Никс се опитваше да разбере звездите с пръсти.

Почти сляпа, тя трябваше да се приведе над ниската маса, за да достигне до сърцето на планетария, топлото бронзово слънце в центъра на сложния астрономически механизъм. Знаеше, че сферата с големина на чайник е била напълнена с горещи въглени преди сутрешния урок, за да имитира животворната топлина на Небесния отец, който е разположил своя дом там. Протегна длан към тази топлина, а после внимателно отброи навън бавно въртящите се пръстени, които бележеха пътищата на вътрешните планети около Отеца. Пръстът ѝ се спря на третия. Тя го задържа за момент там и усети вибрациите на зъбните колела, които въртяха този пръстен, чу цъкането, когато учителката им завъртя колелото в другия край на планетария, за да докара техния свят до чакащата ръка на Никс.

— Внимавай, дете — предупредиха я.

Устройството беше на четири века, един от най-ценните артефакти на училището. Говореше се, че било откраднато от азантийския двор от игуменката основателка и донесено в Манастира на Брайк. Други твърдяха, че не било откраднато, а изработено от самата игуменка с умения, отдавна изгубени за хората, които живееха и преподаваха тук днес.

Но и в двата случая…

— Гледай да не го счупиш, Смотанячко — изтърси Бърд. Забележката му предизвика кискане от другите ученици, които седяха в кръг в сводестата зала на астроника.

Учителката — сестра Рийд, млада послушница в манастира — им изръмжа да мълчат.

Бузите на Никс пламнаха. Съучениците ѝ можеха лесно да наблюдават сложния танц на сферите около бронзовото слънце, но не и тя. За нея светът бе постоянно забулен в мъгла, в която движенията се различаваха само по мърдането на сенките, а предметите — по редиците трепкащи очертания под най-ярката слънчева светлина. Даже цветовете бяха приглушени и воднисти за увредените ѝ очи. И най-лошото — когато се намираше на закрито както сега, зрението ѝ бе удавено в мрак.

Трябваше да докосва, за да разбере.

Вдиша дълбоко и овладя треперенето на пръстите си, преди малката сфера, изобразяваща техния свят, да стигне до ръката ѝ. Бронзовият пръстен, към който бе прикрепена, продължи да се върти, задвижван от зъбните колела. За да задържи пръстите си върху голямата колкото юмрук сфера на света, трябваше да припка около масата. Бронзовото слънце вече бе нагряло леко едната страна на сферата, докато обратната бе студен метал, завинаги извърнат от Отеца.

— Сега можеш ли да разбереш по-добре как Майката винаги държи едната си страна обърната към Небесния отец? — попита сестра Рийд. — Страна, която пламти вечно под суровото му, но любящо внимание.

Никс кимна, все още обикаляйки около масата, за да следва пътя на сферата около слънцето.

Сестра Рийд се обърна едновременно към нея и към другите ученици.

— А в същото време другата страна на нашия свят е навеки лишена от пламтящия поглед на Отеца и остава скована във вечен мрак, в който се говори, че самият въздух е вледенен.

Никс не си направи труда да потвърди очевидното, вниманието ѝ бе насочено към Земята, която завършваше обиколката си около слънцето.

— Ето защо ние живеем в Короната — продължи сестрата, — ивицата от света, която се намира между изпепелените земи от едната страна на Земята и вечно замръзналите от другата.

Никс плъзна пръст по сферата, от север на юг и обратно. Земната корона бе единствената зона с благоприятен климат, където хората, растенията и животните можеха да виреят. Не че не се носеха приказки за онова, което се намираше извън Короната — ужасни приказки, много от тях богохулни, се шепнеха за тези страшни земи, замръзнали от едната страна и обгорени от другата.

Сестра Рийд спря да върти колелото, с което прекъсна танца на планетите.

— Сега, когато и Никс имаше възможност да изучи планетария, може ли някой да ми каже защо Земната майка вечно се взира в Небесния отец, без никога да извръща лице?

Никс остана на мястото си, все още с пръсти върху полузатоплената сфера.

На въпроса на учителката отговори Кинджал — изрецитира текста, който им бяха дали да научат миналата седмица.

— Тя и нашият свят са завинаги уловени във втвърдения кехлибар на пустотата, неспособни никога да се извърнат.

— Много добре — каза топло сестра Рийд.

Никс почти можеше да усети излъчващото се от Кинджал задоволство. Кинджал бе близначка на Бърд, а баща им беше кметът на Фискур, най-големия град на северния бряг на Мир. Макар че градът се намираше на цял ден път с лодка, двамата се изживяваха като господари сред учениците, раздаваха подаръци на онези, които им се умилкват, и се присмиваха на всички останали, като често прибягваха до физическа саморазправа, за да подсилят унижението.

Може би тъкмо по тази причина Никс се обади, за да опровергае Кинджал.

— Но Земята не е уловена в кехлибар — промърмори тя към планетария, все още с пръсти върху полузатоплената сфера. Не обичаше да привлича вниманието към себе си и копнееше да се върне на незабележимото си място в дъното на класната стая, но не желаеше да отрича онова, което бяха открили пръстите ѝ. — Тя продължава да се върти в пустотата.

Бърд се притече на помощ на близначката си, като изпръхтя:

— Дори и с вързани очи всяка глупачка може да забележи, че Майката винаги е обърната към Отеца. Земята никога не се извръща.

— Това наистина е нещо постоянно и неизменно — съгласи се сестра Рийд. — Отецът пламти вечно в нашите небеса, а Майката винаги се взира с обич и признателност в Неговото величие.

— Но Земята се върти — настоя Никс и от смущение мънкането ѝ се усили.

Макар и вече почти сляпа, тя затвори очи и разгледа планетария отвисоко в съзнанието си. Представи си пътя на сферата, въртяща се около бронзовото слънце. Помнеше и най-лекото цъкане под пръстите си, докато следваше пътя ѝ. Беше я усетила как се завърта в ръката ѝ, докато правеше пълна обиколка около слънцето.

Тя се опита да обясни.

— Трябва да се върти. За да остава Майката винаги с лице към Отеца, Земята прави едно пълно завъртане за смяната на всичките си сезони. Едно бавно завъртане всяка година. Това е единственият начин едната ѝ страна да пламти постоянно под взора на слънцето.

Кинджал ѝ се присмя.

— Нищо чудно, че майка ѝ я е захвърлила. Прекалено е тъпа, за да разбере и най-простите истини.

— Но тя е права — обади се един глас зад тях, долетял от отворената врата на астроническия купол.

Никс замръзна, само извъртя замъгления си взор към яркото петно на отворената врата. Една сянка затъмняваше входа. Не ѝ бе нужно зрение, за да разбере кой стои там — познаваше този строг тон, в момента примесен с нотка на веселие.

— Игуменка Гайл — каза сестра Рийд. — Каква чест. Моля, присъединете се към нас.

Сянката се отмести от яркото петно, когато директорката на монашеското училище влезе.

— Изглежда, най-малката сред вас доказа, че проницателността не е задължително свързана с умението да виждаш.

— Но няма съмнение… — започна сестра Рийд.

— Да, няма съмнение — прекъсна я игуменка Гайл. — Това е една тънкост в астрономическите познания, която обикновено се пази за първата година от алхимичните занятия. Не за седмокласниците. Дори и тогава на мнозина студенти по алхимия им е трудно да видят онова, което им е пред очите.

Шушнене на кожа по камък показа, че игуменката се приближава към планетария.

Никс най-после пусна сферата, изправи се и наведе глава.

— Нека проверим какво друго може да разбере тази млада жена на само четиринайсет зими от днешния урок. — Пръстът на игуменката повдигна брадичката на Никс. — Можеш ли да ни кажеш защо хората в северния край на Короната имат сезони — от ледената захапка на зимата до лятната топлина, — въпреки че едната страна на Земята е обърната винаги към слънцето?

Никс трябваше да преглътне два пъти, преди да може да раздвижи езика си.

— Това… Това е, за да ни напомня за дара на Отеца към Майката и да оценяваме по-силно добрината Му, че ни е позволил да живеем в Короната, безопасните земи между палещата жега и ледената смърт. Той ни дава да вкусим от горещината и студа в течение на всяка година.

Игуменката въздъхна.

— Да, много добре. Точно както ти е дуднал на главата йеромонах Плак. — Пръстът ѝ повдигна още брадичката на Никс, сякаш искаше да я разгледа по-внимателно. — Но какво ти казва планетарият?

Никс отстъпи назад. Дори и със замъгленото си зрение не можеше да понася повече тежестта на вниманието на Гайл. Върна се при планетария и отново си представи пътя на Земята около нагряваното от въглени слънце. Беше усетила усилването и отслабването на топлината, докато сферата извършваше пълно завъртане.

— Пътят на Земята около слънцето не е идеален кръг — каза Никс. — Повече прилича на овал.

— Нарича се елипса.

Никс кимна и хвърли въпросителен поглед към игуменката.

— Може би когато пътят на Земята е най-далеч от слънцето, най-далеч от топлината, това е нашата зима?

— Нелоша догадка. Дори някои от най-изтъкнатите алхимици могат да ти кажат същото. Но те са не по-прави от йеромонах Плак.

— Защо тогава? — попита Никс, надвита от любопитството си.

— Ами ако ти кажа, че когато ние тук в северната част на Короната имаме нашите тъмни зими, земите далеч на юг се радват на ярко лято?

— Наистина ли? — попита Никс. — Едновременно?

— Да.

Никс сбърчи чело на този привиден абсурд. Все пак усети, че игуменката намеква за нещо с думите, на които бе наблегнала.

„Тъмни“ и „ярко“.

— Чудила ли си се някога — продължи Гайл — как така през зимата Отеца е по-ниско в небето, а през лятото отново се издига високо? Макар че слънцето никога не изчезва, то описва малък кръг в небето в течение на годината?

Никс поклати лекичко глава и посочи очите си. Нямаше начин тя да долови такава тънка разлика.

Една ръка я докосна по рамото.

— Разбира се, съжалявам. Но нека те уверя, че е истина. В такъв случай, можеш ли да предположиш от изучаването на планетария защо би могло да става така?

Никс се обърна пак към преплетените бронзови пръстени на масата. Усещаше, че я изпитват. Почти можеше да долови напрежението, излъчващо се от игуменката до нея. Вдиша дълбоко, решена да не разочарова директорката на училището. Посегна към планетария.

— Може ли?

— Разбира се.

И отново, без да бърза, Никс тръгна от топлото слънце в центъра и стигна опипом до третия пръстен. Щом намери прикрепената на него сфера, изучи по-внимателно формата ѝ, като внимаваше за малкото зрънце на луната, която се въртеше по собствен пръстен около Земята. Обърна особено внимание на това как е прикрепена сферата на Земята към пръстена под нея.

— Сестро Рийд, може би ще е от помощ за младата ни ученичка, ако задвижите отново всичко — каза Гайл.

Чу се шумолене на поли, сложният механизъм от зъбни колела затрака отново и пръстените се завъртяха. Никс се съсредоточи върху начина, по който Земята се въртеше бавно на място, докато правеше пълна обиколка около слънцето. Помъчи се да разбере как е възможно южната част да е по-ярка, когато северната е по-тъмна. После разбирането премина нагоре по пръстите ѝ. Оста, около която се въртеше Земята, не беше идеално отвесна. Вместо това бе разположена под лек ъгъл спрямо слънцето.

„Възможно ли е това да е отговорът?“

Увереността ѝ растеше.

Тя заговори, като продължаваше да следва собствения си път около слънцето:

— Докато Земята обикаля, оста ѝ се върти под лек ъгъл, вместо съвсем отвесно. Поради това за известно време горната половина на света е наклонена към слънцето.

— И това създава нашето ярко северно лято — потвърди игуменката.

— А по същото време долната половина е наклонена обратно на слънцето.

— Което бележи мрачната зима на южната Корона.

Никс се обърна смаяна към игуменката.

— Значи сезоните се дължат на това, че Земята се върти накриво, като ту накланя едната си страна към слънцето, ту обратно.

Сред учениците плъзна мърморене. Някои гласове бяха смутени; други — невярващи. Но поне Бърд не ѝ се присмя открито, не и в присъствието на игуменката.

Въпреки това Никс усети как лицето ѝ пламва отново.

После една ръка я потупа по рамото и завърши с окуражително стисване.

Сепната от допира, тя се дръпна. Мразеше всякакви неочаквани докосвания. Много момчета — а дори и някои момичета — напоследък се бяха научили да я опипват, често жестоко, да я щипят по най-нежните и интимни местенца. Тя не можеше дори да ги обвини и посочи. Макар че често знаеше кои са. Най-вече Бърд, който винаги смърдеше на пот и имаше вкиснат дъх. Носеше този облак със себе си благодарение на големите количества бира, пращани му от баща му от Фискур.

— Извинявай… — каза тихо игуменката, явно забелязала реакцията ѝ и неловкостта ѝ.

Никс се опита да отстъпи, но един от пръстите ѝ се бе закачил за пръстена на Земята, когато трепна. Смущението ѝ се превърна в паника. Тя се опита да измъкне ръката си, но изви пръста си в грешната посока. Чу се метален звън, който предизвика ахването на сестра Рийд. Вече свободна, Никс дръпна ръката си от планетария и притисна юмрук към гърдите си.

Нещо издрънча на каменния под до краката ѝ.

— Тя го счупи! — възкликна Бърд, но в думите му нямаше насмешка, само шок.

Друга ръка я сграбчи за лакътя и я дръпна назад. Никс залитна и падна на колене.

— Какво направи, непохватно момиче? — Сестра Рийд продължаваше да я стиска. — Ще наредя да те напердашат хубаво с пръчка.

— Не, няма — каза игуменка Гайл. — Стана случайно. И аз нося равна вина, защото стреснах детето. Искаш ли аз да бъда вързана и напердашена, сестро Рийд?

— Никога не бих…

— Тогава и детето няма да бъде наказано. Пусни го.

Лакътят на Никс бе освободен, но не преди същите пръсти да го стиснат силно, впивайки се до кокала. Посланието бе ясно. Работата нямаше да свърши дотук. Това бе болезнено обещание. Сестра Рийд възнамеряваше да получи разплата, задето е била унизена пред учениците.

Полите на Гайл зашумоляха и гласът ѝ се сниши към пода.

— Виж. Само луната на Земята се е откачила. — Никс си представи как игуменката вдига металното топче. — Лесно може да бъде върната на мястото си и закрепена.

Никс се изправи, лицето ѝ пламтеше като слънцето, сълзите заплашваха да потекат.

— Сестро Рийд, може би ще е по-добре да сложиш край на днешния урок. Мисля, че на твоите седмокласници им се събраха предостатъчно небесни вълнения за една сутрин.

Никс се раздвижи още преди сестра Рийд да освободи класа за обедната почивка. Побягна просълзена към яркото петно на вратата. Никой не попречи на бягството ѝ, може би от страх да не прихване унижението и срама ѝ. В бързината си забрави бастунчето — здрава пръчка от полиран бряст — което използваше, за да насочва стъпките ѝ. Въпреки това не се върна и изхвръкна навън под слънцето и сред сенките на летния ден.

Докато другите се насочиха към столовата на общежитието, където ги чакаше студен обяд, Никс забърза в обратната посока. Не ѝ се ядеше.

Стигна до едно от четирите стълбища, водещи надолу от седмото ниво към по-долното, където шестокласниците вероятно вече ядяха в собствената си столова.

Макар че светът около нея бе само сенки на фона на ярката светлина, тя не забави ход. Дори без бастунчето си се движеше бързо. Беше прекарала половината си живот зад стените на Манастира и познаваше нивата му като петте си пръста. Броят на стъпалата, завоите и стълбищата бе насаден в нея и ѝ позволяваше да прекосява училището сравнително лесно. На ръба на съзнанието ѝ, дълбоко в черепа, вървеше мълчаливо отброяване. Сегиз-тогиз тя инстинктивно протягаше ръка — към някой резбован трегер, подпорната греда на обор, каменен стълб за бичуване — за да се уверява къде точно се намира.

Докато се спускаше през нивата, си представи цялата шир на Манастира в Брайк. Той се издигаше като стъпаловиден хълм от Мирските блата. В долния си край училището се простираше на цяла миля, построено върху основи от вулканична скала, едно от редките твърди места сред тези блата и воднисти гори. Училището бе второто по възраст в кралство Халенди — най-старото се намираше в покрайнините на столицата Азантия — но Манастира все още се смяташе за най-строг и най-уважаван заради усамотението си. Учениците прекарваха всичките си девет години в Брайк, като започваха от най-долното ниво, където се обучаваха младите първокласници. Оттам нататък класовете се смаляваха все повече, заедно със смаляващите се нива на училището. Онези, които не успяваха да продължат, бяха връщани посрамени при родителите си, но това не пречеше тук да пристигат с лодки и кораби ученици от цялата Корона. Онези, които успяваха да достигнат деветото ниво на върха на училището, ги чакаха почит и известност и можеха да продължат или в шепата алхимични академии, където да бъдат посветени в по-дълбоките мистерии на света, или в някой от религиозните ордени, за да бъдат ръкоположени в най-високите духовни санове.

Когато стигна до третото ниво, Никс се озърна назад към върха на училището. Два огъня пламтяха сред сенките на върха, достатъчно ярки, за да могат даже нейните замъглени очи да ги различат. Едната клада изпускаше дим от алхимични мистерии; а другата — облак от свещен тамян. Говореше се, че формата и огньовете на Манастира имитират вулкана в сърцето на Мир, забулената в дим планина на Юмрука. В добавка към това пушекът, издигащ се от върха на училището, пречеше на обитателите на тези осеяни с пещери склонове — прилепите — да се приближават прекалено много. Все пак в зимния мрак понякога тъмни криле разсичаха ниските облаци. Пронизителните крясъци караха първокласниците и второкласниците да се свиват страхливо, да плачат и да търсят закрила от сестрите и братята, които ги учеха — докато не свикнеха да пренебрегват заплахата.

Никс не можеше да каже, че същото важи и за нея. Даже на сегашната ѝ възраст ловните крясъци караха сърцето ѝ да се разтупти. А когато бе по-малка — първокласничка и новодошла в училището — ужасът я завладяваше и тя губеше свяст. Но сега нямаше от какво да се бои. Беше средата на лятото и дали от ярката светлина или от топлината, огромните прилепи не припарваха до края на блатата, а стояха в тъмните си бърлоги в Юмрука.

Докато стигне до най-долното ниво на Манастира, срамът и смущението ѝ бяха отслабнали до тъпа болка в гърдите. Тя разтри насинения си лакът — напомняне, че тепърва ще има още последствия.

Преди това обаче искаше да получи окуражаване и затова тръгна към единственото място, където можеше да го намери. Излезе през училищните порти и навлезе в селцето Брайк. Паянтовите му къщурки бяха долепени до стените на манастира. Брайк изхранваше училището, снабдяваше го и го поддържаше. Стоките се караха с каруци всяка сутрин, придружени от редици мъже и жени, които работеха като камериерки, прислужници, миячи и готвачи. Никс си бе мислела, че и нейната собствена съдба ще е такава, когато започна в училището като слугинче на шест годинки.

Щом се озова в селото, продължи да се движи също толкова уверено. Не само броеше крачките си по кривите сокаци, но и бе наострила уши за ритмичните удари на Ковашката улица отляво. Непрестанният звън ѝ помагаше да следва пътя си. Носът ѝ също бе вирнат, за да долавя лютивия дим и силния аромат на подправки от пазарите, където най-различни риби вече се пържеха под пладнешкото слънце. Даже кожата ѝ усещаше сгъстяващия се въздух и растящата влажност, докато приближаваше покрайнините на Брайк. Тук каменните измазани с хоросан къщи в близост до училищните стени се сменяха с по-скромни домове и складове с дървени стени и тръстикови покриви.

Продължи все по-нататък, докато нова миризма не изпълни света ѝ. Бе тежкият дъх на мокра козина, сладки изпражнения и стъпкана кал, чуваха се гръмки пръдни. Усети как страховете се свличат от плещите ѝ, докато се приближаваше и силните миризми я обгръщаха.

Те означаваха дом.

Идването ѝ не остана незабелязано. Посрещна я глухо мучене, последвано от още едно и още едно. Пльокащи в калта копита тръгнаха към нея.

Тя продължи напред, докато ръцете ѝ не срещнаха каменната ограда, бележеща биволските заграждения в края на блатото. Тежките стъпки се насочиха към нея, придружени от по-тихо сумтене и няколко жални мрецания, сякаш големите тромави животни мислеха, че самите те са виновни за дългото ѝ отсъствие. Тя вдигна ръка и един влажен нос, покрит със студена слуз, се допря до дланта ѝ. Побутна пръстите ѝ и ги подуши нежно. Тя познаваше тази муцуна също толкова добре, колкото селото и училището.

— Здрасти, Мърморко.

Посегна нагоре. Зарови пръсти в гъстата сплъстена козина между рогата, докато ноктите ѝ не напипаха кожа. Почеса Мърморко там, където винаги му харесваше, и си спечели доволно сумтене, което облъхна гърдите ѝ с топъл въздух. Мърморко беше най-старият в стадото, почти на цял век. Вече рядко теглеше влековете през тръстиките и блатата, но си оставаше господар на биволите. Повечето животни в това рошаво стадо водеха потеклото си от него.

Тя вдигна ръце и го стисна за рогата. Макар че бе навел глава, трябваше да се надигне на пръсти, за да ги хване. Дръпна главата му към своята, темето му бе широко колкото гърдите ѝ. Вдиша влажната му миризма, облегна се на топлото огнище на туловището му.

— Липсваше ми — прошепна.

Той изсумтя в отговор и се опита да я вдигне, като изви късия си врат.

Тя се засмя и пусна рогата му, преди да я отлепи от земята.

— Нямам време да те яздя. Може би през лятната ваканция.

Макар че Мърморко вече не теглеше влековете, все още обичаше да обикаля блатата. Тя бе прекарала безброй дълги дни на широкия му гръб, пътувайки из околността. Дългите му крака с широки копита минаваха с лекота през тресавищата и потоците, а размерите му и извитите му рога обезкуражаваха всякакви хищници и те не дръзваха да се приближат.

Тя го потупа по бузата.

— Скоро. Обещавам ти.

Тръгна покрай оградата, като плъзгаше пръсти по стълбовете; надяваше се, че ще може да спази обещанието си. Другите биволи се размърдаха и тръгнаха към нея, и те искаха да ги погали. Тя ги познаваше повечето, по допир и миризма. Но сега нямаше време. Скоро камбаните щяха да я извикат пак на училище.

Забърза покрай оградата към чифлика. Основите му бяха вкопани в каменния бряг, но по-нататък той продължаваше по огромен кей, който навлизаше на четвърт левга в блатата. Стените на къщата бяха от камъни, също като оградата, а покривът ѝ — тръстиков като на околните къщи. Каменен комин стърчеше към небето, където сенките на ниски облаци се плъзгаха през яркия простор — носеха се все на изток, понесли ледения студ на мрака към пърлещата жега от другата страна на света.

Тя стигна до яката врата, вдигна желязното резе и влезе, без нито да почука, нито да извика. Тук, сред по-тъмните сенки, светът ѝ се сви, но не обезпокоително. Беше все едно е увита в топло познато одеяло. Веднага я връхлетя смесицата от аромати, които означаваха дом: мирис на стара вълна, на лъснато дърво, димът на гаснеща жарава, топящият се восък от малките свещици на олтара в ъгъла. С всичко това се смесваше дъхът на гниещ силаж от двете каменни ями отстрани на кея.

Ушите ѝ се наостриха при пукането на стави и скърцането на дърво край червеното сияние на огнището. Един глас, иронично весел, каза:

— Пак ли си направила някоя беля? — попита баща ѝ. — Има ли друга причина да се прибираш вкъщи напоследък, момиче? И то без бастунчето си?

Тя сведе глава, взря се в празните си ръце. Искаше да отрече, но не можеше.

Тих смях смекчи укора му.

— Ела седни и ми разкажи.

Усещаше как времето я притиска. Върна се по същия път, по който беше дошла. Само че сега размахваше пред себе си резервното бастунче — излъскана от ръката ѝ пръчка отпреди години, нащърбена в долния край от дълга употреба. Бе малко по-къса от новото бастунче, което бе оставила в класната стая. Все пак лежеше в ръката ѝ като стар приятел. Тя я размахваше пред себе си. Макар да познаваше добре пътя, сигурността на пръчката ѝ помагаше да пази равновесие.

Ускори крачка. Нямаше да е хубаво да закъснява, не и след тазсутрешните премеждия.

Щом влезе през портите на училището, забърза нагоре през шестте нива. Докато стигне до седмото, бе останала без дъх, но успя, преди да удари втората Призоваваща камбана.

Облекчена, забърза наляво, надалеч от срама на астроническия купол. Възнамеряваше да си прибере другото бастунче по-късно, когато никой не гледа. Всяка сутрин уроците им бяха посветени на светски теми: загадките на аритоматиката, дисекциите на биологиката, използването на мерки и теглилки. Следобедите преминаваха в изучаване на историята, религиозните ордени и литературата на древните.

Предпочиташе сутрините, най-вече защото следобедите включваха много четене. Макар и сръчни, пръстите ѝ не бяха достатъчно чувствителни да разчетат мастилото, отпечатано в свещените томове. За да ѝ помага в ученето, към нея бе прикрепен един млад послушник, Джейс. Беше се провалил на петата си година, но вместо да го пратят у дома, му бяха предложили място в училищния скрипториум, предимно за да преписва текстове, но също така и да ѝ служи като очи. През деня той тихо ѝ четеше онова, което трябваше да разбере, а понякога продължаваше и вечер в стаята ѝ в общежитието.

Никс се втурна към мястото, където обикновено я чакаше той. Макар че би могъл да направи живота ѝ още по-труден, Джейс бе мил и търпелив с нея. Тя подозираше също, че може да си пада по нея и в други отношения. Беше с четири години по-голям, но се държеше по-момчешки дори от съучениците ѝ в седми клас. За компенсация си бе пуснал рошава брада, която да му придаде повече мъжественост. Уседналият начин на живот го бе дарил с голямо шкембе и леко хриптене, когато бързаше да не изостава от нея. Но той повече от всеки друг умееше да я разсмива. Всъщност до голяма степен тъкмо Джейс бе причината тя да търпи следобедните занятия.

Тръгна към входа на скрипториума и когато сви зад един ъгъл, чу издайническото пухтене на приятеля си, по-тежко и измъчено от обикновено, сякаш бе тичал по целия път насам. Надуши мирис на вар по дрехите му, което показваше, че е прекарал сутринта в приготвяне на нов пергамент за работата си.

— Джейс, извинявай, че закъснях. Трябва да…

И тогава я лъхна нова миризма. Горчива и с наситен дъх на желязо. Носеше се откъм него с всяко издишване. „Кръв.“ Сепната, тя се спъна в нещо на земята. Даже бастунчето ѝ го бе пропуснало. Никс падна и бързо осъзна, че това е единият крак на приятеля ѝ. Защо Джейс седеше под арката? Ръката ѝ заопипва тялото му.

— Джейс, какво е станало?

Пръстите ѝ докоснаха лицето му и той изпъшка. Тя напипа топлата кръв под носа му, целия подут и изкривен. Той трепна при допира ѝ и дръпна ръцете ѝ надолу.

— Никс… те искат да те…

— Кой…?

Всъщност знаеше отговора. Шушнене на кожа по камък се разнесе от всички страни. Тя чу силно кискане зад себе си.

— Бягай — настоя Джейс и я бутна.

Тя се поколеба приклекнала, замръзнала от страх.

— Не я оставяйте да се измъкне! — извика Кинджал.

Викът разкъса паниката ѝ. Никс потърси път за бягство. Разпростря всичките си сетива, инстинктивно изпълвайки света около себе си с всяко хриптене, шепот и шумолене. Отдръпна се от мърдащите сенки вдясно и побягна от облака пот и дъх, напиращ зад нея. Докато се отдалечаваше, потърси помощ от училището, от всяка сестра или брат, които биха могли да са наблизо.

Сърцето ѝ затупка в гърлото ѝ. Обсегът на ушите ѝ се разшири. Те се наостриха и съсредоточиха върху познатия глас на сестра Рийд зад следващия ъгъл.

— … къде ѝ е мястото. Ще ѝ се иска просто да я бяха напердашили.

Отговори ѝ друг глас, писклив и стържещ. Беше йеромонах Плак, който водеше следобедните занятия.

— Ами игуменката?

— Каквото става между камбаните, особено между ядосани ученици, не може да бъде стоварено върху мен. Ще твърдя, че…

Втората Призоваваща камбана отекна, заглушавайки думите ѝ.

Задъхана и с разтуптяно сърце, Никс имаше чувството, че ще припадне от ужас, че ще изскочи от тялото си. За миг я завладя странно ново чувство. Екотът на камбаните разкъса сенките, изтласка ги назад, разкри по-ясно стените, стълбите и пътищата около нея. Тя можеше да различи дори фигурите, които я настигаха.

Една от тях се приближи и Никс отскочи встрани. Пръсти посегнаха към ръкава ѝ, но не успяха да я уловят.

Зад нея отекна ругатня.

Бърд.

Тя последва пътя, разкрит от ехтящите звуци, разчиташе на това новооткрито сетиво да подпомогне бягството ѝ. Все пак, докато бягаше, използваше бастунчето, за да потвърди онова, което ѝ показваше то. Преследвачите бързо изостанаха, но не се отказваха, събираха се като буря зад гърба ѝ.

Тя стигна до стълбището, водещо към осмото ниво. Беше седмокласничка и не го познаваше добре. Въпреки това хукна нагоре по стълбите, протегнала бастунчето пред себе си. Съзнанието ѝ странно се раздвои, докато се изкачваше. Гърдите ѝ пареха, сърцето ѝ блъскаше, но в същото време тя имаше чувството, че някаква част от нея се рее горе и я гледа отвисоко. Нямаше обаче време да размишлява над тази странност.

Стигна до върха на стълбите и се втурна през нивото. Камбаните заглъхнаха и светът около нея отново се сви. Тя се върна в тялото си.

— Ето я! — извика Кинджал зад нея.

Никс побягна ужасена от приближаващото се шляпане на сандали върху камък. Осмокласниците вече бяха влезли в класните стаи и наоколо нямаше никого. Паникьосана, тя се опита да тича по-бързо. Рамото ѝ се удари в един ъгъл и тя залитна. Страхът обаче я задържа да не падне и тя продължи да тича.

Но къде можеше да отиде?

Загубила онова моментно ново усещане за света, пое по единствения път, който познаваше добре. Всеки ученик рано или късно се промъкваше на това ниво за тайно поклонничество. Пътешествието свършваше там, където надеждите им или бяха стъпквани на земята, или издигани във висините.

Никс не беше изключение. Беше прекосявала осмото ниво няколко пъти всяка година, за да стигне до въпросното място. Устреми се натам. Това бе единственият маршрут, който бе запомнила.

Преследвачите ѝ я следваха, смееха се, обсипваха я със заплахи.

Най-после стигна до друга редица стъпала. Те не бяха по-стръмни от онези, по които се бе качила, за да стигне дотук, но тя се закова на място в подножието им. Тези стъпала водеха към деветото, последното ниво. Само на смятаните за достойни за Възхождане им бе разрешено да се изкачат по тях. Този път бе забранен за всички други. Загадките му бяха предназначени само за малцината избрани. Нарушението на това правило означаваше мигновено изключване от училището.

Тя трепереше в подножието им. Беше прекарала първите си седем години в Брайк, следващите седем в Манастира. В този момент животът ѝ се колебаеше между ярко бъдеще и позорно падение. Макар че не би могла да знае окончателната си съдба, винаги бе давала най-доброто от себе си и се надяваше да получи същото.

Но сега…

Зад нея онези се приближаваха. Бърд видя колебанието ѝ и се засмя високо, но в гласа му нямаше веселие, само заплаха. И той я подчерта със следващите си думи:

— В капан е. Вижте я само. Ще ѝ взема бастуна и ще ѝ насиня хубаво задника. Да не може да седне две седмици.

Избухна смях, докато другите преграждаха пътя ѝ за отстъпление.

Изведнъж бастунчето бе изтръгнато от ръката ѝ. Тя се опита да го грабне, но я изблъскаха.

Друг глас, може би на Римал, подтикна Бърд към по-голяма жестокост.

— Удари я с него през ръцете. Ама силната. Счупи ѝ кокалите. Както тя счупи планетария. Заслужава си го, мен ако питаш.

Никс стисна юмруци, пулсът кънтеше в ушите ѝ. През годините ѝ се бе случвало да счупи някоя и друга кост при погрешна стъпка и лошо падане. Болката не я плашеше, но ръцете бяха също толкова важни за зрението ѝ като замъглените ѝ очи. Дланите ѝ познаваха всяка вибрация на бастунчето ѝ. Пръстите ѝ разкриваха подробности, които очите не можеха. Това, което я заплашваше в момента, не бе само счупването на няколко кости, а осакатяване, което щеше да я направи още по-сляпа.

Но имаше и по-лоши неща.

Кинджал прошепна злорадо на брат си:

— Би трябвало вместо това да я опетниш. Та да я изхвърлят от училището завинаги.

Това предизвика още смях, който обаче този път бе примесен с нервност. Всички знаеха какво се крие зад тази нова заплаха. За да стигне едно момиче до Възхождане, трябваше да е девствено, недокоснато и чисто. По някаква причина това, изглежда, не важеше за момчетата. Не че в общежитието нямаше пламенни любовни срещи, които включваха всичко, освен самия акт. Да пресечеш тази последна черта означаваше изгнание — не само от училището, но и от Брайк. Толкова голям бе срамът.

— Мисля, че един пердах е достатъчен — каза Бърд, опитваше се да говори твърдо. — Това ще я постави тая блатна пикла на мястото ѝ.

— Тя заслужава нещо по-лошо — изпръхтя сестра му. — Мястото ѝ не е тук. Всички го знаем. Просто те е страх.

Никс усети отровата в гласа на Кинджал. Кметската дъщеря винаги бе имала трудности с уроците. Шепнеше се, че баща ѝ плащал за изкачването ѝ по нивата с цели ковчежета сребърни и златни монети. Никой обаче не смееше да го каже в нейно присъствие. По някаква причина Никс винаги бе привличала гнева ѝ, може би заради високите оценки, които получаваше.

Бърд кипна, когато сестра му го обвини в страхливост. Гласът му преливаше от ярост и смущение.

— Ансел, Меркъл, хванете я. Лакуидъл, помогни им.

Явно смяташе да включи колкото се може повече участници, за да е сигурен, че никой няма да проговори. След това лесно можеха да хвърлят вината за обезчестяването ѝ на някой похотливец в селото.

Никс отстъпи и петите ѝ се удариха в първото стъпало зад нея. При допира до него гневът ѝ избухна, изтласквайки ужаса. Студ прогони топлината от тялото ѝ.

„Ако ще ме изхвърлят, нека да е поне заради собствените ми действия.“

Вдигна крак и стъпи на първото стъпало. Което предизвика смаяни ахкания. Тя ги пренебрегна и се качи на следващото, и на по-следващото. Нямаше да достави на Бърд и Кинджал удоволствието да я обезчестят и така да я съсипят.

Бърд сигурно го разбра и изръмжа яростно.

Тя не побягна от гнева му. Вместо това го използва като вятър, който да издуе платната ѝ и да я понесе нагоре. Зад гърба ѝ топлината на двете клади се усилваше с всяка крачка. Димящият тамян прогонваше смрадта от заплахата долу.

Бърд изруга и викна:

— Не си мисли, че можеш да избягаш толкова лесно.

Макар че не можеше да го види, тя го чу как се втурна по стълбите. Стресната от дързостта му, замръзна.

Кинджал извика на брат си и в гласа ѝ имаше паника — може би едва сега осъзнаваше, че го е тласнала прекалено далеч.

— Бърд, не! Недей!

Той спря само колкото да изръмжи през рамо на близначката си:

— Не се тревожи. Татко ще покрие дълга ми, ако се стигне дотам.

Тези думи разкъсаха парализата на Никс. Тя се обърна и хукна нагоре по стълбите към гибелта си.

Щеше да умре, ако мехурът му не беше толкова пълен.

Единственото предупреждение дойде от облака прах, издигнал се с трептене във въздуха от варовиковия под на тунела. Райф с радост би приписал този странен феномен на мощта на струята си, биеща в близката стена. Но знаеше, че не е така. Страхът секна пикаенето му и го повали на колене. Той опря ръка на голямата скала, зад която бе потърсил уединение. Повърхността ѝ трепереше под дланта му.

Хвърли поглед към газения фенер, висящ на кожения му колан. Пламъкът трепкаше и пращеше зад грапавото стъкло.

Твърд възел стегна гърдите му.

Надолу по тунела другите затворници крещяха и дрънчаха с веригите си, докато се мъчеха да избягат. Но бе прекалено късно. Камъкът изстена със зловеща сила — и последва гръмотевичен тътен. Земята подскочи и запрати Райф във въздуха. Скалата до него също бе изхвърлена високо, удари се в тавана и падна отново с трясък на пода, който се нацепи на пукнатини.

Райф тупна тежко по задник и издрапа назад. Тунелът продължаваше да се срутва. Фенерът му, за щастие още цял, подскачаше върху дългите му до коленете панталони. Пред него едно голямо парче от тавана се откъсна и се разби на трошляк и прах. Още пукнатини го подгониха по тунела, пълзяха по тавана, по стените, по пода.

Задушаващ черен облак го обгърна, пълен с пясък и варовиков прах.

Той се закашля и едва не се задави с тази гадост. Бързо се надигна и побягна. Трепкащият пламък на бедрото му приличаше на самотна светулка, изгубена и мятаща се в тъмен клонак. Светлината му бе прекалено слаба, за да проникне през гъстия облак прах. Въпреки това той продължи да тича, протегнал ръце пред себе си. Веригите на глезените му дрънчаха при всяка крачка.

В бързината си да избяга си удари хълбока в една издатина. Завъртя се и стъклото до бедрото му се счупи. Парчетата пробиха грубите панталони и го порязаха. Той трепна и забави ход, като много внимаваше да не загуби пламъка на лампата. Само надзирателят имаше кремък и огниво, за да я запали, ако угасне.

„Това не бива да се случва.“

Беше виждал затворници, наказани с мрак. Клетниците бяха спускани в ямите без фенери и оставяни долу в продължение на дни. Често излизаха оттам изнемощели и побъркани. Това бе най-големият страх на Райф: вечен, безкраен мрак. И как да не е? Бе прекарал всичките си три десетилетия в Гулд’гулските територии по източния ръб на Короната, в покрайнините на обжарения от слънцето свят, където никога не падаше нощ и земята представляваше пясъчна пустош, обитавана от кошмарни създания и диви племена, които влачеха жалко и жестоко съществувание. Прекарал целия си живот под слънцето на Гулд’гул, той смяташе, че нощта е просто слух — мрак, с който плашат хората.

Изкуцука от най-гъстата част на прашния облак и най-после спря. Откачи фенера и го вдигна високо. Направи го внимателно, от страх, че прекалено бързо движение може да угаси пламъка на намасления фитил.

— Недей да гаснеш, гори си — каза на пламъчето.

Прахът вече се слягаше. Блъскането на сърцето му също поутихна. Той огледа тунела. Срутването бе спряло на стотина крачки от него и бе запушило напълно прохода. Още няколко камъка паднаха от тавана. Една дървена подпора се скърши с трясък и го накара да отскочи назад.

Все пак изглеждаше, че най-лошото е минало.

„И сега какво?“

Кихна и сам се стресна, после се огледа. Не познаваше това ниво на мината, не че не беше чувал истории за него. Бяха ги вдигнали от сламените им постели в тъмницата — него и още десетина други — и с ритници и заплашително размахване на тояги ги бяха довели в тази затънтена част на варовиковата мина. Спуснаха ги долу в празна количка за руда, вързана с конопени въжета, които се отпускаха с помощта на задвижвана от волове лебедка някъде горе. Говореше се, че тази част на мината е отдавна изоставена. Някои казваха, че шахтите и тунелите ѝ били изчерпани преди векове, но повечето от работещите тук вярваха, че е прокълната, обитавана от зли духове.

Райф нямаше много вяра на тези приказки. Познаваше някои миньори, които пъхаха корички хляб в пукнатините на камъка; надзиратели, които правеха същото с монети, предимно медни, веднъж дори сребърна. Всички това, за да умилостивят духовете.

Но не и той.

Беше се научил още навремето в задните улички на Наковалнята да вярва само на онова, което може да пипне с ръка или да види с очи. Не обръщаше внимание на боговете, нито на приказки за духове и таласъми. Животът в Наковалнята го бе научил, че има предостатъчно други неща, от които да се страхува. Нощните шумове там не бяха дело на призраци, а на някой, опитващ да открадне онова, което ти принадлежи.

Но пък, от друга страна, често самият той вдигаше тези шумове.

Наковалнята бе главното пристанище на тази територия. Беше се сгушила край морето, най-мръсната помийна яма, съществувала някога. Това бе град на главорези и негодници от всякакъв вид, който сереше и се потеше като живо създание, гъмжащ от поквара, болести и развала. Не го променяха нито сезоните, нито бурите, нито хубавото време. Заливът му постоянно бе окичен с платната на сто кораба, а из пристанището му неспирно се водеха свади.

Поговорката гласеше, че в Наковалнята не се живее, там се оцелява.

Райф въздъхна.

„Как ми липсва…“

Не че таеше някакви очаквания да я види отново. Предаден от собствената си гилдия, той се оказа тикнат под земята на сто левги на юг, осъден да прекара остатъка от живота си в мините. Престъплението му: че разсърди погрешния човек, господарката на тяхната гилдия, Лира хи Марч. Според него това бе неуместно наказание само задето е ограбил бившия ѝ любовник, архишерифа на Наковалнята. Мъжът бе прекалено примамлива мишена, а и Лира не бе склонна да вехне по когото и да било, камо ли да му е вярна. Всъщност самият Райф бе споделял топлината на леглото ѝ много пъти.

Поклати глава.

И досега все още бе озадачен. Подозираше, че за да го накажат толкова сурово, в тази работа трябва да е имало нещо повече, отколкото знаеше.

„Така или иначе, ето ме тук.“

Но къде беше това „тук“?

Когато прахът се слегна до мътилка, той посегна към тайното джобче, пришито към панталоните му. Извади пътеводното стъкло — вещ, която бе задигнал от един надзирател на друга група и бързо я бе скрил. За загубата бяха обвинени затворниците от групата, които загубиха по един пръст, докато някой не си призна, за да сложи край на мъчението, и заяви, че се е уплашил и го е хвърлил в дупката на клозета. Никой не си направи труда да рови в лайната.

Вдигна пътеводното стъкло към трепкащия пламък. Магнитната стрелка се заколеба насам-натам, отказваше да спре на едно място. „Странно.“ Беше откраднал стъклото със смътната надежда, че един ден ще успее да избяга. Макар че, честно казано, просто бе съзрял възможността да го свие — и не можа да устои. Стоеше заврян тук вече близо две години и мисълта за свободата никога не напускаше ума му. А едно пътеводно стъкло би могло да се окаже полезно. Беше решил, че ако някога му се удаде да се изплъзне от погледа на надзирателя и да побегне през някоя изоставена част на мината, подобен уред може да му укаже вярната посока.

„Като например сега.“

Той завъртя стъклото в кръг. Беше спрял на кръстопът от тунели. Опита се да отгатне по кой е най-добре да тръгне. Мечтаеше за свободата, но също така ценеше собствената си кожа. С радост би се върнал при камшика и тоягата, ако това означаваше живот. Смъртта бе изход, който предпочиташе да избегне.

Избра един тунел просто защото стрелката трепкаше малко по-слабо в това направление.

— Повече не ми и трябва.

Окървавен и натъртен, Райф измина последните метри от свлачището. Заби ожулените си пети в склона и спря пред огромната прясно напукана черна скала. Десет пъти по-висока от него, тя се издигаше от белия варовиков под като перката на гигантска акула.

Сиянието идеше от другата ѝ страна.

Той преглътна страха си, отметна от лицето си кичурите слепнала от пот кестенява коса и ги натика под филцовата шапка, която предпазваше челото му. Надигна се предпазливо и клекна. Постара се, доколкото можеше, да си вдигне панталоните, чието дъно бе почти откъснато, и пристегна късия кожен елек върху груботъканата си риза.

Не знаеше какво го чака отпред, но направи всичко възможно да се подготви.

Лютива миризма изпълваше дъното на пропастта, на нещо като изгорен варовик и масло. Той подуши предпазливо, страхувайки се да не е отровна. Беше виждал да спускат миньори в дълбока шахта, която само ден преди това е била безопасна — само за да изпаднат в ступор или да умрат от разваления въздух.

След няколко вдишвания всичко изглеждаше наред, така че той продължи напред.

Промъкна се покрай стърчащата скала и надзърна към онова, което лежеше зад нея. Трябваше да премигне няколко пъти, докато го осмисли. Грубата варовикова стена отсреща приличаше на счупено огледало, с пукнатини, разпростиращи се от едно смачкано медно яйце в подножието ѝ. Яйцето изглеждаше счупено много отдавна, ръбовете му бяха почернели и разкъсани.

Сиянието идваше от вътрешността му.

Той присви очи, но не успя да различи никакви подробности от това разстояние.

— Просто иди и погледни — каза си на глас.

— Може би е по-добре да не го правя — възрази си сам, също толкова настойчиво.

Прехапа устна, после кимна и тръгна към загадъчния предмет. С всяка крачка мирисът на изгоряло се усилваше. Той се взря в стената пред себе си. Погледът му проследи пукнатините към мрака горе. Тревогата му нарасна.

„Възможно ли е това да е причината за одевешното земетресение?“

Ако бе така, всяка грешна крачка можеше да събори всичко отгоре му. Забави ход, но не спря. Любопитството го тласкаше напред. Не можеше да устои на желанието да узнае истината. Или това, или трябваше да се върне във вечния мрак.

Така че продължи напред.

Когато наближи, видя, че медните стени са полирани и гладки, и дебели над две педи. С трепване забеляза нещо в края на яйцето. Един скелет лежеше проснат току извън него, полузаровен във варовика, сякаш се давеше в камъка. Оттенъкът на костите не беше бял, нито жълтеникав от старост, а убито зеленикавосин. Той знаеше, че това не е игра на светлината, а някаква алхимия на пиритите и минералите, просмукали се в костите в течение на безброй векове.

Заобиколи мъртвеца, като допря пръсти до челото, устните и сърцето си в знак на почит, за да не събуди затворения тук дух. Стигна до разкъсания отвор на яйцето, обзет от желание — не, нужда — да разбере какво хвърля такова сияние в мрака.

Наведе се да мине под медния трегер, целия усукан и обгорен, и пристъпи в сиянието. Онова, което видя, го накара да замръзне.

„Земни богове…“

Отвътре яйцето бе от същата гладка мед, като стъклен мехур, надут от подземния бог Нетин. Повърхността блестеше, покрита със сложна мрежа от стъклени тръби и медни сглобки. Някаква златна течност бълбукаше в тръбите. Но истинският източник на сиянието се намираше в другия край, накъдето, изглежда, водеха всички тези съоръжения. Една фигура стоеше в сияеща стъклена ниша, като лъскав бронзов паяк в паяжина.

„Що за бог или демон е това?“

Въпреки обзелия го студен ужас не можеше да откъсне поглед.

Фигурата бе на жена, изваяна от бронз, също толкова гладка като медната черупка. Лицето ѝ представляваше красив овал, косата ѝ — гладка плитка от същия бронз. Крайниците ѝ бяха дълги и добре оформени, с ръце събрани на корема, за да скрият интимните ѝ части. Гърдите ѝ, макар и само намекнати, допринасяха за фината ѝ красота.

Това бе майсторско творение на умел занаятчия.

Но това, което привлече вниманието му, бе изражението на жената. Затворените ѝ очи загатваха за скрита грация, докато формата на пълните ѝ устни намекваше за дълбока тъга, сякаш Райф някак си вече я бе разочаровал.

— Коя си ти? — прошепна той.

При тихите му думи клепачите се открехнаха и разкриха…

Зад него отекна вик.

Той приклекна и се огледа. Като крадец, първият му инстинкт беше да се скрие. Райф го последва, изскочи от яйцето и се шмугна зад варовиковите скали вляво. Те бяха необичайно топли, чак пареха. Въпреки това той се притисна към тях. Един поглед настрани му показа, че варовикът по края на яйцето е почернял и обгорен. Той вдигна ръка към повърхността му. Скривалището му бе достатъчно близо до стената на яйцето, за да може да докосне медната извивка от тази страна. Вдигнатата му длан не усещаше от метала да се излъчва топлина. Той го изпробва с пръст, после опря цялата си длан върху студената мед, което потвърди откритието му.

„Става все по-странно и по-странно.“

Усети под дланта си слаба вибрация. Още викове привлякоха вниманието му нагоре по склона, където двайсетина лампи и факли озаряваха горния тунел. Чуваха се лаещи заповеди. Светлините започнаха да се спускат по свлачището. Докато Райф чакаше, вибрацията на яйцето под дланта му утихна. Даже слабото сияние се стопи в мрака.

Скривалището му не му позволяваше вече да вижда вътре.

Въпреки това той си представи бронзовата статуя в стъклената ниша. Би се заклел, че тя бе реагирала на гласа му, отваряйки очи. Поклати лекичко глава при тази глупава мисъл.

„Било е само игра на светлината.“

Скоро търсачите стигнаха до долния край на сипея. След толкова дълго време на тъмно Райф неволно замига от яркото сияние на лампите и горящите факли. Остана приклекнал, притаен в сенките. Но изглежда, цялото им внимание бе насочено към яйцето. Като че ли никой не търсеше него, един избягал затворник, както се бе страхувал в началото. В бързината те сигурно бяха пропуснали издайническите следи от минаването му.

Начело крачеха двама мускулести надзиратели със сини плащове с качулки и с къси бичове на коланите. Бяха вдигнали високо фенерите си. Зад тях пристъпваха роби миньори. Неколцина държаха факли, но всички имаха кирки и чукове, вързани на гърба.

Но последният член на групата бе този, който почти накара Райф да ахне. Бе много по-висок и по-слаб от другите. Дългата му сребристобяла коса бе сплетена и вързана на примка около врата му. Носеше дълга сива роба с отметната качулка. През очите му бе татуирана черна ивица. Говореше се, че тя имитирала превръзка, символизираща способността на такива хора да виждат онова, за което другите са слепи. През гърдите си носеше дебела кожена лента с железни капси, по която се редяха квадратни джобчета с гравирани на тях символи.

Райф се присви по-ниско.

Никой от окованите миньори не дръзваше да погледне високия мъж.

И как биха могли?

Той беше свещен Изповедник.

„Не може да бъде!“

Райф бе чувал само слухове за тази тайна секта. Рядко някой ги виждаше. Твърдеше се, че повечето Изповедници са на стотици години, макар че този изглеждаше не повече от десетилетие-две по-стар от Райф.

— Стойте тук — нареди Изповедникът и влезе във вече тъмното яйце.

Надзирателите застанаха от двете страни на отвора. Миньорите нервно пристъпваха от крак на крак, дрънчейки с веригите си.

Изповедникът влезе без лампа, фенер или факла. Въпреки това от вътрешността на яйцето припламнаха странни светлини. Донесе се тих напев… после зловещ писклив вик накара зъбите на Райф да изтръпнат. Всички отвън се свиха уплашено и запушиха ушите си.

Ръката на Райф още бе опряна в медната черупка и той усети как металът завибрира за момент — а после пак притихна.

От яйцето блъвна бял дим, вонящ на горчиви алхимии и от него се появи отново Изповедникът. Лицето му бе безстрастно, но пот оросяваше челото му.

Той пристъпи към един от надзирателите — човек, в когото сега Райф позна управителя на мините.

— Заповядай на хората си да вземат статуята и елате с мен.

— Татуираните очи станаха по-сурови. — И внимавайте много.

— Вашето желание е и наше — отвърна мъжът.

Преди да мине покрай него. Изповедникът се приведе по-близо. Следващите му думи бяха предназначени само за ушите на управителя, но Райф ги чу от скривалището си.

— След това никой не бива да знае.

Погледът на Изповедника се плъзна по окованите мъже.

Управителят кимна и ръката му легна на дръжката на извития нож на кръста му.

— Ще бъде сторено.

Райф потъна още по-дълбоко в скривалището си. Беше объркан. Но със сигурност знаеше едно.

„Трябва да се махна оттук.“

Райф никога не се бе чувствал по-щастлив да чуе плющенето на бич.

Болезненият вик, който го последва, отекна по тъмния тунел към него. Той се вслуша в това предупреждение. То означаваше, че наближава същинската мина. Провери отново крадените си дрехи и дръпна качулката на плаща още по-ниско над лицето си.

„Най-после…“

Вървеше подир другите вече близо две камбани. Можеше да се обзаложи, че наближава време за вечеря. Тя обикновено се състоеше от гранясала овесена каша, корички хляб и може би резенче твърдо сирене или понякога пъпешова кора, останала от храненето на воловете. Въпреки това празният му стомах изкъркори недоволно при мисълта, че ще я пропусне.

— Шът — прошепна той. — Ще те нахраня по-късно.

Извънредно внимателно скъси фитила на лампата и намали пламъка до мъждукане. Сенките се свиха по-плътно около него. Знаеше, че трябва да побърза.

Ако наистина наближаваше време за вечеря, това значеше, че стотиците надзиратели ще приберат подопечните си в килиите, а после ще се отправят нагоре, като оставят само неколцина души да пазят мините.

Райф възнамеряваше да излезе с тях.

Продължи по дирята, която заобикаляше оживената централна част на мината. Явно Изповедникът не искаше да го видят, камо ли да привлича внимание към загадката, извадена от медното яйце.

Засега това устройваше и Райф.

Грохотът и стърженето на мината се усилваха все повече. Скоро от всички страни заехтяха чукове, несъгласувани и без ритъм, прекъсвани от лаене на заповеди и груб смях. Всичко това се смесваше с какофония от скърцащи колела по железни релси и остри изсвирвания от множеството шахти, където кофи с варовик се изтегляха нагоре и се спускаха празни.

Райф дотолкова бе свикнал с тези звуци, че вече почти не ги чуваше, също като туптенето на собственото си сърце. Но не и сега. Ушите му се напрягаха да уловят всяка нотка от този мрачен хор на страдания и неволи, търсеха някакъв признак, че е бил разкрит, и се опитваха да се ориентират за местоположението му.

Бе доста сигурен, че знае къде се намира. Носът му долавяше мириса на горяща сяра от огъня на топилните пещи горе — той се усещаше само в близост до главната шахта.

„Трябва да съм близо.“

Стисна зъби. Можеше да открият трупа на Мъскин всеки момент. Когато това станеше, в мината щяха да заехтят гонгове и всяка шахта щеше да бъде запечатана или вардена. После щяха да пуснат по следите съскащите тилазаври, които да проследят с издути ноздри миризмата на кръв и да настигнат плячката си.

„Тоест мен.“

Опипа плаща си. Кръвта бе почти изсъхнала и едва личеше върху синия плат. Но това нямаше да заблуди острия нос на тилазавър. Знаеше това много добре и не смееше да чака повече.

„Сега или никога.“

Стисна юмрук и се отклони от дирята. Тръгна по следващия тунел, който се насочваше към сърцето на мината. Щом зави зад ъгъла, все още съсредоточен върху крадения си плащ, налетя право на двама едри надзиратели, идещи срещу него.

Стреснат, залитна назад — само за да бъде хванат за рамото и един белязан юмрук да стисне плаща му. Райф бе сигурен, че хитростта му е разкрита. Въпреки това задържа главата си наведена.

— Идваш с нас — каза надзирателят и мина покрай Райф, като го повлече със себе си.

Той не смееше да се съпротивлява, но направи каквото можеше.

— Аз… тъкмо оставих затворниците и се качвах нагоре.

— Това може да почака — каза вторият. — Работата не е свършена още.

И го пусна. Райф последва двамата, но изостана на няколко крачки. Скоро се озоваха в същия тунел, който бе напуснал преди малко.

„Май ми е писано да вървя по този път.“

Надзирателите си мърмореха нещо, явно не по-доволни от Райф от тази допълнителна работа.

— Как мислиш, Храл, за какво е цялата тази гюрултия?

Свиване на рамене.

— По-добре да не любопитстваме много, Берил.

На Райф му се искаше той самият да се бе вслушал в тази мъдрост по-рано.

— Говори се, че наоколо обикаляли Изповедници… — почна Берил.

Другият се намръщи.

— А бе какво ти казах аз току-що?

Двамата, изглежда, бяха братя — еднакво чернокоси, с дебели носове, месести устни и тесни очи от годините мижене към неизменния слънчев блясък, отразяващ се от пясъка и камъните. Само белезите, нашарили лицата им, бяха различни.

Майката на Райф беше от оттатък морето, от планинските гори на Облачен предел. Той имаше само смътни спомени за нея. Тя бе стройна, с огнена коса и бледа кожа. Изобщо не приличаше на хората от тукашните места с техния мургав тен и набито телосложение. Благодарение на това кръвосмешение Райф бе излязъл малко по-висок и по-слаб от повечето. Косата му бе червеникавокестенява, чертите му не толкова груби.

И най-хубавото от всичко, бе наследил природната ловкост и бързина на майка си. Ето защо го приеха с такава готовност в гилдията още в ранна възраст. „Хлъзгав като добре намаслена змиорка“, така го беше описала веднъж Лира, като имаше предвид едновременно и тялото, и уменията му.

— Тихо сега — предупреди Храл, смушка брат си и посочи напред.

Двете им едри туловища препречваха гледката на Райф. Той чу от тунела да долитат гласове. Позна ниския глас на Изповедника и страхливото покорство на управителя на мината.

Трепна вътрешно.

„Не мога да се отърва от тези проклетници.“

Управителят извика към тях:

— Ей, вие двамата, отведете тази паплач в тайната килия горе и ме чакайте там.

Дрънчене на вериги оповести присъствието на обречените миньори. Райф си спомни думите, прошепнати от Изповедника, и как управителят бе сложил ръка на камата си. Прииска му се да извика предупредително, но какво щеше да постигне с това?

„Само ще убият и мен.“

Храл и Берил изсумтяха, че са разбрали. Забързаха напред, оставяйки Райф на открито под вниманието на управителя и Изповедника. Той държеше лицето си наведено, което не бе нещо необичайно в рядкото присъствие на такъв свят човек, достигнал ранга на великрист както в алхимията, така и в религиозните ордени.

Даже двамата братя минаха бързо покрай него, без да го погледнат.

Управителят се обърна към Райф и заповяда:

— А ти ми помогни с това.

Изповедникът стоеше приведен над бронзовата статуя, положена върху една количка. Бе поднесъл ръце над златистата фигура, без да я докосва, сякаш топлеше дланите си на огън.

Накрая се изправи и се обърна достатъчно, за да разкрие черната татуировка през очите си.

— Последвайте ме — заповяда той и тръгна към един страничен проход. — И бъдете нащрек, управител Кийл.

Кийл махна на Райф да дойде при него.

— Домъкни си задника тук.

Понеже не можеше да откаже, Райф се приближи забързано. Количката имаше дръжки отпред и отзад. Кийл хвана задната. Без да му казват, Райф се промуши покрай количката, за да стигне до другата.

Двамата заедно поеха по тунела, като Райф дърпаше, а Кийл буташе.

Ужасен от гледката на бронзовите пръсти, вкопчени в неговите, Райф дръпна силно ръка — но това само накара хватката да се стегне. Той опита пак, но колкото повече дърпаше, толкова повече го стискаха тези пръсти. Уплашен, че могат да му смачкат ръката, той отстъпи.

— Какво искаш? — прошепна на фигурата.

Бронзовата хватка се затопли и металът странно омекна.

Той преглътна и се огледа. Взря се във вратата, през която се бе надявал да избяга. Тя изглеждаше невъзможно далеч, особено след като бе пленен от бронзова статуя. Въпреки това знаеше, че не след дълго ще заехтят гонговете. Трябваше да се махне, преди да са пуснали тилазаврите.

— Пусни ме — каза умолително. — Трябва да избягам.

Трепна и дръпна отново, очаквайки костите му да бъдат смачкани. Но хватката си остана същата — а реакцията бе далеч по-лоша.

Бронзовата фигура върху количката се размърда. Сгъна се в кръста и се изправи, макар че за това ѝ бяха нужни два опита и се наложи да се подпре на другата си ръка. Главата ѝ се наклони към рамото, сякаш се разкършваше от някакво схващане, и косата ѝ от медни нишки потрепери и се посипа като обикновена женска коса.

А после очите, обрамчени от дълги деликатни мигли, се отвориха.

Той се дръпна, очаквайки да види пред себе си адските огньове. Но вместо това очите, които отвърнаха на погледа му, приличаха на неговите собствени, само че по-стъклени, с лазурносини зеници, които сякаш сияеха леко — макар че последното може да се дължеше на паникьосаното му въображение. Този поглед го намери и прескочи от уловената му ръка към лицето му.

Главата ѝ се килна с нескрито любопитство. Устните ѝ се разделиха, разкривайки бели зъби. Другата ѝ ръка се вдигна и докосна тези устни, а бронзовото ѝ чело се сбърчи, сякаш бе изваяно от загоряла плът.

Райф забеляза, че пръстите, които го държаха, са меки и топли.

„Що за демон е съживил тази статуя?“

Макар че би трябвало да е ужасен, не можеше да откъсне поглед от нея, докато събуждането ѝ продължаваше. Дали одеве се бе преструвала, може би усещайки злите намерения на хората, събрали се около нея? Той знаеше за много животни, които се правят на умрели, за да не ги закачат хищниците. Или пък просто бе събирала сили, разпалвайки алхимиите в могъщ огън, който да я събуди напълно?

Нямаше как да знае — но някъде дълбоко в себе си подозираше, че размърдването ѝ е предназначено само за него. Очите ѝ продължаваха да го гледат, сякаш го преценяваха.

В същото време другата ѝ ръка се отдели от устните ѝ и бавно прокара пръсти през бронзовите ѝ кичури, които бяха придобили по-тъмен оттенък. После тя изви гръб, което накара малките ѝ гърди да щръкнат по-високо, и спусна крака от количката, за да стъпи на пода.

Райф се отдръпна, доколкото му позволяваха хванатите им ръце.

Тя се изправи, отначало неуверено. Той се взря в пръстите на краката ѝ, с гравирани на тях изящни нокти. А после тя започна да губи равновесие, накланяше се към него.

Райф се опита да я задържи, но тежестта ѝ едва не го повали на колене. Въпреки че изглеждаше жива, тя си оставаше тежка като статуя. Все пак той я улови със свободната си ръка и ѝ помогна да остане права. За това бе нужна цялата сила на краката и гърба му.

— Хванах те — прошепна той.

Най-сетне тя се изправи стабилно.

Той огледа лицето ѝ. Веднъж, много отдавна, бе посетил Светата катедрала в Наковалнята. В главния ѝ неф имаше висок витраж, на който бе изобразен пантеонът на боговете. Макар че на лицето на Земната майка бе изписано обичливо изражение, това на Дъщерята бе твърдо като самото стъкло, решително и непрощаващо. Тя държеше лък, а на гърба ѝ имаше колчан със стрели. Понякога я наричаха също Ловкинята.

Райф се взираше в бронзовата фигура, гола и безсрамна. От лицето до формата на тялото ѝ изглеждаше сякаш самата Дъщеря се е сдобила със земно въплъщение.

Колкото и чудно да бе всичко това, Райф осъзнаваше, че времето го притиска. Преглътна и опита пак.

— Аз трябва да вървя.

Тръгна към малката врата в дъното на стаята, като се опита да освободи ръката си. Жената отказа да го пусне. Вместо това го последва, без да се отделя от него.

Райф въздъхна облекчено.

„Това стига засега.“

Продължи през стаята, страхувайки се, че тя може да спре по всяко време и да го прикове отново на място. Усещаше, че трябва да я държи в движение, като канара, търкаляща се надолу по някой хълм. Въпреки това не бързаше, за да не би тя да загуби равновесие. Докато я водеше, погледът ѝ се плъзгаше по стаята, а лицето ѝ бе твърдо и непроницаемо.

Той стигна до вратата и откри, че е отключена. Отвори я и влязоха в малко антре. Лъхна го миризма на кръв и вътрешности. Даже бронзовата жена трепна.

Отляво имаше каменна маса с окови. Около нея се бе събрала локва кръв. На пода, сякаш захвърлена, лежеше купчина от кости, плът и кожа. Пред очите на Райф изникна бедното момиче, кръвородната жертва.

Бронзовата жена пристъпи към кървавите останки, но Райф я спря — или, като се имаше предвид колко тежеше, поне опита да я разубеди.

— Недей, нищо не можем да направим.

От другата страна имаше купчина захвърлени дрехи: износени кожени сандали, безформена бежова рокля и наметало, в което кръпките май бяха повече от плата.

„Сигурно са били на принесеното в жертва момиче.“

Отведе бронзовата жена до купчината.

— Трябва да се облечеш. Не мога да те пусна да се развяваш гола по света.

Той самият определено не би могъл да се измъкне оттук с ходеща гола бронзова статуя до себе си.

Тя килна глава и го изгледа въпросително.

„Богове, жено, аз ли трябва да правя всичко?“

Започна да ѝ показва с жестове и с малко помощ успя да нахлузи роклята на главата ѝ. Тя постепенно започна да схваща намеренията му. Пусна ръката му достатъчно задълго, за да смъкне роклята до коленете си. После се наведе за наметалото и за момент се намръщи. Преди той да успее да ѝ каже нещо, започна да си го слага.

— И сандалите също — подсказа ѝ Райф.

Никой не вървеше бос по тукашните места — не и през горещите като жарава пясъци, от които за две крачки ти излизаха мехури на стъпалата. Това бе една от причините надзирателите да държат затворниците без обувки — за да им попречат да бягат. Той се взря в жената. Макар че не знаеше дали такъв бронз може да пострада от топлината, странната гледка на жена, вървяща незащитена в палещата жега, щеше да привлече нежелано внимание.

После изведнъж осъзна истината. Сведе поглед към свободните си ръце.

„Свободен съм.“

Обърна се към тунела, излизащ от антрето. Направи крачка натам, докато жената се бореше с наметалото си. Ако побегнеше сега, би могъл да се измъкне. Изглеждаше много по-лесно да се изниже незабелязано, ако подире му не се мъкне такава загадъчна фигура.

Въпреки това притвори очи с въздишка на раздразнение; знаеше, че трябва да остане.

„Голям си будала.“

Отвори очи и се обърна към жената тъкмо когато тя успя да си върже наметалото. Отиде при нея и дръпна качулката върху главата ѝ, като се постара да скрие максимално неестествения ѝ вид. Взря се в очите ѝ, които в сенките на качулката наистина сияеха слабо. Изражението ѝ омекна — също както бронзовата ѝ фигура.

Една ръка се вдигна. Той очакваше да го стисне отново, но тя само го погали по бузата. Топлината се вля в него. После тя свали ръка и се наведе за захвърлените сандали.

Той ѝ помогна да ги обуе, а после я огледа за последен път от главата до петите.

— Ако не се взират прекалено внимателно… — промърмори, а после добави наум: „А бе къде ми е акълът?“

Сви рамене и тръгна към тунела.

Стигна до него точно когато отекна далечен звън. Усилваше се с всеки миг, разпростираше се из мината.

Гонговете.

Той обърна глава назад към бронзовата фигура.

„Закъсняхме.“

Внезапното падане я стресна и я събуди. Никс размаха ръце, за да се хване за нещо. Сърцето подскочи в гърлото ѝ и част от нея разпозна това чувство. Много пъти ѝ се беше случвало, когато е полузаспала и унесена, да почувства как светът под нея се разпада. В такива моменти започваше да се мята панически, докато падаше — само за да се събуди миг по-късно и да открие, че е на сигурно място в леглото си.

Не и този път.

Продължи да пада, като размахваше ръце в чернотата около себе си — не за да я отблъсне, а за да я придърпа по-близо. Мракът ѝ бе близък като собствената ѝ кожа. Долу растеше някакво странно сияние. Като риташе и пъхтеше, тя се опита да остане в уюта на сенките. Но нищо не можеше да спре падането ѝ към онази светлина.

Опита се да закрие очите си с ръка, за да ги предпази от яркото сияние, но нещо я хвана за китката и не я пускаше.

До нея достигнаха думи, които звучаха едновременно далечни и току до ухото ѝ.

„Нов гърч ли получава?“

Отговорът успокои паниката ѝ с познатото си звучене.

„Не, не мисля.“ Никс позна спокойния, но уверен глас на игуменка Гайл. „Това е различно. Сякаш се бори да не се събуди обратно в собственото си тяло.“

С тези думи в съзнанието на Никс нахлуха спомени, сякаш се бе отприщил някакъв бент, освобождавайки кипнала разпенена вода на ужаса.

… бягство нагоре по стълбите.

… заплаха от насилие и прогонване.

… топла кръв, течаща през изстиналите ѝ от ужас пръсти.

… обезглавено тяло.

… грамадна сянка, изникнала през дима.

… смазваща тежест.

… зъби и отрова.

… невъобразима болка.

… а после мрак.

Един последен спомен се надигна в нея, изтласквайки всичко друго. Хиляди викове и писъци изпълниха главата ѝ, тялото ѝ — докато не станаха неудържими и най-сетне избликнаха от гърлото ѝ. Светът в нея отново се разлюля, все по-бясно. Все пак отвъд всичко това тя усети да се надига необятна тишина. Сви се уплашено от нейната безкрайност и неизбежност.

Една хладна ръка се допря до трескавото ѝ чело. Глас зашепна в ухото ѝ.

— Дете мое, успокой се. В безопасност си.

Никс се помъчи да се върне в тялото си, не толкова защото се бе вслушала в думите на игуменката, а за да им възрази.

— Не… — изграчи тя.

Даже този измъчен протест я изтощи. Задиша тежко, усещаше острия мирис на тинктури, запарен чай, прашни клонки на сушащи се билки. Въпреки това мъчително яркото сияние отказваше да помръкне.

Опита се да вдигне ръка — после другата — но китките ѝ бяха вързани. Тя стисна клепачи и извърна глава настрани, но сиянието бе навсякъде. Не можеше да избяга от него.

— Развържете я — заповяда Гайл.

Отговори ѝ някакъв мъж:

— Но ако изпадне пак в гърчове, може да се нарани…

— Трябва да ѝ помогнем да се събуди сега, лечител Йорик, иначе може да не се събуди никога. Страхувам се, че е прекалено слаба. Спа близо цял лунен цикъл. Ако потъне пак в отровния си сън, никога няма да излезе от него.

Никс усети дръпване, после още едно — и китките ѝ вече бяха свободни. Тя вдигна треперещите си ръце срещу светлината. Думите на игуменката стиснаха гърдите ѝ. „Цял лунен цикъл.“ Как бе възможно? Още усещаше как я мачкат чудовищните юмруци, как зъбите пронизват плътта ѝ. Беше сигурна, че е минала не повече от една камбана от нападението. Но ако Гайл казваше истината, по-голямата част от лятото вече си бе отишла.

Ръцете стигнаха до лицето ѝ и откриха, че там има превръзка, омотана върху очите ѝ, около главата ѝ. Опипа ръбовете. Някой се опита да ѝ дръпне ръцете.

— Остави я, дете — предупреди я училищният лечител.

Никс нямаше сили да се съпротивлява. Не че изобщо се опита. Мракът вече бе започнал да разяжда ръба на яркото петно. Тя приветства завръщането му, нещо познато сред целия този хаос. Остави ръцете си да паднат на леглото. Изведнъж се почувства толкова уморена, някакъв каменен ступор тегнеше над костите ѝ.

— Не — сопна се рязко Гайл. — Вдигни ѝ главата. Бързо.

Никс усети нечия ръка да я подхваща за тила и да вдига главата ѝ от възглавницата. Пръсти се заеха да размотават превръзката около очите ѝ. Макар да го правеха нежно, главата ѝ се люшкаше при всяко движение. Зави ѝ се свят. Мракът се сви още повече около яркото петно в центъра.

— Нали казахте да оставим очите ѝ превързани — промърмори лечител Йорик. — За да ѝ е по-лесно.

— Предпазливост, родена от надежда — каза Гайл. — Но сега такава предпазливост носи прекалено голям риск. Тя дори в момента потъва бавно обратно в небитието. Трябва да направим каквото можем, за да попречим на това.

С едно последно дръпване превръзката падна от лицето ѝ. Крайчецът ѝ забърса бузата на Никс. Тя намери сили да повдигне едната си ръка по-високо, за да се предпази от ослепителната светлина. Стисна очи още по-силно. Въпреки това сиянието пронизваше черепа ѝ, изтласкваше мрака, изпепеляваше го.

Нечии пръсти я хванаха за брадичката и една мокра кърпа, миришеща на омайниче, размекна гуреливите корички, слепили клепачите ѝ.

— Не се съпротивлявай, дете — каза Гайл. — Отвори очи.

Никс се опита да си дръпне главата, но пръстите върху брадичката ѝ се стегнаха.

— Прави каквото ти казвам — настоя игуменката с тон, който подчертаваше високото ѝ положение в Манастира. — Или ще бъдеш загубена навеки.

На Никс ѝ се искаше да се възпротиви, но баща ѝ я бе научил винаги да уважава по-възрастните. Тя открехна клепачите си и ахна от болка. Светлината — също толкова заслепяваща като мрака, който бе познавала цял живот — я парна като коприва.

Горещите ѝ сълзи рукнаха и отмиха още турели и мръсотия от очите ѝ. Освен това смекчиха режещата светлина до воднисто сияние. В мъглата плуваха форми, подобни на сенките в ярък летен ден. Само че с всяко болезнено мигване те ставаха по-ясни; цветове, които само си бе представяла, разцъфтяха в пълното си великолепие.

Сърцето ѝ запърха в гърдите като паникьосана свиркоопашка в клетка. Тя издрапа назад в леглото — по-далеч от невъзможните две лица, които я гледаха.

Лечител Йорик бе присвил очи срещу нея, лицето му бе сбръчкано като блатна слива, оставена прекалено дълго на слънце. Взорът ѝ проследи всяка негова черта. Тъй като по-рано зрението ѝ бе замъглено, всички цветове — малкото, които можеше да види дори в най-светлия ден — винаги бяха приглушени и смътни.

„Но сега…“

Тя се взираше, хипнотизирана от блестящо синия цвят на очите му, много по-ярък от всяко ясно небе, което бе виждала някога.

Когато лечителят се обърна към игуменката, плешивото му теме отрази слънчевата светлина, нахлуваща през единствения прозорец в стаята.

— Изглежда, бяхте права, игуменко Гайл — каза той.

Вниманието на Гайл бе все така съсредоточено върху Никс.

— Можеш да ни виждаш. Нали, дете?

Онемяла, Никс просто зяпаше. Игуменката бе с много по-тъмна кожа, отколкото си бе представяла. Знаеше, че тя е родена на юг, в земите на Клаш. Косата ѝ обаче бе бяла като тебешир и вързана на множество плитки на темето ѝ. Очите ѝ бяха много по-зелени от всяко огряно от слънцето езеро.

Игуменката сигурно бе забелязала смайването на Никс. Усмивка заигра в ъгълчетата на устните ѝ. Облекчение смекчи очите ѝ. Макар че, честно казано, Никс не можеше да е сигурна в нищо от това. След като никога не бе виждала тънките нюанси на израженията, нямаше как да знае дали ги тълкува вярно.

Въпреки това тя най-после отговори на въпроса на игуменката с кимване.

„Мога да виждам.“

Макар че трябваше да се радва на такова невъзможно нещо, в момента изпитваше само ужас. Някъде в мрака, който бе оставила зад гърба си, още можеше да чуе писъците, надигащи се от онези сенки.

Игуменката сякаш долови вътрешния ѝ ужас, защото усмивката ѝ помръкна. Тя потупа Никс по ръката.

— Оттук нататък вече би трябвало да се поправиш. Мисля, че най-после намери пътя си за излизане от небитието на отровата.

Вечно покорна и без да иска да изглежда неблагодарна, Никс кимна отново.

Но това не отговаряше на чувствата ѝ.

Макар че по някакво чудо можеше да вижда, се чувстваше по-загубена от всякога.

— Нека оставим този въпрос за друг път — каза Гайл. — Когато си по-отпочинала и здрава, може да си спомниш повече. Сигурна съм обаче, че имаш много въпроси за сегашното си положение. Не съм в неведение за опасенията и страховете, които си се опитала да изкажеш през последния ден. Може би трябва да ги уталожим, доколкото ни е по силите.

Никс бе повече от готова да остави настрани миналото си и да се съсредоточи върху настоящето — но в същото време се страхуваше да го направи. Наистина имаше въпроси, които трябваше да зададе, но отговорите я плашеха.

Облиза устни. Знаеше, че трябва да попита за резултатите от атаката на деветото ниво на училището, да се изправи срещу неодобрението, което несъмнено щеше да дойде. Като начало огласи най-големия си страх — името на онова момче, съученика ѝ седмокласник.

Затвори очи, за да го изрече, защото намираше сила в мрака.

— Бърд… — прошепна тя.

Отговорът на Гайл бе прям.

— Мъртъв е. Но подозирам, че ти вече го знаеш.

Тя не отрече.

— Ами другите?

— Съучениците ти ли?

Тя отвори очи и кимна, спомни си тълпата, която я бе гонила по петите.

— Те се опитаха да скрият истината за онзи ден, но Джейс проговори, за да те защити, и разби мълчанието им.

Никс въздъхна облекчено и отправи безмълвна благодарност към Джейс. Младежът — който ѝ служеше вместо очи, докато беше сляпа — отново се бе оказал най-преданият ѝ приятел тук в Манастира. И бе пострадал заради това приятелство. Тя си спомни разкървавения му нос.

— Калфа Джейс е добре — каза Гайл, сякаш отгатнала притесненията ѝ. — Гори от желание да те види, но му казахме да потърпи.

Никс преглътна.

— А Кинджал, близначката на Бърд?

Дълбока бръчка се вряза между веждите на Гайл.

— Върна се във Фискур с останките на брат си, или поне малкото, което не бе погълнато от кладата. Но ще си дойде след две седмици, когато свършва лятната ваканция. Опитах се да я разубедя.

Гайл се вгледа в Никс, мълчаливо добавяйки онова, което бе останало неизречено. Кинджал нямаше да остави смъртта на брат си без последствия. Нито пък баща им, кметът на Фискур.

— Какво ще стане с мен? — попита Никс, прехвърляйки се на по-непосредствения си страх. — Все пак се качих на деветото ниво.

Това бе ненарушимо правило в Манастира. Да стъпиш на това ниво, без да си приет за деветокласник, се наказваше с незабавно изгонване. Нямаше никакви изключения — дори когато животът ти е бил изложен на опасност.

Гайл насочи пръст към гърдите ѝ.

— Не ти си извършила нарушението.

Никс сбърчи лице в недоумение.

— Аз бях. Имаше много свидетели.

Заговори Йорик.

— Също толкова свидетели има, че си умряла. Както алхимици, така и йеромонаси. Сърцето ти наистина беше спряло. За половин камбана, а може би и повече. Никой не мислеше, че ще оцелееш.

— И все пак ти се върна от мъртвите — добави Гайл. — Прероди се, пречистена от миналото си. Всички започнаха да вярват, че Майката те е благословила двойно. Първо с живота ти, а после и със зрението ти.

— Идея, която бе упорито насърчавана от игуменката — изкиска се Йорик.

Гайл сви рамене.

— И кой може да каже, че греша?

— Много бих искал да видя как някой ще се опита — отвърна той.

— Но това със сигурност е била ръката на Майката — настоя баща ѝ. — Аз нямам никакви съмнения. Тя винаги се е усмихвала на дъщеря ми.

Надежда се надигна в гърдите на Никс.

— Това означава ли, че мога да остана в училището? Да завърша седми клас и да продължа в осми?

— Опасявам се, че не — въздъхна Гайл. — Въпросът бе поставен пред Съвета на осемте и те гласуваха срещу това.

Баща ѝ се изправи.

— Това не е справедливо!

Никс посегна и го хвана за ръката — тя трепереше. Стисна я, за да го накара да млъкне, готова да приеме своята участ, но не по-малко отчаяна от него.

— Всичко е наред, татко. Станалото — станало.

— И двамата не ме разбрахте. — Гайл впери очи в очите на Никс. — Беше решено, че ти не бива да продължиш в осми клас със съучениците си. Тъй като явно беше благословена на деветото ниво, никой няма да дръзне да гласува срещу изразеното от Майката желание.

— Не разбирам — каза Никс.

— След две седмици ще преминеш направо в девети клас — каза Гайл.

На Никс ѝ трябваха цели три вдишвания, докато проумее какво ѝ казва игуменката. Замига в опит да прогони смайването си.

„Девети клас…“

Баща ѝ реагира по-бързо. Възкликна толкова високо, че накара всички да подскочат:

— Какво ви казвах! Знаех си го! — Пусна пръстите на Никс и падна на колене до леглото ѝ. Долепи длани една в друга и вдигна палци към челото си. — Благодаря на Земната майка за милостта ѝ и за благословиите, с които ни дари.

Но даже набожността му не можеше да удържи задълго радостта и ликуването му и той се изправи — даже нямаше нужда да използва бастуна си. Хвана главата на Никс и лепна целувка на челото ѝ. Едва тогава се успокои достатъчно, за да се вгледа хубаво в нея. Сълзи бяха навлажнили очите му, течаха по бузите му.

— Да не повярва човек! — възкликна ухилено. — Моята Никс! Деветокласничка! Нямам търпение да кажа на Бастан и Аблен. Момчетата ще се пръснат от гордост.

— Най-добре да отидеш да им кажеш веднага — каза Гайл. — Има един друг въпрос, който искам да обсъдя с дъщеря ти. За него е необходимо да останем насаме.

— Да, да, разбира се. — Баща ѝ се обърна да си вземе бастуна. — Знам, че с лечителя имате много работа, няма да ви преча.

— Много съм ви задължена, търговец Поулдър.

Баща ѝ се обърна пак към нея. Лицето му сияеше от гордост и това го правеше да изглежда двайсет години по-млад. Той поклати лекичко глава, но усмивката му не се стопи.

— Да не повярва човек! — повтори той.

„Да, наистина не е за вярване.“

Никс се опита да приеме непонятното. След толкова много чудеса нямаше вяра на това последното. Все пак положи всички усилия да отвърне на усмивката на баща си. Ако не друго, поне сърцето ѝ се сгряваше да го гледа толкова щастлив. Струваше си, че почти не бе умряла, за да види вярата на баща си в нея оправдана, а духовната му щедрост — възнаградена.

— Ще ти донеса вечеря преди първата вечерна камбана — обеща той. — Ще доведа и Бастан и Аблен. Ще го отпразнуваме със сладък кейк и мед.

Тя се усмихна възможно най-искрено.

— Благодаря, татко.

Той се поклони на игуменката и лечителя, промърмори благодарности и излезе. Никс се заслуша в заглъхващото потропване на бастуна му по коридорите.

Гайл също се вслушваше. Изчака потропването да утихне, а после даде знак на Йорик да затвори вратата и се обърна към Никс. Лицето ѝ бе станало сурово.

— Това, за което ще говорим сега, не бива да го споделяш с никого.

Беше последната вечерна камбана. Никс, с бастунче в ръка, отиде до леглото си — все още се движеше неуверено и се чувстваше слаба. А може би беше от щедрото количество ром в сладкия кейк. Капнала от умора и натъпкана почти до пръсване, тя не се съмняваше, че сънят ще дойде бързо.

Ушите ѝ още звънтяха от смеха и песните на баща ѝ и двамата ѝ братя, които празнуваха Възхождането ѝ на деветото ниво. Тя се усмихна, като си помисли колко се гордееха с нея. Страховете и трепетът от тазсутрешния таен разговор с игуменката и лечителя бяха прогонени от семейното веселие, от собствената ѝ надежда за бъдещето ѝ.

„По-добре да оставя всичко зад гърба си“, бе решила. Щеше да отхвърли страшните си сънища и да ги забрави. Пророчески или не, такива важни неща бе най-добре да се оставят на хората, които знаят какво правят — или поне на онези, които имат достатъчно власт и влияние да ги променят.

„Аз определено не съм от тях.“

Пламъкът на газената лампа затрепка и сенки затанцуваха по каменните стени. Това я замая и тя се тръшна със стон на леглото.

Задиша дълбоко, за да си избистри главата. Ветрецът, духащ през високия отворен прозорец, носеше мириса на блатна вода. Бръмченето на комарите се смесваше с крякането на жабите и острото свирене на щурците. В далечината омайващата песен на блатен гмурец будеше тъжен копнеж.

Тя въздъхна и вдигна очи към прозореца. Небесния отец още грееше навън — но ликът му оставаше скрит за погледа. Макар че слънцето никога не изчезваше, вечерно време яркостта му леко отслабваше и сенките се сгъстяваха. Тази промяна бе по-забележима преди, когато замъглените ѝ очи бяха по-чувствителни към капризите на светлината и сянката. Сега промяната бе едва доловима, което я натъжаваше, сякаш с връщането на зрението си бе изгубила част от себе си.

Отрезвена от тази мисъл, стана и отиде до прозореца. Дръпна кепенците, за да закрият слънчевата светлина, и стаята потъна в полумрак. Но не можеше да се насили да ги затвори съвсем. Твърде дълго бе живяла в сенките.

Взря се в пълната луна във вечерното небе. Изучи лика ѝ, блестящ от яркото лице на Сина. Вгледа се в неясните тъмни очи, отдолу може би нос, под него определено уста. До днешния ден зрението ѝ не бе достатъчно остро да забележи такива подробности.

„Наистина прилича на лице.“

Усмихна се на Сина. Знаеше, че през следващите дни тъмната Дъщеря ще прогони това лице. Такъв бе танцът им от началото на времето.

— А когато видя лицето ти да се появява отново, о, сребърни Сине — прошепна тя на луната, — ще съм в девети клас.

Трудно ѝ бе да го проумее. След две седмици желанието, което бе кътала дълбоко в сърцето си, щеше да се сбъдне. Радостта в нея грееше също тъй ярко като Сина в небето. Въпреки това тя не можеше да пренебрегне и мрака там, като нейна собствена мрачна Дъщеря, чакаща да затъмни ярката ѝ радост.

Никс знаеше източника на този мрак, защото помнеше въпроса на игуменката. Потърси в лика на луната някаква враждебност или опасност. Но не откри нищо, не почувства нищо.

Извика в съзнанието си думата, използвана от игуменката, опита вкуса ѝ върху устните си.

— Лунопад.

„Какво изобщо означава това?“

Тъй като нямаше отговор, сви рамене, легна и се сгуши в одеялата. Лежеше по гръб и се взираше в съхнещите билки, окачени на таванските греди. В трепкащия пламък на газената лампа изглеждаше, сякаш мърдат и посягат към нея.

Тя потрепери.

Май зрението носеше със себе си собствени специфични ужаси.

Изсумтя, угаси газената лампа, обърна се настрани и стисна по-здраво одеялото. Затвори очи, но се съмняваше, че сънят ще дойде толкова бързо, колкото бе смятала.

Грешеше.

Синът на върховния крал се събуди със стон сред въшки и вонята на собствената си повърня. В далечината сутрешните камбани ехтяха от висините на Азантия. Звънът прескачаше от една камбанария на друга, общо шест, разположени на всеки от върховете на звездообразните стени на Върховръх.

Той се опита да натъпче тънката възглавница в ушите си, докато звуците възвестяваха новия ден. Но звукът продължаваше да разтърсва черепа му и да поражда болки в зъбите му. Стомахът му се преобръщаше и жлъчката му заплашваше да се надигне. Той я преглътна и наложи волята си върху нея, но не и преди да се оригне мощно.

Най-после и последният звън отекна над Залива на обещанията и камбаните милостиво заглъхнаха.

— Да, така е по-добре — въздъхна принц Канти към тъмната стая със затворени кепенци.

Стисна очи и се опита да си спомни къде е. Миришеше на пот, пикня и вкисната бира. Някаква мазнина цвърчеше на скара и димът се промъкваше през дъските на пода. Откъм готварницата се носеше дрънчене на съдове, накъсвано от ревовете на ядосан ханджия.

„А, да…“

Смътно си спомняше изрисувана дървена табела, на която имаше брониран рицар с вдигнат към устните му меч. „Островърхият меч“. Отдавна някой грубо бе преправил меча на стърчащ мъжки член. Никой не си бе направил труда да му върне предишния вид. Развеселен от такова художествено майсторство, той не можеше да остави кръчмата непосетена. Ако си спомняше добре, това бе третото подобно заведение, което бе удостоил с височайшото си присъствие. Не че бе съобщил истинското си име. Както обикновено, бе дошъл облечен в груба шаячна дреха и просто наметало, което да скрие, че е принц.

Седна, установи, че това е лоша идея, но не се отказа. Спусна босите си крака на пода, като се чудеше къде ли са се дянали панталоните му. Почеса се по чатала, опитвайки се да изчопли няколко хапещи го въшки. Но това бе безнадеждна битка. Само една баня с луголист и много пара щеше да спечели тази война.

Със стон се изправи и бутна един кепенец над тоалетната, за да пусне вътре свеж въздух. Ярката светлина режеше очите му, но той я изтърпя като заслужено наказание. Вече беше горещо. Небето бе синьо, с няколко пръста пламтящи розови облачета на изток. А пък на запад, напротив, ниско над хоризонта се бяха струпали тъмни буреносни облаци. Вятърът ги бе довял откъм морето и сега те се събираха над житните поля оттатък река Талак и пълзяха неотклонно към града.

Представи си двете небесни реки, които се опитваше да му опише алхимик Фрел. Ученият твърдеше, че по небето тече гореща река и носи огнена жар от опалената от слънцето страна на Земята към ледената ѝ страна — а после се връща като по-студен поток, който минава по-ниско над земите и моретата в обратната посока, от запад на изток. Говореше се, че тези две реки — вечно течащи в различни посоки — са благословили земите на Короната с годен за живеене климат. Йеромонасите вярваха, че това се дължи на боговете близнаци, огнения Хадис и ледения великан Мадис, които духат тези реки по небето, докато Фрел и неговият орден настояваха, че се дължи на някакви естествени мехове от огън и лед. Споровете продължаваха през делящата ги линия на деветото ниво на Калето.

Канти въздъхна. Изобщо не му пукаше каква е истината — макар че би трябвало. Той самият щеше да се качи на деветото ниво след по-малко от две седмици. Не че бе заслужил такава висока позиция. Но беше кралският син. Съветът на осемте трудно би могъл да му откаже Възхождане.

А дотогава възнамеряваше да използва остатъка от лятната ваканция, за да се радва на свободата си. Разбира се, Канти изобщо не се нуждаеше от оправдание за подобно гуляйджийство. Всички вече отдавна знаеха репутацията му. Канти си бе спечелил множество прякори, на които хората често се кискаха около някой ожулен кръчмарски тезгях, докато той седеше маскиран и приведен над халбата си: Принца пияндурник, Мухльото, Тъмното нищожество. Но най-подходящият от всички бе просто Принцът в шкафа. Той бе принц, чиято единствена задача в живота бе да служи за резерва, ако по-големият му брат близнак умре. Съдбата му бе да стои прибран на рафта, за в случай че някога потрябва.

Обърна се да си потърси панталоните. Намери ги смачкани в единия ъгъл и бързо ги обу. Не се срамуваше от тези прякори, защото си ги бе заслужил. Всъщност беше го направил умишлено. Като по-малкия от двамата сина на краля, никога нямаше да седи на трона. Затова играеше ролята си добре. Колкото повече се унижаваше, толкова повече караше брат си да блесне.

„Това е най-малкото, което мога да направя за теб, драги ми братко Микен.“

Намръщи се, докато довършваше обличането си, и заподскача на един крак, нахлузвайки ботуша на другия. „Може би не биваше да се туткам толкова в корема на майка ни.“ Вместо това Микен си бе пробил път навън пръв и си бе осигурил високото местенце с първия си рев. Орисан да се възкачи на трона, брат му винаги се бе радвал на обич и обожание. На седемгодишна възраст бе пратен в Легиона на територията на замъка. През последните осем години го бяха обучавали на всякакви стратегии и оръжия, подготвяйки го за ролята на бъдещ крал на Азантия.

От друга страна, Канти бе изкъшкан от Върховръх и пратен да учи в Калето. Това не бе нещо неочаквано. В кралските родове на Азантия имаше немалко случаи на родени близнаци, понякога с еднакви ликове, друг път с различни. Микен изглеждаше като изваян от бял варовик, наследил външността на баща си, включително русите къдрици и морскосините очи. Момичетата — а и много жени — примираха по него, когато минаваше, особено защото годините в Легиона бяха покрили тялото му със здрави мускули. Не че нещо от това отиваше на вятъра. В много нощи Микен практикуваше различен вид фехтовка в харема с робини на Върховръх.

Нищо не можеше да е по-далеч от живота на Канти. Като втори син на него му бе забранено да докосва меч. В добавка беше почти девствен, с изключение на един припрян смущаващ нервен опит. Нещата не се подобряваха никак от това, че в Калето такива наслади бяха забранени — а и Канти определено не разпалваше женските желания толкова успешно като по-големия си брат близнак.

Докато Микен бе целият светлина и напереност, Канти се бе метнал на покойната им майка. Кожата му бе тъмна като абанос, косата му черна като въглен, очите буреносно сиви. Държанието му също бе по-кротко, като нейното. Определено предпочиташе собствената си компания.

Ето защо, след като му бе забранено да използва меч, той се зае да овладее ловния лък. Баща му даже бе окуражил тези му стремежи. През многото векове, откакто управляваше неговият род, кралство Халенди бе установило властта си от единия до другия край на северната Корона. Разширението на земите им се извършваше не толкова с мечове и бойни кораби, колкото с рала, брадви и сърпове. Опитомяването на пущинака бе също толкова важно за подсигуряване на територията им като укрепването на стените или строежа на замъци. Природата бе не по-малък враг за побеждавано от всяка чужда армия.

Затова, когато намереше свободно време, Канти се отправяше към нашарените с горички хълмове на Широзем, за да ловува и да усъвършенства уменията си — както точния си прицел, така и следотърсаческите си способности. Мечтаеше си някой ден да изкачи скалите на Земелом, за да стигне до мъгливите гори на Облачен предел, а може би дори и до обраслите в джунгли планини на Булото на Далаледа, където малцина дръзваха да стъпят и още по-малко се връщаха.

„Но това вероятно никога няма да стане.“

Всъщност напоследък му бе все по-трудно да се измъква за такива похождения, особено с изкачването му по нивата на Калето. Ученето поглъщаше по-голямата част от времето му. Това бе причината да намрази училището — защото го държеше затворен в Азантия. Като компенсация си бе измислил ново развлечение. Беше научил, че може да намери бягство от действителността на дъното на халбата.

Ето как се бе озовал тук, налазен от въшки и с пръскаща се глава.

След като се облече, наметна на раменете си протрит пътнически плащ и скри главата си под заострената му качулка. Излезе през вратата, спусна се по скърцащото стълбище с няколко хлабави стъпала и се озова в общата стая на хана. Шепа рибари бяха заели най-близката до кухнята маса, за да са сигурни, че ще получат най-топлото ядене.

Ханджията бършеше дъбовия тезгях с мазен парцал.

— Искаш ли нещо за хапване? — извика той на Канти. — Имам овесена каша с варено волско копито и овесени питки.

Канти изстена.

— Колкото и съблазнително да звучи, май ще откажа. — Свали кесията от колана си, извади сребърен полуорел и го подхвърли на ханджията. Монетата подскочи веднъж и падна близо до мъжа, който я забърса с парцала си. — За нощувката, с моите благодарности.

— Това е предостатъчно, момко. Даже е много — каза ханджията с рядка честност.

— А. — Канти сложи ръка на корема си. — Само че още не си видял в какво състояние е стаята, която ми даде.

Това му спечели няколко разбиращи кискания откъм масата на рибарите.

— По-добре къркай, докато можеш, момко — извика един от тях, който глозгаше волско копито. Изглеждаше, че по-голяма част от кашата отива в брадата му, отколкото в гърлото. — Наближава пищното празненство на лордчето и Върховръх ще ни остави на сухо тук, на Дъното.

Друг кимна мъдро.

— Почакай и ще видиш. Ще откарат най-хубавите ни бурета с пиячка горе в замъка.

— А на нас ще оставят само рядка водица и утайка — съгласи се трети.

Здравенякът с оцапаната брада изплю кости от волското копито на масата.

— Разбира се, ти знаеш кой от тяхната пасмина пие най-много. — И сръчка с лакът съседа си. — Мухльото!

Избухна смях.

— Това нищожество едва ли е особено щастливо — съгласи се друг.

— Със сигурност — призна кисело Канти.

— Не и след като оня хубавец брат му е с една крачка по-близо до трона. — Овесената брада смушка с лакът и другия си съсед. — Особено ако онази каркасийка наистина топли пудинг в печката си.

Последва още смях.

Канти махна неохотно с ръка, остави ги да се веселят и излезе от хана. Направи гримаса към слънцето, проклинайки наум Небесния отец. На запад изтътна гръмотевица, сякаш му се караше за богохулството.

Той изръмжа под нос.

Изглежда, никой не бе доволен от Мухльото.

„Най-малко пък аз.“

Със стон на самосъжаление засенчи очи и се взря нагоре от Дъното на града към блестящата Корона на Върховръх. Предстоеше му дълъг път обратно до общежитието му в Калето.

Наведе глава и дръпна по-ниско качулката, за да скрие лицето си от Небесния отец. За жалост не слънцето беше най-големият му проблем. Докато се изкачваше по кривите улички, главата му туптеше при всяка крачка. Ярките сутрешни отражения в прозорците пронизваха гуреливите му очи като ножове.

Продължи със залитане, подпирайки се сегиз-тогиз на стените, като се опитваше да усмири стомаха си. За малко не падна, докато минаваше покрай една тясна пресечка. Нечия ръка го подхвана.

— Моите благодарности — измърмори Канти.

Само че същата ръка изведнъж го дръпна в тъмната пресечка. Още ръце го сграбчиха и той видя трима бандити с тъмни плащове. При тази опасност го прониза паника. Прокле се, че бе свалил гарда — това винаги бе грешка в Дъното, дори и в най-яркото утро.

Върхът на нож го бодна отстрани, подчертавайки непредпазливостта му.

— Извикаш ли, умираш — предупреди го тих глас в ухото му и го изблъскаха по-навътре в уличката.

Канти си спомни за тежката си кесия и колко щедро бе подхвърлил сребърен полуорел на ханджията. Трябваше да има достатъчно ум да не е толкова небрежен с парите. Щедростта рядко бе възнаграждавана на Дъното.

Щом се озоваха дълбоко в сенките, крадецът изсъска в ухото му:

— Май си хванахме принц, излязъл от шкафа си.

Канти се вцепени. Вече бе посегнал към кесията си, готов да им я даде. Сега обаче разбра, че тежките медни грошове и сребърни орли в нея няма да му откупят свободата тази сутрин. Даже Принца пияндурник струваше повече от шепа сребърници.

Със замаяна глава, Канти се засмя неубедително. Залитна, докато се опитваше да извие глава към крадеца с ножа.

— Ти… Ти си мислиш… че само защото съм мургав хубавец, съм принцът? — И изпръхтя презрително.

Спътникът на крадеца се приведе по-близо към Канти, като почти опря носа си в неговия. Дъхът му вонеше на вкисната бира и изгнили зъби.

— Сигурен ли си, че е той, Фент?

Възползвайки се от тази възможност, Канти вкара в действие единственото си оръжие. Отпусна контрола върху стомаха си и избълва мощна струя повърня, която улучи крадеца право в лицето.

Мъжът се дръпна с рев и почна да бърше парещите си очи.

Канти използва моментния шок, за да стовари петата на ботуша си върху стъпалото на държащия го мъж. Той извика, а Канти се изтръгна от хватката му. Ножът сряза плата на наметалото му, но не намери плът. Той ритна с другия си крак, улучи третия мъж в гърдите и го запрати към отсрещната стена.

Без да се бави, отскочи и се втурна към улицата. Безмълвно благодари на разузнавача от Облачен предел, който го бе научил да ловува, да използва лък и най-важното, да се справя с опасностите, когато ловецът се превърне в плячка. „Понякога бягството е най-голямото ти оръжие“, беше му набил в главата Бре’бран.

Бе взел присърце този съвет и сега изскочи отново на ярката улица. Блъсна се в неколцина пешеходци и събори някакъв вързоп от ръцете на една жена.

— Извинете — промърмори, без да спира.

Стигна до първата пресечка и сви по нея. Докато бягаше, си даде мълчаливо обещание.

„В бъдеще да съм по-предпазлив — и не толкова щедър.“

Канти стоеше пред врата от желязно дърво, жигосана с емблемата на Калето. Единствената допълнителна украса към символа бе сребърно хаванче и чукало, обозначаващи алхимиците. В другия край на осмото ниво имаше друга заключена врата с подобен символ, само че на него книгата носеше златна звезда, обозначаваща йеромонасите.

Канти никога не бе влизал през онази врата.

Извади изпод дългата си риза тежък железен ключ на каишка от сплетена кожа. Макар че бе отключвал тази врата безброй пъти през осемте си години в Калето, все още изпитваше лек трепет. Завъртя ключа и отвори вратата. Зад прага тясно стълбище се виеше нагоре и надолу. Тези стъпала можеха да се използват само от хора, постигнали великристка степен в алхимията.

Или в случая на Канти — принц, комуто е назначен учител от този орден.

Пое си дъх и се заизкачва по стълбите. Те започваха от първото ниво в основата на Калето и стигаха чак до деветото, давайки възможност на алхимиците да минават през нивата, несмущавани от паплачта, търчаща нагоре-надолу по външните стълбища. Горе спиралата свършваше в полукръга от кули, запазен за алхимичните занятия на деветото ниво.

Подобно стълбище, запазено за йеромонасите, се издигаше от основата до върха от другата страна на Калето и свършваше при кулите, посветени на религиозни учения и молитви. Не че Канти някога бе минавал по този път — нито пък имаше интерес да го прави.

Стигна до горния край на стълбите, където една арка — с изсечени на нея всевъзможни тайнствени алхимични символи — извеждаше в огромна зала. Свел глава, той запристъпва по каменния под. Над него голям железен канделабър сияеше със странни пламъци, които трепкаха в различни багри. Централният и най-голям от тях бе черен и изпускаше струя бял дим.

Канти мина забързано под него, затаил дъх.

Дори въздухът в залата миришеше на неведоми тайнства, наситен с дъха на горчиви химикали и енергии като на гръмотевична буря, от които ти се изправяха косите. Това чувство вероятно се изостряше от собственото му безпокойство. Той отлично знаеше какво ще сполети всеки, стъпил на деветото ниво без надлежна покана. То определено бе забранено за ученици.

Канти обаче се радваше на специално отношение — не толкова защото беше принц, колкото заради уважението към човека, който го учеше. Никой не очакваше от Фрел да снове нагоре-надолу из училището, за да се види с Принца в шкафа. Вместо това Канти извършваше въпросното катерене — сега вече по-късо, след като бе стигнал до осми клас — кажи-речи всеки втори ден.

След толкова години другите алхимици бяха преодолели първоначалния си шок от факта, че го виждат тук. С изключение на няколко раздразнени погледа, вече почти не му обръщаха внимание — което не бе много по-различно от начина, по който се отнасяха към него съучениците му. Някои продължаваха да го избягват от завист, злоба или възмущение заради тази му привилегия. Други в началото се бяха опитвали да изкрънкат някоя услуга, но след години на неуспехи накрая се отказаха и се присъединиха към останалите в презрението си.

Силен гръм го накара да подскочи така, че едва не изхвръкна от ботушите си. Бе дошъл някъде отгоре. Той присви глава, представяйки си някой експеримент, който се е объркал. Приглушени викове от същата посока подсилиха предположението му. Всеки алхимик тук имаше свой собствен схолариум, в който да провежда изследванията си.

Канти се втурна към другия край на главната зала и после по извит коридор, по чиито стени се редяха факли и почернели от времето портрети на най-прочутите учени на училището. Стигна до вратата към най-западната кула и се качи по друго стълбище, което се виеше до самия ѝ връх. Там алхимик Фрел бе разположил своя схолариум.

Стигна до най-обикновена дъбова врата и почука. Нямаше представа дали Фрел е тук, особено като се имаше предвид, че писмото беше от вчера.

— Чакай! — извика в отговор един глас.

И Канти зачака. Обзе го нервен трепет.

Накрая от другата страна на вратата изстърга резе, което го изненада. Фрел рядко се залостваше в личните си покои. Напротив, той беше повече от щастлив да дудне до безкрай за работата си или да влиза в разгорещени спорове с братята и сестрите от своя орден. Приветстваше дори мненията на йеромонасите за работата си. Вероятно тъкмо тази сговорчивост му бе спечелила място в Съвета на осемте — най-младият човек, удостояван някога с тази чест.

Вратата се открехна достатъчно, за да може Фрел да надникне в коридора. Той въздъхна раздразнено и я отвори докрай.

— Напомни ми да ти изнеса лекция върху значението на думата „спешно“ — смъмри го Фрел. — А сега — вмъквай се тук.

Канти влезе и изчака, докато Фрел залостваше вратата. Зяпна, като видя състоянието на схолариума — да не говорим за състоянието на самия учен.

„Какво става?“

Обикновено стаите на Фрел бяха подредени до пунктуалност: книгите грижливо подравнени по полиците, свитъците наредени в номерирани отделения, работните маси почистени от всяка прашинка. Канти разбираше нуждата от такава спретнатост. Мястото бе задръстено от пода до тавана. То беше отчасти древна библиотека, отчасти кабинет на учен и отчасти сбирка от куриози. Тайнствени апарати — някои стъклени, други бронзови — бяха сложени по рафтовете и по масите и понякога бълбукаха от еликсири и странни химикали. И макар че прозорците гледаха във всички посоки, обикновено — както и сега — кепенците им бяха плътно затворени, за да предпазят ценните текстове, съхранявани тук. Все пак стаята бе осветена от няколко газени лампи със скрити зад стъкло пламъци заради многото пергаменти и папируси в стаята.

Но вече не.

— Какво е станало? — попита Канти.

Фрел не му обърна внимание, а профуча покрай него с развята черна роба, препасана на кръста с ален пояс. Беше два пъти по-голям от Канти и с една глава по-висок. Тъмнорижавата му коса бе вързана на опашка на тила. Обикновено лицето му бе гладко обръснато, но сега бузите му тъмнееха от набола четина. Бръчиците около очите му, които винаги си бяха там заради постоянното му взиране в избледнялото мастило, сега се бяха задълбочили и отдолу имаше сенки. Изглеждаше, че не е спал с дни, и това сякаш го бе състарило с цяло десетилетие.

Фрел махна на Канти.

— Ела.

Канти го последва до средата на стаята. Тя изглеждаше така, сякаш през нея е минал ураган. Навсякъде имаше купища книги. Свитъци бяха пръснати по пода. Повечето газени лампи бяха на една дълга маса, издърпана от мястото си до стената и сега разположена до главния апарат в схолариума — устройство, което, изглежда, бе центърът на тази конкретна буря.

Канти отиде при Фрел до дългия бронзов телескоп по средата на стаята. Основата му бе завинтена върху колесен механизъм, а тръбата му стърчеше през един отвор в покрива на кулата. Тръбата на грамадния телескоп бе два пъти по-дебела от бедрото на Канти и по нея бяха наредени полирани кристали и огледала по някаква загадъчна схема.

Фрел се наведе над купчина пергаменти, разпилени на близката маса. Потърка се по брадичката, докато другата му ръка се колебаеше над редица кристални мастилници — всяка с различен цвят — с пера, стърчащи от тях.

— Чакай да запиша това, преди да съм забравил изчисленията си. След като луната вече не е пълна, трябва да запиша каквото мога.

Взе едно перо от лазурносиня мастилница и придърпа един пергамент. Бързо и внимателно надраска поредица числа до едно подробно изображение на лунния лик.

Канти използва това време, за да се огледа скришом. Видя спирална лентичка от черна кожа — съобщение чрез вестоврана. Не можеше да различи какво е написано, но зърна открояваща се емблема от едната страна. Тя приличаше на емблемата на Калето, само дето малката книга на нея не бе овързана във вериги, а оплетена с коприва. Той познаваше този символ.

„Манастира.“

Това бе училището, където се беше обучавал Фрел.

Върна вниманието си върху алхимика, който бе свършил с бележките си и се мръщеше през бронзовия телескоп. Изследванията на Фрел бяха насочени към тайнствата на небесата — онова, което йеромонасите смятаха за висшата сфера на боговете. Канти знаеше, че Фрел се опитва да разбере какво е записано в движенията и разположението на звездите — макар че бе принуден да извършва повечето си изследвания зиме, когато слънцето се намираше най-ниско и звездите можеха да се различат едва-едва в тяхната част от Короната.

Канти се досещаше каква е причината за интереса на Фрел към небето. Учителят му бе израснал в най-западния край на Короната, в сянката на Ледените зъби, които бележеха границата между Короната и замръзналата пустош отвъд планините. По онези места Небесния отец грееше слабо, ако изобщо грееше. Веднъж Фрел му бе описал звездния простор, разкриващ се там, но на Канти му бе трудно да си го представи.

Тук, в беззвездната Корона, Фрел бе съсредоточил изследванията си върху онова, което се виждаше най-добре в тукашното небе. Канти хвърли поглед към купчината листове и видя подробните рисунки на луната, направени наскоро — личеше си по мастилото — и покрити с кабалистични знаци, линии, мерки — всичките в различен цвят. Беше много красиво, но по някакъв студен и плашещ начин.

Другите хартии по масата бяха много по-стари, пожълтели от времето, с избледняло и почти изчезнало мастило, но изглежда, се отнасяха до същата загадка.

„Луната…“

Накрая Фрел въздъхна и поклати глава.

— Може да ми се е размътил умът или пък лунните Син и Дъщеря да са ме тласнали към бълнуване.

— Защо говориш така? — попита Канти. Никога не бе виждал Фрел да се съмнява в себе си и това го смути много повече, отколкото би очаквал. В много отношения алхимикът бе неговата твърда скала в бурната му младост. — Какво те е разтревожило така изведнъж?

— Не съм се разтревожил изведнъж. Просто не мога повече да отричам една неоспорима истина. Не мога повече да си седя в схолариума, да чета древни текстове и да продължавам с безполезните си измервания. Проучванията не могат да те занимават вечно. Рано или късно предположенията се превръщат в неизбежност.

— Не разбирам. Какво е неизбежно?

Фрел посегна и го стисна за ръката.

— Че краят на светът идва, че боговете са решили да ни унищожат.

„Какви ги върша?“

Канти следваше Фрел надолу по виещата се стълба, ниво след ниво. През по-голямата част от слизането се бе опитвал да разубеди алхимика да изложи мрачните си страхове в ярката тронна зала на Азантия — и най-вече да влиза в Крепостта на Изповедниците.

Но накрая се отказа и млъкна.

Всеки ученик в Калето знаеше какво се крие под основите на тяхното училище — сенчестите зали на светите Изповедници. Говореше се, че Крепостта на Изповедниците стига толкова дълбоко, колкото високо се издига Калето.

Разбира се, носеха се какви ли не слухове за това място: за тайнствени ритуали, за оковани чудовища, за вещерство и чародейство. Учителите в Калето се опитваха да потушат тези приказки. Настояваха, че крепостта под училището е просто монашеско убежище за задълбочени изследвания и научни занимания. Изповедниците — малцината, достигнали до ранга великрист и в алхимията, и в религията — продължаваха с по-висшите си мистични проучвания тук долу. Извършваха опасни изследвания, включващи дълбока медитация и предизвикан от билки транс. Освен това се занимаваха с кабалистични експерименти и търсеха пътища отвъд всички граници на хоризонта и историята. За да се гарантира секретността, работата им трябваше да е скрита от очите на обикновените хора, дори и от надзора на алхимиците и йеромонасите от Калето.

С нищо не помагаше за намаляването на слуховете и фактът, че самите Изповедници бяха виждани рядко. Никой не знаеше точно как влизат и излизат те от крепостта си. Шепнеше се за тайни проходи и скрити врати и учениците се страхуваха да остават сами, за да не бъдат отмъкнати за някое кърваво жертвоприношение. Сякаш като потвърждение за това, наистина се бе случвало ученици да изчезват безследно — макар Канти да подозираше, че малцината липсващи са били просто недоволни, потърсили свободата извън стените на училището.

„Определено разбирам това им желание.“

Самият той нямаше особено желание да разбере дали някои от историите за Крепостта на Изповедниците са верни. Въпреки това продължаваше след Фрел надолу по стълбите.

Когато стигнаха до първото ниво на училището, алхимикът забави ход. Стълбището продължаваше да се вие още надолу. Фрел спря, преди да поведе Канти към тъмните земни недра, и каза:

— Принц Канти. Може би трябва да се върнеш в стаята си. А аз ще положа всички усилия да бъда допуснат в библиотеката на крепостта. Макар че такова разрешение се дава рядко, не е нещо нечувано. Освен това познавам няколко Изповедници, които най-малкото ще обмислят молбата ми.

— Когато става дума за проникване в Крепостта на Изповедниците, може би ще ти е нужна по-голяма помощ от някой и друг приятел вътре — отвърна Канти. — Ако наистина искаш да влезеш, един принц до теб ще е по-полезен поне от пръдня от задника ти.

Фрел въздъхна и продължи надолу.

— Може и да си прав.

Канти го последва. Определено не смяташе, че е под достойнството му да използва положението си, за да помогне на Фрел — но тази щедрост беше и малко егоистична. Надяваше се, че неговият наставник ще прекара много дни в библиотеката, или поне достатъчно, за да може той да измисли друг начин да му попречи да изложи на краля знаменията си за гибел.

Подминаха първото ниво и продължиха да се спускат надолу. Стълбите направиха още пет обиколки, преди да свършат пред абаносова врата, обкована с желязо. Видът ѝ предизвика тръпки по гърба на Канти, и особено емблемата, изрязана на трегера ѝ. Това отново бе книга, но увита не във вериги или коприва, а в намотките на зъбата змия. Този символ предупреждаваше за отровното знание, намиращо се зад този праг.

Фрел пристъпи напред, извади от джоба си ключ и отключи. Когато открехна вратата, Канти го спря, сложил ръка на абаносовото дърво. Фрел се намръщи озадачено, но Канти поклати глава.

„Недей.“

До двамата достигнаха гласове — отначало слаби, после поясни, когато вратата се отвори повечко.

На Канти не му беше трудно да познае дрезгавия властен глас на баща си. А от дългогодишен опит знаеше, че не е хубаво да изненадваш краля. Страхуваше се също, че Фрел може да се възползва от тази неочаквана възможност, за да избъбри страховете си още тук и сега.

„Не мога да позволя това да се случи.“

Все още с ръка на вратата, Канти даде знак на Фрел да се дръпне настрани, за да могат да виждат ставащото вътре.

Четирима души се бяха събрали по средата на просторна зала, издялана от черен стъкловиден камък. Стените и таванът бяха изсечени във вид на големи фасетки, всяка от които отразяваше движението в стаята. В стените имаше двайсетина абаносови врати, същите като тази, зад която се криеха, и на трегера на всяка бе изрязан различен символ.

„Накъде ли водят?“

Канти си спомни слуховете за тайните проходи на Крепостта на Изповедниците. Със сигурност един от тях трябваше да води до Върховръх, особено след като кралят бе тук без обичайната си свита от стражи.

Баща му бе с лъскави високи до коляното ботуши, копринени гамаши и бродиран кадифен жакет. Дебело тъмносиньо наметало се спускаше от раменете до глезените му, сякаш някоя дреха можеше да прикрие величието на върховния крал Торант ри Масиф, коронован владетел на Халенди и законен господар на цялото кралство и териториите му.

Бледото каменно лице на баща му се отразяваше стократно в полираните фасетки по стените. Чертите му бяха остри, но смекчени от ореола светлоруса коса с толкова силно намаслени къдрици, че почти прилепваха към главата му. В момента устните му бяха присвити разочаровано — израз, добре познат на Канти.

— Изгубили сте бронзовата реликва? — прогърмя гласът му. — Артефакт, който можеше да ни осигури победата в предстоящата война. Затова ли дотърчахте толкова бързо тук, за да прехвърлите отговорността за провала си на мен?

— Това е само временно забавяне, уверявам ви, ваше величество. Ще се справим надлежно с него, щом открием избягалия затворник, който я открадна. В момента сме се заели да преобърнем цялата Наковалня. Крадецът не може да крие задълго подобна странна вещ от очите на хората.

Канти познаваше мъжа, паднал на едно коляно, сивата роба, черната татуировка през очите му и сребристата коса, сплетена на плитка около шията му. Това бе Изповедникът, който винаги шепнеше зловещо в ухото на баща му. Държеше главата си наведена и полагаше всички усилия да успокои разярения мъж пред себе си с решително покорство.

Фрел изсъска под нос:

— Рит.

В тази единствена дума имаше достатъчно презрение да запълни том от хиляда страници.

„Значи не съм единственият, който познава този мръсник.“

— Ще се върна в Гулд’гул с утрешния ветрокораб — обеща Изповедникът. — Лично ще се погрижа артефактът да бъде върнат. Посветил съм целия си живот на търсенето на древни магии, родени от забравени алхимии. Няма да позволя това бронзово богче да се изплъзне от мрежите ни.

— Това не бива да става — заяви със заповеден тон кралят. — Васален генерал Хадан се страхува, че вашият крадец може да се опита да продаде своето велико оръжие на Клаш, за да откупи свободата си. Според него това е единственият изход на копеленцето.

— Така е. Вече взехме предвид тази възможност. Клашианските шпиони — поне тези, които са ни известни, — са прибрани и подложени на разпит с мъчения. А доковете на Наковалнята се наблюдават непрекъснато. Няма начин да се измъкне. Богчето ще бъде отново наше.

Раменете на краля се поотпуснаха малко.

— Погрижете се за това — завърши той не толкова разпалено. — Междувременно аз имам друг проблем за разрешаване. Молба от един мой втори братовчед оттатък залива. Някаква неприятност в Мир.

При последните думи очите на Рит се присвиха.

Но бащата на Канти го отпрати с махване на ръка.

— Заеми се с твоето търсене в Наковалнята. Ние с Хадан ще се справим с другия проблем. Ако имаме успех, може би дори няма да се нуждаем от древни магии и богчета, за да си осигурим победата.

Интересът на лицето на Рит се изостри, но той просто стана и отстъпи една крачка, преди да се поклони смирено — жест, който в негово изпълнение изглеждаше подигравателен.

Кралят не забеляза това, защото се обърна към високия младеж в лека броня, застанал до него — още една фигура, твърде добре позната на Канти.

— Микен, изглежда, скоро все пак ще намерим начин да използваме по-малкия ти брат.

Канти се вцепени.

„За какво говори той?“

Кралят се обърна към четвъртия член на групата, мъж колкото нисък, толкова и закръглен, облечен в белите дрехи на йеромонах, но не прост учител. Това бе говорителят на Съвета на осемте, ръководителят на цялото Кале.

— Абат Наф, повикайте сина ми и наредете да го доведат в съвещателната зала при първата вечерна камбана.

— Ще бъде сторено — отвърна мъжът и наведе глава.

Канти се дръпна назад, когато групата започна да се разотива, а Фрел затвори мълчаливо вратата и я заключи. После подкара Канти нагоре по стълбите.

Никой от двамата не проговори, докато не стигнаха до третото ниво на училището.

— Какво значи всичко това? — заекна Канти. — Древни магии? Велико оръжие? Бронзово богче?

— Не знам — призна Фрел. — Но щом е замесен онзи проклетник Рит, не може да е нищо хубаво. В последно време ифлелените са набрали сила в мрака на Крепостта на Изповедниците. Обрат, който не е неочакван. Твърде често мъдрите слова биват заглушавани от барабаните на войната. Страхът подклажда ужасни амбиции дори у най-свестните хора. А у най-лошите…

Думите му заглъхнаха.

Канти си представи Изповедник Рит.

— И какво ще правим?

Фрел ускори крачка.

— Първо ще се погрижим да те придружа в съвещателната зала.

Канти спря.

— Нали не смяташ да повдигаш…

— Не, засега ще оставим луната на Сина и Дъщерята. Нещо не е наред в блатата на Мир. Не проумявам напълно как се навързва всичко това, но не вярвам на случайности и съвпадения. Нещо се размърдва. Тук, в Гулд’гул, а сега и в Мир.

Канти си спомни черното съобщение на масата на алхимика и отново се зачуди какво ли гласи. Почеса се по врата, докато се изкачваше по стълбите. Също като Фрел, и той долавяше някакви сили току отвъд полезрението си.

Само че у него те създаваха усещане за примка, затягаща се около гърлото му.

Никс се взираше в чудото в сребърното огледало пред себе си.

— Отива ти — каза Джейс. — Сякаш винаги е трябвало да я носиш.

Никс се усмихна срамежливо и приглади с ръка церемониалната роба. Едната ѝ страна бе толкова бяла, че на ярко слънце те заболяваха очите да я гледаш. Другата бе черна като изгорял въглен, толкова тъмна, че сякаш притегляше към себе си сенки с всяко помръдване. Никс никога не си бе представяла, че ще носи такава хубава дреха, и определено не робата на Възхождането.

След три дни тя и останалите деветокласници щяха да изкачат стъпалата до върха. Щяха да тръгнат от първото ниво и изкачването им щеше да продължи от сутрешната камбана до последния удар на вечерната. Щяха да изминат разстоянието на четири крака, мислейки за това откъде са тръгнали и накъде отиват. Едва когато целунеха деветото стъпало, водещо към последното ниво, щяха да се изправят и да заемат мястото си на върха на Манастира.

Седем години бе гледала тази процесия отстрани, едновременно със завист и гордост от онези, които пълзяха към небето.

„А скоро аз самата ще съм сред тях.“

— Трудно ми е да го повярвам — промърмори срещу огледалото.

— Аз никога не съм се съмнявал — отвърна Джейс ухилено.

Тя отвърна на усмивката му в огледалото, но лицето ѝ бе напрегнато от чувство за вина. Джейс се бе провалил в пети клас. Никога нямаше да носи тази роба. И въпреки това през последните дни нито веднъж не бе показал и най-малкия признак на завист или злоба. Дори сега тя виждаше гордостта, блестяща в кръглите му светли очи, искреността на усмивката му. Освен това той с нищо не показваше да се сърди за болката в зарастващия си нос. Със сигурност счупеното още го болеше след боя, който бе отнесъл заради нея.

Това обуздаваше ликуването ѝ, напомняше ѝ, че има врагове.

Тъй като лятната ваканция свършваше след три дни, много от учениците, които си бяха заминали за вкъщи или се спасяваха от най-горещото време на годината в места с по-приятен климат, вече се завръщаха. Стълбищата между нивата бяха станали по-оживени. Шумът и блъсканицата в училището се усилваха с всеки изминал ден.

През това време Никс си бе отваряла очите за бившите си съученици, особено онези, които я бяха гонили, и най-вече за една от тях. Засега нямаше и следа от Кинджал, сестрата на Бърд. Тя сведе очи към дланите си, очаквайки да види кръв по тях.

Джейс сигурно бе усетил как настроението ѝ помрачня. Размърда се и потри изцапаните си с мастило ръце. Беше дошъл право от скрипториума, за да присъства на последната ѝ проба. Още носеше работна престилка от щавенето на сурови кожи с вар тази сутрин.

— Е, сега, когато вече знаем, че робата ти е добре подгъната — каза той, — по-добре я прибери в раклата до церемонията. Аз ще изляза. Като свършиш, трябва да започнем с последния том от историята на Халенди и да прегледаме онези геометрични теореми, които те затрудняват.

— Разбира се — каза Никс, но думите ѝ прозвучаха като стон и тя се извини на Джейс с топла усмивка. — Ей сега идвам.

Джейс срещна погледа ѝ за момент, а после се извърна с бузи, пламнали почти толкова ярко като червените къдрици, подаващи се изпод кожената му шапка, и излезе забързано от съблекалнята.

Като остана сама, тя се обърна пак към огледалото. Прехапа долната си устна, обзета от нежелание да свали робата. Беше се трудила толкова усърдно, за да я спечели. Страхуваше се, че ако я свали, тя ще изчезне, като в някакъв измамен сън.

Опипа хубавия ленен плат, изпробвайки плътността и реалността му.

— Това е мое — прошепна, като се взираше в лицето си и гледаше как устните ѝ мърдат. — Спечелила съм си го.

Опита се да почувства тези думи в сърцето си, както всеки ден. Но за пореден път не успя. Знаеше, че единствената причина да носи тази роба е защото игуменка Гайл бе убедила другите, че оцеляването ѝ е някаква знаменателна благословия от Майката, която я бележи като достойна за Възхождане.

За жалост самата Никс не можеше да убеди себе си в това.

„Особено като се има предвид колко съм изостанала с уроците.“

Хвърли поглед към вратата.

Джейс бе прекарал по-голямата част от последните две седмици, като я учеше тук, в една квартира близо до лечебницата на четвъртото ниво. Жилището — изоставено от един лечител, който бе заминал за джунглите на Булото в търсене на нови билкови медикаменти — ѝ бе дадено от игуменката. Никс нямаше къде другаде да отиде. Вече не беше седмокласничка, а тъй като пропускаше осми клас, нямаше стая на това ниво. А пък деветото бе забранено за нея до официалната церемония.

Можеше да се прибере вкъщи при баща си и братята си, но игуменката искаше да остане близо до лечител Йорик, за в случай че здравето ѝ се влоши. Освен това имаше сума ти материал за учене, за да запълни празнотите в знанията си заради прескачането на осми клас, и да настигне доколкото може деветокласниците.

Гайл беше дала на Никс и Джейс дълъг списък със задачи, които включваха най-същественото от уроците в осми клас. Освен това бе пратила група послушници и студенти по алхимия, за да ѝ помогнат. Но въпреки всичко по-голямата част от работата бе паднала върху широките плещи на Джейс.

Досега Никс бе горда с постиженията си и уверена, че може да се справи с всеки трънлив проблем, стига да има достатъчно време. Но вече не. Сега се чувстваше отново като първокласничка, неуверена, объркана, трудно напредваща. Джейс трябваше даже да я учи да чете. В миналото винаги той ѝ бе служил за очи. Но сега, когато вече можеше да вижда, трябваше да се научи да чете сама — и все още се справяше доста зле.

Всичко това бе твърде много и твърде обезкуражаващо.

Тя закри очите си с длани и се остави на мрака да я успокои.

„Мога да го направя.“

Единствената ѝ надежда да го постигне бе Джейс. Даже след Възхождането ѝ той щеше да продължи да ѝ помага. Игуменката признаваше, че Никс ще се нуждае от постоянната му подкрепа — както в учението, така и като приятел. Всички други деветокласници се изкачваха по нивата заедно, като клас. Тя щеше да се присъедини към тях като чужда, натрапница, и вероятно щяха да я смятат за недостойна да бъде в редиците им.

Пое си дълбоко дъх и свали ръце. Колкото и да ѝ се искаше да се върне към успокоителния уют на замъгленото си зрение, трябваше да се научи да живее в този нов свят.

Отвори очи и започна да изучава лицето си в огледалото. Все още намираше отражението си за странно. Това бе същото лице, което винаги си бе представяла, но от друга страна — не беше то. Когато зрението ѝ бе замъглено, си мислеше, че има добра представа за себе си от онова, което можеше да усети с пръсти, и от описанията на другите. Но възвърнатото ѝ зрение добавяше неща, за които не бе и предполагала.

Плъзна пръсти през кафявата си коса, толкова тъмна, че биха могли да я сбъркат с черна, само че сред сенките ѝ имаше златни нишки, сякаш някъде в тях се криеше слънце. Кожата ѝ бе с наситения цвят на полиран кехлибар, устните ѝ — по-розови, а очите ѝ — по-сини, нашарени със сребърни точици.

В много отношения в огледалото стоеше една непозната, но може би това криеше в себе си друга надежда. Може би тя би могла да остави момичето, което беше, онова кротко и замъглено същество. И да стане жената от отражението, тази със златните нишки и сребърните точици.

— Мога да го направя — повтори тя.

И почти си повярва.

Почти.

Зарече се да хвърли двойно по-големи усилия в ученето. Ако не друго, усърдната работа изтласкваше стаения в нея страх все по-дълбоко и по-дълбоко. Всяка вечер, когато се строполяваше в леглото, изтощена и с претръпнал от учене ум, спеше непробудно. Сънищата ѝ вече не бяха измъчвани от писъци или видения на тайнствени ритуали, извършвани под растящата луна. Тя отказваше дори да промълви думата „лунопад“. Със сигурност не бе споделила нищо от това с игуменката, особено след като онзи странен прилеп не се бе върнал повече да се спотайва сред мертеците в стаята ѝ. Как можеше да обясни лумналите си спомени или сладкия вкус на мляко върху езика си, ароматната топлина на кожата и крилете, червените очи, блестящи срещу нея от съседната цицка?

Искаше ѝ се да отхвърли всичко това като трескав сън, дължащ се на отравянето, да остави този мрак зад себе си. Така че съсредоточаваше всичките си усилия и енергия върху непосредствената задача пред себе си.

Плъзна ръце по робата за последен път. Контрастът от черно и бяло символизираше избора, който ѝ предстоеше да направи през следващата година. След като завършеше девети клас, трябваше да реши по кой път ще поеме. Да облече черното на алхимията или бялото на религиозните науки. Щом направеше избора си, се надяваше някой ден да стигне до ранга на великрист в единия или другия орден.

„Или може би и в двата.“

Представи си как двете половини на робата ѝ се сливат в сивата святост на Изповедник — а после поклати глава на тази глупост.

„А бе дай просто да завърша девети клас.“

Изпълнена с решимост — и Джейс я чакаше в съседната стая с купчина книги, — смъкна робата и остана само по проста долна риза. Сгъна грижливо робата и я прибра в лакираната кутия от ароматно дърво. Затвори я и заключи всичките си надежди вътре.

Отпусна длан върху нея.

„Мога да го направя.“

Канти стоеше навъсен под дъжда.

Би могъл да потърси подслон в покрития влек, от който кметът на Фискур и дъщеря му разтоварваха планината от ракли и сандъци на момичето. Двата бивола отпред не изглеждаха по-щастливи от него; козината им бе мокра и от нея капеше вода, те сумтяха тежко и тъпчеха с широките си разтроени копита.

Той не виждаше причина да е тук. Панталоните му бяха прогизнали. Ботушите му жвакаха от кал и блатна вода. Косата бе полепнала по черепа му. Струваше му се, че е минала цяла вечност, откакто за последно е бил сух, макар че всъщност бяха само десетина дни. Не че бе сигурен в броя им. Големият отряд бе напуснал пристанищния град Азантия по време на едно затишие в бурята. Въпреки това ветровете надигаха в морето разпенени бели вълни. Стомахът му още не се бе успокоил напълно от пътуването.

Когато най-сетне слязоха на сушата във Фискур, бурята се усили отново. Небето почерня, разцепвано от назъбените копия на мълниите. Гръмотевици тътнеха толкова силно, че коловете, на които се държеше градът, трепереха. Групата им остана заклещена във Фискур четири дълги дни, а там единственото ядене бе осолена сушена риба и също толкова солена бира.

В началото Канти се зарадва да се измъкне от Фискур, когато черното небе посивя и главната мощ на бурята отмина на изток. Последваха дни на газене през лепкава кал, мучащи биволи, облаци комари кръвопийци и жилещи блатни мухи, които оставяха личинки под кожата. През цялото време, независимо дали се движеха пешком, сгушени във влековете или на тласкани с пръти салове, блатата се опитваха да ги погълнат. Трънливи растения дърпаха дрехите им и смъкваха шапките от главите им. Но пък това беше по-добре, отколкото да те сграбчат зъбатите челюсти на множеството змии, които висяха от мъхестите клони или се плъзгаха през водата.

С всяка мъчително измината левга Канти проклинаше баща си. Вече му се искаше да бе позволил на Микен да се намеси в негова защита и да убеди краля да му спести това ужасно пътуване.

Единственото предимство на групата им бе нейната многобройност. Преминаването на сто рицари и двайсет вирлиански гвардейци държеше най-опасните обитатели на блатата надалеч. А богът на бурите Титан — може би за да се извини за своя нрав — им бе подарил рядка плячка с една добре насочена мълния.

Канти погледна покрай кметския влек към един сал, избутван с пръти към каменистия бряг. На него имаше голяма покрита клетка. Двата бивола наблизо замучаха тревожно и се задърпаха от приближаващия се сал, отмествайки влека. Наложи се кочияшът да ги шибне с камшика, за да ги закове отново на местата им. Въпреки това животните потрепваха неспокойно.

Въпреки предупреждението на биволите Канти откри, че се е запътил натам. Харесваше му да усеща твърда земя под нозете си. Освен това не искаше да го хванат да вдига палатки или да събира дърва за огрев. Тук в блатата положението му на принц нямаше никаква тежест. Трудно е да запазиш кралско достойнство, когато сереш с пъшкане от ръба на влек.

А също и любопитството го тласкаше към сала и клетката. Бе успял само бегло да зърне големия мирски прилеп, когато го довлякоха омотан във въжета и вериги. Тази победа бе отбелязана с бурни овации и удряне с мечове по щитовете, сякаш са спечелили голяма битка. Макар че според приказките край огъня по-късно битката не била кой знае каква. По време на бурята случайна мълния разцепила памуковото дърво, където гнездяло нещастното животно. Група от шестима вирлианци се натъкнала на него, слабо и зашеметено, и с обгорени криле. Въпреки това го надупчили с рояк стрели, преди да хвърлят мрежи върху него и да го овържат.

Канти бе гледал слагането му в клетката с известна жалост. Заловеният прилеп бе колкото малко пони. И макар че от раните му течеше кръв, а изгарянията му причиняваха болка, се бе мятал и се беше борил за свободата си.

Канти го разбираше много добре. И може би тъкмо това го теглеше напред сега. Смесица от чувство за вина и жалост. За нещастие той не бе единственият, насочил се към пленения трофей.

— Дайте да го видим — каза Анскар, като скочи пъргаво на сала. — Преди да го замъкнем горе.

Анскар ви Дон бе командирът на вирлианската част. Главата на Канти едва стигаше до гърдите му. Освен това ви-рицарят бе мускулест като вол. Не само че бе изписал лицето и бръснатата си глава с алено мастило, както повеляваше традицията, но ръцете и краката му също бяха татуирани с черни трънливи лиани. Канти бе чувал, че добавял по един бодил за всеки убит от него човек.

Може би тъкмо затова кралят тайно бе назначил ви-рицаря за негов телохранител, макар че официално не бе обявен за такъв. Анскар бе негова неотлъчна сянка по време на това пътуване и рядко го изпускаше от поглед, даже когато Канти си бършеше задника. Все пак Канти бе започнал да уважава суровия, но добродушен нрав на мъжа. Вече го възприемаше по-скоро като строг по-голям брат, отколкото като телохранител.

Канти се качи на сала при рицаря.

Анскар повдигна крайчеца на коженото покривало, вързано около клетката, и Канти се наведе да надникне под него.

— Не се приближавай много — предупреди го Анскар.

— Не се притеснявай. Предпочитам да си запазя носа, където си е.

От две крачки разстояние Канти се взря в неясния мрак. Трябваше му малко време да различи по-тъмната сянка вътре. Не забеляза никакво движение. „Може вече да е умряло от раните си?“ Това щеше да е милостиво, като се имаше предвид каква съдба го чакаше.

Хвърли поглед към върха на училището. Манастирът приличаше по форма на Калето, само че бе с около една четвърт по-малък. На върха димяха две клади. Алхимик Фрел вече бе изоставил ученика си и се качваше към върха. Искаше да се види с директорката на училището — игуменка, която го бе учила някога. Канти се бе опитал да отиде с него, но Фрел го помоли да потърпи и го заряза на този каменист бряг.

Върна вниманието си върху клетката — само за да открие, че насреща му блестят две червени очи.

„Не е толкова умряло. Но по-вероятно…“

Сянката се хвърли срещу него, блъсна се в решетките от желязно дърво и разтърси цялата клетка. Канти залитна назад и тупна по задник. Издрана по-надалеч, докато зъбите на звяра щракаха и гризяха клетката. Гъста отрова, сияеща в мрака на фона на черното дърво, се стичаше по прътите на решетката.

Анскар се засмя, мушна с меча си към звяра и щом той се отдръпна, пусна коженото покривало да падне обратно. После се обърна към Канти и се извиси над него.

— Май нашият гост оздравява доста успешно, не мислиш ли? — Ви-рицарят му протегна дебелата си мазолеста длан. — Хайде, ставай. Не мога да позволя един принц на кралството да седи на земята пред половината град.

Канти хвана ръката му и се остави да бъде вдигнат на крака.

— Благодаря — промърмори. Лицето му беше пламнало.

Обърна се и видя, че суматохата е привлякла още хора към сала. Десетки лица се взираха в тях; неколцина си шепнеха. Бяха предимно местни жители, но вниманието им не бе насочено към клетката или принца, а към двойката, която се бе приближила да застане мълчаливо до сала.

Това трябва да бе рядка гледка за тях.

Един грамаден джин от оттатък морето стоеше гологръд под дъжда, с кожа жигосана със странни знаци. Пред този ням гигант даже Анскар приличаше на джудже. Джинът стоеше мрачно, с тежки вежди, надвиснали над малките му мътни очи, и държеше платнен навес над главата на господаря си.

Изповедникът се подпираше на чепата тояга от сребриста елша, за чиито сокове се говореше, че отслабват границите между този свят и мистериите на отвъдното. Тоягата бе покрита със знаци също като грамадния джин.

По време на пътуването Канти се бе държал надалеч от този човек — долавяше враждебността и опасността, таящи се в съсухрената му фигура. Татуираното чело на Изповедника изглеждаше особено тъмно под качулката на плаща му и на фона на бледата му кожа. И макар че мъжът бе с тънки крайници, бузите и брадичката му преминаваха в увиснала гуша, сякаш всичката тлъстина и плът бяха изсмукани от него, оставяйки само тази сбръчкана кожа, висяща над кокалите.

„Без никакво съмнение ифлелен — помисли си Канти. — Но поне не е онова копеле Рит.“

Очите на Изповедника, блестящи от алчност, не бяха вперени в Канти или клетката, а в отровата, събираща се по дъските на сала. Той посочи с тоягата си.

— Не отмивайте това — изграчи на Анскар. — Ще си донеса стъклениците да събера каквото мога. Макар че бих предпочел да направя дисекция на отровните жлези, докато създанието е още живо.

— Ако искате да влезете там, Изповедник Витаас — каза Анскар, — добре сте дошъл да го сторите. Но няма да рискувам никой от хората си. Освен това зверчето вече е набелязано за отмъщение и аз съм дал кръвна клетва да изпълня тази задача, да изгоря първия прилеп като дар към боговете. Особено след като гръмотевичният бог Титан така милостиво прати тази жертва на пътя ни.

Изповедникът свали тоягата си. Не изглеждаше никак доволен.

Канти знаеше, че святият мъж е пратен тук по желание на краля, за да събере отрова и да дестилира от нея извънредно смъртоносно оръжие. Но след като отрядът им приключеше с първото си задължение — да достави дъщерята на кмета тук и да извърши кърваво жертвоприношение на кладата на върха на училището — тогава големият лов щеше да започне наистина. Щяха да избият колкото могат повече мирски прилепи през следващия лунен цикъл. В края му Витаас щеше да има купища отровни жлези за експериментите си.

Но търпението се изчерпваше, и то не само това на Изповедника.

Един груб глас извика:

— Ей, какво чакате?

Тълпата се раздели, за да пропусне едно дебело шкембе. Мъжът, който се приближи, можеше да мине за буре, на което са му поникнали крака, ръце и лице със сиви мустаци. С нищо не му помагаше, че носеше промазани панталони и туника, които бяха малко тесни за туловището му, така че косматият му корем се подаваше над дебелия кожен колан, опитващ се с всички сили да удържи останалата част от подутия от бира търбух.

Кметът Горен се промуши между Изповедника и сала.

— Ще изгубите целия ден. Трябва да качим това гнусно изчадие на върха на проклетата скала. Искам този звяр да стане на пепел преди последната вечерна камбана.

До кмета бе дъщеря му, мършаво момиче някъде на възрастта на Канти. Беше се опитала да освежи мръснокафявата си коса с няколко копринени панделки. Макар и да не бе точно грозновата, се държеше така, сякаш по рождение са ѝ наврели пръчка в задника. По време на пътуването дотук нито веднъж не бе посмяла да си подаде пантофката от влека. Вместо това стоеше сгушена между купищата сандъци, вероятно пълни с фини дрехи и парфюми.

За жалост, изглежда, някой вече я бе уведомил, че сред тях има принц. През голяма част от времето, което прекарваше в закрития си влек, тя всячески се стараеше да изпъчи изненадващо едрите си гърди при всяко негово минаване. Но дори двамата да не бяха далечни роднини, той никога не би изкачил тези два върха.

Анскар хвърли поглед нагоре по нивата на училището, за да се втренчи язвително в двете клади. Прокара ръка по аления си скалп, а с другата се почеса по топките.

— Това си е бая път, особено пък с тия биволи, дето ги е страх дори да се приближат до клетката.

— Това съм го предвидил — рече Горен. Вдигна ръка и посочи настрани покрай сала. — Пратих да доведат човек, който познава биволите много по-добре от всеки друг в тези блата. Ето го, вече идва.

Канти се обърна и видя през тълпата да минава един загрубял жител на блатата, потрепваше с бастуна си. Изглеждаше, сякаш е прекарал целия си живот тук, както и предците му в течение на поколения. Канти наполовина очакваше в брадата му да расте мъх. И макар че мъжът бе стар и сбръчкан, излъчваше някаква упорита сила. Придружаваше го по-висок и по-як младеж с мускулести крайници и ясни очи.

„Без съмнение синът му.“

Горен се приближи до стареца. Двамата си стиснаха ръцете, не с топлота, а по-скоро като знак на уважение. Вероятно и двамата бяха прекарали в тези блата целия си живот.

— Това е търговец Поулдър, най-добрият биволар в цял Мир.

Мъжът просто сви рамене, приемайки комплимента като факт, без да си придава фалшива скромност.

— Чух за вашия проблем — рече той и се приведе да огледа клетката на сала. — Биволите са се научили да странят от тези крилати демони. Само беди носят те. Много добре го знам.

Анскар изсумтя разочаровано.

— Тогава май ще трябва да пъхнем пръти през проклетата клетка и да я помъкнем нагоре сами. — Обърна се към кмета. — Или може да накладем огън на тоя каменист бряг и да изгорим звяра, барабар с клетката, направо тук. И да се свършва.

Лицето на Горен потъмня от гняв.

— Мътните го взели! — изруга той. — Синът ми умря там горе, значи и този звяр ще умре там.

Анскар имаше вид, сякаш му се иска да спори, но явно бе получил заповед да се подчинява на Горен. Не само че кметът бе далечен родственик на краля, но и търговията с Фискур — град, който събираше много кожи и осолено месо от дивите блатисти райони — бе важна за Азантия. Малко любезност и сговорчивост тук щяха да послужат добре на кралството.

От безизходното положение ги извадиха думите на Поулдър.

— Не съм казал, че не мога да помогна. Имам едно старо животно, което не се страхува от нищо. Мога да му сложа наочници и да окача под носа му торба с прясно стрит горчив корен, за да прикрие миризмата. — Посочи сина си с палец. — А и ще пратя Бастан да го води догоре. За да го успокоява.

Едрият момък кимна и каза:

— Мърморко няма да ви разочарова.

Старецът обаче добави и едно предупреждение:

— Разбира се, трябва да държите онзи звяр добре увит.

Горен скръсти ръце и се присмя на Анскар.

— Какво ти казах?

Анскар сви рамене.

— Тогава по-добре да се залавяме, ако искаме да свършим до вечерната камбана.

Двамата блатни жители се обърнаха и тръгнаха натам, откъдето бяха дошли.

Канти тръгна в другата посока. Забеляза как дъщерята на Горен се надига на пръсти и прошепва нещо в ухото на кмета. После посочи към отдалечаващите се двама мъже.

Очите на Горен се разшириха и той изръмжа:

— Дъщерята на търговец Поулдър? Значи тя е била там горе с Бърд? Защо не ми каза по-рано?

Тя се сви уплашено пред гнева му и поклати глава, явно нямаше отговор.

Горен погледна след стареца и сина му. Очите му се бяха присвили, челото му бе навъсено гневно.

— Тогава, кълна се в боговете, ще ги изгоря всичките.

Канти се смая от тази ярост. Изниза се, преди кметът да е осъзнал, че някой е чул заплахата му. Все пак се загледа подир двамата блатни жители, озадачен от политиките, които се разиграваха тук. Изглеждаше, че за само миг двама стари колеги бяха станали врагове. Поне от едната страна.

Канти въздъхна. Какво значение имаше?

„Утре сутринта ще се махна оттук.“

Тръгна към напаления на брега огън, който обещаваше сухи дрехи. Що се отнася до всичко друго, ставащо тук…

„То не е мой проблем.“

„Какво да правя?“

Над Манастира отекваше петата следобедна камбана. Никс стоеше до парапета на един претъпкан балкон на четвъртото ниво. Оттук се откриваше изглед към цялото главно стълбище, което се издигаше от портите на училището към върха му. Най-после ръмежът бе спрял и покровът от сиви облаци се бе разкъсал на места, пропускайки лъчи ярка слънчева светлина. Даже мъглата във въздуха сияеше в ярки дъги.

Една монахиня вляво от нея посочи към небето.

— Това е благословия от Небесния отец. Той се усмихва на всички ни.

Никс хвърли поглед към греещите във въздуха дъги, които се отдалечаваха, губейки се в изумрудената шир на блатото. Не можеше да отхвърли думите на монахинята. Никога не бе виждала нещо толкова величествено, такова божествено сияние. Трепкащото лазурносиньо, руменото червено, яркото жълто.

„Как може това да не е благословия от небесните богове?“

И все пак, колкото и да бе радостна, тази гледка не можеше да разсее опасенията в гърдите ѝ. Никс премести поглед от небето към процесията долу, която бавно се виеше по стълбите. Най-отпред вървяха редици рицари, облечени в лека броня, която сияеше на слънцето, от шлемовете им стърчаха пера. Носеха на левите си ръце щитове с гербовете на различни домове. Дрънченето на броните им наподобяваше цъкането на механизма в бронзовия планетарий на училището, сякаш процесията бе гигантска машина, която се бе задвижила, и Никс нямаше никакъв шанс да я спре.

Зад рицарите вървеше голям гърбав космат звяр с ниско приведена глава. Водеше го висок мъж — крачеше редом с него, хванал с една ръка кожения повод, а с другата — оглавника му.

— Това не е ли брат ти? — попита Джейс от другата ѝ страна. Никс преглътна.

— И Мърморко.

Биволът напрягаше сили и ремъците се впиваха дълбоко в козината и мускулите му. Зад него каруца се друсаше по стъпалата върху обковани с желязо колела. Отгоре на каруцата бе вързана висока клетка, увита в кожи.

Никс си представи ранения прилеп вътре. Би се заклела, че може да чуе тихия му уплашен вой. Или може би това идваше от спомените ѝ. Все пак тя потърка ухото си с рамо, опитвайки се да облекчи сърбежа дълбоко в черепа си.

При вида на клетката хората наоколо зашепнаха — някои със страхопочитание, други — уплашено. Неколцина целунаха пръстите си и се пипнаха по мекото на ушите си, за да се предпазят от злото. Един-двама даже погледнаха Никс със съчувствени физиономии.

Никой не подозираше какво се таи в сърцето ѝ.

По-рано бе хранила някаква надежда да освободи някак си прилепа, да изплати един отдавнашен дълг. Но сега осъзна колко безполезно е всичко. Това бяха фантазиите на едно глупаво момиче, което се заблуждаваше, че е способно на такава дръзка постъпка. Достатъчно бе да погледне дългата редица рицари, които щяха да обградят деветото ниво, за да приеме неуспеха си още отсега. Само шепа хора щяха да бъдат допуснати на върха, където отиваше клетката — и със сигурност нито един ученик.

Веднъж вече се бе качила без разрешение там и си беше докарала голяма беля. Не смееше да го направи отново, не и след всички усилия, които бе положила игуменката, за да ѝ осигури място сред деветокласниците. Даже собственото ѝ семейство взимаше участие в предстоящото жертвоприношение. Как можеше тя да опетни усилията им с някакъв прибързан план?

— Голяма съм глупачка — прошепна Никс сама на себе си.

Джейс я погледна с присвити очи, но тя махна с ръка, за да отхвърли загрижеността му.

Каруцата вече се тътреше тежко през четвъртото ниво. Зад нея вървяха двама мъже. Единият носеше лека броня, но държеше шлема си под мишница, разкривайки ярката червенина, която го бележеше като член на Вирлианската гвардия. Ви-рицарят се извисяваше над другия мъж, слаб и мургав, със зелено ловджийско наметало и с лък на раменете. Заради почетното място на този последен човек в процесията Никс се зачуди дали това не е ловецът, който е свалил прилепа.

В сърцето ѝ се разгоря гняв.

Зад двамата вървяха още двайсетина вирлиански гвардейци.

Монахинята от лявата ѝ страна се приведе към йеромонаха до себе си.

— Чух, че хората на краля смятали най-после да ни отърват от напастта на тези демонични прилепи. Да си проправят път чак до вулканичните склонове на Юмрука, където гнездят и се размножават тези зверове.

Монахът кимна мъдро.

— И аз чух същото.

Пръстите на Никс се стегнаха върху парапета. Тя си представи тъмни фигури, падащи от небето, за да сгромолясат в блатата. Пред очите ѝ почервеня от мечове и брадви, които сечаха ли, сечаха потрошените тела.

Монахинята посочи надолу.

— И е крайно време Горен да призове към такъв лов.

Никс се взря надолу към последните двама, изкачващи се зад алените гвардейци. Кметът на Фискур махаше на тълпата, докато пъхтеше към върха. От кръглото му лице, яркочервено и лъщящо, се лееше пот. До него вървеше момичето, което Никс с ужас бе чакала да види отново — Кинджал, близначката на Бърд.

Тя стисна по-здраво парапета на балкона, краката ѝ трепереха. Да види Кинджал разпали чувството ѝ за вина и тревогата ѝ. Бърд беше мъртъв отчасти заради нейната собствена страхливост. Тя бе побягнала, когато не трябваше да го прави, и бе подмамила съученика си към смъртта му.

А сега щеше да последва още смърт.

Отново си представи предстоящата касапница.

„И цялото това кръвопролитие и нещастие ще се дължи на мен.“

Отблъсна се от парапета и едва успя да се задържи на крака, съкрушена от отчаяние.

— Никс? — попита Джейс до рамото ѝ.

Тя го погледна.

— Отведи ме оттук.

Той я прегърна през раменете и почти я повлече през оживения балкон към вратата. Това не остана незабелязано — особено начинът, по който бе увиснала на ръката на Джейс.

Подир нея зазвучаха гласове.

— … горкото момиче, скоро ще бъде отмъстено за него.

— … страданията ѝ ще подхранят пламъците, докато онова чудовище се гърчи.

— … няма съмнение. Майката я е благословила двойно.

Никс побягна от тези думи, от неуместната им загриженост. Срамът даде сила на нозете ѝ. Тя отблъсна ръката на Джейс и се втурна по тесните коридори и покрай болничните отделения. Той я следваше, но тя искаше да избяга от всички. Не заслужаваше приятелството му.

„Само ще обрека на гибел и теб.“

Стигна до предоставената ѝ квартира и влезе със залитане. Опита се да затвори вратата пред Джейс, но той не смяташе да допусне това. Нахълта след нея.

Тревогата му се изля от него като потоп, очите му бяха ококорени, а дишането му — учестено.

— Никс, какво ти е? Да не би пак да ти прилоша? Да повикам ли лечител Йорик?

Тя се обърна към него, готова да го изблъска навън, но вместо това се хвърли в обятията му. Притисна лице към гърдите му и усети киселия дъх на вар и пот. Захълца, опитвайки се да намери утешение, да успокои туптящото си сърце. Тялото ѝ се разтърсваше от ридания. Нямаше думи да изрази мъката си и чувството си за вина.

Вместо това почувства как я обгръща мрак.

Сякаш някъде отдалеч до нея достигна гласът на Джейс.

— Какъв е този звук?

Едва тогава тя чу през блъскането на сърцето си острия писък, който сряза нещастието ѝ като нож. Взря се към мертеците на тавана — и зърна малките очички, сияещи в свирепо алено от сенките. Зовът на изгубения ѝ брат изпълни главата ѝ, завибрира в костите на ухото ѝ, в черепа ѝ — и избухна в мозъка ѝ.

Светът започна да се отдръпва.

Никс ахна и се вкопчи в Джейс.

— Дръж ме.

А после вече не беше там.

Канти подуши и завъртя очи.

„А пък си мислех, че аз мириша на блато.“

Премести се по-надалеч по покрива на училището, като се опитваше да мине от наветрената страна на големия космат бивол, но облакът мухи, кръжащи около флегматичния пърдящ звяр, го последва с жужене.

Водачът на животното — Бастан, синът на стария блатен жител — сякаш не забелязваше това, сновеше из цялата тази гадост и проверяваше ремъците на каруцата, като държеше погледа си извърнат от клетката върху нея. С достигането на деветото ниво биволът почти бе приключил работата си — трябваше да направи само още няколко крачки.

Планът бе достатъчно прост. Биволът щеше да изтегли каруцата между двете клади на върха на училището, а после щяха да я разпрегнат и да я оставят там. Между колелата ѝ щяха да натикат подпалки и да ги запалят. И каруцата и дървената клетка щяха да лумнат, сливайки за кратко двете клади в една.

На Канти му се струваше много по-лесно просто да избутат каруцата до някоя от двете клади и да се свършва. Но явно и йеромонасите, и алхимиците смятаха, че честта им ще бъде опетнена, ако техният огън пропусне възможността да участва в божественото възмездие на върха на Манастира.

Ето защо се бяха спрели на това решение.

Той изсумтя раздразнено.

„Хайде, приключвайте вече.“

От другата страна на кладите кметът се бе качил на каменен подиум и довършваше някаква величествена реч. За щастие ревът на пламъците заглушаваше по-голямата част от словоизлиянията му. От всичките му „слава на“ и „благословен/благословена да е“ изглеждаше, че Горен иска синът му да бъде оплакан подобаващо, но не по-малко жадува да излъска собствения си образ пред училищния елит и вирлианските гвардейци, събрани тук. Хората извън училището рядко имаха възможност да стъпят на деветото ниво. Даже рицарите бяха принудени да останат едно ниво по-надолу, обградили върха.

Вятърът смени посоката си и димът на кладите облъхна Канти. Той се задави от лепкавата смесица от горчиви алхимии и сладък тамян. Закашля се и отстъпи към смрадта на бивола. Една тлъста муха се възползва от тази възможност, за да го ухапе по ръката, а той я перна.

„Кога ще свърши всичко това?“

Сякаш в отговор на мисълта му зад кмета се отвори голяма двукрила врата — на мястото, където черните кули на алхимиците опираха в белите шпилове на йеромонасите. От вратата забързано излязоха двама души и се разделиха, за да поемат в различни посоки.

Единият беше Фрел, който тръгна да заобикаля кладите, запътен към него. Втората бе жена с корона от бели плитки, облечена в тържествена роба с черно-бял епитрахил на раменете. Тя се насочи към подиума, където стоеше кметът, вдигнал ръце към небето, готвейки се за нова възхвала на боговете. Жената — вероятно бившата учителка на Фрел игуменка Гайл — пристъпи към Горен и зашепна в ухото му. Ръцете на кмета увиснаха като крилете на спихнат ветрокораб.

По-наблизо Анскар си пробиваше път към Канти — или по-скоро към каруцата, защото стигна до принца и го подмина.

— Крайно време беше — изръмжа му ви-рицарят. — Мислех си, че тоя пръдлив чувал никога няма да свърши с дърдоренето си. Я ми помогни да развия клетката. Тия копелета ще искат да гледат как звярът се гърчи и гори пред очите им. А после дано да можем да се махнем оттук.

„Богове, надявам се.“

Канти се обърна да го последва, но в този момент игуменката заговори на събралите се хора:

— Благодаря на всички, че дойдохте тук при нас. — Гласът ѝ достигаше с лекота до Канти, макар че не ѝ се налагаше да крещи като кмета. — За голямо съжаление ще трябва да отложим това вечерно жертвоприношение.

Изненадано мърморене се надигна около пушещите клади. Вдигна се гълчава. Горен закрачи ядосано към нея и изглеждаше, че е готов да я сграбчи, но строгият ѝ поглед го спря.

Въпреки това Горен държеше да бъде чут.

— Такава е заповедта на краля! Клетвеното му слово под личния му печат. Не можете да го отхвърлите.

Анскар изстена.

— Проклетото копеле е право. Чакай да видя за какво става дума.

И ви-рицарят се отдалечи, навъсил мрачно аленото си лице.

В този момент дойде Фрел, хвана Канти за ръка и го дръпна към каруцата.

— Имаме проблем. Такъв, за чието разрешаване ни е нужен принц.

Канти издърпа ръката си и посочи към подиума.

— Предполагам, че има нещо общо с жертвоприношението.

— Да. Трябва да го спрем. Ако прилепът бъде изгорен на върха на училището, всичко тук ще потъне в разруха.

Канти го изгледа скептично.

— Разруха? Манастирът е стоял тук почти толкова дълго като Калето. Кой би посмял да го нападне?

Фрел кимна към клетката в каруцата и скритото в нея животно.

— Събратята на това създание. В същия този момент, докато говорим, те се събират на ято.

— Откъде знаеш?

— Това е прекалено дълга история, няма време да ти я разправям. Достатъчно е да кажа, че е свързана с младата жена, която баща ти иска да бъде отведена във Върховръх.

Канти поклати глава, мъчеше се да осмисли всичко това.

— Онази, която е оцеляла от отровата и си е възвърнала зрението?

— Същата. — Фрел се обърна назад, когато оттатък огньовете се надигнаха още викове, после върна погледа си върху Канти. Виждаше стиснатите му устни и се помъчи да намери начин да го убеди. Накрая с въздишка се спря на един аргумент. — Принц Канти, преди две седмици ти ме притисна с една история за Грейлин си Мур, Рицаря отстъпник. Използва я, за да ме разубедиш да изложа страховете си пред баща ти.

Канти присви очи.

— И какво?

— Мисля, че това момиче е същото онова бебе, което Грейлин си Мур се е опитал да защити, нарушавайки клетвата си. Може би е дете на самия рицар. — Фрел се втренчи настойчиво в него. — Или твоя сестра.

При това предположение Канти изпръхтя.

— Невъзможно.

— Може и да греша за нея, но съм сигурен в опасността. Нейният живот — животът на всички ни — ще бъде погубен, ако това жертвоприношение се състои.

Канти го хвана за китката.

— Фрел, ти си повече баща за мен, отколкото истинският ми баща. Така че искам да ти повярвам, но за какво ме молиш? Искаш аз да наруша повелята на краля. След като баща ми тъкмо е започнал да ми се доверява отново, да разчита на мен. Приличам ли ти на някакъв герой от легендите?

Фрел се усмихна.

— Няма да те товаря с подобно бреме. За такива герои нещата обикновено свършват зле.

— Значи знаеш, че не мога да направя онова, което искаш от мен.

Фрел оклюма и поклати глава. Канти се взря в човека, който го бе учил през годините, който много често го бе прегръщал, когато бе в първи-втори клас — умърлушен млад принц, който имаше нужда от утеха. Видя разочарованието на лицето му и това го нарани по-силно от всяко яростно мъмрене на баща му.

„Съжалявам…“

Канти се извърна и тръгна към задния край на каруцата.

Фрел го последва, отказваше да се предаде.

— Принц Канти, игуменката ни осигурява само съвсем малко време. Ти си единственият, който може да разубеди хората.

Канти стигна до каруцата и се обърна към наставника си.

— Фрел, отново имаш прекалено високо мнение за мен. Кметът, Съветът на осемте, пък дори и Анскар — никой от тях няма да се вслуша в думата на Тъмното нищожество. Пияния Мухльо. Един обикновен Принц в шкафа.

Канти се обърна, намести лъка по-високо на гърба си и скочи отзад на каруцата. Едва тогава се обърна към разочарованото лице на приятеля си и се усмихна.

— Но те не смеят да ме застрелят в гръб.

Втурна се към предния край на каруцата, покрай увитата клетка.

Фрел се закатери след него.

— Какво…

— Ей, ти там! — извика Канти, щом стигна до капрата.

Бастан, застанал до бивола, от изненада изтърва чесалото, което държеше, и се извъртя към него.

Канти завъртя ръка в кръг около главата си.

— Обърни каруцата.

Фрел стигна до него.

— Какво правиш?

— Не могат да изгорят жертва, която я няма. — Канти се опита да обясни пак на младия мъж, сочеше надолу по нивата на училището. — Обърни този твой голям звяр. Мърморко, нали така му викаше? Тръгваме обратно към блатата.

Канти си представяше как разбива клетката и пуска раненото животно да избяга във водните дебри на своя дом.

Бастан само стоеше и го зяпаше.

Канти се приведе към Фрел.

— Ето, виждаш ли? Не мога да убедя дори сина на един блатен жител да ме послуша.

— Ей, момко! — извика Фрел на младия мъж. — Сестра ти Никс е в опасност!

Канти се втренчи в алхимика. „Сестра му ли?“

Бастан изглеждаше все така стреснат, но пристъпи по-наблизо.

— Никс ли? Какво е станало?

— Тя може да е оцеляла от отровата на прилепа, но няма да доживее до зори, ако не избягаме и не освободим това създание тук.

Умът на Канти се мъчеше да не изостава. „Пак това момиче.“ Спомни си предположенията на Фрел за миналото ѝ, за възможната ѝ роднинска връзка с един конкретен принц. „Да не би да е проклета сестра на всички?“

Бастан обмисли за миг думите на алхимика, после сграбчи поводите на бивола и го задърпа, за да извърне носа му от кладите към стъпалата, водещи надолу. Канти се вкопчи в капрата, за да се задържи на крака, когато каруцата се заклати на обкованите с желязо колела.

Макар че повечето погледи още бяха вперени в яростния спор от другата страна на кладата, най-близките хора се заозъртаха към каруцата. Някои от обърналите се към тях лица бяха боядисани в червено. Ръце посегнаха към мечовете. Арбалети бяха свалени от гърбовете.

— Размърдай по-бързо този космат задник — изсъска Канти.

Бастан задърпа поводите по-силно.

Докато каруцата обръщаше, други две лица ги гледаха само на няколко крачки от тях. Макар че дъждът бе спрял. Изповедник Витаас още стоеше под навеса с грамадния си личен джин. Очите на святия мъж се бяха свили до тесни процепи. Но Изповедникът не вдигаше тревога. Лесно би могъл да прати джина с грубоватото лице да ги спре, да им препречи пътя или дори да повали бивола с удар на каменния си юмрук. Вместо това просто гледаше.

„Колко ли е успял да чуе този мършав копелдак?“

Най-после каруцата бе завъртяна в обратната посока и муцуната на бивола вече сочеше към стълбището.

— А сега бързо! — подкани го Канти.

Бастан задърпа поводите, за да накара Мърморко да тръгне към стълбите, но животното се опъваше при вида на дългия път надолу.

„Не мога да го виня, горкото добиче.“

И все пак…

Канти махна на Бастан.

— Използвай камшика, ако трябва! Накарай го да тръгне!

Блатният жител се намръщи, сякаш принцът бе поискал от него да набие собствената си майка. Вместо това сграбчи по-здраво оглавника и задърпа, запънал пети в земята. Биволът направи същото с разтроените си копита.

При вида на това упорито противоборство Канти изпъшка раздразнено.

Лицето на Бастан почервеня от недоволство.

— Айде, мърдай, Мърморко. Никси има нужда от нас.

Името на момичето успя да накара животното да премести единия си крак напред, после и другия. Каруцата се раздвижи — но твърде, твърде бавно. Канти погледна назад към хората, събрали се на деветото ниво. Всички ги гледаха. А отряд вирлиански гвардейци вече си пробиваше път към тях.

Канти изруга и тръгна към задния край на каруцата. Трябваше да спечели още малко време. Докато заобикаляше клетката, чу тихото съскане на звяра вътре.

— Опитвам се да ти спася косматия задник — промърмори в отговор.

Стигна до задния край на каруцата и застана пред увитата клетка. Разкрачи се и размаха ръце. Изригнаха гневни викове. Кметът изрева:

— Спрете ги най-сетне де, дръвници такива!

Ви-рицарите изтеглиха мечовете си.

Канти изведнъж се усъмни в неуязвимостта, която му даваше рангът му. Нещата му се изясниха напълно, когато се разнесе острото бръмчене на арбалетните стрели. Една изсвистя покрай ухото му; друга остави пареща драскотина на лявото му бедро.

Той се приведе и забърза обратно към предната част на каруцата.

— Сега или никога — изкрещя Канти. Всичко вървеше прекалено бавно.

Мина покрай Фрел, който се бе присвил зад клетката — но алхимикът не се криеше, а дърпаше възела на едно въже. Друго висеше до него, вече освободено.

„И какво прави?!“

Тогава Фрел се изправи и смъкна парчето кожа, което бе развързал. Отстъпи назад, когато прилепът се блъсна в решетките — хапеше ги и плюеше отрова. Алхимикът побутна Канти към капрата.

Канти запелтечи:

— Защо… защо…?

Прилепът нададе пронизителен писък, който облъхна лицето му като вятър. Канти не бе единственият, който го чу. Каруцата се понесе напред, като едва не отхвърли Фрел и Канти към решетката. Старият бивол явно бе разбрал какво има на каруцата — и побягна от него.

— Дръж се! — извика Канти, докато биволът се носеше към стълбите с паническо мучене, и уви ръка около една дъска на капрата.

Фрел последва примера му.

Над превития гръб на бивола Канти видя как той стигна до най-горното стъпало и се хвърли през него. Бастан по някакво чудо успя да задържи хватката си върху оглавника на звяра и го използва, за да се метне на гърба му.

И точно навреме.

Мърморко се приземи с трясък на стълбите, като ловко успя да стъпи на всичките си четири крака. Каруцата го последва и задният ѝ край подскочи високо. Увисна във въздуха за един невъзможен миг — а после се стовари върху стъпалата с удар, от който ги заболяха зъбите. Някакво въже отзад се скъса и клетката се люшна към тях със свирепо съскащия прилеп вътре.

Докато подскачаха и се друсаха към осмото ниво, подир тях летяха още стрели. Железните им върхове цепеха въздуха и свистяха през дървената клетка. Няколко от тях сигурно бяха улучили звяра вътре — писъците му се извисиха и станаха толкова пронизителни, че Канти си помисли, че ще му се пръснат тъпанчетата. И определено накараха бивола да ускори още повече своя бяг.

Отпред група рицари с леки брони стояха скупчени в подножието на стълбите. Други прииждаха от цялото осмо ниво, привлечени от шума, Канти се надигна достатъчно, за да размаха ръка срещу тях, и изрева:

— Махнете се от пътя!

Мърморко ги призова към същото с уплашено мучене.

Рицарите ги послушаха и двамата и се пръснаха. Зад каруцата се разнесоха по-силни викове. Един поглед назад му разкри, че червенолики фигури тичат надолу по стълбите. Ви-рицарите прескачаха по няколко стъпала наведнъж, водени от Анскар, чието лице бе почервеняло още повече от обикновено.

Биволът и каруцата стигнаха до осмото ниво и се стовариха тежко върху него, обкованите с желязо колела вдигнаха рой искри. Няколко спици се пръснаха. Въпреки това каруцата продължи да трополи към следващото стълбище за надолу.

Вирлианските гвардейци ги гонеха, тичаха подире им като глутница вълци. Анскар се бе откъснал пред другите, с двамата си най-добри мъже до себе си. Крещеше им нещо, но думите се губеха сред громоленето. Без да забавят ход, двамата рицари свалиха от раменете си въжени намотки. Тръснаха тежестите в края им и те се разгънаха в закривени куки за захващане.

„Мама му стара!“

Канти измери на око разстоянието до следващото стълбище.

„Може и да успеем.“

А после лявото задно колело се откачи. Заподскача, вдигайки искри, сякаш решило да бяга самостоятелно. Въпреки това каруцата продължаваше да се носи напред, като се крепеше на останалите три колела.

„Но докога?“

Биволът стигна до края на нивото и се втурна надолу по следващата редица стълби. Каруцата го последва, задният ѝ край се клатеше бясно върху единственото останало там колело. Още въжета на клетката се скъсаха… а после цялата клетка се плъзна към Канти и Фрел. Прилепът зад решетките нададе вой и защрака свирепо с челюсти.

Канти се тръшна по задник и опря гръб в капрата зад себе си, а краката си — в решетките от желязно дърво. Клетката обаче бе тежка и продължи да пълзи напред. Фрел се опита да му помогне и посегна към нея.

— Недей! — изпъшка Канти, уплашен, че наставникът му ще изгуби пръстите си, ако не и цялата си ръка. — Държа я.

Не я държеше.

Мускулите му отказаха и клетката полетя към двамата. Единият крак на Канти хлътна между решетките. Предният край на клетката се блъсна в тях и ги затисна. Отровата на прилепа закапа върху обърнатото нагоре лице на Канти. Нокти разкъсаха панталоните му и се впиха в бедрото му.

„Значи така ще умра.“

Беше много по-драматичен край, отколкото някога си бе представял за себе си.

А после каруцата подскочи и клетката бе изхвърлена нависоко — и неочаквано се отдели от лицето му, а кракът му се изхлузи от нея. Пред погледа на Канти тя се преметна през задния край на каруцата.

Той се надигна на колене и се опита да проумее това чудо.

На върха на стълбището двамата ви-рицари на Анскар бяха увили краищата на въжетата си около някакви статуи от двете му страни, а куките се бяха закачили за решетките. Дръпнатата клетка се килна, стовари се върху стълбите и се разби с трясък.

Анскар явно бе подготвен за това. Втурна се надолу по стъпалата, замахна с една мрежа и я метна високо. Тя полетя, въртейки се във въздуха, към останките от клетката и плененото животно вътре. Прилепът се мяташе да се освободи. Крилата му строшиха още пръти от решетката; ноктите му късаха парчета кожа. Накрая успя да измуши глава и защрака с челюсти във всички посоки, прилепил уши към черепа си. Помъчи се да се измъкне. Протегна врат и нададе отчаян вой, сякаш се давеше в отломките.

А после тежката мрежа, преплетена с множество шипове, падна върху всичко това.

Докато каруцата продължаваше да се носи надолу по стълбите, Канти прие неизбежното. Беше се провалил. Прилепът се протягаше към него и във всеки негов гърч личеше отчаяние. Това бе безплодна битка. Щом бъдеше усмирен, щяха да го замъкнат обратно при огъня и да го изгорят жив.

Канти се взираше в поражението си, без да отмества поглед.

„И все пак тази вина няма да падне върху мен.“

Прилепът също се взираше в него. Лесно се различаваха страхът и мъката в червените му очи.

— Какво правиш? — попита Фрел.

Канти не искаше — не можеше да му отговори. Надигна се на едно коляно и вдигна лъка си. Сложи стрела и изпъна тетивата от животинско черво до бузата си. Оперението на стрелата погъделичка ухото му, докато се целеше.

„По-добре това.“

Пое си дълбоко дъх и пусна тетивата.

Стрелата полетя…

И се заби право в едното пламнало червено око.

Райф мразеше лятото, особено в знойния задух на Наковалнята.

Когато първата вечерна камбана отекна над града, той забърза по един сенчест проход, свързващ две улици. Беше увит в леко кално-бежово наметало, което стигаше до глезените му, и носеше сандали, за да не изгори стъпалата си на горещия калдъръм. Вървеше бързо, със спусната ниско над очите качулка, и приличаше на много от дневните работници, които се прибираха прегърбени вкъщи, или на онези от нощната смяна, които навъсено крачеха в другата посока.

Почти никой от тях не вдигаше глава.

Също като него, целият град гледаше да се скрие от Небесния отец. С наближаването на средата на лятото слънцето се намираше близо до най-високата си точка в източното небе. Макар че до този важен момент оставаха още три дни, някои къщи вече бяха накичени с ярки панделки по прозорците или с газени лампи, светещи зад алени и лилави стъкла, които се опитваха да внесат малко веселие в сумрака. Предстоящото празненство — Средлетният цъфтеж — бе опит изкуствено да се разведри най-мрачното време от годината. На Райф това винаги му се бе струвало върха на покорството, като гледаше с каква готовност хората от града приемаха мрачния ред в Наковалнята.

„Какво можеш да направиш?“ се изричаше тук също толкова често като „добро утро“ или „майната ти“. Подобно на бивол, бит толкова често, че се е научил да пренебрегва ударите на тоягата, гражданите на Наковалнята просто бяха свикнали с окаяното си положение. Влачеха съществуванието си от един ден към следващия, докато накрая легнат преждевременно в гроба си в пламтящите пясъци. Беше дребна милост, че малцина от тях преживяваха четирийсетия си рожден ден.

И причината за такава ранна кончина се виждаше ясно при всеки техен дъх.

Райф подръпна ленения шал, покрил устата и носа му — було, което всички граждани носеха, за да филтрира саждите и дима, заплашващи ги с преждевременно почерняване на белия дроб. Смъртоносният покров надвисваше най-тежко лятно време, когато откъм морето почти не полъхваше вятър. И вместо да ги предпазва от слънчевата топлина, черното покривало само я задържаше по-близо до града и го задушаваше.

Райф слушаше ниското бучене, носещо се непрекъснато над целия град — наричаха го Тътена на Наковалнята. Източникът му беше същият като на покривалото от сажди и пепел. Стотици грамадни комини, бълващи огън и дим — като някакви обсадни кули — се издигаха от всички страни. Те бележеха безбройните топилни пещи, рафинерии, ковачници и фабрики за дестилиране на газ в града. Всички мини в цял Гулд’гул пращаха добива си в Наковалнята. Градът бе твърдото желязо, върху което се ковяха суровите руди, камъни и соли, преди да бъдат разпратени из Короната.

Райф стигна до една по-голяма улица и се вля в мрачното движение на тълпата, като избра потока, движещ се нагоре. Тук над пътя бяха окачени ярки празнични гирлянди. По много от тях имаше мънички вдигнати флагчета, символизиращи платната на хилядите кораби, пристигащи и заминаващи от Наковалнята, било по море като тежките рудоносци, било по ефирните ветрове като пълните с газ великани, които превозваха безопасно скъпоценни камъни над гъмжащите от пирати води.

Сякаш призован от тази мисъл, един ветрокораб мина над главата му, плъзгайки се през черния покров. Беше се насочил към доковете на Въздушен пристан, високия хребет, бележещ най-източния край на Наковалнята. Райф се загледа с копнеж в него.

„Ех, да можех…“

Сведе отново глава от висините и заби поглед в улицата. Знаеше, че домовете и работилниците от двете страни са от бял мрамор и с покриви от глинени плочи в сини и тъмночервени разцветки, за да отразяват по-добре блясъка на Небесния отец. Макар че вече не го правеха. Вековете бяха напластили сажди по стените и бяха притъпили всеки блясък до мътна сивота. Само по време на твърде краткото зимно Освежаване, когато ветровете най-после задухваха и отнасяха част от димния облак, някои от жителите се опитваха да изстържат мръсотията. Но това бяха напразни усилия, защото ветровете винаги утихваха и покривалото се връщаше, за да легне отново тежко над града. Макар че при всяко Освежаване повечето хора пееха хвалебствени химни на боговете, Райф не можеше да бъде излъган. За него ветровете не бяха нищо повече от полъха на ковашкия мях, който разчиства дима само за да позволи на огъня да се разгори по-силно.

Криволичеше по улиците, тесните проходи и нагоре по ронещите се стъпала и се изкачваше все по-високо над пристанището. Накрая, тъкмо когато отекна втората вечерна камбана, мина под една островърха арка, образувана от два големи кръстосани чука, и излезе на централния площад на Наковалнята. От двете му страни се издигаха високи сгради. Отляво се намираше Монетният двор на Короната, където монетите на кралството се ковяха и пазеха зад стени от желязо и стомана. Право пред него бе Съдебната палата, център на правосъдието в Наковалнята. От двете страни на входа ѝ висяха знамена, едното с кръстосаните чукове на Гулд’гул, а другото с короната и слънцето на кралство Халенди.

Райф наведе глава още по-ниско, докато завиваше надясно, придържайки се към сновящите тълпи на дневната и нощната смяна, които разменяха местата си. Освен това се прегърби и подви леко колене, за да изглежда по-нисък. Не искаше да стърчи над тантурестите гулд’гулци наоколо с високия си ръст, който се дължеше на смесената му кръв.

Въпреки това можеше да се закълне, че усеща свинските очички на архишериф Лаач да се взират от високия му кабинет към тълпите долу, търсейки един определен крадец.

„Въобразяваш си, Райф. Стига си треперил вече.“

Напомни си, че избягва разкриването вече близо две седмици, след като керванът от мините на Варовиково най-после бе спрял в Наковалнята. По време на хаоса на разтоварването се бе изнизал покрай каруците, като подмина двата гигантски пясъчни рака, които димяха насред бъркотията, заливани с вода, за да се охладят бронираните им черупки. Кочияшът им ги успокояваше допълнително с нежната мелодия на юларната песен; всяка нотка проникваше до възелчето мозък под цялата тази броня и мускули, за да установи контрол.

Това бе жална мелодия, много подходяща за завръщането на Райф в Наковалнята. Даже бе поспрял да послуша, долавяйки самотата в напева на кочияша. За момент тя го бе завладяла, също както двата гигантски рака. Макар че такъв талант бе рядък и добре платен, притежателят му често бе избягван от хората. Докато градовете се разрастваха, поглъщайки нови и нови земи, една такава нежна връзка с природата, с дивите кътчета на света, бе обект на присмех, останка от друга епоха, когато хората са се борили срещу зъбите и ноктите, срещу леда и огъня.

След известно време, под прикритието на парата и песента, Райф се бе измъкнал и бе потънал в димното покривало на Наковалнята. Разбира се, не бе дошъл тук сам. Загадъчната бронзова жена го следваше, лепнала се за него като магнит за желязо.

Тя си оставаше все същата загадка. Нещата не се улесняваха от това, че трябваше да я държи заключена в стаята си в един бардак близо до пристанището, където не задаваха много въпроси и никой не си правеше труда да оглежда хубаво другите. Освен това тя бе станала странно мудна, не проронваше нито дума и почти не помръдваше, а светлината в очите ѝ бе отслабнала до слабо мъждукане. Той подозираше, че това има нещо общо с димния покров над града, който скриваше слънчевата светлина. Доколкото можеше да прецени. Небесният отец я подхранваше по някакъв магически начин и тъй като тук Неговият лик бе почти скрит, тя бе посърнала като клашианска роза зиме.

Състоянието ѝ будеше тревога, но не бе толкова притеснително като опасността да ги заловят отново. Той си бе мислил дали просто да не я изостави. Щеше да му е много по-лесно да избяга от Гулд’гул, без да тегли зад себе си тази бронзова котва. Но не можеше да го направи. Без нейната помощ тогава във Варовиково нямаше да е свободен. Представяше си какво щяха да направят с него, ако го бяха хванали: набитото му на кол тяло пред мината, наръфано от гризачи и накълвано от лешояди.

„Дължа ѝ живота си.“

И все пак това не бе единствената причина. Даже когато бе мудна, той много пъти я улавяше да го зяпа, да го изучава с немигащи очи, сякаш постоянно го преценяваше. Но това не беше студен оглед. В леко смръщеното ѝ чело и извитите надолу устни той долавяше дълбока тъга. Това изражение му бе познато. Когато беше малък, все още чирак в гилдията, попадна на едно кльощаво куче, полупрегазено от каруца с руда. Беше още живо, но на ръба на смъртта. Въпреки всичко той го прибра в стаята си в Дома на гилдията, уви го и му даде мокър парцал, за да утоли мъчителната му жажда. Не знаеше защо го направи и разбира се. Лира, господарката на гилдията, му се скара — настояваше, че с нищо не би могъл да му помогне. Правотата ѝ се доказа ден по-късно. Палето умря в скута му, навряло нос под едната му ръка, но тези кехлибарени очи нито за миг не се бяха откъснали от лицето му, даже докато животът в тях гаснеше. Той знаеше, че неговото изражение тогава не е било много по-различно от това на бронзовата жена сега, докато го гледаше — някаква смес от скръб и тревога, извираща от голяма нежност.

„Така че как бих могъл да я изоставя?“

Понякога даже се чудеше дали тя не излъчва мълчаливо някаква разновидност на юларната песен, с която го омагьосва и привързва към себе си. Или може би той самият представяше нещата в романтична светлина, за да скрие истинската си причина: собствената си алчност. Тази жена несъмнено бе много ценна и вероятно можеше да бъде продадена за теглото си в злато.

В крайна сметка, каквато и да бе причината, той нямаше да я изостави. Ето защо бе прекосил цялата Наковалня, за да стигне до централния площад.

Вдигна забуленото си лице, за да огледа кулите без прозорци вдясно от Съдебната палата. Това бе градският затвор.

Тръгна към стълбите, водещи към сводестия му вход. В момента желязната решетка бе вдигната и по долния ѝ край се редяха остри шипове, като зъбите на някакъв голям звяр. При тази гледка Райф преглътна, изнервен, уплашен да не го глътне пак това чудовище. Преди две години бе гнил близо месец в една гореща килия, докато течеше процесът му, преди накрая да го осъдят и да го пратят в мините на Варовиково.

Въпреки това продължи към стълбите.

„Няма друг начин.“

Докато минаваше зад една почерняла от сажди статуя на окования бог Ирл, свали лекото си наметало и го остави да падне зад него. Продължи и излезе отново пред погледите на хората на площада, наконтен в черни бричове и туника, и късо наметало в тон с тях, на което бяха изобразени кръстосаните златни чукове на Наковалнята. Това бе официалното облекло на затворнически надзирател. Не беше трудно да се сдобие с него. Просто бе последвал един надзирател в един от многото пристанищни бардаци. Изчака мъжът да започне да пъшка в платена страст, промъкна се в стаята и взе каквото му трябваше. Дори отегчената жена, застанала на четири крака с вдигната фуста, не чу тихото му влизане. За щастие през годините във Варовиково уменията му да се движи невидим и нечут не бяха ръждясали.

Оттук нататък обаче щяха да са му нужни повече умения.

Стигна до стълбите и тръгна нагоре към отворения портикул. Накрая свали шала си, защото знаеше, че в затвора лицата не се крият. Скоро след пристигането си в Наковалнята бе боядисал косата си в сламенорусо, а през последните две седмици си бе пуснал къса брада, в момента намазнена и също боядисана.

Въпреки това, докато минаваше под шиповете на решетката, потисна една тръпка, долавяйки иронията в действията си.

„След като избягах от един затвор, сега влизам в друг.“

Светът се сви около Райф, докато той търсеше начин да избяга.

В този напрегнат момент Лира срещна погледа му. Пръстите ѝ докоснаха китката ѝ, където ръкавът ѝ скриваше браслет със затъкнати в него метателни ножове. Веднъж я бе видял как прикова три плъха — към стена, греда и бъчва — с един замах на ръката. При това дори не си бе направила труда да погледне към гризачите.

Но не това бе най-опасното в нея. Имаше си причина тя да е господарка на гилдия в Наковалнята вече повече от десетилетие. Той отдавна бе научил, че умът ѝ е хлъзгав като омазани с масло павета в дъжда. Лукавството ѝ правеше почти невъзможно човек да запази равновесие, когато е изправен срещу нея. Уменията ѝ бяха толкова страховити, че Райф понякога се чудеше дали талантът ѝ не е магически или подхранван от алхимии. Навремето той често я предизвикваше на игра на „рицари и мошеници“, но тя го разгромяваше всеки път, събаряйки царя му на дъската без никакво видимо усилие.

„Така че каква надежда имам сега?“

Мисълта ѝ без съмнение вече бе на десет крачки пред него, готова да противодейства на всеки негов опит за бягство. С всеки удар на сърцето си той усещаше как железните челюсти на капана се сключват.

Тя скъси разстоянието помежду им, погледът ѝ не се откъсваше от неговия — а после го подмина, като го ръгна с лакът. Заговори на шерифа и кимна към суматохата край портикула.

— Лаач, трябва да заведем това копеле с плитката в кулата, преди надзирателите да са започнали да падат на колене и да молят за благословия.

Архишерифът изсумтя в знак на съгласие и закрачи бързо напред, за да посрещне Рит.

Лира хвърли още един поглед на Райф. Лицето ѝ бе непроницаемо.

„Що за нова игра е тази?“

Въпреки опасността той както винаги бе поразен от красотата ѝ. Русата ѝ коса бе подрязана равно на нивото на раменете. Очите ѝ с цвят на мед блестяха ледено, оградени от остри скули. Единственото меко нещо в нея бяха пухкавите ѝ устни. И макар че тя много пъти го бе вкарвала в леглото си, никога не му бе позволила да вкуси тези устни.

Когато Лира се обърна и се отдалечи, той забеляза, че се е облякла така, че да подчертае извивките си. Дрехите ѝ от лен и кожа бяха пристегнати силно в кръста, гамашите прилепваха към краката ѝ като втора кожа. И макар че бе дребничка като повечето гулд’гулци, имаше гъвкави крайници, изваяни от мускули толкова яки и жилести, че той би се заклел, че са преплетени със стомана. Особено добре помнеше силните ѝ крака, увити около задника му и настояващи той да се представя по-добре.

„Но какво иска сега? Защо не вдига тревога?“

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че никога не е успявал да я надхитри в миналото, камо ли да разплете сложните ѝ кроежи. Затова се възползва от тази загадъчна отстъпка, за да сграбчи ръката на Пратик и да го поведе настрани. Избра път, който заобикаляше зяпачите около Изповедника, и когато ги подминаха, излезе бързо през портикула на открития площад.

Не знаеше дали Лира изобщо погледна пак към него.

И не го интересуваше.

„Стига ми, че все още съм свободен.“

Продължи напред, като полагаше усилия да не тича.

— Стой до мен — каза на Пратик. — Имаме да извървим бая път.

„И вероятно да се отървем от цял орляк сенки.“

Това бе единственото възможно обяснение. Лира със сигурност знаеше цената на онова, което Райф бе откраднал, и го искаше за себе си. Сигурно се надяваше, че той ще отведе хората ѝ до скривалището си. Докато беше вървяла с Лаач към портикула, вероятно им бе дала сигнал — понеже те нямаше как да не са на площада. Със сигурност разполагаше с целия състав на гилдията и бе избрала най-добрите преследвачи.

„Само че няма по-добри от мен“, помисли си Райф с известна гордост — която се надяваше да не е неоправдана. Докато се насочваше към кръстосаните чукове на главната арка на площада, се огледа. Търсеше очи, които се задържат твърде дълго, или тела, които си променят курса в посока към него. Набеляза неколцина подозрителни, но бе сигурен, че има и още. А което бе най-лошото, не се съмняваше, че вестта за забелязването му се разнася бързо пред него.

Следван от Пратик, той положи всички усилия да стигне до пристанището. Познаваше града добре. Избираше най-тесните улички, в които нямаше хора. Минаваше през магазини и задни дворове. Търсеше виещи се пътища и често се връщаше назад. Влезе в една задимена ковачница, където човек трудно можеше да види дори пръстите на протегнатата си ръка, подхвърли на ковача един сребърен орел и взе две наметала, за да скрият надзирателските им одежди.

Щом излязоха пак на улицата, продължи по криволичещия си маршрут. Накрая зловонният въздух се изпълни с мирис на сол, а неизменният Тътен на Наковалнята се смеси с крякането на чайки.

— Насам — изсумтя Райф на спътника си.

Вече бяха стигнали до Котела, тесен тъмен лабиринт в подножието на най-големите комини на града. Тук въздухът бе само сажди и пепел, а калдъръмът под нозете им бе покрит с кал и изпражнения. В Котела всички хора с лоша репутация намираха своя дом. Райф поведе Пратик през лабиринта от тесни улички, които образуваха квартала на разврата, стигна до една врата и се шмугна вътре.

Поспря, колкото да напомни на Пратик:

— Нито дума.

На такова място бе рядкост да видиш клашианец — а камо ли скопен Окован. Райф не можеше да допусне напевният акцент на мъжа да събуди някакви подозрения.

Посрещна ги вонята на вкисната бира и пикня. Една дебела матрона чу издайническото скърцане на вратата и се зае да разбутва няколкото лениви фигури, изтегнати из стаята — повечето пушеха змийски корен или по-силни листа. Райф помаха вдървено на матроната, която се намръщи, познала своя квартирант, и седна пак с халба пред себе си, вероятно веднага забравила за него.

Райф се качи по паянтовите стълби и мина по един коридор, където затворените врати не успяваха да прикрият сумтенето, пъшкането и изблиците на смях, понякога искрен, но по-често престорен. Стигна до стаята си, избута Пратик вътре и залости вратата.

Окованият огледа тясното помещение. Леглото представляваше дъска с рехаво поръсена върху нея слама. Клозетът беше една кофа в ъгъла. Нищо не бе сменяно от дни.

Лицето на Пратик се сбърчи от отвращение. Той покри устата и носа си, за да се предпази от вонята, и промърмори през пръсти:

— Вече съжалявам, че напуснах затвора.

Райф се ухили.

— О, не се бой, още не сме стигнали до вкъщи. — Отиде до стената, клекна и повдигна част от дъските. Тайно беше изрязал този тесен отвор малко след като бе наел стаята. — През последната част от пътя ще трябва да пълзиш.

Пратик се наведе и огледа тъмния проход между старите греди.

— Накъде води това?

— Към свободата ни — отвърна Райф, изказвайки на глас най-голямата си надежда.

Райф се засуети с принадлежностите към робата, които включваха кожен шлем и воал от ленен плат, висящ отпред. Единственият отвор бе тесен процеп за очите му. При всяко вдишване платът се залепяше за устата и носа му.

„Да му се не види, как може да диша човек под всичко това?“

— Успокой се — смъмри го Пратик.

Окованият посегна и затъкна висящия край на воала под фалшивия железен нашийник около врата на Райф. Лененият плат се изпъна и вече не го задушаваше.

— Слава на боговете — изпъшка Райф и се обърна да огледа другите.

До него бронзовата жена също бе пременена в клашианска бьор-га. Везаната дреха покриваше цялото ѝ тяло, освен това тя носеше и тънки ръкавици. Единствената разлика с одеждите на Райф бе сребърният нашийник около врата ѝ, почти скрит от високата яка на робата.

Пратик отиде при нея и също затъкна воала в нашийника ѝ, после отстъпи и кимна.

— Не ни е позволено да говорим с друг, когато следваме господаря по улицата, така че мълчанието ѝ няма да е проблем.

— Ами всичко останало? — попита Райф и посочи жената. — Мислиш ли, че можем да минем за двойка Оковани?

Пратик сви рамене.

— В Клаш малцина обръщат внимание на Окованите. Опасявам се, че моята роля ще бъде най-трудната — и най-опасната.

Райф го изгледа. Пратик бе свалил надзирателските одежди, като бе показал изненадваща свенливост в присъствието на бронзовата жена. Припряно бе облякъл последната премяна, купена от Райф от един клашиански шивач. Ботушите бяха от лъсната змийска кожа. Тесните панталони и туниката без ръкави бяха от алена коприна, съшита със зигзагообразни златни шевове. Върху всичко това се слагаше бяла роба — която клашианците наричаха геригуд — стигаща до коляното, с разширяващи се ръкави. Една златна шапчица завършваше премяната.

Ако се изключеше тънкият шал, който скриваше нашийника на Пратик, това бе типична премяна на имрийски търговец от Южен Клаш. Само тя бе струвала на Райф почти всички пари, които бе задигнал през последните две седмици. Но за да сработи измамата, само Пратик — с неговата тъмна кожа и виолетови очи — можеше да мине за член на управляващата каста. Райф и бронзовата жена щяха да останат напълно скрити, докато не стигнат до каютата си на борда на ветрокораба, който трябваше да отлети при последната вечерна камбана.

Четвъртата камбана бе отекнала преди малко, така че нямаха време за грешки и забавяния. Тепърва им предстоеше да прекосят Наковалнята и да стигнат до Въздушен пристан, където бяха закотвени ветрокорабите. Ако изпуснеха своя кораб, щеше да им се наложи да чакат до утре — а Райф знаеше, че не могат да си позволят такъв риск.

„Не и след като Лира вече е надушила дирята ни.“

Макар че ветрокорабите за къси разстояния пътуваха през териториите по цял ден, онези, на които им предстоеше по-дълъг път, заминаваха само вечер поради някакви капризи на налягането, ветровете и магнитните енергии, които Райф не разбираше. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че трябва да са на този кораб преди последната камбана.

Огледа за последно групата, като спря поглед върху тънките намотани верижки в ръцете на Пратик. Когато каретата им стигнеше до Въздушен пристан, тези верижки щяха да свържат нашийниците им с гривните около ботушите на Окования.

Пратик местеше верижките от ръка в ръка и дрънчеше нервно с брънките им. Ако го разкриеха, преди да е успял да заведе бронзовото съкровище пред трона на бог-императора, вероятно щеше да бъде убит, задето се е представял за кралски търговец.

— Готов ли си? — попита Райф.

Отговорът не дойде от Пратик. Приглушен трясък привлече погледите им към тайната врата на отсрещната стена. Всички се вцепениха, когато до тях долетяха викове, последвани от смразяващ кръвта писък.

Пратик обърна ококорените си очи към Райф.

„Лира…“

Райф блъсна Окования към вратата, после се завъртя към бронзовата фигура. Хвана я за ръката, уплашен, че тя може да се е върнала вече към ленивия си сън. Но дланта ѝ бе още топла през тънката коприна на ръкавицата. Меки пръсти се свиха върху неговите.

— Трябва да вървим, Шая — прошепна той. Това беше името, което ѝ бе дал.

Не знаеше дали то означава нещо за нея, но за него идваше от майка му, или по-скоро от родната ѝ земя, за която тя често разказваше. Шая бе малка птичка от зелените гори на Облачен предел. Оперението ѝ беше в искрящо медно и златно и тя чуруликаше сладко в тъмните дебри на безкрайните гори. Но освен това бе и свирепа — като повечето създания, оцеляващи в онези мъгливи планини — и бранеше гнездото си с остри нокти и закривена човка.

Той смяташе името за подходящо.

Тя се обърна към него, очите ѝ сияеха слабо през воала. Кимна му лекичко и го последва, когато я поведе към вратата. Пратик вече бе вдигнал залостващата греда и я бе оставил настрани.

— По-бързо — подкани ги Окованият и трепна, когато до тях достигнаха нови трясъци и викове.

— Не. — Райф си представи как Лира и хората ѝ вилнеят из стаите и го търсят. — Вървим, сякаш всичко това няма нищо общо с нас.

Махна на Окования да излиза — Пратик трябваше да играе своята роля, като ги води. А не обратното. Окованият потрепери, но мина през вратата и излезе в коридора. Докато вървяха към стълбите, крачката му се ускори, вероятно подклаждана от страха му.

— По-бавно — предупреди го Райф.

Пратик се подчини.

Стигнаха до стълбите. Щом тръгнаха надолу, стъпалата заскърцаха под тежестта на бронзовата жена. Райф се страхуваше, че може да се счупят. Но все пак стигнаха благополучно до общата стая, която бе обзаведена по-добре, с кушетки с възглавници и лампи с цветни стъкла, хвърлящи розово сияние. Проститутките тук стояха по-изправени, гърдите им бяха вирнати по-високо. Матроната на заведението не показа и следа от смайване при внезапната поява на един търговец и неговата двойка Оковани. Райф не бе изненадан. Любопитството не носеше нищо хубаво в Котела.

Без да обели и дума, Пратик ги изведе на улицата. Там ги чакаше затворена карета, вече уредена от Райф.

Кочияшът, който чакаше до двете яки аглероларпокски понита, се втурна към тях.

— Заповядайте — каза и побърза да отвори вратата на каретата.

Пратик изигра добре ролята си и отказа протегнатата ръка на мъжа, който искаше да му помогне да се качи. Вместо това му хвърли поглед на високомерно презрение. Никой не дръзваше да докосва един имри.

— Извинявам се, извинявам се — изломоти мъжът.

Пратик се вмъкна в каретата и се дръпна по-навътре, за да могат да влязат и те.

Райф побутна Шая след него. Тя изви врат, оглеждайки всичко наоколо. Когато се качи, каретата се наклони от тежестта ѝ, но кочияшът не забеляза това — още се тюхкаше, че е проявил неуважение.

Райф също огледа тясната уличка. Позволи си да въздъхне, от което воалът му запърха. Нямаше и следа от Лира или някой от хората ѝ. Доволен, той се качи в каретата.

Тъкмо се привеждаше да дръпне вратата, когато отекна разтърсващ гръм, достатъчно силен, за да събори няколко керемиди от покрива на бардака. Те се разбиха на калдъръма.

Облаците над тях се озариха, когато пламъци заиграха някъде над билото на покрива.

Райф си представи заведението от другата страна взривено и горящо.

Отлично знаеше, че Лира има нрав не по-малко огнен и избухлив от всяка горлива смес. Ако решеше, че са ѝ попречили да стигне до мишената си — да намери Райф — лесно можеше да си я представи как си отмъщава. Но действията на Лира винаги имаха двояка цел. Освен да даде отдушник на чувството си на безсилие, тя се опитваше и да го изкара от скривалището му. Това бе добре пресметнат ход. Дори Райф да загинеше в огъня, тя вероятно знаеше, че винаги може да прерови пепелта на сградата за съкровище, което не гори.

Той поклати глава, затвори вратата на каретата и погледна бронзовата жена. После удари по предната стена, за да даде знак на кочияша да тръгва към Въздушен пристан.

Изплющя камшик и каретата потегли рязко.

Райф се облегна в седалката си с усмивка. „Най-после я надхитрих.“ Представи си как пръстът му катурва царя ѝ на игралната дъска… а после нови взривове разтърсиха каретата. Конете зацвилиха от ужас и колата се разлюля бясно и уплашените коне препуснаха в див галоп. Каретата подскачаше и трополеше зад гърмящите им копита.

— Какво става? — извика Пратик.

Райф надникна през прозорчето, после погледна и от другата страна. Навсякъде изригваха пламъци, задушаващ дим се издигаше към тъмните небеса. Пред очите му пожарът плъзваше и обхващаше цялата мръсотия на Котела. Райф зяпна невярващо това унищожение. Знаеше кой е подготвил тази огнена стихия — и знаеше колко много е подценявал Лира.

Тя явно не се задоволяваше да изгори само един бардак, за да го изкара на открито.

„Готова е да разруши целия Котел.“

Кочияшът крещеше и плющеше с камшика, но понитата му не се нуждаеха от окуражаване, за да бягат от дима и огъня. Каретата подскачаше, накланяше се на две колела, за да вземе острите завои. Нови гърмежи обаче продължаваха да ги следват.

Улиците вече бяха пълни с гъст дим, в който се носеха сияещи искрици. Каретата профуча покрай някакъв горящ магазин, чиито керемиди пукаха от горещината.

Навсякъде тичаха ужасени хора. Неколцина се опитаха да се покатерят на каретата, но кочияшът ги зашиба с камшика — не смееше да позволи някакъв допълнителен товар да го забави. Няколко друсвания и писъци подсказаха, че някои нещастници са стъпкани или прегазени.

Райф се беше присвил до спътниците си. Трябваше да разчита на познанията на кочияша за Котела, за да ги измъкне навреме. Когато каретата най-сетне излезе от най-гъстия дим, се видя, че улицата отпред е пълна с паникьосана тълпа, която тичаше към редица мъже с ризници и брони, въоръжени с мечове и брадви. Те проверяваха всеки минаващ.

Райф наруга жената, стояща зад всичко това. Лира винаги бе хладнокръвно хитра. Той знаеше, че огньовете ѝ не са били разположени случайно, а са запалени на стратегически места, за да насочат оцелелите към завардените от стражата изходи.

„Като този например.“

Помъчи се да измисли какво да прави. Страхуваше се, че маскировката им няма да издържи на внимателен оглед. Едно простичко повдигане на някой от воалите им щеше да разкрие измамата отдолу. Освен това не можеше да знае със сигурност дали Лира е забелязала стоящия до него Пратик в главния коридор на затвора.

Но нямаше друг избор. Огньовете зад него бушуваха, а ветрокорабите скоро щяха да излетят от Въздушен пристан. И което беше най-лошо, бронзовата жена бе станала още по-апатична. Нямаха време да търсят друг изход от Котела.

Кочияшът се приведе, видя главата на Райф, надничаща през прозореца, и извика:

— Какво да правя?

— Давай напред — нареди Райф. — Ако се наложи, разчиствай си път с камшика. Ще ти дам още една жълтица, ако стигнем навреме до Въздушен пристан.

— Ясно! — възкликна кочияшът и викна на конете: — Дий!

Райф се намести на седалката си, а каретата отново се втурна напред. Той хвърли поглед към Шая, която не бе помръднала въпреки цялото друсане и лашкане. Сложи ръка върху нейната, търсейки някаква топлина. Но откри само обезпокояващ студ. Огледа внимателно лицето ѝ, но не забеляза никакво сияние в очите ѝ зад мрежестия воал.

Стисна неподатливата ръка.

„Дръж се, Шая.“

Отпред камшикът на кочияша плющеше. Хората ругаеха и викаха, плюеха по каретата, гневни юмруци удряха по стените ѝ.

Пратик се премести по средата на седалката си срещу Райф.

— И сега какво ще правим?

— Аз ще си седя кротко тук. — Той посочи към редицата мъже отпред, без съмнение хора на Лира във взета назаем броня или други добре платени биячи. — Ти, от друга страна, получаваш първия си шанс да изобразиш имри.

Пратик преглътна притеснено и приглади наметалото си с ръце.

След малко каретата забави ход и кочияшът спря пред редицата стражи.

— Айде, излизайте! — викна нечий груб глас.

Райф кимна на Пратик да се подчини. Окованият се плъзна по седалката към вратата и след два опита успя да я отвори. Моментално пред него се изпречи бабанка с гръден кош като буре, с ръждясала ризница и с брадва на рамото.

Пъхна бичата си глава с явно много пъти чупен нос в каретата и изсумтя:

— К’во имаме тук?

Пратик се отдръпна, трепна, после се наведе напред.

— Как… как смееш? — каза с надменно раздразнение. — Тази карета е клашианска територия, докато ние сме в нея. Ако влезеш, ще наредя да ти съдерат кожата от бой за такава обида към честта на Имри-Ка.

Пред тази буря от високомерие бикът се отдръпна. От вратата огледа бегло каретата и погледът му се спря първо на забулената фигура на Шая, а после на Райф. Райф вдигна ръка и опипа фалшивия железен нашийник на врата си, за да имитира нервност, но най-вече за да изтъкне положението си на Окован роб.

— Дъхът ти ме отвращава — продължи Пратик — и омърсява светостта на личното ми пространство. Махай се, преди да съм се ядосал наистина.

Лицето на мъжа потъмня, но той не направи нов опит да влезе. Вместо това изрева на двама биячи зад себе си:

— Огледайте хубаво колата. Уверете се, че не се е лепнал някой нередовен пътник.

Докато двамата обикаляха каретата, Райф се взря над раменете на бабанкото. Уплашената тълпа напираше срещу кордона. Хората на Лира ругаеха и се мъчеха да я удържат. Смъкваха качулки, събаряха мокри парцали от усти и носове и оглеждаха всяко лице, преди да изблъскат човека през блокадата.

А после редицата от мъже се размърда. Райф се вцепени на седалката и прокле късмета си.

„Ама разбира се, че ще е тук.“

Видя как Лира сряза с ножа си шала на някакъв прегърбен мъж. Повдигна брадичката му с върха на острието, намръщи се на видяното и изблъска мъжа зад себе си. Устните ѝ се раздвижиха в мълчалива ругатня, докато сграбчваше за яката следващия, който имаше телосложението на Райф.

Ръцете на Райф се свиха в юмруци.

„Всичко това заради мен.“

Накрая Лира избърса покритото си със сажди чело и пусна една жена и момче да минат забързано покрай нея. В следващия момент погледът ѝ се извъртя към каретата и тя направи крачка към нея.

Бабанкото забеляза интереса ѝ, докато неговите хора завършваха огледа и поклатиха глави, вдигна ръка, помаха на Лира и изрева:

— Черни клашианци! — Плю с отвращение на земята. — Всичките. Нищо друго.

Очите на Лира се присвиха. За миг тя се взря право в забуленото лице на Райф.

А после тълпата връхлетя върху целия кордон. Неколцина си пробиха път през него и побягнаха. Огънят се разпростираше бързо из мръсния Котел и уплашеното множество бе започнало да си мисли, че пламъците са по-опасни от мечовете. Лира сграбчи за качулката някакъв мъж, който се опитваше да се шмугне покрай нея, и го дръпна назад.

Бабанкото взе това отклоняване на вниманието ѝ за разрешение и извика на кочияша:

— Карай!

Мъжът нямаше нужда от допълнително окуражаване. Изплющя с юздите и понитата потеглиха. Каретата подмина блокадата и започна да се отдалечава от Котела. Скоро вече се носеха по по-широките улици на града.

— Успяхме — промълви Пратик и се отпусна немощно на седалката си.

Райф му се намръщи заради това че е дръзнал да огласи подобна надежда с думи. Той самият остана със затаен дъх, докато огньовете зад тях не се смалиха до смътно сияние. Едва тогава най-после издиша. Даже си позволи миг на тихо ликуване. Представи си пак как пръстът му посяга и събаря царя върху дъската. От цяла вечност бе мечтал да спечели тази игра.

„Най-после…“

Обърна се пак към огненото сияние.

След като Лира бе останала зад гърба му, вече никой не можеше да ги спре.

Райф се бе вкопчил в седалката, понеже каретата взимаше поредния остър завой. Намираха се по средата на Зигзагообразния път, изкачващ се към хребета на Въздушен пристан. От тази височина Наковалнята се бе ширнала навъсена под пелена от сажди и дим.

В далечината Котела продължаваше да тлее и от време на време изригваха високи пламъци, сякаш някакви демони раздухваха огъня с ковашки мехове. Пожарът продължаваше да се разпространява. Един от търговските кораби, рудоносец с три платна, гореше като ярка факла, носеща се по морето.

Райф се чудеше колко ли хора са загинали в огъня. Искаше му се да обвини за всичко Лира, но не можеше.

„Аз също имам вина.“

Все пак страхът поглъщаше угризенията му. Той се взря в бронзовата фигура на Шая, която бе застинала студена и неподвижна. Зачуди се дали ще успеят да я размърдат достатъчно, за да я качат на ветрокораба. И то при положение че изобщо стигнат навреме до доковете горе. Петата вечерна камбана бе ударила, когато каретата наближи хребета, смесвайки се с далечните сигнали за тревога откъм пристанището, и той очакваше последната камбана да удари всеки момент.

На отсрещния прозорец Пратик се вцепени и прошепна:

— Ела да погледнеш.

Райф се плъзна по седалката към Окования.

— Какво има?

Пратик посочи ниските тъмни облаци, обвили върха на Въздушен пристан. Нещо голямо си проби път през тях, като огромен бял кит, плъзгащ се по мрачното небе.

Райф се напрегна.

Един ветрокораб вече потегляше.

Опасявайки се от най-лошото, той изви глава нагоре. Долната част на корпуса и килът на кораба разсичаха облаците като могъщия меч на небесния бог Пиул. Само че това острие бе направено от дърво и се държеше от лепило и стоманени ленти, изковани леки и здрави с помощта на алхимии, известни само на специална каста корабостроители. По форма корабът приличаше на тумбеста баржа, но вместо мачти железни въжета се протягаха и чезнеха в облаците горе, скриващи големия балон с газ, на който висеше.

Райф потърси с поглед флагчетата на кърмата, за да види кой точно е този ветрокораб, но преди да успее, той се издигна по-високо и се стопи в мрака.

Обърна се и срещна погледа на Пратик. Двамата бяха завладени от една и съща тревога.

„Ами ако корабът ни е отлетял по-рано?“

Райф се премести от другата страна и подаде глава през отворения прозорец. Бързо я прибра отново, защото едва не му я отнесе биволска каруца, която се носеше надолу по стръмния път, след като бе разтоварила стоката си горе.

Взел си поука, Райф надзърна по-предпазливо.

Дълга върволица товарни фургони и каруци пълзеше бавно по Зигзагообразния път към върха. Още повече се връщаха надолу, след като си бяха свършили работата. Кочияшът на каретата им се опитваше от време на време — с ужасен риск — да задмине тези пред себе си. Допълнителната жълтица, обещана му от Райф, явно му вдъхваше смелост.

Райф се отпусна пак на седалката; знаеше, че не може да направи нищо повече. Оттук нататък всичко зависеше от боговете — не че някой от тях му се бе усмихвал в последно време.

След още четири завоя каретата най-после изравни хода си и излезе на равното било на Въздушен пристан. Тук въздухът бе също толкова гаден като в Котела, натежал от сажди и почти невъзможен за дишане. Навсякъде шетаха хора, притиснали кърпи върху носовете и устите си.

Райф не им обърна внимание, докато каретата извиваше, за да се нареди при другите фургони и каруци. Огледа мястото. През повечето дни три или четири кораба напускаха Наковалнята всяка вечер. Здрачът правеше трудно да се различи кой кораб вече е потеглил. Дори от толкова близко разстояние корабите си оставаха мъгливи великани в дървените си легла, а балоните им се губеха в сумрака горе.

Разчете знаците, изписани на корпусите на двата най-близки: короната и слънцето на Халенди и извитите рога на Аглероларпок.

„Не, не, не…“

А после Пратик му извика:

— Ей там!

Райф се прехвърли бързо от неговата страна. Окованият посочи един флаг, помръдващ на ветровете от пожара, и Райф позна двете кръстосани закривени саби на черен фон.

— Клашианският герб — каза Пратик, беше се просълзил. — Пристигнахме навреме.

Райф не смяташе да оставя това да се промени.

— Тогава давай навън. Бързо. — Лепна една жълтица в дланта на Окования. — Плати на добрия човечец, като излезем. Той си го заслужи напълно.

Докато Пратик слизаше със залитане от каретата, Райф се обърна към бронзовата жена и хвана ръката ѝ.

Пръстите ѝ не помръдваха.

— Шая — каза настойчиво той, — трябва да вървим.

Тя пренебрегна умолителния му глас и продължи да седи като статуя. Той хвана и другата ѝ ръка и започна да я търка между своите, опитвайки се да я стопли и да я върне към живот. Когато това не постигна успех, свали ръкавиците и затърка бронзовата ѝ кожа още по-усърдно.

— Моля те — прошепна.

Накрая пусна ръката и повдигна воала ѝ. Очите ѝ бяха отворени, но бяха като студено стъкло. Той сложи пламналите си длани на бузите ѝ.

— Шая, знам, че някакъв страх ти дава сили. Почерпи от него сега. Трябва да вървим.

Изчака един момент.

Пак нищо.

Помисли си дали да не я изостави и да избяга с Пратик.

„Не…“

Притисна дланите си по-силно.

— Аз няма да загубя вяра в теб. Така че и ти не губи вяра в мен.

И ето че най-после слабо сияние се върна в очите ѝ. Едната ѝ ръка се вдигна, за да притисне дланта му към бузата си. Устните ѝ се раздвижиха, но от тях не излезе никакъв звук. Въпреки това той си представи какво е казала, защото му се искаше да го вярва.

„Никога…“

След секунди всички бяха извън каретата и вървяха към редицата пристанали кораби. Великаните се извисяваха към небето, въжетата им стенеха. Работници и докери шетаха насам-натам, извършвайки последни приготовления.

Пратик спря и се обърна.

— Какво има? — попита Райф.

Окованият му показа празните си ръце, после посочи от ботушите си към нашийника си.

— Забравих верижките в каретата.

Райф се намръщи и погледна назад. Каретата вече изчезваше през ръба на хребета — явно кочияшът не искаше да рискува той да размисли за жълтицата.

Намръщи се и изръмжа. Отпред вече развързваха въжетата на кораба от скобите. Той побутна Пратик напред, ясно съзнаваше как стоят нещата.

— На този етап вече няма значение — рече с въздишка. — Трябва да продължим.

Никс се мъчеше да убеди баща си за бурята от криле, която щеше да връхлети село Брайк и Манастира.

— Татко, трябва да ми повярваш.

Той стоеше пред огнището, където гъста яхния бълбукаше в едно котле, окачено над ярките въглени. Държеше голяма дървена лъжица, готов да попречи на вечерята да загори. Докато тя му разказваше за наближаващата опасност за всички, очите му се бяха присвили, но на лицето му все още бе изписано съмнение.

— Трябва да потърсим най-сигурното възможно скривалище. — Тя посочи към покрива. — Тръстиката няма да спре зверовете.

Джейс пристъпи напред, за да ѝ даде подкрепата си. Още дишаше тежко от тичането през Брайк, за да стигнат до дома ѝ в края на блатата. Бузите му бяха червени като въглените в огнището.

— Тя е права. Трябва да я послушате.

Баща ѝ си остана скептичен. Разбърка отново манджата в котлето. Готвеше вечеря за Бастан, който бе завел Мърморко на върха на училището, и Аблен, който прибираше добитъка в задната кошара. Поклати глава, докато бавно въртеше лъжицата. Приказките за крилата смърт и отмъщение явно бяха прекалено фантастични за човек, прекарал всичките си дни с вечните приливи и отливи на наводнените земи, бавния ритъм на бивол, теглещ влек, и темпото на един ден, преливащ в друг. Дори ароматът на бълбукащите в котлето кашокорен и блатен заек се опитваха да потушат нейната припряност с обещанието за познат уют.

— Не виждам защо трябва да се вълнуваме толкова — рече баща ѝ. — Тази стара къща е преживяла какво ли не. Построена е преди почти два века. Ще издържи без проблеми на всякаква буря.

— Не и този път — настоя Никс. Усещаше яростта на бурята, която щеше да се разрази над всички тях, като черна сянка, събираща се в дъното на черепа ѝ. — Можем да се скрием в зимния обор на биволите. — Представи си дебелите стени на обора, където се подслоняваха телетата и годиначетата. Покривът бе от камък, прозорците приличаха на тесни процепи, а гредите бяха от дървета, по-стари и от дядото на Брайк. — Ако залостим вратите, можем да устоим там на всякаква атака.

Джейс кимна.

— Аз не разбирам съвсем как дъщеря ви знае какво предстои, но трябва да я послушаме. Особено след като кралят се опитва да отмъкне Никс в Азантия. Колкото и да е здрава къщата ви, може би ще е по-добре да сме другаде, а Никс ми каза, че зимният обор е навътре в блатата.

— Да, момко, така е. Но не разбирам какво ще иска крал Торант от малката Никси. Сигурно не сте чули правилно.

Никс се спогледа раздразнено с Джейс. Искаше ѝ се Бастан и Аблен да бяха тук. Знаеше, че инатът на стареца е също толкова неделима част от него като костите му. За да го отклонят от пътя му, често бяха необходими много ръце, също като да издърпваш затънал влек от лепкавата кал на тресавището.

Джейс опита един последен подход.

— Търговец Поулдър, моля ви, повярвайте на дъщеря си. Дори игуменка Гайл вярва на нейната история.

При споменаването на игуменката в непристъпните стени на баща ѝ се появи пукнатина. Той се обърна към двамата и изглеждаше едновременно притеснен и смаян.

— Значи вярва, така ли? — Замисли се за момент, после се изправи, явно взел някакво решение. — Тогава, момко, по-добре ми помогни с котлето. Добре ще е да имаме нещо топло в корема, когато отидем в стария обор.

Никс въздъхна с облекчение.

„Най-после…“

Преди баща ѝ да успее да свали котлето от жаравата, отвън се чу тропот и това ги накара да извърнат глави. Вратата се отвори с трясък. Никс се дръпна уплашено, а Джейс застана пред нея.

В къщата нахълта Бастан, зачервен и потен.

— Трябва да се махаме! — възкликна, дишаше тежко. — Веднага!

Никс се помъчи да проумее внезапната поява на брат си. Над раменете му виждаше едрия силует на Мърморко, който пухтеше нервно отвън. Голямото животно бе впрегнато в клатеща се каруца без задни колела и със счупена задна ос.

„Какво е станало?“

Отговорът дойде, когато зад Бастан нахълтаха още двама души. Тя позна черната роба и аления пояс на алхимика от Калето. С него имаше още един човек — слаб мургав младеж със сиви очи, който носеше зелено ловджийско наметало, закопчано с малка сребърна стрела. Освен това имаше лък и колчан през раменете. Никс го позна от процесията по стълбите на училището. Той беше вървял зад каруцата, теглена от Мърморко.

— Бастан е прав — каза задъхано Фрел. — След малко тук ще се изсипят цял куп рицари и вирлиански гвардейци.

„И това не е всичко — помисли си Никс. — Предстои нещо още по-лошо.“

Вече чуваше крясъците на хиляди прилепи, носещи се към града. Ръбовете на полезрението ѝ бяха започнали да се къдрят от пронизителното им пищене. Но ако се съдеше по липсата на реакция у другите, те, изглежда, бяха глухи за надигащия се хор.

— Къде са останалите животни от стадото? — попита Бастан баща ѝ, дишаше тежко. — На идване видях, че кошарата е празна.

— Аблен ги премести отзад за през нощта.

Бастан трепна, после каза:

— Значи ще е Мърморко. Ще го заведа при блатния кей и ще го впрегна в някой влек. Трябва да навлезем дълбоко в мочура.

След тези думи брат ѝ изхвръкна през вратата и отиде при Мърморко. Сряза с нож ремъците на хамута и освободи стария бивол от потрошената каруца.

Докато Бастан отвеждаше животното, бащата на Никс пристъпи напред и се обърна към другите двама мъже.

— За какво става дума? — Гласът му бе пресеклив от объркване и страх. — Защо ще идват рицарите тук? Да не искат да вземат Никси?

— Възможно е — призна Фрел. — Но на първо време кметът ще настоява да получи удовлетворение за смъртта на жертвеното си животно. — Хвърли отчаян поглед към ловеца. — Разбирам защо порази онзи звяр със стрелата си, Канти, но ще има кръвен дълг за уреждане, преди всичко това да свърши.

Никс се вцепени. Помнеше изгарящата болка в лявото си око. Яростта надви страховете ѝ, когато осъзна кой е пуснал стрелата. Извъртя се към ловеца.

— Ти… значи ти уби прилепа?

Ловецът не трепна пред бясната жар на гнева ѝ. Лицето му се втвърди в каменно пренебрежение, сякаш бе понасял далеч по-лоши неща от нейната тирада.

Фрел му се притече на помощ.

— Повярвай ми, момиче, това не беше убийство от жестокост. Принц Канти го направи от милосърдие, за да спести на прилепа мъченията на пламъците.

Никс се помъчи да приеме обяснението и да погледне на нещата от тази страна, да потуши огъня в себе си. Но шокът правеше нещата трудни. Тя се взря по-настойчиво в ловеца.

„Той е принц?“

Баща ѝ ахна и изглеждаше сякаш всеки момент ще падне на колене.

— Принц Канти ри Масиф, вторият син на краля.

Докато объркването и смайването потушаваха последните остатъци от гнева ѝ, Никс отново чу приближаващите се крясъци на крилатата орда. Примижа от огненото жужене в главата си. То се усилваше с всеки миг. Полезрението ѝ се сви до болезнена точица. Тя запуши ушите си с ръце, както за да заглуши пронизителното пищене, така и за да попречи на черепа си да се пръсне.

Фрел я изгледа намръщено. Гласът му звучеше сякаш от много далеч.

— Какво има?

— Те… Те вече са почти при нас — изпъшка тя.

Сякаш призовано от думите ѝ, нещо малко пикира ниско над изоставената каруца и през вратата. Прелетя през стаята, карайки всички да се приведат, освен Никс. После с плясък на криле се преметна във въздуха и изчезна в сянката на мертеците.

До нея принцът бе паднал на едно коляно. Беше свалил лъка си, вече със стрела на тетивата. Стоманеният ѝ връх сочеше към тръстиковия покрив.

— Недей! — предупреди го Никс.

Джейс посегна и бутна лъка на принца надолу.

— Послушай я.

— Той не иска да ни навреди — каза тя, взряна нагоре. — Това е изгубеният ми брат.

Принц Канти се намръщи. Отпусна лъка, но остави стрелата на тетивата. Промърмори под нос:

— Колко проклети братя има това момиче?

Никс нямаше време да мисли върху странните му думи. Черепът ѝ още вибрираше от хилядите крясъци на ярост, но една по-остра нотка прониза всичко това и се заби дълбоко в нея, прогонвайки околния свят. Два неясни образа, насложени един върху друг, изпълниха полезрението ѝ.

Никс се върна с ахване в тялото си, в топлината на дома си. Ароматът на бълбукащата яхния замени ужаса на изгорялата плът и серните изпарения на далечната планина.

Джейс я подхвана, преди да падне.

— Никс…

Тя преглътна. Костите на черепа ѝ още вибрираха от енергиите, жужащи вътре. Тя присви очи, за да ги овладее, и заговори.

— Има надежда. Скрита в предупреждение. — Потърси сред мертеците червените очи, но крилатият ѝ брат остана скрит. Никс погледна към принца, който я зяпаше с нещо като ужас. — Те може би са усетили милостивото ти сърце и сега предлагат собствена милост. Но търпимостта им стига само дотук. Ако тялото на техния брат бъде изгорено, те ще стоварят възмездието си върху всички ни. Но ако им позволим да вземат останките, без да им пречим, ще си тръгнат и ще ни оставят на мира.

Фрел я зяпаше също като принца, но в погледа му блестеше очарование и почуда. Като че ли я беше разбрал.

— Значи трябва да им попречим да хвърлят трупа на прилепа в огъня.

— Има ли достатъчно време? — попита Джейс.

— Трябва да опитаме. — Алхимикът сграбчи принца за рамото. — Може би ти ще успееш да ги убедиш, че смъртта на прилепа е достатъчна.

Канти се взря към отворената врата и изсумтя:

— С други думи, искаш да тичаме обратно чак догоре? След като вече слязохме оттам?

Джейс бръкна в джоба на туниката си и извади един ключ.

— Може би това ще ви помогне. За стълбището на алхимиците е. — Подаде им го. — Пътят оттам е по-бърз и по-малко хора ще ви се пречкат.

Фрел взе ключа.

— Благодаря. Познавам добре този път от времето, когато учех тук. — Обърна се към Никс и останалите. — Независимо дали ще успеем или не, всички вие трябва да потърсите убежище дълбоко в блатата. Прилепите не са единствената опасност за Никс и всеки, който ѝ помага.

— Ще го направим — каза баща ѝ. — Можем да отидем в зимния обор на брега на Огнен вир.

— Отлично. Познавам това езеро — рече Фрел. — Ако можем, ще ви потърсим там. Но внимавайте. Бъдете готови да избягате и по-далеч, ако се наложи.

— Ясно — каза баща ѝ. — Човек не оцелява дълго в Мир, ако не внимава. — Хвърли поглед към малкия олтар в ъгъла, на който горяха двайсетина свещи. Целуна палец и го притисна към челото си в мълчалива молитва към Земната майка. После кимна на Фрел. — Направете каквото можете и ние ще направим същото.

Фрел сви юмрук около ключа и махна на Канти.

— Одеве ти показа, че си майстор стрелец. Може би спаси училището с намесата си. Не можем да изпуснем този шанс. Трябва да ги накараме да ни изслушат.

— Ще се опитам. — Принцът сви рамене. — Но езикът ми не е толкова остър като стрелите ми, нито прицелът му е толкова верен.

Фрел го тупна по рамото.

— Ще видим.

На излизане принцът хвърли на Никс преценяващ поглед, сякаш търсеше нещо върху лицето ѝ — а после се обърна и изскочи през вратата.

Джейс подкара Никс в обратната посока, през задната врата на къщата, която извеждаше към блатния кей.

— По-бързо. Трябва да отидем при брат ти и да оставим колкото може повече разстояние между нас и онова, което иде — било то прилепите или кралските легиони.

Никс се свиваше отзад на влека с Джейс. Беше запушила ушите си с ръце, но крясъците на атаката продължаваха да ехтят в главата ѝ. Би се заклела, че може да усети вкуса на кръв върху езика си. Чувството за вина я накара да свие колене по-близо до гърдите си, сякаш костите ѝ можеха да я предпазят от онова, което ставаше в града.

Джейс беше до нея, прегърнал я с една ръка. И двамата бяха опрели гърбове на капрата, където Бастан държеше юздите, седнал до баща ѝ. Дългите крака на Мърморко газеха бавно през водата. На дъното на влека имаше гладки плазове от желязно дърво за минаване през задръстените с тръстики плитчини или по тревисти могилки. Но този път, тръгващ от блатния пристан, бе почистен от треволяци, така че почти празният влек лесно се плъзгаше след умореното добиче. Движеха се по края на обширната територия на фермата им, по посока на най-задната кошара, откъдето трябваше да вземат брат ѝ Аблен. Оттам щяха да поемат още по-навътре в блатата, до черната шир на Огнен вир и зимните обори.

Докато влекът навлизаше все по-дълбоко в мочурищата, Никс се помъчи да види какво става в града и училището. Но чепатите дънери на дърветата и мъхнатите клони препречваха гледката и до нея достигаха само пронизително пищене и далечни викове. Ако се съдеше по дивата ярост, долитаща по вятъра, алхимикът и принцът не бяха успели да предотвратят изгарянето на мъртвия прилеп.

Никс дишаше тежко, опитваше се да отхвърли страха и срама си.

„Всичко това е заради мен.“

Джейс я стисна по-здраво, сякаш доловил страданието ѝ, но всъщност причината бе друга. Лицето му се обърна към сенчестия листак над тях. Той бе осеян с по-светли изумрудени петна там, където листата оредяваха.

— Върнал се е — прошепна Джейс в ухото ѝ.

Тя проследи погледа му и зърна тъмен силует, който прелетя над влека. Малкото ѝ братче запърха, а после описа нов кръг. Правеше го отново и отново и явно вълнението му растеше, сякаш се опитваше да ѝ даде някакъв знак. Накрая пикира надолу, за да се разкрие целият. Размахът на крилете му бе колкото ръката ѝ, а кожата им бе толкова тънка, че през нея се виждаше шареният листак. Тялото между крилете бе лъскаво и черно, с две големи уши отпред.

Той сякаш забеляза вниманието ѝ и червените му очи се взряха в нея. Остро подсвирване проряза какофонията. Пред очите ѝ притъмня и във въображението ѝ се разкри нова гледка.

… жена тича пред пикираща сянка. После остри нокти се впиват и се оплитат в развяващата ѝ се коса. Сянката прелита над нея, после дръпва нагоре. Отчетливото пукане на шийни прешлени придружава издигането ѝ. После едно отпуснато тяло пада зад сянката.

Образът изчезна, когато брат ѝ отмина. Но след миг направи рязък завой и се върна, носеше се с писък към нея.

… малко момче с дрехи на петокласник се свива уплашено под някакъв балкон. Тъмна сянка пикира покрай него под укритието. Върхът на едно крило, свършващо с остър като бръснач нокът, го достига и прерязва гърлото му. Кръвта пръсва високо и коленете на момчето се подгъват.

Светът отново се върна при Никс само за да бъде прогонен миг по-късно при следващото минаване на брат ѝ над главата ѝ.

… прилеп с размерите на теле се мята по гръб, с пречупено крило. Мъже със сиви ризници и сребърни брони го мушкат с мечове и го секат яростно с брадви.

Не виждаше нищо. Ръцете ѝ се бяха преместили от ушите върху лицето ѝ. Това не помогна. Още и още видения от атаката я заливаха, едно след друго, през десетки очи, всичките подправени с писъци и овкусени с кръв.

… прилеп се стоварва на стълбите, чупейки стрелите, надупчили целите му гърди.

… друг се промъква по някакъв коридор, с присвити криле, пълзи по гърчещите се тела на разкъсаните и отровените.

… пищящ рицар пада, размахал ръце, от вкопчилите се в него нокти и се стоварва в центъра на някаква клада.

… широк изглед от много високо как част от Брайк гори, обхваната от пламъци и дим.

… после, по-отблизо, едно дете плаче над тяло на жена над улицата, стиснало с юмручета разкъсаното ѝ наметало.

Последният образ най-после разпръсна бурята в съзнанието ѝ и я остави задъхана. Горещи сълзи се лееха заедно със студената пот.

Тя се взря към листака горе.

„Моля те, накарай ги да спрат — помоли се наум на крилатия си брат. — Вече получихте своята кръв. Не ви ли стига?“

Джейс стоеше до нея и размахваше ръка във въздуха. Крещеше на прилепа:

— Остави я! Хайде, махай се вече! Къш!

Може би вслушал се в думите му, брат ѝ се издигна и потъна в дълбоките сенки на листака. Въпреки това прилепът не си отиде. Тъмните криле се виеха в бавни кръгове над тях.

Джейс се отпусна до Никс.

— Добре ли си?

Тя поклати несигурно глава. Не направи опит да заговори, за да не закрещи. Все пак хвана ръката на Джейс и стисна пръстите му, за да му покаже, че не е ранена, а само объркана. Трябваше да вдиша няколко пъти, за да се закрепи здраво в тялото си след зашеметяващия хаос от атаката над града. Сякаш самата тя я преживяваше — с гледки, звуци и миризми, през стотици различни очи.

Това беше твърде много, на твърде много нива. Виеше ѝ се свят и ѝ се гадеше. Повече от всякога нововъзвърнатото ѝ зрение ѝ се струваше по-скоро проклятие, отколкото чудо.

Вдигна отново поглед към изгубения си и намерен брат. Знаеше, че той я е вкарал в тази битка, свързвайки я с голямото споделено съзнание на мирските прилепи. Когато туптенето на сърцето ѝ се успокои, си спомни още нещо — нещо, което бе изпитвала през цялото време на това ужасно преживяване. Сякаш някакви по-големи очи се бяха взирали в нея, много по-настойчиво от малките червени въгленчета на брат ѝ. В онези моменти бе зърнала за миг нещо много по-древно, безвременно и мрачно, студено и непознаваемо. Краткото ѝ докосване до онази безпределност я ужаси, но също така я остави пуста и изпразнена.

„Какво означаваше това?“

Потрепери и се сви в обятията на Джейс.

Докато търсеше утеха от него, тонът на далечните крясъци се промени, взе да утихва бавно, макар и накъсван от време на време от по-остри изблици. После дори те стихнаха за няколко мига. Това, което не секна, бяха писъците на умиращите и ранените, отекващи над водата.

Тя погледна към тъмните криле, кръжащи на фона на петнистия листак.

„Свърши ли? Моля те, нека да е свършило.“

Отгоре не дойде отговор.

Вместо това баща ѝ се приведе назад, без да се обръща. Гласът му бе нисък, напрегнат и пълен с предупреждение.

— Лягайте долу. Веднага!

Застанал в кръга от клади, Канти мислеше за всички места, където би могъл да се скрие. Вариантите му бяха малко и намаляваха все повече. Рицари с окървавени брони и червенолики вирлианци продължаваха да се изливат от Брайк и да се тълпят в кралския лагер в края на блатото.

Наоколо лежаха тела, домъкнати или донесени от другите. Много бяха с откъснати крайници, чуканчетата увити набързо с превръзки, през които се процеждаше кръв. Други се гърчеха в делириум и кожата около дълбоките ухапвания почерняваше. Още повече просто лежаха по гръб с малки ивици плат върху мъртвите им оцъклени очи.

Гъсти рояци черни мухи изпълваха въздуха, привлечени от кръвта. Рицари размахваха факли, в чиито пламъци гореше горчив тамян — опитваха се да прогонят с дим жужащите пълчища от ранените. Това бе загубена битка, защото все повече ранени биваха донасяни в лагера.

Навсякъде се носеха стонове, хлипове и викове — тук, както и из целия град и училището. Страданието се издигаше като дим към мрачното небе, където все още се тълпяха орди прилепи, кръжаха с нескрита заплаха. Също като рицарите и гвардейците, те събираха своите мъртви и ранени и ги отнасяха. Всеки който дръзнеше да им попречи, бе посрещан със свирепи атаки.

Но вече никой не си правеше този труд.

Канти гледаше пламъците, обхванали една част на Брайк. Кълба пушек се издигаха към небето, гонейки искрите нависоко, само за да бъдат завихрени от бурята от криле.

Беше стигнал до едно твърдо заключение за всичко това.

„Трябваше да хвърля повече усилия.“ Представи си дивото препускане с каруцата надолу по стълбите. „Може би трябваше да настоявам за освобождаването на звяра, вместо да бягам.“ Но знаеше, че това си му е в природата: да бяга при всяка трудност, вместо да отстоява своето.

Един суров глас проникна през отчаянието му.

— Аха, ето те и теб!

Той се обърна и видя водача на вирлианската част да крачи към него. Анскар държеше брадва, ръката му бе окървавена до лакътя. Кръв бе оцапала черепа му и се бе просмукала в леките му доспехи. Лицето му бе буреносно. Той вървеше право към Канти… а после сграбчи принца в свирепа едноръка прегръдка.

— Слава на Небесния отец, още дишаш. — Анскар го бутна назад и го задържа на една ръка разстояние от себе си, очите му го огледаха от глава до пети. — И невредим, доколкото мога да преценя.

— Ще оцелея — призна Канти, озадачен от това посрещане. Очакваше да бъде мъмрен и може би дори задържан за одевешните си действия. Вместо това усмивката на облекчение, разляла се по лицето на суровия мъж, го накара да подозира, че загрижеността на вирлианеца е искрена.

Аленото чело на Анскар се сбърчи.

— Но къде ти беше умът преди малко, момко? Да избягаш с онзи проклет прилеп?

Канти въздъхна. „Явно планът ми не беше добре обмислен.“ Въпреки това разпери ръка да посочи мъртвите и умиращите.

— Опитвах се да предотвратя всичко това. Знаех, че ако прилепът бъде принесен в жертва, градът ще бъде атакуван.

Бръчките на Анскар се задълбочиха.

— Откъде би могъл да знаеш…?

Въпросът му бе прекъснат, когато Фрел се прокашля и се надигна от един млад рицар с разкъсано лице. Откакто бе излязъл от блатото, алхимикът се грижеше за ранените заедно с двама измъчени лечители. Изглеждаше състарен с десет години. Черната му роба висеше тежко, подгизнала от кръв. Когато се изправи, той изтръска накацалите по нея черни мухи и ги разпъди с ръка.

— Получихме вест, че прилепите се събират на юг — обясни Фрел, лъжейки ви-рицаря. — Не беше трудно да заключим, че такава орда може да идва на помощ на един от своите.

Анскар се обърна към училището. От третото ниво с тежък плясък на криле се издигна огромна сянка, понесла в ноктите си потрошено тяло.

— Де да знаехме. Явно в природата им има някакво благородно дивачество.

Взорът на Фрел проследи издигащите се тъмни криле.

— Чудно ли е, че никой никога не се е върнал с един от техните — жив или мъртъв?

Канти имаше друг, по-важен въпрос и го зададе на Анскар.

— Ами сега какво? Какво ще правим оттук нататък?

Анскар нарами брадвата.

— Не знам със сигурност, но определено свършихме с лова на прилепи. — Намръщи се към една група мъже, всичките от Фискур, които стояха извън кръга от клади. — Изобщо не трябваше да угаждаме на онова угоено псе.

Насред групата кметът Горен замисляше нещо. Той и хората му бяха привели глави един към друг.

— Тоя мръсник си получи жертвоприношението — изръмжа Анскар, — но то ни струваше една четвърт от хората ни. Вече е ясно, че няма начин да оцелеем, ако пренесем битката в блатата, камо ли в димящия им планински дом.

— Ами желанието на краля да събере прилепова отрова, за да я дестилира в смъртоносно оръжие? — попита Фрел.

Вирлианецът сви рамене.

— Крал Торант ще трябва да се задоволи с жлезите, които вече сме събрали.

Канти се намръщи.

— Какви жлези? Откъде?

Анскар го тупна по рамото.

— От онова копеле, което ти така ловко застреля, принце. Изповедник Витаас изряза от него две жлези, всяка колкото юмрука ми, преди да хвърлим тялото в пламъците.

Въпреки жегата от кладите Канти усети студена тръпка. Спомни си как Изповедникът и джинът се бяха измъкнали преди атаката. „Къде ли са сега?“

Анскар продължи:

— Надявам се, че с тази плячка в ръце ще можем да си вдигнем партакешите и да се разкараме оттук. Разбира се, имаме да свършим една последна работа. Не можем да се върнем във Върховръх без един последен трофей.

— Какво имаш предвид? — попита Канти.

Високи гласове, изпълнени с триумф, изригнаха от групата, събрала се около кмета. Горен разблъска хората си, за да си пробие път, вдигна ръка и извика към блатото:

— Крайно време беше да се появиш, Краск, блатен плъх такъв!

Канти видя голям сал, изтласкван с прътове към брега. На него дрипава банда брадати мъже размахваха канджи и копия. Един пикаеше от задния край.

Анскар кимна към кмета.

— Единствената причина да ескортирам това копеле до лагера ни беше, че той обеща да ни доведе онова момиче, което баща ти иска толкова силно — онова, дето оцеляло от отровата и си възвърнало зрението.

Канти се спогледа с Фрел.

„Никс…“

Горен тръгна към брега с хората си.

Анскар побутна Канти да го последва.

— Да видим дали тази мършава рибарска паплач е хванала нещо, дето да си струва. Говори се, че видели момичето да си тръгва от училището през Брайк с някакъв дебел момък.

Канти се затътрузи, оставяйки Анскар да мине напред. Приближи се до Фрел.

— Какво ще правим?

Фрел го хвана за лакътя.

— Мълчи. Само това можем да направим. Трябва да видим как ще се развият нещата.

Докато стигнат до хората на Горен, салът се удари в брега и бе изтикан на сушата. Един широкоплещест негодник с дрехи, които изглеждаха като изтъкани от стари мрежи, излезе напред. Скочи от сала, избърса длан в сплъстената си брада и стисна десницата на Горен.

Кметът отвърна на поздрава, докато оглеждаше другите на сала.

— Е?

Краск отстъпи встрани.

— Имаме нещичко за вас.

Зад него групата блатни жители избутаха напред двама мъже. Единият приличаше на по-голяма версия на Бастан, само че с подуто око. Другият си проби път с лакти и стъпи на брега с почервеняло от ярост лице.

Това бе бащата на Никс.

Канти затаи дъх и огледа сала, но не видя и следа от момичето.

Старецът закрачи напред, за да се изправи срещу кмета.

— За какво е всичко това. Горен?

Кметът посрещна гнева му, без да трепне.

— Къде е дъщеря ти, Поулдър?

Старецът го пренебрегна. Погледът му се плъзна по мъртвите и умиращите. Лицето му пребледня — вероятно едва сега бе осъзнал кървавите мащаби на атаката.

Горен се приведе към бащата на Никс, така че носът му почти опря в неговия.

— Дъщеря ти, Поулдър.

Старецът поклати глава. Отговорът му бе притъпен от шок и ужас.

— Горе… Горе в училището.

Горен го сграбчи за яката.

— Не, не е там. И ти го знаеш. Малката ти блатна курва е била видяна да тича през Брайк. Без съмнение си е отивала вкъщи.

Поулдър отблъсна ръцете на кмета с изненадваща сила.

— Тогава я търси там, копеле мръсно. Ние с момчетата ми цял ден работихме в блатата.

— Вече претърсихме къщата ти. И когато свършим с теб, ще ти запалим въшкарника. — Приведе се по-близо. — А с дъщеря ти ще направим нещо още по-лошо.

До този момент групата на Канти вече бе стигнала при тях. Младият принц си спомни дочутата от него заплаха на Горен, отправена към цялото семейство на Никс. Явно кметът смяташе да я изпълни, да отмъсти за смъртта на сина си по всеки възможен начин.

За щастие тук имаше още някой, който представляваше кралския закон.

Анскар си проби път през хората на кмета.

— Няма да правиш нищо подобно, Горен. Кралят иска това момиче. Дори само да одраскаш този безценен плод, ще се изправиш срещу гнева на негово величество. — Вирлианецът смъкна брадвата от рамото си и опря в другата си длан. — А също и моя.

Лицето на Горен потъмня от ярост.

— Така да бъде — промърмори той през стиснати зъби. — Но защитата на краля не се простира над всички.

Кметът се завъртя, в едната му ръка лъсна нещо — дълга кама — и той я заби в корема на стареца. На лицето на Поулдър се изписа по-скоро изненада, отколкото болка. Горен хвана дръжката и с другата си ръка и ръгна с камата нагоре, натиквайки острия ѝ връх дълбоко в гърдите и към сърцето на мъжа.

Канти се хвърли напред, макар да знаеше, че вече е прекалено късно. Откъм сала се разнесе вик, на брата на Никс, но удар с тояга го събори на колене.

Анскар блъсна Горен настрани.

— Какво направи, глупако?

Кметът го изгледа тържествуващо.

Поулдър залитна назад, хванал камата, която все още стърчеше от корема му. После бавно се свлече. Докато го правеше, продължаваше да гледа към небето. Агония се изписа на лицето му, но той дори не изпъшка.

Вместо това болката му избликна в един писък от висините, надигнал се от хиляда гърла, и самата вода затрепери от неговата мощ.

Ужас плъзна из тялото на Канти; той знаеше кой е източникът на пищящия хор — и криещата се зад него ярост.

— Махайте се оттук и двамата — заповяда Анскар.

След като атаката наглед бе приключила, вирлианецът подкара Канти и Фрел към сала на блатните жители. Каменистият бряг приличаше на кланица, покрит с разкъсани тела, димящи вътрешности и локви черна кръв. Спретнатият кръг от клади бе разпилян на стотина тлеещи купчини по брега. Другаде лежаха пречупени знамена; двайсетте влека и карети на легиона или бяха разбити, или горяха.

Само няколко от последните все още можеха да се спасят, макар че вероятно щяха да са достатъчни за малцината рицари и гвардейци, които още дишаха. Анскар вече бе пратил един от военните лекари на бегом до училището. Планът беше да оставят най-тежко ранените тук, а останалите да потеглят обратно към Азантия.

Анскар не смяташе да поема повече рискове с ордата в небето. След тази последна атака изглеждаше, че множеството най-после се разпръсва и започва да отлита към планинския си дом.

Канти се взираше нагоре към тъмната буря, постепенно отминаваща на юг.

„Май и двете страни проляха достатъчно кръв за един ден.“

Анскар го блъсна към сала.

— Стига си зяпал, ами си замъкни задника на борда. — После извика на четиримата ви-рицари на сала, двама от които се подпираха на пръти. — Малик, откарайте принца и алхимик Фрел дълбоко в блатата, като гледате да стоите колкото се може по-скрити. За в случай че онези зъбати копелета решат да нападнат отново.

Малик кимна отсечено. Той беше вторият в командната йерархия и по ръст не отстъпваше на Анскар. Макар и с бръсната глава и алена кожа като всички вирлианци, беше оставил подрязана ивица тъмна брада по челюстта си. Студените му очи претеглиха Канти, докато се приближаваше. Ако се съдеше по мръщенето му, не хареса онова, което видя.

— Побързайте — изръмжа Малик. — И двамата.

Фрел скочи на сала. Канти нямаше друг избор, освен да го последва. Не че би възразил. Искаше да се махне от мухите, кървавите лайна и разкъсаните тела. След като си тръгнеха, Анскар щеше да остане колкото да постави в бойна готовност ариергарда за пътуването назад към Фискур и оттам към дома.

Канти не можеше да направи нищо повече. Момичето Никс все още бе някъде в блатата, а след като брат ѝ благополучно бе избягал, никой в града не знаеше къде е отишла тя.

„Значи е в безопасност.“

Сред всичкия ужас и гибел той бе готов да приеме това за победа и да се радва. На всичкото отгоре изчезването на предполагаемо благословеното момиче щеше да раздразни баща му. Нещо, което щеше да достави голямо удоволствие на Канти. Все пак пътуването не беше пълна загуба на време. Легионът щеше да се върне във Върховръх с един значителен трофей. Изповедник Витаас бе успял да осигури известно количество прилепова отрова.

Канти се взря през блатото към черния влек на Изповедника. Очертанията му се виждаха в далечината. Преди атаката два бивола го бяха изтеглили по-далече от брега, където бе скрит под дебел покров от клони. Канти забеляза, че тънкият железен комин на покрива изпуска черен дим, и предположи, че Изповедникът вече работи върху торбичките с отрова.

Поклати тъжно глава, докато рицарите избутваха с пръти сала от кървавата касапница по брега. „Толкова много страдания и толкова малко полза.“

Обърна гръб на Брайк с надеждата повече кракът му да не стъпи тук. Разположи се на една седалка до Фрел. Пред тях се бе ширнало тъмното блато. Жужеше и мърмореше. Кряскаше и грачеше. Черни клони висяха над лениво влачещите се течения, натежали от туфи жълто-зелен мъх. Облаци комари и мухи се носеха като мъгла над водата.

Докато навлизаха по-навътре, Мир сякаш се затвори около тях. Виковете и откъслечните писъци зад гърбовете им скоро заглъхнаха, заглушени от тежестта на блатистата гора. Дънерите на дърветата станаха по-дебели. Листакът над главите им се разпростря по-нависоко, даже водите почерняха. Колкото и да мразеше това място, той изпитваше неволно уважение към жестоката му красота. То се менеше непрестанно с всеки прилив и отлив, но си оставаше древно и вечно, пуснало дълбоки корени в тези земи.

В предния край на сала Малик замахна с меча си и разсече гънещите се извивки на една усойница, висяща от клон. Тялото на змията се отпусна и тупна тежко върху сала, където продължи да се гърчи и мята в смъртта. Челюстите ѝ щракаха към празния въздух. Канти изпита известна жал към създанието. Друг ален рицар изрита останките във водата. Те шаваха върху чернотата — а после тя се размъти и змията потъна в дълбините, за да подхрани с плътта си блатото.

Канти потрепери и стана, защото не можеше да седи повече.

Фрел последва примера му, но се взря зад кърмата на сала.

— Май оставихме другите далеч зад себе си.

Канти погледна назад между двамата рицари, които работеха с прътите. Няколко лодки ги бяха последвали от брега, търсейки сигурността на блатото. По-нататък даже биволите бяха започнали да теглят влекове през водата. Но сега зад тях нямаше нищо, освен тъмна гора.

Канти се обърна напред.

— Не трябва ли да изчакаме…

Малик стоеше на крачка от него — и изведнъж мушна с меча си към гърдите на принца.

Грейлин ловуваше в Краелес с двамата си братя.

Беше следил един снежен лос през по-голямата част от деня, навлизайки дълбоко във вечния здрач на далекозападната гора. Стъпваше внимателно по постелята от сухи иглички без никакъв шум. Пръстите му посегнаха нагоре да опипат дълбоката бразда в кората на един сребърен кедър и той усети пресния лепкав сок. Свали ръка и надуши смола и мускусната миризма на самеца.

„Вече е близо…“

Не бе имал намерение да навлиза толкова дълбоко в гората. Малцина дръзваха да обикалят западните предели на Краелес. Докато източните, по-близо до морето, бяха зелени и светли, западните си оставаха вечно забулени в здрач. Лишени от топлината на Небесния отец, дърветата събираха каквито сили могат, разпервайки широко клони, покрити с гъсти иглички, и оцеляваха благодарение на корените, заровени дълбоко в земята, оградени с големи серни буци, които ги подхранваха. И макар че нямаха Неговата благосклонност, древните сърцедъбове на западен Краелес израстваха до гигантски размери. Някои бяха толкова големи, че бяха нужни двайсет мъже с разперени ръце, за да обхванат дънерите им.

Само веднъж Грейлин бе дръзвал да навлезе в тези гори. Това бе преди десетина години, малко след като бе прокуден тук, когато бе още прекалено глупав, за да е наясно с нещата. Нямаше намерение да отива пак толкова надалеч.

Не че в тукашните дълбоки дебри нямаше достатъчно опасности.

Стисна зъби и се съсредоточи върху настоящата си плячка. Драскотините от нокти по един черен бор му напомниха да внимава. Твърдата като желязо кора бе срязана надълбоко. Това бе знакът на могилна мечка, чиито женски израстваха до космати канари, два пъти по-високи от него, а мъжките — дори още по-големи.

Той плъзна ръка по драскотините.

„Може би ще е по-добре да зарежа тази диря…“

Вътрешното му чувство го предупреждаваше, че е стигнал твърде далеч. Но все пак драскотините по бора бяха стари, покрити с втвърдила се смола, а и едно тъжно мучене в далечината, идещо от гърлото на снежния лос, го притегли напред. Той бе избрал този конкретен самец, след като наблюдаваше едно стадо, минаващо през долината близо до хижата му. Ако се съдеше по размаха на рогата му — с отчупени връхчета и покрити с петна от мъх — животното беше старо. Беше го видял, че накуцва с единия си заден крак, където личеше отдавнашен белег от нападение на лъв.

Грейлин чувстваше някакво родство с този благороден звяр, защото и той като него носеше много белези. Знаеше също, че дойде ли зимата, леденият студ ще причинява на животното силна болка. Предполагаше, че това е последното лято на самеца, а то вече бе наполовина отминало. При първите снегове куцащият лос нямаше да може да следва стадото в миграцията му към по-топли пасища. Изоставен, щеше да гладува или да бъде жестоко разкъсан.

А после тази сутрин, докато Грейлин наблюдаваше стадото от една висока скала, самецът се бе отделил от него, за да поеме сам на запад. Може би щеше да се върне, но Грейлин прати двамата си братя да го отделят още повече, да го подгонят по-надалеч.

Направил избора си, Грейлин бе тръгнал по следите му. Макар че лосът бе стар, показваше уменията си, развивани с десетилетия в суровия Краелес. Въпреки че двамата му братя го следяха, на два пъти той едва не изпусна дирята. Грейлин подозираше също, че снежният лос е хванал пътя към ледените горски дълбини, за да се отърси от преследвачите си, сякаш ги предизвикваше да го последват. Но Грейлин продължаваше напред, чувствайки някаква отговорност, след като бе отделил самеца от стадото му.

Докато навлизаше по-навътре в гората, попадна на един сърцедъб. Беше малък, може би на век, все още с бяла кора, самотен изгнаник от по-голямата гора на запад. Грейлин целуна палеца си и опря длан в дънера му, усещаше някакво родство с този самотен страж. Освен това го прие за указателен стълб и разгада значението му.

„Не продължавай нататък“.

Спря и огледа поляната отпред, разделена от сребрист ручей. Подсвирна като дрозд на братята си. Знаеше, че двамата вече са се отдалечили доста и кръжат около стария самец. Втурна се напред, като продължаваше да внимава за сухите клони и крехките иглички. Смъкна от рамото си ясеновия си лък. Докато наближаваше мъгливата поляна, извади стрела от колчана и я хвана между устните си.

На поляната една голяма рогата сянка пиеше от потока, ромолящ по загладените камъни.

Грейлин спря в сенките, държейки се от подветрената страна.

Лосът вдигна глава без признаци на паника. Въпреки това ушите му бяха щръкнали, насочени към тъмната гора отпред. Кадифените му ноздри се издуваха, докато пухтеше. Без съмнение надушваше опасността, но оставаше на открито, като само риеше с копито в тревата. Клатеше рога, заплашвайки онова, което се криеше в горските сенки, готов за една последна битка, прекалено горд да бяга повече, без да показва страх, само уморено примирение.

Грейлин също разбираше това отношение и щеше да го уважи, доколкото можеше.

Посегна към стрелата в устата си и плъзна оперението ѝ по устните си, за да го навлажни. Коленичи, сложи стрелата на тетивата и я изпъна, докато пръстите му не опряха в ъгълчето на устните му. Наклони леко лъка, целейки се зад предния крак на лоса, после пусна обтегнатата тетива.

Стрелата литна. Грейлин я проследи с усета си на ловец. Почти усети как стрелата проби козина и кожа, как мина между ребрата и прониза гордото уморено сърце. Лосът само потрепери, направи една крачка, а после величествено рухна в тревата до потока.

Грейлин се изправи, излезе от гората и тръгна към поваления лос. Мълчаливо благодари на Земната майка — както за плячката, която му бе дала, така и за дългия живот, с който бе дарила стария самец.

Развърза торбичката, окачена ниско на бедрото му, и извади от нея ножове и няколко по-малки сгънати торбички. Зае се да разфасова лоса. Тъй като бе много студено, остави кожата върху месото. Предстоеше му дълъг път обратно до хижата, затова махаше костите, за да облекчи товара си. Докато работеше, натрупа димяща купчина вътрешности до потока, която да нахрани гората, след като той си тръгне.

За жалост тази гора имаше малко търпение и много глад.

Глухо ръмжене бе единственото предупреждение.

Той замръзна с ножа в ръка.

От другата страна на потока една огромна сянка се отдели от гората. Могилна мечка. Заклатушка се към него. Беше истинска планина от рунтава козина и играещи мускули. Главата ѝ бе като каменна корона, увенчана с кръгли уши. Огромните ѝ челюсти се раззинаха в тон с ръмжащата заплаха, оголвайки зъби, дълги колкото предмишницата му. Той си спомни дълбоките резки от нокти върху черния бор и заподозря, че те са дело на същото това животно, напълно развита женска. Малко встрани забеляза две очи да блестят по-навътре в гората, без съмнение лятно мече.

Раменете на мечката се размърдаха, задните ѝ крака се напрегнаха — готвеше се за атака.

Нямаше нищо по-опасно от мечка с гладно мече. А в тези гори грамадните чудовища нямаше от какво да се боят.

Грейлин обаче не бе дошъл сам.

И другарите му не бяха от тези гори.

От сенките от двете страни на мечката излязоха дебнешком двамата му братя. Приличаха на вълци, само дето бяха с педя по-високи в предната си част. Никакво ръмжене не издаде приближаването им. Не оголиха зъби. Промъкваха се приведени ниско и от гърлата им излизаше клокочене. То се усилваше и изтъняваше, което накара косъмчетата на врата му да настръхнат.

Мечката потрепери и спря. Голямата ѝ глава започна да се върти към двата напредващи звяра. Тя усети заплахата, както я усещаха всички, живеещи тук.

Варгрите бяха напастта на сърцедъбовите гори. Тъмната им ивичеста козина бе почти неразличима сред мъглата и мрака. Някои ги смятаха по-скоро за духове, отколкото за животни от плът и кръв, просто сенки със зъби. Варгрите рядко ходеха на изток от облачните си гори, но когато го правеха, никой не смееше да им се опълчи.

Мечката се вслуша в предупреждението и заотстъпва. Дори да рискуваше да нападне, трябваше да мисли и за мечето си. Така че мъдро се оттегли в гората и миг по-късно се чу как се отдалечава.

Двата варгъра най-после извиха вратовете си, увенчани с къси гриви, към него. Два чифта кехлибарено златни очи се взряха в Грейлин. Въпреки това косматите уши на братята му останаха извърнати назад към гората и продължаваха да слушат отстъплението на мечката.

Родени в едно и също кучило, двамата изглеждаха еднакви, но Грейлин можеше да долови някои малки разлики, които след толкова дълго време му се струваха очебийни. Пакостливият Аамон беше с един пръст по-нисък от брат си и едното му ухо винаги стоеше леко изкривено, когато е в покой. По-сдържаният Калдер имаше по-тънки ивици по хълбоците и по-бухнала опашка.

Въпреки това те бяха две сродни души с едно сърце.

„И ми позволяват да го споделям засега.“

Грейлин притисна ръка към гърдите си, после я обърна с длан към тях, благодарейки им мълчаливо. Дължеше им живота си, не само за сегашния случай, но и за много пъти в миналото, особено преди десетина години. Продължи да реже лоса и мислено се върна отново в онова по-мрачно време. Спомни си блясъка на лунната светлина върху снега, бележещ мястото, където свършваше Короната и започваше безкрайната замръзнала пустош.

Грейлин приклекна в сенките на дърветата в края на имота си. Огледа задната градина, където вече никнеше лятна реколта от марули, тикви, както и леха с царевица. Хвърли поглед към бараката за опушване на месо вдясно от едностайната хижа и малкия обор, в който държеше едно самотно пони и каручка за търговия долу в град Савик, близо до брега.

Не забеляза никой да се промъква наоколо, но коминът продължаваше да пуши.

Даде знак на братята си, които пазеха от двете страни. Привлече вниманието им с тихо цвилене, после събра длани, разтвори ги и разпери широко ръце, преди да събере отново длани. Това бе команда, която те знаеха добре: „ОБИКАЛЯЙТЕ И ПАЗЕТЕ“.

Двамата се разделиха и тръгнаха в противоположни посоки, придържайки се към края на гората. Сетивата им бяха много по-остри от неговите. Ако тук имаше скрити някакви непознати, те скоро щяха да съжаляват за натрапничеството си.

След като гърбът му бе защитен, Грейлин изтича приведен до обора и надникна вътре. Видя аглероларпокското пони да дреме в преградката си, но до вратата беше вързан и друг кон. Пристъпваше нервно, може би надушил обикалящите варгри.

Грейлин се промъкна до бараката, открехна вратата и видя, че с изключение на резените осолено сушено месо тя е празна. Вече бе не толкова нервен, колкото раздразнен. Стигна до дървената хижа и надзърна през един прозорец. На стол до огнището седеше закачулена фигура, огряна от огъня. Брадичката ѝ беше опряна на гърдите, сякаш спеше, но облаците дим около тлеещата ѝ лула показваха, че не е така. Ръката на натрапника се вдигна и без да вдига очи, мъжът махна към прозореца — канеше Грейлин в собствената му къща.

Като не видя никой друг в хижата, той изруга на глас, отиде до входната врата и извади ножа си, докато влизаше. Посрещна го миризмата на горящи дърва и тютюн. Стаята бе простичко обзаведена с дебела дъбова маса от едната страна, а до нея рафтове, отрупани със сухи продукти и други необходими неща. Леглото представляваше рамка с дебел дюшек, натъпкан с гъши пух, и кожени завивки — единственият разкош на това място. На куки висяха няколко газени незапалени лампи.

Фигурата се размърда и се протегна в стола като ленива котка, будеща се от дрямка. Бе як мъж с бирено коремче. Имаше сива коса, сплетена на плитка зад гърба, и няколкодневна четина със същия цвят по бузите и брадичката. Под тежкото си пътно наметало носеше торбести панталони и лекьосана туника, вързана чак до гърлото. Беше свалил ботушите си и ги бе оставил край огъня. И двата му вълнени чорапа имаха големи дупки на пръстите и на петите.

— Виждам, че си се разположил като у дома си, Симон.

Зелените очи на госта заискриха весело от раздразнението на Грейлин.

— Че как иначе? Да не очакваш да ми мръзнат топките навън, докато те чакам цял ден?

— Защо си тук?

— Как са палетата? — попита Симон и пристъпи да погледне през прозореца.

— С най-голямо удоволствие ще ги пусна да те поздравят, ако не отговориш на въпроса ми.

Симон вдигна ръка и смукна продължително от лулата си, така че сиянието в чашката ѝ се усили.

— Всичко е наред. Няма защо да безпокоиш момчетата. Надявам се, че са добре.

— Защо си тук?

Симон му махна да донесе стола от масата, сякаш къщата бе негова. Грейлин така и не си бе направил труда да сложи втори стол до огнището, защото не приемаше гости. Компанията на Аамон и Калдер му бе достатъчна.

Въпреки това той придърпа стола по-близо до огъня, надвит от любопитство. Симон хи Ралс бе негов търговски партньор в Савик и му помагаше в бартера на стоки, за да се сдобие с нещата, които му бяха нужни тук, в дивото — това го правеше най-близкото нещо до приятел, с което човек можеше да се сдобие по тези места. Освен това Симон бе един от малцината, които знаеха истинската самоличност на Грейлин — той самият я криеше, използвайки измислено име, което редовно сменяше.

Подобна измама и без това не би свършила работа при Симон. Докато Грейлин търгуваше с кожи и сушено месо, стоката на Симон бяха тайните и слуховете. Освен това двамата се познаваха още много преди Грейлин да пристигне тук, от две десетилетия. Едно време Симон беше алхимик в Калето и пътищата им се пресичаха от време на време, най-вече в кръчмите. Но в крайна сметка Симон бе лишен от робата си и изгонен, защото предпочиташе виното пред книгите и преподаването.

„Или поне така се говореше.“

Всъщност голяма част от историята на Симон бе съмнителна. Грейлин подозираше, че в този човек се крие нещо много повече. Колкото и да пиеше, Симон рядко изглеждаше пиян. Вместо това под престореното му веселие се криеше проблясък на твърда стомана, а под празното му дърдорене — определена цел.

Все пак бе опазил тайната на Грейлин през всичките тези години и той го търпеше точно затова. Но търпението му си имаше граници.

Грейлин тропна стола до огъня и седна.

— Обяснявай.

Симон се размърда, бръкна под тежкото си наметало и извади руло пергамент, запечатано с восък. Подаде му го, но Грейлин просто скръсти ръце. Бе познал в него съобщение на вестоврана и нямаше интерес да прочете какво пише там. Сега светът му се състоеше от тази хижа, тази гора и верните му братя. Той нямаше нужда от нищо друго и не искаше нищо друго.

Симон го гледа известно време, после завъртя свитъка в пръстите си, докато червеният восъчен печат се озова срещу Грейлин.

— Запечатано е със знака на Манастира.

Сърцето на Грейлин се сви.

— От Мир — добави Симон.

— Знам къде е Манастира — изръмжа мрачно Грейлин. — Защо това трябва да ме засяга?

Симон се облегна, продължаваше да опипва свитъка.

— Вестовраната пристигна вчера — каза той. — Беше пратена до мен… но предназначена за теб.

— Ако е така, значи не си си удържал на думата. За да знае някой, че съм още жив, за да знае, че можеш да се свържеш с мен, значи трябва да си споделил онова, което се бе заклел да пазиш в тайна.

Симон сви рамене.

— Нарушил съм клетвата към един клетвопрестъпник. Със сигурност не можеш да ме виниш за това.

Грейлин стана и сви ръката си в юмрук.

Симон въздъхна.

— Успокой се. Имаше няколко души, които се нуждаеха от истината и тя можеше да им бъде поверена.

— Като на теб ли?

— Като на игуменката на Манастира.

Грейлин познаваше тази жена и я уважаваше. Бавно се отпусна в стола.

— Ти не си глупак, Грейлин. Не си някакво наивно пале. Със сигурност разбираш, че някои неща могат да надделеят дори над дадената дума. И го показа доста ясно в миналото. Нима любовта не те накара да престъпиш клетвата си?

Грейлин усети как лицето му пламва, не от срам, а от надигащ се гняв.

— Мислиш ли, че е нужно да ми напомняш за…

Симон го прекъсна с вдигане на ръка.

— Честна сделка.

Озадачен от думите му, Грейлин си пое дъх, после отсече:

— Какво имаш предвид?

— Тъй като разкрих тайната ти, за отплата ще ти дам една от моите.

Грейлин се намръщи. Не го интересуваше никоя от пазените от Симон тайни, но бе достатъчно заинтригуван да махне с ръка.

Симон захапа лулата и се приведе напред. С един пръст събу износения чорап от левия си крак и го захвърли настрани. После вдигна крак, за да покаже на Грейлин ходилото си.

— Какво мислиш за това?

Грейлин се приведе напред и стигна до едно категорично заключение.

— Имаш нужда от баня. С много сапун от луголист, за да отмие тази воня. Ако изобщо е възможно.

— Погледни по-внимателно, близо до петата.

Грейлин се приведе още по-близо. Присви очи и забеляза малък изпъкнал белег. Изглеждаше просто като нещо, което може да се получи при настъпване на горещ въглен, търкулнал се от огъня.

— Изгаряния ли ще сравняваме? — попита той.

Симон наклони леко крака си и белегът се превърна от бучка удебелена кожа в смътните очертания на роза. Грейлин се дръпна назад.

„Не…“

Симон свали крака си.

Грейлин изгледа бившия алхимик с нови очи.

— Да не намекваш, че принадлежиш към…

— Скритата роза? — Симон повдигна вежда.

Грейлин изпръхтя.

— Това са само приказки, съчинявани от хора, които виждат сенки където няма такива.

— Чувал си ме да се оригвам и пърдя. Това не е ли достатъчно истинско за теб?

През годините си в Легиона и след това той бе чувал слухове за Скритата роза, общество на шпиони, което не е свързано с никой крал или държава. Говореше се, че те били лишени от звание алхимици и йеромонаси, тайно вербувани, за да използват уменията си за една по-висша цел: да защитават и пазят знанието през възхода и падението на кралствата. Някои подозираха, че истинската им цел включва насочване на историята, и вярваха, че Розата е невидимата ръка, която в крайна сметка върти колелата на света.

Грейлин се втренчи в Симон.

„Ако той е част от тази ръка. Земята е обречена.“

— Това изплаща ли дълга ми? — попита Симон.

— При положение че казаното от теб е вярно.

Симон сви рамене.

— Една продадена тайна не изисква купувачът да вярва в нея. Тя е ценност сама по себе си.

Грейлин се надигна, изгубил търпение.

— Смятай, че дългът ти е платен. Аз обаче не искам да имам нищо общо с външния свят.

Симон продължи да седи, даже се облегна.

— Не за външния свят трябва да се тревожиш. — Запафка с лулата, после вдигна свитъка над тлеещата ѝ чашка. — Това съобщение се отнася за детето на Марейн.

Грейлин изстина. Цялата кръв се отцеди в краката му. Неспокойният мир, който бе установил в себе си, изведнъж се натроши на хиляди болезнени късчета.

— Дъщеря е, доколкото разбирам. — Симон поднесе пергамента към огнената чашка на лулата. — Но ако не искаш да се замесваш…

Грейлин скочи и грабна съобщението. Стисна го, докато миналото го заливаше.

Грейлин караше бързо каруцата през гората. Следваше път, който нямаше дори коловози, а просто се виеше неотбелязан между белите елши. Отпред Симон яздеше една злонравна кобила, която риташе към понито на Грейлин, ако се приближи твърде много.

Грейлин подозираше, че нервността на кобилата се дължи до голяма степен на двете сенки, носещи се от двете страни на пътя. Аамон и Калдер с лекота следваха темпото на конете даже след като бяха ловували цял ден. Но Симон бе настоял, че има само една надежда да си уреди пътуване до Халенди, и това означаваше да пътува цяла вечер, за да стигне дотам.

Въпреки опасенията си Грейлин бе позволил на Симон да го заведе на юг в град Савик. Двамата се насочиха към част от брега, където малцина дръзваха да стъпят. Това бе начупена линия от дълбоки фиорди, отрупани с високи назъбени скали. Водите тук гъмжаха от опасни плитчини и непредсказуеми течения. По цялата си дължина скалите бяха надупчени от пещери, за които се говореше, че образуват подземен лабиринт, два пъти по-голям от Савик.

Този насечен брегови отрязък бе дом на различни кланове пирати, главорези и разбойници от всякакъв вид. Те върлуваха из моретата на Короната, макар че най-често нападаха развлекателните корабчета, които плаваха от Халенди за терасираните домове и сараи, отрупали крайбрежните скали на Лирия на север от Савик. Там богаташите на кралството бягаха от лятната жега, търсейки по-хладния климат по бреговете на Аглероларпок, където да прекарат най-горещото време на годината.

Пътуваха дълго и Грейлин вече го караше на дрямка, когато Симон най-после вдигна ръка и посочи напред. Дръпна юздите на кобилата и изостана, за да се изравни с каруцата. Кобилата цвилеше и пръхтеше раздразнено към понито на Грейлин, което просто размаха опашка и я перна по хълбока.

Около тях правите елши се бяха сменили с тъмни борове и криви кипариси. Грейлин се поизправи. Морето вече изпълваше въздуха с дъх на сол. Даже през громоленето на колелата и тропота на копитата ушите му доловиха далечния тътен на мощен прибой в начупените скали.

— Сега внимавай — предупреди го Симон. — Стой близо до мен. Никога не знаеш дали ще ти кажат „добро утро“, или ще ти забият копие в червата.

— И това са хората, на които смяташ, че можем да вярваме?

Симон се намръщи.

— Разбира се, че не. Но този негодник Дарант ще спази договорката, стига възнаграждението да надхвърля печалбата от евентуално предателство.

Грейлин хвърли поглед назад към каруцата си. Тя бе натоварена с вързопи кожи и достатъчно сушено и осолено месо, за да изхрани цяло малко село през зимата. Това бе предостатъчно, за да си купи пътуване през морето, но дали щеше да стигне за опазване на тайната му? Не можеше да поема никакви рискове, затова бе събрал всичко ценно от дома си.

— Да вървим — каза Симон и смуши отново кобилата.

Докато го следваше, Грейлин изгледа с присвити очи гората. Не видя нищо да се спотайва там, но се вслуша в думите на Симон. Даже подсвирна на Аамон и Калдер да се приближат. Нямаше нужда да започва война още преди да са стигнали до брега.

Четвърт левга по-нататък осъзна, че не се приближават към брега. „Вече стигнахме.“ От един процеп вляво изведнъж долетяха солени пръски и силен повей на вятъра.

Той огледа с по-зорко око терена наоколо. Макар да изглеждаше, че гората се простира равна напред, земята бе набраздена от тъмни пукнатини, в които шумеше вода и се издигаше мъгла. Докато напредваха, тези пукнатини се сляха в дълбоки канали, които растяха в посока към фиордите.

Симон спря, изправи се на стремената и се огледа за момент.

— Изгуби ли се? — изсумтя Грейлин.

— Не — отвърна Симон, но съвсем не изглеждаше толкова сигурен. — По-добре е да внимаваш, отколкото да паднеш от крайбрежните скали или в някоя дупка. Има си причина никой никога да не е успял да изкорени този твърд народ от още потвърдите скали.

Обезпокоен от думите на алхимика, Грейлин подсвирна пак, за да даде сигнал на Аамон и Калдер да дойдат при каруцата. Две сенки се появиха от гората зад тях. Варгрите дишаха тежко и размахваха опашки, косматите им уши бяха щръкнали.

Кобилата на Симон изцвили уплашено и заигра. Само това, че алхимикът се вкопчи в лъка на седлото, го задържа да не падне. Той изруга и овладя животното, което обаче продължи да пристъпва нервно.

Братята на Грейлин останаха нащрек, макар че Калдер наведе муцуна и изгледа танцуващата кобила. Двамата несъмнено бяха гладни.

Симон се втренчи кръвнишки в Грейлин.

— Другия път ме предупреди. За малко да се подмокря.

— Какво? — Грейлин се наслаждаваше на раздразнението на спътника си. — Не ме ли чу как подсвирнах?

Симон изръмжа и се обърна напред в седлото.

— Насам.

Тръгнаха пак, криволичейки по път, който, изглежда, само Симон знаеше.

Или поне се преструваше, че знае.

Два дни след като напуснаха зимния обор Никс стоеше на края на своя свят. Взираше се в блатните изпарения и слушаше крякането, жуженето и птичите песни. Вдишваше задушливата влага с мирис на мъх. Усещаше соления ѝ вкус върху езика си. Цял живот бе познавала само това. Уви ръце около гърдите си, опитвайки се да задържи силата, която щеше да ѝ е нужна, за да го напусне.

Обърна се и вдигна глава към отвесните бели скали, които чезнеха в сивите мъгли високо горе. Скалите на Земелом бележеха източния край на блатата. Точно зад нея едно ждрело разсичаше стената, издълбано от река, която идеше от планините на Облачен предел. Тя се спускаше с бучене на сребърни бързеи и рев на сини водопади, за да се излее накрая мудно, сякаш сломена, в соления мрак на Мир.

Фрел и принц Канти бяха застанали един до друг в тинестите наноси вляво от реката и обсъждаха шепнешком как е най-добре да се изкачат по Пътя на падналите. Джейс чакаше на няколко крачки зад нея, оставяйки я да се сбогува насаме.

Но тези блатисти земи не бяха единственото, от което Никс трябваше да се откаже.

Тя мина по песъчливия бряг и през твърдите тръстики, за да стигне до Мърморко. Старият бивол стоеше до глезените в тъмната вода. Отскубваше по някой прогизнал плевел, изтръскваше го от повечето солена вода и се заемаше бавно да дъвче листата. Забеляза приближаването ѝ, изпръхтя и тръгна да я посрещне. Тя го бе разпрегнала и го бе оставила да пасе на воля.

Когато стигна до нея, той наведе голямата си глава, а тя вдигна ръце да го прегърне. Притисна буза към челото му, така че не само чуваше дишането му, но и го усещаше. Той повече от всичко бе нейният дом. Това бе Мърморко, който пръв я бе чул да плаче в блатото, който бе отвел баща ѝ до сала от плевели, на който бе лежала. Той бе този, който често я бе утешавал, който бе търпял оплакванията ѝ, докато пътуваха заедно през блатата. Той бе нещо неизменно в живота ѝ.

„А сега трябва да те изоставя.“

Тя се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Толкова те обичам. Но е време да си вървиш у дома. — Знаеше, че Мърморко може да се върне сам вкъщи. — Намери Бастан — каза му тя. — Или Аблен.

Дори изричането на имената на братята ѝ ѝ причини болка и заплашваше да я накара отново да се затресе от хлипове. През последните два дни скръбта я връхлиташе в неочаквани моменти. Дори когато мислеше, че е изцедена и празна, виждаше цветчетата на любимата гърлица на баща си или чуваше самотния зов на гмуркач и сълзите ѝ потичаха в такова изобилие, че почти щяха да я удавят.

Прегърна Мърморко по-силно. Едната ѝ ръка се плъзна по дебелия му врат и стигна до дебелата мазолеста ивица, образувана от ярема на влека. Потърка го там, сякаш се опитваше да заличи този белег.

— Или пък не се връщай вкъщи — предложи му. — Остани свободен. Тръгни накъдето те тегли сърцето. Заслужил си го.

Отдръпна се и се взря в млечнобелите му от старост очи. Той я побутна, сякаш искаше да каже: „Сърцето ми е тук“. Тя мълчаливо му отговори: „А моето е в твоето“.

После притисна за последен път челото си към неговото и му даде тържествено обещание.

— Където и да отидеш, пак ще те намеря. Кълна ти се.

В далечината над блатото зазвучаха рогове, отеквайки във високите скали над нея, настойчиви в своето напомняне, че не може да остане повече тук.

Мърморко наведе глава при острото тръбене. То бе придружено от ловния вой на тилазаври, вероятно доведени от Фискур, за да помогнат на кралския легион да ги проследи. Те надушваха кръвта и нямаше да изтърват следата им, но водите поне им пречеха да ги настигнат. За щастие тези зверове — родом от пустините на Гулд’гул — не бяха добри плувци.

Но това предимство скоро щеше да изчезне.

Тя хвърли поглед назад към ждрелото с изсечени в него мъхести стъпала, които се изкачваха покрай реката. Трябваше да се отдалечат колкото може повече от преследвачите си. Дори сега долавяше тихи викове да се носят над равните води.

Джейс ѝ подвикна:

— Не можем да чакаме повече.

Тя разбираше това. Изглежда, и Мърморко също. Беше обърнал задницата си към нея и пръхтеше срещу воя. Извърна тежката си глава към Никс.

Тя му махна с ръка.

— Хайде, върви, махай се!

Той просто я гледаше и изглеждаше готов да брани този бряг, дори това да означаваше да бъде разкъсан от глутница тилазаври или надупчен със стрели и копия. Тя знаеше, че би го направил, ако го поиска от него.

— Върви — каза тя по-натъртено.

Командата ѝ бе подсилена от полъх на криле във въздуха, придружен от пронизителен писък, насочен към животното. Малкият брат на Никс тормозеше грамадния бивол и накрая Мърморко изпръхтя, извърна глава и се затътри към тъмните дебри на блатото.

Никс изчака биволът да се скрие от погледа ѝ. Когато той изчезна, се почувства, сякаш някаква котва в нея е била прерязана. Най-после можеше да се обърне и да отиде при Джейс. Двамата заедно тръгнаха към Фрел и Канти.

Джейс изгледа със съмнение безкрайната редица стъпала.

— Колко време ще ни е нужно, за да стигнем до дивата гора на върха?

— Цял ден — каза Фрел. — Най-малко.

— Ако поддържаме добро темпо — добави Канти и повдигна вежда към шкембето на Джейс.

Никс се намръщи на принца. Джейс сложи отбранително ръка на корема си. Изглеждаше уязвен, но Никс го докосна окуражително по ръката.

Канти сви рамене и се извърна високомерно.

Тя се взря в гърба му, опитваше се да проумее дали този принц наистина би могъл да ѝ е брат. Не ѝ се искаше да го вярва, по много причини. Фрел забеляза вниманието ѝ и на лицето му се изписа изражение едновременно извинително и гузно, задето бе разбил миналото ѝ. След толкова много години тя бе намерила някакъв несигурен мир, колкото ѝ горчив да беше, с безлики баща и майка, които я бяха изоставили в блатата, за да бъде спасена от друга, крилата майка.

През последните два дни се мъчеше да вмести тази нова история в онова, което знаеше за себе си. Алхимик Фрел ѝ бе разкрил убеждението си — споделено от игуменка Гайл — че историята за изоставянето ѝ в блатото може да е свързана с друга история, която е завършила в същото това блато, историята за Рицаря отстъпник, поучителна приказка за нарушени клетви и забранена любов.

Дали това бе вярно, или не, но тя подозираше, че алхимикът е скрил някои подробности от нея. Понякога улавяше Фрел и принца да си шепнат нещо, хвърляйки ѝ погледи крадешком, докато тя се преструваше, че дреме отзад във влека. Бе дочула нещо за пророчества, изречени от мрачен Изповедник, които някак си бяха свързани със същата тази история.

„А може би и с мен.“

Последва другите до жалките им провизии в подножието на стъпалата. Джейс вече бе напълнил меховете им с пряспа вода от реката. Принцът бе успял да застреля тлъста лятна патица и три блатни заека. Тя му бе показала как да осолява дивеча, като накисва чували с месо в солената вода на блатото и ги оставя на слънце да изсъхнат. След неколкократно повторение на тази процедура ловецът можеше да е сигурен, че солта ще покрие и ще проникне във всичко.

Взеха раниците и кожите си и се приготвиха за изкачването. С крайчеца на окото си тя изучи принца, търсейки някакви общи черти между него и себе си. Определено не притежаваше абаносовата му кожа и сивите му очи. Макар че и двамата бяха с тъмна коса, неговата бе много по-черна. Носовете и на двамата бяха тънки и еднакво заострени. Но същото можеше да се каже за много хора.

Тя поклати глава — нямаше да мисли за това точно сега.

Малкият ѝ брат прелетя ниско над главата ѝ и навлезе в ждрелото, сякаш ги канеше да го последват. Но истинското намерение на прилепа стана ясно, когато започна да се премята и пикира, ловейки последните остатъци от жужащите блатни орди, които стелещите се мъгли на реката възпираха.

Нов звук на рогове ги тласна всичките към ждрелото.

Фрел вървеше най-отпред и се качи на първото обрасло с мъх стъпало.

— Внимавайте — предупреди ги. — Всяко подхлъзване означава смърт.

— Може и затова да му викат Пътя на падналите — рече кисело Канти и последва алхимика.

Джейс ѝ махна да мине напред и тръгна след нея.

— Според „Анали на изгубените епохи“ на Флебиан — каза той строго, — този проход е кръстен така много преди написването на историите ни. Може би от хората, които са изсекли тези стъпала. Никой не знае със сигурност откъде идва името му. Но това, което все пак е достигнало до нас през мъглите на времето, е колко опасен и коварен може да бъде този път. Някои смятат, че е прокълнат. Други — че е населяван от призраци или демони.

— Определено изглежда, че никой не е минавал оттук от векове — призна Канти. — Не виждам да е смачкано нито едно от цветенцата по мъха.

Докато се катереха, Никс забеляза малките бели цветчета сред зеленината, ярки и осеяни с капчици мъгла като перлички. Усети как при стъпките им от мъха се надига слаб ментов аромат.

— Съмнявам се, че точно приказките за призраци и проклятия държат хората надалеч — рече Фрел. — Другите два прохода за Облачен предел — край Азантия и горе в северен Широзем — са много по-достъпни и по-удобни за пътуване. За да стигнеш до този, трябва да минеш през половината блато, а и той е обрасъл и се руши от старост. Тъкмо затова избрах този почти забравен маршрут, за да стигнем до Спокоен кът.

При това напомняне за тяхната цел Никс повдигна един въпрос, който я човъркаше.

— Наистина ли мислиш, че онзи рицар, Грейлин си Мур, ще ни посрещне там?

„Човекът, който може би е моят баща…“

— Да се надяваме — отвърна алхимикът. — Имаме нужда от силен съюзник — такъв, на когото можем да се доверяваме безусловно, — за да те измъкне от Халенди и да те отведе на безопасно място. А ако Грейлин не се появи, мъгливите гори на Облачен предел също ще ти предложат известно убежище.

Никс не знаеше много за тези високопланински гори. Те бяха диви, едно от малкото места с недокосната древна гора. Малцина живееха там, само шепа светлокожи номадски племена, за които се говореше, че са също толкова диви като горите. Дори Спокоен кът бе не толкова град, колкото част от гората, превърната в търговски пункт.

Докато продължаваха нагоре по ждрелото, пътят стана по-стръмен и понякога се налагаше да пълзят на четири крака. Умората скоро ги накара да се умълчат, а ревът на водопадите между високите стени на ждрелото стана оглушителен. Все пак не бе толкова силен, че да скрие тръбенето на ловни рогове, обаждащи се от време на време зад тях.

Отпред Фрел спря на стълбите.

Макар че гореше от желание да продължи, Никс въздъхна облекчено — имаше нужда от почивка. Хвърли поглед назад и видя, че Джейс пъхти, а по зачервеното му лице се стича пот и водни пръски. Дрехите бяха залепнали за тялото му, сякаш е паднал в реката.

Пред тях Канти изруга, което привлече вниманието ѝ натам.

Фрел се отдръпна встрани и се видя, че причината за спирането му не е милосърдие, а предупреждение. Оттатък алхимика част от стълбите се беше откъртила преди много години и беше паднала в кипналата вода. Бяха останали само мъхести издатъци, стърчащи от скалите. Фрел се обърна назад към тях с отчаяна физиономия.

— Аз мога да мина — каза Канти и се опита да се промуши покрай Фрел.

Алхимикът го спря с протегната ръка.

— Прекалено е опасно.

Канти посочи назад към звуците на роговете.

— По-опасно ли е от вирлианските убийци по петите ни? — Бутна ръката на Фрел надолу и мина покрай него. — Ще мина и ще вържа въже.

Свали раницата си и извади една въжена намотка, взета от влека. Подхвърли единия край на Фрел, после отиде до рухналата част на стълбите. Спря на ръба. Потърка брадичка — явно обмисляше как най-добре да преодолее разстоянието, предвиждайки всяка своя крачка.

Никс почти не обръщаше внимание на шепота зад себе си… а после едно име проникна през мъката ѝ и я прониза право в сърцето.

„Баш Алия…“

Тя изведнъж се върна в онзи кошмар на върха на огнената планина. Бойни барабани ехтяха в главата ѝ, заедно с усилващо се кресчендо от писъци. Тя отново тичаше по тъмното било към една крилата сянка, прикована към олтар. Едно име изригна от гърлото ѝ с разкъсваща сила, за да назове измъчваното създание върху скалата.

„Башалия!“

— Не… — изстена тя.

Никога не бе споделяла тази подробност от видението си с Гайл и Фрел. Не ѝ се струваше важна, особено след като бе отхвърлила онази гледка на планинския връх като трескав сън, предизвикан от отровата и ужаса.

Фрел се втренчи в нея.

— Никс, какво има?

Тя го пренебрегна и се обърна към малкия си брат в мъглите. Във видението ѝ той бе с размерите на порасъл бивол и криле достатъчно големи да вдигнат подобно животно във въздуха. Със сигурност двамата не можеше да са едно и също създание.

„Но името…“

Джейс изтълкува страданието ѝ погрешно.

— Никс, съжалявам. Разбира се, че ти трябва да избереш името.

Тя продължи да се взира нагоре към крилатия си брат и призна пред себе си онова, което знаеше в сърцето си, че е истина.

— Той е Башалия — прошепна, колкото и да я ужасяваше това.

Сякаш доловил мъката ѝ, прилепът закръжи и се запремята в мъглата, писукаше. Полезрението ѝ се размъти. Никакви образи не изникнаха в главата ѝ, но сърцето ѝ се разтуптя, подбудено от неговото вълнение, от писъците му.

Даже Канти забеляза представлението на брат ѝ.

— Какво му става?

Отговорът дойде иззад гърба им, долетял от долния край на ждрелото. Пронизителен вой отекна от скалните стени, а после към него се присъединиха и други. Всички замръзнаха.

— Тилазаври — каза Фрел.

Канти се обърна назад към блатата. Заслони очи и огледа ждрелото, после посочи.

— Ей там.

Никс отиде до него. Някакво движение привлече погледа ѝ. Слънцето блестеше в броните на дълга редица рицари, изкачващи се по стълбите. Легионът се движеше бързо, но не толкова бързо като тъмните сенки, тичащи отпред.

Джейс се приближи.

— Ами онези рухнали стъпала? Мислите ли, че ще могат да минат оттам?

Отговори му Фрел:

— Те може да забавят кралските хора. Ще им се наложи да прокарат въжена стълба.

— Но не и тилазаврите — добави Канти. — Виждал съм ги как ловуват. Ще прескочат онази дупка без проблем и ще ни настигнат.

Воят продължи, усилваше се.

Принцът се ослуша.

— Бих казал, че са поне десет, може би и повече.

Фрел посочи нагоре по стълбите.

— Тогава бързо. Трябва да стигнем до Облачен предел, преди да са ни настигнали.

— И после какво? — попита Джейс.

— Ще му мислим после. — Канти подкара Никс и Джейс след алхимика. — Не искаме да ни сгащят на това тясно стълбище, нали?

Продължиха забързано нагоре по обраслите стъпала. Всяка крачка бе борба. Тръни късаха дрехите им и деряха кожата им. Корени и клони се опитваха да им преградят пътя. Сякаш цялата влажна гора искаше да ги хване и да им попречи да се изкачват.

И не беше само буйната растителност.

След като преодоляха стотина стъпала, наближиха варовикова арка, която свързваше двете стени на ждрелото високо над главите им. Башалия литна натам и започна да кръжи и да се премята под нея. Пикираше и махаше с криле в явен признак на паника.

— Спрете! — извика Никс.

Всички се обърнаха към нея.

Тя посочи Башалия.

— Той се опитва да ни предупреди.

Воят ехтеше около тях, изпълваше въздуха.

— Не мисля, че имаме нужда от брат ти, за да го разберем. — Канти посочи надолу по пътя.

— Не. Не става дума за тилазаврите. — Никс сграбчи Фрел за ръката. — Никога не е ставало дума за тях. Башалия не иска да продължаваме отвъд тази арка. За това се опитваше да ни предупреди през цялото време. Той усеща нещо по-нагоре в прохода.

— Какво? — попита Джейс.

Никс поклати глава. Не знаеше отговора, но беше сигурна в едно.

— По-лошо е от тилазаврите.

И в този момент получи подкрепа от неочаквана посока.

— Знаете ли, мисля, че малкото копеленце може и да е право — каза принцът.

Канти остави другите да отстъпват зад него. Знаеше, че за тях има открит само един път, една посока.

„Право през това проклето чудовище.“

Вдигна лъка и потисна ужаса от гледката пред себе си. Наполовина паяк, наполовина оса, царицата приличаше на някакво създание, съшито от различни парчета и измъкнато от дълбините на ифлеленска крипта, или може би демон, призован от техния бог на ужаса Дрейк. Съскаше срещу тях и от порите по лъскавото ѝ тяло излизаше някакъв зловонен газ. Канти не знаеше дали е отровен, но миришеше на гниещите вътрешности на подут от слънцето труп.

Царицата се затътри към тях, като забиваше скелетоподобните си крака в камъните. По задната им страна се редяха остри хитинови куки.

Канти не помръдна. Изпъна тетивата — оперението на стрелата погъделичка ухото му, насочи поглед към тъмната триъгълна глава, полускрита зад ръба на най-горния сегмент, и стреля. Тетивата бръмна и стрелата полетя. Сякаш очаквала това, царицата наклони горния сегмент и стоманеният връх на стрелата отскочи от бронираната черупка.

Канти обаче не беше неопитен ловец. Помнеше един урок, даден му от разузнавача в Облачен предел, който бе първият му учител: „Често се случва не първата ти стрела да убие, а тази, която вече е във въздуха след нея“.

Докато стрелата отскачаше със звън от черупката, той вече бе сложил друга на лъка и го бе изпънал. Пусна я, така че когато царицата се изправи пак, следващата стрела я улучи право в центъра на главата. Въпреки това той не спря, за да се зарадва на този изстрел — особено като се имаше предвид, че създанието съскаше и атакуваше.

Канти остана на мястото си, пускаше стрела след стрела.

Всички попаднаха в целта.

И въпреки това съществото продължаваше да настъпва към него.

Той наклони глава, прицели се и пак пусна тетивата.

Тази стрела прониза челюстите и се заби в тъмното гърло на царицата. Мандибулите щракнаха и я прерязаха на две, но стрелата бе последвана от още една.

„На, опитай пак.“

Атаката на царицата се забави, краката ѝ се заклатиха като кокили на акробат.

Той продължи да я обсипва яростно със стрели, предимно по главата, а няколко бяха насочени към оголените ѝ гърди в търсене на проклетото ѝ сърце, ако имаше такова.

Най-сетне чудовището се сгромоляса на стълбите и се плъзна към него. Едва тогава той се надигна и отстъпи. Все пак посегна през рамо за нова стрела, но не напипа нищо. Беше изпразнил колчана си. Вместо това измъкна нож, за да е готов в случай че царицата покаже някакви признаци на живот.

За щастие грамадното туловище остана неподвижно. Даже в смъртта зловонният газ продължаваше да се лее от издутия търбух, образувайки облак около нея.

Канти се отдръпна.

Фрел дойде при него, дойдоха и другите. Канти очакваше похвали и ликуване, но получи само един разтревожен поглед от наставника си. Другите двама зяпаха назад през реката. В мъглите там тихото жужене на скрийчовете се бе усилило до свиреп вой. Съсредоточен в стрелбата, той бе пропуснал да забележи смяната на тембъра в звука на ордата.

— Идват — каза Джейс.

Дали привлечени от миризмата на своята царица или от одевешните ѝ съскащи викове, скрийчовете явно възнамеряваха да отмъстят за погубената си владетелка.

— Бягайте — каза Фрел. — И не спирайте.

Втурнаха се напред, като заобикаляха възможно по-отдалече изпускащия газове труп, и продължиха нагоре по древното стълбище. Канти вървеше начело — и затова пръв разбра грешката в предположенията им.

Отпред нови четири-пет опасани с паяжина тунела се отклоняваха от мъгливото стълбище. Големи тъмни сенки изпълзяха от тях.

Канти хвърли поглед назад към Фрел, укорявайки приятеля си, че не е знаел истината — невежество, което щеше да ги погуби всичките.

Скрийчовете нямаха само една царица.

Имаха много.

Облечен отново в клашианска бьор-га, за да скрие лицето и фигурата си, Райф крачеше по централния коридор на ветрокораба. Носеше празна плетена кошница и се бе запътил към студената кухня, за да вземе обяда за тяхната каюта. Като всичките им яденета, той обикновено се състоеше от твърдо сирене, още по-твърд хляб и малка бутилка вино за преглъщане на всичко това.

Но сегашното отиване на Райф до кухнята бе не толкова с цел напълване на стомасите им, колкото с цел събиране на информация.

Той и двамата му спътници — Окованият Пратик и бронзовата жена Шая — бяха на борда на ветрокораба „Летящото пони“ от два дни. Но тази сутрин на вратата им бе забодено с кабарчета съобщение, че корабът променя курса си. Според първоначалното разписание „Понито“ трябваше да пътува директно за Търговски брод, голям град, проснал се насред просторните тревисти равнини на Аглероларпок. Това бе диво място без закони и даваше на Райф предостатъчно посоки и начини да изчезне и може би дори да започне нов живот.

Само че сега корабът щеше да спре в Азантия след още две камбани.

„Защо?“

Тъкмо този въпрос го бе накарал да излезе от каютата, оставяйки Пратик с Шая. Промяната го тревожеше, най-вече защото в краткото съобщение не се казваше колко дълго ще се бавят в Азантия. Целият му гамбит за измъкване от Наковалнята разчиташе на това да няма забавяния.

Представи си как Изповедник Рит тършува из пепелта на сваления клашиански кораб и яростта му, когато откриеше, че сред останките няма бронзова статуя. Рит със сигурност щеше да прати ято вестоврани във всички посоки, като обърне особено внимание на двата кораба, заминали същата вечер от Наковалнята.

Райф не можеше да рискува някоя от тези вестоврани да изпревари „Понито“ и да разпространи вестта за възможното присъствие на един крадец на борда, заедно с уникално бронзово съкровище. Тревожеше се също, че промяната бе направена точно сега. Дали бе просто лош късмет — развитие, с което бе добре запознат — или нещо по-зловещо?

Вървеше забързано по коридора, минаващ по цялата дължина на кораба, към кърмата. Нямаше да стигне чак дотам. Общата зала, която включваше студен бюфет и кухня, се намираше по средата и представляваше общо взето разширение на същия този коридор. Той стигна до люлеещата се врата и я бутна, за да влезе в по-голямото помещение. Носът му веднага бе връхлетян от миризмите на потни тела и сирена — макар че не беше съвсем ясно коя от какво е.

Пред него общата зала бе разделена на две половини. Вдясно бяха полиците и шкафовете на корабния бюфет, с дълъг тезгях отпред, където стояха прислужник в небесносиня униформа и навъсен писар, който водеше сметка за дажбите на всеки пътник. Разбира се, за някой и друг сребърен орел отгоре можеха да се купят някои глезотии: сушени плодове, сладки кремове, осолени меса. Имаше даже малка желязна печка на въглища за затопляне на хляб и сирене, но това струваше още половин орел. Райф, чиято кесия бе почти празна след наемането на каюта, подходяща за имрийски търговец, не можеше да прахосва последните си монети за подобни жалки удоволствия.

Макар че главата му бе покрита с кожения шлем и копринения воал на неговата бьор-га, той я държеше наведена при влизането. Докато вървеше към бюфета, крадешком огледа стаята.

От лявата му страна другата половина на общата зала бе огледало на първата. Само че тезгяхът от онази страна ограждаше рафтове с привързани по местата им прашни бутилки, както и редици бурета и бъчвички по пода. Зад него стоеше една дърта кръчмарка и раздаваше малки чашки алкохол с подправки, по-щедри халби бира и гарафи с плодови вина. Предлагаше даже асортимент от тютюневи листа, които можеха да се пушат само тук в общата зала, където един зорък пазач бдеше за всяко пламъче. Никой не възразяваше срещу такова внимание. Всички знаеха за опасността, плуваща над главите им.

Докато пресичаше стаята, Райф оглеждаше внимателно другите пътници — десетина души, предимно кривокраки гулд’гулци, но също и няколко дългурести аглероларпокци със сухи лица. Последните имаха изрязани дупки в горния край на ръкавите си, така че да се виждат клеймата на различните им ранчота. Лица се обръщаха към него. От стотината пътници, возещи се в този газов чувал към далечния запад, неговата групичка бе сред малкото клашианци — поне доколкото бе успял да прецени досега Райф.

Присвити очи го оглеждаха, докато минаваше, и израженията им варираха между предпазливост и открита враждебност. През изминалите два дни Райф обикновено пращаше Пратик да им взима яденето. Това бе необходимо, за да се запази прикритието им. Окованият — който се представяше за член на имрийската каста и говореше свободно клашиански — можеше да завърже разговор, ако някой негов сънародник го заприказва. Райф, от друга страна, знаеше само няколко думи на напевния им език. Макар че в крайна сметка това се оказа излишна предпазливост. Никой от другите клашианци на борда дори не се бе доближил до Пратик.

Причината за тази изолация бе очевидна. Напрежението и враждебността на борда на ветрокораба се трупаха. Всички бяха видели огнената гибел на клашианския кораб на доковете на Въздушен пристан. Вихреха се подозрения. Повечето бяха решили, че трябва да има основателна причина за подобна атака. Защо иначе някой ще рискува да ядоса империята на Южен Клаш? Нещо повече, докато „Понито“ пътуваше над морето, страховете растяха, подклаждани от слуховете за ответен удар, за разгаряща се война. Цялата тази тревожност имаше нужда от фокус и в крайна сметка се бе насочила към клашианците на борда, с техния чужд език и отшелническа природа.

Пратик даже им бе казал, че един пътник го заплюл — обида, която никой имри не би търпял при нормални обстоятелства. Въпреки това Пратик го понесъл безмълвно, защото не искал да привлича излишно внимание. Това враждебно отношение на останалите пътници без съмнение бе забелязано и от другите клашианци. За да избегнат по-нататъшни подозрения, чужденците стояха през повечето време в каютите си и контактуваха с другите възможно най-рядко.

За нещастие сега Райф виждаше, че внезапното и необяснено спиране в Азантия е усилило напрежението до трескави висоти. Недоверие бе изписано на всички лица, които следяха минаването му през стаята. Очите на всички блестяха от гняв, сякаш той бе виновен за всичко, дори за собствените им страхове.

Райф бе дошъл тук, за да подпита заобиколно дали някой знае причината за внезапната нужда „Понито“ да кацне в Азантия. Но за няколкото крачки, които му бяха необходими, за да стигне до тезгяха на корабния бюфет, прецени настроението в стаята и разбра не само, че е безсмислено да разпитва, но и че е много вероятно да го изхвърлят от палубата за небесни салове на кърмата, ако привлече прекалено голямо внимание върху себе си.

Замисли се дали няма да е по-добре просто да слязат в Азантия. Може би групата му трябваше да поеме риска да се крие под носовете на онези, които ги търсят, вместо риска да измине останалата част от пътя до Аглероларпок.

— Какво да бъде? — попита прислужникът, когато Райф стигна до него на бюфета.

Райф остави кошницата върху тезгяха и му подаде картончето си.

— Само обичайната храна — каза завалено, за да изглежда, че халендийският не му е роден език. — Премного ви благодаря — добави с извънредна любезност.

Това само му спечели мръщенето на мъжа, който взе кошницата и се обърна към лавиците, за да събере храната им. Движеше се с мудност, която явно бе умишлена — като неизречена обида. Ръката му се плъзна от едно прясно отрязано парче кашкавал към друго, което вече бе хванало коричка и бе покрито с тъмнозелена плесен. Пусна старото парче в кошницата. Последвалият го самун хляб имаше черни петна от мухъл.

Райф се престори, че не забелязва. „Не му е сега времето да се оплаквам.“ Чу мърморене да се надига зад него от другите маси в близост до тезгяха. Няколко по-високи гласа преднамерено го дразнеха.

— … проклети клашианци…

— … трябва да ги изгорим всичките, викам аз…

— … да изхвърлим цялата им пасмина от кораба…

Старият писар зад тезгяха — чието лице бе постоянно сгърчено в израз на уморено отвращение — взе картончето на Райф и се зае да отбелязва продуктите. Ако се съдеше по изрязания отвор на ръкава му, беше аглероларпокец. Само че клеймото му беше пресечено с друг белег, който сочеше, че е бил прогонен от ранчото си. Небето вероятно бе единственото разрешено му убежище.

— Нещо друго? — попита мрачно мъжът, механичен въпрос, който сигурно бе задавал безброй пъти. — Може би да ви затопля кашкавала?

Райф поклати глава. Даже да имаше нужните пари, усещаше, че е по-добре да се маха оттук, без да чака този твърд като камък кашкавал да се разтопи.

Зад него се раздаде приглушен напевен глас:

— Да, моля. За мен ще е удоволствие да платя.

Той се обърна и видя жена, облечена в бродирана бьор-га, да стои зад рамото му. Тя пристъпи към него, малко прекалено близо, явно търсейки другар сред бурята зад тях.

Той трепна вътрешно.

— Б… бен миди — изломоти поздрав на клашиански, като се стараеше да наподоби колкото може по-точно мелодичния ѝ тон.

Искаше му се да откаже щедростта ѝ, но не говореше езика достатъчно добре. И определено не смееше да бъде разобличен тук. Можеше само да си представи реакцията на вече изнервената група в общата зала, ако се разкрие, че е дегизиран. Представи си дългото падане от кърмовата палуба до горите на Облачен предел долу. „Понито“ почти ги бе прекосило. Едно такова падане със сигурност би представлявало драматично завръщане в родната земя на майка му, неочаквано посещение, което той предпочиташе да не прави.

До него клашианката сложи на тезгяха един сребърен орел. Облечените ѝ в ръкавици пръсти плъзнаха монетата към писаря и отклониха с махване всякакъв опит да ѝ бъде върнато рестото от половин орел.

— За труда ви и за любезното обслужване — пропя тя.

Писарят грабна плячката си и я размаха към прислужника. Плесенясалият твърд кашкавал веднага бе сменен с по-хубаво парче и двамата мъже отидоха до желязната печка.

Окованата се приведе към Райф.

— След като трябва да чакаме кашкавала ти да се разтопи… — напевността в шепнещия ѝ глас изчезна и един остър връх го бодна отстрани, майсторски насочен към далака му, — навярно бихме могли да поговорим.

Той се обърна достатъчно, за да надникне през процепа в коприната, забулваща лицето ѝ. Очите с цвят на мед, които отвърнаха на погледа му обаче, бяха достатъчно познати.

Той притвори отчаяно собствените си очи от невъзможното положение, в което се бе озовал.

Беше Лира хи Марч.

— Как? — попита Райф, докато вървеше по централния коридор на „Понито“ към каютата си с опрян в тялото му нож. Тази единствена дума съдържаше множество въпроси: Как бе възможно Лира да е тук? Как го беше намерила? Какъв бе планът ѝ за всички тях?

Лира оставаше зад него, насочила върха на камата си към левия му бъбрек. Беше го извела от общата зала, след като взе кошницата със затоплен кашкавал и хляб, която сега носеше в лявата си ръка. Явно не искаше той да се опита да я използва като оръжие.

Докато вървяха по коридора, струйка кръв се стичаше по гърба му и по цепката на задника му.

— Как ни намери? — попита той, спирайки се на този въпрос от многото, които се блъскаха в главата му. Когато бе видял за последно господарката на гилдията, тя участваше в блокадата по границата на Котела.

— За малко да не успея, удаде ми се едва в последния момент — отвърна тя с дразнещо спокойствие. — С годините съм забравила колко хитър и хлъзгав можеш да бъдеш.

— Години, които загубих, защото ти ме предаде на архишериф Лаач.

Тя сви рамене и премести ножа по-нагоре, порязвайки го дълбоко.

— Това предателство ми позволи да усиля благоразположението на Лаач към мен и връзката ни служи добре на гилдията през последните две години.

— А, значи трябва да се радвам, че съм бил толкова полезен — каза Райф, почти изпълнен с уважение към безжалостната ѝ практичност. Хвърли бегъл поглед назад към нея. — Но още не си ми казала как се озова тук.

— В Котела до мен стигна вест за група клашианци, напуснали един бардак, съседен на онзи, който изгорих. Едва тогава си спомних за едно тъмно лице, скрито до твоето, когато налетях на теб в затвора на Наковалнята. В онзи момент бях толкова изненадана, че не отдадох значение на това.

Райф си представи едновременно лицето на Пратик и пламъците, танцуващи по покривите, когато бяха изскочили на улицата.

— За жалост вестта стигна до мен твърде късно, защото една конкретна карета вече бе минала през блокадата ми. Имах време само да яхна един бърз кон и да препусна след вас. Предвид късния час, прецених, че се опитвате да се доберете до някой ветрокораб. За да ви спра, препуснах главоломно нагоре по Зигзагообразния път към Въздушен пристан.

Райф си спомни колко дълго бе отнело на каретата им да изкачи криволиците на този път. Наистина други коне бяха подминавали тътрещата се каруца, понесли самотни куриери или закъснели пътници.

„Един от тях трябва да е била Лира.“

— В крайна сметка се качих на ветрокораба с клашианския герб, погрешно решила, че той е вашата цел. — Върхът на камата се заби по-дълбоко.

От него гледах как група увити в роби фигури се втурват от една карета към кораб, носещ извитите рога на Аглероларпок. Напсувах те толкова високо, че се изненадвам, че не си ме чул. Все пак успях да сляза и да се кача на този кораб миг преди да освободят въжетата. Което се оказа голям късмет за мен.

Райф преглътна надигналото се чувство на вина, мислейки за огнената гибел на другия кораб. Но смъртта на още хора предстоеше да бъде стоварена върху съвестта му.

— За да претърся незабелязано този кораб — продължи Лира, — последвах твоя пример. Проследих трима клашианци, нахълтах в стаята им и бързо им видях сметката. После взех една бьор-га, за да остана скрита.

Райф затвори за миг очи, зачуден колко още могат да се окървавят ръцете му.

— Ами това непредвидено кацане в Азантия?

— Пратих една корабна вестоврана до града снощи, за да им съобщя кой е на борда. Тази сутрин се получи отговор със заповед корабът да кацне и да се приготви за обиск. — Лира се приближи още повече. — А докато това стане, възнамерявам да се погрижа да кротуваш и да не те изпускам от поглед.

Райф бе стигнал до каютата си и вече съзнаваше, че е победен. Но таеше една надежда и тя бе скрита зад тази врата. Той отключи и се остави да бъде блъснат вътре от Лира. Тя го последва, без да изпуска яката на робата му, като продължаваше да държи ножа опрян в гърба му.

Пратик направи крачка към него с угрижена физиономия — а после отстъпи, щом зърна придружаващата го забулена фигура.

— Кой е това? — попита той и повтори същите думи на клашиански, заблуден относно самоличността на Лира. — Бир се каан?

Лира не му обърна внимание. Вместо това ахна при гледката на другия обитател на каютата. Спря Райф на две крачки зад прага.

Райф използва моментното ѝ смайване от голата бронзова фигура, за да заговори.

— Позволи ми да ти представя Шая — каза той. — Шая, това е Лира хи Марч, господарка на гилдията на крадците.

Пратик отстъпи на още една крачка, осъзнал заплахата, стояща зад Райф.

Шая изви глава към тях, премигна веднъж, после небрежно се обърна пак към прозореца.

„Дотук с идеята за бронзовата кралица-воин, която ще ми се притече на помощ.“

Корабът вече се бе наклонил достатъчно, та пред очите им да се появят приближаващите докове.

Лира не охлаби нито за миг хватката си върху яката му. Бързо се окопити.

— Изумително. Нямах представа за мащабите на това чудо — промърмори тя. — Вече разбирам защо си го откраднал.

Райф долови алчността в думите ѝ и се опита да я използва в своя полза.

— Тя струва купища пари. Говорим за баснословна сума, дори ако я разделим на две. — Пратик му се намръщи, затова той се поправи. — Или дори на три.

Лира запази мълчание, обмисляйки предложението му, като без съмнение претегляше вариантите си. Би могла да ги убие всичките и да се опита да офейка сама със съкровището. Но вече се бе надцакала, като бе предупредила Азантия. За да има някаква надежда да отмъкне този трофей, щеше да се нуждае от тяхната помощ. Винаги можеше да се отърве от тях по-късно. Разбира се, най-лесният и безопасен избор бе да се придържа към сегашния си план и да предаде трофея на легионите в Азантия, като получи някакво мизерно възнаграждение за услугите си.

Райф я погледна през рамо, опитвайки се да прецени какво ще е решението ѝ.

Тя изучаваше бронзовото съкровище. Той знаеше, че е едно да съставиш безстрастно подходяща стратегия, когато трофеят не стои пред теб, но сега Шая сияеше в слънчевата светлина — факла, пламтяща от обещание за несметни богатства.

Ръката на Лира се напрегна.

— Не…

Райф не бе сигурен какво отрича тя. Все пак ножът ѝ не се бе забил в бъбрека му. Погледът ѝ се стрелна към него, сякаш се канеше да му обясни… а после светът около тях избухна.

Всички залитнаха към прозорците, макар че ножът нито за миг не се отдели от тялото му.

По целите докове ветрокораби изригваха в големи огнени експлозии. Разкъсани балони плющяха сред пламъци и дим. Всеки кораб подпалваше съседните. „Понито“ спря захода си и започна да се отдалечава от това унищожение.

Докато корабът обръщаше, Райф зърна един самотен бързолет да се стрелка над огнената площадка, плюейки малки пламъци, за да маневрира. Изглеждаше като мишка, която се опитва да избяга от горяща къща. Или пък не се опитваше да избяга. Малки тъмни буренца се търкулваха от кърмата му и избухваха в пламъци. Едно от тях улучи друг привързан ветрокораб и миг по-късно балонът му се разцепи, бълвайки огън. А бързолетът продължаваше да се носи над доковете, сеейки унищожение след себе си.

Райф забеляза две неща.

Първо, на малкия черен флаг, веещ се зад съда, бяха изрисувани кръстосаните саби на клашианския герб. И тогава разбра.

„Ето го отговора на империята за станалото в Наковалнята.“

Погледна Лира. Сигурно и други вестоврани — като онази, пратена от нея — бяха потеглили от кораба снощи и бяха разпространили из града новината за гибелта и унищожението в Наковалнята, и това бе стигнало до ушите на клашианските саботьори, внедрени в Азантия.

Обърна се пак към прозореца, съсредоточавайки се пак върху бързолета. Пътят му, колкото и криволичещ да беше, водеше на североизток, към укрепения ъгъл на доковете, където бяха пристанали големите военни кораби. Гигантските им балони, украсени със слънцето и короната на Халенди, се издигаха над унищожението, примамливи мишени за атакуващия кораб.

Той се устреми към тях, но Райф знаеше, че подобен опит е безсмислен.

Докато малкият съд се носеше към привързаните бойни кораби, залп от пламтящи копия излетя от редица балисти — гигантски арбалети, разположени по края на площадката. Дългите стрели оставяха във въздуха дири от огън и дим. Един стоманен връх улучи клашианския бързолет и го пръсна на трески. Друг разкъса и подпали балона му. Останките прелетяха още четвърт левга, преди да се разбият в земята, образувайки огнена ивица, без изобщо да се доближат до доковете на великанските бойни кораби.

Но вредата вече бе нанесена.

Половината въздушен пристан на града гореше, забулена в дим.

За жалост това не бе единствената вреда.

Пратик залитна назад от прозореца, когато едно от огнените копия на балистите профуча покрай него. То улучи балона на „Понито“ с достатъчна сила, за да разтърси целия кораб. Всички вдигнаха глави, изчакаха един миг, а после чуха приглушен тътен.

Високо над тях се изду огнено кълбо и блъвна дим.

„Понито“ се килна на една страна и се завъртя, носейки се настрани от огнената разруха долу. Пред тях за миг се разкри Заливът на обещанията — а после корабът наклони нос и започна да пада.

Всички бяха запратени през каютата и Райф прие съдбата си.

„Унищожението, което причиних в Наковалнята, най-после ме застигна.“

Спомни си за един урок, на който го учеше някога майка му: „Поправяй си грешките, преди те да ти съсипят живота.“

„Трябваше да я слушам повече.“

Следващият урок не бе толкова сладкодумен.

Лира го сграбчи и го блъсна към вратата.

— Размърдай си задника!

Райф вдигна длани към Лира, което само привлече вниманието на меча ѝ към него. Той потърси трескаво някакъв аргумент, за да запази всички на борда. Замисли се дали да не заповяда на Шая да изхвърли господарката на гилдията от сала, но ако изречеше подобно искане на глас, това би сложило край на всяка надежда за помирение. А и честно казано, не бе сигурен, че Шая ще се подчини. Досега волята и действията ѝ се оказваха прекалено капризни.

Все пак тази мисъл му даде аргумент.

Райф сложи ръка на гърдите си и заговори бързо, сякаш животът му зависеше от това — което си беше истина.

— Чуй ме. Лира. Шая ще слуша само мен. Ако се надяваш да офейкаш с нея, ще имаш нужда от сътрудничеството ѝ, тоест от мен.

Тя сви рамене и насочи острието към Пратик, който отстъпи крачка назад.

Райф застана пред Окования.

— И без съмнение знаеш, че имах причина да освободя Пратик, Окован към Релис им Малш — негодник, който ти е известно, че търгува с алхимични тайни.

Това беше лъжа, но Райф подозираше, че тя няма да признае невежеството си за нещо, което той твърди, че знае.

Продължи да говори, като сочеше Пратик.

— Това е неговият главен алхимик. Той знае за древните загадки и тайнства повече от когото и да било. Тъкмо той поддържаше Шая в движение с помощта на алхимикали, които само той може да изработи, за да я зареждат и да ѝ дават сила.

Райф се обърна за потвърждение към Пратик и повдигна вежди с надеждата, че той ще подкрепи лъжата.

Окованият разбра и скръсти ръце.

— Създания като Шая са известни на малцина в Южен Клаш. Моят господар държи в сарая си в Кисалимри важна библиотека, претъпкана с древни томове, някои написани скоро след Панта ре Гаас. Библиотеката е посещавана от самия дреш’ри на Имри-Ка.

— Забраненото око — преведе Лира и присви очи с отвращение.

Райф разбра. Носеха се слухове за такава клика, която се ровела в древното минало, търсейки опасни знания. За тях се говореше също, че използвали жестоки и кървави методи, дори принасяли в жертва бебета, за да постигнат целите си.

Райф гледаше Пратик и се чудеше колко ли от онова, което бе казал току-що, е истина. Знаеше, че за един Окован е трудно да лъже. Затова подозираше, че в думите му има нещо вярно.

Лира стигна до същото заключение и свали меча.

— Тогава какво предлагате?

Райф беше готов за този въпрос. Посочи към прозореца.

— Може да не успеем да стигнем до халендийския бряг на север или дори до блатата на юг, но скалите на Земелом са по-близо. С попътен вятър би трябвало да можем да се доберем до Облачен предел.

— На изток — промърмори Пратик и хвърли поглед към Шая.

Райф кимна.

— Може би ще мине време, преди някой да осъзнае, че едно определено бронзово съкровище не е потънало в морето. Междувременно, ако човек иска да се скрие, онези мъгливи гори биха му дали идеалното убежище.

Лира се обърна към водача на сала.

— Можем ли да стигнем дотам?

Той въздъхна тежко и насочи носа на съда към скалите.

— Може би, но на косъм.

Лира прибра меча си, но продължи да стиска ножа.

— Ако искаш да живееш, ще го направиш.

Всички се събраха зад него. Високият тъмнокос мъж се бе привел над кормилото и въртеше умело педалите с тихо скърцане на скрити жици и колелца. Ако се съдеше по дупката в горния край на ръкава му, беше аглероларпокец. Клеймото на ранчото му бе задраскано с Х, също като на писаря на бюфета. Изгнаник, прокуден да се носи вечно по ветровете. Това бе печална съдба, но тя бе развила умение, което Райф определено оценяваше в момента.

Салът продължаваше да се спуска към морето. Скалите се издигнаха пред тях, сякаш възнамеряваха да преградят пътя им. Но те продължиха и мъжът показа майсторлъка си. Най-после стигна до издигащата се скална стена и използва възходящото течение покрай нея, за да ги изстреля високо над ръба на Земелом. Скоро килът на сала се плъзгаше гладко над мъглите, скрили зелената гора долу.

Райф се загледа напред, към родната земя на майка си. Не обърна внимание на черните зъбери на хоризонта, бележещи далечното Було на Далаледа. Вместо това се съсредоточи върху две по-близки пролуки сред бялото пухкаво море. Те показваха местоположението на две горски езера — зеления Ейтур и синята Хейлса, известни просто като Близнаците.

Райф посочи между тях.

— Можеш ли да стигнеш до Спокоен кът?

— Да — отвърна водачът. — Ветровете ни носят натам, така че би трябвало да се доберем на косъм.

Лира повдигна вежда към Райф. Това бе най-големият комплимент, който господарката на гилдията правеше, и то много рядко. Все пак Райф не хранеше никакви заблуди. Макар че в момента бяха неохотни съюзници, това можеше коренно да се промени, щом стигнат до горския град.

Той обърна поглед към Шая, която също се взираше напред.

„Чудна работа…“

Райф разбираше колко странно е това. Намръщи се над рамото ѝ към откритата кърма, на запад — посоката, накъдето тя се бе взирала неизменно преди. Пратик улови погледа му и може би забеляза объркването му. Окованият наклони глава на изток, като че ли знаеше нещо.

„Какво ли знае?“

Сега обаче не беше моментът да обсъждат този въпрос.

Лира имаше един по-важен.

— Сигурен ли си, че ще успеем? — И се наведе заплашително към водача.

Райф насочи отново вниманието си напред. Салът се бе снишил застрашително. Сега килът му браздеше облаците, като че ли плаваха по някакво бяло море.

— Не се нервирайте. Търся най-силните ветрове в близост до върхарите на дърветата — обясни мъжът. — Имам нужда от всяка тяга, която мога да си осигуря.

И наистина, салът сякаш се движеше по-бързо.

Райф все пак посегна към една от висящите кожени примки, очаквайки да чуе как клоните стържат по кила и да усети как дърветата се опитват да сграбчат бягащия им съд.

— Дръжте се — предупреди водачът.

„А ти какво мислиш, че правя?“

Изведнъж салът се стрелна нависоко, изхвърлен над облаците от ветровете. След още няколко мига стигнаха до северната пролука в бялото море и се понесоха над изумрудените води на Ейтур — езеро, за което се говореше, че е отровно. Не биха искали да се разбият в него.

Райф обаче не се тревожеше за това.

Загледа се в лампите, блестящи южно от езерото, които бележеха мъгливия град Спокоен кът. Изглеждаше, че ще минат над него. Той започна да се съмнява в траекторията им, но след миг водачът завъртя рязко кормилото, подминаваха далечния край на Ейтур, салът изви и килът му се плъзна по облаците. Съдът направи пълен обратен завой и носът му се насочи натам, откъдето бяха дошли.

Райф разбра, че е било излишно да се съмнява в способностите на водача.

Сега мъжът използваше насрещните ветрове, за да ги забавят, насочвайки се обратно към скрития град Спокоен кът.

— Браво — каза Райф и тупна водача по рамото.

Мъжът се ухили гордо.

Не всички обаче бяха така възхитени от таланта му.

Зад тях се чу тих стон. Райф се обърна и видя, че Шая стои с лице към кърмата, която сега сочеше на изток. Лицето ѝ — малкото, което можеше да види от него — изразяваше болка. Докато се плъзгаха на запад, тя направи крачка в обратната посока, после още една.

— Не… — извика Райф.

Тя не му обърна внимание, теглена от някаква незнайна сила.

Той пусна кожената дръжка и се хвърли към нея.

Но закъсня.

Без дори да поглежда надолу, тя прекрачи през задния край на сала. Райф стигна до кърмата навреме, за да я види как се премята надолу и изчезва в облаците.

Зашеметен и онемял, той се обърна към другите.

Устните на Лира бяха стиснати от ярост. Тя изтегли меча си, готова да убива, явно решила, че това е някаква хитрост.

— Трябва да я намерим… — почна Райф.

Лира тръгна към Пратик, за да го посече. Единственото, което я спря, бяха думите му.

— Знам накъде се е отправила Шая.

Докато си почиваха в дълбините на облачната гора, Никс бе гушнала отпуснатото телце на Башалия, увито в тънко одеяло.

„Малкото ми братче…“

Коленичи върху слоя трошливи листа и разгъна вълнения плат, за да разкрие малкото космато личице, деликатните ноздри, меките му уши. Беше го носила през последния ден и половина. Той бе толкова лек, сякаш костите му бяха кухи или благословени с някаква магия, която ги превръщаше във въздух.

„Или може би животът вече го е напуснал и е оставил само тази безтегловна черупка.“

Вдигна го към лицето си и забеляза лекото потрепване на тънките като венчелистчета ноздри. Той бе още жив, което едновременно късаше сърцето ѝ и разпалваше в нея искрица надежда.

Фрел я гледаше угрижено. Алхимикът бе направил всичко по силите си. Беше извадил отровните шипове от тънкото вратле на Башалия и назъбеното жило изпод едното му крило. Беше намазал раните с балсам от лечебни билки, но не обеща чудо. „Можем само да се надяваме, че мирските прилепи имат някаква естествена защита срещу отровата на скрийчовете“, беше казал.

Джейс седеше с кръстосани крака до нея, скръбната му физиономия отразяваше собствените ѝ чувства.

— Някакви признаци, че се съвзема?

Тя поклати глава и изстена:

— Не…

Канти стоеше на няколко крачки встрани с лък в ръка. Беше изработил няколко груби стрели, като заостри пръчки и използва подрязани листа или случайно намерени пера за оперение. Беше усвоил това умение от един свой бивш учител, разузнавач в същите тези гори.

Дори Джейс си бе направил копие от дълъг здрав клон. То лежеше до него. Засега не бяха срещнали сериозна заплаха в тукашните мъгливи гори, в които се говореше, че живеели пантери и тигри. Първата нощ бяха наклали огън, който може би им бе помогнал да отблъснат хищниците. Все пак далечен вой и крясъци предупреждаваха за присъствието им. Иначе единственият едър звяр, който срещнаха, бе един глиган със завити бивни, който пресече пътя им, но избяга, когато Джейс закрещя — повече от страх, отколкото от нещо друго.

Канти бе предложил неприятно обяснение за безпрепятственото им минаване: „Може би животните знаят да стоят настрани от този край на Предела заради онова, което е зад нас“. И бе погледнал многозначително Башалия в ръцете ѝ.

Тя преглътна мъката си и остана само отчаянието.

Фрел се приближи. Тя затвори очи: знаеше какво е дошъл да каже. Притисна Башалия по-силно към гърдите си.

— Никс… — Той клекна до нея. — Станаха почти два дни, откакто го нападнаха. Яйцата в тялото му вероятно вече се люпят. Знаем, че отровният му сън няма да му спести предстоящата агония.

Тя също го знаеше. Тази сутрин Фрел бе щипнал нежната кожа между крилото и тялото на Башалия. Макар че брат ѝ не помръдна, дишането му се учести — той явно бе усетил ощипването.

— Това, което наближава, ще е неописуемо болезнено — предупреди я Фрел. — Не е милостиво да го държим жив, след като не можем да му помогнем.

— Разбирам — каза тя.

Колкото и да ѝ се искаше да отхвърли думите му, подозираше, че той и без това вече е чакал прекалено дълго. Не беше казала на никого, но дишането на Башалия ставаше все по-мъчително, сякаш най-лошото вече започваше.

Тя се взря надолу към главичката му, не по-голяма от юмрука ѝ. Още можеше да си представи как същите тези очи, сега оцъклени, се взират в нея сред топлината на любящите криле. Вече бе изгубила толкова много. Баща ѝ, изчезването на по-големите ѝ братя. Даже изоставянето на Мърморко бе отворило в сърцето ѝ рана, която още не бе зараснала.

„А сега и това…“

Страхуваше се, че няма да може да го преживее.

Канти се приближи. Изтегли камата от канията на кръста си.

— Нека аз поема това бреме вместо теб.

През отчаянието ѝ проблесна гняв.

— Той не е бреме — сопна му се тя. — Никога не е бил бреме.

Разтърси я хлип. Тя съжали за думите си, защото знаеше, че принцът просто се опитва да е мил. Но нямаше сили да му се извини. Силите ѝ стигаха само колкото да вдигне ръка към него.

— Аз ще го направя.

Канти се поколеба. Ръката ѝ затрепери. Тя го погледна. Сълзи замъгляваха зрението ѝ. Той кимна и сложи дръжката на камата в дланта ѝ. Тя сви пръсти около нея, намирайки опора за волята си в тежестта на стоманата.

— Аз… искам да съм сама — прошепна.

Другите не възразиха и се оттеглиха. Джейс я докосна съчувствено по рамото, после се изниза.

Тя си пое дълбоко дъх и бавно остави одеялото върху листата. Отметна краищата му, разкривайки крилете, свити около крехкото телце. Главата на Башалия се люшна назад и оголи гърлото му, сякаш я молеше за помощ.

Сълзи закапаха по вълната, по козината на гърдите му.

Тя стисна камата, несигурна дали може да го направи. В нея обаче изникна образът на малката сърна, на разкъсаното ѝ тяло. Спомни си една по-раншна своя мисъл, дошла, когато чу как скрийчовете атакуват тилазаврите: „Никое същество не заслужава толкова жесток край“.

Протегна пръст и отмести козината под брадичката на Башалия.

„Особено пък ти.“

Продължи да търка мястото, което често го караше да мърка от удоволствие, докато се гушеха заедно на влека. Вдигна острието на ножа над гърлото му… и пак се поколеба. Спомни си как Фрел бе щипнал крилото на брат ѝ.

„Все още усещаш болка, значи ще почувстваш онова, което трябва да направя.“

Ръката ѝ трепереше. Тя знаеше, че едно бързо жилване е по-добро от мъчителна агония. Но ѝ бе непоносимо да му причини дори това. Башалия я бе спасявал много пъти, може би повече, отколкото си представяше.

Раменете ѝ се тресяха. Усети как в нея напира нов разкъсващ хлип. Той се надигна в гърлото ѝ като нисък стон. Когато стигна до устните ѝ, прозвуча като писклив вой, тиха скръбна песен. Тя не му се противеше, нито го оспорваше. Пееше на брат си, спомняйки си смътно, че го е правила насън, когато спяха сгушени заедно.

Затвори очи и остави песента да се превърне в нейно зрение. Зашепна на Башалия. Всяка нота я отнасяше в някакъв тъмен кладенец вътре в него. И отнякъде още по-дълбоко той ѝ отговори, слабо писукане като песен на гмурец над неподвижни води.

„Чувам те…“

Тя продължи да му пее, не за да го привлече по-наблизо, а за да го оттласне нежно по-далеч от измъченото му тяло. Не искаше той да усети дори жилването на това острие. Докато му пееше, той се опитваше да остане, отказваше да я напусне, но тя го обгърна в песента си и остави любовта и болката си, скръбта и радостта си да се превърнат в негово одеяло. После го вдигна и го понесе.

Когато направи това, древни очи се отвориха на мрачното дъно на кладенеца и отвърнаха на погледа ѝ.

Тя ги пренебрегна и съсредоточи цялата си любов върху искрицата, сгушена в ръцете ѝ.

„Намери покой, малко братче.“

И със знанието, че той вече е свободен от това тяло, му преряза гърлото.

Никс стоеше зад рамото на Канти, докато звярът пристъпваше към тях. Тъмната кожа на принца бе потъмняла още повече, устните му бяха стиснати. Хватката му върху копието се стегна. Тя усети излъчващия се от него гняв, но той изглеждаше насочен по-скоро навътре, към самия него, отколкото към звяра, който вървеше през гората към тях. Те бяха приклещени тук и нямаха друг избор, освен да се бият.

Други обаче не бяха толкова смели. Зад тях се разнесе растящ хор от плясъци — пирантите скачаха обратно в безопасността на реката.

Не беше нужно Канти да назовава звяра в горските сенки. Още първия ден ги бе предупредил достатъчно за такива тигри. Но дори неговото предупреждение не можеше да опише безграничната свирепост, която се приближаваше към тях.

Тигърът излезе на открито. Макар и ниско приведен, пак бе по-голям и от най-едрия бивол. Белите му лапи, разцепени от тъмножълти нокти, бяха широки колкото гърдите на Никс. Заострени уши, увенчани със снопчета косми, стърчаха към тях и приличаха на космати рога. Тъмнокехлибарени очи блестяха насреща им. Кожата му бе облачно бяла, нашарена със златисти оттенъци, по-тъмни по гърба и по-светли надолу. При всяка крачка тези шарки мърдаха, а снежната козина блестеше, което го караше да изглежда по-скоро като мираж от мускули и свирепост, сякаш бе самото сърце на тази древна гора, добило форма.

Всички отстъпиха към реката. Тигърът забави ход и закрачи бавно насам-натам, разкривайки могъщи бутове и къса дебела опашка. Приведе глава и се взря в тях.

Канти вдигна копието.

При тази заплаха очите на тигъра се присвиха. Той долепи уши към главата си и разтегли черните си устни, за да оголи зъби, дълги колкото предмишницата на Никс. Краката му се свиха под него, с играещи по тях яки мускули. Той раззина челюсти със съскане, което постепенно се усилваше.

Никс трепна — не от предстоящата атака, а от ужаса, скрит в растящото съскане, като алена нишка под звука. То говореше за ярост и кръв, за глад и копнеж. Отекваше в тялото ѝ, докато тя вече не можеше да го понася. Някъде в себе си Никс се разбунтува срещу него. Нададе висок стон и се помъчи да намери ноти, противоположни на свирепия му хор, ала това бе все едно някой глух да се опитва да напише шедьовър за цигулки, рогове и барабани. Тя не можеше да намери дори най-грубия основен ритъм.

Просто не ѝ беше по силите.

Но други можеха.

Зад нея един самотен глас се надигна в песен, долавяна наполовина с ушите и наполовина със сърцето. Към него се присъедини още един и още един, докато десетки гърла не се заеха да градят слоевете, които търсеше тя. Те се превърнаха в мощ зад гърба ѝ и дори я накараха да направи крачка към тигъра.

Канти я спря и се обърна назад към реката.

Тигърът също усети този вятър от песен и мощ. Отдръпна се от него, съскайки насреща му. Размаха късата си опашка. Ушите му се прилепиха толкова плътно към черепа, че се изгубиха сред гривата. Целият му вид излъчваше ярост и омраза.

И все пак песента го изтласкваше назад, докато гласовете се надигаха все по-високо.

Най-после той тръсна глава, нададе вой на безсилна ярост и се понесе със скокове обратно към гората, почти безшумно, гонен от последните ноти на този хор.

Когато песента секна, Никс се обърна.

На отсрещния бряг на реката десетина сенки, полускрити сред върбите, пристъпиха по-наблизо, почти без да раздвижат висящите клонки. Всички бяха полуголи, носеха само хлабави кожени превръзки на кръста си. Жените имаха и кожени ивици през гърдите — макар че, изглежда, се дължаха не толкова на скромност, отколкото на практичност, за да им е по-лесно да тичат през гората.

Всички носеха лъкове или копия с костен връх.

— Кетра’каи — прошепна Фрел.

Никс знаеше, че това трябва да са хора от племената, които обитаваха тези гори отпреди всяка писана история. Кожата им беше бледа и бяла. Дългите им коси — които мъжете бяха сплели, а жените вързали на опашки отзад — обхващаха всички оттенъци на златото, от огненобронзови до червеникаво руси.

Също като тигъра, те изглеждаха част от тази гора, толкова добре се сливаха с нея.

„Юларна песен“, осъзна Никс. Само няколко пъти бе чувала подобно пеене. В Мир малцина проявяваха този талант — да използват гласовете си, за да подчинят по-глупави създания на волята си. Тигърът явно не бе такъв глупав звяр, но общата сила на песента им бе достатъчна, за да го прогони.

Тя докосна собственото си гърло, припомняйки си как се бе почувствала, какво бе чула, когато тигърът засъска. Звукът още ехтеше там, както и слабите ѝ опити да му отговори. Спомни си близостта, която бе споделяла с Башалия. Дали повторното събиране с брат ѝ не бе пробудило в сърцето ѝ нещо повече — нещо, което винаги е било там?

Пристъпи до Канти.

— Можеш ли да говориш с тях? По-добре да не сме тук, ако тигърът се върне.

Принцът сви рамене.

— Мога да опитам. Бре’бран ме научи на няколко думи и фрази. — Отиде до реката и вдигна ръка. — Ха-хасан — извика. Събра длани и наведе чело до долепените си пръсти, после се обърна към другите. — Тал’ин хай.

Никс предположи, че им благодари, но няколко от кетра’каите се приведоха един към друг и зашепнаха тихо. Други стиснаха устни в явно неодобрение.

Канти забеляза това и каза на Фрел:

— Беше отдавна. Сигурно не го произнасям както трябва. В техния език интонацията е по-важна от думите.

— Трябва да преминем реката — настоя Фрел. — Може би те знаят някое място, където бихме могли да я прекосим безопасно.

Принцът кимна, пое си дълбоко дъх и извика пак.

— Мийр пей… ъъъ… пиранта крел ней? — Посочи към спокойната река и опасността, таяща се под горското отражение там. — Ний вал ней?

Мъжете и жените оттатък само ги гледаха и мълчаха. Неколцина се оттеглиха сред върбите и моментално изчезнаха.

Канти хвърли извинителен поглед към групата си.

— Като гледам, нищо чудно току-що да съм им казал, че обичам да си мириша задника.

— Чакайте — каза Джейс и посочи. — Вижте.

Двама от онези, които бяха изчезнали, се върнаха с лъкове с вече сложени на тетивите стрели. Но вместо върхове от кост или желязо към тях бяха прикрепени издути торбички с размерите на пъпеш. Кетра’каите извиха гърбове, опънаха лъковете и стреляха високо. Стрелите паднаха една след друга, в спретната редица от единия до другия бряг. При допир с водата торбичките се късаха и разпръскваха по речната повърхност фин жълт прашец.

Един от стрелците им махна да минават.

— Крел ней.

Джейс се намръщи.

— Да не искат да преплуваме? През тези води?

Никс си представи мятащия се глиган.

Канти изгледа виещия се жълт прашец, който вече потъваше.

— Може би се грижат пирантите да имат добре подправено ядене.

— Крел ней — повтори стрелецът намръщено.

Докато групата им се колебаеше дали да рискува да мине през тези води, нова фигура се появи сред кетра’каите. Бе възрастна жена, подпираща се на дълга бяла тояга, направена от дърво, което почти сияеше. Косата ѝ бе снежнобяла, отдавна изгубила златните оттенъци на другите. Бръчките по кожата ѝ намекваха, че е живяла в тези гори цял век.

Другите се разделиха пред нея. Свеждаха глави, докато тя минаваше между тях, за да стигне до брега.

Тя извика към другия бряг и гласът ѝ бе силен и чист като реката в нозете ѝ:

— Теченията са безопасни. Но само за кратко. Трябва да минете сега.

Като доказателство за думите ѝ една самотна пиранта изскочи на повърхността, обърнала корема и неподвижна. После още една. Но това бе всичко. Никс знаеше, че долу има още стотици.

— По-бързо — подтикна ги жената, — преди действието на омайното биле да се разсее.

Фрел хвърли поглед към тях.

— Трябва да ѝ се доверим.

— Все едно имаме някакъв избор — отвърна Канти, като се озърна към гората отзад.

Бързо нагазиха в реката и заплуваха. Никс риташе и гребеше със затаен дъх. Наметалото на Джейс се изду около голите ѝ гърди, опитвайки се да я издърпа обратно. От допира до студената вода кожата ѝ затрепери. Нещо се удари в крака ѝ. Тя трепна, представяйки си как плува през множество вцепенени пурпурни тела. Тласкана от ужаса, заплува по-бързо.

Стигна до отсрещния бряг и излезе от водата заедно с другите. Постара се да омотае прогизналото наметало на Джейс около раменете си, за да скрие голотата си.

— Последвайте ни — нареди старицата.

Едва сега Никс забеляза странните очи на жената. Едното бе зелено, ярко като изумруд; другото — тъмносиньо като здрачно небе. И двете гледаха пронизващо, докато изучаваха Никс, после старицата се обърна и тръгна.

Кетра’каите се отдалечиха от реката. Никс и другите ги следваха по петите. Докато минаваше между върбовите клонки, от другата страна на реката отекна гневен вой. Тя потрепери, представяйки си какво би станало, ако горяните не се бяха намесили, за да им помогнат.

Обърна се напред и сега, когато сърцето ѝ най-после се успокояваше, в съзнанието ѝ изникна един въпрос. Тя се взря в бледите гърбове на кетра’каите, мяркащи се в гората отпред.

„Защо ни помагат?“

Никс вдигна ръце, докато една от кетра’кайките, Дала, увиваше лента от петниста кожа около голите ѝ гърди. После горянката я пристегна и я върза отзад. Като свърши, я огледа и кимна доволно.

Тъй като проверката на тялото ѝ бе приключила, Никс си обу панталоните и меките ботуши. Кетра’каите бяха затоплили дрехите ѝ на един малък огън. Топлината я успокояваше. Освен това събралите се наоколо жени бяха приветливи, пък макар и малко сдържани.

Тя посегна за наметалото на Джейс, но тежката вълна бе още мокра, затова Никс го остави да се суши край огъня. Огледа се и реши, че е прилично облечена. Чу мъжете да говорят зад храстите. Не знаеше дали са се облекли, но ако се съдеше по това как някои от жените надничаха през клоните и си шепнеха и намигаха, предположи, че са още голи.

Старата кетра’кайка, най-уважаваната от всички, стана от един пън и дойде при Никс. Бе присъствала по време на целия оглед, но без да се приближава. Погледът ѝ не се откъсваше от лицето на момичето. Като стигна до нея, старицата се подпря на бялата си тояга. Цялата ѝ дължина бе украсена с редица перленобели черупки, инкрустирани в дървото. Те бяха оформени като фазите на луната — от тънък полумесец до пълен диск, а после обратно.

Дишането ѝ се учести, като си спомни какво я бе тласнало на това пътешествие. Колкото и красива да бе луната, изобразена на тоягата, видът ѝ бе свързан с твърде много кръвопролитие и душевна мъка. Тя дочу ехо от пискливите крясъци на Башалия, видя баща си как рухва на земята. Представи си надгробната могилка от камъни в гората. Всичко това обвито около една-единствена дума на ужас и предчувствие.

„Лунопад.“

Старицата, изглежда, забеляза внезапната ѝ мъка. Вдигна ръка и сложи топлата си длан — твърда като дървото на тоягата ѝ — върху студената буза на Никс.

— Чух те, дете — прошепна жената.

Никс не я разбра, но объркването я изтегли назад от ръба на отчаянието.

Дала се поклони на старицата, после заговори на Никс.

— Ксан. Доб ван Ксан.

Никс разбра, че Дала ѝ съобщава името на жената.

— Ксан — изпробва го тя шепнешком.

Старицата кимна утвърдително.

— Ти пееше толкова сладко — рече тя. — Как можех да не бъда привлечена от песента ти?

Никс преглътна.

— Какво имаш предвид?

Спомни си тигъра и жалкия си опит да се противопостави на неговата свирепост. Но онова изобщо не приличаше на хора на кетра’каите. Уменията на горяните в юларната песен бяха неповторими, те я носеха в кръвта си. Това се знаеше в цял Халенди и в по-голямата част от Короната. Малцина други бяха толкова надарени, но дори и те често имаха далечна роднинска връзка с тези горяни.

Никой не знаеше защо кетра’каите са запазили този талант. Никс помнеше някаква дискусия по тази тема в шести клас, между алхимици и йеромонаси. Монасите вярваха, че това е благословия от Дъщерята, тъмната лунна Ловкиня.

Никс се взря отново в редицата черупки по тоягата, изобразяващи вечната гонитба между Дъщерята и сребърния Син, която бележеше нарастването и намаляването на луната. Но си спомняше също в какво вярваха алхимиците: че дарът на юларната песен не е божия благословия, а е възникнал от необходимост. За да се оцелее в тази древна гора, гъмжаща от заплахи на всяка крачка, бе нужно нещо повече от ловни умения и горски познания. Алхимиците подозираха, че юларната песен е помогнала на горяните да оцелеят, да подчинят част от тукашната фауна на волята си.

Тя си представи как тигърът се отдалечава с подскоци.

„Може би алхимиците са прави.“

Все пак такова обяснение не я беше задоволило в шести клас и продължаваше да не я задоволява и сега. То не даваше отговор на главната загадка. „Откъде и как горяните са се сдобили с този наследствен талант.“

— Чух песента ти — повтори Ксан. — Беше пълна с толкова много скръб, но също и любов. Твоят зов измина голямо разстояние, за да стигне до мен, да ме повика при теб.

„Как е възможно това?“

Никс отново усети трошливите листа под коленете си, ножа на Канти в ръката си, пръста, галещ кадифената козина. Каменната могилка бе толкова далеч оттук. Бяха пътували цял следобед, докато стигнат до тази река.

— Как е възможно да сте ме чули? — попита тя на глас.

— О, силата на юларната песен не идва от устните, а от сърцето. — Жената сложи длан между гърдите си, а после я премести на гърдите на Никс. — Тя стига до онези, които знаят как да слушат с духа си.

На Никс не ѝ се вярваше на нищо от това и най-вече, че може да е надарена с юларна песен.

— Обаче внимавай — предупреди я старицата. — Има зверове като онзи тигър, които ще бъдат привлечени по дирите ти. Те ще се опитат да убият всеки, който рискува да ги обвърже.

Никс си спомни кръвта, напоила дрехите ѝ. Ако старицата бе права, значи не миризмата на кръв бе привлякла звяра. „Аз съм била.“ Нищо чудно, че опитът на Канти да заблуди тигъра с фалшиви следи се бе провалил.

— Освен това зверовете не са единствените, от които трябва да се страхуваш — добави старицата.

Никс се намръщи, очаквайки някакво обяснение, но Дала ги прекъсна. Изглеждаше нетърпелива.

— Ний крис ван яр’врен.

Ксан вдигна длан да успокои по-младата жена.

— Дала казва, че всички чухме песента ти.

— Вий яр’врен — натърти Дала.

— Я, яр’врен.

Никс се мъчеше да схване, местейки поглед между двете жени.

— Нещо не е наред ли?

Старицата се усмихна.

— Не, тъкмо обратното. За Дала е чест да срещне някого, с когото са се обвързали яр’врен. Боговете, които живеят в тях, никога не ни слушат, никога не ни пеят.

— Какви са тези „яр’врен“?

Изражението на старицата стана замислено, може би притеснено, а после тя отговори:

— Яр’врен са онова, което халендийците наричат мирски прилепи. Но те са нещо много повече. Били са докоснати от старите богове много отдавна и…

Бе прекъсната от вик наблизо. Никс се обърна, познала гласа на Фрел. Една от горянките, стоящи до храстите, замаха на Ксан и заговори бързо.

Старицата потупа Никс по рамото.

— Може би ще е по-добре да оставим тази тема засега. Виждам как пребледняваш от всичко това.

На Никс ѝ се искаше да възрази. Имаше още хиляди въпроси, но се остави на кетра’кайките да я заведат при другите. Докато вървеше, мислите ѝ продължаваха да се въртят около думите на Ксан, около възможността тя да носи в сърцето си някакъв вид юларна песен. Опита се да намести това знание в дупките от миналото си. Представи си голото ревящо бебе в блатата. Дали големият прилеп, който я беше спасил, бе знаел за тази нейна способност? Дали в плача ѝ не се е криела някаква зачатъчна версия на юларната песен, която е привлякла прилепа, а може би по-късно и Мърморко? Затова ли биволът винаги я следваше и я обичаше толкова… както и тя него?

„Дали песента не е свързала сърцата ни?“

Спомни си опита на Фрел да обясни способността ѝ да се слива с мирските прилепи. „Ти си живяла първите си шест месеца сред тях, била си учена от тях по времето, когато умът е още мек като глина, податлив, недобре оформен. Мозъкът ти е растял под непрекъснатия обстрел на беззвучните им писъци. При такова постоянно излагане той може да е бил изменен завинаги от писъците им, както дърво се огъва под ветровете.“

Сега тя се чудеше дали това не е само част от отговора. Не само умът ѝ е бил неоформен тогава, а също и талантът ѝ. Дали писъците на прилепите не са я обвързали някак си с тях, създавайки нещо ново и неповторимо?

Тя поклати глава. Не би могла да знае, никога не би могла да го разбере със сигурност. Особено след като Башалия вече го нямаше.

Никс излезе от храстите и видя как Фрел посегна към един от кетра’каите.

— Това е мое — заяви строго алхимикът.

Горянинът не му обърна внимание, очарован от трофея в дланта си. Това бе пътеводното стъкло на алхимика — инструментът, който той използваше, за да води групата им през гората.

— Имам нужда от него, за да стигнем до Спокоен кът — настоя Фрел.

Канти дръпна алхимика назад.

— Такива са техните обичаи, Фрел. При кетра’каите всичко е общо. Каквото е твое, е на всекиго.

— Е, значи е също толкова и мое — възрази Фрел.

— Само след като другият го остави. Тогава можеш да си го прибереш. Но не и преди това. — Канти се ухили на объркването на приятеля си. — Като гледам как този го зяпа, все едно е някакъв диамант, няма да стане скоро.

Джейс предложи компромис.

— Защо да не почакаме до сутринта? Вече трябва да сме в късната вечер. Може би призори на ловеца ще му омръзне този трофей.

Никс осъзна колко е уморена, особено когато горяните накладоха още огньове. Лагерът им бе заобиколен от ярки пламъци. Явно кетра’каите се готвеха да си лягат.

Никс вече се беше приближила до останалите от групата. Джейс бе първият, който забеляза завръщането ѝ. Завъртя се към нея с отворена уста, готов да я поздрави или може би да потърси подкрепа. После очите му се разшириха, той бързо се врътна обратно и заби поглед в краката си.

Канти и Фрел се обърнаха към нея с подобни стреснати реакции.

Очите на принца се ококориха, после се присвиха одобрително. Веселие изви устните му.

— Виждам, че кетра’каите са пооправили облеклото ти, или поне са го намалили. Трябва да кажа, че одобрявам. Но като твой възможен по-голям брат мога ли да ти предложа да добавиш едно хубаво наметало?

Никс му се намръщи и понечи да скръсти ръце върху голия си корем… но после ги отпусна. Нямаше от какво да се срамува.

Тя посочи редицата огньове.

— Джейс е прав. Трябва да започнем на чисто сутринта.

Ксан дойде при нея и заговори на Фрел.

— Не се страхувай, ще ви заведем до Спокоен кът. И без това отивахме натам. Докато не чухме песента на детето. Тя ни отклони към вас и оттук нататък ще споделим пътя ви.

Фрел погледна Никс за обяснение, но тя поклати глава. Алхимикът я изгледа с присвити очи за миг, после върна вниманието си върху Ксан.

— Значи вие също пътувате към Спокоен кът?

— Не — поправи го тя. — Просто пътуваме на север. Откъдето ни зове някой друг. Ще минем покрай Спокоен кът и ще ви оставим там.

Фрел кимна, явно успокоен и доволен от този план. Махна на Джейс и Канти да вдигнат техен собствен малък лагер.

Никс остана с Ксан, която продължи да се подпира на тоягата си, загледана напред, но без да си тръгва. Сякаш чакаше Никс да заговори, може би я изпитваше. Никс знаеше какъв въпрос иска да чуе от нея старицата.

— Ксан… ти каза, че някой друг ви зове от север.

Старицата кимна.

— Кой? — попита Никс.

— Не знам. — Ксан се извърна, тропна с тоягата и продължи да говори, докато се отдалечаваше. — Но някой пее мрачно с гласа на старите богове песен за опасност и разруха.

Никс понечи да я последва, но другите кетра’кайки се събраха зад Ксан, без да изрекат нито дума.

Никс спря и се загледа подире им.

Ксан стигна до храстите и се обърна назад. После, докато ѝ обръщаше гръб за последен път, пръстите ѝ се плъзнаха надолу по тоягата, по редицата оформени като луни черупки, сякаш ги полираше. Но не това бе целта на жеста ѝ. Никс знаеше, че той е потвърждение на най-лошите ѝ страхове.

Последните думи на Ксан продължиха да се въртят в ума ѝ дълго след като старицата бе изчезнала.

„Песен за опасност и разруха.“

Макар Никс все още да се съмняваше, че е надарена с юларна песен, беше сигурна в едно. Този припев ѝ бе твърде добре познат. Особено последната му еклива нота.

„Лунопад…“

Капнал от умора, Канти стоеше на върха на малко гористо възвишение, откъдето се разкриваше гледка през синята шир на Хейлса. Горското езеро блестеше под късното следобедно слънце. След като бе прекарал толкова дълго време скрит под облаците и мъглите на Предела, сега яркостта на откритото небе режеше очите му. Той примижа към блестящото огледало на равните води. Няколко платноходки се плъзгаха по повърхността, бележейки пътя на рибарите от Спокоен кът — град, който лежеше скрит в мъглите от другата страна на езерото.

Той разбираше защо кетра’кайските номади са построили единствения си град край това езеро. Вместо просто да отразява синьото небе, водата на Хейлса сякаш попиваше този цвят и го превръщаше в по-тъмни отсенки на кобалтово и индигово. Кетра’каите наричаха това езеро Мейр’л Тви, което означаваше „сълзите на боговете“. Хейлса даже имаше форма на сълза, паднала от небето.

Но това не бе единствената причина за името на езерото.

Джейс изстена. Седеше на един дънер, толкова обрасъл с мъх, че не се виждаше дори петънце от кората. Беше свалил ботушите и разтриваше глезените си.

— Какво не бих дал да си топна краката в тези води — каза той на Никс, която стоеше наблизо.

Кетра’каите определено бяха наложили усилено темпо през гората. Вървяха неуморно, включително старицата. Въпреки това Канти подозираше, че се движат по-бавно от обикновено, за да се нагаждат към крачката на хората от низините. На групата ѝ бе отнело по-голямата част от деня, за да стигне до голямото езеро. Вчерашната преценка на Фрел, че могат да стигнат до Хейлса по пладне, бе разбита на пух и прах от реалното разстояние и трудностите. Пътят им дотук бе криволичещ, избягваше познати опасности, насочваше се към места за бране на редки билки или се отклоняваше за лов на дивеч.

През езерото откъм Спокоен кът долетя тих звън. Далечните камбани звучаха призрачно и самотно, отмервайки или последната следобедна камбана, или първата вечерна.

Джейс посегна към ботушите си. Ходенето им за днес още не бе свършило. Тепърва им предстоеше да заобиколят езерото, което щеше да им отнеме цяла вечер. В момента чакаха кетра’каите да довършат някакво отдаване на почит на брега. Фрел беше отишъл с тях и наблюдаваше церемонията, която включваше много кланяне. Горяните топяха ръце във водата и ги допираха до бузите си. Чуваше се тихо пеене.

Никс ги гледаше, скръстила ръце. Беше облякла наметалото на Джейс, след като то изсъхна през нощта, но го бе вързала хлабаво, така че през него се виждаше гола кожа и петнистата препаска на гърдите ѝ.

Канти бе уловил Джейс да хвърля крадешком погледи към нея, докато вървяха през гората. Не че обвиняваше калфата. Той самият бе правил същото. И не само разкритата ѝ плът привличаше вниманието им, дори това на Фрел — макар че погледите на алхимика бяха по-скоро изучаващи, отколкото възхитени.

С всяка измината миля около нея се трупаше някаква аура, събираше се като плащ върху раменете ѝ. Кожата ѝ блестеше не само от пот. Златните нишки в косата ѝ изсветляха, а останалото потъмня до сенки. Сякаш тя извличаше някаква странна жизненост от гората. Канти се съмняваше, че Никс изобщо го съзнава.

Със сигурност никой не го споменаваше, но всички го чувстваха.

Дори кетра’каите, които се озъртаха крадешком към нея и шепнеха помежду си.

Никс изглеждаше сляпа за всичко това. По време на дългото пътуване почти не бе продумала, явно потънала в мисли, за които още не бе готова да говори. Често се озърташе към кетра’кайската старейшина, но всеки неин опит да се приближи бе отблъскван, не със сила, по-скоро сякаш някакъв вятър изтласкваше жените и старицата от нея, ако Никс се приближеше твърде много.

Джейс също оставаше закрилнически близко до нея, като се задъхваше и пухтеше в опит да не изостава. Канти бе започнал да разбира доколко е подценявал издръжливостта на калфата и безграничната му вярност към неговата приятелка. Последното със сигурност се дължеше на някаква юношеска любов, която още оставаше неизречена. Канти бе изпитвал един-два пъти подобни чувства и знаеше колко са болезнени те за сърцето — прелестна мъка, примесена с надежда, желание и безкрайно много несигурност.

Въпреки това той долавяше у Джейс дълбини, за които калфата, също както и Никс, не подозираше. Когато Канти го видя за първи път, го прецени като немарлив, със слаби мускули и шишкаво тяло, закърнял от годините, прекарани в укритието на Манастира, всъщност нищо повече от едно голямо дете. Но след многото дни заедно бе започнал да осъзнава колко несправедлива е преценката му.

„Точно аз би трябвало да го знам най-добре.“

В ушите му още ехтяха множеството подигравки от миналото, от хора, които изобщо не го познаваха: Мухльото, Тъмното нищожество и много други, още по-груби.

И все пак, въпреки че напоследък мнението му за Джейс се бе повишило, понякога му се искаше да го зашлеви през мърлявото лице. Като сега например.

Като си обу ботушите, Джейс посочи към езерото.

— Говори се, че водите на Хейлса притежавали чудодейни целителни сили. Мнозина идват тук с тежки болести и се кълнат, че пиенето на тази вода или къпането в нея ги е излекувало.

Канти затвори очи и изпъшка наум. Спомни си широката усмивка на Джалик и думата, която горянинът бе изрекъл, сочейки купичката с прашец. „Краал.“ Явно кетра’каите имаха лек срещу скрийчовете.

Тих стон го накара да отвори очи. Никс бе пристъпила от мястото си край дънера към езерото. Каквато и магия да се бе просмукала в нея, сега се свлече от раменете ѝ и снагата ѝ се прегърби. Той знаеше от какво се страхува тя, каква вина я гризе. Обещанието за целителни води отваряше в сърцето ѝ рана, която едва бе зараснала.

Канти се приближи до нея и прочисти гърло, опитвайки се да си докара лекомислие, което не чувстваше.

— Това е само легенда — рече насмешливо. — Онзи разузнавач, когото познавах, Бре’бран, се присмиваше на такива приказки.

Това бе лъжа, но Канти знаеше, че Никс има нужда да я чуе.

— Това езеро не е по-различно от всяко друго — продължи той. — Наистина. Хората в Спокоен кът страдат от също толкова болести като жителите на всеки друг град. Да, красиво е и така нататък, но чак пък чудодейно? — Изпръхтя горчиво. — Нелепици.

Джейс се поизправи.

— Но според „Медикум Приз“ на Лиландра водите били богати на…

— На лайна — прекъсна го Канти, като се намръщи и се втренчи многозначително в гърба на Никс. — Които се изливат от канализацията на Спокоен кът. И знам, че онези рибари, дето плават ей там, много пъти са пикали в това езеро.

Джейс най-после като че ли разбра. Преглътна тежко, бузите му почервеняха и той кимна.

— Сигурно е така.

— Тогава стига дрънканици за чудодейни води — отсече Канти. — Чака ни още дълго вървене, докато стигнем до Спокоен кът, а кетра’каите вече идват.

И махна към горяните, изкачващи се по склона към тях заедно с Фрел, чието лице бе поруменяло от вълнение, че е наблюдавал церемония, на която жителите на низините рядко са ставали свидетели.

При приближаването им Канти се намръщи.

„Ако този кльощав алхимик обели и една дума за лекарства…“

И все пак вредата бе нанесена. Никс се изправи, но уви наметалото по-плътно около тялото си, сякаш изведнъж ѝ бе станало студено. Или може би усещаше, че магическата мантия на гората е свалена от нея от ненавременните думи на Джейс.

Фрел вероятно бе доловил промяната на настроението на върха на хълма. Изгледа ги намръщено, без да казва нищо неуместно, и махна към езерото.

— Би трябвало да стигнем до Спокоен кът за няколко камбани време.

Канти кимна.

— Тогава по-добре да не се бавим.

Последва кетра’кайските разузнавачи, влачейки със себе си своите мрачни страхове, които растяха с всяка крачка. Бедрото, където го бе одраскала арбалетната стрела, го болеше. По-рано бе смятал този изстрел за случаен, но сега го глождеха подозрения. Представи си как червеноликият Малик мушва с меча си към него. И лицето на един друг ви-рицар, предводителя на отряда. Анскар не би стоял със скръстени ръце, след като е позволил на Канти да се спаси от опита му за убийство.

Въпреки това хвърли разтревожен поглед към Никс. Много отдавна тя също бе оцеляла от опит за убийство, заповядано от същия крал. Може би беше дъщеря на Торант, също толкова ругана като един определен ненужен син. Но Канти знаеше също, че тя носи мрачната плащаница на пророчеството, на обвинение за гибел, предупреждение, прошепнато в кралските уши от един мрачен ифлелен. По-рано бе отхвърлял подобни предсказания, но не можеше да пренебрегне растящата в него в последно време тревога, просмукана със страх, особено след всичко, което бе видял и чул през последните няколко дни.

Взря се в Никс.

„Ами ако онзи копелдак Рит е бил прав?“

Светлият син на краля стоеше в сенките.

Микен спря на тъмното стълбище, прорязващо стените на Върховръх. Взря се навън през една бойница, от която се откриваше изглед на север, към тлеещите развалини на градските докове.

Бяха минали три дни от подлата атака срещу беззащитните ветрокораби. И все още над полето висеше димен облак, като траурен шал. Стотици хора бяха изгорели, хиляди бяха осакатени. Все невинни. Оттатък дима се издигаха гигантските бойни кораби, на които се вееха флагове със слънцето и короната.

„Поне тези кораби бяха пощадени, слава богу.“

Микен сложи ръка на дръжката на меча си.

„Сега войната с Клаш е сигурна.“

Гневът му се разгоря по-силно. Това не бе завръщането, на което се бе надявал. Все още носеше церемониалните одежди от сватбеното си шествие. Процесията от рицари, благородници и слуги бе пропътувала от Азантия до имението на Каркаския род в западните части на Широзем. Той бе оставил жена си, лейди Миела, в Каркаската твърдина — огромен чифлик, проснал се по зелените хълмове. Ниските му покриви бяха покрити с чимове от същата трева, която изхранваше неизброимите им стада. Слуховете за война бяха претекстът да затвори Миела в чифлика, за да я предпази от опасността. Но всъщност отсядането ѝ там вече бе планирано, за да скрие колко бързо наедрява коремът ѝ с детето на принца, бъдещия наследник на халендийския трон.

Затвори очи, за да не гледа дима навън, и се замисли вместо това как държи детето в ръцете си. Представи си корона от къдрава руса коса, също като неговата, и ярките изумрудени очи на любимата му Миела. Вече го изпълваше бащинско закрилническо чувство. Нямаше да позволи нищо лошо да се случи на детето му.

— Не бива да се бавим — подкани го васален генерал Хадан от няколко стъпала под него. — Кралят ни чака. А яростта го е направила избухлив.

Микен кимна разбиращо. След като бе чул за клашианската атака, препусна с всички сили назад към Върховръх и пристигна с утринната камбана. Лъснатите му черни ботуши бяха протрити от стремената и конските косми, по тъмносиньото му наметало бе полепнала половината от калта по пътя, а тялото му вонеше на пот, както негова, така и на коня му. Веднага щом остави животното в конюшнята да го натимарят и разхладят, се отправи към легионерската баня, за да отмие мръсотията от пътя.

Но още преди да е успял да свали наметалото се появи Хадан — баща му го викаше веднага. Като знаеше, че не може да откаже, нито дори да се бави, Микен тръгна с него.

И все още им предстоеше доста път.

Микен последва каменоликия Хадан по виещите се стълби, покрай мястото, където бе оставил коня си, и още по-надолу, където хоросановият градеж преминаваше към първичен камък. Най-после стигнаха до една площадка и част от стената, която не изглеждаше по-различна от останалите. Но една пукнатина там криеше проход, който Хадан отключи с черен ключ. Васалният генерал бутна една тясна врата и прекрачи през прага.

— Хайде, по-бързо — каза грубо.

Микен го последва и затвори вратата след себе си. Тръгнаха по дълъг коридор, който се спускаше още по-надолу. Микен вървеше приведен, усещайки тежестта на укрепленията над главата си. Нямаше пушливи факли, които да осветяват пътя им, само меко сияещи жилки в скалната стена. Те обагряха бръснатото теме на Хадан в болнава бледнота.

Микен мразеше да слиза в Крепостта на Изповедниците, но разбираше нуждата тайните да бъдат заровени надълбоко и че е по-добре някои мрачни знания да бъдат скрити от яркия взор на Небесния отец.

Стигнаха до една отворена врата, обрамчена в огнена светлина.

Хадан ускори крачка, явно също толкова доволен като принца да се махне от този коридор. Или може би го привличаше онова, което се намираше отпред.

Оттатък абаносовата врата имаше просторна сводеста зала. Обсидиановите ѝ стени бяха начупени на хиляди огледални повърхности, които отразяваха кръга от факли, трепкащи пред други абаносови врати, всичките запечатани освен тази зад Микен и още една вдясно, където чакаха две фигури.

Хадан се втурна напред, подгъна крак и наведе глава.

— Ваше величество.

Микен го последва само миг по-късно и също падна на коляно.

— Татко, съжалявам, че пристигнах толкова късно след такава подла атака срещу всички ни. Трябваше да съм тук.

Крал Торант махна и на двамата да станат.

— Радвам се, че си отново във Върховръх, Микен.

Принцът се изправи. Баща му изобщо не изглеждаше радостен. Мраморнобялата му кожа бе пепелява, почти сива. Челото му бе набраздено от дълбоки бръчки и засенчваше сините му очи, придавайки им буреносен вид. Даже бе свалил разкошните си одежди с бродерии и кадифе и носеше легионерски ботуши и тънки кожи, набръчкани на коленете и лактите. Това бяха рицарски дрехи, които се слагаха под бронята. Единствената му украса бе проста тъмносиня туника върху кожите с емблемата на дома Масиф.

Това бе върховен крал, готвещ се за война.

Микен оцени облеклото на баща си и суровото му изражение. Можеше да усети как буреносните облаци се трупат около раменете на краля — и даде безмълвно обещание.

„Ще направя всичко по силите си, за да бъда ярката мълния на твоя мощен гръм.“

Кралят се обърна към мъжа, който чакаше до него — мъж, който откакто Микен се помнеше, се спотайваше в сянката на баща му. Очите насред татуираната лента на Изповедника се взираха сурово в принца, сякаш подразнени от нахълтването му тук — докато кралят не заговори.

— Рит, отведи ни при затворника. Дадохме на Витаас достатъчно време, за да се подготви.

Изповедникът се поклони и се обърна към вратата зад себе си.

— Той би трябвало да е готов, докато стигнем, особено като се има предвид, че ни чака доста път.

Кралят и генералът последваха Рит. Микен си пое дълбоко дъх, докато никой не го гледаше, и тръгна след тях. Никога не бе влизал по-навътре от този праг в Крепостта на Изповедниците и се беше надявал това никога да не стане. Той бе принцът, който блестеше най-добре под слънцето, облечен в ярка броня. Звънът на стомана и трясъкът на щитове бяха неговата музика. Предпочиташе да остави тези мрачни места на създанията, които избягваха Небесния отец. Говореше се, че коридорите тук треперят от писъци, идещи както от човешки гърла, така и от демонски.

Все пак последва другите през вратата и към недрата на Крепостта на Изповедниците. Рит спря оттатък прага, за да откачи от стената една горяща лампа. Скоро възникна нужда от нея. Факлите оредяха, докато Рит ги водеше все по-навътре. Спуснаха се по тесни стъпала, загладени от векове изповеднически сандали. Всеки проход бе по-криволичещ от предишния.

На горните нива се разминаваха с Изповедници в сиви роби, които се отдръпваха от пътя им, притиснали към гърдите си прашни томове, вероятно забранени текстове от Черната библиотека на Анатема. Ръката на един от срещнатите Изповедници бе увита в кървави превръзки и той бе воден от друг — вероятно някой експеримент се беше объркал.

Постепенно, докато слизаха по-надолу, коридорите се изпразниха от братята на Рит.

Ушите на Микен се напрягаха да чуят писъци или демонски вой, но цареше тишина, която стана потискаща като камъка над главите им. Носът му долови слаб мирис на сяра, който групата им, изглежда, следваше, както някой тилазавър — кървава диря.

Накрая източникът се появи в края на дълъг виещ се тунел. Тунелът бе разсечен от стръмна урва, сякаш бог Нетин го бе разцепил с обсидиановия си меч. Над пропастта се протягаше каменен мост, ограден от две черни колони.

Рит ги поведе към колоните. Докато го следваше, Микен видя върху всяка от тях присвита червена усойница с корона от тръни. Двете рогати змии стояха с лице една към друга, сякаш предизвикваха някой да дръзне да мине между тях, ясно отбелязвайки територията напред като царство на мрачния бог Дрейк и следователно на ифлелените.

Микен мина бързо покрай тези змии с мъртвешки очи и по каменния мост. Направи грешката да хвърли поглед през ръба. От бездната се носеше толкова силна воня на сяра, че стомахът му се преобърна, а очите му се насълзиха. Все пак зърна зловещ блясък далеч долу. Това не бе веселата червенина на пламтящо огнище, а същото противно изумрудено като на сияещите жилки, нашарили черните камъни.

Той потрепери и измина на бегом останалата част от моста, за да се присъедини към другите, които се бяха събрали под арката на входа на голям тунел. Камъкът ѝ бе изписан с магически символи, които сияеха в същото гнусно зелено, сякаш самите жилки са били подчинени на волята на ифлелените, за да оформят тези символи.

На този праг Микен забави крачка.

— Не е далеч — подхвърли Рит, сякаш усещаше, че принцът е на косъм да си плюе на петите.

Изповедникът мина под арката с лампата си. Кралят и Хадан го последваха, така че на Микен не му остана друг избор, освен да продължи след тях. Определено нямаше представа как да се върне сам.

Най-после Рит стигна до една желязна врата. Окачи лампата до нея и хвана с две ръце кръглата халка, изработена във формата на свита усойница. Сякаш бе нужна цялата му сила, за да я отвори. Когато тежката врата се завъртя на смазаните си панти, отвътре бликна огнена светлина — заедно с писък, който излетя в коридора и заехтя в далечината, сякаш се мъчеше да избяга.

Микен потрепери, разбрал, че този писък не идва от демон, а от прекършван човек.

Рит им махна да влизат и ги последва.

Широкият гръб на Хадан препречваше гледката на Микен, докато васалният генерал не залитна встрани със стреснато ахване.

Цялата стая изглеждаше направена от ковано желязо, все едно бяха влезли в печка. Само дето металът, занитен към всички повърхности, бе по-черен от всяко желязо. В дъното пламъци бумтяха в малко огнище с решетка.

В центъра на стаята имаше стол от същото желязо. До него сбръчканата фигура на Изповедник Витаас поздрави мълчаливо краля, а после се наведе над сребърните инструменти, наредени на една близка маса. Всички те бяха с остри върхове или ръбове, или пък със спираловидни нарези като на свредел. Много от тях бяха мокри от кръв. Но не те изцедиха всяка топлина от тялото на Микен и го оставиха вледенен от ужас.

На стола седеше гола жена, челото, шията и гърдите ѝ бяха вързани към облегалката с кожени ремъци. Бе увиснала безсилно, сякаш загубила съзнание от онова, което я бе накарало да изпищи. Главата ѝ бе обръсната наскоро, ако се съдеше по купчината бели плитки на пода. Струйки кръв се стичаха по бузите ѝ и се събираха в ямката на оголената ѝ шия, преди да потекат надолу по гърдите ѝ.

Но най-зле изглеждаше темето ѝ. От черепа стърчаха няколко медни игли. Докато Микен гледаше, Витаас заобиколи масата и мина зад стола, наведе се над затворничката, вдигна ръце и заби нова медна игла, дълга колкото пръста на Микен, през наскоро пробита дупка в кожата и костта.

Микен си представи как иглата потъва дълбоко в мозъка на жената.

„Какво прави този мръсник?“

Дори кралят изглеждаше отвратен и се обърна към Рит.

— Какво означава това?

Рит вдигна ръка, сякаш го молеше за търпение, и каза:

— Игуменка Гайл се оказа доста по-упорита, отколкото очаквахме.

След като възложи на друг от ифлелените да заведе групата на краля обратно до Върховръх, Рит потъна още по-далеч от слънцето. Спусна се на половин левга по-надолу до истинското сърце на владенията на мрачния бог — и тайната, заровена там от седем века.

Беше оставил Витаас в схолариума му, където той възнамеряваше да разцепи черепа на игуменката и да поровичка из мозъка ѝ. Искаше да установи какво в процедурата бе подействало и какво не, за да усъвършенства още повече метода си. Ифлелените — като всички Изповедници — знаеха, че знанието рядко се добива с внезапни пристъпи на прозрение, а по-често с мъчителни провали и дребни триумфи. Малцина разбираха колко векове са били нужни да се събере изоставеното от древните и да се върне към живот.

Което важеше с особена сила за това, което се намираше отпред.

Рит стигна до висока двукрила абаносова порта, изрисувана с рогатата змия. Бутна я и символът се раздели на две. Той влезе в светая светих на ифлелените. Стаята приличаше на онази горе — купол от полиран обсидиан. Освен това бе заобиколена от врати с отбелязани на тях различните насоки на изследвания, всички свързани със съдържанието на тази стая.

Цялата ѝ ширина бе заета от оплетена мрежа от медни тръбички и стъкленици, по които течаха и бълбукаха тайнствени алхимикали. Тя стигаше от сводестия таван до полирания под. Гигантският апарат пухтеше, изпускаше пара и пулсираше като жив.

Четирима кръвородни бележеха основните посоки на земните магнитни енергии. Всичките вързани жертви бяха деца под единайсет години, отмъкнати от претъпканите улици на градското Дъно. Такива млади жертви даваха най-много мощ на дестилационния процес. Всяко дете лежеше отпуснато, гърдите им бяха срязани и зееха като малки прозорци. Мехове изпълваха дробовете им с въздух, издуваха ги и ги спадаха, разкривайки пиковете на биещите им сърца.

Кръвта им течеше по тръбите и съдовете на апарата. Младите им клетки бяха изцеждани, после пречиствани на всеки етап, докато накрая остане само концентрирана жизнена сила. Според древните томове тези енергии се съдържаха в малки частици, освободени от разкъсаните клетки, невидими прашинки, които древните наричали митохондрии. Рецептата за това мощно гориво идваше от същите текстове. Въпреки това на ифлелените им бе отнело векове да изучат и усъвършенстват тези методи, като ги приспособяваха и развиваха — включително с използването на живи жертви.

Всяко дете издържаше по пет дни, преди да умре, отдавайки целия си живот на жадната медно-кристална мрежа. Само преди век същата тази машина бе консумирала по дете на ден, но ифлелените бяха подобрили методологията през годините, бележейки голям напредък. Освен това се бяха научили да използват тези дестилирани еликсири, за да удължат собствения си живот.

Рит мина покрай малко светлокосо момиченце, чиято глава бе отметната назад, а в гърлото му бе вкарана тръба. Прокара пръсти през косата му в мълчалива благодарност за дара и саможертвата му.

Едва си спомняше своята младост като помощник на един гжоански мистик. Той и майка му бяха избягали от Владението, когато беше на шест, точно преди да дойде моментът да го ослепят, за да го подготвят за собственото му обучение като мистик в планинската им крепост. Той потисна спомените за онова мъчително време, за преследващите го гжоански ловци, убийството на майка му от роботърговци, собствените му години като роб за наслади, преди най-после да се озове в школата Теасл на островите Тау от другата страна на Короната.

Успя да влезе в славната школа само защото един йеромонах, който бе ползвал услугите му в бардака, забеляза татуировката от вътрешната страна на горната му устна, която го бележеше като собственост на мистиците. Само редки деца получаваха такова обучение. Вярвайки, че едно такова момче е специално — а може би с желанието Рит да му е подръка за лесни наслади през следващите години — монахът му бе уредил влизане в Теасл. Там младежът преуспя със собствени сили и накрая стигна до първия си великрист, по алхимия. След това благодари на йеромонаха — изкорми го с кама и замина за Калето, където спечели втория си великрист и стана първо Изповедник, а после и ифлелен.

Дори сега, толкова години по-късно и след като бе постигнал толкова много, той още се будеше с онази стара болка и срам от младите си години, когато бе беззащитен и зависеше от милостта на другите. Това подклаждаше студения огън у него, амбицията, желанието никога да не бъде отново нечий подчинен. За да си гарантира това, търсеше силата, скрита в древното знание, решен да не позволи на нищо и на никого да му попречи да се превърне в страховита сила, по-могъща от всеки крал.

Изръмжа и отхвърли тези мрачни мисли, за да се съсредоточи отново върху блестящото чудо пред себе си. Бе посветил остатъка от живота си на разгадаването на тайните, скрити тук. Очите му се взряха напред, където чакаше един от братята му.

Изповедник Скерен го бе повикал тук долу по спешност, но Рит не можеше да се отзове, преди кралят да си е тръгнал.

За да стигне до брат си, Рит трябваше да се промъкне през влудяващата медна паяжина, като се навеждаше, извиваше и промушваше по посока на центъра ѝ — където чакаше един гладен паяк, поместен в самата ѝ сърцевина, талисман с огромна важност.

Отпред Скерен се бе привел над свещения артефакт.

Рит зърна части от него, докато се приближаваше. Изваяният бронзов бюст бе свързан с голямата машина посредством жици и тръби. Лицето на скулптурата бе на мъж с къдрава брада и също такава коса. По бронзовата му кожа се виеха шарки от енергиите, проникващи през нея. Най-фините му къдрици и косъмчета се полюляваха като движени от невидими ветрове. Стъклени очи във виолетовосиньо блестяха мътно, слепи за всичко наоколо.

Според историята на талисмана бюстът бил намерен в Спокоен кът преди две хилядолетия. Открили го в едно забравено мазе в Старата мачта, заровен дълбоко под корените на древното дърво. Оттогава безтелесната глава бе минала през безброй ръце. Никой не знаеше какво точно да мисли за нея, но всички оценяваха красотата и майсторската ѝ направа. Тя бе пътувала до най-далечните краища на Южен Клаш и на север до уединената Хапрейска хегемония. Бяха я проучвали и изоставяли и бе красила дворците на много крале, преди най-сетне да стигне до Азантия.

През годините разкрития в древните томове бяха предлагали някои намеци за истинската ѝ важност, как тя можела да се върне към живот, ако се захрани по подходящ начин. Въпреки това на ифлелените им бе отнело векове да събудят талисмана от съня му и да измъкнат от него малкото, което могат. От съживяването си насам главата бе проговаряла само четири пъти. Думите ѝ винаги бяха загадъчни, изречени на език, който никой не разбираше. Тези четири съобщения бяха записани в най-свещените текстове на ифлелените в очакване да бъдат разшифровани.

С отминаване на вековете орденът им бе научил много. Откриха как свещеният талисман излъчва странни емисии, вибрации във въздуха. Когато човек се приближеше, ги усещаше като гъдел върху кожата си.

Дори сега Рит усещаше този вятър, духащ срещу него, докато вървеше натам.

С времето ифлелените се бяха научили как да следят силата му с помощта на магнитни пръчки, увити в медна тел. Не им бе отнело дълго да установят как това странно излъчване влияе на дребните животни: птици, гущери, змии. Дивите твари се покоряваха на зова му, ставаха кротки, лесно управляеми.

Витаас бе този, който пръв го бе свързал с юларната песен и бе прекарал дълги години в опити да улови този звук и да го използва за контролиране на по-едри животни. Накрая бе усъвършенствал метода си с медни игли, вкарани в ключови области на мозъка. След като известно време беше работил с животни, беше открил слабоумните джинове — най-лесните за манипулиране хора — и бе продължил нататък.

А талисманът продължаваше да излъчва странната си безмълвна песен. За да следят звуците му, артефактът бе обграден с концентрични кръгове бронз — сложен сферичен скелет, наподобяващ планетарий за изучаване на звездите. По кръговете бяха наредени омотани в жица магнити, окачени в пълни с масло кристални сфери, които се превръщаха в сто малки ветропоказателя. С помощта на тези инструменти бе създадена карта на посоката и силата на невидимите ветрове на талисмана през вековете. И така продължаваше вече дълго време, с талисмана изпращащ неспирния си зов към света.

Докато най-сетне не дойде отговор.

Преди шейсет и две години — година след като Рит бе дал кръвна клетва на ордена, което той още смяташе за пръст на провидението — друг вятър завъртя ветропоказателите обратно към главата на скулптурата. Вятърът идеше от изток и ако се съдеше по огромната му мощ, бе преценено, че се е зародил някъде край брега на Гулд’гул. Затова Рит бе ръководил установяването на ифлеленски пост край мините на Варовиково и беше продължил да бди за новата поява на този сигнал.

Още три пъти през последните десетилетия вятърът се надигаше отново, завъртайки магнитите към бронзовия бюст. Това убеди още повече ордена, че там трябва да е заровено нещо подобно на техния талисман. После, преди един месец, загадъчният вятър задуха отново, отначало спорадично, а после поривите му се усилиха. Надигащата се буря привлече Рит и Скерен в мините на Варовиково — където откриха бронзовата жена, само за да бъде открадната впоследствие от един хитър маскиран крадец.

Рит стигна до Скерен, потънал в отчаяние от мащабите на загубеното, което сега вероятно бе потънало в морето.

— Крайно време беше да се появиш — смъмри го Скерен.

— Какво е толкова спешно, че да налага да се отделя от краля?

Скерен държеше в едната си ръка перо, а в другата — измервателна пръчка. Отмести се, за да разкрие карта, лежаща на малка маса. До нея имаше разтворена книга със записки, обхващащи векове, които показваха движението на магнитите в кристалните им сфери.

— Преди една камбана — обясни Скерен — нов сигнал раздвижи уредите ни.

Рит пристъпи по-наблизо.

— Откъде? От Залива на обещанията ли?

Представи си бронзовата жена, крачеща по морското дъно след катастрофата на ветрокораба от Гулд’гул.

Скерен плъзна към него картата, изписана с числа и стрелки.

— Не, не от морето. Беше кратък, но изглежда, идваше от североизток. Все пак искам да проверя изчисленията си, за да съм сигурен.

— Колко далеч на североизток?

— По моя преценка не по-далеч от горите на Облачен предел, някъде около Близнаците.

Рит се намръщи.

„Отново Облачен предел. Накъдето избягаха онези.“

Това не можеше да е съвпадение. Застанал в центъра на бронзовата паяжина, той усети движението на невидими сили, които събираха заедно пионките в една голяма игра.

Рит се врътна, надявайки се, че не е прекалено късно.

— Къде отиваш? — попита Скерен.

Той посочи талисмана.

— Продължавай да наблюдаваш. Прати ми вест, ако нещо се промени.

— Ами ти?

— Аз отивам към бойните кораби. Да се присъединя към принца и легионите. Ако онзи артефакт е там, не бива да го загубя отново.

Микен търсеше ботушите си в своята легионерска квартира. След като се накисна в гореща вана и изтърка хубаво тялото си, се почувства отново като самия себе си, сияйния принц на кралството. Усърдието му със сапуна и четката целеше не толкова да премахне мръсотията от бясното препускане през Широзем, колкото да се отърве от сярната воня на Крепостта на Изповедниците.

Стоеше облечен в долните си кожи, също както баща му одеве, готвейки се за полета до Спокоен кът. Щеше да си сложи бронята, щом пуснат котва в горския град. Вече бе препасал меча си във филигранната му сребърна ножница, както и един нож в подобна кания. Над кожите носеше сребрист жакет с избродирани на него слънце и корона. Като принц трябваше да пази известно благоприличие.

„Но къде са проклетите ми ботуши?“

Не искаше да тича бос до военните кораби.

Погледна под леглото, видя ги там и ги измъкна. Преди да успее да ги нахлузи, го прекъсна решително чукане по вратата. От силата на ударите той усети, че е по-добре да не пренебрегва такова настоятелно повикване. Макар и принц, Микен си оставаше новак в Легиона и високото му положение не му даваше кой знае каква свобода — а в повечето случаи никаква.

Пусна ботушите, изруга и отиде до вратата. Отвори я и откри на прага си една алена планина. Анскар ви Дон носеше лека броня, сякаш бе роден в нея, и никога не я махаше. Държеше шлема си под мишница.

— Принц Микен, искам да говоря с вас, преди да тръгнем.

Без да моли за разрешение, Анскар нахълта вътре. Промуши се покрай Микен и затръшна вратата след себе си.

— За какво става дума? — попита Микен, като се опитваше да говори твърдо и властно, но му беше трудно да докара такъв тон бос.

— Искам да се застъпите пред краля за брат си.

— За Канти?

Анскар повдигна вежда.

— Да не би да имате друг брат, за когото не знам?

Микен усети как бузите му пламват. Хвърли поглед към лежащата на бюрото му кутия, в която бе глинената статуетка на две прегърнати момчета, годежният дар от близнака му.

„Дали Канти е кроял заговори срещу кралството още тогава?“

— Не разбирам — каза Микен. — Знаеш за предателството, извършено от Канти. Колкото и да го обичам, измяната срещу короната и съзаклятничеството с бунтовници не могат да останат без последици.

— Но аз не мисля, че бягството на брат ви е предизвикано от бунт — по-скоро от стремеж към оцеляване.

Микен се намръщи, опитвайки се да имитира строгото държание на баща си.

— Какво имаш предвид?

— Току-що разбрах за заговор за убийството на Канти в блатата. По заповед от Върховръх. Което е трябвало да се извърши от хора под мое командване.

Микен залитна назад. Краката му опряха в леглото и той се тръшна на него.

— Не може да бъде!

Анскар го последва и падна на едно коляно, за да може Микен да види искреността му.

— Мисля, че този опит за убийство е накарал Канти да побегне. Сега идвам при вас, за да ви помогна да отклоните баща си от този кървав път.

— Не мисля, че ще мога. Макар баща ми да се отнася благосклонно към мен, не мога да кажа същото за Канти.

— Разбирам, но при това последно пътуване видях някакво достойнство в брат ви. Стомана, отдавна крита под пиянство и разгул. Но я има. Твърдо съм убеден в това. При сегашната заплаха от война два принца, застанали редом с краля, ще служат добре на кралството.

Микен въздъхна, чудеше се какво да прави.

Анскар наведе глава, явно търсеше думи, които биха убедили принца да апелира към краля. Ви-рицарят вдигна глава да опита отново.

Микен вече бе изтеглил кинжала си и разсече гърлото на вирлианеца.

Мъжът тупна по задник със смаяно изражение. Железните му ръце посегнаха към шията му, но не бяха достатъчно силни да спрат кръвта, швиртяща между пръстите му. Той изгъргори, докато животът изтичаше през устните му.

Микен сведе поглед към алените пръски по жакета и долните си кожи. Щеше да му се наложи да се преоблича пак. Когато стана, Анскар вдигна очи към него, все още шокиран — но вече не от атаката, а от осъзнаването.

— Аз заповядах да убият брат ми в блатата. Баща ми никога не би могъл да извърши подобно нещо. Прекалено е мекосърдечен. — Микен смъкна оцапания жакет през главата си. — Великодушието у един крал може да е благодат в мирни времена, но при заплаха от война е пречка.

Откопча кукичките на горните си кожи.

— Виж докъде докара баща ми неговата доброта. Втори син, който сее хаос. Дали Канти го прави преднамерено или несъзнателно, няма значение. Да не говорим за онази копелдачка, която е трябвало да бъде убита още щом коремът на майка ѝ е започнал да се подува. Даже милосърдието на баща ми към неговия приятел, рицаря Грейлин, сега води до още нарушени клетви в ущърб на кралството.

Анскар изгъргори несъгласно и се свлече на каменния под.

— Оттук нататък аз ще бъда гибел за такива милосърдия. — Микен си спомни по-раншното си обещание към баща си. — Аз ще бъда мълнията на бащиния си гръм. Ще удрям там, където е нужно да се убива. Ще спестя на краля необходимостта от студена безпощадност. Ето такъв син ще бъда на баща си.

Докато сваляше дрехите си, Микен осъзна, че говори на мъртвец. Заобиколи локвата кръв и в този момент откъм вратата отекна ново силно тропане.

Той изстена, затвори очи и се замисли за вариантите, когато отвън долетя висок глас.

— Принц Микен, Хадан съм. Идвам с Изповедник Рит, който носи неотложна вест от Крепостта на Изповедниците.

„Аха…“

Той отиде да отвори вратата.

— Явно всички имаме неотложни въпроси, за които да се погрижим преди заминаването. — Отстъпи встрани, за да разкрие тялото на пода. — Анскар беше надушил какво крояхме за брат ми.

Хадан влезе бързо заедно с Рит и потърка брадичка, взирайки се в разширяващата се локва кръв.

— Жалко. Анскар беше добър човек и още по-добър войник. Надявах се един ден да го привлека към каузата ни.

Микен изобщо не го беше грижа. Работата вече бе уредена. Вместо това се обърна към Рит.

— Генералът каза, че си имал да ми съобщиш нещо неотложно.

Рит си възвърна гласа след първоначалния шок.

— Да. Току-що разбрах за едно изгубено оръжие, което все още може да бъде намерено в Облачен предел. А Витаас подготвя други оръжия, които ще ни помогнат за нашата кауза.

Микен се намръщи.

— Какви оръжия?

Рит му каза.

Микен пребледня и се взря в тялото на Анскар.

„А пък аз мислех себе си за безмилостен.“

Микен стоеше на палубата на бойния кораб „Титан“, кръстен на бога на бурите. Огромният балон с газ се издигаше над главата му, поклащайки се като нетърпелив кон. Стоманените въжета стенеха. Шест нива по-долу, под дебелия кил на кораба, по дока шетаха мъже и подготвяха кораба за излитане.

По-нататък подобна суетня цареше и около втори боен кораб, „Пиул“, кръстен на великана, подпиращ небето. Тази сутрин планът беше само един кораб да замине за Облачен предел, но след наученото в Крепостта на Изповедниците крал Торант бе наредил „Пиул“ да се присъедини към „Титан“. Смяташе да пресече бунта, преди да е имал възможност да започне.

Микен одобряваше решителността на баща си.

Гледаше как десетина Трошачи, джинове воини в кожени доспехи, въоръжени с брадви и стоманени боздугани, се качват на кърмата на „Пиул“. Последваха ги тилазаври на вериги и дори два сърпозъба — огромни ловни котки със стоманени шлемове.

Всеки боен кораб носеше цяла центурия рицари и двайсет вирлиански гвардейци, плюс един и половина пъти повече коне. Бордовете на „Титан“, също като тези на близнака му, бяха настръхнали от стоманени оръдия и огромни балисти, заредени с копия с железен връх. В долните части на кораба малки вратички криеха запаси от бурета с алхимични огньове, готови да се посипят върху земята долу.

Микен знаеше, че тази мощ е предназначена не само да изпепели семената на назряващ бунт — а и след това да поръси земята със сол. След такава зрелищна демонстрация на сила в планините никой повече нямаше да дръзне да надигне глас, камо ли меч срещу краля. В същото време тя щеше да мобилизира хората около знамето на рода Масиф. Микен бе научил как проявата на сила може да разпали в сърцата на простолюдието по-бурна гордост от техния крал и кралство.

Но знаеше също, че това зрелище не е предназначено само за собствения им народ — а и за армиите на Южен Клаш. То щеше да е като огнен пряпорец, развян срещу южните земи. Халенди имаше още двайсет кораба като „Титан“ и „Пиул“, закотвени тук и на стратегически места из цялото кралство. Вестта щеше да се разнесе от планините до Клаш като знак за решимостта на краля и предупреждение за безплодността на всяка атака.

Микен потърка нагръдника на леката си броня, за да лъсне повърхността му до сребърен блясък в сенките на огромния газов балон. Разбираше, че зад цялата тази свирепост се крие една последна цел. Тъкмо затова бе решил да последва примера на Анскар и да облече бронята си, преди да мине през военните докове и да се качи на „Титан“. Баща му искаше величието на сина му да блести още по-ярко. Ако войната наистина дойдеше, хората щяха да знаят, че имат гръмотевичен крал и син, изкован от смъртоносно сребро, които да ги пазят.

Взря се на изток, към скалите на Земелом. Може би беше за добро, че покушението срещу Канти в блатата се бе провалило. Това би бил позорен край за брат му, последната черта в един развратен живот. А сега смъртта на Канти щеше да послужи на една по-висша цел в полза на кралството. Принцът в шкафа щеше да бъде запомнен като мрачен узурпатор, убит от бляскавия наследник.

Микен въздъхна, загледан в далечните мъгливи планини.

„Благодаря ти, братко. Кръвта ти ще излъска бронята ми още по-ярко.“

Тропот на ботуши привлече вниманието му към палубата на „Титан“. Баща му се приближи, нагизден в кралските си одежди, целият в тъмносиньо и лъсната черна кожа. Приличаше на движещ се буреносен облак.

Микен го посрещна, готов да падне на коляно и да се сбогува.

Вместо това Торант сграбчи сина си и го прегърна.

— Знам, че искам от теб да свършиш тежка задача, Микен. — Пусна принца и го отдръпна на ръка разстояние от себе си, като го държеше за раменете. — Но знай, че няма да ти се сърдя, ако просто върнеш брат си у дома. Мисля, че дори ще се радвам.

Микен се поклони; опита се да скрие разочарованието си от баща си. Дори и сега, изправен срещу бунт, кралят отказваше да втвърди великодушното си сърце. Микен се помъчи да скрие горчивината в гласа си, като си напомни, че той ще е безмилостната стомана вместо баща си и ще въздава смърт, където е нужно.

Прочисти гърло и заговори.

— Татко, ще направя всичко по силите си, за да върна Канти във Върховръх. Обещавам.

Торант кимна доволен.

— Знам. Що се отнася до момичето, което е предречено да донесе разруха, то трябва да бъде убито безпощадно, заедно с онези, които му помагат.

Микен падна на едно коляно.

— Ще бъде сторено — заяви той, скривайки в сърцето си поредната лъжа, едва наскоро посята там.

След кървавите събития в Крепостта на Изповедниците се бе замислил дали няма по-добра употреба за това момиче, млада жена със загадъчни сили и тъмен произход. „Бих могъл да я запазя за себе си.“ Усещаше, че тя би могла да се превърне в стратегическа фигура в една по-голяма игра на „Рицари и мошеници“. Даже се чудеше дали да не легне с нея, била тя негова сестра или не, и да привлече силите ѝ в своето собствено потомство.

Корабната свирка отекна и сигналът бе повторен от началника на доковете долу. „Титан“ се готвеше за отлитане. Същите екливи ноти се разнесоха откъм „Пиул“.

Микен се изправи.

Баща му го хвана за ръката на раздяла.

— Знам, че ще ме накараш да се гордея, Микен.

— Благодаря ти, татко. — Той сложи юмрук на нагръдника си, над мястото, където гербът на рода Масиф бе гравиран върху сребристата стомана. — Дано управляваш дълго.

Баща му го удостои с една от редките си усмивки, като слънчев лъч през буреносни облаци, а после се обърна, за да слезе от бойния кораб.

Микен го загледа как се отдалечава, но след миг погледът му бе привлечен към Хадан и Рит. Двамата бяха привели глави един към друг край перилата от другата страна и изглеждаше, че спорят. Той закрачи през палубата. И двамата го видяха и се изпънаха, когато дойде при тях.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

Твърдото изражение на Хадан бе станало направо каменно.

— Изповедник Рит иска когато стигнем до Облачен предел да отклони „Пиул“ за търсене на откраднатия си артефакт, който смята, че се намира някъде на североизток от езерото Ейтур.

Микен се обърна към Рит.

— Бронзовата жена?

Изповедникът пъхна ръце в широките ръкави на сивата си роба. Потъмнените му от татуировката очи се бяха превърнали на тънки процепи от ярост.

— Преди малко получих вест от Крепостта на Изповедниците. По-точни изчисления, които дават по-ясна представа за местоположението на това оръжие. То трябва да бъде завладяно, преди да изчезне отново. При тази наближаваща война не можем да рискуваме да го изгубим, особено пък от клашианците.

Макар и принц, Микен не можеше да командва тези кораби. Сега бе едва осмата му година в Легиона. Баща му с право бе назначил васален генерал Хадан да предвожда атаката. Но сега и двамата очакваха от него да разреши спора им, вероятно със съзнанието, че той ще бъде крал един ден, или може би от уважение заради начина, по който се бе разправил с Анскар. Най-вероятно се обръщаха към него, защото имаха нужда от вятър — какъвто и да е вятър — който да издуе увисналите им платна в една или друга посока.

— Ейтур се намира непосредствено на север от Спокоен кът — каза Микен. — Това ми изглежда малко отклонение, което обаче обещава много по-голяма награда. Не съм ли прав?

Хадан отвърна с неохотно мръщене.

Микен продължи:

— Без съмнение „Титан“ може да се справи с всичко в горския град. А и „Пиул“ ще е съвсем близо на север и би могъл да бъде призован с бързите криле на вестоврана или сигнално тръбене.

Рит измъкна ръце от ръкавите на робата си. Макар и стоик по характер, Изповедникът явно бе доволен от посоката на вятъра.

Микен потуши задоволството му.

— Ами другите оръжия, които ни обещахте. Изповедник Рит? Те натоварени ли са?

— Когато се качвах, ги складираха в трюма.

Микен кимна.

— Ще ги оставите там и ще се погрижите да са подходящо обезопасени, преди да се прехвърлите на „Пиул“. Такива оръжия няма да са ви от особена полза във вашето търсене, но могат да се окажат от решаващо значение за нас.

— Разбира се. Не възразявам.

Микен погледна от единия към другия. Те си кимнаха, засега доволни от решението. Когато двамата се отправиха в противоположни посоки, Микен пристъпи към освободените перила. Зад него мъжете се суетяха с последните приготовления. Стоманените въжета надаваха скръбен стон. Над главата му изпънатият плат на балона плющеше на вятъра.

Принцът не обръщаше внимание на нищо от това.

Вместо това се съсредоточи върху успокоителната картина на бухналите облаци върху скалите на Земелом — знаеше, че този покой няма да трае дълго. Нито тук, нито в другия край на Короната.

Идеше буря.

„И аз ще бъда нейната мълния.“

Никс се взираше със съмнение в привързания бързолет. Зяпаше огромния балон, поклащаш се над главата ѝ на разчистеното поле източно от Спокоен кът. Струваше ѝ се невъзможно дори такава голяма торба с газ да вдигне и да носи кораба отдолу.

Досега никога не бе виждала ветрокораб отблизо. Беше чувала, че те понякога приставали във Фискур, но дори това се случваше рядко. От време на време бе зървала някои от по-големите да плават над Мир — малки силуети, носещи се през рехавите облаци. Но не беше същото като да стоиш в сянката на един от тях.

Джейс дойде при нея, докато чакаха да свършат последните приготовления преди отпътуването им. Прикри прозявката си с юмрук. Вече бе късна сутрин, но тя не можеше да го вини, че е уморен. Снощи бяха стояли до късно, планирайки това пътешествие през морето.

Джейс засенчи очи срещу замъгленото сияние на слънцето, за да обхване с поглед целия съд.

— Трудно е да се повярва, че това е малък кораб, предназначен за умело маневриране. Ветрокорабът, с който пристигнах от родните си Защитни острови, беше пет-шест пъти по-голям. Но тогава бях още малък, само на седем, и тепърва ми предстоеше да си взема изпитите в Манастира, така че може би споменът ми за онзи товарен кораб се е раздул с времето.

Той ѝ се ухили, явно се опитваше да разсее безпокойството ѝ с глупава шега. Тя му отвърна с вяла усмивка. Това бе най-доброто, на което бе способна.

— Снощи — продължи той — дочух онзи пират Дарант да споменава името на кораба. „Врабчарят“. Да се надяваме, че ще се окаже също толкова бърз като тази птица. Фрел каза, че можем да стигнем бреговете на Аглероларпок за по-малко от два дни, което ми се струва невероятно.

„Наистина е невероятно.“

Никс скръсти ръце на гърдите си. През нощта бе спала малко. Беше се мятала в леглото си в малката стая в хана, измъчвана от сънища, в които луната се стоварваше върху Земята. Всичко се случваше прекалено бързо. Чувстваше се лишена от опора и подмятана насам-натам. Беше загубила толкова много, а спечеленото само я ядосваше и дразнеше.

Хвърли поглед към рицаря — може би неин баща, — който обсъждаше последните подробности с Дарант и Фрел. Двата варгъра на Грейлин клечаха отстрани, косматите им уши бяха вирнати и се въртяха, улавяйки всичко наоколо. Очите им се обърнаха едновременно към нея, сякаш животните бяха доловили вниманието ѝ. Погледите им се впиха в Никс, поздравявайки новата членка на глутницата им — може би се чудеха защо стои настрани.

Тя също усещаше връзка с тях. Тих вой отекна в черепа ѝ. Но тя не можеше да се насили да се приближи. Беше стояла далеч от Грейлин, несигурна какво да мисли за този непознат, който бе толкова здраво свързан с миналото ѝ. Първоначалният ѝ гняв към него бе отслабнал до неловкост и подозрение. Разбираше, че дистанцираността ѝ го наранява, особено след като бе отклонила всичките му опити да говори с нея. Но все пак не можеше да отрече, че някаква нейна част се наслаждава на страданията му.

Тропот на ботуши я накара да се обърне. Канти вървеше към тях по дъските, минаващи по полето. Придружаваха го две сурови млади жени от екипажа в еднакви сиви кожи и тъмни наметала. Биха могли да са сестри, само че едната имаше тъмнобадемова кожа и светлоруса коса, а другата бе съвсем бледа и косата ѝ чернееше като гарванови криле. Двете бяха завели принца до пазара на Спокоен кът, за да си попълни запаса от стрели. Макар че ако се съдеше по хищните им погледи и скритите усмивки, които си разменяха зад гърба му, го бяха придружили с по-похотливи намерения.

Канти изглеждаше в блажено неведение за това и се приближи към Никс и Джейс с широка усмивка. Повдигна едното си рамо, после другото. И на двете носеше кожени колчани, от които стърчаха ивичести оперения на стрели, като два смъртоносни букета. Жените от двете му страни — носеха снопове от същите стрели на гърбовете си — продължиха към кораба.

Принцът спря до Никс и кимна към колчаните.

— Кетра’кайски стрели — каза, изпълнен с въодушевление. — С костен връх, тяло от черна елша и оперение от ястреб кокошар. Няма по-добри в цялата Корона.

Джейс гледаше завистливо принца и той забеляза вниманието му, посегна зад кръста си и извади двуостра брадва със сива дръжка.

— Намерих това в една ковачница. Изкована е от гулд’гулска стомана, с дръжка от нечуплив камък, направена от клон, донесен от вкаменената гора Мъртволес. Тукашните горяни ценят тези брадви много високо. Говори се, че остриетата им не затъпявали.

И тикна оръжието в ръцете на Джейс. Приятелят ѝ го хвана с две ръце, изпробва тежестта му и се усмихна.

— Благодаря.

Принцът само сви рамене.

— Ако не друго, ще ти послужи да бръснеш тази четина, която наричаш брада.

Джейс пренебрегна закачката и продължи да се хили.

Канти се намръщи.

— Вие двамата защо още не сте на борда? Мислех, че аз ще съм последният и ще скоча на кораба, докато развързват въжетата.

След което забърза невъзмутимо към рампата, спусната от лявата страна на бързолета, сякаш да се носи по ветровете бе нещо, което правеше непрекъснато.

„Може и така да е.“

Никс го последва, оглеждайки дебелите стоманени въжета, които се спускаха от балона към изящната дървена лодка. „Врабчарят“ приличаше на стрела със стоманен връх. Дебел кил минаваше от плоската му кърма към заострения му нос, който бе подсилен със стоманена обшивка. В носа бяха изрязани два дълги тесни прозореца, като присвитите очи на съименника му. Редица малки кръгли прозорчета се точеше към кърмата току под плоската палуба, която бе издигната отпред и отзад, за да образува предна и задна палуба.

Никс видя как някакъв член на екипажа се плъзга от бака към кърмата по въже, окачено под балона. Висеше на колело с дръжка, прикрепено към въжето.

Навремето в Манастира ѝ бяха преподавали за ветрокорабите и тя бе научила за алхимията на леките газове, изпълващи балоните им. Общо взето разбираше динамиката, движеща този съд, включително специалните резервоари с огнеплам, които захранваха горелките на кораба.

Все пак едно бе да четеш за такива съдове, а съвсем друго да се возиш на някой от тях. С всяка крачка към отворения люк дишането ѝ ставаше все по-учестено, а сърцето ѝ блъскаше все по-силно.

Отпред Грейлин даде знак на варгрите си и те се втурнаха нагоре по рампата. Рицарят последва косматите си братя. Тя забеляза как ръцете му ги погалиха, докато минаваха покрай него. Разсеян жест, кратко потвърждение на връзката им. Видя също как раменете им се отпуснаха в този момент, а после се напрегнаха отново.

Скоро цялата им група беше на борда, последвана от останалия екипаж.

В горния край на рампата имаше огромен товарен трюм, простиращ се от носа до кърмата, пълен с омотани в мрежи сандъци и бурета, привързани към пода. От гредите висяха клетки с тъмни птици в тях, вероятно вестоврани.

В дъното затваряха кърмовия люк.

Тя зърна два сенчести купола на небесни салове от двете страни на люка. Помоли се никога да не им се налага да използват тези малки спасителни съдове.

— Насам! — извика Дарант отпред и ги поведе към вито дървено стълбище, което водеше нагоре към каютите. — Ще потеглим веднага щом освободят въжетата.

Докато се качваше по стълбите, Грейлин подсвирна и посочи на варгрите едно голямо помещение, застлано със слама. Двамата се устремиха натам, но се отклониха, за да минат близо до Никс. Онзи, който се казваше Калдер, се взря косо в нея, дишаше тежко с изплезен език. Аамон се приближи и се отърка с пъхтене в нея, сякаш я канеше да отидат на някое топло и сигурно място.

Тя усети как пръстите ѝ го почесват по козината.

„Друг път…“

Канти се опита да направи същото, но Аамон изръмжа и оголи зъби и принцът дръпна ръката си. Въпреки това се взираше с копнеж в зверовете.

— Толкова са красиви… — промърмори.

Продължиха нагоре по витото стълбище и излязоха в дълъг коридор между дузина каюти, по шест от всяка страна. Никс видя една врата в края на коридора вдясно и предположи, че води към квартердека.

Дарант тръгна в обратната посока, към подобна врата в другия край.

— Ако искате да гледате как този малък ястреб излита в небето, добре сте дошли при нас.

Фрел забърза да настигне пирата.

— Удивително. Никога не съм бил в рубката на бързолет.

Канти сви рамене и продължи, но въпреки това ускори крачка.

Джейс се обърна към Никс, очите му блестяха от вълнение.

Тя не чувстваше и помен от подобна тръпка. Представи си как „Врабчарят“ се издига неспирно и изчезва в пустотата. Или по-лошо, издига се само за да рухне и да се разбие.

Въпреки това знаеше, че ако не отиде, Джейс ще остане с нея. Не ѝ се искаше той да пропусне тази възможност. Може би все пак би се поколебала, но Грейлин се задържа в коридора, гледаше я. Тя нямаше намерение да остава насаме с този човек, а не знаеше коя каюта е нейната.

Затова махна на Джейс да върви напред и го последва.

Грейлин тръгна след тях, но спазваше дистанция.

Дарант отвори вратата към бака и ги пропусна да минат. Когато се шмугна през вратата, Никс осъзна, че целият бак представлява едно голямо помещение. Право отпред два дълги тесни прозореца разкриваха гледка към полето долу. Между тях се издигаше висок дървен щурвал.

Пиратът отиде до него и махна на жените, застанали от двете му страни. Те бяха същите, които бяха придружили принца. Стояха пред редица малки колела с дръжчици.

— Това е Глейс. — Дарант посочи русокосата хубавица, а после завъртя ръка в другата посока. — А това е Брейл. Двете ми дъщери от различни майки. И чуйте какво ви казвам, никой не може да опитоми този ястреб по-добре от тях двете.

Отвън прозвуча свирка, показваща, че въжетата са освободени.

Дарант се обърна към щурвала. Потри ръце, притисна ги към челото си и се помоли за благосклонността на боговете.

— Нека ветровете ни приветстват с кротки бризове и ни отнесат благополучно до пристана.

После сложи ръце на щурвала.

Никс се приготви за разтърсване, очаквайки да тръгнат рязко нагоре. Но вместо това дори не разбра, че се движат, докато земята долу не започна да се отдалечава. Корабът се издигаше съвсем плавно. Само лодката му се поклащаше леко под балона.

Никс направи крачка напред, леко заинтригувана.

„Това не е чак толкова зле.“

От двете ѝ страни Глейс и Брейл въртяха различни колела, посягайки слепешком към тях, докато бяха вперили поглед или към предните прозорци, или през малките илюминатори над работните си места. Чуха се слаби изригвания на огнени струи отдясно и отляво, вероятно идещи откъм стоманените рулове.

Корабът продължи да се носи нагоре, издигаше се все по-бързо. Отвън мъгливите покрайнини на гората преминаха покрай тях. Редици златолисти клони сякаш им махаха. Миг по-късно балонът изтегли лодката в облаците и външният свят изчезна.

Никс отстъпи от тази призрачна гледка. Беше все едно са попаднали в свят на духове. Сега, когато нямаше върху какво да се съсредоточи, усещаше всяко полюшване, всяко потреперване, всяко накланяне. Стомахът ѝ се разбунтува. Тя отстъпи, блъсна се в Джейс и посегна слепешком към ръката му.

Някой я сграбчи за рамото.

— Държа те.

Не беше Джейс.

— Ще излезем съвсем скоро — увери я Грейлин.

Никс се изтръгна от хватката му. Гневът прогони уплахата ѝ. Тя се обърна, за да се втренчи свирепо в него… а после светът избухна в ярка светлина, когато се подадоха над облаците. Слънцето открои всяка бръчица на болка върху лицето на рицаря: отчаянието в извивката на устните му, скръбта в очите му и най-вече измъченото му изражение.

Тя се видя принудена да се извърне, но не горчивината я отблъсна. Тази болка бе трудна за понасяне, особено след като отразяваше онова, което ставаше в собственото ѝ сърце.

Остана с гръб към него. Стоеше с лице към ярката шир от облаци, които се простираха чак до хоризонта. От блясъка на слънцето очите я заболяваха. Но тя дори не ги присви. Пое тази светлина в себе си и се опита да я използва, за да разпръсне мрака.

Продължиха да се издигат и гледката се разширяваше все повече. В далечината облаците се изсипваха през някакъв ръб, като водопад от висока скала. Зад него блестеше ярка синева, бележеща морето.

„Заливът на обещанията.“

А после оттам изгря някакво мрачно слънце, издигащо се от земята долу. Беше огромно, а чернотата му поглъщаше слънчевите лъчи.

— Боен кораб — промърмори Грейлин зад нея.

И тя осъзна, че това е издут балон с невероятни размери. На върха му плющяха знамена.

— Халендийски е. — Канти пристъпи напред. — От флотата на баща ми.

Гигантският балон се издигна по-нависоко и пред погледите им се появи огромната лодка. Маневрени струи избликваха по краищата ѝ. Корабът изви на север, към една пролука в облаците, която зеленееше от отражението на отровните води на Ейтур.

— Не мисля, че ни е видял — извика Дарант. — Но ще е по-добре да се скрием пак в облаците, за да не привличаме вниманието му.

Дъщерите му го чуха и се заеха да въртят колелата си. „Врабчарят“ въздъхна и започна да се спуска към бялото море. Дарант завъртя силно щурвала, насочвайки ги на юг, по-надалеч от грамадния съд.

— Вижте! — обади се Джейс и посочи, когато второ черно слънце се издигна да замени първото.

„Още един боен кораб…“

Второто слънце се издигаше по-бързо, по-агресивно.

— Вкарайте ни в облаците — прошепна Дарант, сякаш се страхуваше да не го чуят.

„Врабчарят“ се гмурна рязко надолу — но без полза. Като мишка, бягаща от котка, трескавото им движение само успя да привлече вниманието на ловеца. Бойният кораб се извъртя към тях, бълвайки струи огън и дим. Бронираният му нос се насочи право към тях и започна да расте.

А после страховитата гледка изчезна, когато „Врабчарят“ потъна в бялото море. Светът отвън се превърна във вихрещи се мъгли.

Никой не говореше.

Никой дори не дишаше.

Никс се бе вкопчила в стоманената рама, държаща един от двата небесни сала на „Врабчарят“. Спомни си как преди малко се бе надявала никога да не използва някой от малките съдове.

„Сега ми се иска да можех да ги използвам.“

Пред нея ветрове нахлуваха в трюма през отворената кърма. Плоският люк бе свален и застопорен и образуваше дървен език, стърчащ от задния край на бързолета. Зад тази платформа се кълбяха мъгли. Долу короните на гигантски елши прелитаха като зловещи тъмни рифове.

— Пригответе се! — Приглушеният вик на Дарант стигна до тях от бака по редица от метални тръби и клапани. — Мъглите отпред изсветляват. Вече сме почти до Хейлса.

Това не беше единствената причина да са готови.

Вляво от Никс нови огнени взривове озариха западната гора, докато гигантският боен кораб наближаваше езерото, сякаш вече ги преследваше. Скоро щеше да се понесе покрай брега към тях. Тя и останалите трябваше да действат бързо — и да плуват още по-бързо.

Грейлин се приближи до тяхната група, следван от двата си варгъра, които пристъпваха нервно зад него.

— Щом стигнем до езерото, корабът ще се спусне бързо от върхарите. Така че дръжте се здраво. Когато започнем да се плъзгаме по водата, ще скочите от задния край.

Тя погледна Фрел, който бе свалил алхимичната си роба и носеше взети назаем панталони, ботуши и жакет. Канти бе привързал плътно двата колчана към раменете си, увити в намаслена кожа. Джейс бе препасал на гърба си гулд’гулската си брадва.

— Няма да имаме време да забавим ход — предупреди ги Грейлин, — така че се пригответе за силен удар във водата. После се насочете право към брега.

Никс знаеше, че единствената им надежда е да напуснат незабелязано кораба и да се молят продължилият нататък „Врабчар“ да привлече вниманието на преследвачите и те да подгонят бързолета. С малко късмет тази хитрост щеше да позволи на групата им да се скрие в горския лабиринт на Спокоен кът, докато огньовете угаснат и другите могат да се върнат.

И все пак…

Тя се обърна към прошарения рицар. Видя старата болка на лицето му и страха в очите му — но този страх не бе за самия него.

Той я хвана за рамото.

— Преди много време изоставих теб и майка ти. Надявах се да отвлека вниманието на кралските легиони. — Пръстите му я стиснаха по-силно. — Този път няма да предам доверието ти.

Искаше ѝ се да му се присмее, да му каже, че дори тази саможертва няма да е достатъчна, но не можеше да намери думи, способни да му причинят по-голяма болка от тази, която вече изпитваше. Видя желанието му да я сграбчи в прегръдка, но и разочарованието му от ясното разбиране, че това ще е нежелано.

Вместо това пръстите му я пуснаха. Той се обърна към един от варгрите.

— Аамон, върви с Никс. — Посочи я, а после се хвана за китката с другата си ръка. — Пази я.

Кехлибарените очи на варгъра се извъртяха към нея. Той пристъпи от лапа на лапа, пронизителният му вой бликна и я окъпа, мина през тялото ѝ. Нишката, която я свързваше с двете животни, засия още по-ярко. Аамон се приближи и побутна с нос ръката ѝ, така че дланта ѝ да легне между ушите му.

Вперил очи в звяра, Грейлин прошепна толкова тихо, че вятърът отнесе думите, но те можеха да се прочетат по устните му:

— Благодаря ти, братко…

Калдер направи крачка към Никс и Аамон, следвайки тези блестящи нишки, но Грейлин го докосна по хълбока.

— Остани, Калдер. Все още имаме дългове, които трябва да бъдат изплатени.

Рицарят се взираше в Никс и тя разбра, че част от този дълг е към нея, но от начина, по който държеше ръка върху тялото на Калдер, подозираше, че в тези загадъчни думи има нещо повече, друга неизречена сметка, която трябва да бъде уредена.

Грейлин отстъпи назад и погледна към другите.

— Пазете я.

Канти сви рамене.

— Доведохме я чак дотук, нали?

— Май по-скоро тя ни доведе — изсумтя Джейс.

Фрел излезе напред и стисна ръката на рицаря.

— Добра слука, Грейлин си Мур. Ще направим всичко по силите си да защитим детето на Марейн, докато успееш да…

Гласът на Дарант изрева по медната тръба:

— Стигнахме! Хейлса е пред нас!

Корабът изскочи от мъглите и се понесе над гладките води, които отразяваха яркото синьо небе. Внезапният блясък — от езерото, от небето заслепи Никс. Тя премигна и ахна, когато корабът пикира към повърхността на Хейлса. Внезапното пропадане я надигна на пръсти и едва не я отхвърли назад в трюма, но тя се задържа, хваната за рамата на небесния сал. Зад нея птиците във висящите клетки закрещяха.

По-наблизо Грейлин още държеше Фрел и помогна на алхимика да остане прав. Канти направи същото за Джейс. После „Врабчарят“ се изравни и направи лек завой, за да полети покрай брега. Килът му се сниши, докато не започна да се плъзга по езерото, вдигайки пръски от двете си страни.

— Сега! — изкрещя Грейлин и блъсна Фрел към отворения люк.

Канти и Джейс пристъпиха със залитане след алхимика.

Никс хвърли един последен поглед към мъжа, който можеше да е неин баща — а после се обърна, преди страхът да я е вкопал на място. Затича се по спуснатата рампа с Аамон до себе си. Пред нея тримата мъже скочиха един след друг през ръба и изчезнаха в тъмносините води.

Никс стигна до края и едва не се дръпна назад… а после Аамон скочи, за да я поведе. Черпейки сила от храброто му сърце, тя го последва точно когато носът на „Врабчарят“ се надигна отново. Загубила равновесие. Никс се преметна през ръба като изсипана и се вряза във водата.

Силният удар я претърколи и изкара въздуха от дробовете ѝ. После я сграбчи студът и я накара да изплува обратно на повърхността, пляскайки с крайници. Тя изкашля водата от дробовете си и се огледа.

Аамон се показа наблизо и разтръска мокрите си уши. Дишаше тежко, а очите му блестяха срещу нея. Зад него тя видя Джейс и Фрел да гребат към мъгливия бряг. Недалеч Канти риташе на едно място, докато не я видя. Посочи към гората и заплува след другите.

Тя преглътна и загреба към брега.

Аамон се движеше редом с нея, цепейки гладко водата, вперил поглед напред, но едното му ухо бе извърнато към шума от пляскането ѝ. Тя си спомни думите на Грейлин. „Пази я.“ Аамон явно смяташе да изпълни тази заповед.

Прогизналите ѝ ботуши най-после срещнаха пясък. Тя полуизплува, полуизгази от езерото и се покатери на брега. Завъртя се тъкмо навреме, за да види как „Врабчарят“ стига до отсрещния бряг и изчезва в облаците над дърветата.

Ниско ръмжене я предупреди.

Както и вик откъм Канти.

— Скрий се в гората!

Никс отстъпи от брега и потъна в мъглата. Запрепъва се през ниските клони. Другите направиха същото — и точно навреме.

Далеч вдясно от нея една голяма сянка изплува високо над дърветата. Простря мрака си над ярките води. Носът на един кораб се показа от облаците заедно с огромен балон.

„Бойният кораб…“

Една ръка я сграбчи за рамото.

— Не спирай — каза ѝ Канти. — Ако корабните далекоскопи наблюдават брега, не бива да ни забележат.

Тя понечи да се обърне… а после далечни експлозии отекнаха от мъгливата гора от другата страна на езерото. Оранжеви огнени кълба проблеснаха и се стопиха, като светокрилки в тъмно блато.

Канти също го видя.

— Това копеле Хадан…

Явно принцът бе прав за засадата.

До нея Аамон изръмжа, отразявайки собствения ѝ гняв и тревога.

Тя се страхуваше за другите, но също и за групата си.

Взря се в сянката, разпростираща се над водата.

Щеше ли хитрината им да излъже врага?

Канти водеше групата им без спиране през хаоса и паниката на Спокоен кът. Каруци громоляха по улиците. Ездачи шибаха с камшици всеки на пътя си. Тълпата се състоеше в по-голямата си част от жители на града, понесли имуществото си на гръб. Много други се свиваха зад затворените кепенци на прозорците.

Отвсякъде ехтяха камбани и се смесваха с виковете и крясъците.

За групата им щеше да е трудно да върви срещу този поток, ако не бе грамадният мокър звяр, който ги водеше. Гривата на Аамон бе настръхнала застрашително. Муцуната му се бе озъбила, разкривайки дълги бели зъби. Морето от хора се разтваряше пред заплашителното му ръмжене, за да им позволи да минат през града.

— Къде отиваме? — попита Джейс, изричайки на глас въпроса, който тормозеше всички.

Фрел погледна назад.

— Скоро ще трябва да решим това. Особено след като вече навлязохме на сигурно място дълбоко в града.

Канти се намръщи.

— Това място изобщо не е сигурно.

Преди малко всички бяха чули оръдейните гърмежи. Не знаеха какво вещаят те, но обстрелът ги пришпори да вървят още по-бързо. Въздухът вече бе изпълнен със задушлив дим и мъглата бе потъмняла от него. От всички страни в далечината сияеха пламъци, освен на изток, към доковете. Това бе посоката, в която бягаха повечето градски жители, но Канти знаеше, че натам няма безопасност. Един от бойните кораби — или и двата — скоро щеше да завладее онзи район.

— Тогава какво ще правим? — попита пак Джейс и стисна с две ръце новата си брадва; стоеше закрилнически близо до Никс.

Канти изпухтя, уморен само да бяга.

— Насам.

Дръпна ги всички под стрехите на изоставен магазин, като остави тълпата да тече покрай тях. Всички очи се впериха в него.

Канти изложи ситуацията.

— Доколкото познавам Хадан, след като блокира това място, легионите му ще претърсят града, квартал по квартал, като изгарят всичко след себе си, за да са сигурни, че не са пропуснали нещо. След това, ако не ни намерят, ще пресеят пепелта.

Очите на Джейс бяха станали огромни като чинии.

— Тогава къде ще отидем? Къде можем да се скрием?

Канти посочи напред.

— „Златният клон“.

— Обратно в хана ли? Защо там? — попита Фрел. — Това ми се струва рискован избор. При предишното ни посещение платих в злато за мълчанието им, но се страхувам, че подобна щедрост ще загуби силата си, ако целият град гори.

Канти изложи аргументите си колкото можеше по-бързо.

— Няма да наемаме стаи там, Фрел. Ще се вмъкнем тайно и ще се насочим право към винените изби.

— Винените изби ли? — попита Джейс, смръщил чело.

— Огледах мястото миналата нощ, докато вие дуднехте безкрай за плановете си, които явно вече са станали на пух и прах. Че къде другаде може да отиде Принцът пияндурник на Върховръх, за да си пропилее нощта?

Фрел се намръщи, сякаш доловил лъжата му.

Всъщност той не бе слязъл долу да вкуси от прашните бутилки. Беше отишъл да потърси място, където да се оттеглят, ако ханът бъде нападнат. След всичко станало Канти вече виждаше врагове във всяка сянка. Тези страхове го държаха трезвен и му пречеха да заспи.

— Избите са изкопани под корените на гигантското дърво, в което се намира ханът. Там долу е истински лабиринт. Не само че стига надълбоко, което може да ни предпази от всякакъв огън, горящ горе, но има и десетки изходи, през които да се измъкнем. Един млад прислужник с червената шапка на хана ми показа два от тях и ми разказа за още няколко. Всичко това срещу три медни монети. Цена, която сега се радвам, че платих.

Фрел се вгледа в него за момент, после кимна.

— Тогава ще отидем там.

Канти хвана алхимика, преди да е успял да се извърне.

— Освен това там има толкова много вино. Не можем да пренебрегнем предимството да се накъркаме хубаво, ако нещата тръгнат на зле.

Фрел завъртя очи и се отърси от него, после го бутна отново към шумящата тълпа.

— Да вървим.

Тръгнаха, като спираха само от време на време да смушкат някого и да поискат напътствия. Аамон им осигуряваше съдействието на хората сред паниката.

Накрая се появи позлатената табела на „Златният клон“. Ханът не изглеждаше кой знае колко по-различен от преди. Няколко от светещите прозорци в огромния дънер бяха угаснали, но огромната порта към общата зала стоеше отворена. Оттам се лееше весела музика, заедно с обичайните гръмогласни изблици на смях.

Макар че за опитното ухо на Канти всичко това звучеше много по-пиянски. Явно някои хора вече се бяха възползвали от одевешния му съвет.

„Да се натаралянкат, докато светът изгаря около тях.“

Поведе смело другите към онези, които споделяха неговия дух — докато зад гърба му не се раздаде ръмжене.

Той се обърна и видя, че Никс се взира в дима и мъглите на града. Ръката ѝ бе легнала върху тялото на Аамон, което трепереше от напрежение. Присвитите очи на варгъра бяха вперени в същата посока. И двете му уши бяха вирнати и насочени пак натам.

Никс килна глава, сякаш се вслушваше в някаква песен, която само тя можеше да чуе.

Джейс пристъпи към нея.

— Какво има?

Тя отвърна, без да го поглежда:

— Нещо идва насам.

Два дни търсене из горите на Облачен предел бяха оставили Райф в скапано настроение. Той се бе отпуснал на леглото в наетата от тях каруца, карана от кетра’кайски водач и теглена от две злонравни мулета. Пратик седеше срещу него и се взираше към мъгливите гори, ширнали се до безкрай във всички посоки.

С всяка измината левга Райф усещаше как кесията му олеква и се изпарява всяка възможност да намери Шая. За хиляден път си я представи как прекрачва през кърмата на небесния сал и изчезва в облаците, а полетът ѝ е белязан с кършене на клони и звън на бронз.

След това групата на Райф бе кацнала в Спокоен кът, бе изпуснала балона си и бе купила мълчанието на началника на доковете с една жълтица. Почти всичките им останали пари — даже и прибавените от Лира — бяха отишли за наемането на каруцата и още двама кетра’кайски разузнавачи.

Райф погледна напред към двамата златокоси горяни — от народа на майка му — които яздеха без седла коне със загладен косъм. Лира яздеше редом с тях на една немирна кобила. По-рано той се бе поинтересувал защо господарката на гилдията продължава да участва в този лов. Отговорът ѝ бе студен и практичен: „Заложила съм на вас. Вече няма път назад.“

Въпреки това скоро можеше да се наложи всички да поемат назад.

Ако не намереха Шая до ден-два, щяха да им свършат парите. Той си представи как разузнавачите се стопяват в гората, а вероятно и водачът им заедно с проклетите мулета.

Поклати глава.

— Човек би си помислил, че тия копелета ще направят отстъпка за някой с тяхната кръв.

Пратик се обърна към него.

— Горяните все още са най-добрият ни шанс да намерим дирята на Шая.

— При положение че изобщо има диря. Когато падна на земята, може да се е сплескала цялата или да се е разцепила на две.

Пратик сви рамене.

— Възможно е. Точно затова предложих да наемем тази каруца. Ако Шая е повредена, може да се наложи да я возим обратно до Спокоен кът.

Окованият все още носеше богатите одежди на имрийски търговец, макар че бе свалил горната си роба, оставайки по коприни, които се бяха омърляли през тежките дни на пътуването им. Държеше на коленете си карта и продължаваше да използва пътеводно стъкло, за да отбелязва колкото може по-точно напредъка им.

Тъй като имаха само приблизителна представа къде е паднала Шая — някъде източно от Ейтур — трябваше да претърсят стотици левги. По пътя придружаващите ги разузнавачи от време на време откриваха други горяни. Разпитваха ги за бронзова жена, вървяща или куцукаща през гората. Такава гледка не се пропускаше лесно и вестта несъмнено би плъзнала сред кетра’каите в района.

Въпреки това никой не бе съобщил нищо.

Това мълчание принуди групата им да търси в разширяваща се спирала навън от източния бряг на зелените води на Ейтур. Макар че Райф вече бе готов да се закълне, че ги водят в кръг и всяко преминаване изсмуква още от топящите им се средства.

Той се намръщи към Пратик и напомни на Окования за думите му на сала.

— Все още ли мислиш, че Шая се е отправила към Булото на Далаледа?

Пратик му отвърна с поредното си вбесяващо свиване на рамене.

— Мога само да предполагам. На борда на „Летящото пони“ забелязах как тя започна да се извърта полека от запад на изток, докато минавахме над Булото. После, когато салът ни мина над Ейтур, извихме кърмата му към същите тези скали, за да кацнем в Спокоен кът. Това явно е дошло прекалено много за нея — да се намира толкова близо и да я отдалечат отново. Затова и действа прибързано.

— Да скочи от съвсем хубав сал — да, бих нарекъл това „прибързано“.

— Ако се е приземила в достатъчно добро състояние, за да може да се движи, трябва да предположа, че ще продължи в онази посока. Но пък, от друга страна, трябва да отчетем факта, че дори да е непокътната, тя черпи енергията си от слънцето. — Погледът му се плъзна към мъгливата пелена. — Тук може да няма достатъчно слънчева светлина, за да подхранва напредъка ѝ.

Райф си я представи замръзнала неподвижно — нова статуя, красяща тази гора, с гнездящи върху нея птици и обрасла в мъх и лишеи. Въпреки недоволството му го прониза тревога за нея. Помисли си, че е глупаво да изпитва такива чувства. Тя не беше човек от плът и кръв. Но въпреки това той не можеше да се отърси от безпокойството си.

„Каква магия е хвърлила тя върху мен?“

Той се съсредоточи върху Пратик.

— Ако си прав, защо тя толкова упорито ще се опитва да стигне до Булото? Там няма нищо, освен свирепи твари, неизбродни джунгли и мрачни бури. Дори кетра’каите не се качват на онова призрачно място.

— Това не е съвсем вярно. Те се качват там, но само по веднъж. Това е част от един ритуал. Петрин тол. Което на Древния език означава „слушащо сърце“. Пътуване, което отбелязва кога кетра’кайското дете става възрастен. Изкачват се до върха на Далаледа и прекарват един ден там. После трябва да се върнат с камък, който носят в торбичка. — Пратик кимна към каишката, окачена на шията на водача им. — А мнозина не се връщат — добави той. — Смята се, че върналите се са били избрани от Старите богове да бъдат част от племето.

— Все пак, щом единственото ценно нещо горе са някакви камъни, защо ѝ е на Шая да ходи там?

— Може би заради камъните.

Райф се намръщи.

— Камъните? Сериозно ли?

Пратик обърна поглед на изток.

— Мога само да гадая…

— Какво да гадаеш? Къде мислиш, че може да отива?

Пратик се обърна към него с угрижена физиономия.

— На върха на Булото има кръг от изправени камъни, които някои йеромонаси смятат, че са също толкова древни като Старите богове. Дори най-старите ни клашиански текстове не разкриват нищо за тях. Затова, ако трябва да гадая накъде се е насочила нашата бронзова загадка, не изглежда прекалено невероятно една загадка да привлича друга.

Райф въздъхна.

— Предполагам, че просто ще трябва да я попитаме, ако някога я открием.

Обърна се към гората. Тъкмо минаваха през район, обрасъл със сребърни тополи, следвайки някакъв път, известен само на разузнавачите им. Той не виждаше коловоз върху килима от листа, нито камъни, натрупани като пътепоказател. Опита се да си представи как майка му е живяла тук като момиче. Тя била наета да работи в Наковалнята, с договор за осем години, заради уменията ѝ в юларната песен. Там срещнала бащата на Райф. Двамата се влюбили и по-късно умряха в обятията си по време на една епидемия от Огнена треска. Тогава Райф беше само на единайсет и остана сирак на улицата, където в крайна сметка намери нов дом, колкото и суров да беше той, в гилдията.

Сега се опита да си представи майка си с огненочервената ѝ коса и кожа толкова бледа, че никога не хващаше загар. Трудно му беше да си спомни лицето ѝ, подробностите бяха замъглени от времето. Въпреки това най-яркият му спомен бе как тя седи край леглото му, пее му и го гали по челото с меките си пръсти.

Затвори очи, унесен от клатенето на каруцата. Отново чу мелодичната ѝ приспивна песен, на кетрански, самотен копнеж по тихите гори на фона на трясъка и кънтенето на Наковалнята.

Докато потъваше в дрямка, старата песен сякаш стана по-ярка, като полирана от някой друг… а после той се събуди стреснато от ритник в дъските на каруцата до главата му.

— Ставай! — извика Лира от кобилата си. Посочи напред. — Имаме компания.

Той се надигна, докато каруцата спираше. Отпред един от разузнавачите бе слязъл от коня и разговаряше с неколцина души с лъкове на гърбовете или подпиращи се на копия.

„Още една група кетра’каи.“

— Знаят ли нещо? — попита Райф.

Лира подкара кобилата си напред и извика през рамо:

— Моли се да знаят! Иначе може да се наложи да се откажем.

Райф скочи със стон от каруцата и затегли Пратик със себе си. Последваха утъпканата пътека, оставена от конете на разузнавачите. Килимът от листа вече се надигаше да запълни следите от копитата.

„Нищо чудно, че не намерихме дирята на Шая. Тези гори изглеждат твърдо решени да опазят тайните си.“

Когато минаха пред каруцата, разузнавачът им кимна към една от фигурите и заговори на кетрански прекалено бързо, за да може Райф да разбере нещо. Затова той изучи групата, събрала се пред тях. Един широкоплещест мъж с кестенява коса държеше пътеводно стъкло и го въртеше бавно в кръг. Но движението му приличаше повече на забавление, отколкото на опит да измери нещо.

Една тояга избута разузнавача им настрани. Някаква белокоса жена закрачи към групата им, към Райф. Очите ѝ — едното синьо, другото зелено — се втренчиха настойчиво в него. Тя вървеше напред, подпирайки се на тоягата си, и спря пред Райф. Той понечи да заговори, но тя вдигна ръка към лицето му, карайки го да замълчи.

Той се дръпна назад, без да разбира какво иска жената.

Тя посегна към челото му. Топли пръсти пригладиха косата му настрани. При това докосване старата песен на майка му се надигна отново и всяка нота танцуваше ясно в черепа му. После замлъкна отново, когато старицата свали костеливата си ръка. Въпреки това той усети, че нещо е било изтеглено от него, когато пръстите се махнаха.

Ръката ѝ се подпря на тоягата и за момент тя се взря мълчаливо в него.

— Дош ван Ксан — каза накрая.

— Тал’ин хай. — Той се поклони, повтаряйки уважителния жест на разузнавача. — Благодаря, че ме удостои с дара на името си.

Старицата сведе глава.

— Хай рал май кра’мери’л вишен.

Райф премигна, убеден, че е чул грешно или е изтълкувал неправилно думите ѝ: „В теб отеква шепотът на старите богове“.

Пратик обаче се вцепени при нейните думи и изгледа остро Райф, което доказваше, че Окованият знае езика по-добре, отколкото се преструва.

Лира се намръщи от седлото.

— Какво каза тя?

Райф махна с ръка.

— Нищо важно.

Очите на Ксан се присвиха при тази лъжа, но тя се взря в гората и премина на халендийски.

— Ти и аз, ние търсим една и съща песен по вятъра. — После тръгна, като му даде знак да я последва. — Приближаваме се до онова, което зове.

Райф преглътна, като се опитваше да не храни надежди. Обърна се към Лира.

— Мисля, че тя може да е открила дирята на Шая.

От кобилата си Лира загледа как старицата отиде при другите кетра’каи.

— Дано да е…

Прекъсна я тътнежът на далечен гръм. Той отекна зловещо през гората, идеше от запад. Райф се взря в светлите мъгли натам. Не виждаше да е притъмняло от буреносни облаци. Гърмежите обаче продължаваха, заливайки ги един след друг.

— Запалителни бомби — обясни Лира.

Сърцето на Райф се разтуптя по-силно.

Пратик бе извадил пътеводното си стъкло и изучаваше магнита му.

— Идва откъм Спокоен кът.

Всички се спогледаха: знаеха какво трябва да означава това.

Лира го изрече на глас.

— Хората на краля знаят, че сме тук.

Ксан се взря отново към тях и потвърди същото.

— Те идват за пеещата. — После се извърна и добави загадъчно на кетрански; — Ду’а та.

Лира махна към каруцата.

— Качвайте се.

Водачът им вече бе подкарал двете мулета към тях. Райф и Пратик скочиха в каруцата, докато минаваше. Тя бързо набра скорост, когато кетра’каите се втурнаха през гората отпред. Пешаците тичаха почти толкова бързо като конете на разузнавачите и бледите им фигури заприличаха на призраци. Един от разузнавачите дръпна старицата, Ксан, на коня зад себе си. Тя зашепна в ухото му и посочи с тоягата.

Ускориха ход още повече.

Каруцата подскачаше и трополеше след другите. Райф се бе вкопчил в облегалката, за да се задържи на мястото си. Пратик направи същото, само че не обръщаше внимание на гората, а присви очи към Райф.

— Какво? — сопна му се Райф.

— Думите на старицата. Шепотът на старите богове…

Той сви рамене и едва не се изпусна.

— Не знам за какво говори. Вероятно е изкуфяла от старост.

— Ами последните ѝ думи, за пеещата, която търсим? — попита Пратик. — „Ду’а та“.

Райф се намръщи.

— Както вече казах, бълнувания на луда бабичка.

Той определено не виждаше никакъв смисъл в думите. „Ду’а та“ означаваше „и двете“. Той се опита да си представи още една като Шая. „Невъзможно.“

Пътят стана по-неравен, каруцата се тресеше, което сложи край на всякакви по-нататъшни разговори. Ниските клони свистяха към главите им. Трябваше да съсредоточат цялото си внимание, за да не бъдат изхвърлени от подскачащата каруца.

Зъбите на Райф тракаха, докато стискаше с две ръце страницата. В този момент бясно крякане долетя от висините. Той вдигна очи и видя как ято малки птички се вдигна от клоните и гнездата си. Стрелкаха се във въздуха като медно-златни петънца, пърхаха и пикираха към шумните натрапници долу.

Той познаваше тези птици, даже бе кръстил една бронзова загадка на тях.

— Шая… — прошепна.

Изведнъж каруцата забави рязко ход и Райф и Пратик се блъснаха силно в капрата. Колата подскочи и замря. Когато трополенето на колелата секна, около тях отново заехтяха гърмежите, сега бяха още по-близки.

Райф се надигна от пода на каруцата. Група кетра’каи се бяха събрали до дънера на дебела елша. Корените ѝ стърчаха от пръстта, покрити с мъх. Докато горяните пристъпваха от крак на крак и шепнеха смаяно, Райф забеляза нещо блестящо, заровено в подножието на дървото.

Със свито сърце скочи от каруцата и се втурна напред. Присъедини се към Лира, която тъкмо слизаше от седлото. Пратик го последва. Всички заедно си пробиха път през кетра’каите.

Пратик го сграбчи за ръката, когато гледката се разкри пред тях.

— Съжалявам — прошепна той.

Бронзовата фигура лежеше на една страна, полузаровена в листата. Стъклените ѝ очи се взираха в него мътни и безжизнени. Единият ѝ крак бе изкривен, огънат в неправилната посока.

„Не, не, не…“

Райф се хвърли напред.

— Шая…

Ксан вече бе там, на колене, вдигнала ръце над бронзовата коса на Шая.

Райф вдигна лице към небето, сякаш искаше да се помоли на боговете. Но вместо това огледа разперените клони на елшата, покрити със златни листа и издигащи се нагоре към облаците. Представи си как Шая пада през тях, но не личеше да е засегнато нито едно листо или клонка.

Студеният въглен в сърцето му се затопли.

„Тя не е паднала тук.“

Обърна се към гората и едва сега забеляза пътеката от изпочупени храсти и огънати клони. Представи си как Шая залита по нея, хващайки се за клоните, за да продължи да се движи… преди най-после да бъде надвита от раните си.

Пратик стоеше наблизо с пътеводно стъкло в ръка. Беше се намръщил. Видя накъде гледа Райф и пристъпи към него.

— Сбърках — каза Пратик. — Пътят ѝ не е водил към скалите на Булото. Тя се е отдалечавала от тях.

Лира стоеше със скръстени ръце.

— Нищо чудно, че не можахме да я намерим.

— Тогава накъде е отивала? — попита Райф.

Пратик се обърна към гората. Погледът му проследи посоката, накъдето изглеждаше, че се е движила Шая. Оттам долитаха гърмежи, придружени от проблясъци светлина. При всеки взрив мъглата изсветляваше достатъчно, за да се види зеленикавият ѝ оттенък.

— Опитвала се е да стигне до Ейтур — каза Пратик.

— Защо? — попита Лира.

— Може би се е опитвала да се върне при нас — предположи Райф и го прониза болка, като си представи как тя се мъчи да се върне при него.

Пратик отхвърли романтичната му представа.

— Повредата ѝ може да е била прекалено тежка и да е изцедила бързо енергията ѝ. Ако е така, тя вероятно е търсила начин да подсили огньовете в себе си със слънчева топлина, преди да продължи пътуването си.

Лира се навъси към потрошената фигура.

— И сега си е отишла завинаги.

— Не — обади се Ксан, която все още държеше дланите си над студения бронз. — Тя още пее, макар и тихо.

Въпреки изцъклените очи и потрошеното тяло на Шая Райф осъзна, че Ксан трябва да е права. Че как иначе старицата би могла да ги доведе дотук? Въгленчето на надеждата в него се разгоря по-силно.

Ксан се обърна към тях.

— Трябва да я качим в каруцата ви. Хайде, бързо.

Райф се поколеба — беше го страх да я мести.

В този момент оглушителен гръм привлече вниманието им към езерото. Там разцъфна огнено кълбо, достатъчно ярко, за да заслепи очите им, преди да угасне. От ударната вълна всички листа наоколо затрепериха, а мъглата се завихри към тях и се разкъса.

Райф зърна далечен проблясък на изумрудени води, преди мъглите да се съберат отново.

Ксан посочи с тоягата си към каруцата.

— Нямаме време.

Думите ѝ се оказаха верни. Небето на запад помрачня. Огромен буреносен облак плъзна откъм отровното езеро и мина високо над тях. Гората наоколо притъмня. Създаваше се чувството, че ги притиска някаква голяма тежест.

Но тази гигантска сянка не бе хвърляна от буреносен облак.

Вдигнала глава. Лира позна онова, което висеше над гората.

— Боен кораб…

Райф изруга, когато сянката на бойния кораб спря над тях. Задърпа Шая към чакащата каруца. Държеше я за една от вкочанените ръце. Бронзът бе мъртвешки студен. Райф не можеше да проумее как е възможно в тази черупка да се крие някакъв живот.

Пратик я хвана за другата ръка, докато четирима горяни вдигнаха краката и туловището ѝ. Лицето на Окования бе напрегнато, докато се взираше нагоре към тъмния облак на бойния кораб.

— Те трябва да знаят отнякъде, че Шая е тук.

— Което е още една причина да я качим в каруцата — каза Лира, чиято кобила пристъпваше зад тях.

Пратик не изглеждаше особено окуражен от този план.

— Щом са ни проследили дотук, могат да направят същото и когато Шая е в движение.

— Нямаме друг избор — изпъшка Райф.

Представи си как дъжд от запалителни бомби се сипе върху района.

Все пак се добраха до каруцата и с големи усилия избутаха и издърпаха вцепененото тяло на Шая върху нея. Райф също се качи. Докато го правеше, у него проблесна спомен как бе видял да извличат един труп от тясна уличка в Наковалнята. Гърлото на клетника бе прерязано, но ръцете му се бяха вкочанили и стърчаха напред, сякаш се опитваше да отблъсне нападателите си.

Шая му напомняше за това — фигура, застинала в смъртта.

Ксан също се качи в каруцата с помощта на една горянка, Дала, която я последва заедно с още три жени. Пратик беше последен. Всички се скупчиха около Шая.

Викове и подсвирвания се разнесоха сред кетра’каите и цялата група потегли през гората. Райф трепна от трополенето на каруцата. Знаеше, че бойните кораби имат остър слух. Молеше се бомбардировката да е оглушила този горе.

Сякаш боговете дочуха мисълта му, нова поредица от гърмежи отекна от юг — посоката, в която се бяха запътили. Ако се съдеше по по-острия трясък на тези взривове, този път не бяха бомби.

— Това беше оръдеен огън — каза Пратик разтревожено.

„Дали този обстрел оповестява присъствието на друг боен кораб отпред?“

Движеха се покрай зеленото сияние на близкия Ейтур. Насочваха се към единственото място в тази посока — Спокоен кът — което можеше да им предложи някакво убежище.

Но не и ако там вече имаше друг боен кораб.

Райф извика на Ксан и посочи на изток.

— Трябва да завием и да влезем по-надълбоко в гората.

Старицата не му обърна внимание, беше вдигнала ръце над лицето на Шая.

Пратик възрази срещу плана на Райф.

— Щом са проследили Шая дотук, ще продължат да го правят и през гората. Единствената ни надежда е да стигнем до Спокоен кът и да потърсим начин да я заровим на някое сигурно място, където те няма да могат да засекат присъствието ѝ. А ако побързаме, те може би няма да разберат, че сме избягали натам.

Райф погледна със съмнение нагоре. Още не се бяха измъкнали от сянката на бойния кораб, който сякаш се изместваше полека към Ейтур. Той си го представи как се спуска да стовари боен отряд. Съвсем скоро можеше да се окажат преследвани и по въздух, и по земя.

Погледна Шая.

„Ами тя?“

Знаеше, че Пратик е прав. Явно хората на борда на бойния кораб разполагаха със средство да я проследят със същата безпогрешност, с която Ксан бе отвела групата им до потрошеното ѝ бронзово тяло.

Погледна старицата, която бе приклекнала в клатещата се каруца, сякаш вече се бе отказала от опитите си с Шая. Вместо това вдигна ръка. Другите четири жени в каруцата направиха същото. Старицата запя и песента ѝ бе подета от останалите. Беше мелодия без думи, състояща се само от резонанс и хор, която се надигаше от гърлата, а устните я оформяха в нещо величаво.

Докато слушаше, в главата му изникна отново старата люлчина песен на майка му, сякаш призована от напева на жените. Около него всички кетра’кайки свалиха длани към бронзовата фигура на Шая. Там, където я докосваше всяка ръка, тъмният бронз се разтапяше до по-светли медно-златни багри. Магията се разстилаше от пръстите им и се събираше в течно петно на гърдите на Шая.

Беше все едно жените носят слънчевата светлина в докосването си, но Райф знаеше, че силата е не толкова в ръцете им, колкото в пеенето им, събудена от гласове, достатъчно мощни да проникнат през бронзовата кожа и да затоплят студените огнища в нея, да ги върнат към живот.

Тънки, силни пръсти — пръстите на Ксан — го хванаха за китката и притеглиха ръката му към центъра на завихреното петно. Натиснаха я надолу между гърдите на Шая, сякаш го канеха да усети пулса, който той знаеше, че не съществува.

Когато кожата му докосна бронза, пеенето се усили — но той го чуваше не с ушите си, а със сърцето си. Люлчината песен на майка му също отекваше там, като ту се усилваше, ту спадаше, намерила дом в тази по-голяма мелодия. После се надигна нещо ново — златна нишка от топъл бронз, която се вплете във всичко, събра го в едно. Но получилата се песен не беше съвсем нова. Приличаше по-скоро на почти забравената песен на майка му. Само че тази песен сега съществуваше в него и извън него. Сияеше достатъчно ярко, за да може да проследи нишките ѝ надолу до Шая и обратно до собственото си сърце.

Спомни си как се чудеше защо е толкова здраво свързан с бронзовата жена. В Наковалнята, когато се питаше дали тя не го е обвързала с някаква безмълвна версия на юларната песен. Сега разбираше, че е бил прав — но в същото време не е бил. Онова, което ги свързваше, не бе песен на заповед и принуда. А мелодия, създадена в еднаква степен от неговата самота и отчаяние и от самотата и безпътицата на Шая. Те бяха имали нужда един от друг и се бяха намерили. Това не бе подчиняваща песен, а песен на другарство, на две споделени души.

Топли пръсти намериха ръката му и притиснаха дланта му по-силно към гърдите на Шая.

Тъй като все още бе унесен в песента, му трябваше един миг, за да осъзнае, че не Ксан го държи. Той се взря в бронзовите пръсти върху своите.

— Шая…

Стъклените очи го гледаха. Все още бяха студени, но в тях вече проблясваше едва доловима топлина.

— Тук съм — прошепна той.

Песента на горяните около него се усили, но той усещаше, че другите не се опитват да съживят повече Шая. Подозираше, че напевът им няма огнената сила на Небесния отец. Имаше сила само колкото да я събуди, да я поддържа известно време.

Вместо това новото кресчендо служеше на друга цел. Обединените им гласове се надигнаха високо, бавно скривайки сиянието под по-великата си песен.

Скоро Райф вече почти не можеше да долови онези златни нишки. Но знаеше, че подобна маскировка не е предназначена да заблуди неговите очи. Той се взря нагоре, докато каруцата излизаше от гигантската сянка на бойния кораб, за да поеме отново през огрените от слънцето мъгли. Примижа срещу блясъка, гледайки как тъмната луна залязва към сиянието на зелените води на Ейтур.

Разбираше.

„Онези очи там — те са тези, които трябва да останат слепи.“

Никс пееше на зверовете на площада. Добавяше гласа си към хора на жените отвън, като в същото време притегляше нишките им обратно в себе си. Прати себе си навън по тези нишки, като паяк, танцуващ по паяжина. Направи го деликатно, неуверено, все още изпробвайки таланта си.

Позна Ксан по сребристите нишки в гласа ѝ и Дала по пламъка на нейната младост. Другите кетра’кайки добавяха силата си с всяка нота. Отнякъде тя даже долавяше тихите акорди на люлчина песен.

И все пак с всички тях бяха преплетени тънки бронзови нишки, толкова древни, че сякаш сияеха от патина. С крайчеца на окото си тя зърна източника — жена с боядисана в бронзово кожа. Изглежда, бе ранена и губеше сили. Но в нея имаше и нещо смущаващо. Тъй като нямаше време за губене, Никс пренебрегна тази странност засега.

Вместо това се намести там, където се чувстваше най-уютно, в сърцето на един див звяр, укротяван само от топлината на обща глутница.

Предизвикателството на Аамон отекна над площада. Ниското му ръмжене, смесено с дълбоко гъргорене, я накара да настръхне. И все пак това бе един вид песен, не по-малко красива в свирепостта си от всяка сладка мелодия.

Разбирайки това, тя добави песента си към неговата. За миг сърцето ѝ стана негово, а копнежите му — нейни. Тя се взираше едновременно през неговите очи и през своите собствени.

Спомни си как бе правила същото с Башалия, но изтласка тази скръб надълбоко.

„Не сега.“

Вместо това се наслади на вкуса на кръвта върху езика си, на потрепващите мускули. Изучи приклекналата фигура с черна козина, жълти нокти и остри зъби. Чу съскащата песен на котката, свирепа, пълна с ярост срещу всичко и всички — но долови също болката и страданието на жестоко подчинено животно.

Опита се да привлече тази песен в себе си, докато пращаше нишки от същото към нея — само за да се натъкне на стоманен дисонанс, който ѝ се противопоставяше.

През очите на Аамон видя шлема, прикрепен към главата на сърпозъба.

„Аха…“

Котката приклекна, готвейки се да скочи.

Канти се появи до Никс. Беше вдигнал лъка си, със стрела на тетивата.

— Недей — предупреди го тя.

Фрел посегна към нея от другата страна.

— Не можем да чакаме повече. Трябва да се оттеглим в избите.

Вместо това Никс пристъпи още по-напред в площада. Страхуваше се, че докосването на Фрел ще я накара да изгуби темпото и ритъма на сплетената песен. Знаеше, че ще има нужда от всяка нота.

По-рано, когато се приближаваха към „Златният клон“, бе доловила първите слаби нишки на този хор. Тогава песента звучеше далечна, идеща някъде от гората, но докато Никс слушаше, постепенно се приближаваше. Групата ѝ се бе опитала да я издърпа в хана и долу в избите, но тя се възпротиви, уплашена да не загуби тези ноти. Позволи им да я замъкнат само до стълбите към мазето. Застанала там, можеше да избяга от всяка опасност, но в същото време оставаше настроена към приближаващата се песен.

Когато хорът стигна до хана, песента за момент притихна — а после изригна с настойчивост, която не можеше да бъде пренебрегната. Тя привлече Никс толкова сигурно, сякаш бе опитомен звяр. Но това, което я теглеше, не бе някаква заповед в песента. Беше молба, мелодия на надежда.

Тя не можеше да я пренебрегне.

Другите се бяха опитали да я спрат, дори и Джейс, но Аамон ги накара да се отдръпнат с щракване на зъби, което не им остави друг избор, освен да я последват.

Сега, като излезе на площада, огромната котка изви глава към нея. Никс срещна жълтите ѝ очи. Задните крака на животното се присвиха, в гърдите му напираше вой.

Но преди то да скочи, тя привлече песните на другите жени в себе си — среброто, огъня, бронза и дори нишките на люлчината песен — и хвърли мрежа срещу звяра. Не се опитваше да го улови или подчини. Остави нишките си да паднат върху стоманения шлем и да проучат дисонанса, който я блокираше.

Беше учила за такива алхимии. Знаеше как се кове металът за тези шлемове. Юларен майстор пееше на изстиващата стомана, за да вложи в нея своя уникален мотив, докато тя се втвърдяваше.

Знаейки това, тя затвори очи и призова една последна песен — първата, която бе научила. От гърлото ѝ се надигна тихо писукане, от което жилите на врата ѝ се изпънаха. Тя усети вкуса на топло мляко, докато пращаше тези вибрации навън. Спомни си кога за последно бе пяла тази песен, подхранвана от силата на хиляда прилепа. Тогава, като освободи тази сила, тя бе в състояние да различи жилката на всяко листо и дори костите на спътниците си. Макар че сега нямаше такава мощ, песента ѝ оставаше в нея, впечатана в нея, част от нея.

Тя събра силата на другите в себе си и запя с нова енергия. Познато второ зрение се разкри пред нея. Сега тя виждаше всяка фасетка от метала на шлема, всеки ъгъл на въглерода, нашарил желязото му. Не бе по-различно от това да различаваш жилките на листо. Тя разчете уникалната ключалка, скрита в стоманата, и използва нишките си като ключ. След като я отвори, прати нишките си през структурата на стоманата — за да достигнат до измъченото, бясно създание вътре.

Джейс ѝ извика и едва не разби самоконтрола ѝ.

— Идват коне.

— Рицари — поправи го Канти.

Тя продължи да стои със затворени очи и запя толкова силно, че да промени структурата на поробващия шлем, да завърти парченцата желязо като магнити в хиляди пътеводни стъкла и да преобрази завинаги ключалката. Вече свободна, котката вече не се подчиняваше на никого, дори и на нея. Никс си спомни за яростта на тигъра преди няколко дни, как бе нападнал, за да попречи на някой да го подчини.

„Аз няма да бъда господарка на тази котка.“

Вместо това ѝ прати един последен дар.

Показа ѝ кой я е подчинил и измъчвал.

После отвори очи и се изправи срещу яростта на котката. Но тази ярост вече не бе насочена към нея. Над раменете ѝ видя три коня, които се носеха с тътен към тях. На гърбовете им, ниско приведени, яздеха бронирани рицари. Зад тях идеха следотърсачи и юларни майстори, качени по двама на кон.

Гигантската котка нададе един последен вой, врътна се и се хвърли към хората от легиона. Ревът ѝ се превърна в хор от кръв, разкъсана плът и писъци.

Песента на Никс секна и нишките на силата я напуснаха, оставяйки я празна и изнемощяла. Тя клюмна от умора. Зрението ѝ потъмня, сякаш се връщаше към старото си, почти сляпо състояние. Светът се превърна в петна от светлина и сянка.

Канти я подхвана.

Аамон също се втурна към нея и се отърка в тялото ѝ, крепейки я от своята страна.

Зрението ѝ бавно се върна, но си остана замъглено.

Когато се извърна от касапницата, тя видя, че още някой е бил засегнат. Странната боядисана жена залитна и бе принудена да се подпре тежко на жените около нея. Двама мъже също се втурнаха да ѝ помогнат.

Канти се опита да издърпа Никс към хана.

— Трябва да слезем в избите.

— Не! — извика им глас от другия край на площада. Една жена тръгна към тях, подпираше се на тояга. През размътените очи на Никс бялата ѝ коса изглеждаше че трепти около раменете ѝ, сякаш изпълнена с енергия.

„Ксан…“

Гласът на старицата достигаше до тях с лекота.

— Корените на това дърво не са достатъчно дълбоки — предупреди ги тя. Посочи към Старата мачта. — Но на онова са.

Зад нея другите поведоха странната жена към древното дърво.

Фрел ги побутна напред.

— Може и да е права. А ако има безопасно място под онова древно дърво, тя ще го знае.

Всякакъв избор им бе отнет, когато над тях избухна огромен огнен взрив. Всички се приведоха и погледнаха нагоре. Димното покривало се разнесе, разкривайки петно синьо небе високо над главите им — и кила на гигантския боен кораб, увиснал там.

Грейлин прекоси ливадата към сянката, хвърляна от „Врабчарят“. Бързолетът се рееше високо над главата му. По-нагоре мъглите скриваха балона. Той и още шепа хора от екипажа бяха свалени на земята по-рано. Той им бе помогнал да вържат въжетата на носа и кърмата на кораба към дънерите на дървета по края на ливадата.

Дарант бе открил това място, когато заобикаляше Хейлса, за да нападне бойния кораб. Сега се криеха и бяха принудени да чакат. Екипажът нямаше нужда от помощта на Грейлин за въжетата, но той бе слязъл след тях по същата стълба, която го бе спасила две камбани по-рано. Не понасяше да бъде затворен в бързолета. Копнееше за празните самотни простори на Краелес, само той и двамата му братя. Тесните помещения на кораба само стягаха безпокойството му в по-здрав възел. Не можеше да се отърве от образа на Никс и Аамон, скачащи от задния край на „Врабчарят“. Тревогата за тях го разяждаше.

Ето защо се бе присъединил към екипажа на земята — имаше нужда да се движи, да диша открит въздух, да усеща тревата, галеща нозете му, да слуша птичите песни и далечния животински вой на дивата гора. Дори сега нямаше желание да се връща на кораба — ако не бе тревожният взрив северозападно от позицията им, някъде край Спокоен кът.

Земята се бе разтърсила от него и златните листа по клоните бяха затреперили. Той не знаеше какво вещае тази експлозия, но се страхуваше от най-лошото. Тръгна през високите треви към „Врабчарят“. Високо горе задната палуба бе открита към небето. Спуснатата врата образуваше здрава платформа, стърчаща от кърмата на лодката. Той видя Дарант там горе да оглежда мъглите, засенчил очи с длан. Пиратът също бе разтревожен. После някой му извика и той се скри вътре.

Грейлин стигна до сянката на кораба и забърза към стълбата. Стъпи на нея и бързо се изкатери до отворения люк на левия борд. Ръцете и краката го боляха, докато се качваше. Кожата му бе изподраскана и покрита с мехури от забилите се в нея горящи трески от избухналия сал. Той бе извадил колкото можеше с помощта на дъщерята на Дарант, Брейл, но все още усещаше парченца, забити дълбоко в тялото му. Изчоплянето им обаче трябваше да почака.

Стигна до горния край на стълбата и влезе в трюма на кораба, само за да бъде връхлетян от Калдер. Варгърът дотича и се блъсна странично в него, типичен поздрав в глутницата. Грейлин се хвана с една ръка за вратата, а с другата потупа Калдер по тялото. Варгърът изсумтя, дишаше тежко и беше вирнал уши. Грейлин знаеше, че животното е също толкова разтревожено като него. Калдер бе изнервен от отсъствието на брат си и явно не му харесваше Грейлин също да го изоставя. А и продължителното затворничество с нищо не смекчаваше безпокойството му.

За да окуражи брат си, Грейлин се пусна от ръба на люка и хвана с две ръце челюстите на Калдер. Наведе се и притисна чело към косматото му теме.

— Ще те взема с мен следващия път — обеща му.

Калдер го бутна назад, достатъчно силно, за да го накара да се олюлее на пети. Посланието бе ясно: „За твое добро ще е да го направиш“.

Вик от върха на витото стълбище отекна в трюма. Няколко птици в окачените клетки закрякаха в отговор, но викът бе предназначен за него.

— Грейлин! Качвай се тук горе — извика Дарант. — Трябва да видиш това.

Мрачният тон на пирата не се хареса на Грейлин. Той потупа Калдер за последен път, мина през трюма и се заизкачва по стълбите. В коридора горе Дарант му махна да го последва и тръгна към бака.

— За какво става дума? — попита Грейлин.

— Чу ли взрива преди малко?

— Как да не го чуя? За малко да ме събори по задник.

— Направил е нещо повече от това.

Дарант нахълта в бака, който бе празен с изключение на Брейл, която лежеше по гръб и бърникаше нещо под уредите си. Единственият друг член на екипажа тук бе прошарен старец с белези от шарка по лицето, който стоеше пред един далекоскоп. Инструментът не бе стандартно оборудване за бързолетите, но явно пиратът бе внесъл някои изменения, за да направи от „Врабчарят“ по-добър нападателен кораб.

Дарант дръпна Грейлин до стареца.

— Хик, покажи му каквото показа на мен.

Хик кимна, погледна през окуляра, нагласи нещо и отстъпи назад.

— Така би трябвало да стане.

Дарант махна на Грейлин да погледне през далекоскопа.

— Хик го е направил.

— Тъй си е — рече старецът. — Може да ме лишиха от алхимичния ми плащ, ама те губят от тая работа.

Грейлин се наведе към окуляра, зачуден какво интересно може да има в обкръжаващата ги гора. Когато се намести и се взря с присвити очи през лещите, трябваше да премигне няколко пъти, за да осъзнае какво вижда. Не гледаше покрай или под кораба, а над голямата мъглива шир. Облаците се стелеха като бяло море.

Дарант обясни:

— Хик използва тръби, както гумени, така и бронзови…

— Медни — поправи го мъжът, дъхът му вонеше на тютюн и кисела бира.

— И медни — съгласи се Дарант. — Плюс сложна комбинация от лещи и огледала. Окото на далекоскопа може да бъде издигнато по-високо от балона и да ни даде изглед отгоре във всички посоки.

Грейлин почти не чу това обяснение, бе прекалено смаян от картината, която разкриваше уредът. Бялото море се простираше в далечината и се разбиваше в тъмни плитчини от кълбящ се дим. По средата една дебела черна колона се издигаше високо в небето, кипеше и се гърчеше в огнена буря.

Един боен кораб бе увиснал на левга оттам, близо до градските докове.

Грейлин обаче пренебрегна тази заплаха, съсредоточавайки се върху димния стълб. Знаеше, че той трябва да бележи мястото на одевешния гръмотевичен взрив.

— Трябва да е било Хадиски котел — каза Дарант. — Не вярвам онези копелета да са пуснали Котел без сериозна причина. Като например, да са видели едно определено немирно момиче.

Грейлин стисна далекоскопа. Главата му се замая от страх.

— Те не биха могли да оцелеят при такъв взрив.

— Няма как да знаем — рече Дарант. — Бил съм в Спокоен кът много пъти. Този град се простира на дълбочина също толкова, колкото и на височина. На някои места дори по-дълбоко от обсега на Котел.

Грейлин се взря в него, молеше се другите да са намерили някое от тези места. Въпреки това си представи бойния кораб, висящ там.

— Трябва да ги спрем.

— О… — Дарант го тупна по рамото. — Моят малък ястреб разполага с множество хитринки, но не е създаден за продължителни схватки. Удряй и бягай — в това е силата му. Останали са ни само няколко запалителни бомби, а резервоарите ни с огнеплам са почти празни.

— Тогава какво можем да направим?

— Каквото вече правим. Ще чакаме, както го планирахме, вместо да се втурваме напред с карфици в ръцете да предизвикваме всеки със самонадеяната си храброст. Трябва да разчитаме, че другите някак си ще се измъкнат от тази примка и ще ни дадат сигнал, когато е безопасно.

Грейлин стисна юмруци и скръсти ръце, за да потисне рева, напиращ в гърдите му.

— А дотогава — продължи Дарант — трябва да останем на свобода и да сме готови, ако това стане, да се гмурнем, да ги грабнем и да си разкараме задниците оттук.

— Значи ще чакаме — каза горчиво Грейлин.

— И то не само тях — добави Дарант, повишавайки рязко глас.

Пиратът се обърна и забърза към двата прозореца на носа. Малка сянка се плъзна покрай тях. Тя оповестяваше благополучното завръщане на втория небесен сал на кораба. Той явно се бе отскубнал от вълците в мъглите оттатък Хейлса и се бе върнал на мястото за среща.

Дарант притисна длани към стъклото, оглеждайки минаващия сал.

— Няма и драскотина — промърмори гордо.

Когато салът се сниши, през малкото му прозорче се видя водачът: руса почти до бяло красавица с мургава кожа.

Брейл дойде намръщена при Дарант до прозореца.

— Как така Глейс получи възможност да спретне такава лудория, а аз останах завряна тук?

Дарант я придърпа към себе си.

— Просто защото я харесвам повече.

Брейл удари баща си по гърдите с юмрук.

Пиратът пусна дъщеря си, лицето му преливаше от облекчение. Тази радост обаче помръкна, когато се обърна към Грейлин и явно забеляза умърлушения му вид.

Гласът на Дарант укрепна, пълен с обещание.

— Ако дъщерята на Марейн е жива, ще се доберем до нея.

Грейлин се взря покрай рамото му към мъглите оттатък.

„Ако е жива…“

Райф следваше Шая, която куцукаше по облицования с мед тунел. Там, където стъпваха бронзовите ѝ нозе, металът за момент засияваше по-ярко, а после потъмняваше, щом кракът ѝ се отделеше от него. Освен това тя плъзгаше пръсти по едната стена, оставяйки светла диря.

Въздухът в тунела миришеше на буря с гръмотевици.

По настояване на Ксан Шая вървеше първа и сама. Въпреки това Райф я следваше по петите, готов да я подхване, ако загуби сили или се спъне. Вървяха през тунелите вече над една камбана време, може би и по-дълго, и все още не им се виждаше краят. Но Шая поне не бе залитала досега.

Също като песента на кетра’кайката, алхимията на този странен тунел ѝ вдъхваше някаква сила, но изглежда, тя стигаше само да поддържа ходенето ѝ и нищо повече.

Шая все още не бе обелила нито дума.

Райф се огледа, пренебрегвайки мърморенето на групата халендийци зад себе си. Изучи кръглия тунел, пипна с пръсти метала, плъзна ги по гладката повърхност.

„Няма дори един-единствен нит или пирон.“

Вдигна очи. Сводестият таван се издигаше по-високо, отколкото можеше да достигне, и дори Шая не би могла да докосне и двете му страни, ако разпери дългите си ръце. Той присви очи към стените, осъзнавайки кога за последен път е виждал такъв странен метал.

„В мините на Варовиково.“

Спомни си къде бе намерил Шая. В едно яйце от същата тази гладка мед, враснало в скалите дълбоко под земята. Представи си я така, както я бе намерил тогава: застанала в стъклена ниша, заобиколена от мрежа от медни и стъклени тръбички, в които бълбукаше златист еликсир. Съвършената скулптурна красота, спяща бронзова богиня.

Гледаше я сега, с изкривен крак и покрита с вдлъбнатини и драскотини. „Може би изобщо не трябваше да излизаш от яйцето си. Този свят е прекалено суров дори за една жена от метал.“

Въздъхна.

Пратик и Лира вървяха зад него. Окованият се оглеждаше с почуда. Лира просто държеше погледа си вперен в бронзовата фигура на Шая. При всеки проблясък светлина от пода очите на господарката на гилдията засияваха от алчност и пресметливост.

„Ще трябва да я следя зорко.“

До нея Пратик също бе очарован — но не само от Шая. Все се озърташе назад, покрай групичката кетра’каи, заобиколили Ксан, към халендийците на опашката, до които пристъпваше един голям варгър.

Райф знаеше върху кого е съсредоточено вниманието на Окования. Честно казано, той също бе заинтригуван от загадъчната млада жена — момиче на четиринайсет-петнайсет години, което явно бе надарено с уникална юларна песен. Спомни си думите на Ксан за това кого е търсил кралският легион в Облачен предел.

Пеещи.

Ду’а та.

Което означаваше „и двете“.

Премести поглед от Шая към онази, която наричаха Никс.

Две певици — една от бронз, една от плът — но той усещаше някаква връзка между тях. Само че как бе възможно това? Едната бе древна като тези земи, а другата — съвсем млада.

Откъм опашката се донесе вик:

— Може ли да спрем за малко?

Райф се взря натам и разпозна най-стария от халендийците, с червена коса, вързана на опашка, и тъмна четина по бузите и брадичката. От тържествената напевност на речта му и леката аура на важност Райф подозираше, че може да е учен.

Мъжът махна към младата певица. В светлината на лампите на кетра’кайските разузнавачи лицето ѝ изглеждаше бледо. Тя се подпираше на ръката на някакъв млад здравеняк с румени бузи и брадва на гърба. Явно беше на ръба на припадъка. За разлика от Шая, Никс не черпеше сили от тунела наоколо.

Ксан вдигна тоягата си и извика на всички да спрат. Групата се смъкна на заобления меден под да си почине. Халендиецът с учения вид се приближи заедно с един младеж, който носеше на гърба си лък и два колчана. Вървяха към Шая, която стоеше стъпила в две сияещи петна и опряла длан на едно светещо място на стената.

Райф се опита да им прегради пътя, за да не се приближават прекалено много.

Идващата с тях Ксан махна с тоягата си.

— Пусни ги да минат, Райф. Те са си го заслужили. Това е алхимик Фрел хи Млагифор. И Канти ри Масиф.

И Пратик, и Лира хвърлиха остри погледи към момъка.

— Принцът на Халенди? — попита Окованият.

— Вторият син на Торант — потвърди Лира и присви очи, явно добавяйки този факт към сметките си. — Сега виждам приликата.

Другите също бяха представени. Райф научи, че закръгленият пазител на Никс се казва Джейс, калфа от Манастира. Варгърът беше Аамон. Започнаха да разменят истории. Той разказа за находката си в мината и за напрегнатото им бягство през цялата Корона. От тях получи разказ за едно пророчество за гибел и магия, свързано с мирските прилепи.

Райф сметна историята им за нелепа, но пък, от друга страна, самият той пътуваше с жива статуя. „Така че кой съм аз, че да им се присмивам?“ Научи също за връзката на Никс с историята за Рицаря отстъпник, който явно още беше жив.

Главата му се замая от цялата тази лавина от информация. Усещаше как колелото на историята се върти, може би за да ги смаже всички. Докато се мъчеше да схване всичко това, позволи на другите да огледат по-добре Шая. Тя се бе върнала към своята неподвижност на статуя и вероятно смучеше каквато сила може от тунела.

Ксан стоеше до Райф. Подпираше се на тоягата си и го изучаваше, извила леко глава. Посегна пак към лицето му, както когато се бяха срещнали за първи път. Пръстите ѝ го докоснаха по бузата и майчината приспивна песен зазвънтя за миг, преди да стихне, когато тя свали ръка.

— В теб има кетра’кайска кръв — каза тя. — Шепнеш с мелодията на старите ни песни.

Той сви рамене.

— Майка ми беше от Облачен предел. Умря, когато бях малък.

— А, сърцето ти пее от любов към нея, подклаждано от докосването на юларната песен в теб.

Той поклати глава.

— Аз нямам такъв талант.

Ксан хвърли поглед към Шая.

— Не би могъл да си свързан с нея, ако нямаше. Мисля, че без него нямаше да я намериш в мрака.

— Имаш предвид тогава в мините? Не, магнитът на едно пътеводно стъкло ме насочи към нея.

— Хмм, да, тези камъни… Чувствителни са към промяната на магнитните енергии и наистина реагират на такива песни.

Райф се зачуди дали това би могло да обясни как войниците от легиона ги следваха.

Фрел чу думите ѝ, прекъсна изучаването на Шая и се обърна.

— Удивително. В Калето има един алхимик, който откри миниатюрни частици магнит в мозъците на птиците. Според него те им помагат да следват пътя си, когато мигрират при смяната на сезоните. Даже подозираше, че хората може да имат същите.

Пратик кимна, скръстил ръце.

— Това беше потвърдено в Дома на мъдростта.

Двамата алхимици забърбориха, сравнявайки изследвания и теории. Райф престана да им обръща внимание. Представи си как песента на Шая трепти и завърта късчета желязо в собствения му мозък, насочвайки ги към нея.

Ксан все така стоеше до него и го изучаваше.

— Може би това те е привлякло през мрака към нея — някакво отражение на таланта в теб, — и то далеч повече от някакво си пътеводно стъкло.

Той сви отново рамене.

„В крайна сметка какво значение има?“

Ксан килна глава и присви очи.

— Може ли да те попитам как се казваше майка ти, която е била от Облачен предел?

Райф наведе глава, не му се искаше да отговори. Майка му му беше казвала, че в имената има сила, истина, скрита във всяка сричка. Той пазеше нейното и не го бе споделил даже с Лира. Държеше името на майка си близо до сърцето си, като искрица от миналото, която бе само негова.

Ксан обаче заслужаваше отговор и Райф я погледна.

— Майка ми… се казваше Синт… Синт хи Албар, след като приела името на баща ми.

Ксан се вцепени. Няколко от жените също се размърдаха и се взряха в него с блеснали очи, които отразяваха светлината на лампите.

— Какво има? — попита Райф.

Ксан сложи ръка на устата си.

— Не разбирам — промърмори той. — Не исках…

— Не е възможно — каза Ксан, взря се още по-настойчиво в него и в очите ѝ избиха сълзи.

Простата величественост, която сякаш винаги я обгръщаше, се свлече от раменете ѝ, оставяйки само една стара жена с разкривено от скръб лице.

Райф почувства силата на смущението ѝ.

— Ти познавала ли си я?

Гласът на Ксан пресекваше от мъка.

— Тя… Тя ми беше внучка.

Райф премигна невярващо и направи крачка назад. Отново усети тежестта на историята да го смазва.

— Мина толкова време — промълви Ксан. Една сълза се търкулна по бузата ѝ. — Но сега ми е пред очите… в твоя облик, в твоя спомен за песента ѝ.

Тя се извърна, явно засрамена, че не го е забелязала по-рано, а Райф я прегърна — нещо, което никога не би направил, но усещаше, че тя има нужда от топлината му, за да преживее този момент.

Ксан трепереше в обятията му.

— Тя беше толкова дива… Дъщеря ми едва я спираше да не хукне след всяко ново чудо наоколо.

Райф се опита да си представи майка си толкова млада.

— С времето стана още по-своенравна и вироглава. Когато стана на възраст за своя Петрин Тол, отказа да извърши обреда и заяви, че няма никакво желание да се влее в племето. Вместо това искаше да види света оттатък гората, а не да бъде затворена тук вечно.

Виж, това вече приличаше на майка му.

„Така ли се е озовала в Гулд’гул?“

Ксан се освободи от обятията му и сложи ръка на сърцето му.

— А сега… сега тя се върна.

По бузите на старицата се стичаха сълзи, а раменете ѝ се тресяха, както от щастие, така и от мъка. Другите кетра’каи се събраха и я придърпаха сред себе си, оставяйки Райф някак празен.

Лира се приближи до него.

— Добре ли си?

Той я погледна и прочете в очите ѝ рядко състрадание.

— Ами… не знам.

Лира го хвана за ръката и я стисна.

— Нашата история понякога отказва да остане в миналото.

Той усети, че зад думите ѝ се крие някакъв по-личен смисъл. Любопитството му помогна да се овладее. Той понечи да я разпита, но тя пусна ръката му, явно изчерпала малките запаси от съчувствие в себе си.

— Трябва да продължаваме — каза Лира. — Не можем да стоим тук вечно.

Въпреки това мина още половин камбана, преди пак да тръгнат, следвайки сияещите стъпки на Шая. Всички се бяха умълчали от разкритията в този прокълнат тунел, или може би просто от умора. Най-вероятно и двете.

Пратик вървеше до Райф, вперил поглед в бронзовата загадка отпред.

Вниманието на Окования напомни на Райф за един въпрос, който почти беше забравил. Спомни си как Ксан бе прошепнала нещо в ухото на Пратик в поклащащата се каруца, хвърли поглед към старицата, която можеше да му е прабаба, и попита:

— Какво ти каза Ксан в каруцата? Прошепна ти нещо.

Пратик въздъхна и кимна към бронзовата жена пред тях.

— Каза, че Шая носи в себе си духа на стар бог, който още не се е успокоил напълно.

Райф се намръщи. Не знаеше много за боговете, а и не се интересуваше. Единственото, което знаеше за старите богове, бе, че те са бродили по земята много отдавна, по време на Панта ре Гаас, Забравените епохи. Били същества с огромна мощ и свиреп нрав, едновременно прекрасни в силата си и безмилостни в яростта си.

Опита се да си представи подобен бог в Шая — жена, която досега бе проявявала само доброта и кротка нежност.

„Не го вярвам.“

Въпреки това се сети за медното яйце, в което я бе намерил, взривено и разцепено. Спомни си силата ѝ, докато си пробиваше път през „Летящото пони“, разхвърляйки хората наляво и надясно. Според легендата краят на Панта ре Гаас дошъл, когато пантеонът на кралството заловил и покорил старите богове, и ги затворил за жестокостите им дълбоко в земните недра.

Плъзна пръсти по медната облицовка на тунела и потрепери от енергията, която усети да тече през метала като скрита буря.

Пратик забеляза вниманието му и цитира Ксан:

— „Един още по-древен корен, който принадлежи на старите богове“.

Райф свали ръката си и се взря покрай Шая в мрака отпред. Ксан твърдеше, че този тунел води до скалите на Булото, дома на Шая. Ако бе вярно, значи може би вървяха към студените огнища на тези сурови богове.

Нозете му забавиха ход.

„Може би не бива да тропаме на портите им.“

Канти гледаше групата, отдалечаваща се нагоре по стръмните стълби. Остана на мястото си, докато те не изчезнаха един по един в облаците.

До него стоеше Джейс, който оклюма, когато Никс се скри от погледите им.

— Какво се надяват да открият там горе? — промърмори той.

Пратик, клашианският алхимик, предложи едно обяснение.

— Говори се, че на върха на Булото имало древен каменен кръг. Северният каменен кръг. Може би от него идва името Далаледа, което на древния език означава „смъртоносни камъни“.

Канти го изгледа косо.

— Много окуражаващо.

Джейс пребледня.

— Аз съм израснал на Защитните острови. Там също имаме каменен кръг.

Пратик кимна.

— Южният каменен кръг.

— Ходил съм там — каза Джейс. — Той представлява просто кръг от гигантски обрасли с мъх плочи, някои от които са били съборени преди векове. Намира се насред обширна равнина, където пасем овцете. Няма нищо особено в него.

Пратик не беше съгласен.

— Според някои учени от Дома на мъдростта вашият каменен кръг има астрономическо значение. Макар че, честно казано, никой не може да разгадае съвсем смисъла на ориентацията им.

— Знае ли се кой е издигнал тези камъни? — попита Канти.

Спомни си твърдението на Ксан, че Булото е домът на Шая. Представи си бронзов батальон, който носи гигантски камъни над главите си и ги забива насред онези ливади.

Пратик сви рамене.

— Камъните датират от Забравените епохи, така че никой не знае със сигурност.

Джейс върна вниманието си върху стълбите. На лицето му бе изписана още по-голяма тревога.

Лира идваше към тях. Изражението ѝ бе мрачно и раздразнено. Преди малко Канти бе чул последните ѝ думи към Райф, докато сочеше към бронзовата статуя: „Не я изпускай от очи“.

Канти подозираше, че жената е загрижена не за добруването на Шая, а за цената ѝ. Лира я гледаше така, както собственик на ранчо оглежда ценен бивол, пресмятайки колко злато би могъл да донесе всичкият този бронз, ако бъде разтопен.

Тя се приближи, следвана от един кетра’кайски разузнавач, който бе останал с тях — жилав млад мъж, казваше се Сеирл. Огледа ги. Ако се съдеше по киселото ѝ изражение, не бе впечатлена от видяното.

— Принц Канти. — Използването на титлата му прозвуча подигравателно. — Какво предлагаш да правим сега? Чух да споменаваш нещо за изпращане на сигнал.

Той кимна и се взря назад към гората.

— Надявам се, че с малко късмет можем да се сдобием със средство за измъкване, ако успея да ги привлека насам.

Извърна се от скалите и тръгна към един плосък камък. Сложи лъка си върху него и извади от колчана си две стрели. Развърза една мушамена чанта, прикрепена към колана му, и извади от нея две яйца от навосъчена кожа. Те бяха пълни с алхимичен прашец и от тях висяха връвчици, напоени в огнеплам. Беше му ги дал пиратът Дарант.

Привърза внимателно по едно яйце към всяка стрела, току зад костения ѝ връх.

Джейс застана до него и се взря нагоре към мъглите.

— Кога ще ги изстреляш?

— Веднага щом се убедя, че Никс и другите са се махнали от стълбите и са навлезли в другата част на медния тунел. Не искам да рискувам сигналът ни да привлече вниманието на врага, или поне не преди горе на скалите да не е останал никой.

Смяташе да изстреля едната стрела над мъглите и другата под тях. Всяко яйце щеше да избухне в малък облак от син дим. Трябваше да се надява, че войниците от легиона още са съсредоточени върху Спокоен кът. Ако ли не, щеше да се моли да помислят този сигнал за обикновен дим от лагерен огън.

Но повече от всичко искаше този сигнал да бъде уловен от „Врабчарят“.

„Ако корабът все още е там.“

Хвърли пак поглед към стълбите. Беше се посъветвал с Ксан, преди групата да тръгне. Тя му беше казала, че тунелът горе е на същото разстояние над мъглите, колкото и под тях. Като знаеше това, той можеше да следи в общи линии времето.

И той като Джейс изгаряше от желание да даде сигнала, но знаеше, че трябва да изчака.

„Прекалено е рано.“

Хвърли още един поглед към скалите.

Джейс също бе насочил вниманието си натам. Канти си спомни молбата на калфата към Никс.

„Трябва да се върнеш.“

Канти бе на същото мнение. Заболя го, като я гледаше как се изкачва по стълбите — много по-силно, отколкото би си признал. Напоследък все по-често трябваше да си напомня, че Никс може да му е сестра. Все пак не можеше да потисне напълно някои чувства, които бяха започнали да се разгарят в него, колкото и студена вода да изливаше върху тях.

Хвърли поглед към Джейс. Спомни си колко погрешно бе преценил калфата, смятайки го за мек и страхлив. Но сега, като го гледаше как се взира нагоре, успя да вникне по-дълбоко в сърцето му. Чувствата му грееха върху лицето му, пред очите на всички, без никакво смущение или страх.

Канти се извърна.

„Де да можех и аз да съм толкова смел.“

Канти седеше на плоския камък до редицата стрели, към всяка от които бе здраво привързано яйце с алхимичен прах. Беше приготвил шест, за да стреля три пъти, ако е необходимо. Смяташе да го прави през една камбана време.

След като бе свършил работата си, нервността го бе обзела и растеше от миг на миг.

„Само още мъничко…“

Погледна Пратик, който стоеше на няколко крачки от него и бе наблюдавал внимателно работата му.

Тъй като имаше нужда от разсейване, Канти му кимна. Рядко бе имал възможността да разпита подробно Окования, особено по един въпрос, който винаги бе човъркал любопитството му и засягаше уникален клашиански обичай.

— Значи, Пратик, ти наистина нямаш топки? Не ти ли липсват понякога?

Джейс, който стоеше наблизо, изглеждаше подобаващо втрещен от тази насока на разпита, но също се обърна към Пратик в очакване на отговор.

Пратик просто ги погледна и повдигна едната си вежда, без с нищо да показва, че е обиден.

— Как може да ти липсва нещо, което почти никога не си имал? И със сигурност никога не си използвал.

Канти обмисли тези думи. Трябваше да признае, че той самият рядко бе използвал своите.

— Все пак — продължи Пратик — трябва да знаеш, че има и други начини да доставяш и извличаш удоволствие.

Канти се поизправи.

— Наистина ли? Я разкажи.

Пратик понечи да отговори, но точно тогава Лира, която бе стояла до Сеирл, кетра’кайския разузнавач, се приближи към тях.

— Стига дрънканици. Можеш да научиш как да се бараш по-късно. — Тя посочи към скалите. — Достатъчно време мина. Какво чакате всички?

Канти се намръщи, но нямаше нужда от повече подканване. Взе лъка си и една от стрелите.

— Джейс, запали свещица от лампата на Сеирл.

Калфата бе готов за тази заповед и вече държеше навосъчена пръчка.

Когато Джейс я запали, Канти излезе пред всички. Сложи на тетивата стрелата с коженото яйце на върха и висящ надолу фитил. Насочи лъка високо, като се опитваше да отчете допълнителната тежест.

— Пали и отстъпи назад — каза Канти. — Не знам дали това няма да ми избухне в лицето.

Джейс примижа към фитила, после допря горящата свещица до него и щом фитилът заискри, се дръпна.

Канти изпъна тетивата още по-силно.

„Няма смисъл от предпазливост.“

С мощно плющене пусна стрелата да лети. Тя се стрелна високо във въздуха и потъна в мъглата. Той затаи дъх. Всички очи се взираха нагоре. Чакаха, но нищо не се случи.

Джейс продължаваше да зяпа нагоре, но извика към него:

— Подейства ли?

Канти сви рамене.

— Няма как да знаем. Тези мъгли горе са толкова дебели, че сигналната стрела може да е избухнала като огнена шишарка на Летния фестивал и пак няма да разберем.

Обърна се и взе втора стрела. Бързо повтори упражнението, само че изпъна тетивата наполовина. Когато фитилът запращя весело, стреля отново. Стрелата се устреми нависоко, забави се на върха на дъгата си току под облачния слой — а после избухна с приглушен гръм.

Под мъглите се изду голямо кълбо синкав дим, увисна там за няколко мига, а после се разстла под облаците.

— Това със сигурност подейства. — Канти се огледа, очаквайки похвали, но срещна само разтревожени лица.

Той разбра.

Хвърли поглед назад към мъгливата гора.

„Дали там изобщо има някой, който да оцени усилията ми?“

Можеше само да се надява, че правилните очи са го видели.

„И никой друг.“

— Ще опитаме пак след една камбана — каза той.

— А дотогава — каза Лира и посочи скалните къщи — трябва да се скрием.

Това беше разумна предпазна мярка.

Канти събра стрелите и взе лъка си. Тръгнаха към сенчестите жилища. Канти оглеждаше тесните прозорци и зеещите без врати входове. Това не бяха най-укрепените домове, но ако се съдеше по отворите, водещи навътре в скалите, трябваше да стигат надълбоко.

Не знаеше колко ще им се наложи да чакат тук, но смяташе да използва добре това време. Обърна се към Пратик.

— Е, кажи сега, какви са тези други начини да доставиш удоволствие на жена?

Райф вървеше през полето от кости към джунглата. Трепваше при всяко пукане и хрущене под краката му. Шая ги водеше, неудържима както винаги. Все пак беше започнала да потъмнява под застрашителните облаци и бронзът ѝ бе придобил оловен оттенък. Докато вървеше, тежките ѝ нозе трошаха костите на прах.

Той настръхна, когато същата участ сполетя един малък череп.

Шая изобщо не погледна надолу.

Райф потрепери, спомняйки си какво бе казала Ксан на Пратик — че бронзовата Шая е обладана от неспокойния дух на някой стар бог, онези коравосърдечни и жестоки същества от Забравените епохи.

Отпред Ксан вървеше от едната страна на Шая с един разузнавач. Втора горянка се бе разположила от другата ѝ страна. Когато стигнаха до джунглата, кетра’каите избраха път, който едва личеше в мрака. Промушваха се между листата и под една увиснала трънлива лиана — която изпълзя настрани със съскане, когато Райф се опита да се приведе под нея.

Ужасен, той продължи да се препъва напред.

Следваха го Фрел и Никс, които пристъпваха бавно, шарейки с поглед наоколо. Аамон се държеше близо до бедрото на момичето, вирнал косматите си уши толкова високо, че изглеждаше, сякаш ще отлетят от главата му.

Само на няколко крачки навътре във влажната гора пътеката зад тях изчезна. Групата се скупчи по-нагъсто. Отпред Ксан запя. В мелодията ѝ нямаше веселие. Беше по-скоро скръбен напев, подходящ за мрачната атмосфера на тази джунгла.

Другите кетра’каи уловиха ритъма ѝ и запригласяха. Докато вървяха напред, цялата гора сякаш крякаше, жужеше, виеше и грачеше в синхрон с тази песен. Дори капещата вода добавяше нещо като барабанящи тимпани към хора им.

Песента сякаш разгонваше животните от пътя им. Един храст от дясната страна на Райф се разпадна — оказа се, че всяко листо е крилата гадинка и всички те закръжиха страховито във въздуха. Още трънливи усойници се скриха с пълзене. Глутница мокри космати животни пробягаха по клоните над тях, използвайки закривените си нокти и опашките си. Виеха надолу към пътниците, оголвайки редици остри като игли зъби на пурпурните си кожести лица.

— Мандраки — прошепна Фрел, докато ги подминаваха. — Мислех, че са измрели до крак.

Самият Райф не би скърбял за изчезването им.

На пътя им се изпречи огромен пън, висок до кръста му, покрит със сияещи гъби и никнещи от него фиданки. Щом се приближиха, той се надигна, разкривайки дебели люспести крака, и потъна с клатушкане в джунглата.

Райф се обърна към Фрел, за да види дали алхимикът е познал това същество.

Той само сви рамене, ококорил немигащо очи.

Докато вървяха напред, дърветата станаха по-високи. Капещата вода се превърна в непрестанен дъжд. Облаците притъмняха. Земята под нозете им се разкаля още повече. Само дебелият слой гниещи листа им пречеше да затънат в калта. Въпреки това Райф имаше чувството, че вървят по разкапан труп, който заплашва да хлътне под тях всеки момент.

Единственото окуражаващо нещо бе, че оставиха костите зад себе си. Макар Райф да подозираше, че това е защото твърде малко хора са стигали толкова далеч, преди това място да ги надвие.

Кетра’каите продължаваха да пеят на гората. Дори Шая започна да им приглася, макар че за неговите уши в безсловесния ѝ напев имаше тъжен копнеж.

Правеше впечатление обаче отсъствието на един певец от този хор. Без съмнение страхът бе задушил всякаква музика в сърцето ѝ.

— Виж — прошепна Никс на Фрел.

И посочи една гора от призрачни каменни колони, появила се пред тях — простираше се от двете страни на пътя и чезнеше в сенките. Райф си представи как камъните продължават около този връх в огромен кръг.

Колоните не бяха направени от тукашните тъмни скали, а от бял като кост камък. По повърхността им бяха издялани фигури и лица. Мъже и жени, всички гърчещи се в агония. Гледката сама по себе си накара Райф да се разтрепери. Краката му се повлякоха по-мудно.

„Какво правим тук?“

Сякаш целият този връх бе сътворен от бог, който е искал да държи хората навън с всички средства. Флората, фауната, времето, а сега и скалите. С всяка крачка напред пейзажът ги притискаше все по-силно.

„Може би трябва да се вслушаме в това предупреждение.“

— Не забавяйте ход — извика Ксан и заповедта се сля с песента ѝ. — Напред е още по-трудно.

На Райф му се прииска да се откаже.

„По-трудно?“

— Всеки трябва да използва гласа си — напя Ксан. — Когато ви кажа, пейте. Или, ако не можете, тананикайте.

И след това страшно предупреждение и слабички напътствия ги поведе през колоните към недрата на гората. Вървяха дълго и от джунглата върху тях постоянно капеше вода. Някъде в далечината сред мрака проблясваше светлина, озарявайки за кратко долната страна на тъмните облаци. Тя не бе последвана от гръмотевици, което само накара Райф да настръхне още повече.

Пукот под краката му привлече отново вниманието му надолу. От калта стърчеше бедрена кост. Райф залитна и под нозете му изхрущяха още кости.

„О, не, пак ли…“

За малко да си изкълчи глезена, когато калният му ботуш се хлъзна по темето на пожълтял череп, чиито бели зъби се хилеха.

Продължиха да газят през това ново гробище и стигнаха до тясна поляна, която пресичаше пътя им в широка дъга. Тъмните небеса се въсеха надолу към тях. Земята отпред бе отрупана с кости.

Райф задиша учестено, сърцето му се разтуптя.

„Не минавам през тази река от трупове.“

Дори кетра’каите забавиха ход, но Ксан ги подтикна да продължат.

— Сега пейте. И не спирайте да се движите.

На Райф никога не му се беше пяло по-малко. Устата му сякаш бе пълна с най-грубия памук. Не можеше да си поеме дъх. Въпреки това Фрел и Никс го бутаха напред. Никс прибави немощно гласа си към несекващия хор. Дори Аамон заръмжа по-силно, сякаш се опитваше да направи същото.

Подкарван напред към тази поляна от кости, Райф нямаше друг избор, освен да върви, макар и да залиташе.

Фрел се прокашля и затананика. В напева му нямаше никаква мелодия и тоналността му се менеше постоянно. Но жалките усилия на алхимика окуражиха Райф да се опита да се справи по-добре. Той си пое дълбоко дъх, задържа го и изпусна пресеклив звук, нещо между хъхрене и свирене. Опита се да го стабилизира, но не успя.

Все пак това го разсея достатъчно, за да продължи да се движи.

По средата на пътя потоци кал се лееха от джунглата от двете им страни. Заливаха костите и криволичеха между тях. Той се опита да ускори ход, уплашен да не затъне. Групата им продължи по-бързо през коварното поле от кости.

Изведнъж Фрел ахна и тананиканото му секна. Никс обаче го сграбчи за лакътя и го накара да продължи.

Райф видя какво е уплашило толкова алхимика.

Това, което прииждаше към тях, не беше кал.

„Паяци…“

Всеки бе голям колкото дланта му, а сновящите им крачета се разперваха още по-нашироко. Тъмнокафявите им тела бяха нашарени с отровножълти ивици. Тананиканото на Райф премина в протяжен вой на ужас.

А после ордата ги връхлетя. Паяци пъплеха по краката им, хрущяха под ботушите им. Пробягваха по гърдите му, пъхаха се под широката му риза, гъделичкаха врата и бузите му, качваха се на главата му.

Той продължи да тананика, пък макар и само за да не закрещи, да задържи устните си плътно стиснати, за да не влязат паяците и там.

Аамон отръска от козината си цяло покривало от гадинките.

И все пак групата им продължаваше напред — ала това още не бе най-лошото.

Един от паяците се изкатери нагоре по ръката му и спря там, вкопчил се с крачета в него. После от гърба му, от онези отровни ивици, изникнаха медни нишки, които се загърчиха във въздуха, а след това се забиха в кожата му. Десетки други паяци направиха същото. Той не усети жилене. Само чувството за личинки, пъплещи под кожата му.

Потрепери и едва не се замята.

Тананикането заглъхна в гърлото му.

Един паяк се бе впил в бузата му и медните нишки танцуваха пред очите му. Той вдигна ръка да го махне, но нечии пръсти я сграбчиха. Твърдостта на бронз го задържа.

Той се обърна и видя очите на Шая, сияещи срещу него. Тя пееше — но вече не на гората, а само на него. Поведе го напред, крачка по крачка. В мелодията ѝ той дочу приспивната песен на майка си. Докато тя се усилваше в главата му, пъпленето на паяците се превърна в милувката на майчините пръсти, които го галеха нежно и успокоително.

Паниката му се разсея.

Най-после, след безкрайно дълго време, ордата се свлече от тялото му, както и от другите, и паяците потънаха обратно в гората. Райф знаеше, че тези същества не са с естествен произход. Това бяха само маски, криещи медните конструкции вътре, и може би имаха някакво родство с Шая.

Силно пращене от лявата му страна разкри за момент нещо огромно, крепящо се на потъмнели зелени нозе, да се движи сред дърветата. Крачеше по края на поляната и сякаш притегляше ордата обратно в себе си. Треперенето на листака на други места показваше преминаването на други от тези гигантски стражи.

Райф разтри ръцете си, опитвайки се да прогони тръпките по плътта си, настръхването на кожата си. Разбра, че паяците са били някакво изпитание. Също както лекарят използва пиявици, за да открие какво е скрито по-дълбоко в тялото. Потрепери от отвращение за пореден път, знаейки със сигурност едно.

„Слава на всички богове, че издържахме това изпитание.“

Ксан бе спряла да пее, сякаш знаеше, че джунглата ще им позволи да продължат нататък.

— Не е далеч — заяви старицата.

— Кое не е далеч? — попита Никс.

Ксан се обърна и тръгна отново, като подметна през рамо:

— Далаледа.

Райф преглътна тежко, спомняйки си как Пратик бе превел това име.

„Смъртоносните камъни.“

Рит се втурна презглава в бака на „Титан“. Наметалото му вдигаше прах зад него. Той дишаше тежко. Бедрата още го боляха от лудото препускане през целия Спокоен кът. Беше оставил коня си, запенен и треперещ, при едно от конярчетата на бойния кораб, което изглеждаше ужасено от състоянието на животното. Рит му бе хвърлил юздите и бе хукнал през „Титан“, за да стигне до Хадан.

Васалният генерал забеляза вихреното му пристигане от мястото си до един навигатор, който се взираше през далекоскопа си, и закрачи да го посрещне.

— Какво има? — попита генералът.

Рит спря запъхтян пред него. Вдигна кълбото на Скерен и се опита да си поеме дъх. Зрението му бе замъглено от сълзите, които още се мъчеха да отмият саждите от очите му. Сърцето блъскаше в гърдите му.

— Още един… — изпъшка той. — Още един сигнал…

Замаян от умора и вълнение, той се помъчи да се окопити, докато стаята се въртеше около него.

— Връхлетя преди малко… когато бях до кратера. — Посочи с трепереща ръка към кърмата на кораба. — Невероятно силен…

Хадан се втренчи в кристалното кълбо в ръката на Рит. Смръщи вежди, оглеждайки магнитите.

— Какво е станало с инструмента ти?

Рит разбираше смайването на генерала. Половината магнитни стрелки бяха изпопадали през гъстото масло и лежаха на дъното на сферата. Няколко още стояха по местата си и се въртяха лениво. Рит притисна с палец една пукнатина в кристала, за да запуши теча.

— Сигналът връхлетя с такава сила, че кълбото едва не отхвръкна от ръката ми. — Той го стисна по-здраво, уплашен, че всеки момент може да долети нов сигнал.

В Спокоен кът кълбото изведнъж се бе дръпнало рязко в дланта му. Наложи му се да го сграбчи с две ръце, за да го задържи. То обаче продължи да се тресе бясно и се напука от едната страна. Когато Рит се взря в него, магнитите трепереха настойчиво и медните нишки сияеха в маслото. После, една след друга, стрелките се откъснаха от осите си и бяха ответи от невидимите ветрове към задния край на глобуса. Останалите трепереха и се мъчеха да останат на мястото си като платна в буря.

Без да откъсва поглед от тях. Рит завъртя коня си в кръг. Щом установи посоката, препусна право назад към „Титан“.

Хадан се намръщи.

— Да не би сигналът да е дошъл от мястото на взрива?

— Не. От извън Спокоен кът.

Сигналът бе утихнал, преди да стигне до „Титан“, но явно идваше от по-далеч на изток.

— Покажи ми. — Хадан дръпна Рит до кръглата маса, където бе забодена една карта.

Рит изучи схемата на града и околността. Към навигационната карта бе прикрепено пътеводно стъкло. Той използва стрелката му, за да определи посоката. Сложи пръст върху градските докове и прокара линия право на изток, навън от картата. Продължи да сочи с ръка в същата посока през прозорците на носа.

— Дойде някъде от скалите на Далаледа — каза Рит. — Може би дори от върха на Булото.

Хадан изруга и се изправи. Завъртя се към далекоскопа на десния борд.

— Навигатор Прайс! Още ли виждаш ловния катер?

— Тъй вярно, генерале, тъкмо се доближава до скалите.

Рит се вцепени.

— Защо катер вече пътува нататък?

— За да провери един сигнал — процеди в отговор Хадан. — Оттам се издигна облак син дим. Мислех, че вероятно няма нищо, но все пак пратих катер да провери.

Рит стисна юмрук, знаеше, че това не може да е съвпадение.

— Те някак си са се озовали там. Бронзовото оръжие, а може би и предателите.

— И не само те. — Лицето на Хадан бе пребледняло. — Принц Микен е на борда на онзи катер.

— Какво? Защо?

Хадан закрачи бързо към една говорилна тръба, като извика ядосано през рамо:

— За да му дам да прави нещо. Но най-вече за да попреча на това копеле да си опетни още повече репутацията тук.

Рит последва генерала.

— Трябва да се прехвърля на „Пиул“. Да проследя този сигнал.

— Направи го. Аз ще пратя врана на командира със заповед да ти се подчинява.

Рит се завъртя, готов да се втурне към някой небесен сал и да полети към „Пиул“.

Хадан извика подире му:

— Аз ще отвържа този тромав бивол и ще те последвам. Но не ме чакай. Намери къде са се сврели онези предатели.

Рит махна с ръка, за да покаже, че го е чул. Представи си как „Титан“ влачи кила си по върхарите на дърветата, за да стигне до скалите. Половината от газовите му торби още не бяха закърпени. Но „Пиул“ бе невредим и би трябвало бързо да стигне до Булото.

„И все пак няма да съм първият там.“

Никс — беше приклекнала под събраните колони на арката в центъра на тъмния площад — чу далечна гръмотевица. Беше с гръб към медната врата и гледаше тежко дишащия Аамон. Макар да бе все така слаба, поне зрението ѝ се връщаше.

Беззвучна мълния проблесна в назъбени линии от една от колоните с кристален връх и се разля по черните облаци, сякаш подхранваше по някакъв начин тъмните небеса.

Варгърът се присви и се огледа, присвил уши.

— И мен ме е страх — прошепна тя.

„Особено от това къде трябва да отида сега.“

Вдигна ръка към носа на варгъра. Аамон спря тежкото си дишане, колкото да я подуши и да я близне, после побутна дланта ѝ, сякаш за да каже: „Какво искаш?“.

Тя си спомни за заповедта, която му бе дал Грейлин. Имитира я, като обхвана с жест пространството непосредствено пред медната врата, а после се хвана за китката с другата ръка.

— Пази — каза твърдо.

Очите на Аамон заблестяха и се присвиха леко — после той се отдалечи на няколко крачки и се обърна навън, с опашка към вратата. Изръмжа предизвикателно към света.

— Добро куче — прошепна тя.

Той махна с опашка, за да покаже, че я е чул.

Никс стана, макар че ѝ бяха нужни два опита при отмалелите ѝ нозе.

Фрел се приближи.

— Достатъчно силна ли си за тези стълби?

— Мисля, че да… — прошепна тя, а после се изправи и добави по-твърдо: — Да.

Хвърли поглед към медната врата. Оттатък прага лампата на разузнавача бе разкрила каменни стълби, виещи се надолу. Всички щяха да слязат по тях с изключение на кетра’каите, които щяха да пазят пътя за отстъпление при нужда, заедно с Аамон.

Ксан обаче щеше да дойде с тях. Тя стоеше до Райф и Шая.

— Ами тогава да вървим — каза Фрел.

След като никой не възрази, минаха през вратата. Шая вървеше отпред, с Райф зад нея. Следваше ги Фрел с лампата на разузнавача в ръка, а Никс и Ксан останаха последни.

Стъпалата — изсечени в черния камък на планинския връх — бяха достатъчно широки, та двама души да вървят един до друг. Никс вървеше до Ксан, която бе също толкова изтощена като нея. Старицата се подпираше тежко на тоягата си.

Слизаха все по-надолу. Подземният мрак сякаш поглъщаше светлината на лампата. Никс си представи как стигат чак до огнената сърцевина на земята. Би се заклела, че дори долавя дъх на сяра.

Отпред бронзовите нозе на Шая кънтяха по стъпалата като биенето на някаква погребална камбана. Никс се стараеше да не изостава, но краката ѝ започнаха да се уморяват. До нея Ксан също забави ход, дишаше хрипливо. Скоро изостанаха от другите. Шая изчезна зад един завой на стълбището, също и Райф. Фрел се забави, осветявайки стълбите с лампата.

„Колко още има?“

Отговорът дойде, когато екотът от стъпките на Шая смени тоналността си — от бронз върху камък на по-острия звън от метал върху метал.

Пред тях засия светлина.

Привлечена от яркото сияние, Никс се разбърза. Дори Ксан не изоставаше от нея. Свиха зад завоя на стълбите и се озоваха в ослепително ярко пространство. Никс премигна срещу блясъка, който имаше цвят на мед.

Райф стоеше на границата на тази светлина, засенчил очите си с ръка.

Пред тях Шая куцукаше по меден под. И отново металът засияваше при всяка нейна стъпка, само че после не угасваше, а следите ѝ ставаха все по-ярки, разстилаха се и се отразяваха в стените.

Никс спря до Фрел и Райф.

Медната стая бе кръгла, с размерите на една четвърт от деветото ниво на Манастира, само че тук нямаше горящи клади. Вместо това по средата на стаята имаше голяма стъклена маса. Стените се извиваха, за да образуват заоблен купол. Никс забеляза, че очертанията на тавана повтарят онези на каменните арки горе.

Райф направи собствено сравнение, докато пристъпваше предпазливо в стаята.

— Прилича на изправено яйце — прошепна. — Намерих Шая на подобно място, само че онова беше десет пъти по-малко. И изглежда, някой се е опитвал да счупи това яйце.

Тя го последва, като внимаваше за големите парчета счупено стъкло по пода, и видя, че е прав. От всички страни по стените се редяха сияещи полици. На тях вместо прашни томове имаше правоъгълни блокове от най-прозрачния кристал. Бяха хиляди и хиляди. За съжаление половината бяха съборени от полиците и лежаха разбити на металния под. Дори централната маса бе разцепена от широка пукнатина.

Щом наближи масата, Шая забави крачка. Вдигна ръка към гърлото си, докато сякаш оглеждаше щетите… а после я подмина с куцукане.

В този момент от масата бликна стълб светлина, който се стрелна към сводестия покрив. Трептеше и пулсираше, сякаш ги предупреждаваше да не се приближават.

Никс засенчи очи от яркостта му.

Стълбът продължи да трепка още няколко мига, а после се сви в идеална сфера от светлина, сияеща над напуканата маса.

Гледката напомни на Никс за газовото сияние на Примамката на лъжеца — феномен, който хората виждаха понякога да се носи в по-тъмните дебри на блатата.

Пред очите им в сферата се появиха цветове: изумрудено и синьо във всякакви оттенъци, потоци от млечнобяло, ивици от по-наситено бронзово и кафяво.

Шая продължи да куцука през стаята. Дори Райф я остави да върви сама, привлечен към масата от любопитството си. Цветовете в сферата се вихреха и кръжаха, а после бавно започнаха да образуват глобуса на някакъв свят.

Суша се издигаше, морета нахлуваха, облаци се носеха над повърхността.

— Що за магия е това? — попита Фрел и протегна ръка към сиянието.

— Недей — предупреди го Райф и отстъпи назад.

Фрел не му обърна внимание и смело прекара ръка през глобуса. Пръстите му минаха безпрепятствено, само раздвижиха леко образа, както когато плъзнеш ръка през дима на огън. След миг обаче миражът се върна към предишната си форма.

Никс се взираше като хипнотизирана. Пред нея светът се въртеше бавно, разкривайки всяка брегова линия, планински масив и море. Докато всички тези земи минаваха пред нея, тя оглеждаше повърхността.

— Не виждам тук нищо, което да прилича на Короната — прошепна тя. — Това не може да е нашата Земя.

Фрел кимна.

— Трябва да е светът на старите богове — мястото, откъдето са дошли.

Образът от време на време се накъдряше, сякаш повредата в масата се опитваше да попречи на разкриването на този свят. Но засега все още се държеше.

Райф погледна през стаята.

— Шая…

Доловила загрижеността в гласа му, Никс заобиколи да застане до него. Бронзовата жена бе стигнала до другия край на стаята. Там на стената имаше висок меден щит, ограден с ръб от дебело стъкло. Мрежа от медни и стъклени тръбички криволичеше през стъклото и потъваше в стената.

— Прилича ми на пашкула, в който я видях за първи път — каза Райф.

Шая посегна към рамото си и съдра робата. Тя се свлече около глезените ѝ, разкривайки голотата ѝ пред всички. Шая прекрачи дрехата и се качи по късата рампа, водеща към нишата.

— Не. — Райф забърза след нея, явно уплашен от най-лошото.

Останалите го последваха, но закъсняха. Шая се обърна с гръб към щита и се притисна към него. Когато контактът бе установен, подът се разтърси от мощен звън. Шая се изправи рязко, отметна глава назад и тя издрънча в медта.

Само след миг стъклото около нея изсветля. Медният щит засия. Златен еликсир потече по кристалните тръбички. Подът под краката им запулсира. Никс го усещаше в костите си, като туптенето на някакво огромно сърце, което черпи сила отдолу. Самият въздух се изпълни с енергия.

Докато гледаха, цялата тази яркост — на кристалното стъкло, златната течност и сияещата мед — се просмука в Шая. Бронзът ѝ заблестя като току-що излят. Фигурата ѝ сякаш се разтопи и потече. Драскотините и вдлъбнатините изчезнаха. В очите ѝ сега грееше светлина, която можеше да се опише само като болезнена. Пръстите ѝ се сгърчиха страдалчески.

Райф пристъпи напред, но Фрел го спря.

— Шая — изстена Райф.

След няколко мига светлината започна да помръква. В същото време бронзовата фигура стана по-твърда. Всякакво изражение се оттече от лицето на Шая. Ръцете ѝ се прилепиха към медта. После клепачите ѝ се спуснаха, не като на заспиващ човек, а по-скоро като затварянето на мънички люкове. Шая стоеше неподвижно, а светлината около нея се стопи до слабо сияние.

А после пулсирането на пода също утихна.

Всички бяха затаили дъх.

— Какво стана? — попита Фрел.

Никс се взираше в пустотата пред себе си.

— Мисля… мисля, че тя ни напусна.

Рит стоеше до щурвала на „Пиул“. Командирът на бойния кораб бе от другата му страна. Оттатък извитите прозорци на носа редица черни скали разделяше света отпред, с мъгла долу и тъмни облаци горе. Две колони дим се издигаха някъде от подножието на скалите.

Рит стискаше в ръка напуканото кълбо, вперил поглед напред. Проклинаше дългото време, което му бе отнело да се прехвърли на „Пиул“, да обърне огромния боен кораб и да го подкара към Булото. Явно в подножието на скалите вече се бе завързала някаква схватка. Докато се приближаваха към тези тъмни чукари, два огнени проблясъка бяха озарили мъглите отпред.

Сега всички на бака наблюдаваха небето.

„Какво ли става под онези мъгли?“

— Там! — обади се Браск и посочи наляво.

Върхът на един сив балон проби бялата пелена, после потъна отново. Изглежда, се отдалечаваше от скалите.

Браск го разпозна с един бегъл поглед.

— Небесен сал.

После се подаде друга, по-остра перка на черна газова торба, която теглеше със себе си корпуса на тесен съд със заострен нос.

— Ловният катер — каза Рит.

— Преследва сала. — Браск се премести на другия прозорец и загледа как гонитбата минава от лявата им страна.

Ловният катер отново потъна в мъглите. Малки огнени проблясъци озариха облаците, когато нападателният съд се опита да изкара на открито плячката си с избухващи стрели, изтласквайки я от скалите.

Рит се надяваше, че Микен се намира на сигурно място в онзи катер. Ифлеленът бе хвърлил големи усилия да превърне принца в полезен инструмент. Щеше да е много лошо да го загубят сега.

Навигаторът хвърли поглед към Браск.

— Да завием ли, за да се включим в битката?

— Не, ние не сме толкова подвижни като катера. Докато извъртим „Пиул“, всичко ще е свършило. Освен това… — Той посочи по-далеч вляво през прозорците. — Изглежда, няма да има нужда от помощта ни.

Рит мина от онази страна и пред него се разкри по-широка гледка.

Зад тях грамадата на един издут балон се влачеше подире им. Хадан бе вдигнал „Титан“ и сега ги следваше, включил всичките си горелки. Беше впечатляващо колко бързо васалният генерал бе подкарал войските си, особено при положение че половината балон на бойния кораб бе разкъсан. Краищата му плющяха, докато той се носеше ниско над облаците. Все пак извършените ремонти бяха позволили на „Титан“ да се издигне достатъчно, за да мине лодката му над върхарите на дърветата — макар и не над мъглата. Под балона корабът се носеше през облаците, оставяйки светеща диря с огньовете на горелките си.

Сивият балон се показа пак за миг, а след него и по-заострената форма на газовата торба на ловния катер. И двата се скриха отново. Все пак траекторията на тази гонитба бе ясна. Катерът подкарваше плячката си право към „Титан“.

Разчитайки, че тази работа ще се нареди от само себе си. Рит се върна заедно с Браск до щурвала. Командирът явно бе стигнал до същото заключение. И двамата се обърнаха към скалите отпред.

— Готови за пълен стоп! — изрева Браск към екипажа на бака. — Спрете ни току до онези скали. — Командирът посочи един мъж, застанал до говорилна тръба. — Прати заповед всички катери и салове да бъдат натоварени с хора и готови за спускане.

Рит гледаше как скалната стена се издига пред тях.

„Толкова сме близо…“

Сведе поглед към топката, която продължаваше да държи. Малкото магнитни стрелки, останали на мястото си, потрепваха върху осите. Всички сочеха напред.

— Улавям сигнал — каза Рит. Пристъпи към Браск. — Идва точно отпред.

Завъртя кълбото, като внимаваше за маслото, процеждащо се през пукнатината в него. Опитваше се да получи по-точно показание. Наклони го към основата на скалите, но магнитите само загубиха ясната си ориентация.

„Не…“

Сърцето му се разтуптя. Когато завъртя кълбото обратно и наклони магнитите нагоре, стрелките се стабилизираха.

Обзе го трепет.

Браск сигурно бе забелязал вълнението му.

— Какво стана? Помръдна ли?

— Не. Още сочи право на изток. Но не идва отдолу. — Той се взря в тъмните облаци, кълбящи се над скалите. — Идва от Булото.

— Сигурен ли си?

Рит затаи дъх и завъртя отново кълбото насам-натам. Кимна бавно.

— Артефактът определено е там горе.

Командирът се намръщи.

— Ами Микен? Не трябваше ли да търсим и принца?

Рит поклати глава.

— Не знаем дали Микен е долу при скалите. Най-вероятно вече е на борда на онзи катер. — Погледна през рамо към далечния край на извитите прозорци. — Така или иначе „Титан“ несъмнено може да се погрижи за благополучното връщане на Микен.

— Тогава какво предлагаш?

Рит вдигна кълбото.

— Отиваме към Булото. Ще се сдобием с онзи артефакт за доброто на кралството.

„И за мое собствено добро.“

Стисна юмрук. За да има някаква надежда да постигне върховната си амбиция — да се издигне до могъщество, по-голямо от това на всеки крал или император — трябваше да подкрепя Халенди, всячески да се старае да насочва събитията иззад трона. За добро или за зло, съдбата му бе обвързана с тази на кралството.

„Поне засега.“

Грейлин се сви, когато нов огнен взрив озари облаците зад небесния сал. Беше достатъчно близо, за да го заболят очите. Висеше на една кожена дръжка до отворената врата на кърмата. Всъщност Дарант бе накарал да махнат цялата врата, за да им е по-лесно да изтъркулват запалителните бомби отзад.

Пиратът извика от предния край:

— Този за малко да ни влезе право в задника! Но пък такъв беше планът, нали?

На носа Дарант се приведе над дъщеря си. Глейс бе поела руля и педалите на сала и ги водеше майсторски през мъглата.

„Не, планът не беше точно такъв.“

На „Врабчарят“ бяха видели през далекоскопа на Хик как един ловен катер се спуска към скалите. Явно легионерите бяха забелязали същия облак дим, който бе привлякъл и бързолета. За нещастие другият кораб бе пристигнал преди тях. Грейлин и Дарант трябваше бързо да преразгледат плана си за спасение на хората, пратили този сигнал.

Грейлин се взря в празния трюм на небесния сал. Там имаше още две запалителни бомби, привързани от вътрешната страна на корпуса. „Врабчарят“ не можеше да задели повече. Преди малко бомбардировката им бе постигнала желаната цел да подмами ловния катер. Надяваха се да отворят зад себе си достатъчно свободно пространство, за да може „Врабчарят“ да се спусне покрай скалите и да подбере другите. По онова време Грейлин бе разчитал, че повечето легионери или ще са на катера, или ще бъдат привикани обратно на него.

„А няма да тичат по земята в преследване на един млад принц.“

Когато салът се бе спуснал от облаците, Грейлин бе забелязал, че легионерите са се разгърнали пред група каменни къщи. По средата между скалите и войнишката редица двама рицари държаха една коленичила фигура.

Принц Канти.

В онзи момент Грейлин почувства облекчение, че са се потвърдили подозренията му, че синият дим идва от Никс и другите. Двамата с Дарант бързо пуснаха две запалителни бомби — половината от запаса им — за да освободят принца и да разпръснат легионерите. После ловният катер стреля по тях и ги накара да побягнат.

Преди да потънат в облаците, той бе зърнал как нападателният съд се издига, за да ги подгони — но също така бе видял, че легионерите тичат след Канти.

За жалост салът не можеше да се върне да му помогне, не и с тази акула по петите си. Сякаш за да му напомни това, нов огнен взрив избухна толкова близо, че в трюма нахлу дим.

Глейс извика от щурвала:

— Огнепламът ми почти свърши!

„Значи определено не можем да се върнем.“

Оттук нататък всичко зависеше от „Врабчарят“. На бързолета все още му бяха останали няколко бомби и Грейлин се надяваше да са достатъчно, за да си разчисти път и да разгони легионерите, докато успее да прибере другите.

Знаеше, че шансовете за успешна спасителна операция са малки, почти нищожни.

„Да не би за пореден път да не оправдах доверието на дъщерята на Марейн?“

Единствената част от плана им, която се увенча с успех, бе отклоняването на ловния катер. Нямаше начин „Врабчарят“ да спаси другите с тази акула, пазеща там.

Грейлин намери мъничко утешение в този факт.

Изведнъж Глейс наклони рязко сала настрани и го издигна нагоре — и тъкмо навреме. Едно голямо копие се стрелна от мъглите зад тях и забърса кила им. Отдолу се чу чупене на дъски и целият съд се разлюля. Ударът ги изхвърли от мъглата обратно в открито небе. Грейлин се залюля на кожената дръжка, взирайки се през кърмата. Ловният катер изскочи от облаците зад тях, много по-близо, отколкото той подозираше. Балонът му се издигна бързо, издърпвайки на открито смъртоносната лодка, като оголи целия ѝ кил.

Вместо да се гмурне отново към тях, ловният катер описа кръг и включи горелките си, като едва не подпали балона на сала. После полетя на висока скорост право към скалите.

Краката на Грейлин опряха в пода, когато Глейс изравни сала.

Той се намръщи към отдалечаващия се ловен катер.

„Защо си тръгва? Какво би могло да го привлече обратно толкова бързо?“

По-нататък, край скалите, видя един огромен боен кораб да прехвърля ръба и да поема през Булото. Не разбираше накъде отива, но се страхуваше, че може да направи обратен завой като катера.

— Грейлин! — извика разтревожено Дарант.

Той се обърна към носа. Точно пред тях гигантски издут балон изпълни света, носейки се към тях. Сега Грейлин разбра защо ловният катер си бе тръгнал.

Вече нямаше нужда от него.

Рит посочи тъмните облаци, отминаващи под кила на „Пиул“. В другата си ръка държеше кълбото на Скерен. Беше заповядал на бойния кораб да обходи два пъти района и изследваше ветровете долу с помощта на магнитите в уреда.

— Сигналът определено идва оттук — потвърди Рит. — От центъра на Булото. Долу трябва да се намира Северният каменен кръг.

Командирът се намръщи. Под тях бушуваше буря и ярки мълнии озаряваха облаците. Не бяха съпътствани от гръмотевици, но заплахата бе ясна за всички. Хората в бака се заспоглеждаха тревожно.

Браск поклати глава.

— Не мога да сниша „Пиул“ през такава свирепа буря и при тия светкавици. Ако балонът бъде улучен достатъчно пъти…

Рит си представи как балонът лумва в пламъци и рухва в джунглите. Въпреки това не смяташе да позволи на лошото време да провали плановете му.

„Не и когато съм толкова близо.“

Обърна се към командира.

— „Пиул“ е висок. Можеш ли да спуснеш лодката през облаците, така че балонът да остане над бурята?

Браск трепна само при мисълта за това.

— Ами ако спуснем само кила на „Пиул“? — упорстваше Рит. — Заедно с най-долните нива?

Браск ясно си представи идеята на Рит.

— Искаш да снижим кораба достатъчно, че трюмовете да се подадат под облаците?

— Там се намират повечето салове и катери на кораба. Тези по-малки съдове би трябвало да могат да изскочат под облаците, да се спуснат бързо и да завладеят целия район долу.

Браск потърка брадичка, после кимна. Погледна екипажа си и очите му блеснаха от предизвикателството.

— Можем да го направим.

Рит издиша облекчено.

Браск го тупна по рамото.

— Като за Изповедник не си лош тактик.

Рит прие този слаб комплимент. Извърна се и тръгна през бака.

— Къде отиваш? — извика след него Браск.

— Долу — каза Рит. — Да се присъединя към войниците, които отиват в Булото.

Браск понечи да го последва, сякаш за да възрази, после просто махна с ръка. Въпреки похвалата си отпреди малко командирът явно искаше Рит да се махне от кораба му.

Но Рит и без това не би му позволил да го спре.

Ако древният бронзов артефакт се намираше долу, той смяташе да го завладее лично. Но си спомни също, че бе видял Канти да бяга с оръжието в Спокоен кът.

След като знаеше това. Рит смяташе да е готов.

Ако принцът бе там долу…

„Един друг също е.“

Никс и другите се събраха около стъклената маса. Развалините на Земята трепкаха пред тях. Никс се взря в опустошения пейзаж от разкъсани земи, възврели морета и небе, в което бушуваха бури. Никакъв живот не би могъл да оцелее от това.

Отново чу надигналите се писъци от горящия планински връх, трясъка на бойни машини, а после на луната, врязваща се в Земята. Но онова, което помнеше най-добре от съня си, бе оглушителната тишина в края, неподвижността на древен гроб.

— Значи казваш, че не можем да го спрем? — попита пак Фрел.

Шая им даде знак да се приближат.

— За да разберете, трябва да видите.

Бронзовата ѝ ръка се плъзна над куба, сияещ в другата ѝ длан. Пред тях времето потече назад. Докато гледаха, светът се оформяше наново: моретата се връщаха, разкъсаните крайбрежия се съединяваха и Короната се възстановяваше. Накрая луната се надигна от кратера си и излетя обратно в орбита, за да закръжи пак около тях.

— Аз ви показах миналото. И бъдещето, което неизменно ще дойде. — Шая кимна към блестящия свят. — Това е настоящето, което познавате.

— Не разбирам — каза Никс. — Защо ни показваш нашия свят, ако не можем да го спасим?

— Както вече казах, не можете.

На Райф явно му беше зле.

— Значи Земята е обречена.

Никс стисна юмрук, отказвайки да приеме тази участ.

Фрел вдигна ръка.

— Щом ние не можем да предотвратим това, ти можеш ли?

Очите на Шая засияха, докато явно обмисляше думите му, но после поклати глава.

— Дори аз не мога. Ще е нужен целият свят, за да бъде сторено.

— Какво имаш предвид? — попита Никс.

— Ще ви покажа. — Шая вдигна куба и отново прокара ръка над него. — Това е единствената надежда.

За няколко мига Земята изглеждаше същата. Никс се спогледа разтревожено с Фрел. Да не би нещо да се бе объркало?

А после Райф до нея трепна и привлече вниманието ѝ. Отначало тя не разбра какво го е стреснало, но после също го видя. Кръгът на Короната се бе преместил по-близо до нея.

Тя зяпна света пред себе си.

„Той се върти…“

Докато гледаха, Короната продължаваше да се върти — отначало бавно, а после все по-бързо.

Ксан посочи настрани.

— Луната…

Никс погледна и видя, че призрачният сребърен глобус се отдалечава, разширявайки орбитата си.

— Отдръпва се — прошепна тя.

— Вижте Короната — ахна Райф.

Никс върна вниманието си натам. Докато Земята продължаваше да се върти — сега вече с постоянна скорост, планините от лед от едната страна се разтопиха. Моретата се надигнаха и заляха Короната. Мощни земетресения разтърсиха глобуса, някои земи се издигнаха, а други потънаха. Горният и долният край на света бавно се заледиха.

Сърцето на Никс блъскаше в гърдите ѝ.

„Нищо не изглежда същото.“

Фрел имаше по-страшни опасения.

— Милиони ще умрат, ако това стане.

Шая сложи ръката си върху куба.

— Да. Но не всички.

Никс не бе особено утешена от думите ѝ.

Дори Райф изгледа Шая с ужас.

— Значи за да се спаси светът, Короната трябва да бъде унищожена?

Шая не отговори. Нямаше и нужда.

Фрел още се взираше в странния нов пейзаж.

— Единственият начин да се избегне лунопадът е да завъртим отново Земята. — Той се обърна към Шая. — Възможно ли е изобщо такова нещо?

— Може би. — Тя се взираше надолу към кристалния си куб. — С малко помощ.

— Каква помощ? — попита Райф. — Откъде?

Шая кимна напред и вдигна дланта си от куба.

Глобусът пред тях засия по-ярко, направо ослепително. Когато светлината отслабна, техният свят се бе върнал. Короната отново блестеше в здрачен кръг между замръзналия лед и нажежения пясък. Само че сега върху картата на света разцъфтяха мънички сини и алени точки, както по техните земи, така и отвъд.

Райф се приближи и протегна врат.

— Тази червена точка на юг от Гулд’гул. Това е мястото, където те намерих.

Шая кимна.

— Местата, отбелязани с червени точки, са празни или унищожени.

Никс разбра.

— Всички тези светещи точки. Те бележат местата, където са заровени тези като теб, които ти нарече Спящи.

— Така е, но са останали малко. А и са затворени на места с прекалено сурови условия, за да се събудят.

Никс видя, че алените точки са много повече от останалите. Единствената синя, намираща се в Короната, бе далеч на юг, дълбоко в Клаш.

— Но не това исках да ви покажа — каза Шая.

Тя чукна от двете страни на куба. Две по-големи зелени точки се появиха върху света. Едната далеч сред ледовете, а другата — далеч сред нажежените пясъци.

Ксан се подпря на тоягата си, за да се взре по-внимателно.

— Какви са тези нови места, които ни показваш?

Изражението на Шая стана печално. Тя посочи пръснатото по пода натрошено стъкло.

— Не знам. Това знание е било разбито тук.

Никс долови безпокойството в гласа ѝ. Спомни си как вратата не ги пускаше да влязат.

Шая продължи:

— Знам само, че след като Пазителя вече не е тук, аз трябва да отида на това място. — Посочи точката сред тъмния лед. — Нещо ме тегли натам, но не знам причината. Там има нещо и аз трябва да стигна до него, за да може светът да се завърти отново.

Райф се взря в замръзналата пустош западно от Ледените зъби.

— Шая, такова пътешествие е невъзможно. Особено ако си сама.

Никс знаеше, че е така — и бе сигурна в още нещо.

— Трябва да дойда с теб.

Всички се втренчиха в нея.

Тя се обърна към тях, за да могат да видят решимостта ѝ.

— Нещо се опита да попречи на Шая да влезе на това място в Булото. Дори тя да стигне до онова друго място, там може да стане същото. Тя може да има нужда от помощта ми.

Погледна бронзовата жена.

Преди Шая да успее да отговори, тропот на крака привлече вниманието им към вратата. Шая махна с ръка и светещият глобус върху масата изчезна, скривайки онова, което им бе показала.

В стаята нахълта една от кетра’кайките. Спря с приплъзване по медния под и се огледа. Шокът от видяното я накара за момент да онемее.

— Какво има? — попита Ксан, като излезе напред, потрепвайки с тоягата си.

Жената се съсредоточи върху нея и отговори бързо на кетрански. Ксан стисна тоягата по-здраво.

— Какво е станало? — попита Никс.

Ксан се обърна.

— Някой идва. С голям кораб, който се спуска през облаците.

Никс знаеше кой трябва да е. Представи си бойния кораб, който ги бе нападнал в Спокоен кът.

— Трябва да вървим — каза Фрел. — Веднага. Не бива да останем приклещени тук долу. Трябва да се скрием в джунглата.

Всички се втурнаха към вратата.

Шая обаче тръгна в другата посока, движеше се с невероятна бързина. Щом стигна до пашкула, вдигна малкия куб и прокара пръсти по повърхността му. Когато най-после се обърна, изпод пода отекна глух гонг, от който цялото място се разтресе.

Няколко от стъклените томове паднаха от полиците и се пръснаха.

Без да обръща внимание на щетите, Шая се втурна през стаята. Когато се присъедини към групата, натика кристалния куб в гърдите си. Той мина през бронза и изчезна.

— Какво направи там отзад? — попита Райф.

— Никой друг не бива да научи какво има тук долу. — Шая им махна да продължават. — Никога.

Всички побягнаха нагоре, като Шая почти носеше Ксан.

Докато Никс тичаше, зад нея отекна още един гонг, по-силен, като камбана, отмерваща течението на времето. Тя погледна назад. С цялото си същество усещаше, че трябва да са далеч оттук, когато тези удари стигнат края си.

Канти вдигна длани към брат си.

— Микен, моля те, трябва да ме изслушаш.

Брат му не му обърна внимание, а тръгна по плоския каменен покрив. На лицето му нямаше страх, нито съчувствие, само злоба. С всяка крачка бронята му сякаш засияваше по-ярко.

Следваше го огромният вирлиански гвардеец, истинска алена планина.

Канти хвърли поглед назад, през ръба на покрива. Трошачът все още чакаше долу. Държеше във великанските си юмруци бойна брадва. Около него се събираха още рицари. По-нататък черният кинжал на един ловен катер висеше сред облак дим.

Канти върна цялото си внимание върху брат си.

— Знаеш, че не представлявам опасност за краля и за бъдещото ти управление. Не е възможно да вярваш, че се домогвам към трона.

Микен спря и сви рамене.

— Сега може би не, но по-късно — кой знае? За кралството е по-добре всяка възможност за спор да бъде елиминирана. Защо иначе щях да тръгна срещу желанията на баща ни и да организирам убийството ти?

При тези думи Канти изстина.

— Какво? Значи кралят…

— Дори сега баща ни иска да те върна у дома. Той изпитва невероятно голяма търпимост към теб, може би дори обич. — Ново свиване на рамене. — Затова ще те върна у дома. Или поне главата ти.

Канти се помъчи да нагоди своя свят към думите на брат си. Чувстваше се замаян, главата му се въртеше, докато се бореше да приеме истината, измъчван от чувство за вина, че е съдил баща си толкова строго.

„Кралят никога не е заповядвал да ме убият…“

— Вече се опитах да те премахна веднъж в Азантия, когато бе отишъл да пиянстваш в Дъното. Сбърках. Не биваше да разчитам на крадци и главорези да свършат такава работа.

Канти премигна изненадано, спомняйки си как бе нападнат в една уличка след онази нощ в „Островърхият меч“. Струваше му се, че е било преди цяла вечност.

— Сега вече разбирам по-добре. Това винаги е било моя работа. — Микен протегна ръка към ви-рицаря. — Торин, мечът ти, ако обичаш.

Мъжът отказа, мръщейки аленото си лице.

Светлият принц не бе в настроени да спори.

— Дай го или ще накарам краля да ти вземе главата. За да я набучи на кол до главата на брат ми.

Вирлианецът изгледа Канти от глава до пети и правилно прецени, че той не представлява опасност за Микен. Изтегли широкия си меч и го подаде на принца. Той бе толкова тежък, че дръпна ръката на Микен надолу. Той хвърли оръжието към Канти и то издрънча в нозете му.

— Вдигни го — заповяда Микен. — Хайде да направим една последна братска игра.

Канти се взря надолу. Рядко изобщо бе докосвал меч. И то само на шега, без никакво намерение да го използва. На един Принц в шкафа му бе забранено да учи фехтовка.

Ако се съдеше по усмивката на лицето на Микен, брат му също го знаеше. Беше му направил това предложение само от злоба, за да се позабавлява със смъртта му. Или може би по-късно щеше да твърди, че тъмният принц го е нападнал и в цялото си бляскаво великолепие Микен е бил принуден да убие предателя. Канти трябваше да признае, че от това би излязла добра история.

„Само че аз няма да ти помогна да я напишеш.“

Канти свали ръце.

— Не — заяви твърдо със съзнанието, че може би за първи път в живота си отказва нещо на Микен.

И това явно не се хареса на светлия принц.

Усмивката на Микен се изкриви в озъбване.

— Така да бъде.

Изтегли собствения си меч и тръгна към него.

Канти отстъпи една крачка и едва не падна от покрива. В него пламна гняв, подклаждайки яростта, таена цял живот. Заради това че се е родил втори след това чудовище. Заради всичките обиди, пренебрежения и унижения, които трябваше да търпи в сянката на Микен, за да може брат му да блести по-ярко.

А ето че сега този мръсник искаше да го заколи като прасе.

Той скочи и грабна с рев меча.

Замахна с две ръце към брат си. Изненадващата му атака стресна за момент Микен. Все пак, докато отстъпваше, той отби меча на Канти.

Ви-рицарят, Торин, тръгна напред, но Микен му извика:

— Не! Дръпни се!

Възстанови равновесието си, обърна се към Канти и вдигна меча си по-високо с една ръка. С другата подкани Канти да се приближи.

— Хайде да го направим, братко.

С все още разпалена кръв, Канти закръжи предпазливо, стиснал тежкия меч с две ръце. Микен нападна, преодолявайки с лекота опита на Канти за защита. Върхът на меча се стрелна към гърдите му — само за да бъде отклонен в последния момент и да се хлъзне по ребрата на Канти.

Там пламна огнена резка.

Канти отстъпи крачка назад. Кръвта потече по страната му като гореща река. Той се опита да нападне, но тежестта на меча го затрудняваше. Микен небрежно отби острието и със светкавичен рипост отвори нова рана на бедрото на Канти.

Усмивката на Микен се разшири. Той явно се наслаждаваше да си играе с по-малкия си брат. Очевидно яростта на Канти не можеше да се мери с уменията на един трениран фехтовач.

Канти се опита да засипе с бесни удари близнака си с надеждата да си пробие път до вратата и може би да избяга обратно в тъмните тунели. Но Микен очакваше дори това. Той отстъпи пред атаката на Канти и го остави да си изхаби силите. Докато Микен стигне до вратата, Канти вече се бе запъхтял и едва можеше да вдигне меча.

Микен размаха своя в широк жест.

— Мисля, че научи кой е истинският принц тук. Ще направя смъртта ти…

Сребърен проблясък се стрелна през вратата към Микен. Брат му сигурно го бе забелязал с крайчеца на окото си, защото се извъртя и отстъпи — но не достатъчно. Острието на една брадва сряза лицето му дълбоко, чак до костта, от темето до брадичката.

Микен изтърва меча и се хвана за лицето, сякаш искаше да му попречи да се разпадне. Когато се завъртя, между пръстите му бликаше кръв.

Канти се втурна към него, обзет от инстинктивна загриженост.

Пищейки, Микен се врътна да избяга от заплахата и изблъска Канти.