— Плашиш ме — каза циганката. — Досега не съм виждала кристалната топка изпълнена с толкова мрак.

Тя обви кълбото с ръце, сякаш да защити очите ми от страхотиите, плуващи в тъмните му дълбини. Пръстите й стиснаха стъклото и аз изпитах чувството, че в гърлото ми се стича леденостудена вода.

В края на масата потрепваше тънка свещ, чиято бледа светлина се отразяваше от големите месингови халки на ушите на циганката и отлиташе да угасне някъде в тъмните ъгли на шатрата.

Черна коса, черни очи, черна рокля, намазани с червен руж бузи, червени устни и глас, с който несъмнено можеше да се сдобиеш само след като изпушиш половин милион цигари.

Сякаш за да потвърди подозренията ми, старицата така се разкашля, че крехкото й тяло се разтресе в отчаян опит да си поеме въздух. Звучеше като че в белия й дроб се е заплела голяма птица, която пляска с криле, за да се освободи.

— Добре ли сте? — попитах аз. — Ще отида да потърся помощ.

Десет минути по-рано сякаш зърнах доктор Дарби в църковния двор да спира и да разменя по някоя дума на всяка сергия на панаира. Но преди да успея да помръдна, циганката хвана с мургавата си ръка дланта ми върху покривката от черно кадифе.

— Не, недей. Непрекъснато ми се случва — рече тя и пак се разкашля.

Изчаках я търпеливо, почти уплашена да помръдна.

— На колко години си? — попита ме най-накрая. — На десет? На дванайсет?

— На единайсет — отвърнах аз, а тя кимна уморено, сякаш го е знаела през цялото време.

— Виждам планина — продължи задавено — и лицето… на жената, в която ще се превърнеш.

Въпреки задуха и топлината в сумрачната шатра, кръвта ми изстина. Видяла е Хариет!

Майка ми Хариет загинала при злополука в планината, докато съм била още бебе.

Циганката обърна ръката ми и болезнено заби палеца си в центъра на дланта ми. Пръстите ми се разтвориха и после се свиха от само себе си като пръстите на отрязания крак на кокошка.

Циганката хвана лявата ми ръка и я вдигна.

— Тази ръка ти е по рождение — рече тя почти без да погледне дланта, пусна я и ме хвана за другата ръка. — А тази е ръката, която ти е пораснала.

Тя се взря отвратено в нея, а свещта примигна.

— Тази скършена звезда на лунния ти хълм показва брилянтен ум, обърнал се срещу себе си, ум, който скита по пътищата на мрака.

Не това исках да чуя.

— Разкажете ми за жената на планината — подканих я аз. — Онази, в която ще се превърна.

Циганката се изкашля отново и се загърна плътно с пъстрия си шал, сякаш за да се предпази от някакъв древен и невидим зимен вятър.

— Положи в ръката ми сребро — заяви настойчиво тя и протегна мърлявата си длан.

— Но вече ви дадох един шилинг. Толкова пише на табелата отвън.

— Посланията от Третия кръг се заплащат допълнително — изхриптя циганката. — Те изцеждат заряда на душата ми.

За малко да се изсмея на глас. За каква се мислеше тази стара вещица? Въпреки това, изглежда, бе зърнала Хариет отвъд булото и не биваше да позволя скептицизмът ми да провали дори минималния шанс да разменя няколко думи с мъртвата си майка.

Бръкнах в джоба за последния си шилинг и когато притиснах монетата в дланта й, тъмните очи на циганката блеснаха изведнъж като на гарга и се взряха в моите.

— Тя се опитва да се прибере. Тази… жена… се опитва да се прибере у дома от студа. Иска да й помогнеш…

Скочих на крака и закачих масичката с голото си коляно. Тя се разклати, преобърна се на една страна, а свещта се плъзна по плота и падна сред куп прашни драперии.

В първия миг се вдигна тънка струйка черен дим, после пламъкът стана син, премина в червено и накрая бързо лумна оранжев. Гледах ужасено как плъзва по пердето.

За нула време цялата шатра бе обгърната от пламъци.

Ще ми се да имах присъствието на духа, за да хвърля мокър парцал върху очите на циганката и да я изведа навън, но вместо това хукнах — право през огнения кръг, обгърнал входа, — и не спрях, докато не стигнах до стрелбището с кокосови орехи, където се спрях задъхана зад едно платнище и се опитах да си поема въздух.

Някой бе донесъл в църковния двор грамофон, от който се носеше гласът на Дани Кей, изопачен в отвратително метално кънтене от цветната тръба:

Погледнах назад към шатрата на циганката тъкмо навреме, за да видя как господин Хаскинс, клисарят на „Свети Танкред“, и още някакъв непознат мъж, изсипват каца с вода и ябълки върху пламъците.

Половината село Бишъпс Лейси, или поне така изглеждаше, се бе събрало и зяпаше стъписано издигащата се колона черен дим с ръце пред устите или длани, прилепени към бузите.

Доктор Дарби вече бавно водеше разтърсваната от кашлица циганка към палатката за спешна медицинска помощ на „Свети Йоан“. Колко дребна изглеждаше врачката под слънчевите лъчи, колко бледа.

— Ето къде си, малка гад. Къде ли не те търсих.

Каза го Офелия — по-голямата от двете ми сестри. Фели беше на седемнайсет години и се мислеше за възвишена като самата Дева Мария, макар, готова съм да се обзаложа, че Светата Дева не е прекарвала по двайсет и три часа в денонощието взряна в огледалото с пинцета в ръка.

Най-добрата тактика в подобни случаи беше бързият отговор:

— Как смееш да ми викаш гад, тъпачке? Татко все ти повтаря, че е невъзпитано.

Фели посегна да ме хване за ухото, но аз й се изплъзнах с лекота. По необходимост светкавичните реакции се бяха превърнали в мой специалитет.

— Къде е Дафи? — попитах с надежда, че ще отвлека отровното й внимание от себе си.

Дафи беше другата ми сестра, с две години по-голяма от мен, и на тринайсет вече вещ съучастник на Фели в мъченията.

— Точи лиги по книгите, къде другаде? — Офелия посочи с брадичка към сергиите, подредени в полукръг върху тревата, където с обединени сили женското църковно дружество на „Свети Танкред“ и Женският институт бяха организирали разпродажба на стари книги и разнообразни домакински вехтории.

Фели, изглежда, не беше забелязала димящите останки от шатрата на циганката. Както винаги тя бе оставила очилата си у дома от суета, но това недоглеждане можеше да се дължи и просто на липсата й на интерес. Когато й изнасяше, Фели виждаше не по-далеч от носа си.

— Виж само — рече тя и вдигна чифт черни обеци до ушите си. Нямаше начин да не се изфука. — Френски черен кехлибар. От наследството на лейди Тротър. Гленда каза, че са извадили късмет да получат и петак за тях.

— Гленда е права. Френският черен кехлибар е просто стъкло.

Истина беше, че неотдавна в химичната си лаборатория разтопих една грозна викторианска брошка и установих, че е просто кремък. На Фели едва ли щеше да й домъчнее за тази грозотия.

— Английският черен кехлибар е много по-интересен — продължих аз. — Образува се от вкаменени останки на дървото чилийска араукария и…

Но сестра ми вече се отдалечаваше, примамена от гледката на Нед Кропър, рижавия помощник в „Тринайсетте патока“, който с известна грубовата елегантност енергично хвърляше дървени пръчки по чучело. Третата му пръчка счупи на две глинената лула на дървената фигура, а Фели стигна при него тъкмо навреме, за да получи плюшеното мече награда от силно изчервения Нед.

— Намери ли нещо, което си струва да спасиш от кладата? — попитах Дафи, която бе забила нос в някаква книга. Съдейки по изпъстрените с петна окислени страници, беше първо издание на „Гордост и предразсъдъци“.

Но беше малко вероятно да се е натъкнала на нещо ценно. По време на войната цели библиотеки бяха разграбени и сега не бе останало много за разпродажбите. Щяха да изкарат непродадените до края на лятото книги с количка от мазето на енорийската зала в Нощта на кладите, да ги струпат на поляната край селото и да ги запалят.

Килнах глава настрани и изгледах с присвити очи купчината, която Дафи вече бе заделила: „С шейна и на кон до прокажените в Сибир“, „Естествена история“ на Плиний, „Мъченичеството на човека“ и първите два тома от „Мемоарите на Джакомо Казанова“ — купчина пълни глупости. С изключение може би на Плиний, който е написал някои удивителни неща за отровите.

Тръгнах бавно покрай масата и прокарвах пръсти по книгите, подредени с гръбчетата нагоре: Етел М. Дел. Е. М. Делафийлд, Уоруик Дийпинг…

Забелязала съм, по друг повод, че повечето от великите отровители в историята носят имена, започващи с буквата К, а пък сега срещах автори все с буквата Д. Надушвах ли нещо? Някаква тайна закономерност във Вселената?

Стиснах очи и се концентрирах: Дикенс… Дойл… Дюма… Достоевски — виждала съм книги на всички тези писатели в ръцете на Дафи.

Самата тя възнамеряваше да стане писателка, когато порасне. С име като Дафни де Лус нямаше как да не успее!

— Дафи! Няма да повярваш…

— Тихо! — сопна се тя. — Нали ти казах да не ми говориш, докато чета.

Сестра ми можеше да бъде и най-противната свиня на света, когато поискаше.

А невинаги беше така. Когато бях по-малка например и татко й наредеше да следи дали си казвам молитвите вечер, тя ме научи да ги изричам на свински латински и двете се въргаляхме по пухените възглавници и се смеехме до пръсване.

„Же-бо, ви-сло-го-бла ко-тат, Ли-фе и жа-спо-го Лит-ма. И Гър-до!“

Но с годините нещо в отношението със сестрите ми се промени.

Малко засегната, протегнах ръка към томче, което лежеше върху останалите книги: „Огледало на Лондон и Англия“. Реших, че тази книга ще се хареса на Фели, която бе луда по огледалата. Може пък да я купя и да я прибера за деня, в който щях да изпитам малко вероятния порив да й направя подарък, или пък да я използвам като дар за примирие. И по-странни неща са се случвали.

Разлистих страниците и веднага видях, че не е роман, а пиеса — навсякъде имаше имена и реплики. Някой на име Адам казваше на някакъв шут:

„Колко подходящо мото за един познат“, помислих си аз и погледнах към Нед, който докосваше леко шията на сестра ми, а тя се правеше, че не забелязва. Неколкократно съм виждала Нед да си дава вид, че работи в двора на „Тринайсетте патока“ с халба ейл — и понякога с Мери Стоукър, дъщерята на гостилничаря, — хванала го под ръка. Осъзнах с неочакван шок, че без чашата ейл и момиче под ръка Нед изглеждаше някак си незавършен. Защо не съм го забелязала досега? Може би, също като доктор Уотсън от радиопиесата „Скандал в Бохемия“, понякога и аз гледах, но не виждах. Трябваше да се замисля по въпроса.

— Предполагам, че е твое дело — каза внезапно Дафи, докато оставяше една и вземаше друга книга. Тя посочи към групичката хора, зяпнали димящите останки от шатрата на циганката. — Типично в стила на Флавия де Лус.

— Гледай си работата. Щях да ти помогна да занесеш тъпите си книги до вкъщи, но сега ще си ги мъкнеш сама.

— О, престани! — хвана ме тя за ръкава. — Моля те, прости ми. — Струните на душата ми свирят „Реквием“-а на Моцарт, а една непослушна сълза се изтърколи от дясното ми око.

Отдалечих се с безгрижно подсвиркване. По-късно щях да се занимая с безочливото й поведение.

— Пусни ме, Бруки! Боли!

Хленчещият глас долетя някъде иззад павилиона за игри на табло и когато осъзнах, че принадлежи на Колин Праут, спрях и се ослушах.

Прилепих се о каменната стена на църквата, прикрита зад платнището на лотарийния павилион, откъдето можех да подслушвам необезпокоявана. Със задоволство установих, че и през пролуките между грубите греди на павилиона ми се предоставя чудесна гледка към Колин.

Той се гърчеше, стиснат от ръката на Бруки Хеъруд, като огромна риба с килнати накриво очила и мръсна, чорлава сламеноруса коса, а голямата му влажна уста бе зинала в опит да си поеме въздух.

— Пусни ме. Нищо не съм направил.

С другата си ръка Бруки хвана дъното на торбестите панталони на Колин и го обърна рязко с лице към димящите останки от шатрата на циганката.

— А кой тогава го направи? — попита той и разтърси момчето, за да подчертае думите си. — Където има дим, има и огън. Където има огън, има и кибрит. А където има кибрит, там е и Колин Праут.

— Чакай — рече Колин и се опита да пъхне ръка в джоба си. — Виж, преброй ги! Просто ги преброй, Бруки. Колкото вчера са. Три. Не съм палил нито една.

Щом Бруки отпусна хватката си, Колин се стовари на земята, претърколи се на лакти, бръкна в джоба на панталона, извади кибритена кутия и я размаха пред мъчителя си.

Бруки вдигна глава и подуши въздуха, сякаш за да се ориентира. С мазната си коса, гумените ботуши, дългото си мушамено яке и — въпреки горещия летен ден — вълнения шал, който висеше като алена змия на дебелия му врат, той приличаше на ловец на плъхове от роман на Дикенс.

Преди дори да успея да се зачудя какво да правя, Колин стана и двамата тръгнаха бавно през двора, а Колин се изтупваше и свиваше рамене, сякаш не го бе грижа.

Може би трябваше да изляза иззад платнището, да си призная, че аз съм виновна за пожара и да кажа на Бруки да пусне момчето. Ако той откажеше, можех бързо да изтичам при викария или да повикам някой от другите мъжаги наоколо. Но не го сторих. И простичката причина за това, осъзнах смразена, беше следната: страхувах се от Бруки Хеъруд.

Бруки беше непрокопсаникът на Бишъпс Лейси.

— Бруки Хеъруд ли? — изсумтя Фели в деня, в който госпожа Малит предложи да го наемем да помага на Догър за плевенето на градината и подкастрянето на живите плетове в Бъкшоу. — Та той е прокуден на издръжка, нали? Животът ни няма да струва пукната пара, ако той се мотае наоколо.

— Какво означава да е на издръжка? — попитах, когато Фели се врътна и излезе от кухнята.

— Знам ли, миличка? — отвърна госпожа Малит. — Майка му е онази жена с боите в Молдън Фенуик.

— С боите ли? Къщи ли боядисва?

— Къщи ли? Мили Боже, не, рисува картини. Разни богаташи на коне и други такива. Може пък един ден и вас да нарисува. Теб и госпожица Офелия, и госпожица Дафни.

При тези думи изсумтях високомерно и излязох бързо от стаята. Ако ще ме рисуват с маслени бои, ще ме полират и ще ме слагат в рамка, то щях да позирам в химичната си лаборатория и никъде другаде.

Обкръжена от колбите, стъклениците и епруветките, щях да бъда уловена в мига, в който вдигам нетърпеливо глава от микроскопа, както прави прачичо Таркуин де Лус на своя портрет, който още виси в галерията на Бъкшоу. Също като чичо Тар щях да съм видимо раздразнена. Без коне и богаташи за мен, ако обичате.

Над църковния двор все още се стелеше лека димна пелена. Сега, след като повечето зяпачи се бяха разпръснали, обгорените димящи останки от шатрата на циганката се виждаха ясно от пътеката. Но интереса ми привлече не толкова обгореният кръг в тревата, колкото онова, което по-рано бе скрито зад него: цигански фургон, изписан в ярки цветове.

Фургонът бе масленожълт с алени капаци на прозорците и летви отстрани, които се извиваха леко навън под заоблен покрив и му придаваха вид на самун хляб, набъбнал над ръбовете на тавата. От жълтите колела до кривия ламаринен комин и от сводестите прозорчета до богато резбованите скоби от двете страни на вратата каруцата приличаше на излязла от приказка. Сякаш за да допълни сцената, един стар гърбав кон пасеше живописно сред наклонените надгробни плочи в дъното на църковния двор.

Беше цигански кон. Веднага го познах от една снимка в „Кънтри Лайф“. С дългата козина на краката, опашката и гривата, надвиснала над лицето му (изпод която очите му надзъртаха свенливо като на Вероника Лейк), кончето приличаше на кръстоска между порода клайдсдейл и еднорог.

— Флавия, миличка — обади се глас зад мен. Беше Денуин Ричардсън, викарият на „Свети Танкред“. — Доктор Дарби ще ти е много задължен, ако изтичаш да вземеш кана лимонада от дамите в кухнята.

Раздразненият ми поглед сигурно го накара да се почувства гузен. Защо с единайсетгодишните момичета винаги се държат като с прислуга?

— Бих отишъл лично, но докторът смята, че бедната жена може да се притесни от пасторското ми облекло и така нататък, и…

— С удоволствие ще отида, отче — казах ведро аз, при това искрено. С кана лимонада в ръка щях да имам достъп до медицинската палатка на „Свети Йоан“.

След миг влетях в кухнята на енорийската зала („Извинете, спешен случай!“), грабнах запотена кана лимонада с лед и сега, вече в сумрака на медицинската палатка, изсипвах напитката в напукана глинена чаша.

— Надявам се, че сте добре — подадох чашата на циганката. — Съжалявам за шатрата. Ще платя щетите, разбира се.

— Ммм, няма нужда — възрази доктор Дарби. — Тя вече обясни, че е било злополука.

Страховито зачервените очи на жената ме гледаха предпазливо, докато отпиваше.

— Доктор Дарби, може ли за момент? — попита викарият, който пъхна глава между платнищата като костенурка, за да не се види свещеническата му якичка. — Госпожа Пийсли е при павилиона за кегли и казва, че нещо й прилошало.

— Хм — промърмори лекарят и затвори чантата си с щракване. — Сега трябва да си почиваш — добави той на циганката, а после се обърна към мен: — Остани при нея, няма да се бавя.

На излизане той заяви, без да се обръща конкретно към някого:

— Никога не вали.

Известно време стоях и неловко се взирах в краката си, докато се опитвах да измисля какво да кажа. Не смеех да погледна циганката в очите.

— Ще платя щетите — повторих. — Макар наистина да беше злополука.

Това доведе до нов пристъп на кашлица и дори аз разбрах, че димът е влошил състоянието на и без това болните й бели дробове. Зачаках безпомощно кашлицата да премине.

Най-накрая циганката си пое дъх, но последва нова продължителна, неловка тишина.

— Жената — каза циганката най-накрая. — Жената на планината. Коя е тя?

— Майка ми. Казва се Хариет де Лус.

— А планината?

— Мисля, че е някъде в Тибет. Майка ми загинала там преди десет години. В Бъкшоу не говорим много за това.

— Бъкшоу не ми говори нищо.

— Там живея. Намира се южно от селото — отвърнах и махнах по посока на имението.

— А-ха! — прикова ме циганката с пронизителния си поглед. — Голямата къща с двете крила назад.

— Да. Недалеч от завоя на реката.

— Сетих се. Спирала съм там. Не знаех как се казва.

Спирала е там ли? Не ми се вярваше.

— Дамата позволи с моя циганин да лагеруваме в горичката край реката. Той трябваше да си почине…

— Знам го мястото! Казваме му Стобора. Има бъзови храсти и…

— Къпини — добави тя.

— Я чакайте, каква дама? — попитах аз. — В Бъкшоу няма дами, откакто Хариет е починала.

Циганката продължи, сякаш не ме е чула.

— Красива дама. Малко приличаше на теб — огледа ме тя внимателно и добави, — сега като те виждам на светло.

Но в следващия миг лицето й помръкна. Въобразявах ли си, или гласът й укрепваше с всяка следваща дума?

— И после ни изгониха — продължи тя гневно. — Казаха, че вече не сме желани там. Беше лятото, когато умря Джони Фаа.

— Джони Фаа ли?

— Моят циганин. Съпругът ми. Умря насред един прашен път, стиснал гърди и проклинащ гаджо — англичанинът, — който ни изгони.

— И кой беше той? — Вече се страхувах от отговора.

— Не питай за името му. Ходеше изправен все едно е глътнал бастун, проклетникът!

Татко! Сигурна бях! След смъртта на Хариет именно татко е изгонил циганите от земята ни.

— И казвате, че Джони Фаа, съпругът ви… е умрял заради това?

Циганката кимна и видях, че тъгата в очите й е искрена.

— Защото се е нуждаел от почивка ли?

— Нуждаеше се от почивка — повтори тя шепнешком. — Аз също.

И тогава ми просветна. Преди да успея да размисля, избълвах думите:

— Можете да се върнете в Бъкшоу. Останете колкото желаете. Всичко ще е наред… обещавам.

Още докато го казвах, съзнавах, че ми предстои бурна караница с татко, но някак си това нямаше значение. Някога Хариет бе приютила тези хора и кръвната ми връзка с нея не ми позволяваше да постъпя другояче.

— Паркирайте фургона си при Стобора в храстите — продължих аз. — Никой няма да разбере, че сте там.

Черните й очи огледаха изпитателно лицето ми, като се стрелкаха от ляво на дясно. Протегнах й насърчително ръка.

— Ммм. Хайде, госпожо, приемете предложението. Ще ви е много полезно да си намерите местенце за почивка.

Това го каза доктор Дарби, който се беше вмъкнал тихо в палатката и сега едва забележимо ми намигна. Докторът беше един от най-старите приятели на татко и знаех, че и той вече предусеща предстоящата битка. Беше видял бойното поле и бе преценил рисковете още преди да си отвори устата. Идеше ми да го прегърна.

Лекарят остави черната си чанта на масата, бръкна в нея и извади шишенце с коркова тапа.

— Пийте това за кашлицата — каза той и подаде шишенцето на циганката.

Тя погледна бутилката подозрително.

— Хайде — подкани я докторът. — Вземете я. Лоша поличба е да откажете на квалифициран лекар. Ще ви помогна с коня — предложи той. — Някога и аз се придвижвах така.

Сега използваше внушението на стария селски лекар и разбрах — да го кажа с медицински термин, — че сме извън опасност.

Събрани на групички хора се взираха в нас, докато докторът ни водеше към фургона. За нула време той впрегна коня на циганката и двете се настанихме на дървената пейка, която служеше и за входно стъпало, и за капра.

Старата жена изцъка с език и тълпата се раздели на две, за да стори път на фургона, който потегли и се заклатушка бавно по пътеката на църковния двор. От високото си място погледнах към извърнатите нагоре лица, но не видях сред тях Фели и Дафи.

„Добре“, помислих си аз. Най-вероятно още бяха при някоя сергия и се тъпчеха със сладки и крем.

Минахме бавно по главната улица, където копитата на коня тропаха силно по паважа.

— Как се казва? — посочих аз старото животно.

— Грай.

— Грей ли?

— Грай. „Кон“ на цигански.

Запомних тази странна информация за употреба в бъдеще, когато в удобен момент щях да я натикам в лицето на всезнаещата си сестра Дафи. Тя, разбира се, щеше да се престори, че го знаела от край време.

Сигурно силното трополене бе привлякло госпожица Кул, пощаджийката на селото, която изтича в предната част на магазина си за бонбони. Когато ме забеляза до циганката, тя зяпна и вдигна ръка пред устата си. Въпреки дебелото стъкло на витрината и улицата, която ни делеше, почти чух ахването й. Гледката как отвеждат най-малката дъщеря на полковник Хавиланд де Лус с цигански фургон, независимо колко пъстро изрисуван бе той, явно причиняваше силен шок.

Размахах ръка с неестествено разтворени пръсти като бърсалка за прах, сякаш казвах: „Голяма веселба!“ Всъщност ми се искаше да скоча на крака, да заема тържествена поза и да подхвана една от онези песни, които поелите на път герои в мюзикълите винаги пеят, но се преборих с порива и се задоволих със злокобна усмивка и още едно помахване с пръсти.

Скоро новината за отвличането ми щеше да се разнесе като горски пожар. По селата беше така и Бишъпс Лейси не правеше изключение.

„Живеем толкова наблизо, че все едно сме в Дядовата ръкавичка“, обичаше да казва госпожа Малит.

Силна кашлица прекъсна мислите ми. Циганката се бе превила и се стискаше за ребрата. Поех юздите от ръцете й.

— Изпихте ли лекарството, което ви даде докторът? — попитах я аз.

Тя поклати глава, а очите й приличаха на два червени въглена. Колкото по-скоро закарах фургона до Стобора и сложех жената да си легне, толкова по-добре.

Минахме покрай „Тринайсетте патока“ и по „Кау Лейн“. Малко по на изток пътят завиваше на юг към Додингсли. Още бяхме далеч от Бъкшоу и Стобора.

Точно зад последния ред къщи, тесен път, известен сред местните хора като Канавката, се отклоняваше надясно — хлътнал каменист проход, който заобикаляше западния склон на хълма Гудгър и водеше почти направо през нивите до югоизточния край на Бъкшоу и до Стобора. Без да се замисля, дръпнах юздите и главата на Грай към него.

След сравнително безпроблемните първи петстотин метра, сега фургонът се заклати застрашително. Докато се друсахме по острите камъни, пътеката се стесни още повече и коловозите станаха по-дълбоки. От двете страни ни притискаха високи брегове, толкова стръмни и обрасли с преплетени коренища на стари дървета, че колкото и да се разклащаше караваната, нямаше как да се преобърне.

Пред нас като шията на голям зелен лебед обраслият с мъх клон на древна върба се бе навел и образуваше огромна арка над пътя, под която едва имаше място да се мине.

— Това е клонът на обирджиите — обясних аз. — Тук крадците причаквали пощенските дилижанси.

Циганката не отвърна: изглежда, не я интересуваше. За мен клонът на обирджиите беше любопитно късче от местната история.

През XVIII век Канавката била единственият път между Додингсли и Бишъпс Лейси. Затрупана от сняг през зимата и наводнявана през пролетта от топящите се ледове, Канавката си бе извоювала репутация, запазила се и досега, двеста години по-късно, на отблъскващо, ако не и направо опасно място.

„Обитавана от призраците на историята“, ми каза веднъж Дафи, докато надписваше името на пътя върху картата, която правеше на „Бъкшоу и прилежащи територии“.

С подобна препоръка Канавката би трябвало да е едно от любимите ми места в Бишъпс Лейси, но не беше. Само веднъж се осмелих да измина почти цялата й дължина с Гладис, верния ми велосипед, преди странно и обезпокоително усещане да пропълзи по тила ми и да ме накара да обърна назад. През онзи ден беше мрачно, със силни пориви на вятъра, студени превалявания и ниско надвиснали облаци, един от онези дни, в които…

Циганката грабна юздите от ръцете ми и ги дръпна рязко.

— Стой! — рече тя и спря коня.

Високо на обраслия с мъх клон седеше дете и смучеше палеца си.

Циганката направи кръстен знак с пръсти и промърмори нещо, което прозвуча като „Хилда Муир“.

— Я! — добави тя и дръпна юздите. — Я! — и Грай тръгна и раздруса караваната.

Минахме бавно под клона и детето спусна крака и затропа с пети по покрива на фургона, което предизвика страховито кухо барабанене зад нас.

Ако бях последвала инстинкта си, щях да се кача на клона и най-малкото да нахокам хубавичко сополанкото. Но само един поглед към циганката и разбрах, че понякога трябва просто да си замълчиш.

Трънливи къпинови клонки закачаха фургона, докато се клатушкаше по пътя, но циганката като че ли не забелязваше.

Беше се привела над юздите с вперени в хоризонта воднисти очи, сякаш само външната й обвивка бе в настоящия век, а душата й беше избягала на далечно място в мрачна, забулена от мъгли земя.

Пътеката малко се разшири и миг по-късно вече се движехме бавно покрай разнебитена дървена ограда. Зад нея запусната къща, изглежда, бе скована от изхвърлени врати и разбити капаци за прозорци. Песъчливият двор беше осеян с боклуци, сред които зърнах захвърлена готварска печка, старомодна детска количка с две липсващи колела, няколко изтърбушени коли и навред разпръснати купища консервни кутии. Струпани тук-таме из двора стояха порутени бараки — навеси, набързо сковани с пирони от изгнили, плесенясали дъски.

Над всичко това, от няколко димящи купчини боклук, се издигаше сив парлив пушек, който придаваше на мястото вид на огнения ад от илюстрациите на викторианска Библия. Във вана насред калния двор седеше малко дете; то извади палеца си от устата в мига, в който ни видя, и нададе силен и продължителен вой.

Всичко изглеждаше покрито с ръжда. Дори рижата коса на детето допълваше впечатлението, че сме се отклонили и сме попаднали в чудата земя на разложение, където царуваше окислението.

Окислението, не ми омръзва да си припомням, е резултат от атаките на кислорода. Дори в този миг кислородът разяждаше собствената ми кожа и кожата на циганката до мен, макар ясно да се виждаше, че при нея процесът е в доста по-напреднала фаза.

В химическата си лаборатория в Бъкшоу лично се бях уверила чрез експеримент, че в някои случаи, например, когато желязото се възпламени в чиста кислородна среда, окислението е като вълк, който жадно разкъсва храната си: толкова жадно, че желязото избухва в пламъци. Онова, което наричаме огън, всъщност е старият ни приятел окислението, заловило се трескаво за работа.

Но когато окислението разяжда по-бавно — по-деликатно като костенурка — света около нас без пламъци, го наричаме ръжда и дори почти не го забелязваме, докато то неуморно поглъща всичко от фиби за коса до цели цивилизации. Понякога си мислех, че ако успеем да спрем окислението, ще спрем времето и тогава може би ще успеем да…

Приятните ми размишления бяха прекъснати от пронизителен писък.

— Циганка! Циганка!

Едра червенокоса жена с памучен пеньоар, изцапан с петна от пот, изхвърча от къщата и се спусна към нас. Ръкавите на жилетката й бяха запретнати над кокалестите й лакти, сякаш се готвеше за битка.

— Циганка! Циганка! Махай се! — извика тя с лице, червено като косата й. — Том, ела веднага! Онази циганка е на портата!

Всички в Бишъпс Лейси знаеха много добре, че Том Бул бе офейкал отдавна и едва ли някога щеше да се върне. Жената блъфираше.

— Ти ми открадна бебето и не смей да разправяш, че не си. Видях те да се мотаеш тук през онзи ден и ще го кажа и в съда!

Изчезването на дъщеричката на семейство Бул преди няколко години беше чудо за три дни, но неразкритият случай постепенно бе изместен към последните страници на вестниците и после потъна в забрава.

Погледнах към циганката, за да видя как ще реагира на обвиненията на виещата жена. Циганката седеше неподвижно на капрата, взираше се право напред, глуха за света около себе си. Тази реакция, изглежда, разяри още повече госпожа Бул.

— Том, ела тук… и донеси брадвата! — изписка тя.

До този момент изглежда не ме бе забелязала, но сега погледите ни се срещнаха и ефектът беше драматичен.

— Знам те теб! — извика тя. — Ти си едно от момичетата на Де Лус от Бъкшоу, нали? Навсякъде бих познала тези студени сини очи.

Студени сини очи ли? Ето нещо, върху което си струва да помисля. Макар татко често да ме смразяваше с вледеняващия си поглед, досега изобщо не ми е хрумвало, че и аз може би притежавам същото смъртоносно оръжие.

Съзнавах, разбира се, че се намираме в опасна ситуация — от онези, които могат да станат доста грозни само за миг. Очевидно не можех да разчитам на циганката. С всички практически въпроси трябваше да се оправям сама.

— Опасявам се, че грешите — заявих аз, вдигнах брадичка и присвих очи, за да постигна максимално въздействие. — Казвам се Маргарет Воул, а това е пралеля ми Гилда Дикинсън. Вероятно сте я гледали в някой филм. „Алената къщурка“? „Лунната кралица“? О, но разбира се, колко съм глупава! Няма как да я познаете в циганския й костюм и с този силен грим. Извинете, не разбрах името ви, госпожице…

— Б-Бул — заекна жената малко стресната. — Госпожа Бул.

Тя се взря удивено в нас, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Бул — продължих аз. — Бихте ли ни помогнали? Изгубихме се. Трябваше да се срещнем със снимачния екип преди няколко часа в Молдън Фенуик. Но и двете никак не ни бива с ориентацията, нали, лельо Гилда?

Циганката не реагира.

Червенокосата жена започна да прибира мокри кичури коса зад ушите си.

— Проклети глупачки — каза тя и посочи с пръст. — Оттук няма как да завиете обратно. Пътят е твърде тесен. Ще трябва да идете чак до Додингсли, а после да се върнете откъм Тенч.

— Много ви благодаря — отвърнах с най-хубавата си имитация на селски идиот, поех юздите от циганката и ги дръпнах.

— Дий! — извиках и Грай веднага потегли.

Не бяхме изминали и петстотин метра, когато циганката внезапно рече:

— Лъжеш, все едно си една от нас.

Не очаквах подобна забележка.

Тя явно видя озадаченото ми изражение.

— Лъжеш, когато те нападат за нищо… заради цвета на очите ти.

— Да, май е така. — Досега не бях разглеждала въпроса от този ъгъл.

— Е — внезапно се оживи циганката, сякаш срещата с госпожа Бул й бе стоплила кръвта, — лъжеш като нас. Лъжеш като циганка.

— Това хубаво ли е, или лошо?

Отговори след кратко мълчание:

— Означава, че ще живееш дълго.

Ъгълчето на устата й потрепна, сякаш щеше да й се изплъзне усмивка, но тя бързо я потисна.

— Въпреки скършената звезда на лунния ми хълм ли? — не се сдържах аз.

Скърцащият й смях ме хвана неподготвена.

— Врели-некипели. Гадателски глупости. Не се върза, нали?

Смехът й доведе до нов пристъп на кашлица и се наложи да изчакам да си поеме дъх.

— Но… жената на планината… жената, която иска да се върне от студа…

— Виж — каза отегчено циганката, сякаш говоренето й бе непривично — сестрите ти ме накараха. Казаха ми за Хариет. Бутнаха ми два шилинга да те изплаша до смърт. Това е всичко.

Кръвта ми се смрази. Сякаш внезапно някой беше завъртял кранчето, което захранваше мозъка ми, от топла на леденостудена вода. Взрях се в циганката.

— Извинявай, ако съм те разстроила — продължи тя. — Не исках да…

— Няма значение — отвърнах и свих сковано рамене. Но значение имаше. Зави ми се свят. — Убедена съм, че ще намеря начин да им се отплатя.

— Мога да ти помогна. Отмъщението е по моята част.

Будалкаше ли ме? Нима току-що не бе признала, че е измамница? Потърсих издайнически знак в черните й очи.

— Не ме зяпай така. Побиват ме тръпки. Нали ти се извиних. При това бях съвсем искрена.

— Нима? — попитах надменно.

— Стига си се цупила. И без това светът е достатъчно нацупен, че и ти да се чумериш.

Имаше право. Въпреки че бях нацупила устни, ъгълчетата им потрепнаха и започнаха да се извиват нагоре. Разсмях се и циганката се засмя с мен.

— Сега ме подсети за онова създание, което беше в шатрата ми преди теб. Мрачно като буреносен облак. Казах й, че нещо е погребано в миналото й и че за да го поправи, трябва да се разрови назад. Пребледня като градинска порта.

— Защо, какво видя?

— Пари! — разсмя се със сумтене циганката. — Каквото винаги виждам. Две лири, ако си изиграя правилно картите.

— И успя ли?

— Пфф! Остави ми само шилинг, нито пени повече. Както вече ти казах, цялата пребледня. Изскочи от палатката сякаш е седяла на тръни.

Известно време помълчахме и малко след това видях, че почти сме стигнали до Стобора.

Гледано отзад, от брега на декоративното езеро, имението Бъкшоу разкриваше една своя страна, която хора извън семейството рядко виждаха. Макар високата тухлена стена на зеленчуковата градина да скриваше част от къщата, имаше две стаи на горния етаж — по една в края на всяко крило, които сякаш се издигаха над всичко останало като еднакви кули от приказка.

В югозападния край се намираше будоарът на Хариет — задушна стая, запазена точно както е изглеждала в онзи ужасен ден преди десет години, когато новината за трагичната й смърт е пристигнала в Бъкшоу. Въпреки италианските дантелени завеси на прозорците самата стая беше чудато стерилна реликва, сякаш като в Британския музей нощем тихо идваха облечени в сиво чистачи и заличаваха следите от хода на времето като паяжините и прахта.

Макар да не ми се вярваше, сестрите ми твърдяха, че татко поддържа олтара на Хариет. Веднъж, скрита на стълбите, чух Фели да казва на Дафи:

— Той чисти през нощта, за да изкупи греховете си.

— Кървавите петна и всичко останало — шепнеше Дафи драматично.

Твърде развълнувана, за да заспя, часове наред лежах в леглото и се чудих какво ли имаха предвид.

В югоизточния край на къщата на последния етаж прозорците на химичната ми лаборатория отразяваха бавно преминаващите облаци, които се носеха по тъмните стъкла като дебели овце по синя поляна, без да издават на външния свят за палата на удоволствията, скрит зад тях.

Вдигнах радостно очи към прозорците и си представих редиците блещукащи стъкленици, които ме чакаха там. Бащата на прачичо ми Таркуин де Лус направил лабораторията по времето на кралица Виктория, за да угоди на сина си. Чичо Тар бил изключен от Оксфорд посред някакъв скандал, който така и никой не обясняваше докрай — поне в мое присъствие, — и тук в Бъкшоу започнал славната си уединена кариера в сферата на химията.

След смъртта на чичо Тар лабораторията останала да пази тайните си самотна: заключена и забравена от хора, които се интересували повече от данъци и канализации, отколкото от стъкленици с изящни форми.

Докато не се появих аз и не я обявих за свое владение.

Сбърчих доволно нос при този спомен.

Докато вървях към кухненската врата, се възгордях, че съм се сетила да използвам най-малко набиващия се на очи вход. Тъй като Дафи и Фели непрекъснато заговорничеха срещу мен, трябваше винаги да съм нащрек. Но заради вълнението от панаира и пътуването с циганския фургон до Стобора, пропуснах обяда. В този миг бих понесла дори парче от кошмарния за стомаха зелник на госпожа Малит, разбира се, придружено с чаша леденостудено мляко, за да притъпи вкусовите ми рецептори. Само че толкова късно следобед госпожа Малит щеше вече да си е тръгнала и кухнята да е на мое разположение.

Отворих вратата и влязох.

— Хванах те! — каза дрезгав глас в ухото ми и пред очите ми падна черна завеса, когато нахлузиха торба на главата ми.

Преди да успея да извикам, нападателите — двама, съдейки по броя на ръцете, сграбчили крайниците ми, — ме обърнаха надолу с главата. Висях, опряла чело в пода, а някой ме държеше за глезените.

Задушавах се, борех се да си поема въздух, но дробовете ми се изпълниха с острия пръстен мирис на картофите, които до съвсем скоро са обитавали торбата. Усещах как кръвта ми нахлува в главата.

Проклятие! По-рано трябваше да се сетя да ги ритна. Сега е твърде късно.

— Викай колкото искаш — изсъска втори глас. — Няма кой да те спаси.

Изтръпнах, щом осъзнах, че е вярно. Татко беше заминал за Лондон на филателистки търг, а Догър го придружаваше да купи градинарски ножици и боя за обувки.

Немислимо бе в Бъкшоу да влязат крадци.

Значи оставаха само Дафи и Фели.

Странно, но ми се искаше да са крадци.

Спомних си, че в цялата къща имаше само една брава, която скърцаше: бравата на вратата към избата.

И сега чух изскърцването на брава.

Миг по-късно похитителите ме вдигнаха на рамене като застрелян елен и ме понесоха грубо, с главата напред, надолу по стълбите на избата.

Щом слязохме, ме стовариха тежко върху каменния под, при което си ударих лакътя и чух пронизителния си писък, последван от звука на накъсаното ми дишане, да отекват от сводестия таван.

Нечия обувка изхрущя в камъчетата недалеч от мястото, където лежах просната.

— Моля за тишина! — изграчи кух глас, който звучеше изкуствено, като от тенекиен робот.

Пак изпищях и се страхувам, че май даже изхлипах.

— Моля за тишина!

Дали от внезапния шок, или от влажния студ в избата, но се разтреперих. Щяха ли да приемат това като знак за слабост? Казват, че когато са в опасност, някои дребни животни инстинктивно се правят на умрели, и осъзнах, че съм едно от тях.

Дишах тихо и се опитвах да не помръдвам.

— Освободи я, Гарбакс!

— Слушам, Триоки!

Сестрите ми понякога се забавляваха, като влизаха в ролите на странни чуждоземни същества: същества дори по-странни и чуждоземни от тях двете.

Много добре знаеха, че този номер по неизвестни причини особено ме разстройва.

Вече съм научила, че сестринството, също като Лох Нес, крие подмолни течения, но чак сега осъзнах, че от всички невидими връзки между нас най-силни са най-мрачните.

— Престани, Дафи! Стига, Фели! — извиках аз. — Плашите ме.

Ритнах убедително два пъти като жаба, сякаш всеки момент щях да получа гърч.

Торбата внезапно се изхлузи от главата ми, ръцете ме извъртяха и се озовах по лице на каменния под.

Самотната свещ, поставена върху дървено буре, примигваше несигурно, а слабата й светлина пращаше тъмни сенки да танцуват из каменните сводове на избата.

Очите ми привикнаха към сумрака и забелязах лицата на сестрите ми да изникват гротескно сред сенките. Бяха изрисували черни кръгове около очите и устите си с пепел от корк и веднага разбрах какво искат да ми внушат с този грим: „Пази се! В ръцете на диваци си!“

Сега видях откъде дойде изопаченият глас: Фели е говорила, пъхнала уста в празна консервна кутия от какао.

— „Френският черен кехлибар е само стъкло“ — изсъска тя и хвърли тенекиената кутия на пода, където тя падна със стряскащо дрънчене. — Това бяха думите ти. Какво направи с брошката на мама?

— Стана случайно — изскимтях престорено.

Безизразното лице на Фели ми даде малко увереност.

— Изпуснах я и стъпих върху нея. Ако беше истински черен кехлибар, вероятно нямаше да се счупи.

— Дай ми я.

— Не мога, Фели. Разби се на съвсем малки парченца. Стопих ги на шлака.

Всъщност бях разбила брошката с чук и я надробих на черен пясък.

— Шлака ли? Че за какво ти е шлака?

Щеше да е грешка да й кажа, че работя върху нов вид керамична колба, която да издържа на температурите, достигани от свръхмощна спиртна лампа.

— За нищо — отвърнах. — Просто си играех.

— Странно, но ти вярвам — рече Фели. — Нали именно това вие злите подхвърлени деца правите най-добре. Играете си.

Учудването явно се бе изписало по лицето ми.

— Подхвърлени деца — повтори Дафи със странен глас. — Горските феи идват нощем и крадат здрави бебета от люлките. На тяхно място оставят грозни сбръчкани подхвърлени бебета като теб, а майките се побъркват от мъка.

— Ако не вярваш — рече Фели, — се огледай в огледалото.

— Не съм подхвърлено дете — възразих аз вече ядосана. — Хариет ме е обичала повече отколкото всяка от вас, идиотки такива!

— Нима? — подсмихна се подигравателно Фели. — Тогава защо те оставяше да спиш на отворен прозорец всяка вечер с надеждата, че феите ще върнат истинската Флавия?

— Не е вярно! — изкрещях аз.

— Опасявам се, че е вярно. Бях там и виждах какво става. Помня.

— Не! Не е вярно!

— Напротив. Прегръщах я и плачех: „Мамо, мамо! Моля те, накарай феите да върнат сестричката ми.“

— Флавия? Дафни? Офелия?

Татко!

Гласът му прокънтя откъм стълбището към кухнята, каменните стени го усилиха и започна да отеква от свод на свод.

И трите завъртяхме рязко глави тъкмо навреме, за да видим обувките, панталоните, торса и накрая лицето на баща ни, докато слизаше по стълбите.

— Какво става тук? — огледа той трите ни в мрака. — На какво сте се направили?

Фели и Дафи вече се опитваха да изтрият с опакото на ръцете си черните кръгове от лицата си.

— Играехме си на Скариди и тризъбци — отвърна Дафи, преди да успея да се обадя, и ме посочи обвинително с пръст: — Тя все се дърпа, когато е неин ред да играе Бегъм, а когато е наш ред, винаги…

„Браво, Дафи“, помислих си. Дори аз не бих могла да измисля по-добро оправдание.

— Изненадваш ме, Офелия — каза татко. — Не бих и предположил, че…

И тогава замълча, изглежда, не намираше подходящите думи. Понякога ми се струваше почти… почти сякаш… май се страхуваше от най-голямата ми сестра.

Фели затърка лице и размаза страховито грима си от сажди. Едва не се изсмях на глас, но тогава осъзнах какво цели. В опит да предизвика съчувствие тя размазваше чернилката, за да си направи драматични тъмни кръгове под очите.

Каква хитруша! Като актриса, която нанася грима си на сцената, Фели изнесе смело и безсрамно представление, на което нямаше как да не се възхитя.

Татко не можеше да откъсне очи от гледката като човек, хипнотизиран от кобра.

— Добре ли си, Флавия? — попита той почти без да помръдне от мястото си на третото стъпало отдолу нагоре.

— Да, татко.

Канех се да добавя „Благодаря, че попита“, но се спрях навреме. Не исках да преигравам.

Той ни огледа бавно с тъжните си очи една след друга, сякаш вече нямаше думи.

— В седем часа ще има разискване в салона — каза най-накрая.

Хвърли ни един последен поглед, обърна се и се затътри нагоре по стълбите.

Очевидно беше пил. Веднага забелязах. Дори от прага надушвах алкохол — алкохол и силния мирис на риба, разнасящ се около човек, който носи кошница за раци със същата гордост, с която някои носят шотландски полички.

Тихо затворих вратата след себе си.

— Какво правиш тук? — попитах с най-строгото си изражение.

Всъщност си мислех, че в малките часове на нощта Бъкшоу започва да се превръща в гара „Падингтън“. Преди по-малко от два месеца заварих Хорас Боунпени да спори разгорещено с татко. Е, сега Боунпени беше в гроба, а тук на негово място имаше друг натрапник.

Бруки вдигна каскета си и прибра под него кичур коса — древен знак за подчинение пред по-висшите. Ако беше куче, щеше да се търколи по гръб и да си покаже корема.

— Отговори, ако обичаш — казах аз. — Какво правиш тук?

Той подръпна нервно плетената кошница за раци на бедрото си, преди да отвърне:

— Хванахте ме, госпожице — рече с обезоръжаваща усмивка. С раздразнение забелязах, че зъбите му са съвършено здрави. — Нищо лошо не исках да сторя. Признавам, дойдох в имението по една заешка работа. Нищо не може да се сравнява с гърне заешка яхния за болни гърди, нали?

Той потупа с юмрук по гърдите си и насила се изкашля, но не ме заблуди и за миг, тъй като и аз често прилагах този номер. Не ме заблуди и фалшивият изказ на ловец. Ако, както твърдеше госпожа Малит, майката на Бруки е прочута художничка, вероятно той е учил в „Итън“ или друго реномирано училище. С угодническия си тон целеше да спечели съчувствие. И това беше стар номер. И аз го използвах и поради това ми се стори противен.

— Полковникът не е ловец — продължи той — и целият свят го знае. Така че с какво ще навредя, ако ви отърва от един вредител, който само яде зеленчуците ви и копае дупки в градината? Как би навредило това?

Забелязах, че се повтаря — почти сигурен знак, че лъже. Не знаех какво да отговоря, затова замълчах и скръстих ръце.

— Но после видях, че в къщата свети — продължи Бруки. — „Я, какво е това, Бруки?“, рекох си аз. „Кой е буден в този късен час? Дали някой не е болен?“ Знам, че полковникът не се вози с кола и си помислих „Ами ако им трябва някой да изтича до селото за доктора?“

В думите му имаше истина. Старият Ролс-Ройс на Хариет — модел „Фантом II“ — седеше в гаража и изпълняваше ролята на нещо като уединен параклис, в който ходехме с татко — макар и не по едно и също време, — когато искахме да избягаме от, както баща ми ги наричаше, „превратностите на всекидневието“.

Под това, разбира се, той имаше предвид Дафи и Фели… а понякога и мен.

Макар Хариет да му липсваше ужасно, татко никога не говореше за нея. Скръбта му беше толкова дълбока, че името на майка ми стоеше начело в черния списък на Бъкшоу: първото от нещата, за които човек не споменаваше, ако му е мил животът.

Признавам, че думите на Бруки ме хванаха неподготвена. Преди да успея да измисля някакъв отговор, той продължи:

— Но тогава пък си помислих: „Не, не е само това. Ако в Бъкшоу има болен, ще светят повече стаи. В кухнята ще свети, защото ще топлят вода, ще ходят напред-назад…“

— Можехме да използваме телефона — възразих аз и инстинктивно се възмутих от опита на Бруки да ме оплете в лъжите си.

Но той имаше право. Татко ненавиждаше телефона и позволяваше използването му само при крайна необходимост. В два и половина през нощта щеше да е по-бързо да отида с колело — и дори тичешком — до Бишъпс Лейси, отколкото да събудя госпожица Рансиман в телефонната централа и да я помоля да позвъни на спящия доктор Дарби.

Докато приключи тази уморителна игра на гоненица, всички сигурно щяхме да сме умрели.

Сякаш той е господарят на къщата, а аз натрапникът, Бруки бе застанал с широко разтворени крака в гумени ботуши и ръце, сключени зад гърба пред камината, между двете месингови лисици, принадлежали някога на дядото на Хариет. Не облегна лакът на камината, ала все едно го беше направил.

Преди да проговоря, той се озърна нервно наляво и надясно и сниши глас до дрезгав шепот.

— Но си рекох: „Я чакай, Бруки, дали това не е прословутата Сива дама на Бъкшоу?“ Все пак, госпожице, всички знаят, че наоколо понякога се виждат странни светлини.

Сивата дама на Бъкшоу ли? Не бях чувала за подобно привидение. Колко нелепо суеверни са тези селяни! Този за глупачка ли ме вземаше?

— Нима семейният призрак не се споменава в изискана компания?

Семеен призрак ли? Внезапно изпитах чувството, че някой ме е залял с кофа ледена вода.

„Възможно ли е Сивата дама на Бъкшоу да е духът на майка ми Хариет?“

Бруки се засмя.

— Глупава мисъл, нали? — продължи той. — Не се плаша лесно аз! По-скоро ще да е някой апаш, хвърлил око на среброто на полковника. След войната е пълно с такива.

— Сега най-добре си върви — казах с разтреперан глас. — Татко спи леко. Ако се събуди и те завари тук, не знам какво ще направи. Спи с револвера си на нощното шкафче.

— Е, ще тръгвам тогава — отвърна безгрижно Бруки. — Радвам се, че семейството е в безопасност. Много се тревожим за вас, да знаете. Всички в селото се тревожат. Какво ли не може да ви се случи тук, в това отдалечено имение…

— Благодаря. Много сме ви признателни. А сега, ако обичаш…

Отключих една от френските врати и я отворих широко.

— Лека нощ, госпожице — каза Бруки с усмивка и изчезна в тъмното.

Бавно преброих до десет… и го последвах.

Сега наистина бях сама.

Или пък не?

Не помръдваше и листенце. Наблизо нещо цопна във водата и аз затаих дъх. Видра може би? Или пък нещо по-страшно?

Дали нападателят на циганката все още бе край Стобора? Все още да се крие… да наблюдава… някъде сред дърветата?

Глупава мисъл, осъзнах веднага. От малка съм научила, че съзнанието най-много обича да се плаши само с невероятни истории, сякаш мозъчните клетки са група момичета скаути, скупчили се край лагерния огън в тъмнината на черепа.

Въпреки това потреперих, когато луната се скри зад облак. Беше доста хладно, когато дойдох тук с циганката, студено — когато яхнах Грай към селото, за да повикам доктор Дарби, а сега беше станало направо мразовито.

Светлината от фургона сияеше примамващо на топли оранжеви правоъгълници в синия мрак. Ако от комина се извиваше и струйка дим, гледката щеше да е като на онези картички към седмичните списания, които се поставяха в рамки: озаглавена „Циганска луна“, например.

Доктор Дарби беше оставил лампата да гори. Дали да вляза и да я угася?

Мина ми смътната мисъл за пестене на парафин и още по-смътната да постъпя като съвестен гражданин.

Да му се не види! Търсех си оправдание да вляза във фургона и да огледам хубавичко местопрестъплението. Защо не си признавах?

„Не пипай нищо“, беше предупредил доктор Дарби. Е, нямаше да пипам. Щях да си държа ръцете в джобовете.

Освен това по целия под вече имаше отпечатъци от стъпките ми. С какво щяха да навредят още няколко? Полицията дали щеше да познае, че едните кървави отпечатъци са били оставени час по-късно? „Ще видим.“

Още докато стъпвах на стъпалото, осъзнах, че ще трябва да действам бързо. Щом пристигнеше в болницата в Хинли, доктор Дарби щеше да позвъни в полицията — или да нареди на друг да я повика.

Нямах и минутка за губене.

От пръв поглед се виждаше, че циганката води скромен живот. Не открих писма, документи и книги — нямаше дори Библия. Бях я видяла да прави кръстен знак и ми се стори странно, че няма екземпляр от Светото писание в подвижния си дом.

В кош до печката имаше зеленчуци в доста лошо състояние, сякаш са задигнати набързо от някоя нива вместо купени чисти от пазара: картофи, цвекло, ряпа, лук — нахвърляни на куп.

Зарових ръка в коша и затършувах на дъното. Нямаше нищо друго, освен покрити с пръст зеленчуци.

Не знам какво търсех, но щях да разбера, ако го намерех. Ако бях циганка, дъното на кош със зеленчуци щеше да е сред предпочитаните ми скривалища.

Сега обаче ръцете ми бяха покрити не само със засъхнала кръв, но и с пръст. Изтрих ги в една мърлява кърпа, окачена на пирон, ала видях, че така няма да се почистя. Обърнах се към металния леген, свалих от лавицата кана, изрисувана с рози и бодли, и полях с вода мръсните си ръце една по една. Парченцата пръст и засъхналата кръв превърнаха водата в червена кал.

Побиха ме тръпки и потреперих леко. Напомних си, че червените кръвни телца са просто клокочеща супа от вода, натрий, калий, хлор и фосфор. Смесени в правилните пропорции обаче, те образуваха злокобно течно желе: желе с мистични свойства, което понякога носеше в сложната си алена структура не само благородство, но и коварство.

Изтрих отново ръце с кърпата и тъкмо се канех да изхвърля мръсната вода от легена навън в тревата, когато ме осени: „Не ставай глупава, Флавия! Оставяш след себе си пътека от доказателства, набиващи се на очи като рекламно табло!“

Инспектор Хюит ще побеснее. Не се и съмнявах, че той — независимо че беше четири часът сутринта — ще приеме обаждането на доктора.

Ако го разпитаха по-късно, доктор Дарби със сигурност щеше да си спомни, че не съм си мила ръцете и не съм се бърсала с кърпата в негово присъствие. И, освен ако не намереха доказателства, нямаше да е нужно да признавам, че съм нарушила нареждането му и съм влязла във фургона, след като е заминал.

Като въжеиграч слязох от фургона с легена в протегнатите ми напред ръце, сякаш поднасях дарове.

Отидох до реката, оставих легена на земята и развързах връзките на обувките си. Ако съсипех още един чифт чорапи, татко щеше да изпадне в истерия.

Нагазих боса във водата и потръпнах от внезапния студ. Най-добре щеше да е да изсипя легена към средата на реката, където бавното течение бе малко по-силно; по-близо можеха да останат издайнически следи по тревистия бряг и за пръв път в живота си изпитах благодарност за удобството на късите поли.

Нагазила до колене във водата, излях легена и оставих течението да отнесе издайническата течност. Когато водата, примесена със съсирена кръв и кал, се сля с реката и се понесе Бог знае накъде, въздъхнах облекчено. Доказателствата — или поне част от тях — вече бяха извън обсега на инспектор Хюит и хората му.

Прецапах обратно до брега, ала стъпих тежко на един подводен камък и си ударих палеца на крака. Едва не пльоснах по очи във водата, но размахах тромаво ръце и се спасих. Легенът също изигра роля на противотежест и излязох задъхана, но изправена, на сушата.

Но я чакай малко! Кърпата! Отпечатъците от мръсните ми кървави ръце бяха останали по цялата кърпа!

Изтичах във фургона. Както и очаквах, върху нея имаше два забележително ясни отпечатъка с размерите на дланите на Флавия. Какъв късмет, че се сетих!

Направих още един преход до брега; отново нагазих в ледената вода, където изпрах и изплакнах кърпата няколко пъти и присвих лице от усилие, когато я изцедих с няколко изненадващо ожесточени извивания на китките. Чак когато водата, която капеше обратно в реката, бе кристалночиста на лунната светлина, се върнах на брега.

Окачих кърпата на мястото й на пирона и започнах да дишам нормално. Дори да изследваха памучните нишки, полицаите нямаше да открият нищо необичайно. Доволно изсумтях.

„Вижте ме само, помислих си. Действам като престъпник.“ Полицията никога нямаше да ме заподозре в нападението над циганката. Или грешах?

Нали все пак последно аз съм забелязана с нея. Тръгването ни от панаира с фургона й бе дискретно като цирков парад. А след това в Канавката ни видя госпожа Бул, която подозирах, че с радост ще даде фалшиви показания срещу член на семейство Де Лус.

Какво беше казала? „Ти си едно от момичетата на Де Лус от Бъкшоу“. Още чувах разярения й глас: „Навсякъде бих познала тези студени сини очи.“

Тежки думи. За какво ли ни беше обидена?

Мислите ми прекъсна далечен шум: шумът от двигател на автомобил, който се друса по каменистия път. Последва металическото стъргане от превключване на по-ниска скорост.

Полицията!

Скочих на земята и хукнах към моста. Разполагах с достатъчно време — но нито секунда повече — да заема позата на зорък наблюдател. Качих се на каменния парапет и застанах така, сякаш позирах за статуята на Уенди от „Питър Пан“: седнала превзето, приведена леко напред с облекчение, подпряла длани върху камъка за равновесие и загрижено сбърчила чело. Надявах се да нямам твърде угоднически вид.

Не мина и минута и фаровете на колата проблеснаха върху дърветата от лявата ми страна и няколко секунди по-късно син „Воксъл“ спря рязко на моста.

На фона на мощните лъчи на фаровете обърнах бавно лице към тях, като в същото време вдигнах безразлично ръка, сякаш за да предпазя очите си от безмилостната светлина.

Зачудих се как ли изглеждам на инспектора.

Последва тревожно мълчание, както в краткото време, след като лампите в залата угаснат и преди оркестърът да засвири увертюрата.

Вратата на колата се затръшна тежко и инспектор Хюит се приближи бавно към мен на светлината на фаровете.

— Флавия де Лус — каза той сухо с делови тон: твърде сух, за да разбера дали се е зарадвал, или възмутил да ме завари на местопрестъплението.

— Добро утро, инспекторе — поздравих го аз. — Много се радвам да ви видя.

Малко се надявах, че и той ще отговори в същия дух, но не го направи. Неотдавна му помогнах с няколко заплетени разследвания. Редно би било да прелива от благодарност, но не му личеше.

Инспекторът се приближи бавно до най-високата точка на сводестия мост и се взря в поляната, където бе паркиран фургонът.

— Оставила си отпечатъци от стъпки в росата — каза той.

Проследих погледа му и ги видях: осветени от ниските фарове на Воксъла, и макар отпечатъците на доктор Дарби и следите от гумите на колата му да бяха избледнели, следите от всяка моя стъпка лежаха черни и пресни в мократа сребриста трева на поляната чак до вратата на фургона.

— Трябваше да кипна вода — отвърнах аз. Това беше класическо женско оправдание и никой мъж в историята не го бе поставял под съмнение.

— Разбирам — отвърна инспекторът и замълча.

По-късно щях да се завъртя набързо зад фургона за всеки случай. Никой нямаше да ме забележи.

Мълчахме и всеки от нас чакаше да види какво ще каже другият. Беше като игра: който проговори пръв — губи.

Пръв наруши мълчанието инспектор Хюит.

— Настръхнала си — рече той, взрян в мен. — Най-добре седни в колата.

Обърна се в края на моста.

— В багажника има одеяло — добави и изчезна сред сенките.

У мен се надигна гняв. Този мъж — мъж с най-обикновен костюм и само значка на рамото — ме отстраняваше от местопрестъплението ми. Все пак нали аз първа го открих?

Нима са отстранили така Мария Кюри, след като е открила полония? Или радия? На нея беше ли й казал някой да седне в колата?

Не беше честно.

Едно местопрестъпление, разбира се, не бе разтърсващо откритие, но инспекторът можеше поне да ми благодари. Все пак циганката беше нападната на територията на Бъкшоу, моя наследствен дом. Нима не спасих живота й, яхнала кон в нощта, за да повикам помощ?

Със сигурност имах право поне на една благодарност. Но не… „Седни в колата“, каза инспекторът и сега — когато осъзнах с прискърбие, че законът не знае думата „благодарност“ — усетих как пръстите ми неволно се свиват в юмруци.

Макар да бе на местопрестъплението едва от няколко минути, знаех, че между нас с инспектора се е издигнала стена. Ако очакваше Флавия де Лус да му сътрудничи, щеше да се наложи да се потруди за това.

Каква наглост само!

Реших да не му казвам нищо.

На поляната от другата страна на извития мост виждах сянката му да се движи бавно зад пуснатите пердета на фургона. Представих си как стъпва внимателно между кървавите петна по пода.

За мое учудване светлините угаснаха и няколко секунди след това инспекторът се върна на моста.

Изглеждаше изненадан да види, че още съм там, където ме остави. Без да каже и дума, той отиде до багажника, извади карирано одеяло и го наметна на раменете ми.

Ядно свалих одеялото и му го върнах. Изненадах се, че ръцете ми треперят.

— Не ми е студено, благодаря — казах с леден тон.

— Може би не ти е студено — отново ме загърна той, — но си в шок.

„В шок ли? Как пък не! Никога не съм изпадала в шок.“ За мен това беше напълно ново и непознато изживяване.

Инспектор Хюит сложи една ръка на рамото ми, а с другата ме хвана за лакътя, заведе ме до колата и ми отвори вратата. Тръшнах се на седалката като камък и изведнъж се разтреперих като лист.

— Най-добре да те закарам до вас — каза той, качи се в автомобила и запали двигателя. Обгърна ме вълна топъл въздух от парното и се зачудих как се стопли толкова бързо. Може би колата беше специален модел, произвеждан само за полицията… специално проектиран да предизвиква ступор. Може би…

И след това не помня нищо до момента, в който спряхме на постланата с чакъл алея пред главния вход на Бъкшоу. Не помня как сме минали през Канавката, по главната улица, покрай „Свети Танкред“ и как сме стигнали до Бъкшоу. Но ето че си бях у дома и очевидно бяхме изминали целия този път.

Изненадах се, когато видях Догър на вратата — сякаш е чакал там цяла нощ. С преждевременно побелялата си коса, осветена отзад от лампите във вестибюла, той ми заприлича на свети Петър пред райските порти, дошъл да ме посрещне у дома.

— Можех да се прибера пеша — обърнах се към инспектора. — Разстоянието е по-малко от километър.

— Разбира се, но возенето е за сметка на Негово величество.

Подиграваше ли ми се? В последно време инспекторът на два пъти ме беше откарвал до дома и в един от случаите заяви ясно, че що се отнася до изразходването на бензин, хазната на краля не е бездънна.

— Сигурен ли сте? — попитах странно замаяна.

— Разходите са покрити от личния му портфейл.

Сякаш насън изкачих тежко стъпалата до входната врата. Стигнах горе, а Догър се засуети около одеялото на раменете ми.

— Отивайте в леглото, госпожице Флавия. След малко ще ви донеса топла напитка.

Докато се тътрех изтощена по витото стълбище, чух, че Догър и инспекторът си говорят тихо, но не долових нито дума.

Горе в източното крило влязох в стаята си и дори без да сваля карираното одеяло на Негово величество, се проснах по очи на леглото.

— Догър! — извиках аз. — Ще дойдат да ми вземат отпечатъците!

Догър вдигна очи от безчетните сребърни прибори, които полираше на кухненската маса. За миг лицето му беше напълно безизразно, но после рече:

— Надявам се, ще ви ги върнат непокътнати.

Примигнах. Нима Догър се шегуваше? Отчаяно се надявах да е така.

Той беше понесъл жестоки страдания в Далечния изток по време на войната. Понякога мислите му бяха като сложна плетеница от счупени въжени мостове, свързващи миналото и настоящето. Ако се е шегувал преди, то аз не съм го чувала. В такъв случай сега това беше знаменателно събитие.

— Ха-ха-ха! — засмях се прекалено силно. — Страшна шега, Догър. Да ми ги върнат непокътнати… Трябва да я кажа на госпожа Малит.

Нямах никакво намерение да споделям този важен миг с готвачката, но понякога ласкателствата нямат спирка.

Догър разтегли устни в лека усмивка, върна една вилица за риба в сандъка за прибори и взе друга. Сребърните прибори на фамилия Де Лус се съхраняваха в тъмен сгъваем сандък, който, щом се отвореше, разкриваше гледка към забележително разнообразие от вилици за риба, черпаци за пунш, решетъчни лъжици, правоъгълни лъжички, вилици за омари, щипки за захар на бучки, ножички за гроздове и лъжички за пудинг, подредени стъпаловидно като многобройни сребристи сьомги, подскачащи по каменните тераси на поток с цвят на уиски някъде из Шотландия.

Догър беше домъкнал тежкия сандък на кухненската маса за ритуалното почистване на приборите — на вид безкрайно занимание, което отнемаше по-голямата част от времето му и което аз никога не се уморявах да наблюдавам.

Госпожа Малит обичаше да разказва как като малка ме заварили върху масата да си играя с кукли, които съм била направила, като съм облякла семейство сребърни вилици със сгънати салфетки. Еднаквите им лица — дълги носове и заоблени бузи — бяха само леко загатнати от гравираните букви „ДЛ“ на всяка дръжка и се изискваше голямо въображение, за да си ги представиш. Кръстила съм ги семейство Мъмпетър: мама Мъмпетър, татко Мъмпетър и трите им малки дъщери, които — макар обременени с по три или четири крака — съм разхождала и въртяла в танци върху плота на масата. Още помнех Гриндълстик — трикракото човече, което бях сътворила от вилица за кисели краставички; то правеше невероятни акробатични номера, докато не закачих един от краката му в някакъв процеп и не го счупих.

„По-интересно е и от хиподрума, казваше госпожа Малит и избърсваше сълзите си от смях. Горкото човече.“

Още нямах представа Гриндълстик ли е имала предвид, или мен.

Сега, докато гледах как Догър работи, се зачудих дали знае за семейство Мъмпетър. Най-вероятно знаеше, тъй като по отношение на клюките с госпожа Малит можеше да се конкурира само „Нюз ъф дъ Уърлд“.

Наясно бях, че сега е най-подходящият момент да изкопча някаква информация: госпожа Малит не беше на обичайния си пост в кухнята, а Догър изглеждаше невероятно адекватен. Поех си дълбоко въздух и минах направо на въпроса:

— Снощи заварих Бруки Хеъруд в салона. Всъщност беше два след полунощ.

Догър довърши полирането на ножа за грейпфрути и го положи в съвършено права линия до братята му върху зелен вълнен плат.

— Какво правеше? — попита той.

— Нищо. Просто стоеше пред камината. Не, чакай! Беше клекнал и пипаше триножниците.

Триножниците за камината са принадлежали на Хариет и макар лицата, изсечени върху тях, да бяха различни, и двете бяха на лукави лисици. Хариет ги превръщала в главни герои в приказките, които измисляла за Дафи и Фели: факт, който не им омръзваше да ми натякват.

Да си кажа правичката, страшно ме беше яд, че майка ми е разказвала толкова много измислени от самата нея приказки на сестрите ми, а на мен не. Беше умряла, преди да порасна достатъчно, че да получа своя дял.

— Кой от двата триножника пипаше? — попита Догър, вече надигнал се от масата.

— Лисицата Сали. Десният.

Лисицата Сали и Шопо бяха имената, които Хариет дала на хитрата двойка, тръгнала на дръзки приключения из въображаем свят — свят, който бе изчезнал завинаги със смъртта й. От време на време Фели и Дафи се опитваха да възкресят топлите и щастливи отминали дни, като измисляха собствени истории за двете хитри лисици, но в последните години, неизвестно защо, престанаха. Може би бяха пораснали твърде много за приказки.

Последвах Догър от кухнята през вестибюла към салона в западното крило.

Той спря за миг, ослуша се пред вратата, а после сякаш премина през нея като струйка дим, както умеят много от по-възрастните прислужници.

Отиде право при Лисицата Сали и я огледа сериозно като свещеник, който се кани да даде последно причастие. След като приключи, направи няколко крачки вляво и повтори същото с Шопо.

— Много странно — каза Догър.

— Странно ли?

— Много странно. Тази — посочи той Лисицата Сали, — липсваше от няколко седмици.

— Как така е липсвала?

— Вчера не беше тук. Не съобщих на полковника, защото знаех, че ще се разтревожи. Първо си помислих, че може да съм я преместил някъде по време на някой от… на някой от…

— Бляновете си — предложих аз.

Догър кимна:

— Благодаря.

От време на време той получаваше страховити пристъпи — тогава го нападаха невидими сили и Догър пропадаше в някаква ужасяваща бездна. Изглежда, в тези случаи душата му си спомняше отминали мъчения и се озоваваше отново в компанията на скъпите си стари братя по оръжие, чиито неспокойни духове се завръщаха от отвъдното, изтръгнати от обичта му към тях.

— Преди месец липсваше Шопо: един ден беше тук, на следващия го нямаше. И после пак се появи. Реших, че ми се привижда.

— Сигурен ли си, Догър?

— Да, госпожице Флавия, сигурен съм.

За миг се замислих дали да не му кажа, че аз съм местила триножниците, но сърце не ми даде да излъжа. Нещо у Догър винаги ме караше да му казвам истината.

— Може Дафи да ги е взела за заниманията си по рисуване.

Скиците с молив, които сестра ми правеше от време на време, обикновено потръгваха добре в началото, но след това нещо страшно се объркваше. На Дева Мария например изведнъж й изникваха бивни или нахвърляната набързо скица на татко, седнал на масата за вечеря, се превръщаше в безок мъж. Винаги когато това се случеше, Дафи зарязваше рисуването и се връщаше към четенето. После седмици наред намирахме по процепите на дивана и под възглавниците на фотьойлите в салона откъснати страници от скицника й.

— Може и да ги е взела — каза Догър. — А може и да не е.

Струва ми се, че именно в този миг, без да го съзнавам, започнах да намирам решение на загадката с триножниците от камината.

— Госпожа Малит тук ли е днес?

Много добре знаех, че е тук, но не я видях в кухнята.

— Навън е и говори със Симпкинс, млекаря. Разправяше нещо за клечка в маслото.

Трябваше да изчакам Догър да приключи с приборите, преди да се заема с госпожа Малит.

Исках да остана насаме с нея.

Най-накрая останах сама!

Винаги когато съм с други хора, част от мен се отдръпва в себе си. Само когато съм сама се наслаждавам напълно на собствената си компания.

В зеленчуковата градина взех верния си велосипед. Някога той е бил на Хариет и тя го кръстила L’Hirondelle „Лястовицата“: дума, която толкова ми напомняше как ми натикваха лъжица в устата и ме насилваха да преглъщам гнусното рибено масло1, че го прекръстих на Гладис. Кой, за Бога, би карал колело с име, което звучи като на болногледачка?

А и Гладис беше много по-практично име от L’Hirondelle: приключенка с гуми „Дънлоп“, три скорости и благ нрав. Тя никога не се оплакваше, не се уморяваше, нито пък аз, когато я карах.

Тръгнах на югоизток от Бъкшоу, криволичейки бавно покрай декоративното езеро. От лявата ми страна се намираше равнината, наречена Висто, разчистена от сър Джордж де Лус в средата на XIX век, за да служи, както бе обяснил той в дневника си, „за наблюдателница“: тревиста зелена равнина, от която се очакваше да се взираме в сините хълмове.

В по-скорошни времена Висто беше оставена да се превърне в нещо като запуснато пасище: място, където копривата избуяваше на воля, а любуващият се на гледката рискуваше да разпокъса дрехите си на тръните. Именно тук Хариет държала „Игрив дух“, малкия двуместен самолет, с който летяла редовно до Лондон, за да се среща с приятели.

За онези отминали щастливи дни сега напомняха само трите железни пръстена, ръждясващи още някъде из трънака, към които някога привързвали „Игрив Дух“.

Веднъж, когато попитах татко как изглежда Бъкшоу от въздуха, лицето му се стегна.

— Попитай леля си Фелисити — отвърна той кисело. — Тя се возеше със самолета.

Напомних си да го сторя.

От Висто на юг тръгваше обрасла с трева пътека, която пресичаше тук-там отдавна изоставени морави и живи плетове, зад които се простираха шубраци. Тръгнах по тесния път и скоро пристигнах при Стобора.

Фургонът на циганката си беше там, където го оставих, но по земята имаше многобройни следи от, както Фели ги нарече, „тежки обувки“.

Зачудих се какво ли ме притегли обратно тук. Дали фактът, че циганката беше под моя закрила? Все пак аз й предложих убежище при Стобора и тя прие. Ако трябваше да се реванширам, щях да го направя по своя воля, а не от чувство за срам.

Грай пасеше доволно край бъзовите храсти в другия край на горичката. Някой го бе довел обратно при Стобора. Дори са се сетили да му донесат бала прясно сено и сега той хрупаше от нея. Изгледа ме без капчица любопитство и продължи да пасе.

— Добро момче си ти, нали? — попитах аз, но още докато изричах думите, осъзнах, че така човек говори на папагал.

— Добър кон, великолепен кон си ти.

Грай не ми обърна никакво внимание.

Погледът ми привлече нещо завързано за един от стволовете край моста: бяла дървена табела, закачена на около два метра над земята. Отидох до дървото, за да я разгледам отблизо.

Полицейско разследване — Преминаването забранено — Участък Хинли

Табелата гледаше на изток — в противоположната посока на Бъкшоу. Очевидно бе поставена, за да спре ордите любопитни безделници, които се събират на места с пролята кръв като гарвани на дъб през зимата.

Все пак бях в имението си. Не бях нарушител. Освен това винаги можех да кажа, че не съм видяла табелата.

Стъпих внимателно на осите на фургона и разперих ръце като въжеиграч, за да запазя равновесие. Изкачих се бавно до капрата, като поставях пета, а после пръсти. За моя изненада бяха закачили вратата на мястото й.

Спрях, за да се приготвя — поех си дълбоко въздух, отворих вратата и влязох.

Кръвта беше почистена — веднага го забелязах. Подът беше прясно измит и във въздуха още се носеше острата миризма на сапун.

Във фургона не беше тъмно, но не беше и светло. Направих няколко крачки навътре и замръзнах.

Някой лежеше на леглото!

Изведнъж сърцето ми заби лудо, а очите ми щяха да изскочат от орбитите си. Едва се осмелявах да дишам.

В сумрака от спуснатите пердета виждах, че е жена — не, не жена, а момиче. Може би няколко години по-голямо от мен. Косата й беше гарвановочерна, кожата — светлокафява, и се бе увила с безформена дреха от черен креп.

Докато стоях неподвижно и се взирах в лицето й, черните й очи се отвориха бавно и тя ме забеляза.

Момичето скочи бързо от леглото, грабна нещо от полицата и изведнъж се озовах притисната до стената с извита зад гърба ръка и нож, опрян в гърлото.

— Пусни ме! Боли! — изстенах през болка.

— Коя си ти? Какво правиш тук? — изсъска момичето. — Кажи ми или ще ти прережа гърлото.

Усещах острието, притиснато в трахеята ми.

— Флавия де Лус — изпъшках.

Проклятие! Потекоха ми сълзи.

Зърнах отражението си в огледалото: ръката й под брадичката ми… облещените ми очи… ножа — ножа!

— Този нож е за масло — изхриптях отчаяно.

Това беше един от онези мигове, които по-късно изглеждат смешни, но в момента не са. Треперех от страх и гняв.

Усетих как дръпва ръката ми, докато отстъпва, за да погледне ножа, а после ме блъсна назад.

— Махай се оттук — рече грубо. — Тръгвай… преди да намеря бръснача.

Не се наложи да ме подканя втори път. Момичето очевидно беше лудо.

Запрепъвах се към вратата, скочих на земята, сграбчих Гладис и почти стигнах до дърветата, когато…

— Чакай!

Гласът й отекна из просеката.

— Не каза ли, че името ти е Флавия? Флавия де Лус?

Не отговорих, но спрях досами горичката, като се уверих, че Грай ни разделя като един вид бариера.

— Моля те, почакай — продължи тя. — Извинявай. Не знаех коя си. Казаха ми, че си спасила живота на Фенела.

— Фенела ли? — успях да продумам все още разтреперана от страх.

— Фенела Фаа. Довела си доктор… тук… снощи.

Сигурно й изглеждах като кръгла глупачка, застанала със зяпнала уста като златна рибка. Мозъкът ми се нуждаеше от време да осмисли как момичето изведнъж бе заменило ножа, опрян в гърлото ми, с извинение. Не съм свикнала да ми се извиняват и това извинение — вероятно първото, което получавах в живота си, — ме хвана неподготвена.

— Коя си ти? — попитах я аз.

— Порцелан — отвърна момичето и скочи от фургона. — Порцелан Лий, Фенела ми е баба.

Приближаваше се към мен през тревата с ръце, протегнати в търсене на библейска прошка.

— Позволи да те прегърна. Искам да ти благодаря.

Опасявам се, че отстъпих малко назад.

— Не се тревожи, няма да те ухапя — рече момичето и изведнъж се хвърли на врата ми и ръцете й ме стиснаха в здрава прегръдка, а брадичката й се вряза в рамото ми.

— Благодаря ти, Флавия де Лус — прошепна тя в ухото ми, сякаш бяхме стари приятелки. — Благодаря.

Тъй като все още очаквах да забие кама в гърба ми, признавам, че не отвърнах на прегръдката й, а я приех мълчаливо и сковано като гвардейците пред Бъкингамския дворец, които се правят, че не забелязват волностите на крайно любвеобилен турист.

— Няма защо — промълвих едва. — Тя как е? Фенела, имам предвид.

Трудно ми беше да нарека циганката с малкото й име. Макар с Дафи винаги да наричахме майка си Хариет (струваше ни се, че само Фели като по-голяма има право да й вика „мама“), все пак ми изглеждаше много нагло да наричам бабата на непознато момиче с малкото й име.

— Твърдят, че ще се оправи. Още било рано да се каже. Но ако не си била ти…

Тъмните й очи се насълзиха.

— Не съм направила кой знае какво — казах неловко. — Нуждаеше се от помощ, а аз бях наблизо.

Наистина ли беше толкова просто? Или имаше и нещо, заровено по-дълбоко?

— Как разбра за случилото се? — помахах с ръка към поляната.

— Ченгетата ме намериха в Лондон. Открили името и адреса ми на листче в чантата й. Помолих един младеж от Ковънт Гардън да ме вземе с камиона си и той ме докара до Додингсли. Остатъка от пътя извървях пеша. Пристигнах преди по-малко от час.

„Четири златни звезди за инспектор Хюит и хората му“, помислих си аз. На мен изобщо не ми беше минало през ум да претърся фургона за чантата на Фенела Фаа.

— Къде си отседнала? В „Тринайсетте патока“ ли?

— Господ да ме убие, не! — възкликна Порцелан с престорен кокни акцент. — Да не съм луда!

Явно й се сторих обидена.

— Нямам пукната пара — разпери безпомощно ръце тя. — Тук ще отседна.

— Тук? Във фургона?

Изгледах я потресена.

— Защо не? Нали е на Фенела. Все едно е мой. Само трябва да намеря контето, чиято е земята и…

— Местността се нарича Стобора и принадлежи на баща ми.

Всъщност не беше вярно: принадлежеше на Хариет, но не беше нужно да обяснявам юридическите проблеми на семейството си на скитаща непозната, която току-що ме бе заплашила със смърт.

— О, извинявай. Не знаех.

— Но не можеш да останеш тук — продължих аз. — Това е местопрестъпление. Не видя ли табелата?

— Естествено, че я видях, ти не я ли видя?

Реших да не обръщам внимание на този детински отговор.

— Нападателят на баба ти може още да се навърта наоколо. Докато полицията не разбере кой е и защо го е направил, е опасно да стоиш тук след мръкване.

Това беше част, но не и цялата истина.

Освен да се погрижа Порцелан да е в безопасност, ме глождеше чувството, че трябва да се реванширам на семейството на Фенела Фаа: да поправя неправдата, извършена от баща ми. За пръв път в живота си се чувствах гузна заради семейството си.

— Така че ще трябва да отседнеш в Бъкшоу — казах изведнъж.

Ето! Направих го. Скочих. Но още докато изричах думите, знаех, че скоро ще съжалявам за тях.

Татко например щеше да побеснее.

Дори когато любимата му Хариет поканила циганите да останат в земите на Бъкшоу, татко ги пропъдил. Щом тя не беше успяла, аз нямах никакъв шанс.

Може би поканих Порцелан именно затова.

— Баща ми е доста ексцентричен — продължих аз. — Най-малкото има някои странни навици. Не пуска в Бъкшоу други гости, освен собствената си сестра. Ще трябва да те вкарам незабелязано.

Порцелан изглеждаше доста разтревожена.

— Не искам да създавам неприятности.

— Глупости — отвърнах с тона на леля Фелисити Унищожителката. — Няма да създаваш никакви неприятности. Никой не идва в източното крило. Дори няма да разберат, че си там. Събери си багажа — наредих й.

Досега не бях обърнала внимание колко уморена изглежда Порцелан. С черната рокля и тъмните кръгове под очите си приличаше на облечена като за маскен бал: „Черната смърт на млади години“.

— Нямам багаж. Само това е. — Тя подръпна смутено тежкия подгъв на роклята си. — Тази е на Фенела. Сутринта се наложи да си изпера дрехите в реката и още не са изсъхнали.

Да си изпере дрехите ли? Че защо да го прави? Тъй като не ми влизаше в работата, не попитах — може би по-късно щях да си намеря повод да повдигна въпроса.

— Да тръгваме тогава — казах с възможно най-ведър тон. — Бъкшоу ни чака.

Вдигнах Гладис и я забутах до себе си. Порцелан се тътреше унило няколко крачки след нас.

— Не е много далеч — заговорих след известно време. — Сигурно ще искаш да се наспиш.

Обърнах се и видях, че кима в отговор, но не продума. Влачеше се зад мен изтощена и дори делфините на фонтана на Посейдон не я накараха да отлепи очи от земята.

— Построен е през осемнайсети век — обясних й аз. — Следователно делфините са доста старички. Някога от устите им е бликала вода.

Порцелан пак отвърна само с кимване.

Вървяхме по прекия път през моравата Трафалгар — изоставена поредица от стъпаловидни възвишения югоизточно от къщата. Сър Джордж де Лус, който планирал изграждането на терасите в чест на победата на адмирал Нелсън над испанците четирийсет години по-рано, ги направил горе-долу по същото време, когато разчистил Висто.

Просто като прекарал тръби до по-ранната подземна канализация на Луций „Мокрия“ де Лус, сър Джордж възнамерявал да пусне пищната система от фонтани като изненада за невястата си.

Затова се заел с ландшафтен проект, който щял да си съперничи по пищност дори с декоративното езеро, но играта му на борсата по време на Железопътната треска стопила имането му. След като загубил по-голямата част от капитала си, планираната алея с фонтани с централна точка Бъкшоу била изоставена на природните стихии.

Сега, след цял век дъждове и снегове, слънце и ветрове и нощните набези на селяните, които крадяха камъни за градинските си зидове, моравата Трафалгар и статуите по нея приличаха на бунище за скулптури, където различни части от каменни херувимчета, обрасли с мъх тритони и морски нимфи стърчаха от земята тук и там като каменни плувци след корабокрушение, чакащи да ги спасят от земното море.

Само Посейдон е оцелял, седнал с мрежата си на ронещ се пиедестал и извисяващ се в мраморния си блясък над разбитото си семейство с тризъбец като гръмоотвод, вдигнат към онова, което е останало от древногръцките небеса.

— Това е старият Посейдон — казах, когато вдигнах Гладис, за да я пренеса по поредните разнебитени каменни стълби. — Преди две години публикуваха негова снимка в „Кънтри Лайф“. Великолепен е, нали?

Порцелан се спря внезапно с ръка пред устата, а хлътналите й очи се разшириха и потъмняха като две ями. Миг след това изписка като дребно животно.

Проследих погледа й и веднага видях какво я беше уплашило.

От тризъбеца на Посейдон като плашило на закачалка за дрехи висеше тъмна фигура.

— Това е Бруки Хеъруд — казах още преди да видя лицето му.

Дългото мушамено яке беше пронизано на врата от един от зъбците на тризъбеца и Бруки се полюшваше на вятъра почти безгрижно с каскета и аления си шал, сякаш се разхождаше по крайбрежна алея.

За миг си помислих, че сигурно е паднал. Може би със сили, вдъхнати от алкохола, се е опитал да се покатери по статуята. Навярно се е подхлъзнал по главата на Посейдон и е паднал върху тризъбеца.

Тази теория обаче бързо беше опровергана. Почти веднага забелязах, че ръцете му са завързани зад гърба. Но това не беше най-лошото.

Заобиколих статуята отпред и слънцето проблесна върху нещо, което като че ли стърчеше от устата на Бруки.

— Стой тук — казах на Порцелан, макар да виждах ясно, че няма шанс да помръдне.

Подпрях Гладис на най-долното от трите корита на фонтана с формата на миди, изкачих се по рамката й и стъпих на седалката, откъдето вече можех да поставя коляно на грапавия каменен ръб.

Коритото на фонтана беше пълно с гнусен бульон от черна вода, сухи листа и плесен — последици от цял век забрава, — който вонеше до небесата.

Стъпих на ръба и успях да се покатеря в средното корито и накрая на най-високото. Вече се намирах на височината на коленете на Бруки и се взирах в невиждащите му очи. Лицето му беше страховито бяло като корема на риба.

Беше съвсем мъртъв, разбира се.

След първоначалния шок от факта, че човек, с когото съм говорила само преди часове, вече не е сред живите, започнах да усещам странно вълнение.

Не се страхувам от мъртвите. Всъщност за краткото си съществуване съм установила, че те предизвикват у мен чувство, напълно противоположно на страха. Мъртвото тяло е много по-интересно от живото, а бях научила и че повечето трупове разказват по-любопитни истории. Имах късмета да видя няколко трупа през живота си; всъщност Бруки беше третият.

Щом се изправих на ръба на каменната мида, ясно забелязах какво беше проблеснало на слънцето. От ноздрите на Бруки — а не от устата — стърчеше предмет, който на пръв поглед ми се стори кръгъл сребърен медальон — плосък, перфориран диск с дръжка. От края му бе увиснала една-единствена капка от кръвта на Бруки.

Върху диска имаше гравиран омар, а на дръжката беше изписан монограмът на Де Лус.

Д. Л.

Беше сребърна вилица за омари — от комплекта в Бъкшоу.

Последния път, когато видях един от тези остри прибори, Догър го лъскаше на кухненската маса с препарат за полиране на сребро.

Доколкото си спомнях, другият край на вилицата завършваше с две тънки остриета, стърчащи като антените на охлюв. Тези зъбци, предназначени да вадят розовото месо от процепите в тялото на сварения омар, сега бяха забити някъде дълбоко в мозъка на Бруки Хеъруд.

„Загинал от фамилен сребърен прибор“, помислих си аз, преди да пропъдя тази мисъл.

Тихото стенание зад гърба ми ми напомни, че Порцелан е още тук.

Лицето й беше бяло почти колкото лицето на Бруки и забелязах, че трепери.

— За Бога, Флавия — каза тя накъсано, — слез, да се махаме оттук. Ще повърна.

— Това е Бруки Хеъруд — отвърнах аз и казах наум молитва за душата на бракониера.

„Пази го, Боже, и дано в рая има потоци, гъмжащи от пъстърва.“

При тази мисъл се сетих за Колин Праут. Почти го бях забравила. Дали Колин щеше да въздъхне облекчено, когато разбере за смъртта на мъчителя си? Или пък щеше да скърби?

Майката на Бруки сигурно също щеше да се двоуми по този въпрос, както и, сега осъзнах, почти всички в Бишъпс Лейси.

Стъпих на коляното на Посейдон, хванах се за мускулестия му лакът и се издърпах нагоре. Сега се намирах малко над Бруки и когато погледнах надолу, нещо привлече погледа ми. Между два от зъбците на тризъбеца имаше лъскаво петно с размерите на монета, сякаш някой е полирал бронза с парцал.

Запомних формата на петното и тръгнах бавно надолу, като много внимавах да не докосвам тялото на Бруки.

— Хайде — подръпнах Порцелан за ръката. — Да се махаме оттук, преди да си помислят, че ние сме го убили.

Не й казах, че тилът на Бруки е разбит на кървава каша.

Единственият проблем беше, че нямах ни най-малка представа къде живее Бруки.

Можех пак да отида до телефона в килера, но рискувах във вестибюла да се натъкна на татко или още по-лошо — на Дафи и Фели. Освен това ми се струваше малко вероятно пройдоха като Бруки да е записан в телефонния указател.

Вместо да рискувам да ме хванат, се вмъкнах незабелязано в картинната галерия, която заемаше целия приземен етаж на източното крило.

Минах под погледите на армия от предци, в чиито лица смутено разпознах някои от собствените си черти. Мина ми през ум, че нямаше да харесам повечето от тях, а и че те не биха харесали мен.

Направих циганско колело, за да им покажа, че не ми дреме.

Въпреки това, понеже старчето го заслужаваше, вдигнах ръка за скаутски поздрав пред портрета на чичо Тар, макар да бях изключена от скаутската организация, напълно несправедливо според мен, от една жена без капчица чувство за хумор. „Честно, госпожице Пашли, казах и й дадох шанс да промени решението си, железният хидроксид беше само за шега.“

В дъното на галерията имаше малка стаичка, служила в славните дни на Бъкшоу за поправка на рамките и реставрация на портретите и пейзажите от семейната колекция.

По две от чамовите полици и върху работния тезгях все още имаше нахвърляни прашни тенекиени кутии от боя и лак, чието съдържание се бе съсухрило горе-долу заедно с кралица Виктория, а от тях като вкаменени опашки на плъхове стърчаха дръжки на четки.

Явно всички, освен мен бяха забравили, че стаичката има една много полезна особеност: счупен прозорец, който лесно се отваря, отвътре и отвън — а освен това бях смазала пантите му с мас от килера.

На външната стена, точно под рамката на прозореца, на половината разстояние до земята, имаше частично отронена тухла — признавам, бях ускорила естествения процес с помощта на една от градинските лопатки на Догър — идеално стъпало за онзи, който иска да излезе или да влезе в къщата, без да привлича нежелано внимание.

Измъкнах се през прозореца, слязох на земята и за малко да стъпя върху Догър, който беше коленичил в тревата. Той стана, вдигна шапка и пак я сложи.

— Добър ден, госпожице Флавия.

— Добър ден, Догър.

— Чудесен дъжд.

— Прекрасен наистина.

Догър погледна към златистото небе и продължи да плеви.

Най-страхотните хора постъпват точно така. Не те оплитат с въпросите си като в паяжина.

Като актьор в пантомима, който излиза на сцената иззад театралната завеса, разделих висящите върбови клони и излязох от зеления мрак на ослепителното слънце.

Времето изтичаше. Инспектор Хюит и хората му сигурно бяха само на минути след мен, а аз едва започвах разследването си. Тъй като микробусът на Бруки се намираше точно пред мен, реших да започна от него. Озърнах се бързо в двете посоки на улицата. Не видях никого.

Един от прозорците на микробуса беше спуснат до долу: очевидно Бруки го е оставил отворен. Какъв късмет!

Татко все повтаряше колко важно е винаги да носиш със себе си носна кърпа и поне веднъж се оказа прав. Когато отворех вратата, щях да оставя отпечатъци по никелираната дръжка. Трябваше ми точно парче чист плат.

Но дръжката не помръдна, макар да изскърца страховито, което подсказваше, че отдолу има ръжда. Не биваше да допусна вратата на микробуса да се откърти и да падне с трясък на улицата.

Стъпих на страничното стъпало (последва ново изскърцване на метал) и се надигнах на лакти. Опрях корем на долната част на рамката на прозореца и вмъкнах торса си в микробуса, а краката ми останаха да стърчат навън за равновесие.

С увита с носната кърпа ръка натиснах копчето за отваряне на жабката и когато капакът изхвръкна рязко, напипах вътре малък пакет. Беше точно каквото си мислех — регистрационните документи на микробуса.

За малко да надам радостен възглас! Сега щях да разбера истинския адрес на Бруки, който дълбоко се съмнявах, че е Върбовата вила.

„Едуард Сампсън“, пишеше на документа. „Рай Роуд“, Източен Финчинг.

Много добре знаех къде е Източен Финчинг: на осем километра северно от Бишъпс Лейси.

Но кой беше Едуард Сампсън? Освен че е собственикът на микробуса, от който в момента дупето ми стърчеше като щипка на омар от капан, нямах ни най-малка представа кой е.

Върнах документите в жабката и затворих капака.

Сега трябваше да претърся гаража.

— Да вървим, Гладис — казах, когато я взех от мястото, където ме чакаше. Не исках да разберат, че съм наоколо, като я оставех паркирана пред очите на всички.

Заради странната форма на двора на госпожица Маунтджой, гаражът се намираше в края на жив плет с формата на буквата Г, който обрамчваше къщата от едната страна и отзад. Скрих Гладис зад един храст и продължих пеша.

Щом стигнах до постройката, видях, че названието „гараж“ е само любезна титла. Всъщност беше просто барака.

Сградата беше квадратна, с долен етаж от тухли и горен — от дъски. През прозорците не се виждаше нищо, което говореше за наслоена мръсотия и паяжини; подобни прозорци сякаш те гледат.

Вратата някога е била боядисана, но сега боята се лющеше и разкриваше сиво, прогнило дърво, от каквото бяха направени и дъските на горния етаж.

Увих ръка с носната кърпа и натиснах бравата. Вратата беше заключена.

Прозорците на първия етаж бяха твърде високо, за да вляза през тях, а счупената дървена решетка, по която пълзеше бръшлян — твърде паянтова, за да се изкатеря. На стената имаше подпряна разнебитена стълба, твърде опасна на вид, за да влезе в употреба. Реших да заобиколя отзад.

Трябваше да внимавам. Само хлътналата дървена ограда и тясната пътека разделяха задната част на гаража от надвисналата върба на госпожица Маунтджой. Наложи се да се придвижвам на прибежки като командос по морски бряг.

В края на плета, от лявата страна на пътеката на гърба на гаража, имаше малко дворче, оградено с телена мрежа, от което, щом се приближих, дочух енергично кълване. В заграждението имаше клетка не по-висока от шейсет сантиметра — всъщност по-ниска, — а в нея стоеше най-големият петел, който съм виждала: толкова беше голям, че трябваше да крачи приведен.

Щом ме видя, птицата се спусна към двете мрежи, които ни разделяха, и понечи да ме клъвне в лицето със страховито пляскане на криле. Първата ми инстинктивна реакция бе да побягна, но после видях умолителния поглед в тъмните му очи.

Петелът беше гладен!

Взех шепа зърно от прикованата за рамката на клетката кутия и го хвърлих през мрежата. Петелът се спусна на семената като вълк на руски селяни, а червеният му като мак гребен се клатеше нагоре-надолу, сякаш се задвижваше с пара.

Докато птицата пируваше, в другия край на клетката забелязах вратичка към гаража. Беше голяма колкото за петела, но щеше да свърши работа.

Хвърлих още две шепи зърно, за да разсея птицата, и се обърнах към телената мрежа. Издигаше се на около два метра, но беше твърде високо, за да скоча и да се хвана за горната дървена рамка. Опитах се да се изкатеря по телта, но обувките ми не се задържаха.

Отказах да се примиря, седнах и събух обувките и чорапите си.

Когато дойдеше време да напиша автобиографията си, непременно трябваше да отбележа, че телена мрежа може да бъде изкатерена от босо момиче, но само ако е готово да понесе адски мъки, за да задоволи любопитството си.

Катерех се, като пъхах пръсти в шестоъгълните отвори на мрежата, а с всяка крачка сякаш стъпвах върху остри ножове. Когато най-сетне стигнах до върха, имах чувството, че краката ми са разранени като на Скот по време на експедицията му до Южния полюс.

Щом скочих на земята от вътрешната страна, петелът се спусна към мен. Тъй като не се сетих да напълня джоба си със зърно за изгладнялата птица, сега бях оставена на милостта й.

Петелът се хвърли към голите ми колене, а аз се хвърлих към отвора в гаража.

Вратичката беше тясна, но пропълзях, стенейки, през прохода, докато петелът кълвеше яростно босите ми крака и след няколко секунди се озовах в гаража: в някакво странно заграждение, но все пак в гаража.

Заедно с петела, който ме беше последвал и сега ми налиташе като птица отмъстител.

Осенена от внезапно вдъхновение, клекнах, привлякох вниманието му и със силно съскане се изправих бавно, като извивах глава и цъках с език като кралска кобра.

Подейства! В нищожния пилешки мозък древен инстинкт внезапно бе зашепнал безмълвно приказка за пиле и змия и петелът си плю на петите и се изстреля през отвора като пернато торпедо.

Бръкнах с пръст през мрежата, завъртях дървената летвичка, която служеше за мандало, и влязох в коридора.

Предполагам, че очаквах да видя отделения за коне, съсухрени сбруи, окачени по дървени пирони, чесала и пейки, а може би и отдавна изоставен файтон в някой сумрачен ъгъл. Може би си мислех за нашия гараж в Бъкшоу.

Но каквото и да очаквах, изобщо не бях подготвена за тази гледка.

Под ниските греди на тавана на някогашната конюшня стояха тапицирани със зелена и розова коприна дивани, наблъскани нагъсто като автобуси на площад „Пикадили“. Пъстри буркани и керамични вази — някои със сигурност марка „Уеджууд“ — бяха поставени тук и там върху маси, чието старо дърво сияеше дори на слабата светлина. Резбовани шкафове и богато инкрустирани масички се криеха в сенките, а близките отделения за конете преливаха от скъпи сервизи за чай и ориенталски паравани.

Това беше склад — и то необикновен!

Подпряна на една от стените, почти скрита от масивен бюфет, стоеше изящно гравирана полица за камина от XVIII век, пред която наполовина бе разгънат пищен мек килим. Приятелката и лакей на Фели, Шийла Фостър, не пропускаше възможност да изтъкне качествата на подобна вещ дори в най-обикновен разговор: „Архиепископът на Кентърбъри ни гостува за уикенда. Докато ми щипваше бузата, изпусна троха от кекса върху скъпия ни стар килим от Обюсон2.“

Тъкмо пристъпих напред да го разгледам по-добре, когато нещо привлече погледа ми: проблясък от тъмния ъгъл на полицата за камина. Ахнах тихичко, защото в гаража на госпожица Маунтджой стояха Лисицата Сали и Шопо — триножниците на Хариет!

„Но как…? Как, за Бога, е възможно това?“

Само преди няколко часа ги видях в салона в Бъкшоу. Бруки Хеъруд нямаше как да се е промъкнал в къщата и да ги е откраднал, защото беше мъртъв. Но кой друг би могъл да ги донесе тук?

Можеше ли да е Колин Праут? Все пак той беше марионетка на Бруки и го срещнах в квартала само преди няколко минути.

Дали Колин живееше тук с Бруки? Госпожица Маунтджой каза, че Бруки й е наемател, което със сигурност означаваше, че Бруки живее тук. Не видях кухня или спалня, но те може би се намираха някъде отвъд морето от мебели или на горния етаж.

Върнах се обратно в главния коридор, а на улицата навън изсвистяха спирачки на кола.

Да му се не види! Това спокойно можеше да е инспектор Хюит.

Клекнах и се приближих до прозореца с патешко ходене, където прилепих гръб в масивен абаносов скрин, иззад който можех да надничам незабелязано.

Но към вратата не вървеше инспектор Хюит, а двуног булдог. Ръкавите на мъжа бяха навити до лактите и разкриваха ръце, които освен обилното окосмяване, приличаха на два свински бута. Разгърдената му риза разкриваше гора от черни къдрави косми, а дланите му се свиваха и разгъваха в юмруци, докато вървеше целеустремено към вратата.

Който и да беше той, си личеше, че е недоволен. Мъжът изглеждаше достатъчно силен да ме разкъса като пакет цигари. Не биваше да ме заварва тук.

Проправих си път назад през лабиринта от мебели с опънати нерви. На два пъти се стреснах от някакво движение наблизо, но установих, че е собственото ми отражение в едно непокрито огледало.

Мъжът вече отваряше вратата, когато стигнах до заграждението пред вратичката за петела. Измъкнах се навън — слава Богу, че бях боса, а подът бе покрит със слама, — приведох се на четири крака, после легнах по корем и започнах да пълзя през тесния проход навън.

Петелът се спусна върху мен като шампион по борба. Докато пълзях, се опитвах да предпазя лице с ръцете си, но клюнът на птицата беше остър като бръснач. Преди да измина и половината път, китките ми вече кървяха.

Покатерих се по телената мрежа, а петелът се хвърляше неуморно към краката ми. Нямах време дори да усетя как мрежата се врязва в пръстите ми. Стигнах до върха, прехвърлих се през дървената летва и скочих тежко на земята.

— Кой е там? — Гласът на мъжа в гаража звучеше сякаш е на не повече от два-три метра от мен. Но освен ако не легнеше по корем и не пропълзеше, нямаше как да ме проследи — нямаше дори да ме види във външното заграждение.

Щеше да се наложи да се върне до колата си и после да заобиколи гаража по пътеката.

Чух стъпките му да се отдалечават по дървения под.

Отново тръгнах на прибежки покрай разнебитената ограда, но изведнъж се сетих, че съм си забравила обувките и чорапите!

Върнах се да ги взема вече задъхана и с болка в гърдите при всяко вдишване. Отново минах покрай оградата и се спотаих зад плета, където бях оставила Гладис.

Тъкмо навреме. Притихнах зад живия плет — опитвах се дори да не дишам, — когато двуногият булдог мина тромаво покрай мен.

— Кой е там? — попита той отново и чух как петелът се хвърля към мрежата с диво кудкудякане.

След няколко груби ругатни преследвачът ми изчезна. Не се осмелявам да предам точните му думи, но ще ги помня за деня, в който ще ми се наложи да ги използвам.

Изчаках минутка-две за всеки случай, изкарах Гладис иззад плета и потеглих към къщи.

Докато карах, се стараех да си придам вид на възпитано английско момиче, излязло да се повози с колелото си на чист въздух.

Но малко се съмнявах, че ще заблудя някого: ръцете и лицето ми бяха мръсни, китките и глезените — окървавени, коленете — издрани, а дрехите ми ставаха само за боклука.

Татко нямаше да се зарадва.

Ами ако в мое отсъствие са открили Порцелан в стаята ми? Ами ако тя се е събудила и е слязла на долния етаж? Или е влязла в кабинета на татко!

Макар досега да не се бях свивала ужасено на велосипед, сега го направих.

Порцелан спеше като пън. Напразно се бях тревожила.

Погледах я как лежи на леглото ми в същата поза, в която я бях оставила. Тъмните кръгове под очите й като че ли бяха изсветлели, а дишането й бе едва доловимо.

Две секунди по-късно последва внезапно движение и се оказах прикована към леглото с палците на Порцелан, притиснали трахеята ми.

— Демон! — стори ми се, че изсъска тя.

Борех се да се освободя, но не можех да помръдна. Пред очите ми избухваха ярки звезди, докато посягах безпомощно към ръцете й. Не ми достигаше кислород. Опитах се да се дръпна.

Но не можех да се меря с нея. Тя беше по-голяма и по-силна от мен и вече усещах как движенията ми стават мудни и не ме е грижа. Колко лесно би било да се предам…

Не!

Спрях да се боря и стиснах носа й с палец и показалец. С последните ми останали сили го извих силно.

— Флавия!

Изглеждаше изненадана да ме види — сякаш сме стари приятелки, срещнали се неочаквано пред картина на Вермеер в Националната галерия.

Отдръпна ръце от гърлото ми, но аз още не можех да си поема въздух. Изтърколих се от леглото на пода, обхваната от пристъп на кашлица.

— Какво правиш? — попита объркано тя.

— А ти какво правиш? — отвърнах задавено аз. — Смаза ми трахеята!

— О, Боже, ужас! Съжалявам, Флавия, наистина. Сънувах, че съм във фургона на Фенела и над мен се надвеси някакъв ужасяващ… звяр! Мисля, че беше…

— Да?

Тя извърна очи.

— Съжалявам… Не мога да ти кажа.

— Няма да казвам на никого. Обещавам.

— Не, не бива.

— Добре тогава. Не ми казвай. Всъщност, ти забранявам да ми казваш.

— Флавия…

— Не — отсякох искрено. — Не искам да знам. Да си говорим за нещо друго.

Знаех, че ако изчакам, онова, което криеше Порцелан, щеше да се излее от устата й като смляно месо от месомелачката на госпожа Малит.

Което ми напомни, че не съм яла от цяла вечност.

— Гладна ли си? — попитах я.

— Като вълк. Сигурно си чула как ми къркори стомахът.

Не бях, но се направих, че съм чула и кимнах мъдро.

— Стой тук. Аз ще донеса нещо от кухнята.

Обърнах се и примигнах. Лежах просната в долната част на леглото с глава, болезнено извита и притисната в таблата. В горния край на леглото Порцелан спеше завита с одеялото ми, положила коси на възглавницата ми като някаква ориенталска принцеса.

За миг ме хвана яд, но тогава си спомних историята й от снощи и оставих ядът да се стопи до съжаление.

Погледнах към часовника и за свой ужас видях, че съм се успала. Бях закъсняла за закуска. Татко настояваше блюдата на всяко хранене да се сервират и отнасят с военна точност.

Внимателно, за да не събудя Порцелан, се преоблякох бързо, прокарах четка през косата си и се промъкнах към трапезарията.

Татко, както обикновено, се бе потопил в най-новия брой на списание „Филателия“ и, изглежда, почти не забеляза пристигането ми: сигурен знак, че предстоеше поредният търг за продажба на марки. Ако финансовото ни състояние наистина беше толкова несигурно, колкото твърдеше той, трябваше да е напълно наясно с актуалните цени на марките. Докато се хранехме, татко си водеше бележки върху салфетка с парче молив, потънал в съвсем друг свят.

Седнах тихичко на стола си, а Фели ме прикова със студения и сразяващ поглед, който бе копирала от кадри на кралица Мери в кинопрегледите.

— Имаш пъпка на лицето — казах делово, докато наливах мляко върху зърнените гранули.

Тя се направи, че не ме е чула, но след по-малко от минута със задоволство видях как инстинктивно вдига ръка към бузата си и започва обследване. Сякаш гледах как рак пълзи бавно по морското дъно в някой от цветните късометражни филми в киното: „Живот в океана“ или някой подобен.

— Внимавай, Фели! — предупредих я. — Ще се пръсне.

Дафи вдигна очи от книгата си — „Огледало на Лондон и Англия“ — същата, която намерих на панаира. Сама си я е купила, свинята му със свиня!

Реших по-късно да я открадна.

— Какво има предвид с „червена херинга без горчица“? — посочих аз книгата.

Дафи обичаше да се възползва и от най-малката възможност да се изфука с необятните си знания.

Вече си бях припомнила наум всичките си знания за горчицата, които всъщност бяха съвсем малко. Знаех, например че съдържа, освен всичко останало, и олеинова, ерукова, бехенова и стеаринова киселина. Знаех, че стеариновата киселина се среща в говеждата и овчата мазнина, защото веднъж подложих на химичен анализ едно от неделните печени ястия на госпожа Малит и прочетох, че еруковата киселина носи името си от гръцката дума „повръщам“.

— През шестнайсети и седемнайсети век смятали червената херинга за долнокачествена храна — отвърна Дафи и подчерта с изпепеляващ поглед думата „долнокачествена“.

Погледнах крадешком към татко, за да проверя дали ни наблюдава, но той бе забил поглед в списанието.

— Никълъс Бретън казал за нея, че е „гнусно ястие за груби стомаси“ — продължи Дафи, въртейки се наперено на стола си. — Освен това е казал, че старата треска, това е друг вид риба, в случай че не знаеш, е като „необозначена престилка“, което означава прислужник, който не носи герба на господаря си.

— Дафни, моля те… — намеси се татко, без да вдига очи от списанието, и тя млъкна.

Знаех, че става въпрос — като си мислеха, че не разбирам — за Догър. Войната в Бъкшоу се водеше така: невидимо, а понякога и мълчаливо.

— Подай ми една препечена филийка, ако обичаш — помоли Дафи тихо и възпитано, сякаш се обръщаше към непознат в кафене: като че последните единайсет години от живота ми изобщо не съществуваха.

— Фостър имат нов корт за бадминтон — отбеляза Фели внезапно, без да се обръща конкретно към някого. — Шийла ще използва стария за паркинг на Даймлера си.

Татко изсумтя, но разбрах, че вече не ни слуша.

— Много е модерна — продължи Фели. — Накара Копли да поднесе десерт на южната морава, но вместо сладолед, ни сервира охлюви! Ядохме ги сурови като стриди, като кинозвездите. Толкова забавно беше.

— По-добре внимавай — предупредих я аз. — Събирачите на охлюви понякога слагат в кошницата и по някоя пиявица погрешка. Ако глътнеш пиявица, тя ще прояде стомаха ти отвътре.

Лицето на Фели бавно побледня.

— Имаше някаква статия по въпроса в „Хрониките на Хинли“ — добавих услужливо. — В броя от преди три седмици, ако помня правилно. Ставаше въпрос за мъж от Сейнт Елфрида, съвсем наблизо, който глътнал пиявица, и се наложило да му…

Но Фели вече беше станала от стола и сега изтича навън.

— Отново ли провокираш сестра си, Флавия? — надигна очи от списанието татко, но постави пръст, за да си отбележи страницата.

— Опитвах се да обсъдя новините — отвърнах аз. — Но май не я заинтригуваха особено.

— Ах — въздъхна татко и продължи да чете за дефектите в печатарската плака на сините марки от две пени.

Когато татко седеше с нас на масата, поне се правехме на възпитани.

Успях да се измъкна изненадващо лесно.

Хариет. Майка ми.

Седи под прозореца в салона на Бъкшоу. От дясната й страна сестра ми Офелия, около седемгодишна, си играе с нишка червена прежда, оплетена около пръстите й като тънка алена змия. Отляво на Хариет другата ми сестра, Дафни, макар твърде малка, за да може да чете, е отбелязала с показалец до коя страница е стигнала на голяма книга: „Приказки от братя Грим“.

Хариет е свела нежно очи, с лека усмивка на лице като мадона, към белия вързоп в ръцете си: дете — бебе, облечено в дълга бяла дрешка с богата бродерия и дантели — може би рокличка за кръщене?

Искам да погледна майката, но очите ми непрекъснато се връщат към бебето.

Това, разбира се, съм аз.

— Преди десет години — казваше Ванета — отидох в Бъкшоу един зимен ден.

Вече стоеше зад гърба ми.

— Колко добре си го спомням. През нощта бе станало убийствено студено. Всичко беше покрито с лед. Позвъних на майка ти и й предложих да го оставим за друг път, но тя не искаше и да чуе. Каза, че заминавала и искала портретът да е подарък за баща ти. Щяла да му го даде, когато се върнела.

Зави ми се свят.

— Но така и не се върна — добави тихо Ванета, — а, честно казано, след това сърце не ми даваше да я занеса на баща ти. Горкичкият, толкова скърби.

Скърби ли? Макар никога да не съм мислила по въпроса точно от тази гледна точка, беше вярно. Татко наистина скърбеше, но сам и предимно мълчаливо.

— Картината е негова, тъй като майка ти ми плати предварително. Тя беше много доверчива.

„Наистина ли?“, искаше ми се да попитам. „Не знаех. Не я познавах добре като вас.“

Изведнъж усетих непреодолимо желание да се махна от това място — да изляза навън и да дишам свободно.

— Най-добре я задръжте, госпожо Хеъруд… поне засега. Не искам да разстройвам татко.

„Я чакай!“, сетих се в следващия миг. Та целият ми живот беше посветен на това да разстройвам татко — или поне да не го слушам. Откъде изведнъж ме обзе желание да го утеша и да го накарам да ме прегърне?

Не че щях да го направя, разбира се, защото ние Де Лус не правим такива неща.

Въпреки това някаква непознаваема част от Вселената се бе променила, сякаш една от четирите гигантски костенурки, на които разправят, че се крепял светът, изведнъж е пристъпила от единия на другия си крак.

— Трябва да вървя — казах и неизвестно защо тръгнах заднишком към вратата. — Съжалявам за Бруки. Знам, че той има много приятели в Бишъпс Лейси.

Всъщност изобщо нямаше подобно нещо! Защо излъгах? Сякаш устата ми е обладана от демони и не можех да спра думите.

Всичко, което на практика знаех, беше, че Бруки Хеъруд е бракониер и лентяй — и че го изненадах по време на едно от нощните му похождения. Знаех това, както и че твърдеше, че е видял Сивата дама на Бъкшоу.

— Довиждане — казах и излязох в коридора, където Урсула се обърна рязко и се скри бързо от поглед с плетена кошница в ръка. Но не толкова бързо, че да не забележа изпълнения с омраза поглед, който ми хвърли.

Инспекторът никак не изглеждаше доволен. Догър, който току-що го бе поканил да влезе, затвори тихо вратата и изчезна, както правеше обикновено.

— Май трябва да откриете представителство на участъка тук, в Бъкшоу — казах приветливо в опит да го разведря. — Ще спестите от бензин.

Инспекторът изобщо не се развесели.

— Хайде да си поговорим — отвърна той и аз останах с впечатлението, че не се опитва особено да ме предразположи.

— Разбира се. На ваше разположение съм.

Можех да съм изключително великодушна, когато съм в настроение.

— Става въпрос за онова, което открихме при фонтана… — започна той.

— Имате предвид Бруки Хеъруд, нали? Да, каква трагедия.

Инспекторът, изглежда, се изненада.

По дяволите! Десет секунди от началото на играта, и вече бях допуснала сериозна грешка.

— Значи го познаваш?

— О, всички познават Бруки — окопитих се бързо. — Той е един от селските чешити. Или поне… беше.

— А ти познаваше ли го?

— Виждала съм го. Тук-там, сещате се. Мяркала съм го из селото. Това е в общи линии.

Свързвах с невидим шев истина и неистина — умение, с което особено се гордеех. Един от триковете на занаята в такива случаи е да предложиш нова информация, преди разпитващият да има време да зададе друг въпрос. Така че продължих:

— Върнах се при Стобора, защото се притеснявах за Грай. Грай е конят на циганката. Исках да се уверя, че има храна.

Това не беше съвсем вярно: Грай можеше да се храни седмици наред с тревата на поляната, но никой не поставя под съмнение благородните мотиви.

— Много похвално — рече инспектор Хюит. — Помолих полицай Линет да снесе там малко сено.

В съзнанието ми бързо изникна образът на полицай Линет, който снася яйце в сеното, но го пропъдих, преди да съм се ухилила.

— Да, видях, когато пристигнах. И там, разбира се, се запознах с Порцелан. Тя ми каза, че сте я намерили в Лондон.

Докато говорех, инспекторът извади бележник, отвори го и започна да си записва. Трябваше да внимавам.

— Реших, че във фургона няма да е в безопасност. Особено след като нападателят на баба й е още на свобода. Настоях да дойде с мен в Бъкшоу и по пътя насам се натъкнахме на тялото.

Не казах „тялото на Бруки“, защото не исках да изглеждам твърде близка с него, което само би довело до още въпроси за познанството ни.

— В колко часа се случи това?

— Хм, да видим. Вие бяхте тук, когато станах, някъде по времето за закуска, значи около девет и половина, бих казала.

Инспекторът прелисти назад няколко страници от бележника си и кимна. На верен път бях.

— Веднага след това дойде сержант Грейвс да ми вземе отпечатъци. Към десет и половина… може би единайсет? Във всеки случай полицай Линет би могъл да ви каже в колко часа се обадих да съобщя, което беше не повече от десет-петнайсет минути след като открих тялото във фонтана.

Протаках — увъртах и отлагах момента, в който инспекторът неизбежно щеше да попита за предполагаемото ми нападение срещу Фенела. Реших просто да го кажа направо.

— Според Порцелан аз съм нападнала баба й — заявих рязко.

Инспектор Хюит кимна.

— Госпожа Фаа е много дезориентирана. Често се случва при травми на главата. Мислех си, че съм бил пределно ясен с внучката, но може би ще трябва да поговоря отново…

— Не! — прекъснах го аз. — Не го правете. Не е от значение.

Инспекторът ме изгледа остро и записа още нещо в бележника си.

— Пак ли изписвате „Р“ срещу името ми?

Дързък въпрос и веднага щом го зададох, съжалих. При едно предишно разследване бях видяла инспекторът да изписва главна буква „Р“ срещу името ми. Отказа да ми обясни какво означава и това ме влудяваше.

— Не е възпитано да задаваш такива въпроси — отвърна той с лека усмивка. — Човек никога не бива да разпитва полицай за тайните му.

— Защо?

— По същата причина, поради която аз не те разпитвам за твоите.

Обожавах този човек! Как само си седяхме и играехме мисловна партия шах, в която и двамата знаехме, че единият мами.

С риск да се повторя — обожавах този човек!

— Затуляш ми светлината — каза Дафи.

Умишлено застанах между книгата в ръцете й и прозореца.

Нямаше да е лесно да помоля сестра си за помощ. Поех си дълбоко въздух.

— Имам нужда от помощ.

— Горкичката Флавия!

— Моля те, Дафи — казах аз, отвратена от себе си, че я умолявам. — Става въпрос за човека, чийто труп открих във фонтана.

Дафи хвърли раздразнено книгата.

— Защо ме въвличаш в подлите си игри? Много добре знаеш колко ме разстройват.

Дафи да се разстройва от игри?

— Мислех си, че обичаш кримките! — посочих към книгата й, сборник с криминалните разкази за отец Браун от Гилбърт Честъртън.

— Обичам ги, но не и в истинския живот. От нещата, с които се занимаваш, ми се повдига.

Това беше новост за мен. Щях да я запомня за по-нататъшна употреба.

— И татко е същият — добави тя. — Знаеш ли какво каза на закуска, преди ти да слезеш? „Флавия пак е намерила труп.“ Все едно се гордее с теб.

Нима татко е казал това? Не можех да повярвам.

Колко неща разбрах само за минута! Трябваше да се сетя по-рано да говоря с Дафи.

— Вярно е. Намерих труп. Но ще ти спестя подробностите.

— Благодаря — рече тихо тя и дори ми се стори, че е искрена.

— Посейдон — продължих, като се възползвах от лекото затопляне на отношенията ни. — Какво знаеш за Посейдон?

На това му се казва да хвърлиш ръкавицата. Дафи беше компетентна по всички въпроси, а аз знаех, че няма да устои на изкушението да се изфука със свръхестествената си памет.

— Посейдон ли? Бил е простак. Грубиян и простак. И женкар.

— Как може един бог да е простак?

Дафи не отговори на въпроса ми.

— Бил е, както днес бихме го нарекли, светец, покровител на моряците, при това по много основателна причина.

— Какво означава това?

— Че е бил не по-добър, отколкото се е изисквало за тази длъжност. А сега изчезвай оттук.

По принцип щях да се докача, задето ме гони така високомерно (обожавам думата „докача“ — от „Дейвид Копърфийлд“ е, споменава се, когато леля му, Бетси Тротууд, е докачена от раждането на Дейвид), но сега не се засегнах — вместо това изпитах странно чувство на благодарност към сестра си.

— Благодаря, Дафи. Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Малко прекалявах, но наистина бях доволна. А мисля, че Дафи също. Когато взе книгата си, забелязах, че ъгълчетата на устата й се извиха нагоре с около милиметър.

Както няколко от другите магазини в Бишъпс Лейси, антиквариатът на Петибоун имаше старинна фасада с малка изписана вратичка, сместена между два еркерни прозореца.

Минах бавно с колелото по улицата, а после слязох от Гладис и се приближих небрежно до магазина, сякаш чак сега го забелязвах.

Прилепих нос в стъклото, но вътре беше твърде тъмно, за да видя нещо повече от купчина стари чинии върху прашна маса.

Неочаквано отнякъде изникна ръка и окачи нещо право пред лицето ми — ръчно написана картонена табела.

„Затворено“, гласеше тя и картонът още се полюшваше на връвта, когато се стрелнах към вратата. Сграбчих бравата, но в същия миг, чифт ръце без тяло хванаха топката от вътрешната страна и отчаяно се опитаха да й попречат да се завърти — опитаха се да заключат, преди да успея да вляза.

Но късметът беше на моя страна. Силният ми натиск се оказа по-силен от натиска на ръцете от вътрешната страна и влетях в магазина малко по-бързо, отколкото ми се искаше.

— О, благодаря. Мислех си, че сте затворили. Но търся подарък и…

— Затворено е — каза пресипнало тънко гласче и щом се обърнах, се озовах лице в лице със странен дребен човек.

Приличаше на дръжка на чадър, издялана във формата на папагал: гърбав нос, бяла коса, гъста и къдрава като напудрена перука, и червени кръгове на двете бузи, сякаш си е сложил руж. Лицето му беше бяло като платно, а устните — неописуемо червени.

Изглеждаше нестабилен на мъничките си крака и се полюшваше толкова застрашително напред-назад, че имах чувството, че всеки момент ще се стовари на земята.

— Затворено е — повтори той. — Елате друг път.

— Господин Петибоун? — попитах и протегнах ръка. — Аз съм Флавия де Лус от Бъкшоу.

Не му оставих голям избор.

— Приятно ми е да се запознаем — рече, пое два от пръстите ми в миниатюрната си длан и ги стисна леко. — Но магазинът е затворен.

— Става въпрос за баща ми — продължих задъхано. — Днес е рожденият му ден и искахме, аз и сестрите ми, да го изненадаме. Той проявява голям интерес към един предмет в магазина ви и се надявахме… съжалявам, че идвам толкова късно, господин Петибоун, но сгъвах бинтове в медицинската палатка на „Свети Йоан“ и…

Оставих долната си устна леко да потрепери.

— И кой е този… хм… предмет?

— Една маса — казах бързо първото, което ми дойде наум, и добре, че се сетих. В подобен магазин сигурно се намираха десетки маси и щях да имам възможност да огледам добре наоколо, докато търсех подходящата.

— Бихте ли… хм… я описали?

— Да, разбира се. Има четири крака и… плот.

Виждах, че не съм го убедила.

— Ще се използва за марки. Баща ми е филателист и се нуждае от маса, на която да преглежда колекцията си… под лампа. Зрението му вече не е така остро както преди и със сестрите ми…

Човекът ме побутваше към вратата.

— О, чакайте малко. Мисля, че е тази — посочих към една доста окаяна мебел, сбутана в мрака под масивен часовник, украсен с калаени коне с големи кореми. Приближих се да я докосна и се озовах на около два метра навътре в магазина.

— О, не, тази е твърде тъмна. Мислех си, че е от махагон. Не! Чакайте, ето онази там е!

Хвърлих се навътре в магазина и потънах в сенките. Петибоун настъпваше след мен като вълк след плячка и осъзнах, че пътят ми към изхода е отрязан.

— Каква игричка играеш? — попита той и внезапно посегна към лакътя ми.

Отскочих назад и му се изплъзнах.

Изведнъж ситуацията стана опасна. Но защо? Имаше ли нещо в магазина, което Петибоун не искаше да видя? Дали подозираше, че съм надушила съмнителните му сделки с антики?

Каквато и да бе причината за агресивното му поведение, трябваше да действам бързо.

От дясната ми страна на около трийсет сантиметра от вратата, стоеше масивен гардероб. Пъхнах се зад него.

Бях в безопасност, поне за известно време. Господин Петибоун беше твърде едър, за да се провре до мен. Възможно бе и да не мога да изляза оттам, но поне имах миг, за да планирам следващия си ход.

След малко обаче Петибоун се върна с метла. Бутна ме в ребрата с мекия край и натисна. Не помръднах. Тогава обърна метлата и започна да ме мушка бясно с дръжката, все едно е сгащил плъх зад кухненския шкаф.

— Ох! — извиках силно. — Спрете! Престанете! Боли ме!

Всъщност не ме болеше, но нямаше да му го кажа. Успях да се плъзна достатъчно далеч, за да изляза от обхвата на метлата.

Той заобиколи гардероба, за да се опита да ме изтика от другата страна, но аз се плъзнах обратно в далечния край.

Съзнавах обаче, че съм хваната в капан. Тази игра на котка и мишка можеше да продължи цял ден.

Гардеробът вече се клатеше, а болтовете му скърцаха пронизително. Петибоун бе опрял рамо в единия ъгъл на дървената мебел и го местеше към стената.

— Ох! — изписках аз. — Ще ме премажете!

Дървената мебел застина неподвижна и атаката му спря за миг. Чух тежкото му дишане.

— Реджиналд!

Женският глас прониза магазина като падаща висулка.

— Реджиналд! Качвай се тук веднага! Чу ли?

— Ей, вие горе! — извиках. — Аз съм Флавия де Лус.

Последва тишина, но след малко гласът се обади:

— Качвай се, Флавия. Реджиналд, доведи момичето.

Все едно каза „донеси“

Измъкнах се иззад гардероба, разтрих лакти и му хвърлих укорителен поглед.

Неговият поглед се плъзна към тясно стълбище покрай стената на магазина и преди да е размислил, тръгнах към стъпалата.

Можех да се стрелна към вратата, ала не го направих. Това можеше да е единственият ми шанс да огледам магазина. „Като е гарга, да е рошава“, обичаше да казва госпожа Малит.

Поставих крак на първото стъпало и се затътрих нагоре към съдбата си.

Стаята на втория етаж напълно ме изненада. Вместо плетеницата от малки отделения, които си представях, помещението беше неочаквано просторно. Всички вътрешни стени явно бяха срутени, за да се получи широка мансарда, голяма колкото магазина отдолу.

И какъв контраст имаше само между двете помещения! Тук нямаше струпани мебели: всъщност, с едно изключение, стаята беше почти празна.

В средата й стоеше огромно квадратно легло, покрито с бели чаршафи, а върху него, облегната на стена от възглавници, лежеше жена с лице, сякаш изсечено от леден блок. Кожата й имаше лек синкав — или цианиден — оттенък, което можеше да се дължи на отравяне с въглероден оксид или със сребро, но след като се взрях в нея, установих, че оцветяването не е от отравяне, а е грим.

Кожата й имаше цвят на кондензирано мляко. Устните, също като на съпруга й (предположих, че човекът папагал й е съпруг), бяха покрити с удивително червено червило, сякаш е изостанала звезда от нямото кино, а косата й се спускаше около лицето на безброй сребристи масури.

Чак след като огледах стаята и обитателката й, насочих вниманието си към самото легло: изработено от абанос, с четири колони, резбовани във формата на черни ангели, замръзнали в движение като караула пред Бъкингамския дворец.

Явно бяха натрупали няколко дюшека един върху друг, за да е толкова високо, а отстрани имаше сложени две дървени стъпала като стълба, подпряна на бала сено.

Леденото привидение в леглото бавно вдигна театрален бинокъл пред очите си и ме разгледа хладно през лещите.

— Флавия де Лус, казваш. От дъщерите на полковник Де Лус от Бъкшоу?

Кимнах.

— Сестра ти Офелия ни е свирила в Женския институт. Забележително талантлива пианистка.

Трябваше да се досетя, че прикованият към леглото айсберг е приятелка на Фели!

При други обстоятелства щях да отговоря грубо и да изляза от стаята, но сега не беше моментът за подобно нещо. Започвах да осъзнавам, че разследването на убийство изисква голяма жертвоготовност.

Всъщност жената казваше истината. Фели наистина бе първокласна пианистка, но нямаше смисъл да го повтарям непрекъснато.

— Да — отвърнах. — Много е талантлива.

До този момент не бях забелязала колко близо стои Реджиналд — на едно-две стъпала зад гърба ми.

— Ти можеш да си вървиш, Реджиналд — каза жената и аз го проследих с поглед как слиза притеснително мълчалив обратно към магазина.

— А сега говори — обърна се към мен жената.

— Опасявам се, че дължа извинение на вас и на господин Петибоун. Излъгах го.

— За какво?

— Казах, че съм тук, за да купя маса за татко. Всъщност само търсех възможност да ви попитам за Спънатите.

— Спънатите ли? — попита тя с неловък смях. — Защо мислиш, че знам нещо за тях? Изчезнали са още по времето на напудрените перуки.

Въпреки че отрече, видях как въпросът ми я хвана неподготвена. Може би трябваше да се възползвам от изненадата й.

— Знам, че братството е основано през седемнайсети век от Никодимус Флич и че Стобора в Бъкшоу е важна част от историята им, тъй като там са се кръщавали и така нататък.

Замълчах, за да видя как ще приеме думите ми.

— И какво общо имам аз с тази работа? — попита жената, свали бинокъла и пак го вдигна.

— Ами, някой спомена, че вие сте от тази… вяра. Говорех си с госпожица Маунтджой и тя…

Вярно е — наистина бях говорила с госпожица Маунтджой. Стига да не споменавах, че всъщност не тя ми е казала, нямаше да съм извършила грях. Освен че премълчах, може би. Фели все повтаряше до втръсване какъв страшен грях е премълчаването.

— Тилда Маунтджой — рече жената след дълго мълчание. — Разбирам… продължавай.

— Ами, работата е там, че си водя записки за историята на Бъкшоу и докато преглеждах архивите в библиотеката на татко, се натъкнах на няколко стари документа.

— Документи ли? — попита тя настойчиво. — Какви документи?

Захапваше въдицата! Мислите й бяха изписани по лицето ясно като татуировки.

„Стари документи, свързани с Никодимус Флич и Спънатите ли?“, мислеше си тя. „Каква чудесна възможност да дръпна килима изпод краката на скъпата, глупава, стара Тилда и многословните й доклади във вестника на Дружеството за изследване на историята на Спънатите. Какво като е бивша библиотекарка! Ще й покажа какво може да излезе на бял свят след истинско проучване.“

И така нататък.

— О, просто откъслечни неща — отвърнах. — Писма до един от предците ми, Луций де Лус, за това-онова… Просто купища имена и дати — добавих. — Нищо интересно, опасявам се.

Това беше черешката на тортата — но щях да се престоря, че е маловажно.

Жената се взираше в мен през лещите на бинокъла като орнитолог, който неочаквано се е натъкнал на рядък вид птица.

Сега трябваше да изчакам. Ако думите ми не бяха разпалили любопитството й, нищо друго нямаше да помогне.

Почти усещах горещината на погледа й.

— Това не е всичко — заяви тя. — Какво още? Не ми казваш цялата истина.

— Ами всъщност си мислех да помоля Спънатите да ме приемат сред тях. Ние Де Лус не сме истински англиканци, тъй като векове наред сме изповядвали католицизма, но Фели ми каза, че Спънатите не се… не се…

— Не се подчиняват?

— Да, не се подчиняват, и тъй като и аз не се подчинявам… защо да не се присъединя към тях?

В това имаше зрънце истина: спомних си, че един от идолите ми, Джоузеф Пристли, откривателят на кислорода, е бил свещеник на бунтовническа секта в Лийдс, а щом изтъкнатият Джоузеф можеше, защо не и…

— Води се разгорещен дебат — прекъсна ме замислено жената — за това дали сме отцепници, или бунтовници, и при обединяването на религията през хиляда седемстотин…

— Значи наистина сте от Спънатите!

Жената се взря в мен сурово, сякаш се е замислила.

— Има хора, които пазят основите, върху които са градили предците им — каза тя. — В наши дни невинаги е лесно…

— За мен няма значение. Бих дала всичко да стана „спъната“.

В известен смисъл беше вярно. Представях си как куцукам весело по някой селски път с разперени ръце, за да пазя равновесие като въжеиграч, докато се клатушкам от едната страна на пътя до другата.

„Аз съм спъната!“ щях да викам на всеки срещнат.

„Докато куцуках към Сейнт Ийвс…“

— Много интересно — прекъсна бляновете ми жената. — А баща ти знае ли за тези въжделения?

— Не! — възкликнах потресено. — Моля ви, не му казвайте! Татко е много праволинеен и…

— Разбирам. Тогава това ще си остане наша тайна. Само двете с теб ще знаем.

Чудесно!

— О, благодаря ви — прошепнах аз. — Знаех си, че ще ме разберете.

Докато тя дърдореше за Закона за религиозната търпимост, Оксфордския закон, графинята на Хънтингтън и Калвинистката връзка, се възползвах от възможността да огледам стаята.

Нямаше много за гледане: леглото, разбира се, което сега ми напомни за Голямото легло от Уеър в Музея на кралица Виктория и принц Албърт. В далечния ъгъл, под прозореца, имаше малка масичка с котлон и кафяв чайник, кутия с бисквити и чаша в чинийка. Очевидно Реджиналд Петибоун не закусваше с жена си.

— Искаш ли бисквита? — попита тя.

— Не, благодаря. Не ям захар.

Лъжа, разбира се, но превъзходна.

— Какво необикновено дете си ти — махна жената към кутията с бисквити и добави: — Тогава би ли донесла една на мен? Не страдам от подобни скрупули.

Отидох до прозореца и взех кутията с бисквитите. Когато се обърнах, случайно погледнах навън — надолу към заграденото пространство при задния вход на магазина.

Там стоеше ръждясал зелен микробус с отворени врати и веднага познах, че е същият, който видях паркиран пред Върбовата вила.

В същия миг мускулест мъж по риза се появи в полезрението ми. Беше двуногият булдог — онзи, който за малко не ме хвана в гаража!

Освен ако не се лъжех жестоко, това трябва да беше Едуард Сампсън от „Рай Роуд“ в Източен Финчинг — чието име видях на документите в жабката.

Докато стоях неподвижно и го наблюдавах, той извади от задната част на микробуса два тежки предмета. Обърна се, може би защото бе усетил погледа ми, и вдигна глава към прозореца, на който стоях.

Първата ми реакция бе да се дръпна назад — да се отдалеча от стъклото — но установих, че не мога да помръдна. Някаква частица от съзнанието ми вече беше зърнала подробност, която чак сега мозъкът ми осмисляше, и се опасявам, че ахнах на глас.

Предметите, които двуногият булдог държеше в ръце, бяха триножниците за камина на Хариет — Лисицата Сали и Шопо!

— Какво има? — попита жената. Имах чувството, че говори някъде от много далеч.

— Ами…

— Да, скъпа… какво има?

Думичката „скъпа“ ме изтръгна от транса. Обичам да ми викат „скъпа“ или „миличка“ толкова, колкото би ми харесало да ме прострелят в главата. Запазила съм специални места в ада за хората, които се обръщаха така към мен.

Но си задържах езика зад зъбите.

— Просто… гледката от прозореца ви е зашеметяваща. Реката… фермата Малплаке… вижда се чак до Източен Финчинг и хълмовете отвъд. Човек, който минава по улицата, никога не би предположил, че…

От долния етаж се чу разтърсващ трясък от падането на тежък предмет. През дъските на пода долетяха две приглушени ругатни.

— Реджиналд! — извика жената и долу последва неловка тишина.

— Мъже! — каза тя достатъчно силно, че да я чуят. — Като слонове в стъкларски магазин са.

— Трябва да вървя. Вкъщи ме чакат.

— Добре, скъпа. Бягай. И не забравяй за писмата. Донеси ми ги, когато можеш.

Не й споделих какво си мисля, а само направих лек реверанс, обърнах се и слязох по тясното стълбище.

Долу погледнах крадешком към дъното на магазина. Реджиналд Петибоун и собственикът на микробуса се взираха в мен от сенките. Никой от тях не продума и не помръдна, но знаех, както ние, жените, усещаме инстинктивно, че са говорили за мен.

Обърнах им гръб и тръгнах към вратата, като спрях само колкото да изпиша инициалите си в праха върху един абаносов бюфет. Не ме беше точно страх, но за пръв път разбрах как се чувства звероукротител в метална клетка, когато обърне гръб под кръвожадните погледи на два нови тигъра.

Макар да не го каза, Гладис изглеждаше доволна да ме види. Бях я подпряла на едно дърво през улицата срещу магазина на Петибоун.

— Има нещо гнило тук — казах й. — Усещам го в костите си.

Веднага трябваше да се прибера и да огледам камината в салона.

Атмосферата по време на вечеря беше мрачна. Най-лошото бе, че татко седна на масата без списание „Филателия“. Вместо да чете, той грижливо ми подаде граха и попита:

— Добре ли прекара днешния ден, Флавия?

Сърцето ми почти се късаше.

Макар татко на няколко пъти да е споменавал за финансовите си затруднения, те никога не са ми изглеждали особено страшни: просто далечна сянка като войната… и смъртта. Знаеш, че съществува, но не се тревожиш за това по цял ден.

Сега обаче, след като семейство Мъмпетър беше заковано в дървен сандък, готово да бъде натоварено на влака за Лондон и да го пипат разни непознати в зали за търгове, истината за финансовите проблеми на татко удари дома ни като тайфун.

А самият татко — миличкият татко — се опитваше да ни защити от реалността с любезен разговор на масата.

Усетих как очите ми се насълзяват, но не се осмелих да се разплача. За щастие седящата срещу мен Дафи не вдигна нито веднъж поглед от книгата си.

От лявата ми страна, в другия край на масата, Фели се взираше в скута си с пребледняло лице и стиснати побелели устни. Тъмните кръгове под очите й приличаха на синини, а косата й висеше отпусната и без блясък.

Единствената дума, с която можех да я опиша, беше „прокълната“

Химичната ми магия е подействала!

Доказателството беше фактът, че Фели си е сложила очилата, поради което заключих без съмнение, че цял ден се е взирала ужасено в посланието от духовете, материализирало се в огледалото.

Въпреки че от време на време беше жестока — а може би именно поради това — Фели беше от набожните хорица, които посвещават времето си на сделки с този и онзи светец за гладка кожа или лъч светлина да огрее златистата й коса, докато коленичи на олтара за причастие.

Докато аз като цяло вярвах в химията и щастливия танц на атомите, Фели вярваше в свръхестественото и именно от тази й вяра се бях възползвала.

Но не очаквах, че ще постигна подобен опустошителен ефект.

Част от мен ми казваше да се спусна към нея, да я прегърна и да й призная, че талкът — а не Бог — е виновен за нещастието й. А после щяхме да се посмеем заедно като в добрите стари времена.

Но не можех да го направя: това би означавало да си призная за лудорията пред татко, а исках да му спестя допълнителните тревоги.

Освен това Фели по-скоро би ме намушкала с каквото намери под ръка, без да се притеснява за снежнобялата покривка на масата.

Което ме подсети за Бруки Хеъруд. Колко странно! Докато вечеряхме, никой не проговори за убиеца. Или пък убийците в множествено число.

Мисля, че чак тогава обърнах внимание на приборите. Вместо обичайните сребърни вилици и лъжици, на масата бяха поставени ножовете и вилиците с жълти дръжки, които държахме в кухнята, за да ги използва прислугата.

Не издържах повече. Бутнах стола си назад, промърморих да ме извинят и излязох. Докато стигна до вестибюла, сълзите ми вече течаха като дъжд по шахматно подредените черни и бели плочи на пода.

Хвърлих се на леглото и зарових лице във възглавницата.

Защо отмъщението болеше така? Не разбирах. Просто не е възможно. Отмъщението трябваше да е сладко, както и победата!

Докато лежах, сломена от скръб, чух звука от кожените обувки на татко по коридора.

Не можех да повярвам на ушите си. Какво правеше в източното крило? Откакто се преместих тук, той за пръв път стъпваше в тази част на къщата.

Татко влезе бавно в стаята с провлечени стъпки и го чух да спира. Миг по-късно усетих леглото да хлътва, когато седна до мен.

Не вдигнах лице от възглавницата.

След, стори ми се, ужасно дълго време, усетих ръката му нежно да ме докосва по главата — но само за миг.

Не ме погали, не каза и дума и аз бях доволна. Мълчанието му спестяваше на двама ни неловката ситуация, в която не знаем какво да кажем.

После си тръгна също толкова тихо, колкото дойде.

А аз заспах.

На сутринта светът изглеждаше напълно различен.

Подсвирквах си във ваната. Дори си изтърках хубаво лактите.

През нощта сънувах, че трябва да се извиня на Фели. Съвсем просто.

Първо трябваше да я обезоръжа. Второ, татко щеше да се впечатли, ако Фели му кажеше как съм се извинила. И трето, щях да се почувствам крайно самодоволна, задето съм постъпила правилно.

Освен това, ако си изиграех правилно картите, можех да измъкна някаква информация за Ванета Хеъруд от Фели. Разбира се, нямаше да й кажа за забравения портрет на Хариет.

Това беше идеалното решение.

Влязох в лабораторията, заключих вратата и изчаках да видя какво ще направят ръцете ми.

Винаги ставаше така. Ако просто се отпуснех и се опитах да не размишлявам прекалено, великият бог на Химията щеше да ме напътства.

Малко след това, не знам защо, взех три шишенца от шкафа и ги поставих върху работния плот.

С пипета отмерих петнайсет милилитра бистра течност от първото шише в калибрирана епруветка. От втората бутилка отмерих осемдесет и пет милилитра течност в малка колба. Гледах възхитено как пред очите ми сместа постепенно добива червеникав цвят, щом смесих двете течности със стотина милилитра дестилирана вода.

Вълшебство! Aqua regia… кралска вода!

Древните алхимици са я нарекли така, защото можела да разтваря злато, което те смятали за царя на металите.

Признавам, че винаги страшно се вълнувам, когато сама забърквам тази течност.

Всъщност aqua regia е по-скоро оранжева, отколкото червена: с цвят на нар, ако помня правилно. Да — нарове бяха.

Веднъж видях тези екзотични плодове на витрина на главната улица. Господин Хюс, зарзаватчията, ги беше заредил пробно, но си останаха там, докато не почерняха и не се спаружиха като гнили прахавици.

„Бишъпс Лейси все още не е готов за нарове, каза той на госпожа Малит. Не заслужаваме тези плодове.“

Винаги съм се удивявала на начина, по който три бистри течности — азотна киселина, солна киселина и вода — се смесват и като с магия произвеждат цвят, при това не какъв да е цвят, а цвета на огнения залез.

Вихърът от оранжеви нюанси в стъкленицата сякаш илюстрираше идеално мислите, които се вихреха и се преплитаха в съзнанието ми.

Всичко беше ужасно сложно: нападението над Фенела, злокобната смърт на Бруки Хеъруд, внезапната поява и също толкова внезапното заминаване на Порцелан, появата едновременно на три различни места на триножниците на Хариет, странният антикварен магазин на противното семейство Петибоун, госпожица Маунтджой и Спънатите, отдавна забравеният портрет на Хариет, нарисуван от Ванета Хеъруд, и на фона на всичко това като басовия звук на църковен орган — постоянното бумтене на предстоящия банкрут на татко.

Цялата тази каша би накарала и архангел да се разплаче.

В стъкленицата кралската вода потъмняваше с всяка изминала минута, сякаш чакаше нетърпеливо някои отговори.

И внезапно видях решението.

Запалих спиртната лампа и поставих стъкленицата върху нея. Щях да затопля киселината бавно, преди да премина към следващата стъпка.

От скрина извадих малка дървена кутия, върху която чичо Тар е изписал с молив думата „платина“, и отворих капака. Вътре имаше сигурно дузина плочки от сребристосивия минерал, не по-големи от нокътя на възрастен човек. Взех едно парче, тежко около седем грама.

Загрях кралската вода до необходимата температура, хванах парченцето платина с пинцета и го надвесих над колбата. Като изключим свистенето на пламъка на спиртната лампа, в лабораторията беше толкова тихо, че чух едва доловимото пльок, когато пуснах платината в течността.

В първия миг нищо не се случи.

Но след това течността в стъкленицата започна да става тъмночервена.

И платината започна да се свива.

Това беше любимата ми част!

Сякаш агонизиращо, парчето метал пълзеше към стъклената стена на колбата и се опитваше да избяга от поглъщащата го киселина.

И изведнъж — пуф! — и платината изчезна.

Почти чух как кралската вода облиза устни. „Допълнително, моля!“

Не че платината не се отбранява достойно. Най-важното, напомних си аз, бе следното: платината не може да се разтвори само с една киселина!

Не, азотната киселина не можеше сама да разтвори платината, а металът само щеше да се изсмее на солната киселина. Чак когато двете се съюзят, успяват да я разградят.

От това можех да науча ценен урок — всъщност два.

Първият: аз бях платината. Нужен беше повече от един враг, за да надвие Флавия Сабина де Лус.

Остатъчният продукт в стъкленицата беше двухлорид на платината, който сам по себе си можеше да се използва — може би щях да го приложа в бъдещ експеримент — за тест за наличие на никотин или калий. По-съществен в случая обаче беше фактът, че макар плочката платина да бе изчезнала, се беше образувало нещо ново, и то с цял куп нови свойства.

И в този миг изведнъж зърнах отражението си и стъклениците — взирах се с ококорени очи в мътната течност в колбата, която се движеше неспокойно и доби нездрав жълт цвят, сякаш е рееща се мъгла в кристална топка на гадателка.

Разбрах какво трябва да направя.

Събудих се от барабаненето на вода по покрива и улуците — звукът от дъжд над Бъкшоу.

Още преди да отворя очи, чух как цялата къща оживява по начин, по който това никога не се случваше в сухо време — дълбоко влажно вдишване и издишване — сякаш след лудешки спринт, продължил векове, старата уморена къща най-сетне прекосяваше финиша.

В коридорите тихо свистеше вятър и от неочаквани ъгли ставаше течение. Въпреки размерите си Бъкшоу притежаваше уюта на подводница.

Загърнах се с одеялото и отидох до прозореца. Навън валеше като из ведро, а капките приличаха на черти, начертани с молив и линия. Подобен дъжд не спираше бързо — щеше да вали часове наред.

Татко отбеляза пристигането ми на масата за закуска със стегнато кимване. Поне не се опитваше да води ведър разговор, поради което казах наум кратка благодарствена молитва.

Фели и Дафи, както обикновено, бяха заети да се правят, че не ме виждат.

В дъждовни дни атмосферата на масата беше по-мрачна от обикновено и тази сутрин не правеше изключение.

Септемврийското меню за закуска влезе в сила преди почти две седмици и основата на езика ми потръпна леко, когато госпожа Малит поднесе на масата дневния ни порцион от:

Фурмите, задушени в масло и поднесени със студена сметана, бяха поредното кулинарно извращение на госпожа Малит. Приличаха и имаха вкус на нещо, откраднато от ковчег посред нощ на гробището.

— Подай ми мозъка на мъртвеца — казваше Дафи, без да вдига очи от книгата си, а татко я поглеждаше кръвнишки, докато най-новият брой на списание „Филателия“ не привлечеше вниманието му обратно към страниците си — процес, който продължаваше не повече от две секунди и половина.

Но днес Дафи не каза нищо, протегна механично ръка и сипа няколко лъжици от гнусната смес в чинията си.

Фели още не беше слязла, затова се измъкнах сравнително лесно.

— Ще ме извините ли? — попитах и татко изръмжа.

Няколко секунди по-късно вече вадех от дрешника в коридора яркожълтия си дъждобран.

— Когато караш колело в дъжда — беше ми рекъл Догър, — е по-важно да те виждат добре, отколкото да останеш суха.

— Искаш да кажеш, че винаги мога да се изсуша, но не мога да възкръсна, ако ме блъсне кола — отвърнах тогава аз, отчасти на шега.

— Именно — беше отвърнал Догър със съвършена усмивчица и бе продължил да лъска обувките на татко.

Дъждът още се сипеше неумолимо, когато се стрелнах към оранжерията, където бях оставила Гладис. Тя не обичаше много дъжда, тъй като от него се каляше, но никога не се оплакваше.

Бях си съставила внимателно маршрута до „Рокс Енд“, така че да не минавам през Канавката, покрай страховитата госпожа Бул.

Докато карах по пътя към Бишъпс Лейси с жълтия си дъждобран, си спомних какво бе казал Догър по въпроса за видимостта. Въпреки мъглата, която се стелеше като сиво пране над мокрите ниви, навярно се виждах от километри. И въпреки това в известен смисъл, тъй като бях едва единайсетгодишна, носех най-доброто невидимо наметало на света.

Сетих се за онзи път, когато госпожа Малит ме заведе на кино да гледаме „Невидимият човек“. С автобуса отидохме до Хинли, за да купим нова рокля, след като съсипах официалната си пролетна одежда при един особено интересен — но провалил се — експеримент със сярна и солна киселина.

След отегчителен час в „Модният бутик на Елинор“ — магазин на главната улица с витрина, обсипана с хартиени табели в ужасяващи нюанси на розовото и синьото — „Най-модерните пролетни рокли за млади госпожици!“ „Нова колекция от Лондон!“ „Красиви за Великден!“ — госпожа Малит се смили над мен и предложи да отскочим до близката чайна.

Там седяхме четирийсет и пет минути на маса край прозореца и гледахме хората, минаващи по тротоара навън. Госпожа Малит се бе разбъбрила и може би забравила, че не съм приятелката й госпожа Уолър, се изпусна за няколко неща, които, макар да не ми се сториха важни, можеше да са ми от полза, когато порасна.

След чая и пастите, тъй като разполагахме с почти целия следобед („Много храбро се държа в магазина, миличка, въпреки онези вещици с карфиците и шивашкия метър!“), госпожа Малит предложи да ме заведе в киното, което зърнала на една уличка до чайната.

Тъй като госпожа Малит беше гледала „Невидимият човек“ преди години, през целия филм не млъкна и ме побутваше с лакът, докато ми обясняваше случващото се на екрана.

— Той ги вижда, но те него — не.

Идеята на лудия учен да се инжектира със силна белина, за да стане невидим, ме развесели, но ме шокира начинът, по който се отнасяше с лабораторните си принадлежности.

— Това е само реквизит, скъпа — успокои ме госпожа Малит, когато сграбчих ръката й при едно разбиване на стъкленици.

Но сега като се замислих, филмът не беше особено добър. Не за пръв път се сблъсках с идеята за невидимостта — изкуство, което бях принудена да овладея от деня на прохождането си.

Видим и невидим: номерът едновременно да присъстваш и да те няма.

— Юхууу! — извиках, когато профучах през локвите покрай „Свети Танкред“ и излязох на главната улица.

В другия край на селото завих на юг. В далечината се виждаше Джак Фенерът — скалист хълм с формата на череп, надвиснал над мястото, на което отивах: „Рокс Енд“.

Движех се паралелно на Канавката на около кило метър източно от нея и след няколко минути вече се спусках по инерция през една от обширните морави, простиращи се от трите страни на хълма.

И преди съм идвала в „Рокс Енд“ на посещение при стария училищен директор на татко, доктор Кисинг. Тогава го намерих на запусната остъклена тераса в старческия дом и сега очаквах да вляза в същия мавзолей.

Но за моя изненада, щом скочих от Гладис пред входа, се озовах срещу самия възрастен господин в инвалидна количка, седнал под голям пъстър чадър, забучен на моравата.

Той ми помаха, докато газех тежко към него през мократа трева.

— Я, Флавия! „Денят, който води млад посетител на прага ми, не може да е лош“. Думи на Хораций… или пък на Катул?

Усмихнах се, сякаш знаех, но съм забравила.

— Здравейте, доктор Кисинг — поздравих го и му подадох кутия цигари „Плейърс“, които бях свила от чекмеджето за бельо на Фели.

Тя ги беше купила, за да впечатли Дитер, но той шеговито я отказа от пушенето. „Не, благодаря, рече, когато сестра ми му предложи цигара, съсипват гърдите“, и Фели прибра кутията, без да я отвори. Фели беше необичайно горда с гърдите си.

— Ах, колко мило от твоя страна да се сетиш за една от най-големите ми слабости — рече доктор Кисинг и извади сякаш от нищото кибрит и ловко запали една клечка още докато отваряше цигарите.

Той вдиша дълбоко и задържа дима в дробовете си, като че цяла вечност. После издиша бавно пушека и загледан в далечината, сякаш говореше на друг, издекламира:

Като оръжие ще го пронижат и смъртта ще го сполети ли?

Кръвта ми се смрази при последния стих. За цигарите ли говореше, или за странната смърт на Бруки Хеъруд?

Разговорите с доктор Кисинг бяха като игра на шах. Нямаше пряк път.

— Спънатите — рекох като свой първи ход.

— Ах, да — усмихна се той. — Спънатите. Знаех си, че ще ме питаш за тях. Щях да се разочаровам, ако бе попитала друго.

Възможно ли беше господин и госпожа Петибоун да са му казали, че разпитвам по този въпрос? Стори ми се малко вероятно.

— Нали не подозираш, че съм от тях?

— Не — отвърнах аз и се опитах да не изоставам в играта. — Но си знаех, че племенницата ви…

До този момент почти бях забравила, че доктор Кисинг е чичо на госпожица Маунтджой.

— Племенницата ми ли? Помислила си, че Тилда ме осведомява за твоите…? Мили Боже, не! Тя нищо не ми казва… нито пък някой друг. Дори Бог не знае какво прави лявата ръка на Тилда напоследък.

Доктор Кисинг видя недоумението ми.

— Не търси по-далеч от домашното огнище — каза той.

— Госпожа Малит?

Доктор Кисинг се разкашля и гърдите му изсвистяха — по начин, който тревожно ми напомни за Фенела, — но се успокои, като си запали втора цигара.

— Всеизвестно е, че си в непосредствен контакт с уважаемата госпожа Малит. Останалото са чисто и просто догадки. Моя милост, разбира се — продължи той, — не е имала честта да общува лично с добрата жена. Доколкото знам обаче, тя е известна надлъж и нашир с, ах…

— Склонността си към обсъждане на другите хора — допълних аз.

Доктор Кисинг се поклони леко.

— Проницателността ти е обезоръжаваща.

Този човек ми харесваше все повече.

— Научих за Никодимус Флич и как е донесъл вярата си в Бишъпс Лейси. Знам, че няколко души в околността все още изповядват тази вяра и понякога се събират при Стобора.

— За кръщения.

— Да — казах аз. — За кръщения.

— Много по-честа практика в миналото. Вече са останали малко Спънати в детеродна възраст.

Опитах се да преценя кои ли са те. Тилда Маунтджой и госпожа Петибоун определено не бяха сред тях.

— Мисля, че горката госпожа Бул беше последната — рече доктор Кисинг и забелязах, че ме наблюдава с крайчеца на окото си.

— Госпожа Бул ли?

Нима госпожа Бул беше от Спънатите?

— Госпожа Бул, която живее на Канавката ли? — попитах. — Онази, чието бебе откраднали циганите?

Не се сдържах. Макар да не вярвах на тази история, страшните думи се изплъзнаха от устата ми, преди да се усетя.

Доктор Кисинг кимна:

— Така разправят.

— Но вие не им вярвате.

Вече бях загряла и долавях всеки намек в думите на стареца.

— Признавам, че не вярвам циганите да са отвлекли детето. И сигурно очакваш да ти обясня защо.

Успях само да се ухиля глуповато.

Макар дъждът още да се сипеше върху чадъра с монотонно барабанене, под него беше изненадващо спокойно и топло. В другия край на моравата грозната сграда на старческия дом приличаше на гигантска крастава жаба. На един от високите прозорци — несъмнено някога принадлежал на бална зала — две стари дами с пищни старомодни костюми танцуваха тържествен менует. При предишното си посещение при доктор Кисинг ги видях да репетират стъпките под дърветата, а сега очевидно и те ме бяха забелязали.

Докато ги гледах, по-ниската спря за малко и ми помаха с облечената си в ръкавица ръка, а другата, след като видя, че партньорката й ме поздравява, почти се залепи за стъклото и направи дълбок реверанс.

Докато насоча вниманието си обратно към доктор Кисинг, той беше запалил нова цигара.

— До миналата година — каза той и проследи с поглед как димът изчезва сред дъжда — още можех да се изкача до върха на Джак Фенера. За млад човек в добра физическа форма преходът е просто приятна разходка, но за вкаменелост в инвалидна количка е истинско мъчение. За един старец обаче дори мъчението понякога е облекчение от скуката, затова често се качвах просто от яд. От върха околността се вижда ясно като от балон с горещ въздух. На северозапад в далечината е училището „Грейминстър“, сцена на най-големите ми триумфи и най-горчивите провали. На запад ясно се вижда Стобора, а зад него Бъкшоу, домът на предците ти. Именно при Стобора по една случайност поисках ръката на прекрасната Летиша Хъмфри — и пак при Стобора въпросната Летиша имаше здравия разум да ми откаже.

— Обзалагам се, че горчиво е съжалявала — вметнах галантно.

— Не, не съжаляваше. Летиша се омъжи за човек, който натрупа голямо богатство, защото смесваше пшеничено брашно с прах от кости. Доколкото разбрах, двамата били много щастливи заедно.

Облак цигарен дим изведнъж обагри въздишката му във влажния въздух.

— А вие съжалявахте ли? — Не беше много възпитано да задавам подобен въпрос, но исках да знам.

— Макар вече да не изкачвам Джак Фенера, това не се дължи изцяло на телесната ми слабост, но и на все по-голямата тъга, която се вижда от върха — тъга, която не е така забележима от подножието.

— Стобора ли?

— Някога обичах да се любувам на този стар завой на реката, сякаш го виждах какъвто беше в разцвета на силите ми. Всъщност точно това правех един ден през април преди две години и половина, когато изчезна бебето на Бул.

Зяпнах.

— От върха на хълма видях как циганката вдига лагера си, а по-късно забелязах госпожа Бул да бута бебешката количка по Канавката.

— Чакайте малко, трябва да е било точно обратното.

— Беше точно както ти казах. Циганката впрегна коня и подкара фургона на север по Канавката. Малко по-късно онази Бул се появи и буташе количката с бебето на юг към Стобора.

— Може количката да е била празна — предположих аз.

— Отлична идея, само че я видях да вдига бебето, докато търсеше запиляното сред одеялата шише.

— В такъв случай не е възможно Фенела да е отвлякла бебето.

— Много добре, Флавия. Както сигурно си се досетила, аз отдавна стигнах до това заключение.

— Но…

— Защо не съм съобщил в полицията ли?

Кимнах безмълвно.

— И аз многократно съм си задавал този въпрос. И всеки път си отговарям, че отчасти се дължи на факта, че полицията никога не ме е питала. Но това не е достатъчно, нали? Когато обаче достигнеш определена възраст, се колебаеш много, преди да се нагърбиш с нов товар от тревоги. Сякаш след като си преживял достатъчно скръб през живота си, получаваш извинителна бележка, която да дадеш на директора на рая. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да.

— Затова не казах на никого. Но, странно, това е и причината сега да кажа на теб.

Единствено ромоленето на дъжда нарушаваше възцарилата се тишина.

И в този миг неочаквано от другия край на моравата долетя вик:

— Доктор Кисинг! Какво правите?

Беше Белия фантом, медицинската сестра, която видях при предишното си посещение в „Рокс Енд“; тя изглеждаше нелепо с бялата си униформа и огромните черни галоши, докато газеше тежко из тревата към нас.

— Какво правите? — попита сестрата, когато застана под чадъра. Забелязала съм, че деспотични хора като Белия фантом често повтарят по два пъти едно и също, сякаш трябва да покрият норматив.

— Мисля си, сестра Хамънд — отвърна доктор Кисинг, — за печалната липса на добро възпитание у англичаните, която се появи някъде към края на войната.

Думите му бяха посрещнати с мълчаливо изсумтяване и сестрата сграбчи дръжките на инвалидната количка и я забута бързо към сградата.

Спря, за да отвори вратата на остъклената тераса, и до ушите ми долетяха думите на доктор Кисинг:

— Дръж плячката, Флавия!

Това беше ловен вик.

Замахах с ръка като луда, за да му покажа, че съм разбрала, но беше твърде късно. Сестрата вече го бе вкарала вътре.

Струва ми се, че има един вид смелост, която добиваш, когато не можеш да решиш какво да правиш.

Дали заради това, или заради своенравната Гладис, но изведнъж се отклонихме от главния път и завихме по Канавката.

Заобикалях оттук и оттам из цялото село, за да не срещна госпожа Бул, горе-долу както муха избягва срещата със сгънат на руло вестник. Ала Канавката беше прекият път към Бъкшоу, а сега бързах да се прибера.

Макар черната боя на Гладис да беше опръскана с кал, тя изглеждаше пъргава, сякаш току-що е изтъркана хубавичко с четка и измита до блясък. Поне никелираните дръжки на кормилото й блестяха на слънцето.

— Доволна си, нали? — попитах аз и Гладис изскърца доволно.

Дали госпожа Бул щеше да стои на пост до портата? Трябваше ли пак да се престоря на Маргарет Воул, племенница на измислената — но обичана — актриса Гилда Дикинсън?

Напразно се тревожех. Госпожа Бул никаква не се виждаше, въпреки че от стелещия се над запалените купчини пушек и самият двор едва се забелязваше.

Червенокосият й син — онзи, дето се бе качил на клона, когато с Фенела минахме през Канавката, — сега седеше отстрани на банкета и копаеше с прибор за хранене тунел до Китай.

Спрях рязко Гладис и стъпих с двата крака на земята.

— Здравей — поздравих тъповато. — Как се казваш?

Не беше най-доброто начало за разговор, но не съм свикнала да говоря с деца и нямах ни най-малка представа какво да кажа. И без това нямаше значение, защото малкият сополанко не ми обърна внимание и продължи да копае.

Трудно ми беше да преценя възрастта му — беше някъде между четири и седемгодишен. Голямата му глава се държеше нестабилно върху източено тяло и създаваше впечатлението, че гледаш много едро бебе или много дребен възрастен човек.

— Тимофей — изкряка хлапето като жаба тъкмо когато се канех да потегля.

— Тимъти ли?

Последва ново неловко мълчание, по време на което пристъпвах неспокойно от крак на крак.

— Тимофей.

— Майка ти вкъщи ли си е, Тимофей?

— Знам ли… да… не — отвърна той, изгледа ме бдително с крайчеца на окото и продължи да копае, като забиваше ожесточено прибора в пръстта.

— За съкровище ли копаеш? — попитах свойски. Облегнах Гладис на един насип и клекнах до момчето. — Дай да ти помогна.

Небрежно бръкнах в страничния си джоб и обвих пръсти около близалката, която носех в него.

С бързо движение пъхнах ръка в дупката, която Тимофей копаеше, и се престорих, че изваждам лакомството от нея.

— О, Тимофей! — извиках и изплясках с ръце. — Виж какво намери! Браво на теб! Тимофей си намери близалка! — Макар да ми звучеше странно, нямаше как да го нарека другояче, освен с името, което ми беше казал.

Вдигнах близалката, но той я сграбчи със светкавично движение и я пъхна в устата си.

— Шъкровище! — каза и я задъвка яростно.

— Да, съкровище — изгуках аз. — Тимофей намери заровено съкровище.

С клечката на близалката, стърчаща от ъгълчето на устата му като термометър, Тимофей хвърли прибора и нападна дупката с голи ръце.

Сърцето ми подскочи, когато осъзнах какво лежи в пръстта: среброто… зъбците… фигурката на омар, изпъкваща върху дръжката… монограмът на Де Лус…

Детето копаеше с една от нашите вилици за омари! Но как е възможно? Догър вече беше изпратил сребърните прибори на „Сотбис“, за да ги продадат на търг, и единствената вилица, чиято липса вероятно не са забелязали, беше онази, с която е убит Бруки Хеъруд. А тя, освен ако не се лъжех жестоко, съвсем доскоро беше забита през ноздрата чак до мозъка на Бруки. Как тази вилица е стигнала до ръцете на хлапе, копаещо дупка в Канавката? А дали това не беше копие на истинската вилица?

— Дай да ти помогна — казах на момчето. — Аз съм по-голяма и мога да копая по-бързо, за да намерим още лакомства.

Направих с ръка жест все едно копая като язовец.

Тимофей обаче грабна вилицата и я дръпна далеч от мен.

— Мое! — рече той с пълна уста. — Мое! Тимофей намери!

— Добро момче! Дай да я видя.

— Не!

— Добре. И без това не я искам.

„Ако има някой, който знае как мислят децата, то това съм аз — Флавия де Лус, — защото до неотдавна самата аз бях дете.“

Бръкнах в джоба си и извадих още една близалка — последната. Погледнах я любящо, вдигнах я на слънцето, за да се възхитя на златистия й блясък, облизах устни…

— Дай! — извика детето. — Иска!

— Виж какво, ще ти я дам за тази грозна вилица. На теб не ти трябва. Стара и мръсна е.

Направих ужасна физиономия и се престорих, че повръщам, със звукови ефекти, както си му е редът.

Хлапето се ухили и пъхна зъбците на вилицата в едната си ноздра.

— Не, Тимофей! — казах с най-заповедническия тон, който успях да докарам. — Остра е, ще се нараниш. Дай ми я. Веднага — добавих строго като татко, когато иска незабавно да му се подчиним. Протегнах отворената си длан и Тимофей кротко постави сребърния прибор върху линията на живота ми — същата част от ръката ми, в която циганката Фенела — нима това се случи само преди три дни? — бе видяла мрак.

— Браво на теб — казах замаяна, докато обвивах пръсти около оръжието на убийството. — Откъде я взе?

Подадох му близалката и той я грабна алчно. Пъхнах ръка в джоба, сякаш бърках в торба с лакомства.

Приковах го с поглед и чак сега забелязах колко странно призрачни са ирисите му. Реших да не извръщам очи, докато…

— Оба на Дани — каза той внезапно, завалено заради близалката в устата си.

„Оба на Дани“? Джоба на Дани, разбира се! Колко съм досетлива.

Но кой беше Дани? Не можеше да е бебето — то не беше достатъчно голямо, че да има джобове. Имаше ли госпожа Бул по-голям син?

Докато обмислях трескаво възможностите, пъхнах вилицата в джоба си. Голяма грешка.

— Мамо! — изписка детето. — Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! — А всеки следващ вик беше все по-силен.

Скочих на крака и се стрелнах към Гладис.

— Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! Мамо!

Малкият сополанко виеше като счупена сирена.

— Ти! — чу се глас от дима и внезапно госпожа Бул се спусна към мен тромаво измежду тлеещите купчини като чудовище от кошмар.

— Ти! — извика тя и протегна зачервените си ръце да ме сграбчи. Знаех, че ако ме хване, с мен е свършено. Жената беше достатъчно едра, за да ме разкъса на парчета.

Метнах се на Гладис и се забутах с крака, а подметките ми се хлъзнаха по педалите, щом се приведох рязко напред в опит да набера скорост.

Странно, но разсъждавах напълно логично. Дали да отклоня вниманието й, като извикам „Пожар!“ и посоча към къщата й? Тъй като около нея навсякъде горяха боклуци, идеята ми се стори едновременно добра и лоша.

Но нямах време за тактики — госпожа Бул ме догонваше с шокираща бързина.

— Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! — продължаваше да вие влудяващо Тимофей в Канавката.

Огромните длани на жената посегнаха към мен, когато пътищата ни се пресякоха. Трябваше да мина покрай нея, за да избягам. Ако хванеше дори само ръкава ми, щях да падна.

— Юхууу! — Викът се изтръгна неочаквано от гърлото ми, но веднага го познах. Беше бойният вик на дивак — свиреп, безстрашен вой, който се надигна от дробовете ми, сякаш е чакал там векове.

— Юхууу! — извиках пак просто за удоволствие. Почувствах се прекрасно. Тя не спря… но залитна, спъна се и аз профучах покрай нея.

Погледнах през рамо и видях, че жената стои на пътя с разтреперани, стиснати в юмруци ръце, а червеното й лице се изкриви от гняв, когато изкрещя:

— Том, излез… и донеси брадвата.

Не бях изкачила и десетина стъпала, когато чух гласа на татко от вестибюла:

— Флавия…

Хванаха ме!

Спрях, обърнах се и слязох едно стъпало надолу от уважение. Той стоеше на входа за западното крило.

— В кабинета ми, ако обичаш.

Обърна се и тръгна.

Слязох бавно надолу и се помъкнах след него, като демонстративно изоставах.

— Затвори вратата — каза той и седна на бюрото.

Работата беше сериозна. Татко обикновено ни четеше конско, застанал до прозореца и загледан в поляните навън.

Седнах на ръба на един стол и си придадох съсредоточен вид.

— Обади се сестра Хамънд по… — Той махна в посока към телефона, но не събра смелост да изрече думата. — … Апарата. Каза, че си извела доктор Кисинг навън в дъжда.

Коварната вещица! Нищо подобно не съм направила.

— Той не беше на дъжда — възразих. — Седеше под чадър на моравата и вече бе навън, когато пристигнах.

— Няма значение — вдигна татко ръка като регулировчик.

— Но…

— Той е стар човек, Флавия. Не бива да го безпокоиш за глупости.

— Но…

— Това скитане из околността трябва да престане. Превърнала си се в истинска напаст.

Напаст! Добре!

Идеше ми да се изплюя на килима.

— Напоследък доста мислих по въпроса и стигнах до заключението, че разполагаш с твърде много свободно време.

— Но…

— Признавам, че вината е отчасти моя. Не ти осигурявам достатъчно надзор и вследствие от това интересите ти са станали доста… нездрави.

— Нездрави ли?

— Ето защо — продължи невъзмутимо татко — реших, че трябва по-често да си сред други хора, да общуваш повече със свои връстници.

За какво говореше? Първо съм се размотавала прекалено много из селото, а сега пък съм имала нужда да общувам с хора. Все едно говореше за изолирано в планината овчарско куче.

Преди обаче да успея да възразя, татко свали очилата си, демонстративно сгъна тънките им черни дръжки и ги прибра в твърд калъф. Това беше знак, че разговорът е към края си.

— Викарият ми каза, че в хора се нуждаят от още няколко души и аз го уверих, че с радост ще се включиш. Свикали са извънредна репетиция тази вечер точно в шест и половина.

Толкова слисана бях, че не успях да измисля нито дума.

По-късно се сетих за една.

Сънят ми беше изпълнен със сребро. Сребърен кон на сребърна поляна дъвчеше сребърна трева със сребърните си зъби. Сребърният Човек на луната сияеше в небето над сребърен фургон. Сребърни монети, подредени под формата на кръст в ръката на труп. Лъкатушеща сребърна река.

Щом се събудих, веднага се сетих за Фенела. Още ли беше жива? Дали вече е в съзнание? Порцелан твърдеше, че се е свестила, а викарият казваше обратното.

Е, имаше само един начин да разбера.

— Но как е тя? Как е Фенела? — попитах аз.

— Ще оживее — отвърна доктор Дарби.

Той ме караше към Бишъпс Лейси с Мориса си, който бръмчеше весело между живите плетове като шевна машина във ваканция.

— Има фрактура на черепа — продължи, след като аз не казах нищо. — Линеарна фрактура на окципиталната кост, както я наричаме ние, знахарите. Звучно, нали? Благодарение на теб успяхме да я вкараме в операционната навреме, за да повдигнем счупеното парче кост, без да получи сериозни увреждания. Мисля, че ще се възстанови напълно, но трябва да изчакаме. Добре ли си?

Не му бе убягнало, че вдишвам дълбоко свежия утринен въздух, в опит да прочистя организма си от цигарения дим и отвратителните миризми в болницата. Формалинът от моргата не миришеше зле — всъщност беше доста приятен, — но вонята на зелева супа от кухнята би накрала и хиена да повърне.

— Добре съм, благодаря — отвърнах, опасявам се, с изнурена усмивка.

— Баща ти много ще се гордее с теб…

— О, моля ви, не му казвайте! Обещайте, че няма да му кажете!

Докторът ме погледна озадачено.

— Той просто има толкова грижи на главата…

Както вече споменах, финансовите затруднения на татко не бяха тайна в Бишъпс Лейси, особено за приятелите му, сред които беше доктор Дарби. (Другият беше викарият.)

— Разбирам. В такъв случай няма да го чуе от мен. Въпреки това — добави той със смях — новината ще се разчуе, да знаеш.

Не измислих друго, освен да сменя темата.

— Чудех се нещо. Полицаите завели внучката на Фенела, Порцелан, да види баба си в болницата. Тя твърди, че Фенела й рекла, че аз съм я ударила по главата.

— И вярно ли е? — попита шеговито докторът.

— По-късно — продължих, без да обърна внимание на закачката — викарият ми спомена, че също й е ходил на свиждане, но Фенела още не била дошла в съзнание. Кой от двамата казва истината?

— Викарият е добър човек — отвърна доктор Дарби. — Много мил човек. От време на време ми носи цветя от градината си, за да освежи кабинета ми. Но ако ме притиснат, ще трябва да призная, че понякога в болницата сме принудени да го заблуждаваме. Дребни бели лъжи. За доброто на пациента, естествено. Сигурен съм, че ме разбираш.

Ако имаше нещо на света, което разбирах, то беше премълчаването на частици от истината. Няма да преувелича, ако кажа, че бях Велик магистър в този занаят.

Кимнах скромно.

— Той наистина е много отдаден на работата си.

— По една случайност бях в болницата и при посещението на внучката, и при посещението на викария. Макар той да не стигна чак до стаята й, госпожа Фаа беше в пълно съзнание, когато той дойде.

— А Порцелан?

— Когато Порцелан дойде, тя не беше в съзнание. Пострадалите от фрактура на черепа се свестяват и губят съзнание толкова лесно, колкото ние с теб влизаме от една стая в друга — интересен феномен, като се замисли човек.

Аз обаче вече го слушах само с половин ухо. Порцелан ме беше излъгала.

Каква вещица!

Лъжецът най-много мрази да разбере, че някой друг го е излъгал.

— Но тогава защо обвини мен?

Явно неволно бях изрекла думите на глас. Нямах намерение да размишлявам гласно.

— „Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които наш’та нещастна философия не е дори сънувала!“ Което означава, че когато са подложени на голямо напрежение, хората могат да се държат много странно. Твоята приятелка Порцелан е сложна млада дама.

— Тя не ми е приятелка! — възразих доста грубо аз.

— Подслони я и я нахрани — каза развеселено доктор Дарби. — Или може би съм разбрал погрешно.

— Съжалих я.

— Само това ли?

— Искаше ми се да я харесам.

— Аха! Защо?

Отговорът, разбира се, бе, че се надявах да се сприятелим, но не можех да му го призная.

— Винаги ни се иска да обикнем хората, на които помагаме от милосърдие — продължи докторът и направи остър завой с изненадващо ловко завъртане на волана, — но това не е необходимо. А понякога е невъзможно.

Изведнъж ми се прииска да се доверя на този внимателен човек и да му разкажа всичко. Но не можех.

Когато усетите, че сълзите напират в очите ви без причина, най-доброто, което можете да направите, е да смените темата.

— Чували ли сте за Червения бик?

— Червения бик ли? — попита докторът и зави рязко, за да избегне един териер, който внезапно изскочи с лай на пътя. — Кой Червен бик имаш предвид?

— Че повече от един ли има?

— Много са. Първо се сещам за „Червеният Бик“ в Сейнт Елфрида.

По лицето му пропълзя усмивка, сякаш си спомняше за приятна вечер в игра на дартс и една-две хубави халби бира.

— И?

— Хм, да видим… Червеният бик на зелено поле от „Ким“ на Киплинг, който бил богът на деветстотин дяволи… Червеният бик на Борджиите, който представлявал знаме върху златен фон, а не зелен… скандалният театър „Червеният бик“, изгорял по време на Големия пожар в Лондон през хиляда шестстотин шейсет и шеста година… митичният Червен бик на Англия, който се бил до смърт с Черния бик на Шотландия… и, разбира се, във времената, когато свещениците практикували медицина, лекували епилепсия с косъм от червен бик. Пропуснах ли нещо?

Нито един от изброените не ми се струваше да е Червеният бик, нападнал Фенела.

— Защо питаш? — рече доктор Дарби, след като видя озадаченото ми изражение.

— А, без причина. Просто го чух някъде… май по радиото.

Видях, че не ми вярва, но беше достатъчно възпитан да не ме притиска.

— А, ето я и църквата. Може да ме оставите на двора.

— Аха, време е за молитва — каза той и натисна спирачките.

— Нещо такова.

— Какво правиш тук? — изсъсках с все още разтуптяно като парен чук сърце. — Нали замина за Лондон?

— Може и да съм — отвърна тя, — но нещо ме накара да се върна и да се извиня.

— И предишния път се опита да се извиниш, но не се получи. Мога да мина и без така наречените ти извинения.

— Знам, съжалявам. Излъгах те за Фенела. Тя не беше в съзнание, когато отидох в болницата. И не ми каза, че ти си я нападнала. Измислих си го, защото исках да те нараня.

— Но защо?

— Не знам. Нямам представа.

Изведнъж Порцелан се разплака и захлипа, сякаш е съкрушена. Без да се замислям, отидох при нея, прегърнах я и тя облегна глава на рамото ми.

— Всичко е наред — казах й, макар да не беше.

Но нещо у мен внезапно се преобърна, сякаш вътрешното ми обзавеждане беше неочаквано разместено и със странно непознато чувство за спокойствие усетих, че ще се разберем по-късно.

— Стой тук, докато се върна — казах на Порцелан. — Татко ме чака долу и не бива да се бавя.

Което си беше самата истина.

Върнах се в салона, а сержант Грейвс още стоеше доста близо до Фели с разочаровано изражение.

— Сложих я тук — обясних на инспектор Хюит и му подадох квадратна картонена кутия, — за да прави възможно най-малко точки на контакт със стъклената повърхност.

Не обясних обаче, че тъй като е с подходящите размери, бях свила кутията от стаята на Фели, нито споменах, че съм изсипала половин килограм соли за вана с аромат на лавандула в тоалетната, защото за толкова кратко време не измислих къде другаде да ги оставя.

Инспекторът вдигна внимателно капака и надзърна вътре.

— По стъклото има пръстен от зацапано, най-вероятно са остатъци от отпечатъците…

— Благодаря ти, Флавия — прекъсна ме той сухо и подаде кутията на сержант Грейвс.

— … може да има и няколко мои — добавих аз.

— Занеси това направо на сержант Улмър в Хинли — продължи инспекторът, без да обръща внимание на шегичката ми. — После ела да ме вземеш.

— Да, сър, тръгвам за Хинли — каза сержант Грейвс.

— Чакайте малко — спрях го аз. — Има и още.

Внимателно извадих една от бродираните носни кърпи на Фели от джоба си.

— Това може би е копие на сребърната вилица, с която е убит Бруки Хеъруд. А може и да е оригиналът. Монограмът на Де Лус е върху нея. Едно от децата на Бул копаеше с нея в Канавката. Ако по метала има други отпечатъци, освен моите и неговите, е доста вероятно да съвпадат с отпечатъците от кристалната топка.

Огледах стаята, за да видя реакциите на всички, докато подавах вилицата на инспектор Хюит.

Както казваше госпожа Малит, муха да бе бръмнала, щеше да се чуе.

— Мили Боже! — възкликна татко, приближи се и посегна към вилицата още докато инспекторът я вадеше от кърпичката.

За малко да кажа, че останалите ни сребърни прибори са на път за „Сотбис“, но нещо ме накара да си задържа езика зад зъбите. Какъв удар само би било за татко, ако се бях изпуснала за това.

— Моля ви, полковник, не я докосвайте — рече инспекторът. — Опасявам се, че засега ще я задържим като доказателство.

Татко се взираше в сребърната вилица, сякаш тя беше змия, неочаквано оказала се лице в лице с мангуста.

Дафи седеше с изправен гръб на дивана и ме гледаше свирепо с изпълнен с омраза поглед — като че ме държеше отговорна за всички проблеми на татко.

Фели бе вдигнала ръка пред устата си.

Всички тези подробности сякаш бяха замръзнали във времето — все едно е проблеснала светкавицата на фотоапарат и е запечатала този неловък момент за вечни времена. Тишината в стаята беше оглушителна.

— Как така с нея е убит Бруки Хеъруд? — обърна се към мен инспектор Хюит. — С тази вилица ли? Би ли обяснила какво искаш да кажеш.

— Вилицата беше набучена в носа му, когато намерих тялото да виси от фонтана на Посейдон. Няма как да не сте я забелязали.

Сега беше ред на инспектора да погледне невярващо предмета в ръката си.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Напълно — отвърнах малко подразнена, че се съмнява в мен.

Видях, че инспекторът внимателно подбира думите си, преди да заговори.

— Не намерихме вилица за омари на местопрестъплението, нито след това.

На местопрестъплението не е имало вилица? Какво абсурдно изказване! Все едно да отричаш, че слънцето грее в небето! Вилицата си беше там, видях я ясно, забодена в носа на Бруки като стреличка в мишена за дартс.

Ако вилицата е паднала, например привлечена от земното притегляне, полицаите щяха да я намерят във фонтана. Това, че не я бяха намерили, означаваше само едно: някой я е махнал. И този някой най-вероятно беше убиецът на Бруки.

Между момента, в който с Порцелан минахме покрай фонтана, и момента, в който полицията пристигна — не повече от двайсет минути, — убиецът се е промъкнал обратно, изкатерил се е по фонтана и е извадил оръжието от носа на Бруки. Но защо?

Инспекторът още ме гледаше напрегнато. Виждах как се въртят зъбчатите колелца в главата му.

— Нали не мислите, че съм убила Бруки Хеъруд? — ахнах аз.

— В интерес на истината, не — отвърна инспекторът. — Но нещо ми подсказва, че знаеш кой е.

По лицето ми не потрепна и мускулче, само че вътрешно ликувах!

„Я виж ти, помислих си. Най-накрая получавам признание!“

Идеше ми да го прегърна, но не го направих. Той щеше да се ужаси, а също така — само че по-късно — и аз.

— Имам подозрения — отговорих, като отчаяно се опитвах да допусна гласът ми да се изплъзне във високия регистър.

— Тогава непременно ще ни разкажеш някой път. Благодаря на всички ви. Разговорът беше много осветляващ.

Той подкани сержант Грейвс с повдигане на вежди и тръгна към вратата.

— А, полковник — обърна се на прага. — Нали няма да я пускате да излиза от къщи?

Татко не отговори и затова веднага реших, че ще впиша името му със златни букви в личната си книга на светците и мъчениците.

И след миг, с официално шумолене, полицаите си тръгнаха.

— Как мислиш, харесва ли ме? — попита Фели и се спусна към огледалото на камината.

— Мисля, че да — отвърна Дафи. — Зелените му очи се бяха облещили като на чудовищната сепия от „Двайсет хиляди левги под водата“.

Само с един озадачен поглед татко излезе от салона.

Знаех, че до няколко минути вече ще се е заровил сред колекцията си от марки, сам, с каквито и чудовищни сепии да обитаваха дълбините на съзнанието му.

В този миг се сетих за Порцелан.

Изкачих тичешком източното стълбище, стиснала „Ересите в Англия“ в ръка.

Не можах да се сдържа.

— Чуй само — казах, щом влетях в стаята си.

Порцелан седеше точно както я бях оставила и ме изгледа, сякаш съм полудяла.

Прочетох й на глас бележката за кръщаването на новородените, като завалях подобаващо думите.

— И какво от това? — попита тя незаинтересовано.

— Госпожа Бул! Тя е излъгала! Бебето й се е удавило! Фенела не е имала нищо общо със случилото се!

— Не разбирам за какво говориш — каза Порцелан.

И как да разбере? Не й бях разказала за сблъсъка с разярената госпожа Бул в Канавката. Още чувах страховитите, изпълнени с омраза думи: „Циганка! Циганка! Махай се!“ бе изкрещяла тя на Фенела. „Ти ми открадна бебето. Том, излез! Онази циганка е при портата!“

За да не разстройвам Порцелан, й разказах само в общи линии за изчезването на бебето и за избухването на майката, когато видя Фенела в Канавката.

Приятелката на госпожа Малит й бе казала, че Спънатите потапят бебетата във водата за петата като Ахил в река Стикс. Не го е казала точно с тези думи, но това е имала предвид.

— Така че е пределно ясно — завърших тържествуващо, — че Фенела няма нищо общо с изчезването на бебето.

— Естествено, че няма — рече насмешливо Порцелан. — Тя е безобидна старица, не отвлича деца. Не ми казвай, че вярваш на онези бабини деветини, дето циганите крадат деца.

— Не вярвам, разбира се — отвърнах, но не бях напълно искрена. Дълбоко в себе си до тази минута бях вярвала на онова, което внушаваха на всяко дете в Англия.

Порцелан отново започваше да се муси и не исках да рискувам ново избухване от нейна страна или, по-лошо — от моя.

— Тази госпожа Бул онази червенокосата, дето живее на пътя ли е?

— Точно тя! — възкликнах аз. — Как позна?

— Видях един човек, дето приличаше на нея… да се навърта…

— Къде? — попитах настойчиво.

— Наоколо — каза тя и ме прикова с поглед, сякаш ме предизвикваше да проверим кой пръв ще мигне.

Истината ме блъсна като шамар в лицето.

— Сънят ти! — възкликнах аз. — Тя е била! Каза, че в съня ти се е била надвесила над теб във фургона, нали?

Звучеше напълно логично. Ако Фенела наистина можеше да вижда миналото и бъдещето, а дъщеря й Лунита да впечатли с дарбата си военновъздушното министерство, защо и Порцелан да не можеше да види подобна неприятна жена в съня си.

— Никога не съм сънувала такъв сън — каза Порцелан. — Но, Боже… иска ми се изобщо да не съм го сънувала.

— Какво имаш предвид?

— Не приличаше на сън. Бях заспала на леглото на Фенела, без дори да си съблека дрехите. Сигурно шумът ме е събудил, нещо шумолеше вътре във фургона.

— Сънувала си, че си заспала?

Порцелан кимна.

— Това беше най-страшното. Не помръдвах. Само дишах дълбоко, сякаш спях, само дето наистина спях. О, по дяволите, трудно ми е да го обясня!

— Продължавай, разбирам какво искаш да кажеш. Беше в моето легло, но си сънувала, че спиш в леглото на Фенела.

Порцелан ми хвърли признателен поглед.

— Всичко беше тихо. Дълго се ослушвах, докато не реших, че са си тръгнали, и тогава отворих очи — съвсем малко — и…

— И?

— Видях лице! Голямо лице, на сантиметри от носа ми! Почти го докосваше!

— Мили Боже!

— Беше толкова близо, че го виждах размазано. Успях да изстена тихичко, сякаш сънувам, отворих леко уста…

Признавам, бях изпълнена с възхищение към нея. Надявах се, че дори и само на сън, бих имала присъствието на духа да постъпя като Порцелан.

— Лампата едва мъждукаше — продължи тя. — Осветяваше косата й, а само това виждах от нея.

— И била червена, нали? — попитах аз.

— Да, беше червена. Дълга и къдрава. И чорлава. А после отворих очи…

— Да, и какво стана?

— И очаквах, че ще видя твоето лице, нали? Но, не! Беше лицето на мъжа с червената коса. Затова ти налетях и едва не те удуших!

— Чакай малко! Какъв е този мъж с червена коса?

— Приличаше на звяр… целият покрит със сажди. Все едно е спал в копа сено.

Поклатих глава. По някакъв странен начин ми звучеше логично в съня си Порцелан да е преобразила госпожа Бул, която може би бе зърнала за миг в Канавката, в див червенокос мъж. Неотдавна Дафи четеше една книга на професор Юнг и ни каза, че сънищата са символи, таящи се в подсъзнанието.

По принцип бих отписала всеки сън като глупост, но напоследък животът ми гъмжеше от случки в подкрепа на противното.

Първо, видението, което Фенела зърна в кристалната си топка — на Хариет, която иска да й помогна да се прибере у дома от студа — и макар циганката да каза, че Фели и Дафи са я подучили, цялата тази история ме разтърси толкова, че чак се чудех дали не ме е излъгала.

После Бруки ми каза за Сивата дама на Бъкшоу. Още не бях решила дали ме будалкаше с тази така наречена легенда, но просто нямах време лично да проуча въпроса.

Трябва да призная обаче, че тези късчета свръхестествени явления, които ми се въртяха в главата, доста ме притесняваха.

— Защо не ми разказа всичко това по-рано?

— Не знам, бях толкова объркана. Част от мен не ти вярваше достатъчно. А и знаех, че и ти не ми вярваш особено.

— Не бях сигурна за дрехите ти. Чудех се защо ти се е наложило да ги переш в реката.

— Да, видях, че си го написала в тетрадката си. Помислила си, че навярно са били изцапани с кръвта на Фенела.

— Ами…

— Хайде, Флавия, признай си. Помислила си, че аз съм ударила Фенела по главата, за да… за да наследя фургона й или нещо подобно.

— Ами това беше една от възможностите — казах с усмивка, която се надявах да е заразна.

— Работата е там — рече Порцелан, отметна коса и нави един дълъг кичур около показалеца си, — че когато една жена е на път, понякога има нужда да изплакне това-онова.

— О! — възкликнах аз.

— Ако си бе направила труда да ме попиташ, щях да ти кажа.

Макар това да не беше покана да я разпитвам, реших да се възползвам и да й задам няколко директни въпроса:

— Добре. Тогава ще те питам следното: когато мъжът във фургона се надвеси над теб в съня ти, забеляза ли нещо друго, освен косата?

Мислех, че знам отговора, но не исках да й подсказвам.

Порцелан сбърчи вежди и стисна устни.

— Мисля, че не… чакай! Имаше и още нещо. Беше толкова противно, че явно съм го забравила, когато ти ме събуди така внезапно.

Наведох се нетърпеливо напред.

— Риба! — каза тя. — Вонеше ужасно на умряла риба. Пфу!

Идеше ми да я прегърна. Можех да обгърна с ръка кръста й и — ако не притежавах онази характерна за Де Лус скованост — да я завъртя в танц из стаята.

— Риба. Точно както си и мислех.

Вече си представях как колбата кипва, а в нея най-големите мехурчета са: Бруки Хеъруд и вонящата му кошница за риба, Урсула Випонд и изгнилите й върбови клонки и госпожица Маунтджой с неизчерпаемите запаси от рибено масло.

Досега единствените червенокоси в разследването ми бяха семейство Бул: госпожа Бул и двете й деца. Хлапетата бяха извън подозрение — бяха твърде малки, за да нападнат Фенела или да убият Бруки.

Оставаше само противната госпожа Бул, която въпреки другите си прегрешения, доколкото знаех, не миришеше на риба. В противен случай госпожа Малит нямаше да устои на изкушението да го спомене.

Риба или не, госпожа Бул очевидно хранеше лоши чувства към Фенела и вярваше, че тя е отвлякла бебето й.

Но не беше задължително онзи, който е оставил рибешката миризма в караваната, да е същият, който е счупил черепа на Фенела с кристалната топка. А не беше задължително и онзи, който я е нападнал, да е убиецът на Бруки.

— Доволна съм, че не мисля толкова много като теб — каза Порцелан. — Погледът ти става празен и приличаш на друг човек… на по-възрастен човек. Доста е страшно.

— Да — отвърнах аз, макар за пръв път да чувах подобно нещо.

— И аз се опитвах да мисля по въпроса, но нищо не ми хрумна. Не мога да си представя кой би желал злото на Фенела. А и онзи мъж, дето висеше от фонтана, кой би искал да убие пък него?

Именно това беше въпросът. Порцелан бе схванала.

Всичко се свеждаше до онова, което инспектор Хюит наричаше „мотив“. Бруки беше срам за майка си и бе откраднал от госпожица Маунтджой. Доколкото знаех, нямаше връзка със семейство Петибоун, освен че ги е снабдявал с крадени стоки. Би било странно наистина онези двама дъртаци да са го убили. Без помощта на съпруга си госпожа Петибоун не би могла да провеси тялото на Бруки, както с Порцелан го намерихме. Дори да е действала заедно със съпруга си — стария Петибоун беше толкова крехък, — щеше да им се наложи да използват кран.

Или съдействието на стария си приятел Едуард Сампсън, който притежаваше акри ръждясали машинарии в Източен Финчинг.

— Аз се сещам само за един — рекох на Порцелан.

— И кой е той?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа.

— Голямо доверие ми имаш, няма що — отвърна тя сухо.

— Да, голямо доверие, няма що.

Заболя ме да я отрежа така, но си имах причини, една от които бе, че инспектор Хюит можеше да я принуди да му изпее всичко. Не исках никой да ми се меси, докато не разнищех случая.

Друга причина беше, че убиецът на Бруки и нападателят на Фенела още бяха на свобода и нямаше да изложа Порцелан на риск.

Тук в Бъкшоу тя се намираше в безопасност, но докога можех да пазя присъствието й в тайна?

Точно това си мислех, когато на вратата се почука тихо.

— Да? — провикнах се.

Миг по-късно татко влезе в стаята.

Порцелан скочи от леглото и заотстъпва назад към ъгъла на стаята.

Татко я погледна за секунда, после погледна мен, след това отново погледна Порцелан.

— Извинете — каза той. — Не знаех, че…

— Татко, запознай се с Порцелан Лий.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна татко след едва забележимо колебание и веднага протегна ръка, вместо да изчака тя да подаде своята. Очевидно беше смутен.

Порцелан направи няколко колебливи крачки напред и стисна ръката му веднъж: нагоре и надолу.

— Напоследък времето е прекрасно — продължи татко, — когато не вали, разбира се.

Видях шанса си и се възползвах.

— Порцелан е внучка на госпожа Фаа, която нападнаха при Стобора.

Стори ми се, че по лицето на татко пробягаха сенки.

— Много се разтревожих, когато научих — отвърна той най-накрая. — Но доколкото разбрах, тя ще се възстанови напълно.

Никой от тях не знаеше какво да каже след това и двамата стояха и се взираха втренчено един в друг, докато татко не рече:

— Ще останеш за вечеря, нали?

Все едно ме удариха с мокър парцал!

Добричкият стар татко! Как му се възхищавах. Поколения възпитание, а вродената му галантност превърна деликатна ситуация в истински триумф, а стаята ми вместо поле на предстояща битка, изведнъж се преобрази в зала за приеми.

Порцелан сведе очи в знак на съгласие.

— Добре! — възкликна татко. — Значи е решено.

После се обърна към мен:

— Госпожа Малит се върна преди десетина минути да си вземе чантата. Забравила я в килера. Ако още е тук, ще я попитам дали би останала, струва ми се, че още е в кухнята.

И при тези думи той излезе.

— Божичко! — възкликна Порцелан.

— Бързо, нямаме време за губене! Трябва да се измиеш и да облечеш… по-свежи дрехи.

Тя носеше старомодната черна рокля на Фенела от няколко дни и честно казано приличаше на продавачка на цветя в Ковънт Гардън.

— Моите дрехи няма да ти станат, но на Дафи и Фели ще са ти по мярка.

Направих й знак да ме последва и я поведох през скърцащите коридори на горния етаж.

— Това е стаята на Дафи — посочих, когато стигнахме в западното крило на къщата. — А тази е на Фели. Вземи каквото поискаш, те няма да възразят. Ще се видим на вечеря. Слез, когато удари гонгът.

Не знам какво ме кара да върша подобни неща, но тайничко нямах търпение да видя как сестрите ми ще реагират, когато Порцелан слезе за вечеря с някоя от любимите им рокли. Досега нямах възможност да им се отплатя подобаващо за унижението в избата. Номерът с демоничното огледало се бе обърнал ужасяващо срещу мен, но сега, съвсем неочаквано, добрата стара Съдба ми даде втори шанс.

Не само това, но и госпожа Малит неочаквано се бе върнала в кухнята, което ми предоставяше прекрасна възможност да й задам въпроса, който можеше да разреши този случай.

Спуснах се по стълбището и влязох с подскоци в кухнята.

Алилуя! Госпожа Малит беше сама.

— Съжалявам, че сте си забравили чантата. Ако бях разбрала по-рано, щях да ви я донеса. Нямаше да е никакъв проблем за мен.

Това се наричаше „трупане на точки“ и действаше на същия принцип като индулгенциите в католическата църква и покупките на разсрочено плащане в някои лондонски магазини.

— Благодаря ти, скъпа — каза госпожа Малит, — но по-добре, че се върнах. Полковникът ме помоли да подредя масата, а аз нямам нищо против, защото тази вечер Алф е на сбирка на клуба си и така или иначе щях просто да плета или да дресирам папагала. Учим го да казва „Ох, боли, Айви!“4 Трябва да го чуеш, скъпа. Алф го намира за много забавно.

Докато говореше, госпожа Малит се суетеше из кухнята и се приготвяше да сервира вечерята.

Поех си дълбоко въздух и зададох въпроса:

— Бруки Хеъруд от Спънатите ли беше?

— Бруки ли? Не мога да ти кажа, скъпа. Знам само, че последния път, когато го видях да се навърта около църквата, рекох на викария, че ще е добре да заключи дискоса с даренията. Точно така му рекох: „Най-добре заключете дискоса с даренията, преди да го отмъкне като невестулка“.

— А Едуард Сампсън? Знаете ли нещо за него?

— Тед Сампсън? Знам и още как! Полубрат на Реджи е и е голям хаймана този. Има склад за метални отпадъци в Източен Финчинг, а Алф казва, че през портата му не минават само консервни кутии. Не бива да ти разправям подобни неща, скъпа. Имаш нежен слух.

Вече и сама запълвах празнотите. Петибоун и сие, под прикритието на тихо магазинче, затънтен склад за метални отпадъци и ексцентрична религиозна секта въртяха бизнес с откраднати антики и изработка на фалшификати. Макар да го подозирах от известно време, чак сега всичко си дойде на мястото.

В общи линии Бруки крадеше, Едуард правеше копия, а Реджиналд продаваше ценности, откраднати от богати домове. Находчивото в случая беше следното: след като направеха копие на оригиналния предмет, те го връщаха на собственика и затова никой не забелязваше липсата му.

Или пък връщаха фалшификатите и продаваха оригиналите? Нямах време да разбера това, но когато ми останеше малко, щях да подложа на химични изследвания Лисицата Сали и Шопо. Първоначално възнамерявах да започна с вилицата за омари на Де Лус, която намерих в ръцете на Тимъти — или пък наистина се казваше Тимофей — Бул. Но натовареният ми график не ми позволи.

С пълната с лакомства уста на Тимофей почти не му се разбираше какво казва.

Усмихнах се при спомена за заровеното в пръстта мърляво дете.

„Джоба на Дани“, бе отвърнало то, когато го попитах откъде е взел хубавата лопатка. Сега като се замисля, ми се стори почти сладък.

— А госпожа Бул и тя ли е „спъната“?

— Не знам — отвърна госпожа Малит. — Разправят, че Тилда Маунтджой била от тях, но никога не съм чувала да казват, че Маргарет Бул е „спъната“, макар двете да са като дупе и гащи! Тези „спънати“ се събират ту-у един, ту-у друг в неделя, за да пеят химни, да врещят и да се търкалят по пода, сякаш са ги подпалили, и Бог знае какво още.

Опитах се да си представя как госпожица Маунтджой се въргаля по пода в религиозен транс, но колкото и развинтено въображение да имах, не се получи.

— Странни хора са — продължи госпожа Малит, — но никой от тях няма да пусне Маргарет Бул и в двора си, дори всеки ден да е неделя. Вече не!

— Защо?

— Нещо стана, когато й взеха бебето. След това повече не беше същата, не че бе кой знае колко прекрасна преди това…

— А съпругът й?

— Том Бул ли? Той го понесе много тежко. Разправят, че за малко да умре от мъка. Замина малко след това и приятелката ми, госпожа Уолър, ми каза, че жена му рекла, че нямало и да се върне.

— Може да е заминал да работи някъде. Догър твърди, че много мъже заминават да търсят препитание другаде след края на войната.

— Бул си имаше достатъчно работа. Работеше при зетя на Петибоун.

— Тед Сампсън ли?

— Същият. Том Бул беше леяр, добър при това, или поне така казват, макар да имаше проблеми с полицията. Но когато му взеха момиченцето, нещо му стана, като че му се размъти умът. Малко след това си събра багажа и замина.

Как копнеех да й кажа, че са намерили трупа на бебето при Стобора, но не се осмелих. Новината още не бе стигнала до селото, а не желаех да ме обвинят в разгласяване на информация, която полицаите пазеха в тайна — поне засега.

— Хайде, тичай да се измиеш за вечеря, скъпа — подкани ме изведнъж госпожа Малит и прекъсна нишката на мисълта ми. — Полковникът каза, че ще имате гости и няма да му хареса да седнеш с мръсни ръце на масата.

Замълчах си. При нормални обстоятелства щях да се възмутя от подобна нахална забележка, но днес разполагах с ново оръжие.

— Права сте, госпожо Малит — чух се да изричам, като се затътрих послушно към вратата.

На прага спрях, обърнах се драматично и с тона си на невинно агънце рекох:

— О, между другото, Ванета Хеъруд ми показа портрета на Хариет.

Тракането на съдовете спря и за няколко секунди в кухнята цареше пълна тишина.

— Знаех си, че и този ден ще дойде — рече изведнъж госпожа Малит със странен глас; глас на непозната. — Почти го очаквах.

Внезапно тя се тръшна на един стол до масата, зарови лице в престилката си и захлипа нещастно.

Аз стоях безпомощно и не знаех какво да направя.

Най-накрая издърпах един стол, седнах срещу нея на масата и я загледах как плаче.

Сълзите са ми особено интересни. Химичният анализ на собствените ми сълзи, а и на някои други хора, показва, че са богат и прекрасен бульон с основни съставки вода, калий, протеини, манган, различни ензими, мазнини и минерали с добавена големичка щипка натриев хлорид, може би за вкус. В големи количества от тях би се получил мощен почистващ препарат.

„Не са много по-различни, помислих си аз, от пилешката супа на госпожа Малит“, която тя ни забъркваше и при най-малкото кихане.

Госпожа Малит започна да се успокоява и без да сваля престилката от лицето си, каза:

— Беше подарък за полковника.

Пресегнах се през масата и поставих ръка на рамото й. Не продумах.

Постепенно престилката се спусна и разкри изтерзаното й лице. Пое си хрипливо въздух.

— Искаше да го изненада. О, колко се постара! Толкова щастлива беше. Обличаше ви дебело, вас ангелчета, и ви караше с колата до Молдън Фенуик, за да позирате. А когато полковникът го нямаше, викаше онази Хеъруд тук. Лют студ беше тогава. Много лют.

Госпожа Малит избърса очи, а на мен изведнъж ми призля.

Защо изобщо споменах за картината? Имаше ли някаква друга причина, освен да шокирам госпожа Малит? Да видя реакцията й? Надявах се, че не.

— О, как исках да кажа на полковника — продължи тихо тя, — но не можех. Не е моя работа. Като си помисля, че стои в онова ателие от толкова години, а той дори не знае за него… сърцето ми се къса. Къса ми се сърцето.

— И моето, госпожо Малит — отвърнах аз и това беше самата истина.

Когато тя стана от стола с още мокро и червено лице, в главата ми изплува спомен.

Червен.

Червена коса… Тимофей Бул… с близалка в уста… и вилицата за омари в ръка.

„Джоба на Дани“ каза, когато го попитах откъде я е взел. „Джоба на Дани.“

А аз не го разбрах правилно.

„Джоба на тати!“

Червено и сребърно. Това се бяха опитали да ми кажат сънищата и разумът.

Изведнъж изпитах чувството, че по гърба ми бавно пълзи охлюв.

Възможно ли бе Том Бул още да е в Бишъпс Лейси? Възможно ли бе да живее тайно сред пушека, обгръщащ дома му в Канавката?

В такъв случай можеше той да е човекът, излязъл да пуши на двора, докато минавах с Грай в тъмното оттам. Може би той е гледал от гората как инспектор Хюит и хората му свалят трупа на Бруки от фонтана — и той е извадил вилицата от носа на Бруки, когато с Порцелан…

Мили Боже!

А Тимофей е намерил вилицата в джоба на баща си, което означаваше само едно…

В този миг гонгът във вестибюла удари за вечеря.

— Най-добре върви, скъпа — рече госпожа Малит, пооправи косата си с пръст и за последно избърса лице с престилката. — Знаеш колко държи баща ти на точността. Не бива да го караме да чака.

— Да, госпожо Малит.

Цялото домакинство беше призовано във вестибюла, където стояхме и чакахме.

Веднага разбрах, че татко е решил да посрещне тържествено Порцелан, може би защото се разкайваше за начина, по който се бе отнесъл с баба й и дядо й. Той, разбира се, още не знаеше за трагичната смърт на Джони Фаа.

Стоях в подножието на стълбището, малко встрани от останалите, и се наслаждавах на тъжната пищност на фамилния дом на Де Лус, сякаш го виждах за пръв път.

Някога Бъкшоу бил огласян от смях, или поне така съм чувала, но, честно казано, не можех да си го представя. Къщата сякаш се държеше сковано и надменно и отразяваше само шепот — като така поставяше неясни, но твърди граници върху живота на всички между стените си. Освен сестрата на татко, горгоната леля Фелисити, която веднъж годишно ни посещаваше, за да го мъмри, в Бъкшоу не бяха идвали други гости, откакто се помня.

Дафи и Фели стояха с дразнещо съвършени стойки от двете страни на татко, лъснати до отвратително съвършенство като добре възпитани, но невзрачни дъщери на местен благородник в театрална драма. Чакайте само да видите Порцелан!

От едната страна Догър стоеше почти невидим до тъмната стена, на чийто фон се открояваха само бялото му лице и побелялата му коса — като отсечена глава, рееща се в сумрака.

Татко погледна армейския си ръчен часовник, намръщи се неволно, но го прикри умело, като извади носната си кърпа и издуха убедително нос.

Той се притесняваше!

Стояхме смълчани, всеки взиращ се в различна посока.

Точно петнайсет минути след като гонгът бе ударил, някъде горе се затвори врата и всички обърнахме погледи към върха на стълбището.

Порцелан се появи и ние ахнахме дружно, а госпожа Малит, която тъкмо излизаше от кухнята, изпищя като дребен нощен хищник. За миг си помислих, че ще си плюе на петите.

Порцелан не си бе избрала дрехи от гардеробите на Фели и Дафи. Беше облякла един от най-паметните тоалети на майка ми: дългата до коленете рокля от огненооранжева коприна, която Хариет носила на бала на Кралското военновъздушно дружество, година преди последното си пътешествие. В списание „Тайм“ бяха публикували снимка, на която Хариет тъкмо пристига в хотел „Савой“ — снимка, вдигнала толкова шум, че се помнеше и до ден-днешен.

Но не беше само роклята: Порцелан бе прибрала косата си по същия начин, по който я връзвала Хариет, когато ходела на лов. Явно беше видяла прическата на черно-бялата снимка на бюрото на Хариет.

Тъй като от време на време тършувах из кутията с бижута на майка ми, веднага познах старинното кехлибарено колие, сияещо върху изненадващо добре развитите гърди на Порцелан, както и камъните, които блестяха по пръстите й.

Бижутата на Хариет — всичко беше на Хариет!

Порцелан спря на най-горното стъпало и погледна към нас с изражение, което аз приех за свенливост, но по-късно реших, че спокойно може да е било презрение.

Трябва да отбележа, че татко се държа невероятно, макар в първия момент да бях убедена, че ще припадне. Когато Порцелан заслиза бавно, мускулите на челюстта му започнаха да се стягат и отпускат. Както при повечето военни, това беше единствената допустима проява на емоции и поради тази причина изглеждаше едновременно мъчително и мило.

Порцелан се носеше плавно надолу като някакъв безсмъртен дух — горска фея, може би, помислих си трескаво. Или самата кралица Маб?

Тя наближи последното стъпало и по устните й се плъзна най-съкрушителната усмивка, която съм виждала на човешко лице: усмивка, отправена към всички едновременно и в същото време заслепяваща всеки поотделно.

Никоя кралица — дори самата Клеопатра — не бе влизала така зашеметяващо, а аз усетих, че съм я зяпнала възхитено дори само заради дързостта й.

Ефирно мина покрай мен в подножието на стълбите, наведе се към врата ми и устните й почти докоснаха ухото ми.

— Как изглеждам? — прошепна.

Трябваше й само една роза между зъбите, но не се осмелих да го кажа.

Татко направи крачка към нея и й предложи ръката си:

— Заповядайте в трапезарията.

Оранжевото започна да става по-ярко, веднага щом пъхнах плата в стъкленицата.

— Виждаш ли? Действа.

— Какво е това? — попита Порцелан.

— Препарат за химическо чистене — отвърнах, побутнах роклята на Хариет със стъклена бъркалка и разбърках нежно. — Всъщност е въглероден тетрахлорид.

Не можех да произнеса името на веществото, без да си спомня със задоволство, че за пръв път е било синтезирано през 1839 г. от французин на име Анри-Виктор Реньо, бивш тапицер, който получил въглероден тетрахлорид като смесил хлор и хлороформ. Едно от първите приложения на откритието му било за дезинфекциране на бурета с храна, в които се въдели всякакви неприятни насекоми; в наши дни се използваше за зареждане на пожарогасители.

— Татко го използва, за да разглежда внимателно водните знаци върху пощенските марки.

Не споменах, че неотдавна измъкнах една бутилка от шкафовете му за експеримент, включващ мухи.

— Само погледни роклята! Виждаш ли, че вече е чиста? Още няколко минути и ще е като нова.

Порцелан, загърната с един от старите ми халати, ме гледаше със страхопочитание.

Аз се бях преоблякла в горе-долу чиста рокля и бях накиснала прашната в един от умивалниците в лабораторията. По-късно щях да я окача на някой от полилеите с газови лампи, за да изсъхне.

— Де Лус са странни хора — каза Порцелан.

— Ха! Преди по-малко от час си мислеше, че две от тях са възпитани млади дами.

— Това беше, преди да ми покажеш избата.

Забелязах, че кратката ни обиколка из залата на ужасите я е накарала да промени мнението си.

— Като говорим за изби — казах аз, — не се плаша лесно, но не ми хареса много онази приказка за дамата, на която е принадлежала носилката.

— Не беше приказка. Разказах ти, каквото видях.

— Как така си видяла? Искаш да повярвам, че си видяла жена с напудрена перука и копринена рокля?

За човек с научна насоченост като мен това беше твърде голям залък. Още не бях решила дали вярвам на историята на Бруки за Сивата дама на Бъкшоу, както и за жената на Фенела, която искала да се прибере от студената планина. Да не говорим за феите. Всички ли ме вземаха за лековерна идиотка, или наистина съществуваха други светове отвъд видимото?

— В известен смисъл — каза Порцелан. — Видях я в съзнанието си.

Това можех да го разбера — поне мъничко. И аз виждах разни неща в съзнанието си: например начина, по който можеше да се получи триметиламин, като оставя бактерията Bacillus prodigiosus да расте върху проба от картофеното пюре на госпожа Малит на слънце в летните жеги. Получените кървавочервени зрънца — известни през Средновековието с наименованието „Wunderblut“, или „странна кръв“ и които през 1819 г. в продължение на цяла седмица са се появявали върху различни храни в Падуа — миришеха не само на амоняк, но и на триметиламин.

Като се замисли човек, май се оказва, че няма голяма разлика между призраците и невидимия свят на химията.

Зарадвах се, че си спомних за добрия стар триметиламин: моя химичен приятел, който вонеше на риба. След разговора си с Догър по този въпрос преди няколко дни, си бях съставила някои планове, които обаче бяха осуетени и не можах да приведа в действие.

— Уморих се — казах на Порцелан и се прозинах шумно.

След пет минути вече се бяхме завили в леглото и едната от нас се унасяше бързо в сън.

— А Догър вече бил залостил вратата във фонтана. Тя се отваря само отвън и Том Бул нямало как да излезе.

— Браво, Догър — каза татко.

Догър се усмихна и се загледа през прозореца на салона.

Дафи се размърда неспокойно на дивана. Татко я бе откъснал от книгата й, когато настоя двете с Фели да присъстват на разговора. Сякаш се гордееше с мен.

Фели стоеше до полицата на камината, преструваше се на отегчена и крадешком се поглеждаше алчно в огледалото, когато не се усмихваше превзето на сержант Грейвс.

— Тази история със Спънатите е интригуваща — каза инспектор Хюит. — Бележките ти много ни помогнаха.

Вътрешно ликувах.

— Доколкото разбирам, правели са кръщенетата си при Стобора някъде през седемнайсети век, така ли?

Кимнах.

— Госпожа Бул искала бебето й да бъде кръстено по старата традиция, а съпругът й, струва ми се, й е забранил.

— Така е — потвърди сержант Грейвс. — Той ни каза.

Инспекторът го изгледа гневно.

— Отишла при Стобора с госпожица Маунтджой — доктор Кисинг ги е видял заедно. Може да са присъствали и други „спънати“, но не съм сигурна. Нещо обаче страшно се объркало. Потопили бебето, като го държали за петата, какъвто е обичаят на Спънатите, но се случила злополука. Бебето се изплъзнало и се удавило. Погребали го при Стобора. Заклели се да не казват истината на друг. Поне така се е случило според мен.

Сержант Грейвс кимна и инспектор Хюит му хвърли ужасно гневен поглед!

— Госпожа Бул веднага решила да обвини Фенела. Все пак тя била минала с фургона си по пътя малко преди това. Прибрала се и казала на съпруга си Том, че циганите са отвлекли бебето им. И той й повярвал… и продължава да й вярва и досега.

Поех си дълбоко въздух и продължих:

— Фенела врачувала на госпожа Бул миналата седмица на панаира. Наговорила й същите глупости като на всички: че има нещо погребано в миналото, което трябва да изрови.

И чак тогава, докато разказвах на глас, точните думи на Фенела нахлуха в съзнанието ми с цялата си сила: „Казах й, че нещо е погребано в миналото й и че за да го поправи, трябва да се разрови назад.“ Дори бях записала думите в тетрадката си, без да осъзная значението им.

Фенела е разбрала за предполагаемото отвличане на бебето чак по-късно, защото вече си е била тръгнала, преди да започне фаталното кръщене.

Госпожа Бул, за да затвърди лъжата си, сигурно е била принудена да подаде фалшива жалба в полицията. Том е стоял настрани заради работата си за съмнителни хора. Нали госпожа Малит се изпусна, че имал проблеми с полицията?

Как ми се искаше да попитам инспектора дали заключенията ми са верни — особено онези за Том Бул, — но знаех, че той не би… няма право да ми каже. Може би някой друг път…

При всички положения почти със сигурност полицията е издирила и разпитала Фенела по време на разследването на изчезването на бебето — издирили са я, разпитали са я и са я пуснали, защото не е имала вина. Това изглеждаше очевидно.

И когато госпожа Бул неочаквано е влязла в шатрата й миналата седмица на панаира, Фенела сигурно си е помислила, че съдбата й я е изпратила, за да получи правосъдие.

„Казах й, че нещо е погребано в миналото й и че за да го поправи, трябва да се разрови назад“, рекла Фенела, но не е имала предвид бебето, а обвинението в отвличане, повдигнато от госпожа Бул!

„Отмъщението е по моята част“, беше казала Фенела.

Какво отмъщение само!

Но и то си имаше цена.

Дали госпожа Бул е разпознала фургона на Фенела на панаира? Какво я е прихванало, та да влезе в шатрата?

Сещах се само за една възможна причина: гузна съвест.

Може би госпожа Бул си е мислела, че полицията и съпругът й са започнали да се досещат за лъжата й — може би по някаква странна причина си е въобразила, че ако пак се изправи срещу циганката, ще разсее евентуалните подозрения на Том и собственото си чувство за вина.

Какво ми каза доктор Дарби? „Понякога, когато са подложени на голямо напрежение, хората се държат много странно.“

— Е? — прекъсна инспекторът мислите ми. Чакаше ме да продължа.

— Госпожа Бул, естествено, си помислила, че Фенела е видяла в кристалната топка удавянето на бебето. Сигурно веднага се е прибрала и е казала на съпруга си, че циганката, отвлякла детето им, пак лагерува при Стобора. Том е отишъл във фургона още същата вечер и се е опитал да я убие. Той най-вероятно все още вярва на жена си — добавих аз. — Въпреки че трупът на бебето беше намерен, се обзалагам, че още обвинява циганите.

Погледнах крадешком към сержант Грейвс за потвърждение, но лицето му беше като издялано от камък.

— Откъде си толкова сигурна, че Том Бул е бил във фургона? — попита инспектор Хюит и отгърна нова страница в бележника си.

— Защото Колин Праут го е видял там. И ако това не е достатъчно, миризмата на риба го потвърждава — отвърнах аз. — Мисля, че ще установите, че Том Бул страда от заболяване, при което тялото отделя мирис на риба. Догър каза, че има документирани случаи.

Инспектор Хюит повдигна леко вежди, но не отговори.

— Тъй като състоянието му се влошавало, той си стоял само вкъщи през последната година, че и по-дълго. Госпожа Бул е съчинила историята със заминаването му, но през цялото време той е бил тук, в Бишъпс Лейси, и е работил след мръкване. Той е леяр и уменията му са доста полезни за претопяването на метални отпадъци и отливането на антики от тях.

— Да — каза инспектор Хюит и ме изненада. — Не е тайна, че преди е работил при Сампсън в Източен Финчинг.

— И все още работи там — казах аз. — Поне нощем.

Инспектор Хюит затвори бележника си и стана.

— Радостен съм да ви съобщя, полковник, че триножниците ви за камина скоро ще ви бъдат върнати. Намерихме ги в гаража, където Хеъруд е държал антиките си.

Права бях! Лисицата Сали и Шопо в гаража на Бруки наистина са били оригиналите на Хариет! След като ги е подменил с фалшификати, Бруки е чакал възможност да продаде оригиналите в Лондон.

— Той е бил част от сложна организация на крадци и фалшификатори. Сигурен съм, че скоро ще прочетете за тях във вестниците.

— А госпожица Маунтджой? — попитах неочаквано. Доста ми беше жал за Тилда Маунтджой.

— Може да й бъдат повдигнати обвинения за съучастие — отвърна инспекторът. — Зависи от директора на Окръжното управление. Не му завиждам за задачата.

— Горкият Колин — казах аз. — Животът му никак не е бил лек, нали?

— При него има смекчаващи вината обстоятелства — рече инспекторът. — Повече от това не мога да ти кажа.

— Разбрах със сигурност, че и той е замесен, когато намерих въжето.

Съжалих за казаното още докато думите излизаха от устата ми.

— Въже ли? Какво въже?

— Въжето, което е паднало през решетката във фонтана на Посейдон.

— Улмър? Грейвс? Какво знаете по този въпрос?

— Нищо, сър — отвърнаха те в един глас.

— В такъв случай бихте ли отишли незабавно при фонтана, за да поправите този пропуск?

— Да, сър — отвърнаха те и излязоха с пламнали лица от салона.

Инспекторът отново насочи цялото си гневно внимание към мен.

— Разкажи ми за въжето.

— Трябваше да има въже — обясних аз. — Бруки беше твърде тежък и на фонтана можеше да го е вдигнал само някой невероятно силен мъж. Или момче скаут с въже.

— Благодаря ти — каза инспекторът. — Това е достатъчно. Сигурен съм, че ще успеем да запълним празнините.

— Освен това — добавих — лъснатото петно на тризъбеца показваше ясно къде въжето се е трило в потъмнелия метал.

— Благодаря ти. Това вече го отбелязахме.

„В такъв случай, помислих си аз, можете да вините само себе си, че не се сетихте да потърсите въжето, с което е вдигнат трупът. Колин е скаут, за Бога.“ Понякога бюрократизмът изумяваше дори и мен.

— И още нещо — рече инспекторът и потри нос. — Може би ще бъдеш така добра да изясниш един въпрос, на който не мога да си отговоря.

— Ще се постарая, инспекторе.

— Защо, за Бога, Колин е провесил Бруки от фонтана? Защо не го е оставил там, където е умрял?

— Сдърпали са се за вилицата за омари в основата на фонтана. Когато Колин внезапно пуснал вилицата, Бруки, който я дърпал с всички сили, се пробол сам в ноздрата. Чиста случайност.

Макар Колин да ми бе описал точно така случилото се, трябва да призная, че поукрасих малко историята заради инспектора. Вярвам на версията на Колин толкова, колкото вярвам, че товарните коне могат да летят. По мое мнение смъртта на Бруки е била отмъщението на Колин за годините тормоз. Беше убийство, просто и ясно.

Но коя бях аз, за да съдя? Нямах намерение да прибавям още към и без това многобройните проблеми на Колин.

— Бруки паднал назад по каменните стълби в помещението под основата. Всъщност вероятно падането го е убило.

„Боже, прости ми за тази благородна дребна лъжа!“

— Колин взел въже от тунела и вдигнал Бруки на тризъбеца на Посейдон. Наложило се да му завърже китките, за да не се изплъзнат по-късно ръцете на Бруки от палтото. Не искал тялото да падне.

Инспектор Хюит ми хвърли поглед, който мога да опиша само като скептичен.

— Бруки — продължих аз — разказвал на Колин за вярването на Спънатите, че раят се намира точно над главите ни. Искал да помогне на Бруки да отиде на небето.

— Мили Боже! — възкликна татко.

Инспектор Хюит се почеса по носа.

— Хммм, струва ми се малко изсмукано от пръстите.

— Изобщо не е изсмукано от пръстите, инспекторе — възразих аз. — Точно това ми разказа Колин. Убедена съм, че когато доктор Дарби и викарият ви позволят да го разпитате по-подробно…

Инспекторът кимна тъжно, сякаш през цялото време е подозирал точно това.

— Благодаря ти, Флавия — каза той, стана и затвори бележника си. — Благодаря и на вас, полковник Де Лус. Много ни помогнахте да стигнем до дъното на тази история.

Инспекторът тръгна към вратата на салона, но на прага се обърна като че ли боязливо:

— А, Флавия, за малко да забравя. Днес дойдох в ролята и на нещо като вестоносец. Съпругата ми Антигона много би се радвала, ако ни гостуваш на чай следващата сряда… ако си свободна, разбира се.

Антигона? Чай? И чак тогава осъзнах.

„О какъв прекрасен ден! Ура! Юхуу! Славната богиня Антигона кани мен, Флавия Сабина де Лус в обвитата си с лозници къща!“

— Благодаря, инспекторе — казах официално. — Ще погледна графика си и ще проверя дали разполагам със свободно време.

За да осигуря достатъчно драматично осветление за тази история, признавам, че бърниках тук и там във фазите на луната, но уверявам читателя, че след като приключих, върнах всички тях обратно по местата им.

Писането на книга, освен всичко останало, е и дълго пътешествие с приятели: нещо като поклонение. По пътя се срещахме, понякога се разделяхме, деляхме храна и разменяхме истории, идеи, шеги и мнения. Така приятелите ми бяха втъкани в самата същност на книгата.

Изказвам най-дълбока благодарност на доктор Джон Харланд и Джанет Харланд, на които посветих тази книга, за дългите години приятелство и безбройните отлични предложения.

На Нора и Дон Айви, които не само отвориха вратите на дома си за мен, но се погрижиха и да осъществят една от детските ми мечти.

Благодаря на редакторите си: Бил Маси от „Орион Букс“, Кейт Мисиак от „Рандъм Хаус“ и Кристин Кокран от „Дабълдей Канада“. И специални благодарности на Лорън Новек и Кони Мънро — моя отговорен редактор и коректор съответно — които се трудят в сянка и вършат голяма част от работата, за която аз обирам славата.

Благодаря на агента си Дениз Буковски и Сюзън Морис от агенция „Буковски“, които безстрашно критикуват купищата детайли с удивителна ефективност.

На Кен Бойчук и неговата поредица от литературни четения с благодарност за незабравимото събитие.

На стария си приятел Робърт Нилсън, който издаде някои от първите ми художествени произведения и който искрено се зарадва да ме види отново.

На Тед Барис, писател и стар приятел, чиято способност за концентрация винаги ме е вдъхновявала.

На Тони Борг, Мери Роуз Грима, доктор Джо Рапа, Дорис Вела и доктор Реймънд Ксери, които вероятно никога няма да осъзнаят каква помощ ми оказаха. Никога няма да забравя безкрайната им доброта, докато пишех тази книга.

Благодаря на своите колеги писатели Анабел Лайън, Майкъл Маккинли, Чък Паланюк и Даниел Трусони, които споделиха пътешествието ми.

На Пол Инграм от книжарница „Прерийни светлини“ в Айова Сити и на Уес Калигър. Макар в деня, преди да пристигна, да бяха посрещнали президента Обама, Пол ме приветства по начин, за който мечтае всеки автор.

На моята „зла близначка“ Барбара Питърс от „Посайдън Пен“ в Скотсдейл Аризона, която оставя невероятни предложения за сюжета на книгите ми на гласовата ми поща.

В памет на скъпия ми приятел Дейвид Томпсън от „Убийство по учебник“, Хюстън, Тексас, чиято неочаквана смърт през 2010 г. лиши света на криминалната литература от един от най-важните си деятели. Известен с енциклопедичните си знания за криминалния роман, Дейвид бе обичан и от писателите, и от читателите.

С обич посвещавам книгата и на семейство Брайсън: Джийн, Бил, Барбара, Джон, Питър и Дейвид, които винаги ме подкрепят.

На бандата от „Бол Стрийт“: Боб и Пат Бейкър, Лилиан Бейкър Хосълтън, Джейн Макейг, Джим Томас и почетния член Линда Хътсел-Манинг: отново заедно след половин век. Томас Улф греши: човек наистина може отново да се върне у дома.

На Ивлин и Лий Палмър, и на Робърт Брус Томпсън, които ми помогнаха с химията. Всички допуснати грешки обаче са по моя вина.

Бих искал да изброя подробно и книгите, които вдъхновиха създаването на измислената секта на Спънатите: „История и дело на отцепническите църкви в Лондон, Уестминстър и Сауторк, включително живот на техните свещеници от възникването на протестантството до наши дни“, Уолтър Гибсън, Лондон, 1814 г. и „История на светото кръщение“, Робърт Робинсън, Бостън, 1817 г.

И накрая, както винаги, посвещавам тази книга с обич на съпругата си Шърли, която улеснява живота ми, като с радост върши всичко, което оставям недовършено, а и освен това изпълнява ролята на мой личен компютърен техник. Няма друг човек, който така добре да се справя с подновяването на износени бутони на клавиатура, а и междувременно с почистването на трохи от нея.