След като завърши академията преди осем месеца, специален агент Кори Суонсън се научи да очаква всичко възможно. Въпреки това изобщо не ѝ беше хрумвало, че ще връчва съдебни заповеди на ревящи хлапаци. Докато пътуваше обратно през планините заедно с останалите от екипа на ФБР, изпита облекчение, че поредният тежък ден е пред своя край.

Връщаха се от град Еджуд, където връчиха съдебна заповед на хакер с пъпчиво лице, който, щом отвори вратата на къщата на майка си, рухна при вида им. Кори изпита съжаление към момчето, а после се почувства зле, защото е изпитала съчувствие. В края на краищата хлапакът беше проникнал в секретната мрежа на Националната лаборатория в Лос Аламос „просто за развлечение“. Сега неговите компютри, външни харддискове, айфонът, флашките, плейстейшънът и дори домашната охранителна система бяха натоварени в черния „Линкълн Навигейтър“ със затъмнени стъкла, който следваше тяхната кола с агент Лиз Коури зад волана и агент Хари Мартинес с пушка помпа.

Кори седеше до своя началник — надзираващия я специален агент Хейл Моруд, който караше най-невероятната гангстерска кола, която беше виждала: последен модел пикап „Нисан“ в бонбонено червено, със състезателни ивици, а диагонално на предния капак имаше лепенка с китайски дракон. Беше напълно неподходяща за сдържания характер на Моруд. Когато Кори най-сетне събра кураж да го попита защо е избрал тази кола, отговорът му гласеше: „Пътувам инкогнито“.

— И така — заговори с менторския си глас Моруд, — днешният ден достатъчно вълнуващ ли беше за теб?

Кори знаеше, че труден или не толкова, денят беше един вид награда. Беше изработила своя дял и дори повече от канцеларската работа, трудеше се здраво, за да впечатли Моруд, и дори успя да изиграе важна роля в един скорошен случай. За Моруд без съмнение това беше олицетворението на полева работа.

Но знаеше, че няма да му се хареса изразената благодарност.

— Чувствах се малко глупаво — отговори тя — с бронежилетка при задача като тази.

— Човек никога не знае. Майката вместо само да вика, можеше да извади някой магнум.

— Какво ще правят с цялото това компютърно оборудване?

— В лабораторията ще го прегледат, за да разберат какво точно е правил и как. След това ще се върнем, ще го арестуваме и животът му ще приключи.

Кори преглътна.

— Не ви ли се струва сурово? Честно казано, той не се вписва в моята представа за престъпник.

— Нито в моята. Умно дете, устойчиво семейство от средната класа, отличен ученик, обещаващо бъдеще. От друга страна, това само ще влоши нещата още повече, отколкото ако беше дете, което живее в бедняшки квартал и започва като ученик да търгува с наркотици, защото около себе си вижда единствено това. Нашето момче е на осемнайсет, значи е пълнолетен, и е проникнал в система, която съдържа секретна информация за атомни бомби.

— Да, разбрах.

След малко Моруд продължи.

— Хубаво е човек да изпитва състрадание. Това е нещо, което с течение на времето мнозина от агентите губят. Трябва обаче да го уравновесяваш с усещането за справедливост. Той ще получи справедлив процес пред дванайсет обикновени здравомислещи американци. Така работи системата и това е прекрасно.

Кори кимна. Моруд беше агент от двайсет години и отсъствието на цинизъм у него продължаваше да я изненадва. Може би затова беше избран за ментор на новите агенти по време на техния двугодишен изпитателен срок. Много от нейните колеги новаци — повечето момчета и някои от момичетата, вече опитваха да се правят на корав, циничен и груб мъжкар.

Минаваха през град Тихерас на старото шосе 66, когато Моруд протегна ръка и усили звука на полицейската радиостанция, която досега мърмореше на заден план. „Домашно насилие… Къмпинг «Връх Кедро», доклад за стрелба…“

Кори съсредоточи разсеяните си мисли и се заслуша.

„В доклада се съобщава за домашен спор и произведени изстрели в каравана. Може би има жертва на стрелбата, възможно е вземане на заложник. Местоположение: къмпинг «Връх Кедро», Ню Мексико 252, отклонението за каньона Сабино…“

— Проклет да съм — промърмори Моруд, докато се бореше с навигационната програма, — та това е съвсем наблизо. Сякаш е било писано за нас. — Откачи микрофона от поставката. — Специални агенти Моруд и Суонсън, Коури и Мартинес се отзовават. В момента минаваме през Тихерас по шосе 66 и ще завием към Ню Мексико по Южна 337-а улица. Десет минути до пристигането ни на място.

Той даде газ, докато същевременно разговаряше с диспечера и агентите в колата отзад. Гумите изсвириха, когато зави от шосе 66 по 337-а, насочвайки се към подножието на планината Сандия. След завоя се протегна към арматурното табло, включи сирената и сигналните лампи. Тежкият линкълн последва неговия пример.

Диспечерката предаде цялата информация, с която разполагаше, но тя се оказа доста малко. Други хора от къмпинга се бяха обадили на 911, за да съобщят за произшествие в сгъваема каравана, чули караница на висок глас, женски писъци, изстрели. Един добавил, че чул и плача на малко момиче. Разбира се, всички избягали от къмпинга.

— Явно ще получим и истински екшън, а не само един ревлив хакер — каза Моруд. — Ние ще пристигнем първи на мястото. Провери оръжието си.

Пулсът на Кори се ускори. Тя измъкна своя „Глок 19М“ от кобура под мишницата, извади пълнителя, провери го, пъхна го на място и отново прибра пистолета в кобура. Според стандартната процедура вече имаше патрон в патронника. Беше доволна, че все още е с бронежилетка.

— Домашното насилие — заговори отново Моруд с менторски тон, — както вероятно си научила в академията, може да се окаже най-опасно за отзовалите се. Извършителят може да е безразсъден, възбуден и често склонен към самоубийство.

— Да.

Стрелката на скоростомера стигна до отметката сто и четиресет километра в час. Скорост, която сама по себе си не беше опасна, но на планински път с дълбоки пропасти и малко предпазни огради си беше страшничко. При всеки завой гумите протестираха с вой.

— И какъв е планът за действие? — попита Кори. Тук не ставаше дума за някакво пъпчиво момче, а за истински нападател. Беше първото ѝ отзоваване на повикване за действащ стрелец.

— Извикали са спецотряд, преговарящ от Отряда за преговори при кризи (ОПК), ФБР е вдигнало под тревога Групата за реагиране при опасни произшествия (ГРОП). Ето какво ще направим: заемаме отбранителни позиции, ще обявим присъствието си, ще си осигурим достъп и ще се опитаме да уталожим напрежението. Всъщност ще караме този тип да говори, докато пристигнат професионалистите.

— А ако е взел заложник?

— В такъв случай най-важното е да го караме да говори, да му вдъхнем увереност и да се опитаме да го убедим да освободи заложника. Освен ако положението не е критично, колкото по-малко правим, толкова по-добре. Най-опасният момент е, когато пристигнем и стрелецът ни види за първи път. Затова ще влезем кротко и тихо, без викове, без противопоставяне. Би трябвало да мине като детска игра. Добър опит за теб. — Той направи пауза. — Ако нещата се объркат… следвай моите указания.

— Разбрах.

— Припомни ми резултата си от тренировките по стрелба?

— Ами, четиресет и девет. — Кори се изчерви. Това едва надхвърляше минимума за класиране. Последваха седмици толкова напрегнати упражнения на стрелбището, че ръцете я боляха с дни. Стрелбата просто не беше нейната стихия.

Моруд изръмжа в отговор и натисна още газта. Пикапът се носеше по виещия се двулентов път между хълмовете, покрити с хвойни и мексикански борове. След пет минути се озоваха при отклонението към мястото за обществено лагеруване „Връх Кедро“ в националната гора Кибола, а след още пет стигнаха до черен път. Моруд намали скоростта. След още няколко минути навлязоха в къмпинга: спокойна, тревиста долина с маси за пикник, заслон и огнища, разположени между мексиканските борове. Зад долината се извисяваше масивният хребет Сандия.

В далечния край на описващия полукръг път Кори успя да види една самотна каравана, закачена за бял пикап „Форд“. В останалата част от къмпинга не се мяркаха хора, имаше само пръснати наоколо палатки. Моруд подкара своя пикап към дясната страна на полукръга и махна през прозореца на Коури и Мартинес да се насочат към другата страна и да се съберат в далечния край.

— Наведи се, в случай че стреля по нас — нареди Моруд. — Ще опитам да се доближа колкото е възможно повече.

Той спря на около двайсетина метра от караваната. Никой не стреля. Караваната беше от онези, които се разгъват със спални отделения от двете страни на централната всекидневна, отделена от тях с мрежи против комари и завеси от бял найлон. На практика те бяха прозирни и Кори виждаше мъжа във всекидневната, който държеше малко момиче в хватка с извита на гърба ръка и притискаше в главата му пистолет. Детето ридаеше от ужас.

— О, мамка му — изруга Моруд, сви се на седалката си и извади своето оръжие.

Мъжът не продума и не помръдна, продължаваше да притиска оръжието към главата на момичето.

Кори посегна за пистолета си.

— Слез от другата страна и използвай пикапа за прикритие. Стой зад блока на двигателя.

— Разбрано.

И двамата изпълзяха от пикапа и приклекнаха зад неговата предница. Моруд беше хванал кабела за микрофона и го изтегли със себе си. Започна да говори в микрофона и гласът му се понесе от високоговорителите на колата спокоен и безстрастен.

— Ние сме агенти Хейл Моруд и Корин Суонсън от ФБР — каза той. — Господине, ще ви помоля да пуснете момичето. Тук сме, за да говорим с вас. Това е всичко. Никой няма да пострада.

Настъпи дълго мълчание. Мъжът беше осветен откъм гърба през мрежата, така че Кори не можеше да види лицето му. Но гърдите му се повдигаха и тя чуваше шума от тежкото му дишане. Тогава забеляза, че кръв течеше под вратата и се стичаше на ручейчета по стъпалата на караваната в пръстта под тях.

— Виждаш ли кръвта? — попита Моруд.

— Да. — Сърцето ѝ се беше качило в гърлото. Този тип вече беше застрелял някого в караваната.

— Господине? Молим ви да освободите заложника. Пуснете детето да си върви. Веднага щом го направите, можем да разговаряме. Ще изслушаме онова, което имате да казвате, и ще оправим нещата.

Мъжът дръпна пистолета от главата на детето и стреля два пъти. И двата куршума минаха далече от пикапа.

„И преди са стреляли по мен — каза си Кори. — Мога да се справя с това. Между другото, не го бива като стрелец.“

— Нямам нужда от глупостите ви! — неочаквано изрева мъжът, но беше толкова изпълнен с ярост, че гъргореше от истерия и думите му бяха трудни за разбиране. — Ще я убия! Мамка му, ще я убия още сега!

Детето започна да пищи.

— Млъквай, твойта мама!

Моруд продължи да говори спокойно, но твърдо.

— Господине, няма да убиете дете! Ваше дете ли е?

— Дете е на кучката и ще я убия още сега!

Кори го видя да вдига оръжието и да стреля още два пъти по тях. Единият куршум се заби в задницата на пикапа. След това мъжът притисна пистолета отново към главата на детето.

— На три ще умре!

Тънкият ужасен писък на момичето прозвуча все едно стоманено острие срязваше ламарина.

— Не! — изписка тя задавено. — Моля те, чичко, недей!

— Едно!

Моруд се обърна към Кори и заговори бързо и тихо.

— Разрешавам използването на смъртоносна сила. Отивам надясно, за да му мина отстрани. Прикривай ме. Ако пред теб се открие възможност за чист изстрел, имам предвид напълно чист, възползвай се!

— Да, сър.

— Две!

Усещаше глока като тежко парче влажна пластмаса в треперещата си ръка. Мамка му, успокой се и се съсредоточи!

Тя надникна над предния капак, приведена зае поза за стрелба и стегна ръце. Така се излагаше на показ, но този тип не го биваше да стреля. Повтори си го наум: този тип не може да се цели.

Внимателно насочи мушката към челото на мъжа и постави леко пръста си на спусъка. Той държеше момичето пред себе си, а девет метра беше прекалено голямо разстояние за точен изстрел.

Моруд изхвърча иззад пикапа, затича се към един мексикански бор на деветдесет метра вдясно и се хвърли на земята, заемайки поза за стрелба от легнало положение.

Кори продължаваше да държи мъжа на мушка. Изстрел в главата от това разстояние с нейния глок беше твърде рискован за детето. Стрелна поглед наляво и видя Коури и Мартинес с насочени пистолети зад техния „Линкълн“. В същия миг чу далечните сирени на идващия спецотряд.

Слава богу, бяха почти тук!

— Три!

Моруд стреля, но Кори веднага разбра, че това беше опит да отвлече вниманието на мъжа, за да не убие детето. И наистина успя. Той отмести пистолета от главата на момичето и стреля два пъти бързо едно след друго. В този момент момичето се извъртя, измъкна се от хватката и хукна към вратата, но се подхлъзна и падна малко преди да я стигне.

Мъжът остана сам и силуетът му се очертаваше отлично на фона на мрежата. Момичето лежеше на пода. Кори държеше мъжа на мушка.

Дръпна спусъка.

Пистолетът подскочи и куршумът, пропускайки главата, където се беше прицелила, се заби в неговото дясно рамо. Ударът го завъртя настрана, той обърна ръката с оръжието, за да отговори на огъня, но изгуби равновесие и само се прицелваше диво насам-натам. Кори видя пламъка и отката на оръжието в мига, когато момичето с труд се надигна и отвори паянтовата врата на караваната. Претърколи се по стъпалата на земята, а плитките ѝ бясно мятаха шнолите с принцеса Лея на тях.

— Копеле такова! — Преди да успее да осъзнае какво прави, Кори се втурна към караваната. В същия миг Моруд и останалите двама агенти откриха барабанен огън. Куршумите улучиха целта си и мъжът беше отхвърлен назад, а тялото му се превърна в зловеща имитация на парцалена кукла, която беше изхвърлена през задната противокомарна мрежа на караваната.

За секунда Кори стигна до момичето, вдигна го и завъртя своя собствен гръб към стрелеца. Детето беше неподвижно и покрито с кръв. В този момент спецотрядът вече се беше пръснал наоколо. Кори вдигна очи и видя една линейка да спира в облак прах. От нея изскочиха парамедиците. Втурна се към тях. Те внимателно взеха момичето от ръцете ѝ и го сложиха на носилка.

Единият от парамедиците я подхвана, когато се препъна, и попита:

— Добре ли сте, госпожо?

Кори бе като парализирана, покрита с кръв и само го гледаше втренчено.

— Ранена ли сте? — Мъжът говореше високо и отчетливо. — Имате ли нужда от помощ?

— Не, не, кръвта не е моя — отговори тя раздразнено и отблъсна ръката му. — Спасете момичето!

Изведнъж до нея се озова Моруд, прегърна я, за да ѝ помогне.

— Аз поемам оттук — каза той на парамедика. След това се обърна към нея: — Кори, ще те съпроводя до пикапа.

Тя опита да раздвижи краката си, но залитна, той обаче я подхвана.

— Стъпка по стъпка!

С крайчеца на очите си Кори виждаше как парамедиците бързо преглеждат момичето.

Започна да изпълнява полугласните напътствия на Моруд и накрая той ѝ помогна да се отпусне на предната седалка. Осъзна, че едновременно диша учестено и ридае.

— Кори, спокойно, него вече го няма. Поеми си дълбоко дъх. Точно така, дишай дълбоко.

— Прецаках работата — задавено промълви Кори. — Не улучих, а той уби момичето.

— Просто си поеми дълбоко дъх… Точно така… Много добре. Нищо не си прецакала. Възползва се от възможността, стреля и го улучи. Освен това не знаем какво е състоянието на детето.

— Не го улучих в главата. Не го улучих…

— Кори, престани за миг да мислиш и просто дишай. Млъкни и спри да мислиш. Просто дишай.

— Той застреля момичето. Тя е…

— Прави каквото ти казвам. Млъкни и престани да мислиш. Просто дишай!

Тя се помъчи да следва указанията му, просто да диша и да не мисли, ала единственото, което виждаше, беше как рамото на мъжа се завърта, завърта, докато обръща оръжието си, за да стреля по нея. Но вместо в нея изстреляният преждевременно куршум попадна право в момичето… След това малкото телце се просна по корем на земята, а окървавените шноли с принцеса Лея легнаха в прахта.

Две седмици по-късно

Щом шериф Хоумър Уотс стигна до прохода на връх Осо, спря, за да свали манерката си от рога на седлото и да отпие глътка вода. Гледката беше страховита: земята пропадаше надолу заедно с покритите с мексикански бор хълмове чак до пустинята на десетки километра оттук и хиляди метри по-ниско. Септември беше внесъл в планинския въздух, напоен с миризмата на борови иглички, приятна свежест. Това беше първият свободен ден на Уотс от много време, и то великолепен — истински дар на боговете.

Той потупа с любов коня си Пако по врата и докосна хълбоците му с пети. Пако тръгна с лекота напред и започна да се спуска надолу по пътеката към горния край на рекичката Ник. Уотс беше взел всичко нужно за един спокоен ден на риболов: бамбуковата мухарска въдица в алуминиев тубус, кутия с мухи и нимфи2, въдичарска кошница, нож, компас, обяд, плоска манерка с уиски и чифт стари колтове миротворци от неговия дядо, пъхнати в също толкова древни кобури.

Яздеше мързеливо надолу по пътеката под сменящи се сенки и слънчеви лъчи, покрай групички калифорнийски борове и поляни с диви цветя, приспиван от нежното люлеене на седлото. В подножието на връх Осо боровете отстъпиха място на широка ливада. Три елена пасяха в далечния ѝ край: един мъжки и две кошути. Изненадаха се от неочакваната му поява и побягнаха. Той спря, за да ги гледа как се отдалечават.

Докато прекосяваше ливадата, зърна в далечината откъм лявата ѝ страна облак дим от плоския връх на един хълм в подножието на планината. Отново спря коня, извади бинокъла и го огледа внимателно. Пожар по това време на годината, когато всичко е напълно изсъхнало, би бил катастрофален. Лещите обаче разкриха, че това изобщо не е дим, а неравномерни облаци прах с цвета на пясък, вдигани от някаква дейност на хълма. Добре познаваше мястото — изоставен миньорски лагер на име Хай Лоунсъм, един от най-усамотените и запазени градове призраци в Югозапада на страната.

Облаци прах. Какво ли означаваха? Явно някой беше намислил нещо. И като се имаше предвид размерът на облаците, не беше нещо добро.

Уотс се замисли. Пътеката надясно щеше да го заведе до рекичката Ник с нейното бълбукащо течение, дълбоки вирове и хралупи, пълни с пъстърви трепачи и обещаващи спокоен ден на мирен риболов. Вляво от него лежеше пътека, която щеше да го заведе до Хай Лоунсъм и денят може би щеше да се изпълни с раздразнение и неприятности.

Мамка му! Уотс накара коня да завие наляво.

Земята се спускаше стръмно, а пътят се виеше около склоновете на хребета Голд. С намаляването на височината калифорнийските борове отстъпиха място на обикновена хвойна. Призрачният град се показа в мига, щом заобиколи страната на хребета: разхвърляни върху плоския връх на хълма стари кирпичени и каменни сгради. Спря, за да огледа отново с бинокъла. Както беше очаквал, оказа се иманяр. Видя как мъжът изхвърляше с лопата пясък от мазето на една от разрушените къщи. Наблизо беше спрян пикап.

Пулсът на Уотс се ускори. Познаваше добре Хай Лоунсъм още от времето, когато татко му го заведе там за пръв път на палатка.

Призрачният град, усамотен и малко известен, до голяма степен беше избягнал обичайното плячкосване, което съсипа повечето от изоставените миньорски селища в щата. Разбира се, не минаваше без вандализъм от време на време. Навярно дело на пияни тийнейджъри от Сокоро, излезли през уикенда в планините да се позабавляват, но нищо мащабно. Мястото не фигурираше в множеството туристически справочници за градовете призраци в Ню Мексико, защото беше прекалено трудно да се стигне до него.

А сега някакъв кучи син рушеше града.

Той накара коня да слезе от пътеката и го подкара между мексиканските борове. Не искаше търсачът на реликви да го забележи и да се измъкне, преди да успее да го закопчае. Макар това да беше терен на Бюрото за управление на земите (БУЗ) и по тази причина извън неговата юрисдикция, все пак той беше избраният шериф на област Сокоро и имаше право да арестува копелето и да го предаде на полицията на БУЗ.

След малко склонът се изравни. Със спокоен ход конят излезе на открито зад града. Грабителят беше в далечния му край и сега не се виждаше, защото го скриваха постройките. Уотс продължи напред, като внимаваше между него и нарушителя да има сгради. Постоянен вятър шумеше между руините и покрай него се търкулна трънлив бурен, точно както във всички каубойски филми.

Докато приближаваше, можа добре да огледа пикапа. Разпозна стария форд като принадлежащ на Пик Ривърс.

Пик Ривърс. Без съмнение той все правеше бели. Някога Ривърс беше нахално малко лайно, падащо си по метамфетамини, бе известен с това, че продава антики, за да се сдобива с наркотика. Но преди две години беше прочистил досието си. След кратко пребиваване в панделата, което му беше изкарало акъла, не се беше забърквал в никакви неприятности.

Когато стигна другия край на града, Уотс спря Пако зад една постройка, слезе и върза коня за дървен стълб. Отново го потупа по врата и промърмори няколко думи на привързаност. Поколеба се, но после откачи кобурите от рога на седлото, извади пистолетите, провери ги и ги прибра обратно, след което стегна колана на кръста си. За всеки случай. Ривърс беше от онези типове, които си падаха да носят открито оръжието си, и Уотс знаеше, че обича да се разхожда наоколо с един „Смит & Уесън“, закачен на кръста му.

Когато шерифът заобиколи ъгъла, видя сградата, в която Ривърс копаеше. Тя бе отдалечена от другите и имаше два етажа от кирпич. Вторият до голяма степен рухнал. Мъжът беше в мазето, откъдето изхвърляше лопати пясък през прозорец със строшена рамка. Работеше здраво и Уотс се зачуди какво ли е намерил.

Приближи предпазливо, а ръката му лежеше върху ръкохватката на револвера отляво. Ривърс очевидно беше открил нещо, защото сега се наведе и започна да копае по-внимателно. После се отпусна на колене и започна с ръце да маха прахта и пясъка. Беше толкова потънал в заниманието си, а мазето бе така пълно с прах, че изобщо не долови как Уотс го приближава изотзад.

Шерифът стигна до място, откъдето виждаше ясно Ривърс през входа на мазето. Тогава извика:

— Ривърс!

Мъжът замръзна с гръб към Уотс.

— Аз съм шериф Уотс. Излез с вдигнати ръце. Веднага.

Мъжът остана неподвижен.

— Какво, оглуша ли? Покажи си ръцете!

Ривръс се подчини и все още с гръб към него вдигна ръце.

— Шерифе, чувам те — отговори той.

— Добре. Тогава излизай.

— Идвам. — Мъжът започна да се изправя и тогава — внезапно — ръцете му изчезнаха и той рязко се завъртя. С две ръце стискаше насочения напред магнум.

Уотс измъкна колта в момента, когато магнумът на Ривърс изтрещя като оръдие.

Когато специален агент Суонсън излезе от тоалетната, двамата младши агенти в коридора замълчаха някак прекалено бързо. Тя мина край тях, избягвайки зрителния контакт, и се запъти обратно към своята кабинка в полевия офис на ФБР в Албакърки на Лукинг Парк авеню — Северозапад. Седна на мястото си и придърпа досието, над което работеше, по-близо към себе си. Намираше се в най-сумрачния ъгъл на помещението, далеч от прозорците. На това място обикновено настаняваха новаците и докато се издигаха в чин, те се приближаваха все повече към стъклената стена, откъдето се откриваше панорамна гледка към планините. Кори обаче се радваше, че няма възможност да поглежда през прозореца към високото 3250 метра било Сандия, посипано с първия сняг за сезона, защото то само ѝ напомняше за нейния провал. Беше горчива ирония, защото допреди две седмици гледката на планината ѝ припомняше нейния първи успех като млад агент. Сега се питаше дали някога ще може да гледа отново планината, без да се чувства съкрушена от срам и разкаяние.

След стрелбата имаше разследване — очаквано и рутинно. Кори не получи порицание или друго дисциплинарно наказание. Дори ѝ отправиха устна похвала, че е спасила живота на заложника, рискувайки своя. Слава богу, куршумът само беше облизал момичето. След няколко шева на следващия ден беше изпратена при своите баба и дядо заедно с цяла армада психолози и специалисти по преодоляване на скръб. Кръвта, която толкова беше изплашила Кори, принадлежеше на майката на бедното дете, която лежеше мъртва върху пода на караваната.

Въпреки това Кори сама не можеше да си прости. Трябваше да успее да го улучи в главата дори от девет метра. Беше го взела на прицел и се бе съсредоточила. Мушката на пистолета не беше изместена или нещо подобно. По-късно сама установи това на стрелбището. Просто не беше улучила. Беше пропуснала в критичен момент. Макар да не беше най-добрият стрелец в нейната група връстници, не беше и най-слабият: четиресет и девет попадения от шейсет изстрела по мишена модел КИТ-99 беше с една точка повече от изисквания минимален сбор. Разбира се, не беше повод за гордост, но една четвърт от нейните колеги не успяха да минат.

Трябваше да улучи и това щеше да бъде чудесно, защото щеше да получи похвала, да подобри репутацията си и да я циментира като издигащ се и напредващ агент. Вместо това двусмисленост, коси погледи и язвителното тихо прошепнато „чудесна стрелба, момиче“.

Беше прецакала работата и всички го знаеха. Една жена старши агент я беше дръпнала настрана, за да ѝ каже, че всичко се е объркало, защото Кори се е озовала на място, където въобще не е трябвало да бъде. Но нейните колеги новаци изглеждаха особено самодоволни, което ѝ напомняше за жестоката поговорка: „Не е достатъчно да успееш, някой друг трябва да се провали“. Най-лошото от всичко беше, че Моруд бе необичайно мълчалив. Дори не подхвърли подходящата забележка, че трябва да прекарва повече време на стрелбището. Не я хокаше, но не я и хвалеше. Макар че може би си въобразяваше, но имаше чувството, че се държи по-студено. И тази купчина папки от едно старо досие, които беше оставил на бюрото ѝ, определено се усещаше като наказание.

През двете седмици след престрелката всеки ден след работа прекарваше по един час на стрелбището. При последния си опит беше улучила петдесет и един пъти от шейсет изстрела — резултат около средния. Смяташе, че с упорита работа може да го увеличи до петдесет и два или петдесет и три. Когато каза на Моруд, той сякаш не се впечатли.

— Всеки може да улучи на стрелбището — заяви той. — Обаче ги постави в ситуация с действащ стрелец — това е часът на истината.

Почувства думите му като поредния шамар. Насмалко не изригна, задавайки му направо въпроса дали няма предвид нейното представяне под връх Кедро, но след това преглътна думите си и каза само:

— Да, сър.

— Кори?

Беше Моруд, облегнат на вратата към нейната кабинка, а баджът му се люлееше на ремъка. Забеляза, че беше оставил изтъняващата на темето му коса да порасне дълга. Усмивката му изглеждаше малко насилена. Беше сигурна, че още е разочарован от нея.

— Имаш ли минутка?

— Да, сър.

Тя стана и го последва навън от кабинката и надолу по коридора до неговия малък кабинет, който също гледаше към веригата Сандия.

— Седни.

Кори седна, като се опитваше да не поглежда през прозореца.

— И така — поде Моруд, след като кръстоса ръце на бюрото си. — Имам случай за теб. Всъщност точно като по мярка.

— Да, сър — отговори Кори, но изпита подозрение към неговия тон, който ѝ се стори твърде весел. Ако ставаше дума за интересен случай, със сигурност нямаше да го даде на нея. По-вероятно беше да я „пусне по пързалката“. На жаргона на ФБР това означаваше да ѝ повери случай без значение, който не може да прецака, а дори да успее да го направи, никой няма да забележи, нито ще обърне внимание.

— Вчера шерифът на Сокоро изненадал един иманяр, който разкопал някакви кокали в средата на нищото. Човешки останки. Юрисдикцията е на Бюрото за управление на земите. Избухнала престрелка, при която иманярят, някакъв тип на име Ривърс, се оказал потърпевш. Улучил шерифа в ухото, а за благодарност той пък строшил капачката на коляното му. Сега е в болницата, обвинен в опит за убийство на униформен полицай и под денонощна охрана. Местните не са доволни от случилото се и охраната е колкото за да не избяга, толкова и за негова собствена безопасност.

Кори кимна, но нищо не каза.

— Останките, които Ривърс изровил, изглежда, са от двайсети век, като се изхожда от малкото оцелели части от дрехи. Трупът не изглежда скорошен: най-малкото на четиресет-петдесет години — поне така ми казаха. Може да е какво ли не: убийство, самоубийство, нещастен случай. Тук вече на предна линия излиза твоята диплома по съдебна антропология, особено след като трупът е намерен на федерална земя. Шерифът, който изглежда добър човек, макар и ранен… — Моруд замълча за кратко. — Сокоро е твърде голям окръг, а той е единственият шериф, така че ще е доволен да получи помощ от нас.

Случаят не беше съвсем боклучав, както се беше страхувала. В края на краищата включваше прострелването на полицай. Но пък можеше да се окаже, че изобщо няма случай, защото кокалите са на някой каубой, ритнат от муле по времето на Дж. Едгар Хувър3. Но тя не беше в положение да се оплаква. Знаеше със сигурност единствено, че трябва да крие всички свои съмнения, да работи здраво и непрекъснато да показва лицето на услужлив, весел и многообещаващ новак.

— Чудесно. Благодаря, сър! С удоволствие ще се заема. Точно като за мен е. — Побърза да си лепне усмивка. Сокоро беше на час път. Никога не беше ходила там, но предполагаше, че е един от онези горещи, тъжни градове в пустинята, които осейваха щата. — Сама ли ще работя?

— Да, докато се превърне в истински случай. Може би първо не е зле да отидеш в Презвитерианската болница отсреща и да разпиташ иманяря. По план утре трябва да се свържеш с шериф… — той започна да рови в документите на бюрото пред него, — а, да, ето го, Хоумър Уотс. Той ще те закара на мястото, където са костите. Очевидно е някъде далеч и е толкова усамотено, че не можеш да го намериш, освен ако не знаеш пътя.

Хоумър Уотс? Това ли беше представата на Моруд за лоша шега?

— В колко трябва да се свържа с шерифа?

— В осем часа в шерифската служба на Сокоро.

Това означаваше, че трябва да стане в шест. Не, по-добре в пет и половина.

— Ще бъда на място. И още веднъж, благодаря, сър. Благодаря, че ми давате възможност!

Забеляза, че Моруд ѝ отправи продължителен преценяващ поглед.

— Кори, зная какво си мислиш и искам да ти кажа само едно нещо: човек никога не знае къде може да го отведе случаят. — Той се облегна назад. — Помниш ли Франк Уилс?

— Агент на ФБР?

— Не, охранител в хотел. Една вечер забелязал, че няколко езичета на брави били залепени с лепенка да стоят отворени.

Кори зачака да чуе продължението, докато се чудеше накъде бие Моруд с тази история.

— Изглеждало дреболия — продължи той. — В хотелите езичетата на бравите непрекъснато се залепват за удобство. Франк обаче се замислил и решил да се обади на полицията, независимо дали ще му се смеят за нещо толкова тъпо като няколко залепени ключалки.

Той зачака реакцията на Кори с лека усмивка на лицето.

— И какво се случило?

— Уотъргейт — отговори Моруд.

Кори вървеше по мрачния коридор на третия стаж на Презвитерианската болница. Според нейния опит болниците бяха най-малкото неприятни места и коридорът, по който крачеше, беше образец за отсъствието на ефикасност и радост. Носилки на колела се редяха по протежение на стените като автомобили, паркирани на втора линия. Повечето от тях бяха заети от пациенти в различна степен на съзнание. Стойки за венозно вливане и медицински шкафове със стени от плат затрудняваха още повече минаването. Стаята на сестрите беше претъпкана и всички говореха оживено по телефона или помежду си. Кори тъкмо се готвеше да спре и да попита за упътване, когато зърна онова, което беше нейното местоназначение: в дъното на коридора имаше затворена врата със столове от двете ѝ страни. На единия седеше полицай, а на пода до него имаше сгънат вестник и чаша кафе.

Докато приглаждаше блейзъра си с дланта на едната ръка, Кори се упъти към затворената врата. Мъжът на стола погледна към нея и по униформата му тя установи, че е рейнджър от БУЗ. Беше логично: престрелката беше станала на федерален терен и Бюрото за управление на земите бе отговорно за охраната на затворника. Те имаха специални агенти, но бяха малко и разпръснати на голяма територия, така че въпросното задължение явно беше възложено на някого малко по-ниско в хранителната верига.

— Специален агент Суонсън, ФБР — представи се тя, когато го наближи, и показа значката, полюшваща се на ремъка на врата ѝ. — Тук съм, за да разпитам заподозрения.

Рейнджърът се изправи и се вторачи в значката и картата за самоличност достатъчно дълго, за да е обидно. Накрая, доволен от видяното, кимна.

— Успех — пожела ѝ насмешливо и ѝ подаде клипборд със списъка на посетителите.

— Какво искате да кажете? — попита тя, докато вписваше своите данни.

— Този тип не е продумал и думичка, откакто е тук, като изключим няколкото мръсни думи към сестрите, когато идват да му сменят превръзката.

Той си взе клипборда, отключи вратата, пусна я да влезе, след това отново я заключи. След като прекрачи прага, Кори спря, за да се огледа. Помещението беше още по-голо от обикновената болнична стая. Нямаше картини, телевизор или гардероб. В средата стоеше едно електрическо болнично легло и в него лежеше стрелецът, едната му ръка бе закопчана с белезници към предпазния парапет.

Кори се приближи. Беше практикувала подобни разпити и бе гледала как други ги провеждат, но сега за пръв път беше сама.

— Господин Ривърс? — каза тя. — Пик Ривърс?

Мъжът я гледаше безизразно. Беше в края на петдесетака, среден на ръст и слаб. Макар да не беше бръснат от дни, косата му беше късо подстригана и сресана.

Тя отново извади значката.

— Аз съм специален агент Суонсън от ФБР. Искам да ви задам няколко въпроса.

Думите ѝ отново не предизвикаха каквото и да било. Мъжът продължаваше да я гледа, но по лицето му не беше изписан нито интерес, нито някакво чувство. Тя почака известно време, докато наум преговаряше въпросите, които беше решила да зададе.

— Обвинен сте в предумишлен опит за убийство на полицай. И сте го извършили на наша територия, което го прави углавно престъпление клас Б. Тоест федерално престъпление. Извършили сте го с револвер „Смит & Уесън“, калибър 357 магнум, което е утежняващо обстоятелство и ще бъде взето предвид, когато определят вашата присъда. С една дума, предстои ви да прекарате дълго време в затвора. И както може би знаете, няма федерална система за условно освобождаване, така че ще излежите целия срок. Господин Ривърс, прегледах вашето досие. Зная, че сте прекарали няколко месеца в окръжния затвор. Но в сравнение с мястото, където сега ще идете, той изглежда като детска градина.

Тя замълча, за да види какво въздействие беше оказала тази реч на затворника, заключен към леглото. Доколкото можеше да прецени, нямаше такова. Мъжът беше плъзгал погледа си нагоре-надолу по тялото ѝ, но това беше всичко.

Тя направи няколко крачки към леглото, за да му покаже, че неговото мълчание не я е уплашило.

— Все още обаче има няколко неща, които можете да направите, за да си помогнете. Да отговорите на моите въпроси например. Защо копаехте в Хай Лоунсъм?

Нямаше отговор.

— Имахте ли някаква причина да смятате, че там ще намерите труп? Или случайно попаднахте на него?

Пак само мълчание.

— През последните няколко години сте изчистили своето досие. Какво беше толкова важно в това откритие, че да си заслужава опита за убийство на ченге?

Ривърс използва свободната си ръка, за да изпразни съдържанието на едната си ноздра в купичка до леглото, но не продума.

Напереното му мълчание започна да става неприятно.

Кори си пое отново дълбоко дъх, като внимаваше да поддържа равен и спокоен тон, а лицето си безизразно.

— Имате само една възможност да си помогнете още тук и сега. Иначе ви очаква много, много трудно време.

Най-накрая в очите на мъжа проблесна интерес и той проговори за първи път.

— Трудно време?

Кори се помъчи да не покаже вълнението, което я обзе, след като успя да изтръгне две думи от заподозрения. Все пак с две повече от онова, което другите бяха успели да постигнат.

— Точно така.

— Е, ще ти кажа нещо — каза той с дрезгав глас. — Може би ще успеем да стигнем до някакво споразумение.

— Това би било умно. — Тя извади диктофон от чантата си и го включи пред очите на Ривърс. — Вече са ви прочели правата, но нека ви припомня, че всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас.

Ривърс отхвърли предупреждението, сякаш беше нещо маловажно.

— Спомена трудно време — повтори той с равен, уверен глас.

Кори кимна и погледна надолу, за да се увери, че диктофонът работи.

— Ами това е някакво съвпадение, защото съм се надървил… малка, сладка кучка ми е дошла на крака, а аз съм в леглото. И така, ще отговоря на въпросите ти… ако дойдеш тук и ми духаш.

Кори се вторачи в него, за миг изгубила ума и дума, покрусена, че лицето ѝ е почервеняло. Положи огромно усилие, за да не покаже гняв и да запази спокойствие.

— А и трябва да ми свалиш белезниците, така че да мога да насочвам главата ти, докато го смучеш.

И накрая започна да се смее. Тихо и предизвикателно.

Продължи да се смее още няколко секунди, след като Кори излезе от стаята и махна на рейнджъра да я заключи, а после закрачи енергично обратно по болничния коридор.

Сокоро излезе не толкова лошо място, колкото Кори очакваше. Рио Гранде миеше едната му страна и напояваше полята, а в другия край на града се издигаха някакви голи планини. Въпреки това беше плоска, гореща координатна мрежа от улици. Всъщност дяволски гореща и когато наближаваше шерифската служба, пустинният вятър започна да търкаля пред нея няколко бодливи бурена, сякаш искаше да ѝ напомни къде се намира. Когато взе чантата си с оборудването и слезе от колата на служебния паркинг, дългият вой на влакова свирка само подчерта чувството ѝ на безутешност. Беше точно такова място, където си представяше, че изпращат провалили се агенти на ФБР. И за стотен път си припомни, че са ѝ дали случай, в който има известна перспектива.

От друга страна, шерифската служба се помещаваше в привлекателна кирпичена сграда, заобиколена от паркинг с напукан асфалт, кърпен с още асфалт, така че се образуваха шарки като огромна паяжина. Макар да беше краят на септември, туристическите ѝ обувки залепваха за битума, докато влизаше в сградата.

Шериф Уотс веднага излезе и Кори преживя първия си шок тази сутрин. Вместо добро старо момче с издадена челюст и мустаци, каквото очакваше, Уотс се оказа неин връстник на около двайсет и три, висок и дяволски красив. С къдрава черна коса над гладкото чело, кафяви очи и усмивка на филмова звезда. Дебела превръзка беше закрепена към долната част на едното ухо. Носеше скъпа каубойска шапка с плетена от конски косъм лента и изглеждаше не по-малко изненадан от нея, когато я видя.

Когато излязоха от шерифството, Уотс предложи да пътуват с неговата патрулка. Понечи да отвори вратата на джипа за нея, след това, изглежда, си помисли, че може да не е уместно, и се дръпна, оставяйки я сама да се оправя. Беше ясно, че е объркала напълно всякакви негови представи за агентите на ФБР.

— Агент Суонсън — каза той, докато сядаше зад волана, — преди да потеглим за мястото, ще се отбия да взема един човек на име Чарлс Фаунтин. Той е адвокат, който знае много за местната история. Истинска енциклопедия. Помислих, че ще може да хвърли малко светлина върху нещата и да отговори на възможни въпроси.

Кори не беше очаквала с тях да дойде цивилен, но не беше в положение да възразява.

— Благодаря, шерифе.

Той кимна и запали двигателя на своя джип „Чероки“, пребоядисан като патрулка и с голяма шерифска звезда на него. Кори се запита дали да не му предложи да минат на „ти“, но реши да не го прави. По-добре да си останат официални.

— Чух, че сте разговаряли с Пик — подхвърли шерифът, докато бавно пътуваха през града.

— Изненадана съм, че го наричате с малкото му име, след като се е опитал да ви убие.

— Е, нали не успя, пък и не съм такъв, че да тая злоба срещу него — отговори Уотс със смях. — Той е твърде лош стрелец. Предполагам, че просто извади късмет.

— По-скоро има късмет, че е още жив.

— О, изобщо не беше късмет. Ако исках да улуча в десетката, щях да го направя.

Това беше казано съвсем между другото, без капчица самохвалство в това. Кори обмисли за малко чутото. Означаваше ли, че Уотс е оставил Ривърс пръв да стреля? Реши, че няма да е разумно да го попита направо. Вместо това подхвърли:

— Няма как да не забележа вашите револвери с чирени от слонова кост.

Уотс кимна отново, но този път с лека гордост.

— „Колт Миротворец“ 45-и калибър с единично действие и патрони с черен барут. От 1890 година или някъде по това време. Принадлежаха на дядо. Отказа да ми каже откъде се е сдобил с тях.

— А защо носите два?

— Май никога не сте чували за вадене с кръстосани ръце? Предполагам, че не ви учат на всичко в това училище на ФБР.

Кори не отговори. Тя щеше винаги да предпочете своя полуавтоматичен „Глок“ пред тези антики, обаче нямаше да го каже.

— Все ще не мога да разбера защо Ривърс извади оръжие срещу мен — продължи Уотс. — От няколко години досието му е чисто. Не мога да си представя какво толкова специално имаше в онзи труп, та да го накара да рискува всичко просто така.

Спряха пред скромна, спретнато поддържана къща и преди Уотс да успее да слезе, от вратата изхвърча един мъж. Когато го огледа, Кори преживя още една изненада. Вместо хитър провинциален адвокат ала Даниел Уебстър4 с лула от царевичен кочан и червени тиранти, опънати над голямо шкембе, Фаунтин се оказа висок, може би на около шейсет, и съвсем леко пълен. Носеше тъмнозелено непромокаемо яке „Барбур“ — вероятно единственото такова в околността, и толкова омачкано, сякаш беше спал с него. Лицето му беше гладко избръснато, а разкошната му прошарена коса беше сресана на път в средата и се спускаше почти до раменете. Той се взря последователно в Уотс и Кори с бледите си сини очи, в които проблясваше интелигентност, през кръгли очила със златни рамки.

Уотс слезе и стисна ръката на мъжа. Кори го последва и шерифът ги представи един на друг.

— Доколкото разбрах, вие сте адвокат — каза тя.

— Наполовина пенсиониран — отговори Фаунтин с тих, мелодичен глас. — Вероятно завинаги.

— Не се оставяйте да ви заблуди — намеси се Уотс. — Ползва се с име в щата и извън него. Никъде няма да намерите по-остър правен ум. Никога не е губил дело.

— Наистина? — не можа да се сдържи да попита Кори.

— Само частично — поясни Фаунтин. — Изгубих няколко, когато работех за службата на главния прокурор.

— Но нито едно, откакто стана адвокат — настоя Уотс. — Причината е в гласа. Те никога не го очакват.

— Може да се каже, че е в гласа и външния вид — добави Фаунтин със смях. — Предпочитам да го наричам разоръжаващо представяне.

— Ходи такъв раздърпан, защото това е неговото работно облекло — отбеляза Уотс. Изглежда, че се беше отпуснал, когато се оказа в компанията на познат, защото този път отвори вратата за Кори, без да се замисля.

— Идвам с вас, за да добавя малко фон като историк аматьор — каза Фаунтин, когато седна на задната седалка. — Няма да ви се бъркам.

Уотс пусна климатика на максимум и те излязоха от града.

— Отиваме на място, което е призрачен град в планината Азул, казва се Хай Лоунсъм. Стар миньорски град, изоставен, когато златната жила се изгубила в началото на 1900 година. Той е един от най-хубавите призрачни градове в щата, но много трудно достъпен. Имаме два часа път до там. Не е чак на края на света, но пътищата са кошмарни.

Два часа, помисли си Кори. Щеше да извади късмет, ако успее да се върне в Албакърки преди полунощ.

— Музика? — попита Уотс, след като извади телефона си и го включи към стереоуредбата.

— О, да — съгласи се Кори.

— Някакви предпочитания?

— Нямам такива, стига да не е григорианско пеене5 или рап — обади се отзад Фаунтин.

Кори не мислеше, че шериф Уотс слуша музиката, която тя харесваше.

— По ваш избор.

— Може да наложите вето — предложи той и се зае с телефона си. Скоро от високоговорителите се понесе музиката на „Джипси Кингс“. Не беше музиката, която Кори би избрала, но и не беше лоша. Пък и някак си се вписваше в околния пейзаж.

Уотс подкара в южна посока към назъбена планинска верига, която се издигаше от жълтокафеникавата пустиня. Джипът зави по един път на горската служба. Кори бързо изгуби представа за лабиринта от черни пътища завой след завой. Всеки следващ беше по-набразден и размит от предходния. Накрая джипът намали до седем-осем километра в час, като се люлееше на всички страни. Кори трябваше да се държи за ръкохватката на тавана, за да не бъде изхвърлена от мястото си. Докато се изкачваха все по-високо в планината, мексиканските борове отстъпиха място на жълтите борове. Те от своя страна отстъпиха място на дъгласови ели и смърчове. От върха на прохода се откриха изумителни гледки.

Уотс спря за малко колата и започна да сочи:

— На юг от нас е пустинята Хорнада дел Муерто и планината Сан Андрес. И двете са част от ракетния полигон „Уайт Сандс“, където военните си играят със своите оръжия.

Отзад Фаунтин обясни:

— На испански Jornada del Muerto означава Пътят на мъртвеца. Старият испански път от Мексико Сити до Санта Фе пресича тази пустиня в продължение на сто и шейсет километра. Бил павиран с кости и по неговото протежение се издигали кръстове.

Кори погледна към жълто-кафявата пустиня, оцветена на места в червено и тъмнокафяво, която се простираше в южна посока.

— Още по на юг от другата страна на планината — продължи Уотс — се намира Уайт Сандс. Били ли сте там?

— Не, бях изпратена в полевия офис в Албакърки само преди осем месеца. А вие?

— Много пъти. Израснах в Сокоро. Татко имаше ранчо. Когато бях дете, яздех конете ни из целия район. Уайт Сандс е едно от най-удивителните места на земята: в продължение на стотици декари се простират дюни, бели като сняг.

— Тук сте израснали?

Доловил в гласа ѝ известно неверие, Уотс се засмя.

Фаунтин добави с приятен тон:

— На някои хора това им се удава.

Кори почувства, че се изчервява.

— И вие ли сте оттук?

— От място, наречено Лемитар, малко на север от Сокоро.

Кори, която нямаше представа къде се намира то, само кимна.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — продължи адвокатът. — Има много за проучване. Вдясно от нас е планината Чимни, а ето там е връх Осо, където са се крили Блек Джак Кечъм и неговата банда. Когато го бесели, прецакали работата и въжето го обезглавило. Казват, че си паднал на краката и известно време останал прав, преди да се строполи.

— Впечатляващо чувство за равновесие — вметна Кори.

Фаунтин се засмя.

— На югоизток е резерватът Мескалеро. Красива земя. Този резерват е мястото, където накрая се заселила бандата от апахи чирикауа на Джеронимо6. Джеронимо, Кочис, Викторио — тези велики вождове са обикаляли из тези планини.

Кори долови силна любов към земята в гласа на Фаунтин и странно защо това я накара да завижда. Тя не изпитваше любов към нейния роден град Медсин Крийк в Канзас и не възнамеряваше да се върне някога. По-добре да слезе в ада.

Уотс подкара джипа и започна да се спуска през прохода, а пътят слизаше надолу в поредица от обратни завои между поредица от хълмове с плоски върхове, които се издигаха откъм южния край на планината. Оставиха зад себе си по-голямата част от височината, на която се бяха изкачили, докато се спускаха надолу по лоши виещи се пътища. Накрая се озоваха отново сред бразилски борове, смрика и характерните за части от пустинята пресъхнали потоци и хълмове с плоски върхове. И тогава неочаквано се появи призрачният град, построен на нисък, равен отгоре хълм, който се извисяваше над огромна равнина. Беше невероятно усамотен. Уотс се спусна по още няколко изровени обратни завоя и след пет минути вече влизаха в града.

— Добре дошли в Хай Лоунсъм — обяви той.

Това приветствие беше посрещнато с кратко мълчание.

— Наистина името му подхожда — измърмори Кори. — Каква гледка!

Една-единствена мръсна улица пресичаше града по дължина, а по протежението ѝ от двете страни се издигаха кирпичени и каменни къщи. Някои още имаха покриви, други бяха отворени за природните стихии.

— Това е бил хотелът — каза Фаунтин и посочи двуетажна сграда от грубо издялани камъни и изкривени дървени портали, обгърнали неговата фасада. — Кръчма, магазини, миньорски къщи, църква — това е бил оживен град, след като откриват злато долу в равнината през 1880-те години — продължи адвокатът. — В началото мястото било опасно заради обикалящите наоколо апахи на Джеронимо. Когато най-накрая се предали, придошли още златотърсачи и последвали епитермалните7 залежи. Рудникът всъщност се намира сред високите скали под нас. Единична хоризонтална шахта в твърда скала. След края на кампанията срещу Джеронимо имало достатъчно уволнени войници, готови да работят като миньори. Обработвали рудата в чукова мелница горе в планината близо до река.

— Как град като този е успял да оцелее толкова дълго, без да бъде ограбен? — попита Кори. — Може направо да се използва за филмов декор.

— Видяхте пътя, по който дойдохме — отговори адвокатът. — Освен това градът е построен основно от кирпич и камъни, а не от дърво, така че е по-малко вероятно да изгори. Бил изоставен твърде внезапно, което, по ирония, също помогнало да бъде запазен.

Кори видя, че двамата мъже се спогледаха.

— Какво има? — попита тя.

Фаунтин прочисти гърлото си.

— Ами краят на града е толкова грозен, колкото е красива неговата околност. Когато златната мина започнала да запада, собствениците поискали прекалено настоятелно да се следва губещата се жила. Но не подсигурили както трябва шахтата. Може би се досещате за продължението: шахтата се срутила и затрупала десетина миньори.

— Затрупани живи — добави Уотс. — Смъртта трябва да е била бавна и ужасна.

Фаунтин кимна.

— Ако човек излезе достатъчно далеч извън града, ще стигне до онова, което е останало от гробището. Десетина надгробни камъни с една и съща дата на тях се намират в единия ъгъл. Разбира се, в гробовете няма трупове.

Минаха през града и стигнаха до няколко разпръснати сгради в края на плоския връх на хълма. Кирпичените стени бяха избелели, по земята лежаха натрошени покривни греди. Уотс спря до едната и всички слязоха.

— Последвах облака прах до онова мазе там — съобщи им Уотс. — Виждате ли отвъд другите сгради къде се намира отворът?

Той тръгна в посоката, за която стана дума, и останалите го последваха.

— След като сложих белезници на Ривърс и го превързах — каза той, — пропълзях вътре, за да видя какво е толкова важно, че да ме простреля. Беше почистил горната част на череп и една ръка. След още петнайсет минути сигурно щеше да изкопае всичко от земята и да отпраши.

Кори извади челника от торбата с оборудване, сложи го, нахлузи нитрилови ръкавици и сложи маска на лицето.

— Ще вляза да огледам и ако нямате нищо против — сама.

— Заповядайте — отговори шерифът.

Кори се отпусна на четири крака и надникна вътре. Снопове слънчева светлина очертаваха ивици в тъмното пространство. Мазето все още имаше таван, макар че лявата му част вече беше пропаднала. Беше наполовина пълно с довеян от вятъра пясък. Видя мястото, където иманярят Ривърс беше пропълзял вътре, защото навсякъде беше оставил следи. Ясно личеше, че е изкопал няколко дупки. Вдясно до стената, където беше копал най-много, видя черепа, който шерифът спомена, заедно с костеливата ръка и избелелия ръкав на риза и отчасти горна дреха — може би шлифер или мушама.

Тя пропълзя надолу, извади фотоапарата си и направи цяла поредица снимки на вътрешното пространство. Имаше достатъчно място да върви полуизправена. Когато наближи костите, отново коленичи и изщрака още една поредица снимки.

Първото, което забеляза при огледа отблизо, беше, че останките не са само голи кости. По тях още имаше доста мумифицирана плът. Извади четка от комплекта екипировка, измете пясъка от черепа и разкри ръката с нейните подобни на въжета от изсушено говеждо жили, които шумоляха като сухи пшенични снопове, докато четкаше. Можа да види дори мъхесто петно косми на предмишницата, което въпреки обучението ѝ се стори доста отвратително. Четкането разкриваше още от дрехите, включително памучна фланелка отдолу, разпаднала се на отделни нишки. Ръката се кичеше с пръстен на един от розовеещите пръсти.

Когато се вгледа по-отблизо, видя върху него гравирани инициалите Дж. Г. Очевидно беше вещ, която Ривърс не беше успял да вземе, преди шерифът да го спипа.

Тя разчисти пясъка около черепа и разкри още от шлифера, закопчан около врата на човека. Като се съдеше по дрехите и малкото останала коса по черепа, определено беше мъж.

Кори спря. Ваденето на останките от купчината навят пясък щеше да е сериозна работа. Ако беше жертва на убийство и тя сама изкопае костите, щеше да опорочи целостта на доказателствата. Квалификацията ѝ беше в областта на съдебната антропология, но не беше обучен археолог. Беше квалифицирана да изучава останките в лаборатория, но нямаше нужните познания да ги изкопае както трябва от земята. От друга страна, ако извика екипа на ФБР за събиране на доказателства и ги накара да изминат с микробуса три часа път от Албакърки до тук по тези ужасни пътища, а се окаже, че става дума за отколешна смърт… щеше да излезе идиот. Беше очевидно, че има нужда от археолог, който може да изкопае костите както трябва.

Сети се за Нора Кели.

Кели беше старши куратор в Археологическия институт на Санта Фе. Кори и преди беше работила с нея. Макар и неочаквано, тяхното сътрудничество се беше развило по време на първия и единствен важен случай на Кори.

Освен това се оказа успешно. Нейният първи и единствен…

Клекнала до скелета, Кори се зае да обмисля идеята. Преди няколко месеца Кели ръководеше разкопки в Сиера Невада, когато Кори нахлу в нейния лагер, докато разследваше случай на убийство и ограбване на гроб. В началото двете си бяха омешали шапките. Тази жена можеше от време на време да бъде ужасно досадна, да не говорим, че беше и малко самовлюбена, но със сигурност имаше добра квалификация. Освен това Кори беше почти сигурна, че Моруд, който познаваше Кели от предишния случай, щеше да одобри нейното участие. Кели притежаваше онова, което той би нарекъл „топки“.

Между другото, жената ѝ беше длъжник.

След като направи още една последна серия снимки и пъхна пръстена в пликче за доказателства, тя излезе навън и запремигва на яркото септемврийско слънце. Уотс и Фаунтин стояха там и си говореха. И двамата погледнаха към нея.

— Какво става? — поинтересува Уотс, докато сваляше шапката си, за да попие потта от челото.

— Ще имам нужда от малко допълнителна помощ — обясни Кори. — Ще доведа специалист, за да изкопае останките. За всеки случай, ако се окаже убийство.

— Защо специалист? — учуди се Фаунтин. — Дори да е убийство, извършителят отдавна е мъртъв.

— Да, възможно е да е така, но трябва да опазим целостта на доказателствата. А това означава да привлечем професионален археолог. И колкото по-скоро, толкова по-добре. — Тя посочи пръстена. — Това може да не е единствената ценност.

— Добър план — каза шериф Уотс с лъчезарна усмивка и си погледна часовника. — Умирам от глад, а не взехме нищо за обяд. Има едно хубаво кафене в Сокоро и ако побързаме, можем да стигнем преди да затворят в три.

Кори не беше сигурна, че в Сокоро има нещо като „хубаво кафене“, но и тя бе огладняла. Пък и не изпитваше голямо желание да поеме обратно дългия път за Албакърки веднага след връщането от Хай Лоунсъм.

Фаунтин гледаше ту него, ту нея. Беше очевидно, че Уотс не го включи в поканата.

— Не се притеснявайте за мен — подхвърли той лаконично, — аз така или иначе съм на диета.

— Ще те оставя пред кантората ти — обеща Уотс. Протегна ръка и Кори му подаде пликчето за доказателства. — Жалко, че инициалите не са Х и У — рече, след като го разгледа и миг по-късно го върна. — Струва ми се, че ще ми стане.

— Това би било криминален обир на мъртвец — изтъкна Фаунтин, докато се качваше отзад. — Но няма защо да се тревожиш, шерифе, защото аз бих могъл да те отърва.

Стените на малката пещера на пуебло бяха измазани с кал и боядисани в червено, обаче изминалите шестстотин години бяха оставили своята следа. Нора Кели оглеждаше задната стена под светлината на челника си. Беше изцапана със сажди в кръг, който сякаш беше измазан по-дебело, отколкото в останалата част от вътрешността. Колкото по-дълго се взираше, толкова повече се убеждаваше, че мазилката скрива дупка в задната страна на подслона.

Нейният докторант Брус Аделски влезе и коленичи, за да надникне през рамото ѝ.

— Странна на вид замазка.

— И аз това си помислих. — Нора се протегна и с дръжката на своята археологическа мистрия леко почука по стената. От мазилката се разнесе кух звук.

— Мили боже — възкликна той, — там отзад има нещо!

— Почти сигурна съм, че е погребение. Което означава, че няма да го пипаме.

— Хайде де. Наистина ли? — не повярва Аделски, а в гласа му се доловиха нотки на разочарование. — Поне да хвърлим един поглед?

— Новият президент е по-голям педант дори от мене по отношение на правилата. — Нора си позволи лека усмивка. Доброто име на Археологическия институт на Санта Фе в момента беше на бунището, вследствие на скандала около предишния президент. Институтът обаче разполагаше с парите и силата, за да се измъкне от дупката навреме. А междувременно сегашният началник на археологията се пенсионираше след месец и Нора беше наред за повишението. Да си осигури поста щеше да е голяма работа. Така щеше да стане началник на „мръсната работа“, както интимно наричаха надзора на всички археологически разкопки, с които институтът се занимаваше. Дори си беше позволила мисълта, че един ден може да стане и президент. Сегашните разкопки бяха голям успех, за разлика от последните, които се оказаха катастрофа, бяха дори изпреварили графика, имаха силна подкрепа от местния съвет на индианците пуебло и чудесни резултати. При това за никой от многото проблеми, които възникнаха по време на разкопките в лагера на Донър, тя не можеше да бъде обвинявана. Нейната собствена работа на практика беше безупречна.

— Намирам за много интересно — обади се Аделски, — че погребват своите мъртъвци в жилищата си.

Нора му отправи усмивка. Това беше още един плюс: Брус се беше оказал отличен докторант — добросъвестен и надежден. Вече беше напълно способен да ръководи свои собствени разкопки.

— Древните индианци пуебло обичали мъртъвците им да са наблизо — отговори тя. После добави, сякаш повече на себе си: — Интересно е, но и разбираемо.

След това си погледна часовника.

— Хайде да направим обедна почивка.

Двамата изпълзяха от ниския вход на пещерата. Нора се изправи и се огледа наоколо, докато масажираше кръста си. Тази пещера беше една от стотиците, издълбани във вулканичните туфи8 в северно Ню Мексико. Те бяха част от древно селище на пуебло, наречено Цанкави. Намираше се на допирателната към Националния паметник Банделиер — комплекс от пещери, стълби, пътеки и руини върху плоския връх на един хълм. Гледката оттам беше удивителна — древните пуебло наистина са си падали по хубавите изгледи: през долината на Рио Гранде към планинската верига Сангро де Кристо, издигаща се на трийсет и няколко километра оттук и вече покрита с прясна снежна покривка. И всичко това, помисли си Нора, беше само на няколко километра от Националната лаборатория в Лос Аламос, където бяха проектирали и построили първата атомна бомба. Контрастът между древните руини на изчезнал народ и раждането на атомния век винаги предизвикваше у Нора призрачното чувство за когнитивен дисонанс.

Докато събираше нещата в малката си раница, видя една фигура да се приближава по пътеката. Вероятно беше безстрашен турист, защото малцина посещаваха руините Цанкави. Но с приближаването започна да ѝ се струва позната. Много повече от просто позната.

— Мамка му — измърмори тя под нос.

— Уха — възкликна Аделски, вторачен натам. — Май е онази от ФБР.

Нора изтупа прахта от джинсите си със свито сърце, докато гледаше как Кори Суонсън приближава. Запита се какво ли ще иска сега агентът. Искрено се надяваше, че Суонсън няма да превърне и сегашните разкопки в хаос, както направи с предходните. Неохотно се спусна от входа на пещерата, за да се срещне с Кори под сянката на тентата, опъната в долината.

Кори се приближи с протегната ръка.

— Здравей, Нора — поздрави и се здрависаха. — Надявам се, че не ви прекъсвам.

— Ами зависи — смотолеви Нора.

— Не става дума за лагера на Донър, ако се притесняваш за това.

Нора веднага зае отбранителна позиция. Нима изглежда разтревожена? Но си наложи да прогони това чувство, след като си каза, че е станала твърде обидчива.

— Готвехме се да обядваме — отговори тя, вместо да се озъби. — Ела под сянката и пийни кафе.

— О, чудесно, благодаря.

Нора тръгна пред нея. Напълни чашата на Кори от голям термос, след това се погрижи за своята.

— Седни — покани я тя. — Сметаната и захарта са ето там.

Кори се отпусна на стола с несигурен вид. Аделски седна наблизо и се престори, че просто си пие кафето, но беше наострил уши, за да чуе какво ще каже агентът на ФБР. Нора си помисли с известна доза веселост, че Кори все още има вид на новобранец. Още не си беше изработила онзи ореол на власт и самоувереност, които представителите на правоохранителните служби обикновено показват. Освен това изглеждаше толкова млада. Сигурно не ѝ беше лесно в офиса на ФБР с всички тези по-възрастни мъже наоколо. Нора определено ѝ съчувстваше.

Тогава защо изпитваше такъв подтик да накара Кори по-скоро да си върви?

— Как е ръката ти? — попита тя в опит да бъде любезна.

— Оздравя напълно. Благодаря, че се интересуваш.

Седяха на офис столове около пластмасова работна маса. Сандвичът на Нора беше в хладилната чанта, но тя реши, че ще бъде грубо да започне да се храни пред Кори. Аделски не страдаше от подобни скрупули, затова извади един богато натъпкан с болонски колбас и салата сандвич и започна да дъвче.

Нора си пое дълбоко дъх.

— Какво те води чак дотук, ако не е случаят „Донър“?

— Не исках да ти се натреса по такъв начин. Първо щях да се обадя, но тук няма обхват, а аз, така да се каже, бързам.

Нора кимна.

— Ще ти обясня — продължи Кори. — В призрачен град на име Хай Лоунсъм в планината Азул беше намерен труп. Имам нужда от човек, който да го изкопае както трябва.

— Човек? Мен ли имаш предвид?

— Да.

Изведнъж Нора осъзна защо появата на Кори я беше притеснила толкова много. Защото се беше страхувала точно от такава молба.

— ФБР няма ли екип, който се занимава с подобни неща?

— Имаме. Нарича се Екип за събиране на доказателства.

— Защо не ги повикаш?

— Проблемът е — обясни Кори, — че още не знам дали става дума за убийство, или за нещастен случай. С други думи, официално още не е случай. Работата не е много и може да се свърши за няколко часа. Няма нужда от голям екип криминолози и излишна шумотевица.

С други думи, моето време не е толкова ценно, колкото тяхното, каза си Нора и обмисли извода си още една допълнителна секунда.

— Съжалявам, но съм твърде заета тук. Разрешителното ни изтича на 15 октомври, значи по времето, когато на тази височина започва да вали сняг. Преди това трябва да съм свършила.

— Разбирам — кимна Кори, — но става дума само за няколко часа работа. Просто искам да съм сигурна, че е извършена както трябва и доказателствата не са опорочени.

— Съмнявам се, че институтът ще ме освободи дори за един ден.

— Напротив, убедена съм, че ще го направят. Местните организации често предоставят своите познания на правоохранителните служби. Смята се за проява на любезност.

— Любезност. — Нора изпита леко раздразнение как Кори беше извъртяла нещата, намеквайки, че отказът ще бъде проява на нелюбезност. Новобранец или не, агент Суонсън отново доказваше, че може да бъде голяма досада.

— Освен това — добави Кори — ще е добра реклама за института, а тя няма да му е излишна… точно при днешните обстоятелства.

И чия е вината? — едва не се сопна Нора, но преглътна въпроса си. Тази проклета агентка на ФБР беше като куче, което проси кокал. Много зависеше от гладкото довършване на този проект. Лично за Нора. Тя отново си пое дълбоко дъх:

— Съжалявам. Кори, ти изложи добре случая. Наистина. Обаче аз ти казвам истината. Ние сме невероятно заети, гоним всяка минута, защото изоставаме с графика — завърши тя. След това ѝ отправи широка усмивка в знак на извинение за отказа. Може би ако раздели сандвича си с нея, жената скоро ще си тръгне.

— Била ли си в призрачния град Хай Лоунсъм? — попита след малко Кори.

— Никога не съм чувала за него.

— Разположен е на плоския връх на хълм и се извисява над пустинята Хорнада дел Муерто. Стар миньорски град. Сградите са запазени като по чудо. Има кръчма, хотел, черква, обори и конюшни. Това са планините, където са обикаляли Джеронимо и Кочис. С една дума, много вълнуващо място.

Нора поклати глава. Нямаше да налапа примамката.

— Трупът, който споменах, е намерен от иманяр в мазето на много тайнствена сграда, която се издига в края на хълма. Навярно е потърсил убежище в нея или тялото му е било изхвърлено там. Преди може би шейсет или седемдесет години.

— Значи няма следи от насилие? — попита Нора, без да иска.

— Трудно е да се каже. Иманярят е успял да изрови само черепа и част от дясната предмишница, преди да бъде арестуван. Трупът е мумифициран и зарит с довян от вятъра пясък. Не съм археолог, но изглежда, е клекнал, облегнат на стената.

— Мумифициран? — Нора беше заинтригувана, но малко. Кори правеше доста успешна реклама на случая си. Обаче тя просто не можеше да си го позволи. Най-добре щеше да бъде да не чува нищо повече по темата.

Нора поклати глава, като се надяваше, че така слага край.

— Кори, бива те да събуждаш интерес, обаче моментът, който си избрала, не е подходящ. Направо съм притисната с гръб към стената.

Кори погледна към пода някак си колебливо, после вдигна очи и се взря първо в Аделски, после в Нора.

— И аз съм притисната. Виж, наистина имам нужда от помощ. Малко загазих в работата си. — Отново се поколеба. — Всъщност, честно казано, загазих здраво. Чухте ли за престрелката в планината Сандия?

— Да, аз чух.

— Бях един от замесените агенти. Някак си успях да оплескам работата. Затова ми стовариха този случай. Мисля, че е един вид наказание. Или, още по-вероятно, първата спирка по обходния маршрут към канцеларска работа — например разследване на престъпленията на белите якички.

Нора се смръщи.

— Какво искаш да кажеш с „оплесках работата“? От онова, което чух, случилото се в планината Сандия е успех. Те… ти спаси малко момиче, без да пострада.

Кори изстена, след това махна с ръка, сякаш искаше да прогони нещо болезнено.

— Не мога да навлизам в подробности. — Отново погледна към Аделски. — Но се надявам, че е станало ясно колко важно е това за мен.

Нора нямаше какво друго да каже, затова запази мълчание.

— Помислих си, нали разбираш, с оглед случилото се в Сиера, когато аз… хм… — Тя замълча. — Добре де, неприятно ми е да го изтъквам, но това е истината: когато ти спасих живота.

За миг Нора изгуби ума и дума от такова безсрамно съчетание на честност и липса на такт. В този момент раздразнението ѝ внезапно се изпари и нямаше какво друго да направи, освен да избухне в смях.

— Нямаш спирачки — каза тя и поклати глава. — Предполагам, че наистина здраво си загазила. Добре. Благодаря ти отново, че ми спаси живота в Сиера. Между другото, ти няма защо да ми благодариш, че те спасих от хипотермия.

Сега беше ред на Кори да замълчи.

Нора разтвори ръце с дланите нагоре. Трудно можеше да откаже на такава молба. Освен това си помисли, че ако помогне pro bono на ФБР, това ще поизлъска доброто име на института и ще доведе до нейното повишение с допълнително ускорение.

— След като така постави въпроса, как бих могла да откажа? Какво пък? Ще го направя. Кога? С малко повече усилия ще мога през следващата седмица да освободя един ден.

— Проблемът е — настоя Кори, — че се страхуваме да не се разчуе и иманярите да започнат да се навъртат там. Очевидно тук са ендемични. Точно на теб не трябва да го обяснявам, нали?

Беше вярно: Нора беше виждала достатъчно обрани и осквернени праисторически места.

— Значи искаш изкопаването да стане скоро?

— Да, ако може утре.

— Утре?

Кори се изчерви.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да, но аз току-що ти обясних…

— Каква е ползата от твоето съгласие, ако по времето, когато се заемеш, вече всичко ще е плячкосано? Като стана дума — обърна се към Аделски тя, — всичко, което чу, е вътрешна информация и ако го повториш някъде, рискуваш криминално обвинение.

— Да повторя какво? — Аделски се зае отново със своя сандвич.

Кори погледна отново Нора и за първи път, откакто беше дошла, се усмихна.

— Защо да не свършим по-бързо? Ще дойда да те взема в… да кажем, седем и половина сутринта? Доста път е.

Нора призна, че най-добре ще е да свършат колкото може по-бързо.

Кори пристигна на съмване пред апартамента на Нора. Караше големия „Линкълн Навигейтър“ със затъмнени стъкла — типичната за ФБР кола. Задната част беше пълна с пластмасови кутии за доказателства, пликове и съдини. „Доста път“ излезе повече от четири часа: два от Санта Фе до Сокоро и след това (Кори я предупреди със закъснение) още два часа друсане по черните планински пътища. Нора се почувства малко огорчена от липсата на предупреждение, докато не осъзна колко допълнително време трябва да прекара Кори зад волана, за да я вземе и после да я върне, като се има предвид, че Албакърки е на още час път от Санта Фе.

След като минаха през Сокоро, завиха на изток и навлязоха в планините. Кори беше извадила своя джипиес и непрекъснато се съветваше с него, както и с няколко набързо надраскани бележки, докато подскачаха по различни черни пътища на горската служба. Всеки следващ беше по-лош от предишния, а в един момент на Кори се наложи да спре колата при едно разклонение.

— Мамка му, няма джипиес сигнал.

— Изгубихме ли се? — попита Нора с нарастващо раздразнение.

— Не, не! Просто не съм сигурна… дали това е правилната посока.

Нора чакаше, докато Кори се бореше с джипиеса.

— По дяволите, смятах, че тези джаджи работят със сателитен сигнал. Картата изчезна.

— Работят — обясни Нора, — но е трябвало да качиш нужните карти, в случай че излезеш от обсега на клетъчната мрежа9. Това е номер, който ние археолозите отдавна сме научили.

— Мамка му — изруга отново Кори.

Нора се приготви да слезе от линкълна.

— Какво правиш? — учуди се Кори.

— Ще опитам да ти кажа накъде да поемем.

Тя заобиколи колата и започна да разглежда разклонението — едното отиваше направо, а другото надясно. След това се върна и качи отново.

— Завий надясно.

Кори се вторачи в нея.

— Откъде знаеш?

Нора не можа да потисне усмивката си.

— Следите от гуми. Идвали сте тук преди няколко дни. Нали така? Аз потърсих пресните следи в прахта. Имам предвид, че е твърде малко вероятно и някой друг да се друса из тези забравени от бога места. Така че продължавай да караш, а при всяко разклонение ще слизам, за да определя накъде да поемем.

Кори кимна със смутен вид, но Нора не можеше да прецени дали заради откритието, че беше успяла да се изгуби, или заради лесното решение, предложено от нея, за което не бе успяла да се сети.

Те продължиха и на всяко разклонение Нора слизаше и оглеждаше следите, търсейки меко място, където бяха добре запазени. Най-накрая около единайсет и трийсет заобиколиха едно било и изведнъж пред тях се показа град Хай Лоунсъм, прострян върху плоския връх на хълма.

Когато слезе от колата, Нора се смая. Беше виждала доста призрачни градове, но нищо такова. Изведнъж се оказа, че цялото това друсане по пътя си е заслужавало.

— Направо не мога да повярвам, че подобно място е оцеляло до наши дни — рече тя, докато се оглеждаше.

— Мина ми през ума, че ще кажеш точно това.

Нора тръгна надолу по главната улица, като спираше да огледа постройките от всички страни. На някои още се виждаха избелелите надписи. Имаше двуетажен хотел (хотел „Хай Лоунсъм“ — пивница, стаи), конюшня, баня и в другия край на улицата — черква. Първият етаж на черквата беше направен от камък и кирпич. Шпилът беше от избеляло дърво и още стоеше, но се беше наклонил като кулата в Пиза.

Градът се простираше върху равния връх на хълма и се извисяваше над толкова голяма пустиня, че приличаше на овеществена безкрайност. В далечината можеше да види огромната шир на Хорнада дел Муерто. Брутално сурова жълто-кафява пустиня, покрита с червени, черни и сиви петна, която се простираше чак до подножието на планините. Беше свеж есенен ден, небето беше синьо-зеленикаво, въздухът прохладен и живителен. Изведнъж Нора се зарадва, че Кори я беше уговорила да дойдат тук, и малкото останало раздразнение се стопи.

— Не е лошо, нали? — попита Кори и бръсна късата си кестенява коса от лицето, докато се оглеждаше.

— Не, дори никак — отговори Нора. И след малко добави: — Затова обичам Ню Мексико. Пълно е с удивителни места като това. Извадила си късмет, че си попаднала в полевия офис в Албакърки.

— Така ли мислиш? Албакърки прилича на дупка.

— Има си и хубавите страни. Просто трябва да ги намериш. Пък и го приеми положително: предвид високата престъпност, недофинансираното полицейско управление и некадърния окръжен прокурор никога няма да ти доскучае.

— Не долавям ли нотка на озлобление?

Нора се засмя.

— Не казвам нещо, което всеки в Ню Мексико да не знае.

Върнаха се в линкълна и Кори подкара бавно надолу по главната улица, а при черквата завиха надясно. Сякаш като по поръчка ято гарвани излетя от камбанарията при появата им, изразявайки с грачене своето недоволство. Минаха край едно разклатено училище, обрасло с чумиза10 и заобиколено с ограда от колове. Когато стигнаха до края на града, се приближиха към постройка, която се издигаше самотна, отчасти срутена, а ерозиралите кирпичи стърчаха като множество изгнили кафяви зъби. Кори спря колата и двете слязоха.

— Питам се какво прави тази голяма постройка толкова настрана и съвсем сама? — зачуди се Нора.

— Обзалагам се, че тук е бил публичният дом.

— Знаеш ли — кимна Нора, — май си права.

След като взе от задната седалка раницата, в която бяха инструментите ѝ за разкопки, водата и обяда, тя я метна на гръб и вдиша дълбоко чистия въздух. Хай Лоунсъм. Ако някога е имало място, което да подхожда на името си, то беше пред очите ѝ. Въпреки многото работа, която я чакаше в Цанкави, това щеше да се окаже интересен ден. Може би дори твърде интересен.

Много невероятно е, помисли си тя, трупът да се окаже жертва на убийство. Вероятно ставаше дума за нещастен случай — някой се беше изгубил и умрял от глад и жажда. Или заради горещината. Отдели известно време да огледа полуразрушената сграда. Там, където беше паднал покривът, лежаха сухи, сцепени дървени греди. Вратата към мазето, наполовина затрупана с пясък, се отваряше навътре. Натам водеха пресни следи.

— Надолу през тази врата — обясни Кори. — Облегнат е на далечната стена и е наполовина разкопан.

Нора кимна.

— Добре, нека хвърля един поглед.

— Имаш ли нещо против да дойда, за да гледам? Обещавам да не ти се пречкам.

Нора се поколеба. Не обичаше да ѝ дишат във врата, докато работеше.

— Вижда ми се доста тясно.

— Всъщност това е нещо, което трябва да направя като агент, комуто е възложен случаят. Ако е възможно.

Такава си беше Кори — винаги напъваше до края.

— Добре — съгласи се Нора след малко. — Внимавай за гърмящи змии!

Тя свали раницата и я пъхна през отвора, застана на четири крака, изпълзя и се спусна надолу по натрупания пясък. Когато стигна долу, имаше само толкова пространство за главата, колкото да се изправи. Тук-там се виждаха малки дупки: може би проучвателни изкопи. Или, което беше по-вероятно, иманярят беше копал за находки. След като очите ѝ свикнаха, можа да види далечната стена, където навятият от вятъра пясък беше разчистен. Тя отиде там и видя открит череп и предмишница.

— Какво мислиш? — попита Кори зад нея.

Нора не отговори веднага. Усети как я обхваща тревога.

— Е, май ще се окаже доста работа. За да бъдат разкопките проведени както трябва, ще се наложи да махна всичко около него чак до пода на мазето. Това е доста пясък. — Тя се поколеба. — Не съм сигурна, че може да се свърши за един следобед.

— Не може ли само да изкопаеш тялото?

Нора въздъхна. Хората май не разбираха как работи археологията. Бяха гледали твърде много филми за Индиана Джоунс.

— Не. Ние не изкопаваме просто така нещата. Мислех, че го знаеш.

Кори изглеждаше смутена.

Нора продължи.

— Трябва да разкопаваш до онова, което наричаме „хоризонт“. В този случай хоризонтът е подът на мазето. Може да има находки, останали на пода около него. Налага се да слизаш слой по слой. А при този подвижен пясък трябва да го правиш с четкане.

— Добре, ти си специалистът.

Кори ѝ се стори леко напрегната и Нора се запита защо. Може би отново бе номерът на новака — опит за прикриване липсата на самоувереност.

Подобни обяснения — какво прави и защо, бяха причината Нора да не обича лаици на разкопките. Но не споделяше мнението си. Сега, когато зрението ѝ напълно се приспособи, осъзна, че има достатъчно непряка светлина, така че челникът нямаше да е необходим. Остави раницата си в единия край, на разстояние от трупа, отвори ципа и подреди на пясъка оборудването си: флуоресцентно въже, колчета, метър, мистрия, четки, наколенки, маска за лицето, мрежа за коса, ръкавици. Винаги носеше допълнителни бройки, затова, след като се екипира, кимна на Кори.

— Ти също.

— Разбира се.

Енергично, с умела ръка, Нора измери мястото, очерта координатна мрежа, заби колчетата и опъна въжетата — четири четириъгълника от по един квадратен метър. Направи няколко снимки и скицира мястото в бележника си. След това въведе данните в айпада, зареден с археологическия софтуер „Профишио“, който използваше за малки разкопки като тази. Програмата не само щеше да запише всеки слой и артефактите in situ в три измерения, но и да архивира всички данни в база данни с възможност за търсене.

Извади среден размер бояджийска четка и на колене започна да отстранява пясъка от черепа. Докато работеше около увисналата коса, започна да разкрива лицето. По него имаше много изсъхнала плът и докато напредваше с работата, осъзна, че фактически това е мумия, запазена от въздуха на разположената високо пустиня. Освен това много крехка. Малките късчета плът едва се държаха за костта и изискваха голямо внимание. Предишното ѝ усещане за тревога отново се върна. Това не беше проста работа. Работеше бавно, опитвайки се да запази всичко на място, като от време на време спираше, за да прави снимки.

Сантиметър по сантиметър лицето започна да се показва.

— По дяволите — обади се Кори над нейното рамо. — Само го погледни. Трябва да е умрял в агония.

Нора също беше изненадана. Смъртта на човека беше изписана на лицето му: устата бе отворена все едно крещи, от нея стърчеше кафяв и петнист език като изсушена пумпалка. Изсъхналите устни оголваха кафявите зъби в риктус11 от болка и ужас.

Нора продължи да работи върху останките още час, след това седна на петите си и погледна часовника. Почти два следобед. Въпреки ужасната задача, усети, че е гладна и жадна.

— Да хапнем? — попита тя Кори.

— С удоволствие.

Нора се изправи и почувства как ставите ѝ скърцат. Грабна плика с обяда и излезе от мазето под силното слънце. Седна върху една от падналите покривни греди и извади голям сандвич с печено месо, опакован от нейния брат Скип. Двамата споделяха една къща в Санта Фе и Скип се занимаваше с почти цялото готвене в замяна на отстъпка в наема.

Нора отхапа залък и след това погледна към Кори, която стоеше с гръб и гледаше настрана.

— Няма ли да обядваш?

— О, не — отговори тя. — Аз съм… ъъъ… на диета.

Нора огледа слабата ѝ фигура.

— Искаш да кажеш, че си забравила да си вземеш ядене, така ли?

— Да, но няма защо да се притесняваш. С мен всичко ще е наред. Просто напоследък бях малко разсеяна. Нали разбираш, заради работата.

Нора отчупи половината сандвич, от който покапа сос с майонеза и хрян, и го подаде на Кори.

— Вземи. Така или иначе няма да мога да го изям целия.

Кори взе колебливо парчето и седна.

Двете се храниха около минута в мълчание и след това Нора съобщи новината.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но това не е работа за един ден. Ни най-малко.

— Не можеш ли да я ускориш?

— Не — заяви Нора и отново изпита раздразнение. — Няма как. Ти самата каза, че искаш да бъде направено както трябва. Сигурно си забелязала, че останките са крехки като хартия.

— Обаче… все пак не е праисторическо погребение. Просто трябва да разбера убийство ли е, или не.

Нора се вторачи в нея.

— Аз правя на теб и на ФБР услуга. Ако ще върша тази работа, трябва да я свърша както трябва. Така, както аз знам. Разбра ли?

— В такъв случай кога можеш да приключиш?

Нора наистина не можеше да си позволи да икономисва време точно сега. Трябваше да изпълни работата колкото е възможно по-внимателно.

— Така както върви, бих казала, след две седмици.

— Какво? Сериозно ли говориш? Началникът ми ще получи припадък.

— Пет пари не давам за твоя началник и неговите припадъци. Ти имаш по-голям проблем.

— Какъв?

— Мен. Аз имам срок, нали не си забравила? Направих ти услуга, като преподредих нещата, за да мога да дойда тук.

— Знам това и съм ти благодарна. Но — Кори махна разочаровано с ръка към мазето — както сама виждаш, това е важно.

Нора въздъхна.

— Възможно е. Освен това е на четири и половина часа път с кола от Санта Фе. Общо девет часа отиване и връщане. А вече е два часът: трябва да тръгнем оттук след час и дори така, няма да съм у дома преди осем. Доста време в път, за да работиш три часа.

Кори нищо не каза.

— Ето какво предлагам — продължи Нора. — Мога да се върна да помогна, щом завърша разкопките в Цанкави. Работата е почти завършена и ще се заемем с документирането и укрепването на мястото. Трябва да свърша там след две или три седмици.

— Благодаря — рече Кори след малко, — но знаеш не по-зле от мен, че след две седмици тук няма да има нищо останало, освен следи от лопати и ботуши.

Нора отпи глътка вода. Не беше взела това предвид и Кори може би имаше право. Новината щеше да се разчуе или някой можеше случайно да попадне на останките. Погледна към прекрасно запазения призрачен град и великолепната гледка към пустинята.

— Ти се съгласи да го направиш — изтъкна Кори. — Моля те, завърши работата. Не може да ме оставиш просто така в небрано лозе.

Макар Нора да поклати глава, думите на Кори ѝ въздействаха. Трябваше да признае, че този труп и изражението му я бяха заинтригували. Изруга наум: трябваше да послуша инстинкта си и да откаже решително още в началото.

— Има една възможност — каза тя бавно.

Кори се втренчи в нея.

— Утре ще се върна с оборудване за къмпиране. По такъв начин ще мога да работя между дванайсет и четиринайсет часа вместо само три… и ще приключа за два дена.

Аделски, помисли си тя, е готов да поеме работата в Цанкави. Ще се оправи с документирането на работното място: снимки, описание на артефактите, работата с базата данни. За него това щеше да е чудесна практика.

— Къмпинг? — ахна Кори. — Моят началник няма да се съгласи.

— Е, ти няма защо да идваш. Така или иначе не можеш да ми помогнеш с нищо.

— Не бива да лагеруваш тук сама.

— Ще доведа брат си. На него мястото ще му хареса. Той има пушка „Ремингтън“, дванайсети калибър, с която борави доста умело.

— А твоето куче? Не бих могла да го допусна тук.

— Мити е на Скип. Сега обаче временно е при леля ни, която наскоро изгуби своя съпруг и има нужда от компания. Виж, нищо не мога да обещая. Ще трябва да получа разрешение от новия президент на института, но си мисля, че щом става дума само за два дена, тя ще се съгласи.

— Но… аз трябва да съм тук с теб. Така работи ФБР. Значи аз също трябва да получа разрешение.

— Добре, побързай да го уредиш, защото това е най-доброто, което мога да направя. — Още докато говореше, очите на Нора се спряха отново на мазето и тайната, която лежеше в него.

Когато на следващата сутрин Нора се обади в кабинета на президента, за да поиска два свободни дни, през които да работи за ФБР, нейната помощничка възкликна весело:

— Какво съвпадение! Тъкмо се готвех да ти позвъня. Д-р Уайнграу иска да се види с теб в десет в кабинета ѝ.

Когато Нора се приближи към резбованата на ръка врата към чакалнята пред президентския кабинет, изпита някакво притеснение, но не знаеше защо. Д-р Марсел Уайнграу беше приела поста след дълго търсене от страна на управителния съвет на института след скандалното опозоряване и влизането в затвора на предишния президент. Тя беше започнала само преди месец и още не се беше запознала със служителите, като се изключи една кратка официална среща. Нора имаше усещането, че тя ще се окаже дистанциран и хладен началник.

На предишното си място Уайнграу беше работила като декан и преподавател по антропология в Бостънския университет и Нора си мислеше, че нейната официалност може да бъде приписана на произхода ѝ от Нова Англия. След като поживее малко на запад, може би щеше да се поразчупи. По времето, когато я наеха, в института разпространиха нейната автобиография и Нора с интерес забеляза, че докторската ѝ дисертация е била за антропологията на маите в планините на Гватемала. Оказа се, че е живяла там няколко години и говори свободно испански и езика киче. Нора беше прегледала някои от нейните публикации и ги намери достойни, макар и натежали от научна терминология, и от любопитство искаше да я опознае по-добре.

— Влезте и седнете — покани я секретарката на д-р Уайнграу. Вратата ѝ беше затворена, но Нора я чуваше как разговаря с някого: мъж с дълбок глас.

Нора седна и няколко минути по-късно Уайнграу отвори вратата.

— А, Нора, радвам се да те видя. Влез.

Нора пристъпи в хубавия стар кабинет. Често беше идвала тук по времето, когато той се заемаше от стария президент и беше украсен с керамични съдове на индианците пуебло и килими на навахо от институтските сбирки. Но Уайнграу ги беше махнала, за да освободи място на една от стените за нейните дипломи и снимки с маите в Гватемала, а между тях бяха пръснати гравюри на Шагал и Миро. Макар Нора да харесваше тези художници, творбите им изглеждаха не на място в това испанско помещение от времето на колонизацията.

Млад мъж стана от стола до бюрото.

— Искам да те запозная с нашия нов куратор доктор Конър Дигби.

Мъжът пристъпи към нея. Имаше квадратна челюст и изглеждаше добре по класическия за Бръшляновата лига начин. Носеше син блейзър, панталони в камуфлажен цвят и подходяща раирана вратовръзка. Беше протегнал ръка с блестяща усмивка.

— Нора Кели — представи се тя и я стисна. — Приятно ми е, Конър.

Запази усмивката на лицето си. Не знаеше, че бяха отделили средства за още една кураторска заплата, макар институтът, честно казано, да се нуждаеше от още един работник.

— Конър е специалист по моголонската култура и е работил на терен при разкопките на Касае Гранде в Мексико. — Уайнграу продължи с представянето. — Нора е нашият специалист по древната култура на пуебло в югозападната част на щата. Има голям опит в историческата археология, придобит в Калифорния и Ню Йорк. Сигурна съм, че ще откриете много общи интереси.

— И аз съм сигурен — отбеляза Дигби.

— Конър току-що е завършил работата си в Мексико за техния Национален институт по история и антропология — изтъкна Уайнграу. — Той ще започне в института като старши куратор.

Старши куратор? Изведнъж нещата се изясниха. Това беше сегашната ѝ длъжност: ако бъде повишена, щеше да се появи вакантно място. Значи Дигби щеше да заеме сегашната ѝ длъжност. Дали това означаваше, че ще получи повишението? Тя се постара да контролира изражението си, да запази спокойствие и да се съсредоточи, да не мисли толкова напред.

— Моля, седнете.

Двамата се настаниха на кожените кресла от двете страни на бюрото на Уайнграу, която подробно разказа на Нора за опита на Дигби и неговата квалификация, с какво ще се занимава и защо ще бъде полезен в това тежко време от историята на института.

Нора слушаше и чакаше да чуе за своето повишение, и се питаше как ли щяха да се почувстват кураторите от факта, че Дигби е взет отвън за висока длъжност. Докато Уайнграу продължаваше да описва как те двамата ще си сътрудничат, Нора започна да осъзнава, че в плановете за тази среща не влиза разговорът за нейното повишение.

Сега Уайнграу говореше за кабинета, който Дигби щеше да получи — помещение до нейния, което от известно време стоеше празно. Уайнграу знаеше, че Нора с радост ще покаже на Дигби института, ще го запознае с останалите археолози и ще му помогне да си освободи място в лабораторията. И завърши така:

— Вие двамата ще работите в близко сътрудничество. Разбира се, не в един и същи проект, но съм сигурна, че ще намерите общи области.

Със залепена на лицето усмивка Нора кимна, като внимаваше да изглежда ентусиазирана. Обаче точно в този момент и беше хрумнала нова и неприятна мисъл. Това означаваше ли, че вместо да получи заместник за нейната стара длъжност, сега има съперник за повишението? Не, това не беше възможно. Дори в сегашния политически климат до голяма степен повишенията ставаха по заслуги и старшинство. Тя имаше много по-голям опит от Дигби, имаше много повече публикации и беше поне пет години по-възрастна от него — все пак трябваше да провери в неговата автобиография. Освен това трябваше да се вземат предвид и нейните дълги години работа в института. Просто тези дни я беше обзела параноя… което не беше непременно нещо лошо.

Най-накрая срещата завърши, Дигби стана и отново ѝ стисна ръката, и излезе, за да направи една обиколка на хранилищата. Когато и Нора стана да си върви, Уайнграу попита:

— За какво искаше да ме видиш?

Боже, Нора за малко не забрави.

— О, не беше нещо особено важно — отговори тя. — Отидох на мястото, за което ви споменах вчера. Онова, което ФБР иска да разкопае. Намира се доста далеч в планината Азул. Мястото е трудно достъпно и ще са нужни още два дни работа. Може ли да я завърша? Брус Аделски добре се оправя с разкопките в Цанкави. Скип ще ме придружи, ако няма спешна нужда от него в института.

— Разбира се — отговори президентът. — Вземи двата дни и дори повече, ако има нужда. Трябва да правим подобни неща, за да очистим нашето име сред общността. Слава богу — добави тя, — че сега разполагаме с Конър да поеме част от бремето.

Нора излезе от кабинета с последното изречение в главата.

Кори се изненада, когато Моруд с готовност прие нейното предложение, докато не ѝ хрумна, че явно гледа да я разкара за няколко дни от офиса. Ако това беше причината — така да бъде. Тя щеше да се отнесе към този случай все едно беше най-важният на света и няма да покаже и намек за тревогата и отчаянието, които изпитваше. Нора се беше разбрала със своя помощник Аделски и се погрижи да му остави списък със задачи, които щяха да го занимават, докато отговаря за разкопките през следващите няколко дни.

Преди две вечери се бяха върнали в призрачния град с нужното оборудване и храна. На следващия ден Нора работи от съмване до смрачаване и тази сутрин също започна в шест. При залез беше свършила с разкриването на трупа и пода на мазето около него. Сега в десет вечерта седяха около приятен огън след заслужена вечеря с пържоли. Нора беше опитен къмпингар, а брат ѝ Скип беше дошъл, за да готви, да се грижи за лагера и да осигурява музикалното забавление. Кори го смяташе за прилично момче, слаб и дългунест, с чорлав перчем кестенява, лошо подстригана коса. Беше отличен готвач, а палатките, които беше опънал, бяха обтегнати като барабани. На Кори ѝ харесваше как се върти из лагера и се грижи всичко да е в порядък. Макар че дрънкането на китара и изпълнението на стари каубойски песни нямаше да му спечелят договор за студиен запис, на Кори ѝ допадаше, че е там, под покритото със звезди небе до загасващия лагерен огън, и слуша непознати песни, съпровождани от ненастроен добре „Гибсън“12. Най-голямото му достойнство, помисли си тя, беше несекващото му любопитство. Щом чу историята за миньорите, умрели затрупани в шахтата, не се успокои, докато не посети порутеното гробище, огледа всеки надгробен камък и зададе десетки въпроси, на повечето от които Кори не можеше да отговори.

Изпита облекчение, че най-накрая разкопките завършиха. Болезнено бавната работа на Нора по трупа едва не я подлуди. Часове наред само четкай, четкай, четкай. Ясно осъзнаваше големината на услугата, която археоложката ѝ правеше, и многото часове работа, които влагаше в това. В края на днешния ден Нора беше разкрила целия труп. Той представляваше странна и страховита гледка, която само задълбочаваше мистерията какво е правил мъжът в мазето и как е умрял. Утре сутринта, след като Нора приключи с документирането на мястото, щяха да махнат трупа и свързаните с него неща и да ги поставят в кутии за доказателства, а после щяха да откарат всичко в Албакърки. Кори беше доволна, че бе съумяла да прекара тези дни далеч от офиса: за първи път след престрелката се беше почувствала донякъде нормално. Въпреки това лично на нея ѝ се искаше случаят да излезе ялов и с това да завърши нейното изкупление, след което Моруд да ѝ възложи нещо по-значимо.

— Сега, когато сме свършили всичко — предложи Скип, седнал на пън до огъня, — някой иска ли глътка сотол?

Той измъкна бутилка от раницата си и я вдигна във въздуха, където тя започна да проблясва на светлината от пламъците, след което леко я разтърси.

— Уф — възкликна Нора. — Знаеш, че не мога да понасям това нещо.

— Какво е сотол? — попита Кори.

Нора поклати глава.

— Довери ми се. По-добре изпий една бира вместо тази текила.

Тя отвори хладилната чанта, измъкна две „Корона“ от леда и предложи едната на Кори. Бутилката изглеждаше изкусително с водните капчици по нея. Кори се замисли дали е свободна от задължения и реши, че е така.

Затова прие.

— Добър избор — похвали я Нора, докато развиваше капачката на бирата си и отпи глътка. — Скип, не прекалявай с текилата.

— Няма, няма!

Настъпи мълчание, и тримата се бяха вторачили в огъня.

— Чудя се дали скелетите на тези миньори не са някъде под нас — подхвърли Скип най-накрая. — Горе-долу тук е била шахтата на златната мина, нали? Само си помислете: бавна смърт от глад и жажда. Или от задушаване. При това в пълна тъмнина. — Той понижи глас. — Трябва да знаете, че хората, които умират по толкова ужасен начин, не си мълчат. Техните духове… стават неспокойни.

Нора го замери с капачката от бирата.

— Не започвай с проклетите си истории за духове в опит да ни изплашиш до смърт.

— И така — прекъсна я Кори, — сега, след като разкри трупа, какво мислиш?

— Ами не изглежда да сме попаднали на убийство. Във всеки случай не и на очевидно.

— Не е очевидно, но все пак е възможно?

— Трудно е да се каже. Зародишната поза на трупа е много странна — все едно е бил отровен или замръзнал. Или е халюцинирал? Ако погледнеш ръката му — все едно отблъсква някого или нещо.

— И тази гримаса — включи се Скип, който достатъчно беше кибичил от разстояние. — Мисля, че дори с компютърна графика за милион долара не можеш да създадеш толкова плашещо лице.

— В лабораторията ще проведем пълно изследване — увери ги Кори. — Токсикология, патология. Всичко. Ще разберем, ако е бил отровен.

— Може да е умрял от лош вкус — подхвърли Скип. — Нали видяхте каква риза е носил.

Нора не му обърна внимание.

— Артефактите, които открих при тялото, подсказват няколко възможности за разследване.

— Като? — попита Кори.

— Геоложкото чукче и сгъваемата лопата, които е носил. Може да е бил златотърсач. Освен това съм любопитна да видя какво има в неговата торба. Може би документи за самоличност?

— В лабораторията ще направим пълен списък с неговите вещи — изтъкна Кори.

Нора се поколеба.

— Хрумна ми нещо друго. Брезентовият вързоп, който лежеше до него, не е раница, а по скоро торба за товарене на мулета.

Скип подсвирна тихо.

— Смяташ, че…?

— Да.

Кори погледна Нора.

— За какво става дума?

— Всички товарни седла имат две торби или кошници — по една от всяка страна. Това означава, че ешът на тази торба може да е някъде наоколо. А може би и скелетът на неговото муле.

Кори потрепери.

— Утре ще претърсим града.

Станаха преди изгрев-слънце, но без Скип, който беше отделил голямо внимание на текилата въпреки предупреждението на Нора. Когато Кори се измъкна от спалния чувал в утринния хлад, изпита благодарност, че Нора беше станала по-рано и бе сварила тенджера лагерно кафе. Докато двете седяха и отпиваха от горчивата течност, слънцето се изкатери по планинските върхове на изток, хвърляйки самотна жълта светлина върху призрачния град. Така приличаше на картина от Едуард Хопър, помисли си Кори — навсякъде се виждаха сенки и черни прозорци.

— Да видим дали можем да намерим липсващата торба на нашия човек — каза Нора, докато оставяше чашата си на земята. — И костите на превоза му.

— Добре.

Решиха да се разделят и Кори да поеме едната страна на града, а Нора другата. Докато Кори крачеше сред руините, враните отново излетяха и започнаха да се вият над главата ѝ, грачейки и крякайки. Имаше множество стари огради, колове и други места, където да вържеш кон или муле. Всъщност прекалено много.

Тогава ѝ хрумна мисълта: защо да връзваш коня вън, когато можеш да го вкараш в обор?

Тя се упъти към оборите и там, както се беше надявала, зад съсипаните постройки имаше цяла поредица стари конюшни. Повечето от коловете лежаха на земята, но преди половин век конюшните навярно са били достатъчно запазени, за да подслонят животно за една нощ.

Тя влезе и започна да се оглежда. Подът беше обрасъл с изсъхнала трева, а търкалящи се бурени се бяха струпали край оградите. Районът беше осеян със стари боклуци: строшени бутилки, които изглеждаха виолетови под слънчевата светлина, навити парчета бодлива тел, ръждясали катарами от конски сбруи и изсъхнали кожени каишки.

Кори спря на място. В далечния край на конюшнята се белееше нещо. Приближи се и откри черепа на голямо животно, наполовина заровен в пясъка. Останките на кожен повод бяха още на него. Тя изрита настрана няколко търкалящи се тръни и се показаха още кости. Конят или мулето беше умряло край оградата. Близо до онова, което очевидно е бил входът на конюшнята, намери парче изгнило платно със същата тежест и цвят като торбата в мазето. Значи това беше липсващото товарно животно. Наблизо лежаха гниещи останки от дрехи, очевидно паднали от останките на торбата.

Докато ровеше из тях, направи още едно откритие: навито въже за катерене и телена халка с ръждясали клинове, пластини и карабинери. Кори имаше достатъчно опит, за да разпознае тези неща като алпинистко оборудване.

Повика Нора, която беше от другата страна на улицата. Археоложката дойде.

— Горката животинка — промърмори, вторачена в разпръснатите кости. — Каква смърт!

Кори кимна, а Нора клекна до костите.

— Явно можем да започнем да реконструираме последния ден на нашия човек. Той е пуснал мулето в обора и е оставил едната торба и седлото при вратата. Отнесъл е другата торба в своето убежище в мазето. И там е умрял, очевидно в агония, оставяйки товарното животно затворено в обора, където то също е умряло.

— А може би не — възрази Нора, докато махаше пясъка от наполовина заровения череп.

— Какво искаш да кажеш?

Нора посочи и Кори веднага разбра. Археоложката беше открила предната част на черепа и там се виждаше нещо, което не можеше да се сбърка: дупка от куршум. Беше влязъл в черепа, но не се виждаше изходно отвърстие.

Нора внимателно вдигна черепа и го разклати. Отвътре се чу тракане. Надникна и видя изкривения и сплескан куршум.

— Това муле е било застреляно — обяви тя.

— Защо е застрелял своето животно? — учуди се Кори.

— Не знаем дали той го е направил. Също така не знаем защо е умрял в тази странна поза, целият свит на кравай. Има много неща, в които няма никаква логика.

Двете потънаха в мълчание за известно време.

— Какво мислиш за алпинисткото оборудване? — най-накрая попита Кори.

— Обзалагам се, че е претърсвал старата златна мина под края на хълма.

Кори кимна отново.

— Хайде да приберем тези неща в кутии за доказателства.

Към десет всичко беше прибрано, опаковано и запечатано с изключение на самия труп. Скип най-сетне беше станал и бе сготвил за всички закуска от палачинки със сладко от боровинки и бекон с яйца.

— Преместването на трупа ще бъде предизвикателство — отбеляза Скип и напълни устата си с бекон. — Той е крехък като крило на пеперуда. — След това натъпка още едно парче бекон и започна шумно да го дъвче.

— Ще са нужни усилията на трима ни — реши Нора.

След закуската се върнаха в мазето, като взеха със себе си чувал за трупове и голяма, подобна на ковчег кутия за доказателства. Мъжът се беше свил в зародишна поза до стената на мазето. Беше облечен с шлифер от мушама, а отдолу носеше карирана риза и панталони от брезент, придържани от кожени тиранти. Дрехите бяха толкова изсъхнали, че краищата им бяха покафенели и се ронеха на прах. Големи парчета от кожата му се отделяха като изсъхнали листа. Останките от стара каубойска шапка лежаха близо до главата му. Едната му ръка се беше вкопчила в гърдите, а другата бе протегната, сякаш се опитваше да отблъсне нещо.

— Добре — каза Нора. — Ето как ще го преместим: ще сложим на пода до него отворената торба за трупове. След това тримата ще подложим ръце под трупа и на три ще го вдигнем внимателно и ще го поставим в торбата. След това ще сложим торбата в кутията. Разбрахте ли?

Кори и Скип кимнаха.

Пъхнаха ръцете си в ръкавици под него — Нора под раменете, Кори под хълбоците, а Скип под коленете.

— Едно, две, три! — Дружно вдигнаха трупа, който се оказа изненадващо лек, и внимателно го сложиха в отворената торба.

Странна и неприятна миризма се понесе от него, напомняше на старо сирене. Кори се опита да диша през устата.

— Чудесно — каза Нора.

— Ей — обади се Скип, — нещо падна от неговите дрехи.

Той посочи към предмета, който лежеше върху найлона под трупа. Беше с големината на ръка и завит в парче кожа, завързана в средата с ремъче.

Кори се наведе, за да го разгледа по-отблизо. Кожата се беше поразтворила и тя можа да види блясък вътре.

— Хайде да го отворим — предложи тя. — Нора, съгласна ли си?

— Не виждам защо не.

Кори снима предмета, след това Нора го вдигна с ръка, предпазена от ръкавица. Внимателно започна да развързва възела и разгъна вкоравеното парче кожа.

Вътре имаше удивителен златен кръст, украсен с камъни, които приличаха на скъпоценни, проблясващи слабо на сумрачната светлина в мазето.

— Майчице мила! — удиви се Скип.

— Красота — ахна Кори.

Хванала кръста с едната ръка, Нора извади с другата лупа от джоба си и започна да го проучва, като го въртеше във всички възможни посоки.

— Истински ли е? — попита Скип.

— Тежък е — отговори Нора след известно време — и няма следа от потъмняване. Несъмнено е от чисто злато. Изработката също е невероятна: гранулацията и филиграните са толкова фини, че са едва забележими. Почти сигурна съм, че тези камъни са истински рубини, сапфири, смарагди, тюркоази и лазурити.

— Откъде се е взел? — зачуди се Кори.

Нора се поколеба.

— Ако се налага да предположа, бих казала, че е от времето на испанската колонизация. Вероятно от седемнайсети или осемнайсети век. Това е един от най-хубавите златни предмети, които някога съм виждала.

— Колко струва? — полюбопитства Скип след още едно кратко умълчаване.

Нора се смръщи.

— Що за въпрос. От археологическа гледна точка е безценен.

— Ако се наложи да го продадеш, колко може да получиш?

Нора пак се поколеба.

— Наистина нямам представа. Сто хиляди? Половин милион? Кръстът е по-различен от всичко, което съм виждала в музеите.

Скип подсвирна.

— Какво е правил този старец, че да влачи нещо подобно в средата на нищото?

Добър въпрос, помисли си Кори.

Скип изведнъж се оживи.

— Иха, може би носи още съкровища, а? Хайде да проверим.

— Стига! — рязко каза Нора, когато Скип протегна ръце към трупа. — Никакво претърсване.

— Ще изследваме останките в лабораторията — обясни Кори — и ако има още неща за откриване, това ще стане там. Затова нека сложим златния кръст до трупа и да се връщаме бързо в Албакърки. Мисълта да останем с този предмет тук в пустошта наистина ме кара да се притеснявам.

— Добре дошли в моята лаборатория по патология — приветства ги Найджъл Лейтроп, а британският му акцент изпълни помещението, докато им държеше вратата отворена.

На Кори не ѝ се понрави особено това „моята“ в изречението, но запази приятелската усмивка на лицето си, докато го следваше навътре. Моруд беше изстрелял няколко завоалирани предупреждения за спогаждането с Лейтроп. Съдебният патолог вече цяла вечност работеше в полевия офис в Албакърки и се беше сдобил с името на безвреден ексцентрик, когото всички твърдяха, че обичат. Всъщност Моруд намекна, че е досадник, а една от задачите на Кори е да го спечели.

— Бива го за всичко — беше ѝ обяснил Моруд. — Причината е, че когато той е започнал работа, криминологията не е била толкова специализирана. Така че се справя с основните неща: анализ на нишка и косми, пръстови отпечатъци, анализ на пръски кръв, определяне на кръвната група, което са искали да става бързо на място, за да не става нужда да пращат пробите в националната лаборатория. — Според Моруд едва ли щеше да се зарадва на нейните съвременни познания по съдебна антропология. — А ако не те хареса, може лесно да забави нещата, или даже по-лошо — да се окаже заблуден от нещо, което всеки друг лесно би разпознал.

Кори обеща на всяка цена да се разбира с него. В резултат, когато стисна ръката на мъжа, хладна и суха като желязно перило, беше едновременно любопитна и неспокойна. Лейтроп беше дребен, слаб мъж със заострена сива брада, тънки устни и скоклива походка. Държеше се приятелски, но изражението на лицето му въобще не беше дружелюбно.

Намираха се в мрачното пространство на лабораторията в мазето на полевия офис в Албакърки, заобиколени от оборудване, което не остаряваше красиво. Кори го последва, като лавираше между купчини картонени кутии, които бяха доставени, но още не бяха отворени, за да се озове в претъпканата и ярко осветена операционна. Мястото се заемаше от три подвижни маси с канали, на които лежаха намерените в Хай Лоунсъм неща — мумифицираните останки, все още в затворена бяла торба за трупове. На другата маса бяха поставени пластмасовите кутии с останките от скелета на мулето. На третата бяха разположени гниещите вещи.

Лейтроп смени сакото от туид с бяла лекарска престилка, която висеше на закачалка. Извади чифт нитрилови ръкавици от кутия, монтирана на стената, нахлузи ги, сложи маска на лицето, а на главата — мрежа за коса. Кори последва примера му.

— Какво имаме тук? — промърмори той, докато приближаваше до голямата маса за аутопсии. Наведе се над торбата за трупове, дръпна бързо ципа и разтвори широко двете страни, вторачен надолу с издути устни. — Помогнете ми да го прехвърлим.

Тя му помогна с торбата. Мумифицираният труп все още беше в позата си на зародиш, както бе изсъхнал. Едната ръка бе вдигната, а другата пъхната под нея, покрита от шлифера. Когато го сложиха на масата, от пукнатините и разкъсванията в изсъхналата плът и изгнилото облекло се посипа пясък, образувайки малки купчинки.

Лейтроп обиколи трупа, скръстил ръце на гърба, издавайки поредица от „хъм“ и „аха“.

Отиде до другата маса и хвърли око на костите от мулето, гниещите брезентови торби, след това се спря пред кръста, който лежеше до парчето кожа, в което беше увит преди. Внимателно го взе и го обърна, след това го вдигна към светлината.

— Впечатляващо! — възкликна, остави го обратно и се обърна към нея. — Изглежда, че ще имам доста работа занапред. Кога бихте искали да получите отчета?

Кори прочисти гърлото си.

— Всъщност очаквах да работя с вас.

— Така ли?

Тя потисна раздразнението, което я заля.

— Имам диплома по съдебна антропология. Затова ми възложиха този случай. Специален агент Моруд не ви ли уведоми?

— О, да, да! Моите извинения. Моруд спомена за вашата квалификация. Свикнал съм да работя сам, но малко помощ ще ми дойде добре. Възхитително, наистина възхитително.

Но той съвсем не изглеждаше възхитен.

Кори си напомни, че дори като специален агент да има по-висок чин от Лейтроп, той беше ветеран по служба в Албакърки, а тя само новобранец. При това новобранец, който наскоро е прецакал работата. Нямаше да бъде добре да започнат да си оспорват кой е началник, особено след предупреждението на Моруд.

— Е, това е един великолепен малък проблем, нали? — Лейтроп потърка ръце и млясна с уста, все едно щеше да започне да яде, докато обикаляше масата за аутопсии, на която лежеше трупът. Кори видя, че той е истински заинтригуван. Не се беше превърнал в безчувствен касапин. — Да се залавяме за работа — подкани той. — Аз ще започна с трупа, а ви ще се заемете с артефактите.

— Моята специалност — каза Кори, опитвайки се да вложи известен авторитет в тона си, без да прозвучи като заяждане — е биологична антропология. Може би ще е уместно аз също да се включа в работата с останките?

Лейтроп се намръщи.

— Предполагам.

— Предполагам — продължи Кори, — че първо ще поискате да видим резултата от рентгеновите снимки?

— Естествено. — Лейтроп се обърна към плоския екран и набра командите на клавиатурата, за да извади рентгеновите снимки на екрана. В помещението настъпи тишина, докато двамата разглеждаха снимките квадратче по квадратче от координатната мрежа, започвайки с черепа. Кори беше поискала да се сканира и с компютърен томограф, но Моруд го забрани, като се мотивира с разходите и с това, че още няма официален случай.

— Няма стоматологична намеса — отбеляза Лейтроп, — затова е невъзможно да използваме пациентски досиета. Жалко.

Кори се съсредоточи върху снимките. По време на криминологичното си обучение остана смаяна колко е лесно да пропуснеш нещо, което направо се набиваше на очи, когато ти го посочат. Беше решена да не пропусне нищо, което Лейтроп би могъл да забележи. Главно, защото не искаше той да я командва.

— Вижте това — посочи Кори. — Не ви ли прилича на едва забележима, вече почти затворена фрактура на челната кост? И още една на клиновидната кост?

— Виждам ги — отговори Лейтроп, докато увеличаваше изображението и засилваше контраста. — Да, наистина. Много фини, но лесно различими.

Продължиха огледа надолу по тялото.

— Ето и тук — каза Кори и посочи едно от ребрата. — Друга малка фрактура.

Лейтроп се взря, после я увеличи.

— Не виждам следи от образуването на фибро-хрущялен калус13 — съобщи Кори. — Изглежда, счупването се е случило след смъртта.

Лейтроп изръмжа в знак на съгласие.

— Вижте, още една — каза Кори. — И още една. Четвърто, пето и шесто предно ребро. Виждате ли?

Лейтроп не отговори.

— Всички тези фрактури са отпред — продължи Кори развълнувано въпреки желанието си. — И отпреди да умре. Явно е паднал малко преди да умре. Какво мислите?

— Не е ли по-добре да изчакаме физическия оглед, преди да си вадим заключения? — предложи Лейтроп с издути устни и саркастична острота в тона.

Кори преглътна шумно и потисна раздразнението си.

След като завършиха в мълчание огледа на рентгеновите снимки, Лейтроп се обърна към Кори.

— Позволете да ви покажа как се нагласява видеокамерата за подробния оглед на тялото.

Така е по-добре, каза си Кори. Гледаше го, докато пускаше видеосистемата, за да провери дали работи, и запомни последователността на действията му.

— Сега започваме работа — обяви Лейтроп. — И двамата трябва да кажем датата, часа, мястото, нашите имена и титли. А след това, докато работим, ще обявяваме високо какво точно правим. Разбрахте ли, млада госпожице, или трябва да повторя?

— Разбрах — Беше практикувала това много пъти в часовете по патология в колежа по наказателно правосъдие „Джон Джей“. Разликата беше, че в колежа оборудването беше по-добро.

Започнаха работа върху трупа, всеки застанал от едната му страна. Лейтроп започна да разрязва шлифера, а Кори помагаше, като сряза единия ръкав до маншета, така че да може да бъде свален на парчета, без да бъде засегнато крехкото тяло. След това шлиферът беше сгънат в една кутия за доказателства, която запечатаха.

— На предната част на ризата — каза Лейтроп — се забелязва кафяво петно. Около носа също личат следи от кръв. Изглежда, преди смъртта обектът е имал силно кръвотечение от носа.

Кори се готвеше да добави, че това е още едно доказателство за падане, но реши да се въздържи от коментар. Тя продължаваше да мълчи, оставяйки на Лейтроп да говори пред диктофона. След като огледаха и снимаха кървавите петна, те срязаха ризата, фланелката и панталоните, после ги запечатаха в кутии за доказателства. Ботушите бяха трудни за сваляне, защото се бяха свили и изкривили. Трябваше да бъдат много внимателно разрязани. Въпреки това част от крака се отчупи и остана в ботуша, наложи се да бъде откъсната от кожата.

Кори тайно се надяваше да намерят още съкровища в дрехите: портфейл или някакъв документ за самоличност, но нищо такова не се появи, само няколко дребни монети в единия джоб на мъжа. Тя извади монетите и ги сложи на масата: две монети по двайсет и пет цента, пет по десет и четири по един цент. Лейтроп се готвеше да ги сложи в плик, но Кори попита:

— Не трябва ли да видим датите?

Лейтроп изчака, докато Кори огледа монетите и записа датите, които се простираха от 1922 до 1945 година. Последната дата беше на една почти нова монета от един цент, което тя сметна за важно.

— Изглежда, смъртта е настъпила terminus post quem14 1945-а — отбеляза Лейтроп, докато оглеждаше монетата с лупа.

— Трябва да е умрял през 1945-а или по-късно, но не по-рано — уточни Кори.

— Скъпа, terminus post quem означава точно това — каза Лейтроп и я изгледа като недоволен преподавател.

Задник, помисли си Кори с усмивка на лицето. Къде е дремала, когато е станало дума за това в „Джон Джей“? Трябва да го потърси в „Гугъл“ и да запомни проклетия термин, за да не я хванат отново натясно.

Сега тялото лежеше голо и незащитено. Когато надникна в коремната кухина, Кори видя, че там си беше свил гнездо от трева и парчета памучна тъкан някакъв гризач.

— Уютно малко жилище — промърмори Лейтроп — с много Gemütlichkeit15. — Внимателно извади с пинсета гнездото и го постави в кутия за доказателства.

Кори нямаше представа какво е Gemütlichkeit, но реши да не пита. Вместо това каза:

— Особено се интересуваме от токсикологичните и патологичните резултати. Особено заради… ъъъ… изражението на човека и позата, които може да подсказват отравяне. Бих искала да препоръчам да извадим стомаха, черния дроб и бъбреците за анализ.

— Разбрах — отговори Лейтроп, бръкна в коремната кухина и започна да реже с пукот вътре, а Кори отстъпи назад. Скоро той извади органите, за които стана дума, съсухрени като стари ябълки. Сложи ги в отделни съдове.

— Моля и проба от косата — поиска Кори.

Клъц, клъц и малкото коса, която беше останала по главата на мъжа, попадна в епруветката за проби.

— Трябват ли ви сърцето, мозъкът или белите дробове? — попита Лейтроп.

— Засега не. Всъщност искам, ако нямате нищо против, да спрем аутопсията, за да остане тялото колкото е възможно по-запазено за евентуална компютърна томография по-късно. Разбира се, стига случаят да се превърне в официален.

— Така да бъде. — Лейтроп покри трупа с найлонов чаршаф и започна да лепи етикети на кутиите за доказателства, докато Кори ровеше из вещите на мъжа, за да ги раздели и подреди. Имаше още дрехи, почерняла от сажди тенджера и очукан тиган, скара и стари кибритени клечки, увити в брезент, пукната консерва кондензирано мляко и няколко издути консерви боб, отворена тенекиена кутия от шунка с парченце изсъхнало месо вътре, счупен компас, отварачка за консерви, джобно ножче, две празни четвъртлитрови манерки и плоска бутилка от канадското уиски „Рич & Реър“, също празна. Но никакви бележници, карти, лични документи или ценности. Нищо, което можеше да подскаже с какво се е занимавал този човек. Всичко беше разпределено в етикетирани кутии за доказателства и тя отиде при костите на мулето, които бяха изсипани в голяма кутия. За разлика от човека животното не беше мумифицирано, вероятно защото беше останало навън. Взе черепа заедно с куршума, който беше причинил смъртта на животното, и го извади. Оказа се 22-ри калибър. Тя го пъхна в хартиено пликче. След това сложи всичко на масата за аутопсии.

— Кон или муле? — попита Лейтроп с повдигнати вежди, все едно е водещ на викторина.

— Винаги съм смятала, че е муле, но честно казано, нямам представа — призна Кори.

Щом чу това, лицето на Лейтроп се проясни. Смръщването изчезна и той се наведе, за да огледа черепа. Вдигна го и започна да го разглежда от различни страни, като първо присвиваше едното, а след това другото око.

— Преди трийсетина години имахме случай — поде той. — Един човек открадна муле, а собственикът на животното го погна и уби. В престрелката животното също загина. Това се случи дълбоко навътре в планината Сандия и скелетите бяха открити едва след двайсет години. Скелетът на мъжа не можа да бъде идентифициран, но се предполагаше, че може да е крадецът на мулето. По тази причина беше важно да се разбере дали е яздил кон или муле. Аз предприех малко изследване — количествено сравнение между черепите на кон и муле. Нещо, което никой още не беше правил. Разбира се, от криминологична гледна точка.

— Как го проведохте?

— Снабдих се с дузина черепи от коне и мулета и направих различни измервания. После съставих списък със средни стойности за всеки от видовете. С негова помощ можахме да определим, че черепът наистина беше на муле, което помогна да решим случая.

— Умно — одобри Кори.

— Сега ще видите как ще приложа тези данни за нашия череп. Както виждам, за съжаление, е пробит, но това няма да попречи.

Той порови в едно чекмедже, извади от там шублер и започна да мери различни части на черепа, като записваше данните на лист хартия. След като свърши, извади стар бележник и сравни мерките с други в бележника. Очевидно тази демонстрация на някогашния успех, помисли си Кори, беше разсеяла лошото му настроение.

— Аха! — възкликна той и прекъсна мислите ѝ. — Сега знам какво е животното. — Той замълча драматично, а върхът на брадата му се насочи напред.

— Какво е?

— Нито едното, нито другото.

Кори се смая.

— Нито едното? Какво е тогава? Магаре?

— Мъска.

— О… какво е мъска?

— Вижте сега — отговори Лейтроп и тонът му стана даскалски, — мулето е кръстоска между кобила и магаре. А мъската е кръстоска от жребец и магарица. Другояче казано — катър. Катърите са по-малки от мулетата и приличат повече на магарета, отколкото на коне. Това определено е мъска.

Кори не можеше да си представи по-скучно таксономично обяснение от това. Обаче брадата на Лейтроп стърчеше победоносно и осъзнавайки, че това е нейният шанс, тя бързо се възползва.

— Забележително! Никога не бях чувала за подобно създание. Публикувахте ли изследването си?

— Работя върху малка статия за „Форензик Екзаминър“. Нали разбирате, просто бележка, нищо особено важно. — Тонът му обаче опроверга скромната оценка на собствения му труд.

— С удоволствие бих прочела историята на вашето откритие.

— Статията има нужда от лека редакция. Още един чифт очи, нали разбирате.

— С радост бих се заела, стига да искате.

— Наистина? Това би било първокласно. А сега да продължим с проучването на господина и неговата мъска.

Моруд седеше на крайчеца на бюрото си с кръстосани ръце, без вратовръзка и с разкопчано най-горно копче на сакото. Очевидно това беше неговата представа за небрежно петъчно облекло, помисли си Кори. Забеляза своя доклад да лежи до него.

— Моля, седни.

Кори се настани на стола, като се надяваше нервността ѝ да не е толкова очевидна.

— Прочетох доклада ти и го намирам за много интересен — поде Моруд. — След като го обмислих и обсъдих с отговорния специален агент, мисля, че ще изпълним твоята препоръка и ще обявим случая за официален. — Той се усмихна.

— Благодаря, сър. Много благодаря.

— Благодарностите са излишни — отговори Моруд, — защото това не е услуга. Макар че ти възлагам случая.

Кори потисна още едно „благодаря“.

— Не знаем дали имаме работа с убийство, или не. Но онова, което знаем, е, че този златен кръст е ценен и както подчертаваш в доклада си, вероятността да е откраднат е голяма.

— Да, сър.

— Разбрах, че си се сработила с шериф Уотс.

— Да, сър. Мисля, че с него ще се работи лесно.

— Много добре. Както винаги съм повтарял, разбирателството с местните правоохранителни органи е главен приоритет.

Тъй като Кори беше още в двегодишния изпитателен срок за специален агент. Моруд, нейният надзорник, я ръководеше дистанционно, докато работеше по първите си случаи. Сега беше преминал в режим на менторски стил ала Сократ.

— Как смяташ, че трябва да продължи разследването?

— Бих искала да предам кръста на д-р Кели от Археологическия институт на Санта Фе за подробен анализ и може би дори идентификация, ако някога е бил обявен за откраднат.

Моруд кимна.

— Добре.

— Сега, когато случаят вече е официален, може ли да сканираме тялото с компютърен томограф? Както посочих в доклада, открихме следи от наранявания, получени преди смъртта — фрактури на черепа и ребрата, окървавен нос. Не са причина за смъртта, но може би има още наранявания, които скенерът ще извади наяве.

— Имаш разрешението ми да действаш.

— Също така трябва да установим самоличността на трупа. Не носеше документи за самоличност, няма пломби. Бихме могли да проведем тест на ДНК, но при труп отпреди седемдесет и пет години едва ли ще намерим сходство в базата данни. Възможно е да получим генеалогични съответствия, но това може да отнеме месеци, а и в най-добрия случай е просто стрелба напосоки.

— Както сама добре знаеш — подхвърли Моруд.

Кори не отговори на този завоалиран намек за нейния последен и до ден-днешен единствен голям случай.

— Пръстовите отпечатъци са възможност. Има няколко техники, които научих в „Джон Джей“, обаче изискват ампутация на пръстите.

— Много добре.

— Ако нещо не сработи, ще направя скулптурна реконструкция на лицето. — После добави: — Това беше една от специализациите ми в „Джон Джей“.

Моруд отново кимна.

— Какво мислиш за мястото?

— Какво за него?

— Смяташ ли, че трябва да бъде претърсено допълнително?

— Целият призрачен град?

Моруд продължи да чака.

— Предполагам. — На Кори тази идея не ѝ харесваше, макар да не знаеше защо.

— Мъжът е носил ценен златен предмет. Наблизо може да има още скрити съкровища. Какво ще кажеш да се направи тримерна електросъпротивителна томография16 на терена?

— Добра идея, сър!

— Добре тогава. А, и още нещо… — Моруд сниши глас. — Как си? Имам предвид след престрелката в Сандия.

Тя се изчерви.

— Благодаря, добре съм.

— Първата престрелка винаги е трудна, макар и да не си произвела… ъъъ… фаталния изстрел.

— Всъщност, сър, това е втората ми престрелка. А проблемът е, че не произведох фаталния изстрел. Просто не улучих.

Осъзна, че Моруд я гледа с любопитство.

— Всъщност ти не пропусна. Отхвърли го назад, защото го улучи в рамото, което позволи на останалите агенти да се втурнат и да го извадят от строя. Неговият изстрел беше чисто напосоки.

— Ако го бях улучила там, където се целех, нямаше да има изстрел напосоки.

— Така е — съгласи се Моруд, — но това може да се поправи с повече време на стрелбището. Забелязах, че вече го правиш.

След това замълча.

— Е?

— Какво, сър?

— Няма ли да възразиш на последната ми забележка?

Кори се смръщи.

— Аз… не мисля, че разбирам, сър.

— Досега винаги бързо реагираше срещу опитите ми да облекча твоята вина. Това ми подсказва, че мислиш за нея. При това много повече, отколкото би трябвало. Ще ти възложа задача и може да ти се стори трудна. Ще я обобщя накратко: недей много да задълбаваш. — Той я погледна право в очите. — Разбрахме ли се, агент Суонсън?

— Напълно, сър.

Моруд изсумтя. След това се плъзна от бюрото, подсказвайки, че срещата е завършила. Кори също стана.

— На седмичната ни среща искам да изложиш своя случай пред колегите. В него има някои необикновени страни, които ще са интересни за останалите агенти. — Той направи пауза. — А ако д-р Кели успее да открие нещо важно, може да я доведеш да разкаже за стария кръст.

Специалист Брад Хъки, началник на екипа за събиране на доказателства в Албакърки, слезе от буса на ЕСД и бутна даласката каубойска шапка така, че периферията ѝ да хвърля сянка върху гърба на носа му, за да може да огледа района, без да го заслепи слънцето. Фотографът на ЕСД Милт Алфиери и вторият криминалист Дон Кетърман също слязоха, застанаха до него и започнаха да се озъртат.

— Леле — възкликна Алфиери. — Може да се използва за филмов декор.

Специалният агент, който отговаряше за случая, идваше с отделно превозно средство — джип „Чероки“, който принадлежеше на областната шерифска служба в Сокоро. Той спря от другата страна и агентът — това можеше да е само агентът — слезе от страната на пътника. Шерифът слезе от противоположната врата, закичен с голямата си сребърна звезда.

Хъки направо не можа да повярва на очите си. Никога не беше виждал толкова млад агент. По дяволите, дотам ли беше стигнало ФБР, че да наема жени като тази, която сигурно и пет лицеви опори не можеше да направи? Със сигурност е някое от онези назначения по линия на равенството на половете. Поне не беше грозна.

Обърна се към Алфиери и тихо подсвирна.

— Виж това.

Специалният агент, бледа и късо подстригана, дойде при тях заедно с шерифа, който беше почти толкова млад, колкото нея. Едното ухо на шерифа беше превързано. И той беше странна птица с тези шесткамерни револвери на двата хълбока.

Агентът протегна ръка и той забеляза, че на единия пръст липсва една фаланга.

— Корин Суонсън.

— Брад Хъки.

— Милт Алфиери.

— Дон Кетърман.

— Хоумър Уотс.

Хоумър. Какво име?! Хъки направо очакваше да види стрък слама да стърчи от превръзката на ухото на младежа. Докато гледаше оръжията му, Хъки се запита дали човекът знае за съществуването на интернет. Или може би дори за електричеството?

Всички стояха под слънчевите лъчи и си стискаха ръцете, докато над главите им се въртяха и грачеха гарваните.

— Благодаря, че бихте този път — каза Суонсън. — За съжаление не е от най-добрите в щата.

— Съгласен — кимна Хъки. — И така, къде е местопрестъплението?

Тя посочи една порутена сграда малко извън града.

— Тялото беше намерено в мазето. Обаче още не сме сигурни дали наистина е местопрестъпление.

Двамата сътрудници на Хъки започнаха да разтоварват оборудването.

— Имате ли представа каква е била сградата?

— Почти сигурно е, че се е ползвала с лошо име — отговори Уотс.

Хъки се изсмя.

— Ако питате мен, не е много представителна за публичен дом. Е, Хоумър, каква е историята на този град?

Уотс свали каубойската си шапка, избърса потта от челото си и отново я нахлупи.

— За кратко е бил оживено малко градче, докато от рудника са вадили злато. В един момент обаче златото започнало да намалява. Рухнала и шахта, имало множество жертви и малко след това градът е бил изоставен.

— Жертви, а?

— Десетина мъже. Били затрупани в шахтата.

Хъки кимна. Винаги беше проявявал аматьорски интерес към златните мини. Когато свършат с работата, сигурно ще си заслужава да се върне тук, за да ѝ хвърли едно око. Можеше да има ценни находки и разни любопитни неща, готови за вземане. А като се имаше предвид неговата ежедневна работа, той беше специалист по намиране на точно такива неща. Например онзи стар кладенец в сянката на нещо, което приличаше на останките на обор. Хората нямат представа колко ценности са изгубени на дъното на кладенец. Разбира се, този не е виждал кофа от най-малко сто години.

Отидоха до съсипания публичен дом и спряха пред входа за мазето.

Хъки клекна и надникна вътре, осветявайки мястото с фенерче.

— Ей, Кори — каза, — направи едно резюме за мен.

Суонсън клекна до него.

— Трупът лежеше опрян в далечната стена — обясни тя. — Вижда се разкопаното място. Вече махнахме и пресяхме по-голямата част от пясъка.

Хъки се обърна.

— Дон, хайде за всеки случай да го пресеем отново.

Взе лопата и започна да се спуска, а Милт го последва. Кетърман подаде още лопати, трион, боен чук и сито в рамка. Хъки разгъна ситото.

— Момчета, прехвърлете през ситото целия пясък от едната страна на другата.

Хъки сложи лицева маска и се зае да пресява пясъка от всяка пълна лопата през ситото. Вдигна се прах. Беше благодарен, че е прохладен есенен ден. През лятото тук, в мазето на публичния дом, щеше да е ад. Докато финият сух пясък падаше през ситото, започнаха да се появяват разни неща: счупени бутилки, евтини прибори за хранене, копчета, кутии за тютюн, гвоздеи. Обаче всички те бяха безполезни, защото нямаше нищо от времето на трупа.

Внезапно от ситото отскочи кост.

— Опа! — възкликна Хъки. Вдигна я, после я обърна. — Я гледайте какво има тук! Раменна кост! — Погледна към вратата на мазето, откъдето агентът на ФБР ги наблюдаваше. — Изглежда сте пропуснали една — подвикна той и размаха костта.

Суонсън се плъзна надолу по пясъка, приближи се, докато пътьом си слагаше нитрилови ръкавици. Хъки ѝ подаде костта. Тя я оглежда известно време.

— Хм, мисля, че това е овчи пищял.

Хъки се вторачи в нея за малко. Не беше за вярване, че тази е агент на ФБР. Той се наклони назад и се засмя гърлено.

— Овчи пищял? Ти гъбаркаш ли се с мен? През целия си живот идентифицирам кости, така че можеш да ми вярваш. Щом видя раменна кост, знам какво е. — След това се обърна. — Алфиери, прибери това в плик за доказателства. — Подхвърли я на Алфиери, който я улови и пъхна плик с цип, после надписа етикета с маркер.

Хъки се обърна отново към агента на ФБР с усмивка.

— Овчи пищял, друг път.

Тя се наежи сякаш се готвеше да отвърне, но успя да се овладее. И беше добре, защото грешката си бе нейна, така че само щеше да изглежда като идиот.

— Добре, да продължим нататък. Ако нямаш нищо против, тук долу ни трябва малко повече място.

След час свършиха с пясъка, но не намериха нищо интересно, Хъки плъзна поглед наоколо в търсене на места, където може да се скрие нещо. По-голямата част от работата му в ЕСД беше свързана със събаряне на стени, изкъртване на тавани и изтърбушване на мебели и автомобили в търсене на наркотици или пари. Без значение дали обстановката беше нова или стара, притежаваше шесто чувство къде може да има скрито нещо и то никога не го подвеждаше.

— Хайде да хвърлим един поглед вътре — предложи той и посочи голямата печка на въглища в ъгъла, използвана някога за отопление на къщата. Опита да отвори металната врата, но тя беше ръждясала и не помръдна.

— Донеси бойния чук.

Кетърман дойде с навити ръкави и инструмента в ръка.

— Отвори я.

Кетърман обичаше да разбива разни неща и няколко добре прицелени удара строшиха чугунената вратичка. Хъки клекна, извади отделните парчета чугун и огледа вътрешността, но нищо не намери. Огледа се наоколо. Къде другаде човек може да скрие нещо през 1945 г.?

— Нещо е било вградено тук — посочи място, където кирпичените тухли бяха затворили един отвор.

Кетърман смени бойния чук с пожарникарска брадва и заби острието ѝ в стената. Няколко удара разрушиха кирпича и се показа празно пространство.

Хъки го освети, но вътре нямаше нищо, освен счупени стъклени буркани.

Отгоре се чу глас:

— Извинете.

Хъки се обърна и видя Суонсън да наднича през отворената врата.

— Да?

— Какво правите?

— На какво ви прилича? Претърсваме.

— Това е исторически паметник.

— Исусе Христе — възкликна той, — ние пък сме федерални агенти. Претърсваме местопрестъпление. Така се прави.

Лицето ѝ изчезна. Хъки поклати глава, питайки се, защо, по дяволите, е толкова загрижена за един полуразрушен някогашен публичен дом? Направо не можеше да повярва какви агенти произвеждат днес.

След това влязоха с взлом в малък шкаф.

— Да се качим на първия стаж.

Изпълзяха от мазето и с привеждане минаха през съсипания вход в приземния етаж. Една част от тавана беше паднала, но имаше доста за претърсване.

— Внимавайте с изгнилия под — предупреди Хъки.

Прецени, че това е доста незадоволителен публичен дом: имаше само една всекидневна, бар, няколко строшени маси и столове, множество счупени бутилки от уиски и чаши, и едно старо изправено пиано17. Стълба се издигаше към небето, защото вторият етаж беше напълно рухнал.

Пианото беше очевидно място, където може да се скрие нещо. Той кимна към него.

— Ей, Дон, я посвири малко.

Кетърман, който все още размахваше пожарникарската брадва, се приближи, прицели се и нанесе силен удар на мястото, където вертикалната и хоризонталната част на инструмента се свързваха. Чу се силен звън. Той удари отново, после още веднъж, докато най-сетне страничната част се откърти. После светна вътре с фенерче.

— Я чакайте малко — обади се шерифът Уотс, застанал на прага, а онова момиче от ФБР стоеше зад гърба му. — Какво, по дяволите, правите?

— На какво ти прилича? — сопна се Хъки, който вече се почувства напълно раздразнен от това кибичене.

— Това не е някоя лаборатория за метамфетамини — каза Уотс. — Проявете малко уважение.

— Да, можехме да разглобим пианото част по част и да прекараме следващата седмица тук, но не действаме така. Методът на работа е винаги такъв и никой повече няма да свири „Котешкият марш“ на този инструмент.

— Това е забележително запазен призрачен град и не бива да се поврежда повече от нужното. Само защото е на федерална земя и вие сте от федерална служба не означава, че можете да правите какво ви скимне.

— Хоумър, нека ви обясня нещо — ядоса се Хъки. — Вие си имате вашата юрисдикция, а аз — моята. Аз съм началник на този екип на ФБР за събиране на доказателства и това е начинът, по който работим. Не сте първият, който се оплаква. Никой не обича нещата му да бъдат разбивани. Но така се прави. Защо не вървите да си поиграете с вашите барабанлии? — Той изпръхтя. — Мамка му, моите многоредови пълнители събират повече патрони от двете ти пушкала.

— Ако стреляш както трябва, стига ти и един патрон — не му остана длъжен младичкият шериф.

Двамата се вторачиха мълчаливо един в друг за известно време.

— Като имам предвид вашата загриженост — каза Хъки, решил изведнъж да не се кара с този тип, — ще се отнасяме внимателно с пианото. Разбра ли, Дон? Внимателно с пианото. Разбира се, с онова, което е останало от него.

— Добре.

Те продължиха през помещенията, като тук-там вадеха дъски от дюшемето или пробиваха летвите и мазилката на места в стените, където би могло да се скрие нещо. Обаче не откриха нищо. На Хъки не му харесваше как Уотс и Суонсън ги следваха и наблюдаваха какво правят. И всичко това, след като се наложи да стане в четири, и то с махмурлук, за да може да стигне дотук.

— Да проверим кенефа — предложи Хъки.

Той се издигаше зад руините — крив четириъгълник на фона на синьото небе. Кетърман влезе вътре с пожарникарската брадва. С няколко удара изби гнилия под и бутна постройката като отсечено дърво, разкривайки дупката под нея, отчасти запълнена с пясък.

— Трябва да го изгребем.

След като поставиха ситото, започнаха да копаят. Нямаше останали лайна, а само пясък и пръст. Докато хвърляха лопатите пясък, започнаха да се появяват интересни неща: малко монети, няколко счупени бутилки от уиски, чифт очила и след това изведнъж проблесна злато.

— Ей, провери това! — Кетърман го вдигна, докато Алфиери снимаше. Беше златна монета с индианска глава.

Суонсън и Уотс също дойдоха.

— От 1908 г. — определи Хъки, след като я взе. — Някой я е изпуснал в лайната.

— Би трябвало да я причислим към доказателствата, макар че едва ли има нещо общо с трупа.

Хъки я сложи в кутия за доказателства и я запечата. Мамка му, наистина ще се върне тук и ще прерови мястото. Всъщност може би няма да е лошо да забави малко официалното издирване, за да останат и за после някои хубави неща. Щеше му се да не бяха претърсвали кенефа в присъствието на всички тези хора.

— А сега за останалата част от града. Можем да свършим тази работа бързо и от уважение към вашето желание — колкото може по-внимателно.

— Благодаря — каза шерифът.

Хъки не отговори.

— Покажете ни къде са намерени скелетът на мулето и седлото.

Суонсън ги заведе при конюшните под наем. Хъки видя мястото, откъдето бяха изкопали костите на мулето. Сложиха отново ситото и Кетърман започна да хвърля пръст в него. Появиха се още безполезни останки и малко кости.

Хъки вдигна една.

— Още една овца? — попита той Суонсън с усмивка.

— Не, това е муле.

Той захвърли костта.

— Е, поне тази позна.

Минаха през останалата част от града от единия до другия край, снимаха всяко помещение и претърсваха всяко по-набиващо се на очи място, но нищо важно не изскочи. Този път Хъки се погрижи да не търсят твърде усърдно.

Върнаха се обратно в буса. Хъки прегледа отново заповедта за обиск. Стигнаха до интересната част: претърсването на златната мина под плоския връх на хълма.

— Тук пише — Хъки зачете резюмето за ЕСД, което Суонсън лично беше написала, — че „тялото е намерено с оборудване за скално катерене и рапел18“. Значи се допуска, че се е спускал долу в мината или е планирал да го направи. Също така пише… Я чакай малко. Спускам се със Суонсън?

— Точно така — потвърди момичето.

— И кой, по дяволите, е решил това?

— Аз. А вие трябваше да донесете оборудването.

Хъки се вторачи в нея.

— Да, донесох оборудването, но смятах, че аз и Дон ще го използваме. Знаете ли как да пускате рапел?

Суонсън кимна.

Хъки направи опит да скрие раздразнението си.

— По дяволите. Добре, да вземем оборудването и да се захващаме.

Златният кръст лежеше на пластмасов поднос върху подложка от черно кадифе под микроскоп със стереозум обективи, включен на малка мощност. Нора местеше предметната масичка насам-натам, проучвайки кръста. Влезе Орландо Чавес. Сивата му коса беше сресана назад, за да открива патрицианското му лице, и се спускаше почти до раменете. Сакото от туид и каубойската вратовръзка с толкова голямо парче тюркоаз, че можеше да задържи тяло под вода, показваха, че е професор и западняк. Чавес беше специалистът на института по колониална история и любимецът на Нора сред всички останали служители. Познаваше го от времето, когато тя самата беше докторант и пишеше своята дисертация.

— Леле, леле — възкликна той и млясна с устни, все едно предвкусваше хубаво парче торта. — Как все успяваш да попаднеш във водовъртежа на всичко, което се случва наоколо? Дай да погледна.

Нора се дръпна от окулярите. Той се надвеси над тях, а рунтавите му вежди мърдаха смешно, докато се вторачваше. Нора изчака, докато завърти предметната масичка, оглеждайки кръста със съсредоточено внимание.

— Мога ли да го обърна? — попита той.

— Ако не възразяваш, ще го направя аз. ФБР ми даде много строги указания. — Тя си сложи нитрилови ръкавици, обърна кръста и свали ръкавиците, които пусна в кофата за боклук. Мразеше да носи тези ръкавици.

Още внимателно вторачване. Най-накрая Чавес се надигна от окулярите, премигна и издиша.

— Какво мислиш?

— Ами… — Нагласи още веднъж очилата си с черни рамки и избута стола назад. — Забележително.

Нора чакаше търпеливо. Чавес винаги обичаше да бави нещата.

— Въз основа на стила, техниката, изработката, дизайна и така нататък, мога да кажа, че кръстът е бил изработен в Мексико Сити и донесен в Ню Мексико по Камино Реал19 за някоя мисионерска църква. Вероятно е направен преди въстанието на пуебло през 1680 г.

— Някакви доказателства, че е откраднат? Агентът на ФБР иска да разбере дали е така.

— Щях да знам, ако наскоро е откраднат испански колониален артефакт с такова качество. Но този никога не съм го виждал досега. Така че, бих казал — вероятно не.

— Колко струва? ФБР иска и това да научи.

— За възрастта си е с необичайно фина изработка. Исторически представлява огромна ценност. Бих казал, че на свободния пазар за подобен артефакт можеш да вземеш най-малко сто хиляди долара.

Нора подсвирна.

— Какво друго можеш да ми кажеш за неговата история?

Чавес приглади косата си назад с възлеста ръка.

— Вероятно си забелязала, че кръстът е доста износен.

— Да.

— Трябва да знаеш, че повечето артефакти от мисиите не са. Този явно е носен много насам-натам. Може би е принадлежал на пътуващ монах като лична света реликва. Или е пътувал много по някаква друга причина.

— А скъпоценните камъни? Какво можеш да кажеш за тях?

Чавес погледна отново в стереозума.

— Камъните са красиви, но грубо обработени. Това е една от причините да го датирам отпреди въстанието. Струва ми се, че има един изумруд, няколко тюркоази, прекрасен нефрит, яспис и изключителен като качество тъмночервен гранат. Бих предположил, че всички произхождат от Новия свят.

— Откъде го е взел нашият човек?

Чавес поклати глава.

— Може да е принадлежал на някоя стара испанска фамилия. Или пък индианец християнин може да го е скрил по време на въстанието на пуебло и после да се е предавал тайно от поколение на поколение в неговото семейство. Такова нещо е документирано. Доста индианци след бунта продължават тайно да изповядват християнството. Фактически много религиозни предмети отпреди революцията днес са оцелели у пуебло, грижливо съхранявани в техните кива20.

В този момент Нора усети нечие присъствие зад тях и се обърна, за да види Конър Дигби, който влизаше в лабораторията.

— Чух за удивителното откритие. Може ли да го видя?

— Разбира се — каза Нора и стана от стола, за да може той да седне. Дигби вече се беше отървал от синия блейзър и раираната вратовръзка и сега носеше спортно сако и риза с отворена яка. След постъпването си беше тих и не се натрапваше, докато оправяше своя кабинет, пренасяше книгите и списанията, без да се набива на очи. Към Нора беше дружелюбен и твърде почтителен. Направи ѝ впечатление на наистина мил човек, който желае да се впише и да се разбира с всички.

Дигби погледна през окулярите и подсвирна.

— Това се казва находка. Колко е стар?

— Отпреди бунта — отговори Чавес. — Бих казал, че е най-малко на четиристотин години.

— Удивително. — Дигби стана. — Извинете, че ви прекъснах, но много исках да видя за какво се вдига толкова шум. А сега ви оставям да работите.

— Не се притеснявай — усмихна се Нора и отново седна на мястото си. След като Дигби си тръгна, тя се обърна към Чавес: — Още нещо, което да включа в доклада си за ФБР?

Чавес изду устни.

— Можеш ли да ги накараш да го подарят на института, след като свършат с него?

Нора се смръщи. Въпросът за собствеността на кръста не ѝ беше хрумвал досега.

— Ако не е откраднат — отговори тя, — ми се струва, че принадлежи на наследниците на нашия човек.

— О, да, разбира се. Бих искал да ти покажа още нещо. Обърни го отново, ако обичаш.

Нора го направи.

— Виждаш ли тези печати?

Тя се взря по-внимателно. Наистина в мекото злато се виждаше нещо като два кръгли отпечатъка. Някакви символи, почти изтрити.

— Това вероятно са маркировките за пробата и каратите. Ако успееш да получиш ясно и увеличено изображение, ще ги огледам. Те много ще помогнат за определянето на годината и произхода му.

Той подчерта думите си с повдигане на рунтавите вежди.

Кори гледаше, докато Хъки стовари торбата, пълна с оборудване за скално катерене и рапел, върху земята. Той отвори ципа и започна да вади нещата: две сбруи, въже, жумари21, протриващи устройства22 и гри-гри23. Оборудването беше добро и повечето неща бяха чисто нови. Някога от края на хълма до каньона водел стръмен път, но отдавна беше отнесен от поредица свлачища, които не бяха оставили друг начин за спускане, освен с помощта на въже. На двайсетина метра под тях тя можеше да види голяма купчина рудни отпадъци, които образуваха нещо подобно на плоска площадка пред мястото, където се намираше входът на рудника.

Кори нахлузи сбруята, закачи карабинерите и гри-грито, след това си сложи каската и ръкавиците. Гледаше как Хъки връзва въжето към голямо хвойново дърво в края на хълма и провери дали е вързал въжето както трябва. Изобщо му нямаше доверие и беше решена да проверява всичко, което прави, втори път.

Спускането беше по вертикалното лице на твърда вулканична скала. Щяха да се спуснат върху купчината минни отпадъци близо до разнебитената постройка за оборудването при входа на рудника и релсите, които излизаха от нея и стигаха до края на платформата.

— Ще рапелираме до долу — обяви Хъки — и ще се върнем обратно със самохватите. Сигурна ли сте, че знаете как да го правите?

— Да — отговори Кори. Беше научила основните неща по време на избираем курс в Албакърки, след като осъзна, че ще е полезно умение. Сега се радваше, че го направи, макар да не беше въодушевена да има за партньор Хъки.

В главата ѝ прозвучаха думите на Моруд да се разбира с всички. Работата с този задник беше проверка, която беше решена да издържи.

Хъки тръгна пръв и за нейно облекчение установи, че знае много добре какво прави. Всъщност толкова умело се справяше, че сигурно беше бивш военен. Със сигурност имаше нужната физика. Може би начинанието нямаше да се окаже толкова лошо.

Когато стигна долу и се откачи от въжето, Хъки даде знак и тя започна да се спуска. Няколко минути по-късно двамата стояха срещу входа на рудника.

— Значи смятате, че този тип е проучвал или се е готвил да проучи тази мина? — попита Хъки.

— Да.

— Добре, нека видим дали ще намерим онова, което е търсил. Може би се е опитвал да стигне до телата на загиналите миньори.

Двамата сложиха челници и пристъпиха в тунела. Хъки вървеше отпред, а Кори го следваше. Беше груб хоризонтален коридор, пробит и взривен право в скалата без укрепване с дървени греди или подпори. В средата бяха положени релси за извозване на количките с рудата.

— Представете си само — подхвърли Хъки — да сте затрупана от срутване в шахтата. Без храна, светлина и въздух. Чудя се кое първо ги е довършило. — Той подуши. — Тук поне не мирише. Страхувах се, че ще вони на мърша. — Хъки се изкиска.

— Много хора са изгубили живота си — изтъкна Кори. — Проявете малко уважение.

Хъки измърмори нещо под нос, но предположенията му за съдбата на миньорите секнаха.

След като навлязоха на около петнайсет метра, естествената светлина започна да отслабва. Хъки спря и освети с челника пода, покрит с навят от вятъра пясък и прахоляк.

— Не виждам отпечатъци от стъпки. Изглежда, от дълго време никой не е припарвал тук — обяви той.

Кори кимна, после спря, за да направи няколко снимки със служебния фотоапарат.

Продължиха напред, а Кори спираше на всеки няколко минути, за да прави снимки. Като се изключат релсите, тунелът беше празен, докато след около стотина метра не стигнаха до излязла от релсите количка от дърво и желязо, наполовина пълна със скални парчета. Тя направи още една поредица снимки и взе две проби от скалата за анализ. Отвъд количката стоеше ръждясала желязна машина с цилиндричен чук, маховик и лост.

— Ловя бас, че не сте виждали такова нещо досега.

— И какво е?

— Преносима трошачка за руда. Слагаш голямо парче скала вътре, навиваш маховика и го трошиш на парчета, които по-лесно могат да бъдат сортирани и извозени.

— Интересно.

Бавно слизаха все по-дълбоко. Въздухът сякаш започна да става по-хладен и тежък. Единствената светлина сега идваше от техните челници. Постепенната извивка на тунела беше скрила от погледите им входа. Продължиха още стотина метра надолу, докато не стигнаха до голямо срутване. Кори смяташе, че вижда тук-там следите от безплодните и почти жалки усилия да се пробие път през скалната маса.

Тя се вторачи в купчина дърво и каменни отломки, в рухналия таван, докато си припомняше какво беше казал преди това Фаунтин, адвокатът, за гробището в Хай Лоунсъм. Според него телата все още лежаха някъде там зад стената от отломки. Макар че бяха дълбоко в хоризонталната шахта, сякаш леден вятър разбърка косата ѝ, карайки я да потрепери в плътния мрак.

— Мършата трябва да е зад тези скали — оповести Хъки. Видя го как стрелна поглед към нея в очакване на някаква реакция.

Тя си пое дълбоко дъх и успя да запази мълчание.

— Опа! — Фенерчето на Хъки освети изгнил дървен сандък, на който отстрани пишеше „Атлас минна индустрия и Ко“, а след това ТНТ.

— Вероятно това е причината за срутването — каза Хъки. — Решили са по лесния начин да се опитат да освободят миньорите, но тротилът само е влошил нещата.

Наведе се над сандъка и с върха на обувката си повдигна капака. Той се отвори и отдолу се показаха изгнили покрити с парафин пръчки и снопчета жици.

— Боже мили! — възкликна Кори и отстъпи крачка назад.

— Внимавайте — каза Хъки и я стрелна с поглед, — защото може всеки момент да избухнат. Хайде да го преместим.

— Чакайте… ще го вдигнете ли? Не мисля, че това е добра идея…

Обаче Хъки вече вдигаше изгнилия сандък. Хванал го с две ръце, той затрополи по земята покрай нея… след това се препъна в парче скала и стовари сандъка пред краката ѝ. Сред трясъка на цепещото се дърво пръчките тротил се разлетяха във всички посоки.

С писък Кори отскочи назад, в паниката си да се махне по-скоро падна и се стовари по задник в пясъка, удряйки гърба си в купчината отломки. Сред вдигналия се облак прах чу Хъки да се смее гръмогласно.

— Какво, по дяволите, става? — извика тя.

Хъки се смееше толкова силно, че му отне минута да успее да си поеме достатъчно въздух, преди да заговори.

— Трябваше да видиш изражението си, когато изпуснах сандъка! Приличаше на овца, ударена от гръм! — Той си пое дъх със зейнала уста и отново започна да се смее, превивайки се на две. — Реших, че сигурно нищо не знаеш за тротила, и очевидно се оказах прав. Това вещество не е като динамита. Няма да се взриви без детонатор. И колкото повече остарява, толкова по-инертно става. Корин, сигурна ли си, че не трябва да се върнеш за още една или две години в академията, преди да излезеш на полева работа, а?

Кори се съвзе и се изправи на крака. Лудото блъскане на сърцето ѝ бързо отзвуча, а ужасът ѝ беше сменен от гняв, който повече не можеше да бъде контролиран. Тя се обърна с лице към Хъки.

— Копеле! — изруга го.

— Ей, просто малко се позабавлявах. Хайде сега, това, че си във ФБР, не значи, че човек не може да се пошегува с теб. Ако искаш да бъдеш с момчетата, трябва да свикнеш със закачките.

— Момчетата! — повтори Кори. — Имаш предвид онези с пишка между краката? Защото това със сигурност не важи за теб. Само някакво чудо без пишка може да сметне подобна ученическа шега за смешна. Особено на място като това. Ядосан си, защото определих костта, която намери, за овча. Каквато всъщност е, но ти не можеш да понесеш жена да ти натрива носа. По-добре е да свикнеш обаче, защото аз ще стана директор на ФБР, докато твоят неандерталски задник ще продължава да разкопава стари кенефи и да бута стени.

Докато тя му триеше сол на главата, лицето на Хъки силно пребледня. Кори замълча, дишайки тежко, защото ѝ бяха свършили въздухът и обидите. Той се беше вторачил в нея, свил юмруци, и за миг тя си помисли, че може да я нокаутира. Обаче не го направи.

— Сега ще завърша с претърсването — заяви тя вече спокойно. — Направи ми услуга и недей повече да говориш с мен.

Кори спря и отстъпи назад в претъпканото и тихо помещение на криминологичната лаборатория, за да се възхити на своята сръчност. За пръв път извън упражненията в академията беше извършила истинска реконструкция на лице и беше доволна от резултата. Дори нещо повече — нямаше търпение да види крайния резултат, да види лицето на жертвата, отишла си преди седемдесет и пет години, върнато отново към живот. Способността да възкресява лицата на мъртвите будеше у нея почти религиозно чувство.

Всички други методи за определяне самоличността на мъжа се бяха провалили. Разполагаше с добри пръстови отпечатъци, но нямаше съответствия в базата данни. Мъжът не бе лекуван от зъболекар, защото, изглежда, добре се беше грижил за зъбите си. Предварителният доклад за патогени не показваше някакви заболявания, с изключение на лека цироза. Токсикологичните изследвания също бяха отрицателни. Нямаше резултати от ДНК и ЕП (еднонуклеотиден полиморфизъм), нито пък установиха пресичане с данните в търговските ДНК бази данни. Расовата му принадлежност изглеждаше западноевропейска, най-вероятно английска, шотландска, ирландска. Реконструкцията на лицето беше последният шанс и тя беше уверена, че може да се справи.

Беше отляла почистения череп от смола и го използваше за основа, като запълваше плътта с пластилин, включително носната кухина и очните орбити. След това щеше да вложи в тях глинени очни ябълки. Следваше ключовата стъпка: закрепването вертикално на двайсет и една многоцветни клечки към определени точки по повърхността на черепа. Всяка от тези клечки показваше средната дебелина на плътта на това място при човек от неговата раса (кавказка), пол (мъжки), възраст (около петдесет и пет) и телосложение (мършав). След това с помощта на пластилин беше положила последователно лицевите мускули. Първо слепоочния мускул temporalis, после големия дъвкателен masseter, след това бузния мускул buccinator и накрая надчерепния мускул occipitofrontalis. Работеше много внимателно, като се стремеше всичко да е извършено колкото е възможно по-точно, защото дори и най-малкото отклонение можеше да направи лицето неразпознаваемо. Беше удивително как човешкото око успява да забележи и най-малките изменения в анатомията на лицето — без съмнение в резултат на милионите години еволюция.

— Какви са тези пластмасови клечки? — се чу глас зад нея. Кори подскочи, защото се стресна, след това рязко се обърна и видя Лейтроп да се приближава изотзад и да наднича през рамото ѝ. Ноздрите ѝ се изпълниха с миризмата на „Листерин“.

— Изкарахте ми ангелите — изохка тя.

— Работехте толкова задълбочено, че не исках да ви прекъсвам. А сега, Корин, ми кажете какво сте намислили. — Той посочи множеството цветни клечки по черепа. — Това жалони за дълбочина ли са?

— Точно така — потвърди тя, опитвайки се да излъчва увереност. — Имам още много работа.

— В „Джон Джей“ ли научихте това?

— Беше моята специалност. Обикновено за подобна реконструкция са нужни двама души. Съдебен антрополог и художник. Обаче аз изучавах и двете роли, за да мога да провеждам реконструкции сама от край до край.

— Впечатляващо — възхити се Лейтроп. Издърпа един стол на колелца и седна. — Ако нямате нищо против, бих искал да гледам. Някога не изучавахме лицева реконструкция. Тогава тази техника едва прохождаше.

Кори не обичаше да работи, докато някой я гледа, но каза колкото можа по-смело:

— Разбира се, щом искате да гледате.

— Каква методология използвате?

— Следвам метода, изложен от Тейлър и Ейнджъл в „Черепно-лицева идентификация в съдебната медицина“.

— Така ли? Защо?

— Компютърните алгоритми са кофти. Поне засега. Нямат нищо общо с научнофантастичните криминологични истории, които показват по телевизията. Проблемът е, че компютърните лица изглеждат прекалено реални, твърде характерни. Когато ги показваш, те са толкова реалистични, че хората не разпознават възможни изменения. Обаче при модела го правят. Всъщност леко изкуственият родов вид на модела е предимство. При него е по-лесно някой да го погледне и каже: „Ей, този прилича на чичо Джо!“. Засега човек може да наслагва глина и пластилин върху кости със своите пръсти по-добре от всеки компютър.

— Интересно.

— Извадихме късмет, че по лицето имаше останали меки тъкани и още повече по тялото. Успях да измеря наличната тлъстина, която е крайно важна за външния вид на лицето.

— Този човек ми се струва твърде слаб.

— Въобще нямаше тлъстина.

— Може би е умирал от глад?

— Възможно е. Обаче открихме останки от последното му хранене в стомаха — говежда пастърма, уиски и боб.

— Лагерна храна — отбеляза Лейтроп. — Закуска за шампиони. Наличие на отрова? Още не съм видял токсикологичния доклад на лабораторията.

— Първата поредица изследвания са отрицателни. Сега проверяват за някои по-екзотични токсини.

Кори осъзна, че е позволила на вълнението си да я увлече и беше навлязла в повече подробности, отколкото първоначално смяташе. Затова се обърна отново към модела и довърши полагането на слоевете мускули, докато Лейтроп ѝ дишаше във врата. Тя започна да добавя малки парченца глина, за да изгради дебелината на тъканта на точното място, сочено от двайсетте и един маркери, изглаждайки ги едно по едно.

— Удивително е да гледаш как започва да се появява лицето на човек — измърмори Лейтроп. — Какво предстои?

— Ще сложа клепачи, ще скулптурирам носа, устните и меките тъкани по врата. След това ще прикрепя ушите и ще състаря лицето, като добавя бръчките и провисванията, които човек очаква да види у един петдесет и пет годишен мъж. Накрая ще го боядисам. Едва тогава наистина ще изскочи. Имаме късмет да знаем доста за този човек. Например че е започнал да оплешивява; че косата му е била кестенява и е започнала да побелява; че е имал силен загар и обветрена кожа от живота на открито.

— Уверена ли сте, че накрая ще се получи прилика?

— Да, напълно.

— Прекрасно. — Лейтроп си погледна часовника. Стана и избута стола обратно на място. — Трябва да се прибера у дома, за да сготвя нещо за вечеря, но нямам търпение да видя готовия резултат. Ще успеете ли да го завършите до утре?

— Надявам се.

Внезапно Лейтроп измъкна сякаш от нищото една папка и я сложи на масата до нея.

— Моята статия за коня и мулето — каза с тон, който внушаваше, че току-що си е спомнил за нея. Наклони се към нея отново твърде близо за вкуса ѝ.

Кори спря работа. Отвори папката и видя ръкопис, пълен с грешки, задрасквания и вписани допълнения.

— Не пишете ли на компютър? — попита тя.

— Пречи на творческия ми поток.

— Разбирам.

Идеите наистина се бяха излели, помисли си Кори, по цялата страница като диария.

Той я дари с подкупваща усмивка.

— Съгласихте се да я оправите за мен, нали така?

Тя преглътна.

— Да, ще ми е драго да я редактирам, но не мога да работя по нея в този ѝ вид. Първо трябва да се набере. Съжалявам.

Изпита прилив на решимост.

— Извинете, мислех, че ще ми помогнете.

— Ще го направя — увери го Кори, — но нали разбирате, аз не съм секретарка. Не може ли да накарате някого другиго първо да я набере? Аз ще работя през по-голямата част от нощта по реконструкцията.

Без да каже и дума, Лейтроп прибра папката от масата, обърна се и си тръгна, изпълвайки атмосферата с пълно неодобрение.

Джипът измина, лъкатушейки, черния път и прекоси портата на ранчото, направена от два дървесни ствола и трети напречно над тях. В центъра на напречната греда беше закован с пирон череп на дългорога крава, но с времето се беше изкривил леко и плъзнал настрана. Прашният път водеше до кирпичена къща, заобиколена от огромни северноамерикански тополи и дъсчена ограда.

Шериф Уотс паркира на сенчестия паркинг близо до старо ремарке за добитък. Той слезе и Кори направи същото. Отвори се една от задните врати и Фаунтин, адвокатът историк, се измъкна от нея. Макар да не беше успял да идентифицира човека по реконструираното му лице, Уотс го покани да участва заради възможността, макар и малка, забележителните му познания за местната история да се окажат полезни.

— Да видим какво ще каже дядо — рече Уотс. — Прекарал е тук целия си живот, вече е на осемдесет, но умът му е остър като бръснач.

— Много мило, че използвате собственото си семейство като доброволци — отбеляза Кори. — Ще им бъде приятно да са част от това.

Шерифът изтрополи нагоре по дървените стъпала до широка веранда и бутна вратата срещу комари, за да влезе в кухнята. Тя сякаш беше застинала във времето, помисли си Кори, някъде в средата на петдесетте. Все още безукорна и блестяща, без да показва признаци на остаряване. Балатумът с преливащи цветни правоъгълници, пердетата с каубои и коне, заобленият хладилник и готварската печка с хромирано перило… всичко беше като в музей на стила модерн от петдесетте години. Също и проникващият навсякъде аромат на прясно запарено кафе и току-що изпечени сладки.

— Бабо, дядо, аз съм, Хоумър! — извика шерифът.

На кухненската врата се показа тромава жена в рокля от памучен плат на карета, отвори обятия и прегърна Уотс. Той се задърпа в ръцете ѝ от неудобство и тя го пусна.

— А това кой е?

— Това е агентът на ФБР, за която ти разправях, Корин Суонсън.

Жената явно беше изненадана да чуе това, но бързо го прикри.

— Радвам се да се запознаем, агент Суонсън.

— И аз се радвам да се запознаем, госпожо Уотс.

— О, и господин Фаунтин! — възкликна жената, когато видя адвоката да влиза в кухнята. — Елате в бърлогата, където господин Уотс си почива.

Кори я последва в уютна стая с каменна камина, с плакети и ловни трофеи по стените и по полицата над огнището. Възрастен човек с тиранти върху карираната риза се беше полуизлегнал на кресло „Барка“ с регулируема облегалка. Той дръпна един лост и облегалката се плъзна във вертикално положение.

— Моля, не ставайте — каза Кори, но той вече беше на крака и се здрависваше с нея.

— Една, нашите гости имат нужда от кафе и сладки. И може би мляко?

— Нямам нужда от нищо, благодаря — отказа Кори.

— Аз никога не казвам „не“ на домашните сладки — вметна Фаунтин с усмивка.

— Чудесно, Една, донеси каната и повече сладки. — Дядото на шерифа се отпусна обратно на креслото с помощта на сложения близо бастун. — Седнете ей там, млада агент Суонсън — посочи той дебело тапицираното канапе за двама. — А ти, господин Фаунтин, седни на почетното място.

— Благодаря — отговори адвокатът с проблясващи иззад очилата очи. — Вече съм ти казвал: извън съдебната зала за теб съм Чарлс.

— Като стана дума за съдебна зала, така и не ти платих за времето, което отдели за онази работа с проклетото отчуждаване за обществено ползване.

Фаунтин махна с ръка.

— Всичко бих направил за вашето семейство.

Кори седна и постави папката с джобове до себе си. Шерифът се настани на стол в другия край, а госпожа Уотс се върна с поднос, на който имаше кана с кафе, сметана, захар, чаши и купа със сладки.

— Може би и аз ще пия една чаша — каза Кори, която цяла сутрин умираше за кафе, а това миришеше божествено: силно и черно, а не като редкия боклук, който поднасяха в Албакърки.

— Знаех си — зарадва се възрастният мъж, докато ѝ наливаше чашата. — Още щом ви видях, разбрах, че си падате по кафето.

Госпожа Уотс също седна.

— Как е сега ухото ти? — попита тя Хоумър.

— Добре. Откъсна ми само толкова, колкото да ми остане белег от престрелката. Нещо, с което ще се хваля, когато един ден седя на това седло с накланяща се облегалка.

— Все още си мисля, че трябваше да гръмнеш в главата този негодник Ривърс — каза дядо му.

Шерифът се засмя.

— Във федералния затвор ще се погрижат добре за него.

Настъпи миг мълчание. Кори, за да подтикне разговора, се обади:

— Имате впечатляваща сбирка от награди. В младостта си вероятно сте били шампион. Футбол или друга игра?

Фаунтин се засмя, а старецът се изкикоти силно.

— Не са мои — обясни той. — Това са наградите за точна стрелба на Хоумър.

Кори погледна към шерифа и с изненада видя, че се е изчервил.

— Не знаехте ли? — попита възрастният мъж. — Хоумър е страхотен стрелец. Та той има три награди за висше майсторство от националните шампионати на Националната оръжейна асоциация.

— Дядо, остави това — измърмори Хоумър.

Старецът отново се изсмя.

— Всички тези трофеи лежаха навсякъде у тях: под кревата, в шкафа и събираха прах. И щом той не иска да ги излага, аз със сигурност ще го направя. — Възрастният мъж намигна на внука си. — Това е най-малкото, с което може да ми се отплати за стария ми чифт колтове.

Кори стрелна с поглед двата револвера на шерифския колан с новопородено уважение.

Хоумър отпи глътка кафе и малко се премести напред на стола, очевидно нетърпелив да смени темата.

— Агент Суонсън носи малко снимки, които иска да ви покаже.

— Да, наистина съм любопитен да ги видя. — Дядото погледна към Хоумър. — Има ли нещо общо с твоята теория?

— Боже мой, не.

Кори ги изгледа.

— Каква теория?

Тъй като шерифът не отговори, старецът попита:

— Е, ти ли ще ѝ кажеш за своите шантави идеи, или трябва за да го направя?

— Нищо особено — каза Хоумър малко плахо. — Нали разбрахте, че тук винаги сме имали проблем с иманярите и грабителите. Както и всички подобни места в отдалечения Югоизток. Държа под око обичайните заподозрени. Обаче напоследък, макар да няма нарастване на грабежите, увеличил се е броят на антиките, които излизат на пазара без всякакви документи за произход.

— Може да е частен колекционер, който има нужда от пари — вметна Фаунтин, — и разпродава под масата артефакти с неясен произход.

Хоумър кимна.

— Възможно е.

— Възможно е и моят внук да е прекарал твърде дълго време без шапка под слънцето — отбеляза дядото на шерифа.

— Главата си ми е наред — изтъкна младият Уотс. — Ти го нарече теория, а аз просто — любопитно. Както и да е. Човекът, чиято самоличност се опитваме да открием, е мъртъв от седемдесет години.

Кори разтвори папката с джобовете.

— Преди да ви покажа снимките, искам да ви обясня какво ще видите. Това е само лицева реконструкция, основаваща се на познанието ни за анатомията на черепа на мъжа. Със сигурност приликата няма да е пълна. Моля да ми кажете, ако дори малко прилича на човек, когото сте познавали. Не бързайте.

Дядото на шерифа кимна.

— Кога е умрял този човек?

— Предполагаме, че около 1945 г. или малко по-късно.

— През 1945-а съм бил на пет години! — възкликна старецът. — Как ще го позная?

— Осъзнавам, че това е авантюра — призна Кори.

— Добре де, ще направя всичко възможно. А сега дайте да видим снимките.

Кори извади първата от джоба: беше анфас на реконструкцията, за която беше хвърлила толкова труд. Подаде му я и старият Уотс се вторачи в нея, смръщи чело и устните му замърдаха, но не издаде звук.

— Ето още една — каза Кори и му подаде полуанфас на лицето.

Той ги държеше по една във всяка ръка и местеше очи между тях, а долната му устна беше издадена напред.

— Има ли други?

Кори му връчи профила. Той се загледа в него. След това подсмръкна силно.

— Съжалявам, но не го познавам.

— Дядо, сигурен ли си? — настоя Хоумър.

— Никога не съм го виждал. Млада госпожице, съжалявам, че ви разочаровах.

Кори събра снимките.

— Може ли да се сетиш за други хора наоколо, които биха могли да го познават? — попита Фаунтин. — Нали разбираш, старци, които са още с акъла си. По-възрастни от мен. И от теб, ако това изобщо е възможно.

Старият Уотс се изсмя.

— Трудна задача. — Помълча известно време, след това откъсна лист от лежащия наблизо бележник и започна да пише. — Ето — той подаде на Кори листа, на който с несигурна ръка бяха написани две имена. — Хоумър знае къде може да намери тези хора. И двамата са на осемдесет и пет или по-стари.

— Благодаря, сър.

— Вземете си още сладки.

Бяха нейните любими масленки с парченца шоколад, но успя учтиво да откаже. Адвокатът обаче си взе няколко, когато мина край купата.

— Макар дядо да не разпозна човека, реконструкцията ви е забележителна работа — отбеляза Хоумър няколко минути по-късно, докато вървяха към джипа. — Дори на снимките изглежда като жив.

— Благодаря. Още в училище в часовете по изкуство обичах да работя с глина, когато имах възможност. Никога не ми е минавало през ума, че може да се окаже полезно за кариера в полицията.

Шерифът се смръщи, когато погледна листа хартия с нечетливия почерк на неговия дядо.

— Кларк Стауденмайр и Мерилу Фос.

— Трябва да проверим и местния вестник — изтъкна Кори. — Може да има снимки в тогавашните броеве.

— Сградата на „Сокоро Реджистър“ изгоря през 1962 г. и пожарът унищожи всички вестници — поклати тъжно глава Фаунтин.

Уотс продължаваше да оглежда листа.

— Фос живее в града, но Стауденмайр живее доста далеч в подножието на планината. Предлагам да отидем първо при него.

— Шерифе, вие сте най-необикновеният човек, когото съм срещала — заяви Кори.

Уотс вдигна очи от листа.

— Защо?

— Ами, получили сте всички тези награди и не се фукате. Дори чух, че сте позволили на онзи боклук Ривърс пръв да стреля.

За миг си помисли, че той отново ще се изчерви, но Уотс само се подсмихна.

— О, по дяволите. Упражненията и търпението са причина за много от тях. А и вие още сте млада, имате достатъчно време пред вас. Как се представяте на стрелбището на ФБР?

— Ужасно.

— О, не вярвам да е толкова зле.

Кори бързо отмести очи.

— Кори, какъв е проблемът? — чу го да я пита тихо.

— Не е точната стрелба — отговори тя откровено за своя собствена изненада, — а нещо… нещо друго.

— Имате предвид малката врява на къмпинга „Връх Кедро“?

Кори се обърна да го погледне.

— Какво чухте?

— Аз към шериф — сви рамене Уотс, сякаш това обясняваше всичко. След това попита, нарушавайки настъпилото мълчание: — На колко години беше момичето?

— Кое момиче?

— В лагера.

Кори помълча малко.

— На седем.

— Някога и ти си била на седем. Какъв беше баща ти?

— Мил.

Отново настъпи мълчание.

— Вуйчо ми беше мръсникът. Братът на майка ми.

Уотс въздъхна и поклати глава.

— Кори, не съм достатъчно възрастен, за да те поучавам.

— Хубаво.

— Обаче мога да ти кажа следното: когато насочиш пистолет с намерение да убиеш някого, това може да извади на повърхността всякакви неща. Неща, които дори сам не си даваш сметка, че помниш. Може да гръмнеш петима от лошите, но при шестия нещо ти става… — Той замълча за кратко. — Ченгетата не обичат да го признават, но е истина. Ще ти кажа нещо: ако някога престане да те е грижа, значи вече не си за тази работа.

Кори си пое бавно и дълбоко дъх.

— Ясно?

— Ясно. — Тя го погледна с леко присвити очи. — Нали никога не сме водили този разговор?

— Не.

— И аз мисля така.

Стауденмайр живееше в мобилна къща с двойна дължина, монтирана на върха на височина, заобиколена от възхитителни гледки. Нямаше телефон, затова не можаха да му се обадят предварително, обаче докато паркираха, той вече стоеше на вратата. Огромен мъж с широки хлътнали гърди, тънки устни и плешива усмихната глава. Когато слязоха, вдигна ръце на шега и извика:

— Шерифе, предавам се! Виновен съм! Слагай ми белезниците! Каквото и да съм направил, господин Фаунтин ще ме отърве. — И се засмя гърлено, докато се здрависваше с двамата мъже.

Уотс представи Кори и Стауденмайр се обърна към нея с изненада, изписана на лицето — нещо, което тя вече беше започнала да очаква.

— ФБР?

Кори се ръкува с него, а той продължаваше да я гледа вторачено.

— Какво води ФБР в тази пустош? — попита той.

— Няма ли да влезем? — намеси се Уотс и посочи вратата.

— Разбира се, разбира се.

Всички го последваха в сумрачната и непривлекателна каравана, която миришеше на стар бекон. Настаниха се в бедняшка всекидневна с мебели, тапицирани с шотландско каре.

— Господин Стауденмайр, чухте ли за тялото, намерено в призрачния град по-нагоре? — попита Уотс веднага щом седнаха.

— Тези дни нямам много възможности да чета вестници.

— В Хай Лоунсъм беше открит труп и ние разследваме. ФБР и аз. Опитваме се да установим самоличността на мъртвеца. Агент Суонсън има снимки, които би искала да ти покаже. В случай че си спомниш. Мъжът е умрял около 1945 г.

Стауденмайр кимна, а очите му светнаха от интерес.

Кори извади първата снимка и му я подаде. Той я взе, а тя му обясни, че не бива да очаква пълна прилика. След сравнително дълго мълчание, старецът почука по снимката с дълъг мръсен нокът.

— Прилича малко на онзи дърт глупак, който се въртеше наоколо, когато бях дете — каза. — Опитвам се да се сетя за името му.

— Ето още една снимка — подаде Кори.

Стауденмайр взе втората снимка и я приближи до очите си, после я отдалечи.

— Да, това е той.

Кори почувства как пулсът ѝ се ускорява, развълнувана от мисълта, че реконструкцията ѝ е сработила толкова бързо.

— Как се казваше? — попита.

— Джим…

Тя зачака.

— Джим чий? — намеси се Уотс, приседнал на крайчеца на стола си.

Стауденмайр изкриви лице.

— Проклет да съм, ако мога да си спомня. Беше стар секач и от време на време се появяваше в града. Имаше различни несериозни идеи, но никоя от тях не проработи. Купи стадо кашмирски кози, но всички измряха. След това реши, че може да върти бизнес, като купува и продава вехтории.

— Но не помните фамилията му?

Старецът поклати глава.

— Всички му викаха Джим.

Кори изведнъж си припомни златния пръстен с инициали.

— Фамилията му е започвала с Г — каза тя.

— Г — повтори възрастният мъж. — Джим Г… Джим Гауер. Това е! Джим Гауер!

Кори се наведе напред.

— Сигурен ли сте, господин Стауденмайр?

— Абсолютно. Старият Джим Гауер. Това е той. — Последва решително почукване с мръсния нокът по снимката.

— Какво друго знаеш за този Гауер? — обади се Фаунтин.

— Изкарваше прехраната си в ранчо някъде в Хорнада. Това е трудно място. След като изгуби ранчото, често се мяркаше в града. Понякога пиян или спящ на пейка в парка. Друг път се опитваше да продава монети и глави от стрели или други безполезни дреболии. Безобиден стар некадърник. — Той поклати глава. — Джим Гауер. Буди спомени, нали така?

Уотс вдигна глава.

— Има един Гауер в Магдалена. Джеси. Млад мъж, писател или нещо подобно. Имаш ли представа дали са роднини?

Старецът поклати глава.

— Не зная да има други Гауер в района. Не мисля, че имаше много роднини, ако изобщо е имал.

За случая Нора си сложи най-хубавия костюм и щом влезе в залата за инструктаж на ФБР, на мига се зарадва, че го беше направила. Помещението беше пълно от край до край с млади мъже и жени в безупречни сини и сиви костюми, с лъснати обувки и сияещи лица. Това беше твърде далеч от непринудеността в института да се ходи на работа по джинси и тениска. Изглежда, дори в Ню Мексико ФБР продължаваше да спазва строгия си дрескод. Беше ѝ особено приятно да е тук, след като по-рано Уайнграу беше минала през кабинета ѝ, за да я похвали, че работи добре с правоохранителните органи.

— Онова, което правите, е безценно за политиката на института — беше ѝ казала тя. Освен това отдел „Връзки с обществеността“ на института беше пуснал съобщение до печата за безплатното сътрудничество с ФБР и „Албакърки Джърнал“ го беше отпечатал. Разбира се, много от подробностите не бяха споменати, включително златния кръст, Хай Лоунсъм и трупа, но въпреки това историята беше положителна.

Нора седна на място в края на залата, докато човек на име Лейтроп изнасяше презентация с пауър пойнт, посветена на лицевата реконструкция, като използваше снимки с лицето на умрелия човек.

— Приложихме метода, описан от Тейлър и Ейнджъл в „Черепно-лицева идентификация в съдебната медицина“ — говореше той с претенциозен британски акцент и сочеше снимка с реконструираното лице на починалия човек. — Смятаме, че той осигурява по-добри резултати от компютризираната криминология. Нали така, агент Суонсън?

Кори кимна отсечено и Лейтроп продължи да показва снимките.

— Определихме — заяви той, — че нашият човек е измършавял мъж на петдесетина години, с оплешивяващо теме с кичур коса, останала на главата, и обветрена кожа заради годините, прекарани на открито под слънцето. Взехме всичко това под внимание, докато грижливо реконструирахме лицето и добавихме бръчки, кичур и подходящ тен на кожата. Смятаме, че сме постигнали отлична прилика, и доказателството е, че вече знаем неговата възможна самоличност.

Той се огледа.

— Имате ли въпроси?

Мнозина вдигнаха ръце и Лейтроп избра една от тях.

— Това добре, но за убийство ли става дума?

Кори понечи да отговори, но Лейтроп я прекъсна.

— Нищо определено засега не може да се каже — заяви той. — Поне от съдебномедицинска гледна точка.

— Обаче вече е официален случай, нали? — попита някой друг.

Този път отговори Кори.

— Да, случаят е официален, одобрен от отговорния специален агент.

Имаше още няколко въпроса как Лейтроп е реконструирал лицето, какво включва същинският работен процес, на които той отговори със завидна самоувереност и показност, докато Кори стоеше до него.

— Благодаря ви, доктор Лейтроп — каза Кори доста рязко, когато въпросите свършиха. Тя взе думата, след като патологът кимна и се оттегли, сядайки на мястото си с доволна усмивка. — Вчера — започна — шериф Уотс и аз показахме снимките на някои възрастни хора в района на град Сокоро и установихме, че вероятната самоличност на жертвата е някой си Джеймс Дулин Гауер. Засега единственото, с което разполагаме, е името, но ще опитаме да потвърдим неговата самоличност и да изясним подробности за неговия живот. А сега искам да ви представя доктор Нора Кели, старши куратор в Археологическия институт на Санта Фе. Доктор Кели разкопа останките и проучва артефакта, намерен с тялото. Доктор Кели, заповядайте.

Нора стана и се качи на подиума. Тя също беше приготвила кратка презентация с пауър пойнт и я задейства с дистанционното, което Кори ѝ подаде. В института изнасянето на лекции се беше превърнало в нейна втора природа и скоро малката нервност, която беше изпитала при изправянето пред зала, пълна с държавни служители, напълно изчезна.

На екрана се появи първата снимка: златният кръст на фона на черно кадифе. Той проблясваше слабо и в залата се понесе мърморене.

— Аз и д-р Орландо Чавес огледахме кръста и имаме вече някои предварителни заключения. Изглежда, е от времето на испанската колониална власт, отпреди бунта на пуебло, което значи между 1598 и 1680 г. Вероятно е изработен в Новия свят, като златото и скъпоценните камъни са с тукашен произход.

Тя показа следващия слайд: близък план на инкрустираните тюркоази.

— Установено е, че тюркоазите идват от старата мина за тюркоази Чалчиутл сред хълмовете Серило, южно от Санта Фе. Тя е значителен източник на праисторически и исторически тюркоази. Притежават много характерен зелен цвят и структура. По-трудно е да се определи произхода на другите скъпоценни камъни, обаче може да се каже, че нефритът навярно е от Централно Мексико. Изработката на кръста е особено изкусна и вероятно е дело на майстор златар от Мексико Сити. Много е вероятно да е бил донесен в Ню Мексико от някой свещеник като личен култов предмет.

Тя извади на екрана следващия слайд.

— Има няколко, както изглежда, необикновени маркировки за пробата и каратите върху кръста, които сега се проучват от моя колега от института.

Нора завърши представянето с думите:

— И накрая, след като всички вие сте от правоохранителните органи, ще ви бъде интересно да чуете, че този артефакт няма документирана история или произход. Доколкото знаем, не е част от някоя обществена или частна сбирка, също така няма документирана кражба на подобен предмет. Засега това е всичко, което можем да кажем, обаче щом проучим маркировките за проба и карати, ще научим много повече. Благодаря за вниманието.

Кори пристъпи към подиума.

— Благодаря, д-р Кели. Има ли въпроси?

Десетина ръце се стрелнаха нагоре.

— Колко струва този артефакт? — попита човек от залата.

— От историческа гледна точка става дума за много рядък предмет. От опита си знам, че няма друг подобен кръст.

— На свободния пазар? Може ли да ни посочите стойност?

— Предполагам, че може да достигне шестцифрено число.

— Какъв е този бунт на пуебло, който споменахте? — попита друг.

Нора се беше колебала колко исторически фон да предложи на групата. Когато огледа залата, осъзна, че повечето агенти вероятно произхождаха от други части на страната и не знаят почти нищо за местната история.

— Добър въпрос — кимна тя. — Нека ви дам малко исторически контекст. Ню Мексико е заселено за пръв път от европейци през 1598 г. Групата колонисти е предвождана от испанския конквистадор дон Хуан де Оняте. Между тях има и неколцина свещеници. Тези отци се пръсват из всички покорени поселения на индианците пуебло по протежение на река Рио Гранде, където издигат мисионерски църкви. Църквите са се нуждаели от църковна утвар, като кръстове, камбани, бокали, статуи на Дева Мария — такива неща. Затова в Мексико Сити започват да бълват свети предмети, за да снабдяват църквите по протежение на северната граница. След като имат достъп до изобилие от злато, сребро и скъпоценни камъни, които се изливат от рудниците, някои от тези култови предмети са били твърде впечатляващи. Те били изнасяни от Мексико Сити и разпределяни сред мисионерските църкви из Ню Мексико. Смятаме, че случаят с този кръст е такъв. Той е доста износен, затова предполагаме, че го е носил някой падре, а не е стоял в църква.

През 1680 г. индианците въстават, избиват четиристотин колонисти и десетки свещеници и прогонват останалите испанци от Ню Мексико. Това е Бунтът на пуебло. Индианците се заемат да заличат всяка следа от испанската окупация. Разрушават къщите, изгарят църквите, трошат кръстовете и разбиват статуите. Всички, които се били кръстили, били подложени на ритуално измиване. Всички бракове, сключени пред свещениците, били разтрогнати. Затова е рядкост заради разрушенията да се намери такъв предмет. Особено направен от злато.

— Защо „особено от злато“? — попита някой.

— Защото пуебло започват да мислят за златото като за прокълнат метал, който подлудил испанците. Златото било причината да бъдат заробени в рудниците. Говори се, че скрили и запушили тези рудници, така че испанците да не могат да ги отворят отново, ако се върнат. И когато испанците се връщат през 1692 г., доколкото знаем, някои от рудниците така и не били открити.

Вълнението и интересът в залата се бяха усилили. Злато, помисли си Нора. Вълшебната дума.

— Защо човек би носил подобен кръст през 1945 г.?

— Не знаем.

— Трябва да го е взел отнякъде.

— Може би се е предавал от поколение на поколение в семейството на човека. Или пък го е намерил, или го е задигнал. Както казах, не успяхме да намерим документални доказателства, като се изключат маркировките, които споменах. Възможно е никога да не научим откъде се е появил.

Още ръце се стрелнаха във въздуха, из залата се понесоха възбудени гласове. Моруд, началникът на Кори, стана и се обърна към групата с вдигнати ръце. В залата се възцари мълчание и ръцете една по една се прибраха.

— Бих искал да припомня, че това е потенциално разследване на убийство. Златният кръст е интригуващ, но да не отместваме очи от същественото. Засега няма причина да смятаме, че е свързан със смъртта на мъжа. Дори тя да е насилствена. Онова, което намирам за по-важно, са признаците за насилие: спуканият череп, счупените ребра, мулето е застреляно в главата. Те, а не кръста, имат отношение към факта дали мъжът е станал жертва на убийство, или не.

Той се обърна към Кори.

— Според теб колко сериозни са понесените от жертвата рани?

— Честно казано, никоя от тях не е смъртоносна или осакатяваща. Сякаш е паднал от мулето си.

Изявлението предизвика приглушен смях.

— Не бих бързал със заключенията — изтъкна Моруд. — Може да се е бил, освен това е възможно да е имал много по-сериозни вътрешни наранявания. Провери ли?

— Да, сър. В коремната кухина не бяха открити признаци за кървене. Органите са още в лабораторията, но засега нищо не сочи вътрешни наранявания. Предвидено е останките да бъдат сканирани с компютърен томограф, което ще ни даде по-определен отговор.

— Чудесно. Д-р Лейтроп? Отправям на вас и агент Суонсън похвала за чудесната лицева реконструкция.

— Благодаря, сър — отговори Лейтроп. — Искрено благодаря!

Джеси Гауер живееше в дълга хижа с ламаринен покрив, заобиколена от северноамерикански борове и с изглед към планина Магдалена. Очукан кокошарник, който, изглежда, още беше населен, съдейки по кудкудякането, се издигаше от другата страна на мръсния двор. До него имаше нещо, което приличаше на барака за инструменти с капаци на прозорците. Мястото щеше да е хубаво, ако дворът не беше пълен със стари автомобили, два хладилника, пералня, кълбо бодлива тел, строшена врата за добитък и разни други боклуци. Тъй като телефонът на Гауер беше прекъснат, Уотс предложи да отидат там с надеждата да го намерят у дома.

Нора беше поразена от шериф Хоумър Уотс. Беше напълно различен от онова, което очакваше. Висок, слаб мъж, твърде млад, с добродушно, дори плахо държание. Обаче най-голямо впечатление ѝ направи каубойската му шапка. Беше великолепна „Резистол“ — направена от 100% сребриста, ръчно подбирана боброва кожа от корема. Беше сигурна, че струва повече от хиляда долара. Уотс се грижеше за нея като за малко дете, махайки всяка прашинка, за да остане безупречна. И това не беше чудно, защото, когато я носеше, приличаше много на младия Гари Купър. Нора не се сдържа да се запита дали между него и Кори не се случва нещо въпреки ужасно официалните им отношения — непрекъснато се наричаха агент Суонсън и шериф Уотс — или може би точно заради това.

Шерифът се изненада, когато Кори предложи Нора да дойде с тях, но не възрази. Бяха пътували заедно с колата му и сега той спря на известно разстояние от хижата.

— Мисля, че е добре да почакаме малко — предложи. — Не е добра идея да го изненадаме.

Те чакаха и чакаха, но нищо не се случи, като се изключат кудкудякането и шумоленето, които се носеха от кокошарника.

След няколко минути Уотс се размърда на седалката.

— Защо не останете тук, а аз ще отида да почукам на вратата?

— Защо да не ида аз, а вие да останете тук? — възрази Кори. — Аз не съм толкова заплашителна. Вие сте едър и висок, освен това в униформа.

— Да, но… — Уотс не завърши изречението, но беше очевидно, че тази идея не му харесва.

— Аз съм въоръжена и обучена — добави Кори.

— Просто се чудя — изсмя се Уотс, — какво ще си кажат хората тук, ако остана в колата, а вие отнесете куршум.

— Всички тези многознайковци и салонни смелчаци ще ви дадат медал, защото признавате равенството на половете — изтъкна Кори, докато слизаше.

Нора чакаше заедно с Уотс, докато Кори бавно се приближи до верандата и застана в подножието на стълбите.

— Джеси Гауер? — извика тя. — Вътре ли сте?

Нямаше отговор.

Нора гледаше как Кори се качва по стълбите и чука на вратата.

— Джеси, вътре ли сте? Аз съм Кори Суонсън.

Вратата се отвори бавно, сякаш някой призрак я беше дръпнал, и се появи подобен на плашило мъж — облечен в избелели дрехи, с издължено лице, дълга жълтеникава коса, вързана на чорлава конска опашка, която му стигаше практически до кръста. Носът му имаше вид на счупен и зараснал накриво. Няколкодневна брада дооформяше вида му на ужасна човешка развалина. Със сигурност е наркоман, помисли си Нора. Метамфетамини или хероин. А може би и двете.

— Кой? — попита мъжът най-накрая.

— Кори Суонсън, ФБР. — Нора гледаше как му показва значката и удостоверението за самоличност, след това му протегна ръка. Мъжът се вторачи в ръката сякаш изгубил ума и дума.

— Не може да влезете — заяви той и започна да отстъпва назад.

— Няма нищо, не се притеснявайте. Няма нужда да влизаме. Просто искаме да ви зададем няколко въпроса…

Но вратата се затвори и се чу шум от превъртане на ключ.

И сега какво, помисли си Нора.

Шериф Уотс се приготви да слезе от джипа, но Кори му махна да остане вътре.

— Господин Гауер? — извика тя през вратата. — Открихме трупа на мъж на име Джеймс Гауер. Тук сме, за да ви зададем няколко въпроса.

Никаква реакция.

— У него беше намерен ценен предмет.

Пак нямаше отговор.

— Негов потомък ли сте? Търсим законния собственик.

След това обяснение малко по-късно вратата бавно се отвори отново и призракът застана на прага.

— Какъв предмет?

— Ако позволите на мен и моите партньори да седнем на вашата веранда, можем да говорим за това.

Той бавно им махна да идват.

Уотс слезе от джипа и сложи удивителната си шапка. Нора го последва. Качиха се по стъпалата на верандата, където имаше изтърбушен диван и няколко паянтови стола. Всички седнаха, а олюляващият се Гауер се настани на един от столовете. Костеливите му колене щръкнаха през дупките в панталоните.

На верандата беше хладно и ухаеше на борови иглички. Хубаво място, помисли си отново Нора, стига да не обръщаш внимание на боклуците в двора.

Тя огледа Джеси Гауер по-внимателно. Зениците му бяха разширени, а самият той изглеждаше отпаднал. Много отпаднал. Тя се запита как ли получава наркотиците си толкова далеч?

— Разкажете ми за този предмет — подкани той.

— Първо, имате ли роднинска връзка с Джеймс Дулин Гауер?

— Искам да знам за „ценния предмет“.

— Ще научите за него — обясни Кори, — щом веднъж установим вашата връзка с Джеймс Дулин Гауер, ако изобщо имате такава.

Официалният тон или може би намекът за липсата на връзка, изглежда, го събудиха. Той стана.

— Да ви го начукам.

— Добре — каза Кори, — хайде да си вървим. — Тя се обърна към Уотс. — Очевидно няма нищо общо с Джеймс Дулин Гауер и златния предмет.

Щом чу последните думи, мъжът спря на място.

— Златен предмет ли?

Кори се вторачи в него.

— Господин Гауер, трябва да знам дали ще ни сътрудничите.

— Ще сътруднича. Ще го направя. — Той се отпусна отново на стола. След дълго мълчание каза: — Джеймс Дулин Гауер е моят прадядо.

Кори извади снимка.

— Това той ли е?

Гауер взе снимката с трепереща ръка и се вторачи в нея.

— Откъде я взехте?

— Това е лицева реконструкция по черепа на човек, намерен в призрачен град на няколко мили оттук. Мъжът е идентифициран засега като Джеймс Гауер.

— Много е добра. Наистина е той.

— Искам да съм сигурна. Ето още снимки.

Той ги прегледа.

— Сигурен съм, че е той. Изчезнал е дълго преди да се родя, но съм виждал достатъчно снимки, за да знам.

Кори прибра снимките.

— Разкажете ни за него.

— Няма много за разказване. Имаше бедно ранчо в Сан Андрес. Правителството конфискува неговото ранчо, както и всички останали около него, когато направиха ракетния полигон „Уайт Сандс“.

— Правителството му е взело ранчото?

— О, да. И след като тези правителствени копелдаци му откраднаха ранчото и му платиха почти нищо за него, той прекара последните няколко години от живота си в опити да си изкарва прехраната. Поне така ми е разказвал баща ми. Беше сигурен, че правителството е взело земята, защото са искали нещо от нея — може би петрол или злато. Моята прабаба го напуснала, а след това и той изчезнал. Никой повече не чул нищо за него.

— Кога е изчезнал?

— Няколко години след като му откраднали ранчото. — Той помисли малко. — Предполагам в средата на 1940-те, поне според онова, което ми е казвал баща ми.

— Някой издирвал ли го е?

— Хората от правителството и шерифът организирали небрежно издирване в продължение на няколко дни, но скоро спасителният отряд се отказал. Значи сте намерили тялото горе в Хай Лоунсъм?

— Кое ви кара да мислите така? — попита Кори.

— Споменахте, че тялото било намерено в призрачен град на няколко мили оттук. Хай Лоунсъм е единственият, за който се сещам.

— Предположението ви е точно. Тялото било намерено от иманяр.

— Какво е правил там?

— Точно това се опитваме да разберем — призна Кори. — Някакви идеи?

Той поклати глава.

— Нямам представа. Как е умрял?

— Опитваме се да установим. Може да е убийство, а може и да е нещастен случай. Има ли някакви слухове или истории, които са се предавали във вашето семейство?

Той я изгледа подозрително — или може би параноично, помисли си Нора.

— Нищо особено. Значи е носел нещо ценно? Златният часовник?

— Неговият златен часовник? — повтори Кори.

— Да. Джобен часовник със съзвездия, гравирани на задния капак. С връщаща се стрелка.

— Каква стрелка?

— Връщаща се стрелка. Хронографът е часовник с вградена функция хронометър. Зануляването на хронометъра става чрез един или два бутона, без да е нужно да се спира хронографът. Създаден е за пръв път с подобна „компликация“, както се нарича, през 1920-те години.

— Явно знаете много по този въпрос — отбеляза Кори.

Гауер сви рамене.

— Баща ми разбираше от ремонт на часовници. Часовникът означаваше много за моя прадядо. Струвал е много пари.

След кратка пауза Кори продължи:

— Намерихме предмет от злато. Но не беше часовник, а кръст.

— Кръст? — Изглежда, Гауер изпитваше затруднение да си представи своя прародител с такъв предмет. — Колко струва?

— И това се опитваме да разберем.

— Аз съм единственият наследник, така че принадлежи на мен. Както казахте, „законен наследник“.

Тук Нора се намеси.

— Ще ни бъде от полза, ако нахвърлите една скица на вашата семейна история и роднински връзки. Нещо като родословно дърво.

— Моят прадядо, значи вашият мъртвец, е имал едно дете. Името му е Мърфи Гауер. Отведен бил от майка си в нейния наследствен чифлик, където се намираме сега, когато напуснала съпруга си. Мърфи Гауер беше моят дядо. Той наследил това място и се оженил за Елайза Хорнър, моята баба, и имали едно дете — моят татко. Той също се казваше Джеси. Живял е известно време в Кълвър Сити, Калифорния. След това се върнал тук и се оженил за моята майка Милисент. Опитали се да разработят ранчо в околностите на Магдалена. Там прекарах първите си дванайсет години. След това ранчото фалира, мама си тръгна, получих стипендия за „Харвард“, татко почина и аз отпаднах.

— „Харвард“? — избъбри Нора.

— Да, „Харвард“. Пълна стипендия. Не гледайте толкова изненадано. Бях две години в „Харвард“ и се справях много добре. — За първи път лицето му придоби малко цвят — от срам се изчерви.

— Продължавайте — подкани го Кори.

— Заминах за Ню Йорк и се заех с писане. Не се получи. Имах нужда от спокойствие и тишина. Затова се върнах тук — да напиша романа си. Все още работя по него.

Настъпи мълчание.

— Как се казва вашият роман? — поинтересува се Кори.

— „Плачевен“.

Отново настъпи мълчание.

— И какво се случи след това с вас? — попита Кори с внезапна острота в тона.

Бледото лице на Гауер се покри с цветни петна.

— Какво искате да кажете? Нищо не се е случило. Живея с яйцата от онзи кокошарник там. И си пиша романа.

— В продължение на десет години?

Той се размърда.

— На Джеймс Джойс са му били необходими седемнайсет години, за да напише „Бдението над Финеган“.

Кори се наклони към него.

— Онова, което исках да кажа, е, кога станахте наркоман?

Лицето на Гауер се изчерви от гняв. Той се изправи несигурно.

— Махайте се от шибаната ми собственост!

Кори също стана, последвана от другите.

— А вие се отървете от наркотиците, защото иначе ще умрете.

— С моя кръст какво ще стане?

— Когато няма да е повече нужен като доказателство, има процес, чрез който можете да предявите своите претенции. Ако наистина сте единственият наследник и не сте умрели дотогава.

Той ги гледаше от верандата, докато те се връщаха при джипа.

— Исусе — възкликна Уотс, — бяхте много корава с този тип. — Внимателно окачи шапката си на закачалката за шапки в задната част на седалката и се настани зад волана, гледайки я с любопитство като Нора. Това избухване беше твърде нехарактерно за нея.

— „Харвард“ и сега това? — изсумтя гневно Кори. — Истинска трагедия. И… — Тя се поколеба.

— Продължавай — подкани я Нора.

— Видях същата гадост в моето семейство. Имам непоносимост към подобни неща.

Кори слезе по бетонните стъпала в мазето на полевия офис на ФБР в Албакърки. Имаше вид на заспал с тъмните прозорци и празния паркинг, което не беше изненадващо, защото беше пет сутринта. Беше се събудила от кошмар — повторение на неточния изстрел, и след това повече не можа да заспи. Накрая се предаде и стана от леглото. След като взе душ и изяде едно енергийно блокче с ядки и сушени плодове, прокарвайки го с две чаши кафе — черно и силно, се качи на колата и потегли на работа. Безпокоеше я скелетът на мулето — Лейтроп се оказа особено потаен при проучването на неговите кости и тя с труд беше успявала да наднича над неговото рамо, докато работеше. По онова време го беше оставила да се налага, защото смяташе, че мулето не е толкова важно, колкото проучването на Гауер. Обаче още имаше въпроси без отговор — особено защо животното е било застреляно, и искаше да разполага с време, за да го огледа по-внимателно, без налагащият се стар патолог да се върти наоколо.

Използва електронната карта ключ, за да влезе в съдебномедицинската лаборатория, и запали лампите. Претъпканият вход беше още по-тесен от обикновено заради пристигналите и неотворени кашони и кутии, натрупани една върху друга. Тя научи, че това беше постоянен проблем. Товарната рампа се намираше срещу лабораторията и коридорът и площадката пред входната ѝ врата се оказваха удобно място да се стоварват новопоръчани запаси, които хората бяха твърде мързеливи да разопаковат и да приберат бързо по местата им. Самият Лейтроп имаше немалка вина за това положение, защото по етикетите се виждаше, че много от пакетите бяха изпратени от фирми за снабдяване с медицински и лабораторни материали.

Кори мина през бъркотията от нахвърляни пакети и кашони, за да стигне до операционната. Тя също беше препълнена с маси за аутопсии с подвижни опори за главата, мивки и съдебномедицинско оборудване. В другия край на операционната имаше хладилник за трупове с няколко отделения. Едно от тях сега беше заето от останките на Джеймс Гауер, а в другото се намираха останките на неговото муле или мъска — по дяволите, никога нямаше да запомни тази шибана дума.

Сложи си престилка, ръкавици, маска и беше готова да започне проучването на останките. Избута една от празните маси до хладилника, извади носилката, прехвърли костите на масата за аутопсии. Преди да премести масата под лампите, отдели време, за да отвори отделението с Гауер и да извади носилката. Заради освежаващото отсъствие на Лейтроп реши да проучи сега и тези останки, когато нямаше кой да ѝ диша във врата. Мумифицираният труп още беше в зародишна поза с една протегната ръка. Тя отново се порази от неестественото положение на тялото. Дори човек, умиращ в агония, не би го заел. А това свличане на кожата на парчета? Също ли беше резултат от прекараното три четвърти столетие в съхнене сред тази пустинна околност? Това също изглеждаше странно.

Тя насочи вниманието си отново към животинските кости и реши да започне проучването си от копитата и краката. Животното може би беше застреляно, защото е било ранено или е окуцяло. Докато работеше, тишината в лабораторията сякаш се усили. Беше свикнала с моргите и труповете, подслонени в тях. Но така и не успя да се отърве от усещането, особено в дни като днешния, когато беше сама в лабораторията, че не са наистина мъртви, а само спят. А понякога дори не спяха, бяха будни и слушаха…

Тя прогони тази смешна мисъл и продължи с визуалния оглед. Нямаше нищо необичайно в копитата и костите на краката, нито видими фрактури. Тазът също изглеждаше нормално. Когато се прехвърли на гръдния кош, забеляза нещо интересно. На третото и четвъртото задно ребро имаше петна, които се открояваха — всъщност бяха само сенки. Вторачи се внимателно в тях. Тръгна към шкафа близо до входа, където се съхраняваха хирургическите увеличителни очила. Разбира се, там имаше няколко кутии, запушващи вратата, които разхвърля с възмущение, за да я отвори. Извади бинокулярни лупи в галилейски стил с 2,5-кратно увеличение24 и си ги сложи на главата. Докато нагласяваше рамката, за да ѝ станат удобни, чу зад себе си пиукане — слабо, но редовно. Може би беше куриерски камион, който се приближаваше на заден ход към товарната рампа? Не, беше твърде рано. Тя затвори вратата на шкафа и избута пакетите обратно пред нея.

При увеличаване на изображението се увери, че е била права. Онова, което невъоръженото око беше взело за сянка върху избелялата кост, с помощта на бинокулярните лупи се оказа фрактура с дебелината на косъм и без признаци на заздравяване. Друго предсмъртно нараняване странно напомнящо ребрените фрактури, които беше открила при Гауер. Не, това наистина беше странно. Нима мулето и неговият ездач бяха преживели тежко падане? Това обаче беше най-вероятното обяснение. Ала не обясняваше факта, че животното е било застреляно.

Сега съсредоточи своя оглед върху входния отвор, който се намираше точно между очите. С увеличението успя да види ясни микроскопични дупчици около края на отвора, което говореше за изстрел от упор. Вероятно цевта на оръжието е била опряна в главата на животното. Куршумът 22-ри калибър не е имал достатъчно сила, за да излезе от черепа, затова се е завъртял из него, убивайки животното на секундата, и е останал вътре.

Кори бавно се изправи и свали увеличителните очила от главата си. Все още не беше намерила никакви улики защо животното е било убито. Краката изглеждаха здрави и няколкото тънки като косъм фрактури на ребрата не можеха да го осакатят. Може да е имало вътрешни наранявания, но беше съмнително.

След като свърши с огледа си, се почувства разочарована. Покри количката и я бутна настрана, за да докара останките на Гауер за проучване.

Отново приглушеното пиукане прекъсна мислите ѝ. Този път се огледа с нарастващо раздразнение. Прозвуча прекалено близо, за да идва от движещ се назад камион — сякаш се чуваше от вътрешността на лабораторията. Да не би някой да е оставил тук телефон с включена аларма? Защото звучеше точно така: слабо, редовно и настоятелно.

Докато се оглеждаше, ушите ѝ я насочиха към купчина наскоро доставени кутии близо до шкафа с бинокулярните очила. Сякаш пиукането идваше от този район.

С любопитство се приближи бавно до мястото. Масата за аутопсии с останките на мулето ѝ препречваше пътя и тя я избута назад, за да огледа отблизо.

Пиукането спря, но не и преди да успее да установи откъде идва — от кашона най-отгоре на купчината.

В един миг на лудост си помисли дали не е бомба. Обаче това беше глупаво: бомбите пиукат само във филмите. Протегна ръце, вдигна кашона и го разклати. Първо предпазливо, после по-енергично. Приближи го до ухото си.

Нищо.

Какво беше това?

С кашона в ръка се върна при масите за аутопсия, за да разполага с повече светлина при четенето на етикета. Докато го носеше, пиукането вътре започна отново.

Кори спря на място. След това бавно отстъпи назад от масите с останките.

Пиукането отново спря.

Внимателно и бавно вдигна кашона до равнището на очите си. Беше изпратен от фирма за лабораторни материали в Мичиган и на етикета пишеше:

Без много да му мисли, разкъса кашона и се показаха дванайсет малки кутии с по един дозиметър вътре. Отвори една от тях и извади дозиметъра — малък пластмасов уред с миниатюрен екран от течни кристали и шипка за прикрепване към дрехите. Бутна кашона настрана, протегна дозиметъра пред себе си с трепереща ръка и се приближи към масата, на която лежеше мулето.

Пиукането се усили и стана по-често.

Тя направи още една крачка, след това друга и го приближи до черепа. Пиукането стана толкова силно, че се сля в едно-единствено силно пищене, а миниатюрният екран премигваше в червено.

— Мамка му — възкликна тя и започна да отстъпва, докато дозиметърът не започна да забавя пиукането и накрая не млъкна.

Кори все още стискаше дозиметъра в протегнатата си напред ръка и мина покрай масата, за да стигне до отвореното отделение, в което се съхраняваха останките на Гауер.

Отново шумът премина от раздразнено пиукане в маниакално тракане като от кастанети и накрая в несекващо бучене.

Кори остана секунда или две застинала от ужас. Отстъпи две крачки назад, заобиколи масата и побягна от лабораторията.

Наведена над масата, покрита с чирепи от глинени съдове, Нора Кели чу слабия вой на сирени. Спря за миг, за да се вслуша. Разбира се, от време на време по улицата минаваха превозни средства със сирени. Тези обаче забавяха ход и звучаха все по-силно и тя осъзна, че вероятно са влезли в паркинга на института.

Минута по-късно някой почука силно на вратата. Преди Нора да успее да стигне до нея, тя се отвори. На прага стояха Кори Суонсън, специален агент Моруд и д-р Уайнграу с изкривено от загриженост лице. Зад тях имаше двама души в бели противорадиационни костюми, с маски на лицето, на които се виждаха символите за радиация. Единият носеше тежка метална кутия.

— Какво, за бога… — започна Нора.

— Мисля, че ФБР е тук, за да вземе кръста — обясни Уайнграу. Докато тя говореше, зад нея се появи Дигби, протегнал любопитно врат.

— Щяхме да се обадим предварително — каза Кори, — но според изискванията за национална сигурност не можеше.

— Изисквания за националната сигурност?

— Изглежда, кръстът в сейфа ти може да е радиоактивен.

— Радиоактивен? Това някаква глупава шега ли е?

— Равнището вероятно е много ниско — побърза да добави Кори. — Но достатъчно, за да се налага да го вземем и поставим в нашето помещение за радиоактивни доказателства. Може ли да влезем?

Нора се дръпна настрана и Кори влезе, последвана от останалите. Стаята се оказа препълнена. Поне Дигби прояви съобразителност и остана отвън.

— Къде е? — попита Кори.

Нора си пое дълбоко дъх и погледна към Моруд, чието лице беше безизразно.

— Виж, ако нямаш нищо против, преди това имам нужда от още обяснения. Как може кръстът…

— Ще ви обясним в Албакърки — прекъсна я Моруд. — В момента трябва да приберем кръста в кутията.

— Той е в касата отсреща. Сега ще я отворя.

— Не — спря я Моруд, — тези мъже ще го направят. Моля всички останали да отстъпят назад.

Мъжете в белите костюми отидоха при малкия сейф, вграден в далечната стена. Нора им съобщи комбинацията и те я набраха на клавиатурата. Отвориха вратата, извадиха кръста в кожената му обвивка и внимателно го сложиха в кутията, която очевидно беше покрита с олово отвътре, и я затвориха.

Междувременно Кори сложи няколко документа на бюрото на Нора.

— Ето приемно-предавателните протоколи. Моля, подпиши ги, за да се документира вземането на кръста.

Нора подписа документите. Всичко се случваше толкова бързо.

— И сега какво?

— Ще го занесем в полевия офис. Там можем да обясним по-подробно какво се случва. Разбира се, ако искаш да дойдеш с нас.

Нора погледна към д-р Уайнграу, която кимна.

— Нора, моля те, отиди се тях и като се върнеш, ми докладвай. Това е тревожно. Меко казано.

— Добре — отговори просто Нора.

Командният център на армията в ракетния полигон „Уайт Сандс“ сам по себе си приличаше на град, помисли си Кори, когато минаха през пропуска и навлязоха в огряна от слънцето координатна мрежа от метални и измазани с цимент сгради, прострели се по равната долина, полегнала сред пустинните пясъци. Тя, Моруд и Нора бяха пътували до базата в един от неизменните черни джипове на ФБР. Следваше ги шериф Уотс в своя джип. Бяха го информирали за станалото и той силно се удиви.

При портата бяха посрещнати от двама войници в открит джип, които ги съпроводиха покрай няколко жилищни блока, водна кула, игрище за голф и редица бели радарни чинии до тяхната цел — ниска постройка плосък покрив и жълто-кафява мазилка. Спряха на комплект паркоместа, запазени за коменданта.

Кори си пое дълбоко дъх, когато слязоха. Горещата вълна в началото на октомври се беше стоварила с пълна сила върху пустинята и сигурно навън беше не по-малко от трийсет и осем градуса. Горещината се отразяваше от асфалта, а в пустинята отвъд жилищните и тренировъчните райони се въртеше пясъчен смерч.

Макар планините, които ограждаха хоризонта, да бяха високи и впечатляващи, мястото не беше от тези, които някой би нарекъл красиво.

При входната врата ги посрещна друг войник заедно със струя охладен от климатика въздух за „добре дошли“. Той ги преведе през охранителния пост и ги поведе надолу по дълъг коридор.

Командирът на полигона стана, когато влязоха в кабинета му.

— Генерал Мак Магърк — представи се той, докато излизаше иззад бюрото си с протегната ръка.

Първата реакция на Кори беше изненада: той изобщо не отговаряше на нейната представа за генерал. Първо, беше нисък и кръглолик. И вместо всекидневна носеше смачкана полева униформа и като единствено отличие за чин имаше малка черна звезда на капака на левия нагръден джоб.

— Това е моят помощник — каза той, докато се здрависваха. — Лейтенант Удбридж.

За разлика от него лейтенантът беше чернокожа жена, слаба, елегантна и поне петнайсет сантиметра по-висока от генерала.

Всички седнаха на столовете, подредени в полукръг пред бюрото на коменданта. Офисът беше функционален и снимките на бюрото, предположи Кори, сигурно бяха на генералската съпруга и деца. Стените бяха покрити с плакети, почетни грамоти и снимки на ракети в различни етапи от изстрелването им: на земята, издигащи се в небето и избухващи. В края на бюрото бе поставена стойка с две знаменца: на САЩ и Ню Мексико с неговия емблематичен символ Слънцето Зия25.

— И така — започна генерал Магърк, след като се облегна на стола, — трябва да призная, че вашето съобщение силно ме изненада. Само си представете: да намериш останките на човек, убит от опита „Тринити“. Докладвах нагоре по командната верига и беше проявен голям интерес. Както и загриженост. Макар и да се е случило преди седемдесет и шест години, очевидно е трагедия и по тази причина крие в себе си потенциала за отрицателна публичност. Както всички знаем, всичко свързано с атомното оръжие е противоречиво.

— Точно такива са и нашите притеснения — съгласи се Моруд. — Това е една от причините да го държим в тайна.

— Мъдро. Трябва да кажа, че ние в армията оценяваме високо бързината, с която ФБР ни съобщи за случилото се.

— Сега поне знаем, че не е било убийство — каза Моруд. — Обаче все още има някои подробности, които трябва да се уточнят.

Генералът кимна.

Моруд се обърна.

— Специален агент Корин Суонсън отговаря за случая и ще ви информира.

Очите на генерала се спряха върху нея и макар изражението му да не се промени, тя въпреки това долови неговата изненада. Знаеше, че онова, което го е смутило, беше обичайното съчетание от младост и пол.

— Благодаря, сър — отговори тя енергично. Извади дебела папка от чантата си и я сложи на генералското бюро. — Преснимах за вас всички свързани със случая документи и доклади.

— Много благодаря, агент Суонсън.

Тя опита да говори уверено, стараейки се да овладява потрепването на гласа си, докато се обръщаше към този овластен, макар и отзивчив човек.

— Сър, ще се спра само на най-важните моменти от разследването досега. А след това, ако нямате нищо против, надявам се да мога да задам няколко въпроса.

— Разбира се.

Кори разказа на шерифа за иманяря, престрелката му с шериф Уотс и първото намиране на тялото.

— Д-р Кели извърши разкопаването — обясни тя. — Имаше много учудващи съдебномедицински подробности, свързани с тялото. Повечето намериха своя отговор, след като стана ясно, че човекът е бил изложен на въздействието от изпитанието „Тринити“.

Тя описа фрактурите; отлепването на кожата на ивици като бинтовете на мумия; обгорелите части на дрехите. Докато говореше, прелистваше папката, за да покаже различни снимки.

— Най-голямата изненада беше — продължи тя, — че носеше скъп предмет. — Отвори на страниците, които съдържаха снимки на кръста, и генералът ги разгледа с интерес. — Изглежда е от ранния период на испанската колонизация преди 1680 г. Беше проучван в Археологическия институт на Сант Фе от д-р Кели, която е тук с нас, докато не научихме, че е радиоактивен.

— Стар кръст — каза генералът. — Имате ли представа, защо го е носел?

— Не — отговори Кори. — Поне засега. Изглежда, не е бил откраднат.

Генералът кимна.

— Това е накратко информацията, с която разполагаме — завърши Кори. След това погледна Нора. — Д-р Кели, искате ли да добавите нещо?

— Да, благодаря. Опитваме се да идентифицираме няколко необичайни маркировки върху кръста, за да се опитаме да стигнем до създателя му. Направен е от злато и изработката е отлична. До голяма степен сме уверени, че е изработен в Мексико Сити в началото на 1600-а година и е донесен по Камино Реал в Ню Мексико.

Генералът се усмихна.

— Желая ви успех. А междувременно успяхте ли да установите самоличността на човека? За нас в базата е важно дали сте научили какво е правил в пустинята сутринта на 16 юли 1945 г.?

— Мъжът се казва Джеймс Дулин Гауер — отговори Кори. — Семейството му е притежавало ранчо в подножието на планината Сан Андрес, където е израснал. Били изгонени оттам, след като правителството го отчуждило през 1942 г. Макар да не знаем какво може да е правил, не е бил много далеч от района на старото семейно ранчо, когато бомбата е била взривена.

Докато говореше, лицето на генерала издаде, че се е досетил нещо.

— Гауер? Искате да кажете, че мъжът е бил член на семейството, притежавало старото ранчо и къщата, която е недалеч от мястото на взрива? Наричаме я „ранчото на Гауер“.

— Същият — потвърди Моруд.

Генералът поклати глава.

— Направо не е за вярване. Трябва да знаете, че мястото има своя история. Служителите от проекта „Манхатън“26 го използвали за работилница в дните преди „Тринити“. Фактически д-р Опенхаймер и неколцина други са преспали там преди взривяването. — Той замълча за момент в размисъл. — Доста добре познавам историята на опита „Тринити“ и в документите не се споменава за влезли незаконно или други, които е трябвало да бъдат изведени от района. Разбира се, той е твърде голям и открит. Смятате ли, че Гауер е бил на път към семейното ранчо, когато е избухнала бомбата?

— Въпросът е открит, но знаем, че е бил разстроен от отчуждаването на ранчото.

— Не можем да го обвиняваме за това — кимна Магърк. — Повечето от ранчерите, чиято земя е отчуждена, не са били доволни. И честно казано, по онова време правителството не ги е обезщетило както трябва. Тази неправда накрая беше поправена, но отне твърде много време.

— Генерале, дали в архивите на ракетния полигон „Уайт Сандс“ има информация за отчуждаването на ранчото на Гауер?

— Не мога да отговоря със сигурност, но правителството винаги е пазело добре архивите. Колкото може по-бързо ще извадя за вас запазеното в архива.

— Казвате, че по време на опита не е имало нарушители? Други не са попаднали във взрива?

Генералът поклати глава.

— Имаше известен брой дела, заведени от хора, живеещи точно до полигона, които по-късно са развили рак. Те бяха удовлетворени още преди години. Извън тях няма нищо, което да се откроява.

— В тези дела участвали ли са членове на семейство Гауер?

— Мога да проверя. — Магърк се обърна към Удбридж, която си водеше бележки. — Моля, отбележете, че тези искания са спешни.

— Да, сър.

— Последен въпрос — обади се Кори. — Възможно ли е да се организира посещение на ранчото на Гауер?

Моруд я стрелна с поглед. Тя преднамерено не беше споменала тази молба предварително, за да не може той да я отхвърли, но генералът просто кимна.

— Не виждам защо не. Доколкото знам, то е повече или по-малко запазено — същите мебели и така нататък. Не поради някаква специална причина. Предполагам, че с времето мисълта да се изнасят нещата се приемала като неудобство. В момента никой от персонала ни няма причина да влиза в тази част на полигона. Мисля, че покривът е подменян един или два пъти, но на практика мястото е същото.

— Кога би било удобно? — настоя Кори.

— Защо не още сега? — Генералът се обърна към помощника си. — Лейтенанте, обадете се в гаража за два джипа с шофьори. — После се обърна отново към Кори. — Пътят е доста — близо сто километра отиване и връщане, но ще пресечем половината полигон и ще минем през красивата планина Сан Андрес — място, което малцина могат да видят.

Потеглиха с двата джипа. Кори седна в първия, който генералът лично караше, а Уотс и Нора се настаниха на задната седалка. Моруд и Удбридж пътуваха във втория.

По хубав черен път, насипан с чакъл, поеха на север към подножието на планината през околност, която не само беше възхитителна, но и недокосната.

— Къде са кратерите от бомбите? — полюбопитства Кори.

Генералът се засмя толкова силно, че заглуши свистенето на вятъра.

— Това е най-големият военен полигон в САЩ. Обхваща площ с големината на Роуд Айлънд и Делауеър взети заедно. Районът, използван за изпитване на оръжия, е по-малко от една десета от един процент. Всъщност това е една от най-добре опазените околни среди в целия Северозапад.

— Как е възможно?

— Когато през 1942 г. армията пое полигона, спря пашата на добитъка. Земята се върна в своето първично състояние. Така всъщност е възможно да хвърлите поглед назад във времето — Ню Мексико преди идването на добитъка. Ако идете до оградата на полигона, ще видите разликата. От едната страна тревата е висока до кръста, а от другата растат най-вече кактуси, търкалящи се бурени и катранени ями. Два века паша са се отразили тежко на почвата.

Кори поклати глава.

— Прилича на Африка.

— Като Африка е — настоя генералът. — Няма да намерите по-добре запазени пасища в целия Запад. Ако си отваряте очите, може да зърнете и някой орикс.

— Орикс?

— Голяма антилопа с дълги прави рога. През 1930-те са избягали от ловно стопанство и тук процъфтяват, защото нямат нужда да пият вода.

Кори почувства как притесненията ѝ се изпаряват пред готовността на генерала да си бъбрят и факта, че сам караше джипа.

— Простете моето невежество, но какво точно се случва тук?

— Това е въпрос, който звучи измамно просто. И така, откъде да започна: тук е мястото, където бяха разработени много от нашите ракети с далечен и среден обсег, като се започне от ракетите Фау-2, присвоени от германците веднага след края на Втората световна война, ракетите „Вайкинг“, системите за въздушна защита „Найк“ и „Пейтриът“. Разбира се, днес се тестват много безпилотници в партньорство с колегите от военновъздушната база „Холоман“, която е наблизо. Също така сме дом на космодрума „Уайт Сандс“ с две огромни писти, използвани някога от космическата совалка, както и писта за аварийни кацания на космически кораби. Освен това обучаваме астронавти. — Той направи пауза. — И разбира се, тук са и ракетните кучета.

— Ракетни кучета? — удиви се Уотс.

Генералът се усмихна.

— Ракетите невинаги се държат както трябва, особено по време на изпитания. Понякога се взривяват във въздуха или се разпадат и парчетата, които падат на земята, не могат да се открият с радар. Да не говорим, че понякога заради скоростта, с която падат, се зариват в пясъка. Затова пръскаме важните части с рибено масло от акула. В случай на неизправност закарваме кучетата и водачите им с хеликоптери до района, в който са паднали отломките, и преди да се усетиш, те вече са ги намерили.

— Това е удивително — възкликна Кори. — Рибено масло от акула. Кой би предположил?

Генералът се оказа истински водопад от информация и беше очевидно, че обича да говори за полигона под негово командване. Освен това знаеше, че от време на време е имало търкания между ФБР и военните. Вероятно генералът искаше да я накара да се отпусне, затова поддържаше лековат тон.

Сега планините започнаха да се извисяват над тях, розови под лъчите на есенното слънце, а пътят зави и навлезе в дълъг каньон.

— Сега ще минем през Сан Андрес — обяви генералът. — От другата страна лежи пустинята Хорнада дел Муерто, където са взривили бомбата. Подножието на планината е красиво, но от другата страна лежи адска пустиня.

Пътят започна леко да се изкачва и стигнаха до проход с незабравими гледки, преди да се спуснат сред поредица тревисти предпланински хълмове. След това завиха на север.

— Вдясно лежи долината Ембрио — продължи генералът и махна с ръка към поредица близки хълмове. — Мястото, където се провежда най-голямото кавалерийско сражение по време на Апахските войни срещу великия вожд Викторио през 1880 г. На наша страна воюват прочутите „бизонски войници“27 — чернокожите кавалеристи от 9-и кавалерийски полк. Целият този район е бил център на земите на апахите, но битката принуждава Викторио да напусне твърдината си и да се спусне в Мексико, където го убиват.

— Явно познавате историята на този край — подхвърли Нора.

— Какъв комендант щях да бъда, ако не я познавах. Обаче истината е, че историята, и по-специално тази на Дивия запад, е моето хоби. Освен това тук се правят научни изследвания и тестове, което значи, че не сме на фронта. Между отделните кризи, които настъпват от време на време, намирам и малко свободно време за четене. — Докато говореше, очите му непрекъснато се стрелкаха към бойното поле, което току-що беше описал. След това поклати глава. — Историята ме е научила на някои трудни истини. Тези апахи са се сражавали, за да запазят своите родни земи. Нещо, което не е по-различно от онова, което нашите предци са направили по време на революцията. Зле сме се отнесли с апахите и това е голям срам за нашата… о, вижте ето там — цяло стадо орикси!

Кори погледна в източна посока над пасището. Стадо антилопи стоеше мирно и ги гледаше, а рогата им пронизваха небето.

— Наистина е като в Африка — измърмори тя.

— Точно това казах. Ето го и нашия завой.

Той зави наляво по едва видим черен път и доста намали скоростта. Пътят се виеше между ниски хълмове, преди да излезе в малка тревиста долина. В центъра се издигаше ранчерска къща, заобиколена от ерозирала кирпичена стена, каменна плевня без покрив и няколко древни обора наблизо.

— Ранчото на Гауер — обяви генералът.

Спряха близо до къщата и Кори слезе. Тук беше по-хладно заради по-голямата височина. От едната страна се издигаше полумесец от хълмове и високата верига на Сан Андрес от другата, заедно образувайки бариера срещу вятъра и лошото време. Малко поточе бълбукаше по едната страна на хълма над ранчото, след това минаваше през долината и накрая излизаше между хълмовете по посока на далечната Рио Гранде.

Уотс се присъедини към тях заедно с Моруд, Нора и Удбридж.

— Направо да не повярваш — каза Уотс и свали шапката си, докато се оглеждаше. — Колко красиво е това място.

— Със сигурност нищо не им е липсвало — добави генералът. — Дори са имали свой собствен горещ извор. — Той посочи група памучни дървета на близкия хълм.

— Разбирам защо Гауер е бил разстроен от отчуждаването — вметна Нора.

— Бих казал — Уотс поклати глава, — че това място е райско кътче.

Последваха генерала през счупената порта в двора и нагоре по стълбите до входната врата. Той извади ключ и я отключи, и всички влязоха. Лейтенант Удбридж последна прекрачи прага.

В къщата беше прохладно и миришеше на прах и стари тъкани. Някога пердетата са били дръпнати, но слънцето ги беше направило на парцали, а лъчите му нахлуваха през дупките. Мястото беше по някакъв начин благородно в своята простота. Минаха през антрето и се озоваха в малка всекидневна с прояден от плъховете диван, два дървени стола и счупена маса. В кухнята видяха стара готварска печка на дърва от бял емайл и с хромирано перило около горния край. Тук имаше още една маса и стол. Единствената украса бяха няколко първи страници от списания и снимки от вестници, рамкирани и окачени по стените.

— Истинска капсула на времето — отсъди Нора, докато се оглеждаше.

— Вижте това — каза Уотс и посочи една висока лавица във всекидневната. Там с дъното нагоре лежеше проядена от молците каубойска шапка до дъска за „Пачиси“28. На по-ниската лавица бяха струпани няколко списания „Лайф“ и едно „Нешънъл Джиографик“ — беше от старите издания без снимка на корицата.

— Между другото, къде е мястото на взрива? — попита Нора.

— Опитът „Тринити“ е проведен на около тринайсет километра северно оттук — отговори Магърк. — Както споменах по-рано, д-р Опенхаймер е прекарал предната нощ в тази къща. Може би на онова походно легло в спалнята отзад.

— Къде тогава е плакетът, увековечаващ историческото събитие? — поинтересува се Уотс и всички се засмяха весело.

След това настъпи дълго мълчание, докато съзерцаваха стария интериор и прашинките, които се носеха във въздуха на фона на проникващите вътре слънчеви лъчи. Кори се оглеждаше, докато се питаше дали тук има някакви следи от присъствието на Гауер и какво ли е правил тук в онази съдбоносна сутрин. Но къщата не разказваше нищо, освен за тежкия ранчерски живот и дошлото накрая изоставяне. Накрая тя изказа мислите си на глас:

— Погледнете само това място. Какво е правил човек като Гауер, който очевидно не е имал и пет пари в джоба, с приказно скъпия кръст?

— Вероятно е намерил съкровището на връх Викторио — подхвърли Уотс.

Генералът и другите се изсмяха.

— Я чакай — каза Кори. — Какво съкровище?

— Това е стара легенда — обясни лейтенант Удбридж. — Една от многото стари легенди. А те наистина са много. Някои твърдят, че на връх Викторио са заровени милиард долара. Други смятат, че са двойно повече. Минахме край него по пътя насам.

Кори се огледа наоколо.

— Защо досега не съм чула за това съкровище?

Уотс поклати глава.

— Пошегувах се. Историята е скалъпена през 1930 г. от мъж на име Док Нос, който твърдял, че е намерил голямо златно съкровище във вътрешността на върха. Прекарва останалата част от живота си да събира пари, за да копае и взривява върха, но не е изкарал и пукнат цент.

Генералът кимна.

— Нос бил лъжец от старата школа. Това е била една от схемите му за измъкване на пари от хората. Карал ги да дават средства за така нареченото от него издирване на съкровището. Трябва да призная обаче, че е една от неговите по-добри схеми. Накрая е убит от човек, когото излъгал. Бил застрелян на същия връх.

— Откъде знаете, че няма злато? — попита Кори.

Сега се включи и Моруд.

— Агент Суонсън, Ню Мексико е пълно с легенди за заровени съкровища. На практика всички са лъжа.

— Какво гласи легендата? — настоя Кори. Чувстваше се малко огорчена, че никой не си бе направил труда да спомене легендата пред нея.

— Говори се, че по време на бунта на индианците пуебло — заразказва Уотс — испанските свещеници събрали всички богатства от своите мисионерски черкви, за да ги пренесат в Мексико, когато апахите ги нападнали от засада. Испанците се отклонили от пътя и скрили съкровището в стар рудник някъде в този район, след това запушили входа. През 1930 г. този измамник Док Нос заявил, че намерил съкровището в една шахта на връх Викторио, но случайно я срутил, докато взривявал, за да разшири прохода към нея.

— Важната дума тук е „заявил“ — обади се генералът. — Някой от присъстващите знае ли колко тежат два милиарда долара в злато?

— Шейсет тона — включи се Удбридж.

Генерал Магърк се изсмя.

— Лейтенантът ме е чувала и преди да ругая по този повод. — Той я погледна развеселен. — Повече никакви отговори от теб.

Тя застана мирно.

— Да, сър.

Генералът погледна останалите.

— Но е права. Шейсет тона. Ако ги натоварите на мулета, което значи по четиресет и пет килограма на всяко, ще ви е нужен керван от повече от хиляда и двеста мулета! Дори да е имало толкова мулета в Ню Мексико през 1680 г., няма доказателства, че испанците са изкопали подобно количество злато в целия Югозапад. Освен това на връх Викторио няма изоставен златен рудник или шахта. Въпреки че според геологията там не би могло да има злато, през годините са търсили толкова много хора, че ако в легендата имаше дори само частица истина, все щяха да намерят нещо.

Той огледа вече утихналата група.

— Съжалявам, ако ви се струвам малко разпален. Когато за първи път дойдох тук, легендата очарова и мен, както става с всички. После научих, че това съкровище е било още от самото начало проблем за ракетния полигон „Уайт Сандс“. Нос и неговите иманяри прекарват едно десетилетие във взривяване на върха, без да могат нищо да намерят. След 1942 г., когато районът е затворен, имахме разправии с иманяри, които настояваха да влязат там и да копаят. Четири-пет пъти армията се опита да реши проблема, като разреши на групи иманяри да копаят на върха и в околностите му. Взривяваха и копаеха, и проучваха с най-съвременни уреди, но нищо не намериха. Буквално разкъсаха на части нещастния хълм. Трябва да видите от въздуха на какво прилича!

Кори погледна към Нора.

— Ти знаеш ли нещо за това съкровище?

Тя се усмихна в отговор.

— Кори, всички в Ню Мексико са чували тази история.

— Ох — въздъхна Кори разочаровано, — жалко, защото щеше да бъде чудесно обяснение за наличието на този златен кръст.

— Хайде да водим разследването в действителния свят — намеси се Моруд с доста остър тон и Кори почувства, че се изчервява.

Излязоха отново навън под следобедното слънце.

— Лейтенант Удбридж и аз ще отидем да заключим — каза генерал Магърк, — а вие можете да тръгвате.

Кори, Моруд, Нора и Уотс се упътиха към джиповете.

— Агент Суонсън изглежда недоволна — подхвърли Моруд, когато хижата остана зад тях. — Вече започвам да разпознавам това изражение.

— Това е проста ранчерска къща — каза Уотс. — Радвам се, че можах да я видя, обаче не съм очаквал да попаднем на някакви изненади след седемдесет и пет години.

— И аз се радвам, че я видях — добави Нора. — Тя е част от историята. А генералът много се постара да бъде не само наш гид, но и учител по история. Като се има предвид, че вероятно си има и друга работа, смятам, че прояви необичайно гостоприемство.

— Може би дори прекалено — вметна Кори.

— Аха, това обяснява недоволното изражение — каза Моруд. — Никога не съм срещал по-недоверчив от Кори младши агент. Това е хубава черта, разбира се, но до определена граница.

— Благодаря, сър — отвърна Кори, която въпреки раздразнението се опитваше да се впише в шеговития тон на разговора.

След тези думи се качиха в единия от джиповете и шофьорът потегли, оставяйки зад тях райското кътче.

Сега Кори подтичваше, а не вървеше по препълнения коридор на третия етаж на Презвитерианската болница, без да обръща внимание на препятствията по пътя ѝ. Намали ход, когато стигна до края, където беше стаята на Ривърс. Някак си Моруд беше успял да я изпревари, така че го видя как стои в коридора сред група хора, състояща се от лекар, сестра, двама рейнджъри от Бюрото за управление на земите. Включително онзи, когото беше видяла при първото си идване със сгънат вестник и чаша кафе на пода. Вратата на стаята на Ривърс беше полуотворена.

— Какво се е случило? — попита тя задъхано, когато стигна до групата, и само секунда по-късно осъзна, че е прекъснала напрегнат разговор.

Един по един те всички обърнаха глави към нея.

— Нашият затворник е мъртъв — отговори ѝ Моруд.

Беше станало точно онова, от което се страхуваше. Чу се, че Ривърс, боклукът, който простреля Уотс, беше получил сърдечен удар, и това я накара да полети към болницата.

Обърна се към лекаря:

— Имате ли представа защо? Очевидно не е заради раната в крака.

Лекарят с хлътнало и уморено лице, покрито с еднодневна брада, бавно премигна.

— Имаше усложнения, затова беше все още в болницата. Изглежда, е внезапна смърт заради спиране на сърцето29.

Кори огледа лицата на присъстващите с надежда, че някой ще даде по-смислено обяснение.

— Внезапна смърт поради спиране на сърцето? В това няма никакъв смисъл.

— Ами сърдечният арест — каза лекарят с уморен глас — е най-честата причина за естествена смърт в Америка.

— Какви са тези усложнения? Те ли са го предизвикали?

— Инфекция. Много е вероятно. Обаче внезапната сърдечна смърт може да се случи напълно изненадващо — обясни лекарят. — Не беше на ЕКГ пациентен монитор, така че не можем да сме сигурни дали смъртта е предизвикана от камерна фибрилация30, или друга латентна аритмия. Холестеролът му беше необичайно висок, може би поради наследствено заболяване, така че и кардиомиопатия31 също е възможност. Онова, което сега можем да кажем със сигурност, е, че смъртта е настъпила заради спиране на сърцето.

— Кори — намеси се Моруд, — наредихме да се извърши аутопсия, така че на всички тези въпроси ще бъде отговорено.

Кори се обърна към рейнджърите в униформата на БУЗ.

— Вие ли бяхте дежурни, когато се е случило?

— Аз бях — заяви единият от тях, когото не беше срещала по-рано. Определено не изглеждаше доволен, че трябва да признае това. На баджа за името беше бродирано „Акимс“.

— Кога стана това?

— Около пет сутринта. Сестрата влезе в помещението, за да провери някакви необичайни данни на монитора в сестринската стая, и след минута изхвърча от стаята. — Той посочи с очи сестрата, която стоеше до лекаря.

— Сърдечен арест — обади се сестрата. — Пациентът не реагираше.

— Разбира се, бяха взети мерки — продължи лекарят. — Сърдечно-белодробна реанимация, електрическа стимулация. Аз обаче предполагам, че сърдечният арест е предизвикал и ИМ, което е довело до смъртта.

— ИМ? — не разбра Кори.

— Инфаркт на миокарда или с други думи, сърдечен удар. Изведнъж прекъсва и кръвоснабдяването на мозъка… — Лекарят поклати глава.

Настъпи кратко мълчание.

— Той беше в болница — повтори Кори. След това се обърна към рейнджъра. — А вие е трябвало да го пазите.

Мъжът пристъпи от крак на крак и след това отново стрелна поглед към дежурната сестра все едно удавник се озърта за спасителен пояс.

— Това не е кардиологично спешно отделение — обясни сестрата на Кори. — Дори не е отделение за долекуване. Пациентът се възстановяваше от огнестрелна рана в крака в отделение за общо лечение, а то бе избрано, защото има обезопасена стая. Инфекцията не беше силна.

— Много удобно — изсумтя Кори.

Тогава усети ръката на Моруд върху рамото си.

— Агент Суонсън, хайде да се разходим.

Когато той започна да я избутва от групата, тя се възпротиви леко и се обърна към рейнджъра.

— Може ли да видя списъка с посетители?

Рейнджърът го вдигна от пода, където лежеше опрян в крака на стола. Кори го взе и позволи на Моруд да я отдалечи от групата. Хвърли поглед в болничната стая на Ривърс, докато минаваха край нея. Единственото легло беше разхвърляно и празно.

Вмъкнаха се в една ниша под стълбището — оазис на сравнително спокойствие в сравнение с оживения коридор.

— Осъзнаваш ли в какво сбърка преди малко? — попита Моруд с лек укор в тона.

Кори си пое дълбоко дъх.

— Какво, сър?

Тя знаеше много добре, но ѝ се стори по-разумно да му даде възможност той да го каже.

— Изгуби контрол над себе си. Прояви нетърпение. Постави под въпрос познанията на лекаря и способностите на рейнджърите от БУЗ. Това не е начин да получим сътрудничество и подкрепа. Помни, че не си самотен вълк в пустошта. Докато носиш тази значка, представляваш ФБР. Макар причината за смъртта да е доста очевидна, ще проведем аутопсия. — Той замълча за малко. — Зная, че си раздразнена, защото не успя да измъкнеш нищо от този човек. Аз също съм ти леко ядосан заради това. А сега си разстроена, защото няма да имаш друга възможност. Обаче няма нищо да постигнеш, като си го изкарваш на другите.

Кори се вторачи в пода и пое дълбоко лъх.

— Прав сте — въздъхна тя. — Съжалявам. — Наистина ли беше сърдита на себе си? Щеше да анализира това по-късно. — Зная, че лекарят и сестрата са направили всичко възможно. Но тези рейнджъри? Не ме впечатлиха още когато идвах тук за първи път. Не бих се изненадала, ако са дремали, когато…

— Когато какво? Някой се е вмъкнал по магичен начин вътре и е накарал сърцето на този боклук да спре? Цяло чудо, че е живял толкова дълго. Освен това чу сестрата: държали са Ривърс в обезопасено помещение със заключена врата. Тези пазачи са били там, за да пускат само посетители, имащи право да влизат и излизат, при това са отбелязани в списъка. — Той посочи списъка в ръката на Кори. Тя му хвърли едно око. — Тези рейнджъри може и да не са сред най-умните, но нямаш причина да се съмняваш в чувството им за дълг.

— Ей, я виж това! — възкликна Кори. Докато Моруд говореше, тя плъзгаше очи по редовете с посетители. Сега обърна клипборда към него.

— Шериф Уотс, арестувал болния; Лафорж, БУЗ, федерална служба за охрана; Суонсън, ФБР, разпит. Знаем всичко за последния посетител, нали така?

Кори приближи още списъка към очите му.

— Виж последния запис.

Моруд се смръщи.

— Белингейм, военна полиция, АКСАЩ, разпит.

— Какво е АКСАЩ?

— Армейско командване на сухопътните сили на САЩ.

— Значи е дошъл от полигона в „Уайт Сандс“. Каква работа има военната полиция да разпитва Ривърс?

— Не е дошъл от полигона. Най-близката база на АКСАЩ е форт „Блис“, който е разположен до полигона.

— Същото важи и за форт „Блис“. Щом са до полигона, те са част от него, нали така. Какъв интерес имат?

— „Блис“ и ракетният полигон „Уайт Сандс“ са по-скоро като нощ и ден. Във форт „Блис“ са подслонени бронирани дивизии, бригади и командване на противовъздушна защита. О, както и разузнавателен център за тактически операции. Форт „Блис“ е истинска военна база. И не предлагат обиколка с екскурзовод.

— Тогава имат още по-малко причини да разпитват Ривърс.

Моруд взе клипборда със списъка от Кори.

— Тези предположения са губене на време. Този военен полицай може да е дошъл от форт „Блис“. Или форт „Браг“. Или форт „Нокс“. — Той излезе от нишата и тръгна бързо към обезопасената болнична стая. Кори го следваше по петите.

Лекарят и сестрата още стояха пред стаята, но вече се обръщаха да си вървят. Спряха, когато видяха Моруд да бърза към тях. Той ги подмина и се упъти към рейнджъра.

— Акимс? — заговори го Моруд.

Мъжът се изпъна.

— Сър?

Моруд му показа списъка.

— Последният посетител в списъка. Военен полицай Белингейм. Пише, че е пуснат да влезе в двайсет и три часа и пет минути снощи.

Рейнджърът се вторачи в списъка все едно пред него бе главата на Горгона.

— Вие ли бяхте дежурен по това време?

— Да, сър.

— Значи сте видели този човек.

— Да.

— И сте го пуснали?

— Каза, че имал въпроси към затворника.

— Каза ли от коя база е и кой го е изпратил?

— Показа ми документите си, които изглеждаха наред. Аз не… записах от коя база е.

— И не сте поискали да видите неговата заповед?

— Това не е по правилника, сър.

Мускулите на челюстта на Моруд леко изпъкнаха.

— Колко време остана вътре?

— Около десет минути.

— През това време имаше ли някого с него в помещението?

— Не, сър.

— Чу ли нещо необичайно, докато полицаят беше вътре? Например повишени гласове?

— Не, нищо.

— Чу ли затворникът изобщо да е разпитван?

Дълго мълчание.

— Не, сър.

— Единайсет през нощта не ви ли се стори необичаен час за разпит на арестант?

— Сър, не е моя работа да поставям под въпрос подобно нещо.

— Проверихте ли затворника, след като военният полицай си тръгна?

— Да. — Рейнджърът отново пристъпи от крак на крак. — Около петнайсет минути по-късно. Приблизително.

— И какво правеше той?

— Спеше. Както и преди да дойде военният полицай.

— Стойте тук — нареди Моруд, обърна се и тръгна към бюрото на сестрата.

— Какво ще правите, сър? — го попита изотзад Кори.

— Да правя ли? Ще се погрижа да запазят записа от охранителните камери на посещението на военен полицай Белингейм. — Той посочи камерата в ъгъла на коридора. — Ще се погрижа Ривърс да бъде подложен на още по-внимателна аутопсия от обичайното. Не заради причините, които ти изтъкна. Искането е трябвало да мине по обичайните канали и аз искам да знам защо не се случило. Освен това искам да науча какви въпроси е имал нашият военен полицай към затворника. — Той се поколеба, после добави доста сковано: — Кори, поздравявам те, защото се сети да провериш списъка на посетителите.

Още преди да ѝ се бяха обадили заради Ривърс, Кори обмисляше как да помоли Моруд за нещо. Нещо, което се притесняваше, че няма да одобри. Сега, когато изскочи тази неочаквана похвала с големината на троха, реши, че моментът е подходящ.

— Сър, има още нещо — осмели се тя.

Моруд вече беше извадил телефона си.

— Да?

Кори си пое дълбоко дъх.

— Да претърсим къщата на Гауер в ранчото.

— Мисля, че вчера беше с мен на това място — отбеляза Моруд, който вече набираше номера.

— Не, сър — отговори Кори. — Исках да кажа, че искам да проведа претърсване на къщата. Официално.

Моруд спря да набира и бавно свали телефона.

— И защо ти е, по дяволите, да правиш това?

— Защото смятам, че това е мястото, където най-вероятно ще събера още доказателства за нашия труп, сър. Радиоактивен труп.

— Видях мястото. Там са престояли неизвестен брой хора, след като са принудили Гауер да напусне. И както разбрахме, лично Дж. Робърт Опенхаймер. Също така чу от генерал Магърк, че покривът е бил сменен. Смяташ ли, че е било направено при първата поява на теч? Старата хижа е изстрадала яростта на природата и принадлежността си към армията в течение на три четвърти век.

Кори знаеше, че Моруд още не е свършил, затова си замълча и го остави да продължи.

— Но не това ме притеснява. Притеснява ме, че армията като проформа правило изисква съдебна заповед за всяко претърсване на неин имот от ФБР.

Кори беше научила и това и то беше основната причина да се колебае дали да изложи искането си.

— Суонсън, говорихме по въпроса и преди. Последно в джипа преди по-малко от дванайсет часа. Генералът беше достатъчно любезен, за да ни заведе като негови гости да видим мястото. Как мислиш, че ще се почувства, ако отговорим на тази любезност с искане за съдебна заповед?

— Сър, смятам, че във връзка с неочакваната смърт на нашия затворник и все още неизвестната природа на последния му посетител, той ще разбере необходимостта.

— И какво точно търсиш?

— Гауер трябва да е имал много важна причина да се промъкне в затворена военна база и да се скита близо до старата семейна къща. Причината може да е все още в тази къща: писма, документи, неща, пъхнати в някое чекмедже.

Моруд замълча за миг и накрая въздъхна с раздразнение.

— Трябва да проведа няколко разговора. Докато го правя, ще обмисля молбата ти. Ще я обмисля.

— Благодаря, сър.

— Още недей да ми благодариш. И дори да ти разреша да подадеш молба за съдебна заповед и тя бъде удовлетворена, генералът може да се почувства обиден, и то с право. Искам да направиш и невъзможното да не го дразниш. Тук ракетната база „Уайт Сандс“ е голяма работа.

— Разбирам.

— А сега върви да свършиш малко успокояваща канцеларска работа. Винаги съм я смятал за успокояваща. Ще ти се обадя. — След това се обърна и отново вдигна телефона.

Кори знаеше, че не бива да казва нищо повече. След като отправи кратък поглед към стаята, доскоро заемана от Пик Ривърс, сега покойник, тя се упъти към асансьора, който щеше да я свали във фоайето на болницата.

Кори седеше на пътническата седалка в джипа, вятърът рошеше косата ѝ, докато пътуваха бързо през пасищата. Беше на следващия ден следобед и всичко вървеше толкова добре, колкото човек можеше да се надява. Моруд беше одобрил искането ѝ за съдебна заповед, въпреки че ѝ се ядоса в болницата. Може би беше планирал същото. А генерал Магърк не направи никакви възражения, защото я пуснаха през главния портал на „Уайт Сандс“, а охраната хвърли само бегъл поглед на представените документи. Кори се беше надявала да може да изрази своята благодарност пред генерала, но така и не го видя през краткото време, което прекара в района на главната квартира. Минута след пристигането ѝ джип, управляван от униформен войник, спря в района за посетители. Превозното средство и шофьорът бяха като клонинги на онези, които ги бяха обслужвали при първото им посещение, и сега, час по-късно, вече наближиха долината, където бе разположено ранчото.

Гледката беше също толкова впечатляваща, както и преди, с краищата на Сан Андрес, които се извисяваха зад тях. Денят беше прохладен с лек намек за настъпващата есен във въздуха. Шофьорът спря пред къщата и дръпна ръчната спирачка. Кори му благодари и слезе от джипа.

— Сигурно ще се забавя малко — предупреди го тя.

— Няма значение, госпожо — отговори войникът. — Ще ви чакам на верандата. — Изкачи се по скърцащите стъпала и седна на прашен, стар на вид люлеещ се стол, разгъна списание, което беше навил толкова стегнато, че приличаше на английска офицерска палка, и се приготви за дълго чакане. Очевидно за днес задачата му беше да я вози. Тя забеляза, че списанието е „Лодки“ — странен избор, като се има предвид пустинята, която се простираше малко по-нататък.

Чантата ѝ тежеше от принадлежности за събиране на доказателства. Вероятно по-голямата част бяха ненужни. Тя я извади от задната част на джипа и я прехвърли през рамо. След това бавно обиколи ранчото на Гауер. Беше участвала в практика по претърсване в Хаугънс Али и на други места в Куонтико, както и в истинско — археологическите разкопки, на които се беше запознала с Нора Кели, но това ѝ се струваше различно. Може би причината беше в самотата и запустението… обаче по-вероятно, помисли си тя, причината се криеше в голямата вероятност нищо да не намери и в мисълта, че си е чиста загуба на време. Въпреки голямата битка, която води, за да дойде тук, възраженията на Моруд още звучаха в главата ѝ. Осемдесет години занемаряване бяха дълго време. Гауер беше изритан от ранчото три години преди да умре. А през последните осемдесет години къщата беше преминала през няколко въплъщения, включително спално помещение за прочути учени, и накрая в изоставена постройка от незначителен исторически интерес. Всичко съществено сигурно е било изхвърлено още преди години или се беше превърнало в прах.

Въпреки всичко имаше определени факти, които будеха у нея силно подозрение, ако не и усещане за заговор. Гауер не се беше въртял в този район без причина и по случайност се бе оказал на пътя на взривяването на бомбата, носейки много ценен златен кръст. Откъде го е взел? Защо го е носел със себе си? Човекът, намерил неговия труп, беше умрял при съмнителни обстоятелства. ФБР така и не беше успяло да открие последния посетител на Ривърс. В списъка на служителите във форт „Блис“ нямаше военен полицай Белингейм, а както изглежда, и никъде другаде в армията. На записите от охранителните камери в болницата се виждаше чернокож мъж в стегната ежедневна униформа на военен полицай, а лицето беше засенчено от козирката на бялото му полицейско кепе. Онова, което още повече усили подозренията ѝ, беше фактът, че мъжът сякаш знаеше къде са разположени охранителните камери в болницата. При влизането и излизането се виждаше как нехайно обръща глава насам-натам или поглежда към клипборда в ръката си, така че сега разполагаха единствено с размазано изображение на долната част на лицето му. Дори Моруд сметна това за важно и запали огън под краката на съдебния лекар да проведе колкото е възможно по-скоро аутопсията. С пълна токсикологична картина.

Мислите ѝ се върнаха към разположението на Гауеровото ранчо и как да подходи методично към претърсването. Започна с оборите, но там нямаше нищо. Не откри дори останки от конски фъшкии. Премести се в рушащата се каменна плевня. Послушно извади служебния фотоапарат и натрака десетина снимки на външната страна. Вътре миришеше на прах и сено. На задната стена още висяха няколко ръждясали инструмента, купчина ронещи се бали люцерна и няколко празни прегради за коне бяха сбутани в един ъгъл. Подът беше пръстен и тя го ритна тук-там, но нищо не се показа. Някой беше използвал една от стените да закачи мишена за стрелички. Няколко бяха набодени в нея, ръждясали и толкова стари, че оперението им беше от истински пера. Ала нямаше нищо интересно.

Време бе да се залавя с къщата.

Отиде до нея, качи се на верандата, кимна на войника, който в момента оглеждаше дълга седемметрова „Бостън Уейлър“32, отвори незаключената врата и влезе вътре. Когато мина от антрето във всекидневната с голата кухня зад нея, я обзе почти съкрушителното усещане за нещо познато… не просто защото беше идвала тук само преди два дни. Мястото ѝ напомняше за старата мобилна къща с двойна дължина, която беше споделяла с майка си, докато растеше в Медсин Крийк. Там цареше същата атмосфера на самота, на изгубени надежди и мечти, на постоянно намаляване на удобните случаи, които се изплъзваха между пръстите като пясък. Докато гледаше от всекидневната в кухнята, я връхлетя един особено грозен спомен: как късно една вечер се вмъкна вътре, надявайки се да успее да се промъкне покрай стаята на пияната ѝ майка, без да я чуе — напразно.

„Мислиш, че можеш да живееш безплатно тук, да се храниш тук без пари, да идваш и да си отиваш, когато искаш? Нямаш никакви умения, така че каква стойност може да имаш? Не си тръгвай, докато ти говоря!“

Сега майка ѝ беше вън от нейния живот. Вероятно завинаги. Поне беше успяла да се свърже наново със своя баща — Джек. Живееше близо до Делауеърската водна дупка33 и имаше постоянна работа. Все още градяха своите отношения. Тухла по тухла. Обаче вече усещаше основите устойчиви под краката си.

Тя прогони тези спомени и огледа старата ранчерска къща. Дали Гауер се е опитвал да се промъкне тук, за да вземе нещо? И се е подплашил, защото къщата е била действащо спално помещение за работниците, подготвящи теста „Тринити“?

Реши да започне от задните помещения и постепенно да се придвижва към предната част. Влезе в кухнята и я обиколи, като отваряше шкафовете и чекмеджетата. Повечето бяха празни, като се изключат малко евтини кухненски прибори, кутия за сол и няколко ръждясали капана за мишки. Емайлираната готварска печка беше празна, а подът под нея бе покрит с дебел слой прах. Нямаше ток, но въпреки това отвори хладилника: вътре откри стара стъклена бутилка за мляко, а съдържанието ѝ се беше свело до люспесто покритие. С усилие отмести хладилника от стената: отзад се показа още прах. Подът беше покрит с балатум, избелял и с ужасни шарки, а краищата му се бяха завили нагоре.

Придвижваше се бавно. Първо огледа тоалетната, след това малкото помещение, което беше служило за спалня. В него имаше голям гардероб, за който се надяваше да се окаже истинска златна мина. Но всичко, което намери, беше празен, смачкан пакет от цигарите, раздавани с войнишката дажба, а в най-долното чекмедже „Фермерски алманах“ от 1938 г.

Взе алманаха, пожълтял от годините. Докато го прелистваше, откри различни отбелязвания с молив. Някои от датите бяха подчертани, до други беше поставена чавка. Имаше и няколко бележки под линия с неравен, едва четлив почерк.

Тя се замисли за миг. Хиляда деветстотин трийсет и осма. По това време Гауер още е притежавал ранчото. Дори драсканиците да не бяха негови, по тези страници можеше да се крие важна информация. Извади плик за доказателства от чантата си, пъхна вътре алманаха, запечата плика и го надписа. След като огледа за последен път помещението, за да се увери, че не е пропуснала нещо, тя излезе и мина във всекидневната.

Застана на прага и си пое дълбоко дъх. Това беше последното останало място. През парцаливите пердета на мръсния прозорец можеше да види войника, наклонил стола под опасен ъгъл, да прелиства страниците на списанието. Направи кратка пауза, за да прочисти главата си, след това започна да попива стаята, опитвайки се да си я представи такава, каквато е била преди осемдесет години, когато е била дом, а не развалина. Позволи на очите си да се спират за малко на всеки предмет поотделно: опърпания диван, масата с двата стола, рамкираните снимки, които висяха на напуканата стена, лавиците, по които бяха подредени разни джунджурии.

Отиде при лавиците и започна да ги оглежда подред: няколко стари сбирки на „Рийдърс Дайджест“ и други книги; няколко празни бутилки от вино, които на някого се бяха сторили привлекателни; купчина списания; каубойската шапка и дъската за „Пачиси“, която Уотс беше посочил.

Кори прокара пръст по гръбчетата на книгите. Той остави черта в праха по тях. Имаше няколко заглавия от Зейн Грей34, една Гидеонова35 Библия от мотела „Пелин“ и един доста прелистван екземпляр на „Ранни легенди от западната граница“ от Хайман С. Зим. Тя свали тази книга от лавицата и започна да я прелиства. Макар да беше омачкана и явно четена често, в нея нямаше бележки като в алманаха. Въпреки това съществуваше вероятността да е една от личните книги на Гауер и в нея можеше да се съдържат връзки с нещо, което би се оказало полезно. Пъхна я в друг плик за доказателства, упъти се към дивана, но се сети за замърсяването от плъхове, затова седна на разнебитената маса. Дървеният плот гъмжеше като картина на Кийт Харинг36 от изрязани драскулки, рисунки и надписи — вероятно бяха дело на отегчени войници, чакащи за някоя тренировка или тест, или нещо друго. Имаше и няколко дати: юли 1945, септ. 44. Те сигурно бяха дело на служителите от „Тринити“. Някои от рисунките бяха грубо анатомични, а надписите — разновидности на „тук беше Килрой“. Въпреки това Кори старателно направи снимки. След като прибра фотоапарата, седна отново внимателно на стола и въздъхна.

Усилията да вземе съдебна заповед за обиск щяха да си заслужават само ако по-късно нямаше да си хапе задника, докато се чуди дали не е пропуснала онази стъпка, която щеше да реши случая. Изглеждаше сигурно, че когато са конфискували земята на Гауер, той е прибрал всичко ценно, особено ако е било свързано с търсене на съкровища.

Тогава се замисли. Дали Гауер е взел всичко със себе си? Защо в такъв случай е пресичал пустинята близо до ранчото на 16 юли 1945 г.?

Беше проучила допълнително данните за „Уайт Сандс“ след първото идване тук. Въпреки твърденията на неговия правнук, когато Гауер за пръв път е напуснал фермерската си къща, земята е била само взета под аренда от правителството за Проверочна база „Уайт Сандс“. Едва по-късно тези парчета обработваема земя били отнети завинаги и през 1970-те години вече всички са били част от ракетния полигон. През 1942 г., когато семейство Гауер е изгонено, Джим Гауер е имал пълното основание да си мисли, че не след дълго ще си получи ранчото обратно. Никой не е знаел, че скоро в околността ще бъде взривена атомна бомба, и може би той е скрил нещо в очакване на това завръщане.

Може би. Вероятно. Би могло, може да бъде, би трябвало. Време беше да признае, че нищо не успя да намери. Стана. Време бе да си върви.

Когато се изправи, погледът ѝ попадна върху двете рамкирани корици от списание, които висяха на стената отсреща. Рамките имаха грубоват вид на домашно сковани. Такива беше изработил и нейният баща, за да украсят къщата на колела. Кориците на списанието са били залепени с шеллак, чието лустро сега беше потъмняло и напукано.

Тя се приближи към тях. И отново мислите ѝ се върнаха обратно в къщата на колела на майка ѝ в Медсин Крийк. Тя също беше закачила няколко доста натруфени неща на стените, но не толкова безвкусни като тези. Една от кориците беше от антикварно издание на „Аризонски шосета“ — със сигурност най-скучното периодично издание, известно на човека — показваща черно-бяла снимка на кратера Сънсет в Аризона. Разпозна вулканичното образувание от снимки, направени по време на екскурзия до Гранд Каньон, когато беше в осми клас. Но тя не отиде на нея. Майката на Кори беше задраскала екскурзията като прекалено скъпа. Пази боже да ѝ свършат парите за къркане и безалкохолно…

В другата рамка бе поставена корица на „Сагърди Ивнинг Пост“ от 1936 г. Надписът под заглавието информира Кори, че илюстрираното седмично списание е основано от Бенджамин Франклин и струва пет цента. Картината на корицата вероятно беше сцена от разказа за Дивия запад вътре: мъж на кон завива иззад ъгъла на пътека в прерията, вижда тигрова гърмяща змия, извисила се заплашително над захвърлена пушка „Шарпс“ за лов на бизони, калибър 50-90.

Тази картина поне обещаваше някакво действие. Кори я свали внимателно, за да огледа отблизо рамката. Докато го правеше, пръстите ѝ докоснаха нещо, закачено отзад.

Тя я завъртя. Към задната страна беше прикрепено с целулозна лепяща лента парче хартия, почти толкова потъмняла от годините като шеллака.

Внимателно я измъкна от скривалището ѝ. Докато го правеше, лепенката се счупи на парчета и хартията падна. Хвана я във въздуха и опитвайки се да я държи само за краищата, я обърна. Беше стара черно-бяла въздушна снимка на пустинен пейзаж с долини, каньони и пороища, заснети от значителна височина.

Отиде бързо при чантата си, извади плик за доказателства с цип и плъзна снимката вътре. Направи няколко снимки отпред и отзад на рамкираната корица, както и на по-светлия правоъгълник на стената, който отбелязваше мястото, където беше висяла много десетилетия. След това закачи рамката обратно на кукичката и отново се огледа. Инстинктът ѝ подсказа, че това помещение няма повече тайни за разкриване. След още няколко мига взе чантата, прехвърли я през рамо и се упъти към входната врата и пътуването обратно до гаража на транспортната рота.

В своя просторен, пълен с реликви кабинет в старата сграда на Археологическия институт в Санта Фе, Нора Кели си сложи чифт нитрилови ръкавици и внимателно издърпа снимката от плика за доказателства.

— Това оригиналът ли е? — попита тя и въпросително погледна Кори.

Агентката на ФБР, която седеше неспокойно на близкия стол, кимна.

— Исках да я видиш за всеки случай, ако репродукцията изпусне нещо.

Нора обръщаше снимката няколко пъти в ръцете си, гледаше я от различни ъгли, вдигна я до носа и подуши.

— Старовремска фотографска хартия. Дори мирише на кашер.

— Нашата лаборатория определи, че е на седемдесет или осемдесет години — отбеляза Кори. — Ще кажат нещо по-определено, когато им я върна.

Значи затова се е разбързала, помисли си Нора. Този път, когато Кори и звънна, Нора не можеше да спре работата си по завършване на анализа на разкопките в селото на пуебло Цанкави и да отиде в Албакърки без предварителна уговорка. Затова Кори беше донесла доказателството в Санта Фе.

— А това? — попита тя и посочи малкото парче стара лепяща лента, останала в горния ъгъл откъм гърба на снимката.

— Целулозна лепяща лепенка с марка „Скоч“, произвеждана от „Минесота Майнинг и Манифакчъринг Къмпани“. Приблизителна дата на произвеждането ѝ — 1940 г.

Нора кимна, без да прекъсва огледа.

— Имате добра лаборатория, щом са могли да датират лентата.

— Нашата е най-добрата.

Нора се усмихна.

— Знаеш ли защо са я нарекли лента „Скоч“?

— Нямам представа.

— Защото, когато я разработвали за пръв път, лепилото било нанасяно само по краищата, а не по цялата лента. Някой се пошегувал, че тази стиснатост е типично шотландска. Често шотландците са смятани, как да кажа, за крайно пестеливи?

— Ей, аз имам шотландски корени и ще се обидя — каза Кори и се засмя.

— През 1950-те години „Студебейкър“ дори пусна кола на пазара под марката „Шотландец“, наречена така заради ниската цена и липсата на екстри.

— Представи си някоя корпорация днес да се опита да направи нещо подобно — подхвърли Кори. — Откъде знаеш тези стари любопитни факти?

— Ние от фамилия Кели произхождаме от Дъблин и — Нора мина на ирландски диалект — дядо обичаше да ги разказва, когато живеехме от другата страна на голямата вода. — После отново насочи вниманието си към снимката. — Жалко, че няма легенда или информация на гърба, за да може да определим произхода и.

— Нашият лаборант във Финикс беше силно разочарован, че отзад няма нищо написано. Те могат не само да определят колко стара е формулата на мастилото, но и преди колко време е направен надписът. — Кори замълча за кратко. — Другото интересно нещо е, че няма пръстови отпечатъци.

— Това е странно, нали? — Нора протегна снимката пред себе си и се вторачи замислено в нея. — Но ти смяташ, че е залепена за гърба на корицата от Джеймс Гауер?

— Да. От него или от друг от фамилията. Предполагам го въз основа на възрастта на лепенката и датата върху корицата на списанието. Може би е била скрита там за очакваното завръщане.

— Горкият стар Гауер. — Нора я погледна. — Е, не си я донесла тук за криминологично проучване, а с надеждата да научиш кое е мястото.

— Малко е размазано, но ти познаваш пейзажа на Ню Мексико като опакото на ръката си, затова ми хрумна, че може да го разпознаеш.

— Четкай ме, четкай ме. Обаче си права за едно — размазана е. Твърде размазана, за да бъде полезна за оглед от въздуха. Може би самолетът, или каквото са използвали, е попаднал в турбуленция точно когато апаратът е отворил диафрагмата, за да експонира лентата. Както и да е, дай да я огледаме по-отблизо. — Тя разчисти място на бюрото си, сложи плика за доказателства там и след това внимателно положи снимката върху него, като ъгълът с лепенката остана на гърба. — Прилича на типично Ню Мексико. Да, виждам каньони, свлачища и разхвърляни хвойнови дървета. Направена е от приблизителна височина от, да кажем, триста метра?

Смръщена, тя гледа дълго време снимката. След това се зае да рови из нещата на бюрото си, измъкна измежду тях лупа и я задържа над снимката, плъзгайки я от горе надолу и от ляво на дясно толкова близо, че виждаше как нейният собствен дъх овлажнява лещата. След това изруга под нос.

— Какво има? — попита Кори.

— Не знам. Нещо не е наред.

— Не е наред? Знам, че е размазана, но…

— Не, не е това. Усещам, че мога да разпозная мястото, но… — Неочаквано отстъпи назад, свали лупата и се засмя.

— Каква глупачка съм.

— Моля?

— Снимката — Гауер я е залепил отзад на рамката на обратно.

Нора обърна снимката на сто и осемдесет градуса и отново се наведе над нея.

— Така е по-добре. Сега север е в горния край и всичко изглежда много по-познато. Тази група ниски хълмове с плоски върхове ето там и каньонът, който се извива като… — Тя се изправи рязко и усмихна победоносно. — Каньонът е Анзуело, а хребетът — Навахо.

— Къде е това?

— Ще ти кажа къде не е. Не е близо до Уайт Сандс или Хай Лоунсъм. Вероятно е на сто и шейсет километра на север и на запад, както се пее в песента. — Погледна отново снимката, после махна на Кори да се приближи. — Познах го заради този каньон, подобен на цепнатина, ето тук.

— Каньон цепнатина?

— Виждаш ли тази тясна крива линия с острата извивка в края? Това е каньон цепнатина. Много тесен канал от пясъчник, дълбок стотици метри, но широк само два-три. На югозапад има много такива. — Нора почука леко с пръст в ръкавица по тъмния полукръг. — Тази част тук е известна сред местните като Ел Анзуело, което на испански значи „рибарска кукичка“. По очевидни причини. А хребетът, който се извива в източната част на снимката, е част от хребета Навахо.

— Питам се защо му е трябвало на Гауер да крие тази некачествена въздушна снимка?

— Не знам.

— Има ли нещо друго в снимката, което да ти прави впечатление? Историческо, геологично или нещо не на място? Каквото и да е?

Нора поклати глава.

— Каньонът Анзуело е единственото интересно нещо. Над него има средно голяма руина от индианците пуебло, говорещи езика тева, наричана… как ѝ беше името? — Цигума.

Двете жени седяха в мълчание, вторачени в старата снимка.

Най-накрая Кори го наруши:

— Едно е сигурно. Ако Гауер е скрил снимката, а той е най-вероятният заподозрян, трябва да го е направил по някаква причина.

— Съгласна съм — кимна Нора. — Да видим дали ще успеем да открием каква е била тази причина.

Паркираха колата в края на разбития път и слязоха. Дългият черен път, който се виеше из планинската пустош, беше свършил до една площадка в края на каньона. Въздухът беше свеж и ухаеше на пелин и цъфнали парички. Пухкави бели облаци бяха подкарвани от хладния вятър и хвърляха бавно движещи се сенки върху пейзажа.

Бяха пътували до каньона с колата на Нора, тъй като Кори нямаше право да ползва служебна кола, защото не изпълняваше официална задача, пък и беше неделя.

— Доста е хладно — отбеляза Кори, докато се оглеждаше.

Нора извади телефона си и включи джипиес приложението.

— Излиза, че сме на около три километра и нещо от руините.

Метнаха на гръб раниците и закрачиха по едва забележимата пътека. Тя се спускаше с остри завои в каньона, след това започна да върви по протежението на пресъхнало речно корито, което се извиваше по дъното му. Докато се движеха по нея, каньонът започна постепенно да се стеснява, а стените да се извисяват по-високо и страховито.

— Никога досега не бях виждала каньон цепнатина — призна Кори.

— Много са внушителни, но може да бъдат и опасни. Преди години в Юта ме настигна порой в каньон цепнатина. Беше най-страшното преживяване в живота ми.

— Как се случи?

— Ръководех разкопки на праисторическо скално жилище. До него можеше да се стигне през каньон цепнатина. Изля се порой, шумен и силен като дузина товарни влакове… — Тя замълча изведнъж, питайки защо, за бога, разказва тази мъчителна история, и то на някакъв агент на ФБР? — Както и да е — добави бързо, — днес няма вероятност да вали. Вече проверих. А руината, при която отиваме, не се намира в каньона цепнатина, а над него.

Стените на каньона около тях се стесняваха рязко и хвърляха прохладна сянка. Въздухът миришеше на пясъчник, а отгоре идваше непряка светлина, която покриваше скалите с топъл блясък. Нора си помисли, че прилича малко на влизане в пещера.

— Какво знаеш за това място? — попита Кори.

— Както вече споменах, испанците изграждат тук мисия в село на пуебло, наречено Цигума. Говорещите тева пуебло се включват в бунта и разрушават църквата. Оттогава мястото е изоставено и никой не му обръща внимание… може би с изключение на иманярите. Не се смята за важно от археологическа гледна точка.

Вече бяха стигнали до сърцевината на каньона. Голите каменни стени се извиваха насам-натам, полирани от безброй порои, а земята под краката им беше от чист пясък.

Кори протегна ръце.

— Виж, мога да докосна двете страни. Удивително!

— Тази част е така наречената Рибарска кукичка — каза Нора. — Когато излезем от другия край, има пътека, която се изкачва до плоския връх на хълма, където са руините.

След осемстотин метра каньонът отново се разшири и светлината започна да прониква в сумрака. Каменните стени изчезнаха и те излязоха сред поредица ниски хълмове с плоски върхове.

— Не мога да спра да си мисля — поде отново Кори, — че може би Гауер е намерил кръста, когато е търсил съкровището. Може би в руините на тази мисионерска църква.

— Съмнявам се. Много сме далеч от Хай Лоунсъм.

Пътеката пресичаше дъното и се катереше по един хребет към върха на хълма. Беше кратко, стръмно изкачване, след това минаха през венец от скали, увенчаващ каньона, преди да излязат горе на равното.

— Това е — обяви Нора. — Руината е ето там вдясно.

— Нищо не виждам.

— Виждаш ли мястото, където растителността се променя? Там, където върху купчини камъни и пръст растат кактуси и солени храсти37? Това е.

— Къде е църквата? — Кори свали раницата от гърба си и извади копие от снимката. Нора надникна през рамото ѝ към голямата могила.

— Това е църквата. Личи си по очертанията.

Кори прибра снимката и двете навлязоха сред руините. Навсякъде се търкаляха чирепи от съдове и късчета кремък, смесени със строшени парчета каменна зидария и разхвърляни мравуняци.

— Виж това! — Кори вдигна боядисан чиреп.

— Много е хубав, но трябва да го оставиш обратно — посъветва я Нора. — Не трябва нищо да пипаме.

— О, съжалявам. — Кори го остави на земята.

Упътиха се към по-голямата могила. Когато наближиха, Нора видя дебела кирпичена стена, която беше рухнала и ерозирала и сега беше гъсто обрасла със солени храсти. В другия край се издигаше кирпичена колона — единствената част от стената, която още стоеше. Изкачиха се по могилата, подплашиха ято гарвани, които излетяха във въздуха с кряскане и грачене, преди да кацнат на един близък американски бор.

Двете жени погледнаха надолу към мястото, където някога се бе намирал корабът на църквата.

— Ей, тук някой е копал — извика Кори. — Някои от тези дупки изглеждат пресни.

— Не съм изненадана — отговори Нора. — Много археологически паметници в Ню Мексико стават жертва на иманяри. Повечето са твърде далече, за да бъдат защитавани.

— Смяташ, че са копали за съкровище? Може това да е мястото, където Гауер е намерил кръста?

— Предполагам, че е възможно да е копал тук преди много време. Трябва да има причина тази въздушна снимка да бъде скрита в къщата.

Остър звук изплющя сред руините и Нора видя гейзер прах да се издига вдясно от тях.

— Залегни! — извика Кори, но Нора вече се беше хвърлила зад вътрешния наклон на стената. Стовариха се тежко на земята между храстите, докато изтрещяха още изстрели. Един куршум се удари в стоящата кирпичена колона и по тях се посипа засъхнала глина, а другите отнесоха върховете на храста вляво от тях.

— Насам! — Кори дръпна Нора да стане и двете изтичаха зад кирпичената колона и се хвърлиха на земята зад нея.

Нора видя, че Кори извади пистолета си. Мина известно време, преди дишането им да се успокои.

— Изстрелите дойдоха от хребета ето там! — посочи Кори.

— Мамка му! Не може да са стреляли по нас.

— Напротив, точно по нас стрелят.

Нора усети как стъписването ѝ преминава в страх и паника.

— Но защо?

Кори не отговори. Вместо това изпълзя до края на колоната и надникна иззад нея през щита от храсти.

Изтрещя още един изстрел и тя се дръпна назад.

— Мамка му! Държи ни на прицел! — Провери патронника на пистолета, за да се увери, че вътре има патрон.

— Какво ще правим?

Кори поклати глава.

— Ако стрелецът иска да слезе тук, ще трябва да излезе на открито. Тук няма укритие за него.

— Ще стреляш ли?

— Надявам се, че няма да се наложи. Ако стрелям със служебното оръжие, трябва да докладвам, а направо няма да повярваш каква бумащина е това. — Не спомена, че не е особено точна, а стрелецът, който очевидно използваше пушка, така или иначе бе твърде далеч.

— И какво ще правим?

— Дай ми минутка.

Нора седеше, притиснала гръб в кирпича, докато се опитваше да овладее дишането си. Погледна към Кори, която сега се промъкваше напред, за да погледне още веднъж. Ниско приведена, тя се взря през храстите. Минаха няколко минути.

— Може да си е тръгнал — най-накрая каза Кори.

— Откъде знаеш?

— По протежение на онзи хребет видях облак прах, сякаш вдигнат от автомобил. Изглежда, се отдалечава.

— Това ми се струва малко повърхностно.

Кори свали раницата, извади яке, отчупи клон и го зави около него, а на върха закачи бейзболното си кепе. След това бавно показа чучелото иззад колоната. Първо малко, после повече.

Нищо не се случи.

— Стрелецът със сигурност щеше да го види — каза Кори. — Мисля, че си е тръгнал. — Тя замълча. — Ето какво ще направим. Ще претичаш като луда през откритото пространство и надолу в пороището.

— Ще го направя, разбира се.

— Аз ще те прикривам и ще отговоря на огъня, ако стреля. След това ще те последвам. Щом се озовем в пороището, ще сме в безопасност, защото можем да заобиколим и да се спуснем от скалната корона на каньона, където ще имаме прикритие. Мисля обаче, че стрелецът наистина си е тръгнал.

Нора надникна лично, за да огледа терена. Имаше смисъл, ако Кори беше права, че стрелецът си е отишъл.

Кори зае зад храстите стойка за стрелба.

— Готова ли си?

Нора кимна. Сърцето блъскаше в гърдите ѝ.

— Ще броя до три. Едно, две, три — давай!

Нора се стегна, след това се затича по късия открит участък и скочи в пороището. Не се чу изстрел. След миг и Кори я последва и се присъедини към нея. Дишайки тежко, двете клекнаха рамо до рамо.

— Дотук добре — промърмори Кори. — По-добре да бързаме, в случай че ни преследва.

В мълчание заслизаха по пороището приведени и притиснати към стените, докато не стигнаха до отвора в скалната корона на каньона. Спуснаха се по разхвърляни в безпорядък заоблени каменни блокове и свлачища и скоро се махнаха от хълма. Бързо, но предпазливо се затичаха покрай веригата от ниски хълмове, докато не стигнаха до Рибарската кукичка. Пробягаха каньона цепнатина, излязоха от другия край и петнайсет минути по-късно стигнаха до колата. Нора седна зад волана, а Кори скочи на пътническата седалка и дръпна вратата да я затвори. Нора даде газ, обърна колата и пое надолу по черния път.

Кори пъхна пистолета в кобура.

— Тази въздушна снимка. Доведе ни тук, а някой ни очакваше. Мисля, че ни устроиха засада.

— Искаш да кажеш, че снимката е била подхвърлена? Че са искали да я намериш? — Нора обмисляше тази възможност известно време. — До къщата на Гауер няма достъп никой, освен армията. И на всичко отгоре как са могли да знаят, че ще дойдем днес? Или че въобще ще дойдем? Никой няма да сложи на пост стрелец за постоянно.

— Мисля, че армията я е подхвърлила. Още когато видях Магърк, не ми хареса. Не бих се учудила, ако е наредил да ни следят.

— Да ни следят и да стрелят по нас?

— Може би.

— Но защо?

— Не знам.

Нора се поколеба. Предположението ѝ се стори прекалено изсмукано от пръстите, чак до параноя. Кори имаше свръхдейна фантазия и бе развила безпричинно недоверие към Магърк.

— Няма смисъл в това — заяви тя. — Помисли. Какъв може да е мотивът му? Убийството на федерален агент е съдбоносна стъпка, ще предизвика буря и ще привлече внимание. А подхвърлянето на снимката? Откъде би могъл да знае, че ще погледнеш зад картината, ще я намериш, ще разбереш къде е мястото и ще решиш до го провериш? И откъде би могъл да знае кога? Не забелязах да ни следят. И накрая, ако там горе беше истински военен снайперист, щяхме вече да сме мъртви. Той беше само на деветдесет или може би на сто и петдесет метра от нас. Обаче куршумите от изстрелите му попадаха най-малко на три метра от нас. Може да е бил някой късоглед ловджия. Или човекът, който е изкопал онези дупки — просто се е опитвал да ни изгони от неговия „парцел“. Възможно е и да е просто някой луд. Нали знаеш, има много такива, крият се в малките си убежища из пустошта.

Кори запази мълчание, после каза:

— Това са разумни доводи. Мисля, че просто не харесвам генерала. Изглежда ми… не знам. Някак си прекалено мил.

— Би ли предпочела да е някой гадняр?

Кори поклати глава.

— Ще докладваш ли за случилото се на ФБР? — попита Нора.

— Божичко, не. Би отворило кутията на Пандора. Ще ме вкара в беда, защото съм дошла тук през почивния си ден без разрешение, при това с цивилен.

— Тогава какво ще правим?

Кори изду устни.

— Ще помоля шериф Уотс да дойде тук. Той е специалист следотърсач, поне така твърди. Може би ще успее да разбере какво става. Досега се оказа много полезен.

Нора се усмихна.

— Освен това е и много сладък.

— О, я млъквай — тросна се Кори. — Можеш да дойдеш и ти като моя бавачка.

В стаята на секретарката нямаше никого, а вратата на кабинета беше леко открехната. Кори почука.

— Влез — чу се силният глас на Уотс.

Кори бутна вратата и влезе. Досега не беше идвала в кабинета на Уотс и се изненада. Отвън сградата изглеждаше приятна, макар и малко аскетична, но кабинетът на шерифа се оказа подобен на хижа в планината с панели от възлести борови дъски, на които бяха окачени няколко малки навахски килими. Главата на елен висеше над тухлена камина. Бюрото беше спретнато като новобранец, а покрай стените бяха подредени картотеки.

— Ей това се казва приятна изненада — усмихна се Уотс и стана. — Специален агент Суонсън и доктор Кели. И то в прекрасна понеделнишка сутрин. Идвате точно навреме, защото тъкмо смятах да отида да обядвам. Какво мога да направя за вас? — Прекара пръсти през къдравата си коса. — О, извинете, трябваше да ви поканя да седнете.

— Благодаря — отговори Кори и двете седнаха. Той последва примера им.

— Някакво развитие? — попита Уотс.

— Да — потвърди Кори, — но може ли засега да остане поверително?

Уотс кимна. Скръсти ръце и се наклони напред, а на лицето му се изписа интерес и готовност да слуша.

— Познавате ли каньона Анзуело?

— Чувал съм за него. Долу при Пай Таун?

— Точно така — намеси се Нора. — Над каньона се намира разрушено селище на пуебло, наречено Цигума.

— Никога не съм бил там.

Кори се поколеба, после извади снимката от една папка и я сложи пред Уотс.

— Това е въздушна снимка на мястото.

Уотс я вдигна.

— Изглежда стара.

— Датирахме я около 1940 г.

— Значи това е каньонът Анзуело?

— Да — потвърди Нора и посочи снимката. — А това е местоположението на старата мисионерска църква в Цигума. Разрушена е по време на индианския бунт.

Уотс кимна.

— Откъде я взехте?

— Извадих съдебна заповед за претърсване на къщата на Гауер — обясни Кори. — Беше залепена за задната част на стара картина.

— Интересно.

— Затова вчера следобед — продължи Кори — отидохме там.

— Намерихте ли нещо?

Кори преглътна.

— Нямахме време, защото по нас стреляха.

Уотс едва не скочи от стола.

— Стреляха по вас?

Кори му разказа историята. Още преди да стигне до края, Уотс стана от бюрото и взе шапката си.

— Да вървим.

— Ами обядът?

С махване на ръка Уотс го задраска.

— Нали сте видели откъде идват изстрелите? Можем да се обзаложим, че е оставил следи, а може би и други улики. Трябва да стигнем там, докато са още свежи.

Нахлупи шапката на главата си, откачи колана с револверите от куката и го закопча на кръста си.

— Ще вземем моята кола.

От каньона Анзуело до Хай Лоунсъм пътуването беше дълго и буквално разтрисащо. Кори искрено се зарадва, че може да слезе, когато пристигнаха. Вече беше късно и слънцето се беше спуснало сред група далечни купесто-дъждовни облаци, превръщайки ги в кървави кули, и хвърляше странна червеникава светлина върху околността. Входът в призрачния град беше препречен с полицейска лента, а пред нея бяха паркирали няколко автомобила и бусове.

Отвъд автомобилите мястото кипеше. Кори видя Моруд да говори с хората от екипа на ФБР за събиране на доказателства, застанали около кладенеца. Когато приближиха, тя започна да чува гласа му — необичайно висок. Щом я видя, той прекъсна и се приближи.

— Какво е това? — попита с раздразнение, вторачвайки се в шериф Уотс и Нора. — Надявах се да запазим това произшествие в тайна!

Кори се изненада от неговия яд.

— Сър, когато ми се обадихте, разследвахме несвързана с произшествието страна на случая. За да ги оставя, трябваше да направя голямо отклонение и щях много да се забавя.

Моруд не отговори, но думите ѝ, изглежда, го укротиха малко. Той погледна към другите двама:

— Всичко това е строго поверително.

— Разбрах — увери го Нора.

— Елате с мен — нареди той на Кори. После погледна към Нора и Уотс. — Може и вие да дойдете.

Моруд ги поведе към мястото. Лебедка с кървава носилка, полюшваща се под нея, още висеше над кладенеца. Дървеният капак, стар и прояден от дървояди, лежеше счупен на две, а наблизо в незатворен чувал за трупове беше простряно тялото на Хъки. Главата му беше покрита със сгънат найлон.

— Подушвате ли? — попита Моруд и махна към тялото.

Кори се поколеба. Да подуши трупа? Беше странно искане.

— Ела по-близо.

Когато Кори направи още две крачки, въздухът се раздвижи от движението и до носа ѝ долетя миризмата на алкохол.

— Пиел ли е?

— Вони на алкохол, нали? — каза Моруд. Той махна през рамо. — Лагерувал е ето там. Мястото беше осеяно с малки бутилки „Саутърн Комфърт“, а в шибаната му раница има още. Взехме кръв, за да проверим колко е бил пиян.

— Как е бил намерен? — намеси се Нора.

— Тази сутрин не се е появил на работа. Жена му била ужасена, казала, че трябвало да се прибере в неделя вечерта. Триангулирахме сигналите на мобилния му телефон. Беше доста трудно, защото ту има, ту няма сигнал толкова далеч от цивилизацията. Извадихме късмет, че успяхме да го засечем. — Той се обърна към един от техниците на ЕСД: — Том, къде са нещата, които намерихте у него?

— В кутията за доказателства, сър.

— Погледнете това. — Моруд отиде при кутията. Вътре в различни отделения лежаха няколко плика за доказателства. — Всичко това намерихме в джобовете му. — Той извади няколко плика. — Златна монета, пръстен, стари ключове. По-големите неща са в бивака му. Плячкосал е всичко, до което е могъл да се докопа. Донесъл е металотърсач и навсякъде е изкопал дупки.

Уотс поклати глава.

— Защо ФБР държеше подобен човек на работа? Щом го видях, разбрах, че е неприятен тип. Дойде тук да бута стени без всякакво уважение към мястото.

Моруд се обърна към него.

— Господин Уотс, запазете вашето мнение за себе си — процеди той кисело.

— Не ми е в стила, агент Моруд.

Моруд рязко се обърна и нареди на Кори:

— Елате с мен.

И с бързи крачки се отдалечи. Кори го последва, а Нора и Уотс тръгнаха след нея. Боже, надяваше се, че шерифът повече няма да прави враждебни забележки. Никога не беше виждала Моруд в подобно състояние.

Стената на една неголяма плевня беше току-що съборена и Хъки беше изкопал няколко дупки в кирпичената основа на малката църква. Когато Кори се огледа, видя, че беше причинил известни щети, но за късмет не беше имал време, за да нанесе още разрушения, преди да падне в кладенеца. Продължиха покрай църквата до район извън града, осеян с дупки.

Нора клекна пред плитките изкопи.

— Това вероятно е било градското сметище — каза тя, — ако се съди по чирепите и бутилките.

— Хайде да говорим с Алфиери, за да научим последните новини — подкани Моруд и тръгна бързо по старата главна улица към мястото, където Алфиери, зачервен и потен, точно събличаше гащеризона за еднократна употреба.

— Милт, какви са новините?

— Ами доста ясни — отговори Алфиери. — Доказателствата сочат, че както изглежда, Хъки е дошъл тук горе сам. Имал е металотърсач и е претърсвал терена, където намирал нещо, веднага го изравял. И както изглежда, през цялото време се е наливал. Почти навсякъде са разхвърляни негови стограмки. В един момент преценката му е била замъглена от алкохола и е минал по капака на кладенеца. Изгнилият капак се строшил и той е паднал в дълбокия трийсет метра изкоп и се убил. Смятаме, че се е случило през нощта, защото на дъното е намерено и счупеното му фенерче.

— Кладенецът сух ли е? — попита Кори.

— Да, сух като скелет. Паднал си е на главата.

Не е за чудене, че са покрили главата му с найлон, помисли си Кори.

— Къде е лагерувал?

— Последвайте ме — нареди Моруд.

Хъки беше опънал палатката си на завет зад стената на старата църква. Имаше малък кръг от камъни, където беше палил лагерния огън, тенджера, празна консерва говежда яхния, още стограмки „Саутърн Комфорт“, фасове и други боклуци. На стара дъска лежаха подредени другите неща, които явно беше намерил: гравирано конско удило38 от сребро, медно испанско стреме, стари бутилки, порцеланова чиния, няколко прибора за хранене, ключалки и брави, изкъртени от врати, клавиши за пиано от слонова кост, още монети.

Нора, която беше изостанала, дойде сега, когато оглеждаха бивака. Тя коленичи, за да разгледа доказателствата.

— Мога ли да получа нитрилови ръкавици, моля? — помоли тя.

Алфиери ѝ подаде чифт и тя ги нахлузи. После взе една от бутилките и прочете:

— „Рич енд Реър“.

— Гауер имаше същата марка в раницата си — обади се Кори.

Нора огледа някои от другите предмети, след това вдигна една петцентова монета с индианец от едната страна.

— Хиляда деветстотин трийсет и шеста — прочете тя. — Може да е също нещо, оставено от Гауер. Това са важни улики.

— В какъв смисъл? — попита Кори.

Нора се изправи.

— Възможно е Хъки да е намерил стария бивак на Гауер. Искам, ако нямате нищо против, да огледам някои от дупките, които е изкопал.

— Мисля, че това е добра идея — бързо се съгласи Кори, след това стрелна поглед с крайчеца на очите към своя началник.

— Господин Алфиери ще ви покаже къде са дупките — каза Моруд. — Милт?

— С удоволствие. — Техникът извади скица на града, на която беше нанесъл местата, където Хъки е копал. Кори и Уотс тръгнаха след останалите. Следвайки грубата карта, започнаха от другия край на града и постепенно се придвижваха към полицейската лента.

Нора клякаше, за да огледа внимателно всяка от дупките, преди да продължат нататък.

— Бил е трудолюбив като къртица — измърмори тя.

Когато наближиха оборите, Нора спря при участък, разровен на много места.

— Този изглежда многообещаващо.

Беше равно място, недалеч от стария обор, където бяха намерили останките на мулето. Нора коленичи и събра парчета от счупена бутилка.

— Още една „Рич енд Реър“. А ето и кръга от камъни, където е палил лагерния огън. — Тя отмести настрана един изсъхнал търкалящ се бурен. — Вижте това! — извика и измъкна кутия тютюн за дъвчене от останките край кръга от камъни. Беше ръждясала, но печатът „патентовано през 1940“ все още се виждаше по края.

Нора стана.

— Това със сигурност е мястото, където Гауер е лагерувал. Виждате ли ето там гнилия брезент? Обзалагам се, че това е била палатката му. — Тя погледна Кори, след това Моруд. — Мястото би трябвало да се разкопае. Тук може да има важни улики. И… — За миг се поколеба. — Ако Гауер е намерил още ценности, най-вероятно ги е заровил тук.

Моруд погледна Кори.

— Някакви идеи?

— Съгласна съм.

Моруд кимна.

— Аз също. — После се обърна към Нора. — Сега се радвам, че се оказахте тук — каза ѝ той. — Извинявам се за лошото посрещане. Трябва да извършим тези разкопки колкото е възможно по-бързо. Кога може да започнете?

Кори затаи дъх, докато гледаше как Нора обмисля въпроса. Знаеше, че археоложката е притисната от сроковете в работата ѝ за института, и честно казано, нямаше представа дали ще приеме.

Най-накрая Нора отговори:

— Ще ми е нужен един ден, за да събера оборудването си и да проверя напредъка на моя асистент в Банделиер. Това означава вдругиден. Прилича ми на работа за два дни, затова ще се наложи да лагерувам тук една нощ. Ако не възразявате, ще доведа брат ми Скип.

Моруд се намръщи леко, но за изненада на Кори не възрази.

Младши сержант Антонио Роман седеше зад волана на своя камион М-107939, вторачен през прашното предно стъкло в празния терен наоколо. Някак си успяваше да бъде едновременно мрачен и суров: прах, пясък и набола прерийна трева, а не много далеч се виждаха ниски планински върхове. Заобикаляха го други превозни средства: два командни модула М-1113, два товарни М-1123 и една платформа М-1079А. Пред камионите беше издигнат временен команден център, а в него пет-шест души от неговия взвод довършваха задачата, която им бяха спуснали толкова неочаквано. До центъра имаше ремарке с пневматичен катапулт, който в момента беше празен.

Радиостанцията му изграчи:

— Танго-едно, Танго-едно, говори Виктор-девет-девет, край.

Това беше специалист трети клас Хъдзън, пилотиращ дистанционно „Нощен страж“. Дори тук, навътре в ракетния полигон, където наоколо нямаше никакви врагове, Хъдзън обичаше да си играе на войник. Роман взе микрофона на радиостанцията:

— Говори Танго-едно, слушам.

— Последният подход отрицателен. Искам разрешение да легна на обратен курс.

— Получи ли всички данни за завоюване в надлежния ред?

— Всички данни са надлежно получени, сър.

— Добре, Виктор-девет-девет, разрешението е дадено. Кацни и обезопаси. Танго-едно, край.

— Разбрано, Танго-едно, да приземя и обезопася. Край и изключвам. — Радиостанцията потъна в мълчание.

Роман въведе няколко бележки в таблета си, след това отново се загледа навън в пейзажа. Минаваше четири часът и слънцето висеше ниско над планините в далечината. Макар че нямаше да го каже на своя екип, бе обзет от нетърпение да завършат това тъпо учение и да се върнат в базата. Тази вечер щяха да дават последния епизод от „Западен свят“ и той не възнамеряваше да го пропусне.

За хиляден път Роман се запита защо старецът се беше разпалил толкова. Като във всяка друга военна база, и в „Уайт Сандс“ също се провеждаха учения и проверки, планирани и непланирани. Обаче през последните няколко дни в базата витаеше усещането все едно я мобилизират за участие в десанта в Нормандия. Провеждаха се разузнавателни мисии за предстоящи бомбардировки; обновяване от въздух на стратегически обзорни карти с ултрависока резолюция и дори ръчно издирване на неизбухнали муниции. Роман знаеше, че през годините в „Уайт Сандс“ са се правели оръжейни изпитания, но после са провеждани внимателни издирвания и сега изглеждаше излишно да се търсят така подобни муниции през двайсет и първи век. Обаче най-изненадващо беше днешното учение: на неговия екип беше възложена задачата да използват РК-7 — безпилотник за тактическо разузнаване и наблюдение, за да издирват неизправна ракета, паднала в района на връх Викторио. И не всеки РК-7 дрон, а „Нощен страж“ — най-новият модел, оборудван с радар със синтетична апертура (CAP)40, нискочестотен сонар и сателитна връзка за контрол извън линията на видимостта. Това беше единственият такъв дрон в базата и Роман знаеше почти със сигурност, че не е предназначен за такива обикновени задачи. Друг безпилотник, по-обикновеният модел РК-7А, лежеше на ремаркето зад едно от хъмвитата, като мярка срещу възможни повреди.

Роман остави таблета настрана и погледна към хоризонта, където малката точка, която беше завръщащият се „Нощен страж“, бавно растеше в избледняващата светлина. Може би нещо ставаше сред чиновете много над неговото равнище на заплащане. Възможно беше всички бази да провеждат много учения и проверки. Поне това си беше казвал до днес — политиката в света навън не го интересуваше особено. Обаче това издирване на изгубената МИМ-2341… засечката се беше случила преди няколко месеца и заключението беше, че преднамерено се е саморазрушила, докато е била във въздуха. Освен това беше почти напълно сигурен, че ракетата не се беше насочила в тази посока.

Сега „Нощен страж“ вече беше близо — това нещо със сигурност можеше да лети — и видя специалиста Хъдзън в командния модул, с ръце, заети с джойстиците, докато го маневрираше за кацане. Докато надзираваше ставащото от хъмвито, Роман остави настрана предположенията си. Генералът не беше лош, що се отнася до командващите офицери. Роман не беше чувал за човек, който да няма никакви странности. Може би това беше нужното условие, за да командваш. Магърк не беше някакъв дребнав тиран и не се надуваше като някой тенекиен Хитлер. Роман никога не го беше виждал да се ядосва. Ако ексцентричността му беше неговата страст към ядрената история — в това нямаше нищо лошо. Всъщност щеше да обясни слуховете, че Магърк специално е поискал да бъде назначен за комендант на базата преди около осемнайсет месеца. Не можеше да се каже, че това е умен ход за кариерата, защото обикновено подобни постове бяха предвидени за полковници. Обаче Роман би предпочел по-скоро някой, който…

Мислите му бяха прекъснали от някакво движение в страничното огледало. Беше малък конвой — два джипа очевидно се приближаваха откъм базата. Мамка му, какво ставаше? Ленивото му любопитство се превърна в своята противоположност, когато видя звездата, изрисувана на вратата на водещия джип.

Той скочи от камиона, когато двата джипа стигнаха до него и вдигайки голям облак прах, рязко спряха. „Нощен страж“ вече беше кацнал и екипът на Роман преустанови действията си по докарване на ремаркето му, за да се вторачи с изненада в джипа на генерал Магърк.

Роман забеляза, че във втория джип се возят двама военни полицаи. Зад волана на първия беше административният помощник на Магърк — лейтенант Удбридж. Тя слезе от джипа с почти императорска внушителност, след това бавно завъртя слабото си тяло, докато не се озова лице в лице с Роман. С високите си скули, съвършената медна кожа, кехлибарени очи и пълни устни приличаше на египетска кралица. И като истинска кралица, самото ѝ присъствие предизвикваше страх — Ин към Магърковия Ян. Двамата военни полицаи останаха във втория джип, чийто двигател работеше на празни обороти.

Единственият човек, който се движеше бързо, беше генерал Магърк. Слезе от първия джип и бързо се приближаваше. На лицето му имаше изражение, което Роман не помнеше да е виждал преди. Затова бързо застана мирно и козирува, обаче Магърк го отмина и спря пред специалист Хъдзън.

— Докладвайте — нареди той рязко.

Хъдзън, който не беше свикнал да общува с генерала, се изправи.

— Сър?

— Докладвайте!

Хъдзън преглътна и рапортува:

— Сър, мрежата от координати беше проверена, без да бъде установен положителен резултат.

— Дайте да видя тази мрежа. — Магърк взе таблета от специалиста, вторачи се в него, почука няколко пъти по клавиатурата.

— Проверили сте само от секции В-12 до Г-14.

— Да, сър. Такава беше оперативната заповед.

— Това е по-малко от половината на тези геоложки формации! — възмути се генералът и махна към връх Викторио.

— Сър, балистиците казаха, че ако ракетата МИМ-23 е паднала, това може да е станало само от тази страна на…

— Не ме интересува какво говорят балистиците! — обяви генералът. Не беше повишил тон, но руменина започна да пълзи по лицето му, докато не стигна линията на косата. — Може ли компютър да предскаже пътя на ракета, която се е отклонила от курса?

— Не, сър.

— Може ли да ми кажете със сигурност, че ракетата не е паднала откъм далечната страна на тази формация?

— Не, сър.

— Тогава претърсете и другата страна! И увеличете радиуса на обследване с три километра, после ми пратете резултатите.

— Сър… — беше започнал Хъдзън да казва нещо, но Магърк вече се беше завъртял на пети и се връщаше към джипа. Когато мина край Роман, го изгледа яростно.

Всичко се беше случило толкова изненадващо и неочаквано, че Роман не намери време да реагира. Генералът се качи на джипа, Удбридж го последва, двете превозни средства обърнаха и се понесоха бързо обратно към базата. Гневното присъствие на генерала тук, за да управлява ръчно една рутинна мисия, беше необичайно. Това не беше просто старчески каприз, а изригване на вулкан.

Роман почувства, че някой застана зад него.

— Сър? — Беше Хъдзън. — Ние изпълнихме параметрите на издирването, които бяха посочени от…

— Чу генерала — прекъсна го Роман. — Параметрите бяха променени. Ще се върнем тук утре в шест кула нула и ще разширим издирването в съответствие с новите заповеди.

Този път, когато Кори Суонсън приближи колата до хижата от греди с ламаринен покрив, Джеси Гауер вече я чакаше на предната веранда. Тя слезе от колата, промъкна се между отпадъците в двора и спря в подножието на първото стъпало.

Мъжът, доколкото можа да определи, все още носеше опърпаните дрехи от последния път и сега гледаше към нея, седнал на един от старите столове на верандата. Може би причината беше в нейното въображение, но сякаш русата му коса беше измита и сресана. И определено се беше избръснал.

— Получих вашите съобщения — каза тя. — И двете.

Джеси Гауер беше оставил тези съобщения в гласовата поща в службата ѝ, и двете съдържаха въпрос за напредъка на разследването и златния кръст. Той не отговори.

— Може ли да се кача?

Гауер ѝ махна да се качва и тя се настани на един от столовете.

Поседяха около минута в мълчание и се гледаха. Кори си мислеше за суровите си думи на сбогуване при последната им среща. Неочаквано бяха изригнали от някакво място дълбоко в нея. Може би причината беше фактът, че в Гауер видя нещо от своята майка: пристрастена, погълната от себе си, гневна на света. По-неприятното беше, че можеше да види себе си… по-точно каква можеше да стане.

— Вижте — започна тя, — не съм тук, за да ви разпитвам или да претърся къщата, или да ви арестувам. Тук съм като човек, който разследва онова, което се е случило с вашия прадядо. Имаме една и съща цел. Няма нужда да бъдем врагове. И още нещо… — Тя замълча. — Съжалявам, за нещата, които казах. Имам предвид, когато си тръгвахме.

Джеси Гауер изслуша малката ѝ реч, без да промени изражението си.

— А кръстът?

— Все още е доказателство. Беше намерен до тялото му на федерална земя. Нито аз, нито някой друг може да направи нещо в момента. Когато разследването свърши, ще видим каква е възможността да го дадем на вас. Също ще е сложно, защото има закони, които управляват такива неща. Освен това… — Тя се поколеба и се запита дали да му каже, че е радиоактивен. Но не, тази информация беше строго секретна. — Обещавам да направя каквото мога.

Гауер изслуша и това изявление. Тя усети, че между телефонните обаждания беше имал време да обмисли всичко.

— И аз нямах намерение да се държа толкова лошо — изтъкна той. — Просто… — Махна към двора, приличащ на прашно сметище, към ръждясващата железария и потискащото усещане за изгубени мечти. Кори веднага разбра. Да учиш в университет от Бръшлянената лига след трудно детство трябва да е било като обещание за прекрачване в един по-добър свят. Обаче този свят се беше разпаднал и сега той бе отново тук, по-зле откогато и да било.

— Аз израснах в Канзас — каза тя, — в град не по-голям от това място. — Тя млъкна. — Не исках да…

— Не, права сте. Грозно е. — Джеси въздъхна. — За мен Кеймбридж беше откровение. Нямах представа, че светът може да е толкова зелен.

— Зеленото невинаги е много прекрасно — възрази Кори. — Израснах заобиколена от пшеничени ниви. Като дете си мислех, че продължават до безкрай. Един зелен ад.

Поседяха известно време в мълчание. После Гауер се размърда.

— Искате ли чаша вода, или нещо подобно? Съжалявам, наистина нямам…

— Не, благодаря, всичко е наред. — Отново настъпи мълчание и те оглеждаха запустението. Тогава Кори си пое дълбоко дъх, защото взе решение.

— Вашият прадядо е бил убит при изпитанието „Тринити“ — каза тя. — Смятаме, че вероятно е излязъл да търси находки в пустинята Хорнада дел Муерто. Бил е застигнат от взрива. Успял е да се върне обратно в своя лагер в Хай Лоунсъм, но е умрял скоро след това.

— Мили боже! — Докато тя говореше, лицето му се беше превърнало в маска от шок и неверие. — Казвате, че е бил заровен там от времето, когато са изпитали бомбата?

— Да. Смятаме, че сме открили бивака му. В момента се проучва.

— Научихте ли нещо повече за кръста?

Кори се поколеба. Не искаше да събужда твърде голям интерес у него, след като още никой не знаеше дали изобщо е възможно да предяви претенции за кръста.

— Той също е облъчен, защото е бил у прадядо ви, когато е избухнала бомбата. Нямаме много информация за него, освен че е стар и ценен. Може да е бил собственост на някой испански свещеник мисионер, който е работил по тези места.

— Колко е облъчен?

— Сега вече радиацията е отслабнала. Около дозата, която ще получите, ако летите на 10000 метра височина.

Джеси се облегна с въздишка.

— Значи не сте намерили джобен часовник у него?

— Не. Защо питате?

— Изглежда странно, че е носил златен кръст, но не и своя часовник. Това беше един от двата предмета негова собственост, за които го беше грижа. Прочуто семейно наследство, предавало се у фамилията Гауер в продължение на няколко поколения. Обаче изчезнал с него. Поне така казваха. — Той замълча, размишлявайки. — Златен кръст. Испански. Това със сигурност звучи като съкровище. Смятате ли, че може да е намерил съкровището на връх Викторио, преди да умре?

Кори не отговори. Джеси много бързо сглобяваше пъзела. Може би дори прекалено бързо. Защо изобщо беше дошла тук отново? Отчасти в отговор на неговите обаждания. Обаче инстинктът ѝ подсказваше, че той знае повече, отколкото им беше казал.

В тишината се чу кудкудякане откъм кокошарника.

— Пертелота! — извика Джеси. — Чудесно! — Обърна се към Кори. — Това е вечерята ми.

— Пертелота?

— Ами да. Разпознавам всички кокошки по тяхното кудкудякане. Те са ексцентрични малки зверчета.

— За бога, откъде взехте това име?

Гауер мълчаливо сви рамене.

— Остатъчен ефект от моето образование. Наименувах много неща в това старо ранчо на откъси от английската литература, докато седях на същата тази веранда. От нямане какво да правя. Шантиклер и Пертелота са петел и кокошка от „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър. Пертелота беше любимката на моя петел, докато той не изчезна. Мисля, че някоя миеща мечка му е видяла сметката. Кръстил съм и останалите кокошки. А кокошарникът е Кентърбъри. Онова старо очукано дърво пък е Чайлд Роланд от поемата на Байрон42. На мен ми прилича на стар рицар, на когото не е провървяло особено. А цялото пространство между пътя и оградата е Пустата земя. — Той направи пауза. — Мисля, че не е нужно човек да е чел Елиът43, за да знае това.

Кори слушаше този водопад от думи с нарастваща изненада. Джеси Гауер явно имаше мозък. Изпита неочакван подтик да го попита за неговия роман, но последния път тази тема не беше приета много добре. Затова посочи небрежно към затворената стара барака за инструменти, чиито прозорци бяха заковани със стари дъски.

— А как наричате нея?

— Никак — отговори бързо Гауер. Той се затвори толкова рязко, та Кори разбра, че е казала нещо не на място. Затова смени темата и продължи:

— Този джобен часовник, който споменахте. Може ли да ми разкажете повече за него?

— Беше хронометър с връщаща се стрелка.

— Какво е това?

— В хорологията това е известно като „компликация“ — нещо, което часовникът може да прави освен посочването на часовете и минутите. Освен другото хронометрите могат да отброяват много точно секундите. По същество хронометър с връщаща се стрелка е часовник, чийто секундарник автоматично се връща на нула, без да е нужно да се натиска някакъв бутон.

— Хорология? Звучи като някаква сутеньорска наука.

Джеси се усмихна за пръв път.

— Вече ви казах, че татко разбираше от часовници и ремонта им. Обикновено му носеха скапани „Таймекс“ за поправка. Но веднъж му се падна един стар „Патек Филип“ за почистване и регулиране. Помня, че ми позволи да видя вътрешността му. Вътре имаше цял различен свят: лостове, пружини, ротори и дори рубини. Никога не бях виждал татко толкова възбуден. Това беше единственият път, когато му се случи да работи върху един от Светата Троица.

— От светата какво?

— Трите най-стари и велики швейцарски фирми производители на часовници: „Патек Филип“, „Вашерон Константин“ и „Адемар Пиге“. Всеки от техните часовници съдържа стотици части, изработени с възможно най-педантична грижа. И всички тези части са скрити от погледите, за да работят заедно безшумно и точно.

Докато говореше, в очите му се беше появила светлинка.

— Ами ролексите? — попита Кори. — Мислех, че те са най-добрите.

— Имат някои емблематични дизайни. Обаче по същество са часовници, изработени с машини. Не са изработени ръчно със същата фанатична грижливост и нямат неща като вечни календари например или… — Той спря да говори, защото явно беше забелязал как го зяпа Кори.

— Продължавайте — подкани го тя.

— Защо да го правя? Така или иначе и след милион години няма да мога да си позволя такъв часовник. Дори и да продам… — Тук той отново замълча.

Кори реши да помълчи и тя с него известно време. Ето човек, който е прекарал цялото време със своите мисли. Не беше свикнал да ги споделя с чужди хора.

— Казахте, че вашият прадядо го е било грижа само за две негови неща — подхвърли тя след малко сякаш мимоходом. — Кое беше другото?

Той я гледа известно време, все едно се опитваше да уравновеси вродената си подозрителност с нуждата от компания.

— Една стара рисунка — отговори най-накрая.

— Защо е била толкова ценна за него?

— Кой знае? Беше едно от онези неща, които се предават от поколение на поколение в семейството — като Библия или нещо подобно. Мама през целия си живот носеше една камея, макар да се оказа фалшива. Хората се привързват към вещите. — Той се поколеба. — Както и да е, отдавна я няма.

Кори го усети как се отдръпва и затваря. В същото време умът ѝ работеше, сглобяваше някои от нещата, които Гауер беше изрекъл току-що. Макар да се оказа фалшива…

Тя се огледа и погледът ѝ се спря върху бараката за инструменти. Имаше нещо защитно в начина, по който Гауер реагира на нейния въпрос за нея. Катинарът на вратата изглеждаше подозрително нов в сравнение с всичко наоколо.

— Тази барака за инструменти… дали е възможно да надникна вътре?

— Защо? — попита Гауер, а гласът му се извиси до крясък. — За втори път споменавате бараката.

— Има любопитен външен вид и просто си помислих…

— Просто си помислихте! Просто си помислихте, че може да дойдете тук и да ме дразните със смътни обещания за кръста, а след това да задавате още въпроси. Какво мислите, че има вътре? Лаборатория за метамфетамини, а?

— Не, аз…

— Всички тези глупави преструвки, че сте сродна душа, за Канзас, че уж се интересувате от часовници… Онова, което наистина се опитвате да направите, е да източите информация от мен. Вие, шибани ченгета, всички сте еднакви! — Вече беше на крака и крещеше с насълзени очи. — И си мислите, че насмалко щях да ви повярвам, а? Махайте се! Махайте се и не се връщайте!

Кори осъзна, че няма какво да каже. Той беше изпаднал в неочаквана, нелогична ярост, характерна за страдащите от биполярно разстройство. Беше виждала това и при други, и имаше само един начин да реагираш. Затова, докато Гауер крещеше, тя стана, слезе по стълбите на верандата и с енергични крачки се упъти към колата си.

Нора седна на пети и започна да съзерцава завършените разкопки на стария бивак на Гауер в Хай Лоунсъм. Беше разкрила шест квадратни метра, които обхващаха центъра на лагера, лагерния огън на Гауер, отпадъците му, изгнилата палатка и тревожно количество бутилки „Рич & Реър“. Денят беше странен и неприятен: високи облаци бяха скрили слънцето и силни пристъпи на вятъра носеха търкалящи се бурени сред руините и покриваха всичко с тънък слой прах, включително косата и очите ѝ.

От една страна, разкопките бяха минали прекрасно и много по-бързо, отколкото беше очаквала. Радваше се за това. Макар Уайнграу да не възрази да си вземе още отпуск от института, сега не изглеждаше толкова ентусиазирана от отсъствието ѝ. Аделски беше свършил отлична работа при разкопките на Цанкави, но заради нейното отсъствие беше неизбежно да изостане малко от графика. Пък и се чувстваше притеснена от вниманието, което през това време се отделяше в института на Конър Дигби. Той беше поел временно някои от нейните административни задължения и като че ли се справяше добре с работата.

Нора поклати глава и прогони тези мисли. Беше изкарала десет години в този институт, а Дигби бе там едва от няколко седмици. Той беше пет години по-млад от нея, досието му с публикации не беше лошо, но не можеше да се сравнява с нейното. Нямаше начин да бъде издигнат преди нея. Беше дребнаво и дори някак параноично да се тревожи за това.

Тя отново насочи вниманието си към разкопките. Повечето от нещата, които откри, бяха заснети, опаковани и прибрани. Включително един много необичаен предмет, който тя разпозна като индиански медицински вързоп44. В единайсет часа Скип и тя успяха да завършат работата, която първоначално беше преценила, че ще ѝ отнеме два дни. И като капак резултатите бяха вълнуващи. Онова, което откриха, щеше да преобърне първоначалните идеи. То щеше, помисли си тя със задоволство, напълно да промени всичко.

Скип прибра последните инструменти, след това затвори капака на кутията с оборудването.

— Какво ще кажеш за няколко ледени, за да отпразнуваме?

Нора се усмихна. Скип никога не пропускаше възможността да отвори бира, но трябваше да признае, че тази вечер бе особено подходяща.

— Няма да откажа.

— Идват на мига.

— Хайде първо да закрепим това — предложи тя.

— Ти си началникът.

Двамата станаха и опънаха голям брезент над разкопаното място, като внимателно го закрепиха за земята с колчета. След това се прибраха в своя бивак на около петдесет метра от разкопките. Нора беше доволна, че вятърът най-сетне утихна и щяха да се насладят на вечерта, без да се налага да дишат прах.

Скип порови из хладилната чанта и се върна с две бутилки „Драконово мляко“, по чиито стени още имаше малки парченца лед. Отвори ги тържествено и подаде едната на Нора. След това седна до нея с кръстосани крака. Вдигна бутилката и обяви тост:

— Наздраве за удивителните разкопки!

Чукнаха се.

— И така — поде Скип, — какво мислиш за всичко това?

— Ами — започна Нора, — първо, очевидно е, че Гауер е имал партньор, тъй като в изгнилата палатка открихме две постелки за спане. А от количеството дървени въглища в огнището и от обема на отпадъците в ямата съдя, че са прекарали тук доста време. Може би две седмици.

Скип кимна.

— А медицинският вързоп?

Бяха го намерили в рухналата палатка. Беше от еленска кожа, с ресни, силно сбръчкан от дъждовете и годините. Нора го разгъна внимателно и извади нещата от него: праисторически върхове на стрели за лов на птици, малък ахатов фетиш на вълк, сладка трева с мъниста, вързоп от малки пера и градински чай, и пет малки кожени кесии с изсъхнала пръст.

— Вероятно е принадлежал на неговия партньор — рече тя, — което значи, че е бил индианец. Бих предположила, че е апах.

— Откъде знаеш? — попита Скип.

— Наричат се вързопи с планинска пръст. Четири от тези малки кесии съдържат пръст, събрана от върховете на четирите свещени планини, а петата е пълна с пръст от родния край на човека, на когото принадлежи. Само апахите и навахо правят подобни вързопи. Не бих се изненадала, ако партньорът на Гауер е бил мескалеро. Всички тези земи наоколо са били тяхното родно място.

— И къде е отишъл този партньор?

Нора замълча, докато размишляваше. След малко отговори:

— Този партньор трябва да е тръгнал много бързо. Щом е оставил този вързоп с планинска пръст, навярно е изпаднал в паника. И така не се е върнал да го потърси. — Тя замълча пак, за да отпие нова глътка от силната бира. — Благодарение на днешните открития мисля, че можем да съставим по-ясен отчет за последния ден от живота на Гауер.

Скип потърка мелодраматично ръце.

— Страхотно!

Слънцето беше потънало зад планината Азул и червеникава мъглица заля пустинята в нейното подножие. Черни облаци се приближаваха бързо, оставяйки само тънка ивица светло небе над планините, но тя също скоро изчезна. Нора виждаше светкавици да проблясват отвъд планината, твърде далеч, за да стигне гърмът до тях. Беше една от онези вечери, които човек възприема като мрачни и застрашителни, все едно наближава краят на света. Температурата започна чувствително да спада след залеза на слънцето.

— Хайде да запалим лагерен огън и след това ще ти разкажа моите теории.

— Става. — Скип отряза с ножа си малко трева и пелин за подпалки и след миг огънят лумна, хвърляйки кръг топла светлина сред засилващия се мрак.

Нора започна да говори:

— Датата е 15 юли 1945 г. Гауер и неговият партньор…

— Чакай малко. Трябва да кръстим някак неговия партньор. Иначе не може да се получи история.

— Добре, да го наречем Х.

— Не, това не е хубаво. Много е клиширано. — Скип се замисли. — Да го наречем А. — от апах.

Нора завъртя очи.

— Те са лагерували тук в продължение на няколко седмици. Търсили са нещо в Хорнада дел Муерто или в предпланините на Сан Андрес.

— Съкровище! — извика Скип и отвори друга бира.

— Може би. Или забравен рудник. Или нещо ценно, оставено в старата къща на Гауер в ранчото. Както и да е, лагерували са тук. Вероятно от бивака им се е разкривал същият пейзаж, който и ние гледаме в момента. Може да е била вечер като тази, когато черни облаци са се носили по небето и е наближавала буря. Четох за опита „Тринити“ и се оказва, че са го забавили заради преминаването на гръмотевична буря.

— Сигурно са се притеснили да не би гръмотевица да удари бомбата и така нататък. — Очите на Скип блестяха на светлината на пламъците.

— Сигурно. А Гауер е бил в пустинята и е яздел своето муле. А. е бил в лагера и го е чакал да се върне. Междувременно проектът „Манхатън“ бил на път да достигне кулминацията в своята свръхсекретна работа, като се изпробва първата атомна бомба.

Спуснала се нощта и минали часове. По случайност пътят на Гауер го отвел близо до мястото на взрива. Бомбата лежала на върха на висока трийсет метра метална кула, окабелена и готова да избухне. Учените били в своите бункери, където чакали да отмине гръмотевичната буря. Накрая, малко преди разсъмване, времето се оправило. В пет и двайсет и девет сутринта бутонът бил натиснат и бомбата се взривила. Тестът бил голям успех, като изключим факта, че Гауер е попаднал в покрайнините на взрива. В лагера А. бил на първия ред и е видял експлозията: бивакът гледа право към мястото на опита. Ето оттук има чисто зрително поле към мястото на „Тринити“. — Тя посочи към смътно различимия простор между планините, изпълнен с пурпурни сенки. Потръпна, докато гледаше в празната, преследвана от демони пустиня, където се беше случило едно от най-важните събития в човешката история.

— Сигурно си е изкарал ангелите — предположи Скип.

— Това е чисто омаловажаване. Можеш ли да си представиш какво е изпитал А., когато е видял проблясването на по-ярка от слънцето светлина? А след това чудовищното огнено кълбо с размерите на град, което се е понесло нагоре към небето. Плюс изгарящата горещина. Минута по-късно взривната вълна го удря, заедно с ужасяващия рев от експлозията. Никога преди това в историята на света не е виждано подобно нещо. Дори учените, които са знаели какво може да очакват, са били смаяни от видяното и не знаели какво да кажат. Опенхаймер го сравнява със сиянието на „хиляда слънца“.

Тя замълча, без да отмества поглед от пустинята.

— Гауер е бил тежко ранен. Извадил е късмет, че очите му не са се стопили, както се е случило с мнозина, които са гледали взрива на бомбата в Хирошима.

— Какво мислиш, че е направил А., след като е видял експлозията?

— Какво би могъл да направи? Чакал връщането на своя партньор. Помисли си само колко смелост е била нужна да остане на място. Вероятно са минали десет или повече часа, преди Гауер да се довлече обратно до Хай Лоунсъм. И какво е видял А. тогава: Гауер кървял, кожата, изгоряла до червено, се белела на ивици, косата и дрехите му били опърлени. Мулето сигурно също е било в кръв, а козината му прогорена. И човекът, и животното получили силна доза радиация и вече умирали. Един от симптомите на радиационно отравяне е силно психично объркване и изгаряща, неутолима жажда. Затова Гауер е вилнял като луд. А. се е опитал да помогне, но партньорът му скоро умрял. Най-вероятно пищейки от болки.

— Мили боже!

— Дори не мога да си представя какво си е мислил А.: първо е станал свидетел на експлозията, а после неговият партньор се е превърнал в бърборещо, обелено чудовище. Вероятно му се е сторило дело на дявола.

— Откъде знаеш, че А. не е духнал на мига, щом е видял експлозията?

— Както вече казах: не би оставил своя партньор. Пък и е бил вярващ човек. Не християнин, но е почитал традициите на апахите, както свидетелства медицинският вързоп. Във вярванията на апахите е задължително да погребеш мъртвите. Това е свято задължение. Затова А. не е имал друг избор, освен да погребе своя приятел и партньор, което и направил.

— Значи смяташ, че Гауер е бил погребан преднамерено?

— Да, и се ядосвам, че не го осъзнах по-рано. А. не е претърсил тялото, затова не е научил, че Гауер носи златен кръст… а дори да го знаел, явно не го било грижа.

Скип хвърли още няколко клона в огъня и той отново се разгоря, отблъсквайки обкръжаващия ги мрак.

— Значи го е погребал в мазето?

— Да, защото там вятърът е натрупал пясък, който е мек и лесен за разкопаване. Сега разбирам защо тялото беше в такава странна прегърбена, почти зародишна поза: това е традиционната погребална поза на апахите. Протегнатата ръка сигурно просто се е изплъзнала, когато А. е пуснал тялото в дупката. Веднага щом Гауер бил в земята, А. побягнал. Изпълнил е своя дълг, но това не означава, че не е бил уплашен. Напротив, толкова го било страх, че зарязал всичко — вързопа с планинска пръст, палатката, постелките и останалите неща, които открихме в бивака. Но… направил е и нещо друго, преди да си тръгне. Убил мулето, за да го спаси от мъките му. Никога повече не се е върнал. Може би е умрял, преди да успее да го направи. В противен случай този вързоп с планинска земя нямаше още да е тук.

— Какво се е случило после с него?

Нора помълча малко.

— Всичко това се е случило преди седемдесет и шест години, така че А. вероятно е мъртъв така или иначе. Но не е нужно да си пророк, за да се сетиш, че случилото се е променило живота му.

— Чудя се дали е казал на някого?

— Съмнявам се. Преминавали са незаконно през затворен военен район. Изчезването на Гауер така и не е било обяснено. Сигурна съм, че е отнесъл тайната си в гроба.

— Уха! — Скип допи бирата. — Нали знаеш, че зловещите истории ме карат да огладнявам. Вечеря?

— Разбира се.

Една почти пълна луна надникна над хребетите вляво от тях и над планината, възползвайки се от краткото раздалечаване на облаците.

— Още една бира? — предложи Скип.

— Не. Всъщност да, защо не?

Седяха край огъня на сгъваеми столове. Скип приготви дървените въглища и хвърли няколко пържоли на грила заедно с люти чушлета поблано и царевица. Няколко минути гледаха как всичко цвърчи. След това Скип обърна с щипките пържолите и чушките. Изведнъж замря, изправи се и обърна глава към изгряващата луна.

— Току-що видях силует — каза той тихо. — Движеше се по онзи хребет там на фона на лунната светлина.

Нора също стана и погледна.

— Какъв силует?

— На човек.

— Сигурен ли си, че не е било животно?

Скип примижа към неясната луна, която вече изчезваше зад носещите се плавно по небето облаци.

— Възможно е. Обаче ми се стори твърде висок и тънък за животно.

Нора огледа планинските хребети, които сега бяха черни в сенките.

— Никой нормален човек не би се разхождал там по това време.

— Добре де, ако решат да ни посетят, ще ги поздравя с моя „Ремингтън 870“.

— Не прибързвай да стреляш, но дръж пушката заредена до теб в палатката.

— Цяла нощ ще я гушкам — увери я Скип със смях.

Пържолите бяха готови и Скип сервира вечерята. Нора яде с апетит. Както обикновено брат ѝ беше сготвил храната съвършено: пържолите бяха сочни и розови, чушлетата, опечени точно колкото е нужно, царевицата, изпечена в шумата, после обелена и намазана с масло. Няколко пъти тя поглеждаше към планината над тях, но не зърна светлина или следа от живот — нищо, освен мрак.

— Ей, Скип — каза тя, когато се наядоха, — извади китарата и изпей някоя песен. Хайде да прогоним мрачното настроение. Успях да си вдъхна страх с тази история.

— Веднага ще ти изпея „Олд Чизъм Трайл“ — обеща Скип и се вмъкна в палатката.

Нора се събуди посред нощ с блъскащо сърце. Беше тъмно като в пещера, защото облаците още скриваха луната.

— Аз съм — прошепна Скип, клекнал пред входа палатката ѝ. — Говори тихо.

Тя седна.

— Какво става?

— Има някого отвън в мрака.

— Сигурен ли си?

— Чух гласове. Облечи се.

Нора бързо навлече джинсите и си облече ризата. След това надникна през отвора навън. Скип се беше свил край палатката, скрит в сянката ѝ, стиснал в ръце ловната пушка 12-и калибър. Огънят беше изгаснал и цареше пълен мрак.

— Къде са?

— Там — отговори Скип и посочи. — Ослушай се.

Тя напрегнато се заслуша, но единственото, което чуваше, беше едва доловимото шумолене на брезента на палатката под напора на вятъра. Вторачи се в мрака и в този момент зърна за кратко да проблясва светлина, все едно някой беше драснал клечка кибрит и духнал веднага.

— Мамка му, видя ли това? — прошепна Скип.

— Да.

Чакаха. Нищо. Сърцето на Нора блъскаше още по-силно в гърдите, така че ѝ беше трудно да се съсредоточи върху звуците навън в мрака. Секундите отминаваха.

Разнесе се слаб пукот от настъпен клон.

Нора затаи дъх, опитвайки се да успокои малко пулса си. Скип вдигна цевта на пушката и я насочи към планината, обгърната от непрогледен океан от мрак.

— Не могат да ни видят — прошепна той, — освен ако нямат очила за нощно виждане. Но се съмнявам в това.

— Какво ще правим?

Скип не отговори, просто продължаваше да държи пушката насочена. Нора чу или ѝ се стори, че чува приглушен шепот. Докосна Скип и той кимна в знак, че също е чул.

— Ще се промъкна ето там отсреща — каза той — и ще заобиколя, за да им изляза отстрани.

От мрака се разнесе друго пукане и шумолене.

— Докато те се промъкват към нас. — Свали пушката и я хвана, готов да тръгне. — Нямаме друг избор, освен да нападнем първи. Нищо не прави и не вдигай шум. Не забравяй, че и те са слепи като нас.

Нора му отговори, като стисна ръката му, след това я пусна.

Скип започна много предпазливо да се прокрадва в мрака. Нора чакаше, вторачена в посоката, откъдето бяха долетели звуците. Отново чу едва доловим шум от стъпки. Не можеше да са на повече от шест метра. Скип беше прав — това беше преднамерено и предпазливо промъкване.

Предупреждението на Скип беше мъдро, но Нора осъзна, че не може да чака тук безпомощна като мюре за патици. Тихо се обърна и бръкна в палатката, докато пръстите ѝ опипваха в мрака джоба ѝ, където държеше сгъваемия нож и фенерчето. Намери и двата предмета и бавно ги измъкна. Сложи фенерчето до десния крак и отвори острието на ножа — черен „Зиро Толеранс“ 0888. Острието се отвори с едва доловимо щракване. Ако някой я доближи, ще се погрижи да съжалява.

Чу се друг шепот: задъхан и близо. Боже, колко беше тъмно. Тя стисна титановата дръжка, приклекна и се напрегна, готова да мушка и сече. Балансът и тежестта на оръжието — модел от лимитирана серия, който някой ѝ изпрати анонимно, след като помогна на Кори Суонсън в прохода Донър преди няколко месеца — вдъхваха увереност.

Какво правеше Скип? Не можеше да чуе нищо от неговите движения, което вероятно беше добре, но въпреки това я караше да се чувства изоставена. Кръвта туптеше в ушите ѝ. Мракът беше толкова пълен, че неканеният гост — или гости — можеше да е на метър от нея, но тя нямаше да разбере. Прекара ножа в мрака пред себе си. Нищо.

Отлетяха още няколко секунди. Дали да не запали фенерчето и да го хвърли като един вид диверсия? Не, защото, щом го светне, ще разкрие своето местоположение и ще се превърне в мишена. Прехвърли в главата си различни други сценарии, но никой от тях нямаше много шансове да успее. Просто трябваше да се довери на Скип. Той беше човекът с пушката.

… Шепот в мрака толкова близо, че сякаш усети дъха на непознатия. Тя отново протегна напред ръката с ножа и я размаха насам-натам, но нищо не се случи.

Вече беше толкова напрегната, че ѝ струваше усилие да диша.

Тогава усети груби пръсти да бръсват лицето ѝ.

С писък мушна напред с ножа и го размаха насам-натам. Острието усети съпротива и се заби. Разнесе се вик от болка. Без да спира да размахва ножа, тя отстъпи назад, падна в палатката и в същия момент чу чудовищния пукот на гладкоцевната пушка дванайсети калибър. Дулният огън за миг освети сцената и извади на показ трима мъже. Двама пред нея, а третият зад тях, натоварен с пушки. Скип стоеше от едната му страна с насочено оръжие. Стреля отново, чу се същият оглушителен трясък, планинското ехо го подхвана и го смеси с викове и писъци, и шум от бягащи хора.

Нора грабна фенерчето и го включи точно навреме, за да види последните двама мъже да изчезват в близкия овраг. Скип дойде на бегом и я прегърна през рамо, за да я подкрепи.

— Добре ли си? — попита той.

Нора кимна.

— Да, нищо ми няма — отвърна и си пое дълбоко дъх. — Видя ли ги? Улучи ли някого?

— Бяха трима, но всичко стана толкова бързо, че не можах да ги огледам добре. Стрелях над главите им. Не исках да убивам никого, освен ако не се наложи. Все още имам три патрона, в случай че опитат да нападнат.

Нора успя да успокои дишането си.

— Ти направи каквото е нужно. — После вдигна ножа. — Мисля, че посякох някого.

— Боже, вярно, че си наръгала някого.

Нора погледна ножа и видя на светлината на фенерчето, че от острието капе кръв.

— Проклети боклуци — изруга Скип. — Знаеш, че винаги съм смятал за лудост да разнасяш един ЗТ със себе си все едно е обикновен джобен нож, но днес искрено се радвам, че си го взела. — Той направи пауза. — За какво, по дяволите, им беше да се промъкват така към нас?

Нора преглътна.

— Нямам представа. Хайде да си вървим.

— Съгласен.

Двамата бързо опаковаха всичко и Нора се зае да товари нещата в задната част на колата, докато брат ѝ стоеше на пост с пушката и фенерчето. Тя забави темпото, когато стигна до артефактите, защото искаше да се увери, че са опаковани добре в кутии за архивиране, макар Скип да я подканяше да бърза. Щом свърши, Нора седна зад волана и потеглиха с газ от призрачния град. Започнаха дългото друсащо пътуване обратно в цивилизацията.

— Казваш, че си порязала един от тях? — попита Кори. Беше почти пет сутринта, когато телефонът я събуди от дълбок сън.

— Сигурна съм, че го направих — долетя гласът на Нора. — При това дълбоко.

— Знаеш ли къде? В ръката, лицето?

— Не.

— Е, може би ще извадим късмет в болниците и клиниките за спешни случаи. — Кори замълча за кратко. — И не знаете какво са правили те там? Не знаете дали преднамерено са ви нападнали?

— Бяха въоръжени. Обаче се питам… ако ни бяха нападнали преднамерено, не съм сигурна, че сега щяхме да разговаряме. Моето предположение е, че са тръгнали към Хай Лоунсъм да търсят нещо и са се изненадали да ни заварят там. Може би онова, което се случи, беше само опит да ни уплашат и прогонят. Но не съм сигурна.

— Е, двамата ще трябва да дойдете и да дадете показания.

— Да, така си и мислех. — Нора се поколеба за миг. — Виж, Кори, направихме някои важни открития при разкопките.

— Какви?

Нора разказа накратко за партньора на Гауер в иманярството; обясни причината за необичайната поза на погребаното тяло и за изоставения медицински вързоп.

— Какъв вързоп?

— Медицински вързоп. Вързоп от оформени камъни, билки и други неща, които притежават свръхестествени или лечебни сили. Трябва да е принадлежал на партньора на Гауер. Това е много ценен предмет и е странно, че го е оставил.

— Не по-малко странно от оставянето на златния кръст. — Кори седна още по-изправена в леглото.

— Да. Обикновено щях да оставя вързопа in situ… Обаче с появата на тези типове в мрака не можех да рискувам. — Настъпи мълчание. — Кори, мисля, че има възможност да намеря партньора на Гауер.

— Какво? След толкова години? Той вероятно е мъртъв.

— Сигурно. Обаче ако научим какво е станало с него по-нататък в живота му, ще ни е от полза. Виж, вързоп с планинска пръст е нещо уникално. Няма два еднакви. Ще ми помогне да установя кой е бил апахът, да разбера дали наистина е бил партньор на Гауер и може би дори да узная какво са търсили.

— Но този вързоп е доказателство.

— Ако намерим този човек и е още жив, може да ни каже какво наистина се е случило. Да попълни липсващите места в историята. Може би дори ще може да ни заведе при съкровището.

Кори отвори уста да възрази, но вместо това въздъхна.

— Добре. Елате със Скип сутринта, да речем, в единайсет. Ще запишем вашите показания. А аз ще се опитам да ви уредя фотографии и описание на съдържанието на вързопа.

— Не, не, никакви фотографии. Имам нужда от самия вързоп.

— Стига, бъзикаш се. Не можеш просто да вземеш вързопа. Той е част от веригата доказателства.

— Виж, вие дойдохте на моите разкопки, за да молите за помощ. Вие събудихте интереса ми към всичко това, и то в доста неподходящ за моята кариера момент. Сега ще направим нужното, за да открием какво точно се е случило, или се отказвам.

— Божичко! — Кори се тръшна на възглавницата. — Ще измисля нещо. Междувременно трябва да си починете. Бъди внимателна. Изглежда, и двете сме изправени пред трудности. — После прекъсна връзката.

— Значи Гауер е работил с втори човек — каза Моруд. — Негов партньор.

— Да, сър — потвърди Кори. Беше малко след обяд. Нора и Скип Кели бяха дошли в нейния офис, както беше поискала, дадоха показания и направиха частично описание на нападателите, после си тръгнаха. Сега Моруд със зачервени очи прелистваше първоначалния доклад на Кори и съпровождащите го снимки.

— Партньор, който не е бил с Гауер този ден, но който, щом видял умиращия да се връща в бивака, е избягал, духвайки като бандит.

— Така мисли д-р Кели.

— Въпреки това е отделил време да погребе Гауер, да застреля мулето и… да остави златния кръст.

Кори въздъхна. Вярно, в това не виждаше много логика… а Моруд вероятно още по-малко.

— Обаче тези открития и предположения на д-р Кели не са свързани пряко или непряко със снощното нападение срещу тях.

— Не беше намерена пряка връзка, сър.

— Ще видим тази работа — Той замръзна, докато гледаше една от снимките. — Мили боже, това нож „Зиро Толеранс“ ли е?

— Да, сър.

— И археоложката го носи със себе си?

— Точно така.

— Прилича на лимитирана серия. Мястото му е във витрина, а не в нечий джоб.

— Тя го е използвала, за да пореже хубаво един от нападателите. Взехме проби на кръв и тъкани от острието и направихме цял комплект снимки. — Не спомена, че извън тези стъпки Нора беше отказала да предаде ножа като доказателство.

— Е, щом я бива с ножа, добре е да го има подръка. Едва ли ще е трудно да проследим кръвта. — Той остави доклада на Кори настрана и взе друг. — Ще изпратя екип да обезопаси мястото.

— Кое място имате предвид? Хай Лоунсъм?

Моруд кимна отсечено.

Кори едва не зададе въпрос, но успя да потисне подтика. Моруд обаче сякаш вече знаеше какво иска да попита.

— Да, аз поемам ръководството на случая.

По време на изпълненото със смайване мълчание, което настъпи, Моруд отвори втория доклад.

— Пристигна докладът за пълната аутопсия на Пик Ривърс, както и резултатите от изследването на кръвта и другите показатели. Те сочат убедително, че е умрял от… — той отново надникна в доклада — синдрома на Бругада45.

Кори се съвзе.

— Синдром на Бругада?

— И аз не бях чувал за него. Синдромът на Бругада е предизвикан от инжектиране на карбамазепин46. Доколкото разбирам, хора със здравословни проблеми или латентни сърдечни трудности, а нашият Ривърс отговаря и на двете условия, може да развият злокачествени аритмии, предизвикани от инжектирането на блокери на натриевите канали. Един от тях е карбамазепин. В този доклад има още много сложни думи: полиморфна вентрикуларна тахикардия; миокардни волтаж зависими натриеви канали; разширена кардиомиопатия. Чувствай се поканена сама да го прочетеш. — Той хвърли документа обратно върху бюрото, където той се приземи върху рапорта на Кори. — Всичко това сумирано води до убийство. Ривърс е бил убит, вероятно от някого, който го е познавал достатъчно добре или е имал достатъчно големи връзки, за да е наясно с общото му здравословно състояние. Ривърс е участвал и в множество противни дела като измама, продажба на антики, придобити незаконно или другояче. Почти сме сигурни, че човекът на видеото от болничните охранителни камери е убиецът. След като смъртта на Ривърс се оказа убийство, изведнъж картината с Гауер, Ривърс, „Тринити“ порасна значително и стана много по-сложна. Затова поемам нещата.

— Значи ми отнемате случая? — Още щом го изрече, осъзна колко дребнаво и ревливо прозвуча въпросът, и съжали, че го е задала.

— Кори, не го приемай лично — отговори Моруд. — Такава е стандартната процедура за всеки случай, който се разследва от агент по време на изпитателния срок. Той трябва да бъде поет от неговия ръководител, щом отговори на определени условия. Този случай в най-голяма степен отговори на условията. — Той плесна доклада на бюрото си, за да подчертае казаното. — Трябва да се гордееш с работата си. Голяма част от първоначалното разследване, свързано с Гауер, е твое дело. А инстинктите ти, особено в болницата, се оказаха полезни в много отношения. Но и сега фактически не знаем дали двамата мъртви мъже са свързани по някакъв начин. За да открием това, трябва да разширим разследването. Разбираш ли?

— Да, сър — чу се Кори да казва. Гласът ѝ прозвуча странно отдалечен.

Моруд се усмихна самодоволно, после поклати глава.

— Естествено, че разбираш. Аз също бих постъпил така. Погледни го откъм хубавата му страна: въвлечена си в много по-голямо разследване, отколкото би могла да мечтаеш, когато за първи път отиде в Хай Лоунсъм. Освен това ще продължаваш да ръководиш жизненоважни насоки на разследването — съдебномедицинската, облъчения труп, произхода на златния кръст. Насоки, както няколко пъти сама ми припомни, са свързани с твоята квалификация. Ще имаш достатъчно работа.

„Хубавата му страна“, помисли си Кори саркастично, обаче кимна и рече:

— Благодаря, сър.

— Още няма защо да ми благодариш. Пред нас лежи дълъг път.

— Но… — започна Кори. Въпреки шока от обявената от него смяна на отговорностите, тя все пак имаше какво да каже: вероятността Ривърс да работи за някого другиго; къде е мястото на „Уайт Сандс“ и генерал Магърк във всичко това; дали би разрешил временно да даде медицинския вързоп на Нора Кели. Щом Моруд вдигна очи нетърпеливо, тя се вслуша в алармените звънци в главата си, просто кимна, завъртя се и излезе от офиса.

Медицинският вързоп и другите неща просто трябваше да почакат.

Кори Суонсън паркира на улицата малко по-надолу от бара „Спейс Харбър“ в Аламогордо. Слезе от колата и се огледа, за да усети мястото. Аламогордо се оказа много по-голям, отколкото беше очаквала, прострял се в подножието на планината Сакраменто. Излъчваше атмосферата на правителствен град — непривлекателен и функционален.

Беше дочула, че „Спейс Харбър“ минава за любимо заведение на базираните в ракетния полигон „Уайт Сандс“ и военновъздушната база „Холоман“ войници. Докато стоеше на улицата заедно с последната вечерна светлина, умираща сред празното небе, почти се изкуши да се качи отново на колата. Това е тъпа идея, каза си тя, примитивно поведение. От друга страна, Моруд не беше забранил да погледне на случилото се от гледната точка на ракетния полигон. Разбира се, докато не вдигаше шум. Нямаше нищо ново, върху което да стъпи — алманахът, който намери, беше внимателно проучен и се наложи изводът, че не е важен за разследването. Освен това нямаше нищо незаконно или неетично млада жена да влезе в бар, за да изпие няколко питиета. Независимо дали е агент на ФБР, или не. Ако някой случайно каже нещо и тя го чуе — толкова по-добре.

След като Моруд не беше готов за по-нататъшен разговор по темата, тя можеше спокойно сама да отиде на лов — лов насред пустинята.

Пое си дълбоко дъх, с привичен жест приглади полата си надолу, разклати глава, за да бухне косата си и тръгна към примигващата неонова емблема на бара — излитаща космическа совалка. Когато влезе, спря на вратата да се огледа и да обмисли как да действа. Беше осем вечерта и мястото изглеждаше пълно, особено за четвъртък вечер. Имаше много войници в униформа и тя с радост видя, че изненадващо голяма част от тях бяха жени. Заведението не беше особено уютно — злополучна смесица от хром и изкуствена кожа, обаче очевидно беше порядъчно, защото атмосферата беше оживена, но не разпусната.

Тя продължи напред и се упъти към бара. Един войник веднага се смъкна от стола си.

— Да ви предложа място?

Кори му се усмихна окуражително.

— Да, благодаря.

И седна на още топлото столче.

— Казвам се Били — представи се той и протегна ръка като дете, Кори я стисна развеселена. Наистина беше още дете — едва ли на повече от двайсет и една, с обичайната военна прическа. Тя си напомни, че не беше кой знае колко по-голяма.

— Кори.

— Приятно ми е, Кори. Мога ли да ви почерпя питие?

— Защо не? — Тя погледна към редицата помпи за наливна бира. — Ще взема един „Аламогордо пилзнер“.

Войникът поръча бирата, остави двайсетачка на бара и поръча още една за себе си. Очевидно вече беше изпил няколко.

— Тук наблизо ли живеете? — попита Били и застана малко по-близо от нужното.

— Албакърки.

— Албакърки? Доста сте далеч от вкъщи. Какво правите тук?

— Работа.

Той кимна, допи бирата си и поръча още една.

Кори едва беше отпила от своята и побърза да смени темата.

— В РБУС ли работите? — попита тя, произнасяйки съкращението „арбъс“ като местните.

— Да. Аз съм техник по ПНБ.

— ПНБ?

— Премахване на неизбухнали боеприпаси. Разглобяваме и унищожаваме бомби и ИВУ — това са импровизирани взривни устройства. Използваме защитни противовзривни костюми или роботи. Тук в арбъс съм на обучение, след това ще бъда командирован някъде другаде.

— Звучи много интересно.

Били вече беше махнал за друга бира и сега отпи от чашата. Кори не беше виждала някого да пие толкова бързо.

— Къде сте отседнали?

Не му трябваше много време, помисли си Кори.

— При баща ми.

— О, значи имате роднини тук? — Той изгълта останалото в чашата.

— Да. — Трябваше да насочи разговора в нужната посока, и то бързо. — Значи ИВУ? Какво е усещането да работиш в РБУС? Имате ли контакт с коменданта генерал Магърк?

— Генерал Магърк? — Войникът за миг сякаш се обърка. — О, не, нямаме никакъв контакт с него. — Вдигна ръка и щракна с пръсти във въздуха. — Той е много далеч над нас. Направо господ, нали разбирате.

— Мислех си, че се носят много слухове за него.

— Никой от хората, които познавам, не говори за него. Но, Кори, чуйте — отново се наклони към нея и я лъхна на бира, — можем да говорим за Магърк, или за каквото там искате. Но по-добре да го направим на друго място. Нали се сещате — по-тихо.

Той залитна към нея, докато казваше това.

— На мен тук ми харесва.

— Хайде, скъпа, пикапът ми е съвсем…

Кори допи бирата, остави чашата на барплота и стана.

— Не, благодаря.

— Хайде, скъпа… ей, чакай, не си тръгвай! — Младежът отново залитна напред и падна по лице, когато Кори просто отстъпи назад, за да го избегне.

Настана малка суматоха и тогава мъж в униформа на офицер бързо се приближи и застана между нея и Били, който се мъчеше да стане.

— Съжалявам — каза той, сложи ръка на кръста ѝ и я поведе напред. — Да се дръпнем от него.

Приятелите на Били го вдигнаха и започнаха да изтупват прахта от него, а барманът им каза да го разкарат. Мъжът продължаваше умело да я насочва към една маса.

— Ще ми правите ли компания за едно питие?

— С удоволствие.

Тя седна и той се настани срещу нея. На яката на ризата, която беше в цвят каки, а не камуфлажна, и малко по-различна от облеклото, което носеха останалите в бара, имаше по една сребърна пръчка. Яркосини очи, в края на двайсетте, в добра форма и красив, с изправена военна стойка. Този изглеждаше по-обещаващ от Били.

— Казвам се Бен. Бен Морс.

— Кори Суонсън.

Той поклати глава.

— Този тип е позор за военните. Може би трябва да го докладвам.

— Моля, не го правете. Той е безвреден. — Само това ѝ трябваше: да бъде въвлечена в някакъв вид дисциплинарно наказание.

Мъжът я погледна и се усмихна, а около очите му се очертаха ситни бръчици.

— Добре, заради вас няма да го направя.

Келнерката дойде и Кори си поръча още една бира, а Морс джин с тоник. Кори си даде сметка, че тази бира трябва да е последната, ако ще кара до вкъщи, затова реши да мине направо към целта. Дари го с най-хубавата си усмивка.

— Малко съм невежа за военните неща — тези пръчки — какъв чин е това?

— Лейтенант. Младши лейтенант Морс на вашите услуги. — Той козирува шеговито.

— О, значи сте офицер?

— Да, офицер съм. Само младши, но ми предстои повишение. Всъщност вдругиден заминавам за Сан Диего.

Младши лейтенант…

— Значи сте от флота?

Усмивката му стана по-широка.

— Разбира се. Какъв друг да бъда?

— Не знам, аз… — Кори замълча. — Това нали е армейска и военновъздушна база? И се намираме в пустинята. Най-близкият военен кораб трябва да е на стотици километри оттук.

— Освен да плаваме в океана, правим и други неща — каза Морс. — Аз например работя в НЧ предавател.

— Какъв предавател?

— Нискочестотен. Това е флотската радиостанция. Намира се в северната част на полигона, на около десетина километра от мястото, където се е провел опитът „Тринити“. Западно от връх Абахо.

Той вдигна чашата си и чукна нейната.

— Радиостанция? Какво въртите: евъргрийни, рок класации?

Морс се засмя.

— Имаме само едни слушатели: подводниците.

— Хайде сега.

Морс поклати глава.

— Нискочестотните вълни може да проникват в земята и в морската вода. Това ни позволява да предаваме заповеди на подводниците. Тук условията са близки до идеалните, затова нашето командване е арендатор в армейска база. — Той замълча за миг. — Съжалявам, но наистина не бива повече да говоря за това.

— Няма нищо. Напълно ви разбирам. — Тя разбра и нещо друго: начинът, по който каза „командване арендатор“ — с известна горчивина в гласа, която не успя напълно да прикрие.

— Сигурна е тежка работа — подхвърли Кори. — Поне така предполагам. Далеч от морето, на малко парче трева, сред хора от друг род войска, които вероятно гледат на вас като на нарушители.

— Не е чак толкова лошо — отговори той, но отново в тона му се доловиха нотки на недоволство.

— Срещате ли се понякога с този генерал Магърк? — попита тя все едно сменяше темата, за да не се чувства той неловко.

Чашата, която поднасяше към устата си, спря на половината път.

— Познавате ли го?

— Не, не го познавам. — Тя мислеше бързо, защото долови известна подозрителност в тона му, — но имах приятел офицер, който не можеше да каже почти нищо добро за него.

Морс кимна.

— Не съм изненадан.

— Защо?

— Не обичам да клюкарствам, но…

Кори чакаше, а пулсът ѝ се ускори. Съвсем неочаквано нейната налудничава и глупава акция щеше да се увенчае с успех.

— Комендантите на РБУС идват и си отиват. Повечето уважават начина, по който се вършат нещата, разбират, че за съществуването на установения ред си има причина. Обаче, след като бащата на Магърк е бил комендант на базата през 1960-те години, той очевидно смята, че има наследствено право да прави каквото си иска.

Кори се изненада, когато чу това: значи и бащата е служил в РБУС? Бързо прикри изненадата си.

— Това обяснява защо моят приятел не го харесва. Но какво толкова прави?

Лейтенант Море бързо отпи глътка.

— Тук е от малко повече от година, но напълно промени графиците за тестване и учения. Освен това премести и някои от целите за бомбардиране. Просто за да се наложи.

— За какво му е било да го прави?

Лейтенантът се вторачи в нея, а очите му изведнъж се присвиха.

— Защо е този интерес?

Кори осъзна, че е прекалила.

Затова бързо взе решение. Добро или лошо, но решение. Бръкна в джоба на якето, извади значката на ФБР и картата с нейната снимка и ги сложи на масата. Морс дълго ги гледа, след това вдигна очи към нея.

— Истински ли са?

— Специален агент Кори Суонсън.

Той се вторачи в нея напълно смаян, след това се изчерви, докато се опитваше да прикрие изненадата си.

— Извинете ме… направо съм сразен. Вие не… — Морс замълча.

— Не приличам на агент на ФБР? Не се притеснявайте, чувам го през цялото време. — Докато говореше, обмисляше как би могла да използва това в своя полза. — Всъщност това е един от първите ми случаи — добави, като същевременно сниши глас съзаклятнически. — Ще ви бъда много благодарна, ако можете да ми помогнете.

Морс си пое дълбоко дъх.

— За какво става дума?

— Мога ли да ви помоля да приемете нашия разговор за поверителен?

— Не и докато не знам за какво става дума.

Добре, значи беше време за друг подход. Кори използва своя най-добър хладен и официален тон. Тя упражняваше своите умения за представяне и разпитване, но ѝ беше трудно да се постигне баланс между сериозно и сурово.

— Разследваме смърт, свързана с РБУС. Бих искала да мога да кажа повече. Мога единствено да ви уверя, че генерал Магърк не е заподозрян в някакво закононарушение, нито някой друг от базата. Просто се опитвам да събера още информация за генерала. Ако се съгласите да отговорите на няколко въпроса, като вашето участие ще бъде запазено в тайна, това наистина ще ми помогне. Ще помогне на нас.

Лейтенантът помисли малко.

— Да видим дали мога първо да обясня нещо, за да не възприемете погрешно онова, което ще кажа. Както вероятно вече сте разбрали, между моята част и армията има известни търкания. Магърк се отнася към нас все едно сме самонастанили се. Военновъздушните сили в „Холоман“ също не са много доволни от него. Той настъпи доста мазоли. А Удбридж, лейтенантът, когото е избрал за лично зло куче, е леденостудена изпълнителка, умна и амбициозна, и дружелюбна колкото гърмяща змия. Като събереш всички тези неща, може да се разбере, защо толкова се плюе по Магърк. Трудно е да се каже дали онова, което се говори, е истина или не.

— Благодаря, че ми обяснихте положението. Какво знаете за бащата на Магърк?

Лейтенант Морс се огледа и се наведе към нея.

— Всъщност нищо не знам. Само слухове, които вероятно не бива да повтарям.

— Говорете свободно. Всичко е неофициално, само за моя лична информация. Дори няма да си водя бележки.

По лицето на лейтенанта се изписа облекчение.

— Някои от слуховете са малко абсурдни.

— Точно тях искам да чуя.

Морс отново започна да се колебае.

— Къде сте базирани? Албакърки?

— Да.

— Отдавна ли сте в този район?

— Всъщност не.

— Ясно. Чували ли сте легендата за златото на Викторио? Испанското съкровище, скрито на върха?

Кори почувства как тръпки започват да лазят по гръбнака ѝ.

— Да, малко.

— Когато Линдън Джонсън е бил президент — така гласи историята, научил по някакъв начин легендата за съкровището на връх Викторио. Той, министърът на отбраната и губернаторът на Тексас организирали таен проект в РБУС, за да проучат върха с последните технологии и да намерят съкровището, ако е там. Събрали група подбрани офицери да работят по проекта в РБУС и „Холоман“. Между другото, този слух се носи от десетилетия и никога не е бил доказан или опроверган.

— А бащата на Магърк? И той ли е бил част от тях?

— Това твърдят слуховете.

— А намерили ли са нещо?

— Някои хора казват, че са, но повечето отричат. Проучвали са върха, изследвали са го и са пробивали, а накрая и взривявали. Пълен провал. А причината да не намерят нищо е, че там няма нищо. — Той допи джина. — Няма съкровище. Цялата тази легенда е лъжа.

— А генерал Магърк?

Морс сви рамене.

— Говорят, че си е изпросил назначението в РБУС, за да намери съкровището, което баща му не е успял. Затова е променил изпитанията на бомбите и останалото. Според слуховете използва бомбардирането като прикритие за издирването на съкровището. Трябва да знаете, че когато екипи за ПНБ намерят неизбухнали боеприпаси, те ги взривяват на място. Слуховете гласят, че крият част от тези боеприпаси, след това ги използват като прикритие за сеизмични експлозии, за да намерят подземната пещера, където уж е златото.

— Боже! — измърмори Кори. Изведнъж назначаването на бащата на Магърк в базата не изглеждаше да е случайно.

— Точно така. Нали ви казах, че историите са абсурдни. Това е всичко, което знам, или всичко, което бих признал, че зная дори пред агент на ФБР. — Той почука по бирената ѝ чаша. — Искате ли още една? Имам време за още едно питие, преди да стане време да тръгвам.

— Мисля, че ще е по-добре да влезете сама — каза Уотс, седнал зад антикварното изтъркано писалище. — Ако се появите там с ченге като мен, това само ще ви попречи.

— Вие познавате хората в Мескалеро — изтъкна Нора Кели. — Не може ли поне да ме представите? Не мога да вляза просто така.

Уотс кимна.

— Разбира се, мога да ви дам име. — Той се наклони и започна да прелиства старомодната въртяща се картотека за телефонни номера на бюрото. Записа името и адреса и подаде листчето на Нора.

— Емелин Ескаминзин. Тя е член на племенния съвет, освен това е адвокат и се е занимавала със случаите на изчезнали жени. Аз съм ѝ помагал, разследвайки улики в област Сокоро.

— Благодаря.

— По случайност е и прапраправнучка на Джеронимо.

— Уха.

— Обаче не го споменавайте, докато тя не заговори за това. — Уотс сплете длани зад главата си и се облегна назад така, че старият дървен стол заскърца в знак на протест. — Нали знаете, че нещата в медицинския вързоп са свещени. Може да се окаже много трудно да намерите човек, който да говори за това.

Тъй като Нора не отговори, той продължи:

— Ако искате моето мнение — това ми напомня лов на диви гъски. Ще бъде истинско чудо, ако откриете на кого е принадлежал. Дори и да го постигнете, какво от това? Мъжът отдавна е мъртъв.

Нора събра снимките и ги прибра обратно в папката.

— Поне ще мога да се махна оттук.

Усмивката на Уотс се смени със загрижено изражение.

— Все още ли няма информация за хората, които се опитаха да ви нападнат в Хай Лоунсъм?

— Доколкото знам — не. От онова, което Кори ми каза, те са замели следите си като професионалисти.

— Чух, че сте уредили един от тях със спомен. Може би такъв, който никога няма да изчезне. — Уотс замълча. — Вие доста се замесихте в този случай. Искам да кажа, това не е точно археология, нали?

Да не би да си мислите, че не разбирам това, помисли си Нора, но успя да потисне подтика си да го каже на глас. Разрешителното ѝ за работа по разкопките в Цанкави изтичаше. Аделски, нейният докторант, беше свършил цялата работа, която можеше без неин надзор. Освен това за старши куратор напоследък беше прекарала удивително малко време в института.

— Шерифе, приемам това като практически урок. Когато Кори Суонсън ви помоли за помощ, внимавайте с обещанията. Всичко започна като следобедно посещение в Хай Лоунсъм, а сега съм затънала до шия в случая. — Тя се подсмихна. — Но съм и заинтригувана.

Усмивката отново се появи на лицето на Уотс.

— Късмет.

— Не затваряйте! — изрече гласът в мига, щом вдигна слушалката. — Моля, недейте!

Разбира се, Кори го разпозна. Щеше да затвори, но не и преди да предостави на Джеси Гауер подробно обяснение, защо, въпреки срещите ѝ със загубеняци, наркомани, мръсници, задници, извратеняци, и то в удивително кратък период, той бе успял да надмине всички тях. После обаче си напомни, че става дума за текущо разследване, а той може да се окаже следствен. Пък и трябваше да отбележи, че се е свързал с нея.

Затова вместо да му съобщи какво мисли, замълча.

— Вижте, преди се извиних. Ако кажа отново, че съжалявам, едва ли ще променя нещата. Вие сте наясно колко… съм прецакан. Това не е извинение, а обяснение. За мен наистина е трудно да имам доверие на някого с власт. Наследих го от баща си, той го е наследил от своя татко. Всеки път, когато някое ченге ми казва нещо, трябва да го анализирам, за да видя дали няма някакъв капан. Трябва да знаете, че това беше най-дългият разговор, който съм водил от пет-шест години. И показва какъв жалък живот живея. Освен това въпросите, които зададохте, и интересът, който проявихте — предполагам, съм отвикнал от подобни неща. Обхвана ме параноя. Когато хората ми задават въпроси, обикновено са от сорта на „мамка ти, къде са ми парите?“. — Той се засмя безрадостно.

Кори продължи да мълчи. Извинението му беше много добро. Най-малкото звучеше искрено. Обаче, след като я изхвърли от ранчото, тя също беше мислила. По време на разговора им беше разкрил повече, отколкото осъзнаваше. Беше очевидно, че залага вещи и случайната забележка за камеята разкриваше, че е научил едно-две неща за оценяването на стойността. Нямаше да се изненада, ако продаваше и находки. А като се вземе предвид колко докачливо реагира за бараката за инструменти, навярно ги държеше там. Освен това започна онова изречение, но не го довърши, което събуди у нея съвсем различно подозрение.

Осъзна, че е замълчал.

— Да?

— Попитах дали бихте приели мирен дар?

— Какъв? Торба, пълна с „кристал“? Не си падам „по кокаина на бедните“.

— Не е честно. — Прозвуча ѝ искрено наранен.

Тя въздъхна.

— Какъв мирен дар имате предвид?

— Не мога да ви кажа по телефона, защото ще разваля изненадата.

— Вижте, Джеси, два пъти бих пътя до вас само за да бъда и двата пъти прогонена. Трябва да направите по-добър опит от този.

— Така да бъде. — Кратка пауза. — Не казах цялата истина за другото притежание на моя прадядо. Имам предвид, когато споменах, че отдавна е изчезнало.

Когато Кори запази мълчание, той попита:

— Е?

— Какво е?

— Няма ли да ми благодарите? Това е улика.

— Улика за какво? Освен това така или иначе го знаех.

— Знаели сте? — Отново замълча. — Да не би днес да учат агентите на ФБР да четат мисли?

— Не. Просто сме обучени да долавяме определени неща. Например изявления, в които няма логика, или правят впечатление на лъжливи. Или прекъснати по средата на изречението.

— Аз съм романист. Внимавам винаги да завършвам изреченията си. Освен когато ругая, но и тогава се опитвам да бъда граматически точен.

— Може и така да е. Обаче по време на последния ни разговор оставихте едно изречение недовършено.

— Така ли? И какво беше изречението?

Изречението беше „дори и да продам…“, обаче Кори нямаше да му го припомни.

— Да кажем, че когато го събрах с факта, че вашият прадядо е имал и друго ценно, освен онзи златен часовник, изпитах усещането, че обмисляте да заложите нещо. Но не сте го направили, което означава, че все още е ваше притежание. И вероятно не е някоя „стара рисунка“, а нещо наистина ценно.

Тогава Джеси постъпи напълно неочаквано. Вместо да онемее от страхопочитание, избухна в смях. Кори, която се смръзна, не го прекъсна. Накрая смехът премина в подхилквания от време на време.

— Съжалявам — каза той. — Не се смея на вас. Искам да кажа, че се справихте забележително добре в продължение на минута.

— Така ли?

— Така. Вижте, използвахте думата „ценно“, макар истинското прилагателно да е „скъпоценно“. Явно не го разбрахте, нали? — Още едно избухване в смях. — Часовникът изчезна по същото време като него, обаче той остави другото нещо вкъщи. Никой не успя да разбере защо вдигаше толкова шум за него. Но го тачеше като свят предмет. Не позволяваше на никого да го докосва. И така през годините се предаваше между поколенията, след като часовникът беше изчезнал. В началото беше нещо като фамилна забележителност. Обаче минаха толкова години, че сега е по-скоро наследствена вещ.

Той замълча, а след малко попита:

— Е, какво мислите за това?

— Не зная какво да мисля — призна Кори, която с труд следеше излиянията му.

— Вие бяхте тръгнали по вярната следа — продължи Джеси. — По времето на прадядо ми повечето хора щяха да сметнат, че скъпоценното му нещо е годно единствено за облицоване на кокошарника. Обаче с течение на годините то добива стойност. Може би голяма стойност. Дори Пертелота да е все още единствената, която може да му се наслаждава.

— Значи сте се въздържали от продажбата на това ценно нещо, макар да сте продали всички останали реликви от онази барака?

— Нима се опитвате да ме побъркате? Ето ме тук и ви правя предложение за мир. При това важно.

— Тогава ми обяснете защо това нещо е важно?

— Моят прадядо, носещ със себе си баснословен златен кръст, е умрял от радиация, получена по време на опита „Тринити“… Другото съкровище беше важно за него, така че трябва да е важно и за вас.

Кори се опита да потисне раздразнението си от тази престорено свенлива закачка. Не беше ли това поредната покана, за да пътува пак дотам и на място да открие, че отново се е превърнал от Джекил в Хайд47?

— Казвате, че този предмет може да улесни моето разследване?

— Не мисля, че може да навреди.

Кори въздъхна.

— Джеси, защо просто не ми кажете какво е, вместо да дрънкате всички тези глупости.

— Трябва да го видите. Наистина. Не мога да обясня.

Тя обмисли думите му. Заслужаваше си пътуването.

— Добре. Имам да довърша малко канцеларска работа. Ще се опитам да тръгна след час.

— Аз ще изпържа няколко яйца за нас. Ако искате да пиете нещо различно от вода или малцов ликьор, трябва да си го донесете.

Кори свърши работата си по случая за два вместо за един час. Усещаше странно удоволствие да работи с документи, отнасящи се до нейния собствен случай… макар Моруд да се готвеше да го поеме. Накрая стана от бюрото, затътри се надолу по стълбите, качи се в колата и подкара извън града. Питаше се дали този „ценен предмет“ не е просто поредната глупост.

Пътуването беше толкова дълго, колкото си го спомняше, обаче изпита облекчение, защото, макар че слънцето залезе, а пътят нямаше осветление, тя се ориентираше за посоката, без да се изгуби. По една от последните отсечки черен път край нея с висока скорост в другата посока профуча пикап „Форд-250“, което истински я ядоса. Опита да види регистрационния му номер в огледалото за задно виждане, но пикапът беше толкова оплескан с прах и засъхнала кал, та табелата не се виждаше. Мъжете и техните пикапи — бяха като момчета, които си играят със своите детски самосвалчета. Фордът вдигна огромен облак прах и тя натисна клаксона в раздразнението си, но пикапът се движеше толкова бързо, че скоро излезе от границите на чуваемостта. Кори изплю цяла хапка прах, след това затвори прозорците и пусна климатика в режим рециркулация. Едно от нещата, с които никога нямаше да свикне, беше проклетата прах. Южно Ню Мексико караше Канзас да изглежда в сравнение с него като тропически оазис.

Намали, когато наближи разнебитената ферма на Гауер, след това зави покрай окуцялата и килната пощенска кутия. Отвъд съмнителната колекция произведения на изкуството на открито къщата изглеждаше тъмна. Да не би Джеси да правеше опит да я покани на вечеря на свещи?

Слезе от колата и се огледа. Цареше тишина.

— Гауер? — извика тя.

Нищо.

— Джеси? Тук ли сте?

Когато пак не получи отговор, тя се пресегна и извади фенерчето, провери пистолета, за да се увери, че в патронника има патрон, и след това предпазливо се приближи до къщата.

— Джеси? — извика отново.

По дяволите, къде се беше дянал? Имотът беше малък, така че би трябвало да я чуе където и да се намираше. Не приличаше на човек, който си пада по лошите шеги. Може би беше в къщата, надрусан с метамефатамини, с бучащи слушалки, забравил напълно разговора, който бяха провели няколко часа по-рано? Тя подуши въздуха, но не усети миризма на амоняк или трева, а само леката воня на птичи курешки откъм кокошарника.

Когато извика отново, но пак не получи отговор, тя замълча.

Старите стъпала скърцаха, докато се качваше на верандата. Плъзна лъча светлина наоколо, но не забеляза някаква разлика. Комарникът отдавна беше заминал, а самата врата висеше наклонена. Бутна я с крак да я отвори, влезе, след това спря и бавно плъзна лъча из всекидневната, като попиваше видяното.

Мястото имаше вид на ударено от торнадо. Старите дивани бяха обърнати, а тапицерията им разпорена: лавиците с книги бяха откъснати от стените, книгите бяха прелистени — можеше да види бележки, вероятно на Джеси, тук-там да стърчат от страниците. В ъгъла имаше шкаф за дрехи, а празните му чекмеджета се хилеха под лъча на фенерчето. Съдържанието им беше пръснато по пода. Картините бяха смъкнати от стените, настолните лампи се търкаляха на земята, телевизорът беше издънен и преобърнат.

Кори започна да пристъпва внимателно през този водовъртеж от разрушение, а лъчът на фенерчето продължаваше да се стрелка насам-натам. Помисли си дали да не светне лампа, за да провери дали има ток, но после реши, че е по-добре да не го прави.

Никога не беше влизала в къщата, но знаеше едно — докато Джеси е бил жив, не е била в такъв вид.

Когато стигна в далечния край на всекидневната, огледа кухнята, която се намираше зад нея. Тя също беше пометена от вихъра на разрушенията. Нещо привлече погледа ѝ — четири строшени яйца пред старата готварска печка.

„Аз ще изпържа няколко яйца за нас. Ако искате да пиете нещо различно от вода или малцов ликьор, трябва да си го донесете“.

Обърна се и се върна на предната веранда. Някакъв инстинкт ѝ подсказа, че където и да се намира Джеси, не беше в къщата. Какво беше станало? Наркоразправа? Може би е дължал някому пари и са дошли за тях. Изглежда, е имало яростна борба, последвана от насилствено и изчерпателно претърсване. Може би е успял да избяга през задната врата и се е скрил в спускащия се сумрак. Или, да не дава Господ, е бил отвлечен.

Тя се сети за пикапа, с който се размина на пътя. Щом излезе на верандата, с лъча на фенерчето започна да обхожда имота. Кокошарникът изглеждаше непипнат, но дори оттук се виждаше, че катинарът на бараката с инструменти беше срязан.

Сега извади пистолета от кобура. С изключение на лъча светлина и стъпките ѝ по прашната земя, тишината и мракът бяха пълни. Кори запомни добре местоположението на бараката, след това изгаси фенерчето и остана неподвижно на място, за да възстанови зрението си в тъмното. Щом видя очертанията на околността, тръгна отново напред бавно, бавно, докато не стигна до срязания катинар.

Сърцето ѝ блъскаше като чук. Все още цареше тишина. Тя се приготви и с бързо движение ритна вратата да се отвори, отпусна се на едно коляно в поза за стрелба и с пистолета обиколи пространството, подкрепяйки дясната ръка с лявата, стиснала светнатото фенерче в „хватката на Харис“, която беше обучена да използва.

— ФБР, никой да не мърда! — излая тя.

Не се чу друг звук, освен ехото от нейния глас и едва доловимото поскърцване на вратата.

Кори започна бавно да се изправя и докато го правеше, лакътят ѝ закачи електрически ключ от старомодните, които се задействаха и изключваха с натискане. Щом досега не беше предизвикала реакция, едва ли щеше да последва.

Свали фенерчето, но продължаваше да държи пистолета протегнат напред, когато натисна ключа.

Светна гола крушка на тавана. Откри пространство, подложено на същото яростно разрушение като в къщата. Джеси Гауер седеше на стол близо до задната стена. Извитите му назад ръце и крака бяха вързани едни за други зад рамката на стола. Главата му беше килната назад под неестествен ъгъл, но въпреки това можеше да види, че лицето му е кървава маса. Ризата и парцаливите му шорти бяха подгизнали от кръв; още пръски описваха кръг по пода пред стола. Там лежаха и няколко зъба. Беше очевидно, че е изтърпял методичен и зверски побой.

— Джеси? — подвикна тя тихо. След това се приближи към стола.

Вече знаеше какво ще види. Очите на Гауер бяха отворени и замъглени. Не дишаше. Докосна шията му, но не напипа пулс. Плътта му беше студена.

Тя отстъпи назад, изпитвайки леко гадене. Огледа бараката. Половината от нея беше покрита с груби лавици. В другата част се търкаляха стари инструменти, автомобилни части, ръждясващи ламаринени кани, пътни знаци и други боклуци, които, изглежда, някога са били покрити с гумиран брезент. Това обаче беше само мислена реконструкция, защото сега вътрешността на бараката представляваше такъв хаос от отпадъци, че човек в нищо не можеше да е сигурен. Освен в едно: хаосът беше предизвикан от яростно претърсване.

И още нещо: като се имаше предвид степента на разрушение, ако те не бяха намерили онова, което са търсели, тя също нямаше да успее.

Час по-късно, в десет вечерта, ранчото на Гауер се беше превърнало в оживено и претъпкано с хора местопрестъпление. Преносими прожектори осветяваха безмилостно бараката за инструменти и къщата, а работници от екипа за събиране на доказателства в униформи и гащеризони за еднократна употреба се стрелкаха насам-натам с фотоапарати, пликове за доказателства и разнообразно съдебномедицинско оборудване.

Кори Суонсън стоеше настрана от гмежта, облегната върху едната страна на буса на ЕСД. От едната ѝ страна беше Моруд, а от другата шериф Уотс, пристигнал преди няколко минути, докато началникът ѝ я разпитваше какво е видяла.

Уотс свали каубойската си шапка, бръсна невидима прашинка от нея и отново си я сложи.

— И какво точно щеше да ви покаже?

— Нарече го „другото скъпоценно притежание на прадядо“. Каза, че никой не знаел защо толкова го е ценял, но с времето се превърнало в един вид фамилно наследство.

— Будалкаше ли ви?

— Не ми прозвуча така.

— Добре. — Моруд извика съдебния лекар, чиято едра фигура в престилка сияеше призрачно на ярката светлина. — Какво имаш за нас? — попита той.

Мъжът кимна.

— Засега може да се каже, че жертвата вероятно е починала от травматична фрактура на шийните прешлени, причинена от свръхразтягане.

— Счупен врат? — каза Моруд. — Явно са го обработили много добре.

— Ще знаем повече след аутопсията — отвърна съдебният лекар. — Възможно е друго нараняване да е било фаталното, но аз бих заложил на фрактура на шията като най-вероятна причина за смъртта.

— Добре, благодаря.

Моруд се обърна към Кори.

— Агент Суонсън, искам да те похваля — каза той. — Справи се с трудно и неочаквано местопрестъпление грижливо и както трябва.

— Благодаря, сър.

— Утре искам пълен доклад за случая. Особено се интересувам от разговора, който си провела с Джеси Гауер, и какво те е довело отново тук тази вечер.

— Да, сър.

— Питам се дали убиецът е търсил същото нещо — обади се Уотс, — и се е опитал да измъкне местонахождението му от него с бой.

— Побоят наистина изглежда като опит да измъкнат нещо от Гауер, — съгласи се Моруд. — Но нямаме представа какво. Може би е продавал артефакти, за да финансира своята наркозависимост. Още не сме направили инвентаризация на тази барака, обаче тя е пълна с артефакти. Някои са без стойност, а други може да са били… ааа… маскирани, за да изглеждат другояче.

— Фалшификати? — досети се Уотс.

— Така изглежда. Важното е, че има много причини някой да иска да измъкне нещо от Гауер: пари, наркотици, информация или нещо друго.

— Не можем да сме сигурни, че са го получили — подхвърли Кори.

Моруд се обърна към нея.

— Защо?

— Възможно е смъртта на Гауер да е била нещастен случай.

— Нещастен случай? — повтори Моруд. — Искаш ли да знаеш колко кътници преброих в тази барака?

— Искам да кажа, сър, че може да не са искали да му счупят врата. Застрелването щеше да е по-разумен начин да го убият, ако са искали смъртта му. Не е ли възможно да са го убили, без да искат, преди той да се огъне?

— Възможно е. Ще видим какво ще пише в доклада на патоанатома по този въпрос. — После се обърна към шерифа. — И така, шериф Уотс, имаме сериозно убийство във вашата област. ФБР ще поеме инициативата, но ще имаме нужда от вашата помощ. Джеси Гауер, земята, на която е живял, и хората, с които е бил свързан — това е във вашата юрисдикция. И разбира се, изисква вашите умения. Зная, че вече имате връзка с агент Суонсън и тя ми каза, че сте помогнали много. Сега ще се нуждаем още повече от вашата помощ. Вие и аз ще работим заедно по този случай.

— Ще се радвам да помогна. Беше удоволствие да се работи с агент Суонсън.

— Добре, чакам с нетърпение съвместната ни работа. Сега вероятно ще искате да обиколите местопрестъплението. — Моруд стисна ръката на шерифа и повика един от техниците на ЕСД, който да го придружи за обиколката, оставяйки Кори с Моруд.

Кори го гледаше как се отдалечава, докато се опитваше да поеме този пресен удар, много ядосана, че Моруд не само ѝ взе случая, но сега ѝ отне и шерифа.

— Значи шерифът повече няма да работи с мен? Прехвърлихте го просто така?

— Е, Суонсън, изкарала си тежка вечер — отговори Моруд, — затова ще се престоря, че не съм чул думите ти.

Кори се изчерви, когато осъзна с какъв тон е говорила на своя началник.

— Сър, не се оплаквам, че Уотс ще бъде част от екипа. Просто работихме толкова добре заедно и аз започнах да разчитам на неговите познания за околността и на връзките му с местните.

— Все още можеш да се консултираш с него, след като ме попиташ.

Беше ѝ потребно голямо самообладание, за да си държи устата затворена след тези думи. Все пак успя със спокоен глас да каже:

— Агент Моруд, имам усещането, че губя вашето доверие.

Моруд затвори очи за малко, сякаш да преброи до десет. Когато ги отвори отново, рече:

— Генерал Магърк ми обърна внимание, че претърсването на старата фермерска къща на Гауер е довело до някакъв резултат. Обаче не чух нищо за това, нито нещо беше включено сред доказателствата.

Кори усети как кръвта нахлува в главата ѝ.

— Не исках да ги включвам сред доказателствата, докато не се уверя, че са свързани със случая.

— Какви са находките ти?

— Стара въздушна снимка, алманах и една книга.

— Какво е значението им?

— Снимката беше скрита зад една картина, в алманаха имаше бележки, а заглавието на книгата е „Ранни легенди от западната граница“, в която има истории за заровени съкровища и подобни. Помислих, че може да съдържа улики за онова, което Гауер е търсил.

— Разбирам.

— Значи генералът се е свързал с вас? — попита Кори.

— Днес ми се обади, а аз нищо не знаех.

— Не е ли твърде удобно да ви се обади?

Моруд се вторачи в нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че генералът се опитва да ме омаловажи.

— Защо?

— Защо ще се интересува от нещата, които съм намерила?

— Разумно проследява развитието на разследването.

— Дали? Помислете за това, сър. Имаме си работа с възможен скандал, че опитът „Тринити“ е причинил смъртта на човек, фалшив военен полицай уби наш заподозрян, попаднахме на радиоактивни човешки останки, а сега някой е измъчвал и убил наш информатор. Всичко това сочи участието на РБУС по някакъв начин, а Магърк е комендантът.

Моруд поклати глава.

— Генерал Магърк заподозрян? Не може да говориш сериозно.

— Не казвам, че има участие — отговори Кори. — Пряко. Но „Уайт Сандс“ си остава голямо парче от пъзела. — Тя замълча. Точно се готвеше да му разкаже за срещата с лейтенанта от военноморския флот, обаче изражението на лицето му ѝ подсказа, че е по-добре да замълчи.

Моруд поклати глава.

— Суонсън, трябва да знаеш, че агентите новобранци са склонни да задълбават прекалено в своите първи случаи. Обикновено съм последният, който би отхвърлил някоя теория, но тази… — Той я погледна преценяващо. — Направо изби рибата, агент Суонсън — добави с тих безизразен глас, от който тя нищо не можа долови. — Остава да видим дали си права, или не. Обаче едно е сигурно: ако се чуе дори шепот, че ФБР смята генерал Магърк за следствен, всички сме изгубени, освен ако не разполагаме с железни доказателства. Върви и следвай твоите улики. Но го дръж в пълна тайна. Искам всекидневни доклади. До по-нататъшно решение. Разбра ли?

— Да, сър.

— Добре. Тогава върви си вкъщи и се наспи. Докладът ти за събитията тази вечер може да почака до сутринта. — И преди тя да успее да каже и дума, Моруд се обърна и тръгна към гъмжилото от дейност около бараката за инструменти на покойния Джеси Гауер.

Нора намери Ник Еспехо в малък офис в сградата на Банк ъв Албакърки, а табелката на отворената врата го определяше като служител по заемите. Той изглеждаше точно така, както Нора очакваше от млад банкер: син костюм, лъснати обувки, свежо подстригана коса. Изглеждаше в началото на двайсетте. Тя почука на вратата и с широка усмивка той ѝ махна да влезе.

— Д-р Кели, моля, седнете.

Тя седна. Не му беше казала по телефона за какво става дума и сега осъзна, че е било грешка, защото широката му фалшива усмивка и топлото посрещане показваха, че я смята за бъдеща клиентка.

— Какво мога да направя за вас? Сега процентите са в мазето…

— Не съм тук като клиентка — извади го от заблуждението тя. — Работя като археолог в Археологическия институт на Санта Фе.

Сърдечното изражение помръкна малко и се смени с по-предпазливо.

— О, съжалявам. Помислих, че сте тук, за да вземете заем.

— Тук съм по препоръка на госпожа Ескаминзин. Увери ме, че можете да ми помогнете.

Щом чу това, изражението му се смекчи.

— Да, разбира се. Моля, кажете за какво става дума.

— Става дума за Нантан Тази.

Този път промяната на изражението му беше драматична. В черните му очи проблеснаха изненада и тъга.

— О, да не е… Какво се е случило?

— Нямам представа. Имате ли нещо против да обясня? Ще бъда колкото е възможно по-кратка.

След като го предупреди, че става дума за поверителна информация, тя му разказа накратко за намирането на тялото на Гауер, опита „Тринити“, стария бивак и медицинския вързоп, принадлежал на Таза. Младият мъж слушаше с голямо внимание, а по лицето му повече от веднъж се изписваше изненада.

— И така — заяви Нора, когато свърши с разказа, — надявах се, че сте чули от него истории за Гауер. Или каквото и да е, което би могло да хвърли повече светлина върху случилото се през този ден.

Еспехо сведе очи.

— Дори мисълта за това е болезнена. Той ми разказа много истории, но те бяха апахски. Легенди и митове на мескалеро. Беше добър човек, но черноглед. Не циничен, а мрачен. Изглежда, имаше усещането, че нашият вид е обречен. И сега разбирам защо. Боже мили! Казахте, че е видял избухването на бомбата?

Нора кимна. Ескаминзин беше използвала същата дума, за да опише стареца: мрачен.

Еспехо се замисли за миг.

— Бях на единайсет или дванайсет години. Нантан живееше извън Мескалеро, горе при Грейвярд Спринг в стара хижа от греди. Ловуваше и сушеше месото. Освен това напояваше малка градина с водата от Грейвярд Крийк. Попаднах случайно на него — яздех нагоре в каньона и подплаших добитъка му. Така или иначе животните бяха полудиви, но той се ядоса. За да се реванширам, насякох дърва и това някак си се превърна в нещо като традиция. В началото се плашех от него: беше много мрачен, никога не се усмихваше и почти не говореше. Но постепенно свикнах с компанията му и той започна да ме кара да върша и други неща. Отнасяше се с мен като с възрастен. Като с равен.

— Споменахте, че ви е разказвал легенди и приказки. За какво друго си говорехте?

— За традиционните вярвания на апахите. Как да живееш добре. Говореше колко е важно да се отнасяме към всичко в света като към нещо свято.

Той помълча за кратко.

— Когато го опознах по-добре, от време на време подхвърляше как ще си отиде, но никога не каза защо и кога. Мислех си, че само си приказва. Но един ден, когато наминах при него, той оседлаваше коня си, бе завързал чувал с вещи зад задния лък на седлото, пушката бе в калъфа. Попитах го къде отива. Отговори ми, че било дошло времето да иде в планината. Бях наистина разстроен. Не го разбирах, но когато зададох още въпроси, той отказа да ми отговори. Заплаках, умолявах го, но той вече беше решил. Затова хукнах обратно, за да оседлая моя кон и да отида с него, но той ме спря. Накараме да обещая, че няма да го последвам. После си тръгна.

— Съжалявам — промълви Нора. — Било е като да изгубите баща.

— Баща и най-добър приятел. Не знаех колко много значи за мен, докато не си замина. Все още се опитвам да повярвам, че е тук с мен по някакъв начин. Заради учението му, нали разбирате, но е трудно.

Нора се поколеба, но все пак попита.

— Знаете ли къде е отишъл?

— Не пожела да ми каже.

— Но сигурно имате предположение.

След тези думи Еспехо замълча.

— Защо питате?

— Чудех се дали може да е още жив?

— Би бил на деветдесет и пет.

Нора кимна.

— Десет години сам да оцеляваш в планината? — добави Еспехо. — Мислите ли, че е възможно?

— А вие?

Еспехо не отговори веднага. Накрая каза:

— Ако е починал, се е върнал в страната на духовете. Ако е жив, не би искал да бъде намерен. Обещах никога да не ходя да го търся.

— Ако е жив, може да ни помогне да разрешим загадката какво точно се е случило през онзи ден. И какво са търсили двамата с Гауер.

Еспехо дълго време не отговори. Накрая рече:

— Ако ви кажа къде смятам, че е отишъл, какво ще направите?

— Ако мога, ще отида там.

Еспехо въздъхна и поклати глава. Отново настъпи продължително мълчание, докато той се беше вторачил в бюрото си и мислеше.

— Има едно място, което спомена. Спомена го само веднъж. Когато бил младеж, една вечер по време на силна буря е трябвало да се пречисти от опетняването с някакво зло. То се било вкопчило в него, вкопчило се като смъртта и само едно духовно пътуване би могло да го отърве. Сега се досещам, че сигурно е имал предвид бомбата. Както и да е, каза ми, че е излязъл в пустошта, обикалял, докато намерил мястото на своята сила — нарече го Охо Ескондидо, и прекарал там пет дни в пост. Получил могъщо видение. Но не пожела да ми го опише и ми заръча никога повече да не го споменавам.

— И никога не добави нещо повече за това преживяване?

— Не. Намекна, че му е осигурило неповторимо прозрение за света, но било твърде мощно и може би твърде опасно, за да бъде предадено на момче.

— Смятате, че след като е изчезнал, се е върнал на това място насила?

— Винаги съм смятал, че това е мястото, където е отишъл.

— Казахте, че го е нарекъл Охо Ескондидо. Знаете ли място с подобно наименование?

Еспехо поклати отново глава.

— Помня, че преди много време неколцина от старейшините го споменаваха мимоходом. Предполага се, че е близо до Сиера Бланка, далеч нагоре в северната част на резервата. Обаче по начина, по който говореха за него, така и не можах да разбера дали е истинско, или митично.

— Охо Ескондидо — повтори Нора бавно, сякаш на себе си. — Скрито око.

— На тукашния испански „охо“ означава и извор.

Нора си пое дълбоко дъх.

— Можете ли да ме заведете там? Или поне на мястото, където смятате, че се намира?

След въпроса последва дълго мълчание. Достатъчно дълго, за да накара Нора да се почувства неловко.

— Съжалявам, може би прекрачих границите.

— Бих искал да ви помогна — каза Еспехо, — но не мога. Обещах.

— Въпреки онова, което научихте сега?

Младият мъж сведе поглед към ръцете си.

— Това нищо не променя.

Нора помълча малко. След това вдигна раницата си, дръпна ципа, извади кутията за доказателства и я сложи на бюрото.

Еспехо вдигна очи.

— Какво е това?

Нора отвори ключалката и извади медицинския вързоп. Докато го правеше, Еспехо подскочи рязко, все едно го беше хванал ток.

— Откъде го взехте?

— Това е медицинският вързоп на Нантан.

Явно Еспехо вече го бе предположил и настоя:

— Откъде го взехте?

— Оставил го е в бивака им в Хай Лоунсъм.

Еспехо издиша бавно и дълбоко.

— Онази вечер, когато ми разказваше за своето търсене на видение, каза нещо странно. Каза, че веднъж бил „осиротял духовно“. Така и не разбрах какво имаше предвид. Дори не бях сигурен, че съм разбрал думите му. — Погледна към медицинския вързоп. — Питам се защо не се е върнал да го вземе.

— Бил е прекалено уплашен от атомния взрив, на който станал свидетел.

— От онова, което ми разказахте обаче, излиза, че не е бил прекалено уплашен, за да остане със своя умиращ приятел. И не е бил прекалено уплашен, за да го погребе по достоен начин. — Младият мъж замълча. — Не е било страх. Не разбирам. Никой не би зарязал това.

Отново настъпи дълго мълчание. Еспехо го наруши:

— Едно от нещата, на които Нантан ме научи, е, че всичко има причина. Нищо не е случайно. За идването ви тук, за донасянето на медицинския вързоп — има причина. — Той се изправи. — Така да бъде. Ще ви заведа там. Или по-точно до мястото, докъдето няма да наруша обещанието си. Ако го намерим жив или мъртъв, ще трябва да изминете сама последния километър.

Кори лежеше в леглото, вторачена в тавана. Макар да беше уморена, не успяваше да заспи. Защото беше същевременно неспокойна и разочарована.

Почти не успя да мигне, след като предната вечер Моруд я прати да си върви. Беше прекарала деня в апатия и не успя да свърши почти нищо. И ето я сега тук, отново вторачена в тавана. Не беше по-приспивно от миналата нощ. Протегна се за телефона и изключи фоновата музика, която се беше надявала, че ще я приспи: „Дийп Фрийз“ от Слийп Рисърч Фасилити. След като ще лежи будна, би могла и да размишлява.

Безпокойството ѝ не беше обвито в тайна — причината за него беше последното ѝ ходене при Джеси Гауер. Дали се чувстваше виновна, че се беше отнесла с него безцеремонно по телефона? Малко, но той със сигурност беше предизвикал това отношение. Или причината беше в мрачния, безсмислен край, който беше заварила? Не мислеше, че е така: не се чувстваше наранена, не изпитваше страх. В Куонтико беше виждала множество ужасни неща. Пък и нищо не можеше да се сравни с плашещата фигура, която се беше появила пред вратата на караваната ѝ при Медсин Крийк: онова огромно кръгло, бяло като луна лице, опръскано с кръв, и една здрава ръка, протягаща се към нея…

Затвори кутията с този спомен и започна отначало.

Джеси е бил измъчван и убит по някаква причина. Всички бяха съгласни, че някой е искал нещо от него: обаче дали пари, наркотици… какво?

Отново прехвърли в ума разговора от вчера следобед. Той на практика я молеше да дойде в ранчото и като морков провеси пред нея другото ценно притежание на своя прадядо — онова, което Джеси първоначално беше определил като „стара рисунка“. „Тачеше го като свят предмет“, бе казал Джеси.

Дали пък не е била някаква нескопосана шега, начин да я подмами да тръгне на дългото пътуване до неговия дом, така че да може отново да я наругае? Не, не мислеше така. Джеси не беше такъв човек, не си създаваше безпокойства с подобни игрички. Ако това се беше случило наистина, той е бил наясно, че никога повече няма да я види… освен ако тя не дойдеше с белезници и съдебна заповед в ръка.

Възможно ли е някой отвън да е чул разговора с нея? Не, щеше да е прекалено голямо съвпадение. Между другото, Джеси сам беше казал, че предметът е по-скъпоценен, отколкото е стойността му. Възможно ли е телефонът му да е бил подслушван, или хакнат? Разбира се, че беше възможно, но твърде малко вероятно.

„По-скъпоценен, отколкото е стойността му“. Какво означаваше това, по дяволите?

Тя лежеше в мрака и се опитваше да си спомни точно какво беше казал Джеси за въпросното притежание. Каквото и да беше оставено от неговия прадядо след смъртта му. „По времето на прадядо ми повечето хора щяха да сметнат, че скъпоценното му нещо е годно единствено за облицоване на кокошарника. Обаче с течение на годините то добива стойност. Може би голяма стойност. Дори Пертелота да е все още единствената, която може да му се наслаждава“.

Поне това беше, което си спомняше. Джеси — все още беше трудно да повярва, че е мъртъв, имаше дразнещия навик да не казва нищо направо… Всичко беше иронично омаловажаване или намек за онази незавършена специализация по английски език, с която толкова се гордееше…

Сега ѝ се прииска да беше обръщала повече внимание на думите му. Облицоване на кокошарника? И коя беше Пертелота?

Пертелота. Това събуди спомена. Беше споменал и преди това име. Последния път, когато беше при него в ранчото. Замисли се за по-раншния разговор, който свърши толкова рязко, когато ѝ нареди да се маха от земята му. Беше разказвал за скъпи швейцарски часовници и други неща, които не можеше да си спомни, без да се допита до бележките си. Но не това я човъркаше. Беше нещо казано, сигурна бе в това, по-рано в разговора, по времето, когато за пръв път се отпусна пред нея.

„Остатъчен ефект от моето образование.“ Спомни си, че го каза. И още нещо: „Наименувах много неща в това старо ранчо на откъси от английската литература, докато седях на същата тази веранда“.

Коя обаче беше Пертелота?

Тогава се сети. Както си седяха на предната веранда, изкудкудяка кокошка, лицето на Гауер грейна и той се усмихна.

— Пертелота! — извика. — Чудесно! — Обърна се към Кори. — Това е вечерята ми.

„Това е вечерята ми“.

„Разпознавам всички кокошки по тяхното кудкудякане“.

„Наименувах много неща в това старо ранчо на откъси от английската литература“.

На мига Кори скочи от леглото.

След десет минути, вече облечена, беше в колата си.

В два след полунощ влизаше в ранчото на Гауер.

Изгаси фаровете, спря двигателя и остана седнала в колата, за да слегне прахта и да свикнат очите ѝ с мрака. Като изключим полицейската лента и липсващата врата на бараката за инструменти, която беше зейнала широко, мястото не изглеждаше много по-различно от снощи, когато пристигна и намери всички лампи изгасени.

Когато изпита сигурност, че е запомнила сцената, взе фенерчето, провери дали оръжието е заредено, след това слезе от колата.

Без да светва фенерчето, като се възползва от светлината на луната, Кори се промуши под лентата, отмина къщата, след това бараката за инструменти и започна да се приближава към кокошарника. Всичко беше тихо, нищо не помръдваше в мрака. Приближи се още малко и отново спря.

Никога преди не се беше озовавала близо до кокошарник и имаше смътна представа какво представлява — главно от гледане на рисувани филми с Фогхорн Легхорн48. Беше неголяма постройка, подобна на барака, с дъсчени керемиди и заострен покрив, малко прозорче и врата с рампа. Светна фенерчето и плъзна лъча му за кратко по зарезената врата, самия кокошарник и празното пространство зад него, отделено за разходка на кокошките. Онова, което забеляза първо, беше миризмата. За пръв път разбра защо кокоши лайна беше толкова обидна ругатня.

„Дори Пертелота да е все още единствената, която може да му се наслаждава“.

Каквото и да беше тайнственото нещо, може би бе скрито в кокошарника. Нямаше друго решение. Постройката изглеждаше непокътната сякаш нито полицията, нито някой друг ѝ беше обърнал внимание. Тя беше нейната единствена следа и Кори щеше да я провери. Дължеше най-малкото това на Джеси.

Пое си дълбоко дъх, вдигна дървеното резе и пъхна глава през отворената врата, осветявайки вътрешността с фенерчето. На противоположните стени имаше множество полози за гнездене, половината от които бяха пълни. Други кокошки спяха на кацалки. Шест или седем чифта очи като мъниста се завъртяха към нея обвинително и се чу нервно, тъжно кудкудякане.

— Госпожи, на мен също не ми харесва — оправда се Кори, докато оглеждаше вътрешността. Коя от тях беше Пертелота?

Една от кокошките, най-близо до нея откъм дясната страна, изглеждаше по-голяма и не толкова уплашена като останалите. Нейният полог изглеждаше най-използван. Кори предположи, че и личността ѝ отговаря на нейната маса: можеше да си я представи като любимка на Джеси. Бръкна в сламата под кокошката и предизвика възмутено кудкудякане, както и клъвване по китката за безпокойството.

Нямаше представа колко здраво можеха да кълват тези гадини. Въпреки това успя да опипа ситната мрежа под сламата. Там нямаше нищо скрито.

Измъкна се приведена от вратата и провери китката си с фенерчето. Изглеждаше като ударена с пирон. Нямаше да позволи да я клъвнат още веднъж.

Кокошарникът по същество представляваше ниска рамка на колове с решетка в долния край, вероятно с цел да го пази от хищници. Кори клекна и светна през решетката, предизвиквайки нов хор от плачливо оплакване. Под всеки полог бяха поставени подноси за смет и като се съдеше по количеството, никой не се беше погрижил да ги почисти.

— Джеси, благодаря — измърмори Кори. След като си пое дълбоко дъх, пъхна ръка през решетката, намери подноса на Пертелота и внимателно, но методично прекара съдържанието му през пръстите си. Резултатът беше отвратителен, без да постигне нещо съществено.

— Божичко! — Кори изви глава, опитвайки се да не повърне. Дали това не беше поредната нейна половинчата дедукция? Някаква налудничава надежда, че последният ѝ разговор с Гауер и неговата смърт не са били напразни? Ако Моруд я видеше сега… Издърпа измърсената си ръка от подноса за смет с ругатня. Докато го правеше, подносът се измести съвсем малко в рамката си.

Кори спря насред движението. След това хвана близкия край на подноса и започна да го бута и дърпа, докато накрая го повдигна.

Това свърши работа. Краят на подноса се повдигна около два и половина сантиметра и Кори бързо опипа под него. Там имаше нещо закрепено и защитено от втори поднос. Беше твърде тъмно, за да го различи със сигурност, но на опип беше като сгънато платно. Нямаше да мине през отвора на решетката, затова вместо да рискува да го повреди, вдигна тази част от нея и го измъкна откъм долната страна.

Прекара следващите няколко минути в миене на ръце в потрошената кухня на Джеси. След това седна на предната му веранда с фенерчето и тайнствения предмет на колене. Извади мобилния телефон и се приготви да звънне.

Поставила пръст на бутона за бързо набиране, тя се колеба дълго време. След това прибра телефона в джоба, тръгна бързо към колата, сложи внимателно пакета на пътническата седалка и потегли в нощта.

На съмване натовариха два коня в ремаркето пред дома на родителите на Еспехо, след това пътуваха два часа на север през планините в резервата Мескалеро по лабиринт от черни пътища, които ставаха все по-лоши, докато най-накрая не стигнаха до малко селище, известно като Мюлшу. Изглеждаше изоставено. Докато разтоварваха конете, Нора видя планинската верига на Сиера Бланка да се извисява над тях на височина близо три хиляди шестстотин и петдесет метра, цялата покрита със сняг. Качиха се на конете и потеглиха по пътека, която се виеше сред покритите с ели предпланини.

Седнала на гърба на коня, Нора си спомни разкопките, които ръководеше през май в планината Сиера Невада в Калифорния. Тогава с екипа ѝ бяха открили и разкопали бивак от деветнайсети век на злощастната група на Донър. Макар това да беше, най-меко казано, нараняващо преживяване, обичаше да язди и беше истинско удоволствие отново да е на кон. Пейзажът, край който минаваха — високи като катедрали дъгласови ели, издигащи се по протежение на бълбукаща рекичка, беше вдъхновяващ. Въздухът беше изпълнен с аромата на бор и див здравец. Еспехо беше мълчалив ездач, което Нора оцени високо. Беше яздила с хора, които обичаха да говорят, докато са на коня. Това налагаше да се извърташ на седлото и да си подвиквате, което за нея беше съсипване на преживяването.

Щом мислите ѝ се върнаха към настоящото донкихотовско пътуване, тя се запита какво, по дяволите, прави тук. Въпреки всичко, което можеше да даде от себе си Аделски, работата в Цанкави беше изостанала и това нямаше как да бъде скрито. Наложи се да помоли Уайнграу за още един свободен ден, но този път президентът не прояви благосклонност. Беше разпитала Нора твърде остро какво точно върши сега за ФБР. Нора се усети как отбягваше ясните отговори, шикалкавеше и увърташе. Трябваше да признае пред себе си, че беше толкова заинтригувана от случая, та губеше перспективата. И на всичко отгоре, това пътуване беше пълно с неизвестни. Беше лудост да смята, че Нантан все още е жив. Нямаше да намерят нищо повече от останките на бивака му, ако въобще намерят нещо, и може би неговите кости. Уотс беше прав — тя бе твърде емоционално обвързана с разследването. Кори беше още малко зелена и от време на време досадна, но можеше напълно да се справи, без да има нужда от постоянната помощ на Нора.

По обед вече се бяха изкачили доста над три хиляди метра надморска височина. Пътеката се губеше, рекичката се беше превърнала в поточета, виещи се из поредица от високопланински ливади, пълни с есенни диви цветя. Сега върховете на Сиера Бланка бяха по-близо и се извисяваха над тях като стена. Най-накрая излязоха от зоната на дърветата на едно тревисто било. Оттам се откри просторна гледка към пустошта на Бялата планина — планинска верига след планинска верига, докъдето виждат очите. Тя се съмняваше, че в радиус от трийсет километра има други човешки същества. Освен ако Нантан бе още жив.

Тук Еспехо спря. Нора застана до него.

Той посочи с ръка:

— Виждате ли тези стръмни успоредни каньони там долу? Ескондидо Спринг се предполага да е в средния. Може би осем километра навътре.

— Не ми изглежда проходимо с кон.

— От малкото, което си спомням, че Нантан ми е разказвал за това място, наистина не е проходимо с кон. Ще яздим, докъдето можем.

Той подкара леко коня си напред и започнаха да се спускат по далечния край на билото. Конете внимателно избираха пътя си. Човешката пътека отдавна беше изчезнала, но животните инстинктивно следваха мрежа от пътеки, прокарани от лосовете, които водеха надолу през широки ливади във входа на каньона. Постепенно земята започна да става камениста и стръмна, а стените започнаха да ги ограждат.

— По-добре да продължим пеша — каза Еспехо.

Слязоха от конете и вместо да ги върже, Еспехо им сложи букаи, окачи звънче на врата на единия и ги остави да попасат свободно из ливадата. Когато приключи с това, я погледна.

— Е, сега вече сте сама.

Макар да я беше предупредил, тя не повярва напълно.

— Наистина ли няма да дойдете?

— Аз ще остана тук. Вие продължете надолу по каньона. Изворът Ескондидо не е на повече километър и половина, най-много два.

Нора метна раницата на гърба и тръгна надолу по оврага. Скоро гранитните стени плътно се приближиха, създавайки мрачна клаустрофобична атмосфера. Долу не течеше вода, но личеше сухото корито в скалите, тук-там бяха разхвърляни храсталаци. Търкаляха се очукани дървесни стволове, довлечени от пороите. Денят беше започнал да преминава в следобед и тя се запита дали ще успеят да стигнат до колата и ремаркето за коне, преди да се стъмни. Поне през нощта щеше да има пълнолуние, утеши се тя.

Теренът стана още по-труден, а на места каньонът се стесняваше толкова, че Нора почти можеше да докосне с ръце едновременно и двете му стени. В този момент стените най-неочаквано се разтвориха към просторна тревиста котловина. Имаше диаметър може би сто метра, а сянка хвърляха огромни памучни дървета, чиито листа бяха осветени изотзад като витражи от косите слънчеви лъчи. Малко езерце, обградено гъсто от върби и храсталаци, сочеше мястото на извор в основата на високите остри скали. Отвъд извора при далечната стена на каньона се намираше груба колиба от греди. До нея имаше малка стопанска сграда, клозет и кошара за овце. Нямаше признаци на живот.

Нора спря със свито сърце. Това ли беше? Не би могло да е по-скрито и отдалечено, но изглеждаше изоставено. Удиви се, че възрастен човек като Нантан е живял достатъчно дълго, за да построи колибата и стопанските постройки. Внезапно се уплаши от онова, което можеше да намери в колибата. Но вече нямаше връщане.

— Ало! — извика, а гласът ѝ заеча още веднъж и още веднъж в извисяващите се стени на каньона.

Тишина.

— Нантан Таза?

Все още никакъв отговор.

Нора се приближи предпазливо до колибата. Вратата беше открехната. Тя се поколеба, после почука.

Не се чу отговор.

— Ало?

Мълчание.

Тя бутна вратата, която се отвори със скърцане, и влезе вътре. Беше сумрачно и ѝ отне малко време, за да привикнат очите ѝ. Беше най-простата възможна колиба, която човек може да си представи. Бе построена от греди, а цепнатините между тях бяха запушени с кал, с пръстен под, каменно огнище, грубо сковани маса, стол, няколко плоски камъка за чинии и самоделен дървен сандък в далечния край. На Нора ѝ трябваха няколко минути, за да осъзнае, че сред мръсните животински кожи лежи мъж. Беше на преклонна възраст, косата му бе дълга и бяла в поразителен контраст с тъмнокафявото лице. Пулсът на Нора се ускори. Жив ли бе, или мъртъв?

— Господин Таза?

Главата бавно се обърна към нея, а една съсухрена ръка се повдигна и едва забележимо ѝ махна да се приближи. Тя пристъпи мълчаливо и се изправи до леглото. Свали раницата и я остави на пода.

Старецът се вторачи в нея.

— Кой…?

Нора се постара да формулира мислите си. Мъжът изглеждаше толкова изпосталял, направо на прага на смъртта, че беше учудващо да го завари жив.

— Аз съм Нора Кели.

— Защо дойде?

— Аз съм археолог. — Тя се поколеба. — Тялото на Джеймс Гауер беше намерено — избърбори бързо. — Аз го разкопах. — След това замълча.

Изражението на лицето му се промени, но тя не можа да определи изпитаната емоция.

— Как ме намери?

— Вашият приятел Ник Еспехо ме упъти. Той остана на няколко километра от каньона. Не искаше да наруши обещанието, което ви е дал. Сама съм.

— Защо дойде? — попита старецът. Гласът му беше съвсем малко по-силен от лекото шумолене на вятъра.

— Надявах се — отговори тя, — че ще ми разкажете вашата история. И… — Нора се поколеба.

В колибата настъпи тишина.

Инстинктите ѝ подсказваха, че старецът чака нещо, но какво точно, тя не знаеше. Очите ѝ се спряха на раницата, оставена в краката ѝ. И изведнъж разбра.

Кори щеше да се ядоса. Дори можеха да обвинят Нора в някакво престъпление. Но сега, докато в себе си се бореше с решението, което знаеше, че ще трябва да вземе, още откакто беше започнало това бавно и мъчително пътуване, важността на тези светски правила избледня под втренчения поглед на умиращия.

Докато тя се бореше със своята неувереност, старецът затвори очи:

— Знаех си, че един ден това ще се случи.

Най-накрая, преди да има време за промени решението си, Нора дръпна ципа на раницата и извади кутията. Откопча ремъка, извади медицинския вързоп и го протегна към него.

Очите на стареца се отвориха и на мига се ококориха. Протегна и двете си ръце и Нора сложи вързопа в тях. Той го подържа малко, после почтително го остави на леглото до себе си и го придърпа по-близо, както дете би се притиснало към мечето си. Погледът му се премести от вързопа към нея.

— Чаках вестител. През всичките тези години чаках. Никога не съм смятал, че ще бъде… някой като теб.

— Вестител?

— Да. Бях наказан с дълъг живот, защото не пожелах да разкажа историята… Но ти дойде и сега вече знам, че е време.

Той вдигна ръка и посочи през стаята.

— Донеси ми дървения сандък.

Тя стана и донесе малката дървена кутия, ръчно издялана с тесла, сглобена с дървени пирони, с непасващ капак.

— Отвори го.

Тя го направи. Имаше две неща в сандъчето: предмет, увит в еленова кожа, и нещо наподобяващо парфлеш49 от сурова кожа.

— Отвори го — повтори старецът.

След като развърза кожените каишки, тя разгъна еленската кожа и отдолу се показа тежък златен часовник с гравирани съзвездия на износения заден капак. След като отвори парфлеша, се показа стар пергаментов лист. На него имаше апахска рисунка на четири коня с ездачи.

— Сега те са твои — обяви той.

Вторачена в предметите, Нора усети как устата ѝ пресъхва.

— Какви са тези неща?

Отново настъпи дълго мълчание, защото старецът затвори очи и си пое няколко пъти дълбоко дъх.

— Ще ти разкажа онова, което си дошла да чуеш — каза той. — А след това… ще мога най-сетне да си вървя.

Докато следобедът преминаваше във вечер, Кори Суонсън, седнала на кухненската си маса, внимателно разгъна парчето метално фолио, което беше приготвила предната вечер, след като се прибра вкъщи. Сложи си чифт нитрилови ръкавици, отвори кутията за доказателства и извади парчето пергамент и опаковката, в която беше увито, и ги сложи едно до друго. Нагласи настолната лампа да свети над тях и взе лупата си.

Опаковката беше от старомодна мушама, вкоравила се с годините. Тя я разви, оглеждайки повърхността за надпис или скица. Макар да беше трудно да види нещо през натрупаните с годините мръсотия и петна, не откри подобни следи.

После насочи вниманието си към пергамента. Беше корав и квадратен, със страни от по около двайсет сантиметра, и беше изписан с древни букви. Времето ги беше превърнало в цвят на стара мед. Три от краищата му изглеждаха стари и износени, но четвъртият личеше, че е рязан не толкова отдавна. Под лупата виждаше следите на нож, драскащ насам-натам пергамента. Избелелите стари букви от тази страна бяха разполовени — очевидно някога документът е бил по-голям, а сега беше разделен на две.

Обърна пергамента и огледа другата страна. На нея имаше картина, нарисувана с пастели, както изглеждаше. Тук-там имаше места, оцветени с водни бои. Рисунката също беше срязана. На нейната половина се виждаха двама души от коренното население на галопиращи коне — единият на черно-бял, а другият на дорест. Двамата държаха лъкове в ръце и преследваха кавалерийски офицер, който бягаше от тях, също на кон. Картината излъчваше простота, подобна на детската, и съдържанието ѝ беше ясно: всички подробности бяха предадени методично, включително ивиците боя по лицата на индианците, юздите и поводите, униформата на кавалериста. Беше жива и привлекателна, и въпреки отминалите години забележително свежа.

От друга страна, странните букви, които не разпозна, но предположи, че са испански, ѝ изглеждаха много по-стари и бяха толкова избледнели, че вече трудно се четяха. Имаше задрасквания и мастилени петна, което я караше да мисли, че текстът е бил писан набързо. За нея почеркът беше нечетлив. Сред всички тези извивки и заврънкулки беше дори трудно да различиш отделните букви.

Облегна се и започна да изказва предположения, както беше правила през целия ден. Това очевидно беше предметът, за който бе говорел Джеси. Нямаше друга логика. Обаче дали неговият прадядо е ценял пергамента заради рисунката, или заради испанския текст? Или заради двете? Бързо издирване в интернет ѝ разкри, че индианско изкуство, известно като рисунки в счетоводните книги, защото често използвали стари армейски счетоводни книги, се цени високо. Обикновено рисунките били дело на воини, които искали да изобразят важни сражения или сцени на ухажване. Индианците ценели пергамента заради здравината и трайността му. Беше забележително, че Джеси го беше запазил, въпреки потребността си от пари за наркотиците. Беше трудно да си представи, че един наркоман не го е превърнал в пари. Явно е бил важен за него. Или може би не е съзнавал неговата ценност. Но не, той сам беше казал: „По времето на прадядо ми повечето хора щяха да сметнат, че скъпоценното му нещо е годно единствено за облицоване на кокошарника. Обаче с течение на годините то добива стойност. Може би голяма стойност“.

Тя въздъхна. Пергаментът очевидно беше доказателство. Нейна отговорност беше да го занесе в Албакърки, за да бъде регистриран и изследван в лабораторията. Испанският текст, или каквито бяха старите калиграфски изписани букви, трябваше да бъде преведен от специалист. Обаче нейното негодувание срещу началника ѝ беше толкова голямо, че макар да мина цял ден, все още се колебаеше дали да докладва.

Може би изобщо нямаше да го направи. Моруд така или иначе просто щеше да го отхвърли, както направи с подозренията ѝ срещу генерала. И щеше да ѝ изнесе поредната си бащинска лекция. Накрая все пак потисна раздразнението си. Поддаваше се на старото бунтовническо мислене, а не се държеше като агент от ФБР. Тя трябваше да спазва правилата, а това означаваше, че е длъжна да информира Моруд. Макар да беше шест вечерта в неделя вечер. Мамка му, трябваше да го свърши по-рано.

Взе телефона си и набра номера на Моруд.

Той вдигна на второто позвъняване.

— Кори, какво има?

Разказа му как, подтикната от интуицията си, е отишла в ранчото на Гауер и е намерила пергамента. Не спомена кога точно го е направила, а и той не попита. Последва дълго мълчание. Докато чакаше, тя се подготви за пренебрежителен и може би дори раздразнен отговор. Когато Моруд заговори обаче, тонът му беше неочакван.

— Можеш ли да ми изпратиш няколко снимки? Нащракай ги с телефона и ми ги прати веднага.

Тя снима двете страни на пергамента, мушамата, която беше служила за обвивка, и навосъчените ѝ вързалки и ги изпрати на Моруд.

— Добре — каза той, — получих ги.

Последва още едно дълго мълчание.

— Колко смяташ, че струва рисунката?

— Докато рових из мрежата, добих усещането, че се продават за доста пари. Десетки хиляди долари.

Пак настъпи мълчание.

— А испанският текст от другата страна?

— Нямам представа какво е.

— Кори, това може да е важно доказателство. Регистрира ли го вече?

— Още не. Взех го, спазвайки всички правила за работа с доказателства, и документирах всичко.

— Много добре. Трябва да получим превода на този испански текст. Първата ти работа утре сутринта е да го занесеш в помещението за доказателства, за да бъде регистрирано. С ултравиолетова светлина или многоспектърна фотография ще направим буквите по-видими. След това се свържи с д-р Кели и виж дали техният специалист по испански в института ще се съгласи да хвърли едно око и да го преведе. Може също така да привлечем специалист по рисунки в счетоводните книги, за да ги проучи.

— Да, сър.

Кратко колебание.

— Кори, добра работа.

Тя беше изненадана и благодарна.

— Да, сър. Благодаря, сър!

След като той прекъсна връзката, Кори погледна още веднъж документа с избелелите и натруфени букви. Набра номера на мобилния телефон на Нора, но веднага беше прехвърлена към гласовата ѝ поща. Нора беше отишла в резервата Мескалеро в опит да намери стария апах. Вероятно още не се беше прибрала. Кори преглътна при тази мисъл. Фактът, че Нора беше настояла да вземе истинския медицински вързоп, който бяха намерили в Хай Лоунсъм, твърдейки, че никакъв заместител не би могъл да свърши работа и че всичко друго би провалило нейното разследване още преди да е започнало, правеха похвалата, която беше получила преди малко от Моруд, направо зловеща. Ако Нора не върне вързопа скоро… Във внезапен пристъп на бързане прибра всичко в кутията за доказателства, грижливо я запечата, записвайки на капака датата и часа. Щеше да се погрижи съхранението на тези предмети като доказателства да бъде непоклатимо.

Сети се отново за разговора си в бара. Ако генерал Магърк наистина търси съкровището на връх Викторио, трябва да има доказателства за това, доказателства, които не са основани на слухове. Познаваше Моруд достатъчно добре, за да може да си представи кратката му реч, засягаща опасността от слуховете и инсинуациите за всяко разследване. Въпреки това усещаше, че късовете на пъзела се подреждат. Гауер и неговият партньор са търсели съкровище и Гауер го е намерил. Златният кръст беше доказателството. Правнукът на Гауер беше измъчван и убит, домът му бе претърсен от хора, които са търсели нещо. Възможно ли е то да е това парче пергамент? Джеси знаеше, че за неговия прадядо то е било много ценно… и е умрял, опазвайки неговата тайна. Генералът наистина ли беше замесен?

Генералът беше на около четиресет и пет, така че още не е бил роден, когато баща му служил в РБУС в началото на шейсетте. Но пък може би е растял, слушайки истории за съкровището. Запита се как би могла да научи повече за бащата на генерала. Не слухове, а факти. ФБР с лекота можеше да изиска военното му досие. Такива неща се правеха през цялото време. Обаче за целта трябваше да мине през Моруд, а той щеше да се ядоса. Сега беше зает с разследването на смъртта на Ривърс и я предупреди да води своето собствено разследване, без да вдига шум.

Ривърс… той беше друга част от този пъзел. Сигурна беше в това. Защо иначе щеше да бъде убит? Дали не е бил горе в Хай Лоунсъм, за да намери съкровището на Викторио? Сякаш всички гонеха една и съща печалба.

Въздъхна. Стига предположения. Утре щеше да регистрира доказателствата, да се свърже с Нора и да уреди превода на пергамента, но не и преди да вземе медицинския вързоп и да го върне в склада за доказателства, където му беше мястото.

Чарлс Фаунтин, ескуайър, имаше хубав офис в стара постройка в териториалния стил, характерен за Ню Мексико, който заемаше етажа над закусвалня „Сейдж“. Обаче всички знаеха, че вместо да седи в разкошния си кабинет, обикновено можеше да бъде намерен в закусвалнята, напъхан в последното сепаре, където пиеше кафе, срещаше се с приятели и въртеше бизнес. Там го намериха Уотс и Моруд дори в понеделник следобед — сам, с голяма кана кафе и разхвърляни по масата документи.

Когато се приближиха, той им се усмихна и протегна ръка.

— Здравей, шерифе. А вие трябва да сте специален агент Моруд. Надявам се, че нямате нищо против да остана седнал. Страхувам се, че в средната си възраст съм развил един сериозен медицински проблем, известен като „шкембе“.

Леката издутина в областта на корема не отговаряше на това определение, но той се засмя на малката си шега и ги покани да седнат.

— Кафе?

— Да, моля.

Той махна на келнерката, която донесе две големи чаши. Фаунтин сам им наля, след това изпрати каната обратно за дозареждане.

— Съжалявам за безпорядъка — извини се той, докато събираше папките и ги напъхваше волю-неволю във вече издутата чанта за документи тип акордеон. — Разхвърляното бюро е признак за доволство. Научих го от една курабийка с късметче, значи трябва да е вярно.

Уотс се усети, че е все още с шапка, и я свали, провери дали масата е чиста и внимателно я остави на плота обърната обратно. Моруд го беше помолил той да подхване разговора, защото, както и повечето жители на града, познаваше Фаунтин през целия си живот. Уотс отвори бележника, където беше нахвърлял няколко въпроса.

— Господин Фаунтин, благодаря, че приехте да се срещнем.

— О, моля те, откога се познаваме? Наричай ме Чарлс. Същото се отнася и за вас, агент Моруд.

Уотс прие фамилиарността с кимване.

— Имаме няколко въпроса, свързани с убийството на Гауер. Претърсването на мястото разкри, че вероятно е търгувал с антики — реликви и подобни неща. Вероятно ги е продавал, за да задоволява своята наркозависимост.

Фаунтин кимна.

— Точно като своя прадядо. Той си купуваше алкохол вместо метамфетамини.

— Точно така. Голяма част от тези артефакти, изглежда, са неща, които е събрал неговия прадядо. В ранчото има стара барака, където са лежали цяла вечност. Бащата на Гауер и неговият дядо вероятно са допълнили сбирката. А детето ги е продавало едно по едно, за да си купува наркотици.

Фаунтин поклати глава.

— И като си помислиш, че младият Гауер отиде в Харвардския. Това е голямо падение.

След кратка пауза Уотс продължи.

— Сигурен съм, знаеш, че въпреки липсата на доказателства за скорошно плячкосване, има забележимо увеличаване на непроверените антики, които се появяват на пазара. Това продължава достатъчно дълго, за да се почувствам загрижен. Като се има предвид липсата на сведения за произхода, явно става дума за плячкосване на исторически и праисторически места, което… с изключение на този случай, е извършено с методична грижа и проучване. Вещо. Повечето иманяри просто оставят дупките си, но може би тези хора ги зариват и заличават следите си.

— Интересна теория — отбеляза Фаунтин и отпи от кафето. — За да действа, такава престъпна група трябва да е добре организирана. Аз бих предположил, че подобна група би стояла далеч от момчето на Гауер. Иначе би поела твърде голям риск. Между другото, тези антики на черния пазар, които спомена, са ценни. Бих предположил, че повечето неща в бараката на Гауер не са от тази класа.

Уотс се усмихна мрачно.

— Питахме се дали нямаш някаква информация на кого може да е продавал младият Гауер?

Фаунтин се облегна на пейката.

— Шерифе, какви точно антики намерихте там?

— Куршуми и бутилки от Гражданската война, върхове на стрели, стари списания и книги, няколко строшени банджо — такива неща.

— Никакви документи или квитанции?

— Не.

— Лоша работа. — Фаунтин присви устни. — Нали не смяташ, че Гауер е притежавал нещо наистина ценно? Прадядото беше търговец на боклуци, без да придаваме голямо значение на това.

— Може би онова, което преди седемдесет и пет години е било боклук, днес вече е станало ценно?

Сега се намеси Моруд.

— Като стана дума за ценни неща, там беше намерена индианска рисунка от деветнайсети век, скрита в кокошарник.

Когато чу това, веждите на Фаунтин, буйни като мустаци, се стрелнаха нагоре.

— Рисунки в счетоводна книга? Колко интересно.

— Така ми казаха.

— Това поне може да струва много. Знаел ли е, че е там? Не мога да си представя, че не я е продал.

— И още нещо — продължи Моруд, — което засега е поверително. Оказа се, че смъртта на Ривърс е убийство.

За пръв път от лицето на Фаунтин изчезна изражението на повърхностна шеговитост и се смени с истински шок.

— Убит? В болницата?

— Да. Някой е инжектирал смъртоносно лекарство в системата му за венозни вливания. Мъж във фалшива униформа на военен полицай. Имаме го на видеозапис.

— Установихте ли самоличността му?

— Не — отговори Моруд. — Чернокож, висок, слаб. Вероятно е знаел къде се намират охранителните камери и е внимавал да крие лицето си. Важното е, че Ривърс и младият Гауер, изглежда, са били забъркани в търговията с антики… и двамата бяха убити. Чудим се как може тези факти да се впишат заедно.

Фаунтин отпи още една глътка кафе и остави голямата чаша на плота.

— Може би си спомняте, че преди няколко месеца бяха разкопани праисторически гробове в каньона Бонито?

Уотс кимна.

— Спомням си.

— Не мисля, че някой щеше да забележи, ако един фотограф не сравни две снимки, правени през месец, и не откри известни разминавания. Професионална работа. Може да го е извършила организирана група, за каквато ти говориш. Както казах и преди, смятате ли, че подобна група професионалисти би се забъркала с наркоман като Гауер и бивш затворник като Ривърс?

— Това е възможност, която проверяваме — отговори Уотс. — Не си ли чул слухове, които биха ни насочили към следа?

— Нищо определено — сви рамене Фаунтин. — Почти сигурен съм обаче, че ако съществува подобна банда, тя не е местна.

— Защо мислите така? — попита Моруд.

Фаунтин се засмя.

— Като криминален защитник познавам почти всички съмнителни люде — криминални и подобни, в област Сокоро. Да, дори спасих на неколцина задниците от затвора. Ако беше местно дело, щях да чуя нещо. — Той допи кафето и си наля още една чаша. — Със сигурност ще започна да се ослушвам. Метамфетаминът на Гауер е идвал от място извън Албакърки, а предполагаемата ваша група сигурно също действа от голям град. — Той съзерцава известно време прясно налятата чаша кафе. — Сещам се за една следа, която може да се окаже полезна. Долу в Сан Паскуал има бар на име „Таверна Каскабел“. Преди да си изчисти досието, Ривърс висеше там. Той имаше голяма уста и макар да е малко вероятно, може би някой е чувал нещо.

— Благодаря.

— Бъдете внимателни — „Каскабел“ е място, където се събират хора, готвещи са за съдния ден, и разни типове, мразещи правителството.

— Благодаря за отделеното ни време и за съвета — кимна Моруд и стана. — Ще включим „Каскабел“ в нашия списък. Заедно с Хай Лоунсъм.

— Хай Лоунсъм? — учуди се Фаунтин.

— Каквото и да се случва тук, Хай Лоунсъм, изглежда, е в центъра му. След като започнахме да трупаме повече трупове, отколкото доказателства, ФБР реши да изпрати отново голяма група ЕСД там, за да претърсят всичко както трябва. Да огледат всеки сантиметър от мястото и ако се наложи, да го разглобят.

— Това би било много жалко — отбеляза Фаунтин, а Уотс изглеждаше втрещен.

— Да, така е. Да се надяваме, че няма да се наложи да стигнем дотам. — Моруд се завъртя, за да си върви. — Благодаря ви, господин Фаунтин.

— Пак започнахте с това „господин“. Желая ви успех. Шерифе, на теб също.

Без да отговори, Уотс последва Моруд към вратата, докато обмисляше какво може да направи, за да спре разрушаването на Хай Лоунсъм от федералните.

Беше единайсет сутринта в института, Орландо Чавес седеше в лабораторията си на стол с колелца.

Нора бе до него. Те бяха там от момента, когато Нора беше вдигнала Чавес от леглото в шест сутринта и го бе убедила да дойде по-рано на работа. И двамата се бяха вторачили в голям компютърен екран, на който се виждаше изображението на текста върху пергамента, който Нантан ѝ беше дал.

— Накрая можем ясно да го прочетем — обяви Чавес. Бяха прекарали часове в заснемане на пергамента под ултравиолетова светлина и в дигитално засилване на избелелия шрифт, за да се видят по-ясно детайлите. — И така, онова, което виждаме тук, е класически пример на кастилски курсивен шрифт „Кортезана“ от седемнайсети век. На несвикналите очи може да прилича на драсканици. Предизвикателството обаче не е езика — в края на краищата испанският не се е променил толкова през това време, — а в разчитането на шрифта. Мога да го направя, докато за непосветения това на практика е невъзможно. За щастие, има онлайн таблици със стари испански шрифтове. — Гласът му определено беше добил професионални нотки. — Ето, позволи ми да ти покажа.

Обърна се към втори компютърен екран, набра няколко команди и се появи интернет страница, на която се виждаха множество таблици. Всяка показваше буква от азбуката заедно с всички стари кастилски разновидности на изписването ѝ, както на главните, така и на малките букви.

— Да вземем например главно А — продължи той. — Ето всички начини да се изпише буквата с шрифта „Кортезана“. Забележително разнообразие. Някои дори не приличат на А! А сега Б…

Потискайки нетърпението си, Нора внимателно го прекъсна:

— Това наистина е много интересно. Но можем ли да се заемем с текста?

— Разбира се. Сега, след като вече сме наясно, да видим какво казва… — Чавес замълча и се вторачи в изображението на първия компютърен екран, докато Нора чакаше.

След няколко минути се облегна на стола измърмори под нос на испански:

— Майчице божия!

— Какво пише? — попита Нора, която се пръскаше от нетърпение.

— Трудно е да се разбере какво казва, след като, грубо сметнато, половината от текста е била откъсната. Мога да преведа онази половина, която е пред нас.

— И? — настоя Нора.

— Нека ти го преведа изречение по изречение — каза Чавес. — Не искам да те държа под напрежение, но предпочитам да не го обобщавам, защото… е, ще разбереш сама защо.

S. С. С. Majestad — прочете той и направи пауза. — Това е съкращение на Sacra Cesarea Catholica Majestad или Свещено Римско Католическо Величество. Интересно. Показва, че писмото не е адресирано до мексиканския вицекрал, а до самия испански император Карл II. Очевидно е, че тази кореспонденция е била много важна. Добре, нека продължим ред по ред:

Той спря.

— На 10 август 1680 г. избухва бунта на пуебло. А сега ще продължа:

— Вероятно има предвид, че са знаели за готвения бунт. Един от участниците в бунта предава другарите си и точно преди да избухне, съобщава на свещениците.

Нора го прекъсна:

— Какво каза? Съкровище?

— Да. Кастилската дума е tesoro. „По Ка…“ сигурно значи по Камино Реал, който е кралският път от Санта Фе до Мексико Сити и по който отците са бягали по време на бунта.

Чавес продължи:

Той замълча и надникна над дебелите лупи на очилата:

— Нора, разбираш ли важността на това? Текстът пред нас, изглежда, е истински исторически разказ за съкровището на връх Викторио.

И не само това, а изглежда включва указания, къде е скрито съкровището.

Виж, освен това се споменава Сиера Оскура. Това е веригата хълмове северно от връх Викторио. — Чавес издиша шумно. — Невероятно. Означава, че доктор Нос през цялото време е бил мошеник и измамник, твърдейки, че е намерил съкровището на връх Викторио! — Той направи пауза. — „В основата на Е…“ — може да се отнася до хълм или ориентир в Сиера Оскура — истински хълм.

— Къде се намира? В ракетния полигон „Уайт Сандс“? — попита Нора.

— Да, но близо до северния край откъм страната на Хорнада дел Муерто, недалеч от мястото на опита „Тринити“.

Недалеч от мястото на опита „Тринити“, повтори наум Нора и попита:

— Чувал ли си за този рудник „Рейна де Оро“?

— Не. Очевидно е един от многото рудници преди бунта, за които по време на въстанието са изгубени всички документи. — Чавес свали очилата си и ги избърса с носна кърпа. — Има нещо, което не смятах още да ти казвам, но… този документ променя всичко.

— И какво е то?

— Свързано е със златния кръст, намерен до тялото на Джеймс Гауер. В началото помислих, че е чисто предположение от моя страна, но сега…

Той си сложи отново очилата.

— Първо малко предистория. Както знаеш, през 1519-а Ернан Кортес слиза на брега на Мексико и накрая завоюва столицата на ацтеките Теночтитлан — най-големия град в Новия свят. Той бил управляван от император Монтесума, който имал в съкровищницата си удивителни количества злато, сребро и други скъпоценни предмети. През 1521 г. испанците разрушават Теночтитлан и отнасят съкровището. Почти цялото било претопено на кюлчета, които да бъдат изпратени обратно в Испания. Малка част от златото обаче останало и от него били изработени свещени предмети за употреба в Новия свят.

Той преплете пръсти и заговори по-басово.

— Монтесума носел златно украшение на челото с изображението на бог Кетцалкоатл на него, обсипано със скъпоценни камъни. Това бил основният символ на неговата божествена власт. След смъртта на Монтесума испанците извадили камъните и стопили златото, преработвайки го в кръст. Както виждаш, много символично действие. Направили са го по същата причина, по която са изграждали черкви върху ацтекските храмове и свети места: за да превърнат символите на езическо боготворене в християнски.

— И това е кръстът, който Гауер е носел?

— Така мисля. — Очите на Чавес блестяха. — Самият кръст, който учените от дълго време смятат за изгубен за историята. Или за легенда.

— Откъде знаеш, че това е кръстът?

— Заради онези малки печати, над които си блъсках главата. Смятах ги за маркировки на пробата и каратите. Е, не са били. Всъщност са науатълски50 глифи51. Единият е за името Монтесума, а другият е силабичен глиф за името Исус. Когато го установих, се запитах дали това не е кръстът? Обаче твърдението е необикновено, затова се захванах да търся доказателства в негова подкрепа. Писмото пред нас е такова доказателство. Смята се, че кръстът е занесен в Ню Мексико около 1600-а година, така че е естествено да бъде намерен заедно с църковното съкровище. — Той почука с дългия си пръст по компютърния екран. — Ето това съкровище.

Чу се леко почукване по вратата и влезе асистентката на президента.

— Извинете, че ви прекъсвам, но, Нора, агентът на ФБР звънеше на служебния ти телефон. Чух го и вдигнах. Тя се опитва да се свърже с теб.

— Служебният телефон? — Нора извади мобилния си телефон от джоба. По време на работата им с испанското писмо той се беше изключил. — Благодаря.

След като поздрави Чавес и му обеща бутилка „Дом Периньон“, тя отиде в кабинета си и звънна на Кори от стационарния телефон.

— Нора, опитвам се цяла сутрин да те намеря!

— Чуй, Кори, имам невероятни новини. Намерих Нантан Таза, стария апах. Жив е. И ми даде…

— Нора, спри — остро я прекъсна Кори.

— Какво има?

— Телефонът… може да е опасен. Трябва да се срещнем. На четири очи. На някое безопасно място.

— Можеш ли да дойдеш в института?

— Да. — Настъпи кратко мълчание. — Не, не е достатъчно безопасно. Моля те, ела в апартамента ми в Албакърки.

— Кога?

— Около шест.

— Предупреждавам ви — каза Уотс, докато с Моруд стояха на паркинга пред таверната „Каскабел“, а светлината на премигващия кактус проблясваше на фона на вечерното небе, — това място не е приятелски настроено към пазителите на закона.

— Щом казвате. — Моруд извади снимка на Ривърс и още една, размазана и неясна, на човека в униформа на военната полиция, който го беше убил, и ги подаде на шерифа. — Ще ви оставя да говорите. Вие изглеждате като един от тях, а аз — не.

— Да. Мамка му, агент Моруд, казах ви да си обуете джинси и да сложите каубойска шапка — подхвърли Уотс с усмивка.

Моруд изпръхтя.

— Първо адът трябва да замръзне.

Уотс чу викове, последвани от женски писъци, които идваха от другата страна на неасфалтирания паркинг. Показаха се двама мъже, които размахваха юмруци един срещу друг, а момичето крещеше, явно наслаждавайки се на боя.

— Малко е рано за такова нещо, не мислиш ли? — попита Моруд. — Няма още шест.

— В „Каскабел“ никога не е прекалено рано. Между другото, бих предпочел сега да влезем, а не да чакаме до полунощ. — Уотс подръпна периферията на шапката си и закрачи през паркинга. Агентът го последва. Блъсна летящите врати, досущ като тези на кръчма в Дивия запад, и влезе в бара, изпълнен с миризмата на евтин парфюм и разлята бира. Въздухът беше задушен от цигарения дим, макар че от петнайсет години в Ню Мексико беше забранено да се пуши в заведенията.

Шерифът се огледа, докато отиваха към бара, но не видя познати. Поръча чаша кафе, а Моруд избра газирана вода. Барманът беше огромен — висок повече от метър и осемдесет, неуязвим като чугунен локомотив. Имаше дълга черна брада и конска опашка, а изражението му показваше, че не одобрява избора им на питиета.

Уотс извади шерифската звезда и я сложи на бара.

Барманът я погледна и вдигна очи към него.

— Е?

— Надявах се да задам няколко въпроса за един мъж, който е идвал тук. Пик Ривърс.

Барманът го изгледа продължително, след това се обърна към Моруд и се вторачи в картата със снимка, висяща от ремък на врата му.

— Федерален?

— ФБР.

Мъжът отново се вторачи продължително в тях. След това каза:

— Момчета, изглеждате ми умни. Ако искате съвет, на ваше място бих си допил чашите и бих се омел. Мястото не е добро за вас. Гарантирам ви го.

— Какво ще кажете първо да отговорите на няколко въпроса?

— Благодаря, не.

— Не ви ли е любопитно защо се интересуваме от Ривърс? — настоя Уотс.

— Не особено. Той е гръмогласен задник.

— Не бива да се говори лошо за мъртвите.

Щом чу това, барманът млъкна. Уотс виждаше, че му се иска да попита как е умрял, но не го направи.

— Беше убит — добави Уотс.

Видя, че барманът се заинтересува още повече. Протегна ръка и се представи:

— Шериф Хоумър Уотс.

Изненадан, барманът я пое.

— Боб Глен.

— Да — продължи Уотс, — Ривърс беше убит. В болницата — можете ли да повярвате? Влязъл някакъв тип и вкарал в системата му за вливания смъртоносно лекарство.

Глен нищо не каза.

Уотс извади снимката на убиеца.

— Ето този тип.

Глен я погледна.

— Скапана снимка — отбеляза. — Не мога да видя лицето му.

— Това е проблемът. Вижте, господин Глен, не сме дошли да хванем някого за топките или да се бъркаме в политиката. Искаме да разберем кой е убил Ривърс. Това е всичко.

Глен се наклони към тях и заговори тихо:

— Ако отговоря на въпросите ви, ще си тръгнете ли? Вижте, напоследък имах достатъчно неприятности и не искам заведението отново да бъде потрошено.

— Звучи справедливо — съгласи се шерифът. — Знаете ли дали Ривърс се е занимавал с иманярство?

— Да, от време на време се фукаше как бил изкопал някаква старина, намерил гърнета и подобни боклуци.

— Споменавал ли е някога на кого ги продава? Или с кого работи?

— Останах с впечатлението, че работи за себе си. По онова време беше твърде прецакан, за да работи с когото и да било. Обаче, след като излезе от панделата, престана да идва тук. Останах с впечатление, че се е поправил…

— Трам-та-та, трам-та-там!52 — чу се пиянски глас зад тях. Уотс се обърна и видя да приближават трима мъже в пълни каубойски костюми. Ботушите им трополяха, а шпорите дрънчаха. И тримата имаха грубите червендалести лица на пиещата класа и той ги разпозна като братя Стърджис. Живееха в ранчо извън града в Арабела, където бяха оборудвали бетонни бункери, стрелбища, писти с препятствия, соларен парк, резервоар за гориво с обем 37800 литра и цял оръжеен арсенал. Подготвяха се за идващия апокалипсис. Не бяха истински каубои, а група тъпанари, вярващи в настъпващия страшен съд, които нелегално увеличаваха площта на земята си от пасища, за които не плащаха почти нищо. Противници на правителството, но на правителствени подаяния. Събираха кравите си с атевета и сирени, дори не притежаваха коне.

— Кръв на федерален надушвам пак — завърши стихчето пияният и се приближи до Моруд, а другите двама се струпаха около неговия стол. Моруд изгледа мъжа от главата до петите, но нищо не каза.

Барът беше утихнал и останалите клиенти бяха извили вратове към тях, неколцина бяха станали, за да виждат по-добре.

— Ей, Стърджис — каза Уотс, — не искаме неприятности. Разбрано? Просто задаваме въпроси за едно убийство. На този човек. — Той показа снимката на Ривърс.

Стърджис издърпа снимката от ръката му и я хвърли с движение на китката като фризби.

Моруд стана. Уотс видя, че тримата братя Стърджис както обикновено носеха оръжията си открито. Изглежда, всички в бара носеха оръжия. Зарадва се, че е с двата шестзарядни револвера.

Моруд остана изненадващо спокоен за мъж в края на четиресетте и в не особено добро физическо състояние, изправен пред едър като горила тип.

— Господин Стърджис, наистина ли искате да стигнете дотам?

— Да. Искам. Наистина искам да стигна дотам.

Настъпи дълго мълчание, докато двамата се измерваха с погледи. След това Стърджис протегна ръка и дръпна значката на Моруд, висяща на ремък на врата му.

— Не забравяйте Руби Ридж53 — извика той и се наклони, за да се изплюе върху нея.

Сега тишината в бара стана оглушителна. Уотс чакаше напрегнат и готов да извади револверите. Нямаше представа какво ще направи Моруд и какво ще се случи.

Бавно и почти спокойно агентът издърпа ремъка през главата си и след това с ръце встрани от тялото в незастрашителна поза се приближи още до горилата.

— Е, аз наистина не искам да стигам дотам, затова сега ще си тръгнем. Може би ще се видим друг път с вас, момчета.

Всички очи бяха вперени в лицата на двамата мъже, които се гледаха втренчено. Само Уотс забеляза, че докато говореше, Моруд ловко и тихо си бършеше значката в провисналия край на ризата на Стърджис.

След напрегнато мълчание Моруд се обърна и тръгна към летящите врати, а Уотс го последва. Зад тях избухна смях, дюдюкане и подсвиркване. На входа Моруд погледна назад.

— Не забравяйте Оклахома Сити.

Прекосиха паркинга и агентът се качи на пикапа си, а Уотс се настани на пътническата седалка. Когато излязоха на магистралата, шерифът се обърна към Моруд. Лицето на агента беше безпристрастно, съсредоточено гладко и по него не се виждаше и следа от случилото се току-що.

— Това изискваше самообладание.

— Така е.

— Беше чисто нападение.

— Да.

— Ако мога да попитам — продължи Уотс, — какво възнамерявате да направите? — Не добави, че на негово място вероятно щеше да духне свещичката на кучия син. Обаче трябваше да признае, че така щяха да се озоват в непозната територия.

— Достатъчно е да кажа, че върху господин Стърджис ще се излеят куп лайна. Просто трябва да реша колко дълбоко да затъне. Но в момента имам по-важни неща за вършене. Между другото, значката ми се нуждаеше от лъскане.

Излязоха на магистрала 380 и поеха на изток. Слънцето вече почти докосваше хоризонта, когато се измъкнаха от прохода през планината Азул. В южна посока шерифът зърна тънка опашка прах, осветена от лъчите на залязващото слънце. Той се взря по-внимателно. Това беше началото на черния път на Бюрото за управление на земите към Хай Лоунсъм.

— Агент Моруд?

Агентът погледна към него.

— Вашите хора работят ли в Хай Лоунсъм?

— Още не.

— Ами тогава мисля, че имаме проблем.

Нора пристигна в апартамента на Кори точно когато слънцето залязваше над Сандия Крест. Кори я чакаше на вратата и я въведе вътре. Нора нямаше търпение да ѝ разкаже новините, но агентката я спря да говори и я поведе към втората спалня, превърната в офис с компютър на бюрото и купчини папки по пода. Близкото кошче за боклук преливаше от смачкани листа.

— Извинявай — каза Кори, докато отместваше купчините документи, за да освободи пътя. — Бях толкова заета с този случай, че не мога да намеря време за нищо друго. Няма да повярваш колко канцеларска работа трябва да вършат агентите на ФБР. В службата има още папки.

Тя издърпа стол и го сложи до бюрото пред триножник, на който беше поставила мобилния си телефон вместо видеокамера.

— Нора, седни. Аз ще си водя бележки и ще запиша твоите показания.

— Винаги съм искала да стана звезда в социалните медии — подхвърли Нора, опитвайки се да разведри атмосферата.

Кори не се усмихна.

— Ще седна тук и ще задавам въпросите. — Тя включи мобилния телефон на видеозапис и започна. — Добре, разкажи ми за пътуването си при Нантан Таза и какво откри там. Всичко, което кажеш, ще бъде регистрирано като доказателство в случая.

Това беше една страна на Кори, която Нора не помнеше да е виждала. Започна с описание на ездата, откриването на умиращия Таза и връчването на вързопа.

В този момент Кори бързо спря записа.

— Чакай малко. Дала си му медицинския вързоп? Шегуваш ли се?

— Не.

— Но… — На Кори ѝ беше трудно да произнася думите заради свитото си гърло. — Той беше доказателство. Доказателство. Ти го знаеше. Имаш ли представа колко трябваше да се боря, за да изкарам тази стара мръсна торба от шибаната сграда?

При тези думи радостната възбуда на Нора се изпари заради надигащата се вълна от раздразнение.

— Тази стара мръсна торба по случайност си имаше собственик. Аз му я дадох, за да получа нещо в замяна. Нещо ценно.

— Как, по дяволите, ще обясня това на шефа? — попита Кори, повишавайки тон. — И бездруго вече съм в черния му списък. А изчезването ти с това доказателство, за което аз се разписах — забрави ли? — ще прелее чашата.

— Значи сега се опитваш да стовариш вината на мен? — ядоса се Нора и също повиши тон. — Не съм те молила да идваш на разкопките ми със сълзливата си история как си оплескала нещата, да ме молиш да прекося половината щат, за да ти помогна. Знаех си, че не трябва да се набърквам. Аз съм тази, която ти прави услуга.

— Това не извинява действията ти. Поверих ти това доказателство. Очаквах, че ще действаш в рамките на закона. Освен това, щом видя мястото, едва успях да те откъсна от него!

— Все едно наркотърговец да обвинява купувача, че е станал зависим! — Цялото разочарование и раздразнение, които потискаше повече, отколкото съзнаваше, сега изригнаха едновременно. — Трябва да знаеш, че не си единствената с проблеми в работата. Като прахосах цялото това време, за да ти помагам, просрочих графика на разкопките… и рискувам да пропусна наистина важно повишение. Заради теб. — Тя стана. — Както и да е. Свърших и съм вън от играта.

— Нора, почакай.

— Върви по дяволите. — Тя се обърна да си върви.

— Нора, извинявай. Не знаех, че съм ти създала такива затруднения.

Дишайки тежко, Нора се поколеба.

— Спомена, че си получила нещо ценно в замяна?

— Да.

— Може би ще успея да го използвам като извинение, за да предпазя и двете ни от неприятности.

След като беше изляла яростта си, Нора усети, че се успокоява. Не беше характерно за нея да си изпуска така нервите — по-скоро Кори бе тази, която си губеше главата. Запита се дали да не поиска извинение, но осъзна, че няма да се получи. Както и да е, тя също беше прекрачила границата.

Кори продължи:

— Не се смята за неразумно агентът на ФБР да даде нещо в замяна на ценна информация.

Нора се насили да се върне на мястото си.

— Добре — кимна Кори, — ако си готова, да продължаваме. — Включи отново мобилния телефон.

Нора си пое дълбоко дъх.

— След като му дадох медицинския вързоп — поде Нора отново, — Таза ме помоли да донеса една дървена кутия. Вътре имаше два предмета: тежък златен джобен часовник, украсен със съзвездия, и парче пергамент с индианска рисунка от едната страна и избелял надпис на испански от другата.

— Лист пергамент? — ахна Кори и се наклони напред с удивление, изписано на лицето. — Скъсан на две?

— Да. Откъде знаеш?

Кори не отговори на въпроса ѝ, а попита:

— Какво ти каза старецът за него?

— Каза, че някога цялата Хорнада дел Муерто и всички околни земи, включително РБУС, са принадлежали на апахите. Преди много векове, разказа той, неговите предци срещнали група свещеници, които бързали надолу по испанския път с войници и мулета. Апахите нападнали кервана с товарните животни и ги погнали в предпланините, където испанците побягнали в търсене на удобни за отбрана позиции. Открили убежище на малък връх. Апахите ги обкръжили, но войниците ги държали на мушка, докато мулетата били разтоварени, а товарът им скрит в планината. Испанците се защитавали още известно време, но нямали вода и накрая апахите победили и избили всички. Ден по-късно по Камино Реал заловили момче от кервана, което носело писмо. Било избягало от върха по време на сражението. Момчето казало, че писмото било ужасно важно, било написано лично до испанския вожд. Апахите запазили пергамента, без да знаят какво представлява, но вярвали, че е от голямо значение за испанците. Много години по-късно един от пазителите му нарисувал картини на гърба на писмото. Свети картини, казал той, картини как Джеронимо побеждава своите врагове. Рисунките трябвало да противодействат на отрицателната сила на написаните от другата страна думи.

Таза обясни, че станал пазител на пергамента, когато наследил баща си. Тогава бил само на седемнайсет и не приел ролята си твърде сериозно. Изпитвал младежко любопитство към белия човек и неговия начин на живот. Сприятелил се с мъж на име Джеймс Гауер, много по-възрастен от него, и двамата прекарвали доста време заедно в търсене на старинни находки в планините и пустинята, която Таза познавал толкова добре. Таза бил изгубил и двамата си родители, и Гауер му станал като втори баща. Един ден му показал пергамента и Гауер веднага разбрал колко е важен.

— Гауер бил ли е способен да прочете писмото? — попита Кори.

— Оказа се, че езикът не е труден за превеждане. Труден за разчитане е шрифтът. Гауер очевидно е знаел да чете този стар шрифт и говорел свободно испански. Може и да не бил много образован, но не е бил глупав.

— Продължавай.

— И така, двамата решили да станат партньори и да намерят съкровището, описано в писмото. Като средство за спойка на съюза разменили своите най-ценни притежания. Таза дал на Гауер своя медицински вързоп, а той му поверил златния си часовник. Срязали пергамента на две и всеки получил парче като символ на тяхното съдружие.

Дълбоко в себе си Таза знаел, че търсенето на съкровището е нередно: земите, които преравяли, били свещени, а испанското съкровище носело зло. Направили си бивак в Хай Лоунсъм, купили муле и се заловили да претърсват Сиера Оскура за хълма, споменат в писмото. Търсили в продължение на няколко седмици и тогава се случило нещо немислимо.

Решили временно да се разделят, за да могат да претърсят по-голям участък. Когато вечерта Таза се върнал в лагера, Гауер и мулето още не се били прибрали от претърсването на предпланините на юг. След това, точно преди съмване, Таза го видял — внезапна светлина, по-ярка от слънцето. Каза ми, че в началото нямало звук. Светлината се разширявала с невероятна скорост, докато не заприличала на великанско око. Описа ми как се издигала в тъмното небе, сияейки с всички цветове на дъгата. Тогава долетял звукът. Това бил, каза той, ревът на дявола — нищо друго не би могло да е толкова мощно и така ужасно. Миг по-късно ураганни ветрове го запратили на земята. Когато с усилие успял да се изправи на крака, видял към небето да се издига колона от прах и да се разпространява във всички посоки, изливайки дъжд и проблясвайки от светкавици, докато през това време планините и пустините ечали от гръмотевиците.

— Мили боже! — възкликна Кори.

— Бил уплашен до смърт, но въпреки това не искал да изостави приятеля си. Затова останал в бивака, за да чака Гауер. При залез той най-сетне се върнал. Кожата висяла от тялото му като гнила. Бил ранен, окървавен и изгорен. Очите му били червени като кръв. Освен това буйствал като луд. Мулето също било наполовина мръднало. Гауер бърборел за дявола, за златото, за Армагедон. Живял само още половин час, каза Таза, след това той го погребал и застрелял мулето. Напуснал дяволското място и никога повече не се върнал. За съжаление, в паниката си и бързането да се махне забравил медицинския вързоп. Никога повече не припарил там, нито говорел за това до този момент.

Нора замълча. Емоционалното усилие да разправи тази история, напълно източи и останалия гняв от нея. Явно нейният разказ беше въздействал по същия начин на Кори.

След известно мълчание агентката попита:

— Можеш ли да ми покажеш пергамента?

Нора извади кожена папка и измъкна от нея прозрачен джоб, в който беше пергаментът. След това го сложи на бюрото.

Известно време Кори го гледа втренчено. После взе пакета с доказателства от чантата си и извади своето парче пергамент. Остави го на бюрото до това на Нора. Срязаните краища напълно съответстваха.

Нора гледаше в недоумение.

— Божичко, къде го намери?

— В ранчото на младия Гауер. Скрит в кокошарника.

— Знаеш ли какво е?

— Не, надявах се ти да ми кажеш.

— Упътване — обясни ѝ Нора. — Упътване за местоположението на съкровището на връх Викторио.

Нора се вторачи в двете парчета пергамент, сложени сега едно до друго на бюрото.

— Имам превода на моята половина — каза тя. — Орландо го направи. Трябва да преведем и твоята част.

— Как ще го направим? — попита Кори, която продължаваше да гледа пергамента. — Не само е бъркотия от криволичещи линии, но и повечето букви са толкова избелели, че не се четат!

— В института Орландо засне моята част под ултравиолетова светлина, а след това обработи дигитално снимките, за да увеличи контраста. Може би ще успеем да направим същото. Имаш ли нещо синьо и прозрачно?

— Имам нещо по-добро — ръчно следователско ултравиолетово фенерче. Стандартно оборудване на ФБР. — Кори се зае да рови из офис материалите и извади малко черно фенерче химикалка.

Нора го взе и огледа.

— Ти ще го държиш насочено към пергамента, а аз ще снимам с мобилния телефон.

Кори насочи фенерчето и го включи, осветявайки документа. Нора забеляза, че под призрачната лилава светлина шрифтът изглеждаше много по-добре. Направи поредица снимки с телефона, след това ги прехвърли в аймака на Кори. Агентката въведе снимките в програма за редактиране на изображения и след като избра най-добрата експонация, започна да работи по тях. В течение на няколко минути, след като увеличи контраста и регулира яркостта, шрифтът на екрана стана достатъчно ясен, за да може да се чете.

Кори се загледа в изображението.

— Дори не приличат на букви!

— Гледай и се учи — каза Нора, изпитала внезапна благодарност към Орландо с неговата педантичност, и отвори страницата със старите кастилски шрифтове. Изтегли таблицата с „Кортезана“. Аз ще използвам това:

— Ето, виждаш ли? Това са всички разновидности на изписването на а.

Кори се вторачи в екрана.

— Страхотно! Нямах представа, че в интернет можеш да намериш подобни неща.

— Просто отнема известно време.

Нора започна да работи, като вземаше буквите от пергамента на Кори една по една, поглеждаше в таблицата и виждаше с каква съвременна буква да я замести. В началото вървеше трудно, обаче след десет минути започна да разпознава буквите по памет. Половин час по-късно вече беше преписала документа на Кори. Облегна се на стола и заяви:

— Това е.

— Можеш ли да го преведеш?

— Разбира се. — Взе празен лист и започна с първото изречение. Работеше бавно, защото от време на време се налагаше да проверява необичайни думи в „Гугъл преводач“.

Нора свърши с последното изречение и бутна листа към Кори.

— Това е.

— А първата половина?

— Ето я. — Тя извади листа, на който Орландо беше записал своя превод на другата част от документа. Съедини двата превода с треперещи ръце и двете се наведоха над листовете, за да прочетат цялото писмо на английски.

Прочетоха го наум и мълчанието в стаята продължи, когато се спогледаха.

— Това е невероятно — измърмори накрая Кори.

— Да — потвърди Нора. Поклати глава сякаш искаше да прогони някакъв сън. — Кой е този връх Агихон дел Ескорпион — Опашката на скорпиона?

Кори се надвеси над клавиатурата и скоро на екрана се отвори „Гугъл земя“ и показа Сиера Оскура в северния край на ракетния полигон на запад и юг от мястото на опита „Тринити“. Полигонът се простираше в северна и южна посока в продължение на четиресет километра и обхващаше стотици хълмове, върхове, била и самотни скали.

— Питаш кой е Опашката на скорпиона? — повтори въпроса Кори, втренчена в екрана. — На Гауер и Таза са били нужни седмици, за да го открият.

— Все пак не са разполагали с технологиите на двайсет и първи век — изтъкна Нора. — Колко е странно името на този връх. Дали прилича на вдигната за удар скорпионска опашка? Или е наречен така по някаква друга причина?

Кори сви рамене. Уголеми изображението, съсредоточавайки се върху северния край на планинската верига Оскура близо до мястото на опита „Тринити“. Там имаше толкова много хълмове и върхове, че бяха трудни за преброяване.

— Ето една идея — каза Нора. — След като Гауер е намерил съкровището, сигурно се е насочил обратно право към Хай Лоунсъм, носел е кръста като доказателство за своето откритие. Ето го Хай Лоунсъм на картата. Маршрутът му трябва да го е отвел на около километър и половина от мястото на взрива от едната или другата страна: ето тук, за да бъде засегнат от експлозията. Хайде да прекараме линии от Хай Лоунсъм до точки на километър и половина от двете страни на мястото на взрива и да видим кои хълмове пресичат.

С помощта на услугата на „Гугъл“ за чертане на линии тя изтегли две. Те пресичаха предпланините на Оскура, минавайки през около дузина върхове. Нора и Кори се наведоха, за да гледат изображенията на екрана по-отблизо.

— Уха! — извика Нора. — Виж този хълм! Видя ли го?

Кори увеличи изображението. Хълмът на картата се казваше Присмехулник.

— Нищо не виждам.

— Не самия хълм, а малкия каньон, който срязва основата му.

Кори се вгледа в мястото. Каньонът се извиваше от долу нагоре, имаше формата на вдигната скорпионска опашка с издуто жило в края.

— Мамка му!

— Мамка му е много точно — съгласи се Нора, която потреперваше от възбуда, а сърцето ѝ блъскаше в гърдите. — Това е върхът! Това е мястото, където е скрито съкровището на върха Викторио!

Когато наближиха гребена на прохода, които водеше към Хай Лоунсъм, Моруд спря колата от едната страна на пътя.

— По-добре да не позволяваме нашите фарове да се виждат от върха на билото — каза той. — Първо да хвърлим едно око, за да видим какво става.

Уотс слезе, сложи си каубойската шапка и затегна колана с двата револвера. Моруд се въздържа от коментар на този ритуал, но в себе си се развесели. Извади бинокъл от жабката и двамата влязоха в боровата гора, за да се изкачат до върха на билото.

Под тях на около километър разстояние се показа Хай Лоунсъм. Виждаше се светлина. Моруд погледна през бинокъла и видя два пикапа, паркирани под прав ъгъл един спрямо друг, лъчите на фаровете им осветяваха кипящ труд. Няколко мъже бяха заети да разглобяват втория дървен етаж на къщата, в която беше открито тялото на Гауер. Двама други с оръжие в ръце очевидно стояха на пост.

— Копелдаци! — изруга Уотс.

Моруд преброи мъжете и потвърди, че се виждат петима.

— Трябва да повикаме подкрепление — реши той.

Уотс изсумтя.

— Колко време ще отнеме?

— Часове, но алтернативата е да ги арестуваме сами, а това ще е самоубийство.

След малко Уотс кимна.

— Викайте подкреплението.

Върнаха се при колата. Моруд свали микрофона на радиостанцията, но бяха извън обхват. Мобилните телефони също нямаха покритие. Той запали двигателя.

— Единственото, което можем да направим, е да се върнем назад, докато намерим покритие, и оттам да ги повикаме.

Уотс изду устни.

— Агент Моруд, мога ли да направя едно предложение?

— Разбира се.

— Нека се приближим по-близо до тези хора и да видим дали не можем да установим нечия самоличност, или поне да запишем някой регистрационен номер. За времето, което ще е нужно да се върнем обратно, за да намерим покритие, тези типове могат да се измъкнат.

Моруд обмисли предложението. В него се съдържаше риск, но и възнаграждение. Дори някой регистрационен номер щеше да е от полза.

— Добре — съгласи се той най-накрая. — Идеята не е лоша.

Моруд подкара пикапа, но без да светва фаровете. Луната още не се беше показала, но на небето над пустинята имаше още отблясъци, които бяха достатъчни, за да се вижда. След като прехвърлиха най-високата част на прохода, започна леко да спуска пикапа по обратните завои. Бавно и тихо, ползваше само спирачките с изключени скорости, за не се чува шумът от превключването. Когато стигнаха в другия край на града, Моруд плъзна пикапа зад кирпичена стена, която беше добро скривалище. Слязоха от колата. Уотс извади един от 45-калибровите револвери и бавно завъртя барабана. Моруд провери своето оръжие.

— Ще се доближим достатъчно, за да различим някой регистрационен номер и толкоз — каза Моруд.

— Добре.

Измъкнаха се иззад кирпичената стена. Градът беше потънал в мрак, а в другия край се виждаха ярките светлини на фаровете. Като се стараеха кирпичените стени да остават между тях и светлината от фаровете, двамата започнаха да се промъкват по-близо.

На половината път през града, когато завиваха иззад стената на разрушена сграда, изведнъж светнаха две допълнителни светлини, които ги заслепиха и заковаха на място. Явно имаше пост в очакване на подобно нахлуване. Лъчите сякаш идваха от нищото. Моруд чу едновременното щракане на предпазители.

Един глас каза:

— Спокойно, взели сме ви на мушка с три оръжия, така че не правете глупости.

Моруд замръзна. Виждаше червените точки на лазерните прицели да играят по гърдите им.

— Шерифе, дръж ръцете си настрана от тези револвери.

— Да, сър — отговори Уотс.

Сега от мрака излезе бавно висок мъж и застана по средата между двете светлини. Носеше шлифер и каубойска шапка. Беше въоръжен с пушка и пистолет. Когато стигна до средата на улицата между новодошлите и кипящата дейност в другия край, той спря. Моруд го гледаше вторачено. Нещо у този човек му се струваше познато, но не и гласът. Две други фигури излязоха частично от сенките с насочени пушки и фенерчета в ръцете. Когато лъчът на едното за кратко освети лицето на високия мъж, Моруд изведнъж осъзна кой е той.

Мъжът с шлифера беше военният полицай от видеозаписа.

— Е, господа, да започваме — каза той с провлачен говор. — Шерифе, ти пръв. Извади двата револвера от кобурите. Бавно като на забавен кадър. Дръж ги само с два пръста. Дръж ги на ръка разстояние от себе си и ги пусни на земята. Разбираш ли, приятел?

— Да, сър.

Само с палец и показалец, много бавно, Уотс прехвърли лявата ръка върху дясната, измъкна двата револвера от кобурите и ги протегна, докато те се поклащаха.

— А сега ги хвърли.

— Хвърлете се на земята и се търкулнете наляво — измърмори Уотс на Моруд с ъгълчето на устата.

Моруд се напрегна.

— Казах да ги хвърлиш, приятел.

Уотс започна да раздалечава пръсти, но внезапно със светкавично стрелване на двете ръце ги хвана и вдигна нагоре в позиция за стрелба. Стреля едновременно в две посоки с притиснати към тялото лакти. Улучи мъжете от двете страни и ги запрати да се търкалят в прахоляка. Сетне се хвърли надясно и се претърколи в момента, когато мъжът с шлифера вдигна пушката, за да стреля. Моруд последва примера на шерифа, извади своя „Глок“, претърколи се наляво и стреля по мъжа, който още стоеше.

Обаче не уцели и мъжът с шлифера стреля, куршумът улучи дясната му ръка. Все едно някой го беше ударил с бухалка, пистолетът му отлетя, въртейки се във въздуха. Замаян в прахта, Моруд чу още изстрели и викове. Почувства как някой го хваща и рязко го вмъква в малка руина. Изтрещяха още изстрели, куршумите глухо се забиваха в кирпичените стени.

Уотс приведе над него, стиснал пистолета му.

— Страхотна стрелба — успя да каже Моруд.

— Вие сте ранен.

— Да.

Уотс вече късаше парче плат от ризата, за да превърже ръката на Моруд. По това време главата на агента вече се беше прояснила и шокът от раната премина в болка. Което по свой начин не беше лошо.

— Дайте ми пистолета. Мога да стрелям с лявата ръка — каза Моруд.

— Радвам се да го чуя — отвърна Уотс.

— Но нищо не мога да улуча — обясни Моруд. Стрелбата отново се усили. Над главите им просвирваха куршуми или се забиваха в стената. Като съдеха по посоките, откъдето идваха куршумите, бяха притиснати към земята от кръстосан огън. След това се чу внезапен взрив от стрелба, последвана от съскане на пробити гуми и звук от автомобилен клаксон, който рязко замлъкна. Мъжете бяха намерили колата им и я бяха извадили от строя.

— Колко са? — попита Моруд.

— Предполагам пет-шест. Без да броим двамата, които застрелях.

Моруд изръмжа.

— Аз имам двайсет и пет патрона в колана, плюс шест в барабаните — каза Уотс. — А вие?

— Петнайсет — отговори Моруд, като опитваше да не обръща внимание на болката. — Трябва да разузнаем тяхното прикритие, местоположение и полета на обстрел. Това означава да си подаваме главите.

— Добре.

— Някои от тях имат пушки — предупреди Моруд.

— Да, ще бъде трудно.

Поредният залп запрати куршуми в стените.

— Ето какво ще направим — предложи Моруд. — И двамата ще се изправим и ще открием огън за кратко, колкото да видим кое какво е. Бързо, по-малко от секунда.

— Разбрах.

— На три. — Моруд отброи и двамата се изправиха, откриха яростна стрелба, после отново се скриха. В отговор последва нов залп.

— Не знам за вас — каза Уотс, — но аз видях, че имат добро прикритие, открити полета за стрелба, ние сме заобиколени, а те напредват към нас.

Моруд отново изсумтя.

— Бих казал, че сме прецакани — обобщи Уотс.

Моруд затвори очи, справи се колкото можа с болката, после отново ги отвори.

— И аз мисля същото. — Пое си дълбоко дъх, издиша. Трябваше да се съсредоточи.

— Може би е време да си стиснем ръцете и да си кажем сбогом, както правят в каубойските филми.

Моруд направи гримаса.

— Още не.

Сега, когато съкровището и неговото местоположение изглеждаха реалност, Кори си даваше сметка, че трета поредна нощ нямаше да може да заспи. Разбира се, съществуваше вероятността съкровището да е изчезнало — може някой да го е намерил още преди години. Обаче се съмняваше — такова съкровище би било трудно да се запази в тайна, особено в ракетен полигон. Шейсет и два товара! Едно муле, според Нора, може да носи най-много шейсет и осем килограма. Значи шейсет и осем килограма по шейсет и два товара бяха равни на съкровище от повече от четири тона. Разбира се, това беше далеч от шейсетте тона в легендата, но историческата и художествената стойност щяха да са огромни. Утре, помисли си тя с удовлетворение, всичко ще свърши: щеше да се проведе официално и открито претърсване и съкровището щеше да бъде намерено и обезопасено.

Телефонът ѝ започна да звъни. Беше Нора.

— Кори?

— Да, какво има?

— Направих откритие, което променя… променя всичко. Трябва да дойдеш.

— Какво? — Нора ѝ се струваше напрегната.

— Както ти самата каза, телефонът не е добра идея. Трябва да го направим на четири очи. Трябва да дойдеш у нас в Санта Фе.

— Сега е единайсет часът. Не може ли да почака до сутринта?

— Моля те, ела. И донеси пергамента. Трябва да затварям.

Нора прекъсна.

Кори остави телефона. Определено беше странно обаждане! Какво може да е открила? Ако се съдеше по тона ѝ, нещо наистина я беше разстроило. От друга страна, предвид обстоятелствата, вероятно и нейният глас е звучал така.

Кори отключи сейфа и извади плика с двете парчета пергамент. Хвърли поглед на служебното си оръжие, защото си спомни наставленията на Моруд, че носенето му трябва да се превърна във втора природа, и го пъхна в кобура. Отиде при колата си, за да потегли за Санта Фе.

Приклекнал зад стената, Моруд се бореше да забрави болката. Парчето плат, увито около ръката му, вече се беше напоило с кръв.

Уотс сдържаше противниците им, като се местеше насам-натам зад стената и се показваше на неравномерни промеждутъци, за да изстреля по куршум. Целта беше да ги накара да останат зад прикритията си и да затрудни напредването им. Обаче тази стратегия можеше да продължава само определено време, защото междувременно изчерпваше мунициите им.

Настъпи затишие в сражението и тогава се разнесе глас:

— Шерифе?

Моруд се смая, защото позна този глас.

Беше на Фаунтин. Видя смайването, изписано и по лицето на Уотс.

— Шерифе, говори Чарлс Фаунтин.

— Познах те. Значи си едно проклето лъжливо копеле!

— Би било глупаво да отричам подобно очевидно изявление — отбеляза Фаунтин. — Обаче на въпроса. Загазили сте здраво. Може би ще мога да ви помогна да се измъкнете.

— Глупости.

— Хоумър, не ми се ще да те убиват. Хайде да поговорим.

Уотс се готвеше да отговори, но Моруд го докосна по ръката и прошепна:

— Накарай го да говори.

След кратко колебание Уотс кимна, после се обърна и извика:

— Говори.

— Няма нужда да умираш. Ще измислим нещо.

— Например?

— Дял от печалбата. Няма да е зле да имаме областен шериф на заплата при нас.

— Печалбата? Говориш за съкровището на връх Викторио?

Фаунтин се засмя.

— Шерифе, няма нужда да се заяждаш с мен. Не ни интересуват легендарни съкровища. Ние търсим истински неща. И като казвам истински, имам предвид точно това.

— Какви неща? Нещо тук горе?

— О, да, нещо тук горе. Нещо извънредно скъпо — проучванията ни по въпроса са напълно еднозначни. И така: би ли искал да се присъединиш към нас?

— А моят партньор?

— Агент на ФБР също може да ни бъде полезен.

Моруд се усъмни в това. Вярваха, че е възможно да привлекат областен шериф, но не и агент на ФБР. Щяха да го убият при първа възможност. Вероятно и Уотс.

— Е, какво ще спечеля от това? — попита Уотс.

— Много повече от жалката ти заплата от областната управа.

— И какво трябва да правя?

— Хвърли револверите пред стената и излез с вдигнати ръце. Ще се отнасяме наистина добре с теб. Скоро ще намерим онова, което търсим. Ще получиш справедлив дял. Обещавам.

Справедливият ти дял ще бъде куршум между очите, помисли си Моруд. Той и Уотс се спогледаха и погледът на шерифа му показа, че не се е поддал.

— Какво ще кажеш? — притисна го Фаунтин.

— Разкажи ми повече за онова, което се надявате да намерите — настоя Уотс.

— Стига приказки. Давам ти шейсет секунди, за да решиш дали да се присъединиш към нас, или да умреш. Отброяването започва сега.

Уотс се наведе към Моруд.

— Знаеш, че ще ни убият, нали? — попита той.

Агентът кимна.

— Трийсет секунди.

— Единствената ми мисъл е да ги нападнем и да вземем с нас колкото можем от мръсниците — каза Моруд.

— Имаш предвид като Бъч Касиди?

— Десет секунди!

Уотс изруга под нос, изправи се и стреля по посока на гласа. Успя да се скрие точно преди стрелбата да започне отново.

— Уотс, пропиля шанса си! — извика Фаунтин. — Ти и семейството ти винаги сте били самодоволни задници! Чуваш ли гарваните? Скоро ще кълват очите ти като череши!

Моруд погледна Уотс.

— Какво ще кажеш? Ако се впуснем и двамата към Фаунтин, ще пипнем поне него.

Уотс поклати глава.

— Искам да го обмисля.

Хеликоптерът боботеше в нощното небе. Летяха на юг. Нора виждаше блещукащата нишка от градове по протежение на Рио Гранде. Виеща се панделка от светлини в мрака на пустинята. Завиха на изток от възвишение, което според Нора беше планината Сокоро, и се насочиха към огромния кладенец от мрак, който представляваше ракетният полигон „Уайт Сандс“. Удбридж пилотираше машината, генералът седеше до нея на мястото на втория пилот, а те бяха натъпкани с трима войници в брезентови гащеризони в задната част.

Нора погледна към брат си. Той отвърна на погледа ѝ, очите му бяха пълни със страх. Бяха му счупили носа и лицето и ризата му бяха покрити със засъхнала кръв. За разлика от неговото, лицето на Кори беше напълно безизразно. Войниците бяха нащрек. От блесналите им нетърпеливи лица беше ясно, че очакват голямата печалба. А лейтенант Удбридж, която пилотираше хеликоптера, беше смразяваща със своята резултатност и способности.

Генералът е подбрал добре хората си, помисли си Нора. Малка елитна група, избрани грижливо за много тайна и необичайна мисия.

След като остави Рио Гранде отзад, хеликоптерът започна да следва гръбнака на планината Оскура. След като премина над най-високата ѝ част, се появи осветена площадка за кацане в пустинята. Хеликоптерът описа кръг и се приземи на асфалта до два големи камиона, чиито каросерии бяха покрити с брезент. Един-единствен войник стоеше там и даваше знаци на хеликоптера. Миг по-късно бяха кацнали и плясъкът от перките на витлата започна да заглъхва. Генералът слезе, войниците го последваха, дърпайки тримата пленници за белезниците им, и ги подкараха под завихрения от витлата въздух.

— Стройте се ето там — нареди един от войниците и ги бутна към камионите.

Мъжете отстъпиха назад и напред излезе генералът. Удбридж слезе от хеликоптера и се присъедини към него.

— Свалете тапите за уста и белезниците — нареди Магърк.

Заповедта беше изпълнена.

— Нали осъзнавате… — започна да говори Кори, но Удбридж бързо пристъпи и здраво я зашлеви.

— Ще говориш само когато ти зададат въпрос, а през другото време ще си държиш устата затворена — каза генералът. — Имай предвид, че се намираме в най-големия военен резерват в страната — пет хиляди и дванайсет квадратни километра. Този район е необитаем, затворен, наблюдаван и патрулиран. Аз съм отговорният комендант, разполагам с хиляди души персонал, готови да изпълнят на мига всяка моя заповед. В подготовка за тази вечер наредих безпилотниците МК-9 „Рийпър“ и РК-7 „Шадоу“, заедно с техните помощни взводове да бъдат готови да ги вдигнат във въздуха веднага след като им заповядам. Както виждате, сътрудничеството е единствената ви възможност. Ако не сътрудничите, ще бъдете унищожени. Разбрахте ли?

Никой не отговори. Генералът продължи спокойно:

— Когато задавам въпрос, искам да чуя всеки от вас да отговаря с „да, сър“ или „не, сър“. Иначе ще има последствия. И така, разбрахте ли? Доктор Кели?

Нора се поколеба и Удбридж я удари толкова силно по лицето, че тя залитна.

— Да, сър — обадиха се Кори и Скип.

Нора зяпна от изненада, помъчи се да се съвземе от удара, но лицето ѝ пареше, а очите се пълнеха със сълзи.

— Да, сър — промълви накрая.

— Чудесно. А сега нека започнем с името на върха във веригата Оскура, където се намира съкровището.

Настъпи мълчание.

Генералът отново заговори:

— Ще попитам пак и ако не получа незабавен и верен отговор, лейтенант Удбридж ще пусне един куршум в главата на този индивид. — Той посочи Скип.

— Щом го застреляте — обади се Кори, — ще го изгубите като средство за натиск върху нас и го знаете.

Генералът я изгледа.

— Права сте. — След това махна с ръка и един от войниците се приближи и стовари приклад в слънчевия възел на Скип. Той рухна на земята, стенейки от болка.

— Чакайте — извика Нора. — Кори? — Тя се втренчи в агента на ФБР. — Ще сътрудничим. — После се обърна към генерала: — Връх Присмехулник.

Кори нищо не каза.

Генералът се усмихна, а войникът, който удари Скип, му помогна да се изправи. Той се държеше за корема и се опитваше да овладее дишането си.

— Значи връх Присмехулник? — повтори генералът. — Толкова незначителен малък хълм. Кой би предположил? Да вървим.

Нора и останалите бяха натикани в каросерията на един от камионите и заобиколени от войници. Двата камиона потеглиха надолу по мрежа от черни пътища, които се виеха през предпланините. В една точка камионите излязоха от пътя и поеха през храсталаците и високата трева. Спираха от време на време, войниците слизаха, за да разузнаят. Накрая и двата камиона спряха.

— Слизайте — нареди генералът.

Всички се подчиниха. Камионите бяха спрели на брега на пресъхнала река. От другата страна се издигаше хълм, чийто силует се очертаваше черен на фона на звездното небе. Беше нисък, не повече от шейсет метра, а на върха му имаше скална издатина.

Генералът спря пред Нора.

— И сега какво?

— В подножието на хълма — побърза да каже тя — има голяма скала с два кръста, изсечени в камъка. Оттам тръгнете право нагоре по хълма до друга скала с кръст на нея. Входът… входът е на пет крачки вляво.

Войниците започнаха да претърсват подножието на хълма с мощни челници. Имаше много скали за оглед, но не след дълго един от войниците извика, че е намерил търсеното.

— Вземете и тях — нареди генералът, когато всички се упътиха към мястото.

В основата на квадратен блок от базалт на светлината от няколко челника Нора видя изсечен малък кръст, частично скрит от тревата.

— Намерете втория знак — заповяда генералът.

Войниците започнаха да се изкачват нагоре по хълма, като се пръснаха на всички страни, за да могат да огледат всяка срещната скала, докато напредват. Склонът на хълма беше осеян със скали и минутите си минаваха. Най-накрая на две трети от височината му един от войниците извика:

— Ето тук!

Всички побързаха да се изкачат. Войниците вече бяха направили пет крачки вляво и махаха късове скали от една падина.

— Ти — каза генералът и посочи Скип, — върви там да помагаш. Скип докуцука до падината и макар очевидно все още да изпитваше болки, започна да отмества камъни.

Скоро се откри входа на рудник. Не беше особено добре скрит. Преди седемдесет и пет години Гауер вероятно го беше намерил, помисли си Нора, и после го беше прикрил само леко, преди да поеме на съдбоносното пътуване обратно до Хай Лоунсъм.

След още десет минути входът беше напълно открит — груба черна дупка около метър и половина в диаметър, проникваща право в планината.

— Влизайте — нареди генералът.

Удбридж махна с цевта на своя М-16 и Нора, Кори и Скип влязоха в мината след четиримата войници, а генералът и лейтенантът завършваха шествието.

Няма да ни позволят да излезем живи от това място, помисли си Нора, чувствайки се странно откъсната. Погледна към Кори и видя същото безизразно изражение на лицето ѝ, каквото беше забелязала и преди. А горкият Скип… сърцето ѝ се сви при мисълта какво му бяха причинили! Как го бяха измъчвали! Надяваше се, че краят ще е бърз.

Тунелът започна леко да се стеснява, принуждавайки ги да се приведат. Миришеше на прах, а тясното пространство се изпълваше с ехото на техните стъпки.

Войниците отпред спряха.

— Генерале?

Светлината на челниците им осветяваше надпис на стената на тунела:

Точно зад надписа Нора видя импровизирана врата от хвойнови клони, вързани един към друг с ивици сурова кожа. Беше открехната и водеше към тъмно помещение.

Моруд лежеше по гръб, а главата му се маеше. Уотс беше продължил да държи нападателите повече или по-малко надалеч, но при всеки изстрел агентът простенваше от мисълта, че имат един патрон по-малко. По време на кръстосания огън нападателите бяха успели да се придвижат от укритие до укритие. Сега двамата бяха обкръжени и единствено малко открито пространство ги отделяше от техните врагове. Уотс обаче беше дяволски добър стрелец и засега неговите умения бяха единственото нещо, предотвратяващо последната неизбежна атака. Моруд държеше своя „Глок“ в ръка и беше решен, щом прескочат стената, да отнесе поне един в гроба.

— Как сте? — попита Уотс.

— Във филмите за Дивия запад шансовете винаги са по-малки от нашите — отговори Моруд.

— Това не е филм — изтъкна Уотс. — Но едно време е имало тип, един от моите предци и шериф на област Сокоро, на име Елфего Бака. Задържал е четиресет каубои собственоръчно в продължение на трийсет и три часа, като убил четирима и ранил осем. Направиха филм по тази случка.

— Трябва да се е барикадирал в някои арсенал. А ние нямаме такъв подръка. Те чакат да свършим мунициите. Докъде си стигнал?

— Остават ми осем патрона. По четири в барабан.

— Аз имам седем.

Настъпи тишина.

— Може би трябва да ги накараме да си помислят, че сме свършили мунициите.

— Как?

— Като дръпна спусъка при празен патронник, звукът е много характерен. По този начин може да успеем да ги подмамим.

Моруд кимна леко.

— Когато изстрелям последния патрон от глока, затворът изхвърля гилзата, но звукът е различен от този, когато затворът зарежда нов патрон в патронника. Ако познават оръжията, може да разпознаят този звук.

— Бих казал, че със сигурност познават оръжията добре.

Съсредоточаването на Моруд беше прекъснато от нова стрелба.

— Заслужава си да опитаме — настоя Уотс.

После отвори барабаните на двата револвера и извади по три патрона от всеки. След това прибра барабаните и превъртя така, че след празния патронник да следва зареден. Моруд освободи пълнителя на глока, остави патрона в патронника, извади останалите муниции от пълнителя, след това го върна на мястото му.

Уотс изчака миг затишие, изправи се, даде два изстрела, но при второто дърпане на спусъка петлето удари празния патронник и предизвика характерния звук. Това привлече ответен огън и той залитна назад да се приведе. Кръв капеше от едната страна на главата му.

— Мамка му, копелдаците ме улучиха в другото ухо.

— В такъв случай пропорцията с възстановена.

Уотс свали шапката, бе изпръскана с кръв, а част от периферията липсваше.

— И което е по-лошо, съсипаха ми шапката!

— Мой ред е — заяви Моруд, изпълзя до кирпичената стена и също като Уотс изчака затишие, показа се и изстреля патрона от патронника с лявата си ръка. Последва поредица от изстрели. След това побърза да зареди пълнителя, но не посмя да вкара патрон в патронника, защото звукът щеше да ги издаде.

— По-добре да изчакаме малко — предложи Уотс. — Навярно подозират, че имаме останали един-два патрона. Затова вероятно ще направят нещо, за да ни предизвикат.

— Някаква преструвка, която ще цели да открием огън.

Уотс кимна. Зачакаха напрегнато… и тогава шерифът чу тропот на тичащи крака. Изправи се и стреля два пъти по фигура, която тичаше от едно към друго укритие. При второто дърпане на спусъка петлето удари празния патронник.

Той се скри от последвалите изстрели.

— Сега — каза Моруд — ще ги накараме да преговарят. Това очакват да направим, когато свършим мунициите.

Уотс кимна и се провикна.

— Ей, Фаунтин!

— Твърде късно е, шерифе — чу се в отговор. — Имахте възможност.

— Виж, хайде да поговорим.

Мълчание.

— Имахме време да обмислим нещата. Можем да ви помогнем.

— Сега, когато гарваните вече кълват очите ви, не сте в състояние.

Гласът на Уотс стана умолителен.

— Не е нужно да постъпвате толкова глупаво, като убиете шериф и агент на ФБР. Това ще привлече тук пазителите на закона и смъртта ни ще ви тежи като тон камъни. Знаете го.

— Едва ли. Разполагаме с хиляди квадратни километра планини и пустиня, където да изчезнат вашите останки. Кажете сбогом. Може би следващият ни шериф ще бъде достоен мъж, а не сополив позьор, който обича да се пъчи с револвери на кръста.

— Хайде, давайте — подкани Уотс, разигравайки уязвено честолюбие, търсещо отмъщение. — И ще ви гръмнем!

— Разбира се.

Моруд чу трополенето на крака и бързо вкара патрон в патронника.

— Сега! — прошепна Уотс напрегнато.

Двамата скочиха на крака и започнаха да стрелят. Шестимата оцелели мъже, които тъкмо се бяха втурнали да ги нападнат, бяха напълно изненадани от изригналата внезапно стрелба. Те веднага се пръснаха в търсене на укритие. Всеки изстрел на Уотс улучваше целта. Включително Фаунтин. Моруд видя как адвокатът се завъртя от удара на куршума, ален фонтан изригна от гърдите му, преди да рухне в мрака и да се скрие от поглед. Моруд стреляше с лявата си ръка, затова беше по-шумен, отколкото опасен, но стрелбата на Уотс възстанови равенството.

След малко всичко свърши като по чудо. Уотс беше отново зад стената, приклекнал до Моруд.

— Застреляхме петима, но видя ли онзи тип Белингейм, или както там се казва, да се измъква?

— Да. Боже, каква стрелба. — Агентът извади пълнителя, провери го и го пъхна на място. — Аз свърших.

— Имам останал един патрон — за Белингейм. Да вървим да го пипнем.

Моруд надникна над стената. Фаровете на пикапите продължаваха осветяват по-голямата част от града, а сградите хвърляха дълги сенки. Имаше доста тъмни места, където човек можеше да се скрие.

Моруд поклати глава.

— Ще е трудно да го пипнем, без да извикаме подкрепление.

— Копелетата надупчиха колата ни — каза Уотс. — Така че трябва да вземем една от техните. И точно това ще очаква Белингейм. Не може да ни пусне да си вървим. Престрелката още не е свършила.

Прибра празния „Колт“ в кобура, след това потупа другия с любов.

Един от войниците се доближи до вратата от хвойнови клонки и я блъсна. Със скърцане на сухо гниене54 тя се люшна навътре, откъсна се от пантите и падна на пода с глух тропот.

— Чакайте — нареди генералът.

Войниците останаха на място, генералът мина пред тях и с лъча на фенерчето освети облака прах, вдигнал се от тяхното влизане. Когато прекрачи падналата врата, лъчът светлина заигра из помещението. Нора видя през бледите пластове слягаща се прах смайващото проблясване на злато и скъпоценни камъни, докато кръгът светлина се стрелкаше напред-назад и разкриваше какво има в помещението. Чуха се шумни ахвания. Генералът пристъпи навътре. Удбридж го последва. Всички останали останаха по местата си.

Нора гледаше как генералът навлиза все по-навътре в съкровищницата. Лицето му грееше в златисто от отразената от купищата злато светлина. Гледката беше невероятна: златни бокали, кръстове, дарохранителници, одежди, извезани с нишки благородни метали, митри, реликварии с инкрустирани скъпоценни камъни — всичко нахвърляно заедно без всякаква подредба. Наоколо стояха изгнили кутии и скъсани кожени торби, преливащи от златни дублони и големи колкото длан златни и сребърни кюлчета.

Генералът най-сетне се обърна към групата бавно, сякаш се събуждаше от сън.

— Защо стоите? — излая той. — Имаме работа да вършим.

Войниците се стреснаха и втурнаха напред, бутайки Нора и останалите двама пред тях.

— Отведете ги отзад и оставете един човек да ги пази — нареди генералът. — Да са колкото е възможно по-далеч от входа. А ние трябва да пренесем всичко това още сега!

Един войник ги подкара покрай съкровището към задната част на помещението, след това остана при тях да ги пази. Нора възприемаше почти невероятното количество богатства около тях със странно безразличие. Никога нямаше да има възможността да проучи някой от тези предмети.

Генералът и Удбридж, без да губят време, организираха войниците. Трима от тях излязоха за кратко от пещерата, но скоро се върнаха с поставка, пълна с акумулатори и редица прожектори. Донесоха и няколко брезентови носилки, за да изнасят с тях съкровището. Също така внесоха малка дървена кутия с надпис отстрани във военен стил. Нора си даде сметка, че става дума за добре планирана и отработена операция. Готвеха се да изпразнят помещението без бавене.

Също така ѝ беше ясно, че скоро тя, Скип и Кори щяха да бъдат убити и труповете им щяха да останат тук вътре. Нещо се мъчеше да изскочи от нейното подсъзнание, подобно на глас, който нашепва едно и също, без да спира. И друг път се беше изправяла пред смъртта, но никога така: хладнокръвно и без възможност да се бори за живота си. Тя погледна към надписаната във военен стил кутия. Вероятно съдържаше експлозиви. Сигурно щяха да ги застрелят рано или късно — по-скоро рано. Рудникът щеше да бъде изпразнен, а след това всички следи от него и тях самите щяха да бъдат взривени с динамит и пратени в забрава, откъдето нямаше да има връщане.

Нямаше надежда за бягство, нито вероятност да бъдат спасени. Тя погледна към Кори, чиито очи оставаха странно празни. Скип беше навел глава.

Редицата прожектори беше бързо издигната и включена да залее всичко с ярка светлина. В този момент всички отново бяха смаяни. Нора се възползва от ярката светлина да огледа помещението. Беше много по-голямо от нужното, за да побере съкровището. Всъщност беше толкова просторно, че от мястото им близо до края на пещерата ярката светлина зад тях избледняваше в сенките и мрака на останалата част.

Ето го отново — това странно усещане, че някакъв глас нашепва едно и също в подсъзнанието ѝ.

И тогава съвсем неочаквано Нора си спомни текста на испанското писмо:

Северният вход на рудника. Тя отново погледна към Кори, след това към Скип и накрая към техния пазач. Той изобщо не им обръщаше внимание: очите му бяха приковани в купчините злато, внезапно засияли под ярките светлини на прожекторите. Генералът крещеше заповеди да започнат да товарят носилките.

Нора се доближи до Кори.

— Спомняш ли си писмото? — прошепна тя. — „Северният вход на рудника“.

В първия миг Кори я изгледа с празен поглед. После по лицето ѝ разцъфтя разбиране. Тя също стрелна с очи техния пазач, но той бе напълно омаян от трескавата дейност по товаренето на съкровището. Въобще не му минаваше през ум възможността за друг изход зад гърба му.

На никого не му беше хрумвала подобна възможност. Нора сръга брат си, след това започна бавно да отстъпва назад в сенките. Скип и Кори я последваха веднага.

— Давайте! — прошепна Нора.

Обърнаха се и потънаха в мрака, крачеха колкото можеха по-тихо и накрая се затичаха. Щом стана прекалено тъмно, за да виждат, Скип извади запалката си и светна за миг. Нора видя задния край на помещението — гола каменна стена. Изпита внезапен пристъп на отчаяние. Но не: на около три метра височина имаше малък единичен отвор. Втурнаха се към него и Нора помогна първо на Кори да се качи безшумно, после на Скип. Те я хванаха за ръцете и я изтеглиха при тях. Скип отново светна запалката и тримата, приведени, се затичаха по нисък каменен коридор. От него не се отклоняваха странични тунели и след няколко минути видяха отпред да се извисява наклонена купчина от скали. Тунелът нататък беше запушен.

Сега чуха зад себе си викове да ечат по коридора, гласовете се изкривяваха от ехото. Последваха изстрели. Бягството им беше открито.

— Да махнем камъните! — извика Нора.

Тримата се изкатериха на върха на купчината и започнаха да махат скалите. Издърпваха ги от върха и ги бутаха да се търкалят надолу. Зад тях се чуха още викове, които приближаваха.

Внезапно Нора почувства полъх студен въздух и над купчината камъни се показа парче звездно небе. Махнаха още няколко камъка и се разкри достатъчно голям отвор, за да се промъкнат през него. Първо се измъкна Нора, след това помогна на Кори и Скип да излязат, и се озоваха на стръмен склон.

Отново заехтяха изстрели и Нора чу рикошетите им в скалите.

— Трябва да го запушим! — каза тя.

Когато вдигна близкия камък, забеляза много по-голям каменен блок да стърчи на склона няколко метра над отвора. Кори го видя в същия момент.

— Да го избутаме! — подкани тя, изкатери се и седна на земята, опирайки крака в скалния къс, за да бута. Нора и Скип го придържаха, за да не се търкулне в погрешна посока. Накрая каменният блок се размърда, търколи се и с трясък тупна в отвора, запушвайки го като тапа гърлото на бутилка.

Чуха още стрелба и викове, които проникваха през камъка.

— Да вървим! — извика Нора и останалите я последваха надолу по склона. Нямаше луна, но звездите бяха толкова ярки, че в чистия пустинен въздух светлината им беше достатъчна, за да виждат къде стъпват. Когато стигнаха в подножието на хълма, спряха да си починат.

— А сега накъде? — попита Кори.

— В планините — отговори Скип. — Те имат войници. Ще изпратят безпилотници. В пустинята без прикритие ще бъдем лесна мишена.

Той ги поведе от подножието на хълма покрай една падина, след това до входа на клисура, която водеше към планината. От време на време използваше запалката, за да осветява пътя им. Докато навлизаха в клисурата, Нора погледна назад и видя няколко светлинки да танцуват в подножието на хълма със съкровището.

— Преследват ни — съобщи Нора.

— Разбира се — каза Скип. — Всичкото това злато е безполезно за тях, ако оцелеем и разкажем за станалото.

— По-добре да се отървем от тази опашка — предложи Кори, — като направим нещо неочаквано. — Тя се огледа. — Например да се изкатерим по тази скала.

— Шегуваш ли се? — възрази Скип. — Та аз дори не мога да видя върха ѝ!

Нора погледна нагоре. Високата заострена скала беше черна като нощта, не се различаваха никакви подробности. Трябваше да налучкват опипом пътя си нагоре. Това изглеждаше лудост, но нямаха голям избор.

— Аз ще тръгна първа — заяви Нора, преди да е успяла да размисли. Сложи ръка върху грубата скала, намери опора, след това друга, напипа къде да стъпи кракът ѝ, и се издърпа нагоре. — Скип, следвай ме и прави като мен.

— Няма да се качвам — възрази Скип. — В никакъв случай няма да го направя.

Тя се изкатери още крачка нагоре, после още една.

— Кори ще ти помага.

— Хайде, качвай се — подкани го Кори с твърде недружелюбен тон.

— Боже, дай ми още секунда.

Нора погледна през рамо.

Кори се беше навела и мърморейки, помагаше на Скип да намери опора за ръцете, след това за единия крак и накрая за другия. После се изтегли нагоре със сумтене.

— Не бързай — предупреди го Нора.

Тя се обърна и продължи да се катери, изчаквайки след всяко движение Скип да навакса. Усещането беше ужасно: да се вкопчваш в стена от мрак, да опипваш наоколо къде да опреш ръка или крак, без да можеш да видиш колко високо трябва да се изкачиш. И къде ще свърши този кошмар.

Уотс си пое дълбоко дъх, сякаш съзнателно се наслаждаваше на усещането да вдишва сладък свеж въздух. Моруд осъзна, че прави точно същото, в случай че това ще е последната му възможност. След това изхвърча от укритието и спринтира към следващата постройка, като пътьом грабна оръжието на един от мъртвите им нападатели. Не се чуха изстрели и те надникнаха, за да огледат. Старата главна улица беше пуста. Белингейм никъде не се виждаше. Двата пикапа все още си бяха там, а лъчите на фаровете им сключваха прав ъгъл.

— Трябва да покрием тези пикапи — каза Моруд. — Сигурен съм, че той се стреми към същото.

Уотс провери пистолета. Беше 9-милиметрова „Берета“. Извади пълнителя и изруга.

— Един в пълнителя и един в патронника! — Върна пълнителя на мястото му.

Моруд хвърли празния „Глок“ и огледа оръжието, което беше грабнал: „Рюгер“ калибър 357 магнум. Отвори барабана.

— Четири патрона. Трябва да се приближим, за да покрием колите. Ти върви първи, аз ще те прикривам.

— Благодаря.

Уотс изхвръкна иззад сградата и притича през уличката до каменна стена. Изтрещя изстрел. Моруд видя дулния пламък и отвърна на огъня. Уотс му направи знак с вдигнат палец, след това зае позиция, за да прикрие Моруд, докато той прекосява улицата.

Моруд реши, че ще е по-добре да тръгне в различна посока. Той приклекна, придвижи се до другата страна на укритието, след това изскочи иззад него и се втурна да пресича главната улица. Този път се чуха два изстрела, но той успя да се прикрие зад една руина, без да отнесе друго нараняване.

След като регулира дишането си, той се приведе и надникна иззад ъгъла, докато се опитваше да не обръща внимание на пулсиращата от болка ръка. Вече знаеше приблизително къде е Белингейм. Въпреки че дясната му ръка, с която стреляше, беше извън строя, все пак бяха двама срещу един и шансовете на Белингейм не бяха добри.

— Приближаваме — извика Уотс. — Ние сме двама, имаме оръжия и достатъчно муниции. Или се предайте, или ще ви убием. Изборът е ваш.

Мълчанието продължи доста време. След това Белингейм извика:

— Може пък аз да ви убия.

— Кажете го на вашите мъртви другари. И на шестимата. Или бяха седем? Изгубих им бройката.

Горчиво изсмиване.

— Тогава ела и ме хвани, задник!

— Бас хващам, че се смятате за много добър стрелец — извика Уотс.

Но нямаше отговор.

— Е, значи не сте добър стрелец?

Моруд се запита каква игра играеше Уотс, като подкачаше Белингейм по такъв начин.

— По-добър съм от вас — заяви противникът им.

— Е, тогава имам едно предложение — каза Уотс със самодоволен тон. — Да уредим този въпрос както са го правели в Дивия запад. Вие и аз в средата на улицата. Ще вадим пищовите и ще видим кой е по-бърз.

— За да може вашият партньор да ме гръмне? Благодаря, не.

— Той е почтен човек. Ако ви даде дума, можете да му се доверите. Както и да е, така или иначе пистолетът му беше прострелян и се разлетя на парчета.

Моруд не можеше да повярва на онова, което чуваше. Уотс да не беше мръднал? Той отвори уста, за да възрази, но в този момент се чу гласът на Белингейм.

— Значи дуел като в Дивия запад, а? И какво ще стане, ако аз спечеля?

— Тогава ще съм мъртъв, а вие можете да вземете някой от пикапите и да си тръгнете. Обаче няма да спечелите, защото сте от онези каубои, чиято сила е в шапката, но нямат добитък.

— Ей, господинчо, много те бива с устата.

— Това е единствената ви възможност. Освен ако не искате просто да се предадете. Без съмнение правителството с удоволствие ще ви предложи пожизнен приют.

Това беше лудост. Какво си въобразяваше Уотс? Моруд обаче реши да си мълчи.

— Добре — каза Белингейм, — ако вашият другар даде честната си дума. Двамата ще приберем револверите си в кобурите и ще излезем на улицата. Аз ще отброявам и след това вадим.

— Агент Моруд — извика Уотс. — Съгласен ли сте да дадете честната си дума?

Моруд не отговори веднага. Това беше лудост, беше тъпотия, но алтернативата беше продължаване на престрелката. Един бог знаеше как щеше да завърши. Сигурно Уотс криеше нещо в ръкава си… вместо да обърква всичко, май беше по-добре да го остави да се развива.

— Давам дума — обяви той.

— Добре, Белингейм, хайде да го направим!

Моруд излезе иззад ъгъла, откъдето улицата се виждаше добре. Белингейм излезе иззад една стена, един револвер бе пъхнат в кобура на колана, а зад него се развяваха пешовете на шлифера. От другата страна на града се появи Уотс с каубойската си шапка и с двата шестзарядни миротвореца, закопчани с колана на кръста. Ръкохватките, издадени над орнаментираните кобури „Слим Джим“, сочеха назад.

Боже, все едно се бяха върнали назад във времето. Стояха на четиресет и пет метра един от друг, а това си беше доста разстояние за стрелба с револвер, дори ако имаш време да ползваш мерник. Но ето ги там, готови да стрелят от хълбок, а Уотс имаше само един останал патрон.

— Готов ли сте да си опитате късмета? — извика шерифът.

Белингейм кимна.

— На три. Едно, две, три!

Белингейм извади пистолета, но в същия миг Уотс се дръпна неочаквано встрани, завъртайки се с атлетизма на балетист. Стрелбата беше неуспешна.

— Мамка му! — Белингейм понечи да стреля отново, но в този миг забавяне Уотс извади револвера и стреля с удивителна бързина, задействайки чукчето на миротвореца с длан, и ругатните на противника му бяха прекъснати от куршума в устата. Той залитна с гъргорещ вик, падна назад и повече не помръдна.

След като се съвзе от шока, Моруд излезе иззад стената и отиде в средата на улицата, вторачен в Белингейм. Очите на мъжа бяха широко отворени от изненада, а в прахта под него се стичаше кръв.

— Мамка му — възкликна Уотс, докато прибираше револвера, — лош изстрел.

— Лош изстрел? — смая се Моруд. Никога не беше виждал нещо подобно.

— Два сантиметра и половина по-ниско. Целех се в носната кост.

— Практикувал ли си тази маневра?

— През по-голямата част от живота си.

— А когато извади едновременно двата револвера? И това ли си практикувал?

— Откакто станах на пет — отговори Уотс. — Исках да бъда най-бързият стрелец на Запад. Упражнявах всички стари движения, макар да знаех, че са просто част от историята. — Той замълча. — Приятно е, когато ги използваш наистина.

Когато закрачиха по посока на пикапите, Моруд видя как шерифът се усмихва сякаш на себе си.

Нора скоро влезе в ритъма на катеренето: правеше едно движение, след това изчакваше и се заемаше със следващото. Стръмната скала постепенно ставаше по-полегата и накрая тя успя да се прехвърли през ръба на горния край. Скип я последва, претърколи се и легна по гръб.

— Мамка му! — измърмори той, докато си поемаше дълбоко въздух.

— Накъде ще вървим? — попита Кори. — Не можем да хукнем безцелно.

— Най-близкият населен град трябва да е Сан Антонио — каза Нора. — Има най-малко шейсет и четири километра дотам.

— Можем да говорим, докато вървим — отбеляза Скип и скочи на крака.

Те потеглиха на бегом по протежение на билото. То зави на север, отвеждайки ги по-дълбоко в планината, която се извисяваше над тях подобно на трион с множеството си върхове.

— Съвсем скоро генералът ще изпрати срещу нас всякакви гадости — предупреди Кори. — Не можем да се крием дълго дори в планината. Трябва да разработим план.

— Съгласен съм — каза Скип, — но какъв?

Никой не отговори. Нямаше друг план, помисли си Нора, освен да продължават да вървят. Шейсет и четири километра до Сан Антонио? Абсурд! Трябваше да пресекат пеша пустинята Хорнада дел Муерто, за да стигнат там, а тя беше една от най-страшните в страната. Дори и да не ги преследваха безпилотници, нямаше да оцелеят без вода. Обаче къде другаде можеха да отидат?

Крачеха по протежение на билото колкото можеха по-бързо в тъмнината. След четвърт час Нора, която хвърли поглед назад, забеляза, че започнаха да се появяват светлинки.

— Виждате ли? — попита тя.

— Да се спуснем в следващата долина — предложи Скип. Той се упъти към склона на хълма и двете жени го последваха, опитвайки се да пазят равновесие в мрака върху покрития с камъчета сипей. Стигнаха до дъното на долината — песъчливо корито на пресъхнала река, осеяно с бодливи храсталаци. Скип пое надолу по течението.

— Не сме много далеч от къщата на стария Гауер в ранчото му — каза Нора.

— Бихме ли могли да се скрием там? — попита Кори, после сама си отговори: — Не, прекалено очевидно е.

Нора отново погледна назад.

Светлините бяха може би на километър след тях.

— Няма да успеем да им избягаме — въздъхна Кори.

— Продължаваме да се движим — настоя Скип. — И ще им се изплъзнем. Ако не го направим, сме мъртви.

Тясната долина премина в малка равнина, осеяна с хълмчета и купчини камъни. Светлините пак се показаха зад тях. Внезапно Нора чу свистене, последвано от трясъка на пушечен изстрел. Хвърлиха се върху тревата, докато още куршуми прелитаха с вой над главите им или се забиваха с глух тътнеж в земята.

— Копелдаците трябва да имат очила за нощно виждане — каза Кори. Тя се затича приведена, а Нора и Скип я последваха. Още един залп куршуми започнаха да се забиват около тях, но разстоянието беше твърде голямо за точен изстрел. След малко намериха укритие зад един хълм, където отчаяно се опитваха да си поемат дъх.

Нора погледна нагоре. Въпреки че нямаше луна, заради чистия въздух и липсата на светлинно замърсяване, по небето се виждаха безброй звезди. Отсреща се виждаше Хорнада дел Муерто, огромен басейн от мрак… само от едната страна в подножието на планината блещукаше малък грозд светлини.

— Ей, виждате ли това? Онези светлини? — попита Нора и ги посочи.

— Прилича на някакъв преден пост — каза Скип.

— Преден пост? — повтори Нора. — Тук, в края на Сиера Оскура? Това трябва да е връх Абахо. Дори в място като РБУС той е по средата на нищото.

Кори се вторачи в нея.

— Чакай. Какво каза?

Нора се смръщи объркана.

— Какво, какво?

— Повтори отново географските имена. Бързо.

— Сиера Оскура. Връх Абахо…

— Това е. Помниш ли онзи мъж от флота, за когото ти разказах, че срещнах в бара?

— Да — кимна Нора.

— Спомена, че работи в малка флотска радиостанция в „Уайт Сандс“, западно от връх Абахо.

Нора се втренчи в тъмния масив на планината.

— Това трябва да е.

— Флотска радиостанция? — попита с недоверие Скип. — Тук в пустинята?

— Използват я за връзка с ядрените подводници. Как я нарече? Станция КНЧ. Крайно ниски честоти. Радиовълните преминават през земята, за да стигнат до подводниците, дори да са от другия ѝ край.

— Уха! — възкликна Скип. — Човек се учи, докато е жив.

— Добре. Значи отиваме там. — Кори се приготви да тича.

— Каква ще ни е ползата? — попита Нора. — Просто ще се предадем.

— Те са от флота — обясни Кори. — На армейска територия. Не се спогаждат. Ако успеем да стигнем дотам, може би ще успеем да разобличим генерала.

Нора поклати глава.

— Страхотна възможност, няма що. Смяташ, че флотът ще повярва на нас, а не на генерала, който командва цялото това шибано място?

— Имаш ли по-добро предложение?

Скип се намеси:

— Вижте, просто нямаме избор. Да отидем и да се опитаме да обясним какво става. Ще се възползваме от тази възможност. По-добре е, отколкото някой безпилотник да ни превърне във влажни петна на пясъка.

— Съгласна съм — заяви Кори.

Нора сви рамене. Вярно, по-добре е, отколкото да ги ловуват като животни. Разбира се, стига да успеят да стигнат до този грозд светлинки.

— Насам — подкани Кори. Поведе ги тичешком към поредица от дерета, спускащи се надолу по планинските склонове. Навлязоха в поле с каменни блокове, неравен терен от алувиални утайки и ровини, които предполагаха бавен ход, но в замяна предлагаха по-добро прикритие. Когато погледна назад, Нора не можа да види светлинките.

Кори и Скип продължиха да водят, придвижвайки се на север по обиколен маршрут. В един момент Скип спря на място.

— Чуйте — прошепна той.

От юг се носеше тихо бучене, все едно някъде там в далечината работеше косачка, или по-скоро няколко.

— Безпилотници — обясни Скип.

Тримата се заоглеждаха, но нямаше къде да се скрият — наоколо се виждаха само храсталаци и големи каменни блокове. Бученето се усили.

— Летят ниско — прецени Скип. — Може да ни видят.

В този момент от юг се появиха няколко черни очертания, които се движеха бавно по нощното небе. Нямаха позиционни светлини и се виждаха единствено на фона на осветеното от звезди черно небе. Видът им накара сърцето на Нора да се свие.

— Притиснете се към скалите! — извика Скип.

Направиха го. Безпилотниците прелетяха ниско над главите им. В първия момент изглеждаше, че ще продължат нататък, но внезапно звукът от двигателите им се промени и те започнаха да завиват.

— Забелязаха ни — каза Скип. — Бягайте!

Запрепъваха се по осеяното с каменни блокове поле, стрелкайки се насам-натам, докато безпилотниците приближаваха. Проблесна светлина и се чу дълбоко свистене.

— Залегнете! — извика Скип.

Нора се хвърли на земята до голям скален блок, притискайки се към долната му част. Отново проблесна ярка светлина, след това пронизващ тъпанчетата трясък и свръхналягане. Шрапнели засвириха и със звън отскачаха от камъните.

— Бягайте! — ревна Скип. Скочиха на крака и хукнаха полуслепешком през тъмното поле с каменни блокове, докато останалите дронове отново изчезнаха между хълмовете. Обаче от шума на двигателите им Нора можа да определи, че обръщат за нова атака.

Бегълците завиха покрай един хълм и пред тях неочаквано изскочи къщата на Гауер с двора, простираш се в тъмната долина пред тях.

— Мамка му, тук сме в капан — изохка Кори.

— Горещият извор — извика Скип миг по-късно. Обърна се към Нора. — Каза, че има извор с гореща вода на склона на хълма над ранчото.

Нора се обърна към високите тополи, където според думите на генерала се намираше изворът. Безпилотниците отново се приближаваха, летяха бавно и ниско. Тя се готвеше да възрази, но Кори и Скип вече се катереха по склона на хълма, насочвайки се към дърветата. Влязоха в горичката и там откриха изливащо се от скалата и вдигащо пара водно поточе, прокопало пътя си в шуплестия варовик, който го обгръщаше. Изтичаше в басейн, изкопан от човешка ръка, чието дъно бе настлано с грубо одялани камъни. Над него се виеха струйки пара.

— Влизайте! — изкомандва Скип.

— Какво… — понечи да възрази Нора, обаче брат ѝ изруга, хвана я за ръката и я дръпна в горещата вода. — Потопи се! — нареди той.

Вдигащата пара вода обгърна Нора в изгаряща прегръдка, а над повърхността ѝ остана да стърчи само главата ѝ. Безпилотниците прелетяха над тях със зловещо бучене и продължиха нататък.

— Чакайте — предупреди ги Скип шепнешком.

Дроновете се върнаха отново назад, но вече далеч от тях. След това направиха обратен завой и отново минаха край тях, разширявайки периметъра на търсене.

— Термалните им камери не могат да ни открият — обясни Скип. — Не и в горещата вода.

Докато безпилотниците продължаваха да летят, а координатната мрежа на издирването ги отвеждаше на запад, шумът от двигателите им постепенно заглъхна.

— Изгубиха ни — обяви Скип. — Да вървим, докато все още имаме време.

Излязоха от горещата изворна вода и вдигайки пара в нощта, се втурнаха на север, като се придържаха към сложния лабиринт от предпланини и корита на пресъхнали реки. Бяха направили рязък завой, за да стигнат до горещия извор, и преследващите ги войници, изглежда също ги бяха изгубили.

Изкачиха се на върха на следващото било и бързо се спуснаха по другата страна, но Нора падна и лошо издра ръцете си.

Когато стигнаха падината, спринтираха през един овраг, който скоро се превърна в мрежа от стръмни каньони, запушени от скални блокове, и пресъхнали притоци. Сега водеше Кори и при всеки завой избираше най-трудния маршрут, но без се отклонява от посоката, показвана от полярната звезда. Преходът беше кошмарен, защото в мрака трябваше да се промъкват край скали и паднали дървета, храсталаци и свлачища — една от най-гадните местности, сред които Нора някога се беше озовавала. От време на време беше почти непроходимо. Но трудното за тях нямаше да е по-лесно за преследвачите им и тя не можеше да си представи по-добро място да се отървеш от тях.

Подкараха ги към малкото, подобно на бункер помещение, където моряците бяха играли карти. Няколко минути по-късно Нора чу лаещия глас на генерала и вратата се отвори отново. Магърк влезе, следван от шестима пехотинци. Последна се появи лейтенант Удбридж — както винаги хладнокръвна и сдържана.

— Това са шпионите, за които ви съобщих — обяви той с висок глас. — Ще ги отведа веднага.

— Чакайте — каза Кори. — Генералът се е забъркал в незаконни действия. Аз съм агент на ФБР от полевия офис в Албакърки. Обадете се за потвърждение. Казвам се Кори Суонсън.

Помощник-капитанът отново я изгледа с недоверие. Не беше за чудене, защото и тримата бяха мръсни, с трева в косите, дрехите на парцали и мокри, а лицата окървавени от срезове и одрасквания.

— Обадете се в полевия офис — настоя Кори отново.

— Тишина! — кресна помощник-капитанът. След това се обърна към генерала и го уведоми хладно: — Нашият сержант арестува нарушителите. Намират се под попечителството на флота.

Едва сега Нора осъзна гениалността на хода, който Скип беше предприел, за да ги арестуват.

— Аз към комендант на базата — заяви Магърк. — Заповядвам ви, капитане, да ги предадете.

— Генерале, моите уважения, но аз съм командир на станцията и решението е мое. Моля, разкажете ми по-подробно какво става тук.

Генералът положи видими усилия да се сдържи.

— Капитане, преследвахме тези нарушители. Те са шпиони.

— Какви шпиони?

— Още не знаем. Може би ядрени саботьори за някое чуждо правителство.

— Не сме шпиони — възрази Кори. — Генералът и тези хора се готвеха да откраднат ценно испанско съкровище от връх Присмехулник.

Генералът пристъпи крачка.

— Млъкни! — ревна той. — Докога ще те слушаме?

— Съкровище? — повтори недоверчиво помощник-капитанът.

— Точно така! — извика в отговор Кори. — Търси го от години! Нашето разследване откри къде е скрито и той ни принуди да го заведем там! В момента неговите войници изпразват съкровищницата…

Генералът я плесна през устата.

— Казах ти да млъкнеш! — След това се обърна. — Капитане, апелирам към вашия разум, ако няма друг начин. ФБР? Испанско съкровище? Имате ли нужда от още доказателства, че тези хора в най-добрия случай са нарушители, а в най-лошия — шпиони? — Той си пое дълбоко дъх и продължи с по-спокоен тон. — А сега, капитане, ще бъдете ли така добър да ни ги предадете? Това е проблем на армията, защото се е случило на армейска земя, и смятам, че ще ви бъде трудно да обясните защо не сте изпълнили моя лична заповед.

Помощник-капитанът, който се беше смръщил укоризнено, когато генералът плесна Кори, се колебаеше. Накрая се обърна към сержанта:

— Добре, предайте им ги.

— Не! — изрева Скип. Той започна да се бори с белезниците на извитите му зад гърба ръце.

— Има оръжие! — извика някой предупредително.

Още докато говореха, Скип успя да пъхне едната си ръка в джоба и да извади шепа, пълна с нещо. Изведнъж започна да проблясва многоцветна яркост, чу се звън, когато десетина скъпоценни камъни се удариха един в друг и се търкулнаха по пода заедно с няколко златни дублона.

Възцари се напрегнато мълчание. Всички очи се впиха в златните монети и скъпоценните камъни.

— Съкровището — обясни Скип. — Аз… задигнах малко от него по-рано днес.

Мълчанието продължи още известно време. След това помощник-капитанът прочисти гърлото си:

— Е, генерал Магърк, какво е това? — попита и махна към проблясващите на пода скъпоценности.

Генералът беше пребледнял, но когато отговори, гласът му беше равен.

— Нямам представа. Някакъв номер.

Помощник-капитанът махна на сержанта:

— Отменям последната заповед. — След това извади мобилния телефон.

— Какво правите? — попита генералът.

— Ще се обадя на нашия номер за връзка с ФБР при извънредни случаи и ще проверя дали имат агент на име Кори Суонсън.

— Разбира се, ще потвърдят, че има такава! Тази жена очевидно е имитатор.

Помощник-капитанът натисна бутона за бързо набиране.

— Капитане, ще ви изправя пред военен съд! — Магърк се обърна към войниците си. — Арестувайте задържаните!

Пехотинците обаче се поколебаха, докато помощник-капитанът с желязно хладнокръвие каза нещо по телефона, изслуша отговора, след това благодари на лицето, с което разговаряше, и прибра апарата в джоба си.

— Наистина има специален агент Кори Суонсън, която работи по случай, свързан с РБУС, и отговаря на описанието на тази млада жена.

— Както вече казах — имитаторка.

— Може би — отговори помощник-капитанът тихо. — А може би — не. Но фактът е, че тя се намира под попечителството на флота. Реших да не предавам сега затворниците. Ако искате да ги получите, генерале, има процедура, а както двамата знаем, тя е свързана с канцеларска работа.

Генералът извади пистолета си:

— Ах ти, кучи сине, канцеларска работа, а? Предай ми ги или ще ги отведа със сила! Войници, пригответе оръжията си!

Пехотинците насочиха оръжията си. В отговор неколцина моряци извадиха пистолети и образуваха защитен кръг около своя командир.

— Генерале, осъзнавате ли какво правите? — попита помощник-капитанът.

Пистолетът в ръката на генерала започна да трепери.

— Моряци, свалете оръжия — нареди помощник-капитанът.

Хората му се подчиниха, обаче напрежението в помещението продължаваше да е почти непоносимо.

Помощник-капитанът си пое дълбоко дъх.

— Ние, тоест флотът ще установи самоличността на тези хора. След това ще решим какви да са следващите стъпки. Не просто така, а в съответствие с изискванията на правилниците.

Ръката на генерала затрепери още по-силно. Цевта направо подскачаше.

Лейтенант Удбридж също беше извадила пистолета си и държеше на мушка помощник-капитана. Сега тя изведнъж се завъртя и го насочи срещу своя началник.

— Сър! Свалете оръжието си!

Генералът я зяпна в недоумение.

С насочено оръжие тя заговори на помощник-капитана:

— Капитане, вашето разследване ще открие, че тези хора са наистина онези, за които се представят. Испанското съкровище е истинско и в момента наистина се изнася. Чрез заповеди и заплахи бяхме принудени да се подчиняваме.

Генералът се вторачи в нея.

— Какво? Ах, ти, подла предателка… заби ми нож в гърба!

— Всички бяхме принудени да изпълняваме желанията на генерала — продължи тя и се обърна към войниците. — Обаче всичко свърши. Господа, свалете оръжията си.

Те се подчиниха.

— Генерале — каза тя с глас, който на Нора се стори невъзможно хладен, — вие също.

Вместо да се подчини обаче Магърк тръгна заднешком към отворената врата на помещението с треперещо оръжие, но все още насочено към помощник-капитана. Стигна до вратата, измъкна се през нея и изчезна в мрака.

— Оставете го да върви — нареди помощник-капитанът.

Настана мълчание. След малко той каза:

— Лейтенант Удбридж, свържете се със заместника на генерал Магърк. Обяснете му положението и накарайте хората си да спрат разграбването на това… — Той махна с ръка към пода, където златните монети и скъпоценните камъни продължаваха да проблясват. — И ги накарайте да изтеглят проклетите дронове, които не спряха да бръмчат над главите ни.

— Да, сър.

Нора я наблюдаваше как се обръща и излиза. Онова, което преди малко изглеждаше невероятно тъп ход, сега, реши тя, излезе невероятно умен: в един миг лейтенантът се беше превърнала от благоразположен съучастник в лоялен армейски офицер.

Тогава помощник-капитанът се обърна към Кори.

— Вие наистина ли сте агент на ФБР?

— Какво значи наистина? — отговори ядно Кори. — Нали чухте лейтенанта. Свалете ни белезниците и ми позволете да се обадя на моя началник.

Три дни по-късно в десет сутринта в склада за съхраняване на доказателства специален агент Кори Суонсън грижливо подреждаше всичко, което ФБР бяха намерили в къщата на Чарлс Фаунтин. Уловът си го биваше! Оказа се, че Фаунтин е ръководил добре замислена иманярска операция в продължение на повече от три години, като използвал подбрана група от същите престъпници, които защитавал като адвокат. Фаунтин беше единственият член на тази група, оцелял от престрелката в Хай Лоунсъм. Уотс го беше ранил в ръката и тъй като адвокатът не си падаше по престрелките, бе лежал на мястото си, докато всичко свърши. Оттогава не беше казал и дума — нито една дума, дори след като се сдоби с адвокат.

Затова те трябваше да разберат какво точно са търсели Фаунтин и неговата банда в Хай Лоунсъм. Дори беглият преглед на документите показваше, че не е съкровището на връх Викторио, както Фаунтин беше заявил на Уотс по време на престрелката. Не, имаше нещо друго. Нещо с голяма стойност, скрито там. Но какво? Документите, открити в сейфа на Фаунтин с размерите на гардеробна, бяха толкова много, колкото и объркващи.

В подготовка да се оттегли и да остави на Кори да поеме изцяло разследването, Моруд я беше помолил да събере всичкия документален доказателствен материал и да го подготви за групов преглед. Това беше обичайният номер на ФБР за проучване на много по обем и объркващи доказателства.

Кори беше нервна. Работата беше сериозна. Тя се огледа и видя, че кафемашината е приготвила прясно кафе. Всичко си беше на мястото. Вече беше 12:55 ч. Групата щеше да дойде след пет минути. Беше организирала срещата преди обедната почивка.

Приглади костюмчето си, оправи ремъка, на който висеше значката с личната карта, и в този момент чу гласове в коридора. Влезе Моруд с дебело превързана ръка, следван от Нора Кели, шериф Хоумър Уотс, Милт Алфиери, Дон Кетърман и Найджъл Лейтроп. Последен се появи човек, когото Кори рядко виждаше — специален надзираващ агент Хулио Гарсия, който беше и началник на полевия офис на ФБР в Албакърки.

— Кори, нещата са отишли доста далеч — каза Моруд, който носеше клипборд с главния списък на доказателствата. Макар да не бе коментирал нищо за намирането на златото и разобличаването на генерала или за изчезването на медицинския вързоп от склада за доказателства на ФБР, инстинктът ѝ подсказваше, че беше свършила нещо голямо. — Хайде да видим дали ще можем да извлечем някакъв смисъл от всичко това.

— Да, сър.

Моруд погледна в списъка.

— Защо да не започнем със скицата на Хай Лоунсъм?

Кори бързо я намери, измъкна я от безбройните листове доказателства и я разположи на друга маса. Всички се събраха около нея.

— Отлично — продължи Моруд. — Въздушните снимки също ще бъдат от полза за сравнение.

Кори погледна към мястото, където беше сложила снимките, и започна да рови из тях.

— Кои въздушни снимки по-точно? — попита тя с предчувствие за беда в стомаха.

— Увеличените, на които се виждат най-много подробности.

Кори потърси, след това отново, а в помещението настана тишина.

— Изглежда, не са тук.

Моруд повдигна вежди, но нищо не каза.

— Добре — започна той отново след няколко секунди, — а скицата, която показва външната част на постройките?

— Да, сър. — Кори отиде до мястото, където я беше оставила сутринта. Нея също я нямаше.

Тя преглътна.

— Няма я.

Отново настъпи тишина.

— Какво имаш предвид с „няма я“? — попита Моруд. — Нима искаш да кажеш, че е изчезнало доказателство?

Лицето на Кори пламтеше от червенина.

— Така изглежда.

— Кой е влизал тук? — намеси се Гарсия. — Кой има достъп?

— Не знам — смотолеви Кори. — Тази сутрин подредих всички тези доказателства. Но сега… — Тя преглътна.

— Трябва да е някакво объркване — каза Моруд в опит да я защити. — Кори, защо не погледнеш отново на лавиците, за да провериш дали случайно не си забравила някоя кутия?

Кори знаеше, че не е така, но не поиска да му възразява.

— Да, сър.

Тя се насочи натам с нейното копие от списъка с доказателства, но лавицата, която съдържаше улова от дома на Фаунтин, беше празна. Беше взела всички документи и те не можеха да бъдат на друго място.

— Съжалявам — каза тя, когато се върна. — Там няма забравени доказателства. Всички са тук.

— Как може всички да са тук — попита Гарсия, повишавайки тон, — след като липсват ключови доказателства?

Кори се вторачи в него и от объркване се изчерви още повече.

— Не зная, сър.

— Не знаете? — тросна се Гарсия и я загледа гневно.

На Кори ѝ се стори, че умира. Цялата тежка работа, опасностите, през които премина, заговорът, който разкри, съкровището…

Някъде зад нея се чу лекият шум от отваряне на врата и след това един меден глас заговори надменно:

— Мога ли да попитам кога беше направено това кафе?

Тя се обърна сякаш в някакъв сън… и там наистина стоеше високата фигура, която познаваше толкова добре, в строг, безупречно ушит черен костюм, със сребристи очи и фино изваяно бледо лице.

— Вие пък кой сте? — поиска да узнае Гарсия.

— Специален агент Пендъргаст. — Мъжът се плъзна напред и протегна ръка: — Радвам се да се запозная с вас.

Гарсия стоеше напълно слисан.

— Пендъргаст? — повтори. — Онзи агент Пендъргаст?

— Така мисля. Да. — Той се обърна към останалите от групата. — Нора, Кори, здравейте.

— Това… това е неочаквано — заекна Гарсия. — Какво… ъъъ… ви води в Албакърки, агент Пендъргаст?

— У мен се събуди лек интерес към случая, по който работеше моето протеже агент Суонсън. Простете, че взех назаем част от вашите доказателства. Бях възхитен колко много е постигнала и ми беше любопитно какви празноти още остават.

— Вашето протеже? — учуди се Гарсия.

— Е, предполагам, че технически погледнато, сега е протеже на агент Моруд. Въпреки това имам някои идеи. Бихте ли искали да ги чуете?

— О, да, разбира се.

— Заех онова малко помещение ето там. Моля да ме последвате, ако желаете.

Все още смаяна, Кори последва останалите, които Пендъргаст водеше с леката си котешка походка към помещение, което приличаше на изоставен килер за метли. Цялото пространство беше заето от една маса и на нея лежаха липсващите доказателства.

— Аз сам се информирах — обяви Пендъргаст с хладна усмивка, — така че можем да си спестим въведението. Мисля, че всички сме съгласни, че Фаунтин и неговата група не са търсили съкровището на връх Викторио. Но каквото и да са търсили, трябва да е много ценно. Толкова ценно, че си е заслужавало убийството на полицай, както вие на собствен гръб научихте, шериф Уотс, когато изненадахте господин Ривърс да копае в мазето на ето тази постройка тук.

Той почука по старата скица на града с един от тънките си като крака на паяк пръсти.

— Говори се, че това е бил публичен дом. Но това не е истина. Бил е просто пансион с кръчма на първия етаж. Може да видите изписани имената на различни хора върху скицата с почерка на господин Фаунтин. Искал е да разбере кой живее във всяка стая. Въз основата на доказателствата, изглежда, може да се заключи, че интересът му е бил съсредоточен върху човек на име Хюстън Смит.

Той плъзна скицата към малката група хора.

— Ето неговото име в тази малка стая тук.

Всички протегнаха вратове да видят името надраскано на съответното място на скицата.

Пендъргаст се изправи.

— Кой е бил този Хюстън Смит? Не е изненадващо, че е бил миньор. Както може да видите от този списък с работници в рудника на дружеството, много от тях идвали от Четвърта кавалерия, чиято главна квартира е била близо до Сокоро. Това е била кавалерийската част, която е преследвала и заловила Джеронимо, военния вожд на апахите. След залавянето му членовете на Четвърта кавалерия били уволнени. Неколцина дошли да работят в Хай Лоунсъм, защото там току-що било открито злато и минното дело бързо се развивало.

Кори слушаше и се питаше това накъде ли водеше. Спомни си, че Фаунтин разказа почти същото, когато Уотс за първи път ѝ показа призрачния град.

Пендъргаст избута напред друг документ.

— Ето документите на Смит за уволнението му от армията. Бил е лейтенант в Четвърта кавалерия и дясна ръка на капитан Хенри Уеър Лоутън, командир на частта. Лейтенант Смит изиграва решаваща роля за залавянето на Джеронимо, или би трябвало да кажа за „доброволното предаване“, тъй като апахът никога не е бил залавян. Бил е заблуден да се предаде.

Пендъргаст измъкна една снимка.

— Това е прочутата снимка на Джеронимо и неговата група воини, когато дошли да се „предадат“. Обърнете внимание колко тежко са въоръжени. Отдавна се били отказали от стрелите в замяна на най-новите смъртоносни пушки.

Напомнящата на паяк ръка извади още един документ.

— Ето смъртния акт на Смит. Ще установите, че той е един от онези нещастници, затворени в шахтата. Тялото му не е било намерено. Ето — продължи Пендъргаст — документ, отпреди почти десетилетие. Това е протокол от търг с наддаване. Пушката „Уинчестър“ модел 1866 г. на капитан Лоутън е продадена за милион и двеста хиляди долара — най-висока цена, плащана за оръжие до този момент. Любопитно е, че е сред документите на Фаунтин. Или пък не е чак толкова любопитно.

Пендъргаст спря поглед върху групата.

— Всичко това е много показателно, нали? Вече изглежда доста ясно какво са търсили Фаунтин и неговите хора.

Кори нищо не каза. На нея въобще не ѝ беше ясно. Нищо в този лабиринт от объркващи доказателства сякаш нямаше връзка помежду си.

След мълчанието, което посрещна неговото изявление, по лицето на Пендъргаст плъзна лека усмивка.

— Агент Пендъргаст — обади се Моруд, — може ли да навлезете в малко повече подробности за връзките, които виждате между тези доказателства?

Веждите на Пендъргаст се стрелнаха нагоре в престорена изненада.

— Повече обяснения?

— За онези от нас, на които липсва вашата забележителна проницателност — отговори сухо Моруд.

Кори виждаше, че Пендъргаст се забавлява искрено.

— Много добре. Какво е първото, което се случва на въоръжен човек, който се предава на врага си?

— Разоръжават го — изстреля Кори. Изведнъж беше започнала да вижда как парчетата започват да пасват едно на друго. — Значи Лоутън е взел пушката на Джеронимо… и след това може би я е дал на Смит като награда. Вие казахте, че Смит е изиграл важна роля в залавянето. Когато бил уволнен, Смит е взел пушката си в Хай Лоунсъм. Не би я поверил на никого другиго. Обаче загинал при срутването на шахтата.

— Не би взел пушката в рудника — добави Нора.

Кори кимна.

— Което означава, че пушката може да е още някъде из Хай Лоунсъм.

— Браво, агент Суонсън — извика Пендъргаст и плесна с ръце. — И ако пушката на Лоутън е продадена за един милион и двеста хиляди долара, колко ли ще струва тази на Джеронимо? — Той отново почука с пръст по скицата на стария пансион, където беше живял Смит. — Сигурно е държал тази награда близо до себе си. Значи е някъде из тези руини. Може би трябва да идем да хвърлим един поглед? — Той направи пауза. — Да вземем ли и адвокат Чарлс Фаунтин, с нас? Имам усещането, че намирането на пушката ще се окаже онзи психологически подтик, който ще го накара да говори.

Нора Кели не се интересуваше от търсенето на пушката, нито пък някой я покани да участва. Пендъргаст очевидно нямаше намерение да цапа безупречния си костюм. В резултат двамата стояха един до друг и гледаха как екипът за търсене на доказателства на ФБР, ръководен от Кори и Моруд, претърсва развалините на пансиона — същата сграда, в чието мазе беше изкопала тялото на Джеймс Гауер. Някои от членовете на екипа имаха детектори за метал и претърсваха терена и вътрешността.

Беше съвършен есенен ден. Въздухът беше свеж и хладен, а старият призрачен град беше залят от златното слънце. Между тях по молба на Пендъргаст стоеше мълчаливо Чарлс Фаунтин с белезници и превързана ръка.

— Нора, кажете ми — поде Пендъргаст — какво се случи, след като генералът избяга в пустинята? Досега не успях да науча подробностите.

— Флотът ни предаде на ФБР, където бяхме разпитани. Слава богу, след това ни пуснаха.

— Разбрах, че алчността на брат ви по ирония се оказала гениален ход.

Нора се усмихна:

— По-скоро е случайност.

— А генералът?

— Намериха тялото му ден по-късно. Прострелял се е в главата. Войниците, които опитали да изкарат двата камиона със съкровището от полигона, били заловени. Всичко задигнато е възстановено. Ще го изследваме, включително и за неговото историческо значение.

Пендъргаст поклати глава.

— „Сега всички боготворят златото, почитта към всичко останало е премахната“.55 Това е казал един от така наречените поети на Август за Римската империя. То важи с пълна сила и днес. — Той се обърна към Фаунтин. — Не сте ли съгласен?

Адвокатът не отговори.

— Много хитър заговор — продължи Пендъргаст. — Вие и вашите съмишленици — богаташи и стълбове на обществото — сте разполагали с ресурсите и познанията, за да проучвате най-вероятните места в руините и историческите местности, където могат да се намерят ценни артефакти. Проверките са били методични. След това сте провеждали удар с хирургическа точност — нощно време с тежки превозни средства, включително хеликоптер, обирате мястото и си тръгвате. Обикновено сте внимавали да оставите мястото така, сякаш е недокосвано, но странно празно. Когато това е било невъзможно, сте причинявали големи щети, за да маскирате умната кражба като акт на безсмислен вандализъм. След това сте продавали добитото на черния пазар на кръг от олигарси, шейхове и милиардери със страст да колекционират определени неща.

— За агент на ФБР имате твърде живо въображение — отбеляза Фаунтин.

— Разбира се, с течение на времето местата, които е можело да бъдат открити чрез проучвания, започнали да намаляват. Тогава сте прибягнали до по-опасни методи — започнали сте да плащате за информация, която не би могла да бъде проследена до вас. Дори от време на време сте купували предмети със съмнителна стойност… от хора като Джеси Гауер.

— Само се опитайте да ми припишете неговата смърт — изръмжа Фаунтин.

— Защо да го правя, ако нямате нищо общо с нея? Дело е на генерала: хакнал е телефона на агент Суонсън с помощта на най-съвременни секретни армейски методи и решил, че младият Гауер притежава последното парченце от пъзела. Хората му малко са прекалили с разпита. Наистина е иронично, защото банда като вашата веднага щеше да бъде заподозряна. Вие обаче сте се съюзили с Пик Ривърс. Предполагам, сте го използвали, от една страна, за първоначалните набези, свързани с вашите проекти. Проекти, от които сте се чувствали застрашен. А това ви е предоставяло възможност да отричате. Не е учудващо, че напоследък Ривърс е имал пари. Обаче шериф Уотс го хванал, а Ривърс се паникьосал и извадил пистолет. Ривърс не е признал нищо, защото знаел, че това е по-ценно от живота му, но вашият съдружник, който се нарекъл Белингейм, не пожелал да поеме риска да го остави жив. Още едно доказателство за стойността на артефакта, скрит тук.

Фаунтин се усмихна леко, но не отговори.

— Наистина ли смятате, че ще намерят пушката? — намеси се Нора. — Та това е пушка. Може някой отдавна да я е взел.

— О, Нора, съмнението във вашия глас ме наранява. Не се съмнявам в пушката на Джеронимо.

— Ако наистина е там, на кого ще принадлежи?

— Интересен въпрос. След използването ѝ като доказателство в криминално дело смятам, че би трябвало да бъде предадена на някого от наследниците на Джеронимо, ако има такива. Мога да си представя, че ще бъде твърде неочаквано щастие.

Нора не можа да се сдържи и се усмихна.

— Аз знам, че има поне един.

Пендъргаст кимна към търсещите.

— Друг въпрос е дали ще успеят да я намерят. Не се съмнявам, че е скрита добре. — Той спря, за да види какъв е напредъкът на ЕСД. — Така както ги гледам, май доста са наближили.

Нора го погледна с любопитство.

— Да не би да намеквате, че знаете къде е?

— Имам предположение.

— Но вие никога не сте идвали тук?

— Позволете, но какво общо има това?

Нора помълча известно време.

— Добре, ще налапам въдицата. Къде е?

— Нора, първият въпрос, който трябва да зададете, е: къде не е? Няма да е в стаята на Смит. Той щял да бъде цял ден в рудника, така че стаята му не била сигурно място. Нито би я скрил в кръчмата — там е било твърде оживено. Същото важи за кухнята. Не би я скрил някъде другаде в града, защото е щяло да бъде твърде опасно. Същото важи за околните хълмове, защото хората щели да го видят да отива там и да се запитат какво прави? Пък и оставена навън, би била изложена на въздействието на природата. Това остава само едно място: мазето.

— Но мазето беше претърсено методично! Първо от мен, след това от Хъки и неговите колеги от ФБР.

— Да. Горкият Хъки. — Пендъргаст отново погледна Фаунтин. — Предполагам, че хвърлянето му в кладенеца е ваше дело. В края на краищата не сте могли да позволите някой, и то човек обучен да открива доказателства, да блуждае из призрачния град и да намери скъпоценната ви пушка.

Тъй като Фаунтин не отговори, агентът се обърна отново към Нора:

— Във всеки случай фактът, че мазето е било претърсено както трябва, ми беше от голяма помощ. Това сви значително броя на възможните скривалища.

— Къде тогава? — попита Нора нетърпеливо.

— Стените на мазето са от кирпич. Изсъхнала кал. Много са дебели. Да скриеш нещо в тях ще бъде твърде просто. Издълбаваш дупка в стената, за да побере пушката, пъхаш я вътре, после я замазваш отново с кал. С малко прах от пода ще скриеш прясната замазка и този участък ще изглежда също като останалата стена. Обаче калта от деветнайсети век не може да устои на металните детектори от двайсетия.

Точно в този миг се чу вик и всички се втурнаха в мазето. През вратата се видя, че един от екипа е клекнал при стената в далечния край, където беше намерен трупът на Гауер. Започнаха да стържат калта и скоро стигнаха до кухина. Започнаха да я снимат и след това — най-накрая — от скривалището беше извадена дълга пушка и всички агенти започнаха да ръкопляскат.

Нора погледна Пендъргаст.

— Не зная как го правите!

— Просто екстраполирам фактите по-нататък от останалите хора. Това е всичко. Както при шаха: добрият играч мисли три хода напред. А по-добрият — пет. — Той се обърна към Фаунтин, който се беше вторачил в сцената с учудване и гняв. — Е, господин Фаунтин, след като вашето мълчание не ви донесе полза — както видяхте, намерихме онова, което търсехте, — може би ще решите, че разговорът с нас ще ви послужи по-добре?

Фаунтин се вторачи в Пендъргаст.

— Вие сте самият дявол.

— От вас, сър, ще го приема за комплимент. — И Пендъргаст леко се поклони на адвоката.

Пендъргаст, който се беше спуснал deus ex machina на сцената, както беше свикнал, сътвори своето малко чудо и се върна в Ню Йорк Сити. Кори беше отново в Албакърки, а Нора току-що беше получила обаждане от кабинета на президента. Съобщиха ѝ, че д-р Уайнграу би искала да я види веднага, ако е удобно. Беше удобно в момента. Нора скочи на крака и все още стискайки плика, който се готвеше да отвори, излезе иззад бюрото си и пое по коридора с бързи крачки.

Кабинетът на д-р Марсел Уайнграу изглеждаше до голяма степен както преди, като се изключи добавената графика от Салвадор Дали на стената. Нора седна на едно от кожените кресла. Разбира се, знаеше за какво е срещата и сърцето ѝ блъскаше като лудо. Не спираше да си напомня, че няма за какво да нервничи. Просто нямаше защо след всички похвали, които беше получила за подпомагането на ФБР да завърши случая.

— Нора, много се радвам, че можа да дойдеш — каза Уайнграу топло и приятелски. — Възстанови ли се от последните вълнения?

— Да — кимна Нора. — Неловко ми е да си спомням как ви помолих за два дни отпуск, за да разкопая тялото в Хай Лоунсъм, а се оказаха цели седмици…

Уайнграу махна с ръка сякаш за да отпъди този въпрос.

— Всичко завърши направо героично. Ти оказа забележителна помощ на ФБР… а рекламата за института беше безценна.

— Благодаря.

Уайнграу сплете пръсти.

— Повиках те, за да поговорим за нещо друго.

Нора се приготви. Ето, започва се. Щяха да говорят за нейното повишение.

— Както знаеш, д-р Уинтър се пенсионира и мястото на началник на археологията ще се освободи.

Нора кимна.

— Макар аз да съм изключение от правилото, ти самата сигурно знаеш, че в института има традиция повишенията да са на хора отвътре. Обикновено не вземаме хора отвън, след като имаме таланти сред нас.

— Мисля, че това е добра политика.

— Да. Аз се посъветвах с вицепрезидента и управителния съвет. Решението за заемането на това място не е само мое, особено като се има предвид, че съм тук само от два месеца. Много обмисляхме и обсъждахме.

Нора кимна отново. Успя да потисне своето вълнение. Началник на археологията. Това беше голяма работа. Повишението на заплатата също беше значително. Но най-важното щеше да е осезаемото признание за нейната упорита работа, уважението към нейните научни изследвания.

— Вече взехме решение. — Уайнграу замълча и на лицето ѝ се изписа сериозно изражение. — Повиках те да дойдеш, защото лично исках да ти съобщя новината.

Нора кимна отново. Разбира се, че лично.

— Зная, че това ще те разочарова.

В първия момент Нора реши, че не е чула добре. Но не бъркаше. Почувства как изстива вътрешно, все едно изпада в някакъв вид безтегловност.

— Решението беше трудно, с много спорове. Но накрая по мое мнение, подкрепено от управителния съвет, решихме, да предложим мястото на д-р Конър Дигби.

Уайнграу замълча, но след като Нора нищо не каза, продължи със сърдечен тон:

— Зная, че това е разочароваща новина, и смятам, че ти дължа обяснение. Мястото изисква не само вземането на административни решения, както знаеш, но и в голяма степен публично и обществено взаимодействие. В много голяма степен. Изисква човек, който не само има безупречна академична кариера, но също така е представителен, изразителен, очарователен. Казано накратко и по-грубо — дрънкало. Не че и на теб не биха ти се удали тези неща — не. Но ти си на първо място археолог. При това първокласен. Работата ти е блестяща. А онова, което направи за института, направо не се поддава на описание. Ние сме толкова, толкова благодарни! Но административната работа не е твоята сила. Проектът „Цанкави“ закъснява, разбирам причините за това, но догодина се налага да подновим разрешителното — нещо, което не сме очаквали. Нора, искаме да те държим на мястото, където блестиш, където е твоята сила: на полева работа и в лабораторията. Не в заседателната зала или при набирането на средства.

Сега вече говореше по-бързо и нервно.

— Тук започва ролята на Конър. Както знаеш, той беше мой докторант и аз познавам семейството му много добре.

Не, Нора не знаеше. Но в това имаше логика. Ако беше хвърлила едно око на автобиографията на Конър, щеше да види, че е защитил доктората си в Бостънския университет, и да направи връзката.

Уайнграу продължаваше да говори:

— … Той има от този вид произход, знаеш какво имам предвид: стара фамилия от Нова Англия и всичко останало. Това е нещо, с което човек се ражда. Това не е твой минус. Просто животът е такъв. Ние правим крачки — всяка година, ние правим крачки — но тези „стари пари“ и връзки с фамилиите от Източното крайбрежие ще ни позволят да напреднем много повече.

Уайнграу най-накрая спря да говори, може би се усети, че е казала прекалено много. Нора почувства известно напрежение около очите и ъгълчетата на устата. И за свое голямо огорчение установи, че ѝ се плаче. Обаче нямаше никога да позволи на тази жена да го види. Затова стана с остатъците от достойнство, които успя да събере, и тъй като не смееше да заговори, просто се обърна и излезе от кабинета. Чу Уайнграу да я вика по име, преди да завие зад ъгъла на коридора и да се втурне в своя кабинет. Затвори и заключи вратата, като благодареше на бога, че Дигби го няма. Вероятно се беше изпарил, след като знаеше какво предстои.

Седеше в сумрака, поемаше си тежко дъх, но успя да сдържи сълзите. Осъзна, че планът още от самото начало е бил такъв. Уайнграу беше довела Дигби, за да го повиши. Било е предрешено. Каквото и да беше или да не беше направила Нора, нямаше да промени нищо. Вестникарските статии, които изтъкваха нейната роля в разобличаването на заговора в РБУС и свързаните с това убийства, сигурно бяха затруднили Уайнграу да прокара решението си през управителния съвет. Но пък УС беше слаб, състоеше се най-вече от пенсионирани бизнесмени и без съмнение не се беше затруднила кой знае колко.

Нора поклати глава. Трябваше да се съвземе и овладее. Животът не беше справедлив. Вече много пъти беше учила този урок. Изпускането на повишението със сигурност не беше най-лошото нещо, което ѝ се беше случвало. В никакъв случай. Колкото и да ѝ беше неприятно да признае, в думите на Уайнграу имаше и истина. Работата на началник на археологията, освен високия престиж и доброто заплащане, беше по-скоро политическа, отколкото научна. Началникът управляваше хората на терена, но не си цапаше ръцете. Това беше нещо, което Нора в своя стремеж за напредък не беше обмисляла.

Тя въздъхна дълбоко. Без съмнение това беше просто оправдание. От целия заговор, а ставаше дума точно за заговор, я заболя много и знаеше, че още дълго ще я мъчи. Предположи, че вината всъщност не е на Дигби — Уайнграу беше в основата на всичко. Въпреки това Нора знаеше, че вече няма да може да се отнася с тях по същия начин.

В този момент осъзна, че стиска нещо в дясната си ръка. Беше пликът, който се канеше да отвори, когато ѝ се обадиха, че президентът иска да я види. Беше го смачкала в резултат на емоционалната си реакция. Сега го сложи на бюрото си и го изглади с ръка. На плика нямаше адрес за отговор, а единствено релефен надпис: Департамент по правосъдието на САЩ.

Нора го отвори с показалеца, извади единствения лист вътре и прочете написаното на него. Когато свърши, а писмото беше кратко, потъна в мълчание. Дълго време не помръдваше от мястото си. Накрая вдигна глава и се взря през прозореца, който гледаше към розовата градина на института, зад която се издигаха покритите с борове очертания на планината Сън, позлатена от лъчите на следобедното слънце. Бръсна малко влага от ъглите на очите, после леко се усмихна. Животът наистина не беше справедлив, но понякога, когато най-малко очакваш, все пак подреждаше картите в твоя полза. Когато погледна пак надолу към писмото, слънчев лъч попадна на него и тя го прочете отново.