Тъмнината в дрешника беше черна като отдавна засъхнала кръв. Натикаха ме вътре и заключиха вратата. Дишах тежко през носа и отчаяно се опитвах да запазя спокойствие. Започнах да броя до десет при всяко вдишване и до осем, докато бавно издишвах. За мой късмет натъпкаха парцала толкова плътно в отворената ми уста, че не закриха ноздрите ми и можех да поемам бавно от застоялия, вонящ на мухъл въздух.

Опитах се да мушна нокти под копринения шал, с който вързаха ръцете ми зад гърба, но тъй като по принцип ги гризях чак до живеца, нямаше какво да напъхам под плата. Какъв късмет, че докато ме връзваха, се сетих да допра върховете на пръстите си за упора и да раздалеча длани.

Въртях китки и ги притисках една в друга, докато не усетих, че шалът леко се разхлабва. С палци избутах коприната надолу, докато възлите не се озоваха между дланите ми, а после и между пръстите ми. Ако бяха достатъчно умни, за да се сетят да завържат и палците ми, никога нямаше да успея да избягам. Какви идиотки бяха само.

Най-сетне освободих ръце и бързо извадих парцала от устата си.

Тръгнах към вратата. Но първо трябваше да се уверя, че не ме дебнат отвън, затова клекнах и надзърнах през ключалката на таванската стая. Слава Богу, бяха взели ключа. Не се виждаше никой: като изключим постоянната плетеница от сенки, боклуци и ненужни вехтории, дългото таванско помещение се оказа празно. Хоризонтът беше чист.

В дъното на дрешника се пресегнах над главата си и отвъртях една от металните куки на закачалката за палта на стената. Пъхнах извития й край в ключалката, разтворих я и получих кукичка с формата на буквата Г, която мушнах дълбоко в старата ключалка. След кратко усърдно въртене и мушкане се чу удовлетворително изщракване. Като че ли всичко стана твърде лесно. Вратата се отвори и аз бях свободна.

По гръбнака ми, както казват, полазиха тръпки. За миг си помислих, че е получил инфаркт, както често се случва на бащите, които водят заседнал начин на живот. В един миг те хокат да дъвчеш всяка хапка по двайсет и девет пъти, а в следващия — четеш некролога им в „Дейли телеграф“:

Калдърууд, Джейбз и другите като него имаха навика да литват внезапно на небето като птици и да оставят куп опечалени дъщери да се оправят сами.

Но нали аз вече бях загубила единия си родител? Татко със сигурност не би ми скроил такъв подъл номер.

Или пък напротив?

Не. Сега той вдишваше шумно през носа като впрегатен кон, докато се навеждаше към онова нещо на прага. Пръстите му като дълги треперещи пинцети издърпаха внимателно марката от клюна на мъртвата птица и пъхнаха пробитата хартийка бързо в джоба на жилетката му. Татко посочи с треперещия си показалец към малкия труп.

— Изхвърлете го, госпожо Малит — каза той задавено с глас, който не приличаше на неговия: с гласа на непознат.

— Мили Боже, полковник Де Лус — рече госпожа Малит. — Божичко, полковник, аз не… мисля, че… искам да кажа…

Но татко вече бе тръгнал към кабинета си, пухтящ като товарен локомотив.

Щом стъписаната госпожа Малит отиде да вземе лопатата, аз изтичах в стаята си.

Изтичах нагоре по западното стълбище. Първата ми мисъл бе да събудя татко, но нещо — като огромен невидим магнит — ме спря. Дафи и Фели бяха напълно безполезни при спешни случаи и нямаше смисъл да ги викам. Възможно най-бързо и тихо побягнах към задната част на къщата до малката стаичка на върха на кухненските стълби и почуках леко на вратата.

— Догър! — прошепнах. — Аз съм, Флавия.

Отвътре не се чу никакъв шум и отново почуках.

След цяла вечност чух пантофите на градинаря да шумолят по пода. Резето изщрака силно и вратата се открехна предпазливо два-три сантиметра. Лицето на Догър беше изпито, сякаш не беше спал.

— В градината има труп — казах аз. — Мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.

Докато пристъпвах от крак на крак и гризях ноктите си, Догър ме изгледа с поглед, който мога да опиша единствено като укорителен, а после изчезна в мрака на стаята си, за да се облече. Пет минути по-късно двамата стояхме на градинската пътека.

Личеше си, че Догър не вижда мъртвец за пръв път. Сякаш го бе правил цял живот, той коленичи и провери с два пръста пулса отстрани на врата. По безизразния му и студен поглед разбрах, че мъжът няма пулс.

Догър се изправи бавно и изтупа длани от прахта, като че по тях бе полепнало нещо заразно.

— Ще уведомя полковника — каза той.

— А не трябва ли да се обадим в полицията? — попитах аз.

Догър прокара дългите си пръсти по необръснатата си брада, сякаш размишляваше по въпрос от световно значение.

В Бъкшоу имаше сериозни забрани за използването на телефона.

— Да — отвърна той най-накрая. — Май трябва да се обадим.

Върнахме се изключително бавно в къщата.

Догър вдигна слушалката и я долепи до ухото си, но видях как натиска с пръст вилката. Отвори и затвори уста няколко пъти, а после пребледня. Ръката му се разтрепери и за миг си помислих, че ще изпусне слушалката. Погледна ме безпомощно.

— Дай на мен — взех слушалката от ръцете му.

— Бишъпс Лейси, номер двеста двайсет и едно — казах по телефона и докато чаках, си мислех как Шерлок би се усмихнал на съвпадението4.

— Полицията — обади се официален глас в другия край на линията.

— Полицай Линет? Обажда се Флавия де Лус от Бъкшоу.

Досега не се бях обаждала в полицията и трябваше да разчитам на чутото по радиото и видяното в киното.

— Искам да съобщя за смъртен случай — продължих аз. — Бихте ли ни изпратили тук инспектор?

— Линейка ли искате, госпожице Флавия? — попита той. — Обикновено не викаме инспекторите, освен ако обстоятелствата не са подозрителни. Почакайте да намеря молив…

Последва влудяващо мълчание, докато полицаят тършуваше из канцеларските принадлежности, преди да продължи:

— А сега, кажете ми името на покойника, бавно, като започнете с фамилията.

— Не знам как се казва — отвърнах аз. — Не го познавам.

Това бе самата истина: не знаех името му. Но знаех много добре, че тялото в градината — трупът с рижавата коса и сивия костюм — е на мъжа, когото видях през ключалката. Мъжът, с когото татко…

Но това нямаше да им го кажа.

— Не знам как се казва — повторих аз. — Никога не съм го виждала.

Бях прекрачила границата.

— Кой е мъжът, с когото говореше навън? — попита инспектор Хюит.

— Догър — отвърнах аз.

— Малко име?

— Флавия — не се сдържах.

Седяхме на диван от началото на XIX век в Розовата стая. Инспекторът тръшна химикалката си шумно и се завъртя към мен.

— Ако не ви е напълно ясно, госпожице Де Лус, а подозирам, че е така, тук се провежда разследване на убийство. Няма да търпя несериозно отношение. Един човек е мъртъв и мой дълг е да открия защо, кога, как и кой го е извършил. А след като приключа с това, е мой дълг да дам отчет пред Короната. Короната е крал Джордж Шести, а крал Джордж Шести не е случаен човек. Ясен ли съм?

— Да, господине — отвърнах аз. — Малкото му име е Артър, Артър Догър.

— И той е градинарят на Бъкшоу, така ли?

— В момента да.

Инспекторът беше отворил черен бележник и си водеше бележки с микроскопични букви.

— Не е ли градинар открай време?

— Той се занимава с всичко — обясних. — Беше шофьор, докато нервите му не се разклатиха…

Макар да извърнах очи, усещах настойчивия поглед на инспектора.

— През войната — продължих аз. — Бил е военнопленник. Татко реши, че… опита се да…

— Разбирам — отвърна инспектор Хюит с внезапно по-мек тон. — Догър се чувства най-добре в градината.

— Да, чувства се най-добре в градината.

— Знаеш ли, ти си забележително момиче. По принцип разговорите с деца трябва да стават в присъствието на родител, но след като баща ти е неразположен…

Неразположен ли? Да, разбира се! Почти бях забравила за лъжата си.

Въпреки озадачения ми поглед за миг, инспекторът продължи:

— Спомена, че Догър е бил шофьор. Баща ти още ли държи автомобил?

Имахме стар „Ролс-Ройс Фантом II“, който стоеше в гаража. Колата всъщност е била на Хариет и никой не се бе качвал в нея от деня, в който новината за смъртта на майка ми бе достигнала Бъкшоу. Освен че татко не можеше да шофира, той не позволяваше и на никой друг да я докосва.

Вследствие от това каросерията на стария елегантен автомобил с дългите си черни капаци и островръх никелиран радиатор с две преплетени букви „R“ отдавна бе нападнат от полски мишки, които си бяха пробили път през дървения под и си бяха свили гнездо в махагоновата жабка. Въпреки че бе разнебитен, за него от време на време все още се говореше като за „Ройса“, както изтънчените хора често наричат тези коли.

— Само някой орач би го нарекъл „Ролс“ — каза Фели веднъж, когато за миг се бях самозабравила в нейно присъствие.

Винаги когато исках да остана сама на място, където със сигурност никой нямаше да ме безпокои, се качвах в сумрачния покрит с прах „Ролър“ на Хариет и сядах в горещия като инкубатор автомобил, заобиколена от повехнала плюшена тапицерия и напукана прогризана кожа.

Неочакваният въпрос на инспектора ми припомни мрачния дъждовен ден миналата есен, когато дъждът се лееше като из ведро, а вятърът брулеше безмилостно. Тъй като заради вероятността от падащи клони щеше да е твърде опасно да се разходя в гората над Бъкшоу, се бях измъкнала от къщата и си проправях път през бурята към гаража, за да помисля на спокойствие. Вътре „Фантом“-ът сияеше в сумрака, докато вятърът виеше и шибаше прозорците като племе гладни зли духове. Ръката ми вече бе хванала дръжката на вратата, когато забелязах, че вътре има нещо. Едва не подскочих от ужас. Но после осъзнах, че това е татко. Седеше в колата, без да забелязва бурята, а по лицето му се стичаха сълзи.

В продължение на няколко минути стоях неподвижно, страхувах се да помръдна и едва се осмелявах да дишам. Но когато той протегна бавно ръка към дръжката на вратата, се наложи да падна на ръце като гимнастичка и да се претърколя под колата. С крайчеца на окото си видях една от идеално лъснатите му обувки, високи до глезена, да стъпва на пода, а докато се отдалечаваше, чух от гърлото му да излиза нещо като разтърсващо хлипане. После лежах дълго, взряна в дъсчения под на Ролс-Ройса на Хариет.

— Да — отвърнах аз. — Имаме стар Ролс-Ройс „Фантом“ в гаража.

— И баща ти не го кара, така ли?

— Да.

— Разбирам.

Инспекторът остави внимателно химикалката и бележника си, сякаш бяха направени от венецианско стъкло.

— Флавия — обърна се той към мен (и нямаше как да не забележа, че вече не съм „госпожица Де Лус“), — ще ти задам един много важен въпрос. Изключително важно е какво ще ми отговориш, разбираш ли?

Кимнах.

— Знам, че ти си съобщила за… инцидента. Но кой откри тялото?

Замислих се трескаво. Ако кажех истината, щях ли да улича баща си? Дали полицаите вече знаеха, че аз повиках градинаря в градината? Очевидно не знаеха: инспекторът току-що научи кой е Догър, затова ми се стори основателно да си мисля, че още не бе говорил с него. Но какво щеше да им каже той, когато го разпитаха? Кого щеше да защити: мен или татко? Дали нямаше някое ново изследване, чрез което да познаят, че жертвата е била още жива, когато я намерих?

— Аз, аз открих тяло — казах бързо. За миг се почувствах като герой от стихчето „Кой уби червеношийката?“

— Точно това си помислих — отвърна инспектор Хюит.

Настъпи неловка тишина. Наруши я сержант Улмър, който доведе татко в стаята и препречи пътя му с едрото си тяло.

— Намерихме го в гаража, господин инспектор — каза сержантът. — Свит в един стар автомобил.

— Кой сте вие, господине? — попита настойчиво татко. Беше бесен и за миг зърнах в него мъжа, който явно някога е бил. — Кой сте и какво правите в дома ми?

— Аз съм инспектор Хюит, господине. — Инспекторът стана. — Благодаря, сержант Улмър.

Сержантът отстъпи две крачки назад до прага, а после излезе.

— Проблем ли има, инспекторе?

— Опасявам се, че да, господине. В градината ви беше намерено тяло.

— Какво тяло? Искате да кажете труп ли?

Инспектор Хюит кимна.

— Да.

— Чие е? Тялото, имам предвид.

В този миг забелязах, че татко няма по себе си синини, нито одрасквания, рани или охлузвания… поне не и видими. Забелязах и че целият пребледняваше, освен по ушите, които бяха започнали да розовеят.

Видях, че инспекторът също го забеляза. Той не отговори веднага, а остави въпросът на татко да увисне във въздуха.

Татко се обърна и описа дълга дъга на път за шкафа с напитките, като прокарваше върховете на пръстите си по хоризонталната повърхност на всяка мебел, покрай които минаваше. Смеси в чаша вермут и джин и изпи питието наведнъж с едно бързо и обиграно движение, което говореше, че го е правил много повече пъти, отколкото би ми минало през ум.

— Все още не сме идентифицирали трупа, полковник Де Лус. Всъщност се надявахме вие да ни помогнете.

При тези думи лицето на татко пребледня още повече, ако това, разбира се, бе възможно, а ушите му пламнаха още по-ярко.

— Съжалявам, инспекторе — отвърна той почти недоловимо. — Моля ви, не ме карайте да… Тежко преживявам смъртните случаи, разбирате ли…

Тежко преживявал смъртните случаи ли? Та татко беше военен и живееше със смъртта, прехранваше се чрез смъртта. Колкото и странно да звучи, за професионалния войник смъртта бе начин на живот. Дори аз го знаех.

Веднага разбрах, че татко излъга и изведнъж вътре в мен нещо се пречупи. Имах чувството, че току-що съм пораснала малко и частица от мен си е отишла безвъзвратно.

— Разбирам, господине — рече инспектор Хюит, — но ако не ни остане друга възможност…

Татко извади от джоба си носна кърпа и попи челото, а после и врата си.

— Малко съм шокиран — каза. — Цялата тази…

Той махна с разтрепераната ръка около себе си, а инспектор Хюит взе бележника си, отвори го и започна да пише. Татко отиде бавно до прозореца и се престори, че гледа съсредоточено пейзажа навън, който знаех наизуст: изкуственото езеро; островът с декоративните руини; пресъхналите фонтани, спрени при избухването на войната; хълмовете зад тях.

— Цяла сутрин ли си бяхте вкъщи? — попита инспекторът без заобикалки.

— Моля? — обърна се рязко татко.

— Излизали ли сте от къщата от снощи?

Мина дълго време преди татко да отговори.

— Да — каза той най-накрая. — Излязох сутринта. Отидох в гаража.

Наложи се да потисна усмивката си. Шерлок Холмс казва за брат си, Майкрофт, че вероятността да го срещне човек извън Клуба на Диоген е същата като да види трамвай по черен селски път. Също като Майкрофт татко си имаше определени навици, които следваше като трамвайни релси. Освен за църква и редките, неприятни за него, пътувания с влак за някое изложение на марки, той почти никога не си показваше носа навън.

— В колко часа отидохте в гаража, полковник?

— Може би към четири. Или пък малко по-рано.

— И сте прекарали в гаража… — Инспектор Хюит погледна ръчния си часовник. — … Пет часа и половина? От четири часа през нощта досега?

— Да, досега — отвърна татко. Не беше свикнал да го разпитват и макар инспекторът да не забеляза, аз усещах нарастващото раздразнение в гласа му.

— Разбирам. Често ли излизате по това време на денонощието?

Въпросът на инспектора прозвуча небрежно, почти незаинтересовано, но аз знаех, че всъщност не е.

— Не, почти никога — отвърна татко. — Накъде биете?

Инспектор Хюит потупа върха на носа си с химикалката, сякаш обмисляше следващия си въпрос пред парламентарната комисия.

— Видяхте ли някой да се навърта наоколо?

— Не — отговори татко. — Разбира се, че не. Нямаше жива душа.

Инспектор Хюит престана да почуква с химикалката по носа си, колкото да си запише.

— Никой ли?

— Никой.

Инспекторът кимна тъжно, сякаш го знаеше през цялото време. Изглеждаше разочарован и въздъхна, докато прибираше бележника във вътрешния си джоб.

— Може ли да ви задам един последен въпрос, полковник? — попита той внезапно, сякаш току-що му беше хрумнал. — Какво правехте в гаража?

Татко извърна очи от прозореца, а мускулите на челюстта му се стегнаха. После се обърна и погледна инспектора право в очите.

— Не съм готов да ви споделя това, инспекторе.

— Много добре, тогава — каза инспектор Хюит. — Мисля, че…

В този миг госпожа Малит бутна вратата с пълното си дупе и влезе с клатушкане в стаята с пълен поднос на ръце.

— Нося ви вкусни бисквити с ким и чай и чаша мляко за госпожица Флавия.

Бисквити с ким и мляко! Мразех бисквитите на госпожа Малит толкова силно, колкото свети Павел е ненавиждал греха. Може би дори повече. Искаше ми се да скоча върху масата и с набодена на вилица наденичка за скиптър да извикам като Лорънс Оливие: „Няма ли кой да ни отърве от тази размирна готвачка?“

Но не го сторих. Запазих спокойствие.

Госпожа Малит направи лек реверанс, остави натоварения поднос пред инспектор Хюит, а после изведнъж забеляза татко, който още стоеше до прозореца.

— О, полковник Де Лус. Надявах се да се появите. Исках да ви кажа, че мъртвата птица на прага вчерашен е изхвърлена.

Незнайно откъде на госпожа Малит й бе хрумнала идеята, че подобен обърнат словоред звучи не само старинно, но и поетично.

Преди татко да успее да смени темата на разговора, инспектор Хюит пое нещата в свои ръце.

— Мъртва птица на прага ли? Разкажете ми, госпожо Малит.

— Ами, господине, с полковника и госпожица Флавия бяхме в кухнята. Тъкмо извадих вкусния пай с крем от фурната и го оставях да се охлади на прозореца. По това време на деня обикновено започвам да си мисля как ще се прибера у дома при Алф. Алф е съпругът ми и не обича да скитосвам навън, когато дойде време за чая. Казва, че храносмилането му се разстройва, ако пропусне точно определения час за хранене. А когато храносмилането му се разстрои, гледката е страшна. Трябва да вадя кофи и парцали за бърсане.

— Колко беше часът, госпожо Малит?

— Около единайсет, единайсет и петнайсет. Идвам по четири часа преди обяд, от осем до дванайсет, и за три часа следобед — от един до четири часа — отвърна тя и изненадващо се смръщи на татко, който обаче беше твърде съсредоточен върху гледката през прозореца, за да забележи. — Обикновено оставам след работното си време заради едно или друго.

— А птицата?

— Птицата лежеше мъртва на прага. Беше малка бекасина. Бог ми е свидетел, достатъчно такива птици съм сготвила, за да ги разпознавам. Страшно се изплаших, когато я видях как лежи по гръб с потрепващи пера на вятъра, сякаш кожата й беше още жива, макар сърцето й да бе спряло. Точно това разказах на Алф. Казах му: „Онази птица лежеше там, а кожата й сякаш беше още жива…“

— Имате много набито око, госпожо Малит — рече инспектор Хюит и тя поруменя и се наду като паун. — Сещате ли се за други подробности?

— Да, господине. На клюна на птичето имаше набучена марка. Изглеждаше едва ли не сякаш я бе носило в човката си, както щъркелите носят бебетата във вързопи, ако ме разбирате, но иначе изобщо не приличаше на щъркел.

— Каква марка по-точно, госпожо Малит?

— Пощенска марка, но не като днешните. О, изобщо не приличаше на тях. На нея беше изобразен ликът на кралицата. Не на настоящата кралица, бог да я благослови, а на старата кралица… как се казваше… Кралица Виктория. Или поне щеше да е на марката, ако клюнът на птицата не стърчеше точно от мястото, където трябваше да е лицето.

— Сигурна ли сте, че марката е била точно такава?

— Гръм да ме удари, ако лъжа, господине. Като млад Алф имаше колекция от марки и още пази част от нея в кутия от бисквити под леглото в спалнята на втория етаж. Вече не ги вади толкова често, колкото когато бяхме млади, тъй като казва, че го натъжават. Въпреки това познавам онези стари марки за по едно пени, независимо дали са пронизани от птичи клюн.

— Благодаря, госпожо Малит — каза инспекторът и си взе една бисквита, — много ми помогнахте.

Госпожа Малит отново направи реверанс и тръгна към вратата.

— Когато се прибрах, казах на Алф: „Интересно е, че в Англия обикновено не можеш да видиш малка бекасина чак до септември.“ Много бекасини съм набучвала на шиш и съм поднасяла печени с филийки хляб. Госпожица Хариет, бог да я прости, най-много обичаше…

Чух зад гърба си силен стон и се обърнах тъкмо навреме, за да видя как татко се превива като сгъваем стол и се свлича на пода.

Библиотеката на Бишъпс Лейси се намираше на „Кау Лейн“ — тясна, сенчеста уличка, обрамчена с дървета, която се спускаше от Главната улица надолу към реката. Първоначално библиотеката се помещавала в скромна сграда от черни тухли от времето на крал Джордж III, чиято цветна снимка бе публикувана на корицата на списание „Кънтри Лайф“. Сградата била дарена на жителите на Бишъпс Лейси от лорд Маргейт — местен младеж, който преуспял (под обикновеното име Ейдриън Чипинг) и станал прочут и богат като единствения доставчик на „Бийф чипс“ — тънки сухи резени говеждо месо, изобретени от самия него, за правителството на Нейно величество по време на Бурската война.

Библиотеката се издигала като спокоен оазис до 1939 година. Тогава, докато била затворена за ремонт, се запалила, когато купчина бояджийски кърпи се възпламенили в същия момент, в който министър-председателят господин Чембърлейн изнасял пред британския народ прочутата си реч: „Докато войната не бъде обявена, все още има надежда, че ще я избегнем“. Тъй като всички възрастни в Бишъпс Лейси се били скупчили около радиоприемниците, никой — дори шестимата пожарникари доброволци — не забелязал пламъците, докато не станало прекалено късно. Когато пристигнали с пожарната кола с ръчна помпа, от сградата била останала само купчина гореща пепел. За щастие всички книги се спасили, тъй като били преместени временно на склад.

Но поради избухването на войната, а после и всеобщата умора след примирието първоначалната сграда така и не бе възстановена. Мястото, на което се беше издигала, сега представляваше буренясала поляна на улица „Кейтър“ близо до „Тринайсетте патока“. Тъй като парцелът бил дарен за вечно ползване на жителите на Бишъпс Лейси, той не можеше да бъде продаден, а някогашният временен склад, в който се съхранявали книгите, се бе превърнал в постоянната сграда на библиотеката на „Кау Лейн“.

Завих от Главната улица и видях библиотеката — ниска квадратна постройка от стъкло, тухли и плочи, издигната през 1920 година, в която се бе помещавала автокъща. Няколко от тогавашните емайлирани табели с имената на излезли от производство автомобили като „Уолсли“ и „Шефийлд-Симплекс“ все още висяха на една от стените точно под стряхата, твърде високо, за да привлекат вниманието на крадци и вандали.

Днес, четвърт век след като и последната „Лагонда“ беше излязла през вратите й, сградата бе нащърбена и олющена като стара глинена паница в килера на прислугата.

Зад библиотеката рояк рушащи се пристройки, скупчени като надгробни плочи около селска църква, стърчаха сред високата трева между автокъщата и изоставена крайбрежна алея, лъкатушеща покрай реката. В няколко от бараките с пръстен под се съхраняваха книгите, за които нямаше място в новата по-малка сграда на библиотеката. Паянтовите постройки, някогашни ремонтни работилници, сега съхраняваха в сумрачната си вътрешност купища ненужни книги, натъпкани на етажерки с табелки, отбелязващи жанра им: история, география, философия, наука. Все още вонящи на старо моторно масло, ръжда и примитивни тоалетни, тези дървени гаражи се наричаха Пирамидите — напълно подходящо име! Често идвах да чета тук и след химичната лаборатория в Бъкшоу библиотеката беше най-любимото ми място на света.

Размишлявах върху това, докато не пристигнах пред входната врата и не завъртях топката на бравата.

— О, да му се не види! — възкликнах.

Вратата беше заключена.

Направих крачка встрани, за да надникна през прозореца, и забелязах, че на стъклото е залепена табела с надпис, грубовато изписан на ръка с черен пастел: „ЗАТВОРЕНО“.

Затворено ли? Та днес беше събота. Библиотеката работеше от 10:00 до 14:30 часа от четвъртък до събота, както ясно беше отбелязано на бележката в черна рамка до вратата.

Да не би да се е случило нещо с госпожица Пикъри?

Разтърсих вратата, а после заблъсках силно. Притиснах длани в стъклото и надникнах вътре, но освен лъч светлина, който се процеждаше сред прахоляка, преди да освети лавиците с романи, не се виждаше нищо.

— Госпожице Пикъри! — извиках аз, но не последва отговор. — Да му се не види!

Налагаше се да оставя проучването за друг път. Докато стоях пред библиотеката на „Кау Лейн“, ми хрумна, че Раят трябва да е място, на което библиотеката е отворена двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

Не… осем дни в седмицата.

Знаех, че госпожица Пикъри живее на улица „Шу“. Ако оставех колелото си тук и тръгнех напряко между пристройките зад библиотеката, щях да мина зад „Тринайсетте патока“ и да изляза при къщата й.

Поех през високата мокра трева, като внимавах да не се спъна в ръждясалите автомобилни части, които стърчаха тук-там като кости от динозаври в пустинята Гоби. Дафни ми беше описвала какви са последиците от тетанус: едно одраскване на стара автомобилна джанта — и от устата ми щеше да излиза пяна, да лая като куче и да се гърча на земята, щом видя вода. Тъкмо бях събрала малко слюнка в устата си, за да тренирам, когато чух гласове.

— Как можа да му позволиш, Мери? — попита млад мъж, чийто глас идваше от двора на странноприемницата.

Притаих се зад едно дърво и надзърнах иззад ствола му. Говореше Нед Кропър — момчето за всичко в „Тринайсетте патока“.

Нед! Само мисълта за него въздействаше на Офелия като инжекция новокаин. Сестра ми беше решила, че той изглежда досущ като актьора Дърк Богарт, но единствената прилика, която виждах аз, беше, че и двамата имат ръце, крака и коса, обилно наплескана с брилянтин.

Нед седеше върху буре от бира до задната врата на странноприемницата, а едно момиче, в което разпознах Мери Стоукър, се бе настанило на друго буре. Двамата не поглеждаха един към друг. Нед чертаеше сложен лабиринт в пръстта с петата на ботуша си, а Мери стискаше ръце в скута си и се взираше в нищото.

Макар да говореше приглушено, чувах идеално всяка дума. Измазаната с хоросан стена на „Тринайсетте патока“ отразяваше прекрасно звуците.

— Казах ти, Нед Кропър, не успях да му попреча. И как бих могла? Налетя ми отзад, докато сменях чаршафите му.

— Защо не изпищя? Можеш и мъртвите да събудиш с писъците си… когато пожелаеш.

— Все едно не познаваш баща ми. Ако разбере какво направи онзи мъж, жива ще ме одере!

Тя се изплю на земята.

— Мери! — провикна се глас от странноприемницата и прогърмя като гръмотевица из двора. Викаше баща й, Тъли Стоукър, ханджията, чийто неестествено силен глас играеше важна роля в някои от най-скандалните легенди на селото.

— Мери!

Щом чу гласа му, тя скочи.

— Идвам! — извика. — Идвам!

За миг Мери се застоя, сякаш вземаше някакво решение. Внезапно тя се стрелна като усойница към Нед и го целуна звучно по устата, а после отметна престилка, както заклинател наметалото си, и изчезна в тъмната паст на входа.

Нед поседя неподвижно за миг, обърса уста с опакото на ръката си и претърколи бурето при другите празни бъчви в дъното на двора.

— Здрасти, Нед! — извиках аз и той се обърна смутен.

Знаех, че се чуди дали съм дочула какво си говорят с Мери и дали съм видяла целувката. Реших да се държа двусмислено.

— Какъв хубав ден е само — заявих с глуповата усмивка.

Нед се поинтересува как съм със здравето, а после във внимателно подбран ред попита и за здравето на татко и Дафни.

— Добре са — отвърнах аз.

— А госпожица Офелия? — стигна най-накрая и до нея.

— Госпожица Офелия ли? Ами, да ти кажа честно, Нед, всички сме доста притеснени за нея.

Той се сви, сякаш по носа му беше полазила оса.

— Нима? Какво й е? Надявам се да не е нещо сериозно.

— Цялата е позеленяла — отвърнах аз. — Струва ми се, че е хлороза. И доктор Дарби е на същото мнение.

В „Речник на езика на простолюдието“ от 1811 година Франсис Гроус нарича хлорозата „Любовна треска“ и „Болестта на девиците“. Знаех, че за разлика от мен, Нед не е чел тази книга. Потупах се мислено по гърба.

— Нед!

Отново викаше Тъли Стоукър. Нед пристъпи към вратата.

— Кажи й, че съм питал за нея — рече той.

Вдигнах два пръста под формата на буква V като Уинстън Чърчил. Това беше най-малкото, което можех да направя.

Пиехме чай. Госпожица Маунтджой беше изровила отнякъде очукан чайник, а след кратко тършуване извади от чантата си смачкано пакетче бисквити.

Седях на една стълба за сваляне на книги от високите рафтове и си похапвах.

— Беше голяма трагедия — заразказва госпожица Маунтджой. — Чичо ми работеше като главен възпитател в общежитието Ансън Хаус, откакто се помнех. Той много се гордееше с възпитаниците си. Правеше всичко възможно да ги научи на старание и да ги подготви за живота.

Обичаше да се шегува, че говори латински по-добре от самия Юлий Цезар, а граматиката, която беше написал, „Lingua Latina от Туининг“, публикувана, когато бил едва двайсет и четири годишен, се използваше в училищата по целия свят. Още пазя екземпляр от учебника на нощното си шкафче и макар да не разбирам почти нищо, понякога обичам да държа книгата заради спокойствието, което ми носи: qui, quae, quod и така нататък. Думите звучат толкова успокояващо.

Чичо Гренвил непрекъснато организираше какви ли не занимания: насърчи момчетата да си основат клуб по дебати, отбор по пързаляне с кънки, клуб по колоездене, клуб по крибидж. Обичаше да прави фокуси, макар да не го биваше много — винаги се виждаше как асо каро се подава от ръкава му, закачено с ластик. Беше и запален колекционер на марки и преподаваше на момчетата историята и географското разположение на страните, издали марките, както и как да поддържат класьорите си чисти и подредени. И това доведе до падението му.

Спрях да дъвча и наострих уши. Госпожица Маунтджой беше потънала в спомени и като че ли нямаше нужда да я подканям.

Постепенно тя ме омая. Говореше с мен като с възрастен човек и аз се поддадох. Изпитвах съжаление към нея… наистина.

— Падението му ли? — попитах.

— Той допусна голямата грешка да се довери на няколко подли сополанковци, които като червеи му бяха влезли под кожата. Преструваха се, че много се вълнуват от колекцията му от марки и се правеха, че се интересуват още повече от колекцията на доктор Кисинг, директора. По онова време той беше най-големият специалист в света по марките „Черно пени“ — първата пощенска марка — и познаваше всичките им разновидности и варианти. Колекцията на Кисинг бе една от най-завидните — говоря напълно сериозно — в целия свят. Онези подли създания убедили чичо Гренвил да организира частна изложба с марките на директора. Докато разглеждали перлата в колекцията — едно чудато Черно пени — забравила съм вече подробностите — марката била повредена.

— Как така повредена? — попитах аз.

— Изгоряла. Едно от момчетата я запалило. Искало да си направи шега.

Госпожица Маунтджой взе чашата си с чай и се понесе като дим към прозореца, където стоя и се взира навън, сякаш цяла вечност. Вече си мислех, че ме е забравила, но в същия миг тя проговори отново:

— Естествено, обвиниха чичо ми за трагедията… — Тя се обърна и ме погледна в очите. — А останалата част от историята си научила днес в гаража.

— Самоубил се е — казах аз.

— Не се самоуби! — изписка госпожица Маунтджой. Чашата и чинийката паднаха от ръцете й и се разбиха на пода. — Беше убит!

— От кого? — попитах толкова овладяно, че дори успях да съставя въпроса граматически правилно. Госпожица Маунтджой отново започваше да ми лази по нервите.

— От онези чудовища! — изсъска тя. — Онези отвратителни чудовища!

— Какви чудовища?

— Онези момчета! Те го убиха. Все едно собственоръчно му забиха нож в сърцето.

— Кои са онези момчета… тоест чудовища? Помните ли имената им?

— Защо питаш? Какво ти дава право да идваш тук и да ровиш в миналото?

— Интересувам се от история.

Госпожица Маунтджой прокара ръка през очите си, сякаш се опитваше да излезе от някакъв транс, и заговори бавно като упоена.

— Случи се толкова отдавна. Много отдавна. Вече не помня… Чичо Гренвил е споменавал имената им, преди да го…

— Убият ли? — предположих аз.

— Да, точно така, преди да го убият. Странно, нали? През всичките тези години едно от имената се е запечатало в съзнанието ми, защото ми напомняше на маймуна… маймуна на верижка, с хармоника, малка червена кръгла шапчица и тенекиена кутия.

Тя се засмя нервно.

— Джако ли? — попитах аз.

Госпожица Маунтджой седна тежко като ударена. Зяпна ме с ококорени очи, сякаш току-що се бях материализирала пред нея от друго измерение.

— Коя си ти, малката? — прошепна тя. — Защо дойде тук? Как се казваш?

— Флавия — отвърнах аз и спрях за миг на прага. — Флавия Сабина Долорес де Лус. — Сабина наистина беше средното ми име, но Долорес си го измислих.

Спрях с приплъзване и подпрях Гладис на купчина прогнили дъски, а Нед все още работеше в двора на странноприемницата. Беше приключил с буретата от бира и сега наперено разтоварваше пити сирене с размерите на крайпътни камъни от каросерията на един паркиран камион.

— Привет, Флавия — поздрави той, щом ме видя и веднага се възползва от възможността да спре работа. — Искаш ли сирене?

Преди да успея да отговоря, Нед извади остро джобно ножче и отряза парче „Стилтън“ със страховита лекота. Отдели едно парче и за себе си и веднага го напъха в устата си, както би казала Дафни, с „шумно мляскане“. Сестра ми ще става писателка и затова си преписва в стар бакалски тефтер фрази от книгите, които й правят впечатление. Видях „шумно мляскане“ последния път, когато разлистих страниците му.

— Ходи ли си до вкъщи? — попита Нед с притеснен поглед.

Досетих се какво следва. Кимнах.

— Как е госпожица Офелия? Лекарят прегледа ли я?

— Да — отвърнах аз. — Мисля, че я прегледа сутринта.

Нед напълно повярва на лъжата ми.

— Още ли е зелена?

— По-скоро вече жълтее. Цветът й се доближава повече до цвета на сярата, отколкото до цвета на медта.

Знаех, че лъжата, съдържаща множество подробности, минава по-лесно, както когато слагат хапчето за коня в ябълка. Но този път, още щом изрекох думите, разбрах, че съм прекалила.

— Стига, Флавия! Поднасяш ме!

Удостоих го с най-широката си глуповата усмивка.

— Хвана ме, Нед. Признавам си, излъгах.

Устните му се разтеглиха в странен огледален образ на моята усмивка. За миг си помислих, че ми се подиграва и се готвех да избухна. Но тогава осъзнах, че той искрено се радва, че ме е надхитрил. Това беше единственият ми шанс.

— Нед, ако ти задам един изключително личен въпрос, ще ми отговориш ли?

Изчаках го да осмисли думите ми. Общуването с него беше все едно да си разменяш телеграми с полуграмотен човек в Монголия.

— Разбира се, че ще ти отговоря — отвърна той и дяволитият блясък в очите му ми подсказа какви ще са следващите му думи. — Възможно е обаче да не кажа истината.

След като и двамата се посмяхме добре, минах на въпроса. Щях да започна с тежката артилерия.

— Ти си много привързан към Офелия, нали?

Нед си пое шумно въздух и прокара пръст по вътрешната страна на яката си.

— Тя е много приятно момиче. Това й признавам.

— Но не искаш ли един ден да се ожениш за нея, да заживеете в хубава къщичка и да си народите куп малки сополанковци?

Вратът на Нед започна да почервенява като стълба на спиртен термометър. След няколко секунди той вече приличаше на онези птици, които издуват гърлото си по време на размножителния сезон. Реших да му помогна.

— Да речем, че тя иска да те види, но баща й не й позволява. Да речем, че една от по-малките й сестри може да ти помогне.

Руменината му започна да избледнява. Помислих си, че ще се разплаче.

— Наистина ли, Флавия?

— Честна дума.

Нед протегна мазолестите си пръсти и стисна ръката ми с изненадваща нежност. Имах чувството, че се здрависвам с ананас.

— Приятелски поздрав — каза той, каквото и да означаваше това.

Приятелски поздрав ли? Да не би току-що да ми показаха тайното ръкостискане на някое провинциално братство, което се среща на лунна светлина в църковни дворове и затънтени горички? Да не би току-що да ме приеха в групичка, с която щеше да се наложи да участвам в неописуеми кървави среднощни ритуали в шубраците? Стори ми се интересна възможност.

Нед се хилеше като черепа от пиратските знамена. Взех нещата в свои ръце.

— Слушай ме сега. Урок номер едно: не оставяй мъртви птици на прага на любимата си. Така ухажват само котараците.

Нед ме изгледа озадачено.

— Веднъж два пъти съм й оставял цветя с надеждата, че ще ги забележи — отвърна той.

Виж, това беше новина за мен. Явно Офелия е прибирала букетите в будоара си, за да им се любува, преди някой друг вкъщи да ги забележи.

— Но никога не съм оставял мъртви птици. Познаваш ме, Флавия. Никога не бих направил подобно нещо.

Замислих се за миг и се съгласих, че е прав и че не би го сторил. Следващият ми въпрос обаче улучи право в целта.

— Мери Стоукър знае ли, че си падаш по Офелия? — Този израз бях чула в киното в някой от американските филми — „Да се срещнем в Сейнт Луис“ или „Малки жени“, а сега за пръв път ми се предоставяше възможност да го използвам. И аз като Дафни запомнях интересни фрази, но не си ги записвах в тетрадка.

— Какво общо има Мери? Тя е дъщеря на Тъли и толкова.

— Стига, Нед, сутринта ви видях да се целувате, докато… минавах оттук.

— Тя се нуждаеше от малко утеха, нищо повече.

— Заради онзи, който й е налетял изотзад ли?

Нед скочи.

— Проклятие! Мери не иска да се разчува.

— Докато сменяла чаршафите?

— Ти си самият дявол, Флавия де Лус! — изръмжа Нед. — Махай се оттук! Върви си у дома!

— Кажи й, Нед — чу се тих глас и когато се обърнах, видях Мери.

Тя стоеше с едната длан, подпряна на касата на вратата, а с другата — стиснала блузата си като Тес от рода Дърбървил. След като се вгледах по-внимателно, забелязах, че дланите й са разранени, а присвитите очи гледат решително.

— Кажи й — повтори Мери. — За теб вече няма значение, нали?

На мига усетих, че не ме харесва. По принцип едно момиче веднага може да прецени дали друго момиче го харесва. Фели твърди, че между мъжете и жените сякаш има развалена телефонна линия и никога не се знае кой затваря слушалката. Никога не можем да кажем дали някое момче ни обожава или ненавижда, но с момичетата се разбира за три секунди. Между момичетата непрекъснато протичат невидими сигнали като високочестотните радиосъобщения между брега и корабите в морето, а този таен поток от точки и тирета ми сигнализираше, че Мери ме ненавижда.

— Хайде, кажи й! — извика тя.

Нед преглътна шумно и отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

— Ти си Флавия де Лус, нали? — продължи Мери. — От онази пасмина в Бъкшоу. — Изстреля думите така, сякаш ме замеряше с пай в лицето.

Кимнах глуповато, сякаш бях слабоумно сираче, с което трябва да се отнасят изключително внимателно. Реших, че е най-добре да не й противореча.

— Ела с мен — привика ме тя с жест. — Побързай и си дръж устата затворена.

Последвах я в тъмна каменна изба, а после по дървеното стълбище, което се виеше стръмно до горния етаж. Изкачихме го и се озовахме в помещение, където някога явно бяха гладили чаршафите: висок квадратен килер, сега пълен с етажерки, отрупани с препарати, сапуни и вакси. В друг ъгъл бяха струпани метли, подпрени безразборно сред силния мирис на карболов дезинфектант.

— Шшт! — изсъска Мери и ме стисна силно за ръката. Към нас се приближаваха тежки стъпки: някой се качваше по стълбището, по което дойдохме. Свихме се в ъгъла внимателно, за да не бутнем метлите.

— Помни ми думата, това ще е проклетият ден, в който котсуълдски кон ще обере наградата! Ако бях на твое място, щях да заложа малко на Морска звезда и проклет да съм, ако повярвам на съветите, които ти дава някакъв скапаняк от Лондон, не различаващ задника от главата си!

Говореше Тъли, който толкова силно обменяше с някого поверителни съвети за конни надбягвания, че щяха да го чуят чак на хиподрума в Епсъм Даунс. Другият глас промърмори нещо, което завърши с „Ха-ха!“, докато звукът от стъпките им заглъхваше в лабиринта от коридори, облицовани с дърво.

— Не натам — изсъска Мери и ме дръпна за ръката.

Промъкнахме се зад един ъгъл и влязохме в тесен коридор. Тя извади връзка ключове от джоба си и тихо отвори последната врата отляво. Влязохме и се озовахме в стая, която май не се бе променила от времето, когато кралица Елизабет посетила Бишъпс Лейси през 1592 година по време на една от летните си обиколки. Първото, което ми направи впечатление, бяха таванът с дървени греди, гипсовите стенни панели, едно малко прозорче с ромбоидни оловни решетки, открехнато, за да влиза въздух, и неравният дъсчен под, който се издигаше и спускаше като морски вълни.

Край стената имаше очукана дървена маса с пъхната под единия крак книжка с разписанието на влаковете (от октомври 1946 година), за да не се клати. Върху масата стояха две кани от страдфорширски порцелан, но от различни комплекти, едната розова, а другата — кремава, гребен, четка за коса и малък черен кожен несесер. В ъгъла до отворения прозорец видях куфар: евтин на вид сандък, облепен с цветни стикери. До него стоеше стол с една липсваща преграда на рамката. В другия край на стаята забелязах дървен гардероб, който изглеждаше като купен от разпродажба на вещи втора ръка.

— Е, това е — каза Мери.

Заключи вратата зад нас, а аз се обърнах и за пръв път я разгледах внимателно. В сивия сумрак от процеждащата се светлина през мръсните стъкла на прозореца тя изглеждаше още по-стара, по-сурова и по-крехка от момичето с разранените длани, което преди малко видях на слънцето в двора.

— Предполагам, че никога не си влизала в толкова малка стая, нали? — продължи надменно тя. — Такива като вас в Бъкшоу сигурно ходят от време на време в „Бедлам“9, нали? Да зърнете откачалките, да видите как живеем в клетките си. Да ни подхвърлите по някоя бисквитка.

— Не разбирам за какво говориш — отвърнах аз.

Мери се обърна с лице към мен и видях свирепия й поглед в пълния му блясък.

— Онази твоя сестра, онази Офелия, те е пратила да предадеш съобщение на Нед, и не ме лъжи, че не е вярно. Тя ме мисли за повлекана, но аз не съм такава.

И в този миг реших, че Мери ми харесва, макар тя да не харесваше мен. Всеки, който знаеше думата „повлекана“, си струваше да бъде привлечен за приятел.

— Виж сега, не нося никакво съобщение. Онова, което казах на Нед, беше само за прикритие. Трябва да ми помогнеш, Мери. Знам, че ще го направиш. В Бъкшоу стана убийство…

Ето, казах го най-сетне!

— … и никой не знае, освен ние с теб… и убиецът, разбира се.

Мери ме изгледа за не повече от три секунди и после попита:

— Кой е мъртвецът?

— Не знам. Затова съм тук. Но ми се струва логично, когато намерят някого мъртъв в краставиците и дори полицията не знае кой е, мястото, на което най-вероятно е бил отседнал в околията — ако, разбира се, е бил отседнал наблизо — да е тук, в „Тринайсетте патока“. Ще ми донесеш ли регистъра?

— Няма нужда да ти го нося — отвърна Мери. — В момента имаме само един гост и това е господин Сандърс.

Колкото повече говорех с нея, толкова повече започвах да я харесвам.

— А това е неговата стая — добави любезно тя.

— Той откъде е?

Лицето й помръкна.

— Честно казано, не знам.

— Отсядал ли е тук и преди?

— Не, доколкото ми е известно.

— Тогава трябва да прегледам регистъра. Моля те, Мери! Моля те! Важно е! Полицаите ще дойдат след малко, а тогава ще е твърде късно.

— Ще се опитам… — рече тя, отключи вратата и се измъкна от стаята.

Щом Мери излезе, аз отворих вратата на гардероба. Освен две дървени закачалки, вътре нямаше нищо, затова насочих вниманието си към куфара, който бе покрит с пътнически стикери като водорасли, полепнали по корпуса на кораб. Тези разноцветни ракообразни обаче си имаха имена: Париж, Рим, Стокхолм, Амстердам, Копенхаген, Ставангер… и много други.

Дръпнах закопчалката и за моя изненада тя се отвори. Куфарът беше отключен! Двете половини с панти по средата се раздалечиха лесно и аз се изправих лице в лице с гардероба на господин Сандърс: син костюм от шевиот, две ризи, чифт ниски кафяви обувки с връзки (Със син костюм от шевиот? Дори и аз не бих се облякла така!) и безформена, театрална шапка, напомняща ми за снимките на писателя Гилбърт Честъртън, които видях в брошурата с програмата на Би Би Си.

Издърпах чекмеджетата на куфара, като внимавах да не разместя нещо: чифт четки за коса (имитиращи черупката на костенурка), бръснач (марка „Валей“), тубичка крем за бръснене (марка „Морнинг Прайд“), четка и паста за зъби („Тимол“: „препоръчва се специално за неутрализиране на бактериите, предизвикващи развалянето на зъбите“), нокторезачка, гребен (от целулоид) и чифт квадратни копчета за ръкавели (от черен кехлибар с гравирани в сребристо инициали Х.Б.)

Х.Б. ли? Нали това беше стаята на господин Сандърс? Какво биха могли да означават инициалите Х.Б.?

Вратата се отвори рязко и един глас изсъска:

— Какво правиш?

Едва не подскочих от изненада. Беше Мери.

— Не можах да взема регистъра. Татко беше… Флавия! Не може да ровиш в багажа на гостите! И двете ще загазим. Престани.

— Добре — отвърнах аз, докато приключвах с тършуването из джобовете на костюма. И без това бяха празни.

— Кога за последно видя господин Сандърс?

— Вчера по пладне. Тук.

— Тук? В тази стая ли?

Мери преглътна, кимна и извърна очи.

— Сменях чаршафите, когато той ме изненада отзад и ме сграбчи. Запуши устата ми с ръка, за да не крещя. Добре че в същия миг татко се провикна от двора. Малко го стресна. Не си мисли обаче, че и аз не го сритах веднъж два пъти. Той и мръсните му лапи! Щях да му издера очите, ако имах възможност.

Мери ме изгледа така, сякаш беше казала твърде много. Сякаш между нас изведнъж се бе разтворила огромна пропаст в социално отношение.

— Щях да му издера очите и да изпия кръвта от дупките им — добавих аз.

Очите й се разшириха от ужас.

— Джон Марстън — продължих. — „Холандската куртизанка“, хиляда шестстотин и четвърта година.

Последва пауза от около двеста години. После Мери се изкикоти.

— Голям чешит си! — каза тя.

Пропастта се беше затворила.

Няколко секунди по-късно двете се смеехме превити с ръце пред устите, подскачахме из стаята и хриптяхме в унисон като двойка дресирани тюлени.

— Фели ни прочете тази книга с фенерче под одеялото — обясних и по неясна причина това ни се стори още по-смешно и отново се разсмяхме, докато почти не можехме да се движим.

Мери ме прегърна и ме притисна силно.

— Флавия, невероятна си. Наистина. Ела да видиш нещо.

Тя отиде до масата, взе черния кожен калъф, развърза го и вдигна капака. В него имаше два реда от по шест малки стъклени шишенца, общо дванайсет. Единайсет бяха пълни с жълтеникава течност, а дванайсетото бе три четвърти празно. Между редовете видях две полукръгли вдлъбнатини, сякаш от там липсваше някакъв цилиндричен предмет.

— Какво мислиш, че е това? — прошепна Мери, когато в далечината избоботи гласът на Тъли. — Дали е отрова? Да не би нашият господин Сандърс да е психопат?

Махнах тапата на полупразното шишенце и го поднесох към носа си. Миришеше така, сякаш някой бе капнал оцет върху обратната страна на лейкопласт: щипещ белтъчен мирис, като че в съседната стая гореше косата на алкохолик.

— Инсулин. Той е диабетик.

Мери ме погледна озадачено и изведнъж разбрах как се е почувствал Архимед, когато е извикал „Еврика!“ във ваната си. Хванах Мери за ръката.

— Господин Сандърс червенокос ли е? — попитах я припряно.

— Косата му е рижава като ревен. Откъде разбра?

Тя ме зяпаше, сякаш бях врачката мадам Золанда на църковния панаир с тюрбан, шал и кристална топка.

— Налучках — отвърнах аз.

— Да му се не види! — възкликна Мери, бръкна под масата и извади обло метално кошче за боклук. — За малко да забравя. Татко ще ми одере кожата, ако разбере, че не съм го изпразнила. Той все мърмори за микробите, макар да не повярваш, ако го видиш как изглежда. Добре че се сетих, преди… о, Боже! Каква гнусотия.

Мери сбърчи нос и протегна кошчето към мен. Аз надникнах колебливо. Никога не знаеш какво те очаква, когато си вреш носа в чуждия боклук.

Дъното на кошчето беше покрито с трохи и парчета тесто: нямаше кутия, само остатъци от закуската, сякаш онзи, който я е ял, се заситил и хвърлил останалото. Изглежда, бяха остатъците от пай. Когато бръкнах вътре и извадих едно парченце, Мери изсумтя погнусено и извърна глава.

— Виж ти! Това е парченце от коричката, виждаш ли? Опечена е до златистокафяво и от едната страна има малки гънки тесто за украса. Тези парчета са от долната страна на коричката, защото са по-бели и по-тънки. Не е много хрупкава, а? Въпреки това — добавих — умирам от глад. Когато не си ял цял ден, всичко ти се струва вкусно.

Вдигнах парчето пай и отворих уста, сякаш се каня да го лапна.

— Флавия!

Спрях, поднесла разпадащия се залък на половината път към устата си.

— А?

— Ех, каква си! — каза Мери. — Дай ми го. Ще го изхвърля.

Нещо ми подсказа, че идеята е много лоша. Нещо ми подсказа, че наяденият пай е доказателство, което не бива да бъде докосвано, докато не го открият инспектор Хюит и двамата сержанти. За миг се замислих над въпроса.

— Имаш ли лист хартия?

Мери поклати глава. Отворих гардероба, вдигнах се на пръсти и опипах горната полица с длан. Както и подозирах, рафтът беше застлан с вестник. Бог да те благослови, Тъли Стоукър!

Като внимавах да не ги счупя, изсипах бавно по-големите парчета от пая върху броя на „Дейли Мейл“ и го сгънах, така че се получи малък спретнат пакет. Мери ме гледаше нервно, без да продума.

— Ще трябва да проведа лабораторно изследване — заявих мрачно.

Честно казано, все още нямах никаква представа какво ще правя с гнусните остатъци. Щях да измисля нещо по-късно, но точно сега исках да покажа на Мери кой е шефът.

Докато оставях кошчето на пода, внезапно движение на дъното му ме стресна и не се срамувам да си призная, че стомахът ми направи салто. Какво имаше вътре? Червеи? Плъх? Невъзможно: нямаше как да не съм забелязала нещо толкова голямо.

Надзърнах предпазливо в кофата и видях, че нещо действително се движи на дъното й. Перо! Потрепваше леко, почти незабележимо от течението в стаята. Шумолеше като изсъхнало листо — по същия начин, по който рижата коса на непознатия се развяваше на утринния ветрец.

Нима беше умрял едва тази сутрин? Имах чувството, че е изминала цяла вечност от неприятната случка в градината. Неприятна ли? Каква лъжкиня си само, Флавия!

Мери ме зяпна втрещено, когато бръкнах в кошчето и извадих перото и късче тесто, забито на върха му.

— Виждаш ли това? — попитах аз и го протегнах към нея.

Мери се отдръпна назад, както сигурно правеше Дракула, когато го заплашат с кръст.

— Ако перото беше паднало върху пая в кошчето, парченцето тесто нямаше да е набодено на върха му. „Двайсет и четири коса, опечени на пай“ — изрецитирах аз стих от детската песничка. — Виждаш ли?

— Сигурна ли си? — попита Мери с опулени очи.

— Напълно, Шерлок. Този пай е имал плънка от птиче месо и дори се досещам каква е била птицата.

Отново поднесох перото пред лицето й.

— „Чудно ястие ще поднесем на краля“ — продължих аз и този път Мери се усмихна.

Щях да направя същото за инспектор Хюит. Да! Щях да разреша този случай и да му го поднеса обвит в разноцветни панделки.

„Няма нужда да излизаш пак навън“, беше ми рекъл този дръвник в градината. Какъв нахалник!

Е, ще му покажа аз това-онова!

Нещо ми подсказваше, че ключът към случая е Норвегия. Нед не е ходил в тази страна, а освен това се закле, че не е оставил бекасината на прага. Вярвах му, ето защо той беше извън всякакво подозрение… поне засега.

Непознатият е дошъл от Норвегия, а това научих от самия извор, така да се каже! Ерго (означава „следователно“), непознатият може би е донесъл птицата със себе си.

В пай.

Да! Това изглеждаше напълно логично! Какъв по-добър начин да прекараш мъртва птица покрай любопитните митничари?

Само още една стъпка и щяхме да сме свободни: след като не мога да попитам нито инспектора как е разбрал, че мъжът идва от Норвегия, нито непознатия (тъй като е мъртъв), кой остава на разположение?

И изведнъж се сетих. Видях решението пред очите си, сякаш гледах от върха на планина. Както сигурно Хариет се е чувствала…

Като орел, съзрял плячката си.

Поздравих се мислено. Щом като непознатият е дошъл от Норвегия и е оставил мъртва птица на прага ни преди закуска, а после се е появил в кабинета на татко след полунощ, той трябва да е прекарал останалото време някъде наблизо. Някъде, докъдето е можел да стигне пеша от Бъкшоу. На някое място точно като тази стая в „Тринайсетте патока“.

Вече бях сигурна: трупът в краставиците беше на господин Сандърс. Нямаше никакво съмнение.

— Мери!

Тъли се провикна отново като ревящ бик, но този път гласът му като че ли идваше иззад вратата.

— Идвам, татко! — извика тя и грабна кошчето.

— Махай се оттук — прошепна ми. — Изчакай пет минути и слез по задните стълби, по които се качихме.

Мери изчезна и миг по-късно я чух да обяснява на Тъли в коридора, че само искала да почисти още по-хубавичко кошчето, тъй като в него имало хвърлен боклук.

— Не желаем някой да умре заради микробите, които е пипнал в „Тринайсетте патока“, нали татко?

Тя се учеше бързо.

Докато чаках, отново разгледах куфара. Прокарвах пръсти по цветните стикери и се опитвах да си представя къде е бил по време на пътуванията си и какво е правил господин Сандърс във всеки от тези градове: Париж, Рим, Стокхолм, Амстердам, Копенхаген, Ставангер. Стикерът от Париж беше в червено, бяло и синьо, както и стикерът от Ставангер.

Ставангер във Франция ли беше? Замислих се. Името не звучеше френско, освен ако разбира се, не се произнасяше „ставонжие“, както името на Лорънс Оливие. Докоснах етикета и той се набръчка под пръстите ми: събра се като водата пред носа на кораб.

Направих същото и с останалите стикери. Всички бях здраво залепени и останаха гладки като етикета на бутилка с цианид.

Върнах се на Ставангер. Етикетът ми се стори малко по-неравен от останалите: сякаш под него имаше нещо.

Кръвта кипеше във вените ми като водата под воденично колело.

Отново разкопчах куфара и извадих бръснача от чекмеджето. Когато отворих острието, си помислих какъв късмет имат жените — освен в редки случи като при госпожица Пикъри, библиотекарката — че не трябва да се бръснат. Достатъчно трудно беше да си жена и без да се налага да мъкнеш всички тези принадлежности навсякъде, където ходиш.

Хванах внимателно острието с палец и показалец (след инцидента със счупените колби ми изнесоха сериозно конско за острите предмети) и направих разрез по дължината на стикера, като внимавах да следвам точно линията на декоративната нишка в синьо и червено, която минаваше по цялата дължина на етикета.

Повдигнах внимателно хартията с тъпия край на бръснача, а изпод нея изшумоля хартийка и падна на пода. Беше пергаментов плик, подобен на онези, които зърнах в чантата на сержант Грейвс. Тъй като хартията беше полупрозрачна, видях, че вътре има нещо: нещо квадратно и плътно. Отворих плика и го потупах с пръст. В дланта ми изпадна нещо, всъщност две неща.

Две пощенски марки. Две яркооранжеви пощенски марки в миниатюрни прозрачни калъфчета. Като изключим цвета им, те бяха абсолютно идентични с Черното пени, набучено на клюна на бекасината. И на тях стоеше ликът на кралица Виктория. Какво разочарование!

Не се съмнявах, че татко би припаднал от възторг при вида на безупречното съвършенство на марките, магията на надписите, удоволствието от перфорацията им и славното лепило, но за мен те бяха просто нещо, което лепях върху писмото до ужасната леля Фелисити в Хемпшир, за да й благодаря за чудесната книжка за катерицата Неди, която ми е подарила за Коледа.

Защо да си правя труда да ги връщам обратно? Ако тялото в градината ни действително беше на господин Сандърс, а вече бях сигурна, че е така, той повече не се нуждаеше от пощенски марки.

Реших да ги задържа. Ще ми бъдат от полза някой ден, когато се наложи да ги разменя с татко, за да се спася от наказание, тъй като той не можеше да мисли едновременно и за марки, и за дисциплина.

Напъхах плика в джоба си, облизах показалеца си и навлажних вътрешния ъгъл на разрязания етикет. После с палец го залепих отново върху куфара. Никой, дори инспектор Фабиан от Скотланд Ярд, нямаше да се досети, че стикерът е рязан.

Времето ми изтече. Хвърлих последен поглед на стаята, промъкнах се в сумрачния коридор, както ми каза Мери, и тръгнах предпазливо към задното стълбище.

— За нищо не те бива, Мери! Как, по дяволите, да се грижа всичко да е изрядно, когато ти не си вършиш работата?

Тъли се качваше по задните стълби. След като завиеше на площадката, щях да се изправя лице в лице с него!

Забързах на пръсти в обратната посока през лабиринта от виещи се коридори — тук качваш едно-две стъпала, там слизаш три надолу. Миг по-късно, задъхана, се озовах на върха на стълбище с формата на буквата Г, което водеше към главния вход. Доколкото виждах, долу нямаше никого.

Заслизах бавно на пръсти.

Дълъг коридор със стени, отрупани със зацапани картини на ловни сцени, служеше за фоайе, по чиито тапети векове наред е полепвал мирисът на опушените души на принесени в жертва пушени херинги. Единствената светлина в помещението идваше от слънчевите лъчи, процеждащи се през входната врата.

От лявата ми страна стоеше малко бюро с телефон, телефонен указател, малка стъклена ваза с червени и бледолилави теменужки и дебела тетрадка. Регистърът!

Очевидно в „Тринайсетте патока“ не се тълпяха много гости. Върху отворените му страници стояха имената на пътниците, които бяха отсядали тук през последните десетина дни. Дори не се наложи да докосвам тетрадката.

Ето го:

Предишния ден не се бяха регистрирали други гости, никой не се бе настанил и след това.

Но как така Лондон? Инспектор Хюит каза, че мъртвият е дошъл от Норвегия, а аз знаех, че също като крал Джордж, инспектор Хюит не е случаен човек.

Добре де, всъщност не каза точно това. Рече, че покойният е дошъл наскоро от Норвегия, което придобиваше съвсем друго значение.

Преди да успея да обмисля въпроса, от горния етаж долетя тропот. Отново беше Тъли, вездесъщият Тъли. По тона му разбрах, че все още хока Мери.

— Не ме гледай така, момичето ми, или ще съжаляваш!

А сега той слизаше тежко по централното стълбище! След още няколко секунди щеше да ме види. Тъкмо се канех да се стрелна към входната врата, когато раздрънкано черно такси спря точно пред нея с покрив, отрупан с багаж и дървените крака на фотографски статив, щръкнали през един от прозорците.

Тъли се разсея за миг.

— Пристига господин Пембъртън — прошепна той драматично. — Подранил е. Казах ли ти, че точно така ще стане, момиче? Размърдай се и прибери тези мръсни чаршафи, докато аз намеря Нед.

Затичах се! Профучах назад покрай рисунките с ловни сцени, през задния вестибюл и изхвърчах в двора на странноприемницата.

— Нед! Ела да вземеш багажа на господин Пембъртън.

Тъли беше точно зад мен и ме следваше към задната част на странноприемницата. Макар за миг ярката слънчева светлина да ме заслепи, видях, че Нед го няма. Сигурно беше приключил с разтоварването на камиона и се е заел с другите си задължения.

Без дори да се замисля, скочих в каросерията и се спотаих зад купчина пити със сирене.

Надзърнах измежду натрупаните пити една върху друга и видях как Тъли излиза на двора, оглежда се и избърсва зачервеното си лице с престилката. Беше облечен като за наливане на бира. Помислих си, че барът сигурно вече е отворил.

— Нед! — изръмжа той.

Знаех, че както е застанал под яркото слънце, не може да ме види в мрачната вътрешност на камиона. Трябваше само да се спотайвам и да пазя тишина.

Тъкмо размишлявах върху това, когато още два гласа се присъединиха към ръмженето на Тъли.

— Чао, Тъли — каза единият. — Мерси за бирата.

— Чао, приятел — добави другият. — До следващата събота.

— Кажи на Джордж, че може да си заложи ризата на Морска звезда. Само не му казвай коя риза!

Това беше една от онези глупави реплики, които мъжете изричат просто за да имат последната дума. В нея нямаше нищо смешно. И въпреки това тримата се разсмяха и вероятно пляскаха по бедрата си на това остроумие, но миг по-късно усетих как камионът натежава, когато двамата мъже се качиха тежко в кабината. После двигателят изръмжа и камионът тръгна… назад.

Тъли свиваше и разгъваше пръсти и така правеше знак на шофьора колко разстояние има между задницата и оградата на двора. Нямаше как да скоча, без да попадна право в ръцете му. Щеше да се наложи да изчакам камионът да излезе през портала и да завие по улицата.

При последния поглед, който хвърлих към двора, видях как Тъли върви обратно към странноприемницата, а Гладис си стои подпряна там, където я бях оставила — до купа дървени трупи.

Камионът зави рязко и ускори, а една пита сирене се претърколи и ме запрати със себе си на грубия дървен под. Когато успях да се осъзная, зелените живи плетове препускаха размазано зад нас, а Бишъпс Лейси се стопяваше в далечината.

Браво на теб, Флавия, помислих си, може никога повече да не видиш семейството си.

Колкото и привлекателна да ми се стори в първия момент тази мисъл, скоро осъзнах, че всъщност татко ще ми липсва — поне малко. Бързо щях да преживея отсъствието на Офелия и Дафни.

Инспектор Хюит, естествено, вече сигурно е стигнал до заключението, че аз съм извършила убийството, избягала съм от местопрестъплението и пътувам с търговски кораб към Британска Гвиана. Навярно вече е пратил известия до всички пристанища да си отварят очите за единайсетгодишна убийца с опашки и пуловер.

След като съберат две и две, полицаите щяха да пуснат хрътките по следите на бегълка, която вони на магазин за сирене. Щеше да се наложи да се изкъпя: може би да се добера до някое поточе, където да изпера дрехите си и да ги изсуша на къпинов храст. Полицаите, естествено, щяха да разпитат Тъли, да въртят на шиш Нед и Мери и да разберат как съм избягала от „Тринайсетте патока“.

„Тринайсетте патока“.

Зачудих се защо хората, които измислят имената на странноприемниците и обществените сгради, страдат от такава липса на въображение.

Веднъж госпожа Малит ми каза, че странноприемницата била кръстена „Тринайсетте патока“ през XVIII век от един ханджия, който просто преброил, че в околните села има дванайсет регистрирани странноприемници с името „Паток“ и добавил още една.

Защо не е измислил нещо с практическа стойност, като „Тринайсетте въглеродни атома“, например? Нещо, което да се запомня лесно. Тринайсет въглеродни атома имаше в тридецила, чийто хидрид беше метанът, или блатният газ. Колко полезно име за кръчма!

„Тринайсетте патока“. Какво друго да очакваш от един мъж, освен да кръсти заведението на птица!

Все още размишлявах за тридецила, когато през отвора в каросерията видях да минаваме покрай заоблен, варосан камък. Стори ми се познат и почти веднага се сетих, че това е камъкът, обозначаващ отбивката за Додингсли. След още около километър шофьорът щеше да бъде принуден да спре — макар и само за миг — преди да завие надясно към Сейнт Елфрида или наляво към Недър Лейси.

Промъкнах се до ръба на отворената кутия точно когато спирачките изсвистяха и автомобилът намали. Миг по-късно като командос, засмукан от изхода за скачане на бомбардировач, се плъзнах от каросерията и се проснах в прахта на четири крака.

Без да поглежда назад, шофьорът зави наляво и когато големият камион с товара си от сирене продължи с рев напред сред облак от прах, аз се отправих към къщи.

Пътят ми през полетата към Бъкшоу щеше да е дълъг и уморителен.

Предполагам, че дълго след като сестра ми Офелия умре, винаги когато си помисля за нея, първият спомен, който ще изниква в съзнанието ми, ще бъде изящното й свирене на пианото. Когато седне пред клавиатурата на старото пиано „Броудууд“ в салона, Фели става напълно различен човек.

С години упорити упражнения тя бе добила лявата ръка на Джо Луис и дясната ръка на Бо Бръмъл (или поне така казва Дафи).

Тъй като Офелия свири толкова прекрасно, винаги съм имала усещането, че е мой грубиянски дълг да се държа особено гадно с нея. Например, когато свири някое от ранните произведения на Бетовен, които звучат като откраднати от Моцарт, аз се спирам, където и да отивам, и влизам с небрежна походка в салона.

— Първокласна какофония — надвиквам музиката аз. — Джаф! Джаф! Джаф!

Офелия има мътни сини очи, точно каквито си представям, че са били очите на слепия Омир. Макар да знае почти целия си репертоар наизуст, от време на време тя се размърдва на стола пред пианото, навежда се напред с изправен гръб като механична играчка и впива присвити очи в партитурата.

Веднъж, когато отбелязах, че прилича на дезориентиран мравояд, Офелия скочи от стола и ме преби почти до смърт с навита на руло соната за пиано от Шуберт. Сестра ми няма чувство за хумор.

Превалих и последния хълм и пред мен отвъд полето се разкри Бъкшоу, а гледката едва не спря дъха ми. Именно от този ъгъл и по това време на деня имението ми се струваше най-красиво. Приближих се към къщата от запад и заоблените й стари камъни засияха като шафран на късното следобедно слънце, настанили се така удобно в земята като квачка над яйцата си, а отгоре британското знаме се развяваше приветливо.

Къщата, изглежда, не забеляза пристигането ми, сякаш бях натрапник, който се промъква крадешком към нея.

Дори и от четиристотин метра разстояние чувах как нотите от Токата на Пиетро Доменико Парадиси — от Соната в ла мажор — се изсипват навън, за да ме посрещнат.

Токатата беше любимата ми композиция. Според мен това бе най-великото музикално постижение на всички времена, но знаех, че ако Офелия разбереше, повече никога нямаше да я изсвири.

Винаги когато чуех това произведение, си представях как летя надолу по склона на хълма Гудгър. Тичам толкова бързо, че краката ми едва ме настигат, докато пикирам с разперени ръце и вия срещу вятъра като екзалтирана чайка.

Наближих къщата, спрях на поляната и се вслушах в съвършения поток от ноти, не твърде presto — точно както ми харесваше. Спомних си за онзи път, когато чух Токатата в изпълнение на Айлин Джойс по Би Би Си. Татко беше пуснал радиото, но не го слушаше, докато разглеждаше колекцията си от марки. Нотите лъкатушеха по коридорите и галериите на Бъкшоу, виеха се по спираловидното стълбище и долитаха в стаята ми. Докато осъзная какво звучи, докато изтичам на долния етаж и нахълтам в кабинета на татко, произведението свърши.

Двамата се взирахме мълчаливо един в друг, без да знаем какво да си кажем, докато накрая, без да продумам, излязох заднишком от кабинета и се върнах бавно горе.

Това беше единственият проблем на Токатата: беше твърде кратка.

Заобиколих плета и се качих на терасата. През прозореца на кабинета видях, че татко седи на бюрото си, съсредоточен върху заниманието си.

Розенкройцерите твърдят в рекламите си, че можеш да накараш напълно непознат човек в пълен киносалон да се обърне, като го гледаш съсредоточено в тила, и аз се втренчих в татко.

Той вдигна глава, но не ме видя. Явно мислите му бяха другаде.

Аз не помръднах.

И тогава, сякаш главата му бе от олово, той сведе очи и продължи работата си, а в салона Фели премина към някаква творба на Шуман.

Макар и всички от фамилия Де Лус да бяха католици още от времето, когато надбягванията с колесници са били на мода, това не ни пречеше да ходим в „Свети Танкред“ — единствената черква в Бишъпс Лейси и истинска крепост на Англиканската църква.

За това имаше няколко причини. Първата беше удобното й местоположение, а другата — че татко и викарият бяха учили (макар и по различно време) в „Грейминстър“. Освен това, веднъж татко ни обясни, че освещаването на храма остава за постоянно като татуировка. Казваше, че „Свети Танкред“ е била римокатолическа църква преди Реформацията и в неговите очи си оставаше такава.

Поради това всяка неделна сутрин, без изключение, ние тръгвахме разпръснати като патици през полето. Татко шибаше съсредоточено тревата с бастуна си, Фели, Дафи и аз вървяхме винаги в този ред, а Догър с най-доброто си неделно настроение се тътреше накрая.

Никой в „Свети Танкред“ не ни обръщаше внимание. Преди години имало леко недоволство сред протестантите, но всичко се разрешило без сблъсъци с едно навременно дарение за Фонда за реставрация на органа.

Татко рекъл на викария:

„Кажете им, че може и да не се молим заедно с тях, но поне не се молим дейно срещу тях.“

Веднъж, когато Фели си изгуби ума и изтича към олтара за причастие, татко не й говори до следващата неделя. Оттогава винаги когато тя дори само се размърдаше в църквата, татко й промърморваше: „Стой мирно, момиче“. Нямаше нужда дори да я поглежда: профилът му, който приличаше на профила на знаменосец на някой особено аскетичен римски легион, беше достатъчен да ни държи седнали по местата. Поне на публични места.

Сега, когато погледнах към Фели, коленичила със затворени очи, сключени длани и насочени към небето пръсти, с устни, шептящи тихичко молитви, трябваше да се ощипя, за да не забравя, че седя до дяволско изчадие.

Паството на „Свети Танкред“ бързо привикна с нашето присъствие, а ние се радвахме на християнското милосърдие — като изключим онзи път, когато Дафи каза на органиста, господин Денинг, че Хариет е насадила у нас твърдото убеждение, че историята за потопа от Битие произхожда от рационалната памет на семейство Котки и по-конкретно във връзка с обичая за давенето на малки котенца. Думите й предизвикаха голяма шумотевица, но татко уреди нещата, като направи щедро дарение за Фонда за ремонт на покрива — сума, която удържа от джобните пари на Дафи.

— Тъй като и без това нямам джобни пари — заяви тогава тя — никой не е ощетен. Всъщност наказанието е чудесно.

Слушах безучастно как богомолците запригласяха към общата изповед:

— Не направихме онова, което трябваше. И направихме неща, които не биваше.

Внезапно си спомних думите на Догър:

„Има неща, които трябва да се знаят. Има и други, които не бива да се разбират.“

Обърнах се и го погледнах. Очите му бяха затворени, а устните му помръдваха. Забелязах, че и устните на татко се движат.

Тъй като беше неделята след Петдесетница, бяхме удостоени с въодушевеното четене на рядък откъс от Откровение за камъка от Сардис, дъгата около престола, стъкленото море, подобно на кристал, и четирите животни, отпред и отзад пълни с очи.

Аз си имах собствено виждане за истинското значение на тази очевидно алхимична символика, но тъй като го пазех за доктората си, не го споделях с никого. И макар Де Лус да бяха от другия отбор, нямаше как да не завидя на англиканците за великолепието на молитвеника им.

И стъклата бяха великолепни. Над олтара утринното слънце нахлуваше през прозорците, чиито витражи бяха изработени през Средновековието от полуцивилизовани странстващи стъклари, които живеели и гуляели в покрайнините на гората Оувънхаус, чиито редки остатъци все още граничеха с Бъкшоу на изток.

На лявото стъкло Йон изскачаше от устата на грамадната риба и гледаше през рамо животното с облещени от възмущение очи. От брошурата, която преди време раздаваха в портика на църквата, си спомних, че белите люспи на рибата са получени чрез спояване на стъклото с калай, а кожата на Йон е изобразена в кафяво със соли на материали, съдържащи желязо, за които е интересно — поне според мен, — че действат и като противоотрова срещу отравяне с арсен.

В десния правоъгълник бе изобразен Исус, който излиза от гробницата си, а Мария Магдалина в червена рокля (също получена от желязо или може би от златни стърготини) му подава лилава дреха (магнезиев диоксид) и самун жълт хляб (сребърен хлорид).

Знаех, че тези соли са смесени с пясък и с пепелта от една трева, срещаща се в соленоводни тресавища, печени в пещ на достатъчно висока температура, че да разколебае и Ананий, Азарий и Мисаил10, а после охладени до получаването на желания цвят.

В средния правоъгълник беше изобразен нашият свети Танкред, чието тяло и сега лежеше някъде под краката ни в криптата. На витража той стоеше пред отворената врата на църквата, в която седяхме в момента (изобразена във вида си преди ремонта от времето на кралица Виктория), и посрещаше с протегнати ръце многобройните енориаши. Свети Танкред има приятно лице. Прилича на човек, когото с удоволствие бихте поканили в неделя следобед, за да разглеждате заедно стари броеве на „Лондонски новини“ или дори „Кънтри лайф“, а тъй като ние сме от неговата вяра, ми се ще да мисля, че докато спи вечния си сън долу под краката ни, той е особено благосклонен към нас в Бъкшоу.

Когато мислите ми се върнаха към настоящето, осъзнах, че викарият казва молитва за мъжа, когото открих мъртъв в градината.

— Той бе непознат — говореше викарият, — но не е задължително да знаем името му…

Помислих си, че инспектор Хюит едва ли ще се съгласи.

— … за да помолим Бог да се смили над душата му и да му даде покой.

Значи вече се е разчуло! Предположих, че госпожа Малит не си е губила времето и вчера е претичала през улицата, за да съобщи новината на викария. Струваше ми се малко вероятно той да е научил за случилото се от полицаите.

Внезапно се чу трясък от вдигането на поставка за коленичене и аз вдигнах поглед тъкмо когато госпожица Маунтджой си проправи път към пътеката между пейките и излезе през вратата на напречния неф.

— Лошо ми е — прошепнах на Офелия и тя ми направи място да се промъкна покрай нея, без дори да ме погледне. Фели особено мразеше да й повръщат върху обувките — полезна странност, от която се възползвах от време на време.

Навън се бе извил вятър. Той брулеше клоните на тисовете в църковния двор и поваляше на талази неокосената трева. Зърнах госпожица Маунтджой да изчезва сред покритите с мъх надгробни плочи и да се насочва към рушащата се обрасла покрита порта.

Защо се беше разстроила толкова? За миг си помислих да изтичам след нея, но след това размислих: реката лъкатушеше покрай „Свети Танкред“ така, че църквата на практика се намираше на остров, а през вековете водата бе излязла от коритото си и сега пресичаше древната пътека отвъд портата. Единственият начин, по който госпожица Маунтджой можеше да се прибере вкъщи, без да се върне назад, беше да свали обувките си и да стъпва по каменните стъпала, потънали под водата, които някога бяха минавали над реката.

Напълно ясно ми беше, че тя иска да остане сама.

Върнах се при татко, тъкмо когато той се здрависваше с отец Ричардсън. Заради убийството ние, семейство Де Лус, бяхме в центъра на вниманието и селяните, в най-хубавите си неделни дрехи, се редяха на опашка да поговорят с нас или, понякога, просто да ни докоснат, сякаш бяхме талисмани. Всички искаха да си разменят по някоя дума, но не и да говорят за нещо съществено.

— Случилото се в Бъкшоу е ужасно — казваха на татко, на Фели или на мен.

— Наистина е ужасно — отвръщахме ние, стисвахме им ръка и изчаквахме следващият желаещ да се приближи.

Чак след като обърнахме внимание на всички енориаши, бяхме свободни да се прибираме към къщи за обяд.

Заварих Дафи в библиотеката, седнала на най-високото стъпало на една стълба на колелца.

— Къде е татко? — попитах я.

Тя прелисти страницата си и продължи да чете, сякаш изобщо не ме чу.

— Дафи?

Усетих как котелът вътре у мен започва да кипи: онзи съд за окултни отвари, който много бързо превръщаше Флавия Невидимата във Флавия Страховитата.

Хванах стълбата и я разтърсих здраво, а после я бутнах, за да се завъртят колелцата й. Щом те се задвижиха, стана съвсем лесно да продължа да я бутам с Дафи, вкопчила се във върха й като парализиран чиновник.

— Престани, Флавия! Спри веднага!

Когато вратата започна да се приближава притеснително бързо, спрях, заобиколих стълбата и я забутах в обратната посока, а Дафи през цялото време се поклащаше на върха й като в наблюдателницата на китоловен кораб в Северния Атлантически океан.

— Къде е татко? — извиках.

— Още е в кабинета си с инспектора. Престани! Спри веднага!

Стори ми се, че е леко позеленяла и спрях.

Дафи слезе разтреперана по стълбата и стъпи предпазливо на пода. За миг си помислих, че ще ми се нахвърли, но на нея й отне забележително дълго време да си стъпи здраво на краката.

— Понякога ме плашиш — каза тя.

Понечих да отвърна остроумно, че понякога плаша и себе си, но после си спомних, че мълчанието понякога е по-страшно от думите. Прехапах език.

Бялото на очите й още беше изпъкнало като на запъхтян впрегатен кон и аз реших да се възползвам от ситуацията.

— Къде живее госпожица Маунтджой?

Дафи примигна озадачено.

— Госпожица Маунтджой библиотекарката — поясних.

— Нямам представа — отвърна Дафи. — От малка не съм ходила в библиотеката в селото.

С все още опулени очи тя ме изгледа над очилата си.

— Мислех да я помоля за съвет как да стана библиотекарка.

Това беше съвършената лъжа. Дафи ме погледна едва ли не с уважение.

— Не знам къде живее — повтори тя. — Попитай госпожица Кул от сладкарницата. Тя знае всичко, което става в Бишъпс Лейси.

— Благодаря, Дафи — казах, а тя се отпусна тежко на един тапициран фотьойл. — Супер си.

Фели и Дафи седяха на дивана с тапицерия на цветя в салона, прегърнати и виещи като сирени за въздушно нападение. Бях пристъпила няколко крачки в стаята, за да отида при тях, когато Офелия ме забеляза.

— Къде беше, чудовище такова? — изсъска тя, скочи и се хвърли към мен като дива котка с подути и зачервени очи като светлоотразители на велосипед. — Всички те търсят. Помислихме, че си се удавила. О, как ми се иска да бе станало така!

Добре дошла у дома, Флавия, рекох си аз.

— Арестуваха татко — каза делово Дафи. — Отведоха го.

— Къде? — попитах.

— Откъде да знаем? — сопна се презрително Офелия. — Предполагам, че там, където водят арестантите. Ти къде беше?

— В Бишъпс Лейси или в Хинли?

— Какво искаш да кажеш? Говори ясно, глупачке.

— В Бишъпс Лейси или в Хинли — повторих аз. — Участъкът в Бишъпс Лейси има само една стая, затова едва ли са го отвели там. Окръжното следствие е в Хинли, където най-вероятно са го закарали.

— Ще го обвинят в убийство — каза Офелия, — и ще го обесят! — Тя отново избухна в плач и извърна глава. За миг почти ми стана жал за нея.

В подножието на хълма Оукшот изведнъж се сетих за татко и отново се натъжих. Нима наистина вярваха, че той е убил Хорас Боунпени? И ако е така, как точно го е направил? Ако татко го е сторил под прозореца на стаята ми, то това е станало в пълна тишина. Не можех да си представя, че би убил човек, без да повиши глас.

Но още не довършила размишленията си, пътят стана равен, преди да завие към Котсмор и Додингсли Магна. Под сянката на стар дъб имаше автобусна спирка с пейка, на която седеше позната фигура: старо джудже с три четвърти панталони, което приличаше на Джордж Бърнард Шоу, само че свил се след изпиране. То седеше толкова спокойно с крака, поклащащи се напред-назад на десетина сантиметра от земята, че сякаш бе родено на пейката и беше живяло на нея през целия си живот.

Това беше Максимилиан Брок, един от съседите ни, и се молех да не ме е видял. В Бишъпс Лейси се шушукаше, че Макс, пенсиониран музикант, сега тайно си изкарва прехраната като пише — под женски псевдоними (Лейла Дюпри) — скандални истории за американски списания със заглавия като „Тайни изповеди“ и „Горещи романси“.

Заради начина, по който си пъхаше носа в чуждите работи и после превръщаше казаното му поверително в златна мина за продавачите на вестници, го наричаха зад гърба му „Селското плямпало“. Но като бивш учител на Фели по пиано, нямаше как да го подмина.

Отбих в плитката канавка и се престорих, че не съм го видяла, докато подръпвах веригата на Гладис. Ако имах късмет, той щеше да продължи да гледа на другата страна и можех да се скрия в храстите, докато се махне.

— Флавия! Haroo, mon vieux.

По дяволите! Забеляза ме. Да не отвърнеш на поздрава на Максимилиан — дори от пейката на автобусна спирка — бе като да престъпиш единайсетата Божа заповед. Престорих се, че чак сега го виждам и се ухилих фалшиво, докато тиках Гладис към него през тревата.

Макс е живял години наред на Нормандските острови, където работил като пианист в Симфоничния оркестър на Алдърни, длъжност, която — поне според него — изисквала голямо търпение и достатъчно криминални романи подръка.

На Алдърни, за да повикаш полицията, било необходимо само (или поне така ми каза той веднъж, докато си говорехме за престъпността, по време на Годишното изложение на цветята в „Свети Танкред“) да застанеш на градския площад и да извикаш „Haroo, haroo, mon prince. On me fait tort!“ Това се наричало „вдигане на тревога“ и означавало по същество „Внимание, принце, извършват правонарушение срещу мен!“ Или с други думи — извършват престъпление срещу мен.

— Как си, малко пеликанче? — попита Макс и килна глава като сврака, която чака да й дадат троха за награда.

— Добре съм — казах предпазливо, тъй като си спомних как Дафи ме предупреди, че Макс е като онези паяци, които те парализират с ухапването си и не се отказват, докато не изсмучат и последната капка живот от теб… и от семейството ти.

— А как е баща ти, добрият полковник?

— Зает е с това-онова — отвърнах аз. Сърцето ми се разтуптя.

— А как е госпожица Офелия? Още ли рисува лицето си като Йезавел и се оглежда в сервиза за чай?

Този въпрос ми се стори твърде личен дори и на мен. Не му влизаше в работата, но знаех, че Максимилиан може да изпадне в страховита ярост само за секунди. Понякога зад гърба му Фели го наричаше „Румпелстилтскин“, а Дафи — „Алекзандър Поуп… или нещо още по-низше“.

Въпреки това — въпреки отвратителните му навици и може би заради сходния ни ръст — Максимилиан понякога ми се струваше интересен и приятен събеседник — стига да не се заблудиш, че дребният му ръст е недостатък.

— Тя е много добре, благодаря — казах аз. — Сутринта лицето й изглеждаше прекрасно.

Не добавих „влудяващо“.

— Макс — заговорих, преди той да успее да ми зададе друг въпрос, — мислиш ли, че някога бих могла да се науча да свиря малката токата на Парадиси?

— Не — отвърна той без колебание. — Ръцете ти не приличат на ръце на велик изпълнител, а на отровител.

Ухилих се. Това си беше наша шега. И очевидно той още не бе научил за убийството в Бъкшоу.

— А как е другата? — попита той. — Дафни… слабоумната ти сестра?

„Слабоумна“ се отнасяше за уменията, или по-скоро липсата им, на Дафни в свиренето на пиано: безкрайна болезнена борба да постави неподатливи пръсти върху клавишите, които като че ли се плашеха от докосването й. Битката на Дафи с инструмента беше като неравната борба между кокошка и лисица — изгубена кауза, която завършваше със сълзи. Но тъй като татко настояваше, войната продължи.

Един ден я заварих да плаче на стола пред пианото, положила глава върху затворения капак, и й прошепнах: „Откажи се, Дафи“, а тя ми се нахвърли като наперен петел.

Опитах и с насърчения. Винаги, когато чуех, че е на пианото, влизах в салона, облягах се на капака и се взирах замечтано в далечината, сякаш свиренето й ме омайваше. Тя обикновено не ми обръщаше внимание, но веднъж я попитах: „Какво прекрасно произведение! Как се казва?“, а Дафи без малко да ми премаже пръстите с капака.

„Нотната стълбица!“, изписка тя тогава и избяга от стаята.

Никак не беше лесно да живееш в Бъкшоу.

— Добре е — отвърнах аз. — Забила е нос в книгите на Дикенс. С ченгел трябва да й вадиш думите от устата.

— Добрият стар Дикенс — въздъхна Макс.

Той като че ли не можа да измисли какво друго да каже по темата и аз замълчах с него.

— Макс, ти си космополитна личност…

При тези думи той се изпъчи, за да изглежда възможно по-висок.

— Не само космополитна личност, а и бонвиван — добави.

— Точно така — потвърдих, без да съм сигурна какво точно има предвид. — Ходил ли си в Ставангер? Така няма да се налага да го търся в атласа.

— Къде? В Ставангер в Норвегия ли?

„Точно така!“, едва не извиках на глас. Хорас Боунпени е ходил в Норвегия! Поех си дълбоко въздух, за да се овладея, с надеждата, че Макс няма да приеме това за проява на нетърпение.

— Разбира се, че в Норвегия — казах снизходително. — Има ли и други градове с име Ставангер?

За миг си помислих, че ще ме нахока. Той присви очи и аз потръпнах, докато градоносните облаци на поредния изблик на Максимилиан закриха слънцето. Но тогава той се изкикоти тихичко като ромолящо поточе по стъкло.

— Ставангер е първата спирка по Пътя към Хел, или Ада…, това е железопътна гара. Пътувал съм по този маршрут до Трондхайм, а после до Хел, което, ако искаш вярвай, е малко селце в Норвегия; туристите често изпращат оттам картички на приятелите си с посланието: „Иска ми се да беше тук!“ Именно там веднъж изпълних концерта на Григ за пиано в ла минор. По една случайност Григ е бил толкова шотландец, колкото и норвежец. Дядо му бил от Абърдийн и заминал отвратен след битката при Калоден, но явно се замислил дали е постъпил правилно, когато осъзнал, че само е заменил лиманите с фиорди. Трябва да призная, че в Трондхайм постигнах голям успех… критиците бяха благосклонни, публиката възпитана. Но, да ти кажа, онези хора не разбират собствената си музика. Свирих и Скарлати, за да им дам малко италианско слънце в снежния норвежки климат. И въпреки това по време на антракта случайно дочух как търговски пътник от Дъблин шепти на свой приятел: „Тор, на мен всичко ми звучи като Григ“.

Усмихнах се вежливо, макар вече да бях чувала тази изтъркана шега около четирийсет и пет пъти.

— Това, естествено, бе едно време, преди войната. Ставангер! Разбира се, че съм ходил там. Но защо питаш?

— Как стигна дотам? С кораб ли?

Хорас Боунпени е бил жив в Ставангер, а сега бе мъртъв в Англия и исках да знам къде е ходил междувременно.

— Разбира се, че с кораб. Нали не обмисляш да бягаш от вкъщи, Флавия?

— Снощи на вечеря обсъждахме… всъщност се карахме… по този въпрос.

Това бе един от начините да затвърдя лъжата: да добавям подробности към истински случки.

— Офелия си мислеше, че трябва да се качиш на кораб в Лондон. Татко настояваше, че трябва да потеглиш от Хъл. Дафни бе за Скарбъро, но само защото там е погребана Ан Бронте.

— Нюкасъл на Тайн — каза Максимилиан. — Всъщност трябва да потеглиш от Нюкасъл на Тайн.

В далечината се чу бръмчене и към нас приближи автобусът от Котсмор, пъплещ между живите плетове като кокошка, ходеща по въже. Спря пред пейката задавено и клекна след трудния си път през хълмовете. Вратата се отвори с изскърцване.

— Ърни, mon vieux — каза Максимилиан. — Как върви транспортният бизнес?

— Качвай се — рече Ърни, без да откъсва поглед от пътя пред себе си. Дори да бе разбрал шегата, не го показа.

— Днес няма да се возя, Ърни. Просто използвам пейката, за да отпочинат бъбреците ми.

— Пейките са предназначени само за пътници, които чакат автобуса. Пише го в правилника, Макс. Много добре го знаеш.

— Вярно е, Ърни. Благодаря, че ми напомни.

Макс се изхлузи от пейката и скочи на земята.

— До скоро — каза ми той, докосна шапката си и тръгна по пътя като Чарли Чаплин.

Вратата на автобуса се затвори със скърцане, Ърни включи на скорост и рейсът неохотно потегли с вой напред. И така всеки тръгна по своя път: Ърни и автобусът към Котсмор, Макс към дома си, а ние с Гладис продължихме към Хинли.

Планът ми бе съвършен. Никой не можеше да докаже невинността ми.

Щях да твърдя, че през нощта ме е събудил странен шум отвън. Слязла съм в кухнята и оттам съм излязла в градината, където ме е нападнал натрапник: може би крадец, дошъл да открадне марките на татко. След кратка схватка съм го надвила.

Чакай малко, Флавия, това последното изглежда малко прекалено. Хорас Боунпени беше висок над метър и осемдесет и можеше да ме удуши с два пръста. Не, борила съм се, а той е умрял — може да е имал увредено сърце вследствие от отдавна забравена болест в детството. Ревматична треска да речем. Да, точно така. Закъсняла конгестивна сърдечна недостатъчност като при Бет в „Малки жени“. Помолих се наум на свети Танкред аутопсията на Боунпени да потвърди лъжата ми.

— Аз убих Хорас Боунпени — повторих пак, сякаш ако го кажех два пъти, щеше да изглежда по-достоверно.

Инспектор Хюит си пое дълбоко въздух и издиша през носа.

— Разкажи ми какво стана — подкани ме той.

— През нощта чух шум, слязох в градината, някой ми се нахвърли от сенките…

— Чакай малко, от коя част на сенките?

— От сенките зад бараката с инструментите. Опитвах се да се освободя, когато той изхриптя, сякаш беше получил сърдечен удар вследствие от прекарана в детството ревматична треска… или нещо подобно.

— Разбирам — рече инспектор Хюит. — И ти какво направи тогава?

— Върнах се в къщата и извиках Догър. Останалото мисля, че го знаете.

Но я чакай малко — знаех, че Догър не му е разкрил как подслушвахме кавгата между татко и Хорас Боунпени. Въпреки това градинарят едва ли би казал на инспектора, че съм го събудила в четири часа през нощта, без да спомене факта, че аз съм извършила убийството. Или пък грешах?

Трябваше ми време, за да обмисля този въпрос.

— Съпротивата при нападение не е убийство — обясни инспекторът.

— Не — отвърнах аз, — но не съм ви разказала всичко.

Прелистих със светкавична скорост мислените си бележки: отрови, неизвестни на науката (твърде бавни); фатален хипнотичен сеанс (също); тайнствените и забранени удари от джиу-джицу (малко вероятно; твърде абстрактно за обяснение). Изведнъж ми хрумна, че мъченичеството изисква истински творчески гений — сладкодумието не беше достатъчно.

— И се срамувам — добавих аз.

Когато не си сигурен, покажи емоции. Възгордях се, че съм се сетила за това.

— Хм — рече инспекторът. — Да оставим това засега. Ти каза ли на Догър, че си убила нападателя?

— Не. Мисля, че не. Разбирате ли, бях твърде разстроена.

— А каза ли му по-късно?

— Не, реших, че няма да се отрази добре на нервите му.

— Всичко това е много интересно — отвърна инспектор Хюит, — но подробностите ми се струват недостатъчни.

Знаех, че стоя на ръба на пропастта: още една крачка и нямаше да има връщане назад.

— Има и още нещо, но…

— Но какво?

— Няма да кажа нито думичка повече, докато не ми позволите да говоря с татко.

Инспектор Хюит, изглежда, безуспешно се опитваше да преглътне. Той отвори уста, сякаш нещо внезапно се бе запречило в гърлото му, после я затвори отново. Преглътна и тогава направи нещо, на което нямаше как да не се възхитя и си напомних да добавя към собствения си набор от номера: той извади бързо носната си кърпа и прикри удивлението си с кихане.

— Насаме — добавих аз.

Инспекторът се изсекна шумно, върна се до прозореца и се загледа с празен поглед навън, сключил ръце зад гърба си. Вече знаех, че това е знак за дълбок размисъл.

— Добре — каза рязко той. — Ела.

Скочих с готовност от стола и го последвах. На вратата ми препречи пътя към коридора с една ръка, а другата постави леко като перце върху рамото ми.

— Ще направя нещо, за което е възможно после дълбоко да съжалявам. Рискувам службата си. Не ме разочаровай, Флавия… моля те.

Първоначално непривичните за татко думи излизаха бавно и колебливо — поклащаха се тромаво като ръждясали товарни вагони по релси. Но после набраха скорост и малко по-късно започнаха да се леят гладко.

— Баща ми имаше труден характер — разказваше той. — Изпрати ме в пансион, когато бях на единайсет години. След това рядко се виждахме. Странна работа: не знаех нищо за интересите му, докато на погребението му един от мъжете, които носеха ковчега, не спомена случайно, че хобито му били нецуке. Трябваше да проверя какво означава тази дума в речника.

— Това са малки японски фигурки от слонова кост — казах аз. — Пише го в един от разказите на Остин Фрийман за доктор Торндайк.

Татко не ми обърна внимание и продължи нататък:

— Макар „Грейминстър“ да се намира едва на няколко километра от Бъкшоу, по онова време все едно беше на луната. Извадихме късмет с директора, доктор Кисинг — нежната душа вярваше, че никаква беда не може да сполети момче, което получава дневната си доза латински, ръгби, крикет и история, а и като цяло там се отнасяха добре с нас.

Както повечето ученици, в началото странях от другите, учех и плачех в шубраците винаги когато успеех да остана сам. Мислех си, че съм най-тъжното дете на света; че у мен явно има нещо чудовищно, за да ме изпрати баща ми така безсърдечно надалеч. Бях убеден, че ако разбера какво е, може би ще имам шанс да оправя нещата и някак си да му се реванширам.

Вечер в спалнята се завивах презглава с одеялото и включвах фенерче, на чиято светлина внимателно разглеждах лицето си в откраднато огледало за бръснене. Не виждах да имам конкретни дефекти, ала бях единствено дете и нямаше с кого да се сравня. С течение на времето обаче животът в училище ме погълна. Бях добър по история, но пък напълно безнадежден по геометрия, поради което бях от средните ученици: нито твърде блестящ, нито твърде глупав, за да привличам внимание.

Установих, че посредствеността е чудесна маскировка. Никой не закачаше момчетата, които не изкарваха двойки, но и не бяха отличници, никой нямаше особени изисквания към тях — нито учителят, който би поискал да ги подготви за славно бъдеще, нито побойникът, който да ги превърне в изкупителна жертва. Този простичък факт беше първото откритие, което направих през живота си.

Мисля, че в девети клас най-сетне започнах да се интересувам от заобикалящата ме среда и както всички момчета на тази възраст, изпитвах неутолима жажда за мистерии. Затова, когато господин Туининг, възпитателят, предложи да основем Клуб на илюзиониста, изведнъж ме обзе непознат дотогава ентусиазъм.

Господин Туининг беше по-скоро добронамерен, отколкото ловък, и изпълненията му бяха малко непохватни, но трябва да призная, че представяше фокусите си с такова въодушевление и добросърдечен ентусиазъм, че щеше да е грубо от наша страна да не му ръкопляскаме бурно.

Вечер ни учеше как да превръщаме виното във вода само с помощта на носна кърпа и малко цветна попивателна хартия. Как да накараме белязан шилинг да изчезне от покрита стъклена чаша, преди да го извадим иззад ухото на Симпикинс. Научихме „бързото дърдорене“ — начина, по който говорят фокусниците. Господин Туининг ни караше и да упражняваме зрелищното разбъркване на картите, при което най-долната карта винаги се оказваше асо купа.

Едва ли има нужда да казвам, че той бе популярен, може би по-подходящата дума е „обичан“, макар по онова време малко от нас да бяха изпитвали достатъчно от тази емоция, за да я разпознават.

Най-голямото признание за него беше, когато директорът, господин Кисинг, го помоли да подготви представление с фокуси за Деня на родителите — чудесна задача, с която той се зае с цялото си сърце.

Поради умението ми да изпълнявам фокуса, наречен „Възкръсването на Чанг Фу“, господин Туининг искаше да закрия представлението с този номер. За изпълнението му трябваха двама души и затова ми позволиха да си избера асистент — и така се запознах с Хорас Боунпени.

Той дойде при нас от „Сейнт Кътбърт“, след като там се разразил скандал, свързан с изчезнала сума пари. Струва ми се, че ставаше въпрос само за две-три лири, но по онова време това беше цяло състояние. Признавам си, че го съжалявах. Мислех си, че са го превърнали в изкупителна жертва, особено след като той ми сподели колко жесток е баща му и какви ужасни неща вършел в името на дисциплината. Надявам се всичко това да не ти се струва твърде грубо, Флавия.

— Не, разбира се, че не — казах аз и придърпах стола си по-близо до татко. — Моля те, продължавай.

— Още тогава Хорас беше изключително висок, с буйна рижава коса. Ръцете му бяха толкова дълги, че китките му стърчаха от ръкавите на училищната униформа като голи клонки. Момчетата го наричаха Скелета и безмилостно се подиграваха на външния му вид.

Още по-лошото беше, че пръстите му бяха невероятно дълги и тънки като пипалата на октопод албинос, а и имаше бялата кожа, характерна за червенокосите хора. Носеха се слухове, че ако докосне някого, ще го отрови. Понякога той се възползваше от това, разбира се, и с престорена непохватност протягаше ръце да сграбчи надсмиващите му се момчета, които подскачаха наоколо и се дръпваха в последния момент.

Една вечер след игра на стражари и апаши Хорас си почиваше на стълбището, задъхан като лисица, когато едно малко момче на име Потс се изправи на пръсти и го зашлеви силно през лицето. Намерението му беше просто да го перне леко, сякаш да му каже „Ти гониш“, но закачката прерасна в бой.

Щом видяха, че страховитото чудовище Боунпени е зашеметено и от носа му тече кръв, останалите момчета се скупчиха около него и повалиха Скелета на земята, започнаха да го налагат с юмруци, да го ритат и да го бият жестоко. Точно тогава случайно минавах оттам.

„Спрете!“ извиках колкото ми глас държи и за моя изненада боят престана веднага. Момчетата започнаха да се измъкват едно по едно от купчината преплетени ръце и крака. Явно нещо в гласа ми ги накара да се подчинят мигновено. Вероятно изпълнението на загадъчни фокуси ми придаваше някакъв невидим авторитет, не знам, но щом им наредих да се връщат веднага в училище, те се стопиха като глутница вълци в сумрака.

„Добре ли си“ — попитах Скелета и му помогнах да стане.

„Понатъртен съм, но само на едно-две места, като говеждото на Карнфорт“, отвърна той и двамата се разсмяхме. Карнфорт беше прословутият касапин на Хинли, чието семейство снабдяваше „Грейминстър“ с говеждо за неделния обяд още от времето на Наполеоновите войни.

Забелязах, че Скелета е много по-тежко пребит, отколкото си признаваше, но стискаше зъби. Подхванах го през рамото и му помогнах да докуцука до училището.

От този ден нататък той ме следваше навсякъде. Зарази се с моя ентусиазъм и това като че ли го превърна в нов човек. Понякога, честно казано, ми ставаше приятно, че ми подражава — виждах пред очите си част от себе си, която търсех нощем в огледалото под завивките.

Двамата се допълвахме чудесно: каквото не можеше да направи единият, другият го умееше. Скелета като че ли знаеше математиката по рождение и започна да ми разкрива мистериите на геометрията и тригонометрията. Превръщаше учението в игра и двамата с часове се забавлявахме да пресмятаме върху чий кабинет ще се стовари часовниковата кула на Ансън Хаус, ако я прекатурим с изобретен от нас гигантски парен лост. Друг път изчислявахме чрез триангулация изкусно прокарани тунели, които при даден сигнал ще се срутят едновременно и ще погълнат „Грейминстър“ и всичките му обитатели в Дантевия ад, където ще ги нападнат оси, стършели, пчели и червеи, с които възнамерявахме да напълним бездната.

Оси, стършели, пчели и червеи ли? Нима тези думи излизаха от устата на баща ми? Изведнъж осъзнах, че го слушам с по-голямо уважение.

— Не бяхме обмисляли как точно да постигнем всичко това — продължи той, — но резултатът от заниманията ни беше, че докато усвоявах теоремите на Евклид, Скелета с малко тренировки се превръщаше в даровит фокусник.

Всичко бе благодарение на пръстите му, разбира се. Дългите му бели пръсти сякаш водеха самостоятелно съществуване и Скелета бързо овладя до съвършенство изпълнението на фокусите. В ръцете му най-различни предмети се появяваха и изчезваха с такава лекота и грация, че дори аз, който познавах много добре изпълнението на всеки номер, едва вярвах на очите си.

А с подобряването на уменията му в илюзионизма се повишаваше и самочувствието му. С малко магия в ръцете Скелета ставаше уверен, очарователен и дори импулсивен. Гласът му също се променяше. Докато едва довчера бе звучал като пресипнало хлапе, сега изведнъж — или поне докато изпълняваше фокуси — гласът му звучеше като излизащ от махагоново радио: хипнотичен, професионален тон, който винаги завладяваше публиката.

Фокусът „Възкръсването на Чанг Фу“ се изпълняваше по следния начин: аз обличах широко копринено кимоно, което намерих на една църковна разпродажба — красива кървавочервена дреха с шевици на китайски дракони и мистични знаци. Намазвах лицето си с дебел пласт жълта пудра и опъвах тънък ластик около главата си, за да се дръпнат очите ми нагоре в ъгълчетата. Няколко опаковки от наденички, изрязани и боядисани в бяло, така че да служат за дълги извити нокти, допълваха зловещата маскировка. За да е готово всичко, ми бяха нужни само парче обгорен корк, няколко опърпани конеца прежда за брада и страховита театрална перука.

Виках доброволец от публиката — съучастник, разбира се, който беше репетирал предварително. Изкарвах го на сцената и му обяснявах с комичен напевен глас на мандарин, че ще го убия, за да го изпратя в Земята на щастливите предци. Това делово изявление винаги караше публиката да ахне и преди зрителите да са се опомнили, вадех пистолет от гънките на робата си, насочвах го към сърцето на съучастника си и натисках спусъка.

Пистолетът от онези, с които дават старт в състезанията, вдига страховит шум и когато стреляш с него на закрито, гърми оглушително. Асистентът ми се хващаше за гърдите и изстискваше в дланта си хартиена торбичка с кетчуп, а течността се разливаше между пръстите му. После той поглеждаше към изцапаните си гърди и ахваше изумено.

„Помогни ми, Джако!“ изпискваше. „Нещо се обърка! Прострелян съм!“ и падаше като дъска по гръб.

В този момент зрителите вече седяха, изпънали вратове от шок. Някои ставаха на крака и имаше дори разплакани. Аз вдигах ръка, за да ги успокоя.

„Тисина“, изсъсквах и ги приковавах с поглед. „Предците, исскат тисина.“

Понякога се чуваше нервен смях, но по принцип публиката се смълчаваше шокирано. Изваждах навит чаршаф иззад завесата на сцената, покривах привидно мъртвия си асистент и оставах открито само впереното му в тавана лице.

Самият чаршаф беше забележителен предмет, който тайно изработих сам. По дължина бе разделен на три части от две тънки дъсчици, зашити в тесни джобове, и съответно, когато чаршафът бе навит, те не се виждаха.

Кляках под прикритието на кимоното си, събувах обувките на асистента си (това ставаше лесно, тъй като той тайно разхлабваше връзките си точно преди да го избера от публиката) и ги прикрепвах с носовете нагоре към края на дъсчиците. Обувките бяха специално подготвени, като им пробивахме по една дупка на петата, голяма колкото да мине пирон, и през нея ги закачвах към дъската. Резултатът бе напълно реалистичен: застинал труп, проснат мъртъв на пода, с глава, подаваща се под единия край на чаршафа и обувките — стърчащи от другия.

Ако всичко вървеше по план, в този момент по чаршафа вече избиваха големи червени петна точно над гърдите на „трупа“, а ако това не се случеше, изстисквах върху него съдържанието на друга торбичка с кетчуп, зашита в ръкава ми.

Тогава идваше най-важната част. Извиквах да намалят светлината („Почитаемите предци исскат тъмнина!“) и в сумрака пусках няколко искри с магнезиева хартия. Това заслепяваше публиката за миг: напълно достатъчно, за да може асистентът ми да се надигне, докато аз нагласявах чаршафа, да сгъне колене и да клекне. Подаващите се изпод чаршафа обувки създаваха впечатлението, че той още лежи.

Тогава започвах да дърдоря ориенталски безсмислици, размахвах ръце, призовавах го да се върне от отвъдното. Докато нареждах измислени мантри, асистентът ми започваше да се изправя бавно от клекнало положение, докато най-накрая станеше прав, с подпрени на раменете летви и обувки, стърчащи от долния край на чаршафа.

Публиката виждаше обгърнат с чаршаф труп, който се издигаше във въздуха и се рееше на метър и половина от пода.

След това молех щастливите предци да го върнат в земята на живите. Докато говорех, размахвах мистично ръце, накрая пусках още няколко искри с магнезиевата хартия, а асистентът ми отмяташе чаршафа, скачаше и се приземяваше на крака.

Той хвърляше чаршафа със закачените към него обувки и зашитите летви настрани в мрака и ни оставаше само да се поклоним сред бурни аплодисменти. И тъй като асистентът носеше черни чорапи, никой не забелязваше, че „мъртвецът“ е без обувки.

Това беше фокусът „Възкръсването на Чанг Фу“ и точно така възнамерявах да поставя номера за Деня на родителите. Със Скелета щяхме да се промъкнем в пералното помещение заедно с реквизита си, където щях да го посветя в подробностите на фокуса.

Но бързо ми стана ясно, че той не е най-подходящият асистент. Въпреки ентусиазма си, Скелета просто беше твърде висок. Главата му стърчеше прекалено много над чаршафа, а нямах време да направя нов. А пък и нямаше как да не призная, че макар той да действаше невероятно с ръцете си, тялото и крайниците му си оставаха все така тромави и непохватни. Тънките му като на щъркел крака трепереха, когато трябваше да създава илюзията, че се рее във въздуха, и на репетицията Скелета падна по задник и срина всичко — чаршафа, обувките и така нататък.

Не знаех какво да правя. Той щеше да се разстрои много, ако си изберях друг асистент, но пък и нямах никакви надежди, че ще овладее ролята за няколкото дни, оставащи до представлението. Бях на ръба на отчаянието.

И тогава именно Скелета намери решение.

„Защо не си сменим ролите?“, предложи той след едно особено тежко падане с целия реквизит. „Нека опитам аз. Ще облека магьосническата роба, а ти ще играеш възкръсналия.“

Признавам, че хрумването му бе великолепно. С боядисаното в жълто лице и дългите си ръце, стърчащи от ръкавите на червеното кимоно (които щяха да изглеждат още по-страховито с дългите седем сантиметра изкуствени нокти) Скелета щеше да бъде най-забележителният фокусник, качвал се на сцената.

И тъй като имаше вродена дарба да имитира, той усвои без проблем дрезгавия глух глас на древен мандарин. Ориенталското му дърдорене най-малкото беше по-добро от моето, а дългите му като клечки пръсти, развяващи се във въздуха като пипалата на насекомо, бяха незабравима гледка.

Самото представление мина великолепно. Скелета направи изпълнение, което всички събрали се ученици и техните родители нямаше да забравят никога. Беше ту екзотичен, ту зловещ. Когато ме извика от публиката за свой асистент, дори аз потръпнах пред застрашителната фигура, призоваваща ме иззад лампите на сцената.

А когато ме застреля с пистолета в гърдите, настана истинско безредие! Предварително бях загрял и разредил с вода торбичката си с кетчуп и петното, което се разля по гърдите ми, изглеждаше ужасяващо истинско.

Наложи се господин Туининг да сграбчи и задържи на мястото му един от родителите — бащата на Гидингс младши — тъй като бе предвидил, че някой зрител може да се спусне към сцената.

„Спокойно, господине“, прошепна господин Туининг на господин Гидингс. „Това е просто фокус. Момчетата са го изпълнявали много пъти.“

Господин Гидингс неохотно позволи да го върнат на мястото му с все още пламнало лице. И въпреки това, чест му направи, че след представлението дойде и ни стисна ръцете толкова силно, че едва не ни счупи пръстите.

След кървавата баня при смъртта ми, издигането ми във въздуха беше почти разочароващо, ако мога така да се изразя, понеже добросърдечната публика ръкопляскаше бурно, след като с облекчение видя, че злочестият доброволец е отново жив. Накрая ни викаха на бис седем пъти, макар да ми беше пределно ясно, че шест от тях са за партньора ми.

Скелета попиваше хвалебствията като суха гъба. Час след края на представлението възхитени майки и бащи все още му стискаха ръка и го потупваха по гърба или просто искаха да го докоснат, а когато отидох да го прегърна, той ме изгледа странно: сякаш за частица от секундата не ме разпозна.

В следващите дни видях как той се преобрази. Скелета се бе превърнал в самоуверен фокусник, а аз вече бях само обикновен асистент. Започна да ми говори по различен начин и да се държи доста непринудено — сякаш предишната му плахост никога не беше съществувала.

Може да се каже, че се отказа от приятелството ми — или поне така изглеждаше. Често го виждах с едно по-голямо момче, Боб Станли, което не харесвах особено. То имаше ъгловато лице с квадратна челюст и на снимки излиза добре, но на живо е сурово. Също както с мен, Скелета като че ли придоби някои от чертите на Станли, както попивателната хартия абсорбира мастилото от писмото. Горе-долу по това време Скелета започна да пуши, а подозирам, че и да пийва алкохол.

Един ден изненадано установих, че вече не го харесвам. Нещо у него се бе променило, или по-точно излезе наяве. Понякога го улавях, че се взира в мен от другия край на класната стая с поглед, който първоначално приличаше на погледа на стария мандарин, а после ставаше студен като на влечуго. Започнах да имам чувството, че по някакъв неведом начин нещо ми бе отнето.

Но щеше да стане по-страшно.

Татко замълча и аз го изчаках да продължи разказа си, ала той се взираше тихо с празен поглед в дъжда навън. Реших, че е най-добре да си мълча и да го оставя с мислите му.

Осъзнах обаче, че както и с Хорас Боунпени, нещо между нас се беше променило.

Двамата с баща ми стояхме затворени в малка гола стая и за пръв път в живота ми провеждахме нещо, което можеше да мине за разговор. Говорехме си почти като възрастни; почти като едно човешко същество с друго; почти като баща и дъщеря. И макар да не се сещах какво да кажа, ми се искаше да седим тук чак до сутринта.

Исках да го прегърна, но не можех. От известно време осъзнавах, че нещо в характера на фамилия Де Лус не насърчаваше демонстрирането на привързаност и изразяването на обич. Това беше в кръвта ни.

И така, двамата с татко седяхме като две старици на църковен обяд. Не беше идеалният начин на живот, но вършеше работа.

Проблясването на светкавица изтри всички цветове от стаята, а след миг изтрещя оглушително и гръмотевица. И двамата потръпнахме.

— Бурята е точно над нас — каза татко.

Кимнах, за да го утеша, че поне сме заедно, и се огледах наоколо. Ярко осветената килия — с голата крушка, висяща от тавана, стоманената врата и нара, и силещият се дъжд навън, напомняха странно на командното отделение в подводницата от филма „Гмуркане призори“. Представих си, че оглушителните гръмотевици са звукът от избухващи снаряди над главите ни и изведнъж повече не се страхувах толкова за татко. Двамата поне бяхме съюзници. Щях да си представям, че докато седим тихо, нищо на света не може да ни нарани.

Той продължи разказа си, сякаш не беше спирал.

— Със Скелета се отчуждихме. Макар да продължихме да членуваме в Клуба на илюзиониста, всеки от нас се посвети на своите интереси: аз се насочих към грандиозните сценични номера — разрязване на жена на две, изчезване на клетка с пеещи канарчета и други подобни. Разбира се, повечето необходими принадлежности за тези фокуси не бяха по ученическия ми джоб, но с времето ми стана достатъчно и само да чета за тях и да научавам как се изпълняват.

Скелета обаче премина към номера, изискващи невероятна ловкост на пръстите: простички фокуси, които можеха да се правят под носа на зрителя и с минимално количество реквизит. Можеше да накара будилник да изчезне от едната му ръка и да се появи в другата пред очите на публиката. Но така и не ми показа как става.

Горе-долу по това време на господин Туининг му хрумна идеята да създаде Клуб по филателия — друга негова страст. Според него чрез събирането, описването и подреждането на пощенски марки от цял свят щяхме да узнаем много за историята и географията, да се научим на ред, а да не говорим, че редовните дискусии щяха да накарат по-притеснителните членове на клуба да добият увереност. И тъй като той самият беше страстен колекционер, не виждаше защо и неговите възпитаници да не споделят ентусиазма му.

Собствената му колекция беше осмото чудо на света, или поне така ми се струваше. Той колекционираше основно марки от Великобритания и особено държеше на разликите в мастилото за отпечатване. Притежаваше невероятната способност да определя деня — и понякога дори часа, — в който една марка е била отпечатана. Сравняваше микроскопичните драскотини и разликите, дължащи се на износването и натиска върху печатните плаки, и така узнаваше удивителни подробности.

Страниците на класьора му бяха истински шедьоври. Какви цветове се разливаха само по тях! А и начинът, по който се преливаха по страницата — приличаха на мазки от четката на Джоузеф Търнър.

В началото, разбира се, стояха черните марки от 1840 година. Но на следващите страници черното преливаше в топло кафяво, червено, оранжево и стигаше до ярки карминови нюанси. По-нататък следваха индигово, венецианско червено — разцъфване на цветове, сякаш изобразяващо разцъфването на самата Британска империя. На това му казвам представяне на славната история!

Никога не бях виждала татко толкова оживен. Внезапно той отново беше ученик, лицето му се бе преобразило и сияеше като лъскава ябълка.

Но не бях ли чувала и по-рано онова, което каза за славата? Не беше ли казал същото Хъмпти Дъмпти на Алиса?

Седях мълчаливо и се опитвах да разгадая какви асоциации прави умът му.

— Въпреки това — продължи татко, — колекцията на господин Туининг не бе най-ценната филателистка сбирка в „Грейминстър“. Тази чест се падаше на доктор Кисинг, чиято колекция, макар и не много богата, може да се каже, че бе безценна.

Доктор Кисинг не беше, както се очаква за директора на едно от най-добрите държавни училища, човек от богат или аристократичен произход. Той останал сирак от бебе и бил отгледан от дядо си — леяр на камбани — в лондонския Ийст Енд, квартал, който по онова време бил по-известен с мизерните условия на живот, отколкото с благотворителната си дейност, и с престъпността вместо с добрите училища.

На четирийсет и осем години дядо му изгубил дясната си ръка при ужасяваща злополука с разтопен метал. След като повече не можел да упражнява занаята си, нямало какво друго да направи, освен да тръгне по улиците като просяк — положение, в което останал почти трийсет години.

Пет години по-рано, през 1840 година, лондонската фирма „Пъркинс, Бейкън и Печ“ била определена от Министерството на финансите за единствената фирма, имаща право да печата британски пощенски марки. (Чарлз Дикенс го нарекъл „Удивителното производство на кралски глави“)

Бизнесът процъфтявал. Само през първите дванайсет години били отпечатани около два милиарда марки, повечето в крайна сметка приключили пътя си в кофи за боклук по целия свят.

За щастие именно в една от печатниците на улица „Флийт“ дядото на доктор Кисинг най-накрая си намерил работа като чистач. Научил се да върти метлата с една ръка по-добре, отколкото повечето хора го правят с две, и тъй като вярвал твърдо в уважението, точността и надеждността, скоро станал един от най-ценените служители във фирмата. Лично доктор Кисинг ми каза веднъж, че старшият съдружник, старият Джошуа Бътърс Бейкън, наричал дядо му „Звънарят“ от уважение към предишната му професия.

Когато доктор Кисинг бил още дете, дядо му често му носел бракувани или изхвърлени марки заради дефекти при отпечатването. Тези „красиви хартийки“, както ги наричаше той, били единствените му играчки. Затова с часове подреждал и пренареждал разноцветните листчета по нюанси и по други разлики, неуловими за невъоръжено око. Доктор Кисинг казваше, че най-хубавият подарък, който получил, била една лупа, която дядо му спазарил с уличен търговец, след като заложил брачната халка на собствената си майка за един шилинг.

Всеки ден на отиване и на връщане от училище момчето влизало във всички възможни магазини и офиси и предлагало да измете тротоара отпред, ако му дадат боклука от кофите си.

С времето онези късчета хартия станали основата на колекция, на която би завидяло и кралското семейство, а дори и след като се беше издигнал до директор на „Грейминстър“, доктор Кисинг все още пазеше малката лупа, която дядо му му бе подарил.

„Най-малките удоволствия са най-приятни“, казваше ни често той.

Младият Кисинг продължил да се труди усърдно, както когато бил малко момче, и получавал стипендия след стипендия, докато дошъл денят, в който старият звънар със сълзи на очи видял внука си да завършва с отличие Оксфорд.

Някои лаици си мислят, че най-редките пощенски марки са деформираните и дефектните копия, които неизбежно се получават при отпечатването, но това не е вярно. Независимо от високата цена, която биха достигнали, ако се пуснат на пазара тези чудовища, за истинския колекционер те са просто отпадъци.

Не, най-редките марки са онези, които са били пуснати в обращение, законно или не, но в много малък брой. Понякога например пускат в обращение няколко хиляди бройки, преди да се забележи даден проблем. Друг път се отпечатват само няколкостотин бройки, както когато един-единствен лист успее някак си да се измъкне от Министерството на финансите.

Но в цялата история на Британските пощи има само един случай, в който един-единствен лист с пощенски марки се различавал значително от милионите други. Ето как станало това.

През юни 1840 година едно лудо момче, помощник в кръчма, на име Едуард Оксфорд, стреляло с два пистолета почти от упор по кралица Виктория и принц Албърт, докато двамата пътували в открита карета. За щастие и двата изстрела не улучили целта си и кралицата, която тогава била бременна в четвъртия месец с първото си дете, останала невредима.

Според някои опитът за убийство бил на чартистите, а според други бил вследствие от заговор на оранжистите, които искали да качат на английския трон херцога на Къмбърланд. Като че ли вторият вариант бил по-вероятен, отколкото правителството мислело или пък отколкото му се искало да вярва. Макар че Оксфорд щял да плати за престъплението си, като прекара следващите четирийсет години от живота си затворен в лудницата „Бедлам“ — където изглеждал по-нормален от повечето й обитатели и много от лекарите — онези, които поръчали убийството, останали на свобода, неоткриваеми в огромния град. Те имали и други планове.

През есента на 1840 година един чирак на име Джейкъб Тингъл постъпил на работа в „Пъркинс, Бейкън и Печ“. Тъй като бил много амбициозен, младият Джейкъб бързо започнал да се издига в занаята.

Работодателите му обаче още не знаели, че той е пионка в убийствено сериозна игра. Игра, за която били осведомени само загадъчните му господари.

В тази история ме изненада единствено начинът, по който баща ми я пресъздаваше. Едва ли не можех да протегна ръка и да докосна джентълмените с техните високи колосани яки и цилиндрите; и дамите с широки поли и бонета. И заедно с героите от разказа си оживя и татко.

— Мисията на Джейкъб Тингъл била пазена в пълна тайна: той трябвало, по какъвто начин намери, да напечата един-единствен лист от марки Черно пени с ярко оранжево мастило, осигурено му за мисията. Мъж с широкопола шапка, който седял в тъмен ъгъл на пивницата до църквата „Сейнт Пол“ и шепнел смразяващо, му дал стъкленицата заедно с част от парите за изпълнение на задачата.

Щом напечател тайно този лист, Джейкъб трябвало да го пъхне в купчината с обикновени Черни пенита, готови за разпращане до пощенските станции из цяла Англия. След като изпълнел това, работата му приключвала. За останалото щяла да се погрижи съдбата.

Рано или късно някъде в Англия щял да се появи листът с оранжевите марки, а посланието им било пределно ясно за онези, които имали очи да го видят. „Ние сме сред вас, гласяло то. Движим се сред вас свободно и незабелязано.“

Нищо неподозиращата пощенска служба нямало как да изтегли марките на провокаторите. А щом те се появели на бял свят, мълвата за съществуването им щяла да плъзне като горски пожар. Дори правителството на Нейно величество нямало да може да потули случката. Така щели да се уплашат и заемащите най-висши управленски позиции.

— Но — продължи татко — макар и със закъснение, един таен агент проникнал сред заговорниците и предал на властите, че оранжевите марки ще послужат за сигнал на заговорниците из цялата страна, за да започнат нова вълна от нападения срещу кралското семейство.

Планът изглеждал съвършен. Ако се провалял, извършителите просто щели да изгубят малко време и по-късно да опитат отново. Но нямало нужда от втори опит: всичко минало по вода.

В деня след срещата на Джейкъб с непознатия в кръчмата до „Сейнт Пол“, в уличката зад „Пъркинс, Бейкън и Печ“ избухнал силен и подозрителен пожар. Печатарите и чиновниците изтичали навън, за да видят какво става, а Джейкъб хладнокръвно извадил стъкленицата с оранжевото мастило от джоба си, нанесъл го върху плаката с валяк, който предварително скрил зад ред бутилки с химикали на една лавица, поставил отгоре мокър лист хартия с водни знаци и напечатал марките. Всичко станало прекалено лесно.

Преди работниците да се върнат по местата си, той вече бил пъхнал оранжевия лист сред черните му братя, почистил плаката, скрил изцапаните парцали и се готвел да отпечата следващия лист обикновени марки, когато старият Джошуа Бътърс Бейкън влязъл вътре и лично поздравил младежа за спокойствието му в опасната ситуация. Старецът му казал, че ще стигне далеч в занаята.

И тогава, както често се случва, съдбата подложила крак на операцията. Заговорниците не могли да предвидят, че същата вечер в дъжда мъжът с широкополата шапка ще бъде блъснат на улица „Флийт“ от отскубнал се кон и че умиращ ще се върне към вярата, в която бил възпитан, и ще признае за заговора — за Джейкъб Тингъл — на загърнатия с дъждобран полицай, когото взел за облечен в расо католически свещеник.

Но по това време Джейкъб вече бил свършил мръсната работа и листът с оранжевите марки бил на път с нощната поща към някой неизвестен край на Англия. Надявам се, че историята не ти е скучна, Хариет.

Хариет ли? Татко Хариет ли ме нарече?

Не е нечувано бащите с няколко дъщери да изреждат имената им по реда на раждане, когато се обръщат към най-малката, и аз отдавна бях свикнала да ме наричат „Офелия Дафни Флавия, по дяволите“. Но Хариет? Никога не се бе обръщал така към мен! Грешка на езика ли беше, или татко наистина си мислеше, че разказва тази история на Хариет?

Исках да го разтърся; исках да го прегърна; искаше ми се да умра.

Реших, че ако се обадя, ще наруша магията и поклатих бавно глава, сякаш имаше опасност тя да падне от раменете ми.

Навън вятърът брулеше бръшляна, увит по рамката на прозореца, а дъждът се сипеше безмилостно.

— Вдигнали тревога — продължи най-накрая татко и аз затаих дъх. — Разпратили телеграми до всички пощи в страната. В което и кътче на Англия да стигнели, оранжевите марки трябвало да бъдат прибрани под ключ, а министерството незабавно уведомено за местонахождението им.

Тъй като по-големите пратки с Черни пенита се изпращали до големите градове, предполагали, че марките най-вероятно ще се появят в Лондон или Манчестър, в краен случай в Шефилд или Бристол. Както се оказало обаче, те попаднали на съвсем друго място.

Закътано в един от най-отдалечените краища на Корнуол се намира селцето Света Мария от Блатото — място, на което нищо не се случвало, а и никой не очаквал да се случи нещо.

Пощаджия там бил някой си Мелвил Браун — стар господин, който вече бил минал с няколко години обичайната възраст за пенсиониране, и се опитвал, с малко късмет, да заделя от скромната си заплата за „пътуването до двора на църквата“, както разправял на всеки, спрял се да го слуша.

Случило се така — понеже Света Мария в Блатото било затънтено селце във всяко едно отношение — че господин Браун не получил телеграмата с нареждането от министерството и няколко дни по-късно останал поразен, когато докато разопаковал малка пратка с Черни пенита и ги броял, за да провери дали бройката е точна, намерил изчезналите марки.

Той естествено веднага забелязал оранжевия лист. Някой допуснал ужасна грешка! Не бил получил, както е по правило, официалните „Инструкции за пощенските служители“ със съобщение, че марката от едно пени ще има нов цвят. Не, той разбрал, че вижда нещо много важно, макар и да не знаел какво точно.

За миг — но само за миг — си помислил, че този лист със странен цвят може да струва повече отколкото е стойността на марките. Бил чувал, че по-малко от половин година след въвеждането им разни безделници в Лондон започнали да събират самозалепващи се пощенски марки и да ги подреждат в албумчета. Марка с размазани цветове или с обърнати серийни номера можела да достигне цена лира и дори две, а пък цял лист такива…

Но Мелвил Браун бил от онези човешки същества, които май са по-голяма рядкост и от архангелите: той бил честен човек. Съответно веднага изпратил телеграма до министерството и оттам незабавно назначили служебен куриер от гара Падингтън, който да вземе марките и да ги върне в Лондон.

Правителството възнамерявало да унищожи бунтарския лист на мига с цялата тържественост на погребална литургия. Джошуа Бътърс Бейкън предложил вместо това да приберат марките в архива на печатницата или пък да ги дарят на Британския музей, където да останат за идните поколения.

Кралица Виктория обаче, която, както казват американците, си падала малко вехтошарка, имала други идеи: помолила да й дадат една от марките като спомен за деня, в който куршумът на убиеца не я улучил, а останалите да бъдат унищожени от най-висшия служител във фирмата, която ги отпечатала.

И кой би се противопоставил на кралицата? По онова време британските войски се готвели да нападнат Бейрут и министър-председателят виконт Мелбърн (за когото се говорело, че има романтична връзка с Нейно величество), си имал други грижи. И така съдбата на марките била решена.

Единственият лист с оранжеви марки за едно пени в света бил изгорен в стъклен съд на бюрото на изпълнителния директор на „Пъркинс, Бейкън и Печ“. Но преди да драсне клечката кибрит, Джошуа Бътърс Бейкън с хирургическа прецизност отрязал две марки — това се случило няколко години преди да се въведат перфорираните краища — марката с отбелязани букви „AA“ от горния ъгъл за кралица Виктория и тайно отделил марката с буквите „TL“ от противоположния долен ъгъл за себе си.

Тези марки един ден щели да станат известни на колекционерите с прозвището Отмъстителите от Ълстър, макар дълги години преди да получат това наименование, самото им съществуване било държавна тайна.

Години по-късно, когато след смъртта на Бейкън бюрото му било преместено, един плик за писма, заклещен зад него, паднал на пода. Сигурно се досещаш, че чистачът, който го намерил, бил дядото на доктор Кисинг — Звънаря. Тъй като старият Бейкън бил мъртъв, той си помислил, че няма нищо лошо в това да занесе на тригодишния си внук яркооранжевата марка, която стояла самотна в него.

По бузите ми плъзна руменина и аз отчаяно се молех татко да е твърде погълнат от разказа си и да не забележи. Как бих могла да му кажа, без да го разстроя, че и двата Отмъстителя от Ълстър — единият с букви „AA“, а другият с маркировка „TL“ — в този миг са натъпкани безгрижно на дъното на джоба ми?

Част от мен искаше да извади проклетите марки и да ги положи в дланта му, но инспектор Хюит ми се беше доверил. Не можех да дам в ръцете на татко предмети, които най-вероятно са били откраднати и биха могли да го уличат.

За щастие той не забеляза нищо. Дори поредната светкавица, последвана от оглушителна гръмотевица, не го върна към настоящето.

— Отмъстителят от Ълстър с буквите „TL“ — продължи той — разбира се, се превърнал в основния експонат от колекцията на доктор Кисинг. Всеизвестно било, че съществуват само две такива марки. Другата, маркирана с „AA“, след смъртта на кралица Виктория била наследена от сина й Едуард Седми, а след неговата смърт — от сина му Джордж Пети, в чиято колекция останала до хиляда деветстотин двайсет и пета година. Тази марка беше открадната посред бял ден от една изложба и до днес никой не я е виждал.

„Ха!“, помислих си аз.

— А какво станало с марката с „TL“? — попитах на глас.

— Както вече видяхме, марката „TL“ била скътана на сигурно място в кабинета на директора на „Грейминстър“. Доктор Кисинг я изваждаше от време на време „отчасти за да се похвали“, както ни каза веднъж, и „отчасти, за да си припомня скромния си произход, в случай че започне да се възгордява“.

Други хора обаче рядко виждаха Отмъстителя от Ълстър — директорът я е показвал само на няколко от най-сериозните филателисти. Говореше се, че самият крал предложил веднъж да купи марката — оферта, която била любезно, но твърдо, отказана. След като това не подействало, той помолил — чрез личния си секретар — да получи специално разрешение, за да види „този мармаладен феномен“, както го нарекъл. Молбата била незабавно удовлетворена и покойният монарх посетил късно една вечер „Грейминстър“. Интересно е, разбира се, дали е донесъл със себе си „AA“, за да могат двете велики марки отново да се съберат на едно място, та макар и само за няколко часа. Това вероятно ще остане една от големите загадки в историята на филателията.

Попипах джоба си и пръстите ми потръпнаха при лекото изшумоляване на хартията.

— Старият ни възпитател господин Туининг си спомняше ясно онзи случай и разправяше трогателно как лампите в кабинета на директора горели до късно през онази зимна нощ.

Което, уви, ме връща обратно към Хорас Боунпени.

По тона на татко разбрах, че той отново е потънал в собственото си минало. По гръбнака ми пропълзя тръпка на въодушевление. Щях да науча истината.

— По онова време Скелета вече беше станал изкусен фокусник. Превърнал се бе в дързък, нахален младеж с безочливо поведение, който получаваше своето в общи линии с натиск.

Освен издръжката, която получаваше от адвокатите на баща си, той изкарваше и доста допълнителни пари, като изнасяше представления в и около училището — първо по детски празненства, а по-късно, когато стана по-уверен, и по студентски концерти и политически вечери. По онова време единственият му асистент вече беше Боб Станли и се носеха легенди за някои от екстравагантните им изпълнения.

В онези дни обаче рядко виждах Скелета извън класната стая. Тъй като се бе издигнал над нивото на Клуба на илюзиониста, той напусна кръжока и се мълвеше, че отправял презрителни забележки за „онези аматьорчета“, които продължаваха да членуват в него.

Тъй като посещаемостта в клуба спадна сериозно, господин Туининг най-накрая обяви, че се отказва от мистериите на илюзионизма, за да се посвети изцяло на Клуба по филателия.

Спомням си, че онази вечер — беше ранна есен, първата сбирка за годината — Скелета изненадващо се появи ухилен до уши и престорено дружелюбен. Не го бях виждал от края на предишния учебен срок и той вече ми изглеждаше някак си чужд и твърде голям за стаята, в която се бяхме събрали.

— А, Боунпени — каза господин Туининг — каква неочаквана изненада. Какво те води на нашата скромна сбирка?

— Краката ми! — извика Скелета и повечето от нас се разсмяха.

Но в следващия миг той изостави преструвките и отново се превърна в обикновен ученик, държащ се почтително и изпълнен с човечност.

— Господине, през ваканцията си мислех колко прекрасно би било, ако успеете да убедите директора да ни покаже онази своя уродлива марка.

Изражението на господин Туининг стана мрачно.

— Онази уродлива марка, както я наричаш, Боунпени, е една от най-големите ценности в британската филателия и никога не бих предложил да бъде извадена, за да я гледат нахални нехранимайковци като теб.

— Но, господине! Помислете за бъдещето! Когато ние пораснем… имаме собствени семейства…

При тези думи всички се ухилихме и започнахме разсеяно да очертаваме фигури по килима с обувки.

— Ще бъде като сцена от „Хенри Пети“ — продължи Скелета. — Всички семейства в Англия, легнали си вечерта по леглата, ще се смятат за прокълнати, че не са били в „Грейминстър“, за да зърнат великия Отмъстител от Ълстър! Моля ви, господине! Умолявам ви!

— Бих ти писал отличен за смелостта, младежо, и слаб за подигравката с текста на Шекспир. Но все пак…

Виждахме, че господин Туининг омеква. Крайчецът на единия му мустак потрепваше леко.

— О, молим ви, господине — завикахме всички в хор.

— Ами… — каза той.

— И така, всичко бе уредено. Господин Туининг говори с доктор Кисинг и достопочтеният директор, поласкан, че възпитаниците му се интересуват от толкова тайнствен предмет, се съгласи охотно. Изложбата беше насрочена за следващата неделя вечерта след църковната служба и щеше да се проведе в апартамента на директора. Поканени бяха само членовете на Клуба по филателия, а господин Кисинг щеше да поднесе какао и бисквити.

Стаята беше изпълнена с дим. Боб Станли, който бе дошъл със Скелета, пушеше невъзмутимо цигара и като че ли никой не възразяваше. Макар момчетата от единайсети клас да се ползваха с привилегии, за пръв път виждах някое от тях да пали пред директора. Аз пристигнах последен и господин Туининг вече беше напълнил пепелника с фасове от цигари „Голд Флейк“, които пушеше непрекъснато извън класната стая.

Доктор Кисинг като всички велики директори на училища също имаше някои заложби на шоумен. Той говореше на всякакви теми: времето, резултатите от мачовете по крикет, отпусканите стипендии, ужасяващото състояние на керемидите на Ансън Хаус — държеше ни в напрежение.

Чак когато всички треперехме в очакване като щурчета, той рече: „Мили Боже, съвсем забравих, че сте тук, за да видите прочутата ми марка“.

Вече до един кипяхме от нетърпение — сякаш стаята беше пълна с чайници. Доктор Кисинг отиде до сейфа на стената и пръстите му се завъртяха в сложен танц върху ключалката с цифровата комбинация.

С две изщраквания вратичката се отвори. Той бръкна вътре и извади метална табакера — обикновена кутия от цигари „Голд Флейк“! При тази гледка няколко души се изсмяха. Зачудих се дали е имал дързостта да извади същата стара табакера и пред краля.

Последва малко глъчка, но всички в стаята затаиха дъх, когато директорът отвори капака. В кутията, поставена върху постелка от попивателна хартия, стоеше миниатюрно калъфче: твърде малко и безлично на пръв поглед, за да съдържа подобно съкровище.

Доктор Кисинг тържествено извади пинцети от джоба на сакото си и издърпа внимателно марките като сапьор, който обезврежда неизбухнала бомба. После постави марката върху хартията.

Ние се скупчихме, блъскайки се около него, за да виждаме по-добре.

— Внимателно, момчета — предупреди доктор Кисинг. — Не забравяйте за добрите обноски. Винаги трябва да се държите като джентълмени.

И тогава с очите си видях прочутата марка, която изглеждаше точно както бях чувал, но въпреки това надмина очакванията ми… Толкова пленителна беше! Едва повярвахме, че се намираме в една стая с Отмъстителя от Ълстър.

Скелета стоеше точно зад гърба ми и надничаше през рамото ми. Усещах горещия му дъх върху бузата си и дори ми се стори, че долавям миризмата на пай със свинско и червено вино. Нима беше пил?

И тогава се случи нещо, което няма да забравя, докато съм жив — а вероятно и след това. Скелета се спусна напред, сграбчи марката и я вдигна високо, стиснал я с палец и показалец като свещеник, вдигнал нафора.

— Вижте един фокус, господине! — извика той.

Всички се вцепенихме. Преди да успеем да мигнем, Скелета извади кибритена клечка от джоба си, запали я с палец и я поднесе към ъгълчето на Отмъстителя от Ълстър.

Марката почерня, после ъгълчето й се подгъна, малък огнен език се плъзна по повърхността й и миг по-късно от нея остана само малко черна пепел в дланта на Скелета. Той вдигна ръце и със страховит глас изрецитира:

Беше отвратително. Всички стояха смълчани и вцепенени. Доктор Кисинг бе зяпнал, а господин Туининг, който ни заведе там, изглеждаше сякаш са го простреляли в сърцето.

— Това е фокус, господине — извика Скелета безсрамно ухилен. — А сега всички трябва да ми помогнете да я върна. Ако се хванем за ръце и се помолим заедно…

С дясната си ръка той сграбчи дланта ми, а с лявата хвана Боб Станли.

— Подредете се в кръг — нареди ни той. — Хванете се за ръце и всички да се помолим в кръг!

— Стига толкова! — извика доктор Кисинг. — Веднага престани с това безумие! Върни марката в кутията, Боунпени!

— Но, господине — възрази Скелета — и кълна се, че видях зъбите му да проблясват на светлината от огъня в камината. — Ако не се съберем в кръг, магията няма да стане. Фокусите се изпълняват така.

— Върни… марката… в… кутията — повтори бавно и отчетливо доктор Кисинг със страховито изражение като на труп, останал в окопите след битка.

— Добре де, налага се да се справя сам — рече Скелета — Но трябва да ви предупредя, че така ще е много по-трудно.

Никога не го бях виждал толкова самоуверен, толкова самонадеян.

Той нави ръкавите си и вдигна дългите си бели тънки пръсти високо във въздуха.

При тези думи той щракна с пръсти и между тях изведнъж се появи марка. Оранжева марка.

Мрачното изражение на доктор Кисинг малко се разведри и той почти се усмихна. Пръстите на господин Туининг се впиха силно в гърба ми и чак тогава осъзнах, че той се бе вкопчил в мен с цялата си сила.

Скелета приближи марката към очите си, за да я разгледа отблизо, докато едва не докосна носа си с нея. В същото време извади удивително голяма лупа от джоба на панталона си и заразглежда появилата се от нищото хартийка със стиснати устни.

И тогава изведнъж той проговори с гласа на Чанг Фу, стария мандарин, и се кълна, че макар да не носеше грим, видях ясно жълтата кожа, дългите нокти и червеното кимоно с драконите.

— Охо! Достопочтените предци пратили марка! — рече той и ни я показа да я разгледаме. Хартийката беше обикновена марка за вътрешни пратки в Америка: разпространена марка от времето на Гражданската война, каквито имахме в изобилие в класьорите си.

Скелета я пусна да падне бавно на пода, а после сви рамене и обърна очи към тавана.

— Върни се, върни се, Оранжева кралице… — започна той отново, но доктор Кисинг го сграбчи за раменете и го разтърси като кутия с боя.

— Марката — нареди му той и протегна ръка. — Веднага ми я дай!

Скелета обърна навън джобовете на панталона си един по един.

— Не мога да я намеря, господине. Явно нещо се е объркало.

После надникна в ръкавите си, прокара дългия си показалец по вътрешната страна на яката си и лицето му внезапно се преобрази. В следващия миг той бе уплашен ученик, на когото като че ли не му оставаше друго, освен да хукне да бяга.

— Досега винаги се получаваше — запелтечи Скелета. — Правил съм този фокус безброй пъти.

Лицето му почервеня и видях, че ще се разплаче.

— Претърсете го — нареди рязко доктор Кисинг и няколко от момчетата под ръководството на господин Туининг отведоха Скелета в тоалетната, където го обърнаха с главата надолу и го преровиха от рижавата коса до кафявите обувки.

— Момчето казва истината — рече господин Туининг, когато най-накрая се върнаха. — Изглежда, марката е изчезнала.

— Изчезнала ли? — възкликна доктор Кисинг. — Изчезнала? Как, по дяволите, може да изчезне? Сигурни ли сте?

— Напълно — отвърна господин Туининг.

Претърсихме цялата стая: вдигнахме килима, преместихме масите, прегледахме зад всички украшения, но напразно. Най-накрая доктор Кисинг прекоси помещението и отиде до ъгъла, в който Скелета седеше, хванал се за главата.

— Обясни какво стана, Боунпени! — нареди му той.

— Аз… не мога, господине. Сигурно е изгоряла. Трябваше да я сменя, но явно… не знам… не мога… — И при тези думи Скелета избухна в плач.

— Марш в леглото, момче! — извика доктор Кисинг. — Напусни тази сграда и си лягай!

За пръв път чувахме директора да повишава тон и това ни разтърси до дън душа.

Хвърлих поглед към Боб Станли и видях, че той се поклаща напред-назад на пръсти, втренчен безразлично в пода, сякаш чакаше трамвай.

Скелета стана и тръгна към мен. Със зачервени очи той протегна ръка и хвана моята. Разтърси я малодушно, но аз нямах сили да отвърна на жеста.

— Съжалявам, Джако — каза ми, сякаш аз, а не Боб Станли му бях съучастник.

Не можех да го погледна в очите. Извърнах глава, докато не усетих, че си е заминал.

След като Скелета се изниза от стаята и погледна за последен път през рамо с пребледняло лице, господин Туининг се опита да се извини на директора, но това като че ли само влоши нещата.

— Да се обадя ли на родителите му, господине?

— На родителите му ли? Не, господин Туининг. Мисля, че не родителите трябва да викаме.

Господин Туининг стоеше в средата на стаята и кършеше ръце. Бог знае какви мисли са се въртели в ума на бедния човек. Не помня дори какво си мислех самият аз.

Следващият ден беше понеделник. Пресичах вътрешния двор, свит заради брулещия вятър заедно със Симпкинс, който не спираше да бъбри за Отмъстителя от Ълстър. Мълвата се бе разнесла като горски пожар и навсякъде стояха момчета на групички, скупчили глави и размахващи развълнувано ръце, докато обменяха най-новите — и напълно неверни — слухове.

Намирахме се на около петдесет метра от Ансън Хаус, когато някой извика: „Вижте! На покрива на кулата! Това е господин Туининг!“

Вдигнах очи и видях бедния човек на покрива на камбанарията. Беше се вкопчил в парапета като опърпан прилеп с развявана от вятъра роба. През бързо движещите се облаци проби слънчев лъч и като театрален прожектор го освети отзад. Цялото му тяло сякаш засия, а косата му, стърчаща изпод шапката, приличаше на меден диск под отблясъците на слънцето и напомняше на ореола на светец от старинен ръкопис.

— Внимавайте, господине! — извика Симпкинс. — Керемидите на покрива са в ужасно състояние!

Господин Туининг погледна надолу към краката си, сякаш се събуждаше от сън, сякаш удивен, че се е озовал внезапно на двайсет и пет метра над земята. Погледна към керемидите и за миг застина.

После изправи гръб, хванал се за парапета само с върха на пръстите си. Вдигна дясната си ръка за римски поздрав с развяваща се около тялото му роба като тогата на древен цезар на крепостна стена.

— Прощавайте! — извика той. — Сбогом.

За миг си помислих, че е отстъпил назад от парапета. Сигурно беше размислил. Вероятно слънцето зад него ме бе заслепило. Но после го видях да се преобръща във въздуха. По-късно едно от момчетата каза пред репортера от вестника, че приличал на падащ ангел от небето, но не беше така. Господин Туининг падна мигновено на земята като камък, увит в чорап. Няма по-приемлив начин, по който да го опиша.

Татко замълча задълго, сякаш не можеше да намери думи. Затаих дъх.

— Звукът, който се чу, когато тялото му удари паветата — продължи той най-накрая, — ме преследва в сънищата ми до ден-днешен. По време на войната видях и чух много, но нищо не беше толкова ужасяващо, колкото онзи звук. Господин Туининг беше добър човек, а ние го убихме. С Хорас Боунпени причинихме смъртта му, все едно го бутнахме със собствените си ръце от кулата.

— Не! — възразих аз и докоснах татко по ръката. — Ти не си виновен за нищо!

— Виновен съм, Флавия.

— Не! — повторих, макар малко да се смутих от собствената си смелост. Наистина ли се осмелявах да говоря така на баща си? — Не си виновен ти. Хорас Боунпени е унищожил Отмъстителя от Ълстър!

Татко се усмихна тъжно.

— Не, скъпа. Разбираш ли, когато се върнах в стаята си през онази неделя и свалих сакото си, на маншета на ризата си напипах странно лепкаво петно. Веднага разбрах какво се е случило. Когато ме хвана за ръката, за да се помолим в кръг, Скелета е пъхнал в ръкава ми дългия си показалец и е залепил Отмъстителя от Ълстър за маншета. Но защо беше избрал точно мен? Защо не Боб Станли? Имал е съвсем основателна причина: ако бяха претърсили всички ни, щяха да намерят марката в моя ръкав и Скелета да бъде оневинен. Нищо чудно, че не я откриха, докато го претърсваха! Прибрал марката, когато дойде да ми стисне ръката, преди да излезе. Не забравяй, че Скелета беше майстор на фокусите и тъй като някога бях негов асистент, изглеждаше напълно логично отново да съм му помогнал. Всички щяха да повярват.

— Не! — обадих се аз.

— Да — усмихна се татко. — Остава съвсем малко от историята. Макар да не доказаха, че Скелета е виновен, той не се върна в „Грейминстър“ през следващия срок. Някой ми каза, че заминал за чужбина, за да избегне бъдещи неприятности и това никак не ме изненада. Не се изненадах и когато след години чух, че Боб Станли, след като го изключили от Медицинската академия, заминал за Америка, където открил филателистки магазин: компания за доставки по пощата, която публикува обяви в списания с комикси и изпраща пакети с марки на подрастващи момчета. Целият му бизнес обаче явно е бил фасада за потайни сделки с богати колекционери. Скелета не го видях отново близо трийсет години. До миналия месец, когато ходих в Лондон на международното изложение на марки, организирано от Кралското дружество по филателия. Сигурно си спомняш. Едно от най-интересните събития там беше изложбата на няколко избрани екземпляра от колекцията на настоящия крал, включително редкия Отмъстител от Ълстър „AA“ — близнакът на марката на доктор Кисинг.

Хвърлих й само бегъл поглед, тъй като ми навяваше неприятни спомени. Имаше други експонати, които исках да разгледам и Отмъстителят от Ълстър на краля отне само няколко секунди от времето ми.

Точно преди изложбата да затвори за деня, стоях в дъното на залата и разглеждах цял непокътнат лист с марки, който мислех да си купя, когато случайно вдигнах очи и зърнах яркочервена коса — коса, която можеше да принадлежи само на един човек.

Беше Скелета, разбира се. Той оживено говореше нещо на малка група колекционери, събрали се пред марката на краля. Докато гледах към тях, дебатът се разгорещи и като че ли нещо, което Скелета каза, ядоса един куратор, който заклати яростно глава, а всички говореха разпалено един през друг.

Мислех си, че Скелета не ме е видял, а и не исках да се срещам с него.

За щастие един стар приятел от армията, Джъмбо Хигинсън, мина случайно в този миг и ме поведе да вечеряме и да пийнем някъде. Добрият стар Джъмбо… не за пръв път изникваше в най-подходящия момент.

Погледът на татко се размъти и видях, че отново е потънал в спомените от миналото, както често му се случваше. Понякога се чудех дали ще свикна с внезапните му пристъпи на мълчание. Но в следващия миг като навита на пружинка играчка, която внезапно се размърдва, щом я докоснеш, той продължи разказа си, сякаш изобщо не бе млъквал.

— Във влака на път за вкъщи прочетох във вестника, че кралският Отмъстител от Ълстър е бил сменен с фалшиво копие, което явно се е случило пред погледите на посетители, няколко изрядни филателисти и двама охранители. Веднага се досетих не само кой е извършил кражбата, но и как в общи линии е успял да го направи.

Миналия петък, когато намерихме мъртвата бекасина на прага, веднага разбрах, че Скелета е идвал у дома. В „Грейминстър“ прякорът ми беше Малката бекасина, или накратко „Джако“. Трите букви в ъгъла на Черното пени бяха неговите инициали. Много е сложно за обяснение.

— Хорас Боунпени — казах аз. — В „Грейминстър“ неговият прякор е бил Боуни, или Скелета, а твоят — съкратено Джако. Разбрах го преди доста време.

Татко ме изгледа, като че ли бях отровна змия, която бе задушил като я беше притиснал до гърдите си или я бе изхвърлил през прозореца. Той няколко пъти потри горната си устна с показалец, сякаш за да опише някакъв херметически символ, но после продължи да разказва.

— Макар да знаех, че Скелета е някъде наблизо, не бях подготвен за страшния шок да видя как мъртвешки бледото му лице изниква внезапно от мрака на прозореца на кабинета ми. Минаваше полунощ. Трябваше да откажа да разговарям с него, но той ми отправи заплахи…

Искаше да купя и двете оранжеви марки от него: едната, която бе откраднал от изложението, и другата, която изчезна преди години от колекцията на доктор Кисинг.

Не знам защо бе решил, че съм богат. „Подобна възможност за инвестиция се предоставя веднъж в живота“, каза ми той.

Отвърнах му, че нямам пари, а Скелета заплаши да съобщи в полицията, че съм планирал кражбата на първия Отмъстител от Ълстър и съм поръчал втората кражба. Боб Станли щял да потвърди показанията му. Все пак нали аз съм колекционер на марки, а не той. А и нали присъствах и на двете кражби. Онзи дявол дори намекна, че може би вече — може би — е поставил Отмъстителите от Ълстър в някой от класьорите ми.

След караницата бях твърде разстроен, за да си легна. Щом Скелета си отиде, часове наред крачих напред-назад из кабинета си и премислях ситуацията. Винаги съм се чувствал отчасти отговорен за смъртта на господин Туининг. Звучи ужасно, но е вярно. Мълчанието ми доведе до самоубийството на добрия човек. Ако само бях имал смелостта да изкажа на глас подозренията си в училище, Боунпени и Станли нямаше да се измъкнат и господин Туининг нямаше да бъде принуден да сложи край на живота си. Виждаш ли, Флавия, че мълчанието понякога струва скъпо?

След дълъг размисъл реших — противно на всички свои принципи — да се предам пред изнудването. Щях да продам всичките си колекции и да купя мълчанието му. Трябва да ти призная, Флавия, че в живота си от нищо не съм се срамувал така, както от това решение. От нищо.

Искаше ми се да знам какво да му отговоря, но за пръв път не намирах думи и седях безпомощна, без да смея дори да погледна баща си в очите.

— Късно през нощта, може би към четири часа, защото навън се развиделяваше, включих лампата с твърдото намерение да отида пеша до селото, да събудя Боунпени в странноприемницата и да му кажа, че съм съгласен. Но нещо ме спря. Не зная какво точно беше, но не можах да го направя. Излязох на терасата, ала вместо да заобиколя към предния вход и алеята, както бях решил, нещо ме затегли като магнит към гаража.

Ясно! Значи татко не е излязъл през вратата на кухнята. Слязъл е от терасата пред кабинета си покрай външната страна на градинската стена и е влязъл в гаража. Не е стъпвал в градината. Не е минал покрай умиращия Хорас Боунпени.

— Имах нужда да помисля — продължи той, — но като че ли не можех да се съсредоточа върху нищо.

— И си седнал в Ролса на Хариет — обадих се аз. Понякога ми идеше да се застрелям.

Татко ме изгледа тъжно, както сигурно червеят гледа птицата в мига, преди клюнът й да се затвори.

— Да — отвърна тихо той. — Бях уморен. Последното, което помня, е, че си мислех как щом Скелета и Боб Станли разберат, че нямам пукната пара, ще си намерят по-обещаваща жертва. Не че пожелавам на някого да му се случи подобно нещо… И тогава явно съм заспал. Не помня. А и няма значение. Още бях в колата, когато полицаите ме намериха.

— Как така да нямаш пукната пара? — изумих се аз. — Татко, нали имаш Бъкшоу?

Той ме погледна с навлажнени очи. Никога досега не бях виждала този поглед.

— Бъкшоу беше собственост на Хариет и когато тя умря, не остави завещание. Разходите по уреждането на наследството… най-вероятно ще стопят всичките ни средства.

— Но Бъкшоу е твое! — възразих аз. — Имението е на семейството ни от векове.

— Не, имението не е мое. Разбираш ли, Хариет беше от рода Де Лус още преди да се оженим. Тя ми се падаше трета братовчедка. Бъкшоу беше нейно наследство. Не ми е останал и петак за поддръжката на имението. Както вече ти казах, на практика съм разорен.

На вратата се почука и инспектор Хюит влезе в килията.

— Съжалявам, полковник Де Лус — каза той. — Главният следовател, както несъмнено знаете, е изключително стриктен процедурата да се спазва до последната подробност. Дадох ви толкова време, колкото можах, без да ме накажат.

Татко кимна тъжно.

— Хайде, Флавия, ела да те закарам до вас — обърна се към мен инспекторът.

— Още не мога да се прибера. Някой ми е откраднал колелото. Искам да подам жалба.

— Колелото ти е на задната седалка в колата ми.

— Вече сте го намерили? — Алилуя! Гладис беше спасена!

— Колелото изобщо не е изчезвало — отвърна инспекторът. — Видях, че си го оставила на паркинга и полицай Глосъп го прибра.

— За да не мога да избягам ли?

Татко повдигна вежди при дръзките ми думи, но не каза нищо.

— Отчасти да — рече инспектор Хюит, — но най-вече защото навън все още вали като из ведро, а пътят до Бъкшоу е дълъг и все по нанагорнище.

Прегърнах татко мълчаливо и макар той да остана скован като стар дъб, изглежда нямаше нищо против.

— Опитай се да бъдеш послушна, Флавия.

Да бъда послушна ли? Само това ли успя да измисли? Очевидно нашата подводница беше изплувала, екипажът й бе изваден от дълбините и цялата магия бе останала на дъното.

— Ще се постарая — отговорих аз и извърнах глава. — Ще се старая с всички сили.

Училище „Грейминстър“ се простираше задрямало под слънцето, сякаш сънуваше отминалите си славни дни. Изглеждаше точно както си го представях: великолепни стари каменни сгради, чисто зелени поляни, спускащи се към лениво течащата река, и обширни празни игрища, където като че ли мълчаливо отекваха мачове по крикет, чиито участници отдавна бяха мъртви.

Подпрях Гладис на едно дърво на страничната алея, по която влязох в двора. Зад живия плет стоеше трактор и тихо бръмчеше, но шофьорът му не се виждаше никъде.

От параклиса в другия край на поляната долитаха гласовете на момчетата от хора. Въпреки слънчевата утрин те пееха:

Заслушах се за миг, но те внезапно замлъкнаха. После след кратка тишина органът отново засвири яростно и хорът подхвана песента отначало.

Вървях бавно през тревистия, както татко го наричаше „вътрешен двор“, а високите прозорци на училището се взираха в мен студено и изведнъж ме обзе странно чувство, което вероятно изпитва насекомото, когато го поставят под микроскоп — усещането за невидимите лещи високо над него. Светлината също ми се струваше необичайна.

С изключение на един преминаващ ученик и двама учители с черни роби, които разговаряха в движение, свели глави един към друг, широките морави и лъкатушещите пътеки на „Грейминстър“ бяха пусти под яркосиньото небе. Мястото ми се струваше малко нереално като изключително силно увеличена цветна снимка от онези, които поместват в пътеводителите от рода на „Живописна Великобритания“.

Онази варосана сграда в източния край на двора — зданието с часовниковата кула — трябва да е Ансън Хаус: старото общежитие на татко.

Приближих се към сградата и засенчих очи с длан заради яркото слънце. Някъде от онези бойници господин Туининг бе скочил и се бе разбил на старинните павета, които сега лежаха на не повече от трийсет метра от мен.

Тръгнах през тревата, за да ги разгледам отблизо.

За мое разочарование по тях нямаше кървави следи. Разбира се, че нямаше как да има след всички тези години. Сигурно бяха измили кръвта веднага щом е било прилично да го направят — най-вероятно още преди да положат счупеното тяло на господин Туининг в гроба.

Освен за газилите ги двеста години крака на привилегировани деца, тези павета нямаха какво друго да разкажат. Спретнато подредена покрай каменните стени на Ансън Хаус, пътеката беше широка едва два метра.

Вдигнах глава и се взрях в кулата. От този ъгъл каменната й стена се извисяваше зашеметяващо и завършваше високо в небето с филигран от ефирни каменни украси, където бели пухкави облаци се носеха мързеливо покрай парапетите и създаваха странното усещане, че цялата конструкция се накланя… пада… и се сгромолясва върху мен. От илюзията стомахът ми се сви и се наложи да извърна поглед.

Изтърканите каменни стъпала подмамващо водеха от павираната пътека, през входната арка до двукрила врата. Отляво се намираше стаичката на портиера, а обитателят й се бе привел над телефона. Дори не вдигна глава, когато се промъкнах вътре.

Пред мен хладен и прозрачен коридор се простираше като че ли безкрайно и аз тръгнах по него, като вдигах крака внимателно, за да не скърцат обувките ми по аспидните плочки.

От двете ми страни в мрака се простираше дълга галерия от усмихнати лица — ученици и учители — всички те от „Грейминстър“, загинали за страната си. Снимките бяха поставени в черни лакирани рамки: „За да живеят другите“ пишеше на позлатена табелка. В дъното на коридора, отделно от останалите, бяха окачени снимките на три момчета, а имената им бяха гравирани в червено върху месингови табелки. Под всяко име се четеше: „Изчезнал по време на бойни действия“.

„Изчезнал по време на бойни действия“ ли? Защо снимката на татко не висеше сред тях?

В общи линии него го нямаше също толкова, колкото и младите мъже, чиито кости лежаха някъде във Франция. Изпитах лека вина при тази мисъл, но пък беше вярно.

Струва ми се, че именно там, в сумрачния коридор на „Грейминстър“, започнах да осъзнавам до каква степен всъщност татко се е отчуждил. Вчера бях готова да се хвърля на врата му и да го прегърна силно, но сега съзнавах, че уютната сцена в затвора не е била диалог, а неспокоен монолог. Той беше говорил на Хариет, а не на мен. И също както с умиращия Хорас Боунпени ролята ми бе на неволен изповедник.

Сега, когато се намирах в „Грейминстър“, където проблемите на татко бяха започнали, училището ми се стори още по-студено, изолирано и неприветливо.

След снимките в мрака едно стълбище водеше към първия етаж и след като се качих по него, се озовах в коридор като долния, който също минаваше по цялата дължина на сградата. Макар вратите от двете страни да бяха затворени, на всяка имаше малко прозорче и аз надникнах през тях. Бяха класни стаи, досущ еднакви.

В дъното на коридора видях голяма ъглова стая, която изглеждаше по-различно: на табелката на вратата пишеше „Химична лаборатория“.

Натиснах бравата и вратата веднага се отвори. Проклятието беше вдигнато!

Не знам какво очаквах, но не беше онова, което видях: изцапани дървени маси, скучни колби, запотени стъкленици, нащърбени епруветки, спиртни лампи и цветна таблица с елементите на стената, в която имаше нелепа печатна грешка и позициите на арсена и селена бяха сменени. Веднага го забелязах и — с парченце син тебешир от поставката на черната дъска — си позволих да поправя грешката, като нарисувах две стрелки, отбелязващи, че редът на елементите трябва да се смени. Отдолу изписах „ГРЕШКА“ и подчертах думата два пъти.

Така наречената лаборатория не бе нищо в сравнение с моята в Бъкшоу и при тази мисъл изпъчих гордо гърди. Прииска ми се да изтичам у дома, да отида в своята лаборатория, да докосна собствените си чисти до блясък стъкленици, да забъркам перфектната отрова — само заради тръпката.

Но удоволствията щяха да почакат. Имах работа.

Не искам да звучи прекалено драматично, но същата вечер спах като прокълната. Сънувах кули и нащърбени ръбове, където шибащ дъжд се носеше от океана с мириса на виолетки. Бледа жена в рокля от епохата на кралица Елизабет стоеше край леглото ми и ми шептеше на ухо, че камбаните ще забият. Стар моряк с мушамено яке седеше върху куп дървени греди и кърпеше с шило мрежите си, докато далеч над морето мъничък самолет летеше към залязващото слънце.

Когато най-накрая се събудих, слънцето се бе вдигнало и влизаше през прозореца, а аз бях пипнала гадна настинка. Още преди да сляза за закуска, използвах всички носни кърпи в чекмеджето си, както и една чиста кърпа за баня. Едва ли има нужда да споменавам, че не бях в особено добро настроение.

— Стой далеч от мен — предупреди ме Фели, докато се добирах с подпиране до далечния край на масата, дишайки тежко като кит.

— Умри, вещице — успях да кажа и да направя кръст с показалците на двете си ръце.

— Флавия!

Побутвах овесената си каша с ъгълчето на препечена филийка. Въпреки хрупкавите трохи от хляба, блудкавата каша в купичката имаше вкус на картон.

Някой ме дръпна, стреснах се и подскочих на масата като в зле монтирана кинолента. Бях заспала над закуската си.

— Какво ти е? — попита Фели. — Добре ли си?

— Била е в плен на изнурително бълнуване от вчерашното скитосване или безпътие — рече Дафи.

Напоследък тя четеше романа „Пелам“ на Булуър-Литън — по няколко страници вечер преди лягане, и докато го свършеше, най-вероятно щеше да ни засипва всеки ден на закуска с абстрактни изрази от прозаичен стил, скован и монотонен като игра на покер.

— Вчерашен — спомних си аз значението на думата „случил се вчера“. Тъкмо клюмах с глава, обмисляйки какво означава останалата част от фразата, когато Фели изведнъж скочи от масата.

— Мили Боже! — възкликна тя и бързо се загърна плътно с пеньоара си като с покров. — Кой, за Бога, е този?

Отвън пред френския прозорец стоеше човек и надничаше към нас, засенчил поглед с длани.

— Това е онзи писател — казах аз. — Пише за провинциалните имения. Пембъртън.

Фели изписка и изтича нагоре по стълбите, където знаех, че ще си облече синия пуловер и пола, ще напудри сутрешните пъпки и ще слезе плавно, сякаш е друг човек: Оливия де Хавиланд например. Винаги правеше така, когато в Бъкшоу дойдеше непознат мъж.

Дафи вдигна глава незаинтересовано и после продължи да чете. Както обикновено, аз трябваше да се заема.

Излязох на терасата и затворих вратата след себе си.

— Добро утро, Флавия — поздрави ухилен Пембъртън. — Наспа ли се добре?

Дали съм се наспала добре ли? Що за въпрос беше това? Стоях на терасата с подпухнали от недоспиване очи, с коса, чорлава като гнездо на плъхове, и нос, течащ като планински поток. Пък и въпроси, свързани с качеството на съня, не се ли задаваха на хора, с които си прекарал нощта под един покрив? Не бях сигурна. Трябваше да проверя в „Пълен наръчник по етикет за дами“. Фели ми беше подарила книгата за миналия ми рожден ден, но все още я използвах да подпирам с нея по-късия крак на леглото си.

— Не спах много добре. Настинала съм.

— Колко неприятно. Надявах се да интервюирам баща ти за Бъкшоу. Не искам да се натрапвам, но времето ми тук е ограничено. След войната цената на настаняването далеч от дома, дори и в най-скромните странноприемници като „Тринайсетте патока“, е просто шокираща. Не е хубаво да се оправдаваш с липсата на средства, но ние, бедните учени, все още се храним най-вече с хляб и сирене.

— Закусихте ли вече, господин Пембъртън? — попитах аз. — Сигурна съм, че госпожа Малит ще успее да ви приготви нещо.

— Много мило от твоя страна, Флавия, но ханджията, господин Стоукър, ми поднесе истинско угощение с две наденички и пържено яйце, а се притеснявам и да не ми отеснеят дрехите.

Не бях сигурна как точно да разбирам този отговор, а и заради настинката си бях твърде раздразнителна, за да го помоля да уточни.

— Може би аз ще успея да отговоря на въпросите ви. Татко е задържан…

Да, точно така! Каква хитруша си само, Флавия!

— Татко е задържан по работа в града.

— Едва ли темите, които искам да обсъдя с него, представляват интерес за теб. Имам няколко сложни въпроса за отводнителните канали и законите за обработка на прилежащи земи… такива работи. Надявах се да вложа и показалец на архитектурните промени, направени от Антъни и Уилям де Лус през деветнайсети век. „Разделената къща“ и така нататък.

— Чувала съм, че се съставя показалец — казах изведнъж аз, — но за пръв път чувам да се влага.

Дори и с течащ нос все още можех да влизам във вербални битки и с най-добрите възрастни. Едно влажно и експлозивно кихане развали ефекта.

— В такъв случай може ли да вляза и да огледам набързо. Ще си запиша някои бележки. Няма да притеснявам никого.

Опитвах се да измисля синоними на думичката „не“, когато чух рева на двигател и Догър се появи на волана на стария ни шумен трактор сред дърветата в края на алеята, понесъл конски тор към градината. Господин Пембъртън, който веднага забеляза, че се взирам някъде през рамото му, се обърна да види какво става. Когато зърна Догър да се приближава към нас, му помаха дружелюбно.

— Това е старият Догър, нали? Верният прислужник на семейството?

Догър спря трактора и се огледа, за да види на кого маха Пембъртън. След като не видя никого, той вдигна шапка, сякаш за поздрав, но само се почеса по главата. Слезе от трактора и се затътри към нас.

— Флавия — продължи Пембъртън, след като погледна ръчния си часовник, — изгубих всякаква представа за времето. Обещах на издателя си да се срещна с него в Недър Итън, за да разгледаме една доста рядка гробница. Имала невероятен парапет. Старият Куорингтън си пада по гробници, затова е най-добре да не закъснявам. В противен случай „Гробници и надгробни украси: Пътеводител на Пембъртън“ може изобщо да не види бял свят.

Той наметна на гърба си раницата с художническите си принадлежности и слезе по стъпалата, като се спря при ъгъла на къщата, за да затвори очи и да вдиша дълбоко утринния въздух.

— Предай поздравите ми на полковник Де Лус — добави и в следващия миг изчезна.

Догър се качи бавно по стълбите, сякаш не бе спал.

— Гости ли идваха, госпожице Флавия? — Свали шапка той и обърса чело с ръкава си.

— Това беше господин Пембъртън. Пише книга за имения или гробници, или нещо подобно. Искаше да разпита татко за Бъкшоу.

— Не съм го чувал този — рече Догър. — Но пък и не чета много. Въпреки това, госпожице Флавия…

Знаех, че ще ми изнесе проповед, пълна с притчи и смразяващи кръвта примери защо не бива да се разговаря с непознати, но не го направи. Вместо това докосна периферията на шапката си с показалец и двамата постояхме загледани в хоризонта над ливадата като две крави. Разбрахме се без думи. Добрият стар Догър. Това бе начинът му на поучаване.

Именно той например ме научи търпеливо да отключвам ключалки с шперц, когато един ден го заварих да чопли нещо по вратата на оранжерията. Беше изгубил ключа по време на един от „пристъпите“ си и залисано действаше с извитите зъбци на стара вилица, която намерил в една саксия.

Ръцете му трепереха силно. В тези състояния човек имаше чувството, че ако го докосне с пръст, ще го удари ток. Но въпреки това аз предложих да му помогна и след няколко минути той вече ми показваше как да отворя вратата.

— Лесно е, госпожице Флавия — каза Догър след третия ми опит. — Просто не забравяйте трите основни неща: усукване, натиск и огъване. Представете си, че живеете в ключалката. Вслушайте се в пръстите си.

— Къде се научи да правиш това? — попитах аз възхитено, когато вратата изщрака и се отвори. След като схванеш как става, беше изключително лесно.

— Научих се отдавна, в далечни земи — отвърна Догър, излезе от оранжерията и се престори на твърде зает, за да отговаря на още въпроси.

През последните четирийсет и пет минути се опитвах да убедя Догър да ме остави да сложа лед на врата му, но той не даваше. Увери ме, че ще се оправи, след като си почине и тръгна към стаята си.

От прозореца си виждах Фели, полегнала на едно одеяло на южната морава, където се опитваше да отрази слънчевите лъчи и от двете страни на лицето си с помощта на няколко списания. Взех един стар армейски бинокъл на татко и внимателно изследвах лицето й. След като я огледах добре, отворих тетрадката си и записах:

Но не можех да се съсредоточа. Трудно бе да се занимавам с Фели, след като имах толкова неща на главата си, свързани с татко и Догър. Трябваше да си събера мислите.

Отгърнах на нова страница и написах:

Прегледах списъка три пъти с надеждата, че ми е убягнал някой факт. И тогава видях нещо, от което мислите ми запрепускаха. Нали Хорас Боунпени е бил диабетик? В „Тринайсетте патока“ намерих ампулите с инсулин и кутията с липсващата спринцовка. Дали бе изгубил спринцовката, или някой я беше откраднал?

Най-вероятно Боунпени е хванал ферибота от Ставангер в Норвегия до Нюкасъл на Тайн и оттам е пътувал с влак до Йорк, където се е прекачил на влака за Додингсли. От Додингсли най-вероятно е взел автобус или такси до Бишъпс Лейси.

А доколкото знаех, през цялото време не се е хранил! Паят в стаята му (както доказваше перото в него) е бил средство да пренесе тайно бекасината в Англия. Тъли Стоукър бе казал на инспектора, че гостът е изпил чаша бира в бара. Но не бе споменал нищо за храна!

Ами ако след като е дошъл в Бъкшоу и е заплашил татко, Боунпени е излязъл през кухнята — което бе почти сигурно — и е видял пая с крем на перваза? Ами ако си е отрязал парче, излапал го е, излязъл е навън и е получил диабетична криза? Паят с крем на госпожа Малит действаше така на всички в Бъкшоу, а ние не бяхме диабетици!

Ами ако все пак в крайна сметка наистина паят е убил Боунпени? Всичко да е било просто нелеп нещастен случай? Дали всички в списъка ми не бяха невинни? Дали Боунпени изобщо не е бил убит?

Но ако е така, Флавия, прошепна едно тъжно гласче в главата ми, защо инспектор Хюит арестува татко и повдигна обвинение срещу него?

Макар носът ми още да течеше, а очите ми да сълзяха, ми се стори, че газираният пилешки бульон започва да действа. Прочетох отново списъка със заподозрените и размишлявах, докато не ме заболя главата.

Нищо не можех да измисля. Накрая реших да изляза навън, да седна на тревата, да подишам чист въздух и да насоча мислите си към нещо напълно различно: щях да мисля за азотните оксиди, например за N₂O, известен още като райски газ: нещо, от което всички в Бъкшоу отчаяно се нуждаеха.

Райският газ и убийството изглеждаха несъвместими теми, но така ли бе наистина?

Сетих се за моя идол Мари Ан Лавоазие, една от най-великите личности в областта на химията, чийто портрет, заедно с ликовете на други велики химици, бе закачен на огледалото в стаята ми. Прическата й приличаше на балон с горещ въздух, а съпругът й я гледаше любящо и като че ли нямаше нищо против смешната й фризура. Мари знаела, че тъгата и смехът често вървят ръка за ръка. Спомних си, че по време на Френската революция в лабораторията на съпруга й Антоан — точно след като били запечатали със смола и восък всички телесни отверстия на асистента си, увили го в изолационно платно и му сложили сламка, през която да диша в измервателните уреди на Лавоазие, точно в този миг, докато Мари Ан скицирала процедурата, властите разбили вратата, нахълтали в помещението и отвели съпруга й на гилотината.

Веднъж разказах тази мрачна, но развлекателна история на Фели.

— Обикновено само селяците изпитват нуждата да си създават кумири — изсумтя надменно тя.

Но това не помагаше. Мислите ми бяха объркани като сламки в купа сено. Трябваше да намеря някакъв катализатор, както да речем, е направил Кирхоф. Той открил, че когато нишестето се вари във вода, то си остава нишесте, но ако се добавят само няколко капки сярна киселина, нишестето се преобразува в глюкоза. Веднъж направих експеримента, за да се уверя, че наистина става така, и действително получих същия резултат. Пепел в пепелта; нишесте в захарта. Малко прозорче, през което да надникнем в Сътворението.

Прибрах се в къщата, която сега ми се стори странно тиха. Спрях пред вратата на салона и се заслушах, но отвътре не долиташе нито звукът от пианото на Фели, нито прелистването на страници на Дафи.

Стаята беше празна. И тогава си спомних, че на закуска сестрите ми говореха за разходка до Бишъпс Лейси, за да изпратят писма на татко. Освен госпожа Малит, която се бе залостила в кухнята, и Догър, който си почиваше на горния етаж, аз, може би за пръв път в живота си, бях сама в Бъкшоу.

Включих радиото, за да ми прави компания, и щом лампите загряха, стаята се изпълни с музиката от оперета. Беше „Микадо“ на Гилбърт и Съливан, една от любимите ми. Веднъж си помислих, че би било прекрасно, ако с Дафи и Фели можехме да сме щастливи и безгрижни като Юм-Юм и двете й сестри.

Усмихнах се, когато трите запяха:

Погълната от музиката, се тръшнах на един мек фотьойл и преметнах крака през страничната облегалка — позата, в която природата е отредила да се слуша музика — и за пръв път от няколко дни усетих как мускулите на врата ми се отпускат.

Явно съм задрямала за малко или просто съм се унесла в мечти — не знам със сигурност — но когато се събудих, Коко, Великият лорд екзекутор, пееше:

Думите ми напомниха за татко и от очите ми потекоха сълзи. Помислих си, че това не е никаква оперета. Животът не беше никаква веселба, а Фели, Дафи и аз не бяхме три безгрижни ученички. Ние бяхме три момичета, чийто баща бе обвинен в убийство. Скочих от стола, за да изключа радиото, но когато протегнах ръка към копчето, гласът на Великия лорд екзекутор се разнесе мрачно от високоговорителя:

Престъпникът ще си получи заслуженото. Разбира се! Флавия, Флавия! Как не се сети досега?

Като стоманен лагер, който пада в кристална ваза, нещо в съзнанието ми рече „щрак“ и бях напълно убедена, че Хорас Боунпени е бил убит.

Беше нужно само още едно нещо (всъщност две неща, най-много три), за да приключа с този случай, да го опаковам като кутия шоколадови бонбони и да го поднеса, както си му е редът, увит с червени панделки на инспектор Хюит. След като му разкажех всичко, той веднага щеше да пусне татко от затвора.

Госпожа Малит все още беше в кухнята, пъхнала ръка в едно пиле.

— Госпожо Малит, може ли да бъда искрена с вас?

Тя вдигна глава и избърса ръце в престилката си.

— Разбира се, скъпа. Нали винаги си говорим искрено?

— Става въпрос за Догър.

Усмивката по лицето й замръзна, тя се обърна и се засуети с кълбо готварски канап, с който овръзваше пилето.

— Вече не правят нищо като по-рано — рече госпожа Малит, когато нишката се скъса. — Дори канапа. Миналата седмица тъкмо разправях на Алф: „Онзи канап, дето го донесе от книжарницата…“

— Моля ви, госпожо Малит — настоях аз. — Трябва да ви попитам нещо. Въпросът е на живот и смърт! Моля ви!

Тя ме изгледа над очилата си като църковен настоятел и за пръв път в нейно присъствие се почувствах като малко момиченце.

— Веднъж ми казахте, че Догър е бил в затвора и че е бил принуден да яде плъхове. Споменахте, че са го измъчвали.

— Така е, скъпа. Алф ми рече, че не е трябвало да се изпускам. Не бива да говорим за това. Нервите на горкия Догър са съсипани.

— Откъде знаете, че е лежал в затвора?

— И моят Алф беше в армията. Известно време служеше с полковника и с Догър. Но не говори за онези времена. Повечето войници не обичат да си спомнят. Моят Алф се прибра невредим, само сънуваше кошмари, но повечето не са извадили такъв късмет. Войниците са като братство — като един човек, разстлан на тънък слой, обгръщащ цялото земно кълбо. Знаят къде са старите им другари и какво се е случило с тях. Странна работа, малко като ясновидство.

— Догър убивал ли е? — попитах аз направо.

— Убедена съм, че го е правил, скъпа. Всички са убивали. Това е била работата им, нали?

— Имам предвид, освен врагове.

— Догър спасил живота на баща ти. В много отношения. Бил е санитар или нещо подобно, при това добър. Разправят, че извадил куршум от гърдите на баща ти, заседнал точно до сърцето. Докато го зашивал, някакъв летец превъртял от шока. Опитал се да заколи всички в палатката. Догър го спрял.

Госпожа Малит завърза и последния възел и с ножица отряза излишния канап.

— Спрял го е?

— Да, скъпа. Спрял го.

— Искате да кажете, че го е убил.

— Догър не помнел какво точно се случило. Бил получил един от пристъпите си и…

— И татко си мисли, че събитията са се повторили. Че Догър отново му е спасил живота, като е убил Хорас Боунпени! Затова пое вината върху себе си!

— Не знам, скъпа. Но подобна постъпка е напълно в характера на полковника.

Това беше, нямаше друго обяснение. Какво каза татко, когато му споделих, че и Догър е дочул караницата му с Боунпени? „Точно от това се страхувах“. Това бяха думите му.

Историята изглеждаше странна — направо нелепа — като оперета на Гилбърт и Съливан. Аз се бях опитала да поема вината, за да защитя татко. Той бе поел вината, за да защити Догър. Въпросът беше кого защитаваше Догър.

— Благодаря, госпожо Малит. Ще пазя в тайна разговора ни. Строго поверителен.

— Ще си е нашата женска тайна — отвърна тя с ужасяващо самодоволна усмивка.

„Нашата женска тайна“ ми дойде в повече. Стори ми се твърде свойско, твърде снизходително. У мен се надигна едно никак неблагородно чувство и за миг се превърнах във Флавия, Отмъстителката с миши опашки, чиято задача бе да обезвреди тази страховита, бълваща пайове машина.

— Да, точно така, ще е нашата тайна. И като си говорим за тайни, вероятно е добре да знаете, че в Бъкшоу никой не понася пая ви с крем. Всъщност го ненавиждаме.

— О, много добре знам това — отвърна тя.

— Нима? — Бях твърде объркана и не се сетих за друг отговор.

— Естествено. Казват, че готвачките знаят всичко, а аз все пак съм готвачка. Знам, че Де Лус не се докосват до пай с крем още от времето, когато госпожа Хариет беше жива.

— Но…

— Защо го приготвям ли? Защото Алф обича от време на време да си похапва пай с крем. Госпожа Хариет ми казваше: „Де Лус обичат високомерния ревен и бодливото цариградско грозде, госпожо Малит, докато вашият Алф е спокоен и сладък човек, като пая с крем. Искам от време на време да ни приготвяте пай с крем, за да ни напомня колко сме надменни и когато високомерно откажем да го ядем, го носете на Алф като извинение“. Няма защо да крия, че през последните двайсет години съм занесла у дома доста извинения.

— Значи няма нужда и аз да се извинявам.

При тези думи се врътнах и излязох.

В коридора спрях, застанах неподвижно и се ослушах. Заради паркета на пода и ламперията по стените в Бъкшоу акустиката бе съвършена като в Роял Албърт Хол. Дори и при пълна тишина имението си имаше свое собствено мълчание — мълчание, което бих разпознала навсякъде.

Възможно най-тихо вдигнах телефонната слушалка и натиснах вилката два пъти.

— Бих искала да се обадя до Додингсли. Съжалявам, не знам номера, но там има странноприемница… „Червеното куче“ или „Червения комин“. Не помня името, но мисля, че в него имаше „Ч“ и „К“.

— Един момент, моля — каза отегчен, но енергичен глас в другия край на пращящата линия.

Едва ли ще е трудно да открие странноприемницата. Тъй като се намираше срещу железопътната гара, „ЧК“ или както там се казваше, беше най-близкият хан до гарата, а Додингсли не беше особено голям град.

— Имаме номерата само на „Гроздовете“ и „Веселият кочияш“.

— Точно така. „Веселият кочияш“! — казах аз.

Буквата „Ч“ явно бе изплувала от дълбините на съзнанието ми.

— Номерът е Додингсли-две-три — рече гласът. — За да знаете занапред.

— Благодаря — промърморих, докато в другия край на линията започна да звъни сигналът за свободно.

— Додингсли-две-три. Странноприемница „Веселият кочияш“. Чувате ли ме? На телефона е Клийвър.

Предположих, че Клийвър е съдържателят.

— Да, бих искала да говоря с господин Пембъртън, моля. Важно е.

Бях научила, че всяка пречка — дори и само хипотетична — се преодолява като звучиш разтревожено.

— Не е тук — отвърна Клийвър.

— Мили Боже — възкликнах малко преувеличено. — Съжалявам, че съм го изпуснала. Бихте ли ми казали кога си е тръгнал? За да знам кога да го очаквам.

Флавия, помислих си аз, трябва да станеш политик.

— Замина в събота сутринта. Преди два дни.

— Благодаря ви! — въздъхнах дрезгаво с глас, който се надявах, че би заблудил и папата. — Много сте любезен.

Прекъснах разговора и върнах слушалката на мястото й толкова внимателно, сякаш беше току-що излюпено пиленце.

— Какво правиш? — попита настойчиво приглушен глас.

Обърнах се и видях Фели, увила със зимен шал долната половина от лицето си.

— Какво правиш? — повтори тя. — Много добре знаеш, че ни е забранено да използваме апарата.

— Ти какво правиш? — парирах я аз. — Отиваш да се пързаляш с шейна ли?

Фели се хвърли да ме сграбчи, шалът падна от лицето й и разкри подутите й червени устни, които приличаха досущ на задника на камерунски мандрил.

Бях твърде сащисана, за да се изсмея. Отровният бръшлян, който инжектирах в червилото й, бе превърнал устата й в разранен кратер, пред който и вулканът Попокатепетъл бледнееше. Все пак експериментът ми се оказа успешен. Моля, надуйте фанфарите!

За съжаление нямах време да си запиша резултата в тетрадката. Това щеше да почака.

Винаги когато съм навън и имам нужда да помисля добре, лягам по гръб, разпервам крака и ръце встрани като звезда и се взирам в небето. Първоначално обикновено се наслаждавам на петънцата, минаващи пред погледа ми — онези малки виещи се като червейчета нишки протеин, които се носят напред-назад пред очите ти като малки черни галактики. Когато не бързам, правя челна стойка, за да ги разбъркам, а после пак лягам по гръб, за да гледам представлението, сякаш е анимационен филм.

Днес обаче бях твърде заета, за да отделя време за това, и след като се отдалечих с колелото на не повече от километър от „Рокс Енд“, се проснах на тревистия банкет и се взрях в лятното небе.

От ума не ми излизаше нещо, което татко каза — а именно че двамата с Хорас Боунпени са убили господин Туининг. Че са виновни за смъртта му.

Ако това бе просто поредната му нереална идея, веднага щях да я отхвърля, но не само той мислеше така. Госпожица Маунтджой също бе убедена, че те са убили чичо й и ми го каза изрично.

Личеше си, че татко действително изпитва вина. Все пак той е бил сред групата момчета, блъскащи се, за да зърнат колекцията от марки на доктор Кисинг, а някогашното му приятелство с Боунпени, макар й вече охладняло, го правеше отговорен по косвен начин. Но въпреки това…

Не, със сигурност имаше още нещо, но не можех да се досетя какво.

Лежах на тревата, взирах се в синевата сериозно като онези индийски факири, които са стояли на върха на колони и са се взирали право в слънцето, преди да ги цивилизоваме, но не можех да измисля нищо. Огромният бял слънчев диск в небето жареше празната ми глава.

Представих си, че си слагам въображаемата си шапка за размисли и я нахлупвам до ушите, както правех често. Тя бе висока и конусовидна като на вълшебник, извезана с химични уравнения и формули: рогът на изобилието за идеи.

Въпреки това не ми хрумваше нищо.

Я чакай малко! Да! Точно така! Татко не беше виновен за нищо. За нищичко! Той е знаел — или поне е подозирал — какво точно се е случило още от мига, в който Боунпени е задигнал марката на директора… но въпреки това не е казал на никого.

Извършил е греха на премълчаването: едно от онези провинения от каталога на Църквата с грехове, които Фели непрекъснато изтъкваше, но които, изглежда, се отнасяха за всички, с изключение на самата нея.

Ала гузната съвест на татко бе от сферата на морала и съответно не беше по моята част.

Нямаше обаче как да го отрека: той бе мълчал и заради мълчанието му може би старият светец господин Туининг бе намерил за необходимо да поеме вината и да плати за накърнената си чест с живота си.

Със сигурност по онова време доста се е говорило за случая. Хората в тази част на Англия не се отличаваха с голяма тактичност. През миналия век местният поет на Хинли, Хърбърт Майлс, ни е нарекъл „крякащите гъски, които клюкарстват весело сред чудната зеленина“, и в думите му имаше известна доза истина. Хората обичат да говорят — особено когато отговарят на въпроси, — защото така се чувстват полезни. Освен изцапания с петна от олио екземпляр от книгата „Отговори на всички въпроси“, която госпожа Малит държеше на една полица в килера, отдавна бях открила, че най-добрият начин да намериш отговор на всеки въпрос е да отидеш при първия човек, когото видиш, и да го попиташ. Отговорите на всички въпроси най-лесно се научаваха от други хора.

Не можех да разпитам татко защо си е замълчал за случката в училище. Дори да се осмелях, което нямаше да направя, той бе затворен в ареста и вероятно щеше да си остане там. Не можех да попитам и госпожица Маунтджой, която затръшна вратата в лицето ми, защото за нея бях отрочето на хладнокръвен убиец. Накратко, трябваше да се оправям сама.

Цял ден в едно ъгълче на съзнанието ми като грамофонна плоча в далечна стая се въртеше нещо. Само да можех да разпозная мелодията.

Това странно усещане се появи, докато разглеждах купчините с вестници в бараката зад библиотеката. Беше нещо, което някой бе казал… Но какво точно?

Понякога улавянето на изплъзваща се мисъл е като да се опитваш да хванеш птица, влетяла в къщата. Дебнеш я, приближаваш се на пръсти, спускаш се към нея… и птицата отлита. Винаги се изплъзва между пръстите ти, крилете й…

Точно така! Криле!

„Приличаше на паднал ангел“, беше казал един от учениците в „Грейминстър“. Тоби Лонсдейл, сега си спомних името му. Странно е едно момче да направи подобно сравнение за падащия от кулата учител! А татко бе сравнил готвещия се за скока господин Туининг със светец с ореол на главата от старинен ръкопис.

Проблемът беше, че не претърсих архива достатъчно назад. В „Хрониките на Хинли“ пишеше съвсем ясно, че разследването на смъртта на господин Туининг и кражбата на марката на доктор Кисинг продължава. Некрологът му обаче е бил публикуван по-късно. Какво ли пишеше на него?

След миг вече бях яхнала Гладис и въртях бясно педалите към „Кау Лейн“ в Бишъпс Лейси.

В романите и филмите, когато се изправите лице в лице с убиец, първите му думи винаги са изпълнени със заплаха, а често са и цитати от Шекспир.

„Я виж ти, изсъсква по принцип злодеят. — Де се бавиш, мое цвете“ или „Твърде младите и твърде умните не доживяват до старини“.

Франк Пембъртън обаче не каза нищо подобно, напротив.

— Здрасти, Флавия — рече той с крива усмивка. — Радвам се да те видя.

Сърцето ми биеше лудо, вече усещах как лицето ми се зачервява и въпреки студените тръпки пламва като нагорещена скара.

В главата ми трескаво се въртеше само една мисъл: Не трябва да се издавам… не трябва да се издавам. Не бива да показвам, че знам, че той всъщност е Боб Станли.

— Здравейте — отвърнах аз и се надявах, че гласът ми не трепери. — Как беше гробницата?

Веднага разбрах, че заблуждавам единствено себе си. Пембъртън ме наблюдаваше както котка дебне канарче, когато са останали сами в къщата.

— Гробницата ли? А, да! Като сладкиш от бял мрамор — отвърна той. — Забележителна като бадемов марципан, само че по-голяма, естествено. — Реших да се преструвам, докато измисля някакъв план. — Предполагам, че издателят ви е останал доволен.

— Издателят ли? О, да. Старият…

— Куорингтън — подсказах му аз.

— Да, точно така. Куорингтън остана невероятно доволен.

Пембъртън — все още мислех за него като за Пембъртън — свали раницата си и започна да развързва кожените ремъци на папката си.

— Пфу, каква горещина.

Той свали сакото си, преметна го небрежно през рамо и посочи с палец към гроба на господин Туининг.

— Защо се интересуваш толкова от него?

— Бил е учител на баща ми.

— Аха! — Пембъртън седна и се облегна на надгробния камък толкова небрежно, сякаш беше Луис Карол, а аз бях Алиса и си правехме пикник край река Айсис.

Зачудих се какво ли точно знае. Оставих го той да направи първата стъпка, за да имам време да помисля.

Вече планирах бягството си. Ако хукнех да бягам, дали можех да му се изплъзна? Малко вероятно. Ако тръгнех към реката, той щеше да ме настигне, преди да съм изминала и половината разстояние. Ако се насочех към нивата на Малплаке, щеше да е по-трудно да намеря помощ дори отколкото ако тръгнех към Главната улица.

— Чух, че баща ти е запален филателист — каза Пембъртън изведнъж, загледан незаинтересовано към фермата.

— Наистина събира марки. Откъде знаете?

— Издателят ми, старият Куорингтън, случайно го спомена тази сутрин в Недър Итън. Иска да помоли баща ти да напише историята на някаква мистериозна пощенска марка, но не знае как точно да го попита. Тази тема ми е твърде неясна… не е по силите ми заради многобройните технически подробности. Надяваше се да поговори с теб.

Лъжеше и веднага го разбрах. Като изпечен лъжец веднага забелязах издайническите знаци, че някой не казва истината, още преди да е изрекъл цялата лъжа: даваше твърде много подробности, говореше привидно небрежно, вмъкваше въпроса в неангажиращ разговор.

— Струва си — добави той. — Старият Куорингтън е доста щедър, откакто се ожени за наследницата на милионерите Норууд, но не му споменавай, че съм ти казал. Баща ти едва ли ще се откаже от солидна сума. Сигурно излиза доста скъпо да се поддържа имение като Бъкшоу.

Това сипа сол в раната. Този сигурно ме вземаше за голяма глупачка.

— Татко е много зает тези дни. Но ще му предам.

— Ах, да. Смъртният случай, за който спомена… полицията и всичко останало. Сигурно е много досадно.

Щеше ли да прави нещо, или щяхме да седим и да клюкарстваме, докато се стъмни? Може би трябваше аз да поема инициативата. Така поне щях да го сваря неподготвен. Но как да подходя?

Спомних си един сестрински съвет, който веднъж Фели даде на Дафи и мен: „Ако някой мъж ви хване натясно, ритнете го на онова място и си плюйте на петите!“ Макар тогава съветът да ми се стори доста мъдър, проблемът беше, че не знаех кое точно е „онова място“. Трябваше да измисля нещо друго.

С върха на обувката си разрових пясъка — можех да грабна шепа от него и да я хвърля в очите му, преди да се е усетил какво става. Видях, че ме наблюдава.

После се изправи и изтупа дъното на панталоните си.

— Понякога хората правят необмислени неща и после съжаляват — каза той небрежно. Хорас Боунпени ли имаше предвид или себе си? Или пък ме предупреждаваше да не върша глупости?

— Видях те в „Трите патока“, да знаеш. Ти беше до входната врата и преглеждаше регистъра, когато таксито ми спря.

По дяволите! Значи все пак някой ме бе забелязал.

— Там работят мои приятели. Мери и Нед. Понякога наминавам да ги видя.

— И всеки път ли тършуваш из стаите на гостите?

Усетих как лицето ми пламва.

— Както и подозирах — продължи той. — Виж, Флавия, ще бъда честен с теб. Моят бизнес партньор носеше у себе си нещо, което не му принадлежеше. Беше мое. Знам със сигурност, че освен моя сътрудник само ти и дъщерята на ханджията сте влизали в стаята му. Знам и че Мери Стоукър няма причина да вземе въпросния предмет. Какво да си мисля тогава?

— За онази стара марка ли говорите?

Трябваше да действам прецизно като акробат, ходещ по въже, и се подготвих. Пембъртън веднага се успокои.

— Признаваш ли си? Още по-умна си, отколкото си мислех.

— Намерих я на пода под куфара. Сигурно е изпаднала от него. Помагах на Мери да почисти стаята. Тя беше забравила да свърши някои задачи, а баща й понякога е…

— Разбирам. Откраднала си марката ми и си я занесла у дома.

Прехапах устни, сбърчих лице и потрих очи.

— Не съм я откраднала. Мислех, че някой я е изпуснал. Всъщност това не е съвсем вярно. Знаех, че я е изпуснал Хорас Боунпени и тъй като той беше мъртъв, реших, че вече не му трябва. Исках да я подаря на татко, за да престане да ми се сърди за вазата от „Тифани“, която счупих. Това е всичко.

Пембъртън подсвирна.

— Ваза от „Тифани“?

— Стана случайно. Не биваше да играя тенис в къщата.

— Е, това решава проблема, нали? Дай ми марката и случаят приключва. Съгласна ли си?

Кимнах доволно.

— Ще изтичам до вкъщи да я взема.

Пембъртън избухна в подигравателен смях и се плесна по бедрото. След като се успокои, каза:

— Да знаеш, че си много добра… за възрастта си. Напомнящ ми на самия мен. Да изтичаш до вкъщи, за да я вземеш! Как пък не!

— Добре тогава. Ще ви кажа къде я скрих и можете сам да си я вземете. Аз ще чакам тук. Честна скаутска.

Направих с пръсти поздрава на момичетата скаути. Не му казах, че на практика вече не съм член на организацията, откакто ме изключиха, защото направих железен хидроксид, за да спечеля значката за домакинска работа. Явно никой не го бе грижа, че това е противоотрова срещу натравяне с арсеник.

Пембъртън погледна ръчния си часовник.

— Става късно. Нямам повече време за любезности.

Нещо в изражението му се промени — сякаш над лицето му се бе спуснала завеса. Внезапно ми стана студено.

Пембъртън ме сграбчи за китката. Аз извиках от болка. След няколко секунди разбрах, че ще извие ръката ми зад гърба. Оставих го да го направи.

— Скрих я в дрешника на татко в Бъкшоу — извиках. — В стаята има два часовника. Единият е голям и е поставен върху полицата над камината, а другият е по-малък и е на нощното шкафче. Марката е залепена за гърба на махалото на големия часовник.

И тогава се случи нещо ужасяващо — ужасяващо, но както щеше да се окаже, и прекрасно. Кихнах.

Почти бях забравила за настинката, която ме мъчеше цял ден. Забелязах, че както симптомите отслабват, когато спиш, така настинката често отслабва, когато си твърде зает с друго. А моята настинка внезапно се завърна с пълна сила.

Забравила за миг, че в нея е увит Отмъстителят от Ълстър, бръкнах в джоба си за носната кърпа. Пембъртън се стресна и сигурно си е помислил, че изненадващото ми движение означава, че се каня да бягам… или пък да го нападна.

Каквото и да си е помислил, докато вдигах кърпичката към носа си, още преди да съм я разгънала, той блъсна ръката ми светкавично, смачка памучния плат на топка и го натъпка заедно с марката в устата ми.

— Добре тогава. Ще я видим тази работа!

Той свали сакото от рамото си, разпери го като плащ на матадор и последното, което видях, преди да го метне върху главата ми, беше надгробната плоча на господин Туининг с думата „Прощавайте!“, издълбана в основата. Сбогом.

Около слепоочията ми нещо се стегна и предположих, че Пембъртън завързва сакото около главата ми с кожените ремъци от папката си.

Той ме преметна през рамо и ме понесе обратно към реката с лекотата, с която касапин носи говежди бут. Още ми се виеше свят, когато той ме пусна тежко да стъпя на крака.

С едната ръка ме стисна за врата, а с другата ме сграбчи за лакътя като с менгеме и ме бутна грубо да вървя пред него по пътеката.

— Просто слагай единия крак пред другия, докато не ти кажа да спреш.

Опитах се да извикам за помощ, но устата ми бе запушена с влажната носна кърпа. Успях само да изгрухтя.

Внезапно осъзнах, че досега никога не се бях страхувала толкова.

Докато се препъвах по пътеката, се молех някой да ни види. Ако някой ни забележеше, със сигурност щеше да извика, а дори с увита в сакото на Пембъртън глава щях да го чуя. Тогава можех да се отскубна от него и да хукна по посока на гласа. Но знаех, че ако избързам, мога да се прекатуря в реката и Пембъртън да ме остави да се удавя.

— Спри тук — каза той внезапно, след като изминахме по моя преценка около стотина метра. — Не мърдай.

Подчиних се.

Чух в ръцете му да издрънчава нещо метално, а миг по-късно със скърцане се отвори врата. Гаражът!

— Направи крачка встрани! Точно така, а сега три крачки напред. Спри.

Зад нас вратата се затвори с изскърцване като капак на ковчег.

— Изпразни си джобовете — нареди Пембъртън.

Имах само един джоб — този на жилетката. В него беше единствено ключът за кухненската врата в Бъкшоу. Татко настояваше всеки да си носи ключ в случай на някакво хипотетично бедствие и тъй като от време на време ни проверяваше, никога не излизах без него. Обърнах джоба си навън и чух как ключът удря дървения под, а после отскача настрани. След миг се приземи и издрънча върху цимент.

— По дяволите — каза Пембъртън.

Чудесно! Ключът беше паднал в канала. Сега Пембъртън трябваше да свали дъските, с които бе закрита дупката, и да слезе долу. Ръцете ми все още бяха свободни — щях да сваля сакото му от главата си, да изтичам до вратата, да извадя носната кърпа от устата си и да закрещя с цяло гърло, докато тичам към Главната улица.

Оказах се права. След миг чух звука от влаченето на тежки дъски по пода. Пембъртън сумтеше, докато разчистваше отвора на канала. Трябваше да внимавам накъде ще се затичам: при една погрешна стъпка щях да падна в дупката и да си счупя врата.

Не бях помръдвала, откакто влязохме през вратата, която, ако не се лъжех, се намираше зад гърба ми от другата страна на канала. Трябваше да се завъртя на сто и осемдесет градуса със завързани очи.

Или Пембъртън имаше способността да чете мисли, или бе доловил някакво незабележимо помръдване на главата ми. Преди да се усетя, той се озова до мен, завъртя ме десетина пъти сякаш щяхме да играем на жмичка и аз щях да гоня. Когато най-сетне спря, бях толкова замаяна, че едва стоях на краката си.

— Сега ще слезем — каза той. — Стъпвай внимателно.

Поклатих рязко глава и си помислих колко ли глупаво изглеждам, увита с туиденото му сако.

— Флавия, бъди послушна. Няма да те нараня, ако се държиш добре. Щом взема марката от Бъкшоу, ще изпратя някой да те освободи. Иначе…

Иначе какво?

— … ще бъда принуден да направя нещо много неприятно.

В съзнанието ми изникна образът на Хорас Боунпени, който издъхва пред очите ми, и разбрах, че Пембъртън е напълно способен да изпълни заплахата си.

Той ме завлече за лакътя до място, което предположих, че е ръбът на канала.

— До долу има осем стъпала. Ще ги броя на глас. Не се тревожи, държа те.

Направих крачка напред.

— Едно — отброи Пембъртън, когато стъпих върху нещо твърдо. Спрях разтреперана.

— Хайде, лесно е… две… три, измина почти половината.

Протегнах дясната си ръка и напипах ръба на канала, който бе почти на нивото на рамото ми. Щом студеният въздух в канала обгърна коленете ми, ръката ми се разтрепери като суха клонка на зимен вятър. Гърлото ми се сви.

— Добре… четири… пет… остават още три.

Пембъртън слизаше бавно по стълбите зад мен. Зачудих се дали бих могла да го сграбча за ръката и да го бутна в канала. Ако имах късмет, той щеше да си счупи главата в цимента, а аз щях да се изкатеря по тялото му и да избягам.

Изведнъж Пембъртън застина, а пръстите му се впиха в ръката ми. Аз извиках приглушено и той разхлаби малко хватката си.

— Тихо! — изсъска сериозно.

Навън на „Кау Лейн“ паркираше камион, а двигателят ръмжеше на интервали. Някой идваше!

Пембъртън застана напълно неподвижно, а учестеното му дишане раздираше студената тишина в канала.

Тъй като главата ми бе увита със сакото му, чувах съвсем слабо гласовете отвън, последвани от отварянето на металната преграда на каросерията.

Незнайно защо се сетих за Фели. Тя би попитала защо не съм изкрещяла. Защо не съм дръпнала сакото от главата си и не съм захапала Пембъртън по ръката? Щеше да ме разпита за всички подробности и независимо какво кажех, щеше да обори всеки аргумент като главния прокурор.

Истината беше, че ми бе трудно дори да дишам. Носната ми кърпа — грубо и голямо парче памучен плат — бе натъпкана така плътно в устата ми, че челюстите ме боляха. Налагаше се да дишам през носа, а дори и при най-дълбоко вдишване, успявах да си набавя само толкова кислород, колкото да не припадна.

Ако се разкашлях, с мен щеше да е свършено — и от най-лекото напрягане ми се завиваше свят. Освен това двама мъже пред камион с работещ двигател сигурно чуваха само шума от мотора. Освен ако не успеех да надам оглушителен писък, никой нямаше да ме чуе. Междувременно най-добре беше да си кротувам. Така щях да пестя силите си.

Някой тресна капака на каросерията. Затвориха се две врати и камионът потегли на първа предавка. Отново бяхме сами.

— Хайде, продължавай надолу. Остават още две стъпала.

Той ме ощипа силно за ръката и аз плъзнах крак напред.

— Седем.

Спрях, разколебана да направя последната крачка, която щеше да ме отведе на дъното на канала.

— Има още едно, внимавай.

Сякаш помагаше на старица да пресече натоварена улица.

Направих още една крачка и се озовах до глезените в боклук. Чух как Пембъртън разравя с крак сметта. Той все още ме стискаше жестоко за ръката, но отпусна хватката, когато се наведе, за да вдигне нещо. Явно бе намерил ключа. Щом го бе видял, значи на дъното на канала все пак проникваше някаква светлина.

Светлина на дъното на канала. По някаква необяснима причина мисълта ме подсети за думите на инспектор Хюит, докато ме возеше към дома от окръжния участък в Хинли: „Коричката на пая нищо не е, ако сладко няма на дъното под нея.“

Опитвах се трескаво да проумея какво означава всичко това.

— Съжалявам, Флавия — каза внезапно Пембъртън и прекъсна мислите ми, — но ще трябва да те завържа.

Преди да успея да осмисля думите му, той изви дясната ми ръка зад гърба и завърза китките ми. С какво ме бе завързал? С вратовръзката си ли?

Докато стягаше възела, притиснах пръстите на двете си ръце, така че да оформят арка, точно както бях направила и когато Фели и Дафи ме заключиха в дрешника последния път. Кога беше станало това? Май миналата сряда. Имах чувството, че оттогава е изминала цяла вечност.

Но Пембъртън не беше глупав. Веднага видя какво правя и без да продума притисна дланите ми с палец и показалец, докато малката ми спасителна арка не се сплеска болезнено. После стегна здраво връзката, китките ми се прилепиха плътно една в друга и направи стегнат троен възел.

Прокарах палец по възела и усетих, че платът е гладък. Тъкана коприна. Да, наистина беше използвал вратовръзката си. Нямаше почти никакъв шанс да се измъкна от такива окови!

Китките ми вече се потяха, а знаех, че от влагата коприната скоро щеше да се свие. Всъщност не точно: коприната, също като косата, е протеин и не се свива сама по себе си, но начинът, по който е изтъкана, може да я затегне безмилостно, щом се намокри. След известно време притокът на кръв към дланите ми ще спре, а след това…

— Седни — нареди Пембъртън и натисна раменете ми надолу…

И аз седнах.

Чух издрънчаването на катарамата на колана му, когато го свали, уви го около глезените ми и го стегна силно.

Той не продума повече. Обувките му стържеха върху цимента, докато се изкачваше по стълбите на канала, а после чух как влачи тежките дъски и покрива отвора.

След няколко секунди настъпи тишина. Той беше излязъл.

Седях сама в канала и единствено Пембъртън знаеше къде съм.

Щях да умра тук долу и когато накрая намереха трупа ми, щяха да ме натоварят в лъскава черна катафалка и да ме закарат в някоя влажна стара морга, където щяха да ме положат на маса от неръждаема стомана.

Първо щяха да отворят устата ми и да извадят подгизналата носна кърпа, а щом я разгърнеха на масичката край бледите ми останки, на пода щеше да падне оранжева марка — марката на краля. Щеше да е като в книга на Агата Кристи. Някой — може би дори самата госпожа Кристи — щеше да напише криминален роман по случая.

Щях да съм мъртва, но щях да бъда на първата страница на „Нюз ъф дъ Уърлд“. Ако не бях толкова уплашена и изтощена, така задъхана и пронизвана от болка, щеше да ми се стори дори смешно.

Отвличането никога не е точно такова, каквото си го представяте. На първо място, похитителят не ме преби, нямах дори драскотина. Не бях и крещяла: бях вървяла мълчаливо като агне на заколение.

Единственото оправдание, за което се сещам, е, че бях впрегнала всичките си сили в размисъл и не остана какво да захранва мускулите. Когато действително ви се случи нещо подобно, глупостите, които веднага започват да ви минават през ум, са удивителни.

Спомних си например за твърдението на Максимилиан, че на Нормандските острови вдигаш тревога само като изкрещиш: „Haroo! Haroo, mon Prince! On me fait tort!“.

Лесно на пръв поглед, но изключително трудно, когато устата ти е запушена с носна кърпа, а главата — увита в туидено сако, вонящо на пот и помада.

Освен това, в наши дни в Англия се наблюдава значителен недостиг на принцове. Единственият, за когото се сетих, беше съпругът на принцеса Елизабет — принц Филип и техния невръстен син принц Чарлс.

Това означаваше, че на практика трябва да се оправям сама.

Какво би направила Мари Ан Лавоазие? Или пък съпругът й Антоан?

Положението, в което се намирах в момента, ми напомни силно за брата на Мари Ан, когото увили в намазнена коприна и го оставили да диша през сламка. Знаех обаче, че почти няма вероятност някой да нахълта в гаража и да ме завлече пред съда. В Бишъпс Лейси нямаше гилотина, но пък тук не ставаха и чудеса.

Размислите за Мари Ан и обреченото й семейство ме потискаха твърде много. Трябваше да потърся вдъхновение от други велики химици.

Какво биха направили например Роберт Бунзен или Хенри Кавендиш, ако се окажеха завързани и със запушени усти на дъното на канал в гараж за автомобили?

Изненадах се колко бързо ми хрумна отговорът: щяха да направят инвентаризация.

Много добре, щях да направя инвентаризация.

Намирах се на дъното на канал, дълбок два метра, чиито размери притеснително се доближаваха до размерите на гроб. Ръцете и краката ми бяха вързани и щеше да ми е трудно да опипам какво има около мен. Тъй като главата ми бе увита в сакото на Пембъртън — а несъмнено той бе завързал здраво ръкавите — не виждах нищо. Не чувах и много добре заради дебелия плат. Обонянието ми беше притъпено от носната кърпа, натъпкана в устата ми.

Дишах трудно, защото носът ми бе частично покрит и при най-малкото усилие изразходвах оскъдния кислород, който достигаше до дробовете ми. Трябваше да седя тихо.

Сетивото, което като че ли се бе изострило, беше осезанието ми и въпреки че главата ми бе увита, миризмата на канала ме блъскаше с пълна сила в ноздрите. На дъното се носеше киселата миризма на пръст, стояла дълги години под човешка сграда: горчивият мирис на неща, за които бе по-добре да не мисля. Върху него се бяха наслоили сладникавият аромат на старо моторно масло, острият дъх на застоял въглероден оксид, гума и може би лекият повей на озон от отдавна изгорели автомобилни свещи.

Усещаше се и следа от амоняк, която долових и по-рано. Госпожица Маунтджой спомена, че има плъхове и нямаше да се изненадам, ако те се бяха навъдили в тези занемарени сгради по брега на реката.

Най-много обаче ме тревожеше мирисът на газ от канализация: противна смесица от метан, водороден сулфид, серен диоксид и азотни оксиди — миризмата на разложение, миризмата на тръба, идваща от брега на реката, чийто отвор се намираше в канала, в който бях завързана.

Потреперих при мисълта какви ли твари пълзяха в подобни тръби. Реших, че е най-добре да не развихрям въображението си и да продължа с анализа на канала.

Почти бях забравила, че седя. Заповедта на Пембъртън да седна и натискът му върху раменете ми бяха толкова изненадващи, че не обърнах внимание върху какво сядам. Сега усетих какво има под мен: нещо плоско, твърдо и стабилно. Размърдах дупето си и долових, че нещото поддаде съвсем лекичко, както и звук от скърцане на дърво. Помислих си, че сигурно е голям сандък или нещо подобно. Дали Пембъртън го бе оставил тук, преди да ме залови край църквата?

Тогава осъзнах, че съм страшно гладна. Не бях яла нищо от няколкото залъка на закуска, а се сетих, че и Пембъртън ни бе прекъснал с появата си на прозореца. Сега, когато стомахът ми къркореше недоволно, ми се прииска да бях обърнала повече внимание на препечената филийка и овесената каша.

Освен това бях уморена. Не просто уморена, а напълно изтощена. Не бях спала добре, а остатъчните симптоми на настинката ми още повече ми пречеха да дишам.

Успокой се, Флавия. Мисли ясно. Пембъртън скоро ще стигне в Бъкшоу.

Разчитах, че когато влезе в къщата, за да вземе Отмъстителя от Ълстър, ще се натъкне на Догър, който ще го спре.

Добрият стар Догър! Как ми липсваше. Той бе като една голяма неизвестна, с която живеехме под един покрив, а аз никога не се бях сещала да го попитам за миналото му. Ако успеех да се измъкна от този ад, си обещах при първа възможност да го заведа на пикник. Щяхме да отидем с лодка до руините, където щях да му поднеса бульон и хляб и да изкопча от него всички страховити подробности. Догър щеше да е толкова облекчен, че съм се измъкнала, че нямаше да се осмели да ми откаже.

Добрият човек се бе престорил, че той е убил Хорас Боунпени, макар и при един от пристъпите си, за да защити татко. Убедена бях в това. Нали Догър беше с мен в коридора пред кабинета на татко? Нали чу кавгата преди смъртта на Боунпени?

Да, каквото и да станеше, той щеше да се погрижи. Догър бе абсолютно предан на баща ми — и на мен. Предан до гроб.

Точно така. Догър щеше да спре Пембъртън и точка по въпроса.

Или пък не?

Ами ако Пембъртън успееше да влезе в Бъкшоу и да се добере до кабинета на татко? Ами ако спреше часовника на камината, бръкнеше зад махалото и откриеше, че там има само едно пробито Черно пени? Какво щеше да направи тогава?

Отговорът бе съвсем прост — щеше да се върне в гаража и да ме подложи на мъчения.

Едно обаче беше сигурно: трябваше да избягам, преди да е дошъл отново. Нямах време за губене.

Коленете ми изпукаха като сухи клонки, докато с мъка се изправих на крака.

Първото и най-важно нещо бе да проуча канала — да разбера всичко възможно за него и да потърся нещо, което да ми помогне да избягам. Със завързаните ръце зад гърба си можех само да тръгна бавно покрай бетонната стена, да се облягам на нея и с пръсти да опипам всеки сантиметър от повърхността й. С малко късмет щях да открия някоя остра издатина, която да ми помогне да освободя ръцете си.

Краката ми бяха завързани толкова стегнато, че кокалчетата на глезените ми се притискаха плътно едно в друго и трябваше да се придвижвам на подскоци. При всяко движение под краката ми шумоляха стари вестници.

Когато стигнах по моя преценка до другия край на канала, усетих в краката си студено течение, като че ли малко над пода имаше отвор. Обърнах се с лице към стената и се опитах да го открия с пръстите на крака си, но глезените ми бяха твърде стегнато завързани. При всяко движение имаше опасност да падна по лице.

Усещах как гранясалата мръсотия от стените полепва по ръцете ми — само от миризмата ми се завиваше свят.

Замислих се дали да не опитам да се покатеря върху дървения сандък. Така главата ми щеше да се покаже над нивото на канала, а някъде по-високо на стената може би имаше кука, поставка за инструменти или лампа.

Но първо трябваше да се върна до сандъка.

Тъй като бях вързана, това ми отне повече време, отколкото очаквах. Знаех обаче, че рано или късно краката ми ще се блъснат в него и щях да се върна на мястото, откъдето започнах огледа на канала.

Десет минути по-късно, задъхана като ловджийско куче, все още не бях намерила сандъка. Дали го подминах? Дали да се върна по същия път, по който дойдох?

Може би той се намираше в центъра на канала, а аз описвах с подскоци правоъгълници около него. Доколкото си спомнях формата на канала от първото си идване в гаража — макар тогава да бе покрит с дъски и да не бях надниквала в него — ми изглеждаш дълъг около два метра и половина и широк около метър и осемдесет.

С вързаните си глезени подскачах на не повече от петнайсет сантиметра във всяка посока: да речем, че каналът бе дванайсет на шестнайсет подскока. Следователно с опрян в стената гръб щях да се намирам на шест до осем подскока от центъра на канала.

Вече бях много уморена. Скачах като скакалец в буркан от сладко и не стигах доникъде. И когато се канех да се откажа, ударих крака си в сандъка. Седнах на него, за да си поема дъх.

След малко започнах да извъртам рамене надясно. Когато се извъртях наляво, рамото ми докосна бетон. Имаше надежда! Сандъкът бе опрян в стената или поне беше съвсем близо до нея. Ако успеех някак си да се изкатеря върху него, може би щях да се измъкна през ръба като морски лъв в аквариум. Щом излезех от канала, имаше много по-голяма вероятност да открия някаква кука или остра издатина, с чиято помощ да смъкна сакото на Пембъртън от главата си. След това поне щях да виждам какво става. Щях да освободя ръцете си, а после и краката си. На теория всичко изглеждаше съвсем просто.

Изключително внимателно се завъртях на деветдесет градуса, така че да застана с гръб към стената. Плъзнах дупе до задния край на сандъка и вдигнах колене, така че да докоснат брадичката ми.

Капакът имаше леко задигнат ръб и успях да застопоря пети в него. После бавно и много внимателно започнах да изправям крака и да плъзгам гърба си сантиметър по сантиметър нагоре по стената.

Със стената и сандъка образувахме правоъгълен триъгълник — стената и сандъкът бяха катетите, а аз — треперещата хипотенуза.

Внезапен спазъм прониза мускулите на прасците ми и едва не извиках. Ако позволях на болката да ме сломи, щях да падна от сандъка и най-вероятно да си счупя крак или ръка. Стиснах зъби и изчаках болката да отмине, като прехапах бузата си толкова жестоко, че почти веднага вкусих солената си топла кръв.

Казах си да се успокоя, че има много по-лоши неща от това. Само дето наум не ми идваше нито едно.

Не знам колко време стоях така разтреперана, но ми се стори като цяла вечност. Бях подгизнала от пот, а отнякъде нахлуваше хладен въздух. Усещах течението да гали голите ми крака.

След много мъки поне успях да застана изправена на сандъка. Прокарах пръсти, доколкото можах по стената, но тя бе влудяващо гладка.

Тромаво като слон, играещ балет, се завъртях на сто и осемдесет градуса, докато не прецених, че съм с лице към стената. Наведох се напред и докоснах — или поне така ми се стори — ръба на канала с брадичка. Но тъй като главата ми бе увита в сакото на Пембъртън нямаше как да съм сигурна.

Нямаше как да изляза, поне от това място. Бях като хамстер, покатерил се на върха на стълба в клетката си, който установява, че може да продължи единствено назад. Но хамстерите сигурно знаеха до дъното на малките си душички, че бягството е безсмислено. Само ние, хората, бяхме неспособни да признаем, че сме безпомощни.

Клекнах бавно и застанах на колене върху капака на сандъка. Слизането поне беше по-лесно от изкачването и въпреки грубото, пълно с тресчици дърво и притеснително тънкия метален ръб, обрамчващ капака, успях да застана на колене. След това се извъртях настрани, седнах, спуснах крака през ръба и докоснах пода с тях.

Освен ако не успеех да намеря отвора, през който влизаше въздух, единственият път за бягство бе нагоре. Ако наистина тръба водеше към реката, дали диаметърът й щеше да е достатъчно голям, за да пропълзя през нея? А дори и да бе достатъчно голяма, дали нямаше да е задръстена, или щях изведнъж да блъсна лице — като гигантски сляп червей — в нещо гнусно в непрогледния мрак и да остана заклещена в тръбата, без да мога да мръдна нито напред, нито назад?

Дали някой археолог от бъдещето нямаше да се натъкне на костите ми? Можеше дори да ме изложат в стъклена витрина в Британския музей, където да ме зяпат тълпи хора. Трескаво обмислях предимствата и недостатъците на плана си.

Но я чакай малко! Бях забравила за стълбите в дъното на канала! Можех да седна на най-долното стъпало и да се изкачвам с гръб. Щом стигнех до най-горното, щях с рамене да повдигна дъските, покриващи канала. Защо не се бях сетила по-рано? Защо не ми бе хрумнало, преди да се изтощя докрай?

И тогава нещо обгърна съзнанието ми като възглавница. Преди да осъзная, че съм напълно изтощена, преди да успея да се съпротивлявам, бях сломена. Усетих как падам на пода сред шумолящите хартии: хартии, които въпреки студения въздух от невидимия отвор ми се сториха изненадващо топли.

Наместих се леко, сякаш да си направя гнездо сред тях, свих колене към брадичката си и моментално заспах.

Понякога — особено, когато съм затворена някъде — мислите ми, като на герой от разказ на Стивън Лийкок, имаха навика да препускат безразборно.

Срамувам се да призная какви неща ми минаха през ум в началото. Повечето бяха свързани с отрови, няколко с кухненски прибора, но във всички присъстваше Франк Пембъртън.

Припомних си първата ни среща в „Тринайсетте патока“. Бях видяла таксито му да спира пред входа и бях чула как Тъли Стоукър крещи на Мери, че господин Пембъртън е подранил, но не бях видяла самия него. Срещнах го лично чак в неделя на острова при руините.

Макар да имаше някои странни неща във внезапната му поява в Бъкшоу, на практика не бях имала време да ги обмисля.

На първо място той беше пристигнал в Бишъпс Лейси часове след като Хорас Боунпени издъхна пред очите ми. Но дали наистина бе пристигнал тогава?

Когато го зърнах да стои на брега на езерото, се изненадах. Но защо? Бъкшоу беше моят дом. Бях родена там и бях прекарала целия си живот в имението. Какво толкова можеше да ме изненада у един мъж, застанала на брега на изкуствено езеро?

Усещах, че някъде в подсъзнанието ми отговорът на въпроса се надига. Реших да не се съсредоточавам направо върху него, а да си мисля за нещо друго… или поне да се преструвам, че го правя.

През онзи ден валя, всъщност тъкмо бе започнало да вали. Седях на стъпалата на малкия храм, вдигнах глава, погледнах към отсрещния бряг на юг, по-точно на югоизток. Защо, за Бога, той бе дошъл от онази посока?

Това беше въпрос, чийто отговор съм знаела през цялото време.

Бишъпс Лейси се намираше на североизток от Бъкшоу. От портата Мълфорд в началото на алеята с кестените пътят криволичеше плавно, но водеше почти без отклонение до селото. И въпреки това Пембъртън беше дошъл от посоката, в която се намираше Додингсли на около шест километра през нивите. Зачудих се защо е решил да мине именно по онзи път. Вариантите ми се сториха малко и бързо си съставих списък наум:

Ами ако в петък, нощта на убийството, Пембъртън, убеден, че Боунпени носи Отмъстителите от Ълстър, го е проследил от Бишъпс Лейси до Бъкшоу и го е убил там?

Я чакай, Флавия. Не бързай толкова. Задръж.

В такъв случай защо Пембъртън просто не е причакал жертвата си скрит в някой от усамотените живи плетове, които обрамчваха почти всяка улица в тази част на Англия?

Отговорът просветна пред очите ми като червен неонов надпис на площад „Пикадили“ — защото е искал да обвинят татко за убийството!

Задължително е трябвало да убие Боунпени в Бъкшоу!

Разбира се! Тъй като татко на практика живееше като отшелник, почти със сигурност е знаел, че ще си е вкъщи. Убийствата — или поне онези, при които убиецът възнамеряваше да се изплъзне от правосъдието — трябваше да бъдат планирани предварително, а често и до последната подробност. Ясно беше, че за престъпление, свързано с марки, трябваше да натопят филателист. Щом татко нямаше как да бъде закаран до местопрестъплението, то трябваше местопрестъплението да дойде при татко.

Както и стана.

Макар да бях формулирала тази последователност на събитията — или поне част от тях — още преди часове, чак накрая, вече принудена да остана насаме с Флавия де Лус, успях да наредя всички парченца от пъзела.

Флавия, много се гордея с теб! Мари Ан Лавоазие също щеше да се гордее с теб.

Ето какво се бе случило. Пембъртън е проследил Боунпени до Додингсли, може би го е следил още от Ставангер. Татко ги е видял и двамата на изложението в Лондон само няколко месеца по-рано — доказателство, че никой от тях не е живеел за постоянно в чужбина.

Вероятно са планирали заедно да изнудват баща ми. Както преди години са планирали убийството на господин Туининг. Но Пембъртън е имал и друг план.

След като се е уверил, че Боунпени пътува към Бишъпс Лейси (че къде другаде да ходи?), той е слязъл от влака в Додингсли и се е регистрирал във „Веселият кочияш“. Това го доказах. После, в нощта на убийството, е трябвало само да прекоси нивите до Бишъпс Лейси.

Там е изчакал Боунпени да излезе от странноприемницата и да тръгне пеша към Бъкшоу. Докато нищо неподозиращият Боунпени го нямало, Пембъртън необезпокояван е претърсил стаята му в „Тринайсетте патока“ — включително и куфара — но не открил нищо. Естествено, не му е и минало през ум да потърси под пътническите стикери.

Сигурно страшно се е ядосал.

Измъкнал се е незабелязано от странноприемницата (най-вероятно по стръмното задно стълбище), проследил е пеша жертвата си до Бъкшоу, където навярно са се скарали в градината. Но защо не ги бях чула?

След половин час си е тръгнал и е оставил умиращия Боунпени в градината, след като претършувал джобовете и портфейла му. Но не открил Отмъстителите от Ълстър: Боунпени не носел марките със себе си.

Пембъртън е извършил престъплението и просто се е стопил в нощта през нивите към „Веселият кочияш“ в Додингсли. На следващата сутрин пристигна с голяма шумотевица с такси пред входа на „Тринайсетте патока“, сякаш току-що е дошъл с влака от Лондон. Наложило се е пак да претърси стаята. Рисковано, но не е имал друг избор. Марките е трябвало да са скрити там.

Подозирах от известно време част от последователността на събитията и макар още да не бях сглобила останалите факти, вече се бях уверила, че Пембъртън е бил в Додингсли, след разговора си по телефона с господин Клийвър, съдържателя на „Веселият кочияш“.

Сега, като се замислех, целият случай изглеждаше сравнително прост.

Прекъснах за момент размишленията и се заслушах в дишането си. Дишах бавно и равномерно, докато седях, опряла глава върху коленете си, които продължавах да притискам към брадичката си.

В този миг се сетих за нещо, което татко ни бе казвал: че Наполеон нарекъл веднъж англичаните „нация от магазинери“. Много си сбъркал, Наполеон!

След като съвсем наскоро излязохме от война, в която над главите ни нощем се изсипваха тонове тротил, ние бяхме народ от оцелели и аз, Флавия Сабина де Лус, бях жив пример за това.

После промърморих част от двайсет и трети псалм, за да се застраховам. За всеки случай.

А сега, обратно към убийството.

Пред очите ми отново изникна лицето на умиращия Хорас Боунпени, който отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Последната му дума „Прощавайте“ се бе изплъзнала от устните му право в носа ми. Заля ме като вълна въглероден тетрахлорид.

Нямаше никакво съмнение, че беше въглероден тетрахлорид — едно от най-интересните химични съединения.

Един химик никога не би сбъркал сладникавата му, макар и краткотрайна, миризма. Напомняше на хлороформа, използван за упойка при операции.

В молекулата на въглеродния тетрахлорид (едно от многобройните му наименования) четири атома хлор обикалят хванати за ръце около един атом въглерод. Веществото е мощен инсектицид и все още се използва понякога при особено упорити случаи на заразяване с анкилостома — онези незабележими миниатюрни паразити, които пият кръв в мрака на червата на хора и животни.

Но по-важното в случая бе, че филателистите използват въглеродния тетрахлорид, за да оцветят почти невидимите водни печати на марките. А татко държеше няколко бутилки с това вещество в кабинета си.

Припомних си как изглеждаше стаята на Боунпени в „Тринайсетте патока“. Колко глупаво от моя страна да си помисля, че се е отровил с пая! Все пак това не беше приказка на братя Грим, а историята на Флавия де Лус.

Тестото на пая беше просто една хрупкава обвивка. Преди да тръгне от Норвегия, Боунпени е извадил плънката и е сложил вътре бекасината, с която възнамерявал да тормози татко. Така е внесъл незабелязано мъртвата птица в Англия.

По-важното обаче беше не какво намерих, а какво не бях намерила в стаята му — единственият предмет, който липсваше от кожения несесер с принадлежностите на болния от диабет Боунпени: спринцовката.

Пембъртън я е намерил и я е прибрал, докато е тършувал из стаята му преди убийството. Бях сигурна в това.

Двамата са били съучастници и Пембъртън е знаел най-добре, че без лекарството и спринцовката Боунпени ще умре.

Дори Пембъртън да беше планирал да се отърве по различен начин от жертвата си — например като го удари с камък в главата или го удуши с жилава върбова клонка, — спринцовката в куфара на Боунпени е била като дар от Бога. От самата мисъл как точно го е убил ме побиха тръпки.

Представих си как двамата се борят под лунна светлина. Боунпени беше висок, но не и мускулест. Пембъртън сигурно го е повалил както пума елен.

Пембъртън е извадил спринцовката и я е забил в тила на Боунпени в основата на мозъка. Просто ей така. След не повече от секунда веществото е подействало. Бях убедена, че така е умрял Хорас Боунпени.

Ако беше поел веществото през устата — а щеше да е почти невъзможно Пембъртън да го насили да го преглътне, — щеше да е необходимо много по-голямо количество отрова. Количество, което Боунпени щеше веднага да повърне.

Докато пет кубични сантиметра, инжектирани в основата на мозъка, щяха да убият дори вол.

Изпаренията на въглеродния тетрахлорид с характерния си мирис са се разпространили бързо до устата и носната кухина, където ги надуших. Но докато пристигнат инспектор Хюит и полицаите, веществото се бе изпарило безследно.

Престъплението беше почти съвършено. Всъщност наистина щеше да е съвършено, ако аз не бях слязла в градината.

Досега не се бях замисляла за това. Дали животът ми бе единственото, което делеше Франк Пембъртън от свободата?

Чух стържещ звук.

Не можех да определя от коя посока идва. Завъртях глава и шумът спря веднага. Настъпилата тишина продължи около минута. Напрягах уши, но долавях само шума от собственото си дишане, което, както забелязах, бе учестено и накъсано.

Ето го пак! Сякаш някой влачеше парче дърво влудяващо бавно по грапава повърхност.

Опитах се да извикам „Има ли някой?“, но твърдата топка в устата ми сведе думите ми до приглушено мучене. От усилието челюстите ме заболяха така, сякаш някой бе забил дърводелски пирони от двете страни на главата ми.

Реших, че е по-добре да слушам. Плъховете не можеха да местят дъски и освен ако не се заблуждавах жестоко, вече не бях сама в гаража.

Започнах да извивам бавно глава на едната и на другата страна като змия, за да се възползвам от отличния си слух, но плътната материя, увита около главата ми, пропускаше само най-силните звуци.

Стържещите звуци обаче не бяха и на половина толкова притеснителни, колкото тишината между тях. Каквото и да имаше в канала, то се опитваше да остане незабелязано. А дали не пазеше тишина, за да ме изнерви?

Чу се изскърцване, а после тихо тропване, сякаш камъче падна върху по-голям камък.

Бавно като разлистващо се цвете протегнах крака напред, ала когато не докоснах нищо, ги прибрах обратно към брадичката си. Реших, че е по-добре да стоя свита, за да представлявам по-малка мишена.

За миг съсредоточих внимание върху дланите си, които още бяха завързани зад гърба ми. Може пък да бе станало чудо — коприната да се бе разтегнала и разхлабила, но нямах този късмет. Дори с изтръпналите си пръсти усетих, че връзката се е стегнала още повече. Не ми остана надежда, че ще се измъкна. Наистина щях да умра тук долу.

И на кого щях да липсвам?

На никого.

След благоприличен период на траур татко отново щеше да се върне към марките си, Дафни щеше да свали поредния кашон книги от библиотеката в Бъкшоу, а Офелия щеше да открие нов нюанс червило. И скоро след това — болезнено скоро — всичко щеше да продължи така, сякаш не бях съществувала.

Никой не ме обичаше, това бе ясно. Хариет може и да ме е обичала, когато съм била бебе, но тя беше мъртва.

И тогава за мой ужас се разплаках.

Отвратих се от себе си. Борех се срещу насълзяването на очите, откакто се помня и въпреки че сега бяха вързани, пред погледа ми изникна добро лице, което бях забравила в нещастието си. Лицето на Догър.

Той щеше да е неутешим, ако загинех!

Вземи се в ръце, Флавия… това е просто една дупка. Каква беше онази история за някакъв кладенец, която Дафи ни четеше? Онзи разказ на Едгар Алън По? Онзи за махалото?

Не! Не смеех да си помисля за разказа. Нямаше да мисля за него!

Сетих се за Черната яма в Калкута — тъмницата, в която губернаторът на Бенгал бе наблъскал сто четирийсет и шест британски войници в килия за трима души.

Колко от тях бяха оцелели след първата нощ в задушаващата фурна? Спомних си, че бяха двайсет и трима, а на сутринта били напълно полудели — всички до един.

Не! Не, Флавия!

Мислите ми кипяха като водовъртеж… въртяха се… въртяха се. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, и ноздрите ми се изпълниха с мириса на метан. Разбира се!

Тръбата, водеща към брега на реката бе пълна с метан. Само трябваше някак да се подпали и за последвалата експлозия щеше да се говори с години.

Щях да намеря края на тръбата и да я изритам. Ако имах късмет, от пироните в подметките на обувките ми щеше да хвръкне искра, метанът щеше да избухне и всичко щеше да приключи.

Единственият недостатък на плана беше, че аз щях да стоя в края на тръбата, когато станеше експлозията. Щях да отхвръкна, сякаш са ме изстреляли с оръдие.

По дяволите, оръдието! Нямаше да стоя и да чакам да умра в този вонящ канал, без да се съпротивлявам.

Събрах всяка нищожна частица останала ми сила, притиснах пети в пода и се изтласках нагоре по стената, докато не станах. Отне ми повече време, отколкото очаквах, но най-накрая, макар и разтреперана, се изправих.

Нямах повече време за размишления. Щях да намеря откъде мирише на метан или да умра, докато се опитвам.

Когато скочих колебливо в посоката, в която си мислех, че е тръбата, смразяващ глас прошепна в ухото ми:

— А сега е ред на Флавия.

Беше Пембъртън и когато чух гласа му, сърцето ми едва не спря. Какво имаше предвид, като каза „А сега е ред на Флавия“? Нима вече беше сторил нещо ужасно на Дафи или на Фели… или на Догър?

Преди дори да си представя какво може да е извършил, той ме сграбчи за лакътя и заби палец в мускулите ми както по-рано. Опитах се да извикам, но от устата ми не излезе нито звук. Помислих, че ще повърна.

Започнах бясно да клатя глава, но ми се стори, че мина цяла вечност, преди да ме пусне.

— Първо обаче Франк и Флавия ще си поговорят — каза Пембъртън с любезен и небрежен тон, сякаш се разхождахме в парка, и в този миг разбрах, че съм сама с побъркан човек в моя собствен вариант на тъмницата в Калкута.

— Сега ще сваля сакото от главата ти, разбираш ли ме?

Стоях напълно неподвижна от вцепенение.

— Чуй ме внимателно, Флавия. Ако не правиш, каквото ти кажа, ще те убия. Това е. Разбра ли ме?

Кимнах лекичко.

— Добре. А сега не мърдай.

Усещах как Пембъртън дърпа грубо възлите, с които бе завързал сакото, и веднага след това коприненият хастар се плъзна по лицето ми и падна.

Лъчът на фенерчето ме блъсна като удар с чук и ме заслепи.

Свих се от шока. Пред очите ми прелитаха звездички и петна. Толкова дълго бях стояла на тъмно, че дори светлината от клечка кибрит щеше да ме заслепи, а Пембъртън умишлено бе насочил мощно фенерче право в очите ми.

Тъй като не можех да скрия лице с ръце, успях само да извъртя глава настрани, да затворя очи и да изчакам гаденето да премине.

— Боли, нали? — каза той. — Но това не е нищо в сравнение с болката, която ще изпиташ, ако ме излъжеш отново.

Отворих смъдящите си очи и се опитах да фокусирам с поглед тъмния ъгъл на канала.

— Погледни ме! — заповяда Пембъртън.

Обърна глава и примижах, при което по лицето ми сигурно се бе изписало ужасяващо изражение. Виждах само мъжа зад кръглия лъч на фенерчето, чиято ослепителна светлина прогаряше мозъка ми като гигантския бял слънчев диск в пустинята.

Пембъртън бавно насочи ослепителния лъч към пода. Някъде там зад светлината той представляваше само глас в мрака.

— Излъга ме.

Опитах се да свия рамене.

— Излъга ме — повтори по-силно и този път долових напрежението в гласа му. — В часовника е скрито само Черното пени.

Значи е успял да влезе в Бъкшоу! Сърцето ми се блъскаше като птица в клетка.

— Мхм — казах аз.

Пембъртън обмисли отговора ми за миг, но явно не го разбра.

— Ще издърпам кърпата от устата ти, но първо искам да ти покажа нещо.

Той вдигна сакото си от пода и бръкна в джоба му. Когато извади ръка, в нея проблесна лъскав предмет от стъкло и метал. Беше спринцовката на Боунпени! Пембъртън я тикна пред очите ми, за да я видя добре.

— Това търсеше нали? Първо в странноприемницата, а после и в градината. А през цялото време тя беше в мен!

Носовият му смях прозвуча като грухтене на прасе. Той седна на стълбите, стисна фенерчето между коленете си, вдигна спринцовката, бръкна отново в джоба на сакото и извади малко кафяво шишенце. Едва успях да прочета етикета, преди Пембъртън да извади тапата и бързо да напълни спринцовката.

— Предполагам, че знаеш какво е това, госпожице Всезнайке, нали?

Погледнах го в очите, но, не показах с нищо друго, че съм го чула.

— И не си мисли, че не знам как и къде точно да го инжектирам. Не си губих времето в часовете по дисекции в лондонската болница. След като ударих стария Скелет и той припадна, поставянето на инжекцията беше проста работа: вкарваш я под малък ъгъл през splenius capitus и semispinalis capitis, пробиваш сухожилието между първия и втория шиен прешлен и плъзваш иглата над извивката на аксиса. И готово! Всичко приключва. Смъртта настъпва почти незабавно. Въглеродният тетрахлорид се изпарява за нула време и почти не оставя следа. Съвършеното престъпление, ако мога да си позволя да се похваля.

Точно до същото заключение бях стигнала и аз! Но сега знаех точно как го е направил! Пембъртън наистина бе напълно луд.

— Чуй ме сега — продължи той. — Ще извадя кърпата от устата ти, а ти ще ми кажеш какво си направила с Отмъстителите от Ълстър. Една погрешна дума… едно погрешно движение, и…

Той почти докосна носа ми със спринцовката и натисна лекичко буталото. Няколко капки въглероден тетрахлорид се появиха като роса на върха на иглата и капнаха на пода. Надуших познатия мирис на веществото.

Пембъртън остави фенерчето на стълбите и го нагласи така, че да осветява лицето ми. Постави спринцовката до него.

— Отвори уста.

Хрумна ми следната мисъл: той ще бръкне в устата ми с палец и показалец, за да извади кърпичката. Можех да го захапя с цялата си сила — направо да му отхапя пръстите!

Но после какво щях да правя? Краката и ръцете ми все още бяха вързани и дори след болезненото ухапване Пембъртън можеше съвсем лесно да ме убие.

Леко разтворих бодящите ме челюсти.

— По-широко — нареди той, но продължаваше да държи ръка далеч от устата ми.

И тогава бръкна светкавично и извади подгизналата кърпа. За миг ръката му затули светлината от фенерчето и заради сянката Пембъртън не видя бледия оранжев цвят в мократа смачкана на топка кърпа, която падна в мрака на пода.

— Благодаря — прошепнах с хриптене и направих първия си ход във втората част от играта.

Пембъртън изглеждаше объркан.

— Някой сигурно ги е намерил — изхриптях аз. — Имам предвид марките. Сложих ги в часовника, кълна се.

Веднага разбрах, че съм прекалила. Ако казвах истината, той вече нямаше да има причина да ме държи жива. Само аз знаех кой е убиецът.

— Освен ако… — добавих бързо.

— Освен ако какво?

Пембъртън се вкопчи в думите ми като чакал в повалена антилопа.

— Краката ми — изхленчих. — Болят. Не мога да мисля. Не мога да… Моля ви, поне малко разхлабете колана.

— Добре — съгласи се той с изненадваща готовност. — Но ръцете ти остават вързани. Така няма да избягаш.

Кимнах енергично.

Пембъртън коленичи и разхлаби катарамата на колана. Когато кожата се смъкна от глезените ми, събрах всички сили и го изритах в зъбите.

Той падна назад, удари главата си в цимента и се чу звукът от падане на стъклен предмет, който отскочи в ъгъла. Пембъртън се свлече по стената безжизнен, а аз закуцуках към стълбите.

Взех първото и второто стъпало. Изтръпналите ми крака ритнаха фенерчето, което се плъзна от ръба на стълбите на пода на канала и се спря така, че лъчът му освети подметките на Пембъртън.

Три… четири… Имах чувството, че ходилата ми са два пъна, закачени за глезените.

Пет…

Главата ми вече трябваше да е над нивото на канала, но явно в гаража цареше непрогледен мрак. През прозорците на вратата се процеждаше само бледо кървавочервено сияние. Навън сигурно се беше стъмнило. Явно бях спала часове.

Докато се опитвах да си спомня къде е вратата, от канала долетя дращене. Лъчът от фенерчето зашари лудешки по тавана и изведнъж Пембъртън се изкачи по стълбите и се хвърли към мен. Сграбчи ме през раменете и ме стисна така, че не можех да дишам.

Опитах се да го изритам в прасците, но той бързо ме надвиваше.

Клатушкахме се из гаража като два пумпала.

— Не — изкрещя Пембъртън, когато загуби равновесие, падна назад в канала и ме повлече със себе си.

Той се удари в дъното с ужасяващо тупване, а след миг аз се приземих върху него. Чух как охка в тъмнината. Дали си беше счупил гърба? Или след миг пак щеше да е на крака и да ме разтърсва като парцалена кукла?

С внезапен прилив на сили Пембъртън ме отблъсна от себе си и аз полетях и се приземих по лице в ъгъла на канала. Изправих се замаяно на колене, но беше твърде късно: Пембъртън стисна лакътя ми в стоманената си хватка и ме повлече към стълбите.

Всичко изглеждаше прекалено лесно. Той клекна и взе падналото фенерче, а после протегна ръка към стъпалата. Мислех си, че на пода е паднала спринцовката, но явно стъкленият предмет, който чух, е било шишето, защото в следващия момент зърнах иглата в ръката му, а после усетих убождане във врата си.

Единствената ми надежда бе да печеля време.

— Вие сте убили професор Туининг, нали? Вие с Хорас Боунпени.

Това явно го свари неподготвен. Усетих кака хватката му леко се разхлабва.

— Защо мислиш така? — прошепна той в ухото ми.

— Боунпени е излязъл на кулата. Той е извикал „Прощавайте!“ Имитирал е гласа на господин Туининг. А ти си бутнал тялото на учителя през дупката в покрива.

Пембъртън вдиша шумно през носа.

— Боунпени ли ти каза това?

— Намерих робата и шапката под керемидите. Сама се досетих.

— Ти си много умно момиче — рече Пембъртън почти със съжаление.

— А сега, след като убихте Боунпени, марките са ваши. Или поне щяха да бъдат, ако знаехте къде са.

Това явно го разяри. Той отново ме стисна здраво за лакътя и пак впи палец в плътта ми. Изкрещях от болка.

— Последен шанс, Флавия. Къде са проклетите марки?

През дългото мълчание, което последва, и заради пулсиращата болка мислите ми се зареяха.

Това ли бе краят на Флавия?

Ако беше дошъл часът ми, Хариет дали ме гледаше от небето? Дали в този миг седеше, провесила крака от някой облак, и си мислеше: „О, не, Флавия! Не го прави! Грози те опасност. В опасност си, Флавия!“

Дори да ме предупреждаваше, не можех да я чуя. Сигурно защото не съм била толкова близка с нея, колкото Фели и Дафи. Вероятно дори ме е обичала по-малко от тях.

Натъжавах се от факта, че от трите й деца само аз нямах действителни спомени за нея. Фели като истински скъперник бе натрупала цели осем години, в които се е радвала на майчината си любов. А Дафи твърдеше, че макар да е била едва тригодишна, когато Хариет е изчезнала, си спомня напълно ясно слабата засмяна жена, която я обличала в колосани роклички и шапчици, поставяла я върху одеяло на обляната от слънце морава и я снимала с преносимия фотоапарат, преди да й даде кисела краставичка.

Внезапна болка ме върна към реалността. Иглата се бе забила в основата на врата ми.

— Къде са Отмъстителите от Ълстър?

Посочих с пръст към ъгъла на канала, където в мрака лежеше смачканата ми на топка носна кърпа. Лъчът от фенерчето на Пембъртън зашари към нея, а аз погледнах настрани, после нагоре, както разправяха, че са правили древните светци, когато са търсели спасение.

Първо чух звука, а после видях образа. Чу се приглушено бръмчене, сякаш гигантски механичен птеродактил размахва криле навън пред гаража. Миг по-късно долових ужасяващ трясък и посипване на счупени стъкла.

Помещението над канала избухна в ярка жълта светлина, на чийто фон облаци пара се носеха като възнасящите се души на покойниците.

Взирах се вцепенена във въздуха и в странно познатото ми видение, което се извиси потрепващо над канала.

„Откачих, помислих си аз. Напълно си загубих ума.“

Точно над главата ми, треперещ като живо същество, стоеше шасито на Ролс-Ройса на Хариет.

Преди да успея да мигна, чух как вратите му се отварят и върху пода над мен стъпват крака.

Пембъртън се хвърли към стълбите и задраска нагоре по тях като хваната в капан котка. На върха спря и се опита трескаво да пропълзи между ръба на канала и предната броня на автомобила.

Една ръка изникна отнякъде, сграбчи го за яката и го измъкна като риба от езеро. Обувките му изчезнаха сред светлината над главата ми и чух един глас — гласът на Догър! — да казва:

— Ще ме извинявате.

Чу се отвратително изхрущяване и горе нещо се стовари върху пода като чувал с картофи.

Все още бях зашеметена, когато видението се появи. Беше цялото в бяло и се плъзна с лекота през тесния процеп между автомобила и цимента, преди да се спусне бързо надолу в канала.

Когато видението ме прегърна и захлипа на рамото ми, усетих, че крехкото тяло трепери като лист.

— Малка глупачка! Малка глупачка! — викаше видението, а разранените му червени устни се впиха във врата ми.

— Фели! — възкликнах аз, втрещена от изненада. — Ще си нацапаш роклята с масло!

Пред гаража на „Кау Лейн“ всичко бе като в сън: Фели бе паднала на колене и плачеше, обгърнала ръце през кръста ми. Аз стоях неподвижно и имах чувството, че разстоянието между нас се стопява и за миг двете с нея бяхме едно същество, окъпано от лунната светлина на тъмната уличка.

И тогава сякаш всички жители на Бишъпс Лейси се материализираха около нас. Бавно изникваха от мрака и се трупаха около осветеното място и към зейналата дупка, където по-рано беше вратата на гаража. Разправяха си какво са вършели, когато трясъкът огласил селото. Беше като сцена от пиесата „Бригадун“, в която обитателите на селото оживяват бавно за един-единствен ден на всеки сто години.

Ролс-Ройсът на Хариет с лъскавия си радиатор, смачкан, тъй като колата бе използвана за таран, сега сияеше кротко пред гаража, а в прахта под него капеше вода. Няколко от по-мускулестите селяни — сред които забелязах Тъли Стоукър — бяха избутали тежкия автомобил назад, за да може Фели да слезе и да ме изведе от канала навън под ослепителния блясък на огромните кръгли фарове на колата.

Фели се бе изправила, но още ме притискаше към себе си като мида към корпуса на кораб, и бърбореше развълнувано.

— Проследихме го. Догър знаеше, че не си се прибрала и когато видя, че някой обикаля около къщата…

Тези думи бяха повече, отколкото ми беше казвала наведнъж през целия ми живот и аз стоях и се наслаждавах на всяка една от тях.

— Догър, разбира се, се обади в полицията, но после рече, че ако проследим мъжа… ако не пускаме фаровете и не се приближаваме… О, Боже! Трябваше да видиш как хвърчахме по улиците!

Добрият стар тих Ролс-Ройс. Татко щеше да побеснее, като го види така разбит.

Госпожица Маунтджой стоеше отстрани, подръпваше вълнения шал около раменете си и гледаше свирепо разбитата дупка на мястото на вратата на гаража, сякаш оскверняването на имущество на библиотеката бе последната капка. Опитах се да уловя погледа й, но тя извърна нервно очи към къщата си, като че бе преживяла твърде много вълнения за една вечер и трябваше да се прибира у дома.

И госпожа Малит бе дошла с един нисък и закръглен като пумпал мъж, който се опитваше да я удържи да не изтича напред. Явно това бе съпругът й Алф. Изобщо не изглеждаше като вейка, както си го представях. Ако бе дошла сама, госпожа Малит щеше да се спусне, да ме прегърне и да се разплаче, но Алф, изглежда, бе по-наясно, че не е редно да се фамилиарничи по този начин на публични места. Усмихнах й се немощно, а тя избърса едното си око с пръст.

В този миг се появи доктор Дарби, който вървеше толкова спокойно, сякаш бе излязъл на вечерна разходка. Въпреки спокойния си вид, забелязах, че носи черната си лекарска чанта. Кабинетът му се намираше зад ъгъла, на Главната улица, и сигурно бе чул трясъка от чупенето на стъкло и дърво. Той ме огледа внимателно от глава до пети.

— Добре ли си, Флавия? — попита, когато се наведе да разгледа отблизо очите ми.

— Чувствам се чудесно, благодаря, доктор Дарби — отвърнах любезно. — А вие как сте?

Той бръкна в джоба си за ментовите бонбони. Още преди да извади пакетчето докрай, лигите ми потекоха като на куче. Заради часовете на пленничество и носната кърпа, в устата си имах метален вкус.

Доктор Дарби бръкна в пакетчето, внимателно избра бонбона, който търсеше, и го лапна. Миг по-късно си тръгна.

Тълпата вече се разотиваше, когато един автомобил зави от Главната улица по „Кау Лейн“. Щом спря край каменната стена, фаровете му осветиха две фигури, застанали под един дъб: Мери и Нед. Те не се приближиха, но ме гледаха ухилени от сенките.

Дали Фели ги бе видяла заедно? Мисля, че не, защото тя все още ми разправяше през сълзи как са ме спасили. Ако ги зърнеше, можеше бързо да се окажа в ролята на рефер на селски ръкопашен бой и до колене в оскубани коси. Веднъж Дафи ми каза, че когато се стигне до добър бой, по принцип богаташката дъщеря удря първа, а никой не знаеше по-добре от мен, че Фели е напълно способна на това. Все пак с гордост мога да заявя, че имах хладнокръвието — и смелостта — да поздравя тайничко Нед с вдигнат палец.

Задната врата на Вокъсла се отвори и от колата излезе инспектор Хюит. В същото време сержант Улмър и сержант Грейвс се измъкнаха от предните седалки и излязоха с изненадваща елегантност на „Кау Лейн“.

Сержант Улмър отиде бързо при Догър, който държеше Пембъртън извит в болезнена хватка, така че бе приведен като статуя на Атлас, понесъл света на раменете си.

— Аз ще го поема, господине — каза сержант Улмър и миг по-късно чух изщракването на белезници.

Догър проследи с поглед как отвеждат прегърбения Пембъртън към полицейската кола, а после се обърна и дойде бавно при мен. Когато се приближи, Фели прошепна развълнувано в ухото ми:

— Догър се сети да използваме акумулатора от трактора, за да запалим Ройса. Не забравяй да му благодариш.

При тези думи тя пусна ръката ми и се отдалечи.

Догър застана пред мен с отпуснати от двете си страни ръце. Ако носеше шапка, щеше да започне да я мачка. Двамата се гледахме мълчаливо.

Нямах намерение да започна благодарностите си към него, като му дърдоря за някакъв си акумулатор. Исках да кажа най-подходящото нещо, да измисля смели думи, за които в Бишъпс Лейси щеше да се говори години наред.

Пред запалените фарове на Вокъсла премина тъмна сянка, която привлече вниманието ми и за миг засенчи мен и Догър. На фона на светлината стоеше познат черно-бял силует: татко.

Той се затътри бавно, почти свенливо към мен. Но когато забеляза Догър отстрани, отново се спря и сякаш тъкмо се бе сетил за нещо важно, се обърна и тихичко каза нещо на инспектор Хюит.

Госпожица Кул, пощальонката, ми кимна любезно, но не се приближи, сякаш бях станала друга Флавия, а не онази, която — нима бяха изминали само два дни — купи бонбони за един шилинг и шест пенса от магазина й.

— Фели — обърнах се към сестра си. — Направи ми една услуга. Слез в канала и донеси носната ми кърпичка. По-точно онова, което е увито в нея. Роклята ти вече е мръсна, така че няма как да се изцапаш повече. Бъди добро момиче.

Тя ме зяпна изненадано и за миг си помислих, че ще ме фрасне през устата. Лицето й почервеня като устните. И тогава изведнъж Фели се завъртя на пети и изчезна в тъмния гараж.

Обърнах се към Догър, за да му кажа благодарствената реч, която скоро щеше да стане легендарна, но той ме изпревари.

— Боже, госпожице Флавия — рече тихичко. — Каква прекрасна вечер, не мислите ли?

Инспектор Хюит стоеше в средата на лабораторията ми, въртеше се бавно като лъча на морски фар и разглеждаше оборудването и шкафовете с химикали. След като описа пълен кръг, той спря и се завъртя на другата страна.

— Удивително! — възкликна провлачено. — Невероятно!

Приятно топъл слънчев лъч проникна през високите прозорци и освети стъкленицата с червена течност, която тъкмо завираше. Половината от съдържанието й изсипах в порцеланова чаша и я подадох на инспектора. Той я погледна колебливо.

— Чай е — уверих го аз. — Индийски асам, марка „Фортнъм и Мейсън“. Надявам се да нямате нищо против, че е претоплен.

— В участъка пием само претоплен чай — отвърна инспекторът. — Не обичам друг.

Докато отпиваше, той крачеше бавно из помещението и разглеждаше уредите с професионален интерес. Свали един-два буркана от етажерките и ги вдигна към светлината, а после се наведе и погледна през окуляра на микроскопа. Видях, че му е трудно да започне да говори по същество.

— Красива чаша — каза най-накрая и я вдигна над главата си, за да прочете на дъното й кой е производителят.

— Това е един доста стар модел „Споуд“ — обясних аз. — От тази чаша са пили чай Албърт Айнщайн и Джордж Бърнард Шоу, когато са гостували на прачичо ми Таркуин… но не едновременно, разбира се.

— Интересно с какви ли впечатления щяха да останат един от друг? — рече инспектор Хюит и хвърли поглед към мен.

— Интересно, наистина — отвърнах и също го погледнах.

Той отпи още една глътка. Изглеждаше неспокоен, сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше откъде да започне.

— Случаят беше сложен. Направо необикновен. Мъжът, чието тяло намери в градината, беше напълно непознат… или поне така изглеждаше. Знаехме само, че е дошъл от Норвегия.

— Бекасината — обадих се аз.

— Моля?

— Мъртвата бекасина на кухненския праг. Бекасините идват в Англия чак през есента. Следователно е била донесена от Норвегия. При това в един пай. Така сте разбрали, нали?

Инспекторът изглеждаше озадачен.

— Не. Боунпени носеше чисто нови обувки с клеймото на един обущар в Ставангер.

— О, така значи — казах аз.

— Така лесно установихме кой е.

Докато говореше, инспектор Хюит чертаеше карта във въздуха.

— Разпитахме свидетелите тук и в Норвегия и установихме, че е хванал кораб от Ставангер до Нюкасъл на Тайн, продължил е с влак до Йорк, а после до Додингсли. Оттам е хванал такси до Бишъпс Лейси.

Точно както бях предположила и аз.

— Точно така — казах. — А Пембъртън, или по-точно Боб Станли, го е последвал, но само до Додингсли, където е отседнал във „Веселият кочияш“.

Едната вежда на инспектор Хюит се изви нагоре като кобра.

— О — каза той небрежно. — Откъде знаеш всичко това?

— Позвъних във „Веселият кочияш“ и разговарях с господин Клийвър.

— И само това ли разбра?

— Двамата са замисляли престъплението заедно, както са извършили убийството на господин Туининг.

— Станли отрича — рече инспекторът. — Твърди, че няма нищо общо с тази история. Чиста вода ненапита.

— Но в гаража ми каза, че той е убил Боунпени! Освен това почти призна, че теорията ми е вярна — че самоубийството на господин Туининг е било предварително подготвен фокус.

— Е, това тепърва ще разберем. Вече се заехме, но ще отнеме доста време, макар че баща ти много ни помага. Разказа ни цялата история, довела до смъртта на бедния Туининг. Иска ми се само да бе решил по-рано да е така услужлив. Можехме да си спестим… Извинявай, просто размишлявах.

— Отвличането ми — довърших аз.

Възхитих се на инспектора колко бързо смени темата.

— Да се върнем към настоящето — предложи той. — Да видим дали съм разбрал правилно. Мислиш, че Боунпени и Станли са били съучастници, така ли?

— Били са съучастници още от училище. Боунпени е крадял марки, а Станли ги е продавал в чужбина на безскрупулни колекционери. Но така и не успели да пласират Отмъстителите от Ълстър, защото те са твърде известни. А и след като едната е открадната от краля, за колекционерите би било твърде рисковано да държат някоя от тях в колекциите си.

— Интересно — каза инспекторът. — И какво още?

— Планирали са да изнудват татко, но явно в някакъв момент са се скарали. Боунпени е дошъл от Ставангер, за да изпълни плана, а по някое време Станли се е сетил, че може да го проследи, да го убие в Бъкшоу, да вземе марките и да напусне Англия. Съвсем просто. И за всичко щяха да обвинят баща ми. Както и стана — добавих укорително.

Последва неловко мълчание.

— Виж, Флавия — каза инспекторът най-накрая. — Нямах избор. Нямаше други възможни заподозрени.

— Ами аз? Аз бях на местопрестъплението. — Посочих шишенцата с химикали, наредени по етажерките. — Все пак знам много за отровите. Би трябвало да ме смятате за доста опасен човек.

— Хм. Интересен аргумент. И наистина си била на местопрестъплението, когато е настъпила смъртта. Ако нещата не се бяха развили, както стана, можеше теб да тикнем в затвора.

Не се бях замисляла за това. Побиха ме тръпки.

Инспекторът продължи.

— Като вземем предвид обаче ръста ти, липсата на мотив и фактът, че избяга, не си вероятният извършител. Средностатистическият убиец обикновено си осигурява колкото се може по-голяма преднина пред полицията, докато ти… хм, изникваше на всяка крачка. Докъде беше стигнала?

— Станли е издебнал Боунпени в градината ни. Боунпени е бил болен от диабет и…

— Да! — каза инспекторът по-скоро на себе си. — Инсулин! Не се сетихме да направим изследване за това.

— Не, не е използвал инсулин, а въглероден тетрахлорид. Боунпени е умрял от въглероден тетрахлорид, инжектиран в мозъчния ствол. Станли е купил бутилка с веществото от аптеката в Додингсли. Видях етикета на шишето, докато пълнеше спринцовката в гаража. Сигурно сте я намерили сред боклуците.

По изражението му разбрах, че не са я намерили.

— Тогава навярно се е търкулнала в тръбата — продължих аз. — В канала има стар тръбопровод, който стига до реката. Някой ще трябва да я извади.

Горкият сержант Грейвс, помислих си.

— Станли е откраднал спринцовката от несесера на Боунпени в стаята му в „Тринайсетте патока“ — добавих, без да се замисля. По дяволите!

Инспекторът веднага реагира.

— А ти откъде знаеш, че спринцовката е била в стаята на Боунпени? — попита той рязко.

— Ами… ще стигна и дотам след малко. Станли е бил убеден, че няма да откриете никакви следи от въглероден тетрахлорид в мозъка на Боунпени. Добре че не сте ги намерили. Щяхте да решите, че е взет от бутилките на татко. В кабинета си той има много такива.

Инспектор Хюит извади бележника си и си записа две думи, които предположих, че са „въглероден тетрахлорид“.

— Знам със сигурност, че е убит с това вещество, защото Боунпени издъхна в лицето ми и усетих мириса — сбърчих нос аз и направих съответната гримаса.

Лицето на инспектора побледня.

— Сигурна ли си?

— Доста съм компетентна в свойствата на хлорните производни на въглеводорода.

— Да не искаш да кажеш, че Боунпени е бил още жив, когато си го намерила?

— Само за миг. Той… хм… почина почти веднага.

Настъпи още една дълга мъртвешка тишина.

— Елате, ще ви покажа как е станало.

Взех два жълти молива, завъртях ги няколко пъти в острилката и отидох в ъгъла, където учебният скелет висеше на една тел.

— Скелетът е подарък на прачичо ми Таркуин от природоизследователя Франк Бъкланд — обясних аз и погалих любящо черепа. — Кръстих го Йорик.

Не казах на инспектора, че на стари години Бъкланд е направил този подарък на младия Тар, защото по онова време бил обещаващ бъдещ учен. На картичката Бъкланд беше написал „На Светлото бъдеще на науката“.

Допрях подострения молив до края на гръбначния стълб в основата на врата и го пъхнах под черепа, докато повтарях думите на Пембъртън в гаража:

— Вкарваш иглата под малък ъгъл… през splenius capitus и semispinalis capitis, пробиваш сухожилието между първия и втория шиен прешлен и промушваш иглата над…

— Благодаря ти, Флавия — прекъсна ме рязко инспекторът. — Достатъчно. Сигурна ли си, че е казал точно това?

— Точно тези думи използва. Трябваше да проверя какво означават някои от тях в „Анатомията на Грей“. В детската енциклопедия имаше малко информация, но не беше достатъчна.

Инспектор Хюит потри брадичка.

— Убедена съм, че доктор Дарби ще успее да намери белега от иглата на врата на Боунпени — добавих услужливо. — Ако знае къде да търси. Може да прегледа и синусите. Въглеродният тетрахлорид е устойчив във въздуха, а в носа му може да се е задържал, тъй като човекът вече не диша. Освен това, можете да му напомните, че Боунпени е пил в „Тринайсетте патока“ точно преди да тръгне пеша към Бъкшоу.

Инспекторът още изглеждаше озадачен.

— Въздействието на въглеродния тетрахлорид се засилва при наличието на алкохол — обясних аз.

— А имаш ли теория по въпроса защо веществото все още може да е в синусите му — попита инспекторът с усмивка. — Не съм химик, но доколкото знам, той се изпарява много бързо.

Наистина имах причина да мисля така, но нямах намерение да я споделям с когото и да било, още по-малко с полицията. Боунпени е страдал от тежка настинка, която, когато издиша думата „Прощавайте!“ в лицето ми, бе предал на мен. Много ти благодаря, Хорас!

Подозирах, че в запушения нос на Боунпени може да се е задържал въглероден тетрахлорид, който е неразтворим във вода — и съответно в сополи — които освен това са спирали и притока на въздух.

— Не — отвърнах аз. — Но можете да подскажете на лаборантите в Лондон да направят теста, който се препоръчва в „Британска фармакопедия“.

— Не се сещам какъв е — призна инспектор Хюит.

— Чудна процедура — казах аз. — Чрез нея се проверява количеството свободен хлор, когато йодът се отдели от кадмиев йодид. Убедена съм, че те са запознати с нея. Бих предложила услугите си, но предполагам, че от Скотланд Ярд ще откажат да дадат парченца от мозъка на Боунпени на единайсетгодишно момиче.

Инспектор Хюит се взираше мълчаливо в мен като че ли цяла вечност.

— Добре — каза той най-накрая. — Нека огледаме.

— Кое? — попитах аз и се направих на засегнато невинно момиченце.

— Онова, което си направила. Хайде да го видим.

— Но аз не съм направила нищо. Аз…

— Не ме прави на глупак, Флавия. Никой, който има удоволствието да те познава, няма да повярва и за миг, че не си се подготвила.

Ухилих се стеснително.

— Ето тук е — отвърнах и отидох до една масичка в ъгъла, върху която имаше стъклен контейнер, покрит с влажна кърпа.

Дръпнах плата.

— Мили Боже! — възкликна инспекторът. — Какво, за Бога…?

Той зяпаше с отворена уста розово сивкав предмет, плуващ спокойно в контейнера.

— Прекрасно парче мозък. Отмъкнах го от килера. Вчера госпожа Малит го купи от месаря Карнфорт, за да го сготви днес за вечеря. Ще побеснее.

— И ти си…? — Инспекторът не успя да довърши изречението и размаха ръка.

— Да, точно така. Инжектирах в него два и половина кубични сантиметра въглероден тетрахлорид. Толкова е обемът на спринцовката на Боунпени. Човешкият мозък тежи средно един килограм и триста грама, а мъжкият мозък тежи малко повече. Отрязах още сто и петдесет грама, за да е точно теглото.

— Откъде научи това? — попита инспекторът.

— Пише го в една от книгите на Артър Мий. „Детска енциклопедия“ струва ми се.

— И си изследвала този… мозък за наличие на въглероден тетрахлорид?

— Да, но чак петнайсет часа след като го бях инжектирала. Изчислих колко време е минало от момента, в който са инжектирали Боунпени, до аутопсията.

— И?

— Все още има забележими следи. Детска игра. Разбира се, използвах р-амино-диметиланилин. Този тест е сравнително нов, но е много изящен. Беше описан в списание „Анализи“ преди около пет години. Придърпайте си стол и ще ви покажа.

— Нищо няма да излезе — засмя се инспектор Хюит.

— Как така нищо няма да излезе? Естествено, че ще стане. Вече съм го правила веднъж.

— Имам предвид, че няма да ме баламосаш с химични опити, за да забравя за марката. Все пак целият случай се върти около нея.

Хвана ме натясно. Възнамерявах да не казвам нищо за Отмъстителя от Ълстър, а после тихомълком да я дам на татко. Кой щеше да разбере?

— Виж, знам, че е у теб — продължи инспекторът. — Ходихме при доктор Кисинг в „Рокс Енд“.

Опитах се да го изгледам скептично.

— А Боб Станли, или както ти го наричаш господин Пембъртън, ни каза, че ти си му я откраднала.

Да съм му я откраднала ли? Каква наглост само!

— Марката е на краля — възразих аз. — Хорас Боунпени я е задигнал от изложението в Лондон.

— На когото и да е, тя е откраднато имущество и мой дълг е да я върна на собственика й. Искам само да знам как се е озовала в твоите ръце.

Проклятие! Не можех да увъртам повече. Трябваше да си призная, че съм тършувала в „Тринайсетте патока“.

— Нека сключим сделка.

Инспектор Хюит избухна в смях.

— Понякога, госпожице Де Лус, заслужавате медал. А друг път заслужавате да ви изпратят в стаята ви без вечеря.

— А сега кой от тези случаи е?

Еха! Внимавай какви ги говориш, Флавия!

Той размаха пръст пред лицето ми.

— Слушам те.

— Ами, мислех си следното — започнах аз. — Напоследък животът на татко не е лек. Първо, вие пристигате в Бъкшоу и преди да се усетим, го обвинявате в убийство.

— Чакай малко — прекъсна ме инспекторът. — Вече говорихме за това. Той беше обвинен в убийство, защото си призна, че го е извършил.

Нима? Това беше нещо ново.

— И малко след това се появи Флавия. Чух повече признания, отколкото изповедник в събота вечер.

— Просто се опитвах да го защитя — казах аз. — Тогава си мислех, че може и той да го е извършил.

— А той кого се опитваше да предпази? — попита инспектор Хюит и започна да ме наблюдава внимателно.

Него е имал предвид татко, когато рече „Точно от това се страхувах“, след като му казах, че и Догър е чул как се кара с Боунпени в кабинета.

Татко си е мислел, че Догър го е убил, това беше ясно. Но защо? От какво се е страхувал — че Догър го е извършил от преданост към него или по време на някой от пристъпите си?

Най-добре беше да не замесвам Догър. Това бе най-малкото, което можех да направя за него.

— Сигурно мен — излъгах аз. — Татко си е помислил, че аз съм убила Боунпени. Все пак нали мен завариха, така да се каже, на местопрестъплението. Опитвал се е да ме предпази.

— Вярваш ли си наистина? — попита инспекторът.

— Ще ми се да мисля, че е било така.

— Сигурен съм, че е предпазвал теб. Убеден съм в това. А сега да се върнем на марката. Не съм забравил за нея.

— Както казах, искам да направя нещо за татко. Нещо, което ще го направи щастлив, дори само за няколко часа. Искам да му дам Отмъстителя от Ълстър, пък било то само за ден-два. Позволете ми да го направя и ще ви кажа всичко, което знам. Обещавам.

Инспекторът отиде до библиотеката, извади подвързан екземпляр от „Протоколи на Дружеството на химиците за 1907“ и издуха прахта от книгата. Разлисти небрежно страниците, сякаш се чудеше какво да каже.

— Знаеш ли, съпругата ми, Антигона, най-много от всичко мрази пазаруването. Веднъж ми призна, че по-скоро предпочита да й направят пломба, отколкото половин час да избира овнешки бут. Но се налага да пазарува, независимо, че не й харесва. Тя казва, че такава е съдбата й. За да й става малко по-приятно, понякога си купува едно жълто списание на име „Вие и звездите“. Признавам си, че досега се присмивах на някои от нещата, които ми чете на закуска, но тази сутрин хороскопът ми гласеше, цитирам: „Търпението ви ще бъде поставено на изключително изпитание“. Възможно ли е да съм подценил тези астрологични измишльотини, Флавия?

— Моля ви! — изписках.

— Имаш двайсет и четири часа и нито минутка повече.

И изведнъж нещо у мен се отприщи и аз бързо започнах да разказвам за мъртвата бекасина, за всъщност напълно невинния (но и негоден за ядене) пай на госпожа Малит, как претършувах стаята на Боунпени в странноприемницата, как намерих марките, как говорих с госпожица Маунтджой и доктор Кисинг, за срещата ми с Пембъртън при руините и край църквата и какво се случи по време на плена ми в гаража.

Единственото, което премълчах, бе как отрових червилото на Фели с екстракта от отровен бръшлян. Защо да обърквам инспектора с ненужни подробности?

Докато говорех, той от време на време си записваше по нещо в малкия черен бележник, чиито страници забелязах, че са пълни със стрелкички и загадъчни знаци, сякаш вдъхновени от средновековни алхимични формули.

— За мен пише ли там? — посочих към бележника.

— Да.

— Може ли да видя? Само един поглед?

Инспектор Хюит го затвори.

— Не. Това е поверителен полицейски документ.

— Изписвате ли цялото ми име или ме отбелязвате с някой от онези символи?

— Имаш свой символ — отвърна той и пъхна бележника в джоба си. — Време е да тръгвам.

Инспекторът протегна ръка и стисна моята твърдо.

— Довиждане, Флавия. Беше… доста интересен случай.

После се отправи към вратата и я отвори.

— Инспекторе…

Той спря и се обърна.

— Какъв е моят символ?

— П. Главна буква П.

— П ли? — изненадах се. — Какво означава?

— Ще го оставя на въображението ти.

Винаги, когато започна да чета нова книга, първо преглеждам благодарностите, защото те ми дават обща представа за произведението: карта, която показва средата, в която книгата е написана, къде е била и как се е появила на бял свят.

Едва ли има друга книга, която в процеса на писане да е била по-насърчавана, от „Сладкото на дъното на пая“ и за мен е изключително удоволствие да благодаря на Асоциацията на криминалните писатели и журито, което избра книгата за награда „Дагър“ за дебют: Филип Гудън, председател на асоциацията, Маргарет Мърфи, Ема Харгрейв, Бил Мейси, Сара Менгък, Кешини Найду и Сара Търнър.

Искам да изкажа и специални благодарности на Маргарет Мърфи, която не само бе председател на комисията, но и отдели време от собствения си натоварен график в деня на наградите, за да посрещне лично един скитащ чужденец в Лондон.

Благодаря на Мег Гардинър и Ан Клийвс за това, че ме накараха да се почувствам така, сякаш съм ги познавал цял живот.

Благодаря на Луис Пени, също носителка на наградата „Дагър“, чиято щедрост и насърчение са видни и от важната роля, която играе уебсайтът й за младите писатели. Луис наистина знае как да „се отплаща“ за нещата, които е получила. Освен това романите й за инспектор Арман Гамаш са просто страхотни!

Благодаря на агента си Денис Буковски, задето лети през Атлантически океан, за да е до мен, и въпреки часовата разлика се грижи винаги да пристигам навреме.

Благодаря отново и на Бил Мейси от „Орион Букс“, който имаше достатъчно вяра в мен, за да купи книгата ми — както и цялата поредица — само въз основа на първата глава, и за това, че ме заведе на незабравим обяд в някогашната „Кофа кръв“ в Ковънт Гардън — мястото, на което поетът и критик Джон Драйдън е бил нападнат от разбойници в един проход. Имам невероятен късмет, че Бил е мой редактор. С него наистина сме сродни души!

Благодаря на Кейт Мисиак и Моли Бойл от „Бантам Дел“ в Ню Йорк и на Кристин Кокран от „Дабълдей Канада“ за вярата им в мен и подкрепата.

Благодаря на Робин Карни от „Орион Букс“ за отличните й и остроумни предложения. Благодаря на Ема Уолъс и Женевиев Пег, също от „Орион Букс“, за ентусиазма и приятелското посрещане.

Благодаря на дружелюбните и услужливи служители на Британския пощенски музей и архив в Лондон, които отговориха с радост на въпросите ми и ми позволиха да използвам материалите им, свързани с историята на Черното пени.

Благодаря на старите ми приятели и съучастници от Саскатун — Мери Джилианд и Алън и Джанис Кушън, за това, че поставиха в ръцете ми еквивалента на интернет от времето на крал Едуард: пълен комплект на изданието от 1911 г. на „Енциклопедия Британика“, което сигурно е мечтата на всеки писател на криминални романи.

Благодаря на Дейвид Уайтсайд от агенция „Буковски“ за къртовския му труд при справянето с планини от бумащина и бюрокрация.

Благодаря на скъпите си приятели д-р Джон Харланд и Джанет Харланд, които ме подкрепяха непрекъснато с полезните си и често гениални предложения. Без тяхната помощ „Сладкото на дъното на пая“ нямаше да е книгата, в която се превърна, а за мен нямаше да е толкова приятно да я напиша.

Всички тези прекрасни хора ми даваха невероятни съвети. Ако в текста са се прокраднали някакви грешки, то те са само по моя вина.

И накрая искам да благодаря на съпругата си Шърли, която ме подкани — всъщност направо настояваше — да дам шанс на Флавия и семейство Де Лус да излязат от купчината бележки, в които чезнеха прекалено дълго време.