йовчо се сепнаха и в това време в одаята връхлетя една жена. Беше също по нощна риза и с разпуснати сиви коси. Зад нея гузно прекрачи и Рангел, който не я бе овардил.

— Ти пък коя си? — попита Стоил.

— Майката на виновниците — отговори жената на най-чист български език. Тя се огледа с подивели от страх очи и мигом разбра какво се готвеше в стаята. — Няма да река да не ги предаваш на смърт, войводо. Заслужили са я десеткратно. Само ще помоля заедно с техните да вземеш и моята душа. Защото за греховете на синовете е виновна преди всичко майката, загдето лошо ги е възпитавала и не ги е направила човеци.

Стъписан от онова, което ставаше пред него, Стоил полека се изправи на възглавниците и се взря в жената. Тя беше стара, може да гонеше седемдесетте, но отвъд бръчките и повяхналата кожа личеше нявгашна чудна хубавица. Той запита неуверено:

— Искаш да речеш, че не са виновни двамата ти хубостници, тъй ли?

— Поне не са виновни само те. Вина имам и аз. И още повече — проклетата им вяра. Ислямът ги учи на извратеност и жестокост.

— „Проклетата им вяра“? — повтори войводата бавно. — Тяхната вяра не е ли и твоя вяра, жено?

Вместо отговор тя бръкна в пазвата си и измъкна пиринчено кръстче, окачено около шията й на обикновена връвчица.

— Ако разпиташ стари люде от селото, ще ти разкажат как нявга Ружди бей отвлече Пройна, дъщеря и едничко чедо на отец Харалампий, поп на Козосмоде. Можех да се освободя, но аз се примирих с орисията си. Родих на Ружди тези двама сина, а той ме направи първа жена в харема си и децата ми — свои наследници. И само едно не сполучи беят или нарочно се престори, че го е забравил — да промени вярата ми.

— Ще рече, че двамата имат в жилите си наполовина българска кръв?

— Българска и християнска, войводо. И то кръв на Христов служител.

— О, Господи!… — изпъшка объркано коравият войвода. После вдигна очи към небето: — Кога най-сетне, милостиви Боже, ще вдигнеш проклятието си от българското племе? Къде се е чуло и видяло внуци на почтен свещеник да озлочестяват християнски жени и девойчета? — Той се извърна пак към старата жена. — Повярвах на всяка твоя дума, майко. А сега ми дай и съвет: що да правя с тези хългъзници тука?

Пройна се поколеба и тази минута беше използувана от Юксел:

— Пощади живота ни, войводо. Давам ти дума, ние никога не сме и подозирали, че колкото сме от турско, толкова и от българско коляно. Иначе можехме ли да извършим грях като… като онзи…?

Стоил сякаш не го чу, той чакаше само отговора на жената.

— Какво да кажа, войводо? — произнесе тя най-сетне. — Може ли една българска майка да отсъди за децата си „Убий ги!“? И една християнка и дъщеря на свещеник да те прикани да нарушиш шестата Божа заповед, може би най-важната от всичките десет?

— И все пак чакам думата ти, майко! — настоя войводата.

— Добре, ще ти отговоря. И то не едно, а две неща. Когато едно време Ружди нае шайка и стори над мене къзкачирмасъ̀263, дойде да му отмъсти не друг, а един от най-прославените ти предшественици. Лично Кара Танас войвода, не може да не си чувал за него. И оттатък, в старата къща, аз самата измолих милост за Ружди. Измолих я и Кара Танас се вслуша в думата ми. И ето — негова първа жена съм и не посегна на вярата ми. Туй беше едното, войводо. А другото пък е от мене. Но не от отминалия, а от днешния ден. Последваш ли примера на Кара Танас, аз самата давам обет пред Исуса и пред българщината да отговарям за делата на синовете си.

— Наистина ли?

— Наистина. Пройна може да е грешила в живота си, ала нивга не е престъпвала думата си. На нейната дума можеш да вярваш.

Стоил помисли, помисли, пък кимна:

— Да бъде твоето. — После се обърна към коленичилите турци. — А вие, бейляр? Вие давате ли дума като тази светица, майка ви? И ще повторите ли клетвата от одеве на тогова?

Те, изпълнени с надежда, го удавиха в порой от клетви.

— И все пак ще ни платите за труда ни. И бъдете благодарни, бейляр: алтъни се припечелват отново, животът е само един. — Войводата се засмя странно. — И за радост на българската половина в кръвта ви ще кажа, че златото ви ще отиде за борба на кръста против полумесеца. Хайде, водете ни към ковчежетата си.

… Половин час по-късно се разделиха. Стоил не беше ясновидец, та затова не можеше да прозре, че му предстои още една — при това далеч по-страшна — среща с Юксел и Руфи Сезгин…

Разбира се, до съмване никой в домовете на Юксел и Руфи Сезгин не мигна. Кой може да заспи след подобно премеждие? Единствената промяна от паметния среднощен час беше, че всички се наоблякоха. Но после, когато жените и децата ревнаха в плач, дето можеше да се чуе чак в Твърдица, братята ги напъдиха в харемлъка на Руфи (разправата със Стоил бе станала в дома на Юксел). Както бяха въвели напоследък, изключение сториха само за Хасан, първородния син на Юксел — нали един ден щеше да господарува в този огромен имот на дядо си, редно беше отрано да свиква и с мъчнотиите, които това господаруване създаваше. А да покажат вратата на майка си изобщо не им мина през ума. Не само защото — честно погледнато — те само на нея дължаха спасението си, но преди всичко (нещо невероятно за една мюсюлманска къща!) за уважението и тежестта, които Пройна си бе извоювала през всичките тези години в турския харем. И сега разговорът бе подет именно от нея:

— Вярно ли е онова, в което те виняха хайдутите? — обърна се тя към Руфи Сезгин.

Той замълча, но по-малкият от близнаците му се притечена помощ, като се опита да обърне всичко на празен лаф:

— Абе те какви ли не ги наприказваха, ако речеш да им обръщаш внимание, може и да се побъркаш. Ама нали ни бяха хванали натясно, щем — не щем трябваше да им правим евалла.

Майката обаче не се поддаде на уловката:

— Не питам тебе, Юксел, а брат ти. — И отново вторачи зеници в Руфи Сезгин: — Кажи ми, като ме гледаш в очите: вярно ли е или не е вярно? Посягал ли си на това девойче от Бинкос?

Запитаният отново не отговори. И не само не отговори, а — противно на подканата — заби поглед между краката си.

Тя беше по-особена, Руфи-Сезгиновата. От пресищане ли беше, от болест ли, от съклет ли, тъй и не се разбра, ала още преди петнайсетина години, когато трябваше да пращи от сила и от неутолим порив за женска плът, нещо изведнъж се пресече по тънката част. Какво ли не правиха жените му, какви ли не хитрости и чалъми не прилагаха, ала не успяха да събудят мъжа в него. Опита и на чужда жена — пак толкоз. Известно време ходеше като болен, тъпка се с билки и отварки, срам не срам отиде и при ходжата да му чете от Корана — никаква промяна. Накрая му дойде утеха от ислямското примирение: е, такваз била волята на аллаха, поискал е Руфи рано да остарее — постигнал го е.

Минаха така няколко години, когато Руфи Сезгин внезапно разбра, че малко грешно е разтълкувал истинската воля на аллаха. Случи се то при един лов в планината. Отбил се бе Руфи да похапне при един козар. И докато козарят излезе някъде си да донесе топла пита за сиренето, турчинът изведнъж усети див ламтеж към момиченцето, което му прислужваше. Насили го още там, в колибата. Така Руфи Сезгин направи странното откритие, че мъжът в него не си е отишъл завинаги, но че ищахът му се пробужда само от девойчета в онази възраст, когато едва-едва престават да бъдат деца, но още са далеч от моминството.

От този ден той вече знаеше как да утолява страстта си. Не го правеше много често, не повече от три-четири пъти в годината. Понякога кадъни му водеха дъщеричките си срещу богато заплащане, но по-често — както беше с майката и дъщерята от Бинкос — тайфата, с която двамата с Юксел държаха под петите си целия край от Хаинето до Дермендере, се погрижваше да му доставят мъжка радост за една нощ. С невръстно гяурче, хелбете — дори и да се жалват родителите му, нали ще бъде дума на гяури срещу дума на правоверен? Пък ако се случеше детето да му бъде доставено заедно с майката, особено ако е по-засукана, тогаз Юксел се погрижваше тя да не си отиде пренебрегната…

Руфи Сезгин, общо взето, се поспотайваше за тази отлика на своята мъжка природа. Защото ислямът нямаше нищо против да се поразтушиш с някоя лъскава гяурка, дори да дариш утробата й с едно здраво мюсюлманче, ала не се гледаше с добро око на насилие върху непълновръстни. От устата му знаеше, разбира се, само Юксел, те нямаха никакви тайни един от друг. Но въпреки това мълвата тръгна — сигур ще са се разбъбрили я Викред Балабан и другите от тайфата, я аргатите, които живееха в двора на близнаците, я жените на Руфи Сезгин, които положително ще да са се досетили за истината. Но тя, истината, си оставаше такава, че Руфи не бабаитствуваше с нея. А най-малкото би се похвалил пред майка си.

— Ще отговориш ли най-сетне на майка си? — продължи строго да пита Пройна.

— Хайде бе, анне264 — провикна се Юксел, — нека не садим на дъното ряпа. Е, сгрешил човекът в тъмното, взел момичето за по-голямко, пък като запалил свещта… Няма сега да го окачим на въжето, я!

Беше хитър ход: „сгрешил човекът“, „взел момичето за“ и тъй нататък, звучеше все като за единичен случай и прикриваше многото останали. И пусто майчино сърце — измами се. Пройна не произнесе дума на опрощение, но и не продължи с укорните си въпроси.

— Какво ще правите сега? — измести разговора тя.

— Как какво? — искрено се почуди Руфи Сезгин и най-сетне посмя да срещне погледа й. — Какво може и трябва да направи един правоверен след премеждие като нашето? След сабах намазъ̀265 ще съберем неколцина другари и право в Сливен, в конака на мютесарифа. Ако начаса вдигнат потери с кучета и отправят насам заптиета на коне, може още до вечерта да спипат Стоил и неговите капасъзи.

— И ти ли си на този акъл, Юксел?

— Разумява се, анне. А ти какво мислиш, че синовете на Ружди бей ще си оставят магарето в калта? И ще си траят като шамаросани деца?

— Чух какво ще направят синовете на Ружди бей. Ала аз, стара и изкуфяла жена, мислех, че синовете на Пройна ханъм ще държат малко на честта и на думата си. Защото вие комай се заклехте, че от тук нататък ще бдите над българите като квачка над пиленца. Или може да съм разбрала погрешно?

— Разбрала си грешно, анне — със сурова решителност каза Руфи. — Заклехме се и с думи много звезди свалихме от небето, ала туй бе само колкото да турим динена кора под чапкънина. Но това беше дорде опазим главите върху раменете си. Сега можем да поговорим и другояче с него.

Бръчката между веждите на майката ставаше все по-дълбока.

— Туй, което казваш, е от кръвта на Ружди. А от моята, българската кръв, не чувате ли в сърцата си някакъв друг съвет, момчета? Защото българинът трудно дава дума за каквото и да било, ала даде ли я, ще умре, но ще я изпълни.

— Не ни навирай българската си кръв в очите — смръщено отряза Руфи Сезгин. — Не е нещо, с което се гордеем, анне. Ние сме мюсюлмани, синове сме на Ружди бей и толкоз!

— Защо не рече същото, когато молех от Стоил пощада за главите ви, анджък защото сте наполовина българи? Мохамед ли ви учи да се отмятате като фурнаджийска лопата? Да, да, отмятате се, и то как — преди час се клехте в Бога да закриляте християните, пък вече бързате да насъскате конашките копои подир онзи, комуто дадохте клетвата. Ако не се имате за българи, то поне като хора трябва да сте честни, момчета.

— „Честни“, „честни“!… — повиши глас по-големият от близнаците. — Ако биеш магарето си, нечестен ли си? Ами ако заколиш овца? Честта на един мюсюлманин, при това син на Ружди бей, се измерва само с броя на свалените гяурски глави, това ще река аз!

Хасан, който бе мълчал през цялото време, неочаквано се обади:

— Нечестност е например неблагодарността, амджа. Ще вдигнеш ли бич например на кучето си, което снощи те е спасило от вълк? Пък тук говорим не за куче, а за човек, който ви е сторил добрината да ви запази живота. Приказваш за „честта на един мюсюлманин“, пък забравяш, че в Корана е казано: „Може ли наградата за добри дела да бъде друга освен добра“?266

— Брей, брей, много си бил сведущ по законите на исляма… — присмя се Юксел, баща му. — А да си чувал, драги, че пак в Корана е казано: „Бийте се с тези, които не вярват в Бога, нито в последния ден, и не запрещават това, което и Бог, и неговият пророк са запретили и не изповядват истинската вяра…“?267

— Само че вие се готвите не да се биете честно и по мъжки, а да извършите най-грозно предателство към човек, който току-що ви стори добро — не се предаде младежът.

Ако не се брои старата Пройна, Хасан положително бе единственият в многобройното семселе на покойния Ружди бей, който би могъл да си позволи подобни думи — хем несъгласие, хем нападка, — изречени срещу всесилните близнаци Руфи Сезгин и Юксел.

Изобщо този двадесет и няколкогодишен Хасан заемаше много особено положение в рода. Снажен и поразително красив (не беше нужно човек да е кой знае колко наблюдателен, за да види, че е „одрал кожата“ на баба си Пройна — нейното продълговато лице имаше, с мермереното високо чело, тънките вежди, изваяния нос и чувствените устни, сгушени в сянката на подсукани мустаци), той дължеше първенствуващото си място между бъдещите наследници на чиста случайност. Всъщност макар и само с четвърт час, но по-голям от близнаците беше Руфи Сезгин и следователно по обичая именно неговият пръв син би трябвало да придобие неизмеримия имот на някогашния мухтарин и некоронован господар на Козосмоде Ружди бей. Да, но на аллах се досвидя да дари Руфи със син; впрочем имаше един, ала той (както и една негова сестричка също) не доживя дори и пълна годинка и се пресели в отвъдния свят, отиде си даже без да сколасат сюнет да му направят. Сетне се случи засечката с Руфи, та той вече не можеше да опложда четирите си жени и си остана баща само на дъщери — три на брой. Първа жена на по-малкия близнак Юксел беше една прелестна гяурка от Алобас.268 Говореше се, — пък и така си беше, — че тя дошла в харема на Руждиоглу Юксел не с насилие, а по любов, като приела исляма; може би тази беше причината, че още на деветия месец роди един малък красавец — Хасан. Е, благодатта на аллаха свърши до тука — жената изгуби всичката си кръв при раждането и почина, — но Хасан остана. С хубостта си остана и с правата си на пръв наследник. Че и с дързостта си понявга да противопоставя дума и воля на думата и волята на баща си и чичо си…

Обикновено му прощаваха този негов произвол (един потомък на Ружди бей трябвало да се учи за господар, думаха, не за слуга и еветчия), днес обаче погледнаха иначе на думите му. Днес всичко в този дом бе нажежено до бяло, та думите му хем не бяха отминати снизходително, хем предизвикаха истинско избухване на Юксел, бащата, уж по-миролюбивия от двамата близнаци:

— Върви в Джендема с твоите брътвежи за доброто — крясна той. — Тези бръмбари в главата ги имаш от майка си, Хасане. Ала не от правоверната Нахиде, а от гяурката Найда — нейната уста бе вечно пълна с такива дивотии за доброта, благочестие, справедливост… Когато ти се появи на белия свят, всички се зарадвахме на хубостта ти и си рекохме: на̀ една зорница не може да роди друго, освен Хасан269. Пък то…

— Пък то, какво — озъби се насреща му Пройна. — Мигар според вас един човек не може да бъде едновременно и мюсюлманин, и честен, а?

— А паричките ни, мале? — внезапно омекнал каза Юксел, като премина на български. — Не забравяй, че тоя хайдук отмъкна от нас не само дума и клетва, но и бая алтъни. Също и за алтъните ли да махнем с ръка и да речем: нищо, майната им?

Старата жена заложи в спора и последното, което имаше — почитта на синовете си.

— Стоил отнесе не само вашите клетви и пари, но и моята дума, че поемам отговорност за делата ви. Нарушите ли вашата мюсюлманска клетва, аз трябва да изпълня моята, християнската… — Тя завърши думите си с едно многозначително движение около врата си.

Двамата за малко се объркаха, те наистина държаха на майка си. После отново по-находчив, по-хитър от двамата се оказа Юксел:

— Нека бъде твоето, мале. Няма да пращаме потери след Стоил, ала ние тъй или иначе трябва да отидем и да доложим в Сливен. Тук има убит човек, мале. При туй не какъв да е, а правоверен. Али. Не съобщим ли за него, ще излезе, че ние с Руфи сме му видели сметката. И ще изгнием по одринските или стамбулските зандани.

Майката го изгледа продължително и с недоверие, но той нагло издържа погледа й. Пройна попита подозрително:

— Ще можете ли да съобщите за Алито, без да издадете Стоила?

Те обещаха с такъв ентусиазъм, на който би могла да повярва само една любяща майка. И все пак тя сметна за нужно да ги сплаши:

— Ако все пак нарушите думата си, аз пък ще ви издам как сте мърсували с невръстни деца!

В този момент и братята, и майка им не вярваха на думите си: те — че няма да пратят потери подир дружината на Стоил войвода, тя — че би могла да ги издаде за извършеното от тях престъпление, с което може би да ги пратеше до края на живота им в тъмницата…

Мютесарифът си измисли някакво оправдание и не ги прие, но затова пък Мустафа ага, нали ги свързваше стар достлук, ги посрещна, както е думата, с отворени обятия. А когато разбра, че в Сливен ги бе довело нещо много по-важно от мерака за едно ракъ-кефи270, мюдюринът свика нещо като подобие на военен съвет: тук беше, разбира се, преди всичко бьолюкбашията Али Байрактар Топчи, още Келеш Осман, кадията и, кой знае защо, главният има̀м на града Нутфулла ходжа. Изобщо, както се вижда, кой от кой по-прозорлив, кой от кой по адам акъллия271.

Като изсърбаха по едно кафе, както го изискваше обичаят, Мустафа ага накара братята да разкажат още веднъж събитията от нощта. Те го направиха, при това твърде сръчно (не случайно се бяха упражнявали по пътя). Между премълчаното остана и тази „подробност“, че майката на такива видни крепители на османския ред е чиста българка и християнка, която е раждала мюсюлмани, но сама не е преминала към правата вяра. Изслушаха ги четиримата, цъкаха с език или изпущаха по едно „Вай… вай… вай…“, но иначе не зададоха въпрос за този Стоил войвода — очевидно и да не му бяха яли лично попарата, знаеха достатъчно за него.

Когато те завършиха, Мустафа ага произнесе тежко:

— Помнете ми думата, ефендилер, туй ще излезе ескизаарска работа. В Ески Заара е коренът, в Козосмоде клончето или на клончето листото.

— Евет, евет — потвърди кадията.

— Евет, евет — присъедини се към него и Нутфулла ходжа.

Братята се спогледаха: работата свършваше в посока, която може да звучеше по-тежко, но затова пък по-малко ги топлеше, както е думата. И Юксел бей подхвърли предпазливо:

— В Ески Заара са били девлет-душмани, ага. Комити по тяхному. Срещу падишаха са се бунтували и срещу османската власт. А кои сме ние с братока? Какво зависи от нас падишахът и каква власт имаме? Ами че ако погледнеш, ние дори едни въшливи мухтари не сме…

— Евет, евет — отново се съгласи Келеш Осман.

— Евет, евет — последва го на свой ред имамът.

Работата като че вървеше на оправяне, но тогаз пък я развали Али Байрактар. Като проговори, той не извади чибучето си от жълтите си зъби, та думите му се примесваха с парливия тютюнев пушек:

— Аз пък ще ти река, Юксел бей, че по моему Мустафа ага има право. Нали ей сегичка разправихте, дето оня хайдутяга Стоил признал, че не за себе си краде алтъните ви, а за борбата на кръста против полумесеца? Комитите имат нужда от пушки, а пушките струват пари, ефендилер. Затуй те вземат пари, откъдето могат и където ги има, а с пушките… Е, знаете що имат на ум да правят с пушките.

Този път Нутфулла ходжа се оказа по-бърз от кадията:

— Евет, евет — произнесе той дълбокомислено.

— Евет, евет — подкрепи го на свой ред Келеш Осман.

— Да им пикая аз на девлет-душманлъка — невъздържано повиши глас Руфи Сезгин. — Стоил трябва да ни дотъркаля заграбеното до последния пробит грош. И за всичко да си плати: за бастисването на домовете ни да си плати, загдето видя жените ни да си плати, за убития ни вардянин да си плати. Докато не си плати Стоил, аз няма да се примиря!

Разбойническата природа на Али Байрактар изби през униформата на бьолюкбашията. Нарушавайки всяко чинопочитание, той така се присмя на кадията и имама, все едно че се изхрачи в краката им:

— Хайде бе, защо закъснявате с вашето „евет, евет“? — После се обърна към братята: — Че още утре сабахлен от цялата каза ще тръгнат потери, туй го имайте от мене, бейляр. И дано аллах да укрепи десниците на правоверните, та до вечерта парите ви да бъдат върнати заедно с главата на хайдутина. Но туй е само по вашите кахъри, бейляр. Пък ние сме служители на падишаха, трябва да мислим и за неговите.

— Еввв… — започна посвоему Келеш Осман, но се осъзна и навреме прекъсна.

— Така е, Али — кимна важно-важно мюдюринът, — ние си получаваме хляба от падишаха и сме длъжни денем и нощем да бдим за спокойствието му. Работата е там, Али, че не е белли как можем да изпълним дълга си, ако не спипаме Стоил и неговите кеседжии.

— Трябва първом да изясним има ли връзка между Стоил, тукашните комити и ескизаарските девлет-душмани.

Плоското лице на Мустафа ага съвсем заприлича на тава за баница.

— Хубаво го рече, ала не виждам как можем да го изпълним. Да продължиш истиндака на заптисаните? Вятър работа е то, Али. Както и да въртим и да сучем, не можем изкара, че те от хапуса са пратили хабер на Стоил в Балкана кого да удари и що да прави с алтъните му.

— Трябва да вкараме на топло и други хора, мюдюр ефенди. Може те да се покажат по-сговорчиви…

— Нали заптиса всичките, които бяха в списъка на…? — Мустафа ага не довърши приказката си; в одаята бяха все негови хора, ала не бе редно един мюдюрин на място да издава наляво и надясно имената на шпионите и доносниците си. — Кого още можеш да хвърлиш в кауша?

— За можене — мога целия град — самонадеяно се похвали бьолюкбашията. — Ала аз ще подхвана по-изтънко нещата, ага. Ще разбера кои са били най-верните аркадаши на заптисаните, ще ги изловя и ще ги посъветвам да бъдат по-откровени. — Последните си думи той придружи с един жест, сякаш налагаше някого.

— Тъй да бъде — съгласи се Мустафа ага.

— А паричките ни? — не каза, а изквича Руфи Сезгин бей.

— Докопаме ли заговора — назидателно му отговори Мустафа ага, — рано или късно ще стигнем и до алтъните ви.

— Евет, евет — не се сдържа Нутфулла ходжа.

Три заптиета не го носеха, а по-скоро го полувлачеха по земята — две за краката и трето за ръцете. За малко го оставиха, колкото единият да отвори дебелата дъбова врата, пък го залюляха, изброиха „бир… ики… юч…“272 и го запокитиха в мрачното помещение отвъд нея. За част от секундата Стефан съобрази, че ако там е калдъръм и се сгромоляса върху него на главата си, черепът му може да се строши като яйце, и се опита така да се превърти във въздуха, че да падне по задник или поне на гръб. Но странно — тялото му изобщо не стигна до пода. Непознати доброжелателни ръце се протегнаха от тъмното и го уловиха още по време на летежа. Въпреки това младият човек извика така, сякаш току-що си бе строшил врата. Отговори му изкискването на заптиетата и щракването на катинара на вратата.

— Лошо ли се удари? — попита го един загрижен глас. — Или невям те уловихме точно по натъртеното?

Стефан Боянов изчака да се приспособят очите му към здрачината на хапуса и се огледа. Видя все познати лица — с тези хора народните дейци на Сливен се бяха опитали да съживят нявгашния частен революционен комитет, основният камък на който бе поставен от самия Левски.

— Ами, ударил съм се — прихна в смях той. — Врещенето ми беше за агаларите: нека мислят катилите, че съвсем са ме претрепали.

Приятелите го положиха внимателно върху един застлан ямурлук.

— А те не те ли претрепаха? — попита Кондю Кавръков. — Чухме как те налагаха… Не си пестяха силите, чини ми се.

Като щадеше по-лошо ударените места по тялото си, Стефан се понадигна и седна. Другите насядаха в кръг около него.

— Претрепали са ме, вятър. — Той продължаваше да се хили. — Приложих им един чалъм, на който се хвана дори Али Байрактар, главният им джелатин.

— Я кажи, я кажи!… — подканиха го, развеселени, няколко гласа.

— Като захвана втората вълна на заптисванията в Сливен, сетихме се, че този път тя ще подмокри и моите крака. Първата ми мисъл беше да запраша нанякъде, дорде се укротясат гъжвалиите тука. Но тогаз един стар човек ми даде друг акъл: нека съм се оставел да ме заптисат, бягството щяло да бъде нещо като самопризнание, че се смятам виновен. — Стефан отново се изсмя. — И друго ми каза. Още прадядо ти е рендосвал дюшемето на зандана…

— Георги Силдаря — с уважение вметна Михаил Гаджалов. — Името му и до днес е като легенда в нашия Сливен…

— После го е правил дядо ми — продължи момъкът, — след него и баща ми. Е, сега било и мой ред да си платя даждията.

— Бас държа, че мога да позная чия уста е дала този съвет — рече Васил Желчев, един от младите в народните работи. — Дядо поп Юрдан, никой друг.

— Хубаво, че не приех баса — съгласи се Стефан. — Наистина позна.

— Ама ти щеше да кажеш за чалъма — подсети го някой.

— Научих го пак от дядо поп Юрдан. Катилите, казва той, не си броят ударите, ами слушат доколко жалостиво крещиш. И аз не си пестих гласа — на една тояга на Али Байрактар може да са се паднали по три мои крясъка…

Хапусът се огласи от последното, което му подобава — дружен весел смях. После Кондю Кавръков, той очевидно беше нещо като горгорбашия на затворниците, въдвори тишина и въпреки протестите на Стефан настоя да го прегледат за поразиите от боя. Оказа се, че „чалъмът“, научен от поп Юрдан, не е бил чак толкова удачен: ходилата на младия човек бяха подути колкото средно големи възглавници, бедрата и гърбът му бяха на сини и бели ивици, а някъде и кървяха рани. Кондю и другите почистиха раните и превързаха по-зле натъртените места, дори ги намазаха с някакъв мехлем, който близките на Марин Димитров били успели да вкарат в затвора заедно с храната, накрая настаниха Стефан колкото се може по-удобно и го оставиха да си събира душата след тежкото премеждие. Така започна първият ден на Стефан Боянов в сливенския зандан.

Измина едно денонощие, после още едно. Стефан постепенно престана да бъде в центъра на вниманието и в същото време взе да се запознава със затворническото ежедневие — със страховете, предсказанията и „аз пък чух от…“, с пощенето на въшки и гниди, с вечерните разговори за жени и за мними или преживени приключения. Междувременно болките се поуталожиха, поспаднаха и отоците. За храна не страдаше, техните му носеха достатъчно и предостатъчно всяка сутрин; ако нещо го измъчваше, то беше мисълта, че нощем, когато го надвиеше сънят, той може би стенеше несъзнателно и така разрушаваше образа на юнак и безразличен към страданието, който иначе се мъчеше да поддържа — малка младежка суета и желание да се покаже достоен за Силдаровците, пребивавали и се показали мъже между същите тези четири стени в десетилетията преди него. (Сетне му казаха, че той наистина е охкал и пъшкал на сън, но с това съвсем не се е принизил в очите на събратята си по участ, дори напротив.)

Късно, много късно през третата нощ някой го събуди внимателно и веднага предупредително притисна ръка върху устните му. В мъждеещата светлина на кандилото, което задължително гореше на зида срещу вратата, той разпозна Кондю Кавръков. Когато се увери, че младежът е буден и е надмогнал първоначалното стресване, кундураджията свали пръсти от устата му и тихо се изпъна на рогозката до него.

— Дойдох да си побъбрим биз-бизе — започна Кондю шепнешком. — Познаваш ме, можеш да не се страхуваш от мене. Какво става навън?

— „Всяко чудо — за три дни“, тъй каза баща ми, когато ме изпровождаше насам — каза Стефан, след като помисли. — И комай по убеждение го каза, а не само ей тъй, за кураж.

— Да, ама на̀ — продължават да заптисват, а от нас, заптисаните, не са пуснали нито едного.

— Туй е тътен, бате Кондьо. Даже едновременно два тътена — от Железник и от Козосмоде. Да, също и от Козосмоде, защото там Стоил войвода си е свършил работата при ония двама бейове, както решихме да го помолим.

Тази новина още не беше проникнала през дебелите стени на сливенския зандан, та се наложи Стефан да разкаже, каквото се бе разчуло за случката.

— Халис бей познаваш ли, бате Кондьо?

— Има ли някой в Сливен, който да не го познава?

— Халис бей се отбил на ракия при господин Русчо Миркович и от лаф на лаф се „изпуснал“ да каже, че в конака тълкували нападението над козосмоденските бабаити като ехо от Железник. Разбираш ли? Все едно, че тук също сме въстанали и сме ударили най-напред близнаците, дето са си разпасали поясите в Козосмоде.

— Затова ли продължават да заптисват и да пердашат?

— Затова. Ама било на привършване, тъй рекъл между две ичкии Халис бей. Защото Мехмед Хайдар бей, мютесарифът, е по-умен от своите подчинени и виждал, че туй обвинение е съшито с бели конци, както е думата. — Стефан помълча малко. — Помогнало е и това, бате Кондьо, че никой от вас, заптисаните и измъчваните, не е издал нито дума за комитета.

— Какъв комитет бе, човече? Комитет имаше, докато Дякона още ходеше по друмищата на България. Сега нали ни знаеш на какъв хал сме… — На свой ред и Кондю замълча, явно събираше мислите си. — Какво се чува за братята от Ески Заара?

Стефан разказа, каквото знаеше.

— Подигравахме учените глави — рече другият, — ама невям трябва да им направим евалла. Неподготвена работа се оказа туй въстание, само се дадоха излишни жертви. Пък и ние нахакерне хрантутим дървениците тука. Лошото е, че разложението не е само в Сливен, в Железник или във Филибето. Навсякъде е така, дори и най-горе, във Влашко, от където уж божем трябва да ни ръководят и направляват. Даже сам Христо Ботев е напуснал БеРеЦеКа273.

— Това пък откъде го знаеш? Навън не се е чуло таквоз нещо.

— Чух го от устата на самия Хайдар бей. Беше дошъл на едно от изпитванията ми. И уж ме подигра за скапаността ни, пък ми се стори, че съзнателно го каза, анджък за да ми съобщи новината. — Ново замълчаване. — Нещо съвсем друго искам да те питам, Стефане. Още като те изхвърлиха тука и веднага се разприказва: какъв акъл ти бил дал дядо поп Юрдан, как си надхитрил биячите и прочие. Не ти ли се вижда, че туй е неразумно? Че и опасно? И за тебе опасно, и за поп Юрдан?

Преди да отговори, Стефан Боянов изхихика приглушено.

— Всичко това беше скроено пак от дядо поп. Виж, бате Кондьо, навън много мислят и се кахърят за вас… е, вече мога да кажа за нас, заптисаните. И доста противоречиви мисли се изказват.

— Например?

— Ами например това, че наистина като че никой не се е разбъбрил за комитетите, иначе тук да се е препълнило с народни дейци от града и санджака. Но в същото време има и съмнение, че, както ти го рече, за комитетите нищо не е издадено, защото нищо няма за издаване. А иначе… Иначе комай някой не е издържал на мъченията.

— От какво съдят?

— От имената на заптисаните. На̀, погледни ги, бате Кондьо. Никой от нас не свари да въстане с ескизаарци, ала всички до един сме все от лизнатите от стремлението за свобода. Всички! За нито един не можеш да кажеш, че е попаднал тук напълно по погрешка.

Кондю Кавръков размисли продължително върху тези думи.

— И после? Какво има това връзка с твоето многоглаголствуване?

— Преди десет-петнайсет години в този затвор станало едно истинско чудо. Избягал човек. И то не кой да е, а Филип Тотю, дето денем и нощем го държали закован с пранги за стената. Аз не го помня, трябва да съм бил малък, но всички други го потвърждават.

— Аз пък го помня. Гаджалите до един изглеждаха като деца, напълнили гащите.

— Когато замислил бягството, Филип Тотю започнал с това — да разбере има ли край него шпионин или не. И за да изпита работата, гласно се заканил да избяга. И наистина видял как един от кауша, грък някакъв от Анхиало, го издал. Е, заптиетата удвоили бдителността си, ала Филип Тотю и другарите му пречукали предателя. И вече можело на дело да се подготви бягството.

— Все още не разбирам…

— А е много просто. Дядо поп заръча, ако заптисат още някого от нас, хем да крещи до Бога, когато го пердашат, хем веднага да изприказва кой го е подучил за това и как го е сторил.

— Аха, досещам се — замислено каза Кондю Кавръков. — Ако имаше издайник, първо на тебе отново щяха да ти хвърлят една кола бой, и сетне поп Юрдан щеше до вечерта да е тук, между нас. — Той се изсмя безгласно. — Брей, пустият му хайдутяга в попско расо!…

— Да, ама виж — всички тук издържаха. Няма издайство от тези хора. Защото нито мене ме биха повторно, нито поп Юрдан е в кауша.

— Ала и другото си остава вярно — че няма човек от нас, заптисаните, който да е „свята вода ненапита“… Значи, все пак има от крушка опашка.

— Това ще се разбере, когато ни пуснат.

Кондю хвърли особен поглед към младежа.

— Казваш го тъй, сякаш го знаеш на сигурно. Хайде холан, момче, в турските зандани са си оставяли костите хора, дето са били същински божи кравички в сравнение с нашего брата.

— Навън се знае на сигурно, бате Кондьо. Туй пък го дължим на друг добър турчин от града ни. Юмер ефенди от Айше Хатун махала, може да го знаеш и него. Чул как в конака решавали, че ако до още някое време не ни изобличат в комитаджилък, ще ни пуснат. И побързал да го каже уж между другото пред господин Панайот Минков.

От гърдите на кундураджията се откъсна въздишка, изпълнена със спотаена надежда. После той каза изведнъж:

— Чу ли? Не? Бяха втори петли, момче. Хайде да подремнем. Че погледнеш — може новият ден наистина да докара празник и за нас…

Новината за задържането на Стефан извървя твърде бавно пътя до Барите. Специално до ушите на Бяно Абаджи тя стигна едва в събота надвечер; донесе я съседът му Никола Хайверя, който имаше тепавица малко по-надолу по реката. „Хайде, хайде, Никола — поощри го Бяно, когато го видя как се гърчи, — не прави такава муцуна. Таквиз злочестия от край време са привични за рода ни, та ние сме свикнали с тях и те с нас.“ Но когато го изпрати, престореното му безгрижие сякаш също се отдалечи със стъпките на Хайверя и Бяно се превърна в онова, което всъщност беше — стар и поуморен човек, изпълнен с грижа за внука си. Той запали любимата си луличка, ингилизката, приседна край сергията и дълго, цели часове не помръдна. В побелялата му глава се тълпяха и боричкаха какви ли не мисли, често пъти съвсем противоречиви. Казваше си например, че това, Стефановото, не можеше да не се случи, то сякаш бе предопределено ако не от самото му рождение, то поне от най-най-ранното му детство, когато стоеше пред набучената на кол глава на родата си Георги Трънкин, плачеше, та се късаше, но в същото време и се заканваше, че един ден ще сваля глави за отмъщение. А в следващия момент ни в клин, ни в ръкав се зазяпваше в надникналата някъде над Катъгово луна, кръгла като пита кашкавал, и си говореше съвсем сериозно: „Всички я наричат жълта, пък на̀, когато е ниско на небето, тя си е чисто оранжева като… като родопски губер.“

Колко спа и дали изобщо спа тази нощ, тъй и не разбра. А на сутринта прибра стоката на мющериите, отби вадата и пое надолу към града. Планината вече окончателно се сбогуваше с лятото и в този ден бе облякла най-пищната си есенна премяна — от лимоненожълтото до ръждивочервеното. Навярно друг път Бяно не веднъж и не дваж би спирал да даде наслада на очите и душата си, но сега остана сляп за чудната красота наоколо. Не бързаше припряно, ала и не се откланяше, следваше пътя си.

Слезе в града и веднага се отправи към Боянови — не само защото живееха в Дели Балта, току до подножието на планината, но и защото именно насам го водеха грижите му. Бутна вратата („не е заключена, туй Боян ще да го е наследил от мене“) и влезе. Завари горе-долу точно онова, което и бе очаквал. По риза и с навити над лактите ръкави въпреки октомврийския хлад Боян се помайваше по двора и се преструваше на залисан в катадневни занимания, но начесто забравяше ролята си, изправяше се с ръце в джобовете и загледан в някаква точка, по цели минути не помръдваше. Райна стоеше на пруста и кършеше ръце; опитваше се да изглежда храбра в нещастието, обаче подутите й от плач очи издаваха, че майката съвсем не беше така курназ, както жената на Боян Боянов и снахата на Бяно Силдаров се насилваше да се показва. Яна, дъщерята, не се виждаше. Бяно помисли, че навярно се е завряла в най-тъмния ъгъл на къщата и се залива в сълзи, но се излъга — малко по-късно стана ясно, че момичето, разбирайки състоянието на майка си, бе поело върху себе си цялата къщна работа. А до самия дувар старият човек забеляза внука си Ангел; стоеше приклекнал, с облегнат на оградата гръб и с разтворена на коленете книга, ала дали четеше или само се преструваше — това не се разбираше.

Когато го забелязаха, запълнил с все още широките си рамене портата, всички избързаха към него, един през друг го заканиха към къщата, но Бяно предложи да изнесат столчета и да останат навън. Яна, навярно дочула желанието му, мигом излезе с две скемлета в ръце. Старият човек я изгледа с изненада: виж ти, виж ти, докато той се е помайвал на долапа или в общинските работи, момичето бе избуяло, ще кажеш цяла мома за женене. Изненада го също и лицето й. Докато Стефан бе наследил острите черти на Силдаровците, а Ангел — мекия овал на Райна, Яна не приличаше на нито един от тях. И все пак тази руса коса и продълговатото лице му се сториха странно познати; Бяно се порови в паметта си и не след много откри приликата — девойката се бе метнала на леля си Руска, но не съсухрена и кокалеста, както беше сега, а както изглеждаше като мома преди около четвърт век…

Не я подкараха по ориенталски от времето или от въпроси за здравето, а пристъпиха направо към онова, което ги занимаваше. Боян разказа последните събития в Сливен, задържането на Стефан и на още неколцина, също слуховете, които се ширеха из града — за причината на заптисванията и за вероятното скорошно освобождение.

— Били ли са го? — запита без заобикалки Бяно.

Въпросът му затрудни Боян, но вместо него отговори Райна:

— Можеше да кажеш, Бояне — рече, — аз знам. Да, тате, били са го.

— И?

Имаше много неиздумани неща в това късо „И?“. И четиримата ги разбраха съвсем ясно.

— Разправят, държал се е мъжки — с нотка на гордост каза Боян.

— И не бил от най-тежко битите — допълни Ангел. — Други къде-къде по-лошо пострадали.

Замълчаха. За да запълни с нещо мълчанието, Бяно се залови да пълни лулата си.

— Сигур се досещате, дошъл съм да помогна според силите си — каза, докато драсваше клечка кибрит о седалката на скемлето. — Само ме упътете на коя врата да почукам и какво да моля.

В подпухналите очи на Райна трепна надежда, ала Боян решително поклати глава:

— Благодаря ти от сърце и душа, но не бива, тате, тъй мисля аз. Нали имаше някаква турска поговорка, че тъмницата е едно голямо училище? Е, наш Стефан е на деветнайсет, нека да изучи и тези науки.

— Не ги ли е изучил достатъчно? — тихо попита Яна. — Онзи звяр Али Байрактар го е бъхтал, толкоз дни го ядат въшките в кауша…

— Не! — решително отсече Боян. — Стефан е мъж, трябва да опознае и опакото в живота. Особено какъвто е серт, вироглав и все го избива на бунтарство, трябва да знае що залага насреща. — Той погледна въпросително към баща си, но Бяно се престори, че не е разбрал погледа му. — Има и още нещо — продължи. — Виновни или невинни, в кауша са дузина младежи, всичките повече или по-малко от една кройка с нашия Стефан. Как ще се почувствуват те, ако гъжвалиите отворят вратите само за един от тях? Другари са в живота, трябва да са другари и в злощастието, тъй мисля аз. — Боян за втори път потърси мнението на баща си, но той сякаш бе съсредоточил цялото си внимание в лулата. Тогаз се обърна към децата си: — Ще ви разкажа нещо за тате, дядо ви. Когато веднъж той самият е бил в тюрмата, искали да го освободят, защото бил член на мезлиша. А дядо ви отказал: или да освободели всички членове на мезлиша, или също и той щял да остане доброволно да гние заедно с тях.

Обратът в разговора не се понрави на Бяно — не му беше приятно да го изтъкват като юнак. И в същото време се почуди: виж го ти, Боян! В Сливен положително имаше поне стотина мъже, готови да се самообрекат на мъчения или гибел за народното дело или за вярата, но колцина ли бяха тези като Боян, способни съзнателно да пратят към злото не себе си, а своите синове?

— Чест ви прави начинът, по който разсъждавате — произнесе старият човек, като извади захапката на лулата си от зъбите си. Това „ви“ и „разсъждавате“ той изрече напълно преднамерено: не се бе заблудил и виждаше, че така разсъждаваше само Боян, всички други бяха по-миролюбиви и само се подчиняваха на неговата воля. — Подкрепям ви също тъй радушно, както ако ме бяхте проводили някъде да прося снизхождение за Стефан. Но щом сте решили да не просим снизхождение…

— Да, кажи, тате? — подкани го синът му. — Посъветвай ни.

— Щом сте решили да направите една крачка, направете и още една. Покажете се пред света тъй, сякаш… Да, не стойте тук да си гризете ноктите, ами облечете си празничните дрехи и идете на църква. Ама не в „Света София“ новоселската, а в „Свети Димитър“, на пъпа на Сливен. И се постарайте да минете на отиване и връщане колкото се може по-курназ пред конака.

— На инат?

— На инат. И за да покажете на агаларите, че вие дотолкова сте уверени в невинността на Стефан, че не изпитвате притеснение за съдбата му.

Поблагодариха му за съвета и обещаха да го последват. И тъй като времето за неделната служба наближаваше, Бяно се сбогува с тях: да смогнели да се приготвят, каза. И пое надолу към Кафтанджийската.

Ако одеве не се бе загледал в чертите на малката Яна (която се бе оказала не чак толкова малка), той навярно не би се отбил до дъщеря си Руска. Но сега краката му сякаш сами поеха нататък. И не след много похлопа на портата й.

Руска му се израдва, безизкуствено и от сърце. И нищо чудно — те, обичащи се баща и дъщеря, толкова рядко се виждаха напоследък… Настани го на най-хубавото място в къщата, разшета се около него. Той можеше да я излъже, че е слязъл от Барите нарочно за нея, затъжил се и така нататък. Не го направи — глупаво и неоправдано е да се вклинява лъжа там, където е място на истината. И й разказа за Стефан, за духа, който витаеше у Боянови, за решението им да не се опитват да го спасяват от неприятността, която всички смятаха за временна. Оказа се, че дъщеря му знаеше почти всичко — от самите Боянови и от приказките, които се ширеха из града. Бяно усети нещо отвъд думите й и попита направо:

— Имаш да ми казваш някаква вест, нали?

— Ах, ти… — усмихна се рано състарената жена; беше насилената усмивка на едно лице, отвикнало да изразява радостни чувства. — Наистина имам голяма вест за тебе. Внукът ти Андон се връща.

— О, Боже, след толкоз години!… Сигурно ли е, Русе? И за кога го чакаш?

— Сигурно е само, че не съм го виждала от цели единайсет години, тате. Пък иначе… Преди десетина дни ме навести един търговец из Плоещ. Останал за нощувка на път за Пловдив и Солун, та ме издирил нарочно по поръчка на Андон и Ганчо.

— Навярно и Димитър. Нали наскоро проводи и него?

— Не, Димитър се бил установил в Турну Магурели. Човекът ми донесе някое и друго армаганче от момчетата — на̀, тази шамия например — и ми поразказа за тях. Пораснали, заякнали, пък покрай сродника на Кутьо и стъпили криво-ляво на крака. Но Андон все разправял: теглело го насам, дотегнало му да живее по чужбина, щял да си грабне някой ден партакешите и да се върне. Камъкът на мястото си тежал, тъй говорел.

— Усещам нещо особено в гласа ти, Русе. Сякаш хем се радваш, хем…

— Сега би трябвало да се сопна: и таз добра, коя е тая майка, която ще прегърне сина си след цели единайсет години, пък да не е плувнала цялата в радост. Да, ама бих те измамила, тате. Наистина има едно „хем… хем…“ в мене. Че се радвам, туй е излишно да те убеждавам. Но в същото време майчиното ми сърце се сгърчва и от неясна боязън. Наречи го както искаш — коба, предчувствие за лошо — все едно. Важното е, че то трови и вгорчава надеждата ми за доброчестина.

— Ех, майко ти, българска!… — опита се да се пошегува Бяно. — Ти, дето правиш ихтима̀ и винаги виждаш тъмни облаци връз главите на синовете си!…

— Не е само привиждане на облаци, тате. Нещо се събира във въздуха, усещам го като пред буря. Буната в Железник, заптисването на Стефан и другите, шетнята на заптиета и конашки копои… Пък нали го помниш Андон! Зная само един момчурляк в Сливен с нрав като неговия и това беше Хаджията. — В Сливен имаше мнозина хаджии, но „Хаджията“ наричаха само Хаджи Димитър. — Пък знаеш каква беше неговата орис…

— Зная само, че остави името си безсмъртно — предпазливо каза Бяно Абаджи.

— Такова безсмъртие не е голяма драгост за майчиното сърце, тате. Майката иска да види детето си в сполука, да друса внуче на коленете си… — Въздишка. — Пък моят Андон!…

Бащата разбра, че затъваха в един спор, от който нямаше изход. И набързо се надигна да си ходи. Отклони настояването на Руска да остане за обед, рано му било още за обядване, но не можа да откаже няколко порязаници хляб и тасче с гозба — само да го постоплел и било готово, тъй му заръча дъщерята.

Както беше с бохчичка в ръка, десетина минути по-късно Бяно вече беше пред дома си. Учуди се, че нямаше катинар на вратата: той наистина обикновено не заключваше, но това не се отнасяше и за времето, когато отиваше за по-дълго на долапа — чак пък дотолкова да е бил залисан, тръгвайки? Бутна вратата, влезе и, както му беше обичаят, стори поклон на горната греда на портата. После се извърна и усети, как сърцето му възликува: „неговата леха“ сякаш бе събрала цялото великолепие на есенните багри, а зад нея домът му — домът на Силдаровците — нямаше и следа от изостаналост, а грееше от чистота и свежест. „И все пак е мъртъв дом! — смъдна в сърцето на стария човек. — Колко ти чинат чистотата и шарките на цветята, когато тук няма топъл човешки дъх и дворът, и стаите не се развеселяват от детски гласчета!…“ Каза си това и таман да прекрачи нататък, когато насреща му се появи Таша Йосифова и почти затича към него. Той остави вързопчето до себе си и разпери ръце:

— Ааа, ето каква била тайната на тази чистота и свежест! — възкликна той весело. — Бъди благословена, дъще, благословени да са и ръцете ти, които дариха радост на старото ми сърце!

Таша се почувствува задължена да обясни присъствието си тука: наближавало зима, трябвало да се направи есенно чистене, докато било още топло, по-нататък щяла да има грижа и за зимнината и тъй нататък, и тъй нататък. Почти без да я слуша, старият човек я поведе със себе си към къщата, заедно стъкнаха огнец, претоплиха Рускината гозба и Бяно настоя „да си направят дружина“ за обед. Нахраниха се, като подслаждаха яденето с оживена приказка — за града и хората, за Ташините Иринка и Нойко, за Бяновите Стефан и Андон, за незапомнения берекет, дарен на българите от земята им, напоена с пот и кръв, за какво ли не. А накрая жената разрови скромните запаси в килера му, намери кафе и не след много двамата приседнаха с димящи филджани в ръце на хаета. И уж продължаваха безгрижното бъбрене, но Бяно Абаджи — туй трябва да му бе станало привичка — скритом изучаваше лицето на младата жена. И там прочете неща, които не съвпадаха с външно нехайните слова и с веселия тон, с който тя ги изричаше.

За втори път през този ден Бяно потърси спасителното замълчаване при пълненето на лулата. После каза направо, без предисловия:

— Е, изпонаприказвахме се. Хайде пък сега да си поприказваме, ама истински и открито. Ти чуруликаш като същински синигер, Таша, но душата ти е потисната и притеснена, нали?

Тя го изгледа слисано; ако я беше плеснал през лицето, нямаше да изглежда по-объркана.

— Защо не изплачеш натрупаната болка, дъще? — продължи той. — Ще ти олекне, повярвай ми. Какво, неприятности ли имаш? С децата? Или парите не стигат? Или пак ония пройдохи и земпарета те тормозят?

Когато й каза да изплаче болката си, той имаше предвид да я подтикне да говори, да говори колкото се може повече, да сподели грижите си така, както не би ги споделила дори с вярна приятелка. И затова искрено се слиса от онова, което последва. Няколко секунди младата жена го гледа втренчено, после с внезапно движение захлупи лице в шепите си и дори не се разплака, а се разрида безутешно. Първият порив на Бяно беше да я прегърне бащински и да я утеши, но като размисли, не стори нищо и продължи да тегли лютив дим от лулата си. Защото знаеше: малко бяха очите в Сливен, в които да има толкова неизплакани сълзи…

Таша не се бе успокоила напълно, когато каза през плач:

— Духът ми е отпаднал, уморена съм да вървя с вдигната глава. За всички аз съм Кокон Таша, курназлийката, дето без да й мигне окото крачи през калта и оплювките. Пък аз съм само обикновена жена. И имам нужда от една мъжка прегръдка през раменете и едно рамо, за да облегна глава.

Наглед тя не отговори на нито едно от предположенията му. Но Бяно Абаджи безпогрешно разбра недоизреченото.

— Предлагал съм ти го и пак ти го предлагам — каза й. — Тури ключа на къщата на Евтим чорбаджи и се премести с децата тук. Ще намериш спокойствие… поне повече спокойствие, отколкото оттатък: хората — и млади, и стари — още се побояват от мене. Не се страхувай от нови одумки — тъй или иначе аз съм на седемдесет и пет години… Пък да ти кажа правичката, също и аз ще спечеля, ако сте под моя покрив. Знаеш ли каква е теготата на самотните ми дни и нощи, когато зимъс се прибера? Съвсем друго ще е, ако този дом се съживи от детска гълчава.

Стоновете й постепенно се поуспокоиха, останаха само накъсани хълцания. Тя избърса очите и носа си и криво-ляво отново заприлича на онази Таша Йосифова, която будеше завист в жените и похотливи мераци в мъжете на Сливен.

— Не съм забравила, татко — отговори. — Не съм забравила и ти благодаря. И за предишната покана ти благодаря, и за сегашната. Но и този път няма да се възползувам от нея. В жилите си усещам да тупти кръвта на дядо Нойко Завераджията и тя ме подтиква да искам още малко да си изпитам силите ей така, сама срещу злото. Пък Божа работа, татко — ако един ден разбера, че не стигат…

Тя отиде до мивника и наплиска лице, после се изправи пред джамчетата на одаята и със сръчните пръсти на жена и шивачка оправи външността си. Когато се върна при него, за да се сбогува, старият човек призна в себе си, че тази жена пред него — белолика, с две бенчици на бузата и с нимба от меднокестеняви коси над откритото чело — нямаше нищо общо с онази другата, която се бе обливала в сълзи допреди малко.

— Няма следа от слабостта ми, нали? — прочете мислите му тя. — Туй е нещо като инат на слабия, който обаче не иска да се предаде. Какъв инат ли? Ами че ето такъв: да премина подир малко през Сливен не като сгърбушена от тегло вдовица, а като Кокон Таша, която пристъпва с вирната брадичка и не обръща внимание нито на мъжете, дето подсукват мустак, нито на злостните брътвежи на жените.

Бяно не я придружи до дворната врата, само замислено я изпроводи с поглед. Сега и неговите очи смъдяха…

Този път пророкуванията се оказаха верни — още преди средата на октомври турците захванаха да освобождават задържаните. „Захванаха“, защото не ги пуснаха всичките наведнъж, а „на час по лъжичка“. И — само Бог знае защо — започнаха от последните заптисани (между тях беше и Стефан Боянов), а накрая, едва след Димитровден, излязоха на свобода Кондю Кавръков, Михаил Гаджалов и Васил Желчев, сиреч онези, които още на 16 септември се бяха озовали в хапуса.

Малко по малко българите в Сливен се поокопитиха. Съживиха се първо занаятите и търговията, а като се видя, че нямаше белези да се готвят нови погроми, последваха ги и обществените работи — училищата заживяха пълнокръвно, подир тях се възобновиха сбирките в черковната община и читалището. Пък читалището открай време беше негласно сборище и за народните дейци…

Към края на ноември именно в читалището се състоя една неподготвена сбирка, за която после дълго си спомняха. Тук имаше не само читалищни деятели, но също учители, неколцина членове на общината начело със секретаря й Панайот Минков, както и петима-шестима други — Нено Брадата например, — които нито бяха общинари, нито минаваха за най-ревностни посетители на читалището. Някои преглеждаха последните вестници, други си шушукаха на малки групички, трети бяха наобиколили двата мангала и грееха длани — тази есен се случи дъждовита и мразовита, още по гроздобера ръцете на лозарите начесто вкочаняваха, а сетне комай ги прескочи и обичайното „циганско лято“.

Така минаваше този неделен следобед в читалището, когато внезапно се издигна един глас, който събра в себе си вниманието на всички:

— Най ме е яд, че се спотаихме и изпокрихме като лалугери — говореше сърдито Русчо Миркович. — Ако ни погледнеш отстрани, ще речеш: тия и до нужника, ако искат да отидат, първо ще питат конака.

— Народът е уплашен, господин Миркович — отговори му Михаил Икономов. — Тъй или иначе имаше заптисвания, някои още си носят синините по задниците…

— И какво от туй? — настоя първият още по-ожесточено. — Нека ме прощават пострадалите, ама аз ще попитам така: кога е бивал нашият Сливен без заптисани и напердашени? Поне аз откакто помня (пък помня бая отдавна), то си е било все тъй, ала щом е отминавала бурята, сливналии пак са вирвали глава, а не са се крили в миши дупки.

— Съгласен съм с гореизреченото мнение — подкрепи го Панайот Минков, чиято дума тежеше колкото на десетмина наведнъж. — Само че не виждам какво повече можем да сторим, та да се покажем баш сливналии.

За минута-две се възцари тишина: никой не се наемаше да отговори на Панайот-Минковия въпрос, но и никой не се върна към вестниците или към делничните брътвежи; нямаше човек в просторната читалищна стая, който да не е наострил уши за наченалия разговор. И тогава вдигна глас Захария Жечков, председателят на читалището:

— Не много отдавна имах прелюбопитна беседа с една личност от нашия град, която, хм, се ползува с пълното ми уважение. И от нея чух един израз, който, хм, от тогаз не излиза от ума ми: че ние, българите, живеем на инат. Петстотин години сме живели на инат, на инат живеем и днес. И в подкрепа на господина Мирковича ще кажа, че ние трябва, длъжни сме да покажем на турчина, че въпреки заптисванията и даяка ние продължаваме да живеем на инат.

— Всичко хубаво, бай Захария — обади се Бял Димитър Събев, — ама защо не дадеш акъл как аджеба да си покажем ината?

— Може би аз мога да предложа нещичко — отговори вместо запитания доктор Планински. — Достатъчно е, мисля, да си въобразим за малко, че не са ставали смутове в моя роден град, че не са последвали издевателства тук. И да се запитаме що бихме сторили „на инат“ за българщината, ако не ни бе сполетяло всичко това.

— Умен съвет — каза Панайот Минков. — Нашето живеене на инат трябва да следва естествения ход на нещата от последните петдесетина години. Какво имам предвид ли? Ами че ето това. Училището ни бе завладяно от гърците — е, напънахме се и си го отвоювахме, днес надали някои ще си спомнят нявгашните октоихи и прочие. Сетне трийсет години водихме борба и си възвърнахме и църквата на княза Бориса, и патриарха Евтимия, пък едновременно с тази борба постигнахме и друго — признаха ни за булгар-миллет. Сега просто трябва да помислим каква да бъде следващата ни крачка.

— Абе знам я аз каква трябва да бъде, ама… — Бял Димитър изрече тези думи уж полугласно, но всички ги чуха и пак всички се престориха, че са минали покрай ушите им.

Постепенно те се събраха около мангала, край който се топлеше секретарят на общината, може би най-уважаваният сливналия от онова време.

— Струва ми се, че имам нещо на ум — подхвърли с дрезгав от вълнение глас Михаил Икономов. — То не е измислено от мене, съдържаше се в думите на господина Минкова.

— Говори де, даскале, говори! — подкани го Нено Брадата. — Няма да ти вадим думите от устата с ченгели, я!

— Всъщност е много просто. Щом с екзархията си извоювахме и признанието, че не сме рум-миллет, а булгар-миллет, следва да си потърсим правдините, които се полагат на една призната народност. Например да се въздигне езикът ни за официален наравно с турския, да имаме български воински части, да ни се даде право да заемаме важни постове в управлението и войската…

За малко всички останаха като зашеметени, после като че избухна взрив от весели и насърчителни викове:

— Сече му пипето на пустия му даскал!…

— Ей това се нарича да живееш на инат!…

— Едната си ръка давам, само да зърна Абдул Азиз какви очи ще облещи!…

Когато се поуспокоиха духовете, Панайот Минков обобщи:

— Напълно приемам предложението на младия господин Икономов. Няма защо да се лъжем, с такова искане само ще направим дупка в морето: кой ще ти даде на раята такива правдини? Но нали целта ни е да си покажем зъбите… С една дума приемам, повтарям. Прошението ще напиша аз — то трябва да се изпипа изтънко. Но ако го подпишем само тия двайсетина души, дето сме тука…

— За това пък поемам грижата аз, господин Минков — издигна глас Захария Жечков. — Нека само по-младите тук да ми обещаят помощта си, давам дума да събера най-малко петстотин подписа и печата под прошението.

Обсъдиха идеята още малко, после повече от насъбраните мъже си тръгнаха. Бяха уж по-възрастните и по-улегналите, пък се държаха като рояк палавници, които са скроили някому съвсем особен „кюлаф“.

Нека прескочим във времето и да разкажем, че всичко стана точно така, както го бяха измислили в мразовития ноемврийски следобед. Прошението не само бе написано майсторски — уж верноподанически, а всъщност направо дръзко, — пък само два подписа не стигнаха, за да изпълни Захария Жечков заканата си. Що се отнася за връчването му на мютесарифа, избраха не каква да е дата, а първия ден на новата (която щеше да остане паметна) година.274 Говореше се из Сливен, че дори Хайдар бей, дето уж толкова добре познаваше подвластните си сливналии, зяпнал от удивление, когато прочел този странен документ…

Но да се върнем отново в затоплената стая на читалището.

Дали беше случайно или по негласна уговорка, ала след излизането на „старите“ се оказаха само хора, свързани с революционната дейност в града… доколкото тя изобщо съществуваше по това време.

— Потънах в земята от срам, като слушах одеве — поде Бял Димитър и избърса плешивата си глава, по която бяха избили капчици пот. — Уж люде на възраст, уж чорбаджии и така нататък, пък ни дадоха урок как истинският българин, дори когато е притиснат от неволята, не престава да мисли за народните работи.

— Прав си и не си съвсем прав — смръщено му отговори д-р Начо Планински. — Едно е да насъскаш сливенци да си покажат зъбите — на̀, вижте ни, живеем и си търсим правдините напук на всичките ви заптисвания и побоища, — съвсем друго е това, нашето. За него не стига един град или десет града да се изплезят на турчина. Моите земляци от Ески Заара го доказаха как е безплодно, когато се действува в ограничено местенце, а не всенародно, както го подготвяше нашият светец Левски.

— Говореше се — замислено подхвърли Икономов, — че там шетали апостоли с нашия Георги Икономов начело, проводени от БеРеЦеКа…

— Възгеч бе, даскале — горчиво му се присмя Нено Брадата. — Тръгнали апостоли из Българско и стигнали до Железник, пък отдалеч заобиколили нашия Сливен. Нека ги разправят тия на шапката ми!

— И все пак се вдигнаха на въстание — натърти Стефан Серткостов. Тези май бяха първите му думи в днешните прения. — Неуспешно, ама все пак въстание. Кой ще го е вдигнал, ако е нямал благословията на БеРеЦеКа? И защо такъв най-личен патриот като Христо Ботев ще си е дал оставката от БеРеЦеКа, ако е нямало някаква връзка между Централния комитет и Ескизаарското въстание?

Петимата се смълчаха, погълнати от мислите си. Нено Брадата така настървено си гризеше ноктите, сякаш се готвеше да ги изяде заедно с пръстите. Бял Димитър без нужда разравяше въглените в мангала.

— Според мен — каза Михаил Икономов, — изминалият месец септември ни показа, че ние, ако искаме да сме готови за революцията, се нуждаем от две неща. Първо на първо, от точна осведоменост има ли изобщо Централен комитет и върши ли се нещо из Българско…

— И ако се върши — вметна д-р Планински, — за кога се готви.

— И второ на второ, от водач, войвода, началник — както искате го наречете. Да речем от един Левски. Или един Панайот Хитов. Или дядо Желю. Изобщо от човек, подир когото куцо и сляпо да тръгне като един. А той пък да е доказал дарованията си на военачалник, за да не поведе това куцо и сляпо на салхана, а наистина на борба за свобода.

— За да отговорим на твоите „първо на първо“ и „второ на второ“, трябва да установим связ с господина Каравелова във Влашко — отбеляза Бял Димитър. — Всичко друго е бошлаф.

Неясен хор от четири мъжки гласа показа, че всички се съгласяваха с него. Но веднага пред очите им се разкриха и затрудненията:

— Наемам се тозчас да тръгна — каза Стефан Серткостов, — ала там не познавам никого, нито някой ме познава. Кой ще се разприказва пред едно момче, за което никой не ще поръчителствува?

— За съжаление съвсем същото се отнася и за мене — с нотка на горчивина се присъедини към него и Начо Планински. — Дори и да нося някаква писмена препоръка — там навярно отдавна са се напарили от хитростите на разни шпиони и продажници. — Той въздъхна: — Ех, друго щеше да бъде, ако беше жив Левски!… Каква празнота без Дякона, Господи!

— Даскал Икономов не може да си остави школото, а ще бъде много белли, ако Димитър по никое време зареже хана — обобщи Нено Господинов. — Значи, пак аз ще трябва да си разходя брадата до Букурещ…

— Комай така излиза — разпери ръце Бял Димитър. — През зимата няма да проличи, ако един бахчеванджия е поел нанякъде.

— Веднага ще ви река, че приемам — каза Брадата. — Ала имам молба — нека туй да е след празниците. За празниците дори овчарите се прибират от Добруджа и от Долната земя — ще бие на очи, ако точно тогаз аз зарежа моята Еленка заради букурещките фльорци.

— Прието — рече от името на всички Михаил Икономов. — Пък до тогава ние ще имаме грижата да съберем пари и за твоето пътуване, и за да оставиш на семейството.

Вече сякаш се готвеха да стават, когато Бял Димитър подхвърли многозначително:

— И помни, Брада, че те провождаме не да плещиш, а да слушаш. Мъдрецът личи по това, че знае да мълчи…

— Мълчи онзи — не му остана длъжен Нено, — на когото е празна кратуната и няма какво да каже.

Всичко нататък стана според уговорката. Като участвува колкото се може по-шумно и „ачик“ във всичките многобройни празници от Никулден до Атанасовден, Нено Брадата яхна едно наето конче и неусетно изчезна някъде на север. Върна се през февруари, като — според собствените му думи — едни дисаги не стигаха за важните новини, които носеше. Букурещкият БеРеЦеКа наистина „се бил разсъхнал, влъхвите в него се уморили да се наддумват“, но затуй пък „млади, о̀правни и ачигьоз момчета, доказали способности и готовност да леят кръв за свобода“, образували нов централен комитет в Гюргево; те месец и половина заседавали ден и нощ, хляб не яли и носа си извън къщата не показали, но скроили изтънко плана как още тази година с всенародно въстание България да скъса робските вериги. И този път Сливен нямало да бъде пренебрегнат, център щял да бъде той на четвъртината България. И да се стягат — не след дълго тук щели да пристигнат истински апостоли „почти от боя на Левски“, които щели да вземат в ръце подготовката на въстанието. Нено се видял и с двамата. За Георги Икономов нямало какво да им говори, познавали го. Но по-горе от Георги щял да бъде Иларион Драгостинов, той бил баш апостолът за Сливенското окръжие. Кой е този Иларион Драгостинов ли? Балканджия човек, от Търново или Арбанаси, туй Нено не разбрал много добре, ала иначе апостол за чудо и приказ — висок и хубавец, нямало да остане мома или булка в Сливен да не й се разтупа сърцето по него, пък акъллия и ученост — само езиците, които знаел, били пет-шест, — всичките тукашни даскали да се съберат, най-много да бъдели достойни пачите му пера да подострят. А някогаш, в стария БеРеЦеКа, бил седял коляно до коляно със самаго Дякона… За войвода и пълководец ли? Охо, бачо ви Нено не е забравил поръченията — сливенската войска ще се води от едного, дето е най-личен от личните в днешно време: Стоил войвода, той бил на голяма почит сред дейците от новия БеРеЦеКа, искали го отвсякъде, но Стоил не се отказвал от своя Сливен. Чакайте, чакайте, още една новина носел Нено Брадата в дисагите си. Вдигне ли се кървавата сватба, през Дунава ще мине не чета, а цял полк. И кой, мислите вие, ще му бъде начело? Пак тукашно момче и техен отколешен другар — Таню Стоянов, който драснал лани от Диарбекир и сега бил известен като Таню войвода…

— Тъй че, стягайте се, братя, стягайте се както никога досега — завършваше неизменно разказите си Нено Господинов. — Стягайте се, зер иначе свободата ще почука на портите ви и — резил на резилите! — ще ви свари по ичове275 или до топлите кълки на булките ви. Стягайте, се!276

Вятърът, който бе духал цяла нощ, внезапно се усили. Виелицата удари в прозорците — ще речеш, бръскане с пясък. Бяно се досети — завалял бе сняг, но не мек и на парцали, както подобава на Малък Сечко, а ноемврийска суграшица. И „сливенският“ вършеше останалото…

С годините старият човек бе привикнал да спи все по-малко и по-малко, сякаш по-бързо се наспиваше. Но, изглежда, все поради годините той, като се наспеше, не бързаше да стане, а оставаше да си поблаженствува на топло под чергата. Как ли би се смаяла Яна, ако го зърнеше отнякъде? Зер на времето Бяно ставаше с петлите, „нищо че е нощ — казваше, — в една къща има какво да се свърши и на тъмно“. И се измъкваше от менсофата, дори и да му се спеше още. А сега… „Да — самооправдаваше се той, като че някой го обвиняваше, — ама тогаз беше пълна къща с челяд и работа колкото щеш. Сега за какъв дявол да станеш, колкото да броиш крачките от стена до стена в пустите стаи?“ И лежеше си той под чергата и както приляга на старостта, мисълта му се въртеше все около отколешни събития и хора. Или — както тази нощ например — в безмислени въпроси от рода на „А колко ли пъти досега се бе случвало вихрушка със суграшица да го събуди така, сякаш метла шиба по джамовете?“

Разговаряше тъй сам със себе си старият човек, когато един звук, който не идеше от вятъра и снежните кристали, го накара да наостри уши. Не можеше да се е излъгал: който седемдесет и пет години е привиквал с шумовете на къщата, нямаше как да не познае приглушеното хлопване на дворната порта. Бяно Абаджи продължи да се услушва. И наистина не мина много, когато някъде около началото на стълбата някой подвикна полугласно:

— Дядо!… Чуваш ли ме, дядо?…

Той отмахна топлата завивка и открехна вратата.

— Кой е? — попита в тъмното.

— Шшшшт! — беше предупредителният отговор. — Аз съм, дядо, Стефан.

— Стефан? Що щеш по нощите бе, момче? Хайде, идвай да ми кажеш.

Кратко замълчаване — внукът съобразяваше нещо. И после:

— Не съм сам, дядо…

— Колкото и да сте, добре сте дошли. Ама ако са чужди хора, изчакайте за минутка, да се туря малко в ред.

Бяно разрови пепелта в баджата, за да извади отгоре тлеещите въглени, хвърли съчки и дърва, запали и две борини за светлик. Сетне се облече набързо и пооправи чергите на менсофата.

— Готово! — извика подир това през вратата. — Заповядайте!

Стълбата заскърца от нетърпеливи стъпки — кой ще ти е търпелив в таквоз вълче време! — и в одаята влязоха трима мъже в ямурлуци. Или трима Дядо Коледовци, рече си старецът, тъй като от тях не се виждаше нищо — така бяха побелели дрехите и лицата им от снега, а мустаците им напомняха ледени шушулки, провиснали от някой покрив.

Стефан чинно му целуна ръка. Да беше друго време, Бяно навярно щеше да го посмъмри за това скитане по нощите, но сега изобщо не отвори уста — не само защото искаше да му спести притеснението пред чуждите хора, но и си даде сметка, че внукът беше още дете само в неговите очи, ала иначе бе избуял левент, с повече от половин глава над него, преминал и през „школото“ на турските зандани, идеше някак неуместно на такъв юнак да дириш сметка за закъснението. Докато премисляше това, също и двамата гости почтително долепиха вкочанени устни о десницата му.

— Познаваш ги, дядо — препоръча ги Стефан. — Не са ябанджии, а…

— Не ми казвай! — прекъсна го Бяно Абаджи. — Хайде да изчакаме да се размразят, пък тогаз да видим познати ли ми са наистина или не.

Тримата отмахнаха обледенените ямурлуци, заразтриваха ръце и заподскачаха около огъня. Старият човек уж се помайваше да им пришета едно-друго, пък иначе оглеждаше изпод мигли гостите. Бяха здравеняци от ония, за които се казва, че „и камък да стиснат — вода ще пусне“, и двамата бяха в дрехи на селяни-северняци, но до тук свършваха всички прилики помежду им. Единият беше висок хубавец, тънък и строен, дълголик, с бръснато лице и каврък мустаци — малки, но си личеше, че за тях се полагат големи грижи. Другият беше негова пълна противоположност. Набит и разтъртен (така казваха тогава на масивен), с възкъси крака и разкрачена стойка на балканджия, за чертите на лицето му не можеха да се кажат нито две думи, защото изобщо не се виждаха — цялото то бе обрасло с нещо като гъста козина, само две хищни очи святкаха по средата му.

— Комай се наемам да ви разпозная — каза Бяно. — За тогова юначага нямам никакво колебание: Стоил войвода аз ще различа и на този, и на онзи свят… — кратко изхихикване, — само дето не си пожелавам да го сънувам. Виж, за негова милост щях да се затрудня, ако не помнех отец Тодор отпреди запопването му. Също и Тодор беше такъв, че като излезеше на хорото, половината момински сърца аха-аха да се пръснат. Ти си негов син, нали? Е, щом до тука улучих, нататък е по-лесно. Димитър Поптодоров не си, него срещам чат-пат из Сливен и го зная. Излиза, че ще да си Георги Поптодоров, брат му, що се изсели с дядо попови в Русчук.

Кой знае защо, тримата се разсмяха.

— Правя ви „евалла“ на добрите очи и на здравата памет, господин Силдаров. — По-хубавият от гостите придружи думите си с едно майтапско темане. — Наистина съм Георги, синът на поп Тодор. Само за едно не уцелихте, но за него никой не може да ви обвини. За разлика от брат ми, аз не се зова Поптодоров, а Икономов. Зер нали дядо поп бе въздигнат в иконом.

Бяно Абаджи помълча малко. После, уж зает да дооправи облеклото си, рече някак равно-равно:

— То комай бих се наел да позная и причината, що ви е довела отново в нашия Сливен, ама нейсе…

— Ти невям гледаш с укор на святата им длъжност, дядо? — ропна се насреща му внукът. — Или възнамерението да се пропъди мрака над тази горка земя ти се вижда дребна цел?

— Напразно се горещиш, Стефане — все така миролюбиво продължи старият човек. — Ако на тебе мракът и нощта са ти дотежали от двайсет години, на мене — от седемдесет и пет. Но може ли да съмне, без да е имало нощ?

— Какво означават думите ти?

— Само това, че погрешно и, хм, прибързано ме съдиш. А що се отнася до длъжността на тези юнаци… Единственото, което бих ги посъветвал, е да работят умно, без припряност, търпеливо. По-стари люде от мене са казвали: „С търпение и вода в мрежа се носи.“ — Бяно махна с ръка, сякаш даваше знак, че това пререкание не му е по сърце. — Вие се размразете, момчета, пък аз ще прескоча до хашевото. Няма да ви е излишно да турите нещо на езика си, нали?

— Иска ли питане, дядо? — отговори за тримата Стоил. — След като сме бъхтали друма чак от Беброво277 до тука, и то в таквази нощ…

— За ваш късмет имам малко тархана. С нея хем ще ви нахраня, хем ще ви сгрея и отвътре.

— Ох, ох, ох! — облиза се Георги Икономов. — Откога ми е зажъдняла душицата за сливенска тархана!… — После продължи сериозно: — Само дано не се проточи работата, господин Силдаров. Щото имаме към вас молба за нещо, дето трябва да се свърши още на разсъмване за да не изпуснем един човек. Впрочем да познавате Нено Господинов? Или Нено Брадата, както му думат сливналии?

— Не е ли един бахчеванджия на самия край на Клуцохор?

— Същият. Ще ви помолим да го навестите преди да е търтил нанякъде и да го приканите тук. Трябва ни за важна разговорка.

Старият човек не каза нищо. Запали газената лампа и, докато мислено благославяше Руска, която му бе подарила тарханата, с нея в ръка отиде да готви в хашевото. Уж не се забави много, но като се върна в одаята с уханната купа в едната ръка и дървени лъжици в другата, завари странна гледка — тримата млади мъже се бяха натъркаляли на менсофата и хъркаха юнашки. Бяно се поколеба, сетне се покашля предупредително. Както и можеше да се очаква, пръв — и веднага — се събуди Стоил.

— Вдигни и двамата сънльовци — каза му Бяно Абаджи. — Тарханата не струва, когато изстине.

Не мина много и четиримата, всеки с дървена лъжица в ръка, бяха вече около софрата, а в средата й — купата с димящата тархана. Бяно прочете някаква кратичка молитва и се прекръсти, гостите нетърпеливо последваха примера му, после четирите лъжици едновременно се потопиха в гъстата течност, обилно ошарена със залъци хляб и натрошено сирене. След втората, най-много след третата хапка стопанинът се отдръпна за малко, за да постъкне огъня в баджата. Но когато седна пак на скемлето си, с изненада видя, че купата, която събираше навярно един средно голям бакър, не само бе напълно празна, но сякаш бе и изблизана. А тримата гузно извръщаха погледи настрана.

— Нека да ви е наздраве — пожела им старият човек. — Да караме нататък, а? Ей на̀, хемен-хемен се е развиделяло. Докато отида до последната къща на Клуцохор, съвсем ще съмне. Що да река на Нено?

— Да си размърда дирника и да дойде начаса тук! — избърза Георги Икономов. — Това е!

— Аз ли го привиквам, или…?

— Не, дядо — каза Стоил войвода. — Речи му само моето име и толкоз. — И веднага се поправи: — Не, и още нещо. Нека този гявол Нено да си остави карагьозчилъците в къщи при булката, а тук да дойде разсъдлив и грижовен като кадия по давия, както е думата.

Бяно бе очаквал, че името на Стоил ще накара Нено Господинов „да си размърда дирника“, ама чак такова престараване го изненада. Нено не само мигом заряза всичко друго, но и през целия път към Кафтанджийската махала подтичваше като пале пред стария човек. Също и поведението му в дома на Силдаровците не беше от познатите тертипи. Направо без поздрав той така буйно прегърна поред Стоил и Георги Икономов, че ребрата им изпукаха, но на Стефан едва-едва подаде ръка. Защо? — запита се Бяно Абаджи. — Пренебрежение към младостта на Стефан ли беше това? Или своеобразно спазване на чинопочитанието?

Той още си задаваше тези въпроси, когато четиримата се разположиха на скемлетата около вече празната софра.

— Да ви оставя ли сами, момчета?

— Не, господин Силдаров — отговори Георги Икономов. — Още от времето, когато се срещахме под този покрив с Дякона, царство му небесно, ние ви имаме за един от нашите. И нямаме що да крием от вас.

Бяно поблагодари с кимване за доброто слово, ала иначе благоразумно реши, че „жабата не бива да вдига крак като вола.“, та седна по турски на миндера наблизо до прозореца. А оттатък разговорът вече започваше, както се казва, по кестермето — без какъвто и да е увод Георги поиска Нено да докладва (тази дума употреби: да докладва) какво е положението с комитета в Сливен и каква е готовността за въстание. Нено Брадата вероятно наистина бе оставил карагьозчилъците си в къщи, защото заговори по същия начин:

— Щом искате да знаете истината, ще ви я кажа със съвсем прости думи. В Сливен няма комитет. Няма и каква да е готовност за въстание.

— Как така?! — ахнаха в един глас двамата гости от далече.

— Ами ей тъй на̀ — разпери късите си ръце Нено. — Комитетът легна болен още със заптисването на Атанас Узунов и другите през седемдесет и трета и още не се е кошколандисал. А като няма комитет, няма и подготовка за въстание. Иначе все си псуваме султана, ама…

— Хубава работа! — изпъшка Стоил. — Щом в Сливен е така, то…

— Наистина в Сливен е така, войводо. Удариха ни тежко и есенес, когато стана буната в Железник. Издайство ли имаше, някакъв списък ли докопаха гаджалите, ала напълниха зандана все с посветени на делото люде. На̀, негова милост — Нено посочи с брада към младия Стефан, — също и той опита и въшките на хапуса, и тоягата на катилина Али Байрактар. — Кратко замълчаване. — Аз все пак ще река едно „слава Богу“, загдето нито един от нашите юнаци не се уплаши и не се разбъбри, иначе сега моята Еленка щеше да получава писъмца от Диарбекир…

— А по селата? — осведоми се Георги. — По равнината към Ени Заара? И още повече нагоре в Балкана?

— Същата работа, че и по-зле. То нали знаете турската: „Анасъ̀ не исе, данасъда о-дур.“278

Бяно прецени, че за сигурността на тези млади хора не е лошо да надникне по двора и навън на улицата, та незабелязано излезе от одаята. Не му се мярна нищо тревожно; вихрушката, която продължаваше да смита ледените кристалчета от скована земя и да ги шиба насам-натам, бе прибрала сливналии по дюкяните или на топло в къщите, та жива душа не се забелязваше. Той се прибра в одаята и седна на предишното си място. А в това време разговорът бе избързал напред.

— Няма как — мрачно говореше Георги Икономов. — И ние като кучето ще трябва да скачаме според тоягата. Докато дойдат истинските апостоли, определени за вашия революционен окръг, наша длъжност ще е да вдигнем болника от одъра и да го поставим поне до толкоз на крака, както е било преди седемдесет и трета. Затова ще разчитаме най-много на тебе, Нено, и на другите верни люде, с които ти ще ни свържеш. Нека разгласят на всички роби, които не желаят повече да търпят робската верига, че ние със Стоил, други двама роби, дето…

— Не! — остро, почти гневно го прекъсна Стоил. И повтори: — Не!

Всички го погледнаха смаяно.

— Какво „не“, войводо? — плахо попита Стефан.

— Аз не съм и никога не съм бил рая, роб, а само свободен човек — каза Стоил. — Заради тази свобода още от ей толчав се главих овчар — нали и бай Панайот говори, че в Българско само хайдутите и овчарите могат да назоват сами себе си свободни люде?279 Все за същото по-подир хванах „лявото“ и станах хайдутин — да се чувствувам свободен и да дарувам ако не свобода, то поне закрила на роба-българин. А сега знам, че съм се обрекъл на гибел, но желая да умра все като свободен човек. Туй нека да се знае от всекиго!

— Добре, нека да бъде на твоето — каза след известно мълчание Георги Икономов. — Нека се разгласи на робите, че двама свободни българи са дошли да ги поведат за свобода или за смърт юнашка…

Бяно Абаджи отново излезе от одаята — думите на Стоил го бяха развълнували, та изпита желание да ги премисли в самота. За да даде работа на ръцете си, той се залови да свари кафета, а иначе отпусна ума си в посоката, която бе очертал страховитият по образ войвода. Дали пък — о, Боже! — този сладък сън, наречен свобода, може и да се сбъдне? И ще доживее ли той, старият Бяно, някога да каже със Стоиловата дръзка гордост „Аз съм свободен човек!“?

Поднесе кафетата. Четиримата в одаята му поблагодариха с разсеяно кимване, ала не прекъснаха разговора си.

— Трябва да имаме „едно на ум“ — казваше Стоил, — че наши верни ратници са известни на конака. И че усети ли се раздвижване на лизнатите — така по онова време наричаха онези, които са посветени в делото за свобода, — полицията първом тях ще хвърли в хапуса. Туй не бива да се допусне. Не само защото ще са ни нужни като войници. Ала през есента те не са сторили издайство, едно, че са издържали на лобута, и второ, че са нямали какво да издават. Ако обаче за нещастие утре някой се разприказва, всичко ще се разплете.

— Какво предлагаш, Стоиле? — запита Георги. — Да ги проводим някъде вън от Сливен, също не е добре. Гъжвалиите не са слепи, ще го забележат. Пък и ще се лишим от сигурни работници за делото.

— Върти ми се друг кроеж в главата. — Войводата свали за малко плоското си калпаче и се почеса замислено по тила. — На тайно място в Балкана да направим скривалище и в него да струпаме храна, оръжие, дрехи и друго, щото е необходимо за няколко седмици живот. Усетим ли, че конашките копои са надушили дирята ни, застрашените войници да не чакат със скръстени ръце орисията си, ами да ударят нагоре и там да изтърпят до часа, когато ще развеем знамето на свободата.

„Виж го ти него! — възхити се в себе си Бяно. — Ако му гледаш образа, ще го помислиш за някакъв звяр от гората, който не може да разсъждава по-далеч от «гладен съм — трябва да убия нещо, за да се наям» и толкоз. А той… Първо, разсъжденията му за свободата. И за нежеланието му да се признае, че кога да е е бил рая, роб. Сега, това пък за скривалището в Стара планина. Да не повярваш, но този човек знае да мисли. И то да мисли със седмици и месеци напред, да крои планове, пред които ти иде да свалиш калпак…“

Като си каза това, старият човек се залови да сравнява четиримата, които продължаваха да разговарят и да спорят вече с филджани в ръце.

Сякаш най-високо той поставяше Стоил… наспроти физиономията му на дивак от времето, когато човекът едва-едва се е изправял на задните си крака. Защото войводата съчетаваше разностранни качества. Осъзнал бе нуждата за свобода, но „свобода“ за него не беше гол призив (думата „лозунг“ още не бе позната в Сливен) за подпалване буйността на младоците, а дълбока необходимост за самия него, заради която той с готовност приемаше да се принесе в доброволна жертва. А иначе не палеше другите, както не палеше и себе си с празно бабаитство. Стоил мислеше и съобразяваше, като не пропущаше всяко възможно „ако“. На това място Бяно си каза, че ако войводата бе роден в друга страна и бе получил друго образование, а не овчарлъка и хайдутството, може би от него щеше да излезе такъв пълководец, който да мери ръст с Наполеон, Суворов или Молтке…

Сина на поп Тодор природата бе направила в друг калъп, не в Стоиловия. Кой го знае какъв би бил в работа или в битка, ала той създаваше повече впечатление на един от онези герои с красиво лице и ярки думи на устата, предназначението на които е с един жест, с едно слово да поведат хилядите подир себе си… обаче като ги поведат, едва тогава да захванат да размислят по кой друм да ги отведат и що да вършат. Храбростта на такива хора просто сияе около главите им, както е думата, с ръка да я пипнеш, а случиш ли се наблизо — не можеш да не се заразиш от нея. Но това беше храброст на безразсъдно смел кавалерист, който в битката може да извърши пробив в най-трудното място, ала не и да състави план как да се спечели цялото сражение.

Нено Господинов стоеше по-близо до Георги, отколкото до Стоил. Да, стоеше наблизо, но не беше като втори отпечатък на Георги. Човек на лесната възбуда и на въодушевлението като постоянно състояние, Нено навярно би бил много подходящ да извърши юначество като на герой от приказките, но до тук свършваше приликата му с Георги Икономов. Защото Георги бе роден за водач, докато Нено навярно не би сполучил да подкара и едно магаре след себе си. Имаше нещо — как го бе нарекъл Стоил? — нещо карагьозчийско в себе си, което го правеше смешльо и лаладжия, не и вожд.

А Стефан? Тъй както разговаряше сам със себе си, старият човек махна с ръка — Стефан може вече да бе насадил рехави мустаци на горната си устна, но всъщност си беше все още момче, което пикае на лапад. Видял най-дивашкото лице на тиранията още в невръстното детство, той бе отраснал с едничката мисъл за мъст. А по-късно под влияние на „лизнатите“, се бе изпълнил до краен предел и с отечестволюбив възторг. И в края на краищата — поне до този момент — се бе превърнал в една невъобразима смес от необуздана отмъстителност (от онази, която в даден случай може да доведе човека до зверска жестокост) и жарка въодушевеност (тя пък от онези, дето понякога създават мъченици за вяра или народност), обилно подправена с още момчешка недозрялост, желание за саможертва и жажда за действие, което обаче често върви преди обмисленото решение и трезвата преценка.

— Какво, какво? — стресна се старият човек, като по-скоро усети, отколкото чу, че се обърнаха за нещо към него. — Бях се унесъл… Повторете, ради Бога…

— Свършихме за днес, дядо — каза Стефан. — И те попитах дали двамата ни гости, дошли отдалече, могат до довечера да останат при тебе. Мръкне ли, бай Нено ще ги вземе при себе си.

— А, защо до довечера? — вдигна рамене Бяно Абаджи. — Могат да останат, колкото си искат.

— Благодарим, но ще отидем у Нено, господин Силдаров — не прие за двамата Георги Икономов. — Не се засягайте, но самата ни работа го изисква. Ще се срещаме денем и нощем с хора от нашето поколение — е, нали разбирате, при Брадата туй няма да прави толкоз впечатление, докато тук…

— А има ли там сигурно укритие?

— Охо! И още какво! — изперчи се Нено. — Щом го е оценил навремето сам Дякона…

Не спориха повече. След малко Бяно Абаджи изпроводи до улицата внука Стефан и Нено Брадата. Като спазваше правилата на подмолната дейност, той първо огледа околността и едва тогава ги пропусна да минат. А те пък си тръгнаха, като дори забравиха да се сбогуват с него…

Бяно се върна в одаята и отново зяпна от удивление. Само за няколкото минути, в които бе отсъствувал, двамата „ябанджии“ бяха сварили не само да се опънат отново на менсофата, но и да заспят. Старецът поклати многозначително бялата си глава, после грижовно наметна една черга върху гостите си.

За разлика от Стоил войвода и Георги Икономов, при завръщането си в Сливен след по-малко от месец подир тях, Андон Кутев не само не се криеше, но напротив — прибра се в родния град шумно и показно, едва ли не салтанатлийски. Той най-напред изпрати хабер на майка си (нека да се готви за срещата, казваше, пък и на роднини и на познати да съобщи), а когато пристигна, сякаш нарочно предизвикваше да го видят в тъмносивото му палто до над коленете и с кадифяната якичка, с тъмночервената му джувка на врата и с феса в съвсем същия цвят. Имаше само два чемодана багаж — колко е за здрав и прав мъж като него, пък и Мангърската махала беше, речи го, на две крачки, — но той „го даваше тежко“, та някакво чираче от онези, които се бяха струпали около каруцата, срещу един бешлик пренесе чемоданите до дома на Кутьо Ганчев.

Пусто майчино сърце! То като че виждаше през къщята и сокаците, защото Руска, тласкана от неизвестна сила, отвори портата за свидния гост преди още той да беше посегнал към чукалото. Като го видя, жената премаля: Боже мой, когато се реши да го откъсне от себе си и да го прати с Ганчо в Плоещ, Андон беше ни повече, ни по-малко от един белалия хлапак, докато този пред вратата беше мъж, и то мъж за чудо и приказ. В няколкото секунди, в които, стъписани, майката и синът стояха като окаменели, зрялата жена в Руска не прецени, а сякаш погълна този чудесен момък пред нея. Андон беше висок на ръст и слаб (но не с хилава слабост, а гъвкава като острие на сабя) и това положително го имаше в наследство от баща си Кутьо. Все от Кутьо Ганчев бе и това даже не дълго, а тясно лице с близки очи, може би също добре гледаните ястъклии мустаци. Всичко друго младият мъж бе получил по нейна, Рускина линия. Острият решителен поглед и гъстите събрани вежди, също и волевото чело с подранила бръчка в средата си бяха чисто Силдаровски, докато кестенявите коси, сресани на път, широката уста с чувствени устни и мекият овал на челюстта така напомняха майка й Яна…

Всичко това Руска възприе за по-малко време, отколкото на човек е нужно, за да произнесе „Добър ден!“. И само едно остана неразтълкувано за нея — странното изражение на младия мъж. И слава Богу! Защото Андон пък си казваше, че, тръгвайки на север, бе оставил майка си като жена в цветуща възраст, а сега го посрещаше една старица…

После от гърдите на двамата се откъсна едновременно кратък вик — повече стон отколкото радостен възклик — и те се хвърлиха, разридани, в прегръдките си…

… Говореха вече почти два часа, а Руска, все още зашеметена и току бършеща очите си, дори не забелязваше, че синът й седеше на миндера с връхно палто — тя, измъчената майчица, въпреки прословутото си гостоприемство не се бе досетила нито да го подкани да се разсъблече като у дома си, нито да го попита дали не е пристигнал гладен. Толкова, толкова неща имаше да го разпитва… За Плоещ, за братята му, за събитията от изминалите години, за… Ненаситна бе тя да го слуша и да изчовърква из устата му всяка уж най-дребна подробност. Когато поуталожи майчината си жажда за обстойни вести, стигащи понякога чак до смешни дреболии (например с много сериозен тон се осведоми дали двамата с Ганчо са изкарали брусницата280 във Влашко), жената най-сетне се осъзна колко себична се е показала в срещата със сина. И вече се готвеше „да обърне другата страница“, когато реши да попита най-важното:

— Ти не си тук, за да навестиш старата си майчица, нали? Нито да захванеш занаят или търговия, че да се задомиш, да навъдиш челяд?

Той навярно не бе подготвен за такъв прям въпрос, та гузно отмести поглед. Грижливо подбра думите си, преди да отговори:

— Някога ме учеше, мамо, че човек в беда може да излъже врага си, но майка си — никога. Така ли беше?

— Този отговор комай ми стига… — тихо каза Руска.

— Може да ти стига, но не и на мен, мамо. Иначе съвсем скоро ще започнеш да виждаш в лицето ми обикновен лъжец.

— Говори тогава.

— Преди да науча А, Бе, аз вече знаех „Който носи мъжко сърце и българско име, да препаше тънка сабя, знаме да развие!“. Предопределено от Всевишния е било, щото тези думи да не бъдат само някаква си песен за мене, а смисъл на живота ми.

— Е, чак пък предопределено от Бога…

— Добре, ако Божието име те смущава, нека да е предопределено от съдбата. От предците ми. От кръвта в жилите ми. — Андон заговори все по-бързо, по-живо, почти ожесточено. — Дядо ми Ганчо — заклан от турците. Твоят дядо Георги — обесен на портата. От братята на дядо Бяно единият загинал като хайдутин, другият — като руски волентирин. Баба Трънка, войводата Георги Трънкин, вуйчо ми Найден, който намерил гибелта си с Хаджията на Бузлуджа… Да изреждам ли още, мамо… Е, сега пък отговори ти: няма ли да е някак противоприродно издънка от такъв род да живее само с мисъл за лично добруване, за търговия, за дом и челяд? И да не гони някакви по-високи цели, които са над собственото благополучие?

Майката въздъхна тежко, като обречена. А после отговори на въпроса с въпрос:

— И братята ти ли носят мъжки сърца и ще развиват знамена?

Ново кратко запъване. Руска разбра смисъла му и продължи:

— Също и те ли ще се върнат насам?

— Не, мамо. Двамата с бате забранихме на Ганчо да… Кълна ти се, той не искаше и да чуе за забраната ни, но едва когато му казахме, че трябва да се опази за тебе…

— Значи, ще чакаме само Димитър?

— Няма да го чакаме, мамо. Не искай от мене да ти кажа всички подробности, но… С една дума, няма да мине много и тук народът ще се вдигне на люта бран срещу турчина, а от Влашко ще дойдат на помощ не чети, не дружини, а цели два полка. С най-добро оръжие, с опитни началници… впрочем единият е тукашен юнак, Таню от Клуцохор, може и да го знаеш. Когато тръгнах, не знаех още бате Димитър с кой полк ще бъде.

Повторна майчина въздишка, този път по-горестна, по-безутешна.

— Никой не разбира майките — почти шепнешком продума Руска. — За хората какво е майката? Жена, която ражда деца, кърми ги и ги отглежда. Толкоз. И никой не помисля, че тези същите деца, дори и на сто години да станат, за майката си остават все част от самата нея, все нейни рожби. Пък ако се случи неин син да извърши юначество — я като Панайот да е страшилище за турците от двете страни на Балкана, я като Хаджията да намери смъртта си с куршум в челото на Бузлуджа, всички я хвалят: „А, бравос, майка на герой!…“ Пък горката майка хич не се радва на такова гибелно геройство. Тя иска от Всевишния само едно — да види детето си живо и здраво. И честито. И със сполука в работа и семейство. Но кой те пита… Хората…

Тя явно щеше да продължи още дълго, но едно хлопване на външната порта я накара да преглътне думата си. И скокна да види кой е, пък като видя, на лицето й се изписа една малко насилена усмивка. Все свои хора бяха. Трябва да се бе разчуло за връщането на Андон, защото Райна с трите деца дойде от Дели Балта, почти веднага след тях пристигна и баща й, Бяно Абаджи. С малко закъснение се появиха също братовчедът Христо (после се оказа, че добри приятели са ги привикали чак от воденицата му на „Аркаръ̀ куруч“) със семейството си, а подир него слезе и Боян от Саръивановата фабрика. Настана шетня и оживление, каквито домът на покойния Кутьо Ганчев отдавна не помнеше. Руска наизвади едно-друго за похапване, и проводи Ангел, по-малкия син на Боян, до комшиите за стомна вино. И стана едно посрещане, каквото от седмици да го бяха гласили, пак нямаше да стане. То въпроси и отговори, то наздравици и песни, то „Брей… брей… брей!…“ — нищо не липсваше под този покрив в Мангърската.

Мина време, дружината около веселата трапеза се накъса на по-малки групички, а стопанката продължаваше да прислужва „с каквото Бог дал“, както тя казваше. И уж се грижеше по равно за всички, ала окото й все беше на софрата пред Андон — на него, маминия, дали му е всичко наред, дали си има достатъчно… И тази й грижа за сина стана причина да дочуе един кратък разговор между Андон и дядо му Бяно.

— Ти си живял дълго, сигур познаваш целия град — казваше синът й. — Да си чувал, за някой си Нено Господинов? Тук май го били прякоросали Брадата?

Бяно Абаджи го изгледа продължително; Руска съжали, че поради големите му бели вежди — същински пухкави снежни възглавници, надвиснали от керемиден покрив — не можа да види погледа му.

— Зная го — беше отговорът. И последва едно многозначително: — И ябанджиите, дето му гостуват, също и тях зная.

— Ще ми сториш ли един хаир, дядо? Не е за нещо голямо — като се разотидат гостите, да прескочиш до Ненови и да проводиш „ябанджиите“ тук, само туй.

— За сторване — сторвам го. Ала ще ти дам друг акъл, Андоне. Даже не един, а два. По-разумно е ти да отидеш у Ненови. Зер ти се прибра в Сливен открито, от каруцата слезе, както се вика, пред самата врата на конака, докато Неновите гости се крият и спотайват — излишен риск ще е да ги разкарваш до тука.

— Крият се и спотайват, казваш? А работата, за която са проводени, не вършат ли?

— Що са свършили и що не са — ще научиш от тях, сине. Аз само ще ти река, че тук стана една голяма несполука. Същата нощ, в която „ябанджиите“ пристигнаха, в Клуцохор се извърши едно грозно престъпление. Неизвестни катили бастисали къщата на Стоян Айряна, мирен човек и среднозаможен, и изклали него и цялата му фамилия. Всички до крак. Полицията се напъна да хване убийците, ала ядец — до ден-днешен не влезе в дирите им. И като не знаеха кому да припишат страшното дело, обявиха, че са го сторили неизловени бунтовници от Ески Заара. А туй дойде много лошо, Андоне. Георги хем го познават в града, хем се знае, че е бил един от водителите на Ескизаарската буна. За Стоил да не говорим, за неговата глава и награда ще дадат. И ето как стана тъй, че чужди грях върза ръцете на вашите пратеници.281

„Виж го ти, тате! — помисли на това място Руска. — Загърби седемдесет и петте, пък още пипа ловко, като най-опитен съзаклятник!…“

— А вторият съвет, дядо? — попита в това време Андон.

— Да ти препоръчам друг придружник до Ненови. Не че мен ме мързи, не. Ала ако тръгнем двамата, всеки срещнат ще си рече: а, по работа отиват. Докато онзи е млад, никому няма да направи впечатление, че двоица ергени са тръгнали на нейде по нощите.

— Кой е той, дядо?

— Братовчед ти Стефан, на вуйчо ти Боян големия син. Ей там отсреща вдясно. И не се бой, той е „лизнат“, както е по вашему…

Стефан, изглежда, усети, че се говореше за него, та погледна въпросително към двамата. Андон му подмигна съучастнически. Стефан сгуши една усмивчица под редките си мустаци и отговори по същия начин.

„Какво излиза, Боже мой? — каза си тревожно Руска. — Завайкала се майката за щастието на синчето си, пък на̀ — целият народ, от стареца до момчето, имал други грижи. От онези, в които залогът е главата…“

По-късно мнозина щяха да оприличават времето след завръщането на Андон Кутев на онова тайнствено и необяснимо нещо, което става с тестото за козунаци. Лежи си добре измесеното тесто и изглежда заспало во веки веков, пък изведнъж му става нещо, разлудува се, шупва, кипва, надига се и докато погледнеш — преляло от нощвите. В случая „тестото“ беше Сливен и главно неговите революционни дейци, а „нещото“ — Андон с неговия възторжен ентусиазъм и неукротимата му деятелност.

Започна се с това, че Андон одобри и прегърна Стоиловата идея за създаването на скришен стан в Балкана. Опитни комитетски люде обходиха старите хайдушки сборища и изборът им спря на една потулена и суха пещера до онова място, което открай време се смяташе за царство на народните закрилници — Куш-бунар. (Те не допущаха, че преди петнадесетина години точно в тази пещера Георги Трънкин войвода „зазимяваше“ оръжието на четата си от Димитровден до Гергьовден…). И от Сливен поеха нагоре товари — не на кервани, разбира се, а като уж незначителни вързопчета по гърбовете на момци, излезли наглед нагоре към къшлите. „Уж“, защото в бохчите на привидните излетници имаше оръжие, джепане, брашно, сланина, сирене, сухо месо, кашкавал и какво ли друго не, за което преносвачите трудно можеха да дадат обяснение, ако — не дай Боже — се случеше да бъдат пребъркани от заптийската стража.

Много скоро се оказа, че това начинание, предложено от Стоил войвода, е било крайно разумна мярка. И навременна! Защото шпионите на конака подушиха, изглежда, раздвижването на народните дейци и с ново настървение подхванаха пак да душат по дирите им. И както през есента, също и сега най-предпочитаната им „плячка“ бяха онези съзаклятници, които и през октомври първи опитаха дюшеметата на хапуса. Поумуваха народните дейци и решиха: не биваше да рискуват съдбата на тези свои другари, които си бяха завоювали име на най-предани и най-сигурни. И по споразумение помежду им на връх „Свети 40 мъченици“ — ще рече на 9 март — четирима завиха навущата около краката си и поеха към Куш-бунар: Кондю Кавръков, комуто възложиха да бъде временен войвода, Михаил Гаджалов, Васил Желчев и Марин Димитров. Много наскоро натам поеха и още двама-трима, за които се разбра, че турската полиция „ги е хванала на нишан“.

Като оправиха тази непосредствена заплаха, Андон Кутев запретна ръкави да съживи и да вдигне на крак един отдавнашен болник — революционния комитет. На 14 март той свика в бащиния си дом събрание на „лизнатите“; след като се посъветва с Георги Икономов и Стоил, от нявгашния състав на комитета покани само Нено Брадата, който в „мъртвото време“ единствен бе държал в ръце работата… доколкото работа изобщо бе съществувала, иначе се спряха предимно на по-нови („още неизхабени“, бе казал за тях Стоил) хора. На това събрание Икономов най-сетне — цял месец след пристигането му! — прочете възванието на БеРеЦеКа за всеобщо въстание и съобщи вестта, че на „войводския“ Сливен е отредена честта да бъде център на втория от общо петте революционни окръга, които щяха да вдигнат българския народ „за свобода или смърт“. „Но туй не значи — предупреди Икономов, — че е достатъчно да се тупаме в гърдите и да чакаме паницата с курбана сама да кацне на софрата ни282. Иска се работа, братя. Работа, работа и пак работа!“ Избраха ново ръководство на комитета. За да има приемственост с предишния, за председател определиха Нено Господинов; другите длъжности разпределиха така: подпредседател стана Димитър Кукумявков, касиер — Петър Каракостов и секретар — Георги Киряков. Тайната поща щеше да се направлява от дома на Нено Господинов. Отначало Нено се опъна: не било разумно, рече, да се оставя нещо „черно на бяло“, по-благоразумно било да се сношават със селата и с другите окръзи „с устни приношения на пратеници“. Георги Икономов обаче остро отхвърли това предложение: „Населението мъчно ще повярва на такъв пратеник, а като се работи с писма, подпечатани с комитетски печат, по-друго впечатление дават, на когото се представят“. Така че не само се възприе възобновяването на тайната поща, но и възложиха на Кукумявков и Каракостов — и двамата опитни златари — да изработят печата на комитета; за да се предвардят от злоупотреба или неразумни постъпки, печатът трябваше да може да се разглобява на четири части и всяка част да се пази от отделен член на комитета.

Накрая решиха и най-важното — как да се повдигне населението и да се приготви за буната. За „проповедници на въстанието“ в града определиха Андон Кутев, Георги Киряков и Петър Каракостов, а за Балкана двамата Димитровци от Градец Кукумявков и Събев, които освен в родното си село познавали също будни момци от Медвен, Ичера и Катунище. На това място се обади най-младият от присъствуващите, Стефан Боянов, и изчервен като домат, се предложи сам себе си за Жеравна: майка му била жеравненка, напомни, там имал бая роднини, дето били хем родолюбци, хем на войнишка възраст — чрез тях се надявал да подготви една жеравненска чета за въстанието. Гласуваха му доверие и оставиха Стефан да отговоря за „чорбаджийската Жеравна“.

Това се видя недостатъчно на Андон Кутев, та той настоя да се споразумеят и за ред други неща, които някои наричаха „дреболии“: например на кого да разчитат за ушиване на униформите, а на кого — за направата на цървулите, кой може да ушие чантите за храна и куршуми, откъде да купят барут, олово и прочие, и прочие. На възраженията отговаряше приблизително така: „Добре де, може и да не се съгласят, тяхна си работа. Ама ние да си определим още сега на коя врата ще почукаме най-напред. И да си го имаме като задача. Например без значение ли е дали ще имаме, или няма да имаме лекарства за затваряне на рани? Каква войска ще сме без тях? Пък никой няма да ни ги донесе на крака, трябва ние сами да си ги осигурим…“

Когато уж се споразумяха за всичко и някои вече се приготвяха да станат, Георги Икономов неочаквано заяви, че е намислил в близките дни да напусне Сливен и помоли да му съберат малко пари за път и да му осигурят човек да го отведе до Лясковец. А като наскочиха срещу него, обясни намерението си приблизително така:

— Един стар човек ми думаше веднъж, че никой не е пророк в собствения си град. Тогаз не можах, пък сега го разбрах: ей ме на̀ — трийсет дни съм тука, за трийсет пари работа не съм свършил. Мога да се оправдая, знам го: турците ме търсят за Ескизаарското приключение, тук ме помнят, ще се намери черна душа да ме издаде и прочие. Но така или иначе от мен файда — никаква. Трябва да се прехвърля там, където няма да се налага да се крия като къртица, а ще съм полезен.

— И ще ни оставиш без…? — опита се да го прекъсне Бял Димитър.

— А, не — превари го Георги. — И без това тези дни ще дойде истинският апостол, определен от БеРеЦеКа за Втори окръг. И с него един помощник, който ще ви е хиляда пъти по-полезен от сина на поп Тодор, защото се е изучил за офицерин не другаде, а в самата Русия. Дядо Иван го е учил, разбирате ли?

— Можем ли да знаем имената им? — попита Димитър Кукумявков.

— Разумява се, нали ще работите рамо до рамо с тях. Главният апостол се зове Иларион Драгостинов. Пригответе се да ви вземе акъла този човек. Хем красавец, хем с ум за две дузини умници, хем богат, що си е раздал цялото има̀не по народните работи, пък за себе си е оставил само дълга да служи и умре за отечеството. Вторият апостол, неговият помощник, е Георги Тихов.283

— Да не е нещо рода̀ с онзи Тихов, що загина под пряпореца на Хаджията? — осведоми се на свой ред Нено Брадата.

— Да, брат на Петър Тихов. И на Ангел Тихов, който тогаз оцеля, но до днес гние на юг в Сен Жан д’Арк. Също и това трябва да ви е добра препоръка за него.

Не му възразиха повече, само Кръстю Кючуков обобщи за всичките:

— Абе друго е, когато на смърт те води свой човек…

— За смъртта разчитайте на мене — избоботи Стоил.

Беше шега, пък никой не се разсмя.

Георги Икономов не ги излъга. Три дни след събранието у Кутеви Михал Стоенчов отведе Икономов в Лясковец, а от там след още три дни се върна през Терзобас284 с Иларион Драгостинов; бяха се забавили един ден повече, понеже Иларион, печелейки време, бе отделил в Терзобас едно денонощие, за да състави революционен комитет, начело с „лизнатия“ отпреди терзобаски бакалин Енчо Иванов285.

Втори ден „загуби“ той за съставяне комитет и в село Кортен. А още два дни по-късно през Твърдица пристигна и Георги Тихов, като пренасяше такъв товар, за който властта сто пъти би го обесила на Старата круша — модерно оръжие с необходимото за него (Георги Тихов го наричаше боеприпаси), униформи за себе си и за Иларион, прокламации, комитетски устави, песнопойката на Ботев и Стамболов, „отровителни книжки“ (подозирал ли ей той, че една от тях е била наречена от съдбата за неговата уста?) и други вещи все от този род; както самият той разказа, в Твърдица гибелно опасният му багаж бил укрит от поп Стефан в църковния олтар — подробност, с която твърдишкият свещеник изведнъж израсна с три педи в очите на „лизнатите“.

Икономов се оказа прав и за друго. Тъй като никой не познаваше двамата същински апостоли, те не бяха принудени да се крият, а спокойно обикаляха из Сливен. Иларион Драгостинов, който правеше впечатление с високия си ръст, с разресаните по „ингилизки“ бакенбарди на красивата си синеока физиономия и с изисканото си държание, се настани в дядо Тотювия хан в Клуцохор и, придружен от Георги Киряков, обикаляше като търговец на аби по дюкяните и къщите на града. Георги Тихов със страшния си товар не без премеждия стигна до дома на Нено Брадата и остана за постоянно там; за разлика от Иларион той, като разчиташе на своето „божо̀ лице“, което с нищо не се открояваше, скиташе безпрепятствено и без нужда от престорвания и маскировка.

След като придоби приблизителна представа за Сливен и сливналии, Иларион Драгостинов настоя да се свика събрание на комитета. Набрали кураж от спокойното и смело поведение на апостолите, комитетските люде определиха събранието да се състои там, където открай време си беше комитетско гнездо — голямата стая на читалището. Надойдоха всички, които бяха присъствували на предишното събрание, само Андон Кутев, кой знае защо, отсъствуваше, а на негово място пък бе дошъл един от новите привърженици — книговезецът Коста Тотюв. Последни се явиха апостолите. Като видя малобройната групичка, светлите очи на Иларион се помрачиха от изумление и гняв.

— За Бога — възкликна той, — това ли сте вие, дейците на Втория революционен комитет?

Такова начало не предвещаваше нищо добро. Всички се стъписаха, само Бял Димитър Събев намери сили да отговори:

— За зла чест наистина сме твърде малко, господине. Но не бързай да ни съдиш, защото късно ни се съобщи да работим, има-няма една седмица…

Главният апостол се отпусна тежко на един стол, улови с длан челото си:

— „Хайдушкият Сливен“, „Градът на непокорните“ — с горест и подигравка рече той. — А в други градове, които нямат славата на Сливен, людете работят, че гърбините им пращят. В Търново, Оряховица и Лясковец, когато ставаше събрание, присъствуваха по стотина-двеста души. И с каква ревност действуваха! Докато тук…

— Разчитай на нас, господин Иларионе — каза Стефан Серткостов. — Ще видиш какво ще стане, когато мъжки се заловим за работа. — И добави: — Тези, търновци и другите, да имат случайно излязла чета в Балкана? Защото ние, господине, вече можем да се похвалим с наша си четица. Малка е, вярно, но си е наша! И само чака знак!

Иларион Драгостинов продължаваше да се държи за главата — живо олицетворение на отчаянието. Помощникът му се обади насърчително:

— Мен ми се види за по-разумно да не се вайкаме за онова, що не е свършено, ами да разберем истинското положение на нещата, пък от там нататък — според Устава и решенията.

Другият разбра внушението и макар и с огромно усилие преглътна горчилката си. Представи се сам, запозна се и с присъствуващите и така стигна до онова, което Георги Тихов бе нарекъл „да разберем истинското положение на нещата“. Уви, „истинското положение“ бе такова, че и човек с много повече самообладание от Драгостинов би паднал духом. Има ли Комитетът пари, събрал ли е оръжие, колко души са приготвени за действие при първи позив, водят ли се статистики (точно тази дума употреби Иларион Драгостинов — „статистики“), на колко войници може да се разчита от селата и тъй нататък, и тъй нататък питаше той, а отговорите неизменно бяха „Не“, „Нямаме“, „Не знаем“… Тъй се стигна до най-„пиперлията“ въпрос:

— Определихте ли палачи286 за града и колцина са те?

И последва категоричният отговор, произнесен от Георги Киряков, но личеше, че секретарят на революционния комитет изразяваше мнението на всички:

— Палачи нямаме и няма да имаме. Ние не сме съгласни да се изгаря градът.

Иларион Драгостинов ахна и се отпусна на стола си тъй, сякаш бе получил удар, който му е извадил въздуха от дробовете.

— Но как разчитате да вдигнете въстание — с мъка изговори той, — когато жилищата на населението са здрави? Реши ли се някой народ на бунт, той трябва да започне с пълно разорение. Само тогава населението, ще не ще, ще се присъедини към въстаниците.

— Това не може да се приеме — почти в един глас възразиха събраните. — Този план е пагубен за населението. Вместо голямата цел, той ще доведе до всеобща гибел. Съдбата на хиляди невинни не може да се решава тъй лесно.

— Тогава що за въстание ще вдигаме ние тука?

Комитетските дейци, очевидно премислили тези неща, му изложиха своя план. Те предлагаха от града и селата да се изведат въоръжени чети от подготвени бойци, като само по един водач на чета да знае сборното място. А там, на сборното място, да ги чака отнапред определеният войвода, който от своя страна да ги отведе до главното средоточие, където вече ще се намира правителството. Това правителство ще има всичката власт в ръцете си. То ще се разпореди за завардване на всички проходи „отсам и оттатък Балкана“, ще наказва непокорствата и безчинствата, ще се грижи за набавяне на храна и оръжие и прочие.

— Когато въстаниците се умножат и усилят — завърши за всички Бял Димитър Събев, — тогава можем да действуваме към други места, дето се види за по-добре. А щом се удържим малко време, много волентири ще се присъединят към нас, прииждайки от разни места на отечеството ни. Пък турците, ако им стиска, нека дойдат да си гледаме сметките в укрепените ни места.

— По този план да се действува е по-добре — изрече последната дума Петър Каракостов, — отколкото сами да донесем съсипия на народа, като изгорим жилищата му.

Главният апостол уж ги слушаше търпеливо, но когато възрази, почти крещеше с негодувание и душевна мъка:

— Как не разбирате бе, хора, че вашето предложение противоречи на Устава, който ви дадох, и на решението на БеРеЦеКа?!

Също и сега последва съкрушителният отговор:

— Уставът и решението не са толкова практични, за да се приложат в действие на всяко място287.

Сломен, Иларион Драгостинов разпери безпомощно ръце:

— Защо не си го кажете направо, че не сте направили и нямате намерение да направите нищо?

— Защото не е вярно, господине — отби нападката Димитър Кукумявков. — Ние започнахме да се приготовляваме, а когато му дойде времето — и да умрем. — Той го запозна с решенията от събранието у Кутеви и завърши: — Това не може да се нарече „нищо“, господине.

— А бяхме известени и за идването на вас двамата, същинските апостоли — допълни Бял Димитър. — Преди да призовем хората на саможертва, искахме да чуем разпоредбите „от първа ръка“, както е казано.

— Не помислихме само за едно — обади се и Нено Брадата. — Трудничко ни е с мястото за събранията; утре, когато ще се намножим, ще ни бъде още по-трудно. Премислих това и, стига да нямате нещо напротив, имам да ви предложа следното: къщата и бахчата ми, както знаете, са на удобно място в края на града, от тях нататък започва Кешишликя. Защо, питам се, да не поискам Позволително от конака и там, под ореха в бахчата, да открия кафене. Всички „лизнати“ ще могат да минават уж на кафе, пък всъщност да научат едно-друго, да им се предаде заповед или да се изслуша донесената от тях вест. Пък по-нататък, живот и здраве, и по-големи събрания ще могат да стават.

Предложението беше умно и начаса го приеха. (Нека прескочим събитията и да кажем няколко думи за това кафене. В началото на април Нено наистина го откри под името „Земен рай“ и то скоро стана революционното средище на Сливен. Шпионите на конака обаче не закъсняха да разкрият истинската роля на кафенето и то на бърза ръка бе закрито.)

— Не сте помислили не за едно, а за две неща — каза Георги Тихов. — За Балкана сте се погрижили: поп Янко ще вдигне Котел, Дели Ради — Нейково, вие двамата ще пошетате към Градец и Медвен, а този млад приятел ще си изпита силите в чорбаджийската Жеравна. Това добре. А полските села? А Ямбол? Мигар там не живеят българи? Ама нейсе — за полските села приемам длъжността да отговарям аз.

— Ямбол пък ще бъде моя задача — рече Иларион.

И събранието свърши така: с взаимни отстъпки, но без някакви по-сериозни решения.

— Покрусен съм — призна Иларион Драгостинов, когато по-късно бяха само с Тихов в скривалището у Ненови. — До първи май ни дели само месец, пък ние, излиза, сме наникъде… И то в град с бунтовни традиции като Сливен. Мога да си представя как ще е другаде.

— Не си прав да ги кориш, Лолчо288. Какво са виновни сливналии, че цели три години са били оставени да живуркат настрана от събитията, също като мечка през зимен сън?

— Революционният дух се поддържа не само с прокламации отгоре, но и с кипеж във всеки град, село и паланка. А Сливен е живял в летаргия. В Гюргево всички ние очаквахме, че тук има готова, обучена и въоръжена войска, пък то колцина ни посрещнаха? Пет? Петнайсет? Хайде, нека да ги назовем петдесет?

Георги Тихов поклати глава с несъгласие и възрази тихо:

— Забравяш, че ние сме апостоли, а не пълководци, на които други са събрали, въоръжили и обучили войската. И трябва да сме благодарни, когато ни посрещат пет или петнайсет съмишленици. Я си представи, какво е било на истинските апостоли преди деветнайсет века! Отивали са да проповядват Христовата вяра там, където не само са нямали нито един-едничък поддръжник, а са ги чакали врагове, диви зверове на арените или кръстове за разпъване. И какво? Повечето от тях наистина са загинали в името на идеала си, обаче днес християнството тържествува в половината свят.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Че нашият апостолски дълг ни повелява не да броим колцина революционери са били подготвени от други, а като следваме главното решение на БеРеЦеКа, сами да вдигнем на въстание народа и с него, ако е нужно, да измрем, но да освободим България?289

— Прав си! — честно призна Иларион и сините му очи възвърнаха обичайния си възторжен блясък. — Най-важното — да умрем за родината — ние ще направим, пък нека се надяваме, че свободата ще премине по нашите трупове и ще възтържествува завинаги в България. — Той помисли малко. — Каква е най-непосредствената ни задача, Георге?

— Печатът на Втори окръг е почти готов. Също и хората, определени за агитатори. Но на онези, които ще поемат към балканските села, а също и на мен, когато ще обходя равнинните, липсва едно: ясно и силно възвание. Трябва да е призив, що и от страхливеца да направи лъв. За него няма по-подходящ човек от тебе, Лолчо…

— Прав си — повтори главният апостол. — Ще го имаш веднага. Докато се приготвиш за сън и ще бъде готово.

Той отиде до разкривената масичка в ъгъла (две отвесни нерендосани дъски и една хоризонтална между тях) и отви капачето на дивита. Приготви листове и задращи по тях толкова бързо, сякаш знаеше наизуст възванието и му оставаше само да го пренесе върху хартията. Написа го на един дъх и го подаде на другаря си. Георги Тихов си нагласи двете лоени лампи да му светят откъм раменете и се зачете. Прокламацията на Иларион се състоеше от три части, като всяка започваше по един и същ начин — с обръщението „Братіа Българы!“. Двете първи доста си приличаха. Главният апостол предупреждаваше за близкото въстание и призоваваше „всеобщото българско население“ да окаже помощ на пълномощниците на БРЦК и „братска длъжност ни зове да ви поканим да се приготвите в общата борба против мъчителите тирани“ и завършваше със заплаха, че тайната полиция ще следи за предателите и ще ги „накаже смъртно, макар деня и посред пладне“. Но третата част така развълнува сина на баба Тонка, че той я изчете два пъти на ум, а после още веднъж високо, с треперещ от вълнение глас:

Георги избърса очи.

— Хвала на тебе, Лолчо! Това възвание ще вдигне от гроба и вехтите войводи, за да се наредят под пряпореца ни. — Той се замисли малко. — И все пак…?

— Какво и „все пак“? — попита Иларион Драгостинов.

— Защо си писал именно 4 април под възванието?

— Защото е Възкресение, брате. А нали също и ние приканваме за възкресение на поробеното ни отечество?

Прокламацията на Втори революционен окръг — последният оцелял документ, излязъл изпод перото на апостола Иларион Драгостинов — остана в този вид.

Боян Боянов не беше от най-вътрешния кръг на комитетските дейци, пък и понякога с дни не слизаше от фабриката в Асеновия боаз, но той бе живял повече от четиридесет години в Сливен, та долавяше пулса му и без да слага пръст на жилите. Много, много неща забелязваше той с очите си, а не беше човекът, който да не направи сметката, че „две и две е четири“, когато до него достигаха откъслечни сведения за събития в града. Готвеше се нещо и това нещо беше голямо и решително, не, да речем, нова просба до великия везир (Боян, разбира се, бе приподписал онази, новогодишната). Например не можеше да бъде случайно такова струпване на войска, че къшлите се оказаха недостатъчни и аскерът напълни половината ханища. Честите отсъствия от работа на Стефан Серткостов също не ще да са заради болна майка или за струвания292 за починали роднини. До ушите му бе стигнала приказка за двоица бунтари, дошли от Влашко, които се криели у Нено Брадата в Клуцохор (Боян не беше научил за отпътуването на единия, Георги Икономов), и двоица други, които пък отначало се държали като мирни търговци на аба или дошли на „хава шептали“293 от Свищов294, предпочели да си укрият дирите и скришом кондисали у Руска — това пак си намираше мястото в простата сметка на Боян Боянов. По-нататък научи, че кундураджиите Кондю, Алекси, а май и Кръстю Кючуков престанали да приемат поръчки, а работели кожени чанти с някаква по-„бамбашка“ кройка, че Дечо панталонджията с неколцина помощници от комитетските люде ден и нощ шиел униформи като хусарските, че у Рускини и у Добри Пехливанов се открили нещо като работилници за леене на куршуми, че най-сетне доктор Планински ходил чак до Русчук да набави лекарства, ала не лекарства за простуда или коремобол, а за запушване на рани…

Долавяше Боян целия този кипеж, но го приемаше някак си чужд и далечен, докато един Божи ден Стефан — неговият Стефан, дето в очите му все още имаше жълто около човката — му заяви, че веднага след Великден трябва да отиде в Жеравна „по народни работи“. Попритисна го малко бащата (наистина малко, защото Стефан го знаеше за „почти лизнат“, та само отчасти се криеше от него) и синът призна, че е определен чрез роднините на майка си да вдигне и жеравненската младеж, когато наскоро робът ще се възпротиви срещу тирана. Не беше подготвен Боян за такава вест, та се почувствува натясно, както комай никога през живота си. Защо ли? — Ами защото знаеше, че не може да каже „Да, върви, ашколсун“ по простата причина, че в една буна мнозина омазват я куршума, я въжето, пък на неговото бащино сърце никак не му се искаше да прави панихиди и парастаси за Стефан. А не можеше да каже и „Не, забранявам“, понеже не беше сляп да не види, че Стефан повече от всички други е от Силдаровците и след едно даже много строго „не“ чисто и просто ще ощипе пътя я към Жеравна, я… направо към Агликина поляна. И като не знаеше как да се измъкне от неловкото положение, каза първото, което му мина през ума: Стефан се готвел да стори съдбовна крачка, та той, бащата, сега нямало да се обвърже нито с „да“, нито с „не“, ами щял да свика семеен съвет — половин дузина глави мислели по-добре от една, да се надявали, че роднините ще дадат съвет не само със сърце, а и с ум.

— Братовчеда Андон ще поканиш ли? — подметна му иронично Стефан.

— Да си призная, нямах го предвид. А ти държиш ли на него?

— Редно е да присъствува, тате. Защото мама ще бъде с ръце и крака „против“, Андон по същия начин ще е „за“. Така крайностите взаимно ще се притъпят и ще останат трезвите и хладномислещите глави да ми решават съдбата.

Боян знаеше, че също и това за решаването на съдбата е бошлаф работа. Стефан ще си направи всичко, щото е намислил, но като не можеше да измисли нищо по-добро, в първите дни на април наистина свика — нещо незапомнено в дома му! — семеен съвет. То какъв ли „семеен съвет“ беше този, ама нейсе: Ангел и Яна положително нямаше да си отворят устата, пък и да я отвореха, нямаше кой да ги чуе, за Райна Боян също не се колебаеше на какъв акъл ще бъде, Андон пък положително щеше да наддума всичките с бунтарската си пламенност, та оставаха само две наистина (дали пък наистина?) трезви глави, дето бащата искаше да чуе — Бяно Абаджи и сестрата Руска.

За определения ден Райна, след като се понаплака хубавичко, все пак се приготви да посрещне и външни хора. По настояване на Боян нямаше да се поднасят никакви питиета („Въпрос на живот не може да се решава с «Бяла Рада» или «Червен Петко»“), затова Райна разточи една сливенска милина, пък по жеравненски приготви дивиник295 и за пиене зунзук — подсирено мляко заедно със суроватката. И тъй като Руска настоя да донесе от нейното прочуто в цял Сливен сладко от орехчета, сметнаха, че друго за трапезата надали ще е нужно.

Шетнята още не беше привършила, когато поканените захванаха да идват. Както и можеше да се очаква, първа беше Руска с гърненцето сладко: „Да помогна нещо, Райне, ако двете с Янка не сте сколасали…“ А както не можеше (пък и не биваше) да се очаква, последен се появи онзи, комуто подобаваше да бъде тук от първата минута и да посреща гостите — Стефан. След като се бе пилял кой знае къде, Стефан пристигна последен, като водеше със себе си едного, когото не бяха предвиждали — учителя Михаил П. Икономов; не че бе нежелан Икономов — напротив, в тази къща той се ползуваше с голямо уважение, — но просто се явяваше някак не на място, щом събирането беше малко високопарно прогласено за „семеен съвет“

— Бате Андон се е запилял нанякъде по полските села — благоволи да обясни постъпката си Стефан — и на негово място поканих господина учителя. Нали нямате нищо против? После подхвърли многозначително: — И да знаете, с бате Андон навярно щях да се наговоря, но с господин учителя — не. За нищичко не съм го подковавал отнапред, давам ви дума…

По-късно Боян много щеше да се чуди сам на себе си, как в ден като днешния съзнанието му бе отбелязвало всяка подробност, действие или слово, сякаш някакъв фотографически апарат вътре в него през цялото време бе щраквал на всяка секунда и бе запечатвал върху стъклената плака с най-пълна точност всяка дреболия.

Като насядаха около двете събрани една до друга софри (осмина бяха, та една не стигаше — Боян бе настоял и „хлапетиите“ Яна и Ангел да заемат място между възрастните), Райна не наряза, а разчупи с ръце милината и раздаде всекиму парче чисто по български, ала разговорът, муден и престорен, започна по ориенталски — с изтъркани приказки за подранилата пролет, за току-що отминалия Великден и как поп Георги Генов сбъркал в богослужението, за първите търговци от чужбина, дошли вече за панаира и прочие. Докато слушаше, Боян си даде сметка, че така всъщност се разваляше всичко — разговорът се плъзгаше по делничното и маловажното. И реши, че именно нему се налага да го вкара о̀време в руслото на сериозността. Той остави в тавата едва нахапания си къс милина, избърса ръце в месала със сините квадрати, пийна глътка зунзук да прочисти гърлото си и заговори:

— Събрали сме се за нещо с къде-къде по-голямо значение от това, кой кого е надвил по Възкресение с червеното яйце. И по-добре да пристъпим направо към него. Зер ще се говори за съдбовни работи, не… Знаете: Стефан е решил да стане нещо като умален Левски и да тръгне да буди народа за въстание.

— Не само да го будя — допълни синът му, — а и да закрача рамо до рамо с него, когато на Куш-бунар се побие байракът.

— Трябваше да ти се разсърдя, че ме прекъсваш, но няма да го направя, Стефане — сега не му е времето да се учим как подобава да се държим, когато говори бащата. Напротив, даже съм доволен, че се обади. И ще те помоля да продължиш и да ни обясниш къде си наумил да ходиш, и що да вършиш. Няма защо да си подбираш думите, тук сме все свои хора — нищичко не ще излезе извън тези четири стени.

— Сигур няма да кажа нищо, което вече да не знаете, но ще изпълня волята ти, тате. Наближава краят на робията. Няма да мине много и народът от Мизия, Тракия и Македония ще се вдигне като един, за да премери сили с тиранина и веднъж завинаги да строши робската верига. Друга голяма сила ще нахлуе откъм Влашко. В тази велика битка Сливен и Сливенско няма да останат отстрани и само да подвикват: „Ха бре, удри!…“ Нам, потомците на Индже Стоян и Злати Кокарчоолу, на Бойчо Цеперански и Димитър Калъчлията, на Георги Трънкин и Панайот Хитов, върховното началство не само разчита, но и възлага важна роля. Ние трябва да превърнем Стара планина в крепостна стена, в която да си счупи врата цялата анадолска паплач. И да се удържим дотогава, дорде съединените сили на цар Симеоновите потомци се съберат под знамето с кръста и лъва и като се превърнат в юмрук, да смачкат мутрата на Абдул Азиз в цариградските му сараи.

Боян го изслуша внимателно, но в отговор поклати глава:

— Разясни ни плановете на върховното ви началство и ние сме ти благодарни за това — каза. — Но въпросът ми беше за твоето място в тези планове и на тебе какво ти предстои да вършиш.

— Тук са апостоли и войводи от БеРеЦеКа, но те не са слънца, че да огреят навсякъде. За повдигане на народа тям са нужни помощници. И на мен се падна превисоката чест да бъда помощник-апостол за Жеравна. А ако стигне времето — и за селата нагоре към Стара река и Кипилово.

Постепенно всички бяха оставили милината и със съсредоточени лица следяха Стефановото слово. И бащата усещаше, че малко по малко се поддават на възторга му и на тази отсянка на самохвалско пренебрежение към онова, което носеше бъдещето, сякаш наистина нямаше нищо по-просто от това да се размаже носът на Абдул Азиз в Стамбул. Чувствуваше това Боян като с кожата си, пък не знаеше как да пресече въздействието от пламенните думи на сина си. И тук се притече на помощ баща му. Той запита кротко, без отсянка на подигравка:

— Вярваш ли си, Стефане?

— Как можеш да ме питаш така, дядо? — възмути се момъкът.

— Не говоря за плановете ви, тях сигур правдиво си ни описал. Въпросите ми са за друго. Мислите ли, че всичко ще стане ей така лесно, както го нарисува — юмрук по мутрата и прочие? А турчинът? Той със скръстени ръце ли ще стои, сине? И после: не те чух да споменаваш нищичко за жертвите на бунта. Няма ли, поне на едного да се случи да се хлъзне на камък, че да си охлузи коляното?

Отново се възцари тишина, но тази беше друга, различна от предишната — сега тишината беше като въпрос, че и малко упрек към Стефан. За негова чест трябва да се признае — той не отбегна от въпроса и упрека, а храбро и с открито чело ги прие:

— Няма да ме поставиш на колене, дядо — рече. — Защото виждам истината и не ме е страх да я изрека с точните й думи.

— Точно за истината сме се събрали, Стефане — все така сговорчиво продължи Бяно Абаджи. — И ако досега сме я заобикаляли — сгрешили сме.

Боян мислено за втори път поблагодари на баща си.

— Истината, каквато я знае само Господ, не мога да я назова. А моята истина — пък мисля, че тя е и истината на апостолите — е малко по-различна от юмрука в мутрата и тъй нататък, както ви наговорих одеве. — Стефан се изчерви от напрежение, но не измени тона си. — Според мене никакъв юмрук няма да има. Нито крепостна стена. Нито устояване за дълго на аскера и башибозука, както е в Херцеговина.

— А какво ще има, сине?

— Ще има кръв. И жертви. И пожари, и пепелища. И всякакви дивашки насилия. И побити на кол глави, както беше нявга на братовчеда Георги Трънкин войвода. И бесилки. И заточения. Изобщо ще има всички азиатски ужаси, които можете да си представите.

— И това ли е целта ви?

— Това, дядо. Защото Европа ще види пушеците на пожарищата и ще чуе вопъла на умиращите. И ако не всички, то поне Русия и Сърбия няма да се примирят с тази салхана и ще се притекат на помощ. А Дядо Иван вече е нещо друго, той наистина ще бъде пестникът по носа на султана. Пък след смазания нос идва тя, свещената наша свобода296.

— Не! — с непривично за нея ожесточение извика Райна. — Като са решили, нека вашите „апостоли“ да си сложат главата на дръвника. Аз не съм раждала синове, за да ги ръфат лешоядите по чуките или да ги гледам как люлеят крака под Старата круша. Ти ще стоиш тук. Толкоз!

Боян се пообърка. Той имаше желание да поддържа тон на умереност и взаимно разбирателство, докато тази яростна нападка на майката, която и Стефан, и той, бяха очаквали, предвещаваше разговорът да се превърне в най-обикновена кавга. Още се чудеше какво да предприеме, когато помощта дойде от самия Стефан. Младежът се надигна от скемлето и понечи да тръгне нанякъде.

— Где си се запътил? — попита бащата.

— В курника, тате. Да ме запре там комай е единственият начин за мама да ме опази тъй, както й се иска…

Въпреки напрегнатостта на момента мнозина се позасмяха и това поразведри обстановката. Само майката продължи да си мърмори, хленчейки, достатъчно високо, за да чуят всички:

— Омръзна ми да се правя на героиня. Вие, Силдаровците, си я карайте, както знаете — нека да ви бесят, нека да ви колят, нека да гниете по занданите. Тъй разбирате живота, тъй си го живейте. Ала не го налагайте и на мене. Аз искам мир и добруване, нищо повече.

Всички в стаята — включително Руска, която до голяма степен мислеше като нея, — се престориха, че не са чули думите й. А Боян направи знак с ръка и синът, и Райна заеха отново предишните си места.

— Приканвам ви към малко въздържание — каза стопанинът на дома. — Събрали сме се да разговаряме като роднини и хора, а не да си крещим един на друг. — Той си спомни предричането на Стефан за становището на майка си и как бе очаквал братовчедът Андон да бъде като нейно противодействие. Андон наистина го нямаше, но синът навярно очакваше съответната подкрепа от външния човек в стаята — учителя Икономов. И за да бъде честен към него, Стефан, предложи на Михаил Икономов да си каже думата по наболелия въпрос.

— Вие може би не повярвахте на Стефан — започна учителят, — но ние наистина не сме се наговаряли нищо отнапред. Аз дори само смътно се досещах за какво ще се приказва тук. Иначе… иначе кой знае, може би изобщо нямаше да дойда. Но щом веднъж съм тук… — Той поразмисли малко. — Нека и госпожа Боянова, и Стефан не ми се сърдят, но моето мнение не се схожда с никое от техните. Госпожа Боянова е безспорно права: не мога да си представя майка, която ще се радва да види детето си с пронизан череп. Но прав е и Стефан — свободата на отечеството е може би единственото нещо, за което си заслужава човек да отиде с отворени очи и със спокойна крачка към смъртта си.

„Даскалско многословие! — ядоса се в себе си Боян. — Аз го поканих не да бъде съдник, а да каже своето мнение по спора.“

И го подкани недвусмислено:

— А вие, господин Икономов? Вие всъщност не казахте собственото си гледище, а ние анджък него очакваме да чуем…

— То е някак по средата, господин Боянов. Настане ли големият час, аз няма да се укрия под одъра. Напротив, ще се наредя при другите български родолюбци и, надявам се, Бог ще ми даде достатъчно смелост, за да умра не по-малко славно от тях.

— Че какво е тук „по средата“? — изсумтя Райна — намеса, също така не отговаряща на тихия й и сговорчив нрав. — Ами че ако се бяха наговаряли със Стефан, нямаше да приказва нещо друго…

Михаил Икономов можеше да се престори, че не е чул думите й, но не го направи. И каза благодушно, както говореше на учениците си:

— Не е вярно, госпожа. Аз съм със Стефан само доколкото смятам за чест и достойнство да умреш за отечеството. Но да поведеш другите на смърт, като съзнателно ги лъжеш, че вървят към победа, а всъщност си убеден, че ги чака гибел и разорение — с това, ей Богу, не съм съгласен. Лъжата сама по себе си е гнусно и недостойно деяние, а най-долно е то, когато загубата на излъгания няма да е гологан или кокал от трапезата, а неговата и на семейството му смърт.

— Казаха ли ти го, Стефане! — тържествуващо се провикна Райна. — Нека сега си рече думата и кака Руска, че белким ти се напълни главата.

Беше простичък ход и Боян го разтълкува без особено усилие — Райна се надяваше, че Руска като майка ще я подкрепи и така дружно ще долепят плещите на Стефан о алая. Но ако жена му предварително бе поискала неговото мнение, той навярно би я подканил да се въздържи от подобна игра — Руска беше повече Силдаровка от него, Боян, та трудно можеше да се предскаже в кое блюдо ще постави своето си становище. И още първите думи на Руска му показаха, че той бе имал право:

— Няма по-силна любов от майчината — произнесе бавно рано състарената му сестра, — но тя понякога бива себична. Малко ли са майките, които ревнуват синовете си, когато се заженят? Пък синовете, когато поотраснат и станат мъже, не е редно да искаш от тях да се държат за фустите на майка си — те имат и свой си път, който си го разбират посвоему, ще рече по мъжки. И не е редно да ги спираме, освен ако не искаме те в собствените си очи да престанат да се виждат мъже, а баби. Не се цупи, Райне — добави милозливо. — Аз не давам на другите един съвет, пък сама да действувам обратното. Моят Андон отдавна вече върви по пътя, който Стефан едва-едва се кани да поеме. Доколкото чувам, също Димитър и Ганчо няма да останат назад. Такава е съдбата на майките, Райнеее… Раждаме щерки, за да ги пратим в чужда къща, раждаме синове, за да станат войници. Така е, откакто свят светува и ние, каквото и да правим, не можем да накараме колелото да се завърти на противната посока.

Райна се сгърчи на скемлето си — ударът бе дошъл тежък за нея. На Боян му дожаля, искаше му се да й помогне, но докато още премисляше какво да стори за нея, последва втори удар, и то от там, откъдето най-малко можеше да се очаква. Защото малката Яна проточи глас:

— Щом сме допуснати до този съвет, тате, може ли и ние да си кажем думата?

— Разбира се — отговори той, като се надяваше, че дъщерята ще подаде ръка за помощ на майка си. Но тозчас разбра, че се е излъгал:

— Жените раждат и често умират, докато дават живот на рожбите си — с изненадваща смисленост рече Яна. — Бива ли да не раждат от страх пред смъртта? Не, нали? Не, защото е противоприродно. Същото е и с мъжете, мамо. Мъжът се ражда да бъде войник. И ако се укрие от този си дълг, то ще бъде така противоприродно, както жената, която може, а не пожелае да стане майка.

— Я мълчи ти там, пикло такава! — сгълча я невъздържано Райна.

Боян усети кисел вкус в устата си. Напъна се да измисли нещо разведряващо, но на ум му дойде да предложи само едно:

— Щом ще изслушаме младите, нека и Ангел да си каже своето.

— Не съм съгласен с кака — обади се малкият Ангел толкова бързо, сякаш през цялото време се бе надявал да дадат и нему право да се изкаже; гласът му смешновато преливаше от тънък детски до гърлен мъжки. — Може да се воюва не само с пушка в ръка. Просветата също е оръжие. И понявга по-страшно оръжие от хиляди и хиляди пушки. Тъй мисля аз. И ако Господ ме благослови, на това оръжие един ден ще отдам живота си. Също както господин учителя Икономов…

„Хлапашка му работа — помисли бащата. — Ама какво друго да искаш от неговите четиринадесет години? Ние говорим да се строи ли къща или не, пък той дума, че в гората имало много масловки и печурки…“ После изведнъж се усъмни: дали много лековато и прибързано не съдеше момчето? Всички останали разсъждаваха чисто по сливенски — ще се стреляме или няма да се стреляме; дали пък ако се потърсеше силата на знанието, на просвещението, българският народ по съвсем други, при това безкръвни пътища нямаше в десетилетие или две да надмогне азиатската изостаналост на османщината? Боян си каза, че някой път трябва на спокойствие да премисли тези неща. А сега сметна за разумно да се възползува от отклонението, за да поусмири малко духовете, които — все по сливенски — твърде се бяха разгорещили.

— Какво бе? — изкиска се пресилено. — Толкоз ли няма кой да стори чест на Райнините гозби? Язък, че цяла сутрин е въртяла дивиника… Хайде, Яне, я раздай на гостите!

Оказа се обаче, че никой не пожела нито дивиник, нито да си доизяде парчето милина — явно никому не беше до ядене, — но затова пък все така никой не отказа по едно сладко от орехчета. Разсипването на сладкото по чинийките и разнасянето отне малко време и точно то бе поохлаждането, към което се стремеше стопанинът на дома. А иначе отмората има̀ и едно неочаквано продължение: когато подаваше сладкото на Михаил Икономов, Яна се препъна и от ръката й паничката със сладкото отхвърча чак на другата, отсрещната софра. Боян видя всичко с поразителна яснота — тъкмо тук неговият вътрешен фотографически апарат бе щракнал: девойката подаваше сладкото, както си му е редът, но ръцете й се срещнаха с ръцете на учителя, тя се смути, трепна и… Да, да, точно така беше: срещнаха се ръцете им, пък токът я удари в краката… Настана неизбежната суетня, жените се разшетаха да изчистят сместа от сладко и късове паничка, разхвърчалите се капки от шурупа. Боян отново отбеляза още една подробност: правеха го жените, не и Яна; зачервена като божур, тя сякаш бе изпаднала в безпаметен смут — стоеше настрана и само гледаше с очи, които ставаха все по-големи и по-големи, невероятно големи. Но тя не гледаше чистенето на петънцата — тези големи очи се взираха, не, поглъщаха учителя, а не сторената пакост. Боян бавно отмести поглед. И апаратът отново щракна — също и Михаил Икономов не следеше опитните пръсти на Руска и Райна, които с влажни кърпи почистваха сладкото, а със странно изражение на унесеност и нега наблюдаваше „виновницата“. „Боже мой, възможно ли е! — запита се бащата. — Ами че тя е още… На̀, майка й ей сега я нарече пикла. Е, чак пикла не е, разумява се. Но сополана… Ала пикла или сополана, възможно ли е това келешче, което до вчера играеше на челик с момчетиите, да се е замомила? Да преживява момински вълнения, а да буди и вълнения в такъв изтъкнат мъж като даскал Икономов?“

Горкият баща!… Той дори не подозираше, че по същия или подобен начин се бе изумявал дядо му, когато бяха дошли сгледовници за Трънка, и баща му, когато чорбаджи Кутьо Ганчев бе поискал Руска за жена!… Какво излизаше? Дали родителите не забелязват последни, когато децата им престават да бъдат деца?

Суетнята мина, сладкото беше изядено, дошло бе време да се продължи мъчният разговор. А имаше ли смисъл всъщност разговорът? Спорът не получи ли отговор преди минута: уж се бяха хванали за гушите за смисъла или безсмислието на смъртта, пък ето — животът си продължаваше по вечните закони на природата…?

— Невям е твой ред да си кажеш думата, тате. И няма защо да крия, всички я чакаме с особено внимание. Защото тя открай време и днес като че най-много тежи в това семейство.

Бяно Абаджи извади лулата си, но не запали, а замислено я повъртя в ръцете си.

— Благодаря, ако думата ми наистина тежи — каза, — но не искам да ме смятате за съдник. Нека думата ми да е само дума наравно с другите и нищо повече. — Той продължаваше да премята през пръсти празната лула. — Изобщо мисля, че цялото ни събиране тук е само да си речем приказката, не да вземаме решения. Правото на решение принадлежи само на Стефан. Ще си остане ли у дома или ще хване пътя на кървавата борба — туй са все съдбовни неща, в които никой не бива да налага волята си. Чуваш ли, Райно? Това за тебе го казвам. Не можеш да задържиш Стефана силом. Пък ако той е искал да стане втори Левски или втори Хаджи Димитър и ти го задържиш… — старият човек се позасмя, — е, не непременно в курника, но с веригата на майчината дума ако го вържеш, сетне може той до края на дните си да се чувствува с осакатена душа.

— Излиза, че го провождаш на гибел — злъчно издума Райна. — Как можа, тате?!

Той не показа, да се е засегнал от остротата на нападката.

— Грешиш, Райно — произнесе сговорчиво. — Аз само рекох, че когато е за една такава съдбовна стъпка, ние не трябва да се бъркаме Стефану — нека той сам да направи избора си. — Ново премятане на лулата. — Що се отнася до туй високопарно „провождаш на гибел“… Колкото повече остарявам, толкоз повече се уверявам, че това смъртта е нещо много бамбашка, деца. Преди почти половин век, в много страшен за нас, Силдаровците, час, стар и мъдър турчин ми каза една приказка, която тогава приех на вяра, пък с всеки изминат ден все повече осъзнавам дълбокия й смисъл. Думаше ми той, че животът не се мерел с броя на годините, а според извършените дела. Гледаш, казваше, човек, връстник на Адам, пък като се взреш назад в живота му, ще видиш само плюскане и клечане в нужниците. И го забравят още в минутата, когато го спуснат в гроба. И обратното. Друг живял всичко на всичко двайсет или двайсет и пет и не умрял от болест, а мъченически и божем позорно, пък минават години, десетилетия и векове, той обаче е все жив в паметта на народа. Вземете например Исус. Тогаз е нямало по-позорна смърт от неговата, разпъването на кръст, ала на̀ — вече деветнайсет столетия Исус е неизменно жив с живите, а уж позорният кръст е станал символ на всичкото християнство. Ами Левски, който увисна на бесилото? Ами Хаджията, за когото вече пеят „Жив е той, жив е…“? Кой може да ме убеди, питам ви, че Левски и Хаджията са мъртви и ще бъдат забравени? — Старият човек помръдна масивните си рамене. — Е, това е, щото исках да ви кажа.

Михаил Икономов попита:

— Значи, приемате Стефан да отиде като помощник-апостол и сетне като въстаник? Тъй ли да разбираме думите ви?

— Не, не е тъй. Исках само да кажа, че щом е за такова дело, решението може да принадлежи на Стефан и на никой друг: не е дете, да го водим за ръчица. Но избере ли той пътя на борбата, искам като по-стар да отправя към него един съвет и една молба. Нека да знае, че там, в битката, ще валят куршуми, а не захаросани миндали297. Пък молбата ми е да се пази — с всичка сила на снагата и ума да се пази. Зер в нашето семейство мъртви герои — наспорил Господ. Нека да имаме и един жив…

Размислиха невесело върху думите му, сетне Боян се поокашля.

— Е, дойде и моят ред — каза. — Изслушах ви всичките и ако искате вярвайте, но с всички се съгласих. И с Райна се съгласих, която е готова да върже Стефана тук, за скемлето, и с Руска се съгласих, която пък вижда в момците само войници.

— Щом с всички си се съгласил подхвърли Стефан, — много ми е любопитно ти пък какво ще отсечеш, тате. И дали ще ни припомниш, че преди двайсетина години анджък ти си повел на буна хаврикаджиите…

Боян се престори, че не е чул заядливата забележка.

— Човекът е рожба и част от природата, но е различен от нея — някак унесено произнесе той. — В природата лумне огън и заслепи всичко, а след час е пепел. Докато човекът лумне с подвига си и уж умира, а продължава да свети. И да огрява пътя на другите, които търсят светлината.

Той сякаш се готвеше да млъкне, но Райна не го остави:

— Продължи! — настоя тя. — Продължи, не спирай по средата.

— Продължението само ще е повторение на реченото от тате. Стефан не е дете, изборът оставям нему. Аз…

— Изборът ми е направен отдавна — буйно го прекъсна синът. — И не се засягайте, но щях да извърша онова, което съм намислил, каквито и решения да вземехте вие тука. Но сега ми е по-леко, защото ще имам и вашата благословия. С една реч утре не, но вдругиден тръгвам!

— Нека бъде твоето — каза Боян и една неволна въздишка се откъсна от гърдите му. — А онуй, което щях да река, беше само една молба към тебе, сине. Бъди юнак, но не и безумец. Не подвивай опашка пред опасността, но не търси и куршума с гърдите си. Пък аз… аз само всеки ден ще паля по една свещ за тебе в „Свети Димитър“ и ще моля Всевишния да те запази. Това е.

Тези бяха последните думи от семейния съвет у Боян Боянови…

Стръмен и трънлив е пътят на апостолите. Това най-напред разбраха двамата Димитровци, Събев и Кукумявков, които отидоха божем да вдигнат Градец на оръжие.

Те хубаво скроиха работата и още по-хубаво я изпълниха. Златарят шумно и показно дойде в селото — тъй, че и последният циганин в махалите Кишер или Галата узна, дето след толкова дълго отсъствие Димитър е дошъл да навести баща си дядо Стоян Кукумявката. За разлика от него Бял Димитър се прибра без толкова салтанати и като обиколи уж доверените му млади хора, многозначително ги предупреди в еди-колко си часа да се явят у дядо Стоянови — все едно, че случайно са наминали да се повидят със завърналия се свой бивш съселянин и другар. Така и направиха. И в уречения час точно една дузина мъже (като се брои и Бял Димитър) се разположиха по миндери и скемлета в дома на госта. Подготвени бяха за това посрещане, дори в негова чест едно агне беше „предало богу дух“, не липсваше и неизбежната градешка кираца. Двамата помощник-апостоли внимателно подведоха разговора за несгодите, за тежестта от робията и прочие, а когато срещнаха от всички пълно разбиране, постепенно им разкриха и истинската цел на срещата. Вестта за предстоящото въстание, обилно подправена с измислени сведения за „почти привършеното приготовление на всичкото население по трите български земи — Мизия, Тракия и Македония“ и за голямата помощ, която се очакваше отвън (Кукумявков безочливо измисли, че отвъд Дунав чакат „на тетик“ три полка, общо дванайсет хиляди момци, и то какви — бетер от пруските гренадири), постепенно така разпали присъствуващите, че къщата на дядо Стоян скоро се огласи от песни — хъшовски и Чинтуловски. Едва тогава помощник-апостолите извадиха писмото от Сливенския комитет и прокламацията; те поразиха новите „лизнати“ още преди да ги прочетат — най-силно впечатление направи печатът с разярения български лъв в средата. Димитър Събев даде на най-учения от присъствуващите, даскал Атанас Стидовски, да прочете документите. Ала на учителя така му трепереха ръцете, че буквите играеха пред очите му, та се наложи друг да свърши тази работа — Иван Андреев. И отново всички се съгласиха с призива на БеРеЦеКа и на главните апостоли на Втори революционен окръг. Заявиха, че още тозчас са готови да завардят с пушки в ръка прохода, който водеше от Цариград и Тракия през Котел към Шумен и Придунавието; дори определиха къде да се изградят позиции — към Черкезкото село, в Дъбравата, през коритото на Камчия и в дерето на Марашкия проход. Наложи се двамата Димитровци да поуталожват страстите — Иларион Драгостинов им бе натъпкал главите, че в революционната борба прибързаността е също така вредна, както и бездействието. За този пръв ден те се задоволиха да приканят да се обяви комитетът за създаден и да се избере ръководството му (председател стана Иван Андреев, подпредседател Атанас Стидовски и касиер Божил Митюв), пък за по-нататък дадоха разпоредбите си: те самите щяха да отидат в Медвен да създадат и там комитет, а в това време новооглашените членове на комитета да се заемат с привличането на нови съмишленици, готови за борба в името на свободата, да се погрижат за пари и оръжие, да определят хора за тайна полиция и тъй нататък, и тъй нататък. Изобщо всичко потръгна „като по мед и масло“.

На следния ден помощник-апостолите, съпроводени от Божил Митюв, на един дъх изминаха двата часа път до Медвен. И без много-много уфлянкваници298 кондисаха в дома на даскала — за него безрезервно гарантира Божил, пък и, оказа се, също и Бял Димитър го познавал от Айтос, та изрази доверие в господин Бъчваров299. Макар в лицето на Събев и Божил Митюв учителят да видя познати, все пак доста се изненада от поведението на гостите си — не излизаха никъде, а обратното — помолиха го да покани на разговорка онези медвенци, в родолюбието на които е напълно сигурен. Даскал Буньо — така бе известен тук Господин Бъчваров — изпълни молбата им и събранието тъй или иначе се състоя; „тъй или иначе“, защото той наистина бе привикал малцина, но напълно верни хора, а не една дузина като в Градец. Пък то и нямаше много мъже в селото — овчарите вече бяха по къшлите в Добруджа или в равна Загора.

Отново последва познатият ред на събранието — пламенни слова на Кукумявков и Събев, четене на прокламацията, — но с две отлики от Градец. Тук почвата като че бе по-подготвена за посев (оказа се, че друг родолюбец от Варна вече е минал насам и е запознал даскала с подготовката за въстанието), та чисто апостолската мисия премина сравнително лесно. Но двамата Димитровци прецениха, че при тази липса на бойци в Медвен комай е рано да създадат комитет, а само ги приканиха да се готвят — за оръжие, храна, знаме и прочие. И оставиха начело на всичко даскал Буньо — нека той търси нови съмишленици за великото дело, пък иначе „да държи связ“ с Градец като център на това бунтарско място чрез отколешния му познат и днешен гост Божил.

Преспаха двамата помощник-апостоли още една нощ в дома на учителя, а на другия ден се прибраха в Градец. Седнаха у дядо Стоянови да се нахранят и тъкмо разговаряха за събранието, насрочено за същата вечер с представители и на други околни села, когато сестрата на Димитър неочаквано им съобщи, че пред вратата стои с пушка в ръце заптие-циганин (впрочем тук всички заптиета бяха все цигани). Двамата млади мъже измъкнаха револверите и се приготвиха за бой. Но още първият по-сериозен оглед им показа, че силите щяха да бъдат напълно неравностойни — не беше само едно заптие пред вратата, а плътна заптийска верига обграждаше отвред къщата на Кукумявката; онзи пред вратата само бе дошъл да ги прикани да се предадат миром, иначе…

Двамата Димитровци се съвещаваха трескаво две-три минути. И стигнаха до две заключения: че през времето, прекарано в Медвен, са предадени, и че стига да държат „до дупка“ в отричанията си, властта все още комай не можеше да изобличи докрай дейността им. Затова те дадоха на Димитър-Кукумявковата сестра оръжието си и всички опасни документи с поръка да ги скрие „в миша дупка“, а сетне с вид на „света вода ненапита“ се предадоха. Едва сега разбраха, че за залавянето им са проводени толкова заптиета, сякаш под покрива на дядо Стоян се бяха събрали един бьолюк бунтовници… Мигом ги опипаха за оръжие и вързаха ръцете им на гърба, сетне, превеждайки ги нарочно посред село, ги отведоха до конака, но ги запряха не в него, а в обора. Не след много към тях се присъедини и Божил Митюв. А като подпитаха простоватите цигани-заптиета и пуснаха едно-друго в шепите им, набързо разбраха, че действително е станало предателство300. Но повечето от „лизнатите“ напълно отричали съзаклятието.

Местният потомствен мухтарин Вечи бей — самотен, беден и доброжелателен човек — отказал да се занимава с делото301, та всичко останало в ръцете на дядо Гиню и побратимите му чорбаджии, в това число и поп Стефан. Затруднени били — нямало открити оръжия и документи, пък и показанията били твърде разнопосочни, — та, следвайки Пилатовия пример, решили „да си измият ръцете“, като изпратят тримата заптисани в Сливен; център на санджак е Сливен, има си полиция и опитни мюфетиши — нека там да се оправят с девлет-душманите.

Така и стана. Два дни заптийските коне пръхтяха във вратовете на задържаните по Ичеренския път. Само продължението беше по-различно — на третия ден Димитровците и Божил Митюв бяха изправени не пред Али Байрактар или друг мюфетишин, а лично пред Хайдар бей, заобиколен от цял сонм първенци, включително и двама българи, членове на мезлиша — Русчо Миркович и Михалаки Гюлмязов. Прочете мютесарифът писмото, което градешките чорбаджии бяха проводили по заптиите, после заразпитва заптисаните. А те — не, та не! Градешки синове били, имали там майки и бащи, навестили ги да им сторят икрам по Великден и прочие, и прочие. Да са проповядвали бунт ли? Сакън, как може мютесариф ефенди да си помисли таквоз нещо — заможен ханджия и сарафин ще си зарежат ли имането, за да се бунтуват, и то срещу кого — срещу падишаха, под чиято всемилостива ръка са стъпили на крака и са забогатели!…

Мехмед Хайдар бей прие тези обяснения като нещо очаквано, с подчертана снизходителност изрази съгласието си с едно кимване, пък се обърна към турците по миндерлика: как познават те нарочените девлет-душмани? Мустафа ага, Келеш Осман, Али Байрактар Топчи и Нутфулла ходжа не си изкривиха душите (пък и не посмяха: не една нощ бяха престъпвали забраната на Пророка в кръчмата на Събевия хан, а към другия Димитър, Кукумявката, имаха бая̀ тлъсти дългове), та едногласно заявиха, че тогова кьойлия Божил Митюолу не са виждали, но двамата Димитровци знаят като почтени и работливи граждани на Сливен.

— И тъй като освен голото обвинение срещу тримата няма никакво доказателство — някак бързешком обобщи Хайдар бей, — мен ми се чини, че чорбаджиите на Градец ще да са изпаднали в погрешка или са се оставили да ги подведат разни мюзевири.

— Ами ако все пак има от крушка опашка? — подхвърли Али Байрактар; чудно, но думите за крушката и опашката той произнесе на български.

— Анджък там е работата, я! — презастрахова се начаса мютесарифът. — Че не можем да ги задържим, туй е ясно. Но не можем и така… — Внезапно го осени (или поне така го показа той) една мисъл и Хайдар бей тутакси я изрече: — Можем да ги пуснем само срещу думата на сигурни поръчители. — И веднага се обърна към Миркович и Гюлмязов: — Не съм ли прав, ефендилер?

Беше въпрос, но и подкана. Михалаки Гюлмязов предпочете да чуе само въпроса, докато Миркович не се престори на глух и за подканата:

— За тъй назования Божил Митюолу не мога да поема никаква отговорност — каза. — Пръв път го виждам и не го зная, що за человек е. Но за Димитра Събев и Димитра Кукумявков приемам да поръчителствувам с имота и живота си. Те са честни люде и мирни поданици на падишаха. Ако вярваш на мене, мютесариф ефенди, приеми поръчителството ми и им върни свободата.

— Ти, Михалаки челеби? — обърна се към другия Хайдар бей.

Михалаки Гюлмязов нито споделяше чак толкова високото мнение за двамата Димитровци, нито имаше охота „да си сложи таралеж в гащите“, като гарантира за тях. Но да не го направи, особено след твърдото заявление на Русчо Миркович, туй би означавало не само да се смрази с Русчо и двамата Димитровци, но, като се разчуе из града, да си спечели за врагове всички българи в Сливен. И притиснат така до стената, той — хъкътъ-мъкътъ — също прие да поръчителствува за двамата.

— Тогаз нека не протакаме и начаса да отсъдим, че Димитровците са свободни — лесно-лесно приключи мютесарифът. — Скимне ли им да подкокоросват народа, знаем кого да хванем за ушите. Същото ще бъде и за Божил, когато и за него се намери добър поръчител.

(Нека прескочим два-три дни напред и да кажем, че зетът на Божил Васил Парчов, един от по-младите, но с тежест чорбаджии на Градец, стана гарант за него, та и той получи свободата си… за преголямо неудоволствие на дядо Гиню и побратимите му…)

Хайдар бей разпусна събранието, но прикани двамата Димитровци да останат още за минута при него. Когато другите излязоха, предложи им да седнат, но те отказаха — може да са завъдили гадинки в хапуса, рекоха, нямало защо и прочие. Турчинът не настоя и известно време побарабани с пръсти по масата — очевидно подбираше думите си.

— Какво ще кажете за поръчителите си? — попита най-сетне.

Те не отговориха веднага, поспогледаха се, прехвърлиха се няколко пъти от крак на крак. И най-сетне Бял Димитър каза за двамата:

— Случи ли ти се да завъдиш достлук с бай Русчо, бей, да знаеш, че нему ще можеш всявга да се облегнеш като на желязна греда.

За Михалаки Гюлмязов — нито дума. И Хайдар бей не беше човекът, който да не забележи разликата и премълчаването.

— Задържах ви, за да ви река едно мое житейско правило, ефендилер. Не е за делата ви в Градец и Медвен — че сте таквиз кротки овчици, каквито ви описа Русчо челеби, вярвам го напълно. — Последните думи беят изрече със сериозно лице, но кестенявите му очи се смееха неудържимо. — В главата ми се върти мисъл за почтеността на истински почтения човек. Падне ли, може да се случи да му подаде ръка не само приятел, но и някой, когото той, падналият почтен човек, нито да брои между приятелите си, нито даже изобщо да уважава. Но приеме ли ръката за помощ, нему не подобава да я захапе до кръв… каквито и да са чувствата му към помагача. — Хайдар бей сви рамене и посегна към наргилето си. — Това е, което исках да ви кажа, ефендилер. Ако поразмислите, може и да се съгласите с мене.

Той им направи знак, че са свободни. Двамата се поклониха и се оттеглиха заднешком.302

Стръмен и трънлив е пътят на апостолите… Това разбра също и Стефан Боянов, когато пое мисията си на помощник-апостол в Жерарвна.

Провървя му напълно и безрезервно, само при братовчед му Руско Жейнов. (Всъщност те бяха вуйчо и племенник, но тъй като вуйчото Руско беше само с две години по-голям от Стефан, бяха възприели да си думат „братовчеде“). Отраснал в родолюбивото семейство на Жейно Литаш, по време на овчарлъка си многократно изпитал на своя гръб турското безправие и насилие, Руско още от първата дума на братовчед си така се разпали, че не дочака да бъде убеждаван, а мигом скокна да си приготвя навуща, ямурлук, калпак, вулия и всичко друго необходимо за бъдещия си живот във възродената българска войска и само за едно му се доплака — че си нямал пиринчено лъвче с огнените думи „Свобода или смърт“, за да украси с него челото си. Но когато първото му въодушевление се поуталожи и двамата поприказваха по-изтънко за онова, което предстоеше на Стефан да извърши, разпалеността му твърде лесно отстъпи място на недоверие. Или поне на сериозно съмнение.

— Ще бъде мъчна работа, брат’чед — каза, докато трапчинката на бузата му се стопяваше в изражението на загриженост. — Истински здравите българи сега са подир овцете в Добруджа или надолу чак към Бялото море. Да сложим мене настрана — аз останах тук да се оправя подир тежката огница, дето ме задържа цели три недели на одъра. А иначе кои са в Жеравна? Кои момци, годни да носят оръжие, искам да кажа? Ако погледнеш, всичко на всичко две-три дузини, и то все синове на чорбаджии и богаташи, все контета, за които е унизително — пък и не ги тласка нуждата — да хванат гегата и да подкарат стадото. Такива не са за революция, Стефане, на тях им е добре и под ботуша на Абдул Азиза…

— Е какво? — ропна се Стефан. — Мигар от таквоз българско гнездо като Жеруна ще излезе само един войник, Руско Жейнов?

— Не зная колко войници ще излязат брат’чед, но трябва да ги подхванем внимателно, без бързане и насилване. И да им напипаме дамара. Що разбирам под дамара ли? Ами например да им внушим, че при една свободна България ще могат да трупат двойно повече имот и богатство. Вярно, може и да обидим някого, но погледнеш, че за други се окаже по-голям подтик от всички писма и прокламации…

Съветът беше добър, а Стефан достатъчно разумен, за да го възприеме. Цяла седмица те се правеха на шляещи се ергенаши, пък неусетно се поразговорваха ту с един, ту с друг; опипваха до колко са народни хора и дали им се жертвува имане, рахатлък, пък може би и живот, за да скъсат робската верига, оковала цели пет века снагата на татковината. За съжаление подозренията на Руско се оказаха основателни. Истински и всеотдайни патриоти те срещнаха само двамина, ала и двамата по възраст и по телесно здраве бяха такива, че не можеха да ги броят за утрешни войници — поп Тодор и даскал Харалан Ангелов. Някои от младежите изобщо не даваха ухо на полугласните им призиви, други проявяваха колеблив интерес, но интерес по-скоро като за нещо чудновато и необикновено (както се случваше да минат хора, които показваха срещу гологани я крава с шест крака, я пеликан, я маймунка с червен задник), не като за приближаваща битка на живот и смърт.

Двамата „братовчеди“ все пак отделиха седем-осем младежи, които им се видяха по-надеждни, и чрез един приличен бакшиш Руско успя да придума Тиньо Бекяров да им предостави за една вечер кафенето си. Тъй или иначе на уречения час се събраха зад спуснатите кепенци на кафенето. Бяха точно десетмина. Руско, който играеше ролята на домакин, направи кафета. Но по-голям успех има̀ една бъклица с папазка, донесена от едного, която без подкана преминаваше от ръка на ръка. Както се бяха наговорили „братовчедите“, разговорът бе подет от Руско: „Аз ги знам от ей таквиз — бе рекъл той, — че и слабостите им знам, невям по̀ ще съумея с думи да ги спипам за пъпа…“ Така и направиха. Руско заговори за теглото на роба, за тиранията, за идеите за свобода, които идат от просветена Европа и тъй нататък, а в това време Стефан седеше по-настрана, преструваше се, че сърба кафето си и наблюдаваше. Същински революционен интерес съзря само у двама (знаеше ги вече по име: Вендю Цонков и Симеон поп Тодоров), останалите слушаха така, както биха слушали да речем за пътуване на Руско Жейнов по Австрия или Русия. „Ще излезе, че братовчедът е прав — помисли Стефан. — Само двоица са запалени и те не са от чорбаджийско коляно. Единият е потомък на стар революционер, който в олтара на църквата си е бил посветен в делото от самия Левски, вторият е фукара и терзийски калфа, който вероятно още десет-петнайсет години ще боде с иглата, дорде му опашат майсторската престилка…“ Още търкаляше тези думи в главата си, когато една подробност го порази: изключи ли се Руско, който — както целият род на Литашите — имаше коса като гарваново крило, всички останали без изключение бяха все подчертано руси хора303. После се ядоса сам на себе си: на̀, също и той се беше поддал на общата вялост и равнодушие — до него се говореше за бунт и война, пък той взел да гледа цвета на хорските коси…

Беше се опомнил точно навреме — едва откъсна вниманието си от косите на жеравненци и Руско го прикани да прочете прокламацията на Втори революционен окръг, съчинена от апостола Драгостинов. Стефан извади от тайния си джоб прокламацията, изглади листовете на коляното си и, като се стараеше да вложи в гласа си всичкия плам, на който беше способен, зачете:

Той продължи по същия начин до последното „Напред! И Бог да ни е на помощ.“ И с тържествуващ вид показа печата с лъва, който се кипреше най-отдолу. Огледа се. Беше очаквал, че след огнения призив на БеРеЦеКа и на Иларион Драгостинов всички ще скокнат на крака и ще пожелаят още тази нощ да се въоръжат и с „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ да се отправят към Куш-бунар или към Агликина поляна. А то какво се оказа? Вярно, в три чифта очи — Русковите, Симеоновите и Вендювите — имаше разпаленост, но другите не проявяваха повече интерес, отколкото ако бяха присъствували на разиграването на мечка.

Възцари се тишина, която на Стефан се стори безкрайна. После един от чорбаджийските синове в алафранга костюм от тъмносиво сукно и със златен ланец през карираната жилетка подхвърли почти равнодушно, като се обръщаше към Руско:

— Кой е негова милост, който ни приканва на оръжие?

— Името му е Стефан и е от Сливен — каза Руско. — В интерес на тайната на съзаклятието, по-добре е да не питате повече. Знайте го само така, Стефан Сливенчето.304

И отново се възцари тишина — по продължителност не отстъпваше на предишната. Наруши я друг от „безразличните“:

— Доста важни неща чухме днеска тука, кардашлар. Толкоз важни, че човек не може тъй, от първи раз, да отсече „да“ или „не“. Време е нужно нам. Време да премислим поне…

Наставаха да си ходят. Стефан, който усещаше сълзи да напират в очите му, подметна заядливо:

— Използувайте времето не само за мислене, но и за подготовка, братя жеравненци. Че започне ли се кървавата сватба, никой няма да е такъв серсемин да ви остави да гледате сеир отстрана. И за вас няма да е без значение с пушка и сабя ли ще бъдете тогава, или като голи нишани за турските куршуми!…

… А на сутринта в дома на Жейно Литаш дойде един измекярин на дядо Божил Глуханека, може би най-влиятелния чорбаджия на Жеравна, който с твърде повелителен и нетърпящ възражение глас покани Руско Жейнов и „неговия гост от Сливен по име Стефан“ да се явят начаса при господаря му. Явно беше, че вечерта в кафенето на Тиньо Бекяров е имало и „черна душа“, издайник… Двамината „братовчеди“ се посъветваха набързо и решиха, че ако отидат „по-добре може да стане (най-малкото: да разберат какво се знае за тях), по-лошо — не“.

Можеха да последват много неща, включително да ги сполети съдбата на двамата Димитровци в Градец. За щастие Божил Глуханека бе възприел донесеното сведение откъм несериозната му страна — като работа на момчета, за които морето е до колене. И се задоволи „да им тегли едно конско“: хич ти имат ли акъл, че с шушукане из кафенетата ще свалят царщина като турската, надяват ли се, че с по десетина души от село — я въоръжени, я не — ще се опрат на аскера с белгийските пушки и германските топове, толкоз ли дълго са живели, че вече им е дотегнал животът и прочие, и прочие все в същия дух. И завърши с едно сплашване:

— И от днес нататък да си налягате парцалите, брей! Че само едно писмо да драсна на мютесарифа в Сливен и още преди да сте стигнали до там, въжетата за вратовете ви вече ще са метнати на Старата круша!… Послушайте ме и си правете сметката!…

„Братовчедите“ наистина го послушаха и си направиха сметката. Не че се отказаха от апостолската си мисия, не! Само извлякоха поуката, че трябва да действуват даже по-внимателно, отколкото съветваше Руско в началото. И привидно „да си налягат парцалите“, пък иначе да не престават да действуват, но да знаят, че по всяко време на деня или на нощта могат да попаднат на шпиони и издайници.

Така и направиха — вече много по-скрито и по-подмолно продължиха да калесват войници за приближаващото въстание.

В интерес на истината — със скромен успех…

Вече четвърти ден валеше и небето бе слязло толкова ниско, че Бармук баир едва се виждаше до средата. Какво ли го бе прихванало Хайдар бей, че беше избрал баш днеска, за да свика събрание на по-първите правоверни на Сливен?

— Херъд анцем305! — изруга Хюсеин бей, като вдигна яката на шинела си; той беше мюсюлманин по вяра и европеец по дух, но ругаеше винаги на родния си арменски език. А ругатнята не беше нито против дъжда (напротив — този равен дъждец обещаваше добър берекет), нито срещу поканата на мютесарифа (в края на краищата „службата си е служба“). Колкото и да е странно, с нея Хюсеин даваше глас на негодуванието си, че го бяха направили миралай, пък длъжността на миралай го задължаваше да носи униформа, което от своя страна му пречеше в калпаво време като днешното да отвори чадър над главата си…

Трябва да беше позакъснял дори и за османските разбирания за точност, защото като влезе в работната одая на управителя на санджака, там бяха свършили сърбането на кафетата и встъпителните безцелни лакърдии и разговорът бе стигнал до същината си. Хюсеин поздрави от вратата, сетне зае едно свободно място на миндерлика, който опасваше стаята от три страни. Икиндия беше още далече, но поради сиво-сините облаци, надвиснали над Сливен, в одаята цареше полумрак. Когато приспособи очите си, Хюсеин бей разпозна не само мютесарифа, но още Мустафа ага, кадията (потурченият арменец в себе си също го наричаше Келеш Осман), бьолюкбашията Али Байрактар Топчи, че и един представител на религията — Салих ходжа, който беше и главен преподавател в медресето. Някак не на място в тази компания беше Халис бей; като се смееше в себе си, Хюсеин си рече, че този своенравен внук на нявгашния господар на Сливен Тахир ага сигурно е изпаднал в грешка, като е помислил, че Хайдар бей устройва пищно ракъ̀-кефи… Едва като огледа събеседниците, миралаят се заслуша и в приказките.

— Можем ли да имаме вяра в тази депеша на Портата, ефендилер? — попита Салих ходжа. — Аз, аллах ми е свидетел, не съм усетил никакво раздвижване на раята. Алъш-веришът и занаятите си вървят, хората трупат пари, по нищо не личи да…

— Как ще го усетиш, раздвижването? — озъби се насреща му мюдюринът Мустафа. — През стените на медресето ли?

— А ти пък как го усети? — не му остана длъжен Халис бей, като не пропусна да вложи обичайния присмех в гласа си. — Може да ти се е разлюляла земята под нозете? А? Но след коя ичкия, ага?

Хайдар бей плесна два-три пъти предупредително с ръце:

— Ефендилер, ефендилер, не превръщайте събранието в майтапчийско наддумване. Работата е сериозна и не търпи празнословия.

— Анджък това питам, бей — продължи по свойствения си безгрижен начин Халис. — Ако изключим депешата от Стамбул, какво сериозно видя на работата? Също и ти, Мустафа ага?

— Позволи аз да му отговоря, мютесариф ефенди — предложи Али Байрактар. И като получи потвърждение, продължи: — Палерът в града свърши преди месец, сега се харчи и най-простият барут, и то не на драмове, а на оки. Олово не може да се намери и за цяр.

— Е, ще се ядат зайци — продължи да се присмива Халис бей.

— Кажи им, кажи им — подшушна уж полугласно Мустафа ага, ала всички чуха подканянето му. — Кажи им, да им запушиш устата!

Бьолюкбашията пое дъх и каза отчетливо:

— Зайците са вече в Балкана, ефендилер. Скитосва по Карандила някаква шайка българи, обаче не са обирници по друмищата, съвсем друга порода са. Отбягват срещи и със свои, и с правоверни и явно се готвят за бая̀ по-голяма работа.

Съобщението беше наистина важно и има̀ такова действие, сякаш в одаята бе избухнала бомба. Хюсеин бей използува, че всички заговориха в един глас и поиска да види депешата, за която се приказваше. Мютесарифът му я подаде. Високата порта предупреждаваше всички вилаети, санджаци и гарнизони, че сред българското население на полуострова се забелязва оживление и по данни на Черния кабинет306 в подготовка е въстание с незапомнени размери; да се вземат мерки за… и т.н; Докато Хюсеин още я четеше, мюдюринът изтрещя и втора бомба:

— Аз пък имам сигурни сведения от мои доносници, че Сливен е избран за един от центровете на буната. И са се промъкнали тук хора от Влашко, които вече подстрекават населението за вътрешна война.

Одаята вече не жужеше, а направо трещеше от развълнуван говор.

Хюсеин бей извади папироса и с бавни движения я запали — умът му бе съвсем другаде. Той имаше доста приятели между по-образованите българи в Сливен и сега, като се връщаше мислено към последните си срещи с тях, действително със задна дата съзираше някакво по-особено напрежение в тях. Е, не във всички, с които дружеше, разбира се. Но например в учителя Михаил Икономов, в „колегата“ Боян Боянов, в някои по-тежки търговци като Миркович или сина на Добри Желязков… Само като си представи, че при някакви контрамерки тези мъже биха увиснали на Старата круша, Хюсеин неволно потрепери. И решението му дойде от само себе си, без премисляне — той трябваше, длъжен беше да предупреди по някакъв начин сливналиите-българи, че тайните им не са чак толкова тайни и че властта е в дирите им.

— Какво ти е, бей? — прекъсна мислите му мютесарифът. — Видях те да трепериш. Пък и това твое закъснение… Да не си нещо болен?

Една светкавична мисъл озари съзнанието на Хюсеин — той прозря по какъв начин можеше да изпълни току-що родилото се решение.

— Наистина нещо ме тресе, мютесариф ефенди. От този проклет дъжд ще е — комай трети ден не съм се видял със сухи крака.

— Не гледай небрежно на това, бей. Таквиз уж невинни простуди най-големи бели правят, това да го знаеш от мене.

— Ще послушам съвета ти, Хайдар бей. Ще се посъветвам с хекимин, пък ако се налага, ще остана и два-три дни под юргана… А може и…

Той видя, че мютесарифът бе престанал да го слуша и не довърши. Затова пък с удвоено внимание се заслуша в продължението на разговора.

Умуваха много и в края на краищата стигнаха до две неща. Али Байрактар да поведе голяма потеря, за да разгроми тази чета в Балкана, преди още тя да е сторила някакви по-съществени зулуми. А мюдюринът Мустафа ага да вдигне на крак всичките си шпиони, ако е нужно — и нови продажни души да купи, но час по-скоро да разбере изтънко онова, което се подготвяше в града и казата и по възможност да тури ръка на подстрекателите от Влашко.

— Разгромяването на тайфата го имайте за свършена работа — самомнително обеща бьолюкбашията Али. — В нашия Балкан знам всяка пътечка и всяко кайначе — птички да станат, пак няма да ми се изплъзнат.

Повярваха му. Нали някога с покойния си брат е разбойничествувал цели години по тези места, сигур ще познава планината като петте си пръста и ще знае къде да заложи пусия и къде да преследва до дупка хайдуците, като не им дава нито хляб да си набавят, нито вода да пият.

— Отсега смятай, че съм им теглил присъдата — подкрепи го Келеш Осман.

Сякаш да не остане назад от Али, Мустафа ага също се похвали:

— Обещавам да свърша и аз моя дял от работата, ефендилер. Имам вярно ухо измежду самите комити; използувам го само от дъжд на вятър, за да не се усъмнят в него, но щом сега се споразумяхме, че работата е сериозна, ще го смушкам с махмузите да действува. И вярвам, няма да мине и неделя, когато главните размирници или ще висят на Старата круша, или главите им ще стърчат на колове тук, пред конака.

— Възгеч бе, Мустафа! — изкиска се Халис бей. — Ти както се изсили, ще изкараш, че имаш човек и в техния — как му викаха? — централен комитет… Хич ти, ако си прав, защо досега не си спипал тези де, главните хаирсъзи?

— Ще ти кажа само едно име, Халис бей, и ще си глътнеш всичките подигравки… и дано да се задавиш в тях — гневно му отговори Мустафа ага. — Какво ще кажеш например за…

Превърнат целия в слух, Хюсеин се наведе напред, за да не изпусне името. Но Хайдар бей го превари и с едно повелително вдигане на ръката запуши устата на мюдюрина. Сетне го смъмри незлобливо:

— Хайде холан, ага, наистина ли ще назовеш името на най-скрития си шпионин? Не че имам недоверие в когото и да било в тази одая, Мустафа ага, ала, запомни го от мене: тайна може да съществува само между двама души. И в случая ще бъдем само ти и аз, ясно ли е? Санким един-единствен измежду нас довечера, докато лежи изморен в прегръдките на жена си, ей така, от съклет да изпусне името и на̀ — утре ще го знае целият град. — И се облегна назад. — Е, що, да ставаме, а?

Започнаха да се надигат от миндера, когато Салих ходжа се пресегна, взе от лавицата подвързания с черна кожа Коран на мютесарифа, порови се в страниците и прочете високо:

Тези бяха заключителните думи на днешното събрание в конака.

Хюсеин бей имаше служебно жилище във фабриката, но освен него държеше под наем и един кат от къща в Айше Хатун махала; беше хубава стара бейска къща, притежание на обеднели наследници, които с удоволствие припечелваха щедрата плата на скромния си и чист — телесно и нравствено — наемател. Едва миралаят се бе върнал в това, частното си жилище и бе сколасал да се поизмие, да се преоблече в нощна риза и да се мушне под юргана, когато заптието, което той шумно и с показ проводи за доктор Планински, пристигна, като водеше със себе си и лекаря. Хюсеин освободи заптието, после търпеливо се остави в ръцете на Начо Планински и безропотно понесе всичките му там докторски термометри, причуквания, прислушвания, надничане в гърлото и прочие. И с удоволствие забеляза как накрая лекарят смутено сви рамене:

— Медицинската наука, доколкото аз я представлявам, не открива никакво болестно състояние, бей — каза той на български, като знаеше, че миралаят вече достатъчно добре владее този език. — Вероятно се касае до обикновена простуда (то в този неспирен дъжд коя ли жива твар не е простудена?), която, Слава Богу, не е засегнала вътрешните органи.

Мнимият болен се постара да произнесе загрижено:

— Но все пак мен ме втресе, докторе…

— Вместо да ви тъпча с излишни церове, ще си позволя да ви препоръчам нещо, което са правили още бабите ни и бабите на нашите баби. Да сложите в един леген толкова гореща вода, колкото можете да издържите. Разтворете във водата морска сол и хардал. И си натопете краката. А когато хубаво се натоплите, че чак капки пот да избият на челото ви, увийте се с юргана и метнете и едно халище отгоре. Стойте така, докато се изпотите, и сетне се преоблечете. Направите ли това няколко пъти, простудата ще е отлетяла през комина. Пък ако, недай Боже, това лечение не успее, тогава ще мислим за други илачи. — Лекарят бавно прибираше в неизбежната докторска чанта слушалката и другите си съоръжения. — Впрочем беше излишно да ви казвам за хардала и солта, бей. Това аз ще обясня на хазяите ви. Вас само ще помоля да доливате вряла вода така, че през цялото време да е на границата на търпимостта ви.

Благословено да беше това допълнение на Планински! Защото благодарение на него Хюсеин бей си спомни за хазяите си, които сега положително слухтяха отнякъде. И които също така положително знаеха и турски, и български по-добре от него, арменеца.

Той размисли няколко секунди, после, призовавайки на помощ всичките си възможности за преструване, изигра унесеност и изрече тихо:

— Je crains que mon mal ce n’est pas une maladie quelconque. C’est mon âme qui est en violence.308

Беят с цялото си сърце се надяваше, че този лекар, получил образованието си все пак само в Букурещ, но имал за учители едни от най-добрите медици на Европа, може би ще знае френски. И не се излъга — доктор Планински с лекота му отговори на същия език:

— Avez-vous raison de vous sentir en danger ou bien au moins de vous émouvoir, de vous bouleverser?309

От тук нататък разговорът съвсем естествено продължи на френски:

— Hélas!310 — Въздишка, от която подслушващите хазяи би трябвало да се разплачат. — Може ли да има нормално човешко същество, когато заплаха, по-страшна и от чума, е надвиснала над негови себеподобни?

— Да си призная, не ви разбирам добре, бей…

Въздишка, по-жалостива и от предишната.

— Да знаете само на какви ужаси се наслушах днес, докторе! Можете ли да си представите — в конака са убедени, че тук, в Сливен, а впрочем и в почти целия полуостров, се подготвя кърваво въстание за освобождаване на вас, българите. — Както беше примижал в привидна полусвяст, той видя как лекарят се вдърви и почти престана да диша. — И властта, разбира се, съвсем не е с намерение да остане със скръстени ръце…

Беше нужно малко време, за да може Планински най-сетне да проговори с такъв глас, сякаш имаше налепен пясък по гърлото:

— Да, страшно! И какви са намеренията им, monsieur le colonel?311

— Азиатски, разбира се. Какво друго бихте очаквали от хора като Хасан ага или Али Байрактар Топчи?

И все така като в унес, Хюсеин бей разказа всичко, което преди час бе чул в конака. И подчерта онова, което не бе чул — името на човека, който бе в революционния комитет, а служеше на поробителите.

… Когато малко по-късно доктор Планински си тръгна със залитащи стъпки, хазяите на миралая дотичаха при него. И жената заломоти бързо през яшмака си:

— Зная точно как се вади настинка с гореща вода, хардал и морска сол, бей. Само имай малко търпение — старата Фатма ей сегичка ще приготви легена…

— Нищо недей да приготвяш, добра жено. — Той се изсмя звучно. — Хекимите служат за това, хората да ги слушат, пък сетне, ако искат още да се порадват на живота да правят точно обратното. Оставете ме, мили хора. Аз ще се излекувам не така, както е лекувала бабата на Начо Планински, а според чалъма на моята баба…

И когато остана сам, спусна нозе от одъра, надяна на бос крак плъстените си емении с вирнатите носове, извади от долапчето тумбеста кристална чаша и бутилка истинско „Курвоазие“312, сипа си цели три пръста и ги изпи на бавни глътки, като шляпаше из стаята и си тананикаше песничка, в която се разказваше, че на моста в Авиньон хората танцуват.

Отдавна, отдавна Хюсеин бей не се бе чувствувал така щастлив, както в този ден, когато уж божем го тръшкаше зла простуда…

Разбира се, сведенията, предадени от Хюсеин бей, още до вечерта обиколиха по-вътрешния кръг на „лизнатите“. И под закрилата на мрака и на дъжда, който продължаваше да вали, неколцина зашляпаха през локвите към окрайнината на Клуцохор, където беше къщата на Нено Брадата, а в нея — и скривалището на Драгостинов и Тихов, апостолите. Така без предизвестие и подготовка се състоя едно събрание — важността на момента го предизвика, а не разгласата.

— Един ден Хюсеин бей ще намери място в календара на българските светци — каза стопанинът Нено, когато изслушаха подробния разказ на д-р Планински. И посвоему изхихика: — Трябваше ни и такъв за чешит, братя: турски бей с арменска кръв, пък в българския календар…

Никой не се засмя на шегата му — в тайника на Ненови царуваше нейно величество Грижата.

— Трябва да не са чули за мене — изломоти Стоил с глас, който наподобяваше стържене на пила.

— От какво съдиш? — стрелна го с очи над светлината на свещта Бял Димитър. — От какво съдиш, та си чак толкоз сигурен?

— От две неща. Името ми те знаят от години и не можеше да не им се изплъзне из езика. И друго — ако знаеше, че ще съм насреща му, този Али Байрактар нямаше да приказва така за четата, сякаш има да лови яребици.

— Бих рекъл, че не стягат примка и за мене — обади се Георги Тихов. — Защо им е примка, когато аз все още ходя свободно из града, пък ако е да вържем бас, може и в конака да вляза?

Никой не го издума, но изводът се разбра от само себе си. Разбра го и Иларион Драгостинов.

— Ще ми е жал, ако наистина ме спипат и ми метнат въжето на врата — каза той спокойно, а от светлите му очи заизтича странна светлина — по-скоро блага, отколкото решителна. — Зная още от Гюргево, че тук, в Сливен и Сливенско, съм си определил среща не със славата, а със смъртта. И съм се примирил с нея. Но ще ми е жал, братя, ако си отида така мърцина и напразно. Винаги съм мечтал да се срещна в Балкана гърди в гърди с тирана и поне едного да положа мъртъв, пък тогава нека да се представя пред Всевишния. „Изпълних дълга си на Земята“, тъй исках да му река в часа на Страшния съд. А то…

Разбраха го и тъгата му се предаде и на другите. Сетне един от младите — Стефан Серткостов — ги прикани да не се отдават на тъга, преди още злощастието да ги е сполетяло, ами да помислят как да се възползуват от неоценимата услуга, сторена им от миралай Хюсеин бей.

— Моята е ясна — каза веднага Стоил, сякаш от цели седмици бе премислял задачата. — Ще се присъединя към четата в Стара планина. Пък тогаз даже ще направя молебен Али Байрактар наистина да излезе да си премерим силите…

— Ясна е и моята — последва го и Георги Тихов. — В града вече имаме достатъчно пропагандисти и колелото е завъртяно — куршуми се леят, униформи се шият, скроени са и чантите за войниците, а лъвовете за калпаците им комай са готови. Имаме и апостоли в Балкана — Дели Ради в Нейково, поп Янко в Котел, Стефан Боянов в Жеравна… Аз ще поема грижата за онуй, което още изостава — селата в равнината. Имам тезкере, не съм под подозрение — нека вярваме, че с помощта на Бога ще се справя.

(Казаха го и го изпълниха. Георги Тихов наистина кръстоса всички села от Кортен на юг до Твърдица на север, като основа комитети там, където още нямаше, а съживи, постегна и даде напътствия на онези — в Терзобас например, — които съществуваха. Така си спечели прякор, който задълго му остана — „селският апостол“313 — и с който той самият тайничко се гордееше. А на 19 април314 Стоил бе изведен тайно през Кишленските лозя и в Аблановската кория се срещна с четата, която отколе го очакваше; мина се без избор и назначения — Стоил чисто и просто пое войводството и никой не му оспори мястото и длъжността на главатар.)

Бял Димитър се почеса без нужда по плешивия лоб.

— Мисля си, господин Иларионе — каза загрижено, — че невям и ти трябва да поемеш към Куш-бунар със Стоила. При новосложилото се положение друга сигурност за тебе не виждам, пък и…

— Не! — прекъсна го рязко главният апостол. — Аз съм проводен тук не да треперя за сигурността си, а от самото сърце на Втори революционен окръг да ръководя подготовката за всеобщото въстание.

— Но онзи подъл издайник, за когото е приказвал Мустафа ага — рече след кратко смълчаване касиеринът на комитета Петър Каракостов, — може да е някой измежду нас тука! И ти, господине, още утре сабахлен да ръководиш не комитета, а въшките на хапуса…

Очевидно опираха до безизходица. Наличието на предател в самите редове на комитета — объркваше всички планове, кроежи и уж добри идеи.

— Струва ми се, че мога да предложа нещо за укриването на господина Драгостинова — обади се най-сетне Андон Кутев. — Ще потърся съвета на човек, врял и кипял в тези работи още от времето на Кара Танас и Индже Стоян — дядо ми Бяно Абаджи. Не, не, няма да го скрия у дядо. Но за тайника, който дядо избере, ще знаем само той и аз. И ако (куршум на дявола в ушите) се случи властта да бастиса укритието, вам ще е ясно кому следва да отмъстите с драм олово в главата.

Не измислиха нищо по-умно и така предложението на Андон се прие.

За да не скита много нагоре-надолу из Сливен, Андон остана да пренощува у Ненови, а още на разсъмване отведе Иларион Драгостинов у дядо си. За щастие Бяно Абаджи беше още в града, не бе поел нагоре към долапа на Барите — от времето, когато домът му бе пълен с челяд, нему бе останал навик като слезе за Великден от долапа, да остава тук до Томина неделя315. Тази привичка той поддържаше и сега, когато в дома на Силдаровците бе сам като кукувица. И благодарение на нея го завариха още в Сливен.

Иларион Драгостинов се познаваше с този най-стар от народните дейци на Сливен, но остави да говори Андон — все пак, казваше си, дядо и внук по̀ ще си разберат от приказката. Бяно Абаджи мълчаливо изслуша дългия разказ, а накрая извади димящата си лула от зъбите и каза:

— Сливенци трябва да запомнят името на Хюсеин бей. Прояви се той като човек още когато протегна ръка за помощ на Добри Фабрикаджията, сега пък… Да, ако в летописа на Сливен може да се намери място за едно турско име, то редно е да бъде Хюсеиновото.

— Туй го знаем, дядо — нетърпеливо, че и с малко раздразнение каза Андон. — Ние вече го вписахме в календара на българските светци. Но сега при тебе ни е довел друг кахър. По-голям и по-неотложен…

— И по-сложен, сине. И затова не мога да отговоря изведнъж. Дай ми време да покадя с ингилизката лула, да поразмисля…

Старият човек наистина твърде дълго пуши и мълча. Най-сетне заговори бавно и някак унесено:

— Работата се затруднява от туй, че опасността иде не от външен шпионин, както са копоите на Мустафа ага, а от вътрешен издайник. И ако използуваме обичайните скривалища — я при мене, я при поп Юрдан, я нейде по къшлите или долапите, — тази скверна твар ще разбере и заптиетата ще намерят негова милост дори и да е закопан в земята.

— Ако не беше така… — опита се да го прекъсне Андон Кутев, но Бяно не му позволи и продължи:

— Затуй трябва да намерим такова място, гдето никой не може да се сети и нормалният човешки мозък да го изключва още преди устата да го е изрекла. Разбирате ли, момчета? Нещо да е такова, все едно ако скриехме господина в харемлъка на Хайдар бея.

— Как се намира такова място, господин Силдаров? — поклати хубавата си глава Иларион. — При това не стига само да е вън от подозрение. Трябва също да не се свия там като къртица в дупката си, а да изпълнявам мисията си към България и свободата.

Старецът помълча отново. Но таман посегна пак към лулата и пунгията, някаква мисъл го накара да ги прибере и да се изправи:

— Имам нещо на ум — каза, — ала трябва първом да го проверя. Слезте в херодаята, затворете се и не отваряйте никому, освен на мене. Вярвам, че няма да се забавя много.

Четвърт час по-късно той вече влизаше в дома на нявгашните си врагове — Димитраки чорбаджи и сина му Евтим. Посрещна го, разбира се, Таша; посрещна го с такова празнично изражение на красивото си лице, което не можеше да не идва направо от сърцето.

— Не знам дали си даваш сметка, татко, че ти не си от най-честите гости в тази къща. Пък си навярно най-желаният!…

Той приготви уста да каже нещо за далечните си спомени, които отблъскваха стъпките му от тази порта, но предпочете да заговори направо — страх човъркаше сърцето му да не би издайството да се окаже по-чевръсто от неговите старчески крачки.

— А готова ли си, дъще — запита, — да прехвърлиш гостолюбието си от мене върху едного, за когото аз поръчителствувам?

— Иска ли питане, татко?

— Иска, Таша, иска! Защото който приюти този гост, трябва да е наясно пред себе си, че наполовина е метнал въжето на шията си.

И той разказа на младата жена какъв беше човекът, за когото молеше подслон и укритие. Тя го изслуша, после рече гордо:

— За една потомка на хаджи Нойко Завераджията ще е чест и достойнство да даде убежище на такъв светец на българщината, татко. От людете на комитета искам само едно: случи ли се нещо с мене, да се задължат да изгледат и да направят хора от децата ми.

Уговориха подробностите и старият човек си тръгна. Вече отминаваше Хаджи Мустафа джамия, когато си даде сметка, че целият разговор с Таша се бе състоял на двора — от бързане и тревога той не бе спазил обичая да почете дома й по правилата на християнското гостуване.

Когато беше вече в своята, Кафтанджийската махала, той пообиколи по околните сокаци, като от време на време рязко се връщаше по стъпките си — някога Левски го бе научил, че така най-сигурно се разпознава дали има „копой“ в дирите си. Ала сега нищо не предизвика съмнението му. И като си придаде нехаен вид, Бяно се прибра у дома.

— Всичко е уредено — каза на младежите, които го посрещнаха с питащи очи. — Довечера по тъмно ще настаня негова милост на едно място, където и всевиждащият Мохамед не би се сетил да надникне за него. — И добави многозначително: — Аз ще го настаня и за известно време всичката му връзка с комитета ще става само чрез мене.

— Как? — трепна Андон. — Мигар се съмняваш в мене, дядо?

— Не се съмнявам, Андоне. И съм сигурен, че поиска ли България от тебе живота ти, без колебание ще й го дадеш. Но ти не си преминал през ужасиите на турското чистилище, сине. Тези диваци имат такава пъклена изобретателност в изтезанията, че са в състояние и самия Йов да превърнат в Юда316. Ако, недай Боже, тебе те измъчват разните Алибайрактаровци, ти може и да загинеш под сатанинските им алеати, но щом не си посветен в тайната, не можеш в миг на слабост да опозориш себе си и рода си с неволно предателство.

— Умно е, но е и толкова прекалена предпазливост, че ще пречи на работата ми, господин Силдаров — почтително каза Иларион.

— Няма да е задълго, твоя милост, няма да е задълго. Издайството е като лъжата: краката му са къси. Кълна се в светлината на деня, че няма да мине много и предателят ще бъде разкрит. А бъде ли веднъж разкрит и обезвреден, вече нищо няма да свързва ръцете ти!…

… Когато мастиленият мрак на априлската нощ обгърна града под Сините камъни, Бяно Абаджи изведе главния апостол на Втори революционен окръг от дома си и, като го прекара няколко пъти на зигзаг по смълчаните сокаци на Мангърската махала и се увери, че не са преследвани, почука по особен начин на онази къща, която по име още се свързваше с отдавна починалия и някога всесилен Димитраки чорбаджи. Жената навярно през цялото време ги бе чакала от другата страна на портата, защото отвори почти веднага, пропусна ги да влязат и затвори зад тях не само с джугата, но и с една греда през обкованата порта. Все още без да произнесат нито една дума, тримата извървяха ухаещия на зюмбюл двор, изкачиха стълбата и пристъпиха в една ярко осветена соба. Иларион се огледа. Стаята беше наредена с вкус и почти богато, а плътни черги на прозорците прикриваха светлината на газената лампа и на няколкото дебели свещи по пезулите.

— Ето вашия затвор, господине — приветливо произнесе младата стопанка.

Той се извърна към нея и двамата за пръв път се видяха. Бяно Абаджи, който скритом следеше сцената, прочете в очите им възхита, но повече от нея — изненада. Първа се опомни Таша и се разсмя; беше малко по-пресилен смях, отколкото случаят го предполагаше.

— Не допущах, че има такива бунтовници — каза. — Когато татко ме предупреди, че ще приютя главния съзаклятник на Сливен, аз, наивницата, си го представях непременно целия в ками и пищови и с мустаци-къдели като Панайот-Хитовите. Пък той бил!…

Иларион Драгостинов се поклони. В дългия си живот Бяно бе виждал подобен изискан поклон само от някои полски офицери от полка на Садък паша Чайковски.

— Аз пък не допущах — отговори високият момък с разчесаните къдрави бакенбарди, — че тъмничарите на Сливен са така очарователни…

— Не е лошо да научите и името на тъмничаря си — вече с овладян глас издума жената. — Именувам се Таша. — Тя се изсмя горчиво. — Кокон Таша.

— Не! — рязко, почти грубо се намеси Бяно Абаджи. — В мое присъствие не позволявам никому, даже и на тебе, дъще, да произнесе този скудоумен прякор. — Сетне посмекчи тона. — Негова милост е Иларион Драгостинов. Вежлив и непредвзет гост е, Таша, няма да ти създава никакви затруднения. Нощем може да го пущаш да се разтъпква из тъмното по двора, но денем да не напуща тези четири стени. А с тебе се разбрахме, приятелю. Поне за няколко дни не бива да виждаш никакво човешко лице извън моето и на Таша. А сега — останете със здраве!

Той се запъти към вратата, а Таша тръгна на крачка от него — да го изпрати и да залости портата зад гърба му. Преди да излезе от собата, Бяно зърна как апостолът Драгостинов мушна под възглавницата на одъра един модерен, много модерен револвер.317

Никой по-добре от нея не познаваше шумовете на къщата. Без да помръдва от мястото си, още по-малко — да наднича по кьошетата и през ключалките, Стилияна безпогрешно разбра, когато баща й прибра тежките си тефтери в шкафа и врътна ключа, после наметна салтамарката си и излезе от посрещника. Още малко по-късно стълбата към двора заскърца под чорбаджийските му стъпки. Нямаше съмнение, Йоргаки излизаше нанякъде, но за да е сигурна, тя все пак надникна през прозореца — точно навреме, за да го види как загърбва пътната порта.

Стилияна почака още малко, колкото да се увери, че баща й няма намерение да се върне без време, после прекоси хаета и влезе в стаята на брат си. Както и очакваше, завари го над ученическите тетрадки.

— А, ти ли си — хвърли той разсеян поглед към вратата и отново се приведе над тетрадките по масата. — Искаш ли нещо?

— Искам за малко да оставиш проклетите си тетрадки и да ме изслушаш.

Димитър трепна, извърна се и я изгледа слисано — тези думи, общо взето, не бяха от постоянния речник на сестра му.

— Ще те помоля за една услуга — продължи тя, като междувременно прекоси стаята и седна срещу него. — Да зарежеш тези глупости и да прескочиш до господина Икономова. — Той щеше да й се сопне за тази дума „глупости“, но Стилияна не му позволи. Некрасивото й, но одухотворено лице излъчваше светлина, когато продължи: — Кажи нему, пък той да предаде комуто трябва, че поръчката му е изпълнена.

Брат й за секунда-две сбърчи вежди, после и неговите очи светнаха:

— Да не искаш да кажеш…? Тенинке, нима знамето е готово?!

— Готово е — рече тя тържествено. — Не ме питай дали е хубаво. Ще ти кажа само, че за него не съм пестила нито труд, нито скопост.

Той скочи така енергично, че столът падна зад него.

— Какво си взела да ми го описваш? Още начаса искам да го видя.

Стилияна възрази несмело:

— Мен ми се щеше то най-напред да застане пред съда на онези, що…

— Хайде, без пазарлъци! — ласкаво й се скара той. — Моите очи са и твои. Чунким ние, брат и сестра, не сме вече „единство в двойна плът“? Бъди спокойна, моето виждане, както твоето, няма да се брои за първо. Води ме да ми го покажеш по-скоро, за Бога!

Димитър я улови за ръката и я повлече към нейната собичка. Там сестра му отвори марангозаната фирида318, извади един продълговат вързоп, увит в чисто ленено платно, и с благоговейни движения го разгъна.

— О, Господи! — задавено възкликна той и къдравата му „граф Зигфридовска“ кестенява брада се разтрепери от сподавен плач. — Тенинке! Сестричке! Ти си надминала себе си, миличка! Да беше жива баба хаджи Калуда, щеше да се гордее с тебе!…

Знамето наистина беше за гордост и сълзи. Изработено от тежка и плътна зелена свила, майсторската ръка на Стилияна беше извезала със златна сърма от едната му страна изправен лъв с корона на главата и около него надпис с красиви букви „Свобода или смърт“; на другата му страна имаше само една дата: „1 май 1876“.319

— Благословени да са ръцете ти, сестричке. Под това знаме с радост и гордост бих принесъл живота си в жертва за България!… Само че… Само че от къде ти е дошло на ум да пишеш „1 май 1876“?

— Бъди спокоен, не съм го изсмукала из пръстите си. За тази дата господин Икономов ми прати нарочна бележчица по госпожица Аргира Димитрова.

Като се понарадваха, Стилияна му обясни молбата си. Тя искаше брат й да съобщи на Михаил Икономов за готовото знаме, а той от своя страна да я отведе или да й създаде връзка с онези, които трябваше да го видят и одобрят.

— От сега ти казвам, че ще бъде трудно — поклати хубавата си глава Димитър. — Градът буквално гъмжи от шпиони на конака и комитетските дейци са се укрили вдън земя. Но ще сторя, щото мога…

Задачата се оказа наистина не от лесните. Учителят Икономов поиска цели два дни, за да се свърже с ръководителите на комитета, а после уреди на Тенинка среща съвсем като в романите. Наредиха й да увие знамето на голо под дрехите си; на определен час да мине пред Нурул Кудус джамия; там щеше да я чака поодърпан селянин с китка жълта иглика над лявото ухо (беше Георги Тихов); Тенинка да не го заприказва, а да тръгне на пет крачки след него и да върви, където и да я отведе той.

Всичко стана според уговорката. Със сърце, опряло на гърлото й (заради тайнствеността на срещата, а не поради опасния си товар — кой в Сливен би претършувал дъщерята на всемогъщия кмет Йоргаки!), Стилияна следваше селянина. Те обиколиха насам-натам из Мангърската, Дели Балта и отново в Мангърската, докато — за безкрайно изумление на момата — се шмугнаха не другаде, а… в дома на Димитраки чорбаджи!… Димитраки чорбаджи! Ами че то бе все едно главатарят на революционерите да се укриваше у тях, в дома на кмета Йоргаки!…

За младата жена изненадите следваха толкова бързо една подир друга, че тя не смогваше да се опомни. Все така мълчаливо „селянинът“ я въведе в една стая, като само й прошепна „Главният!“. Стилияна се бе приготвила да види някакъв хайдутин с кръвнишки поглед и със силяхлък, натъпкан с какви ли не оръжия, пък то насреща й се оказа човек, който й заприлича на дипломат, млад професор или потомствен благородник; наистина тя никога не бе виждала от плът и кръв дипломат, професор или благородник, но в представите й те изглеждаха именно така — красиви, изящни и изтъкани от любезност.

Той й се представи; изговори някакво твърде мъчно име, което Стилияна не разбра, и с присъщата му свобода й подаде ръка.

— Госпожице — рече й, — ако е вярно онова, което ми разказаха, днес ще бъде най-щастливият ден в живота ми.

— Ще отведа госпожица Георгакева оттатък, за да извади несмущавана пряпореца — обади се женски глас и едва сега Стилияна забеляза, че в стаята бе и Таша Йосифова. — Заповядайте, госпожице.

Междувременно „селянинът“ се бе освободил от дрипите си и — поредната изненада! — под тях се оказа момък със стройна фигура и с естествена изпъчена стойка на човек, който е свикнал да бъде със сабя на кръста, не и с топор на рамо.

— Днес наистина е велик ден за нас — каза преобразеният „селянин“. — Дали не е редно да повикаме за него и пазача си?

— Прав си, Георги — съгласи се другият с разресаните бакенбарди и с очите с цвят на августовско небе. И се обърна към стопанката на къщата: — Госпожа Таша, нали през дувара има градина?

— Да. Наричаме я по името на някогашната й чорбаджийка Ганка Увичката. Имаме и протка за комшулук с нея.

— Като заведете госпожицата да се преоблече, отбийте се, моля, до градината на, хм, Увичката. Някъде из рехавата шума на дърветата ще видите да се спотайва човек с пушка. Бъдете така добра да го повикате.

— Но аз не знаех…, за пръв път чувам…

Другият се засмя и сякаш стаята се изпълни със слънчева светлина.

— Аз само съм чувал, но не съм го виждал. — Кратък смях. — Значи сме почти наравно… — После обясни: — Приятелите отвън са избрали най-доверените помежду си и са устроили караул да пазят моя милост.

— А ако откаже?

— Предайте му — намеси се мнимият селянин, — че аз съм заповядал да дойде. Не ми се вярва да откаже да се подчини.

Таша Йосифова продължи да се гърчи смутено.

— Извинявайте, господине, но не зная за кого да му кажа. Ние се виждаме с вас тук от време на време, но… но аз не съм чула името ви.

— Мигар съм толкова прост, че не съм ви се представил! — комично възкликна мъжът. — Казвам се Тихов, госпожа Таша, Георги Тихов.

Жените излязоха. Не мина много време и се върнаха пак заедно, като Таша водеше със себе си и Стефан Серткостов, който поздрави чинно.

— Пряпорецът оставих оттатък на масата — каза Стилияна. — Да го донеса или ще отидем да го видим там?

— Ще отидем ние, разбира се — реши Драгостинов. — Една светиня не се разнася насам-натам като метла и лопата.

Стилияна помисли, че веднага ще изтичат в другата одая, но не позна. Таша Йосифова — или Кокон Таша, както я одумваха в Сливен — излезе на хаета, помая се, все едно че нареждаше нещо, а всъщност внимателно се огледа („Къде ли, Господи, е изучила тези мурафети?“), после отвори вратата и продума кратко:

— Свободно е.

Въпреки предупреждението тримата мъже не преминаха, а се изнизаха като смокове през хаета. Стилияна ги последва. Цели месеци, докато работеше знамето, тя с трепет и мъничко страх бе чакала този момент; във везбата бе влагала всичкото умение, научено от леля й хаджи Калуда, но знае ли човек какви ще са придирчивостите на хора, обрекли се да умрат под този пряпорец!…

Онова, което последва, надмина всичките й най-смели очаквания. Тримата мъже застанаха в една редица пред знамето, видимо побледняха, после като по даден знак паднаха на колене и приведоха устни към зелената коприна. В благоговейно мълчание останаха така дълго, безкрайно дълго, а като се извърнаха към нея, в очите и на тримата — същински маргарит — проблясваха сълзи на умиление.

— Госпожице Стилияна — задавено произнесе високият с бакенбардите, — чрез мене ви благодари България. Кълна се в майка си: докато в Сливен живее честен българин, той ще си спомня онази, чиито пръсти са извезали не знаме, а хоругва на свободата и родолюбието.

В този момент нещо сякаш се скъса в душата на Стилияна Георгакева. И тя се разрида така, както не бе плакала от десетгодишна…

Таша бе присъствувала на цялата сцена и бе споделила вълнението на останалите. Но когато в короната на една буйно разцъфнала круша — същинско бяло облаче, закрепено върху ствола на дървото — откри не друг, а Стефан Серткостов с пушка в ръка, в душата й се бе прокраднало и още едно вълнение. И угризение: отблъснат от нея, снажният хубавец бе избрал за себе си един път, който щеше да му донесе може би слава, но почти сигурно (Иларион Драгостинов не криеше това) щеше да го отведе до гибел. И мъка, непосилна мъка стисна душата й. Защото се познаваше: хиляда години още да преживееше, съвестта й винаги щеше да я мъчи и преследва. Гледаше знамето заедно с другите, а вътрешно кършеше ръце: „Що да сторя, Боже мой? Как да го отклоня, че да му спестя злочестината?“

Една внезапна мисъл раздра съзнанието й — същинска светкавица в нощно небе. Нямаше време да я огледа от всички страни, да я прецени — беше час за действие, не за умуване.

— Ще огледам навън и ще изведа поста — каза тя, като се помъчи гласът й да прозвучи обикновено и делнично.

Но когато след малко двамата с младия Стефан бяха в градината на Увичката, тя подръпна ръкава му. И двамата застанаха един срещу друг.

— Господин Стефане — заговори жената, — спомняте ли си един наш разговор ей тук, отвъд протката? — Той потвърди мълчаливо. — Държите ли още на думата си?

В очите му прочете изненада, която надали можеше да бъде престорена.

— Честна дума, не ви разбирам напълно добре, госпожа Таша…

— Вие ми предложихте да се оженим, да вземем децата и да заминем през девет земи в десета. Аз, глупачката, тогава отказах. Но ако вие още стоите на думата си…

Мълчание, което сякаш никога нямаше да свърши.

— Аз ви обичам, госпожа Таша. — Гигантът се изчерви при това признание. — Винаги съм ви обичал, обичам ви и в тази секунда. Но аз чета и мислите ви. Вие се страхувате от пътя, който съм избрал, нали? И за да ме отклоните, сте съгласна… сте съгласна… — Той не намери израза, който му трябваше. — Искам да ме разберете добре, госпожа Таша. На времето, когато ви молех да споделите живота си с моя, вие ме нарекохте момче. Тогава аз се засегнах, заболя ме. А вие имахте право — наистина бях момче, заслепено от най-чиста любов.

— И като пораснахте, забравихте любовта си?

— Не. Но се венчах за друга. За България. И никога няма да й изневеря. Дори… Дори и с вас, госпожа Таша.

Отначало тя не го разбра. После думите му достигнаха до съзнанието й. И като се обърна, тя се затича през градината назад към дома си…

На 22 април в летописа на града бе вписана една паметна случка, която има̀ поразително въздействие върху сливенци — все едно, че небесен гръм бе паднал на кулата на Сахатя320. Но българи и турци възприеха събитието по напълно различен начин. Докато за турците то приличаше на началото на второто пришествие, за българите беше повод за радост, за ликуване, сякаш с гръмотевицата самата Витлеемска звезда бе кацнала на часовника и лъчите й разливаха ослепителна светлина над Машатлъка, че и над целия град.

Всъщност събитията започнаха два дни преди това. Разчу се, че в конака и в къшлата на заптиетата било забелязано необикновено раздвижване. Тази вест не направи кой знае какво впечатление — напоследък властта бе изоставила обичайната си дрямка и показваше непривично за нея оживление. Но на следния ден един чирак на Нено Господинов, Тодор Подигача, който бе излязъл да прекопава лозето му, се върна бързо-бързо по никое време: през нощта от Сливен излязла въоръжена до зъби потеря, начело със страшния и жесток Али Байрактар Топчи, която обикаляла по кошарите и разпитвала за четата „комити“, бродеща по тези места. Ставаше ясно, че конакът предприемаше вече онези решителни действия, за които Хюсеин бей, потурнакът, бе известил д-р Планински.

Основателно разтревожен, Нено намери начин да предупреди дружината. Като се върна, пратеникът му разказа, че Стоил приел вестта по много странен начин. Войводата видимо се развеселил и рекъл нещо такова: „Толкоз по-добре! Али Байрактар отдавна дотегна на земята и на небето, сега Провидението го праща да си получи заслуженото…“ И се заканил, че не потерята ще преследва дружината му, а дружината ще подири потерята, за да си разчисти сметките с нея. Какво, по дяволите, беше това? Прекалена самонадеяност? Или нарочно подхвърлен лаф, за да стигне той до ушите на бьолюкбашията и да го заблуди?

Нено Брадата и другите комитетски дейци още си задаваха тези въпроси, когато събитията стремглаво продължиха своя ход. Като познаваше местата и обичайните хайдушки пътеки, в четвъртък на 22-ри, деня срещу Гергьовден, Али Байрактар разположи хората си на пусия над Кара-кютюк в местността, наречена Хамам-сую. От своя страна войводата Стоил предугади, че именно това ще бъде мястото, където прочутият главорез ще причака дружината му. И също се отправи нататък, но по малко обиколен път — през Колешница. И когато се срещнаха, не българите, а заптиетата бяха изненадани — както се казва на военен език, комитите се бяха явили откъм фланга им. Преди, когато беше „само“ хайдушки главатар, Стоил навярно би заповядал всеобщ напад и като имаше на своя страна изненадата, в сумрака — беше около часът дванайсет-дванайсет и половина по турски — сигурно щеше да разгроми потерята и да прати не едно заптие при вечната зеленина и шуртящите фонтани на ислямския рай. Но сега, като се плашеше прибързаните му действия да не развалят общия план на въстанието, войводата си постави за цел единствено да си разчисти сметката с бьолюкбашията.

— Не се спотайвай там, Али Байрактар — извика Стоил, като с шепа правеше фуния около устата си. — Изправи се и се дръж като забитин, не като чочовенски кеседжия. Стани и гледай хубаво да се целиш, зер пред тебе е не друг, а Стоил войвода.

Бьолюкбашията може да имаше много кусури, но грях томува, който би го назовал страхливец. Но и дип не беше от най-честните… Като смес от тези две качества той се отзова на предизвикателството и се надигна от укритието си, но не изчака да станат при равни условия с войводата, а стреля веднага. Обаче дали движението му попречи или името на Стоил го порази — властта не бе осведомена за връщането на този хайдутин, с името на когото кадъните плашеха децата си, — но ръката му трепна и изстрелът не бе от най-точните: куршумът му само рани бедрото на войводата, без да засегне костта. Като се целеше повече по огъня, отколкото по неясната фигура, стреля и Стоил. И в отговор се разнесе такъв рев, какъвто се откъсва само от човешка уста, когато душата се отделя от тялото.

Смутени от смъртта на своя предводител, заптиетата дадоха напосоки няколко изстрела, сетне търтиха презглава надолу от Кара-кютюк към града. Като съобщиха в конака за гибелта на Али Байрактар, властта вдигна такава потеря, каквато по тези места не се помнеше от цели двадесет години — от времето, когато Зейнил паша с половин алай редовна войска бе тръгнал да прочиства Балкана от вехтите войводи. Претърсиха всяка шумка и всеки камък (надяваха се кьоравата стрелба все да беше улучила някого), но от четата нямаше и следа. В същото време тя се разполагаше около Куш-бунар; на повечето от момчетата им идеше да пеят, да скачат и да се прескимбичват — тъй или иначе снощи бе първото им сражение и първата им победа, — но войводата се досещаше какво тършуване ще падне из Балкана и забрани всякакъв шум, всякакво движение.

На властта й се искаше да премълчи за смъртта на Али Байрактар, ала новината прескочи дуварите на конака и плъзна из града.

Именно тя бе онази, която покруси турците и възпламени сърцата на българите.

По-стари люде като Бяно Абаджи и поп Юрдан разправяха, че такава усилена шетня на властта като сегашната са виждали още само два пъти през живота си — в двадесет и първа, когато бе ударът срещу Заверата, и четиридесет години по-късно, след като Панайот Хитов с дружината си бастиса подкупния Али ефенди, кадията, посред самия му дом. Горе-долу същото, но по своя малко лаладжийски начин, изрази и Нено Брадата: като вървиш по мегдана, казваше той, трябва непрекъснато да гледаш в краката си — я в заптие ще се спънеш, я в конашки шпионин. Че те галиба били повече от камъните на калдъръма…

Извънредните мерки за укриването на главния апостол Иларион Драгостинов малко по малко се притъпиха, отслабнаха. Причината всъщност дойде от престараването да му поставят пазачи откъм градината на Ганка Увичката: когато трима или четирима, макар и да не виждат Илариона в лице, знаят кого и къде трябва да охраняват, ясно е, че тайникът е престанал да бъде чак толкова таен. Това наглед нарушаване на подмолността имаше и добри страни. Преди всичко то доказа, че онзи, баш изменникът, който беше по-страшен и по-опасен от всички други шпиони, взети заедно, не е измежду неколцината ясъкчии (както всъщност ги наричаха, понеже думата телохранител още не бе влязла в българския речник) — иначе, разумява се, турците досега сто пъти да са завардили къщата на Таша Йосифова и да са спипали жив или мъртъв апостола. Втората последица, всъщност следствие на първата, беше, че неколцина най-отбрани и най-доверени и изпитани от дълги години комитетски дейци вече можеха да се събират при Иларион Драгостинов, та работата криво-ляво ако не се възобнови, то поне не замря напълно. Сега пролича, че се бяха поотракали в заговорничеството. Защото не отиваха в дома на Димитраки чорбаджи така ачик, както, да речем, влизаха в кафенето; напротив, бяха си измислили един доста таен път, който само много наблюдателен шпионин би открил — влизаха през бояджийницата на „лизнатия“ хаджи Димитър Бояджиев, провираха се като таласъми през един-два комшулука, накрая пресичаха отколе пустата градина на Увичката и там, като дадяха уговорен знак на стопанката Таша (за мнозина тя си оставаше Кокон Таша, макар и да не й го казваха), чрез нея стигаха до апостола. Бяха взели и още една мярка за сигурност. От собата, в която се криеше Иларион, избиха и приспособиха една вратичка към водника321, а от там през задното помещение на банята можеше при нужда да избяга човек в двора от другата страна на къщата. За тази нежелана възможност Таша Йосифова винаги присъствуваше на срещите им; случеше ли се нещо, тя трябваше да се покаже на пруста пред собата и да заглавика неканените гости, докато Драгостинов свареше да „драсне“ към задния двор.

Точно същото ставаше и в тази пролетна привечер. При Иларион се бяха промъкнали д-р Планински, Нено, Димитър Кукумявков и Михаил Икономов и си приказваха в дъното на собата, а Таша, сложила до нозете си панерчето със скроен плат, шиеше на едно трикрако столче до вратата; само от време на време тя оставяше работата си и отскачаше до съседната стая — колкото да нагледа Иринка и Нойко (те, горките деца, откакто влезе апостолът в къщата им, изобщо не припарваха на улицата, за да не изпуснат нещо пред другите деца), толкова и да хвърли един внимателен поглед наоколо от височината на хаета.

— Несправедливо е да корим нашите другари за бездействието им, господин Иларионе — казваше в този момент учителят. — Когато не само в новопосвещаван, но и в някого измежду нас може да се крие шпионин, нищо чудно, че хората са предпазливи. Това в науката се казва чувство за самосъхранение. И никой никого не може да вини за него.

— Но определеният ден наближава! — повиши глас Иларион Драгостинов. — Ще излезе така, че заради няколко турски мекерета ще въстанат всички други окръзи, пък ние, божем войводският Сливен…

— Стиска ли ти да кажеш, господине — прекъсна го безцеремонно Нено Брадата, — да плюем на всяка сигурност и да завъртим с пълна сила работата?

— Това е безразсъдство — отговори вместо запитания Начо Планински. — Заклели сме се още на Дякона да умрем в бой, а не слепешката да положим главите си върху дръвника на джелатина.

— Смъртта именно на Дякона доказа — отбеляза Кукумявков, — че понявга смъртта на бесилото е не по-малко славна, отколкото на Бузлуджа с куршум в челото.

— Не сте прави! — настоя на своето Михаил Икономов. — И в сражение войникът стреля, но все пак търси укритие я зад дърво, я зад камък. А както са плъзнали навред конашките копои…

— Излиза, че трябва първо да ги обезвредим тях, че тогаз да подновим приготовлението — замислено рече Драгостинов. — А времето, пустото, тече ли, тече…

— „Излиза“, „излиза“ — невъздържано натърти лекарят. — Казах ви, че имената се знаят само от Мустафа ага и Хайдар бей. Да отидем да ги питаме тях, а? Защото аз друг начин не виждам…

Таша, която до този момент бе шила бод след бод и неволно бе следила разговора на мъжете, внезапно остави плата и иглата — една лудешка мисъл проряза съзнанието й.

— Мустафа ага е силен по „остарелия шербет“ — замислено произнесе Нено Брадата; с тези думи още от времето на Тахир ага в Сливен наричаха ракията. — Да взема да го прикоткам на едно яко запиване, че белки изкопча едно-друго от надебелелия му език?

— А ако стане обратното? — загрижено поклати глава Димитър Кукумявков. — Ако твоят език надебелее по-напред и се разбъбри?

Младата жена до вратата бе загубила нишката на разговора и въобще не чу предложението на Нено и възражението на златаря Димитър. В нея с всички сили напираше една-единствена мисъл; тя бе неоформена и без яснота, всъщност повече чувство отколкото размишление, но ако трябваше все пак да се изрази с думи, тя би изглеждала приблизително така: „Тези хора са се самообрекли на смърт за отечеството и наистина ще загинат. Само че гледат да не е мърцина… Докато аз, потомката на Нойко Завераджията…“ Уплаши се от себе си: ако не превърнеше веднага мисълта в действие, ако дадеше на разума си време да преценява „за“ и „против“, то навярно… Таша с рязко движение остави плата в панерчето и се изправи. Изчака погледите на мъжете да се съберат в нея и продума отчетливо:

— Престанете с това надприказване, господа. Аз… — Тя се засмя горчиво. — Аз, Кокон Таша, се наемам да издиря шпионите. Изчакайте ме тук, колкото и да се забавя. — Таша прекрачи към вратата, но едно допълнително хрумване я накара да спре и да се обърне към Михаил Икономов. — Вие, господин учителю, имате опит с децата. Ще поемете ли грижата за моите? Само да ги наглеждате, нищо повече. Иринка вече знае да слага и раздига вечерята, а те си лягат без чужда помощ. Да?… Е, довиждане, господа. И… И молете се за мене…

Изпратиха я в пълно мълчание. (Впрочем и в последвалата дълга нощ петимата мъже, които изобщо не помислиха за сън, почти не проговориха.) След петнадесетина минути през прозорчето я видяха да излиза. Таша Йосифова се бе накиприла в най-хубавите си дрехи…

… Слънцето, още сънливо, се бе надигнало над Бършен, когато Таша се завърна и направо влезе в собата при мъжете. Изглеждаше бледа и със сини кръгове под очите, леко разрошена, с белези на недотъкменост в облеклото; всичко това можеше да остане незабелязано, но не и другото, най-непривичното за нея — погледът й, обикновено прям и открит, сега упорито отбягваше някъде настрана.

— Вземете лист и молив и запишете имената на шпионите — каза тя; гласът й звучеше равно, безизразно.

А когато се приготвиха, изреди шест-седем имена. Започна със Спиридон, което не направи впечатление на никого — от години се знаеше, че Спиридон преживяваше със сребърниците, които получаваше от конака, загдето следеше и подслушваше своите, българите. Останалите имена принадлежаха на познати хора, които минаваха, общо взето, за представители на измета на Сливен. И само два пъти възкликнаха мъжете. Най-напред когато чуха да се споменава хаджи Димитър Татев.

— Господи! — изпъшка Димитър Кукумявков. — Него пък с какво успяха да го купят? Ами че този мръсник Татев по богатство може да мери мегдан със Саръиванов или Гюлмязов!…

Втори път, когато Таша изговори единственото женско име в списъка, на някоя си Димитрина Топалка.

— Виж я ти, кучката му с кучка! — изруга на това място Нено Брадата. — Гледам я аз напоследък, че все се навърта около нас; я вода вади на кладенеца, я плете до стобора си…

— Значи са надушили, че при тебе е главното скривалище — каза Иларион, — и са й възложили да следи кой влиза и кой излиза.

По-дрезгаво от всеки друг път се намеси и Михаил Икономов:

— Мен пък ми прави впечатление, че нито един от изброените не е бил никога в комитета. И не може да ни предава изотвътре…

Все още изправена до вратата и с поглед, забит в някаква точка на стената, Таша Йосифова завърши „доклада“ си:

— А тарторът на всички шпиони се зове Дели Пенчо…

При това име мъжете просто хлъцнаха. Даскал Икономов едва изговори:

— Дели Пенчо!… Сигурна ли сте, госпожа Таша?!? Ами че той…

Жената не отговори на въпроса му. Мълчаливо излезе от собата и я чуха как се затваря в другата стая, при децата си. В следващите дни никой не я видя; дори не излезе да се сбогува, когато народните дейци тръгваха на слава и смърт в Балкана.322

Още почти цяла минута мъжете (без Драгостинов) се пулеха един на друг като хипнотизирани, после — сякаш по даден знак — заговориха в един глас. Всеки се мъчеше и да надвика, и да наддума другите, имена и години се сипеха безразборно. Когато едва-едва се посъвзеха, Михаил Икономов каза от името на четиримата:

— Ще ни извиняваш за тази гюрултия, брате Драгостинов, но сведението на Таша Йосифова ни изненада…

— Направо ни сащиса, даскале — поправи го Нено. — Няма какво да го усукваш префърцунено. Сащиса ни и ни чалдиса.

— … и ни отговори на въпроси, над които ние цели години си блъскаме главите — успя да завърши мисълта си учителят.

Иларион Драгостинов попита за подробности. Като говореха отново един през друг, удовлетвориха молбата му. Започнаха още от седемдесет и втора, когато бяха осъдили на смърт Стефан Саръиванов, ала не сполучиха да изпълнят присъдата.

— И как ще я изпълним! — вайкаше се Нено. — За разплатата бяхме определили Христо Големия от Търново и Дели Пенчо. Три вечери му правиха засади, но Саръиванов все минаваше по други пътища. Разбира се, че ще минава, когато Дели Пенчо го е предупреждавал къде го чака гибелта.

— Но затуй пък сетне, при погромите през седемдесет и трета, единствен от нас, посветените, който пое към Диарбекир, беше Таню Стоянов. Сега причината се вижда като на длан. За смъртната казън Дели Пенчо бе поканен от Таню. Сетне Пенчо не е могъл да издаде ябанджията Христо Иванов, но затуй пък е докладвал в конака за ролята на Таню.

— Таню ще си го върне! — прекъсна ги на това място Драгостинов. — Може и да съм изпуснал да ви го кажа, но Таню е драснал от Диарбекир и в момента навярно чака на брега на Дунава да премине начело на една многобройна и въоръжена като пруски гренадири чета. Дойде ли насам, Таню няма да си остави борча неплатен…

Продължиха да му разказват. Преди по-малко от година прочетоха присъда и на един тукашен янкеседжия, Хасан бей Пощата, който се бе прочул като мъчител и рушветчия. За изпълнители на присъдата определиха четирима — Кондю Кавръков, Михаил Гаджалов, младия Марин Димитров и… пак Дели Пенчо. И както три години по-рано тъй си и останаха с камите и пищовите в ръце — Хасан Пощата се изплъзна от всички пусии. А когато малко по-късно заради Ескизаарската буна захванаха да заптисват, първи се озоваха в хапуса Кондю, Михаил и Марин.

— Но след това задържаха още няколко дузина други… — замислено произнесе доктор Планински.

— Защото Дели Пенчо е казал с кого другарува всеки от тримата в зандана, за които е бил сигурен, че са „лизнати“ — правдиво обясни Михаил Икономов. — Още тогава ни направи впечатление, че властта задържа хора, които може и в различна степен, ала все са посветени в делото. Е, не откриха нищо и ги пуснаха, слава Богу. Но сега? Сега, когато отново се разбуниха духовете? Шпионите не тръгнаха ли най-напред по стъпките на Кондьо, Михаил и Марин…

— Та се наложи рано-рано да ги пратим на сигурно в майчица Стара планина? — завърши вместо него Димитър Кукумявков. И обобщи: — Ето какво се е криело зад онези тайнствености, над които дни и нощи трепахме акъли и пак не проумяхме.

— А вярно ли е, че този Дели Пенчо е в комитета? — осведоми се Иларион Драгостинов.

— И да, и не — отговори за всички Нено Брадата. — Хубавец и луд като прякора си е Пенчо, но е и поклонник на „Бяла Рада“. Използувахме го и за някои по-завързани случаи, но нито е „лизнат“, нито са му поверявани по-опасни тайни. — И изруга: — Проклет да е часът, когато изобщо ни е дошло на ум да потърсим неговата помощ!…

Иларион ги прикани да престанат да мислят за миналото и да решат що да сторят от тука нататък. Много предложения се чуха — от „пращане за зелен хайвер“ на конашките копои до незабавна смърт на всички, чиито имена научиха от Кокон Таша, — но не стигнаха до споразумение. Че Дели Пенчо заслужаваше „гибел, и то колкото може по-позорна“, срещу това никой не възразяваше. Но се чуха разумни гласове против смъртта на останалите: щеше да бъде много „беллѝ“ в една нощ да избият всички шпиони до крак, биха разобличили и Кокон Таша като прислушница на комитета, пък и заслужаваха ли такива отрепки като да речем Кутьо Карапанчев да омърсяват войнишките калъчи. Спориха дълго и накрая решиха. Спиридон, Прокоп и другите нищожества да не закачат, достатъчно беше, че ги знаеха и щяха да се пазят от тях. За Дели Пенчо определиха смърт, но в името на справедливостта изпълнението на присъдата оставиха на онези, които най-много пострадаха от издайствата му — Михаил Гаджалов и другите двама в Балкана. Нено пък не само настоя, но заложи целия си авторитет на председател на комитета, да бъде наказана със смърт и Топалката — именно тя бе станала причина да загубят най-сигурното скривалище на комитета в Сливен.

(Като нарушим последователността във времето, нека още тук да кажем, че и двете присъди бяха изпълнени. Нено лично прикотка Дели Пенчо и, като не се откъсна нито за минута от него, за да не му даде възможност да съобщи на господарите си, една нощ го отведе към Керемидената къшла323, където, отнапред известени, ги чакаха Кондю, Михаил и Марин Димитров. Предателят отначало отричаше всичко. После удари на плач и молби за милост, а накрая… накрая чисто и просто изчезна от Сливен, „сякаш потъна в земята“, както говореха за него в конака. Едва тринадесет години по-късно наблизо до Хайдушката пътека козарчета намериха един човешки скелет под купчина камъни, но и тогава никой не се сети за Дели Пенчо. Присъдата над Димитрина Топалка бе изпълнена малко по-различно. Трима клуцохорски „лизнати“ я спипаха една нощ, точно когато дебнеше и слухтеше около Ненови. Запушиха й устата и без много-много приказки я хвърлиха в близкия кладенец, до който беше обичайното й място за следене; за да изглежда сякаш се е самоубила, тримата се сетиха да оставят до кладенеца чехлите й…)

Щом решиха и това, петимата за пръв път през това паметно денонощие почувствуваха как напрежението напуща уморените им тела.

— Ама Кокон Таша, а! — изкиска се ни в клин, ни в ръкав Нено Брадата. — Абе речено е отколе, че една жена с това си мъж въздига или мъж затрива, ама като Кокон Таша цял комитет да опазиш…

Без да произнесе дума, Иларион Драгостинов се приведе напред и се опита да стовари яка плесница през устата му. Задържаха го, а после ги и разтърваха. И за стореното през тази нощ от Таша престана да се говори. Само се чу, че когато някой разправял за събитията на Бяно Абаджи, той дълго пушил мълчаливо, а сетне изрекъл следните не съвсем ясни думи:

— Кой ще ми посочи границата между грях и добродетел? Грях ли е, ако вдовица открадне самун хляб, за да нахрани децата си? И добродетел ли е, ако някой от мерак да влезе в календара като праведник, за да не наруши деветата Божа заповед324, каже истината и издаде на турците скривалището на преследван родолюбец? — И завършил: — Има постъпки, които не се съдят нито с Божите, нито с обикновените човешки закони…

Никой повече в Сливен не отвори дума за извършеното от Кокон Таша. И около нея освен всичко друго се възцари и гузно мълчание…

Когато отпадна непосредствената заплаха от шпионите, работата и подготовката потръгнаха с невиждана досега бързина — напрегнато и „задъхано“ (Икономов). Повечето успешно и плодоносно. Но не липсваха и злощастия…

Иларион Драгостинов се трудеше буквално денонощно; съратниците му от комитета честичко се питаха дали този възторжен и не щадящ се човек изобщо смогва да отделя по два-три часа в денонощието, за да подремва. А Иринка, щерката на Таша, три пъти на ден му носеше купичка с гозба, но най-често я прибираше недокосната от апостола — не му оставаше време дори за храна. И как да му останеше време? Ами че през тези дни Сливен и Сливенско не бяха само казарма, в която войска се стягаше за битка. Те бяха също фабрика за боеприпаси. И работилници за военни униформи. И за цървули и котки. И за приготовление на суха храна и пексимет… И дейците на въстанието, всички отвсякъде, опираха все до него, главния апостол. Пратениците от града и селата се изчакваха един-друг в бояджийницата на хаджи Димитър Бояджиев или се разминаваха като безплътни сенки под дърветата в градината на Увичката. Останеше ли случайно без посетители, той пишеше писма и възвания, чрез тайнопис с „бяло мастило“ и куриери поддържаше връзка с помощник-апостолите във Втори окръг и — доколкото беше възможно — с другите революционни окръзи, съчиняваше прокламации до всяко село, паланка или колиба, откъдето се надяваше да излязат войници.

Тъй като уреченият още от Гюргево ден наближаваше неумолимо, Иларион писа на събрата по длъжност Стефан Стамболов — в Лясковец: съобщаваше му докъде са стигнали в подготовката и искаше потвърждение за началото на бунта. Поради това, че постоянният „пощар“ Михал Стоенчов беше вече под заповедите на Стоил в Стара планина, Нено намери друг доверен човек за вестоносец — Георги Бошнаков, познат предимно като Бъчонката. Иларион му даде писмото и го упъти как да се свърже с дейците от Първи окръг, а Нено повече за кураж, отколкото поради нужда натика в джобовете на потурите му новичкия си шестпатронен барабанлия, който той смяташе за главното си богатство.

Докато Бъчонката се друсаше върху самара на кончето си някъде на север, Иван Зографина донесе от юг писмо, от което ръцете и брадата на Нено се разтрепериха, докато пръв в Сливен се запознаваше със съдържанието му. Писмото бе подписано от стария му приятел Георги Икономов и от някой си Бенковски и известяваше, че поради предателство апостолите от Четвърти окръг са се принудили да изпреварят уговорената дата и са вдигнали въстанието…

Това писмо стана причина за сериозен спор между Драгостинов и Георги Тихов. Възторженият и пламенен Иларион искаше тозчас да последва примера на копривщенци и панагюрци, по-разсъдливият (пък и нали винаги преценяваше нещата и от чисто военна гледна точка) Тихов беше против:

— Не сме готови! — настояваше той. — Още сме двадесет и пети — разпределили сме си задачите тъй, че в седмицата, която ни остава, поне отчасти да запълним празнотите в приготовленията си…

— Ала нашите братя вече се бият! — възразяваше му главният апостол. И му навираше писмото в лицето: — Виж на̀, чети: „Дерзайте напред и юнашки да се борим за освобождението на отечеството си и да докажем на турците, че знаем да мрем за свободата. Напред и Бог да ни е на помощ!“ Или какво, само те ли знаят да мрат за свободата?

— Не се пали, Лолчо — клатеше глава Георги Тихов. — Нашата цел не е само да умрем; да беше така, всеки от нас досега да е налапал дулото на револвера. Ние наистина може и да умрем, но целта ни е преди всичко да се сразим с тиранина. А за това имаме нужда още от поне няколко дни подготовка.

Спориха дълго и никой не отстъпи от своето. Тогава Иларион, който бе придобил навика в трудни моменти да се допитва до житейската мъдрост на Бяно Абаджи, предложи той да стане съдник в спора им. Поканиха го. Той ги изслуша един подир друг мълчаливо, после отговори по своя малко иносказателен начин:

— Лош стопанин е онзи, който, страхувайки се да не удари градушка, жъне нивата, преди да узрее житото.

Така мнението на Тихов надделя и Иларион се подчини — щяха да дадат на житото още една седмица да узрее и едва тогава щяха да навлязат със сърповете в чакъмите.

За да ускори подготовката, Иларион Драгостинов насрочи събрание на комитетските дейци в местността Кешишликя. Като го преоблякоха и начерниха като въглищар, за събранието изведоха също и него от скривалището му. И под един стар орех в Кешишликя, дето двамина дългоръки мъже с труд обхващаха стеблото му, се събраха петнадесет решителни мъже; тринадесет бяха от трите главни махали на Сливен, а двамата „ябанджии“ — Георги Дражев, безспорният водач на ямболлии, и Енчо Иванов, председател на комитета в Терзобас. Главният апостол не скри за писмото от Копривщица (то и не беше нужно — Нено достатъчно се бе разбъбрил), но и за решението си да изчакат уговорения ден — 1 май. „Само че не да изчакаме — предупреди многозначително, — а да използуваме всяка минута от тези дни за приготовлението на войската ни!“ Георги Дражев доложи, че ямболлии са почти готови — доставили са си хубави пушки чрез Бургас, имали и достатъчно джепане и пексимет, само с униформите били изостанали, „но — добави — въстаникът може и по потури и кошуля да положи няколко мъртви тирани“. Единственото, което поиска, беше сливенци да му осигурят опитен проводник, който да отведе ямболската чета до Куш-бунар, общото сборно място — те не познаваха така добре потайните пътеки на Стара планина. Признаха искането му за основателно и назначиха младия Стефан Серткостов за техен водач. С добра подготовка се похвали и Енчо Иванов, но, сякаш за да „захлупи“ Дражев, самонадеяно се похвали, че „те, терзобаслии, нямат нужда друг да ги учи как се снове из Балкана“. За разлика от него някои казаха, че „лизнатите“ от полските села чакали да бъдат изведени от хора опитни и изтънко посветени в делото. Трима се предложиха да поемат работата в равнинните села — Курти Стоянов, Георги Гиндев и Стоян Иванов — и всички без спор им дадоха пълномощие да действуват от името на комитета и да изведат колкото се може повече бойци; за войниците от балканските села единодушно решиха, че главната чета сама или с пратеници ще ги събере на определените места.

Единственият спор, който възникна по време на паметното събрание под ореха, беше породен от основателната забележка на Дянко Цоцков, че ако всички въстаници от Сливен излязат едновременно, властта неминуемо ще ги усети и ще ги удари още тук, по сокаците и мегданите на града. Решиха, че е разумно да излязат по махали. И точно тук възникна една малко смешновата препирня: „червените пояси“, ще рече представителите на Клуцохор и Ново село, двете по-странични главни махали на града, които, изглежда, се чувствуваха донякъде в сянката на другарите си от същинския, централния Сливен, настояха те, „контетата“, да излязат първи. Като се понаддумаха и подразниха взаимно, накрая се споразумяха в какъв ред „да хванат Балкана“: първи щяха да бъдат новоселци, после „контетата“ от Гюр-чешме и Кумлука, а последни — клуцохорци.

Събранието отиваше към своя край, когато двамата Димитровци — Събев и Кукумявков — попитаха главния апостол:

— А ние, господин Иларионе? Ние двамата с кои ще излезем?

И последва решителният отговор:

— Вие изобщо няма да излезете, братя. Дали сте дума и сте длъжни да я спазите. Не толкова за да не пострадат поръчителите ви. Но въстаникът е преди всичко честен човек и нему не е позволено да престъпи клетвата си. — После, като видя омърлушените им физиономии, прибави и по едно шекерче към горчивия хап: — При туй ние трябва да имаме сигурни хора тук, в Сливен, които да държат связ и с четата в Стара планина, и с всички останали…

И уж всичко вървеше мазно и по план, все едно, че се лееше шарлаган, когато само два дни по-късно последва удар, който по една случайност не помете цялата им подготовка. То всъщност стана не в Сливен, а далеч на север, край търновското село Плаково. Там Георги Бъчонката и неговият придружник Никола Вераноолу били издадени от един овчар, когато се връщали от Лясковец, и заловени от турската стража. Вярно, Георги хитро успял да унищожи писмото на Стамболов, но заптиетата спипали револвера. А като не издържал на мъченията в търновския зандан, Бъчонката признал, че той, револверът, принадлежи на Нено Господинов. Разбира се, само час по-късно една депеша на търновския каймакамин уведоми за откритието конака на Сливен и веднага последва заповед за заптисване на Брадата. Случи се обаче, че вестта за предстоящото арестуване изпревари туткавите сливенски заптиета. Дължеше се то на един добър българин, макар и не от „лизнатите“ — мухтарина325 Дервенски. Дочул случайно в конака за депешата от Търново и за заповедта за задържане на Нено Господинов, Дервенски забърза към крайните къщи на „неговия“ Клуцохор и предаде опасната вест на Елена, жената на Нено. Елена пък, разбира се, веднага извести мъжа си. За чест на Нено трябва да се изтъкне, че първата му грижа бе не за себе си (можеше например да „отпраши“ към Куш-бунар при Стоил и четниците), а за комитета. За сандъците с униформите и оръжията той не се тревожеше — благоразумието го бе подучило да ги зарови не в своята бахча, а в бахчата на баща си малко по-нагоре към Овчарската махала. Но затова пък при него беше цялата архива на комитета, която, попаднеше ли в ръцете на полицията, щеше да доведе не нещастие, а истински погром. В малкото минути, с които разполагаше, Нено Брадата събра „до шушка“ всички документи, а в същото време нареждаше на жена си да стори вързоп с какъвто и да е плат за женска дреха. Елена още се чудеше на странната му заповед, когато той зави комитетските книжа в плата на жена си, а после й заповяда по околни улици да занесе всичко това на Таша Йосифова и от негово име да я помоли да укрие архивата.

— У Кокон Таша? — не повярва на ушите си Неновица.

— У Кокон Таша — натърти той гневно.

— И ти на нея ще повериш архивата на комитета?

— На нея! Зер ако имаше още само пет Кокон Таши в Сливен, отколе да сме забравили, че тука са господарували агалари.

Както нареди Нено, така и стана. Когато едно отделение заптиета нахлуваше да претърсят дома му и да заптисат стопанина, Елена точно обясняваше на Таша за опасния пакет, който Нено на своя глава й поверяваше. Кокон Таша прие заръката така естествено, сякаш не си даваше сметка, че все едно слагаше буре барут под възглавницата си326.

Задържането на Нено има̀ парализиращо действие върху подготовката за въстанието. И макар да се разбра, че преди да го отведат в Търново (нали там бе открит револверът — там щеше да се води и следствието) не е издал абсолютно нищо, работата отново замря напълно. Това принуди Иларион да свика ново събрание. И за да покаже, че „дяволът не е чак толкова черен“, той го насрочи на пъпа на Сливен — в читалището. И в деня, когато уж вече трябваше да развеят бунтовното знаме — на 1 май.

Явиха се по-малко хора, отколкото преди под ореха на Кешишликя: на някои не успяха да съобщят, други (например тримата пратеници в полските села) отсъствуваха, а трети може би се укриха от страх. Тъй или иначе Иларион с желязна логика доказа на присъствуващите, че всъщност нищо не се е променило, а същевременно ги зарази с огнеността, която буквално бликаше от него. И успя — комитетските дейци преодоляха временното си разколебаване, само помолиха датата на въстанието да се отложи с два дни, колкото да се надмогне изоставането след задържането на Нено. Главният апостол склони на тази отстъпка и така определиха нов ден за бунта — 3 май.

И като че ли уж всичко беше решено и съгласието — пълно, когато злата съдба пожела точно тогава да прати при тях едного, когото по-късно нарекоха „злия гений на въстанието“ — Димитър Топалов. Беше се губил известно време някъде, та го бяха позабравили, но случаят го върна в Сливен именно днес. И не за да помогне, а да руши. Съобщи на всички, че току-що пристига от Букурещ, където дни и нощи е бил с дейци на БеРеЦеКа. И от тяхно име носеше върховното решение: никакво въстание да не се обявява, във Влашко се подготвят цели полкове, които, щом завършат обучението си по нарочно написана книга, ще прекосят Дунава начело с генерал Кишелски327 и едва тогаз въстаниците от четирите краища на Българско да се вдигнат, за да застанат като един под командуването на генерала. Искаха му нещо „черно на бяло“ в потвърждаване на новите заповеди — нямаше. Наричаха го самозванец и сархош, Димитър Топалов обаче отговаряше с още по-яростни уверения за мисията, която уж БеРеЦеКа му е възложила. Напразно Иларион Драгостинов убеждаваше, че БеРеЦеКа в Букурещ изобщо не съществува, че това, Димитровото е чиста измишльотина и зловредничество, че на̀ — в Панагюрище, Клисура, Брацигово и Перущица отдавна воюват гърди срещу гърди с поробителя. Този път не успя. Дали убедителността му не достигна или болшинството от хората предпочитаха да дадат ухо на Топалов, но събранието — поне значителна част от присъствуващите — наклони за отлагане и за чакане знак от Кишелски. Нещо повече. Още начаса се надигна Коста Тотюв и не скри, че отива в Гюр-чешме и Клуцохор да предупреди „лизнатите“, че въстанието се отлага. Последваха примера му и други, които до преди час обещаваха да изведат от махалите си по петдесет-шестдесет души: И само най-верните, онези, които винаги се кълняха, че са се самообрекли в името на България, решиха да не се поддават на разложението и на 3 май да развеят знамето с лъва… „пък каквото сабя покаже и честта, майко, юнашка…“328

По-късно Бяно Абаджи неведнъж щеше да казва: „Нисшият духом никога не смее да поиска съвет или да признае, че нещо не знае, понеже го е страх да не се разбере, колко е той дребен и нищожен. А Иларион Драгостинов бе толкова голям по ум и сърце, че не се поколебаваше да потърси мнението дори на такъв старец като мене…“ И говореше истината. До времето, за което разказахме до тук, вече имаше няколко такива случая; последният беше в паметния 3 май.

На другия ден след злополучното събрание в читалището комитетските люде решиха, че е време Иларион да напусне скривалището си у Кокон Таша. И го прехвърлиха у Андон Кутев, където вече го чакаше Георги Тихов. Като останаха сами, между тях се разгоря разпален спор — да обявят ли въстанието или, като съобщят по другите революционни окръзи за рушителната роля на Димитър Топалов, да опазят революционните сили за друг, по-благоприятен момент. Спориха дълго и с жар, навремени дори преминаваха границата на допустимата разгорещеност; предадени накратко, гледищата им се свеждаха до следното:

Георги Тихов, човек с военно образование, с хладен ум преценяваше съотношението на силите и доказваше, че обявяването на въстанието във Втори окръг беше равнозначно на самоубийство. И то самоубийство, в което щяха да загубят най-доброто и най-здравото (той го нарече „цвета на революцията“), което бе получило бунтовната си закалка още от Левски.

На това възторженият и саможертвен Иларион противопоставяше чувството за дълг към въстаниците от другите окръзи и убеждението си, че даже да бъдат избити до крак, те фактически пак ще победят, понеже ще постигнат онова, което в Гюргево БеРеЦеКа бе поставял като крайна цел на въстанието: дори с цената на една масова хекатомба да покажат на Европа и света (и преди всичко на Дядо Иван и на Сърбия), че тук, в сърцето на Балканския полуостров, има един народ на българите, решен по-скоро да умре, отколкото да търпи повече ярема на петстотингодишното османско иго. И така да предизвикат напредничава и свободолюбива Европа да подаде ръка за помощ на изстрадалите българи, като с добро или лошо принудят анадолските диваци да се върнат в своята Азия, където им е мястото.

Като не стигнаха до единно мнение, споразумяха се да потърсят „арбитраж“ (израз на Драгостинов) от някого, в чиято честност и справедливост никой от двамата не се съмняваше. И отново се спряха още на първото име, което бе предложено: Бяно Абаджи.

Наложи се разговорът с него да се отложи с едно денонощие. Старият човек бе подновил работата си горе, на Барите, та докато го повикат, докато той се оправи със стоката на мющериите, докато слезе в града — ето, че дойде сутринта на 3 май.

Седнаха тримата на разговор в хашевото на Руска Кутьо Ганчева, а Андон със зареден револвер в джоба остана да ги пази при външната порта. Бяно Абаджи не ги прекъсна през цялото време, докато двамата апостоли с убедителност, която понякога дори преминаваше границите на позволеното, излагаха възгледите си. Едва когато свършиха, той вдигна белите преспи над очите си:

— Давате ли си сметка, момчета — започна, — в какво мъчително положение ме поставяте с въпросите си? Ами че нали ако подкрепя господин Илариона за въстанието, туй ще бъде все едно да ви река: умрете?

— Не се боим от смъртта — отговориха двамата в един глас. — Обрекли сме младите си животи на България и опасността от турския куршум е последното, което поставяме на кантара. — А Георги допълни:

— Спорът ни е за смисъла и целесъобразността, дядо Бяно.

Старият човек помълча отново. Когато заговори, гласът му звучеше спокойно, правдиво и така безстрастно, сякаш думата му беше за хора не ей тука, до него и на Куш-бунар, а през девет земи в десета.

— Преди около месец — каза — ние, Силдаровците, направихме голям съвет. За Стефан, Стефан Боянов, нали го знаете. Е, истината е, че Стефан и с нашата благословия, и без нея, щеше да поеме обязаността си в Жеравна и другите села нататък, ала стори ни ихтибара — покани ни да чуе и нашата дума. Когато го попритиснахме с въпроси, Стефан ни отговори нещо такова: лично той не вярвал, че хиляда или пет хиляди души с кремъклии пушки и със саморъчно направени калъчи ще сразят царщина като Турската, но със смъртта си — а Стефан предвиждаше също палежи, разрушения, грабежи, насилия и какво ли още не — той и другите мъченици ще предизвикат братушките да донесат на щиковете си от север нашата свобода. Вие на същия акъл ли сте, момчета?

Отговориха му, че все тайничко разчитат на по-успешна борба като херцеговинската например, ала в общи линии мислят като Стефан.

— А в другите краища на Българско? — продължи да пита Бяно.

— На север и на юг от Пловдив и Татар Пазарджик вече десет дни се бият и кръв — българска, но двойно повече турска — се лее на потоци — рече Иларион. — Търновци и габровци навярно са спазили уговорката и вчера или онзи ден са се вдигнали. За Враца нямам точна вест, но последният хабер беше, че са готови и не мислят да отлагат. А има дружини и във Влашко, които ще ударят Добруджа и Придунавието.

— Тогава нямате право да отлагате, момчета. Да, ако сте честни люде, вие нямате право да изоставите братята си от четирите края на България. Най-малкото ще поемете върху себе си част от турската сила, която иначе би се стоварила изцяло върху техните глави.

— Значи, решено! — засия от радост Драгостинов. — Нощес тръгваме!… Благодарим ви, господин Силдаров. — После се сети да попита: — Стар и опитен сте. Да имате някакъв друг съвет за нас?

— Даже два, сине. Не ми харесва, че тръгвате сякаш не на война, а като добичета към салханата. Нигде не е речено, че в една война загива цялата войска, до последния човек.

— А вторият съвет, дядо? — обади се на свой ред Георги Тихов.

— Вашето ще е като да нагазиш в мътна река, дето не знаеш има ли изобщо брод. Съветът ми е такъв: ако се давиш, плувай само към единия бряг — тогава непременно ще се спасиш.

Те му поблагодариха с кимване на глава.

— И нещо последно, господин Силдаров — рече Иларион. — Да кажем ли на хората си истината за онова, що ни очаква занапред?

— Най-голямото възможно злодеяние е да убиеш истината — убедено произнесе Бяно Абаджи. — Вие нямате нужда от хора, които ще тръгнат на теферич, пък ще се окажат лице срещу лице с низама. По-добре по-малко на брой войници, но наясно с бъдещето и затова непоклатими, отколкото случайно събрана дружина веселяци, която ще се разбяга при първия изстрел.

Целунаха му ръката, а той ги благослови. Малко след като си тръгна, излезе и Андон — отиваше да предупреди „лизнатите“, че тази нощ трябва да се явят в бащиния му дом.

… Наближаваше полунощ, когато решиха да не чакат повече: който дошъл — дошъл, каза с престорено въодушевление Георги Тихов. По знак на Илариона се построиха в редица; дворът на Кутьо Ганчеви не беше от големите, но и те не бяха много на брой, та се събраха без затруднение. Огледаха се. Бяха все младоци, лицата на неколцина комай не бяха още усетили върху кожата си желязото на бръснача, ала очите на всички до един грееха от възторг и желание за саможертва.

Иларион Драгостинов се приготви да заговори, но тук се случи нещо, неочаквано и за него, което затрогна цялата редица — Руска Кутьо Ганчева мина от човек на човек и закичи всекиму на гърдите по китка здравец, пък те отговориха с благоговейно докосване с устни на десницата й. Когато и това премина, главният апостол заповяда:

— Андоне, изнеси знамето!

Андон Кутев почти изтича в къщата и веднага се върна, като развяваше над главата си пряпореца с лъва и с призивните думи за свобода или смърт. При вида му цялата редица без никаква подкана коленичи, очите на всички блестяха от сълзи.

— Братя! — развълнувано произнесе Иларион. — С тази светиня начело ви повеждам на смъртен бой против петвековния тиранин. Никому не обещавам победа, дори не обещавам, че всички до един ще оцелеем в битките. Напротив, навярно мнозина от нас няма да се върнат в бащините си домове, няма да прегърнат старата си майчица, няма да познаят радостта да се оженят и да подрусат свое дете на коленете си. Ако някой е мислил обратното, нека да излезе от редицата и да се прибере в къщи — кълна се, няма да се обидя, нито ще го похуля с лоша дума. — Той изчака малко, но никой не помръдна. — Единственото, което ви обещавам, братя, е, че оцелеем или не, ние завинаги ще останем живи в народната памет и в народната признателност. България няма да ни забрави, братя!

Той приближи до знамето и го целуна с почит и любов. Един подир друг сториха същото и останалите.

— А сега напред, братя! — каза Иларион и с револвер в ръка застана пред знамето. — Свобода или смърт юнашка!…

Едва сега се сетиха да се преброят. Бяха точно единадесет души.

С тези единадесет души329 Иларион Драгостинов прогласи, че въстанието в Сливен е обявено.

Дали в Одеса бе изучил всички тайни на военното изкуство, той самият искрено се съмняваше. Но поне две неща бяха сигурни — че там се бе научил на дисциплина, а и владееше оръжията, много по-добре, отколкото кой да е друг в Сливенската чета. Чувството си за дисциплина Георги Тихов прояви още с безпрекословното си подчинение на решението да се обяви въстанието, макар в себе си да не се съгласяваше с него; не защото се страхуваше от смъртта — всъщност той бе дошъл тук именно за да умре за свободата, — а понеже с хладен разум преценяваше недостатъчната подготовка, пораженското дело на Димитър Топалов и направо смешния брой на въстаниците.

Тъй или иначе Георги Тихов не даде повече глас на своите чувства и съмнения. Заедно с другите десетмина извървя улиците на сънния Сливен от дома на Кутьо Ганчеви до бахчата на Неновия баща, там изровиха сандъците с униформите и оръжията, преоблякоха се, после удариха през места, които Георги вече знаеше — Урум тарла, Къшленските лозя, Гюн-гьормез и на разсъмване бяха вече в прегръдките на другарите си, които ги чакаха под Куш-бунар. Радостта беше неописуема, а тя се удвои по-късно през деня, когато Стефан Серткостов доведе половин дузина ямболци начело с Георги Дражев, всичките с превъзходно оръжие. Четата вече им се струваше бая̀ военна сила, цели тридесет и един човека — дванадесет сливенци, хванали „кривото хоро“ преди месец, още толкова, излезли под знамето на Драгостинов, шестима ямболлии и един балканджия, проявил нетърпение да ги посрещне още на Куш-бунар — Дели Ради от Нейково330. А се чакаха и подкрепления. В последния момент Коста Тотюв, Курти Стоянов, Дянко Цоцков, Георги Гиндев и Добри Пехливанов бяха обещали да изведат от Сливен и селата още поне сто и петдесет юнака, също и Георги Дражев гарантираше, че само до два-три дни втора чета, по-голяма от началната, ще излезе и от Ямбол… Оживлението бе всеобщо, единствено Стоил недоволствуваше; той навярно правеше сравнение между новодошлите и своите изпитани другари Йовчо, Кара Георги, Рангел и другите, които сега шетаха в Батовската гора край Варна, та мърмореше укорно: „За какво сте ми довели тези деца? С тях какво ще направя? Ами че те ей до отсреща като отидат и ще се подбият и уморят — да ги носим ли тогаз? А като ни погнат потерите, себе си ли да браним или тях?“ Стигна се дори до там, че той събра младоците и без да ги обижда, но твърде настойчиво ги прикани да се върнат, дорде е време. Те обаче се разплакаха, някои паднаха и на колене: „Молим те, бай Стоиле, нека вървим с дружината!“ Жертвоготовността им го трогна, та той склони да ги остави, но помоли Георги Тихов да ги запознае с „Аз, Буки, Веди…“ на военното дело. Георги прие задачата си като заповед на началник и още същия ден започна да учи младите на талим по руски образец… колкото от първите минути да разбере, че те наистина и хабер нямаха от воюване. По-късно се присъединиха и другите, по-опитните; за това настоя Дели Ради: „Бездействието и леността са враг на всяка жива твар, а най-паче на една войска — настояваше той. — По-добре да повтаряме вече познатото, отколкото да пропиляваме дните си в безделие и приказки за жени.“ Така в подножието на Куш-бунар се създадоха две групи, които усилено се учеха на талим; по-неопитните ръководеше Георги Тихов, а поназнайващите повериха на Дели Ради — тъй или иначе той бе минал през школовката на белградските легии.

Но изтекоха три-четири дни, а никакво подкрепление не идваше. Всички горе се ядосваха, а Стоил направо беснееше — „лют е като одринска ракия“, шепнешком говореха за него. Те естествено не знаеха, че турците, научили за излизането на четата, бяха разположили на всички изходи на Сливен такива силни постове, че не човек, а врабче не можеше да мине, ямболци пък наистина изведоха втора, двойно по-голяма чета, но тя, като нямаше проводник, лута се ден-два по непознатите им планински пътеки и накрая тихомълком се прибра в града си. А полските села от своя страна като не получиха уговорения знак от Сливен, изобщо не вдигнаха на крак „лизнатите“ — макар някои от тях по подготовка и въоръжение да не отстъпваха на сливенци и ямболци. И затова всички упрекваха — че и сипеха къде-къде по-пиперлии думи — „предателите“, „черните души“, „страхливците“.

Като минаха така в безплодно чакане няколко дни, ръководителите на четата направиха нещо като военен революционен съвет. На него по право присъствуваха Иларион, Георги Тихов и Стоил, но поканиха също Георги Дражев от страна на ямболци и Дели Ради за хората от Балкана, на които разчитаха. Сякаш да оправдае презимето си, Георги Тихов изобщо не се изказа на съвета, но затова пък внимателно наблюдаваше онова, което ставаше. А ставаше нещо, което всъщност обръщаше надолу с главата разпоредбите, донесени чак от Гюргево. Според гюргевските решения водач на въстанието във Втори окръг трябваше да бъде Иларион, Георги имаше задължението да бъде негов помощник и военен ръководител в сраженията (Иларион действително нямаше никаква представа от военното дело), докато Стоил бе пратен най-вече за да увлече подир себе си сливналии, които от памтивека не можеха да си представят борба срещу поробителя без опитен войвода. Тук обаче ролите неусетно се бяха разменили; фактически началник на четата стана Стоил войвода, Иларион Драгостинов имаше неясната длъжност на нещо като политически ръководител, а Тихов остана за помощник ту на единия, ту на другия — според нуждата на момента. Приучен от Одеса на йерархически ред, тази промяна отначало много дразнеше Георги Тихов. После обаче той не само я възприе (призна безспорния опит на Стоил в четническата тактика), но и се изпълни с уважение към „Лолчо“, който в името на целесъобразността и ползата доброволно се отказа да запише името си като командир на тази малка въстаническа войска и без поза и шум предаде властта на по-опитния и неоспоримо по-авторитетния — Стоил. Георги естествено не знаеше, че нещо съвсем подобно бе станало и далеч на югозапад, в Четвърти окръг, където апостолът Панайот Волов пусна пред себе си по-яркия и „салтанатлия“ Бенковски…

Съветът не продължи дълго: всички сметнаха, че е излишно да предъвкват очевидното. И решенията бързо дойдоха от само себе си: да закълнат четата пред знамето с разярения български лъв, после да ударят към Балкана, където с добро или насила да попълнят редовете си, а сетне, като завардят проходите и обявят Котел за временна столица, да установят връзка с въстаниците от другите окръзи за обединяване на действията по всички български земи. Че ще увеличат силата си, не се съмняваха. Сега бяха тридесет, а Дели Ради обещаваше още поне толкова само от Нейково. Разчитаха още на Жеравна, където Стефан Боянов вече цял месец водеше приготовленията като помощник-апостол, без да имаха така точни данни, надяваха се също като пратят вестоносци до Ичера, Градец, Катунище и Медвен — все села на непреклонни българи, — да получат подкрепа и от тях. Още по-сигурни, бяха за Котел — там секретарят на комитета Руско, синът на незабравимия даскал Димитър от Градец, съобщаваше, че е подготвена голяма чета, която само да получи знак, лично той, Руско, ще поведе на оръжие; като премислиха за котленци, решиха да не ги призовават, а да им определят среща на Разбойна или на Ветрила — защо да бъхтят напразно пътя от Котел до Куш-бунар и Карандила и обратно. Така и съобщиха на Руско Димитров331.

— Какво ще кажеш, Георге? — попита Иларион, докато петимата вървяха към четата, която ги очакваше в подножието на Куш-бунар.

Преди да отговори, Георги Тихов стрелна другаря си с поглед. Какво всъщност се криеше зад този кратък въпрос? Дали разочарованието и съмнението не бяха загризали сърцето на възторжения красавец, за когото уж не съществуваше по-голяма благодат от смъртта в името на Отечеството? Или питайки именно него, който само преди няколко дни бе говорил за въстанието като за безплодно самоубийство, той търсеше морална подкрепа да спре неизбежната салхана, преди да е паднала първата жертва.

Веднага разбра, че всичките му догадки са били напълно безпочвени — Иларион изглеждаше по-въодушевен, възбуден до екзалтация и по-готов да се принесе в жертва от когато и да било.

— Ще ти отговоря с твоите думи, Лолчо, както ти онзи ден ги рече на мъдрия старец Бяно Абаджи: че ние не тръгваме за победа, а за да направим с костите си пътя, по който утре ще мине свободата на България. Върви напред, брате, и знай, че аз винаги ще бъда само на крачка подир тебе.

Това беше последният по-отвлечен разговор между тях — нататък бе само действието.

Георги Тихов (това най прилягаше нему) строи четата с поглед към изток и това веднага подсказваше на всички, че ще последва свята клетва. Убеждението се засили, когато Стоил войвода развя пряпореца с лъва, а Иларион заповяда на юнаците да си свалят калпаците.

Апостолът излезе пред редицата и издигна глас:

— Вярна дружина! Изберете си достоен да носи това знаме?

Някой — тъй и не се разбра кой, но като че ли беше от ямболлии — пръв подхвърли името на най-личния от четниците: Стефан Серткостов. Само след секунда името бе повторено от още тридесет мъжки гърла. Иларион Драгостинов направи знак на Стефан да излезе напред, подаде му знамето, но докато още четирите ръце бяха върху дръжката, с висок глас му заръча:

— Стефане, дружината те одобри за знаменосец, като вярва, че няма да посрамиш избора им. В твоите ръце поверяват заедно със знамето и народната чест, и гордост; да ги опазиш непочернени и да ти са по-скъпи от живота ти. Поеми го и свържи душата си с него. Ако умреш, само тогаз да се разделиш от него!

Стефан Серткостов, просълзен, целуна тежката коприна на знамето, после го издигна високо над главата си. Целият се тресеше от вълнение, само ръката му, която държеше знамето, не потрепваше.

Както стоеше до него, Иларион се обърна пак към редицата:

— Вярна дружино! Ние се заклеваме в името на Отечеството си и в името на вярата си, че всички ще пролеем кръвта си за свободата на милото ни Отечество, за да отървем братята си, които гледат към нас. От нас очакват да умием поруганото име и честта на нашия народ. Земята да не приеме оногова, който стане изменник на тази клетва. Ние не принадлежим вече на нази си и не отиваме на печалба, но да мрем. Пазете това знаме да не падне в ръцете на неверника, защото ще стане за хула и поругание. От днес нататък ние ставаме волни жертви на народа си. Да вървим напред и Бог да ни е на помощ!

Още не бяха се опомнили от жарките думи на речта му, когато той измъкна сабята си. Сякаш по предварителна уговорка Стоил войвода от своя страна издигна вярната си кринка332 и те кръстосаха двете оръжия във въздуха. Пръв Георги Тихов премина под сабята и пушката, прекръсти се благоговейно и целуна знамето; един по един момците от дружината последваха примера му и, разхълцани от умиление, се връщаха на предишните си места.

Когато церемонията по клетвата завърши, пред редицата се изправи и Стоил войвода. Нему идеха малко чужди огнените призивни слова, но затова пък беше по-практичен по природа, та речта му бе по-скоро поредица от полезни напътствия, отколкото повик за славна смърт. Той им напомни, че повечето за пръв път ще влизат в бой и трябва да знаят, че от перчене пред турските куршуми файда няма: щом се сближат с турците, всеки да потърси укритие зад дърво, камък или могила. При настъпване да стрелят лежешком и да прибягват от едно място на друго; при отстъпление („и това бива във война“) след всеки изстрел да отскачат за прикритие зад друго дърво, зер пламъкът вече ще ги е издал къде са. Напъти ги също как да следят заповедите му и завърши приблизително така:

— Ако някой падне или се рани, да не се уплашвате, нито окото ви да мигне. Рани ли се някой, викайте да вземете мехлем да си вържете раната и колкото ви боли, по-люто се хвърляйте върху онези, които идат отгоре ни — тогаз и раната по̀ не боли. От някое място биля месо да се откъсне, считайте го, като че от дрехата ви се къса парцал. Болежката колкото не я окайваш, толкоз по̀ не боли. Глас да не се чува да викате другарите си, ами като вълци да душите дирята. И не се разделяйте и не се загубвайте. Все като рой подир знамето да пристъпвате!

— А сега — гответе се за път! — нареди Иларион, когато той свърши.

Не мина много и потеглиха. Начело крачеше Дели Ради, който ги водеше по най-преките планински пътища към Нейково. След него беше Стефан Серткостов с развятото знаме в ръце. После, проточена по един, се нижеше дружината — по-опитните отпред, новаците — по-назад. От лявата страна на колоната вървеше Иларион Драгостинов, от дясната — Стоил войвода.

Сливенци тръгваха да воюват и мрат за свободата си.333

Като пееше с всички сили „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ дружината под строй влезе в Нейково. Дели Ради не ги бе измамил, когато ги бе уверявал в готовността на нейковчани — от всички улици към тях се юрнаха младежи, кой с каквото оръжие бе успял да докопа. Наизлязоха също старци, жени и девойки и пред стъпките на юнаците заваляха китки от здравец, чемшир и пролетни цветя, от прозорците на къщите се провесиха шарени черги. А дружината, сякаш приучена на подобни посрещания, удряше крак в такт с песента, не се оставяше да се разпилее по отворените с гостолюбие порти и с песен и бодра стъпка вървеше към главния мегдан. Пък пред всички Дели Ради сякаш не ходеше, а хвъркаше на педя-две над земята.

Изобщо то бе истински празник, същински Великден. Поне Нейково не помнеше велик ден като днешния!…

Пред църквата четниците спряха в редица — по-стройна и по-изпъчена от всеки друг път. Поп Никола, развълнуван не по-малко от кой да е друг нейковчанин, ги прикани да си оставят пушките и да влязат в храма.

— Не! — отговори му Стоил войвода. — Българският юнак не се дели от пушката си, дядо попе. И щом не е редно да се влезе в черква с пушка, тогаз не ние при тебе, а ти ще дойдеш при нас. — И пошушна глумливо: — Пък за всеки случай в олтара си припомни какво се чете на оръжейната молитва… Зер нали за това сме дошли…

Поп Никола надяна епатрахила и излезе на мегдана при момците.334 Видът на тази възродена българска войска (особено на онези юнаци, които бяха във въстаническа униформа), развятото знаме със златошития лъв, пиринчените лъвчета и орловите пера на калпаците, пушките с китки на цевите и лъскавите саби на пояса на някои от въстаниците направиха такова поразително впечатление на свещеника, че той не се задоволи да прочете „оръжейна“ или каква да е молитва, а изкара цял молебен, по-пищен и от Богоявленския… А след него се повтори церемонията по заклеването на новите войници — преминаването под кръстосаните във въздуха пушка и сабя и докосването с устни до зелената свила на знамето. Поп Никола настоя и той да изпълни обряда на клетвата заедно с другите въстаници от Нейково. Но преди да целуне знамето, благослови го не три, а тридесет пъти с кръстен знак…335

Едва премина това символично включване на свещеника към четата, когато случаят пожела момчетата за пръв път да се проявят на дело. Започна се с вика на едного от редицата:

— Ей там един гъжвалия!… Следи ни!… Шпионин!…

Проследиха показалеца му. И наистина в края на един от сокаците надничаше някакъв турчин — нито приближаваше, нито бягаше. За момент настана суетня, от която пръв излезе най-опитният: Стоил войвода.

— Веднага подир него! — заповяда. — И го искам жив. Да се стреля само ако се види в ръката му пищов или калъч!…

Четниците се втурнаха с пъргавината на зайци и след минута доведоха турчина. Беше прехвърлил средните години човек и се тресеше от такъв неистов страх, че зъбите му чаткаха като конски подкови по калдъръм.

— Ще го съдим и ще го осъдим по закона на революцията — каза Иларион Драгостинов. — Но първом ще разберем кой е и защо ни е следил.

В този момент към него приближи един от нейковците, представи се като Дели Еньо и доверително му прошепна, че този бил Ислям, едничкият турчин в цяло Нейково — разбран, скромен и фукара човек. А друг от нейковчани — Андон Велков — допълни хлевоусто характеристиката:

— Беден, но честен, или честен, но беден — както пожелаеш, тъй го определи, твоя милост.

Бистрият поглед на Иларион обходи струпания народ:

— Вярно ли е това за Ислям?

Едно дружно „Ей Богу, вярно е, войводо!“ бе общият отговор.

— Тогаз върви си по мирно и читаво, човече — рече Иларион и дори потупа турчина по рамото. — Ние сме тръгнали не да колим наред представителите на вашата вяра, а да донесем справедливост на всички… включително на „бедните, но честни“ измежду турците. Върви! И ето, вземи това!… — Той му подхвърли една сребърна монета.

Турчинът я улови във въздуха със завидна сръчност и не чака втора покана, а изчезна надолу по сокака.

Когато се поуспокоиха подир тази неочаквана сцена, въстаниците се преустроиха по двама и с пушки на рамо и с „Не щеме ний богатство…“ на уста се отправиха към Жеравна. Иларион и войводата сториха икрам на Дели Ради, та и сега го оставиха да върви на най-личното място — пред знамето. Едва бяха направили първите крачки, когато някой от селяните подвикна на Ради Мухтаров:

— Ти пък къде тръгваш с момчетата в тези размирни времена? Кой ще ти гледа децата?

Дели Ради можеше и да отмине зевзешката приказка, но вместо това той извърна към шегобиеца широкото си и ъглесто лице с извитите покрай устата мустаци и отвърна със своя глас, който наподобяваше трошене на камъни:

— Не мислете за моите деца. Кълна се в Опашатия, за тях от Русия брашно ще дойде!…336

Онези, които чуха разменените думи, прихнаха в смях — и селяни, и четници. Чу ги и Андон Кутев, но той за разлика от останалите не се засмя — в момента други горчиви мисли пъплеха като мравки в съзнанието му: „И каква излезе тя, Боже мой? Срам и позор за нашия Сливен!… Уж град на хайдути и войводи, на Панайот Хитов и на Хаджията, пък на̀: — на бунт се вдигнахме само две дузини войскари, докато от Нейково, нищо и никакво село, цели тридесет души!…“ Но това си бяха комай само негови терзания — всички останали се опиваха от възторга си и от още непреминалото вълнение на преживяното в Нейково. Между тях бяха също и апостолите. Иларион Драгостинов приближи до Георги Тихов и го смушка с лакът:

— Що ще речеш, а? Ами че то ако върви все така, ние до една неделя ще станем господари на цяла Стара планина от Хаинбоаз337 чак до Анхиало338 на морето!…

Засмян до уши, Георги му отговори шеговито:

— Плюй три пъти през рамо, Лолчо. Помагало, казват, против уроки…

Иларион го послуша и плю през рамо. Но беше закъснял със заклинанието — тогава те още не знаеха, ала всъщност този беше последният път, когато съдбата им даде повод за радост и въодушевление.

Събуди се от необичаен шум. Руско Жейнов се опита да го определи, но не успя — освен веднъж, когато бе станал пожар у хаджи Славчови, подобна тупурдия не бе чувал. Тихичко се измъкна от одъра и отвори прозореца. Заедно с хладния планински въздух в стаята нахлу и звук от неистово токане на клепало, примесено с крясъци до Бога на поп Тодор:

— Ставайте, жеравненциии!… Идат, идааат!… Ставайте!…

Руско разбра: четата на Стоил войвода, за която в последните дни само се шепнеше от уста на уста, приближаваше Жеравна, и поп Тодор, научил преди другите от един подранил към къра селянин, бе изтичал на прябош339 до църквата „Свети Никола“, за да вдигне с викове и клепало жеравненци.

Младият човек раздруса Стефан, братовчеда, който още сладко спеше:

— Ставай!… Чуваш ли, ставай!… Великото дело започва…

Стефан още надяваше дрехите си, когато някъде в далечината се чуха изстрели. Веднага след тях се затръшкаха кепенци, с трясък се заблъскаха порти. Сега двамата младежи още се чудеха как да тълкуват тези шумове, но после им разказаха. Селянинът предупредил за приближаващата чета не само свещеника, но и турците. При тази вест субашата Али Чауш вдигнал няколкото заптиета, които имаше под заповедите си, и излязъл срещу бунтовниците, но те, Стоиловите момчета, като хвърлили няколко пушки насреща им и турците се разбягали в такъв страх, че се събрали отново чак след три дни. А чорбаджиите, които вярно разтълкували и ударите на клепалото, и гърмежите на пушките, побързали да залостят портите и да спуснат кепенците.

И стана така, че когато четата влезе в селото и се установи на главния мегдан, дето му викаха „Харманя“, от цялата богата и многолюдна Жеравна излязоха да ги посрещнат само трима души: поп Тодор със сребърен кръст в ръка и двама полуоблечени момци с пушки в ръце — Стефан Сливенчето и Руско Жейнов… Останалото село се спотайваше зад високите дувари или в мрака на собите със спуснатите кепенци — ще речеш чума е минала от тук и е обезлюдила до крак Жеравна!

Както подтичваше около въстаниците или със завист следеше великана със знамето в ръце, Руско в същото време лесно разбра, че всъщност онзи, който командуваше четата, бе един страшен мъж с гъста четина по цялото лице, към когото всички се обръщаха с почтителното „войводо“; за него не бе трудно да се досети, че именно този ще да е прочутият Стоил войвода — плашило за турците и гордост, и упование за българите. Но не Стоил, а друг от четата в един миг плени погледа и душата на Руско — бе висок и тънък млад мъж в сукнена униформа, очевидно по-добра и по-скъпа от останалите, с разресани бакенбарди и със сини, пълни със слънчева светлина очи. Руско подръпна едного от въстаниците и го попита.

— Как да не го знаеш! — беше отговорът. — Ами че този е Иларион Драгостинов, главният апостол на въстанието…

Думите за „главния апостол“ не направиха кой знае какво впечатление на Руско — очарован, за пръв път срещнал мъж с такова физическо съвършенство (после щеше да разбере, че и духовното не отстъпваше на физическото), той просто се влюби в Иларион и от този миг нататък главната грижа на живота му стана да се превърне в нещо като негова сянка — да отгатва желанията му, преди да са изречени, да му угажда, с каквото може, да се грижи за храната и водата му, да го пази според силите си от опасностите.

А междувременно Стоил наистина бе хванал всичко в ръцете си. Студеното посрещане на жеравненци сякаш не го изненада — той отколе не хранеше особено уважение към това село на чорбаджии. Нареди да побият знамето посред „Харманя“, а после, воден от поп Тодор, с няколко момчета обходи къщите на по-личните чорбаджии и с подкани, но повече със заплахи и смушквания в ребрата ги отведе на мегдана. Така се събраха хаджи Божил Глуханека, хаджи Драган, хаджи Георги и още неколцина от „голямото доброутро“. Без да хаби много-много време за кандърми и съждения, войводата свъсено ги попита къде и колко момчета има тук, за да бъдат присъединени към четата. Разтреперани като от блатна треска340, те я удариха на клетви, като навремени забравяха, че са пред началника на българска, а не на турска войска, та измешваха двата езика: „Валлахи-билляхи“341, господине, млад човек в селото няма, всички са чобани по къшлите на Добруджата, тук сме все вехти старци и прочие, и прочие. Стоил не се поддаде нито на ориенталското многословие, нито на евтините лъжи. Той заповяда на момчетата си „да теглят огъня“ на конака, а когато първите пламъци наистина лизнаха основите на дървеното здание, простичко каза на чорбаджиите, че ако тутакси не го заведат в къщите, където има момци за войската, огънят ще порази и техните, на чорбаджиите, богати домове. Тази наглед недодялана и коравосърдечна тактика даде плод и само след час двадесетина младежи (мнозина от тях бяха същите, които се бяха прозявали, когато Стефан им четеше прокламацията или с разпалени думи им рисуваше утрешната свобода, повече порив имаше предимно в онези като Симеон поп Тодоров и Вендю Цонков, които и тогава ако не се чак разпалваха, поне не оставаха от безразличните) се събраха на „Харманя“, като още навличаха салтамарки или стягаха навуща. Когато се приготвиха и строиха, поп Тодор ги закле по правилата на християнската вяра342, а Васил Желчов, четник от Сливен, стри в шепата си малко барут и даде на всеки от новите да помирише — така според него той ги приобщаваше към дружината не по догмата на канона, а чрез святото оръжие. Като мина и това, четата изпя две бунтовни песни, после със знамето начело пое на север — както вече знаем, планът беше да се превземе и Котел и там да се установи привременното правителство на Втори революционен окръг.

Никога не се разбра дали някой от четата се досети какво последва в Жеравна, щом последните войскари — дружината вече наброяваше над седемдесет души! — се закриха по Власов път. Навярно не, понеже иначе можеше да се предполага, че предвидливият Стоил щеше да се погрижи да метне въжето на неколцина чорбаджии. Но като не стори това, чорбаджиите се събраха, описаха цялата преживелица в подробно писмо и по сливналията Петър хаджи Стефанов, който се бе случил там по време на паметното събитие, го проводиха веднага до общината в Сливен.

Не минаха много път и всички — дори този опитен в хайдушкото ходене човек Стоил войвода — се увериха, че до вечерта не могат да стигнат до Котел. Нощният преход от Нейково, вълненията и шетнята в Жеравна си казваха думата, та краката на войскарите сякаш бяха палети с олово. Спряха на почивка при Ветрила, разставиха постове във всички посоки, на другите наредиха да обядват и да подремнат, а ръководителите на дружината се оттеглиха на съвет.

Нямаше повод за много умуване — настъпилата умора им подсказваше, че трябва да се откажат от първоначалния план всички вкупом да обиколят селата за попълване на дружината. И възприеха нов — да проводят куриери до Градец, Катунище, Котел и Медвен със заповед „лизнатите“ тозчас да образуват чети и с оръжие и храна да се отправят към Разбойна. За по-нататък Георги Тихов (нали бе учил стратегия!) предлагаше така: от две или три страни да ударят с изненада Котел, да разпердушинят конака и, овладели селото, и набавили допълнително оръжие, да изградят две укрепления в двата главни прохода — на юг към Градец и Мокрен, за да преградят пътя на войските, които следваше да се очакват откъм Тракия, и на север в теснините към Читак343, за да спрат другите откъм Осман пазар344. Той още обясняваше плана си, когато забеляза, че Стоил не го слуша, и това го засегна:

— Какво? Ти май пет пари не даваш за думите ми, а?

— Не, слушам те най-точно — отговори войводата с неговия глас като на тепавица. — Но слушам и ей тези гракове.

Заслушаха се заедно с него. Стоил загрижено поклати глава:

— Кълвач — каза. — Пее ли така кълвачът, на промяна на времето е. Ама хайде да не умуваме, а да решаваме. Пък за времето — каквото Бог даде. В Божите работи няма как да се набъркаме.

— Аз приемам плана на Георги — каза Иларион Драгостинов. — Или поне по-умен от него не мога да дам.

Георги Дражев и Дели Ради, които, без да вземаха някаква официална длъжност в ръководството на дружината, участвуваха в него заради опита и влиянието си, се съгласиха с главния апостол. Така и постъпиха — пратиха вестоносци по селата, пък иначе последваха примера на другите от дружината, похапнаха и налягаха кой гдето свари. С изключение на Стоил: като продължаваше да се придържа към старите си хайдушки навици; той никога не спеше с другите, а си намираше скрито кътче, което не съобщаваше никому.

На дружината не провървя в почивката — следобед заваля дъжд, който до смрачаване се превърна в тежка лапавица. А нали бяха на открито, не смееха да палят огньове, та момчетата, двама по двама, лягаха допрени гръб о гръб да се топлят или по-право — да зъзнат заедно. Като минаваше да ги нагледа, Иларион дочу, когато един казваше с комична жалостивост:

— И като си помисля само, че преди точно една година бях на „Хранипо̀ле“…345 Бях по тънка кошуля и все ми беше горещо. Пък ядене, ядене…

По здрач излезе леден вятър — сякаш държан заключен някъде от Голям Сечко нарочно за този ден, — пресече лапавицата и заваля такъв сняг, гъст и на едри парцали, какъвто от години не бе виждан по тези места. На всички стана ясно, че тук, на голата Ветрила, бяха осъдени на вкочанясване. Тогава Стоил заповяда дружината да се спусне в ниското — към къшлите около Руен кладенец. Също и тук валеше сняг колкото искаш, но поне беше закътано, та можеше да се пали огън. Поразчистиха снега — само за два часа бе станал повече от една педя дебел! — и накладаха не един, а седем огъня. Сушаха се около тях, търсеха завет в къшлата на Паруш Дойнов, но как да се опазиш от този дяволски студ, дошъл така по никое време? Играха „на бъз“, на „прескочи кобила“, но само се запотиха и тогава студът започна да се усеща като ледени шишове… Несгода! Несгода и половина!

На всичко отгоре дойде и глад. Вулиите отдавна бяха празни: „вятърът се шири в тях“, мрачно се шегуваха момчетата. Изчакаха почти до сутринта с надежда, че ако дойдат четите от Котел и селата, навярно няма да са с празни ръце. Но часовете се търкаляха мъчително бавно един след друг, а никаква помощ отнийде не се появяваше. Към полунощ някои вече стенеха от глад, други безмълвно притискаха празните си стомаси с ръце, трети събаряха натрупания по шубраците сняг, късаха зелените листа и ги дъвчеха.

По това време Руско Жейнов издебна, когато Иларион се бе отдалечил настрана да се взира с надежда към Разбойна и Ветрила, приближи до него и без нито дума му подаде сухата горна коричка от филия хляб.

— Хапни, хапни, войводо — каза. — На тебе са нужни повече сили…

— А ти? — стрелнаха го светлите очи на Драгостинов. — Ти пък да не си преял?

Руско не издържа погледа на главния апостол, но излъга храбро:

— При мене се случи повече — заситих се.

Иларион поразмисли, пък взе в една ръка коричката, с другата прегърна момъка през раменете и така поеха назад към дружината.

— Има тук един, който е най-зле — каза, докато вървяха един до друг. — Още в Нейково го видях да моли за хляб. Нека помощта ти бъде за него.

И наистина подари сухия хлебец на един от ямболлиите, който бе започнал да повръща слуз и жлъч от глад.

— Вземи! — рече му. — Този жеравненец ти го подарява…

Човекът дори не поблагодари, а грабна коричката и на два залъка я погълна.

Като се разбра окончателно, че не могат да разчитат на хора и храна отвън, Стоил подбра няколко момчета от нейковчани, дето му се виждаха по-надеждни, и ги прати в селото им за храна. Всичко им заръча с опита на човек, зад когото имаше дълги години на нужда за хляб: откъде да минат по-незабелязано, как да вървят стъпка в стъпка, колко самуна да донесат, брашно за замесване да не забравят и тъй нататък.

Обещаха и заминаха. И пак започна непосилното чакане…

При Йоргаки чорбаджи имаше извънредно важен мющерия — толкова важен, че на несвикнал човек би било нужно доста време да се справи с нулите в числата, които се споменаваха в техния разговор. И въпреки всичко Йоргаки намери извинителна причина, за да отложи пазарлъка за някое време. Погледнато външно, причината беше, че дойде човек и го покани на неотложна сбирка в общината. Но кметът беше врял и кипял в общинските работи, та от вниманието му не убягнаха подробности, които мющерията навярно не забеляза. Например това, че събранието уж божем беше на общинарите, но се свикваше не в „канцелярията“, а в метоха към храма „Свети Димитър“ — ще рече малко необичайно, едва ли не тайнствено. И още: в посрещника на дома му поканата донесе не Маринчо, прислужникът в метоха, а Петраки Влахов, който държеше църковното кафене — пак белег на тайнственост, на заговорничество. И други такива факти — „фактове“, както казваха тогава — си отбеляза чорбаджията, та с разни усуквания, чалъма на които владееше отдавна, остави посетителят да поотпочине в гостната одая, а сам той, като наметна първата дреха, която му попадна под ръка, побърза за метоха.

Още като прекрачи в метоха и подозренията му се потвърдиха — абе наистина беше събрание на общинарите, ама по-бамбашка събрание: нито беше разгласено според обичая, нито присъствуваха всички, които по право имаха място тук. Нямаше ги например Русчо Миркович, Панайот Минков, Иванчо Желязков и изобщо онези, които поставяха народните работи над чорбаджийските си привилегии.

Йоргаки поздрави и още докато отиваше към едно празно място на миндерлика, подхвърли с тон на човек, който е свикнал да заповядва:

— Е, думайте, чорбаджилар. За такваз, хм, своеобразна сбирка сигур има сериозни причини…

Вместо отговор Стефан Саръиванов му подаде едно писмо.

— Какво? — присмя се кметът. — Глътнали сте си езиците, а?

— Като прочетеш това — каза Никола Задгорски, един от новите в общинския съвет, — също и ти ще си глътнеш езика, кмете.

Йоргаки погледна първо края на писмото. Подписите и печатите му бяха известни; вярно, тези жеравненски чорбаджии като Глуханека и другите не можеха да делят мегдан със сливенските, на подбив ги наричаха чобани, но те бяха таквиз чобани, стадата на които се брояха не на хиляди, а на десетки хиляди. Едва сега Йоргаки зачете писмото и не повярва на очите си. И кръвта се дръпна от лицето му.

— Истина ли са тези безобразия? — попита, преди още да е стигнал края на писмото. — Ами че това е… това е…

— Истина е от игла до конец — рече Андонаки Икономов, друг от „новооглашените“ общинари. — Донесе ми го на ръка Петър хаджи Стефанов, ако го познаваш. Той сам, с очите си е видял всички тези безчинства. И разказва даже по-големи страхотии, отколкото са на книгата.

— И после?

— После — нищо. С писмото в ръка прешляпах до господина Гюлмязова и решихме да свикаме туй събрание. Таквоз, каквото го виждаш.

Йоргаки прочете още два пъти поред писмото. След това дълго и замислено се почесва по бузата, а накрая изпъшка:

— Тези хългазници ще ни запалят чергата. — Ако очакваше някой да му възрази, бе сгрешил — никой не се обади в отговор. — Вие сте имали повече време да премислите — каза. — До какъв акъл стигнахте?

— Че ако не искаме да ни се запали чергата — произнесе за всичките Стефан Саръиванов, — има само един колай. За безобразията и пакостите в Балкана мютесарифът трябва да научи първом от нас. Тъй ще му покажем, че ние не сме от едно тесто с разните му там Стоиловци, Дели-Радевци и прочие.

— И това той сигур ще има предвид — добави Михалаки Гюлмязов, — когато ще съди вината на тогози и оногози.

Съветът не беше лош. Опитът на кмета му подсказваше, че тъй както никой не заслушва петела, ако кукурига след съмване, никой не признава и приноса на вестител, чиято новина отдавна се знае и от котките на града. Трябваше да се действува, и то без никакво отлагане.

— Още сега ще отида при Хайдар бей — надигна се от мястото си Йоргаки. — Вие, ако искате, изчакайте ме тук до ви кажа що сме приказвали и що сме решили. Ако не — аз ще намеря начин да ви известя.

И с тези думи напусна метоха. А само минути по-късно вече го въвеждаха в работната одая на Мехмед Хайдар бей.346

Мютесарифът навярно позна по изгледа му сериозността на работата, защото наруши правилата и не започна разговора с неизбежните кафета и чибуци. Седнал срещу него, Йоргаки чорбаджи първо му разказа за действията на тези „разни хайдамаци, събрани от кол и въже, дето се пишат бунтари“ и върлуват по селата на Стара планина, описа му и събитията в Жеравна, като особено наблегна на подпалването на конака и накрая (тъй като той всъщност повече и не знаеше) подаде писмото през масата. Мехмед Хайдар бей го изслуша, без изобщо да пророни звук, сетне прочете и писмото; много по-късно кметът щеше да си даде сметка, че беят прочете написаното на български писмо сам и без никакво затруднение, като изобщо не потърси преводач. После все така мълчаливо остави листа с подписите и печатите при другите книжа пред себе си. Като гадаеше възможния отговор на мютесарифа, Йоргаки допущаше две неща. Едното — че беят ще го удави в „аферим, чорбаджи“, „аферим на общинарите, вие доказахте, че сте верни поданици на падишаха“ и тъй нататък, и тъй нататък; другото — че пренебрегвайки задължителната за случая благодарност, управителят на санджака тозчас ще се разтърчи да вдига войската и полицията. Обаче не последва нищо от двете. Хайдар бей дълго, безкрайно дълго не отвори уста, нито спря поглед върху лицето на госта. А когато най-сетне проговори, произнесе следните непонятни думи:

— Какво пък, щом българи предават българи, един правоверен и при това мютесариф ли ще ги закриля?

После вцепенеността му отстъпи място на непривична за един мюсюлманин деятелност. Дрънна звънчето на масата си и повика мюдюрина. А когато Мустафа ага се яви пред него, заповедите му заплющяха като бич на звероукротител: тъй като бунтовниците от Жеравна са поели към Нейково и Котел, конницата начаса да се вдигне нататък, като горе в Балкана се раздели на две и заварди и двете села; също и таборът пешаци да престане да се излежава в къшлата и по ханищата, а като се раздели на бьолюци, да поеме на изток към Градец, а на запад към Демир капия и Агликина поляна; да се пратят заповеди на каймакамите в Айтос, Бургас, Карнобат и Твърдица да вдигнат башибозука и да образуват потери по вероятните пътища на комитите; тук, в Сливен, телялин да извести на правоверните, че могат да се очакват смутове — всеки да си гледа работата, но да е готов при пръв знак да се яви с оръжието си под знамето с полумесеца и звездата.

— Аз пък още сега ще съчиня подробен рапорт — завърши мютесарифът — и ще го съобщя по телеграфа на валията в Одрин, нека той да знае какви събития са се подхванали тук.

И с тези думи излезе от стаята. Дали бе много съсредоточен в работата или мисълта му вече редеше думите на доклада, ала той, вероятно несъзнателно (Йоргаки изобщо не можеше да допусне Хайдар бей да го е направил нарочно), пропусна да се сбогува с госта и да му поблагодари за помощта, както случаят го изискваше. Тъй като и Мустафа ага тръгна да изпълнява градушката от заповеди, кметът остана сам в работната одая на мютесарифа. Почака, почака, но никой не му обърна повече внимание. И като не му оставаше какво друго да направи, той подви опашка и си отиде. Каза го само пред себе си, но влезе в конака като аслан, пък си тръгна…

Постара се да прогони израза на разочарование от лицето си и се отби първо в метоха на „Свети Димитър“. Другите общинари си бяха отишли, чакаше само Андонаки Икономов. Йоргаки му разказа за срещата си с мютесарифа, но я описа така, както може би му се искаше тя да се състои, когато бързаше към конака — как Хайдар бей го притиснал до гърдите си, как се разсипал от благодарности за верноподаническата им служба към падишаха и как накрая заявил, че на българската община той има даже повече доверие, отколкото на мезлиша…

А като наприказва тези измислици, помоли — това всъщност означаваше: заповяда — Андонаки да обиколи по дюкяните и канторите на другите по-доверени общинари и да им предаде разказа му. Излязоха заедно от метоха, но при вратата се разделиха — Андонаки Икономов тръгна да изпълнява повелята му, докато кметът свърна към къщи.

Знаеше, че гостът с многото нули го чакаше в одаята за гости, но първо надзърна в собата на сина си Димитър. За добро или за лошо (той малко се страхуваше от остротата на дъщеря си) там беше и Тенинка и везеше нещо край прозореца. Без да се замисля за причините, Йоргаки се постара да си предаде по-величествен изглед. Той изобщо си беше висок, представителен, само едва-едва по-закръглен, отколкото му се полагаше, но сега почувствува нужда да разкрачи крака както си представяше, че би стоял пълководец по време на битка, изпъчи гърди, а между пръстите му — съвсем не по пълководчески — затракаха зърната от чист янтар на броеницата му.

Може би трябваше да започне по друг начин, но като не му дойде на ум, каза направо:

— Току-що идвам от Хайдар бей. И преди да се разделим така ме прегърна, само дето не ме размляска по бузите.

Димитър му хвърли изпитателен поглед над купчината тетрадки.

— Сигур е имал важно основание да го стори…

— Ами как не! — похвали се бащата. — Щом не от свойта си скапана полиция, а от мене научи, че някакви хайти са побили зелен байрак със златен лъв на връх Стара планина…

— Как?! — трепна синът. — Ти, един българин, ли се случи най-верноподаният слуга на султана, та побърза да съобщиш…

— Не „един българин“, а кметът на този цъфтящ град — поправи го строго и назидателно Йоргаки.

Стилияна захвърли везмото си и, без да произнесе нито една дума (както впрочем се държеше от години насам с баща си), излезе от стаята и така затръшна вратата, че по пода се посипа мазилка.

— Какво пък й става на тази? — искрено се почуди кметът.

— Навярно не й е приятно — сви рамене Димитър, — че баща й се е прегръщал и целувал с най-личния от турските властници в града…

Йоргаки поразмисли и за известно време се чуваше само потропването на броеницата му.

— Одеве излъгах — каза най-после. — Мислех, че ще ви е приятно да знаете, че баща ви… Пък то иначе беше точно обратното.

И той разказа за странните думи на Хайдар бей и за още по-чудноватото му пренебрежително поведение.

— Просто не можах да го разбера — завърши. — Трябваше да ми стори темане и да ми се поклони до земята, пък той…

— Не е никак трудно за разбиране, тате. — Димитър остави писалката си и се изправи. — Никой на този свят не уважава предателите. Дори и онзи, когото предателството ползува…

И с тези думи последва сестра си извън собата.

Може би цели пет минути Йоргаки не помръдна, а остана така прав посред стаята — да го видиш, ще си речеш, че е истукан, а не човек от плът и кръв. После издума една мръсна псувня на турски и, като се постара да си върне предишния величествен изглед, тръгна към мющерията с многото нули. Внезапно, както изобщо се менеше настроението му напоследък, се развесели. Защото под феса му се беше мярнала горе-долу такава мисъл: само да изкрънка една нищо и никаква нуличка в повече от мющерията, тя щеше да го обезщети за всичките му ядове днеска…

Градско чадо, след пелените и неизбежната бебешка рокличка Стефан бе отраснал изцяло в алафранга дрехи и с чепици на краката. Когато в Жеравна да поеме „лявото“ под зеления байрак на Стоил, „братовчедът“ Руско го бе посветил набързо в умението да се повиват навуща и да се притягат цървули (кой ще ти тръгне по балканите с панталон и половинки обуща?), но успехът му бе твърде половинчат: цървул като цървул, но и той си иска мурафета…

Като се срамуваше от неумението си, тази нощ Стефан се бе поотдалечил от огъня за поредната си схватка с навущата. С десния крак се справи криво-ляво добре, но левият тъй и не се поддаваше на овързване — или вълненият плат на навущата се скупчваше като буца при пръстите, или петата ще остане почти гола, или вървите…

Още се бореше с навущата, когато до ушите му достигна приглушена, ала люта препирня. Стефан промуши глава иззад снежния калпак на близкия храст и надзърна. Пред очите на Иларион и Тихов там, до крайния от седемте огъня, Стоил бе спипал с две ръце за яката Дели Ради и го гълчеше полугласно, но без да пести острите като бръснач нападки:

— Предатели сте вие, жеравненци и нейковци. За едните този пусти сняг бе дар Божи, та се измъкнаха от дружината като пръдня из гащи. А твоите нейковци уж отидоха за хляб, пък останаха до фустите на майките си и на топло край баджите.

— Трябва да им се е случило нещо — оправдаваше се Ради Мухтаров. — Познавам ги до един, не са таквиз момчета.

— Случило, случило… Какво аджеба може да им се е случило?

— Знам ли? Ама този сняг до пояс малка пречка ли ти се види?…

Стоил не го пусна, а го тласна така, че възрастният мъж се отъркаля в снега. После нареди на Драгостинов и Тихов:

— Вдигнете дружината. До четвърт час тръгваме. — И натърти: — Към Нейково тръгваме. Ще изловя предателите и ще ги избеся на мегдана пред черквата — точно там, където даваха войнишка клетва. Нека е за назидание на онзи, комуто скимне да предателствува!

Стефан забеляза погледа, който Иларион и Георги Тихов си размениха. В него имаше много неща, които устата премълчаваше. Говореше той например, че един командир има по-важна работа, отколкото да мъсти на този или онзи, независимо с вина или без вина. И още: това отправяне към Нейково променяше самия план на въстанието. Ако щеш — и простия разум: трябваше да ударят към другите села, за да наберат войници, а не да бесят неколцина виновници. И преди всичко — да търсят хляб.

Такива и много други неизречени укори и несъгласия прочете Стефан. Сигурно имаше още, но не му стигна времето за тях — вече около къшлата на Паруш Дойнов се сипеха заповеди и цареше шетня като пред поход. За да не изостане от дружината, момъкът върза надве-натри навущата, които толкова му се съпротивляваха (по-късно той много, много щеше да съжалява за тази си небрежност!) и заедно с другите застана в редицата за поход. По заповед на войводата загасиха огньовете и потеглиха.

Поход ли? Никакъв поход не беше това, а цяло чистилище. Стоил, който, като най-як, бе излязъл начело да прави пъртина, още след половин час се усети плувнал в пот и задъхан като дунавски вапор. Какво чудо беше това, Боже мой? Зелени дървета, отрупани не с пло̀ден цвят, а с мокър и лепкав сняг, пък на земята под тях — преспа подир преспа… Как да не ти излезе душата по такъв път?

Крачиха, каквото крачиха, а на развиделяване от голия баир на Вятърница видяха пред себе си голямото и богато Нейково. Стоил вече приготвяше уста, за да раздели четата, та да ударят селото от две страни, когато зърна нещо, което го накара да се прихлупи по очи в поответия сняг на Вятърница — в окрайнината на Нейково се виждаха разпънати чадъри347 и сновяха хора в сините униформи и червените фесове на редовния низам.

— Предатели били нейковци, а? — произнесе до ухото му кречеталестият глас на Дели Ради. — Я виж какъв пръстен са свили агаларите около селото… Кълна се в Опашатия, те няма щиглец със зърно жито в клюна да пуснат, камо ли момчета със стотина хляба на гръб…

Говореше очевидната истина, разбира се. Но Стоил не беше човек, който да признае вина, още по малко — да поиска прошка за остра дума, или за несправедлива обида. Просто такъв му беше нравът. И като пропусна упрекът покрай себе си, той понечи да заповяда четата да се изтегли незабелязано наляво към дядо Парушевата къшла, когато откъм селото прозвучаха борозани и сините униформи се разшетаха като разбунен кошер — явно, също и войниците бяха забелязали приближилата чета.

Стоил беше човек без илюзии. Когато лежаха безгрижно под Куш-бунар и правеха кроежите за въстанието, беше много лесно да се реши: този проход ще се прегради, онази теснина ще се заварди, на еди-кое си място ще се вдигне табия… Сега обаче, когато под заповедите си я имаше, я нямаше петдесетина гладни и преуморени момчета, а насреща си — до триста души охранен и добре въоръжен аскер (той още не знаеше, че освен аскера се бе струпал и много башибозук, също и черкези на коне), нему хич и не мина през ума да се придържа към големите думи на разните предварителни планове, а се върна към старата, изпитана през вековете, хайдушка тактика: „Гонят ли те — беж!“ и „Бежанова майка не плаче, Стоянова плаче“. И затова без никакво умуване заповяда: четата да удари с всички сили към запад!…

— Стигнем ли Чатмата — казваше на всички войводата, — спасени сме!

Да, но лесно беше да се каже „четата да удари с всички сили“, ала какви сили имаше в чета, която от три дни гладуваше, пък и газеше сняг до над коленете!? На това отгоре и турците отсреща не се потриваха — редовна войска беше това, знаеше да изпълнява заповеди! — та без маене плъпнаха също на запад, за да отрежат пътя на бегълците. При това нито коремите им гуркаха от глад, нито олово беше налято в краката им… И стана така, че първото сражение се разви почти на открито — в безводната Тончова локва пред Кадън кория348.

Низамът започна стрелбата отдалече, но не особено точно — куршумите или сриваха снега от раззеленените редки дръвчета, или описваха причудливо преплетени линии по бялата пелена над земята.

— Не отвръщайте! — гръмотевично заповяда Стоил. — Нашите пушки няма да хвърлят до там. Закрийте се, кой зад каквото намери, и чакайте. Пък сетне — на месо!…

Викаше така Стоил и се мъчеше да влага в гласа си кураж и дързост, но сърцето му се бе изпълнило с едно чувство, което той отдавна бе забравил — жалост. Именно жал и мъка изпитваше войводата, защото знаеше: тези момчета, с такава възторженост тръгнали „за свобода или смърт юнашка“, бяха обречени. Да се биеха като Кралимарковци, те пак бяха осъдени на гибел — какво можеха да сторят със своите допотопни кремъклийки с вероятно вече навлажнени фишеци срещу модерните „шаспо“, „лефошета“ и „винчестери“349 на турците и срещу патроните им, които не се влияеха от времето и влагата? А броят на едните и на другите? В агитациите апостолите разправяха, че един българин се равнявал на десетмина гаджали, но тези насреща бяха обучена войска и дори да нямаха жертвоготовността и въодушевлението на въстаниците, на тяхна страна беше опитът, придобит от пруските, английските и френските офицери във войската на Абдул Азиза. Какво излизаше, дявол да го вземе? — Че щяха да се сбъднат думите на апостолите, които те си разменяха на четири очи: че повеждат народа не към победа, а на смърт. Но какво да каже той самият, Стоил, на чиято съвест щяха да тежат всички тези млади душѝ?

Докато едновременно премисляше тези неща, стреляше сам със своята кринка и ръководеше другите четници, войводата забеляза отляво едно тъмно петно, което бързо се придвижваше откъм северната страна на въстаниците. Замрежи очи с ръка и позна: беше черкезка конница — луда и в мир, пък в боя кръвожадна колкото сто глутници гладни вълци.

Стоил остави кринката на снега и сви шепи около устата:

— Слушай моята заповед — извика. — Тук оставаме за прикритие само аз, ти и ти. — „Ти и ти“ бяха Георги Тихов и Марин Димитров, залегнали зад надеждни укрития недалеч от него. — А ти, господин Иларионе, изтегли цялата останала чета нататък къде дърветата на Кадън кория. Ама никой да не обръща гръб на турчина, разбираш ли? Ще ги изтегляш с лице към низама: да хвърлят пушка и да изтичат назад… да хвърлят пушка и да изтичат назад… И все да залягват я зад дърво, я зад камък. Хайде!

— Ама… — започна Иларион Драгостинов, но войводата го сряза:

— Без „ама“, човече! Не видиш ли конницата ей там, вляво? Отрежат ли ни пътя, тук ще ни изтрепят до крак. Пък ако се докопаме до гората, там вече конник пет пари не чини. — И повтори: — Хайде!

Щом видя, че четата изпълнява заповедта му, тогава вдигна кринката, прицели се и дръпна спусъка. С удоволствие забеляза как един турчин със сърма по гърдите — трябва да беше забитин някакъв — се прегъна на две и пльосна по очи в снега. Съзря, че и Георги Тихов не се посрамваше — също и неговата бердана не биеше напразно. Не можеше да се каже същото за Марин — овлажнялата му пушка или не гръмваше, или да гръмнеше, изплюваше куршумите на няколко крачки.

Трябва да се бе зазяпал, защото един турчин се бе промъкнал отстрани и куршумът му удари бедрото на войводата. Раната не беше тежка, засегнато бе само месото, но за отмъщение Георги Тихов пръсна мозъка на стрелеца. Виж, по-лошо пострада Марин; него го раниха току до коляното и куршумът остана в крака. Стоил го научи как да извади куршума с върха на ножа си, а после, като се увери, че четата е вече в гъсталака на Кадън кория, заповяда и те тримата да се изтеглят, после веднага повика човека, който носеше илачите, за да намаже раната на Марин…

Вече трети час сражението не спираше. Конницата наистина остана да кръжи извън гората, но низамът връхлиташе като оси. Двете войски бяха толкова близо една до друга, че чуваха и заповедите, и псувните си. Само три пушки бяха равностойни на турските — Стоиловата, Георги-Тиховата и Иларионовата; всички останали или мълчаха, или издаваха звук като кучешки лай — дори и да слагаха сух и пресен барут на фаллите350, успехът — все този. Повече стреляха с револверите си, но и то беше май за парлама — оръжията, стара система, на такова разстояние не можеха да уцелят джамия, камо ли движещ се човек…

Приблизително по това време Руско забеляза, че Иларион Драгостинов действуваше съвсем непредпазливо; не се прикриваше, а стоеше прав и неподвижен до едно дърво и от там стреляше — истинска човешка мишена. Той извади револвера (беше го взел от ръката на един паднал другар) и като притичваше от дърво на дърво, стреляше срещу турците правеше го ачик и дръзко, та да привлече огъня им върху себе си. И успя: след всеки негов гърмеж турският огън така разтърсваше укритието му, че целият сняг от короната се изсипваше върху него. След третото или четвъртото гръмване той най-сетне приближи до боготворения човек, изтича лудешката последните петнадесетина крачки и с цялото си тяло се хвърли върху него, като го закри под себе си.

— Какво правите, господин Иларионе! — каза му укорно. — Стоите като нишан… Чудо е, дето не ви надупчиха досега…

— Благодаря ти, Руско — каза другият. — Не бях на себе си…

Не завърши. От мястото си видяха как Стоил изпусна пушката и се хвана за ръката. Но това не продължи дълго. Опитният войвода взе пак оръжието си и като прибягваше от дърво зад дърво, отиде към момчетата, разположени по-назад в гората. Тогава се разбра, че един турски куршум бе улучил големия пръст на ръката му; превърза се, но и с превръзката, и без нея, вече не можеше да си служи с оръжието. Ясно беше, че друг ще има в ръце тази хубава пушка. Руско изтича нататък, но закъсня — войводата я даде на Кондю Кавръков и му обясни как се зарежда тя и как се стреля с нея. Докато се връщаше пак напред, Руско зърна коленичил „братовчед“ си.

— Ударен ли си? — попита го загрижено.

— Не бе, Руско — отговори онзи. — Навущата ми не са в ред, та…

— Оправи ги как да е, джанъм. Като мине този пъкъл, аз ще ти ги вържа.

И продължи нататък към онзи, за когото с радост би дал живота си.

Кой знае защо, но по това време стрелбата намаля и подир малко почти напълно се прекрати. Някой подхвърли, че турците са спрели за своята йойле намазъ̀351 и това предположение като че не бе далеч от истината. Стоил не бе човекът, който да изпусне из ръцете си този подарък, и той използува затишието за прегрупиране на четата. Знамето, по-слабите момчета и онези, на които оръжието бе в най-лошо състояние, той отпрати далеч на запад; заповяда им да чакат чак към Кална Усоя и Демир капия, защото Дели Ради знаел там пещери, които „и сам Опашатият не може да открие“. А хората с по-добри пушки и с по-запазени сили изтегли на нови укрития — към Соук бунар и Харем бунар352 и ги разположи по такъв начин, че огънят им да покрива по-голямо пространство. Самият той вече не можеше да стреля, но остана с другите отпред, за да ръководи действията им.

— Ти пък какво правиш тука? — сопна се той по едно време. — Не чу ли, когато наредих да водиш хората към ония пещери…

Дели Ради, седнал зад стъблото на един бук, бавно извърна ъгловатото си лице към него.

— Чух те — каза. — Ама на̀ — нека да има тук и един нейковчанин. — И се присмя: — От ония, Стоиле, страхливците и предателите…

Стоил се поколеба, пък сви рамене и отмина нататък.

— Да можем да изкараме така до сумрак — каза той, когато спря при Иларион, — пък сетне, както е речено, „я камилата — я камиларя“.

Не довърши, когато стрелбата се поднови с предишната сила.

— Пестете патроните! — напомни войводата. — Няма да ни докарат сандъци с джепане. Хвърляйте куршум само на сигурно!…

Лошото беше, че до „я камилата — я камиларя“ имаше още бая̀ време. И точно тогава четата даде две скъпи жертви, които внесоха в нея повече покруса от всичко друго, преживяно в този кошмарен ден.

Първа дойде загубата на Георги Тихов. След като стреля известно време от мястото, определено му от Стоила, той притича по-близо до войводата, защото там, според собствените му думи на военен, имал повече поражаемо пространство. И наистина следващите му куршуми не само плашеха, но един след друг повалиха двамина от низамите. Но тогава възпитаникът на Одеското военно училище направи грешката да не се вслуша в опита на хайдушкия войвода. Вместо да сменя начесто укритието си, той продължи да стреля седешком иззад дървото, което си бе избрал. Турците усетиха, че именно оттам ги бие една пушка далеч по-добра от всички други. И по заповед на умен забитин или не — това никога не се разбра, — десетина войници дадоха общ залп към дървото. За нещастие Георги точно тогава надникна, за да избере следващата си жертва. И турските куршуми просто прерязаха слабините му. Момъкът — най-малката рожба на прочутата баба Тонка — се повали веднага на гръб. Едната му ръка продължи да стиска пушката, а другата трескаво разтърси джобовете, намери една „отровителна книжка“ и я натика в устата. Смъртта обаче не се нуждаеше от подпомагане, защото дойде бързо, толкова бързо, че зъбите не успяха да сдъвчат отровата и „отровителната книжка“ остана да се подава между устните.

Като видя смъртта на Георги, Стоил заповяда на момчетата:

— Идете му отрежете главата! Не бива поганците да се гаврят с нея…

Иларион обаче заплака и за пръв и единствен път отмени решението на войводата. Двамата с Васил Желчов се промъкнаха до убития. Апостолът затвори очите на другаря си, а после двамата с Васил взеха пушката и патроните му и все така невредими се прибраха назад.

А когато по линията на защитниците премина вестта за смъртта на Георги Тихов, последва нещо, което потресе и българи, и турци. Дели Ради хвърли ямурлука, нави ръкавите на бялата си риза и като стана на крака, със сабя в едната ръка и пищов в другата не затича, а бавно, прав и посвоему величествен, тръгна срещу турците.

— Елате, ваш’та мама агаларска!… — извика им. — Кълна се в Опашатия, че…

Никога не се разбра какво щеше да последва безсмислената му клетва — в него наведнъж се забиха толкова куршуми, че превърнаха снагата му в решето.

Така загина 55-годишният „старец“ Дели Ради, приятелят на Левски, за да остави името си завинаги безсмъртно!…

Небивала радост обхвана турците. Разбрали, че са убили „двама от баш комитите“, те побързаха да отрежат главите им. И това им се видя достатъчно, за да помислят, че бунтовниците нивга няма да се съвземат от преживяната загуба и сега им остава само да ги изловят като пилци. Но не — те се лъжеха! Стоил бе още там и, макар ранен, държеше в ръка битката. Берданата на Тихов даде на едного — случи се Руско Жейнов, — а на всички заповяда да стрелят толкова бързо, колкото смогват ръцете им. Повалиха няколко от развеселените низами. И докато смутът се пренесе в редиците на турците, последва нова негова повеля — никой повече да не гръмва и всички да се изтеглят, колкото се може по-безшумно нагоре към Ваково.

Подчиниха му се. И отново пролича опитът на войводата — групата се промъкна през гората и никой повече не пострада от турски куршум. Но нещастието дойде от друго — от неопитността на момчетата. В здрачевината на гората мнозина се изпогубиха. И горе-долу само половината от охранителите — докато беше жив, Георги Тихов ги наричаше ариергард — се съединиха с онези, които бяха пратени напред.

Едва там Руско Жейнов си спомни за „брат’чед“ си и за даденото обещание. С усилие се отдели от своя бог Иларион и потърси Стефан.

Но Стефан не беше между спасилите се…

Стефан не беше и между загиналите. Неговата съдба бе по-различна от съдбата на всички други въстаници. И участта му в този случай — за кой ли път в този ден? — се дължеше пак на пустите навуща.

Той чу навреме заповедта на войводата и тръгна да се изтегля точно така, както гласеше тя — едва ли не заднешком или поне без да изгубва из очи турците. Изведнъж се спъна толкова рязко, че не падна, а просто се сгромоляса. Не го заболя — под него имаше две педи сняг, — само пушката му отлетя няколко крачки настрана. Огледа се. И изпсува — беше си застъпал навоите на левия крак, та затуй земята сякаш се бе измъкнала изпод нозете му.

Трябва да е било яко дръпване, защото кракът му почти бе излязъл изпод навущата. Стефан приклекна — пак за кой ли път в този ден? — да огъне плата по правилата и да го стегне с тасмите. В същия момент се чу гръм — толкова силен, сякаш топ изгърмя покрай ухото му. Последва и силен тласък, който го прекатури настрана — беше куршум, разбира се, който не го уби само за това, защото се бе задиплил в кожите на празната му вулия. За зла или добра слука точно там се случи ръбът на една пропаст; тласнат от куршума, Стефан се свлече в пропастта, не успя да се задържи в редките шубраци и така тупна чак на дъното.

Може би бе загубил съзнание за известно време. Или поне не можеше да възстанови първите минути — или часове, един Бог знае — след падането. Когато се свести, дочу някъде високо гласове и шум от движение, човешко движение. Събра сили и извика:

— Помогнете!… Братя, помогнете!…

Но при падането трябва да си бе натъртил гърба, защото гласът му едва се чу — викането не бе по-силно от малко по-ясно шепнене. Загледа се нагоре. Нищо чудно, че въздухът не му достигаше — пропастта, в която беше паднал, може да имаше осемнайсет-двайсет аршина353; трябваше да благодари на снега, че изобщо е оцелял след такова сгромолясване в бездната!…

Той се заслуша в гласовете. Горе някой призоваваше:

— Чабук, чабук, чоджуклар. Чабук, бурайа!…354

За втори път Стефан събра всичките си сили и, като се влачеше по лакти и колена, се натика под един заснежен храст.

И отново загуби съзнание…355

По стъгдите и сокаците мина телялин и извести, че пред конака са изложени, побити на кол, няколко въстанически глави. Друг път подобно съобщение той го извикваше така, че ще речеш — наместникът на Пророка356 е благоволил да кондиса в конака; сега гласът му звучеше по-скоро вяло. Вяло посрещнаха новината и сливенци, само няколко рояка хлапетии от турските махали хукнаха към Машатлъка, и то не толкова, за да замерват главите с фъшкии и кал, колкото привлечени от чудновата вест, че от устата на единия убит стърчала някаква хартишка. Отрязана глава с хартишка в устата — това не беше сеир, които се случва всеки ден.

Така донасянето на първите глави в Сливен можеше да мине почти незабелязано, ако един, комуто това съвсем не бе работа, не се бе нагърбил доброволно да разпали духа на мюсюлманите — началника на пощата Хасан бей. То затъ̀ такъв му бе характерът, див и необуздан, но в случая надмина себе си. Навярно озлобен, че „трофеите“ не предизвикаха обичайния интерес, той твърде добре издебна времето, за да отиде в държавната фабрика — точно в края на работния ден, когато войниците, които работеха тук, напущаха. Те изобщо си бяха събрани от кол и въже — повечето бяха пратени като наказание за различни престъпления, — но и Хасан бей им дръпна такова слово, че подпали най-дивашките инстинкти в тях; по-късно се приказваше, че никой имам не би го сторил по-добре от него, пощаджията. Тъй или иначе Хасан бей успя: войниците-работници забравиха умората си, от очите им заизтича жесток блясък, в ръцете им лъснаха закривените остриета на ятагани и като нададоха неясен рев „В името на аллаха!“, тези стотина мъже хукнаха презглава надолу към града и захванаха отдавна невиждана сеч. Изобщо не питаха кой какъв е — стига да беше в български дрехи (но пострадаха и доста турци), до десетина ятагана се стоварваха едновременно върху нещастната жертва и захващаше сеч, сеч, докато от човека оставаше нещо средно между кайма и пихтия.

Градът писна, българи и турци побягнаха във всички посоки, кепенци се спущаха с трясък, врати се залостваха, надигна се такъв плач и вой, който отекна от Хамам баир на юг до Гаговец на север. А „хаврикаджиите“ продължаваха да се изливат по улиците, сечаха с ятаганите, опиваха се и подлудяваха от вида и миризмата на кръвта и още повече озверяваха, още повече се ожесточаваха…357

… Случаят бе пожелал точно в този кошмарен и кървав следобед Михаил П. Икономов да отиде по училищни работи чак нагоре, в Ра̀ковската махала. А Ра̀ковската махала — тя в горния си край опираше не в друго, а в държавната фабрика, която българите сливналии още свързваха с името на Добри Желязков. Учителят дочу неистовите крясъци на настървените за клане войници, отдалече зърна и размаханите над главите ятагани. Икономов бе живял достатъчно в падишаховия „рай“, та не си направи илюзии за онова, което ставаше и което имаше да става. И като заряза работата, пое надолу към Гюр чешма и Дели Балта; пое с привидно спокойствие и достолепно, както подобаваше на един учител, но събитията го изпревариха и подгониха — още не беше видял първите къщи на Мангърската махала, когато зад него вратата на фабриката се отвори с трясък и от нея с варварски рев заизтича яростно множество с гладни за човешка плът ятагани. Михаил Икономов си даде сметка, че срещу тази сган от първобитни зверове не можеше да се въздействува нито с приказки, нито с убеждение — на спасение можеше да се разчита само от бързи крака и залостена порта.

Дойде му на ум да свърне наляво, където беше къщата на Добри Чинтулов. Отказа се — прецени, че по-пъргавите турци щяха да му отрежат пътя за нататък. Сви тогава по непозната улица надясно. Опита една врата — беше заключена. Следващата също не се отвори. На третата той заудря с пестници, но ако изобщо имаше човек зад нея, предпочете собствената си сигурност и се спотаи. А освирепелите турци вече приближаваха; учителят навярно си въобразяваше, но имаше чувството, сякаш усещаше гнилия им дъх на врата си. Като съзнаваше безпомощността си, той продължи да тича, а сам не знаеше на какво се надяваше — преследвачите да се откажат или да се добере до спасителното подножие на Бармука. И точно в този момент на надвисналата над врата му гибел, стана истинско чудо, каквото навярно бива само в детските приказки: една порта се открехна, женска ръка се протегна в пролуката, хвана го за ръкава и с рязко движение го дръпна в двора. Жената не се занима повече с него, а с всичката бързина, на която беше способна, се залови да залоства вратата. Но дали от припряност или от смущение, не успяваше. Сега беше ред на Михаил П. Икономов да й помогне. Той взе напречната греда и се опита да я промуши в отсрещния отвор. Нещо обаче не сполучваше, краят на гредата не попадаше на мястото си. А навън вече се чуваше тропотът на подивелите войници — само да напънеха портата и…

Учителят и жената не продължиха опитите си да запречат гредата, а с все сили затиснаха портата. И ръцете им се срещнаха… Икономов извърна очи и зяпна изумено — онази, която бе спасила живота му, бе Яна, Яна Боянова!… Той не отпусна ръката й, пък и тя не направи усилие да я измъкне изпод неговата, само поруменя така, сякаш още миг и лицето й щеше да лумне в пламък. Навярно не беше напълно на себе си и учителят, понеже нему, френски възпитаник, не дойде на устата най-простичка дума за благодарност…

Безразборните стъпки, крясъците и гнусните псувни навънка отминаха, но двамата продължаваха да стоят ръка в ръка. Колко време — никога не узнаха. А после зад тях се чу предупредително покашляне. Михаил Икономов хвърли поглед през рамо. Неусетно за него и Яна откъм къщата бяха приближили баща й Боян Боянов и братчето й Ангел. Секунда или две Икономов трескаво размисли как да постъпи и — може би точно по наследство от французите — реши да придаде шеговит оттенък на думите си:

— В Европа, господин Боянов — рече, — е прието да се казва, че когато един мъж иска да се ожени за избраницата си, отива да поиска ръката й от нейните родители. Е, виждате, ръката аз получих… макари при съвсем, хм, трагични и във всички случаи нелюбовни обстоятелства. И сега ми остава само да моля за вашата и на госпожа Райна благословия.

Боян Боянов се премести от крак на крак: също и той бе неподготвен за необичайността и на момента, и на предложението.

— Към вас изпитвам най-дълбоко уважение, господин Икономов — успя най-сетне да произнесе. — Ала не смятате ли, че трябва да попитаме и — как го казахте? — избраницата?

Неочаквано се намеси малкият Ангел. Той изхихика, после подхвърли с глас, който все още преливаше от дебел мъжки в писклив детски:

— Какво ще я питаш бе, тате? Ами че не видиш ли — то още малко и от нашата Яна ще остане само едно мазно петно… Цялата работа си е беллѝ…

Колкото и да беше глупаво и неподходящо по време, но у Икономов се пробуди учителят:

— Не „белли“, а „ясно“ — поправи го наставнически. — Няма защо да използуваме разни агаларски думи, когато си имаме за същото хубави наши, български.

Нелепостта на тази поправка се оказа онази спасителна капка лекарство, която мигом отне напрежението. Всички прихнаха в смях — може би по-трескав, отколкото би бил при други подобни случаи.

Боян Боянов взе напречната греда и в неговите ръце тя стана послушна и веднага се намести в отвора си. После направи широк жест към ниската, но приветлива и светеща от чистота къща в дъното на двора:

— Е, няма как — каза. — То се видя, че ще се пие сладка ракия по никое време.

Не беше много сигурно, но може би Хюсеин бей за пръв път в петнадесетинагодишния си престой в Сливен обличаше парадната си униформа на миралай от армията на Абдул Азиз хан Първи. Във всички случаи мютесарифът за пръв път го видя с всичките му там сърми по куртката, еполети на раменете и прочие.

— Готов съм да вържа бас, бей — каза смеешком Мехмед Хайдар, докато го настаняваше срещу себе си, — че мога да позная какво те води в този утринен час при мене.

— Отказвам баса, мютесариф ефенди — поклати глава потурченият арменец. — Всеки честен човек — а ти безспорно си един от тях — ще се сети, че след събития като снощните за мен има само един изход: оставката ми като управител на фабриката.

Той извади от вътрешния си джоб един лист, разгъна го и го положи на масата пред мютесарифа. Хайдар бей едва-едва хвърли поглед на написаното, после потърси очите на миралая:

— Беше нещо позорно, наистина. Позорно не само за фабриката и за нейния управител (макар че именно той няма никаква вина за случилото се!), но и за цялата империя. И все пак една оставка не е ли малко — как да кажа? — крайна мярка, бей?

— Въпрос на разбиране…

— Точно разбирането ти бих искал да науча.

— Обещавам да ти го кажа веднага, щом като одобриш писмено молбата ми.

В отговор Мехмед Хайдар бей взе перодръжката, натопи я в мастилницата и завъртя няколко драскулки върху молбата.

— От този момент фабриката е без управител — продума замислено, докато оставяше перодръжката. — Защо?

Хюсеин бей взе молбата си, видя написаното от мютесарифа, сгъна и прибра листа пак във вътрешния си джоб.

— Нещата се свеждат до… Нещата се свеждат до…

— Ако ще ти бъде по-лесно, кажи го на български, бей — предложи Хайдар и другият зяпна от удивление — не можеше да допусне, че мютесарифът така съвършено владее българския език.

— Наистина за онова, което исках да изразя, липсват думи в турския — също на български каза Хюсеин. — Впрочем няма и чисто български, но поне ги използуват в чуждици. И така, нещата за мен се свеждат до морално-етичния въпрос. Или, ако няма да прозвучи префърцунено, до философията на въпроса.

— Продължете, бей. Слушам ви с интерес.

— За мен индустрията не е само накатаване на топове плат. Индустрията — това е част от утрешния ден на човечеството, в което ще има много красота, много добро, много… Нека не изреждам: всичко хубаво ще бъде много. Индустрията ще спомага за възвишаване на човека, мютесариф ефенди. Както една красива картина. Или, както корабите, които вече не разчитат на прищевките на вятъра, а впрягат па̀рата, за да преодоляват моретата и океаните. Или както музиката. Или както братята Монголфие, които с техния балон за пръв път приобщиха човека към птиците — мечтата на хората от Дедал до днес. Или както треновете. Или…

— Защо ми разказвате всичко това, бей?

— За да изтъкна, че красотата и доброто на утрешния ден на човечеството може да се постигне само от човеци. Ако в един оркестър от сто човеци, които музиката е приближила до Бога, поставиш само един вълк, който да вие като в гората, всичко ще се развали. И слушателите няма да се приближат, а ще се отдалечат от съвършенството. А представяш ли си какво би се получило, ако и стоте биха били способни да захвърлят инструментите си, да извадят ятаганите и калъчите и да тръгнат да колят наред познати и непознати. — Хюсеин се почеса механично по къдравата черна брада. — Когато вярвах, че с индустрията също служа на красотата, доброто и съвършенството, аз имах илюзията, че ръководя сто музиканти, на които Бог е дарил по искрица от своята светлина.

Ново мълчание, по-дълго от предишното.

— Разбирам — каза Мехмед Хайдар бей. — Допущам, че на ваше място и аз бих разсъждавал по съвсем същия начин. Но във всички случаи нито ще ви разубеждавам, нито ще ви моля да си оттеглите молбата. Случи се, че вчерашната сган я видях. И се засрамих, че и тя се води към човешкия род. А няма право да се причисли дори към зверовете. Защото звярът убива, за да се наяде, и после бездействува или се радва на слънцето. Поне аз не зная звяр, който да убива заради самото убиване. Да, няма да ви спирам, бей. Само искам да знаете, че петнадесет хиляди сливналии ще изпитват мъка по вас.

Хюсеин бей го изгледа с изненада. Всичко в лицето му — ситно къдравата черна брада, гърбавият нос, ослепително белите зъби — сякаш се бе превърнало в една голяма въпросителна.

— Как ги пресметнахте точно тези петнадесет хиляди, бей ефенди?

Хайдар бей беше видимо доволен от изненадата, която предизвика.

— Наскоро четох пътеписа на някой си Хохщетер, австриец. Минал насам преди седем-осем години. Не помня точните цифри, но така са останали в главата ми: че Сливен има двадесет хиляди жители, от които трите четвърти са българи. Останалата сметка е проста, нали358?

Хюсеин го поздрави с комично темане.

— Аз пък ще съжалявам за петнадесет хиляди и един сливналии — каза. — Разбира се, че имам предвид вас, Хайдар бей. И повярвайте, не е евтино ласкателство. Наистина ще съжалявам винаги за вас. И за още нещо. Винаги съм имал чувството, че ние с вас имаме да си кажем много повече неща, обаче… Да, просто се разминахме. И изпитвам съжаление за това.

Хайдар му отговори с темане, като се опитваше да наподоби неговото отпреди малко — едновременно шеговито и сърдечно.

— Наистина ли няма в Сливен други турци, за които да съжалите някой път, бей?

— Всъщност има още един, но вероятно не го познавате, не е от вашата черга. Нарича се Юмер ефенди, табак и средна ръка прекупвач на кожи от махалата Айше Хатун. Не мога да си представя, че каквото и да би се случило, той, Юмер, би тръгнал да коли с моите главорези.

— Може да ви изненадам, но познавам Юмер ефенди и също го ценя. Я се опитайте да изровите от мисълта си и някой друг правоверен, бей!

— Изненадата ще остане за вас, но ще отнеса добър спомен и за Халис бей. Непрокопсан, вярно, но човек. Непрокопсаните станаха много под слънцето, докато ужасно намаля броят, на онези, които заслужават името човек. А Халис е човек, повярвайте ми.

Този път Хайдар бей нито потвърди, нито отрече.

— Ще ви устроим ли едно пищно изпращане в „Газиното“, бей?

— Не, напротив. Сбогувам се само с вас и с хазяите си. А иначе, ще се измъкна от Сливен среднощи, както е думата, по чорапи.

— Защо?

Преди да отговори, Хюсеин бей го изгледа продължително.

— Ще бъде ли истинска веселба, мютесариф ефенди, щом на две крачки от трапезата присъствува тази украса с коловете и главите, които все едно ни връщат в средновековието?

— А мигар ние сме излезли от него, Хюсеин бей?

Миралаят не каза нищо и стана да се сбогува. За негова изненада Хайдар бей не само също се изправи на крака, но и му подаде ръка по европейски, не се задоволи с анадолско темане.

Не беше ясновидка, но с безпогрешна яснота разбираше всичко онова, което ставаше сега в просторните сараи на Ружди бей, и другото, което подир малко щеше да стане. Едното тя отгатваше по шумовете, които долитаха от двете къщи, от шетнята на слугите в дама, от дрънкането на силяхлъците, изобщо от оживлението, което по някакъв непонятен начин преминаваше през стените и достигаше до нейната лична соба в харемлъка. А увереността за другото Пройна получаваше от собственото си решение. Защото се познаваше и знаеше, че реши ли нещо, ще го постигне, пък ако ще светът да се срине…

Не беше ясновидка старата Пройна, но четеше като в книга сегашното и бъдещото. И знаеше, че сега бе неин ред да се намеси в реда на възнамереното от съдбата. Но не помръдваше и седеше така неподвижно с ръце, сплетени на скута: ех, също и тя имаше сърце човешко, та все се надяваше, че в последния момент Провидението все пак може да промени предначертаното. И собствената й орис заедно с него. Но не — конете вече цвилеха, оседлани, навън, очевидно на Всевишния и този път щеше да му се досвиди да стори чудото. Жената въздъхна дълбоко и полека се изправи. Извади от пазвата си пиринченото кръстче и с вяра и упование притисна устни о него. После разтърси глава и си наложи да прогони размекването, което бе обхванало душата й. И пак се превърна в онази Пройна, дъщеря на отец Харалампий, която хората познаваха — желязната, непреклонната, която можеш да пречупиш, но не и да огънеш.

Ако някой я зърнеше с каква твърда крачка преминава през одаите и хаетите, никога не би му минало през ум, че същата тази жена само преди минути се бе молила Бог да промени пътя на съдбата и да й спести чашата с отрова. Тази беше другата Пройна, за която се говореше, че дори ако слага глава на дръвника на палача, пак ще си свирка с уста, и то не каква да е, а например обичната й:

Докато стъпваше така курназ-курназ, жената изведнъж зърна нещо, което я порази не толкова със същината си, колкото с несъответствието с цялата околна залисия — Хасан, нейният любимец Хасан, се бе сгушил в единия ъгъл на кьошка с книга на коленете и четеше ли, четеше, сякаш ушите му бяха глухи за дрънкането на оръжията, за пръхтенето на жребците по двора, за измекярите, които търчаха насам-натам като невестулки. Пройна се поколеба, пък свърна към марангозания кьошк:

— Какво? — попита внука си. — Четеш, а?

Той извърна към нея хубавото си лице, усмихна й се и от тази усмивка сякаш самото слънце влезе в къщата на Юксел бей:

— Няма да повярваш, бабо, ала на тавана намерих една приказна, невероятна книга. От Сади359. Просто не съм на себе си. Не знаех, че върху хартията може да има не само хесапи или ирадета, а и такива възвишени стихове, които заклеймяват робията и онези, които я налагат с камшик в ръка. Това е друг свят, бабо, светът на Сади…

Старата жена отначало го изслуша разсеяно, но после си рече: кой знае, може би точно такъв човек й трябва сега, когото стиховете на Сади са вдъхновили против тираните и тиранията. И каза:

— Остави за малко книгата и ела с мене. Имам да говоря с баща ти и с чичо ти. Ще ми се да чуя и твоята дума…

Двамата близнаци се намираха в селямлъка на Руфи Сезгин. Бяха напълно приготвени като за поход и в момента тъкмо опасваха силяхлъците. Когато я видяха да влиза, те се подвоумиха за секунда, пък оставиха настрана кожените пояси с натрупаните по тях пищови и ятагани.

Майката сложи ръце на кръста и ги изгледа един по един:

— Чини ми се, че се стягате за нейде — каза на български.

Близнаците се спогледаха и Юксел, по-умният от двамата, отговори, като придаваше на гласа си оттенък на делничност:

— Така е, мале. Излизаме за три-четири дни.

— Колко силях сте приготвили… Сигур отивате на лов?

Руфи Сезгин не усети капана в думите й и изтърси направо:

— Позна, мале. На лов. На лов за девлет-душмани…

Тя не повиши глас, запази привидното си спокойствие.

— Дочувах и аз, че имало някакви комити в Балкана. Ама не разбойници, а борци за свобода. Точно така, „Свобода или смърт“ пишело на байрака им, тъй стигна до ушите ми. Вярно ли е, момчета?

— Може да пише, каквото си ще — с привидно нехайство свирамене Юксел. — Дори стихове от Корана нека да пише. Важното е не какво пише на байрака ти, а какво вършиш. Пък те не крият, че са тръгнали да се бият против падишаха. И изобщо против царщината ни.

— Че как ще се борят за свобода — неочаквано се обади Хасан, — без да воюват против падишаха и неговите закони?

Пройна с кимване му поблагодари за помощта, но не се отплесна по тази линия, а се задържа в другата, която за нея изглеждаше по-важна.

— А случайно да сте чули кой предвожда тези девлет-душмани?

За втори път Руфи Сезгин не усети клопката:

— Един, с когото имаме стари сметки за уреждане, мале. Наспроти каквото пише на байрака му. Стоил. Стоил от Инджекьой. Дължим му разплата, мале, и ако сме истински мюсюлмани и достойни синове на Ружди бей, този път няма да му останем борчлии.

— Борчлии сте му, вярно е — каза тя. — Но му дължите не разплата, а живота си. И на колене в краката му сте се клели, че…

Юксел прекрачи към нея и ласкаво улови раменете й.

— Мале, мале — прикани я, — хайде да не се връщаме към стари бивалици и небивалици. Иначе ще стигнем до „Мара, бяла българко“, че и до бягството на Пророка в Медина. Хайде да не живеем с миналото, казвам, ами да останем с два крака тук, в днешния ден.

Тя полека освободи рамото си — усети, че тази близост я размекваше.

— И какъв е той, днешният ден? — попита.

— Делничен. Ден, в който чифчията тръгва с ралото към къра, а занаятчията с алеатите — към дюкяна си.

— А вие, момчета? Вие от чифчиите ли сте или от занаятчиите?

— Ние сме само войници на падишаха, мале. Дойде буюрнаме от мютесарифа на сливенския санджак. Донесе го в Твърдица лично Осман бьолюкбаши, заместника на Али Байрактар Топчи: който е способен да носи оръжие, да тръгне подир Осман на голяма потеря в Балкана.

— И вие — няма как, — се подчинявате, тъй, нали? — В отговор Юксел разпери безпомощно ръце: дълг, мале, нали виждаш… — Щяхте ли да се подчините — продължи безмилостно Пройна, — ако заповедта на мютесарифа беше да отрежете главата на майка си и да я пратите в Сливен? Дали побита на кол, дали в делва с мед — все тая. Щяхте ли да се подчините, питам?

— Нямаш право да питаш така, мале. Никой никому не би издал буюрнаме да посегне на собствената си майка.

— А, че защо? — не спря да напада тя. — При туй майка ви е гяурка.

— Отново те моля да не говориш така, мале. Ами че ние сме обща кръв…

— Поне половината от кръвта ви е обща със Стоиловата — напомни тя. — При това не мен, а нему сте давали клетва не само да не посягате на българин, а закрила срещу всяка неправда да му бъдете.

Юксел почувствува, че спорът се обръщаше срещу него и брат му. И побърза да го върне там, където силата беше на тяхна страна.

— Войникът няма право да разсъждава, мале. Нито да избира. На войника е дадено само едно: да се подчинява и толкоз.

Старицата поразмисли върху думите му и се обърна към внука си:

— А ти бе? — рече му с нещо като привидно сопване. — Ти не си ли мъж и войник? Буюрнамето на мютесарифа не важи ли за тебе?

— Първо, не е буюрнаме, а само покана — отговори младежът. — С ушите си чух телялина: комуто от правоверните се иска да реже душмански глави, нека тръгне след Осман бьолюкбаши към Демир капия.

— Щом има първо, сигур ще има и второ — присмя му се пресилено Юксел.

— Има и второ, и трето, тате. Вече съм ти казвал, че аз съм правоверен и от душа, а не за да се харесам на тогова или оногова, смятам нашата вяра по-добра и по-истинска от всички други. Но по кръв аз се смятам по-близо до българите, също и това го знаеш. И както ти не би посегнал на баба поради общата ви кръв, тъй и Стоил ми е брат по кръв. Пък и не гледам на него като на душманин. Човекът не ламти за богатство или за царщина, иска само свободата си — сиреч онова, което е свещено право на всяко живо същество.

— Това, последното, беше третото, нали? — подметна бащата.

— Не. Третото е клетвата ви, тате. Твоята клетва и чичовата. Вие с метани и сълзи се измолихте от този човек, клехте му се да не вдигате ръка на християнин, пък сега се готвите да стъпчете с крака клетвата си. Аз не желая върху челото ми да има дамга на клетвопрестъпник, тате.

Обикновено по-умният и по-устат Юксел в този случай не намери какво да възрази. Затова пък Руфи Сезгин отряза изкъсо:

— Не сме на пазар, стига приказки. Докато се наддумвате, потерята вече ще е превалила Градището и Кутра360. Нека да се върнем по живо, по здраво, тогаз ще си довършите приказката. Хайде!

— Още само една дума — спря го с повелително вдигната ръка майка му. — Когато да измоля живота ви от Стоил, аз дадох дума, че от тогава насетне ще отговарям за делата ви. Също и тази клетва ли ще презрете бе, момчета? При туй след като познавате нрава на майка си?

— Даде дума, така беше, мале — каза Юксел. — А ние ти даваме дума, когато се върнем, да се гордееш с нас. Като майка на всеки правоверен, който не се е посрамил под свещеното знаме на Пророка.

С тези думи двамата братя запасаха силяхлъците си, поклониха се по посока на майка си (не се опитаха да й целунат ръка — знаеха, че щеше да им откаже десницата си) и излязоха навън, където сеизите едва удържаха буйните им атове.

Пройна и Хасан ги погледаха от прозореца, докато препуснаха през широко отворената порта на двора. Когато се закриха от очите им, старата жена с решителна крачка се отправи към една от многобройните соби на големия Руждибейов сарай. Внукът й я последва.

— Защо дойде точно тук, бабо? — попита красивият момък.

— Подгони ме спомен, момчето ми. Когато преди почти половин век дядо ти ме открадна, най-напред тука ме запря. А сега остави ме, сине. Остави ме насаме с миналото… — А когато той вече беше до вратата, го застигна и благословията й: — И нека Бог да те пази!…

Когато остана сама, дълго, много дълго не помръдна, само устните й издаваха, че редяха думите на някаква молитва. После се прекръсти набожно и отново целуна кръстчето, провесено на шията й.

Като свърши и това, Пройна със спокойни движения върза едно въже на горната кука на прозореца.

И се обеси…

Събуди се от кучешки студ — все едно, че хиляди ледени игли боцкаха едновременно гърба му. Стефан се опита да се позагъне в останките на ямурлука си, но от движението върху лицето му се изсипа купчина заледен сняг, който окончателно го разсъни. Момъкът отвори очи, огледа се и… не видя нищо. „Господи! — рече си. — Да не съм ослепял?!“ Слава на Бога, не беше сляп и очите му постепенно попривикнаха. Беше гъст здрач, почти нощ, пък Стефан бе натикал главата си под един шубрак, та затова съвсем му мраченееше пред очите. Претърколи се по гръб и едва сега видя, че е на дъното на една тясна и дълбока пропаст; поради снега изглеждаше така, сякаш е между две бели полуоткрехнати страници на гигантска книга, в която тук-там стърчеше по някое дръвче или храст и издаваха, че „книгата“ — това беше планинска теснина с две почти отвесни стръмнини от ляво и дясно.

Вечер ли беше или сутрин? Колкото и да търсеше някакви белези, Стефан не откри отговора. Но напрягането над тази задача разбуди и ума му, та той постепенно се насили да възстанови всичките страхотии на изминалия ден — като се започне от проклетите навуща, които му се опряха в арнаутските колиби при Руен кладенец, премине се през лютите битки на Околчеста поляна, Харем бунар и Соук-бунар, та се стигне чак до пропадането му в пропастта.

Междувременно се върна и гладът — онзи дяволски глад, който вече втори ден го мъчеше. Както лежеше по гръб, младият човек измъкна изпод хълбока си вулията и с надежда порови пръсти из нея. Единственото, което намери, беше поразплескан куршум с навита тел на по-острата му част; едва сега Стефан разбра какъв е бил онзи удар, който го бе преметнал в пропастта. Намери сили да изкриви устни в нещо като усмивка и да целуне кожената торба — на нея той дължеше, че го бе спасила от теллията куршум… Но иначе — нищо; нито трошица даже, колкото да се рече, че е сложил нещо в стомаха си…

Тези занимания му отнеха доста време, може би цял час. Стефан нямаше часовник, но прецени за времето от промяната на светлината. Малко, но все пак просветля и това даде отговор на предишния му въпрос: беше сутрин, а не вечер. От тук пък дойде отговор и на един незададен въпрос: в несвяст или в сън той бе изкарал на дъното на пропастта цяла една нощ!…

Изчака да се развидели още малко, като напъваше слуха си до крайност. Не чу никакъв глас — нито на български, нито на турски. И да имаше още въстаници и войска, те трябва да бяха дявол знае къде на запад към Кипилово и Стара река361. Значи, вече можеше да помисли за спасението си.

Като си помагаше с ръце, Стефан стана, но веднага се повали отново — левият му крак не го държеше. Погледна го. От плата на навущата, създал му толкова пакости, нямаше и следа, кракът бе само в един мръсносив („бившобял“, нарече го Стефан) чорап с толкова големи дупки на петата и пръстите, че само с въображение можеше да се нарече още чорап… „Измръзнал е! — помисли младият човек. — Цялата нощ е изкарал така гол в снега и леда и…“ Беше чувал, че в такива случаи е добре да се разтрие измръзналото. Опита се да го направи с парцалите на ямурлука, но никаква промяна не постигна. „Нищо — окуражи се момъкът. — Като повървя, ще се затопли от само себе си.“

Да повърви, но къде сред тези почти отвесни урви? Опита се да изкачи лявата, но надали преодоля и един човешки бой и се срина отново на дъното — как се катери човек без сила в мишците и на един крак? Щом стигна до тази мисъл, той отчупи един клон, за да се подпира криво-ляво на него и — куцук-куцук! — тръгна по дължината на дъното на пропастта. Случва се и късмет в нещастието! Отправил се бе напосоки, пък се оказа, че е „хванал“ верния път — след около двеста крачки (те му отнеха повече от час) Стефан се озова на открито. Нещо повече — тук видя, че нощес облаците са се поразкъсали (навярно затуй е бил дяволският студ!) и слънцето, червено и сякаш също мръзнещо, надничаше от пролуките.

Стефан приседна, пътят по дъното на бездната му бе отнел малкото силици. И се замисли: какво, за Бога, следваше да направи нататък? Споменът за току-що извървения път в теснината му подсказа първото решение — трябваше да избие из главата си всяка мисъл да настигне дружината. Второто дойде като последица на първото — единствената му възможност беше да удари на юг с надежда да се докопа до Сливен, до спасението.

Когато понадви умората си, той прецени по слънцето накъде беше юг и пое нататък. „Пое“ е доста силно казано — той изкуцука стотина крачки (левия си крак усещаше като чукан, дори не можеше да се подпира на него) и този път не седна, а се просна по гръб, за да събере душата си. Тогава отново го сви стомахът; не му пригладня, а гладът именно го сви, преви го на две. Стефан разчисти снега от един близък храст и със стръв, каквато не бе допущал за себе си, започна да къса от зелените листенца и да ги тика в устата си или още по-точно — през устата направо в гърлото. Навярно не бе улучил подходящо растение, понеже почти веднага болките се удвоиха и той повърна; повърна несдъвканите листа и заедно с тях някаква жълтеникава течност — откъде ли пък се бе взела тя?

Стефан отново изчака да се поуспокои и тъй като захвана да го мъчи и жажда, „наяде“ се със сняг. Вече не се опитваше да върви, а направо залази: на лакти и на дясно коляно, а левият му крак се влачеше някъде по-назад. Умори се така, че му идеше да умре, но призова на помощ цялата си воля („силдаровския инат“, щеше да казва по-късно) и се влачеше — по-скоро като пребито куче, отколкото като червей. Затъпя напълно, престана и да мисли — всичко, което в изтощеното му тяло още можеше да се нарече „сила“, той го превръщаше в движение. Първо левият лакът напред. После дясното коляно. След него десният лакът. Усилие — и тялото, а заедно с него и неподвижния крак отзад, се примъкваше една крачка на юг. Пак левият лакът… И все така, и все така — движение, а не размисъл. И слава на Бога Саваота, че му просветля умът поне за едно — че подир пладне слънцето идваше вече отдясно, а не отляво. Иначе може би щеше да открие собствената си диря…

И още два проблясъка има̀ разсъдъкът му — почти по едно и също време, но два. Когато разбра, че вече няма сили да изнесе дори и само левия си лакът, в далечината му се мярна едно очертание, което му се видя странно познато. Боже мой, нима е Българка362? Ами че то е… Ами че то е на две крачки от Сливен!…

Стефан си даде сметка — и това беше второто му прозрение! — че нямаше сили за тези „две крачки“: всъщност три-четири часа здраво мъжко ходене. Тогава му дойде на ум да накъса клончета и да си направи нещо като полуколиба — поне от малко-малко да се запази от студа. Провря се по корем под клончетата и сякаш не заспа, а умря…

Събуди се, когато слънцето отдавна беше на небето и грееше, но не топлеше. Вече имаше опит: похапна сняг и се повлече на лакти и коляно напред. Съзнателно избягваше да мисли, ала му стигна умът поне за едно — да не се катери по стръмната Българка, а да я избиколи отляво. Пълзя, пълзя, безкрайно дълго пълзя и нейде около залез слънце сърцето му внезапно възликува — откъм дясната си ръка видя особените, не приличащи на нищо друго очертания на Кара-кютук… Ами че то трябвало още едно усилие, света Богородице!… Едно усилие и малко наляво, за да излезе при Мочурите, пък от там на един хвърлей място е долапът на дядо му!… Откритието му даде отдавна несещан прилив на сили. Но това бяха сили на човек с измръзнал крак и с празен от цели дни стомах!

Тъй или иначе по сумрак Стефан се докопа до пътеката, която се виеше успоредно с Новоселската река. Стигна му разумът да използува нанадолнището. Сгъна тялото си като джобно ножче и се търкулна по стръмнината, като от време на време си помагаше с ръце, колкото да се оттласка от шубраците. Дали се търкаля така час или два, той никога не разбра. Ала почти по тъмно беше пред познатата врата на долапа.

Позната, но заключена! Трябваше да го очаква — в тези смутни времена дядо му сигур бе предпочел малко по-голямата сигурност на Кафтанджийската махала. Но вече нищо не можеше да спре Стефан. Макар и на един крак, той изби вратата на долапа и пльосна вътре — изпита такова блаженство, сякаш Свети Петър бе отворил за него портите на рая. И топло, топло… Нямаше ги тук нито заледените локви под дебелата могила, нито преспите, навеяни една подир друга като войници, нито изцъклените звезди на тази майска зима. Боже, каква благодат, наистина!

Като поуспокои дъха си, Стефан напрегна ум, за да си спомни шкафчето, в което дядо му Бяно пазеше храната си. Провървя му, но само наполовина — всичко на всичко имаше торбичка брашно и гаванка сирене. Каква радост, всемогъщи Боже: истинско брашно и истинско сирене!… Момъкът се усети така възроден, че намери сили да надмогне желанието си тозчас да налапа брашното и да нагъне сиренето. Но не помисли и за готвене. Само насипа брашно върху сиренето, наля отгоре вода от спряната бара и забърка някаква каша, която вероятно нямаше име. Но него името не го интересуваше. Легна до гаванката и захвана с две шепи да тъпче каша в устата си. Какъв вкус имаше тя? — Той не успя да го определи. Но затова пък до края на живота си повтаряше, че нивга друг път не е ял по-вкусна гозба… Такава, че не би я сменил и за царска трапеза.

Щом позасити глада си, сякаш и мозъкът му се избистри. Даде си сметка, че онова, от което се нуждаеше сега, беше топлина — много, много топлина, за да прогони целия студ, насъбран в снагата му. И този път му провървя. Кибритът на дядо Бяно беше на мястото си, а в баджата съчките бяха наредени по такъв начин, че чакаха само едно пламъче. Стефан запали огъня, а после хвърли върху него всичките дърва, приготвени навярно от дядо му за седмица напред. Стана чудо, че коминът пое цялата тази огнена стихия и не допусна пожар. А когато блажената топлина изпълни одаята, Стефан протегна напред ръце и крака. Колко мина така? Минута или час? Младият човек не можа да прецени — изведнъж той чу от собственото му гърло да се откъсва вой, на какъвто никакъв вълк-единак не би могъл да съперничи в лунна зимна вечер; не човешки глас бе това, а неудържим рев на вол, който е разбрал за какво са го вкарали в салханата.

Едва сетне усети и болката. Тя беше все в този проклет ляв крак, който вече два дни бе безчувствен като чукан. Ужасна болка, която не можеше да се сравни с нищо, преживяно от Стефан през краткия му живот. Почти обезумял от нечовешкото страдание, с няколко криви рипания се озова навън и навря болезнения крак в преспата, навеяна до стената на долапа. Странно, но болката сякаш се пресече и изчезна за по-малко време, отколкото бе нужно да се прочете „Отче наш“.

Момъкът остана така, докато кракът възвърна предишната си безчувственост. Няколко пъти премести поглед от небето, където бяха затрепкали първите звезди, към открехнатата врата на долапа, през която надничаха езиците на огъня. И внезапно за самия себе си се разрида неудържимо.

Много странно: Стефан не плачеше нито за преживения кошмар (той тъй или иначе бе вече зад гърба му), нито за крака, който сякаш бе станал част от снега на майската зима — плачеше, загдето се бе спасил и не беше сред другарите си, за да загине заедно с тях под зеленото знаме така, както бе дал клетва на Куш-бунар…

Загубваха се и пак се намираха. Разпиляваха се и пак се събираха. Преброяваха се и пак се оказваха в неизвестност.

Никой нямаше точна статистика (така се казваше тогава) колко са убити, колко са се загубили и колко, уплашени, са побягнали. Тъй или иначе на Кална Усоя нощуваха Стоил, Иларион и още само единадесет момчета. Нощуваха ли? Не, мокри до кости, те прекараха нощта в зъзнене и в подскачане от крак на крак, а сякаш за подигравка околовръст по хълмовете весело виеха езици огньовете на потерите.

— Нищо — казваше при тази гледка войводата, — нека да им е топло на поганците. Така сънят по-лесно ще натежи на очите им.

Разбираше занаята си този човек, натрупал бе опит в стрелби и преследвания не от страниците на дебели книги. Вечерта от огньовете се чуваха зурли и дайрета, към полунощ всичко се укроти, а когато пламъците се снижиха и се превърнаха в жълти петна, Стоил каза:

— Сега е наш ред. Заспали са и стражите им, та няма кой да хвърля дърва в огъня. Вървете един след друг и като вълци стъпвайте в следата на предния. Аз ще бъда пръв и ще дебна да не настъпя суха съчка…

И така ги изведе от капана. Какви ли хитрости не приложи след това! Крачиха заднешком, за да оставят обратни дири, газиха в поточета, влачиха перести клони връз стъпките си — уви, нищо не помагаше: турците дори и да загубваха за час или два дирите им, после издайническият сняг отново им ги показваше. Било, щото било, когато мразовитото слънце надникна между облаците и огря планината, остатъкът от четата бе на Демир капия. Точно тринадесет души, колкото бяха и на Кална усоя — нито един не се бе загубил по време на безпримерното нощно бягство.

— Ще се скрием тук — реши войводата. — Пътят е отъпкан от друмници накъм Елена, наоколо има шубраци и повалени дървета — да се надеем на Бога, че ще останем незабелязани от потерите.

Наистина една потеря мина и не ги забеляза; не я разпознаха, разбира се, но тя бе потерята на Осман, новия бьолюкбашия на Сливен. Да не беше мъчителният глад и да им удържаха нервите, може би изобщо да сполучеха да изкарат тук деня и „да пратят за зелен хайвер“ потерите. Но когато се зададе от юг втората башибозушка паплач, именно нервите не устояха. И то не на друг, а на Иларион Драгостинов. Той имаше добро укритие зад едно повалено от бурите дърво, но при вида на потерята кой знае защо му скимна, че зад съседното ще стане по-незабележим. И когато най не му беше времето, метна се от едното към другото. Видяха го и някой изкрещя:

— Урун, комиталар бурда-дър!…363

Руско Жейнов, който, обезумял от страх за своя любимец, с широко отворени очи следеше всичко, зърна как поне десетина пушки извърнаха черните си дула към главния апостол. Забравил всичко, включително и предвечния инстинкт за спасение на живота си, Руско не прибяга, а сякаш прелетя във въздуха, за да закрие Иларион с тялото си. Все за да отвлече вниманието на турците, малко по-нагоре, близо до пътечката, която се отклоняваше към извора на Камчия, Стефан Серткостов се изправи в целия си великански ръст и дръзко развя над главата си знамето с лъва и короната.

Всичко се оказа напразно. Руско закъсня със скока си и двете тела тупнаха едно подир друго — мъртви още по време на летежа им, всяко с по една дузина куршуми в себе си. Отдолу, ще речеш, прострян на една страна за сън, лежеше Иларион Драгостинов. А върху него, с ръка през гърдите му, сякаш го прегръщаше в смъртта, бе паднал Руско Жейнов.

Не ги остави сами в пътя към отвъдното и Стефан Серткостов. Също и той бе надупчен от безброй куршуми. Повали се по гръб, а върху него се надипли зеленият цвят на пряпореца. Знае ли някой по-достойна смърт за един знаменосец?

Също и още едно момче загина, Васил Кавлаков — то пък в отчаянието си се опита да замери предводителя на башибозуците с пушката си. А в нея имаше топка кал, не барут…

Стоил обаче не се поддаде на чувствата си. С тихо подсвирване той даде знак на останалите да се изтеглят надолу по стръмното към извора на река Азма дере. Не ги преследваха — с викове на дива радост турците останаха на Вратника да режат главите и да си делят дрехите и съдържанието от джобовете на загиналите. Осман бьолюкбаши, който междувременно се бе върнал с хората си, привлечен от гърмежите, взе за себе си само едно нещо от ягмата, но то му се видя най-представителното от всичко — сабята на Илариона.

… За да заличи следите, Стоил заповяда оцелелите половин час да газят ледената вода по самата среда на Азма дере. Когато най-сетне излязоха и налягаха, капнали от глад и умора, на една поляна — влажна, но с вече разтопен сняг — те отново се преброиха. От цялата войска на Втори Сливенски революционен окръг бяха останали само шест души: войводата, Георги Дражев, Андон Кутев, Кондю Кавръков, Михаил Гаджалов и Васил Желчев. Тези бяха хората, които беряха душа, но още се надяваха да сразят петвековния тиранин…

В дуварите и каменните стени на Жеравна отекна глас на телялин: всеки да мине на мегдана пред конака, да види главите и, ако познае някого, да каже. Буля Жейновица чу провлечения повик на телялина. Никой не й каза дума повече, но — сърце майчино! — някаква непреодолима сила не рече, а се разкрещя в нея: „И той е!…“ Насилваше се да си гледа своята къщна работа, но не й спореше. Все този вик извътре й пречеше ли, пречеше: „И той е, маминият!…“

Нейде около пладне на портата на Жейно Литаш се похлопа. Децата припнаха да отворят, но майката ги напъди и за всеки случай ги заключи в одаята. Отиде сама и свали джугата. Всичко бе очаквала да види пред вратата, но не и тези тримата — най-първите от първенците на Жеравна. Стояха те един до друг — най в ляво Димитраки бей, после поп Руско Георгев, и от другата страна чорбаджи Божил Глуханека — премятаха се от крак на крак, а погледите им — забити между кундурите. Минута време никой не проговори, „Добър ден“ дори не си казаха.

— И той, нали? — произнесе най-сетне жената.

— И той — намери сили да каже поп Руско; нали бе свикнал с човешкото нещастие, та нему най-прилегна да съобщи страшната вест. И добави многозначително: — Само неговата глава е на жеравненец. Другите — един Господ и света Богородица знаят откъде са дошли в нашия Балкан, за да намерят гроба си.

Може би очакваха майката да се разциври и да завие като оплаквачка на погребение, ала не последва нищо подобно — явно, не бяха познавали жената на чобанина Жейно Литаш.

— Ще дадат ли катилите да го погребем по християнски? — простичко се осведоми тя и куражът й ги успокои.

— Не знаем още, Жейновице — отговори за тримата Божил Глуханека. — Изобщо никой не знае, невям и турците също. Сега друг е дертът им.

— И за този дерт сме дошли при тебе — добави Димитраки бей, може би не най-богатият, но положително най-влиятелният българин в Жеравна.

— При мене? — изненада се жената. — Че какво имам аз общо с дертовете на гаджалите? Не ми ли стига, че са докарали главата на моя Руско?

Димитраки й обясни. Турците искали да разберат дали има жеравненец между убитите бунтовници. И ако има — ще дадат огън на цялото село. Като се разбрало намерението им, когото изпитали, все отрекъл: не, нямало жеравненец между тези нещастници. Да, ала за зла слука субашата Али Чауш комай разпознал главата на Руско; е, не бил докрай сигурен, но все подмятал, подмятал.

— И ето, главатарят на потерята ни прати за тебе, Жейновице — завърши вместо него чорбаджи Божил. — Да застанеш пред сина си и да следят по лицето ти — той ли е, не е ли той?

— И цяла Жеравна те моли за спасение — добави поп Руско и без нужда се прекръсти. — Издадеш ли се, отиде селото. И виновни и… невинни…

— Невинни? — остро го погледна жената. — Кои са невинните, дядо попе? Може би онези, които със салтанати излязоха с четата, пък през нощта използуваха лапавицата и крадешком се промъкнаха при майките си?

Никой не посмя да й отговори. Вратовете отново се превиха надолу.

Също и Жейновица не се опита да разговаря повече с тях. И тъй, както беше по бозав шал на раменете и с чехли на краката, зашляпа пред тях към конака. Те тръгнаха в една редица зад нея.

С приближаването се дочу думкане на тъпан и провлечена свирня на зурла. Но когато четиримата се появиха откъм долния край, музиката млъкна от само себе си. Али Чауш се изстъпи напред. Обикновено смачкан и с провиснало дъно на потурите, сега той се държеше така, сякаш току-що бе надвил с двете си ръце цяла душманска царщина.

— Ела, жено! — заповяда бабаитски. — Ще ти покажа една глава, пък ти ще ми речеш правичката: на чии рамене е стояла до вчера.

Бяха общо три-четири върлини с окървавени глави на тях, но той я заведе право при втората.

— Гледай! — нареди строго.

Майката издигна поглед. И го позна веднага. Руско. Може би най-свидното от всичките й чеда. Сърцето й отначало се раздумка — аха-аха да се пръсне, — сетне почти напълно премаля, престана да се усеща.

Стоеше Жейновица така, а на мегдана — нито звук; пчела да бръмнеше не тук, а чак на Гумнища364, пак щеше да се чуе. Дълго, дълго стоя Жейновица така — външно изглеждаше, като че рови в паметта си за прилика, пък в душата си тя се сбогуваше със своя Руско. Най-сетне намери сили да извърне глава и отговори право в лицето на Али Чауш и на друг един турски големец до него, целия накачулен с пищови и ятагани.

— Никога не съм виждала този човек — каза тя и бавно пое към дома.

Никой не се опита да я спре.

За разлика от Жеравна, в Сливен нямаше нужда от никакво допитване — с едно-две изключения набучените около конака глави бяха все на познати момчета, тукашни. Като захванеш със сина на Серт Коста (именно главата на Стефан бяха докарали със знамето и я вдигнаха на кол до другите), та после Кръстю Кючуков, Георги Шопа, едного, дето го виждаха напоследък, а сега с хартийка между зъбите, Васил Кавлака и още сума ти глави — цяло огърлие на върлини около конака. Най-извратената украса, която може да измисли един човешки мозък. А вместо да потънат в земята от гледката, мюсюлманите от турските махали на Сливен ден и нощ свиреха и играеха край чудовищния гердан на конака. И разправяха хората, начело на цялата веселба неизменно стоял Хасан бей. И се чудеха: как не каталясвал този човек? Другите капвали и се сменяли, пък той не знаел умора и измислял все нови и нови зевзеклъци. Що за пъклена сила таеше иначе обикновеният пощаджия?

… Когато бастисванията, сечта и олелията позатихнаха, Бяно Абаджи реши, че нему, като старейшина на рода, подобава да навести хората си, да провери живи-здрави ли са и да ги окуражи, доколкото можеше.

Руска се държеше — същинска Силдаровка. Не питаше за сина си, не се оплакваше от самотата си365, не разпитваше за нищо и никого. Малко по-друг вятър вееше в дома на Боян и Райна в Дели Балта. Загубила и следа от самообладание, Райна четвърти ден не бе сложила залък в устата си, лежеше и ако не се заливаше в неудържим плач (който впрочем се предаваше също на Яна и Ангел), тя само виеше неистово и редеше нечленоразделни речи, от които се разбираше с мъка само едно — че искаше да й върнат детето. Също четвърти ден Боян не се бе качил на фабриката (тя и не работеше в тези размирни дни) и се мъчеше да утешава жена си, но без никакъв успех; само на два пъти бе повикал д-р Планински, който бе дал някакви прахчета на изтерзаната майка, та тя силом бе подремвала за някой и друг час. В тази тягостна обстановка Бяно се опита да внесе дух на разум и на примиреност пред онова, което се ръководеше от Всевишния, но Райна го нападна с такава стръв (нали, той бил подкрепил Стефан да става помощник-апостол и го убеждавал, че смъртта е нищо работа), а после пък така се заля в сълзи и молби за прошка, че старият човек използува първата възможност, за да се измъкне.

Беше намислил да прескочи и до Христови, на Трънка сина, но се отказа — мъчителният час у Боянови го бе не уморил, а направо изтощил. Затова пък му дойде на ум да навести Таша. „Тя, горката — казваше си, — сама жена с две деца на ръце, как ли е изкарала тези ужаси?!“ И докато още премисляше тези неща, краката му като от само себе си свърнаха покрай Нурул Кудус джамия и го въведоха в Мангърската махала.

Както и трябваше да се очаква, вратата беше заключена. Бяно Абаджи похлопа веднъж… после още веднъж… Никакъв отговор. Само по едно време му се стори, че долавя крадливи стъпки от другата страна на обкованата с желязо порта. И му дойде на ум да повика полугласно:

— Таша!… Таша!… Аз съм, момичето ми. Бяно Абаджи…

Щракна джуга, после се отмести и греда и вратата се открехна на няколко пръста. Той се показа срещу процепа, като повика на помощ най-благовидното изражение на лицето си — надяваше се то да бъде образец на спокойствие. Като се увери, че е сам, жената отвори, въведе го вътре и веднага пак захлопна портата зад гърба му. Бяно Абаджи забеляза, че тя държи пищов, но се въздържа, не каза нищо.

Таша го покани в одаята и двамата седнаха един срещу друг. Като следваше ролята си на миротворец и успокоител, старият човек се впусна да й обяснява как градът бавно-бавно се връщал към ежедневието си и как всичко това дължал не на друг, а на Хайдар бей. Толкова беше увлечен в красноречието си, че не забеляза как при споменаването на това име жената извърна глава, сякаш в момента нищо не я занимаваше извън ковьора с двата лебеда на стената.

— Кой, кой? — попита тя само.

— Хайдар бей, дъще. Той е спасителят на Сливен. — И се залови да й разказва в подробности как мютесарифът на три пъти лично заставал срещу освирепелите главорези и ги принуждавал да се приберат по домовете или по къшлите си, а после сполучил да кандърдиса търговците и занаятчиите да отворят дюкяните си, та градът напълно да се върне към обичайния си живот366.

Той се надяваше, че е успял в успокоителната си мисия и затова искрено се изненада, когато тя неочаквано произнесе:

— Страх ме е. — И повтори по-ясно: — Страх ме е, татко.

— Нали току-що ти обясних, че поразиите вече отминаха.

— А главите пред конака?

— Какво за главите пред конака?

— Не съм ги видяла с очите си, но там били също главите и на господин Драгостинов, и на другаря му Георги Тихов, и на Стефан Серткостов, и на… Разбираш ли, татко? Преди да изгърми първата пушка, тези хора ката ден се събираха тука. Криеха се, вярно. Но колкото и да се криеха, все някой от конашките шпиони може да ги е видял. И сетят ли се да потърсят приятелите им… — Тя се прекъсна изведнъж. — Ако се случи нещо с мене, ще имаш ли грижата за Иринка и Нойко, татко?

Той махна с ръка. Жестът означаваше: „Как може да ми задаваш такива въпроси? Не само аз — цял Сливен няма да ги остави…“

— Не е работата само до децата ти — каза гласно. — Грижата е най-напред за тебе. — Той изостави мнимото спокойствие и заговори вече почти заповеднически. — Няколко пъти съм те канил да се пренесеш у дома, Таша. Сега ще го кажа още веднъж. Пък ти, ако думата „татко“ не е била празна любезност за тебе, приеми го като бащино повеление.

— Не ме заплашвай — за пръв път днес по устните на жената се мярна нещо като бледа усмивка. — Щях да умра, ако не се бе сетил да ме приканиш отново.

— Значи, приемаш? — с нескрита радост попита старият човек.

Усмивката й стана с един пръст по-широка.

— Не, подчинявам се на бащината заповед. Още до довечера, ще събера най-нужното и нощес, когато ти е удобно, ще се пренеса тайничко у вас. Нали няма да се сърдиш, че ще взема и пищова?

Той не обърна внимание на последните й думи.

— За тайничкото не съм съгласен — поклати глава. — То ще е нещо като самопризнание. Напротив, ще те преместим ачик и посред бял ден. И ще хвърлим вината на зулумите, които хората в царска униформа извършиха в града.

— Нека бъде твоето — каза тя. — Вече се чувствувам под твоя покрив: каквото ти наредиш, това ще става.

— Вземи не само това-онова, а всичко, каквото ще ти е нужно. Все едно, че се местиш за цял живот. Колко време ще ти е потребно да се приготвиш?

— Да речем… Да речем до икиндия… Късно ли е, татко?

— Добре, до икиндия — съгласи се той. — Приготви се и ме чакай. Няма да чукам, а направо ще викам през портата. И ще доведа хора да помогнат за носенето.

— А ти? Какво ще правиш ти до тогава?

— Как какво? — вдигна белите стрехи на веждите си старецът. — Ще готвя, момиче. Ще готвя, и то как! Зер след толкоз години домът на Георги Силдаря отново ще се изпълни с челяд. Трябва да се стегна като за голям празник, ей!

Може и да беше послъгал, защото във времето до икиндия положително се бе отбивал и в конака. Това пролича, когато дойде да прибере жената и децата. Защото за хамали водеше не кого да е, а… четири яки заптиета.

— Поисках ги лично от Хайдар бей — обясни. — Благодарих му за добрината, що е извършил, но иначе му рекох право в очите, че когато в Сливен стават такива безобразия, аз не мога да оставя сама вдовица да стои беззащитна между тези четири стени. Ама да не мислиш, че толкоз се плашех от товара ти, дъще? Хич биля, щях да го награбя и на два пъти да го пренеса. Или да поискам ръка за помощ от Боян, Бял Димитър или другия Димитър, златаря. Но сега аз все едно че пратих телялин из града: нека всеки да чуе, че Таша Йосифова се мести у Бяно Абаджи, дип на властта не може много-много да разчита на закрила. Хайдар бей ме разбра и без аз да го моля, проводи заптиетата.

Тя не рече нищо. Само показа на заптиетата какви бохчи и сандъци да нарамят, удари ключовете на къщата и на дворната порта, пък улови двете си деца и тръгна към Кафтанджийската.

Тази беше първата нощ на Таша под покрива на Силдаровците.

Беше една дълга, дълга трапеза — както стоеше при единия й край, другият сякаш се губеше в отсрещната страна на поляната. Тясна бяла покривка на сини квадрати. И върху нея… О, Боже мой, върху нея какво ли не: пържени пилета с вирнати нагоре копани, цели агнета, печени на шиш, кебапи — един, два, три, много кебапи, тави с ориз, сварен с агнешки дреболии и с какви ли не миризми, пържоли — не можеш да ги преброиш, пръхкави хлябове — още така топли, че миризмата им те упойва, баници, баклави, сливенски милини със златен загар отгоре, петмези — бял и черен, сладка, тиганици на камари, купички с мед… И Андон се нахвърля. Сякаш лази по средата на трапезата и всичко изчезва в гърлото му. Без ред: варено пиле, наръсено с червен пипер, след него цяла тава милина, после мед, пък после агнешки чейрек със запечена коричка отгоре…

— Какво сънуваш? — смушка го някой в гърба.

Андон отвори очи. Над него беше войводата.

— Какъв сън ти беше дошъл? — повтори войводата. — Мязаше на гладен пес, не на заспал човек.

— Свърших само пилетата и милините — каза момъкът с насилена усмивка. — Чакаха ме още агнета, купчини кюфтета, пържоли…

— Не ги яж без хляб — присмя му се Стоил. — Ще ти падне тежко на стомаха. — После нареди: — Вдигни хората. Гледам, всички се гърчат от глад. Кажи им, ще се спуснем към Бяла367. Там винаги се навъртат българи-овчари. Няма да ни оставят — ще вземем хляб, мляко, може и едно агне да купим. — В косматото лице устните му се разтеглиха. — Точно таквоз, като в съня ти…

Слязоха до Бяла, но не им провървя твърде. Спипаха само едно воловарче, взеха му хляба от торбата, но той им дойде само по хапка, колкото да раздразни стомасите.

— „Гладен не отбира, а каквото намира“ — мрачно повтори Стоил познатата поговорка. И накара воловарчето да стъкне огън, да забърка каша от ярмата за добитъка и да я запече, както може. Момчето, уплашено, се подчини, а те отдалече следяха как запича питата от ярма в жаравата. Не изтраяха и я взеха печена-недопечена, разчупиха я на шест равни части и за едно мигване я ометоха. Но нахранва ли те пита от зоб?

Георги Дражев, който носеше доста пари, даде едно бяло меджидие на момчето и го проводи в селото да им купи хляб. То се закле, че никому няма да рече думица за тях, но Стоил бе свикнал да бъде предпазлив, та докато то тичаше към селото, премести жалкия остатък от дружината си в един овраг откъм изток, като накара всички да се спотаят и само Михаил Гаджалов да следи за воловарчето.

Докато чакаха, Георги ямболлията намери няколко охлюва и поиска да накладе огън, за да ги изпече. Войводата му забрани: какво укритие ще е тяхното, каза, ако над него се вие пушек? Тогава Георги счупи охлювите и се опита да ги яде сурови. Андон отначало проследи движенията му със завист, но бързо-бързо отклони очи — да ти се доповръща от гледката на лигавите охлюви, които потекоха от устата на Дражев като сапунка.

— Предадени сме! — каза в това време стражът.

Налягаха до него на брега на оврага и видяха — воловарчето водеше на мястото на още незагасналия огън цяла тълпа въоръжени мъже. При тази нова опасност Стоил каза само „Хайде!“ и поведе хората си надолу, като следваше Беленската река. И след час-два пред нозете им се ширна голямото и богато село Терзобас.

— Каквото и да стане, от тук трябва да вземем хляб — смръщено реши войводата. — По-добре човек да загине от куршум, нежели от гладурия…

— Как го виждаш това, бай Стоиле? — попита младият Васил Желчев. — Даже и да няма потеря в селото, терзобаските гаджали ще ни изловят като пилци…

— Да не сме луди да се натикаме всички на вълка в устата? В селото ще слезе само един от нас. И то доброволец — нека да знае отнапред, че в Терзобас може и да успее, но може и да метне въжето на врата си. — Войводата ги изгледа поред. — Кой ще се престраши?

Няколко нестройни „аз“, „аз“, „аз“ бяха отговорът.

Ако беше само за хляб и за насищане, Андон Кутев може би щеше да остави избора на войводата. Но тези думи за доброволчеството и за въжето на врата го разпалиха. Ами че той нали аслъ̀ за това бе дошъл от Влашко: за саможертва и за смърт в името на Отечеството?

— Трябва да отида аз — каза. — В Терзобас мен ме знаят още откак с баща ми идвахме да заръчваме шаяци. Пък имам и сигурен човек, Енчо Иванов. Той е председател на комитета, беше и на събранието ни на Кешишликя. Изобщо за мен е по-малко опасно…

— Терзобаслии са сигурни люде с добра закваска — съгласи се Кондю Кавръков. — Комитетът там е основан от самия Дякон Левски. Пък преди него в селото е попувал не друг, а отец Харитон368. По-сигурна закалка от тази — здраве му речи!

— Добре, Андоне, върви ти — съгласи се Стоил. — Ще ти дам само едно напътствие. Знай и помни, че има нещо по-страшно от умирачката, и то е мъчението. Не оставяй да те мъчат нахалос. Недай Боже, ако те пипнат, издавай наред: и колцина сме, и къде сме се разделили, и…

— Не! — извика Андон. — Не искай това от мене, войводо. Предпочитам да ме нарежат на парчета, отколкото да стана втори Юда…

— Какъв ти Юда, глупчо — скара му се другият. — Броят ни те знаят от воловарчето. Пък като им кажеш къде сме сега, тук те няма да намерят и цървулите ни. Нали видя, бай ти Стоил не е вчерашен…

Не тръгна веднага, първо смени дрехите си с Кондю Кавръков — даде нему своята бунтовническа униформа, а навлече неговите потури, опаса пояса му и метна на раменете салтамарката. Остави, разбира се, и пушката, но револвера си пусна в дълбокия джоб на потурите. В този си вид избиколи селото откъм юг и влезе, като според силите си се правеше уж на безобиден.

Не беше трудно да намери „своя“ човек — Енчо Иванов беше един от по-първите хора на Терзобас и на средищния мегдан държеше нещо като бакалница с долепена до нея кръчма. Откри го, без дори да пита минувачите.

Андон влезе в кръчмата, поздрави стопанина и насядалите наоколо селяни и зае една празна масичка. Енчо приближи до него.

— Гладен съм — каза Андон. — Дай нещо за ядене.

— Нямам нищо готово — беше отговорът. — Ама ако почакаш, мога да ти забъркам няколко яйца с масло.

— Само гледай да са повечко и да станат по-бърже. — Момъкът успя незабелязано да смигне на стопанина. — Сетне ще поприказваме.

Макар и да отложи приказката за после, Енчо Иванов не се разтича да изпълни поръчката му.

— Откъде идваш? — попита го. — Изглеждаш изпосталял, все едно цяла неделя скиташ по кърищата…

Андон си каза, че тези въпроси не бяха случайни — опитен в съзаклятничеството, Енчо ги задаваше заради ушите на другите посетители.

— Ходих по колибите да разнасям вълна за тъкане. Чак до Заарско бях… Пък сутринта тръгнах и не взех хляб, та сега съм като вълк.

Този отговор очевидно задоволи Енчо, защото той без повече приказки излезе да приготви храната. За да не бие на очи, Андон се присъедини към селяните по другите маси, дори се намеси в разговора им. Вече очакваше да се появят яйцата, но вместо тях изведнъж в кръчмата нахлуха до двадесетина турци, всичките въоръжени с пушки или ятагани. А пред турците — Енчо. И го посочи с пръст:

— Ето, този е!…

Тогава един от турците го замери с пушката и извика:

— Теслим ол!…369

Андон изобщо не помисли за револвера в джоба си. Не защото видя безсмислието на всяка борба срещу толкова нападатели — просто от глад бе като обезумял, та не си спомни за оръжието. В това време турците се нахвърлиха върху него и едновременно вързваха ръцете му на гърба и го биеха кой където завари. А един завря лицето си в неговото и му се присмя:

— Намери и ти от кого да търсиш помощ. Ами че с тебе, ахмак с ахмак, стават вече трима, дето Енчо ни ги предава в ръцете…

По-късно се разбра, че турчинът е говорел истината. След битката при Харем бунар две момчета се бяха изгубили от дружината и след безброй мъки бяха стигнали до Терзобас с намерение да вземат храна и да стигнат Кортен, от където беше единият, Георги Колев. Енчо Иванов и тях издаде на турците…

Андон помоли за храна. Турците се оказаха по̀ хора от председателя на комитета, та му дадоха нещо да хапне. Ядеше момъкът, а злобата се надигаше в него — злоба и погнуса от грозното предателство. Прецени, че не може да продължава с лъжата за разнасянето по колибите на прежда — револверът, който намериха в джоба му, го издаваше. И затова като започнаха да го изпитват, той посочи с очи към бакалина:

— Аз съм от бунтовниците — каза. — И този, Енчо, е от нашите. Беше обещал да събере хора и да излезе при нас. Дойдох да ги прибера и да взема хляб, както и друг път ни е давал.

Каза го убедително и турците без много-много приказки вързаха и предателя и захванаха да го налагат с прикладите на пушките си. Не се стигна до голям бой — Енчо Иванов веднага развърза език и каза всичко, каквото знаеше. („Всичко и повече“, ще отбележи летописецът на събитията Д. Кукумявков.)

После завлякоха двамата в конака и започна същинският истиндак. Андон не забрави поръката на войводата, но му се видя презряно и низко да издайничествува като този гаден бакалин до него. И заключи уста. Но и турците си разбираха занаята: приложиха върху него всички адски способи за мъчение, които така добре владееха — като се започне с „обикновения“ бой до кръв и се стигне до вързване на камъни на детеродните органи… И се случи онова, което Стоил бе предвидил: момъкът не издържа и издаде мястото, където се бе разделил с дружината. Хайката, която изпратиха до там, се увери по следите от стъпки, че е казал истината, но Стоил и комитите сякаш бяха потънали в земята.

Тогава субашата на Терзобас издаде две разумни заповеди: Андон Кутев и „тази долна лисица“ Енчо да се отведат под силна стража в Сливен, а на всички околни села и на Осман бьолюкбаши да се извести да вдигнат башибозука, понеже прочутият Стоил е някъде тук, в околността.

Така и направиха.370

През целия път до Сливен Андон Кутев плака безутешно, като дете — не така си бе представял той личното си участие в битката против петвековния тиранин…

Мустафа ага ги видя от горния пенджер на конака и никак, ама съвсем никак не му стана кеф. Защото дори за ум като неговия не беше трудно да се досети за какво идва такава неслучайно събрана двойка, поп Юрдан и Панайот Минков — баш папаза на Сливен и секретаря на християнската община. Всъщност неслучайното не бе толкова в длъжностите им, колкото в каращисването на двамата: единият буен, невъздържан и хаплив, другият умен за десетмина умни и с такава витийска уста, която навярно би излязла насреща и на шейх юл-исляма. Мюдюринът прокле късмета си, че анджък сега мютесарифът се бе измел нанякъде и нему, на Мустафа, оставаше стипчивото по вкус задължение да приеме двамата видни гяури. Каза си едно „аллах керим“371 поне затова, че ги съзря достатъчно навреме, да не го сварят неподготвен и да го шашардисат с приказките си. Тъй или иначе, когато му доложиха за идването на поп Юрдан и Минков челеби, той беше готов, поне външно — плоското му квадратно лице изразяваше самочувствие и високомерие, а очите над отпуснатите от ичкията торбички гледаха властно и — според възможностите на Мустафа — снизходително. Защо ли? — На тези мурафети го подсети старата мъдра поговорка: „Арър ол, молла оласън.“372

Двамата поздравиха почтително, но иначе още с първите думи не му спестиха една нападка: че са искали да говорят с Мехмед Хайдар бей, но, няма как, ще се задоволят и със заместника му; злоезичният поп Юрдан на това място не спести да подхвърли на български, че „като няма риба и ракът е риба“.

— Защо толкова искахте да говорите непременно с мютесарифа? — попита Мустафа ага. — Мигар той е единственият представител на властта в Сливен.

— Защото в близките дни той показа, че е повече от мютесариф — рече с уважение Панайот Минков. — Той е човек, а в последно време човеците комай понамаляха, мюдюр ефенди.

— Искаш да кажеш, че между правоверните в Сливен санким няма друг човек извън Хайдар бей?

— Надяваме се на противното, мюдюр ефенди — със същия уж равен, пък нараняващ глас каза секретарят на общината. — И затова не се върнахме от вратата, а помолихме ти да изслушаш молбата ни.

— А, за някаква молба ли било? — престорено ги поощри Мустафа. — За ваш хатър и две съм готов да изпълня.

— Тогаз да почнем от втората. Мигар нас, дето и двамата сме по-възрастни от тебе, ще ни държиш така прави като слуги, мюдюр ефенди? — остро го нападна поп Юрдан. Поп Юрдан, разбира се, кому прилягаше повече от нему да зашлеви такваз плесница. — Или вече се е свършило прочутото мюсюлманско гостоприемство, ефенди?

Четвъртитото лице на мюдюрина позаглади ръбовете си и стана по-скоро осмоъгълно; той си даде сметка, че като „го бе давал тежко“ (както думаха сливналии), се бе увлякъл и преиграл — във всички случаи Хайдар бей никога не би пропуснал да стори поне външно ихтибар на двамата видни гяури.

Той се разчевръсти, настани двамата гости на миндера, предложи им и кафе, но те отказаха.

— Тогаз предлагам да се върнем на молбите, ефендилер. И по-точно на първата, която се оказа втора.

Нея я изложи Панайот Минков. И Мустафа ага се поздрави за далновидността си — беше асъл онази, за която си бе помислил още като видя двамата да вървят тежко-тежко към конака. Казано накратко, те молеха за разрешение християнската община да прибере главите, що стърчаха около конака, и да ги погребе според тяхната си вяра. Мюдюринът ги изслуша, а междувременно си мислеше как точно да откаже. Че щеше да откаже, той си го знаеше отнапред; искаше обаче отказът да бъде такъв, че да клъвне по сърцата тези двамата пред него — да накаже единия за сербезлъка, другия — за голямата му уста. Трябва да бе мислил повече, отколкото си даваше сметка, защото поп Юрдан го върна — съвсем посвоему — към действителността:

— Да смятаме ли, ага, че в случая важи вашето „Сюкют икрардан гелир“?373

Мустафа ага се стресна, че чак подскочи:

— Напротив, папаз ефенди, напротив. Главите ще си останат там, където са.

— Кой го казва това? — попита невинно Панайот Минков. — Мюдюринът или човекът?

— Човекът, който е облечен с властта на мюдюрина — беше неочаквано сръчният като за Мустафа отговор. — И ще ви обясня защо, ефендилер. Това наоколо не са глави на какви да са престъпници. Не ги обвиняваме нито в убийство, нито в кражба, нито в изнасилване. Те са по-страшни от всичко туй, взето заедно, ефендилер. Това са девлет-душмани, хора, що са имали дързостта да вдигат ръка против падишаха, да му даде аллах да живее сто години. Разбирате ли ме, ефендилер? Главите са за показ и назидание на оногова, комуто и занапред ще скимне да последва примера на тези комити.

— Ако са убити с оръжие в ръка или в сражение, тогаз смъртта им е според закона — все така сговорчиво продължи Панайот Минков.

— Евет, точно така бяха убити, че дори и бунтовен байрак носеха — потри ръце мюдюринът. Но в следващия миг се подхлъзна по нанадолнището — ей така, от увлечение: — Ние изобщо действуваме само според закона, ефендилер.

Панайот Минков стана, взе от полицата на стената две подвързани с кожа книги и ги постави на масата пред Мустафа ага.

— Това са Коранът и Шериатът, мюдюр ефенди. С негово високоблагоговейнство те молим да намериш къде в тях пише, че главите на душманите трябва да се побиват на кол и да се излагат до разлагане на месата. — И добави насмешливо: — Потърси спокойно, мюдюр ефенди, ние с поп Юрдан не бързаме, ще почакаме.

И в този момент Мустафа ага не удържа нервите си:

— Вън! — изкрещя той с цяло гърло. — Вън, утанмазалар374 вън или още сега ще ви уловя за вратовете и ще ви изхвърля през прозореца. И никой няма да ми каже „гък“ за това — стига ми само да повторя дързостните ви думи.

Двамата се изправиха на крака и без приказки тръгнаха към вратата. Когато беше хванал дръжката, поп Юрдан прехвърли през рамо:

— Като повтаряш думите ни, ага, не пропущай да споменеш, че именно ние, „неверниците“, се позовахме на Корана и Шериата…

И с тези думи излязоха.

Зад тях Мустафа ага изрече най-мръсната псувня, която в момента му дойде на ума.

Като дойде по никое време в харемлъка, Назифе, най-старата и най-опитната, помисли, че е почувствувал нужда от жена и избута към него дребничката, но млада и безумно похотлива Ергюл; онази, за която другите жени и Шабан евнуха подхвърляха, че не мислела за мъж само когато ходела по нужда или когато я гонело куче. Този път обаче врялата и кипяла Назифе сгреши. Хайдар бей само потупа отзад (потупа, а не погали) разгулната Ергюл и сякаш престана повече да я забелязва.

— Имах трудни дни, Назифе — каза мъжът и уморено попритвори очи. — И чувствувам такваз умора, сякаш пеша съм дошъл от Стамбул до тука.

Съобразителната Назифе ханъм го разбра — днес Хайдар нямаше нужда от близост на женска плът, а от душевен отдих и забрава на грижите. Тя направи знак, който Каймет и Ренгинар разбраха. Безшумно се оттеглиха зад златожълтата копринена завеса и след малко от там се разнесе сладостният глас на Ренгинар, като ловките пръсти на Каймет я съпровождаха върху струните на саза:

Хайдар изръкопляска; не си даде сметка, но този жест на благодарност и доволство той, мютесарифът, бе научил от онези, които за повечето правоверни още бяха рая, роби.

— Тешекюр едерим, Ренгинар. Тешекюр едерим, Каймет.376 Вашата песен беше като балсам за душата ми.

— Грижи ли имаш, господарю? — тихо попита старата Назифе. В отговор той сви многозначително рамене. — Нали с бунтовниците е свършено?

— Правоверните в Сливен вършат повече поразии от комитите в Балкана — каза той неопределено. После въздъхна: — А занапред ни чакат още по-големи кахъри…

— Да не е верен слухът, че голяма войска ще дойде през Дунава?

— Задала се е голяма войска, Назифе, но не от север, а от юг. Получих хабер — Шевкет паша идва насам начело на огромна сила.

— И това те плаши, господарю?

— Познавам Шевкет — каза той. — Ако събереш проклетията на всички онези, които преди два дни клаха старци, жени и деца по улиците, пак няма да… — Не завърши и махна с ръка. — Благодаря ви, жени. Душевна отмора потърсих, душевна отмора ми дадохте. Благодаря ви.

И с тези думи излезе от харема.

Но бе сгрешил — душевната отмора съвсем скоро щеше да се окаже краткотрайна. Въпреки напредналия час в конака го чакаше Мустафа ага; изглеждаше трезвен като за този час и това само по себе си предвещаваше нови дертове.

— Говори изкъсо, мюдюр ефенди — подкани го.

Мустафа ага му разказа за посещението на поп Юрдан и Панайот Минков. Ако изключим това, дето Минков го направи за смях с Корана и Шериата, той в общи линии предаде вярно разговора.

— Може би са прави — каза замислено Мехмед Хайдар бей. — Да мине тъдява някой чужд вестникарин и да види главите, ще ни изстреля като с топ през девет планини в десета.

— Когато Турция държеше в юмрук Европата, хич не й пукаше от разните вестникари, бей — изсумтя мюдюринът.

— Там е работата, че колелото се е обърнало, Мустафа ага. Сега Европата ни държи нас в юмрука си. И трябва да си го признаем, иначе… иначе толкоз по-зле за нас. — Той повдигна рамене. — Пък и докога ще държим тези глави, ага? Вече вонят, ще напълнят града с болести. И най-напред нас, конака. Ако слушаш мене, дай им ги и нека правят с тях, каквото си искат.

— Това — не! — с непозната до днес твърдост възрази мюдюринът. — Това — не, или още тозчас напускам поста си.

В първия момент Хайдар бей се изкуши да се възползува от внезапната решителност на агата — нему отдавна бе дотегнало да има за мюдюрин глупак и пияница като Мустафа. После обаче си спомни за наближаващото посещение на зловещия Шевкет паша и как едно сегашно уволнение можеше да се изтълкува тогава. Затова си придаде вид на незаинтересуван и се задоволи да махне с ръка:

— Тогаз ги закопай където искаш. Вземи две-три сигурни заптиета, събери главите нощес и…

Така и стана. Главите бяха махнати, но ги закопаха без опело под едно бунище на края на града. И там останаха чак до началото на декември, когато дипломатите на западните сили настояха да бъдат предадени на християнската църква.

Тогава едва ги погребаха според обичая, но вече не личеше кой череп на кого от бунтовниците е.

Ако златната рибка от приказките го попиташе за най-голямото му желание, той без колебание би отговорил: да умре! Именно да умре — това беше едничкото, което Стоил искаше. Не заради глада, дето го мъчеше не по-малко от другите. Не и заради ранената ръка, която пламтеше от зараза и навярно под парцалената превръзка бе захванала да гние. Стоил желаеше смъртта, защото великата цел на живота му се бе провалила — тръгнал бе да предвожда българска войска във война за „свобода или смърт“, а тази война изобщо не се състоя, превърна се в едно непрекъснато бягство и унищожение на най-добрите синове на народа. И то не унищожение в славна битка, а както се унищожава преследвано стадо елени: вървят по дирите им и — бум! — тук падне един, нататък — бум! — още един… и докато погледнеш — стадото вече не може да се нарече стадо, а само няколко подивели от страх и глад животни, които, обречени, чакат своя ред да получат куршум в сърцето и да зарият с крака във влажната пръст.

Но щом беше така, защо Стоил сам не потърсеше смъртта? Защо не стореше най-простото: да налапа цевта на вярната си кринка и да дръпне тетика? — Обяснението беше само едно: той беше войвода! Да, Стоил беше войвода и знаеше, че дори още само един-едничък човек да беше под заповедите му, той отговаряше за него и нямаше право да потърси спасение лично за себе си — нито спасение в бягство, нито спасение в смъртта. Да бъдеш войвода беше чест, но и дълг. И Стоил безропотно носеше тежкия кръст на своя дълг.

Макар в далечината да се мержелееше собствената му Голгота…

Като видяха, че на уговорената среща иде не Андон, а потеря башибозук, Стоил и четирите момчета, които му оставаха, се спуснаха по на юг. Над Алобас377 намериха подходящо място — сушина под естествен заслон — и пренощуваха. Станаха още по тъмно и войводата ги накара да нагазят в Тунджа, за да заличат следите си. Час ли вървяха така, два ли, никой не разбра. И след един завой на реката под Икисчий378 им се видя подходящо кътче като за дълга почивка. Имаше тук избуяла ръж, за да намерят укритие в нея, а съвсем наблизо и буйна чешма — ако нямаха храна, поне да не страдат от жажда. Не знаеха, че се казва Сътма чешма379, а и не подозираха, че с участта си ще запишат името й в историята.

Лежаха в ръжта и почти не говореха: за говорене се искаха сили, пък те пестяха всяка останала им силица. Някои се опитваха да залъжат стомасите си с ръж, но напразно — имаше вече оформени класове, ала с още празни зърна, неналяти. А съдбата междувременно вече крачеше към тях от Икисчий и Бинкос. Не го подозираха, защото, капнали от умора, не бяха забелязали как едно турче-биловарче бе видяло дирята им от реката до нивата и бе побързало да вдигне потерите в двете села. Но и да го подозираха, надали щяха да предприемат нещо — доколкото още имаха възможности, то бе само за едно: да посрещнат смъртта.

Тъй се търкаляха в ръжта, когато ненадейно ги сепна глас:

— Предайте се!… Заградени сте отвсякъде!…

Стоил се подпря на здравата си ръка и се понадигна. Гласът не лъжеше — наистина над ръжта около тях се червенееше пръстен от фесове. Стоил не ги брои, но на око прецени, че са поне двеста…

— Предайте се или ще ви избием!… — продължи онзи, който се бе провикнал и преди малко.

Момчетата за последен път се оживиха и приканиха войводата да станат и да отговорят със стрелба. Знаеха, че могат да разчитат само на револверите си, а в тях имаха само по два-три патрона.

— Но поне ще пратим неколцина при аллаха им — каза Михаил Гаджалов.

— И ще измрем като мъже — добави Кондю, — а не като овце на кланица.

Стоил поразмисли върху думите им и поклати косматата си глава:

— Недейте стреля. Ще се предадем. — И въздъхна. — Когато и самото време ни стане душманин какво можем стори?380

Те продължаваха да го молят, настояваха да загинат в бой, ала войводата държеше на своето: защо да се погубват мърцина, казваше, ако се предадат, може и да запазят животеца си. Дори и да ги заточат в Диарбекир — млади са, може да доживеят да видят отново своите и Сините камъни горе…

С такива и подобни думи им наложи волята си и на свой ред се провикна към обкръжителите:

— Аз съм Стоил войвода. — При това име ръжта зашумя — тръпка бе преминала по потерите. — Кой е най-главен от вас? Ако ще говоря, искам с него да е.

Откъм реката се обади друг глас, различен от предишния:

— Най-главен съм аз, Осман бьолюкбаши. Какво има, Стоил паша?

— Щом си бьолюкбаши, изправи се и говори като мъж.

Осман намери кураж и се надигна над ръжта. Стана на крака и Стоил.

— Така де — каза на бьолюкбашията, — истинските мъже знаят да се стрелят, но знаят и честно да разговарят.

— Какво ще разговаряме, когато сме ви хванали като във вълчи капан?

— Хванали ли сте ни или не, туй още не се знае. Приканваш ни да се предадем. Искам от тебе честна мъжка дума: ако ви послушаме и се предадем, ще се отнасяте ли с нас почтено, като войник към пленника си? И в Сливен ще ни дадете ли възможност пред законен съд и пред народа да разкажем защо оставихме жени и бащини огнища, за да хванем пушките?

— Обещавам — заяви тържествено бьолюкбашията. — Предадете ли си силяха до последната джобна чекийка, ще ви нахраним и ще ви отведем като пленници във война.

— Съберете оръжието и го предайте, момчета — нареди на своите войводата. И сам разкопча силяхлъка…

Струпаха на едно място всичкото си оръжие и Васил Желчев, най-младият, го награби и го пренесе към мястото, където, подпрян на пушката си, стоеше Осман бьолюкбаши. Като се върна при своите, с него дойде и един турчин, който грижливо опипа джобовете и крачолите на потурите им. Не беше някой младок — като че бе превалил петдесетте, — но ходеше напето и изпъчено, пък и в лице си го биваше — русоляв и белолик, с леко чип нос и пълни устни.

— Защо ми се чини, че те познавам? — попита го Стоил.

Онзи се засмя. Бе жестока усмивка, без капчица сърдечност в нея.

— Наистина ме познаваш. Юксел бей от Козосмоде. Само че този Юксел не е онзи, Стоиле. Онзи беше долу и викаше „пес“, докато сегашният е отгоре. И помни, че има да ти го връща…

— Е, за връщането ще има да почакаш. Нали Осман бьолюкбаши даде дума…

Не успя да завърши. Едно „Ха бакълъм, чоджуклар!“381 извикано от същия този Осман, на чиято дума Стоил се позоваваше, накара стотиците башибозуци от потерите да припнат през ръжта и да се нахвърлят — може да имаше по двайсет души върху едного — на петимата безоръжни бунтовници. Едни ги вързваха, а други сипеха връз тях удари — с приклади, с юмруци, с тояги, кой с каквото и където завари. Биха ги още там, в ръжта, до съсипване, а после ги изритаха на голото място между Сътма чешма и реката.

— Ах, бай Стоиле — упрекна го Георги Дражев, — защо не ни даде да стреляме и да паднем като мъже? Тъй сега по-добре ли е?

Упрекът бе справедлив, но излишен — войводата вече сам бе разбрал, че бе извършил пагубна грешка: разчитал бе на честност и на войнишко достойнство в хора, които само по образ се числяха към човешкия род, а иначе по душа и разбирания бяха истински зверове. И горко, горко съжаляваше… И тогава разбра едно — трябваше да загине като военачалник и войвода, а не да остави да се гаврят с него тук и в Сливен. Както беше с вързани ръце, той се тръшна на земята, захвана да рита с крака и да вика:

— Вземете ми главата, кучета недни! Щом се отметнахте от думата си, нито крачка няма да помръдна от тука!…

Биха го и го мушкаха с ножовете си, но той още повече ги псуваше и ги дразнеше с хулните си думи.

Като видя, че няма да се справи с него (пък и другите четирима пленници не се държаха на краката си), Осман заповяда да докарат една талига от близкото село Икисчий. Не ги натовариха, а ги нахвърляха като чували в талигата. Ала Стоил продължаваше да не се предава — викаше, ругаеше, а по едно време се промуши между ритлите, та тялото му се провисна и задното колело мина през гърдите му.

— Вдигнете го и го вържете за колата — заповяда бьолюкбашията.

Един, ако не най-чевръст, то поне най-мераклия, изтича пръв да изпълни заповедта. И полумъртвият Стоил го позна — беше Руфи Сезгин, близнакът на Юксел.

— А, ти ли си! — подигра го само на пръсти от лицето му. — Ти, дето момиченцата…

Руфи Сезгин го удари с всички сили през устата с тепелика на пищова си. Стоил изплю връз него кръв и зъби, но продължи с предишната крива усмивка да му се надсмива:

— Ама ти си можел не само с децата бе, Руфи Сезгин!… Остави ме за малко, искам да разкажа на твоите…

Руфи кимна на брат си:

— Ела!… Тази уста много се разбъбри…

Юксел се притече, повали войводата по очи на земята и седна на гърба му. А Руфи Сезгин извади камата си и где режейки, где кълцайки, отряза главата на войводата. Хвана я за косите и я вдигна нависоко. Странно — не се чу нито един радостен възклик.382

Около залез слънце талигата с пленниците и тълпата башибозуци с главата на войводата, вдигната на висок до два човешки боя прът, наближи крайните къщи на Сливен. Там неочаквано бунтовниците се обърнаха към Осман бьолюкбаши с молба: нека да им разреши пеша, на собствените си крака да отидат до зандана. Осман помисли, помисли, пък се съгласи; каза си, че даже по-голяма чест ще е за него, ако води здрави и прави комити, а не няколко разкашкани от лобут тела.

Като навлязоха в улиците на града, четиримата — мършави, накуцващи, с окървавени дрехи — се подредиха двама по двама и за голяма изненада на Осман и всички потераджии изведнъж издигнаха глас и запяха:

При тази песен занаятчиите от дюкяните и случайните минувачи спираха, едновременно с жалост и уважение изглеждаха тези живи трупове, които имаха дързостта да вървят с бунтовна песен на уста, и сваляха калпаци при преминаването им. Имаше дори и турци, които също им се покланяха…384

През тези дни, за които в бъдеще сливналии неизменно щяха да прибавят „паметни“, Бяно Абаджи остана в града, макар другите бараджии и тепавичари отдавна да бяха излезли нагоре по долапите си. Две коренно противоположни причини го задържаха тук: неизвестната съдба на внука Стефан, страхът за когото караше сърцето му да се вледенява, и радостта за новите обитатели на старата Силдаровска къща. Тези противоречиви чувства определяха и поведението му. Бяно ден и нощ чакаше вест за участта на Стефан, но я чакаше някак си наготово, тя да дойде при него, не обикаляше като останалите сливналии в неговото положение да я гони, подпитвайки в конака, по ханищата и кафенетата; с изключение на времето по вечерня, когато отиваше да се помоли и да запали свещ в „Свети Димитър“ за живота на внука, той почти не прекрачваше дворната порта. Ако се съдеше по това, че почти непрекъснато прекарваше в собичката, която бе запазил за себе си, можеше да се помисли, че той ден и нощ кърши пръсти и пали лула след лула. Истината обаче не беше точно такава. Наред с тревогата в самотните си часове той се отдаваше напълно и на насладата да слуша шетнята на Таша и на двете й дечица, да наблюдава през джамчето на прозореца си все още малко притеснените („като на гости“) игри на Иринка и Нойко по двора или в „неговата“, на Бяно, леха със сини и розови зюмбюли: след като дълги, дълги години тук бе само сграда — темели, стени и покрив, — сега, с този прилив на млада и свежа кръв, постройката оживяваше пред очите му и се превръщаше отново в дом, стоплен от човешко присъствие и човешки дъх. Сам и след дълъг размисъл бе избрал своето поведение. Три пъти на ден сядаше при софрата с Таша и децата, но в останалата част на деня само сегиз-тогиз се присъединяваше към тях — смяташе, че така силом принуждаваше жената да поеме цялото домакинство в ръцете си, а малките, необременени от неговия надзор (както иначе биха могли да изтълкуват присъствието му), да престанат да се чувствуват като в чужда къща и да започнат да я приемат като своя. Дали сполучваше, той не знаеше, но поне такова беше неговото желание. И като че ли малко по малко успяваше: тъй като в срещите на трапезата, по хаета или на двора беше безкрайно сърдечен към тях, Таша и децата възприеха дългите му усамотения в собата като черта на неговия характер или на привичките му и постепенно започнаха да се отпущат, престанаха да разговарят помежду си шепнешком и дори не подозираха какъв балсам за душата му бяха техните бодри гласове и смехът на Иринка и Нойко, който с всеки час ставаше все по-звънлив и по-жизнерадостен.

Така живееше през „паметните“ дни Бяно, докато надеждата му най-сетне се сбъдна — вестта за Стефан наистина дойде сама при него. И се яви в образа на неговия другар по занаят Йордан Пенеолу — имаше долап на около двеста крачки по-надолу по Новоселската река; беше по-млад на години, но по-стар по занаят — когато на времето петдесетгодишният Бяно бе решил да се посвети на бараджийството, Йордан Пенеолу не само беше вече с име в занаята, но и му помогна при стягането на долапа, че и му прати първите мющерии.

Йордан имаше име на открит човек, но когато се здрависаха посред двора, съвсем непривично за него гледаше все настрана:

— Нося ти важен хабер, Бяно Абаджи — каза, когато седнаха на пейката до лехата със зюмбюлите. — От сина на Боян, Стефан.

Бяно първо премаля, после го улови за рамото и яко го разтърси:

— Говори по-бързо, човече! Жив и здрав ли е Стефан?

Йордан Пенеолу отмести поглед още по-настрана:

— Жив е, слава на Бога, Бяно Абаджи. Иначе… иначе не е хептен здрав. В тая зима по никое време…

— Какво? Говори де, какво? Да не е хванал тежка настинка?

— Настинка е хванал само кракът му. Ама лоша настинка, Бяно Абаджи, тъй ми се чини на мене. И не само на мене — същото го мисли и Стефан Ахладя, и Никола Хайверя. За доктор е работата, ще знаеш…

Сетне заразказва по-подробно. Никола Хайверя (неговата бара беше най-близо до Бяновата) снощи чул викове откъм долапа на Бяно Абаджи и проводил сина си да види що става и има ли нужда от помощ. Виковете били от Стефан: премръзнал му бил кракът, пък щом речел да го стопли, захващала страшна болка. Събрали се хората от горните долапи, но освен да нахранят по-добре момчето, друго не могли да помогнат. Защото ха̀ да затоплят болния крак, ха̀ захващали нечуваните страдания. И като поумували нощес, избрали него, Йордан, да слезе в града и да разкаже всичко от игла до конец на Бяно. И да го посъветва да прави, да струва, но да заведе доктор горе, на долапа.

— Няма ли да е по-лесно да заведем Стефан на доктор? — попита на това място старият човек, но другият поклати отрицателно глава:

— Няма колай и за туй, Бяно Абаджи. Левия си крак Стефан усеща като чужд: не само не може да стъпва, не може и да стои на него.

Старият човек поразмисли малко, пък се надигна. Извини се на госта, че няма да го посрещне според обичая и го изпрати само с една гореща благодарност, обади се на Таша и пое нагоре към Дели Балта. Смяташе, че ще завари там само Райна и по-малките деца, но се оказа — невероятно събитие! — че в къщи си беше и Боян; двамата, мъж и жена, не, баща и майка, седяха с превити рамена един до друг на миндера и почти не говореха, само от време на време разменяха по някоя жалостива въздишка. Като ги видя такива, почти онесвестени от страх, Бяно, който отначало бе с намерение да разкаже всичко без заобикалки, сега от съжаление към тях се насили да придаде бодрост на гласа си:

— Давайте мюждето, хора! — рече с насилена веселост. — Стефан, мушмурокът му с мушмурок, отървал ятагана и се укрива в моя долап на Барите…

Вместо да се разкрещи от радост, Райна изпищя неистово, сетне не заплака, а като че две чешми заизливаха водите си през очите й. Боян се удържа, само няколко пъти смени цвета на лицето си — от бял като памук до вишневочервен. И дори намери сили да попита:

— Как е той, тате? Казвай истината!

— Позамръзнал му е единият крак, ала иначе дори и хрема не е хванал — посмекчи удара Бяно Абаджи. И Райна се хвана на думите му:

— Света Богородице, нека само момчето ми да е живо, пък ако ще не единият, двата му крака да са премръзнали.

— Тъй де — по-смело настъпи старият човек. — То, да не говорим най-лошото, ама човек без крак бива, докато… Е, спомнете си ония нещастници, главите на които стърчаха около конака. Сравним ли болния крак с тяхното, наистина ще благодарим на Господа и на Светата Дева. И ще повторим старата мъдрост: „Ела зло, че без тебе по-зло“…

Райна предложи начаса да поемат нагоре към Барите, но Бяно я сряза: какво, да не искала по петите си да заведе там заптиетата или шпионите на конака? И макар да не му прилягаше много-много да командува, наложи си да хване всичко в ръце: според бащината му оценка Боян беше безценен за изпълнител, но му липсваше дарбата да води. Или както старият човек си бе казвал понякога: „Има хора, които мислят на едро, други — на дребно; Боян е от онези, които мислят на дребно.“ Той заповяда на Райна и на децата никому, даже на най-близкия съсед, да не споменават нито думичка за Стефан. А на сина си нареди да потърси някое магаре или муле от махалата, да насложи в дисагите храна, един кат дрехи и сякаш между другото спомена „и там едно-друго за превръзки“, да метне отгоре два-три пастафа аба и без бързане, и без криене да поеме нагоре към долапа.

— А ти, тате? — попита Боян.

— Ще дойда и аз. Може днес, а може и утре, ще видим. Ти ще останеш там, ще се погрижиш, щото можеш, за момчето, ала инак няма да мърдаш, ще ме чакаш. Ако трябва да се оправдаеш пред Саръиванов и Кювлиев, проводи Ангел да ги замотае нещо. Разбрахме ли се?

Бяха се разбрали. Бяно не изчака да види приготовлението на сина си (не го смяташе за нужно: той бе сигурен, че Боян ще се справи сам по-добре, отколкото ако би висил над главата му) и като каза още няколко ободрителни думи на Райна, излезе и пое бързешком надолу към Гюр чешма и Фърчиловата воденица. Не мина много време и вече седеше от другата страна на работната маса на доктор Начо Планински. Бяно не заговори веднага — просто не бе имал време да се подготви за този разговор, та не знаеше как да го подхване. И тогава му помогна сам Планински:

— Не ми се виждате болен, господин Силдаров — каза. — Изглеждате по-скоро смутен и объркан. Ако не ви познавах добре, щях да добавя: и малко уплашен.

Старият човек го погледна изненадан — така би погледнал всеки, на когото внезапно са надзърнали в най-скритите кътчета на душата. Той също познаваше лекарят отдавна, още от установяването му в Сливен, но не бяха общували особено, пък и физиономията на Планински не говореше за някаква извънмерна прозорливост: дребно лице, леко скулесто, с черна подстригана брада и подбръснати бузи; имаше къси вежди, които изглеждаха като проскубани, и може би поради тях очите навяваха мисъл за изражение на някаква постоянна тъга. Сега Бяно Абаджи си каза, че докато можеше да се спори дали тези тъмни очи са тъжни или не, нямаше никакво съмнение, че бяха проницателни и схватливи.

— Отгатнахте, докторе — отговори. И на свой ред запита: — Познавате ли внука ми, Стефан Боянов?

— Стефан познавам добре, но не ми се е похвалил, че е ваш внук.

Бяно се поколеба да отмине ласкателството, което се съдържаше в тези думи, но не щеше да се покаже глуповат и наивен.

— Не виждам що за хвалба ще е тази, но нейсе — да не сеем на дъното ряпа. Имаме да говорим за по-важни неща, докторе. — Той потърси погледа на Начо Планински. — Какво последно сте чували за Стефан? Доверете ми се спокойно — подкани го.

Другият явно грижливо претегли думите си:

— Общи приятели ми казваха, че може би е при Стоил войвода. Но и те не бяха сигурни, напоследък Стефан не е бил в Сливен. Значи, повече догадки, отколкото сведения.

— Не са догадки, а жива истина. Стефан действително се е присъединил към четата в Жеравна. — Кратко мълчание. — Дошъл съм за него, докторе. Той е болният, не аз — точно както прозряхте.

— Разкажете ми всичко подробно, господин Силдаров.

Бяно Абаджи му предаде всичко, каквото знаеше от Йордан Пенеолу. Предаде го с подробности, а не както на Боян и Райна. И завърши с въпроса дали д-р Планински би се наел да прегледа Стефан горе, на Барите. Вместо отговор лекарят мигом стана и се залови да наслагва разни инструменти и лекарства в чантата си.

— Благодаря за човещината, докторе — каза Бяно Абаджи. — Ала искам да съм честен с вас. Представяте ли си какво ще стане, ако се разбере, че сте лекували или дори само преглеждали човек, който с пушка в ръка е воювал против султана?

Над чантата си Начо Планински го изгледа с тъжните си очи.

— Лекарят, господин Силдаров, воюва не като убива вражеските войници, а като лекува своите.

Докторът беше слаб и възнисък. Като чу последните му думи, на Бяно се стори, че той буквално пред погледа му порасна с две педи.

— Но ти рискуваш не само занаята, но и кожата си, момче — каза му развълнувано, като, без да се усети, премина на „ти“.

Отговорът беше такъв, че лекарят се извиси още по-високо и съвсем заприлича на презимето си:

— Не повече от онези, които са воювали така, че сега се нуждаят от познанията и… ръката ми…

… По желание на д-р Планински докато траеше прегледът, бащата и дядото на Стефан чакаха отвън. Боян се разхождаше припряно надясно-наляво пред долапа, Бяно Абаджи запълваше мъчителното чакане с нервни всмуквания от любимата си лула. Не знаеха, колко време са чакали така, когато лекарят излезе при тях и внимателно затвори вратата зад себе си. Беше загрижен. И не криеше, че е загрижен.

— Искам да бъда откровен с вас — каза им. — Положението е по-лошо, отколкото предполагах. За голямо съжаление няма да се мине, без да играе скалпелът.

Те не знаеха какво значи това скалпел, но и не попитаха — интересуваше ги главното. И той им го разказа. Надявал се на някакво повърхностно измръзване: е, ще се поолющи кракът и ще му мине. Но пораженията били по-тежки и по-дълбоки; според лекаря тъканите в края на крака трябвало да се смятат за мъртви.

— И да се изрежат? — попита Бяно Абаджи.

— Нали това исках да кажа, като споменах за скалпела…

— А ако не се изрежат? — с посинели устни попита бащата.

— Гниенето ще продължи. И ще тръгне нагоре, заедно с всички отрови. Ще обхване целия крак, после тялото и… — Доктор Планински се опита да смекчи удара, като възропта против природата: — Трижди проклет да е този сняг! Каква участ само — да тръгнеш „за свобода или смърт юнашка“, а да те повали зима през май!…

— Остави това, докторе — рече Бяно. — Грехът е на свети Петър, а не на петлите, които са отмерили трите му отричания.385

Начо Планински го изгледа слисано — не беше очаквал един старец-бараджия да мисли и говори по този начин. Бяно погрешно изтълкува погледа му като въпрос и обясни думите си:

— Вината е на Стефан, а не на снега, докторе. Планината е закрилница за онзи, който познава всичките й променчивости и мъчнотии, но е смъртен враг за невежия. Например за такъв, който не умее да си върже навущата…

— Остави това, тате — каза Боян. — Станалото — станало. Да мислим за по-нататък. Важното е да спасим момчето… е — въздишка, — дори и с цената на премръзналия крак. Носите ли нужните инструменти, докторе?

— Как?! — сопна се д-р Планински. — Да не мислите, че ей сега…

Той им обясни. Наемал се с Божията помощ да извърши операцията (имал известен опит — в Букурещ на няколко пъти му възлагали да ампутира болни крайници), но нека баща и син Силдарови да не смятат, че това е като да се среже цирей. Първо — той заизрежда на пръсти, — нека си избият из главата мисълта, че такава сложна операция може да се извърши тука, на долапа; колкото за самата операция, толкова и за дългото лечение след това. Второ, след като пренесат болния в града, трябва да изчакат поне една седмица, в която лекарят ще следи състоянието на крака — постепенно мъртвите тъкани щели да почернеят и сами да посочат докъде ще се наложи да се реже. Трето, да се осигурят за операцията абсолютно чисто място и хора със здрави нерви, които да помагат.

— Няма да степенувам задачите по трудност — завърши лекарят. — Нито една не е лесна. Затуй нека мислим за тях в последователността им. Измислете как да се пренесе Стефан в града и къде да се настани. Не, не, не предлагайте двете си къщи. Градът е като в обсада. И шпионите на конака дебнат с четири очи дали не се укрива някъде ранен човек. Не ги подценявайте, господа, те няма да се заблудят, ако някой има рана от куршум или… премръзнал крак през май.

Скоро след това се разделиха. Боян остана на долапа да наглежда сина си, а баща му и д-р Планински поеха надолу край Новоселската река.

Докато влязоха в града, почти не проговориха.

В целия си дълъг живот Бяно като че не помнеше друго такова шляене по улиците. Беше си поставил за цел да говори с Мехмед Хайдар бей, но да представи работата така, сякаш и срещата, и разговорът са напълно случайни. И затова той уж се помайваше насам-натам около конака и по чаршията, а всъщност дебнеше за мютесарифа. Цели два дни не му провървя. И когато вече бе започнал да се отчайва, неочаквано налетя на Хайдар бей край Аба пазар. Поздравиха се с взаимно уважение, което не беше престорено и беят покани с жест стария човек да приседнат до „Шадравана“ (или „Шадърфана“, както му викаха сливналии). А после му помогна и за подхващането на разговора:

— Нещо ми се виждаш угрижен, Бяно Абаджи…

Две нощи и два дни Бяно се бе готвил за този разговор. Не толкова какво да каже, а как да го каже: щеше да излъже, разбира се, но почитта му към бея го подтикваше да излъже по такъв начин, нека да го наречем прозрачен, че турчинът да разбере лъжата. И успя да го направи; разказът му, с който потвърди и обясни думата „угрижен“, звучеше приблизително така. Нали бил прибрал Таша Йосифова и децата й в къщи, трябвало да остане известно време, за да ги настани както трябва, та пратил на долапа внука си Стефан; той пък, толкова му стигал детският акъл, си измил краката в ледената вода и тъй нататък, и тъй нататък, та сега можело да се наложи и да се резне тук-там… Хайдар бей го изслуша съчувствено и оцени не лъжата, а смисъла на лъженето, та се престори да е повярвал, че е възможно човек да получи тежко измръзване, ако заспи с мокър и незавит крак.

— Лошото идва лесно, пък трудно си отива — кимна той отзивчиво. — Ескизаарският хекимин ли ще цери момчето? — Бяно потвърди. Нека припомним, че д-р Планински беше от Ески Заара, Стара Загора. — А къде?

— Не сме решили още, бей ефенди. Боян дърпа към тях, аз искам в къщи, че е по-нашироко… Ще оставим лекарят да реши.

— Помислете хубавичко, Бяно Абаджи. — Сега Хайдар бей изглеждаше по-угриженият от двамата. — Имам хабер, че заради смутовете в Балкана насам иде Шевкет паша с голяма войска. Не познавам лично пашата, но доста съм слушал за него. Има слава на жесток човек, Бяно Абаджи, дори правоверните настръхват, когато изговарят името му. Няма да се почудя, ако заповяда да се претърси всяка българска къща. И като види момък с измръзнал крак, кой знае аллах какви мисли може да породи в безмилостния му и вечно подозрителен мозък.

По-ясно от това внушение комай не можеше и да бъде. Бяно прекара още една безсънна нощ да прави и разваля разни кроежи, а на сутринта пое към Айше Хатун махала. Провървя му — намери Юмер ефенди в табакхането му, тъкмо щавеше кожи. И най-важното — беше сам.

Турчинът го посрещна с радост, която не можеше да бъде неискрена и лицемерна. Той мигом заряза опънатите кожи и прескочи до дома си зад дюкяна — колкото да смъкне миризмата от ръцете си, толкова и да предупреди жените да си скрият лицата. И след няколко минути двамата с госта седяха в беседката му на двора и шумно, както подобава, сърбаха кафетата си. Така стигнаха и до онова, което бе довело стария човек при табака от Айше Хатун махала.

За разлика от разговора с Хайдар бей, Бяно сега бе решил да говори съвсем „право куме в очи“: хем се страхуваше, че Юмер ефенди няма да притежава прозорливостта на мютесарифа, хем щеше да иска много по-голяма услуга от онова късичко „евет“, което бе очаквал от Мехмед Хайдар. Така и направи. Действително разказа всичко от край до край, като включително не скри участието на Стефан в бунтовната чета. И завърши с двете трудности, с които му се налагаше да се справи — да осигури място за операцията (за хора-помагачи не спомена, тогава още смяташе, че двамата с Боян ще свършат работата), както искаше д-р Планински, и зловещите предсказания, свързани с името на този Шевкет паша, които бе чул от мютесарифа.

Когато свърши, домакинът не отговори веднага. Извади тютюн и хартийки и сръчно си сви цигара, предложи и на Бяно, но той предпочете лулата си. Известно време двамата пушиха мълчаливо.

— Помня те откак бях дете, Бяно Силдар — заговори най-сетне турчинът. — Помня също така ясно, сякаш беше вчера, как преди десетина години вдигна цял мост на гърба си, за да спасиш един човешки живот.

— Защо отваряш приказка за тази стара работа, Юмер ефенди?

— Заради продължението. Не се стърпях тогава, Бяно Силдар, и те намерих в дома на дъщеря ти — искаше ми се ръка да ти целуна за стореното. И оня лаф за „остарял шербет“ помня от ясно по-ясно, дето бяхме тримата с делията папаз Юрдан. А една твоя дума се е запечатала буква по буква ей тука. — Юмер се почука по челото. — Тогаз ти рече така: „В нещастието няма турци, няма българи — има само човеци.“ Сега е мой ред да кажа същото, Бяно Силдар: в преголяма нужда си, а в нуждата и в нещастието… Е, разбираш, нали?

— Разбирам и ти благодаря. Но искам да го кажеш по-ясно, Юмер ефенди. Защото не те търся за поръчител, че да рискуваш само алтъните си. Ако речеш да услужиш, ще сложиш в залог главата си.

— По-голяма ли е опасността, отколкото да вдигнеш на раменете си един мост? Не мога да ти бъда равен в доброто, но поне се мъча да те приближа. — Турчинът сви рамене и показа с очи към къщата. — Тук, под този покрив, ще бъде лекуван внукът ти. Това е думата ми.

Бяно Абаджи му поблагодари с цялото си красноречие, на което беше способен след трите безсънни нощи зад гърба си. След това отвори дума за подробностите. Той си бе представял двамата с Боян да свалят как да е Стефан до Селището, пък от там я на кон, я с каручка да го доведат, където Юмер ще посочи. Домакинът обаче поклати отрицателно глава. Дали беше по-практичен или с по-бистър акъл, ала прие Бяновия план само до свалянето на болния до Селището.

— Нататък ще оставиш всичко на мене, Бяно Силдар. На мене и на кончето ми. Впрочем и на един кат мои дрехи, в които ще преоблечете още горе Стефан. Пък за да не помислиш, че се мъча да се правя на много загадъчен, ще ти кажа тъкмежа си за по-нататък. Няма да мина посред града, Бяно Силдар. Вярно, всички в Сливен ме познават и ще видят, че водя наш човек, правоверен. Ала аз мисля така: хайде да не дърпаме дявола за опашката. Затуй ще преведа по здрач Стефан все по Новоселската, сетне нагоре по Коруча, ще пресечем набързо Хаджи Хасан махала покрай Кон баня и ето ни тука.386

— А как ще идваме ние, добри човече? Аз? Синът? Доктор Планински? Няма ли да бие премного на очи…?

— Вие с Боян изведнъж ще захванете алъш-вериш с кожи. Нали знаеш, че аз не съм само табак, но и прекупвач? Ще ми носите кожи за продан, пък от дюкяна има протка към къщата. — Турчинът се изкиска. — Е, като не става пазарлъкът, ще си ги вземате обратно, за да ги донесете на друга цена следващия път.

— А хекиминът, Юмер ефенди? И той ли ще продава кожи?

— Не, той ще лекува сина Мюрсел. — Табакът се изсмя повторно. — Горкото момче, ще има да „боледува“ под ключ две-три недели…

Речено-сторено! Не бяха изпушили тютюна, когато Юмер ефенди повика една от дъщерите си, нарече я Емине. Беше се закрила, естествено, ала под диплите на фереджето й личаха напъпилите форми на настъпващото моминство. И като започнаха едни нареждания — същинска градушка: да се освободи собата до сайванта, да прибере Мюрсел от улицата и да го заключи, да пусне в махалата слух, че момчето е хванало някаква прилепчива болест…

— И каква стана тя, моята? — разпери ръце Бяно, когато малко по-късно си тръгваше. — „Ийлик яп, денизде ат; балък билмез-исе, Юмер биледжек-дър.“387 Кешки някога да ми бе минало през ума, че „Юмер биледжек-дър“, щях всяка седмица по един мост да вдигам…

… На другия ден Юмер ефенди се кълнеше, че не човек, а никакво живо същество не го е видяло, когато е пренесъл Стефан в дома си. А още следобед „хеким ефенди“ Планински започна да посещава внезапно заболелия Мюрсел. И сигурно беше нещо сериозно, защото като си тръгваше, лицето му изглеждаше все по-загрижено и по-загрижено.

Докато доктор Планински още изчакваше да види степента на пораженията, в Сливен пристигна Шевкет паша с войската си и с безчислен башибозук и това стана начало на събития, които няколко поколения щяха да спомнят с ужас. Нека обаче читателят позволи тук да проследим по-нататъшната участ на Стефан.

След поредния преглед на осмия ден след преместването му в Айше Хатун махала, на излизане д-р Планински се отби в табакхането на Юмер. А там освен Юмер ефенди „се случиха“ Бяно Абаджи и Боян Боянов.

— Лошо — каза лекарят, без да се опитва да скрие загрижеността си. — Кракът е мъртъв почти до прасеца. И утре ще го отрежа до под коляното.

— Защо? — сопнато попита Боян. — Излиза, че ще режете и здравото.

Непривично за него, лекарят избухна:

— А откъде ще взема мускули, за да закрия костта, драги? — Сетне сякаш се осъзна и промени тона: — Хайде да не се бъркаме един на друг в работата си, господин Боянов, съгласен ли сте? Аз няма да ви уча как се тъче сукното, обаче и вие… С една дума вярвайте ми, че каквото е по силите на човека и на медицинската наука, ще го приложа. — И натърти: — За доброто на Стефан ще го приложа, не… — Той не довърши. — Утре сутринта ще дойда и ще нося необходимото. Кой ще ми помага? Трябват ми поне двама души.

— Мигар двамата с Боян няма да се справим? — почуди се Бяно.

— За да припаднете по средата на операцията, че да се чудя кого да спасявам ли? Не, господин Силдаров. Никога не вземам за помощник роднина на болния. Зная от опит, че роднината не става за помощник.

— Доверете се на мене, ефендилер — неочаквано се намеси домакинът. — Сражавал съм се в Каръмската388 война, пред Севастопол съм се нагледал на рани и кърви, рязане на ръце и крака и прочие.

— Приемам — съгласи се доктор Планински. — Но ми трябва още един за упойката. Дали да не хванем Мюрсел…?

— Момчето не е за тази работа, курназ е само на думи — поклати глава Юмер ефенди. И попита: — Може ли да бъде жена? Или не бива?

— Бива, как да не бива. Стига да е куражлия. Защото онова, което ще става пред очите й, няма да е като разиграването на мечка по панаира.

— Тогаз ще вземем моята Емине. Уж крехко момиче, пък душата й е като от челик. И е сръчна. Стига да знае какво трябва да прави.

— Това остави на мене, ефенди. А вие, господа Силдарови, идете поговорете със Стефан. Обяснете му какво ще правя и защо ще го правя. Позовете се и на юначеството му, каквото искате му наговорете, но той трябва да бъде предупреден. А не да заспи и като се събуди, да се види неочаквано с един крак. Не е честно така…

… Тъй като в дома на Юмер ефенди нямаше маса, приспособиха една от дебели талпи, които жените измиха до бяло. Положиха на тях Стефан и му разкриха крака чак до горе. Д-р Планински извади нещо, направено от тел, което наподобяваше намордник за зло куче, и го напълни рехаво с тефтик.

— Това ще го напоя с една течност, името й е етер, и ще го сложа на устата ти, Стефане — обясни. — Като вдъхнеш няколко пъти и ще заспиш. А когато се събудиш, всичко ще бъде свършено. Болка изобщо няма да усетиш, тя ще дойде след това, докато заздравява раната.

— А аз какво ще правя? — попита куражлийски Емине.

— Първо, сега ще ми полееш да се измия два пъти с гореща вода. После обаче, когато Стефан заспи, ще стоиш до главата му с шишенцето етер в ръка. Ей това. Ще броиш нито бързо, нито бавно до двадесет и ще капваш по две-три капки етер върху тефтика. Само ако ти река „Етер!“, ще капваш малко повече и после пак по две-три капки. И това трябва да продължи без прекъсване до тогава, до когато аз не ти наредя да спреш. Разбра ли ме, момиче?

Тя потвърди, беше разбрала.

Лекарят запретна ръкави и се изми до лактите, бавно и грижливо. Изчака ръцете му да изсъхнат и попита:

— Готов ли си, Стефане?

— Готов — с истинска или привидна бодрост отговори младежът. — Имам само една молба към Юмер ефенди. Впрочем една и към вас, докторе.

— Към мене? — почуди се турчинът. — Кажи, чоджум. Стига да мога…

— Нека Емине да махне за малко яшмака, ефенди. Прищявка е, вярно, но… Но аз знам, че може и да не се събудя повече, ефенди. И ми се ще да видя всички вас, които ще ме изпратите в отвъдното.

Турчинът помисли няколко секунди, после кимна на дъщеря си. Тя не откри яшмака си, а напълно го свали.

— О, Господи! — възкликна Стефан, като я видя. — Сигурно ме готвиш за ада, щом си проводил ангелите тука!…

— Щеше да искаш нещо и от мене, Стефане — напомни д-р Планински.

Лицето на момъка стана сериозно и съсредоточено.

— А, то е нещо съвсем друго докторе — каза. — Знаеш по-добре от мене: нож ще играе — всичко може да се случи. Молбата ми е, ако се случи най-лошото, когато някой ден се срещнеш с апостола Драгостинов, не му казвай, че така безславно и от патешка глупост съм си отишъл от белия свят. Излъжи го, докторе. Излъжи го и му кажи, че съм паднал в бой, както се клех пред знамето.

— Обещавам — каза Начо Планински, но отмести гузно очи: той вече бе видял главата на Иларион Драгостинов на върлина пред конака.

— Благодаря от сърце на всички ви — с топлота произнесе момъкът. Сетне отправи към лекаря една насилена усмивка: — Започвай, докторе…

Той бавно, безкрайно бавно се опомни, все едно че се връщаше от другия край на Земята. И размътеният му поглед постепенно различи все познати лица — баща му, дядо му, доктор Планински, Юмер ефенди…

Видя и две очи, които го гледаха с тревога и нежност през процепа на фереджето. Позна чии са. И странно — първите му едва разбираеми думи бяха отправени към момичето:

— Благодаря, Емине…

Баща му го хвана за ръката и каза, като едва удържаше сълзите си:

— Как си, Стефане?

— Добре — с труд произнесе момъкът. — Само ме боли кракът… ходилото…

Говореше за крака, който го нямаше вече.

Чума да се беше задала, нямаше така да смразѝ народа на Сливен. Слуховете вървяха от уста на уста, кой от кой по-страшен, по-зловещ: някой си Шевкет паша идвал от юг начело на редовна войска с топове и безброен башибозук — споменаваше се за двайсет хиляди души! — и където минел, жива твар не оцелявала, а дори и тревата изсъхвала. Чу се за бастисването на Ямбол, където цели махали — българските, естествено — били предадени на сеч, грабеж и огън. После захванаха да се споменават имена на села, които същият този Шевкет изличил от лицето на Земята; някои бяха познати по име, но други се чуваха за пръв път — Караджа Муратлий, Кара Курт, Губел, Курфала, Бали Бунар, Калфакьой, Мурлук Ходжа и поне още десетина.

Към Сливен ли идеше тази сган, която подобно на ято скакалци унищожаваше всичко по пътя си? — Никой не знаеше със сигурност, ала людете започнаха да се подготвят тъй, както бива пред война. Храната по бакалниците се изкупуваше до шушка. Дуварите и портите се потягаха като да издържат на топовна стрелба. Чаршията опустя — кепенците не само се затваряха, ами и се заковаваха, цената на циганските пирони достигна до тридесет гроша оката.

— Шевкет бил луд за десет луди — говореха загрижено едни.

— Влезе ли в Сливен, с него ще влезе и самият пъкъл — мрачно предричаха други.

— Зверовете били като агънца пред него — вайкаха се трети.

На тринадесети май откъм ямболския път се зададе — същински мравуняк — несметно пълчище. И от този час Сливен замря…

В настъпилите дни на развихрил се ужас центърът на града някак от само себе си се измести в митрополията — загубили вяра в закон и човешка правда, хората търсеха опора в Бога и в неговия най-висш представител в Сливен — митрополит Серафим. И тази беше комай единствената незаключена врата в града — на хаджи Божиловата къща. Дядо владика беше от сутрин до вечер на крак, не връщаше никого, изслушваше всекиго, а благият му глас не спираше да вдъхва упование в Провидението и в закрилата на Всевишния. Говореше той и бе готов да се раздаде цял на паството си, ала новините, които идеха отвън, не подкрепяха думите му, а ставаха все по-мрачни и по-мрачни.

Най-страшното като че ли беше вечерта на този тринадесети ден на месец май. В митрополията нахлуха наведнъж няколко дузини хора, които, плачейки, изпълниха къщата с воплите си:

— Какво да правим, дядо владико? Ще ни разграбят и изтрепят, защото градът вън и вътре е пълен с башибозуци, въоръжени до зъби!…

Докато ги благославяше и оставяше, коленичили, да целуват полите на власеницата му, дядо Серафим ги и разпитваше. И от несвързаните им разкази се очерта бедствие, което сякаш беше само на една крачка от Апокалипсиса. Този Шевкет се оказал колкото жесток, толкова и лукав. Той знаел, че като паша и началник на редовна падишахова войска имал за първа длъжност да бди за порядъка, спокойствието и законността, затова не влязъл в града, а заповядал да му разпънат шатъра в окрайнините на Краставо поле, пък иначе мълчаливо — а може и да не е било съвсем мълчаливо — подтикнал башибозушката сбирщина да удари за ягма и клане богатия Сливен. И те не чакали втора подкана, ами се втурнали с ятагани в зъбите да бастисват къщи и дюкяни, да грабят, да секат глави. Не били сами в адската си дейност. Също и тукашни турци, подтиквани главно от Хасан бей, пощенеца, се присъединили към тях и им служели за водачи — показвали им по-заможните домове и по-богатите маази и дюкяни. В сганта не липсвали и хора от низама, дето ужким трябвало да следят за реда и мира в града, ала също се посветили на плячкосване; особено често се споменаваше името на някой си Изет ага, не само аскер, но и забитин при това.

— Спаси ни, дядо владико! — молеше се народът. — Живот, чест, имот — всичко загубваме…

Имаше нещо нелепо в тези молби и вопли. Трябваше те да бъдат отправени към самия Крали Марко, който с един замах на боздугана си поваля по хиляда поганци, а не към този беловлас старец с немощна дребна снага и отпуснати рамене. И ако беше отпратил людете с благослов и с неясни обещания да проси от небето помощ, никой не би му се разсърдил. Ала стана точно обратното — именно в ден като този се разбра, че дядо Серафим е митрополит не само за да събира владищината, а е истински духовен баща на паството си.

— Добре — каза той. — Ще сторя, каквото е по силите ми.

Думите му сепнаха множество пред него.

— Какво си намислил, отче? — уплашено попитаха гласовете, които до преди минута викаха „Спаси ни, спаси ни“. — Молим те, не прекрачвай портата на митрополията — всички бясове и върколаци шетат сега по улиците и стъгдите на Сливен!…

— А как да ви помогна, братя християни? С молби пред иконостаса ли? Мен не ми е по силите да спра и разгоня башибозука, ала поне мога да помоля когото трябва за това. А как да го помоля, без да прекрача извън митрополията? Да прелетя ли до там?

— Но може да те посече още първият главорез, който ще се случи на пътя ти…

— Няма да съм единственият пастир в Божието стадо, който загива за Христа и за вярващите. Не се имам за равен тям, но мигар светите апостоли Петър и Павел не дадоха живота си за същото?

Той поиска празничното си расо и калимавката с владишкото було и с решителност, за която после дълго щеше да се говори в Сливен, пое към Машатлъка. Господ трябва да е бдял над него, защото стигна до конака без никакво премеждие. И след малко вече седеше срещу мютесарифа.

— Как си дръзнал, дядо Серафиме, да дойдеш до тук? — не вярваше на очите си Хайдар бей. — Не знаеше ли, че адът се е преместил от подземното царство в нашия Сливен? И че животът ти на всяка крачка е висел не на конец, а на паяжина?

— Трябваше да дойда, за да те поканя да сториш същото, бей. Защото аз отговарям само за душите на християните в Сливен, а ти — за живота и имота им. И за мира и законността в поверения ти град. — И напомни многозначително: — Ешек, паша, извинявай, исках да кажа Шевкет паша389, още е някъде към Краставо поле. И ти тъй или иначе си олицетворение на върховната власт, бей.

Хайдар бей го изгледа продължително.

— Не вярвам да успея в мисията, която ми възлагаш, но няма да се посрамя, като се поставя по достойнство и смелост под тебе, дядо Серафиме. Дори куршум или калъч да ме сбъркат в тъмното, ще сторя, щото зависи от мене. А ти си върви и кажи на людете си да имат малко вяра не само в Бога, но и в мене, своя управител. Да, тъй им кажи: А за да стигнеш невредим до тях, ще ти дам десетина заптиета да те пазят.

Мютесарифът удържа на думата си. Той най-напред свика всички турски мухтари на града и имамите, като им заповяда да отидат по махалите си и със съвети и заплахи да спрат безчинствата на развилнелите се тълпи. Вдигна също на крак заптиетата и онази част от войската, която се намираше в града, и ги разпрати по улиците да бдят за реда и тишината. А придружен от един-единствен човек лично той отиде по онези места, където беснееха най-дивите шайки. Никога не се разбра как, с какви думи успя да ги озъпти, ала до полунощ зулумите се прекратиха навсякъде и порядъкът в Сливен се възстанови.

Като научи не без изненада, че сливенци са надмогнали башибозука, на следващия ден Шевкет паша тържествено влезе в града390.

Този човек изглеждаше така, сякаш от рождение до сега понятието усмивка беше напълно непознато за него. Лицето му, малко скулесто като на зебек и малко мургаво като на татарин, имаше едно-едничко изражение — смес от студенина и свирепост; в зависимост от случая преобладаваше или студенината, или свирепостта, но като че докато беше в Сливен, пълноценен господар на лицето му беше само свирепостта. И ако нямаше поводи за това, той сам си ги създаваше.

Шевкет паша бе някъде между четиридесетте и петдесетте, но по стойка и по начина, по който носеше обшитата си със сърма и украсена с еполети униформа, изглеждаше под тридесет. За това спомагаше, че без да е висок, беше доста над среден ръст. Когато му бяха нужни, не му липсваха добри обноски (на тях във военното училище ги възпитаваха френски преподаватели), но той съзнателно или подсъзнателно ги отбягваше — разваляха израза на студенина и свирепост. Изобщо имаше външност на началник поне от десет поколения, а държанието му по нищо не отстъпваше на външността.

— Посмали малко хвалбите за твоите сливналии, мютесариф ефенди — говореше сега той, докато мереше на крачки диагонала на одаята. — Ако те слуша човек, ще си рече, че те са кротко стадо овчици, а ти — безгрижният им чобанин. Само дето ти липсва кавал… Или що? Може би и кавал си имаш?

Мехмед Хайдар бей предпочете да не чуе подигравката.

— Позволявам си да кажа, че мислим и гледаме по различен начин, затиалилериниз. Ако в едно стадо има две-три бодливи крави, аз не смятам, че трябва да се изколи или да се изрежат рогата на цялото стадо. Същото е и за „моите сливналии“. Като е речено за тях: хайдути, че пак хайдути… А каква е истината? Излезли няколко хайдамаци в Балкана да правят царщина с кремъклии пушки, пък в същото време истинските сливналии от тъмно до тъмно се трудят, с абата си обличат цялата войска на падишаха, а с другата си стока запълват пазара от Дунава на север до Стамбул на юг. Бива ли, питам се аз, заради няколкото бодливи крави да лишим от мляко цялата европейска част на империята?

Пашата прекъсна разходката си и вторачи своите кръвнишки очи в мютесарифа. Изглеждаше така, сякаш се готвеше да го клъвне.

— Сбъркал си си занаята, бей? — изсъска злъчно. — Трябвало е да станеш адвокатин, не мютесариф на този пребогат санджак.

— Адвокатин на кого, затиалилериниз?

— На сливенските божи кравички, между които, виждаш ли, се били случили и няколко бодливи. А знаеш ли ти, бей, че през Дунава тези дни са преминали две чети комити. Едната при Тутракан, другата малко по-нагоре от Оряхово? И че тутраканската се води от тукашна божа кравичка, някой си Таню войвода, който, за да оглави четата, избягал не от другаде, а от Диарбекир? И че в другата чета, някъде около двеста върли комити на брой, половината били пак от този твой кротък и работлив Сливен?391

Макар да беше притиснат до стената, Мехмед Хайдар успя да запази самообладание и да отговори с външно спокойствие:

— Признавам, това за четите е нещо ново за мене, паша ефенди. Но за втори път ще дръзна да кажа, че надали е правилно да се приравняват няколкото щури глави в Балкана или четите с двайсетхилядния богат Сливен. Разумният стопанин не гори юргана заради една бълха.

— Охо! — зло му се присмя пашата. — Ти дори си служиш с български поговорки, бей. Това за юргана и бълхата е българско, нали знаеш?

Мютесарифът отново успя да запази присъствие на духа.

— Откровено казано, не знаех, че е българска поговорката, затиалилериниз. — И сякаш между другото премина в настъпление: — И се учудвам, че ти знаеш това…

— Отраснал съм в село, на седем-осем часа път от тука, където освен чифлика на баща ми и чичовците ми, другите бяха българи — спокойно обясни пашата. — И тогава научих езика им.

— Може би ти се е случвало да наминаваш и друг път нататък?

— Не! Напротив — дал съм клетва пред аллаха, че ще се върна там само за да срина селото до основи. — Нов зъл присмех: — Стига и там да си нямат добър адвокатин като сливналии…

Бръснатото светло лице на Хайдар бей се изчерви от напрежение.

— Искаш да кажеш, паша ефенди, че ако не беше моята защита, би унищожил такъв голям и заможен град като Сливен?!

— Бих унищожил не Сливен, а комитското гнездо, бей. Гнездо, което от десетилетия ражда само хайдути и бунтовници, не заслужава да има място под слънцето.392 Какво, мютесариф ефенди? Няма ли да намериш пак някоя българска мъдрост, за да защитиш твоите божи кравички?

Мехмед Хайдар за пръв път се надигна от мястото си и взе една книга от полицата на стената.

— Този път ще ги защитя с думите на Пророка — каза, докато се ровеше в страниците на Корана. И прочете: — „Кажи на неверниците, че ако те се въздържат да не се противят, каквото е вече минало — ще им бъде простено.“393

Сега на свой ред се изчерви пашата. И тъй както беше мургав, лицето му доби цвят на патладжан. Изглеждаше по-кръвожаден от всякога, сякаш избираше по какъв начин да унищожи мютесарифа — да го застреля, да го заколи, или да го удуши със собствените си ръце. Но пашата не направи нито едно от трите. А като не намери и достоен отговор, за да запуши устата на този дързък бей, само измърмори една мръсна псувня, излезе и с хъс затръшна вратата зад себе си.

Два дни и две нощи Шевкет паша не излезе от покоите, които бяха отделили за него. Не прие повече мютесарифа. Не пожела да разгледа града. Не излезе да се поразходи из красивите околности. Изобщо нищо-нищичко не правеше. Цупеше ли се? Чакаше ли нещо? Каквато и да беше причината за странното му държание, никой не я разбра.

Вечерта на втория ден обаче той рязко се измени, превърна се в олицетворение на деятелността. Причината беше една депеша; Шевкет не благоволи да я покаже на никого, но чрез Хасан бей сливенци без труд научиха съдържанието й. Била пратена от ямболския каймакамин Ахмед ага и в нея се известявало, че село Бояджик394 и още шест села наоколо били пълни с комити и въстаници. При тази вест пашата засия; беше такова сияние, от което тръпки да те побият.

— Утре по тъмно цялата войска поема към Бояджик! — заповяда Шевкет на забитите си, докато триеше радостно ръце. — И артилерията, и башибозукът, всички! Искам ги отпочинали, за да вземем на един дъх пътя до селото.

Нетърпението му обаче беше толкова голямо, че не се стърпя до сутринта и вдигна войската още вечерта на 16 май. А при изгрев слънце беше вече пред Бояджик.

Вървяха бързо, но, изглежда, вестта за похода им все пак ги бе изпреварила, понеже извън селото го чакаха трима старци с хляб и сол в ръце. Първото намерение на Шевкет беше да ги отпрати, без да разговаря с тях. После обаче сметна, че като ги предупреди за намерението си, може да направи триумфа си по-бляскав. Смръщено и без бързане приближи до тях. И още отдалече позна човека с хляба и солта. Беше дядо Горан; някога, преди години, дядо Горан все намираше в гънките на пояса си по някое шекерче, за да почерпи Шевкет, сина на покойния мюдюрин. Като изговаряше някакви благословии, старецът поднесе табличката, но Шевкет без много-много приказки я изрита от ръцете му. Хлябът отхвръкна на една страна, солта на друга; паничката се удари о един камък, но не се счупи и това, кой знае защо, съвсем вбеси пашата.

— Шевкет, сине — заговори дядо Горан, — не обиждай хляба, той е свято нещо. И на нас не посягай, сине. Тук си видял белия свят, тук с майчино мляко си закърмен, тук от парче месо стана момък-левент. Никой никога не ти е казвал лоша дума, сине, не отвръщай на доброто със злина.

Пашата понечи да го опровергае и да му напомни, че има за какво да мъсти на селото, но се въздържа: ако наистина не помнеха, излишно щеше да извади на бял свят онези случки, с които хич не се гордееше, ако пък помнеха, само щеше да се направи на смях.395 И вместо това каза строго:

— Вдигнали сте бунт, а? Хайде де, бунтувайте се!

— Какъв бунт, паша ефенди — закръсти се друг от старците. — Ела да ни видиш в селото — само една бунтовна реч ако чуеш, готови сме да заплатим вината си с живота на цялото село.

Шевкет отлично знаеше, че в селото наистина няма да открие нито следа от въстание. Но и не помисли да го проверява — неговата цел бе друга. Той извади депешата на Ахмед ага и я навря в носа на стареца:

— Вам ли ще вярвам аз или на преданите служители на падишаха? Ей тука черно на бяло, че сте се вдигнали в подкрепа на оня хайдутин Стоил. Пък и аз ви знам, вие сте си цели комити. Нека бъде вашето. Изкарайте си войската и ще се бием.

Тримата старци се опитаха да продължат, но той рязко прекъсна разговора и ги напъди към селото. После разположи войската и башибозука така, че стегна като пръстен Бояджик. И след около час даде знак на артилеристите:

— Мерете се главно в църквата. Атеш!396

Оръдията изгърмяха. Бяха лошо прицелени, та не удариха храма, а вдигнаха няколко сламени покрива. Началникът на артилерията, един бинбашия, видя колко е смешно да се стреля с крупови оръдия срещу кирпичени къщи и сламени покриви и понечи да го каже на пашата, но Шевкет с властен жест му забрани да говори. И повтори:

— Атеш!…

Този път три снаряда попаднаха в църквата „Свети Архангел“. Разнесе се нечовешки вопъл, който погали ушите на пашата — той правилно се бе досетил, че много от селяните ще потърсят укритие в тази най-яка сграда на Бояджик. На други места в селото лумнаха пожари. Шевкет заповяда още няколко артилерийски залпа, а сетне махна на аскера и башибозука:

— Вървете! Искам до икиндия камък върху камък и жива душа да не остане от Бояджик…

Чу се рев — не на хора, а на двадесет хиляди диви звяра. И шареното множество се люшна към селото. Повечето от освирепелите мъже бяха с ятаган в едната ръка и с чувалче в другата. За плячката…

Докато яздеше насам, Шевкет паша си бе казвал, че дорде хората му се разправят с Бояджик, той ще прескочи до чифлика на чичовците си хаджи Емин и Садък ефенди. Сега обаче се отказа — чифликът беше на половин час път от селото и през баир, от там нито щеше да се види, нито да се чуе как той, Шевкет, осъществяваше клетвата на младините си. И затова се отдръпна на една височинка до реката Калница и не мръдна до вечерта.

Ще рече — до когато Бояджик бе превърнат на пепел, а жителите му на трупове…397

Погромът на Бояджик стана в понеделник, а във вторник в Сливен вече се знаеше за него. Вечерта, след като лично отслужи литургия за упокоение душите на невинните жертви, дядо Серафим от църквата отиде право при мютесарифа в конака и го помоли за охрана, с която да отиде до унищоженото село и да види всичко с очите си. Хайдар бей, покрусен не по-малко от владиката, обеща да му даде един юзбашия и осем заптиета, ала иначе поклати глава:

— Не си прахосвай времето да гледаш кървите и пепелищата, дядо Серафиме. Бояджик се погуби вече и никакви молитви няма да го върнат. По-добре бързай на юг, защото затиалилериниз Ешек паша, извинявай, исках да кажа Шевкет паша, е ударил към Беш тепе398, щял и там да потушава въстание.

— Въстание? — вдигна белите си вежди свещенослужителят. — Мигар наистина вярваш, че в Бояджик е имало въстание, бей?

— Празна работа! — махна с ръка Мехмед Хайдар. — Аз зная, че в селата няма въстания, но да спра войската не мога.399

— И тогава защо трябва да загиват и други невинни?

— Може би за прикриване на първото престъпление — сви рамене мютесарифът. — Ако някой затрие цяло село за лична мъст, може и да се намери човек, който да му издърпа ушите. Ала ако се ударят четири-пет села, тогаз същият този „някой“ ще може вече да се кълне, че е потушавал въстание. И може нишан400 да получи даже… Животът на живите е по-важен от помена за умрелите, дядо Серафиме.

Хайдар бей изпълни обещанието си. Когато на разсъмване в сряда Делчо Чипиша изведе кочията от двора на митрополията, навън ги чакаха юзбашията Мехмед ага и осем заптиета, всичките на коне. Градът не беше се още напълно събудил, когато кочията и охраната прекосиха Големия мост и поеха на юг.

Няколко часа нито Делчо, нито ездачите дадоха почивка на конете. По едно време, трябва да беше към пладне, коларят дръпна дизгините и посочи с камшика си:

— Бояджик.

Дядо Серафим се взря в указаната посока, но освен едно черно поле, не видя нищо друго. Наистина тук-там можеше да се различи очертание я на дувар, я на кирпичена стена, ала всичко изглеждаше като под покров с цвят на катран. Изненадан и леко объркан, старият свещенослужител даде знак на Делчо да го чака, слезе от кочията и бавно тръгна към огромния черен саван. Стъпките му навярно отекнаха в мъртвото поле, защото онова, което бе сметнал за покривало, се нагърчи, повдигна се и с грозен грак отлетя към близката река — бяха гарвани и лешояди; много стотици гарвани и лешояди над много стотици мъртъвци — полуразложени, полуизкълвани, някои вече изглозгани до кокал. Птиците на злото навярно раздвижиха въздуха с крилата си, понеже след тях дойде смрадта; онази смрад, леко сладникава и упойваща, която издава само гниещата човешка плът.

Владиката се чувствуваше така, сякаш душата му бе опряла о гърлото. По гърба и гърдите си усети да се стичат вадички пот. Ако послушаше порива си, той би направил само едно — би запретнал полите на власеницата си и би побягнал, накъдето му видят очите, само да е по-далеч от този ад. Но като се пребори със себе си, той си наложи да се овладее. Падна на колене, прекръсти се и се помоли за Божията подкрепа. После, докато шепнеше непрекъснато молитви, дядо Серафим прекрачи в онова, което допреди два дни бе представлявало село Бояджик.

Всъщност искаше се въображение, за да разбереш, че тук е имало село с белостенни къщи и живи хора. Сега всичко наоколо бе руини, а руините имаха цвят на пепел. И трупове, трупове, трупове, безброй трупове, които лежаха там, където ги бе застигнала смъртта — намушкани, обезглавени, рязани на късове, с дупки от куршум в черепите, изтърбушени, всякакви…

Старият човек мина по най-широката улица („Господи Боже! Няма и година, откакто точно тук ме посрещаха с китки и кръстове селяните и коленичеха да целуват епатрахила ми!…“) и отиде до онова, което бе останало от черквата. Вратите и бяха издънени отвътре навънка и сега висеха, разкривени на пантите си. „Ами да — каза си владиката, — вътре са избухнали снарядите и…“ Той изкачи двете стъпала на входа и надникна през избитата врата. Олтарят, разбира се, не съществуваше, нямаше ги и иконите — взривовете ги бяха превърнали на трески. Нямаше и камара мъртви човешки тела, както дядо Серафим очакваше: от тези двеста или триста души, които бяха потърсили спасение зад каменните стени на „Свети Архангел“, сега бе останало нещо като пихтия от разлагащи се късове човешка плът. Един-единствен труп се открояваше от кашата меса, кости и вътрешности, която покриваше до един аршин дебелина пода на църквата. Беше мъртвото тяло на жена, кестенявата й коса издаваше, че до преди два дни е била млада, или най-много на средна възраст. Навярно не е била убита веднага, а само е получила тежки рани, та тя, когато се е свестила, се е опитала да се спаси, забивайки пръсти в стената и теглейки се към прозореца. Успяла бе само да се изправи на колене и бе издъхнала; навярно все пак бе впила нокти в мазилката, защото в смъртта си бе остала така, като залепена за стената.

Дядо Серафим коленичи отново и прочете полугласно кратка заупокойна молитва за тези, които се бяха сбогували с живота тук, в светия Божи храм. После запърши отново полите на расото си и тръгна напосоки през селото. Колко пъти му се наложи да прескочи мъртъвци, той никога не можа да си даде сметка. При първите молеше Всевишния за прошка, сетне престана да го прави — щеше да бъде една безкрайна еднообразна молитва. И само при два трупа спря владиката. Единият беше на млада жена, навярно толкова пъти изнасилена, че смъртта я бе застигнала по гръб и с разчекнати крака; това навярно се бе сторило недостатъчно на насилниците, защото после бяха отрязали главата й и я бяха оставили на един камък до обезглавеното и разчекнато тяло. Старият човек не се удържа и издърпа ризата върху разголените срамни части на жената. Искаше му се да премести и главата там, където бе стояла допреди два дни, но не намери сили да я вземе в ръце и да я вдигне от камъка. Вторият път беше при мъртвото телце на дете около годинка — русичко като ангелче от иконите. Него убийците го бяха почели, като го бяха разпрали на кръст — веднъж от гръкляна до чатала и втори път напреки през коремчето. Нещо възропта в стареца, не му даваше да се отдели от останките на този младенец. Потърси из джобовете си, но нямаше нито чекийка, нито друг твърд предмет, за да изкопае с него гробче за детето. Поколеба се да повика Делчо Чипиша, но се отказа. И се залови да събира наоколо начупени кирпичи, отломки от стени и камъни да ги трупа връз мъртвото дете. Даваше си сметка за цялото безсмислие на онова, което вършеше, но не можеше да го изостави — мисълта, че гарваните ще изкълват и това невинно създание, се оказваше по-силна от разсъдливостта му.

Прибра се после при кочията, каза само „Карай!“ и потъна в меката облегалка. И дори не си даваше сметка, че устните му продължаваха да редят молитвите си…

… Селяни ги напътиха, та те настигнаха пашата и безбройната му войска даже по-рано, отколкото очакваха. Не само защото придвижването с такава паплач беше само по себе си безредно и пипкаво. Бавеха се и заради самия Шевкет, който се забавляваше да лови из къра укрили се бегълци от Бояджик (случваха се и от околните села) и да ги предава на смърт. Благодарение на това намериха стана му още при Караджа Муратлий401 — по-близо до Бояджик, отколкото до Беш тепе. И „при“, а не „в“ — на минаване към Сливен Шевкетовата орда се бе погрижила да разграби и унищожи българските махали на селото, та в него не само нямаше място за отсядане, но и още пъплеше вонята от пожарищата и сплуващите се непогребани човешки трупове. Не се разбра на какво се дължеше тази чест, но пашата прие дядо Серафим веднага, още с пристигането.

Макар и да бе очаквал дълго разтакаване, старият човек не се смути от неочаквания прием — по пътя бе имал достатъчно време да размисли какво и как да говори. Той започна веднага с това, че се намираха в неговата епархия и затова щял да говори не въобще, а като за свое паство, което познава и за което отговаря. И веднага помоли пашата да престане с наказанията, защото той, митрополит Серафим, гарантирал, че по тези места няма нито един християнин, комуто да може да бъде прикачена думата девлет-душманин.

— Свърши ли, деспот ефенди? — попита го по едно време пашата. Попита го с такъв тон, че дядо Серафим изведнъж се усети без слюнка в устата. Все пак той намери сили да отговори с привидно спокойствие:

— Мога да ти говоря и доказвам реченото до утре сутринта, затиалилериниз, но най-важното ушите ти вече го чуха.

Шевкет извади от джоба на мундира си един лист и му го подаде:

— Чети! — каза сухо.

Старият човек повъртя хартийката из ръцете си и му я повърна.

— Съжалявам, паша ефенди — рече, — но не мога да чета написаното.

— Много странно — пронизаха го змийските очи на другия, — че можеш да четеш попските си книги, а не разбираш официалния език на този девлет. Нищо, аз ще ти го прочета. Депеша е това от затиалилериниз Абдул Керим паша, нашия сердарекрем, от Одрин. Съобщава ми, че Бояджик, Беш тепе и още пет села в околността са пълни с комити и ми заповядва да ги прочистя от враговете на падишаха. Е, какво ще отговориш, деспот ефенди?

Дядо Серафим се прекръсти мислено — само мислено, не посмя да го направи наяве — и изговори бавно:

— На идване се отбих в Бояджик, паша ефенди. Или, ако искаш, в онова, което до понеделник е било село Бояджик. Там добре си изпълнил повелята на сердарекрема, две думи за това не могат да се кажат. Все страшни девлет-душмани, паша. Нагледах се на избити старци, баби, жени и моми, сигурно са били много опасни врагове на светлия наш падишах. А най-страшния погребах с ей тези две ръце, паша. Беше момченце на около годинка. Разпрано ей така и после така. Мога да те уверя под клетва, затиалилериниз, че в Беш тепе и другите села ще трябва да раздаваш казън на все таквиз върли душмани.

Шевкет паша преглътна така шумно, че се чу как плюнката му преминава през гръкляна.

— Какво искаш да кажеш, деспот ефенди?

— Че е малко странно някой да вярва на Абдул Керим паша из Одрин, вместо лично да се запознае хората пред него врагове ли са или са само набедени. Особено когато ще наказва с гибел.

— И ти мислиш, че са пострадали и невинни?

— Вече поръчителствувах за това с главата си.

Пашата плесна с ръце и нареди нещо на притичалия мюлезимин. Искаше да говори шепнешком, но дядо Серафим долови, че става дума за хора от съседното село, Караджа Муратлий. Не мина много и с теманета до земята двама турци, от дрехите им личеше, че ги биеше парата, се отзоваха на повикването.

— Кажете на този човек — заповяда Шевкет, — имаше ли във вашето село комити?

Нови теманета, дори по-усърдни от предишните.

— Евет, паша ефенди. Имаше неверници, които се бяха заклели да пронижат в сърцето нашия падишах, нека му даде аллах да живее сто години.

— И готвеха ли се тези девлет-душмани за въстание?

— Не само се готвеха, но, може да се рече, вече бяха с единия крак в Балкана.

Шевкет паша разпери многозначително ръце.

— Е, деспот ефенди? Защо ми се струва, че взе да се чувствуваш не много удобно на възглавницата си? Да не би да е защото ти поръчителствуваш за едно, те за друго, а аз, представи си, предпочитам да дам вяра на следовника на Пророка, а не на Христа?

Миналата пролет, правейки обиколка из полските села, митрополит Серафим бе посетил и Караджа Муратлий, даже бе поседял три-четири дена тука. Сега, слава на Бога и на всички светии, един светкавичен спомен го озари.

— Мога ли и аз да попитам нещичко тези хора, затиалилериниз? — Другият потвърди с вид на победител. Дядо Серафим се обърна към единия от караджамуратлийските турци: — Как се казваш, ефенди?

— Февзи Нихат, деспот ефенди.

— Имаш ли деца?

— Наспорил аллах — засмя се турчинът и показа два реда жълти тютюнджийски зъби. — Единайсет парчета и комай дванайсетото е на ред.

— Сами ли идваха на света, Февзи Нихат бей, или имаше опитен човек да помага?

— Една тукашна баба. Не я давам за десетмина хекими.

— Да помниш името й?

— Разумява се. Баба Петрана Николица, тук всеки я познава.

— Гяурка?

— Гяурка.

— Също и тя ли беше от комитите с единия крак в Балкана?

— Какви ги хортуваш, деспот ефенди…

— Ами хортувам ги ей такива, на̀. — Дядо Серафим се обърна към пашата. — Не съм служил аскер, затиалилериниз, но толкова разбирам и аз. Българските махали са разрушени не с търнокопи, ами с топове. Как правеха твоите топчии, затиалилериниз, че снарядът да удари комитата, а да пощади баба Петрана Николица, която, забележи, е такъв девлет-душманин, че е спомогнала да се родят живи и здрави всичките синове на Февзи Нихат бей?

Шевкет паша така яростно прехапа устни, че между зъбите му лъснаха капчици кръв. Лицето му отново придоби цвят на патладжан.

— Вън! — каза ледено студено. — Вън и тримата, чувате ли!

Отделиха една войнишка шатра за владиката, но го снабдиха с достатъчно храна и завивки. А на сутринта преди още бурията да призове аскера за ставане от сън, същият онзи млад и пъргав мюлезимин повика стареца при пашата. В ранния час Шевкет изглеждаше така, сякаш цяла нощ не бе лягал. Покани с жест свещенослужителя, нареди да донесат кафе и цигари.

— Деспот ефенди — започна, — ти или си много умен, или си голям ахмак.

— Мене недей ме смята за умен, смятай ме за глупав. Защото аз от три години съм владика, а владичеството е отдавна, затова не зная реда. И моля да ме извиниш за моето незнание.

— Ще дойдеш ли с мене в Беш тепе? Разбрах, че по-добре от моите хора можеш да отбираш кои са врагове на царщината и кои — не. Ще ми помагаш.

— Излишно е да бия пътя до Беш тепе, затиалилериниз. Още отсега ставам поръчител, че нито в Беш тепе, нито в другите села, за които ти е съобщил сердарекрем, няма комити. Ако се докаже обратното, ей ме на̀ в Сливен. Дори въжето ще си приготвя за Старата круша.

— Нека бъде твоето, този път ти правя „пес“ — с непроницаемо лице каза пашата. — Но не бързай да се радваш, деспот ефенди. В Сливен не моите, а твоите плещи ще бъдат на алая. И обещавам ви да запомните кога Шевкет паша е гостувал в града ви. Кълна се в брадата на Пророка, мнозина ще завидят на бояджиклии… — Владиката се приготви да каже нещо, но той го спря с вдигане на ръка. — Наддумването свърши, деспот ефенди. И ще продължи в Сливен. Върви и ме чакай там! — И се присмя: — Както вече се разбра, моите топчии могат да уцелват комитите, като опазват правоверните…

Дядо Серафим се поклони и излезе. Трябва да бяха предупредили Делчо Чипиша, защото кочията вече беше запрегната.

Старият човек бързаше да стигне час по-скоро Сливен, но въпреки това не изостави другото си паство: нареди да минат през всички заплашени села и предупреди чрез свещениците що да правят при идването на пашата и как да отговарят на въпросите му.

Дали добре спазиха наставленията му или Шевкет след разговора с владиката сам промени намеренията си, ала никое друго село не последва съдбата на горкия Бояджик.402

Хайдар бей накара владиката да повтори два пъти дума по дума премеждията си — в Бояджик и после в стана на Шевкет паша.

— Даваш ли си сметка колко си бил близо до смъртта? — каза му накрая. — За Шевкет се говори, че сваля глави за много по-малки дързости от твоята…

— Колкото е по-силна болестта, толкова по-силно трябва да бъде и лекарството, бей. Прецених, че за да се постигне нещо при пашата, трябва да се заложи всичко. И с помощта на Бога успях. — Известно време дядо Серафим замислено глади брадата си. — Не зная дали успях с дързостното си държание, или защото самият Шевкет се отказа да разори селата.

— Защо?

— За да стовари цялата си свирепост върху Сливен, бей. Уверявам те, заплахите му не бяха празнословни, той наистина се готви да предаде на огън и сеч града. За съжаление аз вече използувах всичкото си влияние там, в шатрата му край Караджа Муратлий, за да спася Беш тепе и другите села. Тук пашата изобщо няма да ме погледне. Освен ако не дойде да зяпа за сеир, когато ме окачват на Старата круша…

Като отпрати свещенослужителя, Мехмед Хайдар дълго стоя неподвижно — същинска статуя. Страдаше. И колкото и да е странно, страдаше не от безсилието си пред лицето на несправедливостта, а от самотата си. Защото си даваше сметка как в своето обкръжение нямаше близък по дух и по мировъзрение човек, та ако не се облегне на него, поне да може да има кому да изкаже на глас мислите си.

След обед отиде в харема си. Там дълго слуша

и механично гали закръгленото бедро на палавницата Ергюл, но личеше, че нито песента стигаше до съзнанието му, нито топлотата на женската плът раздвижваше кръвта в жилите му.

— Изглеждаш ми кахърен, господарю — несмело каза опитната Назифе.

— Защо не речеш направо, че съм състарен с десет години? — поправи я той. — Нали и аз се виждам в огледалото…

— Няма ли колай да излезеш от неприятното положение?

— О, има — кисело са засмя Хайдар. — Достатъчно е да се съглася петнадесет хиляди невинни да бъдат изклани и всичко ще бъде наред. Дори Диванът може и да ме повиши…

Той се върна в работната си одая и още час или два прекара в напрегнато обмисляне. Изведнъж му хрумна нещо и той произнесе гласно:

— Театро!… Само едно театро ще ни оправи, и то таквоз, дето целият Сливен да бъде неговата сцена.

Повика Осман бьолюкбаши и му нареди тозчас да доведе при него Йоргаки чорбаджи, кмета на християнската община. Не мина много и Йоргаки се появи пред него. Изглеждаше ни жив, ни умрял — смутното време и необичайното повикване по вечерен час го бяха накарали да си глътне езика, дори един поздрав като света не сполучи да каже.

Мютесарифът отдели няколко минути да го поуспокои, а после му разказа всичко — тъмните облаци, надвиснали над Сливен, и неговия, на Хайдар бей, план, за да спасят града. Още не беше свършил и кметът протегна срещу него разперени длани, сякаш за да го отблъсне:

— Сакън, не искай това от мене, мютесариф ефенди! От душа и от сърце те моля — не го искай!

— Не те разбирам, Йоргаки чорбаджи! Какво толкова страшно искам от тебе? Ако размислиш, в края на краищата само туй, да направиш щото чаршията да се отвори и да заживее катадневния си живот. Нищо друго.

— Страшното е отвъд твоята молба и отварянето на чаршията, бей. Утре ще се потърси сметка кой е направил така, че в бунтовете на хайманите Сливен да изглежда ни лук ял, ни лук мирисал. И моето име ще лъсне веднага… с всичките му там последици.

Мехмед Хайдар размисли върху думите му, сетне произнесе тихо, като на себе си:

— Като слушам такива като тебе, кмете, разбирам, че вие, българите, заслужавате съдбата си. Щом първенците ви са подобни робски души, защо се чудим, че петстотин години сте под властта на султана? — Той махна с края на пръстите си. — Можеш да си вървиш, чорбаджи. И бъди спокоен: потърси ли се утре сметка, твоето име няма да бъде споменато. И ти ще излезеш сух от водата, имаш думата ми.

Когато кметът се оттегли, не скривайки задоволството си, Хайдар бей отиде оттатък и поиска да му полеят да се измие. Не се бе ръкувал с Йоргаки, пък имаше дяволски силното усещане, че се е докосвал до нещо гнуснаво, все едно до плужек. И още се миеше, когато нареди на Осман бьолюкбаши да му доведе друг българин, Панайот Минков челеби.

Панайот Минков изглеждаше изненадан от ненавременната покана, но не и уплашен. Той изслуша мютесарифа, без да го прекъсне, като явно не изпущаше нито една дума, а накрая му отговори с поклон почти до земята.

— Дори и след сто години, бей, християните на Сливен ще слагат след името ти прозвище Спасител. Хвала на тебе, спасителю Хайдар.

— Дали ще спася града, туй все още се знае само от аллаха, Минков челеби. Сега за сега въпросът е друг: ще ми помогнеш ли в моето начинание? Да разчитам ли, че утре чаршията ще е отворена?

— Не само ще ти помогна, но и до края на дните си ще се гордея, че в трудно време като сегашното съм бил рамо до рамо с тебе, бей. За чаршията отговарям аз, още нощес ще мина от къща на къща по търговците и занаятчиите и ще говоря с всекиго поотделно. Но имам да ти предложа и нещо повече, бей. Да се погрижим, щото да се отворят и училищата. Според мене няма нищо по-мирно и по-обезоръжаващо на този свят от гледката на една стая с петдесетина дечурлиги, наведени над книгата.

— Смяташ ли, че можеш го постигна?

— Ще го възложа от твое и от мое име на даскал Михаил Икономов. Той ще ни разбере и ще помогне. Но имам пълна вяра и в останалите учители, бей ефенди. Те още на разсъмване ще обиколят децата и ще ги съберат в училище.

Хайдар бей го изгледа продължително. Съвсем противоположни изражения се сменяха бързо-бързо на хубавото му лице.

— Странно племе сте вие, българите — произнесе замислено. — Уж сте измесени от едно тесто, пък от него излиза ту баклава, ту клисав хляб. Върви, Минков челеби. И нека вашият Христос и нашият Мохамед да ни помагат.

Несменяемият секретар на общината стигна почти до вратата, ала се размисли нещо и стори няколко крачки назад.

— Мога ли и аз да те попитам нещо, мютесариф ефенди?

— Заповядай!

— Даваш ли си сметка, че онова, което направи досега и което се готвиш да направиш още за нас, християните, няма да остане скрито-покрито за властта? И че ще трябва да плащаш за него?

— Не ми казваш нищо ново. Напротив, колелото вече се е завъртяло — доносниците не са си губили времето и вече са започнали да ме очернят, където трябва. Саиб ага познаваш ли? Да? Е, той е бил пръв измежду клеветниците. А сетне са го последвали Хасан бей пощаджията, Нутфулла ходжа, може да има и бог знае колко други. Изкарвали са ме, че съм преоблечен християнин, затова съм ви защитавал.403 И сигур ще успеят, Минков ефенди. Дошло е таквоз време, когато злото е по-силно от доброто.

— И го казваш така спокойно, Хайдар бей? Вярно, главата ти няма да стърчи на кол, но за своята доброта може да заплатиш с поста си.

Беят разпери ръце с мюсюлманско примирение:

— Ще бъде справедливо да върна онова, което съм получил, челеби. Станах мютесариф на този цветущ санджак с помощта на българин, редно е сега да защитя българите, пък каквато и да е цената затова.404 Дано поне докато съм още на този стол да мога да сторя и още някой хаир на сливналии, пък за нататък — каквото е писано в книгата на съдбата.

… Когато се разчу, че Шевкет със своята паплач отново наближава Сливен — това беше на 22 май, — Мехмед Хайдар бей с отбрана свита сановници и един бьолюк от войската, която бе участвувала в прочистването на Балкана, излезе да го посрещне на половин час път извън града. Посрещачите бяха все в парадните си униформи, а войската — с музиката си и знамето с полумесеца и звездата, та всичко изглеждаше така, сякаш не паша, а самия султан Абдул Азиз хан Първи се готвеха да приветствуват. Този икрам дори и да направи впечатление на пашата, не промени настроението му; както обикновено той си беше студен и от лицето му лъхаше свирепост.

— Напразно си се потрудил, мютесариф ефенди — каза той след обичайната церемония по посрещането. — Надявам се баш-папазът Серафим да те е уведомил, че този път идвам не за наддумване и сърбане на кафета, а за изпълнение на повелята на одринския сердарекрем. Пък тази повеля е, както знаеш, да унищожа всички комити в поверения ти град.

— Известно ми е всичко това, затиалилериниз — отговори чинно Хайдар бей, като придружи думите си с едно дълбоко темане. — И още отсега искам да те уведомя, че веднага се поставям под твоите заповеди, за да изпълниш по-лесно дълга си.

Другият го погледна подозрително, но беят успя да запази непроницаемото изражение на лицето си.

— Как виждаш помощта си, бей? — попита предпазливо пашата.

— Като изпълня всяка твоя дума и ти помогна да не цапаш сам ръцете си с кръв и мръсотии. Когото ми посочиш за комита, лично аз ще го хвърля в хапуса и ще го изправя на съд. Пък ако наредиш, готов съм цели махали и чаршии да предавам на възмездието на огъня.

След тази първа словесна престрелка, която остави пашата в пълно неведение за истинските намерения на бея, Шевкет не размени с него нито една дума повече, чак докато приближиха първите къщи на града. Едва тук Хайдар бей отново заговори:

— Цялото това огромно множество ще ти е излишно, затиалилериниз. Предлагам ти да вземеш колкото хора пожелаеш от аскера, а другите да почакат тук. Просто няма да сме в състояние да ги подслоним. По-нататък ще постъпим, както ти решиш и пожелаеш.

— Тогава избирам за охрана само твоя бьолюк, мютесариф ефенди. — Хайдар бей се поклони. — Какво предлагаш?

— Да оставим конете и да пообходим пеша града. Събуди ли нещо недоволството ти, моите низами мигом ще изпълнят нареждането ти.

Не беше по правилата такова посрещане — ами че те дори по едно кафе не бяха изпили в конака, — но Шевкет паша се съгласи. И още начина, по който тръгнаха, го впечатли: нямаше войска със заредени пушки отпред и отстрани, нямаше телохранители до двамата и до другите първенци на града — тръгнаха тъй, като че се разхождаха в полето. Един до друг вървяха Шевкет и Хайдар, на седем-осем крачки зад тях разните мюдюри, бьолюкбашии, забити от бьолюка, ходжи, кадии и прочие. Вървяха те и никого в града това не удивляваше — напротив, случеше ли се минувач или занаятчия да ги зърне, приветствуваше ги с поздрав, който твърде много приличаше на искрен.

А градът просто смая пашата. Аллах ил-аллах, за какъв ти бунт в пустия му Сливен можеше да се говори? Чаршията пулсираше с пълна сила, търговци се надвикваха да канят в дюкяните си, бакърджии, дърводелци, златари, шекерджии, табаци, хамутчии и всякакви други занаятчии се надпреварваха да хвалят стоката си, а случеше ли се пашата да загледа нещо — независимо гюлово масло, тахан халва, лъскав ибрик или дълъг като наденица рахат локум, — тозчас го получаваше в дар от продавача. Хайде иди сетне да кажеш, че в този град върлува бунт!…

За добро или за лошо, точно когато бяха между Нурул Кудус джамията и „Шадърфана“, откъм Еленския път се зададе групичка затворници, съпроводена от двойно повече заптиета с пушки в ръце. На Шевкет паша се стори, че сам аллах пращаше тази тънка колона — тя му даваше възможност „да тегли един зъб“ на все още непроницаемия, но очевидно предоволен мютесариф.

— Какво ще речеш за това, бей? Също и тези ли са смирени поданици на падишаха?

— Напротив, бунтовници са, затиалилериниз. Вчера получих депеша от мютесарифа на Търново. Изпраща ми сливенските бунтовници, които са били в четата на онзи девлет-душманин Ботев, дето го убиха край Враца. Ама мен ми се струва, че дип не е била голяма чета…

— Не е била голяма ли? Цяла войска, бей, тъй ще ти река аз.

— Но от тебе зная, че половината са били сливналии, затиалилериниз. А виж ги на̀ — я имат, я нямат половин дузина.

Плесницата беше твърде оглушителна, за да се съвземе Шевкет бързо от нея. Потърси дума за достоен отговор, но като не намери, промени приказката:

— Какво ще правиш с тях, ефенди?

— Ще ги съдя с цялата строгост на закона.

— Защо „ще ги съдя“? Нямаш ли кадия за това?

— Абе за имане, имам, ама… Изобщо предпочитам да взема всичко в собствените си ръце, затиалилериниз.

— Аха, спомням си, Келеш Осман беше кадията, нали?

— Радвам се, че си чувал прякора му. Той ще ти покаже защо искам аз лично да се погрижа за прилагането на Шериата и Хатихумаюна. — Хайдар бей махна пренебрежително по начин, който всеки би могъл да разтълкува посвоему. — Искаш ли да се отбием и тук, затиалилериниз?

— Що е това, бей?

— Училище. И доколкото гледам часа, сигурно имат занятия вътре.

— Училище? — недоверчиво повтори Шевкет. — Искаш да кажеш, че в тези смутни времена християнските училища водят занятията си?

— Смутността на времената ние вече видяхме и в Тевната чаршия, и на Аба пазар, паша ефенди. Не разбирам защо даскали и азбукарчета да лентяйствуват в подобни „смутни“ времена. Ще благоволиш ли?

Повече изненадан, отколкото заинтересуван, Шевкет паша се подчини на подканящия жест на бея и двамата влязоха в училището, спътниците им останаха да ги чакат навън. Посрещна ги главният учител — Шевкет не дочу името му — и с твърде подбрани изрази ги приветствува. Предложи им и да присъствуват на някое занятие; с думите си сякаш им оставяше право на избор, но пашата не видя как зад гърба му учителят смигна на Хайдар бей към една стая вдясно.

— Да влезем например тук — каза с небрежен тон мютесарифът и отвори вратата на посочената стая.

Като ги видя, учителят, брадат мъж на тридесет и пет — четиридесет години, изкомандува нещо и петдесетината деца скочиха на крака и твърде прилично се подредиха в редици. Шевкет паша се видя принуден да ги поздрави, а те му отговориха в един глас: „Падишахамъз чок яша!“405

— Може ли да послушаме, даскал ефенди? — попита пашата.

— Буйурунуз, отурунуз — каза на съвършен турски език учителят и им предложи столове. — Елимден гелен хер шейи япаджагима емин олабилирсиниз!406

„Трябва да е от Измир — помисли пашата. — Там говорят такъв чист турски език.“ А гласно попита:

— Афедерсин407, даскале не чух името ти.

— Беним адъм408 Димитър Георгакев, затиалилериниз.

— Как? — От изумление Шевкет щеше да падне от стола. — Ти си българин?

— Българин и при това син на кмета на църковната ни община, паша ефенди — отговори вместо запитания главният учител.

А Димитър Георгакев, сякаш нищо не се е случило, каза на свой ред и все на съвършения си турски език:

— Надявам се, че ще ви бъде интересно, ефендилер. По една случайност имаме точно урок по турски език. — Той изведнъж се посмути и погледна умолително към главния учител: — Но аз преподавам обясненията си на български, затова ще ви моля да превеждате на негово превъзходителство.

— Няма нужда — рече пашата. — Аз също зная български.

— Отлично! — искрено се зарадва учителят. И се обърна към класа: — Седнете, деца. И така, днес ние имаме да учим за най-важната част на речта, глагола. И на български, и на турски основният глагол е един и същ: „съм“ на български, „имек“ на турски. Кой ще ми спрегне глагола „съм“ на български?

Вдигна се цяла гора от ръце и посоченото дете безпогрешно спрегна споменатия глагол.

— Точно така — кимна, доволен, Димитър Георгакев. — А сега да го научим и на турски. Аз ще записвам на дъската и ще произнасям полека, а вие повтаряйте гласно след мене. — Той взе тебешира и започна да пише; Шевкет призна в себе си, че рядко бе виждал някой кятибин да пише на арабие толкова красиво и толкова вярно. А едновременно с писането учителят захвана и да изговаря отчетливо: — Бен им… сен син… о дур… биз из…409

— Ти ме надхитри, бей — казваше половин час по-късно Шевкет паша, докато крачеха все така пред свитата си към конака. — Ти ме надхитри и аз няма да забравя това, обещавам ти!

— В какво смяташ, че съм те надхитрил? — с престорено учудване попита мютесарифът.

— Върза ми ръцете. С чаршията, с пазара, с училището, с всичко ми върза ръцете. Ако сега вдигна камшик да накажа комитите, тези сто души зад гърба ми ще свидетелствуват, че съм вършил безчинства в най-мирното кътче в империята на падишаха. И това ще ми коства аполетите на паша. Но аз ще ти го върна, бей. Ще ти го върна с лихвите, обещавам ти. И знай, че Шевкет паша не забравя обещанията си.

Хайдар бей се поклони, но не каза нищо, за да се защити.410

В зандана много скоро се разбра, че между докараните през Елена от Търново бе още един от синовете на Кутьо Ганчев — Димитър, най-големият. И макар комитите да бяха държани с особена строгост — четниците на Стоил и четниците на Ботев бяха запрени в отделни кауши и за естествените си нужди бяха пущани по различно време, — Андон, нали вече бе изучил писаните и неписани закони на сливенската тъмница, успя да уреди да се срещне с брат си. Как ли? — Ами точно според неписаните закони и на затвора, и на всяко турско учреждение: той спусна в ръката на Осман бьолюкбаши две златни махмудии и останалото бе уредено по-лесно, отколкото например да ти подадат вода извън времето определено за това.

Когато се срещнаха в стаичката, която Осман им отдели за тази цел, двамата братя се хвърлиха в прегръдките си и дълго, много дълго се притискаха един-друг до гърдите си и не намираха най-простата дума за поздрав. Когато малко се поуспокоиха, те седнаха коляно до коляно на пода (стаичката беше абсолютно гола, дори миндер или две скемлета нямаше в нея), облегнаха гърбове на стената и заприказваха.

— Най-страшното е, че мама ме видя — каза Димитър. — Кой и как е сварил да я предупреди, не зная, ала беше до Аба пазар, когато минавахме. И хем плачеше, горката, хем ми махаше окуражително.

— Тя беше предупредена, бате. Мама нали е силдаровка, реших, че няма защо да крия от нея. И за моето излизане с Иларион Драгостинов и Стоил я предупредих, и за твоето с… Е, не й казах името на Ботев, тогава нали още нямахте определен войвода. Тъй че жалост сигурно я мъчи, но не и изненада. Пък и дядо ще е около нея да я подкрепя.

Димитър поиска да научи за въстанието в Сливенско и Андон му разказа техните успехи, неуспехи и патила. После на свой ред се осведоми за похода под знамето на Христо Ботев.

— Беше поредица от разочарования, Андоне — мрачно каза по-големият брат. — Уверяваха ни, че цялото население от Западна Мизия ще се вдигне с нас и вече ни чака с пушки в ръце, пък то едно-единствено момче се намери да си заложи главата с нашите. И започна не воюването, а изтреблението ни. Налегна ни гладът, после дойдоха и неизбежните крамоли — дори войводата Ботев и Никола Войновски, военният ни ръководител, се счепкаха наздраво. А когато падна славният ни войвода, попиляхме се като пилци, когато връхлетял върху тях ястреб. Някои, както разбрах, успели да се задържат на групички, аз обаче останах сам-саменичък. Известно време се крих във Врачанско, после, като я карах само на върхари, стигнах до Софийско, село Осеновлак411. А като продължих нататък към Литаково412, ме спипаха. Пък като разбраха, че съм сливналия, пратиха ни тук с неколцина другари за съд и бесило.

— Че още само четирима нашенци ли имаше в четата, бате? Просто не мога да повярвам…

— А, четирима!… Цяла дузина бяхме, Андоне. И то все хора, дето да направят чест на нашия край. Поп хаджи Димитър Костов помниш ли? Неговият син Костадин ми беше другар в четата, ама се загуби някъде в мешавиците. Също Никола Кючуков, горе-долу моя възраст момче, в народните работи бил отдавна, още на Гунчо войвода укривател и вестоносец бил. Пък Стефан Газибаров падна пронизан пред очите ми… Ах, знаеш ли кой още беше в четата? Димитър Дишлията, верният другар на Хаджи Димитра. Него май също го уловили, ама ще го съдят другаде, понеже се беше изхитрил да се запише в четата под лъжовно име. И още колко само — и от тук, и от Котел, и от селата…

Те за малко се умълчаха. Димитър сметна, че брат му напряга памет да си спомни хората, за които му говореше. Но се излъга — Андон мислеше за съвсем друго.

— Ти малко избързваш, като говориш за съд и бесило, бате. Моята и на другарите ми е ясна — хванали са ни под байрака на Стоил и с оръжие в ръка. Ще ни отведат до Одрин, колкото да се каже пред света, че вилаетски съд ни е съдил, и ще ни избесят, това е сигурно. Но за тебе и другите работата е по-различна. Туй Враца, туй София — тукашните агалари не са ги чували, пък ако са ги чували, ги имат някъде тъй далече, сякаш им говориш за Париж или Берлин. Пък ако им речеш за някого, че в Берлин е вдигнал бунт, ще си издумат своето „Вай… вай… вай…“ и толкоз.

Димитър извърна към него своето тясно лице с меки черти.

— Ако ме баламосваш, за да ми даваш кураж, напразно е, Андоне. Дал съм клетва да живея, но и да умра за България. И затова мисълта за Старата круша хич, ама наистина съвсем хич не ме плаши.

— Не, не беше баламосване. Вече съм десет дни тука и понаучих едно-друго. Не виждаш ли как уредих да се срещнем? Вас ще ви съди тукашен съд, дето нито ще е така строг, нито ще има особени акъллии в него. Един е акъллията — мютесарифът Хайдар бей, — но той пък минава за състрадателен и благодушен човек. Послушай съвета, който сега ще ти дам, и може да се разминете с въжето. Измисли си някаква история, колкото е възможно по-правдоподобна — как не си бил никога в четата и с комитаджилък не си се занимавал, ама зорлан са те въвлекли в събитията — и както да те разпитват, както и да те мъчат, дръж за нея до дупка. За останалото да вярваме, че Бог ще помогне.

Димитър продължаваше да го гледа недоверчиво.

— Ако предписанието ти е добро, защо и ти не се възползуваш от него?

— Казах ти, нас ни уловиха край Терзобас и Икисчий с войводата Стоил начело. Как да лъжеш, че не си бил там? Затова нашата е решена и ние си я знаем — и аз, и Кавръка, и Михаил Гаджала, и другите. И сме решили поне да умрем достойно и с вдигнати чела, за пример на всеки българин. Но твоята е друга, ти още имаш изглед за късмет пред себе си.

На това място в стаичката влезе Осман бьолюкбаши и им заповяда да се върнат в каушите си. Двамата братя се разцелуваха отново. Искаше им се в тази целувка да има бодрост и вяра в утрешния ден, ала тя беше по-скоро като на двама обречени. Каквито всъщност си бяха Димитър и Андон…

Всичко стана тъй, както го бе предвидил Андон. Два дни след срещата му с Димитър — на 26 май — него и другите Стоилови четници ги отведоха в Одрин на съд. А още една седмица по-късно започнаха да съдят и тези, докараните от Търново.

Когато дойде ред на Димитър, тъмничният берберин го обръсна, за да му придадат по-приличен вид, после заптиетата му заковаха пранги на ръцете и го поведоха към конака.

Ако не се броят стражите до вратата и един кятибин до малка масичка отстрани до прозореца, в одаята, въздигната в съдебна зала, бяха само тримата съдии. Странно, но Димитър позна и тримата. В средата беше мютесарифът Мехмед Хайдар бей, а от двете му страни кадията Келеш Осман и — вероятно като представител на исляма и при това по-учен — Салих ходжа, главният преподавател в медресето.

— Как е името ти и името на баща ти? — започна разпита мютесарифът.

— Името ми е Димитър, на баща ми — Кутьо.

— Да не е чорбаджи Кутьо Ганчев? — изненада се имамът.

— Същият, Салих ходжа.

— Как? — продължи да се чуди турчинът. — Ти ме познаваш?

— Познавам ви и тримата, ефендилер. Ами че аз само преди пет години напуснах Сливен, пък кой сливналия не познаваше още тогава Хайдар бей, Салих ходжа и кадъ̀ Осман? Ами че вие сте най-личните хора на града…

— Аз пък познавах баща му — каза Салих ходжа, като се обръщаше към другите двама до масата. — Честен и почтен човек беше и добър поданик на падишаха.

— Добър поданик — изсумтя Келеш Осман, — пък синът му…

— Ще стигнем и до там — прекъсна го Хайдар бей. — Кажи, Димитре, син на Кутьо, защо напусна Сливен?

— За хляб, мютесариф ефенди. Баща ми почина преди дванайсет години. Майка ми, вдовица жена, криво-ляво ме отгледа, но за повече нямаше сили — нито занаят да започна, нито търговия. И ме проводи при един братовчед на баща ми в Плоещ…

— Къде е това Плоещ? — прекъсна го Салих ходжа и едва забележима усмивка сви устните на Димитър — той си бе помислил какво ли аджеба ще стане, ако рече, че Плоещ е някъде до Берлин…

— Във Влашко, точно на север от Букурещ, има̀м ефенди. Взе ме роднината на работа в дюкяна си, осигури ми покрива и хляба.

— Може би и пушка, за да се присъединиш към баш комитата Ботев? — подхвърли многозначително Мехмед Хайдар бей.

— Никога не съм се присъединявал към комитите, твоя милост. Мен зорлан ме включиха в четата.

— Разкажи да видим тази работа.

Димитър Кутев заразказва онова, което по съвет на брат си бе измислил в дългите затворнически нощи. Бе един объркан, не особено хитър и съшит с твърде бели конци разказ; ако имаше насреща си опитен мюфетишин, историята на Димитър съвсем скоро щеше да стане на пух и прах. Разказана накратко, тя изглеждаше горе-долу така. Димитър бил пратен от чорбаджията си по търговска работа в Гюргево. Като я свършили пратил в Плоещ закупената стока, той като мирен пътник си купил билет за вапора „Радецки“, защото имал да прави алъш-вериш още в Турну Магуреле, Калафат и на запад чак в Турну Северин. (Тук се наложи момъкът отново да обяснява къде са споменатите градове.) Да, но докато плавали срещу течението на Дунава, някакви непознати хора в униформи завладели кораба. А като усетили, че той е българин по произход, заповядали му и той да облече униформа с ширити, връчили му пушка и му заповядали за всичко да слуша войводата, ако му е мил животът. Нямало как, подчинил се, ала в никакво сражение не участвувал, куршум срещу турчин не е хвърлял. И щом другите дошли на зор и престанали да го наблюдават, плюл си на петите и ударил на юг, за да се предаде на властта. Така че Димитър, син на Кутьо, не бил кабахатлия, а жертва.

Изслушаха го внимателно, а перото на кятибина със скърцане записваше показанията му. Когато свърши, Келеш Осман запита:

— Всичко до тук е думи, Димитре, как обаче ще ги докажеш?

— По два начина, кадъ̀ ефенди. Ще помоля да призовете за свидетел чорбаджията ми от Плоещ, той ще ви разкаже къде ме е пратил, кога и с каква цел. И второ — ще помоля да разгънете тапиите, с които съм проводен при вас от София. Бяха честни хора — не може да не са писали, че съм се предал сам и не съм носил никакво оръжие.

Хайдар бей прегледа книжата на масата и кимна:

— Вярно е. — И попита кадията и имама до себе си: — Имате ли и други въпроси към Димитра? Не? Тогава върни се в зандана, Димитре. Ние ще поумуваме и ще решим кабахата ти. За решението ни ще научиш, както си му е редът.

Димитър се върна в кауша да очаква участта си.

Такива бяха времената, че в Сливен нямаше тайни: конакът знаеше какво става в града и градът знаеше какво става в конака.

Когато научи, че внукът му е бил изправен пред съд, Бяно Абаджи облече празничния си кат дрехи, отби се при Шукри берберина да се обръсне и отиде в конака, Хайдар бей му направи ихтибара да не го кара да чака, а го прие веднага, посрещна го с уважение и тозчас поръча неизбежните кафета. И двамата знаеха правилата на играта, та докато не опразниха филджаните, не отвориха друг лаф освен за времето, за очаквания берекет, за семействата си и прочие. По-късно, когато претакаше в паметта си този встъпителен разговор, Бяно щеше да си спомни, че за последното — семействата — Хайдар бей го бе разпитвал с особен, с подчертан интерес. И тъй като гостът живееше настрана от роднините си, разпитът от само себе си се насочи към онези, които обитаваха под покрива му — Таша и децата. Но за всичко това, повтаряме, Бяно си спомни значително по-късно; докато сърбаше Хайдаровото „тежко — сладко“, той с пълно съсредоточение мислеше за много по-важната цел, която го бе довела тук.

— Нали няма да сбъркам, ако предположа, че си дошъл да просиш снизхождение за Димитър, Бяно Абаджи? — откри разговора Хайдар бей.

— Защо употребяваш думата „снизхождение“, бей? Снизхождението предполага вина, пък доколкото се чу в Сливен, Димитровата била съвсем според онази поговорка, дето понявга мокрото горяло покрай сухото.

Мютесарифът си сви цигара, а докато прекарваше език по хартийката, хвърли бърз, но красноречив поглед към посетителя.

— С тези думи трябваше да отидеш при Келеш Осман или при Салих ходжа, Бяно Абаджи. Те тука — той се почука с показалец по челото — са така, че лафът ти можеше да мине.

— Искаш да речеш, че при тебе няма да мине?

— При който и да е по-умен човек няма да мине. Пък аз, може и да е нескромно, но се имам за по-умен от Салих и Осман…

Бяно поиска разрешение да запали и, като го получи, съсредоточено напълни „ингилизката“ си лула. Пусна няколко кълбета пушек към тавана и едва тогава поде прекъснатия разговор:

— Има някакво противоречие, мютесариф ефенди. В града се говори, че моят внук Димитър напълно доказал невинността си…

— Защото слухът е пуснат от ходжата и Келеш Осман — обясни беят.

— Искаш да кажеш, че ти не споделяш тяхното мнение?

— Винаги съм правил „евалла“ на разума ти и затова ще кажа, че и ти, ако беше на мое място, също нямаше да споделиш мнението на онези.

— Защо?

— Защото всъщност внукът ти ни удави в несръчни измислици, Бяно Абаджи. — Мехмед Хайдар притегли някакви книжа и плъзна поглед по тях. — Според Димитър той бил пратен за важни алъш-вериши от чичо си търговеца. А защо в документите му нямаше никакво пълномощно от чичото? Кой търговец в Гюргево и Турну Северин ще приеме, че този млад човек представлява еди-кого си, ако няма нарочна тапия от него, при това заверена от съответните власти? По-нататък. За голямата търговия, за която е бил пратен, Димитър е трябвало да носи и бая̀ пари. Ако не за цялата стока, то поне за сигурна предплата. Така се прави навред по света. А защо в кесията на Димитра са се гонели само няколко нашенски жалки мангъра и влашки леи? Така ли тръгва по алъш-вериш един търговец? То поне да беше му стигнал акълът да каже, че комитите са го обрали, за да купят хляб или оръжие, пък то… И още по-нататък. Димитър Кутев ни забаламоса, че сам се е предал на властта и без оръжие, дори има̀ тепегьозлъка да поиска да се уверим в това по тапиите, с които ни го пратиха. А там изрично пише, че не се е предал, напротив, дни и нощи се е крил от потерите, докато накрая е попаднал на пусия. Достатъчно ли е, Бяно Абаджи? Или да продължа?

Лулата на Бяно отдавна бе угаснала между пръстите му.

— Когато идвах насам — каза, — имах намерение да търся не снизхождение, а справедливост. Сега разбирам, че е трябвало още от вратата да се хвърля в краката ти и да прося милост.

— Милост? — вдигна хубавите си вежди Хайдар бей. — Милост за какво, Бяно Абаджи?

— За съдбата на внука, разумява се.

— Тя е решена — сви рамене беят. Той показа нещо на книжата в ръцете си, но Бяно поклати бялата си глава — той не познаваше турската писменост. Хайдар го разбра и продължи със същия равен тон: — Димитър, син на Кутьо, е свободен, Бяно Абаджи.

— Свободен? Подиграваш ли се с мене, стария човек, бей?

— Това е написано от мене, българино, и е скрепено с моята дамга. Димитър, син на Кутьо, е невинен и затова следва да се освободи.

Не беше лесно да се обърка човек като Бяно, но Хайдар напълно го постигна. Старият човек избърса чело и произнесе на пресекулки:

— Винаги си бил добър към мене, Хайдар бей. Покажи се добър и сега и ми обясни всичко…

— За разлика от онези ахмаци Келеш Осман и Салих, аз не повярвах нито дума от съчинението на твоя Димитър, Бяно Абаджи. Но се оставям на техния акъл и тук се разписах, че Димитър е невинен.

— Защо? — за втори път днес изрече старецът.

— По две причини. Защото храня дълбока и предълбока почит към тебе, Бяно Абаджи. И защото искам да бъда запомнен в Сливен с хаир.

— Защо говориш за себе си така, някак си като в минало?

— Защото мюзевирджиите в съюз с Шевкет паша извършиха своето, Бяно Абаджи. Изпращат ме мюдюрин в Гюмюрджина. До две седмици ще дойде човек, който да поеме санджака от мене.

— Мюдюрин? Че това е…?

— Понижение, знам. И го очаквах, бях предупреден и подготвен за него.413 Така че го приемам с разочарование, но сравнително спокойно.

— Извини ме, че ще върна разговора на внука Димитър, бей. Но не се знае какъв човек ще дойде на твое място и дали той…

— Разбирам те — прекъсна го мютесарифът. Взе едно листче и надраска няколко думи от дясно на ляво, както се пише на арабие. — С тази заповед иди веднага в хапуса. Ще ти предадат начаса Димитра. И го посъветвай да не се върти много-много тука — зложелателите в Сливен не са се свършили, знаеш.

Старият човек сгъна листчето и полека се изправи.

— Зная, че сега трябва да изсипя в скута ти куп думи на благодарност и пожелания за успех в службата. Не ми идва наум нито една, бей ефенди.

— Не казвай също „Йакънда гьорюшмек юмидийле“414. Защото не ми се вярва пътищата ни да се кръстосат отново.

Бяно кимна:

— Освен когато след години ме догониш на небето, Хайдар бей. А засега ще ти кажа само едно: знай, че Сливен винаги ще те помни с благодарност. Чу ли ме добре! Не аз, Бяно Силдар, а Сливен!

— Благодаря — простичко каза мютесарифът. — На сбогуване мога ли и аз да помоля нещо, Бяно Абаджи?

— На твое разположение съм.

— Познавам твоята кираджийка Таша Йосифова. Предай й, моля те, поздрав от мене. И й кажи, че до края на дните си ще запазя най-добър спомен за нея.

Старецът се поклони и се оттегли заднешком.

Беят не каза нищо повече, само го изпрати с почтително темане.

Бяно Абаджи освободи Димитър без никакви затруднения415 и веднага го отведе в бащината му къща. Руска, която до сега се бе държала — или поне бе показвала външно, че се държи, — даде пълна воля на чувствата си. Разплака се неудържимо и се хвърли да прегръща и целува сина си. Димитър също се разнежи и лицето му се обля в сълзи…

Бяно не остана по-назад, трогна се и той, но не си позволи нито плач, нито размекнати думи. Вместо това се сопна на внука си:

— Ти пък защо се цивриш?

— Защото най-безславно оцелях — беше неочакваният отговор. — На Вола трябваше да закрия войводата Ботев с гърдите си или най-малкото — да загина юнашки в сражение. А аз? Що сторих аз, дядо? Ето ме в къщи при мама, сигур подир малко и от прочутото й сладко ще ям. С това ли ще се равнявам аз с Андон и Ганчо? И с всички онези, които дадоха живота си за свободата на България?

Цялата работа по прехвърлянето на мютесарифлъка можеше да се свърши с няколко подписа, но дали такъв му беше начинът на работата или — по свой почин или подшушнато от някого — за да вади душата, гаврейки се, на предшественика си, Мехмед Абдул Рефи ефенди проточи простата формалност с цели часове, като с чиновническа дребнавост се ровеше в какви ли не глупави подробности. Така работеха двамата с Хайдар бей и четяха, и препрочитаха разни книжа, когато на вратата се почука и се появи Мустафа ага, мюдюринът. Новият мютесариф го изруга, още преди да е отворил уста:

— Защо ни безпокоиш? — кресна му. — Не знаеш ли, че работим?

Мустафа ага се облещи на това посрещане, провисналите му бузи заприличаха на цели баници, закачени от двете страни на лицето. Той прехвърли тялото си на другия крак и каза виновно:

— Дошъл е човек, бейляр. И носи писмо не от кого да е, а от Високата порта… Сметнах, че ще искате да знаете…

При споменаването на Високата порта Мехмед Абдул Рефи ефенди в един миг се преобрази. Той беше нисък човек и много пълен, коланът на мундира му се закопчаваше на най-последната дупка; сега изведнъж се смали още повече и затова съвсем заприлича на топка с две къси крачета под нея. Вдигна ръце, сякаш да се запази от самото име на Портата. И като всеки слаб характер, побърза веднага да прехвърли гайлето на първия човек, който му попадна под ръка:

— Ще трябва да го приемеш ти, Хайдар бей. Тъй или иначе най-важния подпис още не сме сложили…

За разлика от него Мехмед Хайдар не показа никакво вълнение от мисълта, че ще получи хабер направо от Високата порта.

— Покани госта да влезе — направи той знак на мюдюрина.

Не след много Мустафа ага отвори вратата и даде път на новодошлия. Беше облечен в безупречен костюм от европейски плат и ако не беше фесът на главата му, можеше спокойно да се закълнеш, че е някой от френкгяурските дипломати, пред които и сам Савфет паша416 стоеше с прибрани пети.

— Сизи рахатсъз еттигим ичин йозюр дилерим, ефендилер417 — произнесе той на безупречен турски език, а поклонът му в никакъв случай не беше по-дълбок от два пръста — от един ден път ще го познаеш, че е навикнал да общува с къде-къде по-едри риби от някакви си там мютесарифи. — Лично аз не смятам, че работата е толкова спешна, но вие знаете — подпис на човек като Рющю паша задължава.418

При споменаването на Мехмед Рющю паша Рефи ефенди се смали още повече. Хайдар бей обаче отново запази самообладание и пое в ръцете си ролята на домакин:

— Хош гелдин, ефенди. Буюр!419 Какво има да ни съобщи светлият наш велик везир?

Гостът извади свитък, свързан със зелена панделка, и му го подаде. Беят целуна панделката и я развърза. И първият му поглед беше не на написаното, а най-долу.

— Наистина е подписът и печатът на Рющю паша — каза. — И на това отгоре писмото е приподписано от сердарекрем Абдул Керим паша.

— И какво гласи, бей? — с неузнаваем глас попита Рефи ефенди.

— Че негова милост И-ван Сил-дар-ог-лу… — Хайдар бей вдигна очи от плътната хартия. В погледа му се четеше искрено изумление. — Имаш ли нещо общо с тукашния Бяно Силдар, ефенди?

— Доколкото имат общо баща и син, мютесариф ефенди.

— Как? — обади се Мехмед Абдул Рефи. — Ти познаваш бащата на негова милост?

Тънка неразгадаема усмивка се хлъзна по лицето на бея.

— Сигурен съм, че ще го опознаеш и ти, ефенди, бащата на негова милост е доста именита и уважавана личност в Сливен. — И за всеки случай добави: — При това верен поданик на падишаха…

Гостът оцени услугата, която му бе направена с последните думи, и мълчаливо поблагодари за нея; поклонът му този път беше поне двойно по-дълбок от първоначалния.

— И какво ни нареждат великият везир и сердарекрем? — продължи нетърпеливо да разпитва новият управител на санджака.

— Уведомяват ни, че на Силдаров челеби е възложено да снабдява войската в целия Одрински вилает с шаяк за униформи. И заповядват нам — той се поправи, — всъщност заповядват на тебе, Рефи ефенди, да му оказваш пълно съдействие. Разбираш ли, пълно съдействие както в мир, тъй и, аллах корусун420, в случай на война. Инак затиалилериниз Рющю паша предупреждава, че действията ти ще се приемат като саботаж421 срещу войската на падишаха.

Рефи ефенди престана да се смалява и се преви в такъв поклон, сякаш се надяваше за него да научи сам Рющю паша в Стамбул.

— Ние пристигаме едновременно в Сливен, Силдаров челеби, аз дори още не съм се подписал като нов мютесариф на санджака. Но даже така ще те уверя веднага, че в мое лице ще разчиташ не на съдействие, а на пълна подкрепа и — защо не? — подчинение. Що мога да сторя за тебе още сега, челеби? Къде ще пожелаеш да се настаниш?

— За това не се безпокой, мютесариф ефенди. Нали разбра, аз съм тукашен, ще се настаня, разбира се, в дома на стария си баща. Впрочем искам да те уверя също, че няма да ти досаждам за щяло и нещяло. Ще похлопвам на вратата ти само тогава, когато грижите ми за войската на султан Абдул Азиз хан се нуждаят от помощта на властта. А сега още веднъж извинявайте, ефендилер. Уморен съм от пътя и искам да си почина.

И с тези думи, придружени от ново леко кимване, Иван Силдаров напусна одаята с двамата мютесарифи — бившия и бъдещия.

Като чу изскърцването на дворната порта, Таша излезе на хаета да види кой е. Беше непознат господин с малък, приличен на докторските, чемодан в ръка. Носеше виненочервен фес с черен пискюл и най-хубавите алафранга дрехи, които Таша бе виждала през живота си. Непознатият затвори вратата, извърна се, но не продължи към дома, а остана така неподвижен, сякаш разчувствуван от гледката на къщата.

Жената приближи до пармаклъка на хаета и вече видя госта по-добре. Всъщност не го огледа, а просто го възприе с един-единствен поглед; ако е позволена такава дума — попи го с очи. И усети как колената й изведнъж омекнаха. Защото през двора виждаше ако не най-красивия, то положително най-истинския мъж в живота си. Гостът не беше от най-младите, сигурно бе оставил зад себе си четиридесетте, висок и едър, но не пълен; едростта му се изразяваше в могъща и по войнишки изпъчена гръд, която остро се стесняваше към хълбоците и таза. На това място шивачката в Таша се обади, за да й подшушне, че и сюртукът на непознатия бе ушит именно по такъв начин, че да подчертае разликата между широките плещи и тънкия кръст.

Сякаш за да помогне на наблюдението й, човекът свали феса от главата си — можеше да се помисли, като че щеше да се поклони на къщата. Сега Таша видя, че той имаше черна, лъскава коса, сресана на път, която само над ушите бе придобила цвят на метал. Беше мургав, но не с циганска мургавина, а с онова своеобразно потъмняване на кожата, меко и с кафеникав оттенък, което тя бе виждала в светлоликите хора, които по някаква причина са се излагали дълго на зимно слънце. Имаше високо подстригани бакенбарди, нещо, общо взето, рядко за онова време, и също така по рядък начин подбръснати мустаци — тънки, достигащи само до средата между устната и носа. Но най-поразяващото в него беше общото впечатление от лицето му. Възшироко, почти квадратно, то излъчваше сила, мъжественост, но не груба и недодялана, а облагородена, обуздана, самочувствие без дързост и още нещо ненарицаемо с думи, което те подтиква да се подчиниш, без той да е изразил големство или властност.

Тъй като непознатият продължаваше да стои неподвижно до портата, Таша слезе от хаета и се отправи насреща му. Той сякаш едва сега забеляза присъствието й, но пак не отлепи крака от земята, за да се приближи, а я причака на мястото си, само очите му дружелюбно и малко почудено пресрещнаха нейните. Таша пристъпваше без бързане към него. И забеляза: погледът му изостави очите й и се спусна по-надолу. Знаеше защо — сама, неочаквано и за самата нея, тя правеше хълбоците й да се олюляват и да подчертават женствеността й. А лицето му — то постепенно загубваше изражението си на самоувереност. И ставаше друго, напрегнато — лице на мъж и самец.

Когато приближи до него, той видимо призова волята си да отмахне желанието и да върне на лицето си изражението на приветливост и любезност. Усмихна й се. И Таша не пропусна да забележи, как тази усмивка разкри два реда ослепителни по белота зъби, а на бузата му — само на едната, лявата — изписа прелестна гънка.

— Добър ден, господине — каза тя; с изненада се чу, че говори по-гръдно и поне с два тона по-ниско от обикновено. — Като че ли търсите някого или нещо?

— Дал Бог добро — отговори непознатият. — Половината от онова, което търсех, вече намерих — къщата на Силдаровците. Другата половина е самият стопанин, Бяно Абаджи.

— В града е, но ще трябва да го почакате. Впрочем кой сте вие?

Усмивката му стана малко по-широка и съвсем, съвсем леко иронична.

— Не зная защо, но си представях, че трябва аз да ви задам същия въпрос. Ала нека да не се пазарим, искате ли? При това нямам какво да крия — син съм на Бяно Абаджи.

— Син?! — Бадемовите очи на жената се разшириха от изумление. — Мигар… Мигар вие сте Иван? — Той потвърди. — Господи, трябва да го съобщим внимателно на татко, сърцето му може да се пръсне…

Иван приготви уста да каже нещо, но не успя. В същия миг вратата до него се отвори с трясък и през нея връхлетя един башибозук с ятаган и пищов в ръцете. Трябва да беше порядъчно пийнал, понеже краката му явно не го държаха особено добре, а езикът му леко се плетеше, когато изрева с целия бабаитлък, на който беше способен:

— Дур!… Теслим ол!…422

Кръвта се оттегли от лицето на Таша. Тя направи крачка назад, а ръката й притисна разлудувалото й се сърце. Съвсем по друг начин постъпи Иван. Без да губи нито самообладание, нито време, той ритна ръката на турчина и пищовът отлетя нанякъде. После изби и ятагана от другата ръка и като хвана неканения гост за елека и шалварите, без особено усилие го изхвърли през дувара. Чу се тупване и хлъцване на човек, който е изпуснал въздуха от гърдите си. Таша се втурна да заключи вратата, но Иван я спря, като постави ръката си върху нейната:

— Доколкото помня, тази врата не се заключва никога — каза.

— Но този катил ще се върне… ще ни убие…

— Няма да се върне. Такива като него са юнаци само докато имат насреща си беззащитни люде. Видят ли обаче дебелия край, тогава не ги търси. — И сякаш напълно забравил случката, попита учтиво, а гънката отново се върна на бузата му: — Няма ли да ме поканите у дома?

Тя понечи да грабне от земята чемодана му, но той я изпревари. И двамата тръгнаха един до друг.

— Преди малко издумахте нещо — рече той, — което ме обърка. Нарекохте баща ми „татко“. Възможно ли е да съм имал сестричка извън Руска, за която изобщо да не съм подозирал?

Таша се засмя и двете бенки на бузата й сякаш подхванаха танец.

— Не, не съм ви сестра, господин Иване — отговори. — Но баща ви ми разреши да се обръщам към него така.

Тя заразказва за събитията, довели до сприятеляването между Бяно Абаджи и нея, до бащинското му отношение към тази жена, изпитала участта на сирак и вдовица, а когато се настаниха на скемлетата в собата, вече бе стигнала до причините, довели я под този покрив. Той я изслуша внимателно, накрая кимна с глава:

— Баща ми не се е променил — каза. — Винаги е бил ая, светец, такъв си е и останал. Пък иначе… — той я стрелна с ъглите на очите си. — Иначе никак не съжалявам, че не сме кръвни роднини. Чухте ли? Хлопна се вратата. Може би децата се връщат от училище?

Жената надникна през прозорчето.

— Не, татко се прибира. И все пак може би е по-добре да го предупредя, да го подготвя?

— Нека бъде вашето — съгласи се той. — Макар че за един силдаровец ми се вижда излишно…

Таша излезе на хаета точно в секундата, когато Бяно със смаяно изражение вдигаше ятагана от „своята“ леха. И я попита от далече:

— Какво, момичето ми? Да не събираш силях, за да хванеш „лявото“ и да затъмниш Димка Бизимка, Румяна или Сирма?423

Тя слезе при него на двора и му разказа случката с башибозука.

— И кой, казваш, го изхвърли през дувара, дъще?

— Ще има ли мюжде, татко? — изхитрува тя. — И трябва да е голямо, голяяямо, едно захарно петле няма да стигне.

Старецът продължи шегата, но само докато чу името на Иван. Тогава прибледня и хукна към къщата; Таша по-късно щеше да се кълне, че само на три крачки е взел стълбите. Иван го посрещна на хаета и двамата се прегърнаха юнашки — краката ту на единия, ту на другия се отлепяха от пода. Жената извади столчета и синѝя и седнаха там, на открито. Отиде да донесе и сладко — не толкова за неизбежната почерпка на госта, колкото да даде време на мъжете да изтрият сълзите от очите си.

— Не, не съм на гости, тате — заразказва Иван. — Върнах се и, надявам се, този път завинаги. Имам изин и векиллик да снабдявам с аба цялата войска в Одринския вилает.

Старецът го погледна; в очите му имаше всичко друго, освен оживление.

— Как си го представяш това, сине?

— Още сам не зная — със смях призна Иван и свивката пак цъфна на лявата му буза. — На първо време ще наема кантора, пък сетне ще мисля на какви основи да сложа работата.

— За кантората е най-простото. Чувах, че братовчед ти Христо, на Трънка сина, ще дава под наем стария дюкян на дядо ти. Не го помниш, знам, но е на добро място, до Аба-пазар, на гърба на Лазовския хан. Сигурно ще предпочете тебе пред който и да е друг кираджия. Дюкянът не е на лош хал, едно баданосване и — готово. Думата ми беше за друго, Иване. Не ти ли пада малко чоглаво, че ще обличаш не кого да е, а войската на султана.

— Нали все някой трябва да го прави? — някак нехайно отговори синът. — И да прибира парите на сераскериата?

— Но войската в тези одежди ще стреля по нашите? И по Дядо Иван, ако най-сетне реши да ни отърве от пустата тирания?

— Лошо и с хъс поставяш въпроса, тате. Сливен винаги е обличал цялата войска на Турция. Мигар едно време твоята аба не отиваше пак за същото? Или ти тръгваше по петите й, за да дебнеш да стигне само до мирни българи, не и до терзийниците на аскера? А сукното на чичо Добри Фабрикаджията? То пък не обличаше ли всички султанови забити?

Таша разбра, че разговорът още от първия час ненужно се изостряше. И реши да се намеси, за да го вкара в друго русло:

— Аз, татко, разбира се, ще си взема партакешите и ще се върна у дома…

— Дума да не става! — отсече веднага Иван. — В никакъв случай не ще позволя идването ми да обърка реда в тази къща.

— Но аз тука съм никаква — настоя тя. — Не съм на гости, понеже съм за постоянно. Не съм и кираджийка, понеже не плащам наем. Пък налице е и друго затруднение, господин Иване. Тук, ако не броим ашевото, има всичко на всичко две стаи…

— Това лесно ще се уреди! — непреклонно настоя той. — Аз ще се настаня в херодаята — ще я накова с рогозки и кожи, пък имам и доста други неща, четири сандъка идат след мене, та ще я направя като кутийка. И не ме съжалявайте. В нея са се подслонявали хора, дето нашият народ ще ги спомня с почит и след сто, и след хиляда години. Знаете ли вие какво означава да можеш да кажеш: живея там, гдето е нощувал Кара Танас войвода? — Иван усети, че се разгорещи и промени тона. — Що се отнася до наема, от днес ще почнете да го плащате, Таша.

— Хей, не се разпореждай така — присмя се старецът. — Тази къща все още е моя…

Но Таша погледна на думите съвсем сериозно:

— Какъв наем ми определяте?

— Да престанете да ми викате „господин Иване“, а само „Иване“. — Зъбите на мъжа отново лъснаха посред мургавото му лице. — При това иде малко смешно, Таша, щом на един и същ човек казваме „татко“…

— Такъв наем приемам — каза бащата. — И тъй като в целия този алъш-вериш аз излизам сайбията, полага се от мен да бъде черпнята. Иди, дъще, и наточи една пахарка от оная шевка, дето може в кърпа да се носи. Кълна се, че Иван и всичко да е видял по света, ама като нашенската шевка нито е видял, нито е помирисал.

… Когато по-късно Иринка и Нойко се върнаха от училище, завариха нещо, което виждаха за първи път в този дом — на хаета тримата възрастни съвсем по никое време бяха заседнали на вино и пахарката наред обикаляше от уста на уста…

А настроението — то комай вече наближаваше Сините камъни.

За съжаление мрачното предсказание на Андон се оказа вярно. В Одрин комитите на Стоил (а и не само те) на бърза ръка получиха смъртни присъди, а сетне ги разпратиха да ги обесят за назидание по родните им места. За Сливен избраха Андон Кутев и младия Васил Желчев, в последния момент лепнаха към тях и Ставри Ненчев, един от онези, които бяха пленени в битката при Харем бунар. Георги Дражев, естествено, щеше да срещне смъртта в Ямбол, където всички го познаваха. Може би защото нямаше местни хора под ръка, за Михаил Гаджалов и Кондю Кавръков властта избра за изпълнение на наказанието съответно Мустафа паша424 и Ени Заара.

В Сливен бесенето на въстаниците бе насрочено за последния ден на юни. И тогава Мехмед Абдул Рефи ефенди, новият мфютесариф, показа, че не му липсва въображение за устройване на парлама: два дни преди това телялите обикаляха трите главни части на града, за да предупредят цялото население, пък за да бъде сеирът по-дълъг, почти половин ден, Рефи ефенди нареди да не окачат тримата едновременно на Старата круша, а един по един и с достатъчен промеждутък от бесене до бесене — нека се порадва народът и да има време и зурни, и сазове да послуша, и децата да замерват обесените с мръсотии, и шегобийците да проявяват остроумието си, докато тялото на поредната жертва още се гърчеше на въжето. Само в едно мютесарифът прояви известна милост — на 29 юни разреши на осъдените да се срещнат с по един от най-близките си роднини.

Естествено при Андон отиде майка му. Тя плака цялата нощ преди срещата, ала в зандана се държа така твърдо, че после дълго, цели месеци за нея говореха с уважение и българи, и турци. На сина си тя занесе само две неща: паничка със своето прочуто сладко от орехчета и риза от снежнобяло платно с пъстри шевици от двете страни на пазвата.

— За Георги Силдаря чувал ли си? — попита тя, след като дълго се прегръщаха и целуваха с Андон.

— Кой в Сливен не е чувал за него? Бащата на дядо Бяно, нали?

— Преди шестдесетина години са го обесили като завераджия.

— И това знам. На вратнята на къщата му. И затова дядо до днес се покланя на гредата, колчем минава под нея.

— А разбираш ли защо и ти, момчурлякът, и цял Сливен знаете за Георги Силдаря? Защото е посрещнал смъртта с достойнство — поискал да си измие главата и да го обръснат, чиста риза облякъл, а на бесилото отишъл с песен, в която се приказвало „за майка, за България“.

— Защо ми разказваш всичко това, мале?

— Не ме смятай за коравосърдечна, Андончо. И утре, като ме гледаш с вирната глава, пак не ме смятай. Знай, че вътрешно ще се късам на парчета, ала няма да дам на гаджалите повод за наслада и злорадство. Стори същото и ти, сине — за майчина гордост го стори и за да те помни Сливен с уважение во веки веков. Както се помни Георги Силдаря. Нека като се срещна с неговата майка в небесните селения, тя да няма повод за повече гордост от мене.

— Обещавам ти, мамо, и няма да те посрамя. Но, честно казано, някак по-другояче си представях тази последна среща с тебе…

— Също и агаларите наоколо са си я представяли по-другояче. И затова сега изглеждат като деца, напълнили гащите. Защото са очаквали сълзи и сополи, пък виждат майка и син да си хортуват кажи-речи безгрижно.

Той се засмя посърнало.

— Безгрижно… — повтори. — Нека ти призная, че ме е страх от смъртта, мамо. В края на краищата аз нямам и двайсет и пет…

— Зная, сине. Нима допущаш, че не го зная? Ами че нали съм мечтала да те видя задомен, да друсам внучета на коленете си… Ала ти сам избра пътя на честта, сине. Запази честта и утре, колкото и да ти е трудно това, пък хората ще я свържат с името ти докле свят светува.

Искаха да говорят още дълго, но Осман бьолюкбаши кимна на заптиетата си и ги разделиха. Дори да се целунат за последно не им разрешиха.

… Сеирджиите се засъбираха часове преди времето на казънта — българите мълчаливи и настръхнали, турците със зурни и даули. По едно време откъм конака се зададе групичката на първенците и това беше знак, че големият сеир вече щеше да започне. С приближаването на „каймака“ на Сливен се видя, че между разните му там мютесарифи, каймаками, кадии, миралаи (всъщност само един миралай — управителя на фабриката миралай Сабахадин бей, заместника на Хюсеин), имами и прочие, имаше и един българин — Иван Силдаров. Като го разпознаха, откъм българската страна на зрителите се дочуха дюдюкания и подвиквания като „Предател!“ и „Продажник!“, но те сякаш не достигаха до слуха на Иван и той през целия път до Старата круша си приказваше разни джумбуши с шишкавия Мехмед Абдул Рефи, та се кикотеха полугласно.

Едва заеха местата си и откъм зандана докараха Андон — нему се бе паднало пръв от другарите си да увисне на въжето. Турците го посрещнаха с небивала врява, докато от българите никой не отвори уста, всички мълчаливо свалиха калпаци.

Андон беше облечен в чиста риза и се държеше прилично, но изглеждаше настръхнал, сякаш зъзнеше от студ в летния ден. Отведоха го при вече метнатото на един клон въже. Преди обаче да се качи на поставената под въжето бъчвичка, към него приближи сакеларий поп Атанас, зетят на Русчо Миркович, пошушука си нещо с него, после му поднесе да целуне един посребрен кръст. Като мина и това, вече циганинът-джелатин захвана да подбутва жертвата към бъчвичката. Точно тогава обаче редът бе нарушен, и то от едного, от когото никой не бе го очаквал. Иван Силдаров остави групичката на по-първите лица на града и санджака, премина няколкото крачки, които го деляха от Андон, каза му нещо съвсем кратко, само две-три думи (после и джелатинът, и отец Атанас се кълняха, че не са разбрали нищичко) и веднага се върна на мястото си. Но с Андон стана видима промяна. Той вирна глава, огледа се и дори намери сили да изкриви устни в нещо като усмивка. С рамо избута циганина настрана и сам стъпи на бурето. Взе в ръце клупа на въжето, но преди да го надене на врата си, извика с пълна сила:

— Братя, не ме оплаквайте! Честит е, който даде живота си за свободата на България. И тя ще дойде, братя!…

В следващата минута се случиха едновременно много неща. Откъм българската страна на зрителите някой издигна разтреперан от вълнение глас:

— Наистина ще дойде, бате!… Дори всички да последваме твоята участ, тя пак ще дойде!…

Андон, изглежда, го чу, защото кимна в съгласие и с още по-широка усмивка нахлузи примката на врата си. Джелатинът-циганин яростно, с хъс изрита бъчвичката под нозете му и момъкът увисна на въжето. Турските зяпачи обаче пропуснаха радостта да погледат как умиращото тяло се тресе и гърчи, защото се втурнаха да налагат кой с каквото намери онзи, който във върховната минута се бе осмелил да отговори на бунтовника. А той бе млад човек с един крак, който се подпираше на патерици. Мнозина го познаха — беше Стефан, синът на Боян Боянов. Никой от турците не се съжали от вида на недъга му, а върху него заваляха тояги и юмруци; момъкът даже падна, ала ударите не престанаха. И все в същата минута нататък прекрачи Иван Силдаров и започна да разпръсва нападателите с плесници; пердашеше ги с външното на ръцете си — повече с пренебрежение, отколкото със сила.

— Кепазите себе си и чалмите на главите си — каза на нападателите, когато те се отдръпнаха и като с подвити опашки го заобиколиха. — Голям бабаитлък, вашият, да биете човек с патерици. Пфу!… — А като се върна при първенците, каза на Рефи ефенди с тон на доверителност: — Заради таквиз глупаци ни е излязло име едва ли не на зверове. И цяла Европа ни се смее… Ще отида да се измия, зер ме е гнус, загдето съм се допирал до тях. — И наистина си тръгна, като продължи да мърмори: — Ахмаците му с ахмаци!…

Не беше стигнал още до Кафтанджийската махала, когато зад гърба му екна нов вик — явно, втори от въстаниците бе увиснал на Старата круша. А когато минаваше край Хаджи Юмер джамия — тя се намираше на Машатлъка и входът и гледаше към часовниковата кула, — някой го повика:

— По-полека, Иване. Трудно ми е да те достигна, когато крачиш толкова бързо…

Извърна се. По петите му вървеше Бяно Абаджи. Двамата поеха рамо до рамо нагоре към дома.

— Още един от рода ни си отиде — въздъхна старият човек. — Колцина станаха вече? Обърках им броя, и то от тате до днес. А знае ли някой колко са били преди…

— Поне си отиде като мъж и юнак. — Имаше възторг в думите, но не и в тона на Иван — лицето му беше свъсено, бръчка като пропаст разделяше веждите. — Силдаровци ще могат да се гордеят с него.

— А с тебе, сине? Дали ще се гордеят и с тебе? Вярно, разпръсна катилите както пилци бягат от ястреб и опази нашия Стефан, но затуй пък беше не другаде, а при най-личните сеирджии.

Имаше въпрос в последните думи, но Иван показа, че не се готви да отговори. Бащата изчака малко, после продължи:

— Видях те да подшушваш нещо на Андон. Какво беше то, сине?

Иван видимо се поколеба, но накрая реши да наруши мълчанието си.

— Видя ми се на границата между юначеството и най-обикновеното…

— И разбираемото — вметна Бяно Абаджи.

— Да, и разбираемото човешко отчаяние. И сметнах, че се нуждае от още една капчица кураж, за да умре като истински потомък на Георги Силдаря и племенник на Манол, Васил, Найден и Георги Трънкин.

— И все пак не чух какво си му казал — настоя старецът.

Повторно колебание.

— То беше на влашки, тате. Рекох му само: „Стоил и Иларион те гледат отгоре, а наоколо е Отечеството. Бъди достоен за тях.“

Бяно Абаджи избърса една сълза, която се бе хлъзнала по бузата му. До дома никой от двамата не проговори повече.

Мнозина бяха осъждали решенията на Гюргевския БРЦК. И наистина не е ли жестоко и безчовечно да вдигнеш едно въстание, за което отнапред знаеш, че няма да завърши с победа и освобождение? Не е ли грях и престъпление да пожертвуваш 30 000 изклани, избити в сражения или избесени със или без присъда, хиляди мъже (точният им брой никога не стана известен) да се озоват в занданите или на заточение в Анадола, 80 селища да бъдат опожарени, а 200 — разграбени?

Оказа се обаче, че апостолите в Гюргево бяха имали достатъчно трезва преценка за последиците. Писъците на невинните жертви отекнаха в цяла Европа, а димът на пожарищата се разстла навред от Москва на изток до Лондон на запад. Мнозина от най-великите умове на епохата вдигнаха глас против турските зверства — Всеволод Гаршин, Достоевски и Тургенев в Русия, Юго във Франция, Гарибалди в Италия, Оскар Уайлд и Гладстон в Англия накараха света първо да изтръпне, а после да разбере, че на тази азиатска диващина в Европа веднъж завинаги трябва да се сложи край.

Голяма роля за разтърсване на общественото мнение изиграха европейските консули (между руските имаше и не един българин) и честни, и правдиви журналисти, които с докладите и кореспонденциите си накараха правителствата си да проумеят, че на света съществуват и по-важни неща от тънките политически сметки, а обикновените граждани — че османското владичество над България е като гноен цирей върху лицето на планетата Земя. Мнозина бяха те, които събудиха съвестта на човечеството, но като че най-ярка бе ролята на трима — на дипломатите княз Алексей Николаевич Церетелев и американеца Юджин Скайлер и на американския журналист Дженерариъс Макгахан (той пращаше кореспонденциите си всъщност не до Съединените щати, а до лондонския вестник „Дейли нюз“.) Те не само предприеха рисковани пътешествия по всички места, където кръвта на жертвите още не бе попила в пръстта, но и съобщиха за тях по такъв начин, че светът първо се слиса, после се изпълни с гняв и възмущение. А в Русия — въпреки въздържаността на камарилата в лицето на канцлера Горчаков и военния министър Милютин — Източният въпрос се превърна изцяло в Български въпрос, пък народът, Дядо Иван, и неговите духовни водачи нескрито призоваваха за помощ на братята-българи не само с дипломатически ноти, но и с оръжие…

… След като огледаха Ямбол, Бояджик и другите пострадали по тези места селища, Макгахан и Скайлер поеха с конвоя си към Сливен. Случи се, че по пътя застигнаха една твърде странна процесия — четири заптиета на коне водеха един-единствен арестант с тежка верига, закачена в единия й край на врата, а с другия на крака му. В последно време тази гледка беше толкова обичайна за Турция, че тя не оправдаваше думата „странна“. Странен беше по-скоро изгледът на арестанта. Нисък и набит човек с голяма чаталеста брада, той беше с турски фес на главата, с дрехи по европейска кройка и напълно бос. Именно външността му накара двамата американци да проявят повече интерес. Те показаха на заптиетата документите си, ошарени от високопоставени подписи и печати, и получиха разрешение да поговорят със задържания.

— Наричат ме Нено Господинов и съм от Сливен — отговори арестантът на първия въпрос на Скайлер; именно на Скайлер, защото той твърде прилично се оправяше на български език.

— А, също и ние сме за Сливен…

— В такъв случай не изпущайте утре големия сеир, уважаеми господа. Ще видите бачо си Нено да увисва на въжето.

— Говориш по чудноват начин, Нено ефенди — каза на турски Макгахан. — За собствената си смърт говориш, пък в гласа ти не усещам тревога.

— Напротив, тревожа се и още как! — Дребните очички на българина се смееха неудържимо. — Тревожа се да не би въжето да мине през тази хубава брада и да я развали. Ще бъде язък за нея, знаете… Вие като притежатели на такива красиви бради сигурно ще ме разберете.

Наистина двамата американци носеха бради, и то оформени почти по един и същ начин. Изобщо Макгахан и Скайлер имаха твърде сходни физиономии — едри лица, изпъкнали чела, еднакви бради и мустаци, пооредели коси, — само журналистът беше значително по-плешив от дипломата.

— Този човек ме удивлява — пошушна на английски Макгахан на спътника си. Обиколил съм половината свят, но не съм срещал друг като него, който да отива на смърт и да се шегува.

— Сигурен ли сте, господине, че наистина ви чака гибел? — попита отново Скайлер.

— Така сигурен, ваша милост, сякаш работата е вече свършена. Дори тези синковци — Нено показа с поглед заптиетата — ако не страдаха от анадолския си дембеллък, можеха да ви покажат присъдата ми.

— И за какво сте осъден?

— За това, че на един ден път от мене е бил задържан човек с револвер в джоба и когато го набъхтали хубавичко, той рекъл, че револверът бил мой.

— Престанете да се шегувате, господине — недоволно сви устни дипломатът. — Ние оценихме смелостта ви така, с шега на уста, да отивате към смъртта, но този път въпросът ми беше напълно сериозен.

Смехът в очите на българина изчезна.

— Не се шегувам, ваша милост. Присъдата ми е точно за онова, което ви казах. Все едно вас да ви обесят тук, понеже в Америка е намерен ваш револвер.

— Невъзможно е! — разтърси глава Юджин Скайлер. — Може би сте участвували във въстанието и са ви заловили по време на сражение?

— Ако има нещо невъзможно, то е именно вашето предположение, господине. Защото мен ме задържаха около седмица преди да избухне въстанието.

— Не!?

— Да! — Странният затворник отново не устоя на възможността да се пошегува: — Освен ако не допущате, ваша милост, че господа османлиите са ме пуснали от тъмницата за кратко — в отпуск, така да се каже, — колкото да се бия под знамето на Стоил войвода, а сетне да са ме върнали отново при въшките и дървениците. Или аз да съм се върнал по собствено желание, за да не ги лиша от възможността да ме обесят.

Скайлер преведе на спътника си, после добави гневно на английски:

— Кълна се в Христа, че няма да допусна този човек да бъде погубен. — И като се сбогува набързо с Нено, викна на файтонджията: — Карай! Карай доколкото стигат силите на конете. Дори ако умрат от умора, обещавам да ти ги заплатя двойно и тройно. Карай час по-скоро, човече!

Те наистина пристигнаха сравнително бързо в Сливен и, както постъпваха в подобни случаи, най-напред се представиха в конака, за да се запознаят с хората на властта и да им покажат документите си. Мехмед Абдул Рефи ефенди беше предупреден за тях, та ги посрещна с такива почести, сякаш бяха двама държавни глави. Като минаха първоначалните любезности, но преди кафетата, Юджин Скайлер поиска хартия и мастило, за да напише бърза телеграма.

— Толкова ли наистина е бърза, че да не може да почака като за едно кафе? — ухили се насреща му мютесарифът.

— Ще ви прочета съдържанието й, господине, и вие ще прецените сам дали кафето е по-важно от нея.

Телеграмата му беше с открит текст425, адресирана едновременно до английския посланик в Цариград и до Савфет паша. Съдържанието й бе толкова остро, че докато я слушаше, шишкавото тяло на Рефи ефенди се тресеше, че чак се отлепяше от миндера.

— Ще се погрижа депешата да бъде изпратена начаса, дори ако се налага да пререди някои държавни документи — едва съумя да изрече мютесарифът.

Нека да прескочим във времето и да разкажем как се развиха събитията на следния ден. На тях Юджин Скайлер и Дженерариъс Макгахан не присъствуваха лично, но българите, у които гостуваха, им ги разказаха с пълни подробности. Конакът изпълнил цялата програма, която съпътствувала бесенето на бунтовниците — теляли, зурни и дюмбелеци и прочие. И точно извели Нено Брадата (така го наричаха сливналии) и го подкарали към Старата круша, обичайното място на екзекуциите, когато дотичал човек от пощата с депеша в ръка. Смъртната присъда на Нено се заменяла със заточение на остров Кипър…426

За пристигането на двамата американци бяха уведомени, изглежда, също и други в Сливен, (понеже само като наближиха към дома на Димитър Жечков (бащата на Захария, председателя на читалището) и вратите се отвориха пред тях. Скайлер и Макгахан отначало много се притесняваха за затрудненията, които ще причинят на любезните си домакини. Но като се запознаха с просторната къща — стопаните оставиха на тяхно разположение целия горен кат, — те си дадоха сметка, че едно такова гостуване е играчка за богатото семейство, включително изхранването им през цялото време.

Като се разчу за тях и особено като се разбра за ролята на Юджин Скайлер за спасяването на Нено Брадата, в дома на Жечкови се проточи цяла върволица народ от Сливен и селата — пострадалите от изстъпленията на башибозука идваха не толкова да изплачат злочестията си, колкото да покажат на „европейската комисия“ (така се говореше за дипломата и журналиста от САЩ) какво е преживял Сливенският край по време на развилнялата се диващина. Двамата изслушаха абсолютно всеки, който бе дошъл да им се жалва или да им показва белезите си от ятагани или куршуми, но те само разменяха по един пълен с взаимно разбиране поглед и отпращаха свидетеля — след като бяха посетили Батак и Бояджик, след като се бяха наслушали и нагледали на убити, насилени и оставени без покрив, новите примери на издевателствата не можеха да им направят особено впечатление. „Това, което бе за тях смазващо нещастие — щеше да запише по-късно Макгахан, — ужасна напаст, загуба на влюбени, мъка и отчаяние, нищета и неизказано страдание, за нас имаше значение (само) за още един ред в нашите бележници. Ние можехме само да обещаем, че ще се опитаме да им помогнем по някакъв неясен начин, когато се завърнем в Константинопол.“ И народът им вярваше: ами че нали именно тези хора с една депеша бяха свалили Нено Брадата от бесилото?

Така измина единият ден в Сливен, а на другия Скайлер и Макгахан пожелаха да се запознаят с града. Разведоха ги навсякъде и те бяха буквално поразени от красотата и уредбата на Сливен. Смая ги чистотата, толкова непривична за Турската империя, спретнатите и красиви къщи им грабнаха погледа, не можеха да се нарадват на вадите, които течаха по всяка улица и всеки двор и разнасяха хлад и свежест в знойния летен въздух. Две сгради им направиха особено впечатление — по големина те съперничеха на конака! А като научиха, че са християнски училища, в които се преподава на български език, двамата изразиха желание да се запознаят и с учебното дело на града. Съпровождачите им приеха молбата като нещо, което се разбира от само себе си и ги въведоха — ей така, без никакво предупреждение за учители и ученици — в едно от училищата. Американците не скриха удивлението си, когато видяха колко добре бе обзаведено това училище — не липсваха в него географски карти и глобуси, математически и астрономически таблици, уреди за опити по химия, геологически сбирки и изобщо всичко, което можеше да се намери и в което и да е западно училище. Не отстъпваше и учебната програма, окачена на стената — от нея можеше да се разбере, че малките сливенчета изучават история, геометрия, френски, старославянски, турски, счетоводство, европейска литература и какво ли още не. След това двамата помолиха — стига да не пречат — да присъствуват и на един урок. Главният учител, чието име тъй и не запомниха, с готовност ги заведе в една учебна стая. Беше клас на момчета, около петдесетина на брой, а по възраст — около шест до десетгодишни. Те послушаха донякъде преподаването на учителя (говореше им, представете си, за трагедиите на Расин!), а когато господин Скайлер — подозираше, изглежда, че му се устройва театър — помоли да изпита лично учениците, учителят с готовност му предостави мястото си.

— Стани ти — каза американецът, посочвайки едно хубавко русо момче на осем-девет години в скромно, но чисто облекло. — Как се казваш?

— Нойко Йосифов.

— Какво работи баща ти?

— Нямам баща — простичко отговори момчето. — Убиха го турците.

— Сега? По въстанието?

— Не, господине. Станало е още преди моето раждане. — И уточни: — По Хаджидимитровско време.

— И живееш само с майка си?

— Само с мама…

— Кокон Таша! — изхихика друго дете от редиците.

— … и кака. Но ни взе един добър дядо, у него живеем.

Скайлер му зададе въпроси из областта на математиката (всъщност все още на смятането), на географията, на всеобщата и свещената история, на френския език и синът на Таша спокойно и без усилие отговори на всичко.

— Да опитаме и как си по писане — предложи дипломатът. — Вземи тебешира и пиши на дъската онова, което ще ти продиктувам. Готов ли си? Тогава пиши: „Моето… отечество… е велика… Турция…“

Дженерариъс Макгахан, който не можеше да следи добре въпросите и отговорите, нито верността на написаното, се възхити само от майсторската калиграфия на момчето: „… малкият приятел — щеше да си спомня той по-късно, — очарован, че може да покаже своите знания, изписваше буквите на кирилицата така закръглено и гладко с твърда ръка, че засрами мнозина от нашата група.“ Засрами се дори и той сам, докато в същото време Скайлер избухна в смях. Журналистът приближи до него и го подпита за тази ненавременна веселост.

— Знаете ли какво написа безгрешно момчето — обясни му Юджин Скайлер. — „Моето отечество е велика България…“

Те се сбогуваха с децата и излязоха в общия коридор, който отвеждаше във всички класни стаи и в стаята на учителите. Главният учител и преподавателят на малчуганите — беше Иван Ханджиев — ги съпроводиха до външните стълби на училището.

— Отговорът на момчето ми се видя — как да кажа? — твърде необичаен — подхвърли Скайлер, докато се сбогуваха.

— Не виждам защо, господине — с достойнство отговори учителят. — Ние непрекъснато втълпяваме на децата, че най-главното в учението не е да се подготвиш за по-умело трупане на пари, а по-добре и по-славно да служиш на отечеството си.

— Така е и в моята страна — кимна американецът. — Поздравявам ви, господин учителю. Вие подготвяте не само просветени, но и родолюбиви младежи. А специално за дни като сегашните за това се иска не само знание, но също мъжество и народностна гордост.

И с тези думи Скайлер и Макгахан тръгнаха нататък в обиколката си из града. Не подозираха, че имаха още за много неща да се смайват — за трудолюбието на сливенци, за приветливостта им, за чистосърдечието и гостолюбието им.

Минаваха по дължината на Сарашката чаршия, когато Скайлер неочаквано не каза, а почти извика:

— И после има хора да разправят, че българската нация била фикция, че такова нещо не съществувало! Защо не дойдат тези господа да видят!…

— Да видят какво? — озърна се журналистът.

— Училището, разбира се, господин Макгахан — отряза Скайлер. — Училището и… учениците…

— А тридесетте хиляди жертви, с които българите принудиха Европа и света да заговорят за тях?

Скайлер спря посред чаршията и разпери безпомощно ръце:

— Вече се обърках, приятелю, напълно се обърках. Не зная кое е на първото стъпало и кое — на второто: дали когато на роба му причернее и се вдигне с кремъклии пушки и черешови топчета срещу тиранина, или когато под робство създава училища, които не отстъпват на френските или английските.

— А защо не помислите, господин Скайлер, че комбинацията от двете въздига нацията наведнъж на третото или дори на четвъртото стъпало?

Дипломатът не отговори и те продължиха разходката си в мълчание.427

Направянето на един крак му отне точно девет дни. Наистина Бяно не му посвещаваше цялото си време — работеше върху него само докато губерите и шаяците се валяха в барата, — но истинската причина за протакането беше навярно в това, че той не използуваше никакъв друг инструмент извън джобното си ножче. Струваше му се, че точно така трябва да се прави дървен крак — не да се дялка и рендосва, а да се вае и марангосва, както когато се сътворява иконостас, бавно и с любов.

Тъй или иначе Бяно Абаджи за девет дни изработи всичко — от корубата горе, прилична на половин турска керемида, на която трябваше да ляга коляното, до обкованото с пирончета удебеление долу, върху което щеше да се стъпва на земята. Като накова и каишите с катарами, с които дървеният крак щеше да се свързва с бедрото, старият човек прецени, че е завършил работата си. И в един августовски следобед рано-рано спря вадата и пое надолу към града и по-точно — към Дели Балта. Помаяха се със Стефан, докато закрепиха дървото на мястото на отрязания крак и момъкът успя да направи няколко крачки, без да падне, после Бяно продължи надолу към собствения си дом.

Напоследък все повече и повече се радваше да се прибира тук. След годините на мъртвило домът на Силдаровците не само отново оживя, но като че ли разцъфна — върна се към живот с живота на новите си обитатели, сякаш те му придаваха по частица от собствената си душа, пък и Таша съумяваше с наглед съвсем дребни неща да му придаде особена прелест: тук ще нареди възглавници, там ще провеси за през деня шарена черга, с простички кенарени перденца ще премахне грозната голота на прозорците…

Както винаги, когато го забележеше да се връща и да се покланя на гредата над портата, младата жена изтича да го посрещне — малко внимание, пък от него сърцето му омекваше като бучка масло върху тиган. След като се поздравиха, той попита за Иван.

— Има четири-пет дни, откакто не съм го зървала — сви рамене Таша. — Прибира се, когато ние с децата сме заспали, излиза, преди да сме се надигнали. — И се засмя: — Не ми дава възможност да се проявя и да го слисам с прочутите тиганици на майка ми. Изобщо къде яде, яде ли въобще — представа нямам.

— Херодаята?

— А, завършена е отдавна. И Иван, ей Богу, не се е хвалил голословно — издокара я така, че да не ти се излиза от нея.

Бяно Абаджи отдели няколко минути да види с очите си онова, което му разказваше Таша. Младата жена не го бе излъгала. Иван (разбира се, с помощта на опитни майстори) бе превърнал неугледната от памтивека херодая в може би най-уютната част на къщата. Разделил я бе със стеничка на две — все едно посрещник и одая — и с безиросани дъски, рогозки, кожи и няколко подбрани по цветове черги и възглавници от раклите на Яна, майка си, бе придал чудна топлота на „своето“ жилище, превърнал го бе в кътче, където самата обстановка ти носи радост и душевна отмора. Или както го бе казала Таша — да не ти се излиза от херодаята…

Изобщо напоследък Бяно виждаше сина си в съвсем нова светлина. Преди да поеме някога към далечна Москва, Иван бе малко поотнесен момък, влюбен в книгите и учението, но доста непригоден за катадневните по-дребни или по-едри гатанки, поставяни от живота. Сегашният бе друг. Може и да не беше загубил напълно пристрастяването си към книжнината, ала тя бе останала далеч на задно място в живота му; във всеки случай баща му невям не го бе забелязвал с книга в ръка, освен ако не й посвещаваше късните си вечери. Вместо това той се проявяваше като човек с изумителна деятелност; вярно, биеше го и пара̀та, но размахът не идваше от махмудиите и меджидиите, а някъде отвътре. Само за два месеца Иван бе направил повече, отколкото някога би извършил, кажи го, за двадесет години. Преобразяването на херодаята бе най-малкото от всичко. Той откупи стария Силдаровски дюкян от братовчед си Христо и за две седмици го превърна в една от най-представителните кантори на Сливен. Тук беше постоянното му „свърталище“, като в работата му помагаха и двама наемни писари — турчин и българин. Освен това обаче Иван бе наел една голяма мааза в Сливен, непосредствено зад „Дебоя“, и още няколко в близките селища — в Кермен, Градец (там използуваше роднинските връзки по майчина си линия), Твърдица, а може би и на още няколко места, за които не бе споменал. В същото време бе създал и цяла мрежа от закупчици, които работеха за него — не само на юг от Стара планина до Дедеагач и Кавала на Бялото море, но не се поколеба да „навлезе“ и в северния, Дунавския вилает, като имаше „свои хора“ чак до Свищов и Оряхово. И доколкото слуховете достигаха горе до Барите, работата на Иван вече се завъртяла с пълна сила, в маазите пристигала абат от всички краища на Българско, разпределяли я по вид и качество и, пренатоварена, заминавала под охрана на низами по големите гарнизони на вилаета. И цялата тази огромна дейност се ръководеше — все едно щаб на армия — от кантората зад Лазовския хан.

Именно тази кантора беше следващата цел на Бяно Абаджи.

Някогашният дюкян на пишман-търговеца Георги Силдаря бе основно преправен и боядисан, а от предишното обзавеждане не бе останало вероятно и един гвоздей. Помещението бе разделено по ширина от една стена-джамлък; зад нея бе работното помещение на Иван, а в предната част, където посетителят се озоваваше най-напред, на две масички се разполагаха писарите му — Недко Панчев и Реза Шерифоглу, както научи Бяно малко по-късно. В дъното бяха високи чак до тавана шкафове, пълни с дебели тефтери и всякакви други книжа.

Когато Бяно Абаджи влезе в кантората, най-напред го срещна неповторимата миризма на ново — нова дървения, нови маси и столове, нова боя в синкаво по стените. Писарите, двадесет и няколко годишни момчета, го изгледаха от горе надолу — този стар човек в протрити работни дрехи не им се видя подходящ за хош-беш с негова милост господина Ивана Силдарова и дори тайничко му се надсмяха. По-точно се приготвиха да се надсмеят, но не свариха: от вътрешната стаичка изскочи чорбаджията господин Силдаров и посрещна неугледния гост с такъв ихтибар, какъвто не го бяха виждали да оказва и на мютесарифа. При тази картина, повече от неочаквана, двете момчета неволно се изправиха и застанаха до стената с ръце до шевовете на панталоните, все едно, че бяха чули заповедта „Хазър ол!“428. Иван почтително целуна ръка на баща си, после му представи Недко и Реза, а на тях каза приблизително следното: нека да помнели, че за тази кантора има само двама души, които са по-горе от него, чорбаджията — султанът и ей този човек, когото в Сливен знаят като Бяно Абаджи, баща на Иван. И те, готовите за присмех, закимаха така усърдно, че Бяно се уплаши да не им се прекършат вратовете.

— Големи приказки се говорят за кантората ти — обясни бащата, — та дойдох да видя всичко с очите си. Стига да не попреча, разбира се.

— Как можа да изречеш думата преча, тате! — възнегодува Иван. — Ти тука си добре дошъл по всяко време на деня и нощта и ще бъдеш предпочетен, дори ако ще Диванът да ми гостува.

По онова време нямаше определени часове за работа — работеше се от тъмно до тъмно. Но макар да оставаше доста време до свечеряване, Иван освободи писарите си, за да може спокойно да се повиди с баща си, само нареди на Реза Шерифоглу да донесе две кафета, но не от близката кафеджийница на Лютвито, а чак от църковното кафене, като да поръчал на Петраки Влахов да ги направи такива, каквито не е варил през живота си.

Всичко нататък протече по обичая. Бяно доразгледа останалото в кантората, поцъка с език пред високата човешки бой желязна каса, донесена чак от Виена, а точно с идването на кафетата двамата с Иван седнаха от двете страни на една кръгла еднокрака масичка (синът я наричаше със странното име геридон) в стаята отвъд джамлъка. Бяно за пръв път сядаше на такъв стол, в който се потъваше до една педя в седалката и облегалката — като че не сядаш, а нещо те прегръща. Старият човек се усмихна със странната унесеност, която носят спомените: беше си казал, че точно на туй място в нявгашния дюкян на баща си бе теглил онзи здрав кьотек на Мавроди Коджакара, с който започна побратимяването им, а сега срещу него седеше не друг, а именно Иван…

Двамата помълчаха, после синът започна предразполагащо:

ИВАН: — Ти стори чест на кантората ми, за което съм ти много благодарен. Но целта ти не беше само да я огледаш, нали?

БЯНО АБАДЖИ: — Позна. Исках и да поговорим, но на спокойствие, а не в къщи, дето ще трябва да се крием от Таша и децата.

ИВАН: — Тук наистина няма кой да ни безпокои. Говори, тате.

БЯНО АБАДЖИ: — По-скоро дойдох да ти кажа, що говорят хората.

ИВАН (усмихва се кисело): — Мога да си представя. Издънка на род като Силдаровците дотолкова да се е продал на турците, че да облича войската им, ден през ден и като равен с равен да си пие ракията с мютесарифа…

БЯНО АБАДЖИ: — Можеш да прибавиш, че когато да обесят Андон, беше откъм страната на палачите, не при нас, жертвите…

ИВАН: — Приемам и този укор.

БЯНО АБАДЖИ: — Станаха доста. Ще ги обясниш ли някак си?

ИВАН: — Не. Даже ще изразя съжаление, че няма и други заплювки към мене.

БЯНО АБАДЖИ: — Такъв мерак ли имаш да служиш на турците?

ИВАН: — Не. Меракът ми е те да знаят, че им служа предано, дори с цената на порицание от всички християни. И на баща си включително.

Продължително мълчание.

БЯНО АБАДЖИ: — Преди години, когато се разбра, че си се установил в Цариград, до мен достигнаха два много противоположни хабера. Единият — че си станал тежък търговец, който дели мегдан с такива едри риби като Чалъков, Золотович, братя Гешови, Тъпчилеща, Моравенов и прочие. Другият — че търговията ти била прикритие за една дейност, която като къртичина подкопава Турция.

ИВАН (трепва): — Кой ти рече последното?

БЯНО АБАДЖИ: — Един, чиято памет в християнския календар се чествува на 9 март, заедно със светите четиридесет мъченици.

ИВАН (стъписването му се сменя с широка усмивка): — Ах, Дякона! Какъв човек беше, Боже мой!… Никога не съм му казвал нищичко, пък той… Ако някой ми рече, че Левски е имал дарбата да вижда и през стените, няма да го оспоря.

БЯНО АБАДЖИ (поглежда го вторачено): — Думите ти звучат като признание…

ИВАН (продължава да се усмихва): — Ако честно изпълнявах дадената клетва, сега би трябвало да отрека. Но аз няма да го направя и ще призная, че Левски, този сърцеведец, е бил прав.

БЯНО АБАДЖИ: — Защо не спази клетвата си?

ИВАН (сериозно): — По две причини, тате. Защото тебе аз не мога да излъжа, пък ако ще за клетвопрестъпничество да не изляза от катрана на пъкъла. И после — защото те познавам, че ако ще да те режат на филии като самун хляб или да те окачат на гредата на портата като дядо, никога няма да ме предадеш.

БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече — призна ми. А какво всъщност ми призна?

ИВАН: — Виждал ли си, как се фотографира, тате? Да? Е, тогава си забелязал, че първо излиза едно стъкло, на което цветовете са наопаки — бялото е черно и черното е бяло. После от стъклото вадят истинската фотография. Или фотографията с истинските цветове.

БЯНО АБАДЖИ: — Защо ми разказваш това?

ИВАН: — Защото всичко онова, за което людете ме одумват, което аз показвам на турците и за което, ако мога, и тъпан ще бия, то не е фотографията ми, а стъклото с обратните цветове. На тебе обаче показвам истинския себе си.

БЯНО АБАДЖИ: — Не може да се каже, че си ми показал кой знае колко…

ИВАН: — Половината знаеш от мене самия, когато в лято шейсет и седмо бях под пряпореца на твоя кръщелник Панайот войвода. Останалото ти го е казал Левски.

БЯНО АБАДЖИ: — Той не ми го каза, а го предположи. И защо да го научавам от Левски, вечна му памет, когато не той, а ти си ми син?

ИВАН: — Признавам вината си и те моля да ми простиш. Добре, сега ще научиш повече. Още когато Хаджията и Стефан Караджа разтърсиха из основи Турската империя, хората със здрав разум в Петербург разбраха, че каквото и да става, Дядо Иван и султанът пак ще се хванат за гушите и този път на живот и смърт. Имаха нужда от човек, който да следи какво става в Турско и да им съобщава извън докладите на посланиците и консулите. И не за сплетните в Дивана или Високата порта, за това имаше кой да ги осведомява, а за войската — състоянието й, числеността, разположението и така нататък. За тази цел имаха нужда от някого, който да отговаря на две качества: да разбира военните работи и да знае превъзходно турски. Вече се сещаш, в мое лице те видяха — и намериха — най-подходящия човек. И ето как аз, който мечтаех да завърша Московския университет, пък станах войник и офицер, неочаквано и за самия мене се превърнах в Цариградски търговец от ръста на Золотович или Тъпчилеща.

БЯНО АБАДЖИ: — Но отношенията между Дядо Иван и султана не само не са подобрени, а… Защо, питам, напусна Цариград и дойде тук?

ИВАН: — Все за същото, тате. Войната вече чука на портите. И ще се воюва не по цариградските кафенета, а тук, върху исконната българска земя. Започне ли мурабето, царското разузнаване — на руски му викат разведка — ще иска да знае не кога Мидхат паша е хванал хрема и сладко ли си обича кафето Абдул Керим паша, а къде е войската и по какъв начин се готви да действува. Ето как цариградският търговец Иван Силдароглу трябваше да отвори кантора в Сливен и да стане главен доставчик на войската в Одринския вилает. Но и турското разузнаване не спи, тате. Откакто доктор Миркович и Теофан Райнов им скроиха този хитър кюлаф, че с парите им купуваха оръжие за бунтовниците, „черният кабинет“ (тъй казват в Цариград на управлението на разузнаването) е подозрителен към всеки българин, когото са приели на висша служба. И следят всяка негова крачка. И за да разбереш сериозността на положението ми, ще ти кажа само, че този Реза Шерифоглу, дето работи на ей онази масичка, е шпионин на „черния кабинет“ и им донася всичко — кога съм се почесал и кога съм отишъл да пусна вода.

БЯНО АБАДЖИ: — Как? Ти знаеш и въпреки това го търпиш?

ИВАН: — Търпя го именно за това. Сега зная кой ме следи и от кого да се пазя.

БЯНО АБАДЖИ: — И затова ли този достлук с конака, това престараване в прекупуването на шаяка и прочие?

ИВАН: — Разбира се.

БЯНО АБАДЖИ: — Но тогава не сгреши ли, когато наля капчица смелост в душата на Андон и разгони мъчителите на Стефан?

ИВАН (разперва ръце): — Винаги се случва час, когато и най-каленият човек изпуща нервите си. Изпуснах тогава моите и аз.

Ново продължително мълчание.

БЯНО АБАДЖИ (замислено): — Наистина ли вярваш, че войната приближава?

ИВАН: — Така вярват хората над мене. А аз пък вярвам, че за разлика от Дибичовия поход тя ще донесе свободата на отечеството ни.

БЯНО АБАДЖИ: — И допущаш, че мощ като славянска Русия ще има нужда от нашата хилава подкрепа? Ами че аз помня как в 29-та Дядо Иван само като духна и отнесе турчулята чак в Одрин…

ИВАН: — Мнозина правим грешката да мислим като тебе, тате. Тук, в Българско, но също и в Русия. И в моите доклади аз с всички сили се мъча да отворя очите на началниците за истината.

БЯНО АБАДЖИ: — Истината? Мигар аз не казах истината?

ИВАН (след кратко размишление): — Знаеш ли, че Турция и Сърбия вече почти три месеца воюват?

БЯНО АБАДЖИ: — Чувах такова нещо…

ИВАН: — Ето, виждаш ли: те воюват и на страната на Сърбия има хиляди български и руски доброволци, пък ти — „чувах такова нещо“. Даваш ли си сметка, защо е така? (Никакъв отговор — Бяно беше лошо осведомен и неподготвен за такъв разговор.) Защото тук изобщо не усещаме полъх от войната, тате. Нито войската дип се е размърдала, нито на чаршията се е усетил някакъв недостиг, нито властта е предприела по-особени мерки. И отново ще попитам дали разбираш защо е така? Защото Турция не е изпратила срещу Сърбия и нейните многобройни доброволци дори десетината от войската си и въпреки това хвърли пердах на братята сърби и при Алексинац, и при Джунис, и при Делиград. Е, няма да затрият Сърбия, великите сили не ще го позволят, ала основното лъсва като на тиган: Турция е сила, с която всеки, който има намерение да се пребори с нея, трябва да се съобразява.

БЯНО АБАДЖИ: — Дори и Дядо Иван?

ИВАН: — Най-вече Дядо Иван. При една възможна война него го чакат изненади, които няма да му донесат повод за много радост.

БЯНО АБАДЖИ: — Не може да бъде…

ИВАН (убедено): — Но е точно така и аз ти го казвам като човек, който от тридесет години е офицер на руския цар. Искаш ли да ти опиша как аз виждам приликите и разликите на двете войски?

БЯНО АБАДЖИ: — Иска ли питане…

ИВАН: — Приликите са в приблизително равния брой на войските и в еднаквата негодност на руските генерали и турските паши.

БЯНО АБАДЖИ (възкликва): — Негодност?! Ти смяташ руските генерали за негодни?!

ИВАН: — Говоря за старите и изкуфелите, които и в двете държави ги пазят заради заслугите им от Кримската война или дори от Дибичово време, пък никой не си дава труд да види, че те са останали с половин век назад от развитието на военното дело. И са силни само в едно — в игрите по цели нощи на карти. Вярно, че в Русия има и млади, способни и предприемчиви военачалници, но те все още тънат в сянката на онези с отколешните заслуги. Ала съвсем същото е и в Турция. Да не говорим, че тук срещу приказна плата биват наемани и първостепенни генерали от Запада, които, потурчат се или не, стават я Мехмед Али паша, я Реуф паша, я Сюлейман паша… А те са хора ако не по-знаещи от руските млади генерали, поне с личен и пресен опит във воюването.

БЯНО АБАДЖИ (след въздишка): — Това според тебе бяха приликите. А разликите, Иване?

ИВАН: — В Петербург не си дават сметка, но турската войска е по-добре обучена и по-добре въоръжена от руската. (Вдига предупредително ръка.) Не спори с мене, говоря го като офицер, който разбира тези неща. При вероятната война турците ще имат и още едно предимство, което не е за подценяване. То е по-късият път за снабдяване на войската.

БЯНО АБАДЖИ: — Няма да скрия, думите ти ме отчаяха, сине. Ти, който казваш, че разбираш от тези неща, нищичко ли не виждаш, в което Дядо Иван да превъзхожда турчина?

ИВАН: — Разбира се, че Дядо Иван има и своите превъзходства, тате. Най-напред ще река, че в света няма войник, който да е по-храбър от руския.

БЯНО АБАДЖИ (със задявка): — И българският ли?

ИВАН (по същия начин): — Може българският да е наравно с него или с два пръста отгоре, но поне засега не е имал случай да го покаже на дело. После — руският солдат ще се бие за право дело, а това в една война е повече от хиляда първокачествени генерали. Мисълта, че се биеш за право дело, е велик и мощен подтик за всеки войник, тате.

БЯНО АБАДЖИ: — И друго?

ИВАН: — Другото сме ние, българите. Ние ще помагаме на едните и ще пречим на другите. Ние ще сриваме мостовете пред турчина и ще превеждаме руснака през най-потайните планински пътеки. Ще се правим на ахмаци и безделници, а всъщност ще наблюдаваме с четири очи какво вършат турците и ще го съобщаваме на русите. В една битка доброто разузнаване е половин победа, тате. Това ще имат русите и ще липсва на турците… дори и да се намерят продажници като хаджи Иванчо Пенчович или тукашния Йоргаки…

БЯНО АБАДЖИ: — То е точно онова, което ти вече правиш, нали?

ИВАН: — Е, нещичко, не баш взривяването на мостовете. (С лек присмех:) Макар с това да давам повод на мюзеверджиите да приказват врели-некипели срещу Силдаровците.

БЯНО АБАДЖИ: — А правиш ли го наистина?

ИВАН: — Искаш ли да ти покажа? Виж това писмо. То е от мой закупчик от Шумен. Получи се днес най-официално с татарската поща.

(Бяно взе писмото. Готвеше се да го прочете два пъти, но и един път му се стори предостатъчен. Писмото не съдържаше абсолютно нищо особено — най-обикновени сведения за вълна, за пастафи шаяк, за нужда от добра синя боя и прочие. Върна го, готвейки се да каже нещо от рода на „Е, голям келепир ще бъде за Дядо Иван да научи, че в Шумен синята боя не стигала…“, но Иван го изпревари. Като застана с гръб към улицата, той извади едно шишенце и с малка четчица прокара от течността между редовете на писмото. Като по чудо се появиха други редове; от мястото си Бяно видя, че бяха написани от същата ръка и че в тях имаше много цифри.)

ИВАН: — Не се сърди, но това скрито писмо не ще мога да ти го покажа. Военна тайна, разбираш… Ще съпоставя написаното с други такива сведения и крайният резултат ще отпътува, където трябва.

БЯНО АБАДЖИ: — Искаш да кажеш, че получаваш подобни хабери и от други краища на Българско?

ИВАН (свива рамене): — Двете третини от моите закупчици са всъщност мои съгледници. Те вече рискуват живота си за Дядо Иван, а помисли си какво ще бъде, когато загърмят оръдията.

Бяно постоя замислен, после стана и преди Иван да успее да дръпне ръката си, грабна десницата му и я целуна.

— Искам ти прошка, сине — каза. — Дойдох да те сгълча по бащински и да те вкарам в правия път, пък сега те моля да ми простиш. Изпълнявай си дълга, сине. Изпълнявай го с всички сили, пък що се отнася до клюките и клеветите — тях остави на мене.

Едва сега двамата забелязаха, че кафетата, забравени, отдавна бяха изстинали на масичката.

— Язък за старанието на Петраки Влахов — изсмя се Иван. — Трябва да ги ливна някъде. Иначе към Цариград ще полети доклад: Иван Силдароглу е разговарял нещо толкова важно с баща си, че дори кафетата са си забравили.

— Къде имате мивник, за да изплакна филджаните?

— А, не бива, тате. Също и това ще бие на очи. Един главен снабдител на войската не се занимава да мие филджаните. — Иван пак се засмя, пък отвъд смеха му се усети потулена въздишка. — Виждаш ли с какви дреболии трябва винаги да се съобразявам, тате? В играта, на която съм се хванал, нищо, дори най-малката подробност, не бива да оставям на случайността… Пък ти ме кориш, че си пия ичкията с Рефи ефенди…

… Вече разговаряйки за катадневни неща (едно от тях бе дървеният крак на Стефан), двамата се прибраха заедно в къщи; както винаги Бяно благоговейно се поклони на горната греда. Бяха ли легнали децата или не — не се разбра, но Таша ги чакаше на хаета, приседнала досами пармаклъка. Като ги видя да влизат, тя се изправи и с нея стана видима промяна — онази, която става с розата, когато се пропуква. Уж зает да затвори портата, старецът забеляза две неща: че влязоха двама, но че Таша видя само Иван и именно той предизвика промяната в нея; (не убягна от вниманието му и преобразяването, което настъпи и в Иван — замислен и съсредоточен допреди минута, лицето му засия в една томителна радост, която старият човек добре познаваше от собственото си минало.

Той се престори, че си намира някаква работа до „своята“ леха (каква ти работа, когато тук е шетала ръката на Таша!) и се залиса там, като остави Иван да продължи сам към дома.

„Боже мой! — мислеше си. — Какво ли би станало, ако тези двама, мъж и жена за чудо и приказ, се залюбят и минат под венчило? Ама че шега на съдбата би било: да се кръстосат два рода, които враждуват още от времето на Георги Силдаря и Димитраки Чорбаджи? Но какво ли пък кръстосване ще бъде то, щом нито Таша има капчица от кръвта на Димитраки, нито Иван — на Силдаровците?“

— Да стане, каквото си решил ти, Господи! — с упование произнесе старият човек и с бавни крачки се отправи към къщата.

— Чисто силдаровско правене „на пук“!

Тези думи дълго, цели месеци, сливенци сякаш по уговорка изричаха винаги, колчем се споменаваше за венчавката на даскал Михаил П. Икономов и Яна. Пак те, но придружени и от едно особено подмигване — хем възторжено, хем хитро — съпровождаха и всички поздрави, които Боян получаваше по повод задомяването на дъщеря си. А той, бащата, приемаше и поздравите, и намигванията, и думите за силдаровското „на пук“, но не казваше нищо в отговор и се червеше — външно, по лицето, и дваж повече вътрешно. Защото никой по-добре от него не знаеше истината… А тя, истината, беше такава.

Вярно, сватбата си беше от край до край едно голямо и преголямо „на пук“. Преди всичко нарушаваше разпоредбата на конака: е, духовете се бяха поуталожили, но тъй или иначе никой не беше отменил забраната, издадена още от априлските събития, повече от петима българи да не се събират на едно място. За да позамаже работата, Боян бе отишъл да покани за тържеството и Мехмед Абдул Рефи ефенди, като отнапред знаеше, че е покана „кажи му аго, да му е драго“. Мютесарифът беше нов в Сливен и бе пратен със заръката да притисне българите, не да яде и пие с тях, познаваше малцина, само по-първите общинари и членовете на меджлиса и се държеше ако не затворено, то поне подчертано сдържано — такъв ли човек щеше да дойде, когато янлъш фабрикантин като Боян, при това произхождащ от джинс на потомствени непокорници, женеше дъщеря си? Рефи ефенди поблагодари за поканата, извини се с някаква несъществуваща работа по същото време, но за самото празненство, както то бе замислено, не каза и дума — нито го отмени, нито припомни забраната от пролетта. Сватбата обаче престъпваше не само турския, но и българския, християнския закон. И по-специално Устава429 — венчавката на Яна и Михаил Икономов така го погази, че би било по-лесно да се изброят изпълнените предписания, отколкото нарушените. Не направиха годеж в общо приетия смисъл и с това не спазиха наведнъж две негови точки, поканиха толкова гости, че църквата „Свети Димитър“ се оказа тясна за тях, а после процесията се проточи, речи го, така, че когато младоженците бяха при Централното училище, последните сватбари още излизаха от храма, дадоха и такова „огощеніе“, каквото Сливен май не помнеше от венчавката на Сава Доброплодни насам…

Във всичко това сливенци безпогрешно бяха усетили проява на вечния силдаровски инат. Но тогава защо Боян се червеше и гърчеше, когато го поздравяваха за него? — Причината беше, че той се бе съгласил сватбата да се състои именно по този начин, но идеята не принадлежеше нему. И като приемаше поздравите, в известен смисъл обираше чужди лаври. Чии бяха те? Кому всъщност дължаха идеята да превърнат сватбата на Яна в своеобразна демонстрация, че българският дух продължава да живее и да се бори въпреки кланетата и побитите на кол глави? Странно, но на тези въпроси Боян не можеше да си даде точен отговор. Той знаеше само, че идеята не бе произлязла от него. Всъщност като че ли зад нея не стоеше и баща му, Бяно Абаджи. Още по-малко — Райна. И като че оставаше Стефан — непримиримият, озлобеният, ожесточеният. Но дали беше сам? В случая дали гърнето не си бе намерило похлупака в лицето и на самата Яна?

Въпросите оставаха без отговор. И затруднен, Боян продължаваше да се черви и да приема поздравленията. Само на един отдавнашен, много отдавнашен приятел — Иванчо Желязков — посмя да каже истината, но онзи я отхвърли със смях: хайде де, ами че нали не друг, а именно Боян, още едва-едва стъпвайки на крака, бе разбунил „хавриката“ в защита на баща му, Добри Фабрикаджията? И то ли е било подшушнато от някой друг, по-ербап от него? Боян се опита да му обясни, че онова е било случайно младежко хрумване, непремислен тласък пред лицето на явната несправедливост, но другарят му само го потупа по рамото и му рече, че напразно скромничел.

Така Боян престана да убеждава хората, че „чисто силдаровското правене на пук“ не е негова заслуга. Но си го знаеше. Защото познаваше себе си. Нему не липсваше смелост, но Бог не му бе дал дарбата да ражда идеи. Да ги изпълнява и изпипва — да. Но само до тук, до изпълнението и изпипването, не повече. Не например да се разпорежда, да управлява. Затова той някога се бе пазарил помощник при Добри Желязков Фабрикаджията, сетне се бе наортачил като равен с равни в работилницата с неколцина другари, а сега, уж достигнал до съдружник на Саръиванов и Кювлиев, той съзнателно и воден от самопреценка бе запазил за себе си работата във фабриката, при машините и становете, докато другите — и преди всичко Саръиванов, човек с безспорен размах и поглед в утрешния ден — имаха в ръцете си общото ръководство.

Пък в деня на самата сватба Боян бе удавен в толкова впечатления, та в паметта му те се преливаха едно в друго и образуваха нещо като многоцветно, но общо езерце. Не, не беше вярно. Езерцето на спомена не наподобяваше вода в чаша или застоял гьол, а приличаше по-скоро на Куш-бунар — точно като на Куш-бунар в него бълбукаха ярки мехури430, които събираха светлината на слънцето и сякаш припламваха от нея в различни багри. Ето някои от тези по-ярки, по-бляскави спомени, които Боян до края на дните си нямаше да забрави.

Още отначало се знаеше, че сватбената гощавка противно на обичая — впрочем и на „Устава“ също щеше да бъде у Боянови, а не у младоженеца. Не от стиснатост или от желание зорлан да се нарушава традицията — просто условията не го позволяваха. „Благата и медената“, която навести Сливен по време на Кримската война, съвсем не беше от най-страшните, не можеше да се опре и на малкия пръст на „Голямото чумаво“ от началото на века, но където закачи, остави пепел и върволица гробове по пътя си. Между пострадалите бяха и Икономови — от цялото многочленно семейство оцеля само осем-деветгодишният Михаил, всички други до последния човек станаха жертва на ненаситната паст на „благата и медената“. Тогава се намесиха настойници, които продадоха двете третини на хубавата им къща в Клуцохор и с парите проводиха момчето в Цариград да се изучи във Френския колеж. Сега, когато се завърна, той живееше в бащината си къща, но там приличаше на кираджия — имаше само две стаички (в тях се настаниха с Яна след венчавката), в останалото се разпореждаха две семейства, и то не от най-сговорчивите. Ето как от само себе си стана ясно, че „колкото ще додът през него ден за да им честитят“, то ще бъде не „на момъка в къщатъ“, а в дома на бабалъка, ще рече — у Боянови.

В това нямаше нищо лошо, Боянови — и особено Райна с нейното жеравненско гостолюбие — държаха вратата си винаги отворена за какъвто и да е посетител, по-близък или по-далечен, та с радост приеха тържеството да стане у тях. Затрудненията се появиха, когато се разбра какъв народ ще се струпа за венчавката: че щяха да опънат трапезата на двора, това се разбра от само себе си, но и самият двор не беше от големите, пък нали и преди двадесет години взеха почти половината от него за работилницата с десетината стана. Още се чудеха как да се справят с мъчнотията, когато помощта сама почука на портата им, взела образа на комшията им Велико Пахурни. С Велико, позамогнал се с изумителен труд мутафчия (за него разправяха на подбив, че козиняви косми стърчали и по празничното му рухо), никога не си бяха казвали лоша дума, но и не се имаха особено. Причината навярно беше в жена му — Велико Пахурни си бе довел стопанка от Търново, а тя пък си бе донесла „болярското“ самочувствие и високомерие; справяше се без охкане и ахкане с трудностите в домакинството, произлизащи от сравнително скромните доходи от върви, торби, козяци и въжета, но го правеше така курназ и с големство, че българите казваха за нея „на гол тумбак — чифте пищови“, а турците — „хем кел, хем фудул“431 и страняха от нея, а покрай нея — и от Пахурни. Сега се видя, че в тези хора нямало нито надменност, нито горделивост: като разбраха, че съседите им са в затруднение, Велико сам предложи (а после го направи с двете си ръце) да събори пет-шест аршина от дувара между дворовете им и благодарение на това сватбената им трапеза заприлича на едно грамадно Р — долният край на Р-то беше у Боянови, а горният със завъртулката у Великови. Също и търновлийката драговолно се включи в подготовката на „огощеніето“ и приготви таквиз вкусотии, че и пръстите да си изядеш покрай тях. Но и животът им се наплати по достойнство — заради този техен жест сливналии завинаги престанаха да ги одумват и на мястото на подмятанията им дариха искреното си уважение. Кой няма да уважава човек, който, за да помогне на съседа си, ще си разруши сам оградата?

А че имаше нужда от разбиване на оградата, това се разбра при стълпотворението, по време на венчавката. Господи, колко народ бе надошъл са̀мо! Като мислеше за гостите, Боян си казваше, че комай трябваше да се пресмятат не на десетици, а на стотици!

От тяхната, Янината страна бяха всички, в жилите на които течеше дори капка силдаровска кръв — Бяно Абаджи, Руска, братовчедът Христо Пеев с домочадието си, — но и роднините по сватовство от Градец и Котел (Неша, сестрата на Раковски, бе дошла не само с мъжа си, но и с децата си Зоя и Киро — онзи Киро, който под прякора Котелски бе представлявал десет комитета на общото събрание на БРЦК в Букурещ), а по линията на Райна — цялото семейство на Жейно Литаш от Жеравна, а̀ко и още да не бяха свалили траура за юначната смърт на Руско през буната. Но не бяха само те — дойдоха да ги почетат и всички приятели на Бяно и Боян, като се започне от общинарите, та се стигне до всички мъже от фабриката, от Стефан Саръиванов до последния чирак; тук бяха и хората от бившия Частен революционен комитет, които, разбира се, не се перчеха с членството си в него, а минаваха под общото заглавие „приятели и другари на Боян и Стефан“. Отсъствуваше кметът Йоргаки, той си бе измислил за случая някаква болест, но затова пък, представете си, почетно място и в църквата, и на трапезата заемаше един турчин с ей такава гъжва, навита около феса — Юмер ефенди. Все от страна на булката можеше да се брои не само поп Юрдан, който бе извършил бракосъчетанието, но и целият духовен клир на Сливен, начело с митрополит Серафим. А за съседи, познати, за бившите ортаци от работилницата, за еснафа на абаджиите и еснафа на долапчиите, за позабравени хора, видели някога добро от Силдаровците (например Серт Коста със синовете си) и тъй нататък, и тъй нататък — изобщо да не говорим…

Отстъпваха по число, но не и по тежест и гостите, които ги почетоха от страната на младоженеца. Преди всичко онези, които по право имаха най-личното място на трапезата — кумовете: за кумове Михаил Икономов бе предложил Добри Чинтулов и жена му Анастасия, което бе приветствувано едногласно от всички поколения Силдаровци. Но заедно с Чинтулов тук беше и цялото учителско тяло, между което, срам не срам, седеше и Аргира Димитрова, не липсваше и синът на мнимо болния кмет Димитър Георгакев, също управата на читалището, пък що се отнася до „лизнатите“ от комитета, то можеше да се спори дали бяха гости на по чудо оцелелия въстаник Стефан Сливенчето или на деловодителя на комитета даскал Икономов…

В този иначе бляскав спомен — гостите — не липсваше и едно тъмно петънце, не друг, а братът на Боян бе отказал да дойде и на венчавката в „Свети Димитър“, и на последвалото „огощеніе“. За отсъствието му Боян и Бяно смънкаха едно-друго на онези, които ги запитваха, но иначе случката бе по-„дебела“ и в спомените на Боян тя остана боядисана в черно. Стигнало се бе до бая̀ остър спор, който не завърши в разрив между братята само благодарение на сладкодумието и такта на бащата. „Ябълката на раздора“ (този израз вече се употребяваше в Сливен) беше Таша Йосифова. За нея Райна, уж кротка и послушна, се запъна като рак на бързей — не, та не, такава жена тя нямало да допусне на сватбата на дъщеря си, зер в Жеравна имало поверие, че каквито са поканените гости на сватбата, такава ще бъде един ден и булката. Каква точно такава беше Таша, Райна не искаше или не можеше да каже, но се закани, че види ли тази жена в църквата или на трапезата, тя самата ще си вдигне чуковете и… А Иван пък се запъна за обратното: щом Таша живеела под покрива на баща му, твърдеше той, и то не като наемателка срещу плата, а като желана гостенка, тя все едно била член на семейството и като член на семейството по право трябвало да присъствува на празненството. Боян, който в случая вървеше след жена си, като, общо взето, споделяше възгледа й, не отстъпваше. Не отстъпваше обаче и Иван. И когато спорът помежду им приближи до най-обикновеното мъжко скарване, ако не и до вдигане на пестници, Бяно Абаджи успя да наложи някакво средно решение (което, казано между другото, не хареса на никого от тримата): Боянови не поканиха Таша, а Иван пък — втори след Йоргаки чорбаджи — се оказа болен през този октомврийски ден и не зачете големия празник на племенницата си.

Може би имаше още много ярки мехури в привидно тихото езерце на Бояновия спомен, но два от тях се открояваха особено ясно.

Първият се състоеше в едно просто изречение на Иванчо Желязков — просто, ама само наглед, щом Боян вече цели месеци умуваше над него. То стана тогава, когато „Бяла Рада“ и „Червен Петко“, които този ден се лееха като из чешма, бяха поразмътили главите, а вече само най-младите и най-неуморимите продължаваха да вият хора̀ на улицата, където бяха и свирачите. Тогава, както става обикновено, гостите се събраха на отделни купчинки и във всяка купчинка се водеше отделен разговор. Точно тогава, докато минаваше да види как са обслужени гостите, новоизлюпеният тъст дочу как Иванчо Желязков казваше:

— Робството не се състои в изстъпленията, а в отнетата възможност на способния да постигне преуспяване.

Тези думи го поразиха. Боян никога не се бе опитвал да даде точно определение на понятието робство (както не можеше да определи и свобода, макар да го чувствуваше с всяка пора на тялото си), но кажеха ли му „робство“, той неизменно си представяше набучени на кол глави, пребити до смърт мъже, разсипани къщи и дюкяни, изнасилени жени, безсмислени убийства и палежи. Сега Иванчо му бе показал уж същото, но в съвсем нова светлина. Убийства, изнасилвания и грабежи се срещаха, знаеше се, и в най-цивилизованите страни, докато — как беше? — отнетата възможност на способния да постигне преуспяване…? Ще рече: роб ли си, за тебе има таван, над който нямаш право да се издигнеш, независимо от дарбата ти. И обратното: от поробителите ли си, ти може да се намериш и над тавана, макар природата да не ти е дала заложба за това. Да, дълго умува Боян над тези думи и в края на краищата тъй и не стигна до отговор: започнаха събития, в които нямаше време за умуване и философствуване…

Другият от „мехурите“ за запомняне беше приблизително по същото време — ще рече, в разгара на веселбата. Внезапно тропотът и провлеченото „И-ху-хууу“ на играчите на улицата секна, после един след друг замлъкнаха и свирачите. (Боян беше поканил и заплатил петима, а доброволно се присъединиха още седем, та бяха станали цяла тумба от дванадесет и свирнята им се чуваше навярно чак до циганската махала в другия край на града, където се сливаха Новоселската река и Куруча.) Боян помисли, че лудетините навън бяха замислили някакъв зевзеклък — например да поканят дядо Серафим на хорото или дявол знае какво подобно, — но се излъга. Портата се отвори от здрав ритник и в очертанията й се появиха трима, които той познаваше. Впрочем единия — мюдюрина Мустафа ага — познаваха всички, не беше сигурно за другите двама. А те бяха близнаците от Козосмоде Юксел бей и Руфи Сезгин бей, от които бе пропищял орталъкът от Сливен чак до Хаинето. Отдалече се виждаше, че са пийнали порядъчно и не се държаха твърде здраво на краката си, но затова пък се бяха накачулили с толкова оръжие, сякаш не идваха на място, където народът се веселеше на сватба, а се готвеха само те тримата да върнат Турция до границите й по времето на Сюлейман Великолепни.432 Присъствието им се усети и разговорите на дългата трапеза постепенно угаснаха. Това очевидно достави голямо удоволствие на тримата при вратата, понеже на разлигавените им от ракията лица се появиха победоносни усмивки.

— Кой е стопанинът тук? — попита за тримата Юксел бей.

Юмер ефенди, нали като турчин се смяташе равен на новодошлите, понечи да стане за разговор с тях, но един властен жест на Бяно Абаджи го накара да остане със скръстени крака на мястото си; по-късно старият човек му обясни, че е можело онези да го обявят на бърза ръка за предател, загдето е дошъл на християнска сватба, и без много-много умуване да му теглят куршума.

— Аз съм, бейляр — рече Боян и се изправи. — Празнувам сватбата на дъщеря си, бейляр — добави. — За нас ще бъде чест да споделите трапезата ни, да вдигнете по чаша за здравето на младоженците.

— А ти случайно да си чувал, че е забранено на неверници да се събират по повече от петима на едно място? Какво ще кажеш, а?

Боян се канеше да заглавичка пияните с многословни шеги и нови покани, но Руфи Сезгин не му даде време за това:

— Ще броя бавно до десет — произнесе той, като плетеше език. — На „десет“, който не се е измел оттук, да се приготви за небето.

И той наистина започна полека и с видимо удоволствие да брои „бир… ики… юч… дьорт…“433 и някои от гостите наистина се заоглеждаха уплашено. Надигна се обаче само един и с всичко друго, освен с бързане, се отправи към тримата бабаити до вратата. Не му обърнаха внимание; пък и защо да обърнат на този русо-бял поп, мършав и със свлечени рамене, дето и седемдесет, и сто да му дадеш, все няма да сбъркаш. Беше, разбира се, поп Юрдан поп Димитров. Той със същите провлечени стъпки стигна до Юксел, който беше най-близо до него, и тогава в един миг се преобрази. С движение, което никой не свари да проследи, той направи едновременно три неща: разгъна расото си и под него, втикнати в поясока му, лъснаха посребрените тепелици на два пищова; с лявата си ръка улови турчина за салтамарката зад врата така здраво, че почти го душеше; с дясната измъкна единия от пищовите, запрегна кондака и опря дулото до слепоочието на Юксел. И заповяда с такъв глас, който тримата дълго щяха да сънуват и да се стряскат в съня си:

— Силяхларънъзъ̀ атън434, гиди катил с катил! Само ако отвориш уста или мръднеш, мозъкът ти ще хвръкне чак в Козосмоде. — После добави към другите двама: — И вие също!

Тримата, изтрезнели изведнъж, се опулиха така, че очите им аха-аха да изпаднат от орбитите. Тогава, изглежда, разбраха, че този странен поп никак не се шегуваше, та с разтреперани пръсти разкопчаха кожените си силяхлъци и ги пуснаха в краката на свещенослужителя. А той продължи да плющи заповедите си:

— Сега — вън! И ако само някой погледне през рамо, ще получи от мене парче олово между веждите. Похвалвам се сам, ала мога от петдесет крачки да нанижа куршум връз куршум. Хайде, вън!

Напълно объркани, турците се завъртяха на пети и побягнаха с всички сили през вратата. Поп Юрдан подпомогна Юксел и с един здрав ритник в задника. А когато тримата се загубиха някъде надолу към Машатлъка, той полека освободи кондака, прибра пищова и се обърна към стърчащия като дингил-ахмак Боян:

— Имаш ли количка? Не се пули такъв. Питам за количка с две дръжки и едно колело. Имаш или нямаш?

Запитаният не можа да отговори, беше си глътнал езика, само поклати отрицателно глава. Вместо това се обади Велико Пахурни:

— Аз имам, поп Юрдане.

И наистина след малко дотича с количката в ръце. Чудноватият свещенослужител нахвърли в нея силяхлъците с всичките им там калъчи, ятагани и пищови; сякаш се гнусеше от тях, та ги хващаше само с палец и показалец. Като свърши и това, се огледа и погледът му попадна на Ангел, по-малкия син на Боян и Райна.

— Ти бе, изтърсак — сопна му се. — Не ме зяпай такъв. Стига си се разполагал „бей гиби“, ами хващай тази количка и право в конака. Ще кажеш, че аз, поп Юрдан, пращам тези силяхлъци армаган на мюдюрина. Разбра ли?

— Ама аз, дядо попе…

— Няма „ама“, няма „дядо попе“. Или искаш и ти един по дупето?

Момчето се подчини и след малко чуха количката да трака звънливо по калдъръмите на Дели Балта. Поп Юрдан се върна на мястото си и неочаквано за всички вдигна глас и запя:

Беше хайдушка песен, Кокарчоолувата, но той я караше не по хайдушки, а малко завъртяна по попски. Може би обаче именно затова хората се разсмяха, поотпуснаха се, мнозина присъединиха гласовете си към неговия.

До края на тържеството никой не ги обезпокои повече. Както се разбра по-късно, тримата бабаити се посрамили, че един дърт папаз ги е надвил по такъв позорен начин, взели си силяхлъците и дума не обелили за случилото се.

Това бяха най-ярките спомени, които се запечатаха завинаги в съзнанието на Боян от този много важен ден — сватбата „на пук“ на дъщеря му за уважавания учител Михаил П. Икономов…

Не беше много редно жените на Мехмед Абдул Рефи ефенди да я поканят да им работи именно в неделя, но Таша прие — не само защото още се чувствуваше в опасност след събитията от април и не искаше да се набива в очи с прояви на непокорство, но дори и с известна радост. По-скоро не радост, а задоволство и облекчение. Защото това принудително отсъствие от къщи щеше да я избави от всичките неудобства — нейни и на бащата и сина Силдарови, — които произлизаха от неполучената покана за сватбата на Яна. Тя дори съзнателно продължи престоя си в харемлъка на мютесарифа, за да се прибере късно, на границата между привечер и вечер. За чест на новите й мющерийки тук трябва да добавим, че те си дадоха сметка как ще се чувствува една жена по мрачина из сливенските улици, та се погрижиха да й осигурят един съпровождач, който я следваше на две крачки чак до вратата на дома.

Къщата на Силдаровци беше спокойна, дори погледната от портата изглеждаше като безлюдно мъртва. Сякаш страхувайки се да не наруши спокойствието на този гостоприемен дом, Таша тихо прекоси двора и се изкачи на хаета. Не, не е било безлюдно тука — едва стъпила на хаета, тя долови неясни гласове откъм одаята, която Бяно Абаджи бе предоставил за нея и децата. Жената пристъпи крадешком до вратата и се заслуша. Очакваше да чуе Иринка и Нойко с някои от техните вечни спорове, но сгреши — единият глас действително беше на Нойко, но другият, топъл и шеговито-ласкав, принадлежеше на Иван Силдаров. През месеците, в които живееха под един покрив, Таша много пъти се бе удивлявала на различните оттенъци на този глас — толкова различни, че навремени ти се струва да са даже не на двама, а на десетмина души: строг и заповеднически, когато говореше с писарите си, остър и дори груб с разни нахалници, делови с мющериите и закупчиците, почтителен, едва ли не смирен в разговорите с бащата, закачлив и по момчешки палав с Иринка и Нойко, внимателен и благ, ала без коцкарско лигавене с нея…

Тя напрегна слух и различи думите му:

„Вярно, мъчно е дяволското умножение, ама хайде да го повторим. И тъй, как се умножават дроби, малки ми господине?“

Нойко отговори спокойно, почти самонадеяно:

„Дроби се умножават, като се умножават числител по числител и знаменател по знаменател.“

„Чудесно! Сега остава да видим дали можеш не само да го кажеш, но и да го направиш. Умножи ми, моля ти се, две пети по три осми.“

Чу се скърцане на калем по плочата за писане, а в същото време Нойко бавно си повтаряше:

„Две пе-ти по три ос-ми… Две по три е…“

Таша не можа да слуша по-нататък. Някаква буца заседна на гърлото й и полека се изкачи нагоре. Тя се отдръпна безшумно, като внимателно прескочи онази дъска на хаета, която винаги скърцаше, шмугна се в стаята на Бяно Абаджи и там се разхлипа горко. Плака, плака, плака, докато очите я заболяха, после се поизбърса, наложи си да успокои дишането си и отново прекоси хаета. От другата страна на вратата, изглежда, точно сега привършваха с умножението, защото Иван казваше доволно:

„Тъй те искам, момчето ми. Утре, ако господин учителят те изпита, ще му вземеш ума с майсторското умножаване. А как си с делението?“

„Хабер нямам от него.“

„Не казвай «хабер нямам»! — добродушно се скара Иван. — Имаме си хубава българска дума: «представа нямам». Защо да си кълчиш езика по агаларски, когато можеш да кажеш същото на най-хубавия език на света?“

„Представа нямам, чичо Иване — виновно каза Нойко. — Много е трудно пустото деление. Не го разбрах нито когато господин учителят го обясняваше, нито като го четох в сметанката…“

„Хайде, де, трудно. Я да опитаме!“

Жената сметна, че точно сега е подходящият момент да се появи при тези двама приятели, които сякаш не делеше нищо извън някакви си там четиридесетина години. Тя направи няколко шумни крачки по хаета и бутна вратата. Гледката, която се разкри пред очите й, я накара да зяпне от удивление. Нойко в катадневните си потурки и Иван в един от празничните си гълъбовосиви костюми лежаха един до друг по корем на пода, в ръцете им имаше само плоча, калем и сюнгер, а за светлина използуваха единствено пламъците на дърветата в оджака пред тях. Те се извърнаха към нея, но не станаха, само я поздравиха с по една широка усмивка; към усмивката на Иван се прибави и познатата й гънка на лявата му буза.

— Заповядай при нас, Таша — покани я мъжът. — Таман ще научиш най-проклетото нещо в смятането — деленето на дроби.

— Не се казва „таман“, а „тъкмо“ — каза тя, като сама се изненада на дяволитите нотки в гласа си. — Защо си кълчиш езика по агаларски, като си имаме такава хубава нашенска думичка?

Той разбра и казаното, и неказаното, и от това усмивката му стигна от ухо до ухо.

— Виноват, госпожа Таша. Тържествено обещавам този позор да не се повтори. А сега ще благоволиш ли да споделиш мъката ни с дробите?

— Ето ги моите дроби. — Тя кимна към едно панерче със скроени парчета тъмносин тафтян плат. — Но вие продължавайте, продължавайте, няма да ви преча.

Таша запали газената лампа (беше нейна, донесена от къщи, с огледалце и предназначена за окачване на стена, а не Бяновата със синкавата стъклена основа — нея той не я даваше никому) и междувременно попита за Иринка. Момиченцето беше отишло да си играе при една своя приятелка, само през два комшулука от Силдарови; казала била, че ако Нойко не отиде да я повика, може да остане да преспи при Лазаринка. После седна в ъгъла и се залови да тропосва роклята с малакоф, поръчана й от госпожа Бончевич. Работеше безшумно и така научи, че за да се раздели дроб на дроб, трябва да се умножи числителят на първата със знаменателя на втората и полученото да стане числител на резултата, а за знаменателя да се умножи знаменателят на първата дроб с числителя на втората; тя дори реши на ум как се разделя една втора на една четвърт и изпита своеобразно удоволствие, когато Иван и Нойко потвърдиха нейния резултат: „четири втори, което означава две“.

— Е, стига за днес — каза по едно време Иван и бавно се надигна от пода. — Не завиждам на учителя ти, ако те изпита утре: свят ще му се завие, докато те слуша.

Той разкърши вдървените си рамене и каза, че ще излезе на хаета да изпуши една цигара и да се поразтъпче. Таша също остави в панерчето бъдещия малакоф на госпожа Бончевич.

— Реши още една-две задачи — заръча на сина си. — Аз ще приготвя едно-друго за вечеря и ще сложа в ашевото.

Каза го и после наистина го направи, но преди това спря до Иван, който стоеше до пармаклъка на хаета, рееше невиждащ поглед в топлата октомврийска нощ и само цигарата му — същинска светулка — ту просветваше, ту угасваше.

— Благодаря ти, че отделяш толкова време да се занимаваш с Нойко — рече тя. — От господина Димитър Кавалджиева зная, че детето върви добре в училище, само смятането го затруднява повече.

Тя не чу, но усети смеха му:

— От утре даскал Кавалджиев ще запее друга песен, обещавам ти.

Таша не позволи разговора да се хлъзне по тази шеговита плоскост.

— Защо го правиш? — попита.

— Заради малкия, разбира се. Той невям е най-добрият ми приятел в Сливен. — Кратко мълчание. — Не, излъгах те. Също и за себе си го правя. Неизпитвана драгост е за мене да усещам този малчуган до себе си и да зная, че върша нещо, което ще му е полезно.

— От един ден път се усеща, че обичаш децата — каза тя. — И да се чуди човек как досега не си се задомил, не си народил челяд…

Иван не отговори нищо, само пламъчето на цигарата му описа една широка линия — мъжът бе махнал неопределено с ръка.

— И странното е — продължи Таша, — че умееш да го правиш. Това рядко бива със… — Тя млъкна изведнъж, но той продължи вместо нея:

— Със стар ерген, можеш спокойно да го кажеш. — Иван се изкиска, после обаче продължи сериозно: — Винаги идва момент, когато човек, дори, хм, да е стар ерген, чувствува нужда от деца около себе си. А моята съдба… — Този път той не се доизказа.

— Често си мисля за твоята съдба. И колкото повече си мисля, толкова повече се чудя.

— Нещо странно ли виждаш в нея?

— Цяла купчина странности, нощта не би ми стигнала да ги изредя. Но сега ще кажа само една. От рода на таквиз патриоти си, пък служиш на турците.

— Струва ми се, че днес и ти служеше на туркини…

— Не е едно и също. И не ми казвай, моля те, че не усещаш разликата. Едно е да шиеш шалвари и атлазени елечета на кадъни, друго — да обличаш войската на султана. Същата войска, която тъпче и коли нас, българите.

— Но резултатът като че ли е един и същ. И двамата печелим хляба си.

— За един потомък на Силдаровците твоят хляб би трябвало да ти загорчава. — Никакъв отговор. — При това разправят, бил си доста заможен и не се нуждаеш от хляба на негово величество Абдул Хамид хан Втори.

— И в такъв случай защо, мислиш, го правя?

— Доколкото изобщо мога да мисля с женския си акъл…

— Ум — поправи я той и се засмя тихо.

— … с женския си ум, истината знаят само Господ на небето и ти на Земята.

Иван помълча малко. Хвърли цигарата си и този път пламъчето описа една крива линия надолу към калдъръма на двора. Обърна се към нея и се озова толкова близо, че тя усещаше дъха му върху лицето си. Когато най-сетне заговори, гласът му отново се бе променил — сега бе загубил игривостта си и бе станал по-нисък и по-гръден.

— Вярваш ли в предчувствия? — попита я най-неочаквано.

— Не съм си задавала този въпрос — рече тя леко стъписано. — Но сигурно изобщо нямам предчувствия. Иначе нямаше да сторя някои големи грешки в живота си.

— Аз пък имам предчувствия и вярвам в тях. Имам предчувствие и сега, в този момент.

— И какво ти говори то?

— Че освен Господ и аз, скоро ще има и трети. И неговото име е Таша. — Жената усети, като че гърдите й се стягат в обръч, но гласът на Иван, отново променен и станал по момчешки дяволит, я върна към земята: — Освен ако не ме опровергаеш. Беше се запътила да приготвиш вечерята, пък аз комай още минута и ще умра от глад. А умра ли, тайната тъй и ще отиде в гроба заедно с мене…

Тя не каза нищо повече и тръгна към ашевото. Не си даваше сметка, но всъщност не вървеше, а се олюляваше…

— Ти си луд! — не на шега кресна Бяно Абаджи. — Луд за връзване, ето какво си ти! Как изобщо ти дойде в главата да се качиш тук?!

Стефан не очакваше такова посрещане. Бе се надявал дядо му да изрази изненада, да се зарадва, да го похвали за мъжеството, изобщо надеждите му бяха все в розово и златно. И тази ненадейна острота, почти грубост, го стъписа.

— Представи си, че може би исках да ти помагам в работата, дядо — каза. — Или да видя повторно мястото, където се спасих от гладна смърт…, за да разбера, че съм загубил крака си. Или още — пожелал съм да докажа сам на себе си, че не съм престанал да бъда човек и мъж, а не някакво чучело, което само се мести от двора в одаята и от одаята в двора.

— С това последното съм съгласен — поомекна старият човек. — На твое място може би и аз щях да изпитам себе си по същия или подобен начин. И все пак е лудост — допълни. — До Барите и здрави хора виждат зор, пък ти… Дай да проверим като си доказал на себе си, че си човек и мъж, какви поразии си причинил на крака.

Момъкът се подчини и събу панталона, и запретна левия крачол на ичовете си. После размота каишите и свали дървения крак. Бяно внимателно огледа коляното, което лягаше върху корубата. Имаше охлузвания и претривания, разбира се, но не и по-тежки наранявания — за тези последни месеци бе хванала шия.

— Вържи го пак и се облечи — продума. — А за надолу ще ти отсека една тояжка да се подпираш. Ако толкоз държиш да се показваш курназ, хвърли я при Свети Тодоровото аязмо и влез в града без нея.

Малко по-късно, когато седяха един до друг на скемлетата пред долапа, старецът подхвърли:

— Изучи ли тютюнджийския занаят?

— Изучих — призна Стефан. — Ама пред тате все още ме е срам да запаля.

— Пред мене може и да не те е срам. Ето ти тютюн и хартийки, аз ще запаля лулата. — После, когато запушиха, продължи: — Кажи, защо все пак се надигна чак до Барите?

— Одеве не те излъгах, наистина исках да докажа на себе си, че още ме бива за нещо.

— Ти най-напред трябва да благодариш на Бога, че изобщо оцеля. Само още малко несполука и вълците отдавна да са оглозгали и последното месце от тебе. На Бога да благодариш, а също на доктор Планински и на Юмер ефенди.

— Не ги забравям нито за миг, дядо. Нито тях, нито Мюрсел и Емине, сина и дъщерята на бай Юмер. Зная, че на всички тях дължа живота си. Впрочем и на тебе също. — Бяно го прекъсна с махване на ръка. — Знаят го и в къщи. И тези дни мама ще прави курбан, нали ще станат шест месеца откакто Стефан се превърна в Топал Стефан… Ще занеса на всичките. Да беше тук Хайдар бей, и него нямаше да отмина.

— Хубаво е, че помниш. Човекът е човек, защото може да върши добро и да е благодарен за сторената му добрина. Другото си е чиста свинщина. Нали се знае: „Свинята като се наяде, обръща коритото.“ — Бяно пусна няколко кълбета дим към облаците, които се гонеха по небето. — И все пак не си дошъл само да си изпиташ силите, нали?

— Позна, дядо. Също и за съвет съм дошъл. Омръзна ми да ме съжаляват: на улицата ми сторват път, в кафенето някой става да ми отстъпи мястото си, в къщи ме глезят и ми угаждат като на болно дете… Пък аз искам да си имам свое място под слънцето. И да ме уважават заради самия мене, не за крака ми.

Старият човек го изгледа изпод вежди. Боже, каква прилика с неговия, Бяновия баща! Не само в ръбатото лице и острия като връх на кама поглед — да беше жив и със Стефановото нещастие, също и Георги Силдаря би разсъждавал напълно по същия непримирим начин.

— Чест ти прави, каквото си намислил — каза. — Гордея се с тебе.

— Не е само това, дядо. Чувствувам се в дълг. Към семейството и към България.

— На България ти даде достатъчно. — Бяно показа с очи към дървения крак на младежа. — Кешки и други да й дадяха толкова…

— Не си прав. България няма нужда от лентяи и тунеядци, които щастливо се оставят да ги хрантутят до края на живота им заради някакви минали заслуги.

— Ами че тогаз — колко му е! — стани апостол — засмя се пресилено дядо му. — На̀, Левски умря, Ангел Кънчев умря, Иларион умря — мястото е свободно.

— Мислиш ли, че нямаше да го направя, ако не беше този крак — отговори сериозно Стефан. — Но белязан човек като мене не става за тази работа. Нито тегав и тромав, апостолът понявга трябва да бъде по-пъргав и от планинска коза.

— И тогава какво?

— Ето как от само себе си стигнахме до съвета, за който дойдох при тебе. Мъча се да си втълпя, че човек може да бъде полезен на България не само с пушка в ръка. Цървули да шиеш, калдъръм да редиш, тикви и кратуни да отглеждаш, кал за кирпич да бъркаш…

— Хорски губери и шаяци да валяш — вметна старият човек.

— … дори боклук да събираш, ти наистина го правиш за себе си и за хляба си, но едновременно то е и труд за България.

— Пропусна може би най-важното, сине: майките, които раждат и отглеждат достойни чеда.

Стефан потвърди мълчаливо, но не се отклони от мисълта си.

— А мене не ме бива за нищо, дядо. Колкото и да се оглеждам, не виждам нещо, което бих могъл да върша с достойнство.

Двамата се умълчаха. За да запълни тишината, пък и да събере мислите си, Бяно Абаджи се залови да изчисти пепелта от лулата си.

— Ако си имал на ум да дойдеш помощник при мене и сетне да поемеш сам барата, тозчас ще ти отговоря „не“, сине. Не се засягай, но тази работа е за здрав, много здрав човек — клякане, носене на напоени с вода губери, газене до пояс във вадата, какво ли няма в него. Не е за тебе. Но ти минаваше за силен ученик, добър и в краснописа, и в смятането. Искаш ли да поговоря с чичо ти Иван да те прибере в кантората си?

— Не! — отряза сухо Стефан. — На човек, който слугува на турците, аз помагач няма да стана, пък ако ще свинка в джамия да пропее.

Старецът се сгъна от обидната дума, сякаш го бяха ударили с юмрук в корема, но се въздържа, не каза нищо за да защити сина си, трябваше да издаде една тайна, пък тя, тайната, не му принадлежеше.

— Преди години чувах Райна да те хвали, че се справяш отлично със стана и ткалото — внимателно подхвърли той.

— Справях се, вярно, макар да не мога да кажа, че чак съм бил за хвалба. Ще ти призная, мислил съм и за ткалото. Но това не е труд за България, дядо.

— Хайде да не се обиждаме — засмя се другият. — Ами че мен още ме кичат с прозвището „Абаджи“ и да си призная — драго ми е.

— По твое време е било и за почит, и за драгост — оживи се Стефан. — Но животът е отишъл напред, дядо. Да се посветиш днес на абаджийството, туй значи да дърпаш и себе си, и отечеството назад, към отминалия ден. Не знам какъв пример да ти дам. Ами че то е все едно да си много добър тюфекчия и като пръв майстор да изпипваш кондаците на пищовите, докато в Европа вече правят барабанлии револвери с по шест патрона и с нарези в цевта. Или да откриеш килийно училище, в което да преподаваш Псалтиря и Часослова, когато в Класното учат физика, астрономия, ботаника и зоология, география. Или още — да изобретяваш нов вид конска каруца, докато света кръстосват тренове, че и балони.

— Разбирам, разбирам — прекъсна го старецът. — Искаш да служиш на България, но не как да е, а по пътя на напредъка. — Стефан потвърди. — А помислял ли си за фабриката, сине? Фабриката, ще признаеш, е от утрешния, не от вчерашния ден.

— Бог да ме убие, ако ми бе минавало през ума! — плесна се по челото младият човек. — Всяка сутрин изпращам тате, пък…

— Виждам поне две предимства. Отдава ти се работата при стана, пък там е същото, само че задвижвано не от ръка, а от машини. И после — фабриката, индустрията въобще, туй е бъдещето и на България, и на света. Искаш ли аз да поговоря с баща ти?

— Ще ти бъда благодарен. Той от жалост към мене може да отреже едно „не“, пък сетне иди го разубеждавай…

— Значи, решено. Довечера съм на почерпка и разговорка у вас. Но само при едно условие, сине: че до аязмото ще ползуваш тоягата, която ей сегичка ще отсека…

Единственото затруднение за работата на Стефан във фабриката произлезе от… самия Стефан. Беше далечко за него, пък и пътят по Асеновския боаз му идеше доста стръмен, но когато Боян предложи да му купи магаре или конче за отиването и връщането, той — не, та не! Казваше: не искал в Сливен да го запомнят така недъгав, че да го разнасят надолу-нагоре като торба с картофи. И дали беше момчешки инат, или накърнено мъжко самочувствие, но той успя да се наложи. Е, това му струваше да тръгва един час по-рано и да се прибира също един час по-късно, ала Стефан нито веднъж не се оплака.

А иначе работата потръгна още от първата минута. И причината навярно следваше да се подели между природната му схватливост и един добър стар спомен на баща му. Боян си спомни как някога, започвайки работа в „хавриката“, Добри Желязков Фабрикаджията не го сложи направо там, където се накатаваше платът, а отдели един ден да го запознае с пълния процес на работата. Точно по същия начин постъпи сега Боян със сина си. Поведе го от хавуза (все още така казваха на водохранилището) високо над фабриката и стъпка по стъпка го запозна с цялото производство — чак до маазата под „канцелярията“, където се струпваше готовата стока.

По-специалното му внимание като на баща към син стигна само до тук. В нищо друго той не се държеше към Стефан по-различно, отколкото към другите новопостъпили работници. Прати го най-напред на най-мръсната и черна работа — при дарака, където дори и да имаш дробове като ковашки мехове, пак ще захванеш да се давиш от прахоляците. След това… Но нека не изреждаме всичките стъпала, по които се изкачи Стефан в битието му на „хаврикаджия“. По-същественото е, че навсякъде той нито се оплака, нито се изложи. Напротив — все биеше на очи като отличен работник, та дори Стефан Саръиванов и Тотьо Кювлиев го забелязаха и сами подтикнаха бащата: грехота е, пък и фабриката губи такъв работник да прахосва сили и умение в дейност за чираци.

И стана така, че още преди Коледа на момъка повериха стан, и то не какъв да е, а от най-добра белгийска марка. Пък като изкара около месец на този нов пост, лично бащата настоя да се направи сравнение между сукното, тъкано от Стефан, и другото, което излизаше изпод ръцете на старите майстори. В огледа участвуваха не само Саръиванов и Кювлиев, старшите съдружници във фабриката, но и опитните майстори, някогашни ортаци на Боян в работилницата. И мнението на всички беше единодушно: пастафите на младежа в нищо не отстъпваха на другите, „личало си — каза един, — че е син на баща си и внук на онзи, когото сливналии до днес зоват «Абаджи» и който заради майсторлъка си бе удостоен дълги години да бъде устабашия на абаджийския еснаф“. Друг пък свали от себе си майсторската престилка и я опаса на момъка.

И ето как стана така, че дори не навършил двайсет и една години, Стефан бе прогласен за майстор, пък и платата му стана майсторска… Боян и Стефан не си даваха сметка, но всъщност от този ден занаятът на бащата се превърна в потомствена професия на рода Боянови.

Събуди я един необичаен шум. Таша отмахна завивката и се заслуша. Шумът идеше откъм дворната порта и наистина не приличаше на нищо познато — човек можеше да си каже, че няколко котки точеха ноктите си по вратата. Опита се да определи кое време е сега, но не успя (единственият часовник в къщата, посребрен и с красиво гравирани капаци, принадлежеше на Иван); после, като не си спомни да е чула първите петли, си каза, че навярно е около полунощ.

Изчака малко. Странните звуци се повториха. Жената се почуди какво да прави. Знаеше: да беше тук Бяно Абаджи, положително вече щеше да е навън (старият човек или изобщо не спеше, или спеше само с едно ухо и едно око.). Ала онзи, когото тя зовеше „татко“, го нямаше, той още в първите дни на април се бе качил горе на долапа. Да събуди Иван, не смееше — щеше да изпадне в смешно положение, ако се окажеше, че наистина разгонени котки бяха избрали точно тяхната порта, за да привлекат женихите си с умилкване и драскане по дървото.

Тя се поколеба още малко, пък се измъкна тихо изпод завивката, надяна една топла руба върху нощната си риза, обу чехлите на прябош и безшумно се измъкна от одаята. Все така тихо, като призрак, прекоси двора и приближи до портата. Да, странният шум идеше от там.

— Кой е? — попита Таша през вратата.

— Непознат съм, но не се бойте, госпожа — отговори приглушено един мъжки глас. — Българин и християнин съм, няма защо да се страхувате от мене.

Тя наистина не се страхуваше: в този глас имаше нещо, което — независимо от съдържанието на думите — внушаваше доверие.

— Какво искате? Защо сте дошли по такъв час?

Жената долови как другият тихичко се позасмя.

— Ще отговоря по обратен ред, госпожа. Дойдох по такова време, защото тъй се случи — ида отдалече, ябанджия съм. А ви обезпокоих, понеже търся господина Ивана Силдарова. Както ми описаха в Габрово, точно тази би трябвало да е къщата му. — И добави с непринудено уважение: — Прощавайте, ако все пак съм сбъркал в тъмното…

— Не сте сбъркали — успокои го. — Ще събудя господин Иван. Но за кого да му кажа?

— Кажете му само, че идвам от страна на бате Николай, това ще е достатъчно. Ба-те Ни-ко-лай, чухте ли ме добре?

— Чух. Извинявайте, но трябва да почакате още малко навън. Да си призная, не съм навикнала да отварям на непознати по този час…

Таша се затрудни — ако изключим онзи ден през миналото лято, когато Иван им показа как е преустроил херодаята, тя за пръв път трябваше да влезе там. Поколеба се, пък слезе по няколкото стъпала и почука на вратата. Иван се появи по-скоро, отколкото тя очакваше. Беше облечен в сива дреха от дебел, но лек и топъл плат на големи квадрати (жената знаеше, че това се казва халат, но го виждаше за пръв път), леко поразрошен и с газен фенер в едната ръка; много по-късно Таша щеше да си даде сметка, че другата му ръка през цялото време беше в джоба и този джоб изглеждаше неестествено издут.

Тя му каза за среднощния посетител и, противно на очакванията й, Иван не се изненада, сякаш намираше за напълно естествено някой да ти дойде на гости по първи петли. Мъжът я успокои с няколко обикновени думи и я изпрати да си легне, той щял да има грижа за госта. Тя изпълни поръчката му, но само наполовина — изкачи се на хаета, ала се сгуши в най-тъмния му ъгъл и се загледа какво ще последва. Обаче с едно изключение не видя нищо особено. Иван внимателно, като пазеше да не вдига шум, отвори портата, размени шепнешком няколко думи с непознатия и все така тихо го въведе в херодаята. Единственото ново и непривично, което се случи, беше, че закачи отдавна неизползуваното мандало и втикна джугата в него.

Разсънена напълно, „като кокал“ (неин израз), Таша намисли да проследи по-нататъшните събития. Загъна се по-добре в рубата си, привлече едно скемле и седна в кьошето на хаета. Не се наложи да чака много. Надали се мина повече от половин час, когато двамата мъже се появиха на двора. В оскъдната светлина на газения фенер жената видя, че Иван е вече напълно облечен. Те не говореха помежду си, но иначе не пристъпваха крадешком, като хора, които вършат някаква тайнствена работа, а крачеха свободно и спокойно — ще речеш, в неделя след литургия се разхождаха по Машатлъка. Дори когато излязоха и затвориха портата зад себе си, го направиха внимателно и без блъскане, но това беше по-скоро естествената грижа на човек, който не иска да разбуди къщата, а не предпазливост на апаш или изобщо на лице с гузна съвест.

Таша се поколеба, но реши да продължи „вардянството“ си — и без това сънят напълно бе избягал от клепките й. Този път й се наложи да чака повече, може би час, дори час и половина. Най-сетне вратата скръцна и се появи Иван — с предишната безгрижна крачка и с фенера в ръка. Той се запъти към херодаята, но някъде към средата на двора сякаш си спомни нещо, защото спря изведнъж и подвикна тихо:

— Не стой повече там, Таша. Нощта е хладна, сигурно си вкочанена като камък…

Боже, очи на бухал ли имаше този човек? Как можа да я забележи тук, в най-тъмното ъгълче на хаета? И все пак нека да бъде благословена мрачината — тя наистина не й бе дала укритие, но поне й бе помогнала да не се види пурпурът, който бе залял лицето й.

Таша си каза, че не само бе глупаво да продължи да се крие, но и че дължи някакво обяснение. Тя слезе и приближи до Иван.

— Извинявай, ако съм те разсърдила — каза простичко. — Повярвай, направих го не от клюкарско любопитство, а защото се боях за тебе.

— Ела — рече той в отговор. — Смешно е да стърчим тук посред двора.

Тръгна към херодаята и тя послушно го последва. Той не запали друга лампа, само повдигна фитилчето на фенера. С опитното си око на домакиня и стопанка Таша с един поглед забеляза удивителния ред и чистота, които царяха тук. Само китеникът, с който мъжът се бе завивал, не бе опънат върху одъра, а беше само заметнат, като сякаш продължаваше да очертава фигурата на човека, който бе лежал под него.

— Заповядай, седни — каза той. — Трябва да пием по глътка.

Таша се огледа. Единственото място, където можеше да седне, беше одърът. Тя седна на ръба; не си даваше сметка, но в този момент приличаше на наказана ученичка.

— Сигур ме бъркаш със свекъра ми — изговори тя, сядайки. — Само той пиеше така, по всяко време на деня и на нощта…

Иван притегли една малка масичка до коленете й, извади стъкленица и две чаши със странна тумбеста форма и наля по един пръст напитка в тях. Жената не познаваше питието, само видя, че има цвят на кехлибар, а ароматът му, непривичен за обонянието й, изпълни стаичката с приятно ухание.

— Дошло е особено време — каза Иван, докато се настаняваше до нея на одъра. Не изглеждаше весел, но не беше и тревожен — просто й се стори по-съсредоточен от друг път. А гласът му звучеше углъбено и леко напрегнато. — Особено време — повтори. — Време на ужаси и на надежди. Да пием, щото надеждите да вземат връх над ужасите.

Изпиха съдържанието на чашките — то и не беше повече от по една глътка. Питието имаше необикновен вкус — Таша за момент изпита странното усещане, че поглъща мирис, а не течност. Но беше течност; тя го разбра от топлината, която с тази единствена глътка се разля по жилите й. Иван наля още по малко, после взе тумбестата чаша и я задържа между двете си шепи. Гледаше в нея, когато произнесе замислено:

— Онзи ден, на дванадесети, в Кишинев цар Александър обявил война на Турция. Война за нашето освобождение. А утре — не, то вече е станало днес — в Плоещ ще се прогласи българското опълчение, което ще се сражава наред с братята руси.

Тя бе чувала за Плоещ, не и за Кишинев, но не попита за него.

— Ще бъде война за освобождението ни, казваш, Иване, пък го изричаш не с радост, а сякаш с тревога…

— Защото ще бъде страшна война, Таша, по-страшна от всяка, която е бивала по тези земи. И по-гибелна. Няма да прилича на блъскането и кюскането на пехливаните на алая, които уж се борят на живот и смърт, пък като се надвият, си стискат ръцете и отиват да си получат наградите. Тази война ще бъде „кой — кого“. И който падне, никога няма да се съвземе от загубата. И ще остане завинаги в прахта.

— Това ли дойдоха да ти кажат посреднощ?

— Незначително ли ти се вижда?

— По-скоро — малко чудновато: научаваш го от пратеник, а не от конака. Все пак мютесарифът е по-главен от Иван челеби, нали?

— В конака изобщо не го знаят. — Мъжът помръдна масивните си рамена. — Азиатско хитруване. Сигурно след ден-два султанът ще обяви джихад — полумесеца срещу кръста — и ще искат да изглежда, че, виждаш ли, свещената война е по негова воля, а не защото му е наложена от царя. И ще ревнат мюезините по минаретата — на̀, наместникът на Пророка призовава правоверните да сразят гяурите, този път ще им разплачем майката и тъй нататък.

— Тогава онзи, който облича войската им, навярно ще бъде ценѐн наравно със сердарекрема, ако не и още по-високо, велиахт например.

— Не се шегувай! — в гласа на Иван трепнаха металически нотки. — Не разбираш ли, че от два дни в живота и съдбата на всички нас е обърната нова страница? И че започват дни, когато главната ни грижа ще бъде да оцелеем? Ти, децата, баща ми, всички ние?

— Не се сърди, опитах се да те поразсмея — с внезапно за самата нея движение тя сложи ръката си върху неговата. И усети, как мъжът до нея се промени — сякаш цялата му снага се вдърви. — Иначе… Иначе навярно ще постъпя така, както са правили хората през „Голямото чумаво“. Ще взема децата, ще се укрия с тях в някоя непристъпна дупка на Балкана, може да ядем само луковици и охлюви, но ще изчакаме да мине бурята. — Тя се поколеба за секунда. — Ще взема и тебе с нас — добави.

Той поклати глава сериозно.

— В дни на такива изпитания мъжете имат и други задължения, извън грижата за живота си. Дори животът остава на по-задно място… — Сега Иван говореше напрегнато, малко задавено и ниско, като че думите излизаха направо от гърдите му. — И ако се случи невъзвратимото, те си мислят за искриците щастие, които приживе съдбата им е дарила…

Заедно с последните думи той извъртя ръка и улови нейната, после нежно хлъзна длан нагоре към рамото, под широките ръкави на рубата и на нощната й риза.

На всекиго понякога се случва така, да чувствува сърцето си като от размекнат восък. Премаляла, сякаш загубила дъх, тя полека се отпусна по гръб на одъра. Движението й увлече и него, но Таша намери сили да каже на пресекулки:

— Духни лампата…

Сладостно уморени, те лежаха един до друг на тесния одър. Иван ласкаво обгръщаше голите й рамена, а с другата си ръка ровеше пръсти в разпилените й коси. А тя бе положила глава на гърдите му и с бузата си усещаше коравите му мъжки мускули, които помръдваха при всяко негово движение. Лежаха така мълчаливо в тъмнината, всеки заслушан в дъха на другия. Таша се страхуваше да не би той да захване да й благодари — щеше да се почувствува като продажница, която по изключение се е отдала някому даром. Но боязънта й е била напразна. Когато най-сетне той заговори, неочаквано за нея се върна към предишния им разговор:

— Нека молим Бог да ни опази. Оцелеем ли във въртопа, който ще настъпи, тогава ще можем да помислим и за нас, за нашата доброчестина.

— Не ти ли стига щастието на тази минута?

— Не, искам те завинаги, до края на дните си. Искам постоянно да чувствувам рамото ти до моето. Искам да ми родиш деца, много деца. Аз ще осиновя Нойко и Иринка, разбира се, но искам да имаме и наши, твои и мои. Или както казал един: да имат твоите черти и да приличат на мене.

— Да не искаш да кажеш, че ме искаш не за жена, а за съпруга?

— Разбира се.

— Мене? Кокон Таша?

— Не позволявам този гнуснавичък прякор да се изговаря в мое присъствие.

— Ние никога няма да се свържем с венчило, Иване.

— Защо? Стига Господ да ни закриля през премеждията, не виждам какво може да се издигне като преграда помежду ни.

Таша усети, че в устата й нямаше нито капчица слюнка, а езикът й бе твърд и грапав като пила. Изкуши се да мълчи, да продължи този даден й сякаш от Провидението миг на блаженство, но се отказа — между нея и Иван не можеше, не биваше да има недомлъвки и безчестие, каквато и цена да трябваше да заплати.

— Има две прегради. Едната е в мене, другата — в тебе.

Той се засмя беззвучно. Таша си представи гънката на лявата му буза.

— Ами хайде да ги чуем.

— С коя да започна?

— Нека започнем с мене. И дано нощта да стигне, за да изброиш всичките ми дъски за дялане.

— Тя е само една. Ти работиш за турците, за войската им. А аз съм внучка на Нойко Завераджията. И искам да остана достойна за паметта му.

Иван повторно се засмя; този път тя долови приглушения му кикот.

— Вече сме говорили за това. Нека се надяваме, че ще дойде ден да получа комка и нафора435 и този мой грях да получи опрощението от Бога и хората. А преградата, която произлиза от тебе, Таша?

Секунда колебание, която й се стори равна на година.

— Не мога да свържа живота си с твоя, защото…, защото не съм чиста…

Неговият смях стана вече шумен и звънък.

— Хайде де, не си чиста. Мигар вчера не те чаках един час да освободиш банята…

— Не се глуми с думите ми — изрече тя сухо. — Разбираш, какво искам да кажа.

— Че не си целомъдрена? — Иван продължаваше да се смее гласно. — Свети Боже, бих искал да видя как може да си целомъдрена, когато горе над нас са Иринка и моят малък приятел Нойко.

— Не говоря само за Йосиф, голямата заблуда и голямата грешка на живота ми.

Той помълча малко.

— Ще излъжа, ако заявя, че ми е приятно — каза. — Но пък ще бъде безочливо да те коря. Понеже — защо да крия? — аз също не съм водил живот на отшелник. Нито съм расъл в саксия. Войник бях, живял съм дълги години ден за ден, какво ли не се случва на мъжа в такива случаи…

— Моето е по-грозно. И по-страшно. Аз съм лягала с турчин.

Ръката, която галеше голото й рамо, леко се вцепени.

— Може би са те насилили? Уловили са те някъде и са се погаврили?

— Не. Доброволно се отдадох.

Прегръдката му се отпусна. Само два-три сантиметра, но се отпусна.

— Разкажи ми — помоли той прегракнало.

Таша му разказа. Спести подробностите от онази нощ в селямлъка на Хайдар бей, но от главното нито скри, нито преиначи нещо.

— И за тази постъпка ти се презираш? — попита той изумено, когато тя завърши разказа си.

— Презират ме и хората. И странно — презират ме и онези, които може би опазиха живота си благодарение на моята жертва. Не зная дали брат ти Боян и племенникът ти Стефан знаят за случката, но също и те ме презират, макар да са навярно от бунтовниците, които дължат живота си на мене. На̀, есенес сметнаха, че аз, Кокон Таша, ще оскверня сватбата на Яна…

Той замълча. Беше много по-дълго мълчание от нейното преди малко.

— Ти си светица! — произнесе най-сетне с искрено благоговение. — Ти си най-святата светица, която българският народ притежава. Нищо, че не си вписана в календара. Ти си светица и не ти за мене, а аз съм недостоен за тебе.

— Искаш да кажеш, че ще можеш да ми простиш? — попита го с плаха надежда.

— Аз ще се гордея с онова, за което ти смяташ, че заслужава прошка. И когато станеш моя жена, ще извия врата на всеки, който не коленичи пред подвига ти в името на отечеството.

— Ако е вярно… О, Господи!… Чини ми се, че сърцето ми е полудяло…

— Ще го целуна и то ще се успокои.

Той я целуна. Но целувката му попадна на зърното на гърдата й. И от това докосване като че ток премина по цялото й тяло. Тръпката се предаде и нему. И той хлъзна ръка надолу към хълбока и бедрото й…

— Също като добичета, които водят към касапницата — каза някой досами рамото му. Бяно Абаджи се извърна. Неусетно за него бе приближил Халис бей. Старият човек избута малко другите зяпачи и му направи място до себе си.

— Не ги ли съдиш малко строго, бей? — попита в отговор.

— Погледай ги, Бяно Абаджи. Това ли е войската, която под зеленото знаме на Пророка ще извърши чудеса? С такива като тези ли Мурад, Баязид и Сюлейман са завладявали царства и са карали Европата да се чувствува със сърцето в гащите?

Думите бяха полугорчиви-полуглумливи, обаче тонът им беше такъв, какъвто откакто се познаваха — а може да се познаваха от много десетилетия, — Бяно не бе чувал от устата на турчина, пък и изобщо не го смяташе способен на толкова сериозност и толкова тегота. Извърна се към него. Не, Халис не правеше театро — мъката и разочарованието бяха изписани като с молив върху лицето му. Отмести отново очи и се загледа в колоната на аскера, която се точеше на запад. Това не бяха войници, които жадуват да влязат в бой и да се обкичат с бранна слава. Тези се влачеха не само без строй, но и унило, уморено, както вървят обречени на близка гибел.

— „Мартини“ — произнесе някак ни в клин, ни в ръкав турчинът.

— Що рече, Халис бей? Да ме прощаваш, ала не те разбрах.

— Пушките на този табор. „Мартини“, добра пушка. Навярно за момента най-добрата, която се произвежда в Европа. Ако е в също така добри ръце, на две хиляди крачки може напълно сигурно да се разчита на нея.

Бяно го изгледа слисано. За Халис бей се знаеше, че разбира от пехливанлък и ичкии, на по-млади години също и кадъните са минавали за негова специалност, но че е така вещ и в оръжията беше нещо съвършено ново за Бяно.

Сякаш за да задълбочи впечатлението, Халис му показа с очи върволицата пред тях.

— Тази обаче не струва. „Шнайдер“, съвсем средна работа. Хемен-хемен на един кантар с „Бердана две“, най-добрата пушка на вашия прословут „Дядо Иван“. До хиляда крачки разчитай на нея, но за по-нататък…

— Не съм ти равностоен в разговора, бей — призна Бяно. — Ако вярно те разбирам, ти искаш да кажеш, че най-лошата ваша пушка е по-добра от най-хубавата руска?

— По-добра не, но на един кантар, това бяха думите ми. Другите руски са още по взели-дали. „Шаспо“, „Кринка“ — туй е все едно да хвалиш дювер-пушките на уста Кутьо, ако го помниш. — Турчинът напомняше за хаджи Кутьо, баща на Бяновия приятел от младини Паскал, който на времето минаваше за най-личен тюфекчия в цяло Турско. — Хубаво, да, ама отживяло. Пък оръжието не от година на година, а от ден на ден се мени, Бяно Абаджи, усъвършенствува се, от добро става на превъзходно. — Халис бей внезапно се оживи. — На̀, това например, „Винчестер“436. Ето една пушка на днешния ден, че и на утрешния. Аллах, аллах, за една такава пушчица бих се обрекъл цяла неделя да не сложа капка ракия на езика си!…

— Тъй като вярвам на оценката ти, бей, не мога да разбера защо аджеба тези момчета изглеждат така умърлушени и отпаднали духом. Ето, имат, казваш, по-добро оръжие. Говори се, че и войската ви бая̀ превишава руската.

— Само на север от балкана е два пъти повече от руската — уточни Мехмед Халис бей.

— На̀, виждаш ли! Защо е тогаз това униние?

— Защото като мъже и войници са боклук, Бяно Абаджи. И защото предчувствуват, че ще ядат незапомнен пердах. — Турчинът внезапно се оживи. — Кажи ми, приятелю, вярно ли е, че в „Шумла кавгасъ̀“437 сам Дибич паша ви е дал дума Московията да дойде още веднъж по тези места, за да ви отърве от нас, хм, „гаджалите“?

Бяно се затвори в себе си, както мида захлупва черупката си.

— Било е твърде отдавна, Халис бей, и аз съм бил много млад, къде ще помня такива работи — каза той предпазливо.

— Бяно Абаджи, Бяно Абаджи — дружелюбно му се сопна турчинът, — защо хитруваш, приятелю? Ами, че аз съм по-млад от тебе и го помня, пък ти ли, при това българин…? Или що, Бяно Абаджи, мигар се страхуваш от мене?

Упрекът улучи целта си — старият човек се засрами.

— Не бива да ми се сърдиш, бей. Не забравяй, че преди мене има двайсет и пет поколения роби, които са оцелели, доколкото са оцелели, само затова, защото са можели да си държат езика зад зъбите.

— Та какво, казваш, за Дибич паша? — благосклонно отмина оправданието му Мехмед Халис. — Давал ли ви е дума?

— Дал е, така говореха тогава.

Беят каза убедено:

— Преди двайсет и пет години Московецът не успя, но сега ще изпълни обещанието си.

— От що съдиш за това, бей ефенди? От клепналите уши на тези момчета ли? Или не вярваш, че когато софтите им обещаят вечен живот всред зеленина, шумящи шадравани и винаги девствени хурии те ще се бият като аслани?

— Можеш да добавиш, че имаме и добри пълководци. Военните ни кораби са под началството на ингилизин, аскерът ни е поверен на изпитани в много битки европейски генерали. Дори най-важният пост, Четириъгълникът438, също е поверен на опитен немец, ученик на Молтке439. И въпреки това ще ядем бой.

— Защо?

— Защото простотията и диващината ни дотегнаха и на Бога, и на света. Погледни само в нашия Сливен. Кого да закриля аллах? Келеш Осман ли? Или Мустафа ага? Или този шишко Рефи ефенди? Или може би Осман бьолюкбаши, Салих ходжа, или новия управител на фабриката Сабахадин бей, който разбира от станове колкото свиня от кладенчева вода? Или хайде да оставим нашите тъпоглавци. Вие, „робите“, чрез училищата си живеете в деветнайсетия век, докато ние, „господарите“, сме нейде в тринайсетия-четиринайсетия — това ли да пази аллах?

Бяно помълча, като се правеше, че гледа поредния бьолюк, който се мъкнеше пред тях.

— Ще призная, думите ти ми звучат особено, Халис бей. Говориш за поражението на Турция, пък в устата ти това звучи примирено, сякаш катадневен лаф…

— Не забравяй, че аз съм мюсюлманин и примиреността — „писано е“ — е част от моята религия. Но няма да се засегна, ако ти сега дадеш израз на радостта, която ти напира отвътре.

— Също и за радостта ми изглеждаш много сигурен…

— Не може да бъде иначе, Бяно Абаджи. Първо — защото си българин, пък говорим не за негрите в Америка, а за вас — българите, и за вашата свобода. И още — защото си Силдар. Пък вие, Силдаровците, дори когато се правите на ангелчета, открай време живеете — впрочем и мрете — все за тази пуста свобода. Баща ти, сестра ти Трънка, братята ти Манол и Васил, синът ти Найден… Да изреждам ли по-нататък? Впрочем също и ти си понахранвал тахтабите на пандиза, нали? — Сега на свой ред и турчинът помълча. — Да, свободата ви ще дойде, но за нея още ще плащате с кръв.

— Защо е това страшно предсказание, бей ефенди?

— Защото за изминалите двайсет и пет поколения, дето ги спомена, някои от вас са придобили робски души. Йоргаки чорбаджи например.

— Какво е сторил Йоргаки?

— Като кмет той ужким трябва да защитава своите. Пък на дело мюзевирджийствува и предава онези комитаджии, които са се опазили от копоите на мюдюрина. За Юрдан Данчов научи ли?

— Търговеца?

— Търговеца. Заптисан е. Пак по донос на Йоргаки чорбаджи. — Турчинът се изплю в краката си. — Ако всичките българи бяха като него, не си заслужаваше вашият „Дядо Иван“ да си лее кръвчицата…

— Ако се вярва на предишните ти приказки, сигурно не всички българи сме такива.

— Ух, да пукна дано! Как можах да забравя? Да, не всички сте като Йоргаки, Бяно Силдар. Знаеш ли, че цяла българска войска била преминала Дунава заедно с московците? Опълчение й думали.

Като помнеше предишния урок, Бяно каза неопределено:

— Чувах такова нещо…

— И там пак било пълно с наши сливналии, бе! Че дори и знамето им било осветено пак от сливенски поп440.

Войската се изниза на запад. Двамата я изпратиха донякъде с поглед, после заедно с другите зяпачи си тръгнаха.

— Загубихме си времето с тези михлюзи, но иначе добре си похортувахме, Бяно Абаджи. И все пак можеше да бъде и още по-добре. На чашка „остарял шербет“ например…

Работниците гледаха по различен начин на тримата съдружници във фабриката: страхуваха се от Саръиванов, много-много не признаваха Кювлиев и почти боготворяха Боянов. По-специалното отношение към Боян не произлизаше само от това, че той, речи го, до вчера беше един от тях. Не се дължеше и на спомена, че още в началото на пътя, когато се бе наел за помощник на Добри Желязков, бе гледал на работниците като на хора и бе споделял личните им грижи. Най-съществената причина беше, че и сега, издигнал се вече до съсобственик на фабриката, той живееше не по чорбаджийски, а по работнически, времето си прекарваше сред тях и между становете им, помагаше им в трудностите и всякак се мъчеше да направи живота им по-сносен — в самата фабрика и извън нея.

Една от тези негови грижи беше, че в половиния час, който по пладне се даваше на работниците за храна и кратка почивка, той неизменно ги наобикаляше и где с шега, где със съвет им помагаше в личните дертове, разпитваше ги за дома и семействата. Никога не отказваше високомерно, ако някой му предложи да опита гозбата му, ами със своята си дървена лъжица гребваше от сефер-тасовете му.

Точно при една от тези обедни обиколки Стефан се обърна към него:

— Майсторе!

Именно така: „майсторе“, а не „тате“; по мълчалива уговорка между двамата „тате“ свършваше до оградата на фабриката, а вътре имаше само „майсторе“.

Сега, повикан, Боян спря при сина си и се помъчи да скрие жалостта, която стисна сърцето му; докато другите майстори и чираци бяха насядали удобно по турски с купички или паници в скута, единствено Стефан стоеше разчекнат — стъпил на здравия си крак, а подпрял дървения на едно сандъче, вероятно за да почине натъртеното му коляно.

— Можеш ли да поостанеш малко след работа, майсторе? Има нещо по стана, дето ме тревожи — може да не ми стигне умът, за да го оправя…

— Да го погледна сега?

— А, не, след работа. Захванал съм един хубав пастаф, ще ми е жал, ако го развалим, като го сваляме от стана.

Боян разбра. Не от многословието за хубавия пастаф, разбира се, а от натъртеното „след работа“. И затова кимна в отговор:

— Ще бъда тъдява някъде. Обади ми се преди тръгване.

При стана бяха едва тогава, когато освен тях двамата във фабриката беше още само нощният пазач бай Жеко с трите си зли кучета.

— Това за повредите в стана е бошлаф, нали? — започна бащата.

— Как разбра?

— Прегледах изтъканото от тебе. Добро е. — В разговорите със сина си Боян беше особено свидлив на похвали, иначе щеше да каже поне „отлично“. — Не може да се изтъче такова сукно с повреден стан.

— Позна. Повреда няма, тате. А ми се ще да има.

— Искаш станът ти да е повреден? — слиса се Боян.

— Не станът, а сукното.

Боян притегли едно сандъче и седна върху него.

— Разказвай наред — подкани сина си.

— Не е дълго, тате. Дядо Иван се е хванал гуша за гуша с поганеца не за друго, а за нашата свобода. Имало българско опълчение при него и туй е хубаво. И достойно за българщината. Но то не значи, че ние тука следва да си лежим под орехова сянка, да си пеем „шим-шим“ и да чакаме да ни поднесат свободата на табличка с чаша студена вода за по-лесно преглъщане.

— Продължавай. Искам да разбера докъде ще стигнеш.

— До там, че, според мене, всеки българин, където и да се намира, трябва с нещо да подпомага Дядо Иван. А ние тука, тате.

— Като повредим машините?

— Не, платовете. И да ги повреждаме по такъв начин, че външно да не личи, а да се цепят върху гърбовете на офицерите. Защото ние не обличаме кого да е, тате, а офицерите, каймака на турската войска.

— Явно е, един дървен крак ти се види малко — изсумтя бащата. Но все пак попита: — Мислил си за това. Как аджеба си го представяш?

— Например като по средата на основата слагаме по три-четири нишки от ей тия.

Боян взе нишките и ги разгледа. Външно те малко се отличаваха от останалите, може би само опитно око като неговото би схванало разликата. Той драсна в подметката си клечка кибрит и подложи пламъчето под нишките.

— Памук, и то малко поразсукан, нали?

— И натопен за минута в разреден кезап.

— Охо, ти разбираш и от кезап, и от разреждане? С кого се съветва?

— Със зетя, мъжа на Яна. Той направи в Класното много опити и намери колко трябва да се разрежда кезапът, колко да се топят нишките.

— Трябваше да се очаква — направи крива гримаса Боян. — Търкулнало се гърнето и така нататък. Е, що, дава ли резултат?

— Затуй те задържах. Да ти кажа, щото съм намислил, и да изпитаме доколко тези нишки ще свършат работа. Пък и да взема благословията ти — тук ти не си ми само баща, но и сайбия, тате.

— Че като съм сайбия да не ме мислиш по-лош българин от тебе бе, момче! — сопна се Боян. — Хайде, хващай се на работа.

Известно време работиха мълчаливо. Не си даваха сметка, но бе истинско удоволствие да ги наблюдаваш отстрани — разбираха си от занаята, та всяко движение на двамата изглеждаше точно отмерено и съгласувано с движенията на другия. Освободиха нищелниците и бърдото, извадиха няколко нишки от средата на основата и на тяхно място между кросното и гръдницата опънаха три-четири от тези, Стефановите.

— Първо, искам да признаеш, тате, че не се отличават много от другите.

— Карай де, стига си се хвалил. Пущай стана!

Стефан включи стана към голямото колело и застана до ткалото. Докато тъчеше, бай Жеко, привлечен от шума, надникна от вратата, но Боян го отпрати — имало някаква повреда, каза му, щели да я отстранят, че утре да не се губи време. Не мина много и Стефан натъка около един аршин сукно.

— Толкоз комай стига за изпитването — каза.

Свалиха парчето плат и най-напред внимателно го огледаха. Момъкът беше прав — нишките, багросани като другите, не само не биеха на очи, но изобщо не се открояваха на сукното.

— Да опитаме и здравината — предложи Боян.

Те хванаха плата за по единия край и дръпнаха. Разнесе се едно „хрррт!“ и всеки остана с по парче сукно в ръцете си.

— Дявол да го вземе! — уж изруга Боян, пък гласът му звучеше възторжено.

А Стефан, предоволен, прихна в смях.

— Можеш ли да си представиш някой забитин, тате, таман да е вдигнал аскера си на юруш и — хрррт! — я мундирът му се разцепил отзад, я шалварите, та отдолу се белнали ичовете му…

С вторачени в стана очи Боян дълго премисля. Накрая кимна:

— Това ще го направим — каза. — Дай ми време до утре да размисля едно-друго от подробностите, но отсега ти казвам, това ще го направим. Когато Дядо Иван дойде и насам, няма да се червим пред него. — Той помисли още малко и продължи, без да вдига очи от стана: — Имам и още няколко човека от майсторите, на които вярвам като на себе си. Също и тях ще поканим. Но няма да скрием, че който се хване, си слага главата в торбата…

— А да не би опълченците да си държат главите на сушина, тате?

Бащата не отговори.

— Хайде да си вървим — рече. — Каквито са времената, майка ти ще си изкара акъла, ако и двамата закъснеем.

До града почти не проговориха повече — бащата и синът премисляха онова, което току-що бяха решили. Вечерта беше настъпила, когато преминаха Големия мост. А бяха до „шадърфана“, когато една групичка, идеща откъм Кумлука, привлече вниманието им.

— Видиш ли? — прегракнало каза Стефан. — Заптисали са Георги Киряков и го водят към зандана…

Без да премисля последиците от постъпката си, Боян тозчас кривна към четирите заптиета и задържания търговец. Случи се, че задържането е било поверено не на друг, а на Осман бьолюкбаши, с когото Боян се познаваше. И веднага го заприказва така строго и същевременно така разточително — както го изисква турският разговор, — да хвали задържания, та бьолюкбашията се видя принуден не само да спре, ами и да отговаря надълго и нашироко. Георги Киряков използува това непредвидено спиране и успя да прошепне на Стефан:

— Предупреди „лизнатите“ — изговори бързешком. — Наклепал ме е Йоргаки чорбаджи. За какво — още сам не зная. Но и друго ги предупреди: на кол да ме набият или парче по парче да ме режат, няма да издам и думичка…

Не успяха да си кажат повече. Осман, сякаш да отблъсне нападките, извинително обясни, че, виждаш ли, той не знаел нищо, само изпълнявал заповед, и то не от кого да е, а направо от мютесарифа. И с това двете групи се разделиха. Боян и Стефан гледаха подир заптисания търговец, чак докато сумракът към „Тевната чаршия“ погълна него и заптиетата в пазвата си.

Беше краят на юни, а навън плющеше чисто майски дъжд — като из ведро; ако беше вярна поговорката за капките и жълтичките, тази вечер всички сливналии трябваше да станат милионери…

Дъждът обаче не уплаши посетителите в читалището. Не ги спря да дойдат, не ги спря и да си тръгнат, когато наближи време за вечеря — дъждобраните, такава чудатост и злободневие по времето на Сава Доброплодни, сега за хората от Сливен бяха станали нещо като обичаен придатък към облеклото. Също и Димитър Георгакев се накани да си тръгне, когато му подмигнаха многозначително. Той разбра „ишмара“ и се престори на особено вдълбочен в страниците на „Миллиет“.

Когато в читалището останаха седем-осем души, председателят Захария Жечков измърмори нещо като „Абе вържи попа, да е мирно селото“ и врътна ключа на вратата; в случая искаше да каже: то няма кой да дойде тепърва в този дъжд, ама сигурното си е сигурно. А за да бъде още по-сигурно, прибави към гостите:

— За всеки случай дръжте я вестник, я книга. Нека те да са за шпионина, когото няма да домързи в такова време да наднича през прозореца.

Димитър Георгакев остана с „Миллиет“ в ръка, а междувременно се огледа. Бяха все „лизнати“ — разнебитените останки на „Славомир“441. И не може да се каже, че настроението беше особено приповдигнато…

Разговорът подхвана Михаил Икономов; полагаше му се — в отсъствието на председателя Нено Господинов той, като секретар-деловодител, идеше на второ място в йерархията на комитета.

— Както са дошли нещата, за някаква организирана дейност не може и да се мисли — започна той дрезгаво. — Но все пак беше редно да се видим, да си пооближим раните, да си кажем кой какво има на сърцето.

— Защо пък още с първата дума изключваш дейността? — заядливо попита Захария Жечков. — Виж Панайот Хитов и Дядо Желю. Те не си ближат раните, а начело на големи дружини кръстосват Стара планина и разузнават в полза на Дядо Иван, ще рече — воюват.

— Абе какво ти воюване тук, в Сливен! — възрази му доктор Планински. — Не видиш ли какви тежки времена са дошли? В града просто се препъваш в аскер…

— Тежките времена, за които приказва Начо, сега идват, братя. — Бял Димитър поклати загрижено плешивата си глава. — През хана минаха бегълци от Търново. Турски бегълци. Заслушах се в разговорите им. Не са стояли бездейни, преди да вдигнат праха за насам — един през друг се надхвалваха кой с обир, кой с изнасилена мома, кой с подпалена къща…

— Виждаш ли? — не се остави лекарят. — Може да са правили погроми и бастисвания, ала защо? Защото са усещали земята под краката си като жарава. Вие името на генерал Гурко да сте дочували?

— Негов проводник пък бил хаджи Стою — добави Жечков, — потомък на войводата Бойчо Цеперански и на брат му Петър.

— Аз не съм съгласен с Бял Димитър — каза учителят Иван Ханджиев, — черните времена тепърва настават. Черни ще бъдат те за Дядо Иван, пък за нас — направо катранени.

— Защо мислиш така?

Иван Ханджиев им разясни мисълта си. Според него Дядо Иван бил „изпуснал сапунчето“: вместо от Свищов веднага да удари към Плевен, който е главният възел за владеенето на Мизия, той се заловил да освобождава малки градчета покрай Дунава. От грешката му се възползувал хитрият Осман паша, който държал Видин. Той зарязал Видин и Бабините Видини кули и заел Плевен пръв, като струпал в него безбройна сила, може да имало до петдесет хиляди аскер. Пък в „Четириъгълника“ Мехмед Али паша като че разполагал не с петдесет, а със сто и петдесет хиляди. Вярно, генерал Гурко напердашил турчина при Търново и навярно днес-утре ще мине отсам Балкана. Със слаби сили обаче, всичко на всичко десет-петнайсет хиляди московци. Но какво са петнайсет хиляди души, дори когато са руски солдати? Може ли с тях да се вземе Цариград? В Одрин, Пловдив и София турците са имали достатъчно сили, пак с разни опитни европейски пълководци като Вейсел паша и Бекер паша. Но освен тях изтеглили на ингилизки кораби от Черна гора голяма сила, говорело се за четиридесет хиляди най-отбран аскер, начело с някой си Сюлейман паша, пак чужденец. Тях стоварили в Деде Агач и сега тази паплач бързала на север.

— Е, кажете ми — завърши учителят, — на добър хал ли е Дядо Иван? Ами че да вземем само едно. Докато Гурко се оправя със Сюлейман, достатъчно е Осман да напъне от запад и Мехмед Али от изток, и ето ти го целият отряд на генерал Гурко пипнат като в клещи.442

— Много голям военачалник се извъди, бе! — уж му се присмя д-р Начо Планински, ала с такъв израз на лицето, сякаш току-що бе сръбнал от гъбата, с която подали оцет на разпнатия Исус.

— И все пак аз вярвам в Дядо Иван — каза Михаил Икономов; гласът му бе станал двойно по-хриплив и неразбираем. — Той няма да се даде на някакви си там Сюлеймановци и Османовци.

Димитър Георгакев, който досега бе слушал мълчаливо (той изобщо не беше от много приказливите), сметна, че е длъжен да изрази и своето мнение. И произнесе с малко изкуствена самоувереност:

— Поддържам господина Икономова. От времето на цар Петър Първи досега Дядо Иван винаги е намирал начин да извие врата на султана.443

Захария Жечков отключи и излезе навън, поогледа се в дъждовната вечер, после се върна на мястото си и пак взе вестника, който преди малко бе оставил. Нито той, нито околните обърнаха внимание, че държеше вестника наопаки.

— Дядо Иван не е стигнал до там ние да му даваме акъл — каза. — А що се отнася до помощта, той вече я има в лицето на Опълчението и на разузнавателните чети, на проводниците. Да не изричаме голяма дума, ала мисля, че също и ние няма да се посрамим, ако и нам заповяда нещо си. Като ви смигнах да останете, имах предвид да помислим заедно за наши, тукашни дертове.

— За какво говориш? — стрелна го с поглед Ханджиев.

Откритото лице на Захария Жечков помръкна, а обичайното му спокойно изражение отстъпи място на явна притеснителност. Усетиха го, че е затруднен, та Бял Димитър Събев реши да му помогне:

— Хайде, говори, говори! Тук сме все наши хора…

— Добре, ще говоря, но още от сега моля господина Георгакева да не се засяга от думите ми. Искам да го уверя, че аз твърдо вярвам в онуй старо правило: човек си избира приятелите, но не и роднините.

Димитър Георгакев се досети накъде клонеше разговорът и почувствува, че се изчервява. Все пак намери сили да каже сравнително спокойно:

— Говорете, господин Жечков. Самият факт, че го правите пред мене, а не зад гърба ми, вече означава…

— Как зад гърба ви?! — прекъсна го председателят на читалището. — Не чухте ли Бял Димитър: тук сме все наши хора. Също и аз ви смятам за един от нашите хора, господин Георгакев.

— Хайде да я караме без толкова изтирифинтености — предложи Иван Ханджиев. — За какви дертове ставаше дума?

— Не чухте ли за Георги Киряков и Юрдан Данчов? Заптисани са…

— Все редовни членове на комитета — замислено каза Икономов, — макар и от „готовите за първи позив“. Сигурно не е случайно.

— Най-страшното е — продължи Захария Жечков, — че и двамата са задържани по донос. И нека не се сърди господин Георгакев, но доносите са от баща му.

— Йоргаки чорбаджи? — с недоверие произнесе някой.

— Да, кмета Йоргаки чорбаджи.

— Това е сериозно обвинение — продума замислено Михаил Икономов. — Такова нещо не се казва голословно…

Също и Димитър си даваше сметка, че такова обвинение не се казва голословно. Като се връщаше назад в мисълта си, той си припомняше някои по-особени постъпки и подмятания на баща си напоследък. Но чак да стигне до предателство?! Боже, колко е страшно да те е създал човек, от чието поведение да се срамуваш!

— Говоря съвсем сигурни неща — продължи Жечков. — За доноса срещу Данчов Халис бей лично е съобщил на Бяно Абаджи. А докато са отвеждали към хапуса Георги Киряков, той сварил сам да ни предупреди, че е издаден от Йоргаки чорбаджи. На Стефан Боянов го казал. Е, тук дължа да добавя, че ни предизвестил да не се страхуваме, както и да го мъчели, нямало да издаде нито едного от нас.

— Положението е наистина лошо — каза смръщено Бял Димитър и прекара ръка по голия си лоб, по който бяха избили капчици пот. — Не зная как Йоргаки чорбаджи ще да се е добрал до имената на Данчов и Киряков. Но ако продължи с доносите? Ако издаде например даскал Икономов, който е в течение на всичко?

— Аз ще добавя — рече Иван Ханджиев, — че не е по-малко страшно, ако наковлади да речем Панайот Минков, нищо, че не е от баш „лизнатите“. Но без един Панайот Минков, без един дядо Серафим, нашият Сливен може да се брои за напълно осиротял.

— Следователно трябва на всяка цена да пресечем доносите — твърдо каза Бял Димитър. — Както шпионите лани, тъй мисля аз.

Думите на ханджията бяха изречени като предложение, но всъщност съдържаха и неизречен въпрос. И Димитър Георгакев сметна, че честното отношение към него на другарите му налага да им отговори и той с честност. Преди всичко — като не се престори, че не е разбрал въпроса. Той замислено разрови „Зигфридовската“ си брада и каза ясно:

— Искам да знаете две неща. Едното — че се срамя тъй, та ми иде да потъна в земята. И второто — че няма да възразя, каквото и да отсъдите за баща ми. — Той преглътна шумно. — Дори да е смърт. На позорния човек — позорна смърт, тъй мисля аз.

Думите му явно направиха силно впечатление на всички в читалищната стая. Неколцина го поздравиха с мълчаливо кимване на глава.

— Твоето слово ти прави чест, колега — произнесе Михаил Икономов. — Не са много людете, които поставят интересите на отечеството си така високо над личните и роднинските интереси, както го направи ти. Но в случая за смъртна казън и дума не може да става.

— Защо? — сухо попита Бял Димитър.

— Защото кметът Йоргаки чорбаджи не е нито Дели Пенчо, нито онази жена там, как й беше името. И защото сега начело на санджака не е Хайдар бей, който твърде умееше да си затваря едното око, а шишкото Мехмед Абдул Рефи ефенди, чийто кантар за ползите и винѝте е съвсем различен. Да посегнем на Йоргаки чорбаджи, туй означава да повторим събитията от онова време, когато Панайот Хитов войвода нападна кадията Али в самия му дом. С тази разлика, че последиците ще бъдат далеч по-страшни — сега е военно време и турците няма да си губят времето с разпити и истиндаци, ами направо ще водят заподозрените и набедените към Старата круша.

— Тогаз се получава затворен кръг, който не може да бъде разчупен — нацупено издума Начо Планински. — Устата на Йоргаки чорбаджи трябва да бъде затворена завинаги, а не бива да се затваря по начина, познат на хората още от Каин и Авел…

— Аз мога да предложа начин за излизане от затворения кръг, — чу Димитър Георгакев да произнася собственият му глас. — Начин, при който самите турци да запушат устата на баща ми.

— Любопитен съм да чуя… — замислено рече Захария Жечков.

— Не е нещо гениално, но мога да го нарека сигурно. Още утре ще драсна на север и ще предложа на братушките да ме вземат като преводач. Зная български, турски, руски и френски — такъв човек положително няма да им е излишен. А сетне ще се постарая тук да дойде съвсем недвусмислена вест, че съм преминал на служба при русите.

— Това положително ще затвори завинаги вратата на конака за Йоргаки чорбаджи — бавно продума Иван Ханджиев. — Дори ако не го прати да прави дружина на Киряков и Данчов…

— А русите? — по прежному недоверчиво пробъбри Жечков. — Дали те ще се доверят на един кметски син?

— Зависи — настоя Димитър. — Например ако нося писмо с печата на „Славомир“ или на Втори революционен окръг…

— Добре — кимна Михаил Икономов. — Утре цяла сутрин имам часове в Класното. Намини и там ще си получиш писмото.

Димитър Георгакев се изправи.

— Тогаз да се сбогуваме, братя — каза. — Молете се да мина цял и невредим през двете бойни линии. А иначе имам една молба към вас…

— Отнапред обещаваме да я изпълним — заяви Начо Планински.

— Тя е много проста. Сигур ще се срещнем отново, чак когато над конака ще се вее бяло-синьо-червеното знаме на братушките. Обещайте ми, че тогава пак ще има едно място за мене в редиците на сливенските учители…

Братът и сестрата си имаха уговорен начин на почукване. Димитър се възползува от него и вратата на Стилиянината собичка веднага се отвори. Противно на очакванията му в този късен час сестра му още не си бе легнала. Влязоха вътре и седнаха толкова близо, че дори някой да подслушваше на вратата, пак да не чуе гласовете им. Димитър й разказа всичко, което се бе случило тази вечер, като премълча само едно — имената на хората, които бяха заседавали през дъждовната вечер в читалището. Когато стигна до решението си да избяга на север, Стилияна никак не се изненада — така никак, сякаш открай време бе очаквала да чуе именно това. Не се изненада, но поклати отрицателно глава.

— Не се опитвай да ме разубеждаваш — изпревари я той.

— Не ми и минава през ум — беше нейният отговор. — Само ще те поправя.

— За какво?

— Че няма да пътуваш на север сам, а с мене.

— С тебе! — не удържа едно възклицание Димитър.

— С мене — потвърди тя по начин, който изключваше какъвто и да е спор. И даде съвет: — Думата ти минава в конака, пък нали сме и деца на Йоргаки чорбаджи. Вземи утре тезкере за двама ни до Елена, а от там нататък ще разчитаме на закрилата на общия славянски Бог.

— Не говоря за тезкерето. Нито за начина, по който ще се прехвърлим оттатък. Питам те друго. Какво ти, за Бога, ще правиш в стана на русите.

— Не за Бога, а за живите хора. И за нуждаещите се от помощ. Чувах, че при тях имало и жени, милосърдни сестри им казвали. Сега е война — ранените и болните ще бъдат колкото звездите на небето. И две ръце, свикнали на труд, положително няма да са им излишни. — Тя се засмя тихо. Димитър си каза, че комай от цели години не я бе чувал да се смее. — Представяш ли си какво ще бъде на кмета, когато се разбере, че синът му е преводач, а дъщерята милосърдна сестра при братушките.

Той не спори повече. Познаваше челичения й характер, та знаеше, че цяла нощ да се разправя с нея, пак няма да й повлияе.

За тези повече от двайсет и пет години, в които се бе посветил на долапчийството, днешният бе вторият случай, когато водата изведнъж спираше и барата от само себе си замлъкваше. При предишния случай се оказа, че това било дело на човешка ръка. Но не ръка на злосторник, както бе помислил най-напред Бяно, а чрез спирането на водата кръщелникът му Панайот — Панайот Хитов — хитро го бе измъкнал извън долапа, за да се срещнат далеч от погледите и ушите на възможните мющерии.

Бяно тръгна нагоре покрай вадата, за да разбере какво този път се криеше зад неочакваното спиране на водата. И както тогава я намери отбита с дъсчената преграда. И все както преди точно десет години таман да отпуши вадата, чу един познат глас да изговаря дума по дума същото:

— Не се сърди, кръстник.

Сякаш животът се бе върнал едно десетилетие назад — от същия шубрак го гледаше Панайот, а прочутите му къдели-мустаци играеха от дяволита усмивка. Те се прегърнаха — все както тогава — и прочутият войвода каза с нещо като шеговит упрек:

— Ех, кръстник, кръстник, не си роден ти за нашата подмолна работа. На̀, аз мислех, че щом спре водата, ти ще се сетиш от кого хабер е това, пък ти… — После съвсем рязко смени тона: — Искаш ли да поседнем нейде тук на по-закрито, кръстник, и да похортуваме?

Тръгнаха към това „по-закрито място“ и Бяно забеляза, че другият леко накуцваше.

— Какво? Да не си ранен? — попита го.

— Де да бях ранен — изсумтя недоволно Панайот, — щях даже да се гордея с раната си. Пък то някаква си там болест, ишиас ли, как й викат — мъчи ме за десет рани.

— И като е така, защо пак си хванал „лявото“, Панайоте?

— Грешиш, кръстник, този път не съм се върнал към „лявото“. На служба при братушките съм. И като зная, че от моето разузнаване им зависи победата или поражението, болест, не болест — ето ме в родната Стара планина.

— Разузнаване? Може ли сам човек да разузнава в тези времена, сине? Ами че навред гъмжи от аскер, башибозук и качаци…

— Кой ти рече, че съм сам? Начело съм на цяла дружина доброволци, кръстник, малко по-нататък — той показа към запад — шета и Дядо Желю, също и той с неколцина подбрани момчета. Има и други чети в Балкана — всеки, който познава проходите, пътеките и кайначетата, сега е под заповедите на Дядо Иван. С една дума — не чакаме свободата си на тепсия, а помагаме според силите си за нея.

— Хвала вам — прекръсти се старецът. — Нека Всемогъщият да ви опази, та дълго, чак до свободата, да помагате на братушките.

Те приседнаха, Панайот Хитов извади лист и молив и разговорът — истинският им разговор — едва сега започна. Всъщност то не беше разговор като разговор, а приличаше повече на разпит: войводата задаваше въпроси, старият човек отговаряше и Панайот си вземаше бележка от отговорите му.

— Много си се изпраксал в новия занаят — подхвърли по едно време Бяно, комуто направи впечатление опитността на довчерашния хайдутин.

— Не се чуди, кръстник, имах време да го изуча. На тази служба съм при братушките още преди царят да прогласи войната.444 От тогаз и плосък като тиган да ми беше мозъкът, пак щях да науча какво интересува Дядо Иван и как да му го съобщавам.

— И как му го съобщаваш, сине?

— С писма, кръстник. С писма до полковник Николай Артамонов, който е началник на руското разузнаване. И мога да ти се похваля, че полковникът нито веднъж не се е усъмнил в сведенията ми.445

Панайот Хитов се почеса с молива по врата.

— Сега-засега май свърших с въпросите, кръстник. Ала ще ти река друго. Също и ти трябва май да спуснеш кепенците на долапа и да се върнеш в Сливен. Да следиш, щото става там, и да ми го съобщаваш, пък аз ще имам грижата да го предавам, където трябва. Такива са времената, кръстник, че трябва да жертвуваме личните си изгоди и да мислим за братушките, които леят кръвта си за нас.

— Не ме кандърдисвай, момче. Знаеш ме, че не съм от алчните за пари, та като нищо ще врътна ключа на долапа. Работата е в друго. Аз съм стар човек, не разбирам много-много от военни дела. Не зная доколко аджеба ще съм ти полезен като наблюдател в Сливен…

— Но няколко табора да изброиш можеш, нали? Също и колко топове са с тях? И да видиш в каква посока отиват? Е, туй напълно ми стига.

— Ала Балканът е голям. Как да знам къде се криеш в него, та да те намеря и да…

— Не бива и да знаеш. Но ще си уговорим онова, което господин полковник Артамонов нарича „пощенска кутия“. Хайде да не ходим далече. Ей на̀, този камък тука, дето прилича на конска глава. Научиш ли нещо важно, няма да го пишеш в града (ще имаш неприятности, ако за нещо те спипат стражите и открият писмото по джобовете ти), а ще си вземеш дивита и — тук, на долапа. Написаното ще го слагаш под камъка. Аз ще имам грижата да проверявам пратил ли си ми хабер или не.

Уговориха подробностите, сетне Бяно се досети нещо:

— Помниш ли предишния път, когато ме попита как съм със сърцето, а сетне ме свърза с Иван?

— Забравя ли се такава случка…

— Сега Иван е в Сливен. Уж търговец, пък всъщност с твоя занаят, макар и малко по-различен — ти скиташ по балканите и разпитваш пътниците, а той я в конака, я при забитите на войската… Не е за чудене, ако и двамата пращате сведенията си на едно и също лице.

Панайот Хитов го изгледа замислено.

— Благодаря ти за доверието, но…, но може би ти нямаше право да ми съобщаваш това, кръстник. Открил ти се е Иван — негова работа; откривам ти се аз — моя работа. Ала ти трябва да се научиш да бъдеш като гроб. — Старият човек гузно наведе очи. — Искаш ли сега малко вести от мене, кръстник? Да? Няма да ти говоря за хода на войната. Той се мени с всеки ден и сигур все се дочува нещо и в Сливен. За живи хора ще ти говоря. Първо, приеми поздрав от внука си Димитър.

— Боже, жив ли е? — трепна старецът.

— Досега „чок селям“446 от умрял не съм предавал — изкиска се Панайот и с привично движение засука своите палабуюк мустаци. — Жив и здрав е Димитър и също като мене е постъпил на служба при братушките. Възложили са му друга работа, не като моята. Преценили са, че ще е по-полезен в техния „Червен кръст“. — Тук се наложи да обясни какво е това „Червен кръст“, понеже старият човек не знаеше. — Ама не го използуват при самите ранени, а са му дали да организира. Лазарети и болници да устройва, да вдига населението за пренасяне на ранените с каруци, жените да разчепкват тефтик… С една дума — добре е. И мечтае кога ще види леля Руска, тебе и всички роднини и близки. Ще ти предам „много здраве“ и от още двамина, дето, като чуеш имената им, може и да припаднеш. От сина и дъщерята на оня проклетник Йоргаки, кмета.

— Димитър и Стилиянка? — зяпна насреща му Бяно.

— Същите, Димитър и Стилияна. Стилияна е милосърдна сестра във военната болница в Габрово и началничките й много се хвалят с нея. А за Димитър може и да не повярваш, ала е личен преводчик на княз Светополк-Мирски, един от най-големите началници в руската войска.

Като се посъвзе от новината, Бяно се изкиска:

— Научи ли, баща им ще се спука през гърба…

Те сякаш си бяха казали всичко, но Панайот не бързаше да тръгне. Вместо това хвърли лукав поглед към кръстника си:

— Та какво, казваш, съм те попитал тук преди десет години?

— Попита ме за сърцето. „Как си със сърцето, кръстник?“. Точно тези бяха думите ти.

— А ти как си със сърцето, кръстник?

— Както тогава. Само гдето е с десет години по-старо.

— Е, добре тогава. Значи, ще издържи още една изненада.

Панайот сложи два пръста в устата си и свирна по особен начин. Сякаш изпод земята излезе един напет момък, строен и гъвкав и със стъпки като на сърна. Беше облечен много странно: с униформена куртка, върху която през рамената бяха кръстосани два патрондаша, и с военна шапка с козирка на главата, пък с биргьотлии потури и с навуща, черни върви и цървули на краката. Нещо в слабоватото ухилено лице на момъка се стори познато на Бяно, но за повече не можа да си спомни. Кръщелникът усети затруднението му, та заповяда на новодошлия:

— Представи се!

— Рядовой Ганчев Ганчо Кутевич.

— Ганчо, момчето ми! — изкрещя невъздържано Бяно Абаджи. — Господи, доживях да те видя отново! — Той скочи на крака и така прегърна момчето, че чак го завъртя във въздуха. — Чакай да те нацелувам, сине, пък сетне ще си кажем, каквото и да е… — А след като изпълни „заканата“ си, попита войводата: — Ще ми го дадеш ли да го скрия в долапа и да доведа майка му?

— Не, кръстник. И не от проклетия казвам това „не“ — Ганчо е солдат като всички в дружината, предстои ни важна работа към Ичера и Градец, той трябва да си бъде в строя наред с останалите. Но да си поприказвате половин час — може.

И с тези думи Панайот целуна ръка на стария човек и изчезна в храстите.

Бяно уж подбра най-грижливо думите, с които да съобщи на Руска за чудната си среща с Ганчо и добрите вести за Димитър. Мъчеше се да направи тъй, че тя да възликува и да запее от радост, но уви — майчиното сърце като че ли е по-склонно на сълзи, отколкото на песни. Едва чу разказа му и Руска зарида и занарежда:

— Само да са живи, Господи! — повтаряше тя, докато хлипаше неудържимо. — Само да са живи и да дочакам онзи ден, да ги видят очите ми… Зер стигат толкоз струвания и парастаси в нашия род: дядо, чичо Манол, леля Трънка, братовчеда Трънкин Георги, Найден, моя Андон… Толкоз хора дадохме курбан за народното дело, Господи, не ни ли се полага и мъничко радост? Най-простата от всички — майка да прегърне синовете си…

Йоргаки чорбаджи бе живял достатъчно много и бе кметувал достатъчно дълго, тъй че не можеше да не забележи странностите на тази покана. Наглед беше ихтибар, какъвто рядко се прави на християнин — мютесарифът канеше него, Йоргаки челеби, да заповяда в конака да опита кафето, което вчера бил получил от далечна Арабия и което с аромата си упойвало повече от всичките рози на Казанлъшкото поле. Да, но поканата не беше изпратена по случаен човек или по някой от многобройните кятиби на конака, а по три въоръжени до зъби заптиета, единият от които — онбашия. И когато тръгнаха към Машатлъка (можеше ли човек да не се подчини на подобна покана?), заптиетата не само го придружиха, но вървяха след него с пушки в ръце.

Какво можеше да значи това? — питаше се Йоргаки чорбаджи. Че не беше покана като покана, в това нямаше съмнение. Не беше обаче и заптисване; ако щяха да го заптисват, за какъв дявол трябваше да се церемонят с него и да прикриват намерението си зад благи думи и приказки за арабско кафе? Докато вървеше нататък, умът на Йоргаки бе трескаво зает с две неща: молеше се на Бога да го видят колкото се може по-малко хора така, със заптийски пушки, опрени кажи-речи в задника му, и бързо прехвърляше всички сделки от последно време, за да открие онзи алъш-вериш, заради който можеха да го сгащят и одрусат. Не успя да си спомни сделка по-порочна от другите. И в сърцето си се поздрави за това. Не защото щеше да опази името си на честен търговец, не; Йоргаки отдавна беше наясно, че в търговията и в любовта всеки лъже според силите си, а специално в Турция търговецът биваше на толкова по-голяма почит, колкото по-ловко е излъгал мющерията. Поздравяваше се, защото самата мисъл, че би могъл да отиде на съд пред такова нищожество като Келеш Осман му причиняваше напъни за повръщане…

В конака го посрещнаха с всички обичайни икрами и в това Йоргаки чорбаджи видя добър знак. Също и Мехмед Абдул Рефи ефенди го прие с досегашното му благоразположение. Настани го на хубаво място в работната си одая и наистина го почерпи с кафе, което имаше особен, непривичен мирис; все още загрижен за съдбата си, кметът се впусна в много по-големи похвали за кафето, отколкото правилата то изискваха. Запалиха и тютюн — наргиле Рефи ефенди и цигара Йоргаки — и едва тогава мютесарифът започна разговора.

— Какво става с децата ти, челеби? Отдавна не съм чувал за тях.

„А, това ли било!“ — успокои се кметът. Успокои се, защото той отдавна се бе приготвил за неудобни въпроси на тази тема.

— Нямам хабер от тях, но трябва да са пристигнали благополучно, мютесариф ефенди. Нали знаеш, бързи са само лошите новини…

— Да, пощата се пообърка покрай това проклето мурабе — кимна Рефи ефенди. Кимна уж с добро, но защо Йоргаки имаше лошото усещане, че това прилича на играта на котка, преди да изяде мишката? — Впрочем откъде чакаш хабера, челеби?

— От Филибето — храбро излъга българинът. — Имаме рода̀ там, ефенди, та синът и дъщерята като пожелаха да им погостуват, с радост ги проводих. Едно, да се поразнообразят малко, че тук напоследък от скука ги беше хванал истински съклет. И друго, да са по-далечко от войната. Все пак Сливен е на един хвърлей от Балкана, а Филибето е-хе-хе — къде по̀ на юг…

— Не е лоша идея, не е лоша идея — закима мютесарифът между две подръпвания от кехлибарената захапка на наргилето. Но веднага последва и първият удар: — Много странно е било това тяхно пътуване, челеби. Проверих при мюдюрина — даскал Димитър, синът ти, е взел тезкере за себе си и за сестра си за Елена. Не ти ли се вижда доста чудно, Йоргаки чорбаджи, човек да тръгва за Филибе, пък да взема тезкере за Елена? Някой наскоро ми разправяше, че вие, сливналии, на такова пътуване сте викали „През Ново село за Лъджите“.

Йоргаки чу сам себе си как преглътва така, сякаш не държеше слюнка в устата си, а средината на цял самун хляб.

— Това е ново за мене, мютесариф ефенди — каза самоуверено, защото говореше истината. И веднага му скимна да продължи да хитрува: — Имаме роднини и в Елена. Дали пък не са решили да се отбият у тях, но за да не се страхувам, зер нали войната е приближила нататък, са скрили от мене?

— Роднините ви да не са още по̀ на север, челеби? — с предишния тон на забавляваща се котка произнесе Рефи ефенди. — И да не са по кръв московци? Защото, представи си, синът ти и дъщеря ти са заобиколили Елена и доброволно са се поставили в служба при московците. Пращат ти сърдечен привет, челеби. И са заръчали да не се кахъриш за тях — наистина били много добре. Дъщеря ти служела в една военна болница в Габрово, пък синът ти бил не къде да е и не какъв да е, а терджуманин на шехзаде Святополк-Мирски паша, втория човек във войската на московците след Николай, брата на царя.447

Йоргаки облиза пресъхналите си устни.

— Да ме извиняваш, мютесариф ефенди, но туй не мога да го повярвам…

— Ще ти го докажа, челеби, ще ти го докажа. Ще те запозная с човека, който ти донесе поздравите. Само, ще те моля, не го мъчи с дълги разговори. Той е аскер от Аскюю448, бил тежко ранен в сраженията. Куршум в гърдите. И с този куршум паднал в плен на московците. Те го лекували, изправили го на крака, но техният хекимин, който реже хората — хирург му викали, — решил да не вади куршума, защото бил заседнал на опасно място, в белия дроб. И сетне го пуснали да си върви по живо, но не по здраво — ей тъй, с куршума в джигера си е още. И го пропуснали през бойните линии да се прибере у дома. А на сбогуване дъщеря ти го помолила и тъй и тъй пътят му ще го преведе през Сливен, ами да спре за една нощувка и чрез нас да ти предаде поздравите от нея и брат й. Ей сега ще си ги получиш.

Мютесарифът плесна с ръце и след малко въведоха един млад и хубав аскер, само дето беше много блед и явно с труд се държеше на краката си. Мехмед Абдул Рефи ефенди го настани на миндерлика отсреща, а сетне го накара да разкаже патилата си. За раняването и за съзнателно оставения в дроба куршум Йоргаки не чу нищо ново. Новото беше, че в подкрепа на московците габровци направили в града си хастане, болница по тяхному, с 200 легла „за чудо и приказ“ (Не съм ходил в Стамбул, но и там надали има такава — каза момъкът), всичко било даром от уж стиснатите габровлии449. В болницата имало жени, помощнички на хекимите, милосърдни сестри им казвали. Най-главната от тях била рускиня, а втората след нея — българка от Сливен по име Стилияна Георгакева. И когато да изпишат войника и да му дадат пропуск да се прибере у дома си, тази Стилияна Георгакева го съпроводила извън болницата и го помолила да се отбие в Сливен и да каже на баща й, че тя е добре, а брат й — още по-добре, терджуманин бил на княз Святополк-Мирски, който по това време също бил в Габрово. Такваз била работата.

Като помнеше заръката на мютесарифа, Йоргаки не разпитва дълго, само помоли младия аскер да му опише външността на милосърдната сестра. Нямаше грешка — описанието напълно съвпадаше. И това беше краят на разговора с ранения аскер. Рефи ефенди се съжали над него и го освободи.

— Как са открили, че има заседнал куршум в дроба? — попита Йоргаки.

— Много просто. Има дупка от куршум от едната страна на гърдите, от другата — няма.

— От коя страна е дупката?

— Откъм гърба. Но не се опитвай да витийствуваш по повод на това, кмете. „Как може да се вярва на човек, който…“ и тъй нататък, нали? За съжаление сведенията от войната са, че повечето наши войници намират смъртта си с рана откъм гърба, не откъм гърдите.

Умълчаха се. Йоргаки чорбаджи извади броеницата си, пък забрави да премята зърната й — умът му беше другаде. А не бързаше да заговори, защото бе зает с друго — събираше слюнка, за да разкваси засъхналата си уста.

— Какво смяташ да предприемеш, Рефи ефенди? — попита най-сетне.

— Имах намерение да те запитам същото, Йоргаки челеби. Разбра, каквото разбра. Е, казвай за по-нататък.

— Зависи какво ме чака…

— Не вярвам да те очаква нещо добро. Ако гледаме по закон, ти вече би трябвало да крачиш към Диарбекир. Освен ако пътем не те спрат при Старата круша…

— Не можеш да си забравил, че напоследък — а и не само напоследък — аз направих редица неоценими услуги на властта, мютесариф ефенди. Данчов, Киряков и прочие.

— Помня, помня, не изброявай. А като приятел съм длъжен да те предупредя, че и българите в Сливен помнят.

— Мигар знаят?

— Не ми е ясно как са научили, но знаят и туй то. Стигнало е чак до калпавите шпиони на Мустафа ага. Знаят. И няма да ти е лесно с тях.

Ново мълчание. Също и зърната на броеницата продължаваха да мълчат.

— Ти си научил по-отдавна за батака, в който са ме натикали моите никаквици — каза Йоргаки. — Какъв съвет ще ми дадеш, Рефи ефенди?

— Да си обереш крушите от Сливен. И то час по-скоро.

— Да избягам ли? Аз, кметът?

— Ще избягат и много по-важни хора от тебе, кмете.

— Например?

— Например аз. Чувал си за Гурко паша, нали? Като е преминал Балкана през Хаинбоаз, той е ударил на запад и стигнал чак до Карлово. Сега обаче се връща на изток. И може да не спре в Хаинето, а да довтаса насам. Не искам Гурко паша да ме развежда из Сливен за резил, пък конят му да пръхти на врата ми. Твоята е по-калпава, Йоргаки чорбаджи. Моят заместник може да не уважи някои твои заслуги напоследък и без много-много церемонии да те окачи на въжето. А обърне ли се работата, твоите българи ще го сторят дори с още по-малко салтанати.

Йоргаки прибра броеницата и се изправи. Беше бял като киреч.

— Благодаря ти… Мехмед Абдул Рефи ефенди… За кафето, дваж повече ти благодаря за съвета. С него ми спаси живота…

— То не беше съвет, а само казване на очевидното. Ще ме простиш за грозната приказка, чорбаджи, но ти си като онзи от нашата поговорка, който не можел нито да кихне, нито да пръдне — все ще му влезе отнякъде. Едничкото ти спасение е в здравите крака.

Кметът не знаеше поговорката, но не полюбопитствува повече.

— Тогава… да се сбогуваме… мютесариф ефенди.

— По-скоро да си кажем „довиждане“. Нищо чудно, ако се срещнем някъде по друмищата…

И с тези думи се разделиха.

… Събрал цялата си наличност в пари и скъпоценности, същата нощ Йоргаки чорбаджи избяга от Сливен, съпроводен от шестима въоръжени до зъби арнаути на коне. Пое на юг, разбира се, към „своите“. Но къде кондиса — в Одрин ли, в Стамбул ли, или дори още по-надолу към Анадола — това никога не се разбра. Защото Йоргаки нито се върна повече в Сливен, нито прати какъв да е хабер за себе си.

Керванът не беше от малките — седем каруци с конски впрягове (от които шестте закрити, в тях сигурно бяха жените и имуществото), отделно десетина конници за охрана. В една от улиците на Хаджи Яхя махала ги чакаше, впрегнат, друг керван — от четири каруци; също и в него само една беше без чергило отгоре. До предната, откритата каруца, стоеше Мустафа ага и като видя новодошлите, разпери ръце:

— Хайде бе! Захванах да мисля, че сте се разкандърдисали…

— Забавихме се тук, в Сливен — отговори му Юксел бей, като скачаше от предната кола. — Избиколихме чак откъм Новоселската река. Не искахме да правим сеир на сливналии.

— Нали ги знаеш — добави Руфи Сезгин, — щеше да падне дюдюкане и подигравки.

— Напразно сте обикаляли, кардашлар — поклати плоската си и четвъртита глава мюдюринът. — Защото оттук ще минем посред града да заберем и мютесарифа.

— И той ли ще дойде?

— Че как иначе? Нему не му ли е мил животецът? А от Ямбол ще вземем и Рафат бей, мюдюрина. Ще бъдем, както е думата, цяла процесия от хора и каруци. Пък ако застигнем и ония, дето вече отпрашиха…

— И такива ли има? — попита Руфи Сезгин. — Аз мислех, че ние, като най-близко до Хаинето, сме първите.

— Охо! Например Хасан, пощаджията, си вдигна чуковете още преди три дена. Нали си знае, що зулуми е вършил… — Мустафа ага се сепна изведнъж. — Като казах за него, та се сетих за твоя Хасан, Юксел. Где го този левент? Да не се е сгушил в колите при женурята?

Юксел бей заби поглед в земята, ще речеш — проверяваше как е нареден калдъръмът на улицата.

— Не иска да тръгне — каза. — Как ли не му говорихме с братока, как ли не го придумвахме, той — не, та не. „Таш еринде аър-дър“450 и прочие глупости.

— Не му ли обяснихте, че ако дойдат московците, може за своя инат и с главата си да заплати?

— Цяла нощ съм му го набивал в кратуната. Пък той: „Хепси гитмиш клисея, бу да гитсин манастиря“.451 Пък не е голобрад ушак, с два шамара да го вкараш в каруцата.

Юксел бей казваше истината, но доста поспестяваше от подробностите. Всъщност между него и Руфи Сезгин, от едната страна, и Хасан, от другата, бе имало твърде бурни свади, в които едва не се стигна до вдигане на пестници, че и до посягане към силяха. Защото момъкът наистина не веднъж каза, че „камъкът на мястото си тежи“, но към това неизменно добавяше и защо вижда „своя“ камък да тежи именно тук. Не бяха думи за повтаряне: Хасан твърдеше, че според него той има повече българска кръв в жилите си, отколкото турска („поне три четвъртини, освен ако и в миналото някои прадеди не са вземали българки за жени“), тъй че се смята свързан с тези места не само по родно място, но и по кръв. А когато го заплашваха с московците, той неизменно отговаряше: „Само да не посегнат на вярата ми, всичко друго съм готов да изтърпя. — И прибавяше злъчно: — Че и вашите грехове да изплатя съм готов…“ И нямаше как — оставиха го. Оставиха го с цялото съзнание, че този хубавец, истинска гордост за джинса, ще намери смъртта си в Козосмоде и с това ще се сложи край на прочутия Руждибейов род.

За щастие Мустафа ага не задълба в подробностите — собствените кахъри му стигаха. Той се метна на коня:

— Българите имат една приказка: „Всяка коза за свой крак“ — каза. — Поискал е Хасан да остане — останал е. Ние да не губим повече време, че погледнеш — Гурко паша ни хванал за пешовете.

И като махна с ръка, единайсетте коли поеха към Машатлъка.

Предположенията на двамата козосмоденски близнаци се потвърдиха — от двете страни на пътя имаше маса народ, който не пестеше нито остроумията, нито злоезичията си. Но нищо не можеше да се сравни с онова, което завариха при конака. Там край каруците със семейството и имуществото на мютесарифа се бяха събрали толкова хора, турци и българи заедно, които буквално се надпреварваха в присмехите и подигравките. Мустафа ага уж гледаше право пред себе си, но с ъгълчетата на очите си наблюдаваше тълпата. И на едно място видя групичка от четирима, която го порази повече от всичко. Бяха двама българи и двама турци, които целият град уважаваше: Бяно Абаджи, поп Юрдан, Юмер ефенди (изненада се — той беше в униформа на редиф) и Халис бей. Щом тези четиримата се бяха обединили против бегълците, това означаваше, че наистина целият град се е вдигнал срещу тях.

В конака, изглежда, ги очакваха, защото едва приближиха и отвътре се появи приличната на снежна топка фигура на мютесарифа. Рефи ефенди забърза към каруцата си (къде можеше да се намери кон, който да издържи шишкавото му тяло?), но и бързането не му спести една нападка. Защото Халис бей застана на пътя му:

— Не съм те виждал толкова чевръст, мютесариф ефенди — откри престрелката проклетият сархош.

— Виждаш, на път съм, бей — опита се да го заобиколи мютесарифът.

— Не те ли е страх, че този път може би не води към свобода и благополучие, а към Топхане452?

Кръглото лице на мютесарифа придоби пепеляв цвят.

— Предпочитам зандан при своите, отколкото свобода под властта на Гурко паша — каза.

— Е, добре. Пожелавам ти по-дълъг престой в зандана при своите — освободи му пътя Халис бей, без да подозира, че в този момент изричаше не острота, а предсказание.453

— И сигурно ще бъде така — добави злоустият поп Юрдан. — От Божието възмездие не можеш да се спасиш нито в колибата на просека, нито в сарая на султана…

Мехмед Абдул Рефи ефенди не каза нищо повече. Отмести с ръка Халис бей и продължи към каруцата си. Двама слуги му помогнаха да качи в нея тлъстото си туловище.

Като изпратиха дългия керван, четиримата тръгнаха заедно. Нямаха посока и затова без одумване приеха поканата на Мехмед Халис бей да се отбият до дома му. Всеки си даваше сметка, че да гостуваш на Халис бей, туй неизбежно означаваше да му опиташ ракията. Ала всички се смаяха от бързината, с която стъкленицата и чашите се появиха пред тях — все едно, че турчинът ги бе носил в джобовете си.

— Хайде, за добър път на нашите първенци — вдигна чашка стопанинът.

Отпиха. После, докато той наливаше отново, Бяно произнесе замислено:

— Чувах, че моряците имали една поговорка: когато корабът потъвал, първо побягвали плъховете…

— Тогаз нека втората чаша да е за плъховете — подкани ги Халис бей и им показа как не се пие, а се гаврътва гроздовата.

— Не мога да ви опиша колко съм отвратен — тихо и повече с печал, отколкото с погнуса каза Юмер ефенди. — В последната година се нагледах на гадости. От онези, пред които се питаш човекът човек ли е, или е звяр. Първо побитите на кол глави и бесенето на Старата круша. После си намерих работа и навестих Бояджик. Не, не Бояджик, Бояджик го няма вече. Онова, което е останало от Бояджик. Там човешките кости се търкаляха ей така, навред по земята. А сега позорното бягство на тези… Ако това е ислямът, аз искрено се срамя, че съм от „правата вяра“. И ви давам дума, че ще се откажа от нея.

— Чуваш ли се, Юмер ефенди? — вдигна белите си вежди Бяно.

— Чувам се и го потвърждавам. Оцелея ли от вихрушката, която ни разтърсва всички, ще се откажа от исляма и ще премина към християнството. Не знам дали е по-свястна вяра, ала поне прави хората по-свестни.

Мехмед Халис отпи отново, този път без да насилва и другите.

— Много е странно да го казваш в такъв момент, Юмер — рече, след като примлясна от удоволствие. — Ами че ти си вече в униформа. Ще рече — с единия крак вече си се запътил да се биеш за знамето на Пророка…

— Мюрсел, сина, го взеха в редовния низам още през май. Сега събират редифа. И дойде моят ред.

— Но щом си решил да преминаваш към кръста…? — не довърши поп Юрдан.

— Ще премина по убеждение, а не като бягството на плъховете одеве — каза Юмер ефенди. — С исляма ще скъсам завинаги, но преди това ще изпълня дълга си на турчин — не искам да се смята, че съм променил вярата си от страх поради хитра сметчица.

— Тогава да пием за тебе — вдигна чаша Бяно Абаджи.

— Да се върнеш жив и здрав, това е най-важното. Пък за вярата — сетне ще имаме достатъчно време да си говорим.

Така изпратиха този войник на Пророка — със забраненото от същия този Пророк питие…

Неясни, объркани, често противоречиви, понякога несигурни, но до Сливен все таки достигаха новини от войната. Неясни, объркани, противоречиви бяха и чувствата, които те събуждаха в сливналии.

Чу се например, че братушките били ударили на камък при Плевен. „Дали юруш“ на крепостта, но Осман паша се бранел майсторски и хладнокръвно, та те се върнали, оставили маса жертви; приказваше се за до десет хиляди убити, но на тази цифра никой не вярваше. Никой българин. Защото турците — напротив — преувеличаваха жертвите двойно и тройно и не само вярваха на мълвата, ами я поздравяваха с маанета и пиршества. После се разнесе вест, че генерал Гурко преминал Стара планина през Хаинбоаз, където най-малкото очаквали, та заварил турчина по бели гащи. После обърнал войската си на запад и това бе повод за всеобща покруса — ами че ей го къде е Хаинкьой, само да беше свърнал насам и свободата щеше да огрее и Сливен. Но като се разбра, че Гурко отишъл и казал „здрасти“ на Казанлък, Калофер и Карлово, и сетне се върнал, без да им остави закрила, та турците нахлули след него и от своя страна „поздравили“ с огън и сеч всичко, което било повярвало в края на робството, мнозина се закръстиха и поблагодариха на Бога за този избор на генерала. Още по-нататък вестите заприиждаха, както е думата, от портите на Сливен. Ени Заара била на два пъти освобождавана и два пъти повторно заробвана, а жителите й заплатили с кръвта и имуществото си тези смени. За Гюнели махле454 пък се носеше слух, че там били избити хиляди селяни; вярваха, пък не можеха да си обяснят откъде ще да се намери толкоз народ в едно нищо и никакво село. Генерал Гурко стигнал чак до Ески Заара, но Сюлейман паша го пресрещнал с безбройна войска и го прогонил, пък хубавия град превърнал в пепел, примесена със спечена кръв. И някъде там турците за малко да пленят знамето на възкръсналата българска войска, ала пет души, руси и българи, паднали под него, но го опазили и с това спасили и честта си. И сега, пошетал в Тракия и причинил повече злочестини, отколкото добро, генерал Гурко ударил назад и спрял на Свети Никола, над село Шипка. А хората от целия този край, от Карлово и Казанлък на запад, до Ени Заара на изток и Железник на юг — имало, говореше се, до сто хиляди души — побегнали през Балкана и потърсили спасение където им падне между Габрово и Свищов; наричали това преселение „Бегът“ и наистина било такова бягане, каквото не се помнело от края на Дибичовия поход насам. И пак се закръстиха сливналии, че — слава на Всевишния! — злото и този път ги бе отминало, без да ги закачи…455

Като не се предоверяваше на слуховете и мълвите, Иван Силдаров пожела лично да огледа положението в тази част на Тракия. И нали снабдяваше войската, дадоха му за охрана не заптиета, а полуескадрон ездачи — в турската армия това се наричаше яръм сювари бьолюгю — с един бьолюкбашия начело. Турците отначало твърде се изненадаха, че „някакъв си там сливенски базиргянин“ язди по-добре от тях, но постепенно привикнаха и, слава Богу, никому не мина през ум да проучи как пък аджеба търговецът на аба и сукно може да дели мегдан с който и да е черкезин или казак.

Всъщност пътуването на юг мина спокойно и никъде не се наложи охраната да си оправдае присъствието. Но спокойствието беше само външно, по отношение на събитията — в душата на Иван се натрупаха цели камари от спомени за ужаси, неоправдани кръвопролития, погроми и издевателства.

Кошмарът започна още преди той със „свитата“ си да влезе в Ени Заара. На неголяма площ — на око надали имаше и един дюлюм — те се натъкнаха на няколко десетки непогребани трупа. Иван надви потърсването си и нетърпимата воня на разлагащите се човешки тела и мина между тях да ги огледа. През дългия си и пъстър живот на руски солдат той бе виждал не едно бойно поле, осеяно от трупове на войници и коне. Тук обаче всичко беше напълно различно; нямаше и следа от хора, които да са воювали — да са падали убити, докато убиват противниците, — а мястото напомняше човешка салхана: мирни мъже и жени, немощни старци, невинни дечица бяха буквално изклани и нахвърляни едни върху други.

А в Ени Заара… Не, всъщност Ени Заара не съществуваше. Китното допреди седмица градче сега представляваше една огромна руина, от която се открояваха само две запазени махали — от джамиите в тях лесно можеше да се разбере, че това са били турските махали на града. Един колагасъ̀, който представляваше нещо като военен комендант на сринатата и опожарена Ени Заара, след като се запозна с тапиите на Иван, не без хвалба му разказа онова, което се бе случило тук преди няколко дни. Русите влезли в града откъм Хаинкьой, ала не оставили гарнизон, а продължили през Авлиени456 към Ески Заара. Тогава турският аскер, който се бил оттеглил, отново напреднал към града. Мнозина българи не го дочакали, защото знаели, че ги чака мъст, а побегнали към Инджекьой („Знаете ли, ефенди, от това село бил онзи проклетник Стоил!“) и към Кортен. Не им провървяло — продължи да се хвали забитинът, — аскерът ги застигнал и никой не се спасил. Да, да, точно тези изклани бегълци ще да е видял Силдароглу челеби на влизане в града.

Впрочем другите, които предпочели да си останат по къщите, не извадили по-голям късмет. Нали се била разпалила кръвта на войниците на Пророка, втурнали се в града, та сеч и огън, сеч и огън, сеч и огън — кому колкото душа пожелае.

Не потръгнало повече и на онези, които все пак оцелели. Те проводили пратеничество лично при Реуф паша („Нали знаете, челеби, който командува дясното крило на безчислената армия на затиали Сюлейман паша“) и поискали да се преселят някъде на юг, но далеч от войната. Пашата се смилил над тях и позволил да хванат трена за сигурния Одрин.

— Сигурен, ама не бил чак толкоз сигурен — изкиска се на това място забитинът. — Искаш ли да видиш тази депеша, ефенди?

— Кажи ми, що се говори в нея.

— Уж рахатясали в Едирне, ала било от ден до пладне. Един техен земляк, някой си хаджи Ферад, ги издал на местната власт как са посрещали с хляб и сол и хоругви московците, та сто и единайсет енизаарци получили вместо вратовръзки въже на шията.457 И все пак туй е нищо работа — добави с разочарование младият колагасъ̀. — Тук и в Едирне надали са паднали и двеста и петдесет неверници. Виж в Ески Заара…

— Какво се чува за там? — с непроницаемо лице се осведоми Иван.

— Ески Заара е срината до основи и осем хиляди и петстотин предадени на наказание.

— Смърт?

— Че какво друго? — ухили се от ухо до ухо забитинът. — Няма да ги хрантутят по занданите, я! Сеч и толкова! — И добави със завист: — Това се казва да ти стори аллах хаира да извършиш жертвоприношение в негово име. — Той направи едно характерно движение с пръстите си, сякаш слагаше нещо в джоба. — Пък каквото ти падне покрай това — е, берекет версин!…

Колкото да оправдае пътуването си, Иван се осведоми за производителите на аба. Каква ти аба, дявол да го вземе — онова, което не е било погълнато от огъня, отдавна е станало ягма на аскера…

Като научи съдбата на Ени и Ески Заара, Иван пожела да провери какво имаше зад слуховете за Гюнели махле и вдигна охраната си на юг. За съжаление или — кой може да го определи? — за по-добро той пристигна с един ден закъснение. Едно денонощие преди това тук бил лично Реуф паша, придружен от трима консули — ингилизин, французин и австриец. (Тъй и не се разбра какви са били тези консули и в кой град се намирали седалищата им.) И притиснат от тях, пашата заповядал на аскера да събере, преброи и погребе избитите; аскера, а не селяните — оцелелите селяни от Гюнели махле и околните села се били изпокрили в миша дупка. Благодарение на това Иван си спести гледката на купищата трупове, видя само разплисканата и вече спечена кръв и килима от куршуми, който застилаше църквата.

Още обикаляше наоколо, когато ездачите от охраната му докараха пред него две жени и един старец — може би единствените преживели клането в Гюнели махле; поуспокоени от идването на консулите, те сега отново се подплашили при вида на турската конница и побягнали към близката кория, ала били забелязани и застигнати. Нещастниците не се помнеха от страх! На Иван беше нужно повече от час, за да ги увери, че е българин и че поема обет пред Христа да не допусне да им се стори каквото и да било зло. Когато най-сетне се поуспокоиха (впрочем и понахраниха — окаяниците три дни не бяха слагали хапка хляб в уста), той внимателно ги поразпита. И пред вътрешния му поглед се разкри една от най-грозните вандалщини, за които той бе чувал през живота си. Ето накратко, що му разказаха тримата:

Като се разчуло за съдбата на Ени Заара, българите от шест околни села — той си записа Беш тепе, Чифлик, Дедекьой, Юрдчии, Ердованлии и Радне махле458, както и по няколко семейства от Богдан махле и Куфалчево459 се събрали в Гюнели махле, за да търсят спасение. Намерил се обаче и тук мюзевирин, някой си Кумбас от Радне махле, който проводил човек в Ени Заара с лъжовната вест, че българите се събират за въстание. И Реуф паша пратил един табор низам, пък по своя воля тръгнал и мравунеци башибозук и черкези. Селяните, колко им бил акълът, като видели, че иде редовна войска, понечили да прибягат при нея, за да получат закрила от черкезите и башибозука. Но излязло обратното: низамът пръв открил огън против „комитите“. Настанала паника, каквато не е за описване — някои селяни се укрили по къщите, мнозина се щурали като луди без цел и посока, а най-много се струпали в черквата, като разчитали на нейните каменни стени. Тогава турската паплач нахлула в селото и започнал кървав въртоп, какъвто нито е чуван, нито е виждан. Войска и башибозук клали где когото срещнат. Впуснали се и по къщите, та рязали на воля глави, изкормяли деца, разпаряли булки… Като не останал читав човек от селото, те заобиколили църковния двор и с едно дружно „Аллах ил-аллах!“ избили всички до крак. Черкезите пък се заели със самата църква. Не могли да разбият вратата, но затуй пък изпочупили прозорците и от там стреляли, стреляли, стреляли… И както били струпани вътре людете, сигур всеки куршум е вземал наведнъж по две и повече жертви.

Тогаз черкезите наумили да ограбят селяните и им обещали да пощадят живота им, ако дадат откуп — обковките на иконите, парите си, кандилата, нанизите, гривните, пафтите. Повярвали нещастниците и изхвърлили где що имат. А ония обикаляли и ревяли: „Хей, пара̀, пара̀…“ Но пари и злато повече нямало. Тогава турци и черкези разбили с барут вратата и вътре, в Божия храм, че и в светия олтар, изклали всички, които били потърсили спасение тук.

— Колко са убитите? — попита с пресъхнала уста Иван.

— Точно хиляда и тринадесет души, господине — отговори старецът. — Туй го чухме от устата на господа консулите.

— Но селото не е от големите…

— Затуй пък бежанците при нас бяха повече. Деветдесет и двамина са погиналите гюнелимахленци, всички останали до хиляда и тринадесет — от другите села.460

… Изпратиха децата да легнат, но Иван все още не посягаше нито към хляба, нито към дървената лъжица. Разбираха го — носеше в себе си такъв спомен, от който залъкът спира в гърлото.

— Не сме деца, говори — подкани го баща му. — Таша е юнак, може да слуша и тя.

— Ние сме били лековерници — въздъхна Иван. — Представяли сме си, че може да има Възкресение без Голгота. А Голгота има. И е чудно, че нейният път е минал досами нас, без да ни закачи.

— Колко са пострадалите?

— Кой може да ти каже? — сви едрите си рамене мъжът. — Пет хиляди, десет хиляди, петнайсет хиляди… Колкото и да ми рекат, все ще ми се види малко.461

За известно време над скромната им софра легна тишина.

— Помилуй, Господи! — рече с упование Бяно Абаджи и се прекръсти.

— „Бог дава, ама в кошара не вкарва“ — поклати глава Иван. — Трябва християните сами да помислят за спасението си, пък каквото той помогне…

— Що можем да направим ние, Иване? — попита на свой ред Таша.

— Хората трябва да знаят, да знаят истината. От там нататък нека вярваме, че десет хиляди глави ще мислят по-добре от нашите три. Ала как да се разгласи, когато тук гъмжи от войска и башибозук?

— Имам нещо на ум — замислено каза Бяно Абаджи. — Ще кажа на дядо Серафим, той пък да предаде на поповете. Нека хитро да разкажат на населението в проповедите си от амвона. Българинът е патил, той ще разбере…

Отново се умълчаха — този път много по-дълго.

Войната още не бе докоснала Сливен с костеливите си пръсти, но нейният мраз вече бе проникнал в дома на Силдаровците.

Доктор Планински прегледа раната и на дребното му лице се отпечата задоволство.

— В нещастието си извадил наведнъж два пъти щастие — рече. — Първият път, че куршумът нито е засегнал важен вътрешен орган или раздробил кост, а само е заседнал в месото. И втори път, че за тебе се е погрижил хекимин, който си разбира от занаята, евалла му правя.

— Беше ингилизки военен доктор — обясни Юмер ефенди. — Доктор Робсън ефенди, тъй му викаха всички. Двайсет и пет години където имала Англия война, той все там — тъй се смееше самият Робсън ефенди. И още: вече не му се услаждал хлябът, ако през деня не закърпел поне двама-трима души.

— Тебе наистина те е закърпил отлично.

— И казваше, че само един белег щял да ми остане. За спомен. Иначе нито куцане, нито нищо.

— Наистина така ще бъде, Юмер ефенди — потвърди д-р Планински.

— Но тогаз защо нареди да ме върнат в къщи с военна талига?

— Защото, ако се движиш, раната ще се отвори и може да се подлюти. Също и сега ще ти забраня да ходиш известно време, а когато проходиш — първо с патерици, да не стъпваш на ранения си крак. Ясно ли е? Да? Е, щом ти е ясно, тогаз извикай на твоите да донесат ракията.

Юмер ефенди се провикна и в собата влезе млада жена с яшмак на лицето.

— Това не е ли моята помощничка Емине? — попита лекарят.

— Набито око имаш, доктор ефенди. Какъв да е плат не е преграда за него. Емине, къзъм, дай ракия и две чашки.

— Какви ти чашки! — изхока го доктор Планински. — Да не мислиш, че ракията искам за черпня? С нея ще промия раната, а сетне ще й сложа едно лекарство и ще я превържа. Виж го ти, ракия и чашки!…

Нареди да му донесат ракия, тефтик, ленено платно за превързване и разни други неща и момичето изчезна някъде в къщата да приготви всичко.

— Научи ли за Мюрсел? — попита турчинът, докато я чакаха.

— За сина ти ли? Какво да съм научил за него?

— Убиха го — мрачно произнесе бащата. — Както е думата, пред очите ми го убиха. Ако те интересува, от български куршум падна…

— Башънъз саг олсун!462 — Другият кимна. — Някак си го рече твърде делнично, Юмер ефенди — предпазливо подхвърли лекарят. — Нямаше тръшкане, нямаше вайкане, нямаше проклятия…

— Късметите ми са били два, сега и обясненията са две. Казвал съм го и го повтарям — ще сменя вярата си, доктор ефенди. Ала аз съм възпитан според исляма. А да си възпитан според исляма, туй преди всичко значи, да вярваш в съдбата. „Кадер не исе…“463 И другото е, доктор ефенди, че честна война беше, гърди срещу гърди и куршум срещу куршум. На честната война никой не може да се сърди. И не всеки оцелява в нея. Ала то е мъжко загиване, не като да те намушка янкеседжия, за да те обере.

Влезе Емине и прекъсна разговора им. Остави всичко до разголеното бедро на баща си и понечи да си тръгне, но се извърна до вратата.

— Може ли да попитам нещо, Планински ефенди?

— Заповядай, Емине.

Девойката се поколеба една дълга секунда.

— Какво стана със Стефан, доктор ефенди? Виждаш ли го?

— Стефан Боянов ли? Добре е, Емине. Раната му зарасна чудесно, така чудесно, че той вече престана да идва на прегледи при мене. И свикна с дървения крак. Сега припка по-добре и от здравите. И се е хванал във фабриката на Саръиванов. При баща си. Тъй чувах за него.

— Ако го видиш пак, поздрави го от мене, доктор ефенди — каза момичето и, без да дочака отговор, побърза навън.

Баща й замислено загледа захлопнатата врата.

— Младостта си е младост — произнесе мъдро. — И животът — война, не война — си върви напред… — Споменаването на войната го върна към предишния разговор. — Да ти разкажа ли за гибелта на Мюрсел?

— Стига да не ти е неприятно, Юмер ефенди — кимна лекарят, докато в същото време почистваше раната на бедрото.

— Това стана на Шипка. Още в първия ден…

— Казваш „в първия ден“, сякаш са били цели седмици…?

— Не, само три дни. Но ако някога пъкълът е слизал на земята, то е било именно в тези три дни, доктор ефенди. Деветнайсет юруша за три дни — това не е чувано никога. И това го казвам аз, дето съм воювал на Севастопол. Деветнайсет юруша — само който не е бивал на война, няма да го разбере.

— И какво стана?

— Нищо и половина. Деветнайсет юруша и деветнайсет бягства назад.

— Питах за друго. За нещастието с Мюрсел.

— То беше още в първия ден, на третия или четвъртия юруш, не помня добре. Таборите ни се случиха един до друг. Дори се видяхме с Мюрсел, взаимно си пожелахме късмет и победа. И борозаните заедно ни вдигнаха нагоре, табор от табор — на хвърлей място. И се случихме срещу българите, дето им викат опълченци. Да си кажа правичката, зарадвахме се. Мислехме си така: не са те обучени и опитни московски солдати, тях по-лесно ще сметем. Ама се излъгахме. Такъв пердах ни хвърлиха българите, че… Нашият бинбанши излезе човек, изтегли ни, преди да ни изтрепят до крак. Но другият, Мюрселовият… Луд ли беше, слава ли гонеше, тъй и не се разбра. Обаче се видя: те мрат като мухи, пък той все сочи със сабята нагоре: напред, та напред. И от целия му табор я оцеляха двайсетина души, я не. Но наш Мюрсел тъй и не беше между тях…

— Съжалявам, Юмер бей. — Доктор Планински вече мажеше раната с нещо толкова зловонно, че чак да ти се доповръща. — Наистина съжалявам.

— Не съжалявай. Умря като войник. Има ли по-голяма чест за мъжа от тази? Или е за предпочитане да го пипне една охтика и да си изтлее на одъра като свещ?

— А твоята рана, бей?

— Тя дойде на дванадесетия юруш. Изтеглиха ме добри хора, които в бягането мислеха не само за себе си. И за късмет веднага попаднах в ръцете на доктор Робсън ефенди. — Турчинът помълча малко. — Но останах долу, до селото Шипка. И видях всичко и на този, и на другия ден. Чак до края. Трябва да се гордееш, че си българин, доктор ефенди. Бяхме десет или дори петнайсет срещу един. И силях, джепане — колкото искаш, пък те само едно огнено слънце над главата и нищо друго. И знаеш ли как отблъснаха последните ни юруши? С камъни. А като свършиха камъните — и с труповете на убитите си другари. Аллах ми е свидетел, второ таквоз нещо не е бивало. И си е за гордост…

Лекарят овърза платното и разцепи края му, за да направи възела.

— И все пак се чудя… — започна, но другият го прекъсна:

— Всички им се чудехме. Това не бяха хора, а живи дяволи.

— Исках да кажа друго, Юмер ефенди. Чудя се на онзи, който е виждал таборите да мрат като мухи пред очите му, а той пак да заповядва юруш след юруш. В това има нещо нечовешко, Юмер ефенди…

— Днес потръгна все на чифтосана приказка. Също и сега ще ти отговоря с две неща. Едното е — нека бъдем справедливи, — че той като пълководец си разбираше работата. Слаба отбрана на прохода, пък като пробие — ето ти го с четиридесет или петдесет хиляди души наред с Осман паша от ляво и Мехмед Али паша от дясно и московецът ще се намери в Дунава. Трябва да признаеш, не беше лош план. И Дари Хура464 го оцени. И макар Сюлейман паша да не успя на Шипка, въздигнаха го в сердарекрем.

— Това е едното. А другото, ефенди?

— Имахме ревир на открито. Знаеш ли какво е ревир?

— Знам. Ние му казваме лазарет.

— Случих се да лежа до човек, който е бил под заповедите на Сюлейман още в Черна гора. И говореше страхотии за него. Човешки живот, къща, имот, Божи храм — всичко туй било нищо за Сюлейман. — Турчинът бавно свали крачола на шалварите си, явно мислеше за друго. — Имало някога друг един пълководец. Говорело се за него, че където стъпвал, трева повече там не никнела.

— Зная го. Атила е било името му.

— Тогаз Сюлейман е втори Атила. Звярът, дето е звяр, и в него се случва милост. Сюлейман обаче думата милост не знае. За своите, пък за другите дваж повече. — Юмер отново помълча. — По настояване на доктор Робсън ефенди ме уволниха и ме върнаха в Сливен. Но както чувах, пътищата ни със Сюлейман пак ще се кръстосат.

Българинът го стрелна с катраненочерните си очи.

— Какво искаш да кажеш, Юмер ефенди?

— Знаеш, че войската всичко научава, даже преди забитите. Последното, което чух, преди да поема насам, беше, че Сюлейман с пълчищата си също ще направи чест на нашия Сливен. А направи ли чест, то ще бъде пак онуй: тежко̀ на нас, мохамеданите, но дваж по-тежко̀ вам, на християните.

Лекарят полека събираше инструментите си и сякаш между другото попита:

— И като човек живял и патил, какъв съвет ще дадеш, ефенди?

— Какъв ли? Народът да се изпокрие като прилепи по зрак. А едно представителство от турци и българи, ама от най-видни люде, да се яви при пашата и с най-сладки и убедителни думи да му засвидетелствува верноподаничеството на сливналии.

— Българин няма да откаже — замислено продума Планински. — Ала турци… Няма го Хайдар бей, пък знаеш, какви са другите големци.

— Като няма големци, ще вземете, хм, подголемци…

— Ти например ще участвуваш ли, Юмер ефенди?

— Стига да ме поканите, ще бъде чест за мене. И ще се явя в униформата, с патерици и с военния нишан на гърдите, що го получих на Шипка.

— Благодаря ти, Юмер ефенди. Ти може и да не си даваш сметка, колко велика душа носиш в гърдите си, но знай — сливналии това го знаят и винаги ще те помнят с благодарност. — Лекарят се поклони дълбоко, после бавно се отправи към вратата. — Пък за раната ще се виждаме често, ефенди. На първо време ще наминавам всеки ден, а за по-нататък… — Той се засмя пресилено: — Нали знаеш, човек най-обича докторите, когато няма нужда да се среща с тях…

Вестта, донесена от Юмер ефенди, скоро се потвърди по косвен начин — в Сливен пристигна с хората си Хюсеин паша, който носеше гръмката титла „началник на продоволствената част“. И се започна едно изземване на храни, дрехи, платове, добитък и прочие, каквото градът отдавна не помнеше. Нали самото естество на работата му беше такова, той правеше най-много хошбеш с Иван Силдароглу. Пък Иван, зер беше хем войник, хем търговец, съумя лесно-лесно да влезе под кожата на пашата; стигна се дори до там, че Хюсеин паша разказвал: ичкията вечер не му се услаждала, ако не била съпроводена от лаф-мухабет с Иван Силдароглу… И на тези почерпки и лаф-мухабети Иван скоро откри двете основни слабости на „началника на продоволствената част“ — склонността му към забраненото от Пророка питие и към тлъстите дарове, за да не употребим най-простата дума: рушвет.465

Той подшушна, където трябва, за да бъде удовлетворено поне в прилична степен сребролюбието на пашата, а лично се възползува от другата му наклонност. Като го поеше с най-отбрана гроздова от Есирлий, той успя да достигне до най-важното, може би решителното за цялата война сведение: Сюлейман бил намислил да поддържа демонстрации при Шипка, ала иначе бил съставил план да доведе безбройната си войска в Сливен и от тук, тайно от русите, с ненадеен удар да преодолее Балкана през Елена.

— Каквато и цена да платим, това трябва да бъде известено на руското командуване — каза мрачно Иван, когато разговаряше за това с баща си. — Дори половината българско население да легне под ножа, не бива да допуснем братята освободители да бъдат изненадани… Разбираш ли, то ще бъде погром, не само какъв да е неуспех.

За негова изненада Бяно Абаджи отговори спокойно:

— Напиши, каквото трябва и както трябва и дай писъмцето на мене. Обещавам ти братушките да получат вестта още преди Сюлейман да е стъпил в града ни.

— Шегуваш ли се, тате?

Бащата го изгледа хитро:

— Има хора, които служат на братушките, без да са снабдители на турската войска…

— Не се сърди, но ще те помоля за по-точни сведения. Ще прозвучи надуто, но в случая въпросът е наистина на живот и смърт.

Бяно Абаджи му разказа за срещата си с Панайот Хитов и за уговорката за „пощенската кутия“, дори спомена и името на полковник Артамонов. И колкото повече разказваше, толкова лицето на Иван се връщаше към предишния си ясен изглед, дори забравената гънка се появи — Бог знае след колко време — на бузата му.

— Заби ме в земята — каза със смях. — След час ще имаш писмото. И не се бой, ако те хванат с него в пояса. Сега, ако помниш, има такива начини за писане, за които сливенските заптии хабер нямат. Ще прилича на сметка за валени губери и халища, пък…

— Добре. Аз пък наистина ще приготвя товар стока, за да не бие на очи, когато потегля нагоре.

След тези думи двамата се затвориха в стаите си.

В средата на септември в Сливен настъпи незапомнено оживление. Войската — а тук имаше вече значителна войска — се разтича да разкраси града така, сякаш предстоеше лично Абдул Хамид хан Втори да го удостои с посещението си; показателно беше, че измиха не само конака и другите държавни учреждения, ами и целия Машатлък, и то не само с вода, ами и със сапунка. Да се мие мегдан със сапун — това наистина дори не бе чувано в Сливен!…

След ден-два се разбра причината за необикновената шетня — в града пристигна сердарекрем Сюлейман паша. За Бога, да не помислите, че е дошъл ей така, с един-двама придружници? Нищо подобно — Сюлейман водеше със себе си Садък бей, за когото се чу, че трябвало да заеме поста на председател на военния съвет в Сливен, а също и пет-шест от най-отбраните табори на войската му в съвсем новички униформи: свита, каквато вероятно и Абдул Хамид не би повел със себе си.

Сюлейман паша се затвори в конака и не прояви дори най-обикновено човешко любопитство да мине на длъж и на шир из града, колкото да се запознае с него; по-бъбриви служители разправяха, че се бил затворил в одаята на побегналия мютесариф Рефи ефенди и ден, и нощ прекарвал над някакви карти „колкото средно голям килим“, драскал и триел по тях, все върху тях хапвал набързо и храната, която му поднасяли.

Междувременно градът се напълни и с нови табори, не тъй представителни като онези от „свитата“, а други опънаха чадъри в околността — главно към Джан-Куртаран и от другата страна, към Краставо поле. Безчинствата в Сливен не бяха спирали още от миналогодишната буна, но сега, при струпването на толкова войска, станаха част от ежедневието. Да се напият и скарат аскери, а да си изкарат гнева на кръчмаря, да бастисат дюкян и да го оберат до шушка, да се разположат в невинен дом и да заповядат да им се точат баници и да им се пекат пилета — всичко това стана толкова обикновено, че сливналии постепенно престанаха да го говорят. Потресе ги само съдбата на младата стопанка на гайтанджията Марин Земрята. Тя имала неблагоразумието да сметне, че по пладне не може нищо да й се случи, та прескочила да купи едно-друго от бакалницата. Не стигнала далече — един аскер от онези, скулестите и с тесните очи, я нападнал на най-откритото място в града — между Аба пазар и „шадърфана“ — и там я повалил на земята и я изнасилил; това, навярно, се харесало на аркадашите му, защото и други се изредили след него. Не всички мераклии обаче могли да си свършат работата — младата жена не издържала и издъхнала още тогаз, посред мегдана, а на другия ден Марин Земрята и само неколцина най-близки я изпратиха тихомълком до гробищата…

След няколко поредни молби на петия ден след пристигането си Сюлейман паша най-сетне благоволи да приеме една „депутация“ на сливенското население, която — тъй звучеше обосновката — искала да му изрази верноподаническите чувства на сливналии към падишаха и уважението си към него лично, сердарекрем Сюлейман паша. Представителите на града бяха петима и ако можеше да се приеме, че расото, калимавката и владишкото було на дядо Серафим също можеше да се нарече своего рода униформа, то само един от петте беше цивилен — Добри Чинтулов. Иначе Мехмед Халис бей (той се бе съгласил да участвува в „депутацията“ още при първата дума на поканата) и Панайот Минков бяха в униформите си на членове на меджлиса и на капуджи-башии, а Юмер ефенди изпълни заканата си и дойде с редифската и с нишана на гърдите, който бе получил след раняването при Шипка. Както се вижда, при пашата се явиха трима българи и двама турци; искаше им се поне да бъдат трима на трима, но трети турчин тъй и не се намери.

Сюлейман паша ги прие учтиво, но и с добре премерена доза пренебрежение; беше опитен и хитър, та успя да прикрие, че наличието на толкова много униформи му направи впечатление. Настани ги по миндерлиците и поръча неизбежните кафета.

СЮЛЕЙМАН ПАША (към Юмер): — От къде този нишан, ефенди?

ЮМЕР ЕФЕНДИ: — От Шипка, затиалилериниз.

СЮЛЕЙМАН: — И патериците ли са от там?

ЮМЕР: — И те. Но ще дойде време да ги махна и да ги забравя. Ала имам друга рана, затиалилериниз, която завинаги ще остане да кърви.

СЮЛЕЙМАН: — Ще кърви? Толкова ли са безсилни докторите?

ЮМЕР: — Тя е в душата, паша ефенди. Загина синът ми Мюрсел. Единственият. Аллах ми даде три дъщери и само един син, комуто се полагаше да продължи рода ни. Падна при третия юруш, затиалилериниз.

СЮЛЕЙМАН (без външен признак пълният с болка разказ на бащата да му е направил впечатление): — Трябва да се гордееш, ефенди, че си дал толкова за падишаха и за свещеното знаме на Пророка. Но вие, ефендилер, не сте дошли да си говорим за Шипка, нали?

ХАЛИС БЕЙ: — Позна, паша ефенди. Ние, пратеници на съгражданите си, дойдохме да ти засвидетелствуваме онова, което вече многократно са ти повтаряли с молбата ни: че сме верни поданици на падишаха, да му даде аллах да живее сто години, и изпитваме дълбока почит към тебе лично. Молим те ден и нощ да помниш това, затиалилериниз.

СЮЛЕЙМАН (с лека ирония): — Също и българите ли?

ДОБРИ ЧИНТУЛОВ: — Също и българите. Ние тачим законите и според силите си подпомагаме тебе и твоята славна войска, паша ефенди.

СЮЛЕЙМАН (още по-иронично): — Това българите очевидно сте доста странно племе…

ЧИНТУЛОВ (подсказва): — Чинтулов.

СЮЛЕЙМАН: — … Чинтулов ефенди. Като те слушам сега, в главата ми се мержелее представа за ангелчета с крилца на раменете. Пък аз съм свидетел как българи се биха за знамето си при Ески Заара, после воювах с тях и на Орлово гнездо… Не бяха с крилца, уверявам те.

ЧИНТУЛОВ: — Науката ни учи, че от частното не бива да се съди за общото…

СЮЛЕЙМАН (повишава глас): — Частното, частното!… В опълчението — българи, снабдяване на русите с провизии — от българи, проводници в Балкана — българи, разузнавачи и шпиони — българи… Това все от частното ли е, Чинтулов ефенди?

МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ: — Ще си позволя да кажа, че нашата вяра проповядва смирение и подчинение, затиалилериниз. Не искам да изкарам, че няма хора, които не се съобразяват с повеленията на вярата. Не се засягай, паша ефенди, но сигур има такива и между мохамеданите. Но може ли по изключението да се съди за общото?

СЮЛЕЙМАН (със смес от ирония и злост): — На твое място не бих се обадил, деспот ефенди. Видях с очите си как един ваш „божи служител“ с кръст в едната ръка и револвер в другата води българи и руси в битката. И доколкото чух, бил именно от Сливен…466

МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ (с леко объркване): — Аз съм от четири години тук и мога да дам дума, че нито един свещеник от епархията ми не е напуснал поста си през това време, за да се присъедини към враговете на падишаха.

СЮЛЕЙМАН (заядливо): — Аз пък мога да дам дума, че този, който според думите ти също проповядва смирение и подчинение, е именно сливналия.

ХАЛИС: — Във всяко стадо се случва черна овца, паша ефенди. На̀, напоследък се случиха известни безобразия в Сливен, извършени все от аскери. Дава ли това право някой да каже, че цялата войска на падишаха се състои само от безобразници?

СЮЛЕЙМАН: — Какви безобразия? За пръв път чувам за това.

ПАНАЙОТ МИНКОВ: — Хората около тебе ги е досрамяло да ти ги кажат, затиалилериниз. Наистина има някои позорни деяния…

СЮЛЕЙМАН: — И тебе ли ще те досрамее да ми ги кажеш?

П. МИНКОВ: — Не, защото приемам думите ти като заповед. (Той разказа най-грубите издевателства, извършени от войската през последните дни, като особено наблегна на изнасилването на младата Маринковица посред бял ден на мегдана. Докато разказваше, Сюлейман си вземаше някакви бележки.) И моля да ми вярваш, затиалилериниз. Двуличието е чуждо на моята природа и затова сам падишахът ме удостои с тази сабя на капуджи-баши.

ХАЛИС: — Ще добавя, че безчинствата правят лошо впечатление и на турското население в града, паша ефенди. Вече не казват Али или Осман са направили това и това, а низамът на сердарекрем Сюлейман паша. Така петнят и твоето име…

СЮЛЕЙМАН (изправя се — знак, че срещата трябва да приключи): — Разбрах тежненията ви, ефендилер. Не ми се говорят големи думи, но ще ви уверя, че досегашните злодеи ще бъдат издирени и наказани, и то тъй, че да послужат за пример на останалите и за възмездие на, хм, мирните сливналии. (И докато приемаше теманетата им, прибави:) В края на краищата аз съм европеец, ефендилер…

„Депутацията“ се оттегли заднешком. На вратата едва не се сблъскаха с един слуга, който носеше шест кафета — това бяха същите кафета, които пашата бе поръчал още при идването на сливналиите. По-късно се чу, че такава била предварителната му заповед: да забавят кафетата, зер не му се губело време в празни лакърдии с „някакви си там простаци“.

Като остана сам, Сюлейман тегли няколко тегела по диагонала на одаята, после взе листчето с бележките си, прочете го, пък полека го смачка в шепата си и го хвърли в кошчето под масата. Плесна с ръце и заповяда на влезлия строен и изпънат като струна мюлезимин да прати при него Садък бей. Не мина много време и председателят на висшия военен съвет застана пред масата му.

— Колко души имаш в хапуса, бей? — попита без предисловие пашата.

— Осем, затиалилериниз.

— Турци или българи?

— Българи, разумява се. Но ги държа, тъй да се рече, само за дамазлък.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Селяци са, затиалилериниз. Тръгнали да продават едно-друго на пазара в града, а войската ги изловила — шпиони, та шпиони.

— Съдени ли са вече?

— Дори истиндак не е минал…

— Много добре, Садък бей. Обеси ги.

— Извинявай, паша ефенди. Не чух добре.

— Обеси ги, казах.

Късичка усмивка се хлъзна по жълтите от тютюна устни на бея.

— Ще бъде сторено веднага, затиалилериниз — каза той и се оттегли с темане.

Сянката на Голгота вече лягаше и върху града под Сините камъни…