Вечерта, в която празнува голяма победа, адвокатът Мики Холър е спрян от пътен полицай, който намира труп на негов бивш клиент в багажника на линкълна му. Холър незабавно е обвинен в убийство и не може да плати огромната гаранция от 5 милиона долара, определена от отмъстителен съдия.
Мики решава да се представлява сам и е принуден да гради защитата си от своята килия в затвора. Като служител на съдебната система той е постоянна мишена.
Но много по-голям е заговорът срещу него. Холър знае, че е набеден от нов или стар враг. С помощта на Хари Бош Холър трябва да използва всичките си умения в съдебната зала, за да обори уличаващите доказателства.
Мики знае, че дори да получи оправдателна присъда, тя няма да е достатъчна. За да бъде напълно оневинен, той трябва да открие кой е извършил убийството и защо. Това е законът на невинността!
Един от най-добрите съдебни трилъри от последното десетилетие!
Пийпъл
Майкъл Конъли е автор на трийсет и четири романа, сред които бестселърите от класацията на „Ню Йорк Таймс“ „Мръсната четворка“, „Нощният пожар“ и „Дълга тъмна нощ“. Сред книгите му са серията за Хари Бош, поредицата за Адвоката с линкълна и за Рене Балард. Той е продал повече от осемдесет милиона копия по целия свят. Конъли е бивш репортер, печелил е множество награди за своята журналистика и за романите си. Той е изпълнителен продуцент на сериала „Бош“, в който главната роля се изпълнява от Тайтъс Уеливър, и е създател и водещ на подкаста „Книга за убийства“. Прекарва времето си в Калифорния и Флорида.
Първа част
Двете кули
1.
Беше хубав ден за адвокатурата. Освободих мъж директно от съдебната зала. Пред съдебните заседатели превърнах обвинение за нанасяне на телесна повреда в благоприличен случай на самоотбрана. Така наречената жертва имаше собствена история на насилник, която обвинението, свидетелите на защитата, включително и бившата му съпруга, с готовност разказаха при кръстосания разпит. Нанесох съкрушителния удар, като го повиках отново на свидетелската скамейка и го поведох през разпит, който го прекатури през ръба. Той загуби самообладание и ме заплаши, каза, че би искал да се срещнем на улицата само двамата.
— Ще заявите ли тогава, че съм ви нападнал, както направихте и в този случай? — попитах.
Прокурорът имаше възражение, което съдията прие. Но това бе всичко. Съдията го знаеше. Прокурорът го знаеше. Всички в съдебната зала го знаеха. Чух „невиновен“ след по-малко от половин час обсъждане на съдебните заседатели. Не беше най-бързата ми присъда, но беше близо.
В адвокатските среди съществува свещен дълг оправдателната присъда да се отбелязва така, както играчите на голф празнуват директно попадение в дупката в клуба. А именно — питиета за всички. Моето празненство се състоя в „Секвоя“ на Втора улица, само на няколко пресечки от общинския център, където имаше цели три съдебни зали, от които можех да поканя празнуващи. „Секвоя“ не беше кънтри клуб, но беше удобен. Празненството — което означаваше безплатен бар — започна рано и приключи късно, а когато Мойра, обилно татуираната барманка, която водеше сметката, ми показа загубите, да кажем, че източих от кредитната си карта повече пари, отколкото щях да видя от клиента, когото току-що бях освободил.
Бях паркирал на „Бродуей“. Седнах зад волана, завих наляво от паркинга, след това още веднъж, за да се върна на Втора улица. Светофарите бяха на моя страна и поех по улицата и влязох в тунела, който минаваше под Банкър Хил. Бях по средата му, когато видях зад мен полицейска патрулка. Дадох мигач и преминах в дясната лента, за да я пусна да мине. Но патрулката също се престрои и се намести на два метра зад мен. Тогава схванах картинката. Искаше да спра.
Изчаках да изляза от тунела и завих надясно по „Фигероа“. Спрях, угасих двигателя и свалих прозореца. В страничното огледало на линкълна видях униформен полицай, който се приближаваше към вратата ми. В патрулката зад него не виждах никой друг. Полицаят, който се приближаваше към мен, работеше сам.
— Може ли книжката, талона на колата и застраховката, господине? — попита той.
Обърнах се и го погледнах. На значката му пишеше „Милтън“.
— Разбира се, полицай Милтън — казах. — Но може ли да попитам защо ме спряхте? Сигурен съм, че не съм карал с превишена скорост и всички светофари светеха зелено.
— Книжката — повтори Милтън. — Талон. Застраховка.
— Е, предполагам, че по-късно ще ми кажете. Книжката ми е във вътрешния джоб на сакото. Другите неща са в жабката. Кое искате най-напред?
— Да започнем с книжката.
— Няма проблем.
Извадих портфейла си и измъкнах книжката от една от преградите, замислих се над ситуацията и се зачудих дали Милтън не е наблюдавал „Секвоя“ за адвокати, излизащи от моето празненство прекалено пияни, за да шофират. Обикаляха слухове, че патрулиращите ченгета правят това, когато се празнува оправдателна присъда, и прибират адвокати по най-разнообразни нарушения на закона за движение по пътищата.
Подадох на Милтън книжката си и посегнах към жабката. Скоро полицаят получи всичко, което бе поискал.
— Сега ще ми кажете ли защо е всичко това? — попитах. — Сигурен съм, че не съм…
— Излезте от колата, господине — каза Милтън.
— О, я стига, човече. Наистина ли?
— Моля, излезте от колата.
— Както кажете.
Отворих със замах вратата и агресивно принудих Милтън да отстъпи назад, за да сляза.
— За ваша информация — казах, — прекарах последните четири часа в „Секвоя“, но не съм близнал алкохол. Не съм пил повече от пет години.
— Браво на вас. Моля, отидете зад превозното средство.
— Погрижете се камерата на колата ви да е включена, защото ще берете голям срам.
Минах покрай него, отидох зад линкълна и застанах в светлината на фаровете на патрулката.
— Искате ли да вървя по права линия? — попитах. — Да броя на обратно, да си докосна носа с пръст, какво? Адвокат съм. Познавам всички игрички и това тук са пълни глупости.
Милтън ме последва и застана до задницата на колата. Беше висок и слаб, бял, спретнато подстриган. Видях знака на градската полиция на рамото му и четири нашивки на дългите му ръкави. Знаех, че дават по една за всеки пет години служба. Той беше ветеран, откъдето и да го погледнеш.
— Разбирате ли защо ви спрях, господине? — каза той. — Колата ви няма регистрационна табела.
Сведох поглед към линкълна. Нямаше регистрационна табела.
— По дяволите — изругах. — Ъ… това е някаква шега. Празнувахме, спечелих дело днес и клиентът ми бе пуснат. На табелата пише „ОПРАВДАН“ и някое от момчетата сигурно е сметнало, че ще е много забавно да ми я открадне.
Опитах се да си спомня кой си бе тръгнал от „Секвоя“ преди мен и кой би сметнал това за смешно. Дейли, Милс, Бернардо… можеше да е всеки.
— Проверете в багажника, може да е вътре.
— Не, ще им трябва ключ, за да я сложат в багажника — казах. — Ще се обадя по телефона, за да видя дали…
— Господине, няма да се обаждате на никого, докато не приключим тук.
— Това са глупости. Познавам закона. Не съм арестуван, мога да се обадя.
Млъкнах, за да видя дали Милтън няма да ме предизвика с още нещо. Забелязах камерата на гърдите му.
— Телефонът ми е в колата — обясних.
Тръгнах обратно към отворената врата.
— Господине, веднага спрете — нареди Милтън зад мен.
Обърнах се.
— Какво?
Той щракна фенерче и насочи лъча към земята зад колата.
— Това кръв ли е?
Отстъпих и погледнах напукания асфалт. Фенерчето на полицая беше насочено към петно течност под калника на колата ми. Бе тъмнокафяво в центъра и почти прозрачно по краищата.
— Не знам — казах. — Но каквото и да е, то вече е било там. Аз…
Докато произнасях това, и двамата видяхме от калника да потича капка и да пада върху асфалта.
— Господине, отворете багажника, моля — нареди Милтън и прибра фенерчето в калъф на колана си.
През ума ми препускаха най-разнообразни въпроси, като се започнеше с това какво има в багажника и се завършеше с мисълта дали Милтън има достатъчно основания да го отвори, ако откажа.
Още една капка от това, което вече смятах, че е някаква телесна течност, падна върху асфалта.
— Напишете ми акт за табелата, полицай Милтън — казах. — Но няма да отворя багажника.
— Господине, тогава ще ви арестувам — отвърна Милтън. — Поставете ръцете си върху багажника.
— Арест? За какво? Аз не съм…
Милтън се приближи към мен, сграбчи ме и ме обърна към колата. Стовари цялото си тегло върху мен и ме преви на две върху багажника.
— Хей! Не можете…
Едната ми ръка бе грубо издърпана зад гърба и той ми щракна белезници. След това ме сграбчи за яката на ризата и сакото и ме издърпа от колата.
— Арестуван сте.
— За какво? — попитах. — Не можете просто…
— Заради вашата и моята безопасност ще ви кача отзад в патрулката.
Сграбчи ме за лакътя, завъртя ме пак и ме поведе към задната врата на колата си. Сложи ръка върху главата ми и ме бутна на покритата с изкуствена кожа седалка отзад. След това се наведе и ми закопча колана.
— Знаете, че не можете да отворите багажника — казах. — Нямате достатъчно основание. Не знаете дали това е кръв и дали идва от колата. Може да съм минал през нещо.
Милтън се отдръпна от колата, погледна ме и каза:
— Извънредни обстоятелства. Някой там вътре може да се нуждае от помощ.
Затръшна вратата. Видях го, че се върна при линкълна ми и започна да оглежда багажника за някакъв отключващ механизъм. Не намери, отиде до вратата, отвори я и взе ключовете.
Използва ключодържателя, за да отвори багажника, като стоеше настрани, в случай че отвътре изскочи някой и започне да стреля. Капакът се повдигна и вътрешната лампа се включи. Милтън ѝ помогна с фенерчето. Тръгна от ляво надясно, като пристъпваше странично и не отместваше очи и светлинния лъч от съдържанието на багажника. От мястото си в патрулката не можех да видя какво има вътре, но от начина, по който Милтън се движеше и се привеждаше, за да погледне по-добре, разбрах, че там има нещо.
Милтън извърна глава към радиостанцията на рамото си и отправи повикване. Вероятно за подкрепление. Вероятно за екип от отдел „Убийства“. Нямаше нужда да поглеждам в багажника, за да знам, че е намерил труп.
2.
Едгар Кесада седна до мен на масата в дневната, докато дочитах последната страница от протокола от процеса му. Беше ме помолил да прегледам делото като услуга, като се надяваше, че вътре има нещо, което ще му помогне в тази ситуация. Намирахме се в модула с висока сигурност на мястото за изтърпяване на наказания Двете кули в центъра на Лос Анджелис. Тук под специална закрила бяха задържаните, които изчакваха съдебните си дела или, като в случая с Кесада, присъда в щатски затвор. Беше първата неделна вечер на декември и в затвора беше студено. Кесада носеше дълги бели долни гащи под синия си гащеризон, а ръкавите му бяха пуснати до китките.
Кесада се намираше в позната обстановка. И преди бе минавал по този път и имаше татуировки, с които да го докаже. Беше трето поколение член на бандата Бялата ограда от Бойл Хайтс с множество мастилени доказателства за вярност към нея и мексиканската мафия, а това бе най-голямата и най-влиятелната банда в калифорнийската система от затвори и арести.
Според документите, които четях, Кесада бил шофьор на кола, в която се намирали двама члена на Бялата ограда, стреляли по витрините на бакалия, чийто собственик бе изостанал с две седмици с рекета, който бандата прибирала от него в продължение на почти двайсет и пет години. Стрелците се бяха целили високо, нападението било замислено като предупреждение. Но рикоширал куршум уцелил в главата внучката на собственика, която била клекнала зад щанда. Името ѝ било Марисол Серано. Умряла на място, според прокурорските свидетелства, които четях.
Нито един очевидец на престъплението не можеше да идентифицира стрелците. Това би било смъртоносна демонстрация на храброст. Но уличните камери бяха уловили регистрационния номер на колата беглец. Той бил на автомобил, откраднат от дългосрочен паркинг близо до разпределителната гара. А пък камерите там бяха заснели крадеца: Едгар Кесада. Процесът му бе траял само четири дни и той бе осъден за съучастие в предумишлено убийство. Щяха да му прочетат присъдата след седмица и го очакваха минимум петнайсет години затвор, а вероятно и много повече. И всичко това само защото бе седял зад волана по време на предупредителна акция, превърнала се в убийство.
— Е? — попита Кесада, когато затворих и последната страница.
— Виж, Едгар — казах. — Мисля, че си прецакан.
— Човече, не ми говори така. Нищо ли няма? Съвсем нищо?
— Винаги има какво да се направи. Но вероятността е малка, Едгар. Мисля, че имаш повече от достатъчно за протест срещу НЗ, но…
— Какво е това?
— Неефективна защита. Адвокатът ти си е чоплил носа по време на целия процес. Оставил е възражение след възражение без последствия. Позволил е на прокурора… ето тук, виждаш ли тази страница?
Върнах се на лист, чийто ъгъл бях прегънал.
— Тук съдията казва: „Ще възразите ли, господин Сегуин, или аз да продължа да го правя вместо вас?“. Това не е добра процесуална работа, Едгар, и може би имаш шанс да го докажеш, но ето как стоят нещата: в най-добрия случай протестът ти ще мине и делото ще се гледа повторно, но това не променя доказателствата. Те си остават същите и следващият състав от съдебни заседатели също ще те признае за виновен, дори да имаш нов адвокат, който знае как да държи прокурора в законовата рамка.
Кесада поклати глава. Не ми беше клиент, затова не познавах всички подробности от живота му, но беше на около трийсет и пет и му предстояха доста тежки изпитания.
— Колко присъди имаш? — попитах.
— Две — каза той.
— Криминални престъпления?
Той кимна, а аз нямаше какво друго да кажа. Първоначалната ми преценка си оставаше в сила. Беше прецакан. Вероятно щеше да лежи до живот. Освен ако…
— Знаеш защо си тук, в отделението със строг режим, а не в модула за банди, нали? — попитах. — Всеки момент ще те извадят оттук, ще те вкарат в стая и ще ти зададат големия въпрос. Кой беше в колата при теб в онзи ден?
Посочих дебелата папка.
— Тук няма нищо, което да ти помогне — казах. — Остава ти единствено да се споразумееш за присъдата, като назовеш имена.
Прошепнах последната част от изречението. Но Кесада не отговори толкова тихо.
— Това са глупости! — извика той.
Погледнах към огледалото, което ни отделяше от контролния център горе, макар да знаех, че не мога да видя нищо през него. След това се обърнах към Кесада и видях, че вените на врата му започват да пулсират — беше очевидно дори под мастилената огърлица от надгробни камъни по него.
— Успокой се, Едгар — казах. — Каза ми да прегледам делото ти и това и правя. Не съм ти адвокат. Наистина трябва да говориш с него за…
— Не мога да се обърна към него — отвърна Кесада. — Холър, нищо не разбираш!
Взрях се в него и най-накрая разбрах. Адвокатът му се контролираше от същите хора, които трябваше да издаде: Бялата ограда. Ако се обърнеше към него, почти със сигурност щеше да последва организирана от мексиканската мафия наказателна акция срещу доносника, независимо дали се намира в отделение със строг режим, или не. Говореше се, че Ла Еме, както бе известна тя, може да стигне до всеки затворник в Калифорния.
Звънецът буквално ме спаси. Чу се сигналът, оповестяващ, че остават пет минути до времето за лягане. Кесада се пресегна през масата и грабна грубо документите си. Беше приключил с мен. Стана, докато все още подреждаше листовете в прилежна купчина. Без да ми благодари или да ме напсува, пое към килията си.
И аз поех към моята.
3.
В осем вечерта желязната врата на килията ми автоматично се плъзна и се затвори с металически звук, който разтресе цялото ми същество. Всяка вечер минаваше през мен като товарен влак. Бях в ареста вече пет седмици и това бе нещо, с което не можех и не исках да свиквам. Седнах върху дебелия десет сантиметра матрак и затворих очи. Знаех, че лампата ще остане светната още един час, и трябваше да използвам това време, но това бе моят ритуал. Опитвах се да се изолирам от силните звуци и страхове. Да си напомня кой все още съм. Баща, адвокат, а не убиец.
— Изкара акъла на К.
Отворих очи. Беше Бишоп от съседната килия. Високо на стената имаше вентилационна шахта с решетка, която отделяше двете помещения.
— Нямах такова намерение — казах. — Предполагам, че следващия път, когато някой потърси адвокат в затвора, просто ще си пасувам.
— Добър план — каза Бишоп.
— И между другото — ти къде беше? Нещата вървяха към „убий вестоносеца“. Огледах се, Бишоп го нямаше никакъв.
— Не се тревожи, приятел, бях се погрижил за теб. Наблюдавах отгоре от парапета. Пазех ти гърба.
Плащах на Бишоп по 400 долара на седмица за закрила, парите предавах в брой на неговата приятелка и майка на сина му в Ингълуд. Закрилата му се простираше в осмоъгълното отделение със строг режим, където се намирахме: две нива, двайсет и четири самостоятелни килии и двайсет и двама арестанти, които представляваха различни нива на заплаха към мен.
През първата нощ Бишоп ми бе предложил или да ме закриля, или да ме набие. Не преговарях повече. Обикновено се навърташе наблизо, когато бях в дневната, но не го бях видял на парапета на втория етаж, когато съобщавах на Кесада лошите новини за делото му. Знаех много малко за Бишоп, защото не задавах въпроси в затвора. Тъмночерната му кожа криеше татуировките до такава степен, че бях започнал да се чудя дали изобщо има такива. Но успях да разчета името на бандата му, изписано по кокалчетата и на двете му ръце.
Бръкнах под леглото за кутията, в която се намираха документите от собственото ми дело. Първо проверих ластиците. Бях увил всяка от четирите купчинки с по два ластика хоризонтално и вертикално, които се кръстосваха на определено място върху най-горния лист. Така разбирах дали Бишоп или някой друг се е промъквал и ми е ровил в нещата. Някога имах клиент, който за малко да бъде осъден за предумишлено убийство, защото затворнически доносник се бе докопал до папките в килията му и бе изчел достатъчно улики, за да състави убедително, макар и фалшиво самопризнание, което твърдеше, че клиентът ми е направил пред него. Бях си научил урока. Поставях капани от ластици и щях да разбера, ако някой ми е ровил в книжата.
Сега самият аз бях изправен пред обвинение в предумишлено убийство и действах pro se — защитавах себе си. Знаех какво е казал Линкълн, а вероятно и много други мъдри мъже преди него. Може би наистина клиентът ми беше глупак, но не можех да си представя да предам бъдещето си в нечии други ръце, освен собствените си. Затова по делото „Щат Калифорния срещу Дж. Майкъл Холър“ щабът на защитата беше в килия 13, ниво К-10 в мястото за излежаване на наказания „Двете кули“.
Извадих купчината с молбите от кутията и свалих ластиците, след като се уверих, че документите не са били пипани. Изслушването им бе насрочено за следващата сутрин и исках да се подготвя. Имах три искания към съда, като първото бе за по-ниска гаранция. Тя бе определена на тревожната сума от 5 млн. долара, като обвинението успя да се обоснове, че не само има вероятност да се укрия, но и представлявам заплаха за свидетелите по делото, защото познавам местната съдебна система като петте си пръста. Не ми помогна и това, че съдията, който гледаше мярката за неотклонение, бе почитаемият Ричард Ролинс Хейгън, а аз бях обжалвал успешно две негови присъди по предишни дела. Имаше да ми връща и се съгласи с молбата на обвинението да увеличи повече от два пъти препоръчителната гаранция от 2 млн. за предумишлено убийство.
Но разликата между 2 и 5 милиона вече нямаше значение. Трябваше да реша дали искам да вложа всичко, което имах, в свободата си или в защитата си. Реших да е второто и бях настанен в Двете кули, тъй като подлежах на специална закрила като служител на съдебната система, който има потенциални врагове във всички обикновени затвори.
Но утре щях да се изправя пред различен съдия — за когото смятах, че пътищата ни не се бяха пресичали — и да поискам намаляване на гаранцията. Имах и още две молби и сега преглеждах записките си, за да мога да пледирам пред съдията, без да чета.
По-важна беше другата молба, която обвиняваше прокуратурата в укриване на информация и улики, които имах право да знам, както и съмнението в основателната причина на полицията за спирането, довело до ареста ми.
Предполагах, че съдия Вайолет Уорфийлд, която бе получила случая при случайното разпределение, ще сложи ограничение във времето за дискусиите по всички молби. Трябваше да съм подготвен, да говоря сбито и по същество.
— Хей, Бишоп? — казах. — Буден ли си още?
— Буден съм — отвърна Бишоп. — Какво има?
— Искам да се упражня с теб.
— Какво да упражниш?
— Аргументите си, Бишоп.
— Това не е част от сделката ни, човече.
— Знам, но скоро ще угасят лампите, а не съм готов. Искам да слушаш и да ми кажеш какво мислиш.
В този момент светлините на етажа угаснаха.
— Добре — каза Бишоп. — Да чуем. Но за това ще платиш допълнително.
4.
Сутринта се качих в първия автобус за съда, след като закусих със сандвич с евтин салам и натъртена червена ябълка. Всяка сутрин закуската беше еднаква, през повечето време същото се сервираше и на обяд. За петте седмици тук бях извадил късмет да ям нещо друго само на Деня на благодарността, тогава саламът бе сменен с резен пуешка шунка, която бе поднесена и на трите хранения. Вече бях преминал прага на отвращението от храната в Двете кули. Яденето бе просто рутина и бързо и с лекота преглъщах всяка закуска и всеки обяд. Но въпреки това по мои изчисления бях отслабнал с между пет и десет килограма по време на ареста и гледах на това като на влизане във форма за битката на живота си.
В автобуса бях заедно с трийсет и осем други арестанти, повечето отиваха на сутрешните мерки за неотклонение. Бях виждал ококорените уплашени погледи на клиентите си, когато се срещах с тях за консултация преди първото явяване пред съда. Но това винаги бе ставало в съда и винаги аз ги успокоявах и подготвях за предстоящото. А в автобуса бях обграден от всичко това. Мъже, изправящи се пред първия си сблъсък със затвора. Мъже, заключвани многократно преди това. Усещането за отчаяние витаеше и около новаците, и около рецидивистите.
Установих, че пътуванията ми към и от съда с автобуса ме изпълват с най-голям страх. Спътниците се избираха на случаен принцип. Бишоп го нямаше до мен, нямах бодигард. Ако нещо ми се случеше, полицаите бяха зад метална решетка отпред: шофьорът и така нареченият охранител. Ролята им бе просто накрая да отделят труповете от умиращите, ако нещо се случи. Те не бяха тук, за да защитават и служат, просто превозваха хора из потайностите на съдебната система.
Този път автобусът беше от модерните, с отделени седалки, при вида на които се изпълних с ужас. Новите превозни средства се бяха появили след безредици по време на пътуванията, които бяха излезли от контрол. Администрацията на шерифа отговаряше за безопасността на затворниците и след бунтовете бяха заведени множество дела срещу нея, задето не е успяла да предпази ранените и убитите. Лично аз бях водил две такива и бях наясно със слабостите на старите и новите модели.
Новите автобуси бяха разделени с метални прегради на сепарета с по осем места всяко. Така ако избухнеше бой, той се ограничаваше до максимум осем участници. Автобусите имаха пет такива отделения и в тях хората се настаняваха отзад напред, като задните секции се запълваха първи и т.н. Затворниците бяха оковани по четирима с обща верига и по една такава група сядаше на всяка седалка от двете страни на сепарето.
Това разпределение причиняваше един значителен проблем. Ако по време на път избухнеше бой в дъното, невъоръженият охранител трябваше да отключи и да мине през пет врати и четири отделения — четири тесни пространства, пълни със затворници, някои от тях обвинени в тежки престъпления, — за да потуши боя в петото. Положението беше абсурдно и според мен решението на проблема го бе направило двойно по-голям. Боевете в дъното бяха оставяни на самотек, докато автобусът стигне до крайната си точка. Тези, които можеха да ходят, продължаваха нататък, а тези, които не можеха, получаваха грижи.
Автобусът спря в просторния подземен гараж под Центъра за наказателно право „Клара Шортридж Фолц“, разтовариха ни и ни отведоха във вертикалния лабиринт от килии за задържане на сградата, които обслужваха двайсет и четири различни съдебни зали.
Като самозащитаващ се имах право на някои привилегии, които другите мъже и жени от автобусите не можеха да си позволят. Отведоха ме в единична килия, където можех да разговарям с моя детектив и помощник-адвоката, който ми служеше за подкрепа, занимаваше се с разпечатването и завеждането на документите, а в някои случаи и с фината настройка на жалбите, които възникваха като част от делото. Детективът ми беше Денис — Сиско — Войчеховски, а помощникът ми бе моята партньорка в кантората Дженифър Арънсън.
Когато си зад решетките, всичко се точи бавно. Събудих се в 4 сутринта в Двете кули, а се озовах в личната си килия в 8:40, след като пропътувах всичко на всичко разстояние от четири пресечки. Носех една увита с ластици купчина документи — жалбите, — които сега нареждах на металната маса, а точно в девет надзирател пусна при мен и екипа ми.
Сиско и Дженифър бяха длъжни да седнат срещу мен на масата. Нямаше ръкостискания и прегръдки. Срещата бе поверителна, тъй като бе между адвокат и клиент. Но в единия ъгъл на тавана имаше камера. Щяхме да бъдем наблюдавани, но камерата не предаваше звук на надзирателя, който я следеше — или поне така се твърдеше. Не вярвах напълно в това и при предишни срещи на екипа от време на време правех забележка или издавах нареждания, които целяха да пратят обвинението за зелен хайвер, ако случайно ни подслушват незаконно. Използвах кодовата дума „Байа“ всеки път, когато исках да предупредя екипа си за измамата.
Бях с тъмносини затворнически дрехи с надпис „ЛА ЗАТВОР“ на гърдите и гърба. Също като Едгар Кесада предната вечер носех дълги долни гащи. По време на престоя си в ареста бързо бях разбрал, че ранните сутрешни пътувания с автобуса и килиите в съдебната палата са неотоплени, затова се обличах подобаващо.
Дженифър се бе спретнала като за пред съда с черен костюм и кремава блуза. Сиско както обикновено бе облечен за разходка по залез по Тихоокеанската крайбрежна магистрала на своя класически мощен „Харли Дейвидсън“ под дънещата музиката на Коуди Джинкс в слушалките на каската му: черни джинси, боти и тениска. Кожата му сякаш бе недосегаема за студения влажен въздух на килията. Беше от Уисконсин, което май имаше нещо общо е това.
— Как е екипът ми в тази прекрасна сутрин? — попитах ведро.
Макар аз да бях задържаният и да носех затворнически дрехи, знаех, че е важно да поддържам интерес и тревога за положението ми у своите хора.
— Всичко е наред, шефе — отвърна Сиско.
— А ти как си? — попита Дженифър.
— По-добре в съдебната палата, отколкото в затвора — казах. — Кой костюм избра Лорна?
Лорна Тейлър беше моят офисмениджър и моден консултант. Втората ѝ длъжност бе наследена от времето, когато беше и моя съпруга — втора поред в брак, който бе продължил само година. Макар в този ден да нямаше съдебни заседатели, вече си бях подсигурил одобрението на съдия Уорфийлд да нося професионално облекло при всичките си явявания пред съда. Делото ми бе привлякло значително внимание от страна на медиите и не исках моя снимка в пандизчийски костюм да стане хит в интернет. Светът извън съдебната зала беше пълен с потенциални заседатели, от които накрая щяха да изберат дванайсет и те да отсъдят дали съм виновен. Не исках те вече да са ме виждали в затворнически дрехи. Внимателно подбраната ми колекция от европейски костюми увеличаваше увереността ми, когато застанех пред съда, за да пледирам невинността си.
— Синия „Хуго Бос“, розова риза и сива вратовръзка — каза Дженифър. — У пристава са.
— Идеално — отвърнах.
Сиско извъртя очи, за да покаже, че не одобрява суетата ми. Не му обърнах внимание.
— Ами времето? — попитах. — Говори ли със секретарката?
— Да, съдията е отредила един час — каза Дженифър. — Това достатъчно ли ще ти е?
— Вероятно не при спор с Дейна. Може би ще трябва да се откажа от нещо, ако Уорфийлд се придържа към графика.
Дейна беше Дейна Бърг, звездата на отдел „Тежки престъпления“ на прокуратурата, решена да ме прати в затвора до края на живота ми. Сред адвокатите бе позната като Дейна Смъртната присъда заради склонността да иска максимални наказания, или Айсберга заради поведението си при договаряне. Но беше факт, че решимостта ѝ не можеше да бъде пречупена, и най-често я разпределяха на дела, където съдебният процес беше неизбежен.
Такава беше и моята ситуация. В деня след ареста ми чрез Дженифър пуснах съобщение до медиите, в което яростно отричах обвиненията срещу мен и обещавах да отмъстя по време на процеса. Най-вероятно това заявление бе причината да назначат по случая ми Дейна Бърг.
— От какво да се откажем? — попита Дженифър.
— Да оставим гаранцията за най-накрая — отвърнах.
— Чакай, не — намеси се Сиско.
— Какво? Исках с това да започна — каза Дженифър. — Трябва да те измъкнем и да обсъждаме без рестрикции стратегията в кантората, а не в килия.
Дженифър вдигна ръце и посочи пространството, в което се намирахме. Знаех, че и двамата ще възразят срещу решението ми за гаранцията. Но имах намерение да оползотворя по-добре времето си пред съдията днес.
— Вижте, не че си прекарвам страхотно в Двете кули — казах. — Не е „Риц“. Но днес имам по-важни неща за вършене. Искам пълно изслушване по жалбата за основателната причина. Това за мен е на първо място. А след това бих искал да поспоря по уликите. Готова ли си за това, Булокс?
Отдавна не бях наричал Дженифър с прякора ѝ от времето ѝ като адвокат новобранец. Бях я взел директно от юридическия факултет на Югозападния, който се помещаваше в бивша сграда на универсалния магазин „Булокс“. Исках някой с работническо правно образование и мотивацията и стръвта на непривилегированите. В годините след това тя доказа, че идеята ми е била гениална, и се издигна от служител, на който давах черна работа, до пълноправен партньор и доверен колега, който отстояваше позицията си и можеше да спечели във всяка съдебна зала в страната. Нямах интерес да я използвам само да разнася документи. Исках да се опълчи на Дейна Бърг за закъснението на прокуратурата при споделянето на уликите. Това бе най-важното дело в кариерата ми и я исках до мен на адвокатската скамейка.
— Готова съм — каза тя. — Но също така съм готова да споря и за гаранцията. Трябва да излезеш, за да се подготвиш за процеса, без да ти трябва телохранител, който да ти пази гърба, докато ядеш шибани сандвичи със салам.
Засмях се. Май се бях оплаквал повече от необходимото от менюто в Двете кули.
— Виж, разбирам — отвърнах. — И нямам намерение да се присмивам. Но трябва да продължа да плащам заплати и не искам да изляза от това нещо банкрутирал и без нищо за дъщеря си. Някой трябва да плати следването ѝ по право, и това няма да е Огнената Маги.
Първата ми бивша съпруга и майка на детето ми работеше в окръжната прокуратура. Истинско име: Маги Макфърсън. Тя печелеше добре и бе отгледала дъщеря ни Хейли в добър квартал в Шърман Оукс — като не броим двегодишния престой в окръг Вентура, където работеше за окръжната прокуратура, докато чакаше политическия пожар тук да се потуши от само себе си. Бях плащал за частни училища и сега Хейли беше студентка по право в първи курс в Университета на Южна Калифорния, след като през май завърши „Чапман“. Това излизаше доста скъпо и плащането падаше изцяло върху моите плещи. Бях го планирал и си бях приготвил спестявания, но не и за да ги дам за неподлежаща на връщане гаранция само за да изляза на свобода и да се приготвя за процеса.
Като теглих чертата — не си струваше. Дори да успеехме да убедим съдия Уорфийлд да намали гаранцията наполовина, пак не ми достигаха 250 хиляди долара за нея, а тя щеше да ми спечели само три месеца свобода. Не се бях отказал от правото си на бързо производство и бях дал на щата срок — шейсет съдебни дни, в рамките на които да ми организира процес. Това означаваше, че процесът щеше да започне само след два месеца през февруари и присъдата или щеше да ми върне свободата, или напълно да я отнеме. В много предишни случаи бях съветвал клиентите си да си спестят парите за гаранция и да си натискат парцалите в Двете кули.
Обикновено причината беше да имат повече пари, с които да ми платят. А сега това бе съвет, който давах сам на себе си.
— Говори ли с Маги за това? — попита Дженифър. — Тя изобщо посети ли те?
— Да, посети ме, и да, говорихме — отвърнах. — Казва същото като теб и аз не съм несъгласен. Но става въпрос за приоритети. Приоритети по делото.
— Виж, знаеш, че ние с Лорна и Сиско заявихме единодушно, че можем да се откажем от заплати, докато това приключи. Наистина смятам, че това е приоритет по делото и че трябва да размислиш. Освен това помисли ли за Хейли? Вече пропусна Деня на благодарността с нея. И Коледа ли искаш да пропуснеш?
— Добре, разбрах. Да видим дали ще ни стигне днес времето за това. Ако не, ще повдигнем въпроса следващия път. Нека видим жалбите. Сиско, какво става с прегледа на предишните случаи?
— С Лорна прехвърлихме повече от половината — каза Сиско. — Засега нищо не се набива на очи. Но работим по въпроса и правим списък с вероятните.
Говореше за списък с бивши клиенти и врагове, които биха могли да имат мотив и възможност да ме накиснат за убийство.
— Добре, това ми трябва — казах. — Не мога просто да вляза в съда и да кажа, че съм набеден. За да построя защитата си върху обвинение срещу трета страна, ми трябва трета страна.
— Работим по въпроса — отвърна Сиско. — Ако има нещо, ще го намерим.
— Ако? — попитах.
— Нямах това предвид, шефе — каза Сиско. — Просто исках да кажа…
— Виж какво — продължих, — през последните двайсет и пет години от живота си обяснявам на клиентите, че няма значение дали са извършили престъплението, защото моята работа е да ги защитавам, не да ги съдя. Виновен или невинен, получаваш същата сделка и същите усилия. Но сега, когато аз съм от другата страна, разбирам, че това са глупости. Имам нужда вие двамата и Лорна да ми вярвате за това.
— Разбира се, че ти вярваме — каза Дженифър.
— Иска ли питане — добави Сиско.
— Не бързайте да отговаряте — казах. — Сигурно имате въпроси. Версията на обвинението е повече от убедителна. Така че ако в някакъв момент Дейна Смъртната присъда ви спечели на нейна страна, трябва да кажете и да се оттеглите. Тогава няма да ви искам в екипа си.
— Няма да се случи — отвърна Сиско.
— Никога — добави Дженифър.
— Добре — казах. — Тогава отиваме на война. Дженифър, може ли да ми вземеш костюма и да го донесеш, за да се приготвя?
— Веднага — заяви тя.
Стана и с едната ръка почука по металната врата, докато размахваше другата към камерата. Скоро чух рязко метално тракване и вратата се отвори. Полицаят я пусна навън.
— Е — казах, когато със Сиско останахме сами. — Каква е температурата на водата тези дни в Байа?
— О, много приятна — отвърна Сиско. — Говорих с моя човек там и той ми каза, че е над трийсет градуса.
— Прекалено топло е за мен. Да ми каже, когато стане около двайсет. Това ще е идеално за мен.
— Ще му кажа.
Кимнах на Сиско и се опитах да не се усмихвам към камерата. Надявах се, че тази последна част от разговора е достатъчно интригуваща за всеки незаконно подслушващ, за да го прати за зелен хайвер в Мексико.
— Ами нашата жертва? — попитах.
— Още работя по въпроса — каза колебливо Сиско. — Надявам се, че Дженифър ще научи повече при днешното споделяне на уликите, за да мога да проследя движенията му и как и кога се е озовал в багажника ти.
— Сам Скейлс беше хлъзгав човек. Проследяването му ще е трудно, но ще ми трябва.
— Не се тревожи. Ще го имаш.
Кимнах. Харесвах увереността на Сиско. Надявах се, че тя ще се отплати. За миг се замислих за бившия си клиент Сам Скейлс, големия измамник, който дори бе измамил и мен. А сега бе жертвата в най-голямата измама, бях накиснат за убийство му и знаех, че ще ми е трудно да изоблича това набеждаване.
— Шефе, добре ли си? — попита Сиско.
— Да, всичко е наред — отвърнах. — Просто се замислих. Очертава се да е забавно.
Сиско кимна. Знаеше, че щеше да бъде всичко друго, но не и забавно, обаче ме разбираше.
Вратата на килията се отвори отново и Дженифър се върна с дрехите ми за съда върху две закачалки. Обикновено пазех розовата риза за пред съдебни заседатели, но всичко беше наред. Дори само видът на елегантната кройка на костюма качи настроението ми на съвсем друго ниво. Започнах да се приготвям за битката.
5.
Костюмът ми беше широк. Струваше ми се, че се губя в него. Първото, което казах на Дженифър, когато ме въведоха в съда и ми свалиха белезниците, беше да помоли Лорна да отиде до къщата ми, да вземе два от костюмите ми и да ги занесе на шивач да ги стесни.
— Това ще е малко трудно, без да ти вземат мярка — каза тя.
— Не ми пука, важно е — отвърнах. — Не искам да изглеждам пред медиите като човек с костюм назаем. Това ще стигне до потенциалните съдебни заседатели и ще отправи послание.
— Добре, разбрах.
— Кажи ѝ да поръча да ги стеснят отвсякъде.
Преди тя да успее да отговори, Дейна Бърг пристъпи към масата на защитата и остави на нея купчина документи.
— Нашият отговор на вашите жалби — каза тя. — Сигурна съм, че всичко ще се изясни при обсъждането.
— Навреме — обади се Дженифър, като имаше предвид точно обратното.
Тя зачете. Не си направих труда да кажа нещо. Бърг като че ли се поколеба, сякаш очакваше реплика и от мен. Аз просто я погледнах и се усмихнах.
— Добро утро, Дейна — казах. — Как мина уикендът ти?
— Със сигурност по-добре от твоя — отговори тя.
— Е, това се подразбира — заявих.
Тя се усмихна надменно и се върна на прокурорската маса.
— Никакви изненади, възразява на всичко — каза Дженифър. — Включително и на намаляването на гаранцията.
— Очакваше се — отвърнах. — Както казах, не се тревожи за гаранцията днес. Ще…
Гръмкият глас на Морис Чан, съдебния пристав, ме накара да млъкна, когато обяви пристигането на съдия Уорфийлд. Наредиха ни да останем по местата си и да се приготвим за заседанието.
Извадих късмет, че ми се падна Уорфийлд. Тя бе корава, праволинейна и с огнен нрав, но също така бе бивш адвокат. Често защитниците, които стават съдии, се престарават да показват безпристрастност и фаворизират обвинението. Не това бях чувал за Уорфийлд. Никога не се бях явявал пред нея, но бях слушал разговори между други професионални адвокати в „Секвоя“ и „Четири зелени поля“ и картината, която си бях съставил, беше на съдия, който се движи точно по средата. Освен това беше афроамериканка и това я поставяше в ролята на догонващ. При издигането в йерархията ѝ се бе налагало да бъде по-добра от другите юристи, за да успее. А това изисква начин на мислене, който ми харесва. Тя знаеше много добре с какви трудности ще се сблъсквам, като се опитвам да се защитавам сам. Предполагах, че ще има това предвид, когато отсъжда.
— Започваме официалното обсъждане на „Калифорния срещу Холър“ и трябва да разгледаме поредица от жалби на защитата — каза съдията. — Господин Холър, ще представите ли аргументи, или ще го направи вашата асистентка госпожица Арънсън?
Станах, за да отговоря.
— Ако съдът позволи — започнах, — бихме искали днес да се редуваме. Бих искал да започна с оттегляне на жалба.
— Добре — каза Уорфийлд. — Продължете.
И тук стана трудно. Бях подал жалба за недопускане на незаконно получени доказателства. Поставях под съмнение спирането ми, довело до откриването на трупа на Сам Скейлс в багажника на колата ми. Ако тази жалба бъдеше приета, делото ми щеше да е мъртво, преди да е започнало. Но беше наивно да се надявам, че дори и толкова безпристрастен съдия, колкото бях чувал, че е Уорфийлд, би ударил подобна спирачка на щатското обвинение. И точно на това се надявах, защото и аз не исках това да се случва. За всеки друг клиент бих искал такова определение. Но това беше моето собствено дело. Не исках да спечеля заради процесуална грешка. Трябваше да бъда оневинен. Номерът тук беше да получа изслушване за законността на спирането, което ме бе вкарало в ареста. Но само за да докарам полицай Милтън в залата, за да чуя неговата версия под клетва. Защото вярвах, че съм набеден и че Милтън би трябвало да е участвал в поставянето на капана по някакъв начин, съзнателно или не.
Докато носех разпечатката на жалбата, минах покрай катедрата между масите на обвинението и защитата. По пътя небрежно огледах публиката и забелязах поне две жени, за които знаех, че са журналистки, отразяващи изслушването. Те бяха средството, което щях да използвам, за да представя защитната си теза пред света.
Видях и дъщеря си Хейли на задния ред. Предположих, че е избягала от лекции в университета, но не бях прекалено разстроен от това. Бях ѝ забранил да ме посещава в ареста. Не исках да ме вижда със затворнически дрехи и бях стигнал дотам да я изключа от списъка с одобрени от мен посетители. Така че съдът беше единственото място, където можеше да ме види и подкрепи, и това ми бе съвсем ясно. Също така знаех, че е излязла от измисления свят на юридическия факултет и получава истинско обучение по право, като се намира тук.
Кимнах и се усмихнах, но когато я погледнах, си спомних колко широк ми е костюмът. Изглеждаше като взет назаем и крещеше „ОСЪДЕН!“ на всички наблюдатели в съдебната зала. Със същия успех можех да нося затворнически дрехи. Опитах се да се отърся от тези мисли, когато стигнах до катедрата и насочих вниманието си към съдията.
— Ваша чест — казах. — Както е видно от жалбата до съда, защитата твърди, че съм набеден по това дело. И заговорът е задействан с незаконно и неконституционно спиране от страна на полицията във вечерта, когато бях арестуван. Аз съм…
— Набеден от кого, господин Холър? — попита съдията.
Въпросът ме стресна. Колкото и адекватен да беше, не го бях очаквал от съдията, особено преди да съм изтъкнал аргументите си.
— Госпожо съдия, това е несъстоятелно спрямо изслушването — казах. — Става въпрос за спирането и дали то е било конституционно. Това…
— Но вие твърдите, че сте набеден. Знаете ли кой ви е набедил?
— Отново, ваша чест, това е несъстоятелно. Ще бъде, и то много, през февруари, когато започне процесът, но не виждам защо трябва да разкривам тезата си на обвинението, докато оспорвам валидността на спирането.
— Тогава продължете.
— Благодаря ви, ваша чест, ще продължа. Това…
— Това предизвикателство ли е?
— Моля?
— Това, което казахте, предизвикателство към мен ли е, господин Холър?
Поклатих глава, бях объркан. Дори не си спомнях какво съм казал.
— А, не, не е предизвикателство, госпожо съдия — отвърнах. — Не помня какво съм казал, но по никакъв начин не съм имал намерение да…
— Добре, да продължаваме напред — каза съдията.
Продължавах да съм объркан. Съдията проявяваше чувствителност към всичко, което според нея поставяше под съмнение уменията или авторитета ѝ. Хубаво беше да го науча в самото начало на делото.
— Извинявам се, ако нещо е прозвучало не както трябва — казах. — Както вече заявих, подадох жалба за изключване на доказателство, с която поставям под съмнение основателността на причината да бъда спрян и основателността на причината за претърсване на багажника на превозното средство, което управлявах, без съответната съдебна заповед. Искам изслушване по повдигнатия въпрос в присъствието на полицая, който ме спря и претърси превозното средство. Бих искал да насроча това изслушване. Но преди да го направим, има и други въпроси, които бих желал да повдигна. Моят детектив от четири седмици се опитва да говори с полицая, който ме спря, ваша чест — полицай Рой Милтън, — и не успява, въпреки многобройните молби към него и полицейското управление. Знам, че ще обсъждаме жалбата ми срещу представянето на доказателствата по-късно, но пак става въпрос за същото: никакво съдействие от страна на прокуратурата по отношение на ареста. От първия ден обвинението се опитва да осуети провеждането на справедлив процес.
Бърг стана, но Уорфийлд вдигна ръка и не ѝ позволи да говори.
— Нека ви спра тук, господин Холър — каза съдията. — Отправяте много сериозно обвинение. Най-добре ще е веднага да го подкрепите с факти.
Подредих мислите си, преди да продължа.
— Ваша чест — започнах най-накрая. — Обвинението очевидно не желае да разпитам полицай Милтън и това се вижда в целия процес, от решението за явяване пред съдебни заседатели за повдигане на обвинение, до показанията му като таен свидетел, вместо провеждането на предварително изслушване, на което бих могъл да го разпитам.
В калифорнийските съдилища повдигането на обвинение в криминално престъпление може да се придвижи към процес само след предварително изслушване, на което пред съдия се представят доказателствата за основателността на причината за арест и след това обвиняемият се изпраща на съд. Алтернатива на предварителното изслушване е обвинението да представи случая пред съдебни заседатели и да поиска повдигане на обвинение. Точно това бе направила Бърг в този случай. Разликата между двете процедури е, че предварителното изслушване се провежда открито в съдебна зала, където на защитата е позволено да разпитва всеки свидетел, даващ показания пред съдията, а съдебните заседатели действат тайно.
— Съдебните заседатели са напълно валиден избор за обвинението — каза Уорфийлд.
— Но не ми позволява да разпитам обвинителите си — отвърнах. — Онази вечер полицай Милтън очевидно носеше камера според изискванията на полицията в Лос Анджелис, но ние не получихме записа от нея. Освен това съм отбелязал, че камера имаше и в полицейската кола, но и този запис не ни беше даден.
— Ваша чест? — обади се Дейна Бърг. — Щатът възразява срещу аргументите на защитата. Той превръща жалба за изключване на доказателство от делото в молба
— Аз също — добави Уорфийлд. — Господин Холър, позволих ви да се защитавате, защото сте опитен адвокат, но все повече ми приличате на аматьор. Моля, не се отклонявайте от целта.
— Сега и аз съм объркан, ваша чест — казах. — Заведох напълно законна жалба за изключване на резултатите от претърсване без съдебна заповед. На плещите на госпожица Бърг лежи отговорността да докаже законовите основания за претърсването. Но въпреки това не виждам полицай Милтън в съдебната зала. Така че ако обвинението не се кани да обяви съгласието си, госпожица Бърг не е готова да противодейства срещу жалбата. Но въпреки това госпожица Бърг е ядосана и се държи така, сякаш от мен се очаква само да представя жалбата си и с това да се приключи.
— Госпожо съдия, целта ми е да поискам изслушване за представяне на доказателствата и възможност да се подготвя за това изслушване, след като доказателствата ми бъдат представени, на което имам право — продължих. — Не мога адекватно и изчерпателно да защитя жалбата за недопускане на доказателства, защото обвинението нарушава правилата при представянето им. Моля съда да разгледа това днес, да нареди на обвинението да изпълни задълженията си по представянето на доказателствата и да насрочи пълно изслушване за тях по жалбата във време, когато свидетелите, включително и полицай Милтън, могат да се явят.
Съдията погледна Бърг.
— Знам, че имаме и жалба за представянето на доказателствата от господин Холър — каза Уорфийлд, — но къде сме по току-що споменатите неща? Записите от камерата на полицая и от колата. Те би трябвало вече да са били предадени.
— Госпожо съдия — отвърна Бърг, — имахме технически проблеми с пренасянето на…
— Ваша чест — изревах, — не могат да вадят извинението за техническите трудности. Арестуваха ме преди пет седмици. Залогът тук е свободата ми и е напълно несправедливо да казват, че технически проблеми не са им позволили да спазят моите процесуални права. Те се опитват да не ми позволят да стигна до Милтън. Просто и ясно. Направиха го, като се явиха пред съдебни заседатели, а не на предварително изслушване, и го правят отново тук. Не съм се отказал от правото си на бърз процес и обвинението прави всичко възможно, за да ме принуди да отлагам.
— Госпожице Бърг? — каза Уорфийлд. — Отговор на това?
— Госпожо съдия — започна Бърг, — ако обвиняемият бе спрял да ме прекъсва, преди да си довърша изречението, щеше да чуе, че
— Много добре — каза Уорфийлд. — Предайте записите на защитата и ще…
— Ваша чест, процедурен въпрос — казах аз.
— Какво има, господин Холър? — попита съдията. — Губя търпение.
— Прокурорът току-що ме нарече обвиняем — казах. — Да, аз съм обвиненият в това дело, но когато пледирам пред съда, аз съм адвокат от защитата и настоявам съдът да поиска от госпожица Бърг да се обръща към мен подобаващо.
— Говорите за семантика, господин Холър — отговори Уорфийлд. — Съдът не вижда нужда от подобно изискване към обвинението. Вие сте обвиняем. Вие също така сте и адвокат. В този случай няма разлика.
— Съдебните заседатели ще видят разлика, ваша чест — казах.
Уорфийлд отново вдигна ръка като регулировчик, преди Бърг да изрази възражение.
— Няма нужда от оспорване от страна на обвинението — каза тя. — Искането на защитата е отхвърлено. Ще продължим в четвъртък сутринта. Госпожице Бърг, очаквам да повикате полицай Милтън тук, за да бъде разпитан за спирането на господин Холър. С радост ще подпиша призовка за това, ако се наложи. Но бъдете сигурна, че ако той не се появи, ще съм склонна да уважа жалбата. Ясно ли е, госпожице Бърг?
— Да, ваша чест — каза Бърг.
— Много добре, да пристъпим към другата жалба — каза Уорфийлд. — В единайсет трябва да изляза от съдебната зала за външна среща. Да побързаме.
— Ваша чест, моят партньор Дженифър Арънсън ще представи жалбата за изискване на доказателствата.
Дженифър стана и се приближи към катедрата. Тръгнах обратно към масата на защитата и докато се разминавахме, леко си докоснахме ръцете.
— Разбий ги — прошепнах.
6.
Привилегиите, които получавах като самозащитаващ се, се простираха и до ареста, където ми бе предоставено място и време за всекидневни срещи с правния ми екип. Насрочвах тези срещи от понеделник до петък в три следобед независимо дали имахме проблеми или стратегии за обсъждане. Нуждаех се от връзката с външния свят дори и само за поддържане на психическото ми здраве.
Срещите бяха тежки за Сиско и Дженифър, защото те и вещите им бяха претърсвани на влизане и на излизане, а според правилата те трябваше да са в стаята за среща на адвокати и клиенти преди дори да ме повикат от отделението, в което се намирах. Всичко в затвора се движи с безразлична скорост, определяна от надзирателите, които командват парада. Последното нещо, което се позволява на арестант, дори и самозащитаващ се, е точността. По същата причина, поради която ме събуждаха в четири сутринта за изслушване след шест часа, което се провеждаше само на четири пресечки оттук. Тези забавяния и пречки означаваха, че екипът ми обикновено трябваше да се яви на входа за адвокати в два следобед, за да мога да се срещна с тях час по-късно, в три часа.
Срещата след изслушването в съда имаше по-голямо значение от поддържането на психичното ми здраве. Съдия Уорфийлд бе подписала заповед, която позволяваше на Дженифър Арънсън да внесе сиди плейър в затвора за заседанието на правния екип, за да мога да гледам записите, които най-накрая бяха предадени от обвинението.
Закъснях за срещата, защото почти четири часа ме връщаха с автобуса от съдебната зала в затвора. Когато ме вкараха в адвокатската стая, Дженифър и Сиско вече ме чакаха от час.
— Извинявайте — казах, докато надзирателят ме въвеждаше. — Тук нищо не зависи от мен.
— Да бе, без майтап — каза Сиско.
Важаха същите правила като в адвокатската стая в съда. Те седяха срещу мен. Имаше камера, за която се предполагаше, че не предава звук. Разликата беше, че ми бе позволено да ползвам химикалка в стаята, за да си водя бележки или да пиша на ръка жалби до съда. Не ми бе позволено да занеса химикалка в килията си, защото тя можеше да се използва като оръжие, като бонг и за татуировки. Всъщност позволяваха ми само червена химикалка, защото се смяташе, че цветът не е предпочитан за татуировки, ако някак си все пак успеех да я внеса в килията си.
— Гледахте ли вече записите? — попитах.
— Само десет пъти, докато чакахме — отвърна Сиско.
— И?
Отправих въпроса към Дженифър. Тя беше адвокатът.
— Паметта ти за случилото се и казаното е отлична — каза тя.
— Добре — заявих. — Ще издържите ли да го видите още веднъж? Искам да си водя записи за разпита на полицай Милтън.
— Мислиш ли, че това е най-добрият начин? — попита Дженифър.
Погледнах я.
— Имаш предвид да задавам въпроси на човека, който ме арестува?
— Да. На съдебните заседатели може да им се сториш отмъстителен.
Кимнах.
— Може. Но няма да има съдебни заседатели.
— Вероятно ще има репортери. Ще стигне до потенциалните заседатели.
— Добре, но въпреки това ще напиша въпроси и ще решаваме в крачка. Ти също напиши какво би попитала и ще сравним резултатите в сряда.
Не ми позволяваха да докосвам компютъра. Сиско обърна екрана към мен. Пусна записа от камерата на Милтън. Тя бе прикрепена към униформата му на нивото на гърдите. Видеото започваше с кадър на волана на колата му, след това показа как той слиза от автомобила и тръгва по отбивката на пътя към кола, в която разпознах моя линкълн.
— Спри тук — казах. — Това са глупости.
Сиско натисна бутона за спиране.
— Кое са глупости? — попита Дженифър.
— Записът — казах. — Бърг знае какво искам и се гъбарка с нас, макар да направи великодушния жест, като изпълни молбата ни днес в съда. Искам утре да се върнеш при съдията с молба за целия запис. Искам да видя къде е бил този човек и какво е правил, преди пътищата ни да се пресекат уж случайно. Кажи на съдията, че искаме да видим записа от личната му камера поне половин час назад. И искаме цялото видео преди изслушването в четвъртък.
— Ясно.
— Добре, да продължим с това, което са ни дали.
Сиско пусна пак записа и аз продължих да гледам. В ъгъла на екрана имаше часовник и аз веднага започнах да си записвам времена и бележки към тях. Спирането и случилото се след това бяха общо взето това, което си спомнях. Видях няколко места, за които щях да питам Милтън и да спечеля точки, и още няколко, които щяха да го вкарат в капана на лъжата.
Новият момент беше онзи, в който видях как Милтън отваря багажника на линкълна и проверява Сам Скейлс за признаци на живот. По това време аз се намирах на задната седалка на колата му и гледната ми точка към багажника бе ограничена и от малък ъгъл. А сега виждах трупа на Сам, полегнал на една страна, с колене към гърдите и ръце зад гърба, завързани с няколко пласта самозалепваща се лента. Той бе доста едър мъж с наднормено тегло. Изглеждаше като натъпкан в багажника.
Видях рани от куршуми на гърдите и раменете и нещо, което приличаше на входна рана на лявото слепоочие и изходна рана през дясното око. Това не бе новост за мен. Вече бяхме получили снимките от местопрестъплението в първия комплект представени доказателства от Бърг, но записът добавяше на престъплението и местопрестъплението кървава реалистичност.
Приживе Сам Скейлс не заслужаваше съчувствие, но в смъртта си изглеждаше жалко. Кръвта от раните му се бе разляла по пода на багажника и капеше през дупката, пробита от куршума, излязъл от окото му.
— О, мамка му — чух да казва Милтън.
Възклицанието му бе последвано от тихо измучаване, което прозвуча като сподавен смях.
— Пусни пак тази част — казах. — След като Милтън казва: „О, мамка му“.
Сиско пусна отново този откъс и аз пак се заслушах в звука, издаден от Милтън. Сякаш злорадстваше. Помислих си, че би било полезно съдебните заседатели да го чуят.
— Добре, спри — казах.
Картината на екрана замръзна. Погледнах Сам Скейлс. Бях го представлявал като адвокат няколко години при различни обвинения и някак си бях започнал да го харесвам, макар тайно да подкрепях общественото мнение в гнева му срещу измамите, които правеше Скейлс. Един седмичен вестник веднъж го бе нарекъл „най-мразеният човек в Америка“ и това не бе преувеличение. Той въртеше измами с бедствия. Без грам вина или угризение правеше уеб страници, които приемаха дарения за оцелели в земетресения, цунамита, свлачища и училищни престрелки. Случеше ли се трагедия, изпълнила света с ужас, Сам Скейлс бързо създаваше интернет страница с фалшиви свидетелски разкази и бутон, на който пишеше „ДАРЕТЕ“.
Макар наистина да вярвах в идеала, че всеки обвинен в престъпление заслужава възможно най-добрата защита, дори и аз не можах да издържа Сам Скейлс прекалено дълго. Бе отказал да плати договорения хонорар за последното дело. Последната капка обаче дойде от случай, с който не се занимавах — арестът му за събиране на дарения за ковчези на деца, убити в масова стрелба в детска градина в Чикаго. Даренията прииждаха през сайт, който Скейлс бе създал, но както обикновено парите отиваха директно в джоба му. Обади ми се от затвора след ареста. Когато чух подробностите за измамата, му казах, че с отношенията ни е приключено. Служебен адвокат ми поиска неговите документи и това бе последното, което чух за Сам Скейлс — докато не се озова мъртъв в багажника на колата ми.
— Нещо интересно от камерата в колата? — попитах.
— Не точно — отвърна Сиско. — Същото, но от различен ъгъл.
— Добре, да пропуснем това засега. Времето ни притиска. Какво друго има в доказателствата на Дейна Смъртната присъда?
Опитите ми да внеса малко лекота в обсъжданията удряха на камък. За тези двамата залозите бяха прекалено големи и не им беше смешно. Сиско отговори на въпроса ми с напълно професионален тон, който противоречеше на вида и поведението му.
— Имаме и видео от черната дупка — каза той. — Нямах време да го прегледам изцяло, но това ще е първата ми работа, когато изляза оттук.
„Черната дупка“ работещите в центъра наричаха огромния подземен паркинг под общинския център. В него се слизаше по спирала на седем етажа в дълбочина. Бях паркирал там в деня на убийството на Сам Скейлс, като бях дал почивен ден на шофьора си, защото очаквах цял ден да съм в съда. Хипотезата на обвинението беше, че съм отвлякъл Сам Скейлс предната вечер, сложил съм го в багажника и съм го застрелял, като съм оставил там трупа през нощта и на следващия ден, докато съм бил в съда. Според мен тази теория противоречеше на здравия разум и бях уверен, че бих могъл да убедя съдебните заседатели в това. Но до процеса имаше много време и обвинението можеше да си смени хипотезата и да измисли по-добра.
Времето на смъртта бе определено приблизително двайсет и четири часа преди полицай Милтън да открие тялото. Това също така обясняваше теча под колата, за който се предполагаше, че е привлякъл вниманието на Милтън и е довел до зловещото откритие в багажника. Трупът бе започнал да се разлага и течностите се изливаха през дупката в пода на багажника.
— Някакви предположения защо обвинението е поискало записите на камерите от паркинга? — попитах.
— Мисля, че искат да могат да заявят, че никой не е пипал колата ти през целия ден — каза Дженифър. — Ако ъглите са достатъчно добри и покажат капенето на телесни течности, тогава ще имат и това доказателство.
— Добре, какво друго? — попитах.
— Това е ново — отвърна Сиско. — Имаме свидетелски показания от съседите, чули двама мъже да спорят в къщата ти предната вечер.
Поклатих глава.
— Не се е случило — казах. — Кой е, госпожа Шогрен или онзи идиот Чейсън, другият съсед?
Сиско погледна доклада и прочете:
— Милисънт Шогрен. Не различавала думи. Само ядосани гласове.
— Добре, трябва да я разпиташ — и не я плаши — казах. — След това говори с Гари Чейсън от другата страна на къщата. Той все събира бездомници от Западен Холивуд и после започват да се карат. Ако Мили е чула спор, той е бил от дома на Чейсън. Кварталът е стъпаловиден и тя е най-горе. Чува всичко.
— Ами ти? — попита Дженифър. — Ти какво чу?
— Нищо — отвърнах. — Разказах ти за онази вечер. Легнах си рано и не съм чул нищо.
— И си си легнал сам — потвърди Дженифър.
— За жалост — казах. — Ако знаех, че ще ме уличат в убийство, може би щях и аз да си прибера някой бездомник.
Залозите отново бяха прекалено големи. Никой дори не се усмихна. Но обсъждането какво и откъде е чула Мили Шогрен ме наведе на въпрос.
— Мили не им е казала, че е чула изстрели, нали? — попитах.
— Тук не пише — отвърна Сиско.
— Тогава на всяка цена я попитай — казах. — Може да успеем да превърнем техния свидетел в наш.
Сиско поклати глава.
— Какво? — попитах.
— Няма да стане, шефе. Получихме и балистичния доклад и той никак не изглежда добре.
Вече осъзнавах защо са толкова мрачни, докато аз се опитвах да ги развеселя, вместо да бъде обратното. Бяха премълчали основната новина, но сега вече щях да я чуя.
— Казвай — подканих го.
— Ами, куршумът, който е преминал през главата на жертвата, е пробил и пода на багажника — каза Сиско. — Намериха го. На пода на гаража ти. Заедно с кръв. Ударил се е в бетона и се е сплескал, така че експертизата за оръжието не постигна нищо. Но направиха и изследване на металните сплави и ги свързаха с куршумите в трупа. От това, което сме получили, става ясно, че ДНК тестът все още не е готов, но можем да предположим, че кръвта е на Сам Скейлс.
Кимнах. Това означаваше, че щатът ще е в състояние да докаже, че Сам Скейлс е бил убит в моя гараж по време, за което бях потвърдил, че съм си бил вкъщи. Спомних си правните съвети, които бях дал предната вечер на Едгар Кесада. Сега се намирах в същата потъваща лодка. Правно погледнато, бях прецакан.
— Добре — казах накрая. — Трябва да си помисля за това. Ако нямате повече изненади, изчезвайте оттук, а аз ще обмисля още малко стратегията. Това не променя нищо. Продължава да е капан. Просто е ужасно добър и имам нужда да си затворя очите и да обмисля нещата.
— Сигурен ли си, шефе? — попита Сиско.
— Можем да помислим заедно с теб — предложи Дженифър.
— Не, имам нужда да остана сам с това — казах. — Вие двамата вървете.
Сиско стана, отиде до металната врата и потропа силно по нея с месестия си юмрук.
— Утре по същото време? — попита Дженифър.
— Да — казах. — По същото време. В някакъв момент ще трябва да спрем да разгадаваме тяхната стратегия и да започнем да градим нашата.
Вратата се отвори и един надзирател поведе колегите ми към процедурите по излизане. Вратата се затвори и останах сам. Затворих очи и зачаках да дойдат да ме вземат. Чух тряскането на железните врати и отекващите викове на затворените мъже. Ехото и металът бяха неизбежните звуци в живота ми в Двете кули.
7.
Сутринта уведомих надзирателя в дневната, че имам нужда да отида до правната библиотека, за да проуча делото си. След час и половина цъфна друг надзирател, който ме отведе там. Библиотеката бе просто малка стая на ниво Б с четири бюра и стена с полици, на които имаше два екземпляра от Наказателния кодекс на Калифорния и няколко тома с дела и решения на Върховния съд на щата и по-ниски апелативни съдилища. При първото си посещение бях прегледал някои от тях и бях открил, че са сериозно остарели и безполезни. Напоследък всичко е на компютър и се обновява мигновено при промяна на закон или създаване на прецедент. Книгите по тези полици бяха за украса.
Но не затова ми трябваше библиотеката. Имах нужда да запиша мислите си от безсънните нощи, а там ми позволяваха да внасям и използвам химикалка. Разбира се, Бишоп отдавна ми бе предложил да ми даде под наем половин молив, с който тайно да пиша в килията си, но бях отказал, защото знаех, че преди да стигне до мен, моливът би трябвало да е влязъл в затвора и да е минавал от модул на модул в множество гостоприемни ректуми. А когато не го ползвах, от мен се очакваше да го крия по същия начин.
Вместо това избрах затворническата библиотека, където пишех върху обратната страна на листове от жалба, вече подадена и отхвърлена.
Това, което съставях, на практика бе списък със задачи за моя детектив и моята партньорка. В началото имахме някои неудачи — нямаше камери на мястото, където бях паркирал във вечерта на празненството в „Секвоя“, нямаше камери, поне работещи, и у съседите от другата страна на улицата. Собствената ми камера на предната веранда на къщата не бе уловила гаража и улицата отдолу. Но усещах, че може да се направи още много, та нещата да се обърнат и да се задвижат в наша полза. Първо и най-важно бе да свалим всички данни от мобилния ми телефон и колата, които за момента бяха задържани от полицията. Трябваше да подадем молба те да бъдат прегледани и данните да бъдат извлечени. Знаех, че мобилният телефон е най-доброто лично средство за следене на планетата. В моя случай щеше да покаже, че във въпросната вечер той си е бил в дома ми до сутринта. Данните от навигационната система на линкълна щяха пък да покажат, че колата е била паркирана в гаража през цялата нощ и в предполагаемото време на смъртта на Сам Скейлс. Това, разбира се, не означаваше, че не е било възможно да се измъкна с друго превозно средство или съучастник да е отвлякъл Сам Скейлс, но тогава логиката и здравият разум щяха да започнат да подкопават хипотезата на щата. Щом съм планирал престъплението толкова внимателно, защо тогава съм обикалял цял ден с труп в багажника?
Данните от колата и телефона щяха да са силни аргументи за пред съдебните заседатели и щяха да послужат да притиснем обвинението в ъгъла по отношение на възможността, ключов момент в изобличаването на вината. На плещите на прокуратурата лежеше бремето на доказателствата и затова щеше да се наложи да обясни как съм извършил това престъпление в собствения си гараж, след като не може да бъде потвърдено, че колата ми или аз някога сме напускали имота.
Може би съм примамил Сам Скейлс в къщата и след това съм го убил? Докажете го.
Може би съм използвал различно превозно средство, за да изляза скришом от къщата, да отвлека Сам, да го върна в дома си, да го сложа в багажника на собствената си кола и тогава да го убия? Докажете го.
Това бяха жалбите, които исках Дженифър да проучи и напише. За Сиско имах друга задача. Първоначално го бях накарал да проучи предишните ми дела и да потърси някой, който би могъл да иска да ми навреди: недоволен клиент, доносник, някой, когото съм хвърлил на лешоядите по време на процес. Натопяването ми в убийство бе малко крайно като отмъщение, но знаех, че някой ме е накиснал, и не биваше да оставяме и камък непреобърнат. Сега щях да изтегля Сиско от тази линия на разследване и да я предам на Лорна Тейлър. Тя познаваше делата и документите ми по-добре от всички и щеше да знае какво да търси. Можеше да се зарови в бумащината, докато Сиско посвети цялото си време на Сам Скейлс. Не бях представлявал Скейлс от години и знаех много малко за него. Сиско трябваше да го проучи и да установи как и защо е бил избран за жертва в плана за отмъщение. Имах нужда да знам всичко, в което Сам се е бил набъркал. Не се и съмнявах, че по време на убийството той или е планирал нова измама, или вече е бил подхванал някоя. И в двата случая трябваше да знам всичко в подробности.
Част от проучването на живота на Сам Скейлс бе и разследването на смъртта му. Бяхме получили доклада от аутопсията още с първата много тънка купчина с доказателства от прокуратурата. Той потвърждаваше очевидното — че Скейлс е умрял от множество огнестрелни рани. Но това бяха само първоначалните заключения след огледа на тялото. Нямаше токсикологичен доклад — той обикновено отнема от две до четири седмици след аутопсията. Това означаваше че резултатите вече трябва да са получени и фактът, че още не са включени в последната порция доказателства, ми се струваше подозрителен. Обвинението може би криеше нещо и аз трябваше да разбера какво. Освен това исках да знам какво е било менталното състояние на Сам Скейлс, когато, както се твърдеше, е бил натикан жив в багажника на колата ми и прострелян.
Към това можеше да се подходи по два начина. Дженифър можеше просто да подаде молба за предоставяне на доклада, или Сиско да отиде до патоанатомията и да се опита да го вземе. Това все пак беше публичен документ.
Разпределих задачата на Сиско по простата причина че ако се сдобиеше с копие от токсикологичния доклад, обвинението нямаше да знае, че разполагаме с него. Това бе по-добрата стратегия. Не позволявай на обвинението да разбере какво имаш и какво целиш с него — освен ако изрично не поискат от теб да го разкриеш.
Това бе всичко от списъка със задачи. Засега. Но не исках да се връщам в отделението. Прекалено много шум, прекалено много разсейващи фактори. Харесвах тишината в библиотеката и реших, че докато държа химикалка в ръка, мога да съставя черновата на молбата за изследването на мобилния телефон и колата. Исках да я представя пред съдия Уорфийлд на изслушването в четвъртък, за да се движим експедитивно. Ако я нахвърлех сега, Дженифър с лекота щеше да я приготви за представяне.
Но когато започнах, надзирателят в библиотеката получи обаждане по радиостанцията и ми каза, че имам посетител. Това бе малко изненадващо, защото можеха да ме посещават само хора, които бях включил в списъка, представен от мен при задържането. Той бе къс и се състоеше основно от имената на хората от защитния ми екип. Вече бях насрочил среща с него следобеда.
Предположих, че посетителят е Лорна Тейлър. Макар да администрираше практиката ми, тя не бе нито адвокат, нито лицензиран детектив и това не ѝ позволяваше да участва в следобедните обсъждания с Дженифър и Сиско. Но когато ме отведоха в кабината за посещения и погледнах през стъклото, бях приятно изненадан да видя жената, чието име бях добавил последно в списъка със слаба надежда.
Кендал Робъртс седеше от другата страна на стъклото. Не я бях виждал от повече от година. Не и след като ми каза, че ме напуска.
Седнах на стола пред стъклото и взех слушалката на телефона. Тя взе своята от другата страна.
— Кендал — казах. — Какво правиш тук?
— Ами — започна тя, — чух, че си арестуван, и трябваше да дойда. Добре ли си?
— Добре съм. Това са глупости и ще победя в съда.
— Вярвам ти.
Когато ме бе напуснала, тя се бе изнесла и от града.
— Ъ-ъ, кога пристигна? — попитах. — В града, имам предвид.
— Снощи. Късно.
— Къде си отседнала?
— В хотел. До летището.
— Е, колко ще останеш?
— Не знам. Нямам планове. Кога е делото?
— След около два месеца. Но сме в съда този четвъртък.
— Може би ще дойда.
Каза го, сякаш я бях поканил на питие или на купон. Не ми пукаше. Тя изглеждаше красива. Мисля, че не се бе подстригвала, откакто не я бях виждал. Косата ѝ сега обграждаше лицето и падаше по раменете ѝ. Трапчинките се появяваха на бузите, когато се усмихваше, както винаги. Усетих, че нещо в гърдите ми се сви. Бях живял с двете си бивши съпруги общо седем години. Почти толкова време бях прекарал и с Кендал. И това време бе хубаво и за двама ни, докато не започнахме да се раздалечаваме и тя не каза, че иска да напусне Лос Анджелис.
Аз не можех да изоставя дъщеря си и практиката си. Предложих ѝ да отделям повече време за пътувания, но отказах да се преместя. И накрая Кендал си тръгна. Един ден, докато бях в съда, събра всичко, което притежаваше, и ми остави бележка. Бях поръчал на Сиско да я намери, за да съм спокоен, че знам къде е и е добре — или поне така си казвах. Той я проследи до Хаваите, но не предприех нищо повече. Така и не прелетях през океана, за да я открия и да я помоля да се върне. Просто чаках и се надявах.
— Откъде идваш? — попитах.
— От Хонолулу — каза тя. — Живея на Хаваите.
— Откри ли студио?
— Не, но преподавам. По-добре за мен е да не съм собственик. Сега просто преподавам. Справям се.
Няколко години бе имала студио по йога на булевард „Вентура“, но го бе продала, когато бе започнала да става неспокойна.
— За колко време си тук?
— Казах ти. Все още не знам.
— Е, ако искаш, можеш да отседнеш в къщата. Очевидно няма да я ползвам, а ти можеш да поливаш цветята, някои от които мисля, че са твои.
— Хм, може би. Ще видим.
— Ключът още е под кактуса на предната веранда.
— Благодаря. Защо си тук, Мики? Не можеш ли да излезеш под гаранция или…?
— Точно сега ми искат пет милиона гаранция, което означава, че трябва да внеса десет процента. Но накрая не си получаваш парите, независимо дали си виновен или невинен, а това е всичко, което имам, включително и къщата. Не мога да си представя да се откажа от него за два месеца свобода. Поискал съм бързо производство, ще спечеля и ще изляза, без да плащам нито цент.
Тя кимна.
— Добре. Вярвам ти.
Разговорите бяха само по петнайсет минути, след това връзката прекъсваше. Знаех, че времето ни почти изтича. Но когато я видях, си припомних какъв е залогът.
— Много мило, че дойде да ме видиш — казах. — Съжалявам, че посещенията са толкова кратки, а си дошла от толкова далече.
— Включил си ме в списъка с посетители — каза тя. — Не бях сигурна, когато ме попитаха, но после намериха името ми. Това е мило.
— Не знам, просто си помислих, че би могла да дойдеш, ако чуеш за това. Не знаех дали новината ще стигне до Хаваите, но тук е голяма сензация.
— Знаел си, че съм на Хаваите?
Опа! Бях се изпуснал.
— Ъ, нещо такова — отвърнах. — Когато си тръгна, просто исках да се уверя, че си добре, нали разбираш? Накарах Сиско да провери и той ми каза, че си отлетяла за Хаваите. Не знаех къде, никакви подробности, нито дали е за постоянно. Просто че си отишла там.
Наблюдавах я как обмисля отговора ми.
— Добре — каза тя и показа, че приема думите ми.
— Как е там? — попитах, като се опитвах да замажа гафа. — Харесва ли ти?
— Бива. Изолирано. Мисля да се върна.
— Е, не знам какво бих могъл да направя оттук, но ако се нуждаеш от нещо, само ми кажи.
— Добре, благодаря. Май трябва да тръгвам. Казаха, че имам само петнайсет минути.
— Да, но просто прекъсват телефоните, когато времето изтече. Мислиш ли пак да ме посетиш? Тук съм всеки ден, ако не съм в съда.
Тя се усмихна, все едно бях комедиант, който се опитва да привлече вниманието със смешка. Преди да отговори, в слушалката се чу силно пращене и линията прекъсна. Видях, че казва нещо, но не я чувах. Тя погледна телефона, после мен, а след това бавно остави слушалката на вилката. Посещението бе приключило.
Кимнах ѝ и се усмихнах неловко. Тя махна леко и стана от стола. Аз също станах и тръгнах покрай редицата посетителски кабини, всичките отворени. Погледнах през стъклото и я видях да се движи успоредно с мен от другата страна.
След това изчезна.
Надзирателят ме попита дали ще се връщам в библиотеката и аз му казах, че искам да се прибера в отделението си.
Докато ме водеха натам, пред очите ми беше Кендал, както я бях видял за последно на телефона. Бях наблюдавал устните ѝ, докато говореше в изключената слушалка. И си дадох сметка, че бе казала: „Не знам“.
8.
Когато ме въведоха в съдебната зала, полицай Рой Милтън бе с униформа и седеше на първия ред зад масата на обвинението. Познах го веднага от вечерта на ареста ми. Според протокола на шерифската администрация бях окован с верига през кръста, където бяха закопчани и ръцете ми. Заведоха ме до масата на защитата, където полицаят ме освободи от оковите и Дженифър, която седеше и чакаше, ми помогна да си облека сакото. Лорна някак си бе успяла да го стесни за два дни и то ми бе съвсем по мярка. Обърнах се към залата, докато оправях маншетите, после се обърнах към Милтън.
— Полицай Милтън, как сте днес?
— Не отговаряй — каза Дейна Бърг от масата на обвинението.
Погледнах я и тя се взря в мен и отсече:
— Гледай си работата, Холър.
Разперих ръце в знак на изненада.
— Просто съм любезен — отвърнах.
— Бъди любезен с някой, който е на твоя страна — каза Бърг.
— Добре — съгласих се. — Както и да е.
Огледах залата и видях дъщеря си на обичайното ѝ място. Усмихнах се и кимнах, тя направи същото. Никъде не виждах Кендал Робъртс, но и не очаквах. Бях започнал да си мисля, че вчерашното ѝ посещение е изпълнение на някакъв дълг към мен. И нищо повече.
Най-накрая дръпнах стола си на масата на защитата и седнах до Дженифър.
— Никога не съм мислил, че някога ще кажа, че ми харесва да нося костюм — заявих. — Но всичко е по-хубаво от затворническите дрехи.
— Изглеждаш добре — каза тя. — Лорна се е справила чудесно с този костюм.
Бяхме говорили по-рано в ареста на съда със Сиско. Но той си бе тръгнал с цяла торба задачи за разследване.
Чух шепот точно зад себе си, обърнах се и видях двама от репортерите, които бяха отразявали случая от самото начало, на обичайните им места. И двете бяха жени, едната от „Лос Анджелис Таймс“, другата от „Дейли Нюз“, конкурентки, които обичаха да сядат заедно и да си бъбрят, докато чакаха съдебните процедури да започнат. Познавах Одри Финъл от „Таймс“ от години, тъй като бе отразявала и други мои дела. Ади Гамбъл от „Нюз“ беше нова в криминалния ресор и я знаех само по име.
Скоро на вратата зад ограждението на секретаря се появи съдия Уорфийлд и заседанието започна. Преди да подам молба за изключване на доказателства, казах на съдията, че имам нова жалба пред съда, която е неотложна, тъй като обвинението продължава да играе нечестно при представянето на уликите.
— Какво е този път, господин Холър? — попита съдията.
Тонът ѝ показваше раздразнение, което ми се стори обезпокояващо, тъй като заседанието едва започваше. Докато вървях към катедрата, Дженифър занесе копия на новата жалба на масата на обвинението и на съдебния секретар, който пък подаде документа на съдията.
— Ваша чест, защитата иска само това, на което има право — казах. — Пред вас е молба за представяне на данните от колата и мобилния ми телефон, които обвинението не ни е дало, защото знае, че са оневиняващи и ще покажат, че съм бил в къщата си и че колата ми е била в гаража, когато се твърди, че съм отвлякъл господин Скейлс, а след това съм го закарал в дома си и съм го убил.
Дейна Бърг незабавно скочи и възрази. Дори нямаше нужда да дава основания за възражението си. Съдията веднага го прие.
— Господин Холър — прогърмя гласът ѝ, — да представяте защитата си пред медиите, а не пред съда, е неприемливо и… опасно. Разбирате ли ме?
— Да, госпожо съдия, и се извинявам — казах. — Фактът, че сам се защитавам, ме доведе до емоционални дълбочини, с които обикновено не съм в контакт.
— Това не е извинение. Повече предупреждения няма да има.
— Благодаря, ваша чест.
Но докато изричах извинението, не се сдържах и се зачудих какво би направила съдията, ако реши, че съм обидил съда? Щеше да ме прати в затвора? Вече бях там. Да ми наложи глоба? Пожелах ѝ късмет със събирането ѝ, след като нямах никакви приходи, докато се борех с обвинение в убийство.
— Продължете — нареди съдията. — Внимателно.
— Госпожо съдия, молбата е ясна — казах. — Щатът очевидно разполага с тази информация, а ние не сме я получили. Изглежда, че за прокуратурата е обичайно да не споделя, освен ако защитата изрично не поиска това от нея, а правилата не са такива. Това е жизненоважна информация за моя собственост, която ми е необходима, за да се защитя, и ми трябва веднага, ваша чест. Не когато на обвинението му скимне.
Съдията погледна Бърг за отговор, прокурорът се приближи към катедрата и свали микрофоните на нивото на устата си.
— Ваша чест, предположенията на господин Холър са напълно погрешни — каза тя. — Информацията, която той иска, е придобита от лосанджелиската полиция след издаването на съдебна заповед, която изисква време, за да се подготви и изпълни. Материалите, получени в резултат на тази заповед, пристигнаха при мен вчера и все още не са разгледани нито от мен, нито от някой друг от моя екип. Смятам, че правилата ми позволяват поне да разгледам доказателствата, преди да ги предам на защитата.
— Кога защитата ще получи тези материали? — попита Уорфийлд.
— Мисля, че утре до края на деня — каза Бърг.
— Ваша чест? — обадих се аз.
— Изчакайте малко, господин Холър — каза Уорфийлд. — Госпожице Бърг, ако нямате време да прегледате тези материали, дайте някой друг да го направи или ги предайте на сляпо. Искам да ги предоставите на защитата до края на деня. Говоря за днес. До края на работния ден. Не в полунощ.
— Да, ваша чест — каза смъмрената Бърг.
— Ваша чест, продължавам да искам да бъда изслушан — казах.
— Господин Холър, току-що ви издействах това, което искахте — каза нервно Уорфийлд. — Какво друго има за казване?
Приближих се до катедрата, след като Бърг отстъпи от нея. Погледнах назад към залата и видях Кендал да седи до дъщеря ми. Това ми даде увереност. Вдигнах микрофона на предишното му ниво.
— Госпожо съдия — започнах, — защитата е притеснена от тази абсурдна идея, че доказателствата няма нужда да се споделят, докато не бъдат прегледани. Това е аморфна дума, ваша чест. Какво значи прегледани? Колко дълго трае преглеждането? Два дни? Две седмици? Два месеца? Ще помоля съда да определи ясни правила за това. Както съдът знае, не съм и няма да се откажа от правото си на бързо производство и затова всяко забавяне при споделянето на доказателства поставя защитата в неизгодна позиция.
— Ваша чест? — обади се Бърг. — Може ли да бъда изслушана?
— Не, госпожице Бърг, няма нужда да бъдете изслушвана — каза Уорфийлд. — Нека ясно да се разбере какви са правилата за споделяне на доказателства в тази съдебна зала. Това е двупосочна улица. Каквото влезе, трябва да излезе. Веднага. Никакво бавене, никакви ненужни преглеждания. Каквото получи щатът, получава го и защитата. И обратно, каквото получи защитата, получава го и щатът. Без бавене. Наказанието за нарушение е изключване на материала от делото. Запомнете това. А сега може ли да се върнем към причината, поради която бе насрочено това изслушване? Молбата за изключване на доказателство, подадена от господин Холър, с която се иска общо взето отпадането на основанието за това дело. Госпожице Бърг, на вашите плещи лежи задължението да оправдаете претърсване и отнемане на имущество без заповед. Имате ли свидетел, който да призовете по този въпрос?
— Да, ваша чест — каза Бърг. — Народът призовава полицай Рой Милтън.
Милтън се изправи и тръгна през портичката към свидетелската банка. Вдигна ръка и се закле. След това седна, самоличността му бе установена и Бърг поиска от него да разкаже своята версия за ареста ми.
— Вие сте назначен в градската полиция, нали, полицай Милтън?
— Да.
— Каква е юрисдикцията ѝ?
— Ами целият град, предполагам, че може и така да се каже.
— Но във въпросната вечер сте работили в центъра на Втора улица, нали така?
— Точно така.
— Каква бе задачата ви онази вечер, полицай Милтън?
— Изпълнявах задача на ОСП и бях пратен край…
— Нека ви спра тук. Какво е ОСП?
— Отдел за специални проблеми.
— И какъв бе специалният проблем, който решавахте онази вечер?
— Сблъсквахме се с нарастване на престъпленията в общинския център. Най-вече вандализъм. Бяхме пуснали съгледвачи вътре, а аз бях подкрепление точно извън зоната. Намирах се на Втора и „Бродуей“ и наблюдавах и двете улици.
— Наблюдавахте за какво, полицай Милтън?
— Всичко, каквото и да е. Видях обвиняемия да излиза от паркинга на „Бродуей“.
— Видяхте го, нали така? Нека поговорим за това. Вие сте били неподвижен, това вярно ли е?
— Да, бях паркирал до тротоара на югоизточния ъгъл на Втора. Имах изглед към тунела пред мен и надолу по „Бродуей“ вляво. Там видях превозното средство да напуска платения паркинг.
— Бяхте ли пратен на това място, или вие сам го избрахте?
— Бях пратен най-общо в района — горния ъгъл на обсадата, която правехме на общинския център.
— Но позицията ви не ви ли поставяше в невъзможност да виждате? Сградата на „Лос Анджелис Таймс“ би блокирала гледката към общинския център, нали?
— Както вече казах, имахме съгледвачи вътре — наблюдатели на място в общинския център. Аз бях подкрепление. Бях поставен на място, от което можех да реагирам, ако някой тръгне да излиза от общинския център по „Бродуей“. Или можех да вляза в обсадата, ако се наложи.
Стъпка по стъпка тя го преведе през спирането и разговора с мен зад колата ми. Той описа нежеланието ми да отворя багажника, за да видя дали регистрационната табела не е там, след това как забелязал нещо да капе от автомобила ми.
— Помислих, че е кръв — каза Милтън. — В този момент вярвах, че са налице неотложни обстоятелства и че трябва да отворя багажника, за да видя дали вътре няма ранен.
— Благодаря ви, полицай Милтън — каза Бърг. — Нямам повече въпроси.
Свидетелят ми бе предаден. Целта ми беше да натрупам отговори, които се надявах да ми бъдат полезни по време на процеса. Бърг не си бе направила труда да покаже записа по време на разпита си, защото трябваше само да докаже наличието на неотложни обстоятелства.
Но предния ден бяхме получили от обвинението дългите версии от записите на личната му камера и тази в колата и ги бяхме прегледали по време на срещата ни в три часа в Двете кули. Дженифър бе заредила записа от личната камера на лаптопа си и бе готова да я пусне, ако се наложи.
Докато вървях към катедрата, свалих ластика от навита на ролка разпечатка на снимка от въздуха на общинския център. Поисках разрешение от съдията да се приближа до свидетеля, след това разтворих снимката пред него.
— Полицай Милтън, виждам, че имате химикалка в джоба си — казах. — Бихте ли отбелязали на тази снимка мястото, на което се намирахте във въпросната нощ?
Милтън направи това, което му казах, а аз го помолих да напише на снимката инициалите си. След това прибрах снимката, навих я, сложих ластика и поисках от съдията да я включи като веществено доказателство на защитата А. Милтън, Бърг и съдията изглеждаха малко озадачени от направеното от мен, но това беше добре. Исках Бърг да е объркана по отношение на намеренията на защитата.
Върнах се на катедрата и поисках от съда разрешение да пусна двата предадени ми от прокуратурата записа. Съдията одобри и аз поисках от Милтън да потвърди и обясни клиповете. Пуснах ги от край до край, без да спирам, за да задавам въпроси. Когато свършиха, попитах само две неща:
— Полицай Милтън, тези записи представят ли правдиво действията ви по време на спирането на колата ми? — поисках да знам.
— Да, всичко е във видеото — каза Милтън.
— Не виждате признаци записите да са променяни или редактирани по някакъв начин?
— Не, всичко е в тях.
Помолих съдията да приеме записите като веществени доказателства на защитата Б и В и Уорфийлд се съгласи.
Продължих, като пак оставих прокурора и съдията озадачени от материала, който събирах.
— Полицай Милтън, в кой момент решихте да спрете колата ми?
— Когато завихте, забелязах, че превозното ви средство няма регистрационна табела. Това е обичайна укривателска практика, затова последвах колата и я спрях, когато се озовахме в тунела на Втора улица.
— Укривателска ли, полицай Милтън?
— Понякога, когато хората извършват престъпления, свалят табелите от колата си, за да не могат свидетелите да видят номера им.
— Разбирам. Но от записа, който току-що гледахме, става ясно, че въпросната кола има предна табела, нали така?
— Има.
— Това не противоречи ли на укривателската ви теория?
— Не точно. Ако някой бяга с кола, тя обикновено се вижда, когато се отдалечава. Важно е да се махне задната табела.
— Добре. Видяхте ли ме да вървя по улицата от „Секвоя“ и да завивам надясно по „Бродуей“?
— Да, видях ви.
— Вършех ли нещо подозрително?
— Не си спомням.
— Помислихте ли, че съм пиян?
— Не.
— И ме видяхте да влизам в паркинга?
— Видях ви.
— Това подозрително ли ви се стори?
— Не. Бяхте с костюм и си помислих, че вероятно сте оставили кола на паркинга.
— Знаехте ли, че „Секвоя“ е бар, който често се посещава от адвокати?
— Не.
— Кой ви каза да ме спрете, след като потеглих от паркинга?
— Ъ, никой. Видях липсващата табела, когато завихте от „Бродуей“ по Втора, напуснах мястото и предприех спиране.
— С това имате предвид, че ме последвахте в тунела и след това си включихте фаровете, нали?
— Да.
— Знаехте ли предварително, че ще потегля от този паркинг без задна табела на колата?
— Не.
— И не бяхте точно на онова място специално за да ме спрете?
— Да, не бях.
Бърг стана и възрази, като каза, че притискам Милтън, като му задавам един и същ въпрос по различни начини. Съдията се съгласи и ми каза да продължавам.
Погледнах надолу към катедрата и към записките, които си бях водил с червено мастило.
— Нямам повече въпроси, ваша чест — казах.
Съдията изглеждаше леко объркана от моя разпит и внезапния му край.
— Сигурен ли сте, господин Холър?
— Да, ваша чест.
— Добре. Щатът има ли въпроси?
Бърг също изглеждаше объркана от разпита ми на Милтън. Смяташе, че не съм нанесъл никакви поражения, и нямаше въпроси. Съдията върна вниманието си към мен.
— Имате ли друг свидетел, господин Холър?
— Не, ваша чест.
— Добре. Аргументи?
— Госпожо съдия, аргументът ми е предаден.
— Нищо повече? Не бихте ли искали поне да свържете точките заради нас след разпита ви на свидетеля?
— Всичко е предадено, ваша чест.
— Щатът иска ли да добави нещо?
Бърг се изправи и вдигна ръка, сякаш питаше какво има за добавяне, след това каза, че ще отговори на молбата ми писмено.
— Тогава съдът е готов да отсъди — каза Уорфийлд. — Молбата е отказана и съдът излиза в почивка.
Съдията се бе изказала делово. А аз чувах шепоти и усещах разочарованието в залата. Сякаш зрителите в един глас бяха попитали: „Моля!?“.
Но аз бях доволен. Не исках да спечеля това отсъждане. Исках да срежа клона на обвинението и да спечеля делото. И току-що бях замахнал за първи път с брадвата.
9.
Срещнахме се в три часа в добро разположение на духа, въпреки обстановката. Не само че успяхме да получим и документираме по време на съдебното изслушване отговорите, които искахме, но и Дженифър и Сиско казаха, че имат добри новини, които биха желали да споделят. Помолих Дженифър да започне.
— Добре, помниш ли Андре Ла Кос? — попита тя.
— Разбира се — отвърнах. — Звездният ми час.
Беше си самата истина. Делото „Щат Калифорния срещу Андре Ла Кос“ можеше да бъде гравирано на надгробната ми плоча, когато дните ми приключеха. С него се гордеех най-много. Невинен човек, върху когото се бе стоварила цялата тежест на съдебната система, обвинен в убийство, а аз го освободих. И това не бе просто оправдателна присъда. Това бе най-рядката птица в съдебната система. Беше Голямото Н. Работата ми по време на процеса доказа, че е невинен. До такава степен, че щатът му изплати обезщетение за грешката изобщо да го обвини.
— Какво по-точно? — попитах.
— Ами прочел в интернет за твоя случай и иска да помогне — каза Дженифър.
— Как да помогне?
— Мики, не разбираш ли? Ти му издейства седемцифрено обезщетение за погрешно обвинение. Иска да се отплати. Обадил се на Лорна и казал, че може да даде до двеста хиляди за гаранцията.
Бях шокиран. Андре едвам бе оцелял по време на делото, докато бе задържан на същото място — Двете кули, — а ние се явявахме на процеса и му договаряхме обезщетението. Бях взел една трета от него, но това бе преди седем години и отдавна я бях похарчил. Той очевидно се бе справил по-добре с парите си и сега искаше да даде от тях, за да ме пуснат на свобода.
— Знае ли, че няма да си ги получи? — попитах. — Двеста хиляди през прозореца. Това е голяма част от парите, които му издействах.
— Знае — каза Дженифър. — И не просто си е стискал парите. Инвестирал ги е. Лорна каза, че е вложил в криптовалута и обезщетението било колкото да започне. Парите се били увеличили. Много. Предлага двеста хиляди без ангажименти. Искам да отида да насроча преразглеждане на мярката за неотклонение. Ще накараме Уорфийлд да свали гаранцията на два и половина или три милиона — колкото би трябвало да бъде — и излизаш.
Кимнах. Парите на Андре можеха да платят десет процента от определената гаранция. Но имаше проблем.
— Много щедро от страна на Андре, но не мисля, че това ще е достатъчно — казах. — Бърг няма да се съгласи и да бездейства при шейсет процента намаляване на гаранцията. Не мисля, че и Уорфийлд ще го направи. Ако Андре наистина иска да помогне, може би трябва да използваме парите му за експерти, веществени доказателства и плащане на допълнителния труд, който полагате всички.
— Не, шефе — каза Сиско.
— Мислихме за това — продължи Дженифър. — Има и още някой, който би искал да помогне. Друг дарител.
— Кой? — попитах.
— Хари Бош — каза тя.
— Не може да бъде — отговорих. — Той е пенсионирано ченге, за бога. Не може…
— Мики, ти му издейства един милион долара обезщетение от общината миналата година и дори не взе процент. Той иска…
— Не взех процент, защото тези пари му трябват. Ще надхвърли осигуровката си и тогава наистина ще му потрябват. Освен това създадох доверителен фонд и той ги вложи там.
— Виж, Мики, той може да вземе част от сумата или да получи заем срещу нея — настояваше Дженифър. — Важното е, че ти трябва да излезеш оттук. Не само че мястото е опасно, но и слабееш, не изглеждаш добре и здравето ти е застрашено. Помниш ли какво казваше Сийгъл Адвоката? Изглеждай като победител и ще бъдеш победител? Ти не изглеждаш като победител, Мики. Може и да си стесняваш костюмите, но пак си блед и с болнав вид. Трябва да излезеш оттук и да се приведеш във форма за процеса.
— Той всъщност казваше: „Дръж се като победител и ще бъдеш победител“.
— Няма значение. Същото е. Това е твоят шанс. Тези хора дойдоха при нас. Не сме ги търсили ние. Всъщност Андре каза, че те видял по телевизията на последното изслушване и си спомнил за времето, когато той бил на твое място.
Кимнах. Знаех, че е права. Но мразех да взимам пари, особено от Бош, моя брат, за когото знаех, че се нуждае от тях за други неща.
— Не само това, трябва да се прибереш за Коледа и да се видиш с дъщеря си — каза Дженифър. — Забраната за посещения я е наранила толкова много, колкото би наранила и теб.
Закова ме с последния аргумент. Липсваше ми дъщеря ми, липсваше ми гласът ѝ.
— Добре, разбрах — отвърнах.
— Хубаво — каза Дженифър.
— Мисля, че ще успеем да намалим гаранцията до три милиона — казах. — Но вероятно не повече.
— Можем да покрием три милиона — отвърна Дженифър.
— Добре, уреди го — казах. — Дори не намеквай, че можем да се справим с три милиона. Искам Бърг да си мисли, че отиваме да просим. Ще си помисли, че ако намали гаранцията с два милиона, пак вероятно ще ме остави вътре. Искаме един милион и тя прави компромис за два или три.
— Точно така — отвърна Дженифър.
— И още нещо последно — казах. — Сигурна ли си, че Хари и Андре са дошли доброволно с тази помощ? А не е било обратното?
Дженифър сви рамене и погледна Сиско.
— Честна скаутска, шефе — каза той. — Така каза Лорна.
Потърсих признаци, че лъжат, но не открих. Но виждах, че нещо тревожи Дженифър, и попитах:
— Какво има, Дженифър?
— За гаранцията. Ами ако съдията поиска и монитор като част от сделката? Гривна на глезена. Можеш ли да живееш с това?
Замислих се за миг. Щеше да е огромно вмешателство в личното ми пространство, ако щатът следеше всеки мой ход, докато градя защитата си. Но си спомних какво бе казала Дженифър за времето, което щях да прекарам с дъщеря си.
— Не го предлагай — казах накрая. — Но ако изникне като част от сделката, ще го приема.
— Добре — отвърна Дженифър. — Ще подам молбата веднага щом изляза оттук. Ако имаме късмет, ще се явим пред съдията утре и ще се прибереш за уикенда.
— Изглежда добър план — казах.
— Има и още нещо от Хари Бош — добави Дженифър.
— Какво?
— Каза, че иска да помогне и за защитата, ако го искаме.
Това ме накара да се поколебая. Между Сиско и Бош винаги бе имало леко напрежение заради причината, поради която бяха станали детективи. Бош вече беше пенсионер, но от полицията. Сиско бе на страната на защитата от самото начало. Привличането на Бош можеше да се окаже изключително полезно заради опита и връзките му. Но можеше и да развали атмосферата в екипа ми. Нямаше нужда да обмислям дълго предложението, защото Сиско сложи край на несигурността ми.
— Имаш нужда от него — каза той.
— Сигурен ли си? — попитах.
— Доведи го — потвърди Сиско.
Знаех какво прави. Пренебрегваше всички търкания и враждебности заради мен. Ако бе някой друг случай, щеше да каже, че нямаме нужда от Бош, и това вероятно щеше да е вярно. Но след като животът и свободата ми бяха заложени на карта, Сиско искаше всички предимства на наша страна.
Кимнах му в знак на благодарност и погледнах Дженифър.
— Първо ме измъкни оттук — казах. — След това ще се срещнем с Бош. Погрижи се да получи всички споделени доказателства, особено снимките от местопрестъплението. Той е добър в тези неща.
— Заемам се — отвърна тя. — Той включен ли е в списъка ти с посетители?
— Не, но мога да го добавя — казах. — Може вече да се е опитал да ме види.
Върнах вниманието си към Сиско.
— Добре, здравеняко, ти какво имаш?
— Взех пълния доклад за аутопсията от човек от Съдебна медицина — каза той. — Токсикологичните данни ще ти харесат.
— Казвай.
— В кръвта на Сам Скейлс е имало флунитразепам. Има го в доклада. Като го провериш в Гугъл, получаваш рохипнол.
— Наркотикът на изнасилвачите — каза Дженифър.
— Добре — отвърнах. — Какво количество е имало в кръвта му?
— Достатъчно, за да го събори — каза Сиско. — Не е бил в съзнание, когато са го простреляли.
Хареса ми, че Сиско каза „простреляли“. От това ми стана ясно, че той изцяло подкрепя теорията, че съм бил набеден и най-вероятно от повече от един човек.
— Какво ни казва това за времето, когато е бил упоен? — попитах.
— Още не сме сигурни — отвърна Сиско.
— Дженифър, ще ни трябва експерт за процеса — казах. — И то добър. Можеш ли да поработиш над това?
— Заемам се — каза тя.
Замислих се над нещата за няколко секунди, преди да продължа.
— Не съм сигурен, че това ще ни помогне — казах. — Позицията на щата ще е, че аз съм го упоил, след това съм го отвлякъл и съм го закарал вкъщи. Пак ще трябва да проучим Сам Скейлс и да разберем къде е бил и какво е правил.
— Заемам се — каза Сиско.
— Добре — отвърнах. — Да поговорим сега за гаража. Лорна заведе ли Уесли, за да го огледа?
Уесли Брауър беше механикът, сменил извънредното отключване на гаража ми. Това бе станало преди седем месеца по време на сезона с пожарите, когато спряха тока и къщата ми остана без захранване. Не можех да отворя вратата на гаража, а трябваше да отида в съда за четене на присъда. Отдавна бях изгубил ключа за извънредното отключване. Повиках Брауър да отвори гаража и той откри, че дръжката е ръждясала. Все пак успя да отвори вратата и аз отидох в съда, макар и да закъснях. На следващия ден Брауър дойде пак и инсталира нова система за извънредно отключване.
Ако защитата ми щеше да бъде, че съм натопен, то тогава бе моя работа на процеса да обясня на съдебните заседатели как точно се е случило това. И като начало — как истинският убиец или убийци са влезли в гаража, за да сложат Сам Скейлс в багажника на колата ми и да го застрелят. Бях казал на екипа си да поискат от Уесли Брауър да провери извънредното отключване, за да види дали не е ползвано наскоро или хакнато.
Дженифър отговори на въпроса ми, като вдигна ръка и направи жест, за да покаже, че има добра и лоша новина.
— Лорна прати Брауър в гаража и той провери извънредното отключване — каза тя. — Установил е, че е ползвано, но не може да каже кога. Сложил си новото през юли, така че единственото, което може да каже, е, че е ползвано след това.
— Как е разбрал? — попитах.
— Този, който го е ползвал, го е инсталирал пак, след като е отворил вратата. Но не така, както той го е оставил през юли. Затова знае, че е било задействано, просто няма да може да свидетелства кога. Задънена улица, Мики.
— По дяволите.
— Знам, но бездруго не очаквахме много от това.
Хубавото настроение, с което бяхме започнали срещата, се изпаряваше.
— Добре, докъде стигнахме със списъка на заподозрените? — попитах.
— Лорна все още работи по него — каза Дженифър. — През последните десет години си имал много дела. Остават ѝ още доста, които да прегледа. Казах ѝ, че ще ѝ помогна през уикенда, и ако имаме късмет, ще излезеш оттук и също ще си там.
Кимнах и казах:
— Като стана въпрос, вероятно трябва да тръгваш, ако искаш да заведеш молбата днес.
— Мислех си същото — заяви Дженифър. — Нещо друго?
Наведох се през масата, за да кажа тихо нещо на Дженифър, в случай че на камерата са ѝ пораснали уши.
— Ще ти се обадя, когато успея да се добера до телефон в отделението — прошепнах. — Искам да говорим за Байа и да го запишеш. Можеш ли да го направиш?
— Никакъв проблем. Имам приложение.
— Добре. Тогава ще говорим по-късно.
10.
Оставаше още половин час, докато ме върнат в отделението. Намерих Бишоп на една от масите да играе мексиканско домино с друг затворник, Филбин. Той ми отправи обичайния си поздрав.
— Адвокате — каза.
— Бишоп, мислех, че днес си в съда — отвърнах.
— И аз така си мислех, докато адвокатът ми не го отложи. Копелето сигурно си мисли, че тук е „Риц“.
Седнах, оставих документите си на масата и се огледах. Много от мъжете бяха извън килиите си и обикаляха дневната. В отделението имаше два телефона, окачени на стената под огледалните прозорци към вътрешния двор. Имаше две възможности: или да се обадиш за чужда сметка, или да ползваш карта, която се купуваше от затворническия стол. В момента и двата се ползваха, а до тях чакаше опашка от трима души. Разговорите се прекъсваха след петнайсет минути. Това означаваше, че ако се наредя на опашката, ще се добера до телефон след около час.
Не видях Кесада в дневната. След това забелязах, че вратата към килията му е затворена. Всички в отделението бяха под закрила, но да те заключат в килията в отделение за закрила — това бе само за арестантите, които са в непосредствена опасност или са изключително ценни за прокуратурата.
— Кесада заключен ли е? — попитах.
— Тази сутрин — отговори Бишоп.
— Доносник — каза Филбин.
Почти се усмихнах. Да наричаш някой в отделение за закрила доносник беше малко „присмял се хърбел на щърбел“. Най-честата причина за отделянето на хора в този модул бе, че са информатори. Доколкото знаех, Филбин също бе такъв. Нямах практика да питам съкилийниците си защо са задържани или защо са под закрила. Нямах представа защо Бишоп е в това отделение и никога нямаше да се поинтересувам. Да си пъхаш носа в чуждите дела може да има лоши последствия на места като Двете кули.
Гледах ги как играят. Накрая Бишоп спечели, а Филбин стана и тръгна към стълбите за второто ниво с килии.
— Искаш ли да играеш, адвокате? — попита Бишоп. — Десетак за точка?
— Не, благодаря — казах. — Не играя хазарт.
— Е това сега са пълни глупости. Точно в момента на това място с всички тези престъпници играеш хазарт с живота си.
— Като стана въпрос, скоро може да изляза.
— Така ли? Сигурен ли си, че искаш да напуснеш това прекрасно място?
— Налага се. Трябва да се приготвя за делото си, а тук това няма как да стане. Казвам ти просто защото искам да знаеш, че ще си изпълня моята част от сделката. Ще ти платя до края на процеса.
— Много мило от твоя страна.
— Говоря сериозно. Ти ме накара да се чувствам сигурен, Бишоп, и аз оценявам това. Когато излезеш, ме потърси. Може да имам нещо за теб. Нещо законно.
— Какво например?
— Шофиране. Имаш шофьорска книжка, нали?
— Може да си взема.
— Истинска?
— От най-истинските, адвокате. Какво да карам? Кого?
— Мен. Аз съм Адвоката с линкълна и ми трябва шофьор.
Предишният ми шофьор бе отработвал дълга на сина си за моите услуги и когато ме арестуваха, му оставаше само седмица, преди да се издължи. Ако излезех, щях да имам нужда от нов шофьор, а и не бях сляп за това, че наред с шофьорските услуги Бишоп има какво да предложи и като сигурност и сплашване.
Погледнах пак телефоните. Опашките пред тях бяха вече от по двама. Знаех, че трябва да отида, преди отново да станат от трима души. Приведох се към Бишоп и наруших собственото си правило да не се бъркам в чуждите дела.
— Бишоп, да речем, че смяташ да проникнеш в нечий домашен гараж, как би го направил?
— Чия къща?
— Хипотетична. Коя да е къща. Как би го направил?
— Какво те кара да мислиш, че бих проникнал в нечия къща?
— Не го мисля. Това е хипотетична ситуация и аз просто искам мнението ти. И проникваш в гараж, не в къща.
— Някакви прозорци или странична врата?
— Не, само двойна гаражна врата.
— А има ли от онези изскачащи дръжки за извънредни случаи?
— Да, но ти трябва ключ.
— Не, не ми трябва. Тези дръжки изскачат с отвертка.
— С отвертка? Сигурен ли си?
— Абсолютно. Познавах един тип, това му бе специалността. По цял ден обикаляше и обираше гаражи. Взимаше коли, инструменти, косачки… все хубави неща за продаване.
Кимнах и погледнах към стената с телефоните. При единия чакаше само един човек. Станах.
— Трябва да се обадя по телефона, Бишоп. Благодаря за информацията.
— За нищо, човече.
Отидох до телефоните и застанах зад единия чакащ точно когато онзи пред него затвори и ядосано изръмжа в слушалката:
— Да ти го начукам, кучко!
Отдалечи се и следващият отиде до телефона. Чаках по-малко от две минути, защото този пред мен се обади за чужда сметка и или не му вдигнаха, или от другата страна отказаха да платят разговора. Той се отдалечи, аз се приближих и сложих книжата си на поставката под телефона. Набрах мобилния на Дженифър за нейна сметка. Докато чаках електронният глас да ми каже, че тя приема разговор за своя сметка от окръжния затвор, разгледах табелата на стената.
Дженифър прие обаждането.
— Мики?
— Дженифър — отвърнах. — Задръж, докато направя съобщението. Говори Майкъл Холър, обвиняем, защитаващ се сам, в поверителен разговор със своя партньор адвокат Дженифър Арънсън. Това обаждане не бива да се подслушва.
Изчаках малко подслушващият да се пренасочи към друг разговор на затворник.
— Добре — казах. — Просто проверявах. Подаде ли молбата?
— Да. Движи се. Да се надяваме, че утре ще имаме изслушване.
— Със Сиско оправихте ли онова нещо с Байа?
— Ъ, да… оправихме го.
— Цялото? Пътуване, всичко?
— Да, всичко.
— Добре. А парите готови ли са?
— Да.
— Ами човекът? Имаш ли му доверие?
Последва пауза. Предполагах, че Дженифър разбира какво правя с това обаждане.
— Абсолютно — каза тя най-накрая. — Свел е всичко до наука.
— Добре — отвърнах. — Защото имам само един шанс с това.
— Ами ако те накарат да носиш гривна на глезена?
Дженифър стопляше бързо. Споменаването на гривната бе чисто злато.
— Няма да е проблем — казах. — Можем да използваме онзи тип, който Сиско използва за онова нещо тогава. Той ще знае какво да направи.
— Точно така — потвърди Дженифър. — Бях забравила за него.
Последва нова пауза, през която си мислех как да приключа всичко това.
— Можеш да дойдеш на риба с мен — казах.
— Ще трябва да си опресня испанския.
— Нещо друго, за което да говорим?
— Няма.
— Добре тогава. Значи остава само да чакам изслушването. Ще се видим тогава.
Затворих и отстъпих на човека, който се бе наредил зад мен. Бишоп вече не беше на масата, където бяхме говорили. Качих се по стълбите на второто ниво и бях на половината път към килията си, когато се сетих за книжата. Върнах се до кабината, но документите ги нямаше.
Потупах по рамото човека, който беше на телефона. Той се обърна.
— Книжата ми — казах. — Къде са?
— Какво? — попита той. — Не съм ти взел шибаните книжа.
Понечи да се извърне към телефонната кабина.
— Кой ги взе? — настоях аз.
Ударих го по гърба и той се обърна гневно към мен.
— Не знам кой ги е взел, копеле. Разкарай се от мен, мамка ти.
Обърнах се и огледах дневната. В нея имаше няколко затворници, които се движеха из стаята или седяха пред качения високо на стената телевизор. Взрях се в ръцете им и под столовете. Никъде не виждах книжата си.
Очите ми се насочиха към килиите на първото ниво, а след това и към второто. Не видях никой и нищо подозрително.
Отидох под огледалата към вътрешния двор и размахах ръце над главата си, за да привлека внимание. Накрая от високоговорител под огледалото се чу глас.
— Какво има?
— Някой ми е взел документите.
— Кой?
— Не знам. Оставих ги при телефона и след две минути ги нямаше.
— От теб се очаква да се грижиш за собствеността ти.
— Знам, но някой ги е взел. Защитавам се сам и тези документи ми трябват. Трябва да претърсите отделението.
— Първо, не ти ми казваш какво да правя. И второ, това няма да стане.
— Ще докладвам това на съдията. Тя няма да е много доволна.
— Не ме виждаш, но треперя от страх.
— Вижте, трябва да намеря тези документи. Те са важни за делото ми.
— Тогава е трябвало да се грижиш по-добре за тях.
Дълго се взирах в огледалото, след това се обърнах и тръгнах към килията си. В този момент осъзнах, че колкото и пари да ми струва, трябва да се махна от това място.
11.
Дейна Бърг заяви, че ѝ трябва време, за да приготви възраженията си срещу молбата на Дженифър Арънсън за намаляване на гаранцията. Това означаваше, че ще прекарам поне още един уикенд в килията си в Двете кули. Чаках вторник, както човек чака във води, пълни с акули, да му хвърлят въже, което най-накрая да го изтегли на безопасно място.
В автобуса към съда ядях сандвич със салам и ябълка, за които се надявах да са ми последните, след това започнах бавното си изкачване през вертикалния съдебен арест към килията на деветия етаж до залата на съдия Уорфийлд. Въведоха ме там малко преди изслушването в десет сутринта, за да не мога да говоря предварително с Дженифър. Донесоха ми костюма и се преоблякох. Вече беше стесняван веднъж, но пак ми беше широк в кръста и главно от това разбирах как ми се е отразил арестът. Тъкмо си слагах вратовръзката, когато съдебният пристав ми каза, че е време да влизам.
Залата бе по-пълна от обикновено. Репортерите бяха на същия ред както обикновено, но видях също така дъщеря си, Кендал Робъртс и бъдещите ми благодетели Хари Бош и Андре Ла Кос — двама мъже, които не можеха да бъдат по-различни, но седяха там един до друг, готови да ми дадат спестяванията си. До тях бе Фернандо Валенцуела, агентът по гаранциите, който бе готов да направи превода, ако привлечем съдията на наша страна. Бях работил с Валенцуела две десетилетия с прекъсвания и в някои моменти се бях клел, че никога повече няма да го използвам, както той се бе клел понякога да не плаща повече гаранциите на мои клиенти. Но ето го сега, очевидно решен да остави огорченията в миналото и да поеме риска да плати гаранцията ми.
Усмихнах се на дъщеря си, намигнах на Кендал. Точно когато се канех да тръгна към масата на защитата, видях вратата на залата да се отваря и през нея влезе Маги Макфърсън. Огледа се, видя дъщеря ни и седна до нея. Хейли вече седеше между Маги и Кендал, които никога не се бяха срещали. Тъкмо ги запознаваше, когато аз се настаних до Дженифър на адвокатската маса.
— Ти ли помоли Маги Макфърсън да дойде? — прошепнах.
— Да — отвърна Дженифър.
— Защо?
— Защото е прокурор и ако тя каже, че няма да се укриеш, това ще има голяма тежест пред съдията.
— И голяма тежест пред шефовете ѝ. Не биваше да я притискаш така…
— Мики, работата ми днес е да те извадя от ареста. Ще използвам всеки инструмент, до който се докопам. Ти би направил същото.
Преди да успея да отговоря, пристав Чан поиска тишина в залата. След секунда съдия Уорфийлд пристъпи през вратата зад секретарската маса и се качи пъргаво по стъпалата до мястото си.
— Продължаваме с „Калифорния срещу Холър“ — започна тя. — Постъпила е молба за намаляване на гаранцията. Кой ще се аргументира от името на защитата?
— Аз — каза Дженифър и се изправи до масата.
— Добре, госпожице Арънсън — отвърна Уорфийлд. — Молбата е пред мен. Имате ли други аргументи, преди да изслушаме и представителите на Народа?
Дженифър се приближи към катедрата с папка и купчина документи и започна да ги нарежда.
— Да, ваша чест — каза тя. — В допълнение към делата, споменати в подадените книжа, имам и още прецеденти, с които да подкрепя искането за намаляване на гаранцията. Това обвинение няма смекчаващи или утежняващи вината обстоятелства и досега щатът не е дал и най-малък аргумент, че господин Холър е заплаха за обществото. Що се отнася до това дали има опасност да се укрие, от ареста си досега той показва само абсолютна решителност да се бори срещу обвинението и да се оневини, въпреки безпочвените опити да бъде възпрепятстван в собствената си защита, след като беше задържан и поставен в невъзможност да се приготви за делото. Просто казано, обвинението иска да държи господин Холър в затвора, защото се страхува и иска да се яви на процеса на наклонен терен.
Съдията изчака за миг, в случай че има и още. Бърг се изправи до масата на обвинението и изчака да я забележат.
— Освен това, ваша чест — продължи Дженифър, — имам и свидетели, които са готови, ако се наложи, да характеризират господин Холър.
— Сигурна съм, че това няма да е необходимо — каза Уорфийлд. — Госпожице Бърг? Виждам, че чакате да отговорите.
Бърг тръгна към катедрата, а Дженифър я освободи.
— Благодаря ви, съдия Уорфийлд — каза тя. — Щатът се противопоставя на намаляването на гаранцията в този случай, защото обвиняемият има възможност и мотив да се укрие. Както съдът много добре знае, тук става въпрос за убийство, като жертвата е намерена в багажника на колата на обвиняемия. И уликите ясно сочат, че убийството се е случило в гаража на обвиняемия. Всъщност, ваша чест, доказателствата по това дело са много убедителни и това дава на обвиняемия много основателна причина да се укрие.
Дженифър възрази на начина, по който Бърг характеризира доказателствата, и предположението ѝ за моето психическо състояние. Съдията нареди на Бърг да се въздържа от спекулации и да продължи.
— Освен това, ваша чест — каза Бърг, — щатът обмисля да добави специално обстоятелство към обвинението, което ще направи въпроса за гаранцията безпредметен.
Дженифър скочи от мястото си и възкликна:
— Възразявам!
Знаех, че това е бойната линия. Специалното обстоятелство — убийство по поръчка или за финансово облагодетелстване — щеше да качи обвинението на ниво, където нямаше освобождаване под гаранция.
— Аргументът на прокуратурата е нелеп — протестира Дженифър. — Не само че няма специално обстоятелство, което може да се приложи в този случай, но и молбата на защитата бе подадена миналата седмица и ако щатът е обмислял специално обстоятелство, досега да го бе прибавил. Щатът прави димни завеси с надеждата да не позволи на съда да даде на господин Холър правото на излизане под гаранция.
Погледът на Уорфийлд се премести от Дженифър на Бърг.
— Защитата дава добър аргумент — каза съдията. — Какво евентуално специално обстоятелство обмисля щатът?
— Ваша чест, разследването на престъплението не е завършило и ние събираме доказателства за финансов мотив — каза Бърг. — И както съдът добре знае, убийство за финансово облагодетелстване е престъпление, извършено при специално обстоятелство.
Дженифър гневно разпери ръце.
— Ваша чест — каза тя, — наистина ли прокуратурата иска гаранцията да се определи според доказателствата, които биха могли да бъдат събрани? Това е невероятно.
— Невероятно или не, този съд няма намерение да обмисля какво се крие в бъдещето, докато отсъжда за настоящето — каза Уорфийлд. — Двете страни приключиха ли?
— Приключих — каза Дженифър.
— Един момент, ваша чест — обади се Бърг.
Видях я как се наведе да обсъди нещо с асистента си, млад юрист, който носеше папийонка. Имах доста ясна представа за какво си говорят.
Уорфийлд бързо стана нетърпелива.
— Госпожице Бърг, поискахте време, за да се приготвите за това изслушване, и ви го дадох. Не би трябвало да има необходимост от обсъждания с колегата. Приключихте ли?
Бърг се изправи и погледна съдията.
— Не, ваша чест. Щатът смята, че съдът трябва да бъде уведомен, че тече разследване на план обвиняемият да избяга от страната в Мексико, ако бъде освободен под гаранция.
Дженифър се изправи и възрази:
— Ваша чест. Още необосновани обвинения? Щатът толкова ли отчаяно иска да държи този човек в ареста, че превръща разследването в…
— Ваша чест — казах и станах. — Може ли да отговоря на обвиненията?
— След малко, господин Холър — отвърна Уорфийлд. — Госпожице Бърг, най-добре това да е основателно. Кажете ми повече за този така наречен план за бягство от страната.
— Госпожо съдия, знам само, че защитен информатор от затвора, където пребивава господин Холър, е предал на детектива, че обвиняемият открито е говорил за план да пресече границата и да избяга, ако бъде пуснат под гаранция. Планът включва обезвреждане на електронния монитор, ако съдът разпореди такъв в замяна на намаляването на гаранцията, а сътрудничката му е напълно наясно с това. Обвиняемият е стигнал дотам да я покани да ловят риба.
— Какво ще кажете, господин Холър? — попита Уорфийлд.
— Ваша чест, твърдението на прокуратурата е невярно по много начини, като започнем със защитения свидетел — казах аз. — Няма защитен свидетел. Има само надзиратели, които подслушват поверителни разговори и след това ги предават на обвинението.
— Това е сериозно обвинение, господин Холър — каза Уорфийлд. — Бихте ли ни просветлили с вашето познание?
Съдията направи жест към катедрата и аз пристъпих напред.
— Съдия Уорфийлд, благодаря ви за възможността да представя проблема пред съда — започнах. — Затворен съм в Двете кули от повече от месец. Избрах да се защитавам сам с помощта на моята партньорка госпожа Арънсън. Това означава срещи с екипа ми в затвора, както и обаждания от обществените телефони в модула К-10. Тези срещи и разговори не би трябвало да се подслушват по никакъв начин от правораздавателните органи или някой друг. Поверителността би трябвало да е свята.
— Надявам се, че скоро ще стигнете до същественото, господин Холър — прекъсна ме съдията.
— Стигам до него сега, ваша чест — отвърнах. — Както казах, поверителността е свята. Но аз заподозрях, че случаят не е такъв в Двете кули и че това, което казвам на срещите и в телефонните разговори с моята партньорка, някак си достига до прокуратурата и госпожица Бърг. И така, ваша чест, организирах малък тест, за да докажа или оборя тази моя хипотеза. В телефонно обаждане до моята партньорка обявих, че водя поверителен разговор с адвоката си и че този разговор не бива да се подслушва. Но той е бил подслушан. И измислих историята, която току-що чух от устата на госпожица Бърг едно към едно.
Бърг стана, за да говори, а аз направих жест, с който сякаш ѝ казвах: твой ред е. Исках да отговори, защото след това щях да я обеся на собствените ѝ думи.
— Ваша чест — започна Бърг. — Нали говорихме кое е невероятно. Планът на обвиняемия да избяга е разкрит в съда, а той отговаря: „Да, но аз само се пошегувах. Просто тествах дали някой ме подслушва“. Това е потвърждение, ваша чест, само по себе си достатъчна причина гаранцията не само да не се намалява, но и да се увеличи.
— Това означава ли, че представителят на Народа признава, че е чула поверителен разговор? — попитах.
— Нищо подобно не означава — сопна се Бърг.
— Моля!? — изрева съдията. — Аз съм съдията и аз ще задавам въпросите, ако нямате нищо против.
Млъкна и се взря първо в мен, а след това в Бърг.
— Кога точно бе разговорът, господин Холър? — попита тя.
— Около шест без двайсет в четвъртък — отвърнах. Уорфийлд се обърна към Бърг и каза:
— Бих искала да чуя този разговор. Възможно ли е, госпожице Бърг?
— Не, ваша чест — каза Бърг. — Записите от поверителните разговори се унищожават, защото са поверителни.
— Унищожават се, след като са прослушани? — притисна я съдията.
— Не, ваша чест — каза Бърг. — Поверителните разговори са поверителни. Те не се прослушват, след като се установи, че са защитени обаждания до адвокат или някой друг според правилата. Тогава се унищожават. Затова не е възможно да потвърдим или отречем безумните обвинения на адвоката и той го знае.
— Това не е вярно, ваша чест — казах високо.
Очите на Уорфийлд се стрелнаха към мен, присвиха се и се превърнаха в цепки.
— Какво искате да кажете, господин Холър?
— Казвам, че направихме тест — отвърнах. — Госпожица Арънсън записа разговора и този запис е наличен в съда в момента.
Въздухът в залата сякаш беше изсмукан за миг, докато Бърг преизчисляваше курса си.
— Ваша чест, възразявам записът да се пусне — каза тя. — Няма начин да се потвърди легитимността му.
— Не съм съгласен, госпожо съдия — казах. — Записът започва със съобщението на затворническата система, че обаждането е за чужда сметка и, което е по-важното, ще чуете точните думи от историята, която госпожица Бърг току-що разказа в съда. Ако съм направил фалшив запис, откъде ще знам какво точно ще каже тя в съда?
Уорфийлд обмисли това няколко секунди, после каза:
— Да чуем записа.
— Ваша чест — започна Бърг, в гласа ѝ се прокрадваше паника, — народът въз…
— Възражението е отхвърлено — каза Уорфийлд. — Казах: да чуем записа.
Дженифър излезе напред с телефона си, постави го на катедрата и свали микрофона надолу, преди да натисне бутона за пускане на приложението за запис.
Без да ѝ давам указания, Дженифър бе достатъчно умна, че да запише разговора от началото, включително електронния глас, който обявяваше, че това е обаждане от Окръжния затвор на Лос Анджелис. След края му тя бе добавила, че това е тест, който да установи дали властите в Лос Анджелис нарушават правото ми на поверителност.
Записът бе убедителен. Исках да видя реакцията на Бърг, но не можех да отлепя очи от съдията. Лицето ѝ сякаш потъмня, когато чу частите от разговора, за които Бърг бе казала, че са дошли от информатор.
Когато записът завърши с добавката на Дженифър, попитах съдията дали иска да го чуе още веднъж. Тя отказа, след това ѝ отне известно време, за да се съвземе и да състави устния си отговор. Като бивш адвокат тя вероятно винаги бе имала причина да подозира, че разговорите между задържаните клиенти и защитниците им се подслушват.
— Може ли да се обърна към съда? — каза Бърг. — Не съм слушала записа. Това, което представих пред съда, е истината, такава, каквато ми бе разказана. Разузнавателният отдел на шерифа в затвора ми предостави доклад, от който имам тази информация, а в него се казваше, че тя е от информатор. Не съм излъгала или подвела съда съзнателно.
— Няма значение дали ви вярвам — каза Уорфийлд. — Имаме сериозно нарушение на правата на този обвиняем и за това ще има последствия. Ще има разследване и всичко ще се изясни. Междувременно аз съм готова да отсъдя по молбата на защитата за гаранцията. Някакви възражения, госпожице Бърг?
— Не, ваша чест — каза Бърг.
— И аз така си мислех — отвърна съдията.
— Може ли да бъда изслушан, ваша чест? — попитах.
— Няма нужда, господин Холър. Няма нужда.
12.
Когато пристъпих през портата на Двете кули, ме посрещна малка група приятели, колеги и близки. Те избухнаха в ликуване и ръкопляскания, докато излизах. Медиите също бяха там и ме заснеха как вървя през шпалира и раздавам прегръдки и ръкостискания. Беше едновременно притеснително и приятно. Отново дишах свободен въздух и исках да му се насладя. Единият от моите линкълни беше до тротоара, готов да потегли — очевидно не онзи, в който бе убит Сам Скейлс.
Хари Бош и Андре Ла Кос бяха последни в редицата доброжелатели. Благодарих им, че са проявили готовност да застанат до мен и да ми дадат парите си.
— Минахме евтино — каза Бош.
— Държа се идеално в съда — добави Ла Кос. — Както обикновено.
— Е — казах, — двайсет и пет хиляди на глава пак са си много пари според моите разбирания и ще ви се издължа, момчета, по-рано, отколкото си мислите.
И двамата щедро се бяха съгласили да дадат по 200 хиляди за вноската от десет процента по гаранцията. Но съдия Уорфийлд бе толкова разгневена от очевидното подслушване на разговорите ми в затвора, че свали сумата от 5 милиона на 500 хиляди като наказание за нарушението. За жалост тя също така нареди да нося гривна на глезена, но това не помрачи новината, че двамата ми спонсори трябваше да платят само малка част от онова, което бяха предложили.
Денят беше хубав. Бях свободен.
Дръпнах Андре настрани, за да си поговорим насаме.
— Андре, нямаше нужда да го правиш, човече — казах. — Имам предвид, че Хари ми е брат. Той е моя кръв, а ти си клиент и никак не ми се иска да взимам от парите, които си спечелил със собствената си кръв.
— Да, така е — каза той. — Но трябваше да го направя. Исках да го направя.
Кимнах отново в знак на благодарност и му стиснах ръката. Докато го правех, се приближи Фернандо Валенцуела. Той бе пропуснал частта с ликуването.
— Не ме прецаквай с това, Холър — каза той.
— Вал, мой човек — казах аз.
Ударихме си юмруците.
— Когато чух в съда за онова с Мексико, си рекох: а стига бе! — каза Валенцуела. — Но после, човече, заби в десетката. Хубаво представление.
— Не беше представление, Вал — отвърнах. — Трябваше да изляза.
— И вече си вън. Ще те следя.
— Сигурен съм.
Валенцуела се отдалечи и другите отново се струпаха край мен. Потърсих Маги, но не я видях. Лорна се поинтересува какво искам да правя.
— Да се видиш с екипа, да останеш сам, какво? — попита тя.
— Знаеш ли какво искам? — казах. — Искам да се кача в този линкълн, да отворя прозорците и просто да карам по брега.
— Може ли да дойда? — попита Хейли.
— А аз? — добави Кендал.
— Разбира се — отвърнах. — У кого са ключовете?
Лорна пъхна ключовете в ръката ми. След това ми подаде телефон.
— Твоят още е в полицията. Но мислим, че сме прехвърлили всичките ти контакти и имейла ти на този.
— Идеално — отвърнах.
След това се наведох и ѝ прошепнах:
— Да съберем екипа по-късно. Обади се на Крисчън в „Дан Тана“ и виж дали можем да намерим маса. Шест седмици съм ял сандвичи със салам. Тази вечер искам пържола.
— Имаш го — отвърна Лорна.
— И покани Хари — добавих. — Може би е успял да прегледа папката с доказателствата на прокуратурата и има нещо за казване.
— Добре.
— Още нещо: говори ли с Маги в съда? Тя май изчезна и се чудя дали не ни е бясна, че я доведохме като свидетел за моя характер.
— Не, не е ядосана. След като съдията заяви, че няма да има нужда от такива свидетелства, тя ми каза, че трябва да се връща на работа. Но беше готова да помогне.
Кимнах. Беше хубаво да го знам.
Отключих линкълна с дистанционното и тръгнах към шофьорската врата.
— Качвайте се, дами.
Кендал се отказа от предната седалка в полза на Хейли и седна отзад. Това бе много мило от нейна страна и ѝ се усмихнах в огледалото за обратно виждане.
— Очите на пътя, татко — каза Хейли.
— Права си — съгласих се.
Отделихме се от тротоара. Тръгнах към 10-а магистрала и поех на запад. Вече беше време да вдигна прозорците, за да се чуваме, като говорим.
— Как се чувстваш? — попита Кендал.
— Доста добре за човек, обвинен в убийство — отвърнах.
— Но ще спечелиш, нали, татко? — попита настойчиво Хейли.
— Не се тревожи, Хей, ще спечеля — казах. — И тогава от просто добре ще се почувствам страхотно. Ясно?
— Ясно — отговори тя.
Пътувахме мълчаливо известно време.
— Може ли да ти задам един тъп въпрос? — каза Кендал.
— В правото няма тъпи въпроси — отвърнах. — Само тъпи отговори.
— Какво ще стане сега? — попита тя. — След като вече си пуснат под гаранция, процесът ще се забави ли?
— Няма да им позволя да го забавят — казах. — Поискал съм бързо производство.
— Какво точно означава това? — попита Кендал.
Погледнах към дъщеря ми.
— Ти си студентка първи курс по право — казах. — Защо не отговориш?
— Знам отговора от теб, не от юридическия факултет — отвърна Хейли.
Обърна се назад към Кендал.
— Ако си обвинен в престъпление, имаш право на бързо производство — каза тя. — В Калифорния това означава, че имат десет дни след ареста, за да проведат предварително изслушване или да поискат свикване на разширен състав от съдебни заседатели. И в двата случая след това си официално обвинен и щатът трябва в рамките на шейсет работни дни да ти организира процес или да ти свали обвиненията и да прекрати делото.
Кимнах. Правилно го бе обяснила.
— Какво са работни дни? — попита Кендал.
— Дните, в които се ходи на работа — каза Хейли. — Шейсет дни, като изключим уикендите и празниците. Баща ми бе обвинен точно преди Деня на благодарността — на 12-и ноември, ако трябва да сме точни — и шейсет дни ни пращат през февруари. Махат се два дни на Деня на благодарността и цяла седмица от Коледа до Нова година. Като прибавим и Деня на Мартин Лутър Кинг и Деня на президента, когато съдилищата са затворени, стигаме до 18 февруари.
— Денят на десанта — казах.
Пресегнах се и стиснах коляното на Хейли като горд баща.
Трафикът течеше спокойно и аз поех по магистралата към извития тунел, който ме изплю на тихоокеанското крайбрежно шосе. Спрях на паркинг, който обслужваше плажните клубове там, и слязох. Един служител тръгна към нас. Посегнах към джоба си и осъзнах, че цялото съдържание на джобовете ми от нощта, в която бях арестуван, беше в плик, който бях предал на Лорна, за да мога да се прегръщам и здрависвам с хората.
— Нямам никакви пари — казах. — Някой да има петарка, за да дам на този човек за десет минути на плажа.
— Аз ще се оправя — каза Кендал.
Плати на мъжа и всички пресякохме пешеходната и велосипедната алеи и пясъчната ивица към водата. Кендал си свали обувките и ги понесе в ръка. Имаше нещо секси в това действие.
— Татко, няма ли да се присъединиш? — попита Хейли.
— Не — отвърнах. — Искам само да чуя вълните. Там, където бях, имаше само ехо и металически звуци. Трябва да ги измия от ушите си с нещо хубаво.
Спряхме на едно възвишение точно над мокрия пясък, по който се разбиваха вълните. Слънцето бавно се спускаше към синьо-черната вода. Държах ръцете и на двете си придружителки и мълчах. Дишах дълбоко и си спомнях къде съм бил. В този момент реших, че трябва да спечеля делото, защото нямаше начин да се върна в затвора. Бих приел всички други екстремни алтернативи на това.
Пуснах ръката на Хейли и я притеглих към себе си.
— Само за мен говорим — казах. — Как си ти, Хей?
— Добре — отвърна тя. — Вярно е това, което каза за първи курс — наистина е гадно.
— Да, но ти си по-умна от мен. Ще се справиш.
— Ще видим.
— Как е майка ти? Видях я в съда и Дженифър каза, че е била готова да гарантира за мен, ако се наложи.
— Добре е. И да, беше готова да те защити.
— Ще ѝ се обадя да ѝ благодаря.
Обърнах се и погледнах Кендал. Струваше ми се, че никога не ме е напускала, за да избяга на Хаваите.
— А ти? — попитах. — Добре ли си?
— Вече да — каза тя. — Не ми харесваше да те гледам в съдебната зала.
Кимнах. Разбирах. Погледнах към океана. Прибоят сякаш отекваше в гърдите ми. Цветовете бяха ярки, а не като сивото от последните ми шест седмици. Беше красиво и не исках да си тръгвам.
— Добре — казах накрая. — Времето свърши. Обратно на работа.
Трафикът в обратната посока не беше толкова благоприятен. Отне ми почти час да закарам Хейли до апартамента ѝ в Корейския квартал, след като тя отказа поканата ми за вечеря и избра седмичната си група за самоподготовка. Темата тази седмица: правилата на пожизнената рента.
След като я оставих, останах до тротоара и се обадих на Лорна. Тя ми каза, че имам резервация за вечеря в „Дан Тана“ за 8 часа и че Хари Бош ще присъства.
— Мисля, че иска да обсъдите нещо — добави Лорна.
— Добре — казах. — Бих искал да го чуя.
Прекъснах връзката и погледнах Кендал.
— Е — казах. — Вечерята с екипа ми е в осем и ми се струва, че те наистина искат да работим и да обсъждаме делото. Не мисля, че…
— Всичко е наред — отвърна тя. — Знам, че искаш да се захванеш за работа. Можеш просто да ме откараш.
— Къде?
— Ами възползвах се от предложението ти. Отседнала съм в дома ти. Нали може?
— Разбира се. Бях забравил, но е страхотно. И без това исках да се прибера, за да се преоблека. Това е костюмът, с който ме арестуваха. Вече не ми е по мярка и ми мирише на затвор.
— Добре тогава. Ще се събличаш.
Погледнах я и тя ми се усмихна провокативно.
— Ъ, мислих, че сме скъсали — казах.
— Така е — отвърна. — Тъкмо затова ще е адски забавно.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Добре тогава.
И потеглих с линкълна.
13.
Някой е казал, че човекът се познава по любимия му ресторант. Може и да е вярно. В „Дан Тана“ ме познаваха и аз ги познавах: Крисчън на входа, Артуро край масата, Майк зад бара. Но това не отменяше факта, че в кичозното италианско заведение с карирани покривки се сервираха най-хубавите пържоли от говеждо филе в града. Харесвах мястото, защото там ме познаваха, но харесвах пържолите дори повече.
Когато спрях до момчето, което паркираше колите, видях Бош сам пред входа на ресторанта. Стоеше до пейката за пушачи, но аз знаех, че не пуши. След като предадох ключовете, отидох при него. Забелязах, че държи под мишница дебела папка. Предположих, че това са доказателствата на прокуратурата.
— Ти ли си пръв? — попитах.
— Не, всички са вътре — каза той. — Масата е в ъгъла в дъното.
— А ти ме чакаш тук. Искаш да ме питаш дали наистина съм го направил?
— Имай ми малко повече доверие, Мик. Ако смятах, че си го направил, нямаше да ти дам парите.
Кимнах.
— И нищо в тази папка не промени мнението ти?
— Не. Само ме накара да си дам сметка, че си в наистина заплетена ситуация.
— На мен ли го казваш! Да влезем?
— Разбира се, но само още нещо, преди да отидем при другите. Както ти казах, някой наистина те е натикал в капан и ми се струва, че може би трябва да го проточиш възможно най-дълго. Нали разбираш, да се откажеш от бързо производство… да не бързаш.
— Благодаря за доверието.
— Нещата са такива, каквито са.
— Благодаря за съвета, но ще пропусна. Искам това да свърши, какъвто и да е изходът.
— Разбирам.
— Ами ти? Добре ли си? Пиеш ли си още хапчетата?
— Всеки ден. Засега всичко е наред.
— Радвам се да го чуя. А Мади? Как е тя?
— Добре е. В Академията е.
— Човече, второто поколение е същото като първото.
— Мислех, че Хейли иска да е прокурор.
— Ще размисли.
И му се усмихнах.
— Да влизаме.
— Преди това още нещо. Исках да обясня защо така и не дойдох да те видя в затвора.
— Не мисля, че трябва, Хари.
— Трябваше да дойда, знам. Но не исках да те виждам там.
— Знам. Лорна ми каза. Честно казано, дори не те включих в списъка. И аз не исках да ме виждаш там.
Той кимна и влязохме. Крисчън, облеченият във фрак салонен управител, ме поздрави сърдечно и прояви класа, като не спомена, че не съм идвал от повече от шест седмици, макар че вероятно знаеше защо. Представих му Хари като свой брат. Крисчън ни заведе до масата, където вече ни чакаха останалите: Дженифър, Лорна и Сиско. Беше маса за шестима, но в присъствието на Сиско беше претъпкана.
Миризмата на храна от масите край нас почти ме замая. Разсея ме и се усетих, че започвам да протягам шия, за да видя какво са поръчали другите клиенти.
— Добре ли си, шефе? — попита Сиско.
Обърнах се към него.
— Добре съм, добре. Но нека първо поръчаме. Къде е Артуро?
Лорна махна на някого зад мен и след миг Артуро застана до масата с бележник в ръка. Поръчахме пържоли за всички, освен Дженифър, която не ядеше червено месо. Тя избра патладжан с пармиджано по препоръка на Артуро. Лорна поръча червено вино за пиещите, а аз поисках голяма бутилка газирана вода. Казах на Артуро да донесе хляб и масло възможно най-бързо.
— Добре — заявих, когато останахме сами. — Тази вечер можем да празнуваме, защото съм на свобода и свихме малко перките на обвинението в съда. Но това е всичко. Никакви махмурлуци утре, защото продължаваме да работим.
Всички кимнаха, с изключение на Бош. Той просто се взираше в мен от отсрещния край на масата.
— Хари, виждам, че умираш да кажеш нещо — подканих го. — Вероятно нещо лошо. Искаш ли да започнеш? У теб е папката с доказателствата. Прочете ли я?
— Разбира се — каза той. — Прочетох доказателствата на прокуратурата и също така говорих с някои хора, които познавам.
— С кого например? — попита Дженифър.
Бош се взря в нея за миг. Вдигнах ръка на десетина сантиметра от масата, за да ѝ дам знак да се успокои. Бош отдавна се бе пенсионирал от лосанджелиската полиция, но все още имаше добри връзки. Знаех го от първа ръка и нямах нужда да ми назовава източниците си.
— Какво ти казаха? — попитах.
— В прокуратурата са доста ядосани заради начина, по който препъна Бърг — каза Бош.
— Бяха хванати, че мамят, а са ядосани на нас — отвърна Дженифър. — Красота!
— Какво е заключението? — попитах. — Какво смятат да правят?
— Като начало ще се стремят към доказването на специално обстоятелство като към Светия граал — каза Бош. — Искат да те накажат заради днешното изпълнение, да те върнат в ареста.
— Това са глупости — заяви Сиско.
— Да, но могат да го направят — каза Бош, — ако намерят доказателство.
— Няма такова доказателство — намеси се Дженифър. — Финансово облагодетелстване? Убийство по поръчка? Това е абсурдно.
— Казвам само, че търсят — заяви Бош; гледаше само мен, сякаш другите на масата нямаха значение. — И трябва да внимаваш с ходовете си.
— Не разбирам — каза Лорна.
— Вдигна голям шум за данните от колата и телефона — продължи Бош. — Предполагам, че имаш нужда да докажеш, че не си напускал къщата. Това може да се изопачи като доказателство, че си платил на някого да отвлече Скейлс и да ти го доведе. Така се доближаваш до убийство по поръчка.
— Това са пълни глупости — каза Сиско.
— Имам предвид, че те така мислят — каза Бош. — И аз така бих си помислил.
— Сам ми дължеше пари — обадих се аз. — Така и не ми плати за последното дело и го съдехме. Колко беше, Лорна? Шейсет хиляди?
— Седемдесет и пет — поправи ме Лорна. — С лихвите и глобата е над сто вече. Но го направихме само за да наложим запор. Знаехме, че никога няма да плати.
— Но те могат да се заровят в това и да го изкарат убийство за финансово облагодетелстване — казах. — Ако успеят да докажат, че Сам е имал пари, запорът би бил в сила и след смъртта му.
— Имал ли е? — попита Бош. — Пари? Разполагат с репортаж от новините, в който се казва, че с всичките си измами е натрупал десет милиона долара. Къде са те?
— Помня тази статия — казах. — „Най-мразеният човек в Америка“, така го наричаха. Беше преувеличено и ми развали доста приятелства, особено у дома. Но Сам винаги бе забъркан в някаква измама. Винаги прибираше пари. Те са отишли някъде.
— Но това е лудост — каза Дженифър. — Смятат, че сме убили бивш клиент за неплатена сметка? За седемдесет и пет хиляди долара? Сто хиляди долара?
— Не, не смятат така — намесих се. — Не това е важното. Важното е, че са ядосани и ако могат да докажат, че е имало специално обстоятелство, освобождаването ми под гаранция се отменя и се връщам в Двете кули. Това искат те. Да ми го начукат. Да наклонят терена в тяхна посока. Няма значение дали добавеното обвинение ще издържи после в съда.
Дженифър поклати глава.
— Пак не ми се връзва. Мисля, че източниците ти не струват нищо.
Погледна настойчиво Бош. Той бе новият, външният човек и в нейните очи бе заподозрян. Опитах се да замажа нещата.
— Добре, колко време имам, преди да направят тази простотия? — попитах.
— Трябва да намерят парите и да докажат, че си знаел за тях — каза Бош. — Ако успеят, ще оттеглят сегашното обвинение и ще се върнат на искането си за разширен състав съдебни заседатели. След това ще повдигнат ново със специално обстоятелство.
— Това ще нулира часовника на бързото производство и ще означава, че внесените днес пари отиват в канализацията — каза Дженифър. — Връщаш се в затвора и заемът за гаранцията става несъбираем.
— Това са пълни глупости — повтори Сиско.
— Е, добре, трябва да сме готови да се явим пред Уорфийлд в мига, в който това се случи — казах. — Хари, казвай ни, когато чуеш нещо ново. Дженифър, ще ни трябва аргументация. Те саботират бързото производство, прокуратурата си отмъщава, нещо такова.
— Заемам се — заяви Дженифър. — Това направо ме подлудява.
— Не допускай емоциите да ти влияят — предупредих я. — Нека не влизаме в залата полудели, нека накараме съдията да полудее. Днес видях как изглежда това, когато ѝ пуснахме записа. Знам, че я върнахме във времето, когато тя е била адвокат. Ако прокуратурата прави всичко само за да ми го начука, тогава Уорфийлд ще го види още преди да сме го казали.
Дженифър и Бош кимнаха утвърдително.
— Шибани пъзльовци — каза Сиско. — Страх ги е да излязат лице в лице с теб, шефе.
Харесваше ми, че екипът изглежда по-ядосан на стратегията на прокуратурата от мен. Това щеше да ги държи във форма в дните и седмиците до процеса.
Върнах вниманието си върху Бош. Осъзнавах по-добре от останалите какъв голям успех е привличането му в нашия отбор. Аз бях застанал на негова страна предната година и сега той заставаше на моя. Но моралната подкрепа бледнееше в сравнение с детективските му умения.
— Хари, работил ли си някога с Друкър и Лопес? — попитах.
Кент Друкър и Рафаел Лопес от лосанджелиската полиция ръководеха разследването по случая. Те бяха част от елитния отдел „Грабежи и убийства“, където се бе трудил и Бош до края на своята полицейска кариера.
— Никога пряко по някое разследване — каза Бош. — Бяха част от отдела, но рядко сме се засичали. Бяха добри детективи обаче. Не влизаш в „Грабежи и убийства“, ако не си. Въпросът е какво правиш, когато влезеш там — почиваш на стари лаври или продължаваш да си даваш зор. Фактът, че са назначени по този случай, отговаря на въпроса.
Кимнах. Бош изглеждаше разколебан. Зачудих се дали е чул още нещо, за което не осъзнава, че е ценно, или премълчава факти, докато ги осмисли.
— Какво? — попитах. — Имаш още ли?
— Нещо такова — отвърна той.
— Тогава по-добре го кажи, за да го обсъдим.
— Ами, един от последните ми случаи в отдела беше разследване, в което бе намесена и финансова измама — започна Бош. — Един тип крадеше пари, хванаха го и той уби човека, който го разкри, за да му затвори устата. Доста ясна ситуация, но не можехме да намерим парите. Начинът му на живот не показваше нищо. Не харчеше откраднатото, криеше го, затова наехме финансов криминалист, за да проследи парите. Да ни помогне да ги намерим.
— Ясно — казах. — Получи ли се?
— Да, намерихме парите в офшорна компания и доказахме вината — каза Бош. — Споменавам го, защото тогавашната ми партньорка още работи в отдела. Тя ми каза, че Друкър отишъл при нея и ѝ поискал контакт с финансовия криминалист.
— Трябва да си намерим наш — добави Дженифър и си записа на малко листче.
— Да прегледаме пак нашите документи от предишните дела на Сам — казах. — Може би в тях има някаква информация за движението на парите му. Хари, нещо друго?
Погледнах през рамо за Артуро. Не че умирах от глад, просто не можех да чакам повече за истинска храна за първи път от шест седмици.
— За папката с доказателствата на обвинението — каза Бош. — Прегледах снимките и доклада от аутопсията. Всичко бе съвсем ясно, без изненади. Но тогава видях това.
Отвори папката и извади два документа и снимка от местопрестъплението. Подаде ги на другите на масата и изчака, докато всички ги разгледат и му ги върнат.
— В доклада от аутопсията се казва, че от ноктите на жертвата са взети проби на нещо мръсно или мазно — каза той. — След това в лабораторията са установили, че веществото е комбинация от олио, пилешка мас и някаква меласа — мазнина за готвене според доклада.
— Видях го — казах. — Защо е важно?
— Ами ако погледнеш снимките от местопрестъплението, ще видиш, че ноктите на този човек са изцяло омазани в това нещо — отвърна Бош.
— Все още не разбирам — казах. — Ако беше кръв или нещо подобно, тогава бих…
— Прегледах досието му — прекъсна ме Бош. — Той е от белите якички. Прави най-вече измами в интернет. А пък сега има мазнина под ноктите.
— И какво означава това? — настоях.
— Може да е работил като мияч на чинии — намеси се Сиско.
— Според мен това означава, че е навлязъл в напълно нова област — каза Бош. — Какво означава за делото, не знам. Но мисля, че би трябвало да поискате проба от мазнината под ноктите му и независим тест.
— Добре — казах. — Можем да го направим. Дженифър?
— Разбрах — отвърна тя.
Записа си. Тъкмо се канех да предам щафетата на Лорна, за да видя какво е открила тя при прегледа на предишните ми дела, когато Артуро донесе пържолите и аз си държах устата затворена, докато не сервира на всички. След това започнах да поглъщам моето парче говеждо като човек, който месец и половина е ял само ябълки и сандвичи със салам.
Скоро забелязах, че другите ме наблюдават. Заговорих, без да ги поглеждам:
— Какво, не сте ли виждали човек да яде пържола?
— Просто не съм виждала някой да я яде толкова бързо — каза Лорна.
— Е, стой и гледай, може да си поръчам втора — отвърнах. — Имам нужда да си върна бойната форма. И като правиш такива големи почивки между хапките, Лорна, защо не ни кажеш докъде сме със списъка с враговете?
Преди тя да отговори, погледнах Бош и му обясних:
— Лорна преглежда старите дела и съставя списък с врагове, хора, които биха могли да поискат да ми сторят това. Лорна?
— Списъкът засега е кратък — отвърна Лорна. — Имаш проблемни клиенти и някоя и друга заплаха, но малко са тези, които според нас имат способностите, ума и възможността да ти заложат такъв капан.
— Капанът е сложен — добави Сиско. — Обикновените не биха могли да се справят.
— А кой би могъл? — попитах. — Кой е в списъка ти?
— Прегледах всичко два пъти и засега имам само едно име — каза Лорна.
— Едно име? — повторих. — И това е всичко? Кой?
— Луис Опаризио — отвърна тя.
— Чакай, какво? — попитах. — Луис Опаризио…?
Името ми напомняше нещо, но ми трябваше малко време, за да разбера какво. Бях сигурен, че никога не съм имал клиент на име Луис Опаризио. След това си спомних. Опаризио не беше клиент. Той бе свидетел. Произхождаше от семейство с връзки с мафията и действаше на границата между престъпното начинание и законния бизнес. Бях го използвал. Бях го притиснал на свидетелската скамейка и го бях изкарал виновен. Така отвлякох вниманието на заседателите от моя клиент и го насочих към Опаризио. В сравнение с него клиентът ми изглеждаше като ангел.
Спомних си среща с него в тоалетната на съдебната палата. Помнех гнева, омразата. Беше огромен мъж с телосложение на пожарникарски кран и ръцете му стърчаха от тялото така, сякаш бе готов да ме разкъса с тях на парчета. Притисна ме в ъгъла и искаше да ме убие на място.
— Кой е Опаризио? — попита Бош.
— Един, на когото приписах убийство в съда — казах.
— Мафиот — добави Сиско. — От Вегас.
— Виновен ли беше? — попита Бош.
— Не, но го изкарах виновен — казах. — Клиентът ми бе оправдан и си тръгна.
— А клиентът ти беше ли виновен?
Поколебах се, но отговорих честно.
— Да, но тогава не го знаех.
Бош кимна и аз го приех като присъда, макар току-що да бях показал защо хората мразят адвокатите.
— Е — каза той, — тогава толкова ли е невероятно, че Опаризио би искал да ти го върне и да те накисне за убийство?
— Не, никак даже — отвърнах. — Случилото се тогава в съда му причини много неприятности и му струва много пари. Той беше скрита лимонка. Опитваше се да пренасочва мафиотски пари към законни дейности и аз провалих това, когато го изправих на свидетелската скамейка.
Бош обмисли това за няколко секунди. Никой друг не се обаждаше.
— Добре — каза той накрая. — Нека аз поема Опаризио. Да видя какви ги върши. Сиско, ти продължи да се занимаваш със Сам Скейлс. Може би някъде пътищата ни ще се пресекат и тогава ще знаем защо се е случило всичко това.
Прозвуча ми като добър план, но щях да оставя Сиско да реши. Май всички гледахме него и чакахме. Накрая той кимна одобрително и каза:
— Добре. Да го направим.
14.
Прибрах се късно и паркирах на улицата. Не исках да паркирам в гаража и не бях сигурен дали някога ще поискам отново. Влязох и заварих къщата съвсем тъмна. В първия момент си помислих, че Кендал си е тръгнала. Че след като бях излязъл на свобода е осъзнала, че не иска отново да живее тук с мен. Но тогава видях някакво движение в тъмния коридор и тя се появи. Беше само по халат.
— Прибра се — каза тя.
— Да, окъсняхме — отвърнах. — Имахме много за обсъждане. На тъмно ли ме чакаше?
— Всъщност заспах. Нали беше светло, като се прибрахме, и не запалихме лампите.
Кимнах разбиращо. Очите ми започваха да свикват със сенките и тъмнината.
— Значи не си яла? — попитах. — Сигурно си гладна.
— Не, добре съм — отвърна тя. — А ти сигурно си уморен.
— Нещо такова. Да.
— Но все още си развълнуван, че си на свобода?
— Да.
Тази сутрин се бях събудил в затворническа килия. А сега се канех да спя в собственото си легло за първи път от шест седмици. Гърбът ми върху дебел матрак и главата ми на мека възглавница. И ако това не бе достатъчно, бившата ми приятелка се бе върнала и стоеше пред мен с разтворен халат и нищо под него. Все още бях обвинен в убийство, но бе невероятно как късметът ми се бе обърнал за един-единствен ден. Докато стоях така, ми се струваше, че никой с пръст не може да ме пипне. Бях супер. Бях свободен.
— Е — каза Кендал с усмивка, — надявам се, че не си прекалено уморен.
— Мисля, че ще се справя — отвърнах.
Тя се обърна и изчезна в тъмния коридор към спалнята.
А аз я последвах.
Втора част
Следвай меда
15.
Нямах никакви илюзии за невинността си. Знаех обаче, че в нея мога да съм сигурен само аз. И че това не е идеалният щит срещу несправедливостта. Не беше гаранция за нищо. Облаците нямаше да се разсеят от намесата на някаква божествена светлина.
Бях сам.
Невинността не е юридически термин. Съдът не обявява никого за невинен. Никой никога не е бил оневиняван от присъдата на съдебните заседатели. Съдебната система е в състояние да реши дали някой е виновен или невиновен. Нищо друго, нищо повече.
Законите на невинността са неписани. Няма да я намерите в подвързани с кожа кодекси. Никой не я доказва в съдебната зала. Не може да бъде вкарана в закон от овластените чрез избори. Тя е абстрактно понятие и в същото време много близка до неотменимите закони на природата и науката. В природата всяко действие има равно по сила противодействие. В законите на невинността за всеки, неизвършил престъпление, има един виновен някъде на свобода. И за де се докаже истинската невинност, виновният трябва да бъде намерен и изобличен пред света.
Това беше планът ми. Да отида отвъд присъдата на съдебните заседатели. Да изоблича виновния, за да стане невинността ми ясна на всички. Това бе единственият ми изход.
За тази цел декември продължи с подготовката за процеса, както и за очаквания ход на прокуратурата да ми повдигне ново обвинение и да ме върне в самостоятелна килия в Двете кули. Докато дните до Коледа намаляваха, параноята ми постепенно нарастваше. Очаквах Дейна Смъртната присъда да си отмъсти за унижението, което ѝ причиних на последното изслушване, с възможно най-жестоки действия — арест на Коледа при затворени за празниците съдилища и невъзможност да представя аргументите ни пред съдия Уорфийлд, докато календарът не се обърне на следващата година.
Не можех да предприема нищо, за да избегна това. Ограниченията на пускането ми под гаранция ми забраняваха да напускам страната, а гривната на глезена предаваше местонахождението ми на властите по двайсет и четири часа на ден. Ако поискаха, със сигурност можеха да ме намерят. Нямаше къде да бягам.
Но никой не почука на вратата ми. Никой не дойде да ме търси.
Прекарах Бъдни вечер с дъщеря си, а на Коледа тя отиде при майка си. Обядвах с нея седмица преди да замине с приятели да празнува смяната на годините. Кендал бе с мен през цялото време и на Нова година дори ми каза, че е поръчала да ѝ изпратят вещите от Хаваите.
Общо взето това бе един страхотен месец на свобода и подготовка за процеса, който ме очакваше. Но щеше да е по-добре, ако през цялото време не се озъртах. Започнах да си мисля, че са ме изиграли, че Хари Бош ми е дал фалшива информация за повторния ми арест и че това е истинското отмъщение. Дейна Бърг се бе погрижила да не бъда спокоен на свобода и се бе смяла последна.
А от разследването на подслушването на поверителни разговори в Двете кули, което обеща съдия Уорфийлд, Бърг излезе без драскотина. Незаконните действия бяха приписани изцяло на затворническия разузнавателен отдел. Доклад, даден тайно на „Лос Анджелис Таймс“ по време на гладната за новини седмица след Коледа, се появи на първа страница в първия ден от новата година и заключи, че надзирателите са подслушвали от години поверителни разговори, чието съдържание след това е било използвано за сигнали, подадени от несъществуващи информатори. След това те били предавани на полицията и прокуратурата. Още едно насинено око за администрацията на шерифа, отговаряща за затворите, която в предишното десетилетие бе обект на множество федерални разследвания. Изобилстваше от ужасяващи истории за надзиратели, които организират гладиаторски битки, затварят врагове в килиите, използват членове на банди за наказателни побоища и изнасилвания на други затворници. Бяха повдигнати обвинения, паднаха и някои глави. Избраният по онова време шериф и заместникът му дори влязоха в затвора, задето си бяха затваряли очите за корупцията.
А сегашният скандал с подслушванията водеше до нови разследвания и позор. Най-вероятно федералните щяха да се върнат в играта и новата година със сигурност щеше да донесе истинска благодат на адвокатите, които се опитваха да отменят присъди, засегнати от незаконната дейност.
Това удвои решимостта ми да не се връщам в Двете кули. Всеки надзирател в затвора щеше да знае, че последният скандал, който ги е сполетял, е бил причинен от мен. Можех ясно да си представя отмъщението, което ме очакваше, ако ме върнат.
Най-накрая получих обаждане от Хари Бош. Не го бях чувал отпреди Коледа, въпреки че му бях оставил съобщения с поздравления за празниците и бях поискал да ми сподели новини за неговата част от разследването. Знаех, че нищо не му се е случило — дъщеря ми бе докладвала, че го е видяла в къщата му, когато гостувала на братовчедка си Мади за ваканцията. И сега най-накрая той се обади. Изглежда, нямаше представа за усилията ми да се свържа с него през последните седмици. Просто каза, че имал нещо, което искал да видя. Все още бях у дома и пиех втората си чаша кафе с Кендал и той се съгласи да намине и да ме вземе.
Поехме на юг с джипа му „Чероки“, онзи с квадратната форма и двайсет и пет годишното окачване. Друсане, тракане и търкаляне: колата друсаше всеки път, когато гумите ѝ докосваха ръб на асфалта, тракаше на всяка дупка и заплашваше да се изтърколи на всеки ляв завой, когато остарелите ѝ амортисьори се огъваха и тя се накланяше надясно.
Беше пуснал новините по Кей Ен Екс и притежаваше свръхестествената способност да поддържа разговора, докато от време на време слушаше с едно ухо радиото и коментираше актуалните събития. Дори когато намалявах звука, за да отговоря, той пак го увеличаваше.
— Е — казах, след като слязохме от възвишенията. — Къде отиваме?
— Искам първо да го видиш — каза Бош.
— Надявам се, че е за Опаризио. Искам да кажа, че ти работеше по него и след това изчезна за почти месец.
— Не съм изчезвал. Работех по случая. Казах ти, че ще се обадя, когато имам нещо, и сега мисля, че имам.
— Е, надявам се, че е връзка със Сам Скейлс и случая. Иначе всичко е било напразно.
— Скоро ще разбереш.
— Може ли поне да ми кажеш колко далече отиваме? За да уведомя Лорна кога ще се върна.
— Остров Терминал.
— Какво? Няма да ме пуснат с това нещо на глезена.
— Няма да влизаме в затвора. Просто искам да ти покажа нещо.
— И снимка няма да свърши работа.
— Не мисля.
Известно време пътувахме в мълчание. Бош пое по 101 магистрала на юг към центъра и след това се качи на 110-а, която отиваше право на остров Терминал край пристанището на Лос Анджелис. В прекъсването на разговора нямаше нищо неловко или неудобно. Все пак бяхме братя и се чувствахме добре, докато си мълчахме. Бош слушаше новините, а аз изключих съзнанието си за тях и се замислих за случая. Щяхме да се явим на съдебен процес само след шест седмици, а аз все още нямах основания за защита. Бош може и да мълчеше, но поне имаше нещо, което искаше да ми покаже. Другият ми детектив, Сиско, поддържаше редовно контакт с мен, но усилията му да проучи Сам Скейлс засега бяха безуспешни. Струваше ми се, че само след седмица ще извърша немислимото: да се откажа от правото си на бързо производство и да поискам време, удължаване. Но се тревожех, че подобна молба би била прекалено издайническа. Тя щеше да покаже отчаяние, паника и може би дори признание за вина — бих се държал като човек, който се опитва да отложи неизбежното.
— Къде, по дяволите, е Ухан? — попита Бош.
Думите му ме спасиха от спускането в спиралата на мислите ми.
— Кой? — попитах.
Той посочи радиото.
— Не кой — каза. — Това е някакво място в Китай. Не слушаш ли?
— Не, бях се замислил — отвърнах. — Какво има?
— Там има някакъв мистериозен вирус, който убива хора.
— Е, поне е там, а не тук.
— Да, но докога?
— Ходил ли си в Китай?
— Само в Хонконг.
— О, да… Майката на Мади. Извинявай, че повдигнах въпроса.
— Беше отдавна.
Опитах се да сменя темата и попитах:
— Е, какъв човек е Опаризио?
— Какво имаш предвид?
— Ами току-що си спомних, че когато преди девет години го качих на свидетелската скамейка, отначало бе въздържан, но след това се превърна в животно. Искаше да скочи от мястото си и да ми прекърши врата или нещо подобно. Приличаше повече на Тони Сопрано, отколкото на Майкъл Корлеоне, ако ме разбираш.
— Не разбирам. Но досега не съм го зървал. Не с това се занимавах.
Погледнах през прозореца и се опитах да прикрия шока и разочарованието си. След това потърсих очите му.
— Хари, тогава с какво си се занимавал? — попитах. — Падна ти се Опаризио, не помниш ли? Трябваше да…
— Спокойно — каза той. — Знам, че ми се падна Опаризио, но не е най-важното да го видя с очите си. Това не е наблюдение. Трябваше да разбера какво е правил и дали по някакъв начин е свързан със Скейлс и теб. И точно с това се занимавах.
— Добре, тогава спри с цялото това мистериозно пътуване. Къде отиваме?
— Само се успокой. Почти стигнахме и ще бъдеш просветлен.
— Наистина ли? Нещо като божествена намеса?
— Не точно. Но мисля, че ще ти хареса.
За едно беше прав. Почти бяхме стигнали. Огледах се, за да се ориентирам, и видях, че сме само на няколко километра от края на Пристанищното шосе край остров Терминал. През предното стъкло и наляво виждах гигантските подемни кранове, които товареха и разтоварваха контейнерите на товарните кораби.
Вече бяхме в Сан Педро. Някога той бе малко рибарско селище, а сега — част от гигантския пристанищен комплекс на Лос Анджелис и спалня за многото хора, които работеха на доковете и в корабната и петролната индустрия. Преди имаше пълноправен съд, където се бях явявал редовно от името на клиенти, обвинени в престъпления. Но съдебната палата бе закрита от областната управа заради икономии и делата се преместиха в съда до летището. Съдебната палата в Сан Педро бе изоставена от повече от десетилетие.
— Идвал съм в Педро заради доста дела — казах.
— Идвал съм тук като тийнейджър — каза Бош. — Измъквах се от домовете, в които ме настаняваха, и идвах на доковете. Веднъж тук си направих татуировка.
Само кимнах. Струваше ми се, че преживява отново този спомен, и не исках да се натрапвам. Знаех много малко за ранния живот на Бош, само това, което бях чел в неодобрен от него очерк в „Таймс“. Помнех приемните домове, ранното постъпване в армията, заминаването за Виетнам. Това е било десетилетия преди да разберем за кръвната ни връзка.
Прекосихме „Винсънт Томас“, високия зелен мост на самоубийците, който свързва континента с Терминал. Целият остров се бе посветил на пристанищни и индустриални операции с изключение на федералния затвор в далечния край. Бош отби от магистралата и пое по малките улички по северния край на острова и покрай дълбоките пристанищни канали.
— Ще се опитам да предположа — казах. — Опаризио върти тук някаква контрабанда. Стоката идва в товарните контейнери. Наркотици? Хора? Какво?
— Не знам — отвърна Бош. — Ще ти покажа нещо друго. Виждаш ли този терен?
Той посочи през предното стъкло към огромен паркинг, пълен с увити в найлон коли, току-що слезли от корабите от Япония.
— Някога тук е имало завод на „Форд“ — каза Бош. — Казвал се е „Лонг Бийч“ и в него са сглобявали Модел А. Бащата на майка ми е работил тук през 30-те години на конвейера за Модел А.
— Какъв човек беше? — попитах.
— Не го познавам. Само съм слушал историята.
— А сега тук има тойоти.
Посочих към просторния паркинг с новите коли, които чакаха да бъдат откарани до търговците на запад.
Бош зави по разнебитен път, който минаваше покрай каменист кей успоредно на канала. Черно-бял петролен танкер, дълъг колкото футболно игрище заедно със съблекалните, бавно си проправяше път през канала към пристанището. Бош спря до нещо, което приличаше на изоставена железопътна линия, и угаси двигателя.
— Да отидем пеша до кея — каза той. — Ще ти покажа какво открих веднага щом този танкер премине.
Тръгнахме по изкачващата се пътека към възвишението, което се издигаше зад кея като бариера срещу прилива. Когато застанахме на върха, получихме хубава гледка през канала към различните петролни рафинерии и складове, жизненоважни за дейността на пристанището.
— Това е канал Керитос и ние гледаме на север — каза Бош. — От другата страна се намира Уилмингтън, а Лонг Бийч е вдясно.
— Добре — казах. — Какво точно виждаме?
— Центъра на калифорнийския петролен бизнес. Тук са рафинериите на „Маратон“, „Валеро“ и „Тесеро“. „Шеврон“ са по-нагоре. Петролът идва тук отвсякъде — дори от Аляска. Стига до пристанището със супертанкери, баржи, влакове, тръбопроводи, каквото се сетиш. След това отива там, в рафинериите, и се преработва, а оттам — в дистрибуторската система. В цистерни и в бензиностанции, а оттам в резервоара ти.
— И какво общо има това с делото?
— Може би нищо. Може би всичко. Виждаш ли онази рафинерия в края с високите мостове покрай хранилищата?
Посочи надясно към малка рафинерия с един-единствен комин, от който към небето се издигаше бял дим. Горе на комина бе окачено американско знаме. Имаше две хранилища едно до друго, които, изглежда, бяха поне четири етажа високи и бяха обградени от множество издигнати мостове.
— Виждам — казах.
— Това е „Биогрийн Индъстрис“ — каза Бош. — Няма да намериш името на Луис Опаризио в нито един от нотариалните актове, но той държи контролния пакет на „Биогрийн“. Няма съмнение в това.
Сега Бош имаше цялото ми внимание.
— Как откри това? — попитах.
— Последвах меда — каза Бош.
— Какво искаш да кажеш?
— Преди девет години си успял да прекараш Опаризио през съдебната мелачка на процеса на твоята клиентка Лиса Трамел. Взех протокола и прочетох свидетелските показания. Той…
— Няма нужда да ми казваш. Бях там, забрави ли?
Още един танкер идваше по канала. Беше толкова широк, че между назъбените скали от двете страни оставаше малко място за маневриране.
— Знам, че си бил там — каза Бош. — Но това, което може би не знаеш, е, че Луис Опаризио е научил много, след като си го смазал на свидетелската скамейка. Първо, че никога не бива да позволява пак да го свържат чрез законни документи с някоя от компаниите му — легитимни или не. В момента няма нищо на негово име и не е свързан с нито една компания, управителен съвет или известна инвестиция. Използва подставени лица.
— Дяволски горд съм, че съм го научил как да е по-добър престъпник. А ти как научи това?
— Интернет все още е доста полезен инструмент. Социалните медии, архивите на вестниците. Бащата на Опаризио е починал преди четири години. Имало е служба в Ню Джърси и посетителска книга. Приятели и роднини са се подписали в нея и за късмет погребалният дом все още я пази онлайн.
— Голям късмет. Там има много имена.
— Имена и връзки. Започнах да ги проследявам, да търся. Трима партньори на Опаризио са собственици на „Биогрийн“ и имат мажоритарен дял. Той контролира компанията чрез тях. Едната от тях се казва Джийни Фериньо и през последните седем години се е издигнала от стриптийзьорка във Вегас с малка собственост до акционер в множество бизнеси оттам дотук и обратно. Мисля, че Джийни е любовница на Опаризио.
— Следвай меда.
— И стигаш право до „Биогрийн“.
— Става все по-хубаво, Бош.
Посочих през канала към рафинерията.
— Но ако Опаризио тайно притежава бизнеси оттук до Вегас, защо стоим точно пред този?
— Защото тук са най-големите пари. Виждаш ли това място? Не е типична рафинерия. Това е завод за биодизел. В общи линии произвежда гориво от растителна и животинска мазнина. Рециклира отпадъци и прави от тях алтернативно гориво, което струва по-малко и гори по-чисто. И в момента е любимото дете на правителството, защото намалява зависимостта на страната от петрол. Общо взето, това е бъдещето и Луис Опаризио е на гребена на вълната. Държавата подкрепя този бизнес, плаща на компании като „Биогрийн“ премии за всеки произведен барел. И това е над печалбата, която те ще получат, след като продадат този барел.
— А където има държавна субсидия, винаги има корупция.
— Правилно си разбрал.
Започнах да крача напред-назад по пътеката на върха на възвишението. Опитвах се да видя връзките и да разбера какво може да излезе от това.
— Има един човек — каза Бош. — Лейтенант от участъка на пристанището. Аз съм го обучавал преди двайсет и пет години, когато бе преместен тук от Холивуд.
— Можеш ли да говориш с него? — попитах.
— Вече говорих. Знае, че съм се пенсионирал, затова му казах, че проучвам за приятел, който се интересува от инвестиция в „Биогрийн“. Исках да знам дали няма червени лампички и той ми каза — да, има голяма червена лампа на това място, ФБР се интересува от него.
— Което означава какво?
— Означава, че от него не се очаква да предприема нищо, каквото и да се случва в „Биогрийн“. Трябва да извести ФБР и да чака. Разбираш ли какво значи това?
— Че Бюрото работи по нещо там.
— Или поне наблюдава.
Кимнах. Ставаше все по-хубаво, нова димна завеса за процеса. Но знаех, че трябва да направя нещо повече от димна завеса. Това не бе работа за клиент. Беше за мен.
— Добре, значи ни трябва връзка със Сам Скейлс и тогава ще имаме нещо, което да мога да представя в съда — казах. — Ще се обадя на Сиско, за да видя какво…
— Вече го имаме — каза Бош.
— За какво говориш? Къде е връзката с него?
— Аутопсията. Помниш ли ноктите? Под тях имаше растителна мазнина, пилешка мазнина, меласа. Това е биогориво, Мик. Сам Скейлс е имал биогориво под ноктите.
Погледнах през канала към рафинерията на „Биогрийн“. Димът от комина се издигаше зловещо нагоре и се вливаше в мръсния облак, надвиснал над цялото пристанище.
Кимнах.
— Мисля, че го намери, Хари — казах. — Вълшебния куршум.
— Само внимавай да не се застреляш с него — каза той.
16.
Откритието на Бош за „Биогрийн“ и връзката на компанията с Луис Опаризио, а вероятно и със Сам Скейлс, даде летящ старт на подготовката на защитата ни, като осигури фокус на разследването и стратегията. Разходката до остров Терминал бе последвана на другата сутрин от обща среща на екипа, на която бяха очертани и разпределени задачите. Установяването на връзка между Скейлс и Опаризио беше изключително важно и исках това да е основният фокус на детективите.
Намирането на Опаризио беше другият. Той се бе прикрил като пряк собственик и управляващ на рафинерията и трябваше да докажем, че е такъв, преди процеса. Тъй като нямахме директна връзка, работехме по недиректната: Джийни Фериньо. Казах на Сиско да събере екип за наблюдение с надеждата, че Джийни ще ни заведе при Опаризио, а след това щяхме да преместим наблюдението върху него. Исках да имам възможност да документирам за пред съдебните заседатели, че човекът, който храни безспорна неприязън към мен, има връзка с този, в чието убийство ме обвиняваха. Ако можехме да установим това, смятах, че ще изградим рамката.
Срещата завърши много вълнуващо. Но адреналинът ми бързо спадна. При разследването имаше тръпка от работата на терен, но през уикенда се съсредоточих върху това, което много адвокати ненавиждат: преглед на делата. Бумащината по едно дело е жив организъм, който расте и се променя. Документи и доказателства, разгледани в даден момент, може да изглеждат различни или да придобият ново значение, когато се погледнат през призмата на времето.
Беше важно да познавам случая в пълни подробности, а можех да постигна това само с редовни прегледи на папките. Вече бяха минали два месеца от ареста ми и папките набъбваха всяка седмица с нови и нови доказателства. Бях ги чел всичките, когато пристигаха, но беше важно да ги видя и като едно цяло.
До неделя сутринта бях изписал няколко листа с бележки, списъци и въпроси. На една от страниците бях изредил липсващите неща по този случай. На първо място това бе портфейлът на Сам Скейлс. Нямаше го в описа на дрехите, намерени на трупа, и съдържанието на джобовете.
Нямаше портфейл. Предполагаше се, че убиецът — т.е. аз — го е взел и се е отървал от него. Този липсващ портфейл ми беше важен, защото във всички измами, за които бях защитавал Сам, той никога не ползваше истинското си име. Това е типично за мошениците. Всяка измама изисква нова самоличност, за да не може извършителят ѝ да бъде проследен, след като жертвите се усетят, че ги е преметнал. Знаех, че за тази цел Сами имаше таланта да се измисля отново и отново. Бях го представлявал само в случаите, в които го бяха хващали. Не беше известно колко измами е извършил, без да го заловят.
Липсващият портфейл в този случай беше важен, защото след месец прилежна работа Сиско Войчеховски не бе успял да открие какви ги е вършил Скейлс. Черна дупка. Не бяхме намерили дигитална следа от местонахождението му през последните две години. Портфейлът щеше да ни помогне, ако съдържаше документите за самоличност на настоящата му персона. Щеше да ни помогне и да го свържем с „Биогрийн“. Ако бе работил там или участваше в някаква схема с Опаризио, настоящата му самоличност щеше да е ключът към проследяването.
Чак когато преглеждах папката за трети път в неделя вечерта, забелязах разминаване, което като че ли преобръщаше делото и щеше да ми даде повод да подам още една жалба до съдия Уорфийлд.
След като планирах следващите ходове, се обадих на Дженифър Арънсън и ѝ развалих плановете за вечеря. Казах ѝ да напише спешно молба за предоставяне на доказателство от прокуратурата. Казах ѝ, че в тази молба трябва да пише, че обвинението укрива важна улика от защитата от началото на делото и че въпросната улика е портфейлът на жертвата и неговото съдържание.
Това бе провокативен ход и предполагах, че Дейна Бърг ще възрази срещу обвиненията и срещу това бързо да се насрочи изслушване за предоставяне на доказателствата пред Уорфийлд. А аз точно това исках — изслушване, привидно за спор по предоставяне на доказателства, което да се превърне в нещо напълно различно.
Казах на Дженифър, че искам молбата да се подаде възможно най-бързо, веднага щом съдът отвори, а след това затворих и я оставих да работи. Нямах скрупули да ѝ проваля плановете за вечеря, каквито и да бяха те, защото и аз имах собствени, които бяха неприкосновени. Откакто се бе върнала от Хаваите, Кендал не бе ходила в „Грила на Мусо и Франк“. Това бе любимият ѝ ресторант и място, на което бяхме споделяли много мартинита и вечери по време на първата ни връзка. Вече бях отказал мартинитата и всякакъв друг алкохол, но сключих сделка с нея. „Мусо и Франк“ в неделя вечер, а в замяна тя щеше да ми позволи да се затворя в кабинета си у дома и да работя през целия уикенд. Тази работа ми се отплати страхотно и сега също като Кендал нямах търпение да изляза. Предадох щафетата на Дженифър и ѝ казах, че ще се видим в закусвалня „Никъл“ сутринта, след като подаде молбата. Помолих я да каже на целия екип да дойде на закуска, за да си разменим новините от изминалите седемдесет и два часа.
Въпреки че трябваше да стана свидетел на приготвянето, сервирането и консумирането на много мартинита, вечерята в „Мусо“ ми се стори приятно разсейване от мислите по случая, макар и само за няколко часа, а и тя ни върна с Кендал към връзката, която имахме повече от пет години преди заминаването ѝ за Хаваите. Но най-силно ме привлече към нея предположението, че няма да има прекъсване в отношенията ни занапред. Идеята, че може да бъда осъден за убийство само след месец и хвърлен в затвора до края на живота ми, никога не се бе промъквала в мислите ѝ, нито в обсъждането на новия ни живот заедно. Беше наивно, да, но и трогателно. Караше ме да не искам да я разочаровам, макар да разбирах, че нейното разочарование ще ми е най-малкият проблем, ако не спечеля това дело.
— Знаеш ли — казах, — невинността не гарантира оправдателна присъда. Всичко може да се случи на процеса.
— Винаги си го казвал — отвърна тя. — Но аз съм сигурна, че ще спечелиш.
— Но преди да си правим грандиозни планове, нека първо чуем присъдата, става ли?
— Не вреди да планираме. Веднага щом това свърши, искам да отидем някъде, да лежим на плажа и да забравим за всичко.
— Би било хубаво.
И оставих нещата така.
17.
На закуска на следващата сутрин Дженифър пристигна последна. Вече всички членове на екипа се бяхме събрали и докладвахме за положените от нас усилия след последната ни среща. Напредъкът беше малък, най-вече заради уикенда. Сиско каза, че сложил наблюдение на Джийни Фериньо в петък вечерта, но Луис Опаризио не бил влизал в контакт с нея. Междувременно Бош ни разказа, че разпитал познатите си в полицията, за да се опита да разбере защо „Биогрийн“ са попаднали в радара на ФБР.
Дженифър не бе чула новините и зададе няколко въпроса, за да влезе в час.
— Освен мръсните нокти, има ли потвърждение, че Сам Скейлс е някак си свързан с „Биогрийн“? — попита тя.
— Не и под това име — отвърна Бош. — Направих се на банков служител и се обадих под предлог, че искам да питам за кредит на кола, и ми казаха, че нямат данни при тях да работи или някога да е работил Сам Скейлс.
— Ами ФБР? — попита Дженифър. — Знаем ли какво са надушили?
— Не още — каза Бош. — Не мисля, че по този въпрос трябва да подхождаме настоятелно, затова душа по периферията и се опитвам да разбера нещо за Скейлс.
— Последвах една цистерна оттам в петък следобед — добави Сиско. — Просто ей така. Исках да видя къде ще отиде. Но шофьорът мина през охраняема порта на пристанището и трябваше да се върна. След половин час излезе и тръгна обратно към рафинерията. Мисля, че или е взел, или е оставил товар.
— Да не би да смятаме, че Сам Скейлс е карал камион? — попита Дженифър. — Каква измама е правил така?
— Може би е влязъл в рамките на закона — предположи Сиско.
— Не — казах. — Познавах Сам. Той никога нямаше да влезе в рамките на закона. Бил е намислил нещо и ние трябва да разберем какво.
За няколко секунди настъпи мълчание и се замислихме над казаното от Бош. Бях прекарал цялата си кариера в усърден труд по щатските съдилища и рядко се бях сблъсквал с агенти на ФБР или представители на федералното правителство. Макар Бош някога да бе женен за агент на ФБР, знаех, че между него и федералните му колеги има дълга история на антагонизъм. Останалите от екипа бяха пълни аутсайдери, що се отнасяше до федералните.
— Процесът е след месец — казах. — Какво ще кажете да подходим настойчиво към Бюрото, вместо само да душим по периферията?
— Не можем да го направим — отвърна Бош. — Но не бива да забравяш, че федералните реагират само на заплаха. Заплаха от разкриване. Каквото и да вършат там, искат да не се разчува и ще те приемат сериозно само ако сметнат, че застрашаваш секретността на разследването им. Това е настойчив подход. Превръщаш се в заплаха. Така постъпвахме винаги в полицията на Лос Анджелис.
Кимнах и помислих върху това. Моника, една от собственичките на „Никъл“, донесе чиния с най-различни понички след палачинките и яйцата, които вече бяхме изяли. Дженифър, единствената, която още не беше закусвала, посегна към шоколадовата поничка и попита:
— Някой иска ли да си я поделим?
Нямаше желаещи. Дженифър продължи:
— Канех се да кажа, че трябва да пратим молба по Закона за достъп до информацията. Но те се точат цяла вечност. Вероятно дори няма да я заведат, преди процесът да завърши.
Кимнах в знак на съгласие и си промених решението.
— Можем да го направим, но да го придружим и с призовка за досието на Скейлс — казах.
— ФБР могат да игнорират призовката — заяви Дженифър. — Не са длъжни да отговарят на въпроси за федерални разследвания в щатски съд.
— Няма значение — казах. — Просто самото искане ще е заплахата, за която говореше Хари. Ще бъдат уведомени, че за това ще се говори на моя процес. Така могат да излязат от сенките. След това ще видим какво друго можем да постигнем.
Погледнах Бош за потвърждение. Той кимна. И добави:
— Може да проработи.
— Да го направим — каза Дженифър.
— Дженифър, знам, че те товаря — казах. — Но може ли да поемеш призовката и молбата по Закона за достъп до информацията?
— Няма проблем — отвърна тя. — Молбата по Закона за достъп до информацията вероятно се подава онлайн. Ще е готова до края на деня. Първо ще се заема с призовката. Какви са параметрите?
— Сам Скейлс и всички негови известни псевдоними — казах. — Включи и Луис Опаризио и „Биогрийн Индъстрис“. Нещо друго?
Дженифър прие обаждане по мобилния и стана от масата, за да говори навън. Останалите продължихме да обсъждаме идеята с призовката.
— Дори така да ги извадим на светло, не съм сигурен какво ще постигнем — каза Бош. — Знаеш какво казват: ФБР не споделят. Бюрото гълта като слон и сере като мишка.
Лорна се засмя. Това ме накара да осъзная, че Сиско бе мълчал по време на цялото обсъждане.
— Сиско, какво мислиш? — попитах.
— Мисля, че друг начин да получим информация за онова място е да отида и да питам дали не търсят работници — каза Сиско. — Може би ще успея да проникна и да разбера какво се случва, дори и да не ме наемат.
— Слагай каска и си готов за ролята — казах с усмивка. — Но не. Ако въртят измама, ще те проверят подробно и ще свържат името ти с моето. Мисля, че предпочитам да работиш с индианците по Опаризио.
Сиско наричаше екипа си от съгледвачи „индианците“. Като оставим политическата коректност настрани, оприличаваше ги на индианци от старите уестърни, които гледаха влаковете от скалите, без заселниците да знаят.
— Е, готов съм, ако имаш нужда — каза Сиско. — Наблюдението може да е малко скучно, нали разбираш?
— Тогава чуй какво ще ти кажа — отвърнах. — Защо докато не видим какво ще стане с федералните, не се заемеш с Милтън, ченгето, което ме спря.
Сиско кимна.
— Бих могъл.
— Все още не му вярвам — казах. — Ако наистина е действал по нечия заръка, искам да знам чия и защо.
— Захващам се — заяви Сиско.
— Ами аз, Мики? — попита Лорна. — За какво ти трябвам?
Трябваше да помисля бързо за това. Лорна не би искала да остане изолирана от случая.
— Върни се на делото на Трамел — казах. — Извади всичко, свързано с проучването ни на Опаризио. Не помня подробности, а трябва да съм готов да го подхвана пак, ако изобщо го намерим.
Дженифър се върна на масата, след като приключи разговора си, но не седна. Погледна ме и вдигна телефона.
— В играта сме — каза. — Уорфийлд е насрочила изслушване по молбата ни за предаване на доказателствата за един часа днес. Казала е на Бърг да доведе и водещия си детектив.
Бях изненадан.
— Толкова бързо? Трябва да сме докоснали някоя чувствителна струна.
— Беше Андрю, секретарят на Уорфийлд — каза Дженифър. — Определено сме докоснали чувствителна струна на обвинението. Каза, че Дейна Смъртната присъда побесняла, когато ѝ се обадил.
— Добре — казах. — Ще стане интересно. Ще призовем водещия ѝ детектив да свидетелства преди тя да го направи.
Погледнах си часовника и се обърнах към Лорна.
— Лорна, колко време ще ти трябва да увеличиш две снимки от местопрестъплението?
— Дай ми ги сега и ще ги побързам — отвърна тя. — Искаш ли ги на паспарту?
— Ако може. По-важното е да са готови за изслушването.
Бутнах празната си чиния и отворих лаптопа на масата. Избрах двете снимки от местопрестъплението, които планирах да покажа на заседанието следобед: два различни кадъра на Сам Скейлс в багажника на моя линкълн. Пратих ги на Лорна и я предупредих, че са страшнички. Не се опитвах да пазя деликатната ѝ чувствителност. Исках да предупреди за това служителя от офиса на „ФедЕкс“, който щеше да ги обработва.
18.
Беше хубаво чувство да се появя в съдебната зала на съдия Уорфийлд през парадния вход, а не през металната врата от ареста. Но пък влизането ми заедно със „свободните хора“ ме направи част от пълноводния поток на завръщащите се от обяд, сред които и Дейна Бърг, която ми налетя като санитарен инспектор по време на карантина. Не ѝ обърнах внимание и си запазих враждебността за съда. Задържах ѝ вратата, за да влезе, но тя отказа да ми благодари.
Медийните близначки вече бяха на обичайното си място, когато влязох.
— Виждам, че си се обадил на пресата — каза Бърг.
— Не съм — отвърнах. — Може би просто са бдителни. Нали това искаме като свободно общество? Бдителна преса?
— Е, насочваш гнева си в погрешна посока. Ще отразят как съдията те размазва.
— За протокола, Дейна, не те виня. Дори те харесвам, защото си свирепа и съсредоточена. Ще ми се в нашето правителство да има повече хора като теб. Но работиш за хора, които не ти правят услуга.
Разделихме се, когато минахме през преградата. Тя зави наляво към масата на обвинението, а аз надясно към масата на защитата. Дженифър вече се бе настанила там.
— Нещо от Лорна? — попитах.
— Току-що паркира и идва — отвърна тя.
— Надявам се.
Отворих куфарчето си и извадих записките, по които бях работил, докато се подготвях за последно в закусвалнята. Дженифър се наведе и погледна драскулките ми.
— Готов ли си?
— Да — казах.
Завъртях се на стола си и огледах зрителите. Бях пратил съобщение на дъщеря си за изслушването, но бе в последния момент и не бях сигурен каква е учебната ѝ програма в понеделник следобед. Не ми бе отговорила и не я виждах в съдебната зала.
Съдия Уорфийлд закъсня с десет минути и това даде на Лорна достатъчно време да стигне до залата със снимките. Вече бяхме в пълна бойна готовност, когато пристав Чан призова към тишина и Уорфийлд седна на мястото си.
Със записките в ръка бях готов да ме повикат на катедрата — това бе моя молба и имах право да се изкажа пръв. Но Бърг стана и се обърна към съда.
— Ваша чест, преди да позволите на господин Холър да застане тук и да залее медиите, които е поканил, с напълно неоснователни твърдения, щатът моли изслушването да се извърши при закрити врати, за да не повлияе на евентуалните съдебни заседатели с тези налудничави и напълно недоказани обвинения.
Бях на крака още преди тя да довърши и съдията ми даде думата.
— Господин Холър?
— Благодаря ви, госпожо съдия. Защитата възразява на молбата изслушването да премине при закрити врати. Само защото госпожица Бърг няма да хареса това, което ще чуе, не ѝ дава причина да заглуши казаното и представеното тук. Вярно е, че обвиненията са сериозни, но слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант, ваша чест, и това изслушване трябва да остане открито за всичко. Освен това, а и за протокола, не съм канил медиите на това извънредно изслушване. Не знам кой го е направил. Но дори не ми е хрумвало, както очевидно е хрумнало на госпожица Бърг, че бдителните медии са нещо лошо.
Докато завършвах изказването си, се обърнах и посочих двете репортерки. След това видях, че ръководителят на разследването Кент Друкър вече е пристигнал и се е настанил сред зрителите зад масата на обвинението.
— Свършихте ли, господин Холър? — попита Уорфийлд.
— Да, ваша чест — отвърнах. — Молбата ми е предадена.
— Искането за закрито заседание се отхвърля — каза Уорфийлд. — Господин Холър, имате ли свидетели?
Мълчах известно време. В един идеален свят адвокатът никога не задава въпрос, чийто отговор не знае. Това означава, че добрият защитник никога не изправя на свидетелската скамейка някой, когото не може да контролира или от когото не може да извлече необходимите отговори. Знаех всичко това, но въпреки това взех решението да тръгна против общоприетата мъдрост.
— Ваша чест, виждам, че детектив Друкър е в залата. Нека започнем с него като първи свидетел.
Друкър мина през портичката, отиде до свидетелската скамейка и се закле. Той бе добър детектив с повече от двайсет години стаж, половината от които в отдел „Убийства“. Бе облечен в хубав костюм и носеше своето копие от делото. И да се беше изненадал, че го призовах, то поне не го показа. Тъй като нямаше съдебни заседатели, пропуснах меките въвеждащи въпроси и се насочих право към сърцевината на проблема.
— Детектив, виждам, че сте донесли делото със себе си.
— Да, господине, така е.
— Имате ли нещо против да отворите на протокола, описващ вещите на жертвата в случая, Сам Скейлс.
Друкър отвори дебелата папка на плоската повърхност пред себе си, прелисти и бързо намери протокола. Помолих го да го прочете на съдията и той бързо изброи дрехите и обувките, както и съдържанието на джобовете на Скейлс, което се свеждаше до малко дребни монети, връзка ключове, гребен и клипс за пари със защипани в него 180 долара в банкноти по 20.
— Нещо друго в джобовете? — попитах.
— Не, господине — отвърна Друкър.
— Мобилен телефон?
— Не, господине.
— Нямаше ли портфейл?
— Нямаше портфейл.
— Това не привлече ли вниманието ви?
— Да. Привлече го.
Чаках да каже още нещо, но не стана така. Друкър беше от тези, които не дават нищо повече от това, което е поискано от тях.
— Може ли да ни кажете защо? — попитах, без да крия раздразнението си.
— Повдига въпрос — отвърна Друкър. — Липсващ портфейл — дали това не е било грабеж?
— Но в джоба му е имало клипс с пари, нали?
— Да.
— Това не оборва ли хипотезата за грабеж и не отваря ли възможност портфейлът да е бил взет по други причини?
— Би могло да се каже, да.
— Би могло? Аз питам, дали наистина е така.
— Всичко бе подложено на съмнение. Мъжът очевидно беше убит. Има много възможности за мотивите.
— Без портфейл и документ за самоличност как установихте, че жертвата е Сам Скейлс?
— Отпечатъци от пръсти. Имахме подръка патрулиращ сержант с мобилен четец. Установихме самоличността доста бързо и по-достоверно, отколкото ако бяхме проверили портфейла. Някои хора носят фалшиви документи за самоличност.
Той, без да иска, даде аргумента, който аз възнамерявах да представя.
— След като идентифицирахте жертвата като Сам Скейлс, проверихте ли досието му?
— Партньорът ми го направи.
— И какво откри?
— Дълъг списък с измами и други престъпления, с които съм сигурен, че сте запознат.
Не обърнах внимание на заяждането и продължих:
— Вярно ли е, че при всичките измами и други престъпления Сам Скейлс е използвал различна самоличност?
— Точно така.
Бърг усети, че може би наближава смъртоносен изстрел, и стана, за да възрази.
— Ваша чест, това е молба за принудително представяне на доказателства, а защитата безгрижно разхожда свидетеля по цялото разследване на случая. Има ли някаква цел тук?
Не беше кой знае какво възражение, но послужи, за да ме извади от ритъм. Съдията ме сгълча да задам въпроси по същество или да продължа нататък.
— Детектив Друкър, като знаете, че жертвата на убийството е използвала различни самоличности, не смятате ли за важно за разследването да намерите портфейла и да видите самоличността, която е използвала към момента на смъртта си?
Друкър дълго обмисля въпроса, преди да отговори.
— Трудно е да се каже — отвърна.
След този отговор разбрах, че никога няма да получа от Друкър това, което исках. Той бе прекалено предпазлив с мен, за да се отклони от кратките отговори, които даваха много малко ценна информация.
— Добре, да продължим нататък — казах. — Детектив, бихте ли се обърнали към снимките от местопрестъплението в делото ви и бихте ли погледнали снимки 37 и 39?
Докато Друкър ровеше пак в папката, аз бързо поставих два подвижни статива пред празните столове на съдебните заседатели, а на тях сложих увеличените фотографии, които Лорна ми бе поръчала тази сутрин. И на двете се виждаше Сам Скейлс да лежи на хълбок в багажника на моя линкълн. Втората снимка бе в малко по-едър план от първата.
— Намерихте ли фотографиите, детектив Друкър?
— Да, пред мен са.
— Отговарят ли на увеличените снимки, които поставих на показ пред съда?
— Дали отговарят? Аз не съм…
— Отговарят ли, детектив? Еднакви ли са?
Друкър се престори, че разглежда снимките в делото, а след това и онези, които бях поставил на стативите.
— Изглеждат еднакви — каза накрая.
— Идеално — отвърнах. — Може ли да ни кажете за протокола какво изобразяват те?
— И на двете се вижда жертвата, в този случай в багажника. Едната е в по-близък план от другата.
— Благодаря ви, детектив. Жертвата е полегнала на дясната си страна, нали така?
— Точно така.
— Добре, а сега искам да насоча вниманието ви към левия хълбок на жертвата, което е нагоре към камерата. Виждате ли левия заден джоб на панталоните на жертвата?
— Виждам го.
— Виждате ли правоъгълната издутина в джоба?
Друкър се поколеба, когато разбра накъде бия.
— Виждате ли я, детектив Друкър?
— Виждам нещо там. Не знам какво е.
— Не мислите ли, че това показва, че в задния джоб е имало портфейл, детектив?
— Не мога да знам със сигурност, без да погледна в този джоб. Знам само, че портфейл не ми бе предаден нито от криминалистите, нито от Съдебна медицина.
Бърг стана и възрази на посоката на разпита.
— Ваша чест, защитата се опитва да създаде подозрение спрямо разследването на този случай на основата на очертание в дрехите на жертвата. В джоба няма портфейл, защото такъв не е намерен у жертвата на местопрестъплението. Защитата използва това, този призрачен портфейл, за да отвлече вниманието на съда и да захрани медиите с конспиративни теории, които се надява да стигнат до евентуалните съдебни заседатели. Отново народът възразява, първо на изслушването и второ на провеждането му при открити врати.
Тя седна гневно и съдията се обърна към мен.
— Ваша чест, това беше хубава реч, но остава фактът, че всеки, който не е сляп, може да види, че в задния джоб на жертвата има портфейл. А сега, след като портфейла вече го няма, това не само хвърля сянка върху разследването на това убийство, но поставя и защитата в силно неизгодно положение, защото не ѝ е позволено да прегледа уликите в този портфейл. След като казах всичко това, ако съдът ми отпусне още пет минути с този свидетел, вярвам, че ще стане напълно ясно, че нещо в това разследване ужасно се е объркало.
Уорфийлд не бързаше да отговори и това ми подсказа, че е на моя страна, а не на страната на обвинението.
— Може да продължите със свидетеля, господин Холър.
— Благодаря, госпожо съдия. Моята колежка госпожица Арънсън сега ще пусне видеото от личната камера на полицай Милтън на големия екран. Ще ви покажем първите минути от записа, когато полицай Милтън използва дистанционния ключ, за да отвори багажника.
Видеото тръгна на плоския екран на стената срещу отделението за съдебните заседатели. Гледната точка беше отстрани на задницата на линкълна. Ръката на Милтън се приближи към екрана, когато той натисна бутона с палец и отвори багажника. Капакът се вдигна и се видя трупът на Сам Скейлс. Камерата се задвижи, когато Милтън реагира.
— Добре, спри тук — казах. — Може ли да върнеш до момента, когато капакът току-що се е отворил?
Дженифър изпълни указанията и образът замръзна. Милтън бе застанал на безопасно разстояние от колата, докато отваряше багажника, защото не знаеше кой или какво има вътре. Така трупът се виждаше за две секунди от ъгъл, от който фотографът на криминалистите не бе снимал. Той случайно бе запечатан само от личната камера на Милтън.
— Детектив Друкър — казах. — Може ли да насоча вниманието ви към задните части на жертвата, отново левия джоб? Дали това, което виждате от този ъгъл, променя мнението ви относно това дали жертвата е имала портфейл в джоба си в момента, когато трупът е бил открит?
Всички очи освен моите бяха вперени във видеото. Видях дори едната журналистка да се приплъзва по пейката, за да види екрана по-добре. От този ъгъл на камерата във видеото ясно се виждаше, че задният джоб на панталоните на жертвата е леко отворен заради някакъв предмет в него. Беше тъмен предмет, но имаше линия в по-светъл цвят, която минаваше по средата по дължина.
За мен това очевидно беше портфейл с показваща се от него банкнота. За Друкър продължаваше да е нищо.
— Не — свидетелства той. — Не мога да съм сигурен какво е това.
Хванах го.
— Какво имате предвид с „какво е това“, детектив?
— Имам предвид, че не мога да съм сигурен. Може да е всичко.
— Но сега признавате, че в джоба има нещо, правилно ли ви разбирам?
Друкър осъзна, че е влязъл в адвокатски капан.
— Е, не мога да кажа със сигурност — отвърна той. — Може да е просто подплатата на джоба.
— Наистина ли? — попитах невярващо. — Сега пък казвате, че е подплатата на джоба?
— Казвам, че не знам със сигурност.
— Детектив, може ли да се върнете към протокола с вещите в папката и ще ви задам последния си въпрос.
Залата чакаше притихнала, докато Друкър не извади документа.
— Добре, господине — казах. — В протокола е записано откъде е иззета всяка вещ, нали така?
— Точно така.
Друкър изглеждаше облекчен, че въпросът се е оказал лесен. Но не го оставих задълго в това състояние.
— Добре тогава — казах. — Какво пише, че е иззето от левия заден джоб на панталоните на жертвата?
— Нищо — отвърна Друкър. — Нищо не е записано.
— Нямам повече въпроси — казах.
19.
Като добър прокурор Дейна Бърг не спираше да мисли за предстоящия процес. Кръстосаният ѝ разпит на детектив Друкър не бе прицелен толкова в спечелването на днешната битка, а на процеса. Тя трябваше да се погрижи записаното в протокола днес да не настрои някой съдебен заседател срещу Друкър или срещу обвинението по делото. Най-умният ход, който предприе, бе да поиска десетминутна почивка, след като приключих с моя разпит. Така имаше време да отиде при Друкър и да разбере какво всъщност изниква.
Когато съдът поднови заседанието, Друкър имаше напълно различно становище за снимките и записа, които му бях показал.
Не бях изненадан.
— Детектив Друкър, имахте ли възможност да разгледате всички снимки на жертвата от местопрестъплението по време на почивката? — попита Дейна Бърг.
— Да — отвърна Друкър.
— И имате ли нови заключения за видяното?
— Разгледах всички снимки, които имам по делото, и сега вече смятам, че най-вероятно е имало портфейл в задния джоб на панталоните, когато тялото е било в багажника.
Нямаше как да не се усмихна. Бърг щеше да представи нещата така, все едно обвинението е направило откритието и го е осветлила.
— Но във вашия протокол пише, че няма портфейл. Как ще обясните това?
— Ами очевидно портфейлът в някакъв момент е взет.
— Взет? Имате предвид взет и изгубен?
— Възможно е.
— Може ли да е бил откраднат?
— Възможно е.
— Когато бяха претърсени дрехите върху трупа?
— Не сме го докосвали, докато беше в багажника. Изчакахме хората от Съдебна медицина да пристигнат, а след това тялото бе извадено от багажника. Взехме отпечатъци от пръсти с четеца и след това трупът бе увит в найлон. А после бе отнесен в Съдебна медицина за аутопсия.
— Можете ли да кажете кога дрехите са били свалени, претърсени и инвентаризирани?
— Всичко това е в задълженията на съдебния лекар. Тялото е било приготвено за аутопсия на следващия ден, после ми се обади сътрудник, че мога да отида и да взема вещите.
— Направихте ли го?
— Не веднага. Аутопсията бе насрочена за следващата сутрин. Изчаках, за да взема вещите тогава.
— Не беше ли спешно?
— Не. Сътрудникът на съдебния лекар ми прати имейл със списъка на вещите. Забелязах, че портфейл липсва, а другите вещи не изглеждаха важни за разследването.
— Значи сте получили имейл?
Друкър вдигна невинно поглед към съдията и попита:
— Може ли да видя документите си?
— Можете — каза Уорфийлд.
Друкър прелисти страниците на делото, спря и зачете.
— Имейлът е тук — каза той. — Получил съм го в четири и двайсет следобед след обаждането.
— Значи да пресметнем — продължи Бърг. — За първи път научавате, че няма портфейл, седемнайсет часа след като сте повикан на местопрестъплението на убийството, за да започнете разследването. Така ли е?
— Така е.
— И през това време не сте разполагали с дрехите и личните вещи, правилно ли разбирам?
— Правилно. Всичко може да се е случило с портфейла през това време.
— Може да е бил откраднат или изгубен?
— Правилно.
— Вие ли взехте портфейла, детектив Друкър?
— Не, изобщо не съм го виждал.
— Съзнателно ли го укрихте от уликите, които ви помолих да съберете за защитата?
— Не.
— Нямам повече въпроси, ваша чест.
Трябваше да ѝ го призная на Бърг. Умело измъкна Друкър от помийната яма на недостоверността и щеше да може да го ползва пак по време на процеса. Той бе освободен от свидетелската скамейка и аз казах на съдията, че нямам други свидетели и съм готов да изложа аргументите си. Бърг също каза, че е готова.
Уводът ми бе кратък и право в целта.
— Ваша чест, тук имаме ситуация, в която щатът губи важна улика, прикрива гафа си от защитата и сега от този провал страда защитата. Независимо дали действията им са умишлени, правото ми на справедлив процес е малко да се каже нарушено — то е погазено. Познавах жертвата. Познавах миналото му и начина му на действие. Той сменяше самоличностите си като носни кърпички. Загубата на този портфейл, който е съдържал самоличност на Сам Скейлс към момента на смъртта му, не позволява на моя екип да успее адекватно да разследва действията на жертвата и така да разбере за евентуални заплахи и убийци. Това са моите аргументи, ако вярвате на обясненията им, че портфейлът е бил неумишлено изгубен или откраднат от някой, който се е навъртал из коридорите на Съдебна медицина. Лично аз не вярвам на нищо от това. Това е съзнателно усилие да се подкопае справедливият процес. Полицията и обвинението са действали съвместно и…
Бърг скочи и възрази на моите предположения за действията и мотивите на прокуратурата.
— Това е аргументация — заявих. — Мога да кажа каквото си поискам.
— До известна степен — обади се Уорфийлд. — Няма да позволя да се отклонявате от протокола. Мисля, че се аргументирахте. Искате ли да добавите още нещо?
Бърг успя да ме извади от релсите и съдията нямаше да ме остави да се върна обратно на същия път.
— Не, ваша чест — казах. — Представих аргументите си.
— Госпожице Бърг — каза съдията. — Надявам се, че ще сте кратка.
Бърг отиде до катедрата и започна:
— Ваша чест, като оставим настрани театралниченето на защитата, няма съществуващи или представени тук доказателства, сочещи към заговор да се подкопае справедливият процес в този случай, а най-важното е, че няма никакви индикации за планирано затаяване или укриване в процеса на размяната на улики. Да, портфейлът на жертвата е изчезнал, но самият защитник осветли това чак тази сутрин. Идва тук и плаче, че е имало злоупотреба, но всъщност просто прави представление за медиите и щатът иска съдът да отхвърли тази молба.
Станах, за да отговоря, но съдията не ми позволи.
— Мисля, че чух достатъчно, господин Холър. Знам какво ще кажете и също така знам какво ще отговори госпожица Бърг. Затова нека пестим време, а?
Разбрах посланието и седнах.
— Съдът намира, че изнесената днес информация е много тревожна — продължи Уорфийлд. — Щатът признава, че в джоба на жертвата е имало портфейл, но не може да го представи за преглед от защитата. Дали портфейлът е изчезнал заради небрежност или нещо по-зловещо, ситуацията пак поставя защитата в неизгодна ситуация. Както предположи господин Холър, портфейлът може би е съдържал алтернативен документ за самоличност, използван от жертвата. Това, от своя страна, би могло да доведе до улики, подкрепящи позицията на господин Холър.
Уорфийлд млъкна и си прегледа записките, преди да продължи.
— В момента съдът не знае какъв е изходът, но ще излезе в почивка от четиридесет и осем часа, за да го обмисли. И това ще даде на щата също четиридесет и осем часа или да намери портфейла, или да установи какво точно се е случило. Продължаваме това изслушване в сряда в един часа и предложението ми към прокуратурата е да не се връща с празни ръце. Закривам заседанието.
Уорфийлд се завъртя на стола и стана. Слезе по трите стъпала от катедрата си бързо и грациозно, тогата ѝ се вееше след нея, когато стигна до вратата, водеща към кабинета ѝ, и изчезна.
— Добра работа — прошепна Дженифър в ухото ми.
— Може би — отговорих ѝ шепнешком. — Ще видим след два дни. Разпечата ли призовката?
— Да.
— Да отидем да видим дали ще мога да я убедя, докато съчувства на защитата.
Докато Дженифър отваряше куфарчето си, за да извади документа, Бърг се спря до масата на защитата на излизане.
— Ти наистина ли мислиш, че имам нещо общо с това? Че дори съм знаела за него?
Вдигнах поглед към нея за миг, след това отговорих:
— Не знам, Дейна. Знам само, че още от първия ден се опитваш да наклониш терена, така че топката да се търкаля към теб. Дай ми причина да не го вярвам. Иди и намери портфейла.
Тя се намръщи и се отдалечи, без да отговори.
— Ето — каза Дженифър.
Взех призовката и станах.
— Ще тръгвам — каза тя. — Кажи ми, ако има проблем.
— Добре. Да говорим утре сутринта. И благодаря за днес.
— Няма проблем. Ще го занесеш ли на Сиско?
— Да, но мисля да отида с него, да видя дали не мога да раздрусам малко клетката.
— Пожелавам ти късмет. ФБР обикновено не се поддават на раздрусване.
Отидох при секретаря на Уорфийлд и го помолих да се обади на съдията преди тя да стигне до кабинета си и да я попита дали може да ме приеме и да подпише призовка. Той неохотно звънна и видях леката изненада на лицето му, когато съдията очевидно му каза да ме прати при нея.
Секретарят отвори ниската врата и ме пусна в коридора към кабинета. Коридорът бе продължение на пространството му, там имаше шкафове от едната страна и голям принтер и бюро от другата. Минах през още един коридор, с много врати към кабинети на съдии.
Този на Уорфийлд беше вляво и вратата му бе отворена. Тя седеше зад бюрото си, бе окачила черната тога на закачалка.
— Имате призовка за мен ли? — попита тя.
— Да, госпожо съдия — казах. — Призовка за документи.
Подадох през бюрото документа, който бе изготвила Дженифър. Стоях прав, докато съдията го четеше.
— Това е федерално дело — каза тя.
— Става въпрос за ФБР, но призовката е щатска — обясних.
— Виждам, но знаете, че се движите по тънък лед. ФБР няма да реагира на щатска призовка. Трябва да минете през администрацията на главния прокурор, Холър.
— Някои биха казали, че тъкмо минаването през администрацията на главния прокурор е движение по тънък лед, госпожо съдия.
Тя не откъсваше очи от призовката и зачете на глас:
— „Всички документи, свързани със задържането на Самюел Скейлс под това или друго име…“.
Хвърли листа върху бюрото, облегна се в стола и ме погледна.
— Знаете къде ще отиде това, нали? В кошчето.
— Може — отвърнах.
— Просто опипвате почвата? Опитвате се да предизвикате реакция?
— Действам по интуиция. Щеше да помогне, ако разполагах с портфейла и с име, по което да работя. Имате ли проблем с това, че опипвам почвата, госпожо съдия?
Обръщах се към бившия адвокат в нея. Знаех, че е била в същата ситуация: когато имаш нужда от пробив и правиш всичко, за да го постигнеш.
— Нямам нищо против това, което правите — каза Уорфийлд. — Но е малко късно. Делото започва след месец.
— Ще съм готов, госпожо съдия.
Тя се наведе напред, грабна писалка от лъскава сребърна поставка на бюрото и подписа призовката. Подаде ми я.
— Благодаря, госпожо съдия — казах.
Тръгнах към вратата, но тя ме хвана, преди да успея да се измъкна.
— Освободих две седмици за избор на съдебни заседатели — каза на гърба ми.
Обърнах се и я погледнах.
— Ако се опитате да ме прецакате, като протакате и след това поискате отлагане, отговорът ми ще бъде „не“.
Кимнах в знак, че съм разбрал.
— Благодаря, ваша чест — казах.
Излязох през вратата с моята носеща слаба надежда призовка.
20.
В съдебната зала секретарят ми каза, че имам посетител, който ме чакал на местата за публиката, но приставът го прогонил, защото залата затваряла до края на деня.
— Едър тип? — попитах. — Черна тениска, ботуши?
— Не — отвърна секретарят. — Чернокож. С костюм. Това пробуди любопитството ми. Събрах си книжата, които бях оставил на мястото си на масата на защитата, и излязох от съдебната зала. В коридора видях посетителя, който ме чакаше на пейка до вратата. За малко да не го позная с костюм и вратовръзка.
— Бишоп?
— Адвокате.
— Бишоп, какво правиш тук? Излезе ли?
— Излязох, човече, готов съм да започна работа.
Тогава се сетих. Бях му предложил работа в последния си ден в затвора. Бишоп видя колебанието ми.
— Няма проблем, ако нямаш работа за мен, човече. Знам, че те чака дело и други простотии, за които да се тревожиш.
— Не, всичко е наред. Просто… се изненадах.
— Е, имаш ли нужда от шофьор?
— Имам. Искам да кажа, не всеки ден, но имам нужда от човек на повикване, да. Кога искаш да започнеш?
Бишоп разпери ръце, за да ми се покаже.
— Сложил съм си костюма за погребения — каза. — Готов съм.
— Ами шофьорска книжка? — попитах.
— Имам. Взех си я веднага щом излязох.
— Кога беше това?
— В сряда.
— Добре, дай да видя. Трябва да я снимам и да те добавя към осигуровката.
— Няма проблем.
Извади от джоба на панталоните си тънък портфейл и ми подаде чисто нова шофьорска книжка. Изглеждаше ми истинска. За първи път видях, че името му е Бамбаджан Бишоп. Извадих телефона си и я снимах.
— Откъде идва това име? — попитах.
— Майка ми е от Брега на слоновата кост — каза той. — Това е името на баща ѝ.
— Е, трябва да отида до Уестуд, за да оставя една призовка. Искаш ли да започнеш веднага?
— Тук съм. Готов съм.
Линкълнът ми бе в подземния паркинг. Отидохме до него, дадох ключовете на Бишоп и седнах на задната седалка.
Тръгнахме нагоре към изхода на наземното ниво и аз внимателно наблюдавах шофьорските му умения, докато му описвах същината на работата. Щеше да е на практика на повикване двайсет и четири часа, седем дни в седмицата, но през повечето време щях да го ползвам само в работните дни. Трябваше да има телефон, на който да му пращам есемеси. Без апарати за еднократна употреба. Никакъв алкохол. Без оръжия. Нямаше нужда да носи вратовръзка, но костюмът ми харесваше. Можеше да маха сакото, когато е в колата. В дните, когато щеше да ми е необходим, трябваше да дойде до къщата ми, където държах колата, и да тръгне оттам. Не можеше да взима колата ми в дома си за през нощта.
— Имам телефон — каза той, когато приключих. — Не е за еднократна употреба.
— Добре — отвърнах. — Трябва ми номерът. Някакви въпроси?
— Да. Колко ще получавам?
— Четиристотинте долара, които ти плащах за защита, спират, защото си навън и аз съм навън. Ще ти плащам по осемстотин на седмица, за да ме возиш. Ще имаш много свободно време и почивни дни.
— Мислех си хиляда.
— Аз си мислех осемстотин. Да видим как ще тръгне, след това можем да говорим за хиляда. Веднага щом процесът приключи и започна пак да печеля пари, ще говорим. Имаме ли сделка?
— Да. Имаме сделка.
— Добре.
— Къде в Уестуд отиваме?
— Федералната сграда на „Уилшър“ и 405-а.
— С пилоните отпред.
— Същата.
Излязохме от подземния паркинг, Бишоп подкара към 10-а магистрала и пое на запад, без да чака да му давам указания. Това бе добър знак. Извадих си телефона и пратих есемес на Сиско да ме чака във фоайето на федералната сграда в Уестуд.
Какво става?
Нося призовката на федералните.
Тръгвам.
Оставих телефона и погледнах очите на Бишоп в огледалото за обратно виждане.
— Как искаш да ти викам? — попитах. — Свикнал съм да ти казвам Бишоп, но това беше в затвора и може би…
— Бишоп е добре.
— Когато бях вътре, исках да ме оставят на мира. Не питах никого за нищо. Но сега трябва да те питам защо беше в Двете кули и как излезе?
— Излежавах една година за нарушаване на пробацията. При обичайни обстоятелства щяха да ме пратят в „Питчис“, но с мен работеше един полицай от разузнаването сред бандите и не искаше да ходи непрекъснато дотам. Така че извадих късмет. Получих самостоятелна килия в Двете кули вместо койка в обща стая в „Питчис“.
— Значи когато казваше, че отиваш в съда, всъщност си донасял на разузнаването сред бандите?
Той ме погледна в огледалото, предизвикан от тона ми.
— Аз го обработвах — каза той. — Не той мен.
— Значи няма да свидетелстваш по някое дело? — притиснах го. — Не искам да се превръщам в мишена, Бишоп.
— Няма дело, адвокате. Правех го, докато ми изтече годината, и след това спрях. Ако той пак почне да се навърта край мен, мога да му кажа да си го начука.
Историята му звучеше правдоподобно. Затворниците, които лежаха по една година или по-малко, обикновено не ги пращаха в щатски затвор. Прекарваха кратката си присъда в някое окръжно съоръжение, а почетното ранчо „Питър Джей Питчис“ бе най-голямото от тях.
— Ти си от Крипс, нали? — попитах.
— Бях свързан с тях — отвърна Бишоп.
— Кое подразделение?
— Южното.
По времето ми като обществен защитник вероятно бях защитавал обвиняеми от всяка позната клика и групировка на Блъдс и Крипс, но това беше много отдавна и не се сещах за имената на никакви бивши клиенти.
— Това е било преди твоето време, но се предполага, че момчетата от южното подразделение са убили Тупак във Вегас — казах.
— Така се говори — отвърна Бишоп. — Но това е било много отдавна. Никой от тези типове не беше там по едно и също време с мен.
— За какво беше пробацията ти?
— Продажба на наркотици.
— Защо тогава искаш да работиш за мен, като можеш да се върнеш при твоите авери и да продаваш наркотици? Там има повече пари.
— Знаеш защо, човече. Сега си имам момиче и дете. Ще се оженя и приключвам с всичко това.
— Сигурен ли си, Бамбаджан?
— Провери ме, човече. Ще видиш. Никога не съм употребявал и излязох от този живот. Ще си намеря жилище под наем тук и никога няма да се връщам там.
Бишоп се престрои по отиващата на север 5-а магистрала, за да излезе на „Уилшър“. Федералната сграда се издигаше петнайсет етажа нагоре край шосето, приличаше на гигантски сив надгробен камък.
Скоро бяхме на обширния паркинг около нея. Казах на Бишоп да остане на място и че ще му пратя есемес, когато излизам.
— Вероятно няма да се бавя — добавих.
— Ще си плащаш данъците? — попита той.
Не отговорих. Още нямах намерение да му разказвам за работата си.
Във фоайето видях, че Сиско ме чака от другата страна на металния детектор. Беше довел и Лорна. Това беше добре, защото тя бе лицензиран от щата призовкар. Законите на Калифорния изискват призовките да се връчват от призовкари или лицензирани частни детективи. Това е предохранителна мярка, целяща да премахне възможността адвокати или техни клиенти да връчват призовки и други правни документи на хора, с които са в диспут.
Обикновено не присъствам на връчването на призовката, но този път исках да съм там, за да направя заявление. Заявление, което се надявах да породи реакция от страна на Бюрото.
Минах през металния детектор и се качихме с асансьора до четиринайсетия етаж, където се намираше най-големият регионален офис на ФБР западно от Чикаго. Някак си се бяхме оказали сами в асансьора.
— Нали знаеш, че няма да я приемат? — каза Сиско.
— Знам — отвърнах. — Просто искам да предизвикам вълни, да ударя барабаните и да видя какво ще се случи.
— ФБР? — каза Лорна. — Не се надявай изобщо да реагират.
— Просто си приготви телефона — отговорих.
Спазвайки правилата, подадох на Сиско призовката, подписана от съдия Уорфийлд. Вратите на асансьора се отвориха на четиринайсетия етаж и пред нас се появи рецепцията, защитена от дебело стъкло като кабинка на банков касиер в зона с висока престъпност. Жената зад стъклото включи звуковата система.
— С какво мога да ви помогна?
Сиско се наведе към микрофона и прочете името на призовката.
— Бих искал да се видя с началника, специален агент Джон Трембли.
— Имате ли документи за самоличност? — попита рецепционистката. — И за тримата се отнася.
Извадих портфейла си и взех от него шофьорската си книжка и визитка — от старите, преди Калифорнийското адвокатско дружество да ме накара да махна надписа „Разумно съмнение на разумна цена“ от всичките ми рекламни материали. Сиско и Лорна също извадиха документи за самоличност и пуснахме всичко в чекмеджето под стъклото.
— Агент Трембли не приема никого без записан час — каза рецепционистката. — Мога да ви дам имейл, на който да се уговорите за нещо.
Сиско вдигна документа с името на Трембли над него и каза:
— Имам призовка, подписана от съдия, с която се изискват документи от агент Трембли. Трябва да я види веднага, а аз трябва да потвърдя връчването ѝ, иначе и двамата ще бъдем наказани за неуважение към съда.
— Всички призовки минават през администрацията на главния прокурор, а тя се намира в центъра — отвърна рецепционистката. — Би трябвало да знаете това.
— Знам го — каза Сиско. — Това е различно. Тази призовка има срок.
Аз се наведох към микрофон.
— Може ли да повикате агент Трембли, моля? — попитах. — Той би искал да знае затова.
Рецепционистката изглеждаше направо потресена от тази молба, но каза:
— Сложете я в чекмеджето.
Металното чекмедже се плъзна навън с нашите документи за самоличност в него, които аз взех. Визитката ми бе на дъното. Взех я и я дадох на Сиско, който я пъхна под кламера, е който бяха захванати листовете на призовката.
Сиско сложи призовката в чекмеджето и то веднага бе издърпано навътре. Рецепционистката изключи звуковата система, взе документ и го разгледа. След това вдигна телефона и набра. Стъклото приглуши краткия ѝ разговор.
След няколко секунди от вратата зад рецепционистката излезе мъж е костюм взе призовката и ѝ хвърли само бегъл поглед, докато отваряше вратата и излизаше в чакалнята.
— Агент Трембли? — попитах.
— Не — отвърна той. — Агент Изън. Не приемаме призовки тук.
Кимнах към тази в ръката му и казах:
— Току-що я приехте.
— Не, това трябва да се отнесе в администрацията на главния прокурор — настоя той.
Лорна вдигна мобилния си телефон и засне Изън и призовката.
— Хей! — извика агентът. — Никакви снимки. Изтрийте това веднага!
— Призовката ви е връчена — каза Сиско.
Мисията бе изпълнена и аз се пресегнах назад, за да натисна бутона на асансьора. Вратите се отвориха веднага. Погледнах Изън и казах:
— Визитката ми е вътре. Кажете на Трембли, че може да ми се обажда по всяко време.
Оставихме Изън с призовката в ръка. Докато вратите на асансьора се затваряха, го видях да поглежда през стъклото към рецепционистката. Изглеждаше едновременно ядосан и засрамен.
Когато слязохме във фоайето, съобщих на Лорна и Сиско новината за Бишоп.
— Току-що наех шофьор — казах им.
Минахме през стъклените врати към плаца със знамената.
— Кой? — попита Лорна. — Мислех, че наемането на хора е моя работа.
— Бамбаджан Бишоп — отвърнах.
— Какво? — каза Лорна. — Кой?
— Това не е ли човекът, който ти пазеше гърба в Двете кули? — попита Сиско.
— Точно така — казах. — Излязъл е и го пробвам като шофьор. Парите за защита, които плащах на приятелката му, сега спират и му плащам осемстотин на седмица да ме вози.
— И му имаш доверие? — попита Лорна.
— Не точно — отвърнах. — Трябва да се уверя, че няма скрит дневен ред. След скандала с подслушването и липсващия портфейл няма да се учудя на нищо, което ни погоди другата страна.
— Мислиш, че може да те подслушват чрез него? — попита Лорна.
— Засега няма индикации за това, но искам да съм сигурен — казах. — И тук идваш ти, здравеняко.
— Къде е той?
— Някъде на паркинга. Ще му пратя есемес да дойде да ме вземе.
— Искаш да го сгъна на капака на колата или какво?
— Искам да го претърсиш за подслушвателно устройство, но няма нужда да го сгъваш. Мисля, че ще съдейства. Ако не, тогава ще знаем.
Когато стигнахме до паркинга, пуснах съобщение на номера, който Бишоп ми бе дал, и зачакахме. Когато линкълнът спря до нас, с Лорна се качихме на задната седалка, а Сиско с мъка се побра на предната.
— Бишоп, запознай се с Лорна и Сиско — казах. — Лорна управлява кантората и ще ти е на разположение за всички документи, необходими за назначението. А Сиско е моят детектив и трябва да те провери.
— За какво да ме провери? — попита Бишоп.
— За подслушвателно устройство — каза Сиско. — Малко ще те поопипам.
— Това са глупости — протестира Бишоп. — Нямам по себе си никакви микрофони.
— И аз не мисля, че имаш — казах. — Но в тази кола се провеждат много поверителни разговори. Трябва да съм в състояние да гарантирам на клиентите си, че те наистина са поверителни.
— Както кажеш — отвърна Бишоп. — Нямам какво да крия.
Сиско се завъртя на седалката и посегна с големите си ръце към гърдите на Бишоп. Отне му по-малко от минута, за да стигне до решение.
— Чист е.
— Добре — отвърнах. — Добре дошъл в екипа, Бишоп.
21.
Те дойдоха още същата вечер в дома ми. Почукването бе толкова силно, че Кендал почти изпищя. Правеше си телевизионен маратон с последния сезон на „Семейство Сопрано“ и нервите ѝ бяха опънати. Аз седях до нея на дивана и преглеждах старите дела на Сам Скейлс, с които се бях занимавал.
Отворих вратата и там стояха мъж и жена. Знаех, че са федерални агенти, още преди да проговорят или да си покажат значките. Представиха се като агенти Рик Айело и Дон Рут. Над рамото ми видяха Кендал на дивана и попитаха дали можем да поговорим някъде насаме. Излязох навън и им посочих масата и столовете в края на верандата.
— Там е добре — казах.
Тръгнахме към масата и движението ни задейства лампите на верандата — два аплика на стената и полилей на тавана. Това ми подсказа, че се е включила и активиращата се от движение камера.
Спряхме край високата маса, но никой не седна. Аз разчупих леда.
— Предполагам, че това е заради призовката, която оставихме на шефа ви днес.
— Да, господине, заради това е — каза Айело.
— Трябва да разберем защо смятате, че Бюрото има някаква информация за действията на Сам Скейлс — каза Рут.
Усмихнах се и разперих ръце.
— Вече има ли значение? — попитах. — Нима вие двамата не го потвърждавате, като се появявате в къщата ми в девет вечерта? Мислех, че призовката ще предизвика вълнение и стрес, но честно казано, очаквах ви най-рано утре, може би в сряда.
— Радвам се, че това ви забавлява, господин Холър — каза Айело. — На нас не ни е смешно.
— Не, това, което не е смешно, е, че съм обвинен в убийство на човек, наблюдаван от ФБР — казах. — Може би вие ще ми кажете: как се случи това?
Блъфирах с надеждата да получа потвърждение или някаква индикация, че съм на прав път със Сам Скейлс. Но агентите бяха прекалено умни за това.
— Добър опит — каза Рут.
От вътрешния джоб на стандартното за ФБР сако Айело извади сгънат документ и ми го подаде.
— Това е тъпата ви призовчица — каза той. — Избършете си задника с нея.
— А какво става с молбата ми по Закона за достъп до обществената информация? — попитах. — Предполагам, че и с нея мога да си обърша задника, а?
— Очакваме повече да не чуваме нищо от вас — каза Рут.
Кимна на Айело и двамата се обърнаха към стълбите. Гледах ги как се отдалечават и след това без да се замисля, направих представление за пред камерата.
— Или какво? — извиках след тях. — Знаете, че всичко ще излезе наяве на процеса. Няма да гния в затвора само за да запазите в тайна разследването си за „Биогрийн“.
Рут направи идеален пирует и тръгна към мен. Но Айело я изпревари и стигна до мен пръв.
— Какво каза?
— Мисля, че ме чухте много добре — отвърнах.
Той вдигна ръце и ме блъсна към парапета на верандата, след това се приближи, хвана ме и ме наведе назад над улицата, която бе на осем метра под нас.
— Холър, предупреден си. Всеки твой опит да компрометираш федерално разследване, което няма нищо общо с твоята… ситуация… ще бъде посрещнат с много сурово противодействие.
Рут направи усилие да издърпа партньора си, но не ѝ достигаха килограми и мускулна сила.
— Какво се случва в този завод? — попитах. — Какви ги върши Опаризио? Изобличих го преди девет години. Малко закъсняхте да се включите в играта.
Айело ме притисна още повече с цялата си тежест. Парапетът беше дървен и притискаше силно гръбнака ми. Стори ми се, че ще се откърти и двамата ще паднем на улицата.
— Рик! — извика Рут. — Пусни го. Веднага!
Айело най-накрая ме дръпна за яката обратно на твърдия под и вдигна показалец пред лицето ми.
— Не знаеш с какво си имаш работа.
— Май си сбъркал луната, по която лаеш — отвърнах. — Това ли…
— Ти си сбъркал планетата, Холър — сопна се Айело. — Стой далеч от това. Или ще станеш свидетел на мощта на федералното правителство.
— Това заплаха ли е? — попитах.
Рут дръпна партньора си за ръката, обърна се към мен и каза:
— Приятна вечер.
Задърпа го към стъпалата. Двамата подминаха Кендал, която вече стоеше на отворената врата на къщата, след като повишаването на тона я бе откъснало от телевизора. Гледах ги как си тръгват и реших да не си правя труда да им пускам още стръв. Те слязоха по стълбите на улицата. Чух как Рут сгълча Айело с напрегнат шепот.
— Какви са тия глупости? — скастри го. — Качвай се в колата.
Чух вратите на колата им да се отварят и затварят, след това двигателят се включи и гумите изхвърлиха парченца чакъл, когато потеглиха и поеха надолу по склона.
— Кои бяха тези? — попита Кендал.
— ФБР.
— Какво?! Какво искаха?
— Да ме сплашат. Дай да влезем.
Първото, което направих, когато влязохме, беше да отида до приложението за камерата „Ринг“ и да проверя дали сблъсъкът на верандата се вижда и чува ясно. Целият бе записан, но звукът на места пропадаше. Нямах съмнение, че може да се коригира от специалист по звука, ако се наложи. Пратих видеото на Сиско и Дженифър, за да имат и те копия. Написах им и кратко съобщение към прикачения файл.
Май напипахме оголен нерв.
Върнах се на дивана до Кендал, но ми беше трудно да се съсредоточа върху работата по делата.
— Какво точно искаха? — попита Кендал.
— Днес им сритах кочината — казах. — Искаха да сритат моята.
— Успяха ли.
— Не.
— Добре. Искаш да продължиш да работиш ли?
— Не, мисля, че приключих за тази вечер.
— Тогава да си лягаме.
— Добра идея.
Но преходът към спалнята бе прекъснат от Сиско, който се обади, след като бе изгледал видеото, което му бях пратил. Казах на Кендал, че ще отида при нея след няколко минути.
— Изглеждат доста раздразнени — каза Сиско.
— Определено не са доволни от призовката, която им връчихме днес — отвърнах. — Каквото и да правят в „Биогрийн“, не ни искат в картинката.
— Но продължаваме, нали?
— Точно така. Чу ли нещо от индианците след тази сутрин?
— Получих доклад за страничното наблюдение. Все още никаква следа от Опаризио.
— Трябва да го намерим. Ами другото нещо, с което се занимаваше?
— Да, смятах да те информирам утре. Тази вечер нямаше нищо. Никакви червени лампи. След като те остави в къщата, тръгна пеша надолу към „Сънсет“, поръча храна в „Занкоу Чикън“ и изчака да го вземат. Видях да спира кола, а в нея беше жена му.
— Как разбра, че е жена му?
— Нали ѝ носех пари всяка седмица, след като те прибраха.
— Вярно. Забравих.
— В колата беше и детето. Взеха го заедно с вечерята и се прибраха в Ингълуд. И това беше всичко.
— Не се ли обади на някого?
— Два пъти, но го следях. Бяха приятелски обаждания. Усмихваше се, беше оживен, не изглеждаше като таен информатор, който докладва.
— И въпреки това, ако получим възможност, трябва да проверим телефона му. Вземи разпечатка с обажданията. Искам да съм сигурен.
Осъзнах, че тонът ми подсказва, че съм разочарован, че Бамбаджан Бишоп не е доносник на прокуратурата или полицията. И май наистина бях. Ако беше, можех да го използвам и накрая да бъда възнаграден, когато се стигнеше до изобличаване на нарушението в съда.
— Мисля, че след онова с подслушването в затвора и липсващия портфейл ще са луди, ако ни вкарат подводница — каза Сиско.
— Вероятно си прав — признах. — Но не го изпускай от очи още една вечер. Никога не се знае.
— Разбрано.
— Добре, Сиско, благодаря. Ще говорим утре.
Веднага щом прекъснах разговора, се сетих за Бош. Не му бях пратил видеото от сблъсъка с двамата агенти на ФБР.
Обадих му се и той вдигна след две позвънявания.
— Изчакай — каза. — Да изляза на тихо.
Чувах отчетливо звуци от казино във фона: звънците на слот машини, викове на хора. След това стана тихо и Бош се обади.
— Аз съм. Къде си, по дяволите?
— Във Вегас. Не чу ли? Току-що отседнах в „Мандалей“.
— Какво правиш там? Мислех, че работиш за мен.
Веднага съжалих за думите си.
— Имам предвид — с мен.
— Така е. Затова съм тук. По следите на нещо.
— Е, днес напипахме много чувствително място на ФБР. Двама агенти цъфнаха на прага ми да ми кажат да не ровим около „Биогрийн“, тоест потвърдиха, че сме на прав път.
— Е, те ги обичат тия номера.
— Не знам какво търсиш там, но искам да съсредоточим всичките си усилия, за да открием как Сам се е замесил с Опаризио и „Биогрийн“. Мисля, че това ще е разковничето. Може да ни спечели делото.
— Разбрах. Би трябвало да се върна до утре вечер.
— Ще ми кажеш ли какво правиш?
— Проследявам стъпките на Сам Скейлс. Последният му арест е за набиране на пари за фалшива благотворителна акция за жертвите на стрелбата на музикалния фестивал тук. Помниш ли това? Стрелецът е бил отседнал тук, в „Мандалей“.
— Разбира се, че помня. Поредният безумен акт на свръхагресия, станал възможен заради лесния достъп до мощни оръжия.
— Нали не си от Националната асоциация на стрелците?
— Не, не съм.
— Както и да е, щатът Невада подгонва всички тези измами, свързани със стрелбата, и Сам Скейлс е арестуван в Ел Ей. Екстрадират го обратно тук, за да бъде съден, а той сключва споразумение и лежи петнайсет месеца за измама в „Хай Дезърт“.
— Помня, че ми се обади от затвора тогава. Искаше да го представлявам, но отказах. Но не можеше ли да разбереш всичко това по телефона? Трябваш ми тук.
— Не и това, което съм планирал за утре. Щатският затвор „Хай Дезърт“ е на час път оттук. Съкилийникът на Скейлс е още там и смятам да отида и да говоря с него. Уговорката е за осем сутринта. След това тръгвам за Ел Ей.
— Мислиш ли, че знае нещо?
— Излежава петгодишна присъда за измама в особено големи размери. Продавал фалшиви чипове от казино, прибрал два милиона, преди да го хванат. Тези двамата са прекарали петнайсет месеца в една килия. Мисля си, че може да са си разказвали какво са правили и какво възнамеряват да правят.
— Идеално, събрали са двама измамници в една килия. Лика-прилика са си.
— Обикновено се опитват да събират белите якички, за да не ги тормозят силовите играчи.
— Благодаря, че ме светна.
— Е, ти знаеш повече от мен за затворите — каза Бош.
— Не знам дали това е заяждане или комплимент. Със самолет ли отиде или с кола?
— С кола.
— Добре, обади ми се, когато тръгнеш насам. Искам да събера всички в сряда след съда, за да обсъдим следващите стъпки.
— Ще съм там.
След като прекъснах връзката, се замислих. Усещах, че екипът се приближава до големите тайни по това дело. Бяхме набрали инерция, която можеше да ни отведе до истината и триумфа. Въпросът беше дали ще успеем навреме.
Кендал ме повика откъм спалня а:
— Идваш ли или не?
Събрах папките, които бях пръснал, и станах от дивана. Прибрах книжата в куфарчето си и го затворих.
— Идвам.
Тръгнах по коридора, а тя стоеше там по халат. Стреснах се и спрях.
— Изплаши ме — казах.
— Знаеш ли, това се случи и преди — отвърна тя.
— Кое?
— Знаеш. Остави работата да завладее живота ти.
Пресегнах се и нежно хванах хавлиения колан на халата ѝ, който тя бе завързала хлабаво около кръста си. И го подръпнах игриво.
— Ела тук. Не е същото, мила. Става въпрос за мен. Моето дело. Трябва да дам всичко за него, иначе може да няма бъдеще за нас. Имам месец до процеса. Просто трябва да се примириш с това за месец. Става ли? Ще ми направиш ли тази услуга?
Прокарах длани по ръцете ѝ до раменете и зачаках. Тя мълчеше. Просто се взираше в пода между нас.
— Не можеш ли да ми дадеш един месец? — попитах.
Тя поклати глава.
— Не е това — каза. — Мога да ти дам месец. Но понякога ми говориш като на съдебен заседател, все едно се опитваш да ме убедиш, че не си виновен.
Пуснах раменете ѝ.
— И ти мислиш, че съм?
— Не. Казвам ти как ми говориш.
— Не знам какво имаш предвид — отвърнах. — Но ако мислиш, че се опитвам да си играя с теб, може би наистина трябва да си легнеш, а аз да се върна към работата си. Трябва да измисля как да убедя истинските съдебни заседатели, че не съм убиец.
И я оставих там в коридора.
22.
Работих до късно и заспах на дивана. Бях забравил да включа зарядното към монитора на глезена ми и той ме събуди в 8:15 с остро писукане, което ми подсказа, че батерията на устройството ще падне след час. И щях да съм в нарушение на условията на освобождаването ми под гаранция.
Прецених честотата на писуканията. Засега алармата беше на интервал от пет секунди, но знаех, че той ще се скъси и с изтичането на този последен час звукът ще стане оглушително силен. Не можех просто ей така да вляза в спалнята и да взема зарядното, без да събудя Кендал, която обичаше да си поспива повечето сутрини. Но тъй като нямах особен избор, изчислих движението, влязох набързо и успях да включа кабела в устройството на глезена си преди следващото писукане. По всичко личеше, че Кендал продължава да спи. Лежеше на една страна, с гръб към мен, виждах как ръката ѝ помръдва с всяко ритмично сънено вдишване и издишване. Сега трябваше да мине час, докато устройството се зареди, но бях оставил телефона, лаптопа и куфарчето си във всекидневната. Можех да измъкна зарядното от контакта и да изляза от стаята, но чувствах, че вече насилвам късмета си. Ако алармата се включеше пак, определено щеше да събуди Кендал.
Дистанционното на телевизора беше на леглото, оставено там от Кендал предната вечер, и можех да го стигна с ръка. Включих плоския екран и веднага заглуших звука. Включих телетекста и зачетох заглавията на новините. Долната камара се канеше да праща на Сената искане за импийчмънт, което всички в страната знаеха, че няма да мине. Но то бе завладяло новинарския поток. Гледах и четох заглавия двайсет минути, преди за няколко секунди ефирно време да се появи друга новина. Беше за нарастваща тревога в Азия, след като бе потвърдено, че мистериозен вирус, появил се в Ухан, Китай, е прескочил международните граници.
Чух, че телефонът ми започна да звъни във всекидневната. Погледнах си часовника. Вече беше 8:45 и според мен мониторът на глезена ми вече се бе заредил достатъчно, че ако го изключа от контакта, алармата да не се включи. Дръпнах кабела и бързо тръгнах да вдигна телефона. Бях пропуснал обаждането, но видях, че е от Бош. Веднага му звъннах.
— Мик, това няма да стане — каза той.
— В затвора ли си? — попитах.
— Тук съм и се видях с човека. Казва се Остин Нидерланд, но не желае да говори с мен. Заяви, че знае име, което ще ни каже всичко необходимо за делата на Сам Скейлс. Но не иска да ми го даде.
— Какво иска? Обжалването му вече трябва да е минало.
— Иска теб, Мик.
— Какво означава това?
— Каза, че ще даде името само на теб. Знае за теб. Скейлс сигурно му е казал, че си добър адвокат. Нидерланд твърди, че ще ти каже името, ако дойдеш тук, влезеш като негов адвокат и разговаряш с него. Предполагам, че за да видиш дали по делото му не може да се направи нещо. Остават му още две години от присъдата. Това значи, че ще лежи още осемнайсет месеца.
— Имаш предвид днес? Да отида там днес?
— Можеш ли? Ще уредя среща и ще те чакам тук.
— Не мога, Хари. Имам монитор на глезена и ограничения на пускането под гаранция. Не мога да напускам окръга.
— Мамка му, забравих.
— Ами видеовръзка? Можем ли да уредим нещо такова?
— Проверих, в затвора правят подобни неща само при съдебно изслушване. Няма конферентни връзки от разстояние за адвокати и клиенти.
Настъпи мълчание, докато обмислях това.
— Какво друго каза за това име? — попитах накрая. — Имам предвид, ако преминем през всички тези препятствия и накрая той каже, че става въпрос за Луис Опаризио? Тогава ще сме доникъде. Вече знаем това име.
— Не е Опаризио — отвърна Бош. — Казах му това име и по лицето му познах, че не го знае.
— Добре, може ли изобщо това да стане днес? Утре съм в съда. Дори да убедя съдията да ме пусне да отида там, трябва да се върна до довечера, най-късно утре сутринта. Мислиш ли, че ще мога да отида и да се върна? Това е затвор, а там не обичат да съдействат на защитата.
— Решението е твое, Мик, но щом трябва да говориш със съдията за разрешение, може би тя ще ти даде заповед, с която да влезеш.
— Различни щати, Хари. Тя няма юрисдикция.
— Добре… какво да направим?
— Стой там. Ще видя какво мога да направя. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.
Прекъснах връзката и се замислих как най-добре да подходя към това. После се обадих на Лорна и я попитах дали има нещо в графика ми.
— Днес трябва да предадеш първия списък със свидетелите — каза тя. — Но нищо друго. А след това имаш продължение на вчерашното изслушване утре в един.
— Добре, вече имам готов списък със свидетели — отвърнах. — Ще го пратя. Може да отида до Лас Вегас, ако съдията ми позволи.
— Какво има във Вегас?
— Затвор, в който Сам Скейлс е лежал за последно. Искам да говоря със съкилийника му.
— Успех! Кажи ми после как е минало.
След това се обадих в съдебната зала на съдия Уорфийлд и попаднах на секретаря ѝ Андрю. Казах, че искам конферентна връзка със съдията, за да помоля да ми бъде позволено да напусна окръга за ден, за да говоря със свидетел. Секретарят заяви, че ще го обсъди със съдията и ще ми върне обаждане. Напомних му, че Дейна Бърг трябва да бъде уведомена.
Докато чаках, реших да действам така, все едно ще получа разрешение от съдията, и си запазих полети с „Джетсуитс“ от Бърбанк за Лас Вегас. Първият беше след два часа.
Минаха трийсет минути без обаждане от съдията или секретаря ѝ. Звъннах пак и натиснах за отговор. Андрю каза, че съдията няма нищо против телевръзка, но Дейна Бърг не е отговорила на оставеното ѝ съобщение.
— Може ли съдията просто да говори с мен тогава? — попитах. — Времето ни притиска. Мога да се видя с този потенциален свидетел само днес и трябва да знам дали мога да напусна окръга. Ако оставите съобщение на Бърг кога започва конферентният разговор, предполагам, че тя ще реагира и ще се включи в него. Ако просто чакате да се обади, ще чакаме цял ден.
Секретарят се вслуша в думите ми и каза, че ще ми звънне пак. Минаха още двайсет минути и Андрю се обади, за да каже, че ме свързва в конферентна връзка със съдията и прокурор Дейна Бърг. Самолетът ми отлиташе след седемдесет минути.
Скоро чух гласа на съдията в телефона.
— Мисля, че всички вече са тук — каза тя. — Господин Холър, искате отклонение от ограниченията на гаранцията?
— Да, ваша чест, само за един ден — отвърнах. — Трябва да отида до Лас Вегас, за да се видя със свидетел.
— Лас Вегас. Наистина ли, господин Холър?
— Не е каквото си мислите, госпожо съдия. Дори няма да се доближавам до казината. Сам Скейлс е лежал за последно в щатския затвор „Хай Дезърт“, който е на час път на север от Лас Вегас. Съкилийникът му все още е там и искам да говоря с него. Обвинението не ни даде никаква информация за действията на Скейлс преди убийството. Съкилийникът може да се окаже важен свидетел на защитата. Един от детективите ми в момента е в този затвор. Каза, че затворникът щял да говори само с мен. Резервирал съм полет за Вегас в 11:40 и обратен в седем часа.
— Това не е ли малко прибързано, господин Холър?
— Не, ваша чест. Не знам какво ще реши съдът. Просто искам да съм сигурен, че ще мога да стигна дотам, ако съдът позволи.
— Госпожице Бърг? Обвинението възразява ли на искането на защитата?
— Първо бих искала да попитам за името на затворника, с когото той ще се види — каза Бърг.
— Остин Нидерланд — отвърнах. — Намира се в щатския затвор „Хай Дезърт“.
— Ваша чест — започна Бърг, — щатът възразява срещу това пътуване извън ограниченията на пускането под гаранция и настоява за спазване на първоначалните уговорки от съдебното заседание. Смятаме, че има опасност господин Холър да се укрие. Още повече сега, защото колкото повече процесът наближава, толкова по-ясно му става, че присъдата и затворът са му сигурни.
— Госпожо съдия, твърдението на обвинението е абсурдно — намесих се бързо. — От пет седмици съм извън ареста и не правя нищо друго, освен да подготвям защитата си, въпреки че съм в неизгодната ситуация да си имам работа с прокуратура, която не обича да играе по правилата.
— Ваша чест, няма никаква неизгодна ситуация и никакви доказателства, че прокуратурата не играе по правилата — натърти Бърг. — Защитата е уведомявана за всичко още от началото на…
— Стига, стига — извика Уорфийлд. — Нямам намерение да започвам деня си, като се правя на рефер между вас двамата. Това започва да ми писва. А що се отнася до молбата, защитата проучи ли възможностите за разговор от дистанция?
— Да, ваша чест — казах. — Повярвайте ми, бих предпочел да е така, но моят детектив ми каза, че затворът не позволява този вид разговори, освен ако не става въпрос за съдебни заседания.
— Добре — каза Уорфийлд. — Съдът ще позволи на господин Холър да разпита този свидетел. Ще уведомя надлежно отговарящите за задържането и пускането под гаранция и, господин Холър, трябва да се върнете в този окръг днес до полунощ, иначе предреченото от госпожица Бърг ще се сбъдне. Ще бъдете разглеждан като беглец. Ясно ли е?
— Да, ваша чест — казах. — Благодаря. И ако мога да отправя още една бърза молба?
— Така си и знаех — обади се Бърг.
— Какво има, господин Холър? — попита Уорфийлд.
— Ваша чест, нося монитор на глезена и съм сигурен, че това ще е проблем в затвора в Невада.
— Няма начин — намеси се категорично Бърг. — Не говорите сериозно. Няма да приемем той да си свали монитора. Щатът…
— Не искам това — прекъснах я. — Моля за писмо от съда, което секретарят на ваша чест да напише набързо и да ми прати по имейла, с обяснение за положението ми, ако стане въпрос за него.
Настъпи мълчание, в което съдията най-вероятно чакаше Бърг да възрази. Но според мен прокурорът вероятно смяташе, че е прекалила с гръмогласните възражения срещу свалянето на монитора. Беше реагирала преувеличено и сега мълчеше.
— Добре — каза Уорфийлд. — Ще съставя бележка и ще накарам Андрю да ви я изпрати.
— Благодаря, ваша чест — отвърнах.
След разговора се свързах с Бош и му казах, че ще отида. Казах му да уреди среща с Нидерланд за два следобед. Така щях да имам време да отлетя дотам и да ме откарат с кола до затвора. Предупредих го също така да се оглежда внимателно.
— Трябваше да съобщя името на Нидерланд на обвинението — казах. — Съмнявам се, че ще успеят да пратят там някого преди мен. Но може да се опитат да ни прецакат по някакъв начин.
— Няма да мърдам — заяви Бош. — Ще си отварям очите за всичко необичайно. Обади ми се, когато наближиш.
След бърз душ и бръснене облякох чисти дрехи за пътуване и бях готов да тръгвам. Свалих и разпечатах писмото от съдия Уорфийлд и го прибрах в куфарчето си.
Кендал беше будна и бе в кухнята. Възцари се тежко мълчание, което тя наруши първа.
— Съжалявам за снощи — каза тихо. — Знам, че трябва да вложиш всичките си усилия в защитата си. Държах се себично.
— Не, аз съжалявам — заявих. — Пренебрегвах те, а това не биваше да се случва. Мога да бъда по-добър, обещавам.
— Най-доброто, което можеш да направиш за мен, е да спечелиш делото.
— Това е планът.
Прегърнахме се и аз я целунах за довиждане.
Бамбаджан Бишоп ме чакаше пред стълбите.
— Точно навреме — казах. — Дотук добре.
— Къде отиваме? — попита той.
— Летище Бърбанк. Летя за Вегас. След това си свободен до осем вечерта, когато ще се върна. Ще трябва да ме вземеш.
— Ясно.
Терминалът на „Джет Суитс“ не е в търговската част на Бърбанк. Скрит е в дълга редица от частни самолетни оператори и хангари. Стигнах там петнайсет минути преди полета.
Всички места бяха продадени и трийсет пасажери отлетяхме над планината Сан Габриел и след това над пустинята Мохаве. След лудницата сутринта най-накрая започнах да се отпускам.
Мястото ми бе до прозореца и жената до мен носеше хирургическа маска. Зачудих се дали знае нещо, което аз не знам.
Обърнах се и погледнах в нищото под мен. Кафявата обгорена от слънцето пустиня се простираше във всички посоки, докъдето ми виждаха очите. И правеше всичко да изглежда несъстоятелно. Включително и мен.
23.
Хари Бош ме чакаше пред главния вход на затвора. Посрещна ме на вратата на колата, докато слизах. Слънцето напичаше и бях забравил да си взема слънчеви очила. Присвих очи срещу него.
— Може ли да пусна човека и ти да ме върнеш на летището? — попитах. — Полетът е в седем.
— Да, няма проблем — каза той.
Уверих се, че съм си взел куфарчето, дадох бакшиш на шофьора и го отпратих.
С Бош тръгнахме към входа на затвора.
— Влез през вратите и след това има друга врата само за адвокати. Мини през нея и всичко трябва да е уредено. Нидерланд би трябвало да те чака в два.
— И ти можеш да минеш през входа за адвокати — казах. — Ти си…
— Не, няма да вляза с теб. Ще сте само двамата — адвокат и клиент.
— И аз това казвам, влез с мен. Работиш за мен като детектив и това те поставя под чадъра на конфиденциалността.
— Да, но ти ще работиш за него, а аз не искам да работя за този човек.
— Какви ги говориш?
— Избирам си случаите, Мик. Не работя за престъпници — така все едно отменям всичко, което съм направил в кариерата си.
Спрях и го погледнах.
— Май трябва да приема това за комплимент — заявих.
— Казах ти на заседанието за пускане под гаранция, че ти вярвам — отвърна той. — Нямаше да съм тук, ако не беше така.
Обърнах се и погледнах към затвора.
— Е, добре тогава.
— Ще те чакам тук отвън — обясни Бош. — Ти научи от него името, а аз ще съм готов да работя по него.
— Ще те уведомя.
— Успех.
Озовах се в стая с Нидерланд чак след четиридесет минути. Мониторът на глезена ми включваше алармите на надзирателите, точно както бях предполагал. Писмото от съдия Уорфийлд се оказа недостатъчно, защото можеше да бъде подправено. Някой се обади в кабинета ѝ, за да потвърди, че ми е разрешила да пътувам до Невада, но ми съобщиха, че в момента била в заседание. Чак когато Уорфийлд излезе в обедна почивка и върна обаждането, ме вкараха в стаята за разговори между адвокати и клиенти. Бях закъснял с половин час и Нидерланд изглеждаше ядосан.
Седеше на стол от другата страна на завинтената за пода маса. На ръцете му имаше белезници и от китките му се спускаше верига, когато бе хваната за халка, също завинтена за пода. Въпреки това той се опита да стане и дръпна здраво веригата, докато аз сядах на мястото си.
— Господин Нидерланд, аз съм Майкъл Холър — започнах. — Съжалявам…
— Знам кой си, мамка ти — каза той.
— Казали сте на моя…
— Майната ти.
— Моля?
— Изчезвай оттук.
— Току-що долетях от Лос Анджелис, защото сте казали на моя…
— Не разбираш ли, мамка ти?
Вдигна рязко нагоре окованите си ръце, докато веригата не се изпъна. Дланите му сякаш се увиха около въображаема шия. Моята шия.
— Преди не правеха така — каза. — Не оковаваха хората така. Не и когато се срещат с адвоката си. Не знаех. Не знаех, мамка му. Трябваше вече да си мъртъв, копеле.
— Какви ги говориш? — попитах. — Защо трябваше да съм мъртъв?
— Защото си си счупил шибания врат.
Изстреля думите през стиснати зъби. Не беше едър, нито мускулест. Имаше рядка руса коса и бледа кожа — което не бе изненадващо предвид настоящия му адрес. Но излъчващата се от лицето му чиста омраза беше направо плашеща. Първата ми мисъл беше, че тук има някаква уловка и че той работи за Луис Опаризио — че е наемен убиец от някаква сложна схема за премахването ми. Но я отхвърлих. Условията на посещението ми противоречаха на подобен план. А и зад омразата, изписана на лицето на Нидерланд, определено имаше емоция.
— Трябвало е да ме убиеш — казах. — Защо?
— Защото ти уби приятеля ми — отвърна той пак през стиснати зъби.
— Не съм убил Сам Скейлс. Затова съм тук. Опитвам се да намеря човека, който го е направил, и ти току-що загуби цял шибан ден от времето ми и от времето на детектива ми. Може и да не ми вярваш, дори може да вляза в затвора за това, но запомни: човекът, който го е извършил, е на свобода. И като не ми помагаш, помагаш на него.
Станах и се обърнах към желязната врата, вдигнах ръка и почуках по нея. Бях ядосан и гневен и се чудех дали има по-ранен обратен полет, така че да не си изгубя целия ден.
— Чакай малко — каза Нидерланд.
Обърнах се към него.
— Докажи го — заяви той.
— Това се опитвам да направя — отвърнах. — И никак не ми помага, когато тръгна на доверие и…
— Не, имам предвид докажи го тук и сега.
— И как да го направя?
— Седни.
Той кимна към празното ми място. Неохотно седнах.
— Не мога да ти го докажа — казах. — Поне не още.
— Той ми каза, че си го предал — продължи Нидерланд. — Да, прочутият адвокат с линкълна. Направил си се на холивудска звезда, когато направиха филм за теб, и си зарязал всички, които разчитаха на теб, в канавката.
— Това не е вярно. Не съм се направил на холивудска звезда. Сам спря да ми плаща. Това бе едното. Но истината е, че повече не можех да го правя. Той мамеше много хора, взимаше им парите, караше ги да се чувстват като глупаци. Него го кефеше, но на мен ми писна. Не можех да поема друго негово дело.
Нидерланд не отговори. Опитах отново. Исках да го спечеля, защото продължавах да мисля, че може да ми е от полза.
— Наистина ли щеше да ме убиеш? — попитах. — След като ти остават по-малко от две години?
— Не знам — отвърна Нидерланд. — Но щях да направя нещо. Бях бесен. Все още съм.
Кимнах. Усещах как температурата в стаята започва да спада.
— Ако това значи нещо, харесвах Сам — казах. — Той е ограбил много хора и ми бе трудно да приема това, но някак си все пак го харесвах. Просто трябваше да очертая граница, защото това, което правеше той, ми се отразяваше в медиите и у дома. А като добавим и това, че спря да ми плаща — ами това беше все едно да ме третира като глупаците, които обираше.
— Той прекали с гостоприемството на много хора — каза Нидерланд.
Виждах как се отваря врата за комуникация.
— Но не и с твоето? — попитах.
— Не, никога не съм го изоставял — каза Нидерланд. — И той никога не ме е изоставял. Имахме планове за времето, след като изляза оттук.
— Какви бяха те?
— Да направим един голям удар и след това да изчезнем.
— Какъв беше ударът?
— Не знам. Не че можеше да ми го разкаже в някое от писмата си. Всичко тук се следи — посетители, телефонни обаждания, писма. Дори не бива да контактуваш с бивши затворници, които са навън.
— Как комуникирахте?
Нидерланд поклати глава. Нямаше да ми каже.
— Виж, аз съм твой адвокат — подсетих го. — Можеш да ми кажеш всичко и не могат да ни подслушват, нито аз мога да го повторя някъде. Конфиденциално е.
Нидерланд кимна и се предаде.
— Пращеше ми писма — каза. — Преструваше се на вуйчо ми. Аз също му пишех.
Замълчах за известно време. Знаех, че следващият въпрос и отговорът му могат да променят всичко в това дело. Също така знаех, че когато хората си измислят, играят и дори мамят, поръсват историите си с истина. Нидерланд бе обещал на Хари Бош да съобщи име, ако го посетя в затвора. Може би това бе истината в неговата измама.
— Как е името на вуйчо ти? — попитах.
— Беше — поправи ме Нидерланд. — Мъртъв е. Уолтър Ленън. Брат на майка ми.
— Пращал ли си писма на Сам като на свой вуйчо?
— Разбира се. Че какво друго да правя тук?
— Помниш ли къде пращеше писмата?
— Имаше апартамент в гараж в Сан Педро. Но това бе преди три месеца, когато беше жив. Вероятно са му изхвърлили нещата на улицата.
— Помниш ли адреса?
— Да, днес прегледах няколко от писмата му. Адресът беше „Кабрило“ 2720. Казваше, че жилището е малко. Пестеше и щяхме да си вземем нещо по-голямо, когато изляза. Казваше, че ще си купим местенце.
Имах усещането, че Нидерланд говори за романтична връзка, без на практика да го изрича. Осъзнах, че никога не съм знаел сексуалната ориентация на Сам Скейлс, защото тя нямаше никакво значение за неговите престъпления или пък за нашите отношения на адвокат и клиент.
— Каза ли ти откъде идват парите, които пести?
— Каза, че работи на пристанището.
— Какво?
— Не каза, а и аз не съм питал.
За Сам работа означаваше измама. Запаметих името и адреса.
— Нещо друго, което мислиш, че би трябвало да знам? — попитах.
— Не, това е — отвърна той.
Реших, че трябва да защитя информацията, която току-що бях получил — поне докато не я проверим.
— Може да те посети детектив от полицията в Лос Анджелис — казах. — Те смятат, че аз съм убил Сам Скейлс, и само това ги интересува. Запомни, че не си длъжен да говориш с тях. Аз вече съм твой адвокат и можеш да ги препращаш при мен.
— Нищо няма да им кажа.
Кимнах. Точно това исках.
— Добре тогава — казах. — Ще тръгвам.
— А процесът ти? — попита Нидерланд. — Искаш ли да свидетелствам?
Не бях сигурен как бих могъл да го използвам в своя защита и дали ще мога да накарам съдията да го одобри. Връзка от разстояние между затвора и съда вероятно щеше да приспи съдебните заседатели. Стоеше и въпросът за конфликта на интереси. Нидерланд технически вече беше мой клиент — поне на хартия в затвора.
— Ще ти кажа допълнително — отвърнах.
Пак се изправих, готов да почукам на вратата.
— Наистина ли ще откриеш кой го е убил? — попита Нидерланд. — Или те интересува само да докажеш, че не си ти?
— Единственият начин да докажа, че не съм аз, е да докажа кой го е направил — казах. — Такъв е законът на невинността.
Трета част
Ехо и желязо
24.
Стигнахме в Сан Педро в 9:30 следващата сутрин. Отидохме самостоятелно. Мен ме откара Бишоп, защото трябваше до един на обяд да съм в центъра за заседанието за липсващия портфейл. Бош дойде със стария си джип „Чероки“, а Сиско със своя „Харли“. Събрахме се пред къщата на „Кабрило“, за която ми бе казал Остин Нидерланд. На предната морава имаше знак „Апартамент под наем“. Почуках на вратата, отвори ми жена по халат. Вдигнах визитката си и започнах по сценария, който си бяха написал в главата по това, което знаех от Нидерланд.
— Здравейте, госпожо, аз съм Майкъл Холър, адвокат, свързан със ситуацията около наследството на Уолтър Ленън, тук сме, за да вземем собствеността му, която е оставил тук.
— Наследство? Това да не би да означава, че е мъртъв?
— Да, госпожо, господин Ленън почина в края на октомври.
— Никой не ни е казал. Помислих си, че просто е офейкал. Беше платил и за ноември, но после и декември мина, а от него нямаше ни вест, ни наем.
— Видях табелата отпред. Давате ли апартамента под наем?
— Разбира се. Той си тръгна и не плати.
— Вещите му още ли са там?
— Не, разчистихме. Нещата му са в гаража. Искахме да ги изхвърлим, но нали знаете какъв е законът. Трябва да изчакаме шейсет дни.
— Благодаря ви, че сте спазили закона. Имате ли нещо против да погледнем вещите му в гаража?
Тя не отговори. Затвори вратата наполовина, за да се пресегне към нещо зад нея. След това извади дистанционно, насочи го през вратата и го натисна.
— Третото паркомясто — каза тя. — Отворено е. На кашоните пише името му.
— Благодаря — казах. — Имате ли нещо против да огледаме и апартамента? Много набързо.
Тя се пресегна пак зад вратата и ми подаде ключ.
— Върнете го обаче.
— Разбира се — отвърнах.
— И не разхвърляйте. Изчистено е. Господин Ленън остави голяма бъркотия.
— Как така? Каква бъркотия?
— Сякаш бе минало торнадо. Счупени мебели, нещата му разхвърляни навсякъде по пода. Така че не ме питайте за депозита. Едва покри цялата тая бъркотия.
Започнахме с апартамента, който беше малко едностайно жилище на върха на стълбите, залепено за външната стена на гаража. Бе почистено и приготвено за новия наемател. Не очаквахме да намерим нещо от пръв поглед — особено след като от думите на хазяйката ставаше ясно, че вече е било претърсено. Но Сам Скейлс цял живот се бе занимавал с измами и имаше причини да крие неща на места, които едно бързо претърсване можеше и пропусне. Бош пое ръководството, тъй като имаше дългогодишен опит с обиски на домове на престъпници.
Бош бе донесъл малка кутия с инструменти. Първата му спирка беше кухнята, където методично провери под чекмеджетата, демонтира бордовете под шкафовете и погледна зад тях, разглоби вратата на хладилника и разгледа абсорбатора над печката. Когато си дадох сметка колко дълго може да продължи пълното претърсване, реших да сменя подхода. Оставих Бош в апартамента, а ние със Сиско отидохме в гаража. Трябваше да съм сигурен, че ще стигна в съда навреме.
Там, насред третото паркомясто, имаше две купчини от по четири кашона. Бяха запечатани и на всеки пишеше името на Ленън и датата 12.19 г. Сиско се зае с едната купчина, а аз — с другата.
В първия кашон, който отворих, имаше дрехи. На второто паркомясто в гаража имаше кола. Сложих дрехите на капака ѝ и ги прегледах една по една, пребърках джобовете, после ги върнах в кашона.
Вторият бе пълен с обувки, чорапи, бельо и нищо друго. Проверих щателно обувките и намерих чифт работни с връзки и мазни боклуци в грайферите. Напомниха ми за мазната субстанция, намерена под ноктите на Сам Скейлс.
Оставих обувките настрани и се обърнах да видя какво прави Сиско. В първите два кашона, които бе отворил, също имаше дрехи.
В третия кашон открих лични вещи, сред които тоалетни принадлежности, електрически будилник и няколко книги. Прелистих всяка и не намерих нищо скрито. Всичките бяха романи с изключение на една, която бе упътване от 2015 година за цистерна „Мак Пинакъл“. Това явно имаше връзка с „Биогрийн“, но не бях сигурен каква. Оставих упътването на капака на колата на второто паркомясто.
В четвъртия кашон имаше още от същото. Книги и лични вещи, машина за кафе и няколко чаши, увити в стари вестници. На дъното имаше неотворена поща, вероятно сложена за предпазване на крехката стъклена кана на кафемашината и чашите.
Пощата се състоеше най-вече от рекламни брошури, но имаше и телефонна сметка от „AT & T“ и неотворено писмо от Остин Нидерланд с обратен адрес в щатския затвор „Хай Дезърт“ в Невада. Върнах писмото от затвора неотворено в кашона. От разговора ми с Нидерланд бе станало ясно, че той не знае нищо за измамата, която бе движил Сам Скейлс. Не мислех, че писмото ще ни е полезно по някакъв начин. Но отворих телефонната сметка, за да видя дали в нея няма списък с номера. Оказа се само напомняне, че сметката не е платена. Имаше списък с ползваните от Сам Скейлс услуги, но не и списък с обаждания.
Сиско изоставаше с един кашон от мен и разгръщаше страниците на книгите в третия. Приближих се към него и отворих последния. В него имаше три неотворени кутии овесени ядки и четвърта кутия с оризов чипс.
— Сам май е обичал зърнени закуски.
Разклатих и разгледах всяка кутия, за да видя дали е запечатана, или Сам е скрил нещо в нея. Реших, че са просто кутии със зърнени закуски, и продължих нататък. Под тях имаше пакети смляно кафе и други неотворени неща от кухненските шкафове.
— Виж това — каза Сиско.
Вдигна тънко упътване за изпит за професионален шофьор за Калифорния.
— Вътре има подчертани неща — каза Сиско. — Сякаш наистина го е изучавал.
— Аз пък намерих упътване за ползване на цистерна „Мак“ — отвърнах.
— Пак ще кажа — може би е искал да стане добропорядъчен. Да се преквалифицира в шофьор на камион или нещо подобно.
— Няма начин. За Сам честната работа беше по-страшна от затвор. Подготвял е сложна измама. Никога не би станал добропорядъчен.
— И каква е била тя?
— Не знам, но сме близо. Затова са откраднали портфейла.
— Защо?
— В портфейла е била актуалната му самоличност. Тя щеше да ни отведе тук, а след това и до „Биогрийн“. Не са искали да стигнем дотук.
— Кои са те?
— Все още не знаем. Може би Опаризио. Може би ФБР. Те са по следите на Опаризио и онова място и не са искали разследването им да бъде компрометирано с разследване на убийство, свързано с „Биогрийн“. Веднага щом полицаите от Лос Анджелис са свалили отпечатъците на Сам онази нощ, вероятно в Бюрото са били уведомени. Преценили са ситуацията и са прибрали портфейла, преди някой да го е прегледал. Дошли са тук, претърсили са мястото, премахнали са всички улики. Сам никога няма да бъде свързан със самоличността на Уолтър Ленън и разследването няма да стигне до „Биогрийн“.
— Значи казваш, че просто са оставили да те свържат с убийството и са щели да те оставят и да лежиш в затвора заради него?
— Не знам. Изглежда като план, съставен без много мислене напред. Може би са печелили време, за да приключат нещата в „Биогрийн“. А след това графикът им се е объркал, когато не се отказах от бързото производство. Вместо делото да влезе в съда през юли или по-късно, то влиза през февруари, а те не са очаквали това.
— Може би. Много „може би“.
— За момента това са само предположения. Но мисля, че ние…
Тогава Бош влезе в гаража и аз млъкнах.
— Нещо ново горе? — попитах.
— Чисто е — каза той. — Намерих скривалище под пода в дрешника в спалнята, но не е прикрито добре и е празно. Който е претърсил това място преди нас, го е намерил.
— Колко е голямо? — попитах. — Може ли да побере лаптоп?
— Да, би могло — отвърна Бош.
— Ето това липсва — казах. — Сам ползваше интернет за измамите си. Не го виждам без компютър. Освен това тук има телефонна сметка с пълен пакет услуги, включително домашен уайфай. Защо да има уайфай, ако няма компютър?
— Значи ни липсва компютър, телефон и портфейл — каза Сиско.
— Точно така — потвърдих.
— Какво има в кашоните? — попита Бош.
— Нищо особено — отвърнах. — Едни работни обувки с мазнина по грайферите. Почти приключихме.
Върнах се на последния кашон и видях, че на дъното има документи и книжа — вероятно неща от кухненско чекмедже. Сред тях имаше инструкция за ползване на кафемашината, подробно упътване за сглобяване на маса от ИКЕА и няколко отворени писма от Нидерланд. Фактът, че Скейлс ги бе запазил, усили усещането ми, че двамата са имали романтична връзка.
Имаше и сгъната на три и закарфичена с кламер разпечатка на статия от „Ню Йорк Таймс“. Заглавието ѝ беше: „Кървящият звяр“.
Разказваше се за нещо, случило се в Солт Лейк Сити. Започнах да чета и спрях. Тази статия променяше всичко. И много добре знаех, че трябва да предам разпечатката на прокуратурата, ако я взема от гаража.
Сгънах я и я върнах в кашона. След това взех упътването за цистерната „Мак“ и върнах и него. След това затворих кашона и сложих върху него два други.
— Добре, махаме се оттук — казах.
— Чакай — обади се Сиско. — Не искаш ли да вземеш нещо?
— Ако вземем нещо, ще трябва да го споделим — отвърнах.
— Нова улика — каза Сиско.
— Нека я открият сами — продължих. — Те не ми правят никакви услуги, и аз няма да им правя. Да вървим. Трябва да се явя в съда.
Докато вървяхме, погледнах Бош за признаци на несъгласие с решението ми да оставя всичко на мястото му. Не видях нищо.
Когато се разделихме и поехме към съответните си превозни средства, извиках Сиско до моята кола.
— Имаш ли нещо против да върнеш ключа на възрастната дама? — попитах.
Той протегна ръка и аз му дадох ключа.
— Вземи ѝ името — казах. — Ще я включим в списъка със свидетели.
— Имаш го — отвърна Сиско.
— И ѝ кажи, че не сме намерили в кашоните нищо ценно. Може да ги дари или да се отърве от тях, както пожелае. Веднага щом поиска.
Сиско ме погледна и кимна. Разбра какво имам предвид. Жената да се отърве от вещите преди полицията или прокуратурата да намерят това място.
— Ще ѝ предам — каза той. — Да прави каквото реши.
25.
След първото заседание за липсващия портфейл на Сам Скейлс нещата се бяха променили бързо. Моят гняв за изчезналата улика и значението ѝ за делото сега бе потушен от откритията на екипа ми през последните четиридесет и осем часа. Смятах, че вече знам ключовата тайна от портфейла — самоличността, която Сам бе използвал през последната година от живота си. И сега не исках да споделям тази тайна с прокуратурата, докато не ми се наложи. Със сигурност не исках тя да бъде преследвана със съдебна заповед или по някакъв начин да продължи да бъде проблем. Това ме накара да вляза предпазливо в залата на съдия Уорфийлд, въоръжен с план да спечеля точки, но да не дърпам кучето за опашката.
Съдия Уорфийлд отново закъсня с цели десет минути за следобедното заседание. Това ми даде време да разкажа на Дженифър за сутрешните ни занимания. Тъй като тя бе регистрирана като мой адвокат, се чувствах по-комфортно да споделя с нея, а не със Сиско и Бош, какво съм открил и колко важно е то. Казах ѝ за статията в „Таймс“ за Солт Лейк Сити и че трябва да премълчим тази информация. Предупредих я да не разпечатва статията, ако я намери в архива на вестника.
— Ако е на хартия, трябва да я споделим — казах. — Така че, никаква хартия.
— Разбрах — отвърна Дженифър.
— Освен това в статията се разказва за свидетел на име Арт Шулц. Пенсиониран служител на Агенцията за опазване на околната среда. Трябва да го намерим и да го доведем като свидетел. Той ще е ключовата фигура.
— Но какво ще се случи, когато го включим в списъка със свидетелите? Прокуратурата ще го проучи и ще се досети накъде бием.
Списъците със свидетелите на двете страни трябва да бъдат споделени и съдът изисква кратко описание на това, за което ще свидетелства всеки от тях.
— Има начин да го заобиколим — казах. — Да го завоалираме. Свържи се с Шулц и вземи биографията му. Той е работил за Агенцията за опазване на околната среда и вероятно е завършил биология или нещо подобно. Включи го в списъка и кажи, че ще свидетелства за материалите, намерени под ноктите на жертвата. Той ще е нашият експерт по мазнината и вероятно ще мине под радара на прокуратурата. Но след като го изправим пред съда, ще го използваме да свърже субстанцията под ноктите със случващото се в „Биогрийн“.
— Рисковано е, но добре — каза Дженифър. — Ще поработя по това след заседанието.
Съдията излезе от вратата на кабинета си и седна на катедрата. Първо се извини за закъснението, обясни, че ежемесечният обяд на съдиите се е проточил. След това се захвана за работа.
— Продължаваме с молбата за задължително споделяне на улики, подадена от защитата, и доколкото си спомням, госпожице Бърг, ви помолих да проучите въпроса с липсващия портфейл и да докладвате пред съда. Какво открихте?
Бърг пристъпи към катедрата, за да се обърне към съда. Изглеждаше измъчена, докато нагласяваше микрофона.
— Благодаря, ваша чест — каза тя. — Накратко, портфейлът продължава да липсва. През последните два дни детектив Друкър проведе разследване и е тук, за да свидетелства, ако се наложи. Но портфейлът не беше намерен. Народът се съгласява, че видеодоказателството, представено от защитата в понеделник, е изчерпателно в това отношение — по всичко личи, че в задния джоб на жертвата е имало портфейл, когато тялото е намерено в багажника на колата на обвиняемия. Но той не е бил сред личните вещи, които по-късно са предадени на полицията в Съдебна медицина.
— Установихте ли кога е взет и от кого? — настоя Уорфийлд.
— Не, ваша чест — отвърна Бърг. — Процедурата изисква тялото да бъде транспортирано в Съдебна медицина, където да бъде поставено в подготвителната зала. Там се свалят дрехите и се събират вещите и трупът се приготвя за аутопсия, а вещите се запечатват и предават на полицията. В този случай специално тялото е било открито вечерта и затова не е било предадено в подготвителната зала до два през нощта. Това означава, че подготовката за аутопсията се е случила чак сутринта.
— Значи тялото е било безпризорно? — попита съдията.
— Не точно — каза Бърг. — Трябва да е било преместено в голяма хладилна камера, която е част от Съдебна медицина.
— Значи е било при другите трупове.
— Да, госпожо съдия.
— Не е било изолирано.
— Не повече от това, че е било в камера, до която има контролиран достъп.
— Детектив Друкър провери ли дали на мястото има камери за наблюдение?
— Провери и камери няма.
— Значи няма начин да разберем кой може да е получил достъп до камерата и да е взел портфейла.
— Засега е така.
— Засега? Мислите ли, че това ще се промени?
— Не, ваша чест.
— Какво Народът предлага да направя за това, госпожице Бърг?
— Ваша чест, Народът не извинява загубата на тази вещ. Но това е загуба, която се отразява еднакво и на двете страни. Нито Народът, нито защитата имат достъп до портфейла и информацията по делото, която се съдържа в него, ако има такава. Затова позицията на Народа е, че макар да поемаме отговорност за загубата, пораженията — ако има такива — са еднакви.
Уорфийлд смели тази информация, преди да отговори.
— Нещо ми подсказва, че господин Холър няма да се съгласи с тази преценка — каза тя. — Защитата иска ли да отговори?
Станах бързо и отидох до катедрата още преди Бърг да отстъпи.
— Да, ваша чест, напълно права сте — казах. — Пораженията за защитата и обвинението в никакъв случай не може да бъдат смятани за еднакви. Щатът си е напълно стабилен и доволен със случая такъв, какъвто си е, ваша чест. Имат труп в багажника на кола и обвиняват шофьора. Няма нужда да дълбаят по-дълбоко. Случаят е приключен. Дори не повдигат въпроса за липсващия портфейл, докато защитата не го направи. Очевидно не се интересуват. Защото портфейлът и самоличността, която жертвата е използвала, може да ни отведе до това, в което е бил замесен Сам Скейлс в последните дни от живота си, а това може да влезе в противоречие с удобните обвинения, събрани срещу мен. Ясно е, госпожо съдия, че пораженията тук са за защитата, не за обвинението.
— Да кажем, че се съглася с вас, господин Холър — заяви Уорфийлд. — Какво спасение търси защитата?
— Няма спасение. Защитата иска портфейла. Това е спасението.
— Тогава какво е наказанието? Изглежда, че няма доказателства за неправомерно поведение от страна на замесените в разследването. Изглежда, че портфейлът е бил откраднат от някой, който е имал достъп до тялото, докато то е било в Съдебна медицина. Със сигурност ще бъде поискано вътрешно разследване в Съдебна медицина, но съдът не е склонен да накаже прокуратурата за нещастното стечение на обстоятелствата.
Поклатих ядосано глава, макар да знаех, че вървим към развитието, което очаквах — и което на базата на споделените доказателства от тази сутрин исках.
— Ваша чест — казах, — искам да се отбележи за протокола, че разследването на липсващата улика, проведено от обвинението, е дело на същия детектив, който е отговарял за опазването на местопрестъплението и доказателствата по случая.
— Отбелязано е, господин Холър — каза Уорфийлд. — Нещо друго, преди да приключим?
— Да, ваша чест — каза Бърг.
Отстъпих ѝ катедрата и се върнах на мястото си, като клатех глава, сякаш съм ядосан от отсъждането на съдията.
— Извинете, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Господин Холър, забелязах демонстрацията ви. Не сте доволен от решението на съда ли?
Спрях рязко.
— Ваша чест, просто съм ядосан — отвърнах. — Опитвам се да изградя защита и ми се пречи на всяка крачка. Народът е загубил портфейла — няма значение дали от немарливост или злонамереност — и аз ще си платя за това. Това е всичко.
— Съветвам и двете страни да държат под контрол емоциите си и техните прояви — каза Уорфийлд. — Особено когато започне процесът. Съдът тогава няма да търпи подобни изблици, не и пред съдебните заседатели.
— Госпожо съдия, не бих го нарекъл изблик. Аз просто бях…
— Сега и със съда ли ще спорите, господин Холър?
— Не, ваша чест.
Продължих към мястото си и Уорфийлд ме проследи с поглед да не би дори да се намръщя. Накрая откъсна очи от мен и ги насочи към прокурора.
— Госпожице Бърг, продължете.
— Госпожо съдия, вчера получихме първия списък на свидетелите от обвиняемия — заяви Бърг. — В него има само две имена — самият обвиняем и неговият детектив. И това от обвиняем, който два пъти се оплаква пред съда от проблеми при споделянето на доказателствата, но пък има наглостта да включи само две имена в списъка си със свидетели.
Уорфийлд изглеждаше или уморена от постоянните престрелки между обвинението и защитата, или успана от двете мартинита, които вероятно бе изпила на обяда на съдиите. Бях сигурен, че алкохолът я бе вдъхновил да ми се сопне. Преди да успея да възразя на оплакването на Бърг Уорфийлд вдигна ръка към мен и даде знак, че не се интересува от отговора ми.
— Рано е, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Имаме още трийсет дни и ще има актуализация на списъците и на двете страни следващата седмица и седмицата след нея. Нека изчакаме още малко, преди да изпадаме в паника кой кого смята да призове. Нещо друго по-сериозно?
— Не, ваша чест — каза Бърг.
— Не, ваша чест — казах и аз.
— Добре — отвърна Уорфийлд. — Тогава слагам край на заседанието.
26.
Тъй като не бях имал време да ям преди заседанието, от съда отидох право в „Малкото бижу“ за сандвич със скариди. С мен бяха всички от екипа на защитата без Бош. Той очевидно бе някъде и си вършеше неговите неща и нямахме комуникация с него. Казах на екипа, че сме взели завоя с информацията, събрана през последните четиридесет и осем часа, и е време да започнем да мислим за представянето на случая пред съдебните заседатели. Можехме ясно да предположим какво би било изложението на прокуратурата, защото то не се бе променило съществено от началото. Можехме да се подготвим за това, но по-важното бе да се подготвим да разкажем нашата версия.
Един процес често се свежда до това кой е по-добрият разказвач, обвинението или защитата. Има и доказателства, разбира се, но те се тълкуват пред съдебните заседатели от разказвача.
Версия А: мъж убива свой враг, слага трупа му в багажника и планира да го погребе по-късно през нощта, когато няма кой да го види.
Версия Б: мъж е натопен за убийството на бивш клиент и в пълно неведение кара с труп в багажника, докато полицията не го спира.
Физическите доказателства се вписват и в двете версии. Едната може да е по-достоверна от другата, когато се опрости. Но един опитен разказвач може да изравни везните или дори да ги наклони на другата страна с различно тълкувание на доказателствата. Точно на този етап се намирахме в момента и аз започвах да виждам това, което обикновено виждам преди всички процеси. Представях си свидетели на скамейката, представях си как разказвам своята версия на съдебните заседатели.
— Очевидно ще вървим към виновност на трета страна — казах. — А човекът, когото ще посочим с пръст, ще бъде Луис Опаризио. Съмнявам се, че той е дръпнал спусъка, но е дал заповедта. Така че той е нашата мишена и нашият свидетел номер едно. Трябва да го намерим. Трябва да го обвържем с документи. Трябва да се погрижим да се яви в съда.
Дженифър Арънсън размаха ръце, сякаш се бранеше от рояк пчели.
— Може ли да се върнем малко? — попита тя. — Обясни ми го, все едно съм съдебен заседател. Какво казваме, че се е случило? Имам предвид, че разбирам. Опаризио е убил Скейлс или е заповядал да го убият, а след това се е опитал да те натопи. Но можем ли да кажем точно как се е случило?
— На този етап нищо не е съвсем ясно очертано — отвърнах. — Имаме много дупки за запълване, точно затова се срещаме сега. Но мога да ви кажа какво мисля, че се е случило, и какво ще потвърдят доказателствата, след като ги имаме всичките.
— Да, ако обичаш — каза Лорна. — Аз съм на мнението на Джен. Трудно ми е да го осмисля.
— Няма проблем — отвърнах. — Нека преминем през всичко бавно. Да започнем с две неща. Първото е враждебността на Луис Опаризио към мен. Преди девет години го притиснах в съда и разкрих връзките му с мафията и сенчестите му сделки в имотния свят. В онзи случай той бе сламено чучело. Лъскава стръв, която пуснах на съдебните заседатели и те я захапаха. Макар той да не бе убиецът, който представих пред съда, бе свързан с някакви сенчести дела, правителството си взе бележка и той и приятелите му мафиоти накрая изгубиха много милиони, когато Федералната търговска комисия спря многомилионна сделка за сливане, която той току-що бе сключил. Мисля, че всичко това обяснява защо той храни неприязън към мен. Не само че го изобличих публично, но струвах на него и на приятелите му мафиоти сериозни пари.
— Няма съмнение — каза Сиско. — Изненадан съм, че чака толкова дълго, за да предприеме нещо срещу теб. Девет години са доста време.
— Е, може би е чакал идеалния момент да ме натопи — казах. — Защото съм сериозно притиснат.
— Това е сигурно — потвърди Лорна.
— Добре, вторият темел на нашата версия е жертвата — казах. — Сам Скейлс, изключителен измамник. Ние твърдим, че тези двамата — Опаризио и Скейлс — се засичат в „Биогрийн“. Те обезкървяват звяра, движат дълга измама, но нещо се обърква. Опаризио трябва да премахне Скейлс, но също така да се погрижи разследването да не доближава „Биогрийн“. Затова аз ставам изкупителната жертва. Някак си е знаел, че имам обща история със Скейлс и че тя е свършила зле. Натъпква трупа на Сам в багажника ми, аз влизам в затвора, а „Биогрийн“ остава чиста и вероятно продължава да изпомпва рециклираното гориво, което правителството толкова много обича.
Огледах трите лица около масата и попитах:
— Въпроси?
— Аз имам два — обади се Лорна. — Първо, каква измама са движели?
— Казва се „обезкървяване на звяра“ — отвърнах. — Да измамиш правителството — тоест звяра, да източиш федерални субсидии за производството на зелено злато: рециклирано гориво.
— Еха — каза Лорна. — Изглежда, Сам се е бил издигнал. Това е доста по-различно от интернет измамите, с които беше известен.
— Добра забележка — казах. — Има нещо, което не се връзва с това, което знам за него, но засега просто ви представям своята версия. Той е имал зелено злато под ноктите. Трябва да разберем дали Сам е отишъл при Опаризио с идеята за тази измама, или просто е бил привлечен във вече течаща операция.
— Някакви идеи защо са се спречкали? — попита Дженифър. — Защо Сам е бил убит?
— Друга дупка, която трябва да попълним — казах. — И моето предположение е, че ФБР са в дъното на тази дупка.
— Вербували са го? — наполовина попита, наполовина предложи Сиско.
Кимнах.
— Мисля, че е нещо подобно. Опаризио е разбрал и Сам е трябвало да умре.
— Но хитрият ход би бил просто да направи така, че той да изчезне — отвърна Сиско. — Защо да оставя трупа някъде, където може и ще бъде открит?
— Добра забележка — казах. — Това отива в списъка с неизвестните. Но мисля, че изчезването на Сам би привлякло вниманието на федералните още повече. А така „Биогрийн“ се капсулира и може би дори започва да изглежда легитимна фирма, която няма нищо общо с измамата.
— Това до голяма степен е само хипотеза — каза Дженифър. — Какво следва? Как да превърнем хипотезата в солидна защита?
— Опаризио — отвърнах. — Намираме го, връчваме му призовка и се погрижваме съдията да наложи изпълнението ѝ.
— Така само ще го доведем в съда — каза Дженифър. — Последния път поиска от него да се позове на Петата поправка, но този път трябва да го накараш наистина да свидетелства.
— Не е задължително — отговорих. — Ако имаме доказателства срещу него, ще е важно какви въпроси задаваме, а не какви отговори получаваме. Може да се позовава на Петата поправка колкото си иска. Съдебните заседатели ще чуят историята във въпросите.
Обърнах поглед към Сиско и попитах:
— Е, къде е той?
— Следим любовницата му вече колко? Пет дни? — каза Сиско. — Но няма и следа от него. Може би трябва да проявим инициатива. Да я посплашим, да създадем необходимост тя да се види с него.
Поклатих глава.
— Мисля, че е прекалено рано за това. Имаме още време. Искаме да му връчим призовката доста късно в играта. Иначе Айсберга ще ни се нахвърли.
— Тя вече се нахвърли — обади се Дженифър. — Сигурно вече са ѝ съобщили за призовката за ФБР.
— Предполагам, че я смята за изстрел в тъмното — казах. — Проучвателна операция, за да видим дали федералните имат нещо. Дори съдията си помисли същото. Както и да е, все още не искам да вървим към призовка. Това ще даде на обвинението прекалено много време да се подготви. Така че първо трябва да го намерим и след това да го наблюдаваме, докато дойде времето.
— Това може да се направи — каза Сиско. — Но ще ни струва пари. Не си бях дал сметка, че ще го правим до процеса.
— Колко? — попитах.
— Четири бона на ден с цялото наблюдение, което сме пратили там — каза Сиско.
Погледнах Лорна, която водеше счетоводството на практиката ми. Тя поклати глава и каза:
— Имаме четири седмици до процеса. Ще ни трябват сто хиляди, за да продължим, Мики. Нямаме ги.
— Освен ако не се обърнем към Андре Ла Кос или Бош — намеси се Дженифър. — Минаха тънко за гаранцията ти, но бяха готови да дадат шестцифрена сума всеки.
— Не Бош — казах. — По-скоро аз трябва да му плащам, а не да му искам пари. Лорна, виж дали можеш да ми уредиш вечеря с Андре. Ще видя на какво е готов.
— Може би Сиско би могъл да договори отстъпка? — попита Лорна и погледна съпруга си през масата. — Мики е редовен клиент все пак.
— Може да опитам — каза Сиско.
Знаех, че може би взима дял от всяка поръчка, която осигурява на индианците. Затова предложението на Лорна го удряше в портфейла.
— Добре — отвърнах.
— Ами ФБР? — попита Дженифър, като смени темата. — Законът за достъп до обществената информация и призовката не постигнаха нищо. Можем да се обърнем към главния прокурор с официална молба да се сезира за ФБР. Но всички знаем, че федералните могат да си направят оглушки и това няма да ни свърши работа във времето, което имаме.
— Нека си помисля за това — казах. — Можем да имаме ход с Бюрото. И ако предизвикаме достатъчно шум с „Биогрийн“ или поне заплашим да го направим, могат да седнат на масата за преговори.
— Късмет с това — отвърна Дженифър.
— Да, точно късмет ни трябва — казах.
И това сложи тържествена точка на срещата.
27.
В сряда вечер винаги се виждах с дъщеря ми, но юридическият факултет бе променил това. Тя бе част от група за самоподготовка, която се събираше в седем, и аз изпаднах за по-ранен час. Виждахме се на територията на университета или близо до нея за ранна и бърза вечеря, а след това тя се връщаше в юридическия факултет и в залата, в която се събираше групата ѝ.
Накарах Бишоп да ме остави на портата на булевард „Експозишън“. Преди да сляза, му подадох шейсет долара през седалката.
— Вземи ме след два часа — казах. — Междувременно използвай парите, за да ми купиш мобилен телефон с предплатена карта, а с рестото си вземи нещо за ядене. Ако имаш време след това, включи телефона. Когато се върна, ще трябва да се обадя по него.
— Имаш го — отвърна Бишоп. — Искаш ли да можеш да пращаш есемеси?
— Не е задължително. Ако всичко мине както трябва, ще звънна веднъж и след това ще получа едно обаждане. Това е всичко.
Тръгнах през кампуса към „Смокинята“ в студентския център. Намерих Хейли на маса навън близо до голямото дърво, на което бе кръстен ресторантът. И за моя изненада тя бе заедно с майка си. Бяха от една и съща страна на масата, така че когато седнах, и двете бяха срещу мен.
— Хм, това е приятна изненада — казах. — Радвам се да те видя, Магс.
— И аз се радвам да те видя. Ще ядеш ли? — попита Маги.
— Затова съм тук — отвърнах. — И за да видя дъщеря ни.
— Не приличаш на човек, който яде — обори ме тя. — От колко време не си в ареста, от месец? И изглежда продължаваш да отслабваш. Какво става с теб, Мики?
— Това какво е, спасителна акция? — попитах.
— Тревожим се за теб, тате — каза Хейли. — Помолих мама да дойде.
— Да, добре, да ви видя и вас, ако ви обвинят в убийство, което не сте извършили — отвърнах. — Изтощително е, независимо дали си в затвора или не.
— Как можем да помогнем? — попита Маги.
Помълчах, преди да отговоря, а през това време сервитьорката ни донесе менютата. Всъщност умирах от глад, без значение какво показваше външността ми. Маги отказа меню и заяви, че няма да яде.
— Дошла си, за да ми кажеш, че трябва да започна да ям, а ти няма да ядеш? — попитах.
— Знам, че тези вечери са специални — каза Маги. — И за двамата, още от времето, когато ядяхте палачинки в „Дю-Пар“, което вече не съществува. Просто исках да те видя и да попитам как си, а после да ви оставя само двамата.
— Може да останеш — казах. — Винаги ще направим място за теб.
— Не, имам планове — каза Маги. — Ще тръгвам, но ти не отговори на въпроса ми. Как можем да ти помогнем, Мики?
— Ами — започнах аз, — като начало можеш да кажеш на колежката си Айсберга, че е толкова заслепена от идеята да ме сложи като трофей на полицата си, че не вижда ясно случая. Натопяване…
Маги размаха ръце, за да ме прекъсне.
— Говоря за това, което бихме могли да направим извън съдебната зала. Това е изключително неловка работна ситуация, както знаеш. Държат ме далече от случая заради конфликт на интереси, но нямам нужда да преглеждам делото или доказателствата, за да знам, че няма начин ти да си извършителят. Също така знам, че ще спечелиш. С Хейли не бихме си помислили нещо друго. Но трябва да си в състояние да спечелиш и физическото ти здраве е ключово. А ти изглеждаш ужасно, Мики. Съжалявам, но те видях в съда. Дрехите ти висят, имаш сенки под очите… не изглеждаш уверен. Не изглеждаш като Адвоката с линкълна, когото всички познаваме и обичаме.
Мълчах. Думите ѝ ми въздействаха силно, защото знаех, че са искрени.
— Благодаря ти — казах накрая. — Наистина. Добро напомняне. Дръж се като победител и ще бъдеш победител. Мисля, че е заради съня. Трудно ми е да спя, когато това ми виси над главата.
— Иди на лекар — каза Маги. — Вземи си рецепта.
Кимнах. Нямах време да ходя на лекар. Но знаех, че Сиско може да ми намери това, от което се нуждаех.
— Добре — казах. — Да поръчваме ли? Сигурна ли си, че не можеш да останеш? Храната тук е страхотна.
— Не мога — каза тя. — Наистина имам среща и искам да се видите с Хей. Тя ми каза, че научава много повече, докато те гледа в съда, отколкото в тържествените зали на правния факултет на Университета на Южна Калифорния. Както и да е, тръгвам.
Маги бутна стола си назад.
— Благодаря, Магс — казах. — Това значи много за мен.
— Пази се — отвърна тя.
И тогава направи нещо изненадващо. След като се наведе и целуна Хейли по бузата, заобиколи масата и целуна и мен. Беше за първи път от не помнех колко години.
— Чао — каза тя.
Гледах я как се отдалечава и известно време мълчах.
— Наистина ли я наричат така? — попита Хейли.
— Какво? — попитах.
— Айсберга.
— Да, така я наричат.
Тя се засмя, аз също се засмях. Сервитьорката пристигна и поръчахме от менюто на промоция. Хейли си взе такоси с омар, а аз класически хамбургер с печен лук. Говорихме най-вече за нейните лекции. Намираше се на етап, когато правото бе нещо чудесно, защитаваше всички и раздаваше справедливи наказания на нарушителите. Вълнуващо време, което добре помнех. Когато си изграждаш идеали и прикрепваш към тях цели. Оставих я да говори и основно се усмихвах и кимах. Мислех си за Маги. За нещата, които бе казала, и за целувката накрая.
— А сега ти — каза Хейли в един момент.
Вдигнах очи, докато един пържен картоф се канеше да влезе в устата ми.
— Какво имаш предвид? — попитах.
— Говорим само за мен и теоретичния свят на правото — каза тя. — Ами ти и истинският свят? Как върви делото?
— Какво дело?
— Татееее.
— Шегувам се. Върви добре. Струва ми се, че стигнахме до някои добри неща. Започвам да виждам как процесът се оформя. Имаше един треньор по футбол. Не си спомням кой точно — може би Беличик, от „Патриотите“. Както и да е, той взимаше записи на дванайсет мача на противника два дни преди началото на мача. Гледаше другия отбор, изучаваше навиците му, решаваше какво да очаква от играчите в защита и си записваше отиграванията. Към това място се приближавам и аз. Вече виждам как всичко си идва по местата — свидетели, доказателства.
— Но ти ще говориш след обвинението.
— Така е. Но вече общо взето знам какво ще направят. Имам предвид, че имаме четири седмици, достатъчно време нещата да се променят, и може би те ще ме изненадат. Но засега си мисля за моята защита, не за пледоарията на щата, и тя започва да ми харесва.
— Това е страхотно. Вече говорих с всичките ми преподаватели и им казах, че трябва да присъствам.
— Виж, знам, че си на моя страна, но няма нужда да идваш и да пропускаш лекции. Може да дойдеш на първото заседание, а след това ще ти кажа, ако има нещо, което си заслужава да видиш. После ела на четенето на присъдата и празненствата след това.
Усмихнах се, надявах се и тя да споделя моя оптимизъм.
— Не си урочасвай късмета, тате — каза тя обаче.
— На това ли ви учат в правния факултет? — попитах. — Как да урочасаш дело?
— Не, това се учи в трети курс.
— Забавна си.
Пред ресторанта се разделихме. Аз тръгнах, но се спрях, за да я погледам как минава през площада. Беше тъмно, но кампусът бе добре осветен. Тя вървеше с уверена и бърза крачка. Гледах я, докато изчезна между сградите.
Бишоп ме чакаше на уреченото място. Качих се през задната врата. Той ми подаде евтин телефон с капаче през седалката, както и рестото от шейсетте долара.
— Взе ли си нещо за ядене? — попитах.
— Ходих в „Тамс“ на „Фиг“ — каза той.
— И аз ядох хамбургер.
— Добре ми дойде. Е, накъде?
— Изчакай малко тук, докато се обадя.
На истинския си телефон потърсих в „Гугъл“ номера на офиса на ФБР в Лос Анджелис и се обадих от предплатената карта. Отговори ми мъжки глас, който произнесе строго: „ФБР“.
— Трябва да оставя съобщение на агент.
— В момента няма никой. Всички се прибраха.
— Знам. Може ли да предадете съобщение на агент Дон Рут?
— Ще трябва да се обадите утре.
— Това е спешно обаждане от таен информатор. Утре ще е късно.
Последва дълга пауза и след това той отстъпи.
— Това ли е номерът, на който тя трябва да се обади?
— Да, а името е Уолтър Ленън.
— Уолтър Ленън. Ясно.
— Моля, обадете ѝ се веднага. Благодаря.
Затворих телефона и погледнах през седалката към Бишоп.
— Добре, карай. Искам да сме в движение, ако тя се обади. Така по-трудно ще ни проследи.
— Без значение в каква посока?
— Знаеш ли какво — карай към дома си. Тази вечер аз ще те оставя, вместо ти мен и след това да взимаш „Юбер“.
— Сигурен ли си?
— Да, карай. Искам да се движим.
Бишоп отлепи линкълна от тротоара и потегли. Скоро беше на 110-а магистрала и караше на юг. Знаех, че ще отиде до 105-а и оттам ще завие на запад към Ингълуд.
Бяхме в лентата за коли с повече от един пътник и се движехме добре. Когато се качвахме на 105-а, телефонът с предплатената карта звънна. Номерът на обаждащия се бе скрит. Отворих капачето, но мълчах. Скоро чух женски глас.
— Кой е?
— Агент Рут, благодаря, че се обадихте. Мик Холър е.
— Холър? Какви ги вършиш, по дяволите?
— Това сигурна линия ли е? Не мисля, че бихте искали този разговор да се записва.
— Да, сигурна е. Какво по-точно е това? Защо ми се обаждаш?
— Поемам риск, агент Рут. Онази вечер, когато партньорът ви Айело искаше да ме хвърли от верандата, вие го дръпнахте. Виждал съм много пъти играта на добро и лошо ченге и не мисля, че тогава се случи това. Не ви харесваше как се държи той.
— Ще ви попитам още веднъж, преди да затворя. Какво искате?
— Ами като начало бих искал да свидетелствате.
Чух саркастичен смях.
— А освен това — продължих непоколебимо — бих искал да ми кажете какво се случи със Сам Скейлс и „Биогрийн“.
— Вие сте луд, Холър — каза Рут. — Очаквате просто ей така да си подритна трудовата книжка?
— Очаквам да постъпите правилно, това е всичко. Нали затова сте станали агент на ФБР? Позовавам се на случилото се онази вечер, но предполагам, че каквото и да се случва и да се укрива, не сте съгласна с него. Партньорът ви може би е съгласен, но не и вие. Знаете, че не аз съм убил Сам Скейлс, и можете да ми помогнете да го докажа.
— Ще повторя. Вие сте луд, ако мислите, че ще захвърля кариерата си заради вас. И не, не знам дали сте убили или не Сам Скейлс.
— Е, може би няма да ви се наложи да си захвърлите кариерата. Може би има вариант да постъпите правилно и да я запазите. Но съм сигурен в едно: партньорът ви няма да запази своята.
— Какви ги говорите?
— Той щеше да ме хвърли от верандата.
— Моля ви, преувеличавате. Той прекали, това го признавам, но и вие го дразнехте, Холър. А и той не заплашваше да ви хвърли. Това е напълно откачено.
Не отговорих и тя продължи:
— Освен това ще е вашата дума срещу думата на двама агенти. Направете си сметката.
— Затова ли винаги се движите по двойки?
Тя не отговори и аз продължих:
— Вижте, агент Рут, по някаква причина ви харесвам. Не ми се е случвало с федералните, но както вече казах — вие го дръпнахте от мен. Така че ще ви направя услуга. Ще ви предпазя да не давате фалшиви показания за инцидента, когато подам оплакване. Така вероятно ще си спасите работата и може би ще постъпите правилно и спрямо мен.
— Сега вече не знам за какво говорите. Това е…
— Имате ли личен имейл адрес? Дайте ми го и ще ви пратя нещо тази вечер. Тогава ще разберете за какво говоря. На верандата има камера, агент Рут. Цялото нещо е записано. Ще е думата на двама агенти срещу видеозапис. Ще загубите.
Последва дълга пауза и аз погледнах през прозореца. Видях, че минаваме покрай новия струващ милиарди долари футболен стадион. След това чух Рут да ми казва имейл адреса си. Запалих лампата на тавана и го записах на хартия.
— Добре — казах. — Ще ви пратя видеото веднага щом се прибера и имам стабилен интернет. Вероятно след час. Да се надяваме, че ще ми се обадите и всичко това може да бъде избегнато — за вас и за партньора ви.
Тя прекъсна връзката, без да каже и дума повече. Прибрах телефона с предплатената карта в джоба на сакото си и изключих лампата на тавана.
— Този запис трябва да е наистина добър, а? — попита Бишоп от предната седалка.
Взрях се в него в тъмнината, лицето му бе слабо огряно от светлините на таблото. Зачудих се дали Сиско вече е потвърдил, че не е шпионин на обвинението. Какъвто и да бе случаят, нямаше нужда да знае какви ги върша.
— Не — казах. — Блъфирах.
28.
Следващата сутрин настъпи бързо благодарение на блъскането по вратата в седем часа. Кендал скочи от леглото първа, след това и аз седнах толкова бързо, че усетих как мускулите на кръста ми се усукаха.
— Какво става? — извика тя.
— Не знам — казах. — Просто се облечи.
Нахлузих панталоните, които бях захвърлил на пода предната вечер, и грабнах риза от гардероба. Закопчах я и тръгнах бос по коридора, а ужасът, че може да се върна в Двете кули, нарастваше с всяка стъпка. Само ченгетата блъскат по вратата толкова рано.
Отворих и разбира се, на прага беше Друкър с още един детектив, когото не познавах. Зад тях стояха двама униформени. Друкър вдигна документ, който разпознах, че е заповед за обиск.
— Здравейте, господине, имаме заповед за обиск на тази сграда — каза Друкър. — Може ли да влезем?
— Да видим какво имате — казах.
Взех заповедта, която бе от няколко закарфичени с телбод страници. Прескочих преамбюла и описанието на вероятната причина и отидох на същината на това, което търсеха.
— Искате счетоводни документи — казах. — Не ги държа тук. Офис мениджърът ми разполага с актуалните, останалото е на склад.
— Партньорът ми е със заповед за обиск в дома на госпожица Тейлър — каза Друкър. — Имаме и трета за складовото ви помещение. Надявах се, че ще съдействате и ще ни посрещнете там, за да помогнете, след като приключим тук.
Отстъпих от вратата и направих жест с ръка да влязат. Забелязах Кендал на вратата на коридора, водещ към задната част на къщата. Държеше телефона ми.
— Лорна е — каза тя.
— Кажи ѝ, че знам, че я обискират — казах. — Ще ѝ се обадя след пет минути.
Обърнах се към четиримата полицаи, които вече бяха във всекидневната ми.
— Домашният ми кабинет е в дъното — казах. — Предполагам, че ще искате да започнете оттам. Но както вече казах, не държа счетоводни документи тук. Лорна се занимава с това.
Друкър беше непреклонен.
— Ако обичате, заведете ни — каза той. — Ще се опитаме да направим всичко възможно най-безболезнено.
Поведох ги по коридора. Видях, че Кендал се е оттеглила в спалнята ни и е затворила вратата. Когато минах покрай нея, почуках, за да ѝ привлека вниманието.
— Кендал, трябва да остана с тези хора казах. Ще ми донесеш ли чорапи и обувките?
След това отидох до последната врата в коридора, която водеше към спалня, превърната от мен в кабинет. Вътре имаше бюро, отрупано с книжа и папки.
— Това са папки, съдържащи поверителна информация, която нямате право да виждате — казах.
Наведох се и започнах да отварям чекмеджетата на бюрото, за да видят, че са предимно празни.
— Заповядайте, но както виждате — няма счетоводни документи — казах. — Губите си времето, както и моето.
Отстъпих от бюрото, за да направя място на претърсващите. В кабинета имаше диван, на който понякога спях. Седнах, когато Кендал влезе с чисти чорапи и черните ми обувки „Феро Алдо“ с връзки. Подаде ми и мобилния ми телефон.
— Невероятни сте — каза Кендал. — Защо не го оставите на мира?
— Всичко е наред, Кендал — успокоих я. — Грешат, но просто си вършат работата. Колкото по-бързо приключат, толкова по-рано ще се махнат.
Кендал изсумтя и излезе от стаята. Върнах обаждане на Лорна.
— Мики, претърсват всичките ми документи — каза тя, когато вдигна.
— Знам — отвърнах. — Да гледат счетоводните документи. Погрижи се да не гледат поверителни материали.
— Знам. Не им давам да се доближат до тях. Но знаеш, че тук няма нищо, свързано със Сам Скейлс.
— Детектив Друкър е тук. Казах му това, но те ще направят, каквото са решили.
Лорна снижи глас и прошепна следващите въпроси:
— Какво означава това, Мики? Какво търсят?
Не бях имал време да се замисля върху тези въпроси. Казах на Лорна, че ще ѝ се обадя по-късно, и затворих. След това седях, без да помръдвам, на дивана и наблюдавах как Друкър и безименният детектив ровят в чекмеджетата на бюрото ми. Униформените полицаи се размотаваха в коридора. Бяха дошли, за да осигурят провеждането на обиска, ако има съпротива. Но тъй като съдействах, нямаха нищо за вършене и просто стояха с ръце на коланите.
Знаех, че Дейна Смъртната присъда си подсилва обвинението. Предполагах и каква е целта им. Търсеха мотив. Търсеха документи, че Сам Скейлс ме е измамил. Искаха да го докажат чрез моите книжа, а това ми подсказваше, че обвинението в убийство по финансови подбуди все още е в играта.
След няколко минути Друкър затвори всички чекмеджета на бюрото и ме погледна.
— Да проверим гаража.
— В гаража няма нищо — отвърнах. — Калифорнийският адвокатски съвет не гледа с добро око, когато документи на клиенти се съхраняват на необезопасени места. Искате ли да пропуснем всичко това и да отидем до склада? Знам какво търсите и ако го имам, то е там.
— Къде е складът ви?
— От другата страна на хълма. Студио Сити.
— Да проверим гаража и да вървим.
— Както кажете.
Беше прекалено рано за Бишоп. След като минаха и през гаража — не бях влизал там от убийството, — потеглих с линкълна и докато се движех на север през каньона Лоръл, си мислех колко често се бях карал на клиенти, че съдействат на хората, които полагат усилия да им отнемат свободата.
И ето ме сега, водех парад от полицейски коли към мястото, на което държах архива от практиката и живота си. В този момент си помислих, че може би клиентът ми — тоест самият аз — наистина е глупак. Може би трябваше просто да кажа на Друкър да си го начука и да го оставя сам да намери склада, да пререже катинарите и да разбере къде са папките.
Телефонът ми звънна, беше пак Лорна.
— Мислех, че ще ми звъннеш.
— Извинявай, забравих.
— Е, тръгнаха си. Чух ги да казват, че отиват към склада.
— Да, и аз карам натам.
— Мики, какъв е шансът да приключат обиските и да те арестуват с нови обвинения?
— Мислех си за това, но ме оставиха да шофирам колата си и да ги заведа дотам. Няма начин Друкър да го позволи, ако има в джоба си заповед за арест.
— Надявам се да си прав.
— Чу ли се с Дженифър днес?
— Още не.
— Добре, ще ѝ се обадя да ѝ кажа какво става. Дръж се, Лорна.
— Ще ми се всичко това вече да е свършило.
— На мен също.
Поведох полицейската бригада по „Ланкършип“ към климатизирания склад, където държах архивите си заедно с мъжки и женски манекени и друг реквизит, който бях използвал през годините по време на процесите. Там имаше и две стойки с костюми различни размери, които давах на клиентите си да обличат в съда, там беше и третият от трите ми линкълна. Имаше и изправен сейф за оръжията, които взимах срещу извършени услуги. Едно от условията на пускането ми под гаранция бе да нямам огнестрелно оръжие, затова накарах Сиско да вземе пушките в дома, който деляха с Лорна, докато мине делото.
Складът имаше вдигаща се гаражна врата и аз я отворих на претърсващите. След това ги поведох към заключеното складово помещение, в което държах архива си в заключени шкафове в пълно съответствие с изискванията на Калифорнийския адвокатски съвет. Отключих първия шкаф с четири чекмеджета.
— Заповядайте, господа. На този ред са счетоводни архиви от предишни години чак до, мисля, 2005. Ще намерите приходни документи, данъчни декларации, всички финансови книжа. Това имате право да претърсите според заповедта. В другите чекмеджета има дела, които не можете да преглеждате, дори и тези на Сам Скейлс.
Помещението бе прекалено малко за цялата група, която вече включваше и партньора на Друкър, Лопес. Излязох от него при униформените, които се мотаеха покрай вратата, оттам можех да наблюдавам обиска.
В склада имаше сгъваема маса, която използвах, когато исках да прегледам стари дела. Детективите стояха прави, но отваряха папките, които ги интересуваха, на масата. Ако имаше нещо, което искаха да вземат, го оставяха настрани.
Работеха и тримата, обискът течеше бързо и когато приключиха, бяха оставили настрани четири документа, за да ги вземат по силата на съдебната заповед. Поисках да ги видя.
— Нищо в заповедта не ме задължава да споделям с вас това, което изземам — каза Друкър.
— И нищо в нея не ме кара да ви съдействам — отвърнах. — Но го направих. Каквото и да вземете, ще науча за него от обвинението, което е длъжно да го сподели със защитата, детектив. Така че защо се държите като задник?
— Знаете ли, Холър, и вие не трябваше да се държите като задник и да ме въртите публично на шиш.
— Какво? За онзи ден в съда ли говорите? Ако си мислите, че това е въртене на шиш, почакайте до момента, когато ще свидетелствате пред съдебни заседатели. За тогава си сложете памперс, детектив.
Друкър ми хвърли усмивка, в която нямаше ни грам радост, и каза само:
— Приятен ден.
Мина покрай мен, притиснал документите към гърдите си, за да не мога дори да зърна какво пише на тях. Лопес и безименният детектив го последваха. След това целият антураж от детективи и униформени придружители напусна склада. Пратих есемес на Лорна, че не са ме арестували повторно. Засега.
29.
„Каталина Експрес“ се движеше бързо по тъмните води на Тихия океан. Слънцето започваше да се спуска зад острова пред нас. Студеният вятър хапеше, но с Кендал го посрещахме на откритата палуба прегърнати. Беше петък следобед и бях казал на отбор „Холър“, че изчезвам за уикенда. Ограниченията на пускането ми под гаранция забраняваха да напускам окръг Лос Анджелис без разрешение на съдията, затова избрах възможно най-далечното място, на което можех да отида, без да нарушавам правилата.
Корабът акостира на кея в пристанище Авалон в четири следобед, а там ни чакаше голф електрокар с шофьор от хотел „Зейн Грей Пуебло“. Откара ни заедно с единствената ни чанта нагоре по хълма, а водачът бъбреше за скорошните ремонти в историческия хотел, който някога бил дом на писателя, на който бе кръстен, и където той бе написал няколко от романите си за Дивия запад.
— Живял е тук, защото е обичал да ходи за риба — каза шофьорът. — Все казвал, че пишел, за да може да ходи на риболов, каквото и да означава това.
Само кимнах и погледнах Кендал. Тя се усмихна.
— Знаете ли, че е бил зъболекар? — попита шофьорът.
— Кой? — обадих се аз.
— Зейн Грей — отвърна той. — И това не е било истинското му име. Казвал се е Пърл — женско име. Нищо чудно, че се е представял като Зейн. Това всъщност е било второто му име.
— Интересно — каза Кендал.
Не беше активен сезон и хотелът бе почти празен. Можехме да избираме между няколко стаи, всичките кръстени на най-популярните романи на писателя. Взехме апартамента „Ездачите от Пърпъл Сейдж“, но не защото бяхме чели книгата, а защото имаше изглед към пристанището и работеща камина. Бях отсядал и преди в нея преди много години с Маги Макфърсън, докато още бяхме женени.
Планът беше да останем през по-голямата част от уикенда и да се насладим на компанията си. Никакви телефони, никакви компютри, никакви досадници. Но наехме голф електрокар от хотела, за да ходим до ресторантите и хранителния магазин долу в града.
Обстановката беше чудесна, но за мен в това пътуване имаше нещо тъжно. Чувствах се потиснат и не можех да се отърся от това усещане. С Кендал седяхме пред камината, говорехме, спомняхме си, планирахме. И правехме любов през първите две вечери и в неделя сутринта. Но до понеделник бяхме спрели да говорим за значими неща и аз през по-голямата част от деня седях пред плоския екран и гледах Си Ен Ен, чаках репортажи за мистериозния вирус сред обстойното отразяване на импийчмънта и възпоменанията за Мартин Лутър Кинг.
Бях се постарал, бях си изключил телефона и така и не го извадих от багажа ни, но не можех да откъсна мислите си от други неща. Тежестта на предстоящото и свързаните с него залози ме притискаха.
Имах предчувствието, че с Кендал прекарваме последните си дни заедно, че връщането ѝ в Лос Анджелис и опитът ни да възродим връзката си в крайна сметка ще се окажат неуспешен експеримент. Не можех да определя защо е така. Но в главата ми непрекъснато се въртяха мисли за Маги и срещата в университета, която за кратко събра нашето разпаднало се семейство. И целувката. Бях озадачен как мисли за нещо толкова небрежно, бързо и неочаквано могат така да разклатят крехките темели на възродената ни връзка.
30.
Вторникът дойде с мрачно небе и гъста мъгла между острова и континента и на мен това някак си ми се стори подходящо.
Ужасът, който бавно нарастваше през уикенда, се потвърди малко след като си включих телефона за първи път от три дни и половина. Точно когато се канехме да напуснем хотела и да тръгнем към кораба, получих обаждане от Дженифър Арънсън.
— Мики, къде си?
— Далече.
— Какво?
— С Кендал заминахме за уикенда. Казах ти. Както и да е, тъкмо се каним да се връщаме. Какво има?
— Току-що ми се обади Бърг. Искат да се предадеш. Свалили са сегашното обвинение в убийство тази сутрин, събрали са разширен състав съдебни заседатели и са повдигнали обвинение в убийство със специални обстоятелства — финансова облага.
Това означаваше, че няма да има освобождаване под гаранция. Дълго мълчах и мислех как Друкър преглеждаше документите ми, свързани със Сам Скейлс. Какво бе взел? Дали нещо в моите папки бе довело до това?
Кендал забеляза изражението ми и прошепна:
— Какво има?
Поклатих глава. Щях да ѝ кажа след разговора. В този момент трябваше да измисля стратегия, за да се справя с това.
— Добре — казах. — Обади се на секретаря на Уорфийлд. Виж дали може да ни включи в графика за този следобед. Ще се предам тогава и там. Но ние…
— Какво? — попита Кендал.
Вдигнах ръка, за да я накарам да млъкне, и продължих с Дженифър:
— Ще поискаме изслушване за вероятна причина за повдигане на обвинение при специални обстоятелства. Това са глупости.
— Но обвинението пред разширен състав от съдебни заседатели премахва необходимостта от предварително изслушване. То предполага вероятна причина.
— Няма значение. Трябва да се изправим пред съдията и да я убедим, че това е глупав опит на обвинението да наклони терена в своя полза и да нулира часовника.
— Добре, това е един от начините. Бърз процес. Мога да поработя по това. Трябва да се върнеш тук и да си готов да се аргументираш. Мисля, че в този случай трябва да се обърнеш към съда.
— Абсолютно. Ти се заеми с вероятната причина, а аз ще се заема с аргументацията за бързо производство. Тръгвам. Обади ми се дали ще изчакат изслушването, или ще се опитат да ме арестуват преди това. Имам монитор на глезена, така че могат да ме намерят, ако поискат.
— Заемам се.
Затворихме и аз се обърнах към Кендал.
— Трябва да тръгваме. Ще ме арестуват отново.
— Как така?
— Свалили са предишните обвинения, след това са отишли при разширен състав съдебни заседатели и са повдигнали обвинение и всичко започва отначало.
— Ще се върнеш в затвора?
Тя обви ръце около мен и ме притисна така, сякаш не искаше да ме пусне да тръгна.
— Ще направя всичко възможно, за да се изправя пред съдия и да представя аргументация срещу това. Така че трябва да тръгваме.
Пътуването с „Каталина Експрес“ обратно до Сан Педро беше през гъста мъгла. Този път с Кендал останахме в каютата, пихме горещо кафе и се опитвахме да запазим спокойствие. Трябваше да ѝ обясня стъпките, които бе предприела Бърг, за да ме превърне в издирван престъпник. Кендал нямаше юридическо образование и каза, че това е несправедливо, без значение че е законна правна маневра. А аз не можех да споря с това. Прокурорът използваше законни средства, за да подкопае един напълно законен процес.
Плаването беше забавено от гъстата мъглива пелена и мина цял час, преди да чуя как двигателите на кораба забавят ход, докато бавно наближавахме пристанището. Нямах вести от Дженифър и не знаех дали на брега няма да ме посрещнат полицаи, издирили ме чрез монитора. Станах и тръгнах към попреден прозорец. Ако щяха да ме арестуват, трябваше да подготвя Кендал какво да прави и на кого да се обади.
Когато влязохме в пристанището, мъглата започна да се разпръсква и сред нея видях да се появяват зелените очертания на моста „Винсънт Томас“. Скоро зърнах и фериботния терминал, но не видях и следа от полиция. Паркингът, на който бях оставил линкълна, не се виждаше заради сградата на пристанището. Обърнах се към Кендал и ѝ подадох ключовете от линкълна.
— В случай че ме чакат — казах.
— О, боже, Мики! Мислиш ли, че е така? — попита тя.
— Спокойно. Не видях никого на пристанището, а най-вероятно биха ме чакали там. Сигурно всичко ще е наред, но за всеки случай вземи ключовете, за да можеш да се прибереш. Преди да отидеш където и да е обаче, се обади на Дженифър и ѝ кажи какво става. Тя ще знае какво да направи. Ще ти пратя номера ѝ на есемес.
— Добре.
— След това се обади на Хейли и кажи и на нея.
— Добре. Не мога да повярвам, че правят това.
Тя заплака и аз я прегърнах и я уверих, че всичко ще е наред. Но дълбоко в себе си не бях толкова сигурен.
Слязохме от кораба и отидохме до линкълна, без никой да ни спре. Докато се качвахме в колата, телефонът ми звънна. Беше Дженифър, но не ѝ вдигнах. Бяха обзет от параноя и се чувствах като мюре. Исках да се махна от паркинга и да изляза на магистралата. Движещата се мишена се улучва по-трудно.
След като поехме по 110-а на север, се обадих на Дженифър.
— Влязохме в графика в три часа.
— Добре. И те няма да се опитат да ме приберат междувременно?
— Така каза Бърг на съдията. Ще ти позволят да се предадеш в нейната съдебна зала след заседанието в три.
— Бърг възрази ли на изслушването?
— Не знам, но вероятно. Обаче секретарят на Уорфийлд ми каза, че съдията е малко разстроена от това — частта за гаранцията, тъй като тя я е определила, а сега прокуратурата се опитва да я обезсили. Така че това ще е в наша полза, когато влезем в залата.
— Добре. Кога и къде искаш да се срещнем предварително?
— Трябва ми време, за да поработя по точките на аргументацията ти. Какво ще кажеш за един? Можем да се видим в кафето на съда.
Погледнах часовника на таблото. Вече беше десет и трийсет.
— В един е добре, но не в съда. Прекалено много полицаи има там и някой може да се опита да се направи на герой и да ме прибере. Нека не доближаваме съда, преди да стане време за изслушването.
— Разбрах. Тогава къде?
— Какво ще кажеш за „Рособлу“? Тъй като след днешния ден може да се върна на диета от сандвичи със салам, за обяд ще ям паста.
— Добре, ще бъда там.
— Още нещо, ако имаш време. Обади се на репортерките, които отразяват случая за вестниците. Погрижи се да научат за заседанието. Бих го направил аз, но искам да мога да кажа, че не съм, ако Бърг ме обвини в това отново. Все пак медиите трябва да са там, за да видят тази простотия.
— Ще им се обадя.
Затворихме и Кендал веднага каза:
— Искам да съм с теб в съда.
— Много мило. А аз ще се обадя на Хейли, когато се приберем. Трябва да си облека костюм и да поработя малко върху това, което ще кажа пред съдията, след това ще отидем на обяд.
Знаех, че това ще е работен обяд и че Кендал не бива да идва на него, защото бе извън доверения кръг. Но също така знаех, че свободата ми може да се сведе до тези няколко последни часа. Не исках да я изключвам от тях.
Отне ни почти час да стигнем до къщата. Паркирах на улицата до стълбите, все още не исках да използвам гаража. Бишоп седеше на стълбите и ме чакаше. В петък му бях казал, че започваме работа във вторник в десет, затова ме чакаше, а аз бях забравил за него.
Кендал се качи по стълбите, а аз свалих чантата от багажника.
— Дай да ти помогна — каза Бишоп.
— Ти си шофьор, не си прислужник, Бишоп — отвърнах. — Отдавна ли ме чакаш?
— Не много.
— Извинявай, че закъсняхме. Но ще трябва да изчакаш още час, докато се приготвя и свърша малко работа вътре. След това тръгваме към центъра. Може на връщане да возиш само Кендал.
— Ами ти? Ще трябва ли да се връщам за теб?
— Не мисля. Днес ще се опитат да ме върнат в затвора.
— Могат ли да го направят? Нали си пуснат под гаранция.
— Могат да опитат. Те са властта. Звярът. И играта винаги е нагласена в полза на звяра.
Помъкнах куфара нагоре по стълбите и го внесох в къщата. Кендал стоеше във всекидневната и ми подаде плик.
— Някой го е пъхнал под вратата.
Взех плика и го огледах, докато влачех куфара към спалнята. Беше обикновен бял плик, нямаше нищо написано и на двете страни. Не беше запечатан.
След като сложих куфара на леглото, за да го разопаковам, отворих плика. В него имаше един-единствен сгънат документ. Беше фотокопие на доклад за арест от администрацията на шерифа на окръг Вентура с дата 1 декември 2018 г. Арестуваният бе заподозрян в измама и бе идентифициран във формуляра като Сам Скейлс. В описанието се твърдеше, че Скейлс е използвал името Уолтър Ленън, за да създаде сайт за набиране на пари за семейства на жертви на масова стрелба от предния месец в бар в Агура Хилс. Нямах нужда от доклада за арест, за да си спомня за инцидента в „Бордърлайн Бар енд Грил“. Бяха убити полицай и дванайсет клиенти. По всичко личеше, че е схема, много подобна на онази, заради която Скейлс бе лежал в затвора в Невада.
Влязох в домашния кабинет и отидох до бюрото, където бях оставил папките си. Бях сигурен, че арестът в окръг Вентура не е сред документите, предоставени ни от окръжната прокуратура. Отворих папката на жертвата и намерих списъка с арестите. В него нямаше записано задържане през декември 2018.
Кендал дойде и попита:
— Какво е това?
— Доклад за арест на Сам Скейлс — казах. — Случай отпреди две години в окръг Вентура.
— Какво означава?
— Ами, няма го в доказателствата, предоставени ни от прокуратурата.
Първата страница на доклада бе формуляр с различни прозорчета и кутийки под ръчно написано описание. Под кутийката, в която бе отбелязана „Измама“, имаше друг списък от възможности за отбелязване и кутийката „Междущатски“ бе зачертана. Най-отдолу имаше празен ред, на който авторът на доклада бе написал: ФБР — ЛА.
— Да не би да са се опитали да го скрият от теб? — попита Кендал.
Погледнах я.
— Какво?
— Да не би прокурорът да се е опитвал да скрие ареста от теб?
— Мисля, че не са знаели за него. Мисля, че ФБР е прибрало Сам.
Кендал изглеждаше объркана, но не ѝ обясних нищо повече. Умът ми препускаше напред към възможните значения на този доклад от арест.
— Трябва да се обадя — казах.
Извадих телефона си и звъннах на Хари Бош. Той вдигна веднага.
— Хари, аз съм. Ще се срещна с Дженифър за обяд в центъра, след това трябва да отида в съда. Можеш ли да се срещнеш с нас? Имам нещо, което трябва да видиш.
— Къде?
— „Рособлу“ в един.
— „Рособлу“? Къде е това.
— Сити Маркет Юг, стига се по 11-а.
— Ще бъда там.
Прекъснах връзката. Усещах как ситуацията набира скорост. Докладът от ареста можеше да потвърди много неща за Сам Скейлс и делото. Можеше също така да бъде начин да проникнем през стената на ФБР.
— Кой го е пъхнал под вратата? — попита Кендал. Спомних си за агент Рут, но не казах името ѝ.
— Мисля, че е бил някой, който е искал да постъпи правилно — заявих.
31.
В очакване на завръщането ми в ареста в съда бяха дошли три пъти повече пристави от обикновено за изслушване на обвиняем на свобода. Стояха до вратата на залата и от другата страна на портичката. От самото начало бе ясно, че планът е да не ме оставят да си тръгна по начина, по който бях дошъл. Дъщеря ми не бе успяла да дойде на обяда, защото имаше лекции, но сега бе на първия ред в публиката, точно зад масата на защитата. Седеше до Лорна, която пък се бе настанила до Сиско. Прегърнах Хейли и казах по няколко думи на всеки от тях, опитвах се да звуча окуражително, макар да ми бе трудно да окуража дори самия себе си.
— Това е нечестно, татко — каза Хейли.
— Никой никога не е казвал, че законът е нещо честно, Хей — отвърнах. — Запомни това.
Пристъпих към Сиско. Той също не бе дошъл на обяда и не знаеше за доклада за арест, пъхнат под вратата ми. Бях избрал с него да се заеме Бош, защото имаше полицейски опит. Смятах, че има повече шансове да се свърже с полицая от Вентура, арестувал Сам Скейлс.
— Нещо ново? — попитах.
Знаеше, че говоря за наблюдението и надеждите ни да открием Луис Опаризио.
— Не и тази сутрин — каза той. — Този човек е призрак.
Кимнах разочаровано, минах през ниската врата и отидох на масата на защитата, където седнах сам и си събрах мислите. Бях пристигнал в съда преди Дженифър след обяда ни, защото тя трябваше да намери място в подземния паркинг, а аз бях накарал Бишоп да остави мен и Кендал пред главния вход. Погледнах записките от обедната ни среща и преговорих наум какво щях да кажа на съдията. Никога не се бях чувствал нервен или уплашен в съдебна зала. Винаги се бях чувствал у дома си и се бях хранил от враждебността, която обикновено струи към защитата от масата на обвинението, съдийската катедра и понякога дори от съдебните заседатели. Но този път беше различно. Знаех, че ако сега се проваля, ще бъда ескортиран през металната врата към килията. Когато ме бяха арестували преди, не бях имал възможност да се защитя, преди да ме затворят. Този път имах. Шансовете ми не бяха големи, защото обвинението действаше в рамките на закона. Но те не бяха прави и трябваше да убедя съдията в това.
Концентрацията ми бе смутена, когато забелязах Дейна Бърг и нейния помощник с папийонка да сядат на масата на обвинението. Не се обърнах да ги погледна. Не им казах добро утро. Вече всичко бе станало лично, след като Бърг многократно се бе опитала да ми отнеме свободата да се подготвя на спокойствие за делото. Сега тя бе врагът и щях да се държа с нея като с враг.
Дженифър седна до мен и каза:
— Извинявай, нямаше място в подземния гараж. Трябваше да оставя колана на платен паркинг на Главната.
Беше задъхана. Паркингът сигурно беше на повече от няколко пресечки.
— Не се тревожи — отвърнах. — Готов съм.
Тя се обърна, за да поздрави нашите поддръжници, след това пак ме погледна и попита:
— Бош няма ли да идва?
— Мисля, че искаше да продължи да работи — казах. — Нали се сещаш, да отиде до Вентура.
— Ясно.
— Слушай, ако нещата не се развият така, както бихме искали, и се върна в Двете кули, ще трябва ти да се занимаеш с Бош и онова нещо във Вентура. Погрижи се да не остава хартиена следа. Той не е свикнал с начина, по който работим ние, адвокатите. Никакви книжа, никакво споделяне с прокуратурата. Ясно?
— Разбрах. Но всичко ще се нареди, Мики. Ще ги победим, ние сме дяволски добър екип.
— Надявам се. Харесвам увереността ти, макар цялата съдебна система и наказателният кодекс да са против нас.
След няколко минути приставът помоли за тишина в съдебната зала, съдия Уорфийлд влезе и седна на катедрата.
— Започва официално заседание по делото „Народът срещу Майкъл Холър“ — каза тя. — Имаме нови обвинения, които изискват задържане и изслушване за мярката на неотклонение, както и прочитане на обвинението. Имаме и молба по член 686 от защитата. Да започнем с обвиненията.
Отказах се от официално четене на обвинението.
— Как пледирате? — попита Уорфийлд.
— Невиновен — казах дрезгаво.
— Много добре — отвърна Уорфийлд. — А сега да се заемем с въпроса за освобождаването или задържането преди процеса. Имам чувството, че ще видим голяма активност от юристите днес, затова нека да останем на съответните си маси и да намалим разхождането и времето. Моля, говорете високо и ясно, когато се обръщате към съда, за да е ясен протоколът. Каква е позицията на Народа, госпожице Бърг?
Бърг се изправи до масата на обвинението.
— Благодаря, ваша чест — започна тя. — Тази сутрин предишните обвинения по това дело бяха свалени, след като разширен състав от съдебни заседатели от окръг Лос Анджелис повдигна обвинение на Майкъл Холър за предумишлено убийство при специални обстоятелства, както предвижда щатското законодателство, а именно убийство за финансово облагодетелстване. Позицията на Народа е, че това е престъпление, за което не се предвижда пускане под гаранция, и искаме задържане преди процеса. Има предположение…
— Наясно съм какво предвижда законът, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Сигурна съм, че и господин Холър също.
Уорфийлд изглеждаше раздразнена от усилието на щата да ме вкара в затвора, но също така и от факта, че собствените ѝ ръце са вързани. Направи се, че пише нещо в невидим документ на катедрата. Отне ѝ известно време, за да завърши и да погледне надолу към мен.
— Господин Холър, предполагам, че искате да бъдете изслушан?
Изправих се.
— Да, ваша чест. Но първо бих искал да разбера дали щатът иска смъртно наказание за новото обвинение.
— Добър въпрос — каза Уорфийлд. — Това значително би променило нещата, госпожице Бърг. Прокуратурата решила ли е дали да поиска смъртно наказание по вашето обвинение срещу господин Холър?
— Не, ваша чест — отвърна Бърг. — Народът се отказва от смъртното наказание.
— Имате отговор на въпроса си, господин Холър — каза съдията. — Имате ли нещо друго?
— Да, имам, ваша чест — отговорих. — Според юридическия прецедент след като смъртното наказание вече не е на дневен ред, това вече не е дело, което може да завърши с най-тежкото наказание, въпреки че съм изправен пред евентуална доживотна присъда без право на предсрочно освобождаване. Госпожица Бърг също така трябва да убеди съда, че вината е очевидна и предположението е много вероятно. Само по себе си обвинението не е достатъчно, за да се докаже, че вината е очевидна, и госпожица Арънсън ще продължи по този въпрос.
Дженифър стана.
— Ваша чест, Дженифър Арънсън, представляваща господин Холър — каза тя. — Господин Холър сам ще се обоснове за молбата по член 686, когато стигнем до нея. Що се отнася до обвинението пред съда, позицията на защитата е, че обвинението е излязло извън границите на феърплея, за да лиши господин Холър от свобода, докато той се подготвя да се защити по този въпрос. Това не е нищо друго освен заговор да се намалят възможностите на господин Холър да се защити, като бъде задържан в затворническа килия, където не може да работи пълноценно по защитата си, намира се в непрекъсната опасност от страна на другите затворници и рискува и здравето си.
Сведе поглед към записките си, после продължи:
— Защитата също така има съмнения към обвинението в убийство при специални обстоятелства. Макар да не сме видели новите доказателства, за които прокуратурата твърди, че ще разкрият финансовото облагодетелстване на господин Холър от убийството на Самюел Скейлс, е абсурдно да мислим, да не говорим да докажем, че смъртта му по някакъв начин може да доведе до печалба за господин Холър.
Уорфийлд отново започна да пише, а Дженифър приключи и Бърг се възползва от възможността да отвърне. Изправи се и се обърна към съдията, докато химикалката все още се движеше в ръката ѝ.
— Ваша чест, обвинението на разширения състав от съдебни заседатели предшества предварителното изслушване и щатът би искал да възрази срещу превръщането на това изслушване в определяне на вероятната причина. Законодателството е съвсем ясно в това отношение.
— Да, знам правилата, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Но законодателството също така дава право на върховен щатски съдия да вземе решение. Присъединявам се към госпожица Арънсън и нейните притеснения от този ход на прокуратурата. Готова ли сте съдът да използва правото си на решение и да отсъди пускане под гаранция, без да представите още доказателства за вероятната причина?
— Един момент, ваша чест — каза Бърг.
За първи път погледнах към масата на обвинението. Бърг обсъждаше нещо с асистента си. Беше ясно, че съдията, бивш адвокат, не одобрява играта, която Бърг играеше, за да ме върне в затвора. Беше време да се примири или да замълчи, без значение какво бе успяла да представи пред разширения състав от съдебни заседатели. Видях как помощникът ѝ отвори папките пред себе си и извади документ. Подаде го на Бърг и тя се обърна към съда.
— Ако съдът е съгласен, народът би искал да призове свидетел по този въпрос.
— Кой е свидетелят? — попита Уорфийлд.
— Детектив Кент Друкър. Той ще представи документ, в който съм сигурна, че съдът ще види подкрепа на твърдението ни за вероятната причина по отношение на обвинението за специалните обстоятелства.
— Повикайте свидетеля си.
Не бях видял Друкър преди малко, но сега видях, че седи на първия ред сред публиката. Той стана, закле се и зае свидетелското място. Бърг започна да го разпитва за подробности от обиските, извършени в дома и склада ми, както и в дома на Лорна Тейлър.
— Да поговорим по-специално за документите, които сте прегледали в склада — каза Бърг. — Какво точно търсехте там?
— Имаше неконфиденциални документи, отнасящи се до бизнес делата на адвокатската практика на Майкъл Холър — каза Друкър.
— С други думи — за хонорарите от клиентите?
— Точно така.
— Имаше ли такива, свързани със Сам Скейлс?
— Имаше няколко, тъй като Холър го е представлявал в няколко случая през годините.
— И докато претърсвахте тези документи, намерихте ли такива, които имат отношение към разследването на това убийство?
— Да.
Бърг мина през формалностите, за да получи одобрение от съдията да покаже на свидетеля документ, който той е намерил в моите папки. Нямах представа какъв би могъл да е, докато прокурорът не остави копие на банката на защитата, след като предаде такъв екземпляр и на секретаря на съдията. С Дженифър се наведохме един към друг, за да четем едновременно.
Беше копие от писмо, очевидно пратено на Сам Скейлс през 2016 г., докато е чакал присъда по обвинение в измама.
Скъпи Сам,
Това ще е последната кореспонденция от мен, а ти ще трябва да си намериш нов адвокат, който да се занимава с осъждането ти следващата седмица, ако не платиш хонорара, за който се договорихме на срещата ни на 11 октомври. Договорената сума, за да поема твоя случай, беше 100 хил. плюс разходи и 25 хил. за ангажирането ми. Споразумяхме се за това, независимо дали ще има съдебен процес или всичко ще се уреди извънсъдебно. След това всичко бе уредено извънсъдебно и е насрочена присъда. Дължиш ми остатъка от хонорара — 75 хил. долара.
Занимавал съм се и преди с твои дела и знам, че имаш съдебен фонд, с който да плащаш на адвокатите си за добрата работа, която те вършат за теб. Моля, плати тази фактура или смятай писмото за прекратяване на професионалните ни отношения, след което ще има и по-сериозни последствия.
— Лорна е писала това — прошепнах. — Не съм го виждал. Пък и нищо не означава.
Дженифър стана, за да протестира и попита:
— Ваша чест, ще позволите ли „воар дир“?
Това бе купешки начин да поиска да разпита свидетеля за произхода и адекватността на този документ.
— Позволявам — каза Уорфийлд.
— Детектив Друкър — започна Дженифър. — Знаете ли какво означава съкращението р.р.?
— Не точно.
— На латински е per procurationem, което означава, че е пратено
— Но беше в папките на господин Холър.
— Какви доказателства имате, че това писмо изобщо е било изпратено?
— Предполагам, че е било изпратено. Иначе как господин Холър е очаквал да му бъде платено?
— Имате ли някакви доказателства, че господин Скейлс е получил това писмо?
— Отново — не. Но не това е важното за това писмо.
— А какво е важното за това писмо?
— Господин Холър казва, че знае, че Сам Скейлс има фонд, с който плаща на адвокатите си, и иска още 75 хиляди долара. Това е мотив за убийство.
— Предполагате ли, че господин Холър е знаел това, защото Сам Скейлс му е казал?
— Това би било логично.
— Дали Сам Скейлс е разкрил пред господин Холър къде държи този фонд и как да се получи достъп до него?
— Нямам представа, но би трябвало да е станало по конфиденциален начин между адвокат и клиент.
— Ако не можете да докажете, че Мики Холър е знаел къде Сам Скейлс е държал парите си, как можете да твърдите, че е убил Сам Скейлс заради парите му?
Бърг не издържа и стана.
— Възразявам, ваша чест! Това не е „воар дир“. Госпожица Арънсън иска представяне на доказателства на прокуратурата.
— Виждам какво прави, госпожице Бърг — отвърна Уорфийлд. — И тя доказа тезата си. Нещо друго, госпожице Арънсън?
Дженифър ме погледна и аз леко поклатих глава, за да ѝ напомня, че един адвокат винаги трябва да млъква, когато има предимство.
— Нямам повече въпроси засега, ваша чест — каза тя. — От свидетелството на детектива, както и от документа, става ясно, че той не е подписан или писан от господин Холър и няма връзка с това изслушване.
— Госпожо съдия, връзката е ясна — противопостави се Бърг. — Независимо дали е подписано или не от обвиняемия, то е било изпратено от неговата кантора и в него се споменава среща, на която той е присъствал. Очевидно има връзка, защото разкрива проблеми и мотиви около това престъпление — че обвиняемият е имал да взима пари и че е знаел, че Сам Скейлс, жертвата, е имал пари, но не е искал да му плати. Имаме още документи, които сме готови да покажем, а те разкриват, че обвиняемият е поискал запор на средствата на жертвата, за да си събере парите. Този запор сега се простира върху наследството на жертвата. Ако се намерят пари, обвиняемият е един от кредиторите, на които ще бъде платено с лихвите. Не е успял да накара Сам Скейлс да му плати приживе, надява се да си вземе дължимото след смъртта му.
— Възразявам! — извика Дженифър.
— Госпожице Бърг, знаете, че не бива да правите това — каза Уорфийлд. — Запазете си сочните хапки за репортерите, не за пред съда.
— Да, ваша чест — отвърна Бърг с фалшиво разкаян тон.
Съдията освободи Друкър от свидетелската скамейка. Знаех, че това е безполезно. Съдията щеше или да постъпи проницателно и да възрази на действията на прокуратурата, или да остави това да мине. Уорфийлд попита дали има други аргументи, Бърг се поколеба, а Дженифър поиска да се обърне към съда.
— Благодаря ви, ваша чест — каза тя. — Съдът отбеляза по-рано, че има широки права върху пускането под гаранция. Режимът на гаранцията цели да предпази обществото, както и да се погрижи обвиняемите в престъпления да бъдат държани отговорни. Затова смятам, че е съвсем ясно, че Майкъл Холър не е нито заплаха за обществото, нито има опасност да се укрие. Той е пуснат под гаранция от шест седмици и не е опитал да се укрие. Не е заплашвал обществото, нито някой свързан с това дело. Всъщност той поиска и получи от съда разрешение да напусне окръга и щата и се върна още същата вечер. Ваша чест, имате права в това отношение и в търсене на справедлив процес по този случай ви моля да продължите пускането под гаранция след първото обвинение и да позволите на господин Холър да остане на свобода.
Бърг реагира, като просто припомни на съдията, че правилата са си правила. Каза, че правата на съдията не се простират над откритията на разширен състав от съдебни заседатели, нито над законодателното решение при обвинение в убийство за финансови облаги да няма пускане под гаранция.
След това седна.
Не мислех, че имаме печеливш аргумент, но съдията подхранваше напрежението в залата, като си водеше бележки преди да заговори. Но пък това бе само отлагане на очакванията.
— Ще чуем другата молба, преди да взема решение по въпроса — каза тя. — Първо ще направим прекъсване за десет минути, след това ще разгледаме молбата на господин Холър по член 686. Благодаря.
След това съдията стана и излезе. А аз имах десет минути, за да реша как да преобърна нещата.
32.
Това можеше да е последната ми възможност да се разходя по коридорите на съдебната палата, да сляза с асансьора, да изляза навън и да се порадвам за малко на свободата и свежия въздух, но останах на масата на защитата по време на десетминутното прекъсване, което всъщност продължи двайсет минути. Исках да остана сам с мислите си. Дори казах на Дженифър, че не я искам до мен, когато заседанието продължи. Тя може и да се обиди, но разбираше аргументите ми. Изправях се срещу щата и макар че нямаше да говоря пред съдебни заседатели, исках на съдията да бъде напомнено, че съм човек, застанал сам срещу силен и мощен звяр.
Овладях се, за да бъда готов след десетте минути, а след това се справих с тревожността от допълнителното чакане. Накрая Уорфийлд излезе и пак зае мястото си зад катедрата над всички.
— Заседанието продължава — каза тя. — Имаме молба от защитата за бърз процес. Господин Холър, виждам, че сега сте сам на масата на защитата. Вие ли ще се обосновете?
Станах и казах:
— Да, ваша чест.
— Добре — отвърна Уорфийлд. — Надявам се, че ще бъдете кратък. Заповядайте.
— Щом съдът иска, ще бъда кратък. Стореното от прокуратурата с нейното обвинение от името на разширен състав съдебни заседатели е опит да се подкопае законът и моето гарантирано от конституцията право на бързо производство. Това е игра, ваша чест, която се играе от обвинението не заради тържеството на справедливостта, а заради самата игра. От първите минути на този случай има две константи. Едната е, че категорично отричам обвиненията и заявявам своята невинност. Другата е отказът ми при каквито и да било обстоятелства да отлагам производството за какъвто и да е период.
Млъкнах за малко и сведох очи към записките, които бях надраскал в бележника си. Нямах нужда от тях. Бях набрал инерция. Но исках да оставя на съдията време, за да възприеме аргументите ми един по един.
— Още от първия ден настоявам за правото си на бързо производство — продължих. — Заявих на щата, че трябва или да приеме това, или да замълчи. Не съм извършил това престъпление и настоявам за процес. И тъй като денят му наближава и знае, че той е почти настъпил, обвинението сбърка. Те знаят, че аргументите им са слаби. Знаят, че са пълни с дупки. Знаят, че невинността и разумното съмнение са на моя страна, и се опитват да саботират защитата ми на всяка крачка.
Отново млъкнах, като този път леко се обърнах, за да погледна назад към дъщеря ми и да хвърля тъжна усмивка. Никой не заслужава дъщеря му да го види в такова положение.
Обърнах се отново напред.
— Госпожо съдия, всеки юрист си има торба с номера — прокурор, адвокат, няма значение. Няма нищо чисто в закона, когато влезеш в съдебната зала. Това е яростна схватка и всяка страна използва каквото може, за да удари другата. Конституцията ми гарантира бързо производство, но със свалянето на първоначалните обвинения и убеждаването на разширен състав от съдебни заседатели да повдигне нови прокуратурата се опитва да ме удари по два начина: да ме прибере в затворническа килия, за да ме затрудни при подготовката на защитата ми, и да нулира часовника, за да може да има време да упражни властта си и да спаси губещото си дело срещу мен…
Този път не свалих поглед от съдията, когато направих пауза преди финала.
— Законно ли е? В рамките на кодекса ли е? Може би. Това им го признавам. Но честно ли е? Стреми ли се към тържество на справедливостта? В никакъв случай. Можете да ме хвърлите отново в затвора, можете да забавите търсенето на истината, каквото би трябвало да е един процес, но това няма да е правилно и няма да е справедливо. Съдът има големи права в това отношение и защитата настоява да не се нулира часовникът. Нека потърсим истината по-бързо, а не да се бавим. Благодаря, ваша чест.
Дори думите ми да бяха повлияли на Уорфийлд, тя не го показа. Не записа нищо като по-рано. Просто се завъртя на двайсет сантиметра на своя кожен стол с висока облегалка и погледът ѝ се отмести от мен и се насочи към масата на обвинението.
— Госпожице Бърг? Щатът ще отговори ли?
— Да, ваша чест — каза Бърг. — Обещавам да съм още по-кратка от защитата. Всъщност господин Холър даде аргументи вместо мен. Това, което направихме, като заведохме делото отначало, е твърдо в рамките на закона и е рутинна практика в тази съдебна зала, както и в съдилищата в цялата страна. Това не е тактика за преработка или отлагане. Натоварена съм да потърся истинска справедливост за жертвата на това хладнокръвно убийство. Чрез разширен състав от съдебни заседатели и представянето на доказателства от текущото разследване избрахме да надградим обвинението в търсене на справедливост.
С периферното си зрение видях как Бърг ме изгледа, докато хвърляше собствените ми думи обратно към мен. Не ѝ направих удоволствието да се обърна към нея.
— Ваша чест, обвинението срещу ответника е солидно и става все по-солидно, докато разследването тече. Обвиняемият знае това и именно той се опитва да подкопава търсенето на истината, подкрепена от всички тези доказателства на масата. Надява се, че като започне бързо процеса, ще спре трупането на доказателства, които ще го смачкат. Това няма да се случи, защото от истината не може да се избяга. Благодаря.
Съдията помълча, преди да отговори, вероятно чакаше да види дали ще стана да възразя или отвърна на Бърг. Дори се завъртя на стола си към мен, сякаш очакваше да го направя. Но аз не помръдвах. Бях изложил аргументите си и нямаше нужда да ги повтарям.
— Това е нова ситуация — започна Уорфийлд. — Опитът ми на съдия и преди това на адвокат показва, че обикновено обвиняемият иска отлагане, привидно в опит да отложи неизбежното. Но не и в този случай. Аргументите днес ми дават храна за размисъл. Господин Холър очевидно иска всичко това да е зад гърба му, без значение какъв ще е изходът. Той също така иска да е свободен, за да изгради защитата си.
Съдията се завъртя към Бърг и продължи:
— От друга страна, щатът има право само на един опит. Няма поправителни и затова времето за подготовка е ключово. Няма нови обвинения в този случай и щатът носи отговорността да успее да подкрепи наличните до ниво, което е по-високо от вероятната причина, установена от разширения състав от съдебни заседатели. Бремето на доказването на вината отвъд разумното съмнение е точно толкова тежко, колкото и това на защитата.
Изправи гръб, наведе се напред и сплете пръсти.
— В такива случаи съдът е склонен да не цепи басма. И ще оставя защитата да реши как точно това да се случи. Господин Холър, вие решавате. Ще продължа гаранцията ви с всички съществуващи ограничения. Или ще откажа да променя датата на процеса и ще го оставя на осемнайсети февруари. Как искате да продължим?
Преди да успея да стана и да отговоря, Бърг скочи.
— Ваша чест — каза тя настойчиво, — може ли да бъда изслушана?
— Не, госпожице Бърг — отвърна съдията. — Съдът чу всичко необходимо. Господин Холър, ще направите ли избор, или ще ме оставите да позволя на госпожица Бърг да го стори?
Изправих се бавно.
— Може ли малко време, ваша чест?
— Не се бавете, господин Холър — каза Уорфийлд. — Намирам се в неудобно положение, в което няма да издържа дълго.
Обърнах се към преградата зад масата на защитата и погледнах дъщеря си. Дадох ѝ знак да се приближи и тя се наведе напред и сложи ръце върху преградата. Аз също се наведох и хванах ръцете ѝ.
— Хейли, искам това да приключи — прошепнах ѝ. — Не съм го извършил и мисля, че мога да го докажа. Искам процесът да е през февруари. Съгласна ли си?
— Татко, беше много тежко, когато те бяха затворили първия път — прошепна тя. — Сигурен ли си?
— Точно за това говорихме с теб и майка ти. В момента съм свободен, но вътрешно се чувствам затворен, докато това виси над главата ми. Имам нужда да приключи.
— Знам. Но се тревожа.
Зад себе си чух съдията:
— Господин Холър, чакам.
Не свалях очи от дъщеря си.
— Всичко ще бъде наред — уверих я.
Бързо се наведох през преградата и я целунах по челото. След това погледнах Кендал и кимнах. От учуденото ѝ изражение разбрах, че бе очаквала повече, бе очаквала да се допитам до нея. Връзката ни може би бе обречена, защото бях потърсил одобрението на дъщеря си за този избор, а не нейното.
Обърнах се към съдията и обявих решението си.
— Ваша чест, в този момент се предавам на съда — казах. — И ще съм готов да се защитя срещу всички обвинения на осемнайсети февруари, както е по график. Невинен съм, госпожо съдия, и колкото по-бързо застана пред съдебни заседатели, за да го докажа, толкова по-добре.
— Много добре, господин Холър — каза Уорфийлд.
След като направи решението ми официално, като го обяви от катедрата, но не и преди едно последно възражение от обвинението.
— Ваша чест — каза Бърг. — Народът иска отсъждането ви за датата да бъде отложено, докато не бъде прегледано от Втори окръжен апелативен съд.
Уорфийлд я изгледа продължително, преди да отговори. Винаги е рисковано да кажеш на съдия, че ще обжалваш решението му, когато целият процес тепърва предстои, и то пред същия съдия. От съдиите се очаква да са безпристрастни, но когато обявиш, че отиваш пред по-висша инстанция, за да се оплачеш, че съдията от по-нисшата греши, то този съдия има начини да изравни резултата. Идеален пример бе стореното от съдия Хейгън с мен при първото ми явяване по това дело. Бях обръщал два пъти решенията му след обжалване. Той ми го върна, като ми определи гаранция от 5 милиона долара. Само дето не ми намигна и не ми се усмихна, когато го правеше. Сега Бърг вървеше по подобна пътека с Уорфийлд и по всичко личеше, че съдията ѝ дава няколко секунди, за да размисли.
Но Бърг стоеше и чакаше.
— Госпожице Бърг, ще ви дам избор — каза най-накрая Уорфийлд. — Няма да отлагам определението по молбата по член 686, без да отложа и определението по прекратяването на освобождаването под гаранция на господин Холър. Така че ако искате отлагане за времето на обжалването, тогава господин Холър остава на свобода при настоящите условия, докато получите отсъждане от апелативния съд.
Двете се гледаха в очите цели пет напрегнати секунди и накрая прокурорът отговори.
— Благодаря, ваша чест — каза хладно Бърг. — Народът оттегля молбата за отлагане.
— Много добре — отвърна Уорфийлд също толкова ледено. — Тогава мисля, че приключихме.
Докато съдията ставаше, приставите тръгнаха към мен. Връщах се в Двете кули.
33.
Върнаха ме в К-10, защитеното крило на Двете кули, където настаняваха изолираните затворници. Единственият проблем бе, че повече исках да съм изолиран от надзирателите, не от задържаните. Разследването след скандала с подслушването ми бе сложило мишена на гърба и знаех, че възможността надзирателите да ми го върнат физически се е увеличила експоненциално.
Бишоп отдавна бе излязъл и имах нужда от нова закрила. Направих, така да се каже, прослушвания. Говорих с няколко души в крилото сутринта след пристигането ми, като се опитвах да науча на кого мога да се доверя, кой храни по-голяма враждебност към ченгетата от мен. Спрях се на един мъж на име Карю, който бе физически впечатляващ и бе задържан по обвинение в убийство. Не знаех подробности за случая и не го питах за тях. Но научих, че има личен адвокат и знае, че защитата по дело за убийство струва сериозни пари. Предложих му четиристотин на седмица, за да ми пази гърба, и приключихме преговорите на петстотин, които да се предават ежеседмично на адвоката му.
Дните в затвора преминаха към същата рутина като предишния път, екипът ми идваше почти всеки ден в конферентната зала в три. По всичко личеше, че мрежите ни вече са хвърлени и бяхме на етапа, когато преглеждахме улова и определяхме стратегията. Енергията и духът ми оставаха високи. Бях уверен в защитата. Просто исках да стигна до процеса.
Единственото отклонение от рутината се случи три дни след повторния ми арест, когато бях отведен в центъра за посещения и настанен пред първата ми бивша съпруга Маги Макфърсън. Идването ѝ едновременно ме накара да се почувствам неловко и стопли сърцето ми.
— Нещо не е наред ли? — попитах. — Хейли добре ли е?
— Всичко е наред — каза тя. — Просто исках да те видя. Как си, Мики?
Срамувах се от положението си и от сините затворнически дрехи. Не можех да си представя как да се държа пред нея, особено след като тя бе забелязала как бях изглеждал извън затвора.
— Като се има предвид ситуацията, добре съм — казах. — Процесът е скоро и всичко това ще свърши.
— Готов ли си? — попита тя.
— Повече от готов. Мисля, че ще спечелим.
— Добре. Не искам дъщеря ни да загуби баща си.
— Няма. Тя ме държи във форма.
Маги кимна и не каза нищо повече. Реших, че причината да ме посети е, че иска да види как съм със здравето и духа.
— Идването ти значи много за мен — казах.
— Разбира се — отвърна тя. — И ако имаш нужда от нещо, ми се обади, за моя сметка.
— Ще го направя. Благодаря.
Посещението ѝ продължи петнайсет минути, но след него се почувствах по-силен. Със семейство зад гърба си, колкото и разделено да беше, усещах, че няма как да загубя.
34.
Допирът на копринения костюм до кожата ми бе приятен. Успокояваше сърбежа от затворническия обрив, който бях получил по почти цялото си тяло. Седях тихо до Дженифър Арънсън на масата на защитата и се наслаждавах на мига псевдосвобода и облекчение.
През годините бях имал много арестувани клиенти, които се бяха оплаквали от затворнически обрив. Посещенията в затворническата болница не го облекчаваха, нито го обясняваха. Предполагаше се, че го причинява силният прах за пране, използван в прането на затворническите чаршафи и дрехи, или че има нещо в материала, от който се правят тънките матраци в килиите. Други пък казваха, че бил алергична реакция на затварянето. А пък трети го наричаха проява на вина. Знаех само, че не го бях получил първия път в Двете кули, но го пипнах втория. Разликата беше, че между двата си престоя бях станал основната причина за друго опустошително вътрешно разследване в системата на затворите. Това ме караше да си мисля, че зад това стоят надзирателите — че обривът, който ме караше да се чеша и ме държеше буден нощем, е някаква форма на отмъщение. Бяха сипали нещо в храната ми, в прането ми или в килията.
Запазих това мнение за себе си, за да не ме смятат за параноик. Физическото ми отслабване и загубата на тегло продължиха и не исках никой да прибавя и угриженост за менталното ми здраве към въпроса дали мога адекватно да се защитавам. Може би беше от костюма, а може би и от съдебната зала. Знаех само, че умът ми се откъсна от страданието в мига, в който напуснах затвора и се качих на автобуса.
По пътя автобусът мина покрай два графити стенописа на Коби Брайънт. Прочутата баскетболна звезда на „Лейкърс“ бе загинал заедно с дъщеря си и други пътници в хеликоптерна катастрофа само преди десет дни и по улиците вече имаше негови мемориали, тържествена почит към неподражаемото му майсторство в спорта и свидетелство, че се превръща в икона в град, където изкачването на това ниво вече беше доста пренаселено.
Чух как вратата на съдебната зала се затваря с тихо тропване, обърнах се и видях, че е влязла Кендал Робъртс. Тя ми махна тайно с ръка, докато вървеше по централната пътека. Усмихнах се. Тя стигна до първия ред и седна зад масата на защитата.
— Здрасти, Мики.
— Кендал, нямаше нужда да идваш чак дотук. Това заседание вероятно ще свърши доста бързо.
— Пак е по-добре от петнайсетте минути в затвора.
— Е, благодаря.
— Освен това исках да…
Тя млъкна, когато видя Чан, съдебния пристав, да пристъпва към нас, за да ми нареди да спра да общувам с хора от публиката. Вдигнах ръка, за да дам знак, че спирам нарушението. Обърнах се напред и се наведох към Дженифър.
— Имаш ли нещо против да кажеш на Кендал, че ще ѝ се обадя по-късно, когато се добера до телефон в крилото?
— Не, разбира се.
Дженифър стана и зашепна на Кендал, а аз продължих да се взирам право напред, усещах как напрежението ми изтича през мускулите и гръбнака. В Двете кули никога не спираш да гледаш през рамо. Наслаждавах се на моментите, в които нямаше за какво да се притеснявам.
Дженифър се върна на мястото си. Най-накрая излязох от замечтаното си състояние и се захванах за работа.
— Е — казах, — какво ново за Опаризио?
По време на срещата на екипа в понеделник бях дочул, че индианците най-накрая го открили, като проследили Джийни Фериньо до тяхна среща в хотел в Бевърли Хилс. Бяха я оставили и бяха продължили да следят Опаризио, а той ги бе завел до къща с непроницаема охрана в Брентуд.
— Все същото — каза Дженифър. — Готови са да действат с призовката, когато ти им дадеш знак.
— Добре, да изчакаме до следващата седмица. Но ако им се стори, че се кани да бяга от града, трябва да му я връчим. Не бива да се измъкне.
— Знаем, но ще напомня на Сиско.
— Също така трябва да връчим призовка на гаджето му и двамата му съдружници в „Биогрийн“. И всичко това трябва да бъде заснето, за да можем да го покажем на съдията, ако не се явят.
— Ясно.
Погледнах към масата на обвинението. Днес Бърг бе сама. Сътрудника с папийонката го нямаше. Бърг гледаше написан на ръка документ и предположих, че репетира аргументацията си. Тя усети погледа ми и каза:
— Лицемер.
— Моля? — попитах.
— Чу ме. Все говориш за накланяне на терена, че прокуратурата не играе честно, а след това ми спретваш такъв номер.
— Какъв?
— Сигурна съм, че знаеш за какво става въпрос. Както ти казах, чу ме, лицемер такъв. И убиец.
Изгледах я продължително и познах по очите ѝ. Тя наистина го вярваше. Беше сигурна, че съм убиец. Едно е ченгетата да го мислят — повечето от тях не могат да видят разликата между адвокат и обвиняем. Но в общността на юристите, които се явяват в съда, бях срещал предимно уважение и от двете страни на пътеката. Вярата на Бърг, че съм способен да вкарам човек в багажник и да го прострелям три пъти, ми напомни пред какво ще се изправя на предстоящия процес: истински убеден във вината ми прокурор, който иска да ме затвори завинаги.
— Толкова грешиш — казах. — Толкова си заслепена от лъжите, които са ти наговорили…
— Запази го за съдебните заседатели, Холър — прекъсна ме тя.
Вербалният сблъсък приключи, когато пристав Чан обяви, че заседанието на съда започва. Съдия Уорфийлд излезе от вратата в дъното на залата и зае мястото си на катедрата. Бързо разгърна делото „Калифорния срещу Холър“ и покани Бърг да обясни молбата си за санкции срещу защитата. Прокурорът взе документа, който бе разглеждала, и го занесе до катедрата.
— Ваша чест, защитата неведнъж обвинява Народа, че играе нечестно при споделянето на доказателствата, но се оказва, че през цялото време е била замесена в измама — започна Бърг.
— Госпожице Бърг — прекъсна я съдията. — Няма нужда от преамбюл. Преминете към същественото. Ако има нарушение при споделяне на доказателствата, моля, представете го.
— Да, ваша чест. В понеделник трябваше да бъдат представени последните версии на списъците със свидетели и на двете страни. И за наша изненада защитата е прибавила в своя списък нови имена. Името, което се набива на очи за нас, е на Роуз Мари Дитрих, която защитата е вписала като хазяйка на жертвата Сам Скейлс.
— Прокуратурата не е ли запозната с тази свидетелка?
— Не, ваша чест, не сме запознати с нея. Пратих разследващи да я намерят и да говорят с нея и научихме, че причината тя да не ни е позната, е, че Сам Скейлс е ползвал фалшива самоличност, когато е наел апартамента от нея.
— Не виждам проблем тук, що се отнася до защитата, госпожице Бърг.
— Ваша чест, проблемът е в това, което Роуз Мари Дитрих сподели с нас. Тя каза, че господин Холър и двама негови сътрудници са говорили с нея преди три седмици за Сам Скейлс, който е използвал името Уолтър Ленън, когато е наел апартамента. Освен това тя е позволила на господин Холър и екипа му да разгледат вещите на жертвата, които са били прибрани в гаража на имота. Без да знаят, че господин Скейлс е убит през октомври, Дитрих и съпругът ѝ са прибрали нещата му в кашони, след като той изчезнал, без да плати наем за декември и януари. Складирали вещите му в гаража.
— Всичко това е много интересно, но къде е нарушението, което искате да се санкционира?
— Госпожо съдия, работата е там, че защитата е имала достъп до осем кашона с вещи, включително документи и поща, но три седмици по-късно никакви доказателства не са споделени с Народа. Прибавили са името на Роуз Мари Дитрих в списъка със свидетели чак тази седмица, за да са сигурни, че когато обвинението стигне до госпожа Дитрих, няма да има достъп до осемте кашона с вещи.
— И защо е така, госпожице Бърг?
— Защото вещите са предадени на Армията на спасението, след като обвиняемият и екипът му са посетили госпожа Дитрих. Очевидно е, че защитата е имала стратегия да укрие информацията от вещите на жертвата.
— Много предположения. Имате ли нещо, с което да ги подкрепите?
— Имаме заявление под клетва от Роуз Мари Дитрих, в което тя недвусмислено дава да се разбере, че обвиняемият ѝ е казал, че може да дари вещите.
— Дайте да видя това.
Бърг остави копие от заявлението и на мен, след като даде такова и на съдията. Настъпи тишина за около минута, през която с Дженифър се доближихме, за да прочетем свидетелските показания едновременно със съдията.
— Добре, съдът прочете документа — каза Уорфийлд. — А сега бих искала да изслушам господин Холър по въпроса.
Станах и тръгнах към катедрата, която Бърг напускаше. По време на пътуването с автобуса бях решил да отговоря напълно саркастично, а не гневно.
— Добро утро, госпожо съдия — казах аз дружелюбно. — Бих искал да започна като кажа, че обикновено приветствам всяка възможност да напусна оскъдната квартира, осигурена ми в мястото за излежаване на наказания Двете кули благодарение на госпожица Бърг, за да дойда в съда, но този път съм поразен от причината, поради която съм тук, както и от логиката на аргументацията. Струва ми се, ваша чест, че тя би трябвало да поиска санкции за собствения си екип от разследващи, не за защитата.
— Господин Холър — каза Уорфийлд с уморен тон. — Както казах и на госпожица Бърг, да не се отклоняваме от същественото. Моля, отговорете на проблема със споделянето на доказателства, повдигнат от обвинението.
— Благодаря ви, госпожо съдия. Отговорът ми е, че няма нарушение. Нямам документи, които да предам, и не съм скрил нищо от прокуратурата. Да, ходихме на въпросния адрес и прегледахме съдържанието на кашоните, складирани там. Не взех нищо от тях и гарантирам, че сътрудниците на госпожица Бърг са питали Роуз Мари Дитрих какво сме взели. И тъй като са останали недоволни от отговора на този въпрос, госпожица Бърг е избрала да не го включва в този лист хартия, за който твърди, че е въпросното заявление. Тук има изброени факти, госпожо съдия, но не всичките.
— Госпожо съдия? — каза Бърг и се надигна от мястото си.
— Ваша чест, не съм свършил — обадих се бързо.
— Госпожице Бърг, вашият ред мина — каза Уорфийлд. — Оставете адвоката да приключи и ще имате възможност да отговорите.
Бърг седна и започна да пише трескаво в бележника си.
— В заключение, ваша чест — продължих аз, — тук няма никакво укриване. Съдът си спомня, че преди три седмици по време на проведено по телефона заседание, в което участваше и госпожица Бърг, поисках разрешение да напусна окръга и щата. Предполагам, че секретарят има протокол от това изслушване и той ще покаже, че прокуратурата пита изрично с кого ще се виждам в щатския затвор „Хай Дезърт“ в Невада. И аз казвам, че ще се срещам с бивш съкилийник на жертвата по това дело. Ако госпожица Бърг или някой от сътрудниците на нейно разположение си бяха направили труда да проследят случващото се и да говорят с онзи мъж в Невада, щяха да стигнат до същия адрес и същата фалшива самоличност на Сам Скейлс, до които стигнах аз, и можеха дори да стигнат първи до мястото, за което говорим сега. Ваша чест, ще повторя, че тук няма нищо, просто гроздето е кисело. Задълженията на защитата да споделя доказателства се състоят в това да предам на госпожица Бърг списък със свидетели и копия от всичко, което смятам да предложа като доказателство. Направил съм го. От мен не се изисква да споделям с госпожица Бърг разговорите, наблюденията си и други резултати от работата си. Тя знае това. Но още от първия ден това разследване е мързеливо, мърляво и некачествено. Уверен съм, че ще докажа това на процеса, но тъжното е, че не би трябвало да има процес. Прокуратурата…
— Добре, но ще ви спра тук, господин Холър — каза съдията. — Мисля, че изложихте тезата си повече от убедително. Можете да се върнете на мястото си.
— Благодаря, ваша чест — отвърнах.
Обикновено когато съдията ти каже да си седнеш, това означава, че вече всичко необходимо е казано и решението е взето.
Съдията се извъртя на стола си и се вгледа в Бърг.
— Госпожице Бърг, помните ли заседанието по телефона, споменато от адвоката? — попита тя.
— Да, ваша чест — отговори Бърг.
В тона ѝ нямаше никаква емоция. Тя бе разчела същото послание, когато Уорфийлд ми бе казала да си седна.
— Струва ми се, че щатът е имал всички възможности да проследи случващото се и да открие местонахождението на вещите на жертвата — каза Уорфийлд. — Съдът е склонен да се съгласи с господин Холър, че става въпрос за продукт от работата и пропусната възможност, а не за някакви игрички от страна на защитата. Със сигурност не е нещо, което аз бих счела за нарушение.
Бърг стана, но не тръгна към катедрата, знак, че възражението ѝ ще е с половин уста, без значение какво си бе записала в бележника.
— Той е изчакал три седмици, преди да я включи в списъка със свидетелите — каза тя. — Криел е нейната значимост. Трябвало е да има писмен доклад за разговора и претърсването на вещите. Това би било точно в духа на споделянето на доказателства.
Понечих да стана, за да възразя, но съдията ми даде знак с ръка да си седна на стола.
— Госпожице Бърг — произнесе съдията и в гласа ѝ за първи път се прокрадна раздразнение, — ако намеквате, че господин Холър е задължен да документира своето разследване с доклади за действията и разговорите също като полицията и след това незабавно да решава дали да призове госпожа Дитрих за свидетел, тогава се излагате.
— Не, ваша чест — каза бързо Бърг. — Изобщо не намеквам това.
— Добре тогава. Приключихме. Молбата за санкции се отхвърля.
Съдията погледна календара, окачен на стената над мястото на секретаря, и каза:
— До избора на съдебните заседатели остават тринайсет дни. Насрочвам заседание за следващия четвъртък в 10 сутринта за последни молби. Искам всичко да приключи в този ден. Това означава да предадете документите в такъв срок, че съдът да има достатъчно време да ги разгледа. Не искам изненади. Ще се видим тогава.
Съдията разпусна заседанието и аз усетих как ужасът от затвора се връща в сърцето ми още преди пристав Чан и неговата кохорта да стигнат до мен.
35.
При втория ми арест бях настанен в самостоятелна килия. Този път дори се бях качил до нивото да имам външна стена, което ми осигуряваше прозорец — само десетина сантиметра широк и обезопасен срещу бягство, но от него се откриваше частична гледка към сградите на съда, който бе на няколко пресечки по права линия. Беше достатъчна, за да ме мотивира да стоя в килията, без да изпускам крайната цел от очи, вместо да се социализирам в дневната с другите изолирани. Въпреки че бях заменил Бишоп с Карю.
Затова се чувствах на сигурно и безопасно място в крилото. Проблемът беше, че нямаше никаква закрила в затворническите автобуси, които превозваха стотици задържани до и от съда всеки ден. С кого пътуваш и за кого си прикован с белезници бе общо взето въпрос на късмет. Или поне така изглеждаше. Каквито и мерки за защита да взимах в затвора, винаги щях да бъда най-уязвим в автобуса. Знаех го със сигурност, защото бях имал клиенти, нападани в автобусите. И бях виждал с очите си как избухват схватки и се организират атаки в тях.
След заседанието за молбата на прокуратурата за санкции чаках два часа в ареста на съда, преди да ме качат на автобуса обратно към Кулите. Бях закопчан четвърти в редицата зад трима други мъже и вкаран в автобуса. Сложиха ни в предпредпоследното отделение и аз седнах до прозореца с решетка на четвъртата седалка. Надзирателят ни провери, затвори вратата и я заключи, а след това продължи да пълни следващото отделение. Наведох се напред, за да погледна покрай мъжа до мен към затворник, седнал на моя ред до отсрещния прозорец. Познавах го, но не от крилото за изолирани. Не можех да се сетя откъде. Може би от някоя съдебна зала или от среща с клиент, чието дело не съм поел. Той също ме погледна, докато се взирах в него. И това подсили параноята ми. Знаех, че трябва да внимавам с него.
Автобусът излезе от гаража под сградата на съда и пое нагоре по стръмната алея към Спринг стрийт. Когато зави наляво, Общинският център остана от дясната му страна и няколко затворници спазиха традицията да покажат среден пръст на седалището на властта. Това, разбира се, не можеше да се види от никой на мраморните стъпала или зад прозорците на знаковата сграда. „Прозорците“ на автобуса бяха с решетки и позволяваха частичен поглед навън, но не и навътре.
Наведох се напред и видях мъжа, който бе предизвикал любопитството ми, да вдига ръка с протегнат среден път. Направи го толкова рутинно, дори не погледна навън през решетките, и аз разбрах, че е редовен гост на системата. И тогава го разпознах. Беше клиент на колега, когото веднъж замествах на изслушване пред съдия. Бях му просто бавачка, незначително заседание, включващо поява в съда. Дан Дейли имаше друго дело и ме помоли да го поема, което и направих.
Доволен, че съм си отговорил на въпроса и че мъжът не представлява особена опасност, се отпуснах, облегнах се назад и вдигнах глава към тавана. Започнах да броя дните до началото на процеса и колко скоро мога да очаквам да изляза на свобода след оправдателната присъда.
И това беше последното, което помня.
36.
Можех да си отворя очите съвсем малко и през процепите проникваше малко светлина. Не можех да ги отворя по-широко, но не заради силния блясък. Имах физическо затруднение. Просто не можех да го направя.
Отначало бях объркан, не бях сигурен къде се намирам.
— Мики?
Обърнах се по посока на гласа и познах източника му.
— Дженифър?
Тази единствена дума запали огън в гърлото ми, болката бе толкова остра, че направих гримаса.
— Тук съм. Как си?
— Не виждам. Какво…
— Очите ти са подути. Спукал си много капиляри.
Спукал съм капиляри? В това нямаше никаква логика.
— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Как така… о, боли ме, като говоря.
— Не говори — каза Дженифър. — Само слушай. Говорихме за това преди час, но тогава упойката те хвана и ти пак заспа. Бил си нападнат, Мики. В затворническия автобус след явяването в съда вчера.
— Вчера?
— Не говори. Да, изгуби цял ден. Но ако успееш да останеш буден, ще ги викна за изследванията. Трябва да ти проверят мозъчната дейност, за да видят дали няма нещо… Така ще знаем дали има нещо… нещо постоянно.
— Какво е станало в автобуса?
Пак болка.
— Не знам всички подробности и разследващият иска да говори с теб за това, той чака вън, но му казах, че първо аз ще говоря с теб. В общи линии някакъв мъж в автобуса се освободил от веригата и почнал да те души с нея. Бил е зад теб и я е увил около врата ти. Помислили, че си мъртъв, но парамедиците се качили в автобуса и ти оказали спешна помощ, Мики. Казаха, че е чудо, че си жив.
— Не ми се струва като чудо. Къде съм?
Започвах да се справям с болката. Монотонното говорене и извръщането на главата наляво като че ли я намаляваха.
— В Университетската болница, затворническото отделение. Хейли, Лорна и всички останали искаха да дойдат да те видят, но си заключен и пуснаха само мен. И без това не мисля, че би искал да те виждат в това състояние. По-добре да изчакаш, докато отоците спаднат.
Усетих как ме стиска за рамото.
— Сама ли си тук? — попитах.
— Да — каза Дженифър. — Това е среща между адвокат и клиент. Няма полицай пред вратата, но тя е затворена. Освен това разследващият чака да говори с теб.
— Добре, слушай, не им позволявай да използват това, за да отлагат процеса.
— Е, ще видим, Мики. Трябва да те изследват, за да са сигурни, че…
— Не, добре съм, усещам го. Вече мисля за делото и не искам да се бавя. Докарали сме ги там, където ги искаме, и не искам да им давам време да ни настигнат. Това е.
— Добре, ще възразя, ако се опитат.
— Кой е човекът?
— Какъв човек?
— Който ме е душил с веригата.
— Не знам, имам само името му. Мейсън Мадокс. Лорна го прекара през приложението за конфликт на интереси и нямаше съвпадения. Няма история с теб. Осъден е миналия месец за три убийства, още нямам подробности по делото. Бил е в съда за изслушване след подадена молба.
— Кой е адвокатът? Публичният защитник?
— Все още нямам тази информация.
— Защо го е направил? Кой го е накарал?
— Дори в шерифската администрация да знаят, не споделят с мен. Накарах Сиско да провери и да се обади на Хари Бош.
— Не искам да изтеглям Сиско от подготовката на процеса. Може това да е целият мотив зад случката.
— Не, защото се е опитал да те убие и вероятно си е мислил, че го е направил. Не убиваш някого, за да отвлечеш вниманието на детективите му. Днес подадох молба до Уорфийлд да издаде заповед за пускане под гаранция или да нареди на шерифската администрация да те транспортира с кола до и от съда. Никакви автобуси повече. Прекалено е опасно.
— Добре си се сетила.
— Надявам се да ме изслуша този следобед. Ще видим.
— Тук някъде има ли огледалце или нещо подобно?
— Защо?
— Искам да се видя.
— Мики, не мисля, че…
— Спокойно. Просто искам да се погледна набързо, няма проблем.
— Не виждам огледало, но почакай, имам нещо друго.
Чух я да разкопчава ципа на чантата си, после сложи нещо малко квадратно в ръката ми. Огледало от комплект за грим. Вдигнах го към лицето си и успях да го зърна. Приличах на боксьор на сутринта след мач — и то такъв, който е загубил. Очите ми бяха подути и от ъгълчетата им към двете бузи тръгваше гъста мрежа от експлодирали капиляри.
— Мили боже — казах.
— Да, гледката не е хубава — отвърна Дженифър. — Мисля, че трябва да оставиш лекаря да те изследва.
— Добре съм.
— Мики, може да има нещо и трябва да го знаеш.
— Но тогава прокуратурата ще знае и ще го използват, за да поискат отлагане.
Настъпи кратко мълчание, докато Дженифър обмисляше това, после осъзна, че съм прав.
— Добре, уморих се — казах. — Прати ми разследващия, да видим какво ще каже той.
— Сигурен ли си? — попита тя.
— Да. И не изтегляй Сиско от подготовката на процеса. Когато се чуеш с Бош, кажи му да провери Мейсън Мадокс. Искам да знам всичко. Някъде трябва да има връзка.
— Връзка с какво, Мики?
— Връзка с делото. Или пък с разследването на подслушването. Нещо. Трябва да огледаме всички. Шерифите, Опаризио, ФБР, всички.
— Добре, ще кажа на останалите.
— Мислиш, че съм параноичен, нали?
— Просто мисля, че е малко пресилено.
Кимнах. Може би наистина бе така.
— Позволиха ли ти да внесеш телефон? — попитах.
— Да — каза тя.
— Добре, снимай ме. Може да се наложи да покажеш снимката на съдията, когато аргументираш защитата ми.
— Добра идея.
Чух я да вади телефона си от чантата.
— Сигурна съм, че Бърг ще възрази — каза тя. — Но си струва да опитаме.
— Ако съдията знае, че има снимка, ще иска да я види — казах аз. — Човешко любопитство.
Чух я да снима.
— Добре, Мики — каза тя. — Почивай си.
— Това е планът — отвърнах.
Чух я да тръгва към вратата.
— Дженифър?
Стъпките ѝ се върнаха към леглото.
— Да?
— Още не мога да виждам добре, но чувам — отвърнах.
— Хубаво.
— И чувам съмнение в гласа ти.
— Не, грешиш.
— Виж, това е нещо естествено. Да подлагаш всичко на съмнение. Мисля, че ти…
— Не е това, Мики.
— Тогава какво е?
— Добре, виж, става въпрос за баща ми. Разболя се. Притеснявам се за него.
— В болница ли е? Какво му е?
— Там е работата. Нямаме еднозначни отговори. Той е в старчески дом в Сиатъл и със сестра ми не получаваме никакви отговори.
— Сестра ти там ли е?
— Да, тя смята, че и аз трябва да отида. Ако искам да го видя преди… нали се сещаш.
— Права е, трябва да отидеш.
— Но имаме дело, започва процесът. Заседанието за молбите е следващата седмица, а сега и това нападение.
Знаех, че загубата ѝ ще е опустошителна за делото, но нямах избор.
— Виж — казах, — трябва да отидеш. Може да си вземеш лаптопа и да свършиш много работа оттам, когато не си с баща си. Можеш да пишеш молби, Сиско ще ги носи на съдебния секретар.
— Не е същото — каза тя.
— Знам, но това можем да направим. Трябва да отидеш.
— Чувствам се така, сякаш те изоставям.
— Ще измисля нещо. Иди там, виж се с него, кой знае, може да започне да се чувства по-добре, а ти да се върнеш за процеса.
Отначало тя не отговори. Бях казал, каквото имах да казвам, и вече мислех за алтернативни начини.
— Ще си помисля за това тази вечер — най-накрая отвърна Дженифър. — Ще ти кажа утре, става ли?
— Става, но според мен няма какво толкова да мислиш. Това е твоето семейство. Баща ти. Трябва да отидеш.
— Благодаря, Мики.
Кимнах.
Чух стъпките отново да тръгват към вратата. Опитах се да отпусна гърлото си и да облекча болката. Говоренето беше като гълтане на стъкло.
Тогава чух Дженифър да казва на разследващия, който чакаше пред стаята, че може да влезе.
Четвърта част
Да обезкървиш звяра
37.
Светът сякаш бе на ръба на хаоса. Повече от хиляда души бяха починали от мистериозен вирус от Китай. Почти милиард бяха затворени по домовете си и американските граждани бяха евакуирани. В Тихия океан имаше круизни кораби, които бяха плаващи инкубатори на вируса, а на хоризонта не се задаваше ваксина. Президентът твърдеше, че кризата ще премине, а собственият му експерт вирусолог казваше да се готвим за пандемия. Бащата на Дженифър Арънсън току-що бе починал в Сиатъл от недиагностицирана болест и тя не получаваше никакви отговори.
В Ел Ей течеше вторият ден от селекцията на съдебните заседатели за процеса на моя живот.
Напредвахме бързо. Четирите дни, определени за „воар дир“, бяха намалени наполовина от съдията, която също усещаше приближаващата се вълна. Искаше този процес да приключи преди вълната да ни удари и макар да не ми харесваше, че трябва да избираме съдебни заседатели на юруш, бях съгласен със съдията. Исках всичко да приключи. Някои от надзирателите в Двете кули бяха започнали да носят маски и аз видях в това знак. Не исках да съм в затвора, когато удари вълната, от която се боеше съдията.
Все пак изборът на дванайсетимата непознати, които щяха да обсъждат делото, бе едно от най-важните решения в този процес. Те щяха да държат живота ми в ръцете си, а времето, определено за избора им, бе съкратено наполовина. Това ме бе накарало да взема извънредни мерки, за да се опитам бързо да разбера кои са тези хора.
Изборът на съдебни заседатели е изкуство. Включва разследване, познаване на социалните и културните реалности и накрая — инстинкт. Защото накрая искаш да се получи група от внимателни хора, които са дошли, за да търсят истината. Търсиш и се надяваш да елиминираш онези, които биха разглеждали истината през призмата на пристрастността — расова, политическа, културна и т.н. Както и онези със скрити мотиви да бъдат съдебни заседатели.
В началото на процеса съдията отстранява съдебните заседатели, които не могат да отделят време, не могат да съдят други или не разбират значението на юридически понятия като разумното съмнение. След това всичко преминава в ръцете на юристите, които продължават да разпитват кандидатите, за да определят дали трябва да бъдат отстранени заради пристрастност или нещо в биографията си. Обвинението и защитата също така получават равен брой безусловни освобождавания, които им дават право да премахнат съдебен заседател, без да обявяват причините. И точно тук най-често в играта влиза инстинктът.
Всичко това трябва да се синтезира в решения кого да запазиш и кого да изриташ. В това се състои изкуството — да постигнеш панел от дванайсет души, за които вярваш, че ще бъдат отворени към твоята кауза. Признавам охотно, че защитата има предимство в това, защото е достатъчно да спечели доверието на един заседател, за да постигне успех — един съмняващ се в аргументите на прокуратурата. Един несъгласен може да блокира групата и да принуди обвинението да започне отначало и дори да размисли дали си струва да отива на нов процес. Щатът трябва да спечели дванайсет сърца и умове, за да постигне присъда. Но отвъд това предимствата му са толкова огромни, че могат да направят предимствата на защитата пренебрежими. Но взимаш това, което ти се дава, и затова селекцията на съдебните заседатели винаги е била свята за мен, още повече този път, когато аз бях обвиняемият.
Беше два следобед и съдията очакваше — не, настояваше — съдебните заседатели да са избрани до затварянето на съда след три часа. Можех да го отложа за следващия ден, защото съдията не би искала да разпорежда нещо, което би могло да се преобърне след обжалване. Но ако се наложех, щеше да си има последствия.
Освен това бях останал само с една възможност за отказ на заседател без обяснения и знаех, че трябва да намеря начин да се възползвам от това в рамките на три часа. Щяхме да запълним състава още преди навън да притъмнее, а на сутринта щеше да започне процесът срещу мен за убийството на Сам Скейлс.
Добрата новина бе, че съставът бе запълнен най-вече със заседатели, които според мен варираха по скалата на защитата от жълто — средно положение — до тъмнозелено, или симпатизиращ на защитата. Заради дълбокото и справедливо недоверие към полицията в малцинствените общности черните и кафявите заседатели винаги са ценени от защитата, защото имат склонността да се отнасят към показанията на полицаите с подозрение. Бях успял да запазя четирима афроамериканци и двама латиноси, като отблъснах усилията на Дейна Бърг да изхвърли специално черните. Когато една заседателка при събеседването заяви, че е дарявала пари на местна организация от движението „Животът на черните има значение“, Бърг първо поиска тя да бъде отстранена с причина. Да поиска това от чернокожа жена юрист изисква известен кураж, но също така подчерта, че единствената цел на Бърг е да ме осъди. Когато съдията отказа, обвинителката опита да използва отстраняване без обяснение. Тогава се намесих аз с възражение, че искането е предизвикано от расата, а за това имаше ясно изключение в клаузата за отстраняването без обяснение. Съдията се съгласи и заседателката остана. Отсъждането накара Бърг да има едно наум при бъдещите си усилия да сглоби групата по расов признак, но пък позволи на мен да направя точно това.
Това бе голяма победа за защитата, но при последния подбор бяха останали три нови лица, а аз имах право да отстраня без обяснение само още един човек. Всичките бяха бели — две жени и един мъж. И точно тук се намеси моето изключително профилиране за съдебни заседатели. Рано предната сутрин Сиско бе застанал на паркинга на Първа улица, където насочваха заседателите да оставят колите си. В този момент няколкостотин потенциални членове на панела се бяха събрали, за да изпълнят дълга си. Сиско нямаше начин да знае кой ще влезе в окончателния състав, но обръщаше внимание на характерни черти на пристигащите: неща като марка и модел на колата, регистрация, стикери по калниците, интериор и т.н. Човек, който кара мерцедес SL, има различен мироглед от човек, който се вози с тойота приус. Понякога искаш мерцедеса за съдебен заседател, понякога — тойотата.
След първото сутрешно заседание със стоте души, повикани за заседатели по моето дело, Сиско се върна на паркинга по обяд и после пак към края на деня. Когато за четвърти път бе там в сряда сутринта, вече разпознаваше хората, определени за моя случай, и събираше информация за тях.
Когато съдът поднови заседанието, той дойде от паркинга, седна сред публиката и разказа какво знае за всеки потенциален съдебен заседател на партньорката ми. Не бях сам на масата, но не бях и с Дженифър Арънсън. Моята нова партньорка беше Маги Макфърсън. Тя си бе взела отпуск от прокуратурата и ми се бе притекла на помощ. Не можех да се сетя за по-добър партньор до мен, особено сега, когато се изправях пред най-голямото предизвикателство в живота ми.
Никога не ти се иска да си използваш последното право за отказ на заседател без обяснение, защото не знаеш кой може да седне на мястото на потенциалния кандидат, който току-що си отпратил. Можеш да разчистиш пътя за ново лице, което да се окаже мечтата на прокурора, а ти вече да нямаш с какво да го спреш. Затова винаги задържаш последната карта за отказ без обяснения само за спешни случаи. Научих го по трудния начин като млад адвокат, когато защитавах мъж, обвинен в нападение на полицай и съпротива при арест. Бях сигурен, че обвинението в нападение е фалшиво и добавено от арестуващия полицай от лична неприязън. Полицаят беше бял, а клиентът ми черен. При избора на съдебни заседатели проиграх последния си отказ без обяснения, за да изритам потенциален член на журито, който бе в жълтата част на скалата. Имаше още няколко афроамериканци в залата, които чакаха да бъдат повикани произволно. Прецених, че шансовете ми са почти петдесет на петдесет един от тях да бъде призован и да заеме свободното място. Рискът ми се отплати. Беше повикана чернокожа жена, но при разпита каза, че е дъщеря на пенсиониран полицай, който е служил трийсет и две години в шерифската администрация. Разпитвах я дълго, опитвах се да изтръгна отговор, заради който да може да бъде елиминирана с основателна причина, но тя настояваше, че може да разглежда делото безпристрастно. Съдията отказа молбата ми да бъде освободена и така сред съдебните заседатели на моя клиент, обвинен в нападение на полицай, се озова полицейска дъщеря, а аз нямах право да я сменя без обяснение. Клиентът ми бе признат за виновен по всички обвинения и прекара година в затвора за престъпление, което вярвах, че не е извършил.
По време на процеса по селекцията следвах обичайната си рутина за систематизация и проследяване на съдебни заседатели. На масата на защитата имаше отворена обикновена кафява папка. На двете ѝ корици бях нарисувал нещо, което наричах формичка за лед: дълъг правоъгълник, разделен на четиринайсет квадрата за съдебните заседатели и двете резерви. Всяка кутийка беше със страна от шест сантиметра, колкото самозалепваща се бележка. Записвах най-важните си мисли и подробности за всеки потенциален заседател в квадратчето с номера на мястото, което кандидатът заемаше. Когато те биваха освобождавани и на местата им сядаха нови хора, използвах самозалепващи се бележки, за да покрия записките, които вече не ми бяха необходими, и започвах отново. Като систематизирах всичко на папката, можех да я затворя, ако нечии любопитни очи от масата на обвинението се насочат към нея.
Прокуратурата започна първа да разпитва новите предложения за журито. И докато Бърг задаваше обичайните си въпроси, ние с Маги проверявахме съобщенията, които идваха на лаптопа ѝ от Сиско, а той пък трябваше да се крие какво прави, защото на никой друг, освен на юристите, не бе позволено да ползва електронни устройства в съдебната зала. Сиско бе скрил телефона си от приставите, — държеше го на пейката между масивните си бедра.
За да се запази анонимността на съдебните заседатели в наказателните дела, те се назоваваха с номера, дадени им при регистрацията в координационния център на първия етаж. В съобщенията си Сиско правеше същото.
17 паркира на място за инвалиди — няма разрешително.
Ставаше въпрос за мъжа от новото трио. Това бе интересна информация, но не нещо, което бих споменал директно, без да се издам откъде знам това. Разкритието, че имам сътрудник, който наблюдава съдебните заседатели на паркинга, нямаше да се приеме добре от съдията и от Калифорнийския адвокатски съвет. Не се приемаше добре и от Огнената Маги. Тя получаваше бързо обучение по защита в криминално дело и невинаги харесваше наученото. Но аз не се тревожех. Вече бе задължена да съдейства, защото бяхме в отношения адвокат-клиент.
Гледах как номер 17 става от мястото си в публиката, когато му дойде редът. Мина покрай другите на реда и след това тръгна към мястото за съдебните заседатели, за да бъде разпитан, без да дава знак, че има някакво физическо затруднение или увреждане. Разбира се, имаше други възможни невидими причини, които можеха да му осигурят разрешение да паркира на място за инвалиди. Но това ме притесняваше. Ако бе измамник, не го исках за съдебен заседател.
Последва нова информация от Сиско.
68 трябва да отпадне.
Лепенка на Тръмп на калника.
Това бе добра информация. Политиката е прозорец към душата на човека. Ако 68 беше поддръжница на президента, вероятно бе хардлайнер по отношение на закона и реда — а това не е добре за човек, обвинен в убийство. А това, че тази личност бе продължила да поддържа президента, след като медиите бяха документирали безбройните изречени от него неистини, също бе фактор. Показваше сляпа вярност към кауза и бе индикатор, че истината не е важна част от мирогледа на тази жена.
Бях съгласен със Сиско. Тя трябваше да се махне.
За третия потенциален заседател — номер 21 — Сиско имаше малко информация.
21 кара приус.
Лепенка на „Бунт срещу изличаването“ на задния прозорец.
Не знаех какво е „Бунт срещу изличаването“, но ми се стори, че разбирам посланието на стикера. И двете информации бяха почти безполезни. Можеше да говорят за личност, която обича да раздава присъди, особено когато става въпрос за околна среда и престъпност. Аз карах гълтащ бензин линкълн и това със сигурност щеше да бъде споменато на процеса. Бях обвинен в много тежко престъпление, а също така бях човек, който професионално общува с други обвинени в тежки престъпления.
Слушах с едно ухо как Бърг разпитва новите кандидати, докато се бях привел към Маги, която бе извадила въпросниците, попълнени от тримата при явяването им в съда.
Веднага промених решението си за 21. Хареса ми това, което прочетох. Тя бе на трийсет и шест, неомъжена, живееше в Студио Сити и работеше като готвач в един от изисканите ресторанти в „Холивуд Боул“. Това ми показваше, че си пада по музика и култура и предпочита да работи на място, където има и от двете. Също така бе записала четенето на първо място сред хобитата си. Не мислех, че човек, който обича да чете, може да пропусне истории — документални и художествени, — които подчертават слабостите на американската правораздавателна система, сред които най-голямата е, че полицията невинаги успява да достигне до истината и че невинни хора понякога биват обвинявани и осъждани за престъпления, които не са извършили. Вярвах, че 21 е широко скроена. Тя щеше да следи внимателно делото ми.
— Искам я — прошепнах.
— Да, изглежда добре — отвърна ми шепнешком Маги.
Погледнах другите въпросници. Видях, че 68, другата жена, е на моя възраст и се е омъжила в същата година, в която е завършила „Пепърдайн“, консервативно християнско училище в Малибу. Като прибавих към това и стикера в подкрепа на Тръмп, вече бях убеден. Тя трябваше да се отстрани.
Маги се съгласи.
— Искаш ли да използваш последното отстраняване без обяснения? — попита тя.
— Не, ще я разпитам — казах. — Ще се опитам да я премахна с основание.
— Ами мъжът? Тук няма нищо.
Говореше за 17. Прегледах въпросника и трябваше да се съглася с Маги. Нищо върху единствената страница беше червена лампа. Той бе на четиридесет и шест и женен, заместник-директор на частно училище в Енсино. Познавах учебното заведение, защото преди много години с Маги бяхме обмисляли да пратим Хейли там в началния курс. Отидохме в училището и присъствахме на презентация за родители, но накрая усетихме лоша вибрация. Повечето ученици бяха от заможни семейства. В никакъв случай не бяхме бедни, но Маги беше държавен служител, а аз винаги гонех дела за много пари. Някои години бяха добри, някои лоши. Решихме, че натискът на съучениците върху дъщеря ни би бил нездравословен. Записахме я другаде.
— Помниш ли този човек? — попитах. — Трябва да е бил там, когато ходихме в училището.
— Не се сещам — каза Маги.
— Да видим какво ще изтръгна на разпита. Имаш ли нещо против да поема и тримата?
— Разбира се, че не. Това е твоето дело. Не искам да се съобразяваш с мен.
Докато Бърг приключваше с прегледа на заседателите, си водех бележки за тримата върху самозалепващи се бележки и ги прикрепях на съответните квадратчета на моята „форма за лед“. Пишех със зелено за 21 и с червено за 68. За 17 използвах жълто. След това затворих папката.
38.
Когато дойде моят ред да разпитам хората, които можеха да решат бъдещето ми, съдията вербално ме подкоси още преди да стигна до катедрата. — Имате петнайсет минути, господин Холър.
— Ваша чест, технически имаме три свободни места, трябва да определим и резервите — протестирах. — Прокуратурата току-що използва повече от петнайсет минути, за да разпита тези тримата.
— Не, грешите. Засякох. Четиринайсет минути. Давам ви петнайсет. Които започват сега. Можете да използвате времето си, за да спорите с мен, или за да разпитате заседателите.
— Благодаря, ваша чест.
Отидох до катедрата и започнах с номер 68.
— Заседател 68, прегледах въпросника ви и не видях с какво се занимава съпругът ви.
— Съпругът ми бе убит в Ирак преди седемнайсет години.
Това предизвика мълчание — колективно затаяване на дъх, — а аз промених подхода си. Пред свидетелите, които вече бяха избрани, трябваше да се отнасям с тази жена изключително внимателно.
— Съжалявам за загубата ви — казах. — И че изобщо ви припомних за нея.
— Не се тревожете — отвърна тя. — Споменът никога не изчезва.
Кимнах. Макар че се бях натъкнал на това, без да искам, трябваше да изляза от положението с финес.
— Във въпросника не сте отбелязали, че сте били жертва на престъпление. Не смятате ли, че загубата на съпруга ви по някакъв начин е престъпление?
— Това беше война. Различно е. Той даде живота си за своята родина.
Бог и родина — кошмарът на адвоката при съдебните заседатели.
— Значи е бил герой — казах.
— И все още е — каза тя.
— Точно така. Все още е.
— Благодаря ви.
— Преди били ли сте съдебен заседател, госпожо?
— Имаше такъв въпрос във формуляра. Не, не съм. И моля, не ме наричайте „госпожо“. Чувствам се като майка си.
През залата премина съвсем лек смях. Усмихнах се и продължих:
— Ще се въздържам да го правя. Нека ви задам въпрос: ако полицай свидетелства едно, а след това обикновен гражданин свидетелства и каже точно обратното, на кого ще повярвате?
— Хм, предполагам, че ще трябва да преценя и двата разказа и да се опитам да разбера кой казва истината. Може да е полицаят. Но може и да не е.
— Но при съмнение бихте предпочели полицая?
— Не е задължително. Ще трябва да науча повече за полицая. Нали разбирате — кой е той, как изглежда. Такива неща.
Кимнах. Ставаше ясно, че тя е Заседателката Джуди — нарицателно за човек, който иска да влезе в журито и дава правилните отговори на всички въпроси, независимо дали изразяват истинските му чувства. Винаги съм бил подозрителен към хора, които наистина искат да бъдат съдебни заседатели, тоест които искат да съдят другите.
— Добре, както съдията ви обясни вчера, знаете, че аз съм едновременно обвиняем и адвокат по това дело. Ако в края на процеса смятате, че вероятно съм извършил престъплението, как бихте гласували?
— Ще трябва да се доверя на инстинктите си, след като преценя доказателствата.
— Което какво означава? Как бихте гласували?
— Ако съм убедена извън разумното съмнение, ще гласувам „виновен“.
— За вас убедително ли е, ако смятате, че
— Не, както казах, ще трябва да смятам, че сте виновен извън разумното съмнение.
— Какво според вас означава разумно съмнение, госпожо?
Преди 68 да отговори, съдията се намеси:
— Господин Холър, да не би да се опитвате вкарате заседателката в капан? Тя ви каза да не я наричате така.
— Не, госпожо съдия — отвърнах. — Просто забравих. Южняшките ми маниери. Извинявам се.
— Това хубаво, но аз знам, че сте роден в Лос Анджелис, защото познавах баща ви.
— Просто метафора, ваша чест. Повече няма да повтарям тази обидна дума.
— Много добре, продължете. Пилеете цялото си време за един заседател. Няма да ви дам удължение.
Петнайсет минути за разпит на хора, които могат да решат съдбата ти. Помислих си, че имам вече първото си основание за обжалване, ако процесът не тръгне в посоката, в която исках. Върнах вниманието си към жената в отделението на съдебните заседатели.
— Ако може, бихте ли ни казали какво смятате, че означава „разумно съмнение“?
— Че просто няма друго възможно обяснение. Според доказателствата и вашата оценка за тях не би могъл да бъде никой друг.
Осъзнах, че няма да успея да постигна никакъв напредък с нея. Тя бе репетирала отговорите си. Изобщо не се зачудих дали е следила делото в медиите. Знаех, че е.
— Вчера сутринта съдията помоли да вдигнат ръка тези, които са чели за случая в медиите. Вие не вдигнахте ръка, нали?
— Точно така. Никога не съм чувала за него преди това.
Не ѝ вярвах. Знаеше за случая и по някаква причина искаше да бъде сред съдебните заседатели. Погледнах си часовника и продължих с г-н 17. Нямах избор.
— Господине, вие сте заместник-директор в частно основно училище, нали така?
— Да, точно така.
— Виждам от въпросника, че имате магистърска степен по педагогика и работите по докторат.
— Да, в свободното си време.
— Има ли причина да не поискате да преподавате на университетско ниво?
— Не. Обичам децата. Те ми носят повече удовлетворение.
Кимнах.
— Тук пише, че тренирате момчешкия баскетболен отбор на училището. Това изисква ли много физическа активност от ваша страна?
— Мисля, че момчетата трябва да виждат в треньора си човек, който може да тренира колкото тях. Човек във форма.
— Вдигате ли тежести с тях?
— Понякога.
— Тичате ли с тях?
— Правя обиколки на залата с тях.
— Каква е философията ви за спорта? Да печелите винаги?
— Ами обичам конкуренцията, да, но не мисля, че победата е всичко.
— А какво мислите тогава?
— Мисля, че победата е по-добра от загубата.
Това предизвика лек учтив смях. Смених посоката на въпросите си.
— Съпругата ви. Според информацията тя също е учителка.
— Да, в същото училище. Там се запознахме.
— Значи предполагам, че заедно пътувате с колата към училище?
— Не, имам тренировки след училище, а тя работи на половин ден в занаятчийски магазин. Различни графици, различни коли.
— Мислите ли, че има тежки и не толкова тежки престъпления?
— Моля?
— Мислите ли, че има престъпления, които не би трябвало да са престъпления?
— Не мисля, че ви разбирам.
— Говоря за амплитуди. Убийството е престъпление, нали?
— Да, разбира се.
— И тези, които убиват, трябва да платят за престъпленията си. Съгласен ли сте?
— Разбира се.
— Ами по-дребните престъпления? В които няма жертви — трябва ли да си губим времето с тях?
— Престъплението си е престъпление.
Съдията отново се намеси:
— Господин Холър, имате ли намерение да разпитате заседател 21 в оставащото ви време?
Подразних се от прекъсването. Вървях към решение със 17 и тя не биваше да ме прекъсва.
— Веднага щом приключа тук, ваша чест — казах, раздразнението ми личеше ясно в тона ми. — Може ли да продължа?
— Продължете — отвърна Уорфийлд.
— Благодаря.
— Няма за какво, господин Холър.
Обърнах се пак към 17 и опитах да възстановя прекъснатата инерция.
— Господине, дали престъплението си е престъпление независимо колко е тежко?
— Да. Разбира се.
— Ами неправилното пресичане? Незаконно е, но мислите ли, че е престъпление?
— Е, щом законът е такъв, тогава — да, предполагам, че е престъпление. Леко престъпление.
— Ами паркирането на място за инвалиди, когато нямате увреждане?
Поех риск. Всичко, което знаех за 17, бе от въпросника и от съобщението от Сиско за паркирането на място за инвалиди. Трябваше да взема решение за него, но не можех просто да танцувам около важния въпрос: измамник ли е той?
Взирахме се един в друг и общувахме мълчаливо, преди 17 най-накрая да проговори.
— Може да има разумно обяснение, ако някой постъпи така — каза той.
Ето това беше. Той не вярваше, че трябва да играе по правилата. Беше измамник и трябваше да бъде отстранен.
— Значи това, което казвате, е, че…
Уорфийлд отново ме прекъсна.
— Времето ви изтече, господин Холър — каза тя. — Моля, приближете се.
Изругах под нос и се извърнах от 17.
Отхвърлянията правехме до катедрата, така че възраженията ни, които бе възможно да са засрамващи за кандидатите, да не стават публично достояние. Но когато се доближих, бях прекалено разгорещен, за да се притеснявам дали повишавам глас.
— Ваша чест, имам нужда от време да разпитам последния свидетел — казах. — Не можете произволно да определяте времето ми според това от колко време се нуждае щатът. Това е фрапиращо несправедливо за защитата.
Маги също се бе присъединила към групата край съдийската катедра и леко докосна ръката ми — предупреждение да внимавам.
— Господин Холър, вашето управление на времето не е мой проблем — каза Уорфийлд. — Дадох много ясно да се разбере от самото начало на деня вчера, от началото на деня днес и от началото на последните ви разпити с потенциални заседатели: селекцията приключва днес и процесът започва утре. Наближава три и все още не сме избрали резервите, както и поне още двама заседатели. Времето ви изтече. А сега, някой от двамата има ли възражения?
Преди Бърг да каже и дума, казах:
— Бих искал първо да се посъветвам с адвоката си. Може ли да прекъснем за почивка и след това да обсъдим възраженията?
— Добре — каза съдията. — Десет минути. Отстъпете.
Юристите се върнаха по местата си, а съдията уведоми съдебната зала за следобедната почивка. Каза строго, че заседанието ще продължи точно след десет минути. Аз седнах на мястото си и се доближих до Маги.
— Това е лудост — казах. — Петнайсет минути за разпит на трима заседатели? Тя е луда и това подлежи на отмяна.
— Виж, трябва да се успокоиш, Мик — каза Маги. — Не можеш да кръстосваш саби със съдията още преди процесът да е започнал. Това е самоубийство.
— Знам, знам. Ще се успокоя.
— А сега — какво ще правим? Имаме право да отхвърлим само един заседател без обяснения.
Преди да отговоря, погледнах Бърг и видях, че тя също е доближила рамо до своя сътрудник — мъжа с папийонката. Хрумна ми нещо. Обърнах се пак към Маги.
— Колко могат те да отхвърлят без обяснения?
Тя погледна записките си.
— Трима.
— Не искам да пропиляваме нашето право — отвърнах. — Искам да опитам нещо. Искам да отидеш в коридора по време на почивката. Върни се точно след десет минути.
— Какво?
— Не се тревожи още за възраженията. Просто отиди.
Тя стана и тръгна към вратата. Погледнах към масата на обвинението, а след това се обърнах към Чан, съдебния пристав, и му дадох знак да се приближи. След това отворих папката със схемата като форма за лед. Бързо смених самозалепващите се бележки, които бях ползвал за заседатели 21 и 17. Така учителят бе отбелязан в зелено.
Приставът се приближи.
— Трябва да отида до тоалетната — казах. — Може ли някой да ме заведе?
— Стани — отвърна той.
Направих, както ми наредиха. Чан ми сложи белезници и тръгна с мен към вратата към ареста.
— Имаш пет минути — предупреди ме.
— Имам нужда само от две — отвърнах.
Той ме отведе до мястото за задържане и в килия, където имаше открита тоалетна. Двама мъже седяха на койката в килията, най-вероятно в този час чакаха да бъдат транспортирани обратно в Двете кули след явяването им в съда. Застанах под ъгъл, който не им позволяваше да виждат какво правя, и се изпиках, докато Чан ме чакаше в коридора пред килията.
Не бързах, измих си ръцете в мивката до тоалетната. Исках да оставя достатъчно време на мъжа с папийонката да види, че по погрешка съм оставил схемата отворена на масата на защитата.
— Хайде, Холър — каза Чан отвън.
— Идвам — отвърнах.
След като се върнах на мястото си на масата на защитата, затворих папката и погледнах към банката на обвинението. Бърг и сътрудникът ѝ вече не разговаряха, а гледаха право напред и чакаха подновяването на заседанието.
Скоро няколко кандидат-заседатели се върнаха в залата. Маги също се върна, седна и ме попита:
— Е, какво правим?
— Ще се опитам да отстраня 68 с основателна причина — казах. — И се надявам щатът да изхвърли учителя.
— И защо да го правят? Той е идеален за тях. Знам, че аз бих го искала, ако делото беше мое.
Отворих папката и посочих самозалепващите се бележки. Маги се взираше в тях, докато стопли измамата, а през това време съдията се върна на катедрата и привика двете страни.
Първи се изказаха от обвинението.
— Ваша чест, народът ще използва правото си да отстрани без обяснения номер 17 — каза Бърг.
Отметнах глава, все едно съм зашлевен, след това я разклатих разочаровано. Надявах се, че не преигравам.
— Сигурни ли сте? — попита Уорфийлд.
— Да, ваша чест — отвърна Бърг.
Съдията си записа нещо в бележника, после попита:
— Господин Холър, нещо от защитата?
— Да, ваша чест — казах. — Защитата иска отстраняването на заседател 68 по основателна причина.
— И каква е тази причина? — попита съдията.
— Очевидна враждебност, демонстрирана към защитата — казах.
— Защото не иска да я наричате „госпожо“? — попита Уорфийлд. — И аз не искам да ме наричат така. Но се налага.
— Това, както и общо взето агресивният тон, госпожо съдия — казах. — Тя очевидно не ме харесва и това е основателна причина.
— Ваша чест, може ли да ме изслушате по този въпрос? — намеси се Бърг.
— Няма нужда — отвърна Уорфийлд. — Отказвам отстраняването по основателна причина. По моите сметки имате право да премахнете още един заседател без обяснения, господин Холър. Искате ли да го използвате?
Замълчах за момент и се замислих. Ако използвах последното си право да отстраня заседател без обяснения, щях да остана с празни ръце, докато определяхме заместници на 68 и 17. Не исках почитателката на Тръмп на процеса, но беше рисковано да не съм в състояние да контролирам избора на последните двама. С резервите щяхме да се занимаваме отделно, с допълнителни права за отстраняване без обяснение.
— Господин Холър — каза съдията. — Чакам.
Натиснах спусъка.
— Да, ваша чест — отвърнах. — Да благодарим на заседател 68 и да го освободим.
— И така използвахте последното си право за отстраняване без обяснение? — попита Уорфийлд.
— Да, ваша чест.
— Добре, можете да си седнете.
Знаех, че ще е безполезно да поискам допълнителни права. Бърг щеше да възрази, а съдията със стриктното спазване на графика нямаше да е склонна да прояви щедрост. Върнах се на мястото си на масата на защитата и реших да се съсредоточа върху хубавото, което току-що се бе случило. Бях успял да се отърва от двама потенциално проблематични заседатели с едно право за отстраняване без обяснения. Нямаше никога да разбера дали отворената папка, оставена за любопитните очи на прокуратурата, е изиграла някаква роля в прогонването на учителя, но мислех, че се е случило точно така. Чух как съдията му благодари и го освободи заедно с вдовицата на героя от войната.
Засега готвачката от „Холивуд Боул“ беше сигурна.
Съдията бързо се консултира със списъка с числа, произволно избрани от компютър, и повика следващите двама кандидати.
Имахме малко повече от час, за да приключим.
39.
Беше време. Беше десет часът в четвъртък сутрин и процесът щеше да започне с откриващи пледоарии от двете страни. Заседателите и резервите бяха избрани предния ден, без това да предизвиква повече гняв у мен. Моят хазартен ход с последното ми право да отстраня кандидат без право на обяснение се бе отплатил и последните заседатели не бяха предизвикали сериозни опасения у защитата. Заседателите се бяха заклели и бяхме готови да започнем.
Чувствах се комфортно с цялостния състав на съдебните заседатели. Нямаше известни ми чучела на обвинението, а за трима смятах, че клонят силно към тезата на защитата. В повечето процеси имаш късмет, ако има дори един такъв.
Но този комфорт, който заседателите предизвикваха у мен, бе неутрализиран от възела в стомаха ми. Бях се възстановил напълно от нападението, но напрежението от безсънната нощ ме преследваше и през деня. Бях напълно подготвен да вляза в битка, но знаех, че ще има жертви, и не можех да гарантирам, че истината няма да е сред тях. Случва се невинни да бъдат обявени за виновни. Не исках да съм един от тях.
Откриващата пледоария е просто план на предстоящия процес. Стратегията ми беше да се защитя, като обявя за виновна трета страна. Това е законен начин да кажеш, че го е извършил някой друг и че или си нарочно натопен, или полицията е толкова некомпетентна, че е оплескала случая и те е натопила да се изправиш пред съда и да отговаряш като обвиняем. Затова бях дал откриващата пледоария на Маги Макфърсън. Исках тя да ме сочи с пръст и да мобилизира цялата си страст, когато казва, че съм невинен и че щатът няма доказателства, които да потвърдят вина извън разумното съмнение.
В същото време не исках Маги да казва нещо повече от това. Бях обучаван на поведение в съда от покойния велик адвокат Дейвид Сийгъл, който бе партньор в адвокатската практика на баща ми и се бе грижил за мен по много начини, след като баща ми почина рано в живота ми. И що се отнасяше до откриващите пледоарии, той бе от школата, която твърдеше, че колкото по-малко, толкова по-добре. Винаги казваше, че трябва да си пестиш барута, което означаваше да разкриеш тезата си или да поднесеш изненада, когато дойде времето да представиш своите доказателства. Тогава те имат по-голямо значение. Адвокат Сийгъл също така казваше, че не си струва да се отделя много време на откриващите пледоарии, защото те бързо се забравят, след като прокуратурата представи своята теза, последвана от тезата на защитата.
Има мнение, че защитата може да задържи откриващата си пледоария, докато не дойде време да представи тезата си. От време на време се бях вслушвал в това мнение на предишни процеси, но никога не го бях харесвал. Винаги бях смятал, че е неразумно да пропускаш възможност да се обърнеш към съдебните заседатели още в началото, без значение за колко кратко. Тъй като процесът започваше в четвъртък, знаех, че ще минат шест или седем дни, преди да започне фазата на защитата, а това ми се струваше прекалено много време без опровергаване на обвинението със собствените ми възгледи по делото.
Предадох цялата тази мъдрост на Маги, макар че подобен съвет изобщо не ѝ бе необходим. Тя бе изнасяла и слушала достатъчно откриващи пледоарии и вече знаеше, че колкото по-малко, толкова по-добре.
Но тази мъдрост очевидно не беше част от обучението на Дейна Бърг. Тя се изправи пред съдебните заседатели първа и изнесе откриваща пледоария, която продължи почти час и половина. Бих предпочел да я проспя, но трябваше внимателно да наблюдавам и да си водя записки. Откриващата пледоария бе обобщение пред съдебните заседатели на това, което най-общо смяташ да представиш по време на процеса. Неразумно е да обещаваш нещо, а след това да не го изпълниш. Затова си водех бележки. Щях да отбелязвам резултата и в хода на делото да се погрижа да посочвам на съдебните заседатели къде щатът се е провалил да предостави обещаното.
Бърг започна с подробно описание на вечерта на ареста ми и откриването на Сам Скейлс в багажника на колата ми. И точно там направи първата си грешка, като каза на съдебните заседатели, че ще чуят от полицай Рой Милтън как рутинно спиране за проверка на пътя, предизвикано от това, че колата ми не е имала регистрационен номер, е довело до откриването на жертвата на убийството.
Записах си изказването ѝ дума по дума, защото щях да го използвам срещу полицай Милтън, когато го изправеха пред съда, за да свидетелства. Нямаше нищо рутинно в спирането за проверка, нито в нещо друго онази вечер.
В началния етап на изказването си Бърг включи забележка за Сам Скейлс, като го описа като дребен мошеник, който никога не е живял според закона.
— Всъщност господин Скейлс е познавал господин Холър, тъй като той е бил адвокатът, който го е защитавал най-често — каза Бърг. — Но без значение какви престъпления е замислял или извършил господин Скейлс, той не е заслужавал да бъде убит в багажника на колата на адвоката си. Трябва да помните, че независимо какво чуете за Сам Скейлс, той е жертвата в този случай.
Бърг продължи доста праволинейно: придържаше се към това, което според нея доказателствата по случая щели да разкрият. Имало много, но те били все различни версии на ключовите елементи — че жертвата била намерена в моя багажник и че балистичната експертиза щяла да покаже, че убийството е извършено в моя гараж.
Имаше няколко места, на които можех да възразя, когато Бърг се отклони от представянето и изрази мнение, но внимавах как ще се представя пред съда. Не исках заседателите да виждат в мен дребнав рефер или тълкуван, затова я оставих да си фантазира. След осемдесет и пет минути прокурорът приключи с обобщение, като повтори основните точки, които обеща да представи по време на процеса, а това прозвуча като заключителна пледоария.
— Дами и господа, доказателствата, които ще представим през следващите няколко дни, ще покажат, че господин Холър е имал дългосрочен спор за пари със Сам Скейлс. Ще покажат, че е знаел, че най-добрата му и всъщност единствена възможност да си получи парите е да убие Сам Скейлс и да вземе дължимото от наследството му. И също така ще покажат извън разумното съмнение, че той наистина е привел в действие план да убие господин Скейлс в гаража на дома си. Това би било перфектното убийство, ако острият поглед на един полицай не бе забелязал липсващата регистрационна табела на тъмната улица. Моля ви да обърнете внимание на представените доказателства и да не се влияете от опитите да бъдете отклонени от вашата важна работа. Благодаря.
Съдията обяви петнайсетминутна почивка, преди да дойде редът на защитата. Аз, разбира се, никъде нямаше да ходя. Обърнах се, за да разгледам публиката, хората ставаха и тръгваха към тоалетните или просто се протягаха. Видях, че съдебната зала се е напълнила след началото на процеса — идваха все повече журналисти, както и наблюдатели от и извън съда. Забелязах няколко адвокати, които познавах, както и други съдебни служители. На първия ред бяха екипът и семейството ми. Сиско и Лорна. Бош беше там и дори бе довел дъщеря си Мади. Тя седеше до моята дъщеря. Усмихнах им се.
Кендал Робъртс не беше в залата. След като бях отведен в затвора, тя бе преценила ситуацията си и бе решила да скъса с мен втори път. Беше се изнесла от къщата ми и си бе тръгнала, без да остави адрес. Не бих казал, че сърцето ми беше разбито. Напрежението, което делото оказваше върху връзката ни, бе ясно още преди да ме затворят за втори път. Всъщност не можех да я виня, че се бе отдръпнала от всичко това. Беше се опитала да ми го каже лично, дойде в съда на едно от заседанията, но обстоятелствата не го позволиха. Затова ми написа бележка и ми я прати в затвора. И това бе последната ми вест от нея.
Към края на почивката Хейли стана, тръгна по реда към парапета зад масата на защитата и застана пред Сиско. Тъй като бях арестант, не ми бе позволено да я докосвам или да се приближавам до нея. Но Маги плъзна стола си назад към парапета и каза:
— Благодаря ти, че дойде, Хей.
— Че как — отвърна тя. — Не бих го пропуснала за нищо на света. Ще спечелиш, тате. И мамо. Ще докажете това, което вече знам.
— Благодаря ти, миличка — казах. — Как е Мади?
— Добре е — отвърна Хейли. — Радвам се, че успя да дойде. Радвам се да видя и чичо Хари.
— Колко можеш да останеш? — попита Маги.
— Освободих си целия ден. Никъде няма да ходя. Имам предвид, щом мама и татко са в един екип, какво би могло да е по-хубаво от това?
— Надявам се да не изостанеш в учението заради това — предупреди я Маги.
— Не се тревожи за моето учение — каза нашата дъщеря, бъдещата адвокатка. — Тревожи се за това тук.
И посочи към предната част на съдебната зала, като имаше предвид делото.
— Подготвени сме — казах. — Уверени.
— Това е хубаво — отвърна Хейли.
— Направи ми услуга и наблюдавай съдебните заседатели — помолих. — Ако видиш нещо, кажи ми в почивките.
— Като какво например? — попита Хейли.
— Каквото и да е — казах. — Усмивка, поклащане на глава. Ако някой задреме. И аз ще наблюдавам. Но всяка информация ще ни дойде добре.
— Имаш го — отвърна тя.
— Благодаря, че си тук — казах малко навъсено. — Обичам те.
— И аз те обичам — заяви тя. — И двамата ви обичам.
Тя се върна на мястото си, а Сиско и Бош се наведоха напред към парапета, за да говорят поверително, макар че трябваше да спазвам същата дистанция и от тях.
— За всичко ли сме готови? — попитах.
— Всичко е наред — отвърна Сиско.
След това погледна към Бош за потвърждение и Бош кимна.
— Добре — каза Маги. — Предполагам, че Дейна ще поиска да разтегли това до другата седмица. Ще сме готови с призовките и всичко останало в понеделник.
— Имате го — потвърди Сиско.
— Добре — каза Маги.
Хората се връщаха по местата си. Почивката почти бе свършила.
— Е, това е — казах. — Започна се. Искам да ви благодаря за всичко.
И двамата кимнаха.
— Това ни е работата — отвърна Сиско.
Обърнах се към масата и се наведох към Маги, която пак бе започнала да чете записките в бележника си.
— Готова ли си? — попитах.
— Разбира се — отвърна тя. — Готова за мръсни битки.
Всички в залата се бяха настанили и съдията се върна на катедрата.
— Господин Холър — каза тя. — Откриващата ви пледоария.
Кимнах, но вместо мен стана Маги и отиде до катедрата. Носеше бележник и чаша вода. Не бяхме информирали съдията и прокуратурата кой ще изнесе откриващата пледоария от страна на защитата. Видях лека изненада на лицето на Бърг, когато се обърна към катедрата в очакване да види мен. Надявах се, че това ще е първият от много пъти, когато ще бъде сварвана неподготвена.
— Госпожи и господа съдебни заседатели, добро утро — каза Маги — Казвам се Маги Макфърсън и съм един от адвокатите по този случай. Както съдията вече ви каза, обвиняемият Майкъл Холър също ще представлява себе си на процеса. По-често господин Холър ще се изправя тук, за да разпитва свидетелите и да говори със съдията. Но се разбрахме, че е най-добре аз да произнеса откриващата пледоария от негово име.
Имах ясна гледка към всички съдебни заседатели и очите ми се разходиха по лицата им. Първо по предния ред, а след това и по задния. Видях истински интерес и внимание, но знаех, че групата за първи път се сблъсква с тезата на защитата. Също така знаех, че може да бъдат разочаровани, че няма да получат много подробности от речта на Маги.
— Ще бъда кратка — каза тя. — Но първо нека ви поздравя. Вие всички сте част от нещо, което е свято и представлява един от темелите на нашата демокрация. Всъщност няма по-демократична институция в съвременното общество от състава съдебни заседатели. Дванайсет непознати, събрани на случаен принцип за една цел. Избирате си председател и всеки от вас има равен вот. Вашият дълг е важен, защото имате властта да отнемете живота, свободата и материалния стандарт на някой гражданин. Това е невероятна и задължаваща отговорност. И след като произнесете присъдата си, се разпускате и се връщате към своя си живот. Няма нищо по-важно от дълга, който вие сте се съгласили да поемете на плещите си в тази съдебна зала.
Когато бяхме женени, десетки пъти бях наблюдавал Маги по време на процес и тя винаги изграждаше откриващите си пледоарии върху демократичността на състава от съдебни заседатели. Нямаше промяна, освен че сега за първи път се застъпваше за защитата. След преамбюла се насочи към делото.
— Вашата работа започва сега — каза тя. — Помнете, че откриващите пледоарии са в основната си част общи приказки. Няма доказателства. Госпожица Бърг ви говори час и половина, но не ви даде никакви доказателства. Защитата иска да стигне до доказателствата — или в случая на обвинението, липсата на такива. Искаме да ви докажем, че щатът е направил ужасна грешка и е обвинил погрешния човек — невинен човек — за това убийство.
Маги вдигна ръка и ме посочи на масата на защитата.
— Този човек е невинен — каза Огнената Маги. — И наистина нямам какво повече да кажа, освен да ви обещая, че ще докажем това пред вас извън всякакво съмнение.
Тя млъкна, за да подчертае думите си, и погледна записките си.
— Ще чуете две версии на този процес — продължи тя. — Версията на обвинението и нашата версия. Прокуратурата ще посочи с пръст обвиняемия. Ние ще ви покажем, че човек, чието име щатът никога няма да спомене и не иска дори да знае, е отговорен за смъртта на Сам Скейлс. Само една от тези версии е истината. Молим ви за търпение и прилежност и се надяваме, че умовете ви ще бъдат отворени и ще изчакате аргументите на защитата. Повтарям, само едната версия е истината и вие ще изберете нея. Обръщайте внимание на фактите. Но знайте, че фактите могат да бъдат изопачавани. Ще ви покажем и това. Всички вие получихте бележници. Водете си бележки кой изопачава фактите и кой не. Записвайте си, за да може когато на края на този процес обсъждате присъдата, да познавате фактите и да знаете кой е казал истината и кой не е.
Млъкна, за да отпие глътка вода. Това си е номер на юристите по време на процес. Винаги да взимат реквизит като чаша вода на катедрата, когато изнасят встъпителната и закриващата пледоария. Отливането на вода позволява да подчертаеш важните изказвания или да си събереш мислите, преди да продължиш.
След като остави чашата, тя се насочи към финала.
— Процесът е търсене на истината — каза тя. — И на този процес вие сте търсачите на истината. Вие трябва да се безпристрастни и непоколебими. Да се съмнявате във всичко, което казват свидетелите. Да се съмнявате в думите им, в мотивите им. Да се съмнявате в прокурора, да се съмнявате в защитниците. Да се съмнявате в доказателствата. Ако го направите, ще откриете истината. А тя е, че на масата на защитата седи погрешният човек, докато убиецът е все още на свобода. Благодаря.
Взе чашата и бележника си и се върна на масата на защитата. Обърнах се към нея, докато сядаше, кимнах и прошепнах:
— Страхотно начало.
— Благодаря — отвърна тя тихо.
— Не бих могъл да го направя по-добре.
Тя присви очи все едно не бе сигурна, че това, което е чула, е истина.
Но аз наистина го мислех. И беше вярно.
40.
Задачата да установи поредността на събитията винаги се пада на прокуратурата, която представя доказателствата с ясно времево начало и край. Това е линеен разказ, понякога дълъг и трудоемък, но необходим. За да стигне до трупа, намерен в багажника на линкълна ми, Дейна Бърг трябваше да разкаже на съдебните заседатели как колата ми е била спряна и багажникът — отворен. Това означаваше, че се налагаше да започне с полицай Рой Милтън.
Милтън бе призован на свидетелската банка веднага след обедната почивка и Бърг бързо установи къде е бил и какво е правил, когато е забелязал, че колата ми няма задна регистрационна табела и ме е спрял. След това използва Милтън, за да въведе видеозаписите от колата му и от камерата на рамото му, а заседателите получиха запомнящо се преживяване от първия ред с намирането на Сам Скейлс в багажника на линкълна ми.
По време на пускането на записа от личната камера наблюдавах внимателно заседателите. Някои очевидно бяха отвратени, когато багажникът се отвори и се видя трупът. Други се наведоха напред и по всичко личеше, че са заинтригувани от откриването на убийството.
Когато той продължи да дава показания, Маги сравняваше казаното от него с протокола от заседанието за споделяне на доказателствата през декември. Всяко противоречие можеше да бъде цитирано при кръстосания разпит. Но Милтън се придържаше към предишната версия, а в някои случаи използваше и същите думи — знак, че преди процеса е бил обучен от Бърг да не се отклонява от вече документираното.
Единствената роля на Милтън като свидетел беше включването на видеозаписите сред доказателствата, и то пред съдебните заседатели. Те бяха силно начало на делото за обвинението. Но след това беше мой ред да разпитам Милтън. Бях чакал два месеца за това и моите любезни и премерени въпроси от заседанието през декември щяха да останат в миналото. Нагласих микрофона на катедрата и се обърнах направо към него с първото си питане. Целта ми беше да го раздрусам по всички начини, по които успеех, и колкото се може по-дълго. Знаех, че ако успея, ще съм раздрусал и Дейна Бърг.
— Полицай Милтън, добър ден — започнах. — Може ли, ако обичате, да кажете на съдебните заседатели кой ви каза да ме последвате и след това да спрете линкълна, който карах вечерта на двайсет и осми октомври?
— Ъ, не, не мога — отвърна Милтън. — Защото това не се е случило.
— Казвате на тези съдебни заседатели, че не сте получавали предварително уведомление или указание да ме спрете, след като напуснах бар „Секвоя“?
— Точно така. Видях колата ви, забелязах, че няма табела, и…
— Да, чухме какво каза госпожица Бърг. Но вие сега казвате на мен и на заседателите, че не сте получавали указания да ме спрете. Така ли е?
— Така е.
— Получихте ли обаждане по радиостанцията да ме спрете?
— Не, не съм.
— Получихте ли съобщение на компютъра в колата си?
— Не, не съм.
— Получихте ли обаждане или есемес на личния си мобилен телефон?
— Не, не съм.
Бърг стана и възрази, каза, че задавам многократно един и същ въпрос.
— Въпросът бе зададен и получи отговор, ваша чест — заяви тя.
Уорфийлд се съгласи с нея и каза:
— Време е да продължите нататък, господин Холър.
— Да, ваша чест — отвърнах. — Е, полицай Милтън, ако на този процес представя свидетел, който ви е съобщил, че напускам бара, тогава свидетелят ще излъже, така ли е?
— Да, това би било лъжа.
Погледнах нагоре към съдията и попитах дали двете страни може да се приближат до нейната катедра. Тя ни махна да отидем при нея. Аз стигнах пръв и изчаках Бърг и Макфърсън да се присъединят.
— Госпожо съдия — казах, — бих искал да пусна собствена версия от записите на личната камера и тази от колата на полицай Милтън.
Бърг вдигна ръце с дланите нагоре, сякаш искаше да каже: „Какво става?“.
— Току-що гледахме записите — каза тя. — Да не би да се опитвате да отегчите заседателите до смърт?
— Господин Холър, обяснете — поиска Уорфийлд.
— Моят технически експерт ги е поставил един до друг на един екран и ги е координирал по време — отговорих. — Заседателите ще ги гледат едновременно и ще могат да видят какво се случва вътре в колата и на улицата по едно и също време.
— Ваша чест, възразявам — каза Бърг. — Няма как да знаем дали записите не са били редактирани или променени от този така наречен технически експерт. Не може да позволите това.
— Госпожо съдия, не знаем дали обвинението не е редактирало или променило това, което пуснаха на заседателите — заявих. — Ще дам копие на прокуратурата и те могат да го изследват колкото си искат. Ако установят, че има промени, ще си върна адвокатската карта. Но обвинението много добре знае какво целя с това, знае, че това е наистина разкриващо, и просто не иска заседателите да го видят. Това е търсене на истината, госпожо съдия, и защитата има право да представи това пред заседателите.
— Нямам представа за какво говори той, госпожо съдия — каза Бърг. — Народът продължава да възразява заради липса на основание. Ако той иска да го пусне по време на фазата на защитата, може да доведе своя технически експерт и да се опита да покаже какви са основанията. Но това в момента е аргументацията на щата и не би трябвало да му позволяваме да я отвлече.
— Ваша чест — каза Маги, — обвинението вече обясни основанията си да пусне видеозаписите на съдебните заседатели. Да позволявате на прокуратурата да показва на заседателите каквото си поиска, но да спирате защитата да прави същото, би било неприемлива несправедливост спрямо защитата.
Настъпи мълчание, докато съдията обмисляше силния и неочакван аргумент на Маги.
— Ще излезем в почивка по-рано и когато се върнем, ще реша — каза Уорфийлд. — Нагласете оборудването си, господин Холър, в случай че го позволя. А сега отстъпете.
Върнах се на масата на защитата, доволен от нашите аргументи, особено от силния намек на Маги, че недопускането на записа на защитата може да се окаже подлежаща на обжалване грешка.
Съдията пусна съда в петнайсетминутна почивка. С Маги не станахме от масата на защитата. Аз останах, защото единственият ми избор беше да се върна в съдебния арест. А тя, защото свързваше лаптопа си с аудио-визуалната система на залата. Ако получехме одобрение от съдията, щяхме да пуснем записите на големия екран на стената над бюрото на секретаря срещу съдебните заседатели едновременно.
Докато Маги работеше, аз огледах съдебната зала и видях, че Хейли и Мади Бош все още са на местата си. Кимнах им и им се усмихнах, те направиха същото.
Когато се върна, съдията незабавно отсъди, че можем да пуснем записите едновременно. Докато Дейна Бърг възразяваше отново, аз се обърнах към Маги.
— Готови ли сме?
— Напълно — каза тя.
— Добре, а къде са кодовете на времето?
— Почакай.
Отвори куфарчето си и погледна купчина документи, после извади един лист, на който бяха написани кодовете на времето, които ни трябваха за кръстосания разпит на Милтън. Изправих се и отидох до катедрата с документа и дистанционното за видеото. Съдията отхвърли възраженията на Бърг и аз започнах.
Обясних на Милтън, че ще му покажа видеозаписите от двете камери — от колата и на рамото му — и ще ги пусна синхронизирано. Започнах от мястото преди Милтън да ме последва и докато все още бях в „Секвоя“. Камерата от колата бе насочена през предното стъкло и гледаше напред по Втора улица към кръстовището с „Бродуей“ и две пресечки след тунела. На западната страна на Втора на половин пресечка по-напред имаше неонов знак „Секвоя“. Камерата на тялото на Милтън беше насочена надолу, защото той очевидно седеше приведен в колата. На екрана се виждаше воланът и таблото. Виждаше се и лявата му ръка, подпряна на отворения ляв преден прозорец, както и дясната върху кормилото.
Помолих Милтън да опише на заседателите какво се вижда на екрана и той неохотно го направи.
— Не много, ако питате мен — каза той. — Вляво е камерата от колата и тя гледа на север към Втора улица. Вдясно е камерата на рамото ми, а аз седя в колата.
Камерата на рамото му долови кратък звук от полицейската радиостанция в патрулката. Оставих записа да тече и погледнах списъка за кодовете на времето. След това пак вдигнах очи към екрана.
— А сега виждате ли входа на „Секвоя“ вляво на Втора улица? — попитах.
— Да, виждам го — каза Милтън.
Вратата на бара се отвори и през нея излязоха два силуета. Беше тъмно, за да бъдат разпознати под червените неонови отблясъци. Те поговориха няколко секунди на тротоара и след това единият тръгна на север към тунела, а другият на юг към камерата.
Това бе последвано от тихо бръмчене, което очевидно идваше от мобилен телефон. Използвах дистанционното, за да спра записа.
— Полицай Милтън, това вашият телефон, на който получавате имейл или есемес, ли е? — попитах.
— Така изглежда — каза Милтън.
— Помните ли какво беше съобщението?
— Не, не помня. На вечер получавам до петдесет съобщения. Не ги помня на следващия ден, да не говорим за три месеца по-късно.
Натиснах бутона и записът продължи. Скоро силуетът, движещ се на юг по Втора улица, пристъпи под светлината на улична лампа. Това очевидно бях аз.
Когато станах разпознаваем, ъгълът на камерата на рамото на Милтън се смени, защото той явно се бе надигнал на седалката.
— Полицай Милтън, май тук застанахте нащрек — казах. — Може ли да кажете на съдебните заседатели какво правехте?
— Нищо особено — отвърна Милтън. — Видях човек на улицата и го огледах. Оказа се, че сте вие. Тълкувайте го както искате, но за мен това не означаваше нищо.
— Колата ви е запалена в този момент, нали?
— Да, това е стандартно положение.
— Съобщението на телефона ви дали не ви уведоми, че излизам от „Секвоя“?
Милтън изсумтя.
— Не. Нямах представа кой сте, какво правите и къде отивате.
— Наистина ли? — попитах. — Тогава може би ще обясните последвалите събития.
Натиснах бутона за пускане и продължихме да гледаме записа. Погледнах към съдебните заседатели и видях, че очите им са залепени за екрана. На процеса се бе явил само един свидетел и те вече внимаваха какво казвам. Усещах го.
На екрана се видя как завих и изчезнах от камерата, когато поех към паркинга, за да се кача в линкълна. Секундите минаваха и не се случваше нищо, но аз не исках да превъртам бързо напред. Исках заседателите да знаят точно какво е станало.
Линкълнът се появи в камерата на патрулката, когато завих наляво от „Бродуей“ по Втора. Колата спря, докато чаках светофарът да светне зелено.
На записа на личната камера дясната ръка на Милтън се вдигна и премести лоста от паркиране на движение. Това бе регистрирано от таблото на колата и на екрана се появи Д. Спрях записа и погледнах Милтън. Той все още не изглеждаше разтревожен.
— Полицай Милтън — казах, — при разпита казахте на съдебните заседатели, че не сте решили да ме последвате, докато не сте видели, че липсва задната регистрационна табела. Можете ли да видите мястото на табелата от този ъгъл?
Милтън погледна големия екран и се направи на изпълнен с досада.
— Не, не е възможно.
— Но от личната ви камера стана ясно, че включихте патрулката в режим на движение. Защо го направихте, ако не сте видели задницата на колата ми?
Милтън помълча известно време, докато обмисляше отговора.
— Аз, ъ, предполагам, че това са били просто полицейски инстинкти — каза накрая. — За да съм готов, ако е необходимо да потегля.
— Полицай Милтън — продължих, — искате ли да промените някои от предишните си показания така, че да отразят по-добре фактите, които виждаме и чуваме на това видео?
Бърг скочи от мястото си, за да възрази, че притискам свидетеля, но съдията отхвърли искането ѝ, като каза:
— Искам да чуя отговора му.
Милтън се отказа от възможността да промени показанията си.
— Тоест — казах аз — вие свидетелствате под клетва, че не сте били там специално за да чакате и преследвате мен. Правилно ли съм ви разбрал?
— Точно така — отвърна Милтън.
Но сега гласът му прозвуча опърничаво. Точно това исках да чуят заседателите. Тонът „как се осмеляваш да поставяш думите ми под съмнение?“ на полицейската държава, която някои от тях познаваха толкова добре. Тон, който според мен щеше да отключи подозрението им, че нещо тук не е наред.
— И не искате да промените или поправите предишните си показания? — попитах.
— Да — натърти Милтън. — Не искам.
Замълчах за миг, за да подчертая отговора, и погледнах скришом към заседателите, преди да сведа очи към записките си. Бях сигурен, че Бърг и Милтън си мислят, че блъфирам — че просто правя театър, като намеквам, че имам свидетел, който допълнително ще размаже Милтън и неговата версия. Но на мен не ми пукаше за тях. Бях загрижен какво мислят съдебните заседатели. С намека си бях създал негласно споразумение с тях. Трябваше да им дам това, за което бях намекнал, иначе щяха да ми потърсят отговорност.
— Да продължим нататък — казах.
Превъртях видеозаписа до точката, в която Милтън отвори багажника и откри трупа. Знаех, че е рисковано да показвам отново трупа на заседателите. Всяка жертва на убийство, застинала в покой след ужасния край, предизвиква съчувствие и може да отключи инстинктивна нужда от справедливост и отмъщение — които биха могли да се насочат към мен като обвиняем. Но си мислех, че в случая балансът между риск и възнаграждение ще бъде в моя полза.
Когато бе пуснала записа, Бърг бе намалила звука. Аз не го направих. Пуснах го така, че да се чува ясно. Когато багажникът се отвори и се видя трупът, много отчетливо се чу смехът на Милтън. И в него имаше злорадство.
Спрях записа.
— Полицай Милтън, защо се засмяхте, когато намерихте трупа? — попитах.
— Не съм се засмял — отвърна Милтън.
— А какво беше това тогава? Кикот?
— Бях изненадан от това в багажника. Беше израз на изненада.
Знаех, че е подготвен за това от Бърг.
— Израз на изненада? — попитах. — Сигурен ли сте, че не злорадствахте за бедата, в която знаехте, че ще се озова?
— Не, случаят изобщо не беше такъв — настоя Милтън. — Почувствах, че полудосадната вечер току-що става интересна. След двайсет и две години щях да направя първия си арест за убийство.
— Моля да се отбележи, че свидетелят не отговаря по същество — казах на съдията.
— Зададохте въпроса си, той отговори — отвърна тя. — Отхвърлено. Продължете, господин Холър.
— Нека пак да чуем — казах.
Пуснах отново същия момент на записа, като увеличих звука още повече. Злорадият смях беше съвсем ясен, независимо как се опитваше да го представи Милтън.
— Полицай Милтън, да не би да казвате на съдебните заседатели, че не се засмяхте, когато отворихте багажника и открихте тялото? — попитах.
— Казвам, че може да съм бил малко лекомислен, но не и злорадстващ — каза Милтън. — Беше нервен смях, това е.
— Знаехте ли кой съм?
— Да, у мен бе документът ви за самоличност. Казахте ми, че сте адвокат.
— Но познавахте ли ме, преди да ме спрете?
— Не, не ви познавах. Не обръщам много внимание на адвокатите и цялата тази работа.
Почувствах, че съм взел от този момент всичко възможно. Поне бях предизвикал някакво подозрение у първия свидетел на прокуратурата. Реших да спра дотук. Без значение какво предстоеше, усещах, че бяхме открили процеса с въздействаща демонстрация на оборване на доказателствата на щата.
— Нямам повече въпроси — казах. — Но си запазвам правото да призова отново полицай Милтън по време на фазата на защитата.
Върнах се на мястото си. Бърг застана зад катедрата и се опита да смекчи пораженията, но не можеше да направи много с видеодоказателствата, които бях представил. Тя разходи отново Милтън по неговата версия за събитията, но нямаше основателна причина той да включи колата на движение, преди да види задницата на колата ми. А бръмченето на мобилния му телефон точно преди това циментираше възможността да му е било казано да ме спре.
Наведох се към Маги и зашепнах:
— Готова ли е призовката ни за мобилния му телефон?
— Всичко е готово — каза тя. — Ще я дам на съдията веднага щом излезем в почивка.
Щяхме да поискаме от съдията да ни позволи да проверим обажданията и съобщенията от личния мобилен телефон на Милтън. Бяхме планирали призовката за след неговите показания и пускането на видеозаписа, за да не си показваме картите на Милтън и Бърг. Предполагах, че след като получим описа от телефона, в него няма да има обаждане или съобщение, което да съответства на бръмченето, чуващо се в записа, който току-що бяхме пуснали на съдебните заседатели. Бях сигурен, че Милтън би ползвал апарат с предплатена карта за подобна работа. И в двата случая щяхме да спечелим, когато го върнех пак на свидетелската банка във фазата на защитата. Ако нямаше следа от съобщението на личния му телефон, трябваше да обясни на заседателите откъде е дошло бръмченето. Канех се да го попитам дали е имал апарат с предплатена карта и ако отречеше, това щеше да прозвучи недостоверно пред заседателите, които ясно бяха чули необяснимото бръмчене.
В общи линии смятах, че кръстосаният разпит на Милтън бе точка за защитата и Бърг очевидно вече имаше нужда да смени стратегията. Оставаше още половин час от заседанието и тя поиска от Уорфийлд да приключим по-рано, за да прегледа доказателствата на следващия свидетел, детектив Кент Друкър. Беше очаквала, че откриващата пледоария на защитата и кръстосаният разпит ще траят по-дълго.
Уорфийлд неохотно се съгласи, но предупреди и двете страни, че трябва да оползотворяват целия ден в съдебната зала и да планират подобаващо призоваването на свидетелите.
Веднага след прекъсването Маги отиде при секретаря с призовката за разпечатка от мобилния телефон на Милтън. Махнах за довиждане на останалите от екипа и на близките ми и бях отведен в ареста на съда. Смених костюма със затворническите дрехи, за да се приготвя да ме върнат в Двете кули с патрулка на шерифа. Докато чаках в килията да ме отведат до асансьора и затворническия гараж, Дейна Бърг дойде, надникна през решетките и каза:
— Браво, Холър. Точка за защитата.
— Първата от много — отвърнах.
— Ще видим тази работа.
— Какво искаш, Дейна? Дойде да ми кажеш, че си получила прозрение и сваляш обвиненията?
— Ще ти се. Просто исках да дойда и да ти кажа, че си изигра добре картите. Това е всичко.
— Е, не беше игра. За теб може да е, но за мен е въпрос на живот или смърт.
— Затова трябва да се насладиш на днешната победа. Няма да има повече.
След като предаде посланието си, тя се обърна и тръгна към съдебната зала.
— Хей, Дейна! — извиках.
Почаках и след няколко секунди тя се върна до решетките.
— Какво!
— Готвачката от „Холивуд Боул“.
— Какво искаш да кажеш?
— Исках я сред съдебните заседатели. Смених бележките на схемата си по време на почивката, защото знаех, че твоят човек с папийонката ще погледне скришом.
Видях как на лицето ѝ за миг се появи изненада. След това изчезна. Кимнах.
— Това беше игра — казах. — Но днес? Днес си беше самата истина.
41.
Може би това бе реакция на свидетелските показания на Милтън предния ден, но Дейна Бърг дойде в съда в петък сутринта с план не само да изравни резултата пред съдебните заседатели, но и да наклони везните за постоянно към тезата на щата. Беше се подготвила в този ден да стовари такава купчина доказателства и мотиви срещу мен, че заседателите да не могат да видят нищо друго и през уикенда вината ми да се пропива в мозъците им. Стратегията ѝ беше добра и трябваше да предприема нещо срещу нея.
Кент Друкър ръководеше разследването по случая. Това го правеше и главен разказвач на историята. Бърг го използва, за да преведе лежерно заседателите през процедурите. Имах право и възразявах от време на време, но бях само един бръмчащ комар. Не можех да прекъсна потока от едностранчива, непроверена информация към заседателите, докато не ми дойдеше редът да разпитам свидетеля. И целта на Бърг бе да не позволи това да се случи преди уикенда.
Сутрешното заседание бе посветено изцяло на процедурите. Тя накара Друкър да разкаже за началната фаза на разследването, от първото обаждане в дома му в Даймънд Бар до огледа на местопрестъплението. Постъпи умно и поправи всички грешки, като чрез Друкър разкри, че портфейлът на жертвата някак си е изчезнал или от местопрестъплението, или в моргата.
— Намерихте ли портфейла? — попита Бърг.
— Не още — отвърна Друкър. — Просто… го няма.
— Имаше ли разследване на кражбата?
— Все още тече.
— Изгубването на портфейла попречи ли на разследването на убийството?
— До някаква степен да.
— Как?
— Ами успяхме да идентифицираме жертвата доста бързо чрез отпечатъци от пръстите, така че това не бе проблем. Но криминалното досие на жертвата показва честа смяна на самоличността, нови имена, адреси, банкови сметки и така нататък при всяка нова измама. Смятах, че портфейлът съдържа документи за самоличността, която е използвал по време на убийството. Тях ги нямаше, а би било полезно да ги имаме от самото начало.
— След това установихте ли тази самоличност?
— Да.
— Как?
— Разбрахме я от споделените доказателства по случая. Екипът на защитата имаше тази информация и с течение на времето я научихме и ние, когато те включиха хазяйката на жертвата в списъка си със свидетели.
— Екипът на защитата? Защо са я имали преди полицията?
Възразих, като казах на съдията, че въпросът иска от свидетеля да предположи. Но съдията искаше да чуе отговора и отхвърли възражението ми. Това даде кураж на Друкър, който имаше дълъг опит със свидетелстване в дела за убийство, да направи една излишна стъпка.
— Не съм наясно как защитата ни е изпреварила — каза той. — Обвиняемият упражни правата си и спря да говори с нас след ареста си.
— Възразявам! — изревах. — Свидетелят току-що наруши правата ми според Петата поправка да не говоря и да не бъда принуждаван да свидетелствам срещу себе си.
— Приближете се към катедрата — каза съдията гневно и изгледа Бърг злостно.
Маги дойде с мен до катедрата. Виждах, че е ядосана също като мен на евтиния номер на Друкър.
— Господин Холър, направихте възражението си — каза Уорфийлд. — Да не би да искате да обявите процеса за несправедлив?
Бърг я прекъсна:
— Ваша чест, не мисля, че…
— Мълчете, госпожице Бърг — сопна ѝ се Уорфийлд. — Прокурор сте от достатъчно отдавна, за да знаете, че трябва да инструктирате свидетелите да не коментират правото на обвиняемия да мълчи след арест. Смятам това за нарушение от страна на обвинението и си правя бележка да взема мерки на по-късен етап. Засега бих искала да изслушам господин Холър.
— Искам указания — казах. — По възможно най-категоричен начин. Имам…
— Способна съм да дам подходящи указания, господин Холър — каза Уорфийлд. — Но искам да съм сигурна, че се отказвате от по-нататъшни мерки.
— Няма да искам процесът да бъде обявен за несправедлив — отвърнах. — На съд съм за престъпление, което не съм извършил. Тук съм, за да се оневиня, не просто да получа оправдателна присъда. Дори съдът да поиска обявяването на процеса за несправедлив и да го прекрати заради предубеждение на основата на нарушение от страна на прокуратурата, над мен винаги ще виси облак от подозрение. Искам този процес и ще съм доволен на категорично изразени указания към съдебните заседатели.
— Добре — каза Уорфийлд. — Молбата ви се приема и ще дам указания на заседателите. Можете да се върнете на местата си.
След като всички седнахме, съдията се обърна към съдебните заседатели:
— Уважаеми съдебни заседатели, детектив Друкър току-що нечестно коментира конституционното право на господин Холър да мълчи. След като камбаната звънне, няма как да не чуете звука ѝ, но ви инструктирам да не обръщате внимание на коментара и да не виждате в него доказателство за вина. Петата поправка на Конституцията на Съединените щати дава право на всеки човек, обвинен в престъпление, да мълчи и да не бъде принуждаван да свидетелства срещу себе си. Това право е старо като тази страна. Има основателни причини за това, които са прекалено много, за да ги изброявам пред вас сега. Достатъчно е да кажа, че в този случай, както чухте, господин Холър, който е адвокат, ясно разбира защо обвиненият може да не поиска да бъде подлаган на разпит от обвинителите си. Той се е възползвал от правата си, като е отказал да говори след ареста. Детектив Друкър, от своя страна, би трябвало да знае, че дори не бива да споменава упражняването на конституционното право за мълчание. И тъй като то е фундаментално и много важно за нашата правосъдна система, повтарям: не обръщайте внимание на коментара за упражняването на правото на господин Холър да мълчи и не виждайте в това доказателство за вина.
След това съдията се обърна към Друкър. Лицето му вече бе червено от унижение.
— А сега, детектив Друкър — каза тя, — имате ли нужда от време да се посъветвате с госпожица Бърг как да свидетелствате без неконституционни, нечестни и непрофесионални коментари?
— Не, госпожо съдия — смотолеви Друкър, взрян право пред себе си.
— Погледнете ме, като ви говоря — каза Уорфийлд.
Друкър вдигна глава и я погледна. Пронизващият поглед на съдията бе впит в него толкова дълго, че сигурно му се стори цяла вечност. След това тя обърна лазерните си очи към Бърг и каза:
— Можете да продължите разпита, госпожице Бърг.
Бърг се върна на катедрата и попита:
— Детектив, знаете ли дали обвиняемият е познавал Сам Скейлс?
— През годините Майкъл Холър се е явявал като адвокат по почти всяко обвинение срещу Сам Скейлс. Той има отдавнашни отношения с жертвата и най-вероятно е познавал навиците и практиките му.
— Възразявам! — казах възмутено. — Отново, ваша чест, предположение.
Съдията прониза свидетеля с очи.
— Детектив Друкър — каза тя, — ограничете показанията си до това, което знаете от лични наблюдения и опит. Ясна ли съм?
— Да, госпожо съдия — каза повторно сгълчаният детектив.
— Продължете, госпожице Бърг — каза Уорфийлд.
Бърг се опитваше да превърне провала в разследването от страна на полицията в подозрение към защитата и ответника. Знаех, че може би осветявам като с фенер подозрението, което прокуратурата се опитваше да хвърли върху мен, но няколкото строги предупреждения на съдията към обвинението бяха неочаквана победа и се вписваха добре в стратегията ми да изоблича разследването и прокуратурата като немарливи и несправедливи.
Беше добре да постигна тези малки победи след продължителен период от показания в полза на обвинението. Възползваш се, когато можеш. Продължих да си водя записки в бележника, за да си напомня да натискам тези стратегически бутони по-силно по време на кръстосания разпит — когато и да се състоеше той.
Бърг продължи да разпитва Друкър чак до обедната почивка и дотогава бе стигнала само до първата вечер от разследването. Предстоеше още в следобедното заседание и ставаше все по-ясно, че няма да получа възможност да разпитам детектива до уикенда. Огледах заседателите, които напускаха местата си за обяд. Видях доста протягане и признаци на досада. Готвачката дори се прозя. Нямаше проблем, че прокуратурата ги уморява, стига вече да не бяха взели решение за мен.
Обядвах в ареста на съда с Маги и Сиско. Съдията им бе позволила да ми занесат храна по време на почивката. Петъчният обяд бе от „Малкото бижу“ и аз поглъщах сандвича със скариди като човек, който току-що е спасен от сал, намерен насред Тихия океан. Говорихме за делото, макар през повечето време устата ми да бе пълна.
— Трябва да накараме този влак да дерайлира — казах. — Тя ще изхаби времето в следобедното заседание и след това заседателите ще се приберат за уикенда с моята вина в умовете си.
— Това е печелене на време — каза Маги. — Така го наричаме в прокуратурата. Да държиш свидетеля далече от защитата възможно най-дълго.
Знаех, че по време на следобедното заседание Бърг вероятно ще премине към онази част от разследването, която подкрепя обвиненията срещу мен. Щеше да започне също така да набива мотива и до края на деня тезата ѝ щеше да е на практика защитена. След това щяха да минат повече от четиридесет и осем часа, преди да получа възможност да се защитя на кръстосания разпит.
Реалистичното предвиждане бе следобедното заседание да продължи три часа. Обедната почивка свършваше в един и половина и никой съдия в сградата нямаше да задържи съдебните заседатели след четири и половина в петък следобед. Имах нужда да откъсна голямо парче от тези три часа и някак си да пренеса изложението на Бърг и през следващата седмица. Нямаше да има значение колко време ще заграби тя в понеделник. Щях да пристъпя към кръстосания разпит в мига, в който тя приключи. Не можех да ѝ дам уикенда — два пълни дни само с едната страна на историята за ума на съдебния заседател беше цяла вечност.
Погледнах остатъка от сандвича. Пържените скариди бяха деликатно окъпани в домашен сос ремулада.
— Мики, не — каза Маги.
Вдигнах очи към нея.
— Какво?
— Знам какво замисляш. Съдията никога няма да повярва. Била е адвокат и знае всички номера.
— Е, ако повърна на масата на защитата, ще повярва.
— Я стига. Хранително отравяне — това е наистина много долно.
— Добре, тогава ти измисли начин да забавим Дейна Смъртната присъда и да ѝ развалим играта.
— Виж, почти всичките ѝ въпроси са подвеждащи. Започни да възразяваш. И всеки път, когато Друкър изкаже мнение, посочвай това.
— Така ще изглеждам дребнав пред съдебните заседатели.
— Тогава ще го направя аз.
— Същото е — ние сме един екип.
— По-добре да изглеждаш дребнав, отколкото убиец.
Кимнах. Знаех, че възраженията ще променят ритъма, но нямаше да са достатъчни. Щяха да забавят Бърг, но не и да я спрат. Имах нужда от още нещо. Погледнах Сиско и казах:
— Слушай хубаво. Когато се върнем, задачата ти е да наблюдаваш заседателите. Не ги изпускай от очи. Те вече изглеждат уморени и току-що са обядвали. Ако някой започне да клюма, прати есемес на Маги и ние ще го споменем пред съдията. Това ще ни спечели време.
— Готово — каза Сиско.
— Междувременно, проверихте ли социалните мрежи след вчера? — попитах.
— Трябва да питам Лорна — каза Сиско. — Тя гледаше тези неща, за да мога да съм свободен и на твое разположение.
Част от работата му по проучването на съдебните заседатели беше да събира информация за тях. От наблюденията си на паркинга бе успял да разбере имената им чрез регистрационните номера на колите и с други средства. След това беше проучил поведението им в социалните медии, за да види дали споменават процеса.
— Добре, обади се преди началото на следобедното заседание — казах. — Кажи ѝ да провери. Да види дали някой не се е похвалил, че участва в процеса, дали не казва нещо, за което съдът би трябвало да знае. Ако има нещо, можем да го представим, може би дори да предизвикаме наказание за нарушение. Това ще провали плана на Бърг и ще я отложи за понеделник.
— Ами ако е някой от нашите хора? — попита Маги.
Имаше предвид седемте заседатели, които бях отбелязал със зелено на схемата на симпатиите. Вероятното жертване на един от тях за двучасово отлагане беше трудно решение.
— Ще видим, когато стигнем дотам — казах. — Ако стигнем дотам.
Обсъждането приключи, когато пристав Чан дойде до вратата на килията и каза, че е време да ме връща в съдебната зала за началото на заседанието.
Когато заседанието продължи, започнах с възражение срещу продължаващите подвеждащи въпроси на Бърг при разпита на детектив Друкър. Както и бях очаквал, това предизвика яростен отговор от страна на Бърг, която нарече оплакването неоснователно. Съдията прие аргумента ѝ и каза:
— Защитата знае, че е неоснователно да възразява след приключване на заседанието.
— Ако съдът няма нищо против — казах аз, — възражението ми цели да обърне внимание, че това започва да се повтаря. Не е неоснователно и мислех, че указание от съда може да му сложи край. Но защитата няма никакъв проблем да прави конкретно възражение всеки път.
— Добре, правете го, господин Холър.
— Благодаря, ваша чест.
Диспутът отне десетина минути и малко разстрои играта на Бърг, когато тя се обърна пак към Друкър на свидетелската банка и продължи да го разпитва. Тъй като не искаше да ми прави удоволствието да предявя основателно възражение към формата на въпросите ѝ, тя много внимаваше и не бързаше. Точно това бе целта ми и се надявах забавянето ѝ да увеличи още повече умората на току-що наобядвалите се съдебни заседатели.
Но всички тези усилия се оказаха напразни, когато час след началото на заседанието Бърг ми поднесе на тепсия всичко необходимо, за да управлявам аз времето. Накара Друкър да обясни що за човек е бил Сам Скейлс към момента на убийството и Друкър разказа как е научил, че Скейлс е използвал псевдонима Уолтър Ленън и е намерил молби за издаване на кредитни карти и последвалите сметки след това на името и адреса, използвани последно от Скейлс. Бърг поиска да представи документ като веществено доказателство на прокуратурата, а аз се наведох към Маги и прошепнах:
— Ние получихме ли това?
— Не знам — отвърна Маги. — Не мисля.
Бърг ни донесе копия, след като остави такива на съдебния секретар. Сложих листовете на масата между Маги и мен и бързо ги прегледах. Едно дело за убийство генерира огромно количество документи и понякога ти трябва човек на пълен работен ден само за да ги следи. Този случай не беше по-различен. Освен това Маги бе заместила Дженифър само преди две седмици. Нито един от двама ни не познаваше всички документи. Това бе повече работа на Дженифър, отколкото моя, защото исках у мен в затвора да остава минимален брой документи.
Но бях сигурен, че никога не съм виждал тези листове.
— У теб ли е докладът за споделените доказателства? — попитах.
Маги бръкна в куфарчето си и извади папка. Намери разпечатка с описания от по един ред на всички документи, получени от Окръжната прокуратура. Прокара пръст по колоната, провери и втората страница.
— Не, не са тук.
Веднага станах.
— Възразявам! — заявих със страст, каквато рядко показвах в съдебната зала.
Бърг спря насред въпроса си към Друкър. Съдията се стресна, все едно метална врата на килията се е затръшнала с огромна сила.
— Какво е възражението ви, господин Холър? — попита тя.
— Госпожо съдия, прокуратурата отново съзнателно нарушава правилата за споделяне на доказателства — казах. — Усилията ѝ да държи защитата далече от доказателствата, до които тя по право би трябвало да има достъп, са умопомрачителни по своята…
— Ще ви спра тук — каза бързо съдията. — Да не го правим пред съдебните заседатели.
Уорфийлд каза на съдебните заседатели, че съдът излиза в кратка следобедна почивка, и ги помоли да се върнат след десет минути.
Зачакахме заседателите, които бавно тръгнаха към изхода на залата. Гневът ми нарастваше с всяка секунда тишина. Уорфийлд изчака вратата да се затвори след последния заседател и най-накрая се зае със ситуацията.
— Добре, господин Холър — каза тя. — Сега говорете.
Бях се надявал да изфабрикувам тактика за забавяне, която да отложи най-неблагоприятната за мен част от показанията на Друкър за понеделник, когато щях да мога да реагирам и да смекча ефекта навреме. Не ми пукаше дали забавянето ще е легално, но току-що ми бе поднесен факт за нарушаването на правилата за споделяне на доказателства, за какъвто бих могъл само да си мечтая. Вдигнах го и го размахах.
— Госпожо съдия, това е невероятно — започнах аз. — След всичките проблеми, които имахме със споделянето на доказателствата, те отново го направиха. Никога не съм виждал тези документи, не са включени в никой от списъците, те са пълна изненада. И сега са веществени доказателства? Искат съдебните заседатели да ги видят, но не са ми ги дали предварително, а аз съм този, когото съдят за убийство. Моля ви се, госпожо съдия. Как може това да се случва отново и отново? И то без санкции, без възражения!
— Госпожице Бърг, господин Холър казва, че този документ не е бил споделен с него. Какъв е вашият отговор? — попита Уорфийлд.
През цялото време, докато говорех, наблюдавах с периферното си зрение как Бърг прелиства дебела бяла папка, на чието гръбче пишеше СПОДЕЛЯНЕ. Минаваше през нея за втори път, този път отзад напред, когато съдията я призова да отговори. Тя стана и се обърна към съда от масата си.
— Ваша чест, не мога да го обясня. Би трябвало да е в пакета с доказателствата, споделени преди две седмици. Имам човек, който проверява имейлите до защитата, но това пред мен е оригиналният списък и не виждам въпросните документи в него. Мога само да кажа, че е допуснат пропуск, госпожо съдия. Грешка. Мога да уверя съда, че не е било нарочно.
Поклатих глава, сякаш ми предлагаха да купя лед в Сибир. Не бях впечатлен.
— Госпожо съдия, „ох, сбърках!“ не е законно извинение — казах. — Не съм в състояние да преценя автентичността, адекватността и значението на тези веществени доказателства, нито съм подготвен да разпитам този свидетел за тях. Сериозно е накърнена възможността ми да подготвя и представя защитата си. Липсата на уважение на обвинението към правата ми трябва да бъде поправена. Уважение към системата, уважение съм съда, уважение към правилата, които всички трябва да научим и да спазваме.
Съдията сви устни, когато осъзна, че нарушението при споделянето на доказателствата е потвърдено и трябва да се вземат мерки.
— Добре, господин Холър, ще повярвам на обвинителката, очевидно нарушението е в резултат на грешка — каза тя. — Обаче остава проблемът как да продължим и това зависи от значението на това доказателство за тезата на Народа и възможността на обвиняемия да отвърне на показанията и доказателствата срещу него. Госпожице Бърг, каква е връзката и значимостта на това доказателство и на показанията? С кой проблем са свързани?
— Това са документи, свързани с финансите и банковите сметки на Сам Скейлс под името Уолтър Ленън — каза Бърг. — Те имат значение за доказване на мотива на обвиняемия да го убие. Те са ключови за тезата на Народа, че са налице специални обстоятелства.
— Господин Холър — каза Уорфийлд, — бихте ли погледнали представените ви документи и бихте ли ми казали колко време ще ви е необходимо, за да ги разследвате?
— Госпожо съдия, мога да ви кажа веднага, че ще ми трябва поне уикендът, вероятно и още време, защото банките са затворени в събота и неделя и възможността ми за разследване ще бъде ограничена. Но това е само един от проблемите. Тези документи и показанията, свързани с тях, трябва да бъдат изключени от доказателствата. Обвинението в своя устрем да…
— Денят се изниза, господин Холър — каза съдията. — Моля, преминете на същественото.
— Точно така — намеси се Бърг. — Госпожо съдия, ясно е, че адвокатът прилага тактика да забави показанията на свидетеля ми. Най-много би му харесало, ако…
— Ваша чест — прекъснах я разпалено, — да не би да пропускам нещо? Аз съм жертвата тук, а обвинението се опитва да ме обвини за собствената си порочна практика, независимо дали тя е умишлена, или не.
— Станала е грешка! — извика Бърг. — Грешка, госпожо съдия, а той се опитва да я изкара края на света. Той…
— Добре, добре — повиши глас съдията. — Всички да се успокоят и да млъкнат.
В Калифорния съдиите не използват чукче — предполага се, че съдебната система тук е по-любезна и внимателна, — иначе със сигурност то щеше да се стовари с трясък. В мълчанието, последвало след избухването на съдията, видях как погледът ѝ се вдигна над юристите пред нея към часовника в дъното на залата.
— Сега минава три — каза тя. — Страстите се нагорещяват. Всъщност и двамата внасяте в процедурите повече страсти, отколкото осветляване на проблемите. Няма да връщам съдебните заседатели, ще ги пратя по домовете им за уикенда.
Бърг увеси пораженчески нос, а Уорфийлд продължи:
— Ще продължим в понеделник. Господин Холър, искам от вас да представите предложение как да поправим нещата до осем сутринта в понеделник. Ще пратите имейл на госпожица Бърг с чернова на предложението до неделя вечерта. Госпожице Бърг, вие също ще представите предложение как това доказателство да не бъде изключено, други мерки ще се смятат за несъществени. Както често съм повтаряла в тази зала, гледам на правилата за споделяне на доказателствата много сериозно. Няма неволни грешки, когато става въпрос за споделяне на доказателства. Това е гръбнакът на подготовката на делото и правилата трябва строго и неотклонно да се спазват. Към всяко нарушение, неволно или не, трябва да се подходи сериозно като към нарушение на фундаменталните права на обвиняемия на справедлив процес. А сега да върнем съдебните заседатели и да ги пратим да започнат уикенда по-рано.
Тръгнах към масата на защитата и седнах. Прошепнах на Маги:
— Представи си да паднеш в лайна и да излезеш миришещ на рози.
— Сега доволен ли си, че не ти позволих да симулираш хранително отравяне? — попита тя.
— О, това е част от поверителността между адвокат и клиент, никога повече не го споменавай.
— Устата ми е заключена. Ще напиша предложение и ще го внеса. Ами санкциите?
— Мисля, че току-що бяха наложени. Отлагането за понеделник е голяма точка за нас.
— Значи без санкции?
— Не съм казал такова нещо. Никога не се пропуска възможност за искане на санкции срещу щата. Прекалено голяма рядкост е, за да се откажа. Но не искам обявяване на процеса за несправедлив, а и ако това, което казва Айсберга за ключовото значение на доказателството за тезата ѝ за специалните обстоятелства, е вярно, съдията няма да го изключи. Нека помислим малко — имаме цял уикенд. Ще взема разпечатките и утре ще ги прочета, може би ще ми хрумне нещо. Може ли да дойдеш до Двете кули в неделя?
— Ще дойда. Може би преди това ще се видя с Хейли за обяд.
— Добре. Завиждам ти.
Вратата на залата се отвори и заседателите започнаха да сядат на двата реда, запазени за тях. Това бе краят на втория ден и според мен все още водех в резултата.
42.
Поведоха ме към една от стаите за срещи с адвокати малко преди три часа. Надзирателят, който ме свали долу, носеше маска в тон със зелената му униформа. Това ми даде да разбера, че предпазното средство е официално разпространено от шерифската администрация, знак, че приближава наистина опасна болест.
Маги вече ме чакаше. Тя също носеше маска.
— Шегуваш ли се? — попитах. — Това истина ли е? Някаква нова болест?
Тя не каза нищо, когато надзирателят ме поведе към един стол и махна белезниците ми. След това изрецитира правилата.
— Никакво докосване — каза като робот. — Никакви електронни устройства. Камерата е включена. Не предава звук, но ще ви виждаме. Ако станете от стола, ще влезем. Ясно?
— Да — казах.
— Ясно — потвърди Маги.
Той излезе и заключи отвън. Погледнах към камерата, качена на тавана в ъгъла. Въпреки скандала и вътрешното разследване, които бях предизвикал, тя все още си беше на мястото и от нас се очакваше да приемем на доверие, че никой не подслушва разговора ни.
— Как си, Мики? — попита Маги.
— Притеснен съм — казах. — Всички носят маски, само аз не.
— Няма ли телевизор в твоя модул? Си Ен Ен? В Китай умират хора. Мислят, че болестта може вече да е тук.
— Промениха програмите и сега в дневната пускат само И Ес Пи Ен и „Фокс Нюз“.
— „Фокс“ са си заровили главите в пясъка. Просто пазят президента, който продължава да твърди, че всичко ще е наред.
— Е, щом той го казва, сигурно е истина.
— Разбира се.
Видях, че е наредила документите на масата пред себе си, и попитах:
— Откога си тук?
— Не се тревожи за това — отвърна тя. — Свърших малко работа.
— Видя ли се с Хейли днес?
— Да, обядвахме в „Смокиня“. Там е хубаво.
— Обичам да ходя там. Липсва ми. Липсва ми да съм с нея.
— Ще излезеш оттук, Мики. Имаме силна защита.
Само кимнах. Щеше ми се да мога да видя цялото ѝ лице, за да я разгадавам по-добре. Дали просто ми повдигаше духа, или наистина вярваше в това, което казваше?
— Знаеш ли, не съм го пипнал, каквото и да е това — казах. — Вирусът. Няма нужда да нося маска.
— Може и да не знаеш, че си се заразил — каза тя. — Както и да е, не за теб се тревожа. А от въздуха в това място. Казват, че затворите и арестите са най-уязвими. И авиолиниите. Поне вече не се качваш в онези автобуси на път за и от съда.
Кимнах отново, наблюдавах я. Маската подчертаваше тъмните ѝ пронизителни очи. Тези очи първи ме привлякоха към нея преди двайсет и пет години.
— Според теб накъде ще поеме Хейли? — попитах. — Прокурор или адвокат?
— Трудно е да се каже — отвърна тя. — Всъщност не знам. Ще реши сама. Но каза, че тази седмица няма да ходи на лекции. Иска да те гледа през цялото време в съда.
— Не биваше. Ще изостане прекалено много.
— Знам. Но залогът за нея е наистина голям. Не можах да я разубедя.
— Инат. Знам от кого го е наследила.
— Аз също.
Стори ми се, че забелязах усмивка зад маската.
— Може би ще стане наказателен адвокат и ще си направим семейна кантора — казах. — Холър, Холър и Огнената Маги, адвокати.
— Много смешно — каза тя. — Може би.
— Наистина ли мислиш, че ще те вземат обратно след това? Ти предаде племето, премина на тъмната страна и така нататък. Не съм сигурен, че ще ти позволят да го правиш само от време на време.
— Кой знае? И кой е казал, че искам да се връщам? Гледам Дейна в съдебната зала и се питам дали наистина искам да продължа да го правя. Не знам. След като ми взеха тежките престъпления, за да направят място за млади и амбициозни хора като нея, разбрах, че кариерата ми…, е, не е точно приключила, но е… в застой. И че вече не е толкова важна.
— О, я стига. Защита на природата? Това, което вършиш, все още е важно.
— Ако трябва да съдя още едно химическо чистене за това, че изхвърля химикали в канализацията, мисля, че ще се самоубия.
— Не се самоубивай. Стани ми партньорка.
— Много смешно.
— Не се шегувам.
— Няма начин.
Приех го като удар. Бързото ѝ „не“ ми напомни какво ни бе попречило и бе сложило край на нещата въпреки неотменимостта на дъщеря ни, която ни свързваше до живот.
— Винаги си ме мислила за непочтен заради това, което работя — казах. — Сякаш мръсотията се е просмукала някак си в мен. Не съм непочтен, Магс.
— Е, знаеш поговорката — каза тя. — С какъвто се събереш…
— Тогава какво правиш тук?
— Казах ти. Независимо какво мисля за работата ти, те познавам и знам, че не си го извършил. Не може да си го извършил. И освен това Хейли дойде при мен. Тя ме помоли да ти помогна. Не, нареди ми. Каза, че се нуждаеш от мен.
Не знаех това. Казаното за Хейли беше ново за мен и ме преряза до кокал.
— Еха — възкликнах. — Хейли не ми е казала нищо.
— Истината е, че нямаше нужда да ме моли — каза Маги. — Исках да го направя, Мики. Честно.
Последва мълчание. Кимнах в знак на благодарност. Когато вдигнах поглед, Маги махаше ластиците от ушите си и си сваляше маската.
— Да се захващаме за работа? — предложи тя. — Имаме само час.
— Разбира се — отвърнах. — Нещо за телефона на Милтън?
— Бавят се с това, но ако трябва, ще отида при съдията.
— Добре. Искам да му сритам задника.
— Ще го направим.
— И как?
Тя не носеше червило и предположих, че не е искала да си цапа маската с грим. Когато видях лицето ѝ, нещо ме прониза в гърдите. Тя бе единствената, която можеше да ми причини това. С маска или без, с грим или без, за мен бе красива.
— Предлагам да искаме всичко — каза тя. — Ще кажем на съдията да разгледа отново пускането под гаранция.
Това ме разбуди.
— Сериозно? — попитах. — Уорфийлд никога няма да се съгласи. Процесът ще свърши до края на седмицата. Тя няма да ме пусне само за да ме върне обратно, ако бъда признат за виновен. И не мисля, че искам да внасям пари само за четири или пет дни свобода.
— Знам — каза Маги. — Съдията няма да се съгласи и това е загубена кауза, но точно там е работата. Това е кауза и ще започнем седмицата с нея, а Дейна ще трябва да похаби цялата си понеделнишка сутрешна енергия за нея.
— И така ще я прекараме — казах.
— Именно. Това ще е голямо отклонение от плана ѝ за процеса.
Кимнах. Хареса ми.
— Умно — казах. — Да го направим.
— Добре — отвърна Маги. — Ще го напиша и ще го пратя на всички до шест часа. Утре ще предам и аргументацията.
Нямаше как да не се усмихна. Възхищавах се на начина, по който Маги отстояваше репутацията си от двете страни на бариерата, и то заради мен.
— Идеално — казах. — Какво ще поискаме, когато Уорфийлд отхвърли молбата ни?
— Нищо — каза тя. — Просто ще си траем.
— Добре.
Тя изглеждаше доволна, че не възразявам срещу плана ѝ.
— Е, докъде сме по всичко останало? — попитах.
— Опаризио — каза Маги. — Знае, че става нещо, и вчера е напуснал града. С кола. Сиско е пратил да го следят.
— Не ми казвай, че е напуснал щата. Вегас?
— Не, вероятно си е помислил, че там лесно ще бъде проследен. Отишъл е в Аризона. Скотсдейл. Настанил се е в местен курорт на име „Финишън“. Сиско ще отиде там утре и ще му връчи призовката.
— Ами ако знае, че няма нужда да се съобразява с призовка от друг щат? Вероятно затова е заминал.
— Нещо ми подсказва, че не е така, и е заминал, защото е усещал, че става напечено. Сто на сто знае, че има процес за убийство, за което е отговорен той. И че е най-добре да се махне, докато всичко приключи. Както и да е, Сиско казва, че ще запишат всичко на видео, ще го призоват по всички правила, напълно законно. Въпросът е в кой ден го искаш тук?
Трябваше да помислим и за това. Имахме списъка със свидетели на Дейна Бърг и по него трябваше да преценим колко време ще ѝ трябва. Вече бяхме отложили нещата в петък с Друкър, но обвинителката и без това бе бавила показанията му с надеждата да спечели уикенда. Бърг сега най-вероятно щеше да смени стратегията и да процедира с него по-бързо, като се опитва да набере инерция. В списъка ѝ бяха също така съдебният лекар, ръководителят на изследването на местопрестъплението и няколко подкрепящи свидетели.
— Мисля, че на Дейна ѝ остават най-много два дни — казах.
— И аз си мисля същото — отвърна Маги. — Значи да повикаме Опаризио в сряда?
— Да, сряда. Добре. Това означава, че ще разкажа моята версия след по-малко от седемдесет и два часа. Нямам търпение.
— Аз също.
— А другите ни свидетели готови ли са?
— До един. Пенсионерът от Агенцията за опазване на природата Арт Шулц ще пристигне в сряда сутринта. Останалите са местни. Така че всички ще са ни подръка и можеш да ги подредиш в какъвто ред решиш и както е най-добре за теб.
— Идеално.
— В зависимост от това, което получим от телефонните разпечатки, можеш да подредиш Милтън където искаш или да го запазиш за грандиозния финал. Накрая можеш да призовеш Мойра от бара и него, като два последователни завършващи удара.
Кимнах. Беше добре да подредим свидетелите така, че да можем да се справим с изненадите и неявяванията. Нищо нямаше да разстрои повече Уорфийлд, а и всеки друг съдия, от това да подготвиш съдебните заседатели и след това да не им представиш свидетел. Трябваше да избегнем това на всяка цена.
— Какъв е резервният план, ако Опаризио не се върне или прати адвоката си да протестира? — попитах.
— Мислех си за това — каза Маги. — Може би ще трябва да отидем при Уорфийлд за съдебна заповед. Тя важи и през щатските граници. Само трябва да накараме местните да го приберат.
— Това може да забави всичко с дни.
— Затова ще си изиграем картите пред Уорфийлд. Никой не иска повече от теб това да свърши. Но тя е втора в този списък и ще я накараме да види, че трябва да използва правомощията си, за да доведе Опаризио. Той е централна част от защитната ни теза. Която може да се провали, ако не го изправим пред съда.
— Е, да се надяваме, че няма да стане така.
Настъпи пауза в разговора ни и аз посочих друга трудност.
— Ами ФБР? — попитах. — Отказахме ли се от тях?
— Не, не още — каза Маги. — Говорих с някои хора там — промъкнах се в кабинета си и използвах телефона. Помага, когато на екрана се изпише номер от прокуратурата. Всъщност вдигат. Просто се опитвам да организирам неформален разговор с агент Рут.
— Малко вероятно е.
— Знам, но мисля, че ако успея да поговоря с нея, може да измисля нещо. Знам, че тя никога няма да получи разрешение да свидетелства, но ако я убедя да поседи в съдебната зала, когато дойде нашият ред, можем да я спечелим.
— За какво, да свидетелства без разрешение от Бюрото?
— Може би. Не знам.
— Това би било фантастично. Но няма начин. Напълно невъзможно е.
— Никога не се знае. Тя вече ти помогна веднъж. Може би ще го направи пак. Просто трябва да намерим начина, по който да го направи. Мисля, че може да дойде в съда, за да види какво ще изскочи за Опаризио и „Биогрийн“.
— Е, прати ѝ официална покана. Ще ѝ запазим първия ред. Но си мисля, че няма да се възползва.
Изглежда, бяхме преговорили всичко. Седмицата пред нас щеше да определи бъдещия ми живот. Чувствах се уверен с Маги до мен. Но ужасът все още си оставаше. Никога не изчезваше. Всичко можеше да се случи в съда.
Маги взе маската и сложи ластиците зад ушите си. Бяха прекалено стегнати и леко придърпваха ушите ѝ напред. В този момент видях дъщеря ни, когато бе по-малка и стърчащите уши бяха един от най-ярките ѝ отличителни белези.
— Какво? — попита Маги.
— Какво? — повторих аз.
— Защо се усмихваш?
— А, нищо. Маската ти дърпа ушите напред. Напомни ми за Хей. Помниш ли, когато казвахме, че ушите ѝ растат най-бързо?
— Помня, но после и всичко друго порасна.
Кимнах на спомена и видях как Маги скри усмивката си зад маската.
— Е — казах. — С кого излизаш сега?
— Това не е твоя работа — отвърна тя.
— Права си. Но искам да те поканя да излезем. Не искам това да се превръща в проблем.
— Наистина ли? Защо? Къде да ме поканиш?
— Следващата неделя — точно след една седмица. Ще отидем да отпразнуваме оправдателната присъда. Ще те заведа в „Моца“.
— Определено си самоуверен.
— Трябва да бъда. Това е единственият начин. Съгласна ли си?
— Ами Хейли?
— Хейли също. Цялата кантора — Холър, Холър и Огнената Маги, ще дадем нов смисъл на семейното право.
Маги се засмя.
— Добре, става.
Събра си книжата и стана. Почука на стоманената врата и се обърна пак към мен.
— Стискам палци, Мики.
— И аз.
Вратата се отвори и надзирател, този път без маска, я изгледа как излиза. След като вратата се затвори, осъзнах, че се влюбвам в бившата си жена.
43.
Когато Маги дойде, вече бях седнал на масата на защитата. Тя сложи няколко страници от вестник „Таймс“ пред мен и седна.
— Предполагам, че не си чел вестника.
— Не съм — отвърнах. — Поръчах да ми го носят всяка сутрин със закуската, но така и не идва.
Тя почука с пръст по статия в долната част на страницата. Заглавието казваше всичко: „Шериф: Затворник е действал сам при нападението на Адвоката с линкълна“.
Започнах да преглеждам дописката, но Маги ми я обобщи.
— Пише, че Мейсън Мадокс е действал напълно сам, когато се е опитал да те убие. Никой не му го е поръчал и администрацията на шерифа излиза чиста като сълза, след като е разследвала сама себе си.
Спрях да чета и хвърлих вестника на масата.
— Глупости — казах. — Тогава защо го е направил?
— В статията пише, че казал на разследващите, че те е объркал с друг затворник, с когото имал вражда — отвърна Маги.
— Е, както казах…
— Глупости.
— Пак ще ги съдя, когато изляза оттук.
— Така те искам.
Заключението на разследването не ме изненада, но ме накара да се почувствам по-уязвим. Ако нападението на Мадокс бе отмъщение на надзирателите от затвора, нищо нямаше да ги спре да опитат отново. Първият им опит бе изпран, същото щеше да стане и с втория.
Нямах много време да разсъждавам върху това. Съдия Уорфийлд скоро седна на мястото си, а съдебните заседатели останаха в стаята си, докато течеше изслушването по открития в петък проблем с несподеленото доказателство. Огнената Маги представи силни аргументи за пускане под гаранция като санкция срещу прокуратурата, но това не мина и на Дейна Бърг дори не ѝ се наложи да отговаря. Уорфийлд просто отхвърли молбата ѝ с едно просто: „Няма да стане“.
След това съдията попита дали защитата иска да наложи други санкции. Маги отказа и проблемът остана отворен, което означаваше, че можеше да влезе в играта и да даде на защитата предимство при колебание в отсъждането от страна на съдията. Надявах се, че съдията ще си спомни ненаказаното нарушение на прокуратурата при споделянето на доказателствата и това ще наклони везните в наша полза.
Детектив Кент Друкър се върна на свидетелската скамейка и обвинението продължи оттам, където бе принудено да спре в петък. Както и очаквах, Бърг съкрати въпросите си и увеличи скоростта, като използва сутрешното заседание да препита Друкър за изследването на местопрестъплението. Това включваше обиск в дома ми, довел до откриването на кръв и куршум в пода на гаража ми.
За мен това бе най-уличаващото доказателство в цялото дело, както и най-озадачаващото. За да повярват, че съм невинен, трябваше да бъдат убедени, че съм спал по време на убийството, което се е случило на долния етаж под спалнята ми и след това, без да знам, съм шофирал цял ден с труп в багажника. За да повярват, че съм виновен, трябваше да бъдат убедени, че съм упоил и отвлякъл Сам Скейлс или че някой го е направил по моя поръчка. След това съм сложил тялото в багажника на линкълна и съм го прострелял, преди да прекарам целия следващ ден с труп в багажника и да отида с него на работа. И двете версии бяха невероятни. И защитата, и обвинението знаеха това.
В един момент Бърг сложи на статива пред съдебните заседатели няколко увеличени снимки на къщата ми, които да ѝ помогнат да изложи своята версия за вината ми. Къщата се намираше на хълм, който се спускаше от задната част на къщата към предната. На уличното ниво имаше двоен гараж. Стълбите отдясно водеха до мястото за живеене, което включваше веранда, на която се бях сблъскал с агентите Айело и Рут. Предната врата водеше към всекидневна и трапезария, които бяха точно над гаража. Отзад имаше две спални и кабинет.
Бърг поведе Друкър през показанията за проведената от тях експертиза на изстрелите със и без различни заглушители, при отворена и затворена врата на гаража, за да определят дали някой е влизал с взлом в гаража, сложил е упоения Сам Скейлс в багажника и след това го е прострелял многократно, без аз да чуя това отгоре.
Преди Бърг да успее да попита детектива какво е неговото заключение, възразих и поисках съвещание. Съдията ни каза да се приближим.
— Госпожо съдия, знам какво прави обвинителката — започнах. — Тя ще го попита дали всичкото това тестване на изстрелите може да се чуе на горния етаж, но свидетелят не е експерт по балистика, нито по науките, свързани със звука. Не може да даде мнение за това. Никой не може. Има прекалено много фактори, които не са отчетени. Дали телевизорът е работил? Ами стереоуредбата? А пералнята и миялната машина? Нали разбирате, госпожо съдия? Не можете да го позволите. Къде точно съм бил в къщата, когато това се е случвало? Под душа? Заспал с тапи за уши? Тя се опитва да отхвърли защитната ни теза още преди да сме я представили.
— Адвокатът дава логични аргументи, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Склонна съм да прекъсна тази линия на разпита.
— Ваша чест — отвърна Бърг, — следваме по тази линия от двайсет минути. Ако не ми бъде позволено да довърша, щатът ще бъде несправедливо представен в лоша светлина пред съдебните заседатели. Свидетелят описва усилията, положени от полицията да установи дали заподозреният може да е и невинен. Какво ще се случи по време на фазата на защитата, когато господин Холър извади баналната теза за тунелното виждане? Ще обвини детектив Друкър, че се е фокусирал само върху неговата вина и е изключил възможността да събере възможно оневиняващи доказателства. Не може да се възползва и от двете.
— Вие също давате логични аргументи, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Ще излезем в обедна почивка и ще отсъдя по възражението, когато се върнем точно в един часа.
Заседанието приключи и ме отведоха в съдебния арест за един час почивка. Маги я нямаше почти половин час; накрая дойде със сандвич, който Лорна ми бе взела от „Коулс“, и с новини от Аризона.
— Намерили са го — каза тя. — Бил в апартамента си, поръчвал си храна и са си помислили, че ще трябва да му почукат на вратата, за да му връчат призовката, но той сам излязъл до басейна. Хванали го по бански и халат.
— Тони Сопрано — казах, като си спомних как телевизионният мафиот обичаше да си почива край басейна по халат.
— И аз точно това си помислих.
— Заснели ли са видео?
— Всичко. Имам го на телефона си. Мога да ти го покажа в съдебната зала, но не ми позволиха да го внеса тук.
Разопаковах сандвича. Печено говеждо в хлебче. Отхапах и заговорих с пълна уста:
— Добре. Значи имаме Опаризио за сряда — ако се появи.
Отхапах пак. Сандвичът беше вкусен, но забелязах, че тя не яде.
— Искаш ли? — попитах. — Страхотен е.
— Не, прекалено съм нервна, за да ям — каза Маги.
— Заради процеса ли?
— Какво друго?
— Не знам. Просто не мислех, че Огнената Маги може някога да е нервна.
— Ще се изненадаш.
— Е, кого ползва Опаризио сега? По време на делото на Лиса Трамел ползваше „Цимер и Крос“, за да отмени призовката. Не успяха. Чух, че след това се отказал от услугите им.
— Доколкото разбираме от документите на „Биогрийн“, доста често използва кантората на Демпси и Джералдо. Но дали предлагат и услуги по наказателно право, това не знам.
— Интересно.
— Защо?
— Веднъж съм се изправял срещу тях. Представляват много корпорации. Особено Демпси. Изглежда, че с Опаризио са в другия край на спектъра.
Маги сви устни и разбрах, че обмисля нещо.
— Какво? — попитах.
— Просто си мисля — каза тя. — Бих искала да видя списъка на корпоративните клиенти. Дали нямат връзка с полицай Милтън.
— Можеш да го получиш.
— Те просто няма да ми го дадат.
— Да, но имаш достъп до базата данни на окръжните съдилища. Вкарай имената в нея и ще намериш всяко дело, по което са работили.
— В отпуск съм, Мики. Забрави ли? Може да ме уволнят, ако го направя.
— Вчера ми каза, че се промъкваш в кабинета си, за да ползваш телефона.
— Това е различно.
— Как…
Приставът Чан отвори вратата на килията и ни каза, че е време да се връщаме в залата, така че прекъснахме разговора си.
След като се върнахме на масата на защитата, Маги извади телефона си и ми пусна видеото, което бе получила от Сиско в Скотсдейл. Беше намалила звука, но чувах достатъчно. И от разкривеното и зачервено лице на Опаризио разбрах, че е побеснял от връчената призовка. Беше също толкова разстроен и от камерата, която записваше връчването. Посегна към нея, халатът му се разтвори и се показа снежнобялото му шкембе, което висеше над широките шорти. Мъжът зад камерата — един от индианците на Сиско — беше бърз и обективът бързо се отдалечи от протегнатата ръка на Опаризио, без да изпусне и един кадър.
Сравнението с Тони Сопрано беше много точно и се зачудих дали самият Опаризио не се стреми към тази прилика.
След като не успя да докопа камерата, Опаризио тръгна по инерцията на замахващата ръка и се обърна към Сиско. Направи няколко стъпки към него, докато Сиско спокойно си стоеше на мястото. Видях как ръцете и раменете му се напрегнаха. Опаризио направи същото. Размисли и спря. Избра да покаже среден пръст, вместо да се сбие, насочи го към лицето на Сиско и извика някаква заплаха. В нито един миг не каза, че призовката е невалидна, защото идва от друг щат. Очевидно не знаеше.
Чан обяви, че заседанието започва, и Маги спря видеото.
— Това е краят — прошепна тя. — След това се прибира в стаята си, като ругае Сиско.
Сложи телефона в чантата си, когато съдия Уорфийлд седна на катедрата си.
Преди да върне съдебните заседатели, Уорфийлд отсъди по възражението, което бях направил:
— Госпожице Бърг, постигнахте това, което искахте. Детектив Друкър свидетелства за експериментите в къщата на обвиняемия, но мнението му какво означават тези експерименти е несъществено. Продължете разпита в друга посока.
Още една малка победа за защитата.
Съдебните заседатели бяха върнати в залата и детектив Друкър се върна на банката. Бърг завърши с неговите показания след час, като накрая му задаваше въпроси, които трябваше да очертаят мотива ми да убия Сам Скейлс: пари.
Чрез свидетелските показания на Друкър за обиска в склада ми тя представи писмото, което бях пратил на Сам в последен опит да си събера парите, които той ми дължеше. Писмото бе въведено като веществено доказателство на щата без мое възражение. Не исках да го крия от заседателите. Вярвах, че то може да се тълкува двояко, и това щеше да стане ясно, когато дойдеше време да представя защитата си.
С въпросите си Бърг се опита да представи писмото пред заседателите като ключово доказателство, което съм се опитал да укрия, като съм го затрупал с документи в голям склад, пълен с какви ли не боклуци.
— Къде точно в склада на господин Холър намерихте това писмо?
— В дъното имаше малък шкаф. Вратата бе скрита зад стойка за дрехи. Но го намерихме и в него открихме чекмеджета. Те бяха пълни с папки, които не изглеждаха подредени. Намерихме папка за Сам Скейлс и писмото беше вътре.
— И когато го прочетохте, разпознахте ли в него потенциално доказателство по случая?
— Да, веднага. Това беше настояване като за последно за пари, които Холър смята, че му се дължат.
— Възприехте ли писмото като заплаха за Сам Скейлс?
Маги ме бутна по ръката и кимна към свидетелската банка. Искаше да възразя, преди Друкър да отговори — да даде мнение за нещо, което би трябвало да е решение на съдебните заседатели. Но аз поклатих глава. Исках да чуя отговора на Друкър, за да го обърна срещу него, когато ми дойде редът.
— Да, определено беше заплаха — каза Друкър. — В него се казва, че това е последна молба, преди да последват по-сериозни действия.
— Благодаря ви, детектив — каза Бърг. — А накрая бих искала да ви помоля да представите видеото, в което говорите с обвиняемия, но в качеството му на адвокат на самия себе си. Спомняте ли си разговора?
— Да.
— И той е записан на видео?
— Да.
— Да го пуснем на съдебните заседатели.
Маги се наведе към мен и прошепна:
— Какво е това?
— Последният му опит да ме накара да направя самопризнания — прошепнах ѝ в отговор. — Казах му да си гледа работата.
Видеото бе пуснато на екрана на стената над бюрото на секретаря. Беше от стаята за разпити в Двете кули. Вече бях арестуван от около седмица, когато Друкър и партньорът му Лопес дойдоха при мен да ми кажат с какво разполагат, за да видят дали няма да се пречупя.
— Разбрахме, че сам ще се защитавате — каза Друкър. — Значи днес сме тук да говорим с вас като с адвокат, не като с обвиняем, ясно?
— Както кажете — отвърнах. — Ако ще говорите с мен като с адвокат, трябва да водите със себе си и прокурор. Но сте си заврели главата в задника още от самото начало, Друкър. Защо ми се падна най-тъпата двойка детективи от участъка, които не могат да разберат нищо?
— Извиняваме се, че сме толкова тъпи. Какво не разбираме?
— Капана. Някой ме е натопил и вие сте захапали въдицата до плувката. Жалки сте.
— Може да сме жалки, но сме тук. Знам, че сте заявили, че няма да говорите с нас, и това е ваше право. Затова ви казваме като на официалния защитник по това дело какво имаме и какво показват доказателствата. Може би ще промените решението на „клиента“ си, може би няма. Но сега е моментът да говорите с нас.
— Давайте, покажете ми какво имате.
— Ами имаме трупа на Сам Скейлс в багажника на колата ви. И можем да докажем с балистична експертиза и други улики, че той е бил убит във вашия гараж, когато вие твърдите, че сте били горе и сте си гледали кефа.
— Това са глупости. Опитвате се да ме объркате. Мислите, че съм идиот ли?
— Имаме кръв на пода и балистична експертиза, намерихме гилзата на пода на гаража ви, Холър. Вие сте го извършили и можем да го докажем. И трябва да ви кажа, че изглежда планирано. Това е предумишлено убийство и доживотна присъда без право на замяна. Имате… Клиентът ви има дете. Ако някога иска да види детето си отново извън затвора, сега е времето да дойде и да ни каже какво точно се е случило. Дали е било под напора на моментна страст, бой, какво? Нали ме разбирате, господин адвокат? На вашия клиент му е спукана работата. И има малка възможност да отидем при прокурора, да обясним това и да ви издействаме — хм, на него — най-добрата възможна сделка.
На записа последва дълго мълчание, през което аз само се взирах в Друкър. Осъзнах, че Дейна Бърг иска заседателите да видят точно това. Приличаше на колебание, все едно обмислям предложението на Друкър, а нали само виновен човек би млъкнал, за да прецени избора си? Не това правех, разбира се. Опитвах се да измисля начин да изтръгна повече информация по случая. Друкър току-що бе споменал две ключови доказателства, които тогава бяха нови за мен. Кръв и балистика — гилза, намерена в гаража ми. Исках да го подмамя да ми каже още и затова мълчах. Но заседателите нямаше да го изтълкуват така.
— Искате да сключим сделка? — казах аз на записа. — Майната ѝ на сделката ви. Какво друго имате?
Ясно се видя, че Друкър се усмихна във видеото. Знаеше какво правя. Беше казал всичко, което възнамеряваше.
— Добре — отвърна той. — Просто запомнете този момент, в който ви предоставихме възможност.
Друкър понечи да стане от масата. Бърг спря видеото и каза:
— Ваша чест. Засега нямам повече въпроси към детектив Друкър, но искам позволение да го призова за още показания при доказване на тезата на щата.
— Добре — каза съдия Уорфийлд. — Малко е рано за следобедна почивка. Господин Холър, госпожо Макфърсън, имате ли въпроси към свидетеля?
Станах и тръгнах към катедрата.
— Ваша чест — започнах. — Детектив Друкър ще бъде ключов свидетел и във фазата на защитата и ще отложа повечето си въпроси за тогава. Но ако може, бих искал да отправя към свидетеля няколко питания, отнасящи се за показанията, които даде след обедната почивка. Бяха казани неща, които бяха недовършени и недопустими, и не искам да засядат в умовете на съдебните заседатели дори за ден.
Бърг незабавно стана.
— Госпожо съдия, възразявам срещу характеристиката на свидетеля и неговите показания — каза тя. — Адвокатът се опитва да…
— Прието — отвърна Уорфийлд. — Питайте, господин Холър. Не спорете. Запазете тона и мненията си за себе си.
— Благодаря, ваша чест — казах, като се престорих, че не е имало упрек.
Погледнах записките, които си бях нахвърлял в бележника само преди няколко минути.
— Детектив Друкър — започнах. — Нека поговорим за писмото, което изтълкувахте като заплаха за насилие.
— Нарекох го заплаха — каза Друкър. — Не съм го наричал заплаха за насилие.
— Но нали точно това имахте предвид, детектив? Тук сме, защото това е дело за убийство, нали така?
— Да, това е дело за убийство. Но не съм казал, че това е заплаха за насилие.
— Не го казахте, но искате заседателите сами да си направят този извод, нали така?
Бърг възрази, като каза, че след три въпроса вече тормозя свидетеля. Съдията ми нареди да внимавам с тона, но разреши свидетелят да отговори на въпроса.
— Представям фактите — отвърна Друкър. — Заседателите могат да си правят каквито изводи и връзки сметнат за добре.
— Казахте, че този мистериозен шкаф, където сте намерили писмото, е бил скрит зад стойка за дрехи, нали така? — попитах.
— Да, имаше стойка за закачалки с дрехи, които закриваха вратата, и която трябваше да преместим.
— Значи е бил закрит, а не укрит?
— Това въпрос ли е?
— Тази стойка с дрехи, която криела или закривала вратата на шкафа, беше ли на колела, детектив Друкър?
— Ъ, да, струва ми се, че да.
— Значи когато казахте, че вие и другите претърсващи е трябвало да я преместите, имахте предвид, че просто сте я избутали, нали така?
— Да.
— И между другото аз присъствах ли на обиска?
— Да.
— Но не го споменахте в по-ранните си показания, нали?
— Не, не стана въпрос.
— И не бях ли аз този, който ви каза да преместите стойката с дрехите, за да стигнете до шкафа, където държа финансовите си документи?
— Не си спомням.
— Нима? Не си спомняте, че дойдохте в дома ми със съдебна заповед за обиск и аз доброволно ви заведох в склада, където държа документите, които искахте да претърсите?
— Вие наистина се съгласихте да се срещнем в склада и ни го отворихте, за да не разбиваме вратата.
— Добре, а след като влязохте и намерихте този така наречен скрит шкаф, не ви ли казах в кое чекмедже да потърсите кореспонденцията между мен и Сам Скейлс?
— Не така си спомням аз нещата, не.
— Добре, колко шкафа имаше в склада, детектив?
— Не помня.
— Повече от един?
— Да.
— Повече от два?
— Не помня колко точно бяха.
Извърнах се от Друкър и погледнах нагоре към съдията.
— Възразявам, ваша чест — казах. — Свидетелят не отговаря на поставения въпрос.
— Отговорете на въпроса, детектив — каза му съдията.
— Бяха повече от два — отвърна Друкър. — Може да са били пет.
— Благодаря, детектив — казах. — Претърсихте ли всичките пет шкафа?
— Не. Вие казахте, че в повечето има дела на клиенти, които са поверителни. И отказахте да ги отключите.
— Но отключих този, в който бяха финансовите ми документи, нали така, детектив?
— Не помня дали беше заключен.
— Помните, че ви бе забранено да претърсите някои от шкафовете, но не помните онзи, който претърсихте, така ли?
— Предполагам, че е така.
— Значи първо не помните, че ви показах шкафа с финансовите ми документи, но сега признавате, че всъщност съм ви показал къде да търсите финансовите ми документи. Правилно ли съм ви разбрал, детектив?
— Възразявам! — извика Бърг.
Уорфийлд вдигна ръка, за да я накара да млъкне.
— Това е кръстосан разпит, госпожице Бърг — каза тя. — Поставяне под съмнение на достоверността на свидетеля е позволен начин за водене на разпит. Отговорете на въпроса, детектив.
— Вие ни посочихте шкафа — каза Друкър. — Извинявам се за погрешния разказ, не си спомнях събитията така, както съм ги преживял.
— Добре, да продължим нататък — отвърнах. — Казахте, че сте претърсили шкафа, намерили сте папката за Сам Скейлс и сте взели оттам документа, отбелязан тук като веществено доказателство дванайсет. Правилно ли съм разбрал?
— Да.
— Търсихте ли и иззехте ли други документи по време на обиска?
— Да. Имаше две по-ранни писма до Сам Скейлс с подобен характер — искане на пари.
— Имате предвид, че съм искал от него да ми плати хонорара?
— Да.
— В тях имаше ли заплахи за насилие, ако не ми плати?
— Не, доколкото си спомням.
— Затова ли не са представени в съда днес?
Бърг възрази и помоли за съвещание. Аз бях набрал скорост с Друкър и не исках да изгубя инерцията. Оттеглих въпроса, като така обезсилих възражението и нуждата от съвещание, след това продължих:
— Взехте ли нещо друго от склада ми, детектив Друкър?
— Не. Заповедта беше само за финансовата кореспонденция между вас и жертвата.
— Значи не сте поискали от съдията, подписал заповедта, разрешение да проверите и данъчните ми декларации, за да видите дали не съм записал дълга на Сам Скейлс като бизнес загуба?
Друкър трябваше да си помисли за миг, преди да отговори. Това бе напълно нова информация.
— Това е прост въпрос, детектив — подканих го. — Не поискахте ли…
— Не, не сме питали за данъчните декларации — каза Друкър.
— Мислите ли, че ако знаехте, че този дълг е причина за намаляване на данъците, това щеше да разколебае вярата ви, че е станал мотив за убийството на Сам Скейлс?
— Не знам.
— А смятате ли, че тази информация би била полезна за разследването на този случай?
— Всяка информация е полезна. Бихме искали да хвърлим широка мрежа.
— Но не достатъчно широка в този случай, нали?
Бърг възрази на въпроса: каза, че съдържа оценка. Съдията прие възражението, а аз точно това исках. Не исках Друкър да отговаря на въпроса. Той бе за съдебните заседатели.
— Ваша чест — казах, — нямам повече въпроси засега, но ще призова детектив Друкър и като свидетел на защитата.
Върнах се на мястото си, а Бърг призова следващия свидетел. Маги ми кимна за първата ми схватка с Друкър и каза:
— Браво. Да накарам ли Лорна да отиде до склада и да вземе данъчните декларации? Можем да ги ползваме като веществени доказателства.
— Не — прошепнах. — Няма намаляване на данъците.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти няма как да знаеш това, защото цял живот си държавен служител. Същото важи и за Бърг и Друкър. Дори съдията е била обществен защитник, преди да я изберат на този пост. Но частният адвокат не може да опише неплатен хонорар като бизнес загуба. Данъчните не го позволяват. Просто трябва да се примири със загубата.
— Значи блъфира?
— Общо взето. Но пък и те казаха, че писмото, което съм пратил на Сам, е било заплаха да го убия, без в него да се казва такова нещо.
Маги се облегна назад и се загледа право пред себе си, докато осмисляше чутото.
— Добре дошла в света на наказателния адвокат — прошепнах ѝ.
44.
Линейно, методично, рутинно — Дейна Бърг се представяше като по учебник. Обвинението обикновено има предимство, защото разполага с ресурси и обхват, а понякога това е достатъчно. Щатът мачка с власт и сила. Прокурорите могат да си позволят да нямат въображение, дори да са глупави. Те представят тезата си пред съдебните заседатели като инструкции за сглобяване на мебели от ИКЕА. Стъпка по стъпка, с големи илюстрации, включени са и необходимите инструменти. Няма нужда да се търси другаде. Няма нужда от тревога. И накрая получаваш здрава маса, която е едновременно стилна и функционална.
В остатъка от следобеда Бърг представи показанията и видеозапис от водещия криминалист, отговарял за местопрестъплението, а след това и от съдебния лекар, който бе направил аутопсията на жертвата. И двамата свидетели бяха част от строителните блокчета на тезата на щата, дори и не даваха показания, които директно да ме уличават. Отказах се от възможността да задам въпроси на криминалиста. Нямаше да спечеля нищо от тях. Бърг разпитва съдебния лекар и след четири и половина следобед, когато показанията обикновено приключваха. Съдия Уорфийлд обичаше да използва последния половин час от деня, за да освободи заседателите с предупреждение да избягват медийни публикации и обсъждане на случая в социалните медии или някъде другаде, а след това да пита юристите за някакви нови задачи.
Но аз станах и се обърнах към съда, преди тя да направи така.
— Ваша чест, имам няколко въпроса към свидетеля — казах. — Ако може да ги задам днес, а утре обвинението да започне с нов свидетел и доктор Джаксън да може да се върне към важната си работа в Съдебна медицина.
— Щом сте сигурен, господин Холър — отвърна съдията, а в гласа ѝ се прокрадна подозрение.
— Пет минути, госпожо съдия. Може би и по-малко.
— Добре.
Отидох до катедрата само с копие от доклада от аутопсията и кимнах на свидетеля доктор Крисчън Джаксън.
— Доктор Джаксън, добър ден — започнах. — Може ли да кажете на съдебните заседатели дали е ваше мнението, че жертвата е имала затлъстяване?
— Бил е с наднормено тегло, да — отвърна Джаксън. — Не съм сигурен, че това би могло да се смята за затлъстяване.
— Колко тежеше той по време на аутопсията?
Джаксън погледна своето копие от доклада от аутопсията, преди да отговори.
— Деветдесет и четири килограма.
— И колко беше висок? — попитах.
— Метър и седемдесет и три.
— Наясно ли сте, че таблицата на Националния здравен институт за желаното тегло при възрастните определя максималното тегло за мъж с такава височина на седемдесет и шест килограма?
— Не наизуст, не.
— Бихте ли искали да погледнете таблицата, докторе?
— Не. Звучи ми приемливо, не го оспорвам.
— Добре. Колко сте висок, доктор Джаксън?
— Ами, един и осемдесет и три.
— А теглото ви?
Както и очаквах, Бърг стана да възрази, като каза, че това не е по същество.
— Какво се цели с това, госпожо съдия? — попита тя.
— Господин Холър — каза съдията, — ще прекъснем заседанието и ще продължим…
— Ваша чест — прекъснах я аз. — Още три въпроса и ще приключим. И ще стане ясно, че е по същество.
— Побързайте, господин Холър — каза Уорфийлд. — Можете да отговорите на въпроса, доктор Джаксън.
— Осемдесет и шест килограма — отвърна Джаксън. — Когато се теглих за последен път.
Чу се лек смях откъм съдебните заседатели и публиката.
— Добре, значи сте относително едър мъж — казах. — Когато по време на аутопсията дойде време да прегледате гърба на жертвата за наранявания, сам ли обърнахте тялото?
— Не, помогнаха ми — каза Джаксън.
— И защо?
— Защото ми беше трудно да обърна тяло, което тежи повече от мен.
— Мога да си представя, доктор Джаксън. Кой ви помогна?
— Доколкото си спомням, детектив Друкър присъстваше на аутопсията и съм записал помощта му при обръщането на тялото.
— Госпожо съдия, нямам повече въпроси.
Бърг нямаше въпроси и Уорфийлд понечи да закрие днешното съдебно заседание. Докато даваше на заседателите обичайните предупреждения, Маги се пресегна, потупа ме по ръката и прошепна:
— Това беше хитро.
Кимнах, хареса ми докосването ѝ. Надявах се, че петте минути кръстосан разпит на Джаксън ще дадат хляб за размисъл на заседателите, когато се приберат вкъщи.
Засега Бърг не бе предложила никакви показания или доказателства, които да обяснят как съм качил Сам Скейлс, който общо взето имаше фигура на варел, в багажника на колата ми, за да го прострелям. Възможностите варираха от това, че съучастник ми е помогнал да пренеса омаломощения Сам в багажника, до това, че съм го влачил или съм му наредил да влезе в багажника под дулото на пистолет, преди опиатът да подейства. Не знаех дали Бърг планира да избегне целия проблем, или предстои да представи още нещо.
Но поне засега контролирах този проблем. Имах и бонус, защото от първия арест досега бях отслабнал с почти петнайсет килограма, което ме правеше поне двайсет и пет килограма по-лек от Сам Скейлс към момента на смъртта му. Погледнах към съдебните заседатели при последните ми въпроси към Джаксън и няколко от тях оглеждаха мен, а не свидетеля, най-вече за да преценят на око дали бих могъл да вкарам 94-килограмов варел в багажника на колата си.
Процесът винаги носи риск. Прокуратурата винаги е домакин на тази игра. Тя държи банката и раздава картите. Радваш се на всяка победа, която успееш да удържиш. Когато пристав Чан дойде да ме вземе и да ме върне в ареста на съда, изпитах удовлетворение от деня. Бях провел не повече от петнайсет минути разпити на свидетелите на обвинението, но усещах, че съм спечелил точки и съм нанесъл удар на домакина. Понякога това е всичко, което човек би могъл да иска. Посяваш семената, които помагат на заседателите да мислят, и се надяваш от тях да избуят цветове по време на фазата на защитата на процеса. За трети пореден ден усещах, че набирам скорост.
Облякох си затворническите дрехи в килията и зачаках охраната да дойде да ме вземе и да ме отведе. Седях на пейката и мислех накъде Дейна Бърг ще поведе процеса сега. Струваше ми се, че случаят общо взето бе предаден на съдебните заседатели чрез Друкър.
Утре със сигурност щеше да се съсредоточи върху гаража ми. В свидетелския списък на щата бе включен още един криминалист, който бе провел обиска там в сутринта след убийството, ДНК експерт, който щеше да свидетелства, че кръвта, взета от пода в гаража, е на Сам Скейлс, и специалист по балистика, който щеше да свидетелства за анализа на куршума.
Но нямаше как да не си помисля, че ще има и още нещо. Нещо, което не бе в списъка. Октомврийска изненада — като онази, която може да промени изборите за президент през ноември, както адвокатите обичаха да наричат номерата на прокуратурата.
Имаше признак, че нещо ще се случи. Бях забелязал, че Кент Друкър си бе тръгнал от съдебната зала, след като бе свидетелствал. Не бе заменен от партньора си Лопес, което означаваше, че Бърг кара на сляпо през останалата част от следобеда — нямаше подръка детектив, в случай че ѝ потрябва документ или освежаване по някой аспект от делото. Това рядко се случва при процес за убийство и ми подсказа, че се готви нещо. Друкър и Лопес работеха по нещо. Сигурно бе свързано с този случай, защото бяха извадени от графика за разследвания след началото на процеса. Бях сигурен, че предстои октомврийска изненада.
Ето така се подкопават правилата на справедливостта, вплетени в процедурите на процеса. Като отлага разследването, докато започне процесът, прокурорът може да твърди, че това е новооткрит свидетел или доказателство и затова ответната страна не е била уведомена. Защитата също го прави — бях пратил хора да връчат призовка на Луис Опаризио, който пък щеше да е моята октомврийска изненада. Но има нещо нередно и нечестно, когато това идва от прокуратурата, която държи цялата власт и всички карти. Както нюйоркските „Янки“ винаги получават най-добрите играчи, защото имат най-много пари. Затова любимият ми бейзболен отбор бе всеки, който в момента играеше срещу „Янките“.
Мислите ми бяха прекъснати, когато охраната дойде в килията, за да ме отведе в затворническата транспортна рампа в мазето на съда. След двайсет минути бях на задната седалка на шерифската патрулка и пътувах сам към Двете кули, благодарение на заповед от съдия Уорфийлд. Забелязах, че шофьорът не е същият полицай, който ме бе докарал сутринта и ме бе возил през цялата седмица. Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя откъде. През последните месеци бях виждал различни полицаи, които нямаше как да запомня до един.
След като излязохме от съдебния комплекс и поехме по „Спринт“, се наведох напред към металната решетка, която отделяше шофьора от задното отделение, където бях закопчан за пластмасова седалка, и попитах:
— Къде е Бенет?
Бях видял името на униформата на новия човек, когато ме качваше в колата. Пресли. То също ми бе познато, но не достатъчно, че да се сетя откъде.
— Смяна на задачите — каза Пресли. — Ще те карам до края на седмицата.
— Ами добре — отвърнах. — Преди работил ли си в изолирания модул?
— Не, аз съм превоз.
— Стори ми се, че те познавам.
— Това е защото седях зад теб в съдебната зала няколко пъти.
— Наистина ли? На това дело?
— Не, отдавна. Имам племенник, Алвин Пресли. Беше ти клиент известно време.
Алвин Пресли. С името в ума ми изплува и лице. Двайсет и една годишно хлапе от бедняшките квартали, хванато да продава наркотици, а в джобовете му имаше достатъчно количество, за да получи голяма присъда. Успях да му издействам добра сделка: година в окръжния затвор.
— О, да, Алвин — казах. — Беше с него на четенето на присъдата, нали? Помня, че чичо му беше полицай.
— Да.
Следваше тежкият въпрос.
— Е, как е Алвин напоследък?
— Добре е. Това го стресна. Стегна се, изнесе се в Ривърдейл, за да се махне от тази гадост. Живее с брат ми там. Държат ресторант.
— Радвам се да го чуя.
— Ти ми помогна с Алвин, затова сега аз ще ти помогна. Има хора в затвора, които не те харесват.
— Не думай. Знам.
— Говоря сериозно. Трябва да си пазиш гърба, човече.
— Повярвай ми, наистина знам. Караш ме, защото бях душен от един тип в автобуса. Знаеш ли за това?
— Всички знаят за това.
— Ами преди? Хората знаеха ли какво ще се случи?
— Не знам, човече. Не и аз.
— А какво знаеш, Пресли? Имаш ли да ми кажеш нещо, което не знам?
Зачаках. Той не каза нищо, затова се опитах да го подтикна.
— Струва ми се, че си поел риск, като си поискал да ме возиш — казах. — Така че по-добре ми кажи.
Той зави по Бочет стрийт и към паркинга на Двете кули. Двама полицаи се приближиха до колата, за да ме вземат и да ме върнат в отделението за изолация.
— Просто се пази — каза Пресли.
Отдавна предполагах, че съм мишена за много от 4500-те затворници зад стените на осмоъгълната сграда. Всичко можеше да предизвика агресия — прическата, цветът на кожата, погледът. Но да бъда предупреден за надзирателите, които би трябвало да ме пазят, беше друга работа.
— Винаги — казах.
Вратата се отвори и един полицай се пресегна, за да отключи белезниците от седалката, след това ме издърпа навън и каза:
— Добре дошъл вкъщи, задник.
45.
Сутрешното заседание в съда не мина добре за защитата. С анализ на местопрестъплението, ДНК и балистика свидетелите на прокуратурата представиха убедителни доказателства, че Сам Скейлс е бил застрелян в багажника на моя линкълн, докато той е бил паркиран в гаража ми. Макар оръжието на престъплението да липсваше и да нямаше доказателства, че съм дръпнал спусъка, това бяха улики на здравия разум, както ги наричат адвокатите. Жертвата беше убита в колата на обвиняемия в гаража на обвиняемия. Здравият разум диктуваше, че обвиняемият е отговорен. В тези обстоятелства, разбира се, имаше място за разумно съмнение, но понякога здравият разум е решаващ фактор за решението на съдебните заседатели. И винаги когато погледнех лицата им по време на сутрешното заседание, не виждах скептицизъм. Те бяха силно съсредоточени върху парада от свидетели, които искаха да ме засипят с вина.
На двама от свидетелите дори не си направих труда да проведа кръстосан разпит. В показанията им нямаше нищо, което да атакувам, нито конец, който да подръпна и да разплета плетката на твърденията им. Мисля че с експерта по балистика отбелязах точка, когато го попитах дали на някои от намерените гилзи има следи от използван заглушител. Отговорът му бе, че при изстрела куршумите не влизат в съприкосновение със заглушаващото устройство, а аз предварително знаех, че ще е такъв, което означаваше, че е невъзможно да се определи дали е имало такова на оръжието на убийството.
Но след това Дейна Бърг ми отне точката и спечели собствена, като използва въпроса ми, за да изтръгне от експерта факта, че заглушителят не намалява звука чак толкова много, че да е близо до тишината.
Оприличавах влизането в съдебния арест по време на обедната почивка с влизането в съблекалнята на полувремето. Моят отбор губеше и усещах тежестта на ужаса, когато пристав Чан ме повеждаше обратно. След като ме заключеше, щеше да доведе Маги Макфърсън с обяда и аз бях сигурен, че ще направим дисекция на сутрешното заседание, за да видим дали има някакъв начин да поправим щетите, когато влезем във фазата на защитата на процеса.
Но тези мисли изчезнаха яко дим, след като минах през стоманената врата на съдебната зала и бях поведен от Чан по коридора към стаята за срещи между клиент и адвокат. Веднага чух глас да отеква в стоманата и бетонните стени. Женски глас. Когато минахме покрай килиите от двете страни, погледнах през решетките вдясно и видях Дейна Бърг да седи на пейка в една от клетките. Тогава си спомних, че бе станала от масата на обвинението и бе тръгнала към съдията, след като аз напуснах. Сега беше в килията, но гласът, който чувах, не бе нейният. Беше на друга жена, но не я виждах, защото килията продължаваше надясно покрай бетонната стена отвъд решетъчната врата.
Познавах този глас. Просто не можех да се сетя откъде.
Чан ме заведе от адвокатската стая.
— Хей, коя е тази с Бърг? — попитах небрежно.
— Старото ти гадже — каза просто Чан.
— Какво гадже?
— Скоро ще разбереш.
— Стига, Чан. Щом ще разбера, можеш да ми кажеш.
— Всъщност не знам. Всичко се случва много потайно. Чух само, че са я довели от Чоучила.
Плъзна металната врата зад мен и аз останах сам с тази единствена информация за жената в килията с Бърг. Чоучила беше в централната долина на Калифорния, където се намираше един от най-големите женски затвори в щата. 80 процента от клиентите ми бяха мъже, но имах и клиентки в затворническата система. Обикновено не ги издирвах, след като бяха осъдени и пратени зад решетките, но знаех за една клиентка, която излежаваше петнайсетгодишна присъда за убийство в Чоучила. Беше нейният глас, изкривен от ехото в стоманата и бетона, който сега вече познах.
Лиса Трамел. Тя беше октомврийската изненада.
Вратата пак се плъзна и се отвори, влезе Маги с плик, в който бе обядът ни. Но аз току-що бях загубил апетит. След като вратата се затвори с трясък, ѝ казах защо.
— Имат свидетел, който ще вкарат, а ние трябва да се преборим с това.
— Кой? — попита Маги.
— Чу ли гласовете в другата килия? Това е тя. Лиса Трамел.
— Лиса Трамел? Откъде знам това име?
— Беше ми клиентка. Обвинена в убийство.
Видях как прокурорът в Маги реагира.
— Мили боже, сега си спомних — каза тя.
— Току-що са я довели от Чоучила, за да свидетелства — казах.
— За какво?
— Не знам. Но познах гласа ѝ и знам, че е там с Дейна Бърг. Приписах престъплението ѝ на Опаризио. В съда. Принудих го да се позове на Петата поправка.
— Добре, да помислим.
Маги отвори чантата и извади сандвичите, които Лорна бе поръчала от „Никъл Дайнър“. Лорна знаеше, че обичам сандвич с бекон, маруля и домат, и точно това получих.
Маги вдигна своя сандвич, за да отхапе, но първо каза:
— Стига, Мики. Няма да доведат някой от Чоучила просто ей така. Има нещо. Мисли.
— Виж, трябва да разбереш, че тя е лъжкиня — отвърнах. — Добра лъжкиня. Успя да ме убеди преди девет години, когато бе процесът ѝ. Имам предвид — напълно да ме убеди.
— Добре, за какво може да излъже, което да помогне на обвинението тук?
Поклатих глава. Не знаех.
— Може да е всичко — казах. — Тя е дългогодишен клиент. Защитавах я, когато искаха да ѝ отнемат дома, после за убийството. Много прилича на Сам Скейлс, изкусна лъжкиня, която накрая ме изигра и никога…
Щракнах с пръсти, когато се сетих.
— Пари. И тя като Сам не ми плати. Бърг ще я използва, за да потвърди мотива. Тя ще излъже за парите, ще каже, че съм я заплашвал или нещо подобно.
— Добре, би трябвало да се справя с това. Първо възражение, след това кръстосан разпит, ако ѝ позволят да свидетелства. Ще изглежда зле, ако ти я подхванеш.
— Съгласен.
— Тогава ми кажи всичко, което трябва да знам.
След трийсет минути обядът бе свършил и аз вървях обратно към съдебната зала. Сиско се бе върнал от Аризона и стоеше до парапета. Като че ли имаше да ми казва нещо спешно. Докато Чан ми сваляше белезниците, го попитах:
— Може ли да говоря с детектива ми?
— Набързо. Съдията ще влезе всеки момент.
Пристъпих към парапета, за да говорим поверително.
— Две неща — започна Сиско. — Първо, изгубихме Опаризио в Скотсдейл.
— Какво?! — възкликнах. — Мислех, че ще останете с него.
— Те останаха. Стояха пред стаята му и бяха готови да го проследят, ако тръгне, но той така и не го направи. Тогава получих обаждане. Камериерките почистили стаята му тази сутрин. Нямало го. Колата му все още е там, но той е изчезнал.
— По дяволите!
— Съжалявам, Мик.
— Става нещо. Кажи им да продължат да го търсят. Може да се върне за колата си.
— Те следят колата. Също така се опитват да разберат как се е измъкнал от стаята. Бяха инсталирали камери в коридора.
— Добре, какво е другото?
— Помниш ли Хърб Дал, мазния кинопродуцент, който беше някога гадже на Лиса Трамел?
— Да. Какво по-точно?
— Седи в коридора до вратата на съдебната зала. Мисля, че може да е тук като свидетел.
Кимнах. Картинката се изясняваше.
— Довели са и Лиса от Чоучила. Тя е в ареста и също е готова.
— Не бяха в списъка със свидетелите.
— Да, това е октомврийската изненада. Слушай, току-що се сетих нещо. Излез навън и се обади на Лорна, кажи ѝ да извади папката на Лиса Трамел и да донесе писмата, които ми е пращала през годините. Да ги донесе на Маги колкото може по-бързо. Това означава, че може да се наложи да я чакаш на Спринг стрийт.
— Ясно.
— И ми кажи веднага щом научиш нещо за Опаризио.
— Естествено.
И Сиско излезе. Аз стигнах до мястото си точно когато пристав Чан обяви, че съдът влиза в заседание и съдията се появи от покоите си. Маги стана, докато аз сядах, знак към съдията, че трябва да се свърши нещо, преди да бъдат въведени съдебните заседатели. Не успях да ѝ кажа за Хърб Дал, нито за пълните с омраза писма, които Лиса Трамел ми бе пращала от затвора. Погледнах към масата на прокуратурата и видях, че Бърг последва Маги и също стана.
— Продължаваме — каза Уорфийлд. — Госпожо Макфърсън, видях, че станахте първа. Искате ли да се обърнете към съда?
— Да, ваша чест — отвърна Маги. — До вниманието на защитата достигна информацията, че щатът ще представи свидетел, който не е в списъка, който ни бе даден. Този свидетел е осъден убиец, който е лъгал под клетва в миналото и ще го направи пак днес, ако му бъде позволено да дава показания.
— Е, това е новина и за мен — каза Уорфийлд. — Госпожице Бърг, видях, че също станахте. Искате ли да обясните този проблем?
— Да, ваша чест — отвърна Бърг.
Докато Бърг представяше Лиса Трамел като свидетелка и представяше аргументите си да я качи на скамейката, аз подръпнах Маги за ръкава, тя се наведе и ме чу да шепна:
— Тя има и резервен свидетел в коридора. Кинопродуцент. Казва се Хърб Дал. Лиса и Дал бяха комбина по време на процеса.
Маги само кимна, след това се изправи и се съсредоточи върху изложението на Бърг към съдията.
— Това е доказателство за наличието на модел, ваша чест — каза Бърг. — Доказателство за предишни действия, които показват как обвиняемият третира клиентите си, иска от тях пари и след това отправя заплахи и ги изпълнява, когато пари няма. Освен това имам втори свидетел, Хърбърт Дал, който познава от първа ръка тези действия и също е бил заплашван заради пари от господин Холър.
— Все още не сте обяснили защо тези свидетели внезапно се появяват в съдебната ми зала днес, без защитата и съдът да са уведомени — каза Уорфийлд. — Знам следващия аргумент на госпожа Макфърсън — че така защитата е поставена в неизгодно положение. Това е много валиден аргумент.
Бърг го отхвърли, като каза, че това не е поставяне в неизгодно положение, защото Трамел и Дал не са ѝ били познати до събота, когато е отворила писмото на Трамел, изпратено от затвора, след като видяла по телевизията репортаж за случая със Сам Скейлс. Обвинителката подаде на съдията писмото заедно с плика и марката. Даде копие и на Маги.
— Госпожо съдия, това писмо пристигна на бюрото ми в сряда — каза тя. — Ще видите, че печатът е от предния ден. Както знаете, ние започнахме процеса миналата седмица. Не съм имала време да прегледам пощата. Направих го в събота и намерих писмото. Веднага се свързах с детектив Друкър и заминахме за Чоучила, за да говорим с Лиса Трамел и да преценим потенциала ѝ като свидетел. Чухме историята ѝ и сметнахме, че това е нещо, което трябва да чуят и съдебните заседатели — ако можем да намерим начин да я подкрепим с факти. Тя ни даде името на Хърбърт Дал. Докато Лиса Трамел бе транспортирана тук вчера, детектив Друкър приключи с показанията си и отиде да говори с господин Дал. Тук няма нищо тайно, няма поставяне в неизгодно положение. Представихме тези свидетели на вниманието на съда веднага щом потвърдихме, че казват истината и са важни за съдебните заседатели.
Докато Маги отговаряше, аз разгледах писмото. То излагаше едностранчиво историята колко лошо съм се бил държал с Лиса Трамел. Обвиняваше ме, че съм я хвърлил в затвора и съм я оставил без пари. Твърдеше, че съм движен само от алчност и непрекъсната нужда от медийно обожание — две качества, които според мен най-добре описваха самата Лиса.
Маги не успя да убеди съдията. Уорфийлд отсъди, че Трамел и Дал могат да свидетелстват и съдебните заседатели би трябвало да решат дали казват истината и дали историите им заслужават внимание.
— Но — продължи Уорфийлд — ще дам на защитата достатъчно време да се подготви за тези свидетели, ако е необходимо. Госпожо Макфърсън, колко време ви трябва?
— Може ли да се посъветвам с партньора си? — попита Маги.
— Разбира се — каза съдията.
Маги седна до мен и каза:
— Съжалявам. Трябваше да успея да спра това.
— Не се тревожи — отвърнах. — Направи всичко възможно. Но не се притеснявай. Прокуратурата току-що направи голяма грешка.
— Наистина ли? Струва ми се, че току-що получи това, което иска.
— Да, но можем да използваме Трамел, за да отворим вратата за Опаризио. След това ще я унищожим на свидетелската скамейка.
— И колко време искаме, за да се подготвим?
— Никакво. Да я почваме.
— Сигурен ли си?
— Току-що казах на Сиско да накара Лорна да извади папката за Лиса Трамел. Мисля, че ще успеем да противопоставим на тяхната октомврийска изненада нашата малка изненада.
— Добре. Разкажи ми повече.
46.
Бях чул гласа на Лиса Трамел, но не я бях видял в ареста на съда. Сега тя влезе в съдебната зала заедно с пристав Чан. Видях жена, която за мен бе почти неузнаваема. Косата ѝ бе побеляла и късо подстригана на мъжка прическа. Снежнобялата ѝ кожа сякаш бе опъната по костите и тя бе загубила половината от теглото си от времето, когато я познавах и я защитавах, което бе преди десетилетие. Носеше торбест оранжев гащеризон и имаше размазана синя затворническа татуировка — линия от звезди — над лявата вежда. Очите на всички съдебни заседатели се впиха в тази нейна забележителност, докато тя се заклеваше.
След като седна на свидетелската скамейка, Дейна Бърг се приближи до катедрата и започна да я разпитва за нейната история.
— Госпожице Трамел, къде живеете в момента?
— В Централния женски калифорнийски затвор в Чоучила.
— И откога сте там?
— Ъ, шест години. Преди това прекарах три години в Корона.
— Това в Корона също е затвор, нали?
— Да.
— Защо сте в затвора?
— Бях осъдена на петнайсет години за непредумишлено убийство.
— И какви са подробностите за престъплението?
— Убих съпруга си. Във връзката ни имаше насилие и аз ѝ сложих край.
Гледах повече заседателите, отколкото Трамел. Тяхната реакция към нея щеше да повлияе на начина, по който Маги щеше да проведе кръстосания разпит. Засега бяха съсредоточени, макар току-що да се бяха върнали от обяд. Трамел бе достатъчно голяма промяна, за да предизвика интереса им. Забелязах, че готвачката от „Холивуд Боул“ се е навела напред и седи на ръба на стола си.
— Познавате ли обвиняемия по това дело Майкъл Холър? — попита Бърг.
— Да, той беше мой адвокат — каза Трамел.
— Можете ли да го посочите на съдебните заседатели?
— Да.
Трамел ме посочи и за първи път очите ни се срещнаха. Видях омразата в нейните.
— Може ли да ни разкажете за вашите отношения? — попита Бърг.
Трамел бавно отмести втренчения си поглед от мен.
— Да — каза тя. — Наех го преди единайсет години, за да се опитам да си спася дома. Бях самотна майка със син със специални потребности и изоставах в плащането на ипотеката, а банката искаше да ми вземе дома. Наех го, след като получих брошура в пощата.
— Тогава имахте ли работа? — попита Бърг.
— Бях учителка.
— Добре. Господин Холър успя ли да ви помогне?
— И да, и не. Забави неизбежното. Подаде жалба срещу действията на банката и забави нещата с повече от година.
— И после какво се случи?
— Бях арестувана. И обвинена в убийството на човека от банката, който ми взимаше дома.
— Как се казваше той?
— Мичъл Бондюран.
— Явихте ли се на процес за убийството на Мичъл Бондюран?
— Да.
— И кой бе ваш адвокат?
— Той. Холър. Делото получи много внимание. В пресата. И той ме молеше да му позволя да ме защитава.
— Знаете ли защо?
— Както казах, делото получи много медийно внимание. Беше си безплатна реклама за него и такава беше сделката. Нямах пари за адвокат и казах да.
— И случаят отиде на съд?
— Да, и бях обявена за невинна.
— Имате предвид — невиновна.
— Да, невиновна. От съдебните заседатели.
Трамел се обърна и погледна към заседателите, докато казваше последните думи, сякаш за да им каже, че други като тях са ѝ повярвали преди, затова и те трябва да ѝ повярват сега. Очите ми се плъзнаха по тях — погледите им бяха забити в Трамел, — след това се обърнах към препълнената зала. Видях дъщеря си да гледа също така съсредоточено.
— Имахте ли в някакъв момент финансов спор с господин Холър? — попита Бърг.
— Да, имах — отвърна Трамел.
— И за какво беше той?
— Един филмов продуцент бе присъствал на процеса и имаше интерес да направи филм по случая. Заради ипотеката това бе актуална за времето си история и хората щяха да бъдат заинтригувани, особено ако бях невинна, нали разбирате?
— Как се казваше филмовият продуцент?
— Хърб Дал. Имаше договор с „Арчуей Пикчърс“, на които представяше проекти. Каза, че те се интересували от филма.
— И как това се превърна в спор с господин Холър?
— Ами той ми каза, че иска да му се плати. Насред процеса каза, че иска пари.
Бавно поклатих глава на тази лъжа. Това бе неволна реакция, не бе предназначена за заседателите. Но Бърг забеляза и се обърна към съдията.
— Ваша чест, можете ли да наредите на господин Холър да не прави демонстрации за пред съдебните заседатели?
Уорфийлд ме погледна и каза:
— Господин Холър, знаете правилата. Моля, въздържайте се от показване на реакции към показанията.
— Да, ваша чест — казах. — Но е трудно да не реагираш на лъжи, които…
— Господин Холър — почти викна съдията. — Знаете също така, че не можете да правите такива коментари.
И стисна уста, вероятно обмисляше дали да не ме накаже за неуважение. Обаче се отказа.
— Предупреден сте — каза накрая. — Продължете, госпожице Бърг.
— Благодаря, ваша чест — каза обвинителката. — Госпожице Трамел, господин Холър каза ли ви колко пари иска?
— Да — отвърна Трамел. — Четвърт милион долара.
— Съгласихте ли се да му платите толкова?
— Не. Нямах ги и Хърб Дал каза, че ще имам късмет, ако взема половината от това като аванс от студиото за моята история.
— Как реагира на това господин Холър?
— Заплаши ме. Каза, че ще има последствия, ако не му платя това, което заслужавал.
— Какво се случи след това?
— Бях обявена за невиновна и му казах, че сделката си е сделка. Той получи реклама в делото, особено когато бях обявена за невинна. Казах, че вероятно ще му платят, когато направят филма, защото ще трябва да използват името му и това, което е направил на процеса.
— Той прие ли това?
— Не. Каза, че ще има последствия и ще съжалявам.
— Какво се случи после?
— Полицията дойде в дома ми със заповед за обиск и намериха съпруга ми. Той бе погребан в задния двор. Аз го бях погребала там, след като умря. Боях се, че никой няма да ми повярва за насилието и че ще загубя сина си.
Трамел вече бе просълзена. Повече се чуваше в гласа ѝ, отколкото се виждаше на лицето ѝ. За мен това бе преструвка. И то хубава. Бърг подчерта момента със стратегическа пауза и видях как заседателите гледат внимателно свидетелката, на лицата на някои бе изписано съчувствие, сред тях бе и готвачката от „Холивуд Боул“.
Това бе пълна катастрофа.
Наведох се към Маги и прошепнах:
— Това са пълни глупости. Тя е станала по-добра измамница отпреди.
В този момент си помислих, че видях съчувствие и на лицето на Маги. Заради това не пожелах да се обърна и да погледна лицето на собствената си дъщеря.
— Господин Холър представляваше ли ви в новото дело за смъртта на съпруга ви? — попита Бърг.
— Не, нямаше начин — каза Трамел. — Той им е казал, че съм погребала Джефри. Имах нужда от човек, на когото можех…
— Възражение: слух — каза Маги високо.
— Прието — отвърна Уорфийлд. — Отговорът е не. Заседателите да не обръщат внимание на останалата част от отговора.
Бърг смени тактиката за секунди, очевидно търсеше начин да получи отговора, който искаше — че аз съм издал Трамел, когато тя е отказала да ми плати. Оттам до убеждението, че съм способен да убия Сам Скейлс, след като не ми е платил, бе една крачка.
— В някакъв момент започнахте ли да подозирате, че не можете да се доверите на господин Холър като ваш адвокат? — попита тя.
— Да — отвърна Трамел.
— И кога бе това?
— Когато откриха трупа на съпруга ми и ме арестуваха за убийство. Знаех, че той е казал на полицията.
— Отново възразявам — обади се Маги. — Предполага факти, за които няма доказателства. Госпожица Бърг се опитва да представи пред съдебните заседатели пълна спекулация. Никъде няма документална следа, че господин Холър или който и да е член на екипа му са нарушили правилата на отношенията между адвокат и клиент, но обвинението продължава да настоява…
— Ти им каза! — извика Трамел и ме посочи с пръст. — Ти беше единственият, който знаеше. Това беше отмъщение…
— Тишина! — извика Уорфийлд. — Пред съда бе изказано възражение и свидетелката трябва да замълчи.
Гласът на съдията пресече потока от думи на Трамел като стоварила се брадва.
— Госпожице Бърг, трябва да инструктирате и контролирате свидетелката за това какво е слух и какво не е — каза Уорфийлд. — Още един непозволен изблик и двете ще бъдете наказани за неуважение.
Обърна се към съдебните заседатели.
— Заседателите да не обръщат внимание на изказванията на свидетелката. Те са думи, чути от трето лице, а не доказателства.
Обърна се към юристите:
— Можете да продължите, госпожице Бърг. Внимателно обаче.
Когато вниманието на съдебната зала се върна към Бърг, чух тих шепот зад себе си, обърнах се и видях Сиско, който подаваше папка през парапета. Потупах Маги по ръката и ѝ дадох знак да вземе папката. Тя веднага я отвори на масата между нас.
Междувременно Бърг щастливо приключваше разпита на Трамел. Бе предала на съдебните заседатели посланието, че ставам отмъстителен, когато са намесени пари.
— Ваша чест, нямам повече въпроси към тази свидетелка — каза Бърг.
Съдията даде думата на защитата и Маги поиска кратка почивка, преди да разпита свидетелката. Съдията ни даде петнайсет минути, които прекарахме в четене на кореспонденцията с Трамел през годините.
Когато заседанието се поднови, Маги бе готова. Стана с бележника си и отиде до катедрата. Започна агресивно:
— Госпожице Трамел, някога лъгали ли сте полицията?
— Не — каза Трамел.
— Никога не сте лъгали полицията?
— Казах, че не.
— Ами под клетва? Лъгали ли сте под клетва?
— Не.
— В момента не лъжете ли под клетва?
— Не…
Бърг възрази, като каза, че Макфърсън тормози свидетелката, и съдията прие възражението и нареди на Маги да продължи нататък. Тя го направи.
— Не е ли вярно, госпожице Трамел, че по-рано сте се съгласили да споделите всички приходи от филма за вашата история с господин Холър?
— Не, той искаше публичност, не пари. Това беше споразумението.
— Вие ли убихте Мичъл Бондюран?
Трамел неволно се отдръпна от микрофона — въпросът я стресна. Бърг стана и пак възрази, като напомни на съдията, че Трамел е обявена за невиновна по делото за Бондюран.
— Всички знаят, че оправдателната присъда не е установяване на невинност — оспори Маги.
Съдията отсъди, че Трамел може да отговори на въпроса.
— Не, не съм убила Мичъл Бондюран — отвърна тя натъртено.
— А на процеса беше ли установено кой го е направил? — попита Маги.
— Имаше заподозрян, да.
— Кой беше той?
— Луис Опаризио. Мафиот от Лас Вегас. Беше призован да свидетелства, но той се позова на Петата поправка и не пожела.
— Защо Луис Опаризио бе заподозрян за убийството на господин Бондюран?
— Защото двамата имаха сенчести сделки и господин Бондюран се бе свързал с ФБР за тях. Започваше разследване и тогава господин Бондюран беше убит.
— И след като бяхте обявена за невиновна, Опаризио беше обвинен в престъплението?
— Не, така и не бе обвинен.
Вече бяхме включили Опаризио в протокола на делото. Ако от кръстосания разпит на Маги не излезете нищо, можехме да вземем това във фазата на защитата и да го разработим.
Но Маги не бе приключила. Помоли съдията за малко време, след това се върна на масата на защитата, откъдето взе писмата от папката на Трамел. Беше го планирала така. Искаше Трамел да следи движенията ѝ, докато взима листовете. Искаше Трамел да знае какво се задава.
— Госпожице Трамел, вие очевидно вините господин Холър за настоящата си ситуация в затвора, така ли е? — попита тя.
— Понесох си кръста за стореното — каза Трамел. — Не съм се явявала на процес. Признах се за виновна и поех пълната отговорност.
— Но вините господин Холър, че полицията е намерила трупа на съпруга ви, погребан в задния двор, нали така?
— Мислех, че според съдията не мога да отговоря на това.
— Можете да говорите за себе си. Не можете да говорите от негово име.
— Тогава — да, виня го.
— Но не е ли вярно, че вие сте тази, която е заплашвала господин Холър и неведнъж сте му казвали, че ще има последствия за действията му?
— Не, това не е вярно.
— Помните ли, че сте написали на господин Холър поредица от писма от ареста и затвора?
Трамел млъкна, преди да отговори.
— Това беше много отдавна — каза накрая. — Не си спомням.
— Ами по-скоро? — притисна я Маги. — Да кажем преди година. Пращали ли сте писмо на господин Холър от затвора?
— Не помня.
— Кой е затворническият ви номер в Чоучила?
— АВ18174.
Маги погледна съдията и попита:
— Госпожо съдия, може ли да се приближа към свидетелката?
След като получи разрешение, Маги подаде писмото на Трамел.
— Познато ли ви е това писмо, изпратено на девети април миналата година на господин Холър от затвора в Чоучила?
Бърг стана, за да възрази. Тя нямаше как да знае какво пише в писмото, но беше наясно, че е лошо.
— Ваша чест, този документ не ми е представен — каза тя. — Може да е от всеки.
— Отхвърля се — отвърна Уорфийлд. — Ще получите възможност, когато госпожица Макфърсън потвърди автентичността на писмото чрез тази неочаквана свидетелка, госпожице Бърг. Можете да продължите, госпожо Макфърсън.
— Това вашият затворнически номер на плика ли е, госпожице Трамел? — попита Маги.
— Да, но не аз съм го написала там — каза Трамел.
— Но това е вашият подпис в края на писмото, нали, госпожице Трамел?
— Така изглежда, но не мога да съм сигурна. Може да е фалшифициран.
— Моля, разгледайте тези четири писма и потвърдете, че на тях също има вашия подпис и затворнически номер.
Трамел погледна писмата, сложени пред нея, и накрая каза:
— Да. Прилича на моя подпис, но не мога да съм сигурна. В затвора има много жени, които са подправяли подписи на чекове.
— И казвате, че е възможно те да са фалшифицирали писма до вашия адвокат в период от девет години? — попита Маги.
— Не знам. Всичко е възможно.
Само дето не беше и Маги я унищожаваше.
— Ваша чест — каза тя, — защитата предлага веществени доказателства, които да се заведат с номера от едно до пет.
И подаде листовете на секретаря, за да бъдат заведени, и поясни:
— Ако е необходимо допълнително потвърждение на автентичността, секретарката на господин Холър може да свидетелства, че е получила писмата и ги е пазила през годините.
— Да погледнем тези писма — каза Уорфийлд.
Последвах Маги до катедрата. Съдията хвърли бърз поглед на оригиналите, а на Бърг бяха дадени копия.
— Като служител на съда и прокурор с повече от двайсет години практика, мога да потвърдя, че щатските затвори не позволяват на обитателите си да пращат анонимни писма — каза Маги. — Затова затворническият ѝ номер е написан заедно с адреса на подателя на всеки плик.
— Дори писмата да са от нея, тук имаме проблем доколко те са по същество, госпожо съдия — каза Бърг.
— О, напълно по същество са, госпожице Бърг — отвърна съдията. — Тя току-що обвини ответника, че я е заплашвал за пари. Веществените доказателства се допускат. Госпожо Макфърсън, можете да продължите.
Върнахме се на местата си и Маги се приближи до свидетелската банка. Остави друго писмо пред Трамел.
— Госпожице Трамел, вие ли сте написали и изпратили това на господин Холър от Чоучила?
Трамел погледна писмото и дълго го чете.
— Работата е там — започна тя, — че преди девет години в приемния център на затвора бях диагностицирана с биполярно разстройство, така че понякога изпадам в пристъп и правя неща, които невинаги помня, че съм направила.
— Това вашият затворнически номер ли е?
— Да. Но не знам кой го е написал там.
— Това вашето име ли е на писмото?
— Ами да, но всеки би могъл да го напише.
— Можете ли да прочетете писмото на съдебните заседатели, моля?
Трамел погледна към Бърг и след това към съдията с надеждата, че някой ще ѝ каже, че не е длъжна да чете това, което ми е изпратила.
— Заповядайте, госпожице Трамел — подкани я Уорфийлд. — Прочетете писмото.
Трамел дълго гледа писмото, преди най-накрая да започне да чете:
— „Скъпи задник, просто искам да знаеш, че не съм те забравила. Никога. Ти съсипа всичко и един ден ще отговаряш за това. Не съм виждала сина си от шест години. Заради теб! Ти си мръсно лайно. Наричаш се адвокат, но си едно нищо. Надявам се, че си намерил Бог, защото ще ти е необходим“.
Докато тя четеше, наблюдавах съдебните заседатели. Виждах, че достоверността на Трамел се разпада с всяка прочетена от нея дума. И това донякъде се отразяваше и на Бърг. Обвинителката седеше на мястото си и осъзнаваше, че е била заслепена от алчност. Алчност за още едно доказателство срещу мен. Бе чула историята на Трамел от Друкър и си бе помислила, че с нея ще ми затръшне вратата на затвора зад гърба.
Но нейната октомврийска изненада се превърна в декемврийски провал и тя дори не си направи труда да призове Хърб Дал в залата, за да свидетелства. Беше му казано да си върви.
Не беше ясно дали погрешната стъпка с Лиса Трамел ще се отрази много на съдебните заседатели, особено след като сутринта бяха представени убедителни доказателства, че Сам Скейлс е бил убит в моя гараж, докато аз очевидно съм бил в сградата. Какъвто и да беше случаят, към края на деня Бърг се чувстваше достатъчно уверена в своята теза, за да приключи с нея. Каквито и други свидетели да криеше в ръкава си, реши да ги запази за оборването и големия финал.
— Ваша чест — каза тя, — щатът приключи.
47.
Прекарах неспокойна нощ в килията си, от време на време слушах екот от викове на отчаяни мъже в тъмното. Чувах тряскане на метални врати и нелепите смехове на надзирателите от нощната смяна. Понякога тялото ми трепереше — физическа реакция на сериозността на момента. Как бих могъл да спя, когато знаех, че през следващите два дни ще се реши какъв ще бъде остатъкът от живота ми? Когато дълбоко в себе си знаех, че ако нещо се обърка, ще избера да не живея така много дълго? По един или друг начин щях да избягам и да бъда свободен.
Затварянето зад решетки прави такива работи с човек. Кара те да мислиш какво има зад последната стена. Може да ти вземат колана и връзките за обувки, но не могат да те спрат да я преминеш. Имах трима клиенти, които бяха преминали стената седмици след присъдата. Сега, след като пред мен се бе изправила перспективата за дълъг престой в затвора, разбирах избора им и го уважавах. Знаех, това ще е и моят избор.
Надзирателят Пресли ме откара в съда рано и докато чаках в съдебния арест процесът да започне, Маги и Сиско бяха пуснати за съвещание с мен. По лицата им познах, че има лоши новини.
— Все още няма и следа от Опаризио? — предположих аз.
— Не — каза Маги. — По-лошо.
— Мъртъв е — добави Сиско.
— Трябва да преосмислим всичко — заяви Маги. — Трябва да променим реда на свиде…
— Чакай малко, чакай малко — казах. — Да караме поред. Какво е станало? Как така е мъртъв?
— Убили са го — отговори Сиско. — Тялото му е намерено нощес. Захвърлен е край шосето близо до Кингман.
— Това е по пътя за Вегас. Как се е случило това, след като преди двайсет и четири часа твоите хора уж го бяха приклещили?
— Помниш ли, че ти казах, че са инсталирали камера над вратата му? Прегледаха записите тази сутрин и видяха, че Опаризио е поръчал румсървис в понеделник вечерта. Нищо особено, той се е хранил в стаята си. Но този път вечерята е била внесена с количка с покривка.
— Значи така се е измъкнал?
— Да, с количката. Мисля, че човекът, който се е престорил на сервитьор, го е убил в стаята, сложил го е в долната част на количката и го е откарал. Прихванал е доставката на храна в служебния асансьор. Моите хора намерили истинския сервитьор. Той признал, че получил пари, за да си даде червената куртка и да се прибере вкъщи. Бил пиян до козирката.
— Е, как този… наемен сервитьор е знаел къде е бил Опаризио?
— Предполагам, че Опаризио се е обадил на някого и е казал, че е получил призовка. Те са му казали, че ще го измъкнат, и са уредили трика с румсървиса. Но са го очистили.
— Защо?
— Кой знае. Вероятно не са искали да поемат риска да свидетелства. Знаели са, че е компрометиран.
Погледнах Маги, за да видя дали има своя версия.
— Причините може да са много — каза тя. — Със сигурност можем да кажем, че той се е превърнал в риск. Но не можем да се занимаваме с това, Мики. Това променя всичко. Каква ще е нашата защита сега? Как да посочим с пръст Опаризио, след като е мъртъв?
— Ами Бош? — попитах. — Той знае ли за това?
— Казах му — отвърна Сиско. — Той има контакти в Аризона и Невада от времето си в полицията. Каза, че ще се обади, за да види какво може да разбере.
Мълчах дълго. Опитвах се да реша как да възродя защитната теза с третото виновно лице без трето виновно лице. Знаех, че смъртта на Опаризио не променя стратегията, но както бе казала Маги, вече нямаше как да го посочим с пръст.
— Добре — казах накрая. — Трябва да издържим днес, да се прегрупираме и довечера да видим докъде сме. Имаме ли някой, който е подготвен?
— Имаме Шулц, човека от Агенцията за опазване на околната среда — каза Маги. — Пристигна снощи. Казах му, че вероятно ще го задържим до утре, но можем да го подготвим за днес. Той е в „Балтимор“.
— Направи го — отвърнах. — Имаме и Друкър. Можем да го призовем първи. След това ще извикаме човека от Агенцията.
— Днес трябва да дойде и детективът от Вентура — каза Сиско. — Хари го убеди. Но това не стана с призовка и ще повярвам, когато го видя. Имаме и Мойра от „Секвоя“ и призован експерт по рохипнол. Веднага щом приключим тук, ще видя кой е в коридора.
— Ами приятелката на Опаризио? — попитах.
— Връчихме ѝ призовката същата вечер, когато и на Опаризио — каза Сиско. — Тя би трябвало да дойде в четвъртък, но след като той е мъртъв, вероятно е избягала и се крие. Махнахме ѝ наблюдението, за да го сложим на Опаризио, така че…
— Така че не знаем къде е — завърших. — Значи я нямаме, освен ако тя не реши да уважи призовката. Шансът за това е нулев.
— Имаме и теб — каза Маги.
— Аз нямах намерение да свидетелствам — заявих.
— Е, сега може да се наложи — отвърна тя. — След като Опаризио го няма и не можем да му припишем деянието, ще трябва ти да се стегнеш.
— Ако свидетелствам, кой знае какво ще измисли Дейна Смъртната присъда — казах. — Целият ми живот ще бъде изложен там. Хапчетата, лечението от зависимост, всичко.
— Това не ми пречи — отвърна Маги. — Можеш да се изправиш срещу нея.
Мълчах известно време, докато обмислях нещата.
— Добре, да започнем с Друкър и след това да извикаме другите — казах накрая. — Да се надяваме, че няма да се наложи да решаваме за мен до утре. Ами Рут, агентът на ФБР?
— Обадих ѝ се, оставих съобщения — отговори Маги. — Ще продължа да опитвам.
Вратата се отвори и се появи главата на пристав Чан, който даде петминутно предупреждение. Станах, но се сетих нещо.
— Ами Милтън? Получихме ли разпечатките от телефона му?
— Да, щях да ти кажа за тях — каза Маги. — Но съобщението е било от друг полицай от охраната в общинския център. Пита го кога и къде ще ядат.
— Някаква възможност да са го подправили? — попитах.
— Документите, които получихме, са напълно редовни — каза Маги. — Но всичко е възможно. Няма да успеем да направим нищо до края на седмицата.
— Добре, значи го забравяме — отвърнах.
— Проблемът е, че същото важи и за споделянето с Дейна — каза Маги. — Тя няма да се откаже. Със сигурност ще го спомене, за да ни обори.
Това бе лоша новина и сега ми се щеше да не бях повдигал въпроса. Със загубата на Опаризио и представянето на обвинението на солидно основание за оборване защитата вече се спъваше още преди да е излязла през вратата. Знаех, че новият сблъсък с Друкър ще е предизвикателство, но трябваше да нанеса няколко удара на неговия отбор.
След пет минути — вече бях на масата на защитата — съдия Уорфийлд влезе и седна на мястото си. Настани и съдебните заседатели, след това погледна надолу към мен и ми каза да повикам първия си свидетел. Изглеждаше изненадана и разочарована, когато призовах Кент Друкър. Според мен си помисли, че повторното повикване на свидетел на обвинението е слабо начало на защитата ми.
Друкър също изглеждаше изненадан. Стана от мястото си сред публиката и тръгна към свидетелската банка, като спря до масата на прокуратурата, за да вземе делото, в случай че го попитат за подробности, които не си спомня добре.
Съдията припомни на детектива, че все още е под клетва от предишното си явяване.
— Детектив Друкър, колко пъти претърсихте дома ми? — попитах.
— Два пъти — каза Друкър. — В деня след убийството и после през януари го претърсихме пак.
— И колко пъти претърсихте склада ми?
— Само веднъж.
— А другите ми два линкълна?
— Веднъж.
— Бихте ли описали тези обиски като изчерпателни?
— Опитахме се да бъдем възможно най-изчерпателни.
— Защо „опитахме“?
—
— След като сте били толкова изчерпателни при обиските в къщата ми, защо се наложи да я обискирате и втори път?
— Защото разследването продължаваше и със събирането на новата информация осъзнахме, че имаме нужда от нов обиск за различни доказателства.
— Един от експертите, призовани от щата, вчера свидетелства, че балистичните следи по куршумите, убили Сам Скейлс, показват, че оръжието на престъплението е пистолет „Берета“, 22-ри калибър. Съгласен ли сте?
— Да.
— И след всичките изчерпателни претърсвания на имотите и колите ми не сте намерили такова оръжие?
— Да, не сме.
— Намерихте ли муниции за такова оръжие?
— Не.
— Вашите експерти също така свидетелстваха вчера, че има убедителни доказателства, че убийството на Сам Скейлс се е случило в гаража, разположен под къщата ми. Съгласен ли сте?
— Да.
— Съдебният лекар свидетелства, че смъртта е настъпила между десет часа и полунощ. Съгласен ли сте с тази преценка?
— Да.
— Претърсихте ли и квартала, където се е случило убийството?
— Не аз лично, но направихме претърсване.
— Кой го направи?
— Други детективи и патрулиращи полицаи по указания на моя партньор.
— Колко време отне това?
— Три дни говорихме с хората в квартала. Трябваше ни време, за да се срещнем с всички.
— Значи сте били изчерпателни?
— Да, имаме протокол от всяка къща в квартала и се погрижихме да говорим с човек от всеки адрес.
— Колко от тях са чули изстрели между десет и полунощ в нощта на убийството?
— Никой. Никой не е чул нищо.
— И на базата на опита и знанията си направихте ли си някакво заключение от това?
— Не бих казал. Може да е имало много фактори.
— Но сте сигурен, опирайки се на доказателствата, че господин Скейлс е бил убит в моя гараж?
— Да.
— Приемате ли, че вратата на гаража е била затворена по време на убийството, за да не се чуят изстрелите?
— Обмисляхме това, но е предположение.
— А при разследване на убийство не се правят предположения, нали?
— Правилно.
— Без да разкривате резултати, в предишни показания казахте на съдебните заседатели, че полицията е провела звукови тестове в гаража, нали така?
— Да.
— Отново без да споменавате резултати, изследвахте ли звука от огнестрелно оръжие от вътрешността на гаража?
— Не съм сигурен, че разбирам.
— Когато правихте тестовете с изстрелите в гаража ми, имаше ли някой на горния етаж в спалнята, за да определи дали тези изстрели се чуват?
— Не, нямаше.
— Защо?
— Към онзи момент това не бе част от нашето разследване.
Надявах се, че отговорите на Друкър ще направят достоверна възможността да съм проспал цялото убийство на Сам Скейлс в гаража под къщата ми.
— Добре, да продължим нататък — казах. — Дали претърсването на квартала доведе до съобщения за звуци или необичайни събития по време на убийството?
— Една съседка каза, че е чула гласовете на двама мъже, които спорили във вечерта на стрелбата — отвърна Друкър.
— Нима? Но не казахте това на съдебните заседатели при предишните си показания, нали така?
— Да, не им казах.
— Защо? Двамата мъже, които са спорили по време на убийството, не са ли важни за делото?
— След като получихме токсикологичния доклад от съдебния лекар, решихме, че не е вероятно Сам Скейлс да е бил в съзнание по време на убийството.
— Значи съседката, която е чула двама мъже да спорят, се е объркала или лъже?
— Вярваме, че греши. Може да е чула телевизор или времето може да е било друго. Не е ясно.
— Значи сте отхвърлили това и не сте си направили труда да го кажете на съдебните заседатели?
Бърг възрази по много причини и Уорфийлд ги прие всичките, като ме сгълча да оставя свидетеля да довършва отговорите си.
— Продължете, детектив — казах. — Довършете отговорите си.
— Преценяваме всеки потенциален свидетел — отвърна Друкър. — Решихме, че информацията от тази свидетелка не е достоверна. Никой друг не бе чул спора и имаше индикации, че свидетелката може да се е объркала за въпросната нощ. Не сме крили нищо от съдебните заседатели.
Поисках от съдията малко време и се върнах до масата на защитата, където се наведох и прошепнах на Маги:
— У теб ли е докладът за ареста от Вентура?
Маги бе готова с доклада и ми подаде папка.
— Добре — казах. — Нещо друго, което да включа в протокола преди големия финал?
Маги се замисли, после каза:
— Не мисля. Мисля, че е време.
Кимнах и попитах:
— Шулц тук ли е?
— Сиско ми прати есемес — отвърна тя. — Навън в коридора е и е готов.
Вдигнах доклада от ареста.
— Ами онзи човек, Раунтрий? — попитах.
— Той също е навън заедно с Хари — каза Маги. — Но засега барманката я няма.
— Добре. В зависимост от това как мине следващата част, може после да призова детектив Раунтрий.
— Звучи добре. И между другото — не прави резки движения, — но агент Рут седи на последния ред.
Взирах се дълго в Маги. Не знаех какво да мисля за присъствието на ФБР агента. Дали бе дошла да гледа и докладва? Или смъртта на Луис Опаризио бе променила нещата?
— Господин Холър? — каза съдията. — Чакаме.
Кимнах на Маги и се върнах при катедрата. Съсредоточих се пак върху Друкър.
— Детектив, по-рано заявихте, че Сам Скейлс е използвал името Уолтър Ленън към момента на смъртта си. Вярно ли е?
— Да, щом съм го казал, значи е вярно. Няма нужда да ме питате пак.
— Ще запомня това, детектив. Благодаря. Какво друго разбрахте за Уолтър Ленън?
— Къде е живял. Къде би трябвало да е работил.
— И къде би трябвало да е работил?
— Казал е на хазяйката си, че е работил в рафинерията „Биогрийн“ близо дома му в Сан Педро. Не можахме да потвърдим това.
— Опитахте ли?
— Отидохме до „Биогрийн“. Те нямаха в документацията си служител на име Уолтър Ленън или Самюъл Скейлс. Началникът „Човешки ресурси“ не разпозна на снимката Сам Скейлс.
— И оставихте всичко така?
— Да.
— Знаете ли с какво се занимава „Биогрийн“?
— Това е рафинерия. Рециклират олио. Произвеждат екологично гориво.
— А дали рециклират и лой?
Друкър се поколеба, когато си даде сметка, че току-що е стъпил в капан.
— Не знам — каза накрая.
— Не знаете — повторих. — Питахте ли?
— Говорихме с началника „Човешки ресурси“. Съмнявам се, че тя знаеше отговора на този въпрос.
Почти се усмихнах. Друкър правеше впечатление на човек, който се отбранява и се опитва да ме напада заради очевиден недостатък на разследването.
— Благодаря, детектив — казах. — Може ли да ми кажете дали някога сте чували фразата „да обезкървиш звяра“?
Друкър отново мисли дълго.
— Бих казал, че да.
— Тогава да продължим нататък. — Можете ли да кажете на съдебните заседатели каква роля играе Луис Опаризио в този случай?
— Ъ, не, не мога.
— Знаете ли това име?
— Да, чувал съм го.
— В какъв контекст?
— Изникна в това дело. Свидетел го спомена вчера, а преди това хора говореха за методите за отвличане на вниманието, които бихте използвали и за които би трябвало да съм готов.
— Е, не бих искал да ви отвличам вниманието, детектив, затова да продължим нататък. Можете ли да кажете на заседателите дали проверихте криминалното досие на Сам Скейлс, след като го идентифицирахте като жертвата?
— Да, разбира се.
— И какво открихте?
— Че има дебело досие като измамник. Но вие знаете това.
Друкър вече ставаше кисел, но това бе добре за мен. Означаваше, че го изнервям. Това не беше зле.
— Можете ли да споделите със съдебните заседатели подробности от последния му арест?
Друкър отвори делото.
— Арестуван е за измамна схема за събиране на средства по интернет за жертви на стрелбата по време на музикалния фестивал в Лас Вегас — каза Друкър. — Осъден е и…
— Нека ви спра тук, детектив — прекъснах го. — Питах за последния път, когато Сам Скейлс е бил арестуван, не осъден.
— Това е едно и също. Случаят в Лас Вегас.
— Ами арестът му единайсет месеца преди смъртта му във Вентура?
Друкър погледна делото пред себе си, после каза:
— Нямам нищо за това.
Отворих папката, която ми бе дала Маги. Мигът беше безценен. Знаех, че ще нанеса нов удар на домакините — силен удар, — а всеки адвокат се наслаждава на такива мигове.
— Ваша чест, може ли да се приближа към свидетеля? — попитах.
Съдията ми разреши и аз пристъпих напред с доклада от ареста, който ми бе пъхнат от неизвестен човек под вратата. Подадох копие на съдията, после и на Дейна Бърг, преди да оставя трето копие пред Друкър. Докато се връщах към катедрата, небрежно проверих публиката, тайно кимнах на дъщеря си и погледнах зад нея към задния ред. Видях агент Дон Рут. Погледите ни се срещнаха за миг, преди да се обърна пак към Друкър. Знаех, че трябва да действам бързо, защото след като Бърг установеше, че копието от доклада за ареста не е споделено от защитата преди това, щеше да направи панаир.
— Какво е това, детектив Друкър? — попитах.
— Прилича на доклад от арест на шерифската администрация от окръг Вентура — каза той.
— И кой е арестуваният?
— Сам Скейлс.
— Кога и за какво е арестуван?
— Първи декември две хиляди и осемнайсета, за измама с набиране на средства по интернет за жертви на стрелбата в бар в Агура Хилс.
— Това е стандартен формуляр за адрес, нали?
— Да.
— В долната му част има поредица кутийки, които трябва да се отбележат. Какво показват те?
Погледнах към масата на обвинението. Човекът с папийонката преглеждаше документите.
— На едната е отбелязано „междущатска измама“ — каза Друкър.
— А какво означава отбелязването на ФБР-ЛА? — попитах бързо.
— Че подразделението на ФБР в Лос Анджелис е уведомено за ареста.
— Защо този арест не се е появил, когато сте проверявали криминалното досие на Сам Скейлс?
— Вероятно не е бил обвинен и арестът не е вкаран в компютъра.
— Защо се е случило това?
— За това ще трябва да попитате шерифите във Вентура.
— Това ли ще видим, ако някой, който е бил арестуван, се е съгласил да сътрудничи?
— Както казах, ще трябва да питате Вентура за това.
Погледнах пак към обвинението. Човекът с папийонката сега шепнеше на Бърг.
— Това не е ли стандартна процедура на полицията? — попитах. — Да арестува някого за престъпление, за да има с какво да го манипулира, за да сътрудничи за по-голямо разследване на по-едра риба?
— Не знам нищо за този арест — отвърна Друкър раздразнено. — Трябва да питате Вентура. Това е техен случай.
С периферното си зрение забелязах, че Бърг става, за да възрази.
— Сам Скейлс е бил информатор на ФБР, нали, детектив Друкър? — попитах.
Преди Друкър да отговори, Бърг възрази и помоли за съвещание. Съдията погледна часовника в дъното на залата и реши да даде почивка. Каза, че ще изслуша възраженията на Бърг в кабинета си по време на почивката.
Когато съдебните заседатели излязоха, аз се върнах на масата на защитата и седнах. Маги се наведе към мен.
— Успя — прошепна тя. — Каквото и да се случи сега, заседателите вече знаят, че е бил информатор.
Кимнах. Това бе големият финал. Това бе удар по домакините.
48.
Съдия Уорфийлд беше малко нервна, а Дейна Бърг беше бясна. Нито една от двете не прие обяснението ми за нарушението на правилата за споделяне на доказателствата. Тогава се намеси Огнената Маги и пое удара, за да може защитата ми да не бъде накърнена.
— Госпожо съдия, това е моя грешка — каза тя. — Аз обърках нещата.
Уорфийлд я погледна подозрително.
— Кажете, госпожо Макфърсън.
— Както знаете, аз се съгласих да заместя партньорката на господин Холър. Стана късно и аз се опитах да наваксам, като се запозная с доказателствата, тезата на защитата и тезата на обвинението. Бяха допуснати пропуски. Както обясни господин Холър, произходът на въпросния полицейски доклад е анонимен. Бил е пропуснат…
— Изобщо не вярвам — прекъсна я Бърг. — И ако това смяташ да ми представиш като обяснение, по-добре не се връщай на работа, а и те не бива да те приемат.
— Госпожице Бърг, оставете я да довърши — каза Уорфийлд. — И не го превръщайте в личен спор, когато имате възможността да отговорите. Продължете, госпожо Макфърсън.
— Както казах — продължи Маги, — произходът на документа е анонимен и честно казано, съмнителен. Трябваше да бъде потвърден и възложихме това на детектив. Той потвърди и документът влезе в доказателствата по делото в началото на тази седмица. Цяла седмица съм в съда и подготвях защитата вечер. Станало е недоразумение между мен и господин Холър. За това допринесе и фактът, че е задържан, а и ние нямахме намерение да представяме доклада от ареста сега, а по-късно през седмицата — така щях да имам време да предам копия на обвинението и съда днес. Всичко това се промени тази сутрин, когато разбрахме от наш сътрудник, че детектив Раунтрий от Вентура днес е в града и може да свидетелства.
Настъпи кратка пауза, докато чакахме съдията да реагира на обяснението. Но първа реагира Бърг.
— Това са пълни глупости — каза тя. — Планирали са го така от самото начало, за да направят капан на моя детектив пред съдебните заседатели.
— Той нямаше да попадне в капан, ако разследването му бе толкова изчерпателно, колкото твърди — казах.
— Спрете — намеси се Уорфийлд. — Няма да превръщаме това в боксов мач. И, госпожице Бърг, внимавайте с езика, ако не искате да бъдете единствената санкционирана тук.
— Ваша чест, не може да говорите сериозно — избухна Бърг. — Ще им позволите този номер да мине?
Гневът ѝ бе очевиден.
— Какво искате да направя, госпожице Бърг? — попита съдията. — Документът очевидно е важен за това дело. Какво е вашето решение? Да го оттегля от вниманието на съдебните заседатели заради нарушенията на защитата, умишлени или не? Това няма да се случи. Не и в моята съдебна зала. Това е търсене на истината и няма начин на тази божия земя да скрия документа или разследването на защитата за него от съдебните заседатели. Погледнете се, госпожице Бърг — това е доказателство, което трябваше да бъде представено от щата. И ако разбера, че прокуратурата е разполагала с него и го е скрила, тогава наистина ще видите санкции.
Бърг сякаш се смали под унищожителния отговор на съдията. Спря да атакува и мина в защитен режим.
— Мога да ви уверя, госпожо съдия, че нито аз, нито прокуратурата знаехме за това, докато то не бе изнесено в съда от защитата — каза тя.
— Радвам се да го чуя — отвърна Уорфийлд. — И нека съдът ви напомни, че имаше много нарушения на правилата за споделяне на доказателствата от страна на Народа, заради което не последваха санкции и само указания към заседателите. Склонна съм да дам инструкции и по този въпрос, но се боя, че така само ще акцентирам върху причините на защитата да представи този документ.
— Няма да е необходимо — отвърна Бърг. — Но, ваша чест, още веднъж, правилата са нарушени умишлено и защитата не бива да остава ненаказана. Трябва да има последствия.
Уорфийлд дълго се взира в Бърг, преди да отговори.
— Отново, какво искате да направя, госпожице Бърг? — попита тя. — Искате да упрекна адвокатите в неуважение? Искате да ги глобя? Каква според вас е разумната финансова санкция за това?
— Не, ваша чест — каза Бърг. — Мисля, че наказанието трябва да е свързано със свидетеля. Защитата спомена, че детективът от Вентура ще свидетелства. Настоявам съдът да не позволи неговите показания, тъй като…
— Защитата възразява на това — прекъсна я Маги. — Най-малкото, нуждаем се от детектив Раунтрий, за да потвърди автентичността на доклада. Той също така трябва да обясни какво се е случило с ФБР. Дошъл е чак от…
— Благодаря ви, госпожо Макфърсън — прекъсна я Уорфийлд. — Но мисля, че госпожица Бърг предложи добро наказание за нарушаването на правилата за споделяне. Докладът влиза като веществено доказателство на защитата, но не и свидетелят.
— Ваша чест — продължи да натиска Маги, — как ще обясним важността на случилото се пред съдебните заседатели?
— Вие сте умен юрист — каза Уорфийлд. — Ще намерите начин.
Този отговор остави Маги без думи.
— Мисля, че приключихме — каза Уорфийлд. — Да подновим заседанието. Господин Холър, можете да продължите с разпита на детектива.
— Ваша чест — отвърнах, — мисля, че приключих с детектива, и съм готов да продължа нататък.
— Добре — каза Уорфийлд. — Госпожице Бърг, можете да зададете своите въпроси, ако искате. Заседанието започва след десет минути.
Излязохме от кабинета и се върнахме в залата, Бърг кисело следваше Маги, а аз — пристав Чан, такова бе изискването, тъй като бях задържан.
— Надявам се, че ще можеш да се гледаш в огледалото след това — каза Бърг на гърба на Маги.
Маги се обърна, без да спира, и отвърна:
— Надявам се ти да можеш.
Когато заседанието бе подновено, Бърг имаше няколко въпроса към Друкър, но бягаше от ареста във Вентура и само поиска пояснения за предишните отговори на детектива. Междувременно Маги излезе в коридора, за да каже на детектив Раунтрий, че е бил път от Вентура напразно, и да подготви Арт Шулц и да го въведе, когато Друкър приключи.
По предварителна преценка Шулц щеше да е свидетел на Маги. Исках да го разпита като прокурор и да използва Шулц, за да представи подробности за престъплението, което смятах, че е в сърцето на този случай.
Шулц беше троянски кон. Бе включен в списъка със свидетелите като пенсиониран биолог от Агенцията за опазване на околната среда, който щеше да говори за субстанцията, намерена под ноктите на жертвата. Това го правеше да изглежда незначителен. Надявахме се, че сътрудниците на Бърг няма да си направят труда да го проверят, или пък ще са заети с други приоритети, за да говорят с него преди да свидетелства. Това бе проработило и сега той щеше да седне на свидетелската банка, където Маги щеше да го използва като стълб, който да подпре тезата на защитата.
Шулц изглеждаше като млад пенсионер, вероятно за да направи кариера като вещо лице по дела, свързани с Агенцията за опазване на околната среда. Беше някъде към петдесет и пет, спретнат и във форма, с хубав тен. Носеше очила с метални рамки, видях и венчална халка на ръката му, когато я вдигна, за да се закълне да казва истината и само истината.
— Добро утро, господин Шулц — започна Маги. — Може ли да започнем, като кажете на съдебните заседатели кой сте и какво работите?
— Женен съм от двайсет и осем години, баща на две деца, едното в колеж, другото живее самостоятелно. Живея в Солт Лейк Сити — каза Шулц. — Оттеглих се преди три години след трийсет години работа за Агенцията за опазване на околната среда, където бях в отдела за налагане на наказания и работех най-много на запад, последното ми назначение беше в Солт Лейк.
— Биолог ли сте по образование?
— Да. Имам дипломи от Университета на Невада в Лас Вегас и Университета на Сан Франциско.
— И бяхте помолен да анализирате материала, намерен под ноктите на жертвата от това дело, нали така?
— Да, точно така.
— И какво открихте за този материал?
— Съгласен съм със заключенията на съдебния лекар, че това е смесица от материали. Това е пилешка мазнина и зеленчуково олио. Малък процент захарна тръстика. Наричаме го заготовка. В общи линии това е ресторантска мазнина.
— Когато казвате „ние“, господин Шулц, какво имате предвид?
— Моите колеги от Агенцията за опазване на околната среда.
— И занимавали ли сте се в Агенцията с тази заготовка или ресторантска мазнина?
— Да. Бях назначен в отдел за налагане на правилата на Агенцията за програмата за биогорива. Тази програма е за възобновяеми горива — рециклиране на заготовка в биодизел. Това е програма, целяща да намали националната зависимост от петрол от Близкия изток.
— И защо е имало нужда от налагане на правилата?
Бърг стана, за да възрази, разпери ръце и показа, че е озадачена какво общо има тази линия на разпита с настоящото дело.
— Ваша чест — отвърна Маги, — моля съда за снизхождение. Съвсем скоро ще стане напълно ясно какво общо има това с убийството на Сам Скейлс.
— Продължете, госпожо Макфърсън, но побързайте — каза Уорфийлд. — Свидетелят може да отговори на въпроса.
Маги повтори въпроса. Бях се настанил така, че да виждам повечето съдебни заседатели. Засега никой не изглеждаше скучаещ, но отивахме към етап, когато разстоянията между стъпките на защитата ставаха по-големи. Имахме нужда от пълното внимание и търпение на заседателите.
— Налагането на правилата е необходимо, защото където има пари, там винаги има и измама — каза Шулц.
— Да не би да говорите за държавни пари? — попита Маги.
— Да. Държавни субсидии.
— Как работи това? Имам предвид измамата.
— Това е скъп процес. Гориво от отпадъци, заготовка, както искайте го наричайте, но то трябва да се събира, преди да попадне в рафинерията. Не го копаете от земята като петрола. Събира се в центрове за рециклиране, превозва се с цистерни до рафинерията, след това се обработва, продава и транспортира до клиента. За да насърчи преминаването на рафинериите на биогориво, правителството създаде програма за субсидиране. В общи линии държавата плаща на производителите два долара на барел за производството на биогориво.
— Какво имате предвид, когато става въпрос, да речем, за цистерна, пълна с възобновяемо гориво?
— В една цистерна има около двеста барела. Така че това са четиристотин долара, платими на рафинерията за всяка цистерна.
— И тука стават измамите, така ли?
— Да. Последният ми голям случай беше в Илай, Невада. Там има рафинерия. Бяха направили схема, вкарваха и изкарваха едно и също гориво от предприятието. Имаха цяла армия цистерни, които влизаха и излизаха с един и същ товар. Само сменяха етикетите. Пише, че влиза „заготовка“ и излиза „биодизел“. Но това е същото вещество и така събираха по четиристотин долара за цистерна. Имаха двайсет и пет цистерни и взимаха от държавата по сто хиляди долара на седмица.
— Колко дълго е продължило това?
— Около две години, преди да ги хванем. Правителството изгуби девет милиона от тази сделка.
— Имаше ли арести и дела?
— ФБР се намеси и затвори предприятието. Имаше арести и някои хора отидоха в затвора, но така и не хванаха главния играч.
— И кой бе той?
— Неизвестен. ФБР ми казаха, че предприятието се е управлявало от мафията в Лас Вегас. Използвали подставено лице, за да купи рафинерията, и след това измамата започнала. Схемата си има име. Нарича се „обезкървяване на звяра“.
— Знаете ли защо се казва така?
— Казаха ми, че американското правителство е звярът. И той бил толкова голям и имал толкова много пари, че никога нямало да забележи, ако му източват малко кръв чрез измама.
Бърг пак се изправи.
— Възражение, ваша чест! Това е интересна история, но как е свързана с това, че Сам Скейлс е бил намерен застрелян в гаража и в багажника на колата на обвиняемия?
Нямаше как да не се възхитя на Бърг, че спомена два ключови елемента на делото във възражението си и напомни на съдебните заседатели да не отделят очи от най-главното.
— Това е въпросът, госпожо Макфърсън — каза Уорфийлд. — Трябва да призная, че все повече се уморявам, докато чакам връзката.
— Ваша чест, само още няколко въпроса и ще стигнем дотам — отвърна Маги.
— Добре — каза Уорфийлд. — Продължете.
Чух тихото тупване на вратата на залата, обърнах се и видях, че агент Рут си е тръгнала. Предположих, че знае какъв ще е поне единият от двата последни въпроса към Шулц.
— Господин Шулц, казахте, че това е бил последният случай, по който сте работили продължи Маги. — Кога беше това?
— Ами — започна Шулц, след като помълча, за да си спомни подробностите. — Доколкото знам, измамата е започнала през 2015 година, а ги хванахме и затворихме две години по-късно. Делата срещу някои от играчите на по-ниско ниво бяха след като се пенсионирах.
— Добре, казахте, че когато измамата е била разкрита, сте уведомили ФБР. Нали така?
— Да, ФБР поеха нещата.
— Помните ли имената на агентите, които се занимаваха с разследването?
— Имаше много агенти, но двама ръководеха разследването оттук, от Лос Анджелис. Рик Айело и Дон Рут.
— А те казаха ли ви, че случаят, в който сте участвали, е уникален?
— Не, казаха, че това се случва в рафинерии из цялата страна.
— Благодаря ви, господин Шулц. Нямам повече въпроси.
49.
Показанията на Арт Шулц бяха ключови за делото, но най-вече последните му отговори наистина ни вкараха в играта. Той спомена агентите на ФБР поименно и това ни даде предимство, което искахме да използваме. След като Опаризио беше мъртъв, това можеше да е единственият ни шанс за оправдателна присъда.
Докато наблюдавах как Дейна Бърг провежда повърхностен кръстосан разпит на пенсионирания биолог от Агенцията за опазване на околната среда, Огнената Маги излезе в коридора с лаптопа си, за да напише съдебна заповед, която да представим на съдията. И щом Бърг приключи с Шулц, аз се изправих и казах, че защитата има нужда да се обърне към съдията без присъствието на съдебните заседатели и медиите. Съдия Уорфийлд обмисли молбата, след това неохотно прати заседателите на ранен обяд и покани юристите в кабинета си.
Както обикновено, заради това че бях арестуван, пристав Чан влезе с нас в кабинета и се настани до вратата.
— Госпожо съдия — казах, докато сядахме. — Може ли да помоля пристав Чан да застане от външната страна на вратата? Нищо лично към него, но това, което ще обсъдим, е доста чувствително.
Съдията дълго се взира в мен. Знаех, че няма нужда да ѝ се напомня за разпореденото от този съд разследване на незаконното подслушване и събиране на информация в институцията на Чан. Но преди тя да успее да каже нещо, Бърг възрази на молбата ми.
— Става въпрос за сигурност, ваша чест — каза тя. — Господин Холър може да е с най-изискания си костюм, но той все още е арестуван и обвинен в убийство. Не мисля, че трябва да остава без надзор от шерифската администрация. Лично аз няма да се чувствам сигурна, ако приставът е извън стаята.
Поклатих глава.
— Тя все още мисли, че искам да бягам — казах. — Два дни ме делят от оправдателна присъда по това дело и тя все още мисли, че планирам бягство. Показва, че няма никаква представа какво се случва.
Съдията вдигна ръка, за да ме прекъсне.
— Господин Холър, вече трябва да сте разбрал, че личните нападки няма да ви доведат доникъде в моя съд — каза тя. — Включително и в кабинета ми. Пристав Чан работи в моята зала от четири години. Имам му пълно доверие. Той остава, а казаното от вас няма да се появи никъде другаде, освен в официалния протокол.
След което кимна на секретарката, която бе на обичайното си място, и продължи:
— А сега, какво правим тук?
Кимнах на Маги.
— Госпожо съдия — каза тя, — току-що написах и изпратих заповед на вашия асистент за подпис. Това е молба за заповед за призоваване на агентите на ФБР, които току-що бяха назовани в съда, да дадат лично показания в залата.
— Чакайте — прекъсна я Уорфийлд.
Вдигна телефона на бюрото си, обади се на асистента си и му каза да разпечата три копия от заповедта на Маги и да ги донесе в кабинета. След това затвори и подкани Маги да продължи.
— Госпожо съдия, искаме да наредите на агента на ФБР Дон Рут да се яви в съда и да даде показания — каза Маги.
— Не подписах ли призовка до ФБР преди месец? — попита съдията.
— И те я пренебрегнаха, тъй както федералните институции могат да го правят и предпочитат да го правят — каза Маги. — Стандартна процедура при федералните. Затова искаме да издадете разпореждане, което трудно ще бъде пренебрегнато от главния прокурор и агент Рут, особено ако върви със заповед.
Тази последна част беше намек. Ако съдията издадеше разпореждане, можеше да покаже малко зъби. Главният прокурор можеше да го пренебрегне и да каже на агент Рут да не реагира. Но ако не го направеше и се стигнеше до заповед за арест, агент Рут и главният прокурор щяха да са уязвими и можеше да бъдат задържани, ако излезеха от федералната сграда и се озовяха на територия, където съдия Уорфийлд имаше юрисдикция. Може би беше дързък ход, но с Маги бяхме предположили, че съдия Уорфийлд е от тези, които биха се осмелили да го направят.
— Народът възразява — каза Бърг. — Всичко това е част от внимателно оркестриран опит за отвличане на вниманието на съдебните заседатели от доказателствата. Това е специалитет на господин Холър, ваша чест. Той го прави всеки път, на всеки процес. Няма да проработи, защото е измама. Наречете го измамата „обезкървяване на звяра“. Но няма нищо — нищо! — общо с доказателствата.
— Това не е отвличане на вниманието, госпожо съдия — намесих се аз, преди някой да успее да отговори. — Специални агенти Рик Айело и Дон Рут бяха назовани поименно от свидетел пред съдебните заседатели. Агент Рут беше в съдебната зала, за да следи делото. Всеки един от съдебните заседатели…
— Чакайте малко, господин Холър — каза Уорфийлд. — Знаете как изглежда агент Рут?
— Да — отвърнах. — Тя и Айело дойдоха в дома ми, когато екипът ми започна да рови за това. Те са агентите, които са отишли до Вентура, за да вземат Сам Скейлс от шерифа.
Правех просто информирано предположение, но ми се стори логично, след като бях сигурен, че докладът за ареста бе дошъл от Рут. Не се отказвах.
— Имената на Рут и Айело вече са включени в протокола и са произнесени пред съдебните заседатели — казах. — Те очакват да чуят поне единия от тях и защитата има право на техните показания.
— Те също така имат и името на Луис Опаризио — каза Бърг. — Ще видим ли и него?
Обърнах се към Бърг. Тя се хилеше самодоволно. Това бе грешка. Очевидно знаеше, че Опаризио е в списъка ни със свидетели и че Уорфийлд е подписала призовка от името на защитата за него. Но се издаде, когато показа, че вече знае и за смъртта му. Това означаваше, че прокуратурата е следила Опаризио повече, отколкото си мислех. Също така означаваше, че Бърг ни бе дебнала и бе готова да направи опит да спре появяването му или да го неутрализира, ако му бъде позволено да свидетелства. Грешката ѝ ми позволи да погледна зад завесата.
Всичко това очевидно бе убягнало на Маги заради напрежението и тя продължи с аргументите си.
— Ваша чест — каза тя. — Ваше задължение е да се погрижите обвиняемият да получи справедлив процес. Това не може да се случи без свидетелството на ФБР. Това е цялата ни теза. Единствената алтернатива е обвинението да бъде свалено.
— Да, как ли пък не — отвърна саркастично Бърг. — Това няма да се случи. Госпожо съдия, не можете да го направите. Това е гигантско отвличане на вниманието. Те просто искат да призоват ФБР, за да отвлекат вниманието на заседателите от истината. Не можете…
— Не говорете от името на съда, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Нека задам очевидния въпрос тук. Агентите бяха споменати в свидетелски показания за измама преди три години в Невада. Къде е връзката с това дело?
— Казали са на Шулц, че това се случвало из цялата страна — отвърна Маги.
— Защитата ще покаже чрез показанията на агентите и други доказателства, че случаят в Невада има много голяма връзка с убийството на Сам Скейлс — добавих аз. — Ще покажем, че Сам Скейлс е бил замесен в същата схема в „Биогрийн“ на пристанището на Лос Анджелис.
— Но детектив Друкър свидетелства, че не е успял да потвърди, че Сам Скейлс е работил там — каза Уорфийлд.
— Точно затова имаме нужда агент Рут да свидетелства — казах. — Тя може да потвърди това, защото точно тя го е пратила там като информатор. Той е работил за тях и това го е убило.
Забелязах, че Маги се е завъртяла на стола си и ме гледа. Знаех, че разкривам повече, отколкото трябва, и обещавам повече, отколкото мога да изпълня. Но инстинктивно усещах, че това е ключов момент в делото. Нуждаех се от агент Рут на свидетелската банка и на този етап бях готов да кажа всичко, за да я кача там.
— Ваша чест — каза Маги, — защитата ни се гради на вина на трета страна и можем да я постигнем само чрез свидетелските показания на агент Рут.
Бърг поклати глава и каза:
— Не може сериозно да обмисляте това. Това е слабо като паяжина. Напълно прозрачно. Тук няма нищо друго освен предположения. Няма доказателства, няма свидетелски показания, които дори да намекват за връзка за случващото се в „Биогрийн“ и убийството на Сам Скейлс в неговия гараж!
И подсили възражението си с насочен срещу мен пръст.
Настъпи мълчание, в което Уорфийлд обмисляше всички аргументи, след това отсъди.
— Благодаря за аргументите ви — каза сухо. — Ще подпиша разпореждане, с което ще наредя на агент Рут да се яви утре в десет сутринта. Този път ще го препратя на главния прокурор и ще му напомня, че трябва да напусне сградата в края на работния ден, а когато го направи, е на моя територия. Освен това ще му кажа, че това дело е привлякло много медийно внимание и мога да гарантирам, че репортерите в съдебната зала утре ще чуят мислите ми за ФБР и главния прокурор, ако не се подчинят.
— Благодаря, ваша чест — каза Маги.
— Госпожо съдия, Народът продължава да възразява срещу това — обади се Бърг.
— Вашето възражение се отхвърля — каза Уорфийлд. — Нещо друго?
— Да, продължаващо възражение — отвърна Бърг. — С цялото ми уважение, от началото на този процес съдът непрекъснато отсъжда по начин, в който показва предупреждение към обвинението.
Това предизвика шок и тишина. Бърг обвиняваше съдията, че не е безпристрастна и фаворизира защитата с отсъжданията си. Като юрист, започнал на страната на защитата, Уорфийлд бе особено чувствителна към подобни обвинения. Бърг ѝ пускаше стръв, за да избухне, и така евентуално да докаже правотата на възражението.
Но съдията се овладя и отговори:
— Вашето продължаващо възражение е отбелязано и отхвърлено. — Каза го съвсем спокойно. — Ако изказването ви цели да ядоса и сплаши съда, бъдете сигурна, че не успяхте в това си усилие и че съдът ще продължи да отсъжда безпристрастно и независимо, като се основава на закона и в интерес на делото.
Уорфийлд млъкна, за да види дали Бърг няма да ѝ отговори, но обвинителката мълчеше.
— Има ли още нещо, което трябва да обсъдим? — попита Уорфийлд. — Бих искала да издам тази заповед и след това да обядвам.
— Ваша чест — каза Маги, — изгубихме главния си свидетел за деня и…
— И кой бе той? — попита Уорфийлд.
— Луис Опаризио — каза Маги.
— Призовката беше ли му предадена? — попита Уорфийлд.
— Да, беше — отвърна Маги.
— Тогава защо не е тук? — попита Уорфийлд.
— Защото е бил убит — каза Маги. — Тялото му е намерено вчера.
— Какво!? — Съдията почти хлъцна.
— Да — каза Маги. — В Аризона.
— И това има ли нещо общо с този случай? — попита Уорфийлд.
— Така мислим, ваша чест — отвърна Маги.
— И затова се нуждаете от свидетелските показания на ФБР — каза Уорфийлд.
— Да, ваша чест — потвърди Маги. — А освен Опаризио имахме и двама други свидетели, чиито показания бяха насрочени за днес. Единият беше детектив Раунтрий, който не бе допуснат, другият е Мойра Бенсън, барманката от „Секвоя“, която не се е явила. Наш сътрудник я търси.
— Да не би да ми казвате, че нямате други свидетели? — попита Уорфийлд.
— Имаме само един: господин Холър — каза Маги. — Но не искаме той да свидетелства преди евентуално да имаме вест от ФБР и агент Рут. Той ще е последният ни свидетел.
Уорфийлд изглеждаше ядосана. Със сигурност не искаше да губи следобеда.
— Спомням си повече имена във вашия списък със свидетели — каза почти сърдито.
— Вярно, но ходът на процеса наложи промени в стратегията ни — отвърнах. — Отказахме се от някои свидетели тази сутрин. Имахме експерт по токсикология, който бе готов за днес, но детектив Друкър призна, че жертвата няма как да е била в съзнание по време на убийството. Вече няма нужда от този свидетел, защото той щеше да каже на заседателите точно това. Бяхме призовали и хазяйката, но детектив Друкър покри и нейната информация.
— Спомням си и барманката в списъка ми — каза Уорфийлд.
Поколебах се. В списъка бяхме описали Мойра Бенсън като човек, който щеше да свидетелства, че не съм пил алкохол на празнуването на оправдателната присъда и съм бил напълно трезвен, когато съм си тръгнал. Но това бе само претекст, а не истинската стойност на показанията ѝ. Тя всъщност щеше да каже на заседателите, че във вечерта на празненството е получила телефонно обаждане в „Секвоя“ и анонимен глас я е попитал дали съм си тръгнал. По това време вече бях платил сметката и вървях към вратата, но бях забавен от поздравления и благодарности на доброжелатели, които си бяха пийнали тази вечер за моя сметка. Тя отговорила, че вървя към вратата. Според хипотезата на защитата след това обаждане е последвал есемес към Милтън, който го е предупредил, че излизам. Но сега, след като бяхме получили разпечатките, не можехме да нанесем удара, на който се бяхме надявали. Това не означаваше, че не се бе случило така. Документите можеше да са били подправени или Милтън да бе получил есемес без звук на апарат с предплатена карта. Но не можехме да превърнем предположението във факт и не можехме да призовем барманката да свидетелства.
— Нейните показания също станаха ненужни, след като наскоро получихме определени документи — казах.
Съдията се замисли за момент и реши да не пита повече за барманката.
— Значи ви остава само ФБР, за което не знаем, и господин Холър — каза тя.
— Ако той свидетелства преди агент Рут, това наистина значително ще промени стратегията ни — отвърна Маги.
— Ако изобщо чуем агент Рут — напомни Уорфийлд.
— Госпожо съдия, това е нелепо — каза Бърг. — Те нямат стратегия. Цялото това нещо за Рут изникна днес.
— Обвинителката греши — отвърна Маги. — Винаги сме планирали да завършим с господин Холър, който яростно да отрече обвинението. Бихме искали това да остане така.
— Много добре — каза Уорфийлд. — Ще освободя съдебните заседатели за днес. Да се надяваме, че утре ще чуем ФБР, а след това обвиняемия. Каквото и да се случи, съветвам ви да използвате времето този следобед, когато не заседаваме, за да подготвите заключителните си пледоарии. Можете да ги произнесете утре следобед.
— Госпожо съдия, ще внесем оборващи доказателства — каза Бърг. — И вероятно ще призовем и свидетел, всичко зависи от утрешните показания.
— Това ще е вашият прерогатив — каза Уорфийлд.
Забелязах, че Бърг бе спряла да се обръща съм Уорфийлд с „ваша чест“. Зачудих се дали и съдията е забелязала.
— Мисля, че приключихме — каза Уорфийлд. — Ще се видим с всички ви в един часа, когато ще освободя съдебните заседатели.
Докато вървях към съдебната зала по коридора покрай кабинета на съдията, бях зад Бърг, която този път водеше.
— Знаеше, че Опаризио е мъртъв, преди да влезем там — казах. — Ако всичко това е било режисиран опит да се отвлече вниманието на заседателите, защо толкова много си го следила?
— Защото виждах какво се задава от километър, Холър — отвърна Бърг. — И бяхме готови за Опаризио, жив или мъртъв. Ти очевидно — не.
Тя продължи да върви бързо, но аз забавих крачка, за да може Маги да ме настигне.
— Какво беше това? — попита тя.
— Нищо — казах. — Просто още глупости. Какви мислиш, че са ни шансовете с разпореждането?
— Да качим агент на свидетелската банка? — попита Маги. — Някъде между нула и нула. Според мен на теб се пада да спечелиш заседателите. Така че бъди готов и в най-добра форма.
След това крачехме в мълчание. Знаех, че каквито и рискове да ни чакат занапред, всичките са за мен.
50.
След като заседателите бяха освободени и съдебната зала бе тъмна, на двамата с Маги Макфърсън ни позволиха да работим в стаята за адвокати и клиенти в ареста на съда, докато дойде време за личния ми превоз до Двете кули.
Свършихме доста работа. Вместо, както бе препоръчала съдията, да се съсредоточим върху заключителната пледоария, ние прегледахме въпросите към последните двама свидетели — специален агент Дон Рут и аз. Най-критично беше с агент Рут, защото това бяха въпросите, които най-вероятно съдържаха информацията, която искахме да стигне до заседателите. Предполагахме, че ако имаме късмета да доведем Рут в залата, тя в най-добрия случай ще е неохотен свидетел. Нямаше да я питаме: „Сам Скейлс беше ли информатор на ФБР?“. Щяхме да питаме: „Откога Сам Скейлс беше информатор на ФБР?“. Така заседателите щяха да получат информацията, която имахме нужда да чуят, независимо дали има отговори на въпросите.
Разбрахме се, че аз ще разпитам Рут — ако тя отговори на искането на съдията, — а Маги, разбира се, щеше да разпита мен. Тя ме убеди, че трябва да свидетелствам. След като преминахме това препятствие, прегърнах идеята и започнах да си мисля за въпросите и отговорите, които пишехме заедно.
Останах с костюма, докато работехме, не исках да прекарвам това време с Маги в затворнически дрехи. Беше нещо дребно и на нея вероятно дори не ѝ пукаше, но на мен ми пукаше. Освен дъщеря ни тя винаги е била най-важната жена в живота ми и ме интересуваше какво мисли за мен.
Знаех, че има камера, насочена към нас през цялото време, и докосването беше забранено, но в един момент не можах да се сдържа. Пресегнах се през масата и сложих ръка върху нейната, докато тя се опитваше да запише един от въпросите, които щеше да ми зададе на другия ден.
— Маги, благодаря ти — казах. — Независимо какво става, ти дойде и това означава повече, отколкото можеш да си представиш.
— Е — каза тя, — нека първо постигнем оправдателна присъда и всичко ще е наред.
Дръпнах ръката си, но беше прекалено късно. От тонколоната до камерата долетя глас, който ми каза да не я докосвам повече. Направих се, че не съм го чул.
— Все още ли мислиш да се върнеш в прокуратурата след това? — попитах. — След като надникна зад завесата на адвокатската работа и големите залози?
Усмихвах се добронамерено, исках да я пропукам поне малко.
— Не знам — каза тя. — Сигурна съм, че шефовете ми получават солиден поток оплаквания за мен от Дейна. Изворът може да е вече отровен — особено след като спечелим. Може и да свикна да защитавам малкия човек срещу държавната машина.
Каза го саркастично. Но се усмихна и аз също се усмихнах.
В четири следобед получих предупреждение от пристав Чан, че след петнайсет минути ще ме отведе в колата и трябва да сваля костюма. Маги каза, че си тръгва.
— Когато излезеш оттук, обади се на Сиско — помолих я аз. — Вземи копие от видеото с човека от румсървиса в Аризона и го донеси утре в съда. Може да ни потрябва.
— Добра идея — отвърна тя.
След двайсет минути бях на задната седалка на патрулката и надзирател Пресли ме караше към Двете кули. Той пое по обичайния маршрут от съда, пресече 101 магистрала по Главната улица и слезе по Сезар Чавес Авеню към Винес стрийт.
Но от „Винес“ вместо да завие наляво към Бочет стрийт и затвора, той зави надясно.
— Пресли, какво става? — попитах. — Къде отиваме?
Той не отговори.
— Пресли — повторих, — какво става?
Отново мълчание и аз сериозно се разтревожих. Историите за надзиратели, извършващи или поръчващи зверства в затворите, бяха проникнали в местната правораздавателна система. Всичко беше възможно. Истина или лъжа, тези истории обаче се случваха вътре в затворите, където ситуацията бе под контрол и невидима за свидетелите отвън. Пресли ме отвеждаше надалече от затвора, карахме зад жп комплекса „Юниън Стейшън“, подскачахме по релсите и влизахме в ремонтния двор, където работниците си бяха тръгнали точно в пет.
— Пресли, стига, човече — казах. — Няма нужда да правиш това. Мислех, че се разбираме. Каза ми да си пазя гърба. Защо правиш това?
Бях се навел напред, доколкото ми позволяваха коланът и белезниците, закопчани между краката ми. Видях лека усмивка на лицето му и осъзнах, че си е играл с мен. Той не ми симпатизираше. Той беше един от тях.
— Кой те накара да направиш това, Пресли? — попитах. — Бърг ли? Кой?
Похитителят ми продължаваше да мълчи. Спря колата на открита работна площадка, покрита с ръждясал железен покрив. След това натисна копчето за отключване на задните врати и слезе.
Следях го, докато заобикаляше предната врата. Но после се спря и погледна назад към мен през предното стъкло. Бях озадачен. Щеше ли да ме измъкне навън, или какво?
Задната врата от другата ми страна се отвори, обърнах се и видях специален агент Дон Рут да се плъзга на седалката до мен.
— Агент Рут — възкликнах. — Какво става, мамка му?
— Успокойте се, Холър — каза тя. — Тук съм, за да говорим.
Обърнах се и погледнах през предното стъкло към Пресли. Осъзнах, че току-що съм го разбрал напълно погрешно.
— И аз би трябвало да задам същия въпрос — каза Рут. — Какво става, мамка му?
Успях донякъде да се овладея.
— Знаете какво става — казах. — Какво искате?
— Първо, този разговор не се е състоял — отвърна тя. — Ако в някакъв момент се опитате да кажете обратното, четирима агенти са готови да ми дадат алиби и ще излезете лъжец.
— Добре. Какво тогава е този разговор?
— Съдията се е побъркала. Нарежда ми да се явя и да свидетелствам? Това няма да стане.
— Добре, не идвайте. Тогава ще прочетете за това в „Таймс“. Но ако питате мен, така няма да запазите разследването в тайна.
— И мислите, че това ще стане, като свидетелствам в съда при открити врати?
— Вижте, ако сътрудничите, можем да режисираме показанията ви. Можем да защитим това, което искате. Но аз трябва да получа официално заявление, че Сам Скейлс е бил информатор и Луис Опаризио е разбрал за това и го е премахнал.
— Дори и да не се е случило така?
Дълго се взирах в нея, преди да отговоря.
— Ако не се е случило така, тогава как? — попитах накрая.
— Помислете — каза тя. — Ако Опаризио е мислил, че Сам е бил информатор, дали все още щеше да ръководи схемата в „Биогрийн“? Или щеше да убие Сам и да пусне кепенците?
— Добре, значи казвате, че схемата продължава да работи дори и след като Сам е бил убит. Значи и операцията на Бюрото продължава.
Опитах се да сглобя историята, но не можех.
— Защо са убили Сам? — попитах.
— Вероятно сте го познавали по-добре от мен — каза Рут. — Защо според вас?
Тогава стоплих.
— Въртял е собствена схема — казах. — Мамел е Бюрото и Опаризио. Каква беше?
Рут се поколеба. Те бе потопена в култура, която никога не издава тайни. Но сега му бе дошло времето — в разговор, който можеше и щеше да бъде отречен.
— Крал е — каза Рут. — Разбрахме го след смъртта му. Тайно направил своя собствена дистрибуторска компания. Регистрирал я в съда, при федералните власти. Прекарвал танкери към и от пристанището, но половината субсидии отивали при него.
Кимнах. Оттук нататък можех лесно да си представя историята.
— Опаризио е разбрал и го е убил — казах. — Не е искал разследването да стигне до „Биогрийн“ и е видял възможност да си уреди сметките с мен.
— И аз няма да свидетелствам за нищо от това — каза тя.
— Няма нужда. Опаризио е мъртъв, в случай че не сте чули.
— Мислите, че Опаризио е бил начело на всичко това? Мислите, че той е бил мишената? Той управлява една схема. Ние наблюдаваме шест различни рафинерии в четири щата. Разследванията продължават. Затова Опаризио трябваше да си отиде. Неговата лична вендета с вас показа лоша бизнес преценка, а това не се търпи. Никак. Мислите, че се е промъкнал в Аризона, за да избяга от призовката? Не ставайте глупав. Той се криеше от тях, не от вас.
— И него ли наблюдавахте?
— Не съм казала това.
През предното стъкло виждах Пресли, който крачеше напред-назад пред колата. Имах чувството, че гоним срок. Това не бе разрешено спиране.
— И той ли работи за вас? — попитах. — Пресли? Или го държите с нещо?
— Не се тревожете за него — отвърна Рут.
Мислите ми се върнаха към собствената ми ситуация.
— Какво се очаква от мен? — попитах. — Да се жертвам? Да приема присъдата, за да може разследването ви да продължи? Това е лудост. Вие сте луди, ако си мислите, че ще го направя.
— Надявахме се нашето разследване вече да е във фазата на арестите, преди делото ви да влезе в съда — каза тя. — След това щяхме да се реваншираме. Но това не се случи. Много неща, които трябваше да се случат, не се случиха.
— Сериозно? Нека ви питам нещо. Наблюдавахте ли, когато убиваха Сам? Оставихте го просто да го убият, за да защитите разследването си?
— Никога не бихме позволили нещо подобно. Особено пък само за да си спасим разследването. Те са го хванали в рафинерията. Нямахме никой друг вътре. Не знаехме, че е мъртъв, докато полицията не провери отпечатъците му, след като намери трупа в багажника ви.
През предното стъкло видях, че Пресли е започнал да прави знаци на Рут. Сочеше часовника си и след това въртеше пръст във въздуха. Казваше ѝ да приключва. Когато по-рано пресичахме 101-ва, той бе използвал радиостанцията на патрулката, за да докладва, че транспортира затворник към Двете кули. Скоро щяха да забележат, че не сме пристигнали.
— Защо просто не отидохте в полицията или прокуратурата и не им изложите всичко това? — попитах. — Можехте да им кажете да ме оставят на мира и нищо от това нямаше да се случи.
— Това щеше да е малко трудно, при положение че Сам бе намерен във вашия багажник и във вашия гараж и последва медийна буря — каза Рут. — Цялата работа от самото начало бе тежък провал, който не можеше да се избегне.
— И накрая се сдобихте с гузна съвест. Затова ми пъхнахте доклада от ареста във Вентура под вратата.
— Не съм казала, че съм го направила.
— Няма нужда. Но благодаря.
Рут отвори вратата.
— Какво ще стане утре? — попитах.
Преди да излезе от колата, тя ме погледна и каза:
— Нямам представа. Със сигурност нищо вече не е в моите ръце.
Слезе и затвори вратата, след това тръгна назад, но аз не си направих труда да се обърна след нея. Пресли бързо седна зад волана. Даде назад от работната станция и излезе от двора по пътя, по който бяхме дошли.
— Извинявай, Пресли — казах. — Паникьосах се и те разбрах погрешно.
— Не ми е за първи път — отвърна той.
— Ти агент ли си, или просто работиш за тях?
— Да не мислиш, че ще ти кажа?
— Знам, че няма.
— Е, ако стане въпрос в Кулите, че сме закъснели, ще кажа, че съм спрял, защото си повръщал.
Кимнах и отвърнах:
— Ще потвърдя.
— Те дори няма да те питат — каза той.
Бяхме пак на Винес стрийт. През предното стъкло видях Двете кули.
51.
На сутринта ме събудиха рано и ме качиха в патрулката още преди осем. Никой в затвора не ми каза защо.
— Пресли, знаеш ли защо отивам толкова рано? — попитах. — Съдът отваря след час.
— Нямам представа — каза Пресли. — Просто ми казаха да те закарам.
— Някакви последствия от отклонението предната вечер?
— Какво отклонение?
Кимнах и погледнах през прозореца. Надявах се, че каквото и да става, Маги Макфърсън е била известена.
Когато стигнахме до съда, ме предадоха на охранител, който ме отведе в служебния асансьор. Започнах да си попълвам празните места. Обикновено ме качваха на деветия етаж, където се намираше съдебната зала на съдия Уорфийлд. Охранителят обаче ме качваше на шестнайсетия. Където се намираше окръжната прокуратура.
Въведоха ме в стая за разпити, в която предполагах, че водят заподозрени, когато те се съгласяват да сътрудничат. Не е добра практика подобни споразумения да се оставят без последствия. Хората си променят мнението — и заподозрени, и юристи. Ако някой е изправен пред тежко обвинение или тежка присъда и негласно предложи в съда да помогне значително на властите, не му уреждаш среща на следващия ден. Водиш го на горния етаж и изтръгваш от него цялата информация. И това се случваше в стаята, в която се намирах сега.
Ръцете ми все още бяха закопчани за верига на кръста и носех затворнически дрехи; седях сам в стаята петнайсет минути, след което започнах да се взирам в камерата в ъгъла на тавана и да крещя, че искам да се видя с адвоката си.
Това не предизвика никаква реакция през следващите пет минути, но после вратата се отвори и влезе охранителят. Поведе ме по коридора и ме вкара през друга врата.
Влязох в нещо, което приличаше на заседателна зала — най-вероятно в нея се определяха политиките и прокурорите и началниците им обсъждаха големите дела. Около голяма овална маса имаше десет черни стола и повечето от тях бяха заети. Поведоха ме към свободно място до Маги Макфърсън в края на масата. Познавах повечето хора или се досещах кои са. От едната страна седеше Дейна Бърг заедно с асистента си с папийонката, както и с Големия Джон, Джон Кели, окръжния прокурор, и Матю Скалан, за когото знаех, че е началник на Бърг и оглавява „Тежки престъпления“. В това си качество той бе и бивш шеф на Маги, преди да я преместят в отдела за опазване на околната среда.
От другата страна срещу прокурорите бяха наредени федералните. Видях агент Рут и партньора ѝ Рик Айело, както и главния прокурор на Южния район на Калифорния Уилсън Корбет и друг мъж, когото не познавах, но предполагах, че е прокурор на средно ниво, най-вероятно наблюдаващ разследването на „Биогрийн“.
— Господин Холър, добре дошли — каза Кели. — Как сте днес?
Погледна Маги, преди да отговоря, и тя леко поклати глава. Това ми бе достатъчно, за да разбера, че и тя не знае за какво става въпрос.
— Току-що прекарах още една нощ във великолепните ви покои в Двете кули — казах. — Как мислиш, че съм, Джон?
Кели кимна, все едно бе знаел, че ще отговоря така.
— Е, мислим, че имаме добри новини за вас — каза Кели. — Ако успеем да постигнем споразумение за някои неща тук, ще свалим обвиненията срещу вас. Можете да си спите в собственото легло още тази вечер. Това как ви се струва?
Огледах лицата в стаята, като започнах с Маги. Тя ми се стори изненадана. Дейна Бърг изглеждаше засрамена, а Рик Айело — също като последния път, когато го видях на верандата си: гневен.
— Свалени? — попитах. — Имаме заклели се съдебни заседатели. Положението е кофти.
Кели кимна.
— Така е. Не можете да бъдете съден два пъти за едно и също нещо. Няма поправителен. Всичко свършва. Край.
— И какви са тези неща, за които ще трябва да се споразумеем? — попитах.
— Ще оставя господин Корбет да каже това — отвърна Кели.
Знаех малко за Корбет: само че е имал някакъв опит като прокурор, преди да бъде назначен за главен прокурор от сегашния президент.
— Имаме ситуация — каза той. — Имаме текущо разследване, което стига много по-дълбоко, отколкото ви е известно. То не свършва с Луис Опаризио. Но ако разкрием и малка част от него в съда, ще го застрашим цялото. Нуждаем се от споразумение за мълчание, докато голямото разследване не приключи и не бъде предадено на правосъдието.
— И кога ще стане това? — попита Маги.
— Не знаем — каза Корбет. — Тече и в момента. Това е всичко, което мога да ви кажа.
— И как ще стане това? — попитах. — Ще свалите обвиненията без обяснения?
Кели пак взе думата. Аз се взирах в Дейна Бърг, докато той говореше.
— Ще поискаме свалянето на обвиненията, защото противоречат на обществения интерес — каза той. — Ще заявим, че окръжната прокуратура е получила информация и доказателства, които хвърлят огромно съмнение върху валидността и справедливостта на нашето обвинение. А какви са тези информации и доказателства ще остане поверително, защото са част от текущо разследване.
— Това ли е? — попитах. — Това ли е всичко, което ще кажете? Ами тя? Дейна какво ще каже? Нарича ме убиец от четири месеца.
— Искаме да привличаме възможно най-малко внимание — каза Кели. — Не можем да правим публични извинения и едновременно с това да опазим федералното разследване.
Бърг бе забила поглед в масата пред себе си. Виждах, че не е съгласна с този план. Тя наистина вярваше в обвинението до самия край.
— Значи това е сделката? — казах. — Сваляте обвиненията, но аз никога не мога да кажа защо и вие никога няма да си признаете, че сте сбъркали?
Никой не отговори.
— Мислите, че правите компромис — казах. — Мислите, че това е сделка, в която вие пускате убиец на свобода в името на нещо по-голямо.
— Не даваме оценки — отвърна Кели. — Знаем, че имате информация, която може да е унищожителна за това нещо по-голямо, ако излезе наяве.
Посочих Дейна Бърг и казах:
— Тя дава оценки. Тя раздаде присъди, когато ме вкара в затвора. Мисли, че съм убил Сам Скейлс. Всички си го мислите.
— Не знаеш какво си мисля, Холър — обади се Бърг.
— Аз съм пас — казах.
— Какво? — попита Кели.
Маги докосна ръката ми, за да се опита да ме спре.
— Казах, че съм пас — отвърнах. — Върнете ме в съда. Ще рискувам със съдебните заседатели. Ще получа оправдателна присъда от тях и ще бъда чист. И ще мога да кажа на целия свят как съм бил натопен под носа на ФБР и тормозен от окръжната прокуратура. Тази сделка ми харесва повече.
Оттласнах се с крака и бутнах стола си назад, след това се обърнах към пристава, който ме бе довел.
— Какво искаш, Холър? — попита Корбет.
Обърнах се към него.
— Какво искам ли? — казах. — Искам си невинността. Искам това да бъде заявено. Тоест че новите ви информации и доказателства напълно ме оневиняват от повдигнатите обвинения. Искам или ти, или Дейна да кажете това. Първо в молба до съда, след това на съдията в заседание при открити врати, после искам пресконференция на стълбите на съдебната палата. Ако не можете да ми дадете това, ще си го получа от съдебните заседатели — няма за какво да говорим.
Кели погледна през масата към федералните. Видях кимане и даване на одобрение.
— Мисля, че можем да направим това — каза Кели.
Бърг се облегна рязко назад, сякаш бе зашлевена през лицето.
— Добре — казах. — Защото това не е всичко.
— Мили боже — промълви Айело.
— Искам още две неща — заявих, без да обръщам внимание на Айело и като гледах Кели право в очите. — Искам да няма последствия за партньорката ми. Тя се връща на работа при вас след това. Никакво намаляване на заплащането, никаква промяна в длъжността.
— Нещата и без това щяха да се случат така — отговори Кели. — Маги е една от най-добрите ни и…
— Страхотно — казах. — Значи няма да е проблем да го потвърдите писмено.
— Майкъл — намеси се Маги. — Аз…
— Не, искам го писмено — настоях. — Искам всичко това писмено.
Кели бавно кимна.
— Ще го получиш писмено. Какво е второто?
— Мисля, че дадохме доста убедителни доказателства в съда, че полицай Милтън ме е чакал онази вечер преди четири месеца — започнах аз. — Историята му за липсващата регистрационна табела е пълна глупост. Бях набеден и след това бях и бит и почти убит, а името и репутацията ми бяха непрекъснато валяни в кал. Полицията така и не разследва това, но вие имате антикорупционен отдел. Ще подам оплакване и не искам то да се затлачва. Искам да бъде разследвано докрай. Това няма как да е станало без вътрешна помощ и Милтън е само върхът на айсберга. Сигурен съм, че някъде тук има връзка с Опаризио — бих започнал с адвокатите му, — и искам да знам каква е тази връзка.
— Ще започнем разследване — каза Кели. — Ще го водим добронамерено.
— Тогава мисля, че се разбрахме — отвърнах.
Бърг поклати глава на списъка ми с изисквания. Маги видя как се взирам в нея и пак докосна ръката ми с надеждата да ме спре. Но това бе моят миг и не можех да го оставя да отмине.
— Дейна, знам, че никога няма да повярваш, че това е било набеждаване — започнах. — Много хора са като теб. Но може би някой ден, когато федералните завършат това разследване, ще отделят време да ти покажат къде ти и полицията сбъркахте.
За първи път Бърг вдигна глава и ме погледна.
— Майната ти, Холър. Ти си боклук и никакви сделки няма да променят това. Ще се видим в съдебната зала. Искам да приключваме с това възможно най-бързо.
И стана и излезе от стаята. Настъпи дълго мълчание, през което аз съсредоточих вниманието си върху агент Рут. Исках да ѝ помогна, но не исках и да я хвърлям под влака, защото ми бе помогнала.
— Приключихме ли? — попита Корбет, сложи ръце на облегалките на стола си и стана.
— Имам нещо за агентите — казах.
— Не искаме нищо от теб — отвърна Айело.
Кимнах на Маги, после продължих:
— Имаме видео. На него е вашият убиец. Човекът, който е убил Опаризио и е измъкнал трупа от хотел в Скотсдейл. Ще ви го предадем. Може да помогне.
— Не си прави труда — каза Айело. — Не искаме помощта ти.
— Не — намеси се Рут. — Ще го вземем. Благодаря.
Погледна ме и кимна. Виждах, че благодарността ѝ е искрена и че поне един човек в тази стая не вярва, че освобождават убиец.
52.
След час бях облякъл костюма си и се намирах в съдебната зала пред съдия Уорфийлд. Тя освободи заседателите, но каза, че могат да останат, ако искат, и те останаха до един. Дейна Бърг представи неохотно, но внимателно пред съда новите поверителни доказателства, които ме оневиняваха по всички точки. Каза, че окръжната прокуратура оттегля обвиненията с особено мнение и ще прочисти досието ми.
Маги Макфърсън стоеше до мен, а дъщеря ми и членовете на екипа ми бяха зад мен. Въпреки препоръката на съдията за въздържане от емоции хората в залата ръкопляскаха, когато обвинителката завърши изложението си. Погледнах към заседателите и видях, че готвачката от „Холивуд Боул“ също аплодира. Кимнах. Правилно я бях преценил от самото начало.
Сега бе ред на съдията.
— Господин Холър — каза съдия Уорфийлд, — срещу вас бе извършена тежка несправедливост и съдът искрено се надява, че ще можете да се възстановите от това и ще продължите кариерата си на служител на правосъдието и защитник на правата на обвинените. След като преминахте през това преживяване, може би ще станете още по-добър професионалист. Желая ви всичко най-хубаво. Свободен сте.
— Благодаря ви, ваша чест — казах.
Гласът ми трепереше, когато го произнесох. Случилото се през последните два часа беше толкова голямо, че целият се тресях.
Обърнах се и прегърнах Маги, след това се пресегнах към дъщеря ми. Скоро тримата бяхме вплетени в една прегръдка, макар парапетът на съдебната зала неудобно да бе застанал между дъщеря и родители. Последваха усмивки и ръкостискания за Сиско и Бош. Мълчах, защото ми бе трудно да говоря. Знаех, че думите ще се върнат по-късно.
53.
Изчакахме един ден, преди да организираме празненство в „Секвоя“. Дотогава от пресконференциите и медиите се бе разчуло, че са ми свалени всички обвинения и съм оправдан. Стори ми се подходящо да се съберем на мястото, откъдето бяха започнали всичките тези беди в живота ми. Нямаше покани и списък с гости. Беше отворена покана към хората от съда, а Лорна остави кредитната карта на кантората на бара за сметката.
Заведението бързо се напълни, но аз се погрижих екипът на защитата да получи голямата кръгла маса в дъното — тя бе запазена само за нас. Седях там като кръстник в мафиотски филм, обграден от моите капос, и получавах поздравления и ръкостискания от онези, които бяха дошли да отпразнуват една рядка адвокатска победа.
Питиета се лееха, макар аз да оставах трезвен, пиех портокалов сок с лед и няколко вишни за стил. Барманката Мойра, която изпитваше облекчение, че не ѝ се бе наложило да свидетелства, наричаше коктейла „Лепкавия Мики“ и това име се разчу, макар че другите го пиеха с два шота водка.
Седях между двете си бивши съпруги, Огнената Маги отляво и дъщеря ни до нея, Лорна отдясно, последвана от Сиско. Хари Бош бе точно срещу мен. През повечето време си мълчах, просто се наслаждавах и от време на време вдигах питието си и се чуках с приятели, които се навеждаха през рамото на Бош, за да ме поздравят.
— Добре ли си? — в някакъв момент ми прошепна Маги.
— Да, страхотно — казах. — Свиквам, че всичко свърши, нали разбираш?
— Трябва да заминеш. Иди някъде да си прочистиш мозъка от всичко това.
— Да. Мислех си да отида в Каталина за няколко дни. Току-що пак отвориха „Зейн Грей“ в целия му блясък.
— Вече си бил там?
— Да, онлайн.
— Чудех се дали още пазят стаята с камината, в която отсядахме някога.
Спомних си как някога бяхме заедно и ходехме в Каталина за уикендите. Имаше голяма вероятност дъщеря ни да е била зачената там. Дали не бях съсипал спомена, като бях завел там Кендал?
— Можеш да дойдеш с мен — казах.
Маги се усмихна и видях в черните ѝ очи блясъка, който помнех толкова добре.
— Може би — отвърна тя.
Това ми стигаше. Усмихнах се, когато огледах пак тълпата. Всички бяха дошли заради безплатната пиячка. Но и заради мен. Осъзнах, че съм забравил Бишоп. Трябваше да поканя и него.
Тогава забелязах, че Сиско и Бош почти са допрели глави и си говорят нещо сериозно.
— Хей — казах. — Какво има?
— Просто си говорим за Опаризио — отвърна Сиско.
— Какво по-точно? — попитах.
— Ами защо са го убили — каза Сиско. — Хари казва, че са нямали избор.
Погледнах Бош. Исках да чуя неговата версия. Не бях казал на никого за разговора си с агент Рут на задната седалка на патрулката на Пресли.
Бош се наведе, колкото можа, над масата. В бара беше шумно и не беше мястото, на което да крещим на висок глас хипотези за убийство.
— Позволил е личното да застане на пътя на истинския бизнес — каза Бош. — Трябвало е да се отърве от Скейлс чисто. Да го убие, да го зарови, да го сложи във варел и да го хвърли в канала. Всичко друго, но не и това, което е направил. Използвал е ситуацията, каквато и да е била тя, за да си уреди стари сметки с теб. Това е грешката му и тя го е направила уязвим. Трябвало е да умре и работата е там, че го е знаел. Не мисля, че е избягал в Аризона от теб и призовката. Бягал е от куршума.
Кимнах. Бившият детектив от отдел „Убийства“ вероятно беше прав.
— Мислиш ли, че са го намерили чрез нас? — попитах. — Че ние сме ги завели до него?
— Имаш предвид, че са следвали мен — каза Сиско.
— Не си го слагай на сърце — казах. — Аз те пратих там.
— Заради Опаризио? — попита Сиско. — Изобщо не ми пука за него.
— Може и така да е станало — каза Бош. — Или пък той може да е направил грешка. Да е казал на гаджето си или нещо такова. Да се е обадил по телефона.
Поклатих глава.
— Онзи номер с румсървиса означава, че убиецът е знаел, че сме там и го наблюдаваме. Мисля, че са ни използвали, за да стигнат до него.
Спомних си видеото, което бяха снимали индианците и което бях предал на агент Рут. Убиецът от румсървиса беше бял, на около четиридесет, с оредяваща червена коса. Не изглеждаше заплашителен. Беше невзрачен. Червената сервитьорска куртка, с която ни бе измамил, за да влезе в стаята на Опаризио, му стоеше съвсем естествено.
— Е, лошо — каза Маги. — Той се опита да ти лепне убийство, Мики. И на мен като на Сиско ми е трудно да изпитам съчувствие към Луис Опаризио.
Разговорът премина към предположения кого точно разследват федералните и почти всички се съгласихме, че това вероятно е корпоративен мафиот, някой от света на казината в Лас Вегас, който седи зад схемата с биогоривото. Но всичко това бе над моето ниво. Можех само да се надявам, че някой ден агент Рут ще ми се обади, за да ми каже: „Хванахме го“. Тогава щях да знам самоличността на човека, който за малко не бе съсипал живота ми.
Скоро пак само се радвах на момента и оглеждах гостите. Погледът ми се спря на една жена, която тъкмо отиваше до бара, извиних се на другите от масата и отидох при нея.
— Опита ли „Лепкавия Мики“? — попитах.
Дженифър Арънсън се обърна и на лицето ѝ цъфна широка усмивка. Прегърна ме.
— Поздравления!
— Благодаря! Кога се върна?
— Днес. Веднага щом чух, разбрах, че трябва да дойда.
— Отново, съболезнования за баща ти.
— Благодаря, Мики.
— Какво стана после?
— После се грижех за сестра ми, понеже се разболя и тя.
— Но ти си добре?
— Добре съм. Но стига за мен. Сиско ми каза, че Маги била родена за адвокат. Вярно ли е?
— Да, беше страхотна. Но няма да остане. Ще се върне в прокуратурата.
— Значи остава вярна на работата си.
— Знаеш ли какво, ти положи всички основи. Нямаше да съм сега на свобода, ако не беше до мен.
— Приятно е да го чуя.
— Истина е. Ела да седнеш при нас. Целият екип е там.
— Ще дойда, ще дойда. Просто искам да пообиколя малко, да се видя с хората. Толкова много хора от съда.
Гледах я как тръгна през тълпата и започна да раздава приятелски прегръдки и поздрави. Облегнах се на бара и попих цялата сцена. Гледах залата и осъзнавах, че никой тук не празнува, защото смята, че съм невинен и съм победил изправилите се срещу мен сили. Повечето просто смятаха, че съм извадил късмет, че съм оправдан по стандартите на закона, което не означаваше, че ме мислят за невинен.
Този момент ме попари. Знаех как ще ме гледат оттук нататък в съдебната зала, в съдебната палата, в града.
Обърнах се към бара и погледнах Мойра.
— Да ти налея нещо, Мик? — попита тя.
Поколебах се. Погледнах бутилките, подредени пред огледалото зад нея.
— Не — казах. — Мисля, че съм добре.
Епилог
Нямаше салфетки, нито тоалетна хартия. Нямаше бутилирана вода, нямаше дори яйца. Говорех по мобилния с Маги, като държах написания на ръка списък, който тя бе приготвила с помощта на Хейли. Толкова много неща от него вече ги нямаше. Отдавна бяха изчерпани. Бях започнал да взимам каквото успея да докопам.
— А шарен боб? — попитах. — Взех само четири консерви.
Говорех със слушалка и ръцете ми бяха свободни да взимам продукти от полиците.
— Холър, какво смяташ да правиш с шарен боб? — попита тя.
— Не знам — отвърнах. — Начос? Тук няма нищо. Трябва да взема каквото е останало и да измислим какво да правим с него. А и имам доста неща в къщата. Провери ли килера за нещата от списъка?
Забелязах самотен буркан със сос за спагети на полицата за паста, но друг купувач се стрелна и го взе пръв.
— Мамка му — казах.
— Какво? — попита Маги.
— Нищо. Изпуснах един буркан със сос за спагети.
— Иди при суровите продукти. Виж какво е останало. Вземи зеленчуци за салати. И се върни. Това е откачено.
Откачено — меко казано. Бе настанал хаос. Но насред него имаше един спокоен център за мен. Семейството ми бе заедно за първи път от много години. Бяхме решили да се съберем тримата, докато премине опасността от вируса. Къщата ми бе най-голяма и с най-сигурната буферна зона в сравнение с апартаментите на Хейли и Маги. Тричленното семейство щеше да преживее заедно заразата и сега се приготвяхме за това. Това бе втората ми спирка в супермаркета, първата бе също толкова разочароваща. Но имах запаси за земетресение в къщата и почти пълен килер. Само списъкът с желанията на моите момичета не успявах да изпълня. Червено вино, хубаво сирене и няколко съставки от рецептите на Маги.
Успях да напълня количката с неща, които никога нямаше да ползваме, но не намерих тези, които бихме ползвали. Но пък Маги вече бе с мен. След празненството в „Секвоя“ се бяхме прибрали заедно и оттогава спяхме ту у нас, ту у тях. Чувствах се добре, обновен, казвах си, че ако цената да върна Маги в живота си е била четири месеца страх и бъркотии, то бих сключил тази сделка отново по всяко време.
— Добре, това е — казах. — Нареждам се на опашката.
— Чакай, взе ли портокалов сок? — попита тя.
— Да, всъщност наистина имаха портокалов сок. Взех две кутии.
— Без парченца?
Погледнах продуктите в количката и казах:
— Не можем да сме претенциозни.
— Страхотно — отвърна Маги. — Ще се задоволим и с парченца. Побързай.
— Отивам до банкомата и след това се прибирам.
— Защо? Няма да ни трябват пари. Всичко затваря.
— Знаеш ли, парите в брой ще са върхът, ако финансовите институции се сринат и картите спрат да работят.
— Адски си гаден. Наистина ли мислиш, че това може да се случи?
— Тази година показа, че всичко може да се случи.
— Прав си. Вземи пари в брой.
Така и направих. Чаках почти час на опашка, за да изляза. Без съмнение всички бяха в истерия. Имах късмет, че семейството ми е до мен, макар че се боях какво ще стане с нас, ако нещата наистина станат отчайващи.
На паркинга беше толкова претъпкано, че докато товарех продуктите, до мен спря друга кола и зачака за мястото ми.
— Тук е пълна бъркотия — казах на Маги. — Скоро нещата ще излязат извън контрол.
Човекът, който чакаше, задържаше колите зад себе си. Някой натисна клаксона, но той не помръдна. Опитах се да товаря по-бързо чантите в багажника на линкълна.
— Какво става? — попита Маги.
— Някакъв тип ми иска мястото за паркиране и задържа всички — казах.
Обърнах глава към звука от друг клаксон и забелязах мъж с тъмна коса и приведени рамене, който буташе количка към мен. Черна маска покриваше долната половина на лицето му. Имаше само една кафява торба на седалката за дете в количката. Загледах се, защото торбата беше от „Вон“, а това бе „Гелсън“. Взрях се в мъжа отново и ми се стори познат. Начинът, по който ръцете му бяха разперени на дръжката на количката, привеждането и смъкнатите рамене…
И в този миг го разпознах. Това бе мъжът, който бе вкарал количката за румсървис в хотелската стая на Луис Опаризио в Скотсдейл. Косата му сега бе различна, но раменете бяха същите.
Това бе той.
Отстъпих към багажника и се огледах за път за бягство. Трябваше да бягам.
Бутнах количката към неговата, след това изтичах покрай колата си и влязох в другата автомобилна лента. Погледнах през рамо, докато завивах надясно. Видях, че той тича след мен и вади от торбата от „Вон“ пистолет.
Минах рязко пред две други коли, за да стигна до следващата пътека. Чуха се два бързи изстрела, аз се приведох, но краката ми продължиха да тичат. Чух как се пръска стъкло и удар на куршум в метал, но не усетих да съм улучен.
Гласът на Маги прозвуча пронизително в ухото ми:
— Мики, какво става? Мики?
Зад мен се чуха викове, а сред тях и клаксон.
— ФБР! Не мърдай!
Не знаех кой на кого крещи. Но не спрях. Наведох глава дори още повече и продължих да тичам. Чуха се още изстрели — този път силни и страховити застъпващи се откоси от мощни оръжия. Погледнах назад и не видях никаква следа от човека от видеото. Смених ъгъла и го зърнах на земята, четирима въоръжени мъже и една жена се бяха скупчили около него. Познах специален агент Дон Рут.
Спрях и се опитах да си поема дъх. Чак тогава чух гласа на Маги в ухото си:
— Мики!?
— Добре съм, добре съм.
— Какво стана? Чух изстрели!
— Всичко е наред. Беше човекът от видеото, който уби Опаризио.
— О, боже!
— Но и ФБР са тук. Виждам агент Рут. Хванаха го. Всичко свърши.
— ФБР? Следили са го?
— Или него, или мен.
— Знаеше ли, Мик?
— Не, разбира се, че не.
— Не ме лъжеш, нали?
— Казах ти, не знаех. Виж, всичко е наред, но трябва да затварям. Махат ми да отида при тях. Сигурно трябва да дам показания.
— Просто се прибирай, моля те. Не мога да повярвам.
Трябваше да затварям, но не исках да го направя, без да съм я успокоил.
— Виж, това означава, че всичко свърши. Всичко. Свърши.
— Просто се прибери.
— Веднага щом мога.
Затворих и тръгнах към хората около мъжа на земята. Той не помръдваше и никой не си правеше труда да му окаже първа помощ. Агент Рут се отдели от групата и тръгна към мен.
— Мъртъв ли е? — попитах.
— Да — отвърна тя.
— Слава богу.
Погледнах трупа. Оръжието, което бях видял, бе на земята до него. Мястото бе отцепено.
— Как разбрахте? — попитах. — Казахте ми, че всичко е свършило. Казахте, че няма да ме преследват.
— Взехме предпазни мерки — каза тя. — Понякога тези хора не обичат да оставят нещата недовършени.
— Аз недовършено нещо ли съм?
— Е… да кажем, че знаете разни неща. И правите разни неща. Може би това не му е харесвало.
— Значи е бил само той? Направил го е сам?
— Не сме сигурни.
— Тоест? Още ли съм в опасност? Семейството ми в опасност ли е?
— Със семейството ви всичко е наред, с вас също. Вероятно е чакал, докато излезете от къщата, защото семейството ви е там. Просто се успокойте. Дайте ми ден или два за анализ и ще ви се обадя.
— И сега какво? Ще трябва ли да дам показания или нещо подобно?
— Просто си вървете. Махайте се оттук, преди хората да започнат да ви разпознават. Не искаме това да се случва.
Погледнах я. Винаги си бранеше разследването.
— Как върви случаят? — попитах.
— Върви — отвърна тя. — Бавно, но сигурно.
Кимнах към трупа и казах:
— Жалко, че няма да можете да го накарате да говори.
— Хора като него никога не говорят — отвърна Рут.
Кимнах и тя се отдалечи. Местопрестъплението започваше да привлича зяпачи. Хора с маски. Хора с найлонови ръкавици и шлемове. Върнах се при колата си. Багажникът си беше отворен, покупките ми в торбите бяха недокоснати.
Затворих багажника и проверих задния калник, навик, породен от скорошните преживявания. Регистрационната табела си беше на мястото, буквите ѝ съобщаваха моята съдба и отношението ми към света.
Качих се в колата и потеглих към дома си, за да се скрия.