Партитата у семейство Тюнон винаги завършваха късно и тъй като домакините бяха много запалени по маскените балове, не беше необичайно да видиш как жени, предрешени като мексиканки в национални носии и с панделки в косите, пристигат, придружавани от арлекини и каубои. Вместо да чакат цяла вечер пред дома на Тюнонови, шофьорите им отскачаха да си купят от уличните сергии нещо за ядене и дори да се видят с някоя от прислужниците в къщите наоколо, които ухажваха предпазливо като във викторианска мелодрама. Някои от шофьорите се струпваха на едно място, пушеха и си разказваха истории. Имаше и двама-трима, които подремваха. В края на краищата знаеха много добре, че никой няма да си тръгне от партито преди един след полунощ.

Затова мъжът и жената, които излязоха от къщата в десет часа, нарушиха общоприетите правила. За капак шофьорът на мъжа беше отишъл да си вземе нещо за вечеря и не се виждаше никъде. Младежът се постъписа, не знаеше какво да прави. На партито си беше сложил конска глава от папиемаше и сега се чудеше къде да я дене и как да прекоси града с този обременителен аксесоар. Ноеми го беше предупредила, че иска да спечели конкурса за най-хубав костюм и да удари в земята Лаура Кесада и кавалера ѝ, и той се беше постарал, както се оказа — излишно, защото спътницата му не се беше дегизирала, както беше обещала.

Ноеми Табоада беше казала, че ще вземе под наем костюм на жокей с камшик към него. Надяваше се изборът ѝ да бъде посрещнат като находчив и донякъде скандален, защото тя бе подочула, че Лаура ще се появи като Ева със змия, омотана около врата ѝ. Накрая Ноеми се отказа. Костюмът на жокей беше грозен и я дращеше по кожата. Затова тя се появи в зелена рокля с апликации — бели цветя, и дори не си направи труда да предупреди своя кавалер.

— И сега какво?

— На три пресечки оттук има голям булевард. Там ще намерим такси — отвърна тя на Уго. — Носиш ли цигари?

— Цигари ли? Дори не знам къде съм оставил портфейла си — каза Уго и се потупа с една ръка по сакото. — Пък и нали винаги носиш цигари в дамската си чанта? Ако не те познавах, щях да си помисля, че си от евтините жени, на които не им е по джоба да си купят дори цигари.

— Много по-забавно е кавалерът да предложи цигара на своята дама.

— Днес не мога да ти предложа дори един бонбон. Как мислиш, дали не съм си забравил портфейла в къщата?

Тя не отговори. На Уго му беше трудно да носи под мишница конската глава. Замалко да я изпусне, когато излязоха на булеварда. Ноеми вдигна тънката си ръка и спря такси. След като се качиха, Уго остави конската глава на седалката.

— Трябваше да ми кажеш, че в крайна сметка не се налага да мъкна тая дивотия — промърмори той, след като забеляза, че шофьорът се подсмихва, и реши, че се забавлява за негова сметка.

— Умиляваш ме, когато си ядосан — отговори тя, докато отваряше дамската си чанта и търсеше цигарите.

Освен това Уго приличаше на младия Педро Инфанте1, на което до голяма степен се дължеше обаянието му. Колкото до останалото: какъв е като човек, какво е общественото му положение и доколко е умен — Ноеми не си беше правила труда да се замисля за това. Когато искаше нещо, тя не се успокояваше, докато не го получи, но сега, след като си бе извоювала вниманието на Уго, по всяка вероятност щеше да го зареже.

Когато пристигнаха в дома ѝ, Уго се пресегна и я хвана за ръката.

— Целуни ме за лека нощ.

— Бързам, но ще ти дам малко от червилото си — отвърна тя, след което пъхна цигарата си в устата му.

Уго се надвеси през прозореца и загледа свъсен как Ноеми влиза бързо в къщата, прекосява вътрешния двор и се насочва право към кабинета на баща си. Както и цялата къща, кабинетът му беше обзаведен в съвременен стил, което издаваше, че обитателите ѝ са забогатели наскоро. Бащата на Ноеми не е бил беден никога, но благодарение на малката си фирма за химически бои бе натрупал цяло състояние. Беше наясно какво харесва и не се притесняваше да го покаже: дръзки цветове и изчистени линии. Столовете бяха с яркочервена дамаска, във всяка стая имаше избуяли растения, които добавяха зелени петна.

Вратата на кабинета беше отворена и Ноеми не си направи труда да чука, направо влезе с лека стъпка и високите ѝ токчета зачаткаха по паркета. Докосна с върховете на пръстите една от орхидеите в косата си и седна на стола пред писалището на баща си с тежка въздишка, след което метна на пода малката си дамска чанта. И тя беше наясно какво харесва — със сигурност не обичаше да я викат да се прибере по-рано.

Баща ѝ ѝ беше махнал с ръка да влиза — високите ѝ токчета тракаха толкова силно, че оповестяваха отдалеч появата ѝ и не се налагаше тя да поздравява — но не я беше погледнал, беше погълнат от документа, който четеше.

— Направо не мога да повярвам, че си тръгнал да звъниш по телефона у Тюнонови и да ме търсиш там — подхвана тя и придърпа белите си ръкавици — Знам, че не си особено щастлив, задето Уго…

— Не е заради Уго — прекъсна я баща ѝ.

Ноеми се смръщи. Смъкна с дясната ръка една от ръкавиците.

— А защо тогава?

Беше поискала разрешение да отиде на партито, но не бе уточнила, че ще бъде с Уго Дуарте, а знаеше какво е отношението на баща ѝ към него. Той се притесняваше да не би Уго да ѝ предложи да се оженят и Ноеми да приеме. Тя нямаше никакво намерение да се омъжва за Уго и го беше заявила на родителите си, но баща ѝ не ѝ повярва.

Като всяка истинска представителка на висшата класа, Ноеми пазаруваше в „Паласио де Иеро“2, носеше червило само на „Елизабет Ардън“, притежаваше две-три наистина хубави кожени палта, благодарение на монахините в „Монсерат“ — частно училище, разбира се — говореше английски със завидна лекота и от нея се очакваше да посвещава времето на две неща: да се забавлява и да си търси съпруг. Затова според баща ѝ всички увеселения трябваше да включват и намирането на съпруг. И в това нямаше нищо лошо, само че баща ѝ не харесваше Уго, който беше младши архитект, а от Ноеми се очакваше да се цели по-нависоко.

— Не е заради това, макар че ще го обсъдим по-късно — отвърна той, с което съвсем обърка Ноеми.

Тя тъкмо танцуваше бавен танц, когато един от прислужниците я потупа по рамото и попита дали ще ѝ е удобно да разговаря по телефона в ателието с господин Табоада, и с това ѝ провали цялата вечер. Ноеми предположи, че баща ѝ е разбрал за Уго и е решил да я изтръгне от обятията му, а после да ѝ тегли едно конско. Щом не смяташе да го прави, за какво изобщо беше цялата врява?

— Не се е случило нищо лошо, нали? — попита тя с друг тон.

Когато беше сърдита, говореше пискливо, като малко момиченце, а не с отработения глас, който през последните години бе усвоила до съвършенство.

— Не знам. Не споделяй с никого какво си чула от мен. Нито с майка ти, нито с брат ти и приятелите ти, разбра ли? — попита баща ѝ и не свали от нея очи, докато тя не кимна. Облегна се на стола, притисна длани пред лицето си и също кимна. — Преди няколко седмици получих писмо от братовчедка ти Каталина. В него тя твърдеше някакви небивалици за съпруга си. Писах на Върджил в опит да стигна до същината. Той ми отговори, че Каталина се държала странно и притеснително, но според него състоянието ѝ се подобрявало. Разменихме си няколко писма, аз настоях, в случай че Каталина наистина изглежда притеснително, да я доведат в Мексико Сити, за да я прегледа специалист. Според Върджил не се налагало.

Ноеми си свали и другата ръкавица и я сложи върху коленете си.

— Бяхме в безизходица. Мислех, че той няма да си помръдне и пръста, но днес получих телеграма. Ето я, можеш да я прочетеш.

Баща ѝ грабна листа хартия от писалището и ѝ го подаде. Беше покана да погостува на Каталина. Нямало влакове, които да ходят до града им всеки ден, но в понеделник тръгвал един и щели да пратят на гарата автомобил, който да я откара.

— Искам да отидеш, Ноеми. Върджил твърди, че Каталина питала за теб. Освен това според мен именно жена ще се справи най-добре с такъв въпрос. Нищо чудно да се окаже, че само преувеличават и че става въпрос за семейни неуредици. Не е като братовчедка ти да не е склонна да преиграва. Търси си внимание.

— Защо изобщо трябва да се занимаваме с това, ако наистина Каталина преиграва и има семейни неуредици? — попита тя, макар и да смяташе, че не е честно баща ѝ да твърди, че Каталина преигравала.

Братовчедка ѝ беше осиротяла съвсем малка. Беше съвсем естествено след това да страда.

— Писмото на Каталина е доста странно. Тя твърди, че мъжът ѝ се опитвал да я отрови, че получавала видения. Не че разбирам от тези неща, не съм лекар, но това ми беше достатъчно, за да поразпитам за добър психиатър в града.

— Пазиш ли писмото?

— Да, ето го.

На Ноеми ѝ беше трудно да разчете думите, още повече да схване смисъла на изреченията. Почеркът беше разкривен, почти нечетлив.

Отстрани в полето братовчедка ѝ беше надраскала още думи и цифри и беше нарисувала кръгчета. Беше твърде смущаващо.

Кога за последно Ноеми беше разговаряла с Каталина? Вероятно преди месеци, дори година. Двамата с мъжа ѝ заминаха за медения си месец за Пачука, оттам Каталина ѝ се беше обаждала два-три пъти по телефона и ѝ беше пращала картички, но толкоз, макар че по съответното време на годината получаваха и телеграми за рождения ден на един или друг член на семейството. Сигурно е имало и писмо за Коледа, защото получиха коледни подаръци. Или коледното писмо беше от Върджил? При всички положения беше учтиво.

Бяха предположили, че Каталина се радва на новото си положение на младоженка и не ѝ е до писане на писма. Освен това май нямаха телефон в къщата, което не бе необичайно за провинцията, пък и Каталина не беше по писането. Погълната от светския живот и от следването, Ноеми просто реши, че все някога Каталина и мъжът ѝ ще им дойдат на гости в Мексико Сити.

Затова писмото, което държеше, беше странно във всяко отношение. Беше написано на ръка, въпреки че Каталина предпочиташе пишещата машина, беше многословно и объркано, въпреки че Каталина бе лаконична в писмата.

— Много е странно — призна Ноеми.

Искаше ѝ се да заяви, че баща ѝ преувеличава или че използва случая като удобен повод да отклони вниманието ѝ от Дуарте, но нещата явно не стояха така.

— При всички положения сега, след като го видя, вероятно разбираш защо писах на Върджил с молбата да обясни. И защо се стъписах, когато начаса ме обвини, че само му досаждам.

— Какво точно му писа? — попита тя, притеснена, че баща ѝ е бил рязък.

Беше суров, строг човек и хората често се засягаха от неволната му грубост.

— Разбери, никак няма да ми е приятно да пращам племенницата си в „Кастанеда“3…

— Това ли каза? Че ще я пратиш в лудница?

— Споменах го като възможност — отговори баща ѝ и протегна ръка. Ноеми му върна писмото. — Има и други лечебни заведения, но в „Кастанеда“ имам познати. Не е изключено Каталина да се нуждае от помощта на специалисти, от грижи, каквито няма да намери в провинцията. И се опасявам, че само ние можем да ѝ осигурим най-доброто.

— Не вярваш на Върджил.

Баща ѝ се засмя сдържано.

— Братовчедка ти, Ноеми, се омъжи доста бързо и бих казал, без да помисли. Е, аз пръв ще призная, че Върджил Дойл е голям чаровник, но знае ли човек дали на него може да се разчита?

Беше прав. Годежът на Каталина бе скандално кратък и те нямаха възможност да поговорят повечко с годеника ѝ. Ноеми дори не знаеше как са се запознали, а само след няколко седмици Каталина вече разпращаше поканите за сватбата. До онзи момент Ноеми дори не бе в течение, че братовчедка ѝ е влюбена. Сигурно нямаше и да разбере, че Каталина се е омъжила, ако не я бяха поканили за свидетелка в гражданското отделение.

Бащата на Ноеми нямаше как да преглътне лесно такава потайност и бързане. Беше организирал сватбена закуска за младоженците, но Ноеми знаеше, че е обиден от поведението на Каталина. Това бе още една причина Ноеми да не се притеснява, че Каталина почти не общува със семейството. Точно сега отношенията им бяха ледени. Тя предполагаше, че до броени месеци нещата ще се наредят, че щом дойде ноември, Каталина ще пристигне в Мексико Сити, за да напазарува за Коледа, и всички ще бъдат весели. Време, всичко беше въпрос просто на време.

— Явно ѝ вярваш, че казва истината и той се държи зле с нея — заключи тя и се опита да си спомни какво впечатление ѝ е направил мъжът на Каталина. „Красив“ и „учтив“ — в съзнанието ѝ изникнаха тези две думи, но те двамата бяха разменили всичко на всичко няколко изречения. — В писмото Каталина твърди не само че той иска да я отрови, но и че през стените минават призраци. Я ми кажи, правдоподобно ли ти звучи?

Баща ѝ се изправи, отиде на прозореца и след като кръстоса ръце, погледна навън. От кабинета се виждаха безценните бугенвилеи на майка ѝ, истински взрив от багри, сега забулен от мрак.

— Тя не е добре, това поне знам. Знам и че ако Каталина и Върджил се разведат, той ще остане без пукнат грош. Когато се ожениха, беше ясно като бял ден, че семейството е останало без средства. Но докато са женени, той има достъп до банковата ѝ сметка. За него е по-изгодно да държи Каталина вкъщи, въпреки че за нея е най-добре да се върне при нас в града.

— Нима смяташ, че е чак такъв сметкаджия? И ще предпочете парите пред здравето на жена си?

— Не го познавам, Ноеми. Никой от нас не го познава. Там е бедата. За нас той е чужд човек. Твърди, че за Каталина се грижат добре и че състоянието ѝ се подобрява, но аз не знам друго, освен че точно сега тя е прикована към леглото и че я държат на овесена каша.

— А Каталина не преиграва ли? — попита Ноеми, докато разглеждаше орхидеите по корсажа си, после въздъхна.

— Знам какво е да се грижиш за болен човек у дома. Родната ми майка получи инсулт и години наред беше прикована към леглото. Знам и че има семейства, които понякога не се справят.

— В такъв случай какво искаш да направя? — попита Ноеми и отпусна изискано ръце върху скута си.

— Да прецениш нещата. Да решиш дали наистина тя трябва да бъде преместена в града и да убедиш мъжа ѝ, че това е най-доброто за нея.

— И как ще го направя?

Баща ѝ се подсмихна. Двамата си приличаха много по тази усмивка и по будните тъмни очи.

— Вятърничава си. Непрекъснато си мениш мнението за всичко. Първо искаше да следваш история, после драматично изкуство, а сега антропология. Изреди всички възможни спортове и не се задържа на никой. Срещаш се с някое момче два пъти и след това дори не вдигаш телефона, когато те търси.

— Това няма нищо общо с въпроса ми.

— Ще стигна и до него. Вятърничава си, но и упорита, когато не трябва. Е, крайно време е да впрегнеш за нещо полезно тази упоритост и енергия. Дотук не си се задържала на нищо, ако не броим уроците по пиано.

— И по английски — възрази Ноеми, но не си даде труда да отрича останалото, защото наистина сменяше ухажорите като носни кърпи и често ѝ се случваше да си сменя тоалетите по четири пъти на ден.

„Но на двайсет и две години може и да нямаш твърдо мнение за всичко“, помисли тя. Ала нямаше смисъл да го казва на баща си. Беше поел семейната фирма на деветнайсет години. Според неговите представи Ноеми се движеше бавно наникъде. Баща ѝ я изгледа и тя въздъхна.

— Е, защо да не ѝ отида на гости след няколко седмици…

— В понеделник, Ноеми. Затова те извиках насред партито. Трябва да подготвим нещата и в понеделник сутринта да се качиш на първия влак за Триунфо.

— Ами рециталът! — възкликна тя.

Това едва ли беше повод за отлагане и двамата го знаеха. Още от седемгодишна Ноеми ходеше на уроци по пиано и два пъти в годината участваше в кратък рецитал. За разлика от времето, когато майка ѝ е била млада, вече не беше задължително момиче от висшето общество да свири на някакъв инструмент, ала в нейния кръг това хоби се ценеше много. Пък и Ноеми обичаше да свири на пиано.

— Рециталът, как ли не! По-скоро си си правила сметки да отидеш на него заедно с Уго Дуарте и не искаш той да заведе друго момиче и да се лишиш от възможността да си покажеш новата рокля. Лошо! Това тук е по-важно.

— За твое сведение дори не съм си купила нова рокля. Смятах да отида с полата, с която бях и на коктейла у Грета — каза Ноеми, което беше половината истина, защото тя наистина смяташе да отиде на рецитала заедно с Уго. — Виж какво, притеснява ме не само рециталът. След няколко дни започват лекциите, не мога просто така да се вдигна и да замина. Ще ме скъсат на изпитите — добави тя.

— Ами нека те скъсат. Ще повториш курса.

Ноеми понечи да се възмути от нехайния му отговор, но баща ѝ се обърна и я изгледа.

— Отдавна настояваш да се запишеш в Националния университет. Ако направиш каквото те моля, ще получиш разрешението ми.

Родителите ѝ ѝ бяха позволили да следва в Девическия университет на Мексико, но не искаха и да чуят тя да продължи да учи и след като се дипломира. Ноеми си мечтаеше да запише магистратура по антропология, и то в Националния университет. Според баща ѝ това било загуба на време, пък и не прилягало на млада жена като нея да се движи сред толкова много млади мъже, които само причаквали по коридорите момичетата и им пълнели главите с покварени мисли.

Майката на Ноеми също не бе особено възхитена от тези нейни модерни схващания. Момичетата трябвало да следват простичък цикъл и след като се включат в светския живот, да се задомят. Ако Ноеми се запишела да учи още, само щяла да забави този цикъл и да си остане какавида в пашкул. Поне пет-шест пъти бяха обсъждали ожесточено въпроса и накрая майка ѝ хитро си бе измила ръцете и бе заявила, че последната дума принадлежала на баща ѝ, а той не бързаше да се произнесе.

Ето защо тя се стъписа от думите му, които най-неочаквано ѝ бяха разкрили нови възможности.

— Наистина ли? — попита Ноеми предпазливо.

— Да. Това не е шега работа. Само това оставаше да попаднем във вестниците заради развод, но не мога и да допусна някой да се възползва от член на семейството. И говорим не за друг, а за Каталина — заяви вече по-меко баща ѝ. — Много ѝ се събра, ще ѝ се отрази добре да види приятелско лице. В крайна сметка може би има нужда единствено от това.

Каталина беше преживяла доста беди. Първо бе починал баща ѝ, после майка ѝ се беше омъжила за човек, заради когото Каталина плачеше често. След две години бе починала и майка ѝ и момичето дойде да живее в къщата на Ноеми: по онова време вторият ѝ баща се беше вдигнал и бе заминал някъде. Въпреки радушния прием у семейство Табоада смъртта на родителите ѝ я беше наранила дълбоко. По-късно трябваше да изживее и разтрогнат годеж, който породи доста конфликти и обиди.

Месеци наред я ухажваше един глуповат младеж, когото тя явно харесваше много. Но бащата на Ноеми не бе във възторг от него и го отпрати. След тази осуетена любов Каталина очевидно си беше взела поука, защото връзката ѝ с Върджил Дойл бе образец за потайност. Или може би по-хитър в случая е бил Върджил и е убедил Каталина да си мълчи, докато вече стане твърде късно да отменят сватбата.

— Вероятно мога да предупредя, че ще отсъствам няколко дни — каза Ноеми.

— Чудесно. Ще изпратим телеграма на Върджил, за да съобщим, че си потеглила към тях. На всяка цена трябва да подходим умно и да не разгласяваме случая, ето на какво държа. Той ѝ е съпруг и има право да взима решения, но ако действа безразсъдно, и ние няма да седим със скръстени ръце.

— Не е зле да го напишеш черно на бяло това за университета.

Баща ѝ отново седна зад писалището.

— Кога не съм си спазвал дадената дума! А сега махни цветята от косата си и се заеми с багажа. Знам, че ще умуваш цяла вечност, докато решиш какво да облечеш. Всъщност като кого си се предрешила? — попита той, явно недоволен от дълбокото деколте на роклята и голите ѝ рамене.

— Като пролетта — отвърна тя.

— Там е студено. Ако смяташ да се разхождаш в рокля като тази, не е зле да си вземеш и пуловер.

При обичайни обстоятелства Ноеми нямаше да му остане длъжна и щеше да отговори нещо остроумно, но сега си замълча както никога. След като се бе съгласила да замине, ѝ хрумна, че знае съвсем малко за мястото, където отива, и за хората, с които ще се срещне. Не беше тръгнала на круиз или на приятно пътешествие. Но тя побърза да си напомни, че баща ѝ е избрал нея да изпълни задачата и тя няма да го подведе. Вятърничава ли? Я стига! Ноеми ще покаже на баща си, че може да бъде и отдадена. След като се справеше — а тя не си представяше, че няма да се справи — баща ѝ вече щеше да я смята за по-зряла и заслужаваща уважение.

Когато Ноеми беше малка и Каталина ѝ четеше приказки, тя често споменаваше „гората“ като място, където Хензел и Гретел са белязали пътя си с трошици и Червената шапчица е срещнала Вълка. Понеже Ноеми беше расла в голям град, трябваше да мине доста време, докато тя проумее, че гората си е съвсем истинско място, което ще откриеш върху атласа. Семейството ѝ ходеше да почива във Веракрус, в къщата край морето на баба ѝ, където не се виждаха високи дървета. Дори след като Ноеми порасна, гората си остана за нея картинка, която е видяла като малка: очертана в черно, с ярки цветове по средата. Затова трябваше да мине известно време, докато проумее, че всъщност се е запътила към гора, защото Триунфо беше кацнал върху склона на стръмна планина, застлана с килим от пъстри цветя и покрита с гъсти борови и дъбови гори. Ноеми видя овце по поляните и кози, покатерили се на отвесни скали. Среброто бе донесло богатство на областта, а с лойта на тези животни бяха осветявали многобройните рудници. Беше много красиво.

Колкото по-високо се качваше влакът, колкото повече се приближаваше до Триунфо, толкова повече се променяше и пасторалният пейзаж и сега вече Ноеми не бе чак толкова възхитена от него. Земята беше прорязана от дълбоки клисури, през прозореца се виждаха извисили се назъбени хребети. Живописните ручейчета се бяха превърнали в мощни буйни реки — понесе ли те течението, свършено е с теб. В подножието на планината имаше засадени от селяните ниви с люцерна и овощни градини, а тук вече нямаше такива неща, имаше само кози, които се качваха и слизаха от скалите. Земята бе скътала богатствата си в мрачната си утроба, тук не растяха плодни дръвчета.

Въздухът ставаше все по-рядък, докато влакът се катереше нагоре, накрая той се разклати и спря.

Ноеми грабна куфарите. Носеше два, беше се изкушавала да добави и любимия си пътен сандък, накрая обаче реши, че е твърде обременително да взима и него. Но и куфарите бяха големи и тежки.

На гарата нямаше много хора, пък и самата гара не приличаше на гара, помещаваше се в квадратна постройка със сънена жена зад билетното гише. Три малки момчета играеха на гоненица около гарата и Ноеми им обеща да им даде малко пари, ако ѝ помогнат да изнесе куфарите. Те се съгласиха на драго сърце. Изглеждаха недохранени и Ноеми се запита как ли жителите тук се прехранват сега, когато рудникът е затворен и са им останали само козите, с които да търгуват.

Беше се подготвила, че в планината е мразовито. Затова се изненада от рехавата мъгла, която я посрещна онзи следобед. Ноеми се взря с любопитство в нея, докато наместваше на главата си филцовата шапка без периферия с дълго жълто перо, после се извърна към улицата и към автомобила, дошъл да я вземе — нямаше как да го сбърка. Пред гарата беше спрял само той, беше неуместно голям и ѝ напомни наперените кинозвезди от немите филми отпреди двайсетина-трийсет години: беше от автомобилите, каквито баща ѝ навярно бе карал на младини, за да се поперчи с богатството си.

Но автомобилът пред нея беше от старовремските, беше мръсен и плачеше за боядисване. Днес едва ли някоя кинозвезда щеше да се качи на такъв — той приличаше на реликва, която набързо са избърсали от прахта и са извлачили на улицата.

Ноеми си помисли, че сигурно и шофьорът е като колата — очакваше да види зад волана възрастен мъж, но от автомобила слезе младеж горе-долу на нейните години в кадифено сако. Беше рус и блед — Ноеми не бе предполагала, че някой може да бъде чак толкова блед, божичко, този човек излизал ли е някога на слънце? — с шарещи очи и уста, разтегната в нещо като усмивка или поздрав.

Ноеми плати на хлапетата, помогнали ѝ да изнесе багажа, после тръгна напред и протегна ръка.

— Ноеми Табоада. Господин Дойл ли ви праща? — попита тя.

— Да, вуйчо Хауард каза да ви закарам — потвърди той и стисна вяло ръката ѝ. — Франсис. Надявам се пътуването да е било приятно. Това ли е целият ви багаж, госпожице Табоада? Мога ли да помогна? — зададе той въпросите бързо един след друг, сякаш предпочиташе да завършва всички изречения с въпросителен знак.

— Можете да ме наричате Ноеми. „Госпожица Табоада“ звучи твърде превзето. Да, това е целият ми багаж. Няма да откажа малко помощ.

Той грабна двата куфара и ги сложи в багажника, после заобиколи автомобила и ѝ отвори вратата. Ноеми видя през прозореца, че градът е с криволичещи улици, боядисани в ярки цветове къщи със саксии по первазите, дебели дървени врати, дълги стълбища, църква и всички обичайни подробности, наричани в пътеводителите „живописни“.

Но въпреки това беше ясно, че Триунфо го няма в никой пътеводител. Градът имаше посърналия вид на място, което е изживяло времето си. Да, къщите бяха в ярки цветове, но боята по почти всички стени беше олющена, някои от вратите бяха изметнати, половината цветя в саксиите бяха повехнали и почти по нищо не личеше, че в града се случва нещо.

Не че това бе необичайно. Много от миньорските градчета, които по времето на колониализма бяха процъфтявали благодарение на добива на злато и сребро, бяха затворили рудниците веднага след като беше избухнала Войната за независимост. По-късно, по време на Порфириато4, когато цареше спокойствие, англичаните и французите бяха посрещани с отворени обятия и бяха натрупали цели състояния от добива на подземните богатства. Но революцията беше сложила край на този втори бум. Имаше много селища като Ел Триунфо, където ще видиш красиви параклиси, построени по времето, когато там е имало много пари и хора и където земята никога вече нямаше да извади щедро от лоното си своите богатства.

Мнозина отдавна бяха напуснали тези земи, но семейство Дойл бяха останали. Ноеми си помисли, че може би са се научили да ги обичат, въпреки че тя не бе възхитена от гледката наоколо със стръмните склонове, които внезапно се превръщаха в отвесна скала. Изобщо не приличаха на планините от детските ѝ книжки, където отстрани на пътя растяха красиви дървета и цветя, не ѝ приличаха на вълшебното място, където Каталина твърдеше, че ще отиде да живее. Подобно на стария автомобил, дошъл да я вземе, и градът се беше вкопчил, в каквото бе останало от някогашното великолепие.

Франсис караше по тесен път, който се изкачваше все по-нагоре в планината: ставаше все по-студено, мъглата се сгъстяваше. Ноеми разтърка ръце.

— Много далече ли е? — попита тя.

Той отново изглеждаше разколебан.

— Не много — отговори бавно, сякаш обсъждаха въпрос, който трябва да бъде обмислен много внимателно. — Пътят е лош, иначе щях да карам по-бързо. Навремето, когато рудникът работеше, беше добър, всички пътища наоколо бяха в отлично състояние, дори пътят за Високото място.

— Какво Високо място?

— Така наричаме къщата. И английското гробище отзад.

— Наистина ли е много английско? — усмихна се тя.

— Да — потвърди Франсис и стисна с две ръце волана със сила, каквато тя не би се досетила, че притежава след вялото ръкуване.

— Виж ти! — възкликна Ноеми и зачака още уточнения.

— Ще го видите. Много английско. Чичо Хауард искаше точно това — късче от Англия тук. Дори прекара от Европа пръст.

— Как мислите, сигурно го мъчи силна носталгия.

— Точно така. Мога дори да ви кажа, че във Високото място не разговаряме на испански. Чичо не знае и дума, Върджил също се справя не особено добре, а майка ми дори и не опитва да състави и едно-едничко изречение. Вашият… вашият английски добър ли е?

— Откакто съм навършила шест, всеки ден уроци — обясни тя, като премина от испански на английски. — Сигурна съм, че няма да се затрудня.

Гората стана по-гъста, под клоните на дърветата беше тъмно. Ноеми не беше от любителите на природата, най-малкото от истинските. За последен път се беше приближавала до гора по време на излета в „Десиерто де лос Леонес“, където отидоха да пояздят, а после брат ѝ и приятелите ѝ решиха да се поупражняват в стрелба по тенекиени кутии. Това беше преди две, може би дори преди три години. Онази гора изобщо не можеше да се сравнява с тази тук. Тази беше по-дива.

Ноеми забеляза, че се опитва да прецени колко високи са дърветата и колко дълбоки — клисурите. И в двата случая числата бяха внушителни. Мъглата стана още по-гъста, при което Ноеми се свъси — притесни се, че накрая, ако не завият както трябва, ще изхвърчат от пътя. Колко ли миньори, тръгнали да търсят въодушевено сребро, бяха паднали от зъбера? Планините предлагаха подземни богатства и бърза смърт. Но Франсис шофираше уверено, макар и в думите да бе колеблив. Ноеми не харесваше свити мъже — лазеха ѝ по нервите — но какво толкова! Не беше дошла да се види с него или с друг от семейството му.

— Всъщност вие кой сте? — попита тя, за да отклони мислите си от урвите и автомобилите, които се блъскат в невидими дървета.

— Франсис.

— Да, да, но какъв сте на Върджил, братовчед? Отдавна изчезнал вуйчо? Поредната черна овца, за която трябва да ми бъде съобщено?

Говореше провлачено, както ѝ харесваше и както приказваше по коктейлите — така бързо печелеше на своя страна околните, и Франсис отговори, както беше очаквала, с лека усмивка:

— Син съм на първата му братовчедка. Той е малко по-възрастен от мен.

— Никога не съм го разбирала това първа, втора, трета братовчедка. Кой следи за такива неща? Когато някой дойде на рождения ми ден, просто приемам, че сме роднини, и готово, не ми трябва да съставям родословно дърво.

— Това определено опростява нещата — съгласи се той.

Сега вече усмивката му беше искрена.

— Добър братовчед ли сте? Когато бях малка, мразех братовчедите. На рождения ми ден винаги ми натискаха главата в тортата, нищо, че изобщо не си падам по тая глупава mordida5.

— Каква mordida?

— От рожденика се очаква да отхапе малко от тортата, преди да я разрежат, но винаги се намира някой, който да ти натисне отгоре главата. Доколкото разбирам, не ви се е налагало да търпите такова безобразие и във Високото място.

— Във Високото място рядко има тържества.

— Името явно описва буквално къщата — отбеляза тя замислена, защото продължаваха да се катерят с колата.

Пътят сякаш нямаше край. Гумите на автомобила минаха с пукот през един паднал клон, после през друг.

— Да.

— Никога досега не съм ходила в къща с име. Кой им ги дава днес?

— Ние се придържаме към традициите — смотолеви Франсис.

Ноеми изгледа скептично младежа. Майка ѝ щеше да каже, че няма да е зле да яде храни с желязо и повечко месо. Ако се съди от тънките му пръсти, той явно караше на роса и мед, колкото до говора му, беше склонен да шепне. Върджил ѝ се беше сторил много по-як от това момче, много по-овладян. И по-възрастен, както беше отбелязал самият Франсис. Ноеми беше забравила на колко точно е Върджил, но явно беше прехвърлил трийсетте.

Удариха камък или бабуна на пътя. Ноеми ахна подразнена.

— Извинявайте — каза Франсис.

— Нямате никаква вина. Винаги ли е така? — попита тя. — Все едно караш в паница с мляко.

— А, това не е нищо — засмя се тихо той.

Е, поне не беше напрегнат.

После най-неочаквано те се озоваха на поляна и пред тях от мъглата сякаш изскочи къщата, за да ги посрещне с разтворени обятия. Беше много необичайна. Като стил определено беше викторианска със счупените плочи по покрива, с пищната украса и издадените напред мръсни прозорци. Ноеми не беше виждала никога на живо такава къща, съвсем различна от съвременния ѝ дом, от апартаментите на приятелите ѝ и колониалните къщи с фасади от червен порест камък.

Къщата беше надвиснала като огромен притихнал гаргойл. Сигурно щеше да изглежда страшна и да извиква в съзнанието образите на привидения и на места, населени с духове, ако не изглеждаше толкова уморена с липсващите пръчки по два-три от капаците по прозорците, с абаносовата веранда, която заскърца, докато те се качваха по стъпалата, и с входната врата със сребърно чукало във формата на пестник, който се поклащаше на халката.

„Като изоставена черупка на охлюв“, каза си тя и мисълта за охлювите отново я върна в детството, когато си беше играла в двора на къщата им и беше местила саксиите с цветя, за да види как буболечките бързат да се скрият отново. Или въпреки недоволството на майка си беше носила на мравките бучки захар. А също милото сиво коте, което спеше под бугенвилеята и се оставяше децата да го галят безкрайно. Ноеми не си представяше в тази къща тук да имат котка или канарчета, които чуруликат весело в клетките, а сутрин тя ги храни.

Франсис извади ключ и отключи тежката врата. Ноеми влезе в антрето, откъдето веднага видя огромното махагоново и дъбово стълбище с кръгъл прозорец със стъклопис на втората площадка. Прозорецът хвърляше върху избелелия зелен килим отблясъци в червено, синьо и жълто, двете издълбани от дърво нимфи — едната в долния край на стълбището, другата при прозореца, сякаш стояха на стража и пазеха безмълвно къщата. На стената при входа имаше овална картина или огледало, което изпъкваше на фона на тапетите като самотен отпечатък от пръст, останал на местопрестъплението. Над тях висеше огромен полилей с кристалчета, помътнели от времето.

По стълбището слизаше жена, която плъзгаше по парапета лявата си ръка. Не беше стара, макар че косата ѝ беше прошарена — осанката ѝ нямаше как да е на възрастен човек. Но строгата сива рокля и леденият поглед добавяха години, които не бяха вместени в плътта ѝ.

— Това, майко, е Ноеми Табоада — представи я Франсис и тръгна да качва куфарите.

Ноеми го последва с усмивка и протегна ръка към жената, която я погледна така, сякаш е риба отпреди една седмица. Вместо да се ръкува, жената се обърна и също тръгна да се качва.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза на Ноеми, както вървеше с гръб към нея. — Аз съм Флорънс, племенница на господин Дойл.

Ноеми понечи да подметне нещо язвително, но прехапа език и просто избърза и тръгна в крак с Флорънс.

— Благодаря.

— Аз управлявам Високото място, затова, ако се нуждаете от нещо, елате при мен. Ние тук си имаме обичаи и очакваме да спазвате правилата.

— А какви са тези правила? — попита Ноеми.

Минаха покрай прозореца със стъклописа, на който, както забеляза Ноеми, беше изобразено ярко стилизирано цвете. Синьото на цветчетата беше създадено с кобалтов оксид. Тя разбираше от тези неща. Бизнесът с бои, както го наричаше баща ѝ, ѝ беше дал какви ли не свързани с химията факти, на които тя най-често не обръщаше внимание, въпреки че те се бяха врязали в съзнанието ѝ като досадна песен.

— Най-важното правило е, че държим на уединението и не общуваме много-много — продължи Флорънс. — Чичо ми, господин Хауард Дойл, е на преклонна възраст и почти не излиза от стаята си. Не бива да го безпокоите. Второ, натоварена съм да се грижа за братовчедка ви. Тя трябва да почива много, затова не безпокойте и нея, ако не се налага. Ако сте сама, не се отдалечавайте много от къщата, можете лесно да се изгубите, а наоколо е пълно с дълбоки клисури.

— Нещо друго?

— Не ходим често в града. Ако имате някаква работа там, елате да ми съобщите и аз ще кажа на Чарлс да ви закара.

— Кой е Чарлс?

— Човек от персонала. Напоследък персоналът ни не е голям: трима души. Работят в семейството от дълги години.

Тръгнаха по застлан с килим коридор, украсен с овални и продълговати маслени портрети по стените. Лицата на отдавна починали представители на рода Дойл гледаха през времето Ноеми: жени с бонета и пищни рокли, мъже с цилиндри, ръкавици и кисели лица. Все хора, които много държат на семейните гербове. Бледи, със светла коса като Франсис и майка му. Лицата им сякаш се сливаха. И да ги погледнеше отблизо, Ноеми едва ли щеше да успее да ги различи едно от друго.

— Ето я и вашата стая — оповести Флорънс, след като застанаха пред врата с декоративна кристална кръгла дръжка. — Не е зле да ви предупредя, че в къщата не се пуши, в случай че сте пристрастена към този порок — отсече тя и огледа красивата дамска чантичка на Ноеми, сякаш виждаше от разстояние, че вътре има пакет цигари.

„Порок“, помисли Ноеми и си спомни монахините, направлявали образованието ѝ. Беше се научила да се бунтува, докато повтаря молитвите и прехвърля броеницата.

Влезе в стаята и огледа старинното легло с балдахин, сякаш излязло от готическа приказка: наистина имаше балдахин, зад който човек можеше да се скрие като в пашкул от света. Франсис остави куфарите при тесния прозорец — този тук беше безцветен, пищните стъклописи явно не достигаха и до спалните, — а Флорънс посочи дрешника, където имало още одеяла.

— Високо в планината сме. Тук става много студено — обясни тя. — Дано си носите пуловер.

— Имам голям шал.

Жената отвори скрина при долния край на леглото и извади няколко свещи и един от най-грозните свещници, които Ноеми беше виждала някога — сребърен, с херувим, който държи основата. После затвори скрина и остави отгоре каквото беше намерила вътре.

— През 1909 година прокараха електричество. Точно преди революцията. Но през четирите десетилетия оттогава почти няма подобрения. Разполагаме с генератор и той произвежда ток, който стига за хладилника и за няколко електрически крушки. Но не и за осветлението в цялата къща. Затова разчитаме на свещи и на газеници.

— Дори не знам да си служа с газеник — подсмихна се Ноеми. — Никога досега не съм нощувала сред природата.

— И най-несхватливият ще разбере принципа, съвсем елементарен е — възрази Флорънс и без да дава възможност на Ноеми да отговори, продължи: — Бойлерът понякога ни подвежда, пък и не е хубаво младите да се къпят с гореща вода, и хладката върши работа. В тази стая няма камина, но камината долу е голяма. Забравих ли нещо, Франсис? Не, чудесно.

Жената погледна сина си, но и на него не му даде възможност да каже нещо. Ноеми се усъмни дали изобщо някой можеше да изрече и дума в нейно присъствие.

— Бих искала да поговоря с Каталина — каза тя.

Флорънс бе решила, че са приключили с разговора, и вече държеше дръжката на вратата.

— Днес ли? — попита жената.

— Да.

— Почти е време да си вземе лекарствата. След това вече няма да стои будна.

— Искам да прекарам с нея само няколко минути.

— Майко, тя идва от много далеч — намеси се Франсис.

Думите явно завариха Флорънс неподготвена. Тя погледна с вдигната вежда младежа и плесна с ръце.

— Е, в града сигурно възприемате времето различно, вечно бързате насам-натам — заяви тя. — Щом толкова държите да видите Каталина още сега, елате с мен. Франсис, защо не идеш да провериш дали чичо Хауард ще вечеря днес с нас? Не искам изненади.

Флорънс поведе Ноеми по поредния дълъг коридор, който ги изведе при втора стая с легло с балдахин, с богато украсена тоалетка с тройно огледало и с дрешник, толкова огромен, че преспокойно можеше да побере малка войска. Тапетите тук бяха воднистосини, на цветя. Бяха украсени с малки пейзажи на крайбрежието с надвиснали зъбери и самотни плажове, но гледките не бяха оттук. По всяка вероятност това беше Англия, съхранена с маслени бои между сребърни рамки.

При прозореца беше оставен стол. На него седеше Каталина. Гледаше навън и не помръдна, когато жените влязоха. Светлокестенявата ѝ коса беше прибрана на нисък кок. Ноеми се беше приготвила да се натъкне на непозната, опустошена от болестта, но Каталина си изглеждаше почти, както и докато беше живяла в Мексико Сити. Може би в тази обстановка изглеждаше още по-замечтана, но промяната се свеждаше, общо взето, до това.

— След пет минути трябва да си вземе лекарствата — предупреди Флорънс, след като си погледна часовника.

— В такъв случай ще се възползвам от тези пет минути.

По-възрастната жена явно не остана доволна, но излезе. Ноеми отиде при братовчедка си. Тя не я погледна — седеше, без да се помръдва.

— Каталина! Аз съм, Ноеми.

Тя отпусна ръка върху рамото на братовчедка си и чак тогава Каталина я погледна. Усмихна се бавно.

— Дошла си, Ноеми.

Ноеми кимна, както стоеше пред нея.

— Да. Татко ме изпрати да видя как си. Как се чувстваш? Какво става с теб?

— Чувствам се ужасно. Вдигнах температура, Ноеми. Болна съм от туберкулоза, но сега съм по-добре.

— Изпрати ни писмо, помниш ли? В него казваш странни неща.

— Не помня какво точно съм написала — призна Каталина. — Бях вдигнала много висока температура.

Тя беше с пет години по-възрастна от Ноеми. Разликата във възрастта не беше голяма, но все пак достатъчна, затова, когато бяха по-малки, Каталина се бе нагърбила с ролята на майката и Ноеми още помнеше колко често следобед са правели заедно нещо, режели са от хартия рокли за куклите, ходели са на кино, тя е слушала как Каталина ѝ разказва приказки. Беше необичайно Ноеми да я вижда такава безжизнена и зависима от другите — навремето всички зависеха от нея. Това не хареса никак на Ноеми.

— Татко се притесни ужасно — обясни тя.

— Съжалявам много, скъпа. По-добре да не ви бях писала. В града сигурно си много заета. Приятели, занятия, а сега си тук само защото съм надраскала върху хартията някакви небивалици.

— Не се притеснявай. И без това исках да дойда при теб. Не сме се виждали от цяла вечност. Честно казано, си мислех, че самата ти ще дойдеш да ни погостуват.

— Да — отвърна Каталина. — Да, и аз мислех така. Но е невъзможно да се измъкна от тази къща.

Каталина се замисли. Очите ѝ — светлокафяви езерца застояла вода — помръкнаха и тя отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но не изрече и дума. Вместо това си пое въздух, задържа го, извърна се и се закашля.

— Каталина!

— Време е за лекарствата — отсече Флорънс, след като влезе в стаята с шишенце и лъжица в ръка. — Хайде.

Каталина изпи покорно една лъжица от лекарството, после Флорънс ѝ помогна да легне и я зави чак до брадичката.

— Да вървим — подкани Флорънс. — Тя се нуждае от почивка. Можете да поговорите утре.

Каталина кимна. Флорънс отведе Ноеми обратно в стаята ѝ, като ѝ посочи кое къде се намира: кухнята е натам, библиотеката насам, каза ѝ и че в седем ще минат да я вземат за вечеря. Ноеми си разопакова багажа, прибра дрехите в гардероба и отиде да се поосвежи в банята. Там имаше старовремска вана, шкафче и следи от мухъл по тавана. Много от плочките около ваната бяха пукнати, но на трикраката табуретка бяха оставени току-що изпрани кърпи, окачената на кукичката хавлия също изглеждаше чиста.

Ноеми щракна електрическия ключ върху стената, но лампата в банята не работеше. В самата стая Ноеми не откри нито една лампа с електрическа крушка, макар че имаше контакт. Флорънс явно не се беше шегувала за свещите и газениците.

Ноеми отвори дамската си чанта и порови вътре, за да намери цигарите. Направи си пепелник от мъничката чашка, украсена с полуголи купидони, върху нощното шкафче. Всмукна два-три пъти от дима и отиде на прозореца, да не би Флорънс да ѝ направи забележка за миризмата. Но прозорецът не се отваряше.

Ноеми застана на него и се загледа в мъглата навън.

Флорънс дойде да я вземе точно в седем, носеше газена лампа, с която да осветява пътя. Слязоха в трапезария с увиснал над нея чудовищен полилей, който много приличаше на полилея във входното антре и който си остана незапален. Имаше маса, която преспокойно можеше да побере дванайсетина души, със съответната бяла жакардова покривка. По нея бяха наслагани свещници. Покрай дългите и тънки бели свещи Ноеми изпита чувството, че е в църква.

При стените имаше бюфети, пълни с дантела, порцелан и най-вече със сребърни прибори. С чаши и чинии с гордите инициали на собствениците — тържествуващото стилизирано Д от Дойл, — с подноси и празни вази, които навремето сигурно са проблясвали в сиянието на свещите, а сега изглеждаха посърнали и помръкнали.

Флорънс посочи стол и Ноеми седна. Франсис вече седеше от другата страна на масата и Флорънс се настани до него. Влезе беловласа прислужница, която сложи пред тях купички с рядка супа. Флорънс и Франсис започнаха да се хранят.

— Другите няма ли да дойдат? — попита Ноеми.

— Братовчедка ви спи. Чичо Хауард и братовчедът Върджил вероятно ще слязат, но по-късно — отговори Флорънс.

Ноеми сложи салфетката върху коленете си. Хапна от супата, но малко. Не беше свикнала да се храни в такъв час. Вечерите не бяха време да преяждаш: у тях хапваха само сладкиши с кафе с мляко. Ноеми се запита как ще се вмести в новото разписание. „А l’anglaise — както се изразяваше учителят ѝ по френски. — La panure a l’anglaise6“ — караше я той да повтаря. Дали в четири часа щяха да пият чай? Или беше в пет?

Купичките бяха отнесени в мълчание, пак в мълчание се появи основното ястие — пиле с гъст бял сос с гъби, който не изглеждаше никак вкусен. Виното, което ѝ сипаха, беше много тъмно и сладко. Не ѝ хареса.

Ноеми избута с вилицата гъбите отстрани на чинията и се опита да види какво има в бюфета отсреща, който тънеше в мрак.

— Нещата там са предимно от сребро, нали? — попита тя. — От вашия рудник ли е?

Франсис кимна.

— Да, навремето е добито там.

— Защо рудникът е затворил?

— Имаше стачки, а после… — подхвана Франсис, но майка му тутакси вдигна глава и изгледа Ноеми.

— Не разговаряме по време на вечеря.

— Не казвате дори „подай ми солта“, така ли? — попита весело Ноеми, докато въртеше вилицата.

— Виждам, че се смятате за много забавна. Не разговаряме по време на вечеря. Така е прието тук. Държим в къщата да е тихо.

— Стига, Флорънс, защо да не си поговорим малко. В чест на гостенката — възкликна мъж в тъмен костюм, след като влезе в помещението — подпираше се на Върджил.

„Стар“ не беше дума, подходяща, за да го опише. Той беше направо грохнал, лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, по черепа му вироглаво се бяха задържали няколко редки косъмчета. Той също беше много блед, като твар, която живее под земята. Може би като гол охлюв. На фона на тази бледност изпъкваха вените — нагънати морави и сини нишки.

Ноеми загледа как той тътрузи крака към челното място на масата и сяда. Върджил също седна на стола отдясно на баща си под ъгъл, така че наполовина да остане в здрача.

Прислужницата не донесе на стареца чиния, сложи пред него само чаша тъмно вино. Може би той вече се беше нахранил и беше слязъл само заради Ноеми.

— Аз, уважаеми господине, съм Ноеми Табоада. Радвам се да се запознаем — подхвана тя.

— Аз пък съм Хауард Дойл, бащата на Върджил. Макар че вече сте се досетили.

Старецът си беше сложил на врата старовремско шалче, прикрило го с гънките си, и като украса върху него кръгла сребърна игла и носеше на показалеца голям пръстен с кехлибар. Той се вторачи в нея. Беше като топен в белина, но очите му бяха стряскащо сини и ясни, не бяха изгубили от възрастта блясъка си, без катаракт. Горяха със студен пламък върху грохналото му лице и приковаваха вниманието на младата жена, сякаш ѝ правеха дисекция.

— Много по-тъмна сте от братовчедка си, госпожице Табоада — заяви Хауард, след като приключи с огледа.

— Моля? — попита тя, решила, че не е чула добре.

Той я посочи.

— И кожата, и косата. Много по-тъмни са, отколкото на Каталина. Предполагам, че отразяват не френското, а индианското ви потекло. Имате в жилите си индианска кръв, нали? Като повечето mestizos7 тук.

— Майката на Каталина беше французойка. Баща ми е от Веракрус8, а майка ми — от Оахака9. По линия на майка ми сме мазатеки10. Какво точно искате да кажете? — попита тя безизразно.

Старецът се усмихна. Със стиснати устни, без да се виждат зъбите му. Тя си ги представи пожълтели и нащърбени.

Върджил бе повикал с ръка прислужницата и тя сложи пред него чаша вино. Другите бяха продължили да се хранят в мълчание. Явно разговорът щеше да се води само между двама души.

— Само отбелязвам. А сега ми кажете, госпожице Табоада, и вие ли като господин Васконселос11 смятате, че е задължение, не, призвание на мексиканския народ да изкове нова раса, която да обхване всички други? „Космическа раса“? Бронзова раса? Въпреки проучването на Давънпорт и Стегерда12?

— Какво имате предвид, работата им в Ямайка ли?

— Браво на вас. Каталина беше права. Наистина се интересувате от антропология.

— Да — потвърди тя.

Нямаше желание да се разпростира отвъд тази едносрична дума.

— Какво мислите за смесването на нисшите и висшите видове? — продължи той с въпросите, без да обръща внимание на притеснението ѝ.

Ноеми усети, че всички в семейството са вперили погледи в нея. Присъствието ѝ беше нещо ново за тях, което излизаше извън пределите на установените порядки. Организъм, вкаран в стерилна среда. Те чакаха да чуят какво ще разкрие и да разнищят думите ѝ. Е, какво пък, нека видят, че умее да запазва спокойствие.

Имаше опит в общуването с досадници. Не се плашеше от тях. От посещенията си по коктейли и ресторанти се беше научила, че ако реагира по някакъв начин на грубите им подмятания, те само стават още по-напористи.

— Чела съм един научен труд на Гамио13, в който той изказва мисълта, че коренното население в страната ни е оцеляло след жесток естествен подбор и европейците само ще спечелят, ако се слеят с него — каза тя, после докосна вилицата и усети под върховете на пръстите си студения метал. — Това преобръща цялата представа за висше и нисше, нали? — попита Ноеми и въпросът ѝ прозвуча невинно, но и леко хапливо.

По-възрастният Дойл явно остана доволен от отговора ѝ, лицето му се оживи.

— Не ми обръщайте внимание, госпожице Табоада. Не исках да ви обидя. Вашият сънародник Васконселос… той говори за тайнствата на „естетическия вкус“, който ще допринесе за създаването на въпросната бронзова раса, и според мен сте добър пример за този вид.

— За кой вид?

Той се усмихна още веднъж, устните му се разтегнаха встрани и този път се видяха и зъбите му. Не бяха жълти, както си беше представяла тя, бяха порцеланово бели и цели. Венците обаче, които също се видяха, бяха отблъскващо морави.

— Пример за новата красота, госпожице Табоада. Господин Васконселос дава ясно да се разбере, че непривлекателните няма да имат потомство. Красотата привлича красота и ражда красота. Тя е средство за подбор. Както виждате, ви правя комплимент.

— Твърде странен комплимент — успя да промълви тя, след като преглътна погнусата си.

— Приемете го, госпожице Табоада. Не ги раздавам с лека ръка. А сега… уморих се. Ще се оттегля, но вие изобщо не се съмнявайте, разговорът ми вдъхна сили. Помогни ми, Франсис.

По-младият мъж отиде при стареца — същинска восъчна фигура, и те излязоха от стаята. Флорънс отпи от виното, както държеше внимателно чашата за столчето и я притискаше към устните си. Отново ги похлупи потискаща тишина. Ноеми си помисли, че стига да внимава, ще чуе как бият сърцата на всички.

Как ли изобщо Каталина живееше на такова място? Беше толкова мила, открай време се държеше закрилнически и наглеждаше с усмивка по-малките. Наистина ли я караха да седи на тази маса в пълно мълчание, на плътно спуснати пердета и на мъждивата светлина на свещите? Дали онзи старец се опитваше да подхване с нея такива неприятни разговори? Дали я разплакваха? На масата в трапезарията у тях в Мексико Сити баща ѝ обичаше да им задава гатанки и да дава награда на детето, отговорило първо.

Прислужницата се върна да вдигне чиниите. Досега Върджил не бе обръщал внимание на Ноеми и най-после я погледна — очите им се срещнаха.

— Сигурно имаш въпроси към мен.

— Да — потвърди тя.

— Ела във всекидневната.

Той грабна от масата един от сребърните свещници и отиде по коридора в просторно помещение със също толкова огромна камина, над която имаше черна орехова лавица с резбовани цветя по нея. Над камината беше окачен натюрморт с плодове, рози и нежни увивни растения. Допълнителна светлина идваше и от газените лампи на двете еднакви абаносови маси.

В единия край на помещението имаше две еднакви канапета, тапицирани с избелял зелен плюш, и до тях три кресла с покривчици върху облегалките. Белите вази, които сега събираха прах, издаваха, че навремето помещението се е използвало за посрещането на гости и за забавления.

Върджил отвори вратите на един бюфет със сребърни панти и мраморен плот. Извади гарафа със запушалка в странната форма на цвете и напълни две чаши, след което подаде едната на Ноеми. После се разположи на твърдото пищно кресло с тапицерия от златен брокат при камината. Ноеми също седна.

Стаята бе осветена добре и сега вече тя можеше да получи по-ясна представа за мъжа. Бяха се запознали на сватбата, но всичко бе станало съвсем набързо, пък и оттогава беше минала цяла година. Ноеми дори беше забравила как изглежда той. Беше рус, със сини очи като баща си, с изваяно като от скулптор лице, белязано с властно изражение. Двуредото му графитеносиво сако от вълнен плат с рибена кост му стоеше безупречно, макар че мъжът не бе сметнал за необходимо да слага вратовръзка и горното копче на ризата му беше разкопчано, сякаш той се стремеше към показна небрежност, каквато нямаше как да притежава.

Ноеми не знаеше как да се обърне към него. Момчетата на нейната възраст се хващаха лесно на ласкателства. Но Върджил беше по-възрастен. Ноеми трябваше да се държи по-сериозно и да обуздае вроденото си кокетство, да не би той да я помисли за вятърничава. Върджил имаше вид на човек, който има властта да се разпорежда тук, но и Ноеми беше в правото си да иска: беше изпратена да изпълни задача.

Хубилай хан е изпращал в царството си вестоносци, които са носели камък с неговия печат, и който се е държал лошо с тях, се е излагал на опасността да бъде убит. Каталина ѝ беше разказвала за него наред с другите предания и притчи.

Върджил трябваше да бъде наясно, че и Ноеми държи в джоба си невидим камък.

— Много мило, че дойдохте толкова бързо — подхвана той, макар че гласът му не издаваше никакви чувства.

Беше любезен, но не и сърдечен.

— Нямах друг избор.

— Виж ти!

— Баща ми е притеснен — поясни Ноеми.

Това беше нейният камък, въпреки че Върджил излъчваше властност, белязала всичко наоколо, цялата къща и вещите в нея. Ноеми беше от рода Табоада и беше изпратена не от друг, а от самия Леокадио Табоада.

— Както се постарах да му обясня, няма място за тревога.

— Каталина казва, че страда от туберкулоза. Но според мен това не обяснява докрай писмото ѝ.

— Вие видяхте ли това писмо? Какво точно пише в него? — попита Върджил, след като се наклони напред.

И този път гласът му не издаваше никакви чувства, но той беше нащрек.

— Не съм го запомнила дума по дума. Достатъчно ми е, че баща ми ме помоли да ви посетя.

— Ясно.

Върджил завъртя чашата между дланите си и тя проблесна и заискри от отблясъците на огъня. Върджил се облегна. Беше красив. Като скулптура. Лицето му сякаш не се състоеше от кожа и кости, а беше посмъртна маска.

— Каталина не беше добре. Вдигаше много висока температура. Точно тогава е изпратила писмото.

— Кой я лекува?

— Моля? — каза Върджил.

— Сигурно някой я лекува. Флорънс братовчедка ли ви е?

— Да.

— Та братовчедка ви Флорънс ѝ дава лекарствата. Сигурно има и лекар.

Върджин стана от креслото, грабна ръжена и разръчка горящите цепеници в камината. Във въздуха политна искра, която падна на една от плочите, захабена от времето и пукната по средата.

— Има лекар. Казва се Артър Къминс. От години е наш семеен лекар. Вярваме му напълно.

— Той на какво мнение е, дали поведението ѝ не е малко необичайно дори ако отчетем туберкулозата?

Върджил се подсмихна.

— Необичайно. Имате ли медицински познания?

— Не. Но баща ми не ме праща тук, защото смята, че всичко е наред.

— Не, в писмата си баща ви настоява за психиатри при първа възможност. Все за това пише — подметна презрително Върджил.

Ноеми се подразни, че говори за баща ѝ така, сякаш той е ужасен и несправедлив.

— Ще поговоря с лекаря на Каталина — заяви тя вероятно по-рязко, отколкото беше редно, защото Върджил веднага върна с рязко бързо движение на ръката ръжена на поставката.

— Много напористи сме, а?

— Не точно напористи. По-скоро притеснени — отговори Ноеми и се постара да се усмихне, за да покаже на Върджил, че въпросът не е чак толкова съществен и може да се реши лесно, и това явно проработи, защото той кимна.

— Артър наминава веднъж седмично. В четвъртък ще дойде да прегледа Каталина и баща ми.

— И баща ви ли е болен?

— Баща ми е стар. Страда от болежките, с които времето обременява всички. Ако изчакате дотогава, ще имате възможност да поговорите с Артър.

— Засега нямам намерение да си тръгвам.

— А колко очаквате да останете у нас?

— Не много, надявам се. Но достатъчно, за да видя дали Каталина няма нужда от мен. Ако ви идвам в повече, със сигурност бих могла да намеря къде да отседна в града.

— Градът е съвсем малък. Няма хотел, няма дори странноприемница. Не, можете да останете тук. Не се опитвам да ви отпратя. Но май предпочитам да бяхте дошли по друг повод.

Ноеми не мислеше, че там има хотел, макар че щеше да се зарадва, ако намереше. Къщата беше мрачна, както и всичките ѝ обитатели. На такова място човек се разболяваше лесно.

Тя отпи от виното. Пак беше тъмно като виното в трапезарията, сладко и силно.

— Доволна ли сте от стаята? — попита Върджил по-меко, малко по-сърдечно.

Може би Ноеми не му беше враг.

— Хубава е. Странно е, че няма електричество, но не мисля, че някой е умирал само защото не разполага с електрически крушки.

— Според Каталина в светлината на свещите има нещо романтично.

Ноеми не се учудваше. Именно такива неща въодушевяваха братовчедка ѝ: стара къща, кацнала на хълм, лунна светлина и мъгла като в офорт в готически роман. Като в „Брулени хълмове“ и „Джейн Еър“, книги, каквито Каталина харесваше. Мочурища и паяжини. А също замъци и зли мащехи, които карат принцесите да ядат отровни ябълки, страховити феи, които проклинат млади момичета, и вещици, които превръщат принцовете в диви зверове. Ноеми предпочиташе да обикаля в края на седмицата от парти на парти и да шофира кабриолети.

Така че в крайна сметка къщата може би беше точно като за Каталина. Дали братовчедка ѝ просто не беше вдигнала температура? Ноеми стисна чашата между дланите си и прокара палец отстрани по нея.

— Нека ви налея още една чаша — предложи Върджил, вживял се в ролята на внимателен домакин.

Виното сигурно щеше да я хване. Ноеми вече беше леко замаяна и когато Върджил ѝ предложи още една чаша, тя само примига. Той я докосна по ръката, докато се пресягаше към чашата ѝ, но Ноеми поклати глава. Знаеше си мярката и никога не я прекрачваше.

— Не, благодаря — отсече тя, после остави чашата и стана от креслото, оказало се по-удобно, отколкото бе предполагала.

— Настоявам.

Тя поклати още веднъж кокетно глава, за да омекоти отказа — това винаги ѝ помагаше.

— За бога, не. Ще откажа, ще се омотая в одеялото и ще си легна да спя.

Лицето му пак беше сдържано, но когато той се взря съсредоточено в нея, по него се появи повече жизненост. Очите му проблеснаха. Беше открил нещо, което да привлече вниманието, някоя от думите или движенията ѝ му се бяха сторили интересни. Явно не беше свикнал да му отказват. Но пък това важеше за мнозина мъже.

— Мога да ви изпратя до стаята — предложи мило и галантно Върджил.

Тръгнаха да се качват по стълбището, Върджил държеше газена лампа, изрисувана на ръка с увивни растения, от които светлината ѝ ставаше изумрудена и придаваше на стените странен оттенък: обагряше в зелено плюшените завеси. Освен многото други неща Каталина ѝ беше разказвала как Хубилай хан умъртвявал враговете си, като ги душал с плюшени възглавници — за да няма кръв. Ноеми си помисли, че с всичките си килими, пискюли и нагънати платове къщата може да задуши цяла войска.

Донесоха ѝ закуската на поднос. Ноеми беше благодарна, че днес сутринта не ѝ се налага да се храни с цялото семейство, макар че един дявол знаеше какво ще ѝ донесе вечерта. От тази възможност да се усамоти, кашата, препечената филия и сладкото, които ѝ донесоха, ѝ се сториха малко по-вкусни. За пиене ѝ бяха донесли чай, който Ноеми не обичаше. Предпочиташе кафето, и то чисто, без мляко, докато чаят определено дъхтеше леко на плодове.

След като си взе душ, Ноеми си сложи червило и малко черен молив на очите. Знаеше, че най-привлекателни у нея са големите тъмни очи и чувствените устни, и се възползваше в пълна мяра от това. Внимателно прегледа дрехите си и избра рокля с плисета от кръста надолу от морава тафта. Беше прекалено пищна, за да я носи през деня — преди осем месеца беше посрещнала 1950 година с подобна рокля — но обичаше такива тоалети. Това беше нейното предизвикателство към мрачната обстановка наоколо. Ноеми реши, че така ще ѝ бъде по-забавно да проучва къщата.

Вътре наистина беше много мрачно. От дневната светлина Високото място не ставаше по-гостоприемно. Ноеми тръгна по коридорите на първия етаж и отвори две-три скърцащи врати, където неизменно я посрещаше призрачната гледка на мебели, покрити с бели чаршафи, и плътно спуснати пердета. Ако в помещението случайно проникнеше някой слънчев лъч, из въздуха се виждаха прашинки. В коридорите на всяка стенна лампа с електрическа крушка се падаха по три, които не светеха. Личеше отдалеч, че повечето помещения в къщата не се използват.

Ноеми очакваше семейство Дойл да има пиано, пък било то и неакордирано, а се оказа, че няма, никъде не се виждаха и радиоприемник или стар грамофон. А тя обичаше толкова много музиката. Всичко от Лара14 до Равел15. И танците. Колко жалко, че беше оставена без музика.

Ноеми влезе в библиотеката. Помещението беше опасано от тесен дървен фриз с повтарящи се акантови листа, разделени от пиластри, покрай стените имаше високи вградени библиотеки, натъпкани с книги с кожени подвързии. Ноеми се пресегна напосоки и свали един от томовете — беше съсипан от мухъл и миришеше силно на прогнило. Ноеми затвори рязко книгата и я върна на мястото ѝ.

По лавиците имаше и цели течения на стари списания, включително „Евгеника. Как да подобрим расата“ и „Евгениката в Съединените щати“.

„Съвсем намясто“, помисли си Ноеми при спомена за грозните въпроси на Хауард Дойл. Дали не държеше шублер, с който да мери черепите на гостите си?

В ъгъла имаше самотен глобус със старите имена на държавите, а при прозореца — мраморен бюст на Шекспир. В средата на библиотеката беше сложен голям кръгъл килим и когато го погледна, Ноеми забеляза, че на него върху тъмночервен фон е изобразена черна змия, захапала опашката си и заобиколена от ситни цветя и увивни растения.

Това вероятно бе една от най-поддържаните стаи в къщата — със сигурност една от най-използваните, ако се съди от това, че нямаше прах — но и тя изглеждаше леко занемарена, със завеси, избелели до отблъскващо зелено, и с доста от книгите, разядени от плесен.

В дъното на библиотеката имаше друга врата, която водеше към голям кабинет. Там на стената бяха закачени три глави на елени. В ъгъла имаше празен шкаф за пушки с вратички от шлифован кристал. Някой беше ходил на лов и после се беше отказал. На черното орехово писалище Ноеми намери още списания с изследвания по евгеника. В едно от тях имаше отбелязана страница. Ноеми зачете:

Ноеми вече не се питаше дали Хауард Дойл не държи шублер, сега се питаше колко на брой шублера има. Дали не бяха в някой от високите шкафове отзад заедно с родословното дърво на семейството? До писалището имаше кошче за отпадъци и Ноеми пусна в него списанието, което бе прочела.

Тръгна да търси кухнята, предишния ден Флорънс ѝ беше обяснила къде се намира. Помещението беше слабо осветено, с тесни прозорци и с олющена боя по стените. На дългата пейка седяха двама души, сбръчкана жена и мъж, който, макар и видимо по-млад, също беше с прошарена коса. Със сигурност беше прехвърлил петдесетте, а жената вероятно наближаваше седемдесетте. Когато Ноеми влезе, двамата вдигнаха глави, но не я поздравиха.

— Добро утро — подхвана тя. — Вчера не ни запознаха както трябва. Аз се казвам Ноеми.

И двамата продължиха да я гледат безмълвно. Отвори се врата и в кухнята влезе още една жена, и тя с побеляла коса, носеше кофа. Ноеми разпозна прислужницата, която им беше поднесла вечерята, беше връстница на мъжа. Тя също не каза нищо на Ноеми, вместо това кимна, после кимнаха и мъжът и жената на пейката, сетне насочиха отново вниманието си към онова, което вършеха. Дали във Високото място всички се придържаха в поведението си към мълчанието?

— Аз…

— Работим — каза мъжът.

След това тримата прислужници сведоха погледи, изпитите им лица бяха безразлични за присъствието на ярката млада жена от висшето общество. Дали Върджил или Флорънс не им бяха съобщили, че Ноеми не е чак толкова важна и те могат да не си дават труда да са любезни с нея?

Тя прехапа устна и излезе от къщата през задната врата, която прислужницата беше отворила. Както и предишния ден, имаше мъгла и беше мразовито. Ноеми съжали, че не е облякла по-удобна дреха, рокля с джобове, където да държи цигарите и запалката. Загърна се с червения шал около раменете си.

— Вкусна ли беше закуската? — попита Франсис и Ноеми се извърна към него.

Той също беше излязъл през кухненската врата, беше облечен в топъл пуловер.

— Да, беше чудесна. Как ви минава денят?

— Добре.

— Какво е това там? — попита Ноеми и посочи обвитата в мъгла дървена постройка на хвърлей от тях.

— Бараката, където държим генератора и горивото. Зад нея е гаражът. Искате ли да го видите? И може би да отидете на гробището?

— Разбира се.

Гаражът изглеждаше така, сякаш вътре в него имаше катафалка и два врани коня, но там бяха вкарани два автомобила. С единия — луксозен и по-стар, Франсис я беше докарал тук, другият беше по-нов, но много по-скромен. Около гаража се виеше пътека и те тръгнаха по нея между дърветата и в мъглата, докато излязоха при двукрила порта от ковано желязо, украсена със същия мотив — змията, захапала опашката си — който Ноеми беше видяла в библиотеката.

Продължиха по сенчеста пътека, дърветата отстрани бяха толкова близо едно до друго, че през клоните почти не проникваше светлина. Ноеми си представи гробището във времена, когато е било по-подредено, със старателно поддържани храсти и цветни лехи, сега обаче то се беше превърнало в царство на бурените и на избуялата трева, на растителност, която още малко и щеше да погълне всичко. Надгробните камъни бяха обрасли с мъх, отстрани на гробовете бяха поникнали гъби. Самото въплъщение на покрусата. Дори дърветата изглеждаха посърнали, макар че Ноеми не можеше да каже защо. Дърветата си бяха дървета.

Тя си помисли, че английското гробище ѝ се струва толкова тъжно в своята цялост, а не с отделните си части. Да, тук цареше запустение, но растителността и надгробните камъни се превръщаха в ужасяваща отблъскваща гледка не само заради запустението, но и заради сенките, които дърветата хвърляха, заради бурените около гробовете, заради мразовития въздух.

На Ноеми ѝ домъчня за всеки, погребан тук, както ѝ беше мъчно за всеки, който живееше във Високото място. Тя се наведе, за да разгледа един от надгробните камъни, после втори и се свъси.

— Защо всички са от 1888 година? — попита.

— Преди Мексико да извоюва независимостта си, съседният рудник е бил управляван от испанци, после десетилетия наред пустее, защото никой не вярва, че в него може да се добият достатъчни количества сребро. Но чичо Хауард е бил на друго мнение — обясни Франсис. — Купил е съвременни английски машини и е наел голяма бригада англичани, които да вършат работата. Пожънал е успех, но две-три години след повторното отваряне на рудника е избухнала епидемия. Погубила е повечето миньори англичани и те са били погребани тук.

— А след това? Какво е направил той след това? Наел е още миньори от Англия ли?

— А… не, не се е налагало… още от самото начало е наемал и мексиканци, доста на брой… не всички от тях обаче са погребани тук. Според мен някои са погребани в Триунфо. Чичо Хауард знае повече.

Гробище за избрани, помисли си Ноеми, но така като че ли беше за предпочитане. Семействата на местните миньори сигурно искаха да посещават гробовете им, да носят цветя, а това щеше да бъде невъзможно, ако трябваше да идват тук — мястото беше доста далеч от града.

Продължиха нататък и Ноеми спря пред мраморна статуя на жена върху пиедестал с венец от цветя в косата. Беше отстрани на гробница с вход с фронтон и сочеше с дясната ръка към вратата. Над нея с главни букви беше изсечено името ДОЙЛ, както и латинските думи: Et Verbum caro factum est.

— Кой е изобразен на статуята?

— Би трябвало да прилича на вуйна Агнес, починала по време на епидемията. Тук са погребани всички от семейство Дойл: вуйна, дядо и баба, братовчедите — продължи той, после замълча притеснен.

Тишината не само на гробището, но и в цялата къща притесняваше Ноеми. Тя беше свикнала с шума от трамваи и автомобили, с чуруликането на канарчетата във вътрешния двор, при веселия шадраван, с лая на кучетата и с мелодиите, които се лееха от радиото, с това, че готвачката му пригласяше, докато стоеше при печката.

— Тук е много тихо — отбеляза Ноеми и поклати глава. — Не ми харесва.

— А какво ви харесва? — попита той заинтригуван.

— Предмети на мезоамериканските занаяти, сладолед с мексиканска ябълка, филмите с Педро Инфанте, музиката, танците, да шофирам — започна да изброява тя, като свиваше пръсти.

Обичаше и да дърдори, но беше сигурна, че Франсис се е досетил и сам.

— Опасявам се, че не мога да помогна особено. Какъв автомобил шофирате?

— Най-красивия буик, който сте виждали някога. Кабриолет, разбира се.

— Разбира се?

— По-забавно е да шофираш открит автомобил. Косата ти се вее като на кинозвездите. Освен това ти хрумват разни идеи, мислиш по-добре — поясни тя и прокара шеговито ръка през къдравата си коса.

Баща ѝ твърдеше, че се занимавала прекалено много с външния си вид и обичала прекалено много партитата, за да взима на сериозно следването, сякаш една жена не можеше да прави едновременно две неща.

— Какви идеи?

— За дипломната работа, когато дойде време за нея — отвърна Ноеми. — Какво да правя в края на седмицата. Мисля най-добре, когато се движа.

Франсис я гледаше, но после сведе очи.

— Много различна сте от братовчедка си — каза ѝ.

— И вие ли ще ми кажете, че съм по-скоро от „по-тъмния вид“ — заради косата и цвета на кожата?

— Не — отговори Франсис. — Нямах предвид външния вид.

— А какво?

— Намирам ви за чаровна. — Лицето му се сгърчи от паника. — Не че братовчедка ви не е чаровна. Но вие сте чаровна по някакъв особен начин — побърза да уточни той.

„Защото не си виждал Каталина преди“, помисли Ноеми. Не я беше виждал в града, как, облечена в красива кадифена рокля, върви от единия край на стаята към другия с нежна усмивка върху устните и с очи, пълни със звезди. Докато тук, в тази стая с дъх на мухъл, с помръкнали очи и с тяло, превзето от болестта… всъщност може би положението не беше чак толкова отчайващо. Може би, преди да се разболее, Каталина пак се е усмихвала мило и е държала мъжа си за ръка, за да го изведе навън да броят заедно звездите.

— Казвате го, защото не познавате майка ми — отвърна тя ведро. Не искаше да изрича на глас какво си мисли за Каталина. — Няма по-чаровна от нея на земята. В нейно присъствие се чувствам недодялана и незабележима.

Франсис кимна.

— Знам какво е. Върджил е наследникът на семейството, бляскавата надежда на рода Дойл.

— Завиждате ли му? — попита Ноеми.

Франсис беше много слаб, беше с лице като на гипсов светец, преследван от мисълта за очакващото го мъченичество. Под очите му се тъмнееха кръгове, които приличаха върху бледата кожа на синини, и Ноеми се запита дали не е болен от нещо. Докато Върджил Дойл беше като изсечен от мрамор: той излъчваше сила, а Франсис — слабост, и чертите на Върджил: веждите, скулите, чувствената уста, бяха по-дръзки, определено по-привлекателни.

Нямаше нищо осъдително в това Франсис също да мечтае за такава жизненост.

— Завиждам му не за лекотата, с която борави с думите, не за външността и общественото положение, а за това, че може да пътува. Аз съм стигал най-далеч до Триунфо. А той е ходил къде ли не. Не за дълго, винаги се връща бързо, но пак си е нещо. — В думите му нямаше горчивина, в тях се долавяше само нещо като умора и примирение. — Когато беше жив, баща ми ме водеше в града и аз не свалях очи от гарата — продължи Франсис. — Все се опитвах да се промъкна при разписанието.

Ноеми оправи шала с надеждата да намери в гънките му топлина, но на гробището беше много усойно и мразовито и тя бе готова да се закълне, че след като са навлезли в него, температурата е паднала с градус-два. Ноеми потрепери и това не убягна на Франсис.

— Бива ли да съм толкова глупав — укори се той и си свали пуловера. — Вземете го.

— Не се притеснявайте. Само това оставаше да премръзнете заради мен. Ако тръгнем, може би ще се постопля.

— Добре, тръгваме, но много ви моля, вземете го. Честна дума, няма да премръзна.

Тя облече пуловера и омота шала около главата си. Помисли си, че сега Франсис сигурно ще ускори крачката, но той не бързаше да се прибира. Явно беше свикнал с мъглата, с мразовитата сянка на дърветата.

— Вчера попитахте за сребърните предмети в къщата. Бяхте права, те са от нашия рудник — поясни Франсис.

— Той е затворен отдавна, нали?

Каталина беше споменала нещо такова за рудника и затова бащата на Ноеми смяташе, че Върджил не е мъж за нея. Струваше му се чужд човек, който вероятно се жени само заради парите. Ноеми подозираше, че баща ѝ е позволил на Каталина да се омъжи за него, защото се е чувствал виновен, задето е отпратил предишния кандидат за ръката ѝ. Каталина наистина го обичаше много.

— Станало е по време на Революцията. Тогава са се случили много неща и едно е довело до друго, затова добивът на сребро е бил прекратен. В годината, когато Върджил се е родил — 1915-а, е настъпил окончателният край. Рудникът е бил наводнен.

— В такъв случай излиза, че той е на трийсет и пет години — отбеляза Ноеми. — А вие сте много по-млад.

— С десет години — кимна Франсис. — Доста голяма разлика във възрастта, но докато порасна, нямах друг приятел.

— Не сте ли ходили на училище?

— Обучаваха ни във Високото място.

Ноеми се опита да си представи как къщата се оглася от детска гълчава и смях, как малчуганите играят на криеница, въртят пумпал или подмятат топка. Но не успя. Къщата не би допуснала подобно нещо. Къщата би настоявала да излизат от нея напълно пораснали.

— Мога ли да попитам нещо? — подхвана Ноеми, когато заобиколиха гаража и пред тях изникна Високото място — мъглата се беше разстъпила. — Защо държите на масата да се мълчи?

— Чичо Хауард е много възрастен, с разклатено здраве и много чувствителен за шумове. А в къщата се чува всичко.

— Чак в стаята му горе? Едва ли чува какво си говорят хората в трапезарията.

— Чува се — настоя Франсис със сериозно лице и очи, вперени в старата къща. — При всички положения това тук е неговият дом и именно той определя правилата.

— А вие не ги нарушавате никога.

Той я погледна леко озадачен, сякаш досега не му беше хрумвало, че е възможно и това. Ноеми беше сигурна, че никога не е прекалявал с пиенето, никога не се е заседавал до прекалено късно, никога не е изказвал мнение, което да не съвпада с мнението на семейството.

— Да, не ги нарушаваме — потвърди Франсис отново с примирение в гласа.

След като влязоха в кухнята, Ноеми свали пуловера и му го върна. Сега там имаше само една прислужница, по-младата, беше седнала при печката. Не ги погледна, беше погълната от онова, което вършеше, и не ги удостои дори с един-единствен поглед.

— Не, задръжте го — предложи както винаги любезно Франсис. — Топъл е.

— Само това оставаше да ви отмъквам дрехите.

— Имам и други пуловери — заяви той.

— Благодаря.

Франсис ѝ се усмихна. В помещението влезе Флорънс, отново беше облечена в тъмносиня рокля и лицето ѝ беше сурово — жената погледна Франсис, после и Ноеми, сякаш са малки деца и тя се опитва да разбере дали са излапали бонбоните от забранената кутия.

— Елате да обядваме — подкани Флорънс.

Този път на масата бяха само тримата, не се появиха нито старецът, нито Върджил. Приключиха набързо с обяда и след като чиниите бяха вдигнати, Ноеми се прибра в стаята си. Донесоха ѝ вечерята на поднос, от което тя разбра, че предния ден са вечеряли в трапезарията по изключение, като за първа вечер, което вероятно важеше и за днешния обяд. Заедно с подноса ѝ донесоха газена лампа, която тя остави на нощното шкафче. Опита се да почете „Магьосници, пророци и вещери занде16“, която си беше донесла, но непрекъснато се разсейваше. Тук наистина се чуваше всеки шум — помисли си Наоми, докато слушаше как скърца дюшемето.

На места по тапета в ъгъла на стаята имаше мухъл, който привлече погледа ѝ. Ноеми си спомни зелените тапети, които викторианците са обичали толкова много и които са съдържали арсен. Били са оцветени в така нареченото парижко зелено и зеленото на Шееле17. И някъде по книгите Ноеми май беше чела, че имало микроскопични гъбички, които, след като се съединели с багрилата в тапетите, образували съдържащ арсен газ, от който хората в стаята се поболявали.

Беше сигурна, че е чувала как тези изключително образовани викторианци са се избивали един друг с тези гъбички, които се съединявали и с лепилото и предизвиквали невидими химични реакции. Не помнеше как се казват гъбичките — дали латинското им име не беше brevicaule — но според нея не грешеше във фактите. Дядо ѝ е бил химик, баща ѝ произвеждаше бои и оцветители и тя знаеше, че ако искаш да получиш литопон, трябва да смесиш цинков сулфит с бариев сулфат, както и милиард други интересни неща.

Е, тапетите не бяха зелени. Нямаха нищо общо със зеления цвят, бяха мръснорозови, с цвета на повехнали рози, покрити с грозни жълти медальони. Медальони или кръгове, които, ако се взреш отблизо, приличаха на венци. Ноеми май предпочиташе да са зелени. Тези тапети тук бяха ужасно грозни и когато тя затвори очи, пред очите ѝ заподскачаха жълти кръгове: цветни петна на черен фон.

Онази сутрин Каталина седеше отново при прозореца. Изглеждаше отчуждена, както последния път, когато Ноеми я беше видяла. Приличаше на Офелия от рисунката в къщата им. На Офелия, понесена от течението и зърната през стена от тръстика. Ето как изглеждаше онази сутрин Каталина. Но на Ноеми ѝ беше приятно да види братовчедка си, да поседи с нея и да разкаже какво ново-старо в Мексико Сити. Описа ѝ надълго и нашироко изложбата, на която беше ходила преди три седмици, понеже знаеше, че Каталина се интересува от такива неща, а после изимитира двама-трима техни познати толкова правдоподобно, че по устните на Каталина заигра усмивка и тя се засмя.

— Много си добра, когато имитираш някого. Я ми кажи, още ли смяташ да запишеш актьорско майсторство? — попита Каталина.

— Не, мисля да запиша магистратура. Антропология. Интересно ли ти се струва?

— Вечно ти хрумва нещо ново, Ноеми. Все се захващаш с нещо, което не си правила досега.

Ноеми беше чувала често този рефрен. Семейството ѝ вероятно беше право да гледа с недоверие следването ѝ в университета, защото бе видяло как тя променя вече на два пъти насоката, в която е поела, Ноеми обаче беше наясно, че повече от всичко иска да постигне нещо изключително в живота. Още не знаеше какво, антропологията обаче даваше повече надежди от предишните ѝ занимания.

Но когато Каталина заговори, Ноеми нямаше нищо против да я изслуша, понеже думите ѝ никога не звучаха като упреците на майка ѝ и баща ѝ. Каталина беше човек на въздишките, на изречения, нежни като дантела. Беше мечтателка и затова вярваше в мечтите на Ноеми.

— А ти, ти какво смяташ да правиш? Не си мисли, че не съм забелязала, че почти не пишеш. Може би си представяш, че живееш сред ветровито тресавище, като в „Брулени хълмове“? — попита Ноеми.

Каталина беше чела книгата толкова много пъти, че страниците ѝ вече бяха опърпани.

— Не. Къщата. Къщата ми отнема почти цялото време — отвърна тя и се пресегна, за да докосне плюшените пердета.

— Смяташе да я ремонтираш ли? Няма да те обвиня, ако я събориш до основи и я построиш наново. Доста призрачна е, нали? И студена.

— Усойна. Има много влага.

— Нощес щях да умра от студ, не ми беше до влагата.

— Мракът и влагата. Винаги е влажно, тъмно и много студено.

Докато Каталина говореше, усмивката върху устните ѝ помръкна. Очите ѝ, които дотогава гледаха някъде в пространството, изведнъж се насочиха, остри като бръснач, към Ноеми. Каталина сграбчи ръката на Ноеми и след като се наведе напред, заговори тихо:

— Направи ми една услуга, само не казвай на никого. Обещай да не казваш. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— В града има една жена. Казва се Марта Дювал. Направи ми едно лекарство, но то свърши. Отиди и вземи още. Разбра ли?

— Да, разбира се. Какво лекарство?

— Не е важно. Важното е да го донесеш. Ще го направиш ли? Много те моля, обещай да го направиш и да не казваш на никого.

— Да, щом искаш.

Каталина кимна. Беше стиснала ръцете на Ноеми толкова силно, че ноктите ѝ се бяха забили в меката плът по китките.

— Каталина, ще поговоря с…

— Шшшт. Могат да те чуят — предупреди Каталина и млъкна, очите ѝ блестяха като лъскави камъчета.

— Кой може да ме чуе? — попита провлечено Ноеми, докато братовчедка ѝ я гледаше втренчено, без да мига.

Каталина се приближи бавно още повече и прошепна на ухото ѝ:

— В стените е — каза.

— Какво е в стените? — попита Ноеми, но по инерция, не знаеше какъв въпрос да зададе, при положение че братовчедка ѝ я гледаше невиждащо, с лице като на сомнамбул.

— Стените разговарят с мен. Казват ми тайни. Не ги слушай, Ноеми, запуши си ушите с ръце. Те са призраци. Съвсем истински. Рано или късно ще ги видиш.

Най-неочаквано Каталина пусна братовчедка си и след като се изправи, стисна с дясна ръка пердето и погледна през прозореца. Тъкмо Ноеми да я помоли да ѝ обясни, когато при тях влезе Флорънс.

— Доктор Къминс вече е тук. Трябва да прегледа Каталина и по-късно ще се срещне с вас във всекидневната — каза жената.

— Нямам нищо против да остана — отвърна Ноеми.

— Но той има — отсече Флорънс така, сякаш това не подлежеше на обсъждане.

Ноеми можеше да настоява, тя обаче предпочете да излезе, вместо да спори. Знаеше кога да отстъпи и беше наясно, че и да настоява, накрая ще получи враждебен отказ. Ако продължаваше да се инати, нищо чудно дори да я пратеха да си стяга багажа. Беше гостенка, но тя знаеше, че не са я посрещнали с разтворени обятия.

Днес всекидневната — след като Ноеми дръпна пердетата — изглеждаше много по-негостоприемна, отколкото вечерно време. Като начало там беше студено, огънят в камината, който я беше топлил, се бе превърнал в пепел и от дневната светлина, проникваща през прозорците, всяко несъвършенство изпъкваше още повече. Избелелите канапета с плюшена тапицерия бяха в противен зелен цвят — като жлъчка — фаянсовите плочки, с които бе украсена камината, бяха целите на пукнатини. Малката маслена картина на гъба, показана под различен ъгъл, беше нападната — по ирония на съдбата — от плесен: цветовете ѝ бяха покрити с черни точици, които съсипваха изображението. Братовчедка ѝ беше права за влагата.

Ноеми си разтърка китките, погледна кожата там, където Каталина беше забила нокти, и зачака лекарят да слезе долу. Той се позабави и когато влезе във всекидневната, не беше сам. Придружаваше го Върджил. Ноеми седна на едното канапе, лекарят се настани на другото и остави отстрани до себе си черната кожена чанта. Върджил остана прав.

— Аз съм доктор Артър Къминс — представи се мъжът. — Вие сигурно сте госпожица Ноеми Табоада.

Лекарят беше облечен в дрехи, които, макар и с хубава кройка, бяха излезли от мода преди десетина-двайсет години. Всеки, който идваше във Високото място, сякаш бе заседнал във времето, но в такъв малък град едва ли се налагаше човек да обновява гардероба си. Затова пък Върджил бе облечен по последната мода. Вероятно при последното си посещение в Мексико Сити си беше купил нови дрехи или може би се смяташе за изключителен и достоен за по-скъпо облекло. Нищо чудно да си позволяваше известно разточителство именно с парите на жена си.

— Да. Благодаря, че отделихте време да поговорите с мен — отвърна Ноеми.

— За мен е удоволствие. И така, Върджил каза, че искате да ми зададете няколко въпроса.

— Да. Доколкото разбрах, братовчедка ми е болна от туберкулоза.

Още преди да е продължила, лекарят закима и подхвана:

— Да. Няма нищо притеснително. Предписан ѝ е стрептомицин, който да ѝ помогне да се излекува, но и другите „лекове“ са от полза. Многото сън, многото почивка и добрата храна — ето кое е истинското решение за тази болест. — Лекарят си свали очилата, извади носна кърпа и се зае да чисти стъклата. — Всичко се свежда до торба лед на главата и разтриване със спирт. Ще ѝ мине. Скоро тя ще пращи от здраве. А сега ще извинявате, но…

Лекарят пъхна очилата в горния джоб на сакото си, явно нямаше намерение да продължава разговора, но сега беше ред на Ноеми да го прекъсне.

— Не, засега няма да ви извинявам. Каталина се държи много странно. Помня, че когато бях съвсем малка, леля Брихида също се разболя от туберкулоза, но изобщо не се държеше като Каталина.

— При всеки пациент е различно.

— Написала е на баща ми писмо, което изобщо не е в неин стил, не прилича на себе си — продължи Ноеми, като се постара да изрази с думи впечатлението си. — Променила се е.

— Туберкулозата не променя болния, а само засилва чертите, присъщи на пациента.

— В такъв случай на Каталина наистина ѝ има нещо, защото никога не ѝ е била присъща такава вялост. Изглежда много странно.

Лекарят извади очилата и отново си ги сложи. Онова, което видя, явно не му хареса, понеже той се свъси.

— Не ме оставихте да довърша — промърмори мъжът доста троснато. Погледът му беше суров. Ноеми стисна устни. — Братовчедка ви е неспокойно момиче, твърде меланхолично, и болестта го е засилила.

— Каталина не е неспокойна.

— Отричате, че е склонна към депресии?

Ноеми си спомни какво е казал в Мексико Сити баща ѝ. Той беше споменал, че Каталина преиграва. Но едно е да преиграваш, съвсем друго — да си неспокоен и в Мексико Сити Каталина със сигурност не беше чувала гласове и не беше гледала толкова отнесено.

— Каква склонност към депресии? — попита тя.

— Когато майка ѝ е починала, се е затворила в себе си — намеси се и Върджил. — Имала е периоди, когато е изпадала в силна меланхолия, плачела е в стаята си и е говорела несвързано. Сега състоянието ѝ се е влошило.

Дотогава не бе участвал в разговора и бе избрал да се включи сега и не само да се включи, но и да говори предпазливо и делово, сякаш описва не жена си, а някаква непозната.

— Да, както казахте, майка ѝ е починала — потвърди Ноеми. — Но това се е случило преди много години, когато тя е била малка.

— Може би ще установите, че някои неща отново избиват на повърхността — отбеляза Върджил.

— Туберкулозата не е смъртна присъда, но пак може да изважда от равновесие пациента — обясни лекарят. — Изолацията, физическите симптоми. Братовчедка ви я втриса, нощем тя се изпотява, уверявам ви, гледката не е красива и кодеинът помага само до време. Няма как да очаквате да е весела и да прави сладкиши.

— Притеснена съм. Все пак ми е братовчедка.

— Но ако и вие изпаднете в тревожно състояние, това няма да подобри нещата, нали? — поклати глава лекарят. — Сега наистина трябва да тръгвам. Ще се видим другата седмица, Върджил.

— Докторе — подхвана пак Ноеми.

— Не, не, тръгвам — повтори мъжът като човек, усетил, че на кораба всеки момент ще избухне бунт.

Ръкува се с Ноеми, грабна чантата и излезе, като я остави на гротескното канапе, където тя започна да хапе устни и да се чуди какво да каже. Върджил седна на мястото, освободено от лекаря, и се облегна, владееше се напълно. Ако изобщо беше възможно във вените ти да тече лед, то това важеше за него. Лицето му беше без капчица кръв по него. Наистина ли е ухажвал Каталина? Наистина ли е ухажвал изобщо някоя жена? Ноеми не си представяше как Върджил изразява обич към когото и да било.

— Доктор Къминс е много способен лекар — отбеляза той с безразличен глас, глас, от който личеше, че изобщо не го вълнува какъв е Къминс, дали най-добрият или най-лошият лекар на земята. — Баща му беше семейният ни лекар и сега той следи за здравето ни. Уверявам ви, никога не сме установявали да подхожда през пръсти.

— Сигурна съм, че е добър лекар.

— Не звучите особено убедено.

Тя сви рамене в опит да не задълбава излишно — помисли си, че ако се усмихва и говори нехайно, Върджил ще подходи по-благосклонно към нея. В края на краищата той явно не отдаваше голямо значение на въпроса.

— Щом Каталина е болна, сигурно ще се почувства по-добре в някой санаториум край Мексико Сити, на място, където ще се грижат както трябва за нея.

— Нима не вярвате, че мога да се грижа за жена си?

— Не съм казвала такова нещо. Но тази къща тук е студена и мъглата навън не е от най-ободряващите гледки.

— С такава задача ли ви е изпратил баща ви? — попита Върджил. — Да дойдете тук и да отведете Каталина?

Ноеми поклати глава.

— Не.

— А аз оставам с такова впечатление — отсече Върджил, макар че не изглеждаше разстроен. Думите му си оставаха студени. — Давам си сметка, че домът ми не е от най-съвременните и модните. Навремето Високото място беше образец за подражание, не къща, а истинско бижу, в рудника се добиваше толкова много сребро, че можехме да си позволим гардероби, натъпкани с коприна и кадифе, и чаши, пълни с най-пивките вина. Вече не е така. Но не е като да не знаем как да се грижим за болни. Баща ми е стар, не е в отлично здраве, ние обаче му осигуряваме всичко необходимо. Не бих направил по-малко за жената, за която се ожених.

— И все пак. Ще ми се може би да попитам дали Каталина не се нуждае от специалист по други въпроси. От психиатър…

Върджил се разсмя толкова силно, че Ноеми подскочи леко на канапето, защото до този момент лицето му бе много сериозно, а смехът беше неприятен. Върджил сякаш я предизвикваше с него, без да я изпуска от поглед.

— Психиатър. И къде ще го намерите по тези места? Мислите, че може да изникне от дън земя ли? В града има държавна клиника с един-единствен лекар и нищо повече. Тук няма да намерите психиатър. Трябва да го доведете от Пачука, дори може би от Мексико Сити. Съмнявам се някой да дойде чак дотук.

— Ако не друго, лекарят в клиниката може да даде още едно мнение, да предложи друго становище за Каталина.

— Има си причина баща ми да си доведе от Англия лекар и тя не е, че здравеопазването по тези места е прекрасно. Градът е беден, хората тук са недодялани, първобитни. Това тук не е място, което гъмжи от лекари.

— Все пак настоявам да…

— Да, да, не се и съмнявам, че ще настоявате — заяви той и стана, изумително сините му очи още бяха вперени притеснително в нея. — Винаги получавате каквото искате, нали, госпожице Табоада? Баща ви изпълнява всичките ви желания. Мъжете също.

Върджил ѝ приличаше на един младеж, с когото беше танцувала миналото лято. Двамата се забавляваха, танцуваха бърз дансон18, после дойде време за баладите. По време на „Вълшебна вечер“ мъжът я притисна до себе си и се опита да я целуне. Тя извърна глава, а когато го погледна отново, видя по лицето му неподправена злобна насмешка.

Ноеми извърна очи отново към Върджил и той я изгледа със същия поглед: с горчив грозен присмех.

— В смисъл? — попита тя предизвикателно.

— Спомних си как Каталина ми е споменавала, че можете да бъдете много упорита, когато искате да наложите нещо на някого от ухажорите си. Няма да се разправям с вас. Потърсете и второ мнение, стига да успеете да намерите — отсече той ледено и излезе от стаята.

На нея ѝ стана приятно, че се е подразнил. Усещаше, че и Върджил е очаквал като лекаря да приеме безмълвно думите му.

През нощта сънува, че от стените е покълнало златно цвете, само че… май не беше точно цвете. Беше с мустачки, но не беше увивно растение и до цветето поникнаха стотици други дребни нещица.

„Гъби“, помисли си тя, след като накрая различи закръглените им очертания, сетне, привлечена от сиянието, отиде при стената и ги докосна. Златистите гъби сякаш станаха на дим, пръснаха се, извисиха се и паднаха като прах на пода. Ръцете ѝ бяха покрити с тази прах.

Тя се опита да я махне — избърса дланите си с нощницата, но златният прашец не искаше да се маха и проникна и под ноктите ѝ. Завъртя се на вихрушка около нея, озари стаята и я окъпа в мека жълта светлина. Ноеми погледна нагоре и видя, че прахта проблясва като мънички звездици при тавана, а също долу, по килима.

Ноеми премести крак и стъпи върху прахта по килима, която отскочи нагоре и после пак се слегна.

Изведнъж Ноеми усети, че в стаята има някого. С ръка, допряна до нощницата, вдигна глава и видя, че някой е застанал при вратата. Беше жена в рокля от пожълтяла старинна дантела. На мястото на лицето ѝ имаше сияние, златисто като гъбите по стената. Сиянието се засили, сетне помръкна. Ноеми сякаш гледаше светулки в лятна нощ.

Стената до нея започна да пулсира, точно както златистата жена. Дъските по пода също пулсираха като сърце — като нещо живо и знаещо. Златните филизи, поникнали заедно с гъбите, покриха стената като мрежа и продължиха да растат. Тогава Ноеми забеляза, че роклята на жената всъщност не е от дантела, а е изплетена от същите филизи.

Жената вдигна ръка в ръкавица и посочи Ноеми, после отвори уста, но тъй като уста нямаше и лицето ѝ беше размазано петно, не се чуха думи.

Ноеми не я беше страх. До този момент. Но от опита на жената да каже нещо, вече се изплаши неописуемо. Страхът се плъзна надолу по гръбнака ѝ, стигна чак до стъпалата и я накара да отстъпи и да притисне длани към устните си.

Но тя нямаше устни и когато се опита да отстъпи още една крачка назад, усети, че краката ѝ са се срасли със земята. Златната жена се пресегна напред, пресегна се към нея и обхвана с длани лицето ѝ. Издаде звук, все едно шумолят сухи листа, все едно в езеро капе вода и в непрогледния мрак жужат насекоми, и Ноеми понечи да си запуши ушите с ръце, но вече нямаше и ръце.

Отвори очи, беше плувнала в пот. За миг не съобрази къде е, после си спомни, че е била поканена във Високото място. Посегна към чашата вода, която беше оставила до леглото, и за малко да я преобърне. Изпи я до последната капка и после се извърна.

Стаята тънеше в здрач. По повърхността на стената не се виждаше светлина, златиста или друга. Въпреки това Ноеми не се сдържа, стана и прокара ръце по стената, сякаш за да се увери, че зад тапетите не се спотайва нищо необичайно.

Ноеми разчиташе най-вече на Франсис, за да се сдобие с кола. Флорънс едва ли щеше да изпълни желанието ѝ, а Върджил беше много подразнен от разговора им предния ден. Тя си спомни как Върджил е подметнал, че мъжете са склонни да изпълняват каквото им каже. Не ѝ беше приятно, че имат лошо мнение за нея. Искаше да я харесват. Може би това обясняваше партитата, звънкия смях, хубавата прическа, заучената усмивка. Ноеми смяташе, че мъжете могат да бъдат строги като баща ѝ, мъжете могат да бъдат студени като Върджил, но жените трябва да бъдат харесвани, иначе ще изпаднат в беда. Жена, която не е харесвана, минава за опърничава и проклета, а една проклета жена едва ли ще постигне нещо: всички врати са затворени за нея.

Е, със сигурност не се чувстваше харесвана в къщата, но Франсис се държеше дружелюбно. Тя го намери в кухнята, младежът изглеждаше още по-блед и отпреди, приличаше на тънка фигурка от слонова кост, но очите му бяха изпълнени с енергия. Той ѝ се усмихна. Усмихнеше ли се, не изглеждаше зле. Е, не можеше да се сравнява с братовчед си Върджил, който беше ужасно привлекателен, но според Ноеми почти никой мъж не можеше да се мери с Върджил. Именно заради това Каталина беше хлътнала по него. Заради красивото му лице. И загадъчността, с която беше обвит и заради която Каталина бе забравила да мисли трезво.

„Аристократична бедност — беше отсякъл бащата на Ноеми. — Ето какво може да предложи този мъж.“

А също и запусната стара къща, където сънуваш кошмари. Божичко, градът изглеждаше толкова далеч!

— Ще ми направите ли една услуга? — подхвана Ноеми, след като си размениха сутрешните любезности. Докато говореше, го хвана за ръката с плавно, добре отработено движение и двамата тръгнаха заедно. — Искам да взема за малко една от колите и да отида до града. Трябва да пусна едни писма. Баща ми не знае как съм.

— Искате да ви закарам ли?

— Мога да отида и сама.

Франсис се свъси разколебан.

— Не знам какво ще каже Върджил.

Ноеми сви рамене.

— Не е задължително да му съобщавате. Какво, мислите, че не мога да шофирам ли? Ако искате, ще ви покажа шофьорската си книжка.

Франсис прокара ръка през косата си.

— Не е това. Семейството държи много на автомобилите.

— Аз пък държа много да шофирам сама. Със сигурност не се нуждая от придружител, който да ме наглежда, пък и вие едва ли ще се справите с наглеждането.

— Защо?

— Де се е чуло и видяло мъж да се вживява в ролята на придружител, който да бди над млада жена? Това е само за непоносими лели. Ако решите, мога да ви преотстъпя за края на седмицата някоя от моите. Ще ви струва един автомобил. Много ви моля, помогнете ми. На всяка цена трябва да отида.

Франсис се засмя, докато Ноеми се опитваше да го изведе навън. Взе от една кукичка в кухнята ключовете от автомобила. Една от прислужниците — Лизи, месеше хляб на поръсената с брашно маса. Не показа с нищо, че е забелязала Ноеми или Франсис. Персоналът във Високото място бе почти невидим като в една от приказките на Каталина. Май се казваше „Красавицата и Звяра“. Невидими прислужници, които готвеха и редяха сребърните прибори. Колко нелепо! Ноеми знаеше имената на всички, които работеха у тях, и със сигурност никой не се мръщеше, ако те си говореха помежду си. Беше истинско чудо, че знаеше имената на прислужниците във Високото място, но беше попитала Франсис и той бе изпълнил молбата ѝ и ѝ ги беше представил: Лизи, Мери и Чарлс, които подобно на порцелана по бюфетите бяха „внесени“ преди доста десетилетия от Англия.

Двамата тръгнаха към гаража и Франсис ѝ подаде ключовете от автомобила.

— Нали няма да се изгубите? — попита той, след като се надвеси през прозореца.

— Все ще се оправя.

Така си беше. Колкото и да се стараеше, човек трудно можеше да се изгуби. Планинският път водеше нагоре и надолу и Ноеми се заспуска към малкото градче. Беше доволна от себе си и докато шофираше, смъкна прозореца, за да се наслади на свежия планински въздух. Помисли си, че мястото не е чак толкова неприятно, след като веднъж се измъкнеш от къщата. Именно заради нея местността изглеждаше отблъскваща.

Ноеми остави колата при градския площад — предполагаше, че и пощата, и клиниката са някъде наблизо. Оказа се права и бързо бе възнаградена: пред нея изникна боядисана в бяло и зелено малка сграда, на която пишеше, че е лечебното заведение. Вътре имаше три зелени стола и множество плакати с обяснения за различните болести. Имаше и регистратура, но на нея нямаше никого, и затворена врата с табелка с името на лекаря, написано с големи букви: „Хулио Еусебио Камарильо“.

Ноеми седна и след няколко минути вратата се отвори и отвътре излезе жена, която водеше за ръка малко дете. После лекарят надникна и ѝ кимна.

— Добър ден — поздрави той. — С какво мога да ви помогна?

— Аз съм Ноеми Табоада — отвърна тя. — А вие доктор Камарильо ли сте?

Налагаше се да попита, защото мъжът изглеждаше доста млад. Беше много мургав, с разделена на среден път къса коса и мустачки, които не го състаряваха, но с които той изглеждаше смешен, като хлапе, което си играе на доктор. Освен това не носеше бяла лекарска престилка, беше облечен в бежово-кафяв пуловер.

— Да. Влезте — покани я той.

В кабинета, върху стената зад бюрото Ноеми наистина видя диплом от Националния автономен университет на Мексико с неговото име, написано с изискан почерк. Имаше и шкаф с отворени врати, пълен с хапчета, памучета и шишенца. В ъгъла имаше голяма перуника в жълта саксия.

Лекарят седна зад бюрото, а Ноеми — на пластмасов стол, същия като в коридора.

— Май не се познаваме — поде доктор Камарильо.

— Не съм тукашна — потвърди Ноеми, после сложи дамската чанта върху коленете си и се наведе напред. — Дошла съм да видя братовчедка си. Болна е и си помислих, че може би няма да е зле да я прегледате. Има туберкулоза.

— Туберкулоза ли? В Триунфо? — попита доста учуден лекарят. — Изобщо не съм чувал.

— Не точно в Триунфо. Във Високото място.

— Къщата на Дойл — изрече той колебливо. — Роднина ли сте им?

— Не. Всъщност да. Върджил Дойл е женен за братовчедка ми Каталина. Надявах се да дойдете да я прегледате.

Младият лекар се постъписа.

— Доктор Къминс не се ли грижи за нея? Той е семейният им лекар.

— Бих искала да чуя още едно мнение — уточни Ноеми и обясни, че Каталина се държи странно и тя подозира, че се нуждае от психиатър.

Доктор Камарильо я изслуша търпеливо. После започна да върти между пръстите си един молив.

— Лошото е, че ако дойда, не съм сигурен дали ще бъда посрещнат добре във Високото място. Семейство Дойл винаги са имали свой лекар. Не общуват с местните хора — допълни той. — Докато рудникът работеше и те наемаха мексиканци, ги караха да живеят в лагер в планината. Артър Къминс старши се грижеше и за тях, когато рудникът беше отворен, избухнаха няколко епидемии. Много от миньорите починаха, Къминс не можеше да вдигне глава от работа, но никога не е молил някого от местните да му помогне. Според мен нямат високо мнение за тукашните лекари.

— Каква епидемия?

Той почука три пъти с гумичката на молива по бюрото.

— Не се разбра. Висока температура, странно поведение. Хората говореха несвързано, бълнуваха, получаваха гърчове, нападаха се един друг. Поболяваха се, измираха, после нещата се оправяха и след няколко години тайнствената болест се завръщаше.

— Видях английското гробище — сподели Ноеми. — Там има много гробове.

— Там са само англичаните. Де да бяхте видели местното гробище. Разправят, че по време на последната епидемия, избухнала в началото на Революцията, Дойл дори не са си правили труда да връщат долу труповете, за да ги погребат. Хвърляли са ги в общи гробове.

— Не може да бъде!

— Знае ли човек?

Думите му съдържаха неприкрито отвращение. Лекарят не каза, че не вярва на такива мълви, но както личеше, нямаше причина да се съмнява.

— Щом знаете всичко това, значи сте от Триунфо.

— Да, местен съм — потвърди лекарят. — Семейството ми е снабдявало с разни неща хората в рудника на Дойл и когато той е затворил, се е преместило в Пачука. Отидох да следвам в Мексико Сити, но сега се върнах. Искам да помагам на хората тук.

— В такъв случай помогнете като начало на братовчедка ми — каза Ноеми. — Ще дойдете ли в къщата?

Доктор Камарильо се усмихна, но поклати глава, сякаш се извиняваше.

— Обясних ви вече, ще ми навлечете неприятности, Къминс и Дойл няма да са доволни.

— Какво могат да ви направят? Нали сте лекарят на града?

— Клиниката е държавна, държавата плаща превръзките, спирта за разтриване, марлята. Но Триунфо е малък, хората тук не са заможни. Повечето отглеждат кози. Навремето, когато рудникът е бил на испанците, са се издържали с лойта, която са произвеждали за миньорите. Сега вече не е така. Има църква и много мил свещеник, който събира подаяния за бедните.

— Готова съм да се обзаложа, че семейство Дойл пускат пари в кутията за подаяния и свещеникът ви е приятел — отбеляза Ноеми.

— Парите в кутията ги пуска Къминс. Дойл не се занимават с това. Но парите са техни, всеки го знае.

Според нея на семейство Дойл не им бяха останали много пари, рудникът беше затворен от близо три десетилетия. Но в банковата си сметка със сигурност имаха нещичко и малко от тези пари вероятно стигаха в такова отдалечено градче като Триунфо.

Ноеми се запита какво да прави оттук нататък. Помисли малко и реши да се възползва от уроците по актьорско майсторство, които според баща ѝ бяха само загуба на пари.

— Значи няма да ми помогнете. Страхувате се от тях! А аз съм сам-самичка, нямам нито един приятел по белия свят — каза тя, после стисна дамската чанта и се изправи бавно с устна, която трепереше мелодраматично.

Направеше ли го, всички мъже изпадаха в паника, уплашени, че ще се разплаче. Мъжете винаги се страхуват от сълзи и от това, че ще трябва да успокояват поредната истеричка.

Лекарят веднага вдигна ръце, все едно я моли, и побърза да заяви:

— Не съм казвал такова нещо.

— Е, и? — продължи да го притиска тя, уж обнадеждена, и го озари с най-подкупващата си усмивка, онази, до която прибягваше, когато искаше някой полицай да я пусне, без да я глобява за превишена скорост. — Докторе, ще ви бъда страшно признателна, ако ми помогнете.

— И да отида, не съм психолог.

Ноеми извади носната си кърпа и я стисна, за да му напомни, че всеки момент може да се разплаче, после си избърса очите. Въздъхна.

— Мога да замина за Мексико Сити, но не искам да оставям Каталина сама, особено ако не се налага. Може да греша. Ще ми спестите дългото пътуване натам и обратно, дори няма влакове всеки ден. Ще ми направите ли тази малка услуга? Ще дойдете ли?

Ноеми го погледна, той също я погледна донякъде скептично, но кимна.

— Ще намина в понеделник, някъде по обяд.

— Благодаря — каза Ноеми и след като се изправи бързо, се ръкува с него, после си спомни, че още не е изпълнила задачата, и поспря. — Между другото, познавате ли Марта Дювал?

— Всички специалисти в града ли обикаляте?

— Защо го казвате?

— Тя е местната знахарка.

— Знаете ли къде живее? Братовчедка ми поръча да взема от нея едно лекарство.

— Виж ти! Всъщност не се учудвам. Жените в града често ходят при Марта. Чаят от лопен и досега се използва често при лечението на туберкулозата.

— Помага ли?

— За кашлица е добър.

Доктор Камарильо седна на бюрото, нарисува в бележника си карта и ѝ я подаде. Ноеми реши да отиде пеш, защото лекарят ѝ обясни, че било наблизо, и се оказа, че я е посъветвал добре, понеже пътят за къщата на жената не ставаше за автомобили и лъкатушеше, улиците бяха прокарани без план и се превръщаха в истински лабиринт. Въпреки картата се наложи Ноеми да моли да я упътят.

Поговори с жена, която переше на входната врата — търкаше риза върху проядена дъска за пране. Жената остави калъпа домашен сапун и ѝ обясни, че трябва да се изкачи още малко. Колкото повече човек се отдалечаваше от централния площад и църквата, толкова по-очевидно ставаше колко запуснат е градът. Тук вече жилищата представляваха неизмазани тухлени бараки, всичко изглеждаше сиво и прашно, с изпосталели на вид кози и кокошки, затворени зад паянтови огради. Някои къщи бяха изоставени, по тях не бяха останали врати и прозорци. Ноеми предположи, че съседите са плячкосали дървото, стъклото и другите материали, до които са се добрали. Докато бяха минавали с Франсис през града, той явно бе избрал най-живописния път и въпреки това Ноеми остана с впечатлението, че всичко наоколо е подвластно на разрухата.

Къщата на знахарката беше много малка и се открояваше, защото беше белосана и по-поддържана. Пред вратата на трикрако столче седеше старица с дълга плитка и синя престилка. Беше сложила до себе си две паници и чистеше фъстъци. В едната хвърляше шушулките, а в другата — фъстъците. Старицата не вдигна очи, когато Ноеми се приближи. Тананикаше си.

— Извинявайте — подхвана Ноеми. — Търся Марта Дювал.

Тананикането заглъхна.

— Никога не съм виждала такива красиви обувки — отвърна старицата.

Ноеми погледна надолу към черните обувки на висок ток, които носеше.

— Благодаря.

— При мен рядко идват хора с такива красиви обувки. — Жената отвори още един фъстък и метна зърната в паницата. После се изправи. — Аз съм Марта — представи се и погледна Ноеми с очи, мътни от пердетата по тях.

Влезе в къщата, понесла във всяка ръка по една от паниците. Ноеми я последва и се озова в тясна кухня, която служеше и за трапезария. На стената имаше изображение на Свещеното сърце19 и лавица с гипсови фигурки на светии, свещи и стъкленици с билки. От тавана също висяха билки и изсушени цветя: лавандула, мексикански чай и стръкове седефче.

Ноеми знаеше, че има лечители, които правят какви ли не церове, събират билки за махмурлук и за треска и майсторят амулети срещу уроки, но Каталина не беше от хората, които ще прибягват до такива неща Първата книга, благодарение на която Ноеми всъщност се запали по антропологията, беше „Магьосници, пророци и вещери занде“ и когато тя се опита да поговори за нея с Каталина, братовчедка ѝ направо отказа да я слуша. Самата дума „магьосници“ я хвърляше в ужас, а знахарка като Дювал не беше далеч от магията, защото не само предлагаше освежителни отвари, но и лекуваше сусто20 с клонки свещена палма, кръстосани върху главата на човека.

Не, Каталина не беше от хората, които ще носят на китката си ojo de venado21. Как тогава се беше озовала в тази къща, защо беше дошла при Марта Дювал?

Старицата остави паниците на масата и придърпа един стол, когато седна, внезапно се чу плясък на криле, от който Ноеми се стресна, и на рамото на жената кацна един папагал.

— Седни — покани я Марта, после обели един фъстък и го даде на папагала. — Какво искаш?

Ноеми седна срещу нея.

— Направили сте лекарство на братовчедка ми и тя ме праща за още.

— Какво лекарство?

— И аз не знам. Братовчедка ми се казва Каталина. Помните ли я?

— Момичето от Високото място.

Жената взе още един фъстък и го даде на папагала, който го грабна с човка и загледа втренчено Ноеми.

— Да, Каталина. Откъде я познавате?

— Не я познавам. Братовчедка ти идваше от време на време на църква и явно е разговаряла с някого от местните, защото дойде при мен и обясни, че ѝ трябвало нещо, с което да заспива по-лесно. Посещавала ме е два пъти. Последния път, когато я видях, беше превъзбудена, но отказа да сподели какво я мъчи. Помоли ме да пусна в пощата едно писмо, беше за някого в Мексико Сити.

— Защо не го е пуснала сама?

— Не знам. Рече ми: „Ако не се видим в петък, пуснете в пощата това“ и аз го направих. Както вече споменах, отказваше да обсъжда какво я мъчи. Спомена, че сънувала кошмари, и аз се постарах да ѝ помогна.

„Кошмари“, помисли си Ноеми и си спомни какво е сънувала. Не беше трудно в къща като онази да сънуваш кошмари. Тя отпусна ръце върху дамската си чанта.

— Е, онова, което сте ѝ дали, явно е помогнало, защото тя иска още от него.

— Още — въздъхна жената. — Обясних му на момичето, че от никой чай няма да му олекне — поне за дълго.

— В смисъл?

— Семейството е прокълнато. — Жената започна да чеше папагала по главата и птицата затвори очи. — Не си ли чувала какво говорят хората?

— Имало е епидемия — изрече предпазливо Ноеми, не знаеше дали старицата има предвид това.

— Да, имаше болест, тежка болест. Но не само това. Госпожица Рут ги изпозастреля всичките.

— Коя е госпожица Рут?

— Всички по нашите места са чували тая история. Мога да ти я разкажа, но срещу малко пари.

— Сега пък се пазарите. Вече бях готова да платя за лекарството.

— И ние ядем. Пък и историята си я бива и едва ли някой я знае по-добре от мен.

— И каква всъщност сте, знахарка или разказвачка на истории?

— Казах ти вече, млада госпожице, и ние ядем — сви рамене жената.

— Добре тогава. Ще ви платя за историята. Намира ли ви се пепелник? — попита Ноеми, докато вадеше цигарите и запалката.

Марта грабна от кухнята едно оловно канче и го сложи пред Ноеми, а тя се наведе напред, подпря се на лакти върху масата и запали една цигара. Почерпи и старицата и тя взе с усмивка две, но вместо да ги запали, ги пъхна в джоба на престилката. Сигурно щеше да ги изпуши по-късно. Или дори да ги продаде.

— Откъде да започна? А, да, Рут. Рут е дъщеря на господин Дойл. Беше му любимка, не ѝ липсваше нищо. По онова време имаха много прислужници. Да лъскат среброто и да правят чай. Повечето бяха хора от селото, живееха в къщата, но се случваше и да отскочат до града. На пазар, за друго. И все разказваха за всички красиви неща във Високото място и за красивата госпожица Рут. Предстоеше ѝ да се омъжи за братовчед си, май се казваше Майкъл, изписаха булчинска рокля чак от Париж и гребени от слонова кост за косата ѝ. Но една седмица преди сватбата тя грабна пушката и тегли куршума на годеника си, на майка си, на леля си и на чичо си. Стреля и по баща си, но той прескочи трапа. Щеше да убие и брат си Върджил, който по онова време беше съвсем невръстен, но госпожица Флорънс се скри заедно с него. Или може би Рут се смили.

Ноеми не беше виждала в къщата оръжие, но може би бяха изхвърлили пушката. Навсякъде имаше само сребро и Ноеми се запита — доста неуместно — дали и куршумите, които е използвала убийцата, са били сребърни.

— След като ги застреля всички, се самоуби — каза жената и отвори още една шушулка.

Какъв злокобен разказ! Но това още не беше краят. Беше само кратко мълчание.

— Има и още, нали?

— Да.

— Няма ли да ми разкажете и края?

— И ние ядем, млада госпожице.

— Ще платя.

— Нали няма да се стискаш?

— Няма.

Ноеми беше оставила пакета цигари на масата. Марта се пресегна със сбръчкана ръка и си взе още една, която също пъхна в престилката. Усмихна се.

— След това прислужниците си тръгнаха. Във Високото място останаха само роднини и доверени хора, работили дълго за семейството. Останаха там, далеч от чужди погледи. После госпожица Флорънс се появи най-неочаквано на железопътната гара и тръгна на почивка, а дотогава не си беше показвала и носа от къщата. Върна се омъжена за един младеж, казваше се Ричард. Той не беше като семейство Дойл. Беше приказлив, обичаше да слиза с колата в града, да се почерпи и да побъбри. Беше живял в Лондон, Ню Йорк и Мексико Сити и човек оставаше с впечатлението, че къщата на Дойл не му е от любимите места. Да, беше приказлив и започна да говори някакви странни неща.

— Какви неща?

— За призраци и духове, за уроки. Той, господин Ричард де, беше як мъж, после отслабна и изглеждаше опърпан, престана и да идва в града и изчезна. Намериха го на дъното на една пропаст. Тук има много пропасти, сигурно си забелязала, та господин Ричард си отиде млад-зелен, на двайсет и девет, и остави син.

„Франсис“, помисли си Ноеми. Бледия Франсис с меката коса и още по-меката усмивка. Ноеми чуваше за пръв път тази дълга сага, тя обаче не беше от нещата, които ще тръгнеш да обсъждаш.

— Звучи трагично, но не съм сигурна, че бих го нарекла проклятие.

— Ще го наречеш съвпадение, нали? Да, сигурно. Но истината е, че до каквото и да се докоснат, то се разлага.

„Разлага се.“ Думата звучеше толкова грозно, че сякаш залепваше за езика, и на Ноеми ѝ идеше да започне да си гризе ноктите, въпреки че не го беше правила никога дотогава.

Грижеше се много за ръцете си, никога нямаше да допусне ноктите ѝ да са грозни. Тя, тази къща, си беше странна. Семейство Дойл и прислужниците също бяха странни, но чак пък проклятие? Не.

— Няма какво друго да е, освен съвпадение — поклати тя глава.

— Възможно е.

— Можете ли да направите на Каталина същото лекарство както последния път?

— Това не е шега работа. Трябва да събера съставките, иска се време. И няма да реши въпроса. Както казах, виновна за всичко е къщата — прокълната къща. Мятай се на влака и дим да те няма — ето какво казах на братовчедка ти. Мислех, че ще ме послуша, но какво ли знам аз?

— Да, сигурна съм, че сте я посъветвали това. Между другото, колко струва лекарството? — попита Ноеми.

— Лекарството и разказите.

— Да, и те.

Жената посочи сумата. Ноеми отвори дамската си чанта и извади няколко банкноти. Марта Дювал можеше и да има перде на очите, но видя съвсем ясно парите.

— Трябва ми една седмица. Ела след една седмица, но не обещавам нищо — каза жената и протегна ръка, а Ноеми сложи банкнотите в дланта ѝ. Старицата ги сгъна и ги пъхна в джоба на престилката. — Може ли още една цигара? — допълни тя.

— Да. Дано ви харесат — отвърна Ноеми и ѝ подаде още една. — „Голоаз“.

— Не са за мен.

— А за кого тогава?

— За свети Лука Евангелиста — отговори жената и посочи една от гипсовите фигурки по лавиците.

— Цигари за светците?

— Харесват му.

— Пада си по скъпи удоволствия — подметна Ноеми и се запита дали ще намери в града магазин, където да продават нещо, което поне малко да се доближава до „Голоаз“.

Трябваше да попълни запасите си.

Жената се усмихна и Ноеми ѝ даде още една банкнота. Карай! Както беше казала старицата, човек трябва да яде, един Господ знаеше колко клиенти има жената. Марта остана много доволна и грейна в още по-широка усмивка.

— Е, аз да тръгвам. И не позволявайте на свети Лука да изпуши всички цигари наведнъж.

Старицата прихна и двете излязоха навън. Ръкуваха се. И жената присви очи.

— Как спиш? — попита.

— Добре.

— Имаш тъмни кръгове под очите.

— От студа горе е. Нощем ме държи будна.

— Дано да е това.

Ноеми се сети за странния сън и за златистия блясък. Доста неприятен кошмар, но на нея не ѝ беше останало време да го анализира. Имаше една приятелка, която се кълнеше в Юнг, но Ноеми никога не бе разбирала твърдението „сънят — това е сънуващият“, нито пък се беше опитвала да тълкува сънищата си. Сега си спомни нещо, написано от Юнг: всеки носи в себе си сянка. Думите на старицата висяха като сянка над Ноеми, докато тя се прибираше с колата във Високото място.

Вечерта отново повикаха Ноеми на мрачната маса с покривката от бял жакард и свещите и около тази старовремска маса се събраха всички от семейство Дойл: Флорънс, Франсис и Върджил. Патриархът явно щеше да вечеря в стаята си.

Ноеми хапна малко — само разбъркваше с лъжицата купичката, зажадняла не за храна, а за разговор. След известно време вече не успя да се сдържи и се засмя. Към нея се насочиха три чифта очи.

— Наистина ли през цялото време трябва да си държим езика зад зъбите? — попита тя. — Толкова ли не можем да кажем три-четири изречения?

Гласът ѝ беше като звън на тънко стъкло, пълна противоположност на тежките мебели и завеси и точно толкова мрачните лица, извърнати към нея. Не че искаше да ги дразни, но по душа си беше волна птица и не проумяваше как някой може да бъде толкова сериозен. Усмихна се с надеждата да получи в отговор същото, миг лекота в тази пищна клетка.

— По правило не разговаряме по време на вечеря, както вече обясних последния път. Но вие, както личи, изгаряте от желание да нарушавате всички правила в къщата — подхвана Флорънс и си избърса старателно устата със салфетката.

— В смисъл?

— Ходили сте с една от колите в града.

— Трябваше да пусна две писма в пощата.

Не беше лъжа, защото Ноеми наистина беше написала кратко писмо на семейството си. Мислеше да прати писмо и на Уго, но после се отказа. Уго и Ноеми не бяха двойка в същинския смисъл на думата и Ноеми се притесняваше, че ако му пише, той ще го изтълкува като знак за скорошна сериозна връзка.

— Можеше да ги пусне и Чарлс.

— Предпочитах да го направя аз, благодаря.

— Пътищата са лоши. Какво щяхте да правите, ако автомобилът беше заседнал в калта? — попита Флорънс.

— Сигурно щях да се върна пеша — отвърна Ноеми и остави лъжицата. — Наистина не е болка за умиране.

— За вас може и да не е. Но планината е опасна.

Думите не изглеждаха откровено враждебни, но неодобрението на Флорънс беше лепкаво като петмез и бе обгърнало всички срички до последната. Изведнъж Ноеми се почувства като малко момиченце, което за наказание са пернали по кокалчетата на пръстите, и затова вдигна брадичка и погледна жената по същия начин, както беше гледала монахините в училище, защитена от бронята на спокойното непокорство. Флорънс дори приличаше малко на игуменката: и нейното лице беше белязано от мрачно униние. Ноеми едва ли не очакваше жената да ѝ нареди да извади молитвената броеница.

— Мисля, че бях пределно ясна, когато пристигнахте. Трябва да се допитвате до мен за всичко, свързано с къщата, с хората и вещите в нея. Бях съвсем конкретна. Казах ви, че до града ще ви кара Чарлс, а ако не той, то Франсис — натърти Флорънс.

— Все мислех, че…

— И сте пушили в стаята. Не си правете труда да отричате. Казах, че е забранено.

Флорънс се втренчи в Ноеми и тя си представи как жената души чаршафите и оглежда чашите за следи от пепел. Точно като хрътка, излязла на лов. Ноеми понечи да възрази, да каже, че е пушила два пъти в стаята, че и двата пъти е смятала да отвори прозореца и няма никаква вина, че той не се отваря. Изобщо не помръдваше, сякаш го бяха заковали.

— Мръсен навик. Като някои момичета — допълни Флорънс.

Сега беше ред на Ноеми да я изгледа. Как смееше! Но преди да е казала нещо, се намеси Върджил.

— Жена ми твърди, че баща ти е доста строг — рече той със завидно самообладание. — Държи на навиците си.

— Да — потвърди Ноеми и го погледна. — Понякога.

— Флорънс се грижи от десетилетия за Високото място — продължи Върджил. — Тъй като нямаме много посетители, сигурно се досещаш, че и тя държи на навиците си. И е неприемливо гостите да пренебрегват правилата в къщата, не мислиш ли?

Ноеми се почувства притисната в ъгъла, помисли си, че предварително са решили да ѝ се накарат. Дали го правеха и с Каталина? Братовчедка ѝ сигурно влизаше в трапезарията и предлагаше нещо — за храната, за обзавеждането, за реда, — а те ѝ запушваха вежливо и мило устата. Клетата Каталина, беше толкова покорна и хрисима, явно не им беше трудно да я прекършат.

Още от самото начало на Ноеми не ѝ се ядеше, а сега вече изобщо не ѝ беше до храната и вместо да се опитва да разговаря, отпи от противно сладкото вино. Накрая Чарлс влезе да им съобщи, че след вечерята Хауард иска да ги види, затова те се качиха горе като придворни, готови да приветстват краля.

Стаята на Хауард беше много голяма и беше обзаведена със същите тежки тъмни мебели, които изобилстваха в цялата къща, на прозорците имаше дебели плюшени пердета, които скриваха и най-тънкия лъч светлина.

Най-изумителното в стаята беше камината с дървената полица отгоре, украсена с дърворезба — на пръв поглед фигурите по нея приличаха на кръгове, но се оказа, че са змии, захапали опашките си, каквито Ноеми вече беше виждала на гробището и в библиотеката. Пред камината имаше канапе, на което седеше патриархът, облечен в зелена роба.

Онази вечер той изглеждаше още по-стар. Приличаше на мумиите, които Ноеми беше виждала в катакомбите в Гуанахуато22, подредени на две редици, така че туристите да могат да ги разгледат. Стояха цели-целенички, бяха се запазили по прищявка на природата и бяха извадени от гробовете, защото не е имало кой да плати погребалната такса, за да бъдат изложени. И Хауард беше сбръчкан и съсухрен, сякаш вече беше балсамиран и природните стихии бяха разяли всичко, освен костите и костния мозък.

Другите влязоха преди Ноеми и се ръкуваха един по един със стареца, а после отстъпваха встрани.

— Ето те и теб. Ела, поседи с мен — каза старецът и я повика с ръка.

Ноеми седна до него и му се усмихна колкото от любезност. Вместо да дойдат при тях, Флорънс, Върджил и Франсис предпочетоха да седнат на второто канапе и креслата в другия край на помещението. Ноеми се запита дали Хауард посреща винаги така хората, дали си избира някой късметлия, на когото да разреши да седне до него, сякаш е на аудиенция, докато другите от семейството са отпратени по-надалеч. Навремето стаята сигурно е била пълна с роднини и приятели и всички те са чакали с надеждата Хауард Дойл да свие пръст и да повика точно тях да поседят малко с него. Ноеми беше виждала из къщата снимки и картини с изображенията на много хора. Картините бяха стари, може би не на всички бяха нарисувани роднини, живели във Високото място, но от гробницата се разбираше, че семейството е голямо или че се очаква наследниците, които ще се озоват там, да са многобройни.

Погледът на Ноеми беше привлечен от две големи картини, закачени над камината. На тях бяха изобразени две млади жени. И двете бяха руси и си приличаха много, човек можеше да реши, че жената е една и съща. Имаше обаче и разлики: едната беше с права руса коса с ягодов оттенък, другата — с медени къдрици и жената вляво бе с по-заоблено лице. Едната беше с пръстен с кехлибар, същия като на ръката на Хауард.

— Ваши роднини ли са? — попита тя, привлечена от сходните черти, за които реши, че са на семейство Дойл.

— Това са жените ми — обясни Хауард. — Агнес почина малко след като пристигнахме по тези места. Чакаше дете, когато болестта я отнесе.

— Моите съболезнования.

— Беше отдавна. Но тя не е забравена. Духът ѝ е жив във Високото място. А жената вдясно е втората ми съпруга. Алис. Беше плодовита. Предназначението на жената е да съхрани родовата кръв. Децата… е, сега жив е само Върджил, но тя изпълни дълга си, при това добре.

Ноеми вдигна очи към бледото лице на Алис Дойл, към русата коса, спуснала се на водопад по гърба ѝ, към дясната ръка, с която тя държеше между два пръста роза, към вглъбеното ѝ лице. И Агнес вляво беше лишена от ведрост и стискаше в ръцете си букет, а по пръстена с кехлибара проблясваше случаен лъч светлина. Облечени в коприна и дантела, двете гледаха… как? Решително? Самоуверено?

— Бяха големи красавици, нали? — попита старецът.

Изрече го гордо, като човек, получил на местния панаир награда за кобилата или свинята си.

— Да. Въпреки че…

— Въпреки че какво, скъпа?

— Нищо. Много си приличат.

— А как иначе! Алис е по-малката сестра на Агнес. Двете останаха сираци, без пукнат грош, но са ми роднини, братовчедки, затова ги подслоних. И когато дойдох тук, двамата с Агнес се оженихме, а Алис пристигна с нас.

— Два пъти сте се оженили за своя братовчедка — отбеляза Ноеми. — И за сестрата на жена си.

— Какво скандално има в това? Катерина Арагонска първо е била омъжена за брата на Хенри VIII, а кралица Виктория и Албърт са братовчеди.

— Значи се мислите за крал?

Хауард се пресегна и я потупа по ръката, кожата му изглеждаше тънка като пергамент и суха.

— Нищо чак толкова грандиозно — усмихна се той.

— Не съм скандализирана — усмихна се учтиво Ноеми и поклати леко глава.

— Почти не познавах Агнес — сви рамене Хауард. — Оженихме се и след няма и година трябваше да правя погребение. Къщата още не беше готова, рудникът работеше от няколко месеца. После минаха години и Алис порасна. В тази част на света нямаше мъже като за нея. Изборът ми беше съвсем естествен. Може да се каже, предопределен. Това е портретът ѝ от сватбата. Виждаш ли тук? Датата се вижда ясно върху дървото отпред. 1895. Чудесна година. Много сребро имаше през нея. Цяла река.

Художникът наистина беше изобразил годината и инициалите на младоженката: АД, така, сякаш са издълбани върху дървото. Върху портрета на Агнес се виждаше същият детайл, годината беше изсечена върху каменна колона: 1885, АД. Ноеми се запита дали просто са изтупали от прахта чеиза на предишната младоженка и са го връчили на по-малката ѝ сестра. Тя си представи как Алис вади бельото с инициалите ѝ, извезани по него, как допира до гърдите си някоя стара рокля и се гледа в огледалото. Дойл, отново Дойл. Не, не беше скандално, но си беше странно.

— Красавици, милите ми красавици — каза старецът, дланта му още беше върху ръката на Ноеми, когато той се извърна отново към картините и я загали по кокалчетата на пръстите. — Чувала ли си някога за картата на красотата, съставена от доктор Голтън23? Той обикаля Британските острови и описва жените, които вижда. Обединява ги в три групи: привлекателни, безлики и отблъскващи. Лондон е на първо място по красота, Абърдийн — на последно. На пръв поглед начинанието си е доста странно, но в него, разбира се, има известна логика.

— Отново естетика — каза Ноеми, после издърпа внимателно ръката си и се изправи, сякаш искаше да разгледа отблизо картините.

Честно казано, стана ѝ неприятно от допира на стареца и от едва доловимата неприятна миризма, която лъхаше от него. Може би той се беше намазал с някакъв мехлем или лекарство.

— Да, естетика. Не бива да я отхвърляме като нещо вятърничаво. Все пак Ломброзо24 е изучавал лицата на хората, за да открие сред тях престъпниците, нали така? Телата ни крият много загадки и разказват без нито една дума много истории.

Ноеми погледна над главите им портретите, сериозните уста, издадената брадичка и буйната коса. Какво са си казвали те в сватбените си рокли, докато четката се е плъзгала по платното? Аз съм щастлива, нещастна, все ми е едно, чувствам се ужасно. Никой не знаеше. Човек можеше да си съчини сто истории и от това те не ставаха верни.

— Последния път, когато разговаряхме, спомена Гамио — каза Хауард, после грабна бастуна и се изправи, за да застане до Ноеми. Опитът ѝ да се отдалечи от него удари на камък, старецът спря точно до нея и я докосна по ръката. — Права си. Гамио смята, че естественият подбор е тласнал коренното население на континента напред, позволил му е да се приспособи към биологичните и географските фактори, на които чужденците не могат да издържат, когато пресаждаш цвете, трябва да се съобразиш с почвата, нали така? Гамио е бил на прав път.

Старецът се облегна с две ръце на бастуна и кимна, загледан в портретите. На Ноеми ѝ се искаше някой да отвори прозореца. В стаята беше задушно, другите разговаряха през шепот. Ако изобщо разговаряха. Дали не бяха млъкнали? Гласовете им приличаха на жужене на насекоми.

— Защо не си омъжена, госпожице Табоада? Тъкмо на възраст за задомяване си.

— Баща ми си задава същия въпрос — отвърна Ноеми.

— И какви лъжи му казваш? Че си много заета? Че се вглеждаш в доста млади мъже, но никой не може да те плени?

Това се доближаваше много до отговорите, които Ноеми даваше, и ако старецът беше изрекъл думите малко по-нехайно, те можеха да минат и за шега и тогава вече Ноеми щеше да го хване за ръката и да се засмее. „Господин Дойл“, щеше да каже и те щяха да поговорят за майка ѝ и за баща ѝ, за брат ѝ, с когото постоянно се караше, и за братовчедите ѝ, много на брой и всичките забавни.

Но думите на Хауард Дойл бяха изречени сурово и в очите му се четеше някаква болезнена възбуда. Старецът ѝ се ухили и вдигна със слабата си ръка един кичур от косата ѝ, сякаш ѝ правеше услуга — сякаш беше видял боклуче, закачило се за нея, и го беше махнал — но не. Нямаше доброта в движението, с което мъжът премести къдрицата зад гърба ѝ. Дори на преклонна възраст беше висок и на Ноеми не ѝ харесваше да го гледа от долу, не ѝ харесваше да вижда как се е надвесил над нея. Приличаше на хилаво насекомо, напъхало се в кадифена роба. Устните му се извиха в нещо като усмивка, когато старецът се надвеси още повече и се взря внимателно в Ноеми.

Миришеше лошо. Ноеми се извърна и се хвана за полицата над камината. Срещна очите на Франсис, който ги наблюдаваше. Заприлича ѝ на уплашена птица, на гълъб с кръгли стреснати очи. Беше ѝ много трудно да си представи, че Франсис е свързан по някакъв начин с мъжа насекомо пред нея.

— Синът ми показа ли ти оранжерията? — попита Хауард и отстъпи назад, после се извърна към огъня и очите му вече не бяха толкова неприятни.

— Не знаех, че имате оранжерия — отвърна тя, леко изненадана.

Но пък не беше отваряла всички врати в къщата, нито я беше оглеждала педя по педя. Нямаше такова желание, беше се ограничила само с първия път, когато я погледна набързо. Високото място не беше от гостоприемните домове.

— Съвсем малка и доста запусната, както повечето неща тук, но покривът е със стъклопис. Може би ще ти хареса. Върджил, казах на Ноеми, че ще ѝ покажеш оранжерията — допълни Хауард на висок глас, който прокънтя внезапно в притихналата стая и на Ноеми ѝ се стори, че тя ще се разтресе.

Върджил само кимна и понеже го изтълкува като знак, се приближи.

— С удоволствие, татко — заяви той.

— Чудесно — отвърна Хауард, после стисна Върджил за рамото и тръгна през стаята към Флорънс и Франсис, за да седне на мястото, освободено от сина му.

— Баща ми сигурно те притеснява с разказите си какви според него са най-съвършените мъже и жени — подхвана Върджил и ѝ се усмихна. — Отговорът е остроумен: семейство Дойл са най-добрите представители на човешкия род наоколо, аз обаче се опитвам да не се вживявам в подобно твърдение.

Ноеми беше малко учудена от усмивката, но я посрещна радушно след странното хилене на Хауард.

— Говореше за красотата — уточни тя с чаровно овладян глас.

— Красотата. Ама, разбира се. Е, навремето е бил голям ценител на красотата, макар че сега не може да яде друго, освен пюре и заспива най-късно в девет.

Ноеми вдигна ръка, за да прикрие усмивката си. Върджил прокара показалец по змията върху дърворезбата, сега беше малко по-сериозен и усмивката му беше по-сдържана.

— Извинявай за онази вечер. Бях груб. И днес Флорънс го направи на голям въпрос за колата. Ти обаче не се засягай. Няма как да знаеш всичките ни навици и малки правила — допълни той.

— Не се притеснявай.

— Под голямо напрежение сме. Баща ми е с разклатено здраве, сега се разболя и Каталина. Напоследък не съм в настроение. Не искам да си мислиш, че си нежелана тук. Радваме се, че си при нас. Много.

— Благодаря.

— Струва ми се, че не си ми простила докрай.

Да, не му беше простила докрай, но ѝ олекна да види, че не всички в семейство Дойл са толкова мрачни и намусени през цялото време. Може би Върджил ѝ казваше истината и преди Каталина да се разболее, е бил по-склонен да се весели.

— Още не, но ако продължаваш в същия дух, може и да изтрия една-две черни точки, които съм сложила срещу името ти.

— Пишеш точки ли? И играеш карти?

— Едно момиче трябва да държи под око доста неща. Танците не са единственото, което го занимава — отвърна тя с присъщата ѝ лекота, сърдечно.

— Доколкото разбрах, си отлична танцьорка и те бива в картите. Най-малкото според Каталина — рече Върджил все така с усмивка.

— Мислех, че това ще те скандализира.

— Ще се изненадаш.

— Обичам изненадите, но само когато са придружени с мил дълбок поклон — оповести Ноеми и понеже Върджил се държеше мило, тя също реши да е мила и да го възнагради с усмивка.

В отговор Върджил я погледна признателно, сякаш казваше: „Току-виж сме станали приятели“. Предложи ѝ с движение да го хване под мишница и двамата тръгнаха към останалите от семейството, с които поговориха още няколко минути, после Хауард заяви, че е уморен, за да им прави компания, и всички се пръснаха.

Ноеми застана пред къщата и зачака лекаря. Върджил ѝ беше казал, че може да получи и друго мнение, затова тя беше съобщила на Флорънс, че лекарят ще намине и че тя е получила разрешение от Върджил, но не разчиташе някой от семейство Дойл да посрещне доктор Камарильо, затова реши да постои на пост.

Докато стоеше със скръстени ръце и потропваше с крак, се почувства като някоя от героините в приказките на Каталина от тяхното детство. Девойката, която гледа от кулата и чака принца да дойде да я спаси и да победи ламята. Лекарят със сигурност щеше да постави диагноза и да намери решение.

Усещаше, че не трябва да унива и трябва да се надява, защото тази къща тук беше безнадеждно място. Беше толкова посърнала и мрачна, че Ноеми реши да не се предава.

Лекарят дойде точно навреме и след като остави колата под едно дърво наблизо, слезе, свали си шапката и тръгна към къщата. Онзи ден нямаше гъста мъгла, сякаш земята и небето се бяха прочистили заради посетителя, макар че така къщата изглеждаше още по-безутешна и разголена. Според Ноеми къщата на Хулио беше съвсем друга, сигурно не беше богаташка, но вероятно бе боядисана в ярки цветове като другите по главната улица и си имаше балконче, дървени капаци по прозорците и кухня със стари фаянсови плочки с рисунки по тях.

— Е, това, значи, е прочутото Високо място — отбеляза доктор Камарильо. — Крайно време беше да го видя.

— Никога ли не сте идвали тук? — попита Ноеми.

— Не съм имал причини. По време на лов съм стигал до миньорския лагер. По-точно до онова, което е останало от него. Наоколо има много дивеч. И пуми. Човек трябва да си отваря очите на четири в тази планина.

— Не знаех — отвърна Ноеми.

Тя си спомни как Флорънс ѝ се е накарала. Дали се е разтревожила заради пумите? Или по-скоро за скъпоценната си кола?

Лекарят грабна чантата и двамата влязоха вътре. Ноеми се притесняваше, че Флорънс ще хукне надолу по стълбището, за да ги пресрещне с доктор Камарильо, но на стълбището нямаше никого и когато стигнаха в стаята на Каталина, я завариха сама.

Тя беше в добро настроение, седеше на слънце и беше облечена в скромна синя рокля, която обаче ѝ отиваше. Посрещна лекаря с усмивка.

— Добър ден, аз съм Каталина.

— А аз съм доктор Камарильо. Приятно ми е да се запознаем.

Каталина протегна ръка.

— Виж ти, изглежда съвсем млад, Ноеми! Едва ли е по-голям от теб!

— И ти не си много по-голяма от мен — напомни Ноеми.

— Какви ги говориш! Ти си малко момиченце.

Каталина говореше както в доброто старо време, шегуваше се и Ноеми се почувства неловко, че е повикала лекаря в къщата. Малко по малко обаче жизнерадостта на братовчедка ѝ се стопи, изместена от стаена превъзбуда. Ноеми неволно си помисли, че уж всичко е наред, пък май все пак не е наред.

— А как спите? Втриса ли ви нощем?

— Не. Вече се чувствам много по-добре. Наистина не е било нужно да идвате, много шум за нищо. Наистина — каза Каталина.

Изрече го много категорично, но във ведростта ѝ имаше нещо насилено. Тя постоянно прокарваше пръст по брачната си халка.

Хулио само кимна. Започна да си записва нещо, като в същото време говореше с премерен спокоен глас:

— Дават ли ви стрептомицин и парааминосалицилова киселина?

— Мисля, че да — потвърди Каталина, но много припряно, според Ноеми още преди да е чула въпроса.

— Марта Дювал, и тя ли ви е пратила лекарство? Чай, билки?

Каталина зашари с очи из стаята.

— Моля? Защо питате?

— Опитвам се да добия представа какви лекарства пиете. Предполагам, че сте ходили при нея за някакво лекарство, нали?

— Няма лекарство — промърмори тя.

Каза още нещо, но всъщност не беше дума. Задърдори като малко дете, после най-неочаквано се хвана за гърлото, сякаш се задушаваше, но хватката ѝ беше вяла. Не, не се задушаваше, просто така се защитаваше, пазеше се с ръце, вдигнати като за самоотбрана. С движението си стресна и двамата. Хулио замалко да изпусне молива. Каталина приличаше на някоя от кошутите в планината, готова да побегне на сигурно, и те не знаеха какво да кажат.

— Какво има? — попита Хулио след една минута.

— Шумът — отвърна Каталина, после плъзна бавно длани нагоре по врата си и си запуши устата.

Хулио погледна Ноеми, която седеше до него.

— Какъв шум? — попита Ноеми.

— Не ви искам тук. Много съм уморена — отсече Каталина и след като стисна ръце, ги отпусна в скута си и затвори очи, все едно отпращаше посетителите. — Наистина не знам защо сте тук и ме притеснявате точно когато трябва да спя!

— Ако…

— Не мога да говоря повече. Изтощена съм — настоя Каталина с треперещи ръце, които отново се опита да стисне. — Наистина е изтощително да си болен и става още по-лошо, когато хората настояват да не правиш нищо. Не е ли странно? Наистина… Уморена съм. Уморена! — Тя замълча, сякаш се опитваше да си поеме дъх. Най-неочаквано отвори много широко очи и лицето ѝ стана ужасно напрегнато. Като на обсебена от бесове. — В стените има хора — каза Каталина. — Има хора, има гласове. Понякога ги виждам… хората в стените де. Мъртви са. — Протегна ръце и Ноеми ги хвана безпомощно в опит да я утеши, но Каталина заклати глава и изхлипа. — Живее на гробището, на гробището, Ноеми. Потърси на гробището.

Точно толкова внезапно се изправи и след като отиде до прозореца, се вкопчи с дясната ръка за пердето и погледна навън.

Лицето ѝ омекна. Сякаш беше ударило торнадо, което сетне беше отминало. Ноеми не знаеше какво да прави, лекарят изглеждаше точно толкова озадачен.

— Извинявайте — пророни с безизразен глас Каталина. — Не знам какво говоря. Извинявайте.

Отново притисна длани към устата си и се закашля. В стаята влязоха Флорънс и възрастната прислужница Мери, носеха поднос с чайник и чаша на него. Изгледаха неодобрително Ноеми и доктор Камарильо.

— Още дълго ли ще стоите? — попита Флорънс. — Тя трябва да почива.

— Тъкмо си тръгвах — отвърна доктор Камарильо и взе шапката и бележника си, от тези няколко думи на Флорънс и високомерно вдигнатата ѝ глава явно разбра, че е нежелан натрапник. Флорънс умееше да те постави на място не многословно и отсечено, като телеграма. — Беше ми приятно да се запознаем, Каталина.

Двамата излязоха от стаята. Две-три минути мълчаха, притеснени и доста объркани.

— Е, какво е вашето мнение? — попита Ноеми, когато накрая тръгнаха да слизат по стълбището.

— За туберкулозата бих направил рентгенова снимка на белите ѝ дробове, за да добия по-точна представа за състоянието ѝ, но наистина не съм специалист по туберкулоза — обясни той. — Колкото до другото, ви предупредих, не съм психиатър. Не бих искал да се губя в догадки…

— Стига де — възкликна отчаяна Ноеми, — все трябва да ми кажете нещо.

Спряха в долния край на стълбището. Хулио въздъхна.

— Според мен сте права и трябва да я види психиатър. Такова поведение не е било присъщо на пациентите с туберкулоза, които съм виждал. Може би в Пачука ще намерите специалист, който да се заеме с лечението ѝ. Щом не можете да отидете в Мексико Сити.

Според Ноеми нямаше да могат да отидат никъде. Дали да не поговори с Хауард и да му обясни какво я притеснява? В края на краищата той беше глава на семейството. Но тя не харесваше стареца, той не ѝ беше симпатичен, а и нищо чудно Върджил да реши, че действа през главата му. Флорънс със сигурност нямаше да ѝ помогне, но дали да не помоли Франсис?

— Опасявам се, че ви оставям в още по-голямо недоумение — отбеляза Хулио.

— Не — възрази Ноеми. — Не, много ви благодаря.

Чувстваше се обезсърчена и ѝ се струваше нелепо, че е очаквала повече от него. Той не беше рицар в лъскави доспехи, не беше и вълшебник, който да върне братовчедка ѝ към живот с магическа отвара. Ноеми се укори, че е била толкова лековерна.

Лекарят се подвоуми, може би искаше да я успокои още с нещо.

— Е, знаете къде да ме намерите, ако ви трябва нещо — каза той в заключение. — Потърсете ме, ако се налага.

Ноеми кимна и загледа как той се качва на автомобила и потегля. Припомни си доста умърлушена, че някои приказки завършват с кръв. В „Пепеляшка“ сестрите си разкървавили краката, в „Спящата красавица“ мащехата била бутната в бъчва, пълна със змии. Изведнъж пред очите ѝ изникна точно тази картинка в ярки цветове от последната страница в една от книгите, които Каталина им четеше. Зелени и жълти змии с опашки, които стърчат от бъчвата, докато натикват в нея мащехата.

Ноеми се облегна на едно дърво и постоя малко така с кръстосани ръце. Влезе вътре и видя, че Върджил е застанал на стълбището и се държи за парапета.

— Имаше посетител.

— Лекарят от държавната клиника. Нали каза, че може да дойде?

— Не те укорявам — отвърна Върджил, после слезе и застана пред нея.

Явно го гризеше любопитство и той искаше да разбере какво е казал лекарят, но засега не смяташе да пита, а Ноеми не искаше да му казва всичко наведнъж.

— Дали имаш време да ми покажеш сега оранжерията? — попита тя дипломатично.

— На драго сърце.

Оранжерията беше много малка, почти като послепис в края на непохватно написано писмо. Тук запустението беше избуяло, имаше колкото искаш натрошено стъкло и мръсни прозорци. По време на дъждовния сезон водата се просмукваше вътре с лекота. Саксиите бяха покрити с мухъл. Но имаше и нацъфтели цветя и когато Ноеми се извърна нагоре, пред очите ѝ изникна изумителна гледка: покрив със стъклопис, украсен с нагъната змия. Тялото ѝ беше зелено, очите бяха жълти. Ноеми се изненада. Стъклописът бе съвършен, човек имаше чувството, че аха, и змията ще изскочи с оголени зъби от стъклото.

— О! — възкликна тя и допря върховете на пръстите до устните си.

— Какво има? — попита Върджил и дойде да застане до нея.

— Нищо. Видях и на други места в къщата същата змия — обясни Ноеми.

— Уроборосът.

— Хералдичен символ ли е?

— Да, това е нашият символ, макар да нямаме герб. Но баща ми е имал печат с него.

— Какво означава?

— Змия, захапала опашката си. Безконечността, както горе, така и долу.

— Да, но защо семейството я е избрало за печата си? И защо е навсякъде?

— Навсякъде ли? — каза той нехайно и сви рамене.

Ноеми се понаведе, за да разгледа по-добре главата на змията.

— Никога не съм виждала такива стъклописи в оранжерия — призна тя. — Човек очаква прозрачно стъкло.

— По проект на майка ми е.

— Хромов оксид. Обзалагам се, че е зелена от него. Но вероятно са използвали и малко уранов оксид, понеже виждате ли? Ето там, сякаш сияе — допълни Ноеми и посочи главата на змията, жестоките ѝ очи. — Стъклописът тук ли е изработен, или е пренесен парче по парче от Англия?

— Знам малко за направата му.

— А Флорънс знае ли?

— Много любопитно същество си.

Ноеми не беше сигурна дали това е комплимент, или упрек.

— Оранжерията, хм — продължи Върджил. — Знам, че е стара. Знам, че майка ми я е харесвала повече от всяко друго място в къщата.

Той тръгна към дългата маса в средата на оранжерията, отрупана с пожълтели растения в саксии, и продължи към задната стена, където имаше сандъчета с няколко стари розови рози. Прокара внимателно кокалчетата на пръстите си по цветята.

— Грижеше се, подрязваше излишните негодни филизи, много се стараеше с всяко цвете. Но след като почина, никой вече не се е занимавал с растенията и това е всичко, което е останало от тях.

— Колко жалко.

Той продължи да гледа розите и откъсна едно повехнало листо.

— Не е толкова важно. Не помня майка си. Бил съм съвсем невръстен, когато е починала.

Алис Дойл, която имаше еднакви инициали като другата сестра. Алис Дойл, руса и бледа, която навремето е била от плът и кръв, била е нещо повече от портрет върху стената и сигурно е нахвърляла върху лист хартия скицата на змията, нагъната над главите им. Ритъма на люспестото ѝ тяло, формата на присвитите очи, ужасната уста.

— Отишла си е от насилствена смърт. В историята на семейство Дойл има доста насилие. Но сме жилави — каза Върджил. — Пък и е било отдавна. Не е толкова важно.

„Застреляла я е сестра ти“, помисли си Ноеми, макар че не си го представяше. Постъпката беше толкова чудовищна и ужасна, че тя не виждаше как наистина се е разиграла в тази къща тук. И след това някой беше измил старателно кръвта, някой беше изгорил зацапаните чаршафи и беше сменил килимите с грозните алени петна по тях и животът беше продължил. Но как? Нямаше как такъв ужас и грозота да бъдат заличени.

Въпреки това Върджил изглеждаше невъзмутим.

— Вчера, когато разговаря с теб за красотата, баща ми сигурно е споменал висшите и нисшите видове — каза той и след като вдигна глава, се вторачи в нея. — Сигурно е споменал теориите си.

— Не знам за кои теории говориш — отвърна Ноеми.

— Че характерът ни е предопределен.

— Звучи доста ужасно, нали? — каза тя.

— И все пак като добра католичка вероятно вярваш в първородния грях.

— Ами ако съм лоша католичка? Как можеш да знаеш?

— Каталина се моли — обясни Върджил. — Преди да се разболее, всяка седмица ходеше на църква. Предполагам, че правите същото у дома.

Всъщност най-възрастният чичо на Ноеми беше свещеник и от нея наистина се очакваше да ходи на службите, облечена в скромна хубава черна рокля със старателно прикачена към раменете ѝ къса дантелена наметка. Имаше и мъничка молитвена броеница — защото такава имаха всички — и златно кръстче на верижка, но не го носеше редовно, а и не се беше замисляла много-много за първородния грях от дните, когато се бе заела да изучава катехизиса, за да се подготви за първото причастие. Сега се замисли някак между другото за кръстчето и замалко да посегне и да се пипне по врата, за да се убеди, че го няма.

— В такъв случай вярваш ли, че характерът ни е предопределен? — попита тя.

— Наблюдавам света и докато го наблюдавам, съм забелязал, че хората са привързани към греховете си. Разходи се в някой жилищен блок и ще видиш един и същ тип лица, един и същи тип изражение по тези лица и един и същи тип хора. Няма как с кампании за по-добра хигиена да премахнеш петното, което носят. Има годни и негодни хора.

— Звучи ми като безсмислица — отвърна Ноеми. — От тези приказки за евгениката чак ми се повдига. Годни и негодни. Не говорим за котки и кучета.

— А защо хората да нямат съответствие при котките и кучетата? Всички сме организми, които се борят да оцелеят, тласкани само от един инстинкт, който има някакво значение: инстинкта за възпроизводство и размножаване на вида ни. Не ти ли е интересно да изучаваш човешката природа? Нали антрополозите правят точно това?

— Не ми се говори за това.

— А за какво ти се говори? — попита той сухо и развеселено. — Знам, че не те свърта да го кажеш, кажи го де!

Ноеми смяташе да подходи по-предпазливо, да бъде по-очарователна, но сега вече нямаше смисъл да увърта. Върджил я беше въвлякъл в разговор и я притискаше да говори.

— За Каталина.

— Какво за нея?

Ноеми се подпря на дългата маса, отпусна ръце върху издраната ѝ повърхност и погледна Върджил.

— Лекарят, който идва днес, смята, че ѝ трябва психиатър.

— Да, в крайна сметка наистина ще ѝ трябва — съгласи се той.

— Как така в крайна сметка?

— Туберкулозата не е шега работа. Не мога да я разкарвам на други места. Освен това при такова заболяване едва ли ще я приемат в психиатрично лечебно заведение. Затова да, в крайна сметка вероятно ще се наложи да потърсим специализирана психологична помощ. Засега тя се чувства доста добре с Артър.

— Какво „доста добре“! — тросна се Ноеми. — Тя чува гласове. Твърди, че в стените имало хора.

— Да, наясно съм.

— Не изглеждаш разтревожен.

— Позволяваш си твърде много, малката.

Върджил кръстоса ръце и се отдалечи. Ноеми започна да негодува — от устните ѝ се изплъзна ругатня на испански — и тръгна бързо след него, ръцете ѝ докоснаха няколко изсъхнали листа и мъртъв мъх. Върджил се обърна рязко и я изгледа.

— Преди тя беше по-зле. Не си я виждала преди три-четири седмици. Крехка като порцеланова кукла. Но състоянието ѝ се подобрява.

— Няма как да го знаеш.

— Знае го Артър. Питай него — отвърна спокойно Върджил.

— Този ваш лекар не ми разреши да му задам дори два въпроса.

— А както твърди жена ми, този твой лекар, госпожице Табоада, изглежда така, сякаш още не може да си пусне и брада.

— Значи си говорил с нея.

— Отидох да я видя. Така разбрах, че сте имали гост.

Беше прав, че лекарят е съвсем млад, ала Ноеми, тя поклати глава.

— Какво общо има възрастта му? — попита.

— Нямам намерение да слушам хлапак, който преди броени месеци е завършил медицина.

— Защо тогава ми каза да го доведа?

Той я огледа от глава до пети.

— Не съм казвал такова нещо. Ти настоя. Както настоя да водим и този крайно скучен разговор.

Върджил понечи да си тръгне, този път обаче Ноеми го хвана за ръката и го принуди да се обърне с лице към нея. Очите му бяха много студени, много сини, в тях обаче проблесна случаен лъч светлина. За стотна от секундата те сякаш бяха от злато, после Върджил наклони глава и усещането отмина.

— Е, в такъв случай моля, не, настоявам да я отведеш обратно в Мексико Сити — изрече тя. Опитът ѝ да подходи по-дипломатично се беше провалил, знаеха го и двамата, затова Ноеми можеше да говори без недомлъвки. — Тази нелепа скърцаща къща не ѝ влияе добре. Трябва ли да…

— Няма да промениш мнението ми — прекъсна я той — и в края на краищата тя ми е съпруга.

— На мен пък ми е братовчедка.

Ноеми още го държеше за ръката. Той я хвана внимателно за пръстите и ги махна от ръкава на сакото си, като поспря за миг, за да погледне ръцете ѝ, сякаш проверяваше колко дълги са пръстите ѝ и каква е формата на ноктите ѝ.

— Знам. Знам и че не ти харесва тук и ако изгаряш от нетърпение да се прибереш у дома и да се махнеш от тази „скърцаща“ къща, можеш преспокойно да го направиш.

— Изхвърляш ли ме?

— Не. Но не ти се разпореждаш тук. Стига да не го забравяш, всичко ще бъде наред — отвърна Върджил.

— Груб си.

— Съмнявам се.

— Би трябвало да си тръгна още сега.

През целия разговор гласът му не трепна, което направо я вбеси, както я изваждаше от релси и усмивчицата, белязала лицето му. Върджил се държеше възпитано и в същото време презрително.

— Може би. Но не мисля, че ще го направиш. В природата ти е да останеш. Така ти налага дългът на кръвта, на рода. Отнасям се с уважение към това.

— Може би ми е в природата да не се предавам.

— Според мен е така. Не ми се сърди, Ноеми. Ще видиш, че така е най-добре.

— Мислех, че сме постигнали примирие — подметна Ноеми.

— Това би означавало, че сме водили война. Ще кажеш ли такова нещо?

— Не.

— Тогава всичко е наред — отсъди Върджил и излезе от оранжерията.

Умееше да отбива думите ѝ по начин, който я влудяваше. Сега най-после тя разбираше защо баща ѝ е бил толкова подразнен от писмата му. Представяше си ги пълни с лицемерни изречения, които не значат нищо.

Ноеми събори една от саксиите на масата. Тя се счупи с кънтящ трясък и по пода се разпиля пръст. Ноеми веднага съжали, че го е направила. И да изпотрошеше всички саксии, това нямаше да ѝ помогне. Тя приклекна в опит да види дали може да поправи щетите, взе няколко от парчетата и провери дали пасват едно към друго, но нямаше как да възстанови саксията.

Проклета да е, проклета да е дано! Ноеми избута с крак парчетата под масата.

Върджил беше прав, разбира се. Каталина му беше жена и именно той можеше да взима решения за нея. Ами да, мексиканките дори нямаха право на глас. Какво можеше да каже Ноеми? Какво можеше да направи при това положение? Дали не беше най-добре да се намеси баща ѝ? Дали не трябваше той да дойде тук? Един мъж щеше да получи повече уважение. Но не, щеше да стане, както бе казала Ноеми: тя нямаше да отстъпи.

Чудесно. В такъв случай трябваше да остане още малко. Щом Върджил не можеше да бъде убеден да ѝ помогне, може би в нейна полза щеше да се произнесе омразният патриарх в семейство Дойл? Ноеми подозираше, че може би ще успее да привлече на своя страна и Франсис. Но най-вече чувстваше, че ако си замине сега, ще предаде Каталина.

Тръгна да се изправя и докато го правеше, забеляза, че на пода има мозайка. Отстъпи назад, огледа помещението и видя, че мозайката е обкръжила масата. Отново символът със змията. Уроборос, който бавно поглъща сам себе си. Безконечността както горе, така и долу, както беше казал Върджил.

Във вторник Ноеми се престраши да отиде на гробището.

Това второ посещение бе вдъхновено от Каталина: „Потърси на гробището“, беше казала тя, Ноеми обаче не очакваше да намери там нещо интересно. Но си помисли, че може да изпуши цигара-две на спокойствие, сред гробовете, щом Флорънс не ѝ разрешаваше да пуши дори когато се е усамотила в стаята си.

От мъглата гробището изглеждаше романтично. Ноеми си спомни, че Мери Шели се е срещала с бъдещия си съпруг именно на гробище: опасни връзки край гробница. Каталина ѝ беше разказала тази история, докато ѝ описваше възторжено „Брулени хълмове“. Друг неин любимец беше сър Уолтър Скот. Тя обичаше и филми. Какво удоволствие само ѝ беше доставила мъчителната любовна история в „Мария Канделария“25.

Навремето Каталина беше сгодена за най-малкия син на семейство Инклан, но после беше развалила годежа. Когато Ноеми я попита защо, след като момчето изглежда във всички отношения съвсем приемливо, Каталина бе отговорила, че е очаквала повече. Истинска любов. Истински чувства. Преди братовчедка ѝ носеше в себе си това присъщо на младите момичета изумление пред света и във въображението си постоянно си представяше жени, които се срещат на лунна светлина със страстните си възлюбени. Но не и сега. Сега в очите ѝ нямаше изумление, макар че тя пак си изглеждаше унесена и замечтана.

Ноеми се питаше дали Високото място я е лишило от илюзиите ѝ, или те вероятно така и така са щели да бъдат разбити.

В брака едва ли имаше нещо от страстната любов, за каквато четем в книгите. Всъщност Ноеми нямаше високо мнение за брака. Докато ухажваха някоя жена, мъжете бяха грижовни и се държаха мило, канеха я на партита и ѝ пращаха цветя, но щом се оженеха, цветята увяхваха. Женените мъже не пращаха на жените си любовни писма. Именно затова Ноеми беше склонна да сменя често ухажорите. Притесняваше се, че и да ѝ се възхити на блясъка, по-късно мъжът ще изгуби интерес към нея. Освен това ги имаше тръпката на преследването, насладата, плиснала се по вените ѝ, след като тя установеше, че някой от поклонниците ѝ си е изгубил ума по нея. Наред с другото нейните връстници бяха скучни, не говореха за друго, освен за партитата, на които са ходили предишната седмица или на които смятат да отидат следващата седмица. Лесни повърхностни мъже. Но мисълта, че сигурно има и по-стойностни мъже, я изнервяше, понеже тя се мяташе между взаимно изключващи се желания: искаше хем да има смислена връзка, хем да не се променя. Копнееше за вечна младост и несекващо веселие.

Ноеми заобиколи няколко струпани близо един до друг гроба с имена и дати, покрити с мъх. Облегна се на един счупен надгробен камък и бръкна в джоба си, за да извади пакета цигари. Видя как зад близката могила се движи нещо, силует, полускрит от мъглата и едно дърво.

— Кой е там? — попита с надеждата да не е някоя пума.

Само това оставаше!

От мъглата не виждаше ясно. Присви очи и свъсена, застана на пръсти. Силуетът. Стори ѝ се, че е с ореол. Жълт или златист на цвят, като светлина, която за миг се е отразила…

„Живее на гробището“, беше казала Каталина. Думите не бяха уплашили Ноеми. Но сега, докато стоеше навън само с пакет цигари и запалка, се почувства разголена и уязвима и неволно се запита какво точно живее на гробището.

„Плужеци, червеи, буболечки, нищо друго“, отговори си сама и след като бръкна в джоба си, стисна запалката, все едно е талисман. Силуетът, сив и размит, тъмно петно в мъглата, не тръгна към нея. Стоеше неподвижно. Можеше да е най-обикновена статуя. Зрителна измама, заради която статуята сякаш се движи.

Да, със сигурност беше зрителна измама, точно както и ореолът, който се беше мярнал за малко. Ноеми тръгна, искаше час по-скоро да се върне по същия път в къщата.

Чу шумолене в тревата, извърна рязко глава и забеляза, че силуетът е изчезнал. Нямаше как да е статуя.

Най-неочаквано Ноеми долови неприятно жужене почти като от пчелин, но не съвсем. Беше силно. Всъщност не, „силно“ не беше точната дума. Ноеми го чуваше съвсем ясно. То отскачаше към нея като ехо в празна стая.

„Живее на гробището.“

Трябваше да се прибере в къщата. Насам, надясно.

Мъглата, рехава и лека, когато Ноеми бе отворила портичката в оградата на гробището, сега се беше сгъстила. Ноеми се опита да си спомни накъде трябва да тръгне, дали надясно, или наляво. Не искаше да обърка пътя и да се натъкне на пума или да падне в урвата.

„Живее на гробището.“

Надясно, със сигурност беше надясно. Жуженето също се чуваше отдясно. Пчели или стършели. Е, какво, ако бяха пчели? Нямаше да я ужилят. Ноеми нямаше да бърка в пчелина, за да извади меда.

Но звукът. Беше неприятен. Заради него ѝ идеше да тръгне в другата посока. Жужене. Дали не бяха мухи? Мухи, зелени като изумруди, накацали по парче мърша. По месо, червено и сурово, всъщност защо изобщо Ноеми мислеше тези неща? Защо стоеше с ръка в джоба и с широко отворени очи и се ослушваше?…

„Потърси на гробището.“

Наляво, тръгни наляво. Към мъглата, която там изглеждаше още по-гъста, гъста като каша.

Чу се как някой стъпва върху клонка и тя пука, а после и глас, мил и топъл на студеното гробище.

— На разходка ли? — попита Франсис.

Беше със сиво поло, тъмносиньо яке и шапка в същия цвят. В дясната му ръка се поклащаше кошница. Ноеми все имаше чувството, че е безплътен, но сега в мъглата си изглеждаше съвсем истински, от плът и кръв. Точно от каквото тя имаше нужда.

— О, иде ми да те разцелувам, толкова се радвам да те видя — възкликна Ноеми весело.

Той се изчерви като домат, което не му отиваше и което, честно казано, си беше доста смешно, защото Франсис беше малко по-голям от нея, пък и беше мъж. Ако някой трябваше да се вживява в ролята на свенливата девойка, то това беше тя. Но едва ли на това място имаше много млади жени, които да се навъртат около Франсис.

Ноеми си помисли, че ако някога го заведе на парти в Мексико Сити, той или ще се вцепени от ужас, или ще бъде на седмото небе от щастие, само тези две крайности.

— Не съм сигурен, че съм направил нещо, с което да го заслужа — изпелтечи Франсис.

— Заслужаваш го и още как. В тази мъгла не мога да намеря пътя. Тъкмо си мислех, че сигурно ще се въртя в кръг с надеждата, че наблизо няма дерета, в които да падна. Виждаш ли нещо? И знаеш ли къде се намира портичката?

— Разбира се, че знам — отвърна той. — Не е толкова трудно, ако се огледаш. Пълно е с видими знаци, които да те насочат.

— Имам чувството, че пред очите ми е паднало було — заяви Ноеми. — Освен това се опасявам, че някъде наблизо има пчели, които могат да ме ужилят. Чух жужене.

Франсис се извърна надолу, кимна и погледна кошницата. Сега, когато той вече беше с нея, Ноеми си върна веселото настроение и се взря с любопитство в младежа.

— Какво носиш тук? — попита и посочи кошницата.

— Бера гъби.

— Гъби ли? На гробището?

— Разбира се. Наоколо е пълно.

— Само дано не смяташ да ги правиш на салата — каза Ноеми.

— Какво лошо има в това?

— Само като си помисля, че растат върху мъртви неща!

— Но гъбите винаги растат в един или друг смисъл върху мъртви неща.

— Не мога да повярвам, че се разхождаш в тази мъгла и търсиш по гробовете гъби. Звучи зловещо, сякаш си крадец на трупове от евтин роман от деветнайсети век.

На Каталина щеше да ѝ хареса. Нищо чудно и тя да идваше да бере на гробището гъби. Или просто да стои на същото това място и да се усмихва тъжно, докато вятърът си играе с косата ѝ. Книги, лунна светлина, мелодрама.

— Аз ли? — попита Франсис.

— Да. Обзалагам се, че носиш там вътре череп. Като герой от разказ на Орасио Кирога26. Я да видя!

Той беше покрил кошницата с червена кърпа, която махна, така че Ноеми да разгледа гъбите. Те бяха яркооранжеви, на мънички гънки, меки като кадифе. Тя стисна една между палеца и показалеца си.

— Cantharellus cibarius27. Много са вкусни и не са от гробището, растат малко по-нататък. Просто минавам оттук за по-пряко, вече се прибирам. Местните хора ги наричат duraznillos. Помириши ги.

Ноеми се надвеси още малко над кошницата.

— Миришат хубаво.

— И са красиви. Между някои култури и гъбите има важна връзка, знаеш ли? Индианците сапотеки от твоята страна са лекували зъбобол, като са давали на хората гъба, която им е действала като упойка. Ацтеките също са смятали гъбите за доста интересни. Ядели са ги, за да получават видения.

— Теонанакатъл28 — каза Ноеми. — Плът на боговете.

Той попита въодушевен:

— Значи знаеш за гъбите?

— Не, всъщност не: история. Мислех да стана историчка, но после се отказах и се насочих към антропологията. Поне засега планът е такъв.

— Ясно. Е, иска ми се да намеря малките тъмни гъби, които ацтеките са яли.

— Виж ти, не ми изглеждаш такова момче — заяви Ноеми и му върна оранжевата гъба.

— В смисъл?

— Смята се, че от тях ще бъдеш като пиян и ще станеш много похотлив. Поне така пише в испанските летописи. Какво си намислил, да си похапнеш от тях и да отидеш на среща ли?

— Не, няма такова нещо, не ги искам за това — изпелтечи бързо Франсис.

Ноеми обичаше да флиртува и много я биваше в това, но Франсис отново се изчерви и тя разбра, че е новак в тези неща. Дали някога беше ходил на танци? Тя не си го представяше да отиде в града, за да се позабавлява, не си представяше и да се целува тайно в някой тъмен киносалон в Пачука, макар че Пачука изобщо си беше изключена, понеже Франсис едва ли някога щеше да стигне чак дотам. Знае ли човек! Нищо чудно Ноеми да го целунеше, преди да си тръгне оттук, и той щеше да бъде направо поразен от постъпката ѝ.

Но всъщност Ноеми установяваше, че ѝ е приятно да са заедно, и не искаше да мъчи младежа.

— Шегувам се. Баба ми е от племето на мазатеките, а те поглъщат по време на някои обреди такива гъби. Но не заради похотта, а като причастие. Според тях гъбите ти говорят. Разбирам защо са ти интересни.

— Ами, да — отвърна Франсис. — Светът е пълен с толкова много невероятни чудеса, нали? Човек може да прекара целия си живот в това да навлиза в гори и джунгли и пак да не види и една десета от тайните на природата.

Говореше много развълнувано, чак беше забавно. Ноеми не я влечеше към естествените науки, но вместо да реши, че страстта му е нелепа, тя бе трогната от неговия плам. Когато говореше така, Франсис беше преизпълнен с живот.

— Всички растения ли харесваш, или интересът ти към ботаниката се ограничава с гъбите?

— Харесвам всички растения и имам голям хербарий с цветя, листа, папрат и така нататък. Но гъбите са по-интересни. Правя отпечатъци на спори и рисувам по малко — обясни той с доволен вид.

— Какво е отпечатък на спори?

— Слагаш хрилете върху хартия и ги притискаш. Така се разпознават гъбите. А колкото до ботаническите рисунки, те са красиви. Какви цветове! Бих могъл… дали…

— Какво дали? — попита Ноеми, защото Франсис не продължи.

Той стисна силно в лявата ръка червената кърпа.

— Дали някой път няма да пожелаеш да видиш отпечатъците? Сигурен съм, че не звучи много забавно, но ако ти доскучае ужасно, вероятно ще се поразсееш.

— С удоволствие, благодаря — каза тя: притече му се на помощ, защото той явно бе изгубил ума и дума и беше забил безмълвно поглед в земята, сякаш изречението щеше да поникне оттам.

Франсис ѝ се усмихна и отново покри внимателно с червената кърпа гъбите. Докато разговаряха, мъглата се беше поразсеяла и сега вече Ноеми виждаше надгробните камъни, дърветата, храстите.

— Най-после не съм сляпа — оповести тя. — Има слънце! И въздух.

— Да. Можеш да се прибереш и сама — отвърна донякъде разочаровано Франсис и се огледа. — Въпреки че можеш да ми правиш компания още малко. Ако не си много заета — добави той предпазливо.

Преди няколко минути Ноеми искаше час по-скоро да се махне от гробището, но сега то бе съвсем спокойно и притихнало. Дори мъглата изглеждаше приятна. Ноеми не можеше да повярва, че се е уплашила. Ами да, силуетът, който беше видяла, сигурно беше на Франсис, който е обикалял и е търсел по земята гъби.

— Пуши ми се — оповести тя и запали с чевръсти пръсти една цигара.

Предложи и на Франсис, но той поклати глава.

— Майка иска да си поговорите за това — каза угрижено.

— Пак ли ще ми каже, че пушенето е мръсен навик? — възкликна Ноеми, докато всмукваше от дима, понавела глава.

Обичаше да прави така. По този начин изпъкваше дългото ѝ изящно вратле, едно от най-красивите неща в Ноеми — с него тя се чувстваше едва ли не кинозвезда. Уго Дуарте и другите момчета, които се навъртаха около нея, със сигурност го намираха за очарователно.

Да, Ноеми беше суетна. Макар да не го смяташе за грях. Ако застанеше в съответната поза, приличаше малко на Кати Хурадо29, а тя, разбира се, знаеше в каква поза и под какъв ъгъл да застане. Но Ноеми се беше отказала от театралните курсове. Сега искаше да е като Рут Бенедикт30 или Маргарет Мийд31.

— Може би. Семейството държи на някои здравословни навици. Никакво пушене, никакво кафе, никаква силна музика и шумове, само студени душове, спуснати пердета, меки думи и…

— Защо?

— Така е било винаги във Високото място — поясни мило Франсис.

— На гробището има повече живот — подметна тя. — Дали да не напълним с уиски една манерка и да си направим парти тук, под бора? Аз ще пускам към теб кръгчета дим, можем да опитаме да намерим и халюциногенни гъби. И ако се окаже, че наистина разпалват страсти и желание за любов, аз няма да се дърпам много.

Ноеми се шегуваше. Всеки щеше да разбере, че е шега. Гласът и тонът ѝ бяха с мелодраматични нотки, към каквито една жена прибягва, когато преиграва. Но Франсис го изтълкува превратно и сега вече не се изчерви, а пребледня. Поклати глава.

— Майка ми… тя ще каже, че не е хубаво да намекваш… не е хубаво…

Франсис не се доизказа, макар че не се налагаше да го прави. Личеше си, че е отвратен.

Ноеми си представи как той разговаря с майка си, как шушука и изрича думата „мръсотия“, а после двамата кимат в знак на съгласие. Висши и нисши видове и Ноеми не спадаше към първата категория, не се вписваше във Високото място, не заслужаваше нищо, освен презрение.

— Все ми е тая какво мисли майка ти, Франсис — каза тя, после хвърли цигарата и я смачка, като я настъпи два пъти силно с обувката. Забърза към къщата. — Прибирам се. Много си скучен. — След няколко крачки спря, кръстоса ръце и се обърна. Франсис беше тръгнал след нея и вече беше наблизо. Ноеми си пое дълбоко дъх. — Остави ме. Не е нужно да ми показваш пътя.

Франсис се наведе и вдигна внимателно една гъба, която Ноеми беше настъпила случайно, докато беше бързала към портичката на гробището. Беше бяла като атлаз, пънчето се беше откършило от главичката и Франсис ги сложи в дланта си.

— Ангел унищожител — пророни той.

— Моля? — попита тя объркана.

— Отровна гъба. Отпечатъкът на спорите ѝ е бял, така ще я различиш от двойника, който става за ядене. — Франсис върна гъбата на земята и след като се изправи, изтръска калта по панталона си. — Сигурно ти се струвам смешен — промълви той тихо. — Смешен глупак, който се е вкопчил в полата на майка си. И ще си права. Не смея да направя нищо, което ще разстрои нея или чичо Хауард. Особено чичо Хауард.

Погледна я и Ноеми си даде сметка, че презрението в очите му не е към нея, а към самия него. Почувства се ужасно и си спомни как Каталина ѝ е казвала, че когато не си мери думите, е способна да нанесе дълбоки рани на хората.

„Колкото и да си умна, понякога не мислиш“, беше ѝ казала Каталина. Колко точно! Ето и сега стоеше тук и си съчиняваше разни небивалици, при положение че Франсис не ѝ беше казал нищо жестоко.

— Не. Извинявай, Франсис. Глупачката съм аз, държа се като шут — каза Ноеми, като се постара да го изрече весело, с надеждата той да разбере, че не го е направила нарочно и че със смях могат да забравят тази нелепа караница.

Франсис кимна бавно, но не изглеждаше убеден. Ноеми се пресегна и го докосна по пръстите, още кални от гъбата.

— Наистина съжалявам — повтори тя и този път заличи всяка насмешка в гласа си.

Франсис я погледна много сериозно и стисна пръстите ѝ между своите, после ги подръпна, сякаш за да я приближи до себе си. Но точно толкова бързо я пусна и отстъпи, грабна червената кърпа, с която беше покрил кошницата, и ѝ я подаде.

— Опасявам се, че те изцапах — каза.

— Да — Ноеми погледна ръката си с размазаната по нея кал. — Предполагам, че да.

Избърса се с кърпата и му я върна. Франсис я пъхна в джоба си и остави кошницата.

— Ти се прибирай — подкани той и извърна поглед. — Аз трябва да набера още гъби.

Ноеми не знаеше дали ѝ казва истината, или просто е разстроен и иска тя да си тръгне. Не го винеше, ако ѝ се беше обидил.

— Добре тогава. Не позволявай на мъглата да те погълне — каза тя.

Доста бързо стигна при портичката на гробището и я отвори. Погледна назад през рамо и видя в далечината силует: Франсис с кошницата, от стелещата се мъгла чертите му изглеждаха размити. Да, Ноеми беше видяла преди малко именно него на гробището, но в същото време ѝ се струваше, че няма как да е бил той.

„Може би е бил ангел унищожител от друг вид“, каза си и веднага съжали за тази странна зловеща мисъл. Наистина, какво я прихващаше днес?

Тръгна да се връща по същия път към Високото място, когато влезе в кухнята, завари Чарлс да мете със стара метла пода. Поздрави го с усмивка. Точно тогава се появи Флорънс. Беше облечена в сива рокля, беше си сложила двоен наниз перли и си беше вдигнала косата. Още щом зърна Ноеми, плесна с ръце.

— Ето ви най-после. Къде бяхте? Търсих ви. — Флорънс погледна свъсена надолу. — Внасяте кал. Изуйте се.

— Извинявайте — отвърна Ноеми и също погледна надолу към обувките си на висок ток, по които бяха полепнали кал и стръкчета трева.

Изу ги и ги хвана в ръка.

— Чарлс, вземи ги и ги изчисти — нареди Флорънс на мъжа.

— Мога да го направя и сама. Не се притеснявайте.

— Нека той.

Чарлс остави метлата и тръгна към нея с протегната ръка.

— Госпожице — беше единствената дума, която изрече.

— О! — възкликна Ноеми и му подаде обувките.

Той ги взе, грабна от рафта четка, седна на една табуретка в ъгъла и се зае да маха калта по високите токове.

— Братовчедка ви питаше за вас — допълни Флорънс.

— Добре ли е? — притесни се веднага Ноеми.

— Добре е. Скучаеше и искаше да поговори с вас.

— Мога да се кача още сега — предложи Ноеми и както беше по чорапи, забърза по студения под.

— Няма нужда — спря я Флорънс. — Точно сега спи.

Ноеми вече беше излязла в коридора. Обърна се да погледне Флорънс, която беше тръгнала след нея, и сви рамене.

— Дали да не се качите по-късно?

— Да, така ще направя — отговори Ноеми, но ѝ беше криво и се измъчваше от угризения, че не е била тук, когато Каталина е искала да я види.

Сутрин Флорънс или някоя от прислужниците идваха да донесат на Ноеми подноса със закуската. Тя се беше опитала да подхване някакъв разговор с прислужниците, но те отказваха да отговарят с друго, освен с лаконичното „да“ и „не“. Всъщност срещнеше ли Ноеми някъде из къщата някого от персонала: Лизи, Чарлс или най-възрастната прислужница Мери, те навеждаха глави и я подминаваха, сякаш не съществуваше.

Притихналата къща със спуснатите пердета приличаше на рокля с оловна подплата. Всичко, дори въздухът, беше тежко и по коридорите се носеше миризма на мухъл. Човек имаше усещането, че се намира в храм, в църква, където трябва да шепти и да коленичи, и Ноеми предполагаше, че прислужниците са свикнали с такава среда и затова ходят на пръсти по стълбището като монахини, които от немай-къде са дали обет за мълчание.

Днес сутринта обаче, за разлика от друг път не се почука само веднъж на вратата и в стаята не влязоха Мери или Флорънс, за да оставят подноса върху масата. Днес се почука три пъти, съвсем тихо. Не влезе никой и когато се почука отново, Ноеми отвори сама и видя пред вратата Франсис с подноса.

— Добро утро — поздрави той.

Доста я изненада. Ноеми се усмихна.

— Здравей. Днес да няма недостиг на персонал?

— Предложих да отменя майка, тя е заета с чичо Хауард. Нощес го е болял кракът, а когато го боли, на другия ден е кисел. Къде да оставя подноса?

— Ето там — отвърна Ноеми, после отстъпи встрани и посочи масата.

Франсис остави внимателно подноса. После си бръкна в джобовете и се прокашля.

— Дали ще ти е интересно днес да погледнеш отпечатъците на спорите? В случай че нямаш какво друго да правиш.

Ноеми си помисли, че така се отваря отлична възможност да го помоли да я откара с колата. Ако пообщуваха малко, Франсис със сигурност щеше да изпълни молбата ѝ. Налагаше се тя да отскочи до града.

— Чакай да питам секретаря, програмата ми е много натоварена — отвърна весело Ноеми.

Франсис се усмихна.

— Тогава да се срещнем в библиотеката. Например след един час.

— Чудесно.

Ноеми чу сърце, което биеше силно като барабан и я зовеше. То я събуди.

Тя излезе предпазливо от стаята и тръгна да търси мястото, където се криеше сърцето. Докоснеше ли стените, го чувстваше под дланта си, усещаше как тапетът става хлъзгав като изопнат мускул, а подът долу е влажен и поддава. Това беше рана. Огромна рана, по която Ноеми вървеше, стените също бяха рани. Тапетът се белеше и отдолу се показваха не тухли и дъски, а отблъскващи органи. Вени и артерии, запушени с излишъци от секрет.

Направлявана от биенето на сърцето, Ноеми тръгна по червената диря върху килима. Приличаше на дълбока отворена рана. Алена черта. Черта, оставена от кръв. Ноеми спря в средата на коридора и видя жената, която се бе вторачила в нея.

Рут, момичето от снимката. Рут в бяла рокля, с коса като златист ореол и лице без капчица кръв по него. Тъничък стълб от алабастър в тъмната къща. Рут държеше в ръцете си пушка и гледаше Ноеми.

Двете тръгнаха една до друга. Движеха се по един и същи начин, дори дишаха еднакво. Рут вдигна от лицето си една къдрица, Ноеми също си оправи косата.

Стените наоколо сияеха, фосфоресциращата светлина беше мъждива, но пак ги насочваше, а килимът долу пружинираше. Освен това Ноеми забеляза по стените знаци — стени, направени от плът. Рисунки от мъхната плесен, сякаш къщата беше презрял плод.

Сърцето продължи да тупти по-бързо.

Изтласкваше кръвта, стенеше и трепереше, биеше толкова силно, че на Ноеми ѝ се стори, че ще оглушее.

Рут отвори една врата. Ноеми стисна зъби, защото шумът идваше отвътре — сърцето туптеше в стаята.

Ноеми видя мъж върху легло. Но не точно мъж. А видение: издут мъж, удавник, който е излязъл на повърхността с белезникаво тяло, цялото в сини вени и в язви, зейнали по краката, ръцете, корема. Не мъж, а гнойна пъпка, жива дишаща гнойна пъпка. Гърдите му се надигаха и се отпускаха.

Нямаше как мъжът да е жив, но въпреки това той наистина беше жив и когато Рут отвори вратата, седна в леглото и протегна ръце към нея, сякаш я молеше да го прегърне. Ноеми остана при вратата, но Рут се приближи до леглото.

Мъжът продължи да протяга ръце с треперещи пръсти, а момичето застана в долния край на леглото и го загледа.

Рут вдигна пушката и Ноеми се извърна на другата страна. Не искаше да гледа. Но още докато се извръщаше, чу ужасния гърмеж на пушката и сподавения писък на мъжа, последван от гърлен стон.

„Сигурно е мъртъв — помисли Ноеми. — Няма как да не е мъртъв.“

Погледна Рут, която я подмина, застана в коридора и се извърна към нея.

— Не съжалявам — заяви Рут, после допря дулото до брадичката си и натисна спусъка.

Рукна тъмна кръв, която се плисна по стената. Ноеми загледа как Рут пада и тялото ѝ се огъва като стебло на цвете. Но самоубийството не притесни Ноеми. Тя усети, че то е в реда на нещата, дори понечи да се усмихне и ѝ олекна.

Но усмивката застина върху лицето ѝ, когато Ноеми видя силуета, втренчен в нея от дъното на коридора. Размазано златисто петно — жената с размазано петно вместо лице и с нагънато като вода тяло, устремено към нея с огромна разтворена уста — макар че жената нямаше уста, — готова за ужасен писък. Готова да я изяде жива.

Сега вече Ноеми се уплаши, ужаси се и вдигна ръце в отчаян опит да се защити…

Отскочи, усетила как някой я стиска за ръката.

— Ноеми — каза Върджил.

Тя погледна бързо назад, после отново към него, за да разбере какво става.

Стоеше насред коридора, а Върджил беше застанал пред нея и държеше в дясната ръка газена лампа. Лампата беше дълга, украсена, с млечнозелено стъкло.

Ноеми се вторачи безмълвно във Върджил. Допреди миг златистият силует беше тук, а сега беше изчезнал! И на негово място беше изникнал Върджил, облечен в кадифен халат на златисти шарки — увивни растения.

Ноеми беше по нощница. Към нея имаше и пеньоар, но тя не се беше заметнала с него. Ръцете ѝ бяха голи. Ноеми се чувстваше разголена, беше премръзнала. Тя разтърка ръце.

— Какво става тук? — попита.

— Ноеми — повтори Върджил и името ѝ прозвуча много благо от устата му, като коприна. — Ходиш насън. Не е хубаво да будиш сомнамбули. Това може да ги стъписа. Но се притесних да не се нараниш. Стреснах ли те?

Ноеми не разбра въпроса. Трябваше да мине една минута, докато схване какво ѝ говори Върджил. Тя поклати глава.

— Не. Това е невъзможно. Не съм го правила от години. Още от малка.

— Може би не си забелязала.

— Няма как да не забележа.

— Следя те вече от няколко минути и се опитвам да реша дали да те разтърся и да те събудя.

— Не съм сомнамбул.

— В такъв случай греша и просто си се разхождала в тъмното — отсъди той хладно.

Божичко, Ноеми се чувстваше пълна глупачка, както стоеше по нощница и се взираше във Върджил. Не ѝ се спореше с него, нямаше смисъл. Върджил беше прав, а и тя изгаряше от нетърпение да се върне час по-скоро в стаята си. В коридора беше много студено и тъмно като в рог, Ноеми не виждаше почти нищо. Човек да си помисли, че седят в търбуха на звяр.

В кошмара бяха именно там, в огромен търбух, нали така? Не. В клетка, направена от органи. Между стени от плът. Ето какво беше видяла, ето какво знаеше. Ако сега се опиташе да докосне стената, тя сигурно щеше да се нагъне под дланта ѝ. Ноеми прокара пръсти през косата си.

— Добре. Може и да съм сомнамбул. Но…

Точно тогава чу гърлен стон като в съня си, тих, но ясен, нямаше как да го отрече. Тя отново подскочи и се дръпна рязко назад. За малко да се блъсне във Върджил.

— Какво беше това? — попита и се взря в коридора, после погледна разтревожена Върджил.

— Баща ми е болен. Стара рана, не иска да заздравее и го боли. Нощта е тежка за него — обясни той съвсем овладяно, после нагласи пламъка на газената лампа така, че да е малко по-ярък.

Сега вече Ноеми видя тапета, нарисуваните по него цветя, едва забележимите следи от мухъл, повредили повърхността му.

Никакви вени, които туптят по стените.

По дяволите, и да, Франсис също ѝ беше казал предния ден, че Хауард е болен. Но нима Ноеми беше в тази част на къщата, на две крачки от леглото на стареца? Толкова далеч от стаята си? Мислеше, че е при вратата ѝ, дори не подозираше, че е стигнала от единия чак до другия край на къщата.

— Повикай лекар.

— Както обясних, понякога го боли. Свикнали сме, когато доктор Къминс дойде на седмичното си посещение, ще прегледа и баща ми, но той просто е стар. Съжалявам, ако те е изплашил.

Да, беше стар — бяха пристигнали в Мексико през 1885 година. Дори по онова време Хауард Дойл да е бил млад, оттогава бяха минали близо седемдесет години. И на колко точно беше той сега? На деветдесет? Или наближаваше стоте? Явно вече е бил стар, когато се е родил Върджил. Ноеми разтърка още веднъж ръцете си.

— Сигурно ти е студено, вземи — каза Върджил, след което остави лампата на пода и развърза колана на халата си.

— Добре съм.

— Наметни се.

Върджил съблече халата и я загърна с него. Беше ѝ голям. Върджил беше висок, а тя — не. Високите мъже никога не я бяха притеснявали. Тя просто плъзгаше поглед по тях. Но точно в този миг не се чувстваше уверена, още бе притеснена от нелепия сън. Кръстоса ръце и погледна надолу към килима.

Върджил вдигна лампата.

— Ще те изпратя до стаята ти.

— Не се налага.

— Налага се. Току-виж си удариш в тъмното глезените. Наистина е доста тъмно.

И този път беше прав. Светлината на малкото лампи по стените с работещи крушки беше мъждива и между тях имаше големи петна непрогледен мрак. Лампата на Върджил светеше в зловещо зелено, но от друга страна, Ноеми беше благодарна, защото с нея беше по-светло. Беше сигурна, че къщата е населена с духове. Не че вярваше в такива неща, в този миг обаче беше напълно сигурна, че по земята са плъзнали всички страшилища, бесове и зли сили, за които ѝ е разказвала Каталина.

Вървяха, без да казват и дума, и макар тишината в къщата да беше неприятна и Ноеми да трепваше от всяко поскръцване на дюшемето, тя предпочиташе да е така, отколкото да трябва да разговаря с Върджил. В такива моменти просто не ѝ се говореше.

„Държа се като малко дете“, укори се Ноеми. Божичко, как само щеше да ѝ се смее брат ѝ, ако я видеше отнякъде. Представи си как той разказва на всеки срещнат, че сега вече Ноеми вярва в el coco35. Стана ѝ приятно да си спомни за брат си, за семейството си, за Мексико Сити. Споменът я стопли по-успешно от халата.

Когато стигнаха при стаята ѝ, тя най-сетне се успокои. Беше се върнала благополучно. Всичко беше наред. Тя отвори вратата.

— Задръж я, ако искаш — предложи Върджил и посочи лампата.

— Не. Иначе ти ще си нараниш в тъмното глезените. Чакай малко — каза Ноеми и се пресегна към тоалетката при вратата, където беше оставила богато украсения сребърен свещник с херувимчето. Грабна кутията кибрит и запали свещта. — Нека бъде светлина. Видя ли? Всичко е наред.

Понечи да свали халата. Върджил я спря — хвана я за рамото и после прокара внимателно пръсти отстрани по широкия ревер.

— Изглеждаш прекрасно в дрехите ми — заяви с онзи глас, който приличаше на коприна.

Думите му бяха доста неуместни. През деня, в присъствието на други щяха да минат за шега. Нощем, изречени по този начин, не звучаха много прилично. Но макар да се посмути, Ноеми усети, че няма сили да отговори. „Не ставай за смях — понечи да каже. И дори: — Не ми трябват дрехите ти.“ Но не каза нищо, понеже в думите му всъщност нямаше нищо укорително и на нея не ѝ се спореше в тъмния коридор ей така, без повод.

— Е, тогава лека нощ — каза Върджил, после пусна бавно ревера и отстъпи назад.

Вдигна лампата на равнището на очите си и се усмихна на Ноеми. Беше привлекателен мъж и усмивката му беше чаровна — едва ли не закачлива, развеселена — в изражението му обаче имаше напрежение, което усмивката нямаше как да скрие. На Ноеми това не ѝ хареса. Изведнъж тя си спомни съня и мъжа с протегнатите ръце в леглото и си помисли, че в сините му очи е проблеснало злато, златисто сияние. Ноеми се извърна рязко, премига и се вторачи в пода.

— Няма ли да ми пожелаеш лека нощ? — попита развеселен Върджил. — Няма ли да ми кажеш „благодаря ти“? Ще бъде грубо, ако не го направиш.

Ноеми се извърна към него и го погледна в очите.

— Благодаря — промълви тя.

— Заключи вратата, че току-виж пак си тръгнала да обикаляш из къщата, Ноеми.

Върджил отново нагласи фитила на лампата. Очите му бяха сини, без златни отблясъци, когато той я погледна за последно и тръгна по коридора. Ноеми загледа как зеленото сияние се носи, отдалечава се заедно с него — внезапно блеснала цветна светлина, която изчезва и потапя къщата в мрак.

Странно как мислите ѝ се преобразяваха напълно на дневна светлина. Предната нощ, след случката, когато Ноеми се бе разхождала като сомнамбул, тя бе много уплашена и придърпа завивката чак до брадичката си. Докато наблюдаваше през прозореца небето и се чешеше по лявата китка, си помисли, че цялата тази случка е твърде смущаваща и прозаична.

Когато пердетата на прозорците бяха дръпнати и слънцето струеше в стаята, тя изглеждаше запусната и тъжна, но не криеше призраци и чудовища. Духове и проклятия, дрън-дрън! Ноеми си облече бледобежова блуза с дълъг ръкав и с копчета догоре и морскосиня права пола с цепка отзад, обу ниски обувки и се отправи на долния етаж много преди уречения час. Отегчена, обиколи отново библиотеката и поспря пред лавиците с ботанически книги. Предположи, че Франсис е научил толкова много за гъбите, докато е търсил ненаситно мъдрост в тези проядени от насекомите томове. Прокара ръка по сребърните рамки на снимките в коридорите и усети под пръстите си вдлъбнатините и листенцата. Накрая слезе и Франсис.

Тази сутрин не говореше много, затова Ноеми се ограничи с две-три реплики и завъртя цигарата между пръстите си — още не искаше да я пали. Не обичаше да пуши на празен стомах.

Франсис я остави пред църквата, където, както предполагаше Ноеми, оставяха всяка седмица и Каталина, когато тя идваше в града.

— Ще мина да те взема в дванайсет — каза той. — Времето ще ти стигне ли?

— Да, благодаря — отвърна Ноеми.

Той кимна и потегли.

Ноеми се отправи към къщата на знахарката. Жената, която предишния път беше прала отпред, я нямаше, по въжетата нямаше пране. Градът още бе притихнал, не беше станал от сън. Но Марта Дювал вече беше на крак и слагаше отвън при вратата тортили36 — да се сушат, явно смяташе да прави чилакили37.

— Добро утро — поздрави Ноеми.

— Здравей — отвърна с усмивка старицата. — Идваш тъкмо навреме.

— Лекарството готово ли е?

— Да. Влизай вътре.

Ноеми отиде с нея в кухнята и седна на масата. Този ден папагала го нямаше. Бяха само двете. Жената си избърса ръцете в престилката и отвори едно чекмедже, после сложи пред Ноеми малко шишенце.

— Една супена лъжица преди сън ѝ стига. Този път съм го направила по-силно, но и две лъжици да изпие, няма да ѝ навредят.

Ноеми вдигна шишенцето и разгледа съдържанието.

— И това ще ѝ помогне да спи?

— Да, ще ѝ помогне. Но няма да реши всичките ѝ проблеми.

— Защото къщата е прокълната.

— Семейството, къщата — сви рамене Марта Дювал. — Все тая, нали? Проклятието си е проклятие.

Ноеми остави шишенцето и прокара нокът отстрани по него.

— Знаеш ли защо Рут Дойл е убила семейството си? Чувала ли си някакви слухове?

— Човек чува какво ли не. Да, чувала съм. Намират ли ти се още цигари?

— Ще ми свършат, ако не ги разпределям добре.

— Със сигурност смяташ да си купиш още.

— Според мен тук няма къде да купя такива — обясни Ноеми. — Твоят светец си пада по скъпи неща. Между другото, къде е папагалът?

Тя извади пакета „Голоаз“ и почерпи Марта, която остави цигарата до фигурката на светията.

— Още е в клетката, под покривалото. Ще ти разкажа за Бенито. Искаш ли кафе? Не е хубаво да разказваш разни неща, ако нямаш какво да пийнеш.

— Разбира се — потвърди Ноеми.

Още не беше гладна, но кафето сигурно щеше да ѝ отвори апетит. Странна работа. Брат ѝ твърдеше, че на закуска яде като невидяла, а от два дни сутрин тя не бе слагала и залък в уста. Не че ядеше по много и на вечеря. Не се чувстваше добре. Имаше усещането, че се разболява, че е настинала. Надяваше се да не е така.

Марта Дювал сложи чайника да кипне и след като потърси в чекмеджетата, извади тенекиена кутийка. Щом водата завря, жената я сипа в две калаени канчета, добави съответното количество кафе и сложи канчетата на масата. Къщата ѝ миришеше силно на розмарин и сега тази миризма се смеси с уханието на кафе.

— Предпочитам го чисто, но ти искаш ли захар в твоето?

— Така е добре — отвърна Ноеми.

Жената седна и обхвана с ръце канчето.

— Как искаш да ти разкажа историята — накратко или по-подробно. Защото, ако искаш по-подробно, трябва да се върна малко назад във времето. Ако искаш да научиш нещо за Бенито, трябва да научиш и за Аурелио. Ако искаш да ти разкажа всичко от начало до край де.

— Е, цигарите ми свършват, но не и времето.

Жената се усмихна и отпи от кафето. Ноеми също.

— Беше голяма новина, когато рудникът отвори отново. Господин Дойл си доведе работници от Англия, но те не стигаха за цял рудник. Бяха главно бригадири, някои обаче работеха на строежа на къщата, която той вдигаше, но няма как да отвориш рудник и да строиш къща като Високото място само с шейсет англичани.

— Кой преди него е управлявал рудника?

— Испанците. Но това беше преди цяла вечност. Хората бяха щастливи, когато рудникът заработи отново. Това означаваше работа за местните, имаше и такива, които идваха от Идалго38, привлечени от възможността да намерят работа. Знаеш как е. Където има рудник, има и пари, градът се разраства. Но хората веднага започнаха да недоволстват. Работата беше тежка, с господин Дойл беше още по-тежко.

— Държал се е лошо с работниците ли?

— Твърдяха, че се отнасял с тях като с добичета. Държеше се малко по-добре със строителите на къщата. Те поне не бяха в дупка под земята. Но нямаше милост към мексиканците в рудника. И той, и брат му постоянно крещяха на работниците.

Франсис беше показал на снимките Лиланд, брата на Хауард, но Ноеми не помнеше как изглежда, пък и всички в семейството имаха сходна физиономия — „физиономията на Дойл“, както я определи тя. Като челюстта, която Карлос II39 беше наследил от Хабсбургите, макар и не толкова притеснителна и очевидна.

— Искаше да построят къщата бързо, искаше и красива градина, като английските, с рози. Дори докара от Европа сандъци с пръст, за да е сигурен, че цветята ще се хванат. И така, едни строяха къщата, а други се опитваха да добиват сребро, когато дойде болестта. Покоси първо строителите, а после и миньорите и не след дълго всички ги тресеше и им се гадеше. Дойл имаше лекар, когото беше докарал със себе си — точно както пръстта, — но безценният му лекар не помогна особено. Хората измираха. Отидоха си мнозина в рудниците, някои на строежа и дори жената на Хауард Дойл, но най-вече миньорите.

— И тогава са направили английското гробище — вметна Ноеми.

— Да. Точно така — кимна Марта. — Е, болестта отмина. Наеха нови хора. Да, хора от Идалго, но имаше и англичани, дочули, че тук има техен сънародник с рудник, и прехвърлили се от други мини в опит да понатрупат състояние — привличаха ги среброто и добрите печалби. Разправят, че Закатекас40 е равнозначно на сребро. Е, Идалго също. Та пристигнаха, бригадите бяха възстановени в пълния им вид и къщата беше готова, което означаваше, че там също работеше многоброен персонал — както се полага в голям дом. Нещата вървяха доста добре — Дойл пак се държеше лошо, но плащаше навреме и миньорите получаваха малкия си дял от среброто, както се е правело винаги тук — миньорите очакваха своя partido41. Но някъде по времето, когато господин Дойл се ожени повторно, нещата тръгнаха на зле.

Ноеми си спомни сватбената снимка на втората жена на Дойл: 1895 година. Алис, която приличаше на Агнес. Алис, малката сестра. Сега, когато Ноеми се замисли, ѝ се стори странно, че Агнес е увековечена с каменна статуя, а Алис не се е радвала на такава почит. И все пак Хауард Дойл беше споменал, че не я е познавал добре. Именно втората му жена бе живяла с него дълги години и му беше родила деца. Дали Хауард Дойл я харесваше по-малко и от първата си жена? Или статуята не беше от значение, беше сложена просто по някаква приумица? Ноеми се опита да си спомни дали при статуята е имало и паметна плоча за Агнес. Беше ѝ се сторило, че няма, но знае ли човек! Тя не беше огледала внимателно.

— Пак плъзна болест. Господи, по-страшна от първата. Мряха като мухи. Вдигаха температура, втрисаше ги и бързо се отправяха към смъртния си одър.

— Тогава ли са ги погребвали в масови гробове? — попита Ноеми, понеже си спомни какво ѝ е разказвал доктор Камарильо.

Старицата се свъси.

— Какви масови гробове? Не. Семействата на местните хора ги погребваха на градското гробище. Но в рудниците работеха и мнозина без роднини. Който нямаше близки в града, го погребваха на английското гробище. Но не слагаха на мексиканците надгробен камък, не им слагаха дори кръст и заради това според мен говорят за масови гробове. Една дупка в пръстта без венец и опело може да мине и за масов гроб.

Каква потискаща мисъл! Всички онези безименни труженици, погребани набързо, не се знаеше дори как и къде е приключил животът им. Ноеми остави калаеното канче и се почеса по китката.

— При всички положения това не беше единствената беда, сполетяла рудника. Дойл реши да сложи край на обичая да дава на работниците не само заплата, но и малко от среброто. Имаше един мъж и този мъж се казваше Аурелио. Той беше сред миньорите, на които тази промяна не хареса, но за разлика от другите, вместо да мърмори насаме, изрази недоволството си на всеослушание.

— Какво каза?

— Каза им очевидното. Че лагерът, където работят, не става за нищо. Че лекарят, когото англичанинът е довел със себе си, не е излекувал никого и че те имат нужда от добър лекар. Че оставят вдовици и сираци, без да им осигурят поне някакви пари, и че за капак Дойл иска да си напълни още повече джобовете, затова им е отнел и partido и вече прибира цялото сребро. След това призова миньорите да се вдигнат на стачка.

— И те послушаха ли го?

— Да. Дойл си въобразяваше, разбира се, че на бърза ръка ще ги принуди да се върнат в рудника. Брат му и доверените му хора се вдигнаха и отидоха с пушки и закани в лагера, но Аурелио и другите им дадоха отпор. Започнаха да ги замерят с камъни. Братът на Дойл се отърва на косъм. Малко след това Аурелио беше намерен мъртъв. Твърдяха, че си бил отишъл от естествена смърт, но никой не се хвана на тая лъжа. Една сутрин водачът на стачката взел, че умрял ей така? Не звучеше правдоподобно.

— Но е имало епидемия — изтъкна Ноеми.

— Определено. Ала хората, видели трупа, твърдяха, че лицето му е изглеждало ужасно. Чувала ли си за хора, умрели от уплаха? Е, разправяха, че той бил умрял именно от уплаха. Че очите му били изскочили, че устата му била отворена и той приличал на човек, видял дявола. Всички се уплашиха до смърт и това сложи край на стачката.

Франсис беше споменал за стачките и за затварянето на рудника, но Ноеми не се беше сетила да го поразпита. Вероятно трябваше да се поправи, сега обаче насочи вниманието си към Марта.

— Но ти каза, че Аурелио е бил свързан с Бенито. Кой е Бенито?

— Търпение, момиче, заради теб ще си изгубя мисълта. На моите години не е шега работа да си спомня кога какво и как е станало. — Преди да продължи, Марта отпи няколко големи глътки от кафето. — Докъде бях стигнала? А, да. Рудникът си работеше. Дойл се ожени повторно и накрая втората му жена роди момиче, госпожица Рут, а след доста години и момче. Братът на господин Дойл господин Лиланд също имаше деца. Момче и момиче. Момчето беше сгодено за госпожица Рут.

— Отново първи братовчеди, тръгнали да се целуват — отбеляза Ноеми, смутена от тази мисъл.

Челюстта на Хабсбургите бе по-уместна като сравнение, отколкото беше смятала, и за тях нещата бяха свършили зле.

— Според мен не е имало много целувки. Там е работата. И тук се появява Бенито. Беше племенник на Аурелио и се беше хванал на работа в къщата. Беше доста години след стачката и Дойл едва ли е обърнал внимание, че му е роднина. Или един мъртъв миньор не е значел нищо за него, или той просто не е знаел. При всички положения Бенито работеше в къщата, грижеше се за растенията. Сега вместо градина семейство Дойл си бяха направили оранжерия. Бенито приличаше много на мъртвия си чичо. Беше буден, беше забавен, все се забъркваше в нещо. Чичо му беше вдигнал хората на стачка, а Бенито извърши нещо, което бе още по-ужасяващо: влюби се в госпожица Рут, тя също се влюби в него.

— Баща ѝ едва ли е останал доволен — каза Ноеми.

Вероятно беше дръпнал на дъщеря си речта за евгениката. За висшите и нисшите представители на човешкия род. Ноеми си представи как той стои при камината в стаята си и се кара на момичето, вперило поглед в килима. Клетият Бенито, не е имал никакъв шанс. Странното обаче беше, че Дойл се е интересувал толкова от евгеника и въпреки това е настоявал на тези бракове между близки роднини. Може би е подражавал на Дарвин, който също се е оженил за своя роднина42.

— Мълви се, че когато разбрал, той замалко да я убие — промълви Марта.

Ноеми си представи как Хауард Дойл обхваща с пръсти тънкото вратле на дъщеря си. Яки пръсти, които се впиват дълбоко в плътта и стискат силно, а момичето не може да изрече и дума, за да възрази, защото се задушава. „Татко, недей!“ Образът беше толкова ярък, че Ноеми затвори за миг очи и се хвана с една ръка за масата.

— Добре ли си? — попита Марта.

— Да — отвърна тя, като отвори очи и кимна на жената. — Добре съм. Малко съм уморена.

Вдигна канчето с кафето и отпи. Топлата горчива напитка ѝ подейства добре. Ноеми остави канчето.

— Много моля, продължавай нататък — подкани.

— Няма много за разказване. Рут беше наказана. Бенито изчезна.

— Убили ли са го?

Старицата се наведе напред и се взря с мътни очи в Ноеми.

— По-лошо. Изчезна безследно буквално за ден. Разправят, че бил избягал от страх какво ще му причини Дойл, но според други именно Дойл е организирал да изчезне. Онова лято Рут трябваше да се омъжи за Майкъл, за братовчед си де, и това не се промени след изчезването на Бенито. Нищо не можеше да го промени. Беше в разгара на Революцията и заради размириците в рудника работеха малко хора, но все пак работеха. Някой трябваше да поддържа машините, да изпомпва водата, иначе галериите щяха да се наводнят. Тук вали много. А в къщата все някой трябваше да сменя чаршафите и да бърше прах, та според мен едва ли много неща са се променили там заради войната, камо ли пък заради мъж, който е изчезнал безследно. Хауард Дойл се зае с подготовката на сватбата, сякаш не се е случило нищо. Сякаш изчезването на Бенито е без особено значение. За Рут обаче явно е било от значение. Никой не знае със сигурност какво точно се е случило, но разправят, че им сложила в храната приспивателно. Не знам откъде го е взела. Беше умно момиче, разбираше от растения и лекове, нищо чудно самата тя да е забъркала отварата. Или пък ѝ я е дал нейният любим. Нищо чудно в началото Рут да е смятала да ги приспи и да избяга, но после да е размислила. След като Бенито е изчезнал. Застреляла е баща си, докато е спял, заради онова, което е причинил на любимия ѝ.

— Но не само баща си — допълни Ноеми. — Застреляла е и майка си, и другите. Ако е отмъщавала за смъртта на любимия си, нямало ли е да застреля само баща си? Какво общо имат другите?

— Може би е мислела, че и те са виновни. А може и да е полудяла. Няма как да знаем. Прокълнати са, казах ти вече, и къщата е населена с духове. Или си много загубена, или си много дръзка да живееш в къща, населена с духове.

„Не съжалявам“, ето какво беше казала в съня ѝ Рут. Дали Рут не е изпитвала угризения, докато е обикаляла из къщата и е избивала с пушката семейството си? Това, че Ноеми го е сънувала, съвсем не означаваше, че е станало точно така. Все пак в съня ѝ къщата беше изкривена и обезобразена по невероятен начин.

Ноеми се свъси и погледна канчето с кафето. Беше отпила няколко глътки. Онази сутрин стомахът ѝ със сигурност не ѝ помагаше.

— Лошото е, че не можеш да направиш почти нищо, за да се предпазиш от призраците и духовете. Можеш нощем да държиш запалена свещ, нищо чудно да им хареса. Чувала ли си за mal de aire43? Майка ти разказвала ли ти е в града за него?

— Чувала съм едно-друго — потвърди Ноеми. — От него лягаш болен.

— Има места, които те притискат. Места, където самият въздух тежи заради злото в него. Може да е заради смърт, може да е от друго, но проникне ли в тялото ти, се загнездва вътре и те притиска. Ето какво има във Високото място на Дойл — обясни жената в края на разказа си.

„То е като да даваш на животно да яде брош: от него костите почервеняват, всичко вътре в него става алено“, помисли си Ноеми.

Марта Дювал се изправи и тръгна да отваря чекмеджетата в кухнята. Извади мънистена гривна и след като се върна на масата, я подаде на Ноеми. Гривната беше от мънички сини и бели стъклени мъниста, имаше и едно по-голямо, синьо, с черно по средата.

— Против уроки.

— Да. Знам — каза Ноеми, защото и преди беше виждала такива дрънкулки.

— Носи я, чу ли? Може да ти помогне, няма да ти навреди. Непременно ще помоля моите светци да бдят над теб.

Ноеми отвори дамската си чанта и сложи вътре шишенцето. Понеже не искаше да нарани чувствата на старицата, завърза на китката си и гривната, както жената ѝ беше казала.

— Благодаря.

Докато вървеше към центъра на града, прехвърли наум всичко, което знаеше за семейство Дойл — то нямаше да помогне на Каталина. В крайна сметка и това, че къщата е населена с духове, не значеше нищо, стига да го приемеш за даденост, а не за плод на трескаво въображение. Страхът ѝ от предната нощ се беше поразсеял и сега не бе останало друго, освен вкуса на неудовлетворението.

Ноеми вдигна ръкавите на жилетката и отново се почеса по китката. Сърбеше я ужасно. Тя забеляза около китката си тънка разранена червена ивица. Сякаш се беше изгорила. Ноеми се свъси.

Клиниката на доктор Камарильо беше наблизо и тя реши да се отбие при него с надеждата, че няма пациенти. Извади късмет. Лекарят ядеше на регистратурата torta44. Не беше с бялата престилка, беше с обикновено едноредно туидено сако. Когато Ноеми спря пред него, Хулио Камарильо побърза да остави сладкиша на масата отпред и си избърса с носната кърпа ръцете и устата.

— На разходка ли? — попита той.

— Нещо такова — отговори Ноеми. — Да не ви прекъсвам закуската?

— Не ме прекъсвате, не е особено вкусен. Сам съм го правил и не съм се справил. Как е братовчедка ви? Ще ѝ намерят ли специалист?

— Опасявам се, че според съпруга ѝ тя не се нуждае от друг лекар. Смятат, че Артър Къминс е достатъчен.

— Как мислите, дали ще помогне, ако поговоря с него?

Тя поклати глава.

— Честно казано, може да стане още по-лошо.

— Жалко. А вие как сте?

— И аз не знам. Излезе ми обрив — отвърна Ноеми и вдигна китка, за да му я покаже.

Доктор Камарильо я огледа внимателно.

— Странно — отсъди той. — Прилича на рана от краниос45, но той не расте тук. От него не ти мърда дерматитът. Ако докоснете листата. Страдате ли от алергии?

— Не. Майка ми твърди, че съм неприлично здрава. Разказвала ми е, че когато е била млада, е било на мода да те боли апандиситът или да си на диета срещу тения.

— Сигурно се е шегувала за тенията — каза доктор Камарильо. — По-скоро си е измисляла.

— Но си звучеше ужасно. Та да нямам алергия към нещо? Към някое растение или храст?

— Може да е от много неща. Ще промием ръката и ще сложим мехлем, от който да се успокои. Елате — покани я лекарят в кабинета си.

Тя си изми ръцете на малката мивка в ъгъла, а Хулио намаза китката ѝ с цинков мехлем, превърза я и ѝ каза да не се чеше, защото ще разрани още повече засегнатото място.

Посъветва я на другия ден да смени превръзката и да намаже китката с мехлема.

— Възпалението ще отшуми до няколко дни — обясни лекарят, докато я изпращаше — и след седмица ще се оправите. Ако не минава, елате пак при мен.

— Благодаря — отвърна тя и прибра в дамската си чанта малкото бурканче с цинков мехлем. — Имам още един въпрос. Знаете ли защо човек може да започне отново да ходи насън?

— Отново?

— Правила съм го като съвсем малка, преди цяла вечност. А нощес отново съм ходила насън.

— Да, сомнамбулизмът се среща често при децата. Взимате ли някакви нови лекарства?

— Не. Казах ви вече, скандално здрава съм.

— Може да е от притеснение — обясни лекарят и после се усмихна едва-едва.

— Докато съм ходела насън, ми се присъни изключително странен кошмар — продължи Ноеми. — Когато бях малка, беше различно.

Сънят наистина беше много зловещ и разговорът с Върджил не допринесе никак Ноеми да се поуспокои. Тя се свъси.

— Виждам, че пак не успях да помогна.

— Не говорете така — побърза да отвърне Ноеми.

— Знаете ли какво, ако се случи още веднъж, елате при мен. И дръжте под око китката.

— Разбира се.

Ноеми се отби в едно от малките магазинчета на площада. Купи си пакет цигари. Нямаше карти за лотерия, но тя намери евтина испанска колода: купи, спатии, монети, мечове, за да се поразведри. Някой ѝ беше казвал, че можеш да си гледаш на карти, да предсказваш бъдещето, но Ноеми предпочиташе да играе с приятели на пари.

Собственикът на магазинчето отброи бавно рестото. Беше много възрастен, очилата му бяха пукнати по средата. Пред входа седеше жълто куче, което пиеше вода от мръсна купичка. Докато излизаше, Ноеми го почеса по ушите.

Пощата също беше на площада и тя изпрати на баща си кратко писмо, в което му съобщаваше какво става във Високото място: че се е допитала до още един лекар, който е посъветвал Каталина да се прегледа при психиатър. Не спомена, че Върджил не иска и да чуе някой да преглежда Каталина, защото не искаше да тревожи баща си. Не му писа и за кошмарите и как е ходила насън като сомнамбул. Те заедно с обрива, цъфнал на ръката ѝ, бяха неприятните жалони в гостуването ѝ, но според нея не бяха и нищо повече от повърхностни подробности.

След като приключи със задачите, Ноеми застана в средата на площада и огледа магазините. Нямаше павилиони за сладолед, нито магазини за сувенири и подиум, на който да свирят оркестри. Два-три от магазините бяха заковани с дъски и отпред пишеше „Продава се“. Църквата наистина беше внушителна, но всичко останало навяваше тъга. Посърнал свят. Дали е изглеждал така и по времето на Рут? Дали изобщо са ѝ разрешавали да слиза в града? Или са я държали заключена във Високото място?

Ноеми тръгна да се връща към мястото, където Франсис я беше оставил. Той се появи две-три минути по-късно, когато тя вече седеше на пейката от ковано желязо и се канеше да запали цигара.

— Бързаш да ме прибереш — каза му.

— Майка не обича никак някой да закъснява — обясни Франсис, след като застана пред нея и свали бомбето с тъмносинята лента, което си беше сложил сутринта.

— Каза ли ѝ къде сме ходили?

— Не съм се връщал в къщата. Ако се бях върнал, майка или Върджил щяха да попитат защо съм те оставил сама.

— С колата ли обикаляше?

— Да, малко. Спрях под едно дърво ей там и подремнах. Какво се е случило? — попита Франсис и посочи превързаната ѝ китка.

— Обрив — отговори Ноеми.

Протегна ръка, та Франсис да ѝ помогне, и той я пое. Без високите токове Ноеми му стигаше само до рамото. При такава разлика в ръста тя обикновено заставаше на пръсти. Братовчедите ѝ все я взимаха на подбив и ѝ викаха „балеринката“. Но не и Каталина, тя бе прекалено добра, за да се подиграва на някого, затова пък братовчедка ѝ Марилулу го правеше през цялото време. И сега Ноеми застана по инерция на пръсти и от това леко движение Франсис се стресна, пусна бомбето, което придържаше с ръка, и вятърът го отнесе.

— О, не — възкликна Ноеми.

Двамата хукнаха да гонят шапката и я настигнаха чак след две пресечки, където Ноеми успя да я хване — доста голямо постижение, ако отчетем тясната пола и чорапите ѝ. Жълтото куче, което беше видяла пред магазина, се развесели от този спектакъл и започна да лае и да кръжи около нея. Ноеми притисна бомбето до гърдите си.

— Е, отметнах спортуването за днес — засмя се тя.

Франсис също изглеждаше развеселен и за разлика от друг път я гледаше ведро. В него имаше странни за възрастта му тъга и примирение, но от пладнешкото слънце меланхолията се бе стопила и лицето му беше поруменяло. Върджил беше красив, Франсис — не. Почти нямаше горна устна, веждите му бяха прекалено извити, клепачите му бяха увиснали. Въпреки това Ноеми го харесваше.

Франсис беше странен и това я умиляваше.

Ноеми му подаде шапката и той я повъртя внимателно в ръцете си.

— Какво? — попита смутен, понеже тя го гледаше.

— Няма ли да ми благодариш, че ти спасих шапката, драги ми господине?

— Благодаря.

— Колко си смешен — възкликна Ноеми и го млясна по бузата.

Притесняваше се, че Франсис пак ще си изпусне бомбето и ще се наложи още веднъж да го гонят, но той все пак го задържа и усмихнат, тръгна към колата.

— Приключи ли с работата, която имаше да вършиш в града? — попита.

— Да. Пощата, лекарят. Поговорих и с един човек за Високото място, за онова, което се е случило там. С Рут — поясни Ноеми.

В мислите си постоянно се връщаше към Рут. Всъщност това извършено преди десетилетия убийство не би трябвало да я засяга, а ето че не ѝ излизаше от ума и все ѝ се искаше да го обсъди. И кой бе по-подходящ за това от Франсис?

Докато вървяха, той изтупа два пъти шапката в крака си.

— Какво за Рут?

— Искала е да избяга заедно със своя любим. Вместо това накрая застрелва цялото си семейство. Не проумявам защо го е направила. Защо не е избягала от Високото място? Просто е могла да си тръгне.

— Не можеш да си тръгнеш от Високото място.

— Как така да не можеш! Била е голяма жена.

— И ти си жена. Можеш ли да правиш каквото си поискаш? Дори ако това разстрои семейството ти?

— На хартия мога, макар и не всеки път, когато поискам — отвърна Ноеми, въпреки че веднага си спомни баща си и колко се страхува той от скандали и от това на светските страници по вестниците да не пишат за него.

Дали самата тя би се престрашила на откровен бунт срещу семейството си?

— Майка ми е напуснала Високото място, омъжила се е. Но се е върнала. Няма как да избягаш оттук. Рут го е знаела. Затова е извършила каквото е извършила.

— Казваш го едва ли не гордо — възкликна Ноеми.

Франсис си сложи шапката и я погледна замислено.

— Не. Но честно казано, Рут е трябвало да изпепели до основи Високото място.

Думите му бяха стъписващи и Ноеми си помисли, че само ѝ се е счуло — сигурно щеше да убеди сама себе си, че е точно така, ако през целия път на връщане към къщата двамата не бяха пътували, обгърнати в мълчание. Това пронизващо мълчание потвърждаваше думите му по-убедително от всичко друго. Открояваше ги и я караше да седи, извърната към прозореца. Ноеми държеше незапалената цигара и гледаше дърветата и светлината, която струеше през клоните им.

Ноеми реши вечерта да си направят казино. Открай време обичаше такива вечери. Всички седяха в трапезарията, издокарани със стари дрехи, които бяха извадили от раклите на бабите и дядовците си, и си представяха, че са важни клечки в Монте Карло или Хавана. На това играеха всички деца и дори когато вече бяха прекалено големи за игри и дегизировки, братовчедите Табоада се събираха около масата, пускаха грамофона, тактуваха си бодро с крак и редяха внимателно картите. Във Високото място едва ли щеше да се получи същото, защото нямаха грамофонни плочи, които да пускат, но Ноеми реши, че стига да се постараят, сигурно ще възродят духа на вечерите с казино.

Пъхна в единия от широките джобове на жилетката колодата карти, а в другия шишенцето и надзърна в стаята на Каталина. Братовчедка ѝ беше сама и не спеше. Страхотно!

— Имам подарък за теб — оповести Ноеми.

Каталина седеше на прозореца. Обърна се и я погледна.

— Така ли, сега?

— Избирай, левия или десния джоб и ще получиш награда — отвърна Ноеми и отиде при нея.

— А ако не избера правилния джоб?

Косата на Каталина падаше по раменете ѝ. Тя не обичаше късите прически. На Ноеми това ѝ харесваше. Косата на Каталина беше лъскава и красива и Ноеми пазеше мили спомени как като малка я е решела и я е сплитала на плитки. Каталина бе много търпелива и ѝ разрешаваше да се държи с нея като с жива кукла.

— Тогава няма да разбереш никога какво имам в другия джоб.

— Много си смешна — усмихна се Каталина. — Добре де. Ще поиграя на играта ти.

— Оле!

Ноеми сложи в скута ѝ колодата карти. Братовчедка ѝ я отвори и се усмихна, после извади една от картите и я вдигна.

— Можем да изиграем няколко ръце — предложи Ноеми. — Дори ще те пусна да спечелиш първата.

— Виж ти! Не съм срещала дете, което толкова да държи да побеждава. Не че Флорънс ще ни разреши да играем до късно вечерта.

— Пак можем да поиграем поне малко.

— Нямам пари, не мога да залагам, а ти не играеш, ако на масата няма пари.

— Търсиш си оправдания. От тази ужасна, вечно недоволна Флорънс ли те е страх?

Каталина стана бързо и след като отиде при тоалетката, наклони огледалото, остави колодата при четката за коса и се огледа.

— Не. Няма такова нещо — отвърна тя, после взе четката и я прокара два-три пъти през косата си.

— Чудесно. Защото имам още един подарък за теб, но не го давам на страхопъзли.

Ноеми вдигна високо зеленото шишенце. Каталина се обърна с изумление в очите и взе внимателно шишенцето.

— Успяла си.

— Казах ти, че ще го донеса.

— Благодаря ти, благодаря ти, скъпа — възкликна Каталина и я придърпа, за да я прегърне. — Знаех си аз, че няма да ме изоставиш никога. Мислехме, че чудовища и призраци се срещат само в книгите, но те са си съвсем истински, знаеш ли?

Братовчедка ѝ я пусна и отвори едно чекмедже. Извади две носни кърпи, чифт бели ръкавици и накрая онова, което търсеше: малка сребърна лъжичка. После си наля с треперещи пръсти в нея от шишенцето веднъж, втори, трети път. На четвъртия Ноеми я спря, взе от ръцете ѝ шишенцето и го сложи на тоалетката при лъжичката.

— Господи, не пий толкова много. Марта каза по една лъжица било достатъчно — скара ѝ се Ноеми. — Само това оставаше да ми хъркаш цели десет часа, нека първо изиграем поне една ръка.

— Да. Да, разбира се — отговори Каталина и се усмихна едва-едва.

— И така, аз ли да разбъркам картите, или ти ще ми окажеш тази чест?

— Дай да видя.

Каталина плъзна длан по колодата. После спря, вдигна ръка с пръсти, надвиснали над колодата карти, сякаш тя се беше вцепенила. Пъстрите ѝ очи се разшириха, устните ѝ бяха стиснати. Каталина изглеждаше много странно. Като жена, изпаднала в транс. Ноеми се свъси.

— Каталина! Зле ли ти е? Искаш ли да седнеш? — попита тя.

Каталина не отговори. Ноеми я хвана леко за ръката и се опита да я заведе на леглото. Каталина не помръдна. Пръстите ѝ се свиха в юмрук, тя продължи да гледа с диви очи право напред. Със същия успех Ноеми можеше да се опита да помръдне слон. Беше невъзможно да накара братовчедка си да се премести и на сантиметър.

— Каталина — каза тя. — Защо не…

Чу се силен пукот — мили Боже, помисли си Ноеми, понеже прозвуча като наместване на стави — и Каталина се разтрепери. От глава до пети, с всяка своя клетка. Когато треперенето стана по-трескаво и се появиха и гърчове, Каталина се хвана за стомаха и заклати глава, а от устата ѝ се изтръгна ужасяващ писък.

Ноеми се помъчи да я хване и да я завлече на леглото, но Каталина беше силна. Уж изглеждаше съвсем крехка, а се съпротивляваше и се дърпаше и накрая двете паднаха на пода — устата на Каталина ту се отваряше, ту се затваряше, ръцете ѝ се вдигаха и падаха, краката ѝ се тресяха неудържимо. Отстрани на устата ѝ потече струйка слюнка.

— Помощ! — извика Ноеми. — Помощ!

Навремето имаше съученичка с епилепсия, която, макар и в училището да не получаваше пристъпи, веднъж ѝ каза, че носи в чантата малка пръчка, за да я сложи в устата си, в случай че започнат гърчове.

Пристъпът на Каталина ставаше все по-силен — което изглеждаше невъзможно, но въпреки това се случваше, — затова Ноеми грабна от тоалетката сребърната лъжица и я пъхна в устата на братовчедка си, за да не си прехапе езика. Събори колодата карти, оставена върху тоалетката. Картите се разпиляха на ветрило по пода. Валето погледна с укор Ноеми.

Тя изтича в коридора и закрещя:

— Помощ!

Никой ли не беше чул суматохата? Ноеми хукна, заблъска по вратите и продължи да крещи колкото ѝ глас държи. Най-неочаквано изникна Франсис, а след него се появи и Флорънс.

— Каталина получи пристъп — обясни им тя.

Всички се втурнаха към стаята. Каталина още беше на пода и се гърчеше. Франсис се спусна и я сложи да седне, като я прегърна и се опита да я удържи. Ноеми понечи да му помогне, но Флорънс ѝ препречи пътя.

— Излез — нареди тя.

— Мога да помогна.

— Вън, вън — повтори Флорънс и след като избута Ноеми, ѝ затръшна вратата под носа.

Ноеми заблъска яростно, но не ѝ отвори никой. Тя чу шепот и от време на време по някоя дума, изречена на висок глас. Тръгна да снове напред-назад из коридора.

Когато Франсис излезе и затвори бързо вратата след себе си, Ноеми се стрелна към него.

— Какво става? Как е Каталина?

— В леглото е. Отивам да доведа доктор Къминс — отвърна Франсис.

Тръгнаха към стълбището, той крачеше толкова бързо, че Ноеми трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Ще дойда с теб.

— Не — отсече Франсис.

— Искам да направя нещо.

Той спря и поклати глава, после стисна ръцете ѝ между дланите си. Заговори тихо:

— Ако дойдеш, ще стане по-лошо. Отиди във всекидневната и щом се върна, ще мина да те взема. Няма да се бавя.

— Обещаваш ли?

— Да.

Франсис се втурна надолу по стълбището. Тя също се завтече след него и щом слезе на долния етаж, захлупи лице върху дланите си — очите ѝ се бяха напълнили с парливи сълзи. Когато влезе във всекидневната, те вече се стичаха на ручейчета и Ноеми седна на килима, притиснала длани. Минутите се изнизваха бавно. Тя си избърса носа с ръкава на жилетката и сълзите с длани. Изправи се и зачака.

Франсис я беше излъгал. Мина много време. И още по-лошо — когато се върна, с него бяха доктор Къминс и Флорънс. Пак добре, че Ноеми беше имала време да се посъвземе.

— Как е Каталина? — попита тя и забърза към лекаря.

— Сега спи. Кризата отмина.

— Слава Богу — отвърна Ноеми и се отпусна на едно от канапетата. — Не проумявам какво се случи.

— Случи се ето това — тросна се Флорънс и вдигна шишенцето, което Ноеми беше донесла от Марта Дювал. — Откъде го взе?

— Това е отвара, приспивателно — обясни Ноеми.

— От приспивателната ти отвара ѝ призля.

— Не — поклати Ноеми глава. — Каталина каза, че ѝ трябва.

— Имате ли медицинска подготовка? — попита доктор Къминс.

Очевидно беше недоволен. Ноеми усети как устата ѝ пресъхва.

— Не, но…

— Значи нямате представа какво има в шишенцето?

— Обясних ви вече, Каталина каза, че лекарството ѝ трябва, за да заспива по-лесно. Самата тя ме помоли да ѝ го донеса. Взимала го е и преди, няма как да ѝ е прилошало от него.

— Но ето че ѝ прилоша — отвърна лекарят.

— Тинктура с опиум. Ето какво си напъхала в устата на братовчедка си — допълни Флорънс, като сочеше обвинително Ноеми.

— Не съм правила такова нещо.

— Много неразумно, наистина много неразумно — промърмори доктор Къминс. — Направо не разбирам къде ви е бил умът да ѝ носите някаква мръсна отвара. А после да се опитвате да пъхате в устата на братовчедка си лъжица. Вероятно сте чували онези смешни небивалици за хора, които си гълтат езика? Глупости. Пълни глупости.

— Аз…

— Откъде взе тинктурата? — попита Флорънс.

Каталина я беше помолила да не казва на никого, затова Ноеми не отговори, макар че, ако беше споменала Марта Дювал, щеше да се отърси от бремето на вината. Вкопчи се с една ръка за облегалката на канапето и заби пръсти в плата.

— Можеше да я убиеш — отсече жената.

— Няма такова нещо!

На Ноеми ѝ се доплака отново и ако беше дала воля на сълзите, сигурно щеше да ѝ олекне, но не можеше да си го позволи в тяхно присъствие. Франсис се беше преместил зад канапето и Ноеми усети пръстите му върху ръката си — почти като на призрак. Това я поуспокои и ѝ вдъхна смелост да си мълчи.

— От кого сте взели отварата? — попита лекарят.

Ноеми се взря в тях, без да пуска канапето.

— Иде ми да те ударя през лицето — заяви Флорънс. — Виж се само с какво неуважение гледаш.

Флорънс се приближи. На Ноеми ѝ се стори, че тя наистина се кани да я удари. Изтласка встрани ръката на Франсис, готова да се изправи.

— Ще ви бъда признателен, доктор Къминс, ако отидете да прегледате баща ми. Разтревожен е от цялата тази олелия днес вечерта — каза Върджил.

Беше влязъл доста нехайно в стаята и гласът му бе съвсем овладян, когато той се насочи към бюфета отстрани и погледна гарафата, сякаш беше сам и смята като всяка друга вечер да си налее нещо за пиене.

— Да. Да, разбира се — отвърна лекарят.

— Най-добре вие двамата да отидете с него. Искам да поговоря насаме с Ноеми.

— Няма да… — подхвана Флорънс.

— Искам да остана насаме с нея — повтори рязко Върджил.

Гладката коприна на гласа му се беше превърнала в шкурка.

Тримата тръгнаха да излизат, лекарят промърмори: „Да, още сега“, Флорънс закрачи в сурово мълчание. Франсис излезе последен и затвори бавно вратата на всекидневната, но първо хвърли на Ноеми притеснен поглед.

Върджил напълни чашата, разклати течността и се взря в съдържанието, после отиде при Ноеми и седна на канапето до нея, като я докосна с крак.

— Навремето Каталина ми е казвала, че си много волево същество, но чак сега разбрах каква силна воля имаш — каза той и остави чашата откъм дългата страна на масата. — Братовчедка ти е мекушава, нали? Ти обаче си момиче с характер.

Говореше толкова небрежно, че Ноеми ахна. Сякаш това беше някаква игра и на нея не ѝ беше призляло от притеснение.

— Имай малко уважение — промълви тя.

— Според мен друг трябва да проявява уважение. Това тук е моят дом.

— Съжалявам.

— Изобщо не съжаляваш.

Очите му бяха непроницаеми. Но в тях като че ли се четеше презрение.

— Наистина съжалявам. Опитвах се да помогна на Каталина.

— Странен начин да го показваш. Как смееш постоянно да разстройваш жена ми?

— В какъв смисъл постоянно да я разстройвам? Тя се радва, че съм тук, сама ми го каза.

— Водиш непознати да я преглеждат, после ѝ носиш отрова.

— За Бога! — възкликна Ноеми и се изправи.

Той веднага я сграбчи за китката и я дръпна да седне. Хвана я за превръзката и когато я докосна, Ноеми я заболя и тя се свъси — кожата ѝ сякаш пламна. Върджил вдигна ръкава, видя превръзката и се ухили.

— Пусни ме.

— Това тук доктор Камарильо ли го е правил? Като тинктурата? Той ли беше?

— Не ме докосвай — нареди Ноеми.

Той обаче не я пусна, вместо това се надвеси над нея. Стисна я силно за ръката. Ноеми си помисли, че Хауард прилича на насекомо, а Флорънс — на насекомоядно растение. Докато Върджил Дойл си беше хищник високо в хранителната верига.

— Флорънс е права. Заслужаваш човек да ти удари плесница, за да ти е за урок — промърмори той.

— Дори някой в тази стая да получи плесница, уверявам те, че това няма да съм аз.

Върджил отметна назад глава и се засмя силно и неудържимо, после посегна слепешката към напитката си. Докато вдигаше чашата, няколко тъмни капки от течността паднаха на страничната масичка. От гласа му Ноеми направо подскочи. Но той поне я беше пуснал.

— Ти си луд — каза Ноеми и разтърка китката си.

— Да, полудял от притеснение — отвърна Върджил и изпи на един дъх виното.

Вместо да остави отново чашата на масата, той я метна небрежно на пода. Тя не се счупи, само се търкулна по килима. Но и да се беше счупила, какво? Беше си негова. Върджил можеше да я счупи, ако пожелае. Както всичко в къщата.

— Наистина ли мислиш, че си единствената, която се притеснява какво ще се случи с Каталина? — попита той, както се взираше в чашата. — Предполагам, че да. Когато Каталина писа на семейството ти, какво си помисли — охо, най-после можем да я измъкнем от лапите на този мъж, който само създава неприятности? А сега сигурно си мислиш: „Знаех си аз, че е лош“. Баща ти определено не ме хареса за мъж на братовчедка ти. Докато рудникът работеше, той щеше да се радва, че тя се омъжва за мен. Тогава нямаше да имам цена. Той нямаше да ме смята за недостоен. Сигурно и досега не може да си намери място, че Каталина избра мен, ти също. Е, аз не съм човек, който си прави тънки сметки, аз съм Дойл. Няма да е зле да го помните.

— Не знам защо изобщо повдигаш този въпрос.

— Защото смяташ, че не съм годен за нищо, и тръгна да лекуваш Каталина. Смяташ, че не се грижа за нея както трябва, промъкваш се и зад гърба ми ѝ наливаш в устата някаква помия. Какво си мислеше, че няма да забележим ли? Знаем всичко, което се случва в къщата.

— Тя ме помоли за лекарството. Вече казах на леля ти и на лекаря — и през ум не ми е минавало, че ще се случи такова нещо.

— Не, не знаеш много неща, а пак се държиш така, сякаш си наясно с всичко, нали? Голяма глезла си и навреди на жена ми — отсече той с брутална окончателност.

Изправи се, взе чашата и я остави върху полицата над камината. Ноеми усети в сърцето си двойния пламък на гнева и на срама. Беше ѝ неприятно, че Върджил ѝ говори така, беше ѝ неприятен целият разговор. И въпреки всичко май наистина беше постъпила безразсъдно. И си беше заслужила да я смъмрят. Не знаеше как да отговори и усети как очите ѝ отново се пълнят със сълзи при спомена за лицето на клетата Каталина.

Върджил явно бе забелязал душевния ѝ смут или може би просто бе решил, че ѝ се е карал достатъчно, защото гласът му трепна.

— Днес вечерта замалко да ме направиш вдовец, Ноеми. Извинявай, но точно сега не ми е до любезности. Не е зле да си лягам вече. Денят беше тежък.

Наистина изглеждаше уморен, откровено изтощен. Сините му очи блестяха точно както при внезапна треска. От това ѝ стана още по-криво, че е забъркала цялата тази каша.

— Длъжен съм да те помоля да оставиш на доктор Къминс медицинските грижи за Каталина и никога повече да не носиш в къщата разни отвари и церове. Слушаш ли ме?

— Да — потвърди тя.

— Ще се придържаш ли към това простичко указание?

Ноеми стисна юмруци.

— Да — отвърна и се почувства едва ли не като малко дете.

Върджил пристъпи една крачка към нея, гледаше я изпитателно, сякаш се опитваше да открие лъжа, но лъжа нямаше. Ноеми говореше сериозно и въпреки това Върджил се приближи още повече и се взря в лицето и нацупените ѝ устни като учен, който трябва да подложи на анализ всяка подробност в някой организъм и да я опише.

— Благодаря. Има много неща, Ноеми, които няма как да разбереш. Но бъди наясно, че добруването на Каталина е от изключително значение за нас. Ти ѝ навреди и така навреди и на мен.

Ноеми се извърна на другата страна. Мислеше, че Върджил ще излезе от стаята. Вместо това обаче той продължи да стои до нея. После, сякаш след цяла вечност, се отдръпна и се насочи към вратата.

„В известен смисъл всички сънища предсказват едно или друго събитие, но някои по-ясно от други.“

Ноеми обгради с молива думата „сънища“. Харесваше ѝ да пише по полетата на книгите, обичаше да чете антропологичните текстове и да потъва в пищните като избуяла трева абзаци и в гората от бележки под линия. Но не и сега. Сега не можеше да се съсредоточи. Подпря с ръка брадичката си и захапа молива.

Часове наред беше чакала и се беше опитвала да си намери някакво занимание, книги, които да чете, някакви хитри нещица, които да я поразсеят. Погледна си часовника и въздъхна. Наближаваше пет часът.

Рано сутринта се беше опитала да поговори с Каталина, но Флорънс ѝ беше казала, че братовчедка ѝ си почива. Някъде по обяд Ноеми опита още веднъж. И този път я отпратиха и Флорънс ѝ даде да разбере, че до довечера няма да има посещения при пациентката.

Ноеми не биваше да настоява, да любопитства и да се опитва да се промъкне в стаята, колкото и да ѝ се искаше. Просто не можеше. И да се прокраднеше вътре, щяха да я изхвърлят, пък и Върджил беше прав. Беше постъпила лошо и сега я беше срам.

Много ѝ се искаше в къщата да има радио. Слушаха ѝ се музика, разговори. Спомни си как е ходила с приятелите си на партита, как се е облягала на пианото с чаша коктейл в ръка. А също занятията в университета и оживените спорове по кафенетата в центъра на града. А сега какво имаше — потънала в тишина къща и раздирано от тревога сърце.

„И сънища с призраци, за които не пише в книгата и които съобщават на хората какво се е случило сред покойниците.“

Тя извади молива от устата си и остави книгата. Не ѝ се отразяваше добре да чете за азанде. Това не я разсейваше. Ноеми отново и отново си представяше лицето на братовчедка си, обхванатите ѝ от гърчове крайници, ужасната случка от предния ден.

Ноеми грабна пуловера — същия, който ѝ беше дал Франсис — и излезе навън. Мислеше да изпуши една цигара, но щом застана в сянката на къщата, реши, че има нужда да се поотдалечи малко. Тя беше надвиснала над нея, беше враждебна и студена и на Ноеми не ѝ се искаше да се разхожда напред-назад под прозорците ѝ, които ѝ приличаха на стръвни очи без клепачи, втренчили се в нея. Тя тръгна по пътеката, която се гънеше като змийче зад къщата и отвеждаше на гробището.

Две, три, четири крачки, на Ноеми ѝ се стори, че за нищо време се е озовала пред портичката от ковано желязо, и тя влезе вътре. Предишния път се беше залутала в мъглата, сега обаче не си направи труда да умува какво ще прави, ако отново изгуби пътя.

Всъщност дълбоко в себе си бленуваше да се изгуби.

Каталина. Ноеми беше навредила на Каталина и дори сега не знаеше дали братовчедка ѝ е добре. Флорънс не проронваше и дума, а Върджил беше изчезнал сякаш вдън земя. Не че Ноеми изгаряше от желание да го види.

Той се държеше жестоко.

„Днес вечерта замалко да ме направиш вдовец, Ноеми.“

Не го беше направила нарочно. Но всъщност това не беше важно. Важни бяха фактите. Ето какво щеше да ѝ каже баща ѝ и сега Ноеми се засрами два пъти повече. Бяха я пратили да отстрани проблема, а тя беше забъркала още по-голяма каша. Дали Каталина ѝ се сърдеше? Какво щеше да ѝ каже Ноеми, когато накрая се видеха? Извинявай, скъпа братовчедке, замалко да те отровя, но сега изглеждаш по-добре.

Ноеми тръгна сред надгробните камъни, мъха и дивите цветя, беше забила брадичка в гънките на пуловера. Видя гробницата и каменната статуя на Агнес отпред. Взря се в лицето и ръцете ѝ, нашарени с черни точици плесен.

Запита се дали някъде има плоча с името на покойницата и я видя. Беше я подминала при предишното си посещение, макар че нямаше особена вина за това. Плочата беше скрита зад избуялите бурени. Ноеми ги отмести с ръка и избърса пръстта по бронзовата плоча.

„Агнес Дойл. Майка. 1885.“ Това бе единственото, което Хауард Дойл бе сметнал за уместно да остави, за да отбележи кончината на първата си съпруга. Беше споменал, че не е познавал добре Агнес, че тя е починала още преди да е изминала една година от сватбата им, но на Ноеми ѝ се видя странно, че са поръчали да ѝ направят каменна статуя, а не са съчинили и ред-два, с които да отбележат смъртта ѝ.

Притесняваше я и единствената дума, изсечена под името на жената. Майка. Но доколкото Ноеми знаеше, Хауард Дойл имаше деца само от втората си жена. Защо тогава беше избрал епитета „майка“? Може би Ноеми влагаше прекалено много в това. Вътре в гробницата, където бяха положени тленните останки на жената, вероятно имаше подобаваща плоча с подобаващ надпис за покойницата. И все пак това я притесняваше по някакъв странен начин, както ни притеснява крив шев или мъничко петънце на снежнобяла покривка.

Ноеми седна в краката на статуята, откъсна стръкче трева и се запита дали някой изобщо си дава труда да носи цветя в гробницата или на някой от гробовете. Дали близките на всички, погребани тук, още живееха в района? Всъщност повечето англичани сигурно са дошли сами и затова едва ли са имали роднини, които да се занимават с такива неща. Освен това имаше гробове на местни хора без надписи и надгробни камъни, затова и по тях не се виждаха сплетени от цветя венци.

„Ако Каталина умре — помисли си Ноеми, — ще я погребат тук и гробът ѝ ще бъде съвсем гол.“

Каква ужасна мисъл! Но и самата Ноеми си беше ужасна, нали така? Направо ужасна. Тя пусна стръкчето трева и въздъхна тежко. На гробището цареше пълна тишина. По дърветата не пееха птици, нямаше насекоми, които да мърдат с крилца. Всичко беше приглушено. Ноеми имаше чувството, че седи на дъното на дълбок кладенец и пръстта и камъните са я заслонили от света.

Безпощадната тишина беше нарушена от звуците на обувки, които стъпват по тревата, изпука и суха клонка. Ноеми се обърна и видя Франсис, беше бръкнал дълбоко в джобовете на плътното кадифено сако. Както обикновено, изглеждаше много крехък, не мъж, а бледа скица на мъж. Той придобиваше плът само на такова място, на гробище с плачещи върби и мъгла, плъзнала сред камъните. В големия град такъв човек щеше да се изгуби сред оглушителните клаксони и тътнещите двигатели. Крехък порцелан, метнат по стена. Но колкото и да беше крехък, Ноеми го харесваше със старото сако и леко смъкнатите рамене.

— Мислех си, че ще бъдеш тук.

— Пак ли си тръгнал за гъби? — попита Ноеми, като се постара гласът ѝ да не звучи напрегнато и отпусна ръце върху скута си.

Предната вечер замалко да се разридае пред тях. Не искаше да се случва отново.

— Видях те, че излизаш от къщата — призна си Франсис.

— Трябвам ли ти за нещо?

— Старият ми пуловер, облякла си го — допълни той.

Ноеми не очакваше такъв отговор. Тя се свъси.

— Искаш да ти го върна ли?

— Изобщо не искам такова нещо.

Ноеми подви ръкавите, които ѝ бяха прекалено дълги, и вдигна рамене. Всеки друг ден щеше да го посрещне като покана за весел разговор. Щеше да се заяде с Франсис и да го погледа как се изчервява. Сега само късаше стръкчета трева.

Той седна до нея.

— Всъщност нямаш никаква вина.

— Само ти мислиш така. Майка ти не иска да ми каже дори дали Каталина е будна, а на Върджил му иде да ме удуши. Няма да се изненадам и ако чичо ти Хауард има същото желание.

— Каталина се събуди, но почти веднага след това заспа отново. Хапна малко бульон. Ще се оправи.

— Да, сигурна съм — промърмори Ноеми.

— Когато казах, че нямаш вина, бях съвсем искрен — увери я той и отпусна ръка върху рамото ѝ. — Много те моля, погледни ме. Наистина нямаш. Не се случва за пръв път. Случвало се е и преди.

— В смисъл?

Двамата се загледаха. Беше негов ред да откъсне стръкче трева и да го завърти между пръстите си.

— Кажи де. В какъв смисъл? — повтори тя и дръпна тревичката.

— И друг път е пила от тинктурата… и друг път ѝ е действала по този начин.

— Нима ми казваш, че нарочно е направила така, че да се разболее по същия начин? Или че е опитала да посегне на живота си? Ние сме католици. Това е грях. Не би го направила за нищо на света.

— Не мисля, че иска да умре. Споменавам го, защото ти явно смяташ, че си ѝ го причинила, а не е така. Тя е болна не защото си тук, няма такова нещо. Чувства се нещастна тук. Трябва да я отведеш незабавно от това място.

— Върджил не ми разреши да го направя преди, със сигурност няма да ми разреши и сега — каза Ноеми. — Пък и я държат под ключ, нали? Точно сега не мога да я видя и за минута. Майка ти ми е бясна…

— В такъв случай си тръгни — заяви той рязко.

— Не мога да си тръгна.

Първо Ноеми си представи колко разочарован ще бъде баща ѝ. Беше я изпратил да потуши скандала и да даде отговори, а тя щеше да се прибере с празни ръце. Уговорката им щеше да пропадне — Ноеми никога нямаше да запише магистратура — и още по-лошо, тя мразеше вкуса на провала.

Освен това как да си тръгне и да остави Каталина в такова състояние? Ами ако тя има нужда от нея? Как Ноеми да нарани Каталина и да избяга? Как да я остави сама, измъчвана от болка?

— Тя е от моето семейство — отсече Ноеми. — А човек трябва да брани семейството си.

— Дори и да не си в състояние да ѝ помогнеш?

— Няма как да го знаеш със сигурност.

— Това място тук не е за теб — увери я Франсис.

— Какво, да не са ти казали да ме отпратиш? — попита тя и побърза да се изправи, подразнена от внезапната му настойчивост. — Какво се опитваш, да се отървеш от мен ли? Толкова ли не ме харесваш?

— Харесвам те, и то много, и ти го знаеш — отвърна той и свел поглед, отново си бръкна в джобовете на сакото.

— В такъв случай ще ми помогнеш и ще ме откараш в града, става ли?

— За какво ти е да ходиш в града?

— Искам да разбера какво е имало в тинктурата, която Каталина изпи.

— Това няма да ти помогне с нищо.

— Въпреки това искам да отида. Ще ме закараш ли?

— Няма да е днес.

— Тогава утре.

— Може би вдругиден. А може би не.

— Защо да не е след месец? — тросна се тя ядосано. — Щом не искаш да ми помогнеш, мога да отида и сама.

Смяташе да излезе с гръм и трясък, но успя само да се спъне. Франсис протегна ръка, за да я задържи, и въздъхна, когато я хвана за ръкава.

— Имам огромно желание да ти помогна. Уморен съм. Всички сме уморени. Чичо Хауард ни държи будни нощем — обясни той и поклати глава.

Страните му изглеждаха по-хлътнали, под очите му се виждаха още по-тъмни, почти морави кръгове. Ноеми отново се почувства първа егоистка, държеше се ужасно. Мислеше само за себе си и дори за миг не се поставяше на мястото на другите в къщата, които също си имаха проблеми. Ами ако нощем викаха Франсис да се грижи за болнавия си чичо? Ноеми си представи как Флорънс нарежда на сина си да вдигне по-високо газовата лампа, докато тя слага върху лицето на стареца студени компреси. Или може би възлагаха на младежите други задачи. Ами ако Върджил и Франсис смъкваха дрехите от крехкото белезникаво тяло на Хауард Дойл, за да го намажат с церове и мехлеми в затворената стая с надвисналата в нея смърт?

Ноеми разкърши пръсти, вдигна ги към устата си и си спомни смътно ужасния кошмар, в който онзи блед мъж протягаше ръце към нея.

— Върджил каза, че чичо ти страда от стара рана.

— Язви, които не искат да зараснат. Но това няма да го вкара в гроба. Ако изобщо някога го вкара нещо — засмя се тъжно Франсис, без да сваля очи от каменната статуя на Агнес. — Ще те закарам до града утре рано сутринта, преди другите да са станали от сън. Преди закуска, както миналия път. И ако решиш да вземеш и куфара…

— Бъди по-изобретателен, ако искаш да ме накараш да си тръгна — отвърна Ноеми.

Насочиха се бавно към портичката от ковано желязо на гробището. Докато вървяха, Ноеми прокарваше пръсти отгоре по хладните надгробни камъни. По едно време подминаха повален на земята прогнил сив дъб, по кората му растяха гъби с цвят на мед. Франсис се наведе и точно както тя бе плъзнала ръка по надгробните камъни, докосна гладките шапчици на гъбите.

— Какво е накарало Каталина да се чувства толкова нещастна? — попита Ноеми. — Когато се омъжи, беше щастлива. Глупаво щастлива, както би се изразил баща ми. Върджил да не е жесток с нея? Снощи, докато разговарях с него, изобщо не си поплюваше, нямаше никаква милост.

— Заради къщата е — пророни Франсис. Вече се виждаше черната портичка със змиите. С уроборосите, които хвърляха сенки по земята. — Тя, тази къща, не е направена за любов.

— Всяка къща е направена за любов — възрази Ноеми.

— Но не и тази, не и ние. И да се върнеш две-три поколения назад. Пак няма да намериш любов. Ние не сме способни на такова нещо.

Той обви пръсти около богато украсените пръчки от ковано желязо, застина за миг и се взря в земята, после отвори портичката и пусна Ноеми да мине първа.

Онази нощ отново ѝ се присъни странен сън. Ноеми дори не можеше да го нарече кошмар, защото се чувстваше спокойна. Дори вцепенена.

В съня къщата се беше преобразила, но този път не беше от месо и сухожилия. Ноеми вървеше по килим от мъх, по стените бяха плъзнали цветя и увивни растения, гъбите на тънки пънчета сияеха в бледожълто и озаряваха тавана и пода. Гората сякаш беше влязла посред нощ на пръсти в къщата и бе оставила малко от себе си вътре. Докато Ноеми слизаше по стълбите, ръцете ѝ докосваха покритите с цветя перила.

После тръгна по коридор, целия в гъби, които ѝ стигаха чак до бедрата, и се взря в картините, скрити под пластове листа.

В съня знаеше накъде да върви. На гробището нямаше портичка от ковано желязо, която да я посрещне, но защо да има? Това беше времето преди гробището, когато са засаждали по склона на планината градина с рози.

Градина, в нея обаче още не растяха цветя. Цветята още не се бяха хванали. Там, край боровата гора, цареше умиротворение, камъните и храстите бяха обгърнати с мъгла.

Ноеми чу гласове, много силни, после и оглушителен писък, но всичко беше толкова спокойно, толкова застинало, че вдъхна и на нея спокойствие. Ноеми не се уплаши дори когато писъците станаха още по-пронизителни и силни.

Тя излезе на поляна и съгледа жена, легнала на земята. Коремът ѝ беше огромен и издут, тя явно раждаше, което обясняваше писъците. Помагаха ѝ няколко жени, които я държаха за ръката, махаха кичурите коса, паднали на лицето ѝ, нашепваха ѝ нещо. Мъжете държаха свещи, други носеха фенери.

Ноеми забеляза едно малко момиченце — седеше на стол, русата му косица беше завързана на конска опашка. Държеше парче бял плат явно за да повие новороденото. Зад детето седеше мъж, отпуснал върху рамото му ръка с пръстен. Пръстен с кехлибар.

Гледката беше доста нелепа. Жена, която стене и ражда направо върху пръстта, докато мъжът и детето седят на столове с плюшена тапицерия, сякаш гледат театрално представление.

Мъжът почука с пръст по рамото на детето. Веднъж, втори, трети път.

Колко ли бяха седели там, в тъмното? Кога беше започнало раждането? Но скоро щеше да свърши. Вече беше време.

Бременната се вкопчи в ръката на някого и нададе дълъг гърлен стон, после се чу как върху влажната пръст пада плът.

Мъжът стана и се приближи към жената — след като тръгна към нея, хората наоколо се отдръпнаха като разстъпило се море.

Мъжът се наведе бавно и взе внимателно детето, родено от жената.

— Надделя смъртта — каза той.

Но когато мъжът вдигна ръце, Ноеми видя, че той не държи дете. Жената беше родила сива буца плът почти с формата на яйце, покрита с плътна ципа и хлъзгава от кръвта.

Беше тумор. Не оживя. Но пак туптеше едва-едва. Буцата се тресеше и през това време ципата се скъса и се изхлузи. Пръсна се и запрати във въздуха облак златист прашец, от който мъжът вдиша с пълни гърди. Хората, помагали на жената, мъжете със свещите и фенерите, всички, които стояха и гледаха, вдигнали ръце, сякаш за да докоснат златния прашец, който бавно, много бавно се сипеше по земята.

Всички бяха забравили жената и бяха насочили вниманието си единствено към буцата, която мъжът държеше над главата си.

Само малкото момиченце се взираше в разтреперания изтощен силует на земята. Детето се приближи, сложи парчето плат, което държеше, върху лицето на жената, все едно е було на младоженка, и го притисна силно. Жената се гърчеше и не можеше да диша, опита се да одраска детето, но беше останала без сили, а момиченцето продължаваше да притиска с поруменели бузи парчето плат. Докато жената трепереше и не можеше да си поеме дъх, мъжът повтори същите думи:

— Надделя смъртта — каза той и след като вдигна очи, погледна Ноеми.

Именно тогава, когато я погледна, тя си спомни страха, спомни си погнусата и ужаса и се извърна на другата страна. Усещаше в устата си медния вкус на кръв, в ушите ѝ звучеше приглушено жужене.

Когато се събуди, Ноеми стоеше в долния край на стълбището, през стъклописа на прозореца струеше лунна светлина, от която белезникавата ѝ нощница изглеждаше жълта и червена. Часовникът отброи часа, дюшемето изскърца и след като се хвана за парапета, Ноеми се ослуша.

Ноеми почука и почака малко, после почака още малко, но не ѝ отвори никой. Тя стоеше пред къщата на Марта и подръпваше притеснена дръжката на дамската си чанта, докато накрая не се призна за победена и не тръгна към Франсис, който я гледаше с любопитство. Бяха оставили колата недалеч от градския площад и се насочиха към нея, макар и Ноеми да му беше казала, че както предния път, може да я изчака там. Франсис обаче отвърна, че ще му дойде добре да се поразходи. Ноеми се зачуди дали не се опитва да я държи под око.

— Явно няма никого в къщата — обясни тя.

— Искаш ли да почакаш?

— Не. Трябва да отскоча и до клиниката.

Той кимна и двамата се отправиха бавно към центъра на Триунфо, където вместо кални пътеки имаше истински път. Ноеми се притесняваше, че е толкова рано и лекарят няма да бъде там, но точно когато стигнаха пред клиниката, иззад ъгъла се показа и Хулио Камарильо.

— Доктор Камарильо! — възкликна тя.

— Добро утро — поздрави лекарят. Носеше под мишницата на едната ръка хартиен пакет, а в другата лекарска чанта. — Подранили сте. Ще подържите ли това за малко?

Франсис се протегна и грабна лекарската чанта. Доктор Камарильо извади връзка ключове и отключи, после хвана вратата, за да влязат преди него. Насочи се към регистратурата, остави плика зад нея и им се усмихна.

— Май не сме се запознавали официално — каза Хулио, — но съм ви виждал и преди в пощата, заедно с доктор Къминс. Вие сте Франсис, нали?

Русият мъж кимна.

— Да, Франсис съм — потвърди непринудено.

— Да, когато през зимата поех клиниката от доктор Корона, той всъщност спомена вас и баща ви. Доколкото разбрах, са играли заедно карти. Мъж на място е доктор Корона. А между другото, ръката безпокои ли ви, Ноеми? Заради нея ли сте тук?

— Може ли да поговорим? Разполагате ли с време?

— Разбира се. Влизайте — покани ги лекарят.

Ноеми отиде заедно с него в кабинета. Обърна се да види дали Франсис смята да я придружи, но той седеше с ръце в джобовете на един от столовете в чакалнята и гледаше пода. Ако бе тръгнал с намерение да я държи под око, не се справяше, макар че може би бе решил само да подслушва. На нея ѝ олекна при мисълта, че всичко това му е безразлично. Тя затвори вратата и седна срещу доктор Камарильо, който се настани зад бюрото.

— Та какво ви води насам?

— Каталина получи пристъп — обясни Ноеми.

— Какъв пристъп? Епилепсия ли има?

— Не. Купих от онази жена, от Марта Дювал, отвара, някакво лекарство. Каталина ме помоли, твърдеше, че с него заспивала по-лесно. Но щом го изпи, получи пристъп. Днес сутринта отидох да се видя с Марта, нея обаче я нямаше. Исках да ви питам дали сте чували да се е случвало и друг път в града, дали от тези лекове се е разболявал и друг.

— Марта ходи при дъщеря си в Пачука, излиза и да бере билки, затова сигурно не сте я намерили. А колкото до това дали се е случвало и друг път, не съм чувал. Доктор Корона все щеше да спомене, сигурен съм. Артър Къминс прегледа ли братовчедка ви?

— Той каза, че пристъпът е причинен от опиумна тинктура.

Доктор Камарильо грабна една писалка и я завъртя между пръстите си.

— Да знаете, че доскоро с опиум се лекуваше епилепсия. Винаги има вероятност някое лекарство да предизвика алергия, но Марта внимава много с тези неща.

— Доктор Къминс я нарече шарлатанка.

Лекарят поклати глава и върна писалката върху бюрото.

— Не е шарлатанка. Мнозина ходят при Марта за церове и тя им помага доста. Ако смятах, че застрашава здравето на жителите на града, нямаше да го допусна.

— Ами ако Каталина е прекалила с дозата?

— Да е прекалила с дозата ли? Да, разбира се, свръхдозата си е опасно нещо. Тя може да изпадне в безсъзнание, да повръща, но работата е там, че Марта няма откъде да набави опиумна тинктура.

— В смисъл?

Доктор Камарильо преплете пръсти и се подпря на лакти върху бюрото.

— Тя не предлага такова лечение. Опиумна тинктура ще намерите по аптеките. Марта прави нейните лекове от билки и растения. Тук няма макове, с които да изработи такава тинктура.

— В такъв случай казвате, че братовчедка ми явно се е поболяла от друго.

— Няма как да съм сигурен.

Ноеми се свъси, не знаеше как да разчете тази информация. Беше дошла да търси лесни отговори, а отговори нямаше. Тук явно нищо не беше лесно.

— Съжалявам, че не мога да ви бъда от по-голяма полза. Дали да не прегледам обрива, преди да си тръгнете? Сменихте ли превръзката? — попита доктор Камарильо.

— Не съм. Съвсем ми изскочи от ума.

Дори не беше отворила бурканчето с цинковия мехлем. Хулио махна превръзката — Ноеми очакваше да види същата разранена, зачервена кожа. И тя да изглежда дори още по-ужасно от последния път. Вместо това китката ѝ беше заздравяла напълно. По кожата нямаше и следа от рана. Лекарят се смая.

— Каква изненада! Виж ти, обривът е изчезнал — каза той. — Досега не съм виждал такова нещо. Обикновено трябва да минат седем до десет дни, понякога и седмици, докато кожата се изчисти. А не са минали и два дни.

— Явно съм извадила късмет — заяви тя дръзко.

— И то какъв! — съгласи се лекарят. — Ама че работа! Имате ли нужда от още нещо? Ако нямате, ще предам на Марта, че сте я търсили.

Ноеми си спомни странния кошмар и втория път, когато е ходила насън като сомнамбул. Но не мислеше, че и тук лекарят може да ѝ помогне с нещо. Той сякаш ѝ казваше: от мен няма голяма полза. Ноеми бе напът да реши, че Върджил е бил прав, когато е казал, че Камарильо е прекалено млад и неопитен. Или може би тя не беше в настроение. Определено беше уморена. Внезапно я връхлетяха притесненията от предния ден.

— Много мило от ваша страна — отвърна Ноеми.

Флорънс не разрешаваше на Ноеми да постои малко сама с Каталина. На една от прислужниците — Мери, беше наредено да стои на страж в ъгъла. Вече не можеха да вярват на Ноеми. Не го изричаха на глас, но още щом тя се приближеше до леглото на братовчедка си, прислужницата започваше да снове наоколо, да подрежда дрехите в гардероба, да сгъва одеяла. Безсмислен труд.

— Не можеш ли да го направиш по-късно, ако обичаш? — помоли тя Мери.

— Сутрин не ми остава време — отвърна с безизразен глас прислужницата.

— Мери, много те моля.

— Не ѝ обръщай внимание — подкани Каталина. — Седни.

— Ох, аз… Да, няма значение — промълви Ноеми, като се постара да не се разстройва. Не искаше да пада духом — заради Каталина. Пък и Флорънс ѝ бе заявила, че може да прекарва с Каталина половин час и нито минута повече, и тя смяташе да се възползва в пълна мяра. — Изглеждаш много по-добре.

— Лъжкиня — отсече Каталина, но се усмихна.

— Да ти оправя ли възглавниците? Да ти донеса ли пантофките, така че довечера да потанцуваш като някоя от дванайсетте принцеси от „Скъсаните пантофки“47?

— Ти харесваше рисунките в онази книжка — пророни Каталина.

— Така е. Признавам си, стига да можех, щях да прочета и сега приказката.

Прислужницата се зае да оправя пердетата и им обърна гръб, след което Каталина погледна с блеснали очи Ноеми.

— Дали да не ми почетеш стихове? Ето там е старата ми стихосбирка. Знаеш колко обичам сестра Хуана48.

Ноеми наистина помнеше книгата, оставена на нощното шкафче. Подобно на томчето с най-различни приказки, и тази книга беше фамилно съкровище.

— Кое да ти прочета? — попита Ноеми.

— „Колко глупави са мъжете“.

Ноеми разлисти страниците. Бяха протрити, помнеше ги добре. Но имаше и нещо странно. Между тях беше пъхнат сгънат жълт лист хартия. Ноеми погледна братовчедка си. Каталина не каза нищо, беше стиснала устни, но Ноеми прочете в очите ѝ неприкрит страх. Тя погледна по посока на Мери. Жената още беше заета с пердетата. Ноеми пъхна в джоба си листа хартия и се взря в стихотворенията. Прочете няколко, като внимаваше гласът ѝ да не трепери. Накрая на вратата се появи Флорънс със сребърен поднос, на който имаше чайник и чашка, също сребърни, и няколко бисквити в порцеланова чинийка.

— Време е Каталина да си почине — оповести тя.

— Разбира се.

Ноеми затвори рязко книгата и се сбогува любезно с братовчедка си. Влезе в стаята си и видя, че Флорънс е идвала и тук. Както и при Каталина, имаше поднос с чаша чай и няколко бисквити.

Ноеми не обърна внимание на чая и затвори вратата. Не ѝ се ядеше, от цяла вечност не се беше сещала и да пуши. Положението беше такова, че не ѝ се правеше нищо.

Тя разгърна листа хартия. Позна в ъгъла почерка на Каталина: „Това е доказателство“, беше написала тя. Ноеми се свъси и отново отвори писмото, питаше се какво ли е написала Каталина. Дали отново странните твърдения, които беше изпратила на баща ѝ? Именно с онова писмо беше започнало всичко.

Но писмото не беше от братовчедка ѝ, както си мислеше Ноеми. Беше по-старо, хартията вече се ронеше и листът явно беше откъснат от дневник. Нямаше дата.

Р., една-единствена буква за подпис. Рут. Дали това наистина беше страница от дневника на Рут? Ноеми не мислеше, че Каталина ще седне да подправя подобно нещо, нищо че приличаше страховито на обърканото писмо, написано от нея. Но къде ли го беше намерила Каталина? Къщата беше голяма и стара. Ноеми си представи как Каталина върви по затъмнените коридори. Представи си как повдига някоя от разхлабените дъски по пода, под която е скрита част от тайния дневник.

Надвесена над писмото, Ноеми прехапа устна. Който и да прочетеше това късче хартия със зловещите изречения върху него, щеше да повярва и в призраци, и в проклятия, в двете. Тя, разбира се, никога не беше вярвала, че има неща, които вдигат шум нощем. Небивалици и бабини деветини, ето какво си беше казвала. Беше чела „Златната клонка“, беше кимала, докато бе преглеждала главата за прогонване на духове и зли сили, беше разгръщала с любопитство списанието с подробности за връзката между привиденията и болестите в Тонга49 и се беше забавлявала с писмото до редактора на „Фолклор“, където надълго и нашироко се разказваше как някой си бил срещнал дух без глава. Нямаше навика да вярва в свръхестественото.

„Това е доказателство“, беше казала Каталина. Но доказателство за какво? Ноеми остави писмото на масата и го изглади. Прочете го още веднъж.

„Осмисли фактите, глупачко такава“, смъмри се тя и си загриза нокътя. А какви бяха фактите? Че братовчедка ѝ говори за привидение в къщата и за гласове. Рут също описваше гласове. Ноеми не беше чувала гласове, но бе сънувала кошмари и беше ходила насън като сомнамбул, което не беше правила от години.

Човек можеше да стигне до извода, че става дума за три неразумни жени в нервен срив. Едно време лекарите са щели да сложат диагноза „истерия“. Ала Ноеми беше всичко друго, но не и истеричка.

Щом трите не бяха истерички, значи и трите наистина се бяха натъкнали на нещо вътре в къщата. Но дали непременно ставаше дума за нещо свръхестествено? За проклятие? За призрак? Дали нямаше по-разумен отговор? Дали Ноеми не откриваше закономерност там, където такава нямаше? В края на краищата хората правеха това: търсеха закономерности.

Нищо чудно Ноеми да обединяваше в едно три различни истории.

Искаше ѝ се да го обсъди с някого, защото в противен случай щеше да си протрие подметките, докато сновеше напред-назад из стаята. Пъхна листа хартия в джоба на пуловера, грабна газената лампа и тръгна да търси Франсис. От два-три дни той я избягваше — Ноеми предполагаше, че Флорънс е дръпнала и на него конското за задълженията и работата — но не смяташе, че Франсис ще ѝ затръшне вратата под носа, ако тя отидеше при него, още повече че този път нямаше да го моли за услуга. Просто ѝ се искаше да си поговорят. Насърчена, Ноеми отиде при него.

Той ѝ отвори и още преди да я е поздравил, както се полага, Ноеми подхвана:

— Може ли да вляза? Трябва да поговорим.

— Сега ли?

— Пет минути. Моля те!

Той примига разколебан, прокашля се, за да печели време.

— Да. Да, разбира се.

Стените в стаята му бяха покрити с пъстри рисунки и гравюри на растения. Ноеми преброи десетина пеперуди, старателно забодени с карфици и покрити със стъкло, и пет нарисувани с много любов акварела с гъби — имената им бяха написани отдолу със ситни букви. Имаше две библиотеки, пълни с томове с кожена подвързия, и книги, струпани на спретнати купчинки по пода. В стаята като уханието на екзотичен букет се носеше миризмата на стари страници и мастило.

В стаята на Върджил имаше кресла за сядане, а при Франсис — не. Ноеми видя тясното легло с тъмнозелено покривало и горна табла с богата дърворезба с листа и с вездесъщата змия, захапала опашката си, в средата. Имаше и писалище в същия стил, по което бяха струпани още книги. В ъгъла се виждаха празна чаша и чинийка. Франсис явно се хранеше тук. Не използваше масата в средата на стаята.

След като се приближи, Ноеми разбра защо: масата беше отрупана с листове хартия и принадлежности за рисуване. Тя огледа подострените моливи, шишенцата туш и тънкописците. Кутията акварели с четки отстрани. Имаше много рисунки с въглен, други бяха с туш. Ботанически скици, много на брой.

— Рисуваш хубаво — отбеляза Ноеми и докосна отстрани една рисунка на глухарче, после я вдигна с другата ръка към газената лампа.

— Да, рисувам — потвърди Франсис някак учудено. — Опасявам се, че нямам с какво да те почерпя. Изпих си чая.

— Не понасям чая, който правят тук. Ужасен е — отвърна тя, докато оглеждаше друга рисунка, този път на далия. — Навремето се опитвах да рисувам. Струваше ми се, че е логично. Все пак баща ми произвежда багрила и бои. Но не ми се получаваше. Пък и обичам повече снимките. Те улавят нещата в даден момент.

— Но картините разкриват повече. Те улавят същината.

— Освен това си и поет.

Франсис се смути.

— Хайде да седнем — предложи той и след като взе от нея лампата, я сложи на писалището, където вече беше подредил няколко свещи.

На нощното шкафче имаше още една газена лампа почти като нейната, само че по-голяма. Стъклото ѝ беше оцветено в жълто и затова тя обагряше стаята в топли кехлибарени тонове.

Франсис ѝ посочи голямо кресло с метнато на облегалката покривало на сплетени от рози венци и бързо отмести двете книги, които беше оставил на него. Грабна стола при писалището, седна пред Ноеми и след като сплете пръсти, се понаведе леко напред.

— Често ли ходиш в семейното предприятие? — попита той.

— Когато бях малка, ходех в кабинета на баща ми и уж пишех на машината доклади и писма. Но вече не се интересувам толкова от това.

— Не искаш ли да поемеш нещата в свои ръце?

— На брат ми това му харесва. Аз обаче не виждам защо да се занимавам с бои и багрила, въпреки че семейството ми ги произвежда. Или още по-лошо: защо да се омъжвам за наследника на друг производител на бои, за да направим предприятието още по-голямо. Може би искам да правя друго. Може би имам изумителна тайна дарба, която трябва да развивам. Нищо чудно да разговаряш с един от най-добрите антрополози.

— А не с пианистка, която изнася концерти, така ли?

— Защо не и двете — сви тя рамене.

— Разбира се.

Креслото беше удобно, Ноеми харесваше и стаята. Тя се извърна да погледне акварелите с гъби.

— И тези там ли са твои?

— Да, рисувал съм ги преди няколко години. Не са много добри.

— Красиви са.

— Щом казваш — отвърна той с усмивка, явно беше горд.

Лицето му не беше красиво, дори бе някак несъразмерно.

Ноеми харесваше Уго Дуарте, защото той беше голям хубавец, тя си падаше по мъже със стил, които се обличаха добре и знаеха как да те очароват. Но ѝ допадаха и несъвършенството на Франсис, особнячествата му, това, че не беше плейбой и притежаваше ненатрапчив ум.

Той отново беше облечен в кадифеното сако, но нали беше в стаята си, се разхождаше бос и си беше сложил стара смачкана риза. Във вида му имаше нещо мило и съкровено.

Ноеми бе обзета от желанието да се наведе и да го целуне, от чувство, ярко, необуздано и пламенно, както когато искаш да запалиш клечка кибрит. Въпреки това се поколеба. Беше лесно да целунеш някого, когато от това не зависеше нищо, и по-трудно, когато целувката щеше да значи нещо. Ноеми не искаше да усложнява още повече нещата. Не искаше да си играе с Франсис.

— Не си дошла да хвалиш рисунките ми — изрече той, сякаш доловил колебанията ѝ.

Наистина не беше дошла за това. Ни най-малко. Ноеми се прокашля и поклати глава.

— Замислял ли си се някога, че къщата може да е обитавана от духове?

Франсис ѝ се усмихна едва-едва.

— Какви странни неща говориш!

— Със сигурност. Но си имам основателни причини да питам. Та замислял ли си се?

Настъпи мълчание. Франсис бръкна бавно в джобовете си и погледна килима под краката си. Свъси се.

— Няма да ти се присмивам, ако ми кажеш, че си виждал призраци — допълни Ноеми.

— Призраци не съществуват.

— А ако съществуват? Питал ли си се някога за това? Не ти говоря за омотани в чаршафи привидения, които влачат след себе си вериги. Преди време четох една книга за Тибет. Авторката ѝ Алегзандра Дейвид-Нийл твърди, че там хората могат да сътворяват духове. С волята си да направят така, че те да се появят. Как ли ги наричаше? Тулпа.

— Звучи като някакви небивалици.

— Разбира се. Но в университета „Дюк“ има един професор на име Дж. Б. Райн, който изучава парапсихологията. Например телепатията като разновидност на екстрасензорното възприятие.

— Какво всъщност ми казваш? — попита Франсис, в думите му се долавяше ужасна предпазливост.

— Казвам, че братовчедка ми може би е напълно с разсъдъка си. Може би в къщата има паранормални явления, които могат да бъдат обяснени съвсем логично. Още не знам как, това вероятно няма нищо общо с парапсихологията, но нали помниш онова старо словосъчетание: луд като шапкар.

— Пак не разбирам.

— Твърди се, че шапкарите са склонни да полудяват, но то е заради материалите, с които едно време са работели. Докато са правели филцовите шапки, са вдишвали от живачните изпарения. И сега човек трябва да внимава с тези неща. За да овладеем разпространението на мухъла, прибавяме към боите живак, но при определени условия човек може да се разболее от живачните изпарения. Всеки, който е стоял в дадена стая, може да изгуби разсъдъка си не за друго, а заради боята.

Най-неочаквано Франсис се изправи и я хвана за ръцете.

— Не казвай и дума повече — примоли се тихо.

Изрече го на испански. Откакто Ноеми беше дошла в къщата, говореха само на английски, тя не помнеше Франсис да е казал и една-едничка дума на испански. Не помнеше и да я е докосвал. И да го беше правил, беше непреднамерено. Сега обаче я държеше здраво за китките.

— И мен ли ме мислиш за луда като тези шапкари? — попита тя също на испански.

— Мили Боже, не. Мисля, че си си съвсем нормална и че си умна. Може би прекалено умна. Защо не ме послушаш? Наистина да ме послушаш? Тръгни си още днес. Още сега. Това място тук не е за теб.

— Какво знаеш, а не ми го казваш?

Франсис се взря в нея, без да я пуска.

— Ноеми, това, че няма призраци, не означава, че не те преследват. И че можеш да не се страхуваш. Прекалено безстрашна си. Баща ми беше същият и плати скъпо и прескъпо.

— Паднал е в урвата — уточни Ноеми. — Или има още нещо?

— Кой ти каза?

— Аз попитах първа.

Сърцето ѝ се вледени от уплаха. Франсис се отдръпна притеснено и беше неин ред да го хване за ръцете. За да го задържи намясто.

— Ще ми отговориш ли? — попита. — Има ли още нещо?

— Прекаляваше с пиенето и си счупи врата. Наистина падна в урвата. Толкова ли е наложително да го обсъждаме точно сега?

— Да. Защото явно не искаш да обсъждаш с мен нищо по никое време.

— Не е вярно. Казах ти предостатъчно, стига да си слушала внимателно — възрази Франсис и след като издърпа ръцете си, ги отпусна тъжно на раменете ѝ.

— Слушам.

Сякаш за да я опровергае, Франсис издаде звук като от тиха въздишка и тя си помисли, че сигурно ще ѝ заговори, но точно тогава в коридора се разнесе силен стон и Франсис се отдръпна.

Колко странна беше акустиката на това място! Ноеми се запита защо ли звуците се чуват толкова ясно.

— Чичо Хауард. Пак го боли — обясни смръщен Франсис, сякаш го беше заболяло него. — Едва ли ще издържи още дълго.

— Съжалявам. Сигурно ти е трудно.

— Нямаш представа. По-добре да умре.

Беше ужасно да го каже, но Ноеми си помисли, че вероятно не е никак лесно да живееш ден след ден в тази скърцаща къща с дъх на застояло и да стъпваш на пръсти, за да не притесняваш стареца. Какво ли негодувание избуяваше в едно младо сърце, на което са отказани всякаква любов и привързаност? Защото Ноеми не си представяше някой някога да е обичал Франсис. Не го бяха обичали нито чичо му, нито майка му. Дали Върджил е бил някога приятел с него? Дали двамата се споглеждаха предпазливо и споделяха колко са недоволни от живота си? Но макар и да носеше своята си болка, Върджил все пак беше излизал по широкия свят. Докато Франсис беше прикован към тази къща.

— Ей — каза Ноеми и се пресегна да го докосне по ръката.

— Помня как ме биеше с бастуна, когато бях малък — подхвана замислен Франсис през дрезгав шепот. — За да ме научел да съм силен, все това повтаряше. А аз си мислех: мили Боже, Рут е била права. Била е права. Само че не е успяла да го довърши. И няма смисъл човек да опитва, но тя е била права.

Той изглеждаше неописуемо нещастен и колкото и ужасни да бяха думите му, Ноеми изпита не ужас, а по-скоро съжаление и не трепна, продължи да го държи здраво за ръката. Не тя, а Франсис се извърна, отскубна се.

— Чичо Хауард е чудовище — каза ѝ. — Не се доверявай на Хауард, не се доверявай на Флорънс, не се доверявай на Върджил. А сега си върви. Жалко, че ми се налага да те отпращам толкова скоро, но нямам друг избор.

И двамата замълчаха. Франсис беше отпуснал глава и беше свел очи.

— Ако искаш, мога да поостана — предложи Ноеми.

Той я погледна и се усмихна едва-едва.

— Майка ми ще побеснее, ако те завари тук, а тя ще дойде всеки момент. Когато Хауард изпадне в такова състояние, майка ми иска всички да сме наблизо. Върви да спиш, Ноеми.

— Де да можех да заспя — въздъхна тя. — Но може да започна да броя овце. Как мислиш, дали ще помогне?

Ноеми прокара пръст по корицата на книгата най-отгоре на купчинката при креслото, на което седеше. Нямаше какво друго да каже, но не си тръгваше, просто протакаше с надеждата Франсис да сподели още нещо въпреки задръжките си, да отвори дума за призраците и тайнственото присъствие в къщата, което тя искаше да проучи, ала напразно.

Франсис хвана ръката ѝ, вдигна я от книгата и погледна Ноеми в лицето.

— Много те моля — прошепна. — Не те излъгах, когато казах, че ще дойдат да ме вземат.

Даде ѝ газената лампа и ѝ отвори вратата. Ноеми излезе в коридора.

Погледна през рамо, преди да завие зад ъгъла. Франсис още стоеше на прага и приличаше малко на призрак от сиянието на лампата и на свещите в стаята, от което русата му коса наподобяваше отвъден пламък. В прашните градчета в дълбоката провинция се мълвеше, че вещиците умеели да се превръщат в огнени кълбета и да отлитат надалеч. Така обясняваха блуждаещите огньове. Ноеми си спомни за тях, а също за златистата жена, която ѝ се беше присънила.

Ноеми не лежеше и не броеше овце. Беше превъзбудена от мислите за духовете, за отговорите на главоблъсканиците и затова бе изключено да се унесе и да потъне в дълбок сън. И още помнеше съвсем ясно мига, когато ѝ се беше приискало да се наведе и да целуне бързо по устните Франсис.

Ноеми реши, че най-доброто, което може да направи, е да се изкъпе.

Банята беше стара, много от плочките бяха пукнати, но в светлината на газената лампа ваната изглеждаше непокътната и определено чиста, нищо че по тавана се тъмнееха отблъскващи следи от мухъл.

Ноеми сложи газената лампа на един стол, метна халата върху облегалката и пусна водата. Флорънс ѝ беше казала, че всички трябвало да се къпят с хладка вода, но Ноеми нямаше намерение да кисне в студено езерце и каквото и да му имаше на бойлера, тя успя да напълни ваната с топла вода и парата бързо запълни помещението.

Ако си беше у дома, Ноеми щеше да добави и благовонни масла или соли, тук обаче не разполагаше с тях. Въпреки това легна във ваната и отпусна назад глава.

Високото място не беше точно дупка, ала в къщата имаше много дребни неща, които дразнеха. Запустение. Да, ето коя беше най-уместната дума. Голямо запустение. Ноеми се запита дали Каталина е щяла да внесе някакви промени, ако обстоятелствата са били малко по-различни. Съмняваше се. Къщата бе подвластна на разложението.

Мисълта ѝ беше неприятна. Тя затвори очи.

Кранът капеше. Ноеми се потопи по-надълбоко във водата, докато под нея остана и главата ѝ, и задържа дъх. Кога за последно беше ходила да плува? Нямаше да е зле скоро да отскочи до Веракрус. А още по-добре до Акапулко. Не се сещаше за място, което да е по-различно от тази къща тук. Слънце, плажове, коктейли. Ноеми можеше да звънне по телефона на Уго Дуарте и да го пита дали е свободен.

Показа се над водата и едва ли не ядосано махна косата от очите си. Уго Дуарте. Кого заблуждаваше тя? Напоследък изобщо не мислеше за Уго. Стрелата на копнежите, пронизала я в стаята на Франсис, си беше притеснителна. Беше различна от желанието, което Ноеми беше изпитвала дотогава. От млада жена с нейното обществено положение не се очакваше да познава желанието, въпреки това обаче Ноеми вече бе усещала вкуса на целувките, на прегръдките и на някои ласки. Това, че не спеше с мъжете, с които излизаше, се дължеше не толкова на страха от прегрешението, колкото от притеснението, че те ще се разприказват пред приятелите си или още по-лошо, ще я обвържат. Постоянно носеше в сърцето си тази сянка на страха, на страха от толкова много неща, а ето че с Франсис беше забравила да се страхува.

„Много сантиментално, няма що — укори се тя. — Та той дори не е красив.“

Ноеми плъзна длан по ключиците си и се взря в мухъла по тавана, после въздъхна и се извърна на другата страна.

И точно тогава видя силуета при вратата. Примига, за миг решила, че е зрителна измама. Беше донесла в банята и газената лампа и тя осигуряваше достатъчно светлина, но все пак не като електрическа крушка.

Силуетът се приближи и Ноеми си даде сметка, че това е Върджил в тъмносин раиран костюм и вратовръзка, изглеждаше безгрижно, сякаш е влязъл в своята баня, а не в банята на Ноеми.

— Ето те и теб, красавице — възкликна той. — Не е нужно да казваш нищо, не е нужно да се движиш.

През тялото ѝ като стрела преминаха срам, изненада, гняв. Какви ги вършеше Върджил? Ноеми понечи да му се разкрещи. Да му се разкрещи, да се поприкрие и не само да крещи. Щеше да го удари. Щеше да го удари, след като си облечеше халата.

Но не помръдна изобщо. От устните ѝ не излезе и звук.

Върджил се приближи още малко, подсмихваше се.

„Могат да те накарат да си мислиш разни неща — прошепна някакъв глас. Беше го чувала и преди някъде в къщата. — Карат те да правиш разни неща.“

Ноеми беше отпуснала лявата си ръка отстрани на ваната и успя със значително усилие да се хване по-здраво. Успя и да поотвори уста, но сякаш беше изгубила дар слово. Искаше да каже на Върджил да се маха, а не успя и се разтрепери от уплаха.

— Ще бъдеш добро момиче, нали? — попита той.

Беше дошъл при ваната и приклекна, за да погледне Ноеми. На съвършено изваяното му лице грееше лукава крива усмивка и той беше толкова близо, че Ноеми виждаше златистите точици в очите му.

Върджил подръпна вратовръзката и я махна от врата си, след това разкопча и ризата.

Ноеми беше вцепенена като онази непредпазлива героиня от древния мит. Тя беше жертвата на горгоната.

— Браво на теб, така си и знаех. Бъди добра с мен.

„Отвори очи“, каза гласът.

Но очите ѝ бяха широко отворени, а Върджил бе обхванал с пръсти косата ѝ и бе повдигнал главата ѝ. Грубо движение, в него я нямаше добротата, която той искаше от нея. На Ноеми ѝ идеше да го отблъсне, но тя не можеше и да помръдне — Върджил още я държеше за косата и се беше надвесил да я целуне.

Ноеми усети по устните си нещо възсладко. Може би следи от вино. Беше приятно и ѝ помогна да се успокои. Ноеми пусна края на ваната, гласа, който ѝ нашепваше, вече го нямаше. Имаше ги само парата от ваната, устата на мъжа върху нейната, ръцете му, които се плъзгаха като змийчета по тялото ѝ. Той я целуна по дългото вратле, поспря се върху гърдите ѝ и ги захапа леко, от което Ноеми простена. Усещаше по кожата си грубата му четина.

Изви назад врат. Явно вече можеше да се движи.

Вдигна ръце, за да докосне Върджил по лицето и да го притегли към себе си. Той не беше натрапник. Не беше враг. Нямаше причини Ноеми да му удари плесница и да му се разкрещи, затова пък имаше причини да продължи да го докосва.

Ръката му се плъзна надолу по стомаха ѝ и след като изчезна под водата, я замилва по бедрата. Ноеми вече трепереше не от уплаха, а от желание, сладко и мощно, плъзнало по крайниците ѝ, допирът на Върджил беше неустоим, пръстите му си играеха с нея и тя задиша тежко. Тялото му пареше по кожата ѝ. Още едно докосване на пръстите му, още един дълбок стон и точно тогава…

„Отвори очи“, изсъска гласът и я издърпа грубо, при което тя се извърна на другата страна, за да вижда не Върджил, а тавана. Таванът се беше стопил.

Ноеми видя яйце, от него се подаваше тънко бяло стебло. Змия. Всъщност не, не, Ноеми беше виждала и друг път образа. Преди два-три часа в стаята на Франсис. По стените. Акварелите с нарисувани по тях гъби и старателно написани отдолу табелки с имената — на една пишеше „ципа“. Да. Точно така. Яйцето вече е пробито, ципата е махната, змията всъщност е гъбата, която се надига от пръстта. Алабастрова змия, която се гъне и се увива, поглъща опашката си.

После се спусна мрак. Светлината от газената лампа беше угаснала, Ноеми вече не беше във ваната. Беше омотана в парче плътен плат, което ѝ пречеше да се движи, тя обаче успя да го издърпа встрани, да се изплъзне и да го смъкне от раменете си почти като ципата, която беше наблюдавала.

Дърво. Ноеми долавяше миризмата на влажна пръст и дърво и когато вдигна ръка, кокалчетата на пръстите ѝ се удариха в твърда повърхност и една треска се заби в кожата ѝ.

Ковчег. Това беше ковчег. Парчето плат беше плащаница.

Но тя не беше мъртва. Не, не беше. Ноеми отвори уста, за да изкрещи, да им каже, че не е мъртва и знае, че няма да умре никога.

Жужене, сякаш изневиделица бяха пуснали на свобода милион пчели, и Ноеми си запуши ушите с длани. Пред нея потрепери ослепителна златиста светлина, която я докосна, тръгна от пръстите на краката ѝ нагоре към гърдите ѝ и накрая стигна и лицето, започна да я души.

„Отвори очи“, каза Рут. Рут с кръв по ръцете и кръв по лицето, с кръв под ноктите, пчелите бяха вътре в главата на Ноеми и излизаха през ушите ѝ.

Ноеми отвори рязко очи. От гърба и пръстите ѝ се стичаше вода, хавлията беше подгизнала и отворена, така че разкриваше голотата ѝ. Ноеми беше боса.

Стаята, в която стоеше, тънеше в здрач, но и в тъмното тя разбра от очертанията на предметите, че не е в своята стая. Изникна мъждива лампа, която примига като светулка и засвети по-ярко — нечии чевръсти пръсти бяха нагласили пламъка. Върджил Дойл седеше на леглото си и държеше високо лампата, която бе вдигнал от нощното шкафче, за да огледа Ноеми.

— Какво е това? — попита тя с ръка, притисната към гърлото.

Можеше да говори. Мили Боже, можеше да говори, макар че гласът ѝ беше пресипнал и тя трепереше.

— Според мен си ходила насън като сомнамбул и си успяла да стигнеш в стаята ми.

Ноеми дишаше тежко. Имаше чувството, че е тичала — един Господ знаеше дали наистина е така. Беше възможно всичко. Успя да се поприкрие с непохватно движение с халата.

Върджил отметна завивките. Облече кадифения халат и се приближи към Ноеми.

— Цялата си мокра — каза ѝ.

— Къпах се — промълви Ноеми. — Какво правеше ти?

— Спях — отвърна той и се пресегна към нея.

Ноеми реши, че иска да я докосне, и отстъпи назад, при което замалко да събори изрисувания параван до нея. Върджил го закрепи с ръка.

— Ще ти донеса кърпа. Сигурно ти е студено.

— Не чак толкова.

— Малка лъжкиня — рече той непринудено и затърси в гардероба.

Ноеми нямаше намерение да чака, докато Върджил намери кърпа. Смяташе да се върне незабавно в стаята си, пък било то и в пълен мрак, ако се налага. Но беше вцепенена от тази нощ, беше изпаднала в състояние на тревога, от която не можеше да тръгне. Както и в съня, продължи да гледа вцепенена.

— Ето — каза Върджил и известно време Ноеми стиска кърпата в ръцете си, после се зае да бърше лицето си и да си подсушава бавно косата.

Колко ли беше лежала във ваната, колко ли се беше лутала из коридорите?

Върджил хлътна в здрача и Ноеми чу потракването на стъкло. Той се върна с две чаши в ръката си.

— Седни и пийни от виното — подкани Върджил. — Ще те стопли.

— Дай ми лампата си и се махам оттук.

— Пийни от виното, Ноеми.

Той седна в същото кресло, както и последния път, остави газената лампа и чашата на Ноеми на една от масите и продължи да държи своята. Ноеми стисна кърпата в ръце и седна. Пусна кърпата на пода и взе чашата, после много бързо отпи от нея — само една глътка, както бе предложил и Върджил — и отново я остави.

Уж се беше събудила, а пак имаше чувството, че още се носи в съня. Главата ѝ беше размътена и единственото ясно нещо в стаята беше Върджил с леко разрошената коса и с красивото лице, вторачено в нея. Той очакваше Ноеми да каже нещо, това поне беше очевидно и тя затърси уместните думи.

— Ти беше в съня ми — обясни по-скоро на себе си, отколкото на него.

Искаше да разбере какво е видяла, какво се е случило.

— Дано не е било кошмар — отвърна Върджил.

Усмихна се. Усмивката му беше лукава. Същата като в съня ѝ. Малко злобна.

Тръпката, която беше усетила толкова силно и приятно, сега се превръщаше в буца на гърлото ѝ, но усмивката беше като искра, напомнила ѝ за нейното желание, за допира на Върджил.

— Ти в моята стая ли беше?

— Мислех, че съм бил в съня ти.

— Нямах чувството, че е сън.

— А какво чувство имаше?

— Че някой е нахълтал при мен.

— Спях. Ти ме събуди. Днес през нощта нахълта ти, а не аз.

Ноеми беше видяла как Върджил става от леглото с кадифения халат, ала пак не мислеше, че е невинен. Само че той нямаше как да е нахълтал в банята като средновековен вампир, който се е разположил върху гърдите ѝ, сякаш позира за картина на Фюсли50. Нямаше как да се е промъкнал в стаята ѝ, за да я похити.

Ноеми се хвана за китката, искаше да усети бяло-сините мъниста. Беше махнала гривната срещу уроки. Китката ѝ беше гола. Всъщност гола беше и самата тя под бялата хавлия, по тялото ѝ още имаше капки вода.

Тя се изправи.

— Ще се прибирам в стаята си — оповести.

— Когато се разхождаш насън като сомнамбул и после се събудиш, не е хубаво веднага да лягаш отново, така да знаеш — предупреди Върджил. — Наистина смятам, че ще ти дойде добре да пийнеш от виното.

— Не. Тази нощ е ужасна, не искам да я удължавам.

— Хмм. Но ако не се бях съгласил да вземеш лампата, щеше да си принудена да останеш тук още няколко минути, нали? Освен ако не смяташ да се върнеш в стаята си, като се държиш за стените. В къщата е много тъмно.

— Да, точно така смятам да направя, ако не бъдеш така любезен да ми помогнеш.

— Мислех, че вече ти помагам. Предложих ти кърпа, за да си подсушиш косата, стол, на който да седнеш, питие, за да си поуспокоиш нервите.

— Добре съм си с нервите.

Върджил стана, както държеше в едната ръка чашата, и огледа развеселено и студено Ноеми.

— Какво сънува нощес?

Ноеми не искаше да се изчервява пред него. Да поруменява като последната глупачка пред мъж, който проявява такава целенасочена враждебност към нея. Но си спомни устата му върху нейната и ръцете му по бедрата ѝ точно както в съня и усети как по гръбнака ѝ минава тръпка, все едно я е ударил ток. Тази нощ, този сън носеха в себе си желание, опасност, скандал, всички тайни, по които тялото и умът ѝ толкова копнееха. Тръпката на безсрамието и на страстта към Върджил.

Ноеми все пак се изчерви.

Той се усмихна. И макар да беше невъзможно, Ноеми беше сигурна, че той знае какво точно е сънувала и чака тя да му даде и най-дребния знак, с който да го насърчи. Но мъглата в съзнанието ѝ се разсейваше и Ноеми си спомни думите, прокънтели в ушите ѝ. Онова единствено изречение. „Отвори очи.“

Ноеми стисна юмрук и заби нокти в дланта си. Поклати глава.

— Сънувах нещо ужасно — промълви.

Върджил като че ли се обърка, после се разочарова. Лицето му се изкриви в грозна гримаса.

— Може би си се надявала да влезеш насън в стаята на Франсис? — попита той.

Ноеми се стъписа от думите му, но те ѝ вдъхнаха и увереността да не се извърне под погледа му. Как смееше! И то след като беше казал, че ще бъдат приятели. Но сега вече Ноеми разбираше. Този мъж беше завършен лъжец, който си играеше с нея, опитваше се да я хвърли в смут и да отклони вниманието ѝ. Стига да му отърваше, за миг ставаше добър, проявяваше мъничко сърдечност, а после си взимаше и добротата, и сърдечността.

— Върви да лягаш — подкани Ноеми, макар и наум да си помисли „Върви по дяволите“ и това да пролича от гласа ѝ.

Тя грабна лампата и остави Върджил в сумрака.

Когато се върна в стаята си, видя, че е заваляло. Дъждът трополеше по прозореца и явно нямаше да спре скоро. Ноеми се престраши да влезе в банята и огледа ваната. Водата беше студена, парата се беше разсеяла. Тя завъртя рязко крана.

Ноеми спеше на пресекулки, страхуваше се да не тръгне отново да се разхожда като сомнамбул. Накрая се унесе.

В стаята се чу как шумоли плат и скърца дъска и уплашена, Ноеми стисна завивката и се извърна към вратата.

Беше Флорънс в поредната строга тъмна рокля и с перлите. Беше влязла неусетно в стаята и носеше в ръце сребърен поднос.

— Какво правиш? — попита Ноеми и седна в леглото.

Устата ѝ беше пресъхнала.

— Време е за обяд — оповести Флорънс.

— Моля?

Нима наистина беше толкова късно? Ноеми стана от леглото и дръпна пердетата. Вътре нахлу светлина. Още валеше. Без тя да забележи, сутрешните часове се бяха изнизали, от изтощение Ноеми се чувстваше съвсем отмаляла.

Флорънс остави подноса с обяда. Наля на Ноеми чаша чай.

— О, не, благодаря — поклати глава Ноеми. — Исках, преди да обядвам, да се видя с Каталина.

— Тя вече стана от сън и пак си легна — обясни Флорънс, докато оставяше чайника. — От лекарствата все ѝ се спи.

— В такъв случай нали ще ми кажеш, когато дойде лекарят? Нали днес го очаквате?

— Днес няма да идва.

— Мислех, че идва всяка седмица.

— Още вали — отвърна безразлично Флорънс. — Няма да дойде в този дъжд.

— Нищо чудно да вали и утре. Все пак сме в дъждовния сезон. Какво става в такъв случай?

— Справяме се и сами, винаги сме се справяли.

Какви ясни и точни отговори на всичко! Ама че работа! Сякаш Флорънс беше написала предварително и запаметила точно какво да казва.

— Много те моля, предупреди ме, когато братовчедка ми се събуди — настоя Ноеми.

— Не съм ти прислужница, госпожице Табоада — отговори Флорънс.

Но в гласа ѝ нямаше враждебност. Тя го съобщаваше като факт.

— Знам го прекрасно, но ти настоя да не ходя без предупреждение при Каталина, а после определяш невъзможни часове. Какво те притеснява? — попита Ноеми.

Осъзнаваше, че е невероятно груба, но искаше спокойната фасада на Флорънс да се пропука.

— В случай че не те устройва, най-добре го обсъди с Върджил.

Върджил. Последното, което Ноеми искаше, беше да обсъжда нещо с Върджил. Тя кръстоса ръце и се взря във Флорънс. Жената също я изгледа много студено, с леко извита уста, в която се долавяше намек за присмех.

— Приятен обяд — заяви в заключение Флорънс, в усмивката ѝ имаше превъзходство, сякаш тя си мислеше, че е спечелила битка.

Ноеми разбърка супата с лъжицата и отпи от чая. Бързо се отказа и от супата, и от чая. Усети, че я заболява глава. Трябваше да хапне нещо, но упорито реши да огледа къщата.

Грабна пуловера и слезе долу. Наистина ли се надяваше да открие нещо? Призраци, които надничат от вратите? И да имаше призраци, те я избягваха.

Стаите със заметнати с чаршафи мебели изглеждаха зловещо, както и оранжерията с повехналите растения. Те не разкриваха нищо, само създаваха усещането за лека потиснатост. Накрая Ноеми потърси убежище в библиотеката. Дръпна пердетата — да е светло.

Погледна надолу към кръглия килим със змията, която беше забелязала при първото си посещение, и я обиколи бавно. В съня ѝ също имаше змия. Излизаше от яйце. Не, от плодното тяло на гъба. Ако сънищата значеха нещо, какво ѝ казваше този сън?

Е, Ноеми беше повече от сигурна, че не е нужно да звъни по телефона на психоаналитик, за да определи, че в съня има сексуален подтекст. Влаковете, които минават през тунели, съдържат ясна метафора, благодаря, господин Фройд, и гъбите като фалоси, които се подаваха от пръстта, явно служеха за същото.

Върджил Дойл се бе опълчил срещу нея.

Това вече не беше метафора, това си беше голата истина.

Тя потрепери при спомена за него, за ръцете му по косата ѝ, за устните му върху нейните. Но в спомена нямаше нищо приятно. Той беше студен и притеснителен и Ноеми се извърна към лавиците в библиотеката, за да затърси трескаво сред томовете книга, която да почете.

Грабна напосоки две и се върна в стаята си. Застана на прозореца и както си гризеше нокътя, загледа навън, после реши, че е много нервна и ѝ се пуши. Намери цигарите, запалката и чашката с полуголите купидони, която използваше за пепелник. Всмукна от дима и седна на леглото.

Не си беше направила труда дори да прочете заглавията на книгите, които беше взела. „Наследствеността. Закони и факти, приложени към усъвършенстването на човека“. Другата книга беше по-интересна — за древногръцката и римската митология.

Ноеми я отвори и видя по първата страница едва доловимите тъмни следи от мухъл. Разлисти внимателно страниците. Вътрешните бяха почти непокътнати, само тук-там по ъглите се чернееха малки петънца. Заприличаха ѝ на знаците от морзовата азбука. Природата, която пише по хартията и кожата.

Както държеше цигарата в лявата си ръка, Ноеми изтръска пепелта в чашката, която беше оставила на масичката отстрани. В книгата ѝ съобщаваха, че златокосата Персефона е била похитена от Хадес, който я е отвлякъл в подземния свят. Там тя изяла няколко зрънца нар, които я приковали навеки към неговия свят на сенките.

В книгата имаше и рисунка как точно Персефона е била похитена от бога. Косата ѝ беше окичена с цветя, някои бяха паднали на земята, гърдите ѝ бяха голи. Хадес я беше сграбчил изотзад и я държеше здраво. Персефона беше вдигнала едната си ръка и беше застинала като в несвяст, устните ѝ бяха отворени за вик. Върху лицето ѝ се четеше ужас. Богът гледаше право напред.

Ноеми затвори рязко книгата и след като се извърна на другата страна, погледът ѝ падна върху ъгъла на стаята, където по розовия тапет се чернееше мухъл. И докато го гледаше, мухълът се размърда.

Господи, каква беше тази зрителна измама?

Ноеми седна на леглото и грабна завивката с едната ръка, в другата още държеше цигарата. Изправи се бавно и без да мига, тръгна към стената. Мухълът, който не спираше да се движи, сякаш я беше омагьосал. Той образуваше необуздани произволни шарки, които приличаха на калейдоскоп и мърдаха, променяха се. Но това тук не бяха парченца стъкло, отразени в огледала, а органична лудост, от която мухълът се гънеше и се усукваше, образуваше въртопи и гирлянди, разпадаше се и пак изникваше.

В него имаше и цвят. На пръв поглед изглеждаше черен и сив, но колкото повече го гледаше Ноеми, толкова повече различаваше златистите отблясъци в някои части. Златисти, жълти и кехлибарени, те ту помътняваха, ту се засилваха, образуваха нови шарки с изумителна симетрична красота.

Ноеми се пресегна, сякаш искаше да докосне частта от стената, поразена от мухъла. Той като че ли се уплаши от ръката ѝ и се дръпна. После май размисли. Затуптя, шупна като кипнал катран и я повика с дълъг тънък пръст.

В стените се бяха спотаили хиляди пчели и тя ги чу как жужат, докато се приближаваше сънено с намерението да плъзне устни по мухъла. Смяташе да прокара ръце по трепкащите златисти шарки, които вероятно бяха с дъх на пръст и на зеленина, на дъжд и които щяха да ѝ разкрият хиляди тайни.

Мухълът туптеше с ритъма на сърцето ѝ, сякаш имаха с Ноеми един пулс, и устните ѝ се разтвориха.

Забравената цигара, която тя още държеше, я опари по кожата и Ноеми я пусна с писък. Наведе се бързо и я вдигна от пода, после я метна в импровизирания пепелник.

Обърна се да погледне мухъла. Той не помръдваше. По стената нямаше друго, освен стар мръсен тапет и тя изобщо не се беше променила.

Ноеми се втурна към банята и затвори вратата. Хвана се отстрани за мивката, за да не залитне. Краката ѝ се подкосяваха и в паниката си тя помисли, че ще припадне.

Пусна чешмата и си наплиска лицето със студена вода — не искаше да допусне да изгуби съзнание, каквото и да ѝ струваше това. Поемаше си отново и отново дълбоко въздух.

— По дяволите — прошепна Ноеми, както се държеше с двете ръце за мивката.

Вече не ѝ се виеше свят. Но тя нямаше намерение да се връща там. Поне засега. Докато не се увери, че… докато не се увери в какво? Че вече не халюцинира? Че не полудява?

Плъзна едната си длан около врата и огледа другата. Беше се изгорила между показалеца и средния пръст, където беше държала тлеещата цигара. Трябваше да намери мехлем.

Отново се наплиска с вода и допряла върховете на пръстите си до устата, се погледна в огледалото.

Някой почука силно и Ноеми подскочи.

— Там ли си? — попита Флорънс.

Още преди Ноеми да е отговорила, жената отвори вратата.

— Дай ми малко време — пророни Ноеми.

— Защо пушиш, при положение че е забранено?

Ноеми вдигна рязко глава и се свъси на безсмисления въпрос.

— Така ли? Според мен по-важният въпрос е какво, по дяволите, става в тази къща — каза тя.

Не крещеше, но и не говореше спокойно.

— Какъв език! Внимавай какво приказваш, малката!

Ноеми тръсна глава и спря чешмата.

— Искам да видя Каталина — още сега!

— Как смееш да ми се разпореждаш! Върджил ще дойде всеки момент и тогава вече…

Ноеми сграбчи Флорънс за ръката.

— Виж какво…

— Пусни ме!

Ноеми я стисна още по-силно и Флорънс се опита да я изтласка.

— Какво става тук? — попита Върджил.

Стоеше на прага и ги гледаше с любопитство. Беше със същото раирано сако, както и в съня на Ноеми. Тя трепна. Явно го беше виждала с него и преди и затова го бе сънувала с него, но тази подробност не ѝ хареса. В нея действителност и въображение се сливаха в едно. Ноеми се притесни и пусна Флорънс.

— Както винаги, нарушава правилата — обясни Флорънс и си приглади старателно косата, макар и да не се налагаше. Сякаш от краткия им сблъсък прическата ѝ се беше развалила. — Само създава неприятности.

— Какво правиш тук? — попита Ноеми и кръстоса ръце.

— Ти изпищя и затова дойдох да видя какво става — обясни Върджил. — Предполагам, че пак по тази причина тук е и Флорънс.

— Точно така — потвърди жената.

— Не съм викала никого.

— И двамата те чухме — настоя Флорънс.

Ноеми със сигурност не беше викала. Имаше шум, но той идваше от пчелите. Е, да, пчели нямаше, но това не означаваше, че Ноеми е викала. Все щеше да помни. Цигарата я беше опарила по ръката, но Ноеми не беше вдигала чак такъв шум и…

Двамата я гледаха.

— Искам да видя братовчедка си. Още сега. Кълна се в Бога, ако не ме пуснете при нея, ще избия вратата — закани се тя.

Върджил сви рамене.

— Не се налага да го правиш. Ела.

Тя тръгна след тях. По едно време Върджил я погледна през рамо и се усмихна. Ноеми си разтърка китката и се обърна на другата страна. Когато влязоха в стаята на Каталина, Ноеми се изненада, че братовчедка ѝ е будна. При нея беше и Мери. Явно щяха да се съберат цялата група.

— Какво има, Ноеми? — попита Каталина, държеше книга.

— Исках да видя как си.

— Както вчера. Главно почивам. Както е тръгнало, се превръщам в Спящата красавица.

Спящата красавица, Снежанка. Точно сега на Ноеми изобщо не ѝ беше до това. Но Каталина се усмихваше с обичайната си мила усмивка.

— Изглеждаш уморена. Случило ли се е нещо?

Ноеми се поколеба и поклати глава.

— Нищо. Искаш ли да ти почета? — попита тя.

— Тъкмо се канех да пия чай. Ще пийнеш ли заедно с мен?

— Не.

Ноеми не беше сигурна какво точно е очаквала да завари, но със сигурност не и Каталина да е весела и прислужницата да подрежда във вазата цветя, крехки пъпки от оранжерията. Гледката я порази като неестествена и въпреки това в нея нямаше нищо нередно. Ноеми се взря в братовчедка си в опит да открие и най-малката следа от притеснение по лицето ѝ.

— Наистина, Ноеми. Държиш се малко странно. Да не си настинала? — попита Каталина.

— Добре съм. Ще те оставя да си изпиеш чая — отвърна Ноеми — не искаше да разкрива повече в присъствието на другите.

Не че те изгаряха от любопитство какво си говорят двете.

Ноеми отиде в коридора. Върджил излезе след нея и затвори вратата. Двамата се погледнаха.

— Сега доволна ли си? — попита той.

— По-спокойна съм. Засега — отговори тя троснато, смяташе да се върне сама в стаята си, но Върджил тръгна в същата посока, явно искаше въпреки резкия ѝ тон да продължат разговора.

— Пък аз си мислех, че не може да те успокои нищо.

— За какво намекваш? — попита Ноеми.

— През цялото време търсиш около себе си недостатъци.

— Недостатъци ли? Не. Отговори. И от мен да го знаеш, те не са никак безобидни.

— Така ли?

— Видях как онова ужасно нещо мърда…

— Снощи или сега?

— Сега. И снощи също — промърмори тя, долепила длан до челото си.

Даде си сметка, че ако сега се върне в стаята си, ще се наложи пак да погледне грозния тапет с ужасното черно петно отгоре. Не беше готова за такова нещо. Ноеми рязко зави към стълбището. Винаги можеше да се скрие във всекидневната. Тя беше най-уютната стая в къщата.

— Ако сънуваш кошмари, мога да помоля лекаря да ти изпише лекарство, с което да спиш по-добре следващия път, когато ни дойдеш на гости — каза Върджил.

Ноеми закрачи по-бързо, искаше да увеличи разстоянието между двамата.

— Едва ли ще ми помогне, защото аз не сънувах.

— Не си сънувала нощес? Но ти ходеше насън като сомнамбул.

Ноеми се извърна. Стояха на стълбището и Върджил беше три стъпала над нея.

— Това беше различно. Днес бях будна. Днес…

— Звучи много объркващо — прекъсна я той.

— Защото не ми даваш възможност да се доизкажа.

— Много си уморена — заяви Върджил така, сякаш това беше краят на разговора, и тръгна да слиза.

Ноеми също слезе още три стъпала, опитваше се да поддържа същото разстояние помежду им.

— Това ли ѝ каза? Че си много уморена? Тя повярва ли ти?

След миг Върджил вече беше при Ноеми и след като я подмина, слезе на приземния етаж. Извърна се да я погледне.

— Според мен засега е най-добре да спрем дотук. Развълнувана си.

— Аз пък не искам да спираме дотук — отсече Ноеми.

— Охо!

Върджил плъзна ръка по рамото на резбованата нимфа, прегърнала колоната в долния край на стълбището. В очите му играеше злобна искра. Или Ноеми пак само си въобразяваше? Наистина ли имаше някакъв скрит смисъл в нехайно подметнатото „Охо!“ и в усмивката, плъзнала по лицето му?

Ноеми също слезе долу и го погледна предизвикателно. После обаче смелостта ѝ се изпари, защото Върджил се надвеси и на нея ѝ се стори, че ще прехвърли ръката си върху нейното рамо.

В съня устата му имаше странен вкус като на зрял плод, там той — пак в раираното сако — също се беше надвесил над нея, беше се съблякъл, беше се пъхнал във ваната и бе започнал да докосва Ноеми, а тя го беше прегърнала. В спомена се долавяше възбуда, но и ужасно унижение.

„Ще бъдеш добро момиче, нали?“, ѝ беше казал. Ето че сега стояха един до друг и Ноеми си даваше сметка, че Върджил е в състояние да ѝ каже съвсем същото и в будно състояние. Че той няма да се затрудни да изрече същото изречение и силните му ръце ще я намерят не само в тъмното, но и на дневна светлина.

Ноеми се страхуваше, че Върджил ще я докосне, страхуваше се и от реакцията си.

— Искам да си тръгна от Високото място. Можеш ли да помолиш някого да ме закара до града? — побърза да попита тя.

— Днес си много импулсивна, Ноеми — отвърна Върджил. — Защо ни изоставяш?

— На мен не ми трябва причина.

Щеше да се върне. Да, точно така. А и да не си тръгнеше, можеше да отиде на гарата и да пише на баща си — и това не беше малко. Светът около нея сякаш се срутваше, потъваше в хаос, сънищата нахлуваха и в часовете, когато Ноеми беше будна. Ако успееше да се измъкне оттук, ако обсъдеше странните си изживявания във Високото място с доктор Камарильо, може би отново щеше да се чувства както преди. Камарильо може би дори щеше да е в състояние да ѝ помогне да проумее какво точно се случва и какво да прави. Въздух. Ноеми имаше нужда от свеж въздух.

— Разбира се, че не ти трябва. Но няма как да те закараме в този дъжд. Обясних ти, пътищата са опасни.

Ноеми виждаше капките дъжд, които барабаняха по стъклописа на втората площадка.

— В такъв случай ще сляза пеша.

— Ще влачиш куфара в калта ли? Или смяташ да го използваш за лодка и да се спуснеш с него? Не ставай за смях — каза Върджил. — Днес сигурно ще спре да вали, утре сутрин можем да се опитаме да те закараме. Това достатъчно ли е?

Сега, след като Върджил се беше съгласил да я свали до града, Ноеми успя да си поеме въздух и разхлаби хватката на ръцете си. После кимна.

— Ако наистина ни напускаш утре, вечеряй с нас за последно — заяви Върджил и след като махна ръка от нимфата, погледна към коридора, по посока на трапезарията.

— Чудесно. И искам да поговоря с Каталина.

— Разбира се. Нещо друго? — попита той.

— Няма друго — отвърна Ноеми.

Не беше лъжа, но тя пак избягваше погледа му и за миг продължи да стои неподвижно, не знаеше дали Върджил ще я последва и във всекидневната. Но и да стоеше на едно място, това нямаше да ѝ помогне особено.

Тя закрачи.

— Ноеми! — повика я Върджил.

Тя спря и се обърна да го погледне.

— Много те моля, недей да пушиш, неприятно ни е — каза той.

— Не се притеснявай — отвърна Ноеми, после си спомни как се е опарила с цигарата и си погледна пръстите.

Но червената рана я нямаше. От нея не беше останала и следа.

Ноеми вдигна другата си ръка, решила, че вероятно не помни добре коя точно от двете е наранила. И там нямаше нищо. Тя разкърши пръсти и забърза с кънтящи стъпки към всекидневната. Стори ѝ се, че е чула как Върджил се смее тихо, но не беше сигурна. Вече не беше сигурна в нищо.

Ноеми си прибра багажа в куфарите бавно, с усещането, че е предателка — колебаеше се дали да си тръгва. Да. Не. Дали не трябваше да остане? Наистина не искаше да оставя Каталина сама. Но беше казала, че отива в града, и беше много важно да си прочисти главата. Реши да не се прибира в Мексико Сити. Вместо това щеше да отиде в Пачука, където щеше да пише на баща си и да намери добър лекар, готов да я придружи до Високото място. Семейство Дойл едва ли изгаряха от желание да го допуснат, но пак беше по-добре от нищо.

Насърчена от плана си за атака, тя приключи с багажа и се отправи към трапезарията. Тъй като това бе последната ѝ вечер в къщата и тя не искаше да изглежда разгромена или обезсилена, облече една от роклите, с които ходеше на партита. Беше от бежов тюл с бродерия и със златисти шарки, с жълта лента на талията и силно вталена от кръста нагоре. Роклята не беше разкроена, както Ноеми обичаше, но пак ѝ стоеше чудесно и беше точно като за такава вечеря.

Семейство Дойл явно се бяха ръководили от същата мисъл и смятаха момента за важен, едва ли не за тържествен. Масата беше с бяла жакардова покривка, по нея бяха наслагани сребърни свещници със запалени свещи. По случай заминаването на Ноеми бяха вдигнали забраната за разговори, макар че точно тази вечер тя предпочиташе да се наслаждава на тишината. Нервите ѝ още бяха опънати до скъсване след странните халюцинации, които беше получила. Още се питаше какво е причинило необичайното изживяване.

Заболя я глава. Ноеми реши, че е от виното. То беше силно, но и много сладко и вкусът му се задържаше по небцето.

От неприятната компания нещата се усложняваха още повече. Ноеми трябваше да се преструва и поне още малко да се държи сърдечно, но търпението ѝ вече се изчерпваше. Върджил Дойл беше грубиян, Флорънс не беше по стока от него.

Ноеми погледна към Франсис. До нея седеше единственият член от семейство Дойл, когото тя ценеше. Клетият Франсис. Тази вечер имаше доста нещастен вид. Ноеми се запита дали именно той ще я закара на сутринта до града. Надяваше се, че да. Така щяха да имат време да поговорят насаме. Можеше ли да разчита на Франсис да се грижи вместо нея за Каталина? Беше длъжна да помоли за помощ.

Франсис също я погледна набързо. Той тъкмо отвори уста, за да ѝ прошепне нещо, когато го прекъсна силният глас на Върджил.

— След вечеря ще се качим горе, разбира се.

Ноеми вдигна глава. Погледна Върджил.

— Моля?

— Казах, че баща ми очаква да го посетим след вечеря. За да се сбогува с теб. Нали не възразяваш да се отбиеш за малко в стаята му?

— И през ум не ми е минавало да си тръгвам, без да съм казала довиждане — отвърна Ноеми.

— И въпреки това само преди няколко часа изрази на всеослушание желанието си да отидеш в града — заяви доста хапливо Върджил.

Ноеми харесваше Франсис, но виж, за Върджил беше решила, че е непоносим. Той беше груб и отблъскващ, под лустрото на уж доброто възпитание можеше да бъде и жесток. Най-неприятен ѝ беше начинът, по който я гледаше сега — и друг път я беше гледал с тази ехидна вледеняваща усмивчица върху устните и с очи, втренчени в нея така, че ѝ идеше да си скрие лицето.

Във ваната от съня се беше чувствала горе-долу по същия начин. Тогава обаче я беше обзело и друго чувство. Приятно, но по някакъв ужасен начин, както когато имаш дупка в зъба и постоянно притискаш език към нея.

Свирепа, задъхана и в същото време отблъскваща похот.

Каква порочна мисъл по време на вечеря, когато Върджил седеше срещу нея на масата! Ноеми сведе поглед към чинията си. Този мъж знаеше тайните, разгадаваше желанията, които дори не си изрекъл. Ноеми не биваше да го гледа.

Възцари се дълго мълчание, накрая прислужницата влезе да вдигне чиниите.

— Няма да се учудя, ако утре сутринта стане невъзможно да се добереш до града — отбеляза Флорънс, след като им наляха още от виното и им поднесоха десерта. — Пътищата ще са ужасни.

— Да, при тези проливни дъждове — кимна Ноеми. — Така ли изгубихте рудника?

— Преди цяла вечност — отвърна Флорънс и махна с ръка. — Върджил тъкмо се беше родил.

Той кимна.

— Рудникът се наводни. Но така и така не работеше на пълни обороти. По време на Революцията е било трудно да намериш достатъчно работници. Всичките са се биели на едната или на другата страна. В рудник като този ти трябва постоянен приток на работна ръка.

— Вероятно е било невъзможно да върнете след края на Революцията хората. Всички ли са се пръснали? — попита Ноеми.

— Да, освен това нямаше как да наемаме нови бригади, от доста време баща ми беше болен и нямаше кой да наглежда работата. Много скоро това ще се промени, разбира се.

— Как?

— Каталина не ти ли е споменавала? Възнамеряваме да отворим отново рудника.

— Но той е затворен от много време. Мислех, че не разполагате с достатъчно средства.

— Каталина реши да вложи пари в рудника.

— Не си ми споменавал досега.

— Изхвърча ми от ума.

Върджил говореше толкова нехайно, че човек се изкушаваше да му повярва. Ала Ноеми бе готова да се обзаложи, че той си е държал езика зад зъбите, понеже е знаел до какъв извод ще стигне тя: че използва Каталина като покорна касичка.

Сега беше отворил дума за това, понеже искаше да я подразни и както много пъти дотогава, отново да я изгледа със злобната си усмивка. Искаше да позлорадства. Тя си тръгваше, защо Върджил да не позлорадства!

— Разумно ли е да го правиш? — попита тя. — При това състояние на жена ти?

— От това тя едва ли ще се почувства по-зле, не мислиш ли?

— Мисля, че е безсърдечно.

— Твърде дълго, Ноеми, просто съществуваме във Високото място. Твърде дълго. Време е отново да се разраснем. Растението трябва да намери светлина, ние трябва да намерим своето място в света. За теб може и да е безсърдечно. За мен е естествено. Пък и в края на краищата онзи ден именно ти ми говореше за промяна.

Колко мило от негова страна да свърже с нея намеренията си. Ноеми избута стола назад.

— Дали да не се сбогувам сега с баща ти? Уморена съм.

Върджил хвана чашата за столчето и вдигна вежда към Ноеми.

— Сигурно можем да пропуснем десерта.

— Още е рано, Върджил — възрази Франсис.

Цяла вечер не беше казал нищо друго, но и Върджил, и Флорънс се извърнаха рязко към него, сякаш през цялото време е ръсел обиди. Ноеми реши, че са му забранили да изразява мнение. Не че това я учудваше.

— Според мен точно сега е моментът — отвърна Върджил.

Всички станаха от масата. Най-отпред тръгна Флорънс, след като взе газената лампа, оставена на бюфета отстрани. Онази вечер в къщата беше много студено и Ноеми кръстоса ръце и се запита дали Хауард ще поиска да разговаря дълго с нея. Мили Боже, тя се надяваше, че не. Искаше ѝ се час по-скоро да се пъхне под завивките, за да стане рано и да се качи на проклетата кола.

Флорънс отвори вратата на стаята на Хауард и Ноеми влезе след нея. В камината гореше огън, балдахинът около леглото беше плътно затворен. Във въздуха се носеше зловоние. Твърде натрапчиво. Като от презрял плод. Ноеми се свъси.

— Тук сме — оповести Флорънс и остави газената лампа на полицата над камината. — Водим гостенката.

После Флорънс отиде при леглото и дръпна балдахина. Ноеми се насили да се усмихне любезно, очакваше да види Хауард Дойл старателно завит или може би облегнат на възглавниците в зеления халат.

Изненада се, че той лежи гол върху завивката. Кожата му беше ужасно бледа, вените му изпъкваха гротескно и наподобяваха прокарани с индиго черти по тялото му. Но не това бе най-отблъскващото. Единият му крак беше отекъл и по него се тъмнееха десетки големи рани.

Ноеми нямаше представа какво точно представляват. Не, не бяха тумори, защото туптяха бързо и бяха набъбнали по изпосталялото тяло, а кожата се беше опънала по костите, освен по крака с раните, покрили го като раковини — корпуса на кораб.

Беше ужасно, ужасно и Ноеми си помисли, че Хауард е труп, който вече се разлага, той обаче беше жив. Гърдите му ту се надигаха, ту се смъкваха и той дишаше.

— Приближи се — прошепна в ухото ѝ Върджил и я стисна за ръката.

От стъписване Ноеми не можеше да помръдне, но сега, след като усети как Върджил я хваща здраво, се опита да го отблъсне и да хукне към вратата. Той я издърпа обратно толкова силно, че още малко, и щеше да ѝ счупи костите, и макар да се задъха от болка, Ноеми продължи да се съпротивлява.

— Ела да ми помогнеш — каза Върджил и погледна Франсис.

— Пусни ме! — изпищя Ноеми.

Франсис не се приближи, но Флорънс я сграбчи за другата ръка и двамата с Върджил я завлякоха при горния край на леглото. Тя се завъртя и успя да изрита нощното шкафче, порцелановото нощно гърне падна на пода и се счупи.

— Застани на колене — нареди ѝ Върджил.

— Не — отсече Ноеми.

Избутаха я на пода, Върджил впи пръсти в плътта ѝ и обви с ръка врата ѝ.

Хауард Дойл завъртя глава върху възглавницата и погледна Ноеми. Устните му бяха отекли като крака, бяха покрити целите със спечени рани, надолу по врата му на тънка струйка течеше нещо черно, изцапало чаршафите. Именно от него идваше зловонието в стаята, толкова силно, че още малко, и Ноеми щеше да повърне.

— Господи — простена тя и се помъчи да се изправи и да се изплъзне, но Върджил я стискаше като с метално менгеме през врата и я тикаше още по-близо до стареца.

Той се беше надигнал в леглото, беше се обърнал и беше протегнал слаба ръка, беше се вкопчил с пръсти в косата на Ноеми и я придърпваше заедно с Върджил към себе си.

Тя беше толкова отвратително близо, че видя ясно цвета на очите му. Те не бяха сини. Цветът беше разводнен от ярка златиста ципа, наподобяваща точици разтопено злато.

Хауард Дойл ѝ се усмихна, оголил почернели зъби, а после долепи устни до нейните. Ноеми усети в устата си езика му, след това и слюнката, която ѝ прогори гърлото, докато старецът се притискаше към нея и Върджил я държеше да не мърда.

След няколко дълги мъчителни минути я пусна и Ноеми успя да си поеме дъх и да се обърне на другата страна.

Затвори очи.

Усещаше някаква лекота, мислите ѝ бяха разпилени. Беше замаяна. „Божичко — каза си, — Божичко, ставай и бягай.“ Повтаряше го отново и отново.

Погледът ѝ беше размътен, но когато се огледа, Ноеми видя, че е в пещера. Там имаше хора. Някой подаде на един мъж чаша и той отпи от нея. Гнусната течност прогори устата му и той замалко да припадне, но другите се засмяха и го потупаха приятелски по рамото. Когато беше пристигнал на това място, те не се бяха държали чак толкова дружелюбно — за тях той беше чужд човек. Бяха уплашени, и с основание.

Мъжът беше рус, със сини очи. Приличаше на Хауард, на Върджил. В овала на лицето, в носа. Но от дрехите и обувките му, от всичко в него и в мъжете в пещерата се разбираше, че е живял в друга епоха.

„Къде ли е това?“, помисли Ноеми. Но ѝ се виеше свят и шумът на морето я разсейваше. Тази пещера, дали океанът беше наблизо? В пещерата беше тъмно, един от мъжете държеше фенер, но светлината му беше оскъдна. Другите продължаваха да се шегуват, а двама помогнаха на русия да стане. Той се препъна.

Не се чувстваше добре, но те нямаха вина. Мъжът отдавна беше болен. Лекарят му беше казал, че няма лек за него. Че няма надежда, Дойл обаче бе продължил да се надява.

Дойл. Точно така, това беше той. Ноеми беше с Дойл.

Дойл бе на смъртен одър и в отчаянието си беше намерил пътя дотук в търсене на лек за онези, за които лек няма. Вместо да тръгне на поклонение по светите места, беше дошъл в тази ужасна пещера.

Те, тези хора, не го харесваха, ала бяха бедни, а той носеше тежка кесия със сребро. Той, разбира се, се опасяваше да не му прережат гръкляна и да му вземат среброто, но какво друго му оставаше? Единственото, което можеше да стори, бе да обещае, че стига да спазят обещанието си, ще има още сребро.

Парите, разбира се, не бяха всичко. Той беше наясно с това. Хората признаваха, че ги превъзхожда. Вероятно по навик. От устата им току се отронваше „Боже мой“, въпреки че бяха от най-изпадналата прослойка.

Ноеми видя в ъгъла на пещерата една жена. Беше със сплъстена коса и с грозновато прежълтяло лице. Държеше с костелива ръка шала около раменете си и гледаше с любопитство Дойл. Имаше и жрец, старец, който се грижеше за жертвеника на тяхното божество. Защото в крайна сметка това все пак беше свято място, макар и не като другите. Грубият жертвеник бе осветен не от свещи, а от плесен, увиснала от стените на пещерата. Върху жертвеника имаше паница, чаша и купчина кости.

Дойл си помисли, че ако умре, костите му ще бъдат прибавени към купчината. Но той не се страхуваше. Вече бе полумъртъв.

Ноеми си разтърка слепоочията. Вътре в черепа ѝ започваше ужасно главоболие. Тя присви очи и помещението затрепка като пламък. Опита да се съсредоточи върху нещо и очите ѝ паднаха върху Дойл.

Дойл. Ноеми беше видяла как обикаля и залита с лице, изпито от болестта, а сега изглеждаше така, сякаш пращеше от здраве, и замалко тя да го сбърка с друг. След като си бе върнал жизнеността, се очакваше да се прибере веднага вкъщи. Той обаче не бързаше да си тръгне и сега прокарваше ръка по голия гръб на жената. Бяха се оженили според обичая на нейния народ. Ноеми се отврати, докато мъжът докосваше жената, но той продължаваше да се усмихва. Явно се преструваше.

Имаше нужда от тях. Имаше нужда да го приемат, имаше нужда тези недодялани хора да го признаят за един от тях. Защото само така щеше да научи всичките им тайни. Вечен живот! Оставаше само да се пресегне и да го вземе. Глупците не го проумяваха. Използваха мухъла да лекуват с него раните си и да се поддържат здрави, той обаче можеше да им донесе много повече. Мъжът го беше виждал с очите си, доказателство за това беше жрецът, на когото се подчиняваха слепешката, а каквото не бе видял с очите си, мъжът бе пресъздал с въображението си. Какви невероятни възможности!

Жената не ставаше. Той го знаеше от самото начало. Но Дойл имаше две сестри, които го чакаха у тях да се прибере, и разковничето беше в това. В кръвта, в кръвта, жрецът вече го беше казал. И щом можеше да бъде в неговата кръв, значи можеше да бъде и в тяхната.

Ноеми притисна върховете на пръстите към челото си. Главоболието се засилваше и тя вече не виждаше ясно.

Дойл. Умът му беше остър като бръснач. Дори и когато тялото му бе започнало да го подвежда. Сега и тялото беше живо, жизнено и преливаше от енергия.

Жрецът долови колко силен е, прошепна, че може би именно той е бъдещето на паството, че няма как да минат без човек като него. Светецът беше стар и се страхуваше за бъдещето, за малкото паство в пещерата, за тези смирени хорица. Те ровеха из развалините, пълзяха в канта — такъв беше животът им. Бяха избягали тук, за да намерят сигурност, и досега бяха оцелели, но светът се променяше.

Светецът беше прав. Може би прекалено прав. Защото Дойл наистина беше замислил коренна промяна.

След като белите му дробове се напълниха с вода, жрецът се понесе надолу. Каква банална смърт!

После настанаха хаос, насилие и дим. Огън, огън, пожари. Обитателите на пещерата я възприемаха като крепост. Когато започна приливът, пещерата бе откъсната от сушата и до нея се стигаше само с лодка, така че тя се беше превърнала в удобно сигурно убежище. Те не притежаваха много, но имаха това.

Той беше сам, а те бяха четирийсетина, той обаче беше убил жреца и сега имаше власт над тях. Беше свят. Те бяха принудени да стоят на колене, докато той палеше каквото притежаваха, дрехите им. Пещерата се напълни с пушек.

Имаше лодка. Той завлече жената в лодката. Тя се подчини, беше вцепенена и уплашена. Докато той гребеше, жената го гледаше и той извърна очи.

Смяташе я за непривлекателна. Сега тя беше стряскащо грозна с издутия корем и с помръкналите очи. Но му трябваше. Щеше да послужи за целите му.

После Ноеми вече не беше с него, както преди това, когато го следваше като сянка. Сега беше с друг, с жена със спусната по раменете руса коса, която разговаряше с друго момиче.

— Променил се е — пророни младата жена. — Толкова ли не го виждаш? Очите му не са същите.

Другото момиче със сплетена на плитки коса поклати глава.

Ноеми също поклати глава. Брат им беше заминал на дълго пътуване и сега се беше завърнал — имаше много въпроси, които те искаха да му зададат, но той не им даваше да говорят. Първата жена смяташе, че го е сполетял някакъв ужас, че го е обсебило злото, другата обаче знаеше, че дълбоко в себе си той винаги е бил такъв.

Отдавна се страхувах от злото. Страхувах се от него.

Ноеми погледна надолу към ръцете си, към китката, която я сърбеше ужасно. Още преди да се е почесала, се появиха гнойни пъпки и по тях израстъци като косъмчета. Кадифеното ѝ тяло даваше плодове. Костният ѝ мозък, мускулите бяха прорязани от месести бели шапчици на гъби във вид на ветрила и когато тя отвори уста, от нея блъвна течност, черна и златиста, която потече на река по пода.

Ръка върху рамото ѝ и шепот в ухото ѝ.

— Отвори очи — каза машинално Ноеми.

Устата ѝ беше пълна с кръв и тя изплю собствените си зъби.

— Дишай, просто дишай — каза ѝ той.

Беше само глас. Ноеми не го виждаше добре, защото от болка ѝ беше притъмняло пред очите и сълзите не ѝ помагаха. Той я държеше за косата, докато тя повръщаше, после ѝ помогна да се изправи. Ноеми стисна клепачи и под тях заподскачаха черни и златисти точици. Никога през живота си не се беше чувствала толкова зле.

— Умирам — простена пресипнало.

— Няма да умреш — увери я той.

Нима вече не беше мъртва? Струваше ѝ се, че вече е издъхнала. В устата ѝ имаше кръв и жлъчна течност.

Ноеми се взря в мъжа. Струваше ѝ се, че го познава, но името му ѝ убягваше. Беше ѝ трудно да разсъждава, да си спомня, да отделя едни мисли от други. От други спомени. Коя беше тя?

Дойл, тя беше Дойл, а Дойл беше убил всички онези хора, беше ги изгорил до последния.

Змията, захапала опашката си.

Младият кокалест мъж я изведе от банята и притисна към устните ѝ чаша вода.

Тя легна на леглото и се извърна на другата страна. На стол до нея седеше Франсис, който попиваше потта, избила по челото ѝ. Да, Франсис. А тя беше Ноеми Табоада и още беше във Високото място. В съзнанието ѝ отново изникнаха ужасът, на който беше подложена, подпухналото тяло на Хауард Дойл и слюнката му в устата ѝ.

Ноеми се дръпна. Франсис застина, после ѝ подаде бавно носната кърпа, която държеше. Ноеми я стисна в едната си ръка.

— Какво си направил с мен? — попита.

Болеше я да говори. На гърлото ѝ дращеше. Ноеми си спомни мръсотията, изляла се в устата ѝ, и изведнъж ѝ се прииска отново да изтича в тоалетната и да повърне всичко в стомаха си.

— Трябва да станеш ли? — попита Франсис, готов да ѝ протегне ръка, за да ѝ помогне.

— Не — отвърна тя, понеже знаеше, че не може да стигне сама в тоалетната, но и не искаше Франсис да я докосва.

Той бръкна в джобовете на сакото. На кадифеното сако, което според нея му отиваше. Негодник! Ноеми съжали, че си е мислела такива хубави неща за него.

— Би трябвало да обясня — подхвана с тих глас Франсис.

— Как, по дяволите, ще обясниш това? Хауард… той… ти… как?

Господи! Дори не можеше да го изрази с думи. Какъв ужас! Черната жлъчна течност в устата ѝ и после видението, което получи.

— Ще ти разкажа всичко, а след това можеш да ми задаваш въпроси. Според мен така е най-лесно — заяви Франсис.

На Ноеми изобщо не ѝ се говореше. Пък и да ѝ се говореше, едва ли щеше да бъде в състояние. По-добре да го остави да говори той, въпреки че ѝ идеше да го удари. Беше ужасно уморена, беше ѝ много зле.

— Предполагам, вече си разбрала, че не сме като другите хора и къщата не е като другите къщи. Преди много време Хауард е открил гъба, която удължава човешкия живот. Лекува болести, поддържа те здрав.

— Видях го. Видях Хауард — промърмори Ноеми.

— Така ли? — възкликна Франсис. — Сигурно си навлязла в мрака. Колко навътре стигна?

Ноеми се взря в него. Франсис я объркваше. Той поклати глава.

— Гъбите растат под къщата чак до гробището и после обратно до къщата. В стените са. Като грамадна паяжина. В тази паяжина, в мрежата ѝ можем да съхраняваме спомени, мисли, хванати като мухи в истинска паяжина. Наричаме го хранилище на мислите ни, на спомените, на мрака.

— Как изобщо е възможно?

— Гъбите влизат в симбиотична връзка с растенията гостоприемници. Микориза. Е, оказва се, че могат да имат симбиотична връзка и с хората. Именно микоризата в къщата създава мрака.

— Благодарение на гъбите имате достъп до спомените на предците.

— Да. Само че някои от тези спомени са откъслечни и объркани — слабо ехо от истинските спомени.

„Все едно се настройваш на радиостанция“, помисли Ноеми. Погледна ъгъла на стената, съсипан от черния мухъл.

— Виждам и сънувам много странни неща. Нима твърдиш, че го причинява къщата? Защото вътре в нея растат гъби?

— Да.

— Защо ще ми го причинява?

— Не е нарочно. Просто природата ѝ е такава.

Всички проклети видения, които Ноеми получаваше, бяха ужасни. Каквато и да беше природата на това нещо, тя не можеше да я проумее. Кошмар. Ето какво беше това. Жив кошмар, грехове и порочни тайни, вплетени в едно.

— Значи бях права, когато казах, че къщата ви е населена с духове. И братовчедка ми не е изгубила разсъдъка си, тя просто е видяла мрака.

Франсис кимна и Ноеми се засмя. Нищо чудно, че Франсис се бе притеснил, когато тя бе изказала предположението, че има някакво разумно обяснение Каталина да се държи толкова странно и да говори за призраци. Не че Ноеми е щяла да се досети сама как всичко това е свързано не с друго, а с гъби.

Тя погледна газената лампа, която светеше до леглото ѝ, и си даде сметка, че няма представа колко време е минало. Откога е в този мрак. Можеше да е от часове, но можеше да е и от дни. Ноеми вече не чуваше трополенето на дъжда.

— Какво направи с мен Хауард Дойл? — попита тя.

— Гъбите са в стените на къщата и във въздуха. Не го осъзнаваш, но ги вдишваш. Те ти действат бавно. Но ако влезеш във взаимодействие с тях по друг начин, влиянието им се ускорява.

— Какво направи той с мен? — повтори тя.

— Повечето хора, влезли във взаимодействие с тези гъби, умират. Ето какво сполетя миньорите от рудника. Гъбата ги погуби, някои по-бързо, други по-бавно. Но както личи, не всички са загинали. Някои са по-устойчиви. Само че, ако не издъхнат, гъбата влияе на съзнанието им.

— Като на Каталина ли?

— Понякога съвсем слабо, друг път по-силно, отколкото при Каталина. Може да те изпепели отвътре. Сигурно си забелязала, че прислужниците ни не говорят много. От тях не е останало почти нищо. Сякаш някой е изтръгнал съзнанието им.

— Това е невъзможно.

Франсис поклати глава.

— Познавала ли си някога алкохолик? При алкохолиците е засегнат мозъкът и тук е същото.

— Нима ми казваш, че това ще сполети и Каталина? И мен?

— Не! — побърза да възрази Франсис. — Не, не. Те са особен случай, чичо Хауард ги нарича роби, а миньорите за него бяха тор. Но ти можеш да влезеш в симбиотична връзка с гъбата. На теб няма да ти се случи такова нещо.

— А какво ще ми се случи?

Ръцете на Франсис още бяха в джобовете, но той беше неспокоен. Ноеми виждаше, че стиска юмруци, после отпуска длани. Гледаше надолу към покривалото на леглото ѝ.

— Разказах ти за мрака. Но не съм ти разказал за нашия род. Ние не сме като другите. Гъбата влиза във връзка с нас, не ни вреди. Дори може да ни направи безсмъртни. Хауард е изживял много животи в много различни тела. Прехвърля съзнанието си на мрака и после от мрака може да живее отново в тялото на някое от децата си.

— Вселява се в децата си? — попита Ноеми.

— Не… превръща се… те се превръщат в него… превръщат се в нов човек. Но само децата, предава се от поколение на поколение в рода. И поколение след поколение родът живее откъснат от другите, за да сме сигурни, че ще можем да взаимодействаме с гъбата, да поддържаме тази симбиотична връзка. Никакви външни лица.

— Кръвосмешение. Оженил се е за две жени, които са били сестри, смятал е да омъжи Рут за братовчед ѝ, а преди това явно е… сестрите си — отсъди Ноеми, внезапно спомнила си видението, което е получила. Двете млади жени. — Имал е две сестри. Боже мой, те са му родили деца.

— Да.

Лицето на Дойл. Всички онези хора по портретите.

— Кога? На колко години е той? Колко поколения?

— Не знам. На триста години, може и на повече.

— Триста години. Жени се за роднини, прави им деца, после прехвърля съзнанието, ума си в тялото на някое от тези деца. Отново и отново. И всички вие? Позволявате такова нещо?

— Нямаме избор. Той е бог.

— Имате избор, и още как! И онзи болнав мръсник не е никакъв бог!

Франсис се взря в нея. Беше извадил ръцете си от джобовете и сега ги стискаше. Изглеждаше уморен. Плъзна бавно длан и се пипна по челото, сетне поклати глава.

— За нас е бог — заяви. — И иска и ти да си част от семейството.

— Затова, значи, ми е излял в гърлото онази черна мътилка.

— Притесняваха се да не си заминеш. Не можеха да го допуснат. Сега вече не можеш да отидеш никъде.

— Не искам да съм част от проклетото ви семейство, Франсис — отсече Ноеми. — И повярвай, ще се прибера и ще…

— Няма да те пусне да се прибереш. Баща ми… май не ти разказах за него…

Ноеми се беше загледала в черните петна по стената, в мухъла в ъгъла на стаята, но сега се извърна бавно към Франсис. Той беше извадил от джоба си малък портрет. Ето какво е стискал в ръката си. Малката снимка, прибрана на сигурно в джоба на сакото му.

— Ричард — прошепна Франсис и остави Ноеми да погледне черно-бялата фотография на мъжа. — Казваше се Ричард.

Бледото лице на Франсис беше с остри черти, които смътно напомняха на Ноеми на Върджил Дойл, сега обаче тя видя и приликата с баща му: острата брадичка, голямото чело.

— Рут причини много злини. Не само уби много хора, но и нарани тежко Хауард. Обикновен човек нямаше да оцелее след изстрела на Рут. Но ето че той оцеля. Но хватката, силите му бяха подкопани. Затова и изгубихме всички работници.

— Всички ли са били хипнотизирани? Като тримата ви прислужници?

— Не. Не съвсем. Със сигурност Хауард няма как да манипулира толкова много хора едновременно. Влияеше им по-неуловимо. Но всичко това ги променяше. Къщата, гъбата влияеха на миньорите. Сякаш пада мъгла, която притъпява сетивата ти, когато на Хауард му е нужно.

— А баща ти? — попита Ноеми и му върна портрета, който той пъхна в джоба си.

— След като беше прострелян, Хауард започна малко по малко да се възстановява. От няколко поколения семейството се натъкваше на трудности със зачеването на деца. Когато майка ми пораснала, Хауард опитал да… но бил много стар, с разклатено здраве, за да ѝ направи дете. Имало и други спънки.

„На племенницата си. Опитал е да направи дете на племенницата си“, помисли Ноеми и пак ѝ се прииска да закрещи при мимолетния спомен как е видяла онова гнусно нещо да пъшка върху жената, да притиска изпосталялото си тяло към Флорънс. Ноеми допря до устата си носната кърпа.

— Ноеми! — повика я Франсис.

— Какви спънки? — попита тя.

— С парите. Когато Хауард охлаби контрола над работниците — колкото от тях бяха останали, — вече нямаше кой да надзирава рудника и той се наводни. Не постъпваха никакви пари, а Революцията вече се бе отразила пагубно на средствата ни. Семейството се е нуждаело от пари, нуждаело се е от деца. Иначе какво е щяло да стане с рода? Майка ми намерила баща ми, смятала, че той е подходящ. Имал малко пари. Не някакво огромно състояние, но достатъчно, че да ни издържа, и най-важното, майка ми си мислела, че той ще ѝ направи дете. Дошъл да живее тук, във Високото място. Родил съм се аз. Момче, но са се надявали той да ѝ направи още деца, момичета. Мракът повлиял и на него. Баща ми усетил, че полудява. Искал да се махне, а не можел. Нямало да стигне далеч. Накрая се хвърлил в пропастта. Ако се съпротивляваш срещу мрака, той ще ти навреди. Ще се опълчи срещу теб — предупреди я Франсис. — Но ако му се подчиняваш, ако създадеш връзка с него, ако се съгласиш да си част от семейството, всичко ще бъде наред.

— Каталина се съпротивлява, нали?

— Да — призна Франсис. — Но освен това тя не е толкова… не е толкова подходяща…

Ноеми поклати глава.

— Защо смяташ, че ще бъда по-покорна от нея?

— Ти си подходяща. Върджил е избрал Каталина, понеже е мислел, че е подходяща, но когато ти дойде тук, стана ясно, че си по-подходяща. Предполагам, че се надяват да си и по-отзивчива.

— Че с радост ще се присъединя към семейството. Че с радост ще ви дам парите си ли? И ще ви родя деца?

— Да. Да, и двете.

— Вие сте чудовища. И ти! А аз ти вярвах!

Франсис я погледна втренчено, с разтреперана уста. На Ноеми ѝ се стори, че той ще се разплаче. Беше бясна. Че не тя, а Франсис е рухнал и се е разридал. „Как смееш“, каза си тя.

— Съжалявам.

— Съжалявал бил! Проклет негодник! — кресна Ноеми и въпреки че тялото ѝ още туптеше от ужасна тъпа болка, се изправи.

— Съжалявам. Не исках това — заяви Франсис и след като изтика назад стола, също се изправи.

— В такъв случай ми помогни! Изведи ме оттук!

— Не мога.

Тя го удари. Не го направи добре и веднага след това си помисли, че ще припадне на пода. Това я остави без сили и изведнъж ѝ се стори, че се е превърнала в пихтия. Ако Франсис не я беше хванал, тя със сигурност щеше да си пукне главата. Въпреки това го избута и се опита да се откопчи от него.

— Пусни ме — настоя, но гласът ѝ беше заглушен от гънките на сакото му.

Ноеми не можеше да вдигне глава.

— Имаш нужда от почивка. Ще помисля за някакво решение, но наистина имаш нужда от почивка — прошепна Франсис.

— Върви по дяволите!

Той отново я положи внимателно на леглото и я зави, а на нея ѝ се прииска още веднъж да му каже за последно да върви по дяволите, но очите ѝ се затваряха и мухълът в ъгъла на стаята туптеше като сърце, протягаше се и от това тапетът се нагъваше. Дюшемето също се гънеше, трепереше като кожата на жива твар.

Изпод дъските се показа огромна змия, слузеста и черна, която се плъзна по завивките. Ноеми я загледа как докосва краката ѝ, как допира хладна кожа до трескавата ѝ плът и не помръдна, изплашена, че змията ще вдигне глава и ще я ухапе. И по кожата на змията имаше хиляди малки израстъци, мънички пулсиращи точки, които се тресяха и бълваха спори.

„Пак сънувам — каза си Ноеми. — Това е мракът, а мракът не е истински.“

Но тя не искаше да гледа всичко това, не искаше да го гледа и накрая размърда крака в опит да изрита онази твар. Щом докосна змията, кожата ѝ се пръсна, отвори се, отвътре змията беше бяла и мъртва, не змия, а останките от нея, които бяха започнали да се разпадат и разлагат. И по този бял труп кипеше живот, навсякъде по него избуяваше мухъл.

— Et Verbum caro factum est51 — каза змията.

Сега Ноеми стоеше на колене. Помещението беше студено и каменно. Беше тъмно, прозорци нямаше. Бяха сложили по жертвеника свещи, но пак беше много тъмно. Жертвеникът бе украсен по-богато от онзи, който Ноеми беше зърнала в пещерите. Масата беше покрита с червен плюш и по нея имаше сребърни свещници. Но пак беше тъмно, усойно и студено.

Хауард Дойл беше добавил и гоблени. Червени и черни, с уробороса по тях. Зрелища, Дойл беше наясно, че зрелищата са важна част от тази игра. Ето го и самия Дойл, облечен в мораво. До него стоеше жената от пещерите, беше в напреднала бременност и изглеждаше болна.

Et Verbum caro factum est — беше казала змията на Ноеми, беше ѝ прошепнала тайни в ухото. Змията вече я нямаше, но Ноеми още я чуваше. Имаше особен пресипнал глас и Ноеми нямаше представа какво ѝ казва.

Две жени ѝ помогнаха да се качи на подиума и да прилегне край жертвеника. Две руси жени. Ноеми вече беше виждала и тях. На гробището. Жената, родила на гробището.

Родила. Детето беше проплакало и Дойл го беше вдигнал. И тогава Ноеми разбра.

Et Verbum caro factum est.

Знаеше какво не е видяла добре в предишните сънища, но не искаше да го гледа сега, а то беше там. Ножът и детето. Ноеми затвори очи, ала го видя и под клепачите си: всичко, обагрено в алено и в черно, разкъсаното дете и те ядяха от него.

Плът на боговете.

Вдигнаха ръце, Дойл им даде по малко от плътта, от костите и те задъвкаха бледото месо.

Бяха го правили и преди в пещерите. Но тогава плътта беше на жреците, които я предлагаха, преди да издъхнат. Дойл беше усъвършенствал обреда. Умен беше тоя Дойл, беше много образован, в търсене на отговори беше чел книги по богословие, биология, медицина и сега беше намерил тези отговори.

Очите на Ноеми още бяха затворени, на жената — също. Сложиха на лицето ѝ парче плат и Ноеми си помисли, че сега ще убият жената, ще разрежат и нейното тяло и ще го изядат. Но тук грешеше. Те омотаха парчето плат около тялото ѝ. Пристегнаха го, в жертвеника имаше вдлъбнатина и хвърлиха жената в нея, а тя още беше жива.

„Не е мъртва“, каза им Ноеми. Но беше все едно. Това беше спомен.

Налагаше се, винаги се налага. Гъбата щеше да изскочи от тялото, както изскача от пръстта, да се промуши в стените, да плъзне в основите на сградата. И мракът имаше нужда от съзнание. Имаше нужда от жената. Мракът беше жив. Беше жив по много начини, в разложената му сърцевина беше трупът на жената с огънати крайници, с тънка коса, полепнала по черепа. И трупът размърда челюст, отвори я и запищя вътре в пръстта, а от спечените устни на жената се показа бледата гъба.

Жрецът щеше да се принесе в жертва: част от тялото му щеше да бъде изядена, каквото останеше, щеше да бъде погребано. Животът щеше да покълне от тези тленни останки и паството беше обвързано с него. Беше обвързано до гроб със своя бог. Дойл обаче не беше глупак и нямаше да се принесе в жертва.

Дойл можеше да бъде бог и без да се подчинява на обвитите им в тайнственост глупави правила.

Дойл беше бог.

Дойл съществуваше, не се предаваше.

Дойл винаги е.

Чудовища. Monstrum52, а, за такъв ли ме мислиш, Ноеми?

— Достатъчно ли се нагледа, любопитно момиче? — попита Дойл.

Играеше на карти в ъгъла на стаята ѝ. Тя се взря в сбръчканите му ръце, в пръстена с кехлибара върху показалеца, който проблясваше ярко на свещите, докато Дойл размесваше картите. Той вдигна глава да я погледне. Тя пак се вторачи в него. Беше сегашният Дойл. Хауард Дойл, сгърбен, задъхан. Той сложи долу три карти и ги обърна внимателно. Вале с шпага и жокер с монета в ръката. През тънката риза, с която Дойл беше облечен, Ноеми видя черните циреи, осеяли гърба му.

— Защо ми показваш това? — попита тя.

— Показва ти го къщата. Къщата те обича. Приятно ли ти е, че сме толкова гостоприемни? Искаш ли да поиграеш с мен? — попита той.

— Не.

— Жалко — каза Дойл и показа и третата карта: празна купа. — Накрая все пак ще се откажеш от себе си. Вече си като нас, вече си от семейството. Но не го знаеш.

— Изобщо не ме плашиш, мръсно чудовище такова, с тия твои сънища и номера. Това не е истинско и ти никога няма да ме задържиш тук.

— Наистина ли го мислиш? — попита той и циреите замърдаха по гърба му. На пода под него закапа струйка течност, черна като мастило. — Мога да те накарам да правиш каквото поискам.

Дойл пукна с дълъг нокът една от гнойните пъпки по ръцете си и я притисна към сребърна чаша — приличаше на бокала върху картата, която държеше, — така че тя да се напълни с гнусната течност.

— Пийни — подкани той и за миг Ноеми изпита непреодолимо желание за пристъпи напред и да отпие една глътка, после обаче крайниците ѝ се вцепениха от погнуса и тревога.

Той се усмихна. Опитваше се да ѝ покаже каква огромна власт има, че дори насън именно той е господарят.

— Ще те убия, щом се събудя. Само ми дай възможност и ще те убия — зарече се Ноеми.

Нахвърли му се, заби пръсти в плътта му, изви тънкия му врат. Беше като пергамент, скъса се под ръцете ѝ и се показаха мускули и кръвоносни съдове. Дойл ѝ се ухили с жестоката усмивка на Върджил. Той беше Върджил. Ноеми натисна още по-силно, но той я отблъсна, допря палец до устните и зъбите ѝ.

Франсис я погледна с разширени от болка очи и с ръка, която се плъзна надолу. Ноеми го пусна и се отдръпна. Франсис отвори уста, за да ѝ се примоли, и от пастта му изпълзяха стотици личинки.

Червеи, стебла, змията се надигна в тревата и се омота около врата на Ноеми.

Щеш, не щеш, си наша. Наша си и си една от нас.

Ноеми се помъчи да я махне от себе си, но тя се усука още по-здраво, заби се в плътта ѝ и отвори уста, за да я погълне цялата. Ноеми впи нокти в змията, а тя прошепна:

— Et Verbum caro factum est.

Но се чу и женски глас, който нареди:

— Отвори очи.

„Трябва да го запомня — помисли тя. — Трябва да запомня да отворя очи.“

Дневна светлина. Ноеми не помнеше някога да е била по-благодарна за такава обичайна гледка: въодушеви се от сноповете светлина, които се процеждаха иззад пердетата. Дръпна ги и долепи длани до прозореца. Опита да отвори вратата. Както и очакваше, беше заключено.

Бяха ѝ оставили поднос с храна. Чаят беше изстинал и Ноеми не посмя да отпие от него — не знаеше какво има вътре. Не се престрашаваше да вземе дори препечената филия. Отхапа малко от коричката и пийна вода от чешмата в банята.

Но ако спорите на гъбата се носеха във въздуха, не беше ли все едно? Тя така и така ги вдишваше. Гардеробът беше отворен и Ноеми видя, че са изпразнили куфара ѝ и са върнали дрехите по закачалките.

Беше студено, затова тя си облече карираната рокля с дълъг ръкав, с бяла кръгла якичка и с маншети, и те бели. Беше топла, въпреки че Ноеми не обичаше карета. Дори не помнеше да е слагала роклята в багажа, но сега беше доволна, че ѝ е подръка.

След като се среса и си обу обувките, още веднъж опита да отвори прозореца, но той не помръдна. Вратата също. Сред приборите, които ѝ бяха оставили, имаше лъжица, но тя нямаше да ѝ помогне. Точно когато Ноеми се питаше дали все пак не може да отвори с нея вратата, в ключалката се завъртя ключ и на прага застана Флорънс. Както обикновено, изглеждаше много подразнена, че вижда Ноеми. Онзи ден чувството беше напълно споделено.

— Какво си намислила, да се умориш от глад ли? — попита Флорънс, след като видя подноса при вратата, до който Ноеми не се бе и докоснала.

— След всичко, което се случи, не бих казала, че имам апетит — отвърна безизразно Ноеми.

— Трябва да се храниш. При всички положения Върджил иска да те види. Чака в библиотеката. Ела с мен.

Ноеми тръгна след жената по коридорите и слезе пак заедно с нея по стълбището. Флорънс не ѝ каза нищо, през цялото време Ноеми вървеше две крачки след нея, но щом слязоха на долния етаж, се спусна към входната врата. Притесняваше се да не би да са я заключили, ала дръжката поддаде и тя изскочи в мъгливата утрин. Мъглата беше гъста, но на Ноеми това не ѝ пречеше. Тя се втурна слепешката към нея.

По тялото я зашиба висока трева и роклята ѝ се закачи в нещо. Ноеми чу как тя се разпаря, но я издърпа и продължи нататък. Ръмеше ситен дъждец, от който косата ѝ се навлажни. Но и да гърмеше, и да се святкаше, и да валеше град, това нямаше да я спре.

Все пак Ноеми спря. Изведнъж беше останала без дъх и дори когато спря и се помъчи да се успокои, пак не успя да си поеме въздух. Имаше чувството, че някой я души, и се подпря със стон на едно дърво с ниски клони, които я одраскаха по слепоочието, затова Ноеми изсъска, пипна се по главата и усети под върховете на пръстите си кръв.

Трябваше да върви по-бавно, да гледа къде стъпва, но мъглата беше гъста и Ноеми пак трудно си поемаше дъх. Тя се подхлъзна, строполи се на земята и си изгуби обувката. Уж беше там, а след миг вече я нямаше.

Ноеми се помъчи да се изправи, но не намери сили — още усещаше безпощадния натиск върху гърлото си. Успя да се закрепи на колене. Затърси слепешката изчезналата обувка, но накрая се отказа. Все едно къде беше. Ноеми изхлузи и другата обувка.

Боса, щеше да продължи нататък боса. Стисна втората обувка в ръка и се опита да помисли. Мъглата беше забулила всичко. Дърветата, храстите и къщата. Ноеми нямаше представа в коя посока да поеме, но чуваше как тревата шуми и беше сигурна, че някой върви към нея.

Още не можеше да диша, гърлото ѝ пламтеше. Тя се задави в опит да напълни дробовете си с въздух. Заби пръсти в мократа пръст и след като се изправи, се завлече нататък. Четири, пет, шест крачки, преди да се препъне отново и да застане на колене.

Сега вече беше късно. От мъглата изникна висок тъмен силует, който се надвеси над нея. Тя вдигна ръце, за да го изтласка, но безуспешно. Мъжът се наведе и я грабна като парцалена кукла, а Ноеми поклати глава.

Заудря напосоки с обувката по лицето му и той изсумтя ядосано. Пусна я да падне в калта. Ноеми се издърпа напред, готова, ако се наложи, да запълзи, но всъщност не беше причинила болка на мъжа и той я придърпа в ръцете си.

Понесе я обратно към къщата, а тя не можеше дори да възрази: от боричкането гърлото ѝ като че ли се беше запушило окончателно и сега Ноеми не можеше изобщо да си поеме въздух. За капак видя и колко близо е къщата — Ноеми беше изминала само няколко метра и после се беше свлякла на земята.

Видя верандата, входната врата отпред и се извърна да погледне мъжа.

Върджил. Той отвори вратата и я понесе нагоре по стълбището. Отстрани на кръглия прозорец със стъклописа в горния край имаше тъничка змия. Ноеми не я беше забелязвала дотогава, сега обаче образът беше съвсем ясен: змия, захапала опашката си.

Те влязоха в стаята ѝ, после и в банята. Върджил я положи предпазливо във ваната и Ноеми ахна, когато той пусна крана и ваната започна да се пълни.

— Събличай ги тези дрехи и се почисти — каза той.

Задъхването беше изчезнало. Сякаш някой бе превключил електрически ключ. Но сърцето ѝ пак биеше като обезумяло и тя погледна Върджил с леко отворена уста, както се държеше отстрани за ваната.

— Ще настинеш — добави непринудено той и се пресегна, сякаш за да разкопчае горното копче на роклята ѝ.

Ноеми го шляпна по ръката и стисна яката на роклята.

— Недей! — изкрещя тя и думата като че ли проряза езика ѝ така, че я заболя.

Той се подсмихна развеселен.

— Ти си си виновна, Ноеми. Сама реши да се потъркаляш в калта и дъжда, сега се измий. Събличай се, докато не съм те принудил — каза Върджил.

В гласа му нямаше заплаха, той говореше много овладяно, но върху лицето му се беше изписала гневна враждебност.

Тя разкопча с треперещи ръце копчетата и след като съблече роклята, я намачка на топка и я метна на пода. Остана само по бельо. Помисли, че това унижение ще му е достатъчно, но той се облегна на стената и понавел глава, я загледа.

— Е? — каза. — Мръсна си. Съблечи всичко и се измий. Виж на какво прилича косата ти.

— Първо излез от банята.

Върджил грабна трикраката табуретка и седна най-невъзмутимо.

— Няма да ходя никъде.

— Аз пък няма да се събличам гола пред теб.

Върджил се наведе, сякаш се канеше да сподели с нея някаква тайна.

— Мога да те принудя да ги махнеш тези дрехи. Няма да ми отнеме и минута и ще те заболи. Но можеш да се съблечеш и сама като добро момиче.

Говореше сериозно. Ноеми още се чувстваше замаяна и водата беше много гореща, но тя си свали бельото и го метна встрани, в ъгъла на банята. Взе сапуна, оставен в порцеланова чинийка, и си насапуниса косата, ръцете и дланите. Поля се бързо, за да махне сапунената пяна.

Върджил беше спрял водата и се беше подпрял с левия лакът отстрани на ваната. Пак добре, че гледаше пода, а не нея, явно се задоволяваше да съзерцава плочките. Той разтърка с пръсти устата си.

— Пукна ми устната с обувката — обясни.

По устните му имаше засъхнала кръв и Ноеми бе доволна, че ако не друго, е успяла поне да го удари.

— Заради това ли ме изтезаваш?

— Как така те изтезавам? Исках да съм сигурен, че няма да припаднеш във ваната. Ще бъде жалко, ако се удавиш в банята.

— Можеше да ме пазиш и пред вратата, свиня такава — тросна се Ноеми и вдигна от лицето си кичура коса, паднал върху него.

— Да. Но нямаше да е толкова забавно — отговори Върджил.

Усмивката му можеше да мине и за чаровна, ако Ноеми го беше срещнала на парти и не го познаваше. Върджил беше заблудил с тази усмивка Каталина, но така се хилеха само хищници. На Ноеми ѝ идеше да го удари още веднъж, да му причини болка заради братовчедка си.

Кранчето капеше: кап-кап-кап. В банята не се чуваше нищо друго. Ноеми вдигна ръка и посочи зад Върджил.

— Сега вече можеш да ми подадеш халата.

Той не отговори.

— Казах, можеш да…

Върджил потопи ръка във водата и хвана Ноеми за бедрото, тя се оттласна назад и се удари във ваната така, че водата се разплиска по пода. Инстинктът ѝ подсказваше да се изправи, да изскочи от ваната и да изтича навън. Но Върджил стоеше така, че ѝ беше препречил пътя. Той също го знаеше. За младата жена ваната и водата бяха като щит и тя притегли колене към гърдите си.

— Излез — каза Ноеми, като се постара да го изрече твърдо, а не уплашено.

— Моля? Откога си толкова свенлива? — попита Върджил. — Последния път, когато бяхме тук, не беше такава.

— Онова беше сън — изпелтечи тя.

— Това не означава, че не се е случило.

Ноеми премига невярващо и понечи да възрази. Върджил се наведе и я хвана за тила, а тя изпищя и го изтика, той обаче я държеше за косата и дърпаше с все сила главата ѝ назад.

Беше го правил със сходно движение и в съня. Беше притеглил главата ѝ и я беше целунал, а след това тя го беше пожелала.

Ноеми се опита да се обърне на другата страна.

— Върджил — каза високо Франсис.

Стоеше при вратата и беше стиснал юмруци отстрани на тялото си. Върджил се извърна към братовчед си.

— Да! — извика с твърд глас.

— Доктор Къминс е тук. Готов е да я прегледа.

Върджил въздъхна, пусна Ноеми и сви рамене.

— Е, както личи, ще продължим разговора друг път — заяви той и излезе от банята.

Ноеми не очакваше да я пусне и изпита такова облекчение, че притисна длани до устата си, наведе се и ахна.

— Доктор Къминс иска да те види. Имаш ли нужда от помощ, за да излезеш от ваната? — попита Франсис.

Говореше тихо. Ноеми поклати глава. Лицето ѝ пламтеше, направо гореше от унижение. Франсис грабна една от сгънатите кърпи, оставени на купчинка върху полицата, и ѝ я подаде безмълвно. Ноеми го погледна и стисна кърпата.

— Ще бъда в стаята — каза той.

Излезе и затвори вратата. Ноеми се подсуши и си облече халата.

Когато излезе от банята, доктор Къминс беше застанал при леглото и ѝ показа да седне на него. Премери ѝ пулса, преслуша я, после отвори шишенце със спирт за разтриване и отля малко върху едно памуче. Притисна го до слепоочието ѝ. Ноеми беше забравила, че се е одраскала, и трепна.

— Как е? — попита Франсис.

Стоеше зад лекаря, явно се притесняваше.

— Ще ѝ мине. Само една-две драскотини. Не се налага дори да я превързвам. Но е можело и да не се случва. Мислех, че вече си ѝ обяснил как стоят нещата — каза лекарят. — Ако се беше обезобразила, Хауард щеше да се разстрои много.

— Не му се карайте. Франсис вече ми обясни, че се намирам в къща, пълна с чудовища, които не се гнусят от кръвосмешение, и с техни блюдолизци — обади се Ноеми.

Пръстите на доктор Къминс застинаха и той се смръщи.

— Е. Не сте загубили очарованието, с което общувате с по-възрастни. Донеси чаша вода, Франсис — нареди лекарят и продължи да промива кожата при косата ѝ. — Момичето се е обезводнило.

— Мога и сама — отвърна Ноеми, след което грабна памучето и го долепи до главата си.

Лекарят вдигна рамене и метна слушалките в черната си чанта.

— Франсис трябваше да поговори с вас, но явно снощи не е бил ясен. Не можете да напускате къщата, госпожице Табоада. Никой не може. Тя не го позволява. Ако се опитате да избягате, отново ще получите същия пристъп.

— Как е възможно къща да не позволява да я напускаш?

— Възможно е. И само това има значение.

Франсис дойде при леглото с чашата вода и я подаде на Ноеми. Тя отпи две-три глътки, без да сваля очи от мъжете. Лицето на Къминс привлече вниманието ѝ — в него имаше нещо, което тя не бе забелязвала дотогава и което сега изглеждаше очевидно.

— Вие сте им роднина, нали? Поредният представител на рода Дойл.

— Далечен роднина, затова живея в селото и ръководя семейните дела — отвърна лекарят.

Далечен. Звучеше като шега. Според Ноеми никой в този род не беше „далечен“. Върджил беше споменал, че се е оженил за дъщерята на доктор Къминс, което означаваше, че за капак са се опитали да върнат този „далечен“ роднина в лоното на рода.

„Той иска и ти да си част от семейството“, беше казал Франсис. Ноеми стисна чашата с две ръце.

— Трябва да закусите. Донеси, Франсис, подноса — нареди лекарят.

— Изгубих апетит.

— Не ставайте за смях. Франсис, подноса.

— Чаят топъл ли е? С удоволствие ще го лисна в лицето на добрия доктор — рече весело Ноеми.

Лекарят си свали очилата и сбърчил чело, се зае да ги бърше с носна кърпа.

— Явно сте решили днес да създавате трудности. Защо ли не съм изненадан! Жените си менят постоянно настроенията.

— А вашата дъщеря създаваше ли ви трудности? — попита Ноеми. Лекарят вдигна рязко глава и я изгледа, от което тя разбра, че го е настъпила по болното място. — Дали сте им родната си дъщеря.

— Нямам представа за какво говорите — промърмори той.

— Върджил спомена, че била избягала, но това не е вярно. Никой не си тръгва от това място, вие го казахте. Тя е мъртва, нали? Той ли я уби?

Ноеми и лекарят се вторачиха един в друг. Лекарят продължаваше да стои сковано, по едно време издърпа чашата с водата от ръцете ѝ и я сложи на нощното шкафче.

— Дали да не ни оставиш да си поговорим двамата насаме? — каза Франсис на по-възрастния мъж.

Доктор Къминс стисна ръката на Франсис и изгледа с присвити очи Ноеми.

— Да. Вразуми я. Той няма да търпи такова поведение, знаеш го. — Преди да излезе от стаята, лекарят поспря в долния край на леглото и стиснал лекарската чанта с едната ръка, се обърна към Ноеми: — Щом толкова искате да знаете, дъщеря ми почина при раждане. Не можеше да даде на семейството детето, от което то имаше нужда. Според Хауард вие с Каталина ще се справите по-добре. Различна кръв. Да видим.

Той затвори вратата след себе си.

Франсис грабна сребърния поднос и го донесе при леглото. Ноеми стисна завивките.

— Наистина трябва да хапнеш — подхвана той.

— Да не е отровна? — попита Ноеми.

Франсис се наведе, остави подноса върху скута ѝ и прошепна на испански в ухото ѝ:

— Храната, която ядеш, чаят, да, в тях е слагано нещо. Но яйцето е безвредно, започвай да ядеш. Ще ти разкажа.

— Какво…

— На испански — прекъсна я Франсис. — Той чува през стените, в цялата къща, но не знае испански. Няма да разбере. Говори тихо и се храни, сериозно ти казвам. Наистина си се обезводнила, снощи повръща много.

Ноеми се взря в него. Взе бавно лъжицата и без да сваля очи от Франсис, счупи с нея черупката на твърдо свареното яйце.

— Искам да ти помогна — обясни той, — но е трудно. Сама си виждала на какво е способна къщата.

— Да те държи вътре. Наистина ли не мога да си тръгна?

— Може да те тласне да правиш нещо и да ти попречи за друго.

— Да направлява мислите ти.

— В известен смисъл. По-първично е. Отприщва някои инстинкти.

— Не можех да дишам.

— Знам.

Ноеми хапна малко от яйцето. Щом го глътна, Франсис ѝ показа препечената филия и кимна, но поклати глава за сладкото.

— Все има начин да се измъкнеш оттук.

— Може би. — Франсис извади от джоба си малко шишенце и ѝ го показа. — Помниш ли го?

— Лекарството, което дадох на братовчедка ми. Какво правиш с него?

— След онази случка доктор Къминс ми каза да се отърва от него, но аз не го послушах. Гъбата, спорите ѝ са във въздуха и майка ми я слага и в храната ти. Така малко по малко тя те завладява. Но е много чувствителна към някои неща. Не обича светлина и някои миризми.

— Цигарите ми — щракна с пръсти Ноеми. — Къщата се дразни. Явно се дразни и от тинктурата.

Дали знахарката от града го знаеше? Или това бе просто щастлива случайност? Каталина се беше досетила, че тинктурата влияе на къщата, това поне беше сигурно. Случайно или преднамерено братовчедка ѝ беше намерила ключа, макар и да ѝ бяха попречили да го завърти.

— Не само се дразни — допълни Франсис. — Взаимодейства с тинктурата. Ако пийнеш малко от нея, къщата, гъбата ще поотпуснат хватката, с която те държат.

— Откъде си сигурен?

— Каталина. Опита се да избяга, но Върджил и Артър я заловиха и я върнаха. Намериха отварата, която Каталина пиеше, и решиха, че тя подкопава властта на къщата над нея, затова ѝ я взеха. Но не разбраха, че Каталина се е подготвяла от доста време и е помолила някого в града да пусне писмо от нейно име.

Каталина, умно момиче беше тя. Беше измислила как да повика някого на помощ. За беда, сега и Ноеми, която би трябвало да я спаси, също се беше хванала в капана.

Ноеми посегна към шишенцето, но Франсис я хвана за ръката и поклати глава.

— Не помниш ли какво се случи с братовчедка ти? Ако изпиеш прекалено много наведнъж, ще получиш пристъп.

— Значи тинктурата е безполезна.

— Няма такова нещо. Всеки път трябва да пийваш по малко. Виж какво, доктор Къминс е тук не току-така. Чичо Хауард ще умре. Няма как да го спре. Гъбата ти дава още живот, но не те прави безсмъртен. Не след дълго тялото му вече няма да издържи и тогава той ще се превъплъти. Ще се пресели в тялото на Върджил. Когато това се случи, когато той издъхне, вниманието на всички ще бъдат погълнато от тях. Ще се струпат около двамата. И къщата ще бъде омаломощена.

— Кога ще стане това?

— Скоро — увери я Франсис. — Сама видя Хауард.

Ноеми всъщност не искаше да си спомня какво е видяла. Тя остави яйцето, от което хапваше по малко, и се свъси.

— Той иска и ти да си част от семейството. Приеми го, прояви търпение и аз ще те изведа оттук. Има тунели, които водят до гробището, и си мисля, че мога да скрия в тях провизии.

— Какво точно означава „приеми го“? — попита Ноеми, защото Франсис избягваше погледа ѝ.

Хвана го с една ръка за брадичката и го накара да я погледне. Франсис застина и затаи дъх.

— Той иска да се омъжиш за мен. Да родиш деца от мен. Иска да си една от нас — отговори накрая Франсис.

— А ако откажа? Тогава какво?

— Той ще те принуди.

— Ще изтръгне мозъка ми, както е направил с прислужниците ли? Или просто ще ме изнасили? — попита Ноеми.

— Няма да се стига чак дотам — пророни Франсис.

— Защо?

— Защото му е приятно да контролира хората по други начини. Така ще бъде прекалено грубо. Години наред пускаше баща ми да ходи в града, пуска и Каталина да ходи на църква. Дори пусна Върджил и майка ми да заминат надалеч и да си намерят съпрузи. Знае, че има нужда от хора, които се подчиняват на волята му и вършат каквото им каже, и те трябва да го правят доброволно, иначе е изтощително.

— Но не може да ги контролира през цялото време — намеси се Ноеми. — Все пак Рут се е добрала до пушката, а Каталина се опита да ми каже истината.

— Точно така. Освен това Каталина отказва да разкрие кой ѝ е дал тинктурата, а Хауард се опита как ли не да изтръгне от нея тази информация.

Миньорите също се бяха вдигнали на стачка. Колкото и да му харесваше на Хауард да се мисли за бог, той не можеше през цялото време да принуждава всички да се подчиняват на волята му. Въпреки това през годините явно бе успял да манипулира мнозина и когато това не е било достатъчно, ги е убивал или като Бенито те са изчезвали безследно.

— Откритото противопоставяне няма да свърши работа — заяви Франсис.

Ноеми огледа ножа за малко — знаеше, че Франсис е прав. Какво можеше да стори тя? Да рита и да удря и накрая пак нямаше да постигне нищо.

— Ако се съглася на тази шарада, трябва да измъкнеш и Каталина.

Франсис не отговори, но се свъси, от което Ноеми се досети, че не изгаря от желание да измъква оттук не един, а двама души.

— Не мога да я изоставя — отсече Ноеми и го стисна за ръката, в която той още държеше шишенцето. — Трябва да дадеш от тинктурата и на нея, трябва да освободиш и нея.

— Добре, ще го направя. Говори тихо.

Ноеми пусна ръката му и сниши глас.

— Обещай, закълни се в живота си.

— Обещавам. А сега дали да не опитаме? — попита Франсис и махна стъклената запушалка на шишенцето. — Ще ти се доспи, но малко почивка ще ти дойде добре.

— Върджил вижда сънищата ми — пророни Ноеми и за миг притисна кокалчетата на пръстите към устата си. — Няма ли да разбере, щом вижда сънищата ми? Няма ли да узнае какво мисля?

— Това всъщност не са сънища. Това е мракът. Но внимавай, когато си там.

— Не знам дали мога да ти имам доверие — заяви Ноеми. — Как така си решил да ми помагаш?

Франсис се различаваше по хиляди дребни неща от братовчед си, беше с тънки ръце и безволева уста, докато Върджил беше як и набит. Франсис беше млад и блед, заразен с доброта. Но кой можеше да каже дали всичко това не беше фасада, дали и той нямаше да изпадне в безпощадно безразличие? В края на краищата нищо на това място не беше такова, каквото изглеждаше. Тук имаше безброй тайни.

Ноеми се пипна по тила, там, където пръстите на Върджил се бяха впили в косата ѝ.

Франсис търкулна в дланта си запушалката на шишенцето. То отрази лъча светлина, случайно просмукал се през пердетата: мъничка призма, нарисувала в края на леглото дъга.

— Има една плесенна гъба — Massospora cicadina, която вирее по цикадите. Помня, четох в едно списание статия за това как изглежда: полепва по коремчето на цикадите. Превръща го в купчинка жълта пепел. В списанието пишеше, че и покосени от заразата, цикадите продължават да „пеят“, докато тялото им е разяждано отвътре. Полумъртви, пеят и призовават други цикади да дойдат и да се сношават с тях. Представяш ли си? — попита Франсис. — Права си. Наистина имам избор. Нямам намерение да се разделям с живота, докато пея и се преструвам, че всичко е наред.

Той спря да си играе със запушалката и погледна Ноеми.

— Дотук успяваш да се преструваш много добре — рече тя и го погледна, Франсис също се взря в нея угрижено.

— Да — потвърди той. — А сега ти си тук и аз вече не мога да се преструвам.

Ноеми загледа безмълвно как Франсис налива мъничко от течността в лъжица. Тя глътна тинктурата. Беше горчива. Франсис ѝ подаде салфетката, оставена до чинията ѝ, и Ноеми си избърса устата.

— Нека отнеса подноса — предложи той и след като прибра шишенцето в джоба си, го вдигна.

Ноеми го докосна по ръката и Франсис спря.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш — възрази той. — Трябваше да поговоря с теб по-рано, но съм страхливец.

Тя отпусна глава на възглавниците и се остави във властта на съня. По-късно — и тя не знаеше след колко време — чу шумолене на плат и седна в леглото. В долния му край видя Рут Дойл, която бе приседнала и гледаше надолу към пода.

Не точно Рут. Спомен? Призрак? Не точно призрак. Ноеми си даде сметка, че онова, което вижда, гласът, който ѝ нашепва в ухото и я приканва да отвори очи, всъщност е умът, съзнанието на Рут, все още загнездено в мрака, в пукнатините на покритите с мухъл стени. Сигурно имаше и други умове, сенки на хора, спотаени под тапетите, но те не бяха толкова плътни и осезаеми като Рут. Ако не броим може би златистото привидение, за което Ноеми още не можеше да каже на кого е и което не можеше да определи като човек. Не ѝ приличаше на човек. За разлика от Рут.

— Чуваш ли ме? — попита тя. — Или си като браздите по грамофонна плоча?

Не се страхуваше от момичето. Рут беше млада жена, с която бяха злоупотребили и която бяха зарязали. В привидението ѝ нямаше злоба, имаше само тревога.

— Не съжалявам — промълви Рут.

— Аз се казвам Ноеми. Виждала съм те и друг път, но не съм сигурна, че ме разбираш.

— Не съжалявам.

Ноеми не смяташе, че момичето ще ѝ каже нещо повече от тези няколко думи, но най-неочаквано Рут вдигна глава и се взря в нея.

— Майка не може, няма да те защити. Никой няма да те защити.

„Майка ти е мъртва — помисли Ноеми. — Уби я ти.“ Но се съмняваше, че има смисъл да напомня на някого, на отдавна погребан труп, такива неща. Пресегна се и докосна момичето по рамото. Усети под пръстите си истински човек от плът и кръв.

— Трябва да го убиеш. Баща ми няма да те пусне никога. Грешката беше моя. Не го направих както трябва — поклати момичето глава.

— А как е трябвало да го направиш? — попита Ноеми.

— Не го направих както трябва. Той е бог! Той е бог!

Момичето заплака, притисна и двете си ръце към устата си и се заклати напред-назад. Ноеми се опита да прегърне Рут, тя обаче се хвърли на пода и все така с ръце върху устата, се сви на кравай. Ноеми приклекна до нея.

— Недей да плачеш, Рут — каза и докато го изричаше, тялото на Рут посивя, по лицето и ръцете ѝ плъзнаха бели точици плесен и тя се разрида — по бузите ѝ се затъркаляха черни сълзи, а от устата и носа ѝ на тънка струйка потече жлъчна течност.

Рут започна да се дере с нокти и да пищи прегракнало. Ноеми се отдръпна и се блъсна в леглото. Момичето се гърчеше, драскаше по пода, ноктите му оставяха следи по дървото, а по дланите му се забиваха трески.

Уплашена, Ноеми стисна зъби — идеше ѝ и тя да ревне, после обаче си спомни думите, мантрата.

— Отвори очи — каза Ноеми.

И ги отвори. В стаята беше тъмно. Тя беше сама. Отново валеше. Ноеми се изправи и дръпна пердетата. Стресна се от далечна гръмотевица. Къде беше гривната ѝ? Гривната против уроки. Сега обаче тя нямаше да ѝ помогне. Ноеми намери в чекмеджето на нощното шкафче пакета цигари и запалката — още бяха там.

Щракна запалката, загледа как лумва пламък, после го угаси и върна запалката в чекмеджето.

На другата сутрин Франсис дойде да види как е и отново ѝ даде мъничко от тинктурата, а после ѝ каза кои от нещата са безопасни за ядене. Щом падна нощта, той се появи отново с подноса с храна и ѝ съобщи, че след като се навечерят, трябва да отидат в библиотеката — Върджил ги чакал там да поговорят.

Макар че Франсис държеше газена лампа, пак беше много тъмно и Ноеми не виждаше портретите по стената в коридора за библиотеката, въпреки че ѝ се искаше много да спре и да разгледа картината, на която беше изобразена Рут. Това беше подтик, породен от любопитство и състрадание. И Рут като нея е била тук като в затвор.

Веднага щом Франсис отвори вратата на кабинета, Ноеми усети как я удря неприятната миризма на покрити с мухъл книги. Стори ѝ се странно, че от известно време е свикнала с нея и почти не я забелязва. Запита се дали това не означава, че тинктурата действа.

Върджил седеше на писалището. Осветлението в стаята с ламперия по стените беше съвсем оскъдно и в мъждивата светлина той сякаш беше слязъл от картина на Караваджо — лицето му сякаш беше без капчица кръв по него. Тялото му беше застинало като на звяр, който се опитва да се слее с околната среда. Той беше преплел пръсти и когато видя Ноеми и Франсис, се наведе с усмивка напред, за да ги поздрави.

— Явно си по-добре — каза. Ноеми седна пред него, а Франсис до нея — тя погледна безмълвно Върджил и само с това отговори на въпроса му. — Повиках те тук, защото трябва да изясним някои неща. Франсис твърди, че си наясно с положението и си готова да сътрудничиш с нас — продължи Върджил.

— Ако имаш предвид как съм разбрала, че не мога да си тръгна от тази ужасна къща, да, това, за съжаление, вече ми е пределно ясно.

— Не се огорчавай, Ноеми… веднъж къщата да те опознае, и ще ти се струва прекрасна. И така, струва ми се, че въпросът стои по следния начин: дали си решила да създаваш главоболия, или по своя воля ще се присъединиш към семейството ни.

Трите глави на елени върху стената хвърляха дълги сенки.

— Имаш доста интересна представа за „по своя воля“ — отвърна Ноеми. — Предлагаш ли ми някаква друга възможност? Според мен не. Решила съм да остана жива, ако ме питаш за това. Не ми се ще да се озова в някоя яма като онези клети миньори.

— Не сме ги хвърляли в никакви ями. Всички са погребани на гробището. И те трябваше да умрат. Все някак човек трябва да прави почвата по-плодородна.

— С човешки тела. Вместо тор, а?

— Те така и така щяха да умрат. Сбирщина изпосталели въшливи селяндури.

— И първата ти жена ли беше въшлива селяндурка? И нея ли използва, за да направиш почвата по-плодородна? — попита Ноеми.

Замисли се дали и нейният портрет е окачен отвън, до фотографиите на всички останали от семейство Дойл. Нещастна млада жена, която е вдигнала брадичка и се опитва да се усмихва колкото за пред фотоапарата.

Върджил сви рамене.

— Не. Но тя при всички положения не беше подходяща и не мога да кажа, че ми липсва.

— Колко мило.

— Няма да ме накараш да си посипя главата с пепел, Ноеми. Оцеляват силните, слабите отпадат. Мисля, че ти си доста силна — заяви той. — И какво красиво личице имаш, с мургава кожа и тъмни очи. Нещо ново!

„Тъмно месо“, помисли си Ноеми. Нищо повече от месо, тя не беше нищо повече от парче телешко, което касапинът оглежда и увива в амбалажна хартия. Екзотично девойче, от което усещаш тръпка в слабините и устата ти се пълни със слюнка.

Върджин се изправи, заобиколи писалището и след като застана зад Ноеми и Франсис, стисна здраво облегалките на столовете.

— Както сигурно знаеш, семейството ми прави всичко възможно да запази рода чист. Внимаваме много кой ни ражда деца, така че да предаваме на следващото поколение най-желаните черти. Плод на това е съвместимостта ни с гъбите в къщата. Има само една малка пречка. — Върджил тръгна да обикаля около тях — гледаше надолу към писалището и си играеше с един молив. — Знаеш ли, че кестените, които растат сами, не дават плод? Трябва да бъдат опрашени от друго дърво. Това явно вече важи и за нас. Да, майка ми е родила на баща ми две живи деца, но е имало и много мъртвородени. Върнеш ли се назад във времето, се натъкваш на същото. Мъртвородени деца, деца, починали още съвсем невръстни. Преди Агнес баща ми е имал две други жени, които не са ставали за нищо. Понякога се налага да влееш нова кръв, така да се каже. Баща ми, разбира се, винаги е бил много твърд в тези неща и е настоявал да си нямаме вземане-даване с простолюдието.

— Висши и нисши черти на характера — отбеляза хладно Ноеми.

Върджил се усмихна.

— Именно. Старецът дори е докарал пръст от Англия, за да е сигурен, че условията ще бъдат както в родината ни, не е вярвал на местните. Но както е тръгнало, сега се налага. Въпрос на оцеляване.

— И така се е появил Ричард — вметна Ноеми. — Така се е появила Каталина.

— Да. Въпреки че, ако първо бях видял теб, нямаше да избера Каталина, щях да предпочета теб. Ти пращиш от здраве, млада си и мракът явно те харесва.

— Сигурно и парите ми са добре дошли.

— Е, това си е задължително условие. Тъпата ви Революция ни остави без пукнат грош. Трябва да си върнем състоянието. Както казах, въпрос на оцеляване.

— Убийство, според мен това е най-точната дума. Убили сте всички онези миньори. Заради вас те са се поболели, не сте им казали защо не се чувстват добре и вашият лекар ги е оставил да умрат. Явно си убил и любимия на Рут. Въпреки че тя ти го е върнала тъпкано.

— Не си особено мила, Ноеми — каза той, без да сваля очи от нея. Беше раздразнен и се обърна към Франсис: — Мислех, че си позагладил нещата с нея.

— Ноеми няма да се опитва повече да бяга — отвърна Франсис и плъзна длан върху ръката ѝ.

— Добра първа стъпка. Втората е да напишеш на баща си писмо, за да му обясниш, че ще останеш тук до Коледа, за да правиш компания на Каталина. А щом дойде Коледа, ще му съобщиш, че си се омъжила и смяташ да живееш с нас.

— Баща ми ще се разстрои.

— В такъв случай ще се наложи да му напишеш още няколко писма, за да разсееш притесненията му — каза благо Върджил. — А сега защо не седнеш да напишеш първото писмо?

— Сега ли?

— Да. Ела насам — повика я Върджил и потупа с длан по стола зад писалището, на който беше седял допреди малко.

Ноеми се подвоуми, но се изправи и седна на стола, предложен ѝ от него. Той беше приготвил и лист хартия и писалка. Ноеми ги погледна, но не се докосна до тях.

— Хайде — подкани отново Върджил.

— Не знам какво да кажа.

— Напиши нещо убедително. Само това оставаше баща ти да ни дойде на гости и да легне болен от някоя странна болест, нали?

— Да — пророни тя.

Върджил се надвеси и я стисна силно за рамото.

— В гробницата има колкото щеш място, а както отбеляза и ти, нашия лекар не го бива много-много да лекува болести.

Ноеми изтика ръката му и започна да пише. Върджил се обърна на другата страна.

Накрая тя подписа писмото. Щом приключи, Върджил отново застана зад нея и след като прочете написаното, кимна.

— Сега доволен ли си? — попита Франсис. — Тя си изигра ролята.

— Тепърва има да я играе — промърмори Върджил. — Флорънс е тръгнала да търси из къщата булчинската рокля на Рут. Ще си направим сватба.

— Защо? — попита Ноеми.

Устата ѝ беше пресъхнала.

— Хауард много държи на такива подробности. На церемониите. Обича ги.

— Откъде ще намерите свещеник?

— Ще ви венчае баща ми, правил го е и преди.

— Значи ще се омъжа в Църквата на светата кръвосмесителна гъба? — изтананика тя. — Съмнявам се, че това се брои.

— Не се притеснявай, по някое време ще те завлечем, разбира се, и пред официалните власти.

— Точно така, ще ме завлечете.

Върджил остави с трясък писмото на писалището и Ноеми се стресна и трепна. Спомни си колко силен е той. Беше я внесъл в къщата така, сякаш е по-лека и от перце. Ръката му, отпусната на писалището, беше голяма и сигурно можеше да причини огромни вреди.

— Смятай, че си извадила късмет. Казах на баща си, че нищо не пречи Франсис да те завърже довечера за леглото и да те изчука, без да се церемони много-много, но според него не било редно. Все пак си дама. Не съм съгласен. Истинските дами не са необуздани, а както знаем и двамата, ти изобщо не си невинно агънце.

— Нямах представа…

— О, със сигурност имаш представа за доста неща.

Пръстите му се плъзнаха по косата ѝ. Съвсем лек допир, от който по цялото ѝ тяло премина тръпка, по вените ѝ плъзна тъмно сладостно усещане, все едно беше изпила прекалено бързо много шампанско. Точно като в сънищата ѝ. Мина ѝ през ума да забие зъби в рамото му и да го ухапе силно. Неудържим пристъп на желание и омраза.

Ноеми скочи, изтика стола така, че да е между нея и Върджил.

— Недей!

— Какво „недей“?

— Престани — намеси се и Франсис и отиде бързо при Ноеми. Стисна ѝ ръката, за да я поуспокои, напомни ѝ припряно с поглед, че в края на краищата имат план, а после се обърна към Върджил и отсече твърдо: — Тя ми е годеница. Проявявай малко уважение към нея.

Върджил явно не се развесели от думите на братовчед си, тънката му кисела усмивчица се разшири, готова всеки момент да се превърне в зъбене. Ноеми беше сигурна, че няма да им остане длъжен, но той я изненада — най-неочаквано вдигна мелодраматично ръце, сякаш се предава.

— Е, май за пръв път в живота си показваш зъби. Чудесно — каза Върджил. — Ще бъда любезен. Но и тя трябва да си мери думите и да си знае мястото.

— Добре. Ела — подкани Франсис и я изведе бързо от кабинета, както държеше газената лампа — от внезапното движение на светилника сенките затрепкаха и замърдаха. Вече в коридора той се обърна към Ноеми: — Добре ли си? — попита я тихо, като премина на испански.

Тя не отговори. Затегли го по коридора и го заведе в една от прашните стаи с покрити с чаршафи кресла и канапета, която не се използваше. Изправиха се пред огромно огледало от пода до тавана, украсено в горния край с богата дърворезба на плодове, цветя и вездесъщата змия, която дебнеше на всеки ъгъл в къщата. Ноеми спря като закована и се загледа в змията, а Франсис замалко да се блъсне в нея и затова ѝ се извини пак през шепот.

— Каза, че ще ни приготвиш провизии — каза тя, без да сваля очи от украсата около огледалото и страховитата змия. — А оръжие?

— Оръжие ли?

— Да. Пушки и револвери.

— Пушки няма след онова, което се случи с Рут. Чичо Хауард държи в стаята си револвер, но аз нямам достъп до него.

— Все трябва да има някакво оръжие.

Ноеми се стресна от това колко настойчива е. Видя разтревоженото си лице, отразено в огледалото, и се извърна, отвратена от гледката. Ръцете ѝ трепереха и се наложи тя да се хване за облегалката на стола, за да се поуспокои.

— Ноеми? Какво има?

— Не се чувствам в безопасност.

— Осъзнавам, че…

— Това са номера. Не съм наясно с мисловните ви игри, знам обаче, че когато Върджил е наблизо, ставам друга — заяви Ноеми и вдигна рязко ръце, за да махне от лицето си кичурите коса. — Най-малкото напоследък. Магнетичен. Ето как го описа Каталина. Е, не се учудвам. Но това не е само обаяние, нали? Ти ми спомена, че къщата може да те накара да правиш някакви неща…

Ноеми не се доизказа. Върджил отприщваше най-лошото в нея, тя изобщо не го харесваше и в същото време напоследък той пробуждаше в нея и някаква покварена тръпка. Фройд е разтълкувал стремежа към смъртта: как човек, застанал на ръба на пропаст, внезапно изпитва подтик да скочи в нея. Тук със сигурност действаше отколешният принцип — Върджил играеше на подсъзнателна струна, за чието съществуване Ноеми и не подозираше. Играеше си с нея.

Тя се запита дали същото се наблюдава и при цикадите, за които ѝ е споменал Франсис. И които, дори разяждани отвътре, дори когато органите им стават на прах, продължават да зоват с песен други цикади и да се съвкупяват с тях. Нищо чудно дори да пееха още по-високо, защото сянката на смъртта създава в мъничките им телца трескава потребност и ги тласка към собственото им унищожение.

Върджил пораждаше насилие и похот, но и зашеметяваща наслада. Радостта, каквато носи жестокостта, и кадифената черна упадъчност, каквато дотогава Ноеми бе вкусвала само в малки дози. Това беше нейната ненаситна, най-импулсивна същност.

— Няма да ти се случи нищо — увери я Франсис и остави газената лампа на една заметната с чаршаф маса.

— А ти няма как да го знаеш.

— Най-малкото докато аз съм наблизо.

— Не можеш да си наблизо през цялото време. Не беше наблизо, когато той ме сграбчи в банята — възрази Ноеми.

Франсис стисна едва доловимо зъби, по лицето му се плиснаха срам и гняв и той се изчерви до мораво. От галантността му нямаше никаква полза. Франсис искаше да бъде нейният рицар, а не можеше. Ноеми кръстоса ръце и сведе брадичка.

— Все трябва да има някакво оръжие, много те моля, Франсис — настоя тя.

— Може би бръсначът ми. Мога да ти го дам. Щом ще се чувстваш по-спокойна.

— Да, ще се чувствам по-спокойна.

— В такъв случай го вземи — отвърна Франсис и явно беше искрен.

Ноеми осъзнаваше, че това е дребен жест, който не решава проблемите ѝ. Рут е носела пушка и това не я е спасило. Ако наистина я теглеше към смъртта, ако къщата засилваше някакъв дефект на психиката ѝ, значи нямаше обичайно оръжие, което да я предпази. Въпреки това тя оценяваше готовността на Франсис да ѝ помогне.

— Благодаря.

— За нищо. Дано нямаш нищо против брадати мъже, защото няма как да се обръсна, нали бръсначът е при теб — допълни той в опит да се пошегува и да поразведри обстановката.

— Не е болка за умиране, ако от време на време се натъквам на малко четина — отвърна тя в тон с него.

Франсис се усмихна и усмивката, както и гласът бяха искрени. Всичко във Високото място беше осквернено и изкривено, а ето че Франсис беше успял да остане отзивчив и внимателен като странно растение, попаднало в погрешна цветна леха.

— Наистина си ми приятел, нали? — попита Ноеми.

Не ѝ се вярваше, тя очакваше някакъв капан, но май капан нямаше.

— Вече би трябвало да знаеш отговора — отвърна той, но не недоброжелателно.

— На това място е много трудно да различиш истината от лъжата.

— Знам.

Те се погледнаха безмълвно. Ноеми тръгна да обикаля из стаята, като прокарваше ръка по покритите с чаршафи мебели, по дърворезбата отдолу и вдигаше прахта, трупала се по тях. Видя, че Франсис я гледа с ръце в джобовете. Ноеми подръпна един от чаршафите и отдолу се показа диван със синя тапицерия, на който тя седна и пъхна под себе си крака.

Франсис седна до нея. Огромното огледало, надвиснало над стаята, сега беше точно пред тях, но беше помътняло от времето и изкривяваше отраженията им, превръщаше ги в привидения.

— Кой те е научил на испански? — попита Ноеми.

— Баща ми. Обичаше да научава нови неща, да учи езици. Учеше и мен, опита се да учи и Върджил, но той не проявяваше интерес към такива уроци. След като баща ми почина, помагах на Артър с документите и задачите. Той също знае испански и с него се упражнявах. Винаги съм смятал, че ще заема мястото му.

— Че ще бъдеш нещо като представител на семейството в града, така ли?

— Поне това ми внушаваха да очаквам.

— Не си ли имал и други желания? Освен да служиш на семейството?

— Когато бях млад, мечтаех да замина. Но това са детски мечти, като да станеш циркаджия. По-късно вече забравих за това. Нямаше смисъл да го помня. След случилото се с баща ми… той беше по-силен по дух, по-смел, а пак не можеше да напрани друго, освен да се подчини на волята на Високото място.

Докато говореше, Франсис бръкна в джоба на сакото си и извади малкия портрет, който Ноеми вече беше виждала. Тя се надвеси и го разгледа по-внимателно от първия път. Беше в емайлиран медальон, който от едната страна беше оцветен в синьо, а от другата бе украсен със златни момини сълзи. Ноеми прокара нокът по едно от цветята.

— Баща ти знаеше ли за мрака?

— Преди да дойде във Високото място ли? Не. Оженил се е за майка ми и тя го е довела тук, но явно не му е споменавала за мрака. В началото той не е знаел. Когато е научил цялата истина, вече е било много късно и накрая той се е съгласил да остане.

— Явно предлагат това и на мен — отбеляза Ноеми. — Възможността да стана част от семейството. Не че баща ти е имал голям избор.

— Предполагам, че е обичал майка ми. Обичал е мен. Не знам.

Ноеми му върна медальона и той го пъхна в джоба си.

— Наистина ли ще има сватбена церемония? С булчинска рокля? — попита тя.

Спомни си редиците снимки и картини по коридорите, запечатали всяко поколение във времето. И сватбените портрети в стаята на Хауард. Стига да можеха, щяха да нарисуват и портрет на Каталина в същия стил. Както и на Ноеми. И двата портрета щяха да висят един до друг над камината. Щеше да има и снимка на младоженците, издокарани в скъпа-прескъпа коприна и кадифе.

Огледалото ѝ даваше смътна представа как ще изглежда такава сватбена снимка, защото отразяваше Ноеми и Франсис и сериозните им лица.

— Това е традиция. Едно време е имало пищни гощавки и всеки от гостите е поднасял на младоженката подарък от сребро. Родът винаги е притежавал рудници и всичко е започнало със среброто.

— В Англия ли?

— Да.

— И сте дошли тук, за да търсите още сребро.

— Там се е изчерпало. Изчерпали са се среброто, калаят, късметът ни. Пък и в Англия са ни подозирали, че вършим нередни неща. Хауард е смятал, че тук ще задават по-малко въпроси и той ще може да прави каквото си реши. Не е грешал.

— Колко работници са умрели?

— Няма как да знаем.

— А питал ли си се?

— Да — прошепна той и в гласа му прозвуча срам.

Къщата е била построена върху кости. И никой не е забелязал тези зверства, тълпите от хора, които са влизали в къщата и в рудника и не са излезли никога вече. За да бъдат оплакани, за да бъдат намерени. Тази змия тук не поглъщаше опашката си, тя поглъщаше всичко наоколо, и то ненаситно, стръвно.

Ноеми погледна оголените зъби на змията около огледалото, после се извърна и положи брадичка върху рамото на Франсис. Седяха така дълго: тя — смугла, той блед, в странен контраст помежду си сред снежнобелите чаршафи, а мракът в къщата наоколо ги обграждаше като винетка.

Сега, когато преструвките вече бяха излишни, ѝ разрешаваха да разговаря с Каталина без бдителната прислужница, която да ги шпионира. Вместо нея компания на Ноеми правеше Франсис. Вероятно ги възприемаха като едно цяло. Като два симбиотични организма, привързани един за друг. Или като надзирател и затворница. Каквито и да бяха съображенията им, Ноеми бе признателна за възможността да поговори с братовчедка си и придърпа стола по-близо до леглото, където Каталина си почиваше. Франсис стоеше в другия край на стаята, гледаше през прозореца и безмълвно ги оставяше да се наговорят през шепот насаме.

— Извинявай, че не ти повярвах, когато прочетох писмото — каза Ноеми. — Трябваше да се досетя.

— Нямало е как да знаеш — възрази Каталина.

— И все пак, ако въпреки възраженията им те бях отвела, сега нямаше да сме тук.

— Нямаше да го допуснат. Достатъчно е, че дойде, Ноеми. От присъствието ти ми олеква. Както в приказките, които четяхме навремето: ти все едно развали магия.

По-скоро се дължеше на тинктурата, дадена ѝ от Франсис, ала Ноеми кимна и хвана братовчедка си за ръцете. Но как ѝ се искаше да е вярно! Приказките, които Каталина ѝ беше чела, винаги имаха щастлив край. Лошите биваха наказвани, редът биваше възстановяван. Принцът се качва в кулата и сваля долу принцесата. Дори страшните подробности, например отрязаните палци на заварените сестри, избледняваха и се забравяха, щом Каталина оповестеше, че след това всички са живели щастливо до края на дните си.

Сега Каталина не можеше да повтори тези вълшебни думи: и живели щастливо до края на дните си, и Ноеми можеше само да се надява, че бягството, което са замислили, не е приказка. Надеждата беше единственото, което имаха.

— Той знае, че нещо не е наред — каза внезапно Каталина и примига бавно.

Ноеми се притесни от думите ѝ.

— Кой?

Каталина стисна устни. И друг път се беше случвало най-неочаквано да замълчи, сякаш изгубила нишката на мисълта си. Колкото и да ѝ се искаше на Каталина да твърди, че е по-добре, тя още не се беше възстановила. Ноеми прибра зад ухото ѝ един кичур коса.

— Каталина! Какво има?

Братовчедка ѝ поклати глава и след като легна, ѝ обърна гръб. Ноеми я докосна по рамото, тя обаче избута ръката ѝ. Франсис се приближи към леглото.

— Според мен е уморена — отбеляза той. — Хайде да се връщаме в стаята ти. Майка каза, че искала да пробваш онази рокля.

Ноеми всъщност не си беше представяла роклята. Изобщо не ѝ беше до това. И понеже нямаше никакви предварителни очаквания, щеше да се задоволи с всичко. Въпреки това се изненада, когато я видя върху леглото си, и я огледа притеснена. Не искаше да я докосва.

Роклята беше от копринен шифон и атлаз, високата яка беше украсена с гипюрена дантела и с перлени копченца отзад по целия гръб. Години наред беше стояла прибрана в голяма прашна кутия и можеше да се очаква, че молците са я прояли, но макар и платът да беше пожълтял леко, дрехата беше непокътната.

Не беше грозна. Не това отблъскваше Ноеми. Но ѝ се струваше, че тя въплъщава мечтите на друго момиче, на мъртво момиче. Може би на две момичета. Дали я беше носила и първата жена на Върджил?

Приличаше ѝ на изоставена змийска кожа. Хауард щеше да смъкне кожата си, да се пресели в ново тяло и да потъне в него като острие в топла плът. Уроборос.

— Пробвай я, за да ѝ направим корекциите — подкани Флорънс.

— Имам хубави рокли. Роклята от лилава тафта…

Флорънс стоеше, изопната като струйка, с леко вдигната брадичка и пръсти, преплетени под гърдите ѝ.

— Дантелата по яката, виждаш ли я? Взета е от по-стара рокля, напасната е към окончателната кройка. И копчетата, те също са от друга рокля. И децата ти ще я носят. Така се правят тези неща.

Ноеми се наведе предпазливо и забеляза, че на талията платът е скъсан и при бюста също има две-три дупчици. Роклята не беше чак толкова съвършена, колкото изглеждаше.

Ноеми я грабна и отиде да се преоблече в банята, а когато излезе оттам, Флорънс я огледа от глава до пети. Взеха ѝ мерки, отбелязаха с карфици къде трябва да се направят промени: тук да се посъбере, там да се поотпусне. Флорънс каза тихо няколко думи на прислужницата Мери, която отвори друга прашна кутия и извади чифт обувки и було. Булото беше в много по-окаяно състояние от роклята. С времето бе пожълтяло и бе придобило цвета на слоновата кост, а красивата дантела на цветя по краищата беше съсипана от грозни петна плесен. Обувките също бяха безнадеждни и за капак ѝ бяха с един номер по-големи.

— Става — отсъди Флорънс. — Ти също ставаш — добави презрително.

— Ако съм ти толкова неприятна, защо не помолиш мило чичо си да отмени сватбата?

— Не ставай за смях. Мислиш, че ще се откаже ли? Голям апетит му се е отворил — отвърна тя и докосна една от къдриците на Ноеми.

Върджил също я беше пипал по косата, но при него това имаше друго значение. Флорънс я оглеждаше.

— Годност, ето какво повтаря той. Добра наследственост и качество на кръвта. — Флорънс пусна косата на Ноеми и я изгледа сурово. — Мъжете са си похотливи, какво да ги правиш. Той просто иска да те има — като пеперуда в колекцията си. Поредното красиво момиче.

Мери сгъваше безмълвно булото, докосваше го така, сякаш е безценно съкровище, а не съсипано парче плат на петна.

— Един Бог знае какъв изроден ген се е заселил в тялото ти. Чужд човек си ти, от раса, лишена от хармония — продължи Флорънс и метна обувките на леглото. — Но къде ще ходим, трябва да го приемем. Така каза той.

— Et Verbum caro factum est — отвърна по инерция Ноеми, беше си спомнила израза.

Той беше повелител, жрец и отец, всички бяха негови чеда и последователи, които му се подчиняваха слепешката.

— Е, поне се учиш — отсече Флорънс и се подсмихна.

Ноеми не отговори, вместо това се заключи отново в банята и смъкна роклята. Облече своите дрехи и остана доволна, че жените са прибрали роклята в кутията и са излезли безмълвно.

Облече и дебелия пуловер, подарък от Франсис, и си бръкна в джоба — стисна запалката и намачкания пакет цигари, които напоследък криеше там. Щом докосна тези неща, се почувства по-спокойна — те ѝ напомняха за дома. От мъглата навън не се виждаше нищо, Ноеми беше хваната като в капан между стените на Високото място и не беше никак трудно да забрави, че е дошла от друг град и не знае дали някога ще го види отново.

След малко дойде Франсис. Донесе подноса с вечерята и бръснача, увит в носна кърпа. Ноеми се пошегува, че това е страхотен сватбен подарък, и той се засмя. Докато тя се хранеше с подноса върху скута си, двамата седяха един до друг на пода, Франсис успя да пусне още някоя и друга шега и Ноеми се засмя.

Веселото им настроение беше пометено от далечен неприятен стон. От звука по къщата сякаш премина тръпка. Той беше последван от още стонове, после от тишина. Ноеми беше чувала и друг път такива стонове, но днес вечерта те звучаха особено ясно.

— Скоро той ще се пресели в друго тяло — подхвана Франсис, сякаш прочел въпроса в очите ѝ. — Тялото му се разпада. След деня, когато Рут го простреля, така и не се възстанови напълно, пораженията бяха ужасни.

— Защо досега не се е преселил в друго тяло? Още когато са го ранили? — попита Ноеми.

— Не е могъл. Не е имало ново тяло, в което да се всели. Трябва му тяло на голям човек. С мозък, който вече да е зрял. Двайсет и четири-пет години, това е времето, когато може да се превъплъти. Върджил е бил съвсем невръстен. Флорънс е била малко момиче, пък и да е била по-голяма, той никога няма да се прехвърли в женско тяло. Затова е протакал, а тялото му се е върнало лека-полека към някакво подобие на здраве.

— Но е могъл да се превъплъти веднага щом Върджил е навършил двайсет и четири-пет, а не да продължава да стои в тялото на старец.

— Всичко е свързано. Къщата, гъбата, която расте навсякъде из нея, хората. Нараниш ли семейството, нараняваш и гъбата. Рут нанесе поражения върху самата тъкан на живота ни. Възстановявал се е не само Хауард, възстановявало се е всичко. Но сега е достатъчно силен и ще умре, тялото му ще даде плод и той ще започне нов цикъл.

Ноеми си представи как раните по къщата се покриват с белези, как тя диша бавно и между дъските тече кръв. Това ѝ напомни на един от сънищата ѝ, в който стените туптяха.

— Ето защо няма да дойда с теб — продължи Франсис, докато си играеше с приборите — въртеше между пръстите си една от вилиците, после я остави, готов да грабне подноса и да излезе. — Всички сме свързани помежду си и ако избягам, те ще разберат, може дори да ни проследят и да ни намерят с лекота.

— Но не можеш да останеш тук. Какво ще ти причинят?

— Вероятно нищо. Пък и да ми причинят, това вече не те засяга. — Той стисна подноса. — Чакай да отнеса това и да…

— Едва ли говориш сериозно — прекъсна го Ноеми, после грабна подноса, остави го на пода и го избута встрани.

Франсис сви рамене.

— Събирам провизии за теб. Каталина се опита да избяга, но не се беше подготвила добре. Две газени лампи, компас, карта, може би две дебели якета, за да стигнеш пеш до града, без да премръзнеш. Трябва да мислиш за себе си и за братовчедка си. Не за мен. Аз не съм толкова важен. Истината е, че друг свят не познавам.

— Дървото, стъклото и покривът не могат да съставляват свят — възрази Ноеми. — Ти не си орхидея, която расте в парник. Няма да допусна да останеш тук. Взимай любимите си рисунки, любимата си книга или каквото решиш, идваш с нас.

— Това място ти е чуждо, Ноеми. А на мен не. Какво ще правя извън него? — попита той.

— Каквото пожелаеш.

— Но това е подвеждащо. Права си да мислиш, че съм израсъл като орхидея. Старателно създаден, старателно отглеждан. Да, като орхидея съм. Пригодена за определен климат, за определено количество светлина и топлина. Създаден съм с една-едничка цел. Рибата не може да диша на сушата. Моето място е при семейството.

— Ти не си риба и орхидея.

— Баща ми се опита да избяга и сама виждаш доколко се е справил — възрази Франсис. — Майка и Върджил са се върнали.

Той се засмя безрадостно и Ноеми не се и съмняваше, че е в състояние да остане тук — великомъченик от студен мрамор, допуснал по плещите му да се натрупа прах и позволил на къщата да го погълне бавно и неусетно.

— Ще дойдеш с мен.

— Но…

— Няма „но“! Наистина ли не искаш да се махнеш от това място? — настоя тя.

Франсис се беше сгърбил и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се втурне през вратата, после обаче си пое неуверено дъх.

— За Бога, наистина ли си толкова сляпа? — попита той тихо и измъчено. — Искам да дойда с теб, където и да отидеш. И в проклетата Антарктида, ако ще пръстите ми да премръзнат — чудо голямо! Но тинктурата може да прекъсне връзката между къщата и теб, а не между нея и мен. Живял съм прекалено дълго с нея. Рут се опита да намери заобиколен път, опита се да убие Хауард, за да избяга. Не се получи. Опитът на баща ми също. Решение няма.

В думите му имаше ужасна логика. Въпреки това Ноеми вироглаво отказваше да ги приеме. Нима всички в къщата бяха като нощни пеперуди, хванати в убийствен буркан и след това забодени с карфици на таблото?

— Виж какво — заяви Ноеми. — Тръгвай след мен. Ще ти бъда нещо като онзи ловец на плъхове с флейтата.

— Който тръгне след ловеца с флейтата, не свършва добре.

— Забравила съм от коя приказка е — отвърна ядосана Ноеми. — Но въпреки това ме последвай.

— Ноеми…

Тя вдигна ръка и го докосна по лицето, после плъзна пръсти надолу по челюстта му.

Франсис я погледна безмълвно, устните му мърдаха, ала той само събираше смелост и още не бе изрекъл думите. Пресегна се и притегли полека Ноеми към себе си. Плъзна длан надолу по гърба ѝ, а тя отпусна буза върху гърдите му.

В къщата цареше тишина, тишина, която не ѝ хареса, понеже ѝ се стори, че всички дъски, които обикновено скърцат и стенат, са спрели да скърцат, часовниците по стените са престанали да тиктакат и е притихнал дори дъждът, който плющеше по стъклата на прозорците. Сякаш някакъв звяр дебнеше, за да им се нахвърли.

— Подслушват, нали? — прошепна Ноеми.

Не можеха да ги разберат, защото двамата говореха на испански. Но това пак я притесняваше.

— Да — потвърди Франсис.

И той беше уплашен, Ноеми го усещаше. В тишината сърцето му туптеше силно до ухото ѝ. Накрая Ноеми вдигна глава и погледна Франсис, а той долепи показалец до устните си, надигна се и се отдръпна от нея. А Ноеми се запита дали, освен че чува, къщата може и да ги вижда.

Мракът трептеше и се полюшваше като паяжина, те двамата седяха на сребристо парче коприна. И най-малкото движение да направеха, щяха да се издадат и паякът щеше да им се нахвърли. Каква ужасна мисъл и въпреки това Ноеми се запита дали не е по-добре да навлезе по своя воля в това студено чуждо пространство, нещо, което не беше правила никога дотогава.

Това я хвърляше в ужас.

Но в края на краищата Рут се спотайваше в мрака и Ноеми искаше да поговори още веднъж с нея. Не беше наясно как да го постигне. След като Франсис си тръгна, Ноеми лежеше на леглото с ръце отстрани до тялото, заслушана в собственото си дишане, и се опитваше да си представи лицето на младата жена, както то бе изобразено на портрета ѝ.

Накрая започна да сънува. Те двете с Рут бяха на гробището и вървяха сред надгробните камъни. Около тях се стелеше гъста мъгла, Рут носеше фенер, който светеше в болнаво жълто. Спряха пред входа на гробницата и вдигнаха глави, за да погледнат статуята на Агнес. Фенерът не светеше достатъчно силно и статуята беше отчасти в здрач.

— Майка ни — обясни Рут. — Спи.

„Не ти е майка“, помисли Ноеми, защото Агнес беше починала млада, детето ѝ също.

— Баща ни е чудовище, идва през нощта, промъква се из къщата. Чуваш стъпките му пред вратата — обясни Рут и вдигна фенера по-високо, с което промени шарката от светлина и мрак: ръцете и тялото на статуята останаха в тъмното, но лицето ѝ се виждаше — невиждащи очи и здраво стиснати устни.

— Баща ти вече не може да те нарани — каза Ноеми.

Защото, ако не друго, Рут можеше да разчита поне на тази милост. Няма как да изтезаваш призраци. Но момичето се свъси.

— Винаги може да ни нарани. Не спира да ни наранява. Никога няма да спре. — Рут насочи фенера към Ноеми, при което тя вдигна ръка, за да затули очите си. — Никога, никога, никога. Виждала съм те. Мисля, че те познавам.

Разговорът беше накъсан и въпреки това бе по-смислен от другите пъти, когато Ноеми беше общувала с момичето. Всъщност за пръв път ѝ се струваше, че разговаря с истински човек, а не с бледо копие, направено под индиго. Но Рут беше точно това, нали? Избледняло копие на ръкопис, който отдавна е бил унищожен. Човек не можеше да вини Рут за това, че говори несвързано, че мърмори, че вдига и сваля фенера отново и отново, като кукла, навита с ключе.

— Да, виждала си ме из къщата — потвърди Ноеми и хвана леко за ръката Рут, за да спре движението. — Трябва да ти задам един въпрос и се надявам, че имаш отговор. Колко силна е връзката между семейството ти и къщата? Може ли човек от рода Дойл да си тръгне оттук и да не се върне никога? — попита тя, защото още си мислеше какво ѝ е казал Франсис.

Рут понаклони глава и погледна Ноеми.

— Баща ми е всесилен. Разбра, че нещо не е наред, прати майка да ме спре… и другите, другите и тях. Опитах се да мисля трезво. Записах на хартия плана си, съсредоточих се върху думите.

Страницата от дневника. Като средство да закрепи намеренията си. Това ли беше ключът към мрака? Така ли човек можеше да го изиграе? Като се съсредоточи върху заповеди и указания и се остави те да го направляват?

— Рут, човек от рода Дойл може ли изобщо да си тръгне от къщата?

Рут вече не я слушаше, очите ѝ бяха изцъклени. Ноеми стоеше точно пред нея.

— Не си ли мислила да избягаш? С Бенито?

Младата жена примига и кимна.

— Да — пророни тя. — Ти може би ще успееш. И аз си мислех, че мога. Но е по-силно от мен. В кръвта е.

Като при цикадите, за които ѝ беше разказал Франсис. „Ако се налага, ще го изнеса на ръце“, помисли тя и се изпълни с решимост, въпреки че думите на Рут не ѝ вдъхнаха твърдата увереност, от която се нуждаеше. Поне съществуваше възможност Франсис да бъде изтръгнат от хватката на Хауард Дойл и прословутата му къща.

— Тук е тъмно, нали? — каза Рут и погледна нагоре към небето. Нямаше звезди, луна. Само мъгла и нощ. — Вземи — подаде тя фенера на Ноеми.

Ноеми го сграбчи и стисна между пръстите си металната дръжка. Рут седна пред статуята, докосна я по краката и я огледа. После легна, сякаш се канеше да подремне на легло от мъгла и трева.

— Не забравяй да отвориш очи — каза тя на Ноеми.

— Отвори очи — пророни Ноеми.

След като ги отвори и се обърна към прозореца, видя, че слънцето се е показало. Довечера тя щеше да се омъжи.

Той, този фарс на бракосъчетание, протече отзад напред. Първо гощавката, после венчавката.

Събраха се в трапезарията, Франсис и Ноеми седнаха един до друг, Флорънс и Каталина — срещу младоженците, а Върджил на челното място. Не присъстваха нито Хауард, нито доктор Къминс.

Прислужниците бяха запалили много свещи, масата с бяла жакардова покривка беше отрупана с чинии. Във високите вази от тюркоазено стъкло имаше големи букети диви цветя. Онази вечер чиниите и чашите бяха сребърни и макар че бяха старателно лъснати, изглеждаха много стари, по-стари от онези, които беше чистила Ноеми. Сигурно са ги използвали за пиршества преди четири века. Ако не и повече. Съкровища от хранилищата им, старателно прибрани в сандъци като чернозема, който Хауард беше докарал, за да сътворят наново света, където той се е разпореждал като господар.

Франсис седеше вдясно от Ноеми и беше облечен в сив двуреден редингот с тъмносива вратовръзка към него. Ноеми се запита дали така е бил облечен и младоженецът на Рут, или дрехите са реликва от друг роднина. Колкото до Ноеми, в някоя от раклите ѝ бяха намерили прилично було. Беше от бял тюл и покриваше челото ѝ, беше прихванато с фиби и гребени.

Ноеми не ядеше и пиеше само вода, не говореше, другите също мълчаха. Вълшебното правило на тишината отново бе наложено и беше нарушавано само от шумоленето на някоя салфетка. Ноеми погледна по посока на Каталина и тя също извърна очи към нея.

Гледката наподобяваше една от картинките в детските книжки с приказки, когато насред сватбената гощавка в помещението влиза зла вещица. Ноеми си припомни масата, отрупана с месо и сладкиши, жените с високи украшения на главата, мъжете с тесни дрехи с огромни буфан ръкави. Тя докосна сребърната чаша и още веднъж се запита на колко години е и дали Хауард е бил роден преди три, четири, пет века и дали се е разхождал в тесен панталон до коленете и във впита връхна дреха. Беше го сънувала, но сънят беше смътен или може би се бе заличил в паметта ѝ. Колко ли пъти Хауард е умирал и се е сдобивал с ново тяло? Ноеми погледна Върджил, той също се извърна към нея и вдигна чаша, заради което Ноеми бързо заби очи в чинията си.

Часовникът отброи часа и това им послужи за знак. Всички станаха. Франсис хвана Ноеми за ръката и двамата тръгнаха да се качват заедно по стълбището: мъничко сватбено шествие, насочило се по лъкатушните коридори към стаята на Хауард. Ноеми се досети интуитивно, че са се запътили натам, и въпреки това трепна пред вратата и стисна ръката на Франсис толкова силно, че сигурно го заболя. Той ѝ прошепна в ухото:

— Заедно сме.

Влязоха вътре. Във въздуха се носеше тежката миризма на развалена храна, Хауард пак лежеше на леглото с почернели устни, покрити с гнойни язви, този път обаче се беше завил и до него стоеше доктор Къминс. В църква мирише на тамян. Тук миришеше на разложение.

Още щом зърна Ноеми, старецът се усмихна.

— Красива си, скъпа — каза той. — Една от най-красивите невести, на които съм имал възможност да се полюбувам.

Тя се замисли колко ли на брой са тези невести. Поредното хубаво момиче в колекцията му, както беше казала Флорънс.

— Верността към семейството бива възнаграждавана, наглостта — наказвана. Запомни го и ще бъдеш много щастлива — продължи старецът. — И така, вие двамата трябва да бъдете венчани. Елате.

Къминс се отдръпна и те заеха мястото му при леглото. Хауард продължи на латински. Ноеми нямаше представа какво казва, но по едно време Франсис приклекна и тя също застана на колене. Това хореографско подчинение на отеца си имаше своето значение. „Повторение — помисли си Ноеми. — Един и същи път, който се изминава отново и отново. Кръгове.“

Хауард подаде на Франсис лакирана кутийка и той я отвори. Върху коприненото кадифе бяха сложени две мънички изсъхнали парченца жълта гъба.

— Яжте — нареди Хауард.

Ноеми взе парченцето гъба, Франсис направи същото. На нея не ѝ се искаше да го лапа, да не би то да притъпи или спре въздействието на тинктурата, която тя пиеше тайно, но повече я притесняваше откъде се е взела тази гъба. Дали я бяха откъснали някъде около къщата, или я бяха взели от гробището с неговите трупове? Или тя беше порасла върху плътта на Хауард и някой я беше откъснал с чевръсти пръсти и после от мястото, където е отрязал пънчето, е рукнала кръв?

Франсис я докосна по китката — подканваше я да му даде да изяде гъбата, после вече беше неин ред и той сложи гъбата в устата ѝ. Това ѝ заприлича на странна пародия на причастието и при тази мисъл тя замалко да прихне. Беше много притеснена.

Преглътна бързо. Гъбата нямаше вкус, но виното в чашата, която Франсис допря до устните ѝ, беше противно сладко, макар че Ноеми отпи съвсем малко. Повдигна ѝ се по-скоро от миризмата, блъснала я в ноздрите и сляла се с другата миризма в стаята, с миазмите на болести и разложение.

— Може ли да те целуна? — попита Франсис и тя кимна.

Той се наведе, допирът му беше лек, почти неуловим като от перце, после Франсис се изправи и ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне.

— А сега да дадем напътствия на младото семейство — заяви Хауард, — така че съюзът им да бъде плодоносен.

По време на бракосъчетанието бяха разменили само няколко думи и беше очевидно, че то е приключило. Върджил даде знак на Франсис да го последва, а Флорънс хвана Ноеми и я отведе в стаята ѝ. В нейно отсъствие една от прислужниците я беше украсила. Беше наслагала цветя и в други от високите вази, беше оставила на леглото букет, прихванат със стара панделка, и беше запалила много от високите свещи. Беше се получила някаква пародия на романтика. Миришеше на неуместна пролет, на цветя и восък.

— За какви напътствия говореше? — попита Ноеми.

— Невестите в семейство Дойл са прилични момичета, целомъдрени и скромни. За тях е голямо тайнство какво се случва между един мъж и една жена.

Ноеми се съмняваше, че случаят е такъв. Хауард беше развратник, Върджил не падаше по-долу от него. Може и да запазваха по нещичко за накрая, но не се лишаваха изцяло.

— Мога да посоча как се казват всички части на тялото — отвърна Ноеми.

— Значи всичко ще бъде наред — заяви Флорънс и вдигна ръце, за да ѝ помогне да свали булото, ала Ноеми отмести ръката ѝ, макар че за миг се позамая и малко помощ можеше да ѝ бъде от полза.

— Мога и сама. Можеш да си вървиш.

Стиснала ръце под гърдите си, Флорънс я изгледа и излезе.

„Слава Богу“, помисли Ноеми.

Отиде в банята и се погледна в огледалото, после се зае да маха фибите и гребените и метна парчето тюл на пода. Температурата беше паднала. Ноеми се върна в стаята и облече пуловера, който обичаше да носи. Бръкна в джобовете и усети запалката — студена и твърда между пръстите ѝ.

Отново ѝ се зави свят. Но не неприятно, не както последния път, когато беше ходила в стаята на Хауард. Сигурно беше от алкохола, въпреки че Ноеми не се беше докоснала до виното, само бе отпила съвсем мъничко по време на бракосъчетанието.

Забеляза по тапета в ъгъла на стаята същото петно, което я беше уплашило. Сега не мърдаше, но по краищата му подскачаха мънички златисти точици. Ала щом затвори очи, Ноеми осъзна, че златистите точици са в очите ѝ, сякаш е гледала дълго електрическа крушка.

Все така със затворени очи седна на леглото и се запита къде ли е сега Франсис, какво му говорят и дали и той усеща как го побиват тръпки.

Ноеми носеше в себе си смътния спомен за друга сватба, за друга невеста с наниз перли. Сутринта преди сватбата беше получила сребърно ковчеже и вътре в него имаше пъстроцветни панделки, накити и коралов гердан. Ръката на Хауард върху нейната, пръстенът с кехлибара, тя не го иска, но няма избор… Кой беше това… Агнес или Алис? Ноеми не беше сигурна. Вероятно Алис, защото момичето мислеше за сестра си…

Сестрата.

Покрай това Ноеми си спомни Каталина и след като отвори очи, погледна тавана. Жалко, че не си бяха поприказвали. Че не си бяха казали и една-единствена дума. Дума, която да ги поуспокои и двете.

Ноеми разтърка с длан устата си. Сега вече бе значително по-топло в стаята, която преди сякаш бе скована от сутрешен мраз. Тя се извърна и видя Върджил, стоеше при леглото.

За миг ѝ се стори, че греши, че това е Франсис и че се е припознала, или пък ѝ действаше мракът, който отново я объркваше. Така де, от къде на къде Върджил ще идва в стаята ѝ? После обаче Върджил ѝ се ухили — Франсис никога не ѝ се усмихваше така. Подигравателно.

Ноеми скочи на крака, готова да побегне, но се препъна и той я стисна за ръката, хвана я с две бързи движения.

— Ето ни отново заедно, Ноеми — каза.

Хватката му беше твърда и Ноеми си даваше сметка, че няма да излезе на глава с него само с физическа сила. Пое си въздух.

— Къде е Франсис?

— Зает е, четат му конско. Наистина ли си въобразяваше, че няма да разберем? — попита Върджил, после бръкна в джоба си и ѝ показа стъкленото шишенце с тинктурата. — При всички положения нямаше да подейства. Как се чувстваш?

— Пияна. Отрова ли сте ни дали?

Той прибра отново шишенцето в джоба си.

— Не. Малък сватбен подарък, афродизиак. Жалко, че Франсис няма да може да му се наслади.

Ноеми си спомни, че има при себе си бръснач. Скрит под дюшека. Все беше нещо. Стига тя да успееше да се добере до него. Но Върджил още я държеше за ръката и не я пусна дори когато тя опита да се отскубне.

— Омъжена съм за Франсис.

— Него го няма тук.

— Но баща ти…

— И него го няма. Колко странно, точно сега и двамата са заети. — Той понаклони глава. — Франсис е хлапак с жълто около устата, няма никакъв опит, докато аз знам какво правя. Знам какво искаш.

— Не знаеш нищо — прошепна Ноеми.

— Сънуваш ме и насън идваш да ме търсиш — отвърна Върджил. — Животът те отегчава, Ноеми. Обичаш мъничко опасност, а у дома са те гледали под похлупак, да не би да се счупиш. На теб обаче ти се иска да се счупиш, нали? Играеш си с хората и ти се иска на някого да му стиска също да си играе с теб.

Това не беше въпрос, Върджил не чакаше отговор и долепи устни до нейните. Тя го ухапа, но не за да осуети действията му и той го знаеше. Беше прав, че Ноеми обича да си играе, че ѝ е приятно да флиртува, да дразни и да танцува, че всички стъпват на пръсти около нея, защото е от семейство Табоада, че от време на време сърцето ѝ се обвива в мрак и Ноеми изпитва желание да удари като котка.

Но дори когато си го признаваше, дори когато си даваше сметка, че дълбоко в себе си е такава, Ноеми разбираше и че всъщност не е такава.

Явно, без да иска, го беше изрекла на глас, защото Върджил се засмя.

— Разбира се, че си такава. Мога да те ощипя, но си такава.

— Не съм.

— Именно мен желаеш, именно за мен си мечтаеш. Разбираме се, нали? Познаваме се, при това истински. Под пластовете благоприличие ти не правиш друго, освен да желаеш.

Тя му удари плесница. Не постигна нищо. След възможно най-кратката пауза Върджил я хвана за лицето и извърна главата ѝ на другата страна, после прокара пръст по врата ѝ. Ноеми изпъшка от страст, силна и неудържима, от пагубна наслада.

Мухълът в ъгъла на стаята мърдаше и се размиваше, пръстите на Върджил се бяха забили дълбоко в плътта ѝ и я притегляха към него. Мухълът беше осеян с жилчици злато, Върджил се опитваше да вдигне полата ѝ, да я бутне на леглото, да пъхне ръка между бедрата ѝ. От движението я обзе паника.

— Чакай! — каза тя, докато Върджил я притискаше припряно и невъзмутимо.

— Стига си ме дразнила, няма какво да чакам.

— Роклята! — Той се свъси ядосан, а Ноеми заговори отново с надеждата да спечели време. — Помогни ми да я съблека.

От това настроението му като че ли се пооправи и той я озари с усмивка. Ноеми успя да се изправи и след като съблече пуловера и го метна на леглото, Върджил вдигна косата ѝ, за да оголи тила ѝ, а Ноеми се помъчи трескаво да измисли как да се измъкне…

Видя с крайчеца на окото, че мухълът със златните жилчици е плъзнал по стената и сега се стича по пода. Начупваше се и се променяше, образуваше шарки на триъгълници, които се превръщаха в ромбове и после в спирали. Ноеми кимна, имаше чувството, че някой я натиска със страшна сила по лицето и малко по малко я души.

Нямаше да се измъкне никога от къщата. Беше лудост да си въобразява, че може да избяга. Беше грешка да иска да се махне оттук. Прииска ѝ се да е част от всичко това, да се слее със странния механизъм, с жилите, мускулите и костния мозък на Високото място. Искаше ѝ се да се слее с Върджил.

Желание.

Той беше разкопчал горните копчета отзад на роклята. Ноеми трябваше да се е изнесла отдавна. Трябваше да излезе от стаята още в началото, при първия лек пристъп на тревога, но във всичко това имаше и тръпка, нали? Проклятие, загадка. Ноеми дори очакваше развълнувана да разкаже на Франсис. Точно така, загадка, която да разбули.

И още от самото начало тя я привличаше болезнено. Защо не? Защо не?

Защо не? Желание.

Тялото, дотогава студено, сега пламтеше, мухълът се беше стекъл долу на черна локвичка в ъгъла. Тя ѝ приличаше на черната жлъчна течност, която Хауард беше изплюл в гърлото ѝ, от този спомен ѝ се повдигна, в устата ѝ загорча и Ноеми си помисли за Каталина, за Рут и Агнес и всички ужасни неща, които им бяха причинили и които сега щяха да причинят и на нея.

Тя се извърна, за да не гледа мухъла, който трептеше и се преобразяваше, и изблъска с все сила Върджил. Той се препъна в скрина в долния край на леглото и падна. Ноеми веднага приклекна и пъхна ръка под дюшека, за да извади с вкочанени пръсти бръснача, който беше скрила там.

Стисна го и погледна Върджил, който се беше проснал на пода. Беше си ударил главата и лежеше със затворени очи. Най-после на Ноеми ѝ беше провървяло. Тя си пое бавно въздух, надвеси се над тялото му и бръкна да извади от джоба тинктурата. Намери я, махна капачето и отпи мъничко, после си избърса с ръка устата.

Подейства ѝ веднага и осезаемо. Тя усети как ѝ се гади, ръцете ѝ се разтрепериха, шишенцето се изплъзна от пръстите ѝ и се счупи на пода. Ноеми се хвана за една от подпорите на балдахина и си пое бързо дъх. Господи! Мислеше, че ще припадне. Ухапа се силно по ръката, за да се отърси от унеса. Получи се.

Черните локвички, стекли се от мухъла по пода, се отдръпнаха, мъглата в съзнанието ѝ се разсея. Ноеми облече жилетката, пъхна бръснача в единия джоб и запалката в другия.

Погледна Върджил, който още лежеше на пода, и се поколеба дали да забие острието в черепа му, но ръцете ѝ трепереха отново и тя изпитваше остра нужда да се махне оттук, по-далеч от него. Трябваше да вземе Каталина. Нямаше време за губене.

Ноеми се завтече по затъмнения коридор, като се държеше за по-сигурно за стената. Лампите, които бяха включени, изглеждаха призрачни и ужасно слаби, постоянно примигваха, но Ноеми помнеше пътя.

„Бързо, бързо“, каза си.

Притесняваше се да не би стаята на братовчедка ѝ да е заключена, но дръжката на вратата поддаде и Ноеми я отвори рязко.

Каталина седеше по бяла нощница на леглото. Не беше сама. Компания ѝ правеше Мери, която се беше вторачила в пода.

— Тръгваме, Каталина — подкани Ноеми и протегна към братовчедка си едната си ръка, в другата държеше бръснача.

Каталина не помръдна, дори не я позна, погледът ѝ беше отнесен.

— Каталина — повтори тя.

Младата жена продължи да седи неподвижно.

Ноеми прехапа устна и влезе, без да сваля очи от прислужницата, която седеше в ъгъла, ръката, в която стискаше бръснача, трепереше.

— За Бога, Каталина, ела на себе си — примоли се Ноеми.

Но не Каталина, а прислужницата вдигна глава и вперила в Ноеми златисти очи, се втурна към нея и я избута при тоалетката. Стисна я за гърлото. Нападна я толкова внезапно, със сила, немислима за жена на нейната възраст, че Ноеми изпусна острието. По тоалетката се затъркаляха и други неща, които също западаха по пода: флакончета парфюм, гребен, снимка на Каталина в сребърна рамка.

Прислужницата я стисна още по-здраво и принуди Ноеми да отстъпи назад, докато се опря в дървото. Ноеми се опита да грабне нещо, каквото и да било, което да ѝ послужи за оръжие, но пръстите ѝ не напипаха нищо подходящо, намериха само една дантелена покривчица и преобърнаха порцелановата кана, която се търкулна на пода и се пукна.

— Наша — каза прислужницата.

Гласът ѝ не прозвуча като на жена. Беше странен, дрезгав. Това бе гласът на къщата, гласът на някого или на нещо, което тези гласни струни само възпроизвеждаха и имитираха.

Ноеми се помъчи да махне пръстите ѝ от врата си, но те бяха като нокти на граблива птица и тя успя само да простене и да се вкопчи в косата на жената, с което не постигна нищо.

— Наша — повтори Мери, после стисна зъби като див звяр и на Ноеми ѝ причерня, толкова силна беше болката.

В очите ѝ избиха сълзи, гърлото ѝ пламна.

Най-неочаквано някой издърпа жената и Ноеми успя да си поеме дъх — задиша отчаяно, както се държеше с едната ръка за тоалетката.

В стаята беше влязъл Франсис, който беше изтеглил прислужницата, но сега тя се опитваше да го издере и крещеше ужасяващо. Бутна го долу на пода и вкопчена във врата му, се надвеси над него като лешояд, готов да погълне парче мърша.

Ноеми взе правия бръснач и се приближи до тях.

— Стига! — викна тя, а жената се обърна с писъци към нея, готова да я стисне отново за врата и да ѝ прекърши гръкляна.

Ноеми усети как я връхлита ужас, чист и всеобхватен, тя се пресегна и преряза гърлото на жената. Веднъж, втори, трети път острието опря в плътта и жената спря да пищи. Свлече се безмълвно, с лицето напред на земята.

По пръстите на Ноеми се застича кръв, а Франсис надигна глава и я погледна стъписан. Изправи се и тръгна към нея.

— Пострадала ли си?

Ноеми си разтърка врата със свободната ръка и се взря в мъртвата жена на пода. Явно беше издъхнала. Ноеми не се престраши да обърне трупа, за да погледне лицето, но под жената вече се бе събрала локвичка кръв.

Сърцето ѝ биеше като обезумяло, с ужасяваща сила, а кръвта, омърсила пръстите ѝ, капеше по красивата старинна рокля и я съсипваше. Ноеми пъхна острието в джоба си и избърса сълзите в очите си.

— Ноеми!

Сега вече Франсис беше пред нея и ѝ затулваше гледката, а тя вдигна рязко очи към бледото му лице.

— Къде беше? — попита, вкопчила трескаво пръсти в реверите на редингота му — идеше ѝ да го удари, задето не е бил с нея и я е оставил самичка.

— Заключен в стаята си — отвърна той. — Наложи се да избивам вратата. Трябваше да те намеря.

— Да не лъжеш? Нали не си ме изоставил?

— Не! Много те моля, пострада ли?

Тя се засмя. Призрачен смях, все пак току-що се бе изплъзнала на изнасилвач и ѝ се беше разминало на косъм да не я удушат.

— Ноеми — каза Франсис.

Звучеше притеснен. То оставаше да не е притеснен! Всички би трябвало да са ужасно притеснени. Ноеми го пусна.

— Трябва да се махнем оттук.

Тя се извърна към Каталина. Братовчедка ѝ още седеше на леглото. Не беше помръднала, само беше притиснала ръка към отворената си уста. Беше се втренчила в безжизненото тяло на прислужницата. Ноеми отметна завивките и сграбчи братовчедка си за ръката.

— Идвай — каза ѝ и когато Каталина продължи да седи като вкаменена, се извърна към Франсис — рединготът му беше целият с кървавите ѝ отпечатъци. — Какво ѝ става?

— Сигурно отново са я упоили. Без тинктурата…

Ноеми обхвана с длани лицето на братовчедка си и ѝ каза твърдо:

— Тръгваме.

Каталина не реагира. Не я гледаше. Очите ѝ бяха изцъклени. Ноеми видя при леглото чифт чехли, грабна ги и ги нахлузи на краката на Каталина. После я дръпна за ръката, за да стане от леглото. Каталина я последва покорно.

Забързаха по коридора. С бялата нощница Каталина приличаше на втора младоженка. „Две призрачни младоженки“, помисли Ноеми.

От мрака отпред изникна сянка, която се изпречи на пътя им и стресна Ноеми.

— Стойте — каза Флорънс.

Лицето ѝ беше много овладяно. В гласа ѝ не се долавяше тревога. Флорънс държеше доста нехайно револвер, сякаш го правеше постоянно.

Всички застинаха. Ноеми държеше бръснача, но макар и да стисна още по-здраво дървената дръжка, знаеше, че няма шанс, защото Флорънс се целеше право в нея.

— Пусни го — нареди ѝ тя.

Ръката на Ноеми трепна, от кръвта дръжката се хлъзгаше, но тя не я пусна. До нея Каталина също трепереше.

— Не можеш да ме принудиш.

— Пусни го, казах — повтори Флорънс.

Неестествено спокойният ѝ глас не трепна, но макар Ноеми да разчиташе в студените ѝ очи свирепа жажда за убийство, тя пак не пусна оръжието, докато жената не премести ръка и не насочи дулото към Каталина. Заканата беше ясна, не се налагаше тя да я изрича на глас.

Ноеми преглътна и пусна оръжието.

— Обърнете се и тръгвайте — нареди Флорънс.

Те се подчиниха. Закрачиха по коридора, откъдето бяха дошли, и стигнаха стаята на Хауард с камината и двата портрета на жените му. Както и преди, старецът лежеше на богато украсеното легло, а доктор Къминс седеше до него. Чантата на лекаря беше отворена върху страничната маса, той извади от нея скалпел, с който пукна две от гнойните пъпки по устните на Хауард и разряза тънката ципа, с която сякаш бе покрита устата му.

На Хауард явно му поолекна, защото той въздъхна. Доктор Къминс остави скалпела до чантата, избърса с ръка челото си и простена.

— Ето, нещата се ускоряват — каза доктор Къминс и заобиколи леглото. — Той вече не може да диша. Трябва да започваме.

— Заради нея и неприятностите, които причини — обади се Флорънс. — Мери е мъртва.

Хауард се беше подпрял на няколко възглавници. Устата му беше отворена, той бе стиснал с изкривени от артрита пръсти завивките и издаваше свистящ звук. Кожата му беше с цвят на восък, вените се тъмнееха върху бледата кожа, по брадичката му на струйка се стичаше черна жлъчна течност.

Доктор Къминс вдигна ръка и посочи с пръст Франсис.

— Идвай насам — повика той младежа. — Къде е Върджил?

— Ранен е. По-рано усетих болката му — обясни Флорънс.

— Няма време да го доведем тук. Превъплъщението трябва да започне сега — промърмори лекарят, след това топна ръце в малкия леген и ги изми да са чисти. — Франсис е тук, сега това е важното.

— Със сигурност не говориш за него — поклати глава Ноеми. — Не би трябвало да е той.

— Разбира се, че трябва да е той — възрази Флорънс.

Държеше се спокойно и овладяно. Изведнъж Ноеми проумя всичко. Защо Хауард да губи сина си, своя любимец? Беше логично да избере момчето, на което не държеше, чието съзнание можеше да заличи, без да съжалява. Нима са играли тази игра още от самото начало? Да напъхат посред нощ Хауард в кожата на Франсис и след това той да скочи в леглото на Ноеми? Натрапник. Но тя нямаше как да се досети веднага, а те вероятно са се досетили, че по-късно вече няма да има значение. Че тя ще бъде доволна, понеже е харесала обвивката на Франсис.

— Не може да го направите — пророни Ноеми.

Франсис тръгна покорно към лекаря. Ноеми се опита да го сграбчи, но Флорънс ѝ се изпречи на пътя и я издърпа към креслото с тапицерия от черен плюш, където я принуди да седне. Каталина обикаляше като залутана из стаята, спря в долния край на леглото, после се премести още малко и застана в горния му край.

— Всичко можеше да мине мирно и кротко — подхвана Флорънс, взряна в Ноеми. — Ти можеше да си седиш в стаята, а създаде такава суматоха.

— Върджил се опита да ме изнасили — отвърна Ноеми. — Опита се да ме изнасили и нямаше да е зле да го убия на място.

— Млък — тросна се отвратена Флорънс.

Дори сега такива неща не се говореха във Високото място.

Ноеми понечи да стане, но Флорънс насочи револвера към нея. Тя отново седна и се хвана за страничните облегалки. Франсис вече беше отишъл при Хауард и двамата с лекаря говореха тихо.

— Той ти е син — прошепна Ноеми.

— Той е тяло — възрази Флорънс с каменно лице.

Тяло. Ето какво бяха всички те за тях. Телата на миньорите на гробището, телата на жените, родили им деца, телата на тези деца, които не бяха нищо повече от нова кожа за змията. А там, на леглото, лежеше единственото тяло, което имаше някакво значение. Бащата, отецът.

Доктор Къминс хвана Франсис за рамото и го притегли надолу. Той падна на колене и допря длани, сякаш се разкайваше.

— Наведи глава, ще се помолим — нареди Флорънс.

Ноеми не се подчини веднага, затова Флорънс я удари силно по главата. Направи го с добре отработено движение. Ударът бе толкова силен, че на Ноеми ѝ причерня пред очите. Дали бяха удряли така и Рут, за да я научат да се покорява?

Ноеми стисна ръце.

Каталина, която продължаваше да стои безмълвно от другата страна на леглото, също стисна ръце като тях. Не изглеждаше притеснена. Лицето ѝ беше невъзмутимо.

— Et Verbum caro factum est — каза Хауард с плътен нисък глас и вдигна ръка във въздуха, при което пръстенът с кехлибара проблесна.

Изрече още няколко думи, които Ноеми не разбра, въпреки това тя си даде сметка, че не се налага да ги разбира. Покорство, приемане, ето какво искаше Хауард. На стареца му беше приятно да наблюдава как му се подчиняват.

„Откажи се от себе си“, ето за какво бе настоял той в съня. Ето какво бе важно сега. В това имаше физическа съставка, но имаше и душевна. Капитулация, за която тя трябваше да разчисти пътя. И дори да изпита от нея наслада.

„Откажи се от себе си.“

Ноеми вдигна очи. Франсис нашепваше нещо, мърдаше едва-едва устни. Доктор Къминс, Флорънс и Хауард също шептяха, при това говореха едновременно. Колкото и да е странно, този тих шепот сякаш идваше от един-единствен глас. Сякаш гласовете на всички се бяха слели и излизаха от една уста, сякаш тази уста говореше все по-високо и гласът ѝ се надигаше като прииждащ прилив.

Зазвуча и жуженето, което Ноеми вече беше чувала и което също се засили. Тя имаше чувството, че под дюшемето и зад стените са се спотаили стотици пчели.

Хауард беше вдигнал ръце, като че ли искаше да обхване главата на младежа. Ноеми си спомни как старецът я е целунал. Сега обаче беше още по-неприятно. Тялото на Хауард беше покрито с циреи, които воняха на разложение и след като се спукаха, той щеше да умре. Щеше да умре и да се пресели в ново тяло, а Франсис вече нямаше да го има. Налудничав кръговрат. Деца, поглъщани веднага след като са се родили, деца, поглъщани вече след като са достигнали зрялост. Деца, които не са нищо друго, освен храна. Храна за жесток бог.

Каталина се бе доближила тихо и неусетно до леглото. Никой не го беше забелязал. Всички бяха свели глави, всички, освен Ноеми.

И тогава тя видя. Видя как Каталина грабва скалпела на лекаря и се взира в него така, сякаш сънува, като човек, който не разбира какво държи в ръцете си и го разглежда като през мъгла, в просъница.

После лицето ѝ се промени. Каталина явно осъзна какво държи и в очите ѝ припламна ярост. Ноеми и не подозираше, че тя е способна на такъв гняв. На такава оголена омраза, от която Ноеми се вцепени, а Хауард най-после забеляза, че нещо не е наред, и се извърна колкото да усети как скалпелът се забива в лицето му.

Ударът беше свиреп и попадна право в окото.

Каталина се превърна във вакханка, от трескавите удари, при които скалпелът захапваше врата, ухото, рамото, рукна река от черна гной и тъмна кръв, плиснала се по завивките. Хауард се разпищя и се затресе като ударен от електрически ток, другите в стаята също се развикаха и се загърчиха. Лекарят, Флорънс, Франсис — всички се свлякоха на пода, бяха получили ужасен пристъп.

Каталина се отдръпна, пусна скалпела и тръгна бавно към вратата, откъдето погледна стаята.

Ноеми скочи на крака и се втурна към Франсис. Не виждаше друго, освен че е забелил очи, сграбчи го за раменете и се помъчи да го издърпа да седне.

— Да вървим! — извика и го удари силно по лицето. — Хайде, идвай!

Макар и зашеметен, той се изправи и след като се хвана за ръката ѝ, се опита да прекоси заедно с нея помещението. Но Флорънс се вкопчи в крака на Ноеми, тя се препъна и загуби равновесие. Франсис се строполи заедно с нея.

Ноеми се помъчи да се изправи, ала Флорънс я стискаше здраво за глезена. Ноеми видя револвера на пода и се пресегна да го вземе. Флорънс го забеляза и ѝ се нахвърли като див звяр, а когато Ноеми хвана оръжието, жената я стисна за ръката толкова силно, че Ноеми изпищя, дочула жестокото пукане на счупени кости.

Болката беше невъобразима и в очите ѝ избиха сълзи, а Флорънс издърпа оръжието от безполезната ѝ ръка.

— Хич не си въобразявай, че ще си тръгнеш от нас — отсече Флорънс. — Няма как да стане.

Насочи оръжието към Ноеми и тя разбра, че този куршум няма да я нарани, а ще я убие, защото жената я гледаше злобно озъбена.

Помисли си, че после ще изчистят къщата. Колкото и налудничаво да беше, си помисли точно това: че ще измият подовете, ще изперат дрехите, ще изчегъртат кръвта, а нея ще хвърлят в някой ров без кръст на гробището, както бяха правили с мнозина други.

Вдигна наранената си ръка, за да се защити, макар че това нямаше да ѝ помогне. Нямаше как да отбие куршума от такова близко разстояние.

— Недей! — извика Франсис.

Метна се към майка си, двамата се свлякоха върху креслото с черната плюшена тапицерия, на което Ноеми беше седяла допреди малко, и го събориха. Чу се гърмеж. Ноеми си запуши ушите с длани и се смръщи.

Затаи дъх. Франсис лежеше, затиснат от майка си. От мястото, където Ноеми седеше, не се виждаше кой е прострелян, но Франсис изтика Флорънс и се изправи, държеше револвера. В очите му блестяха сълзи и той трепереше, но не както преди малко, когато цялото му тяло се тресеше от чудовищни гърчове.

Тялото на Флорънс върху пода не помръдваше.

Франсис тръгна с олюляване към Ноеми и поклати безпомощно глава. Може би искаше да каже нещо, да се отдаде докрай на мъката. Но се чу стон и те двамата се извърнаха към леглото и Хауард, който бе протегнал ръце към тях. Беше останал без едно око и лицето му беше обезобразено от скалпела. Но другото око още беше отворено и ги гледаше, чудовищно и златисто. Старецът изплю кръв и черни храчки.

— Мой си. Тялото ти е мое — каза той.

Вдигна ръце като лапи на хищен звяр, за да нареди на Франсис да се доближи до леглото, и младежът направи една крачка, а Ноеми разбра в онзи миг, че е по-силно от него, че Франсис е научен да се подчинява. Теглеше го непреодолимо към стареца. Дотогава Ноеми смяташе, че Рут се е самоубила, че ужасена от постъпката си, се е застреляла.

„Не съжалявам“, беше казала. Сега обаче Ноеми проумя, че вероятно към това я е тласнал Хауард. Беше внушил на Рут да насочи оръжието към себе си в последен отчаян опит да оцелее. Семейство Дойл ги умееха тези неща. Знаеха как да те тласнат в нужната посока, както Върджил бе тласнал Ноеми.

Тя си помисли, че Рут е била убита.

Франсис продължи да върви с олюляване и Хауард се ухили.

— Ела насам — каза той.

„Тъкмо сега е моментът — помисли Ноеми. — Дървото узрява и трябва да откъснеш плода.“

Сега Хауард махна от пръста си пръстена с кехлибара и го вдигна към Франсис — да си го сложи. Символ. На уважение, на признание, на мълчаливо съгласие.

— Франсис! — извика Ноеми, но той не я погледна.

Доктор Къминс стенеше. Всеки момент щеше да се изправи, а Хауард ги наблюдаваше с единственото си златисто око и Ноеми се чудеше как да направи така, че Франсис да се обърне и да си тръгне оттук. Да си тръгне незабавно, защото стените около тях вече туптяха едва забележимо като живи, надигаха се и се снишаваха като огромен дишащ звяр и пчелите се бяха завърнали.

Влудяващото пърхане на хиляди малки крилца.

Ноеми се метна и заби нокти в рамото на Франсис.

Той се обърна, обърна се и я погледна, макар че бе започнал да забелва очи.

— Франсис!

— Момче! — кресна Хауард.

Гласът му проехтя изненадващо силно. Разнесе се, отскочи от стените, дървото простена и повтори възгласа, а през това време пчелите жужаха и мърдаха в тъмното с крилца.

„Момче, момче, момче.“

„То е в кръвта“, беше казала Рут, но туморът можеше да бъде изрязан.

Пръстите на Франсис около револвера разхлабиха хватката и Ноеми го издърпа с лекота от ръката му. Беше стреляла веднъж. Бяха отишли на излет в Националния парк „Десиерто де лос Леонес“, брат ѝ беше наредил малки мишени и приятелите им ѝ бяха ръкопляскали за точния мерник, после всички се бяха засмели и бяха отишли да пояздят. Ноеми помнеше добре указанията.

Вдигна револвера и стреля два пъти по Хауард. Нещо у Франсис се превключи. Той примига и погледна с отворена уста Ноеми. После тя натисна още веднъж спусъка, но оръжието не беше заредено.

Хауард се загърчи и се разпищя. Веднъж Ноеми беше ходила със семейството си на море и помнеше как баба ѝ беше отрязала с едно сигурно движение на ножа главата на голямата риба. Рибата се изплъзваше и се мяташе и дори обезглавена, се опитваше да се отскубне и да избяга. Хауард ѝ заприлича на тази риба: гърчеше се и се мяташе така, че чак се тресеше леглото.

Ноеми пусна револвера, сграбчи Франсис за ръката и го издърпа от стаята. Каталина стоеше с ръце на устата в коридора и ги гледаше — гледаше над рамото на Ноеми към онова нещо в леглото, което риташе и крещеше в предсмъртни мъки. Ноеми не си направи труда да се обърне.

Щом стигнаха в горния край на стълбището, спряха да тичат. Лизи и Чарлс, другите двама прислужници във Високото място, стояха няколко стъпала под тях и ги гледаха. Трепереха с глави, наклонени на една страна, ту стискаха юмруци, ту ги отпускаха и се хилеха със застинали уста. Приличаха на повредени кукли, които се навиват с ключе. Ноеми предполагаше, че разигралите се събития засягат всички в семейството. Но не ги бяха погубили, защото двамата прислужници стояха тук и ги гледаха.

— Какво им става? — прошепна Ноеми.

— Хауард вече няма власт над тях. Те са обездвижени. Засега. Можем да се опитаме да минем покрай тях. Но няма да се учудя, ако предната врата е заключена. Ключовете са у майка ми.

— Няма да се връщаме за ключовете — отвърна Ноеми.

Нямаше желание да минава покрай двамата прислужници, нито да влиза отново в стаята на Хауард и да търси ключове по джобовете на покойница.

Каталина дойде при Ноеми, погледна прислужниците и поклати глава. По всичко личеше, че братовчедка ѝ също не изгаря от желание да слиза по парадното стълбище.

— Има и друг път — намеси се Франсис. — Можем да слезем по задното стълбище. — Той хукна по един от коридорите и жените го последваха. — Насам — повика Франсис и отвори една врата.

Задното стълбище беше тясно и осветлението беше слабо — само две-три лампи по стените, които да ги направляват, докато те слизат. Ноеми бръкна в джоба си и вдигна запалката, с другата ръка се държеше за парапета.

Докато слизаха, парапетът под пръстите ѝ като че ли стана слузест като змиорка. Беше жив, дишаше, надигаше се, затова Ноеми смъкна запалката да го огледа. Ранената ѝ ръка туптеше заедно с къщата.

— Това е илюзия — каза Франсис.

— Но ти виждаш ли го? — попита Ноеми.

— Това е от мрака. Опитва се да ни втълпи разни неща. Вървете, побързайте.

Ноеми ускори крачката и слезе долу. Каталина вървеше непосредствено след нея, после крачеше Франсис, който явно беше останал без дъх.

— Добре ли си? — попита го Ноеми.

— Чувствал съм се и по-добре — отговори той. — Не бива да спираме. Може да ти се стори, че отпред няма изход, но там има килер и вътре в него бюфет. Боядисан е в жълто. Може да бъде отместен.

Ноеми намери врата и зад нея килера, за който ѝ бе споменал Франсис. Подът беше от камък, имаше и куки, на които да окачат месо. От тавана се клатушкаше гола електрическа крушка на дълга верига. Ноеми дръпна веригата и лампата освети тясното пространство. Всички полици бяха празни. И да са държали тук храна, то е било отдавна, защото по стените беше плъзнал черен мухъл, от който килерът ставаше неизползваем.

Ноеми видя жълтия бюфет. В горния край беше извит на дъга, беше с две остъклени врати и с две големи чекмеджета в долния край, повърхността му беше издрана. Отвътре чекмеджетата бяха с жълт плат, който да съответства на цвета му.

— Би трябвало да успеем да го избутаме вляво — обясни Франсис. — И тук, в долното чекмедже, има торба.

Още говореше така, сякаш не му достигаше въздух.

Ноеми се наведе и издърпа долното чекмедже на бюфета. Намери вътре торба от кафяв брезент. Каталина отвори ципа.

Вътре в торбата имаше газена лампа, компас, два пуловера. Нещата, които Франсис бе започнал да приготвя за бягството им. Би трябвало да са достатъчни.

— Наляво ли да го изтикаме? — попита тя, след като пъхна компаса в джоба си.

Франсис кимна.

— Но първо трябва да препречим входа тук — посочи той вратата, откъдето бяха влезли.

— Тук има библиотека, можем да използваме нея — отвърна Ноеми.

Каталина и Франсис се заеха да тикат към вратата паянтовата дървена библиотека. Не беше най-добрата барикада, но пак щеше да свърши работа.

След като вече бяха в безопасност в тясното помещение, Ноеми подаде единия пуловер на Каталина и другия на Франсис, защото навън сигурно беше много студено. После стана време да се заемат с бюфета. Изглеждаше тежък, но за тяхна изненада успяха да го преместят по-лесно, отколкото библиотеката. Зад него се показа тъмна, разядена от времето и стихиите врата.

— Води към семейната крипта — обясни Франсис. — После вече трябва да слезем от планината в града.

— Не искам да ходя там — прошепна Каталина. Досега не се беше обаждала и Ноеми трепна. Каталина посочи вратата. — Там почиват покойниците. Не искам да ходя там. Чуй!

Ноеми наистина чу гърлен стон. От него таванът горе като че ли потрепери, електрическата крушка примига и веригата се поразклати. Ноеми я побиха тръпки.

— Какво е това? — попита тя.

Франсис вдигна очи и си пое въздух.

— Хауард, жив е.

— Застреляхме го — възрази Ноеми. — Мъртъв е…

— Не — поклати глава Франсис. — Изгубил е сили и го боли, ядосан е. Но не е мъртъв. Цялата къща я боли.

— Страх ме е — простена Каталина.

Ноеми се извърна към братовчедка си и я притисна до себе си.

— Скоро ще се махнем оттук, чу ли?

— А, сигурно — пророни Каталина.

Ноеми се наведе да вдигне газената лампа. Оказа се трудно да я запали с ранената ръка, но тя подаде запалката на Франсис и той ѝ помогна.

Върна внимателно стъклото на мястото му и погледна ръката на Ноеми, която тя бе притиснала към гърдите си.

— Искаш ли аз да държа лампата? — попита той.

— Мога и сама — отвърна Ноеми, защото бяха счупени само два пръста на лявата ѝ ръка, а не и двете ръце, и защото се чувстваше по-сигурна, когато носеше лампата.

Извърна се към братовчедка си. Каталина ѝ кимна и Ноеми се усмихна. Франсис натисна дръжката на вратата. Пред тях изникна дълъг коридор. Ноеми очакваше да е съвсем примитивен, като грубите тунели по рудниците.

Случаят не беше такъв.

Стените бяха украсени с жълти плочки и по тези плочки имаше нарисувани цветя и зелени увивни растения. Бяха наслагани и красиви сребърни аплици във формата на змии. В отворените им уста би трябвало да има свещи, но сега те бяха потъмнели и прашни.

Ноеми забеляза по пода и стените няколко мънички жълтеникави гъби, поникнали в пукнатините по камъка. Беше студено и усойно и условията под земята очевидно бяха изключително благотворни за гъбите, понеже нататък те ставаха все повече и растяха на малки групи.

Ноеми забеляза и друго: гъбите сякаш светеха.

— Нали не ми се струва? — попита тя Франсис. — Наистина ли гъбите светят?

— Да. Светят.

— Странно.

— Не е толкова необичайно. Има и светещи гъби — смърчовата пънчушка и ветрогоновата гъба. Срещат се и такива, които светят в зелено.

— Ето какви гъби е намерил Хауард в пещерата — отбеляза Ноеми и погледна тавана. Все едно виждаше десетки мънички звезди. — Безсмъртие. В това.

Франсис вдигна ръка, за да се хване за един от сребърните аплици и да се закрепи, и погледна земята. Прокара треперещи пръсти през косата си и въздъхна тихо.

— Какво има? — попита Ноеми.

— Къщата. Разстроена е и я боли. Влияе и на мен.

— Можеш ли да продължиш?

— Мисля, че да — отвърна той. — Не съм сигурен. Ако припадна…

— Можем да спрем за малко — предложи Ноеми.

— Не, всичко е наред — увери я Франсис.

— Подпри се на мен. Хайде.

— Ти си ранена.

— Ти също.

Той се поколеба, но накрая се хвана за рамото ѝ и двамата продължиха да вървят един до друг, Каталина крачеше отпред. Гъбите ставаха все повече и все по-големи, едва доловимата им светлина сега идваше от тавана и стените.

Най-неочаквано Каталина спря. Ноеми замалко да се блъсне в нея и стисна по-здраво лампата.

— Какво има?

Каталина вдигна ръка и посочи напред. Сега вече Ноеми виждаше защо братовчедка ѝ е забавила крачката. Проходът се разширяваше и отпред изникнаха две тежки двойни врати от много тъмно и много дебело дърво. Върху тях имаше сребърна змия, която, захапала опашката си, образуваше съвършена окръжност, и две големи чукала, два еднакви сребърни кръга, увиснали от зъбите на две еднакви змийски глави с кехлибарени очи.

— Води до помещението под криптата — обясни Франсис. — Трябва да отидем там и после да се качим.

Той издърпа едно от чукалата. Вратата беше тежка, но поддаде, след като Франсис я изтегли с все сила, и Ноеми влезе, като държеше високо лампата. Направи четири крачки и свали лампата. Нямаше нужда от нея, нямаше нужда да осветява пътя.

Помещението беше покрито с гъби с различни размери — жив органичен гоблен, украсил високите стени. Гъбите се катереха и се спускаха по тях като мидички по корпуса на заседнал на плиткото допотопен кораб и светеха, предоставяха на голямата стая източник на нетрепкаща светлина, по-силна от светлината на факлите и свещите. Това беше светлината на умиращо слънце.

Металната врата вдясно бе пощадена от гъбите, нямаше следи от гъби и по полилея горе с нагънати метални змии и свещи, които бяха изгорели почти изцяло. По каменния под също почти нямаше гъби, само тук-таме между разхлабените плочки се подаваше по някоя, и не беше трудно да видиш огромната мозайка, която служеше за украса. Тя представляваше черна змия със светещи очи, захапала стръвно опашката си, и около влечугото имаше шарка от сплетени на венец пълзящи растения и цветя. Приличаше на уробороса, който Ноеми беше видяла в оранжерията. Тази тук беше по-голяма и по-великолепна, а от сиянието на гъбите изглеждаше зловещо.

Помещението беше голо, ако не броим масата върху каменния подиум. Беше покрита с жълто сукно и на нея имаше сребърна чаша и сребърна кутия. За фон служеше дългата копринена драперия, и тя жълта на цвят. Тя прикриваше врата.

— Води към гробницата — каза Франсис. — Трябва да минем през нея.

Ноеми видя зад металната врата каменни стъпала, но вместо да се опита да я отвори, тя се качи свъсена на каменния подиум. Остави лампата на пода и прокара ръка по масата, после вдигна капака на кутията. Вътре намери нож с украсена със скъпоценни камъни ръкохватка и го извади.

— Виждала съм го — обясни — в сънищата си. Франсис и Каталина бяха влезли бавно в помещението и я гледаха. — Хауард убиваше с него деца — продължи Ноеми.

— Той правеше много неща — допълни Франсис.

— Канибализъм така, между другото.

— Причастие. Децата ни се раждат, заразени с гъбите, и който яде от плътта им, яде и от гъбите и така ставаме силни, а това на свой ред ни обвързва по-здраво с мрака. Свързва ни с Хауард.

Най-неочаквано Франсис се смръщи и се наведе. Ноеми си помисли, че ще повърне, но той продължи да стои така с ръце около корема. Тя пусна ножа на масата и след като слезе от подиума, отиде при Франсис.

— Какво има? — попита тя.

— Боли — отвърна Франсис. — Нея я боли.

— Коя нея?

— Тя говори.

Ноеми забеляза някакъв звук. Бе звучал през цялото време, но тя не му беше обръщала внимание. Беше много тих, почти нечут и не беше трудно Ноеми да реши, че само ѝ се е сторило. Тананикане, приличаше много на тананикане. Жуженето, което Ноеми беше чувала и друг път, но сега то бе много пискливо.

„Не гледай!“

Тя се обърна. Жуженето като че ли се разнасяше откъм подиума и Ноеми се насочи към него. Щом се приближи, шумът се засили.

Идваше иззад жълтата драперия. Ноеми вдигна ръка.

— Недей — спря я Каталина. — Не ти трябва да гледаш.

Пръстите ѝ докоснаха драперията и жуженето се превърна в звука на рояк, вместен в главата ѝ, в трескавия шум на хиляди насекоми, които се блъскат в стъкло, толкова силен, че Ноеми го чувстваше едва ли не като вибрация, прорязала въздуха, и затова вдигна глава.

„Не гледай.“

По пръстите ѝ сякаш пъплеха пчели, изпълнили въздуха с живи невидими криле, и тя отстъпи инстинктивно, обърна се на другата страна и прикри очи, но се вкопчи в плата и го дръпна толкова силно, че още малко, и да го раздере и да го смъкне на пода.

Ноеми погледна смъртта право в лицето.

В зейналата, отворена за писък паст на жена, застинала във времето. Мумия с няколко зъба, увиснали от устата ѝ, и с жълта кожа. Дрехите, с които я бяха погребали, отдавна бяха станали на прах и сега тя бе облечена в други одежди: голотата ѝ беше прикрита от гъби. Те растяха от туловището и корема, надолу по ръцете и краката ѝ, по главата така, че образуваха корона, светещ златист ореол. Гъбите я държаха права, закотвена за стената като чудовищна Богородица в катедрала от мицел.

И именно това нещо, мъртво и погребано преди много години, издаваше жуженето. Онзи ужасен звук. Именно това златисто петно Ноеми беше виждала в сънищата си, именно тази ужасна твар, заселила се в стените на къщата. Тя бе протегнала ръка и на тази ръка носеше пръстен с кехлибар. Ноеми го позна.

— Агнес — каза тя.

Жуженето — то беше ужасно и оглушително, притегляше я надолу и я караше да прогледне и да разбере.

„Погледни!“

Върху лицето ѝ имаше плат, който я притискаше и задушаваше, докато накрая тя не припадна колкото да дойде на себе си в ковчег. Простена стреснато, защото, макар и да бе подготвена за това, макар и да знаеше какво ще се случи, беше уплашена. Натисна отново и отново с длани капака на ковчега, при което в кожата ѝ се забиха трески, и се разпищя, помъчи се да излезе, ала ковчегът не поддаваше. Ноеми крещеше и крещеше, но не дойде никой. Не се и очакваше да дойде. Нещата бяха замислени така.

„Погледни!“

Тя, гъбата, имаше нужда от нея. Имаше нужда от ума ѝ. Сама по себе си, гъбата нямаше ум. Нямаше истински мисли, истинско съзнание. Едва доловими следи — като съвсем лекото ухание на рози. Дори канибализацията на тленните останки на жреците не носеше истинско безсмъртие, тя само засилваше въздействието на гъбите, създаваше връзка между всички присъстващи. Обединяваше, ала не можеше да съхрани за вечността, колкото до гъбите, те сами по себе си церяха, удължаваха живота, не предлагаха обаче вечен живот.

Но Дойл, умният, толкова умният Дойл с научните и алхимичните му познания, със страстта му към биологичните процеси, Дойл бе схванал всички възможности, които никой друг не бе проумял.

Ум.

Гъбата имаше нужда от човешки ум, който да служи като вместилище за спомени и да предложи власт. Слееха ли се в едно, гъбата и подходящият човешки ум бяха като восък, а Хауард беше като печат и оставяше отпечатъка си върху новите тела, както печатът оставя отпечатък върху хартия.

„Погледни!“

Чрез гъбите жреците бяха успели да предадат помежду си, чрез родословието си някои откъслечни спомени, но това бяха единични, произволни случаи. Дойл беше систематизирал нещата. И единственото, от което имаше нужда, бяха хора като Агнес.

Неговата жена. Негов близък човек.

Сега обаче Агнес вече я нямаше. Агнес беше мракът и мракът беше Агнес, колкото до Хауард, и да погинеше в този миг, той пак щеше да съществува в мрака, понеже беше сътворил восъка, печата и хартията.

И болеше. Мрака го болеше. Агнес я болеше. Гъбите. Къщата с нейното тление, със скритите пипала, плъзнали под и по стените и подхранвани от всякакви мъртви неща.

„Той е ранен. Ние сме ранени. Погледни, погледни, погледни. Погледни!“

Жуженето вече беше трескаво и толкова силно, че Ноеми си запуши ушите и се разпищя — в главата ѝ крещеше някакъв глас.

Франсис я стисна за раменете и я обърна на другата страна.

— Не я гледай — каза ѝ. — Никой от нас не бива да я поглежда.

Изведнъж жуженето заглъхна, Ноеми вдигна глава и погледна Каталина, която се беше втренчила в пода, после се обърна и погледна ужасена Франсис.

В гърлото ѝ се надигна стон.

— Погребали са я жива — пророни Ноеми. — Погребали са я жива и тя е издъхнала, а по тялото ѝ са поникнали гъби и… мили Боже… това вече не е човешки ум… той я е създал наново. Създал я е наново.

Беше се задъхала. Едвам дишаше, а жуженето беше заглъхнало, жената обаче още беше там. Ноеми се извърна, изкушена да погледне отново отблъскващия череп, но Франсис я хвана за брадичката.

— Не, не, погледни ме. Стой тук с мен.

Ноеми си пое дълбоко въздух, чувстваше се като гмуркач, който излиза на повърхността. Тя се взря в очите на Франсис.

— Тя е мракът. Знаеше ли?

— Тук идват само Хауард и Върджил — обясни Франсис.

Трепереше.

— Но ти си знаел!

Всички призраци бяха Агнес. По-точно, всички призраци живееха вътре в Агнес. Не, и това не беше точно. Онова, което навремето е било Агнес, се е превърнало в мрака и вътре в мрака живееха призраци. Беше влудяващо. Беше смразяващо. Като обсебване и дори по-лошо, като нещо, което Ноеми дори не можеше да опише. Творението на живота след смъртта с костния мозък, костите и нервните окончания на жена, създадено от спори и пънчета на гъби.

— Рут също знаеше и не можехме да направим нищо. Тя ни държи тук, именно чрез нея Хауард контролира всичко. Не можем да се махнем оттук. Не ни пускат.

Франсис беше плувнал в пот, после се свлече на колене, вкопчен в ръцете на Ноеми.

— Какво има? Ставай — каза тя и след като също падна на колене, го докосна по лицето.

— Той е прав, не може да се махне оттук. Всъщност не можеш и ти.

Каза го Върджил. Той отвори металната портичка и влезе вътре. Стъпваше съвсем нехайно, сякаш беше излязъл на разходка. Дали не беше халюцинация? Може би дори не беше тук. Ноеми се взря в него. „Изключено“, помисли си тя.

— Какво? — попита Върджил, сви рамене и остави портичката да се затвори след него със силно тракане. Наистина беше там. Не беше халюцинация. Вместо да ги проследи през тунела, просто беше минал отгоре, през гробището, и беше слязъл по стъпалата на криптата. — Клетата ти. Наистина изглеждаш стъписана. Нали не си смятала, че си ме убила? И че съвсем случайно съм носел тинктурата в джоба си? Сам допуснах да изпиеш малко от нея, сам допуснах да се изплъзнеш за кратко от контрола ни. Сам допуснах да създадеш тази суматоха.

Ноеми преглътна. Франсис трепереше до нея.

— Защо?

— Не е ли очевидно? За да нараниш баща ми. Самият аз не можех да го направя. Франсис също. Ти видя как той е тласнал Рут към самоубийство. Щом научих какво е намислил Франсис, си казах: това е моят шанс. Нека момичето се отскубне от онова, което го спъва, нека видим на какво е способно то като външен човек, който все още не се подчинява докрай на правилата ни и може да се съпротивлява. И сега той умира. Чувстваш ли? А? Тялото му се разпада.

— Това няма как да е добре за теб — натърти Ноеми. — Ако нараниш него, нараняваш мрака, и да умре тялото му, той пак ще съществува в мрака. Умът му…

— Той е обезсилен. Сега аз контролирам мрака — отвърна ядосан Върджил. — Когато умре, ще е завинаги. Няма да допусна да се пресели в ново тяло. Промяна. Това искаше, нали? Излиза, че желанията ни са еднакви. — Върджил отиде при Каталина и я погледна ухилен. — Ето те и теб, скъпа жено. Благодаря за приноса ти в увеселението днес вечерта — каза той и ѝ стисна ръката уж с обич.

Каталина се свъси, но не помръдна.

— Не я закачай — каза Ноеми, докато се изправяше и се пресягаше да вземе ножа в сребърната кутия.

— А ти не се бъркай. Тя ми е жена.

Ноеми стисна ножа.

— Само недей да…

— А ти пусни ножа — прекъсна я Върджил.

„За нищо на света“, помисли си тя, но ръката ѝ трепереше и цялото ѝ тяло я тласкаше към това да се подчини.

— Изпих тинктурата. Нямаш власт над мен.

— Да, колкото и да е странно — отвърна Върджил и след като пусна Каталина, погледна Ноеми. — Да, там наистина се отскубна от контрола ни. Но тинктурата не действа толкова дълго и докато се разхождаше из къщата, докато слизаше към това помещение, ти отново беше изложена на влиянието на мрака. Вдишваш го заедно с малките невидими спори. Намираш се в сърцето на къщата. И тримата се намирате там.

— Мракът е наранен. Ти не можеш да…

— Днес си изпатихме всички — съгласи се Върджил и сега Ноеми видя, че по челото му са избили капчици пот и очите му блестят трескаво. — Но сега вече си върнах контрола и вие ще правите каквото кажа.

Пръстите я боляха и изведнъж Ноеми изпита чувството, че държи в ръката си горещ въглен. Тя изпусна ножа, който падна с трясък на пода.

— Казвах ли ти аз! — подметна присмехулно Върджил.

Тя погледна надолу към ножа в краката ѝ. Беше съвсем близо, а Ноеми не можеше да го вземе. Дланите и пръстите ѝ бяха изтръпнали. Тя усещаше пронизваща парлива болка в ръката си и счупените кости.

— Погледни това място — подкани Върджил и се извърна погнусен към полилея над главите им. — Хауард живееше в миналото, докато аз гледам напред към бъдещето. Трябва да отворим отново рудника, да се погрижим да сменим мебелите тук с нови, да прокараме истинско електричество. Имаме нужда от прислужници, разбира се, от нови автомобили и деца. Надявам се да не се затрудниш да ми родиш много деца.

— Не — отвърна Ноеми, но през шепот — усещаше как Върджил я държи във властта си, сякаш я стискаше с невидима ръка за рамото.

— Ела насам — нареди той. — Още от самото начало си моя.

Гъбите по стените се люшнаха като живи, като анемони, които се гънат под водата. Изпускаха облаци златиста прах и въздишаха. Или може би въздишаше самата Ноеми, защото отново усети как я обгръща сладостното страшно чувство и ѝ се завива свят. Притеснителната болка в лявата ѝ ръка се притъпи и изчезна.

Върджил беше протегнал ръце към нея и тя си представи как се отпуска в обятията му, колко хубаво ще бъде да се остави във властта му. Дълбоко в себе си искаше да бъде разкъсана, да крещи от срам и Върджил да запуши с ръка устата ѝ.

Гъбите засияха по-силно и Ноеми си помисли, че по-късно може би ще ги докосне, ще прокара длани по стената и ще опре лице до меката им плът. Искаше ѝ се да си почине с кожа, долепена до слузестите им тела, те, тези прелестни гъби вероятно щяха да я покрият, да запълнят устата, ноздрите и очните ѝ ябълки така, че тя да не може да си поеме дъх, да се загнездят в стомаха ѝ и да покълнат по бедрата ѝ. А Върджил щеше да проникне дълбоко в нея и светът щеше да се превърне в размазано златисто петно.

— Недей — каза Франсис.

Ноеми беше слязла от подиума, но Франсис се пресегна и стисна наранените ѝ пръсти, така че тя се смръщи от болка. Погледна го, примига и застина.

— Недей — пророни Франсис и Ноеми усети, че е уплашен. Въпреки това Франсис слезе по стъпалата отпред, сякаш за да я заслони като с щит. Гласът му беше пресеклив и напрегнат, още малко, и да заглъхне. — Остави ги да вървят.

— Защо изобщо да го правя? — попита невинно Върджил.

— Не е хубаво. Не е хубаво онова, което вършим.

Върджил посочи зад рамото си към тунела, откъдето бяха дошли.

— Чуваш ли? Баща ми издъхва и когато тялото му най-сетне рухне, ще имам пълна власт над мрака. Трябва ми съюзник. Все пак сме една кръв.

На Ноеми ѝ се стори, че наистина чува нещо, че в далечината Хауард Дойл стене и плюе кръв, че се мъчи да си поеме въздух и от тялото му се стича черна течност.

— Виж какво, Франсис. Не съм егоист. Можем да делим поравно — заяви великодушно Върджил. — Ти искаш момичето, аз също. Това не е причина да влизаме в сблъсък, нали? Пък и Каталина си я бива. Хайде, хайде, не изглупявай.

Франсис беше вдигнал ножа, изпуснат от Ноеми, и сега го държеше.

— Само да си посмял да ги нараниш!

— Нима ще се опиташ да ме намушкаш? Нека те предупредя, че аз съм малко по-труден за убиване от една жена. Да, Франсис, успя да убиеш майка си. И за какво? Заради едно момиче? И сега какво? Мой ред ли е?

— Върви по дяволите!

Франсис се спусна към Върджил, но внезапно спря с ръка, застинала във въздуха и стиснала ножа. Ноеми не виждаше лицето му, ала можеше да си представи как изглежда. Със сигурност като нейното, понеже и тя се бе превърнала в статуя, Каталина също стоеше, без да помръдва.

Пчелите се раздвижиха и жуженето екна отново. „Гледай!“

— Не ме принуждавай да те убивам — предупреди го Върджил и хвана треперещата ръка на Франсис. — Пусни ножа.

Франсис го избута встрани и го запрати към стената със сила, която изглеждаше невъзможна.

За стотна от секундата Ноеми почувства болката на Върджил, прилива на адреналин във вените си и неговият гняв се сля с нейния. „Франсис, малък негодник такъв.“ За кратко мракът ги беше свързал и Ноеми изпищя така, че замалко да си прехапе езика. Отстъпи назад, краката ѝ се подчиниха бавно. Една, втора крачка.

Върджил се смръщи. Очите му сякаш излъчваха златиста светлина, когато той пристъпи напред и изтръска мъничките парченца гъби и прахта, полепнали по сакото му.

Жуженето се засили, оживя и Ноеми се свъси.

— Пусни го.

Франсис простена и се нахвърли още веднъж на Върджил. Братовчед му го спря с лекота. Беше много по-силен и този път бе готов за нападението. Отби отчаяния удар на Франсис, замахна яростно и злобно и го фрасна по главата. Франсис залитна, но успя да се закрепи и да отвърне на удара. Заби юмрук в устата на Върджил, който простена ядосано и уплашено.

Той присви очи и си обърса устата.

— Сега ще те накарам да си глътнеш езика — закани се Върджил.

Мъжете си размениха местата и сега вече Ноеми виждаше лицето на Франсис, кръвта, рукнала от слепоочието му, докато той надигаше и клатеше глава, видя и широко отворените му очи, разтрепераните му ръце и устата, която ту се отваряше, ту се затваряше като на риба на сухо.

Мили Боже, Върджил наистина щеше да го направи. Щеше да накара Франсис да си глътне езика.

Ноеми чу как жуженето на пчелите се засилва зад нея.

„Погледни!“

Тя се обърна, при което погледът ѝ падна върху лицето на Агнес с уста без устни, застинала от болката във вечен кръг, и си запуши ушите, после се запита трескаво защо шумът не затихва. Защо продължава да звучи и да се връща отново и отново.

И изведнъж проумя нещо, което дотогава ѝ беше убягвало и което е трябвало да види още от самото начало: че страховитият злокобен мрак около тях всъщност е проявление на всички страдания, сполетели тази жена. Агнес. Тласната към лудост, тласната към гняв, тласната към отчаяние — от нея не бе останало друго, освен тази малка частица, която продължаваше да пищи от болка.

Тя беше змията, захапала опашката си.

Тя сънуваше, обречена за вечни времена на кошмара, сънуваше със затворени очи дори когато очите ѝ бяха станали на пепел.

Жуженето беше гласът на тази жена. Тя вече не можеше да съобщи какво я мъчи, но можеше да крещи от неизразимите ужаси, които я бяха сполетели, от опустошение и болка. Дори след като свързаните спомени и мисли бяха изтръгнати от нея, тя продължаваше да носи в себе си изпепеляващия гняв и той прогаряше съзнанието на всеки, доближил се до него. Какво искаше тази жена?

Просто да бъде освободена от терзанията.

Просто да се събуди. А тя нямаше как да го направи. Не можеше дори да се събуди.

Жуженето се засилваше и заплашваше да нарани отново Ноеми, да превземе ума ѝ, тя обаче се наведе, грабна рязко с чевръсти пръсти газената лампа и вместо да мисли какво ще прави оттук нататък, си спомни простичката фраза, изречена от Рут. „Отвори очи, отвори очи!“ Закрачи бързо и решително и на всяка крачка заповтаря: „Отвори очи!“.

Метна лампата към лицето на трупа. Гъбите около главата на Агнес в миг пламнаха и създадоха огнен ореол, после езиците на огъня плъзнаха бързо надолу по стената — органичното вещество явно гореше лесно като подпалки — и от тях гъбите почерняха и се напукаха.

Върджил изпищя. Прегракнало и ужасно, после се строполи на пода и задраска по плочите в опит да се изправи. Франсис също се свлече на земята. Агнес беше мракът, а мракът беше част от тях, затова внезапната болка, връхлетяла Агнес, явно се беше предала като по нервни окончания и по мрежата от гъби. От своя страна Ноеми се отърси докрай от унеса, изтласкана встрани от мрака.

Спусна се, слезе от подиума и веднага отиде при братовчедка си, за да долепи длан до лицето ѝ.

— Добре ли си? — попита я.

— Да — отвърна Каталина, като кимаше трескаво. — Да.

Както лежаха на пода, и Върджил, и Франсис стенеха. Върджил се пресегна да хване Ноеми, опита се да се надигне и Ноеми го изрита в лицето, той обаче се помъчи още веднъж да я сграбчи за крака. Ноеми отстъпи назад, а Върджил продължи да протяга ръка, както стенеше и се дърпаше напред, макар и да не можеше да ходи. Пълзеше със стиснати зъби към Ноеми.

Тя отстъпи още една крачка назад, притесняваше се да не би Върджил да ѝ скочи.

Каталина взе ножа, който Франсис беше изпуснал, после застана над съпруга си и когато той се извърна да я погледне, насочи ножа към лицето му и го заби в окото му по същия начин, както бе направила с Хауард Дойл.

Върджил се свлече със сподавен стон и Каталина заби ножа още по-надълбоко със стиснати устни, от които не се отскубна и една-едничка дума. Върджил се загърчи с отворена уста, плюеше и се опитваше да си поеме въздух. Накрая застина.

Жените се хванаха за ръце и го погледнаха. Кръвта му шуртеше по черната глава на змията, обагряше я в червено и Ноеми съжали, че нямат голям остър нож, за да му отсече главата, както баба ѝ беше обезглавила рибата.

От начина, по който Каталина я стискаше за ръката, тя разбра, че и братовчедка ѝ иска същото.

Точно тогава Франсис каза нещо, затова Ноеми приклекна до него и се помъчи да му помогне да се изправи.

— Хайде — подкани тя, — да бягаме!

— Мракът умира, ние умираме — отвърна Франсис.

— Да, ще умрем, ако не се махнем още сега от тук — съгласи се Ноеми.

Огънят обхващаше бързо цялото помещение, ту тук, ту там пламваха гъби, горяха и жълтите завеси, които Ноеми беше дръпнала.

— Не мога да се махна.

— Да, можеш — настоя Ноеми и стиснала зъби, го издърпа нагоре. Но нямаше как да го накара да ходи. — Каталина, помогни ни — извика тя.

Двете прихванаха отстрани Франсис, преметнаха ръцете му през раменете си и го завлякоха при металната портичка. Не се затрудниха да я отворят, после обаче Ноеми огледа стъпалата, които извеждаха горе, и се запита как ще ги изкачат. Но нямаше друг начин. Тя се извърна назад и видя Върджил, още лежеше на земята, по него от време на време се сипеха искри и цялото помещение бе обхванато от неудържим огън. По стените на стълбището също растяха гъби, които като че ли се подпалваха. Тримата трябваше да побързат.

Тръгнаха да се качват и Ноеми ощипа Франсис, за да го накара да отвори очи и да им помогне. С тяхно съдействие той изкачи няколко стъпала, Ноеми се видя принудена буквално да го влачи по последните две-три и накрая стъпи запъхтяна в помещението с крипти от двете страни. Видя сребърни надгробни плочи, прогнили ковчези, празни вази, в които някога сигурно е имало цветя, няколко малки гъби по пода, от които идваше мъждива светлина.

За щастие, благодарение на Върджил вратата на гробницата беше отворена. Когато тримата излязоха навън, мъглата и нощта ги чакаха, за да ги притиснат в обятията си.

— Портичката — каза Ноеми на Каталина, — знаеш ли как се стига до нея?

— Много тъмно е, мъглата — отвърна братовчедка ѝ.

Да, мъглата, която беше уплашила Ноеми с тайнственото си златисто сияние, жуженето, което всъщност беше Агнес. Но сега Агнес се бе превърнала под краката им в стълб от огън и те трябваше да намерят как да излязат оттук.

— Франсис, отведи ни при изхода — каза Ноеми.

Младежът се извърна да я погледне с полусклопени очи и успя да кимне и да посочи наляво. Тръгнаха в тази посока, Франсис се беше облегнал на Ноеми и Каталина и току се препъваше. Надгробните камъни се издигаха от земята като натрошени зъби и Франсис простена и посочи в друга посока. Ноеми нямаше представа накъде вървят. Нищо чудно да се въртяха в кръг. Каква ирония само! В кръг!

Мъглата беше непрогледна, но накрая Ноеми зърна отпред металната портичка на гробището, тримата бяха посрещнати от змията, захапала опашката си. Каталина бутна вратата, за да я отвори, и те тръгнаха по пътеката, която щеше да ги изведе при къщата.

— Къщата гори — възкликна Франсис, когато спряха при вратата да си поемат дъх.

Ноеми си даде сметка, че наистина е така. В далечината се мержелееше сияние, което се виждаше дори в мъглата. Ноеми не различаваше ясно Високото място, но си го представяше. Представяше си как старите книги в библиотеката се подпалват бързо, как хартията и кожата горят, как махагоновите мебели и тежките завеси с пискюли по прозорците тлеят, как остъклените бюфети с безценните сребърни предмети пукат, как нимфата и стълбът тлеят и от тавана се сипят парчета. Как пожарът се плисва като река нагоре по стълбището и дъските пукат, а прислужниците на семейство Дойл продължават да стоят като истукани по стъпалата.

Как старите картини трещят, как излинелите фотографии се нагъват на фунии и се разпадат, как вратите се превръщат в огнени арки. Как пламъците поглъщат портретите на жените на Хауард Дойл и леглото му се превръща в огнено ложе, как разложеното му гаснещо тяло е задушено от пушек, как лекарят лежи неподвижно на пода, а огънят захапва завивките, захапва сантиметър по сантиметър и Хауард Дойл и старецът пищи, а няма кой да му помогне.

Ноеми си представи как, невидими под картините, завивките, чиниите и чашите, гъбите също горят, пукат и подхранват пожара.

Къщата пламтеше в далечината. Нека пламти, докато стане на пепел.

— Да вървим — пророни Ноеми.

Той спеше, придърпал завивките до брадичката си. Стаята беше малка, вътре имаше място колкото за един стол и за тоалетка и тя седеше на стола точно до леглото. На тоалетката имаше фигурка на свети Юда Тадей и Ноеми вече няколко пъти му се беше молила и беше слагала в краката му цигара — като приношение от нея. Гледаше фигурката и мърдаше бавно устни, когато вратата се отвори и влезе Каталина. Беше в памучната нощница на една от приятелките на доктор Камарильо и се беше заметнала с дебел кафяв шал.

— Дойдох да проверя дали имате нужда от нещо, преди да си легна.

— Добре съм.

— Не е зле да си легнеш и ти — посъветва братовчедка ѝ и я хвана за рамото. — Почти не си почивала.

Ноеми я погали по ръката.

— Не искам, когато се събуди, да е сам.

— Така е вече два дни.

— Знам — отвърна Ноеми. — Как ми се иска да е като в приказките, които навремето ни четеше. В тях беше толкова лесно: не се искаше друго, освен да целунеш принцесата.

Двете погледнаха Франсис, бледото му лице се открояваше върху възглавницата. Доктор Камарильо се беше погрижил и за тримата. Беше промил раните им, беше им осигурил възможност да се изкъпят и да се преоблекат, беше им приготвил стаи, в които да ги настани, беше се свързал с Марта, за да ѝ каже да донесе от тинктурата, когато Ноеми обясни тихо, че имат нужда от нея. След като пийнаха по малко от тинктурата, ги заболя глава и им се пригади, но им мина бързо. Само на Франсис още му беше зле. Той бе потънал в дълбок сън, от който не можеха да го извадят.

— Няма да му помогнеш, ако се докараш до пълно изтощение — напомни Каталина.

Ноеми кръстоса ръце.

— Знам, знам.

— Искаш ли да ти правя компания?

— Добре съм. Заклевам се, ще си легна след малко. Всъщност не ми се спи. Не съм уморена.

Каталина кимна. И двете замълчаха. Франсис дишаше равномерно. И да сънуваше, сънищата не бяха неприятни. Ноеми чак съжали, че ѝ се иска той да е буден.

Истината беше, че я беше страх да си легне, понеже не знаеше какви кошмари ще я връхлетят в тъмното. Как постъпват хора, станали свидетели на ужасите, които те бяха видели? Беше ли възможно да се върнат безболезнено в нормалността, да се преструват, че не се е случило нищо, и да продължат нататък? На Ноеми ѝ се искаше да мисли, че случаят е точно такъв, но се опасяваше да не би сънят да покаже, че е грешала.

— Лекарят каза, че утре от Пачука ще дойдат двама полицаи и един прокурор, скоро ще се появи и баща ти. — Каталина намести шала. — Какво ще им кажем? Едва ли ще ни повярват.

Когато срещнаха двама селяни с магарета, Ноеми, Каталина и Франсис, уморени, целите в кръв и синини, не се бяха разбрали помежду си какво да казват, но селяните бяха стъписани от вида им и не тръгнаха да ги разпитват. Заведоха ги безмълвно в Триунфо. По-късно, след като се озоваха в дома на доктор Камарильо, вече нямаше как да не дадат някакво обяснение и Ноеми опрости нещата, като заяви, че Върджил е изгубил разсъдъка си, опитал се е да повтори стореното от сестра му и да избие до крак всички във Високото място, този път като опожари къщата.

Това обаче не обясняваше защо Ноеми е облечена в стара булчинска рокля, а Франсис — в сватбен редингот и защо по дрехите на двете жени има толкова много кръв.

Ноеми бе почти сигурна, че Камарильо не се е хванал на тяхната версия за събитията, но той се престори, че им вярва. Ноеми прочете в будните му очи безмълвно разбиране.

— Баща ми ще помогне да изгладим нещата.

— Дано — отвърна Каталина. — Ами ако ни предявят обвинение? Знаеш.

Ноеми се съмняваше, че ще ги задържат под стража, в Триунфо дори нямаше затвор. В най-лошия случай щяха да ги изпратят в Пачука, но според нея нямаше да го направят. Щяха да ги разпитат, да запишат набързо показанията им, но нямаше как да докажат много.

— Утре се прибираме — отсече Ноеми.

Каталина се усмихна и макар и уморена, Ноеми се зарадва на тази усмивка. Това беше усмивката на милата млада жена, с която тя беше израсла. На нейната Каталина.

— Ами тогава да поспим — подкани Каталина и се наведе да я целуне по бузата. — Ще дойдат рано сутринта.

Жените се прегърнаха и дълго се притискаха една в друга, Ноеми си наложи да не плаче. Най-малкото сега. После Каталина вдигна внимателно кичурите коса, паднали на лицето ѝ, и се усмихна още веднъж.

— Ако ти трябвам, съм в дъното на коридора — обясни тя.

Погледна за последно младежа и затвори след себе си вратата.

Ноеми бръкна в джоба на жилетката и напипа запалката.

Талисманът ѝ. Накрая извади смачкания пакет цигари, който Камарильо ѝ беше дал предния ден.

Запали цигара, потупа с крак и изтръска пепелта в една празна купичка. Болеше я гърбът. Беше седяла твърде дълго на неудобния стол, но отказваше да излезе от стаята, въпреки че първо Камарильо, а после и Каталина бяха идвали да я подканят. Беше всмукнала само няколко пъти от цигарата, когато Франсис се размърда, затова тя остави цигарата в купичката, премести я на тоалетката и зачака.

Франсис се беше размърдвал така и преди, беше намествал глава, но този път на Ноеми ѝ се стори, че е различно. Тя го докосна по ръката.

— Отвори очи — прошепна.

Рут ѝ го беше казвала многократно от страх и ужас, но гласът на Ноеми беше сърдечен.

Тя беше възнаградена: Франсис отвори клепачи и се взря в нея.

— Здравей — рече Ноеми.

— Здрасти.

— Чакай да ти дам малко вода. — На тоалетката имаше гарафа. Ноеми напълни една чаша и му даде да пийне. — Гладен ли си? — попита.

— За бога, не. Може би по-късно. Чувствам се ужасно.

— И изглеждаш така — увери го тя.

Той се усмихна едва-едва, после се разсмя.

— А, сигурно.

— Спиш вече два дни. Вече мислех как да те накарам да изплюеш ябълката като в лошо подобие на Спящата красавица.

— На Снежанка.

— Добре де. Доста блед си.

Той се усмихна отново и след като се опита да се понамести при горната табла на леглото, усмивката му помръкна.

— Всичко ли е унищожено? — прошепна разтревожен и притеснен.

— Двама се качиха от града в планината да видят какво е останало от къщата. Казаха, че се е превърнала в купчина тлеещи развалини. Високото място вече го няма, гъбите би трябвало да са изчезнали заедно с него.

— Да, според мен са изчезнали. Макар че… те са доста устойчиви на огън. Освен това съм чувал, че някои гъби… например смръчкулите… никнат по-лесно върху пожарища в гората.

— Това там не бяха смръчкули и не беше пожар в гората — напомни Ноеми. — И да е останало нещо, можем да го намерим и да го изгорим.

— Сигурно. — От тази мисъл Франсис явно се поуспокои — дотогава се беше вкопчил в завивките, а сега поотпусна хватката и въздъхна, взрян в Ноеми. — Какво ще стане утре, след като пристигне баща ти? — попита той.

— Ах, ти! През цялото време ли си подслушвал?

Франсис се смути и поклати глава.

— Не. Струва ми се, че ме събуди ти или вече съм се събудил сам. При всички положения чух как братовчедка ти каза, че баща ти пристига утре сутринта.

— Точно така. Скоро ще бъде тук. Според мен ще ти допадне. Както и Мексико Сити.

— С вас ли ще дойда?

— Не можем да те оставим тук. Пък и съм те свалила от планината. Според мен в такива случаи от мен се очаква да те закрилям. Сигурно има такъв закон — заяви тя сърдечно, в свой стил, както не беше говорила отдавна.

Беше ѝ трудно да приказва толкова нехайно, чак я заболя езикът, но успя и да се усмихне и Франсис като че ли се зарадва.

Трябваше да се учи, всичко беше въпрос на практика. Трябваше да се научи да живее без притеснения, без страхове, без мрак, който да я преследва по петите.

— Значи Мексико Сити — каза Франсис. — Много голям град.

— Ще свикнеш — увери го Ноеми и се прозя, като прикри уста с ранената си ръка.

Франсис се взря с натрошените ѝ пръсти.

— Много ли боли? — попита едва чуто.

— Боли малко. Известно време ще карам без сонати. Дали да не посвирим на четири ръце — ти ще ми помагаш с лявата.

— Сериозно те питам, Ноеми.

— Сериозно ли? Боли ме всичко. Ще ми мине.

А може би нямаше да ѝ мине, може би Ноеми никога вече нямаше да изтръгва както едно време звуци от пианото, може би никога нямаше да преглътне преживяното, но тя не искаше да го изрича на глас. Нямаше смисъл.

— Чух как братовчедка ти каза да поспиш. Наистина няма да е зле.

— Ха! Колко е скучно да спиш! — възкликна тя и започна да си играе с пакета цигари.

— Кошмари ли сънуваш?

Ноеми сви рамене и не отговори, само почука с показалец по пакета.

— Не сънувам кошмари за майка ми. Може би ще я сънувам по-нататък — продължи Франсис. — Но ми се присъни, че къщата отново е цяла и невредима и че аз съм вътре в нея, че този път няма как да се измъкна навън. Бях сам в къщата и всички врати бяха запечатани.

Ноеми смачка пакета.

— Нищо не е останало от нея. Казах ти вече, нищо.

— Беше по-голяма от преди. Беше къщата от времето, преди да започне да се руши, цветовете бяха ярки и в оранжерията растяха цветя, но имаше цветя и вътре, а по стълбището и в стаите имаше цели гори от гъби — обясни той невероятно спокойно. — И докато вървях, изпод краката ми никнеха гъби.

— Много те моля, тихо — прекъсна го Ноеми, предпочиташе той да е сънувал убийство, кръв и вътрешности.

Този сън бе много по-тревожен.

Тя пусна кутията цигари. И двамата погледнаха надолу към пода, към мястото между стола и леглото, където беше паднала.

— Ами ако къщата изобщо не е изчезнала? Ако е вътре в мен? — попита сподавено Франсис.

— Не знам — каза Ноеми.

Бяха направили всичко по силите си. Бяха изпепелили всички гъби, бяха унищожили мрака, бяха изпили тинктурата на Марта. Би трябвало къщата наистина да е изчезнала. „Да, в кръвта.“

Франсис поклати глава и въздъхна тежко.

— Ако е вътре в мен, трябва да му сложа край и не е хубаво ти да си наблизо, това не е…

— Не, само сън е.

— Ноеми…

— Не ме слушаш.

— Не! Само сън е. Сънищата не могат да ти навредят.

— Защо тогава не отиваш да си легнеш?

— Защото не искам и това няма нищо общо. Кошмарите не значат нищо.

Франсис понечи да възрази, а Ноеми се приближи, седна на леглото и накрая се пъхна под завивките, след което го прегърна и му каза да мълчи. Усети как ръката му се плъзга плахо по косата ѝ, чу как сърцето му прескача и сетне си връща обичайния ритъм.

Погледна го. Очите му блестяха от неизплаканите сълзи.

— Не искам да съм като него — пророни Франсис. — Може би ще умра скоро. И ти ще ме кремираш.

— Няма да умреш.

— Няма как да ми обещаеш такова нещо.

— Ще останем заедно — отсече Ноеми. — Ще останем заедно и ти няма да си сам. Поне това мога да ти обещая.

Прошепна му, че градът е прекрасен и ярък, че има квартали с извисили се нови сгради, места, където са се ширнали полета и няма никакви тайни. Че има и други градове, където слънцето напича земята и страните му ще поруменеят. Че могат да живеят край морето, в сграда с големи прозорци без пердета.

— Седнала си да ми разказваш приказки — промърмори Франсис, но я прегърна.

Не Ноеми, а Каталина разказваше приказки. За врани жребци с окичени със скъпоценности ездачи, за принцеси в кули, за вестоносци, пратени от Хубилай хан. Но Франсис имаше нужда от приказка, Ноеми пък имаше нужда да му разказва, докато накрая на него му е все едно дали тя лъже, или говори истината.

Той я притисна в обятията си и зарови лице в свивката на лакътя ѝ.

Накрая Ноеми заспа и не сънува нищо, когато се събуди, още не се беше развиделило, а Франсис се извърна с лице към нея и я погледна със сините си очи. Ноеми се запита дали няма някой ден да се взре внимателно в тях и да различи златистата пелена. Или ще улови собственото си отражение, което я гледа с очи от разтопено злато. Дали светът наистина не беше прокълнат кръг, змия, захапала опашката си, така че няма край, има само вечно унищожение и безкрайно себепоглъщане.

— Помислих си, че съм те сънувал — пророни още сънено Франсис.

— Истинска съм — увери го през шепот Ноеми.

Двамата замълчаха. Ноеми се наведе бавно и го целуна по устата, та Франсис да разбере, че тя наистина е там, а той въздъхна, преплете пръсти с нейните и затвори очи.

Ноеми си помисли, че бъдещето не може да бъде предсказано, че няма как да се досетиш каква ще е формата на нещата. Беше нелепо да мисли друго. Но онази сутрин те бяха млади и можеха да живеят с надежда. С надеждата, че светът може да бъде променен, да стане по-добър и прекрасен. Затова Ноеми го целуна още веднъж — за късмет. Когато Франсис я погледна, върху лицето му се беше изписала такава невероятна радост, че тя го целуна трети път — с любов.

Благодарна съм на агента ми Еди Шнайдър, на редакторката Триша Нарвани и на екипа на „Дел Рей“. Признателна съм и на майка ми, че когато бях малка, ми разрешаваше да гледам страшни филми и да чета страшни книги. И както винаги, благодаря на съпруга ми, че чете всяка дума, която напиша.