Величав финал на поредицата „Легенда за Огнегривия“, бестселър в 36 държави и задължителна книга за познавачите!
Баронство Маркензас е опустошено от война. Безмилостни нападатели са избили жителите на Хълма на Беран, сред тях и Гвен, любимата съпруга на Деклан Ковача.
Обезсърчен, с изпепелени надежди, Деклан се заклева да издири и да унищожи нашествениците — амбиция, споделена от барон Дейлон Дюмарш, чието семейство също е избито.
Междувременно Хава, чиято дарба в пиратството ѝ е спечелила прозвището Морския демон, като ѝ е помогнала да завземе кораба съкровищница „Черната диря на Борзон“ и най-бързия плавателен съд на азантите „Кралицата на бурите“, се приближава към обиталището на онези, които са развихрили убийствените орди.
Нейният съпруг Хатушали, последният жив от кралската фамилия на Итракия, легендарните Огнегриви, се стреми да овладее наследените магически сили. Вече е способен да вижда и дори да странства през нишките енергия, захранващи цялото съществуване: стихиите. Но дали ще успее да прелее своята магия навреме, за да се противопостави на най-ужасната заплаха, пред която някога се е изправял Гарн?
Епични мащаби… живо въображение… значителен принос за растежа в жанра фентъзи.
Уошингтън Поуст
Реймънд Е. Фийст е роден и отраснал в Южна Калифорния. Завършил е Калифорнийския университет, Сан Диего. Автор е на поредицата бестселъри за Войната на Разлома и много други книги в жанра фентъзи.
Пролог
Реакции и оскърбление
Тоачипе, Пазителят на часовете, удари два пъти по мраморния под и дворните стражи разтвориха пищно резбования портал към Камерата, за да пропуснат Лорда на Златния прайд. Пазителят на часовете отстъпи встрани, щом Тарквен влезе начело на водачите на другите най-могъщи Прайдове в Нитания. Както бе обичаят, водачите на по-малките Прайдове стояха от двете страни на входа, всеки от тях примирен с по-низшето си положение или тайно кроящи как биха могли някой ден да станат част от процесията. По навик Тоачипе огледа бързо групата, отмятайки си наум кой пребивава в столицата. Задълженията му обхващаха повече от отбелязването на прехода на времето. Беше също така хроникьор на всяка подробност от управлението, защото никой не знае кой малък елемент би могъл да се окаже критичен в бъдеще. Отчетността и отговорността бяха жизненоважни за оцеляването му на поста му.
Лордовете на Прайдове влязоха в определен ред по мълчаливо съгласие, съобразно влиянието и могъществото си. Управлението на Нитания в голяма степен се свеждаше до една неизречена традиция, установени практики, създадени от столетия съвместно съжителство под постоянна заплаха от Тъмните господари. Векове съществуване едва на мигове от невъобразимото наказание за всяко нарушение бяха създали ритуал на спазване на социални норми, предназначени да смалят конфликта между фамилии и Прайдове въпреки неизброимите кръвни вражди и съперничества, продължавали поколения наред.
Службата на Тоачипе бе една от многото, развили се през това време, за да гарантират съхраняването на този крехък мир. Основното качество на Тоачипе беше търпението, както и за неговите предшественици: единственото определение за задълженията му беше „досада“. Но с тази досада идваше привилегията и малцина извън Прайдовете можеха да претендират за такова предимство. На нациите бе позволено само толкова богатство, колкото бе позволено на Прайдовете над тях, и само държащите постове като Тоачипе бяха освободени от такъв контрол.
Понякога се чудеше кой ли е бил първият Пазител на часовете и как се е справял с този пост. Беше в неведение за този факт, защото макар да съществуваха записи за всяка държавническа дейност, водещи назад до най-далечния спомен за всеки предшественик, проучването на тази история бе забранено за него въпреки поста му.
Юриас, лордът на Прайда на Тигрите, последва Тарквен, а след него влезе Миоскоми, лордът на Прайда на Оникса, Яканда на Орловия прайд и Шоно на Прайда на Ягуарите, като всеки поред възви надясно или наляво, докато петимата най-могъщи мъже на държавата заеха определените им места.
Последваха ги петте писарки — жени, благословени със забележителната способност да запаметяват подробности, на всяка от които бе вменена отговорността да записва всяка дума, изречена от нейния лорд. Действаха под смъртна заплаха — не само за самите тях, но и за целите им фамилии в случай че и една дума от това, което запишат, се изрече извън Камарата. Колективното наказание бе норма сред народа на Нитания — беше част от суровия кодекс, който съхраняваше мира под погледа на Тъмните господари.
Последният влязъл беше Първият говорител, единственият човек не от управляващата класа, комуто бе поверено да изслушва всичко казано и чиято единствена роля бе да действа като главен арбитър. Съгласно традицията той спря за миг и се извърна към Пазителя на часовете, давайки знак, че е време вратите да се затворят.
От мига, в който звукът на затварящия се портал спря да отеква, единствено хората в тази зала щяха да знаят какво се обсъжда. Населението щеше да научи какво е решено от излезлите от Камерата едикти: всякакви разсъждания, дебати, спорове и понякога заплахи, изречени вътре, оставаха грижливо опазвани тайни.
Всеки лорд на Прайд задържаше своята писарка, за да не може по-късно да бъде предявена каквато и да било претенция на основания на грешна информация или погрешен спомен. В случай че се получеше различие между две писарки в описанието им, на Първия говорител се падаше да реши коя е правилната версия на думи или събития. Поради тази негова голяма власт, постът на Първия говорител му носеше авторитет, несравним със статута на когото и да било под лордовете. Фамилията му бе поддържана в лукс, макар че той никога нямаше да ги види повече, а станеше ли негоден да изпълнява задълженията си, щеше да бъде подложен на безболезнена смърт, а фамилията му щеше да продължи да благоденства.
Лордът на Златния прайд изгледа другите четирима лордове на Прайдове, а след това Първия говорител. Той отвърна с лек поклон, след което изрече:
— Камерата е запечатана и сега отстъпвам на Лорда на Златния прайд.
Тарквен — мъж на висотата на своето могъщество, физически, както и политически — се изправи бавно. Беше наистина впечатляващ — много висок, с широки рамене и тесен кръст, лицето му — с изсечени черти и квадратна брадичка — изглеждаше все едно изваяно от съвършен обсидиан. Очите му бяха тъмни като кожата му. Осанката му бе още по-внушителна заради халата, който носеше — червен, украсен със златно везмо и обшивки на раменете. На фона на тъмната му кожа халатът му изглеждаше стряскащо, каквото бе и намерението му още когато го бе поръчал преди десет години. Мразеше да го носи, защото бе плътен и тежък, а климатът в Акена изискваше леко облекло, каквото носеха всички други граждани при повечето поводи, но разбираше, че такова великолепие подсилва аурата му на власт. Другите лордове на Прайдове знаеха, че освен че е висок, той е целият мускули и жили, най-силният и най-свирепият воин сред тях. Честно казано, повечето от тях не бяха държали оръжие от години.
Тарквен бе третият в родословната си линия, станал Върховен лорд на Прайда, бреме, което бе приел като своя съдба.
Дядо му бе съкрушил много съперници, за да придобие върховенство в Камерата, рискувайки на моменти да го сполети възмездието на Господарите, а баща му бе устоял на няколко опита Златният прайд да бъде отстранен от властовата си позиция. В историята на държавата никой друг Прайд не се беше задържал на такава висота за толкова дълго.
Въпреки относителната си младост (беше навършил трийсет и шест преди месец) Тарквен още от дете бе учен на управление и разбираше и публичните, и прикритите методи за съхраняване на контрол. Нещо повече, беше усвоил изкуството на убеждението: склоняваше другите лордове на Прайдове да го следват и знаеше кога да отстъпи на алтернативни решения, за да спечели социално, макар и да загуби другояче, и кога да отстоява твърдо позицията си.
Управлението му не беше толкова смутно, колкото на предшествениците му, след като другите водачи бяха отраснали с представата, че Златният прайд е жизненоважен за целия им живот. Ако Тарквен завещаеше първенството на най-големия си син, това можеше да се окаже началото на първата династия на Нитания. Никой Прайд в историята не бе устоявал за четири поколения. Това беше нещо, което Тарквен трескаво желаеше.
Той удостои с лек поклон, почти кимване, Нестор, Първия говорител.
— Започваме — обяви Нестор официално.
— Донесенията са получени и обсъдени — заяви Тарквен и замълча за ефект. — Обсъдени са и онези от агентите, които предпочетохте да не споделите.
Последва леко размърдване от страна на някои от лордовете на Прайдове, свидетелство, че убождането на Тарквен е улучило целта.
Нервите му се бяха изопнали на ръба на самообладанието, когато бе прочел доклада на собствения си агент, поднесен му лично от доверени посредници, преди да се облече за днешната Камера. Този доклад бе източникът на едва сдържания му гняв.
Някой беше пленил „Черната диря на Борзон“, кораба съкровищница на Златния прайд. Това не само го лишаваше от изобилие за години напред, но превръщаше едно печелившо начинание във финансово бедствие с монументални размери и потенциално отслабваше неговия Прайд дотолкова, че да го направи уязвим за повечето съперници, Прайдовете на Оникса и на Тигъра, или дори за амбициозни новоиздигнали се като Прайда на Ягуара.
Тарквен заяви:
— „Кралицата на бурите“ е превзета. Въпреки че е била с добре екипиран екипаж и допълнителни бойци.
Повечето лордове на Прайдове бяха получили същото донесение, но малцина си бяха направили труда да го прочетат преди това заседание. Последва всеобщо поемане на дъх.
— Това сигурно ли е? Не би ли могла да се е изгубила в морето? — попита Миоскоми, лордът на Прайда на Оникса.
— Сигурно е — отвърна Тарквен. — Имаме потвърждения, че „Кралицата на бурите“ е изчаквала в засада в случай че някой неразумно опита пробег северно от Елсобас… — Той въздъхна. Осъзна, че знаят къде беше хвърлил котва корабът. — И има трупове. Нещо, което щяхте да знаете, ако бяхте прочели доклада. — Пое си дъх. Изопнатите му нерви заплашваха да избият в невъздържани думи. Имаше обаче моменти за сипане на ругатни и моменти за хладнокръвно информиране, въпреки личното му настроение.
Юриас, лордът на Тигровия прайд, който седеше отляво на Тарквен, се наведе леко напред. Побеляващата му коса и задълбочаващите се бръчки издаваха напредващата му възраст, въпреки погледа му, все още съсредоточен и намекващ за все още неразмътен ум.
— Кой би дръзнал такова нещо? — попита той.
Тарквен погледна най-големия си съперник.
— Възнамерявам да го разбера. Малкото информация, която агентите ни са открили досега, показва, че в Елсобас са видени мореплаватели отвъд Граничните пристани, вероятно новодошли от рейдовете на Близначните континенти. — Замълча. Не желаеше да потвърди загубата на кораба съкровищница на своя Прайд. Щеше да извърти, ако някой запиташе как са пристигнали чужденците. — Били са наблюдавани и видени да разговарят с местни. Една особеност: няколко местни момчета, улични хлапета, са изчезнали, след като са видени да говорят с тези гости.
— Ловци на роби ли? — попита лордът на Тигровия прайд.
— Едва ли — отвърна Тарквен. — Може би някой, който е видял парична облага в пленяването на няколко момчета, но опитни търговци на роби щяха да са достатъчно благоразумни и да не се доближат толкова до Отечеството.
— Може би онези момчета са били шпиони? — предположи Яканда от Орловия прайд.
Юриас каза:
— Може би трябва да оставим на азантите да разплетат тази загадка. А нашето унищожение на Северния близнак?
Облекчен, че обсъждането се отклонява от загубата на „Черната диря на Борзон“, Тарквен отвърна:
— Както очаквахме, оцелелите избягаха в Маркензас. Сандура е изолирана, а жителите на Зиндарос и Метрос остават затворени в домовете си в крайбрежните градове на Южния близнак или бягат на юг от незащитените си паланки и села; посят е хаос, предоставена е възможност за грабеж, за радост на плячкаджиите, и всичко върви според замисъла.
— Очакват инвазия — каза Юриас с удовлетворение.
— Скоро хаосът ще връхлети и останалите в Маркензас, след като бежанците заливат земите им. Глад и болести ще ги отслабят още повече. Робовладелските държави се къпят в блясъка на своите победи и блаженстват в изобилието на своята плячка. Скоро би трябвало да имаме мир по границите на Отечеството, за година или повече. И достатъчно време да планираме следващия щурм.
— А Сандура? — попита Миоскоми.
— Подготвена е. Църквата вече е наша, а Делнокио е избягал. Сътрудниците му са мъртви или скоро ще са. Църквата действа срещу Лодавико и народът на Сандура се учи на покорство като бити с камшик псета. Ще ни посрещнат като освободители, когато пленим Лодавико и го обесим, или изгорим, или каквото там правят със своите престъпници. Когато следващата година съкрушим Маркензас, ще контролираме и двете крайбрежия на Северна Тембрия. Можем да оставим сушата неуправляема за десетилетия, докато преселим излишното население на робските държави и облекчим натиска тук. След това ще се погрижим за Южния близнак.
— Двайсет години — каза Юриас. — Бях млад, не много по-стар от теб, Тарквен, когато унищожихме Итракия и сложихме край на последната родословна линия на Огнегривите.
Тарквен се въздържа да спомене слуха за оцеляло дете Огнегрив. Каза само:
— Обичаят ни е да сме търпеливи.
— Но никога досега не сме виждали такава размирност сред робските нации — каза лордът на Орловия прайд. — Трябва да смалим броя им.
— Много бяха избити в набезите — отвърна Тарквен. — Мъжете на Северна Тембрия не са лишени от доблест и решимост. Беше победа, а когато дойде време да колонизираме Близнаците, трябва да гарантираме, че са останали достатъчно хора да служат и достатъчно тласнати напред да завладяват. Точно затова трябва да задържим за година или две. — Помълча, след което продължи: — А когато все пак ги колонизираме, богатството ни ще нарасне.
Предвид това, което знаеше за щурмуваното на Близначните континенти — информация, която може да не беше стигнала до другите лордове на Прайдове — Тарквен заложи на обичайната си практика да остави на другите да изберат теми, които желаят да обсъдят, докато той самият тайно обмисли по-нататъшния си курс на действие. Кимна на Първия говорител, че е приключил по този въпрос, и Нестор вдигна ръка в знак, че лордовете вече могат да поставят други въпроси.
Лордът на Златния прайд не бе изненадан, че заговори Шоно, водачът на Прайда на Ягуара, все едно Нестор му бе дал правото, и леко го досмеша от това, че другите не възразиха.
Сутрешната работа се проточи дълго.
Най-сетне, след като свърши и последната точка за обсъждане, Нестор стана и обяви, че заседанието е закрито, и лордовете на Прайдовете напуснаха в ред, обратен на пристигането си.
Докато минаваха през вратата, Тарквен видя, че по-низшите водачи на Прайдове се събират на групички, изчаквайки думата на някои от по-могъщите водачи, с които бяха съюзени. Двама по-млади мъже се насочиха към него, но Тарквен им махна да го изчакат. Обърна се и улови погледа на Юриас.
Водачът на Тигровия прайд кривна глава въпросително, след което закрачи към по-старшия си съперник. Когато се доближи, Тарквен каза:
— Обади се, когато имаш време.
Юриас помълча за миг, след което отвърна:
— Както благоволиш.
— Ще се задържа за малко, след това ще обядвам. Ще ми направиш ли компания?
— Да — каза възрастният мъж. После се обърна и подкани малката си група блюдолизци да го последват.
Тарквен се овладя и потисна надигащия се в него гняв. Отне му само миг, но го усети като дълга борба. Беше се борил с това, което виждаше като своя слабост, през целия си живот и макар яростта все още да кипеше под повърхността, само неколцина най-близки хора знаеха за този продължаващ конфликт. Пое си дълбоко дъх и с едва доловимо кимване подкани следовниците си да напуснат. Личната му охрана го обкръжи и го придружи до покоите му, където щеше да приеме лорда на Тигровия прайд.
Докато крачеше по коридорите, Тарквен премисли възможностите си. Вече бе известил всички свои доверени агенти в Граничните пристани да започнат да разпитват кой би могъл да е толкова дързък да плени кораба му съкровищница и да издирят кой стои зад превземането на „Кралицата на бурите“, най-чудесния кораб, който азантите бяха построявали. Нямаше никакво доказателство, но той усещаше, че виновниците са едни и същи, и това подозрение подхранваше усилващото му се безпокойство.
Противникът бе неизвестен и това го тревожеше. Много.
Тарквен посрещна Юриас сърдечно и го покани с жест да седне до него на плюшения килим. Двамата бяха сменили тежките си церемониални халати с леки дълги до бедрата туники с къси ръкави и дълги до коленете торбести панталони, предпочитани по това време на годината.
Ниската маса бе отрупана с ястия, идеални за горещото време: охладени меса, сирена, мариновани зеленчуци, пресни плодове и метални кани с изстудена вода.
След като слугите приключиха с поднасянето на блюдата, Тарквен ги освободи. Щом двамата водачи останаха сами, Юриас заговори:
— Колкото и да съм доволен от този разкошен обяд, мога само да заключа, че слуховете за загубата на твоя кораб съкровищница са верни.
— На шпионите си вярваш — подхвърли с тъжна усмивка Тарквен.
— Едва ли са нужни шпиони, когато улиците гъмжат от слухове — отвърна Юриас. — Явно не знаем подробности колко голяма загуба представлява това, но както вашият Прайд бе основният архитект на онова нападение на Северна Тембрия, така и понасяте тежестта на разхода.
Тарквен сви рамене в знак, че се е примирил с нещастното събитие.
— Макар загубата на кораб съкровищница да е достойна за съжаление, загубата на „Кралицата на бурите“ поражда по-голяма загриженост.
Юриас кимна, после попита:
— Кой би дръзнал?
— Точно това е въпросът, нали?
Двамата замълчаха за миг, замислени за огромната важност на този въпрос.
Юриас сниши глас и отрони:
— Откакто Тъмните господари се смълчаха… — Остави изречението недовършено.
Тарквен се усмихна.
— Повече от столетие е минало и все още шепнем името им.
Юриас се усмихна насила.
— Навик. Дядо ми ми разправяше истории за хора, споменавали името им, и как изчезвали пред очите на околните.
— А майка ми ми казваше, че ако не си доям храната в чинията, ще дойде едно ужасно същество и ще ме отвлече, след като си легна да спя. — Усмивката на Тарквен се разшири. — Сто години и малко повече — и всичко се е променило, без да знаем защо.
— И все пак живеем в ежедневен страх, че Тъмните господари могат да се върнат също толкова непредизвестено, колкото и са си отишли.
— Дано този ден никога да не дойде — каза Тарквен. — Все пак много от това, което правим в ежедневния си живот, е обусловено от този страх.
— Помня как дядо ми разказа на баща ми и мен историята, която баща му бил разказал за деня на отплатата, когато жертвите били отведени до ямите за заколение за Ритуала на умилостивяването, но Тъмните господари не се появили. Чакали цял ден и цяла нощ, след това се върнали на следващата заран, в смут и страх. — Лицето му беше спокойно, но Тарквен долови затаения страх, който всеки човек, от лорд на Прайд до роб, изпитваше при споменаването на Тъмните господари. — Но ти не ме покани тук, за да говорим за древни ужаси.
— Вярно. Без жертвите и бойните ритуали на древните дни това разширение на властта ни към другата страна на света е необходимо заради нарастването на населението ни.
— Казваш очевидното.
— Все пак, изправени сме пред непредвидени последствия.
— Съгласен съм, но все пак имаш наум нещо конкретно — подхвърли Юриас.
— Собствената ни къща е изпаднала в… раздор.
— Аха. — Юриас кимна. — Боиш се от фракционна война ли?
— Не толкова страх, колкото предусещане — каза Тарквен.
— Шоно?
Тарквен кимна.
— Той е амбициозен.
— Като всички нас, някога. Твоят дядо — повече от всички нас.
— Поради което Златният прайд е устоял, но с нашето водачество сме успели да поддържаме ред. Ред, който опази вашия Прайд почти равен на нас по богатство и мощ след времето на бащите ни.
— Вярно. — Юриас го изгледа продължително, след което попита: — Какво предлагаш?
— Мисля, че трябва да дадем на Шоно някое важно занимание, за да бъде отвлечен от амбициите си един ден да заеме мястото ми в Камерата.
Юриас се усмихна. Знаеше, че колкото и нелепо да звучи, това вероятно е вярно. Кимна.
— Например?
— Помоли го да надзирава азантите, докато издирват онези, които са отвлекли „Кралицата на бурите“.
Юриас помисли, след което кимна одобрително.
— След успеха на нападението над Северния близнак и рухването на Църквата на Единия това ще държи азантите ангажирани.
— И доколкото познаваме азантите, те няма да помислят и за миг да позволят на Шоно да наруши сегашното равновесие. Азантите може да не са щастливи слуги, но разбират по-добре от повечето нуждата от ред. Без цел те са склонни да стават размирни.
— В момента им липсва цел, това е сигурно — съгласи се Юриас.
— След година, две най-много. Близнаците ще са узрели за окупиране, а дотогава ще сме решили кой ще колонизира и кой ще остане и ще се върнем към нещо близко до нормалния ред.
Юриас се надигна.
— Обади се, ако ти потрябва помощта ми.
— С нас двамата и при несигурността на Орела и Оникса трябва само да… възбудим един-двама от по-дребните съюзници на Прайда на Шоно. Това би трябвало да го задържи зает, докато дойде времето за преселване на колонистите ни.
— Можем само да се надяваме — каза Юриас. В думите му имаше само смътен намек за съмнение.
И той си тръгна оставяйки Тарквен със собствените му мисли.
Първо бе дошло унищожението на Итракия и пълното инфилтриране в Сандура, и подронването с подкупи на кралската власт. А сетне — това внушително нападение, в несравним в историята мащаб. След това щеше да дойде окупацията на Близнаците и тогава, след поколения планиране, Нитания щеше да властва над целия Гарн.
Но съмнението, породено от загубата на два кораба, „Кралицата на бурите“ и „Черната диря на Борзон“ накара лорда на Златния прайд да се върне на тази единствена тревожеща мисъл: там някъде имаше противник, много по-умен и по-дързък, отколкото бе могъл да предвиди. Тази тревога вероятно щеше да се задържи за много дълго време, отстъпвайки само на доживотния му страх, че Тъмните господари ще се завърнат.
1.
Ремонт, превъзпитание и неочакваното
„Кралицата на бурите“ се долепи до кея в пристанището на Светилището. Слънцето грееше ярко и Хава с охота попиваше топлината по гърба и раменете си, след като бе прекарала повече от час в бавен преход през мъглата, която често обгръщаше този остров, мъглата, осигуряваща защитата, нужна, та той да остава скрит от всички врагове. Беше достатъчно гъста, за да навлажни блузата ѝ, а когато морският бриз се усили, я беше смразила.
Този кръг обкръжаваща мъгла се бе оказал главният фактор за избора на това място от Огнената гвардия за първоначалното им скривалище. Хава беше плавала достатъчно дълго в района, след като бе оценила странните климатични условия и как да влиза и излиза безопасно от Светилището. Покровът от мъгла се съчетаваше с допълнителната трудност от преодоляването на плитчините, рифовете и скалите, осеяли протока от острова към откритото море. По крайбрежието на Южна Тембрия го наричаха Жаркото море, но тук не беше чула някакво име за него. Беше просто Океана.
Светилището се извиси напред и Хава видя неколцина работници, на които бе възложено да разчистват трупаните с години отломки и смет от празните сега сгради точно над пристанището. Една задача, която Хава бе приела, без да се посъветва с никого, бе да освобождава пленници от Северна Тембрия, взети от търговци на роби. През трите кратки седмици, откакто бе пристигнала тук, беше направила още няколко пътувания през веригата острови, владени от Граничните пристани, и се беше връщала с освободени затворници и бивши роби. Те бяха обгрижвани и хранени и на годните за работа бяха възлагани задачи по съживяването на този древен дом на Огнената гвардия. За другите се грижеха и след време те щяха или да се възстановят, или да умрат.
От малка Хава не познаваше усещането за „дом“. Баща ѝ набързо я беше отпратил като една уста по-малко за хранене, тъй че най-близкото място до „дом“ беше школата, където се бе учила как да служи на Коалтачин, редом със своя приятел, вече съпруг, Хатушали и други деца. Коалтачин беше мястото, където се бяха учили да убиват, крадат и шпионират за едно тайно общество на престъпници и професионални убийци. Споделяли бяха странното качество да са част от по-голямо цяло, може би „семейство“ в известен смисъл — виждала беше семейства в пътуванията си, тъй че приемаше своето като странно и чудато според повечето мерки — но нито едно от тези места не беше „дом“.
Все пак с това място тук се свързваше нещо, което се усилваше в нея, макар и за толкова кратко време, може би като с Хълма на Беран. Там двамата с Хату бяха живели в относителна безопасност. Или поне до ужаса на нападението, унищожило градчето.
Раздялата със съпруга ѝ ѝ беше дала да разбере, че преструвката ѝ, че е негова съпруга, се е развила в чувството, че е негова съпруга. Въпреки че никога нямаше да приеме заповеди от него така, както бе виждала в пътуванията си да правят много жени, отстъпващи пред мъжете си. Най-малкото се чувстваше по-близо до него от който и да е мъж, когото бе познавала, и поради това намираше секса с него за много по-удовлетворителен. Беше лягала с няколко момчета, мъже и няколко жени по време на обучението си. Много от това беше приятно, дори забавно понякога, а в най-лошия случай се бе научила как да изтърпи всичко, от неопитност до насилие в случай че сексът се окаже нужен като част от мисията ѝ.
С Хату беше различно. Не бе успяла напълно да разбере какво означава това. Просто беше по-добре, отколкото с други мъже, но каквато и да бе причината, смяташе да го вкара в леглото им веднага щом се изкъпе.
Катариан стоеше на кея и махаше за поздрав. Хава се усмихна, докато нареждаше да привържат кораба, и се обърна към първия си помощник Сабиен.
— Свали първо пътниците. След това почистете и разпусни мъжете. Да занесат буретата ейл в общата трапезария и да отворят едно. Заслужили са си го.
— Да, капитане — отвърна бившият зидар.
Хава го изгледа в гръб, щом той тръгна по палубата. Потисна смеха си. Сабиен рядко ревеше заповеди, предпочиташе да ги предаде с приглушен тон. Повишаваше глас само при бурно време или когато викаше на екипажа горе. Тази предпазливост вероятно произтичаше от първото им измъкване от плен и тя не възнамеряваше да променя навика му. Сабиен бе израснал в толкова стабилен помощник-капитан, колкото бе могла да се надява. Беше се издигнал до първи помощник, след като бе дала на предишния си помощник-капитан, Джордж, командването на втория боен кораб, който бяха завзели, докато бе закотвен на път за дома. Казваше се „Корсарят на залеза“ и беше по-стар от „Кралицата на бурите“ и по-бавен. Очакваше Джордж да се прибере в пристанището по залез-слънце.
Напусна квартердека и слезе на кея, където чакаше Катариан. Той вече не се прикриваше като просещ монах от Ордена на Татан Предтечата, тъй че беше престанал да бръсне главата си и сега изглеждаше малко по-стар с видимо побеляващата си кафява коса.
Отначало тя се бе разгневила заради участието му в отвличането на съпруга ѝ от градчето Хълма на Беран, но след многото бежанци, на които се бе натъквала от нашествието на западния бряг на Северна Тембрия, накрая бе разбрала, че отвличането като нищо може да е спасило живота на Хатушали. Започнала беше дори да цени хладния остър ум на Катариан.
— Успешно пътуване, разбирам — каза той с усмивка.
— Много. Онези… Е, трудно можем да ги наречем земни ориентири, нали? Морски знаци? Все едно, право през Булото, после онези промени в цвета на водата се проследяват съвсем лесно, след като си плавал през тях и знаеш какво да търсиш.
— Було ли? — попита Катариан.
— Булото мъгла около този остров.
Той се усмихна.
— Не беше имало име досега. Харесва ми.
Тя се вгледа в изражението му, след което каза:
— Беше притеснен, нали?
Той понечи да свие рамене, но се сдържа до леко кимване и открито болезнено изражение.
— Много. Е, това бе първото ти пътуване без мен. — Погледна над рамото ѝ. — Къде е Джордж?
Тя се засмя звънко, с неприкрито задоволство.
— Води кораба, който пленихме.
— Още един ли? — попита той и погледна двата, закотвени близо до брега. — Още плячка?
— Още азанти — отвърна тя.
— Друг боен кораб? — Очите му се разшириха.
— „Корсарят на залеза“ — каза тя. — Чувал ли си за него?
— Виждал съм го пристанал в островите преди няколко години. — Погледна „Кралицата на бурите“, оценявайки, че изглежда точно както на заминаване. — Как успя без…? — Махна с ръка към непострадалия кораб.
— Щурмувахме го през нощта. Явно не всички бяха чули за завземането на „Кралицата“, тъй че го връхлетяхме преди да разберат, че не сме от техните.
Катариан погледна след отдалечаващите се освободени пленници и каза:
— Храната скоро ще започне да става проблем.
— Можем да вземем „Корсаря“, да ескортираме един от товарните и да отделим няколко дни за доставяне на храна. — Тя се огледа. — Ако искаме да приведем това място в прилична форма, ще ни трябват повече хора, а тогава ще трябва да започнем да мислим за по-трайни решения.
— Има стари чифлици на северната страна на острова. Земята не е обработвана… и аз не знам откога.
— Бодай вероятно знае — подхвърли Хава.
Катариан се усмихна и кимна.
— Вярно. Но съм сигурен, че са обрасли с бурени, а не знам дали имаме някакви земеделски сечива…
— Направи списък — каза Хава. — Чака ни пътуване до Маркензас, а със сигурност има изоставени ферми нагоре и надолу по брега… и може би някои скрили се фермери. — Тя помълча малко, докато премисляше каквото знаеха за нападението на онова баронство. Все още им липсваше цялата картина, но бяха чули достатъчно разкази от оцелели, за да знаят, че баронството като нищо може вече да не съществува. — Е, ще видим каквото ще видим, като стигнем там. — И добави: — А и каквото и да предложим тук, някои от тези хора ще искат да се върнат у дома.
— Да, разбира се — каза Катариан. — Семейства са разделени, близки са пленени и качени на други кораби, или оставени мъртви у дома. Ужасен хаос. Онези, които пожелаят да останат… Някога това е било една много оживена общност от хиляди хора, пръсната на над десет острова на север и северозапад. Имало е всичко, от което сме се нуждаели, трева за паша за стадата ни, дървен материал, дори рудници, както са ми казвали.
— Докато Огнената гвардия се е развивала с Огнегривите… — Помъчи се да намери думите за миг, след което отрони: — Трудно е да се обясни, тъй като много от историята ни е изгубено за нас. Това е една от задачите, които си е възложил Бодай, а сега може би и с Хатушали, да преровят библиотеката за това, което можем да намерим, за да запълним дупките в историята.
Помълча, после продължи:
— Просто знай, че каквато и да е била причината, Огнената гвардия е напуснала тази островна крепост и хората, които са живели наоколо, и след време повечето от нас сме били оставени в Итракия, като закрилници и възпитатели на кралските деца и пазители на тайни много по-дълбоки от това, което който и да било от нас знае днес. Повечето от нас са се изгубили, когато Итракия бе унищожена.
Хава видя, че изражението му едва прикрива искрената болка, която обикновено държеше спотаена дълбоко, и кимна.
— Имам усещането за много по-големи въпроси, на които тепърва ще трябва да се отговори.
— Несъмнено. Едва след като се върнахме тук, започнахме да оценяваме колко много от собствената ни история е било забравено. — Той помълча за миг, след което добави: — Мисля, че някъде по пътя може да сме изгубили поглед за същинската ни мисия.
— Какво те кара да мислиш така?
— Нищо конкретно. Просто усещане, че трябва да е имало някаква много по-голяма мисия, когато това тук е било центърът на ордена ни. — Катариан се огледа, сякаш все още попиваше в ума си промените, които претърпяваше Светилището. — Но отговорите на тези въпроси може да отнемат години, ако изобщо се намерят.
Хава кимна и помълча, докато премисляше това. Погледна го и сви рамене.
— Хатушали е част от тези отговори, изглежда.
Вниманието им се върна към екипажа, който привързваше кораба, след което Катариан каза:
— Ти беше далече оттук повече, отколкото аз бях тук. Знам, че липсваше на Хатушали.
— Били сме разделени и преди и със сигурност ще бъдем отново, но поне съм тук за известно време, преди да поема обратно към Северна Тембрия.
Катариан кимна, но не каза нищо.
— Освен това — добави тя с раздразнение — Бодай го задържа с проучванията от зори до здрач, тъй че бездруго едва мога да го видя, когато съм тук. — Изражението ѝ издаваше смесица от раздразнение и безпокойство. — Чувствам, че нещата помежду ни се променят, но…
Катариан я докосна успокоително по рамото.
— Промените ще са такива, каквито вие двамата решите. Мога само да си представя колко трудни са тези разделяния за двама ви. Били сте заедно още от деца.
— „Трудни“ не е точната дума. — Хава се намръщи. — Тези негови проучвания, когато ме няма, са едно… — Сви рамене. — Но когато съм тук, са…
— Необходимост — прекъсна я Катариан. — Допускам, че ти е говорил за инцидента на кораба? Когато доплава тук първия път?
Тя въздъхна.
— Да. Даде ми ясно да разбера, че без обучение представлява опасност за всички нас, дори за самия себе си. Но не разбирам напълно.
— Бодай може да обясни надълго…
— Тягостно дълго. — Хава се засмя. — Много тягостно.
Катариан също се засмя.
— Да, но е задълбочен. До Хатушали магията беше сфера само за жени. Не мога да схвана идеята за тези сили. „Магията“, ако щеш, беше нещо чуждо за мен, докато не станах част от Огнената гвардия, тъй че разбирам съвсем малко. — Сякаш се бореше да намери подходящите думи. — От това, което ми е казано, мисля, че мъже със… способност? Сила? — са били… проводници, свързващи по някакъв начин с… „магия“. Но само жени са могли всъщност да боравят и използват тази сила. — Извърна поглед над пристанището. — Точно затова е толкова съдбовно важно, че тъкмо родословието на Огнегривите притежаваше тази сила. Тяхната магия идваше през мъжете, а омъжената дъщеря имаше деца без… — Той сви рамене. — Не знам как да го обясня.
— Хату обясни каквото можа. Той също не го разбира, а доколкото виждам, не съм сигурна дали и Бодай го разбира. — Хава си пое дъх и погледна Катариан в знак, че тази тема е приключена. — Сега ще се погрижа за укрепването на кораба, после почистване и ще изтръгна мъжа си от хватката на Бодай!
Катариан се засмя.
— Желая ти късмет.
Тя се намръщи.
— И на двама ви — бързо добави той. — Но най-вече на Бодай.
Тя се изкикоти.
— Ще съм деликатна.
Разделиха се. Катариан се запъти към стаята си, за да се заеме със списъка с продоволствие, което им бе нужно, а Хава пое обратно към „Кралицата на бурите“ да се увери, че всичко е както трябва, преди да пусне екипажа в почивка.
Хату стоеше на върха на стълбата, на най-високата стъпенка, докато Бодай я държеше здраво. Хату се протегна колкото можеше по-високо, за да стигне до подвързания с кожа том на втория рафт над най-горния, и успя леко да го размърда с върховете на пръстите си.
— Тежък е — каза той, мъчеше се да диша спокойно и равномерно. От дете беше обучаван да пренебрегва височини и потенциално опасни падания, но тази стълба не беше най-здравата, на която се беше качвал, а подът долу беше каменен. Помисли си, че би трябвало да накара Бодай да намери по-висока, по-здрава стълба, ако искаха да стигнат до най-горния рафт.
— Можеш ли да го свалиш? — попита Бодай.
— Мисля, че да — отвърна Хатушали и избута тежкия том малко нагоре. Искаше да научи какво съдържа всяка книга, свитък, ръкопис, фолио или къс хартия с нахвърляни бележки, кой ги е написал и дали си заслужава да се проучат.
Бодай беше споменал, че макар да бил дошъл в Светилището преди години, всъщност имал бегла представа какво има в тази огромна библиотека — много от томовете бяха на езици, които не можеше дори да разпознае, още по-малко да разбере.
Поради възрастта и телосложението си той не се беше опитвал да стигне до книгите, разположени на двата най-горни рафта на главните етажерки, подредени по стените на няколкото стаи. Дори Хату беше сметнал това за предизвикателство, но беше намерил стълба и през последните няколко дни се беше заел със задачата да свали колкото може повече книги.
Вдиша дълбоко и се довери на Бодай, че ще държи здраво стълбата, докато се опитваше да се протегне колкото може повече. Избута леко и книгата малко се измести към него, но повече надясно. Бутна отново и книгата се измести, отново малко към него, но повече наляво. Редуването на тези бутания докара големия том почти в ръката му. Хату повтори движението, докато книгата вече надвисна достатъчно, за да усети, че се поклаща, и се приготви да я сграбчи.
— Хей, здрасти! — извика Хава от вратата.
Хату извърна рязко глава и усети как стълбата се люшна, след като Бодай също се сепна от неочаквания вик. Започна да се накланя назад и той разбра, че ще падне. Беше скачал от твърде много покриви, за да се поколебае. Скочи възможно по-далече от стълбата, претърколи се и се просна на пода с натъртено рамо.
Бодай наполовина отскочи, наполовина се хлъзна настрани, за да избегне и стълбата, и Хату да се срутят отгоре му, почти се катурна назад, но се задържа с протегната ръка, спипала най-близкия рафт.
Стълбата удари пода, а Хава се изсмя рязко на ефекта от поздрава си.
Хату ѝ хвърли учуден поглед, най-сетне осъзнал, че жена му се е върнала и е нарушила съсредоточаването му. Тъкмо бе започнал да се изправя, когато голямата книга, която се бе опитвал да вземе, започна да се хлъзга от лавицата.
— О, не! — викна Бодай като видя как тежкият том започна да пада.
Без да мисли, Хату се пресегна въпреки че това беше безсмислено — беше на пет-шест крачки от мястото, където щеше да падне книгата.
Изведнъж книгата спря да пада!
Хава и Бодай зяпнаха увисналия във въздуха том и очите им се ококориха от изумление. И двамата погледнаха Хату, коленичил на каменния под — дясната му ръка изпъната, с дланта нагоре, и леко трепереща все едно задържаше тежест. Неговите очи също бяха ококорени, а когато спусна ръката си, книгата също започна да се спуска. Когато опакото на дланта му опря на камъка, книгата бавно се смъкна един пръст надолу и всички чуха изтупването.
— Как го направи това? — промълви приглушено Хава.
Бодай пристъпи да огледа книгата, а Хату се надигна все едно коленичеше за молитва.
— Представа нямам.
И тримата бавно попиваха това, което току-що бяха видели. Най-сетне Хату се изправи, изтупа коленете си и каза:
— Е, значи се върна!
Усмихна се и тръгна към Хава, а тя се поколеба за миг, преди да пристъпи в прегръдката на мъжа си.
Отвърна му с бърза целувка и кратка, но силна прегръдка, след което каза:
— Значи, това правиш, докато аз съм в морето? Рееш книги във въздуха?
Той се засмя, но в смеха му имаше колкото веселие, толкова и загриженост.
— Не. Никога не бях правил нещо такова.
Бодай поклати глава.
— Добре поне, че не изгори библиотеката.
Хава изгледа мрачно стария учител на съпруга ѝ — изобщо не намираше тази забележка за смешна. Разговорът ѝ с Катариан само преди минути ѝ бе напомнил за риска, който Хату носеше както за себе си, така и за другите.
Бодай сви рамене и разпери ръце в признание, че шегата му е неуместна.
— Не е като това, което си мислиш, но понякога…
— Понякога има искри или малко пушек, — каза Хату, като се помъчи да го каже безгрижно.
Бодай реши да смени темата и попита Хава:
— Как беше пътуването?
— Пленихме един кораб и спасихме… Някъде петдесетина души. Може би повече.
Бодай кимна.
— Ще ги настаним и ще им намерим работа.
— Някои искат да си идат у дома — каза Хава.
— Ще говорим за това утре. Точно сега предполагам, че двамата бихте предпочели да останете насаме. — Махна с ръка да замълчат и добави: — Хату, ще продължим работата си утре сутринта.
— Ще дойда навреме — отвърна Хатушали.
— Но не прекалено рано — добави Хава натъртено.
Бодай вдигна ръце в жест на примирение.
— Нямам възражение.
Погледа ги, докато си отиваха, и огледа отново библиотеката, която бавно се превръщаше в това, за което бе предназначена — място за проучване и наука. Бодай въздъхна. Да, оправяше се, но имаше да се свърши още много.
Щом четата на Богартис прехвърли билото, брегът се открои пред очите им. Под тях лежеше пристанището на Торанда. Бяха пътували дотук от Маркенет. В далечината на югозапад можеше да види крайбрежната линия, извиваща се към залязващото слънце и чезнеща надалече. Отвъд градчето се простираше онова, което бе познато като Безкрайните дълбини. Явно не бяха безкрайни, помисли Деклан, след като някъде, на далечен бряг, живееха нападателите, които бяха убили жена му и приятелите му.
— Красиво е — каза Богартис.
Деклан кимна, усетил полъх на облекчение, за който бе сигурен, че и другите в четата споделят. Никой не беше знаел колко далекообхватно е било нападението на крайбрежието. Малкото съобщения, донесени от гълъби, бяха стигнали до барона точно преди четата на Богартис да потегли на тази мисия.
Порт Колос беше в димящи руини, както и по-големите градчета по крайбрежието, от него до малкия гарнизон на барон Дюмарш на север в сушата. Все още чакаха вест от конниците, пратени до по-далечните крайбрежни градчета.
Нападението, което беше убило семейството на барона, беше дошло от юг. Богартис и Деклан бяха видели касапницата, когато опиталите се да побегнат към Илкомен в паника се бяха върнали към Маркензас само за да ги връхлетят и избият нападателите.
Братът на барона, Балвен, беше подозирал, че южните пристанища, в Илкомен, също ще са в развалини, при което Торанда оставаше най-вероятното пристанище, което да осигури достатъчно голям кораб за мисията на Богартис.
Когато поеха надолу по склона към пристанищния град, Деклан видя няколко кораба, закотвени недалече от брега. Изпита облекчение, че Балвен се бе оказал прав в предположението си.
Скоро спряха на малко възвишение и вече можеха да видят градчето в повече подробности. Между корабите и пристанището сновяха баржи и лодки. Колкото повече се приближаваха, толкова по-явно ставаше, че корабите товарят, след като по-малките съдове се връщаха празни в града.
Когато стигнаха до портата, двама стражи наведоха предупредително пиките си, а трети закрачи към Богартис и Деклан и ги попита:
— По каква работа сте тук?
— Заповеди на барона — каза Богартис, бръкна в туниката си и извади пропуска с баронския печат и подписа на Балвен. После попита: — Само вие ли пазите града?
— Не, има още двайсет в града, но сме разпръснати, повечето наблюдават кейовете в случай че… знаете.
Богартис кимна.
— Ясно.
Деклан разбра. Тези тримата щяха да окажат съпротива, ако те бяха нападатели, но докато пристигнеше помощ, и тримата със сигурност щяха да са мъртви. А и другите двайсет едва ли щяха да оцелеят срещу четирийсет въоръжени конници, освен не ако успееха бързо да затворят портите.
Стражът им махна да минат и те влязоха в града.
Торанда бе съществувал достатъчно дълго, та жителите му да вдигнат защитна стена. Изпъваше се далече на юг, доколкото Деклан можеше да види, възвиваше леко на запад и се скриваше от поглед. Портата беше широка, тъй като обслужваше всички фургони, напускащи града с търговски стоки, както и земеделци, дървари, ловци и други местни хора, носещи стоката си в града за продан. Щом стигнаха до малък пазарен площад, Деклан погледна на юг и попита:
— Друга порта ли?
Богартис кимна.
— По-малка, но тук няма много търговия. Защо питаш?
— Просто исках да знам.
Обърнаха конете и поеха по широкия път, разделящ кейовете от града, и Богартис попита:
— Най-бързият изход ли?
Деклан кимна, после каза:
— И най-бързият вход.
Богартис се усмихна.
— Бързо схващаш. — После посочи. — Пътят от южната порта стига до всички рибарски селца покрай полуострова на няколко мили от носа. Има много кози пътеки и потоци, стичащи се от хълмовете, а те са обрасли с дървета. Южната страна на хълмовете, чак до границата на Илкомен, е почти гола. Само трънаци и няколко порутени рибарски селища. — Посочи на запад. — Ако някой дойде оттам, ще е по море според мен.
Деклан кимна. Откъм морето нямаше никаква защита и влизането право на кейовете щеше да се окаже много по-лесно от опита за дебаркиране някъде другаде и подхода по суша.
— Защо не са нападнали тук?
— Това всъщност е въпросът — каза Богартис. — Защо са спрели където са спрели и кога са спрели? — Поклати глава. — Можем само да предполагаме.
Както се очакваше, войниците на кейовете полагаха всички усилия да поддържат ред в трескавата дейност, докато повечето граждани товареха каквото можеха на корабите, за да побягнат от очакваното нападение.
На Богартис щеше да му трябва един от тези кораби, прецени Деклан, тъй че докато търсеха конюшни за конете, щеше да пусне вестта, че нападенията, изглежда, са приключили. Новината, че нападателите са напуснали точно когато тези кораби са готови да потеглят, щеше да накара много от хората да се откажат да бягат и да свалят имуществото си на брега. Малко го досмеша при тази мисъл.
Деклан все още беше момък от малко селце в сърцето си, но горчивината от последните няколко седмици бе променила всякакво чувство на почуда, което можеше да е изпитвал някога при идването на ново място. Реакцията му, когато за пръв път беше видял Илкомен и Маркенет, възхитата, която бе изпитал, беше вече не повече от смътен спомен. Това място тук беше просто място за преценка къде и как най-добре да се защитят, ако дойде атака.
Извън всичко това целта му беше проста — да намери виновниците за смъртта на жена му и приятелите му.
И да ги убие.
Единственото, което изпитваше, беше вътрешна празнота и тя бе обагряла всеки негов съзнателен миг, откакто се бе събудил, за да научи, че всичко, което е обичал, му е отнето. Не разсъждаваше дали отмъщението ще запълни тази празнота. Просто му беше все едно. Имаше цел без очакване.
Спряха при южния край на главната улица, където тя се пресичаше с широк каменен път, минаващ между града и пристанището. Пристанищната страна гъмжеше от хора, забързани към чакащи лодки и баржи, привързани за кейовете, и други, задържали се навътре за възможност да пристанат.
Богартис махна на един пазач и викна:
— Какво става тук?
Войникът беше млад, още почти момче, с буйна тъмна коса, която стърчеше изпод шлема му, и загоряла от слънцето кожа, която изглеждаше бронзова на слънчевата светлина. Тъмните му очи огледаха четата обнадеждено.
— Баронът ли ви праща? — попита младежът.
Богартис кимна. Вдигна свитъка с печата и попита:
— Накъде са тръгнали всички?
— Накъдето и да е, стига да не е тук — отвърна младежът. — Така е, откакто дойде вестта за нападенията нагоре по брега. — Погледна през рамо, после отново се обърна към капитана. — Тук сте да ни подкрепите ли?
Богартис поклати глава.
— Заповед от барона. Трябва ни кораб.
При този отговор изражението на войника видимо се промени и той дори се намръщи.
Деклан заговори бързо:
— Вече е доста спокойно от Маркенет надолу до тук. Нападателите явно са си заминали.
— Освен това, според всички донесения, тези хора нямат къде другаде да отидат — каза Богартис.
Стражът не изглеждаше много облекчен. Погледна Богартис и каза:
— Намирането на кораб едва ли е възможно. Всеки капитан в града прави каквото може да откара хора и вещите им.
— Ще се оправим — каза Богартис. — После се усмихна. — Предай на хората, че нападателите са си отишли. — Огледа наоколо. — Конюшни?
— Има много. Най-близката е ей натам — отвърна стражът и посочи на югозапад.
Богартис обърна коня си към четата и викна:
— Сиксто, отведи конете до конюшнята. — Посочи още няколко други. — Идете с него. Останалите — слизай и нарамвай багажа.
Мъжете бързо се смъкнаха от конете, а Богартис каза на Сиксто:
— Виж какво можеш да намериш за стоянка. И склад за такъмите. Знаеш какво да правиш.
Сиксто кимна и пристъпи бързо да поеме юздите на другите три коня, след което поведе четирите на юг. Последваха го други мъже и скоро десетима поведоха четирийсет коня по улицата, мъчейки се да ги удържат.
Богартис огледа улицата, след което посочи близкия хан.
— Деклан, ти иди там. — Посочи с брадичка друг хан по-надолу по улицата. — Аз ще ида в онзи. Виж дали можеш да намериш посредник, капитан, или който там може да ни даде кораб.
— Виждам какво мога да намеря, после идвам при теб? — попита Деклан.
— Да. И обяснявай, че нападенията са приключили. — Богартис махна на половината мъже да го последват.
Останалите тръгнаха след Деклан към хана. Той вдигна очи и видя нарисувана табела, избледняла, с кит, скачащ над котва.
— Допускам, че това ще е „Китът и котвата“ — подметна.
Един от мъжете се изсмя.
Щом влязоха в хана, с изненада откриха, че гостилницата е почти празна. Беше по обед и Деклан бе очаквал да види поне докери, които ядат и пият.
— Нямаме много ядене! — викна гостилничарят зад тезгяха.
Деклан се огледа, след което махна на мъжете да насядат на близките маси. Отиде до тезгяха и попита:
— И какво имате?
— Сирене, наденици и може би достатъчно бира за халба — две за всеки от вас. Хляб, плодове, зеленчуци — всичко друго свърши.
— Хората грабят каквото могат?
— Не, поне тук не — каза гостилничарят. — Просто не сме имали доставки вече от близо седмица, а я закъсахме още когато започна бедата. Местните фермери се разкараха.
Деклан кимна. Всички ферми, които бяха подминали през последните няколко дни, бяха изоставени.
— А двамата тукашни хлебари затвориха и заминаха преди два дни. — Гостилничарят погледна хората на Деклан. — Дори комарджиите, крадците и курвите избягаха. Аз съм единственият тук, тъй че ще трябва да изчакате малко.
— Работил съм в гостилница — каза Деклан. — Ще занеса бирата, докато ти се оправиш с храната…
— Литвик — каза гостилничарят. — Казвам се Литвик.
Деклан заобиколи тезгяха, свали халба от лавиците и започна да ги пълни.
— Преди да побегнеш в кухнята, я ми кажи къде да намерим посредник или собственик на кораб?
— Никакъв посредник няма, но капитаните обикновено са в „Гладният тигър“. — Кимна към хана, към който се бе запътил Богартис. — Или тук в „Скачащият кит“.
Литвик се вмъкна в кухнята, а Деклан приключи с пълненето на първите четири халби и промърмори:
— „Скачащият кит“. Е, това не го познах.
Бяха осигурили кораб, „Бригида“, търговска шхуна, достатъчно голяма да побере четата и продоволствието. Четирийсет въоръжени мъже в съчетание с тлъста кесия баронско злато убедиха капитана, че една разходка до Южна Тембрия е точно чартърът, който му трябва, и той започна да връща на местните каквото му бяха платили за превоз на юг. Както беше предвидил Деклан, щом вестта, че нападенията са приключили, се разпространи, хората започнаха да връщат вещите си в града. Няколко души, които живееха тук, бяха дошли при Богартис и Деклан да ги попитат вярно ли е и отговорът, че са хора на барона, дошли от Маркенет, бе посрещнат с облекчение.
Богартис беше прекарал остатъка от предния ден в разпространяване на мълвата, че баронът предлага работа и безопасно убежище в Маркенет за всички опитни работници и служба за войници и моряци. Докато четата наемници се качи на борда, оживената дейност на пристанището беше спряла и можеше да се види дълга колона от останалите в града хора, напускащи през портата, през която Деклан и четата бяха влезли. Богартис поговори с останалите войници на барона и ги посъветва да пратят съобщение да попитат дали да останат, или също да се върнат в столицата.
Конюшнята, до която Сиксто и другите бяха отвели конете, се оказа празна и бързата обиколка из градчето показа, че няма къде да оставят животните, след като другите конюшни — поддържани от търговци — бяха изоставени. След като нямаше кой да купи конете, наемниците ги откараха до една ливада наблизо и ги пуснаха на воля. За един кратък миг Деклан помисли дали да не отдели време да им махне железните подкови, но реши, че тези животни са в твърде добра форма, за да ги хванат скоро. Някой достатъчно умен да донесе чувал зоб и да почне да ги връзва, а след това да ги навърже на дълго въже, щеше да ги откара за няколко часа. Подозираше, че такъв човек можеше накрая да ги препродаде обратно на барона.
Богартис уреди да оставят седлата и сбруята на склад при собственика на „Скачащият кит“ и се качиха на кораба.
Деклан обиколи бързо „Бригида“ — искаше да разбере как най-добре може да се защити, все едно корабът беше крепост или град. Просто беше нещо, което трябваше да направи. Забеляза, че Богартис също обмисля възможността за морска атака. Застана до капитана и попита:
— Пирати?
Богартис кимна, после попита:
— Бил ли си се някога по море?
Деклан поклати глава.
— Малцина в четата ни са се били. Мразя го. Трябва не само да се безпокоиш някой кучи син да не ти клъцне главата, но палубата се клати, мокра е, понякога има пожар и има предостатъчно отломки, пръснати по палубите, за да се препънеш. Ако те видят, че идваш, дори ще сложат капани на борда на своите кораби в случай че ги отблъснеш — отровни шипове, телове за спъване и разни други изненади. Точно затова повечето опитни пирати използват големи тежки оръжия — секири, ятагани, дори големи саби. Налитат ти бързо, секат, за да те извадят от равновесие, и няма време за умение.
— И какво правиш тогава? — попита Деклан.
— Не им позволяваш да те доближат, ако можеш, и ги мушкаш тия кучи синове в секундата, в която се открият. Ако все пак влезеш близо, влез още по-близо, под замаха им, и търси слаби места. Повечето пирати не обичат да носят броня, понеже паднеш ли във водата, това е най-бързият начин да се удавиш.
Деклан кимна.
— Благодаря.
Богартис не каза нищо, само издиша дълго, почти въздишка. Деклан се зачуди дали от умора или от нещо друго.
Хава се събуди и откри, че страната на Хату на леглото е празна. Веднага щом го беше хванала сам, го беше замъкнала в леглото и след като правиха секс, се окъпаха заедно. Някъде след ядене и още секс бяха потънали в дълбок доволен сън.
Погледна през прозореца, видя, че небето на изток изсветлява, и прецени, че слънцето ще се издигне над морето след по-малко от половин час. Знаеше точно къде ще е Хату и усети, че това я ядоса.
Детството им заедно беше диктувано от школата, освен когато им възлагаха задача, било тренировка или работа с екип, а тогава обстоятелствата диктуваха какво правят заедно или отделно. Но краткото им пребиваване заедно в Хълма на Беран беше променило нещата.
Лъжливият им брак беше замислен първоначално по привидно противоречиви причини от учителите Зусара и Кугал, тъй че Хава да може да наблюдава Хату и да го убие, ако се превърне в опасност за Кралството на нощта. Бодай смяташе да задържи Хату колкото е възможно по-далече от Съвета, за да осигури безопасността му, докато Огнената гвардия успее да го отвлече и доведе тук. През краткото време, в което се бяха престрували на младоженци, с устройването и поддържането на хан, бяха навлезли в навиците на семейна двойка. Ставаха в зори, подготвяха се за дневната работа, обслужване на пътници, чистене, всичко, което бе нужно. Това ежедневие ги бе превърнало в онова, което се преструваха, че са — женена двойка. Уникалното преживяване за тях бе в това, че освен когато Хату взимаше фургон до Маркенет за вино, уиски, бурета бира и някои продукти, които не можеха да се намерят наблизо, бяха заедно. Всяка минута.
Дори докато бяха деца в школата, момичетата и момчетата бяха разделени, когато бяха извън клас, макар че понякога имаха време за малко игра. Хату и Хава се бяха сближили, Донти пък се беше прилепил към Хату и тримата бяха станали неразделни. Сега тя разбираше, че е имало някаква по-голяма цел, че само с това, че беше с Хатушали, беше уталожвала опасния му потенциал. Все още не беше наясно как действа това и общо взето не я интересуваше, защото времето с него, откакто бяха стигнали до Хълма на Беран, беше задълбочило връзката им до истински брак. Беше минала през церемонията повече от охотно, дори с ентусиазъм, въпреки че естеството ѝ я предпазваше да издаде колко много означава тя за нея. Както и обучението ѝ — а от това произтичаха съмненията ѝ.
Знаеше, че Хату умее да прикрива чувствата си, когато е нужна маска, въпреки буйния си нрав. Дори Донти, който имаше най-наглото поведение, каквото бе виждала у друг ученик, можеше да играе роля, щом се наложеше.
Стана от леглото, бързо се облече, слезе по стълбата от жилището им на главния етаж на сградата и тръгна по коридорите към библиотеката. Точно както очакваше, завари Хатушали приведен над големия том, който магически беше спасил предния ден.
Дълго остана неподвижна. Изпитваше празнота, която бе чужда за нея. Отчасти се зачуди защо това толкова я безпокои. Друга част от нея започваше да се ядосва, след като тя почувства, че щом той предпочита да е тук, по-добре да яде сама.
Точно когато се обърна да си тръгне, той каза, без да вдига очи от книгата:
— Ела да видиш това.
Тя се изненада, че е забелязал идването ѝ, след като повече от всеки друг, когото бе срещала, Хату можеше да се изгуби в проучванията дотолкова, че да пренебрегне всякакви разсейвания наоколо. Беше чел кротко книги и свитъци, обкръжен от работници, блъскащи по дърво с чукове и трошащи камък с кирки, очевидно забравил за хаоса наоколо.
Тя се приближи и надникна над рамото му.
— Какво?
— Можеш ли да прочетеш това?
Нужен ѝ беше само миг.
— Не прилича на нищо, което съм виждала.
— Делк е.
— Какво е делк?
— Език — отвърна намръщено Хату. — В мига, в който отворих книгата на първата страница, разбрах, че е език, наречен делк.
Имало беше достатъчно неочаквани разкрития за способностите на Хату, откакто бяха дошли тук, тъй че Хава не се усъмни.
— Как?
Той сви рамене.
— Просто го разбрах.
— Можеш ли да го четеш? — Любопитството изтласка яда ѝ от това, че беше напуснал леглото им рано. Знаеше, че щеше да се върне, но в момента бе толкова изумена от откритието му, колкото и той.
Хату огледа странно оформените символи, запълнили страницата, и каза:
— Донякъде… — Вгледа се в написаното и каза приглушено: — Все едно че… думите… сами се обясняват. Колкото по-дълго гледам, толкова повече започват да придобиват смисъл.
Глас зад тях каза:
— Кое придобива смисъл?
Беше Бодай.
— Това да не е…? — попита след миг.
— Книгата, която свалихме вчера — отвърна Хату.
— Онази, която той улови — добави Хава.
— И можеш да я четеш? — попита Бодай.
— Така мисля — отвърна Хату.
— Не съм виждал нищо такова преди — каза старият учител.
— Гладна съм — заяви Хава. — Предполагам, че никой от двама ви не е, права ли съм?
Без да отвърнат нищо, двамата ѝ махнаха разсеяно да си ходи, без да вдигат очи от книгата.
Хава поклати примирено глава.
— Разбира се.
Докато се обръщаше да излезе от сводестата библиотека, нещо на един от рафтовете привлече вниманието ѝ. Беше портокал. Тя пристъпи към рафта и го взе.
— Бодай…
Бодай и Хату се обърнаха.
— Какво? — попита учителят.
Тя му метна портокала.
— Ядеш, докато работиш?
Бодай улови портокала и го огледа.
— Не е мой. — Погледна Хату.
— И мой не е — каза Хату. — Сигурно някой от работниците, на които наредихме да разчистят боклука, го е оставил там и го е забравил. Донесохме много портокали от Маркензас.
Бодай кимна, вниманието на Хату се върна към големия том, а Хава си тръгна.
Старецът погледна портокала. Обърна се, отиде зад съседния рафт, подуши портокала, а после заби палец в коричката и почна да го бели. Резенчетата бяха тъмни на цвят. Той захапа едно парченце и се наслади на сладостта му.
Бавно огледа библиотеката, сякаш търсеше нещо, след това надолу към недоядения портокал в ръката си. Каза тихо:
— Сладък си, но не си от Маркензас.
Върна се бавно при Хату, който все още седеше изгърбен на пода, наведе се и осъзна, че ученикът му не е забелязал отдалечаването му. Поклати глава, отиде до голямата дървена маса и бавно седна на един стар стол, който беше намерил, докато разчистваха помещението. Облегна се, издиша дълбоко и си отчупи още едно парченце. Лапна го, задъвка и се замисли за внезапната поява на тази нечакана закуска.
2.
Неочаквано пристигане, молба и бягства
Донти погледна към портата. През нея влизаха ездачи, прашасали и изтощени. Конете също изглеждаха на ръба да рухнат. За един кратък миг той си помисли, че са бегълци, но в следващия разбра, че това е част лека конница.
Водеха ги двама мъже, и двамата облечени като хора от простолюдието, но ако се съдеше по качеството на конете им, не бяха такива, или пък бяха изключително опитни конекрадци. Предвид въоръжения им ескорт предположи, че са благородници, пътуващи инкогнито.
Любопитството надви тревогата му за стражите, особено след като Дийкин не беше днес на дежурство. Донти и войникът, който се бе опитал да го удуши с гарота, имаха недовършена работа. Двамата го знаеха и когато обстоятелствата го позволяха, единият или другият щеше да умре. Другите войници в гарнизона нямаха никаква представа за сдържаната от Донти враждебност, което бе рядкост за младеж, известен с буйния си нрав и липса на самоконтрол у дома. Но когато имаше важна цел, Донти можеше да се сдържи, ако потрябва.
Приключи с наместването на големия камък — бе усвоил някои основни умения в зидарския занаят, докато строяха нови стени на Маркенет. Не обичаше зидарството, но бе започнал да цени уменията, нужни за да се справяше добре.
Не беше ученолюбив или толкова любопитен как стават нещата като Хату или дори като Хава, но все пак бързо трупаше умения. Дядо му, учителят Кугал, почти буквално беше набил в главата му мисълта, че да правиш нещо и да не го правиш добре е провал. Неговият внук можеше и да не изпълни задача толкова добре като някой друг, но трябваше да я свърши толкова добре, колкото може.
Донти също така бе започнал да изпитва лична гордост от това, че има скрити умения. Беше почти толкова добър стрелец с лък като Хава и Хату, макар че само той знаеше това, и можеше успешно да играе много роли, поне на ниво чирак — готвач, дърводелец, дерач на кожи и щавач, ковач и бояджия. Вече можеше да добави в списъка си и чирак зидар.
След като се увери, че камъкът е наместен добре, той се обърна и тръгна надолу по стъпалата натам, където оставаше още работа, но вместо да вдигне нов камък, тръгна уверено към спиращите ездачи. От много млад се беше научил, че хора, които изглеждат, че са тръгнали по спешна работа, предимно ги пренебрегват, за разлика от тези, които се шляят безцелно, крият се по входове или се шмугват зад ъглите.
Никой не се опита да го спре, когато стигна до портата в старата стена, обкръжаваща замъка на барона, и видя спрелия отряд ездачи. Продължи да върви към тях колкото можеше по-близо до стената, после се обърна, уж че оглеждаше едно длето на една пейка, забравено там откакто тази част на старата стена бе ремонтирана. Престори се, че преценява остротата на длетото, докато се вслушваше.
Можеше да чуе гласовете, въпреки че не всяка дума бе ясна. Остави длетото и вдигна комплект оставени вилки, използвани за мерене на по-малки камъни, а след това една празна торба и я окачи на дясното си рамо. Полека се приближи към ездачите и спря до купчина камъни, после клекна, преструвайки се, че мери един къс с прилична големина, преди да го сложи в торбата. Тръгна към портата, мина покрай единия страж, който му хвърли бегъл поглед, и продължи още малко до друга купчина камъни.
Бързият оглед потвърди, че ездачите не са наемници, а елитни войници или лична гвардия. Въпреки различията в облеклото им и дори в сбруите на конете, в държането им имаше еднаквост, каквато не беше виждал в наемнически чети. А и конете и оръжията им бяха добре поддържани и с високо качество. Ако това бяха наемнически отряд, плащаха им по-добре от всички, на които се бе натъквал, помисли Донти развеселен. А беше срещал много по време на пътуванията си.
Задържа се няколко минути при портата, като долавяше откъслеци от разговора, но малко от това, което чу, имаше смисъл. Почти беше сигурен, че това е личната гвардия на някоя важна особа от изток — нямаше откъде другаде да са. Но докато излизаше през портата, чу една дума, от която настръхна: „Църквата“.
Като всички от Коалтачин, недоверието на Донти към Църквата на Единия бог му бе насадено от рождение. Бяха нарастваща сила, без никаква явна привързаност към конкретно място, а по-скоро към вяра, и сферата на влиянието им непрекъснато нарастваше, с цел, която никой от Господарите на Кралството на нощта не можеше да проумее. Ако някой с висок ранг от Църквата бе дошъл тук да се види с барона, възможно бе да се случи нещо много по-лошо от всичко, което Донти беше виждал.
Реакцията му бе последвана от объркване, което буквално го накара да се спре, когато му се стори, че чу нещо, изречено на родния му език. Беше прошепнато. Той се помъчи да определи от кого, но улови само тишина, след това — мърморене на езика на Сандура, на което бе отговорено на друг език, който не разбираше.
Овладя се и се отдалечи. Отърси се от мигновеното разсейване и се съсредоточи върху онова, което беше точно пред него — кортежа на някой много важен благородник, говорещ с барона за нещо съдбоносно важно.
Знаеше, че скоро това, което щеше да се обсъжда в замъка, ще се окаже основата на слух от единия край на града до другия. Колко верен щеше да е той, щеше да зависи от нивото на тайна, наложено от барона, тъй че стойността на един такъв слух щеше в най-добрия случай да е съмнителна.
Слънцето залязваше и работниците скоро щяха да бъдат подкарани към трапезарията. Макар че стражите можеше да са малко небрежни, докато работата вървеше — с твърде многото пленници, движещи се от едно място на друго — щеше да има преброяване и отсъствието му щеше да бъде забелязано. Реши, че ще е по-добре да се върне на работа, но тъкмо докато минаваше покрай чакащите конници, нечий глас зад него извика:
— Донти!
Той се обърна и видя Балвен, втория по важност след барона в Маркензас.
— Сър?
— Хвърли тия сечива и ела с мен.
Донти се подчини. Умът му трескаво се бореше с две мисли: първо, това му даваше оправдание да не е на работното си място, ако откриеха, че липсва, и второ, чудеше се в каква възможна беда ще се забърка този път, след като не бе направил нищо, освен това, което му бяха казали последния път, когато Балвен го беше разпитвал.
Балвен посочи на Донти да седне и вдигна пръст пред устните си в знак да мълчи. Донти си помисли, че стаята е странна, с един-единствен стол, писалище и някакъв много странен метален цилиндър, стърчащ от стената, с гумена запушалка в него. Балвен махна запушалката и отново му даде знак да пази тишина. На Донти му отне миг, докато осъзнае, че през металната тръба може да чуе гласове, и се наведе по-близо към отвора. Когато ухото му се оказа на по-малко от един пръст от него, гласовете станаха достатъчно ясни, за да може да разбира какво казват. Беше изкарал достатъчно часове в обучаване в шпионския занаят — макар и да не беше внимавал много, — за да разбере, че тази тръба е свързана по някакъв начин с друга стая наблизо, тъй че агентът на барона можеше да подслушва онези, които бяха в другата стая, а писалището бе тук, за да може да записва каквото чуе. Усмихна се разбиращо.
Балвен се наведе и зашепна в другото му ухо:
— Слушай внимателно и записвай каквото чуеш. Но докато запушалката е махната, не издавай и звук, все едно че животът ти зависи от мълчанието ти — защото е така.
Балвен излезе, а Донти изпусна дълго затаения си дъх. Представа нямаше защо точно той трябва да слуша, но подозираше, че ще чуе нещо важно. А щом беше важно, можеше да се намери начин да превърне тази задача в своя изгода, също както ако не изпълнеше казаното му, това щеше да доведе до жестоки за него последствия.
От малък беше вироглав: поемаше ненужни рискове заради чистото удоволствие да се опълчи на властта, дори когато това водеше до бой. Все пак, откакто бе пленен от Сестрите на Дълбините и му бе възложена задачата да намери Хатушали и да го убие — по причини, които изобщо не разбираше — беше разбрал, че бунтовното поведение от по-младите му години често не е полезно. Помисли, че само преди година щеше навярно да е изчакал няколко минути, после да надникне през вратата и да види дали има възможен път за бягство дори толкова дълбоко долу в замъка.
Знаеше, че рано или късно ще се наложи да напусне. Търсенето на Хату беше като лек сърбеж, често забравян, но винаги се връщаше. Ако напуснеше…
Примири се с това, че трябва да се научи на повечко търпение и да се поддава на по-малко импулсивни избори, и отново насочи вниманието си към тръбата за подслушване. Чу как се отвори врата и чу глас, който каза:
— Ваше преосвещенство. Това е неочаквано.
Донти позна гласа на барона.
— Милорд — каза друг мъж, за когото Донти предположи, че е този, към когото се обръщаха с „Преосвещенство“. — Обстоятелствата ме принудиха да пристигна като молител. Аз, със свитата си, търся убежище.
Последва миг тишина и Донти можеше само да си представи какво става, но подозираше, че тази молба бе достатъчно стъписваща, за да накара барон Дейлон и неговия брат да се смълчат за миг.
Намести стола си и се отпусна на него.
Барон Дейлон Дюмарш не можа да скрие изумлението си. След избиването на семейството му всеки негов буден миг бе оцветен от мрачни мисли за отмъщение. Дори връщането на Маркензас в някакво подобие на старото му благоденствие трябваше да послужи на мисията му, която бе да построи огромна флота, за да превози внушителна армия през морето и да съкруши онези, които му бяха отнели всичко, което бе обичал. Но в този миг изненадата му беше толкова дълбока, че дори мрачното му желание бе заличено.
Той извърна очи от епископос Бернардо Делнокио и погледна Балвен, който явно също не можеше да скрие изумлението си. Двамата само се спогледаха, след което Балвен кимна леко на брат си. И двамата знаеха какво означава това: „Ще си поговорим за това по-късно насаме“.
Дейлон махна с ръка в подкана към епископоса да седне, докато слугите влизаха през отворената врата, понесли мезета и освежителни напитки. Баронът и Бернардо седнаха. Никой не проговори, докато не ги обслужиха и слугите не напуснаха.
Балвен зае обичайната си позиция вдясно от Дейлон и огледа за миг ниския мъж, стоящ вдясно от прелата. Знаеше го по име като Марко Белли; според мълвата беше опасен мъж: шпионин, убиец и държащ в ръцете си смъртно опасна мрежа от агенти. Носеха се невероятни истории за него, но Балвен знаеше, че всички те се основават на истина.
Въпреки слуховете за Белли нямаше никакво съмнение, че неговият господар Бернардо беше толкова могъща фигура, колкото можеше да съществува в Църквата на Единия бог. Такова бе предположението на Балвен допреди няколко мига, когато Бернардо Делнокио бе потърсил убежище.
Първата грижа на Балвен беше безопасността на брат му. Беше накарал Донти да подслушва, за да улови всичко, което можеше да се отнася за ролята, играна от Краля на нощта или от загадъчните азанти, точно по тази причина. Този епископос на Църквата на Единия понастоящем не представляваше заплаха за Дейлон, поне тук, в недрата на собствената му цитадела. Пред вратата имаше стражи, които щяха да нахлуят в мига, в който бъдеха повикани, но просто самото присъствие и на Бернардо Делнокио, и на Марко Белли караше Балвен да се опасява, че предстои по-голяма опасност, може би повече от това, което представляваше самото нахлуване.
— Убежище ли? — каза най-сетне Дейлон. — Длъжен съм да заявя, че тази молба е по-изненадваща, отколкото бих могъл да си въобразя. Срещал съм се с някои от вашите… бивши… — повдигна питащо вежда и Бернардо кимна — събратя по вяра през годините. — Замълча, след което продължи: — Добре дошли сте да отдъхнете, но предвид скорошната инвазия ще разберете, че съм предпазлив за всякакви гости. Ще се постараем да ви осигурим удобства за няколко дни, макар че Маркенет едва ли е каквото беше някога, но все пак ще се постараем да бъдем достойни домакини.
— Но едно убежище предполага, че ще ви е нужна защита, а това е нещо, което едва ли съм в състояние да предложа. Репутацията ви е стигнала дори до нашите отдалечени замъци и тъй като сте известен като много могъщ човек във вашата църква, допускам, че сега имате могъщи врагове. — Помълча, след което добави натъртено: — Това, от което съвсем определено нямам нужда сега, е още врагове. — Отново помълча, след което продължи по-спокойно: — Тъй че защо не допуснете, че не знам нищо и не ми разкажете историята?
— Историята е много дълга, милорд, и трябва да призная, че не е история, която желая да разказвам, но нуждата често ни тласка в посоки, които не желаем да поемем. Точно затова сме тук сега.
— Както казах, историята е дълга, но в крайна сметка ще научите как най-добре да се подготвите за онова, което със сигурност предстои. Да започнем с това, че бях предаден от свои съюзници. Или ако не истински съюзници, то хора, срещу които не мислех, че имам повод за вражда, или те срещу мен. — Раменете му видимо малко се отпуснаха и тонът му издаваше неувереност. — Поне така бях подведен да вярвам.
Дейлон не отвърна нищо, но с леко махване с ръка подкани Бернардо да продължи.
— Тъй че бихте могли да разберете кой стоеше зад опустошаването на всеки град и село по крайбрежието ви, както и крайбрежието по Теснините. И… — Бернардо замълча за миг — това, което подозирам, че ще е следващото им нападение, и, по-важното, къде са те. — Отново помълча. — И кои са те.
— Не бързайте — каза Дейлон. — Отделете толкова време, колкото ви е нужно, ваше преосвещенство.
Бернардо вдигна чаша от подноса със закуски и напитки и отпи. А после заговори:
— За да разберете, трябва да ви кажа за една далечна… нация или група нации, далече отвъд морето, и за един народ, познат като азанти.
На горния етаж, до подслушвателната тръба, Донти се мъчеше да задържи ума си върху разговора долу. Цял живот беше слушал истории за този лорд или онзи благородник, изменящ на този приятел или онзи съюзник, и как двамата стават врагове. Винаги се стигаше до разрушение и кръвопролитие и всички тези истории се въртяха около ролята, играна от квели наскости, Скритите, най-висшия ранг, постижим от учениците в Коалтачин. Колкото и нищо от чуваното да не звучеше уникално за Донти, все пак беше впечатлен от дълбочината на измяната, разкрита от Бернардо Делнокио и принудила го да бяга, за да спаси живота си.
Последваха няколко въпроса от барона, а след това Делнокио изрече една дума, от която Донти настръхна.
— Азанти.
Без да мисли, Донти натика запушалката в устието на подслушващата тръба, скочи от стола и налетя към вратата, но откри, че е заключена. Стисна юмрук и заблъска по нея, за да привлече вниманието на стражите, които трябваше да са поставени отвън.
— Хей!
Чу как ключът изщрака в ключалката и се отдръпна, преди вратата да се отвори рязко.
— Какво? — попита страж с грубовато лице, чието изражение издаваше, че е готов за всяко внезапно движение, което Донти може да направи, за да избяга.
Друг страж надникна над рамото му, готов за бой.
— Известете Балвен. Трябва да го видя веднага щом се освободи.
— Той е с барона — каза първият страж.
— Знам къде е. Това не може да чака — каза Донти с надигащ се гняв. Осъзнал, че свада с двама стражи не е най-добрият избор за него, заговори през стиснати зъби: — Съобщете му. Веднага. Имам нещо, което той трябва да чуе колкото може по-скоро!
Тялото му трепереше от едва сдържана ярост, но Донти направи стъпка назад, върна се на стола и долепи ухо до подслушващата тръба. Знаеше, че Балвен ще дойде рано или късно, след като разговорът с „негово преосвещенство“ приключи, но не знаеше колко скоро.
— Ти… — почна първият страж и пристъпи към Донти.
Донти вдигна ръка и изсъска:
— Тихо! Слушам. Прати съобщение на Балвен веднага или ще пазиш ремонтна бригада в каналите, ако не и по-лошо.
Изражението на войника премина от гняв в объркване. Каквото и да беше очаквал, да му кажат да иде до най-могъщия човек в баронския двор, а после да му кажат да млъкне, за да може затворникът да слуша смътни гласове от метална чаша в стената, не беше това. Тъй че се поколеба. След което реши да направи това, което правят войниците от зората на съществуването на армии: да намери сержант и да го остави той да реши какво да прави.
След няколко минути войникът се върна на стъпка зад един сержант с пелерината на домашната гвардия на барона. Преди сержантът да е успял да отвори уста, Донти вдигна ръка, обърна се и рече:
— Балвен ме постави тук да подслушвам… — посочи металния отвор — и току-що чух нещо, за което той трябва да говори с мен
Нещо в тона му убеди сержанта и той помълча за миг, а после се обърна към войника, който го беше довел.
— Стой тук.
Войникът измънка:
— Какво трябва да…
— Млък! — изсъска Донти.
Войникът го погледна, несигурен дали да се съобрази с тази заповед, после погледна сержанта, който му посочи вратата. Войникът кимна, излезе и затвори вратата, а Донти се съсредоточи върху онова, което се говореше в стаята долу.
Балвен влезе няколко минути след като Донти чу, че срещата е приключила, и мъжът, наречен „Преосвещенство“, бе отведен в някой апартамент, заделен за гости, или килия в тъмницата — Донти не беше сигурен какво означаваше „подходяща квартира“.
Балвен махна с ръка на стражата да остане отвън и рече:
— Предполагам, че бележката не беше изпратена фриволно.
Донти не беше наясно какво има предвид Балвен под „фриволно“, но отвърна:
— Не знам какво гласеше бележката, но ако питате дали е важно, да, важно е. — Помълча малко, челото му започна да се сбръчква, щом осъзна, че знае какво иска да каже, но не беше помислил как да го каже. След малко почна:
— Онзи мъж. Преосвещенство…
— Това е форма на обръщение — прекъсна го Балвен. — Доскоро той беше много важен човек в Църквата на Единия, под името Бернардо Делнокио, а епископос е ранг.
Донти кимна.
— Мисля, че съм чувал за това. — Изостави мисълта веднага щом го каза и продължи: — Той спомена азантите. Чувал съм тази дума и ако е това, което си мисля, че е, това е много опасно за барона.
— Кое е опасно? — попита Балвен.
— Да се позволи на онзи човек, Бернардо, да остане тук.
— Защо?
— Знаех, че трябваше да помисля повече за това… — Безсилието на Донти бе явно. — Вие познавате Хатушали и Хава — почна той.
Балвен кимна.
— Аз не съм толкова умен като тях. — Изявлението на Донти изглеждаше и болезнено, и искрено. — Хава е умна и наблюдава, и слуша… — Осъзна, че се отклонява от това, което иска да каже. — Хава е умна — повтори той, — но никой не е толкова умен като Хатушали. Той знае много и помни всичко, което вижда и чува… — Осъзнал, че все още е далече от същината, след като Балвен изглеждаше на ръба да го прекъсне отново, Донти каза: — Каквото и да мислят някои хора, не съм глупав. Просто ми харесва хората да мислят, че не знам какво става около мен.
Балвен го изгледа с присвити очи и кимна.
— Винаги ми харесваше да съм с Хату, защото той винаги беше ядосан за нещо, винаги нетърпелив да разбере нещата, тъй че можех да се правя на глупавия приятел на Хату Донти. Едно нещо, на което ни учат отрано, е отвличане на вниманието. Подвеждане, тъй че хората, които крадеш, не обръщат внимание. Но аз знам неща, които дори те не знаят. Защото понякога хората мислят, че съм твърде глупав, за да разбера, и казват около мен неща, които не бива да казват.
Балвен кимна и попита:
— Какво общо има това с бележката, която ми прати?
— Онази дума,
— Има едни хора, наречени азанти, и дори най-добрите ученици не бива никога да чуват това име. Неколцина от най-висшите в нокусара, квели наскости, знаят, но дори най-старият наставник не го знае. Това е знание, което притежават само седмината учители и малцина други. Може би общо десет души. — Погледна Балвен и на лицето му се изписа искрена загриженост. — Не знам кои точно са тези азанти, но са хора, за които най-висшите сред моя народ говорят със страх и с приглушен глас, и ако онзи човек, Бернардо, ги е наел, те вероятно са близо и са смъртно опасни.
Балвен помисли над казаното от Донти и после кимна.
— Накарах те да слушаш, защото си от Кралството на нощта. Знаех, както и баронът, че Великата измяна бе зачената от крал Лодавико. Вече имам известен усет за ролята, изиграна от Църквата на Единия, макар че защо биха предпочели хаос вместо ред е въпрос на спекулации.
Безразсъдството на Донти отново се наложи и той погледна Балвен с изражение, граничещо с недоверие.
— Нима? Биха могли да имат определени цели, за които не знам нищо, но общо взето е вярно, че хаосът поражда възможност.
Балвен се усмихна тъжно.
— Ти наистина си по-умен, отколкото издаваш. — На лицето му се четеше искрено одобрение. — Но въпросът е: възможност за какво? И ако не за Църквата, за кого?
Донти се отпусна в стола и кимна.
— Не съм специалист по история, но ми се струва, че ако някои хора манипулират Църквата на Единия и кралство като Сандура, то те трябва да са много могъщи, с огромно богатство и ресурси. Такива хора би трябвало да са зад нападенията тук.
Балвен прие валидността на наблюденията му. Погледна го и попита:
— А тогава защо просто напуснаха?
— Много неща не разбирам напълно, но това поне мога да обясня. — Замълча и вдиша дълбоко. — От поколения в моя народ има митове за Призрачните убийци, привиденията в нощта, голямата опасност от нашите Скрити, легенди, които трябва да са основани на някаква реалност. От всички хора на Близначните континенти народът на Коалтачин вдъхва най-много страх. А единствените хора, от които
Балвен помълча доста дълго, после каза:
— Има ли още нещо, което знаеш?
Донти отвърна:
— Не. И това, което ви казах току-що, ми поставя смъртна дамга у дома. Дори собственият ми дядо, мисля, би пожелал да ме види мъртъв, че ви дадох тази информация.
Двамата помълчаха няколко минути, след което Донти попита:
— Да си ходя ли сега?
Балвен се засмя.
— О, не. Ще те държа близо до мен, за да не би да ти хрумне да избягаш от града.
Донти кимна.
— Усещам някакъв… сърбеж да си тръгна — отвърна искрено. Огледа стаята, сякаш търсеше нещо далечно, отвъд стените.
— И накъде ще тръгнеш?
— Накъдето замина Хату.
Балвен го погледна озадачено.
— Каза ми, че сте близки, но защо той?
Донти изглеждаше леко объркан.
— Просто… трябва.
— Научихме, че с Хава за последно са ги видели в Хълма на Беран, Хату по време на битката, а Хава — яздеща на север с предните ни части, след като ни извести за предстоящото нападение. След това, изглежда, е продължила към Порт Колос, за да го намери. След това не ги е виждал никой. — Балвен реши да не споменава за особения интерес на барона към Хатушали като наследник на родословието на Огнегривите.
Донти кривна глава, сякаш се вслуша за миг в нещо.
— Те са живи. — След това бързо добави: — Той поне.
— Защо си сигурен?
— Ако беше мъртъв… щях да го знам.
Балвен огледа малката стая, после отвори вратата и каза на стража:
— Донеси ми стол. Уморих се да стоя прав.
След малко стражът донесе стол и Балвен му нареди:
— Остави ни и затвори вратата.
Зарязал всякакво уважение, Донти каза:
— Гладен съм.
Балвен го погледна изумено, после се засмя. Отвори пак вратата и каза на стража:
— Да донесат храна и вино. Може да се позабавим тук.
После пак седна срещу Донти.
— Е, добре. Кажи ми всичко, което знаеш за Хатушали, каквото подозираш, и всичко останало за тези азанти, за което може да се сетиш.
Донти се размърда на стола си.
— Няма ли да се връщам в работната бригада?
— Не скоро.
Усмивката на Донти издаде облекчение.
— Някой трябва да каже на капитана на отделението, иначе ще пратят да ме търсят.
— Вече съм се погрижил. Когато те доведох тук, предвидих възможността да се наложи да те задържа.
— За какво?
Балвен намръщи чело и леко измъчената му усмивка издаде и раздразнение, и насмешка.
— Винаги ли си толкова фамилиарен с благородниците?
Донти сви отново рамене.
— За кое, господарю?
Балвен се засмя.
— Ти си непоправим.
Донти кимна.
— Така казва и дядо ми… господарю.
Вратата се отвори и войникът се появи с храна и вино. Сложи ги на масичката и излезе.
Балвен подкани с жест Донти да яде и да пие. Младежът си наля вино, после наклони бутилката над втората чаша и с повдигане на вежда мълчаливо попита дали Балвен ще се присъедини.
— По-късно — каза братът на барона. — Сега, да оставим настрана за миг въпроса за азантите. Какво знаеш за Хатушали и защо си сигурен, че е жив?
Пътуването беше минало без проблеми, но не и без напрегнати моменти. Деклан никога не бе прекарвал толкова дълго време на кораб. Докато стигнат до Южна Тембрия, беше опознал „Бригида“ толкова добре, колкото собствената си ковачница.
Преходът от западния полуостров на Маркензас до брега на Зиндарос, най-западното кралство на Южна Тембрия, беше най-дългата отсечка на пътуването в открито море. „Бригида“ беше каботажен кораб, търговска шхуна, която капитанът обикновено държеше близо до брега, и само обещанието за богато възнаграждение го бе убедило да направи преход през толкова дълбоки води. Беше го правил веднъж преди като моряк на друг кораб, и още веднъж на „Бригида“, и не гореше от желание да го прави трети път, докато Богартис не вдигна офертата.
След седмица пътуване право на юг видяха суша и завиха на запад. Минаха покрай крайбрежните селища достатъчно близо, за да могат да видят дали нападателите са стигнали чак дотук.
В някои от по-големите градове имаше признаци на опустошение, докато по-малките селца изглеждаха непокътнати. Никъде не видяха някакво доказателство за пълно унищожение, на каквото Деклан беше станал свидетел в Хълма на Беран.
Кораби се виждаха всеки ден, най-вече далечни платна, но няколко — достатъчно близо, за да се разпознаят, търговски съдове с малки до средни размери. Според капитана това бе много по-голям трафик, отколкото би се очаквало. Деклан и Богартис предположиха, че повечето бягат от нападенията в Севера, но поне три пъти кораби вдигаха още платна и се понасяха към „Бригида“, само за да свърнат набързо, след като се доближаваха достатъчно, за да видят четирийсет въоръжени мъже на палубата. Мародери, търсещи по-лесна плячка, прецени Деклан.
Капитанът се беше отбил в едно градче за прясна вода и закупи провизии от местен търговец. Богартис бе задържал хората си на борда, заради възможността за някои изненади. След като натовариха вода и храна, продължиха на запад, заобиколиха носа и поеха на юг. Капитанът каза, че до този бряг преди седмици били стигнали нападатели, но явно по-скоро с намерението да държат хората на сушата, отколкото за опустошения.
Минаха през още един голям залив и след два дни видяха суша, която според Богартис беше Областта на Граничните племена. Номадите не се подчиняваха на никой крал или барон — бяха свободни търговци и бяха прочути с несравнимата си конница.
— Трябва ли да ги известим, че баронът изгражда армията си?
Богартис се засмя, искрено развеселен.
— В най-добрия случай ще ограбят всеки, който се доближи до тях. Или по-вероятно ще го ограбят, след което ще го вържат на кол над мравуняк за забавление. А имат страшно гадни видове мравки толкова близо до Горящите земи — големи и червени. За секунди могат да ти направят оток колкото копче на куртка. — Засмя се.
— Единственият начин да се преговаря с тези мародери е когато дойдат в градче за търговия. Тогава обикновено се държат добре, тъй като искат да им се отговори с гостоприемство — но това е само тогава. Смятат степите, езерата, хълмовете и долините от това крайбрежие до планините западно от Метрос за свои и макар да може да се дърлят помежду си и да си крадат жените и конете и да имат кръвни вражди и така нататък, се съюзяват като един срещу всякакви чужденци.
— Все пак, изглежда, са добри бойци и ще е добре да са на наша страна — каза Деклан.
— Ако вярваш в чудеса, каквито проповядва Църквата на Единия, това ще е направо чудо, приятелю — каза Богартис.
Деклан остана дълго на перилото, след като Богартис го остави, зачуден дали такова нещо като чудо съществува и какво би струвало да се уреди едно.
Деклан стоеше на носа. На запад виждаше смътните очертания на острови и знаеше от указанията на Едвалт, след като бе спечелил званието майстор ковач, че сред тях се намира един специален източник на редкия пясък, който бе нужен за направата на най-добрата стомана в Гарн. Щеше да им трябва кратка почивка, а след това той и няколко отбрани мъже от четата на Богартис щяха да идат и да осигурят достатъчно от онзи пясък за изковаване на мечове за армията. И тази армия щеше да нанесе възмездие на онези, които му бяха отнели всичко, което бе обичал.
Когато наближиха пристанището Ейбала, Богартис дойде при него и каза:
— Става нещо.
Деклан изсумтя в знак на съгласие. Край брега бяха закотвени няколко кораба и лодки, прекарваха хора и товар от сушата.
— Изглежда ли ти познато? — попита Богартис.
— Даже прекалено познато — отвърна Деклан. — Торанда, отново.
— Щом пуснем котва, започваме да прехвърляме хората на брега. Ще отнеме доста време, докато качим провизии, и ще ни трябва по-малка лодка, според това, което капитанът каза за онези острови. Този кораб гази твърде дълбоко, за да е безопасно. А и всички имаме нужда да се поразтъпчем на сушата.
Деклан кимна.
— Съгласен. — Помълча, после каза: — Отраснах на брега на Съглашението. Знам каква лодка да търся. Ще ни трябват шестима мъже, лопати и голям обкован сандък или кош, в който да можем да сложим големи торби. Ако помня точно указанията на Едвалт, ще ни трябват три или четири дни дотам и обратно.
Богартис отвърза кесия монети от колана си, претегли я на ръка да определи колко има вътре, после отвърза втора и ги сравни. Даде едната на Деклан и каза:
— Купи каквото ти трябва. Вземи Сиксто и още четирима. Срещаме се преди залез-слънце в който хан е най-близо до мястото, където ви свалим. — Махна към оживеното пристанище. — Ще ида с капитана да видя за провизии за пътя обратно на север и да разбера какво все пак става тук.
— Мисля, че не е нищо добро.
Богартис го погледна и каза:
— Няма много признаци за нападение по това крайбрежие, тъй че да се надяваме, че е просто като в Торанда — слухове, всяващи паника.
— И аз се надявам да е само това — съгласи се Деклан.
Но нещо студено в стомаха му му подсказваше, че едва ли е така.
Деклан огледа дългата двайсет и пет стъпки лодка, оборудвана с четири гребла, три пейки и мачта, която лесно можеше да се вдига или сваля, докато е във вода. Имаше обаче два дълги пръта, чието устройство му бе непознато.
Той ги посочи и попита:
— Тези за какво са?
Продавачът на лодката изглеждаше изненадан от въпроса.
— Ами, местят се назад като рачешки щипки.
— Плавал съм с такива — каза един от мъжете зад Деклан, казваше се Тоомбс. Беше висок и широкоплещест, с посребряла светлокафява коса и брада.
— Виждал съм четвъртито и триъгълно платно, но това не го знам — каза Деклан.
— Няма ги много в Севера — каза Сиксто. — Виждал съм ги няколко пъти покрай брега на Зиндарос.
— Ще му хванете цаката след няколко часа — каза Тоомбс.
— Не е трудно — намеси се търговецът. В тона му се долавяше паника: явно искаше продажбата да приключи колкото е възможно по-бързо, май беше от онези, които нямаха търпение да избягат. — Ще ви я дам за колкото платите!
Беше нисък и набит, явно навикнал на пошли бижута, което личеше от няколкото ивици бледа кожа по пръстите и около врата му, където пръстени и нанизи явно бяха затулвали горещото слънце. Облеклото му беше скъпо, но мръсно и зацапано от пот все едно не го беше сменял от дни.
— И колко ще да е това? — попита Деклан.
Преди мъжът да е успял да отвърне, нечий глас извика на север от мястото, което стояха, а след няколко мига се надигнаха още тревожни гласове. Беше твърде познат звук за Деклан и спътниците му и те се обърнаха като един към източника на вълнението.
— Нападатели! — развикаха се още хора, а някои побягнаха в паника.
Деклан посегна и сграбчи търговеца, преди той да е успял да побегне, дръпна го към себе си и викна:
— Има ли порта натам? — Посочи на югоизток с рязко движение на брадичката.
— Малка порта, за изход на брега и за рибо… за хвърляне на смет! По-натам са Горящите земи! Пусни ме!
Дръпна се силно — скъпата му някога риза се отпра — измъкна се от хватката на Деклан и побягна.
— Трябва да намерим другите — каза Деклан.
— Къде? — попита Сиксто.
— В хана, който спомена Богартис.
Деклан забърза, провирайки се покрай хората, бягащи към пристана. Бегъл поглед към пристанището му показа, че търчащите натам няма да намерят спасение — корабите вече се готвеха да потеглят.
Щом наближиха хана, където трябваше да е срещата, Деклан видя Богартис, повел другите от четата и още десетина въоръжени бойци, които не познаваше. Преди Деклан да е успял да проговори, Богартис извика:
— Къде е портата?
Той го разбра веднага и отвърна:
— Ей там, на юг! Малка е!
— Бегом! — викна Богартис и Деклан без колебание се обърна и затича с хората си и с няколко души от града, които май също знаеха, че има и друг изход. След малко стигнаха до струпана тълпа, която се опитваше да се провре през малка порта, широка колкото да мине през нея фургон.
Богартис сграбчи грубо някакъв едър мъж, който избутваше настрани дете пред себе си, удари го и го събори на земята почти в несвяст. Пресегна се и грабна детето, момченце по къси гащи и ризка, подаде го на изпадналата му в паника майка, която го погледна благодарно и след това задърпа момченцето към портата.
Щом минаха през портата, Богартис махна на наемниците да продължат на изток, покрай цели планини струпана смет и настрана от бягащите на юг покрай брега. Спря се и погледна един от бойците, които Деклан не познаваше.
— Сега какво, Бенруф?
— Ще загинат — отвърна Бенруф и кимна към бягащите от града хора.
Деклан предположи, че той е водачът на новите, и от говора и облеклото му реши, че трябва да е от Зиндарос.
— Или мъжете от Граничните племена ще ги изловят, или ще умрат от жажда. Натам няма питейна вода.
Деклан разбра. Питейната вода идваше от планините или хълмовете над морето, но тук, в безкрайното поле смет и локви, пълни с помия и червеи, вода за пиене нямаше да се намери.
— След това какво? — попита Богартис.
— След това умираме — отвърна Бенруф. — Имаме избор. Навлизаме в Горящите земи и загиваме, ако не намерим оазис, или чакаме тук нападателите от Граничните племена. Бавна смърт или бърза. Ние си решаваме.
— Можем да паднем в бой — обади се един от мъжете в групата на Бенруф.
Богартис се огледа и посочи едно възвишение.
— Отиваме там.
— Защо да се тътрим нагоре по пясъчния склон и да умрем, след като мога да почакам тук и да не се моря, преди да ме срещне смъртта? — попита Бенруф.
— Защото не мисля да умирам — отвърна Богартис и закрачи към възвишението.
— После какво? Крием се зад билото, сякаш няма да сме оставили диря?
— Не. Смятам да застана на билото и да подканя всеки преследвач да дойде да се бие.
— Защо, в името на боговете? — попита Бенруф.
— Защото смятам да ги убия и да им взема конете — отвърна Богартис.
Очите на Бенруф се разшириха, лицето му светна и той отвърна:
— Виж, такъв план харесвам, капитане. — И с това обръщение даде на хората си да разберат, че ще ги командва Богартис. Махна им да го последват, а Деклан и останалите от четата поеха след тях. Деклан беше наясно, че планът на Богартис зависи от това колко конници ще минат през портата, за да избият бягащите.
Все пак беше план, а всеки план бе нещо по-добро от това да бягат от конниците или да умрат в пустинята. Усети, че краката му започват да горят, докато се влачеше нагоре по склона, ходилата му затъваха в пясъка. След това разбра плана на Богартис. В този пясък конете щяха да са безполезни. Без твърда опора преследвачите им нямаше да могат да нападат.
Богартис стигна до билото и след миг другите бяха с него, изпънати в линия да чакат. От града вече се вдигаше пушек и въпреки жегата тялото на Деклан се смрази, щом го връхлетя споменът за битката в Хълма на Беран. А с този спомен дойде вътрешната студенина и той разбра, че днес ще убива.
Усети как на лицето му се изписва широка усмивка.
— Стрелци? — попита Богартис, беше се задъхал след изкачването. Трима мъже смъкнаха лъкове от гърбовете си и ги изпънаха. — Спрете тук — заповяда той — и когато минем зад вас, свалете колкото ездачи можете.
Деклан осъзна, че конете, затънали дълбоко в пясъка, ще превърнат ездачите в лесни цели, докато те разберат, че трябва да слязат. Беше очевидно, но никой друг не се бе сетил за това, освен Богартис. Изпита внезапна увереност, че капитанът ще ги преведе през това изпитание. Огледа се и видя, че няколко души от четата липсват. Но пък новодошлите бяха увеличили броя им.
Стрелците изпълниха заповедта, а Богартис разположи половината наемници в редица на върха на възвишението, а другите встрани и малко по-назад, във фланг на тримата стрелци в центъра. Деклан осъзна, че Богартис смята да примами конниците да атакуват, като покаже по-малко хора, отколкото наистина бяха на върха и около стрелците с лъкове, за да ги защитят колкото може по-дълго. Погледна от единия край на редицата до другия и видя, че са четирийсет и девет, всички в готовност.
Зачакаха.
3.
Бягство, решения и разделяния
Писъците на изпаднали в паника хора заглъхнаха и чаткането на подковани копита по камъните се усили. Деклан осъзна, че повечето хора в тази част на града вече са минали през портата долу или са мъртви. Малцина щяха да се крият колкото могат, но щяха да мълчат.
Наблюдаваше зорко портата в очакване ездачите да се появят. По звука пресметна, че в нападащата група са вероятно няколко десетки души и миг по-късно, щом първите конници излязоха през тясната порта, предположението му се оказа вярно. Първите ездачи забавиха, като видяха хората на Богартис на върха на възвишението, и един извика нещо през рамо на следващите ги.
Изтекоха няколко мига, докато Деклан разбере, че това са чудесни конници, но не и обучени войници. Можеше да го разбере от начина, по който движеха възбудените си, дори изнервени коне през портата, управляваха ги без усилие с натиск на коляно и крак, изместваха тежестта си на гърбовете им, докато завиха бързо зад първите двама ездачи, изчакали ги близо до подножието на песъчливия хълм.
Облеклото им беше простовато, носеха кожени или платнени бричове, някои срязани на коленете, без ботуши, доколкото можеше да види, а нещо подобно на меки кожени чехли, а ризите им изглеждаха смесица от кожа или плат, купен от търговци. Някои бяха гологърди или носеха само кожени жилетки.
Първото, което порази Деклан, беше, че всички бяха гладко избръснати, но косите им бяха във всевъзможни стилове, някои се спускаха до раменете, някои разпуснати, някои сплетени, други бяха с обръснати черепи, с висок гребен коса през средата, много коси боядисани. И всеки мъж носеше накити: халки на ушите и носовете или метални шипчета и скъпоценни камъни, прободени през клепачите, бузите или брадичките. Някои имаха татуировки вместо накити, но тъй или иначе, това беше най-колоритната чета бойци, каквато изобщо бе виждал.
Въпреки странното им облекло той се съсредоточи върху оръжията им. Двама имаха малки щитове на левите си ръце, стегнати така, че ръката да е свободна за юздите. Останалите държаха само мечове или брадви.
— Двама стрелци — каза Сиксто.
Без да отмества очи от струпалите се долу ездачи, Богартис каза на стрелците:
— Свалете ги онези двамата. Единият е точно отпред, малко вляво, другият е вдясно от него. — На останалите от четата каза: — Веднага щом дам заповед, всички залягат. Не давайте голяма мишена на стрелците им.
Ездачите долу се разделиха, като оформиха пътека, по която напред да излезе друг конник — явно водачът им. Носеше черен кожен жакет върху яркочервена риза и единствен от всички събрани долу беше с ботуши, черни. Деклан реши, че са плячка, взета от някой убит войник.
Богартис каза на мъжете, скрити зад тях:
— След стрелците свалете водача им — онзи с червената риза и черния елек.
— Да, той е главатарят им — добави Бенруф. — Убийте го и може да се оттеглят. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Но това може да се окаже трудно.
Деклан прецени, че ездачите са поне с десетина повече от тях. Надяваше се тримата стрелци да са добри. За миг съжали, че младата жена от Хълма на Беран, Моли Боуман, не е тук. Тя може и да се държеше малко странно, според това, което беше видял и чул, но щеше да е свалила двамата стрелци долу, както и водача, от конете им за нула време. Можеше дори да е изравнила броя на бойците, докато нападателите изкачат склона, ако се вярваше на разказите за уменията ѝ.
Водачът на конниците вдигна меча си, размаха го в кръг над главата си и посочи четата на Богартис в заповед за атака. Както се очакваше, след няколко разкрача конете нагазиха в дълбокия пясък и забавиха. Някои затънаха чак до бедрата и всички изведнъж спряха.
— Изчакай! — каза Богартис.
Двамата конни стрелци долу опънаха лъковете си, стрелите излетяха високо и паднаха на няколко крачки пред позицията на Деклан и другите.
— Готови — каза Богартис. — Следващия път ще сме в обхвата им.
Почти преди думите да са излезли от устата му още две стрели се извиха в дъга и Деклан се дръпна встрани от едната. Тя се заби в пясъка на крачка от него, а другата улучи мъжа до Богартис и той изпъшка от болка и изруга.
Ездачите подкараха нагоре по хълма. Конете залитаха и се препъваха. Деклан и другите мъже се присвиха, за да се предпазят от стрелите. Докато Богартис прецени, че конните стрелци са достатъчно близо, двама от четата му бяха паднали.
— Сега! — викна той и Деклан отстъпи встрани, за да пропусне напред един от тримата с лъковете. Погледна над рамото му и видя как се прицели в левия стрелец и пусна тетивата. Изстрелът бе точен и ездачът се катурна от седлото.
Деклан погледна надясно и видя как две стрели префучаха покрай втория стрелец на кон. Третата улучи коня и той изцвили и падна. От това, което успя да види, Деклан прецени, че ездачът ще е късметлия, ако не си е прекършил врата.
Щурмът вече се бе изродил в купчина коне и ездачи, мъчещи се да продължат напред и нагоре. Няколко коня се оказаха по-умели в справянето с дълбокия пясък, но най-вече се бутаха в другите.
— Напред! — викна Богартис и преди Деклан да е успял да се изправи, капитанът вече бе на разкрач пред него, за да пресрещне най-близкия от конниците.
Деклан понечи да тръгне напред, но падна в пясъка на ръце и колене. Надигна се с усилие точно когато един ездач се приближи достатъчно, за да замахне към него. Деклан осъзна, че воинът е много млад, още почти момче, защото не прецени разстоянието помежду им и ударът на меча му го пропусна с цяла стъпка.
Деклан скочи надясно, отляво на воина, което означаваше, че трябваше да нанесе удар над врата на коня. Видя, че главата на коня леко се измести към него, пресегна се и сграбчи юздата. Беше опасен ход, който можеше да му счупи пръстите или да му изкълчи ръката, но конят вече бе изгубил равновесие и при силното дръпване надолу предните му крака се подкосиха и ездачът му падна в краката на Деклан. Бърз удар и младият воин зяпна с празни очи към небето, щом кръвта швирна от гърлото му.
Деклан се вкопчи в юздите на коня, докато той се мъчеше да се изправи, и с бързо дръпване и отпускане на юздата му даде да разбере, че е под негов контрол. Докато битката наоколо кипеше, Деклан се метна на седлото.
Едва видя следващата атака, щом конникът зад убития от него младок налетя към него. Деклан се сниши над врата на коня, когато нападателят замахна отвисоко, наведе се напред дотолкова, че едва не падна от коня, и също замахна, посече ръката на воина и той изтърва меча си.
Обезоръжен и ранен, ездачът се опита да обърне коня си, но преди да е успял, Деклан го посече в тила и го повали от седлото.
Деклан обърна коня си, който задърпа юздите и затръска отчаяно глава. „Просто късметът ми — помисли Деклан. — Неопитен воин на гърба на неопитен кон.“ Заби пети в хълбоците на коня, измести тежестта си леко напред и конят скочи напред.
Друг ездач се обърна да го пресрещне, Деклан усети как всичко около него започна да забавя и го заля познатото хладно спокойствие. Прие с радост усещането, тъй като знаеше, че се е превърнал в наточено оръжие, че съществува само в мига, готов да предвиди всеки ход на врага си.
Ездачът срещу него бавно вдигаше ръката си, за да го посече отгоре, тъй че Деклан срита коня си в левия хълбок, тласкайки животното леко надясно, сниши се над врата му и заби меча си в оголената подмишница на мъжа, оставяйки инерцията на коня да натика върха дълбоко.
Беше дори комично, когато очите на мъжа срещу него се облещиха и устата му започна да се отваря за крясък, след като мечът на Деклан почти отпра ръката му.
Преди ездачът да се свлече от седлото, Деклан усети как конят му се препъва и започва да пада. Скочи от седлото, превъртя се и се изправи, докато конят му рухваше.
Огледа се. За миг се беше озовал в място на спокойствие в разгара на битката. Не видя кон наблизо, но зърна меч в пясъка и го вдигна. Беше посредствено оръжие в сравнение с неговия, но все пак го взе.
С двата меча в ръце затича напред и след три крачки посече крака на конник, който щеше да порази един от хората на Бенруф. Внезапната му атака даде на воина на Бенруф възможност да убие противника си.
Деклан видя наблизо кон без ездач, стисна прибрания меч под мишницата си, скочи, стисна гривата на коня и го яхна.
Конят се оказа по-послушен от предишния и прие промяната на ездача си, без да се опита да го хвърли. Деклан сграбчи юздите и ги захапа, за да освободи лявата си ръка за втория меч.
Срита коня и след няколко мига порази следващия противник.
Видя, че Богартис се бие с главатаря на противниците, онзи с лъскавите черни ботуши. Богартис отстъпваше и само годините опит удържаха свирепата атака на по-младия и по-силен мъж.
Деклан смуши коня си, но преди да успее да стигне до капитана, друг нападател го връхлетя отляво. Без да мисли, Деклан вдигна левия си меч, за да поеме удара отгоре, като в същото време насочи напред меча в дясната си ръка.
Пое удара с острието на левия меч и порази врага право в корема с десния. Мъжът се свлече върху врата на коня си, а конят на Деклан се дръпна рязко и той се свлече от гърба му и падна по очи в пясъка. Претърколи се и се надигна. Видя как главатарят на нападателите замахва отгоре към Богартис, който стоеше с вдигнат меч. По лицето на капитана имаше кръв.
Деклан скочи напред толкова бързо, колкото му позволяваше пясъкът, и битката внезапно сякаш се ускори. За миг по-яркото слънце, по-силният шум и вонята на кръв, изпражнения и пикня връхлетяха сетивата му. Деклан се поколеба все едно ги бяха изритали в корема.
Тръсна глава и с усилие пристъпи към Богартис, който отчаяно се опитваше да се отдръпне от водача на нападателите. Главатарят сипеше ругатни и само дълбокият пясък му пречеше да посече стария капитан.
Вместо спокойното ясно забавяне, каквото усещаше обикновено, Деклан бе обзет от надигащо се чувство на ярост и почти паника заради неспособността да се движи бързо през пясъка. Отне му само няколко мига, но имаше чувството, че всяка изтекла секунда са цели десет, а всеки разтег разстояние — двойно по-голям.
Видя как Богартис падна назад, щом главатарят замахна надолу с меча си и пропусна главата на жертвата си само няколко пръста. Деклан замахна с дясната си ръка и хвърли меча си като кама. Той се превъртя няколко пъти и се стовари в гърба на главатаря, отскочи, но остави в елека му дълбок прорез, от който бликна кръв. Главатарят се изви назад и извика от болка, а конят му скочи настрани.
Главатарят изгуби равновесие и падна в пясъка и Деклан се хвърли към него. Богартис остана да лежи неподвижно за миг, след което залази по гръб на лакти.
Главатарят се изправи, готов за атаката на Деклан. Лицето му бе озъбена маска на болка и ярост.
Лавина от емоции заля Деклан: гняв, омраза, страх, загуба. Виждаше как Богартис пълзи със сетни сили, за да се измъкне, и осъзна, че му трябва онази яснота, която бе познавал в битка. Отне му един скъпоценен миг, докато се съсредоточи и накара спокойствието да се върне. Битката мигновено се забави, шумът заглъхна и зрението му стана като на ястреб, ясно и съсредоточено.
Главатарят тръгна към него и стойката и движенията му подсказаха на Деклан точно къде е насочена атаката му. Знаеше как ще свърши това и усети повече спокойствие от когато и да било; всичко наоколо бе забавено и лесно да се предвиди.
Главатарят се приближи и още докато предусещаше атаката, Деклан успя да види повече подробности, отколкото допреди малко. Главатарят беше мъж в разцвета на силите си, някъде към трийсетте, може би малко повече, но белезите по лицето му издаваха, че е ветеран от много битки. Носът му беше малко крив от зле зараснало счупване и долната му челюст леко се издаде напред, щом атакува, очите му бяха толкова широко отворени, че се виждаше бялото.
Деклан отчасти бе изненадан от способността си да вижда така подробно, но потисна изумлението си, за да прецени всеки възможен изход от тази атака. Без де е осъзнал, че е стигнал до някакво решение, усети, че тялото му се задвижва без никаква съзнателна мисъл, сякаш някой по-висш ум го бе завладял, а самият той само наблюдава отстрани.
Направи една-единствена крачка към главатаря, после рязко спря и главатарят замахна натам, където щеше да е пристъпил Деклан при следващата си крачка. Намерило само въздух, острието изсвистя покрай Деклан — и той отново пристъпи напред.
Както беше предвидил, миг по-късно последва убийствен обратен замах, но Деклан пое удара с меча си и след като нападателят отскочи и вдигна оръжието за нов удар, се извъртя в пълен кръг и се върна на същата позиция с изпънат напред меч.
Беше очаквал противникът му да се открие, но това, което не бе очаквал, бе, че собственият му удар ще пропусне ръката и рамото на главатаря с два пръста. Вместо това го порази отстрани в шията, преряза плътта, пресече с лекота мускул и кост — и го обезглави.
Кръвта бликна на фонтан от прерязания врат, докато тялото на главатаря сякаш продължи удара, преди да рухне на пясъка, а главата да тупне в краката на Деклан.
Връхлетя го странна смесица от чувства. Неочакваната гореща ярост бе някак сдържана в онова забавено, хладно усещане, познато му отпреди по време на бой.
Той изрева победоносно, сграбчи главата на врага и я вдигна високо.
Като вълна, плъзнала в езеро от хвърлен камък, осъзнаването на този триумф се понесе през полето на битката и нападателите започнаха да се отдръпват, видели главата на водача си вдигната високо като трофей, както беше предрекъл Бенруф.
— Оставете ги! — извика Деклан. Бойците му спряха и докато разстоянието между противниците нарастваше, нападателите, които можеха, се обърнаха и побягнаха към градската порта. — Вземете конете!
Някои от мъжете просто паднаха по гръб, изтощени и за да си поемат дъх, но други се подчиниха на заповедта му и забързаха да хванат конете.
Деклан бързо огледа полесражението и видя, че повечето от четата са мъртви или тежко ранени. Само двайсетина мъже бяха останали боеспособни. Обърна се към падналия Богартис, притича и коленичи до него.
Кожената броня на Богартис беше прогизнала от кръв. Мъжът, когото Деклан току-що бе убил, я беше посякъл толкова надълбоко, че бе нанесъл смъртоносен удар. Кръв се стичаше от устата на капитана и Деклан разбра, че на стария наемник му остават само няколко мига живот.
Богартис вдигна лявата си ръка, хвана го над лакътя и го дръпна немощно към себе си. Деклан се наведе и едва чу гласа му.
— Спаси… колкото… мож… — Изпъшка, после ръката му се отпусна, главата падна назад и празните му очи се взряха в небето.
Деклан го гледаше. Този човек го беше научил на много неща, почти все едно му беше баща, но макар да се възхищаваше на знанията и опита му, Деклан не изпитваше нито скръб, нито жалост.
Сиксто се приближи, видя, че Богартис е издъхнал, наведе се и затвори очите му, а след това се обърна към Деклан. Понечи да каже нещо, но изражението на Деклан, цялото скръб и жал, го спря. Все пак успя да попита:
— Сега… какво…?
— Последната му заповед бе да спася колкото може повече от хората ни — отвърна Деклан.
Двамата се изправиха. Деклан видя, че някои от мъжете водят коне, а насядалите да отдъхнат бяха станали и чакаха заповеди.
От своите разпозна Тоомбс, Сиксто, един по-млад боец, приет наскоро на служба — казваше се Били Джей и беше от Илкомен — и други също. Останалите бяха хора на Бенруф.
Внезапно осъзна, че тези хора чакат заповеди, и то от него. Беше обявен за първи помощник на Богартис и отначало се бе отнесъл към това като към безсмислено звание. Но сега реалността на отговорностите му го порази.
Осъзнал сякаш затруднението на Деклан, Сиксто попита пак:
— Сега какво, капитане?
— Нямаме време да погребем братята си — каза Деклан. — Съберете каквото ценно можете да намерите: оръжия, особено лъкове и стрели, и най-вече вода.
Бенруф — водеше два коня — дойде при тях и каза:
— Трябва да тръгваме. И то бързо. Онези ще си изберат нов главатар и ще се върнат, или друга чета с друг водач може да е тръгнала насам.
— Какви са шансовете ни? — попита Деклан.
Бенруф сви рамене.
— Друга група може да не помисли, че си струва да се бият, за да оберат труповете, но тези ще се върнат. Това е въпрос на кръвна чест.
Само единайсет от четиридесетимата, напуснали Северна Тембрия, все още стояха на крака и Деклан познаваше само четирима от тях. Другите седем бяха наети от Богартис, за да заменят изгубените в битката при Хълма на Беран. Двама от тях знаеше по име: Джак и Мик Сойер, братя, избягали от някакъв северен лагер на дървосекачи. Но освен имената им знаеше малко за тях. Изглеждаха благонадеждни и явно бяха силни и корави мъже. Останалите петима изобщо не познаваше.
Знаеше името на Бенруф само защото бе чул Богартис да говори с него. Наемническият капитан от Зиндарос водеше десетима мъже. Двайсет и двама останали от четирийсет и девет. Друг на негово място щеше да е смазан от безнадеждност, но Деклан отхвърли всяко съмнение. Просто се обърна към Бенруф и попита:
— Накъде?
— Както казах на Богартис, покрай брега е смърт. Да навлезем в Горящите земи може би също ще е смърт, но все пак може да намерим вода и да оцелеем. — Откъм града до ушите им стигна далечен тропот на препускащи коне. — А да останем тук също е смърт.
— Колко са ранените? — попита Деклан.
— Трима могат да яздят. — Сиксто посочи мъжете, събрани пред Деклан. — Четирима не.
Деклан каза тихо, но твърдо:
— Бърза милост.
Без никакво колебание Сиксто вдигна меча си и тръгна да сложи край на живота на четиримата лежащи в несвяст мъже. По-лошото щеше да е да ги изтезават нападателите.
Деклан заповяда да тръгват. Един кон беше натоварен с провизии и им оставаха още два, така че той нареди на двама мъже да ги водят. Щяха да им потрябват, преди всичко това да свърши.
Поеха навътре в пустинята в бърз тръс и следобедната жега се усили осезателно.
На тръгване Деклан хвърли последен поглед на Богартис и си помисли, че единственият останал на света човек, на когото държеше, беше Едвалт, в Маркенет. А след това си помисли, че не знае какво е станало с Хава и Хату — нищо не бе чул за тях. Пленени най-вероятно, помисли си и умът му отново се върна към предстоящото. Харесваше младата двойка, купила хана на бащата на Гвен, но не му бяха чак близки приятели. Все пак се зачуди какво ли се е случило с тях.
Хава огледа платната и прецени, че са опънати както трябва и че екипажът си върши работата добре. Беше се съсредоточила върху преминаването през плитчините, защитаващи Светилището на Огнената гвардия, в продължение на ден и половина, но преди няколко минути се беше откъснала от подводния лабиринт от рифове, плитчини и пясъчни наноси, които обкръжаваха острова, и бе поела към Маркензас. Беше дълъг преход с попътен вятър, тъй че щяха да са нужни малки промени, докато минеше повече от половината път до крайната им цел.
След като нямаше нещо важно, с което да се заеме, мислите ѝ се върнаха към последните два дни с Хатушали. Тревогите ѝ за времето, което бяха прекарали заедно, се усилваха. Той беше изцяло зает с проучванията си, до степен на обсебеност. Тя знаеше, че това е в характера му, но за първи път, откакто бяха още деца, се чувстваше пренебрегната от него.
Сабиен се приближи до нея и каза:
— Всичко е наред, капитане. Защо не си починеш? Мина повече от ден, откакто тръгнахме.
В смеха ѝ имаше повече ирония, отколкото веселие.
— Понякога ветровете помагат, а понякога не.
— Така си е — отвърна широкоплещестият бивш зидар. Повечето мъже от екипажа изглеждаха дребосъци пред него. Хава се чувстваше съвсем мъничка, когато застанеха един до друг. Все пак той изпълняваше заповеди без колебание. След като предшествениците му бяха поели командването на кораба, който тя бе пленила, Сабиен бързо се беше издигнал от освободен затворник до неин първи помощник.
— Все още не ни стигат хора за дълго пътуване, тъй че очаквам повечето от нас да не си доспиват по пътя.
— Още не си назначила втория помощник — напомни ѝ той.
Хава поклати глава. Негласната политика на един екипаж беше подобна на онова, което бе виждала в бандите на Коалтачин — тях ги наричаха екипи. Правеше я по-несигурна, отколкото ѝ харесваше. Ревност и съперничество можеха да отровят един екипаж толкова бързо, колкото развалена храна. Ако избереше неподходящия човек…
— Имаш ли някого наум? — попита Хава.
— Честно казано, Вилем, когото взехме в Порт Колос, има данните за чудесен моряк, но мъжете никога не биха приели заповеди от толкова младо момче.
— Тогава кой?
— Може би Глин. Той е от Порт Колос, има много опит и познава водите наоколо по-добре от всеки друг. Не мисля, че би могъл да командва кораб, но става да наглежда нещата, ако и двамата сме на брега.
— Познаваш ги всичките по-добре от мен — каза Хава. Предвид това, че беше жена, беше предпочела да не е прекалено фамилиарна с екипажа — не искаше да окуражава нежелана близост. Може би ако изобщо имаше стабилен екипаж, без всичките тези промени… Улови се, че мисли за себе си като за капитан по призвание, а за постигане на един стабилен екипаж щяха да трябват месеци, може би дори години. Това добави още един проблем за обмисляне в преценката ѝ за връзката ѝ с Хатушали.
— Капитане? — каза Сабиен, понеже Хава се унесе в мислите си.
— Да, той става — каза тя. — Прати го тук горе, после ще хапна някой залък и ще легна да си почина малко. Събуди ме по залез-слънце. Искам да видя дали онова, което каза Катариан за разположението на звездите, е вярно. Друго е, когато не се е надвесил над рамото ми и да ми сочи всичко.
Сабиен се засмя.
— Мисля, че ще се оправим. Северна Тембрия е ужасно много суша, за да я пропуснем. Ако отидем прекалено далече на север, ще стигнем до леда. После обръщаме на юг и покрай брега! — Опита се да го каже уж на шега, но виждаше, че Хава е притеснена.
— Не се безпокой — каза тя също толкова безгрижно. — Просто съм уморена. Тъй че доведи Глин и това ще е краят на вахтата ми.
Той вдигна ръка към челото си, което минаваше за поздрав сред екипажа. Заслиза към главната палуба, а Хава се опита да върне мислите си към притесненията за Хатушали, но откри, че е твърде изтощена.
А и доколкото познаваше съпруга си, сега той сигурно бе заровил нос в някоя дебела книга или спореше за нещо с Бодай. Сигурно беше забравил, че тя не е до него.
Деклан лежеше на една страна, свил колене към гърдите си, мечът му в ножницата бе изпънат нагоре в свивката на ръката му, дръжката забита в песъчливата почва чак до предпазителя: служеше за опора на импровизираната палатка, която всъщност бе един голям халат, за да му осигури нужната сянка през най-горещите часове на деня. Халатът бе на един мъж, умрял преди два дни, чието име Деклан така и не беше научил.
Деклан имаше опит като ковач. Беше понасял часове горещина в ковачницата, но винаги знаеше, че има обилие от кладенчова вода наблизо, която можеше да изпие, щом се наложеше, а и прохладният въздух бе само на няколко стъпки извън вратата на ковачницата дори и в най-горещите летни дни в крайморското селце Онкон.
Тази жега не приличаше на нищо, което можеше да си представи преди да прекрачат границата на Горящите земи. Деклан дишаше бавно, като се мъчеше да съхрани енергия, докато вълни от зной се изливаха над него. Задрямваше за по няколко минути, но беше тревожен сън, образи и звуци в ума му го стряскаха и будеха; нещата не трябваше да тръгнат така, мислеше си смълчан и измъчен.
Безмълвието на стаения въздух се накъсваше понякога от лекото помръдване на някой от мъжете, наместил се в импровизираната си палатка или сепнал се в неспокойната дрямка. Липсата на вода и умората взимаха своята дан. Неколцина от местните като че ли можеха просто да седят без сянка или просто да останат прави.
Деклан беше изгубил усета за време без познатите му напомняния къде се намира слънцето в небето, удължаването на сенките, обичайните промени в хиляди дребни подробности, по които можеше да разбере кога ще дойде залезът. Тук беше продължителна жега, после къса вечер, след това дълбока тъмнина, докато изгрееше луната. Изгарящата дневна жега отстъпваше място на хлад, но все още беше задушно или ако вятърът се усилеше, можеше да стане режещо студено. Тази пустиня беше безмилостна.
Останките от четата на Богартис бяха потърсили заслон в най-дълбоката част на една падина откъм сенчестата страна на висока дюна. Сянката беше оскъдна, спускаше се бавно, за да покрие мъжете, присвити в малките си палатки, и не предлагаше много облекчение от жестокия зной.
Бенруф беше повел бягството им от Ейбала. Нападението бе дошло, докато четата на Богартис се бе разпръснала между три малки хана, тъй че почти половината от мъжете бяха загубени преди Богартис, Деклан и другите да успеят да минат през южната порта.
Деклан помисли за скритата цел на мисията им. Богартис беше пръснал доста пари и бе предупредил хората си да мълчат за нея и да останат с версията, че набират бойци за предстоящата война с онези, които бяха унищожили западното крайбрежие на Северна Тембрия. Сега мисията да съберат големи количества от специалния пясък се бе оказала пълен провал и само оцеляването бе от значение. За миг Деклан помисли, че огромната пясъчна шир във всички посоки е най-мрачната ирония.
„Бригида“ трябваше да е зареден с провизии за връщането на север. Деклан нямаше никаква представа дали корабът е успял да отплава и да се измъкне от атаката, или е бил пленен. Поклати глава. Предвид мястото, където се намираше сега, да мисли за нуждата от кораб обратно до баронството беше меко казано ненавременно.
Промени леко позата, като задържа импровизираната палатка около себе си, понеже пясъкът беше твърд и не предлагаше много удобство. Усети, че очите му изпърхаха, сякаш бе на ръба на заспиването; нищо повече не искаше, освен да плисне няколко шепи студена вода на лицето си. Единствената вода, с която разполагаше, беше полупразен мях, който бе взел от седлото на коня си, лежащ мъртъв на два дни зад тях.
Конете бяха залитали и Бенруф и двама от хората му им бяха показали как да ги убият възможно по-безболезнено, и настояха да изпият толкова кръв, колкото могат, за да задържат за по-дълго водата, която носеха. Колкото и отвратени да бяха Деклан и другарите му да го направят, то вероятно беше спасило живота им, тъй като водата, която носеха, щеше да стигне най-много за два дни.
Щом клепачите му се отпуснаха, започна да търка с ръка лицето си. Сухата му мазолеста длан не донесе много облекчение, макар че движението го пооживи. Деклан се въздържа да попита Бенруф колко още остава до залеза. Знанието с нищо нямаше да облекчи неудобството му.
Замисли се за неизвестните трудности, които му предстояха. Да разчита на непознати за живота си беше притеснително. Все пак Бенруф и приятелите му бяха в същото положение и предателството едва ли беше риск, макар провалът и смъртта да бяха.
Битката бе дошла неочаквано и той все още трудно разбираше какво се беше случило. Бенруф беше предположил, че воините от Граничните племена се преселват поради натиска от бягащите на юг от кралството Зиндарос. Ако набезите от Северна Тембрия бяха разорили достатъчно селища и градове по крайбрежието, бягащите войници и безброй цивилни нямаше къде да идат. Зиндарос бе раздвоен от висока планинска верига, която откъсваше западната третина от останалото, освен един тесен проход между северозападните подножия и морето. Юг щеше да е единственият им път за бягство, към планинската верига на Граничните племена, и те щяха да са принудени да мигрират към Горящите земи или на югозапад към Ейбала.
Деклан се унесе. Събуди се стреснато, когато нечия ръка го докосна по рамото.
— Време е — каза Бенруф.
Деклан измъкна меча си и понечи да се изправи. Бенруф го хвана за ръката да му помогне и рече:
— Внимателно. По-слаб си, отколкото си мислиш.
Деклан кимна. Ковачът, станал наемник, огледа наоколо и видя, че другите също излизат изпод саморъчните си заслони. Погледна на запад и видя, че слънцето вече се е спуснало ниско в небето, смесица от оранж, синьо и мастиленосиньо. В Онкон щеше да се е обзаложил, че се приближава буря, но тук…? Един порой щеше да е добре дошъл, но се съмняваше, че дъжд ще стигне толкова далече навътре в сушата.
Сушата, помисли си. Брегът бе лишен от питейна вода, а един дълбок процеп на миля на юг от Ейбала предотвратяваше всякакъв опит да се продължи по-далече в онази посока. След като самият град беше завзет от племенните воини, бягство на изток в Горящите земи се бе оказало единственият им избор.
Процепът рязко беше завил на север, което ги бе принудило да се бият в бяг с малка банда племенни воини, които ги бяха догонили в търсене на мъст за убийството на главатаря им. Един от хората на Бенруф беше паднал, но бяха задържали нападателите зад себе си за близо час, преди цепнатината в земята да извие на изток, а след това на юг. Сякаш знаейки колко малко им е водата, преследващите ги воини обърнаха и оставиха на пустинята да ги накаже.
С всеки час отворът в земята се разширяваше и ставаше все по-дълбок, докато се превърна в широк каньон. Бенруф го нарече Раната на Гарн и каза, че продължава на стотици мили на югоизток, пресичайки Безкрайната пустиня. Според простолюдието пустинята се простираше през целия южен континент и свършваше на бреговете на Островното море, граничейки с кралството Метрос от другата страна на Великите Южни планини.
С две думи, нямаше безопасен изход.
— Кладенецът е на един ден оттук — каза Бенруф.
— Дано да е — отвърна Деклан. Гласът му прозвуча като на жаба, изкрякала в ухото му.
Бенруф сви рамене.
— Ще е така, както боговете пожелаят, приятелю. Кладенецът или ще има вода и ще оцелеем, или няма да има и всички ще умрем.
Деклан погледна другите, вече само шестнайсет всичко, и им махна да го последват. Повлякоха се след вещия в пустинните неща наемник.
Сухият вятър ги жилеше с песъчинки. След тътренето през накъсаните дюни и наветите с пясък падини всички бяха останали без крака. Ако не намереха скоро подслон и вода, всички щяха да измрат в зноя на следващия ден.
През няколкото дни вървене през тази пустош Деклан беше разбрал, че надигащият се вятър е предвестник на изгрева. Небето на изток вече изсветляваше. Прецени, че имат може би половин час, преди слънцето да се вдигне, и може би още час, преди денят да стане твърде горещ, за да могат да вървят.
— Колко още? — попита той Бенруф и гласът му прозвуча хриплив и немощен в собствените му уши.
— Скоро — последва също толкова немощен отговор и Деклан за миг спря, осъзнал, че се е тътрил, без да мисли, умът му беше почти изключил, докато просто влагаше цялата си енергия, за да се движи напред в тъмното, оставил примирено Бенруф и спътниците му да водят. Допусна, че се насочват по звездите като моряци, тъй като в тази пустиня нямаше никакви земни ориентири, дори на дневна светлина.
Щом небето изсветля, Деклан видя как изкривеният пейзаж се разкри, първо като неравни кръпки сива сянка, след това се открои по-бавно в по-подробни очертания на скала, широки ивици втвърдена пръст, пясъчни могили и дълбоки падини.
— Там — каза Бенруф и Деклан видя напред наклон, който сякаш се уширяваше, докато се приближаваха. Спря за миг да се огледа и преброи. Двама души по-малко от предния ден. Не можа да се съсредоточи достатъчно, за да определи кой липсва, просто по залез-слънце бяха шестнайсет. Сега бяха четиринайсет. Беше твърде изтощен, за да изпита нещо към останалите да лежат по очи в пустинята.
Наклонът се превърна в спускаща се падина, която се разширяваше. Поеха надолу и започнаха да се провират предпазливо между скалите. Някои от мъжете залитаха и падаха и се налагаше да им помагат да се вдигнат на крака. Деклан знаеше, че им остават едва няколко часа, преди да станат твърде слаби, за да се движат. Каза им:
— Ако ви е останала дори и една глътка вода, изпийте я сега.
Вдигна меха си, влажен на допир и издут, когато бе пълен, но сега — сух и почти празен. Дръпна запушалката, обърна промазаната платнена торба и бе възнаграден с няколко жалки капки топла вода. Все пак и те бяха добре дошли и за кратък миг го споходи колеблива надежда.
— Не ги захвърляйте — каза Бенруф. — Ще трябва да ги напълним, преди да се опитаме да намерим безопасен изход оттук.
Деклан кимна и мълчаливо се запита дали боецът от Зиндарос казва, че водата е наблизо, или просто се опитва да повдигне малко духа им, да изтръгне още няколко мили от тези издъхващи мъже. Реши, че е все едно — или щяха да стигнат до вода, или не.
Дълбоката просека ги предпазваше от издигащото се слънце, докато лъкатушеха надолу. Навлязоха в широко дере. Сянката беше добре дошла и като че ли им даде още сили. След по-малко от миля дерето се превърна в дълбока клисура — двете ѝ страни се издигаха на над сто стъпки над главите им. Деклан можеше да види наслояванията на стените и намеци за нещо, което реши, че е никел или желязна руда, няколко жилки жълто, което можеше да е злато или по-вероятно пирит. Вниманието му се съсредоточи, защото ако тук наистина имаше пирит, бе възможно да има и въглища.
Мисълта му се стори нелепа и той се изсмя на глас, макар звукът да излезе по-скоро като дрезгав грак.
Бенруф го погледна през рамо.
— Нещо смешно ли?
Деклан поклати глава.
— Някои навици… просто трудно се превъзмогват, предполагам. Гледам тези стени и се чудя колко ли желязо и въглища са заровени тук.
Чу как Сиксто зад него промърмори:
— Не е най-добрият ми избор на място да си вдигна ковачница.
Деклан понечи отново да се изсмее, но от устата му наново излезе не повече от сух грак.
Слънцето се издигна и прехвърли ръба на ставащата все по-дълбока клисура. Миг след това Деклан усети нещо, което го накара да замръзне. Въздухът се бе променил!
— Напред! — каза Бенруф.
Деклан погледна над рамото на воина, който закрачи уверено и по-живо, отколкото мислеше, че е възможно, и видя напред смътна зеленина. Имаше растителност в далечината, а това означаваше вода!
Сякаш безшумна вълна се разля и всички мъже забързаха, затичаха почти, доколкото можеше, по трудната за вървене осеяна с камънаци земя. Стигнаха до по-равен участък и още по-натам до ушите им стигнаха звуци, които ги съживиха: птици! Птици пееха там, чуруликаха весело.
Дълбок прорез в земята забави спускането им за малко, а после навлязоха в уширяващ се каньон и видяха долу върхове на дървета, и усетиха как въздухът се разхлади: каньонът се извисяваше от двете страни, за да приюти тази невероятно малка гора, освен за няколко часа слънце на ден.
Бенруф падна по очи и Деклан видя, че лицето му цопва във вода; малки птици се разлетяха из въздуха, за да избегнат връхлитащия човек. Самият той едва се задържа на крака, докато стигне до него, рухна долу и потопи лицето си в малкото езерце. Пи и за миг го жегна болка, щом водата нахлу в устата му и отиде нагоре към носа и надолу в гърлото му.
Вдигна се, закашлян, усети странно стягане в стомаха си и преглътна с мъка. Не искаше да повърне водата, която вече почти го задавяше. Вдиша дълбоко и се засмя, докато другите мъже падаха на колене около езерцето и пиеха.
Смехът бе последван от нов пристъп на кашлица и Бенруф каза:
— Кое му е смешното пак?
— Щеше да е приказка за разправяне — да стигна чак дотук през пустинята само за да се удавя.
Бенруф се усмихна.
— Пий бавно, приятел.
Деклан кимна, обърна се и отново отпи, този път без да вдишва. Скоро се почувства толкова съживен, че спря да пие, надигна се и се огледа.
Езерцето се захранваше от малък поток, идващ от тесен процеп в южната страна на клисурата. Деклан прецени, че са на около двайсет стъпки от отсрещната му страна, където видя вода, процеждаща се в ручей, който продължаваше надолу в гората.
— Бенруф?
— Да?
— Откъде знаеш за това място?
— Приказки, истории. — Наемникът от Зиндарос сви рамене. — Легендата, ако наистина е легенда, е, че дълбоко в Раната на Гарн се простира зелен свят, пълен със загадки и съкровища.
Един от мъжете рече:
— Ще се задоволя и с тази вода.
Друг подхвърли:
— И храна, ако има.
— Птици — каза Деклан. — Може би водни птици, там долу.
Посочи зеления балдахин от дървесни корони, проснал се пред очите им и изпълнил каньона докъдето можеха да видят.
— Това езерце не осигурява достатъчно вода долу, за да расте всичко онова. — Стана, но не видя много повече, отколкото докато седеше. — Трябва да има други водоизточници, а щом има птици, може би има и животни. — Огледа спътниците си. Всички изглеждаха донякъде съживени.
Няколко от тях все още носеха лъкове и колчани.
— Може би нещо, което можем да уловим. — Погледна нагоре към небето. — Тази сянка скоро ще изчезне. Може да сме по-добре с тази вода, но отново ще стане горещо, щом слънцето прехвърли ръба. Да слезем под дърветата и да видим колко сянка предлагат.
— Напълнете меховете и манерките — каза Бенруф. — Деклан може и да е прав за повечето вода, но може да е на мили оттук. Това е част от Раната на Гарн и казват, че прорязва през повечето от Южна Тембрия.
Мъжете се подчиниха и след като напълниха всичко, поеха надолу в гората. Деклан знаеше, че всички се чувстват облекчени, но също тъй знаеше, че съвсем не са в безопасност. Жегна го мрачен, ироничен хумор. С тази война, която ги бе връхлетяла, щяха ли да са в безопасност където и да било?
Сви рамене и се овладя, за да се съсредоточи върху непосредствените неща. Каквото и да го тласкаше — загуба, жажда за мъст или надежда за оцеляване — знаеше една основна истина. Нищо не съществуваше отвъд живота. Смъртта слагаше край на всичко. Ако искаше да отмъсти на онези, които му бяха отнели Гвен, трябваше да остане жив.
4.
Странни срещи, открития и предателство
Хатушали изръмжа раздразнено. Бодай въздъхна тежко, разочарован също като Хату.
— Нищо ли? — попита той и стана от масата, която деляха.
— Не — отвърна младият мъж и избута голямата книга встрани, сякаш няколкото пръста разстояние щяха да облекчат нетърпението му. — Идва и си отива както му хрумне, изглежда.
— Както знаеш — заговори Бодай, — на младини бях педагог, но за този предмет не знам нищо, това използване на силата ти.
— Магията — каза Хату със сарказъм. — Тази сила, за която никога не съм молил — добави с горчивина.
Бодай вдигна примирено ръце.
— Знам. Знам. Никой от нас не го питат дали искаме родителите си.
Лицето на Хатушали се отпусна за миг, после той се засмя.
— Научил си настроенията ми почти толкова добре, колкото Хава. — Поклати глава. — Трябваше да ме видиш когато бях малък.
— Видях те — отвърна Бодай. — Веднага щом те познах кой си, започнах да те следя. Дори когато не беше в екипа ми.
— Значи помниш избухванията ми?
— Бяха геройски — каза Бодай. — Дори легендарни. Всеки наставник знаеше, че ставаш гневен като буря, ако не намериш отговор на всеки въпрос.
— Биеха ме почти толкова често, колкото Донти заради лудориите му.
— Никой не е бит толкова често, колкото Донти — поправи го с тъжен смях Бодай.
— Вярно. — Хату също стана и се отдалечи от масата към най-близката лавица. Само погледна за миг и рече: — Понякога разбирам всяка дума, щом я погледна, все едно е написана на родния ми език. Друг път не виждам нищо, освен загадъчни знаци, дори и да е книга, която съм проучвал предишния ден. Споменът за това, което съм прочел, избледнява, докато престана да имам представа какво съм прочел едва преди няколко дни.
Бодай кимна.
— Мисля, че да разполагаме с някой, който да записва какво четеш, би могло да е следващата стъпка.
Вдигна заострено гъше перо и го постави до една мастилница и тежка купчина хартия.
— Ако знаех кога бих могъл… — Хату сви рамене и остави изречението недовършено.
Бодай знаеше също толкова добре, колкото и Хату, че това идване и заминаване на определени магически способности изглежда произволно. И двамата бяха приели, че овладяването на пламъците, което Хату бе постигнал по море, беше тласнато от страх и гняв при нападението на пиратите азанти. Оттогава не беше показал никаква способност да запали и една клечка, камо ли да изгори кораб до ватерлинията.
— Ето какво знаем… — почна Бодай.
Хату го прекъсна.
— Аз съм първият мъж, способен да използва магия, въпреки че не знам какво правя. Жените използват мъжете като… съсъди за магия? Сабела и другите жени също нямат никаква представа, а използват силите си… — Махна безцелно с ръка. — Нищо не знаем.
Бодай сви рамене.
— Как са нещата между теб и Хава?
Тази внезапна промяна на темата изненада Хатушали и това ясно пролича на лицето му.
— Чудесно. Защо?
— Помислих, че може би нещо не е наред и може да си разсеян.
— Защо нещо да не е наред?
Бодай разпери ръце и рече:
— Ако нещо не е наред между теб и жена ти, това би било сериозно разсейване.
Хату помисли малко над въпроса и отвърна:
— Мисля, че всичко е наред.
Бодай го подкани с ръка да се върне на масата, дръпна стола си и седна. След като и Хату седна, му каза:
— Ти откри тази… способност да четеш езици, които никога не си виждал, в нощта след като тя се върна. И докато тя беше тук това… избледня, нали?
— Да.
— Просто търсех някаква причина защо си загубил способността. Ако нещата с Хава са както са били първата нощ, тогава въпросът ми е без стойност.
Хату се отпусна на стола си.
— Аз съм… — Сви рамене. — Определени неща са наред.
Бодай кимна. Огледа се и рече:
— Трябва ни малко светлина. Това значи, че слънцето е ниско и вероятно огладняваш.
Хатушали кимна.
— Бих хапнал.
— Върви. Трапезарията би трябвало да сервира, а там ще има други млади хора. Пий ейл, поприказвай, отпусни се. Напоследък работиш неуморно, всеки ден. Трябва да се отпуснеш, да оставиш ума си да отдъхне.
Хату стана и с махване с ръка посочи стотиците книги наблизо — и още повече по-натам.
— Как мога да се отпусна с всичко това, което чака?
— Ще намерим начин — отвърна Бодай. — Сега върви.
— А ти?
— Аз ще поостана малко. Ако искаш да се върнеш, след като се нахраниш, ще съм тук. Ако се държиш като за възрастта си и се напиеш с няколко приятели, ще се видим тук утре сутринта.
Хату кимна, обърна се и излезе.
Бодай поседя неподвижно, докато се увери, че Хату няма да може да чуе, и каза:
— Още ли ще се криеш?
От другата страна на помещението, иззад един дълъг шкаф, от сенките се появи висок младеж.
— Мислех, че добре се справям с криенето.
Беше някъде на годините на Хатушали. Имаше широки рамене и тесен кръст. Косата му беше мръсно русолява и късо подстригана над ушите, като при някои бойци, предпочитащи да носят цели шлемове.
Имаше дружелюбна открита усмивка и Бодай помисли, че сините му очи почти искрят — трик на светлината навярно. Имаше четвъртита челюст и Бодай изпита странното чувство за нещо познато, въпреки че никога преди не го беше виждал. И все пак в лицето и в държането му имаше нещо много приветливо, сякаш беше приятел, и това предизвика у Бодай известно недоволство. Твърде многото години служба като най-важния шпионин в историята на Огнената гвардия го бяха накарали да не се доверява на такива импулси. Беглите му знания за магията включваха и възможността да бъде подведен.
Момъкът носеше широка риза с дълги ръкави с отворена яка и торбести зелени панталони. От скърцането на кожа по камъка Бодай предположи, че носи ботуши, скрити от дългите панталони. На колана си носеше кама и имаше пътна торба, преметната през едното му рамо.
— Ако искаш да останеш скрит — каза Бодай, — съветвам те да се въздържаш да мляскаш. Точно този вид портокал е с много остър аромат. Можах да го помириша чак оттук.
— Огладнях — каза младежът. — Искаш ли?
— Да, моля. — Бодай се смрази. Този разговор му навя отдавна забравени спомени: как още когато много млад беше срещнал един странник, който промени живота му.
Младежът смъкна пътната торба от рамото си, бръкна вътре, извади един портокал и го подхвърли на Бодай.
Вместо да отхапе, Бодай го огледа внимателно.
— Не съм виждал точно от този плод от… трийсет години?
— Нима? — попита непознатият. Дръпна стола на Хату от масата и седна на него.
— Този сорт не се намира наоколо.
Младият мъж се отпусна на стола.
— Портокалите за мен общо взето са едни и същи. Май си спомням за едни големи някога, с тъмна плът, почти червена. Много бяха вкусни.
— Тях не съм виждал — каза Бодай. — Този откъде го взе?
— От същото място, откъдето взех предишния — последва неуслужливият отговор.
— Мъжът, който ми даде онзи, преди години, беше чужденец, от много далече.
— Това ни е общото. Или може би съм същият странник.
— Не изглеждаш достатъчно стар, за да си бил тъдява преди трийсет години, още по-малко да разправяш чудни истории за далечни светове. Също тъй си малко по-висок, а и той не беше рус и със светла кожа.
Младият мъж извади друг портокал от торбата си и започна да го бели.
— Външността може да лъже. Определено съм по-стар, отколкото изглеждам. — Челото му се намръщи. — По-стар съм, отколкото помня, тъй че може би онзи
— Какво те води тук… и между другото, как стигна тук, ако не си дошъл на някой от корабите ни?
— За последното, качих се на борда, когато онази жена Хава спря да зареди вода и храна в Елсобас. Беше спасила още хора и беше почти привършила и двете. В екипажа ѝ се бяха събрали достатъчно непознати, тъй че беше лесно да се кача на борда. И също така лесно беше да се измъкна с новодошлите до Светилището. Колкото защо съм тук, тук съм, за да помогна.
— Да помогнеш с какво?
— С момчето Хатушали, разбира се. Той е прокълнат.
Бодай кимна замислено.
— Проклятието на Огнегривите. Да, ужасни неща ще сполетят всеки, който му навреди.
— Като гледам колко хора се стараят да го намерят и убият, това проклятие не се е разчуло много, боя се. Не, изразих се преувеличено. Имах предвид, че е прокълнат с дарба, която не иска. Чух го да казва, че притежава сили, които не са обуздани с обучение и са опасни. — Посочи Бодай с пръст. — Ти се опитваш да му помогнеш, но се трудиш напразно.
— Не знам какво правя — съгласи се Бодай.
— Точно затова съм тук.
— Ще го учиш за магията ли?
— Богове, не — последва отговорът. — Двамата с него рано или късно ще се срещнем, но не скоро. Това е за доброто на всички. Не, ще ти помогна да направиш това, което правиш най-добре — да обучаваш.
Бодай се отпусна.
— Което правя най-добре… Странникът, за когото споменах, ми каза, когато бях много млад, че учителството би било това, което правя най-добре. Готвех се да стана лечител, когато той промени живота ми. — Помисли дълго над това, след което попита: — И как предлагаш да правя това?
— Дълги дни занапред, приятелю — отвърна русокосият младеж. — След вечеря двамата ще се срещнем и ще ти дам указания за следващия ден. Някои неща ще тръгнат лесно, но за повечето ще отнеме време, тъй че ще се виждаме много в предвидимото бъдеще.
— Защо? И защо трябва да се доверя на някой, който… току-що се появи? — Бодай посочи полуизядения портокал, който бе оставил на масата пред себе си. — Появяваш се със знание, което би трябвало да е извън разбирането ти, и очакваш от мен доверие?
— А ако ти кажа причината за неговата неспособност да чете текстове, които е могъл да прочете само преди няколко дни?
— Това би било просветляващо — отвърна Бодай.
— Чух историята с него, как е подпалил кораб в морето, от екипажа на Хава, и след това наблюдавах малко как се бори с четенето, след като преди това думите са му идвали без усилие. В тези действия има едно общо нещо.
— Кое е то? — Бодай се наведе напред в стола си, любопитството му се беше изострило.
— Магията подейства, когато той не мислеше. Просто действаше.
— Нима? — възкликна Бодай.
— Според всички описания той е спасил екипаж от нападателите азанти и само като погледнал една книга на пода, могъл е да я разбере.
— Значи, полага твърде голямо усилие?
— Не е нужно изобщо. Трябва просто да се научи как да го прави, без да се опитва.
— И как човек постига този странен резултат без усилие?
— С време и практика.
— Много ме заинтригува — каза Бодай. — Какво ти е името?
Мъжът помълча, кривнал леко глава, сякаш се вслушваше или се опитваше да си спомни нещо, после се засмя и рече:
— Не съм сигурен. Имал съм… доста.
— Не мога да те наричам Непознатия.
Младият мъж се отпусна в стола.
— Имената са странно нещо. — Помълча малко замислен. После каза ведро: — Наричай ме Натан.
Бодай забеляза някаква дървена тръба, стърчаща от торбата на странника.
— Музикант ли си?
— Явно — последва отговорът. Младежът бръкна и извади дървена флейта. Изсвири няколко ноти, весела мелодия, после спря и прибра флейтата в торбата.
— Буре — каза Бодай. — Нея бях чувал, откакто за последен път посетих Итра. Едно трио, на централния пазар… — За миг се замисли за всичко, което бе изгубено с унищожаването на Итракия.
— Може би точно там я чух.
Бодай се канеше да възрази, предвид явната младост на госта, но реши, че е чул достатъчно, за да приеме, че този младеж навярно е много по-стар, отколкото изглежда. Говореха си за магия в края на краищата и в този момент Бодай осъзна, че да е отворен за всякаква възможност е най-добрият му избор.
— Е, откъде започваме, Натан?
— Толкова много неща, толкова много места за започване. — Скръсти ръце и замълча, отново някак потънал в размисъл. Когато Бодай понечи да повтори въпроса, Натан попита:
— Какво знаеш за звездите?
Бодай се сепна.
— Звездите ли? Какво по-точно?
— Точно това попитах: какво знаеш?
— Те са точици светлина в нощното небе и ако знаеш техните фигури, можеш да направляваш кораб или да прехвърляш открити равнини, като си намираш пътя по тях.
— Добре — каза Натан. — Нищо не знаеш. Да започнем оттук.
Деклан се беше примирил с реалността на това, че вече предвожда тази обща чета наемници. Все още мислеше за нея като за четата на Богартис, но съзнаваше, че това е негов дълг, поне докато намереха безопасен път към дома… Изпита внезапна силна болка при мисълта, че „домът“ можеше да е навсякъде. След унищожаването на Онкон и Хълма на Беран нямаше никакво място, където да отиде „у дома“, а нямаше никакво желание да се привърже към друго. Все пак да опази тези хора живи беше задачата му и той щеше да направи всичко възможно, за да я изпълни. Тъй че чувството му за бездомност щеше да се остави настрана. Щеше да ги отведе обратно в Маркенет, ако бе възможно, и след това щеше да изостави войнишката служба, да се върне към ковашкия занаят и да кове оръжия с Едвалт, дори и да се върнеше без скъпоценния пясък. Оръжията, които щеше да направи, можеше и да не са от кралска стомана, но щяха да са най-добрите, които можеше да изкове.
Наемниците бяха опитни в събирането на продоволствие и когато нападнеха селище, можеха да намират скрити ценности дори и в хитроумни скривалища. Домашни животни, складирана храна, скрити мазета: всички те бяха нещо познато за наемните мечове. Това, от което сега се нуждаеше Деклан, бяха ловци, трапери и рибари. С риболов той можеше да се оправя, но останалото?
— Да има тук опитен ловец? На водни птици? Трапер?
Огледа лицата на останалите мъже от четата на Богартис: братята Сойер Джак и Мик, Тоомбс, Били Джей и Сиксто. Джакомо беше пил прекалено от езерцето — заспа и през нощта умря.
От групата на Бенруф оставаха шестима, имената на някои от които все още не знаеше, но до края на това пътуване щеше да се постарае да ги научи. Един от мъжете на Бенруф, стрелец, вдигна лъка си и рече:
— Аз съм добър ловец. Но досега не съм видял никаква следа от големи животни. Малки признаци — да, може би маймуни по дърветата, но нищо, което може да изхрани… — Озърна се и преброи. — Единайсет души.
— Името ти?
— Себастиян — каза стрелецът.
— Още някой да проследява и да чете следи? — попита Деклан. Някои промърмориха „не“, други поклатиха глави.
— Себастиян, поеми челото.
Стрелецът преметна лъка си и застана до Деклан.
— Може да не сме първите хора, намерили това място, тъй че ще трябва да сме бдителни. Себастиян ще отваря път или ще ни намери пътека на дивеч и продължаваме да търсим, докато намерим храна, или умираме от глад. Но поне никой няма да умре от жажда.
Мъжете приеха заповедта му и започнаха да се подреждат в колона.
— Стойте нащрек и вървете тихо.
Бяха едва на западния край на големия каньон и той се уширяваше, докато се спускаха.
— Гледайте внимателно за плод, едър или дребен — каза Деклан. Знаеше, че мъжете нямат нужда от повече подкана от ръмженето на стомасите им.
Докато се придвижваха бавно надолу по склона на тесния каньон, Деклан каза на Бенруф:
— Живях живота си на края на океана, съвсем малко прекарах в едно хълмисто градче. Нищо не знам за места като това.
— Никога през живота си не съм виждал място като това — отвърна Бенруф.
Себастиян подхвърли през рамо:
— Това тук изобщо не прилича на гората у дома.
След един час бавно спускане през камънаци, които затрудняваха прехода, стигнаха до малка поляна и Себастиян клекна и каза приглушено:
— Следа от дивеч.
— Какъв?
— Трудно е да се прецени. Може би лисица или невестулка. — Изправи се и погледна Деклан и Бенруф. — Но ако тук има хищници, значи има и плячка за тях, а каквото ядат те, можем да го ядем и ние.
Някакъв мъж зад Деклан подхвърли:
— По дяволите, точно сега бих изял лисицата или невестулката.
Шегата повдигна духа им. Вече всички знаеха, че е възможно да оцелеят. Имаха пълни мехове с вода и признаци, че в гората има дивеч.
— От сега нататък искам тишина — каза Деклан. — Дори и да сме единствените хора тук, шумът ще подплаши дивеча.
Себастиян тръгна надолу по склона, а Деклан му остави няколко стъпки преднина и го последва. Бенруф също остави интервал за Деклан и пое след него. Вече щяха да спазват дисциплина по дирята и да се подчиняват. Вече бяха четата на Деклан.
Когато леко пийналият Хату се върна в просторната библиотека, първите наставления на Бодай от Натан бяха рязко прекъснати, Бодай имаше зад гърба си десетилетия шпионство и наблюдение на занаята на квели наскости и бе готов да се закълне, че никога не бе виждал някой да изчезне толкова внезапно като Натан.
Бяха говорили около час и дали беше амулет, талисман или заклинание някакво, но Бодай вече вярваше на непознатия все едно че бяха приятели от рождение, и разбираше колко още има да научи, въпреки старостта си. За по-малко от час Натан беше отворил очите му за една вселена, каквато Бодай нямаше да е могъл дори да си въобрази. Но урокът остана недовършен, а и той нямаше представа как това ще се приложи към Хатушали.
Бодай се надигна.
— Май старостта взе да ме надвива. Знам, че казах да се върнеш, но честно казано съм уморен и имам нужда от малко сън. — Изгледа Хату от глава до пети и добави: — А и ти също, явно.
— Уморен съм — призна Хату. — И не се върнах, за да се проваля пак с четенето, но нещо, което ти каза, разтревожи ума ми.
— Какво? — попита Бодай. Хвана леко Хату за рамото и го обърна тъй, че и двамата се озоваха с лица към вратата.
— За това дали нещата с Хава са добре. — Лицето му издаде смущение, щом продължи. — Ами ако съм грешил? Ако нещата не са добре, а аз съм твърде глупав, за да го разбера? В смисъл, твърде глупав съм да разбера как правех нещата, които не мога вече да правя.
— Сега говори разочарованието и пиенето, момче. — Подкара леко Хату към вратата. — Ти си много неща, но глупав не е между тях. — След като направиха две крачки, Бодай рече: — Бях женен някога.
— Наистина ли? — Хатушали се ококори.
Бодай вдиша дълбоко.
— Част от ролята ми като учител в Коалтачин беше да имам наследници.
Хатушали запази мълчание, очаквайки Бодай да продължи.
— Причината да споделя това, предполагам, е, че ти беше отгледан от наставници и обучаващи, те се разпореждаха с теб, и от шефове на екипи, хора, които не изпитваха никаква любов към теб. Може би един-двама са изпитвали малко привързаност към теб, но не и обич по някакъв дълбок начин. Никога не си познавал майка или баща, които биха дали живота си за теб. — Извърна очи от Хату, след което добави: — Това е любов без условия, поставяне нуждите на другия пред собствените ти.
Хатушали слушаше.
— Какво знаеш за семействата? — попита Бодай.
Хату изведнъж млъкна, явно объркан.
— Какво имаш предвид?
— Пътувал си, видял си това-онова, тъй че допускам, че си виждал семейства, които наистина държат един на друг.
Бодай махна с ръка да продължат напред.
Хату закрачи до него, но се беше смълчал, докато премисляше въпроса.
— Предполагам. Веднъж чиракувах при един кожар, който като че ли беше много щастлив да види децата си, когато му прекъсваха работата. Струваше ми се странно, че се прави на ядосан, когато му се натрапеха, докато работи, но той всъщност се радваше, че ги вижда. — Хату се пресегна, забърса косата си назад и продължи: — Беше нещо като игра, мисля, но те наистина като че ли се радваха. Сгълчаваше ги, че са дошли в работилницата за щавене, после ги хващаше, мяташе ги нагоре и ги въртеше из стаята, всяко поред, после ги гълчеше наужким и ги пъдеше навън. Минаха няколко дни, докато разбера, че не е истинско… истински проблем, а просто някаква игра, която играеха.
Бодай кимна.
— Когато за първи път дойдох в Коалтачин, успях, защото никой не беше виждал истинския Бодай у дома от години. Както ти казах, след като се отървах от двамата си братя — както също така казах, презрени от истинския Бодай, — бях наследил водачеството на клана. Но явно не бях осъзнал, че така бях премахнал две от последните три препятствия между това да стана господар и моя „по-млад брат“, който успя да убие жена ми, но не успя да убие мен, преди аз да го довърша. — Бодай въздъхна. — В Коалтачин убиването, за да се издигнеш, е толкова обичайно, че е трудно да се повярва, че обществото е издържало толкова дълго.
— Все едно, най-силните оцеляват, и то по начин, който прави по-силни всички, предполагам. — Погледът му към Хату подсказваше, че е открит за въпроси.
— Говориш за неща, които… Така и не разбрах.
— Време е за още малко история, значи. — Забеляза помръкналото изражение на Хату и бързо добави: — Ще се опитам да бъда кратък.
След миг и двамата се засмяха.
— Заникъде не бързам, Бодай. — Челото на Хату се намръщи за миг. — Когато за първи път ми разказа кой си, в Елсобас, попитах ли те изобщо за истинското ти име? — Присви очи. — Онзи опиат, който ми подхвърли, изигра сериозни номера с паметта ми.
— Не е така. Помня, че ти казах, че беше Зандер, което беше лъжа — отвърна Бодай. — Колкото до първоначалното ми име, толкова години минаха, че понякога трябва да си напомням, че беше Нелсин.
— Нелсин ли?
Стигнаха до вратата към двора и спряха.
— На Нел синът, тъй като Нел беше името на майка ми, а никой не знае кой е баща ми. Тя ме изостави и Огнената гвардия ме взе при себе си. Но са ме наричали Бодай от толкова много години, че е повече „истинското“ ми име от това, което първите учители ми дадоха тук. — Бодай си пое дъх и добави: — Очаквам, че ще открием много истории, пръснати из томовете в тази библиотека. Тъй че, ако изобщо се организираме някога, можеш да заровиш по-надълбоко в предмета, но това, което трябва да знаеш, е следното. Това Светилище някога беше домът на Огнената гвардия по няколко причини, но ключовата причина беше да държим под око Нитания. Това име се използва за земята и хората, които живеят тук, макар че това е донякъде тромаво, защото Нитания, континентът, е дом на много народи, много нации.
— Разбирам — каза Хату.
— Ние… — Бодай въздъхна. — Толкова много различни места, откъдето да се започне. — След това се усмихна. — Но откъде да започнем е въпрос, който може да почака до утре. Точно сега и двамата имаме нужда от сън.
Хату кимна.
— Лека нощ, Бодай.
Обърна се и се запъти към жилището си.
На път към покоите си Бодай осъзна, че разговорът му с Хату бе докоснал чувства, пренебрегвани през повечето от живота му. Истината беше, че се бе оженил заради политическа изгода сред фамилиите на господарите учители и това го беше поставило в положението, когато дойде времето, да може да замести бащата на истинския Бодай в Съвета без опозиция. Но макар мотивите му да се основаваха на логика и политика, се беше привързал към жена си и я беше обикнал много. Осъзна, че това бе най-близкото до любовта, до което беше достигал, и за първи път от години го жегна жал за смъртта ѝ.
Донти влезе след двама носачи в казармения сектор, заделен за ескортите и свитите на гостуващи благородници. Някои трябваше да са имали големи ескорти, прецени той, защото този отряд наброяваше седемнайсет души, без да се броят двамата мъже, които все още бяха с барона, но въпреки това запълваше по-малко от четвъртина от казармата. Тъй че понякога тук явно се настаняваха по стотина войници и слуги. Реши, че в живота на Северна Тембрия има неща, които никога няма да разбере. Повечето господари в Коалтачин нямаше да допуснат и един въоръжен придружител на който и да е чуждоземен благородник на достатъчно близко разстояние, за да нанесе удар, да не говорим за сто.
Баронът беше разположил около казармата отряд от най-добрите си войници. Бяха членове на домашната му гвардия — онези, които наричаха „кастелани“, и ако се съдеше по външността им, бяха едни от най-суровите и готови за разпра бойци, които Донти бе виждал.
След дълго обсъждане с Балвен, който бе слушал внимателно, вторият най-важен мъж в баронството бе заключил, че Донти трябва да остане плътно до тези мъже. Осъзнаването на опасността от азантите го поставяше в уникалното положение да предусети възможните неприятности, каквито и да бяха те. Донти не беше щастлив от това назначение, но пък и той рядко биваше щастлив от каквато и да било дадена му задача.
Знаеше, че ескортът на епископос Бернардо е също толкова сериозна банда войници, колкото и пазещите ги отвън. Никакво възражение нямаше да се избият щастливо едни други, но не изпитваше силно желание да се озове между тях.
— Вечеря, с благоволението на барона — каза той, след като носачите поставиха два големи подноса с блюда и чаши, а зад него влязоха още няколко души, понесли храна и вино.
Въоръжените хора на епископоса изглеждаха малко настръхнали, но когато бокалите се напълниха с вино, всякаква неохота да се доверят на непознати изчезна.
Донти наблюдаваше от ъгъла на казармата до отворената врата, извън която войниците на барон Дюмарш стояха в готовност. Не беше съставен никакъв конкретен план, но Балвен бе заповядал на командващия сержант да са готови в случай че избухне неприятност. Донти подозираше също така, че му е заповядал и да внимава самият той да не се измъкне.
Мъжете на епископоса награбиха първо виното и двама се сбиха. Единият изруга другия, без да мисли, и думата, която използва, бе много позната на Донти.
Не че мразеше пиянски свади, но и не беше глупак да остане сам срещу тренирани войници. Пристъпи навън и викна:
— Усмирете ги и запазете всички живи, ако може!
Командващият сержант не се поколеба. Обикновено нямаше изобщо да приеме заповеди от някого като Донти, но указанията на Балвен бяха съвсем ясни и той бе готов точно за такъв проблем.
Мъжете вътре се оказаха изненадани — повечето държаха ядене или пиене, а оръжията им бяха до наровете в другия край на помещението. Войниците на барона нахлуха и половината мъже бяха проснати на пода, докато останалите посегнат за оръжията си.
Неколцина успяха да ги грабнат, но видяха, че е безнадеждно, и ги хвърлиха на пода.
Трима мъже все пак атакуваха хората на Дюмарш — единият бе войникът, избълвал ругатнята, задействала Донти. Донти нямаше оръжие, но се хвърли към него, скочи високо, изрита го с два крака и викна:
— Дръжте го здраво!
Трима мъже от Маркензас се хвърлиха върху поваления и го обездвижиха.
Донти скочи на крака, залитна и едва не падна, но се задържа. Затърси отчаяно нещо, което да използва, награби мръсна пътна дрипа, с която някой ездач си беше бърсал прахта и потта от лицето, натика я в устата на хванатия от тримата и извика:
— Внимавайте за отрова!
Нечия яка ръка сграбчи Донти за рамото и го издърпа от купчината.
Той се извъртя със свит юмрук, но видя, че издърпалият го мъж е един от старшите сержанти на Дюмарш.
— Удариш ли ме, ще те пребия почти до смърт, момченце, и ще се извиня на барона после! — извика той на Донти.
Трябваше му малко време, докато събере ума си. Погледна надолу и видя, че мъжът, когото подозираше, че е сикари, е напълно обездвижен от тежестта на телата върху него, както и от парцала, натикан в устата му. Очите му започваха да се оцъклят, докато се мъчеше да вдиша, и това му се стори смешно.
Изведнъж усети, че е замаян, и погледна през рамо сержанта, който каза:
— Спокойно, момче.
— Спокойно… — повтори Донти, без да разбира какво е станало. После погледна надолу и видя, че от хълбока му стърчи кама, малко над бедрото.
Това някак си му се стори още по-смешно и той започна да се смее, но го прониза болка и изкара въздуха от дробовете му и той изохка.
— Проклятие — промълви Донти, докато губеше съзнание, и рухна в ръцете на сержанта.
5.
Срещи, обучение и надежда
Барон Дюмарш наблюдаваше тренировката на новобранците, много от които бяха опитни кръчмарски побойници, но малцина с войнишки опит. Всички описания на набезите, унищожили западното крайбрежие, предаваха подробно масивни нахлувания на нападатели, които плячкосваха и взимаха пленници, но нямаше никакви донесения за организирани сили под командата на полеви командири.
Дейлон беше обсъдил това с всеки опитен военен, с когото можеше, със собствените си офицери и сержанти и с някои избягали от Илкомен и Медните хълмове, които бе включил в армията, която изграждаше. Командата идваше някъде откъм онази огромна флота и имаше само две заповеди: първо да плячкосат, опожарят и вземат пленници; второ — да се оттеглят на корабите. Въпреки простата организация бяха опустошили ефикасно всяко селище от Порт Колос до границата на Маркензас, принуждавайки барона на Медни хълмове да се скрие и превръщайки кралство Илкомен в пропаднала държава. Други доклади съобщаваха, че са извършени набези по северното крайбрежие на Южна Тембрия и че големите флотилии на Зиндарос и Метрос не могат да излязат от дълбоките пристани.
Баронът реши, че колкото и голяма да нарасне армията му, в центъра ѝ ще стои голям отряд от добре обучени войници, който да може да бъде насочен към конкретна цел по негов избор: а целта щеше да е виновникът за унищожаването на семейството му. Причинителят на целия този ужас щеше да умре от ръцете на Дейлон.
— Идва кораб! — стигна до него викът на ездач, препуснал в галоп през портата.
Дейлон му махна да се приближи и попита:
— Северният нос ли?
— Да, милорд.
Дейлон се обърна към сержанта, надзираващ тренировката, мъж от Медни хълмове, казваше се Хаскел, когото познаваше от гостуванията си на Родриго, и нареди:
— Продължете упражненията — После махна на коняря. — Оседлай коня ми.
Забърза към казармата, където Балвен разпитваше мъжете, разкрити от Донти, и когато се приближи, чу викове и болезнени пъшкания.
— Предайте на Балвен, че кораб се приближава към Северния нос. Аз отивам там — нареди на стражите на вратата.
Стражите отдадоха чест и докато баронът се върне при упражняващия събралите се бойци сержант Хаскел, конят му бе оседлан и го чакаше.
— Ескорт, милорд? — попита конярят.
— Шестима ездачи да ме догонят, ако могат.
Баронът подкара коня си навън през портата на замъка и надолу по градските улици към северната порта. Животът в града ставаше все по-улегнал, макар че не се беше върнал към нормалното. Все още имаше недостиг на храни, военни заграждения и избухваха свади между завърналите се бегълци и заварените от тях навлеци в домовете и дюкяните им. Все пак нещата напредваха ежедневно и Маркензас ставаше онова, което Дейлон държеше да е.
Подкара в тръс, понеже се налагаше да избягва относително малко хора — населението все още бе наполовината отпреди. След като излезе от портата, пришпори коня в галоп. Продължи така малко повече от миля, след което дръпна юздите и върна коня в тръс. Беше виждал не един кон, съсипан от ездач, поискал от него много повече, а неговият кон бе най-добрият от всички, които бе виждал. Прецени, че вестоносецът, донесъл му новината, е препускал в галоп последната миля или две до града, но също беше щадил коня си.
Дейлон беше ходил безброй пъти на Северния нос още от момче и това бе едно от първите места, където баща му го беше завел, когато започна войнишките си уроци. Буквално преди цял живот, помисли си той тъжно. После с горчивина осъзна, че не му е останал никой, който да го учи така, както го бе учил баща му.
Порой от спомени заплашваше да го залее, от момчешките му години до наскорошните усилия на брат му Балвен, който се опитваше да му напомни, че все още е достатъчно млад да си вземе трета съпруга, да създаде ново семейство. Всичко това той отхвърли еднакво решително. Нищо нямаше да го отклони от нуждата да отмъсти.
След като редува няколко пъти ходом, тръс и галоп, Дейлон прехвърли един хълм и кулата на Северния нос се извиси пред погледа му. Кораб, бяло петънце в далечното синьо море долу, бе закотвен недалече от брега. Дейлон забави коня до ходом, устоял на подтика да стигне до кулата колкото може по-бързо.
Това бе първият кораб, доближил се до което и да било пристанище или пристан в Маркензас от набезите насам. И макар баронството да бе пощадено от преки нападения, последствията от набезите все пак бяха опустошителни. Дейлон съзнаваше, че пристигането на този кораб е важно.
— Не бързат, нали? — каза Сабиен.
„Кралицата на бурите“ се бе доближил с изпънати платна във видимост от кулата на Северния нос преди повече от четири часа, вдигнал беше мирен бял флаг и беше хвърлил котва недалече от брега.
— Така изглежда — каза Хава. — После пратиха ездач до барона, понеже който там командва в онази каменна грамада не иска да поеме отговорност да ни покани на брега. Вероятно сержант или ефрейтор.
— Ефрейтор?
— Нещо между сержант и редови войник тука.
— Аа. — На лицето на Сабиен се бе изписала досада. Пътуването се бе оказало леко и без произшествия, но скучно, след като минаха на север от екватора и ветровете се промениха. Имаше много суетня по такелажа и местенето на платната и напредването се беше забавило.
— Нямат ли сигнални огньове?
— Който там командва вероятно не иска баронът да доведе цялата си армия с него. По-добре да пратят ездач.
Сабиен сви рамене.
— Логично, капитане.
След още няколко минути Хава попита:
— Как се държат хората долу?
— Нетърпеливи са да разберат дали е безопасно да се върнат у дома. И неспокойни.
— Неспокойни са още откакто отплавахме от Светилището.
— Вярно — съгласи се Сабиен.
Хава се беше изненадала, че толкова малко хора поискаха да се върнат. По-малко от сто души от над четиристотинте, които бе освободила в неколкократните набези по азантските пристанища и кораби бяха помолили да ги превозят в Северна Тембрия. Подозираше, че е от страх, че Порт Колос и Медни хълмове са напълно разрушени, а и поради обещанието за земеделска земя и пасища по безбройните островчета, обкръжаващи Светилището. Беше помислила, че много от тях гледат на онази част на света като на ново начало, начин да обърнат гръб на ужасното бедствие, което ги бе сполетяло, в което бяха загубили всичко, което притежаваха, живота на приятели и семейства. Самата тя никога не се беше чувствала така, но все пак разбираше какво изпитват.
— Виждам ездач — каза Сабиен и посочи едно далечно петънце, появило се на билото на хълма и продължило към кулата.
— Може би някой ще отвърне на мирния ни флаг.
— Може би — каза Сабиен.
Далечният ездач като че ли не бързаше много, докато конят му измине в тръс последната четвърт миля до кулата. Там се изгуби от погледа им в постройката, а пред очите им на хълма се появи отряд ездачи. Движеха се бързо, сякаш за да догонят първия конник.
— Чудя се за какво ли е това? — каза Сабиен.
— Нямам представа… — почна Хава и тогава над кулата се вдигна бяло знаме и го развяха, за да са сигурни, че е видяно.
— Явно скоро ще разберем — каза Хава. — Пригответе дългата лодка.
— Готова е вече от четири часа, капитане — засмя се Сабиен.
Хава слезе на главната палуба, където четирима моряци чакаха да подкарат лодката. Чувстваше се уверена, че оставя Сабиен да командва. Беше видяла достатъчно, за да знае, че са в безопасни води.
Погледа, докато екипажът ловко се оправяше с лодката — завъртяха двата скрипеца и спуснаха съда, докато се изравни с перилото. Гребците се качиха. Хава — последна от всички.
Лодката бе спусната и моряците загребаха към прибоя. Хава беше доволна как се бе оформил екипажът ѝ: след месеци боеве, боравене с платната и ежедневната рутина с грижите по „Кралицата на бурите“ това, което най-много я радваше, бе задържането на екипажа ѝ. Отначало той беше набързо скалъпена сбирщина от няколко опитни моряци и пожелали да служат в замяна на пътуване до безопасно убежище. Вече обаче разполагаше с екипаж, който разбираше капитана си, знаеше работата си и се трудеше добре, без да се налага да ги насилва.
Сабиен беше достатъчно едър, за да сплаши всекиго, освен най-безразсъдните или опасни членове, но имаше кротък нрав и не се налагаше да се държи грубо. Имаше няколко случая, в които ѝ се беше наложило да прибегне до дисциплинарна мярка — обикновено няколко дни на сухари и вода или нощна вахта на такелажа в лошо време — но според това, което ѝ бяха разправяли, величината на наказанията, които бе налагала, беше нищожна в сравнение с екипажите на повечето големи кораби. Предвид липсата ѝ на предишен опит — в сравнение с онези от екипажа, които бяха плавали много години — все пак се чувстваше доволна.
Първоначалният ѝ инстинкт „искам да съм пират“ се оказа просветляващ знак за вътрешното ѝ естество, какъвто не беше очаквала. Помнеше как скуката я бе подтикнала да поиска да прави нещо на борда на кораб… сякаш беше преди векове, но ето я сега, капитан на кораб, който беше пленила, от хора, които биха ѝ лепнали прозвището пират и без съмнение биха я обесили без колебание.
Догребаха бързо до брега, яхнали вълните на прибоя, и когато Хава скочи от лодката, видя барон Дюмарш застанал на брега, с ръце на кръста, и обкръжилите го телохранители, готови да отбият всякаква опасност.
Тя закрачи към Дейлон и когато се доближи на един разтег, каза бавно:
— Милорд.
За миг баронът изглеждаше разколебан. После каза:
— Познавам те.
— Аз съм Хава, жената на Хатушали.
— Да — отвърна Дейлон. — Балвен щеше да те познае от пръв поглед. — Огледа я мълчаливо за миг. — Е, ето ни. Искаш преговори. Какво ще обсъждаме?
— Първо, имам близо сто души, които искат да се върнат у дома, тъй че мога ли да ги сваля на брега?
Дейлон помълча за миг, преди да отвърне:
— Ако е за мои хора, ще намерим какво да направим с тях. — Погледна на север по брега. — Предполагам, че всички са мои хора, след като, изглежда, няма къде другаде да отидат.
Изражението на Хава издаде, че не е очаквала точно този отговор, но тя отвърна:
— Можем ли да ги свалим тук?
— Тук не можем да ги нахраним.
— Можем да свалим достатъчно храна на брега за два-три дни. Дотогава ще могат да слязат до града.
— Тогава мястото е не по-лошо от всяко друго. — Обърна се и каза на лейтенанта, командващ ескорта му: — Пригответе се да приемете идващите на брега. — После се обърна към Хава и попита: — Какво друго?
— Имаме да говорим за много неща.
— Ще яздиш ли с мен обратно до замъка?
Хава се усмихна.
— Ако това включва баня, добра храна и чисти дрехи, тогава да.
— Можем да се погрижим за това — отвърна с усмивка Дейлон. Погледна към небето и каза: — Дневната светлина няма да ни стигне, тъй че може би да пренощуваме тук и да потеглим по изгрев-слънце?
Хава кимна.
— Ще се върна на кораба ми и ще съм тук утре на разсъмване.
— Добре — каза баронът. — Да пратя ли лечители и фургони за тези, които ще слязат на брега?
— Не — отвърна Хава. — Всички са здрави и могат да стигнат пеш до града за два дни.
— Каляска? — попита той с усмивка.
— Мога да яздя — отвърна тя.
— Можеш, да. Ще имам свежи коне тук утре сутринта, ще чакат.
— Значи до утре сутринта — отвърна Хава. Беше едновременно нетърпелива да чуе как се справя останалата част от крайбрежието и имаше отчаяна нужда от храна и сън. Беше направила дълъг обход в дъга, за да заобиколи всякакви неприятелски кораби, които можеше да са останали, и беше подхождала към сушата бавно, в продължение на два дни, като се движеше внимателно, докато се убеди, че няма боен или робски кораб близо до Маркенет, и реши да спре близо до кулата на Северния нос. Знаеше, че това е последното укрепление на брега, тъй като беше яздила по прекия път между главния за Хълма на Беран и морето.
Все пак съжаляваше, че през последните три дни беше спала само два пъти, и то за малко, и че не може магически да се озове в замъка. Имаше твърде много неща да сподели с барона, и също толкова много въпроси да му зададе.
Махна на гребците да хванат греблата, нагази във водата и се качи в лодката. Пое си дълбоко дъх с облекчение, тъй като докато не бе видяла ответния флаг за преговори, изобщо не знаеше дали не идва за битка.
Щом стигнаха до „Кралицата на бурите“, бързо се изкатери по въжената стълба. Сабиен я чакаше.
— Започни да прехвърляш пътниците на брега — каза тя. — Аз отивам да хапна нещо и да поспя. Ти командваш до заранта.
— Слушам, капитане — отвърна той с облекчение, че всичко е минало добре.
Хава слезе до корабната трапезария и я завари празна. Поразтърси се и намери питка сирене, сухари и полупразен мях вино.
— Ще свърши работа — промърмори Хава, осъзнала, че първото ѝ прилично хранене ще е с барона. Надяваше се да предложи по-добра трапеза.
Тръгна към каютата си, като пътьом отхапваше, а когато седна на нара, успя да смъкне ботушите си, довърши виното и бързо потъна в здрав сън, с останалото сирене и сух хляб на пода, все още с дрехите, които беше носила три дни.
Деклан предпочете да остане на пост, докато другите се тъпчеха със суров кървав черен дроб. Себастиян беше забелязал следи от сърни в калната ловка над пълна с вода дупка и Деклан беше отдръпнал назад мъжете, та ловецът да се спотаи и да чака.
Малко след залез-слънце няколко сърни бяха дошли да пият и Себастиян беше ударил млад мъжкар. Беше повикал мъжете и докато те дойдат, вече беше разпрал сръндака и беше отрязал черния дроб. Дъвчеше парче от него, когато дойдоха. Започна да реже още парчета и им каза:
— Това ще ви опази живи, докато опечем останалото!
Мъжете с радост бяха взели кървавата храна. Двама бяха започнали да разпалват огън, докато останалите отидоха да съберат сухи пръчки, на които да изпекат месото. Щом падна нощта и огънят се разгоря, Деклан реши, че трябва да се поставят часови. Мъжете бяха също толкова изтощени като него и той избра да поеме първата смяна. Миризмата на сърнешко, цвърчащо на пръчки над огъня, усили вълчия му глад, но все пак можеше да почака.
Тоомбс се надигна и каза:
— Мога да поема поста, капитане, докато ядеш.
— Благодаря — отвърна Деклан и се приближи до огъня.
Сиксто го видя, взе един шиш от жаравата и му го подаде.
— Благодаря — каза Деклан, седна и отхапа от все още цвърчащото месо.
— Смешна работа — заговори Сиксто. — Когато бях момче, най-много мразех майка ни да ни храни с черен дроб. — Поклати глава и избърса мазното от брадичката си. — Щеше да се изуми, ако ме видеше сега.
— Не мога да кажа, че вкусът ми харесва, но пълни корема — каза Деклан. После сниши глас. — Над лявото ми рамо, виждаш ли нещо?
Сиксто се усмихна и кимна все едно Деклан беше казал нещо смешно. Запази лицето си спокойно, измести се леко наляво и погледна над рамото на Деклан. След няколко мига каза тихо:
— Има нещо.
— Животно или човек?
— Не мога да кажа. Знам само защото части от храста не се движат, както би трябвало.
— Е, адски близо сме до водата, а и огънят вдигна доста дим, тъй че би могло да е и едното, и другото.
— Да — съгласи се Сиксто.
— Тъй — каза Деклан. — Продължавай да наблюдаваш и… разкажи ми повече защо майка ви толкова е обичала да ви храни с черен дроб.
Сиксто се засмя искрено и отвърна:
— Взимаше го евтино от касапина в селото. Изобщо не бях опитвал телешко, агнешко или свинско, докато не напуснах. Беше дроб със зеленчуци, пържени бъбреци, чревца, каквото касапинът ѝ даде в замяна.
— Тя какво му даваше? — попита Деклан и направи няколко жеста с ръка, за да изглежда разговорът им оживен в случай че някой ги наблюдаваше. Знаеше също, че там може да няма нищо и че всичко е за тоя дето духа, но знаеше и старата поговорка че който сам се пази и боговете го пазят.
Очите на Сиксто оставаха впити в дърветата.
— Имахме малко земя и тя гледаше зеленчуци. Беше добра в това, знаеше кога кое да засади и кога да засади друго. Винаги имаше нещо, което расте, и нещо готово да се изскубне от земята. Моркови, ряпа, лук и така нататък.
— А баща ти?
— Той беше наемник, като мен. Нямаше го с месеци, даже и повече от година веднъж. Изобщо не го познавах добре. Връщаше се и майка ми го посрещаше. Бяхме шест деца и аз бях най-големият, тъй че той ме изгони, когато бях на към четиринайсет. Пиеше много, докато беше у дома, и сега, след като съм бил в този занаят, знам, че е харчил повечето от спечеленото с бой по пиене и курви. Но носеше вкъщи достатъчно, за да може майка ми да плати за някои неща, като плат за дрехи или ново гърне. — Сиксто сви рамене. — Когато баща ми ми каза да се махам, каза и че бил на същата възраст, когато неговият баща го изхвърлил. — Очите му оставаха приковани в далечния храст и дърветата. — Това е една от причините да се закълна никога да не се женя. Видял съм твърде много деца, останали бездомни и сами от твърде много битки.
Деклан кимна, спомнил си за мъртвите деца, които бе видял наредени за масов гроб в Хълма на Беран.
— Аз исках да имам синове и дъщери… някога.
Сиксто го погледна и какъвто и въпрос да имаше за последните му думи, не го зададе. След малко отрони:
— Вече не виждам нищо.
Деклан кимна и го стисна леко за рамото.
— Постави охрана, за всеки случай.
— Аз ли?
Деклан му махна да го последва и щом се приближиха до четата, каза:
— Сега внимавайте.
Мъжете, които си бърбореха, млъкнаха, тези, които ядяха, спряха, а двама, които бяха заспали, ги събудиха.
Когато очите на всички бяха вперени в него, Деклан каза:
— Утре навлизаме по-навътре в този каньон. Със Сиксто видяхме… нещо. Може и нищо да не е, но ако ни е наблюдавал някой, не искам никакви изненади. Тъй че — походна дисциплина и никакви приказки. Сиксто ще организира охраната. — Погледна Бенруф. — Ти беше верен съюзник дотук, но все пак не те познавам добре. Сиксто вече е първият ми помощник и ако се измъкнем безопасно оттук, можете да останете с нас или да напуснете, както сметнете за добре. — Пое си дъх и добави: — Последните думи на Богартис към мен бяха да спася колкото може повече хора, тъй че това е целта ми, точно сега. Пясъкът, който търсехме, е изгубен, но все пак мога да правя добри оръжия и без него. Възнамерявам да се върна в Маркенет и да направя чудесни мечове за барона. А когато той отплава, за да намери източника на цялата тази касапница, смятам да застана до него.
Мъжете се спогледаха, но никой не промълви и дума.
След като не чу възражения, Деклан каза:
— Сиксто, за охраната двама души, по два часа всеки. — Огледа мъжете поред и каза: — Имаме шанс да оцелеем.
Отново никой не промълви и дума.
Бодай махна на Хату да седне срещу него на масата.
— Добро утро. — Хату поклати глава. — Прав беше. Строполих се в леглото и спах като труп.
— Това е добре. — Бодай се прозя.
Хату се засмя.
— Тежка нощ беше. Но все пак прочетох някои неща, които се връзват с изследванията ни. — Бодай беше ловък лъжец, но освен ако не се издънеше, Хату нямаше да разбере, че тази информация му я беше дал Натан предната нощ. — И тъй, нека да се върна на една от по-непосредствените ни грижи — магията.
— Моите сили?
— Да — каза Бодай, — но особеното ти положение е само част от един по-голям въпрос. Представи си свят, в който магията е… навсякъде, използвана от много хора, до различни нива на успех, както за добро, така и за лошо.
— Свят различен от Гарн ли?
— Да. — Бодай кимна.
— Като приказките за чудеса, разказвани от менестрели?
— Точно.
Хату се отпусна в стола си, сякаш премисляше нещо, после каза:
— Когато казваха „далечни земи“ или „приказни земи“, просто допусках, че говорят за някое място тук на Гарн, но много отдалечено или много далече някъде във времето. — Леко помръдна в стола. — След като пораснах, осъзнах, че са въображаеми места, защото навсякъде, където пътувах, ами, беше все едно навсякъде всичко си е като навсякъде другаде.
Бодай кимна.
— Вярно е, че хората наистина имат много повече общо помежду си, отколкото би предположил човек. Имат бебета. Стремят се към богатство или поне към достатъчност, и някои се бият, докато други се молят на богове, някои си стоят вкъщи за безопасно, докато други пътуват, за да търсят нови неща и гледки. Но в сърцевината си хората са просто хора.
Внезапен спомен за плена му от Сестрите на Дълбините изплува в ума на Хату и той каза:
— А някои са много зли.
— Достатъчно съм видял, за да се съглася с това — отвърна Бодай. — Но да се върнем на нашата въображаема земя.
Хату кимна.
— А ако ти кажа, че съществуват други светове, освен Гарн?
Хату се намръщи. Изражението му се менеше между размисъл над тази идея и съмнение в нея, сякаш Бодай някак си го изпитваше.
— Сериозно ли?
— Сериозно — отвърна Бодай.
— Какво, бил си на други светове?
— Не — каза със смях Бодай. — Но съм видял някои неща… — Вдигна ръце с дланите нагоре. — Изкусен съм да се отклоня в поредното си дълго обяснение, но ще го спестя за въпроси, които може да имаш тепърва. Просто задръж съмненията си и се съгласи, че някъде далече има един свят с хора на него, които до голяма степен са като нас, и други същества, които са много различни.
— Като онези водни същества, които служат на Сестрите на Дълбините ли?
— Онези нещастни души, които някога са били хора, са чудовищно сътворени с кръвно приношение и тъмни изкуства. Донякъде може би нещо подобно, но става въпрос за естествени същества, които си имат свой собствен език и начин на живот. По липса на по-добър начин да го кажа, животни, но с умове и души и… — Сви рамене и замълча, докато се мъчеше да намери по-добро обяснение. Урокът от предната нощ го бе съкрушил и той се мъчеше да си спомни поне половината от онова, което Натан бе споделил с него.
Хату въздъхна.
— Добре, заради това упражнение ще приема съществуването на свят някъде там… — махна неопределено с ръка, — където живеят хора и други същества, и магията е навсякъде.
— Усещам съмнението ти, но ще го оставим замалко настрана. — Бодай се престори, че има да сподели още, но простичката му надежда беше Хату да не зададе въпроси, за които нямаше отговор.
— Ще се опитам — каза Хату с едва сдържана усмивка.
Бодай присви очи.
— Грандиозно се проваляш в прикриването на пренебрежението си. Какъв е проблемът да си представяш магия в огромни количества, предвид това, което си постигнал лично?
— Магията, щом искаш да наречеш силите ми така, ще приема, въпреки че все още не съм сигурен какво всъщност е тя… но други светове? Ако има други светове, защо не знаем за тях, или да ги посетим, или… къде точно са те?
— Уф, непрекъснато забравям, че ти не си отгледан като Огнегривите, а просто като поредния ученик на Коалтачин. — Бодай се отпусна в стола си. — Грешката е моя, Хату, не твоя. — Забарабани с пръсти по масата, а след това изправи гръб. — Звездите. Какво знаеш за звездите?
Хату се усмихна. Това бе тема, по която предполагаше, че има известно познание, предадено му най-вече от самия Бодай.
— Светлини в нощта, но се движат в предначертани фигури. Движат се бавно по небето в последователност и ако човек разбира фигурата и времето на годината, и откъде пътува, може да състави курс и да акостира разумно близо до мястото, където иска да стигне.
Отпусна се със самодоволно изражение, явно облекчен, че е запомнил този урок.
— Вярно — каза Бодай, — но това не е отговорът. Те са слънца.
— Слънца? — повтори Хату объркано. — Има само едно слънце и то изгрява всяка сутрин и залязва всяка вечер.
— Те са слънца — каза твърдо Бодай.
— Но те са малки.
— Защото са много далече оттук. Някои са много по-големи от нашето слънце.
— И ти знаеш това?
— Да.
— Откъде?
— Бях… научен, предполагам, че би казал, от някого… — Помълча за миг, за да подреди думите си, след което продължи: — Преди много време… всъщност точно преди ти да се родиш. Беше странен, но бързо разбрах, че е пътувал много по-далече от мен и е видял много повече от мен, и наистина бе посетил онези светове.
— Невъзможно — отвърна Хатушали.
Бодай поседя неподвижно. После каза:
— Понякога забравям, че само защото си много умен и любопитен още не означава, че имаш развито въображение.
— Какво е развито въображение? — попита Хату.
И когато Бодай облещи очи и настръхна, на ръба да го нахока, Хату започна да се киска — първият звук на искрено веселие, който Бодай бе чувал от него. След миг Бодай също започна да се киска.
— Голяма досада си, Хатушали — каза след малко.
— Мога да си представя много неща, Бодай — заяви Хату, след като смехът му затихна. — Подценяваш ме.
Бодай се отпусна в стола си, а след това се изсмя горчиво.
— Мразя, когато учениците ми ме предизвикат и са прави. — Погледна Хатушали. — Какво трябва да знаеш?
— Трябва да разбера какво общо има това с моя проблем.
— Контекст.
— Контекст?
— Да, прекалено много неща остават неразбрани, ако не знаеш контекста.
— Например?
Бодай помълча малко, после каза:
— Представи си, че имаш коза.
— Добре, имам коза.
— Сега — продължи Бодай, — представи си, че тази коза е излязла от имота ти и е опоскала градината на съседа ти.
Хату кимна.
— Е, ти ли си виновен за щетите, нанесени на съседа ти?
Хату премисли въпроса, след което отвърна:
— Това ще зависи от…
— Да! — извика Бодай и викът му стресна Хату. — Ще зависи от контекста. Беше ли вързана козата ти? Имаше ли съседът ти ограда? Остави ли портата отворена? Съществувал ли е този проблем преди? — Отпусна се отново, доволен накъде води урокът. — Тъй че имаме твърде много…
— Неизвестни — допълни Хату.
Бодай се усмихна широко.
— Е, все пак си внимавал.
Развеселен, Хату бавно поклати глава.
— От всички учители ти си единственият, от когото с нетърпение чаках да се уча. Другите даваха полезни указания за всички задачи, възлагани на учениците, но твоите уроци бяха най-интересните.
— Нима? — Лицето на Бодай издаваше искрена изненада.
— За мен поне — отвърна Хату със смях. — Повечето ученици мислеха, че си въздух под налягане, влюбен в звука на собствения си глас.
Бодай го изгледа малко смутено.
Хату вдигна ръка.
— Не и аз. Това, което намирах за най-интересно, беше как… правеше нещата свързани.
— И как ставаше това? — попита Бодай.
— Казваше неща като… тук има лоша реколта, тъй че хората ще търсят зърно някъде другаде и ние бихме могли да се облагодетелстваме… като направим нещо там, където има изобилно зърно… — Хату сви рамене. — Това е лош пример.
Бодай се засмя.
— Не, точно на това се опитвах да ви уча. Коалтачин се нуждаеше от умни агенти. Не просто коварните с камата или способни да избудалкат подходящите жертви, а такива, които могат да видят по-голямата картина. Как всичко е свързано по един или друг начин.
Хату се усмихна и кимна.
— Причина и следствие. Това е. Като вълни в езеро. Каквото се случи на едно място, може да има влияние на някое друго. Явно съм го схванал.
— Чудесно — каза Бодай. — Тъй че вече можем да приемем, че неща, които не разбираме, не са непременно понятни от пръв поглед, но рано или късно може да бъдат разбрани.
Хату се отпусна и каза унило:
— Това ще е дълъг урок, нали?
Бодай кимна.
— Първият от много.
Хату простена.
— Значи, колкото по-рано започне, толкова по-рано ще свърши, нали?
— Точно така — каза Бодай. — Та докъде бях стигнал? О, да. Звездите и вселената, която е толкова много по-необятна, толкова много по-голяма, отколкото сме си я представяли. — Плесна по масата и добави: — И тъй, да започнем оттам.
6.
Преподреждания, разкрития и откритие
Хава се изненада и остана доволна, като видя, че баронът я чака в подножието на кулата. Зад него пътниците ѝ се качваха във фургони, достатъчно на брой, за да ги превозят всички до града.
Скочи на брега и застана пред Дюмарш, докато лодката обръщаше към „Кралицата на бурите“.
— Поръчали сте фургони — каза тя.
— След като говорихме, помислих, че е дълго вървене, дори и тези хора да са здрави, а и все едно щях да пътувам с теб, тъй че мога да докарам няколко фургона, както и една карета за теб.
— Карета ли? — Тя се изсмя пренебрежително. — Нали ви казах, че мога да яздя.
— Да, но една карета ни предлага повече уединение, за да поговорим. Има много неща, които трябва да се пазят в малка група доверени хора. Хайде, ще поговорим повече за това по пътя. Би ли искала да закусиш?
— Бих, но може би нещо, което да споделим в каретата?
— Да, там има кошница с храна — каза Дейлон и ѝ махна да го последва.
Един лакей ги очакваше до хубава, макар и не особено украсена карета, предназначена да вози до шест души, с охрана до кочияша и малки седалки за още двама стражи отзад. Баронът се качи пръв, както се полагаше на ранга му, и Хава го последва.
След като се настаниха, барон Дюмарш дръпна кърпата, покриваща голяма кошница, и Хава надникна и видя пресни плодове, сирене и наденици, както и кърпи за почистване на ръцете и порцеланова кана.
— Чаят би трябвало все още да е горещ. Наредих да го сварят на печката в кулата. Останалото е толкова прясно, колкото можах да уредя. За съжаление, храната сега е сериозен проблем, тъй като повечето ферми в баронството бяха изоставени и все още възстановяват работата си.
Тя взе една чаша и попита:
— Чай?
— Не, благодаря. — И след като Хава си наля, продължи: — Това, че те видях да слизаш от този кораб, беше и изненада, и облекчение. Получих съобщение от Хълма на Беран, че си изчезнала след опустошението на градчето, а по-късно някой каза, че те видели с друга жена на път на север. Когато стигнах в Порт Колос и видях пълната разруха там, предположих, че или си мъртва, или пленена от търговци на роби.
— Второто — отвърна Хава. — Другата жена е Моли Боуман. Вдигнахме пленниците на бунт и завзехме кораба им съкровищница.
— Чий кораб?
— Трябва да започна от началото.
Той кимна.
И Хава заразказва историята си от момента, когато двете с Моли се бяха отправили за Порт Колос, за да потърсят Хатушали.
Баронът се отпусна на седалката и заслуша.
Хату седеше и пиеше кафе — бе открил голяма торба опечени зърна, донесени от един от азантските кораби, пленени от Хава. Момчетата, които поддържаха кухнята, не бяха разбрали, че са за пиене, тъй че Хатушали им изнесе набързо урок как да смелят зърната и да ги накиснат в гореща вода малко преди да е кипнала. Хвърли няколко твърди сухара в една торбичка, взе една все още незавехнала ябълка и занесе всичко в библиотеката.
Учебният курс през последните няколко вечери беше увлекателен, но и уморителен. Все пак нямаше търпение да продължат. Темите, които Бодай беше избрал, привидно нямаха нищо общо с непосредствения проблем с това, че силите му си бяха отишли без никаква ясна причина, но понятията и материята бяха предизвикателни. Принуден беше да мисли напрегнато, да подлага на изпитание възгледите си за това как е устроен светът. За негова изненада, приемаше с охота това предизвикателство.
— Имам няколко сухара, ако си гладен — каза щом влезе при Бодай.
— Ядох вече — отвърна Бодай. — Освен това стоката от онзи кораб винаги ми причинява киселини в стомаха.
— Е, момчетата в кухнята твърдят, че зидарите скоро ще направят големите пещи годни за работа, тъй че ще имаме истински пресен хляб! — После добави със саркастичен тон: — Стига да можем да намерим брашно, мая и останалото там, каквото им трябва.
— Ако намерим това, ще свия няколко яйца от един курник и ще им покажа как да изпекат яйчен хляб! — Бодай зарея поглед в далечината, наслаждавайки се на някакъв спомен. — Истински вкусен и засищащ! — Въздъхна. — Възстановяването на функциониращо общество, дори и мъничко като на тези острови, отнема време. Имаме фермери, които са разчистили земята си, а Хава каза, че ще докара каквото може — сечива, растения, които може да се пренесат в саксии и да се засадят тук, и работници, които може да намери, за да се присъединят към нас… но се чудя колко ли ще искат да останат тук?
Хату сви рамене.
— Зависи колко зле са нещата там. Ще се върне и ще ни каже какво всъщност става.
— Прав си — каза Бодай, махна му да седне и седна вдясно от него. — Е, какво мислиш за това, което обсъдихме вчера?
— Поразмишлявах и накрая осъзнах, че твърдението ти, че звездите са слънца, но толкова далече оттук, че приличат на мънички светлинки, не е по-невероятно от допускането, че са мънички светлинки, които са близо. — Хату отхапа от един сухар, след което отпи от кафето. — Тъй че не знам кое от двете обяснения е вярно, но и едното, и другото би могло да е.
— Добро начало. Засега допусни, че моето твърдение е вярното, че вселената е огромен простор, толкова голям, че нямаме дори числа колко далече са някои неща или колко много звезди има. Че звездите са събрани в купове, наречени галактики, и че когато си в открито море или сам в планините, тези невероятно много звезди, които можеш да видиш, са безброй, и нещо повече, че отвъд онова, което можеш да видиш, има още и още галактики, простиращи се толкова далече, че светлината изчезва, преди да можем да я видим. Звезди, които надвишават по брой зрънцата пясък на всички плажове на Гарн.
Хату се засмя.
— Снощи ми причини главоболие с всичко това, Бодай. Още е прекалено рано за пиене! Не съм сигурен дали вярвам на всичко това, но го намирам за удивително и нещо повече, идеята за светове, кръжащи около звездите? Повечето хора, които познавам, мислят, че слънцето кръжи около Гарн.
Бодай махна пренебрежително с ръка.
— Това, което ти казах първия ден, че нашият свят се върти, обяснява привидното…
— Да, разбрах — прекъсна го Хатушали. — Цял час похаби, за да обясниш всичко това с относителната гледна точка и перспектива. Не съм съвсем сигурен дали разбирам напълно, но като обяснение звучи също толкова разумно, както и като отговор на въпроса за звездите.
— Много добре — каза Бодай. — Подробното ми изложение за необятността на вселената е за да ти помогна да разбереш, че много от онова, което приемаме за даденост, е основано на допускания. Ние не усещаме, че земята под краката ни се движи, тъй че допускаме, че тя е неподвижна, също както някоя малка буболечка, вкопчила се в плод, не усеща, че той се движи във фургон, който кара този плод на пазара.
Хату кимна, приел аргумента му.
— Заради това допускаме, след това решаваме, че тъй като слънцето се движи по небето през деня, то трябва да се върти около нас.
— Този аргумент го повтори вчера няколко пъти, Бодай. Какво следва?
— Следва, че не можем да допуснем, че онези други звезди и световете около тях са като Гарн.
— Правилно.
— Някои звезди ще са малки, някои светове ще са замръзнали, негодни да приютят живот. Други биха могли да са много горещи и също да са необитаеми. Да допуснем, че някои са дотолкова като Гарн, че там да процъфтява живот. Нещо повече, на някои от онези светове има живи същества, разумни същества с логическо мислене.
Хату се засмя.
— Харесва ми накъде води това. — Изглеждаше искрено зарадван. — Защо не ни учеше на тези неща като малки?
— Защото ви учих в Коалтачин. — Тонът на Бодай беше мрачен.
Усмивката на Хату посърна.
— Знание, което да служи на Кралството на нощта. Никога знание заради самото знание.
— Именно.
— Просто да знаеш — каза Хатушали. — Понякога си… струва. — Изражението му намекваше за съжаление, миг на „какво можеше да е било“. След това се върна към обичайното си състояние. — Е, и какво още?
— Магията — каза Бодай.
— Магията?
— Ами ако това, което наричаме магия, за което се разказва в песни на менестрели и приказки на пътешественици, и твоите сили, ами ако това е просто име за неща, които не разбираме?
Хату кимна бавно, приел предположението.
— Защо един камък пада от ръката ти, когато го пуснеш?
— Не знам. Просто пада.
— Съществува сила, която го притегля към земята, също както ако паднеш от стълба…
Хату вдигна ръка.
— Явление, което не познавам много добре.
Бодай се усмихна.
— И все пак една прашинка може да се носи във въздуха.
— А птиците и насекомите могат да летят — добави Хату.
— Но ние не знаем как.
— Защото имат крила? — предположи Хату.
Бодай вдигна пръст.
— Но прашинките нямат. Листата от дърветата може да се отнесат на мили разстояние от много силен вятър.
Хату замълча.
— Неща, които не разбираме — каза Бодай.
— И все пак! — възкликна Хатушали.
А Бодай отвърна със смях:
— Все пак, да! — После каза: — Силата, която кара теб и камъка да падате на земята, се нарича гравитация.
Хату кимна. На лицето му се беше изписала радост от новите отговори на въпроси, почти противоположно на разочарованието и гнева му при въпроси, оставали без отговор, когато бе дете.
Доловил радостта на Хатушали, Бодай можеше подходящо да отиграе урока, получен от Натан предишната нощ.
— Гравитацията е сила, съгласни ли сме?
Хату кимна.
— Виждаме го непрекъснато… — После спря. — Това за възприятието ли е?
Хванат малко неподготвен, Бодай отвърна:
— Не в смисъла, който мисля, че влагаш, като допускането, че слънцето се върти около Гарн. Както каза, виждаме я непрекъснато. Бебето знае за нея преди да може да говори, просто като падне, докато се учи да ходи.
— Съвсем вярно — съгласи се Хату.
— Има много други сили, които приемаме за даденост, но ги виждаме ежедневно. Топлината, която идва от нашето слънце заедно със светлината. И топлината, и светлината са сили. Вятърът е сила. Когато земята под краката ни се разтресе и раздвижи, това е сила. Може да не разбираме защо тези сили се проявяват така, както се проявяват, но имаме известен усет за скритите причини.
Вниманието на Хату вече бе изострено.
— Всички сили в огромната вселена се причинени от конфликт между положителни и отрицателни стихии.
Челото на Хату се сбърчи.
— Помисли за магнитите. Те привличат метал — продължи Бодай, а Хату кимна. — Но ако поставиш два магнита един срещу друг, с едни и същи полюси един срещу друг, те се отблъскват взаимно.
Изражението на Хату се промени, щом се замисли над това.
— Тъй че, когато привличат… еднакви краища на парчета магнит… поставят един срещу друг противоположните… Да, мисля, че разбирам.
— Наричаме единия край на магнита положителен, другия отрицателен. Също толкова лесно бихме могли да кажем черно и бяло, мъжко и женско, добро и зло, но какъвто и да е етикетът, силата е това, което е реално.
— Мисля, че разбирам.
— Някои стихии са като единия край на магнита, докато други са техните противоположности. Някои се отблъскват взаимно, докато други се привличат една към друга. Стихиите са неизброими, по-малки от онези прашинки, които се носят във въздуха, невидими, но непрекъснато се привличат и отблъскват.
— Невидими?
— Можеш ли да видиш въздуха?
— Понякога… — почна Хату.
Бодай го прекъсна.
— Не, понякога виждаш това, което е във въздуха, прах или дим, пара в кухнята, но никога самия въздух. И въпреки това въздухът е реален. Без него умираме. — Хату кимна. — Стихиите са също толкова реални като въздуха и винаги създават сила, създават енергия. Магията е манипулиране на тази енергия.
— Значи, моите сили са манипулиране на тази енергия, напрежението между стихиите?
Бодай стана.
— Да. И това е краят на урока ни за днес.
— Но… — почна Хату.
Бодай махна с ръка да го накара да замълчи — реакция, усвоена от години обучение, която накара Хату да млъкне мигновено. След малко каза:
— Добре, до утре.
Бодай го потупа по рамото и рече:
— Обуздай страстта си. Всичко ще се изясни рано или късно.
Зачуди се наум дали това е вярно. Също така трябваше да обясни на Натан, че ще са му нужни много по-дълги уроци, ако трябваше да задържи Хату ангажиран.
Вървяха бавно през гъстата растителност — най-отпред Себастиян, който сечеше с големия си нож по-сериозните препятствия. Трябваха им поне две мачете. Все пак напредваха навътре в долината.
Растенията бавно се променяха. Балдахинът от дървесни корони се извиси, докато долината се уширяваше. Трънливите храсти оредяваха и започна да преобладава все по-гъста, тучна растителност.
В деня след като убиха сръндака, Деклан накара мъжете да отдъхнат колкото може повече, за да възвърнат силата си. Тук имаше прохладна сянка, а високите стени на ставащия все по-дълбок процеп задържаха слънцето точно над главата само за няколко часа, вместо от изгрев до залез, и можеха да пият до насита от близкия ручей, преди да напълнят отново меховете с вода и да продължат. Дневната горещина беше поносима, тъй че вместо да ги накара да продължат още на разсъмване, той им нареди да отдъхнат, докато слънцето се покаже над източния ръб.
Не можеше да се отърве от чувството, че ги наблюдават, чувство, което се бе появило вечерта, когато удариха сръндака, преди два дни. Все пак не видяха дебнещи ги преследвачи, докато навлизаха все по-надълбоко в Раната.
При наличието на вода и обещанието за още храна следващата му грижа беше за връщането им в Маркензас. Изключил беше възможността да се опитат да се върнат в Ейбала, защото дори и с провизиите и водата, които можеха да носят, нямаше да могат отново да издържат в пустинята без коне, тъй че продължиха надолу по дълбоката клисура. Водеше на югоизток, далече от Ейбала, но Деклан се надяваше да намерят друг такъв проход, който да им предложи изход.
Малкото, което Бенруф знаеше за този район, не предлагаше голямо успокоение. Изглежда, имаше други по-малки каньони, някои от които можеше да ги изведат горе, но те свършваха при така наречения Опърлен бряг, на мили без никаква питейна вода, или в Безкрайната пустиня. Въпреки че не беше буквално безкрайна, пустинята беше достатъчно голяма. Без да се знае къде може да се намери вода, това предлагаше само сигурна и жалка смърт.
Себастиян търсеше пътека на дивеч или поток, който да могат да проследят надолу. Беше се доказал като опитен следотърсач и през този ден им се беше наложило да се връщат само веднъж.
Деклан оставаше бдителен за всякаква възможна засада и наблюдаваше за всякакви признаци за болест. Най-новият и най-младият от набора на Богартис в Маркенет, Били Джей, явно беше най-зле, тъй като не беше свикнал с походните несгоди, но като че ли се справяше. Учеше се от по-опитните членове, а като се изключеше гладът, мъжете като че ли се държаха.
Деклан се радваше, че продължават да се движат напред, защото това бе единственият план — да слизат все по-надолу в Раната на Гарн, към по-прохладно място, където да могат да се прегрупират и да намерят изход.
Хату се засмя и рече:
— Отново ме удивляваш с тези разсъждения.
Бодай се намръщи.
— Мислех, че вчера се съгласихме, че за целта на твоето обучение ще оставиш настрана неверието си и ще приемаш това, което казвам, за факт.
Хату вдигна ръце в израз на примирение.
— Дълъг ден беше. Слънцето залязва и огладнявам.
Лицето на Бодай помръкна. Беше изтърпял един досаден дълъг урок с Натан предната нощ, за да задържи Хату ангажиран.
— Опитвам се — заговори Хату с насмешливо-умолителен тон, но след това започна да се смее. — Мога да приема идеята за стихии, мощ, сили, енергия, макар че смътно разбирам какво означават те. Мога дори да приема идеята, че звездите са слънца, толкова отдалечени, че приличат на точици светлина, и определено би било разумно някои слънца да са по-големи или по-малки от други, но толкова огромни слънца, че и най-бързите коне не биха могли да пробягат по тяхната… обиколка, нали? — Бодай кимна. — В… какъв беше онзи брой?
— Милион. — Изражението на Бодай издаде, че е на ръба на раздразнението.
— Най-бързият кон не би могъл да пробяга от едната до другата страна за милион живота! — Хату поклати глава. — Съжалявам, но това е някак абсурдно…
— Натан! — викна Бодай. — Това не върши работа!
Хату се ококори и се дръпна назад в стола си.
— Какво?!
— Ако не се покажеш, това приключва!
След миг русият непознат пристъпи иззад една лавица от другата страна на библиотеката.
— Добре.
Хату скочи, но Бодай вдигна ръка да го успокои.
— Всичко е наред. Това е източникът на всички тези нови идеи.
— Не разбирам — каза Хатушали. В държането му не бе останал и намек за хумор. — От колко време се криете там?
— Достатъчно дълго — отвърна новодошлият, щом стигна до масата им и издърпа трети стол. Седна и каза: — Макар че издържа малко по-дълго, отколкото си бях представял.
— Какво? — попита Бодай.
— Ти беше прав. Вчерашният урок беше твърде кратък. Мислех, че имаше един момент, когато или ти щеше да вдигнеш ръце, или Хатушали щеше да те напусне.
— Имаше — отвърнаха Бодай и Хатушали почти едновременно.
Натан се засмя и смехът му беше почти мелодичен. Хату се почувства неловко, след като знаеше, че този непознат се беше крил само на няколко стъпки от тях, а той не бе усетил присъствието му, но се усети, че реагира също като Бодай. Притесненията му като че ли отпаднаха на мига и той усети, че се отпуска. У този човек просто имаше нещо, което вдъхваше усещането за познатост, чувство за приятелство и доверие. Също като с Бодай, миналото и обучението на Хату в началото го бяха направили подозрителен, но след това, все едно му бяха дали някакъв опиат, този приучен рефлекс да оспорва, да търси лъжи, просто заглъхна.
— И двамата сте уморени — каза Натан. — Беше дълъг ден, тъй че може би една бърза демонстрация и едно просто упражнение, и утре можем да започнем сериозно. Приемливо ли е това?
Двамата кимнаха.
— Защо е всичката тази глупост, след като бездруго щеше да се срещнеш с Хату? Ти каза нещо в смисъл че е задължително да не се срещнете сега.
Натан отвърна:
— Позволих да допуснеш, че би могло да стане нещо ужасно, защото трябваше да убедя теб — изпъна пръст към Бодай, — преди да мога да убедя него. — Заби палец към Хату.
— Защо? — попита Хату.
— Човешката природа — отвърна Натан. — Ако се бях опитал да убедя и двама ви едновременно, че бих могъл да разнищя тайните на проблемите ти, вие просто щяхте да се убедите един друг, че и двамата сте прави, а аз съм шарлатан, агент на някоя тъмна сила, който цели да ви попречи да намерите истината. — Махна пренебрежително с ръка. — Такъв вид глупост. Но сега, след като съм убедил теб, Бодай… Убедих ли те всъщност?
Бодай кимна замислено.
— Не съм напълно убеден, но ми даде наистина много за размишление. И това, което сподели, е разумно, но все пак изглежда толкова невъзможно, че…
— Е, надявах се да си спестя тази последна част. Доста тежка работа е.
Натан се изправи и махна с ръка към тавана в широка дъга. Внезапно куполът на библиотеката помръкна все едно че нощ изведнъж се спусна над тях, и се появи блещукащ кръг от тъмнина с искри вътре в нея. После рязко се очерта в смайващо звездно поле и Натан каза:
— Хату, хвани една.
— Какво имаш предвид? — попита Хату почти шепнешком.
— Магия! — ахна Бодай. — Истинска магия.
Натан сви рамене.
— Някои хора го наричат магия. Мисля за него като за фокуси, просто от по-високо качество от това, което ще намериш при някой факир на улично празненство. Вие двамата, след като сте от Коалтачин, знаете — ловкост на ръката и клоунада имам предвид. Е, хвани една звезда, Хату, и се учи.
Хату помисли.
— Онази, леко синкавата близо до центъра, точно над онези трите, по-малките бели.
— Аха! — каза Натан, явно доволен от представлението си.
Махна с ръка и изведнъж стана все едно че полетяха напред с ужасяваща бързина, докато звездата започна да се откроява и след няколко мига над тях надвисна кипяща маса от нещо, което приличаше на син огън; светлината му заличи всичко, освен няколко от най-ярките звезди по ръба на изображението.
— Има си име, смея да кажа, дадено ѝ от онези, които са в състояние да я видят, но за нас е просто синя звезда. Не съм вещ по темата за звездите, макар че из вселената има същества, които ги проучват, знам, но тази е много пъти по-голяма от собственото ни слънце — продължи Натан и погледна Хату. — Онзи брой, с който се затрудни, Хату?
— Милион.
— Кой е най-големият брой, който си видял в реалния живот, да речем, когато сте броили златото, откраднато от екипа ти?
Хату си припомни за времето си като крадец и отвърна:
— Сто. Виждал съм сто монети. Много е.
— Пълна кесия с монети — съгласи се Натан. — Значи, десет стотици е хиляда.
Хату кимна.
— Хиляда хиляди са милион.
Стъписан, Хату ококори очи, а Бодай каза:
— Трябваше да се сетя за този пример.
— Хиляда милиона са милиард — каза Натан и дори челото на Бодай се набръчка.
С махване с ръка Натан накара изображението да се промени. Хату и Бодай седяха като замръзнали, когато пред очите им се разгърна окръгленият пръстен на звезда, с дълги копия светлина, лумнали от дупката ѝ.
— Това също е звезда, макар че никога няма да можеш да я видиш дори и с най-добрия моряшки далекоглед. От единия край на онова тънко копие светлина до другия се измерват милиарди мили.
Погледна Хату и каза:
— Съмнявай се в сетивата си, но не се съмнявай, че тази вселена е толкова огромна, колкото изобщо не би могъл да си представиш.
Хату седеше неподвижен. След малко прошепна:
— Покажи ми още.
Натан махна с ръка и изведнъж изображението се завихри по купола на тавана и се сбра в една гневно червена точка светлина. Щом тя излезе напред, пред очите им се открои кълбо от нещо, което приличаше на пулсиращ червен газ.
— Това е вид звезда, за който знам малко — каза Натан. — Знам само, че е стара и че умира.
— Звездите умират? — възкликна Хату и се озърна към Бодай.
Бившият му наставник и настоящ учител седеше ококорил очи, по челото му блестеше пот, явно бе развълнуван до онемяване.
Натан каза:
— Тук вероятно има някои книги за звездите.
Махна с ръка и изображението изчезна.
— Как го направи това? — попита Хатушали.
— Както казах, фокуси, но… честни. — Въздъхна и седна отново. — Уморително беше. — Подпря се на масата и каза на Хатушали: — Ти си… връзка. През теб протичат сили, все едно дали го желаеш или не, и ти или просто го оставяш да става, или се учиш как да черпиш от тези сили.
Хату бавно издиша.
— Какво съм аз?
— Човек без късмет, предполагам — отвърна Натан. — Всичко, което видя, е многократно по-голямо, отколкото ти показах. Всичко в цялата вселена възниква, движи се и умира поради напрежение. — Вдигна юмруците си един срещу друг пред гърдите си. — Като магнити, които се отблъскват един друг или се привличат. Положителни и отрицателни стихии.
— Стихии — съгласи се Бодай.
— Онази звезда, която видяхме, огромното изригване на… енергия. Същината на онази звезда е продуктът на действащи стихии. Всичко вътре в теб е инструмент — каза Натан на Хату, — средство да обуздаеш тази сила, да я накараш да ти се подчини… — След това се засмя. — Донякъде. Винаги има граници. Ако наистина беше способен да контролираш всички стихии, щеше да си бог.
Хату беше изцеден.
— Как все пак направи всичко това? — промълви немощно.
— Бъди внимателен и ще можеш да правиш същото, и повече, но… — Натан замълча. — Ако живееш достатъчно дълго. Това май е непосредственият проблем.
— Трябва да пийна нещо — каза Бодай.
— По-късно. И аз ще пийна едно с теб — каза Натан. — Имаме да направим още едно нещо, преди да приключи денят, тъй че колкото по-скоро го направим, толкова по-скоро можем да пийнем. Нали? — обърна се към Хату.
Хату кимна съгласен.
— Седни ей тук — каза Натан и посочи стола, който беше освободил.
Хату се подчини и когато седна, Натан каза:
— Стани за малко.
Хату се подчини, а Натан премести стола на няколко стъпки от масата.
— Така е по-добре. Сега, моля, седни.
Хату седна и Натан каза:
— Това беше лесно упражнение. Е, виждал ли си хора, накарани да си държат ръцете над главите дълго време?
— Какво имаш предвид? — попита Хатушали.
— Някой, който натиска висока стълба, докато някой друг стои на върха? Войник, който е наказан, тъй че трябва да държи дълга пика високо над главата си? Нещо такова?
— Мисля, че да — отвърна Хату.
— В това нещо има трик. Ще те науча. Това е първият ти урок. Нали?
Хату кимна и зачака.
— Първо, затвори очи.
Хату го направи.
— Сега си вдигни дясната ръка над главата.
Хату се измести леко в стола, наведе се наляво и вдигна дясната си ръка над главата си.
— Сега, Бодай, ти също затвори очи.
Бодай се поколеба за миг, после кимна и направи каквото му наредиха.
Измина миг тишина, след което Натан каза:
— Хату, представи си, че една нишка, здрава и силна, дърпа леко ръката ти нагоре. Можеш ли да го усетиш?
След малко Хату отвърна:
— Да.
— Сега тази нишка минава през ръката ти и докосва темето ти. Усещаш ли го?
— Да — каза Хату.
— Сега много леко дръпваш тази нишка и тя повдига ръката и главата ти.
Хату направи каквото му казаха и последва още един дълъг миг мълчание.
— Много добре — каза Натан. — Дръпни още мъничко, просто да се увериш, че нишката е изпъната.
Хату дръпна и усети подръпване в ръката и главата си.
— Продължавай да дърпаш нагоре! Почувствай как се вдига! Чувстваш се по-лек, докато те тегли нагоре.
Хату направи каквото му наредиха и чу как някакъв стол изскърца по каменния под. После Натан каза:
— Много добре. Отпусни малко и после направи каквото ти кажа.
И след няколко мига каза:
— Почувствай дръпването нагоре, отпусни и се остави да те издърпа… сега отвори очи.
Хату и Бодай отвориха очи едновременно и Бодай ахна. Хату погледна надолу и видя, че столът под него е издърпан от Натан и че самият той се рее на три стъпки над пода.
Възкликна изненадано и изведнъж пропадна и тупна на каменния под. Въздухът изригна от дробовете му, тялото му се разтърси и той изруга.
— Какво беше това?
— Ти летеше над пода — каза Бодай. Поклати глава в почуда. — Какво беше това?
— Всичко е до това да не опитваш, а просто да го правиш. Ти притежаваш сили, които ще ти убягват, ако ги търсиш. — Натан се усмихна и се приближи до Хату. Погледна го отгоре. — Трябва да оставиш тези сили да дойдат при теб, да ги оставиш кротко да потекат към теб. Ако се научиш да прочистваш ума си, можем да продължим напред и да стигнем докъдето желаеш да идеш. Е, след като ви показах някои неща… — Погледна към Бодай. — Да ходим да пием.
7.
Срещи и изненадващи разкрития
— Забележителна история — каза Дейлон, когато Хава привърши описанието си на случилото се след опустошаването на Хълма на Беран. — Това, което най-много ме притеснява, е характерът на нападението на тези хора. Те удариха все едно че беше нашествие, на много места едновременно, всичко — преценено да изтъни защитите до предела, след това плячкосаха каквото могат, взеха роби и избягаха. Ако се бяха окопали на север и изток, нямаше да мога да ги изкореня от който и да било от двата фронта, без да оставя Маркенет открит откъм другия фронт. Щях да мога само да се защитавам, и то не толкова добре.
— Хората в Светилището вероятно имат повече информация от мен — каза Хава. — От тях научих само толкова, колкото можаха да ми кажат, преди да напусна, но много неща все още са неизвестни.
Бяха говорили вече няколко часа. Каретата се движеше със стабилна скорост и щяха да спрат при кладенеца на средата на пътя между кулата на Северния нос и градските порти. Към разсъмване щяха да стигнат до града.
Баронът каза:
— Забравих да спомена. Един момък, който твърди, че е приятел на теб и Хатушали, пристигна малко след битката. Казва се Донти.
Хава възкликна:
— Донти! Той е жив! Тук ли е?
— Тежък случай е това момче.
Хава се засмя, както при новината, че Донти е жив, така и на забележката на барона.
— Тежък случай? — Тя се ухили. — Такъв си е Донти. Наложи ли ви се да го заключите?
Баронът изглеждаше по-уморен и по-състарен, отколкото Хава го помнеше, но се усмихна и отвърна:
— Внимавам вече с него.
— Трябва да го видя.
— Ще го видиш. Беше ранен в един бой. — Видя, че по лицето ѝ премина загриженост. — Ще живее. Рана, която преряза плът и хрущял, нищо жизненоважно не е засегнато, но може да накуцва малко. Моят човек Балвен го намира за полезен. Имаме… — Махна с ръка. — Това може да почака. Уморена си и мога да ти спестя приказките за източната политика и заговори. Имаме да говорим за много неща, тъй като смятам да пренеса войната към онези убийствени чакали и всичко, което знаеш за онзи район, може да е жизненоважно. Тъй че отдъхни ако можеш.
Стана и се премести на другата седалка, за да може Хава да се изпъне.
Тя не възрази. Умората я надви. Излегна се и бързо заспа.
Дейлон Дюмарш, барон на Маркенет, седеше мълчаливо и размишляваше как би могъл да използва информацията от Хава в своя изгода и каква база за действия можеха да предложат островите, за които бе споменала. След разкритието откъде бяха започнали нападенията, от континента, наречен Нитания, двамата с Балвен многократно бяха обсъждали простия факт, че изграждането на армия е една задача, но прехвърлянето ѝ безопасно през огромен океан е съвсем друга работа. Единственият отговор на Дейлон беше, че щом нападателите са измислили начин, той също би могъл. Още когато го беше казал, беше прозвучало кухо, но споменаването от Хава за пленяване на кораби беше зърното на една идея и Дейлон очакваше тази идея да избуи.
Деклан махна на мъжете отзад да го подминат и когато Сиксто се изравни с него, го попита:
— Видя ли нещо?
— Мисля, че да. Отляво. Но не мога да съм сигурен.
— Ако има преследвачи — каза тихо Деклан, — трябва да познават добре тази част от долината. Би трябвало да има пътека, успоредна на тази, която ние така и не намерихме.
— Или пък са много добри в промъкваното през дървета — каза Сиксто.
— Твърде оголени сме тук.
Деклан се огледа и осъзна, че цената на взимането на пътя на най-малкото съпротивление беше да са сравнително навън, на откритото.
Движеха се през една част от долината, където дъното ѝ бе осеяно с дървета и храсти, но имаше и открити участъци трева и ниски растения. Беше по-лесно да се придвижват напред, но това предлагаше предвидим маршрут за всеки, който ги преследваше, което означаваше, че преследвачите може да не са зад тях или от едната им страна, а да избързат напред, където да залегнат и да ги причакат.
Докато навлизаха все по-надълбоко в каньона, светлината гаснеше. През целия ден двете страни на каньона бяха загърнати в сянка и се показваха само за кратко, когато слънцето се окажеше точно над главите им. Тези няколко часа бяха показали на Деклан голи каменни стени, трудни, но не и невъзможни за катерене, но водещи само нагоре към безмилостния пясък и слънце на Горящите земи.
Деклан прецени, че след около час ще е време да се спрат на лагер.
— Когато спрем за нощувка, искам да е близо до онази, северната стена.
— Мисля, че точно там дебне наблюдаващият ни, ако има такъв — каза Сиксто.
Деклан въздъхна, дълго и тихо, и плесна Сиксто по рамото.
— Умът ми може да ми прави номера, да си въобразява призрачни врагове. Но не мисля, че и двамата имаме едни и същи призраци.
Сиксто отвърна с мрачен кикот.
— Макар че би могло и двамата да сме луди.
Деклан го стисна приятелски за рамото.
— Може и да е истина — отвърна тихо. — Почвай да търсиш къде бихме могли да се защитим тази нощ.
Без повече приказки Сиксто кимна, а Деклан тръгна по-бързо напред, за да настигне Бенруф, който им отваряше път.
Когато каретата изтрополи през портите на замъка. Хава се събуди. Прозя се и се протегна, и видя, че Дейлон най-сетне се е предал и задрямал, скръстил ръце на гърдите си, както седеше с изправен гръб в ъгъла. Тя все още се нуждаеше от един добър нощен сън, но това щеше да почака за друг ден. Надигна се, а Дейлон отвори очи, докато каретата забавяше.
Беше напълно буден, когато вратата се отвори, и скочи навън, ботушът му едва докосна сгъваемата стъпенка.
Хава също слезе ловко от каретата и видя, че слънцето е изгряло, макар да оставаше скрито зад сградите на изток. Щеше да е ярък, ясен ден и въпреки утринните сенки Хава имаше добра гледка към града долу. Изглеждаше изненадващо незасегнат от опустошенията, които бе видяла навсякъде, преди да бъде откарана от търговците на роби. В отминалите вече дни улиците в този час бяха също толкова празни както сега, тъй че за един мъчителен миг всичко ѝ се стори до болка познато.
Мигновеният ѝ унес беше прекъснат от барона, когато той попита един от охраната:
— Къде е Балвен?
— Ако не закусва, милорд, би трябвало да е в казармата на ескорта, да разпитва пленниците.
— Където го оставих — каза баронът. Обърна се към Хава. — Доколкото познавам брат си, вече е започнал със сериозните разпити.
Едва ли забеляза малкото отделение кастелани, войниците от домашната му гвардия, които се озоваха зад него, но Хава ги забеляза. Изглежда, баронът се нуждаеше от охрана в собствения си замък.
Щом стигнаха до казармата, стражите при вратата отдадоха чест и Дейлон каза:
— Вътре ли е Балвен?
— Да, милорд — отвърна единият страж.
Стражите отвориха вратата и Дейлон и Хава влязоха.
Двама вързани мъже седяха на пода, единият явно в безсъзнание. И на двамата им личеше, че са изтърпели жесток бой. Балвен се обърна към влизащия барон и Хава и каза:
— Нищо засега милорд.
— Като че ли скоро няма да могат да отговарят, дори и да желаят — отбеляза Хава.
Балвен ѝ кимна.
— Радвам се да видя, че си добре. При толкова много загуби допуснахме най-лошото. Хатушали?
— Добре е, сър — отвърна тя. — В безопасност е.
Балвен погледна брат си, а той поклати леко глава, жест, който Балвен разбра добре — това бе нещо, което щяха да обсъдят по-късно, насаме.
Хава погледна двамата пленници, но си замълча.
Балвен я изгледа продължително, след което каза:
— Предвид… родното ти място, имаш ли наум някои методи за извличане на информация от неподатливи? — Кимна към двамата на пода и добави: — Изглеждат решени да изтърпят наказание и да пазят мълчание, каквато и да е заплахата.
Хава бавно поклати глава.
— Чувала съм за разни отвари и така нататък, но това не беше част от образованието ми. Онези от нас, които бяха избирани… е, знаете…
Знаеха, че е била член на екип, престъпна банда, работеща за Коалтачин. Но не знаеха колко сложна е онази система. Поради дълбоко познание на Хату за вътрешната уредба на Коалтачин от Хава се беше очаквало да е готова да го убие, ако дойде такава заповед. Отказът ѝ щеше мигновено да постави смъртна дамга и на нея. Все пак Хава не изпитваше охота да говори за някои неща, въпреки че баронът и Балвен знаеха повече от повечето външни.
— Разпитващите, хора, които наричаме
При тази дума очите на пленника в съзнание се разшириха и той се втренчи в Хава.
— Рядко рискуваме с отвличания, но ако го направим, моите хора…
Пленникът едва можеше да проговори с подутата си уста, но успя да изхрипти:
—
Хава моментално замълча. Балвен и Дейлон се обърнаха и погледнаха мъжа.
— Какво? — каза Балвен.
Хава сложи ръка на рамото на Балвен и мина покрай него. На пленника каза:
—
Въпреки че явно изпитваше болка, мъжът се оживи и с умолителен тон подхвана дълго изречение, усилие, което като че ли почти го изтощи. Повтори го, след което се свлече назад на стената. Малко след това затвори очи, изгубил съзнание.
— Какво беше всичко това? — попита баронът.
— Нарече ме „сестро“ — отвърна Хава, явно смутена. — Тъй че аз го нарекох „братко“. Акцентът му е много различен и част от речника му… — Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, след което се обърна към Балвен и Дейлон. — Попита ме дали служа на вас и защо вие — посочи Балвен — го измъчвате.
Балвен я изгледа.
— Донти каза, че те са нещо, наречено „азанти“.
Тя се вторачи в него, след което отвърна:
— Знам само това, което Хату ми каза за тях, но… не знам напълно какво означава това. Къде е Донти?
— Още спи, най-вероятно — отвърна Балвен. — Беше ранен и…
— Вече ѝ казах — прекъсна го Дейлон. Обърна се към най-близкия страж и каза: — Иди и доведи Донти, веднага.
— Слушам, милорд — отзова се войникът и бързо излезе.
След няколко минути се върна, последван от Донти, който куцаше, подпрян на патерица. Видя Хава и извика:
— Проклятие!
Тя пристъпи към него и го прегърна. По страните ѝ потекоха сълзи.
— Хату ни каза, че си мъртъв!
Донти се засмя, докато се мъчеше да не падне на една страна заради прегръдката ѝ.
— Изглеждах съвсем умрял, уверявам те. — Замълча. — Е, можеш вече да ме пуснеш.
Тя се отдръпна и избърса сълзите си.
— Проклятие. Липсваше ми глупавото ти лице.
— И на мен ми липсваше хубавото ти лице. А Хату? — попита той.
— Той е добре. С учителя Бодай е, проучват.
— Какво? — Донти изкуцука до най-близката пейка и погледна барона, а той му кимна за разрешение да седне. Донти изохка, след като се отпусна на пейката, и каза: — Не знам кой от тия кучи синове ми заби камата, но когато го разбера, ей с тая патерица ще му покажа колко боли.
Баронът погледна през рамо двамата пленници.
— Това ще го довърши, ако е един от тези двамата.
— Беше малка мешавица за минута — съгласи се Донти.
Балвен прошепна нещо на брат си, а баронът кимна и каза:
— Погрижи се.
Балвен махна на единия страж и посочи пленниците.
— Тези да се държат тук, но повикайте лечител. Никой, освен вас и лечителя — и нас четиримата — да не се пуска тук. Разбрано? — Войникът кимна. — Предай заповедта ми на сержанта отвън: когато някой от двамата се събуди, да ни съобщят веднага.
— Да, милорд.
Стражът бързо излезе, а Донти попита:
— Е, Хату в Коалтачин ли е с Бодай, или някъде тук наоколо?
— Дълга история — отвърна Хава.
— Явно имаме вече няколко дълги истории — каза баронът — Ще се видим отново с всички вас, когато тези мъже отново са годни да говорим с тях. — А на Балвен каза: — Трябва да се отърва от малко пътна прах и бих могъл да изтърпя един обяд. Погрижи се за тези двамата.
— Да, милорд — отвърна Балвен, докато брат му напускаше помещението.
— Ще ида да видя къде да те настаним. Хава, и двамата можете да ме настигнете. — Изгледа я рязко. — На теб също май една баня и обяд няма да ти дойдат зле.
— И още сън — отвърна тя. Умората отново я беше обзела след стъписването от това, че пленникът говореше езика на Коалтачин, и след като видя Донти.
Донти се надигна с помощта на патерицата и се отмести, за да може Хава да мине.
— И аз се радвам, че с Хату сте живи! — каза ѝ, щом минаха през вратата. Един от стражите на пост отвън я затвори след тях.
Преодоля двете стъпала надолу, а Хава го изчака. Балвен беше на няколко крачки пред тях.
— Та как оцеля? — попита тя.
— Не знам — отвърна Донти. — Нещо ме сграбчи от онази лодка с Хату и когато се съживих… Не помня много, освен че бях сам, премръзнал и мокър. — Лицето му се сгърчи и Хава не разбра дали беше от болка от раната му, или от спомените. — Онази част е размътена. След това бях под водата, после вълни… и вървях към брега… южно оттук, оказва се. Не знаех кой съм.
Тя погледна загрижено приятеля си от детството, но си замълча. Виждала беше Донти в много настроения, но това усещане за нещо болезнено беше ново за нея. Винаги беше крил всякакъв намек за неприятност зад маската на весело перчене.
— Какво значи това? — попита го.
Той въздъхна и се усмихна с усилие.
— Не знам. Имам чувството, че нещо ми беше отнето, и сега има нещо, което ми липсва вътрешно.
Хава спря, щом настигнаха Балвен, който също беше спрял да даде нареждания на един слуга за настаняването на Хава. Обърна се към нея.
— Ще ида при барона. Този човек ще се погрижи за жилището ти. — На Донти каза: — Върви с тях и я остави да си почине. После се върни в стаята си и чакай да те повикат.
И се отдалечи бързо, без да дочака отговор.
Донти и Хава последваха слугата и скоро стигнаха до вратата на стаята, заделена за нея.
— Лорд Балвен даде нареждания, милейди…
Хава едва не избухна в смях, че слугата се обърна така към нея. Предположи, че я удостоява с почетната титла, за да не би да се окаже, че е с висок ранг.
— И съм поръчал вана и гореща вода за баня, и храна, която да ви донесат скоро след това. Нещо друго има ли?
— Не, това ще е чудесно — отвърна тя.
Слугата бутна вратата и застана отстрани, за да могат Хава и Донти да влязат.
Стаята имаше прозорци с изглед към зелна ивица земя, на която пасяха няколко коня. Под прозореца имаше дълга скамейка и Донти седна предпазливо на нея.
— Трябва ли да куцукаш насам-натам с тази рана? — Тя посочи хълбока му.
— Ако скъсам шев, лечителят просто ще ме зашие пак.
Тя го изгледа с насмешливо изумление.
— Нищо никога не се променя у теб.
— О, едно-две неща, може би. Е, какво беше това за Хату и Бодай?
Хава обясни за случилото се, откогато бе стигнала в Порт Колос до когато бе заварила Бодай и Хату в Светилището, и как Бодай се бе оказал натрапник, шпиониращ господарите на Коалтачин.
Донти се засмя и изохка от болка.
— Никога няма да можем да кажем на дядо!
Хава го изгледа въпросително.
— Ще получи сърдечен удар.
Хава се засмя.
— Зусара и Бодай са двамата учители, на които най-много се доверява!
— Не мислех да му казвам — каза Хава. — Всъщност мислех никога да не се връщам в Коалтачин. Двамата с Хату сме обърнали гръб на онзи живот. Оженихме се.
— Оженихте се? Наистина? — попита зарадвано Донти. — Двамата винаги бяхте странна двойка, но добра двойка.
— Благодаря ти.
— В смисъл, Хату ми е като брат и ти донякъде си ми като сестра, но ако ме беше напила, щях да спя с тебе.
Хава се засмя.
— Виждала съм те пиян.
Той махна пренебрежително с ръка.
— Е, добре, май мисля, че си ми като сестра. — Посочи я с пръст. — Но съм те виждал гола!
Тя отново се разсмя.
— Не и откакто бяхме бебета!
Той кимна.
— Вярно. Но наистина имаш хубаво тяло.
Хава сви рамене. Не можеше да измисли какво да отвърне на това.
— Ще е хубаво да се видя отново с Хату, да си разменим истории. Липсваше ми този буен луд човек. Беше един от най-истинските ми приятели, независимо от всичко. — Лицето му помръкна. — След това ще го убия.
— Какво?! — Очите на Хава се разшириха за миг, след това се присвиха. — Шегуваш ли се?
Донти сви рамене.
— Може би. Не знам. Когато спомените ми се върнаха, някои части бяха разбъркани; някои още са. Просто имах това странно чувство, че се очаква да убия Хату… някъде далече от… — Той поклати глава. — Онези Сестри на Дълбините са. — Въздъхна. — Чувството идва и си отива, но не е толкова силно, както беше преди.
— Говориш за убиване на моя съпруг — каза тя заплашително.
— Е, тогава може би в края на краищата няма да го убия — отвърна Донти с малко насилена усмивка.
Хату се рееше на една стъпка над пода със затворени очи и кривната назад глава, изпънал ръце напред. Умът му беше залят от образи, които се сипеха едни след други с мълниеносна бързина.
Представяше си, че е в пустота, но вътре в тази пустота прииждаха линии от енергия, като безброй нишки, и той просто изчакваше, докато го пронизваха. Усещаше допира им, осъзнаваше за много кратък миг откъде идват и накъде отиват, но в мига, в който ги възприемеше почти достатъчно, за да разбере тези неща, те угасваха и ги заменяха нови.
Натан му бе наредил да не се опитва да разбира, а просто да го преживява, да остави тези нишки да преминават през него. В началото беше трудно и на няколко пъти Хату беше усетил, че контактът с всичката тази мощ започва да отслабва, но всеки път откриваше, че му е все по-лесно да се връща в онова състояние на ума „не опитвай“, на което Бодай и Натан се бяха постарали да го научат. Опитът, трупан с упражняването, започваше да се задържа и когато пропаднеше почти до безсъзнание, успяваше с усилие да се върне към него.
Беше изпълнен с възторг. Всичките му сетива бяха нащрек и усещаше тръпки на екстаз, толкова стимулиращи и приятни, колкото когато правеше любов с Хава, когато отпиеше първата глътка студена бира в горещ ден или първия път, когато пале беше близнало лицето му, когато все още беше почти бебе. Сравненията бяха близки, но нищо не можеше да опише напълно тази точна, съвършена почти възбуда от мощта, която бушуваше през него.
Беше на самия предел на осъзнаването какво е да бъдеш връзка, да имаш достъп до неизброими потоци енергия и в същото време да можеш да си просто в мига, просто да оставиш нещата да бъдат и да си свидетел, без да участваш.
Преживяването беше някак извън времето. Никаква представа нямаше колко дълго е бил в тази празнота, но му беше все едно. Беше миг и в същото време беше безкрайно. Живееше го и същевременно едва можеше да го проумее, нито можеше да го обясни на някой друг.
Наслаждаваше се на преживяването, а след това започна да усеща, че то заглъхва. Не знаеше дали беше мигновено или отне часове, но се усети, че полита надолу, и когато стъпалата му докоснаха каменните плочи на пода на библиотеката, примигна. Рязка болка го порази в главата и коленете му заплашиха да се огънат. Бодай стоеше до него и го сграбчи, за да не падне.
Тръпка премина от стъпалата му, през кожата и до черепа му и косата му за миг настръхна. Чувстваше се наелектризиран.
— Това беше удивително — изхриптя гласът му.
Натан му подаде чаша вода и той отпи, осъзнал, че е много ожаднял.
— Колко време?
— Вися във въздуха почти цял час — отвърна Бодай.
— Усетих го като много по-дълго… — Хатушали тръсна глава, за да я прочисти. — И въпреки това го усетих сякаш беше секунди.
Натан се усмихна замислено.
— Времето. Трудно е. Непонятно.
Хату тръгна към масата за общите им уроци, усетил, че силата му се възвръща.
— Какво имаш предвид? — попита, щом седна.
— Какво е времето? — попита на свой ред Натан.
Хату се пресегна за чашата вино и отпи.
— След няколко такива урока вече съм достатъчно умен, за да хабя време с отговори. Е, какво е времето?
Натан се усмихна на върнатия му въпрос.
— За миг — почна той, — представи си един миг, защото трябва да се престорим, че… не съществува време. Не съществува пространство. Изведнъж всичко, което сега знаем, възниква. Материя, като пръст, камък, въздух, всичко възниква и всички стихии са развихрени, с всички онези нишки енергия, които се създават, и времето възниква. Какво е времето?
Хату се съсредоточи върху въпроса, а когато Бодай понечи да заговори, вдигна ръка да го накара да замълчи. Проточиха се дълги минути, докато Натан и Бодай гледаха седналия Хатушали, впил очи в нещо, което само той можеше да види, с ръката му — все още изпъната, с дланта нагоре, а след това, след повече от няколко минути, каза:
— Времето задържа всичко да не се случва наведнъж.
Натан извика радостно, скочи от стола си и заподскача весело в кръг.
— Точно така! А сега, отново, какво все пак е времето? — Радостта му угасна.
Хату се поколеба, после отвърна:
— Знам какво прави. Не знам какво е.
Очите на Натан заблестяха все едно в тях напираха сълзи. И той каза тихо:
— Това е единственият правилен отговор.
Върна се на стола си и посочи да му напълнят чашата, а когато Бодай я напълни, я сграбчи и отпи дълбоко.
Погледна от Бодай към Хату, после — обратно. Накрая каза:
— Ние отбелязваме времето. Казваме, че едно завъртане на планетата, от изгрев-слънце до следващия, е един ден. Казваме, че толкова дни, докато светът ни се завърта около слънцето до мястото, което сме отбелязали като първия ден, това е година. Разделяме времето на часове, минути, дори части от минути, измервани с напредването на слънцето по небето, с капки вода, с механични устройства, по всякакъв начин, който можем да си въобразим… но какво е времето?
Бодай изглеждаше озадачен.
— Тези знаци, които изобретяваме, местоположения спрямо слънцето, напредването, измервано със сезони, колко дълго отнема на количество пясък да премине през малко отверстие, това са наши творения, не са на времето. Времето може да се точи бавно или да минава бързо, и нашата гледна точка се оформя от това как преживяваме тези моменти. Тъй че как можем да измерим точно, щом виждаме времето като относимо към нашето настроение? — Натан сви рамене. — В крайна сметка винаги оставаме с този единствен въпрос. — Посочи Хатушали с пръст.
— Какво е времето? — каза Хату.
Натан се усмихна.
— Когато откриеш, кажи ми.
Бодай се засмя и плесна с длан по масата.
— Обожавам добрия въпрос. Е, пиене и вечеря?
— Да! — отвърнаха едновременно Натан и Хатушали.
Деклан махна на Себастиян да седне до него край огъня.
— Видя ли го?
Наемникът отвърна:
— Стори ми се, че зърнах за миг някой да се движи, на ръба на светлината.
— Можеш ли да се промъкнеш зад него?
Себастиян поклати глава.
— Дори да се престоря, че отивам да се изпикая, нямам никакъв шанс.
Деклан осъзна, че стрелецът изглежда с години по-стар, отколкото когато се бяха срещнали, едва преди две седмици. Зачуди се дали и той самият се е състарил толкова.
Себастиян продължи.
— Близо до родното ми село, в горите, където ловувах като момче, може би. Тази гора е на онзи, който е там. Дори без капани и клопки бих могъл да се нараня в тъмното или да се натъкна на засада. Ще чуе, че идвам. Не. Най-добре е да изчакаме до изгрев-слънце и тогава да решим какво ще правим по-нататък.
Деклан изпита безсилие, порив да направи нещо. Твърде дълго ги бяха дебнали — може би един, а може би повече. Невъзможността да действа го тласкаше на ръба на безразсъдството и трябваше да обуздае този импулс.
Овладя се с усилие. Пое си дълбоко дъх и най-сетне каза:
— Добре. Поспи сега. Някой ще те събуди за смяната.
Стрелецът кимна, надигна се и отиде до походната си постеля — наметалото на един от мъжете, издъхнал много мили назад.
Деклан стана и се обърна с гръб към огъня, за да вижда по-добре в тъмното. Беше почти готов да приеме атака: каквото и да е, за да разбере какво става. Сигурен беше, че Богартис щеше да има някой мъдър съвет как да се справят с тази ситуация, но Богартис беше мъртъв, оставен на лешоядите и времето да се справят с трупа му.
Чувстваше се ужасно самотен.
8.
Неочакваното, стъписване и пригодяване
Деклан едва ли имаше нужда да вдига ръка и да заповяда да спрат, защото всички реагираха като него. От гората на поляната излезе самотна фигура, на изстрел с лък разстояние.
Беше висок мъж с широки рамене. Косата му висеше до раменете и, както и дългата му брада, беше почти побеляла. Въпреки това изглеждаше годен за бой и бе облечен в нещо, което приличаше на стара кожена ризница. Дълъг меч бе преметнат през рамото му. Мъжът явно изчакваше четата на Деклан да се приближи.
Без указание мъжете се развърнаха, с ръце на дръжките на оръжията си.
— Внимавай на фланговете — каза Деклан. — Мисля, че иска да преговаряме.
Когато стигнаха до средата на поляната, мъжът вдигна лявата си ръка, с дланта напред.
— Достатъчно. Не искаме да има недоразумения.
— Спокойно — каза Деклан, след като мъжете спряха. След това се обърна към непознатия. — Имахме достатъчно недоразумения напоследък, тъй че хайде да нямаме друго. Кой си ти?
— Тобиас Уинтърс. А ти?
— Наричат ме Деклан Ковача.
— Ти ли си командирът?
— Не по мой избор.
Тобиас се засмя.
— Никой не идва тук по свой избор, Деклан Ковача. — Огледа четата, леко присвил очи. — Дошли сте от Опърления бряг, нещо, за което щях да се обзаложа, че е невъзможно. Как стана това?
— Дълга история — каза Деклан. — Ейбала беше оплячкосан от номади и нямахме много избор накъде да бягаме. Бяхме около четирийсет души в началото. Вие?
Тобиас посочи на север и отвърна:
— Подгонени бяхме насам от степите, от същите проклети номади. Преди години. Около четирийсет, казваш?
Деклан кимна.
— Тъжна диря сте оставили. Все пак сега сте тук. — Обърна се и каза през рамо: — Елате с мен. Виждам, че сте гладни, а имаме достатъчно храна, за да я споделим. — Погледна назад, за да се увери, че Деклан и останалите го следват. — Трябваше да ви преценя набързо, за да не завиете по погрешния път.
— Погрешен път ли? — попита Деклан, след като го настигна, а другите поеха зад тях и навлязоха в гората.
— Пътека на дивеч, напред на около миля — отвърна Тобиас и посочи. Сочеше наляво. — Има друга, успоредна на вас, вече от доста време. Там, където се събират, е нещо като граница.
— Граница ли? — попита Деклан.
— Натам е нашият лагер. — Тобиас посочи приблизително на север.
— Вашият…
— Ще видите — прекъсна го Тобиас.
Отблизо Деклан можа да види, че Тобиас Уинтърс е мъж в напреднала възраст, въпреки държането му и внушителната му осанка. Начинът, по който примижаваше, подсказваше, че зрението му гасне.
Продължиха в югоизточна посока, а след това пътеката възви на изток. Както им беше казал Тобиас, скоро стигнаха до пресечката на двете пътеки на дивеч. Тобиас спря и им каза:
— Момчета, никога не тръгвайте натам. — И посочи на юг. — Там надолу има някакви хора, които изобщо не искате да срещнете. Аз и моите им нанесохме сериозни щети, преди да схванат, че ще ги оставим на мира, ако и те ни оставят на мира.
— Кои са те? — попита Бенруф.
— Не мога да кажа как се наричат самите те. Нямат никакъв цивилизован език, който някой от нас да е чувал. Ние ги наричаме „ядачи“, защото ще те изядат като хубав телешки бут, ако изобщо са се натъквали на нещо такова тук долу.
— Канибали — каза Деклан. — Вие откъде…
Тобиас вдигна ръка и Деклан млъкна. Старият боец каза:
— Имаме достатъчно време за въпроси, щом стигнем в лагера ни. — Погледна ги един по един. — Оттук, докато не ви кажа, вървите в колона по един, всеки точно зад мъжа пред него. Заради тия ядачи сме заредили всичко по тези две пътеки с някои гадни примки, ями с шипове, капани и така нататък. Променяме нещата от време на време, тъй че дори да схванат нещо, рано или късно се натъкват на изненада. Ясно ли е на всички?
Деклан погледна лицата на хората си и видя в тях несигурност.
— Можеше да ни остави да тръгнем по погрешния път — каза тихо и няколко души кимнаха.
После посочи Били Джей и каза:
— Стой точно зад мен, момче.
Най-новият член на отряда на Богартис кимна и пристъпи по-близо до него.
— Видите ли човека пред вас да залитне, хващате го — нареди им Тобиас, — но ако падне, не отбивате встрани да го вдигнете. — Усмихна се и добави: — Ако има късмет, ще стане и ще си изтупа прахта, но ако не, няма смисъл да падате до него. Нали, Деклан?
Деклан не можеше да възрази, а и вече беше почти сигурен, че Тобиас е бил или войник, или наемник, преди да се озове тук. Тази история искаше да чуе. Щом този старец и няколко други можеха да оцелеят тук, те също щяха да могат. А и сигурно беше възможно да има изход, дори все още да не го бяха намерили.
След като всички се подредиха в колона, Тобиас Уинтърс ги преведе между две ясно откроими дървета, тъй че Деклан знаеше къде е началната точка. Не се съмняваше, че Бенруф и всеки друг мъж с дори малко опит в проследяването също забелязват всеки важен ориентир по пътя.
— Ако видите змия, не подскачайте — каза Тобиас. — Тези тук са общо взето безвредни.
— Общо взето? — попита Деклан.
— Е, има една гадина с глава като лопатка, с червен диамант на нея. Нея трябва да я отбягвате, доколкото можете.
— Отровна ли е?
— Мхм.
Придвижваха се целенасочено, но крачката на Тобиас беше по-скоро отмерена, отколкото бавна. Докато преминаваха през определени места, Деклан успя да различи признаци, че там има капани, но осъзна, че ги вижда само защото го бяха предупредили. Не се съмняваше, че много от онези „ядачи“ бяха разбрали по трудния начин, че пътят не е безопасен.
С водач, който знаеше пътя, не им отне много време да напуснат зоната с капаните. Тобиас се обърна и каза:
— Оттук вече е безопасно да се върви, момчета, и можете да дишате по-леко.
Деклан беше доволен, че никой от мъжете не се беше поколебал. Надяваше се, че ги очаква безопасно убежище.
Бенруф посочи напред.
— Дим.
— Момчетата ще готвят — каза Тобиас Уинтърс. — Тук се стъмва рано.
— Забелязахме — отвърна Деклан. — Не мога да кажа, че ми харесва много.
— Свиква се — каза Тобиас. — Не мога да кажа, че ще ви хареса някога, но ще свикнете.
— Надявам се да не свикнем.
— Смятате да се измъкнете, несъмнено.
— Стига да има изход — отвърна Деклан.
— О, изход има. Всъщност два, три, ако броиш просто да се самоубиете, като се върнете откъдето дойдохте. Вие сте първите, които сме видели да идват оттам, от Опърления бряг. Другите два са по-малко рискови от сигурна смърт, но рискът е достатъчно висок, за да се замисли човек дали изобщо да опитва.
Излязоха на една голяма поляна и видяха няколко струпани колиби. Няколко души поддържаха лагерен огън, на който къкреше голям железен котел. Тобиас вдигна ръка и извика.
Мъжете край огъня махнаха в отговор, появиха се и други, излязоха от колибите.
— Пак маймунска яхния — каза Тобиас.
— Маймунска ли? — попита Били Джей.
— Заешко най-вече, но хвърляме и маймуна от време на време, тъй че така я наричаме. От някои от по-едрите екземпляри става доста добро ядене. Сърната, която ударихте вие, я гонеше Мак, оня ей там. — Посочи един от готвачите. — Тъкмо той ни каза, че имаме гости. Сърните тук са рядкост, тъй че мерне ли се някоя насам, тръгваме подир нея. — Тобиас смъкна меча си, опря го на един дънер от няколкото до огъня и седна. — Вечерята скоро ще е готова. Седнете и отдъхнете, а после може да разчепкаме някоя и друга история.
Деклан седна близо до Тобиас. Заприиждаха още и още хора, за да видят новодошлите. Бяха двайсет — двайсет и пет. Изглеждаха любопитни, но тъй като Тобиас водеше непознатите в лагера им, като че ли приеха, че е безопасно. Повечето бяха по-възрастни, като Тобиас Уинтърс, но неколцина бяха по-млади — някъде на годините на Деклан или малко по-големи.
Тобиас обясни, че две групи били оцелели след опити за търговия с помадите, които тръгнали много на зле, и че те били единствените, измъкнали се от клането.
Деклан се отпусна на земята и вдиша дълбоко, после бавно издиша. Поне засега малката му чета беше в безопасност. И Уинтърс бе споменал за възможност да се измъкнат от Раната. Отказа да се поддаде на оптимизъм, но бе доволен, че има поне малко надежда.
Разкритието на Донти, че се кани да убие Хату, смая Хава. За миг тя си помисли, че това е просто една от поредните му шеги. След това осъзна, че всъщност е сериозен, но след като го разпита, все още беше объркана.
Донти се беше върнал в жилището си, за да отдъхне, докато го повикат, а Хава си бе взела гореща баня. Беше си истински лукс, тъй като се беше отървала от многодневна мръсотия, но странната обсебеност на Донти, че трябва да убие Хату, я тревожеше.
Не го беше казал с някаква конкретна преднамереност — просто че щели да се видят, да си разкажат за всички събития, след като ги бяха пленили Сестрите на Дълбините, а след като го направели това, Донти щял да убие Хатушали.
Донти имаше празноти в паметта, но чувстваше, че това има нещо общо със Сестрите, въпреки че не беше съвсем наясно какво и как, а безцеремонното му държане предполагаше, че не е напълно ангажиран със задачата на каквото и да било ниво, което беше разбираемо за Хава. Припомни си лекциите на Бодай и си спомни думата „мотив“. Нямаше никаква явна причина Донти да иска да убие Хату.
След като се нахрани, легна да отпочине, но колкото и уморена да беше, мисълта за странното поведение на Донти ѝ пречеше да заспи. Не можеше да проумее какво изобщо би могло да изврати Донти до такава степен, че да помисли дори за миг да убие най-добрия си приятел — и в същото време да е толкова безразличен към тази цел.
Най-сетне сънят я притегли.
На заранта я събуди силно тропане по вратата и тя се надигна. Откри, че пътните ѝ дрехи са почистени. Чистото облекло беше добре дошло след толкова много дни в собствената ѝ мръсотия, а макар сънят да беше помогнал, борбата със странното изявление на Донти ѝ бе попречила да отпочине напълно. Отгоре на всичко беше заинтригувана и от пленниците азанти и се чудеше какво може да разкрият те.
Облече се бързо, отвори вратата и видя чакащия я отвън паж.
— Баронът моли да отидете при него в казармите за гости.
Пажът се отмести настрани и с широко махване с ръка даде знак, че ще я придружи, а тя пристъпи през прага.
Стори ѝ се смешно, че пленниците вече са „гости“, въпреки че ситуацията си оставаше непроменена.
Последва го към казармените бараки. Притесненията ѝ около Донти започнаха да избледняват — силното ѝ желание да научи повече за пленниците изтласка тези тревоги.
Щом влязоха в казармата, видя, че баронът и Балвен вече са там. Балвен ѝ махна да се приближи. Тя застана до него и видя, че на двамата пленници бяха дали легла и раните им бяха превързани.
Този, който ѝ беше говорил предния ден, беше буден, макар че оставаше да се види доколко умът му е бистър.
Баронът каза простичко:
— Говори му.
Хава се приближи до леглото и каза тихо:
—
Окървавеното му облекло беше сменено с дълга чиста нощница и едната рана на лицето му беше превързана, а отоците му намазани с мехлем. Той леко се размърда и очите му се съсредоточиха върху нея. Опита се да проговори.
— Вода ли? — попита го тя.
Един от стражите бързо се раздвижи и ѝ подаде чаша вода, а тя леко я вдигна до устните на мъжа. Това като че ли го съживи малко и накрая той промълви:
—
В живота на Хава бе имало време, когато изобщо нямаше да посмее да говори местния език на Коалтачин пред всеки, който не е роден там, но онези дни бяха далече зад нея и тя заговори тихо с мъжа.
Ясно беше, че имаше достатъчно разлики между двата езика, говорени от Хава и пленника, тъй че въпросите трябваше да се повтарят и той често замълчаваше, за да може да се съсредоточи отново, преди да заговори.
След половин час тя седна на ръба на леглото и продължиха, бавно, но акцентът, странните изрази и думи на другия им ставаха все по-разбираеми и разговорът им забърза.
— Той мисли, че аз някак съм част от неговото… племе? — каза тя на барона и Балвен. — Това е моят език, но все едно че се говори от човек от външните острови на страната ми, от хора, което са го променили.
— Или може би ти говориш неговия език, а вашите хора са го променили — отвърна Балвен.
Хава се замисли над казаното и кимна. Върна се към разговора си с пленника. След минута той зададе въпрос, а Хава помълча, преди да реагира, а отговорът ѝ беше дълъг и завърши с думата „Коалтачин“.
Очите на мъжа се разшириха, напълниха се със сълзи и той понечи да се надигне и посегна към Хава. Стоящият до него страж го спря. Пленникът открито заплака и посегна да стисне ръката на Хава: ясно беше, че не се опитва да ѝ навреди, а да я прегърне.
Хава бавно се пресегна и стисна ръката му. Остави го да задържи нейната за миг, след това я отдръпна и стана. Обърна гръб на пленника и пристъпи към Дейлон и Балвен.
— Какво беше това? — попита баронът.
— Ако разбирам добре това, което каза той — почна тя, — той е… народът му… са… търсили
— Продължи — каза Балвен.
— Ще трябва още да поговоря с него… Казва се Сеписолема, Сепи за кратко… и ми каза някакви неща за Прайдове, не го разбирам много, но мисля, че това, което казва, е… — Обърна се към Дейлон. — Може ли да излезем навън? Малко чист въздух няма да ми дойде зле.
Баронът се обърна и тръгна към вратата. Балвен и Хава го последваха.
Хава вдиша дълбоко утринния въздух и спря, за да остави лекият бриз да я освежи. Погледна двамата.
— Според това, което ми каза Хату за срещата си с азантите, когато придружаваше Учител… — спря, след което продължи: — Бодай, когато беше в Сандура, двамата срещнали някакви азанти, работещи за краля, и те имали нещо общо с Църквата на Единия. — Замълча. — Можете да поровите из това с вашия пленник, епископоса…
— Гост — прекъсна я Балвен.
— Продължавай — каза Дейлон, подразнен от прекъсването на брат си.
Хава вдигна ръце и каза:
— Не това е същественото. Същественото е, че Хату е усетил, че има някакъв страх от азантите, че те ни дебнат по някаква причина. И каквато и да е причината, господарите на Коалтачин правели всичко възможно тя да не бъде разкрита от тях. Нещо, отвеждащо назад към времето, когато Кралството на нощта е било основано от седемте учители, заседаващи в Съвета. — Извърна поглед за миг, след което отново погледна двамата мъже, сякаш се мъчеше да намери точните думи. — Ако разбирам добре Сепи, те не са искали да ни наранят… Искали са по някакъв начин ние да ги спасим.
Балвен и Дейлон се спогледаха.
— Да ги спасите от какво? — попита Дейлон.
— Не съм сигурна — отвърна тя.
Дейлон се намръщи.
— Балвен, с Хава разберете за какво става дума. — Загледа се над още непробудения си град долу. — Аз трябва гърла да храня, армия да събирам, а съкровищницата ни е почти празна. Нямам кого да облагам с данък, тъй че какво ще правим, като ми свърши златото?
Хава помълча малко, след което отрони:
— Един много голям кораб, пълен със съкровища, би ли помогнал?
Дейлон я погледна изумено.
— Много голям — да.
— Случайно знам къде е скрит един такъв, а и би могъл да превози няколкостотин войници и коне също така. — Посочи една доста отдалечена порта. — Оттам дотук. Толкова е голям. И има две палуби, пълни с плячка.
— Къде го намери това? — попита Балвен.
— Ами, не го намерих. Откраднах го.
Двамата онемяха.
След дългата среща с Хава Дейлон и Балвен я изчакаха да иде да обядва с Донти. Щом тя излезе, Балвен каза:
— Ако описанието ѝ на онзи кораб е точно, трябва да е побрал богатството на Порт Колос.
Дейлон отвърна:
— Помниш ли, че казахме, че трябва да вземем Порт Колос и да поставим гарнизон там?
— Скоро ли?
— Веднага — каза Дейлон и стана. Протегна се. Седенето с часове на стол не беше за предпочитане. — Искам да видя как върви ремонтът на външните стени. Започни да съставяш план за пращането на гарнизон в Колос, както и за някакви укрепления при Хълма на Беран.
На вратата се почука и Дейлон каза:
— Влез!
Появи се паж, носеше писмо. Връчи го на Балвен, а той го прегледа и каза:
— Без отговор.
Пажът бързо напусна.
— Какво е това? — попита Дейлон.
— Ами, най-сетне намерихме Родриго.
— Той е жив!? — възкликна зарадвано Дейлон.
От всички благородници наоколо Родриго Баванджайн, барон на Медните хълмове, беше един от малцината, които можеше да нарече приятел. Нападението го беше принудило да се скрие с фамилията си.
— Той, фамилията му и сто бойци са се скрили в ловна хижа в североизточния край на баронството.
— Знам я хижата — каза Дейлон и се засмя. — Трябва да е било претъпкано и неудобно. Малка е.
— Родриго пише, че градът му е сринат на пепел и населението му е избягало. Търси убежище.
Дейлон поклати глава.
— Поредната молба за убежище.
Скръсти ръце пред гърдите си и се потупа с пръст по брадичката.
— Добре, какво кроиш? — каза Балвен. — Знам го това изражение.
— Какво щеше да направи баща ни?
Балвен въздъхна тежко, в израз на приемане каквото Дейлон е решил, та дори да е нещо, с което не би се съгласил. Двамата братя бяха спорили достатъчно през целия си живот, за да знаят и двамата отговора на въпроса на Дейлон, тъй че Балвен удовлетвори брат си с отговора:
— Татко щеше да се постарае да обърне цялата тази бъркотия в своя изгода.
Дейлон кимна.
— И как щеше да го направи?
Балвен помисли за миг и отвърна:
— Задължава Родриго до такава степен, че го поставя във васално положение, и завладява Порт Колос.
— Второто вече е в ход. А за Родриго?
Балвен се усмихна.
— Даваш Порт Колос на Родриго като командир на военния ни гарнизон.
— Татко щеше да го одобри — отвърна с усмивка Дейлон.
Балвен го погледна развеселено.
— Мисля, че си прав.
— Изпрати му отговор, като му обясниш с много смътни термини, за да не е явно, че го натискаме да ни служи, но го увери, че докато пристигне, ще има обилни провизии, работници и каквото още там иска — нареди Дейлон.
— Веднага. — След което Балвен добави сухо: — Ще премълча, че ще накараме картографите да прерисуват границите. След като анексираме Медни хълмове. Порт Колос и важните части на Илкомен, ще станем ли
Балвен зададе въпроса като на шега, но изражението на Дейлон показваше, че не му е до хумор.
— Ако преживеем това, което трябва да направим, защо не? — отвърна той. — На Северна Тембрия вече няма съществуващо кралство, след като Църквата е завзела Сандура, а Зиндарос и Метрос не са в положение да възразят. Трябват ни кораби, а в това те са добри. С кораба съкровищница на Хава… — Пое си дълбоко дъх и добави: — Да, всъщност защо не? Татко би направил точно това.
— Не мога да оспоря това — отстъпи Балвен. След това попита: — Можеш ли да ме освободиш утре?
— Няма да ми трябваш в инспектирането на укрепленията. Защо?
— Има нещо, което искам да проверя, а го отлагам заради други неща.
— Какво е то?
— Трябва да направя някои сметки какво имахме в складовете и от какво се нуждаем… а се нуждаем от всичко. Драсвам няколко писма до няколко благородници, които сме намерили, и след като направя всичко това, трябва да говоря с Едвалт Тасман за напредъка му в производството на оръжия… и някои други неща.
— Да, разбира се. Четата на Богартис и Деклан с „магическия“ пясък на Едвалт не трябваше ли вече да се е върнала?
— Не знам за магията, но съм виждал онези мечове и си струва да имаме такива. — Балвен помисли малко, после добави: — Да, ако нищо не се е объркало, трябваше вече да са се върнали, или може би след още няколко дни.
— Обсъдете го с Едвалт: какво правим по изковаването на оръжия, ако не се върнат.
— Добре — отвърна Балвен, преди брат му да излезе.
Имаше няколко неща, които Балвен трябваше да обсъди с майстора ковач, комуто Дейлон бе възложил производството на оръжия, и едно от тези неща беше въпрос, който бе искал да зададе още от първата си среща с Деклан. Въпрос, който бе станал още по-съдбовно важен сега, след като Дейлон бе разкрил амбицията си да създаде ново кралство.
Докато излизаше, Балвен си даде сметка, че въпросът е важен само ако Деклан се върне. Зачуди се дали четата не се е натъкнала на някоя неприятност.
Деклан лакомо изгълта „маймунската яхния“, съставена от малко месо и много зеленчуци, не че ги разпозна какви са, и насипана в грубо издялани дървени паници. Беше соленичка, което според Тобиас се дължеше на това, че открили буца каменна сол на половин ден преход на север. Откършили парчета от нея и малка бучка в яхнията ѝ беше придала някакъв вкус. За Деклан, след седмица печено, после изсушено сърнешко и горските плодове, които бяха могли да намерят, яхнията беше толкова добра, колкото всичко, което дойката му, Майла, беше готвила, докато бе още момченце. Тя използваше морска храна най-вече, боравеше ужасно добре с подправки и добавяше лук, моркови и каквото още можеше да намери. Беше обичал гозбите ѝ, но в този момент този буламач можеше да се сравни с най-добрата ѝ. Както Майла беше казвала неведнъж: „Гладът е най-добрата подправка“.
Деклан, четата му и жителите на това селце бяха обсъдили набезите над северния континент до щурма на Ейбала и как бяха потърсили спасение в Раната. Деклан беше обяснил накратко за набора на бойци за барона, с кратко упоменаване за търсенето на специалния пясък. Отговори на няколко въпроса. Щом приключиха с яденето, Тобиас попита:
— Значи, оцелели сте след битка с някое от граничните племена?
Сиксто, който седеше до Деклан, каза:
— Той обезглави водача им и те се оттеглиха, което ни даде време да се измъкнем.
Тоомбс, който седеше до Сиксто, каза:
— Беше впечатляващо. Деклан се завъртя в пълен кръг и направо отпра главата на вожда от раменете. Сграбчи главата за косата и онези побягнаха. Беше страхотен удар.
Тобиас поседя смълчан за миг, след което отрони:
— Идиот!
От всяка възможна реакция на този разказ точно тази Деклан не беше очаквал.
— Идиот?
Тобиас вдигна ръка в умиротворителен жест.
— Не се обиждай!
Деклан беше изтощен и умората, както и непрестанният страх, бяха стегнали нервите му на възли.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако не знаеш обичаите на граничните племена, това, което си направил, всъщност е обяснимо. Ако убиеш хетмана, главатаря на едно племе, претендираш за властта му. Оттеглили са се, за да решат кой да те предизвика на двубой. Ако бяхте останали и когато те се върнат… — Махна с ръка, сякаш искаше да почне отначало. — Когато са разбрали, че сте си отишли, са решили, че нямаш доблест, и затова са ви подгонили. Ако беше останал с главата на хетмана в ръката си, щеше да е едно от двете: или следващият кандидат боен главатар щеше да ти излезе в единичен двубой, или всички щяха да коленичат пред теб и да станеш водачът им!
Деклан се смълча.
— Ако беше направил това, щеше да можеш да им заповядаш да се върнат в Ейбала и може би щеше да ти се наложи да се биеш с друг главатар, или другите банди щяха да го пренебрегнат и да те приемат като един от своите, както и хората ти.
— Но ако те бяха приели или ако беше убил друг претендент, щеше да разполагаш със… сто? Двеста? Бойци на твоя страна. Можеше просто да си им заповядал да пленят някой кораб и да си отплавал обратно при барона си. — Тобиас поклати отчаяно глава. — Нещо, което не знаехте, нали?
Деклан помълча малко, след което отвърна:
— Моят капитан не знаеше това, тъй че и аз не го знаех.
— Разбирам — каза Тобиас. — Аз напуснах Северна Тембрия преди години, за да потърся бъдеще тук, и водех чети за Метрос допреди няколко години, до края на Блатните земи, преди да науча някои неща за обичаите на Граничните племена. Те са хора, обвързани с честта, с всевъзможни странни порядки, но щом капитанът ви не е бил запознат с тях, няма как и ти да си ги знаел.
— Богартис каза, че е бил на юг преди, но не сме обсъждали порядките на Граничните племена. Знаех само, че са корава пасмина и че се държали прилично, когато дойдат в Ейбала да търгуват.
— Богартис ли? — попита Тобиас.
— Бях първият му заместник. Убиха го в онази битка.
— Проклет да съм — промърмори Тобиас. — Яздих с него преди двайсет… може би двайсет и пет години, когато и двамата бяхме млади мъжкарчета, мъчещи се да си спечелят име. — Помълча замислен, след това добави: — Той беше млад капитан, тъкмо поел първата си чета, и беше умен. Най-доброто у него — учеше се от грешките си и правеше всичко, за да опази хората си живи. Някои капитани харчеха живота на хората си както комарджия харчи монети, но не и Богартис. Хората му бяха верни.
— Ти защо напусна? — попита Деклан, оставил настрана собствените си чувства спрямо Богартис.
— Бях млад и глупав. — Тобиас се засмя тъжно. — Исках да съм първият му заместник, а беше избран друг и го приех лично. — Помълча за миг. — Дори не мога да си спомня името на мъжа, когото той избра; той вероятно отдавна е мъртъв, а не помня колко дълго странствах безцелно, преди да се съвзема достатъчно, за да мога да претендирам отново за капитанство. Тъй че слязох в Южна Тембрия и научих каквото трябваше да съм знаел години по-рано.
Деклан усети, че в очите му напира влага, и я изтри.
— Беше много добър човек.
— След като вече съм преодолял глупавата си завист, мога да кажа… да, беше — отвърна Тобиас.
Изненадан от този миг на емоционална свързаност, Деклан се отдръпна в онова тъмно място на празнота, което го бе изпълвало след убийството на Гвен.
— Кажи ми как се измъкваме оттук.
Тобиас поклати бавно глава и накрая отвърна:
— Не си първият, който пита. Има два каньона, които се издигат на север и се опразват близо до южната граница на степите, точно на ръба на Горящите земи. Все още е пустиня, макар и не толкова жестока като тази, която сте преминали, но шансът за оцеляване там не е много по-добър от пътя, по който сте дошли. Не е горещо, но сте много по-далече от Ейбала.
— Пътят на изток е най-лесният за преминаване, но свършва по-надалече в пределите на Граничните племена — продължи той. — Само късметът решава дали наблизо има мародери, които ще ви издебнат и ще ви избият просто за забавление. Западният маршрут свършва малко на юг от една планинска верига. Катеренето е стръмно и се оказвате точно в края на южния маршрут на номадите. Ако заобиколите на юг, връщате се в Горящите земи…
— Това е пътят, по който дойдохме — прекъсна го Деклан. Тобиас кимна.
— Тъй че другият път е катерене през планините. Не са кой знае колко високи, но има шибани препятствия. Или може да рискувате по южния проход, който използват номадите.
Деклан се обърна към Сиксто, който го изгледа втренчено. Накрая Деклан стана и огледа всеки от мъжете в лагера, след което попита Тобиас:
— Кой път може да изведе всички ни?
— Всички ни?
Деклан кимна.
— Вие ни подслонихте и ни нахранихте, тъй че няма да оставим никого зад гърба си. Всички идвате с нас.
Тобиас поклати бавно глава и се усмихна малко тъжно.
— Проклет да съм, ако не си одрал кожата на Богартис.
9.
Неочаквани съюзници и благоприятни възможности
Хава беше прекарала третия си пореден ден със Сепи и неговия колега, агента на азантите Фираш, който вече се бе върнал в съзнание.
Бяха ги държали под стража, но вече бяха настанени в друга стая в замъка, с по-добри легла, храна и грижи. И двамата бяха млади, силни и вероятно щяха напълно да се възстановят.
Сега Хава седеше с барона и Балвен като тяхна гостенка на вечерята за третата нощ, докато съставяха планове. Първата нощ, когато вечеря на масата на барона, беше почти съкрушена. Някакъв слуга влизаше и излизаше почти непрекъснато — и с не едно блюдо! В един момент Балвен бе казал нещо за оскъдна храна, почти като извинение, и Хава се беше зачудила колко обилна ще да е била храната преди набезите.
Вече приемаше слугите и храната, която носеха, за нещо подразбиращо се от само себе си, след като бе затънала надълбоко в обмислянето на няколко възможни хода въз основа на това, което знаеше за Нитания и родните си острови.
Балвен беше приключил с описанието как е пратил отряди, за да проучат селищата на север и изток. Дейлон беше изпратил вестоносци да подканят хората да дойдат в Маркенет, но сега разполагаше с отряди, които да претърсят всичко изоставено, но все още използваемо за претопяване за оръжия — от плугове до кухненски котли.
Първата вълна завръщащи се бежанци беше създала хаос, но най-сетне се бяха устроили наново. Сега обаче пристигаха още хора, от по-далече, и Дейлон се оказа с повече гърла за изхранване и с по-малко храна за разпределяне. Най-близките ферми отново бяха разработени, но за много от тях щеше да мине година, докато започнат да произвеждат храна. Повечето овощни градини и насаждения все още си стояха, тъй че имаше плодове, предимно портокали, грозде и круши. Някои стада в по-отдалечените кътчета бяха оцелели и ги бяха докарали по-близо до града, но много от тях щяха да бъдат пощадени от касапина, за да могат да се наплодят.
— Наистина трябва да пратим човек до Светилището да говори с вашия Бодай — каза Дейлон.
— Мога да замина след няколко дни — отвърна Хава. — Трябват ми въжета и платно, не много, но тук наоколо не може да се намери. Намериха някакво, в едно градче на име Торанда, и го докараха тази сутрин. Всеки, когото поискате да пратите с мен, е добре дошъл. Няколко добри моряци няма да са ми излишни — половината ни екипажи имаха други занаяти, преди да ги освободим.
— Пращаме отряд стражи — каза баронът.
Хава донякъде бе очаквала това, но не беше решила точно как да го приеме. Знаеше, че след като „Кралицата на бурите“ е закотвена край Северния нос, не може да го спре да заграби кораба, а бяха по същество съюзници предвид обстоятелствата, но все пак не се радваше, че чува това.
— Добре — отвърна тя не особено ентусиазирано. — Малко помощ за отбранителните ни укрепления няма да ни дойде зле. — Изгледа продължително Дейлон, след което попита: — Колко?
— Двайсет — отговори Балвен. — В случай на нападение заделяме десет стрелци. Другите десет са инженери и хора в логистиката. — Погледна я в очите. — Ти си единствената, която е наясно с порядките в Кралството на нощта: как местите агентите си от едно място на друго, как наемате шпионите си, как събирате информация. Трябва да научим порядките на тези азанти, а те, изглежда, са сходни с порядките на Коалтачин.
Това малко изненада Хава и тя каза:
— Катариан и Бодай могат да научат хората ви на каквото им трябва по тези теми.
— Нямаме никакви планове на вашето Светилище — каза Дейлон, — освен ако не ни поканите вътре, но според това, което ни каза, има стотици острови…
— Хиляди по-вероятно — прекъсна го Хава.
— Чудесно — каза Дейлон. — И казваш, че някои от тях са достатъчно големи за предприемане на сериозна атака.
— Предполагам — отвърна тя бавно, схванала накъде клони той. Разбра, че ако всичко се съчетае добре, баронът замисля да прехвърли войски на различни участъци по безбройните острови край североизточното крайбрежие на Нитания и в подходящия момент да предприеме наказателно нападение, масивно колкото това, което Северна Тембрия беше претърпяла предната година.
Баронът отпи от виното си и каза:
— Плановете ни са в ранните си етапи, тъй че ни трябват много повече разузнавателни данни. Твоите приятели тук — махна с ръка натам, където бяха настанени двамата азанти, — са били почти със сигурност източникът на информация къде да удари неочакваният противник и как най-добре да се координират атаките на север, унищожението на южните пристанища в Илкомен и тормозът на пристанищата на Южна Тембрия, за да се предотвратят излазите на флотите на Зиндарос и Метрос.
— Най-вероятно — съгласи се Хава. — Не тези двамата конкретно, но други азанти. Сепи и Фираш са били внедрени в Църквата преди няколко години, на континента Инаст, тъй че говорят онзи език — а никой друг тук не го знае, — но знаят малко сандурски от времето, прекарано там, и вече започвам напълно да разбирам какво знаят, с малко усилие.
— Колко от това, което ти казаха за търсенето от Коалтачин на някакъв вид спасение, звучи вероятно? — попита Балвен.
— Мисля, че вярват в това, което казват — отвърна Хава. — Но все още не съм сигурна дали изцяло съм разбрала това, което ми казаха. Доколкото мога да схвана, те до голяма степен са както бяхме двамата с Хату по важност за господарите си. На нас ни беше възложено да играем ролята на съпруг и съпруга, да отидем в Хълма на Беран и там да чакаме и да докладваме. — Сви рамене.
— Държали са ви настрана — каза Балвен.
— Допускам, че нашите господари учители са разполагали с податки, че нещо би могло да е в ход, но мисля, че може да е било загриженост, че Сандура и Църквата ще се опитат да завземат Маркензас, а не нападение от далечна земя отвъд морето.
— Та в какъв смисъл са като вас двамата ни гости? — попита Дейлон. — Нали са внедрени в Църквата като наети телохранители, не в армията им.
— Непреклонната църква — вметна Балвен.
— Да — съгласи се Хава.
— Непреклонната църква е военен орден, който не дължи вярност на хора като Бернардо — добави Балвен.
Хава каза сухо:
— Това вече е несъмнено. Тъй или иначе, двамата азанти не са първокласни агенти като Скритите воини на Коалтачин. — Отпи от виното си и продължи: — Тези двамата не изглеждат особено опасни като шпиони или професионални убийци, но в подходящия момент биха могли да са. Задължението им е да наблюдават и да докладват.
— Ако ние от Коалтачин наистина произхождаме от азантите и практиките ни в шпионаж са сходни, то те трябва да имат в Сандура човек, до когото да могат да пратят съобщение. Той пък би препратил съобщението до човека, който отговаря за ставащото в Сандура. — Хава си пое дъх. — Толкова е далече от Нитания, представа нямам как биха могли да си пращат съобщения насам и натам в кратки срокове. Тъй че трябва да има някой много важен и влиятелен в Сандура. — Изведнъж ѝ хрумна нещо. — Когато ги претърсихте, намерихте ли нещо като… талисман? Някакъв наниз, или нещо, което виси на каишка около вратовете им?
— Не мисля — отвърна Балвен.
— Хату ми каза, че азантите, на които се е натъкнал в Сандура, носели талисман, черна лакирана квадратна метална плочка. Тези хора трябва да са еквивалентът на нашите квели наскости. Толкова много от нашия успех е в… лъжите ни. Ние сме убедили много хора, че сме призраци, които могат да преминават през стени…
Балвен вдигна ръка да я прекъсне.
— Още като момче, докато баща ни ме обучаваше за ролята ми, съм научил всичко, което можех, за всяка опасност за нашето баронство. Когато като бебе Хату беше скрит в палатката на Дейлон, бях сигурен, че Коалтачин трябва да е замесен в измяната на краля на Итракия, и известих хората ви. Нямах никаква представа, че Сандура също наема агенти от… когото и да било, тези азанти. — Помълча, после добави: — Вероятно Лодавико също не е имал представа. Може да си е мислил, погрешно, че си има работа с вашите Скрити воини.
— Предположенията са губене на време — каза Дейлон. — Някой е манипулирал Църквата, настройвал я е да унищожи Сандура, докато бъде завзета останалата част от Северна Тембрия, с изключение на нас.
Хава долови надигащия се в него гняв.
— Вие защо бяхте пощадени?
— Хубав въпрос за двамата азанти, макар да подозирам, че те може изобщо да не знаят. Все пак ще попитам.
— Мисля, че трябва да придружа Хава до Светилището и да поговоря с този Учител Бодай — каза Балвен.
— Нужен си ми тук — отвърна Дейлон, после се обърна към Хава. — Подозирам, че си права относно това колко знаят нашите пленници. Доведи вашия Учител Бодай тук.
Хава се засмя.
— Мога да го помоля, но той може да откаже. Когато напуснах, беше зает с неща, които смята за съдбовно важни.
Балвен каза:
— Той не е от нашите поданици, братко. — Дейлон изглеждаше на ръба да избухне и Балвен добави равнодушно: — Поне засега.
Баронът зяпна стъписано Балвен, а след това изведнъж се разсмя. Хава въздъхна с облекчение и осъзна, че също като нея, Хату и Донти, тези двама мъже са отраснали заедно и че Балвен носи отговорността да сдържа брат си от безразсъдни действия.
— Освен това — каза Балвен, — аз се срещнах с него за кратко, когато той доведе тук Хатушали и Хава, тъй че съм познато за него лице, ако не и близък, и с Хава до мен би могъл да се съгласи.
— Колко време би отнело едно пътуване до там и обратно? — попита баронът Хава.
— С изпънати платна и хубаво време, и като вземем предвид това, че „Черната диря на Борзон“ е пълзящ охлюв в сравнение с „Кралицата на бурите“, пътят обратно би отнел много повече… — Тя пресметна наум. — Около месец. Два, ако времето е против нас.
— Можеш да се лишиш от мен за два месеца — каза Балвен.
— Добре — съгласи се накрая Дейлон.
— И около седмица за мен, за да огледам хубаво онези острови — добави с небрежен тон Балвен.
— Не се бави — нареди баронът и му размаха пръст. После се намръщи. — Знам как го даваш, когато нещо те заинтересува. Това, което обсъждаме, е обещаващо, но все пак имаме хора да храним и колкото и да ценя това, което ти… — посочи Хава — можеш да допринесеш за нашата кауза, хората не могат да ядат злато.
Хава помълча, след което отвърна:
— Можем да осолим риба.
— Осолена риба?
— Никога не съм виждала толкова изобилен риболов, колкото около Светилището. Може би е защото не много хора са живели по онези острови толкова дълго, но пращаме малка лодка и тя се връща пълна до планширите. Не можем да ви пратим прясна риба, но можем да я осушим и осолим.
— Маркензас ще поеме толкова храна, колкото можете да пратите — каза Балвен, после стана. — Ако ме извините, имам да се погрижа за някои неща, преди да напусна.
Дейлон му махна да тръгва, след което се обърна към Хава.
— Ще го пазиш, разбира се.
— Разбира се — отвърна тя.
Дейлон изглеждаше по-уморен, отколкото Хава помнеше да го е виждала. За година сякаш се бе състарил с десет. Очите му бяха започнали да помръкват, хлътнали в кухините, и косата му бе станала забележимо по-прошарена, отколкото при първата им среща само преди две-три години. Той дълго помълча, преди да каже:
— Никога не съм имал нещо против да чакам. Някога бях много търпелив човек. — Погледът му стана някак отнесен. — Не знам дали наистина обичах втората си жена, или просто се нуждаех от някоя, която да ми даде наследници.
Хава осъзна, че баронът е леко пиян. Не беше обърнала много внимание колко вино бе изпил и допусна, че това отчасти се дължеше на умората му, но той говореше по-скоро като човек, потънал в спомени, отколкото като трескавия съставител на планове, когото бе опознала през последните три дни, през които бе съсредоточен и обсъждаше всевъзможни варианти и обстоятелства. Беше се впечатлила от това как той и Балвен работеха заедно, като предвиждаха проблеми и намираха възможни решения, макар да не можеше да прецени доколко тези планове са на някой луд — или на гений. А сега той беше просто един наранен човек, потънал в болезнени спомени.
— Но обожавах децата си — добави той след дълго мълчание. Хава видя как една сълза се сбра в окото му и преди да може да потече надолу по лицето му, той разсеяно я изтри с юмрук.
— Май трябва да тръгвам, бароне — каза тя и понечи да стане.
— Не — каза баронът, протегна се и я хвана за китката.
Тренираният ѝ инстинкт я докара до ръба на бясна реакция на това хващане, но той я пусна преди да реагира и промълви:
— Просто остани… докато Балвен се върне. — Въздъхна сякаш нещо дълбоко вътре в него се мъчеше да се освободи. — Не си длъжна да казваш нищо. Само поседи тук малко.
И тя разбра, че е съкрушен от неизброими дни на загуба и болка, от отговорността и предизвикателствата, пред които бе изправен. Нищо не знаеше за благородниците и съвсем малко за хората извън Коалтачин, но можеше да проумее, че той просто има нужда от някой, който да поседи малко до него. Отпусна се отново на стола си и каза:
— Разбира се.
Седяха безмълвно дълго време.
Балвен почука на вратата на жилището на Едвалт Тасман и след миг тя се отвори. Старият ковач погледна брата на барона и каза:
— Предполагам, че искате да влезете.
— Само за малко — отвърна Балвен и Едвалт се отдръпна настрани.
Баронът беше дал на майстора ковач пълен контрол върху обработването на метал в баронството, но вместо да се настани в хубава къща, Едвалт си беше избрал малка стаичка близо до ковачниците и малка леярна, която щеше да е центърът на производство на оръжия, докато можеше да се построи по-голяма сграда наблизо.
Имаше едно легло, гардероб с няколко чекмеджета долу и маса с една-единствена голяма свещ на нея. Балвен се огледа, а Едвалт каза:
— Може да седнете на леглото.
Стол нямаше.
— Ще остана прав. Няма да е дълго. — Отново огледа стаята. — Можеше да имаш по-добра квартира, Едвалт.
— За какво? Сам съм, а това е близо до работата и работническата трапезария, и също тъй е близо до клозета, а на моята възраст трябва да ставам от време на време да се изпикая.
Балвен не можеше да възрази на тази логика. Най-сетне каза:
— В ход са едни работи, за които все още не мога да говоря, но трябва да знам някои неща.
— Да? — каза Едвалт и си позволи волността да седне на леглото си.
— Деклан. Трябва ми истината. Как се озова той при теб?
Едвалт отвърна:
— Разказах ви историята. Дойде някакъв фургон с двама неприятни типове, които твърдяха, че са намерили момчето, и искаха да ми го продадат. — Засмя се, после сви рамене. — В Съглашението? Роби? Но Майла хвърли един поглед на момъка и каза да го вземем. Тъй че го отгледах все едно че беше мой и той стана толкова добър ковач, колкото можех да си представям, че щеше да е собственият ми син. Честно казано, обичам го колкото обичам… обичах дъщеря си.
Балвен си спомни, че жената на Едвалт и семейството на дъщеря им бяха загинали по време на нападенията над Северна Тембрия.
— Ако не се върне, загубил съм всичко — каза тъжно Едвалт.
Балвен не можа да измисли нищо за отговор. Гледал беше как брат му преживява същата загуба, след като жена му и децата им бяха изгорели живи в каретата им, докато се бяха опитвали да избягат от нападателите.
Най-сетне Балвен промълви:
— Знам, че… искаш да се върне жив и здрав. Аз също.
— Дори и да не успее да се върне, все пак ще се погрижа да получите най-добрите мечове и брони, които можем да направим — каза навъсено старият майстор. — Ще се озъртам за всеки проклет ковач и калайджия в Маркензас, ако потрябва.
— Не е само за оръжията — каза Балвен. — Трябва да ми кажеш нещо, но този път истината. А като го направиш, аз ще ти кажа една тайна, която ще ти помогне да разбереш.
Едвалт го изгледа с присвити очи, сякаш го претегляше.
— Какво бихте искали да знаете?
— Беше ти дадена свобода след измяната на крал Стеверен. Дъщеря ти се е родила година по-късно, но въпреки това твърдиш, че вече е била родена, когато са ви продали Деклан. Възрастите не съвпадат. Къде наистина намери Деклан?
Едвалт потърка лицето си с мазолестата си длан и помълча дълго. Накрая каза:
— Добре. Твърде умен човек сте, за да ви будалкам. Той не ни е второто дете. — Въздъхна тежко. — Истината е, че майка му дойде при нас, за да потърси безопасен дом в Съглашението, където не властва никой благородник и където едно момче от простолюдието, отгледано като ковач, не би привличало внимание.
— Майка му?
— Прекрасна лейди — каза Едвалт. — Майла беше бременна и нямах чирак, и се надявах за момче, което да обуча, но имаше шанс да се роди момиче, което и стана. — Споменаването на дъщеря му явно беше тежко, но Едвалт продължи: — Майката на Деклан беше, както казах, прекрасна лейди, в богата карета, спря за някакъв ремонт на колелата — поне такава беше версията. Бягаше към Маркензас, защото баща ѝ търсел момчето. Беше лейди Аби…
— Абигейл Ленокс от Тумар — довърши Балвен.
— Знаете го?
— Предположих — отвърна Балвен. — Тя беше последната любовница на татко преди смъртта му. — Благородникът поклати глава и пристъпи да седне до Едвалт, който се отдръпна да му направи място. Сложи ръка на рамото на стария ковач. — Баща ѝ искаше да се омъжи за татко, но той не искаше копеле в домакинството си, тъй че тя избяга, за да го доведе при Дейлон за по-безопасно. Той е нашият по-млад брат.
Лицето на Едвалт остана безстрастно, освен лекото присвиване на очите му, сякаш се бе изправил срещу нещо, което не желаеше да види. Накрая призна:
— Наистина има прилика, но това го изхвърлям от ума си.
— Както казах на Дейлон, той прилича повече на татко, отколкото който и да е от двама ни.
— Значи, дамата е премислила, предполагам, а и ако момчето е изчезнело, баща ѝ е нямало да се опитва да намери незаконния си внук и да го убие.
Балвен кимна.
— Тя се ожени за някакъв дребен барон, забравих къде, а после умря млада.
— И какъв е планът ви сега?
— Клетва за мълчание?
Едвалт кимна.
— Заклевам се.
— Тайната, която не споделяш с никого, е, че ако преживеем тази предстояща война, моят брат замисля да анексира… — Замълча. — Не е нужно да знаеш подробностите, но след като се справим с онези, които убиха твоето семейство и семейството на брат ми, Маркензас ще стане кралство. Ако Дейлон оцелее, ще стане крал. Майката на Деклан беше благородничка. Дори и като незаконен син, след като Дейлон няма синове, това прави Деклан наследник на трона на Маркензас.
Едвалт остана смълчан. След малко каза:
— Ще отнеса тази тайна в гроба си, ако потрябва.
— Аз ще пътувам след няколко дни. Не е нужно да знаеш с каква цел, но ще оставя при теб документ, който да скриеш. Ако не успея да се върна и ако нещо сполети Дейлон, той ще бъде претенцията на Деклан за трона. Ще приемеш ли тази отговорност?
— С готовност, ако не с радост — каза Едвалт. — Достатъчно съм преживял преди и след Измяната, за да знам, че да си крал означава да имаш безброй врагове.
— Да, така е — отвърна Балвен и стана.
Двамата се погледнаха мълчаливо в потвърждение, че са се разбрали. Без повече думи Балвен отвори вратата и остави Едвалт сам.
Старият ковач дълго седя смълчан. Болеше го от копнежа да знае, че Деклан е в безопасност. Умът му трескаво се бореше с мисълта за това, което бе научил — че Деклан един ден може да стане крал. Стига да оцелееше. Най-сетне угаси свещта и легна, закопнял за безметежен сън.
Деклан и Тобиас влязоха в лагера изтощени и покрити с прах. Поредната яхния къкреше и Деклан попита:
— Пак ли маймуна?
— Заек — отвърна му Сиксто. — Младия Били Джей много го бива с клопките. Хвана шест тлъсти заека и сега ги готвим с див лук и моркови.
— Сигурно ще е вкусно.
Деклан и Тобиас седнаха и зачакаха да раздадат храната.
— Какво откри? — попита Сиксто.
— Може да се направи — каза Деклан. — Като момче често ми се налагаше да катеря стръмнини, за да търся яйца от рибарки, чайки и други птици през сезона на гнездене. Понякога поставяхме птичи клопки. Катерил съм се от малко хлапе.
Тобиас се намеси:
— Деклан застана в подножието на скалите и ми показваше стъпка по стъпка пътя нагоре. Сложно е, но смята, че можем да го направим.
— Как? — попита един мъж, Оскар, най-старият боец в селището. — Аз слязох оттам, подгонен от онези проклети степни разбойници. Спряха да ни гонят само защото не искаха да излагат на риск конете си. За малко да си счупя проклетия крак, докато изпълзях надолу по онези канари. Да ги катерим нагоре без въжета и такъми?
Деклан викна:
— Бенруф, онези диви лози, които видяхме, докато слизахме насам от Ейбала, как се казваха?
— Лиани. Може да се отрежат от дърветата и да се сплетат. Ако го направим както трябва, здрави са като въжета, оплетени от коноп или юта. Виждал съм ги цял живот, използват се от моряци по крайбрежието на Зиндарос. Трудно се режат обаче.
— Е, ножове и мечове имаме в изобилие — каза Деклан.
— Не знам — каза Оскар и погледна Тобиас. — Ние стоим задръстени тук от…
— Близо десет години — каза Тобиас.
Един от по-младите мъже, Кейз, се намеси:
— За нас са почти пет.
— Сега сме трийсет и осем — каза Деклан. — Ако всички работим заедно, можем да го направим.
— Стар съм, Деклан — каза Оскар умолително.
— Няма проблем — каза Деклан. — Ако трябва, ще те овържем и ще те теглим нагоре, по-младите могат да се редуват.
Няколко от мъжете се разсмяха гръмко.
— Опасно е, знам, но сме достатъчно голяма чета, за да имаме шанс в случай че се натъкнем на някакви разбойници, а ако успеем да стигнем до планините на северозапад оттук, ще се отървем от тях. След това можем да огледаме и да изберем най-добрия път през хълмовете — все трябва да има някакъв проход или процеп, някакъв път до Ейбала.
— Хубаво е да имаме отново капитан — каза Тобиас и погледна Деклан. — Дори и ако ни убие всички. — Засмя се. — Значи така: или опитваме, или седим тук и умираме от старост, или когато ядачите ни спипат.
Хората му закимаха.
— Първо — каза Деклан — ще пратим група по пътя, по който дойдохме, за да започнат да режат лиани, а после ще видим какво можем да приспособим за сечива. — Загледа се в големия готварски казан. — Ако имах ковачница, можех да го използвам да изкова сечива. — После погледна Тобиас и попита: — Откъде точно взехте този казан?
Изгребваха храната с дървена лъжица с тясна дръжка, издялана преди години, и слагаха горещата яхния в паниците. Тобиас каза:
— Виж, това е дълга история. Ще ти разкажа, докато ядем.
10.
Приготовления за отчаяни мерки
Деклан стоеше с гръб към работещите, поел смяната си на пост, докато ръцете му отпочинат, натежали толкова, колкото не помнеше да са били някога. Въпреки безбройните часове бухане с чука в ковачницата тези лиани, макар и да бяха гъвкави, бяха корави като дърво. Сеченето им беше наистина страшно трудно. По-тънките се предаваха след пет-шест удара, но с дебелите беше като сечене на дървета, а нямаха никакви брадви, само мечове и ками.
Знаеше, че остриетата им ще са затънели като кухненски лъжици, докато приключат, и се надяваше да може да намери приличен камък, за да ги наточи преди да потеглят. Тобиас беше подхвърлил, че биха могли да ги използват за криваци, ако потрябва.
Бенруф дойде и каза:
— Колко още ни трябват?
— Колкото ти знаеш, толкова и аз — отвърна Деклан. — Ще ни трябват достатъчно, за да се овържем всички, както и всичко, което ще смогнем да носим със себе си, и може би ще се наложи да издърпаме някого от нас нагоре по скалите.
— По-нагоре по склона е прекалено горещо и сухо, а надолу не е достатъчно горещо. Има още няколко лози назад към лагера, но си мисля, че може би трябва да почнем да правим въжета с каквото вече разполагаме.
Деклан видя, че следобедът отминава и светлината вече гасне, и извика:
— Приключвай!
Нямаше нужда мъжете да бъдат убеждавани да спрат. Оскар издиша шумно да покаже облекчението си, а един от мъжете направи още два удара, за да отсече последната лоза.
Надигнаха товара си, като увиха лозите около раменете си, а Деклан ги огледа да се увери, че никой не се е претоварил. Пътят обратно до лагера беше труден, но го изминаха без произшествия.
Щом се върнаха в селището, Деклан каза:
— Яжте, наспете се и утре започваме да правим въжета.
— Трябва да презаредим капаните за ядачите, преди да почнем да правим въжетата — каза Оскар.
Деклан погледна Тобиас и повдигна въпросително вежда.
— От време на време ядачите пращат някого да подуши капаните ни — отвърна Тобиас. Посочи Оскар и каза: — Той е мърморко, но има нюх за неприятности.
— Много време мина — каза Оскар.
— Доста — съгласи се Тобиас.
— Какво имаш предвид с това „доста“?
— Не е като по редовен график — обясни Тобиас, — но досега би трябвало да намерим един-двама от тях потрошени от дърво, заклещени в капан или паднали в яма с кал. — Помисли и добави: — Време е да ни навестят.
Деклан помисли. Да загуби един ден го глождеше, но да ги нападнат в гръб, докато се катерят по стръмнината, не беше приятна мисъл.
— Колко би ни отнело да обиколим и да се погрижим да не ни ударят в гръб?
— Бихме могли да прегледаме капаните докъдето се събират двете пътеки — каза Тобиас. — Ямите не можем да преместим. Много време отне да ги изкопаем, но смятаме, че които са паднали в тях, няма да се върнат и да кажат на някого. Ако някой от ония зли кучи синове се е върнал и е казал на другите, и са ги белязали, това ги оставя да влязат в пропадите, шипове, прикрити под храсти, и две клопки трошачки на глезени. Ако искаш да се увериш, отнасяш се малко по-надолу до нещо като ничия земя между онези пътеки и там, където е границата на ядачите.
— Къде е това?
— Няма да ти е трудно да намериш границата — каза Оскар.
— Хич даже — съгласи се Тобиас. — Изобщо. Глави, животински и човешки, шантави знаци, надраскани по дънерите, камънаци, струпани и боядисани в бяло. На половин ден промъквано на юг оттам може да се натъкнеш на ловците им. Имат цялата Рана на юг оттам за ловен район… освен ако нямат съседи на юг, по-гадни и от тях, а се съмнявам в това. Подозирам, че ще ни нападат от време на време, защото сме близо и мислят, че може да сме лесна плячка. Откакто младоците докретаха тук, сме погвали ядачите няколко пъти, когато се опитаха. След като вие сте тук, освен ако не дойдат с повече сила, би трябвало да ги прогоним съвсем лесно.
— Или може би някои да получат рани и да не могат да догонят другите. — Деклан помисли малко и въздъхна. — Богартис веднъж ми каза, че когато се биеш с определени врагове, раняването е по-добро от убиването, защото ако държат на ранените си, те се забавят. Или се оттеглят бавно, ако искаш да ги преследваш и разчистиш, или преследват бавно и ги оставяш зад себе си.
Тобиас кривна глава.
— Не мога да възразя на това.
Деклан претегли наум всички за и против един допълнителен ден и каза:
— На разсъмване. — Погледна Себастиян, който кимна в съгласие. После вдиша дълбоко. — Тобиас, на разсъмване — повтори той. — Аз, Себастиян и вие двамата. — Обърна се към Бенруф. — Когато тръгнем, почнете да плетете въжета и ако не се натъкнем на неприятност, ще потеглим следващия ден. — Стана и разкърши рамене. — Чака ни огромна задача. Всички, починете тази нощ и тръгваме след два дни.
Никой не изказа възражение.
Хатушали се рееше в ума си, докато в действителност седеше на масата в библиотеката. Очите му бяха затворени и не мърдаше. Бодай и Натан го наблюдаваха.
— Какво прави той? — попита Бодай.
— Учи се — отвърна Натан. — Аз ще се присъединя към него, тъй че не ме прекъсвай, моля.
Бодай тъкмо оформяше отговор, когато Натан се вцепени и затвори очи. След миг Бодай промълви:
— Много добре.
Докато се рееше в пустота, Хату преценяваше нишките сила. Беше открил, че колкото по-малко усилие влага, толкова по-лесно е да разпознава това, което наблюдава.
Нишките бяха безбройни, но бързо беше научил, че са структурирани и огромното мнозинство беше банално: караща се двойка, ято гъски в полет, двама противници в двубой и други съвсем нормални човешки забавления, които създаваха връзки между противоположни енергии, или „стихии“, както ги наричаше Натан.
След това имаше друг пласт, от онези, които произлизаха от противопоставянето на стихии, които влияеха на други нишки енергия: по-голям конфликт, празненство или много животни, обезпокоени от земетресения, бури или пожар.
Беше на ръба да разпознае следващата йерархия, когато до него достигна гласът на Натан.
— Тези са по-големи движения, причинени от огромен конфликт между стихии. Към края си на това, което трябва да знаеш за своите предизвикателства.
— Предизвикателства ли? — попита Хатушали и внезапно отново се озова на масата и примигваше.
— Това не биваше да се случва — каза Натан.
— Какво? — попита Бодай и погледна първо Натан, а после Хату.
— Той ме стресна! — каза Хату и потърка лявото си око с ръка. — Сега имам болка в лявото око. Какво беше това?
— Опитвах се да оценя твоя… урок?
— Като нахълта в ума ми, без да ме предупредиш?
Натан изглеждаше смутен.
— Извинявай. Мислех, че съсредоточаването ти е по-дисциплинирано, отколкото, изглежда, е.
— Може би ако първо ми беше казал, че можеш да направиш това, и след това ме предупредиш, че ще го направиш — каза Хату малко ядосано. — Проклятие, това око наистина боли.
— Ще мине след малко — каза Натан. — Като мозъчно замръзване е.
— Като какво? — попита Бодай.
— Когато захапеш нещо наистина студено и това изстреля болка нагоре в мозъка ти.
— Защо човек би правил такова нещо? — попита Бодай невярващо.
Натан отрони въздишка.
— Това е просто израз. Мозъкът ти всъщност не замръзва. Просто боли.
— Това все още не отговаря на въпроса защо човек би направил това?
— Все едно. Тук наоколо бездруго нямате много наистина студени неща за ядене или пиене.
— Май не — съгласи се Бодай.
— Кажи ми какво виждаше, Хату — рече Натан.
— Дай ми още минута — каза Хату, все още явно ядосан.
Натан се отпусна в стола си.
— Когато си готов.
Хату примига няколко пъти с лявото си око, след което каза:
— Видях това, което ти казах последния път. Започва по същия начин. Просто… каква беше думата?
— Мътилка?
— Да, това. Вихрене, цветове, които не са реални цветове, но изглеждат като цветове. Зад цветовете усетих чернота, абсолютна чернота, като в пещера нощем. После цветовете… утаиха се, започнаха да се движат в нишки и да стават по-ярки. Чернотата, или усещането за нея, избледнява, докато не остане нищо, освен безбройни нишки от цветове.
Натан и Бодай бяха вперили погледи в Хату, докато той говореше. Беше петият път, в който слушаха за усилието му да проучва силите, създадени от стихиите, които ги заобикаляха. Всеки следващ път беше ставал малко по-вещ и способен да разгадае реда на тези енергии. Като че ли съществуваше някакъв шаблон, а Натан беше сдържан в указанията си, твърдеше, че не е сигурен на какво би се натъкнал Хату с това упражнение. Имаше усещане за напредък, въпреки че крайната цел беше смътна.
— После? — настоя Натан.
Хату го изгледа сърдито, но тонът му остана спокоен.
— Хаосът от вихрещи се цветове и чернотата този път се подреди много по-бързо; тази част става лесна. — Махна с ръка. — Както вече казах, когато съм в онова състояние на ума, нямам усещане за отминаване на времето. И в същото време се чувства сякаш върви по-бързо. — Сви рамене и последните остатъци от гнева като че ли го напуснаха. — Може би просто защото свикнах с това, но така изглежда.
— Мина приблизително същото време като последния път — каза Бодай, — тъй че ако чувстваш, че си стигнал по-далече в това упражнение, значи се придвижваш по-бързо. — Тонът му подсказваше, че това е по-скоро въпрос, отколкото твърдение.
— Наистина — вметна Натан. — Продължавай.
— Този път усетих, че нишките, които виждам, са безбройни връзки между стихии, движеща се енергия… — Погледна питащо Натан.
— Бързи колкото светлината — помогна му Натан.
— Да, като лъчи светлина, но тънки като конци.
— Продължавай — каза Натан.
— Изпъваха се във всички посоки, но след това… не беше като да ги движех аз, но по-скоро те сами се движеха както на мен ми трябваше… — Издиша дълго, за да освободи напрежението, и поклати глава в почуда. — Не усещах като аз да ги контролирам, както човек управлява впряг или лодка. — Събра мислите си, след което добави: — Беше все едно че те просто правеха каквото аз исках да правят.
— Възхитително — каза Бодай.
Натан кимна.
— Добро начало. Какво друго?
— Видях нещо… обикновено? Обикновени потоци по безброй линии, след това избледняха… — Замълча. — Започвах да долавям… началата, или краищата? — Изглеждаше все едно че се мъчи да оформи думите си. — Мисля, че започвах да разбирам какво са двойките… стихии. Мисля, че започвах да виждам, че те са безкрайни и че само някои са… важни? Не. — Той поклати глава. — Важни за мен.
Изведнъж изправи гръб и очите му се разшириха.
— Какво? — попита Бодай.
— Хора, животни… насекоми! Рибата в морето. Всяко живо същество е свързано чрез стихиите!
— Добре — каза Натан. — Схващането за стихии и енергии, самата тъкан на движението на вселената започва да идва на фокус за теб. — Бавно извърна поглед от Хату към Бодай. — Срещал съм едва шепа хора, които имат тази способност. Някои са израснали да бъдат експерти, може би дори майстори на това познание. Някои са се научили как да манипулират самата същност на вселената. — Плесна с ръка по масата. — Това, което наричаш „магия“!
— И после какво? — попита Хату. Всичкият гняв го беше напуснал.
Натан огледа наоколо.
— Гладен съм и е късно. Мисля, че зърнах буре вино в трапезарията.
Хату изведнъж изпита вълчи глад.
— Приключихме ли?
— За днес. Утре повече — каза Натан.
Хату се надигна от масата и му размаха предупредително пръст.
— Ако пак имаш някой номер, като онова да ми се напъхаш в главата, първо ме предупреди. Не обичам номера!
Натан се засмя и отвърна:
— Учиш се. Всичко са номера.
Балвен стоеше на брега. Войник зад него донесе малък дървен сандък. Фургонджията горе на хълма бавно обърна впряга си и пое обратно към града.
Лодка дойде до брега, войникът натовари сандъка, а след това Балвен се покатери тромаво през планшира и се настани при носа.
След няколко кратки минути братът на барона се изкатери по въжената стълба на борда на „Кралицата на бурите“. Хава стоеше там и когато той застана на палубата, го поздрави:
— Добре сте дошли на борда.
— Благодаря.
Спуснаха въже и след минута дървеният сандък се озова на палубата.
— Последвайте ме — подкани го Хава и Балвен тръгна след нея към една врата, водеща към три стъпала надолу до къс коридор с три врати. Тя отвори средната и му махна да влезе.
Каютата беше спретната, с легло под един рафт, до кърмовите прозорци, с пространство едва колкото за сандък с чекмеджета и бюро за карта, осветена от фенер, окачен над бюрото. От двете страни на вратата имаше скоби за свещи и Хава каза:
— Като притъмнее, едно от момчетата носи огън от трюма, за да запали свещите. Внимаваме много да не се запали нещо, когато сме на път. Ако някоя угасне, не се опитвайте да я запалите сам.
— Ясно — отвърна той. — Маркензас никога не е била морска държава, тъй че това е третото ми плаване в живота ми и най-дългото досега. Плавал съм от Илкомен до Зиндарос, за малко повече от ден, и обратно.
— Е, настанете се. Тук ще сте за доста по-дълго. Това е моята каюта, тъй че ще ползвате вашия сандък, защото чекмеджетата са пълни с мои парцали.
— А ти къде ще спиш?
— Ще деля каютата с помощника ми.
При този отговор Балвен повдигна вежди.
Хава се засмя.
— Спя, докато той командва на палубата, и той спи, докато аз съм дежурна. Нищо друго, макар че ако между мен и Сабиен ставаше нещо, Хату едва ли би забелязал.
Последното ѝ вметване беше наполовина шеговито и наполовина не. Балвен я погледна въпросително и Хава махна с ръка.
— Той просто е увлечен в проучванията си с Бодай. Виждам го само нощем, когато съм там.
— О — каза Балвен.
— Щом потеглим, ще оправим бъркотията и можете да се храните тук или на палубата.
— Ще се храня където и ти — отвърна той.
— Чудесно.
Тя затвори вратата и остави Балвен да седи на нара, притеснен и малко объркан.
Деклан и Себастиян се промъкваха през горите, като се стараеха да останат колкото е възможно по-безшумни. Първата светлина в Раната идваше много след изгрева горе, тъй като стръмните стени на каньона и гъстият дървесен покров я прекъсваха рязко. Бяха на около миля южно от там, където двете пътеки на дивеч се пресичаха, границата между наемническия лагер и „ничията земя“.
Деклан потупа Себастиян по рамото и прошепна:
— Трябва да хванем пътеката оттук, мисля.
Тъй като Себастиян беше по-опитен ловец, водеше той, и му отвърна през рамо:
— Още малко според мен, но да, скоро. Движим се тихо, но все пак този храсталак напред е по-гъст от този зад нас.
— Без приказки — каза Деклан. — Просто посочвай накъде искаш да вървиш. Аз ще те следвам.
Себастиян кимна, после бавно се обърна и поведе. След няколко минути спря и посочи един открит участък на същата страна на пътеката. Деклан го последва.
Бяха тръгнали веднага щом беше възможно да се движат в смътната светлина на утрото. Деклан беше възложил на Сиксто да организира плетенето на въжета. Бенруф се беше оказал прав, че нишките лиани бяха здрави като конопени и с по-дебелите в средата трябваше около тях само да се сплетат по-тънките. Обсъдили бяха как да организират похода и колко въже ще им трябва. Деклан позволи да има малко спор, но в крайна сметка просто реши какво ще правят. Дългите въжета щяха да са обременителни, тъй че по-късите намотки щяха да се свързват с промеждутъчни възли, изпъвани една след друга и отново разделяни след употреба.
Деклан знаеше, че може да се довери на Сиксто да държи хората ангажирани, и беше указал на най-близкия до приятел човек, когото имаше в четата, каква е идеята му и как трябва да ръководи опита да се измъкнат от Раната.
Беше решен и той самият да се измъкне; но ако се наложеше да умре преди да е отмъстил за Гвен, Юсан и Мили, поне щеше да даде на спътниците си шанса да се присъединят към барон Дюмарш в излавянето на кучите синове убийци.
Извън дърветата, на края на пътеката, Деклан се чувстваше беззащитен. Себастиян се обърна и му показа с жестове ако чуе нещо да се скрие сред дърветата, колкото може по-навътре. Деклан кимна, че е разбрал.
Промъкваха се покрай пътеката около час и Деклан се стараеше да държи сметка за изтеклото време, тъй че да знае кога да се обърнат и стигнат до границата преди стъмване. Също така трябваше да вземе предвид, че се спускаха по-надълбоко в Раната, тъй че пътят обратно щеше да е нагоре и заради това — по-бавен.
Каньонът продължаваше бързо да се уширява, тъй че се натъкнаха на няколко голи участъка, които според Деклан бяха разчистени за дърва, но вече започваха отново да обрастват. Нищо не знаеше за събирането на дърва, освен от малкото, което бе виждал тук-там, когато доставяше брадви за лагерите на дървосекачи северно от Онкон, и няколкото приказки, които бе имал със събирачите на дървен материал. Най-вече бе искал да разбере защо остриетата и трионите трябваше да са оформени по определен начин и защо са нужни стоманени клинове за събарянето на високи дървета в избраната посока.
Все пак участъците изглеждаха все едно са били разчистени преди много години. По-новите дървета все пак бяха високи и имаха стволове, дебели по две-три стъпки, а големите пънове бяха обкръжени от ниска растителност и щяха да са нужни години, докато избуят нови дървета.
Смътен шум напред спря Себастиян и той вдигна ръка. Шумът не стана по-силен и Деклан предположи, че не се приближава движеща се група. След това шумът секна.
Себастиян изчака около минута, после махна на Деклан да го последва.
Няколко минути по-късно шумът се поднови и беше ясно, че е от гласове — силно скандиране или пеене. И този път не стана по-силен, и след малко двамата продължиха.
Стигнаха до голямо сечище, нещо като проход за придвижващите се нагоре в Раната, тъй като пътеката цепеше през средата и дърветата се отдръпваха на двете страни. Себастиян се обърна и попита с жестове: през средата или към едната или другата страна? Деклан спря и огледа терена. Както и предишното сечище, това беше разчистено преди много години и имаше някакво прикритие по-близо до пътеката, отколкото по краищата. Посочи към група по-млади дървета, след което имитира, че се снишава и притичва от едно място до друго. Себастиян кимна и се отправиха колкото можеше по-бързо към първата група дървета.
Като се придвижваха от едно укритие до друго, стигнаха до отсрещната страна на сечището и видяха пролука между дърветата на юг. Странният монотонен звук отново секна и Деклан докосна Себастиян по рамото и посочи. Поеха към южния край на голямото сечище.
Дърветата близо до пътеката от двете страни продължиха още около сто крачки, после се появи друго просторно сечище. Двамата спряха, след като видяха на още сто крачки напред висока стена, построена от стволовете на големи дървета, от този вид отбранително съоръжение, за чието построяване са нужни месеци. Дънерите бяха покрити с гъсти увивни растения, създаващи внушителна зелена преграда.
Имаше огромна порта, отворена широко и издаваща признаци на запуснатост, а около нея се виждаха черепи, кости и други неща, струпани по такъв начин, че Деклан не можеше да реши дали са трофеи или някакъв вид предупреждение. Когато се озоваха на двайсет крачки от нея, се присвиха в храстите източно от портата.
— Виж — каза тихо Себастиян.
На Деклан му отне миг, докато разбере какво сочи Себастиян, и то го порази. Някои от черепите не бяха животински, имаше и човешки. А някои от тези, които бяха животински, като че ли бяха от зверове, каквито не бе виждал никога.
Имаше нещо като череп на крокодил от едно далечно блато, който бе виждал окачен над тезгяха на кръчма, но този тук беше поне два пъти по-голям. Други от черепите бяха почти познати, но някои бяха толкова чужди, че бе невъзможно да ги разпознае.
— Какво е онова там? — прошепна Деклан и посочи нещо, което грубо приличаше на череп на маймуна, но беше три пъти по-голямо от нормален човешки череп, с дълги почти като ножове кучешки зъби и изпъкнала кост над очните кухини.
— Не знам — отвърна Себастиян, — и се надявам никога да не разбера. Ако черепът на този звяр е толкова голям, изправен трябва да е…
— Десет-дванайсет стъпки — довърши Деклан.
— Връщаме ли се? — прошепна Себастиян и Деклан бързо схвана кой отговор би предпочел.
— Не минавам през порта, която може да се затвори зад нас — отвърна той шепнешком. — Но бих искал да науча малко повече.
Бързо претегли наум любопитството спрямо риска и тъкмо се канеше да предложи да се върнат, когато някъде далече зад стената се чу внезапен звук. Много гласове се сляха в тихо ръмжене, което бавно се извиси до вик. Последва тишина. Миг след това монотонното ръмжене се повтори и отново се извиси до вик.
— Да се махаме — каза Себастиян.
— Точно това си помислих — отвърна Деклан, обърна се и се отдалечи малко от портата, а след това пое по пътеката на бегом, със Себастиян на няколко стъпки зад него.
Както беше предвидил Деклан, пътят обратно отне повече време. Все пак чувстваше, че липсата на ядачи между техния лагер и този на наемниците е добър знак. Означаваше, че преходът до стръмната стена ще е безпрепятствен. Без бой на живот и смърт, докато се мъчат да преодолеят скалите, водещи до планинските подножия над Раната, беше за предпочитане.
Не беше казал нищо на никого, дори и на Сиксто, но никой от мъжете в лагера не беше напълно годен. Собствените му хора все още страдаха от преживяното в пустинята. Отдихът и оскъдната храна бяха помогнали и поне имаше изобилна вода от изворите наблизо. По-младите бойци бяха вероятно в същото състояние като мъжете на Деклан, но по-старите като Оскар и Тобиас? Деклан знаеше, че ако ги сполети неприятност, ще се държат възможно най-добре, но едва ли щяха да оцелеят в решителна битка.
Беше притеснен и че след като излезеха от Раната, озовяха ли се откъм погрешната страна на планините, отделящи ги от брега, те можеше да се окажат непреодолима пречка. Все пак предпочиташе да умре, докато поне се опитват.
Към залез-слънце стигнаха до наемническия лагер и ги посрещнаха обнадеждени лица. Котелът с яхния отново къкреше и Деклан беше толкова прегладнял, че му беше все едно дали е прясна или претоплени остатъци от вчерашното.
Сиксто му подаде дървена паница и попита тихо:
— Какво откри?
— Открих, че дължим живота си на Тобиас и другите. Така и не видях нито един ядач, но това, което са окачили на входа към територията си, ми казва, че всички щяхме да свършим увиснали там, или поне части от нас.
Себастиян беше достатъчно близо да ги чуе и добави:
— А това, което ловуват от другата страна на лагера си… бих се радвал никога да… не видя нещо подобно в този живот.
В този момент лагерът затихна и Деклан осъзна, че всички погледи са вперени в него. Вдиша дълбоко и попита:
— Въжетата?
— Довършихме преди час каквото ни помоли и малко повече — каза Тобиас.
— Добре — отвърна Деклан. — Изяжте колкото можете, а сутринта ще довършим каквото остане. Веднага щом стане достатъчно светло, за да можем да се движим, без да чупим крака, започваме. Взимаме храна, колкото можем да носим, и всеки мях, оръжията и въжетата. Всичко друго оставяме.
Огледа четата си и каза:
— Тези мъже са слизали тук оттам, накъдето отиваме, тъй че знаят какво се каня да кажа. Изкачването ще ни изцеди краката. Склонът е полегат до стръмнината, но все пак е нагоре по целия път. Сигурно е, че ще трябва да починем преди катеренето, а подозирам, че никой от нас не е бил планински боец, тъй че ще е бавно.
Седна да си дояде и чу как Оскар промърмори:
— Ако успеем да оцелеем от тази лудост и стигнем до цивилизована земя, заклевам се, че няма да ям яхния до края на живота си.
Деклан се засмя и насмалко да се задави.
11.
Спасяване и среща на умове
Деклан дояде остатъците от снощната яхния. Беше студена и дори още по-безвкусна от нормалното, но беше нужно заради предстоящите задачи. След снощната вечеря той и останалите се бяха организирали колкото можаха, като се отърваха от всичко, освен храна, вода, оръжие и въжета.
След като разпределиха припасите, изпадна в уморена, но неспокойна дрямка. Събуди се сепнат, преди всички други, в тъмното, обзет от ужасна несигурност. След смъртта на Гвен и нараняването си беше обсебван от това чувство през будните си мигове, изпълнен с безименни предчувствия.
Докато раните му зарастваха, отначало болка често прекъсваше съня му и умът му биваше завладян от чувството за вина и съжаление защо не бе могъл да спаси хората, които обичаше. Но с отминаването на времето мислите му все по-често се насочваха към това дали ще успее да въздаде възмездие. А сега умът му питаше дали би могъл да спаси тези мъже. Беше се примирил, че така и няма да го споходи един добър нощен сън.
Стана и видя, че всички останали все още спят, макар че Тобиас се размърда и в един момент също стана. В полумрака, докато светът над тях поемаше първите лъчи утринна светлина, той се изправи и махна на Деклан да се отдалечат от лагера, за да не събудят другите.
Тобиас заговори тихо:
— Добре е, че правим това.
— Не знам как сте оцелели десет години тук.
— Ами, първо, бяхме три пъти повече, когато дойдохме, и с десет години по-млади. Изгубихме много момчета, докато измислим как да оцелеем тук.
Деклан можа само да кимне.
— Доста време ни отне, докато се научим какво можем да ядем и какво ни убива. Загубихме двама, които опитаха едни плодове с чудесна миризма и умряха преди да успеят да ни донесат пълна торба от тях.
Тобиас извърна очи, сякаш този спомен все още го нараняваше.
После си пое дъх и потупа Деклан с пръст по гърдите.
— Ако ни спасиш, ще те последвам до най-долния кръг на ада, без да задавам въпроси. Никога не съм бил водач и мисля, че единствената причина момчетата да гледат към мен е, че съм най-големият кучи син в четата, а когато по-младите хлапаци се изтъркаляха дотук отгоре, ами, те просто приеха за даденост това, че знам какво правя. — Тобиас се усмихна. — Ти каза, че не си избрал да бъдеш капитан, но Богартис е знаел какво прави, когато те е направил свой първи заместник. Ти си водач по рождение. Би могъл да командваш армии. И както казах, от този ден насетне аз съм твой човек.
Деклан усети, че думите му го трогват.
— Ще направя всичко, което мога, за да ни измъкна всички оттук.
— И тъкмо навреме, според това, което каза за пеенето и воя там долу — прошепна Тобиас.
— Какво имаш предвид? — попита Деклан.
— Казах ти защо ги наричаме „ядачи“.
Деклан кимна.
— Знаем, че са човекоядци, защото първия път, когато се оплетохме с тях, те убиха може би десетима от нас — трудно ми е да си спомня колко точно, — но останалите успяхме да се измъкнем, защото част от тях спряха да се бият и просто почнаха да дъвчат труповете на мъртвите.
— Приличат на нормални хора, малко ниски и мършави, но макар че кожата им е тъмна, както би могло да се очаква в гореща земя, някои имат бяла коса или странни жълти очи — продължи той. — Не са опитни бойци, както бихме преценили обикновено, но просто не спират да прииждат. Все едно че им е все едно кого губят. Просто ще изядат падналите, предполагам.
— Но когато всички се вдигнат, просто изригват от селото си и избиват и изяждат всичко, което им се мерне пред очите. — Тобиас сви рамене. — Помниш ли като ти казах, че ни оставиха на мира след като ги набихме? Е, веднъж един от съгледвачите ни чу всичкото онова викане и подскачане и се върна да ни каже, а те ни удариха веднага след това. Може би са го проследили или тъй или инак са идвали насам, но загубихме още няколко хлапета. Останалите успяхме да се измъкнем само защото ги затруднихме с капаните и подпалихме тука всичко, за да не могат да ни догонят.
— Крихме се няколко дни близо до ония скали, които ще катерим. Няколко седмици ни отне, докато си вдигнем отново лагера. — Тобиас се смълча при спомена. — След това те пак ни оставиха на мира, а ние се държахме настрана от ловните им райони. Както ти показах, навсякъде, освен на север от мястото, където се пресичат онези пътеки, и нагоре по теснината, през която минахте. — После добави обнадеждено: — Може пък да не дойдат насам.
— Но може и да дойдат, ако решат да пренебрегнат капаните — каза Деклан. Вдигна глава и видя, че небето вече изсветлява. — Време е да вдигаме хората.
Тобиас кимна.
— Добре.
Отне само няколко минути, докато мъжете станат, изядат каквото бе останало от студената яхния и съберат останалата си храна, оръжие и екипировка. Деклан огледа бързо лагера да се увери, че нищо не е забравено, след което отиде в челото на колоната и просто тръгна.
Без заповеди останалите поеха в колона по един след капитана си.
Донти си говореше с двамата пленници азанти, като всяка от двете страни се опитваше да придобие по-добро разбиране на езика на другата. След заминаването на Хава и нуждата Донти да се излекува напълно баронът беше решил, че времето ще се използва по-добре, ако Донти успее да измъкне повече полезна информация от двамата пленници.
— Значи, вас са ви избрали да бъдете азанти, така ли става? — попита Донти.
Сепи кимна, докато похапваше грозде.
— Казват ни, че това е чест… — Погледна Фираш, който също кимна. — Чест е да ни вземат за обучение, докато сме момчета и момичета.
— Също като при нас, донякъде — отвърна Донти.
— Но после — каза Фираш — е сурово… — Обърна се към Сепи и го попита нещо на диалект, който Донти не разпозна.
— Място за обучаване на деца? — попита Сепи. Беше прекарал повече време с Хава от Фираш и имаше по-добър усет за разликата между двата езикови варианта.
— Школа — помогна му Донти.
— Сурова школа. — Фираш кимна. — Лоши уроци, много момчета и момичета се нараняват.
— Някои умират — добави Сепи.
Донти кимна.
— И при нашите е същото, мисля.
Вратата се отвори и барон Дейлон застана на прага и махна на Донти да излезе.
Донти се сбогува с двамата пленници и напусна стаята, в която бяха задържани. Един пазач затвори вратата след него и той спря пред Дюмарш. Наведе леко брадичка в жест, който Дейлон прие за поклон.
— Научи ли нещо полезно? — попита баронът.
Донти сви леко рамене.
— Може би. Интересно, но не знам дали е полезно.
— Обясни.
Донти заговори.
— Първо, мисля, че някой като стария ми учител Бодай ще бъде от голяма полза, ако Хава и Балвен могат да го склонят да дойде, защото много от това, за което те говорят, е… история. От това, което съм сглобил, Коалтачин някога е бил… клан? Или голяма фамилия. И ние сме избягали, тъй че останалите азанти искат да разберат как сме го направили.
— Това го схванах от Хава преди да замине — каза Дейлон. — Нещо друго?
— Както казах, не знам дали е полезно, но изглежда, че на онзи континент има много различни държави и има много войни, а азантите са… — Изглеждаше несигурен, сякаш се мъчеше да намери точното понятие. — Не знам. Командват ги лордовете на Прайдове и понякога те спират войните или се намесват, за да спечели едната страна, но азантите не са един народ, а идват от различни държави. Взимат ги, докато са млади, и ги пращат в школа, както е при моите хора.
— Виж, това може да е полезно да се знае.
Донти се усмихна, зарадван от тази малка похвала. Положението му беше несигурно — някъде между затворник и слуга. Засега изглеждаше по малко и от двете.
— Имам задача за теб — каза Дейлон.
Донти не отвърна нищо.
— Връщаме си цялото крайбрежие нагоре до Порт Колос, укрепваме Медни хълмове и строим ново укрепление за гарнизон в Хълма на Беран. Всичко нагоре е в безредици, като хората бягат насам от Дивите земи и Опасния проход.
Донти кимна в знак, че е разбрал.
— Искате да си отварям очите за още като онези двамата. — Посочи с палец над рамото си към стаята на задържаните азанти.
— Балвен е прав. Ти си доста по-умен, отколкото издаваш. След като епископосът бяга по онзи маршрут чак от Сандура, оттам и по Тревното море също трябва да е пълен хаос.
Донти се засмя.
— През Опасния проход би могла да мине карнавална трупа жонгльори, клоуни и акробати в най-пъстри костюми и да свирят на инструменти, без да привлекат внимание, тъй че няколко азанти шпиони ще са невидими.
— Стегни си какъвто багаж имаш и се приготви да тръгнеш след час. За командир на укрепленията при Хълма на Беран поставям капитан Балдазар, тъй че отговаряш само пред него.
— След това до Пристанище Колос ли?
— Не. Барон Родриго Баванджайн от Медни хълмове ще поеме контрола на Порт Колос.
Донти отвърна с типичното безразлично свиване на рамене, но се усмихна, за да не изглежда твърде нахално.
— Да, милорд — отвърна той с лек поклон, след което се запъти обратно към стаичката в замъка, където се беше възстановявал. Беше решил, след като бе опознал двамата агенти азанти, че няма да може наистина да узнае кой от двамата му е забил камата, тъй че нямаше да убие никого. Освен това започваше да ги намира за доста приятни хора, след като бяха престанали да се опитват да го убият.
Хатушали си пое дълбоко дъх и попита:
— Е, откъде започваме?
— Откъдето прекъснахме вчера — отвърна Натан.
Бодай ги наблюдаваше от масата, с голяма глинена чаша с кафе до лакътя му. Беше си го донесъл от общата трапезария, след като му бе станало навик в последната седмица да го пие със сутрешното ядене и да си носи храната тук заедно с чашата. Стигнал бе дотам, че тази сутрин бе отишъл в кухнята да провери колко е останало от запаса с кафеени зърна. Зарадва се като научи, че не много хора, освен него и Хатушали пият от черната течност, макар чаят им да бе на привършване.
Хату и Натан стояха един срещу друг, после двамата се пресегнаха и стиснаха раменете на другия, наведоха глави и затвориха очи.
Бодай допи чашата си и се отпусна: знаеше, че те може да останат застинали в тази поза доста време.
В размътената пустота Хату се озова сам с Натан и бързо приложи придобитите си умения да подреди хаоса. Вихрите от цветове почти мигновено се превърнаха в безброй нишки, искрящи във всеки въобразим цвят и оттенък.
Хату разбираше, че неговите и на Натан образи са само трик на ума, че истинските им тела стоят неподвижно в библиотеката. Все пак предпочете да си ги представи като реални, след като това му даваше по-силно удържане на идентичността. Преди няколко дни бе започнал да осъзнава, че в този процес има съблазняващ аспект, който бе обсъдил с Натан, и че колкото повече сила владее, толкова по-малко индивидуална идентичност му остава. Било пристрастяващо, обяснил му беше Натан, и това било част от риска на обучението.
Най-многобройните и обикновени нишки отпаднаха, умствена постройка, изградена от самия Хатушали, за да изглежда в ума му, че се носи над неизброимото множество нишки енергия между стихиите. Не се виждаха, но знаеше, че все пак са там и че всичко това, което той манипулира, е илюзия, но както беше указал Натан, всичко, което можеше да направи, за да съхрани усещането си за идентичност и място в реалния свят, беше добре дошло.
Остави втория пласт нишки да отпадне, а след това третия. Предния ден бе успял напълно да се въвлече в това, към което се отнасяше четвъртият пласт от тези нишки, потоци енергия, чийто източник беше в стихии, предизвикани от действията на големи групи — хора, животни, риби и същества с толкова нищожни размери, че никое невъоръжено око не можеше да ги види. С тези сили бяха преплетени естествени елементи: вятър, дъжд, земни трусове, приливи и течения.
Върна се там, където бе спрял предишния ден: изучаване играта на естествени сили на групи, стада, множество китове, птичи рояци. В ума му беше все едно че протяга ръка и я топва във водата, усеща потока на теченията, докато безбройни рибни пасажи ги използваха, за да се движат и намират храна.
— Всяко движение, навсякъде, се командва от напрежения между положителни и отрицателни стихии — стигна до него гласът на Натан.
— Разбирам — каза Хату. Този факт биваше повтарян постоянно, откакто бяха започнали уроците.
— Урокът за днес е да усещаш кое е жизнена сила и кое е първична сила.
В ума си Хату протегна ръка, за да докосне точката, където силите се пресичаха, и чу предупреждението на Натан:
— Бъди колкото е възможно по-деликатен, все едно откъсваш най-тънкото венчелистче от най-нежното цвете. Нишките на стихиите са неизброими и здрави в своето изобилие, но всяка нишка може да бъде крехка. Прекършиш ли една, би могло да има последствия, от най-малкото движение на една риба в пасажа до срутването на скалист бряг в океана. Докато не овладееш напълно знанието кои нишки с кои стихии се свързват, избягвай взаимодействие.
— Как тогава да го правя? — попита Хату.
— Доближи се колкото може повече в ума си, но без да докосваш. Остави енергията, пулсираща по тази нишка, да ти разкрие естеството си. Все още сме много далече от действителното ти взаимодействие с всички тези сили. Мисли за това като за учене да пълзиш, преди да се опиташ да ходиш.
— Разбирам — каза Хату, макар да не беше сигурен, че разбира.
Отново се съсредоточи върху стадото китове, което бе усетил преди, и в ума си придвижи ръката си до самата граница на дирята, която оставяха. За кратък миг се опита да прецени накъде плуват спрямо физическото си местоположение в Светилището, но успя само да долови, че е някъде на североизток.
Представи си, че дланта му е на края на стадото, че се движи едновременно с тях все едно че е някакво гигантско същество, стоящо дълбоко до коленете в океана, способно да се наведе и просто да прокара пръстите си по издутините му.
После усети, че морето се движи в различен ритъм, почти пулсиране на енергия, която се надига и спада в унисон, какъвто никога не бе могъл да си въобрази преди. Това го порази, като две песни, пети от два различни гласа, едната глуха и топла, тиха мелодия на отпусната мощ. Това беше морето. Другата беше енергията от китовете, които плуваха в редуваща се противопоставеност и съзвучие с морето. Направи каквото му указа Натан — просто зачака и остави енергиите да разкрият какво са за него.
След това усети разлика между двете и след като дълго помисли, каза:
— Едната е жива…
— Да — отвърна Натан.
— Другата е… нещо друго.
— Трябва да напуснем сега — каза Натан.
— Сега?
— Поддаваш се на изкушението — каза само Натан.
Хату понечи да възрази, но осъзна, че възразяването е капанът на изкушението, за което говореше Натан. Примига и отново се озоваха в Библиотеката.
Бодай се беше отпуснал в стола, наведен на една страна, с лакътя му на масата и със затворени очи. Хъркаше.
Хату се засмя и очите на Бодай се отвориха.
— О, май съм задрямал — каза някогашният учител от Коалтачин.
— То си личи — каза Натан.
— Колко дълго ме нямаше? — попита Хату.
Бодай огледа наоколо и промърмори:
— Трябва да взема един от онези водни часовници, или пясъчен. — Примига, за да се разсъни, погледна сенките от високите прозорци и рече:
— Ако се съди по светлината и къркоренето на стомаха ми, цялата сутрин.
— Да кажем, четири часа — каза Натан.
— Вътре го усетих като само няколко минути. — Хату разкърши рамене, за да прогони сковаността. — Сега се усеща като четири часа.
— Времето — каза с усмивка Натан.
Хату се засмя, поклати глава и повтори:
— Времето. — Беше се превърнало в голяма шега между тях.
Бодай каза:
— Мисля следващия път, когато идете да проучвате в каквото е там… пустота, или умо-пространство, или каквото там го наричате, да се заема с други задачи. Така не си използвам времето по най-добрия начин.
По лицето на Натан премина странно изражение, смесица от разбиране и хумор. С тон, който можеше само да се помисли за дяволит, каза:
— Ако Хату е готов, този следобед може да те вземем в неговото видение.
Погледна Хату, а той кимна и каза:
— Добре.
Очите на Бодай се разшириха и той заприлича на дете, на което някой е поднесъл чудесен подарък.
— Можете ли?
Хату се усмихна.
— След обеда, значи.
— След обеда — отзова се Бодай, възбуден от обещанието.
Изнизаха се от библиотеката към общата кухня. Бодай почти подскачаше от радост.
Деклан огледа четата. Бяха поддържали стабилна скорост, тичаха за около минута, после ходеха, практика, научена от Богартис, която бързо гълташе разстоянията.
Отброяваше минутите наум и се опитваше да прецени колко остава, докато стане твърде тъмно за вървене. Оставаха му още няколко минути, докато заповяда нов преход, когато един от по-младите наемници, Алекс, се надигна и посочи.
— Вижте!
Деклан се обърна да погледне натам, където сочеше, и след малко видя това, което младият с острия поглед бе видял. Зад тях се вдигаше дим.
Тобиас се появи до лакътя му.
— Изгарят лагера ни. Изглежда, че идват.
Деклан веднага пресметна разстоянието, което вече бяха покрили, и колко дневна светлина оставаше. После извика:
— Ставай, всички! Трябва да се придвижим колкото може по-бързо колкото може по-далече.
Махна на Тобиас.
— Какво? — попита старият боец.
— Трябва да стигнем до онази първа каменна стена — каза Деклан — и да се изкатерим на върха ѝ. Ако успеем да стигнем до по-висок терен, може да имаме шанс. Ако спрат да ни преследват след стъмване, бихме могли да стигнем достатъчно високо нагоре по скалите след разсъмване, за да им се измъкнем.
Тобиас прошепна:
— Ако стигнат тук преди да сме…
Деклан го прекъсна:
— Знам.
След като другите мъже също видяха пушека, почнаха да задават въпроси, да викат умолително или, като Оскар, да предричат кървава орис.
— Млъкнете! — викна Деклан. — Строй се в колона!
Повечето затихнаха, но неколцина продължиха да реват въпроси.
— Трябваше да останем и да се скрием! — викна Оскар.
— И всички да сме умрели досега! — сопна му се Мик Сойър. — Слушай капитана!
— Казах, млъквай, всички! — викна Деклан още по-силно. — Значи, ако искаме да преживеем това, слушайте ме!
И последните мъже млъкнаха.
— Не можем да бягаме. Бягаме ли, падаме. Паднем ли, умираме. Трябва да стигнем до скалите преди ядачите да стигнат до нас. Отваряйте си очите, внимавайте къде стъпвате. Счупиш ли глезен, загиваш. Разбрано?
Последва глухо мърморене.
— Значи, бъдете нащрек, но ако видите нещо, което можем бързо да използваме за главня, паднал клон, сноп суха тръстика, всичко, което можем да подпалим, викай!
Щом се отдръпна, Тобиас го сграбчи за рамото.
— Смяташ да се катерим в тъмното?
— Ако стигнем до безопасно място и не се наложи да се катерим, ще изчакаме. Ако продължат да идват и се наложи да се катерим в тъмното, ще трябва да го направим и ще го направим — отвърна Деклан, изтръгна се от хватката му и продължи напред в челото на колоната.
След като подмина Сиксто, не погледна назад, за да види дали го следват. Знаеше, че ще го направят.
Хатушали стоеше в готовност, освежен от обедната храна, и видя, че Натан и Бодай са готови.
Натан заговори на Бодай:
— Възможно е за малко да се почувстваш объркан. В една илюзия е трудно да се отмерва времето, тъй че това, което се чувства като миг за един от нас, може в началото да се почувства много по-дълго от друг. Щом всички се отпуснем, времето ще изглежда, че минава с еднаква скорост за всички ни и можем да общуваме. Съветвам те да запазиш мълчание, защото това ще подсили способността ти да се отпуснеш и да наблюдаваш, а ако имаш въпроси, изчакай докато се върнем в съзнание тук. Ако нещо се обърка за теб, просто се върни тук.
— Как? — попита Бодай.
— Просто го поискай — каза Натан. — В мига, в който се върнеш, просто пусни рамото ми и рамото на Хату. След това седни и изчакай. Вече си виждал колко дълго може да ни няма. Би могло да отнеме няколко мига или часове. Готов ли си?
— Толкова, колкото мога да съм — каза старият учител.
Тримата застанаха равно отдалечени, след това всеки от тях се протегна и сложи ръцете си на раменете на другите. Бодай беше виждал как го правят Хату и Натан достатъчно пъти, за да няма нужда от указания. Наклониха се леко напред, наведоха глави и затвориха очи.
За миг се понесоха във вихрения хаос от цветове, за който Хату мислеше като за безредното „лице“ на стихиите. Бързо приведе нишките в ред и след това заличи онези, които бе пренебрегнал преди, и върна тримата там, където двамата с Натан бяха напуснали преди обеда.
— Сега отдели природните сили и да останем само с живата енергия — каза Натан.
Хату изтласка от себе си всичко, в което отекваше бавният ритъм, набъбналите вълни на природните сили, и за секунда бе изумен, щом разпозна живота като сила, отделно от телата на живите същества. Усети, че пред него сякаш се разкри напълно ново ниво, и видя неизброими нишки на вибриращ живот. Пулсациите варираха от неистово трептене, наподобяващо жуженето на изпаднало в паника насекомо, до глухо буботене, повтарящо се като туптенето на огромно сърце.
— Животът има една обща нота в тази какофония от шумове — каза Натан. — Потърси я.
Мина време, докато Хату отпусне ума си, и във въображението си не протегна ръката си, а по-скоро се надвеси, за да се вслуша по-добре. Разчисти с волята си най-пронизителните звуци и най-глухите тътени и накрая остана само с нещо, което се усещаше като най-съвършената музикална нота. Беше изящна и превъзходна и разпознаването ѝ почти го просълзи в тази илюзия за себе си.
На Бодай му бяха казали да пази мълчание, докато Хату споделяше усещанията си, но разкриването на тази абсолютна енергия го накара да прошепне:
— Изящно!
В продължение сякаш на много време просто наблюдаваха общия пулс на живота във вселената, а след това Натан каза:
— Ускоряваш контрола си. Впечатлен съм. Сега намери общия човешки ритъм.
— Как?
— Докосваш Бодай. Почувствай неговата енергия, след това потърси кое е общото с други нишки, отвъд основата на живот.
Хату се поколеба и Бодай каза:
— Всичко е наред.
Хату остави сетивата си да навлязат за миг в Бодай и в този миг беше почти съкрушен от усещания и спомени, проблясващи мигове в живота на Бодай. Вдигна преграда пред този порой на цялото съществуване на другата личност и сътвори илюзия на дистанциране от преживяване и мисъл. След това бързо измести фокуса си към същината на човека, енергията, която протичаше през него.
Бе започнал да вижда нарастващото си познание като различни видове музика, свирени на гайди, лютни, барабани, месингови рогове и всевъзможни други инструменти. Всяка енергия се отличаваше за него все едно че чувстваше различна нота, изсвирена на различен инструмент, и започваше да ги овладява всички.
В тази вълшебна хармония съществуваше основа и той знаеше, че търси точно нея. Насочи вниманието си към лабиринта от жизнени енергии наоколо и изведнъж всички изчезнаха пред погледа му, освен една.
— Хората — промълви той спокойно.
Все още имаше неизброими нишки, привързани към различни места, и самото усещане колко много човешко съществува почти го зашемети. Съсредоточи се още по-напрегнато и попита:
— Сега какво?
— Това, което първо усети у Бодай, преди да изолираш общата нишка на човечност — каза Натан. — Това е, което отличава него от всяко друго живо същество: това е, което го прави този, който е.
— Едва не ме съкруши.
— Досега ти си живял само един живот, тъй че да се гмурнеш в друг без подготовка може да те удави, да те накара да изгубиш това, което си. Готов бях да го приключа, но съм благодарен, че не ми се наложи.
Бодай каза:
— Усетих… присъствие, но нищо повече.
— Още една стъпка, преди да приключим това. Остави нишките на човечност да преминават, но търси познатото.
— Какво имаш предвид?
— Когато се свърза с Бодай, част от онова, което премина през теб, беше като връхлитаща вълна, но все пак имаше късчета, които щеше да усетиш като познати, ако се беше съсредоточил върху тях.
Хату премисли това и отвърна:
— Мисля, че разбирам.
— Тъй че най-близката личност в твоя живот.
— Това ще е Хава, разбира се — отвърна Хату.
— Тогава мисли за нея и просто изчакай да видиш дали някоя нишка повтаря някой познат аспект на това как те кара тя да се чувстваш, какво променя в теб близостта с нея, за разлика от когато си сам. Това отразява връзката, която ви обвързва, и показва къде е тя.
Хату изчака — не знаеше колко дълго — и изведнъж една нишка изпъкна, сякаш внезапно стана по-голяма и по-жива, и го притегли.
— Хава!
— След време — каза Натан — може би ще си способен да говориш на хора от огромни разстояния или дори да пътуваш мигновено от едно място до друго. Нямаме представа за величината на твоите сили, Хату. Както би могла да каже Хава, ние сме в непознати води.
Изведнъж тримата отново бяха в библиотеката и беше тъмно. Малкото светлина, която имаше, идваше от свързващите коридори. Бодай седна уморен на стола си и въздъхна:
— Това отне вятъра от платната ми.
Натан се разкърши и рече:
— Умът и тялото все още са свързани и докато може би сме плували вътре в умовете си, нашите тела са стояли тук с часове.
Вдигна едното си коляно и се пресегна, за да го дръпне малко нагоре, после повтори движението с другото.
— Имах чувството, че можех да се пресегна и да докосна Хава — каза Хату. — Имам чувството, че тя е там някъде. — Посочи на североизток. — Връща се от Маркенет.
— Това е добре да се знае — каза Бодай.
— Могъл си да се пресегнеш и да я докоснеш — каза Натан с тон, който Хату познаваше: канеше се да каже нещо важно. — Както казах в споделените ни мисли, ние не знаем на какво си способен. Силите, които притежаваш, са уникални и причината да съм тук отчасти е за да те предпазя да не нараниш себе си или други.
— Как?
— Колкото ти се учиш, толкова и аз. Ти си уникален и никой друг като теб не е живял на този свят. Както казах, непознати води. Ако докоснеше онези жизнени енергии в ума си… — Замълча, докато се мъчеше да подреди мислите си. — Ти си дете, което държи най-големия ловен нож на баща си. Може да мислиш, че си готов да го използваш, но най-вероятно ще порежеш себе си или някого близо до теб. Ще те научим как да използваш този нож, без да навредиш неволно на някого.
Хату кимна.
— Умирам от глад.
— Отивай — каза Бодай. — Имам няколко въпроса към Натан. Скоро ще дойдем.
Хату се усмихна и бързо излезе.
— Какво искаш да знаеш? — попита Натан.
— Твърде много неща за онова, което видях и което вероятно никога няма да разбера — отвърна Бодай. — Но първо, едно нещо. Защо бях поканен вътре?
— Беше любопитен — отговори Натан.
Бодай кимна.
— Наистина. Но можеше вече да си ме попитал или Хату можеше да ме е попитал преди, но ти го предложи едва този следобед.
— Защо според теб?
— Разбирам защо искаше да повярвам в магията преди да се срещнеш с Хату, логиката да бъда на твоята страна, както стана, но това, което ме порази днес, беше, че ме искаше там, та Хату да проучи човешката енергия.
— Е, и?
— Тъй че, когато го учеше да изследва какво прави човешките същества уникални, му каза да изследва мен. Защо трябваше да ме взимаш и защо не го накара просто да изследва теб?
Натан се засмя и присви очи.
— Кой е казал, че съм човешко същество? — Протегна ръка и Бодай я хвана. Натан леко го издърпа на крака. — Трябва ни храна! — каза весело.
— Магия — отрони Бодай с тон на почуда.
Натан се засмя гръмко.
— Няма никаква магия. Само фокуси.
12.
Конфликти, извъртания и ново съзнание
Четата на Деклан бавно се придвижваше в тъмното. Всички внимателно опипваха земята под краката си, докато се приближаваха към скалната стена, белязана с оредяващи храсталаци и без дървета; земята отдолу хрущеше, докато пръстта отстъпваше на камънаци и камъчета.
Разполагаха с малко светлина благодарение на горящите главни, с които се бяха сдобили по пътя, тънки навързани клони и няколко връзки тръстика плюс дълги върбови клони, които бяха събрали набързо при последната открита вода в този каньон. Бяха ги отрязали и бяха напълнили и меховете, тъй като сигурно щяха да чакат дълго за нова прясна вода.
— Скали отпред — каза Себастиян, който отново водеше. До Деклан вървеше един от по-младите членове на оцелелите наемници, Микола. Беше направил няколко прехода до скалите, тъй като с останалите по-млади в четата бяха избягали долу оттук преди пет години.
Деклан беше попитал Тобиас как са се сдобили с големия готварски котел и той беше обяснил, че бил в търговския фургон, който Микола и по-младите войници защитавали, срутил се с трясък от степите горе, когато номадите ги подгонили.
Фургонът бе осигурил железния котел и още няколко полезни вещи, станали основните причини Микола и другите по-млади членове на четата да се връщат на няколко пъти тук.
Нито една полезна част от фургона не беше останала — всяко късче метал и здрава дървена дъга беше отнесена в лагера и използвана за постройка на колибите им. Железния котел просто го бяха дотъркаляли надолу по стръмнината, защото, както Тобиас каза на Деклан, било доста трудно да се счупи такова нещо. Единственият смешен момент в разказа беше как един от мъжете, Ейк, трябвало да хукне надолу, за да спре котела да не потъне на дъното на езерцето, което току-що бяха оставили зад себе си. Ейк се измокрил до кости и си счупил едната ръка, но котелът бил спасен.
— Спираме тук — каза Деклан. Обърна се към Тобиас и попита: — Онези ядачи идват ли нощем?
— Не знам — отвърна старецът, беше се задъхал. — Мисля, че съм ти казал всичко, което знам.
Въпреки притеснението на Деклан от това, че не бяха съвсем здрави, всички мъже бяха успели да издържат. В значителна степен причината за това бе, че трябваше да ходят.
Тобиас си пое дъх и каза:
— Няколкото пъти, когато ни се наложи да се изправим срещу онези псета, беше през деня… — Сви рамене. — Както вървим толкова бавно, ако ни преследваха, вече щяха да са тук.
Зад тях Сиксто се обади:
— Може би са изгорили лагера и са се върнали в тяхното си селище.
— Може би — отвърна Деклан, — но ако спрат на бивак през нощта и тръгнат утре на разсъмване, със сигурност ще ни догонят по обед, ако не сме там горе. — Посочи скалите пред тях.
— Сериозно ли мислиш да почнем катерене в тъмното? — попита Тоомбс.
— Не — заяви Деклан. — Подготвяме въжетата, после всеки сяда и отпочива колкото може по-добре, но в момента, в който можем да виждаме ръцете си пред лицата си без запалена главня, започваме катеренето.
Беше разговарял с всички от четата, за да разбере кой би могъл да има някакъв катерачески опит, и никой нямаше повече от него, тъй че реши да тръгне пръв, а Себастиян да е последен. На стрелеца му бяха останали само шест стрели и щеше да се катери зад Сиксто. Деклан искаше двамата му най-надеждни бойци да поемат тила и би предпочел да остане с тях, но никой друг не можеше да води.
Тръгна покрай колоната, докато изпъваха изплетените въжета. Лозовите оплетки бяха много по-тежки от въжетата от коноп или кокосово влакно. Деклан знаеше, че ще са бреме, но това не можеше да се избегне.
Приключи огледа и каза:
— Постарайте се да са вързани с добър възел, за да не се изхлузи и да ви заклещи, но не толкова стегнато, че да не можете да се движите свободно. — Знаеше, че импровизираните въжета са неудобни, но бяха здрави и можеха да спасят човек от падане и нараняване.
Сиксто дойде и каза:
— Готови сме.
— Определено се надявам — отвърна Деклан.
Всички насядаха, някои с гръб към скалната фасада в случай че внезапно възникне някоя неприятност, останалите се постараха да се настанят колкото може по-удобно. Повечето бързо задрямаха, но за Деклан сънят не дойде бързо. Знаеше, че щом се изкачат достатъчно високо по скалите, отблъскването на ядачите ще е възможно, освен ако не дойдат много наведнъж. Потисна тревогата какво ли може да ги очаква след като изпълзят от Раната. Учеше се да задържа ума си върху опасностите в момента, а не върху тези, които можеше да предстоят. Трябваше да оцелеят в този конфликт — и чак после да мислят за бъдещето.
Най-сетне задряма, но щом главата му клюмнеше, се стряскаше и се будеше, без да има усещане колко време е минало. Накрая поспа малко и се събуди, когато Сиксто разтърси рамото му.
— Време е.
Деклан не отвърна нищо, а тръсна глава да се разбуди напълно, преди да се разкърши и да погледне към небето. Изсветляваше и можеше да види ръката си, точно пред лицето си. Огледа се и успя да различи в сумрака по някое лице тук-там.
— Трябва ми колкото светлина имаме на оная скала.
Сиксто раздуха една тлееща главня и с нея по-голяма факла.
— Това имаме.
Деклан подхвърли насмешливо:
— Ако падна и се пльосна върху тези канари, ти командваш.
Сиксто се усмихна и сложи ръка на рамото му.
— Съветвам те да не падаш.
Деклан се усмихна.
— Дръж светлината колкото може по-близо, без да ми палиш задника.
Сиксто се засмя.
— Ще се постарая.
Деклан дълго беше оглеждал скалната стена. Подаде меча си на Сиксто. По-късно щяха да му го издърпат горе.
С дълго въже, вързано около кръста му — другият му край бе провиснал надолу, Деклан се пресегна нагоре и пъхна пръсти в една цепнатина на стъпка над главата му, намести десния си крак върху някакъв камък и се издърпа нагоре.
Беше мъчително катерене по първия участък до първата плоска скала на двайсет стъпки над него. Светлината все още беше толкова смътна, че Деклан трябваше да разчита на това колко добре е запомнил маршрута отдолу. Усети, че тялото му трепери, докато се задържа на място; протегна дясната си ръка, опипа наоколо и намери друга малка издатина. Издърпа се и заопипва слепешком, докато не усети здрава опора, и отново се издърпа нагоре, като в същото време избута с левия си крак.
Раменете и краката му бяха пламнали и вече се замайваше, но се пресегна още малко и откри, че дланта му докосва ръба на издатината. Стисна колкото можеше по-здраво и се насили да си спомни къде беше видял малка вдлъбнатина за лявото си стъпало, и я затърси. Най-сетне намери място за палеца си и натисна върху него.
Кракът му се хлъзна и го жегна страх, но се задържа. Пое си дъх и се издърпа нагоре, изпълзя върху плоския камък.
За минута се наслади на усещането за безопасност. Зяпна нагоре към небето, което с всеки миг ставаше все по-светло. Усети как в очите му напират сълзи на облекчение. Отърси се от чувствата, обзели го за миг, и се огледа за място, където да има сигурна опора.
Видя издатина на няколко стъпки от себе си и извика надолу:
— Изчакайте малко. Щом съм готов, ще дръпна въжето и можеш да пратиш следващия нагоре!
— Готови сме! — извика Сиксто.
Деклан огледа за цепнатина, където да набие ножа си като импровизиран клин. Намери една и заби здраво острието, после, след като стегна въжето, дръпна. Напрегна се, усетил тежест на въжето, и го задържа здраво, докато следващият мъж се изкачи, и когато той се появи над издатината, го заля облекчение: беше Тобиас Уинтърс, който се изправи, разви въжетата около себе си и тръгна към Деклан.
— По-младите момчета ще дойдат след това, но аз все още съм най-силният кучи син, макар зрението ми да не е каквото беше.
Деклан само се засмя тихо и двамата заедно задържаха въжето за третия.
Беше Джак Сойер, единият от братята от четата на Деклан, един от най-здравите в тази група. Той се ухили, докато по лицето му се стичаше пот, тъмната му кожа лъщеше. Погледна Деклан с мълчалива благодарност.
Деклан помълча за миг, а после изненада самия себе си, като стисна Джак в здрава прегръдка.
— Давай да издърпаме и останалите.
Тримата бързо издърпаха брата на Джак, Мик, и след като всеки от мъжете стигаше на широката издатина, можеха да се включат в редицата. Към края, когато изтеглиха Себастиян, дърпането беше бързо и лесно.
Изчакаха малко, най-вече за да оставят Деклан да си отдъхне. Той ги огледа и видя, че всички са тук, в безопасност.
— Това е първа стъпка — каза им, след като върза отново края на въжето около кръста си. Небето горе беше достатъчно светло, за да захвърлят няколкото все още мигащи факли. — Би трябвало да можем да се придвижим добре, но ще проверявам всеки камък преди да се изкатеря, за да съм сигурен, че имам здрава опора, тъй че всеки да следва точно мъжа над него.
— Ами ако не е здрава? — почти изхленчи Оскар.
— Тогава се разкарваш колкото може по-бързо — отвърна Деклан.
Погледна за миг надолу и това, което успя да види в утринния сумрак, не разкри нищо, освен тъмните върхове на далечни дървета. Все още не можеше да разчита, че не ги гонят, тъй че бързо се придвижи напред, оставяйки място за следващия мъж в колоната. Тази широка площадка щеше да им позволи да отпочинат малко, защото колкото по-нагоре дърпаха, толкова по-трудно щеше да е изкачването.
Отдъхнаха няколко минути, докато небето продължаваше да изсветлява, а след това Деклан чу нещо.
Тобиас видя как изражението му се промени и попита:
— Какво?
— Тихо! — каза Деклан.
След миг осъзна, че онова, което бе чул, противоречи на това, което не чуваше. Птиците бяха спрели своя зов, а после маймуните почнаха да крещят предупредително.
— Трябва да тръгваме, веднага.
Мъжете се заспоглеждаха колебливо и Деклан повиши глас толкова, че да направи думите заповед, а не подканвано.
— Казах: веднага!
Хатушали се събуди без никаква явна причина. Още в началото на работата си с Натан бе научил цената на прекаленото пиене на вечеря. Пиенето смущаваше съня му и го правеше неспокоен, а когато се събудеше, бе уморен. Затова бе започнал да пие само по чаша вино или ейл, докато вечеря, и нищо повече след това.
Представа нямаше защо внезапно се е събудил посред нощ.
Докато сядаше на ръба на леглото, се замисли за това неочаквано събуждане. После усети нещо, сякаш лек ветрец гъделичкаше брадичката му или все едно дъждовна капка беше паднала на врата му. Затаи дъх и зачака да види дали ще се повтори, и тъкмо докато се канеше да стане, последва друго усещане за допир, като перце, забърсало лицето му, или като течение през далечен отворен прозорец.
Затвори очи и вместо да приложи редовното упражнение, на което го бе научил Натан, зачака, както се бе научил в умствените си упражнения — зачака нещо да дойде при него.
Като далечна музика, когато песента не може съвсем ясно да се долови, знаеше, че нещо го докосва отдалече. Проблясък на разпознаване, и той осъзна, че пак усеща Хава. Веднага щом се съсредоточи, усещането изчезна. Отново осъзна, че щом опита нещо, то се проваля. Хава трябваше да е доста далече оттук. Определено не можеше да е приложил по-малко усилие да я достигне. Беше спал.
Потърка лицето си, докато се чудеше дали пак да легне да спи, или да стане посред нощ. Нямаше усет кое време е и изведнъж се съгласи с Бодай. Трябваше им нещо за отмерване на времето. Можеше да е още часове до разсъмване или пък слънцето можеше да изгрее още щом пак легнеше да спи.
Реши да спи, с надеждата, че му предстоят много часове отдих.
Когато отново се събуди, вече се разсъмваше, а той се чувстваше по-отпочинал, тъй че реши, че е решил правилно. Облече се, отиде до общата трапезария и видя, че приготвянето на сутрешната храна е в пълен ход.
Седна на обичайната си маса. Влязоха неколцина работници и се запътиха към масата, където кухненският персонал раздаваше сутрешната храна. Неколцина седнаха да ядат в трапезарията, но повечето си отнесоха храната на работните си места. Това бе започнало да става повод за препирня между персонала и работниците, тъй като много работници изобщо не си правеха труда да връщат чиниите и чашите, което принуждаваше кухненските ратайчета да обикалят всяко работно място на острова и да ги събират в големи чували, а след това да хабят много време в бърсане на засъхналата храна от тях.
Бодай навремето беше отбелязал, че не е разумно да ядосваш тези, които ти приготвят храната, и беше убедил Катариан, че трябва да се наложи някакво наказание, за да разберат работниците, че ако изнасят чинии сутринта, трябва да ги връщат вечерта. Но какво да е то?
След няколко минути влязоха Бодай и Натан и Хату каза на Бодай:
— Имам предложение.
— И? — попита Бодай, докато трупаше на блюдото си задушена риба, сварено яйце и зеленчуци. Понеже знаеше предпочитанията му, едно кухненско ратайче му връчи пълна кана с кафе и той я взе, след което сви една чаша в извивката на лакътя си.
След като двамата си взеха закуската и се върнаха на масата, Хату каза:
— Работниците не връщат посудата.
— Да. И?
— Вие обмисляхте наказание, нали?
— Трудно е да събираш глоба, след като не им плащаш нищо. Натан се засмя.
— Просто е. След като момчетата в кухнята знаят кои са нарушителите, просто ги накарайте да ви кажат кои са и после накарайте работниците да измият чиниите, които момчетата прибират.
Бодай също се засмя.
— Чиниите и чашите стават гадни на слънце за ден, че и повече. — Отхапа от рибата. — Ще се радвам на деня, в който пак опитам наденичка или резенче шунка. — Махна с вилицата си и добави: — Уморени са и ще откажат да го направят.
— Може би ако им каже някой като помощника на Хава Сабиен?
Бодай се засмя още по-високо.
— Той е доста як тип, вярно. Малцина биха се опитали да му противоречат. Ще поговоря с Катариан. Той се върна от пътуването си до Гранични пристани преди няколко дни.
Довършиха яденето и занесоха чиниите и чашите си при чакащите кухненски ратайчета. Бодай си задържа каната с кафе и чашата, после тръгнаха към библиотеката.
— Хава ме събуди нощес — подхвърли Хату.
Натан спря и го хвана за ръката, за да спре и него.
— Как? — попита загрижено. — Тя все още е в морето.
Хату се изненада от напрежението, с което бе зададен въпросът. Издърпа ръката си.
— Събудих се посред нощ и не знаех защо. Малко след това усетих нещо. Беше… допир… — Смръщи чело и се замисли. — Изчаках, както правихме в… умственото упражнение, изчаках да се върне. Когато се върна, знаех, че е Хава. Но щом се опитах да я намеря, усещането изчезна.
Натан кимна. Махна им да го последват в библиотеката и насядаха.
— Усетил си Хава, когато не си я търсил, не в умо-пространството, което създадохме. — Помълча, за да подреди мислите си. — Това е ниво на чувствителност, което не бих очаквал у човек с твоя ограничен опит. Това е пасивна способност. — Отпусна се и помисли, след което каза тихо: — Бих искал по-добре да разбера как действа силата в този свят.
Бодай и Хату се спогледаха и Хату каза:
— Този свят?
Натан пренебрегна въпроса.
— Променям урока за днес. Мисля, че си стигнал по-далече от нивото, на което смятах, че ще си на този етап. Готов ли си?
Хатушали кимна и двамата заеха обичайните пози един срещу друг, а Бодай наблюдаваше от масата.
Щом двамата се хванаха за раменете, Хату се гмурна в умствената илюзия.
Мигновено се озоваха над нишките сила като преди и всички нишки, несвързани с човешки същества, изчезнаха.
— Впечатляващо — каза Натан.
— Защо?
— Знаеше къде искаш да си в ума си и не ти беше нужно да правиш стъпките, за да изчистиш нишките енергия, които не те интересуват.
Хату долови усещането за възбуда у Натан и попита:
— Важно ли е това?
— Ще ти обясня по-късно. Изтласкай настрана всички онези нишки енергия, които не принадлежат на хора, които не познаваш.
Хату откри, че задачата е лесна, и внезапно усети присъствие, което не беше очаквал.
— Донти!
— Кой? — попита Натан.
— Приятел, когото мислех за мъртъв!
— Радостта ти е като съкрушителна вълна — каза Натан.
— Какво да направя?
— Оттегли се и си поеми дъх.
Хату разбра, че поемането на дъх е метафора за съществуване в реалния свят, че трябва да спре и да подреди мислите си, но метафората беше показателна и му даде перспектива какво да направи. Измести почти-контакта си с енергийната нишка на Донти още малко по-далече и изчака за миг да събере мислите си.
Умствено беше все едно си поема дълбоко дъх. Хату се отдръпна още по-далече, докато Донти стана само смътно присъствие на ръба на съзнанието му, след което попита:
— Сега какво?
— Намери някой друг, някой, който е добре познат, но не толкова привързан към чувствата ти.
На Хату му отне само миг, след което каза:
— Деклан Ковача. Той е добър човек. Купихме нашия хан от съпругата му.
Отпрати съзнанието си все едно умът му се разшири над голям простор и внезапно усети познат контакт. Знаеше, че е Деклан, в някое много далечно място, и енергията пулсираше с напрегнатост, която едва разпозна.
— Намерих го — каза той на Натан. — И нещо не е наред.
— Какво?
— Не знам.
— Доближи се още, но не влизай в контакт.
Хату измести фокуса си към онова, което знаеше, че е Деклан Ковача, познат шаблон на енергия, въпреки че не бяха чак близки приятели.
— Сега погледни — нареди Натан.
— Как да погледна?
— Както вече казах, не знаем на какво си напълно способен, тъй че може и да не се получи, но се опитай да си представиш далечен прозорец, с изглед натам, където е приятелят ти, след това стисни здраво прозореца и бавно го придърпай към себе си, или се придвижи към него — което от двете ти се стори по-естествено.
Хату погледна нишката, водеща към Деклан, и постави в илюзията си прозорец. След това с волята си го накара да се задвижи към него. Щом прозорецът се доближи, в него се очерта образ. Там, където се намираше Деклан, беше по-тъмно, тъй че Хату предположи, че той все още е в Маркензас. Щом образът се приближи още, усети, че предположението му е погрешно. Деклан беше много по-далече на юг и Хату внезапно осъзна, че се намира някъде в Южна Тембрия.
Придърпа „прозореца“ още по-близо и видя мъже, пълзящи нагоре по скална стръмнина. Бяха мръсни, опърпани и измършавели. Хату се помъчи да простре сетивата си колкото може по-близо до Деклан, без да влиза в контакт — помнеше казаното от Натан за огромната опасност.
— Те бягат от нещо — каза Хату.
— Какво виждаш?
— Ти не можеш ли да го видиш? — попита Хату.
— Това е твое… пространство, вътре в ума ти, и аз нямам никакъв контрол — отвърна Натан. — Усещам неща, и точно така те насочвам, и имам достатъчно опит, за да изтълкувам много, но иначе…
Хату пожела Натан да види прозореца и наставникът му ахна.
— Как го направи това? Мога да видя прозореца ти към Деклан!
— Не знам — отвърна Хату. — Просто го направих.
Усети едва доловимо ехо на несигурност от Натан, но го пренебрегна, поне засега, и вниманието му се върна на Деклан.
Мъжете бяха изтощени, почти се влачеха нагоре през канари и скални издатини, помагаха си един на друг с бутане и протегнати надолу ръце, но беше ясно, че са на ръба да рухнат.
— Изглежда, че са в сериозна опасност — каза Хату.
— Ти контролираш този прозорец. Виж какво ги преследва, но стой близо до Деклан, иначе ще загубиш връзката.
Хату си представи, че ръцете му се протягат и изместват прозореца така, че да гледа над рамото на Деклан. В далечината успя смътно да различи фигури.
— Те са толкова далече, че не мога да видя…
— Доближи ги.
— Как? — попита Хату.
— Това, което „виждаш“, не е реално, а е плод на ума ти, който интерпретира какво има там. Ти го контролираш. Пожелай образа по-близо.
— Пак питам: как?
— Както правиш други неща: пожелаваш го, без да се насилваш да опитваш.
Хату се помъчи за миг, а след това осъзна какво има предвид Натан. Четене на непознати езици, предизвикване на пожар на кораба, появата на синя енергия, когато плаваха през Теснините — всичко онова бе направено без мисъл, просто с воля.
Изведнъж образът стана по-ясен и той видя преследвачите. Можеше да открои подробности. Всички бяха мъже, носеха дрехи, направени най-вече от животински кожи, и разни стари и мръсни ризи и гащи.
Всички се движеха изненадващо бързо, макар че бяха боси и тичаха по ръбести камъни. Носеха брадви и дълги ножове, някои направени от метал, но други бяха от клони и камъни. Неколцина носеха и копия.
Хату беше виждал в пътуванията си първобитни хора — но нищо подобно на тези. Имаше нещо дълбоко погрешно в тях, сякаш нормални хора бяха по някакъв начин извратени, а с дрипите и кожите приличаха на лешояди. И знаеше, че таят гибел в сърцата си.
— Деклан и хората му са изгубени — промълви той. — Мога ли да им помогна?
Натан помълча малко, после каза:
— Вероятно. Но ще е опасно.
— Кажи как.
— Не докосвай нищо живо. Потърси кротката енергия на скалите и пръстта.
И Хату започна търсенето.
Деклан развърза въжето около раменете и кръста си и извади меча си.
— Слизай! — заповяда. — Не виждам лъкове, но някои от тях имат копия.
Усети дълбока студена яма, отворила се вътре в него, защото знаеше, че хората му не могат да надвият идващите отдолу човекоядци. Мъжете се присвиха и зачакаха и Деклан прецени, че имат две, най-много три минути преди преследвачите да изкатерят последната скална издатина, която ги разделяше.
Воят и крясъците откъм ядачите бяха почти животински в свирепата си ярост. Деклан се напрегна и се закле да убие колкото може повече, преди да ги избият. Въпреки собствения си страх и изтощение беше обзет от дълбоко чувство за провал. Знаеше, че никога няма да отмъсти за гибелта на Гвен, Юсан, Мили и другите, избити в Хълма на Беран.
Отдолу хвърлиха копие, но то изтрака безопасно в скалите под тях. Въпреки това всички потръпнаха.
А после Деклан изведнъж усети трептене под краката си. Смътно вълнообразно движение, което се усили… а Сиксто извика:
— Земетресение!
— При мен! — изрева Деклан, докато се отдръпваше към средата на скалната площадка.
Мъжете залазиха към него и щом се струпаха заедно, пръстта и камъните отдолу започнаха да се движат. Първо бяха най-хлабавите камъни, които се разтресоха и се затъркаляха надолу, и западаха между ядачите. Раздвижването сякаш продължи по-дълго от всеки трус, който Деклан бе преживявал.
Последва огромно разтърсване и цялата скална стена под тях започна да се кърти.
— Назад! — извика Деклан и всички се притиснаха в скалната стена, колкото се може по-далече от падащите скали, които храчеха прах и отломки във въздуха точно под ръба на плоската скална издатина.
Огромни камъни и канари се откъртваха и Деклан и хората му нападаха един върху друг. Писъците от болка долу бяха последвани от крясъци на ужас, когато каменният порой се стовари върху ядачите.
След това, точно толкова внезапно, колкото бе започнало, треперенето спря.
Гъсти облаци прах изпълниха въздуха и затулиха гледката. Деклан успя да чуе оцелелите от каменната лавина ядачи, хукнали в паника надолу по склона, докато заклещените от камъните викаха, скимтяха и пищяха от болка.
Хората му бавно започнаха да се надигат, закашляни от прахта. След няколко минути заклещените в нападалите камъни ядачи се смълчаха, а виковете на бягащите заглъхнаха.
— Какво е онова нещо, за което говори Църквата на Единия? — обади се Тоомбс.
— Чудо — каза Сиксто.
— Е, това беше чудо — каза Тобиас.
Щом прахта започна да се разнася, Деклан се доближи до ръба на площадката и погледна надолу. Сиксто го последва. Видяха десетки тела, смазани от огромните нападали камъни.
— Никой няма да се изкатери дотук — каза Сиксто.
Под тях, на повече от петдесет стъпки от отломките долу, се издигаше нова стръмна скална стена.
Тобиас също дойде и каза:
— Това поне вече е зад нас.
— Не си изнесоха мъртвите — каза Деклан.
— Оцелелите просто искаха да се разкарат колкото може по-надалече и по-бързо. Дори и тия кучи синове знаят, че не можеш да задържиш каменна лавина, докато събираш мъртвите си — отвърна Тобиас.
Деклан се обърна към ръба на платото над тях. Скалата нагоре като че ли изобщо не беше помръднала и изглеждаше достъпна за изкачване. Беше почти готов да се разплаче от облекчение. След това си напомни, че това е само първата стъпка. Все още трябваше да намерят път през планините до морето. Но първо трябваше да намерят храна.
— Хайде да отдъхнем малко, после се махаме оттук.
Не чу възражения.
Хату излезе от умственото си състояние и се олюля. Бодай бързо скочи да се притече на помощ, та младежът да не падне.
Сложи го да седне на стола, който току-що беше освободил, и попита Натан:
— Какво стана?
— Неща, които не съм способен да разбера, още по-малко да обясня — отвърна Натан. На лицето му се четеше почуда.
Хату изглеждаше объркан, но след малко погледът му бавно се фокусира.
— Жаден съм — каза той.
— Ей сега ще ти дам вода — отвърна Бодай.
Бързо му донесе пълна чаша и Хату я изгълта.
— Това беше… удивително — каза след това.
— Кое? — попита Бодай.
— Намерих Деклан — каза Хатушали.
Бодай кимна.
— Водеше мъже, които бягаха от… Бягаха от хора, които… бяха зли, Бодай. Дори не съм сигурен дали бяха хора. — Отпи глътка от отново налятата от Бодай чаша. — Тъй че спасих Деклан и отряда му.
Очите на Бодай се разшириха и той погледна от Хату към Натан. После прошепна:
— Как?
— Предизвиках каменна лавина, която прогони преследвачите на Деклан. Неговите хора изглеждаха така, сякаш са минали през…
— Предизвикал си лавина? — прекъсна го Бодай.
Хату кимна и допи водата.
Бодай погледна питащо Натан. Той му отвърна с вдигане на веждите и свиване на рамене.
— Хату, даваш ли си поне малко сметка какво си направил? — попита Бодай.
— Нали току-що ти казах — отвърна Хату.
Бодай отново погледна Натан, а той отново сви рамене.
— Все още е толкова млад… — промърмори Бодай.
Натан изгледа за миг Хатушали и каза:
— Правиш неща, които никой друг човек на тази планета не може да направи. Ти си единственият мъж, който може да прави някаква магия тук. Никоя жена не може дори да се доближи до силата ти.
Хату премисли казаното от Натан, след което се усмихна и попита:
— И какво правим по-нататък?
— Нямам представа — отвърна Натан.
13.
Събирания, предположения и приспособявания
Деклан лежеше неподвижно като всички зад него. Бяха вървели по сухо речно корито цял ден и не бяха видели никакви следи. Сега обаче бяха чули тропот на коне в далечината. Деклан се надяваше, че са успели да се скрият навреме във високите сухи треви покрай брега. Знаеше от битката край Ейбала, че дори хората му да бяха здрави и в добра форма, ще им е трудно да се справят с нападатели на коне, но все пак можеха да ги надвият. В сегашното им състояние обаче нямаха никакъв шанс да оцелеят.
Слънцето печеше безмилостно. След като изпълзяха от северния каньон на Раната, бяха излезли близо до границата на Горящите земи и района на Граничните племена. Деклан нямаше никаква представа колко време ще им трябва да стигнат до Ейбала или до някое от селищата на север от това пристанище.
Все пак преди два дни бяха намерили кладенец, най-вероятно изкопан от номадите. Тобиас и другите, които бяха служили като охрана на кервани, казаха, че на север имало извори и дори няколко езерца, но толкова далече на юг на никого не му се беше налагало да търси кладенци. Тобиас също така изтъкна, че рискуват да умрат, ако пият от кладенец без разрешението на номадите, които са го изкопали.
Деклан беше на мнение, че всъщност вече са мъртви — ако някое племе ги беше забелязало. Нападението на Ейбала показваше, че каквото и разбирателство да беше имало между номадите и обитателите на крайбрежието, явно беше приключило.
Изчака още малко, но не чу никакъв звук, освен полъха на вятъра и жуженето на насекоми, тъй че рискува да се надигне и да погледне. Не се виждаше никой и той погледна мъжете зад себе си. Кимна им, изправи се и те го последваха.
— Май трябва да обръщаме повече внимание на прахта — каза той и докато говореше, осъзна, че му е малко трудно да мисли ясно. Погледна към небето и прецени, че все още има три часа или малко повече до залез-слънце. А вървяха на запад, срещу заслепяващия зной.
Знаеше, че трябва скоро да намерят сянка и вода, макар че място за отдих за ден щеше да е още по-добре.
Себастиян посочи напред и каза:
— Виж.
Деклан се вдигна.
— Какво? Не виждам нищо.
— Птици — каза стрелецът. — Не са лешояди.
— Това означава вода — каза Сиксто.
— И може би нещо за ядене — добави Тобиас.
— Дръжте се покрай тревата и бъдете нащрек — каза Деклан, мъчейки се да надвие замайването си.
Сиксто забеляза усилието му и тикна меха си в ръцете му.
— Пий! Трябва да пиеш. — Деклан понечи да възрази, но Сиксто го отряза: — Трябва! Няма да те нося, по дяволите!
Деклан взе меха и го надигна. Водата миришеше на минерали и нагарчаше, но беше добре дошла, макар и възтопла.
Върна меха и постоя малко, после се обърна и махна на мъжете да продължат.
Скоро той също можа да види точици, кръжащи над далечния хоризонт, и се удиви колко по-добро е зрението на Себастиян от неговото. Щом слънцето започна да се снишава, видя като че ли дървета далече долу.
— Надявам се да е оазис — каза Сиксто.
— Жалко, че не мога да видя това, за което говорите — рече Тобиас, — но дано да си прав.
След по-малко от час, къде с кретане, къде залитайки, стигнаха до ръба на полегато възвишение и видяха долу голямо езеро, обкръжено от дървета и храсти.
Без Деклан да е казал нищо, мъжете се откъснаха от редицата и затичаха надолу към езерото. Сиксто огледа бързо наоколо и каза:
— Чисто е!
Мъжете бързо налягаха по брега, пиеха и плискаха вода по лицата и вратовете си, някои натопиха ръцете си до лактите.
— Достатъчно голямо е да се изкъпем — каза Тоомбс.
— Не и преди да съм се напил — изхленчи Оскар. — Мръсни сте.
Водата беше чиста и хладна, засенчена от слънцето през повечето от деня. Деклан усети, че се е съживил, и се изправи.
— Откъде идва тази вода? — попита Мик Сойер. Тъмното му лице лъщеше и от него капеше вода — беше го топнал цялото, за да пие.
Деклан вдиша дълбоко, главата му се бе прояснила.
— Оттам — отвърна и посочи. — Идва оттам.
Щом слънцето докосна най-високия връх, планинската верига пред тях се очерта ясно. Не бяха високи планини, а предимно големи хълмове: беше преминавал през по-високи хребети, проточили се от Хълма на Беран до Медни хълмове, но там имаше добре поддържани пътища. Според бойците на Южна Тембрия през тези тук нямаше безопасно преминаване. Граничните племена използваха един къс проход, отделящ се от добре утъпкан маршрут малко по на север от сухото речно корито, което бяха проследили.
Деклан беше обмислял дали да рискува по най-южния проход, най-често използван от племената при търговията им в Ейбала, или да се насочат към подножията и върховете на север. Беше стигнал до заключението, че мъжете нямат достатъчно сили за марш през открита земя до хълмовете на север, а след това да намерят друг проход през планините и да възвият обратно към Ейбала.
До този момент не се бяха натъквали на конници от племената, макар че веднъж се бяха скрили, след като видяха облак прах, вдигащ се на север. Деклан предположи, че е чета конници, движеща се успоредно на тях, и реши, че е време да вземе решение.
— Фурми! — извика Ейк, скочи на крака и затича към едно дърво. — Дайте ми рамо!
Микола и Джак Сойер притичаха, за да го избутат нагоре и да се закатери по дървото.
След няколко минути всички ядяха фурми, а Деклан отпусна гръб на една скала, докато се наслаждаваше на сладките плодове. Изпитваше облекчение, че дотук бе успял да изведе всички до един от Раната. Осъзна също така, че е бил в много по-тежко състояние, отколкото си признаваше, и само настояването на Сиксто да пие по-рано през деня го беше опазило да не рухне под жегата.
— Мисля, че трябва да отпочинем тук — каза той.
— Може никой да не е идвал тук от доста време, но това не значи, че сме единствените хора на Гарн, които знаят за това място — обади се Сиксто.
Деклан кимна.
— Ако искаш, обиколи наоколо и огледай.
— Ще видя и дали има някое място, където да се скрием, ако някой се появи неочаквано. Ти отдъхни.
Деклан реши, че няма желание да спори. Никога не се беше чувствал толкова изтощен. Дори докато се съвземаше от раните си след опустошаването на Хълма на Беран. Затвори очи и за секунди заспа.
Хатушали и Бодай седяха в библиотеката, Хату четеше откъси от книги на странни езици, а Бодай водеше бележки.
— Тази е по животновъдство — каза Хату.
— Това ще е… — Провери в списъка и каза: — Номер четиристотин и шестнайсет.
Стана и занесе книгата до една голяма купчина от другата страна на грамадна вече полупразна лавица. До купчината имаше гърненце с мастило и паче перо. Хату откъсна късче хартия, написа числото, размаха хартията, докато мастилото засъхне, и я подпъхна под корицата на книгата.
— Това са около трийсет книги по земеделие и скотовъдство — каза на Бодай, докато се връщаше. Изведнъж спря и кривна леко глава, сякаш се вслушваше в нещо.
— Какво? — попита Бодай.
— Хава… би трябвало да е тук утре. — Усмихна се широко.
Бодай понечи да каже нещо, но в този миг Натан се появи иззад същата лавица.
— Ти просто изчезна! — каза Бодай.
— Трябваше да говоря с някого — отвърна кратко Натан и седна срещу него.
После се огледа и попита:
— Как стигнахте дотам? — И посочи лавицата.
— А ти как напусна? — попита Бодай. — Нямаше те, но нито един кораб не е напускал пристанището… от няколко дни!
Натан махна пренебрежително с ръка.
— Знам няколко трика.
— Къде беше? — попита го Хату.
— Опитах се да получа някои отговори — отвърна Натан.
Бодай понечи да заговори, но Натан го прекъсна.
— Ти — каза рязко и посочи Хатушали с пръст. — Ти си проблем.
Хату седна.
— Имаш способности, които нямам представа как да помогна да контролираш. Опитвал ли си още от силите си, откакто напуснах?
— Не — отвърна Хату. — След реакцията ти, когато помогнах на Деклан и усетих Хава, докато спях… — Вдигна ръце в знак, че се предава. — Беше ме страх да опитвам каквото и да било.
— По-умен си, отколкото изглеждаш — каза Натан.
— Е, и какво научи? — попита Бодай.
— Няколко неща — отвърна Натан, — но това ще го оставя за по-късно. — Помълча малко, преди да продължи: — Първо, трябва да разберете разликата между знание и предположение.
— Защо? — попита Бодай.
— За да не се окаже накрая Хату агент на разрушението.
Бодай и Хату се спогледаха и Бодай каза:
— Мисля, че всички сме съгласни с това.
— Не мога да уча Хату на нещо, което не знам — заговори Натан. — Трудно е да го напътствам в откриването на неща, за които не знам нищо.
Помълчаха малко, а след това Натан стана и погледна Хату в очите.
— Мога да слушам това, което ти чуваш, да виждам, което ти виждаш, да обсъждам това, което ти преживяваш, но в този момент нямам нищо, на което да те уча… Мисли за мен като за извор на информация, но е възможно да не е информацията, която ти е нужна. Мога да предложа някакъв контекст за това, което преживяваш, но докато оставаш тук, ще трябва да напредваш в знанието си, излагайки на риск себе си и други.
— Докато оставам тук? — каза Хату. — Къде другаде мога да отида?
— Това е добър въпрос — каза Натан. — Въпрос, на който ще отговоря, но не сега. Ти си тук неслучайно, по причина, която вероятно не разбирам напълно, но засега ще останеш тук. Щом открием защо всичко това… — разпери широко ръце, за да изрази всичко, което бе сполетяло Хату дотук — се случи, тогава ще можем по-пълно да разберем какво е нужно. Е, ще ми позволиш ли да ти помагам?
Хату вече беше леко подразнен.
— Никога не съм искал да напускаш, преди всичко!
Натан погледна Бодай.
— Това, което аз мисля, е спорно — каза Бодай.
Натан кимна.
— Контекст. На този етап най-доброто, което мога да направя, е да ви накарам да разберете контекста на мястото ви в по-голямата схема на нещата.
Хату и Бодай мълчаха и го гледаха.
— Ще започна с това — каза Натан. — Разбирате, до известна степен, че това, което съществува между положителни и отрицателни стихии, е енергия.
Хату кимна.
— И тази енергия идва в различни форми: топлина, светлина, движение… — Замълча, за да си поеме дъх. — И всичко, което се чувства, от дъждовната капка на ръката ти до голямо земетресение, е израз на енергия, нали така?
Хату отново кимна.
— Забрави за момент израза на енергията като светлина, шум, вибрации или каквото и да е друго и си представи енергията като нещо в самото себе се. Енергията е като вода. Иска да тече надолу.
— Вода ли? — попита Хату.
— Положителната енергия е все едно че е на върха на хълм. Отрицателната е все едно че е на дъното. Иди и виж какво имам предвид.
Хату затвори очи и мигновено се понесе в своето ум-пространство. Видя безкрайни нишки енергия и избра една напосоки. Съсредоточи се върху образа си и се вгледа в пулсирането. Ритъмът беше еднакъв, като сърдечен пулс, а когато изтласка настрани това възприятие, видя, че пулсът тече в една посока, от положителната стихия към отрицателната.
Отвори очи и каза:
— Разбирам какво имаш предвид, но тогава как не… угасва, когато цялата е преминала в отрицателна стихия?
— Това е загадка, но не угасва. По някакъв начин стихиите винаги остават в равновесие, въпреки моментните неравновесия. Определени факти са неоспорими и този е един от тях. Енергията е нескончаема. Променя се, но никога не свършва.
— Вечна ли е? — попита Бодай.
— Доколкото можем да кажем — отвърна Натан. — Запали едно парче дърво. Дървото унищожено ли е?
— Разбира се — отговори Хату.
— Не — отвърна Натан. — То се преобразува в топлина, светлина и пепел. Възникват промени и ние може да не ги разбираме напълно, но в крайна сметка дървото не е унищожено, а преобразувано. Енергията е постоянна и вечна. Щом веднъж приемеш това, разбирането ти ще започне.
— Горещото се спуска до студено, бързото до неподвижно, безредното до подредено, всичко е част от система, която… работи. — Натан се помъчи да намери подходящите думи. — Толкова много от това, което знаем, е… непълно. — Поклати глава и се поправи: — Не. Повечето от това, което знаем, е непълно. — Разпери широко ръце в жест, изразяващ необятност. — Защо ни става горещо, когато слънчевата светлина пада върху нас? Знаем, че има нещо общо с естеството на енергията, но защо?
— Когато пуснем нещо, то пада, но защо? Казваме „гравитация“, но какво е гравитация? Как действа тя? Знаем, че луната притегля прилива, но защо? Гравитация от толкова далече или нещо друго? — Посочи Хату. — Знаем, че ставаш господар на… стихии! Но не знаем защо. И особено не знаем как.
Хату и Бодай се спогледаха, но запазиха мълчание.
Накрая Натан каза:
— И трябва да сглобя това, което мога, за да те предпазя да не подпалиш друг кораб или да предизвикаш неволно друга лавина.
Тримата дълго седяха смълчани.
Донти наблюдаваше как инженерите на барона изпъват дълги тежки оплетки от клонки към един висок прът на сто крачки разстояние. Беше дошъл с фургона, пълен с инженерно оборудване, и беше увлекателно да гледа как планират очертанията на новия гарнизон.
От градчето Хълма на Беран беше останала изгоряла коруба. Съгледвачи донесоха, че няколко околни ферми вече отново работят и че в близките гори също има хора, но самото градче беше изоставено. Улиците се разпознаваха само по опожарените участъци от почернели стени и основи. Нито една сграда не бе останала непокътната, макар че все още стоеше един голям склад, където се беше сражавала последната отбрана на градчето — без една стена и с полуизгорял покрив.
Командващият, капитан Балдазар, вече беше наредил да го оправят, за да настани там хората си.
Преди Донти да тръгне, баронът му беше дал изрични указания. Официалната му роля беше останала смътна, освен че вече не беше част от работната група, а куриер, получаващ заповеди само от капитана.
Това назначение като че ли беше особено дразнещо за един войник, Джексън Дийкин, с когото Донти имаше недовършена работа. Побойник, който веднъж се беше опитал да го убие, Дийкин беше достатъчно добър боец, за да го задържат на служба при Дейлон, макар че вероятно го бяха хвърляли в тъмницата повече пъти от всекиго във войската.
В момента той беше с един наряд, който проверяваше всеки идващ в тази част на баронството от изток. Малко бежанци пристигаха, но голяма част от обикалящите из тази част на границата с Дивите земи бяха разбойници и мародери. След като Донти се увереше, че в Хълма на Беран все още не са дошли агенти азанти, щяха да го преместят при този наряд да проверява фургоните заедно с войниците. Статутът му при барона поне щеше да спре Дийкин да го напада — ако все още беше там. Това, както и един корав сержант, Колин, бивш подофицер и за барона на Медни хълмове. Беше едър като мечок и от кес’туните, планински народ, които не търпяха оскърбление от никого. Беше дошъл на юг след като Медни хълмове падна и положението на барон Родриго остана неизвестно и с охота беше приел служба при барон Дюмарш.
Донти се надяваше Дийкин да не се е скарал с Колин, да е ядосал бившия подофицер и вече да са го убили. Искаше да изпита това удоволствие лично.
След известно време му омръзна да гледа как изпъват плета и ръсят креда да означат къде да се копае за основите. Беше работил достатъчно като зидар на стените на Маркенет, за да му стигне за цял живот, а и освен това от него се очакваше да гледа за подозрителни типове.
Помисли да пообиколи из града, макар да знаеше, че едва ли ще намери нещо, заслужаващо да се докладва — контролните пунктове проверяваха връщащите се в града. Но знаеше, че капитан Балдазар няма полза от него, освен ако не открие нещо. Нямаше нито един оцелял хан, тъй че дори нямаше къде да пийне нещо или да се сбие.
Накрая реши, че е направил всичко, което може, и тръгна да намери капитана. Закрачи небрежно обратно към импровизирания щаб и осъзна, че освен няколкото местни, завърнали се наскоро, за да открият, че цялата им собственост вече я няма, всички останали са хора на барон Дюмарш.
Докато се приближаваше, видя два фургона, които се движеха към щаба. Предния го караше някакъв слаб тъмнокос тип, целият жили и мускул. На краката на втория седеше слаба почерняла от слънцето жена с посребрена кафява коса. Когато Донти се приближи, коларят извика:
— Къде е капитанът?
Донти посочи.
— Там вътре. Ела с мен.
Коларят скочи от фургона и щом стъпи на земята, Донти го попита:
— Не те ли познавам?
— Не мисля — отвърна коларят. — Казвам се Ратиган. Може да сме се срещали тъдява. Карам това-онова за барона, от набезите насам.
— Ами… — Донти замълча, после каза: — Паметта ми е размътена след един удар по главата, тъй че може и да съм те виждал. — Беше загубил памет за известно време, заради магията на Сестрите на Дълбините, не че щеше да сподели тази история с някого. — Както и да е, идвай. Капитанът е вътре.
Влязоха и завариха капитана в една непокътната част на иначе празния склад. Беше се навел над една маса и разглеждаше стара карта на района, обкръжена с бележки и кратки съобщения. Държеше перо и нанасяше промени с червено мастило. Донти и Ратиган постояха мълчаливо, докато той не ги забеляза.
— Какво? — попита капитанът.
Донти посочи Ратиган.
— Доставки.
— Баронът праща сечива за новия гарнизон — каза Ратиган.
— Донти, заведи го — каза Балдазар. — Замълча, после попита: — Нещо друго има ли?
— Ходих два пъти от единия край на града до другия, капитане. Нищо няма тук. Може би да замина за граничния пункт.
— Тогава върви — каза капитанът, явно нетърпелив да се върне към поправянето на картата.
— А кон, сър? Дълъг път е за пеш.
— Резервните са там отзад — каза Балдазар.
— Слушам, сър — отговори Донти, хвана Ратиган за ръка и го обърна. Ратиган рязко издърпа ръката си, но си замълча.
Щом излязоха навън, Донти каза:
— Капитан Балдазар има много неща на главата.
Ратиган го изгледа рязко в знак, че не обича да го командорят, дори и малко, но си замълча и се качи на капрата на фургона си.
— Къде е строежът на гарнизона?
— Надолу до ей оня ъгъл, завий надясно, после две улици, след това наляво и направо. Ще видиш едни с флагчета и онази трикрака измишльотина, над която надничат, докато опъват плет.
Ратиган се обърна и ревна на жената на втория фургон:
— Карай след мен, Роз!
Плесна с юздите и подкара фургона, а вторият фургон след миг пое след него.
Донти погледа след тях, докато се отдалечат, а след това заобиколи сградата към вдигнатата набързо ограда, където бяха конете. Близо до портата имаше няколко скоби, набити на висок пилон, и на тях имаше седла и подпруги, а от клинове, набити на една висока дъска зад него, висяха сбруи. Двама отегчени на вид стражи пазеха конете и го изгледаха въпросително. На целия гарнизон беше указано, че Донти е свръзката на капитана, тъй че не казаха нищо, когато взе една от сбруите и отвори вратата.
Избра един здрав на вид кафяв скопец и бавно го приближи. Конят не се дръпна и прие седлото и юздата, без да се противи.
Донти го изведе, яхна го и се огледа. По ъгъла на слънцето прецени, че ще стигне до контролния пункт малко преди залез. Даде си сметка, че ще пропусне обяда, но храната на граничния пункт сигурно щеше да е толкова добра, колкото и в походната трапезария, тъй че реши, че загубата няма да е голяма.
Щом подкара през градчето, мина покрай двата фургона до гарнизона и махна бегло на Ратиган и високата жена.
Вече си беше имал работа с достатъчно коне, за да знае как да редува ездата: бавен ход, тръс и лек галоп, тъй че на животното да не му трябват дни отдих, и както беше очаквал, пристигна малко преди залез-слънце.
Стражите се бяха събрали около вдигнатата наскоро бариера, която се отместваше, за да пропусне преминаване, но щеше да е достатъчно ясен знак за всеки идващ по пътя да спре.
Двадесетте въоръжени мъже до нея със сигурност щяха да са още по-убедителни.
След като се приближи, Донти видя другите коне, вързани за въже, изпънато на земята. Висок до гърдите коневръз щеше да позволи по-бързото развързване на животните, но Донти разбра този сравнително небрежен подход. Освен ако конен отряд не препуснеше внезапно срещу тях, мъжете на това място бяха в добра позиция за защита.
Контролният пункт бе разположен на върха на дълго полегато възвишение, тъй че всеки идващ към тях щеше да се движи нагоре по склона, а и бяха вдигнали насип, зад който стрелци можеха да пускат стрели към всеки, който се приближи. Донти подкара към лагерния огън и видя, че повечето мъже са се събрали около него, с двама на пост недалече от тях на пътя.
Едрият сержант, Колин, стана и закрачи към Донти, щом той спря коня си.
— Заповеди?
— Нищо ново — отвърна Донти. — Капитанът приключи с мен в Хълма на Беран, тъй че съм тук, за да подуша за още от ония източни шпиони.
Точният характер на затворниците азанти се пазеше в тайна от всеки, който не беше непосредствено въвлечен в тяхното разпитване или грижи. За останалите от гарнизона те бяха „шпиони от Изтока“ и, както Донти беше предсказал, мълвата за тях в замъка на барона се ширеше. Повечето хора предполагаха, че са агенти на Сандура.
— Добре — каза Колин. — Погрижи се за коня си и ела при огъня. Имаме гореща супа с месо и корав хляб.
Донти слезе от коня и докато го обръщаше забеляза, че от другата страна на огъня седи Джаксън Дийкин — наблюдаваше го с присвити очи. Донти се задоволи с лека усмивка и разбра, че и двамата знаят, че имат сметки за разчистване.
Хату чакаше на кея „Кралицата на бурите“.
Хава му махна от квартердека и той отвърна на махването. Знаеше, че тя няма да слезе, докато корабът не бъде разтоварен, тъй че се отдръпна и изчака да пуснат мостчето.
Първи слязоха петдесетина души. Хату предположи, че трябва да са занаятчии и земеделци, което щеше да е добре дошло. Един от моряците на Хава ги насочи към главната трапезария, където можеха да хапнат и да чуят повече или по-малко стандартното приветствие за добре дошли от Катариан и Бодай. Сабела и другите послушници щяха да им помогнат. Водачът на Огнената гвардия Елмиш, към когото всички се обръщаха с „приор“, се беше оттеглил в малка къща на върха на един хълм с изглед към Светилището. Явно след като бяха намерили Хату цялата им цел вече се преосмисляше. Хату допускаше, че сега Катариан ръководи Светилището, след като Бодай прекарваше почти всяка будна минута с Натан и него самия, но не беше направено никакво официално изявление. Според Хату като че ли всъщност никой не ръководеше.
След като започнаха да разтоварват, горе на мостчето се появи някакъв мъж и заслиза. Беше Балвен, братът на барона. Спря пред Хату и каза:
— Здравей, Сефан.
Хату примига, а после се засмя.
— Вие вероятно сте единственият жив човек, който ме е наричал така, Балвен. — Махна с ръка и добави: — Добре дошли в Светилището.
— Ще ме разведеш ли наоколо?
— Чакам жена си — каза Хату.
— А, да — отвърна Балвен.
— Тя ще се позабави, тъй че мога да ви заведа при човек, който да ви разведе. Елате с мен.
И да се подразни Балвен от липсата на официално обръщение, не го показа. Хату го поведе към общата трапезария и видя, че Катариан и Бодай току-що са приключили с поздравленията си и много от хората вече се хранят.
Придружи Балвен до двамата мъже и каза:
— Бодай, Катариан, може би помните Балвен, първия съветник на барон Дюмарш.
— Здравейте — каза Бодай. — Това е голяма изненада. — Обърна се към Катариан. — Запознах се с този благороден мъж, когато предадох Хату на грижите на неговия брат, барона.
— Познавам го — отвърна Катариан с усмивка и лек поклон.
— Не мисля, че ви помня — каза Балвен.
— Играех ролята на просещ монах по това време, тъй че не сте имали причина, милорд. Но ви видях няколко пъти, когато слухтях из Маркенет и търсех него. — Посочи Хатушали.
— Вие сте причината да съм тук — каза Балвен на Бодай.
— Аз ли? Защо?
— Пленихме двама азантски шпиони.
Казаното порази Бодай. Лицето му пребледня.
— Хванали сте ги живи?
— Да, и ни казаха много увлекателни неща.
— Те са почти легенда в Коалтачин — каза старият учител. — Вдъхват голям страх и трябва да се отбягват на всяка цена.
— Значи имаме много за обсъждане и ако благоволите, моят брат би желал да се върнете с мен в Маркенет.
— Помня как реагира, когато ги видях в Сандура — каза Хату. Обърна се към Балвен. — Аз също бих искал да знам…
Балвен го прекъсна.
— Говори с Хава. Тя първа започна да разплита този възел от загадки.
— Добре — каза Хату. — Тя скоро ще слезе от кораба, тъй че се връщам там.
Бодай махна на Балвен да се отдръпнат от хранещите се хора и каза:
— Трябва да поговорим.
— Абсолютно.
Бодай се обърна към Катариан.
— Ти дръж нещата под око тук, а аз ще заведа Балвен в библиотеката. — Огледа се и махна на едно от кухненските ратайчета. Обърна се към Балвен и попита:
— Гладен ли сте, сър?
— Мога да изчакам.
— Добре. — После каза на момчето: — Донеси бутилка вино и две чаши.
Балвен се засмя и като забеляза обърканата физиономия на Бодай, каза:
— По-добре да са две бутилки.
14.
Решения и рискове
Деклан остави мъжете да отпочинат за два дни. Обраха дръвчетата с фурми, а от другата страна на езерцето намериха малини. Себастиян предложи да идат на лов, но Деклан отказа. Не искаше да разделя групата по никаква причина.
Слънцето се вдигаше на изток и Деклан организираше хората за преход, когато Микола дойде при него и каза:
— Всички мехове са пълни. — Деклан само кимна, а Микола добави: — Ще намерим ли още?
— Не знам — отговори честно Деклан. — Но колкото по на северозапад вървим, шансовете са по-добри.
— Откъде все пак идва тази вода? — попита младежът.
— Казах на Мик Сойер — от онези планини, към които сме се запътили.
— Как?
— Подземна река.
— Река под земята?
— Водата, която бликаше от стената на стръмнината северно от лагера в Раната, тя също е част от подземната река. Не всичкият дъжд, който пада в онези хълмове и планини, изтича. Една част прогизва и тече натам. — Махна към Раната. — Затова там има дървета, храсти и животни. Има едно място близо до Медни хълмове, където водата извира от склоновете на хълмовете. Казаха ми, че е подземна река. Е, хайде да се махаме оттук, преди отново да стане адски горещо.
Махна на хората да се съберат и каза:
— Бях приел да водя, но този път трябва да ви помоля да гласуваме.
— За какво? — попита Сиксто.
Деклан посочи наемниците от Южна Тембрия.
— Те казаха, че планините на североизток от Ейбала са непроходими, а би трябвало да знаят. Знаем, че помадите слязоха до Ейбала през проход между планините и Горящите земи. Тъй че въпросът е дали вървим на север и се опитваме да намерим по-кратък път до Ейбала, или рискуваме през прохода, който използват помадите?
— Ти реши, капитане — каза Тобиас.
Сиксто го последва.
— Какво мислиш, че е най-добре, Деклан?
Деклан беше отпочинал, но все още не се чувстваше както преди. Като всеки от мъжете тук беше загубил тегло, отслабнал от лишенията и суровия преход. Пое си дълбоко дъх и каза:
— Обещах на Богартис да изведа оттук живи колкото може повече от вас. — Усети, че в очите му започва да се сбира влага и че гневът му започва да се усилва. — Ще добавя към онова обещание и тези, които намерихме в Раната, и ще направя каквото мога, за да уважа тази клетва.
— Но нямаме шанс в отбранителен бой срещу еднакъв брой отпочинали воини. — Помълча малко за възражения, но след като такива не последваха, продължи: — Ако набезите са приключили, помадите ще са се върнали в степите. Минаването през онзи проход е два, може би три дни пеш. Ако ни види някоя банда конници, ще сме оголени на откритото, без никакви укрития.
— Другата ни възможност е да подминем прохода и да се надяваме да намерим друг път през планините. — Усети, че е на ръба да заплаче от безсилие и гняв, но надви сълзите и довърши: — Искам да стигнем до Ейбала. Искам да ни намеря безопасно преминаване и да се измъкнем от тази прокълната от боговете земя.
За изненада на Деклан тъкмо Оскар бе този, който каза:
— Ще те следваме навсякъде, капитане.
Деклан кимна.
— Ще минем през прохода, използван от помадите, и ако се наложи да си пробием пътя с бой, ще се бием.
Нямаше одобрителни възгласи, само мълчаливо приемане, че четата им е на ръба на възможностите си. Оазисът с неговата вода, фурми и горски плодове беше спасил живота им, но хората не бяха в състояние да водят битка.
— Да тръгваме — каза Деклан и ги поведе.
Хату лежеше на гръб, загледан в тавана, и слушаше разказа на Хава за срещата ѝ с азантите. Бяха се изкъпали заедно, правили бяха любов, ядоха, отново правиха любов и сега слънцето вече започваше да огрява небето на изток, когато тя приключи.
— Значи, затова Балвен иска Бодай да се върне в Маркенет. Допусках, че едва ли някой ще знае повече за историята на тези неща от Бодай.
— Вероятно — отвърна Хату. Надигна се и се извъртя, за да стъпи на пода.
— Къде отиваш? — попита Хава.
— Гладен съм.
— Яде! — каза тя и се пресегна да го дръпне обратно в леглото.
Той се засмя, дръпна се от ръката ѝ и награби панталоните си от пода.
— Това беше преди часове. — Обу ги и върза връвта. — А ти изостри апетита ми! — Дръпна туниката си от гърба на стола, нахлузи я през главата си и попита: — Ти не си ли гладна?
Тя помисли за миг, след което отвърна:
— Да, май.
Смъкна се от леглото и облече ризата и панталоните си, а след това нахлузи и ботушите, докато той връзваше сандалите си. Хава облече и кожения си елек, който носеше на кораба, и върза зеления шал около главата си.
Хату ѝ се усмихна, а тя му отвърна с изражение, което той не разбра съвсем, но усети, че може да е един от онези моменти, които бяха обсъждали с Бодай, в които бе направил погрешен избор.
— Нещо погрешно ли направих току-що? — попита той.
— Не. Всичко е просто чудесно — отвърна тя и го подмина, отвори вратата на квартирата им и зави към общата кухня.
Той се поколеба за миг, след което я последва. Със сигурност знаеше, че не всичко е „чудесно“. Отвори уста да каже нещо, но бързо осъзна, че сега не е най-добрият момент.
В кухнята имаше няколко души, които вече се хранеха, преди да тръгнат на работа. Двамата бързо заредиха подносите си с храна и чаши вода и Хату си помисли, че може да смени водата с кафе, когато дойде Бодай.
Даваше си болезнено сметка за неловкото мълчание, изправило се вече като стена между него и съпругата му, и отново претегли наум дали си струва да поговорят за това, но идването на Натан му спести решението. Той кимна на Хату и каза:
— Ти си Хава. — Поклони се леко. — Хату непрекъснато говори за теб.
При тези думи лицето ѝ светна и тя хвърли поглед на Хату.
Хату благодари наум на Натан и настроението му мигновено се промени.
— А вие кой сте? — попита Хава.
— Пътник съм, казвам се Натан, и съм тук да помогна на Бодай в образованието на Хату.
— Наставник, значи.
— Един вид — отвърна той. — Сега ме извинете. — И тръгна към дългата маса с храната.
— Не спомена за него — каза Хава на Хату.
Той се усмихна.
— Тази нощ той беше последното нещо, за което можеше да ми хрумне.
Тя му отвърна с леко присвиване на очи и усмивка.
Откакто се беше върнала, повечето им разговори бяха за нейното пътуване и откриването на азантските шпиони, за изумителното завръщане на Донти и как той се бе озовал в Маркенет, и догадките на Балвен. Хату беше едновременно нетърпелив да узнае какво е направила и също така колеблив как да я осведоми за необикновените неща, които беше открил в хода на обучението си.
Тя беше видяла първата проява на силата му, когато бяха пътували през Теснините и беше огрян с пулсираща синя енергия. Все пак не знаеше как да я подготви за всичко, което бе открил за себе си в наскорошните си уроци с Бодай и Натан; способността му да усеща къде е тя, откриването на Донти преди тя да му е казала, че приятелят им е жив, и как беше предизвикал срутването на камъните, за да помогне на Деклан на половин свят разстояние — това бяха все още невъобразими неща, когато тя бе тръгнала за Маркензас. Знаеше, че скоро трябва да намери начин да ѝ обясни тези промени, но отчаяно чакаше да усети, че времето и мястото са подходящи за това.
Появата на Бодай му спести по-нататъшните притеснения — учителят дойде откъм библиотеката с голяма кана за кафе. Връчи я на едно кухненско ратайче и Хату разбра, че след като вече се е справил с една кана, е буден поне от няколко часа.
Посочи го и Хава се обърна и го видя.
— Привършвай — каза ѝ той и загълта останалото на блюдото му.
Хава като че ли леко се подразни, че ѝ казват какво да прави, но любопитството ѝ надделя, тъй че тя също бързо довърши яденето си и върнаха подносите си на масата, за да ги почистят, тъкмо докато Бодай взимаше втората си кана.
Бодай им се усмихна и каза:
— Добре, тука сте. Ядохте ли? — Двамата кимнаха и Бодай им махна да го последват. — Добре. С Балвен сглобихме няколко интересни идеи и нямах търпение да поговоря с вас… — Посочи Хава. — След като ти и момчето ти сте се събрали отново.
Малко след това влязоха в библиотеката и завариха Балвен седнал на масата, която Хату обикновено използваше за уроците си, с разпънат пред него голям лист с грубо очертана карта на него. Под масата Хату видя три празни бутилки от вино, а Бодай и Балвен изглеждаха изморени, с тъмни кръгове под очите, изпити лица и четина по бузите, издаваща, че им трябва бръснене — явно бяха седели тук цялата нощ.
Бодай наля кафе на Балвен и на себе си и махна с ръка на Хату и Хава да заемат празните столове. Въпреки измъчения им вид и двамата мъже изглеждаха доволни, дори малко възбудени.
— Стигнахме до няколко интересни предположения и няколко заключения — каза Бодай.
Хату и Хава бързо се спогледаха.
— Откъде да започнем? — каза Бодай.
— От началото? — предложи Хату с нотка на хумор.
— То е само предположение — каза Балвен. — Отчасти защото двамата ни пленници в Маркенет не са това, което човек би нарекъл добре образовани. — Озърна се към Бодай.
— Но пък малцина са такива — каза старият учител.
Балвен кимна в съгласие. Обърна се и погледна през рамо към потъналата в сенки библиотека.
— Мислех, че колекцията книги на брат ми е впечатляваща. — Усмихна се тъжно. Посочи едно кътче от внушителните книжни лавици зад себе си и добави: — Всички негови книги и ръкописи биха могли лесно да се натикат в ей онзи ъгъл.
— Някога това е било място на голямо знание — каза Бодай с нотка на съжаление.
— Както и цялото кралство на Итракия — отвърна Балвен и погледна Хатушали. — Сътворено от твоите предци.
Хату нямаше и понятие какво да каже, тъй че запази мълчание.
— Това, което знаем, е, че пленниците азанти, изглежда, не са много опасни и не са с висок ранг.
— В сравнение с нашите квели наскости — каза Хава.
Хату се обърна към Балвен.
— Това означава Скритите или Невидимите, най-добрите шпиони и убийци на Коалтачин.
Балвен кимна.
Бодай продължи:
— Това са тия, които видя при катедралата, която Църквата строеше в Сандура. Можеш да ги познаеш по емблемата, която носят.
— Лъскавият черен медальон — каза Хату.
— Явно имат система за комуникация с жестове, тъй че медальонът дава ясно да се разбере на по-низшите рангове кой командва.
— Двамата мъже, които държим в Маркенет, нямат такива медальони — каза Балвен.
— И тъй — започна Бодай, — преди столетия е имало една фамилия, или може би клан, с особена важност, наречени Коалтачин. Служили са на лордовете на Прайдове на Акена, столицата, или средоточието на лордовете на Прайдове. Знаем, че азантите са… роби? Или най-малкото държани изкъсо слуги, чиито фамилии са държани като заложници срещу тяхното добро поведение и подчинение.
— Фамилията Коалтачин замислила масово бягство — продължи той. — Всички водачи от Коалтачин сред азантите, седем на брой, и всички техни близки избягали от Нитания. Нямаме представа как, но можем да допуснем, че са отплавали на изток, може би дори през протока Енаст, след като знаем къде са се озовали накрая.
— Коалтачин — каза Хату.
Бодай кимна.
— Моето предположение е, че са избягвали пристанищата Енаст, Роберто, Фондрак или всяко място с много войници или воини. Островът, който наричаме Коалтачин, вероятно е имал съвсем малко население от земеделци и рибари…
— И седмината водачи на клана Коалтачин са дошли и са го завзели — каза Хава. На лицето ѝ се четеше удивление и възторг, но тонът ѝ бе изпълнен с ирония.
— Оттам и Седемте господари учители на Съвета — добави Хату.
— Точно така — каза Бодай. — Малко знам за историята на Коалтачин, тъй като повечето знание е предавано от баща на син между учителите и определено не е тема, обсъждана в школите.
Хава и Хату кимнаха в знак на съгласие.
— От това какъв е днес Коалтачин с Балвен предполагахме, че клан на бивши шпиони и професионални убийци се е организирал в криминално общество, за да оцелее и да просперира — каза Бодай.
Хату се засмя.
— Тоест първоначално са завзели острова, а след това са се разпрострели оттам?
— А след това започнали да взимат деца с потенциал от фамилиите и да ги пращат в школа… — Хава поклати бавно глава. — Точно това са правили азантите.
Бодай кимна.
— Очевидно. Без лордовете на Прайдове да имат власт над тях, Коалтачин са развили свои собствени обичаи и организация. Защото няма никакви връзки между азантите и някой друг в държавите на Нитания, докато Коалтачин ръководи банди и екипи по островите и градовете на Близначните континенти… или поне го правеше, допреди те да бъдат опустошени от лордовете на Прайдове.
— Бандите и екипите са доста корави — каза Хава. — Сигурна съм, че някои все още ги има из района.
— Всичко това е много интересно — каза Хату, — но какво правим по-натам?
— Трябва да научим повече за лордовете на Прайдове, а това означава да пратим някого безопасно в Нитания, за предпочитане близо до или в самия град Акена.
Хава и Хату се спогледаха и Хату каза:
— Ще отидем ние.
— Ти не можеш — каза му Бодай. — Трябва да останеш тук и да усъвършенстваш силите си.
Балвен посочи Хава.
— Ти също не можеш. Трябва да закараш Бодай и мен в Маркензас с онзи кораб съкровищница.
— Обещала си „Черната диря на Борзон“ на барона? — попита Бодай.
— Не всичко — отвърна Хава. — Но той има по-голяма нужда и може да го използва по-добре от нас тук.
Бодай понечи да каже нещо, но премисли и замълча.
Хава се обърна към Балвен.
— Имаме екипажи за „Борзон“ и още един кораб, който да ви придружи, „Корсарът на залеза“. Капитаните им са достатъчно умели, за да ви закарат до Маркензас без затруднение. Корабите на азантите патрулират около Граничните пристанища, но можем да ви снабдим с достатъчно провизии, за да не ви се налага да спирате в Елсобас преди дългия преход.
После се обърна към Бодай.
— Освен ако нямате обучени шпиони тук, за които не знам, ние с Хату сме единствените, които имат някакъв шанс да се доберат до Акена и да се върнат. Говорила съм достатъчно с азантите, за да мога да се оправям с езика им. Тъй като на онзи континент има толкова много нации, това е техният търговски език и той има много диалекти.
— Тя може да ме научи за разликите — каза Хату.
— Не — чу се глас зад тях и Натан пристъпи иззад една от книжните лавици.
— Как…? — ахна Балвен, но Бодай просто сложи ръка на рамото му и поклати леко глава.
— Хава е права — каза Натан. — Нямате обучени като тези двамата…
Хава кимна, но замълча, когато Натан продължи:
— Но Хату не може да иде. Неговото време е ограничено и не може да се излага на риск. Той има друга роля в това.
Най-сетне Балвен попита:
— Кой си ти?
— Дойдох да помогна на ето този — посочи Хату — да се научи да владее силите, които му е дала кръвната му линия, за да може да помогне в спасяването на този свят, а не да го подлага на по-голяма опасност.
Балвен изглеждаше слисан, но видя, че Бодай кима, и замълча.
— Няма да позволя Хава да отиде сама! — каза рязко Хату, с едва сдържан гняв.
— Ти все още едва си осъзнал своя потенциал — каза Натан. — Все още само бегло си зърнал това, което предстои. Предстоят много по-големи заплахи от азантите и лордовете на Прайдове. Има неща, които трябва да овладееш, преди да можеш да се изправиш срещу тях, а времето е на привършване.
Гласът на Хату се извиси почти до вик.
— Омръзна ми всичкото това измъкване и подвеждане! То е основата на всичко, което учихме с Хава в школата и упражнявахме на улицата, и повече няма да го търпя!
Без да помръдва, Натан мигновено сякаш стана по-висок, стана по-голям в очите на всички и изражението му се измени до това на безкомпромисна решимост. Наведе се съвсем леко напред, но Хату се усети, че се отдръпва в стола си. След това Натан заговори и гласът му беше друг — в него отекна властен тон, какъвто никога досега не бяха чували.
— Ти ще останеш тук!
Хатушали разбра, че не може да възрази, и гневът му се отцеди.
След това, изведнъж, осанката и държането на Натан се върнаха към онова, което беше преди — отпуснат и приветлив. Той се обърна към Хава и каза:
— Вземи Катариан. Той е най-потайният кучи син, работещ за Огнената гвардия. — После се обърна и излезе.
Тишина обзе четиримата на масата. Накрая Балвен попита:
— Кой беше този мъж?
Бодай помълча малко, преди да отвърне:
— Някой, в когото трябва да се вслушаме. — Обърна се към Хава. — Катариан?
— Натан е прав — отговори тя. — Той е най-потайният кучи син, когото съм срещала от тези, които не са се обучавали в Коалтачин.
Балвен поклати бавно глава.
— Не съм сигурен как всички вие стигате до тези решения, но мога само да отнеса това, което науча тук, тъй че мога ли да предложа връщането ми в Маркензас да изчака, докато се върнете от своите проучвания. Хава?
Хава погледна Хату, а той поклати глава и сви рамене.
— Решението е твое.
— Не — каза най-сетне тя.
Лицето на Балвен помръкна. Явно не беше свикнал да му казват „не“.
— Не?
— Трябва да отнесете информация на брат си колкото е възможно по-скоро, а доколкото видях, нуждаете се от „Черната диря на Борзон“ и от ценностите на него… — Обърна се към Бодай: — Освен което ще задържим тук. — Отново се обърна към Балвен. — Първо, ако се проваля, ще се забавите без никаква добра причина. Второ, ако се върна с добра информация, мога да взема „Кралицата“ и да отплавам колкото може по-бързо, за да стигна до вас.
Балвен осъзна, че няма смисъл да спори.
— Добре — каза той с леко насмешлива усмивка. — Прекланям се пред вашата мъдрост. У дома има друг проблем, на който трябва да обърна внимание — добави, след като си помисли, че трябва да е там в случай че Деклан се върне, за да го спре да не отпраши по друга опасна поръчка за Дейлон. Въздъхна примирено. — Какви са плановете ви?
— Ще отнеме седмица или повече, докато подготвим „Черната диря на Борзон“ за дългото плаване — каза Хава. — Бавен е като свиня и „Корсарът на залеза“ ще трябва да свива платната, за да не го остави зад себе си. Докато стане това, аз ще посетя Елсобас и още едно-две пристанища и ще видя дали мога да намеря някой, който наистина знае какво да очакваме, щом стигнем до Нитания. Знам, че град Акена е някъде на североизточния бряг на Нитания, тъй че това съкращава времето да се налага да го търсим.
— Хайде да сме по-конкретни тогава — каза Бодай.
Тя кимна в съгласие.
— Да започнем като видим какво можем да намерим в залива, което не прилича на нещо, което съм откраднала от азантите.
— Тогава ще съставим график на ремонтите…
Хату се отпусна и загледа как жена му пое заседанието в ръцете си. Осъзна, че от почти детинското ѝ желание да бъде пират до този ден, когато я смятаха за жизненоважна част от управлението на Светилището, тя беше израснала великолепно. Никога не я беше обичал повече, отколкото в този момент. За миг го жегна съмнение, въпреки собственото му израстване: беше ли той мъжът, от когото тя се нуждаеше?
Деклан приклекна зад един рехав храст, висок едва колкото да може да се приведе и да се скрие от поглед. Останалите мъже лежаха по очи в пръстта, за трети път от навлизането в прохода към Ейбала.
Ясно беше, че набегът е приключил, но някои банди номади бяха отседнали временно в града. Тези, които преминаваха, запътени обратно към степите, водеха коне и мулета, натоварени със заграбената плячка.
Само два пъти досега им се беше наложило да се крият, тъй че Деклан беше готов да се обзаложи, че това са последните номади, задържали се в Ейбала. Ако се съдеше по вида им и скромната им плячка, бяха вероятно от по-малките банди, принудени да дооберат каквото бе останало от по-големите племена и банди, взели най-доброто, предложено от града.
След като номадите отминаха, Деклан надникна рисковано над храста и видя отдалечаващите им се гърбове. Изчака още няколко мига, след което даде знак на мъжете да станат и да тръгват.
Знаеше, че всеки от тях споделя надеждата му за безопасно убежище само още малко напред. Надежда на ръба на ужаса от вероятността за схватка — предизвикателство, на което не бяха готови да отговорят.
И всичко това бе заровено под сковаваща костите умора. Деклан никога през живота си не се беше чувствал толкова уморен, без легло, на което да рухне. Дори дългите часове в ковачницата, по два или три дни непрекъснато, никога не бяха изцеждали толкова способността му да се движи и да мисли ясно.
Все пак знаеше, че след още една нощ ще видят Ейбала пред себе си. Премести с усилие едното си стъпало пред другото и даде знак на мъжете да го последват. Помоли се на които богове можеше да го чуят залязващото слънце да предизвести безметежна нощ и утре без повече смърт. Беше обещал на Богартис.
Донти се загледа към поредния спиращ фургон. Беше четвъртият досега за деня и всички бяха возили семейства, търсещи безопасно убежище, след като познатият им свят беше рухнал. От отговорите, които даваха на въпросите на охраната, се бе оформила груба картина на разбойничество и беззаконие, плъзнали по Северна Тембрия.
За повече от поколение Дивите земи грубо бяха разделени на западни и източни. Западната половина беше донякъде опитомена, тъй като граничеше с Маркензас и Медни хълмове. Беше рядко населена и често се използваше като укритие за банди разбойници, и имаше няколко малки селища, с нищо в тях, за което да се безпокои човек. Сега всички райони от мястото, където стоеше Донти, с войниците на барона на изток до границата на Сандура, беше изпаднало в пълен безпорядък. Градчето Прохода, на границата между Итракия и Сандура, беше нападано и ограбвано три пъти и в крайна сметка се беше превърнало в призрачен град. Сандура в момента беше спокойна, но бе преживяла кратко кърваво завоевание на столичния град от Църквата на Единия. Сега там имаше гарнизон и в града патрулираха членове на Непреклонната църква, военния им орден.
Донти се смяташе за късметлия, че вълните го бяха изхвърлили на бреговете на Маркензас, когато той… Късмет ли беше? Задавал си беше този въпрос много пъти и все още нямаше отговор. Знаеше, че Сестрите на Дълбините го чакат да убие Хату по някаква причина, и желанието да го намери и да го убие идваше и си отиваше почти все едно го теглеше прилив и отлив. Все още нямаше ясен спомен за времето, докато беше пленник под водата, макар в главата му да проблясваха и гаснеха гледки и образи.
Е, каквато и да беше причината, имаше много по-лоши места, на които вълните можеше да са го изхвърлили на брега.
Сержант Колин му кимна и Донти се приближи, застана зад него и пожела на пътниците безопасно пътуване на езика на Коалтачин. Бяха семейство и мъжът, който караше фургона, го погледна объркано. Жената до него се беше навела и гълчеше за нещо две малки деца.
Донти поклати глава и се отдръпна, а Колин им махна да преминат.
— Не мисля — каза му Донти. — Да са шпиони и така нататък. Просто не е вероятно.
— Повечето от деня мина — каза Колин и се огледа, сякаш очакваше да види нещо, което да наруши монотонността.
— Най ми липсват ханове и кръчми — подхвърли Донти.
— Е, освен младия Боби ей там, на който му липсва младата му жена, мисля, че всички мъже тук са съгласни с чувствата ти.
Докато слънцето се снишаваше на запад, двамата продължиха да си бъбрят. Донти реши, че стигне ли се до свада, иска Колин да е на неговата страна, не на другата.
Мъжът, надвесен над готварския огън, внезапно се изправи и викна:
— Вижте!
Предният пост беше изстрелял горяща стрела в небето — сигнал за тревога, че идва беда.
Само след няколко мига мъжът, пуснал горящата стрела, дотърча на галоп с група конници само на няколко разтега зад него. Покрай главата му профуча стрела, само на няколко пръста встрани, и той се сниши над врата на коня си.
— Стрелци! — извика Колин и мъжете се разтичаха към позициите си зад насипа. Бяха се отпуснали от дългото бездействие и щяха да минат дълги секунди, докато опънат лъковете.
Като видяха укрепената защита, нападателите започнаха да обръщат и Колин извика:
— На конете!
Донти стоеше най-близо до коневръза и грабна юздите на първия кон в редицата. Шест коня бяха оставени оседлани за такава нужда, другите ги бяха оставили без такъми, за да отпочинат.
Според това, което видя Донти, петима-шестима въоръжени войници щяха да могат да подгонят онази пасмина обратно чак до Опасния проход. Би предпочел разбойниците да се съпротивляват, тъй като беше отегчен, в лошо настроение след няколкото дни близо до Дийкин, и просто му се искаше да се бие.
Юздите бяха вързани на хлабав възел. С едно дръпване той ги развърза, скочи на седлото и препусна след мародерите. Не погледна назад, но чу тропота на войниците зад себе си.
Щом прехвърли билото, внезапно осъзна, че е сам и лесна мишена, а сред ездачите пред него сигурно имаше опитни стрелци, които знаеха как да стрелят зад себе си. Освен това яздеха към тъмното, а той се открояваше на фона на по-светлото небе.
Когато една стрела профуча само на два-три пръста от дясното му рамо, осъзна, че би трябвало да го е премислил по-добре. Дръпна юздите и се сниши до врата на коня, за да изчака другите да го настигнат.
Подминаха го и Донти пришпори коня, за да ги настигне. Трета стрела излетя от сумрака долу и един от войниците падна от седлото си. Другите четирима продължиха упорито напред, но след секунди Донти осъзна, че или ще получат още стрели за награда, или ще изпуснат разбойниците сред дърветата долу.
— Върни се! — извика той, без да знае дали ще го послушат и дали изобщо ще го чуят.
Обърна коня си и спря до ранения войник на земята — конят му тъпчеше на място близо от него. Надвеси се над мъжа и видя, че е Джаксън Дийкин.
— Е, това ако не е изненада… — промърмори.
Скочи от коня си и коленичи до Дийкин, който примираше от болка. Една стрела го бе поразила до гръдната кост, между двете най-горни ребра. Дишаше едва-едва. Погледна Донти и каза:
— Май получи каквото искаше.
— Не трябваше да се вреш тука и да търсиш кой непознат да убиеш, тъп плужек такъв.
— Е, наслади се на мига — отрони Дийкин между два мъчителни дъха.
— Уф, проклет да съм — каза Донти. — Изобщо не е смешно. — Пресегна се, сграбчи стрелата и я откърши, като остави назъбения връх в раната. Дийкин изрева от болка. — Е, това вече е смешно — добави Донти.
След това вдигна Дийкин и въпреки че той викаше от болка го вдигна на рамо и се надигна. Докато вървеше към коня на Дийкин, другите войници се върнаха и той им викна:
— Дръжте коня да не мърда и ми помогнете да вържа тоя кучи син на седлото.
Един от войниците задържа на място коня на Дийкин, докато Донти го намести на седлото.
Дийкин беше почти в безсъзнание от болка, но успя да попита:
— Защо?
Донти помълча, след което промърмори:
— Не знам. Може би, просто съм си добър човек? Или пък ще издъхнеш от загуба на кръв, или ще паднеш от седлото и ще си счупиш врата. — Пое си дъх, бавно издиша, сякаш изпита облекчение, и каза: — Но каквото и да стане, приключих с теб.
15.
Завръщане, разкритие и съмнения
Деклан и четата му минаха през южната порта на Ейбала, капнали от умора, но бяха стигнали и бяха живи. Слънцето бе на запад и денят гаснеше. Деклан спря и се огледа.
Нямало беше никакъв знак за още номади, опразващи града, и сега празнотата му го увери, че са стигнали безопасно до целта си. Все още личаха опустошенията, които бе претърпял Ейбала, и нямаше никакви признаци за други хора. Всички дюкяни бяха празни и през открехнатите врати се виждаха само отломки и нищо ценно.
Деклан махна на хората си да го последват. Минаха бавно покрай три празни дюкяна и на първата улица завиха надясно. Пред тях имаше малък площад, който Деклан не бе видял, когато бе тук, но беше добре познат на Бенруф. Имаше градски кладенец и ако разбойниците не го бяха отровили от злоба, щяха да пият за първи път от почти два дни.
Кладенецът бе в центъра на площада и след като извадиха голямото ведро, откриха, че водата е чиста. Около кладенеца имаше изковани железни куки, завинтени в камъните, от които някога бяха висели медни тасове. Някой бягащ или разбойник ги беше прибрал. Тобиас Уинтърс огледа наоколо и като не видя нищо друго, от което да пие, надигна голямото ведро и изля вода по лицето си, после отвори уста и загълта.
Следващият, който пи, беше Микола, след него Мик Сойер. Пускаха и вадеха ведрото четири пъти.
Близо до кладенеца имаше каменни пейки, красиво изваяни и поставени до фасадата на един дюкян, с лице към крайбрежната улица. Деклан бавно тръгна към една от пейките, видял малко сянка, и седна. Сиксто седна до него.
— Би трябвало да легнем и да спим. Точно това ще направят другите.
Деклан погледна и видя, че мъжете просто са налягали на камъните на площада в удължаващата се сянка. Осъзна, че всички са крайно изтощени. Бяха мръсни и примираха от глад — но бяха живи.
— А ти? — попита Деклан.
— Мога да се позадържа буден още малко — отвърна Сиксто. — Ти спи.
Деклан се излегна на пейката и пъхна ръце под главата си. След секунди потъна в уморен сън.
Събуди го миризма на пушек. Беше тъмно и Деклан се чувстваше съвсем малко отпочинал. Все пак умът му се бе прояснил повече, отколкото беше от дни наред, а онова, което приличаше на безкрайна жажда, най-сетне си бе отишло.
Видя, че Сиксто се е разположил западно от пейката му, където първи щеше да се събуди, ако някой се приближеше откъм кейовете. Всички останали спяха, някои от мъжете хъркаха силно. Деклан отново подуши и разбра, че димът идва някъде от запад, тъй като към брега духаше лек бриз. Стана и усети, че всичките му стави са се схванали. Би предпочел да легне отново и да продължи да спи, но източникът на дима го заинтригува. Означаваше, че наблизо в този град има поне още един човек.
Мина покрай Сиксто, закрачи предпазливо надолу по тясната улица, водеща към кейовете, и усети хладина във въздуха. Тъй като целия си живот бе преживял край морето, знаеше какво означава това: утрото беше все още на час или два, а горещината на предния ден най-сетне се отцеждаше и влагата във въздуха щеше да стане на мъгла, щом слънцето се вдигнеше. Погледна нагоре и видя, че звездите са по-малко и по-бледи от тези, които бе виждал навътре в сушата, тъй че разбра, че времето се променя. Ако това бе в Онкон, щеше да помисли, че може и да завали.
Продължи напред и спря на края на празния кей. Лъхът във въздуха все още намекваше за далечен дим. Присви очи в тъмното, но не видя нищо. Не беше обърнал внимание на морето на влизане в града, тъй че може би бе пропуснал някоя лодка или малък кораб на котва. Ако беше на закрито или ако използваха покрит мангал, това щеше да обясни дима и липсата на светлина.
По-скоро усети, отколкото чу приближилия се зад него Сиксто.
— Дим ли?
— И теб ли те събуди?
— Не, ти, когато мина покрай мен. Спя леко.
— Това помага да останеш жив — каза Деклан.
— Установил съм го — отвърна Сиксто.
— Не забелязах никакви кораби или лодки край брега — призна Деклан.
— Никой от нас също. Приятелю, може и да не признаваш какво чудо постигна, но ти изведе всички хора от Раната и ги опази живи до ден днешен.
— Извадихме късмет — отвърна Деклан; мислеше за трите дни преход през южния проход, без да ги засекат номади.
— Късметът си ти, капитане — каза Сиксто с уважение. — Богартис знаеше какво е видял в теб, както и аз, когато те обучих, докато лекуваше раните си.
Деклан помълча малко, а после се обърна и каза:
— Стоенето тук в тъмното няма да ускори съмването, а докато слънцето не се вдигне, няма да знаем какво има там. Като се събудят мъжете, трябва да разберем кой все още е тук и къде можем да намерим храна.
— Храната ще е скъпа. Ако има кой да ни продаде.
Деклан потупа опърпаната си риза отстрани.
— Богартис ми каза да пришия малък джоб тук и да пазя няколко монети. Увити, да не вдигат шум.
Сиксто се засмя, потупа своята риза и отвърна:
— Същото и при мен. Двамата може и да успеем да спазарим малко риба или хляб. Макар че може да се наложи да се бием.
— Ако се наложи, ще се бием — каза Деклан.
Хату изобщо не беше доволен от решението да остане, докато Хава рискува живота си, за да събере информация за лордовете на Прайдове. Балвен беше заминал на „Корсарят на залеза“ с капитан Джордж, за да огледат кораба съкровищница на Златния прайд „Черната диря на Борзон“, а Хава вече плаваше към Елсобас на бавен търговски бриг, който според нея се клател при насрещен вятър, но иначе беше здрав.
Хату изръмжа недоволно.
— Какво ти е на ума? — попита Натан. — Защото определено не е работата, която те чака.
— Хава — отговори Хату.
— Не се разделяте за първи път, тъй че какво е? — попита Натан.
— Не знам. Когато я пратиха в школата на Напудрените жени, не знаех дали изобщо ще я видя отново. Това се случва, когато те пратят нанякъде след обучение. Отидох в един екип и накрая се озовах на онзи проклет кораб с Донти… — Помълча малко. — Все едно, измъкнаха ме от онази подводна пещера… Не осъзнавах колко много ми липсва тя и колко съм притеснен за нейната безопасност, докато не я видях отново, а ѝ беше възложено да се преструва, че е моя съпруга…
— Да се преструва? — учуди се Натан. — Мислех, че ти е съпруга.
— Първоначално ѝ беше възложено да ме държи под око, от Бодай. Другите господари искаха тя да ме убие, ако дойде заповедта, но Бодай беше убеден, че не би го направила. Купихме хан в Хълма на Беран и наистина се оженихме. — В тона му имаше горчивина. — Оженихме се в деня, в който започнаха набезите.
— Нещата се променят — каза Натан. — Никога не знаем колко дълго ще сме с други хора. — Загледа се за миг в нищото. — Ако живееш достатъчно дълго, ще погребеш всички, които си познавал някога.
Хату долови тъгата в гласа му. После Натан като че ли си върна присъствието на духа.
— Живей все едно че нямаш никаква грижа, докато животът ти даде нещо, за което да се тревожиш — каза Натан. — Аз… имало ме е дълго и съм видял повече загуби, отколкото мога да си спомня, но в крайна сметка всеки нов ден носи възможност да започнеш отначало.
Помълча, после каза:
— Твоят приятел Деклан, онзи, когото ти спаси. Понесъл е голяма загуба, казваш?
— Да, жена му умря в деня на сватбеното празненство, както и бившият му чирак Юсан, и неговата жена. Освен ако е жив някой друг, за когото не зная, може би аз съм най-близкото нещо до приятел, което има.
— Това, което казваш за него, е същото каквото аз казвам сега. Това, което времето не лекува, го отдалечава и след известно време болката заглъхва до смътен спомен или дори е забравена. Но дори и да се помни, не е вече остра болка, смътна тъга може би, но нищо осакатяващо. Ако нещо сполети Хава, ще се възстановиш, а ако ти изчезнеш, и тя след време ще се възстанови.
— Това трябваше да ме успокои ли? — попита Хату.
— Само в смисъл че каквото и да поднесе бъдещето, няма да си стъписан или съкрушен от него. Приготви се за най-лошото и се надявай на най-доброто е обичайна поговорка в много езици и на много места. Ако искаш успокоение, помисли, че би могъл да си от много по-голяма помощ за нея в бъдещето с това, че сега си тук, отколкото да си с нея.
— Как?
— Както направи с Деклан, би могъл да намериш начин да си в помощ в критична ситуация… — Натан помълча за миг, после добави: — Като усъвършенстваш себе си и силите си.
Хату помисли над това.
— Извинявай. Трябваше сам да съм го осъзнал.
— Както казах, не мога да те уча повече, но мога да действам като водач.
— Тогава ме води — отвърна Хату почти насмешливо.
Натан помълча малко, след което каза:
— Мисля, че сега контекстът би могъл да помогне.
— Контекстът?
— Във всичко всъщност. Разговарял ли си някога с някого, който в разгара на дискусия изведнъж сменя темата и предполага, че го следиш?
Хату се изсмя гръмко.
— Аз държах хан. Това, което описваш, се случваше всяка вечер!
Натан се подсмихна.
— Как се справяше с това?
— Най-вече кимвах и пълнех отново чашите.
Натан се усмихна и рече:
— Добър отговор на кръчмар.
— Е, кажи ми за контекста.
— Силите, които ти притежаваш, това, което много хора мислят за магически способности, съществуват в състояние на енергия, за която те също така мислят като за „магия“. Това често слага край на цялата дискусия. За хора, които са лишени от твоите способности или способностите на други хора, манипулирането с веществото на вселената е нещо извън възможностите им да проумеят. Съпостави го с това, че от ден на ден за теб то става все по-познато. Доколкото можах да разбера от ехото на това, което ти видя, умът ти има свой начин да организира линиите енергия между стихиите. Това, което успях да зърна, беше безброй линии, като струни на лютня или нишки на тъкачен стан.
— Нишки на стан — каза Хату. — Да, това е добро описание, макар че станът трябва да е голям колкото света.
— Други хора организират нещата в ума си различно, всеки намира своята уникална гледна точка. Някои биха могли да гледат каменни блокове, трупани един върху друг, или безброй топки с големината на детско топче, или различни цветове може би, или дори светлина или звук. Моите дарби ми позволяват да правя неща, които ти не можеш или поне все още не можеш, и има неща, които ти можеш и които са невъзможни за мен.
— Но като с всяко човешко поведение, срещат се хора, приписващи йерархия на „магията“, както правят с всяко друго нещо, което би могъл да си представиш — продължи той. — Това е по-голямо от онова, това е в областта на святото чудо…
Хату кимна в знак, че е разбрал.
— Та ето какво можем да кажем за „магията“, на която си се натъкнал. Историята, която разказа, как си бил пленен от вещиците под морето…
— Сестрите на Дълбините — уточни Хату.
— Ако можеше да погледнеш техните сили, какво би видял?
Хату сви рамене.
— Не съм мислил за това. Общо взето, опитвам се да не мисля за това.
— Често научаването на нови неща може да е неприятно, дори трудно, а понякога невъзможно, толкова здраво се придържаме към определени вярвания и отхвърляме онова, което не съвпада със собствения ни възглед за нещата.
Хату отново кимна.
— Не мога да ти опиша безбройните пъти, когато съм виждал хора да отхвърлят истината пред очите им, за да се придържат плътно към вярванията, които явно са се оказали погрешни. В природата на някои хора е да намерят удобно място и да си останат там. — Той вдигна пръст. — Освен онези, които нямат търпение да открият какво има отвъд хоризонта.
— Смея да кажа, че повечето хора не ги интересува какво има отвъд хоризонта.
Натан кимна в съгласие и каза:
— Да поговорим за тази организация на нещата. По същество материята, която изгражда всичко, е невидимо подреждане на онези енергии, които възприемаш в ума си, което се събира по безброй начини, за да оформи… всичко. На най-фундаменталното ниво са стихиите, отговорни за четирите първични състояния: огън, въздух, земя и вода. В тези фундаментални състояния ще откриеш още по-сложни форми на енергия, но тези състояния са в постоянно движение. Без въздух огънят прекъсва, но твърде много огън — и водата става на пара и отлита. Земята покрива огъня и той умира, но достатъчно горещ огън — и камъните се разтапят и изригват от планините. Няма съвършени, статични състояния; всичко е непрекъснато движение и преход.
Той замълча.
Хату помисли и след малко попита:
— Как моето родословие е свързано с огъня? — Опипа главата си, вече покрита с буйна меднозлатиста грива.
— Едно подстригване няма да ти дойде зле — отбеляза Натан и добави: — Ще стигнем до това по-късно.
— След първичните състояния са естествените състояния — продължи след миг. — Въздух, земя, вода и огън се съчетават, за да сътворят живот. Има „магия“ в растенията и има хора, които почитат духовете в дърветата. Тя сътворява и се просмуква във всички животни, включително човешките същества, и някои хора почитат животни или хора, които възприемат като специални.
— Почитат?
— Има места, където вярват, че всички сили като твоите идват от боговете, или от един бог, и там биха те почитали като божество или аватар на божествено същество, или биха ти се прекланяли като на пратеник от някой рай, или като на пророк. А на други места биха те убили по един или друг неприемлив начин, като живо светотатство… което ни напомня това, което казах за хора, вкопчени във вярванията си.
Натан си наля вода и след като отпи, продължи:
— Ще оставя на теб да изследваш нещата, които казах, но преди да се върнем на въпроса ти как си свързан с огъня, ще спрем, за да кажем следното за Сестрите на Дълбините. Те практикуват това, което ще наречем „кръвна магия“ и което почти винаги е зло по замисъл и намерение. Взима жизнените енергии и ги покварява.
— Онези риби-хора — каза Хату. — Тритони, нага.
— Хора са умрели, за да се създадат онези техни слуги. Нито един от тях не е естествено същество. Тъкмо това покваряване на жизнената сила им позволява да живеят под водата, противно на всякакъв естествен аспект на съществото им. — Натан сви рамене. — Някога, може би, те са били поклонници на някакъв морски бог или богиня, но какъвто и да е бил изгубеният им във времето произход, те са унизени невъзвратимо. Съществува само един източник на „магия“, който е дори още по-зъл, и това е некромантиката, извличаща енергия от смърт. Смъртна магия, кръвна магия и други такива са мощни и опасни, но по-малко опасни от първичната магия.
— Пак да попитам: как аз се оказвам този уникален съсъд на първична магия?
— По някакъв начин, който дори не бих могъл да си представя, още по-малко да обясня. Но мисля, че някак си твоите предци са се свързали с огъня така, както Сестрите на Дълбините са се впримчили в кръвната магия на морето. Както и да е възникнала тази връзка, тя е привлякла други, които са я усилили. Така някои древни владетели на Итракия са създали съюзи с фамилии, които също са били свързани с първичната сила, и от тези бракове са дошли деца с още по-голяма свързаност с „магията“ на огъня. Като всички първични елементи огънят може да унищожи или може да гори ярко, за да прогонва тъмнината и да те топли.
— Твоите предци са били мъже и жени с добро сърце, защото са се издигнали на власт, носейки светлина и топлина на другите. Древното знание на Огнегривите е основано на тази фундаментална истина. Легендата за проклятието гласи, че ако последният Огнегрив… — и той посочи Хату — загине, огромно бедствие ще сполети света.
Хату си пое дълбоко дъх, докато попиваше всичко това, и накрая каза:
— Добре, аз още съм тук, но бедствие така или иначе ни сполетя.
— Е, съдбовните пророчества обикновено не вървят така, както си мислят хората. Стана това, че всичката „магия“ на Огнегривите се свърза, през поколенията, най-забележимо в кралската фамилия, но чрез десетки близки братовчеди. — Натан се усмихна. — Според това, което проучих, твоите баща и майка са били далечни братовчеди. Това често се случва в кралските среди.
— Значи твърдиш, че когато моята фамилия е била избита, магията е нямало къде другаде да отиде, освен в мен? — каза Хату.
Натан се усмихна широко.
— Точно така!
— И сега какво?
— В тази библиотека — каза Натан — има книги, които описват как са били отгледани децата на Огнегривите, особено момичетата, които са могли да проявят силите, които ти се опитваш да овладееш. — Натан стана, махна на Хату да го последва и пристъпи в главната зала на библиотеката. — Просто трябва да ги намерим и да видим какво можем да скърпим заедно, за да продължим обучението ти.
Хату бързо се отърси от потенциалната досада, както правеха двамата с Бодай седмици преди Натан да се появи.
— Но това ще го започнем утре. Има нещо друго, което бих искал да опитаме, преди да отидем да се нахраним. — Той тръгна обратно към масата.
Хату го последва и седна отново.
— Какво?
— Ти демонстрира, че би могъл да намериш някой, който ти е близък.
— Да — отвърна Хату, без да е сигурен дали това е въпрос или просто твърдение.
— Бих искал да видя дали можеш да върнеш сетивата си до мястото, където видя Деклан, в онзи каньон.
— Защо? — попита Хату. — Той вече не е там, сигурен съм.
— Уважи ме — каза Натан.
Хату стана, Натан се обърна срещу него и двамата се хванаха за раменете.
Хату мигновено усети как линиите енергия се подредиха сякаш със скоростта на мисълта. Просто различи една от нишките и за секунди можеше да види мястото, където бе предизвикал каменното срутване.
— Възхитително — каза Натан. — Ти дори не помисли да ми позволиш да видя през твоите очи, а вече виждам каквото виждаш и ти.
— Допуснах, че го искаше.
— Прав беше в това допускане.
— Сега какво?
— Насочи вниманието си към най-отдалечената точка, която можеш да видиш долу в каньона.
Хату направи каквото му наредиха и погледът му се отнесе отвъд каменния сипей. Падналите под канари и камъни мъртви бяха изкълвани от лешоядите, тъй че можеше да се видят само кости и жалки късове плът. Обходи още по-натам, до една голяма скална издатина в дясната стена на каньона, забележима, защото беше почти бяла на цвят.
— Виждам нещо в далечината.
— Виж дали можеш да се преместиш там, да изместиш перспективата си от онази точка.
Хату се спря да помисли как беше „местил“ перспективата си преди, а след това просто пожела зрението си над скалната издатина.
— Браво — каза Натан. — Може и да не знаем всичко, което има да се знае за това, което можеш да правиш, но е ясно, че след като си усвоил един трик, става без усилие.
— Не съвсем — отвърна Хату. — Вече усещам начало на главоболие.
— Тогава да продължим. Колко далече надолу в каньона можеш да видиш?
Хатушали фокусира вниманието си до предела на онова, което бе видял преди, докато помагаше на Деклан, след това погледна още по-надолу по стръмнината и след малко каза:
— Има пътека и тя пресича едно сечище.
— Премести се там — нареди Натан.
Хату мигновено се подчини и се озоваха на място, където двете пътеки на дивеч се свързваха — границата на наемническия лагер.
— Можеш ли да продължиш да се движиш напред? — попита Натан.
— Да — отвърна Хату, избра си ориентир и премести ума си там. Повтори това няколко пъти, след което видя стената на обиталището на човекоядците.
Хату и Натан се смълчаха. Накрая Хату каза:
— Какви са тези… неща на стената?
— Кости на нито едно същество, естествено за този свят — каза Натан, тонът му издаваше загриженост. — Премести се отвъд нея.
Хату пренебрегна това, че в тона му липсваше и намек за молба, а по-скоро беше заповеден, и направи каквото му бе наредено. Бързо се придвижиха през нещо, което приличаше на голям бивак или на малко село, а след това през запуснати градини, където това, което растеше, едва ли се поддържаше.
Стигнаха до центъра на селището и на фона на югозападната стена на скалната стръмнина, дълбоко навътре в Раната, можаха да видят огромна яма. Без много да мисли, Хату придвижи погледа си към ръба на ямата.
— Спри! — заповяда Натан.
Хату замръзна на място в ума си и гневът му се надигна от това, че му заповядват.
— Какво? — изрече той в ума си. Прозвуча като вик.
— Не поглеждай в тази яма.
— Защо? Какво има долу?
— Нещо, от което се боя повече, отколкото от простата смърт.
— Не искаш ли да го видя?
— Да — каза Натан. — Не искам да го видиш.
Внезапно двамата отново се озоваха в библиотеката и Хату пусна раменете на Натан. Отдръпна се и видя на лицето на Натан изражение, каквото изобщо не би могъл да си представи преди: ужас.
Хава винаги беше закотвяла „Кралицата на бурите“ от другата страна на острова, когато посещаваше Елсобас, но тъй като търговският кораб, който командваше сега, беше невзрачен на вид и нямаше никакво име, боядисано на носа или кърмата, едва ли щяха да го забележат, ако наоколо се навъртаха азанти. Заповяда да спуснат малкия гиг и двама от екипажа ѝ изгребаха късото разстояние от мястото на закотвяне до кея. Тя слезе и бързо тръгна към малката сграда най-близо до пристана.
Когато се върна, Катариан седеше пред пивницата и отпиваше от чаша плодово вино.
— Някакви новини?
— Шечал — каза тя.
Катариан стисна измъчено очи и поклати глава.
— Онази напаст?
Тя кимна.
— Играеш си на „намери престъпниците“, нали?
— Имаш доста добър опит в шпионството, Катариан — каза Хава, — но нямаш абсолютно никаква представа какво е да си престъпник. Ако искаш да идеш някъде, а живеещите там хора не искат да идеш, намираш контрабандисти.
— Контрабандисти? — Веждите му леко се повдигнаха и изражението му стана одобрително.
Хава се засмя.
— Ако е изгодно, все някой ще измисли как да се промъкне покрай властите.
— При смъртен риск?
Хава взе чашата му и я допи, после я постави отново пред него.
— Никой изобщо не е казвал, че престъпниците са най-умните хора. Иди донеси още вино и ще поговорим на следващата ни отсечка от това пътуване.
Катариан се намръщи, после стана и отнесе празната вече чаша до отворения прозорец, където взимаха поръчките. След малко се върна с две пълни чаши с ухаещо на плодове вино.
След като отново отпи дълбоко. Хава избърса уста с ръкав и каза:
— Току-виж свикна с това сладко вино.
Той се засмя.
— Чудесен избор е в горещ ден като този. Стига да нямаш нищо против да паднеш в несвяст под някое дърво и да лежиш там до залез-слънце.
— Като с всички пороци, ако малкото е добро, многото може да не е най-добрият ти избор.
Катариан отново се засмя.
— Кога стана толкова умна, момиченце?
Тя го погледна навъсено.
— Там, където отраснах, уроците бяха сурови и неуспехът в ученето можеше да означава смърт.
Той кимна.
— Е, а след това?
— Две неща. Първо, пътуваме до Шечал и научаваме колкото можем как да стигнем до град Акена, а по пътя трябва да те науча колкото е възможно повече на езика, използван от азантите.
Той поседя неподвижно за миг, след което отрони:
— Май ще ни трябва повечко вино.
16.
Още открития и избавление
Деклан и Сиксто стояха на кейовете в същата поза като в тъмнината предната нощ. Над водата се появи смътен блясък.
— Там — каза Сиксто и посочи.
— Видях — отвърна Деклан. — Какво ли не бих дал за едно от ония устройства, далекогледните тръби.
— Не си хаби времето в желания за играчки — каза Сиксто. — На мен ми се ще пълен стомах.
— Ще видим какво ще открият Тобиас и Бенруф. Точно сега съм любопитен за онзи кораб. Снощи на никого от нас не му хрумна да помисли, още по-малко да огледа залива за кораби, на борда на които може да има екипаж. — Деклан поклати глава съжалително.
Корабът лежеше ниско във водата, явно защото беше побрал тежък товар. Но екипажът беше свалил мачтите и използваше платната, да затули светлината да не стига до брега. Беше достатъчно далече, за да е трудно да се видят някакви подробности дори и ако не бяха използвали платната за прикритие.
— Какво мислиш, че е?
— Две мачти, седемдесет, осемдесет стъпки може би — разсъди Сиксто. — Трудно е да се прецени без нищо около него, а е достатъчно далече, тъй че преценката на разстоянието е трудна.
— Мисля, че може да ни се наложи да го навестим — каза Деклан.
— Защо просто си седи там? — зачуди се Сиксто. — Има хора на борда, ако се съди по пушека, който помирисахме снощи, но се опитват да се скрият.
— Предположението ми — каза Деклан — е, че по време на нападението някои от екипажа са ги хванали на брега и останалите са били достатъчно умни, за да се прикрият, но не и достатъчно, за да отплават.
— Вероятно — съгласи се Сиксто. — Не виждам как конниците от степите ще си направят труда да пращат лодки, ако онези все пак вдигнат котвата и отплават.
Деклан извърна поглед от морето и каза:
— Трябва да намерим храна.
Сиксто посочи нагоре по улицата.
— Ето ги Тобиас и Бенруф.
Когато Тобиас и Бенруф се приближиха, Деклан попита:
— Някакъв късмет?
— Малко — отвърна Тобиас, смъкна голяма торба от рамото си и я остави на земята. — Намерихме един пазар няколко улици по-нагоре, където се мотаеха няколко търговци. Едни с ножове и злато ги убедиха да не се опъват много в пазарлъка.
— Не ги ограбихте, нали? — попита Деклан, стараейки се да не се разсмее.
— Не, по дяволите! — каза Тобиас. — Беше твоето злато.
Сиксто се засмя.
— Я да видим какво сте донесли.
Тобиас отвори торбата. Надникнаха и видяха готварско котле, няколко кухненски прибора и малко зеленчуци.
— Минахме покрай един изоставен хан на връщане — каза Бенруф. — Може да има работеща кухня.
— Иди вземи другите — каза Деклан на Сиксто — и ги заведи в хана.
Бенруф бързо описа на Сиксто мястото и той тръгна към площадчето, където отдъхваха мъжете. Деклан тръгна с Бенруф и Тобиас обратно по пътя, по който бяха дошли.
След пет врати по следващата улица стигнаха до изоставения хан и Деклан каза на Бенруф:
— Остани тук навън да покажеш на другите къде сме в случай че Сиксто се загуби.
Влезе след Тобиас в запустелия хан. Няколко стола и маси все още бяха непокътнати, макар че бяха преобърнати. Подът беше осеян с натрошена дървения и Деклан каза:
— Поне имаме гориво за печка, ако има печка. Вероятно е зад онази врата. — И посочи вратата вдясно от дългия тезгях.
Минаха през нея и видяха порядъчна кухня: каменна печка с открита пещ за печене, скара отгоре и голям шиш върху нея.
— Устата ми се пълни със слюнка като помисля за телешки бут или овнешко на този шиш — каза Тобиас и остави с въздишка торбата на пода.
Деклан огледа кухнята, но както бе очаквал, почти всички уреди за готвене — шишове, котли, дълги вилици и особено ножове — отдавна бяха отнесени.
— Можем много лесно да разпалим огън. Но без кухненски прибори готвенето ще се окаже трудно. — Деклан махна на Тобиас да отвори торбата. — Дай да видя онова котле.
Тобиас отвори торбата, извади относително голямото желязно котле и му го подаде.
Бившият ковач го огледа внимателно и кимна.
— Добре. Без пукнатини, но ще раздаваме супата чаша по чаша… ако имахме чаши.
След няколко минути Бенруф влезе със Сиксто и останалите. Беше чул на влизане последната забележка на Деклан и каза:
— Кажи ми какво ти трябва и ще взема няколко момчета да поразтърсим наоколо.
— Използвай въображението си — каза Деклан. — Имаме да храним трийсет и осем гърла, тъй че чаши, купи, вилици, ножове, лъжици, паници, каквото още можете да намерите. — След това се обърна към Тобиас. — Какво още имаше онзи калайджия?
— Още от онова, което търсиш, но похарчих всичките пари, които ми даде.
— Тоя калайджия ще го направиш богат — каза Деклан, бръкна в джоба си и извади още две златни монети и няколко сребърни.
— Котли, тигани, чаши и останалото — каза Тобиас.
— Иди с него — каза му Деклан. — Първо кухненски неща — маши и дълги вилици. Тях по-трудно ще намериш от чаши и паници.
Тобиас връчи торбата на Сиксто и двамата с Бенруф излязоха.
Сиксто извади останалото съдържание на торбата.
— Истински лук, не като ония спаружени главички, които са яли години наред, и истински моркови.
Деклан кимна одобрително.
— Ряпа. И чушки!? — Сиксто вдигна две едри чушки и подуши. — И са пресни!
Деклан порови в шкафа до печката и възкликна:
— Богове! Подправки! Истински подправки. Който е опоскал това място, не е отнесъл всичко. — След това му хрумна нещо и каза на Сиксто: — Ела с мен.
Сиксто го последва до другия край на кухнята, където една врата висеше полуотворена — едната панта беше счупена. Деклан избута вратата и се огледа. Бяха в задния двор, използван за разтоварване на фургоните с припаси. Точно зад кухнята, малко вдясно, имаше кладенец. Деклан забърза натам и видя, че въжето, на което трябваше да виси ведрото, е отрязано.
— Да вземем онова ведро от кладенеца на площада, да го донесем тук и да видим дали водата е добра. Тъй или иначе ще имаме вода, но тук ще е доста по-лесно.
— Бива те в тази работа с раздаването на заповеди, Деклан — каза Сиксто.
— Ако не бях аз, щеше да си ти — отвърна Деклан.
— Може би, но на теб ти идва отръки, за разлика от мен. Богартис ми се доверяваше в много неща, но не мисля, че е смятал някога да ме направи свой първи помощник-командир.
— Тъй или иначе, нещата са каквито са, нали?
— Точно така.
Деклан се огледа. Дворът за доставки беше затрупан със смет. Той посочи най-отдалечения ъгъл вляво и каза:
— Нужникът сигурно е под всичко онова там. Възможно най-далече от кладенеца.
— Ще накарам момчетата да разчистят — каза Сиксто.
Деклан кимна.
— Ако не можем да намерим нещо като баня или дори голямо корито, което да домъкнем тук, поне можем да се поизмием в залива и после да изплакнем солта.
Сиксто се засмя.
— Много цивилизовани ставаме.
Деклан огледа още веднъж двора, след което отиде вляво от вратата и разбута няколко отломки.
— Какво търсиш? — попита Сиксто.
— Врата, може би плоско на земята или наклонена, с две стъпала. — Продължи да разбутва нещата настрана. — Хан или кръчма в толкова гореща земя или получава доставки през ден, или има студено мазе.
Сиксто се включи в търсенето. След няколко минути намериха врата на мазе между кухнята и кладенеца и разместиха разни счупени сандъци, парчетии от мебели, палми в саксии и много камъни. След като разчистиха, Деклан опита да отвори вратата, но тя се оказа изкорубена и не поддаваше.
Намериха няколко дрипи и ги сплетоха на въже, което вързаха за грубата дървена дръжка на вратата. Деклан я издърпа колкото Сиксто да може да напъха един камък, за да се открехне. После двамата застанаха един до друг, поеха си дъх и надигнаха вратата. Лъхналата отвътре воня ги накара да се задавят.
— Какво е умряло там? — попита Сиксто.
— Колко време ни нямаше? — попита на свой ред Деклан.
— Загубих му дирята — отвърна Сиксто.
— Каквото месо е било складирано долу, отдавна се е развалило. Задръж си дъха и да видим какво още е годно.
— Ще ни трябва светлина — каза Сиксто.
— Ела да напалим огън в печката.
Зад единия ъгъл на печката все още стоеше кутийка с кремък, тъй че след няколко минути разпалките вътре се разгоряха буйно. Щом огънят тръгна, Деклан запали един счупен крак от стол и понесе импровизираната факла към стъпалата, водещи към студеното мазе. Сиксто и младежът Били Джей го последваха.
Вонята се беше разсеяла донякъде, но смрадта все пак накара и тримата да покрият лицата си с предниците на ризите си. На светлината на факлата Деклан успя да види кацата с риба, от която лъхаше най-много зловоние. Сиксто и Били Джей награбиха кацата, измъкнаха я от мазето и я изпразниха в най-отдалечения ъгъл на двора.
Върнаха се в мазето и Сиксто каза:
— При това горещо слънце и лешоядите до надвечер ще се махне.
От една кука висеше малък бут телешко и Деклан каза:
— Това не изглежда да е развалено, но скоро ще стане на пастърма. Може би, ако го нарежем на тънко и го оставим да съхне…
— Ще ни трябва сол.
— Ако не намерим сол, може да използваме морска — каза Деклан. — Няма да е кой знае колко вкусно, но някои от нас не са яли телешко от години.
Отвори капака на едно буре.
— Сушени плодове! — каза доволно и бързо огледа следващите бурета. Махна широко с ръка. — Това е добър запас ориз, боб… — Развърза един голям чувал и възкликна: — И най-хубавото! Ядки!
В чувала имаше няколко фунта солени бадеми и Сиксто се усмихна.
— Няма да изтраят дълго.
— Но пък ще ни поддържат за два, може би три дни — каза Деклан.
— Защо са солени? — попита Били Джей.
— Някои ханове слагат купи от тях на тезгяха — отвърна Сиксто.
— Или други ядки — орехи, фъстъци, — но винаги солени — добави Деклан. — Прави те жаден, тъй че пиеш повече.
— О — каза Били Джей. — Ясно.
— Повечето от това все още е добро. — Деклан посочи няколко чувала с брашно. — Можем да правим питки и ако намерим сол, и с онези подправки в кухнята, дори да ги направим вкусни.
Сиксто кимна и преди Били Джей да успее да попита, Деклан каза:
— Жена ми беше отрасла в един хан и ѝ помагах много, докато я ухажвах. — Мисълта за Гвен върна ума му в едно мрачно място, където не искаше да отива, тъй че я потисна. Обърна се към Сиксто. — Останали са ни няколко монети, но ни трябват повече, тъй че освен ако не се отдадем на разбойничество, трябва да намерим какво можем да изтъргуваме.
— Два коня щяха да са добре дошли, за да можем да обиколим по крайбрежието и да видим какво още е останало — каза Сиксто.
— Вземи няколко души и обиколете из града, а после минете нагоре по брега. Ако има изтървани животни, ще са наблизо за паша и водопой, места, които е по-вероятно да познават.
Сиксто кимна и излезе, а Деклан се обърна към Били Джей:
— Давай да почваме да носим тия неща горе в кухнята.
Момчето кимна и нарами един голям чувал с брашно. Деклан се загледа след него и си спомни времето, когато беше на годините му, докато усвояваше ковашкия занаят. Беше спасил тези мъже и те вече бързаха да се организират достатъчно, за да поемат обратно към Маркенет. За един кратък миг изпита усещането, че е успял. Но то бързо изчезна след като си напомни, че все още ги чака дълъг път.
Бодай и Хату седяха и преглеждаха списъка на книги, свитъци и други притежания на библиотеката, и Хату каза:
— Този списък става много дълъг, а купищата много високи.
Бодай остава книгата, която преглеждаше, и отвърна:
— Можем да вземем няколко момчета и да ги накараме да почнат да трупат книгите в някакво подобие на ред, като използват номерата, които им даваме. Мога да номерирам всеки рафт, а вече сме номерирали книгите, тъй че ще е доста лесно да се състави опис.
— Мислех си — каза Хату, — че бихме могли също така да вземем една от послушничките. Те вече често са свободни, след като не прекарват живота си в търсенето ми — добави с нотка черен хумор. — Докато ти описваш книгите по местоположение, тя би могла да записва темите и тогава ще имаме списък, който можем да съчетаем, тъй че където и да се намира книгата, човек да може лесно да я намери.
— Умно — каза Бодай. — Сабела пише добре. Тя или някоя от другите ще свършат работа.
Хату се отпусна в стола си и въздъхна.
— Тази работа е необходима, но едва ли е жизненоважна.
— Винаги си бил тормозен от любопитство, още от дете — каза Бодай. — Неудовлетвореността от това, че не знаеш, водеща до твоите изблици на гняв…
Хату го прекъсна:
— Поне държа гнева си общо взето под контрол напоследък.
— За облекчение на всички нас — отвърна Бодай. Наведе се напред, с лакти на масата. — Спомни си какво те предупреди Натан — да стоиш настрана. Това, което каза, абсолютно го ужаси.
— Искам да се върна…
— Не! — Бодай плесна с ръка по масата. — Натан може да извърти един разговор по-ловко от всеки мошеник във всеки екип от Коалтачин, да отклони вниманието като джебчия, но в него има неща, които абсолютно заслужават доверие, и по същество той не направи нищо друго, освен да ти помогне, много повече, отколкото аз изобщо бих могъл. Щом той казва, че изпращането на умствения ти взор близо до онази яма те излага на риск, вярвай му!
— Проклятие! — можа само да отвърне Хату. — Кога ще се върне той според теб? Имам въпроси.
— Чу го, също както и аз — отвърна Бодай. — Ходенето е дълго. Каквото и да значи това.
— Ние сме на остров! Голям е, да, но колко далече може да иде?
Държането на Хату издаваше, че е на ръба да се върне към шаблона от детството си — да трупа разочарование, което бързо го водеше до гняв.
— Склонен съм да мисля, че той говореше фигуративно — каза Бодай. Помълча замислено за миг. — Сигурен съм, че си забелязал как той се появява в странни моменти иззад онази лавица ей там.
Хату мигновено скочи и тръгна към лавицата. Бодай го последва и го видя да стои на края на дългата лавица пред каменната стена. Очите му бяха затворени и държеше ръцете си вдигнати с дланите напред, сякаш опипваше нещо във въздуха.
— Какво? — попита Бодай.
Хату не отговори, а бавно придвижи дясната си ръка, после изведнъж замръзна, а след това отпусна ръце, обърна се и отвори очи.
— Има нещо тук. Не знам. Енергията… е различна.
— Де да можех да разбера половината от това, което си изпитал.
— Врата е — каза Хату. — Или проход.
— Зад стената? — Бодай го подмина и заопипва камъните. — Виждал съм тайни входове… — Спря, огледа се и каза: — Тази стена… от другата страна някога имаше градина. Радвахме ѝ се, когато бях момче, и се обучавахме тук. Сега е просто буренак.
— Би ли могло тук да има фалшива стена?
Бодай сви рамене и махна на Хату да го последва. Минаха покрай друга дълга лавица и стигнаха до стар прозорец, през който все още се процеждаше дневна светлина. Бодай доближи лице колкото се може по-близо до стъклото и каза:
— Не мисля, че има достатъчно място.
— Тогава какво усещам? — попита Хату.
— Поредният въпрос, който да задам на Натан, когато се върне — отвърна Бодай.
Хату поклати примирено глава и каза:
— Значи книги.
Бодай се засмя, потупа го по рамото и го поведе към работното им място.
— Да, книги.
— Сигурна ли си? — каза Катариан.
— Колко боя с ножове имаш зад гърба си? — попита Хава.
Изражението му стана кисело.
— Добре де. Ти тръгни първа.
Морякът, с когото се бяха срещнали в Елсобас, Макени, се бе съгласил да пътува с тях до пристанището Шечал на едноименния остров. Беше им отнело ден и половина плаване с благоприятни ветрове и по време на пътуването Хава и Макени имаха много разговори, половината от които останаха неразбираеми за Катариан поради незнанието му за контрабандата и други престъпни начинания.
Сега бяха стигнали до един дълъг паянтов на вид кей, който изглеждаше така, сякаш ще се катурне в морето всеки момент. Наложи им се да си поиграят с някакво разръфано въже, което като че ли беше на ръба да се откъсне. Макени остана на борда и когато Катариан попита защо, Хава каза само:
— Някой трябва да съобщи, че сме умрели.
Катариан бе решил да премълчи притеснението си дали лодката все още ще е там, когато се върнат, тъй като дори и за него едва ли беше плячка, която си струваше да се краде.
Влязоха в Южната къща, много голяма сграда, особено за толкова затънтено място като Шечал. Катариан беше пътувал достатъчно, за да знае, че е голяма, защото беше не само хан, но също така търговски пункт за контрабандисти. Една голяма част от тази двуетажна постройка щеше вероятно да представлява склад, с кръчма отпред, кухня от едната страна и стаи за спане на горния етаж, несъмнено приютили определен брой курви, в зависимост от нивото на трафика.
Хава го поведе и бутна двете люлеещи се решетъчни врати. Помещението беше пълно с дим, отчасти от зле проветрената кухня, останалото от няколкото мъже вътре, които пушеха лули. На Близначните континенти не се гледаше тютюн, макар че растеше все пак южно от Инаст, тъй че пушенето не беше широко разпространено. След като очите на Катариан започнаха малко да смъдят, той благодари на боговете, че не беше пушач.
Имал беше такава реакция и преди и знаеше, че скоро ще му мине, но както всеки път, когато влезеше са такова място, се зачуди какво толкова му харесват на пушенето. В този дим се долавяха намеци и за други изгорели растения и той осъзна нуждата да ограничи времето си в това помещение, за да не се замае.
Хава отиде до тезгяха, махна на гостилничаря и се наведе към него да го попита нещо. Той кимна и посочи една маса в далечния ъгъл.
Хава му благодари и тръгна решително към масата, без да обръща внимание на зяпащите мъже, някои от които я съпровождаха с подмятания. Един много пиян мъж се надигна от стола си да ѝ прегради пътя, но отново си седна, след като Хава опря камата си в гърлото му.
— Това е по-умният избор.
Мъжът, към когото се беше запътила, се изкиска на думите ѝ, а Хава даде знак на Катариан да дойде при тях.
След като се настаниха, тя каза:
— Попитах гостилничаря за Червения Суини. Излъга ли ме?
Вече искрено развеселен, мъжът отвърна:
— Не, не е. — Беше над средна възраст, полуоплешивял, венецът над ушите му бе посивял. Имаше широки рамене и по това, което можаха да видят от него над масата, много от мускулите му бавно започваха да затлъстяват. Грамадните му пръсти бяха украсени със златни пръстени, инкрустирани със скъпоценни камъни, а на лявото му ухо висеше голям смарагд.
— Кой ви прати? — попита той.
— Макени — отвърна Хава.
— Никой ли още не е убил тоя пристанищен плъх?
— Не, до днес поне.
— Значи, прати ви тук сами? — Той се засмя. — Разумен избор от негова страна. Имаме недовършена работа с него. Не толкова разумен от твоя.
— Мога да се грижа за себе си — каза Хава без излишно перчене.
— Видях — отвърна Червения Суини. — Е, ако имаш работа, казвай.
— Трябва да намеря безопасно място да акостирам един съд на Нитания.
— Да умреш ли искаш?
— Не особено — отвърна Хава.
— Ако не те открие азантски патрул, местните е толкова вероятно да ти прережат гърлото заради дрехите ти, колкото да изслушат какво може да имаш да кажеш. — Мъжът помълча, после добави: — Всъщност първото е по-вероятно, защото едва ли говориш езика им.
— Говоря азантски.
За първи път маската на безразличие на Червения Суини се смъкна и очите му се разшириха.
— Как го постигна това?
— Моя си работа. Казаха ми, че някои версии на езика са станали общ търговски език.
— Вярно е, но ти не си от никоя част на Нитания, която ми е позната, а аз съм от малкото хора, които са видели повечето от континента и са доживели да си идат. Отседнах тук — махна с ръка да посочи сградата, — защото е най-близкото нещо, което съм имал като дом от трийсет години.
— Макени каза, че си най-добрият контрабандист наоколо.
— Пенсиониран контрабандист. Останалите от добрите са мъртви или се крият. Чула си за голямата флота, която…
— Бях там — прекъсна го тя.
— О? — каза Червения Суини и повдигна вежди, вече явно заинтригуван.
— Аз също имам недовършена работа.
— Е, ако си намислила еднолично да се противопоставиш на лордовете на Прайдове и на азантите, кой съм аз, че да те спра.
— Можеш ли да ме закараш до Нитания?
— Бих могъл, но както казах, пенсиониран съм. Но мога да ти кажа къде да отидеш на брега и кого да потърсиш. Ако не е умрял, ще може да те закара където искаш да идеш. Това е едно малко пристанищно градче, не твърде далече от Акена с лодка, една седмица плаване най-много.
— А пеш?
— Това е по-сложно. Между градчето Ядамиш и Акена има три различни владения на Прайдове, а и трябва да минеш адски близо до Юздата.
— Какво е Юздата?
Червения Суини се отпусна назад, забарабани с пръсти по масата и каза:
— Значи, нищо не знаеш за Нитания, а искаш да отидеш там?
Тя бръкна в една кесийка под елека си и извади две златни монети.
— Затова съм тук.
Той ги вдигна и се усмихна.
— Монетният двор на Маркензас? Не съм виждал такива от години. — Прибра ги в джоба на панталоните си и каза: — Трябва ни пиене.
Катариан стана.
— Аз ще донеса. Какво ще искате?
— Какво имат? — попита Хава.
— Лошо вино и още по-лош ейл — отвърна Червения Суини. — Имат някакъв местен сорт уиски, но е направено от тръстикова меласа и се нарича ром.
— Какво трябва да платя? — попита Катариан.
— За доброто качество, пет медника за чаша. Повече от това е грабеж. Увери се, че налива от черната бутилка, не зелената или синята, иначе те мами. — Изкиска се и добави: — Просто му кажи, че е за мен.
— И тъй — продължи той към Хава, — това става все по-интригуващо с всеки момент.
— Можеш ли да ни закараш безопасно до брега?
— Мога да ви закарам до брега, да. Безопасно? Това зависи.
— От какво?
— От това колко добър моряк имате, който да ви закара там. Нищо особено сложно, но ако се объркаш и спреш на грешното място, местните не са особено гостоприемни.
Катариан се върна с три глинени чаши и ги постави на масата. Хава вдигна своята, отпи и направи гримаса.
— Проклятие, това е сладко!
— Свиква се — каза Червения Суини и удари хубава глътка от своята чаша. Избърса уста с опакото на ръката си и добави: — Мога да ти начертая груба скица, ако искаш.
— Освен ако нямаш морска карта, не си прави труда. Имам добра памет.
Суини се отпусна на стола си и я изгледа, сякаш искаше да види нещо, което е пропуснал.
— Морска карта? Значи, и ти си моряк?
— Плавала съм вероятно в по-дълбока вода от повечето хора тук — отвърна скромно Хава.
Червения Суини се изсмя късо. Погледна Катариан и попита:
— Наистина ли?
— Ако тя казва, че е правила нещо, значи е истина.
— Значи, само курс и разстояние?
— Кажи ми откъде да започна, какъв ориентир трябва да държим и какво ще видим при появата на суша, ако много съм се отдалечила или не съм достатъчно близо.
— Добре — каза Червения Суини. — Мисли за Нитания като за една голяма баница.
— Баница ли? — попита Катариан.
— Всъщност не е оформена точно като баница, просто е грубо закръглена, с места, които стърчат тук-там. Първото, което ще откриеш, е, че Акена е разположена малко на север от самия център на източното крайбрежие. Тя е нещо като малък полуостров, тъй че ако държиш плътно покрай брега, ще стигнеш право там.
— Тъй че, баница. В центъра е тази голяма дупка. Около дупката е Юздата. Това е място… — Мъжът сви рамене. — Не знам дали мога да го опиша. Никога не съм бил там и никога не съм срещал някой, който да е бил. Истината е, че никой, който е бил там, не е доживял, за да разкаже за него. Знаем само, че ако се опиташ да минеш през Юздата, никога не се връщаш.
— Защо е наречена Юздата? — попита Катариан.
— Не знам — каза Червения Суини. — Би могла да е наречена всякак: Стената, Преградата… може би защото е там, за да обуздае любопитството ти?
— Каквато и да е причината, тя е на около миля от този куп планини. — Той направи кръг на масата с пръсти. — Останалото от Нитания е като повечето други места — хълмове, планини, реки, равнини, всичко това, без пустини обаче. — Пръстът му мушна в центъра на въображаемия кръг, който бе очертал. — Тези планини са различни, магически са, така казват.
— Кои го казват? — попита Катариан, а Хава го стрелна с мрачен поглед заради прекъсването.
— Хора. Разни хора. Различни. Но фактът е, че няма нито един жив човек, който да е минал отвъд Юздата и да се е върнал да разкаже, а онези, които твърдят, че са, са лъжци.
— Значи — каза Хава и потупа с пръст по масата — да не ходим там.
— Да — каза Червения Суини.
— Бездруго не се канех да ходя там — каза тя и отново хвърли поглед на Катариан, за да го накара да озапти любопитството си.
Червения Суини продължи:
— Сега, за баницата. Тук-там има граница, която минава от Юздата до крайбрежието, и в този „резен“ има държава, или дори две. Понякога линията не е права и лъкатуши по речно русло или е линия, очертана по върховете са планини, но представи си линии, нали?
Хава кимна.
— Има може би сто, дори двеста държави, пръснати по континента. Някои от тези държави са във федерации, а други са си сами. Всяка си има свой собствен език и войната е постоянна, а съюзите се променят сякаш произволно. И ти искаш да отидеш там?
Хава кимна отсечено и каза:
— Ти, изглежда, си успял да ходиш там много пъти, а ето че си тук.
— Първо защото знам няколко места, които са безопасни за посещение.
— Точно затова те потърсихме — каза Хава.
— И защото прекарах много години, избягвайки… да кажем, че ми отне много време, докато открия, че не всички азанти са стриктно покорни на господарите си, лордовете на Прайдове.
— Как откри кои са те?
— Има някои неподкупни азанти, които просто отбягваш на всяка цена. Те са фанатици, които мислят за лордовете на Прайдове като за свои спасители.
Хава бръкна в джоба на елека си и каза:
— Носят ли от тези?
И сложи една от черните лакирани значки на масата.
Червения Суини почти подскочи на стола и бързо се дръпна назад, сякаш емблемата беше прокълната.
— Откъде го взе това?
— От един мъртъв азант — каза тя спокойно.
Катариан извади друга, на верижка, и също я сложи на масата.
Червения Суини се смъкна на стола си.
— И ти ли?
— Не — каза Катариан. — Тя ми я даде.
Червения Суини дълго поседя неподвижен и смълчан, след което избухна в смях, толкова силен, че другите клиенти ги изгледаха. След като смехът му заглъхна, си пое дълбоко дъх, погледна Хава и каза:
— Тук се разправя една история, не, няколко истории. За оная луда жена, която отвлече най-добрия кораб на азантите, „Кралицата на бурите“, от тях без никакви затруднения. Открадна кораба съкровищница на Златния прайд и е пленила още два или три други кораба на азантите. — Зяпна я ококорен и в почуда. — Ти ли си това?
— Може би — отвърна тя.
— Значи ти си Морския демон.
— Морски демон? — Хава присви очи. — Не знам дали ми харесва това.
Червения Суини отново се засмя.
— Колко такива медальони имаш?
— Колкото ми трябват.
Червения Суини я изгледа мълчаливо, после каза:
— Какво мислиш да правиш?
— Първо, да проуча и да видя как са нещата там. След това смятам да помогна на тия, които опустошиха дома ми, да паднат на колене.
Червения Суини се ухили.
— Ако бях четирийсет години по-млад, щях да се оженя за теб, Морски демоне.
— Мисля, че трябва да променим името — каза Хава.
— И как да те наричам тогава? — попита Червения Суини.
Хава вече усещаше, че ромът започва да я хваща, и разбра, че още едно питие и ще е пияна.
— Харесва ми Кралица на бурите, но това е името на кораба ми. — Погледна го и каза: — Капитан Хава ще трябва да свърши работа.
— Капитан Хава да бъде — каза Червения Суини и ѝ протегна ръка.
Тя я стисна.
— А аз съм… — надигна се Катариан.
Червения Суини махна с ръка.
— Не ме интересува.
Катариан си седна с изражение все едно са му ударили шамар.
Червения Суини протегна ръка и стисна леко китката на Хава за миг, после я пусна и каза:
— Идвам с теб.
— Нали каза, че си пенсиониран.
— Старец съм, но мога да издаяня на още един-два боя, а и никой не знае как идва краят му. Ще съм щастлив обаче да умра дори преди да ми е дошло времето, за да видя какви поразии си намислила за лордовете на Прайдове.
Хава се усмихна и каза:
— Добре. Ловки кучи синове никога няма да са ни достатъчно.
17.
Завръщане и възстановяване
Деклан беше оставил мъжете сами да наложат ритъма. Няколко от старите спяха много, докато се възстановяваха от изпитанието на бягството от Раната. Деклан се възхищаваше най-много на тях, тъй като им беше най-трудно, но по някакъв начин бяха успели. Много от тях вероятно никога нямаше да имат сили да се бият отново, колкото и да го искаха, но той мълчаливо се закле в паметта на Богартис, че никой мъж в четата му няма да бъде изхвърлен, докато той я води. Имаше много задачи, които бивш боец можеше да изпълни за един наемнически отряд. Ако някой от тях пожелаеше да не продължи повече, щеше да се постарае да ги осигури в Маркензас.
През трите дни, откакто бяха заели изоставения хан, членовете на четата бяха събрали достатъчно вещи, за да направят кухнята функционална, включително една малка торба сол, прибрана от една празна ферма, която се добави към подправките, намерени в кухнята.
Малко пазарене за прясна риба и прясно избито масло от една ферма на половин ден пеша на север, и мъжете най-после се хранеха достатъчно добре, за да изглеждат по-младите бойци годни за път.
Сиксто се появи на вратата и махна на Деклан да излезе. Беше ходил на методично претърсване на града и мъкнеше на рамо голям чувал. Смъкна го и когато дъното на чувала се опря в камъните, Деклан чу дрънчене на стъкло.
— Още успехи ли? — попита той.
— Много повече, отколкото очаквах или заслужаваме — отвърна Сиксто с усмивка. Отвори торбата и Деклан видя три големи бутилки.
— Вино?
— В един ъгъл на мазето в дома на някакъв богат търговец. А също и това. — Той отвори по-широко чувала и Деклан видя вътре малко сандъче.
— Отвори го — каза Сиксто.
Деклан се пресегна, вдигна закрепения с панти капак и видя под него монети.
— Злато!
— Който е живял в онзи хубав дом, е побягнал преди да може да вземе скритото си богатство — каза Сиксто. — Смятам, че трябва да е над сто къса.
Деклан осъзна, че вече има достатъчно, за да наеме кораб до Маркензас и да му остане достатъчно, за да закупи още оборудване тук в Ейбала. Хората на града бавно се връщаха и някои носеха стоки за размяна или продажба.
— Тази вечер вино — каза Деклан. — Ще помогне малко на по-старите, а не е достатъчно, та някой да се напие и да направи някоя глупост. — Погледна отново сандъчето и махна на Сиксто да затвори чувала. — Който и да е бил онзи търговец, или е мъртъв, или е на много мили оттук, иначе това злато нямаше да е там и да го намериш. — Погледна го питащо. — Как точно го намери, между другото?
— Беше студено мазе, добро според мен, след като все още усещах прохлада вътре. Подът беше покрит със стъкла от счупени бутилки и вонеше на вино. Тези три бутилки се бяха изтъркаляли в ъгъла и зарязани от плячкосалия мазето, но малкото буре беше горе на една по-малка лавица и се зачудих защо е оставено. Завъртях чепа, но не излезе нищо. Тъй че дръпнах силно и лъжливата предница се измъкна — и сандъчето беше вътре.
Деклан се засмя.
— От теб би излязъл добър крадец.
— Не мисля. Пък и ми е късно. Ако нападателите не са се били напили, можеше и да са го намерили.
— Е, малко късмет най-после. Намери някое скътано място, когато можеш, и ги преброй.
— Ти какво ще правиш?
— Дразни ме онзи кораб във водата там и ще видя дали мога да намеря лодка и да догреба до него.
Сиксто кимна.
— Аз също съм любопитен. Ще дам торбата на Тобиас да я пази и ще дойда с теб.
Деклан кимна и след няколко минути двамата вървяха на север покрай кея.
— Преди да побегнем от града — каза Деклан, — видях малки докове за лодки ей натам. — И посочи напред.
— И нищо близо до южната порта, доколкото помня — каза Сиксто.
— Колко на север отиде, докато претърсваше?
— Около средата, от кейовете, на североизток и обратно. Почти всичко на юг от големия пазарен площад води към централната градска порта, през която нахълтаха нападателите. Смятах след това да започна от другата страна на площада.
Деклан отиде до ръба на кея и надникна долу.
— Какво гледаш?
— Май лодка. Преобърната и потънала.
Сиксто се приближи и също погледна.
— Виждам само кал.
Деклан кимна.
— Добре. По-добре да продължим.
Щом наближиха центъра, видяха доста хора, присвити по входовете и движещи се по улиците. Все още нямаше нищо, наподобяващо ред, тъй че хората се плашеха от гледката на двама въоръжени бойци и се скриваха зад ъгли, затворени врати и прозорци със спуснати кепенци, щом ги видеха.
Някои по-предприемчиви или алчни бяха устроили импровизирани дюкяни в изоставени складове или продаваха от колички или от набързо вдигнати сергии с изпънато над тях парче плат.
— Животът се връща, макар и бавно — отбеляза Сиксто.
Колкото по на северозапад вървяха, толкова повече хора виждаха.
Деклан спря и се огледа, за да се ориентира.
— Ние слязохме ей там, нали? — попита и посочи към северозападния край на кея.
— Да — отвърна Сиксто.
— След това дойдохме насам… — каза Деклан. Огледа отново. — И побягнахме оттук… — Посочи. — Онзи продавач на лодки е по-натам.
— Паникьосаният?
— Беше единственият, с когото говорихме — отвърна Деклан.
Пристанището се връщаше към обичайното ежедневие и Деклан и Сиксто намериха продавача на лодки на същото място, където беше, когато всички бягаха на юг. Изглеждаше малко по-измършавял, но дрехите му бяха по-чисти, а там, където накитите бяха оставили бели ивици по пръстите, сега се виждаха няколко евтини пръстена.
— Приятели мои! — възкликна той с ентусиазма на продавач. — Оцелели сте! Колко чудесно! Лодка търсите, нали?
Деклан огледа района. Забеляза, че там, където преди стърчаха ниски подпори, за да поддържат всяка лодка, сега е само празно място.
— Търсехме, но явно ти липсват лодки.
— Всички са на сигурно място — каза търговецът. — Гаранж знае кога идва бедата, тъй че бързо си крие лодките. — Махна им да го последват. — Елате, ще ви покажа.
— Ти ли си Гаранж? — попита Деклан.
— Ами аз, кой друг — отвърна мъжът.
Поведе ги по улицата покрай дюкяна, а след това по лъкатушеща задна уличка до един склад.
— Не е лесно за намиране място — каза Гаранж.
Извади голям ключ и го пъхна в най-голямата ключалка, която Деклан бе виждал, и с малко усилие превъртя ключа. Дръпна резето, което минаваше през две огромни скоби, едната в стената, другата до нея на голямата дървена врата.
— Освен това — каза той, след като избута вратата по жлеба в пода, — за какво са им на конници лодки? Крия ги тук, за да не ги потрошат просто от злоба.
Деклан видя половин дузина рибарски лодки и скифове с различна големина, полегнали на дървени подпори. Посочи една и каза:
— Това е рачешкият нокът, дето щеше да ни продадеш преди набега.
— Да! Превъзходен избор.
Деклан помисли за миг, след което се обърна към Сиксто.
— На повечето хора няма да им дойдат зле още няколко дни почивка, тъй че все още можем да изпълним задачата си.
Сиксто кимна, разбрал какво има предвид Деклан. Три дни щеше да им отнеме да докарат скъпоценния ковашки пясък.
— Освен това ни трябва и кораб.
Очите на Гаранж се разшириха и на лицето му се изписа искрено щастие.
— Трябва ви кораб? Мога да уредя това! Аз съм и брокер все пак!
Деклан присви очи.
— Брокер?
— Гаранж има всички неща, нужни за пътуване до и от Ейбала! Аз съм продавач на лодки, камили, коне, фургони и коли — и доставчик също така. — След което добави с по-малко ентусиазъм: — Макар че, честно казано, провизиите ми са поизчерпани. Пратих вест нагоре по брега, тъй че скоро трябва да пристигне прясна храна.
— Къде е корабът? — попита го Деклан.
— Когато дойдат нападатели, корабите отплуват, но повечето хора от екипажите са на брега, тъй че някои кораби плават с малко моряци и се крият.
— Закотвени край островите на запад — каза Деклан.
— Тъй де — каза Гаранж. — Просто трябва да пратя съобщение и имам тук кораб до няколко дни, после събирам достатъчно екипаж. До къде желаете да пътувате?
— Маркензас — отвърна Деклан.
Гаранж кимна и помисли малко, после каза:
— Това е дълго плаване и трябва добър кораб и екипаж. И много провизии. — Погледна Сиксто и Деклан. — Освен вас двамата трябва да яде и екипажът.
— И още трийсет и шест души — каза Деклан.
— Аа, това е много храна.
— Цената? — попита Сиксто.
— Днес времената са трудни както знаете, приятели. — Гаранж ги гледаше пресметливо, сякаш се мъчеше да прецени колко може да измъкне от тези опърпани на вид бойци. — Тъй че може би повече от…
— Кажи цена — каза Деклан спокойно.
— За лодката — три златни.
— Готово — каза Деклан. — А за кораба?
— Първо трябва да намеря капитан, навит да поеме това пътуване, а много ще откажат. После трябва да договоря…
— Цена?
— За моите услуги още пет златни, но цената за курса ще е между теб и капитана.
Деклан погледна Сиксто и каза:
— Ще се върнем след час. Ще си получиш златото. И каквито провизии ти дойдат в града, ще ги задържиш за нас и няма да ги продаваш на други, разбрахме ли се?
Търговецът се понамръщи. След това осъзна, че има търговско предимство, тъй че се усмихна и кимна.
Щом Деклан и Сиксто излязоха и тръгнаха към хана, Гаранж затвори вратата и я заключи.
Хава помогна в прибирането на платната, докато Катариан държеше здраво руля, а Червения Суини спусна котвата. Хава знаеше, че е почти безполезно, освен ако не се закачеше за нещо на дъното, но влаченето поне щеше да спре лодката да не бъде отнесена твърде далече от курса от течението.
Корабът на Суини беше закотвен малко встрани от едно островче на едно сутрешно плаване разстояние и тримата слизаха на сушата с малката лодка.
— Какво правим сега? — попита Катариан, когато лодката спря.
— Чакаме — отвърна Червения Суини.
— Какво чакаме? — Катариан беше нетърпелив.
— Да ни видят — тросна се Червения Суини. Погледна Хава и я попита: — Винаги ли е толкова пълен с въпроси?
Хава се засмя.
— Представа нямаш. Бил е шпионин години наред.
— О! — възкликна Червения Суини. — Това обяснява много. — Изгледа отново Катариан и каза: — Гениално! Изобщо не изглеждаш опасен.
Хава схвана, че Червения Суини възприема думата „шпионин“ в азантския смисъл. Реши, че ще е най-добре да не го вади от заблуждението му: можеше да спечели известно уважение за Катариан. До този момент Суини се отнасяше към Катариан все едно ѝ е слуга.
— Каза „да ни видят“ — каза Хава.
— Ако тръгнем направо, преди да са разбрали кои сме, може да не доживеем достатъчно дълго, за да ни разпознаят. Докато светлината угасне или ще са разбрали, че съм аз, или ще използвам фенер за сигнал. Стане ли безопасно, слизаме на брега.
— Значи просто чакаме тук дотогава?
— Това е планът — каза Червения Суини.
— Ами хайде тогава, докато чакаме, да поговорим за Нитания ей там, баницата.
Червения Суини сви рамене.
— Какво искаш да знаеш?
— Ти каза, че азантите понякога спират войните или понякога помагат на едната страна да спечели, и това, което искам да знам, е има ли някакъв шаблон в тези решения?
— Единственият шаблон, който мога да схвана, е да държат държавите под контрол. — Червения Суини помисли малко, след което добави: — Има легенди.
Хава кимна.
— Имало едно време, разправят, когато онова, което е вътре в Юздата… някои ги наричат Тъмните господари… взимали хора, за да поддържат равновесие тук, може би над целия Гарн. След това нещо се случило, никой не знае какво. Истории за магическо раздиране в небето, през което в света навлезли магически зверове. Легенди за войни между хората и Тъмните господари. След това — още много истории и легенди. Било е във време, изгубено за всякаква история, а след това имало друга промяна. И пак никой не знае истината, само предположения. След промяната, каквато и да е била тя, се издигнали Лордовете на Прайдове. Били търговци, кланове един вид, не кръвни, а по интерес.
Червения Суини помълча съсредоточен сякаш се опитваше да разплете някакъв сложен възел.
— Отначало Тъмните господари живеели вътре в Юздата, според историите, и не закачали хората на Нитания, освен във времена на пир или празненство, макар че това едва ли е точната дума. Ритуал някакъв? Искали жертви. Не знам точно, но каквото и да е било, дошло време, когато хората трябвало да пращат… трябвало да ги пращат в земята вътре в Юздата. Това било единственото време, когато на хората извън Юздата им се позволявало да влязат, без да бъдат унищожени.
— И после? — подкани го Хава.
Червения Суини поклати глава.
— Не знам кое е вярно и кое е история, измислена от луди или пияници, но казват, че когато Тъмните господари престанали да взимат жертви от хората, те се разраснали в нации и станали по-заядливи.
— Виж — добави той, — винаги има хора, които ще търсят изгодата, дори и в най-лоши времена. Лордовете на Прайдове просто били по-добри в това от всички други. — Почеса се по брадичката. — Никога не съм тръгвал специално за да убивам, но съм убил доста хора, много хора. Понякога откриваш, че нямаш избор.
Хава кимна.
— Някои хора обичат да убиват — продължи Червения Суини, — но не и аз. Ще прережа гърлото на човек за миг, ако трябва, но не изпитвам удоволствие от това. Главно защото е лошо за бизнеса.
Хава се ухили.
— Значи, може би някой там горе в Акена знае да различава кое е истина и кое легенда — каза Червения Суини, — но каквото и да е станало, ето какво знаем днес. Според лордовете на Прайдове тези тъй наречени Тъмни господари уж щели да се завърнат всеки момент, тъй че всички ние трябва да се държим прилично. Вероятно са разправяли същото на моя дядо, а може би и на неговия, знам ли. — Сви рамене. — Явно някои хора са се изнервили от това Прайдовете да им казват как трябва да се държат, след като нямало и помен от Тъмните господари, тъй че Прайдовете създали азантите, за да поддържат контрол.
Помълча, после продължи:
— Взимали деца от различните фамилии, обучавали ги като армия. Карали цялата фамилия да се държи прилично. Споделяли наказание, схващаш ли? Убиват те заради някое прегрешение, но убиват и фамилията ти. Въпреки това избухвали бунтове и азантите потушавали бунтовете, с помощта на всяка друга държава, която поиска да остане откъм добрата страна на Прайдовете.
— Значи, за тези Прайдове — продължи Червения Суини. — Те не се бият пряко помежду си, но влиянието им се усилва или спада в големия им град ей натам, Акена. — Посочи някъде неопределено напред. — Откак се помня като малко момче. Златния прайд е най-отгоре.
— Защо Прайд? — попита Катариан.
— Не знам, като при лъвовете може би, или нещо такова? Големи котки, бродят из степите тук. Просто име. Но всички са този Прайд или онзи Прайд. Някои са наречени на животни, като Тигрите и Ягуарите — други големи котки.
Хава кимна в знак, че знае какво са.
Червения Суини продължи:
— Други носят имена на скъпоценни камъни, като Опал и Оникс, или… каквото там някой основател е сметнал за дръзко, Гръм, Буря, такива неща. Златният прайд отначало е бил нещо друго, забравил съм какво, но дядото на сегашния им лорд станал наистина могъщ, преименувал пасмината си на Златния прайд и от много време контролират всичко, три поколения или повече, и неговият Прайд имал повече контрол над азантите от всеки друг. Ония корави копелета, които ти май избиваш без проблем — каза на Хава, — са творение на баща му, специалните шпиони и професионални убийци.
Хава помълча, докато премисляше чутото.
— Струва ми се, че тук би могло да има доста много хора, които искат властта на лордовете на Прайдове да приключи.
— Дали искат? Абсолютно — каза Червения Суини. — Готови да помогнат — едва ли някой. Не и докато някоя банда азанти убийци може да изникне посред нощ и да изколи цялото ти градче или село.
Хава погледна Катариан, после отново погледна Суини.
— Може да имам отговор за това.
Червения Суини се усмихна.
— Затова съм тук с теб. Точно този отговор искам да ми се обясни.
— Като му дойде времето — каза Хава.
— Ето — каза Червения Суини и посочи към брега. Хава и Катариан видяха фенер, размахан от пясъчната ивица. Слънцето вече беше зад високите скали на запад.
— Завърти с мен — каза Суини на Катариан. — И издърпай котвата. — Обърна се към Хава. — Ти дръж кормилото. — Взе две гребла и когато котвата се вдигна, подаде едното на Катариан. Той седна до него и Суини каза: — И… давай!
Двамата лесно влязоха в ритъм и Червения Суини каза на Хава:
— Просто насочи към светлината.
Хава направи каквото ѝ нареди и след няколко минути слязоха от лодката и изгазиха на брега. В сумрака към тях се приближиха трима мъже, единият — почти момче — държеше фенера. Вече го беше затворил, тъй като не беше нужен повече.
Другите двама като че ли бяха баща и син, вероятно и тримата от едно семейство. Най-старият — вече почти старец — каза:
— Суини, крадливо псе такова! Нали каза, че си излязъл от играта.
— Крадливо псе? — отвърна Червения Суини с усмивка. — Ако тук наоколо има някой крадлив кучи син, точно него търся!
Двамата се засмяха и се прегърнаха.
— Кои са приятелите ти? — попита мъжът.
— Хайде да седнем, преди да почнем запознанството — предложи Червения Суини и поведе нагоре по брега.
По тясна пътека през гората над пясъчната ивица стигнаха до няколко паянтови постройки. Всичките им прозорци с изглед към океана бяха със спуснати кепенци, но когато изкачиха дървените стъпала до една веранда и вратата се отвори, навън се изля светлина.
Приличаше на нещо като хан, но бе най-занемареният хан, който Хава бе виждала. Имаше по една маса от двете страни на вратата, а пред отсрещната стена имаше тезгях, стъкмен от две дъски върху две бурета, отрупан с кани, бутилки и празни глинени чаши.
— Наливайте си — подкани ги старецът и посочи импровизирания тезгях.
Катариан отиде да огледа какъв е изборът.
Домакинът им, за какъвто Хава мислеше стареца, каза:
— Всичко е безплатно. Малко от неофициалния превоз, който минава оттук от време на време. Имаме един приятел в град Уандасан, който си пада по онова ужасно уиски, дето го правят в Северна Тембрия. Аз лично не мога да го понасям, но някои хора го харесват. Има две бутилки, останалото е вино и ром.
— Не пием водата тук, освен ако не я преварим, иначе човек се продрисква. — Обърна се към Червения Суини. — Е, какъв е планът?
Суини се ухили.
— Ще събаряме лордовете на Прайдовете.
— Ха! — изсмя се старецът. — Не, сериозно, не би дошъл тук без план.
— Не е мой план, а неин — каза Червения Суини и посочи Хава.
— Неин?
Червения Суини посочи стареца и каза на Хава:
— Този дърт крадец е Антон Маколиш. Това е синът му Рануф, а хубавият младок ей там е внук му Майкъл. Господа — каза той и се обърна леко на стола си, — това е капитан Хава и тя има план.
— Честно? — попита Антон.
— Честно — отвърна Червения Суини.
— Ума си ли си изгубил? Не че си имал много някога, но това момиче и този… тип, ще събарят лордовете на Прайдовете?
— Може би знаеш Хава под друго име. Морския демон.
Всички се смълчаха, а после Антон каза:
— Честно?
— Честно — отвърна Червения Суини.
— Значи, ти си жената, дето обикаля насам-натам и убива убийци азанти, и им краде корабите?
— Само когато ми се наложи — отвърна Хава.
— Майкъл — каза Антон, — тичай до къщата и донеси оная кана специален ром. Това е история, която искам да чуя.
— Абсолютно — каза Червения Суини.
Катариан се върна от тезгяха и седна.
Хава ги погледна един по един и каза:
— Хайде да изчакаме рома.
Деклан с още петима мъже пренесоха лодката до пристана и надолу по малък дървен кей, който леко се спускаше към водата. Нагазиха до колене и я смъкнаха. Щом лодката заподскача на вълните, Деклан каза:
— Връщате се в хана и чакате.
Другите се обърнаха и оставиха Сиксто и Деклан сами да подкарат лодката. Освен че искаше да я изпробват и да я усетят по-добре, Деклан беше любопитен за кораба, който със Сиксто бяха забелязали далече в залива.
Поеха натам, където Деклан за последен път беше видял целта им. Той поглеждаше от време на време през рамо, докато най-сетне видя нещо да се полюшва над вълните.
— Ей там — каза той и Сиксто също се обърна да погледне.
Коригираха курса си и след още няколко минути гребане Деклан видя, че е малък кораб, може би около шейсет стъпки, с носа леко наклонен надолу и към левия борд.
Загребаха към левия борд и вързаха лодката за кнехта до един отвор в перилото. Палубата беше на три стъпки над водата, тъй че Деклан предположи, че корабът бавно се пълни с вода.
Качиха се на борда и не видяха и не чуха никого. От това, което Деклан можа да види, корабът беше каботажен, построен за бързина, но годен да носи приличен товар.
Закрачиха предпазливо по хлъзгавата палуба към кърмата.
— Виждал ли си някога нещо подобно? — попита Деклан.
— Никога — отвърна Сиксто.
При кърмата откъм левия борд имаше висока платформа, на която се издигаше колелото, което контролираше руля, а до него имаше висока дървена постройка, която продължаваше до дясното перило.
— Май колелото не трябва да е по средата — каза Сиксто.
— Предполагам — отвърна Деклан.
Отвори вратата на задната постройка и двамата мигновено се отдръпнаха, понеже ги лъхна ужасна воня. Беше миризмата на смърт, примесена с парлива нотка, която Деклан познаваше добре.
— Проклятие — изруга той.
Изчакаха за миг, след това дръпнаха ризите си над носовете си и пристъпиха вътре. Беше тъмно, но светлината откъм вратата разкри какво се е случило.
Около мангал, който вече не гореше, лежаха трима мъже. Лицата им вече се бяха подули.
— Идиоти — каза Деклан. — Затворили са вратите и прозореца и са запалили въглища.
— Това лошо ли е? — попита Сиксто.
— Много неща горят и съм използвал повечето в ковачницата по едно или друго време, но с въглища ти трябва свеж въздух. Има нещо във въглищата, което може да приспи човек и след това да го убие. Вероятно са мислили, че това ще гори през нощта и няма да се налага да добавят дърва. Направили са го да им държи топло. — Деклан поклати глава съжалително. — Давай да ги пускаме през борда.
Метнаха труповете над перилото, а като се върнаха в каютата, отвориха прозорците и вратата, което помогна, но вонята все пак се задържа.
Огледаха разпиляното по пода, но не намериха нищо съществено.
— Дай да проверим долу — каза Деклан. — Имало е причина да останат на борда.
— Може би не са имали къде другаде да идат — каза Сиксто. — Помниш ли какво каза Гаранж, за екипажи, които са били на брега, когато започна нападението.
— Да, така е — съгласи се Деклан.
Излязоха и Деклан забеляза, че мачтите са развинтени и свалени и платната са прибрани, за да се намали профилът на кораба на фона на залеза. Обърна се към Сиксто.
— Лесно се свалят, но е невъзможно трима души да ги поставят отново. Трябва и скрипец.
— Крили са се — каза Сиксто.
— Така изглежда. Вероятно са щели да изчакат ден-два, а после да се доберат някак до брега. — Огледа се и посочи зад задната „барака“, както мислеше за странната палубна постройка. — С онова — каза и посочи носа на една лодка, който стърчеше зад нея.
— Ако се съди по вонята, сигурно са умрели в нощта, когато видяхме светлината.
Деклан кимна, после каза:
— Е, а сега как слизаме под палубата?
— Ей оттам. — Сиксто посочи един малък капак точно пред главната мачта. Между двете мачти беше главният люк. По-малкият капак беше на панта и се вдигаше с въжен клуп. Деклан го дръпна и надникна долу.
— Тъмно е.
— Нямаме нищо, с което да направим факла — каза Сиксто.
— О, добре… — Деклан видя първото стъпало на стълба, прикована за отвесната преграда, и стъпи на него. Слезе внимателно и изчака Сиксто.
Деклан се огледа в тъмното и очите му бавно се приспособиха към полумрака — през люка проникваше малко светлина. Клекна, опипа пода и каза:
— Няма вода.
— Не потъва ли? — попита Сиксто.
— Голям изместен товар може да го е наклонил към носа и левия борд — каза Деклан и се огледа в полумрака. — Има два трюма.
Бяха в по-малкия, предния трюм, прецени той. Имаше врата, която трябваше да води към главния. Деклан я отвори и видя редица кошове, обтегнали задържащите ги въжета заради наклона на кораба.
— Тъмно е като в пещера — каза Сиксто.
— Какво е това тука? — попита Деклан, щом се обърнаха към носа.
Множество кафези и сандъци се бяха хлъзнали напред и надясно и се бяха струпали един върху друг. В края на товара Деклан чу, че краката му зашляпаха. Клекна, опипа в тъмното и каза:
— Има теч.
— Колко остава? — попита Сиксто.
— Докато потъне ли? — Деклан тръгна обратно към стълбата за палубата. Премисли колко време беше минало, откакто бе видял кораба. — Няколко дни. Течът е малък. — Щом се върнаха горе на палубата, каза: — Някой от онези големи кафези може да е пропукал дъска в корпуса или просто да е избил кълчищата между дъските. Нашите хора може да избутат кафезите, да ги измъкнат горе, ако се наложи, и можем да огледаме. Водата може да се изгребе за по-малко от ден.
— Какво си намислил?
— Не знам какъв е товарът, но може да е полезен. Дори да се наложи накрая да го хвърлим през борда, можем да домъкнем това корабче в пристанището и да се спазарим с нашия приятел Гаранж. Няма нужда да харчим злато, ако можем да го задържим, нали?
Сиксто се засмя.
— Точно така.
— Е, да организираме момчетата, да вземем въжета и лампи и да се погрижим най-сетне да вземем онзи проклет пясък.
За миг Деклан се почувства почти окрилен, но после мрачното му желание се върна: да се захване с коването на мечове и да ги използва срещу онези, които бяха убили жена му.
18.
Разширена перспектива и експедиция
Хату стоеше в центъра на библиотеката, която вече бе ярко осветена от поправения огромен канделабър. Работници най-после бяха ремонтирали повдигащото устройство с верига и скрипец, тъй че канделабърът можеше да се смъкне и затворените със стъклени чаши светилници да бъдат запалени, след което пак да се вдигне. Това щеше много да облекчи нощната работа.
Хату кимна одобрително и работниците спуснаха канделабъра и започнаха да гасят светилниците, за да ги подготвят отново за палене за нощта. Следващата им задача щеше да е да подменят всички празни свещници покрай стените. Дърводелците, пристигнали с кораба на Хава, поправяха прозорците и в някой бъдещ ден можеше дори да ги боядисат, та всичко да изглежда още по-добре.
Хату отиде до масата, където с Бодай и Натан обикновено водеха заниманията си. Бодай беше там със Сабела и другите послушници.
Сабела му се усмихна, но другите млади жени като че ли бяха малко притеснени. Въпреки че живееше в Светилището вече от доста време, Хату все още беше източник на любопитство и удивление за онези, които бяха живели тук преди да го намерят — онези, на които бе възложено да го намерят. Петте млади жени бяха прекарали безброй часове и дни в медитация и духовно търсене. Сега, след като търсенето им бе приключило, на дневен ред беше да им се намерят нови задължения.
Хату знаеше другите четири жени само по имена: Аниса, Фара, Байрави и Коле. Кимна им за поздрав и каза:
— Канделабърът е оправен.
— Забелязахме — каза Бодай. — А ние се оправяме с каталогизирането на книгите.
Хату се усмихна на младите жени.
— Забелязах го. Благодаря ви, на всички. Работата ви е удивителна.
Всички му отвърнаха с усмивка.
— Имаме да свършим още много — каза Бодай.
Хату разбра, че Бодай има предвид всички проблеми, оставени настрана, докато Натан се върне, а колкото по-дълго го нямаше, толкова по-загрижени ставаха с Бодай какво да правят по-натам. Нещо повече, Хату беше дълбоко притеснен какво да направи във връзка с предупреждението на Натан за онова нещо в ямата. Трябваше ли просто да забрави за нея или да вземе нещата в свои ръце и да започне собствено проучване?
Все пак след заминаването на Натан беше открил, че отклоняването на вниманието от онези въпроси и съсредоточаването върху по-непосредствени грижи е освежаващо.
— Мисля, че знам какво трябва да правим — каза Бодай. Усмихна се на младите жени, а след това и на Хату.
— Спри с тези прелъстителни усмивки — засмя се Хату.
Сабела не обърна внимание на закачката и каза:
— Аз харесвам каталогизирането и организирането, тъй че ще стана… — погледна Бодай.
— Библиотекарка — каза той.
— О? — каза Хату, помисли малко и добави: — Оо! Да, наистина. Много ще си добра.
— Фара също ще стане библиотекарка — каза Бодай. — А при всички тези нови деца, които само търчат насам-натам, без нищо да правят, Аниса, Байрави и Коле ще станат учителки, онова, което ти би нарекъл наставници. Тъй че аз ще оставя организирането на книгите на Сабела и Фара и докато се върне Натан, ще започна да уча учителките. — Изглеждаше определено зарадван и доволен от себе си.
Хату се усмихна и го стисна за рамото.
— Пълен кръг, значи. Връщаш се там, където беше преди съдбата да те превърне в шпионин.
— Позна.
Хату никога не беше виждал Бодай толкова щастлив, откакто го познаваше, и това го зарадва. Макар че една мрачна мисъл се задържа в ума му, но я запази за себе си: „А аз какво да правя, ако Натан изобщо не се върне?“
Деклан помогна на Сиксто и други двама мъже да отместят последния кафез, та един местен корабен майстор, препоръчан от Гаранж, да огледа откъде идва водата. След малко той каза:
— Мога да го оправя за няколко часа. Просто една разместена дъска на корпуса. — Посочи кафеза, който току-що бяха отместили. — Нещо го е изместило, хлъзнал се е насам, ударил е много силно и е причинил малък теч, а щом водата е влязла, корабът се е килнал и… — Сви рамене. — Мога да го закърня. Ако можете да го изправите, като изгребете водата, та огънатите дъски да се вдигнат няколко стъпки, ще изчукам другата страна, та дъската да се намести. Малко кълчища за пълнеж — и готово. Виж, вдигането на мачтите иска доста работа, но вие имате много хора, ще се справят.
— Добре — каза Деклан. — Сега ще те закарат до брега и ще те върнат. Като се върнеш, кажи ни колко хора ще ти трябват.
Майсторът кимна и тръгна към палубата.
Деклан се обърна към Сиксто.
— Изглежда, имаме кораб, който да изтъргуваме с Гаранж.
— Защо да го търгуваме? — попита Сиксто.
— Защото е малко странен — отвърна Деклан, но още докато го казваше осъзна, че това едва ли е добро основание. Само защото имаше платформен щурвал, както го нарече корабният майстор, и странична кабина на главната палуба, не беше лош кораб. — Добре, да оставим това засега. Ела да видим какъв е товарът.
Влязоха в отсека между предния и задния трюм и видяха, че Тобиас вече е огледал повечето товар. Няколко сандъка вече бяха отворени и огледани. Деклан застана до стария боец и попита:
— Е, какво намерихте дотук?
— Одеяла — каза Тобиас и посочи един от сандъците. — Онези двата там пък са пълни с котли, тигани и така нататък. В онзи големия има още одеяла.
— Колко?
— Поне няколкостотин.
— Търговска стока — каза Сиксто.
Тобиас кимна.
— И аз така предположих. Двете групи, дето избягаха в Раната, охраняваха търговци, които се опитваха да влязат в територията на Граничните племена неканени. Който е уредил този товар, е знаел, че сериозната търговия тръгва само когато племената дойдат тук. Тъй че те търгуват пряко с племената, когато минават оттук, или може би отиват при местни търговци, за да им дадат стоката, а после всичко се обръща с краката нагоре. Племената се появяват, но не за да търгуват, и горкият нещастник, собственикът на този товар, или е мъртъв, или е избягал и е загубил и кораба, и товара.
— Какво друго?
Били Джей посочи с палец през рамо.
— Елате да видите това.
Тръгнаха след младия боец. Беше откъртил капака на един сандък и сега го вдигна. Вътре се виждаха увити в плат ловни ножове.
Деклан вдигна един и го огледа на светлината на фенера.
— Доста добра изработка.
Тобиас издърпа ножа си от колана и го вдигна до другия.
— Ловен или боен, не е голяма разлика, нали?
— Друго какво? — каза Деклан на Били Джей.
— Лъкове.
— Къде?
— В онзи сандък ей там. Къси лъкове, като за конници.
— Колко? — попита Сиксто.
— Не знам, много. Може би стотици. — Посочи на друга страна. — И стрели.
— Колко? — попита отново Сиксто.
— Десетки сандъци, тъй че вероятно…
— Хиляди — каза Деклан.
Сиксто се ухили, а Деклан се обърна към него и каза:
— Прав си. Защо да продаваме този кораб?
Хава кимаше в знак, че разбира, докато Катариан бързо записваше.
Пристанището на контрабандистите бе разположено близо до няколко градчета и между два доста големи града, но стана ясно, че макар семейство Маколиш да имат доста познания за света извън Нитания, са в печално неведение как са устроени нещата на този континент.
За да се компенсира това, внукът, Майкъл, беше водил хора, един по един, в селото на контрабандистите, за да разкажат на Хава каквото знаят за заобикалящата ги държава. Хава благодари на старата жена, казваше се Ахана, че ѝ е разказала каквото знае, и изчака Майкъл да я придружи навън. После каза на Катариан и Червения Суини:
— Лордовете са Прайдове не обичат хората да пътуват много, нали?
Катариан кимна и остави парченцето въглен, с което се опитваше да записва. Пръстите му бяха съвсем почернели и имаше петна по лицето, където се беше почесвал разсеяно.
— Пречи им да създават приятелства и съюзи. — Стана и разкърши рамене. — Доколкото можах да разбера, лордовете на Прайдове едва удържат властта си и често насъскват съседи срещу съседи, като начин да удържат тази власт.
— Азантите са — каза Червения Суини. — Хората по правило се ядосват едни на други, но се плашат от азантите. И не е просто да ги пратят да изритат вратата и да те извлекат навън, защото си се напил и си се разприказвал, а защото ще извлекат и семейството ти също тъй.
— А азантите, общо взето, изглежда, се боят като всеки друг, че ще извлекат семейството им навън, тъй че правят каквото лордовете на Прайдове им казват да правят — добави Хава.
— Та какво измислихте дотук? — попита Червения Суини. — Трябва ни план, и то бързо!
Хава се намръщи.
— Бързо ли?
— Почти ни свърши ромът! — Червения Суини се засмя и плесна с ръка по масата.
Катариан присви очи към него и рече:
— Ти си контрабандист. Иди да свиеш нещо.
— Шега беше — отвърна Червения Суини. — Точно там отидоха Антон и синът му, за още. Както и да е, какво измислихте дотук?
— Бих искала да видя как хората влизат и излизат от Акена. Това, което старият ми учител Бодай нарича стратегия, аз наричам план, но това, което той нарича тактика, малките късчета, е, нямам идея как да направя това.
Катариан се обърна към Червения Суини и го попита:
— Научил ли съм достатъчно речта на азантите, за да мина за гост от някое далечно място?
Червения Суини сви рамене.
— Говориш различно от доста хора, но както вече разбрахте, тук няма много пътувания, особено колкото по-близо до Акена стигнеш.
— Трябват ни няколко азанти — каза Хава.
— Какво? — попита Червения Суини.
— Струва ми се — продължи тя, — че ако поведе флота през морето, както направиха лордовете на Прайдове, барон Дюмарш ще намери тук много ядосани хора, които ще започнат да се бият просто защото лордовете на Прайдове са ги карали да правят това открай време. Може дори да не успее да доведе армията си до Акена, ако, както каза ти, наблизо няма добро място за десант. Но ако хората тук са готови да се присъединят и отхвърлят властта на лордовете на Прайдове, това е друга работа. А ключът за тази врата са азантите. Привлечем ли ги на наша страна, общо взето всичко ще е свършило, нали?
Червения Суини кимна.
— Освен онези фанатици ще е само въпрос на тепане на хората, които ни се изпречат на пътя. Ще последва хаос, след като всички се развилнеят, и войната е в кърпа вързана, но няма да е както я искат лордовете на Прайдове.
— Е, изобщо не помислих за това — каза Хава. — Точно затова трябва да науча повече и да се върна при барона. — Погледна Червения Суини. — Е, как да намеря двама азанти, с които да поговоря, без да докарам цяла банда от тях на главата си?
— Брачи — отвърна той. — Едно градче на два дни пеш на юг. Има една кръчма, която азантите посещават между патрулите. Не би трябвало да го правят, според правилата на лордовете на Прайдове, но някои от по-младите я посещават за пиене и жени. Там няма да намериш от по-коравите или дори от по-послушните млади. Смятат, че е достатъчно далече от Акена, за да минат метър с това неподчинение. Общо взето са прави. Дори когато неколцина ги спипат и ги накажат, винаги се намират други, които мислят, че са малко по-умни. Помня как като млад мислех с кура си, тъй че там е твоето място. Но как да го направиш?
Хава си спомни провалилото ѝ се обучение при Напудрените жени и каза:
— Ще измисля нещо. Колко дълго може да липсва един от тях, преди да почнат да го търсят?
— Ден, може би два най-много.
— Значи би трябвало да се получи — каза Хава.
— Кое? — попита Катариан.
Тя се обърна към Червения Суини.
— Можеш ли да ми намериш някакви дрехи, които би носила курва?
Той се засмя.
— Това е най-лесното. Може би дори имам в някоя ракла тук.
— Чудесно. След това ще ми трябват двама мъже, които да дойдат с мен. Да могат да се оправят в една кръчмарска свада, без да убият някого или да ги убият.
— И това е лесно.
— Добре. Значи отиваме да си хванем някой глупав млад азанти.
От кърмовата палуба Деклан наблюдаваше как привързват малкия кораб до импровизирания скрипец край кея. Щеше да бъде напълно ремонтиран и оборудван, след като монтират мачтите. Всяка стъпка въже, платна и ванти щяха да бъдат подменени, а странната на вид рулева кабина щеше да се огледа грижливо за повреди.
Беше направил пълен оглед и освен лъкове, стрели и ножове бяха намерили един голям сандък с кожена нагръдна броня. Не всичко за търгуване с номадите щеше да се окаже полезно за барон Дейлон, но щеше да е достатъчно, та Деклан да приеме, че това пътуване ще е плодоносно, въпреки ужасно високата цена. В предния трюм намериха стоки, които трябваше да са за търговия за хората на Ейбала, и на кейовете се разтовариха достатъчно вещи, за да се обзаведат изцяло две кухни.
Тобиас каза на Деклан, че той, Оскар и още няколко от по-старите оцелели искат да останат тук и да въртят хана. Решили бяха дори да го нарекат „Старият страж“. Деклан се съгласи с облекчение, след като знаеше, че повечето от тях няма да са от голяма полза, когато баронът започнеше кампанията си срещу нападателите.
Корабният майстор увери Деклан, че може да направи съда напълно годен за плаване до седмица, което му даваше нужното време да намери легендарния пясък, поискан от Едвалт за кралска стомана.
Деклан се обърна към Сиксто и каза:
— Повикай другите. Време е.
Сиксто махна на четирима от хората им — Били Джей, Тоомбс и братята Сойер. Когато стигна до тях, Деклан видя, че на лодката, която бе купил от Гаранж, са натоварени четири дървени сандъка. Беше осигурил също така достатъчно храна за тридневно плаване. Според указанията на Едвалт би трябвало да са се върнали, докато ремонтът на кораба приключи.
Деклан се качи последен и пое румпела. Четиримата гребци лесно влязоха в ритъм. Излязоха от залива и обърнаха на юг. Вдигнаха бързо платното и хванаха вятъра. Деклан знаеше точно коя издатина на сушата да търси. Надяваше се също така дърветата, които беше описал Едвалт, все още да са там. Според първоначалните указания се очакваше да язди кон и да плува, но сега щеше да донесе сто пъти повече пясък, отколкото бе замислял Едвалт първоначално. Тайната, на която го беше научил Едвалт, беше за коване на мечове с най-високо качество, предназначени само за най-богатите благородници. По онова време Едвалт и Деклан можеха да очакват да направят около половин дузина за целия си живот. Сега се канеха да направят хиляда такива меча.
По залез-слънце вече достигаха точката на Опърления бряг, където започваха да се издигат скалите, и Деклан обърна лодката към брега. Трябваше да стигнат до острова рано на следващата сутрин.
Щом издърпаха лодката на брега, Деклан извади храна и бутилка вино.
— Без огън ли? — попита Сиксто.
— Трябва ли ни? — пошегува се Мик Сойер. Наистина беше горещо. Опърления бряг беше добре заслужено име.
Отпушиха бутилката и тя тръгна да обикаля. Тоомбс каза:
— Благодаря на боговете, които са се сетили за тези шапки. — Смъкна сламената шапка с широка периферия. — Осигурява добра сянка и вятърът някак си се просмуква през нея. Тая ще си я взема в Маркензас.
Джак Сойер се засмя.
— Там не става чак толкова горещо.
Тоомбс го посочи с пръст и рече с насмешливо обвинителен тон:
— Слушай, младок, достатъчно слънчев загар съм събрал да ми стигне до края на живота, а смятам да живея дълго, след като се измъкнахме от оня ад. — Погледна Деклан с мълчалива благодарност. После се обърна към Сиксто: — Къде скрихте бутилката?
Сиксто се изкиска и му я връчи. Тоомбс удари глътка и подаде бутилката на Мик. Деклан се отпусна на гръб, с ръце под главата, и се зачуди дали битката изобщо ще свърши някога за него. Все пак, макар океанският бриз да не носеше много прохлада, отнемаше сухотата от въздуха. Доколкото можеше се отпусна и скоро заспа.
Събуди се на разсъмване. Бързо разбуди останалите и избутаха лодката във вълните, вдигнаха платното и поеха.
След по-малко от час носът на юг се появи в далечината, с три стари дървета все още господстващи на линията на хоризонта. Деклан задържа встрани от брега, но пое курс към тях и след час бяха вече достатъчно близо до мястото, където щеше да стои, ако бе изпълнил до буква указанията на Едвалт. Заобиколи с лодката и обърна право на юг.
Както бе казал Едвалт, видя острова далече на хоризонта. Здрав мъж можеше да преплува дотам за час, беше се заклел Едвалт, не че можеше да доплува обратно с пясъка; но на Деклан и останалите им отне само няколко минути, щом уловиха вятъра. На около миля от брега Деклан смъкна платното и загребаха.
Стигнаха в малко заливче до обрасъл с трева хълм. Слязоха и поставиха котва дълбоко в пясъка, против възможно вдигане на прилива.
— Северната страна — каза Деклан и посочи края на тревата.
Двамата Сойер, Сиксто и Тоомбс награбиха по един празен сандък.
— Защо северната, Деклан? — попита Мик Сойер. — Защо не тук?
— Погледни си в краката и ми кажи какво виждаш — каза Деклан.
— Пясък — отвърна Мик.
— Не е правилният пясък — каза Деклан.
Тоомбс и Джак Сойер се засмяха.
Вървяха около десет минути, докато стигнат една извивка на острова, и вече бяха на северната страна. Деклан ги отведе малко по-надалече, клекна, гребна шепа пясък и го пусна да се изсипе между пръстите му.
— Тук.
Мик развърза малката лопата, която носеше на гърба си като лък, и щом започна да пълни сандъка, попита:
— Добре, защо този пясък?
— Ще ти кажа нещо, което малцина, освен майстори ковачи знаят, Мик — отвърна Деклан. — Тайната на превръщането на желязо в стомана, топенето, е в това да добавиш нещо към разтопеното желязо, тъй че да стане по-здраво.
— Пясък? — попита Мик, докато бързо пълнеше първия сандък.
— Понякога — отвърна Деклан. — Въглищна прах, варна прах, други неща. Знаеш ли какво е пясъкът?
Мик помълча малко, после каза:
— Пясъкът ли? — Погледна надолу. — Ами, пясък!
Другите се засмяха. Деклан поклати глава.
— Пясъкът е много неща, понякога различни неща на различни места. Тиня и камъни се отмиват от планините, вълните разронват скали от кварц или варовик на ситна прах. Морето смила рачешки черупки, рибешки кости и други камъни както мелницата смила брашното. Навсякъде е различно, тъй че погледни долу. Какво виждаш?
Този път Мик се засмя.
— Ами, пясък!
— Как изглежда в сравнение с пясъка, където изкарахме лодката?
Мик спря да гребе с лопатата и коленичи, повтаряйки онова, което бе видял Деклан да прави, гребна шепа и я огледа. След малко каза:
— Този е… по-бял, по-ситен, по-малко груб?
— Сред майсторите на мечове има легенди, които са наполовина мит, наполовина истина, за велики ковачи, които са имали тайни и са сътворили това, което наричаме „кралска стомана“. Тайните им са изгубени, но начинът, по който е правена стоманата, не е — каза Деклан. — Има няколко начина да се кове фина стомана, но какво е изгубено? Магическата съставка, която онези майстори са използвали, за да създадат тяхната стомана. — Посочи пясъка в краката им. — Само боговете знаят какво прави този пясък такъв, какъвто е, но с него може да се изкове меч, който може да пресече през по-некачествен меч както брадва съчка. Ако се случи да умра, един от вас може да каже на друг майстор ковач къде се намира този пясъчен плаж. И тайната ще се предаде по-натам.
— Няма да умреш скоро — каза му Сиксто, — освен ако не те убия, че ни караш да влачим тези сандъци обратно до лодката. Следващия път какво ще кажеш да спрем ей там! — И посочи хубаво малко плажче, на което щеше да е лесно да спрат.
Деклан сви рамене.
— Обсъди го с Едвалт, когато се върнем.
— С радост — отвърна Сиксто и всички разбраха, че възможността да се върнат в Маркензас вече се мержелее на хоризонта.
Довлякоха сандъците до лодката, натовариха ги и поеха на север. Денят мина бързо и нощта беше без произшествия, а към пладне на другия ден ги посрещна гледката на кораба им, с двете вдигнати наново мачти.
Влязоха в пристанището и след като смъкнаха платното, Сиксто погледна кораба и каза:
— Трябва да му дадем име.
Деклан осъзна, че наистина няма никакво име нито на кърмата, нито на носа.
— Изобщо не помислих за това. Какво предлагате?
Сиксто се засмя и Деклан успя да долови силното чувство под повърхността, когато му каза:
— Мисля, че „Нов късмет“ би било подходящо.
Деклан усети, че очите му се навлажниха, и ги избърса, преди да са закапали сълзи.
— Намери бояджия и да го направи.
Щом стигнаха до кея, привързаха лодката и Деклан накара другите да пренесат сандъците на борда на новонаречения „Нов късмет“, а сам той забърза към „Старият страж“.
При вратата видя трупащи се навън мъже и след като си проби с лакти път да влезе, видя Тобиас трескаво да пълни халби с ейл.
Тобиас връчи халбите на едно много хубаво момиче, което се усмихна на Деклан и заситни покрай него, за да отнесе пълните халби до една маса с четирима мъже.
— Какво става? — попита Деклан.
Тобиас посочи Оскар и го подкани да се приближи, след което поведе Деклан навън през задната врата.
— Изглежда, сме първият снабден хан в Ейбала. Тъй че с ейла идват много клиенти.
— Откъде взехте ейла?
— Гаранж, снабдителят, каза, че си закупил всичко, което идва насам, тъй че го достави тук.
— Плати ли му? — попита Деклан, колкото разгневен, толкова и развеселен.
— Разбира се — каза Тобиас. — Нали ми повери златото.
— Искам ли да знам колко си платил?
— Вероятно не — отвърна старият боец, — но имаше доста пазарлък.
— Кажи ми имаме ли достатъчно провизии, за да стигнем до Маркензас.
— Имате — отговори Тобиас. — И още идват скоро. Взе ли това, което ти трябваше?
— Да — каза Деклан с нотка на облекчение. Огледа хана, пресмятайки мъжете вътре и отвън. — Всички тези са ви клиенти?
— Бизнесът ни процъфтява. Но не, повечето от тези хора искат да се присъединят към теб.
— Към мен?
— За армията на барон Дейлон. Разгласихме, а знаеш какви стават бойците, когато пият и почнат да си разменят лъжи. Тук няма много бъдеще за един наемник при развилнелите се номади. Всеки, който може да си позволи охрана, ги е наел, а останалите са скапани, гладни и търсят работа.
— Колко са? — попита Деклан.
— Поне колкото виждаш.
Деклан пресметна набързо и каза:
— Стотина души.
— И има още, на бивак извън портата и пръснати из Ейбала.
— Колко? — попита отново Деклан.
— Предполагам само — отвърна Тобиас, — но хиляда меча или повече.
Деклан изглеждаше слисан и изпъна ръка, за да се подпре на вратата.
— Хиляда?!
— Предполагам само — повтори Тобиас.
— Ще ни трябват повече провизии — каза Деклан. После вдиша дълбоко. — И още кораби.
— Гаранж ще иска да се ожениш за дъщеря му, ако има такава, преди да си се разкарал — каза Тобиас със смях.
19.
Споделено знание, приготовления и избори
Хава наблюдаваше подпийналите мъже и жени, които влизаха и излизаха през вратата на хана. Точно тук Червения Суини ѝ беше казал, че има най-добрия шанс да намери целта си.
Беше се скрила в сенките между две сгради срещу задната уличка, където според Червения Суини мъжете щяха да ходят да пикаят, ако не искат да чакат ред за двата външни клозета. Знаеше, че е намерила верния хан и точната уличка. В това топло време вонята на пикня беше почти непоносима.
Започнала беше да мисли за азантите като за две отделни и различни части. Тези, които представляваха водещото съсловие, като квели наскости на Коалтачин, съставено от майстори шпиони и професионални убийци, и другите под тях, по-скоро обикновени войници, макар че те също бяха добре обучени и смъртно опасни. Успехът на плана ѝ да набележи подходящ азанти щеше да зависи от това да намери някой, който да е като Сеписолема и Фираш, горящ от желание да съдейства да се свали властта на лордовете на Прайдове.
Най сетне видя как един азанти излезе от хана, огледа се и тръгна към малката уличка насреща ѝ. Не залиташе, но вървеше внимателно и целенасочено като човек, който много се старае да не изглежда пиян.
Беше поставила зад сградата двама от младите контрабандисти на Червения Суини, скрити откъм уличката, които нямаше да се задвижат, докато тя не им подаде сигнал. Беше се облякла като улична проститутка, с червена блуза с дълбоко деколте и тясна черна пола до средата на прасеца. Липсваха ѝ ботушите, защото сега носеше плетени сандали, но маскировката беше нужна в случай че някой се запита защо се навърта около хана. Откакто бе пристигнала по здрач, никой не я беше удостоил дори с бегъл поглед.
Малко след като целта ѝ се скри от погледа ѝ, тя заситни през улицата и надникна в задната уличка. Едва различи в дълбокия сумрак силуета на мъжа, който леко се олюляваше, докато пикаеше срещу стената. Очите ѝ се овлажниха от острата миризма на урина. Хава се зачуди дали тези хора изобщо са чували за отточни вади до външните си клозети.
Щом младият азанти се облекчи и завърза панталоните си. Хава каза съвсем ясно:
— Търсиш ли забавление?
При тази обилна смесица от говори на Нитания се беше научила да говори чисто, без колебание.
Получи желаната реакция. Младежът се обърна и я видя очертана на светлината от уличната лампа до хана. Усмихна се.
— Забавление ли?
Понечи да тръгне към нея и тъкмо каза: „Колко?“, когато двамата плещести младоци на Суини тихо се доближиха зад него. Единият го удари толкова силно, че го зашемети, но без да му счупи нещо, а другият го задържа да не падне по очи в гадната кал долу.
За по-малко от минута се изнесоха по друга задна уличка към чакащата ги талига и поеха обратно към склада на контрабандистите в Брачи.
В момента складът беше празен, след като цялата контрабанда повече или по-малко беше спряла по време на нападението над Северна Тембрия, а сега също беше закърняла заради грабежите на Хава на азантски товари. Червения Суини ги чакаше с още двама мъже, а внукът на Маколиш, Майкъл, чакаше с конете.
Планът беше прост: да вземат каквато могат информация от пленника и ако се окажеше това, което Хава се надяваше да чуе, да го оставят да се върне в хана, а ако не — да го оставят мъртъв в прогизналата от пикня уличка, жертва на поредния прост уличен грабеж. Червения Суини беше на мнение, че азантите ще устроят показно разпити на хора, но няма да са прекалено обидени от това, че един от техните се е оказал толкова глупав да се остави да го убият до някакъв хан.
Вързаха младия мъж на един тежък стол, после един от мъжете го плисна с ведро вода. Той се съвзе, бавно и все още пиян и замаян от удара по главата.
Когато умът му се върна, осъзна, че е пленник, в стая осветена само от един фенер, с капака отворен към него и всички останали в тъмнина. Каза нещо на местния език според Хава, не на речта на азантите.
Както се беше разпоредила, никой не проговори.
Плененият азанти отново заговори, със заплашителен тон, докато се опитваше да види в тъмното кой го е пленил. Настояванията му отново бяха посрещнати с мълчание.
Когато понечи отново да повиши глас. Хава пристъпи напред, за да може да я види, и опря пръсти на устните му, а десния си показалец вдигна пред своите и му изшътка тихо да мълчи.
Очите му се ококориха и беше на ръба да каже още нещо, когато тя натисна лицето му повече и избута главата му рязко назад така, че да му е неудобно, без да му причини болка.
Той замълча.
Тя промълви на своята версия на местния диалект:
— Азанти?
— Пусни ме! — отвърна ѝ той на азантския говор.
Тя замълча, но му се усмихна.
— Какво искаш?
Отново мълчание.
След още настояване да го пуснат тонът му се промени и той каза:
— Пусни ме и ще си мълча. Никой няма нужда да знае, че си нападнала азанти.
Хава запази мълчание, но продължи да се усмихва.
Той отново обеща да си мълчи, но тонът му стана малко уплашен.
В този момент Хава осъзна, че каквито и други разлики да има между азантските школи и тези в Коалтачин, този младеж няма никаква тренировка в разпитване на пленник или в съпротива при разпит, ако е пленен той. Всички ученици в Коалтачин ги обучаваха на това и доброто представяне беше важна част в напредването им към по-нататъшно обучение в квели наскости. Беше видяла много ученици, отпращани от школата да работят като улични престъпници в екипи, защото се бяха проваляли в ранните тестове. Вече бе убедена, че лордовете на Прайдове искат само най-верните им слуги да са нещо повече от обикновени войници за еднократна употреба, това, което бе чувала да определят като „кал за дувара“.
След още молби и заплахи пленникът се смълча. Хава остави няколко мига да изтекат в тишина, след което погледна над него към Червения Суини и попита:
— Местно момче?
Червения Суини кимна. Хава бе дала изрични указания, че ще говори само тя. Ако тази малка авантюра се объркаше, искаше да е единственото лице, което пленникът би могъл да разпознае. Постарала се беше всички да разберат, че първата ѝ грижа е никой друг да не бъде разпознат, по един или друг начин.
Каза тихо:
— Местно момче, как се казваш?
Той преглътна, облиза устни и отвърна:
— Даход.
Тя се обърна, излезе от полезрението му, спря се за миг и се върна с голяма чаша вода.
— Жаден ли си?
Той кимна и Хава вдигна чашата към устните му и го остави да пие.
Когато приключи, тя отново се върна до масата извън полезрението му и спря. Един от ранните ѝ уроци по водене на разпит беше да избягва шаблони. Повтарящите се действия ставаха успокояващи, предсказуеми, а това беше опасно. Изчака достатъчно дълго, за да си помисли той, че си е тръгнала, и тогава се върна.
Видя това, което се беше надявала да види — тръпка на облекчение от това, че се връща в полезрението му. Както я бяха учили, неизвестното е много по-плашещо от възможностите да пострадаш. Въображението на един пленник е много по-ефикасно от заплахите, ако има достатъчно време. Очакването е по-ужасяващо от самия бой. Беше го оставила да научи, че ако си говорят, няма да бъде измъчван.
— С радост ли служиш? — попита тя тихо. Както беше очаквала, изражението му издаде, че не разбира въпроса.
Той не отвърна нищо, напълно объркан.
— Служиш ли на лордовете на Прайдове с радост в сърцето си? — каза тя, разширявайки контекста. — Би ли умрял, за да им служиш?
Очите му се разшириха и Хава заподозря, че се чуди дали това не е някакъв вид изпитание. Без никаква убеденост в думите си той отвърна:
— Ако трябва да умра… — Изглеждаше на ръба да се разплаче. Преглътна с мъка. — Умирам с готовност.
Хава замълча, после отново излезе от полезрението му. Остави този отговор да виси във въздуха, но се върна пред очите му много по-бързо от преди, за да наруши шаблона.
И отново попита:
— Служиш ли с радост?
Цветът сякаш се изцеждаше от лицето му секунда след секунда и тя вече знаеше отговора, без да е проговорил. Все пак разбра, че това трябва да приключи скоро.
— Служиш ли с радост?
Както се беше надявала, объркването му нарасна и той се огледа, сякаш се мъчеше да види кой се крие в тъмното. Уплахата и смутът му се смениха с ужас.
Очите му се наляха със сълзи.
— Ще служа! Аз… съжалявам, не трябваше да влизам в хана. Никога повече няма да го направя. Моля ви, не наранявайте семейството ми. Ще служа с радост! Ще направя каквото… — Гласът му се прекърши и той захлипа.
Хава си пое дълбоко дъх, а след това кимна на Червения Суини и останалите да излязат с нея навън. Погледна ги един по един и каза:
— Трудно бих нарекла това момче фанатик.
— Станал е азанти, за да спаси семейството си от избиване — каза Суини. Изглеждаше искрено отвратен. — Мразех лордовете на Прайдове преди, но като видях това момче как се напика и се мъчеше да не се разпадне, защото обича родителите си, братята, сестрите си… отвратително е.
Хава си пое дъх.
— Нямам никакъв проблем с убиването на човек, който го заслужава, макар да не ми носи радост, но това? — Посочи през вратата към склада. — Ако някой заслужава бавна, мъчителна смърт, това са лордовете на Прайдове.
Махна на другите да я последват вътре, вдиша дълбоко и се върна пред Даход.
Наведе се към вече изпадналия в ужас азанти. Погледна лицето му и осъзна, че е може би малко по-млада от него, но въпреки това мислеше за него като за все още момче. Стисна го леко за рамото и му каза:
— Никой няма да нарани теб или семейството ти.
Той я погледна в лицето на смътната светлина, сякаш се боеше, че това е поредната уловка.
Тя само се взря в него продължително, а после добави:
— Ние идваме, за да ви помогнем.
— Кои вие? — попита той, мъчейки се да си възвърне малко самообладание.
— Идваме да ви освободим.
— Кои вие? — повтори той.
— Ние.
Той погледна отново из стаята, но напразно.
Най-сетне дъхът му се успокои и той тихо попита:
— Кои сте вие?
— Ние сме Коалтачин — отвърна тя тихо.
Очите му се разшириха и на лицето му се изписа съмнение, а след това — почуда, след това затвори очи и изведнъж заплака като бебе, тялото му се разтресе от хлипове.
Хава кимна и мъжете бавно тръгнаха към чакащите ги навън коне. Червения Суини се задържа. Хава остави Даход да се наплаче, а когато се съвзе, му каза:
— Сега ще те оставим да си идеш. Не говори на никого за това, но знай, че има други като теб, на които е казано за нашето идване. Смятаме да освободим изгубените си братя и да сложим край на лордовете на Прайдове. До седмица ще пратя някого тук. Ще ни служиш ли?
Съкрушен от чувства, той едва можеше да говори. Кимна и прошепна:
— Да, кълна се в живота си.
Червения Суини се приближи зад него, постави превръзка на очите му и започна да развързва въжетата, които го стягаха. Хава помогна на младия мъж да стане. Вече не беше пиян, но все още трепереше.
Каза му:
— Не говори нищо, но когато те оставя, изчакай докато чуеш отдалечаващи се коне и тогава махни превръзката. Можеш ли да се върнеш след седмица?
— Да — отвърна той почти шепнешком.
— Тогава се върни до хана, но не влизай вътре. Срещу хана има една задна уличка. Някой ще те чака там. Не казвай нищо повече.
Изведе го от склада и надолу по широката улица, после надясно по друга и обратно, след това обиколиха карето. Потупа го по рамото, остави го и се измъкна.
Стигна до склада и мина през една червена врата. Там Червения Суини и другите я чакаха с конете.
Суини каза:
— Това беше доста работа. Аз щях просто да съм му го избил от главата.
Щом се метна на седлото. Хава живо си спомни как я бяха завели в школата.
— Взимат ги от майките им, докато все още са деца. Някои отрастват корави, те са най-твърдите. Останалите? Някои стават мъже, други си остават деца. Нежният женски допир им напомня за майките им.
— Има ли други като него?
Хава въздъхна дълбоко.
— Ще се намерят. Все трябва да започнем отнякъде.
— Ако не е подействало?
— Ще трябва да му прережа гърлото — отвърна Хава спокойно.
— Подейства — каза Червения Суини.
— С рязане на гърла и с бой трудно се създават приятели — отвърна тя и обърна коня си.
И докато се отдалечаваха в посоката, която щеше да ги отведе обратно до селото на контрабандистите, добави:
— А докато приключим с това, ще ни трябват много приятели.
Когато Бодай влезе в библиотеката, Хату се беше отпуснал назад, полузадрямал. Бодай седна на един стол и скърцането измъкна Хату от ръба на съня.
— Дрямка ли ти трябва? — подхвърли шеговито Бодай. Минало беше по-малко от час, откакто бяха закусили.
— Не, от тази книга беше — отвърна Хату и посочи един том с кожени корици.
— Толкова ли е досадна?
— Тъкмо обратното. — Хату се изправи и тръсна глава да се досъбуди. Вдигна книгата и Бодай видя, че е дълга и широка, но тънка. — Цялата е изписана ръчно, от писар или може би някой използвал „магия“, на име… — Отвори корицата и прочете: — Кондрок, който и да е бил той. Езикът е дирел и нямам представа къде живеят хората, говорещи този език. — Отпусна се отново и се замисли дълбоко, след което избухна: — Аз съм идиот!
— Без съмнение — пошегува се Бодай. — Какво?
— Къде сме ние?
— В Светилището — отвърна Бодай. — Знаеш ли, тези въпроси, на които знаеш отговорите, стават дразнещи.
Хату се засмя.
— А къде мислиш, че двамата с Хава и всеки друг ученик сме научили този дразнещ номер?
Бодай се отпусна на стола с унило изражение и каза тихо:
— О.
Хату махна с ръка в театрален жест.
— А кой огромен къс земя се простира ей там?
— Нитания — отговори Бодай.
— И колко нации и държави…
— Стотици — каза Бодай и този път се засмя. — Разбира се, преди преместването на Огнената гвардия в Итракия щяхме да сме се натъкнали на книги и документи, написани от учените на Нитания.
— Да — съгласи се Хату.
— Е, и какво ѝ е специалното на тази?
— Докато четях, отначало нищо нямаше смисъл. Всъщност помислих, че това би могло да е книга с кодове, защото повечето думи тук са безсмислени на който и да е език, от който съм чел, а както знаеш, до този момент това са много езици.
— Вярно.
— Отначало помислих, че са глупости. А после помислих, че може би ако я чета на глас, би могло да има смисъл. Още щом почнах на тази страница… почувствах нещо, усещане, което изпитвам само когато работя с Натан, когато се опитвам да разбера как взаимодействам със стихиите.
— Тъй че, опитах се да чета, като в същото време оставя ума си да се плъзне в състоянието, което прилагам, когато тренирам, и видях… — Той затвори книгата и я остави на масата. — Не знам какво видях.
— Бих искал да мога да разбера, но не мога — каза Бодай.
— Всички онези линии енергия, които виждам, между противоположни стихии, от малки същества до аспекти на естеството, има и още! — каза възбудено Хату. — Там има неща, които са… невидими! Неща, които не мога да назова по име, но мога да ги усетя. Когато причиних каменното срутване, което спаси Деклан, използвах грамаден чук. — Той размаха ръка. — Не беше точно това, но така се усещаше. Когато усетих присъствието на жизнена сила, Натан ме предупреди да не я пипам, защото бих могъл да причиня вреда с най-лекия контакт. Онова гъделичкаше като косъмче, падащо от главата на дете, за да кацне на ръката ти. — Хату поклати глава. — По-малко дори. Но това… — Замълча и погледна напрегнато Бодай. — То е толкова много по-фино. То е най-мъничката прашинка до планина! — Хату си пое дълбоко дъх. — Но броят им… те са безбройни. Те са навсякъде.
— Възхитително — каза Бодай. — Малко видях от това, което видя ти, когато се включих с теб и Натан. Не претендирам да разбирам какво виждаш, чувстваш, на какво си способен, но само от онова, което каза, започвам да вярвам, че разбираме много малко от това, което има да се знае.
Хату се усмихна.
— Това е само част от всичко. Има линии на съчетани сили, като усукани нишки на огромно въже, и те са неизброими, цели колекции, обхващащи невъобразими разстояния!
— А книгата? — попита Бодай.
— Докато четях на глас, можех да усетя сили, които се надигат и започват да карат нишките да… вибрират различно, да… бръмчат?
— Чудя се — каза Бодай. — Възможно ли е да е някоя липсваща част от откриването на силите ти?
— Може би — отвърна Хату.
Глас иззад дългата етажерка каза:
— Това е книга с магически заклинания.
Хату и Бодай се обърнаха едновременно към Натан. Той изглеждаше уморен и имаше като че ли няколко пресни синини на лицето.
— Натан! — възкликна Хату и скочи. — Добре ли си?
— Бил съм и по-добре. Дълго ходене е докато се върнеш — отвърна Натан и се отпусна тежко на стола, който Хату току-що бе освободил. Изглеждаше уморен до смърт. — Малко пиене няма да ми дойде зле.
— Какво?
— Вино, ейл, уиски, ако имате.
— Имаме малко, сигурен съм — каза Хату и забърза към кухнята.
Бодай погледна Натан.
— Да питам ли изобщо?
Натан махна с ръка и отвърна:
— Има много за обсъждане, но изчакай да се върне Хату.
Хату се върна с голяма бутилка в едната ръка и три чаши, хванати за дръжките, в другата. Постави ги на масата и каза:
— Намерих това уиски от не знам откъде.
— Благодаря — каза Натан. Сипа си щедро, удари яка глътка, после стисна очи и тръсна глава. — Оо, наистина е гадно.
— Нещо не е наред ли? — попита Хатушали.
— Как е направено, да. Иначе, налей ми още едно — каза Натан.
Хату се подчини и Натан отново отпи, но не опразни чашата докрай.
— Къде беше? — попита Бодай.
— Попътувах да се срещна с едни хора, които знаят много повече от мен. Да потърся помощ с това, което ти е насреща.
— Насреща? — Хату изглеждаше озадачен.
— Едно по едно — предложи Натан и махна на Хату да му подаде книгата. Хату го послуша и Натан я отвори, погледна една страница и прелисти на друга.
— Тази страница, която четеше, е просто заклинание, за разпалване на огън.
— Заклинание за разпалване на огън? — повтори Хатушали учудено.
— Отидох да посетя някои много стари познати, които разбират тази работа с „магията“ много по-добре от мен. За мен това, което ти си открил като функция на твоята същност, е някак си свързано по сложни начини с всичко останало. — Отпи отново от уискито.
Хату изглеждаше объркан.
— Значи, това, което правя, е магия? Истинска магия?
— Сили, умения, както искаш да го наречеш. Манипулиране на самото вещество на вселената. — Натан се надвеси над масата и преди Хату да е успял да попита за синините, продължи: — Някои хора имат особен поглед за нещата и обичат да поставят имена на всичко, да организират и… — Пое си дъх и отпи пак. — Как са свързани нещата едно с друго, много човешко е да се прави това. Как живите същества се отнасят едно към друго, така наречената таксономия. Тъй че, колко близки са овцете към козите, воловете към кравите, големите риби към малките… има хора, които прекарват целия си живот в организиране на такъв тип информация.
— Магия е това, което някои хора са организирали от наблюдаване на неща като теб, или поне си мислят, че е организирано. Тази книга — рече той и върна тома на Хату — показва съчетание от звуци, безсмислени думи, които задействат способността на човек, притежаващ силата, да запали огън. Съветвам те да го опиташ навън, ако трябва. Има системи на магия, които се нуждаят от конструкции, устройства, смеси от различни съставки в определени дози, дрънкулки, оформени като амулети.
Натан издиша бавно и като че ли се отпусна малко, след като уискито подейства.
— Помниш ли какво ти казах за магията на елементите, естествената магия, кървавата магия и останалото?
Хату кимна.
— Има една личност, която познавам от дълго време и която щеше да нарече съдържанието на тази книга със заклинания „по-висша магия“.
— По-висша? — повтори Бодай.
Натан кимна.
— Запаметяваш онова заклинание, както би могъл да запаметиш рецепта, и щом се закрепи здраво в ума ти, оттогава във всеки момент просто промърморваш тези думи, може би с един-два жеста, за да се фокусираш върху това, което мислиш, и
Хату се усмихна.
— Би се оказало удобно, когато пътуваш и се наложи да преспиш навън през нощта.
— Несъмнено — каза Натан. — Макар да подозирам, че на теб не ти се налага да го запаметяваш.
— Нима?
— След онова, което видях, че направи, за да спасиш Деклан? Почти съм сигурен. — Натан помълча малко, след което каза: — Изпъни дясната си ръка, с дланта нагоре.
Хату го направи.
— Затвори очи.
Хату затвори очи.
— Сега, представи си, че има тънко покритие от невидима броня, което обгръща дланта ти. И на тази защитена длан се появява малко пламъче, с големината на палеца ми.
Натан се отпусна назад и довърши уискито в чашата си. Махна за бутилката и Бодай му я подаде. Докато Натан си сипваше нова доза, двамата видяха как тялото на Хату леко помръдна и изведнъж на дланта на изпънатата му ръка затанцува пламъче.
Бодай отвори уста, но предупредителният жест на Натан го накара да замълчи.
Натан каза тихо:
— Сега остани отпуснат и отвори очи.
Хату го направи и се ококори, а пламъкът изведнъж започна да става по-голям и Натан каза:
— Затвори ръката си и угаси огъня.
Хату го направи и пламъкът изчезна. След това цялото му държане се промени и той се засмя.
— Това беше чудесно!
Бодай можа само да кимне мълчаливо.
— Значи, някои хора използват заклинание или устройства — заговори Хату, — но ако аз просто изчистя ума си, мога да карам нещата да се случват. Как наричат хората този вид магия?
Натан се отдръпна назад, отпи дълбоко от чашата си и каза:
— Нямам представа.
— Нима? — попита Хату. — Защо?
— Защото си единственият човек, когото съм познавал, който би могъл да прави това.
— Готови? — попита Деклан.
Сиксто се обърна и махна на кораба зад „Нов късмет“, „Бригида“, който се бе подслонил в островите след нападението. Капитанът беше повече от щастлив да се върне в Северна Тембрия и бе приел заплащането, за да превози толкова бойци, колкото можеше да побере на борда. Бяха наети и други три кораба, за огромна радост на Гаранж. С намереното злато и продадените стоки от „Нов късмет“ сега той беше може би най-богатият търговец в Ейбала.
— Всичко е в готовност — чу Деклан отговора на Сиксто. Погледна корабния капитан и кимна.
Капитанът зарева заповеди и импровизираната флота потегли.
— Ще е хубаво да се върнем — каза Сиксто.
— Никога не съм те смятал за човек, привързан към едно място — каза Деклан.
— Не и откакто пораснах достатъчно, за да се бръсна — призна Сиксто. — Но на това място тук ми омръзна.
Деклан отиде до задното перило и го стисна, докато Ейбала се смаляваше пред очите му, а другите кораби се изнизваха от залива и търсеха попътния вятър.
— Едно спиране за вода и после обратно към Маркензас — рече той.
— Сбогувахме се с някои добри хора — каза Сиксто, след като се приближи и застана до Деклан.
— Братя — промълви Деклан.
— Така ги наричам и аз — призна Сиксто.
След няколко мига мълчание Сиксто продължи:
— Един ден ще разбереш какво си направил, капитане. На тези кораби има мъже, които с радост ще умрат за теб, защото ти дължат живота си, и всеки момент, от този до тогава, е подарен живот, който иначе нямаше да познават.
Деклан постоя мълчаливо, след което отрони:
— Направих само това, което помоли Богартис — да спася колкото мога повече.
— Нали това казах — отвърна Сиксто. — Един ден ще го разбереш.
20.
Разменена информация, планиране и решения
— Двайсет и пет дни — каза Хава. — „Кралицата на бурите“ е най-бързият кораб, който някой е виждал, и с още няколко допълнителни ръце на борда мога да успея да стигна за двайсет и пет дни до Маркензас, стига вятърът да е попътен. Ако е срещу нас, трийсет, може би четирийсет. Около седмица за ремонт, да поговоря с барона и Балвен, да разбера каква е следващата стъпка и след това да се върна.
— Значи три, може би четири месеца — каза Хату.
Усети, че се чувства раздвоен. Не беше осъзнавал колко много му беше липсвала Хава, докато тя не се появи, толкова увлечен беше в проучванията си. Завръщането на Натан и откритието, че би могъл да прави неща, непознати за Натан, още повече подсили жаждата му да продължи да изследва силите си. Но думите на Хава, че отново ще го напусне, го притесниха много повече, отколкото би очаквал.
— Имаме ограничена възможност — каза тя. — Не знаем колко дълго ще продължи това.
— Разбирам — отвърна Хату. Седна на леглото, докато тя се облече, готова за поредния ден на наглеждане на ремонта на корабите ѝ за следващите плавания.
— Впечатлена съм колко много работа е свършена тук — каза тя някак предпазливо. — Библиотеката изглежда възхитително, а възстановяването на външните сгради е… удивително.
Беше доплавала предната вечер по залез-слънце и между къпане, хранене, любов и сън не бяха имали много време да споделят плановете си. Хату разбираше, че умът ѝ се е настроил на това, което трябваше да направи — в тази кампания да бъдат свалени лордовете на Прайдове и да отмъсти за унищожението на всичко, което им беше скъпо в Хълма на Беран.
Щом привърши с обличането. Хава го погледна и каза:
— Идваш ли?
Хату осъзна, че е седял на ръба на леглото умислен, и кимна. Навлече туниката и панталоните си и каза:
— А Катариан? Защо не се върна с теб?
— Остана с контрабандистите. — Беше му описала накратко какво е постигнала дотук.
— Защо?
— Учи колкото може повече онова, което минава за азантски. — Изчака, докато Хату си обуе сандалите, и след като излязоха, добави: — Катариан знае как да се внедри и да се слее. Езикът на Коалтачин обаче е вероятно единственият на Близнаците, който не знае, от главните езици поне.
Хату кимна. Когато за първи път бе срещнал Катариан, лъжливият монах не бе показал никакъв доловим акцент, който да издаде произхода му.
— Ако онова момче, Даход, зачете клетвата си, някъде утре Катариан би трябвало да получи информацията, която му трябва, за да се промъкне в града на лордовете на Прайдове, Акена. Ще върна с мен другите двама азанти, освен ако баронът не възрази. — Тя сви рамене. — Не знам защо би го направил.
Стигнаха до трапезарията, която също се беше облагодетелствала от ремонт и почистване. Дългата грубо скована маса бе сменена с нова, майсторски изработена, разположена непосредствено до разчистен вход към кухнята, с което ставаше по-лесно кухненският персонал да поднася храна, а беше разчистен и друг проход, водещ към тераса с изглед към морето, която предлагаше чудесно място за вечеря отвън, когато времето позволеше.
— А Донти? — попита Хату, докато носеха храната си до една свободна маса. — Нали искаше да дойде?
Хава се засмя.
— Вероятно. Но не знам дали баронът ще позволи.
— Защо?
— Да кажем, че статутът му виси някъде между гост и затворник.
Хату се засмя.
— Такъв си е Донти. Все пак още един човек от Коалтачин би бил много полезен.
Седнаха и Хату каза:
— Да се върнем на Катариан. Дали ще може да събере информацията, която ти трябва?
— Той е добре обучен в шпионството — отвърна Хава, щом започнаха да се хранят. — Както казах, той е най-коварният кучи син, необучаван в Коалтачин, когото съм познавала.
Хату кимна — беше съгласен с това.
— А ти? — попита Хава. — Това обучение, през което преминаваш. Води ли те до някъде?
Хату вдигна дясната си ръка и посочи с показалец нагоре. Изведнъж на върха му заигра пламък. Хава замръзна, както беше вдигнала лъжицата с ечемичена каша към устата си, и зяпна. Хату угаси пламъка.
— О! — промълви тя.
Хату беше сигурен, че е изненадана и дори притеснена.
— Извинявай — каза ѝ, — не можах да се сдържа да не се изфукам.
— Не-не, няма нищо — отвърна тя. — Просто се стреснах. — След малко попита: — Какво друго можеш да правиш?
Той изведнъж осъзна, че през малкото време, което бяха имали заедно, откакто бяха дошли в Светилището, никога не беше обсъждал изцяло с нея какво учи. Остави лъжицата си настрани и каза:
— Трудно е да се обясни. Фокусът с огъня е едно от малкото неща, които мога да покажа на други хора. Повечето е изучаване на неща… които са трудни за обяснение. — Виждаше, че е искрено заинтригувана, тъй че продължи: — Ще се опитам да го опиша така. Всичко… — махна с дясната си ръка — в смисъл,
И се опита да ѝ помогне да разбере.
В продължение на почти цял час обясняваше и отговаряше на въпросите ѝ, макар все още да избягваше да разкрие помощта, която беше оказал на Деклан. По някаква причина му беше неловко да разкрие дори на Хава това ниво на силата си. След като отговори на последния ѝ въпрос, тя каза:
— Трудно е за разбиране, но ти благодаря, че ми каза. Помня онази синя светлина, която видяхме по време на първото ни преминаване през Теснините, и винаги съм мислила, че беше… част от нещо по-голямо. — Стана и започна да събира съдовете си. — Мисля, че каквото и да ти предстои, може би не е същото като това, което ме чака в помагането да се събори тази властническа банда.
Хату се усмихна. Само едно дете на Коалтачин можеше да погледне една господстваща класа като лордовете на Прайдове и да мисли за тях като за „банда“.
— Според мен има връзка между нашите наглед различни задачи — каза той. — Просто не знам каква е тя, засега.
— Е, ако го разбереш, кажи ми — каза тя и го целуна по бузата. — Имам да подготвям кораб, а ти си имаш своите учебни занимания. Ще се опитам да приключа до вечеря.
Той се загледа след нея, докато излизаше. За миг отново бе обзет от несигурност накъде ги води всичко това, но реши да изтласка тази тревога от ума си и да насочи вниманието си към по-непосредствените неща. Излезе от трапезарията и тръгна към библиотеката.
Деклан погледна нагоре към моряка на вахта. След това слезе от кърмовата палуба, мина през главната и се качи на носовата, откъдето можеше да види три стоящи на котва кораба.
По-рано същия ден ескадрата му беше заобиколила най-западния нос на Южна Тембрия и сега плаваше на изток покрай брега, търсеха място, където да напълнят буретата с вода. Щяха също така да закупят провизии, стига да намереха някакви. Деклан беше преценил, че могат да стигнат до Маркензас с това, с което разполагаха, но щеше да е хубаво да добавят и прясна храна.
— Някакъв сигнал? — викна той на наблюдателя.
— На носа развяват флаг за преговори! — последва отговорът.
Деклан се обърна към капитана на кораба. Въпреки че повечето от първоначалните екипажи бяха избити от нападателите, имаше достатъчно оцелели моряци и наемници с опит, тъй че Деклан бе успял да екипира и петте кораба. Извика:
— Подходи им странично!
Капитанът подвикна в отговор:
— Ние сме пет, те са три, и имаме достатъчно мечове, тъй че едва ли се канят да ни вземат на абордаж. Мога да закотвя до тях.
Започна да реве заповеди и платната бяха прибрани, а другите кораби зад тях подкараха откъм левия борд и бавно ги подминаха.
Щом корабът се оказа безопасно близо, капитанът заповяда да спрат.
— Да преговаряме ли искате? — извика Деклан.
Откъм най-близкия кораб последва отговорът:
— Накъде плавате?
— Към Маркензас, да се присъединим към флотата на барона. Вие накъде?
— Може ли да дойда на борда?
— Ела! — викна в отговор Деклан.
От другия кораб спуснаха лодка и докато тя се долепи до борда на „Нов късмет“, вече бяха спуснали въжена стълба. Един младеж се покатери по нея и прескочи през парапета. Беше облечен в проста бяла риза и сини панталони, краката му бяха боси.
— Ти ли си капитанът? — попита Деклан.
— Да — каза младежът. — Казвам се Кеан. Бях първият помощник, но капитана го убиха, когато някакви пирати ни удариха от засада.
— Аз съм Деклан и мъжът там горе е капитанът, но аз командвам тази ескадра.
— Значи, плавате за Маркензас?
— Да, имаме заповед от барона.
— Бяхме заклещени между пиратите и флотата от Зиндарос. — Кеан махна към другите два кораба. — Ние сме търговски, но нямаме пристан. Спряхме тук за храна и вода и няма къде да отидем. — Изглеждаше много притеснен и погледна Деклан, сякаш очакваше отговор.
— Какъв товар карате?
— Не знам, но трябва да си струва да се защитава, след като собственикът качи допълнителна охрана на борда.
— На всичките три кораба?
— Не, само на този. Другите два са на други собственици и нямам представа какъв товар превозват. Просто се опитваме да се опазим и сме твърде заети с това, за да мислим какво караме.
Сиксто — беше застанал до Деклан — го сръга.
— Да ги вземем с нас? Какво може да ни навреди това?
Деклан се обърна към Кеан.
— Има ли вода там? — Посочи към пристанището.
— Да — отвърна Кеан.
Деклан каза на Сиксто:
— Закарай буретата за вода на брега и виж каква храна можеш да купиш.
А Сиксто се обърна към Кеан и каза:
— Взимам лодката ти. Ще се върна скоро.
Не беше молба. Сиксто викна на няколко моряци да донесат празните бурета за вода до перилото и на други да вържат клуп, за да ги смъкнат на лодката на Кеан.
Кеан кимна, после каза:
— Имам товар, а нямам къде да го стоваря.
— Ще направите добре, ако дойдете с нас. Каквото и да имате, смея да кажа, че баронът ще го купи.
Кеан сви рамене в знак, че приема. Лицето му издаваше и облекчение, и любопитство за товара, тъй като екипажът щеше да си раздели каквото му платяха за него.
След по-малко от час Сиксто се върна и качиха прясната вода на борда. Кеан се върна на кораба си. Увери Деклан, че и трите кораба ще се присъединят към флотилията му и ще ги последват до Маркензас. Какъвто и товар да превозваха беше несъществено, защото Деклан знаеше, че на барона му трябват кораби за планираното нашествие.
Беше хубав ден, с ясно синьо небе, лек ветрец, не прекалено горещ или влажен — от онези дни, които го караха да иска да зареже всякакви конфликти и борби. Щеше да е чудесно просто да намери някое тихо място, където да живее с риболов и лов, да гледа залези от някой бряг — живот без грижи.
Отхвърли тази мечта и вниманието му се върна към непосредствените неща.
Отново огледа брега, попивайки с очи корабите на котва и останалите от собствената си флотилия, които изчакваха.
Лекият бриз галеше лицето му и слънцето топлеше гърба и раменете му, докато попиваше този миг в паметта си. Знаеше, че ще има малко такива мигове в бъдеще, тъй че трябваше да се наслади на този сега.
Хава влезе в стаята. Хату седеше на леглото, явно умислен.
— Тук си бил, значи — каза тя. — Мислех, че ще те намеря в библиотеката, след като не те видях в кухнята.
— Не съм гладен. — Той вдигна глава и я погледна. — Как вървят приготовленията?
— Утре ще сме готови за плаване, тъй че тръгвам вдругиден.
Той помълча, после каза:
— Чудя се дали не свикваме твърде много с това, че сме разделени.
— Какво пък означава това? — попита тя и седна до него. — Били сме разделени и преди, но този път поне не съм притеснена дали си жив. — Прегърна го. — Когато Катариан, Денби и Сабела те взеха, нямах представа дали си мъртъв или на робски кораб.
Той нежно я погали по лицето.
— Търсих те и те намерих.
Тя го целуна.
Той я прегърна и я притисна към себе си.
— Лесно ми е да забравя всичко, през което си преминала, защото аз просто си бях тук, при книгите. Мислех си, че ще си с барона, където ще си в безопасност. — Усмихна се. — Нямах представа, че ще си толкова глупава да тръгнеш при мен в разгара на нашествие!
— Всичко мина както трябва — каза тя. — Никой от нас не може да промени миналото.
— Безпокоя се за бъдещето — каза Хату. — Никой от нас не е длъжен да си тръгва оттук, освен ако не го искаме.
— Чувствам се задължена — каза Хава. — Теб те отведоха преди да си видял най-лошото. Само Моли Боуман и Деклан Ковача оцеляха от приятелите ни.
— Като спомена за Моли, няма я от доста време — каза Хату.
— На някои от тези острови има много дивеч, а трябва да храним много гърла — отвърна Хава. — Освен това мисля, че тя най-после си е намерила любовник.
— Най-после? — Той я изгледа ококорено. — Искаш да кажеш…?
— Тя просто нямаше време за това, докато се грижеше за баща си — отвърна Хава.
— Кой е?
— Един едър плещест тип. Напомня ми малко за баща ѝ и също е ловец. Хареса я още щом я видя и най-накрая я покори, предполагам. Казва се Люк.
— Е, честито на Моли — каза Хату. — Чудя се как ли е Деклан? — Почувства се малко неловко като го каза, след като знаеше каквото знаеше.
— Може би ще разбера, като стигна в Маркензас — отвърна Хава. После го погледна загрижено. — Но
Той се опита да го обърне на шега.
— Винаги съм си притеснен.
— Не, това е нещо друго. Какво?
Той въздъхна.
— Едно от нещата, които научих от Натан, е как да проследя онези нишки на сила, за които ти говорих, и явно в края на една от тях има нещо, което е опасност.
— В какъв смисъл?
— Не съм сигурен. Надявах се, че Натан би могъл да ми помогне да открия какво е, но той непрекъснато ме отклонява от темата, за да се съсредоточа върху други способности, които според него имам… — Видя, че изражението ѝ се промени, и каза: — Какво?
— Говориш за тези способности… — Тя като че ли малко се натъжи. — Просто наистина не разбирам нищо от това. Ти си бил по море, знаеш какво е да си моряк, тъй че когато ти казвам какво правя, разбираш. Но когато ти ми разказваш какво правите с Бодай и онзи Натан… — На лицето ѝ се четеше униние. — Никога няма да разбера.
Хату дълго помълча, гледаше я в очите, след това каза тихо:
— Мога да ти покажа.
— Какво да ми покажеш? — попита тя почти шепнешком.
— Това, което виждам, което… правя.
След кратко мълчание тя отвърна:
— Добре.
— Затвори очи — каза той и я прегърна. — Отпусни се и знай, че няма да се случи нищо лошо.
Тя се поколеба за миг, после затвори очи и главата ѝ се отпусна на рамото на Хату.
Изведнъж стана все едно двамата бяха в пустота, носеха се през нея, без да виждат нищо наоколо, виждаха се само един друг; след това телата им сякаш завибрираха с едва доловимо жужене и в краката им се появиха яркоцветни искрящи нишки, наподобяващи огромен тъкачен стан.
— Какво е това? — промълви Хава.
— Някои от линиите енергия, изпъващи се между положителни и отрицателни стихии.
— Стихии?
— Малки… точици от… нещо. Не знам какво. Но напрежението между тях, положително и отрицателно, създава тези линии. Това е мъничка част от тъканта на всичко, малък къс от оголената вселена.
— Защо има толкова много цветове?
— Мисля, че така умът ми започва да вижда разликите между силите — на животните, на растенията, на камъните.
— Камъните имат енергия?
— Всичко има енергия, Хава. Всичко. И един ден ще науча какво означава всичко това.
Остави някои от нишките да отпаднат и поднесе други във възприятието ѝ, и ѝ позволи да усети онова, което той усещаше в този момент — че по някакъв начин в цялата вселена има хармония, но че тя просто е прекалено огромна, за да може да я обхване и най-съвършеният ум.
— Сега нека ти покажа нещо, което открих наскоро.
За миг сякаш се понесоха в нощното небе. Под тях бе покривът на жилището им, недалече от купола на библиотеката.
— Как…? — промълви Хава.
— Това е илюзия — каза Хату. — Мога да го правя, но не мога да обясня как го правя. Някои линии енергия са свързани с неща, които… не мога да контролирам, но мога да се възползвам от тях, особено когато са близо до където сме наистина, което е тук долу, на леглото.
— Но се усеща толкова истинско! — Тонът ѝ издаде, че явно е по-възбудена, отколкото от гледката на нишките енергия.
— Погледни нагоре!
Тя го направи и мигновено двамата сякаш полетяха нагоре със замайваща бързина.
— О! — възкликна Хава.
— Не забравяй, това не е реално. — Замълча, после добави: — По-скоро е реално, но ние все още седим на леглото. Просто умовете ни са свободни да полетят нагоре така. Сега виж.
Хава отново погледна нагоре и Хату усети възхитата ѝ. Сама в морето, нощем, звездите бяха покров от светлини, а на север, ако отплаваше достатъчно далече, в небето танцуваха светлини. Но нищо, което бе виждала преди, не можеше да се сравни с това. Хиляди пъти повече звезди, отколкото изобщо бе виждала, блестяха по небесния покров и разпръснати между тях се виждаха искрящи облаци светъл газ, от медно и синьо, някои пулсираха със собствена светлина.
— Прекрасно е — възкликна тя.
Внезапно се озоваха отново на леглото и за миг тя го притисна към себе си. След това се отдръпна и каза:
— Благодаря. Може би никога няма истински да разбера това, което правиш, но виждам… красотата му.
— Вече разбираш защо искам да узная повече.
Тя се усмихна.
— Ти
Засмяха се. Заедно.
— Още един ден — каза той с нотка на съжаление.
— Още ли не си гладен? — попита закачливо Хава и започна да разкопчава ризата си.
Той се засмя и скочи да заключи вратата.
— Платна напред! — извика наблюдателят и Деклан остави капитана и забърза към носа. Бяха плавали покрай северния бряг на полуостров Маркензас и бяха забелязали много повече активност, отколкото при заминаването им преди месеци. Поне десетина кораба стояха на котва до брега, когато наближиха пристанището Торанда.
Деклан не видя някакъв признак за конфликт, но въпреки това неочаквано го жегна усещане за тревога. Осъзна, че до голяма степен начинът, по който вече възприема нещата, е утайка на сякаш безкраен конфликт и че усещането му за света преди да изгуби Гвен е заглъхващ спомен.
Нещо синьо изпърха в далечината и привлече погледа му, а щом се приближиха към града, видя новоиздигната кула, на върха на която се вееше знаме.
Сиксто пристъпи и застана до него.
— Баронът е бил доста зает.
— Явно — съгласи се Деклан. — Изглежда, че Маркензас си има знаме.
— Мислех, че само кралствата развяват знамена — каза Сиксто.
Деклан се засмя тъжно.
— Останаха ли кралства?
— Поне едно, както изглежда.
Развяха бял флаг за преговори и Деклан прати Сиксто да каже са капитана, че трябва да спрат. Щом пуснаха котва, Сиксто се върна и Деклан му нареди:
— Всички да останат на дрейф, докато не разберем какво става.
Когато другите кораби се струпаха зад тях, един от моряците надвисна над задното перило на „Нов късмет“ и зарева указанията, които бяха предадени назад по веригата.
Докато последният кораб забавяше, една лодка загреба от кулата към тях. Тъй като нямаше въжена стълба, пратеникът трябваше да се покатери по спуснатото въже, но той го направи без усилие.
— Кой командва? — попита той, щом стъпи на палубата. Беше млад мъж, облечен в прости работни дрехи. Прахта по тях издаваше, че има още доста време, докато кулата бъде довършена.
— Аз — отговори Деклан.
Като видя, че на палубата излязоха още няколко бойци, пратеникът каза:
— Богартис ли се казваш?
— Той е мъртъв. Аз съм капитанът сега — отвърна Деклан.
— Деклан ли се казваш?
— Да.
На лицето на младежа се изписа облекчение.
— Радвам се да чуя това. Това е може би десетият кораб, до който трябваше да греба, за да те търся.
— Защо?
— Не трябва да спирате тук. При Северния нос се строи ново пристанище и кралят те иска там.
— Кралят? Баронът крал ли е вече? — попита Сиксто.
— От десет дни. Прокламацията излезе и барон Баванджайн се е заклел като негов васал и сега управлява Порт Колос. Някои от благородниците от Илкомен също станаха негови васали. Много неща се промениха след набега.
— Нещо друго?
— Не, просто трябва да идете на Северния нос колкото се може по-скоро.
— Добре. Разбрах.
Пратеникът постоя за миг неловко, после отдаде непохватно чест и се смъкна по въжето на чакащата долу лодка.
— Е, значи вече служим на крал — каза Сиксто.
— Освен титла и много повече земя за управляване не очаквам нещо друго да се е променило особено. Като стигнем, ще устроим новите хора, а след това ще се върна към онова, което правя най-добре: коването на мечове.
— Ако правиш мечове по-добре, отколкото се биеш, приятелю, трябва да са изключителни оръжия.
— Ще са — промълви Деклан.
Умът му се върна отново към това, че нужният за мечовете скъпоценен пясък бе купен със скъпоценна кръв.
21.
Размествания на пластове, явни и дискретни, и скрити промени
Когато утринното слънце се издигна над хълмовете на изток, Деклан видя сигналиста, размахващ енергично флаг от върха на кулата. От жестовете му заключи, че му нареждат да спре корабите си в това широко ново пристанище. Махна му в отговор и забърза към капитана.
— Явно трябва да спрем тук.
Северния нос се виждаше в далечината. Строителството беше в разгара си. Както изглеждаше, работниците щяха да удвоят големината на пристанището. Кулата на Северния нос беше наблюдателницата за строящото се укрепление с изглед към пристанището. В далечината можеше да се видят нови постройки и Деклан си представи как след години това ще е най-близкото голямо пристанище за Маркенет. Един ден Северния нос щеше да е град.
Ако това ново кралство оцелееше.
Капитанът нареди заповедите да бъдат предадени на другите кораби. Някакъв мъж им махаше от наскоро издигнатия кей от другата страна на пристанището и Сиксто каза:
— Изглежда, някой те иска там.
— Ти имаш по-остро зрение от всеки, освен Себастиян. Можеш ли да ми кажеш кой е?
— Не съм сигурен, но мисля, че може да е мъжът, който винаги е с барона.
Деклан се засмя.
— Имаш предвид Балвен, брат му?
— Той ще да е.
— Спуснете лодка — каза Деклан.
Скоро след това вече подхождаше към кея, докато корабите във флотилията му пускаха котва и се подготвяха да свалят хората на брега и да разтоварят.
Чакащият мъж наистина се оказа Балвен.
— Получихме вест по бърз гълъб, че си в Торанда, тъй че тръгнах при първа възможност — каза той. — Съобщенията гласяха, че сега ти си капитанът.
— Богартис е мъртъв, да — потвърди Деклан.
— Взе ли за каквото беше пратен?
— Да, достатъчно за хиляда или повече меча, ако имаме достатъчно желязо.
— Рудното трасе вече е чисто, тъй че имаме миньори горе и ще пратим още, ако потрябва. — Балвен посочи корабите. — Всички тези са с теб, така ли?
— Брат ти каза да докараме възможно повече хора, тъй че го направихме — отвърна Деклан. — Осем кораба и хиляда души.
— Впечатлен съм — каза Балвен. — Не съм сигурен къде ще сложим хиляда души обаче, тъй че ако могат да продължат на марш до града, това вероятно ще е най-доброто решение. Там имаме нови казарми и тренираме стотици, откакто заминахте.
— Ще ида да им кажа да започнат разтоварването — каза Сиксто, кимна небрежно на Балвен, обърна се и затича по пристанищния бряг.
— Съжалявам за Богартис — каза Балвен. — Не го познавах, но дори кастеланите говореха добри неща за него.
— Беше добър човек — каза само Деклан.
Един войник дръпна юздите на коня си пред тях и връчи на Балвен малък свитък.
— Съобщение, сър.
Балвен взе съобщението и го разгъна, а пратеникът обърна и препусна отново.
— Имаме вест, че „Кралицата на бурите“ е на половин ден зад вас.
— Кралицата на бурите?
— Приятелка от Хълма на Беран. Хава.
— Тя и мъжът ѝ купиха хана на жена ми — каза Деклан. — Да, приятелка е.
— Ела — каза Балвен. — Тук има един хан, не много повече от плевник, но храната е по-добра от това, което можем да вземем от войнишката трапезария. Ще пратя съобщение на твоя човек…
— Сиксто — каза Деклан.
— Да, Сиксто. Да надзирава хората ви, докато стигнат до града. Надявам се, че имат провизии, защото нямаме излишъци.
— Нямаме много, но ще стигнат за още няколко дни.
— Хайде, корабът на Хава би трябвало да пристигне до обед, а имам карета, която ще ни закара до града. Преди това обаче много бих искал да обсъдя нещо само с теб.
Деклан избута настрана празното блюдо. Беше открил, че е много по-гладен, отколкото си беше мислил. Храната беше скромна, но плодовете бяха пресни, хлябът — опечен тази сутрин и още топъл, а сиренето току-що бе донесено от една планинска мандра, оцеляла от нападението. Беше си взел вода вместо ейл, за да запази ума си бистър.
Беше чул невероятната история, разказана от Балвен, и беше слушал мълчаливо, докато се хранеше. Балвен беше спрял да говори преди няколко минути, впил питащ поглед в Деклан, но без да казва нищо.
Най-сетне Деклан промълви:
— Ние сме братя?
— Разбрах го още първия ден, когато се срещнахме, когато дойде при Дейлон да изпълниш обещанието на Едвалт. Тогава казах на Дейлон, а и много пъти след това, че приличаш повече на баща ни, отколкото който и да е от нас двамата. Нещо повече, имаш неговото държане, твърдостта му, решимостта да довършиш нещата, които си започнал, също като Дейлон.
Яденето бе започнало с това, че Деклан разказа на Балвен за изпитанията си и как накрая беше взел пясъка, нужен за изковаване на оръжия, и Балвен го похвали. След това му каза какво е открил за истината за раждането му и как се е оказал под опеката на Едвалт, и за лъжливата версия, съчинена, за да се скрие истината.
Сега Деклан си пое дълбоко дъх и каза:
— Е, хубаво е да го знам, но Дейлон сега е крал, а ти може би си незаконен като мен…
— Не, нещата не са толкова прости — каза Балвен. Стана и го подкани:
— Ела да се поразходим.
Излязоха от ханчето и тръгнаха по пътя, който щеше да ги отведе до Маркенет.
— На колко години си, Деклан?
— Според това, което ми каза Едвалт, може би двайсет и три, двайсет и четири. Не съм сигурен.
— Всъщност двайсет и шест според мен — отвърна Балвен. Огледа се, за да се увери, че никой не ги подслушва.
Деклан кимна замислено.
— Татко беше умрял от почти цяла година, когато бяхме привлечени към Измяната. Това беше през първите няколко месеца от живота на Хату, а дори не знам дали Хава е била родена тогава. Тъй че, разбираш ли напълно, когато казвам, че беше отдавна?
— Цял живот — отвърна сухо Деклан. — Поне за мен.
— Дейлон е над шейсет, аз също — каза тъжно Балвен. — Той беше много влюбен в първата си жена, но тя умря рано и го остави с разбито сърце. Баща ни… — махна с ръка, за да включи и Деклан в това „ни“ — го ожени за жена с висок ранг, с надеждата да има наследници. Баща ни умря и Деклан стана барон, а след по-малко от година унищожавахме династия, и някъде по това време си роден ти. Вероятно имаме още няколко братя и сестри, тъй като спането с млади жени беше една от слабостите на татко, когато се напиеше. Но ти си единственият незаконен син от благородна майка.
— Благородна?
Балвен му каза какво беше открил, след което добави:
— Има дори вероятност да не си незаконен, тъй като е възможно татко тайно да се е оженил за майка ти, но това всъщност е много по-маловажно, отколкото мислят някои хора.
Деклан се оказа напълно неподготвен за всичко това. Най-сетне каза:
— Какво тогава е важно?
— Нашият брат обикна втората си жена, макар и с не толкова дълбока страст като първата, но обожаваше децата си. Беше луд по тях, а когато цялото му семейство беше избито, се промени. Загуби… да кажем, че много добри неща в него умряха с децата му. Той няма да се ожени отново, въпреки че все още би могъл да даде наследник на това ново кралство, но аз го познавам. Кани се да поеме на толкова опасно начинание, колкото би могъл да си представи човек, и се боя, че това ново кралство, това баронство, което е било в нашата фамилия от поколения, може скоро да се окаже кралство без крал.
Деклан мълчеше. Най-после започваше да разбира, че Балвен му казва нещо много по-важно от собственото му бъдеще. Говореше за бъдещето на цяла държава.
Балвен спря да говори и го погледна.
— Знам, че всичко, което ти обичаше, също ти беше отнето, и вие двамата сте в достатъчна степен като татко, тъй че никога няма да убеждавам когото и да било от вас да не нанасяте лично отмъщение на онези лордове на Прайдове. Тъй че няма да те моля, но слушай внимателно. Поне един от вас трябва да се върне жив. — Посочи го с пръст и добави: — И ако ти се върнеш сам от тази война, тогава ти, моят брат, ще бъдеш крал на Маркензас.
От няколко дни Хава виждаше множество кораби, струпани покрай брега. Първо ги видя, докато подхождаше към Торанда, а след това — когато продължи нагоре покрай брега. Спря да ги брои, след като надвишиха сто, а това беше предния ден. Също така беше изненадана като видя на различни укрепления по пътя да се вее кралско знаме.
Но пък политиката не беше главната ѝ грижа. Имаше жизненоважна информация за барона… или по-скоро краля, поправи се тя, и колкото може по-скоро трябваше да се върне в Светилището и след това да поеме към Нитания.
Знаеше, че Хату е затаил някои тайни за заниманията си, въпреки че ѝ бе позволил да преживее малко от онова, което правеше, но тя също бе премълчала част от работата си в Нитания с Червения Суини и контрабандистите.
В момента Катариан сееше слухове как Коалтачин се връща, за да спаси народите. Надяваше се да постига достатъчно, та лордовете на Прайдове да започнат да се притесняват. А най-критичното, което трябваше да каже на Дейлон — все едно дали беше барон или крал — беше, че фаталният срок наближава.
В далечината видя „Черната диря на Борзон“ на котва. Корабът вероятно беше опразнен и поради необходимостта да се превозят толкова много бойци: бившият кораб съкровищница на търговците на роби можеше да поеме хиляда пехотинци или четиристотин конници.
След като пристанаха на новия кей, каза на Сабиен да разреши на екипажа да се порадва на удоволствията, които имаше да предложи новото градче, сигурна, че поне една от новите сгради ще е кръчма.
За нейна изненада Балвен и Деклан я чакаха. Балвен ѝ махна, когато се приближи, и ѝ подаде ръка, докато стъпваше на брега.
Тя прегърна Деклан.
— Чух какво е сполетяло Хълма на Беран. Гвен?
Лицето на Деклан помръкна.
— Съжалявам — промълви тя.
— Юсан и Мили също — каза той. — Ти, Хату и аз сме единствените, за които знам, че сме оцелели.
— И Моли Боуман — каза Хава. — Тя и няколко други от Хълма на Беран са в безопасност.
Деклан явно изпита облекчение от това, че са се спасили още няколко души.
Хава погледна Балвен и каза:
— Големи промени. Брат ви крал ли е вече?
— Да, Маркензас вече е кралство — заяви той някак кисело. — Имахме церемония, с онзи мошеник Бернардо, който ни благослови. Чухме, че Църквата го е отхвърлила, тъй че не знам колко се брои тази благословия и дали щеше да я има, ако Църквата го държеше. — Въздъхна. — След като вече контролира Сандура — убиха Лодавико като еретик, — Църквата вече държи под контрол континента Инаст и голям къс от Северна Тембрия. Войната е неизбежна, ако опитат да се разширят, но да се надяваме, че ще можем да предотвратим тази криза поне известно време.
Хава знаеше, че след като Балвен я чака на Северния нос, несъмнено са пратили сигнал от Торанда до Маркенет, най-вероятно с пощенски гълъб. Което означаваше, че ще има карета, която да ги откара бързо до столицата.
— Не изглеждате никак ентусиазиран от това, че брат ви е крал — отбеляза тя.
Той се засмя.
— Оценката ми за теб се повишава всеки път, когато се срещнем. Хава. — Поклати замислено глава. — Започна почти на шега, и брат ми го мислеше така отначало. После осъзнахме, че сме станали самодоволни за твърде много години, докато планът на Сандура да унищожи Итракия не ни извади от равновесие.
В този момент до тях спря карета и Хава бе наистина впечатлена — теглеше я шесторен впряг.
— Тази по-бързо ли върви? — попита все пак с лека нотка на сарказъм.
— Представа нямаш — отвърна Балвен.
Отвори вратата, после се отдръпна встрани и я пусна да се качи първа, въпреки ранга си; после се качи Деклан. След като се настаниха, Балвен каза:
— Нашият наскоро коронован монарх, моят брат, е човек с визия. Вече имаме междинна станция между тук и столицата и пътят е оправен и заравнен. Мисля, че ще пристигнем шест часа по-бързо, но спането вече не е вариант.
— Аз съм корабен капитан — отвърна Хава. — Мога да спя където и да е и когато и да е.
Деклан се засмя.
— Ако можеше да видиш местата, където съм спал аз, щеше да разбереш защо ти завиждам за каютата дори в страшна буря.
Балвен се усмихна.
— Спи ли ти се?
— Непрекъснато — отвърна тя развеселено.
— На мен не — каза Деклан. — А и още е светло.
— Това е добре — каза Балвен. — Защото отварям вино.
— Чудесно — каза Хава, — защото имам нужда. Имам много да споделя с… краля. Събрахме доста сведения за това, което става в Нитания.
Балвен помълча малко, загледан през прозореца, щом каретата потегли. Отвори бутилката вино и каза:
— Ще изчакам доклада ти пред Дейлон. Няма нужда да повтаряш всичко два пъти. Тъй че защо не си поговорите двамата, а аз ще слушам, после, ако имаш нужда, можеш да поспиш, докато стигнем пътната станция — вероятно към полунощ. — Погледна Деклан и каза: — Построихме я на кръстопътя за Хълма на Беран и строим в Беран гарнизон. Ще възстановим градчето.
Деклан не каза нищо и Балвен осъзна какво си мисли: ако Дейлон не беше използвал Хълма на Беран, за да устрои капан за Лодавико от Сандура, градчето можеше да е оцеляло.
Хава усети напрежението между двамата, но след това Деклан каза просто:
— Това е добре.
Хава погледна Балвен и каза:
— Значи, крал?
— Моят брат никога не е бил човек с амбиции, също като баща ни. Виждаше себе си като… пазач, съхранител на онова, което ни остави баща ни. Ти си била бебе или може би дори не си била родена, когато стана Измяната. Знаеш ли историята?
И ѝ подаде чаша вино, а след това и на Деклан.
Хава кимна.
— Отчасти, а сега и малко повече, след като виждам как лордовете на Прайдове и техните слуги азанти манипулират Църквата на Единия. Но не знам как точно Църквата е убедила кралете и бароните да нападнат един от своите и да сложат край на Съглашението.
Балвен въздъхна.
— Дейлон обичаше Стеверен Ланжини като брат. Никога не съм бил ревнив, но понякога бях завистлив, защото бяха ужасно близки. Дейлон беше новак в ранга си — баща ни беше починал само преди година. Вече бе загубил неочаквано жена си и се беше оженил — за политическа изгода — за жена, която се надяваше да му роди наследник. Обичаше краля на Итракия, но повече обичаше своя народ. Беше в нощта след битката, когато намерихме Сефан, твоя Хату. Мисля, че горчивината от това, че измени на човек, когото обичаше, бе причината да се погрижи да скрие Хатушали. Много от бароните и техните васали щяха да предадат бебето на Лодавико от Сандура, за да си спечелят благоразположението му. Той ме накара да потърся агент на Скритото кралство и аз го направих. Това решение беше просто малък опит за изкупление.
— Едва ли малък от моя гледна точка — каза Хава. — Онова бебе сега е мой съпруг и ще разкажа по-подробно, когато се видим с краля, но той се превръща в човек, могъщ по начини, които трудно мога да опиша, камо ли да разбера.
При тези думи Деклан повдигна вежда.
— Интересно — каза Балвен. — След като Лодавико е мъртъв и Сандура вече е под властта на Църквата, съществуването на бебе от Огнегривите едва ли интересува някого. Омразата на Лодавико към Стеверен беше лудост, откровена завист и ревност. Църквата, изглежда, се интересува само от власт, а не и как ще я получи.
Щом прехвърлиха едно възвишение, Хава погледна през прозореца над рамото на Балвен и видя някаква висока конструкция, приличаше на скеле.
— Голямо строителство върви тук. Видях няколко нови укрепления по крайбрежието, докато плавах насам.
— Аз също — каза Деклан.
— Но какво е онова там? — Хава посочи.
— Там ще тече реката — каза Балвен.
— Премествате река? — На лицето на Деклан се изписа неверие.
Балвен кимна.
— Това там е драга. Кралят променя руслото на потока, който минава покрай Маркенет. По-натам се орат нови ниви и се засаждат овощни градини. По хълмовете се разчистват нови пасища, готови да поемат стада. До няколко години, според новоназначените Кралски инженери, двамата с Хава ще можете да преведете корабите си от голямото пристанище при Северния нос чак до голямото езеро, което ще е северно от Маркенет, или да ги изтеглите на буксир, ако ветровете са неблагоприятни. Тъй или иначе, свързано е с много бентове, шлюзове и вяра, че това, което правят, ще стане както е замислено.
— Теб обвинявам — добави той весело и посочи Хава.
— Мен ли? Защо? — попита Хава и допи виното си.
— Онзи кораб съкровищница, „Черната диря“ на не знам кого си.
— „На Борзон“ — отвърна тя.
— Със съкровището от него можем да плащаме на работници и дори да ги храним. Довършихме новите укрепления и след като вече сме кралство, Дейлон реши, че Маркенет се нуждае от пряк достъп до морето.
— Нямаше ли да е по-лесно просто да преместите замъка?
— Да построим нов близо до океана, вероятно, но имаме традиция, наследствен дом и така нататък. Част от плана на Дейлон е да се издигнем дотолкова, че да бъдем новата Итракия. Сега Дейлон вижда това ново кралство като съхраняващо онова, което е останало от блясъка на Итракия. Дори мечтае да възстанови Съглашението.
Със смесица от хумор и горчивина Деклан каза:
— Е, ако някога ме направят крал, ще имам предвид това внушение. — Подаде чашата си и Балвен му я напълни отново. — Разширяването на Торанда би било по-евтино — добави Деклан.
Хава помисли над казаното от Балвен и каза:
— Слабостта в Съглашението е в допускането, че е рационално споразумение между добросъвестни хора и само поради тази причина ще изтрае дълго.
Балвен кимна.
— Непрекъснато се издигаш в очите ми. Не съм от типа мъже, които ги влече бракът, но ако бях срещнал някоя като теб преди няколко десетилетия… — Извърна се от прозореца. — Възхищавам се на интелигентността ти повече от всяко друго качество, освен може би доброто сърце. Това е рядкост.
— И аз така мисля — съгласи се тя.
— Аз също — промълви Деклан. — Сбогувал съм се с много добри сърца и добри умове, откакто се видяхме последния път. — Погледна многозначително Балвен.
Балвен долови болката в очите му и за миг на лицето му се изписа загриженост. След това добре усвоената му маска се върна и той каза:
— Съглашението наистина изтрая години, но си права да мислиш, че изискваше принципни хора, които да продължават да го зачитат. Нашите бащи и дядовци изобщо не предполагаха, че един безумен убиец като Лодавико може да стане крал.
Помълча и смени темата:
— Сигурно сте уморени, а спираме само веднъж, за да сменим конете, тъй че ако можете, поспете. Имам много неща да обмисля дори и преди да съм чул какви новини носите.
Хава се прозя.
— Спането винаги е хубаво нещо.
Балвен стана и се премести на възглавниците срещу нея, до Деклан.
Хава затвори очи, присви се в ъгъла на каретата и след минута заспа.
Деклан също задряма, скръстил ръце.
Балвен погледа Хава за миг, замислен как съдбата довежда в живота му все интересни хора, а след това се зае да премисля бъдещето на новото кралство. Погледна намерения си наскоро брат и се зачуди дали Деклан наистина е бъдещето.
Донти видя изтрополилата в главния двор на замъка карета, обърна се към двамата бивши пленници, Сеписолема и Фираш, и каза:
— Ето я и нея!
Балвен го беше повикал, когато пощенският гълъб му бе донесъл вестта, че корабът на Хава е видян край Торанда, и Донти беше яздил ден и половина от Хълма на Беран, който вече се наричаше Гарнизона Беран. Балвен се беше отправил към Северния нос да посрещне Хава, а на Донти му възложиха задачата да стои с пленниците в отсъствието му.
Двамата азанти му се бяха сторили приятна компания, след като вече напълно се бяха възстановили от боя, получен от ръцете на кралските разпитвачи. Бързо овладяваха местния език, както и някогашната „реч на Съглашението“ — всъщност търговския език, говорен навсякъде на близначните континенти.
Обърна се към двамата и каза:
— Върнете се в стаите си. Ще ви повикам, когато Хава има време да ви види.
Двамата мъже тръгнаха към замъка. Донти погледа след тях, а след това вдигна очи към съвсем новото знаме, плющящо на вятъра от един висок пилон над най-високата кула. Смяташе цялата тази кралска работа за забавна, макар че доста много хора като че ли я приемаха за нещо с особено голяма важност, каквато той така и не можеше да види. Все пак го забавляваше да казва на стражите на контролните постове, че е на мисия за краля, което му печелеше уважение, каквото никога не беше преживявал в живота си.
Каретата спря пред главния вход на замъка и един страж бързо отвори вратата. Балвен и Деклан слязоха и Донти вече стоеше до тях, когато слезе и Хава.
Прегърнаха се и Хава каза:
— Е, значи все още не са те обесили?
— Не. Поне засега. — И се засмя.
— Всъщност той се държи прилично и се оказа полезен — каза Балвен. — Помогна да прогоним едни разбойници преди време.
Хава погледна Донти одобрително.
— Опитваш се да бъдеш герой?
— Не. Просто не обичам разни хора да ме целят със стрели.
Балвен се обърна към Деклан и рече:
— Мисля, че ще е най-добре да идеш да се видиш с Едвалт и да го уведомиш какво идва. Ако аз или кралят имаме нужда от теб, ще те повикаме.
Лицето на Деклан беше неразгадаема маска.
— Ще съм в ковачницата — каза той.
И тръгна.
Балвен махна на Донти и Хава да го последват.
— Когато ви заведа при краля, поклонете му се, както правехте преди. Дейлон не харесва тази работа с колениченето. Твърде много му напомня за Лодавико според мен. Обръщате се към него с „височество“, или „величество“. Като че ли му е все едно, но е въпрос на дворцово достойнство.
— И вие ли получихте нова титла? — попита Хава.
— „Сър“ е добре, както винаги — отвърна Балвен. — Но новата ми титла е „Първи министър на краля“, а старата ми все още е „незаконният брат на Дейлон“.
Донти се засмя, а Хава се усмихна.
— Всичко е театър — каза Балвен.
— Но важен театър — каза Хава.
Той повдигна одобрително вежда.
— Умна си.
Коридорите бяха наскоро почистени, камъните изтъркани от годините трупани сажди от свещите по стените, а дървените канделабри — отново боядисани в първоначалния им цвят; месинговите части бяха излъскани до блясък. Знамената бяха почистени и отново изпънати и изобщо всичко изглеждаше по-светло и из замъка лъхаше усещането за свежест.
Минаха през това, което вече беше кралската тронна зала, която преди беше заседателната зала на барона. Все още се използваше както преди, място, където да се води съд, ако възникне повод, за забавляване на гости и за устройване на пиршества. Хава се съмняваше, че ще има нещо такова още дълго време. Стражи, облечени в нови табарди, стояха пред всяка врата към голямата зала. Старият символ на Маркензас — меч, кръстосан с клонка оранжеви цветя — вече се гордееше с добавената над него тривърха корона. Според Хава бялото и златистото на поле от светлосиньо наистина изглеждаха царствено.
Стигнаха до вратата на кралския личен кабинет, стая, в която и Хава, и Донти вече бяха влизали. Балвен вдигна ръка в знак, че трябва да изчакат. Почука и след като чу „Влез“, бутна вратата и я отвори.
Личният кабинет на Дейлон беше останал непроменен. Каквито и промени да беше наложил, за да изтъкне новото величие на издигането на Маркензас до кралство, явно не изпитваше никаква нужда да промени точно тази стая.
Хава и Донти се поклониха, а Дейлон махна небрежно в знак, че не е необходима никаква церемониалност.
— Сядайте — каза той и Хава и Донти седнаха на два стола, а Балвен остана прав, по навик.
— Ние… — почна Дейлон, след което погледна Балвен и посочи Донти. — Той трябва ли да е тук?
Донти понечи да стане, но Балвен пристъпи, сложи ръка на рамото му и леко го бутна да седне.
— Помислих, че може да се окаже полезен.
Новопровъзгласеният крал като че ли сметна този отговор за съвсем добър.
Присви очи към Хава и каза:
— Трябва да чуем какво си открила.
Хава започна с проучването си на Граничните пристани, включително това, което бе разкрила за корабните патрули на азантите, а след това продължи подробно с това, което бе уредила с Червения Суини и мисията на Катариан да посее раздор и да се погрижи силите на крал Дейлон да не срещнат съпротива от местни бойци, ако е възможно.
Разговорът се проточи и Дейлон поръча да донесат храна. Слънцето вече се смъкваше на запад. Обсъждането, въпросите и отговорите продължиха по време на вечерята и до късно след това.
Накрая Дейлон каза:
— Така, да резюмираме всичко. Тези кучи синове замислят ново нападение тук. Скоро ли?
— Само след няколко месеца ще е средата на лятото — каза Хава. — От това, което успях да сглобя от късовете информация, която получих, имало ги е тези жертвоприношения…
— Да, на Тъмните господари — каза Дейлон. — И войни между… племена? Народи?
— Видях само една много малка част от Нитания и тя много ми напомни за островните градчета, където отраснах. Но хората, с които говорих, ми разказваха за големи градове и хиляди градчета и села… — Вдигна безпомощно ръце и сви рамене. — Много гъсто е населена, според това, което ми се каза. Причината за нападението тук отчасти е просто да се отърват от прекалено многото бойци.
— Бойци на собствената им страна? — попита Балвен намръщено.
— Откакто тези Тъмни господари са… изчезнали, лордовете на Прайдове явно е трябвало да потушават въстание след въстание и едната тактика е да насъскват народи и племена едни срещу други. Другата е това нападение тук.
Крал Дейлон опря ръце на масата и понечи да стане.
— Срещата беше дълга и все още се опитвам да осмисля всичко, което ми казахте. Ще продължим утре.
Хава се изправи и каза:
— Ваше височество, единственото най-важно нещо е, че вече имате краен срок и избор. Крайният срок е колко време имаме преди те да тръгнат отново да унищожат каквото е останало — с други думи, това кралство, — а изборът е дали искате да нанесете изпреварващ удар там или да изчакате и да се отбранявате срещу тях тук.
Дейлон постоя неподвижно за миг, след което отвърна:
— Разбирам. Отдъхнете сега. Ще обсъдим това утре.
Те се поклониха и излязоха. В коридора Хава погледна Донти и каза:
— Това беше абсолютно най-дългото време, когато съм те виждала да седиш на едно място, без да кажеш нищо.
Донти се усмихна.
— Никой не ме помоли да кажа нещо, а и съм се научил, че не е разумно да прекъсваш крал.
— Колко време беше в тъмницата?
— Само една седмица. Хайде ела да намерим нещо за ядене.
Хава се засмя.
— Ти винаги си гладен.
22.
Планиране и избор
Едвалт застана пред другите ковачи в новопостроената леярна. Сложи ръка на рамото на Деклан и каза:
— Някои от вас ме познават или са чували за мен, а това е Деклан Ковача.
Деклан се зарадва, като видя Гилди и още няколко познати лица сред множеството непознати. Маркенет бе пощаден от набезите, тъй че десетина местни ковачи, майстори и калфи с техните чираци живееха достатъчно близо до леярната, за да се прибират пеш у дома всяка нощ. Други двайсетина бяха пристигнали с бежанците, тъй че кралят вече разполагаше с близо четирийсет майстори на мечове. Други мъже, запознати с металообработването — калайджии, ковачи на мед, бижутери и леяри — бързо се подготвяха, за да снабдят кралската армия да пренесе битката в Нитания.
Едвалт продължи:
— Деклан пътува до Горящите земи и се върна с рядък пясък, който навремето използвах за изработката на оръжията ми, за създаване на кралска стомана. Онези от вас, които знаят тайната на кралската стомана, елате и застанете до нас.
Само шестима майстори ковачи излязоха напред.
— Това означава, че разполагаме с осем души, които да покажат на останалите как да правят кралска стомана. Пазенето на тази тайна приключи! — извика Едвалт, когато няколко ковачи понечиха да възразят.
Деклан вдигна ръце за тишина и след малко мърморене всички млъкнаха.
— Когато изковах този меч — каза той и вдигна ножницата, в която беше прибран шедьовърът му, — той беше предназначен за един богат благородник, но него го убиха във войната. Беше стар и дебел и го искаше като незаслужен трофей. Нямаше да нанесе и един удар с него, докато храбри мъже се биха и умряха, защото оръжията им ги провалиха.
Някои от ковачите закимаха разбиращо и съгласни.
Деклан продължи:
— Двамата с Едвалт знаем, че не всяко оръжие, което направим, ще може да се сравни с този меч. Нямаме нужното време да отделяме по три-четири дни за изковаване на всяко острие, но можем да ви покажем как да довършите едно за два дни, или по-малко може би. Няма да са съвсем „кралска стомана“, но ще са много по-добри оръжия от това, което сте правили преди.
Едвалт каза:
— Деклан е донесъл пясък от едно място близо до Опърления бряг, източник, предаден ми от моя майстор, и от неговия преди него. Деклан, моля, покажи меча.
Деклан извади меча от ножницата и го подаде на най-близкия ковач. Някои от ковачите, като Гилди, го бяха виждали, но дори и те го подържаха за миг, за да му се възхитят. Качеството беше толкова явно, че дори най-младите калфи можеха да го видят, щом хванеха оръжието в ръцете си.
— Това е, към което се стремим — каза Едвалт. — Много от мечовете, които направим, няма да са равни на това оръжие, но повечето ще го доближат, а може би няколко няма да му отстъпват. Но мечовете, които правим тук, от днес нататък, ще прекършат много от мечовете, които сте изковали в миналото, и малко от това, което направим, ще провали боравещите с тях.
Деклан прибра меча в ножницата, а Едвалт се зае да състави осем екипа от майстори и калфи, за да могат всички да се научат как най-добре да използват редкия пясък в работата си.
Един дворцов паж влезе и се приближи.
— Вие ли сте Деклан Ковача?
Деклан кимна.
— Кралят нареди да дойдете веднага.
Едвалт повдигна вежди в мълчалив въпрос. Деклан пък повдигна рамене в знак, че няма представа защо го викат. Едвалт му даде знак, че ще започне с две от групите, и Деклан отново кимна.
Последва пажа до личния кабинет на краля, където Дейлон седеше с Балвен и Хава. Деклан удостои крал Дейлон с поклон, а той му каза:
— Седни. — После попита: — Колко меча можете да направите за месец?
Деклан прецени наум ковачите, с които се бе срещнал току-що, и отвърна:
— Ако работим на смени, дванайсет екипа на смяна, мисля, че можем да изковем близо хиляда за месец, не по-малко от осемстотин. Може би дори деветстотин.
— Трябват ни хиляда и осемстотин меча от най-високо качество — каза Балвен.
Деклан погледна Хава, след което се обърна към краля.
— Имаме само два месеца, ваше величество, нали?
— Да, трябва да потеглим до два месеца.
Деклан се отпусна назад и изчака. Имаше много въпроси, но щеше да си ги спести за по-късно.
— Хава ни носи новини, но ни трябват още, тъй че тя се е съгласила да действа като пратеник между онези, които са на едно място, известно като Светилището, и тук.
— Помниш ли Катариан, монаха, който ни разказваше истории в хана „Трите звезди“? — попита Хава.
— Помня — отвърна Деклан с горчивина. — Той ни ожени всички… в онзи ден.
Нямаше нужда да се напомня на никого кой беше онзи ден. Оженен и овдовял в един и същи ден. Деня на Средилетието.
— Той не е истински монах, а агент на една група, известна като Огнената гвардия. — Хава набързо изреди събитията от плена на Хату и отвеждането му в Светилището, както и собствения си плен и бягство, като завърши с това как беше завладяла „Кралицата на бурите“. — Това е най-бързият кораб и знам курса. — Добави няколко подробности за Нитания, но погледът, който ѝ хвърли Балвен, даде ясно да се разбере, че не тя, а той или кралят ще снабдят Деклан с информацията, която сметнат за нужна.
Деклан кимна.
— Трудни времена, да. — Обърна се към краля и каза: — Ваше величество, отговорих на въпроса ви за мечовете, тъй че за какво още съм тук?
Дейлон кимна към Балвен и той обясни:
— Следващото средилетие предстои ново нападение според Хава.
Хава погледна Деклан и каза:
— Мога да обясня подробно, но като цяло лордовете на Прайдове трябвало да разчистят някои от по-бунтовните си поданици, като ги пратят да нападат тук, обаче след това е трябвало да ги върнат, за да се оправят с реколтите и стадата си. Сега планират отново да ги върнат тук с колонисти, за да довършат това, което започнаха миналата година.
— Очакват, че Маркензас ще е болезнена язва, където разбитите останки от населението се бият за огризките — каза Дейлон. — Нямат представа, че изграждам армия и гарантирам този народ да бъде добре защитен, ако ни връхлети нова война. Засега сме се натъкнали само на двамата шпиони, които разкрихме в свитата на Делнокио, и доколкото е възможно, сме нащрек за други.
Деклан погледна Хава и каза:
— Когато имаш време, бих искал да науча повече. Защо биха си въобразили, че ще се обърнем срещу самите себе си?
Отговори му Балвен:
— От това, което чух от азантите, които пленихме, както и от това, което Хава е научила от пътуването си до Нитания, заключавам, че е по две причини, като първата е, че това е в природата им. Тези лордове на Прайдове не са монарси или благородници, както ние мислим за владетелите. Изобщо не ги е грижа за благополучието на хората, които управляват. Дори безумец като Лодавико разбираше, че властта му се опира на добруването на народа му. Тези лордове на Прайдове гледат на обитателите на различните държави като на… собственост, а след заминаването на така наречените Тъмни господари ги експлоатират в най-пълна степен.
— Те не са владетели. Те са земевладелци — каза крал Дейлон. — Те са търговци, и ако разбирам добре това, което ми каза Хава, имат конкурентни мотиви, противоречиви интереси.
Погледна Хава и я подкани с жест да изясни. Хава каза:
— Те дори не са земевладелци, ваше величество. Те са престъпни господари, шефове на разбойнически банди. Всеки Прайд включва група хора, които преследват различни… интереси на различни места, тъй че нямат никакво чувство за… дом. — Помълча малко, за да подреди мислите си. — Дори моят народ — а ние сме наследници на азантите, — мисли за себе си като за Коалтачин. Оставете легендите и слуховете — повечето от които сами сме разпространили за себе си, за да изглеждаме много по-могъщи, отколкото наистина сме. Все пак мислим за себе си като за един народ. Точно както хората на всички други държави мислят за себе си като за един народ, общо взето.
Деклан кимна разбиращо, а Хава пак се обърна към краля.
— Вие управлявате тази държава, ваше величество, но също така сте част от този народ. Лордовете на Прайдове нямат народ: те са това, за което всеки в Коалтачин би мислил като за господари, шефове на кланове. Контролират много могъщи групи, способни да изкарат на полето опасни мъже, но нямат никакво чувство за общност и никакво чувство за споделена история. Аз съм дете на Коалтачин и за мен е съвсем лесно да го разбера.
Деклан кимна.
— Замислях да събера най-голямата армия в историята на Петте кралства — каза Дейлон, позовавайки се на дългата история на Петте кралства, създали Съглашението. — Но мисля, че с твоите хиляда души, Деклан, добавени към ядрото, което съм създал, и онези, които в момента съм заповядал да се обучават, би трябвало да можем да закараме четири хиляди, може би повече, обучени войници, които да нападнат този град… — Погледна Хава.
— Акена — каза тя.
— Акена. Според казаното от Хава, там лордовете на Прайдове ще са най-уязвими… — Отново погледна Хава. — Ти довърши.
— В Коалтачин имаме една група смъртно опасни хора, които наричаме Скритите, квели наскости. Представете си шпиони и професионални убийци — чували сте легендите.
— Движат се невидими, прелитат над крепостни стени, убиват от разстояние — каза Деклан. — Още като дете в Съглашението слушах приказките за магическите воини на Скритото кралство.
— Нашите разпространители на слухове са най-добрите — каза с гордост Хава, — а цената, плащана за службата на някои от Скритите, е много висока.
Дейлон кимна.
— Под квели наскости имаме по-обикновените бойци, онези, които наричаме сикари, което основно означава „мъжът нож“, някой, който носи съобщения, изпълнява конкретни задачи за господари и често е лицето, което ръководи бандите. Те самите са отлични бойци, но не са тренирани войници, способни да действат като група. Това, което има Коалтачин и което липсва на лордовете на Прайдове, е престъпна организация, която ръководи много от престъпната дейност на Близначните континенти и повечето от околните острови, която се опитва да наложи контрол над другата половина.
— Защо е важно това? — попита Балвен.
— Защото означава — отвърна Хава, — че лордовете на Прайдове нямат хиляди очи и уши във всеки град, градче и село. Ханове и бардаци, пътуващи търговци — всички те са потенциални източници на сведения. Това, което прави Коалтачин толкова могъщ, толкова ефективен, е, че ако един главатар на банда или шеф на екип види нещо, което смята, че би могло да се окаже от интерес за господарите, тази информация се изпраща чрез мрежа от куриери и пратеници колкото е възможно по-бързо. Азантите са се превърнали в пазачи или полиция и зависят от информатори сред самите хора, които плашат.
— Тъй че част от информацията би могла да се окаже безполезна — отбеляза Деклан. — Защото хората им казват това, което мислят, че те искат да чуят.
Хава кимна.
— Такова е предположението ми. А предвид постоянните битки в една или друга част на континента се процежда само достатъчно точна информация, за да си мислят, че това, което правят, е ефикасно.
— Как ще помогне това на нас? — попита Деклан.
— Защото когато нападнем — каза крал Дейлон, — повечето от най-верните азанти ще са извън град Акена, а твърде много от не толкова верните ще се бият на наша страна.
Хава се усмихна.
— Започвам революция.
Деклан я зяпна. Помълча за миг, докато осъзнае чутото. После се усмихна.
Хату лежеше на гръб, вперил поглед в нощните звезди.
Бодай се изкачи на хълмчето и каза:
— Още ли се опитваш да видиш звездите по-отблизо?
— Трябва да има начин да се проследят линиите на сила — отвърна Хату.
— Мислех, че каза, че трябва да има някакъв вид връзка, като връзката ти към Хава и Деклан, или към място, което познаваш добре.
— Това го каза Натан. — Хату стана и поизтупа дрехите си. — Някой ден…
— Тогава ми кажи каквото откриеш. Аз също съм заинтригуван.
— Лягаш си вече, така ли? — попита Хату.
— Да. Колкото и да са интересни откритията, които направихме в библиотеката, и великолепната организация, която въведе Сабела, старите ми очи се нуждаят от малко почивка.
Заслизаха към библиотеката и стигнаха до пътеката, минаваща по обиколката, с покрив, изпънат над редица колони.
— Почивката ще трябва да почака — чу се глас.
Натан пристъпи иззад една колона и продължи:
— Има нещо, което трябва да направим сега.
— Използването на думата „сега“ предполага, че това няма нищо общо със случайно проучване, нали? — попита уморено Бодай.
— Да, няма — каза Натан, пристъпи към тях и застана пред Хату. — Трябваш ми да направиш нещо опасно.
— Какво? — попита Хату.
— Да се върнеш при ямата.
— Каква яма? А! Ямата в Раната на Гарн!
— Да — потвърди Натан.
— Мислех, че каза да не гледам в нея.
— Да, казах — отвърна Натан.
— Какво се е променило? — попита Хату.
— Елате вътре и ще обясня — каза Натан и ги поведе към входа на библиотеката.
Повечето свещи в стенните свещници и всички светилници бяха угасени, тъй че Хату използва способността си да сътвори пламък на пръста си и запали две свещи.
— Можеш ли отново да пренесеш далечния си взор до онази яма? — попита Натан.
— Мисля, че да — отвърна Хату и понечи да седне.
— Не сядай. Трябва да видя каквото ти виждаш.
Бодай обаче седна.
— Наистина ли ти трябвам?
Натан помълча малко, след което каза:
— Ако стане нещо и ти се стори, че сякаш не съм на себе си, или ме удари със стол колкото може по-силно, или бягай.
Бодай се опули.
Хату сложи ръцете си на раменете на Натан, усети неговите ръце върху своите рамене и затвори очи. Пороят от светлини премина за миг, докато Хату пренебрегваше нишките енергия, извиращи нагоре и около тях, и изведнъж наоколо вече нямаше нищо, освен мрак.
— Ти ли правиш това? — попита Натан.
— Кой друг? — отвърна Хату.
— Просто исках да се уверя — каза Натан. — Ти обикновено обичаш да проучваш цветните нишки.
— Това изглеждаше спешно.
— Така е — отвърна Натан.
Изведнъж тъмнината се смени с вихрушка от светлина и цветове, която започна да се очертава в мястото, където Хату бе предизвикал каменното свличане в Раната.
— Това е най-яркият ми спомен за това място — каза Хату.
— Разбираемо — отвърна Натан.
— Този път би трябвало да стигна по-бързо до последната ни точка.
Още щом го каза, целият околен пейзаж забърза от двете страни все едно летяха надолу в Раната към стената с черепите и костите.
— Това е наистина впечатляващо — каза Натан.
— Играех си с тази способност, докато ти предприемаше „Дългите си разходки“ — каза Хату. — Опитвах се да погледна по-отблизо звездите, но това не се получава засега.
— Дай му време — каза Натан. — Каквото и да се случи, никой от хората, на които се натъкнем, няма да разбере какво правим. Доближи се колкото може повече до ръба на онази яма, но без да поглеждаш в нея.
Хату не отвърна нищо, а започна да скъсява пътя си към центъра на селото и ръба на ямата. Този път обърна повече внимание на живеещите тук хора и осъзна, че в тях има нещо дълбоко сбъркано. В пътуванията си беше чувал истории за човекоядци на островите източно от Близначните континенти, повечето от които бяха силно преувеличени от словоохотливи моряци срещу пиене.
С тези хора нямаше нужда от преувеличаване. За Хату те като че ли бяха изгубили повечето от човешката си същност. Живееха в мръсотия, с подивели псета и гадини, въдещи се по купчините смет. В това голямо селище като че ли нямаше никаква организация, никаква централна обществена постройка, никакво явно място за ритуали. Освен около ямата, където се полагаха някакви грижи да не бъде затрупана с боклук. Беше оформена като полумесец, с плоската стена плътно до ниска равна скална стена все едно че някакъв хълм беше разсечен на две от гигантски меч. Имаше парапет, минаващ от едната каменна стена до другата на отсрещната страна, а в центъра бе изградена платформа, надвиснала над ямата.
Сега на тази платформа стоеше дете, покрито с мръсотия, и го държеше жена, за която Хату предположи, че е майка му. След миг майката вдигна детето високо и Хату изпита порив по някакъв начин да се намеси в това, което знаеше, че предстои, но гласът на Натан прокънтя в главата му:
— Недей!
Усетил как ужасът се надига в него, горчив като жлъч, Хату видя как майката запокити детето в ямата и след това се обърна и си тръгна. Детето дори не изплака, докато падаше в ямата.
— Как е възможно това?
— Онова, което е в ямата, е извратило тези хора до нещо почти нечовешко. Принасят жертви на своя „бог“, без да имат никаква представа срещу какво се изправят — каза Натан. — Сега бавно придвижи възприятието си до ръба и погледни какво можеш да различиш в ямата.
Хату бавно измести гледната си точка към ямата, след това я наклони под ъгъл надолу. Беше тъмно и само със силата на волята си той промени възприятието си, за да може да види в мрака.
Мъртвото дете се взря в него с безжизнени очи. Беше момиченце. Кръвта му течеше по камъните и се разливаше около… гигантско черно същество.
Поне Хату предположи, че е същество, тъй като не приличаше на нито едно живо създание, което бе виждал или си беше представял. Противоречеше на всичко въобразимо. Нямаше никакви явни линии на сила, свързани с него. Все едно съществуваше напук на енергиите, създавани от стихиите, вместо да е част от тях.
И изглеждаше безформено. Трябваше да има някаква форма — ръце, крака, глава — но той не можеше да ги различи. Можеше само да се помъчи да придаде смисъл на някаква пустота между линиите енергия и усети, че всъщност може би не вижда нищо и че онази безформена форма е просто собственият му ум, опитващ се да осмисли нещо непонятно.
Изведнъж Натан пусна раменете му и двамата отново се озоваха в библиотеката. Натан пристъпи към празния стол и се смъкна на него.
Бодай погледна пребледнялото му лице, след това погледна Хату, който беше видимо потресен, и попита Натан:
— Какво има?
— Нещо, което не мога да проумея — каза Натан. — Нещо, което по всякаква логика не би трябвало да съществува тук. Трябва да тръгвам.
— Поредната дълга разходка? — подхвърли Хату. Лицето му беше пребледняло и плувнало в пот, а във въпроса му отекна усещането за насилен хумор, за да прогони ужаса си.
— Нямам време — каза Натан. Беше оставил пътната си торба на пода и сега я вдигна. Порови в нея и каза: — Къде е това проклето нещо?…
Извади някакво кълбо, направено сякаш от злато.
— Какво е това? — попита Хату.
— Нещо, което не съм използвал в този живот — отвърна Натан. — Помълчете малко. — И затвори очи. — Май си спомням — каза сякаш на себе си и издърпа част от обшивката на кълбото.
Хату видя, че то е от свързани петоъгълници. Чу леко изщракване.
— Това би трябвало да ме върне тук — каза Натан, след което докосна друг петоъгълник и изчезна. Последва шум на нахлуващ въздух в празнотата, която бе създал.
— Мислех, че вече съм видял всичко — изпъшка Бодай.
Хатушали поклати глава.
— Едва ли.
— Сега чакаме ли?
— Мисля, че е по-добре да си лягаме — каза Хату. — Според мен, ако се върне скоро, ще разберем.
— Какво видяхте? Къде те отведе той?
— Не знам. И не разбирам нищо — отвърна Хату и стана. — И не мисля, че искам.
Бодай сложи ръка на рамото му и каза:
— Имам чувството, че си прав.
Деклан беше приключил с наставленията си на по-новите ковачи и тръгна да намери Едвалт. Едвалт се беше превърнал в нещо като водач на всички ковачи и леяри в Маркенет. За Деклан това не беше особена изненада, след като признаваше, че каквото и да твърдеше за способностите му, Едвалт все пак беше най-добрият ковач в Маркензас, може би най-добрият в целия Гарн.
Части от леярната бяха заделени, за да може последната фаза с огледа на цвета на стоманата и решаването кога да се закали да върви безпроблемно. Едвалт тъкмо излизаше от един такъв отсек.
— Как се справят? — попита Деклан.
Едвалт се усмихна малко криво.
— Добре, мисля. Някои са по-добри от други. Пратих един момък в леярната да прави отливки.
Отливките бяха стоманени пръти, все още неоформени в остриета. На лицето на Деклан се изписа любопитство.
— Само един?
Едвалт се засмя.
— Само един. И се оказа, че съм намерил млад калфа, изкарал чиракуването само преди година, който може би ще е добър като теб някой ден.
— Някой ден — повтори Деклан със смях.
— Виж това — каза Едвалт и му подаде току-що изкован меч.
Деклан взе меча и го претегли на ръка, след което го вдигна и замахна с него няколко пъти, а после го метна в лявата си ръка и повтори движенията.
— Вече с двете, а? — каза Едвалт.
Деклан кимна, подхвърли меча във въздуха с лявата си ръка и го улови с дясната. После каза:
— Много добро оръжие. Само година от чиракуването?
Едвалт кимна.
— Може да се окаже по-добър и от двама ни — каза Деклан със смях. — Мислех да хапна малко. Нашата смяна почти свършва, а вече рядко ни остава време да сме заедно.
— Май ще е някой друг път — каза Едвалт, посочи зад Деклан и той се обърна и видя един паж, който бързаше към тях. — Съмнявам се, че кралят иска да види
— Може би утре тогава — каза Деклан.
— Може би — отвърна Едвалт.
Както беше предсказал, викаха Деклан при краля.
Деклан последва младежа и щом стигна до вратата на кабинета на Дейлон, спря и почука.
— Влез — каза кралят.
Дейлон седеше на обичайното си място зад голямото, но скромно бюро. Балвен бе застанал до рамото му в обичайната си поза. Деклан се поклони.
— Седни — каза кралят и Деклан седна. — Балвен ми каза, че е поразровил във… фамилната история.
Деклан помълча, после попита:
— Това въпрос ли е, ваше величество?
— Не — каза кралят. — Каквото и да е разкрил, ще го оставим настрана. Непосредствената ми грижа е тази предстояща война и да гарантирам, че ще си отмъстим. — Замълча за миг, изгледа Деклан в очите и добави: — Всички ние.
Деклан кимна.
— Единственото, което желая, е да ги накараме да си платят.
Двамата братя бяха загубили жените си, а Деклан знаеше, че кралят е загубил и децата си — загуба, каквато дори не можеше да си представи.
— Ще се върнем на фамилния въпрос след като съкрушим тези лордове на Прайдове.
Деклан отново не каза нищо, само кимна.
— Премислих различни непредвидени обстоятелства — каза кралят. — Твоят първи заместник, Сиксто.
— Да, ваше величество?
— Искам той да води силите ви. Искам ти да останеш тук и да правиш мечове и други оръжия, понеже може да ни се наложи да се оттеглим и да се защитаваме тук.
Деклан поседя неподвижно, впил очи в краля. След дълго мълчание отвърна:
— Не.
Дейлон присви очи и се намръщи.
— Не?
— Не, ваше величество.
Балвен пристъпи напред и застана между двамата.
— Казваш „не“ на своя крал? — повиши глас Дейлон.
Деклан отвърна:
— Приех да ви служа, милорд, но съм положил клетва. Освен ако не възнамерявате да сложите край на всички традиции, към които се придържаме, освен ако не дезертирам в битка, без договор съм свободен да напусна службата при вас по всяко време. — Наведе се напред в стола си. — Това е кодексът на наемника. Ще ви служа, за да убием онези, които ни отнеха семейството ми, и вашето, или ще си взема корабите и сам ще стигна до тях и ще ги довърша!
Говореше спокойно, но гневът в думите му беше едва сдържан.
— Мога да те хвърля в тъмницата за това! — изрева Дейлон и скочи на крака.
Балвен вдигна предупредително ръка към брат си.
— Не, не така.
Деклан също стана.
— Имам хиляда души на лагер на по-малко от миля от този замък.
— Ще вдигнеш оръжие срещу мен? — викна Дейлон и Балвен отново вдигна ръце в успокояващ жест и се опита да накара брат си да седне.
— Не — каза Деклан. — Нямам никаква причина да вдигам оръжие срещу вас. Моите хора остават където са и ще заповядам на Сиксто да ги подготви за напускане на Маркензас. — Вдиша дълбоко и Балвен и кралят видяха, че му струва огромно усилие да се сдържи да не вика. През стиснати зъби Деклан продължи: — Ще платя на хората си с това, което е останало от плячката ни, и те ще са свободни да служат на когото пожелаят, но, повтарям, не съм дал клетва, нито хората ми, а те следват мен, крал Дейлон Дюмарш на Маркензас, не вас. — Деклан сниши глас. — Без тях вие не разполагате с достатъчно сила да действате във времето, което ви остава.
Двамата братя се гледаха в очите. Дейлон беше стиснал юмруци.
Деклан заяви:
— Ще убия всички, които ми отнеха жена ми и приятелите ми, или ще загина, но никой от тази страна на смъртта няма да ме спре.
И без да дочака да го освободят, стана и излезе от кабинета, без съвсем да затръшне вратата.
Крал Дейлон грабна едно перо от мастилницата и го запокити в стената. После влезе в покоите си.
Балвен остана сам. Затвори очи и си пое дъх, бавно и дълбоко. След това промърмори:
— Е, това можеше да се очаква.
Постоя още миг мълчаливо.
Не беше сигурен с кой брат да говори първо.
23.
Начало на възмездието и ужаси невъобразими
Хава седеше на масата срещу Червения Суини в един ъгъл на „Южната къща“. Беше пристигнала преди два дни и беше изчакала, докато той получи вестта, че го чака.
Между двамата имаше две чаши ром и Червения Суини взе едната, отпи и каза:
— А, запомнила си черната бутилка.
— Просто казах, че е за теб — отвърна тя небрежно.
Червения Суини помълча, след това я погледна и каза:
— Онзи мъж, Катариан, е съвсем луд.
— Не ти ли казах? — отвърна тя, мъчейки се да прикрие смеха си. — Защо, какво е направил?
— Започна с малко, побъбри с онова момче от азантите, което ти не уби.
— Значи, Даход се е върнал — каза Хава.
— Не съм сигурен от какво го беше страх повече, да има други азанти или теб да те няма. — Червения Суини отпи пак. — Но Катариан е толкова изкусен шпионин, колкото ти каза, че е. Не съм виждал друг човек да усвои език толкова бързо, колкото той азантската реч, и въпреки че онова момче беше много разочаровано, че не видя теб, макар и да му каза, че той ще е твоят агент, ами, Катариан го убеди за по-малко време, отколкото на мен ми трябва, за да разкажа тази история, че ти си агент на далечна и могъща държава, която идва да спаси всички азанти. Подхвана това, което ти каза на момчето, разкраси го, разшири го… — Червения Суини отпи, избърса устата си с ръка и поклати глава. — Цяла армия щяла да връхлети и да сложи край на лордовете на Прайдове.
— Не е толкова далече от истината — каза Хава. — Макар че спасяването на азантите би било непредвидено благодеяние за тях, но не и цел на моите хора.
— Отървавате ни от лордовете на Прайдове, тъй че е същото, макар че ще стане кърваво за известно време след това.
— Родена съм точно след една голяма бъркотия отвъд морето, тъй че знам колко жестоки може да са борбите за власт след една голяма промяна.
— Достатъчно стар съм, за да помня, че чух за онази… Измяната я наричат, нали?
Тя кимна.
— Никога не съм ходил на Близначните континенти — каза Червения Суини, — но съм стигал до Южните острови под Протока няколко пъти, когато бях млад и глупав.
Тя се засмя.
— Всъщност не си бил толкова далече от Кралството на нощта, стига да си знаел къде да гледаш.
— Сериозно? — Той се засмя и допи рома си. — Както и да е, твоят Катариан успя да предизвика няколко боя в няколко хана, между редови азанти и местни главорези, пусна слухове за предстояща революция, за малко да накара целия азантски гарнизон в Ядамиш да излезе, за да отблъсне атака, която изобщо не съществуваше, на един ден езда от града. — Засмя се. — Той е това, което наричаме „бъркалка“, от тия симпатяги, които изчакват всички да се напият, почват да подхвърлят обиди, после казват „защо не му удариш един тупаник“, а после си кротуват и гледат тупаника. Не мога да разбера защо азантите не са го спипали досега.
— Труден е за спипване — каза Хава. — Може да променя външността си по-бързо от всеки крадец, когото познавам. Влиза през една врата и е висок мъж с черна туника, а минута по-късно се шмугва през друга врата и е със синя риза, изгърбен, тъй че да изглежда по-нисък, с разчорлена коса, че и с различен цвят на косата. Впечатляващо е да го наблюдаваш, ако не си се замесил в свадата.
— Както и да е, забърква пакости, точно както ти искаше. Е, какво ново?
— Има един остров. Светилището.
— Чувал съм за него, преди много време. Мислех, че е мълва.
— Истински е. Там сме с Катариан, когато не действаме тук.
Червения Суини не отвърна нищо, само кимна.
— Трудно е да се намери — каза Хава. — И точно затова се е превърнал в мълва.
— Има едно място около най-североизточния остров, много плитчини, мъгли, трудно се минава — каза Червения Суини.
Хава се усмихна.
— Точно там е. Никога ли не си ходил да видиш?
— Не съм имал причина — отвърна той. — Оставям на други да гонят легенди и изгубени съкровища. Никога не съм имал време.
— Но знаеш островите?
— Повече от повечето хора, но не всички. Има много незаселени.
— Поради което флота от десет кораба плава натам.
— Кога?
— Би трябвало да са тръгнали тези дни — каза Хава.
— Накъде са се запътили?
— Ако картите, които съм видяла, са точни, има един доста голям пуст остров на по-малко от един ден плаване до Акена. Не познавам теченията и ветровете добре.
— Аз ги знам — каза Червения Суини. — Знам го онзи остров. Ако няма бури, имаш добър шанс за попътен вятър. Тръгваш някъде между залез-слънце и полунощ и стигаш в главното пристанище на Акена на разсъмване. — Засмя се. — Десет бойни кораба ще ги събудят хубаво.
— Особено ако тяхната флота е някъде другаде.
— Значи ти трябва наистина голяма пушилка на ден-два плаване оттам. — Той помисли малко. — Някое голямо северно пристанище, да речем Уандасан или Тобило… чакай да го подредя отзад напред. — Вдигна пръст. — Не може да се пътува с много коне, понеже планинските пътища са гадни. Тъй че — кораби. По-голям бунт, това са три, може би четири азантски кораба, на големите има по петдесет или повече бойци. Три, може би четири дни, за да се прати съобщение до Акена, че са в ужасна нужда и трябва да им пратят помощ… — Помълча, после каза: — Тобило. Караме Катариан да почне въстанието си там.
— С какво ни оставя това в Акена?
— Той е странен град и ходиш там само ако е абсолютно наложително. За разлика от останалата Нитания, този град е… почти като религиозно място. Всичко е ритуал. Имат човек, чието единствено задължение е да събужда всички на разсъмване и да отброява часовете. Там се отнасят различно към слугите си. Семействата на азантите ги държат заложници срещу добро поведение, но със семействата на градските слуги се държат като с благородническо съсловие. Живеят почти в лукс. Някои от слугите, които са в течение на тайните на лорд на Прайд, знаят, че ще бъдат убити, когато службата им не е нужна повече, но го правят с охота, защото знаят, че със семействата им ще продължават да се държат добре след смъртта им.
— Ще се бият ли? — попита Хава.
Червения Суини сви рамене.
— Някои, може би. Други просто ще гледат отстрани. Въпреки облагите те все пак до голяма степен са зависими като азантите.
— Значи, това, което крал Дейлон…
— Крал? — прекъсна я Суини. — Мислех, че беше барон, когато говорихме последния път.
— Нещата се променят — отвърна тя.
— Явно. Продължавай.
— Крал Дейлон води четири хиляди от най-коравите си, най-добре обучени бойци. Ще му трябват няколко дни да организира нещата, да подготви конницата.
— Води конни войници?
— Около четиристотин тежка конница.
— Това ще е забавно. Няма никакви големи чисти пространства за някакво главно сражение, но много конници по улиците ще създадат бъркотия и хаос. — Забарабани с пръсти по масата, докато премисляше. — Кажи на вашия крал, че на всеки ъгъл ще има засади, ако не се добере до централния площад, където живеят лордовете на Прайдове, когато са в града. Ако има достатъчно неприятности в другите градове, някои ще напуснат именията си, понеже си мислят, че Акена е най-безопасното място.
— Значи, лордове на Прайдове в града, азанти фанатици — навън. — Тя кимна. — Изглежда добър план.
— Казваш, че имаш добра памет и не ти трябва карта?
— Защо?
— Защото нямам с какво да рисувам.
Хава се засмя.
— Първо, няма никакви отбранителни съоръжения срещу морето, а само едни стари стени, които лесно се прехвърлят, около централния анклав на лордовете на Прайдове. Тъмните господари изобщо не са се страхували от каквато и да било атака. Тъй че може да доплава лесно и със сила, без да е нужно да плава в колона, та корабите да стигнат почти едновременно. В пристанището да гледат за широка редица от докове и кейове. Може да са чисти и там трябва да разтовари колкото може по-бързо. Ако има привързани съдове, ще трябва да върже корабите си за тях, да минат през палубите и да овладеят кейовете колкото може по-бързо. — Червения Суини помълча замислено. — Кажи му, че има един плитък плаж югозападно от пристанището, и там трябва да бъдат разтоварени конете му, тъй че корабът трябва да е силно на ляв борд! — Започна да се възбужда от идеята за завземането на Акена. — Там няма нищо особено ценно и никаква сериозна охрана нощем, тъй че ако разтовари конниците си там, препускат нагоре по крайбрежната до втората — не първата, а втората — главна улица отляво, това е право нагоре по хълма.
— Продължавай — подкани го Хава, докато попиваше в ума си всяка подробност. Знаеше, че в тази част кралят ще включи най-добре обучените си войници с най-добрите мечове.
Балвен стоеше над доковете на новото пристанище на Северния нос, все още загърнато в сумрак, въпреки че небето на изток бе започнало да изсветлява. До него стоеше кралят, а долу под тях Деклан командваше наемниците си.
Беше му отнело няколко дни, но най-сетне бе успял да постигне някакъв мир между двамата братя. И да имаше трошица съмнение дали Деклан им е брат, това бе напълно изчезнало, когато бе възникнал конфликтът между тях. Бяха от една кръв, а когато се ядосаха, приликата бе очевидна. Дори звучаха еднакво, когато повишаваха глас.
Деклан приличаше на много по-млад вариант на Дейлон и макар да му липсваха годините образование и възпитание, имаше буден и жаден за знание ум, макар и притъпен от събитията, които бяха съкрушили духа му. Балвен смяташе, че вижда как този дух бавно започва да се възвръща, след като мъчителната мисия с намирането на специалния пясък беше далече зад него. Сега жадуваше да срещне онези, които трябваше да накаже, и това подхранваше духа му. В това, призна мълчаливо Балвен, двамата му братя бяха като близнаци. И двамата жадуваха за мъст.
— За какво мислиш? — попита Дейлон.
— След повече от шейсет години заедно съм приел, че можеш да четеш мислите ми.
— Мислиш, че би могъл да се окажеш крал, ако и двамата ни убият.
— Едва ли — отвърна Балвен с горчив смях. — Не съм роден за владетел.
— А Деклан е? — Тонът на Дейлон издаваше, че все още таи гняв заради непокорството на младия мъж.
— Би могъл да стане, с малко помощ. — Балвен сложи ръка на рамото на брат си. — Бих предпочел да не се налага да правя това, ако нямаш нищо против.
— Не се каня да умирам скоро — каза кралят. — Ако това те кара да се чувстваш по-добре.
Един едър мъж се изкачи по склона към тях и се поклони.
— Готови сме да товарим конете, след това хората — каза той и след кратка пауза добави: — Ваше величество.
— Сабиен, нали? — попита Балвен.
— Да, сър.
— Колко време ще ви трябва да сте готови за тръгване?
Бившият първи помощник на Хава се обърна и огледа подреждащите се товарни баржи и подготвящите се за товарене мъже, коне и екипировка.
— До довечера. Би трябвало да сме готови с вечерния отлив.
— Колко време ни трябва да стигнем до онзи остров? — попита кралят. — Хава не беше сигурна, защото не знаеше колко ще са корабите и кои ще участват в пътуването.
Сабиен посочи към най-северната част на пристанището.
— Онова е най-дългият понтон, от онзи край на кейовете до „Черната диря на Борзон“, и сме приготвили най-долната палуба за конете. Монтирали сме скрипец и само качването им ще отнеме повечето от деня. След това войниците ще се качат бързо.
— Другите кораби скоро ще започнат да товарят — продължи Сабиен. — Щом тръгнем, ще плаваме със скоростта на най-бавния кораб, а това е „Черната диря на Борзон“. Би трябвало да стигнем до острова за четирийсет дни. При хубаво време и вятър — няколко дни по-рано.
— Добре — каза Балвен. — Значи ще сме там малко преди те да започнат да се организират за идване тук. Подайте сигнал, когато е време кралят да се качи на борда.
— Разбрано, сър — отзова се Сабиен, след което се поклони на Дейлон. — Ваше величество.
— Няма нужда да чакаш тук — каза кралят на Балвен, щом Сабиен си тръгна. — Няма смисъл да те гледам как ми махаш от върха на кулата, когато отплавам. Все пак имаме кралство да градим.
— Помислих си го — отвърна Балвен. — Каретата е готова.
Погледна надолу, където Деклан все още организираше хората си, а Дейлон каза:
— Хайде, казвай каквото ще казваш.
— Каквото и да е друго, той е нашият по-малък брат. Би било добре двамата да помним това.
— Повярвай ми, никога няма да го забравя. — Дейлон поклати глава, след това неочаквано се засмя тихо. — По дяволите, когато се ядоса, страшно прилича на татко.
Балвен се усмихна.
— Ти също.
— Знаеш ли, ако и двамата се върнем, ще трябва да направиш нещо.
— Какво имаш предвид?
Последва дълго мълчание, след което Дейлон каза:
— Да го обявиш за мой наследник.
Балвен се изненада.
— Но…
— Знам, мислеше си, че ще се наложи да ме уговаряш за това. — Дейлон въздъхна. — Никога няма да се оженя отново, а и ти, скъпи ми братко, не си по жените. Имаме там някакви братовчеди все още, несъмнено, които са избегнали смъртта по време на набезите. Ако умра, без да съм го провъзгласил за наследник, изведнъж ще се появят всички далечни родственици и ще имаме фракции, борещи се за власт.
Помълча, после каза:
— На бюрото ми съм оставил документи, които съм подписал в случай че не се върна.
— Нима?
— Ами, помислих, че е по-добре да ти го кажа, след като несъмнено ще ровиш из бюрото ми, като се върнеш в замъка.
Балвен се засмя.
— Както би трябвало да направи всеки кадърен първи министър.
— Е, що за зла схема си спретнал, за да заявим, че нашият брат е легитимен?
— Проста всъщност. Знаем, че майка му беше Абигейл Ленокс, която е, или по-скоро беше, братовчедка на кралските фамилии и в Илкомен, и в Итракия, а баща ѝ претендираше за титлата дворцов барон. Аз случайно съм се натъкнал на свидетел, който заяви, че един умиращ жрец от един или друг храм тайно е бракосъчетал нея и татко.
Дейлон кимна.
— Кой може да оспори това?
— Кой наистина?
— Е, иди да се сбогуваш, върни се и пази кралството ни непокътнато.
— Да кажа ли на Деклан, че официално е принц?
Дейлон се разсмя истински.
— Мили богове, не! Достатъчно неща са му на главата. Просто му кажи, че двамата настояваме да не се остави да го убият.
Братята се прегърнаха и Дейлон се запъти към кастеланите си, които се качваха на кораба си, а Балвен забърза надолу по склона към Деклан.
Деклан го видя и се отдръпна от Сиксто, на когото даваше последните си указания.
Щом се приближи, Балвен каза:
— Дойдох да се сбогуваме.
Протегна ръка и Деклан я стисна.
След това, с напълно неочакван порив, Балвен прегърна силно по-малкия си брат и промълви:
— Остани жив, Деклан.
Сиксто гледаше с едва прикрита насмешка как Деклан замръзна от ненадейната прегръдка.
Деклан изпусна дълго сдържания дъх, щом Балвен го пусна, и каза тихо:
— Такова ми е намерението.
Погледна над Балвен към Дейлон. Отвеждаха коня му при останалите коне, за да ги натоварят на „Черната диря на Борзон“. После закрачи към платформата, където личната му свита щеше да се качи на флагманския кораб.
— Кралят? — попита той.
— Започва да възприема факта, че има малък брат… бавно. — Постара се да го каже небрежно, но стисна Деклан за рамото. — Никой от двама ви не помисли много какво става след тази война. Тъй че аз трябваше да го направя заради вас. Трябва да се върнете, и двамата.
Настойчивостта в тона му изненада Деклан също като прегръдката. Той кимна замислено.
— Ще го опазя, доколкото мога.
— Опази и себе си — каза Балвен. Опита се да се овладее, покашля се и каза: — Аз се връщам в Маркенет. Сбогом!
Обърна се и бързо закрачи нагоре по склона.
Сиксто се загледа след него, а след това се обърна към Деклан.
— Готови сме за качване на борда.
Деклан също се беше загледал след Балвен, докато той вървеше нагоре към чакащата карета. След малко отвърна:
— Прати съобщение на капитана на кораба. Щом е готов, пускай първата лодка.
Бе прочистил ума си от смущението, което Балвен му бе причинил, и отново се бе съсредоточил само върху едно нещо: унищожаването на лордовете на Прайдове.
Слънцето се смъкваше на запад. Хатушали стоеше на хълмчето зад библиотеката и се възхищаваше как звездите изникват, докато светлината на запад гасне, и бавно обсипват небесния свод. Най-сетне бе осъзнал, че това е един вид илюзия, тъй като се въртеше светът и сега започваха да обръщат гръб на слънцето, така че в известен смисъл той се движеше в сянката на Гарн. По някаква причина тази представа едновременно го радваше и изумяваше.
— Пак ли се опитваш да видиш звездите отблизо? — попита Бодай зад него.
— Не — отвърна Хатушали. — Просто реших да подишам малко чист въздух и да погледам залеза и как звездите излизат. — Засмя се. — Ха, излизат! Те винаги са си там, нали? — Бодай кимна. — Ние просто не можем да ги виждаме, защото светлината са слънцето скрива тяхната.
— Явно това е причината — каза Бодай. — Ядене тази вечер?
— Да — отвърна Хату. — Отиваме ли?
Отидоха, взеха си храна и седнаха. И Бодай каза:
— Трябваше вече да сме получили някаква вест от Хава.
Хату кимна.
— Да. Но се опитвам да не мисля за това, за да не се тревожа.
— Жена ти — заговори Бодай и посочи Хату с лъжицата си — е може би най-компетентната личност, която съм срещал, тъй че ако някой оцелее от тази лудост, това ще е тя.
— Съгласен — отвърна Хату. — Поради което мога да избягвам тревогата си… повечето време. Не мога непрекъснато да проверявам за нея с моите… сили, защото иначе не бих правил нищо друго.
Бодай се засмя.
— Разбирам.
— Ти също се тревожиш, знам.
— Откакто те доведоха в Коалтачин и откакто двамата станахте двойка, да, винаги. — Хвърли поглед към вратата, сякаш очакваше Хава да влезе всеки момент. — Да, тревожа се, но това не променя факта, че тя е повече от способна да се грижи за себе си.
— Открих нещо интересно — каза Хату. Погледна към входа за коридора, водещ към библиотеката. — Докато Натан го няма, се опитвам да напипвам по краищата на това, което знам, един вид — разширяване на разбирането ми.
Бодай се усмихна.
— Разбираемо.
Хату леко се намръщи.
— Нека да ти покажа.
Вдигна парченце морков, което беше паднало от лъжицата му, подхвърли го във въздуха и то замръзна над масата.
— Виждал съм и преди да караш неща да левитират, Хату — каза Бодай.
Хату се ухили.
— Огледай се.
Бодай го направи и се ококори, щом осъзна, че всички в трапезарията са застинали неподвижно, никой не помръдваше.
— Какво…?
Внезапно всички отново се раздвижиха все едно нищо не бе прекъснало движенията им, а парченцето морков тупна на масата.
Хату тръсна леко глава, за да я прочисти.
— Мисля, че мога да спирам времето. — Очите на Бодай се разшириха още повече и той като че ли онемя. — Поне в малко пространство около мен.
— Как…?
— Не знам. Още едно от онези неща, които направих случайно. Или може би не е спиране на времето, а… замразяване на всичко около мен… но не и мен?
— Никога ли няма да свършат чудесата? — попита Бодай.
Внезапен порив на енергия заля Хату и той пусна лъжицата си на масата.
— Какво? — попита Бодай.
— Усети ли го?
— За миг кожата ми настръхна, сякаш студен полъх нахлу и си отиде.
— Библиотеката — каза Хату.
Нахлуха бързо в тъмната библиотека и спряха. Между купищата книги близо до една лавица във въздуха се рееше странно потръпващо кълбо от зелена енергия и докато гледаха, и двамата усетиха как настръхват.
Кълбото блещукаща зелена светлина се изтегли нагоре като завеса и бързо изчезна в една точка във въздуха, примига и угасна, и видяха Натан, със златното кълбо, което им бе показал преди няколко дни, а до него стоеше малко по-стар мъж с тъмен халат, държащ дървена тояга. Беше с къдрава черна коса, малко прошарена, и лицето му бе леко набръчкано, но стойката му беше изправена и той излъчваше енергия все едно още беше млад енергичен мъж.
— Натан! — възкликна Хату.
Натан поведе по-стария мъж към Хатушали и Бодай. Изглеждаше леко замаян от това, през което току-що бяха преминали.
— Как… — понечи да заговори Бодай.
Натан кимна към глобуса в ръката си и го прибра в пътната си торба.
— Много е старо… — Сви рамене. — Наследих го. — Отведе по-стария мъж до масата и го покани: — Седни. — После се обърна към Хату и Бодай. — Помислих, че ще е най-добре да потърся някой, който знае точно какво всъщност е онова нещо в ямата, и се надявам да съм прав с решението си.
Непознатият им се усмихна и каза:
— Здравейте.
— По-младият приятел — каза му Натан — е този, за когото ти казах, Хатушали. А това е Бодай. — И посочи учителя.
Мъжът кимна.
— Радвам се да се запознаем. Аз съм Руфио.
След като остави Червения Суини в Шечал, Хава беше направила спирания и проследи Катариан. Беше ѝ отнело повече от седмица, докато го намери от последното му местопребиваване, и беше толкова впечатлена от шпионските му умения, колкото и подразнена, че ѝ беше струвало толкова усилия, докато го намери.
Катариан сега беше в град Тобило с Даход и други двама бунтовници азанти, готови да яхнат бързи коне към най-близкия голям команден пост между Тобило и Акена. Тя и Катариан бяха прецизирали предложения от Суини план и вече разполагаха с твърда програма.
Хава стоеше на брега на големия пуст остров, за който ѝ беше казал Червения Суини, където крал Дейлон щеше да организира нападението си, и наблюдаваше появяващите се на хоризонта платна, обзета от облекчение. Имаше пълно доверие в Сабиен, но той все пак плаваше през коварни води и ако онези, които го следваха, изпълнеха указанията им немарливо, ги чакаха плитчини и рифове.
Обърна се към Били, който действаше като неин първи помощник, докато Сабиен командваше кралската флота.
— Прати съобщение. Бъди готов да потеглиш веднага щом се върна на борда.
Били вдигна един дълъг прът с вързан за него зелен плат и го размаха. След минута от рулевата палуба на „Кралицата на бурите“ развяха друг зелен флаг. Хава нямаше търпение да се върне на кораба си, след като беше командвала мудната търговска гемия, която я бе докарала тук.
Работници от Светилището се бяха трудили усърдно последните няколко дни, за да подготвят зона за дебаркиране за краля и армията му. Вдигнати бяха платнени навеси през ранното лято и походните огнища бяха готови за готвене. Имаше и една що-годе добра палатка, която да предложат на краля.
Чувстваше се нетърпелива, което не беше обичайно за характера ѝ, но предстоящата битка беше изопнала нервите ѝ и тя беше решена да се погрижи всичко, което е във властта ѝ, да бъде направено както трябва.
Най-сетне водещият кораб промени курса и влезе в залива точно под лагера. Били подаде сигнал с пръта и зеления флаг, че първият кораб трябва да се доближи толкова до „Кралицата на бурите“, колкото е безопасно, а другите след това да се закотвят в редица, изпъната до мястото, където стоеше Хава.
Указанията бяха изпълнени и след час кралският кораб беше укрепен и спуснаха лодка. Когато тя стигна до пясъка. Хава видя Дейлон и Деклан.
Двамата изгазиха на брега и Хава удостои Дейлон с лек поклон, след това прегърна Деклан.
— Мислех, че ще си с твоите хора.
Отговори ѝ кралят.
— Отбивахме се на който остров твоят човек Сабиен избереше за вода и наредих Деклан да дойде на борда на моя кораб. — Хвърли поглед към Деклан и добави: — Имахме да обсъдим някои неща.
Деклан кимна в знак, че няма да кажат по въпроса нищо повече.
— Поръчах да ви приготвят вечеря — каза Хава и се отдръпна настрани, за да може кралят да мине, но той ѝ махна да тръгне пред тях.
— Води ти. — Погледна брат си ѝ каза: — Само да не е онази маймунска яхния, за която ми разказа.
Деклан се засмя.
— Надявам се да е нещо по-вкусно.
Стигнаха до палатката, в която имаше походна масичка и два стола, единият от които Дейлон зае, докато Хава и Деклан останаха прави. Накрая кралят каза:
— Няма ли един от вас просто да седне, за да не се чувствам като пълен идиот? Нагледал съм се на дворцови протоколи от Лодавико на Сандура.
— Били сте натясно дни наред, а аз съм яла — каза Хава.
Деклан се поколеба, след това седна на втория стол. Един от екипажа на Хава се появи, понесъл две купи с пикантно ухаеща супа — зеленчукова с късчета сушено телешко.
— Имам пилешко на шиш, ваше величество — каза тя, — и сме донесли полева пещ, в която се пече хляб.
— Топъл хляб! — Дейлон беше почти възхитен. — Надминаваш всички очаквания. Хава.
— Всичко върви според плана. Вие имате четири хиляди или повече души, които ще дойдат на брега през следващите няколко часа, и всички те са гладни след седмици по море и на дажби суха храна. — Посочи платнището зад палатката и Дейлон и Деклан видяха десетки работници, разшетали се около разпалените огньове и понесли телета на грамадни железни шишове. — Наредих да пратят тук всичко, което можахме да заделим от Светилището, и те надминаха себе си.
— Одобрявам — каза Дейлон.
— Колко време ще ви трябва, преди да сте готови за бой? — попита Хава.
— Колко време имаме оттук до врага? — попита кралят.
— Девет часа, ако ветровете са добри. Тръгвате три часа след залез и влизате в Акена призори.
Дейлон остави лъжицата си, когато им поднесоха печено пиле и зеленчуци. Погледна Хава и я подкани:
— Защо не ми кажеш каквото имаш да кажеш?
— Призивът е тръгнал из цяла Нитания и армиите се събират за нов набег срещу Северна Тембрия. Този път се канят да ударят Маркензас. — Хава замълча. — Всеки кораб, годен да направи това плаване, ще стигне в пристанището до около три седмици, за да направят плаването навреме за средилетието.
— Трябва ни седмица да напасем конете — каза Дейлон, — да са здрави за битка. Имахме късмет и се наложи да убием само един, който получи колики. Мъжете също трябва да отпочинат. След това какъв е най-добрият ни избор?
Хава пресметна наум и отвърна:
— Единайсет дни, смятано от тази нощ. Приготвила съм сигнален огън на една от скалите южно оттук. Трябва да видя дали Сабиен е взел далекоглед.
— Взел е — каза Дейлон. — Видях, че го използва да оглежда хоризонта за разбойници.
— Добре. След единайсет дни по залез-слънце, ако нищо не се обърка, ще се запали огън, който сигурно би могъл да се види от човек с остро зрение, но ще го види всеки с един далекоглед, и това е сигналът, че три часа след залез вие отплавате. Натоварвате конете си същия ден, и цялото поддържащо оборудване, и ме чакате.
— С нас ли тръгваш? — попита кралят.
— Аз съм пред вас — каза Хава. — Катариан смята, че азантската флота ще ви подмине, поела на север, около ден преди това, за да потуши въстанието в Тобило. Аз водя тази флота в случай че азантски кораби се опитат да блокират пристанището. — Тя се усмихна. — Освен това така и не съм използвала още онази гадна балиста, която се закрепва на носа. Има и още една причина — добави тя почти с радост.
— И каква е тя? — попита Деклан.
— Катариан каза, че азантите са ми толкова ядосани, че са обявили цена за главата ми. Нещо повече, построили са по-голям, по-бърз кораб, който би трябвало скоро да е завършен, нарекли са го „Кралят на вълните“.
Усмивката ѝ се разшири.
— Трябва да открадна този кораб.
24.
Нападения, наказание и разкрития
Тоачипе наблюдаваше за първата поява на светлина. Очите му обходиха хоризонта на изток, щом просветляващото небе намекна за идващата зора. Днешният ден щеше да е ясен — небето беше грейнало със звезди през цялата нощ.
Дългът му повеляваше винаги да гледа на изток за фалшивата зора, когато небето бавно изсветлява, преди слънчевият диск да изникне над морето на изток. Освен в дни на бурно време тези часове му бяха любимите, защото бяха време на покой и тишина в град на шум и напрегнатост, щом събудеше лордовете на Прайдове и започнеше поредното утро.
Смътно движение на североизток привлече погледа му, щом небето изсветля. Отначало видя проблясъци на сиво на фона на още по-тъмно сиво, но след няколко минути образите се откроиха.
Кораби! Преброи девет. Плаваха с издути платна и бързо се приближаваха към пристанището! След няколко мига разбра, че не са азантски военни или местни търговски кораби, а нещо чуждо и враждебно.
Точно преди да изгрее слънцето почукване на вратата предшества идването на първия бегач.
— Влез! — викна той и след секунди пред него стоеше млад мъж, готов Тоачипе да обяви настъпването на новия ден за събраните в коридора бегачи, за да могат всички да се втурнат към жилищата на лордовете на Прайдове, спящи в покоите си.
Бегачът пристъпи до Тоачипе, погледна навън и видя корабите, приближаващи се към почти празните кейове — само един кораб беше останал в пристанището, след като азантската флота бе пратена да потуши въстание в Тобило.
— Какво става? — попита бегачът.
Слънцето надникна над морето на изток и Тоачипе видя кораб, подхождащ към най-южния край на кейовете. Беше кораб, който познаваше, виждал го беше да влиза и напуска това пристанище много пъти. „Черната диря на Борзон“, корабът съкровищница на Златния прайд.
— Слънцето е изгряло! — каза бегачът с тревога в гласа. — И чии кораби са тези?
Тоачипе вдигна ръка и за миг се възхити, когато погледна опакото ѝ, сякаш за първи път. Беше ръка на силен мъж, служил на Лордовете с години, за да осигури семейството си. В другата си ръка стискаше тежък дъбов церемониален жезъл. И тогава осъзна, че може добре да послужи като боен кривак.
Погледът му се върна към познатия кораб.
Мъже спуснаха въжета, докато капитанът обръщаше странично големия кораб съкровищница и го остави да се плъзне към брега. След това, сякаш с магия, една голяма врата се смъкна от десния борд на кораба и се чу силно изпукване, щом кълчища и платно се отпраха от дървото и от най-ниската палуба към пясъка се спуснаха рампи. По тях бързо заслизаха коне, водени от въоръжени мъже.
— Виж — каза бегачът. Сочеше към другия край на дошлата флотилия и там Тоачипе видя друг познат кораб, „Кралицата на бурите“. Мигновено разбра кои точно са тези пришълци. И разбра, че лордовете на Прайдове ги чака възмездие.
— Зората е дошла. Трябва да събудим нашите господари! — настоя младият бегач.
Тоачипе се извърна към него.
— Не днес.
— Да не изпълним своя дълг означава смърт! — възрази младежът, вече изпаднал в паника.
Тоачипе погледна назад през рамо към войниците. Вече се изсипваха от корабите и се подреждаха на кея. Погледът му отново се върна на младия бегач.
— Смърт ли? — Той се усмихна. — Някога, но едва ли днес.
Хората на Деклан се събраха. Двамата със Сиксто им бяха наредили да изчакат, докато конницата настъпи пред тях.
Видя, че се организират и че Сиксто оглежда улиците, водещи към пристанището, за защитници. Но единствените звуци в това пристанище идваха от разтоварващите кораби.
— Очаквах поне да отбягваме стрели досега — каза Сиксто.
— Никаква стража?
— Явно не.
— Твърде много години абсолютна сигурност — каза Деклан. — Просто не им е хрумвало, че е възможно да бъдат нападнати тук.
По улиците започнаха да се появяват местни, но повечето хвърляха поглед към струпалата се армия и хукваха обратно към домовете си и затръшваха вратите.
— Имаме още няколко минути. След това, мисля, че тук ще стане гадно — каза Сиксто.
Деклан кимна и се обърна към хората си. Половината все още бяха на кораба, готови да влязат в строя зад тези, които вече бяха на брега.
— Готови! — заповяда той и мечовете се извадиха, лъковете се изпънаха, заредени със стрели.
Деклан погледна натам, където се строяваха кралските сили, и видя, че почти всички коне вече са слезли от кораба и че ездачите са на седлата.
Появи се отделение азантски стражи, затичани към тях от улицата, за която бяха казали на Деклан, че е главният подстъп към двореца на лордовете на Прайдове.
Хава много пъти беше натъртвала, че първото, което трябва да направи, щом се изправи срещу азанти, е да извика. И той извика с цяло гърло:
— Коалтачин!
Двама от азантите извадиха мечовете си и умряха преди да стигнат до първия ред войници, от залп стрели от палубата на кораба. Другите четирима спряха, парализирани и разколебани. Следващата фраза, която той и другите бяха упражнявали, беше:
— Ела при нас или стой настрана!
Четиримата азанти се спогледаха и единият побягна, но другите смъкнаха черните си туники и покривала за глави и закрачиха натам, където Деклан им посочи с меча си. Тези трима млади мъже бяха повече от готови да се бият.
— Ако всичко върви толкова добре, може да обядваме там горе — каза Сиксто и посочи билото на хълма, което бе целта им.
— Не бих разчитал на това — отвърна Деклан.
Кралят внезапно подкара към него, посочи нагоре по главната улица и извика:
— След нас!
Тропотът на железни подкови на четиристотин коня по уличните камъни разби утринната тишина и отекна из целия долен град. Врати и прозорци се отваряха и след това бързо се затръшваха, докато конницата преминаваше.
Щом и последният кон зави нагоре, Деклан извика:
— Готови!
Не само неговите хора, но и специално обучените войници на краля бяха готови да тръгнат. Действайки по спомена на Червения Суини за този град, Дейлон беше разделил силите си на флангови групи, след като двамата с Деклан се бяха съгласили, че наемниците ще послужат по-добре, ако не са обременени от твърде много заповеди. Фланговите части щяха да тръгнат нагоре по други две по-големи улици от двете страни на главната, а ако бъдеха блокирани, щяха да се придвижат зад силите на Деклан.
Деклан размаха меча си в кръг и извика:
— Напред!
Двамата със Сиксто поеха в бърз ход, тъй като щурмът нагоре по хълма не беше практично решение за дълго разстояние, а поради това че основните сили на Деклан все още бяха на кораба, не искаше да ги остави разтеглени в дълга колона зад себе си. Този план бе съставен, защото бяха очаквали съпротива още на кейовете, но засега се бе появило само онова единствено отделение азанти.
Това бързо се промени, след като стигнаха до първата пресечка. Отгоре към тях полетяха стрели и Деклан скочи до стената отляво. Погледна нагоре, но не видя нищо.
Сградите толкова близо до пристанището бяха само дюкяни и жилища, с разпръснати между тях складове, но по-нагоре по хълма имаше по-големи здания. Деклан викна на Сиксто, който се беше присвил от другата страна на улицата:
— Можеш ли да видиш откъде стрелят?
Сиксто вдигна меча си и посочи нагоре и назад.
— Някъде оттам.
Още няколко стрели полетяха надолу в дъга и Деклан видя, че Сиксто е прав. Стрелци на покрива на следващата улица стреляха напосоки с надеждата да поразят някого от нашествениците. Прецени, че това е повече досада, отколкото сериозна заплаха. От друга страна, случайна стрела можеше да убие човек толкова сигурно, колкото и прицелена.
— Хората на краля трябва да пратят някого на покрива! — извика Деклан. Погледна назад и видя, че силите му се трупат в улицата зад него.
— Може би никой не стреля по тях?
На Деклан това му се стори почти забавно. Изчака, а след това изсвистяха нови пет стрели и една удари дървения капак на прозореца, под който се беше присвил. Той махна на мъжете най-близо до него да претичат през улицата и да изчакат от другата страна. Преброи наум и вдигна ръка, за да ги спре, и паднаха още стрели. Чу как един от мъжете извика от болка и изруга. От това прецени, че мъжът поне е останал жив.
След новия залп стрели още мъже минаха пресечката и Деклан притича до Сиксто и каза:
— Помогни ми да се кача.
— На покрива?
Деклан кимна.
— Луд ли си?
— Вероятно. Изчакай следващия залп.
Щом стрелите удариха, Деклан се изправи и даде знак на мъжете да щурмуват нагоре по улицата след конницата. При само петима или шестима стрелци над тях повечето бойци щяха да минат безопасно тази пресечка, но Деклан нямаше да остави стрелците зад силите си. Шестима стрелци на покривите с колчани, пълни със стрели, можеха да убият доста от хората му.
Чу как стрелите изсвистяха и две ругатни след това, после кимна на Сиксто и той му даде рамо, докато успее да сграбчи стрехата и да се издърпа на покрива. Огледа се да засече стрелците, не видя нищо, обърна се и спусна ръката си за Сиксто.
Както очакваше, първият му заместник бе готов: сграбчи ръката му и след секунда лежеше на покрива до него.
— Засече ли ги? — попита Деклан.
— Ей там — каза Сиксто и посочи.
— Пълзим, после скачаме и нападаме — каза Деклан.
— Знаеш ли, ние сме ужасни началници.
— Какво?
— Един добър командир щеше да прати други тук горе, за да ги нанижат със стрели, докато той стои долу и казва на останалите какво да правят.
— Избра чудесен момент да ми го кажеш.
— Щеше ли да ме послушаш?
— Вероятно не. Сега пълзи.
Двамата пропълзяха по корем, докато не стигнаха до тясната задна уличка. Стрелците бяха горе на следващата сграда, от другата страна, и сега стреляха както по хората на Деклан, така и по тези на краля, идващи по съседната широка улица.
Сиксто погледна и каза саркастично:
— Това са само седем или осем стъпки.
— Лесно като падане от стол — отвърна Деклан.
— Можеше да го опишеш и малко по-различно.
— Като кажа „давай“, правиш три стъпки назад, после тичаш и скачаш, и сме от другата страна.
Сиксто кимна.
— Готови… давай!
Двамата се надигнаха, направиха три стъпки назад, засилиха се и скочиха над уличката. От другата страна имаше петима стрелци и един тъкмо изпъваше лъка си. Другите четирима стреляха право надолу по кралските сили.
Докато първият стрелец ги види и извика предупредително, Деклан и Сиксто бяха почти до тях. Един се обърна, пусна тетивата и стрелата профуча само на няколко пръста от шията на Сиксто, преди той да има време да реагира.
Само с лъкове стрелците бяха почти беззащитни, но се опитаха да ги използват като тояги. Деклан носеше меч, а Сиксто — меч и нож на колана. За няколко секунди и петимата азантски стрелци бяха мъртви.
Деклан и Сиксто затичаха и скочиха обратно на сградата над тяхната рота. Всички вече бяха нагоре по улицата пред тях. Деклан се хвана за плочите на покрива и се спусна на улицата. Сиксто направо скочи и се претърколи.
— Може да си счупиш врата така — каза Деклан.
— Или пък не — каза Сиксто.
Двамата се обърнаха да догонят наемническата рота и бяха почти останали без дъх, когато ги настигнаха и видяха, че са спрели.
— Какъв е проблемът? — попита Деклан.
— Проклет да съм, ако знам — каза мъжът пред него. — Просто изведнъж спряхме.
— Пусни ме да мина — заповяда Деклан и когато боецът се обърна да види кой издава заповеди, отвърна:
— Извинявай, капитане. Мислех, че сте напред.
Сиксто се усмихна и подхвърли:
— Добър водач, а?
Деклан го изгледа намръщено в знак, че не одобрява хумора му.
Двамата се запровираха напред, печелейки си ругатни и няколко посягания да ги ударят, докато някой не реши, че трябва да викне:
— Отворете път на капитана!
Когато се добра до челото на колоната, Деклан видя, че кипи люта битка: конницата на Дейлон се опитваше да пробие през вдигната набързо барикада в дъното на улицата, водеща стръмно нагоре към билото на хълма на лордовете на Прайдове.
Дейлон изтегляше конниците си назад, тъй като защитниците мушкаха с копия по коне и ездачи и ги спираха да минат зад барикадата. Два коня със стърчащи от телата им стрели лежаха в подножието на барикадата.
Деклан огледа битката и извика:
— Стрелци отпред!
Заповедта се предаде и за по-малко от минута шестима стрелци се отзоваха на призива му.
— Трима от стрелците им са там горе. Видях ги. — Деклан посочи един покрив на ъгъла на улицата диагонално срещу него, където стояха трима стрелци. — Ако не можете да ги поразите, поне ги накарайте да се приведат и да не стрелят.
Обърна се към мъжете зад себе си и нареди:
— Вие минете отсреща и разкарайте онези коне. Ако са още живи, им прережете гърлата, за да не ритнат някого и да го убият.
Отдръпна се и им махна напред, после се обърна и видя спрелия наблизо Дейлон. Кралят седеше на коня си и наблюдаваше мълчаливо. Деклан притича до него и каза:
— Ще разчистим пътя. Ще подам сигнал, когато е готово.
Дейлон пренебрегна липсата на формалности и само кимна. После каза:
— Преодолейте барикадата.
Хората на Деклан вече се катереха по барикадата. Той видя как няколко души се качиха на покрива, където бяха стрелците, и бързо ги премахнаха.
Извика:
— Разчистете улицата за конницата! Претърсете всяка къща за азанти.
Беше дал изрична заповед да се убиват само азанти. Всякакво убийство на цивилен, плячкосване и изнасилване щеше да прати виновника на бесилото. Беше обещал достатъчно злато след тази война и се надяваше това да предотврати безогледното унищожение. Това не само го отвращаваше след грабежа и погрома на Хълма на Беран, но и беше губене на време — вероятно щеше да му трябва всеки годен за бой мъж, щом стигнеха до лордовете на Прайдове.
Хората му разчистиха барикадата, струпана от мебели, измъкнати от къщите наблизо, сандъци от складове и всичко останало, което азантите бяха могли да намерят. Никой от азантите не помоли за милост — продължиха да се бият до последния човек.
Деклан излезе по средата на улицата, обърна се и посочи към двете страни — раздвояваше силите си. Мъжете тръгнаха от врата на врата.
Сиксто дойде при него и каза:
— Оставяме хората да свършат тежката работа, а?
Деклан си пое дъх и само кимна.
— Като всеки добър командир — каза Сиксто.
Деклан замахна уж да го удари с юмрук, после се обърна и закрачи по средата на улицата, като поглеждаше нагоре за още стрелци, но не видя повече.
Мъжете напредваха предпазливо, нащрек за засада. Отваряха с ритници вратите и Деклан чуваше писъци отвътре, но хората му бързо се връщаха на улицата. Заповедта му да няма грабежи и нападения на обикновени граждани явно се изпълняваше.
— Още една барикада, капитане! — извика някой отпред и Деклан и Сиксто забързаха към следващата пресечка.
Видяха няколко десетки облечени в черно азанти, които трескаво вдигаха преграда от отломки и един преобърнат фургон, и Деклан не се поколеба.
— Атака! — извика той и хукна напред.
Скочи върху някакъв кафез, който се хлъзна назад. Нанесе съкрушаващ удар във врата и рамото на най-близкия защитник, докато падаше, и се приземи по очи върху калдъръма, дъхът изсвистя от гърдите му. Главата му се замая, докато нечия ръка не го стисна под мишницата и го издърпа на крака.
— Това беше глупаво — каза Сиксто.
— Прав си — отвърна Деклан и тръсна глава. Ушите му бръмчаха.
Докато се съвземе, битката беше приключила.
— Това беше прекалено лесно — каза Сиксто. — Къде им е армията?
И тогава го осени.
— Нямат армия.
— Тогава как опустошиха Северна Тембрия?
— Не с армията си! А с всички народи, които в момента въстават, онези, които искат да смалят!
Бързо се огледа и извика на мъжете зад себе си:
— Предай назад на краля да изкара конете напред! Разчисти пътя!
Изчака да предадат заповедта. Мъжете от двете страни се притиснаха до сградите, за да не бъдат стъпкани.
— Предай назад! — извика Деклан. — Напусни къщите и напред след конницата!
— Какво си намислил? — попита Сиксто.
— Бавят ни, опитват се да спечелят време за онези горе в двореца. Там ще се бранят с всичко, което имат!
Сиксто погледна към огромното здание на върха на хълма.
— Казах ти, че почна прекалено лесно.
— Мразя, когато си прав — отвърна Деклан и го плесна по рамото.
След малко кралят и конницата му препуснаха покрай тях. След като премина и последният кон, Деклан махна на хората си да го последват и затича.
Хава отиде на носа, където чакаха двама стрелци.
— Нищо ли?
— Нищо — отвърна единият. Посочи високо нагоре над по-ниските сгради. — Шумовете идват някъде оттам горе, но всички, които живеят тук долу, вероятно се крият под креватите си и не виждаме никого с оръжие.
Хава се обърна към Били.
— Сабиен готов ли е?
— Да, със сламата и маслото.
— Съобщи му, че все още не знаем какво става там горе, но ако той остане последният, да го запали!
— Разбрано.
Хава се обърна и погледна към далечния южен край на пристанището, където бе акостирал „Черната диря на Борзон“. Кралските инженери бяха изрязали огромна врата в страната на кораба, който Сабиен беше тласнал в пясъка, и след това я бяха запушили с дебело платно. Бяха я изрязали малко над ватерлинията, та течът да е минимален, и това бе улеснило бързото разтоварване на конете и ездачите.
Но корабът вече беше безполезен и планът беше кралят и другите да се върнат тук и да се качат на „Кралицата на бурите“, ако все още е до кея, или на който кораб има място. Два от десетте кораба на краля бяха оставени в базата на острова, а Хава беше повела другите осем в атака.
Бяха решили да изоставят конете, а вероятно щяха да са убити достатъчно мъже, за да има място за тях на корабите, та да се върнат на острова. Ако един или два от тези кораби не се върнеха, все пак разполагаха с други два, които да ги върнат до Маркензас.
След няколко минути тя видя изригващите пламъци в „Черната диря на Борзон“ и Сабиен затича към тях. Големият грозен кораб съкровищница беше свършил работа, но Хава не изпита никакво съжаление, като видя, че гори. Помнеше много добре страданията на окованите в него.
Сабиен се качи на палубата и дойде при нея.
— Готово, капитане.
Хава кимна.
— Значи, чакаме.
Хату седеше изнервен на масата в библиотеката. Тревогата му бе видима. Най-сетне каза:
— Бих могъл да погледна.
— Недей — каза Натан. — Не и преди да научим повече за онова нещо в ямата…
— Не, имам предвид битката — каза Хату. — Хава е там, тъй че мога лесно да я намеря и да видя как се оправя.
— Аз също се тревожа, но ако постоянно проверяваш как се оправя тя, няма нищо да свършим тук.
Откакто беше пристигнал с Натан, Руфио методично беше разпитвал Хату за всеки аспект на силите му. Подходът му беше различен от този на Натан — все едно съставяше каталог на способностите му, както Сабела с книгите.
— Можеш ли да виждаш от разстояние? — попита Руфио, който все още се изненадваше от много от постигнатите от Хату неща.
— Не навсякъде — отвърна Хату. — Трябва да е някъде, където съм бил и го помня, или ако мога да намеря някой, когото познавам добре, и тогава мога да ги видя, а тогава виждам и къде са, и мога да запомня. — Той сви рамене. — Не го обяснявам добре.
— Не, всичко е наред — каза Руфио. Погледна Натан. — И това без никакви заклинания или устройства?
Отговори му Хату:
— Не. Просто го правя. — Погледна намръщено Руфио и продължи: — Непрекъснато задавам същия въпрос. Не знам никакво заклинание, ако имаш предвид нещо като онази книга ей там, дето ти я показа Натан, а единственото устройство, което съм използвал, е компас, преди много време… А, и една от онези тръби за гледане отдалече, далекоглед. Погледнах веднъж през една.
— Да оставим тази тема за друг път — каза Руфио и се обърна към Бодай. — Това е най-дългото разстояние, което съм пропътувал някога. Когато преди столетия завърших проучванията си, отделих малко време да поскитам.
— Двайсет години са малко време? — попита Натан насмешливо.
Руфио го изгледа сърдито.
— Ти знаеш отговора на това по-добре от всеки друг.
Натан сви рамене.
— Казах ти, че има много неща, които не помня.
Руфио махна пренебрежително с ръка и се обърна към Хату.
— Е, можеш ли да ме заведеш до тази яма и да ми покажеш какво има там?
— Лесно е. Но първо бих искал да видя как се оправя жена ми.
Хату се отпусна на стола, затвори очи и след малко каза:
— Тя е на кораба си, в едно пристанище и битката е далече от нея. — Отвори очи, на лицето му бе изписано облекчение. — Е, скоро ще се стъмни. Ако искаш да погледнеш онова място, трябва да е сега.
— Добре — каза Руфио. — Какво да направя?
— Стани — каза Хату, сложи ръцете си на раменете му и го подкани: — Сложи си ръцете на раменете ми и затвори очи.
Руфио го послуша и изведнъж сякаш заплува в някаква пустота с Хату.
— Къде сме?
— Всъщност не знам — отвърна Хату. — Мисля за това като за „моето място“ и оттук мога да правя много неща.
Появи се плетеницата от нишки енергия и Руфио каза:
— Какво…?
— Ще обясня по-късно. Ето къде искаме да отидем.
Изведнъж се зареяха близо до ръба на ямата. В Раната беше нощ и Руфио ахна, което според Хату трябваше да е умствено повторение на онова, което правеше във физическото си тяло. — Нищо тук не може да те нарани — каза Хату. — Сега погледни.
Тласна Руфио към ръба на ямата и промени светлината така, че той да може да види вътре. До тялото на детето вече имаше труп на куче и нещо, което приличаше на откъснато ухо.
Грамадното същество лежеше неподвижно.
— Мили богове! Не! — възкликна Руфио.
Връзката се прекъсна и Хату отново се озова в библиотеката. Руфио се олюля все едно беше понесъл физически удар.
— Какво става? — попита Натан.
— Това, от което се боях.
Натан пребледня.
— Какво става? — попита Бодай. — Какво те потресе така?
Руфио погледна Натан, а той отрони:
— Няма да разберат.
— Не си ги предупредил? — възкликна ядосано Руфио.
— Не виждах причина да ги тревожа, след като можеше да се окаже нещо друго.
— Нещо друго!? — извика Руфио. Лицето му се бе разкривило от гняв, а тонът му бе обвинителен. — Ти, повече от всяко друго същество в тази вселена, знаеш какво е това.
За първи път Хату и Бодай видяха Натан ядосан. Очите му се бяха налели със сълзи на безсилие и той извика:
— Не съм искал да съм тук! Пратен бях тук, след като повечето от паметта ми я няма! Не знам какво мислиш, че трябва да знам, но съм също толкова невеж като тези двамата — махна към Хату и Бодай — за много неща!
Хату пристъпи колебливо, готов да застане между Натан и Руфио.
— Чакайте! — Вдигна ръце в успокоителен жест. — Какво правим ние тук?
Руфио кимна и се овладя.
— Онова нещо в ямата… то е агент на Пустошта. То е единственото и най-могъщо същество на Пустошта.
— Пустошта? — повтори Хату и погледна питащо Натан.
Натан преглътна гнева си и каза:
— Преди това! — Махна с ръка в широка дъга. — Преди всичко, преди тази вселена… преди другите вселени, преди всичко! Е това… — Потръпна, сякаш поразен от внезапна болка. — Трябва да си спомня! — извика все едно се обръща към някой невидим.
Хату виждаше, че се мъчи да надмогне нарастващото си безсилие и гнева си.
Натан отново потръпна болезнено, а след това въздъхна като че ли с облекчение и промълви тихо:
— Благодаря ти.
Отново сякаш говореше на някой или на нещо невидимо.
Хату прибегна към силата си, за да види дали в стаята не се е появило някое друго същество, но не усети нищо.
— Преди началото — заговори Натан с по-спокоен тон. — Всичко, всяко нещо, е съществувало в един… съвършен миг. — Наведе се и почука по масата. — Материя, енергия, време, всичко обвързано в една… топка, да кажем. Нещо се е случило — продължи той. — В един внезапен момент всичко се е променило. Времето се е разгърнало, разпростряло се е, за да стане това, което преживяваме. Масивни изригвания на енергия също така, с оформяща се материя, прах, след това гравитацията ги превръща в скали, планети и звезди, въздух и вода, всичко материално. Никой не знае колко дълго. Милиарди години или повече. Звезди се раждат и умират, живот се поражда и изчезва. Най-доброто обяснение, до което някой може да стигне, е чисто предположение. Боя се, че може никога да не го научим — или може би сме неспособни да разберем как би могло да се случи това. Представете си две фундаментални сили, първични стихии да кажем, в хармонично равновесие в онзи единствен момент, онзи съвършен миг… И изведнъж той вече не е съвършен, извън равновесие е, и всичко се разпилява.
Хату, Руфио и Бодай мълчаха и го гледаха.
— Една от силите раздира онзи съвършен миг. Ще я нарека хаотичната сила, настояването за промяна, еволюция, несигурност.
— Другата сила е върховната задоволеност — продължи той. — Мисля за нея като за подредената сила и сега тя се стреми да върне всичко до онзи съвършен миг. Не мога да претендирам за знание, но ми се струва уместно да се каже, че подредената сила е разочарована и ядосана.
Хату промълви:
— Искаш да кажеш, че онова нещо в ямата е агент на фундаментална стихия, която иска да върне всичко до… един миг на блаженство?
По бузата на Натан потече сълза.
— Да, точно това е.
— Съществото в ямата е Господар на ужаса — каза Руфио. — Има силата да погълне целия живот на тази планета и да унищожи всичко до най-малките прашинки, и да се разпростре оттук и след време да унищожи… всичко.
Хату се помъчи да осъзнае това. Усети се, че трепери.
— Но защо е тук? — попита.
— Това, приятелю, е чудесен въпрос — каза Руфио. — Въпрос, на който нямам отговор. Защото до този момент мислех, че знам със сигурност, че това нещо е заклещено някъде другаде във вечна битка с друго същество, което е далече извън въображението ти.
— И какво правим? — попита Натан.
— Аз се връщам, колкото е възможно по-бързо — каза Руфио.
— Трябва ли ти кълбото?
— Не. След като вече съм тук, мога да се върна без това проклето устройство. Ако случайно се озова вътре в планина, защитната обвивка няма да ми свърши работа. — Той си пое дъх. — Това устройство не е съвсем точно и понякога не улучва целта. А от защитната обвивка се замайвам.
— И какво иска този Господар на ужаса? — попита Хату.
— Всичко, което обичаме, е изложено на риск — отвърна Руфио, — защото всичко, което съществува, е изложено на риск. Има едни хора, с които трябва да говоря, и неща, които трябва да науча. Ти се погрижи за битката и за жена си, защото макар и да е важно за теб, то е дреболия в сравнение със същинския риск.
Хату усети, че детинското му раздразнение от това, че не схваща, се връща, и гневът му се надигна.
— Не разбирам! Какво означава всичко това?
Бодай сложи успокоително ръка на рамото му, а Руфио се обърна и погледна Хату в очите.
— Вселената е невъобразимо сложна. Това, което наричаме Пустошта, е… пространството между всички онези частици, които наричаш „стихии“. Пустошта е… онова напълно празно сиво нищо, съвършен баланс между чисто бяло и абсолютна чернота. Ужасите са единствените и най-ефикасни същества на Пустошта. Нещото, което дреме в онази яма, може, в пълната си мощ, да погълне звезда. Ще трябва да отида да поговоря с хора, които знаят за това повече от мен. — Погледна Натан и каза: — Съжалявам. Не знам какво си преживял, какво си забравил. Моля те за прошка.
Натан кимна.
Руфио затвори очи, раздвижи леко ръце и до него се появи висок овал. Беше искрящо сребрист и се полюшваше като изворна вода — и той пристъпи и влезе в него. След секунда изчезна, чу се само смътен звук от нахлулия въздух там, където беше стоял.
— Къде отиде той? — попита Хату.
— Да доведе помощ — отвърна Натан.
Деклан замахна с меча си и посече мъжа срещу себе си в рамото. Швирна кръв, костта се оголи и мъжът изрева от болка и рухна.
Силите на Дейлон се бяха сражавали до самите порти на двореца на лордовете на Прайдове. Голямата дървена порта беше стояла отворена толкова дълго, че беше огънала и изкривила пантите, тъй че не можеше да се затвори напълно.
На хората на Деклан се бе наложило още веднъж да разчистят пътя за кралската конница и кървавата битка почти от час беше в критична фаза.
Всеки път, щом мъжете на Деклан си пробиеха пътя до малкия отвор, защитниците натискаха срещу тях, за да не могат нападателите да отворят портата по-широко. Деклан, Сиксто и най-опитните войници от ротата се редуваха колкото може по-често и отдъхваха за по няколко минути.
Нападателите печелеха предимство за минута-две и портата се открехваше с по няколко пръста, но на всяка спечелена педя защитниците си връщаха половин. Все пак направените от Деклан, Едвалт и другите ковачи мечове бяха страховити оръжия, сечаха броня и даваха възможност на нападателите да напредват стъпка по стъпка.
Най-сетне портата се измести и с шумно скърцане на дърво в камъка дясното крило бе избутано назад и нападателите нахлуха вътре.
Имаше шепа азанти и от начина, по който се биеха, личеше, че са най-верните фанатици. С тях имаше и много мъже, облечени в пищни дрехи — приличаха по-скоро на церемониални стражи, отколкото на истински войници.
След цял час бой при портата битката в огромния двор приключи за минути. Много от мъжете с халати и декоративна броня хвърлиха оръжията си и се замолиха за пощада.
— Взимай пленници! — извика Деклан, но знаеше, че предаващите се ще имат късмет само ако хората му чуят заповедта.
Излязоха на голям площад, който служеше за вход към огромния дворцов комплекс.
Деклан нареди на хората си да се развърнат и скоро отвън не останаха бранители.
Входът към дворцовия комплекс беше огромна дървена порта. Беше затворена и със сигурност залостена.
Дейлон излезе на площада и слезе от коня си. Погледна назад през рамо и извика:
— Разкарайте конете!
Един на всеки трима ездачи щеше да слезе и да отведе своя кон и още два, тъй че по двама от всеки трима можеше да се бие.
Дейлон беше останал без дъх и възрастта му личеше. Когато смъкна шлема си, се видя, че сивата му коса е полепнала по черепа, очите му бяха хлътнали, с тъмни кръгове отдолу, бузите му бяха зачервени.
— Добре ли сте? — попита Деклан.
— Ще съм, когато приключим с това. — Дейлон погледна нагоре към слънцето, което се вдигаше все по-високо. Денят ставаше все по-горещ.
— Вода! — викна кралят и един от мъжете притича с мях вода. Дейлон пи дълго, после подаде меха на Деклан.
Деклан пи и даде меха на Сиксто. Той изпи останалото и хвърли меха настрани.
Дейлон махна на ротата си да го последва и тръгна към портата. Деклан огледа десетките прозорци и терасите, продължаващи шест етажа нагоре.
— От стрелци ли се боиш? — попита го кралят.
— Имат поне няколко — отвърна Деклан. — Но и един стига.
— Вярно — съгласи се Дейлон. — Къде са те?
— Нямат армия — каза Деклан. — Не разбирате ли? — Повтори догадката, която бе споделил със Сиксто, и завърши с: — Те са тъмничари, а азантите са полицаи, шерифи, бирници, шпиони, но не и войници. — Пое си дъх и добави: — Може да са професионални убийци, но в редовен бой са безполезни. Как ги нарече Хава? Криминални лордове?
Дейлон сякаш се обърка за миг, но след това очите му светнаха.
— Разбира се! — За първи път от началото на тази кампания кралят на Маркензас изглеждаше почти щастлив. — Влизането е проблемът. — Огледа зданието пред тях. — Този… зайчарник е пет пъти по-голям от замъка ми, но дотук не съм видял нищо, което да наподобява отбранително укрепление. Освен ако не се натъкнем на капани и чакащи ни отделения войници, проблемът е само да си пробием пътя до мястото, където са се барикадирали тези лордове на Прайдове, да влезем и да ги избием. Направим ли го, всичко би трябвало да приключи.
Погледна отново към небето и видя, че все още е доста преди пладне.
Сиксто посочи тежките крила на портата пред тях, дванайсет стъпки на височина, ако не и повече, всяко по десет стъпки широко — бяха от старо дърво, сигурно твърдо като стомана — и каза:
— Надявам сте да сте прав, кралю. Но първо трябва да влезем!
25.
Разрешение, открития и преображения
Донти махна на Хава изпод бушприта на кораба до „Кралицата на бурите“. Хава беше на кърмата и наблюдаваше как една лодка обръща кораба ѝ в случай че им се наложи да се отбраняват срещу неочаквани гости. Другите кораби също щяха да обърнат, след като кралят и армията му се качат на тях.
Тя също му махна и той скочи във водата, заплува към въжената стълба на „Кралицата“, качи се по нея, застана до Хава и каза:
— Трябваше ли да помоля за разрешение да дойда на борда или нещо такова?
— Такъв е правилникът — отвърна тя, като се помъчи да не се разсмее. Смехът изглеждаше някак неуместен в разгара на щурм.
— Така и не мога да ги запомня тези неща — каза той.
— Мислех, че си в Маркензас, с Балвен.
— Там трябваше да съм, но просто помислих, че тук ще е по-интересно. Тъй че се промъкнах на борда на кралския кораб. Свивах си по малко храна, обикновено от екипажа, не от войниците.
— Защо не те видях на острова?
— Ти повечето време беше с краля и други важни особи — отвърна той, докато изстискваше водата от ръкавите на ризата си. — Ако кралят ме видеше, сигурно щеше да ме постави под стража. — Кимна към двореца на лордовете на Прайдове. — Как върви боят?
— Нямам представа — отвърна Хава. — Подготвяме се да напуснем, каквото и да стане, но допусках, че може да бъдем нападнати. — Посочи към главната палуба, където бе строен взвод кралски войници, готови да се отбраняват с екипажа на кораба. — Хората от града си стоят вътре и видях само няколко мъртви азанти ей там. — Посочи към далечния край на кея, където корабите започваха да се изтеглят на позиция за отплаване.
— Най-хубавото на това да съм приятел на теб и на Хату са всички удивителни неща, които ми се случва да видя.
Тя го целуна по бузата и каза:
— Млъквай и ми се разкарай от главата.
Донти се засмя.
Тя погледна пак как лодката изтегля „Кралицата на бурите“ от кея, после каза:
— Ще ми се да знам какво става там горе.
И посочи с брадичка към битката.
— Ще го разберем съвсем скоро — каза Донти. Погледна към носа, докато освобождаваха въжето — неколцина мъже започнаха да развързват шкотовете, минаващи от бушприта до предната мачта. — Какво правят там?
— Имаме балиста, която замества бушприта. Забавя ни малко, но си има предимства. И въпреки това „Кралицата“ е по-бърз кораб от повечето. — Хава се усмихна. — „Кралицата на бурите“ е хищник в засада и не бих имала нищо против някой да се появи, за да мога най-после да използвам онова гигантско копие.
На лицето на Донти се изписа съмнение. Най-доброто според него беше никой да не се появи с боен кораб. Премълча обаче това и попита:
— Какво ще направи? Ще убие много хора наведнъж? — И се ухили.
Хава се засмя.
— Е, не точно. — Посочи към носа, където махаха бушприта. — Просто насочваш кораба си срещу вражеския и ако цепиш през вълните, когато корабът се надигне при носа, изстрелваш онази голяма гадна стрела и ако си я прицелил точно, ще съсипе напълно такелажа и платната на другия кораб. Извадиш ли късмет, един изстрел прави другия кораб на нищо. Долепваш се до него, скачаш на палубата и го пленяваш, без да го потопиш.
— Доста интересно — каза Донти, млъкна за миг, след което промълви: — Става нещо.
— Какво? — попита Хава.
— Помниш ли какво ти казах за Сестрите на Дълбините и… ами че се върнах, за да убия Хату.
Очите ѝ се присвиха.
— Мислех, че беше просто тъпа шега.
— Не — каза Донти. — Сложиха нещо в главата ми… — Сякаш се бореше да намери подходящите думи. — Но каквото и да са направили, то заглъхва.
— Ти това сериозно ли го говориш?
— Никога не съм бил по-сериозен — отвърна той. — Пратиха едно от онези морски същества, за да ме командва… тъй че го убих. Знаеш, че не обичам да ми се казва какво да правя.
— Искаш да убиеш Хату? — промълви тя, колкото невярваща, толкова и уплашена.
Донти си пое дъх.
— Не… Но може би да го понатупам малко.
Тя го зяпна ококорена, а след това го удари силно в рамото.
— Копеле такова! Има неща, с които човек не се шегува!
— Ау! — викна той. — Боли!
Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Заслужи си го.
— Знам — съгласи се Донти, а след това се обърна и погледна към брега. — Чудя се как се оправя кралят там горе.
— Трябва ни таран — каза кралят, — но инженерите останаха на острова.
Сиксто — стоеше зад Деклан — каза:
— За толкова големи врати трябва таран на колела с покрив, и по-добре ако го карат волове. Нищо, което можем да спретнем тук, няма да свърши работа. Това са най-големите проклети врати, които съм виждал.
— Това ли е единственият вход за толкова голям дворец? — попита Деклан.
— Чакам съгледвачите си, които го обикалят, но колкото и други врати да намерят, ще са заключени и барикадирани — каза Дейлон.
— Ако има по-малка врата, можем да отсечем дърво и десетина души могат да го използват като таран — каза Сиксто.
— Имаме няколко тарана за по четирима души, но са ефикасни само за по-малки врати — каза Дейлон.
— Да правим голям таран ще отнеме твърде много време — намеси се Деклан. — Дори и да намерим каквото ни трябва в града. А и засякох стрелци там горе, на първата тераса.
— Предвид колко слаба беше отбраната дотук, готов съм да се обзаложа със злато, че веднага щом ни видяха да идваме, са изтеглили всеки с оръжие в този дворцов комплекс. Какъвто е голям, вътре ще е истински лабиринт. Очаквайте бой от стая за стая, а и дори да пробием през по-малка врата, това ще е доста трудно.
— Аз съм глупак! — каза внезапно Дейлон.
— Какво? — попита Деклан.
— Тази порта е от дърво. Старо и здраво дърво. Дъб, бук, все едно — дъски, залепени и заковани една за друга, но все пак дърво.
— А дървото гори — каза Деклан и без да дочака заповед от Дейлон, се обърна към Сиксто. — Вземи едно отделение, претърси дюкяните и донесете всичко, което гори.
Сиксто кимна и затича към чакащия отряд на Деклан.
— Ще ви трябват щитове — каза Деклан на краля.
Дейлон кимна и махна на един от вестоносците си.
— Доведи сержант Колин. Той е на десния фланг.
— Слушам, ваше величество — отвърна войникът и затича.
След по-малко от пет минути се върна на бегом с един много едър мъж с тежка ризница — въпреки нея тичаше без особено усилие.
Едрият сержант сведе глава в поклон.
— Ето ме, ваше величество?
— Имам една гадна задача за теб.
— Точно такива ги обичам, ваше величество.
Погледна Деклан, кимна му и потупа дръжката на меча си.
Деклан го прие за похвала и благодарност.
— Трябват ми бойци с щитове да пренесат колкото може повече дърва и масло до портата. Ще ги струпаме и ще ги запалим.
— Ще има врагове, които ще ни обстрелват, ваше величество. Но разбирам нуждата. — Обърна се да огледа кои роти къде стоят и каза: — Можем да го направим. — Удостои отново Дейлон с къс поклон и зарева заповеди към мъжете, застанали вдясно на краля.
— Взел е един от добрите, нали? — попита кралят.
— Един от първите — каза Деклан. Знаеше, че Дейлон има предвид мечовете от кралска стомана. — Колин призна оръжието ми в мига, в който го видя, и поръча меч и за барон Родриго.
— Разбрах, че е умен, още щом го видях — каза Дейлон.
— Опази Медни хълмове в добър ред, докато не ни надвиха — отбеляза Деклан.
Колин се върна с отряд мъже с големи щитове, направени да се справят срещу конница. Изострената долна страна можеше да се забие в земята и въпреки това да прикрие войник с дълго копие. В ръцете на добре дисциплинирана част можеха да отбият конна атака. До този момент Деклан беше мислил, че са безполезни, но Колин нареди на хората си да притичат до големите порти и те се строиха с щитовете, вдигнати над главите им.
Стрелците отгоре започнаха да мятат стрели веднага щом хората на Дейлон влязоха в обхвата им. Двама души бяха поразени, единият — явно убит на място. Раненият пусна щита си и изкуцука извън обхвата на стрелите, но останалите стигнаха до грамадните врати. Бавно редицата мъже с щитове запълзя назад извън обхвата на лъковете. Стоманените върхове на стрелите удряха по щитовете като оглушителна градушка.
— Добре, че тези стрелци нямат от гадните лъкове, които използват планинците северно от Маркенет — каза Дейлон. — Онези ловци могат да поразят цел от невероятно разстояние. Ония кучи синове горе пропускат много повече, отколкото улучват.
— Но какво прави Колин? — учуди се Деклан.
Втора редица щитоносци притича бързо и застана до първата и когато стигнаха до позицията си, се обърнаха едни срещу други. След това вдигнаха щитовете си така, че върховете се провряха помежду си и почти се застъпиха.
— Тунел! — извика Дейлон. — Това прави!
— Е, той беше оръжейният инструктор на барон Родриго — каза Деклан. — Действаше с инженери, колкото и с войници.
— Маркензас никога не е имал оръжеен инструктор. Дядо ни и баща ни винаги надзираваха армията лично. Е, сега тя е моя, тъй че ще се погрижа за този пропуск веднага щом този бой приключи.
Бойците с лъкове носеха големи правоъгълни щитове, над които можеха да стрелят. Те притичаха към първите две редици и коленичиха, оформяйки стени, за да не могат стрелите отгоре да поразят крака или да рикошират от каменната настилка и да наранят някого.
Деклан махна на хората си да се задвижат и извика:
— Образувай редица и предавай дървата и парцалите от ръка на ръка! — Ухили се на по-големия си брат. — Мисля, че знам какво точно прави Колин, и няма да допуснем хората да се препъват един в друг, тъй че подаваща редица е най-добрият начин да струпаме дървата и парцалите пред портата.
Сиксто дотича и попита:
— Колко още трябва?
— Всичко, което можете да намерите — отвърна Дейлон.
— Масло! — извика Деклан, щом Сиксто се обърна да отиде при хората си. — Масло за лампи и лой, ако намерите.
Редицата стигна до портата и мъжете започнаха да подават това, което носеха, напред. След като от лявата страна на портата се натрупа голяма купчина, Колин извика:
— Спри! По моя команда — три крачки надясно! Сега!
Сякаш вече го бяха правили, четирите редици мъже бавно се придвижиха надясно, без дори да се препънат един в друг.
— Наблюдавах го от време на време да упражнява мъжете, но това е забележително — каза Дейлон.
— Ако бях разполагал с него в Ейбала, със сигурност щях да върна повече хора — каза Деклан.
Дейлон се взря за миг в него, после каза:
— Закален си в битки, но въпреки това винаги ще носиш със себе си смъртта на всеки мъж, когото си командвал. Времето ще притъпи това, но никога няма да го забравиш.
Деклан погледна мъжа, който толкова изненадващо се бе оказал негов брат, и отвърна:
— Благодаря ти.
Движението пред портата продължаваше с почти съвършена прецизност. Когато купчината смет стигна до дясната страна, дойдоха на бегом мъже, носещи големи кожени мехове с масло, кутии с лоени свещи и стъклени лампи и започнаха да ги подават от ръка на ръка на мъжете в редицата. Колин нареди на хората си да минат наляво и да напоят колкото може повече дърва и парцали с масло.
След по-малко от час подготовката за подпалване на портата беше приключила и Колин — държеше запалена факла — каза:
— Време е да изтеглим момчетата на безопасно място, ваше величество.
Дейлон кимна.
Колин изрева заповед и мъжете се изтеглиха от портите почти в стегнат строй, но веднага щом излязоха от обхвата на стрелците, затичаха.
Колин даде знак и един млад войник притича до него, понесъл най-големия лък, който Деклан бе виждал. Колин се ухили и каза:
— Хайде сега да ги палнем тези боклуци.
Войникът беше донесъл и колчан дълги стрели. Колин взе една и каза:
— Хилда ще прати стрелата там, където да свърши добра работа.
— Нарекъл си лъка си Хилда? — попита Деклан.
— Всички момчета кес’туни се учат да ловуват още щом проходят. Когато тате реши, че си готов, ти връчва лък, направен като дар за мъжество. По традиция наричаш лъка си на мама.
Сложи стрелата на тетивата, а войникът, който беше донесъл лъка и колчана, уви с плат върха ѝ, след това изля върху него масло за лампи. Друг поднесе разпалената факла и запали с нея върха на стрелата. Щом той се разгоря, Колин го вдигна високо, изпъна тетивата и пусна.
Стрелата полетя във въздуха и дори от толкова далече Деклан чу виковете на стрелците горе над дворцовия комплекс.
Горящата стрела падна малко пред купчината отломки, но се хлъзна по камъните и се натика в нея. След секунди лумнаха пламъчета.
— Не беше добър изстрел — каза кисело Колин. Взе друга стрела и изчака, докато увият парцала и го запалят. Промени леко ъгъла и стреля отново. Този път дългата стрела падна точно в средата на купчината. — Още една и ще стане — каза Колин.
Първата стрела беше отскочила надясно, тъй че той заби третата отляво и след няколко секунди вече три големи пламъка започнаха да нарастват. Щом огънят се разгоря, Дейлон каза:
— Освен ако не излеят отгоре цяло езеро, тази порта скоро би трябвало да лумне.
Над пламъците започнаха да се вдигат валма дим и Деклан прецени, че предвиждането на Дейлон е на място, особено след като портата, вградена под първата тераса, нямаше защитите, които бе виждал в други замъци. Един замък би имал амбразури, през които стрелците да могат да стрелят и защитниците да изсипват пясък или вода, за да изгасят пламъците.
— Сега чакаме — каза Дейлон.
Хату чу смътното жужене и усети внезапното ощипване от протичаща енергия. Стана от леглото, облече се и забърза към библиотеката.
Руфио стоеше на мястото, от което бе изчезнал преди няколко дни, придружен от друг мъж — с прошарена черна коса, мустаци и козя брадичка.
Руфио не изглеждаше притеснен от пътуването, за разлика от предишния път, когато се бе появил в онзи чудат зелен мехур от енергия. Каза:
— Хатушали, това е Заакара.
Заакара изрече някаква дума на странен език, затвори очи и за миг Хату усети вълна от енергия, потекла около мъжа. След това отново отвори очи и каза:
— Поздрави.
Погледна Руфио и той кимна. Заакара протегна ръка и Хату я стисна.
— Трудно е да знаеш обичаите за поздрав — каза новодошлият. — На някои места стисканото на ръката на човек е обида, докато на други е жест на ухажване.
Хату погледна Руфио и попита:
— Какво ще правим?
— Трябва отново да надникнем в онази яма и… хайде да седнем.
След като тримата седнаха, Руфио продължи:
— Онова нещо в ямата е Господар на ужаса, замръзнал в един миг, заклещен в малък отрязък във времето. Освен мен има само четирима души, притежаващи някакъв опит с такъв феномен.
— И ти си един от тях? — попита Хату Заакара.
— Не точно — отвърна той. — Баща ми е твърде стар, за да дойде, иначе щеше да говориш с него, но ме е учил през целия ми живот.
— На какво? — попита Хату. — Учил те е на какво?
Отговори Руфио:
— Заакара е това, което наричат чародей сред неговия народ, какъвто е и баща му. Те са експерти в специфичен вид магия.
— Демони — вметна Заакара. — Аз съм един от малцината в моя свят, които имат познания за демони. Мога да ги призовавам, да ги контролирам — понякога — и да ги прогонвам. — Сви рамене.
„Моят свят.“ Хату беше подозирал, че Натан и Руфио не са от света на Гарн, но това така и не беше потвърдено, а когато беше поставял въпрос, свързан с произхода им, Натан беше отклонявал разговора и бе избягвал да отговори.
— Значи, онзи Господар на ужаса е демон? — попита Хату.
— Не — отвърна Руфио.
— Объркан съм — каза Хату. — Ако Господарят на ужаса не е демон… А къде е Натан?
— Съветва се с някои други хора по същия този проблем — каза Заакара. — Включително баща ми.
— Защото баща ми се е изправял срещу Ужаса, както и Руфио — продължи Заакара. — Но онова, което един чародей знае повече от почти всеки практикуващ някаква форма на магия, е как да обвърже могъщи същества.
— Господарят на ужаса, срещу когото се изправих аз — каза Руфио, — беше върховната проява на Пустошта и за да бъде тя затворена, бе нужен воин с превъзходна мощ, който да хвърли отгоре ѝ цяла планина.
Хату беше онемял.
— Това ли е в ямата?
— Не — каза Руфио. — Онова беше на друг свят. Това, което откри ти, не би трябвало да съществува, не и тук или където и да било другаде. Тъй че трябва да проучим повече и да открием какво всъщност е то и защо е тук.
— Кога?
— Трябва да си починем — каза Руфио и погледна Заакара. — Не сме младоци като теб. Колко е часът, впрочем?
— Посред нощ е — каза Хату.
— А, значи затова са свещите.
— Значи почваме сутринта — каза Хату. — Сега елате да ви заведа до стаята, която използвахте преди с Натан.
Заведе ги, а после се върна в жилището си и полежа буден, взрян в тавана. Тревожните му мисли се отнесоха към Хава със съжалението, че тя не е тук.
Потърси я без нито миг колебание. От много време строго бе избягвал да прави това, защото го чувстваше все едно шпионира жена си, както и че отклонява вниманието си, но усещаше, че тя е котвата в живота му, и имаше нужда да я зърне поне за малко. Там, където беше тя, щеше да е ден.
Отне му няколко секунди, докато я усети и изпрати взора си там. Гледката почти му убягна при радостното стъписване, като видя, че до нея стои Донти. Бяха на кърмовата палуба на кораба ѝ, загледани към улицата зад кея.
Успя да види пушек в далечината и след като се задържа малко, за да погледа Хава, отпрати взора си нагоре по улицата. Войници и наемници от Маркензас бяха задръстили улицата, водеща към огромно здание, по-голямо от всичко, което бе виждал.
Прецени, че трябва да има хиляди стаи и гигантски зали и галерии. Там горе усети присъствието на Деклан и го намери лесно. Деклан стоеше до един мъж, в когото Хату разпозна бившия барон на Маркензас, сега — самопровъзгласил се крал.
Двамата бяха на огромен площад и се взираха в грамадните дървени врати, където гореше огън. Дървото беше потъмняло и тлееше, но не така, че да прогори бързо. Хату извърна взора си, за да погледне назад към Деклан и краля, и разбра, че те обмислят как да усилят пламъците.
Огънят отслабваше и пламъците загасваха. Беше старо дърво, твърдо и чворесто, здраво като стомана и издръжливо на огън. Хату осъзна, че това е входът към недрата на бастиона на лордовете на Прайдове. Осъзна също така, че крал Дейлон, Деклан и войската им трябва да пробият през този вход.
Пресегна се, както бе направил преди, когато помогна на Деклан с каменната лавина, само че този път нямаше никакво затруднение с разпознаването на пламъците на този огън. Пламъците му запяха, повече от всяка енергия, на която се беше натъквал. Познаваше съвършено тази енергия и разбра точно какво да направи.
— Още масло? — попита Деклан.
— Така мисля — отвърна Дейлон. — Вратата само тлее. Ако можем да я прогорим достатъчно, може би таран ще я разцепи. И… — Спря и възкликна: — Виж! — И посочи вратата.
Пламъците се извисиха, внезапно и равномерно, и след миг всички усетиха вълната зной, блъвнала от тях.
Бойците инстинктивно се дръпнаха назад. Деклан и кралят видяха как дървото на вратата засия нажежено, като горящи въглени. Последва силно скърцане и дървото, извито от горещината, започна бавно да се огъва, като изтръгваше тежките панти, които го държаха на място. След това средата на пламъците започна да става нажежена до бяло и дървото се пропука и се разцепи. Железните панти и болтове заблестяха червени, а пламъците около тях изригнаха нагоре, още по-горещи.
— Как е възможно това? — възкликна Деклан удивено.
— Нямам представа, но ако стане още по-горещо, ще трябва да се отдръпнем назад.
Докато пламъците изгаряха вратата, мъжете около Дейлон и Деклан завикаха възторжено.
— Готови! — изрева Колин.
— Май току-що си въобрази, че все още е оръжеен инструктор — каза Деклан. — Дори капитаните ви му се подчиняват.
— Никога не съм твърдял, че съм най-умният човек в Маркензас — каза Дейлон. — Това по-скоро е брат ми. Аз съм просто най-властният, но все пак успявам да науча нещо ново от време на време.
Деклан се усмихна и кимна.
— Готови! — извика и Дейлон, пренебрегнал вълните от зной, пристъпи напред и застана до Колин.
Със силен трясък вратите рухнаха във взрив от искри, пепел и горящи парчета, които западаха по камъните. Горещината обля Деклан и другите нападатели — а след това пламъците затихнаха.
— Да не си изгорите краката на влизане! — извика Колин със смях.
— Атака! — изрева Дейлон и затича.
И изведнъж пламъците изчезнаха, все едно цялата горещина беше изсмукана от тях. Дори пушекът се разреди до рехав облак, натежал от вонята на въглен.
Зад портала имаше огромна зала, три етажа висока. Дейлон и Деклан пристъпиха предпазливо покрай рухналите крила на портата в очакване на атака.
Деклан огледа засипания с отломки вход и каза на краля:
— Това изобщо не е нормално.
— Ще мислим за това по-късно.
Дейлон пристъпи през входа и се огледа.
— Никакви бойници или амбразури, само един балкон и дълго стълбище, и онези врати. — Посочи четири врати на отсрещната стена, на трийсетина разтега от тях.
— Стая по стая, значи — каза Деклан.
Колин, който стоеше до краля и слушаше нарежданията му, се обърна към бойците и изрева:
— По отделения, вътре!
Обърна се към Деклан и каза:
— Лесно стана.
— Имахме помощ — отвърна Деклан.
— Със сигурност — съгласи се високият мъж.
— Дългите щитове?
— Можеше да ни удари конница.
— А щитовете на стрелците?
— Стори ми се добра идея.
— Не мога да го отрека — каза Деклан. Посочи вратите отсреща и попита: — Сега какво?
— Момчетата имат шест тарана за по четирима души, носят ги отзад.
— Кралят ли поръча всичко това?
— Беше малко разсеян, тъй че допуснах, че ще му потрябват някои неща, за които не се сещаше в момента.
— Каза ли ти, че смята да те назначи за оръжеен инструктор на Маркензас?
— Неизбежно беше — отвърна Колин с усмивка, а после се обърна и викна: — Вие — натам! — Посочи най-отдалечената врата и затича да упъти влизащите отделения.
— Неизбежно, разбира се — промърмори Деклан.
Сиксто дотича и му докладва:
— Всички наши мъже са под навеса.
— Дръж ги готови, но им кажи, че пускаме Колин с неговите трошачи на врати да ни отворят пътя. — Посочи нагоре. — Доколкото знаем, можем да очакваме каквото им е останало на лордовете на Прайдове да ни чака там горе.
Сиксто кимна и забърза да предаде заповедта.
Деклан погледна изстиналото вече изгоряло дърво, пръснато по пода, и се зачуди що за магия е приложена тук.
Хату отвори очи. Чувстваше се странно оживен. Използването на силата му да владее огъня се бе оказало наистина ободряващо. Беше го направил за втори път и само сега го бе направил съзнателно. Първия път неволно едва не бе изгорил цял кораб до ватерлинията.
Все още беше нощ и до разсъмване оставаха часове. Знаеше, че няма да може да заспи, тъй че стана от леглото, обу си сандалите и се върна в библиотеката.
Там завари Натан. Седеше и като че ли го чакаше.
— Върна се!
— Това беше глупаво — каза Натан. — Глупаво и опасно също.
— Кое?
— Намесата в онази битка.
— Направих го и преди, когато помогнах на Деклан с онова срутване на камъни.
Натан му посочи стол и Хатушали седна.
Натан заговори строго:
— Онова беше преди да знаем, че в онази яма има дремещ Господар на ужаса! — Пое си дъх. — Ако изобщо ми беше хрумнало тогава, че би могъл да направиш това, щях да ти забраня дори да се опитваш да помогнеш на Деклан.
— Щеше да оставиш той и хората му да бъдат убити от онези… — Замълча, защото не можеше повече да мисли за обитателите на онова село като за хора. — Онези същества?
— Вместо да рискуваме да привлечеш внимание към себе си? Абсолютно. — Натан се наведе напред, опрял лакти на масата. — След като вече знаем какво има там вътре, това изобщо не подлежи на спор. — Като че ли малко се успокои. — А и все още не сме съвсем сигурни какво да мислим за теб.
— Какво значи това?
— Руфио и Заакара ще помогнат да се изясни това. Моето време тук е почти към края си.
— Защо?
Натан сви рамене.
— Не знам. Просто чувствам, че краят идва. Минавал съм през това преди.
— Но ти ми показа толкова много… толкова много удивителни неща!
Натан се усмихна.
— Аз бях просто водач. Онези двамата… те вече са твои учители и могат да ти покажат фокуси, каквито аз мога само да си представя.
— Е, и какво правим сега?
— Чакаме, а сутринта ще издирим нещо ужасно.
Боят на долния етаж приключи за минути. Барикадираните врати бяха разбити и няколко азанти с мечове дадоха отпор, но бързо бяха убити от добре обучените бойци на Дейлон.
Дълги коридори се изпъваха като спици на колело и отряди войници на Маркензас методично си проправяха път по всеки от тях, като разбиваха врати към стаи, които се оказваха празни или запълнени със складирани стоки. Хора, които приличаха на слуги, се присвиваха уплашени, пищяха и плачеха. Стъписваха се, когато разбираха, че няма да ги убият, а вместо това ги подкарват към главния коридор. Няколко от тях се наложи да бъдат бутани и влачени от войниците, които им крещяха да побързат.
След като събраха пленниците в големия коридор, ги изкараха навън. Фразата „остани при нас или се махни от пътя ни“ се повтаряше често и много от слугите се задържаха зад войската под защитата на входния навес.
Някои затичаха към града и от терасата горе изстреляха няколко стрели по тях, но повечето не улучиха. Двама все пак паднаха и Сиксто каза:
— Убиват безпомощните от злоба.
— Трябва да довършим тези мръсници — отвърна Деклан.
Върнаха се войници и докладваха, че коридорите са разчистени. Дейлон се обърна към Деклан:
— Моите хора ще нахлуят по коридорите към задната част на двореца. Ти раздели силата си на два взвода и поеми стълбищата отляво и отдясно. Ние ще намерим каквито стълбища има отзад и се срещаме някъде по средата.
Деклан кимна.
— Разбрано, ваше величество.
След като кралят поведе хората си, Деклан попита Сиксто:
— Какво е вероятно да намерим там горе?
— Много и много стрели — отвърна Сиксто.
— Има много и много стрели и навън и някои от хората имат кръгли щитове, но те са твърде безполезни срещу стрелци.
— А големите? — попита Сиксто.
— Те стават. Донесете колкото мъжете могат да съберат, без да ги избият.
— Кралят все още има отряд стрелци навън — каза Сиксто. — Ако помоля учтиво, сигурен съм, че ще се опитат да ни прикрият от стрелците на терасата.
И изтича навън, като извика на хората си да го последват.
След няколко минути, докато още и още войници нахлуваха в дългите коридори, неколцина мъже започнаха да носят големи пехотински щитове — бяха достатъчно големи, за да може един мъж да се присвие отзад, докато друг стреля отгоре.
— С колко стрелци разполагаме? — попита Деклан.
— Никой не пострада, тъй че с всички.
— Това е добра новина. — Знаеше, че неговите близо хиляда бойци включват над сто стрелци. — Колко щита?
— Двайсет.
Деклан прецени на око ширината на стълбището.
— Искам десет души отпред, с двама или трима с лъкове в редица зад тях. Всеки, на когото стрелите му свършат, се отдръпва назад. — Видя Тоомбс и му махна да дойде. — Можеш ли да се опазиш от стрели?
— Никога не съм пробвал — каза Тоомбс. — Какво ще заповядаш, капитане?
— Иди до тила. — Деклан посочи вратата. — Намери обоза. Попитай старшия на обоза колко стрели има във фургоните си и донеси колкото можеш.
— Това е кралският обоз и може да не е склонен да се раздели с тях заради тайфа наемници — каза Тоомбс. — Натъквал съм се и преди на такива малки проблеми с хора на благородници. Може да ми се наложи да го убеждавам — добави със зла усмивка.
— Тази битка върви достатъчно бързо, но не ни трябва свада в обоза.
— Кажи му, че е за краля. Няма да знае дали е вярно — каза Сиксто.
Тоомбс се засмя.
— Мисля да докарам целия проклет обозен фургон със стрелите тук, а ако възрази, тогава вече ще го убедя.
Тоомбс извика няколко от старите приятели на Деклан — Били Джей, братята Сойер, Ейк и Микола — и всички затичаха през площада. Сиксто кимна към Колин, който все още насочваше отделенията с тарани към различните коридори, и каза:
— Оръжеен инструктор? Не мислиш ли, че капитан Балдазар ще възрази?
— Бих платил да го видя това — отвърна Деклан. — Но кралят си е кралят и освен това винаги може да направи Балдазар генерал или да му даде титла. Давай сега да се организираме и да качваме тези стълбища. Аз ще поема отряда отляво, ти хващай отдясно.
Сиксто бе наредил да донесат щитовете и да ги наредят на пода, десет отляво и десет отдясно. След това организира бойците според указанията на Деклан — един с меч да носи големия щит и двама или трима стрелци зад него. Останалите раздели на две групи, по една зад всяка стена от щитове.
Деклан размаха меча си в знак към Сиксто, че е време да тръгнат нагоре по стълбищата и сериозно да се включат в боя.
26.
Възмездие, триумф и терор
— Помниш ли когато помислихме, че това ще е лесно? — попита Сиксто задъхан, от лицето му капеше пот. В края на една градинска тераса ги очакваха петима едри мъже с огромни брадви в ръце.
— На три! — извика Деклан, след което отброи гръмко: — Едно, две, три!
Деклан и Сиксто атакуваха. Деклан знаеше, че още десетина мъже ще нахлуят през вратата след тях, докато връхлитаха срещу петимата с брадвите.
Хората на Деклан се опитаха да прегазят защитниците и двама паднаха от ударите на грамадните брадви. Деклан се сниши под едно от огромните остриета и заби меча си в хълбока на мъжа срещу себе си.
Петимата защитници паднаха.
Деклан се изправи и осъзна, че е наранил крака си, но беше по-скоро като натъртен мускул, не сериозно нараняване.
Сиксто се появи до него.
— Добре ли си?
— Прецаках един мускул — отвърна Деклан. — Нищо сериозно, ще се оправя.
Сиксто погледна мъртвия с брадвата на пода и каза:
— Това не е сериозна броня.
Мъртвите носеха кожени ризници с пищна украса на раменете, подобаващи им широки богато украсени кожени колани и набедрени препаски. Краката им обаче бяха голи, ако не се брояха сандалите с кръстосани връзки. Бяха едри мъже с внушителни мускули, които щяха да изглеждат импозантно като почетна стража, но бяха изключително лошо снаряжени за реалностите на боя.
— Това е церемониално облекло — каза Сиксто. — Нищо, което би носил воин в битка.
Деклан кимна.
— Да.
— Но пък брадвите им са адски големи — добави Сиксто.
— Мисля, че колкото по-високо се качваме, толкова по-лошо ще става — каза Деклан.
Сиксто кимна.
След час Деклан огледа помещението, в което току-що беше нахлул, и видя десетина мъже само по черни панталони, други с туники, чиито отличителни знаци бяха отпрани. Обърна се към Сиксто и попита:
— Колко азанти са минали дотук на наша страна?
— Нямам точната бройка, но много.
— Преди да атакуваме нагоре, да видим какво ни чака на следващото ниво.
Беше отнело часове, докато прочистят първия етаж, и умората им се дължеше най-вече на избиването на врати без никаква представа какво има зад тях. Стрелците се бяха оказали сравнително лесни за справяне и Деклан загуби само няколко души, докато прочистят терасата над приземния етаж с изглед към вътрешния двор. След първия им залп стрели бойците му с мечове набързо приключиха с тях. След това обаче часовете се заточиха сякаш до безкрай.
Повечето помещения се оказаха празни, но в някои имаше достатъчно азанти, готови да умрат за лордовете си, за да избухне бой и да ги забави. Дейлон беше казал да се срещнат „някъде по средата“, но все още не бяха намерили кралския отряд, а слънцето вече се спускаше на запад.
Щом Сиксто забърза към азантите, минали на тяхна страна, Деклан седна и даде знак с ръка, че е време да отдъхнат.
Сиксто се върна и каза:
— Не знам дали разбирам всичко, което чух от азантите, но мисля да не опитваме да прочистваме етажите нагоре, а просто да прехвърлим следващото крило стъпала и да продължим, докато стигнем най-горния етаж. Там ще намерим лордовете на Прайдове.
Деклан помисли малко.
— Значи, не прочистваме етажите нагоре, а се изкачваме колкото може по-високо и колкото може по-бързо.
— А кралят? — попита Сиксто.
— Нямам представа къде е, нито срещу какво е изправен — отвърна Деклан.
Помълча пак, погледна през прозорците към площада и каза:
— Стъмва се, а сме пробили едва до този край на третия етаж. — Загледа се над Сиксто, сякаш можеше да види нещо в далечината. — Давай да стигнем до горе. Не вярвам да ни ударят отзад.
— Май това е шаблонът — каза Сиксто. — Крият се, докато ги намерим.
— Значи, пренебрегваме етажите нагоре, докато не стигнем до сериозна съпротива — каза Деклан. — Предай на хората. — Видя Били Джей и му махна да дойде при тях. — Искам да се върнеш един етаж надолу, после по някой коридор до задната част на сградата и да намериш краля. Предай му, че отрядът ни е спрял да прочиства всеки етаж поред. Разбра ли?
— Не прочистваме повече етажи — повтори Били Джей.
— Кажи му, че отиваме най-горе, където са лордовете на Прайдове, и че ще ни намери там.
— Отивате най-горе, където са лордовете на Прайдове — повтори Били Джей.
— Вземи едно отделение в случай че се натъкнеш на неприятност. Хайде, върви да намериш краля!
Били забърза, а Деклан погледна Сиксто.
— Бием се от призори, а сме стигнали едва до третия етаж?
— Има
Деклан си пое дълбоко дъх и отвърна:
— Ако исках да живея тук, нямаше да нанеса толкова щети.
Сиксто се засмя. Отново раздвоиха силите си и всеки поведе своята група към следващото стълбище. Стълбите се извиваха по средата между етажите, с квадратна площадка по средата, тъй че всяко ниво беше по-малко от по-долното, малко като торта на пластове, каквато Деклан беше видял веднъж на едно празненство като млад, докато пътуваше с Едвалт.
Когато стигна до следващия етаж, спря и видя, че Сиксто се показа от другата страна. Махна му и продължи по следващото крило.
Най-сетне стигнаха до най-горния етаж.
Наемниците спряха зяпнали и онемели. Помещението бе гигантско, с лъскав мраморен под. За миг Деклан беше поразен от работата, нужна за да се построи с толкова много камък толкова високо, както и от армията работници, нужни за да изпълнят такава задача. Цялата стена срещу града беше с прозорци, с най-чистото стъкло, каквото бе виждал, без най-малкия намек за изкривяване или шупли.
На дневна светлина гледката сигурно бе възхитителна, помисли той, щом се загледа над града, потънал в мрак — уплашените граждани стояха скрити по домовете си.
Отсрещната стена беше също толкова впечатляваща, с голяма двукрила врата в центъра, висока дванайсет стъпки. Цялата стена беше облицована с резбовано дърво, величествен барелеф, изобразяващ невероятни същества, вкопчени в битка с мъже в тежка броня.
— Направете път за краля! — чу се вик зад тях и от стълбището зад Деклан нахлуха мъже.
Дейлон изкачи последните няколко стъпала и попита:
— Какво е това?
— Не знам — отвърна Деклан. — Но ако лордовете на Прайдове са някъде тук, ще са зад онази голяма двукрила врата ей там.
— Ако не са, ще започнем да избиваме всички врати надолу.
Появиха се войници в кралски униформи, носеха мехове с вода.
— На всеки етаж в дъното има кухни — каза Дейлон. — Помислих, че хората ти може да са ожаднели.
— Да, жадни сме.
Деклан взе мях от един войник и пи от него. Върна го на войника и останалите тръгнаха да дават вода на наемниците.
Дейлон и Деклан се приближиха до резбованото пано с воините в чудата пищна броня, сражаващи се със същества, със странни пропорции, с ръбати тела, тънки ръце и кръгли глави с облещени очи.
Близо до големите врати в центъра фреската изобразяваше фантастични създания, надвиващи човешки същества. Огромни чудовищни създания явно поглъщаха мъртви човешки тела, докато други човешки фигури бяха паднали на колене пред тях като в молитва.
— Какво каза Хава за онази легенда за Тъмните господари? — попита Дейлон.
— Не помня всичко, но явно хиляди хора са им били принасяни в жертва, а лордовете на Прайдове са се издигнали, за да избират кой да бъде пратен на смърт и кой — пощаден. След това по някаква причина Тъмните господари… изчезнали. А населението нараствало, докато не се наложило лордовете на Прайдове да ги насъскват едни срещу други, за да смаляват броя им. Нещо такова.
— Ако този релеф е по някакъв начин исторически, то тези Тъмни господари не са били човешки същества — каза кралят.
— Може би тези фрески просто показват чудовища от легендите? — предположи Деклан.
— И ние имаме чудовища в нашите приказки, откакто са съществували разказвачи на приказки. Същества, духове, разни неща, които дебнат в горите или плуват под водите. Не може всичко да е измислено — каза Дейлон.
Войниците отдъхнаха няколко минути, а след това пристигнаха екипите, понесли тараните от тила на кралските сили.
Кралят посочи тежките дървени врати и каза:
— Разбийте ги.
Срещу всяко крило поставиха таран и мъжете застанаха в очакване. Окажеше ли се дълъг процес, първите екипи щяха да отдъхват и да ги заменят други.
По сигнал на Дейлон ритмичното блъскане започна.
Хату и Бодай закусваха с Руфио и Заакара. Храната все още беше проста, но ставаше по-изобилна и разнообразна, след като населението около Светилището, на заобикалящите го острови, беше нараснало. Бодай едва не изпадна в екстаз от това, че се е появил майстор на наденички, и една дълга пикантна наденичка бе добавена към избора му от овесена каша, варени яйца и плод. Предложи и от кафето си на гостите.
Заакара го отказа пренебрежително, но Руфио си взе. След като отпи, каза одобрително:
— У дома пускам и щипка захар, но това е добро. Интересен сорт.
— Захар ли? — учуди се Бодай. — Никога не съм и помислял да му слагам захар.
— Някой друг път — предложи Хатушали. — Гостите ни едва ли са пътували през вселената, за да пробват напитки на закуска. — В тона му се долавяше раздразнение, загриженост и нотка страх след строгото мъмрене, което бе получил от Натан. — Някой виждал ли е Натан?
Руфио поклати глава, а Заакара каза:
— Ще се появи, когато потрябва. Винаги го прави.
— Значи го познавате от дълго време? — попита Бодай.
Руфио и Заакара се спогледаха, след това Руфио отвърна:
— Би могло да се каже. — Отпусна се назад, сякаш обмисляше какво още да каже. — Нямам представа какво ви е казал той и бих искал да проявя уважение към личния му избор в това, което споделя. — Погледна Заакара, който кимна късо.
— Натан не е като нас — заговори Руфио. — В смисъл, изглежда като нас, но е… — Сви рамене и отново погледна Заакара.
— Той е демон — каза Заакара.
Лицето на Бодай изразяваше пълно неверие. Хату седеше зяпнал.
Най-сетне Хатушали промълви:
— Демон? Не може да говориш сериозно.
— Били сте достатъчно дълго с него, за да знаете, че той не мисли лошото на никого тук — каза Заакара. — И „демон“ може би не е съвсем точно. — Наведе се над масата и избута блюдото си настрана. — Ти — посочи Хату — си видял вселената по начини, които никой друг от тези, които познавам, не може дори да си въобрази. Тези „стихии“, както ги наричаш, тези енергийни възли, са фундаменталното вещество на всичко. Това е критично важно, тъй като Натан нямаше да те е открил, ако някоя по-висша сила не беше доловила способностите ти.
— По-висша сила? — каза Хату. — Като богове?
— Сложно е — почна Руфио и замълча. — Винаги е сложно — поправи се той. — Сравни това, което ти виждаш, което си научил, с това, което знаят обикновените хора. Те са в неведение за неща, които ти можеш да разбереш с лекота, не могат дори да си представят нещата, които ти можеш да направиш. — Замълча отново. — Познавах само една друга личност, която можеше просто да призове сила и да я приложи без сложно заклинание или устройство, и той… ни напусна. — Изглеждаше натъжен, но продължи: — Битката с Господаря на ужаса и други агенти на Пустошта промени моя свят.
— Магията, или това, за което ти мислиш като за силите на стихиите, беше развихрена в невъобразим мащаб. Мащаб, при който рухваха планини и реки променяха руслото си. Изникнаха напълно нови видове животни и растения и половината магьосници и жреци с магически сили, замесени в битката, умряха или полудяха. — Руфио се отпусна и преглътна с усилие. — Беше много отдавна, но го помня все едно беше вчера.
Хату виждаше, че Руфио е покъртен от спомена. Погледна Заакара и попита:
— А ти?
— Аз дори не съм бил роден — отвърна той.
Очите на Хату се разшириха, а Бодай попита:
— Колко отдавна беше това?
— Повече от столетие — каза Руфио.
— Как е възможно това? — попита Бодай. — Не изглеждате…
Руфио го прекъсна:
— Това е тема за друг път. — И погледна Хату.
След това двамата със Заакара станаха.
— Време е, и допускам, че Натан ще ни чака в библиотеката.
Отнесоха празните си блюда на момчетата в кухнята и тръгнаха към библиотеката.
Натан беше там.
Тараните биеха непрекъснато по вратите и те започнаха да се цепят. От начина, по който се огъваха, Деклан прецени, че от другата страна няма дебел и тежък лост, а най-вероятно само ключалка или резе.
— Да ударим ли пантите с брадва? — попита Дейлон.
Деклан не отговори, а погледна към оръжейника Колин, който стоеше вдясно от краля.
— Едва ли ще се наложи, ваше величество, освен ако пантите се изкривят и вратите ни преградят пътя. Резето трябва да изскочи…
Вратите внезапно се люшнаха и се разтвориха.
— … сега — довърши Колин.
От вратата изригнаха фанатици азанти и боят закипя. Както го бяха изпитали преди хората на Деклан, тези мъже бяха готови да умрат, вместо да се предадат, но не бяха добре обучени за бой и падаха като покосени. Мечовете от кралска стомана трошаха азантските оръжия и сечаха ръце и крака. За малкото азанти, които носеха броня, тя се оказа безполезна. Касапницата продължи по-малко от десет минути, след това напред излезе величествен на вид мъж с декоративна броня, обшита със злато, последван от други четирима със също толкова пищна броня.
Мъжът беше огромен, с поне една педя по-висок от Колин. Беше широкоплещест, тесен в кръста, импозантен мъж при всякакви обстоятелства, но и сега, застанал буквално сам срещу цяла армия, изглеждаше страховито. Беше тъмнокож и гневният му поглед излъчваше чиста омраза. Златната обшивка на бронята му отрази светлината на огромния канделабър, надвиснал от тавана.
Деклан погледна азантите наблизо, видя, че са ужасени, и каза на Дейлон:
— Мисля, че намерихме лордовете на Прайдове.
— Този грамаден скот е мой — заяви Дейлон и нападна.
Мъжете се поколебаха, виждайки, че кралят им връхлита срещу лордовете на Прайдове, без да е дадена заповед. Деклан се озова зад брат си и пое най-близкия лорд на Прайд, по-стар мъж, чиято броня бе инкрустирана с оникс. Когато и други мъже тръгнаха напред, Колин извика:
— Спрете! Имам заповед. Никой не тръгва преди аз да кажа.
Деклан осъзна — Дейлон сигурно му беше казал, че когато намерят лордовете на Прайдове, сам ще нанесе отмъщението си. Избегна забиването на стария лорд на Прайд и с лекота посече гърлото му.
След това се обърна и видя, че брат му се нуждае от помощ. Други двама лордове се опитваха да се намесят в полза на първия и настъпваха към Дейлон от лявата му страна. Деклан ги прихвана лесно и тримата закръжиха зад внушителния лорд на Прайд с обшитата със злато броня.
Тези мъже бяха по-млади, единият с релеф на тигър на гръдната броня, а другият с орел. Двамата се оказаха предизвикателство, въпреки че не бяха особено опитни. Деклан знаеше, че дали ще те убие опитен воин или случаен щастлив удар от новак, и в двата случая си мъртъв.
Парираше, като се мъчеше да държи под око Дейлон, който се държеше срещу по-едрия мъж въпреки напредналите си години. Парираше опитно, докато едрият мъж махаше слепешката. Ударите бяха убийствени, но кралят ги отбягваше ловко. Освен ако някой не се намесеше, беше въпрос само на време, тоест кой от двамата ще се умори по-бързо.
Лордът на Прайда Орел се откри и Деклан хлъзна меча си между две плочки на бронята му и го прониза в хълбока. Очите на врага му се изцъклиха и той понечи да изкрещи, но от устата му потече кръв и той рухна по очи.
Деклан издърпа рязко меча си и приключи набързо с втория лорд на Прайд, Тигъра. Погледна през рамо към схватката на краля и видя петия лорд на Прайд, с някаква друга котка на бронята. Стоеше на място разколебан. Видя го, че се обръща, хвърли оръжието си и вдигна ръце в знак, че се предава.
Деклан пристъпи към него спокойно, след това вдигна меча си и го заби в гърлото му.
— Това е за моята Гвен — каза той, щом очите на мъжа се подбелиха и лордът на Прайда Ягуар издъхна.
Деклан заобиколи краля и противника му. Реши, че огромният мъж трябва да е лордът на Златния прайд. Каза високо:
— Всички други са мъртви.
Останал почти без дъх, Дейлон се опита да отскочи и залитна. Докато падаше на гръб, едва избегна убийствения удар, който сигурно щеше да го обезглави. Огромният лорд на Златния прайд вдигна меча си, за да приключи битката, но като нападаща котка Деклан направи две стъпки напред и натика меча си в подмишницата му.
Докато кралят се вдигаше на крака с помощта на Колин, Тарквен, лордът на Златния прайд, се олюля. Лявото му коляно поддаде и той падна на една страна на мраморния под.
Простена и понечи да се надигне, но Дейлон направи крачка напред и с мощен замах му отсече главата.
Залата изригна във възторжени викове. Битката най-сетне беше свършила.
Деклан пристъпи до брат си и му помогна да се задържи на крака.
— Ранен ли си?
— Само гордостта ми — отвърна Дейлон. Направи една крачка и изохка. — Възможно е да съм си пукнал костта на бедрото.
Двамата стояха един до друг, Деклан с ръка около раменете на Дейлон, и се гледаха в очите. Най-сетне Дейлон каза:
— Е, можем да започнем да мислим за бъдещето.
— Можете ли да ходите, ваше величество? — попита Колин.
— Ако не, ще ме носиш — отвърна Дейлон и направи още една крачка. — Нищо счупено. Само адски натъртено.
Дейлон, последван от Деклан, Колин, Сиксто и останалите, подмина мъртвите лордове на Прайдове. Влязоха в голяма кръгла зала с кръгъл подиум в средата, на който имаше пет пищно украсени стола или тронове, а в краката им имаше възглавнички и писалищни маси.
Глас от дъното на залата заговори:
— Това е Камерата, където Лордовете на Прайдове издаваха едикти.
Говорещият пристъпи напред. Държеше дълъг жезъл.
— Говориш нашия език — каза кралят.
Мъжът се поклони.
— Аз съм Тоачипе, Пазителят на часовете. Учил съм много години и знам „езика на пътника“, както го наричаме ние.
Дейлон кимна: мъжът говореше общия търговски език на Петте кралства. „Вече едно кралство“, помисли си той с горчивина.
— Какво е Камерата? — попита Деклан.
— Просто е. Кръгло здание или зала.
— Тук управляваха лордовете на Прайдове, значи — каза Дейлон.
— Не съвсем. Тук лордовете на Прайдове решаваха с гласуване спорове между владетелите на петте най-могъщи Прайда.
— Колко още лордове на Прайдове има? Къде да ги намерим? — попита строго Дейлон. — Аз съм кралят на Маркензас и съм решен да въздам възмездие на всички тях!
Тоачипе махна към другия край на залата и от сенките излезе друг мъж.
— Това е Нестор, Първият говорител, който е единственият не от Прайд, допускан в тази зала.
— Ти как влезе тогава? — попита Сиксто, зарязал за миг протокола. След това се обърна към Дейлон и каза: — Извинете, ваше величество.
Дейлон махна пренебрежително на извинението.
Тоачипе им показа церемониалния жезъл, който носеше.
— Стражата зад подиума нямаше много време за спорове, след като големите врати бяха разбити. Нестор може да ви каже повече за Прайдовете от всеки друг, но ще трябва да му превеждам. Но да отговоря на въпросите ви. Има десетки Прайдове, включително петте най-големи, чиито лордове вие вече убихте. Без водачи те ще се разпаднат. Колкото до другите, вече се разнася вестта, че лордовете на Прайдове падат, и народите ще се вдигнат срещу тях. Без страха от Тъмните господари армиите ще се надигнат срещу всяка сила на азантите, която се опита да ги удържи. Властта на Прайдовете свърши.
— Добре — каза Дейлон. — А това място? — Посочи с широк жест огромния дворцов комплекс. — Трябва ли да го оставим, или да го изгорим до основи?
Двамата мъже се спогледаха, Тоачипе заговори на Нестор и той бързо му отговори.
— Изгорете го — каза Тоачипе.
— Колин — каза кралят.
— Ваше величество?
— Остави хората да отдъхнат малко, след това ги водиш под строй към кейовете. Никакви изнасилвания, плячкосване или убийства. Всеки, който притесни местните, ще бъде обесен. Тези хора са страдали много дълго време.
— Слушам, ваше величество.
— Ако мъжете ни се натъкнат на спотайващи се наоколо лордове на Прайдове, никакви пленници.
Колин кимна.
Дейлон продължи:
— Последният взвод, който напусне, да запали огньове по пътя си. Когато прочиствахме онези стаи долу, видях, че много места са пълни със суха трева за разпалка. Десетина на всеки етаж, от дъното до фасадата, би трябвало да свършат работа.
Дейлон седна на една от възглавничките, направени за писарите, и се обърна към Тоачипе.
— Докато чакам, можеш ли да ми кажеш нещо повече за тези Тъмни господари?
Пазителят на часовете каза нещо на Нестор, а той кимна и заговори. Тоачипе превеждаше.
— Някога, когато небето било раздрано, през процепа се излял мрак. Зло войнство, което било на Мрака. И започнали голяма битка с хората.
Деклан и другите се настаниха да послушат разказа.
Хату пренесе със себе си другите двама в ума си. Зареяха се над образа на ямата в селото и Заакара попита:
— Как да видя това, което трябва да видя?
— Кажи ми какво е то — отвърна Хату.
— Съществуват нишки на… време? — Хату долови несигурност. — Когато баща ми и Руфио се върнали в школата ни, други магьосници от целия ни свят участвали в прогонването на Господаря на ужаса от нашето селение. Силите били невъобразими, но както аз го разбирам, финалният удар е спрял… времето?
— Натан, ти какво знаеш? — попита Руфио.
— В момента, в който разломът към Пустошта беше запушен, един велик воин, равен почти на Господаря на ужаса, се беше вкопчил в двубой с него, а след това целият свят се промени. Ужасите са от Пустошта, тъй че за тях времето е просто сега, както винаги е било и винаги ще бъде, тъй че Пустошта и Ужасите все още съществуват, но навсякъде, не на едно-единствено място.
Хату размисли над това, след което разшири сетивата си, за да достигнат по-близо до неподвижния Господар на ужаса в ямата, и каза:
— Показах на Бодай нещо, което научих за нишките на времето.
— Какво направи? — попита Натан.
— Номер, с който накарах времето да спре за миг, докато аз все още можех да се придвижвам през мига.
В ума си чу как Заакара и Руфио ахнаха.
— Да накараш времето да спре! — каза Заакара. — Възможно ли е това?
Руфио отвърна:
— Мисля, че с Хатушали всичко е възможно. Той носи магията на цял свят в себе си.
— Можем да обсъдим това по-късно — каза Натан. — Какво виждаш тук, Хату?
Хату помълча малко, сякаш го обмисляше, след което отвърна:
— Това е, което търсите, според мен.
За миг около Господаря на ужаса се появиха линии на сила, усукани и заплетени около него като паяжина или мрежа.
— Това е странно — каза Хату.
— Кое? — попита Натан.
— Това са линии на времето, като тези, които спрях за миг, но за разлика от всяка друга енергийна линия, на която съм се натъквал, те са… мъртви.
— Мъртви ли? — попита Руфио.
— Не, това е погрешно. Неподвижни са. Всички линии на енергия между стихиите са живи, пулсиращи с уникален ритъм и цвят, или поне аз така ги виждам, но тези… все едно че, изчакват.
— Какво изчакват? — попита Руфио.
Хату се поколеба, после каза:
— Само предполагам, но от това, което съм видял, може би тази мрежа на времето всеки момент ще се раздвижи отново.
— Точно от това се боях — каза Руфио. — Опитва се да се събуди.
— Не знаем това — каза Заакара.
— Мисля, че мога да направя нещо — каза Хату.
— Какво? — попита Руфио.
— Един момент. — Хатушали настрои съзнанието си до най-точната перспектива, каквато бе опитвал досега. Изостри новооткритото си възприятие за време и съвсем леко подходи към най-близката нишка, доближи се толкова, колкото можеше в ума си, като си представи как дланта му надвисва над нея, без да я докосне. Усети надигащо се присъствие, срещу което трябваше да се защити, тъмна… празнота. Беше самата въплътена Пустош. През целия си живот не се беше натъквал на нещо, което просто да е толкова празно. Самото доближаване до тази пародия на същество беше смразяващо и той се задържа с усилие — всяка фибра на естеството му настояваше да избяга. Огледа нишките и се съсредоточи върху това, което видя като бавно пробуждане.
След като оглежда дълго напрежението в тези нишки, Хату промълви:
— Мога да направя нещо.
— Какво? — попитаха всички.
— Най-добрият начин, по който мога да го обясня, е, че тези нишки на време искат да се пробудят. Вероятно бих могъл да ги успокоя и да ги приспя отново. Може би ще е по-добре да ме оставите и да се настаните удобно. Защото ще е дълго.
Първо Натан, а след него Руфио и Заакара се озоваха отново в библиотеката и пуснаха раменете си. Хату остана сам, с протегнати напред ръце.
— Добре ли е да бъде оставен така? — попита Заакара, загледан в неподвижната му фигура.
— Ще се оправи — каза Бодай. — Макар че не знам аз дали ще се оправя.
Насядаха и Заакара въздъхна.
— Аз също.
Нестор беше довършил разказа си и Дейлон каза:
— Щях да помисля, че е измислица, ако не бях видял това място и онези фрески. — Стана и повика Колин, който стоеше до вратата към Камерата, даваше нареждания и изслушваше доклади.
— Ваше величество! — отзова се едрият войник и влезе.
— Корабите готови ли са за товарене?
— Да, ваше величество.
— Хората?
— Първите роти би трябвало вече да пристигат на кейовете. — Колин погледна Деклан. — С повечето от твоите момчета.
— Тогава да се махаме оттук — каза Дейлон и се обърна към Деклан. — Плавай с мен. Имам да обсъдя с теб още неща.
Деклан кимна и каза на Сиксто.
— Ти командваш, капитане.
Сиксто се засмя.
— Казах ти, не съм скроен за началник.
Очите на Деклан се напълниха със сълзи.
— Много се подценяваш, приятелю. — Пое си дълбоко дъх, за да се овладее. — Ще поговорим повече за това, когато се върнем у дома.
С внезапен порив Сиксто го прегърна.
— Докато съм жив, аз съм твой човек.
Обърна се и забърза навън, за да поеме командването на наемниците.
Деклан застана до брат си и зачака. Дълбоко вътре все още го болеше за Гвен, но искрено се надяваше Дейлон да е прав и че времето ще изцери тази рана.
Хату се раздвижи и каза:
— Трябва да седна.
Руфио стана от стола си и Хатушали се отпусна тежко, явно изтощен.
— Какво направи? — попита Заакара.
— Не знам как най-добре да го обясня, но казах на обвивката над Господаря на ужаса да спи и да чака.
— Какво да чака? — попита Натан.
— Думите са трудни и мисля, че вие тримата — посочи Натан, Руфио и Заакара — знаете какво имам предвид. Какъв е звукът на червеното? Колко ярък е шумът на вятъра в дърветата? Какво е усещането за лунната светлина?
И тримата кимнаха.
— Енергията на времето е неподвижна. Онова е нещо, което никога не съм виждал. Всички линии между стихиите… се движат. — Той си пое дъх. — Времевите линии искат да се движат, вибрират. Всички други времеви линии, които не задържат Господаря на ужасите, се движат. — Сви рамене. — Не мога да го обясня по-добре. Може би, ако знаех повече…
— Трябва да поговорим за това — каза Руфио.
— По-късно — отвърна Хату. — Жена ми е на ръба на битка и искам да видя как е тя.
Натан беше на ръба да възрази, но премисли и си замълча.
Изведнъж Хату се усети, че гледа отгоре към Хава, и видя, че кралската армия се връща и че войниците вървят небрежно, без никаква следа от напрежение. Понечи да се опита да ѝ заговори, но Натан внезапно се появи в ума му.
— Недей!
Хату отвори очи и видя, че Натан стои зад него, стискаше го за раменете.
— Може да я убиеш — каза той.
— Откъде знаеш?
— Защото ти липсва наистина много и защото си още много млад. — Натан се отдръпна. — Тези мъже са много по-опитни от теб и въпреки това нямат нищо, което да се сравни с твоята сила.
— Трябва да разберем как действа силата тук — каза Руфио. — Връзката към стихиите, как твоята родословна линия е ключ към силата ти и какво става с другите елементални стихии?
— Какви елементални стихии? — попита Хату.
Натан погледна Бодай и каза:
— Толкова много му се подаде, че част от него ще е забравено.
— Водна магия! — каза внезапно Хату.
— Какво? — попита Руфио.
— Трябва да уредя един дълг.
Хату затвори очи и за секунди се озова в подводното обиталище на Сестрите на Дълбините. Беше тъмно без фосфоресцентното сияние, което го огряваше последния път, когато Хату беше там. Във водата плуваха няколко безжизнени тела с лицата надолу, същества полухора, полуриби, създадени от Сестрите на Дълбините с тъмната им магия. Двете най-стари жени, Хадона и Мада, седяха в тъмното, вкопчени една в друга, а по-младата, Сабина, лежеше наблизо на скалите, мъртвите ѝ очи бяха взрени нагоре.
За миг Хату беше силно изкусен да направи нещо, за да ги накаже, но Натан се намеси отново.
— Действаш ли, би могъл да застрашиш онези, които обичаш. Но последната троха водна магия угасва. Те ще умрат до няколко часа.
— Скоро?
— Много скоро. След тяхната кончина ти ще си единственото същество на силата, единственият владелец на магия на Гарн. Ти си Господарят на стихиите. Но си млад, имаш нужда от обучение.
— Тогава ще ги оставя на смъртта, която са заслужили.
Хату остави съзнанието си да се издигне без усилие до повърхността, но вместо мигновено да се върне в библиотеката, се задържа за миг все едно се рееше над водата и просто пиеше от енергията на този свят.
Усети внезапно ощипване. Погледът му се върна на Хава и той видя ярка светлина в далечината. Измести се, за да я погледне по-отблизо, и осъзна, че гигантското здание, което бе видял по-рано, гори. От най-долния вход все още бягаха хора и зад тях бълваха валма дим.
Допусна, че Хава е възбудена от предстоящото безопасно пътуване към дома, и за миг изпита дълбоко облекчение от това, че всичко с нея е наред. Донти беше до нея и Хату изпита прекрасно чувство за пълнота от това, че Донти е жив, а Сестрите на Дълбините са мъртви или умираха.
След това го споходи странно усещане, далечно трептене, което погъделичка любопитството му. Отказа се да гледа Хава и кея и се отправи към смътното жужене.
Отне му секунди, докато стигне до източника, и спря, за да проучи произхода на трептенето.
Върна се в библиотеката и каза на Заакара, Руфио и Натан:
— Има нещо, което трябва да видите.
Тримата оформиха квадрат с него и той се върна на гледката си.
— Има преграда — каза Хату.
Другите изчакаха, след това Натан каза:
— Сподели усещането си.
Хату заопипва слепешком, а след това промълви:
— Мисля, че това ще свърши работа.
Изведнъж другите трима усетиха гъделичкането, жуженето в края на възприятието, и Хату каза:
— Това е преградата, около това огромно плато.
Изтегли възприятието си така, че все едно беше на мили разстояние, и Заакара каза:
— Стой! Замая ме.
— Ще го превъзмогнеш — каза Натан.
— Какво е това? — попита Руфио.
Хату настрои зрението си и видя в далечината огромна структура, нещо като каменен лабиринт, с могили, прорязани от тунели. Беше мрачно, запустяло, безжизнено място, покрито с купол от енергия.
— Доближи се! — каза Заакара.
— Може да е болезнено — отвърна Хату.
Минаха през преградата и рязка болка прониза и четиримата.
— Това е смъртна преграда — каза Натан. — Всяко живо същество би трябвало да е загинало в мига, в който я премине.
— Усетих нотка от Пустошта в нея — каза Хату. — Затова заслоних всички ни.
— Как го направи? — попита Руфио.
— Не знам — отвърна Хатушали. — Просто не исках да пострадате.
— Какво е това място? — попита Заакара.
Хату насочи възприятието си надолу и започна да се движи над каменния лабиринт.
След малко Натан възкликна:
— О, богове!
— Какво? — попита Хату.
— Напусни! — каза Натан. — Махни се оттук!
— Какво е това? — попита Хату.
— Това е развъдник на Децата на Пустошта — отвърна Натан.
— Кои са Децата на Пустошта?
— Имат много имена: привидения, призраци, таласъми и безчет други. Под каквото и име да са, те са унищожители на живот.
— Как са свързани с онова нещо в ямата?
— Не знам — отвърна Натан.
Изведнъж се озоваха отново в библиотеката.
Руфио тръсна глава, за да я прочисти.
— Какво беше онова там? — попита Хату.
— Обяснението ще е дълго — отвърна му Натан.
— Жена ми се връща и ще е на междинния остров след по-малко от ден, и искам да съм там да я посрещна. Но за да го направя, трябва да замина скоро.
— Мисля, че ако ми покажеш къде е този остров, мога да ни отнеса бързо — каза Руфио.
Хату помълча, след това кимна. Натан кривна леко глава в знак, че иска да поговори с него насаме.
Хату кимна, че го е разбрал, и стана от стола си. Отидоха в едно тихо кътче в библиотеката и Хату попита:
— Какво имаше предвид, когато каза, че времето ти тук почти е привършило?
Натан се почувства неловко.
— Не мога да го обясня. Моето съществуване е… ограничено и не ми е дадено да го контролирам. — Усмихна се. — Задаваш много въпроси и не знам дали изобщо ще имам времето да отговоря на всички тях. Децата на Пустошта са… същества не е точно название, но мисля за тях като за по-низши създания от същото място, което е родило Ужаса, Пустошта. Защо са тук и какво общо имат с теб, това трябва да се изследва.
— Това го схванах — каза Хату, — но какво беше онова място?
— Не знам — отвърна Натан.
— Тогава кой знае? — попита Хату.
— Тук има двама, които са проучвали Пустошта, и има и други, които знаят дори повече. Ако пожелаеш, те ще продължат… да те учат може би не е правилният израз. — Извърна поглед за миг. — Да ти помагат в учението може би е по-добрият начин да се каже. Има мъже и жени с голям талант и сили, които могат да те предпазят да не навредиш на себе си или на други, докато овладяваш силите си. Изборът е твой.
Хату изглеждаше раздвоен.
— Какво трябва да направя?
Натан понечи да отговори, но в този миг тихо барабанене изпълни въздуха.
Натан се усмихна. Пресегна се, стисна Хатушали за врата и го придърпа, докато челата им се допряха.
— Времето ми тук свърши.
— Къде отиваш? — попита го Хату, усещаше нарастваща тревога.
Натан се усмихна пак и промълви:
— Много места… много времена… — Видя объркването и тревогата на лицето на Хату и продължи: — Ти може би си единственият човек, който може да разбере… един ден. Руфио и Заакара ще те отведат на следващото място, ако си готов.
Затворил очи, Хату попита:
— Какво си ти?
В отговор чу тих малко насмешлив шепот:
— Някога — човек. Сега не знам.
Хату отвори очи и отстъпи назад. Натан започна да излъчва прашинки искряща енергия, късчета от него се отронваха и политаха като семенцата на глухарче, духнато от вятъра. Прашинките — точици светлина — се завихриха в кръгъл облак, завъртяха се шеметно, извисиха се във въздуха и след това всякаква следа от Натан изчезна.
Хату се огледа и видя, че Руфио и Заакара са зяпнали мястото, където допреди миг беше стоял Натан. Разбра от израженията им, че разпадането на Натан в небитието ги е разстроило също толкова, колкото и него. Бодай се беше ококорил и лицето му беше пребледняло.
Дълбоко усещане за загуба се възцари в библиотеката, ехо от нота, прокънтяла в просторна зала, което най-сетне заглъхна до пълна тишина.
Хату стоеше пред библиотеката, обзет от противоречиви чувства. Беше радостно възбуден от това, че Хава се връща и че ще е на междинния остров след по-малко от девет часа. Изгаряше от нетърпение да я види. Знаеше, че усещането му за загуба ще заглъхне и че някой ден може би ще разбере повече за Натан, но засега се бе примирил да остави това зад себе си, предвкусвайки завръщането на Хава.
Руфио излезе и застана до него.
— Трябва да говоря с теб.
Хату погледна обсипания със звезди небесен свод и каза:
— Толкова много неща има, които не разбирам, а трябва да ги науча.
— Ти си същество с уникална способност и невероятна сила — каза Руфио. — Не мога да намеря думи, с които да обясня колко си необикновен. Мога само да кажа, че твоят най-добър избор ще е да заминеш оттук и да дойдеш със Заакара и мен.
— Къде?
— Там, където най-добрите умове, които познавам, ще ти помогнат да се спогодиш с това, което си. Както чух да казва Натан, има много хора, които могат да ти помогнат да се научиш. Натан каза, че никой не може да те учи, но може и да има един. Не съм сигурен, но би трябвало да дойдеш и да научиш кой си наистина.
— А кой съм аз? — попита Хатушали. — Детето на родители, които така и не познах?
— Повече, много повече — каза Руфио. — Магията на този свят е почти привършила. Защо е това и каква роля има родът на Огнегривите в това, и защо тук има елементи на Пустошта — всичко това са взаимносвързани загадки. Всичко фундаментално в това изкуство вече пребивава в теб. Енергията, която ти контролираш — „веществото“, както го нарече Натан, — винаги ще я има, но никой друг не може да борави с нея като теб — с „фокусите“, както Натан обичаше да нарича магията. Ако дойдеш с нас, онова, което позволява на съществото в ямата и на Децата на Пустошта да съществуват в Нитания, може да остане в покой, породен от това, което ти направи със задържането на времето.
Хату постоя неподвижно, докато го обмисляше.
— Значи този свят ще е в безопасност?
— По-безопасен — поправи го Руфио. — Докато не научим напълно на какво почива основата на тази Пустош и нейните създания, не можем да сме сигурни за трайната безопасност на Гарн. Тази война между Пустошта и… съществуването, която приемаме за даденост, се води открай време. Може никога да не свърши. — Помълча, после добави: — Единственото, което можем да правим, е да се сражаваме, да взимаме най-добрите мерки, за да задържаме края.
— Не знам какво да правя.
— Ела с мен и Заакара там, където много надарени хора могат да ти помогнат да овладееш цялата сила, която имаш в себе си.
Хату се намръщи.
— Ами Хава?
— Жена ти ли? — каза Руфио. — Тя ще е добре дошла, но трябва да разбереш нещо. Когато ти казах, че бях свидетел на конфликт преди повече от столетие, беше истина. Силата, пребиваваща в теб, ще те пази жив за повече време, отколкото повечето смъртни могат да си представят. Това е бреме от боговете или от съдбата, което изисква отдаденост на по-висше добро, и цената, която трябва да платиш за него, е, че ще живееш достатъчно дълго, за да видиш как хората, които обичаш, умират. Всеки, когото познаваш сега, в този живот, ще умре преди теб. Това е ужасна цена.
Хату мълча много дълго, след това го погледна.
— А ако не дойда с вас?
— Подозирам, че ще изстрадаш същата съдба и ще свършиш здрав, силен и могъщ, след много години, било то в Светилището или в Маркензас, сам, след като си видял онези, които си обичал, да умират от старост.
Хату отново помълча и накрая каза:
— Ще говоря с Хава.
— Ще почакам — каза Руфио.
На пясъчния бряг, където войските на Маркензас бяха слезли в подготовка за щурма, Дейлон Дюмарш, кралят на Маркензас, застана на вдигнатата набързо платформа. Пред него цялата армия се беше строила и стоеше в очакване и той бавно огледа бойците си. Най-сетне изрече:
— Ние победихме!
Мъжете зареваха възторжено и виковете им отекваха дълго.
Дейлон вдигна ръце и след като бойците се смълчаха, заяви:
— Утре се връщаме у дома!
Заливът отново отекна с одобрителните войнишки възгласи.
— Щом стигнем в Маркензас, ще вдигна празненство. Всеки от вас тук ще бъде дарен с достатъчно богатство, за да осигури бъдещето на семейството си. — Усмихна се широко. — А ако нямате семейства — достатъчно, за да си плащате пиенето, докато сте живи!
Отново закънтяха възторжени викове.
— Всеки мъж тук е мой човек. Вие сте мои братя по кръв и оръжие, а вие… — Посочи наемниците, които стояха зад Деклан. — Вие също сте мои хора. На всеки от вас, който пожелае да служи, ще му се даде почетно място, а онези, които изберат друго, винаги ще са добре дошли в моето кралство.
Деклан изпита силно вълнение, надигнало се в него за първи път, откакто бе изгубил жена си и много приятели, намек, че може да има надежда в бъдещето.
Кралят слезе от подиума и го подкани да тръгне с него.
Когато останаха сами, Дейлон посочи залязващото слънце и промълви:
— Утре е първият ден.
— Първият ден на какво?
— Първият ден на нашето бъдеще. — Очите на Дейлон се наляха със сълзи и той ги избърса с ръкав. — Когато семейството ми бе унищожено, загубих всякаква надежда за бъдеще, малки ми братко. Но сега имам теб. — Сграбчи Деклан и го прегърна, по лицето му се стичаха сълзи.
— Може да не си бил това, което желаех да видя в един наследник — продължи Дейлон, — но ти си това, което са ми дали боговете. Видях те. Видях как водиш хората си и как се грижиш за тях. Ти си най-добрият човек, който да ме последва.
— Говорили сме за това — отвърна Деклан. — С часове.
— Знам. И ти грешиш, Деклан Ковачо. Ти си следващият крал на Маркензас и ще обявя това, когато се върнем у дома.
Сърцето на Деклан се сви. Имаше чувството, че неизбежната съдба стяга обръч около него.
Дейлон продължи:
— Когато с Балвен разкрихме на Хатушали истинската му самоличност, той каза, че е крал на пепелища. — Сръга с пръст малкия си брат в гърдите. — Грешеше. Кралят на пепелища си ти и имаш нация, която да вдигнеш от въглените на разрухата.
— И какво трябва да направя? — попита Деклан.
— Говори с Балвен. Аз винаги го питам за съвет.
Епилог
Ново начало
Празненството във вдигнатия набързо кралски павилион не беше пищно. Въпреки сравнително лесната победа Дейлон и Деклан изпитваха дълбока вътрешна празнота. Възмездието не беше донесло и на двамата пълно усещане за край или осъщественост.
Все пак цял един континент поробени хора вече бе освободен от лордовете на Прайдове и това трябваше да се отпразнува. Малкото ейл и спирт, пътували с кралския обоз, бяха раздадени на спечелилите вниманието и благоразположението на Дейлон.
Новият оръжеен инструктор също осигури буренце уиски, което бе успял някак да задели незабелязано.
Хатушали се огледа, обзет от лека носталгия по дните си в хана „Трите звезди“, докато отпиваше от чашката ужасна и чудесна „вода на живота“, както Колин нарече уискито.
Заакара и Руфио бяха поканени, но като че ли предпочетоха да останат насаме в едно тихо кътче. Донти и Хату бяха прекарали цял час в споделяне на удивителни истории и в чудене какво ги очаква занапред, и двамата зарадвани, че другият е жив и е добре.
Деклан се беше зарадвал, че най-сетне вижда отново Хату, и като че ли беше някак развеселен от Донти. Целият разказ за това как са го пратили да убие най-добрия си приятел му се стори мрачно забавен и му допадна начинът, по който Донти разказа историята.
Решението на Хату да каже на Донти, че вече може да го довърши с едно махване с ръка, можеше да почака. Повече от всеки друг Хату разбираше тъмните изкуства, приложени му от Сестрите на Дълбините, и това, че Донти изобщо не е бил в състояние да се противопостави на тази сила.
Хава се наслаждаваше на усещането, че всички най-сетне са се събрали.
Донти изслуша какво бе узнала Хава за лордовете на Прайдове, а след това Деклан и Хату добавиха своите открития за Тъмните господари.
Донти поклати глава.
— Значи, тези Тъмни господари, тези ужасни същества, които са дошли от разлом в небето, са унищожили цели армии?
— Да — каза Деклан. — Но не са непобедими. Пазителя на часовете, или каквато там му е титлата, ни преведе разказа на един човек, Нестор. Нестор каза, че били уязвими от желязо и че то ги отблъсквало, можело дори да ги убие. Все пак те продължавали да се връщат и накрая надделели. — Отпи от уискито си. — Каза, че имало някаква история за странник магьосник, който ги обуздал и сътворил Юздата, макар че според други накрая се намесили боговете, но в един момент се постигнало равновесие. Взимали в жертва хора, но само в определени дни и само в ограничен брой.
Донти полагаше явни усилия да се напие въпреки ограничения запас алкохол.
— Не могат да изядат цялото стадо — каза той. — Трябва да оставят някои за разплод, нали?
— Неелегантен начин да се каже — намеси се Руфио от ъгъла на павилиона, — но не и неуместен. — Погледна Хату и кимна.
— Значи, докато ставало всичко това, тези лордове на Прайдове се наговорили да наложат господството си над целия континент, така ли? — попита Донти.
Деклан кимна.
Донти се разсмя и погледна Хату и Хава.
— Убедили са цял континент от… не знам колко народа, че точно те са надвили Тъмните господари? А аз си мислех, че Съветът на Учителите е най-умната пасмина престъпници, която може да съществува. Явно не съм бил прав. Това е било престъпно начинание с невероятни мащаби. — Вдигна почти празната си чаша. — За лордовете на Прайдове, зли копелета такива. Да горите в ада.
И си допи пиенето.
Хату видя, че Заакара се е запътил навън.
Дейлон махна на Деклан да се приближи до него и му каза:
— Ти спаси живота ми, знаеш ли.
Деклан не знаеше какво да отвърне.
— Аз вече остарявам. Следващия път ти върви да се биеш с враговете.
Деклан се засмя.
— Добре.
Кралят продължи:
— Като се върнем, трябва да накараме Балвен да ти намери съпруга. Няма да липсват жени, които биха обожавали да са кралица на Маркензас, и много от тях ще са много красиви.
Деклан го погледна сериозно.
— Аз обичах жена си.
— Аз също, в първия си брак, дълбоко. Втората ми бе избрана за политическа изгода, но след време започнах първо да я ценя, а после… — Сви рамене, щом чувствата го завладяха за миг. — След това я заобичах дълбоко. Беше добра майка и децата ни ми бяха много скъпи. — Болката му за миг стана съвсем видима. — Тъй че Балвен ще ти намери подходяща кралица, а ти ще трябва само да я намериш за привлекателна и да родите наследник. Повече от един е най-добре. Сега иди и се отпусни. — Махна на брат си да си ходи и се обърна да поговори с Колин.
Руфио се надигна от мястото си в ъгъла и даде знак на Хату, че трябва да поговорят отвън.
Хату се обърна към Хава и каза:
— Ела с мен, моля те.
Тя изглеждаше малко изненадана, но кимна и го последва навън. След като се отдалечиха достатъчно от кралския павилион, той каза:
— Трябва да поговоря с теб за две неща.
Тя се усмихна.
— Слушам те.
— Онези двамата — той посочи Заакара и Руфио, които стояха недалече от тях, — искат да отида с тях.
— Къде? — попита тя, присвила очи.
— До… едно място за обучение. Да се науча как да владея силите си. — Разказа ѝ набързо за дарбата си да намира нея и други хора и за участието си в спасяването на Деклан в Раната и изгарянето на грамадните врати в Акена.
Докато говореше, лицето ѝ помръкваше, а накрая, когато свърши, тя каза:
— Значи ме напускаш?
— Само ако не дойдеш и ти.
За миг изражението ѝ стана сурово.
— Значи, или се отказвам да съм най-добрият проклет корабен капитан на този свят, или ме оставяш тук сама!
Руфио и Заакара бяха достатъчно близо, за да ги чуват, и Руфио каза:
— Ние имаме кораби.
Очите на Хава се разшириха и тя погледна от Хату към Руфио.
— Какво?
— Казах: имаме кораби. Ако ти трябва кораб, няма проблем.
— Имате ли пирати? — попита тя.
— Скапано много, ако искаш истината — каза Заакара.
Тя живна.
— Звучи ми точно като място за мен.
— Но трябва да тръгнем веднага — каза Руфио.
Донти излезе от павилиона, за да ги потърси, и се приближи точно когато Хава прегърна Хату през врата и каза:
— Разбира се, че ще дойда навсякъде с теб.
Притисна го до себе си, а след това го отблъсна закачливо.
— Щом имат кораби.
— Какво става? — попита Донти. Въздействието на уискито на Колин започваше да му личи.
— Идваме! — извика Хава на Руфио. Прегърна Донти през врата и махна на Хату да се приближи, за да прегърне и него.
— Какво? — попита Донти.
— Отиваме на приключение — каза Хава. — Обичаме те, идиот такъв! Пази се жив!
Изведнъж до тях изникна огромен овал енергия, който Хату усети още щом се появи.
Съскащият звук, който излъчваше овалът, накара Дейлон, Деклан и останалите от свитата на краля да излязат от павилиона.
Руфио даде знак на Заакара да пристъпи първи, а Хату извика на Деклан:
— Предай довиждане от мен на Бодай, когато посетиш Светилището!
Деклан им махна, щом Хава пристъпи през сребристата светлина и изчезна. Хату я последва.
Тъкмо когато и Руфио се канеше да премине, Донти затича към овала и извика:
— Почакайте ме!
Гмурна се в същия миг с Руфио и секунда след това овалът искряща енергия угасна и престана да съществува.
Сиксто застана до рамото на Деклан и каза:
— Мислиш ли, че изобщо ще ги видим някога пак?
Деклан помълча, после отрони:
— Не знам. Но вече вярвам, че всичко е възможно.
Донти се плъзна по мократа трева, бутна Хату отзад и го запрати да се търкаля надолу и да тупне по задник.
Хава и Заакара се оказаха достатъчно далече, за да не събори и тях. Руфио падна на една страна и се потъркаля няколко стъпки по тревистия склон.
Наблизо стояха двама мъже с черни халати. И двамата държаха тояги. По-високият беше с чисто бяла коса, падаща до раменете му, макар лицето му да изглеждаше относително младо. Вторият сякаш беше много развеселен от търкалянето и се приближи да помогне на Хату да се изправи.
— Добре дошли — каза белокосият мъж. — Очаквах само един новодошъл, но всички сте добре дошли.
Хава плесна закачливо Донти по рамото.
— Можеше да се убиеш, идиот такъв.
— Ау! — изохка той. — Боли! — Огледа се и завъртя главата си толкова рязко, че вратът го заболя. Той го разтри и възкликна: — Вижте!
— Какво? — попита Хава.
— Три луни!
Горе над тях голяма луна огряваше небето, а в далечината бавно се издигаха две по-малки.
Тъмнокосият мъж каза:
— Когато и трите са високо, е светло почти като в мъглив ден.
— Къде сме? — попита Донти.
Белокосият мъж махна широко с ръка.
— Този остров е Островът на чародея, а от другата страна на този хълм е нашата школа. Вила Беата, което означава Щастлив дом. Ние сме сред океана, наречен Горчивото море, а вие сте на свят, наречен Мидкемия. Аз съм Магнус.
По-младият мъж стисна ръката на Хату и каза:
— Аз съм Филип, но всички ме наричат Пъг.
Благодарности
Още веднъж благодаря на хората, които направиха възможна тази моя кариера, започнала преди десетилетия с всички мои приятели в ролевите игри, и на хилядите читатели, с които съм имал честта да се запозная лично и онлайн. Усещането понякога е, че правя това сам, но всъщност имам много хора, които правят този живот възможен и удовлетворяващ. Специално бих искал да благодаря на Джейн Джонсън и Вики Лийч Матеос за редакторската мъдрост и многото тежък труд през многото трудни дни.