Смразяващите пипала на мъглата се виеха от леда като агонизиращи духове, напускащи телата си. Студеният въздух се гърчеше бял.

Летях нагоре-надолу из дългата галерия, а сребърните ножове на кънките ми стържеха тъжно като касапски нож, енергично подострян на брус. Под ледената повърхност сложно подреденият дървен паркет се виждаше съвсем ясно, въпреки че цветовете му бяха малко притъпени от дифракцията.

Над мен старинният полилей светеше с дванайсетте дузини свещи, които свих от килера на иконома. Те примигваха лудешки под вятъра, който създавах с бързото си преминаване. Обикалях ли обикалях залата — въртях се в кръг, летях нагоре и надолу. Изпълвах дробове с мразовития въздух и го издишвах на малки сребристи кондензирани струйки.

Най-накрая закантих кънки и спрях, а изпод ножовете им като миниатюрни цветни диаманти се разхвърчаха парченца лед.

Когато отворих с усилие масивната входна врата, поривът на студения вятър блъсна в лицето ми пелена от ледени снежинки. Обгърнах се с ръце, разтреперана, и се взрях с присвити очи в зимния пейзаж.

На фона на първата бледа светлина на деня всичко наоколо изглеждаше като черно-бяла снимка — обширната снежнобяла поляна се нарушаваше само от мастиленочерните силуети на вкочанените голи кестени, обрамчващи алеята. Тук-там по моравите покрити със сняг храсти се навеждаха към земята, превити под тежкия си товар.

Заради силния снеговалеж бе невъзможно да видя портата Мълфорд, но нещо в тази посока се движеше.

Избърсах стопените снежинки от очите си и погледнах отново.

Да! Петънце блед цвят — а след него още едно — се бяха появили сред черно-белия пейзаж! Отпред се движеше огромен камион, а аленият му цвят засияваше все по-силно, докато се носеше към мен с тътен през снега. Зад него като процесия от механични слонове се виеше опашка от по-малки микробуси… два… три… четири… пет… не, бяха общо шест!

Грамадният камион направи последен скован завой и навлезе в двора пред къщата. Различих ясно името отстрани: „Илиум Филмс“, изписано с големи букви в кремаво и жълто, които изглеждаха триизмерни. По-малките камионетки носеха същия надпис, но въпреки това изглеждаха впечатляващо, когато се струпаха около водача си.

Вратата на камиона се отвори със замах и от него слезе едър мъж с пясъчноруса коса. Носеше гащеризон, плетена шапка и червен шал, увит около врата.

Докато той се приближаваше със скърцащи в снега стъпки, усетих, че до мен е застанал Догър.

— Вярно е — каза мъжът с примижали на вятъра очи.

Той поклати невярващо глава и се приближи към Догър с протегната, почервеняла от студа, месеста ръка.

— Макналти от „Илиум Филмс“. Транспортен отдел. Владея един куп занаяти, при това превъзходно.

Догър стисна огромната длан, но не каза нищо.

— Трябва да закарам целия този цирк зад къщата, за да го разкарам от северния вятър. Генераторът на Фред се скапва в големите студове. Иска да го глезят, генератора на Фред, де. А ти как се казваш, момиченце? — попита той изведнъж и клекна пред мен. — Обзалагам се, че си Маргарет Роуз. Да, точно така… Несъмнено се казваш Маргарет Роуз.

Прииска ми се да се кача в лабораторията, да взема буркан с цианид, да стисна този тъпак за носа, да килна главата му назад, да изсипя съдържанието в устата му и да си понеса последствията.

За щастие доброто възпитание ме спря.

Ще му дам аз една Маргарет Роуз!

— Точно така, господин Макналти — отвърнах с насилена усмивка. — Наистина се казвам Маргарет Роуз. Как се досетихте?

— Надарен съм с шесто чувство — похвали се той със заучено свиване на раменете. — От ирландската ми кръв е — добави с лек ирландски акцент, повдигна платнената си шапка в самонадеян поздрав и се изправи.

— Та така — обърна се той към Догър, — техни светлости ще пристигнат по обед с автомобилите си. Ще са гладни като кучета след целия път от Лондон, затова действайте чевръсто и пригответе кофите с хайвер.

Догър го изгледа безизразно.

— Шегувам се, човече! — рече Макналти и за един ужасяващ миг си помислих, че ще смушка Догър в ребрата.

— Шегувам се! Имаме си походна кухня.

— Шегувате се — отвърна Догър. — Разбирам. Ако благоволите да свалите ботушите си и да ме последвате…

Щом Догър затвори вратата след него, Макналти спря и се огледа със зяпнала уста. Изглежда, особено го слисаха двете вити стълбища, водещи до първия етаж.

— Вярно е значи! — възкликна той. — Нима наистина има хора, които живеят на подобни места?

— Така изглежда — отвърна Догър. — Насам, моля.

Следвах ги, докато икономът ни го развеждаше вихрено: трапезарията, оръжейния музей, Розовата стая, Синята спалня, утринния салон…

— Нямате право да влизате в салона и в кабинета на полковника — каза Догър, — както гласи споразумението. Поставих по едно бяло кръгче на въпросните врати, за да напомня, че не бива да… ги смущавате.

За малко да каже „да ни смущавате“. Сигурна бях.

— Ще предам на останалите — отвърна Макналти. — Не се тревожете. И нашите хора не обичат да им се бъркат в работата.

Стигнахме до източното крило и влязохме в галерията с портретите. Почти очаквах да я заваря както в съня си: заледена шир. Но залата изглеждаше каквато си беше от незапомнени времена: дълъг мрачен тунел от свирепо гледащи предци, които с няколко изключения (графиня Дейзи например, за която се говореше, че посрещала гостите в Бъкшоу, като правела салта на покрива по копринен китайски халат), изглежда, бяха потънали в постоянно дружно чумерене, което никак не стопляше сърцето.

— Използването на галерията беше договорено… — казваше Догър.

— Ама да не съм ви видяла да стъпвате по пода с онези подковани ботуши! — прекъсна го глас. Беше госпожа Малит.

С ръце на хълбоците тя изгледа със собственическия си поглед Макналти и добави по-тихо:

— Извинявай, Догър, но полковникът заминава за Лондон за срещата за марките. Иска да говори с теб за консервите с говеждо, преди да тръгне.

„Консервите с говеждо“ бяха кодово наименование, което означаваше, че татко трябва да вземе на заем пари за билет за влака и такси. Бях разбрала това, когато подслушвах на вратата на кабинета. Всъщност ми се искаше да не го бях чувала.

— Разбира се — отвърна Догър. — Извинете ме за момент.

И изчезна, както само той можеше.

— Ще трябва да застелете пода с мушама — обърна се госпожа Малит към Макналти. — На таз настилка й викат паркет; палисандър, махагон, орех, бреза… има шест вида дърво в него. Не може разни работници да газят по подобно нещо, нали?

— Повярвайте ми, госпожо…

— Малит. С „М“.

— Госпожо Малит. Казвам се Макналти, също с „М“ между другото. Патрик Макналти. Уверявам ви, че „Илиум Филмс“ наема хората си именно заради тяхната педантичност. Всъщност, ще ви доверя — тъй като знам, че това ще си остане между нас — че тъкмо се връщаме от снимки в една кралска резиденция, където не получихме никакви оплаквания от Знаете Кого.

Очите на госпожа Малит се разшириха.

— Имате предвид…

— Именно — отвърна Макналти и постави показалец пред устните си. — Виждам, че сте проницателна жена, госпожо Малит.

Тя се усмихна загадъчно като Мона Лиза и веднага, разбрах, че я е спечелил на своя страна. Какъвто и да беше Патрик Макналти, трябваше да му се признае, че е изкусен ласкател.

Догър се върна с любезно и непроницаемо изражение. Последвах ги, когато той поведе Макналти нагоре по стълбите към западното крило.

— Стаята в южния край на коридора е будоарът на госпожа Хариет. Достъпът до нея е забранен и никой не бива да влиза вътре по какъвто и да било повод.

Каза го така, сякаш Хариет просто е излязла за час-два на гости на съседи или на разходка с колата. Той не спомена на Макналти, че майка ми е мъртва от десет години и че татко пази стаята й като олтар, където никой, или поне така си мислеше той, не го чува как плаче.

— Разбрано — отвърна Макналти. — Ще предам на останалите.

— Двете спални от лявата страна са на госпожица Офелия и госпожица Дафни, които по време на престоя ви ще делят една стая. Изберете коя от двете спални желаете да използвате за декор и те двете ще се настанят в другата.

— Много мило от тяхна страна — каза Макналти. — Вал Лампман ще се погрижи за това. Той е режисьорът.

— Всички останали спални, дневни и будоари, разположени по цялата северна фасада, са на ваше разположение — продължи Догър без дори да мигне при споменаването на най-прочутия английски кинорежисьор.

Дори аз знаех кой е Вал Лампман.

— Трябва да се връщам при екипа — каза Макналти, след като хвърли поглед към ръчния си часовник. — Ще паркираме камионите и ще ги разтоварим.

— Както желаете — рече Догър и ми се стори, че долових в гласа му тъга.

Докато слизахме по стълбите, Макналти неприкрито прокарваше пръсти по гравирания парапет и зяпаше улисан резбованата ламперия.

— Вярно е — промърмори той тихичко.

— Тази е по-слънчева — казваше Догър. — Ако не възразявате, ще ви настаним тук, докато приготвят спалнята ви.

Разглеждахме спалните и накрая стигнахме до стаята на Фели.

Тъй като по това време на годината почти никакво слънце не влизаше в Бъкшоу, предположих, че Догър има предвид отминали дни.

— Прекрасна е — каза Филис Уивърн и се приближи плавно до прозореца. — Изглед към езерце… романтични руини… вижда се и камионът с костюмите. Какво повече й трябва на една дама?

— Може ли да разопаковам багажа ви? — попита Догър.

— Не, благодаря. Бън ще се погрижи. Тя ще дойде направо тук.

— Уверявам ви, няма да ме затрудни.

— Много мило от твоя страна, Догър, но настоявам. Бън е много властна. Ще започне да бълва огън и жупел, ако заподозре, че някой друг е пипал вещите ми.

— Разбирам — отвърна Догър. — Желаете ли още нещо? Да помоля ли госпожа Малит да ви донесе чай?

— Догър, ти си истинско съкровище. С удоволствие ще изпия чаша чай. Ще облека нещо по-удобно и ще се потопя в отвратителния сценарий на Вал. Ще ми одере кожата, ако не съм научила идеално репликите, докато подредят осветлението.

— Благодаря, госпожице — отвърна Догър и изчезна.

— Интересна птица — каза тя. — Предполагам, работи при вас, откакто се помниш?

— Татко и Догър служили заедно в армията — отвърнах аз малко наежено.

— Ах, да, братя по оръжие. Често срещано явление в наши дни. Танто за танто. Ти спаси живота ми сега, а аз ще спася твоя по-късно. Сигурно си ме гледала в „Окопът в дневната“. Горе-долу с такъв сюжет беше.

В този миг вратата се отвори и влетя Фели.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — кресна тя. — Добре знаеш какво ще ти се случи, ако те хвана в стаята си.

Сестра ми не беше забелязала застаналата до прозореца Филис Уивърн и посегна да ме удари.

— Не!

Фели се обърна рязко, за да види кой го каза, и вдигнатата й ръка увисна безжизнено.

За миг двете стояха и се взираха една в друга, Фели, сякаш видяла отвратително привидение, а Филис Уивърн — с изражението, което имаше, докато стискаше брулената от дъжда кула на катедралата в заключителната сцена на „Стъкленото сърце“.

Тогава долната устна на Фели потрепери и очите й се наляха със сълзи. Тя се обърна и избяга.

— Е, значи и ти имаш по-голяма сестра — каза Филис Уивърн след дълго мълчание.

— Това беше Фели. Тя…

— Няма нужда да ми обясняваш. По цял свят по-големите сестри си приличат: половин чаша обич и половин чаша презрение.

И аз не бих се изразила по-добре!

— И моята сестра е същата — продължи Филис Уивърн. — Шест години ли е разликата ви?

Кимнах.

— И при нас така. Виждам, че имаме много повече общо от интереса към ужасяващи убийства, Флавия де Лус.

Тя прекоси стаята, застана пред мен, вдигна брадичката ми с пръст и ме погледна в очите. И тогава ме прегърна.

Наистина ме прегърна и аз вдъхнах аромата на жасмин, бил той синтетичен или не.

— Да слезем в кухнята за чая. Така ще спестим на госпожа Малит изкачването по стълбите.

Погледнах я лъчезарно и за малко дори да я хвана за ръка.

— Освен това — продължи тя, — така ще имаме възможност да разберем най-новите клюки. Кухните са развъдник на скандали, да знаеш.

В подножието на стълбището ме осени неочаквана, но великолепна идея.

Дори през лятото къпането в източното крило протичаше като мащабна военна операция. Догър трябваше да пренася кофи с вода от кухнята или от западното крило, за да напълни металното корито в стаята ми, което след това трябваше да бъде изнесено, а мръсната вода — излята или в някоя от тоалетните на първия етаж в западното крило, или в една от мивките в лабораторията ми. И в двата случая процедурата беше адски дразнеща.

Освен това не ми се нравеше мисълта в моя sanctum sanctorum да се внася мръсна вода. Струваше ми се някак си богохулно.

Решението бе просто: щях да се изкъпя в будоара на Хариет.

Защо досега не ми бе хрумвало?

В покоите на Хариет имаше старинна вана със спускащ се над нея ефирен балдахин. Като стар локомотив ваната беше оборудвана с многобройни интересни кранчета, дръжки и клапи, с които се настройваха силата на струята и температурата на водата.

Така къпането изглеждаше почти приятно.

Усмихвах се нетърпеливо, докато вървях по коридора, доволна, че замръзналите ми кости скоро ще се потопят до ушите в гореща сапунена пяна.

Спрях и се ослушах пред вратата — за всеки случай.

Вътре някой пееше!

Открехнах вратата и надзърнах вътре.

— Ти ли си, Бън? Донеси ми халата, ако обичаш. Закачен е на вратата. А, и на идване ми налей една напитчица, чудесно ще ми се отрази.

Стоях неподвижно и чаках.

— Бън?

В гласа й имаше съвсем лека, но забележима нотка на страх.

— Аз съм, госпожице Уивърн… Флавия.

— За Бога, момиче, не ме стряскай така. До смърт ли искаш да ме изплашиш? Влез да те видя.

Влязох през открехнатата врата.

Филис Уивърн тънеше до раменете в гореща вода. Косата й беше събрана на темето, напластена като копа сено в дъжда. Не ми убягна, че изобщо не изглежда като жената от киноекрана. Първо, не носеше грим. Второ имаше бръчки.

Ако трябва да съм напълно честна, сякаш се бях натъкнала на вещица по средата на трансформация.

— Затвори капака — посочи тя към тоалетната чиния. — Седни и ми прави компания.

Веднага се подчиних.

Сърце не ми даваше — всъщност не можех да събера смелост — да й кажа, че е забранено да се влиза в будоара на Хариет. Но тя, естествено, нямаше откъде да го знае. Догър бе обяснил основните правила на Патрик Макналти преди Филис Уивърн да пристигне. Макналти в момента пътуваше към болницата в Хинли, а едва ли е имал време да предаде информацията на останалите.

Част от мен наблюдаваше как останалата ми част гледа със страхопочитание най-известната кинозвезда в света… в галактиката… във Вселената!

— Какво гледаш? — попита внезапно Филис Уивърн. — Бръчките ми ли?

За пръв път в живота си не се сетих за дипломатичен отговор.

Кимнах.

— На колко години съм според теб? — попита тя и взе дълго цигаре от ръба на ваната. Димът от цигарата беше незабележим сред парата от водата.

Замислих се внимателно, преди да отговоря. Твърде ниското число би подсказало, че я лаская; твърде високото би предизвикало бедствие. Нямах почти никакъв шанс. Ако не уцелех точните години, нямаше как да спечеля.

— Трийсет и седем — казах аз.

Тя издиша струя дим като дракон.

— Бог да те поживи, Флавия де Лус. Улучи право в десетката! Трийсет и седем годишен пълнеж в петдесет и девет годишна обвивка. Но още се държа.

Тя се засмя гърлено и видях защо целият свят е влюбен в нея.

Филис Уивърн натопи във водата голяма колкото пудинг гъба и я изстиска над главата си. Водата се стече по лицето й и закапа от брадичката.

— Виж! Аз съм Ниагарският водопад! — направи тя смешна гримаса.

Не се сдържах и се разсмях на глас.

И тогава тя стана.

И в този миг, като в сцена от комедиите в две действия, които играеше самодейният театрален състав към „Свети Танкред“, в преддверието някой възкликна силно:

— Какво, за Бога, правиш?

Беше Фели.

Тя връхлетя като ураган — няма друг начин, по който да го опиша — връхлетя в стаята.

— Много добре знаеш, мръсна свиня такава, че е забранено…

Гола, като изключим няколко сапунени мехурчета, Филис Уивърн стоеше и се взираше във Фели през талазите пара.

За миг времето спря.

Обзе ме налудничавото усещане, че изведнъж съм се озовала в картината „Раждането на Венера“ на Ботичели, но то бързо се изпари: макар Фели да бе зяпнала с издути като на бога на ветровете Зефир бузи, Филис Уивърн изобщо не изглеждаше като Венера — нищо общо.

Лицето на сестра ми доби цвета на вода, в която е вряло червено цвекло.

— Аз… аз… извинявам се — каза тя и едва не изръкоплясках! Дори в суматохата на този странен момент, не можех да не отбележа, че Фели изричаше тези думи за пръв път в живота си.

Като придворна дама, напускаща залата в присъствието на кралски особи, тя излезе бавно заднишком.

— Подай ми кърпата — заповяда голата кралица и излезе от ваната.

— А, ето къде сте — каза зад гърба ми Бън Кийтс. — Вратата беше отворена и…

Тя ме видя и млъкна внезапно.

— Я виж ти — отвърна Филис Уивърн. — Бън най-накрая ни удостои с присъствието си.

— Съжалявам, госпожице Уивърн. Разопаковах багажа.

— „Съжалявам, госпожице Уивърн. Разопаковах багажа.“ Бог да ни е на помощ.

Изимитира гласа на асистентката си със същата жестокост и злоба, с която Дафи имитираше мен, но в този случай имитацията беше великолепна. Професионална.

Веднага разбрах, че една актриса е най-велика, когато играе роля в собствения си живот.

От очите на Бън Кийтс рукнаха сълзи, но тя се наведе и започна да събира мокрите кърпи.

— Мисля, че тези стаи не са включени в споразумението, госпожице Уивърн — каза тя. — Вече ви бях приготвила вана в северното крило.

— Попий тази вода — продължи Филис Уивърн, без да обръща внимание на казаното. — Използвай кърпите. Няма нищо по-опасно от мокър под. Някой може да се подхлъзне и да си счупи врата.

Възползвах се от възможността да се оттегля.

Навън времето се бе влошило. Гледах през прозореца на салона как навяваният от безпощадния северен вятър сняг заличава очертанията на камионите и микробусите. Към края на следобеда вятърът малко отслабна и сега снегът се сипеше право надолу в сгъстяващия се мрак.

Обърнах се от прозореца към Дафи, която седеше във фотьойла с крака, провесени през страничната облегалка. Пак четеше „Студеният дом“.

„Обожавам книги, в които непрекъснато вали“, ми каза веднъж. — „Също като в истинския живот.“ Не разбрах дали това е някоя от остроумните й обиди и не й отговорих.

— Навън здраво вали — казах аз.

— Винаги вали навън и никога вътре — отвърна тя, без да вдига очи от книгата. — И не казвай „здраво“. Простолюдието се изразява така.

— Татко дали ще успее да се върне от Лондон?

Дафи сви рамене.

— Ако успее — успее, ако не успее може да пренощува у леля Фелисити. Тя обикновено му взема не повече от два кинта за нощувка и закуска.

Дафи се обърна на другата страна, с което ясно показа, че разговорът е приключил.

— Днес се запознах с Филис Уивърн.

Дафи не отвърна, но видях как очите й спряха да се плъзгат по страницата. Поне успях да привлека вниманието й.

— Поговорихме си, докато тя си вземаше вана — доверих й.

Не споменах обаче, че това се бе случило в будоара на Хариет. Ако не друго, поне не бях портаджийка.

Отговор не последва.

— Не те ли интересува, Дафи?

— По-късно ще има достатъчно време да се запозная с тези кинаджии. Винаги се срещат с теб, преди да започнат снимките. Все едно проявяват благоволение. Казват му „да омаем селяндурите“. Някой ще ни разведе, ще ни покаже цялата техника и ще ни увери колко невероятна и модерна е. След това ще ни представи актьорите, като започне с момчето, изпълняващо ролята на героя като дете, когато пропада в леда, и ще завърши със самата Филис Уивърн.

— Явно знаеш доста за тези неща.

Дафи се наду малко.

— Старая се да съм добре информирана — заяви тя. — Освен това са снимали няколко външни изгледа миналото лято у Фостър и Флоси ни разказа всички пикантни клюки.

— Едва ли е имало кой знае какви пикантни клюки, след като са снимали само външни изгледи — възразих аз.

— Ще се изненадаш — отвърна мрачно Дафи и продължи да чете.

Напоследък прекарвах толкова много време седнала по средата на стълбището, че започнах да се чувствам като Кристофър Робин.

Именно тук седях сега и наблюдавах оживения вестибюл, където няколко дузини работници разговаряха на малки групички. Единственото познато лице бе Мариън, жената, която отведе Бън Кийтс до стаята й днес следобед. Тъй като Бън никаква не се виждаше, предположих, че още си почива.

— Дами и господа! — провикна се някой и плесна с ръце, за да привлече вниманието на останалите. — Дами и господа!

Разговорите спряха отведнъж, сякаш отрязани с ножици.

Блед младеж с пясъчноруса коса отиде до подножието на стълбите, изкачи две-три стъпала и се обърна към останалите.

— Господин Лампман иска да ви каже няколко думи.

Донесоха три-четири портативни лампи, които да компенсират остарялата електрическа мрежа в Бъкшоу.

От сенките зад тях излезе дребен мъж на средна възраст и като момче по селски път прекоси бавно и безгрижно вестибюла, сякаш не бързаше за никъде. Носеше поизбеляло маслиненозелено бомбе, черен пуловер с поло и черни панталони.

С друг костюм Вал Лампман можеше да мине за джудже от приказките.

Той се обърна към събралите се хора. Забелязах, че не изкачи дори едно стъпало.

— Радвам се да видя толкова познати лица… както и някои нови — рече той. — Сред тях е и Том Кристи, нашият асистент-режисьор.

Той постави ръка на рамото на къдрокос мъж, който бе излязъл и застанал до него.

— … който ще се грижи всички да са със закопчани костюми и да не се блъскат в стените.

Разнесе се тих любезен смях.

— Както повечето от вас вече са разбрали, започваме снимки в малко затруднено положение. Пат Макналти претърпя неприятен инцидент и макар да съм сигурен, че ще се възстанови напълно, ще трябва да се справим без благосклонните му и грижовни тактики, поне за известно време. Бен Латшоу ще ръководи техническия екип до второ нареждане и знам, че ще се отнасяте с него подобаващо.

Присъстващите извърнаха глави, но не можех да видя към кого.

— Надявах се да направим репетиция на първата сцена с госпожица Уивърн и господин Дънкан, но тъй като той още не е пристигнал, ще репетираме сцена четирийсет и две с прислужницата и пощальона. Къде са прислужницата и пощальонът? А, Джанет и Клифърд, добре. Отидете при госпожица Трод и ще се срещнем на горния етаж, щом ние приключим тук.

Джанет и Клифърд тръгнаха през вестибюла към очилатата Мариън, която размаха бележник във въздуха, за да ги насочи.

Мариън Трод — значи така се казваше.

— Вал, скъпи! Извинявай, че закъснях.

Гласът отекна като кристален тромпет и се отрази от полираната ламперия на вестибюла.

Всички се обърнаха и проследиха с поглед как Филис Уивърн слиза по западното стълбище. И как само слезе; беше си облякла костюм на мексиканска танцьорка — бяла блуза с набрано деколте и пола, пъстра като шатрата на цирк.

Липсваше й само един банан в косите.

Чуха се откъслечни аплодисменти и някой изви като вълк, при което тя се изчерви престорено и си повя с длан.

„Сигурно замръзва с тези къси ръкави“, помислих си аз. Може пък работата под горещите прожектори да я имунизира срещу суровата английска зима.

Филис Уивърн спря веднъж, за да свие безпомощно рамене и да кимне с брадичка към горния етаж.

— Бедничката Бън — каза тя с внезапно скръбен глас — глас, предназначен да покорява. — Опитах се да я нахраня със супа, но тя не успя да я задържи. Дадох й приспивателно.

Щом слезе долу, тя се понесе през вестибюла, хвана Вал Лампман за лактите, сякаш за да му попречи да я докосне, и го целуна по двете бузи.

Дори от мястото, на което седях, видях как устните й изобщо не се приближиха до лицето му. Като че ли малко се бе нацупила, задето той обра овациите.

Докато двамата стояха един срещу друг на ръка разстояние, входната врата се отвори и влезе Дезмънд Дънкан.

— Извинявайте — каза той с глас, познат по целия свят. — Последно дневно представление в пантомимния театър. Играхме за кралския двор. Сърце не ми даваше да се разделя с онези прекрасни хора.

Той беше увит в някакво тежко кожено палто от бизон или як. На главата си носеше омачкана широкопола шапка като онези, които носеха художниците на континента.

— Тед! — потупа той по гърба един от електротехниците. — Как е жената? Още ли събира кибритени кутии? Имам една, която ще й хареса, от хотел „Савой“. Липсват само две клечки — добави Дезмънд Дънкан с широко пантомимно намигване.

Гледала го бях във филм, чието заглавие не помнех: разказваше се за момиченце, което наема провалил се адвокат, за да принуди изоставилите я родители да се сдобрят с нея. Бях виждала и негови снимки в списанията, които Дафи криеше в чекмеджето под бельото си.

Дезмънд Дънкан имаше орлов нос и остра брадичка, поради което в профил приличаше на светкавица, профил, който вероятно разпознаваха веднага от Гренландия до Нова Зеландия.

Внезапното ахване, което долетя зад гърба ми от горния етаж, ме накара да източа врат и да се обърна. Трябваше да се досетя! Дафи и Фели надничаха през перилата. Явно лежаха по корем на пода.

Фели ми помаха бързо с ръка, с което показа, че не бива да издавам присъствието им, като ги зяпам.

Изкачих стълбите и легнах на пода между тях. Дафи се опита да ме ощипе, но аз се извъртях.

— Ако го направиш отново, ще изкрещя името ти и номера на сутиена ти — изсъсках аз и тя ме изгледа злобно.

Дафи беше започнала да се развива в тази област наскоро и още се притесняваше да разгласява подробностите.

— Вижте ги само! — прошепна Фели. — Филис Уивърн и Дезмънд Дънкан… заедно… тук… в Бъкшоу!

Надзърнах през перилата тъкмо когато те докоснаха върховете на пръстите си — като Бог и Адам на тавана на Сикстинската капела, макар че с тези дрехи, поне отгоре, изглеждаха повече като едър бизон, изправил се лице в лице с малка хартиена въртележка.

Дезмънд Дънкан вече събличаше дебелото си палто, което веднага бе поето от дребния мъж, пристигнал с него.

— Вал! — каза гръмко той, докато оглеждаше вестибюла. — Пак успя!

Вал Лампман отвърна със суха усмивка и си погледна часовника с почти престорена небрежност.

— Добре тогава — каза той. — Всички вече са тук. Джанет и Клифърд, свободни сте. Все пак тази вечер ще репетираме с главните актьори. Утре сутрин в седем и трийсет ще преглеждаме сценария, в девет и петнайсет са пробите за костюмите. Госпожица Трод ще ви раздаде графика след два часа.

— Сега е шансът ти — прошепна Дафи и смушка Фели. — Върви да го питаш!

Във вестибюла актьорите и снимачният екип започваха да се разотиват, а Вал Лампман остана сам в подножието на стълбите да си запише нещо в бележника.

— Не! Размислих — заяви Фели.

— Глупачка! — отвърна Дафи. — Искаш ли аз да го питам? Ще го направя, уверявам те. Иска да е статистка — прошепна ми Дафи. — Твърдо е решила.

— Не! Мълчи! — прекъсна я Фели.

— О, господин Лампман — каза Дафи доста силно, — сестра ми…

Вал Лампман вдигна очи към сенките.

Фели ощипа Дафи по ръката и изсъска:

— Престани!

Изправих се, разтрих лице с длан, пригладих дрехите си и тръгнах надолу по стълбите по начин, с който татко би се гордял.

— Господин Лампман? — казах от площадката. — Казвам се Флавия де Лус и живея тук, в Бъкшоу. Сестра ми Офелия е седемнайсетгодишна и се надява, че бихте й дали малка роля на статист. Ето я горе, наднича през перилата — посочих аз.

Вал Лампман засенчи очи и се взря в тъмния дървен парапет.

— Моля, покажете се, госпожице Де Лус — каза той.

Горе, Фели се изправи на колене, после стана, отупа дрехите си и надникна глуповато над перилата.

Последва неловко мълчание. Вал Лампман вдигна шапката си и се почеса през рядката си сламеноруса коса.

— Става — рече той най-накрая. — Утре сутринта се обади на госпожица Трод.

Телефонът иззвъня в килера под стълбите и макар да не го видях, чух как Догър излиза с отмерени стъпки от кухнята, за да вдигне. След приглушен разговор, той дойде във вестибюла и ме забеляза на стълбите.

— Беше викарият — обясни ми. — Госпожица Фелисити му позвънила и му съобщила, че полковникът ще пренощува в Лондон.

„Сигурно здраво вали!“, помислих си аз не особено тактично.

— Странно, че леля Фелисити не се е обадила тук — казах.

— Опитвала се да се свърже повече от час, но телефонът давал заето. Тогава позвънила на викария. По случайност утре сутрин той ще ходи с колата до Додингсли, за да вземе допълнително джел за украсата на църквата. Любезно предложи да посрещне полковник Де Лус и госпожица Фелисити на гарата и да ги докара до Бъкшоу.

Събуди ме стъргането на лопата. Гръм и мълнии! Явно се бях успала.

Изскочих изпод завивката и намъкнах дрехите си преди тялото ми да замръзне.

Светът през прозореца на стаята ми имаше болнавия блед цвят на недобре промита фотография: сивкаво черно и бяло, под които прозираше заплашителен нюанс на лилавото, сякаш небето мърмореше: „Само почакайте!“

Все още падаха насмешливи снежинки и се рееха бавно като предупредителни бележки от боговете, размахващи миниатюрните си замръзнали юмручета, докато минаваха покрай прозореца.

Половината снимачен екип се бе заел да прокопае лабиринт от пътеки между микробусите и камионите.

Бързо прерових купчина грамофонни плочи (Дафи ми бе казвала, че като малка съм произнасяла думата като „грампафон“), намерих онази, която търсех, и я избърсах с полата си от прахта.

Беше „Утро“ на Едвард Григ, от сюитата му „Пер Гинт“: същата мелодия, която Рупърт Порсън (вече покойник) използва миналия септември за куклената си пиеса „Джак и бобеното стъбло“.

Това не беше любимата ми утринна музика, но бе несравнимо по-предпочитана от „Нека всички пеем като птички“. Освен това на калъфа имаше прекрасна картина на куче, кипнало озадачено глава, докато слуша излизащия от фунията глас на господаря си, без да съзнава, че господарят му стои зад него и го рисува.

Навих добре пружината на грамофона и поставих игличката върху въртящата се плоча.

„Ла-ла-ла-ЛА, ла-ла, ла-ла, ЛА-ла-ла-ла“ — запригласях аз, като дори правех паузи на точните места до края на основната мелодия.

И тогава, понеже ми се стори удачно за подобен мрачен и студен ден, намалих оборотите и музиката зазвуча сякаш на целия оркестър изведнъж му е прилошало: сякаш някой е отровил музикантите.

О, как обожавам музиката!

Въртях се из стаята и забавях движенията си със забавянето на музиката като парцалена кукла, чийто пълнеж от дървени стърготини изтича, докато пружината на грамофона не се разви докрай и не се строполих безжизнена на пода.

Татко седеше на кухненската маса и слушаше леля Фелисити. Това, повече от всичко друго, ме накара да осъзная колко много — и колко бързо — малкият ни свят се бе стеснил още повече.

Промъкнах се безшумно, или поне така си мислех, в килера и се почерпих с парче от коледния кейк.

— Това продължи достатъчно, Хавиланд. От десет години мълчаливо гледам как положението ти се влошава с надеждата, че един ден ще се осъзнаеш…

Смехотворна лъжа. Леля Фелисити не пропускаше възможност да изрази на глас критиките си.

— … но всичко беше напразно. Не е добре за децата да продължават да живеят при подобни варварски условия.

Деца ли? Нима мислеше за нас като за деца?

— Хавиланд, време е да престанеш с безкрайното си хленчене и да си намериш съпруга, за предпочитане богата. Нередно е мъж да отглежда сам цяла банда момичета. Превръщат се в дивачки. Всеизвестен факт е, че не се развиват правилно.

— Лиси…

— Флавия, можеш да излезеш — провикна се леля Фелисити и аз пристъпих в кухнята, малко засрамена, че са ме хванали да слухтя.

— Виждаш ли за какво говоря? — каза тя мрачно и ме посочи с пръст, чийто нокът бе червен като засъхнала кръв.

— Канех се да отрежа парче от коледния кейк за Догър — обясних аз с надеждата да я накарам да се почувства ужасно. — Претоварва се от работа… а често не се храни достатъчно.

Взех едно от черните сака на Догър, закачени зад вратата, и го наметнах на раменете си.

— А сега, ме извинете… — добавих и излязох навън през кухненската врата.

Студеният въздух щипеше бузите, коленете и кокалчетата на пръстите ми, докато се тътрех под силещите се снежинки. По тясната пътека, която някой бе прокопал, вече започваше да се трупа сняг.

Спрях в горната част на стълбището.

— Нямат право — роптаеше някой. — Нямат право да ни товарят с това.

— По-добре си мълчи, Латшоу — обади се друг глас. — Чу какво ни каза Лампман.

— Да, чух какво рече Негова Светлост. Същото като на предишните снимки, и на снимките преди това. Толкова пъти съм чувал речта с оплакванията, че вече и от сън да ме бутнеш, ще ти я кажа. „Ако имате оплакване, съобщете го на мен“ и така нататък. Все едно да съобщя на човека на Луната, толкова внимание им обръща.

— Макналти…

— Дяволите да го вземат Макналти! Сега аз съм шефът и ще правите каквото ви кажа. А казвам следното: нямат право да ни товарят с допълнителна работа, само за да може Нейно Височество да изнесе зрелище пред тези селяндури.

Направих няколко крачки назад и тръгнах да слизам отново, само че по-шумно.

— Шшт! Някой идва.

— Добро утро! — поздравих ги ведро, докато разтривах очи с най-добрата си имитация на селски идиот. Ако имах време, щях да оцветя в черно един от предните си зъби с натрошен въглен.

— Добро утро, госпожице — отвърна онзи, по чийто глас познах, че е Латшоу.

— Здраво е натрупало, а?

Наясно бях, че се престаравам, но пък в общуването с някои хора това е без значение. От опит знаех, че вечно оплакващите се са глухи за всичко, освен за собствения си глас.

— О, каква красота — възкликнах, щом слязох долу и стиснах ръце като стара мома, на която току-що коленичил червендалест земевладелец е поднесъл годежен пръстен.

През нощта южната част на вестибюла се бе преобразила в италиански двор по здрач. Пред ламперията бяха издигнати нарисувани върху платно каменни зидове, а площадката на южното стълбище се беше превърнала в прочутия балкон във Верона.

Няколко изкуствени дръвчета, поставени тук-там в саксии, умело маскирани като пейчици, усилваха невероятно ефекта. Декорите бяха толкова добре изработени, че почти усетих топлото италианско слънце.

Именно тук след няколко часа Филис Уивърн и Дезмънд Дънкан щяха да изиграят сцена от „Ромео и Жулиета“: пиеса, която някога е държала лондонския Уест Енд на крака до малките часове на нощта с бис след бис.

Прочетох го в мухлясалите филмови и театрални списания, които стояха натрупани на купчини в библиотеката на Бъкшоу, или поне бяха стояли, докато не ги разчистиха заради снимките.

— Най-добре изчезвайте, госпожице. Боята още е мокра. Едва ли искате да се оплескате цялата.

— В никакъв случай, особено ако боята е на основата на олово — отвърнах рязко аз и се отдалечих с небрежна стъпка, докато си припомнях с приятна тръпка случая на американския художник Уислър, който заболял от така наречените от художниците „бояджийски колики“, докато рисувал прочутата си картина „Бялото момиче“, заради високо съдържание на живак в бялата боя, основния цвят в рисунката.

Дали отравянето с живак бе също толкова сладко и под друго име? Знаех, че плъховете обичат да гризат оловни тръби заради сладкия вкус на оловото. Всъщност бях започнала да си вадя бележки от един памфлет със заглавие „Особеностите на отравянето с олово“ и тъкмо се замислих доволно по тази тема, когато телефонът иззвъня.

Веднага се спуснах към него, преди да е иззвънял втори път. Ако татко го чуеше, гневът му щеше да ни преследва цял ден.

— По дяволите! — казах, докато вдигах слушалката.

— Ало… Флавия? Удобно ли е?

— О, здравейте, отче. Извинявайте, ударих си коляното в рамката на вратата.

Из „Златните правила на Флавия“: когато те хванат да ругаеш, винаги се опитвай да предизвикаш съчувствие.

— Горкичката. Надявам се да не си се наранила лошо.

— Ще се оправя, отче, веднага щом болката стихне.

— Обаждам се само за да ви кажа, че при нас всичко върви като по вода. Билетите са почти разпродадени, а слънцето още дори не се е вдигнало. Синтия и телефонният й отряд се справиха забележително снощи.

— О, благодаря, отче, ще предам на татко.

— А, и, Флавия, кажи му, че Дитер Шранц от фермата Кълвърхаус предложи, ако баща ти е съгласен, разбира се, да използваме старата шейна от гаража ви, за да превозим зрителите от енорийската зала до Бъкшоу. Щял да закачи теглич, с който да дърпа шейната с трактора. Само пътуването ще си струва цената на билета, не си ли съгласна?

— Я виж ти, кой е тук — каза госпожа Малит. — Как вървят нещата в Кълвърхаус?

— Много е тихо — отвърна Дитер. — Сигурно е заради сезона.

— Да — рече тя, макар всички да знаехме, че не само сезонът е причината. След случилото се миналото лято, Коледата у Ингълби щеше да е много мрачна.

— А как е госпожа Ингълби?

— Добре, доколкото може да се очаква при дадените обстоятелства.

— Обещах на Дитер чаша какао — намесих се аз. — Надявам се да ни ви затруднявам.

— Какаото е мой специалитет, както добре ти е известно — отвърна госпожа Малит. — И не е никакво затруднение в стар дом, който се върти както подобава.

— Най-добре пригответе три чаши — посъветвах я аз. — Фели ще пристигне след… шест… пет… четири… три…

Ушите ми вече бяха доловили забързаните й стъпки.

Забързани ли? Направо галопираше!

— Две… едно…

В този миг вратата на кухнята се открехна и Фели се промъкна небрежно вътре.

— О! — възкликна тя и ококори изненадано очи. — Дитер, не знаех, че си тук.

Друг път не е знаела! Четях я като отворена книга.

Но ококорените очи на Фели не бяха нищо в сравнение с изражението на Дитер. Направо бе зяпнал безмълвен, щом я видя в зеления копринен тоалет.

— Офелия! — възкликна той. — За миг те взех за…

— Емили Бронте — довърши тя с наслада. — Знаех си, че така ще си помислиш.

„Щом не е знаела, че е тук — разсъждавах аз — как би могла да си помисли, че ще я вземе за любимата си Емили?“

Но Дитер, омаян от любов, не забеляза това.

Нямаше как да не се възхитя на Фели. Беше лукава като лисица.

Макар да знаех, че е невъзможно от научна гледна точка, изглежда, госпожа Малит можеше да кипне мляко по-бързо от всеки друг на планетата. С печката, вече нажежена като пещ на алхимик, и като разбъркваше непрестанно, тя успя за нула време да сътвори димящи чаши какао, всяка със свой тропически остров и имитация на палма.

— Тук е много горещо — прошепна Фели на Дитер, сякаш така щеше да ми попречи да я чуя. — Да отидем в салона.

Станах да ги последвам, а тя ми хвърли поглед, който казваше: „Ако се осмелиш да дойдеш, ще те застрелям като патица“.

Естествено, аз се заклатушках след тях.

„Па-па!“ казах си наум.

— В Германия празнувахте ли Коледа? — попитах Дитер. — Имам предвид преди войната.

— Разбира се — отвърна той. — Дядо Коледа е роден в Германия, не знаеш ли?

— Знам, но явно съм забравила.

— Коледа на немски е Weihnachten. Санта Клаус, свети Николай, осветеното коледно дръвче… Санта Клаус носи сладкиши на децата на шести декември, а Дядо Коледа носи подаръци на всички на Бъдни вечер.

Каза това със закачлив поглед към Фели, която в този миг се поглеждаше крадешком в огледалото.

— Нима имате двама Дядо Коледа? — попитах аз.

— Горе-долу.

Въздъхнах облекчено наум. Дори да успеех да заловя единия, все пак щеше да има допълнителен Дядо Коледа, който да довърши разнасянето на подаръците. Поне в Германия.

Фели отиде с плавна стъпка до пианото и се настани на стола като мигрираща пеперуда. Докосна колебливо клавишите, без да ги натиска, сякаш ако изсвиреше грешния акорд светът щеше да експлодира.

— Трябва да тръгвам — каза Дитер и пресуши чашата си на един дъх.

— О, не можеш ли да останеш? — попита Фели. — Надявах се да ми преведеш няколко от анотациите в партитурата ми на „Добродушният кавалер“ от Бах.

— Когато ти го свириш, ще трябва да го прекръстят на „Злонамереният кавалер“. Ругае като хамалин, щом натисне грешен клавиш — обясних на Дитер.

Фели почервеня като килима. Не смееше да ми посяга пред други хора.

С почервенялото си лице и зелената си рокля ми напомняше на нещо, което бях виждала в цветна брошура. Какво беше…?

О, да! Сетих се.

— Приличаш на португалското знаме — казах аз. — Ще ви оставя да си вземете довиждане.

Знаех, че по-късно ще си платя за дързостта, но сърдечният смях на Дитер си струваше.

В пет и половина жителите на Бишъпс Лейси започнаха да пристигат. Първи се появиха госпожиците Падок — Лавиния и Аурелия, съдържателни на чайната „Свети Николай“.

Не бе за вярване, но тези две скърцащи антики бяха изминали пеша километър и половина от селото през снежните преспи и лицата им сияеха като две малки червени пещи.

— Не искахме да закъснеем, затова тръгнахме по-рано — обясни госпожица Лавиния и възхитено огледа украсения вестибюл. — Много е шикозно, нали Аурелия?

Знаех, че опипват почвата и преценяват каква е вероятността да ги помолят да пеят. Госпожиците Падок успяваха да се промъкнат на сцената на всяко мероприятие в Бишъпс Лейси още от памтивека и бях напълно наясно, че в момента скътани някъде в дълбините на чантата си госпожица Лавиния носи за всеки случай най-малко партитурите за „Последният поход на Наполеон“, „Потокът Бендемиър“ и „Ани Лори“.

— Представлението започва чак след час и половина — казах им аз. — Но заповядайте да се настаните. Може ли да взема палтата ви?

Тъй като Догър бе извън строя, реших да поема задълженията на портиер. И без това през деня бях натрупала достатъчно опит! Татко щеше да се ядоса, разбира се, но знаех, че когато разбере причината, ще ми благодари. Е, може би не чак да ми благодари, но поне да ми спести някоя от тричасовите си лекции.

Засега обаче татко никакъв го нямаше. Сякаш след като бе получил наема за ползването на Бъкшоу, нямаше други задължения. Или пък се срамуваше да се покаже?

Снимачният екип правеше последни приготовления около импровизираната сцена, наместваше прожекторите и редеше кошници със свежи цветя от двете страни на отреденото за двора пространство, когато на вратата се звънна.

Загърнах се плътно с наметнатия на раменете си пуловер, отворих вратата и се озовах лице в лице с напълно непознат човек. Той се бе увил с дълго бежово палто без отличителни знаци, което ме наведе на мисълта, че е служебно, дадено от една или друга армия.

Мъжът беше нисък, луничав и дъвчеше дъвка така, както кон дъвче ябълка.

— Т’ва ли е Бъкшоу? — попита той.

Признах, че е това.

— Аз съм Карл — обяви той. — Кажи на голямата си сестра, че съм тук.

Карл? Голяма сестра?

Но разбира се! Това беше Карл от Сейнт Луис, щата Мисури — американецът Карл, който бе дал на Фели дъвките, които аз свих от чекмеджето й за бельо. Карл, който й казал, че прилича досущ на Елизабет Тейлър в „Национално кадифе“. Карл, който я бе научил как се пише правилно Мисисипи.

Доколкото си спомнях, отряд американци бяха ползвали летището в Лийткоут заедно с ескадрона британски летци и някои от тях, също като Дитер, бяха решили да останат в Англия след края на войната. Явно Карл бе един от тях.

Той държеше малък пакет, почти изцяло скрит от надиплена зелена панделка, обсипана с червено-бели захарни коледни бастунчета.

— Цигара? — попита той и в дланта му се появи пакет „Кемъл“, който той ловко като фокусник отвори с палец.

— Не, благодаря. Татко не позволява да се пуши в къщата.

— Не дава, а? Е тогава ще запазя клечката за някоя магия. Кажи на Офелия, че Карл Пендрака е тук и е готов за буги-буги!

Мили боже!

Карл мина покрай мен и тръгна с небрежна походка през вестибюла.

— Чудно местенце — продължи той. — Май снимат филм, а? Знаеш ли, че веднъж видях Кларк Гейбъл в Сейнт Луис? В магазин „Шпигелс“, откъдето идва и това…

Той разклати подаръка.

— Майка ми го избра. Напъхала го в колета с цигарите. Кларк Гейбъл ме погледна право в очите, когато го срещнах в „Шпигелс“. Какво ще кажеш, а?

— Ще кажа на сестра си, че сте тук — отвърнах аз.

Лампите във вестибюла светнаха и чак сега получих възможност да огледам цялата публика.

На последния ред с доволно изражение седеше Дитер. До него бонбон дъвчеше доктор Дарби, а зад него бяха госпожа Малит и съпругът й Алф.

Всички изглеждаха като събудени от транс и се озъртаха с примигващи от почуда очи, сякаш изненадани, че все още обитават същите си стари тела.

Предполагам, че театърът е форма на масова хипноза, а в такъв случай Шекспир, въпреки липсата си на задълбочени познания по химия, бе един от най-великите хипнотизатори на света.

Бях станала свидетел на магия, прекъсната от един шамар и изтъкана отново с лекотата, с която баба плете чорап. Удивително — истинско чудо всъщност — като се замисли човек.

Актьорите отидоха да си свалят грима, а хората от снимачния екип се разотиваха по горните етажи на къщата, за да правят каквото там правеха след представления. Не останаха да си поговорят със зрителите, което може би бе част от магията.

Във вестибюла нахлу студен вятър. Някой беше отворил входната врата, за да глътне свеж въздух, ахна, чуха се викове и всички, включително аз, се спуснахме навън, за да видим какво става.

По време на представлението беше извил силен вятър и бе навял дълбоки до кръста преспи пред входа.

Веднага се виждаше, че и с трактор, и без трактор, и с шейна, и без шейна, тази вечер никой нямаше да се прибира в Бишъпс Лейси.

Въпреки това Дитер беше достатъчно смел да опита. Увит с дебелото си палто, той тръгна да изкачва появилата се внезапно бяла планина и се стопи в тъмнината.

— Да позвъним на Том Макгали да докара снегорина — предложи някой.

— Няма смисъл — отвърна глас от другия край на вестибюла. — Тук съм вече.

Разнесе се нервен смях, когато Том излезе напред и надникна през вратата заедно с нас останалите.

— Бая е натрупало — каза той и някак си потвърди официално опасенията. — Пряспата е непроходима.

Няколко дами вдигнаха ръце към шиите си. Мъжете се спогледаха набързо с безизразни лица.

След десет минути Дитер се върна, покрит със сняг, и поклати глава.

— Тракторът не може да запали — обяви той. — Акумулаторът се е изтощил.

Викарият, както обикновено, пое нещата в свои ръце.

— Позвъни на Бърт Арчър в сервиза — обърна се той към Синтия. — Кажи му да докара аварийната кола. Ако не успееш да се свържеш с Бърт, остави съобщение на Нети Рънсиман в телефонната централа.

Синтия кимна мрачно и забърза с пухтене към телефона.

— Госпожа Малит… беше тук някъде… Госпожо Малит, възможно ли е да приготвите чай и може би какао за децата?

Г-жа Малит се отправи към кухнята, доволна, че са се обърнали първо към нея за помощ. Щом тя изчезна по коридора, се появи Синтия.

— Линията е прекъсната — обяви тя с монотонен глас.

— Ами, добре тогава — рече викарият. — Изглежда, ще поостанем тук известно време, тъй че ще трябва да измислим нещо, нали?

Реши се, с изненадващо малко суетене, че с предимство ще са хората с деца, които ще могат, където е възможно, да се настанят при снимачния екип, чиито членове вече бяха разпределени в стаи на първия етаж.

По едно време татко се появи за малко и с няколко посочвания с пръсти и две-три думи, разменени с викария, той организира операцията прецизно като военно учение. След това отново се скри в кабинета си.

Онези, за които нямаше място на горния етаж, щяха да се настанят във вестибюла. Възглавници и одеяла, неизползвани след смъртта на Хариет, щяха да бъдат извадени от скриновете и раздадени на влезлите неочаквано в ролята на бежанци гости.

— Ще е като едно време — каза им викарият и потри енергично ръце. — Като в бомбоубежищата през войната. Да си представим, че това е едно голямо приключение. Все пак не ни е за пръв път.

В гласа му се долавяше доста забележима следа от тона на Уинстън Чърчил.

Викарият организира игри за децата: пускам, пускам кърпичка, сляпа баба и криеница, а наградите щеше да осигури доктор Дарби — ментови бонбони, разбира се.

Възрастните разменяха клюки и се смееха тихичко покрай стените.

След известно време по-бурните игри постепенно бяха изоставени и се премина към игри с отгатване.

С напредването на вечерта престорената веселба утихна. Тук-таме се виждаха прозевки, първоначално прикрити, но накрая съвсем явни, добрите маниери бяха напълно изоставени.

Децата започнаха да задрямват, а родителите им бързо ги последваха. Не след дълго хванатите в снежния капан жители на Бишъпс Лейси потънаха в прегръдката на съня.

През единайсетте си години на този свят бях виждала няколко трупа. Всеки беше интересен по свой начин и този не правеше изключение.

Останалите бяха мъже; Филис Уивърн бе първата мъртва жена, която виждах, и поради това реших, че заслужава специално внимание.

Осветеният киноекран се отразяваше в очните й ябълки и за миг създаваше илюзията, че е жива и погледът й искри. Но макар очите й още да не бяха започнали да се замъгляват — умряла е неотдавна, помислих си, — чертите й вече омекваха, сякаш лицето й беше изстъргано и подготвено да бъде нарисувано наново.

Кожата вече добиваше сивкав цвят, а от леко отворените й устни, които разкриваха съвършените й зъби, се носеше слаб, но доловим дъх на олово. В ъгълчетата на устата й се бяха събрали по няколко капки пенлива слюнка.

Сменила беше костюма си на Жулиета с богато извезана блуза на източноевропейска селянка, шал и пищна пола.

— Госпожице Уивърн — прошепнах аз, макар да знаех, че е безсмислено.

Но, както и преди, имах чувството, че мъртвецът ми е скроил номер и всеки момент ще скочи, ще извика „Бау!“ и ще ме изплаши до смърт, а нервите ми, макар и здрави, не са съвсем подготвени за подобно нещо.

От онова, което бях чела и чувала, знаех, че в случаи на внезапна смърт властите — полицията или Бърза помощ — трябва да се повикат незабавно. Синтия Ричардсън бе казала, че телефонът не работи, така че поне за момента нямаше как да известя полицаите, а доктор Дарби спеше дълбоко на долния етаж; видях го, докато прекосявах вестибюла.

Нямаше никакво съмнение, че лекар вече не може да помогне на Филис Уивърн, затова не беше трудно да реша към кого да се обърна: щях да повикам Догър.

Внимателно затворих вратата на спалнята след себе си, върнах се по пътя, по който бях дошла — отново минах на пръсти през вестибюла, — и стигнах до стаичката на Догър на върха на кухненските стълби.

Три пъти почуках бързо, после направих пауза… още две почуквания… пауза… и две бавни почуквания.

Едва приключих с кодовия сигнал, когато врата се отвори безшумно и Догър се изправи на прага по халат.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Напълно — отвърна той след едва забележимо колебание. — Благодаря, че попитахте.

— Нещо ужасно се е случило с Филис Уивърн в Синята спалня.

— Разбирам — кимна Догър, изчезна за миг сред мрака в стаята си и когато се върна, си бе сложил очила.

Вероятно съм го зяпнала учудено, защото никога преди не го бях виждала да ги носи.

Двамата се върнахме тихо на горния етаж по най-бързия път през вестибюла, което наложи отново да лъкатушим измежду спящите. Ако ситуацията не беше толкова сериозна, щях да се разсмея на начина, по който Догър пристъпваше на дългите си крака като чапла между издутото шкембе на Бъни Спърлинг и отметнатата ръка на госпожица Аурелия Падок.

Щом влязохме в Синята спалня, затворих вратата след нас. Тъй като така или иначе вече бях оставила отпечатъци по бравата, нямаше значение, че пак я пипам.

Прожекционният апарат продължаваше да издава изнервящия плющящ звук, докато Догър обикаляше внимателно тялото на Филис Уивърн и клекна, за да надникне в двете й уши и очи. Очевидно бе оставил панделката от кинолента на врата й за накрая.

— Какво мислиш? — попитах аз шепнешком най-накрая.

— Удушаване — отвърна той. — Погледнете тук.

Догър извади памучна носна кърпа от джоба си и повдигна с нея единия клепач, от чиято вътрешна страна се видяха множество червени петънца.

— Петехия — каза той. — Хеморагични петна. Асфиксия поради бързо удушаване. Несъмнено.

Сега вече Догър насочи вниманието си към черната панделка от кинолента около шията и се намръщи.

— Какво има, Догър?

— Би трябвало да има повече охлузвания. Невинаги са налични, но в този случай определено би трябвало да има повече синини.

Наведох се, за да погледна по-отблизо и видях, че Догър е прав. По кожата имаше забележително малко посиняване. Самата лента се открояваше черна на фона на бялата шия на Филис Уивърн и изображенията на многобройните кадри се очертаваха ясно: актрисата в близък план, облечена с надиплена селска блуза на фона на драматично небе с окраската на скумрия.

Прозрението ме удари като чук.

— Догър — прошепнах, — блузата, шалът и полата са същите като онези, с които е облечена във филма.

Догър, който се взираше замислено в тялото, подпрял брадичка с ръка, кимна.

В продължение на няколко секунди се възцари странна тишина. Сякаш досега бяхме просто приятели, а в този миг изведнъж се превърнахме в колеги… дори партньори.

Вероятно нощта ми вдъхна смелост, но може това усещане да се дължеше и на нещо друго. Странно чувство на безвремие бе обгърнало стаята.

— Правил си това и преди, нали? — попитах аз внезапно.

— Да, госпожице Флавия, много пъти.

За моя изненада инспекторът се изкиска.

— Поредното ти химично заключение, предполагам? — попита той.

— О, не. Просто забелязах, че има червило по горната част на долната устна. Тъй като горната й челюст е изнесена малко по-напред, щеше да го е облизала за секунди, ако още е била жива.

Доктор Дарби се наведе и разгледа устните на Филис Уивърн.

— Боже, права е! — възкликна той.

Естествено, че съм права. Безкрайните часове, прекарани в поставяне и регулиране на скобите за зъби в стаята за мъчения на доктор Рийки на улица „Фарингтън“ ме бяха превърнали във водещ експерт по видовете захапки. Всъщност понякога имах чувството, че съм жива Лешникотрошачка. Забелязах челюстното разместване на Филис Уивърн лесно като кон пред поилка за птици.

— И кога стигна до това заключение? — попита инспекторът.

Трябваше да му го призная — за по-възрастен човек, имаше забележително пъргав ум.

— Аз открих тялото. След което веднага повиках Догър.

— И защо? — попита той, веднага забелязал липсата на логика в твърдението ми. — Доктор Дарби е бил съвсем наблизо във вестибюла.

— Доктор Дарби пристигна с шейната, дърпана от Дитер — отвърнах аз. — Когато влезе в Бъкшоу, забелязах, че не носи лекарската си чанта. Освен това той беше много уморен. Зърнах го да задрямва по време на представлението.

— И? — повдигна вежди инспекторът.

— И… се уплаших. Знаех, че по това време единственият буден в къщата вероятно е Догър — понякога спи неспокойно, знаете — и исках някой да… съжалявам, не мислех трезво.

Това беше лъжа, но пък прекрасна. Всъщност умът ми бе бистър като планински поток.

Нарочно потреперих с долната си устна.

— Веднага разбрах, че госпожица Уивърн е мъртва — добавих. — Въпросът вече не бе в спасяването на живота й.

— Но си запазила достатъчно самообладание, за да забележиш петънце червило не на място.

— Да. Забелязвам подобни неща. Неволно.

„Моля ви, не ме удряйте“, исках да добавя, но знаех, че вече стъпвам по много тънък лед.

— Разбирам — рече инспекторът. — Много мило от твоя страна да ми обърнеш внимание върху този факт.

Усмихнах му се лъчезарно и излязох елегантно.

За моя изненада инспекторът предложи да дам показанията си в лабораторията.

— Където няма да ни безпокоят — обясни той.

Това нямаше да е първото му посещение в моя sanctum sanctorum: влезе тук и при онзи случай с Хорас Боунпени и заяви, че лабораторията ми е „необикновена“.

Този път обаче само след един бърз поглед към Йорик — учебния скелет, подарък на чичо Тар от природоизпитателя Франк Бъкланд — инспекторът се настани на една от високите табуретки, постави крака на пречката й и извади бележника си.

— В колко часа откри тялото на госпожица Уивърн? — мина той направо към въпросите без любезни уводни думи.

— Не съм сигурна. В полунощ или петнайсет минути след това.

Инспекторът седеше с химикалка над страницата.

— Важно е — каза той. — Жизненоважно, всъщност.

— Колко време трае балконската сцена от „Ромео и Жулиета“? — попитах аз.

Инспекторът изглежда малко се подразни.

— В градината на Капулети ли? Не съм сигурен. Не повече от десет минути, като че ли?

— По-дълга беше. Закъсняха с началото, а после…

— Да?

— Ами, случилото се с Гил Крофърд.

Предполагах, че все някой вече му е споменал, но като видях как стиска химикалката, очевидно едва сега разбираше.

— Разкажи ми със свои думи — подкани ме инспекторът и аз го направих: разказах как прожекторът не освети Филис Уивърн при появата й… как тя слезе от импровизирания балкон… как се качи по скелето в тъмното… как зашлеви Гил Крофърд през лицето.

Всичко се изля от устата ми и се изненадах колко гняв бях стаила в себе си. Когато свърших, вече бях готова да се разплача.

— Много неприятна случка — рече инспекторът. — Как се почувства… тогава?

Отговорът ми ме шокира.

— Идеше ми да я убия.

Седяхме смълчани, стори ми се, цяла вечност, но тишината вероятно продължи не повече от десет секунди.

— Ще запишете ли това в бележника си? — попитах аз най-накрая.

— Не — отвърна той с различен, по-мек тон. — Въпросът бе по-скоро личен.

Възможността беше твърде добра, за да я пропусна. Най-сетне имах шанса да се освободя от болката, която не даваше мира на съвестта ми от онзи ужасен ден през октомври.

— Съжалявам! — изтърсих. — Не исках да… жена ви… Антигона.

Инспекторът затвори бележника.

— Флавия…

— Постъпих ужасно. Изобщо не се замислих, преди да го кажа. Антигона… госпожа Хюит искам да кажа, сигурно е останала страшно разочарована.

Собственият ми глас ехтеше в ушите ми.

„Защо с инспектор Хюит нямате деца? С неговата заплата със сигурност можете да си го позволите.“

Нямах намерение да прозвучи сериозно, а по-скоро закачливо.

Чувствах се въодушевена от компанията, красотата й и може би от захарта в прекалено многото парчета торта, които бях изяла. Здраво се бях натъпкала.

Седях и се взирах весело в нея като лондонско конте, току-що разказало виц за мъртъвци и тръпнещо в очакване присъстващите да схванат шегата.

„С неговата заплата със сигурност можете да си го позволите.“

За малко да повторя тези думи.

„Изгубихме три бебета“, бе отвърнала Антигона Хюит с безкрайна тъга в гласа и бе хванала съпруга си за ръката.

„Време е да се прибирам“, бях обявила изведнъж аз, сякаш забравила всички останали думи в английския език.

Инспекторът ме докара до Бъкшоу в пълно мълчание, по мой избор, и аз изскочих от колата без дори да му благодаря.

— Не, по-скоро се натъжи — каза инспекторът и ме върна към настоящето. — Просто не успяваме, както някои други семейства, да се примирим.

— Тя сигурно ме мрази.

— Не. Мразят само омразните хора.

Разбрах какво има предвид, макар да не можех да го обясня.

— Като убиеца на Филис Уивърн например — предположих аз.

— Точно така — отвърна инспекторът след кратко мълчание. — А сега, докъде бяхме стигнали?

— До Гил Крофърд — припомних му. — След което тя продължи с пиесата, сякаш нищо не се е случило.

— Часът трябва да е бил към деветнайсет и двайсет и пет, нали?

— Да.

Инспекторът се почеса по ухото.

— Не е ли малко странно да се събере цяло село в подобно лошо време само за десетминутно представление?

— Филис Уивърн беше само звездата. Мисля, че викарият е планирал по-дълго представление. Виждате ли, целта беше да се наберат средства за Фонда за ремонт на покрива. Сигурно е възнамерявал да помоли сестрите Падок да изпълнят няколко песни, а накрая и той самият да изрецитира нещо, като например „Албърт и лъвът“. Възможно е да е помолил Филис Уивърн да играе първа, тъй като би било проява на неуважение да я кара да чака аматьори. Но това е само предположение. Ще трябва да питате него самия, когато се върне.

— Ще го направя. Напълно възможно е да си права.

Инспекторът побутна маншета на ръкава си с показалец и погледна часовника си.

— Само още няколко въпроса — каза той, — след което бих искал да ми помогнеш с един експеримент.

О, радост неземна! Признаваха ме за равна… или нещо от сорта. Самият Дядо Коледа не би могъл да измисли по-хубав подарък. (Спомних си с приятно потръпване, че със стария господин ни предстоеше работа само след няколко часа. Вероятно щях да имам възможност да му благодаря лично.)

— Мисля, че ще успея, инспекторе — отвърнах аз, — макар да съм доста заета.

„Флавия, престани!“, — наредих си наум. — „Спри незабавно, преди да ти отхапя езика отвътре и да го изплюя на килима!“

— Добре тогава — рече инспекторът. — Защо отиде в Синята спалня?

— Исках да говоря с госпожица Уивърн.

— За какво?

— За всичко.

— Защо точно по това време? Не е ли малко късно?

— Чух музиката в края на филма и разбрах, че е будна.

Още докато изричах думите, изстинах. Защо не се сетих по-рано? Филис Уивърн може вече да е била мъртва.

— Но може би — добавих аз, — може би…

Инспекторът не сваляше очи от мен и ме насърчи с поглед да продължа.

— Една ролка с шестнайсетмилиметров филм е дълга четирийсет и пет минути — казах аз. — Пълнометражните филми са на две ролки.

Напълно убедена бях в този факт. Достатъчно бози съм изтърпяла на прожекциите в енорийската зала, за да се поинтересувам колко дълго ще продължат мъките ми. Освен това веднъж попитах и господин Мичел.

— Филмът свърши тъкмо когато стигнах до Синята спалня. Чух репликата „Никога няма да забравя замъка Хоукхоувър“ точно преди да тръгна надолу по стълбите от моето крило. Когато намерих трупа на Филис Уивърн, краят на лентата вече плющеше на въртящата се ролка. Но…

— Да? — Инспекторът бе наострил слух като гризач.

— Ами ако е била мъртва още преди филмът да започне? Ами ако именно убиецът е пуснал прожекционния апарат?

В съзнанието ми късчетата от мозайката се подреждаха бързо. По-ранният час на смъртта би обяснил защо по кожата й вече имаше обезцветяване, когато я намерих. Но това нямаше да го кажа на инспектора. За някои неща все пак трябваше да се досети и сам.

— Чудесно предположение — рече той. — Чу ли нещо друго, освен плющенето на лентата?

— Да. Докато прекосявах вестибюла, чух някъде да се затваря врата. И някой пусна водата в тоалетната.

— Преди или след затварянето на вратата?

— След това. Вратата се затвори, докато слизах по стълбите. Водата беше пусната, когато се намирах по средата на вестибюла.

— Толкова бързо?

— Да.

— Странно — отбеляза инспектор Хюит.

Чак по-късно осъзнах какво е имал предвид.

— От всички хора във вестибюла, кого си спомняш, че видя със сигурност?

— Викарият. Извика насън.

— Какво е извикал?

Защо имах усещането, че издавам доверена ми тайна? Защо се чувствах като долна клюкарка?

— Каза: „Хана, моля те, недей!“ много тихо.

— И нищо друго?

— Не.

Инспекторът си записа нещо в бележника.

— Продължавай — подкани ме той. — Кой друг спеше във вестибюла?

— Синтия Ричардсън, съпругата на викария…

Започнах да ги изброявам на пръсти:

— Госпожа Малит… и съпругът й Алф… доктор Дарби… Нед Кропър… Мери Стоукър… Бъни Стърлинг… Макс, искам да кажа Максимилиан Брок, съседът ни. Макс се беше обградил с малка стена от книги.

— Някой друг?

— Тези забелязах. А, да, и Дитер, разбира се. Той спеше на площадката и се наложи да мина на пръсти покрай него.

— Докато се качваше нагоре към Синята спалня, видя ли някой друг, чу ли нещо?

— Не. Нищо.

— Благодаря — рече инспекторът и затвори бележника си. — Много ми помогна.

Дали ми беше простил, или просто се държеше любезно?

— А сега — продължи той, — както вече ти казах, нуждая се от съдействието ти за един малък експеримент, но ще имам време чак по-късно.

Кимнах разбиращо.

— Имате ли екземпляр от „Ромео и Жулиета“ в библиотеката? Бих се изненадал, ако нямате.

— Да, имаме събрани съчинения на Шекспир. Дафи ги вади, когато иска да си придаде задълбочен вид. Ще свършат ли работа?

Всичко, което казах, беше самата истина, само че нямах представа къде да намеря книгата. Не ми се щеше да преглеждам хиляди томове на Бъдни вечер. Имах да ловя по-едър дивеч, както се казва.

— Да. Бъди послушно момиче и се опитай да я намериш.

Ако някой друг, а не инспектор Хюит, се бе обърнал към мен така, щях да му изтръгна гръкляна, но вместо това стоях като добро кученце в очакване господарят да му подхвърли пантоф.

— Веднага се заемам! — почти извиках, докато инспекторът излизаше.

Писъкът се чу внезапно и заотеква от ламперията на вестибюла като лавина.

— О, боже! Какво беше това? — възкликна Бъни Спърлинг.

Всички се заоглеждаха, а госпожици Падок се вкопчиха една в друга като изгубени в гората деца.

Аз бях на стълбите и ги изкачих със светкавична бързина. Каквото и да се бе случило, нямаше да допусна да хлопнат вратата под носа ми.

Взех с приплъзване завоя и затичах към северния коридор. Една от вратите, покрай които прелетях, се отвори и втори писък раздра въздуха. Бутнах гардеробиерката и нахълтах в стаята.

Ния почти се бе смъкнала на пода от кушетката, а лицето й беше бяло като платно.

— Бебето… — изпъшка тя.

Мариън Трод, наподобяваща малко слисана кукумявка с очилата си с рогови рамки, излезе от транса, в който явно бе изпаднала, и пристъпи към мен.

— Доведи доктора — сопна ми се тя.

— Вие си го доведете — отвърнах аз и хванах Ния за ръката. — И на връщане кажете на госпожа Малит да кипне вода.

Мариън оголи зъби за миг, сякаш се канеше да ме ухапе, но после се врътна и излезе от стаята.

— Флавия, непоправима си — каза Ния през зъби.

Свих рамене.

— Благодаря.

Носенето на вода при раждане, както бях научила от филмите и безбройни пиеси по радиото, бе ритуал, задължителен като всяка от десетте божи заповеди, но защо тази вода трябваше да е вряща, не можех да проумея. Едва ли се използваше за измиване на майката, тъй като водеше до риск от сериозни изгаряния, а никак не ми се вярваше да топят новородено в течност, нагрята до 100°C — освен ако това, разбира се, не беше причината всички току-що родени бебета да са червени като раци, както съм виждала по филмите.

Струваше ми се обаче немислимо. Абсолютно варварско.

Едно нещо бе ясно: имах да науча още много неща около раждането на едно бебе. Все пак човек трябваше да отсее научните факти от глупостите. Реших да се заема с въпроса по-сериозно веднага щом коледните празници приключеха.

— Как си? — попитах Ния, но думите ми прозвучаха фалшиво, сякаш бяхме две старици, срещнали се на чай след църква.

— Много добре, благодаря — отвърна тя през зъби с префърцунен тон. — А ти?

— Възхитително. Просто възхитително.

Стиснах ръката й и тя се усмихна.

— Хм — каза доктор Дарби зад гърба ми и докато се обърна, той вече събличаше раираното си сако и навиваше ръкави. — Затвори вратата на излизане.

Възхищавам се на мъжете, които поемат нещата в свои ръце, когато една жена крайно се нуждае от помощта им.

Мариън Трод стоеше в коридора и ме стрелкаше зловещо с поглед.

— Извинете, ако съм ви нагрубила — казах й аз. — Ния е моя стара приятелка и…

— Е, добре де, не ти се сърдя — отсече тя. — Прощавам ти. Все пак съм свикнала да ме тъпчат.

При тези думи тя се врътна и се отдалечи.

„Вещица!“, помислих си аз.

— Не обръщай внимание на Мариън — рече някой и излезе от сенките. — Малко е претоварена.

Беше Бън Кийтс.

„Претоварена ли? По-скоро е яхнала метлата“, искаше ми се да кажа, но запазих остроумието за себе си.

— Съжалявам за госпожица Уивърн — отвърнах вместо това. — Сигурно ви е много тежко.

Макар да не бях планирала да кажа точно това, още докато изричах думите, осъзнах, че съм уцелила.

— Нямаш представа — отговори Бън и видях, че е искрена.

Наистина нямах представа, но смятах да разбера.

— Искате ли чаша чай? — попитах я аз, ала в същия миг вратата на спалнята се отвори и доктор Дарби подаде глава:

— Повикай Догър. Кажи му: „Напречно разположение. Разкритие на рамо“.

— Веднага — отвърнах и закрачих по коридора като олицетворение на невъзмутимия професионализъм.

— Тичай! — изрева след мен доктор Дарби и аз хукнах.

— „Напречно разположение — повтарях си шепнешком, докато бягах по коридора. — Напречно разположение. Разкритие на рамо.“

Но къде да намеря Догър? Можеше да е в стаята си… или в кухнята. Възможно бе дори да е в оранжерията… или в гаража.

Напразно се тревожех. Когато се спуснах като полудял прилеп по западното стълбище, го видях във вестибюла да помага на Синтия и викария да си съблекат палтата. Двамата приличаха на оцелели след неуспешна експедиция в Антарктика, а същия вид имаше и стоящият зад тях сержант Грейвс.

— Вихрушката премина в истинска виелица — обясняваше дрезгаво викарият със заскрежени устни. — Щяхме да умрем от измръзване, ако сержантът не ни бе намерил.

Синтия трепереше и очевидно беше замаяна.

Невъзпитано или не, прошепнах в ухото на Догър:

— Доктор Дарби те вика в спалнята на Тенисън. Напречно разположение. Разкритие на рамо.

Възнамерявах да изтичам преди него нагоре по стълбите и да му покажа пътя, но Догър ме изпревари. Вземаше стъпалата по няколко наведнъж, сякаш внезапно му бяха поникнали криле, и аз останах да го гоня.

Догър спря на прага, колкото да каже:

— Благодаря, госпожице Флавия. В такива случаи нещата могат да се влошат много бързо. Ще ви повикам, когато имам нужда от помощ.

Седях на един стол пред вратата и убивах времето, като си гризях ноктите. След, както ми се стори, наниз от няколко вечности, но вероятно не повече от няколко минути, чух Ния да извиква пронизително три пъти, след което се чу звук, наподобяващ слисано блеене.

Какво правеха вътре? Защо не ми позволяваха да гледам?

Веднъж Дафи ми обясни как се раждат бебетата, но историята й беше толкова абсурдна, че не бе за вярване. Отдавна бях решила да питам Догър, но все забравях. Е, сега ми се предоставяше златна възможност.

Времето се влачеше, а аз описвах концентрични кръгове с върха на обувката си, когато вратата се отвори и Догър ме повика с пръст да вляза.

— Само за миг — рече той. — Госпожица Ния е много уморена.

Пристъпих предпазливо в стаята и се огледах, сякаш нещо щеше да изскочи и да ме ухапе. И тогава видях Ния, подпряна на купчина възглавници, на ръце с нещо, което на пръв поглед приличаше на воден плъх.

Направих внимателно крачка напред и забелязах как то отваря уста и изписква като гумена играчка.

Трудно ми е да опиша какво точно изпитах. Смесица от чувства, като че ли, на необятно щастие и смазваща тъга. Щастието си го обяснявах; тъгата — не.

Мисля, беше свързана с факта, че изведнъж вече не бях последното бебе, проплакало в Бъкшоу. Изпитах чувството, че едно от най-тайните ми притежания ми е било откраднато.

— Как беше? — попитах аз, тъй като не можах да измисля нищо друго.

— О, малката, нямаш представа — отвърна Ния.

Колко странно. Не каза ли същото и Бън Кийтс, когато й поднесох съболезнованията си за Филис Уивърн.

— Бебето е много красиво — излъгах. — Прилича на теб.

Ния сведе поглед към вързопа в ръцете си и се разплака.

— О! — изхлипа тя.

Тогава Догър постави ръка на рамото ми и ме побутна нежно, но твърдо към вратата.

Върнах се бавно до стола в коридора и седнах. Главата ми бучеше от мисли.

Тук, зад затворената врата лежеше Ния с току-що роденото си бебе. А там, надолу по коридора, зад своята затворена врата лежеше — образно казано — току-що умрялата Филис Уивърн.

Това имаше ли някакво особено значение или бе просто глупав факт? Дали при раждането в живото тяло се вселява душата на мъртвец, или това бяха просто бабини деветини?

Дафи ми бе разказвала за момиче в Индия, което твърдяло, че е преродена старица, починала в съседното село, но дали беше вярно? Доктор Ганди определено е бил на това мнение.

Имаше ли дори минимална вероятност в сбръчканото създание в ръцете на Ния да се е настанила душата на Филис Уивърн?

При тази мисъл потреперих.

Въпреки това трябва да призная, че от двете, по-интересна ми беше мъртвата Филис Уивърн.

Ако трябва да съм напълно честна, тя бе далеч по-интересна.

По едно време, малко след последното посещение на Ния в Бъкшоу, започнах да се притеснявам от силния си интерес към мъртъвци.

След доста безсънни нощи и объркани сънища, включващи крипти и ходещи трупове, реших да поговоря по въпроса с Догър. Той мълчаливо ме изслуша, като от време на време кимваше, докато лъскаше ботушите на татко.

— Нередно ли е — обобщих аз — мъртвите да ти носят радост?

Догър топна ъгълчето на парцала в кутията с черна боя.

— Мисля, че един човек на име Аристотел е казал, че обичаме да мислим за неща като трупове, което само по себе си би ни причинило болка, защото чрез тях имаме удоволствието да научим какво е по-лошо от болката.

— Нима? — попитах аз и се поздравих мислено.

Който и да беше този Аристотел, несъмнено ми се нравеше и реших някой път да го потърся в енциклопедията.

— Доколкото си спомням — по лицето на Догър премина сянка.

Припомнях си този разговор, когато вратата на Синята спалня надолу по коридора се отвори и извисяващият се като канара сержант Улмър започна да изнася обемистия си фотографски комплект от стаята на покойната Филис Уивърн.

Изглеждаше също толкова изненадан да ме види, колкото и аз него.

— Снехте отпечатъци и така нататък, а? — попитах любезно. — Снимки на местопрестъплението ли правихте?

Сержантът се взира в мен няколко секунди, след което по обикновено каменното му лице се разля усмивка.

— Я виж ти! И ако това не е госпожица Де Лус. Надушила си следата, а?

— Е, знаете ме, сержанте… — отвърнах, както се надявах, със загадъчна усмивка.

Небрежно се запътих към него с надеждата поне да надзърна през рамото му и да видя покойната госпожица Уивърн.

Той бързо затвори вратата, завъртя ключа и го пусна в джоба си.

— Така е — прекъсна ме. — И не си и помисляй за връзката с ключове на госпожа Малит, госпожице. Добре ми е известно, че в подобни стари къщи има резервни ключове с чували. Ако оставиш дори само един отпечатък върху тази врата, ще те арестувам.

От устата на специалист по снемане на отпечатъци това бе сериозна заплаха.

— Какви настройки на фотоапарата използвате? — опитах се да го разсея. — Скорост едно на сто двайсет и пет и бленда единайсет?

Сержантът се почеса по главата, стори ми се, почти с удоволствие.

— Няма смисъл, госпожице. Вече ме предупредиха за теб — каза той и си тръгна.

Как така са го предупредили за мен? Какво, по дяволите, имаше предвид?

Сетих се само за едно: инспектор Хюит, предателят, е настроил този човек против мен на път за Бъкшоу. Предупредил го е специално за моята изобретателност, която явно им скърцаше по нервите като нокът по черна дъска.

Нима си мислеше, че може да ме надхитри?

„Ще видим, уважаеми инспекторе, помислих си. — Ще видим.“

Докато си бъбрех със сержант Улмър, долових тих разговор в съседната стая — съдейки по гласовете, говореха две жени.

Гласовете млъкнаха и миг след това вратата се открехна едва-едва.

— Извинете за безпокойството — казах на леко кървясалото око, което се появи в процепа, — но господин Лампман ви вика.

Вратата се отвори навътре и видях остатъка от лицето на жената. Беше една от актрисите с епизодични роли във филма.

— Наистина ли? — попита тя с изненадващо металически глас. — Само мен ли вика или и двете ни? Господин Лампман ни вика, Фло — провикна се тя през рамо, без да изчака отговора ми.

Фло избърса уста и остави купичката, от която ядеше.

— И двете — потвърдих аз, като се опитах да добавя щипка скръб в тона си. — Мисля, че е отвън при камионите, така че най-добре се облечете хубаво.

Изчаках търпеливо, облегната на рамката на вратата, докато актрисите се затътриха надолу по стълбите, като в движение закопчаваха дебелите си зимни палта.

Стана ми жал за тях. Бог знае какви фантазии им се въртяха в главите. Всяка от тях най-вероятно се молеше да бъде избрана за заместничка на Филис Уивърн в главната роля.

Трябваше да се захващам за работа, защото скоро щяха да се върнат ядосани, че съм ги излъгала.

Влязох в стаята им и завъртях ключа, който както повечето ключове в Бъкшоу стоеше от вътрешната страна на бравата.

В дъното, на страничната стена между прозореца и дрешника висеше завеса — останка от дните, когато обзавеждали спалните за гости като турски хареми. На нея бяха изобразени ловци със слонове и един тигър, който ги дебнеше незабелязано, готов за скок.

Дръпнах гоблена и кихнах от сивия прах, който се вдигна в стаята. Зад него имаше малка дървена врата. Пъхнах ключа и за мое голямо удовлетворение той се превъртя с приветливо изщракване.

Хванах топката на бравата и я завъртях силно. Отново се чуха обещаващи звуци, но вратата заяде.

Промърморих нещо, наполовина молитва, наполовина проклятие. Ако бях огледала вратата дори за частица от секундата, щях да забележа, че е залепнала при боядисване.

Само да разполагах с пет минути в лабораторията си, щях да забъркам разтвор, който може да разяде боята и на боен кораб, преди да кажете „Румпелстилтскин“, но не разполагах с толкова време.

Озърнах се набързо из стаята, забелязах небрежно хвърлена на леглото дамска чанта и се спуснах към нея като тигър към махараджа.

Носна кърпа… шишенце парфюм… аспирин… цигари (лошо момиче!), както и малък портфейл, който, съдейки по тежестта, съдържаше не повече от шест шилинга и шест пенса.

А, ето и онова, което ми трябваше! Пила за нокти. От шефилдска стомана. Идеално!

Молитвата ми явно бе чута, а проклятието — простено.

Пъхнах острия край на пилата между рамката и вратата и започнах да лющя боята като момиче скаут, което отваря консерва с боб край лагерния огън. Малко след това в краката ми вече се беше натрупала задоволителна купчинка боя на люспи.

Отново пробвах да отворя. Завъртях топката, ритнах долната половина и вратата се отвори със скърцане.

Поех си дълбоко въздух и пристъпих в Стаята на смъртта.

Трупът на Филис Уивърн още седеше на стола, както го намерих, но сега беше покрит с чаршаф, сякаш бе статуя, чийто скулптор е излязъл за обяд.

Полицаите със сигурност вече бяха приключили с огледа и вероятно чакаха да пристигне подходящо превозно средство, което да откара тялото.

Нямаше да навредя с нищо, ако и аз огледам.

Вдигнах бавно чаршафа, като внимавах да не закача косата й, с цветята на Жулиета все още вплетени в нея, и си помислих, че това е единствената суета, която й бе останала.

Дори в смъртта обаче у Филис Уивърн имаше нещо екзотично, макар че след двайсет и четири часа тялото беше започнало неизбежното си химично разграждане и бе добило сив, восъчен вид.

Страховитата бледост на плътта й — с изключение на гримираното лице — и придаваше вид на звезда от нямото кино и за миг изпитах същото ужасно усещане като преди: че тя си играе на Статуи, както правехме с Фели и Дафи, преди двете да ме намразят — че всеки момент ще кихне или ще си поеме дълбоко дъх.

Нищо подобно не се случи, разбира се. Филис Уивърн беше напълно мъртва.

Започнах огледа си отдолу. Вдигнах края на дебелата й вълнена пола и веднага забелязах, че глезените й са подути — направо се издуваха над тежките черни работнически ботуши.

Работнически ботуши ли? Невъзможно бе да са нейни!

С помощта на носната си кърпа, за да не оставя отпечатъци, изхлузих единия ботуш… бавно и прецизно, като обърнах специално внимание на начина, по който дебелият бял чорап беше събран под ходилото й.

Както и подозирах — ботушът бе нахлузен на крака й след смъртта.

Много старателно смъкнах дългия до коляното чорап и го събух. Кракът й беше подпухнал, потъмнял и посинял от спирането на кръвта. Лакираните й нокти изглеждаха отвратително.

Отново обух чорапа, който се плъзна с лекота по студената кожа.

Обуването на ботуша обаче не беше лесно като събуването му; скованите пръсти просто отказваха да се плъзнат чак до долу. Вкочаняваше ли се вече трупът?

Отново издърпах ботуша и пъхнах длан в него. В носа на обувката имаше някакъв предмет — хартия на пипане.

Богат и известен човек като Филис Уивърн би ли си купил по-големи ботуши, в които да се налага да тъпче хартия, за да му станат?

Малко вероятно. Извадих топката с пръст и я разгънах.

Беше лист хартия за писма, в чийто горен край бе напечатано: „Хотел «Кора», Горен Уобърн, Лондон, WC1.“

На страницата с червено мастило бяха надраскани думите:

Проклет да е почеркът й! „Да кажа ли на Т?“ ли пишеше?

Листът беше откъснат от кочана диагонално през инициала — последната буква можеше да е всяка.

Д като Дезмънд? Д като Дънкан? В като Вал? Или Б като Бън?

Нямах време за предположения, нито дори да претърся за още нещо пропуснато от полицията. Пъхнах листа в джоба на жилетката си, за да го анализирам по-късно.

Пак се опитах да й обуя ботуша, но заради подуването имах чувството, че тъпча слонски крак в балетна пантофка.

Спомних си за Фло или Мейв, или както там се казваше, и изтичах в съседната стая.

Да! Точно както си и мислех — актрисата беше оставила половината купичка с нарязани плодове на нощното шкафче. Взех лъжичката и се върнах при госпожица Уивърн.

С помощта на лъжицата като обувалка успях да напъхам вкочанения крак в ботуша.

Нещо ми подсказа да надникна и в другия ботуш и бързо свалих и него. Дали тук щеше да е скрита останалата част от посланието?

Нямах този късмет. Другият ботуш беше празен и аз бързо го обух отново на крака.

Приключих с долните крайници.

Следващата ми стъпка бе да я подуша хубавичко. От опит знаех, че отровата може да предизвика симптоми на всякакви привидни причини за смъртта и нямаше да рискувам да пропусна нещо.

Подуших устните й (забелязах, че аленото червило върху горната излиза извън очертанията на самата устна, вероятно за да маскира мустачето, което се виждаше само от много близо), след това ушите, носа, деколтето, дланите и доколкото успях, без да местя трупа — подмишниците.

Нищо. Като изключим, че бе мъртва, Филис Уивърн миришеше като човек, който само преди няколко часа се е изкъпал във вана с ароматни соли.

Трябва да се е прибрала в стаята си веднага след представлението, свалила е костюма на Жулиета (който все още стоеше разпънат на леглото), взела си е вана и после… какво?

Отново използвах носната си кърпа, за да сваля от шията й проба от сценичния грим, който забелязах по-рано. Върху белия ленен плат мазната пудра приличаше на прах от фино натрошена червена тухла.

Обърнах специално внимание на ноктите й, покрити с лъскав ален лак в тон с червилото. Кожичките в основите им образуваха сивкавобели полумесеци, тъй като върху тях не бе нанесено багрило. Фели лакираше ноктите си по същия начин и внезапно ме полазиха тръпки.

„Спокойно, това е просто един труп“, казах си аз.

На сцената ноктите на Филис Уивърн със сигурност не бяха в този крещящ цвят. Напротив — като изключим шамара, интерпретацията й на Жулиета се отличаваше с непретенциозната си простота. Все пак истинската Жулиета е била на не повече от дванайсет-тринайсет години, или поне така твърдеше Дафи.

„Ако не бяхте вие“ — заяви загадъчно тя веднъж — „в момента Дърк Богард можеше да се катери по балкона ми.“

За разлика от нея обаче Филис Уивърн беше на петдесет и девет години. Лично ми го каза. Истинско чудо беше, че успяваше да свали четирийсет и пет години от възрастта си под сценичните прожектори.

Може би се дължеше на дребния й ръст. На практика тя бе малко по-едра от мен.

„Най-добре да не се мотая“, напомних си. Актрисите, които пратих за зелен хайвер, можеха да се върнат всеки момент и да заблъскат по заключената врата.

Но нещо не ми даваше мира — нещо не беше наред. Какво ли?

Отстъпих назад, за да огледам цялата стая.

Със селската си блуза и пола Филис Уивърн сякаш бе поседнала за малко да си поеме въздух, преди да се отправи на маскен бал.

Възможно ли беше просто да е получила инфаркт или пък внезапен инсулт?

Разбира се, че не! Нямаше как да пренебрегна черната панделка от кинолента, завързана на врата й. А и освен това Догър посочи хеморагичните петна. Жената очевидно беше удушена. Това бе съвсем ясно. Просто частица от съзнанието ми все още се опитваше да притъпи ужаса от разигралото се тук насилие.

От косата до…

Косата! Това беше!

Като цветни звездички, блещукащи в небето, цветята във венеца на Жулиета още бяха вплетени в дългите й златисти коси. Едва ли бяха естествени, иначе досега да са повехнали. Цветята обаче изглеждаха свежи, сякаш бяха откъснати минутка преди да вляза в стаята.

Протегнах ръка и хванах една особено свежа на вид жълта иглика.

Трудно ми бе да преценя на пипане. Дръпнах и — мили боже! — косата на Филис Уивърн с все венец се смъкна от главата й и падна на пода с отвратително тупване като мъртва птица, стоварила се от небето.

Оказа се перука, разбира се, и без нея актрисата беше плешива като варено яйце.

Варено яйце, нашарено от още повече хеморагични петна, или петехия, както ги нарече Догър.

Зяпах я потресено. На що за кошмар се бях натъкнала?

Вдигнах перуката от килима и я върнах на главата, но колкото и да я намествах, все изглеждаше абсурдно.

Може би защото знаех какво се крие отдолу.

Не можех обаче да губя цял ден, за да си играя с фризурата й. Накрая се отказах и насочих внимание към тоалетката, която беше пълна с всевъзможни бурканчета и шишенца: студени театрални кремове, глицерин и розова вода, подредени върху лосиони за почистване на кожата и най-различни тоалетни принадлежности от козметичната линия на Хариет Хъбард Айер. Макар плотът на тоалетката да приличаше на същинска аптека, няколко неща очевидно липсваха: червен сценичен грим, алено червило и лак за нокти.

Претършувах набързо дамската й чанта, оставих настрани шепа хартиени носни кърпи, портфейл с шестстотин двайсет и пет лири и няколко монети, след което се натъкнах на нещо интересно: гребен от черупка на костенурка, джобно огледалце и кутийка ментови бонбони (от които си взех един и прибрах в джоба още два, за да си набавя бързо енергия, ако се наложеше).

Тъкмо се канех да затворя чантата, когато зърнах едва забележим цип в хастара — изкусна маскировка от страна на производителя.

„Ехо! Какво е това? Таен джоб може би?“, помислих си аз.

За мое разочарование в него нямаше кой знае какво — връзка ключове и малко книжле с вид на документ, съставено от две сиви страници с еднаква информация, отпечатана и на двете:

Шофьорската книжка беше издадена на 13 май, 1929 г.

Филида? Лампман?

Нима това бе истинското име на Филис Уивърн? Не ми се вярваше да носи чужди документи в чантата си.

Но да приемем, че Филида беше Филис или обратното, какво да мисля за останалото? Каква връзка имаше с Вал Лампман? Съпруга ли му беше? Сестра? Снаха? Братовчедка?

„Братовчедка“ и „съпруга“ бяха напълно възможни отговори. Всъщност на практика можеше да е и двете. Хариет, например, е носила фамилията Де Лус, преди да се омъжи за татко и така не й се е наложило да се откаже от моминското си име.

Ако Филис Уивърн не ме бе излъгала за възрастта си — а защо ще го прави? — значи през 1929 г. е била… я да видим… преди двайсет и една години… е била на трийсет и осем.

На колко години ли беше Вал Лампман? Труден въпрос. Той бе едно от онези дребни създания с опъната лъскава кожа и светла коса, което носеше копринен шал на врата си, за да скрие бръчките, и изглеждаше недокоснато от времето.

Какво каза Дафи? Откакто се случило нещо — което аз съм била твърде малка, за да разбера — Филис Уивърн не била работила с друг режисьор.

Какво можеше да се е случило? С всяка минута ми ставаше все по-ясно, че с добро или лошо ще трябва да примамя сестра си да проговори.

Оглеждах ноктите на Филис Уивърн за втори път, когато топката на бравата се завъртя!

За малко да се подмокря!

За щастие вратата беше заключена.

Пъхнах шофьорската книжка обратно в чантата и закопчах ципа. Вдигнах чаршафа от пода и като внимавах да не се разшумя, го метнах върху тялото.

След това се спуснах към завесата, от която се вдигна нов задушаващ облак прах.

Стиснах нос, тъкмо навреме, за да потисна гръмовна кихавица и да я заглуша до тих, но доста груб звук.

„Апчих!“

Наздраве!

Трябваше да внимавам с подутата от боя врата. Не успях да я затворя след себе си толкова плътно, колкото ми се искаше, и се задоволих с две внимателни, но почти безшумни натискания. Завесите от двете страни на вратата не само щяха да приглушат звука, но може би дори да скрият самата врата от очите на по-ненаблюдателните.

За щастие купчинката олющена боя бе от тази страна на вратата и нямаше как да не се поздравя наум, че напуснах Синята спалня, без да оставя и следа.

Взех четката за коса на Фло — или пък на Мейв — от тоалетката (след като върнах лъжичката на място в купичката с плодове) и с хвърленото на леглото списание „Седмичен кинопреглед“ като импровизирана лопата сметох люспите боя и ги изсипах прецизно в джоба на жилетката си.

По-късно щях да ги изхвърля. Нямаше смисъл да оставям объркващи доказателства, за да разсея полицаите.

Открехнах вратата и надзърнах в коридора. Доколкото виждах, той бе пуст.

Тъкмо излизах, когато познат глас каза зад гърба ми:

— Стой.

За малко да настъпя инспектор Хюит.

— О, здравейте, инспекторе. Търсех, ъ, Фло.

Веднага разбрах, че не ми вярва.

— Нима? И защо?

Проклет да е! Въпросите му винаги бяха точно в целта.

— Е, това не е съвсем вярно — признах си. — Всъщност душех из стаята й.

Нямаше смисъл да повтарям историята, че Вал Лампман я е повикал.

— Защо? — не се отказа инспекторът.

Понякога на човек не му остава друго, освен да каже истината.

— Ами — започнах аз, трескаво търсейки подходящите думи, — всъщност това ми е нещо като хоби. Понякога душа из стаите на Дафи и Фели.

Той се взираше в мен, както някой се бе изразил, „със смразяващ поглед“.

— Реших, че стаите на филмовите актьори са далеч по-интересни…

— Като стаята на госпожица Уивърн ли?

Облещих невинно очи.

— Чух те да кихаш, Флавия — каза инспекторът.

Да му се не види!

— Изпразни джобовете си, ако обичаш — нареди той и не ми остана друго, освен да се подчиня.

Спомних си разказите на татко за детското му увлечение по илюзионизма и се опитах да скрия смачканата хартия от ботуша на Филис Уивърн, като я сгънах с палец и я притиснах в носната си кърпа.

— Благодаря — рече инспекторът с протегната ръка и, както казваше викарият по време на игрите на крибидж, картите ми лъснаха.

Дадох му листа.

— И другия джоб, моля.

— Там има само боклуци. Малко…

— Нека аз преценя — прекъсна ме той. — Обръщай джоба.

Приковах го с поглед и обърнах джоба си навън, при което малък вулкан от люспи боя изригна и поръси пода сред ужасяваща тишина.

— Защо го правиш, Флавия? — попита внезапно инспекторът с различен глас, вперил очи в боклука върху килима.

Струва ми се, че досега не го бях виждала толкова огорчен.

— Какво?

Не се сдържах.

— Защо лъжеш толкова? — попита той. — Защо си измисляш тези заплетени истории?

И аз често размишлявах по този въпрос и макар да имах готов отговор, не бях в настроение да му го дам.

Искаше ми се да му кажа: „Хора като мен творят, защото светът около нас, видимият и невидимият, се руши. Ние сме като зидарите на Вавилон, работим неуморно за укрепването на градските стени, както е казал пророк Йеремия.“

Не го казах, естествено. Вместо това отвърнах:

— Не знам.

— Как да ти втълпя… — започна той, като в същото време разгъваше смачканата хартия, но след като й хвърли един поглед, попита: — Къде го намери?

— В обувката на Филис Уивърн — отговорих, защото реших да не обръщам внимание на факта, че тя всъщност е ботуш. — Дясната, по-точно. Явно ви е убягнало.

Виждах дилемата, изписана по лицето му: можеше да каже на хората си — или на началниците си — че сам е открил листа.

— Стаите са свързани с междинна врата — казах услужливо. — Знаех, че вече сте направили всички снимки и така нататък, затова се промъкнах просто да хвърля един поглед.

— Пипна ли нещо друго?

— Не — отвърнах аз, застанала съвсем открито с мокра носна кърпа в ръка, смачкана на топка.

„Мили боже и ти, свети Генезий, покровителю на актьорите и измъчваните, не допускай да поиска и кърпичката!“

И се получи! Благодаря ви и на двамата!

По-късно щях да им принеса огнена жертва в лабораторията си — малка пирамида от амониев бихромат може би — фонтан от радостни искри…

— Сигурна ли си? — попита инспекторът.

— Ами — сниших глас и се озърнах по коридора, за да се уверя, че не ни подслушват, — надзърнах за миг в дамската й чанта. Разбира се, сте видели шофьорската книжка на Филида Лампман, нали?

Стори ми се, че инспекторът ще се пръсне от яд.

— Това е всичко — заяви той рязко и си тръгна.

— Имам нужда от съвета ти — казах на Дафи.

Тази тактика винаги действаше.

Както обикновено тя се бе свила в библиотеката като скарида, потънала в книгата на Дикенс.

— Да речем, че искаш да потърсиш информация за даден човек, откъде би започнала? — попитах аз.

— От Съмърсет Хаус — отвърна тя.

Сестра ми се закачаше. Много добре знаех, както всеки друг в кралството, че в Съмърсет Хаус в Лондон се помещава архивът, в който се съхраняват всички актове за раждане, смъртни актове и брачни свидетелства, както и нотариални актове, завещания и други обществено достъпни документи. Веднъж татко ни показа сградата с мрачно изражение през прозореца на таксито.

— Като изключим това.

— Бих наела детектив — отвърна кисело Дафи. — А сега, ако обичаш, се махай. Не виждаш ли, че съм заета?

— Моля те, Дафи, важно е.

Тя продължи да не ми обръща внимание.

— Ще ти дам половината си пари в спестовната ми сметка в пощата.

Нямах намерение да го правя, но си струваше да опитам. Дафи измерваше парите в книги и макар в Бъкшоу да имаше повече книги, отколкото в библиотеката на Бишъпс Лейси, на нея все не й стигаха.

„Книгите са като кислорода за дълбоководолаз, заяви тя веднъж. — Ако му го отнемете, направо е загубен.“

По потрепването в ъгълчето на устата й разбрах, че е заинтригувана от предложението ми.

— Добре… две трети — казах аз.

Човек съвсем спокойно може да вдигне мизата, когато има лоши намерения.

— Ако въпросното лице е с благороднически произход — вдигна очи от книгата си Дафи, — бих започнала от „Родословни дървета на аристокрацията“ на Бърк.

— А ако не става въпрос за аристократ, а просто за известна личност?

— Провери в „Енциклопедия на прочутите хора“ — отвърна тя и посочи с пръст към етажерките. — Това ще ти струва три лири, десет шилинга и шест пенса. Веднага щом разчистят пътищата, лично ще те придружа до пощата, за да се уверя, че ще изпълниш обещанието си.

— Благодаря, Дафи, страшна си!

Но вече беше твърде късно. Дафи отново се бе потопила в дълбините на Дикенс.

Тръгнах с небрежна походка покрай лавиците. Чувала бях за въпросната енциклопедия и макар никога да не съм разлиствала никой от редицата дебели червени томове, чиито най-ранни броеве датираха още от миналия век, те бяха част от пейзажа на библиотеката.

Още докато се приближавах към рафта обаче, сърцето ми се сви. Зейнала дупка в дясната част на втория рафт показваше, че няколко тома липсват.

— Къде са броевете от трийсетте и четирийсетте години? — попитах аз.

Дафи ми отговори с мълчание.

— О, хайде, Дафи, важно е.

— Колко важно? — попита тя, без да вдига очи от книгата.

— Добре, тогава цялата.

— Цялата какво?

— Давам ти цялата си сметка.

— Всички пари ли?

— До последната монета. (Вижте забележката за лошите намерения по-горе.)

— Обещаваш ли?

— Заклевам се. Ако лъжа, гръм да ме удари.

Прекръстих се демонстративно и се помолих с цялото си сърце за дълголетие като на Том Пар, чийто гроб видяхме веднъж в Уестминстърското абатство; той беше доживял до достолепната възраст от сто петдесет и две години.

Дафи посочи вяло с пръст.

— Под дивана.

Коленичих и пъхнах ръка под пъстрата покривка.

Аха! Когато извадих ръка, в нея стисках броя на енциклопедията от 1946 г.

Занесох книгата в ъгъла и я отворих върху коленете си.

Буквата Л започваше чак на страница шестстотин, някъде по средата на тома: Ла Браш, Ладброук, Ламарш, Ламтън… да, ето го — Лампман, Лоренцо Анженьо, р. 1866, ж. се за Филида Гроум, 1909, една д.: Филида Вероника, р. 1910, един с.: Валдемар Антон, р. 1911.

Бързо разгадах съкращенията: р. — „роден“; ж. — „жени се“; с. и д. означаваха „син“ и „дъщеря“.

Но в книгата пишеше още много. Надълго и нашироко се обясняваше къде е получил образованието си Лоренцо Лампман („Бишъп Лод“), къде е отбил военната си служба (Кралската уелска армия), клубовете, в които е членувал („Будълс“, „Карингтънс“, „Гарик“, „Уайтс“, „Ксенофоб“) и наградите (два медала за храброст). Беше публикувал мемоари, озаглавени „С лък и пушка в Калахари“ и загинал при потъването на „Титаник“ през 1912 г., само година след раждането на сина си Валдемар Антон.

Младият Валдемар можеше да е единствено Вал Лампман, което означаваше, че това джудже въпреки приликата си с горско създание от приказките, беше на не повече от трийсет и девет години.

Двамата с Филис Уивърн бяха брат и сестра, а тя бе не на петдесет и девет, а на четирийсет години!

Правилно подозирах, че лъже за възрастта си.

Бързо прелистих към края на тома на буква У — макар Дафи да ме бе предупредила, че в тази енциклопедия не гледат с добро око на актьорите.

Нямаше изброени други хора с фамилия Уивърн, освен сър Перегрин, последният от рода си, загинал при дуел с шапкаря си през 1772 г.

Набързо прегледах някои от останалите томове, но те не се различаваха кой знае колко. Изглежда, в света на висшата класа времето тече по-бавно. Като се замислиш, „Енциклопедия на прочутите хора“ беше просто каталог на едни и същи стари клечки, запътили се високомерно към гроба.

— Дафи — казах аз, споходена от внезапно хрумване. — Откъде знаеше, че ще попитам за „Енциклопедия на прочутите хора“?

Последва протяжно мълчание.

— Pax vobiscum — отвърна тя внезапно и неочаквано.

Pax vobiscum ли? Това беше древният сигнал за примирие между сестрите Де Лус — формула, обикновено изричана от мен. Само трябваше да дам верния отговор, „Et cum spiritu tuo“ и точно за пет минути, отброявани от най-близкия часовник, бяхме задължени да забравим за старите разпри. Не се правеха изключения; нямаше условия, подточки и възражения; нямахме право да заключваме пръсти зад гърба си. Това беше сериозно споразумение.

— Et cum spiritu tuo — казах аз.

Дафи затвори „Студеният дом“ и се вдигна от стола. Отиде до камината и застана пред нея, взряна в топлата пепел, с пръсти, опрени леко върху полицата.

— Мислех си… — започна тя и поради задължителния характер на правилата не можах да й изкрещя: „И заболя ли те главата?“ — Мислех си, че тъй като е Коледа, би било хубаво поне сега…

— Да, Дафи?

Имаше нещо в позата й, в начина, по който стоеше. За един светкавичен миг, не повече, пред себе си видях татко, а в следващия момент тя отново си беше Дафи. Дали пък за милионна от секундата при тази трансформация не зърнах Хариет, както съм я виждала на купища стари снимки?

Чувството бе направо свръхестествено. Не, още по-зле — беше обезпокоително.

С Дафи стояхме и се гледахме мълчаливо, когато на вратата се почука леко. Като стрела, изстреляна от арбалет, Дафи се озова само за миг обратно на фотьойла и когато след секунда вратата бавно се отвори, тя вече се беше наместила и отново бе потънала, поне привидно, в „Студеният дом“.

— Може ли да влезем? — попита инспектор Хюит от прага.

— Разбира се — отвърнах аз, макар и безсмислено, тъй като той вече влизаше в стаята, следван от Дезмънд Дънкан.

— Господин Дънкан любезно се съгласи да ни помогне с изчисляването на продължителността на балконската сцена. Флавия, нали каза, че в библиотеката ви има събрани съчинения на Шекспир?

— Книгата беше тук, но тя я взе — рече Дафни кисело, без да откъсва очи от Дикенс.

Стомахът ми се сви отчасти защото сестра ми, въпреки всичките ми усилия, бе забелязала, че съм свила книгата, и отчасти защото нямах никакъв спомен къде съм дянала проклетия том. В цялата суматоха около Ния и бебето, сигурно я бях оставила разсеяно някъде.

— Ще отида да я донеса — казах и се проклех наум.

Излезех ли дори за минутка от стаята, щях да изпусна важна част от разследването на инспектор Хюит, всеки момент от което според мен бе безценен.

„Флавия, глупачка такава!“, нахоках се наум.

— Няма смисъл — обади се Дафи, стана от фотьойла и отиде до етажерките. — През годините сме натрупали сигурно купища Шекспир. Несъмнено имаме и друг екземпляр.

Тя започна да прокарва пръсти по гръбчетата на книгите, както обичат да правят любителите на книги по целия свят.

— А, ето един. Отделно издание на „Ромео и Жулиета“. Малко е окъсано, но ще свърши работа.

Тя го подаде на инспектора, но той поклати глава:

— Дай го на господин Дезмънд, моля те.

„Ха!“, помислих си. — „Пръстовите отпечатъци! Ще събере наведнъж и отпечатъците на Дафи, и отпечатъците на Дезмънд. Колко хитро от ваша страна, инспекторе!“

Дезмънд Дънкан взе книгата от Дафи и я разлисти, за да намери съответната страница.

— Отличителен печатарски почерк — заяви той — и старомоден шрифт.

Той извади чифт очила с рогови рамки от вътрешния си джоб и с театрален жест ги постави върху прочутия си нос.

— Не че не съм свикнал да се оправям с подобни текстове — продължи Дезмънд и отново сведе поглед към книгата. — Просто човек не очаква да ги срещне на толкова уединено място. Наистина, ако не бях сигурен, че…

Известна кинозвезда или не, се промъкнах зад него, за да надзърна в ръцете му, докато той разглеждаше титулната страница.

На нея успях да прочета:

В горния край на страницата с червено мастило хоризонтално и с черно мастило вертикално беше изписан монограм:

Х

Х д Л

Л

Дъхът ми секна, защото веднага го разпознах: преплетените инициали на татко и Хариет — при това написани от самите тях.

Времето сякаш спря.

Погледнах към часовника на камината и видях, че петминутното примирие е изтекло. Въпреки това поставих ръка на рамото на Дафи и я прегърнах бързо.

— Опасявам се, инспекторе — каза най-накрая Дезмънд Дънкан, — че точно това издание не е подходящо за целта ни. Текстът малко се различава от този, който изпълнявам. Ще трябва да разчитаме на паметта ми.

И при тези думи той пъхна дискретно книгата в джоба на сакото си.

— Добре тогава — отвърна инспектор Хюит, сякаш неловката ситуация е приключила, — вероятно ще успеем да свършим работа и така, тъй като господин Дънкан несъмнено помни сцената безупречно. По-късно ще потърсим тома с по-разпространения вариант на пиесата. Съгласни ли сте?

Спогледахме се и кимнахме.

— Дафни, би ли засичала времето? — помоли я инспекторът, свали часовника си и й го подаде.

Стори ми се, че тя ще припадне от надуване. Безмълвно, Дафи взе часовника от ръцете му, качи се на фотьойла, седна на облегалката и пусна часовника да увисне от пръстите й на една ръка разстояние.

— Готови ли сте? — попита инспекторът.

Дафи и Дезмънд Дънкан кимнаха отсечено със сериозни лица, готови да действат.

— Започваме — даде начало той.

И Дезмънд Дънкан започна:

Думите се лееха от златното му гърло и сякаш плискаха нетърпеливо като вълни една след друга, но всяка от тях беше кристално ясна.

— О, аз горката — изстена внезапно Дафи от фотьойла.

— Говори! Тя говори! — възкликна Ромео с искрено удивление, изписано по лицето му, след което я подкани:

Лицето на Дафи изведнъж се озари като на ангел от картина на Ван Ейк, а Дезмънд Дънкан в ролята на Ромео сякаш се бе пренесъл в друг свят:

— О, как подпира бузка със ръчица! — продължи Ромео, вперил доволно очи в нея. — Да можех, станал нейна ръкавица, да я помилвам тъй!

Само на мен ли ми се струваше или в стаята наистина ставаше по-топло?

— Ромео! О, защо си ти Ромео? — прошепна Дафи с непознат, дрезгав глас.

Връзката между тях оживя; нещо се беше появило във въздуха; нещо, което допреди малко го нямаше.

Светът избледня по краищата. По раменете ми преминаха тръпки. Виждах как се твори магия.

Дафи беше тринайсетгодишна. Идеална за Жулиета.

А Ромео отговаряше подобаващо.

Едва се осмелявах да дишам, докато от устите им се лееха думи на обич като стар и познат мед. Сякаш следях двойка влюбени от селото.

Инспектор Хюит също стоеше омагьосан и се зачудих дали мисли за своята Антигона.

Дафи знаеше всички реплики наизуст, сякаш ги е рецитирала хиляди път от сцена в Уест Енд пред възхитените зрители. Как беше възможно това прелестно създание да е плахата ми сестра?

— О, лека нощ! О, лека нощ! — промълви тя накрая. — Тъй сладка е моята печал, че чувствам, мога, не насъбрала за раздяла мощ, до утре да ти казвам: „Лека нощ!“

И Ромео отвърна:

— Да засечем времето — заяви Дафи рязко и развали магията. Тя доближи ръчния часовник до очите си. — Десет минути, трийсет и осем секунди. Не е зле.

Дезмънд Дънкан я гледаше съсредоточено, не я зяпаше съвсем, но беше близо. Той отвори уста, сякаш за да каже нещо, но в последния момент устата му реши да изрече друго.

— Никак не беше зле, млада госпожице — бяха думите, които излязоха от него. — Всъщност беше забележително.

Дафи се смъкна тежко на седалката на фотьойла и преметна крака през страничната облегалка. Върна се към мястото, до което беше стигнала в „Студеният дом“, и продължи да чете.

— Благодаря на всички ви — рече инспектор Хюит, докато си записваше времето в бележника. — Това е всичко засега.

Тъкмо навреме. Нещо не ми даваше мира.

Тихо почуках на вратата на леля Фелисити и след като никой не отговори, се самопоканих вътре.

Прозорецът беше отворен със задължителните два сантиметра, а леля лежеше по гръб, завита до брадичката с одеяло, като оставаше изложена на студения въздух само до подобния си на дръжка на чаша нос.

Наведох се бавно, за да я огледам. В същия миг едното око на прастарата костенурка се отвори, последвано от другото.

— За Бога, момиче! — извика тя и се надигна на лакти. — Какво има? Какво се е случило?

— Нищо, лельо Фелисити. Само исках да те питам нещо.

— С отворена уста ли спях? — промърмори тя, зашеметена от рязкото връщане в реалността. — Говорех ли насън?

— Не. Спеше като мъртвец.

Твърде късно осъзнах какво точно казвам.

— Филис Уивърн! — рече леля и аз кимнах.

— Е, какво искаш? — смени тя кисело темата. — Хвана ме как подремвам. Старите жени трябва да си поддържат кръвооросяването с дрямка на всеки дванайсет часа, проклети да са онези спортни ентусиасти. Просто въпрос на хидростатика.

Не беше вярно, но не я поправих.

— Лельо Фелисити — изплюх камъчето аз, — помниш ли онзи ден през лятото, когато си говорихме край езерото? Когато ти ми каза, че трябва да изпълня дълга си дори да ме доведе до убийство?

Бяхме си говорили за Хариет и по какво приличам на нея.

Изражението на леля Фелисити омекна и тя ме докосна по ръката.

— Радвам се, че не си забравила. Знаех си, че ще го запомниш.

— Трябва да си призная нещо — казах аз.

— Добре. Обичам да ми споделят тайни, както всички хора.

— Влязох в стаята на Филис Уивърн, за да огледам.

— И?

— В чантата й намерих шофьорска книжка. През хиляда деветстотин двайсет и девета година се е казвала Филида Лампман. Филида, а не Филис.

Леля Фелисити стана тежко от леглото и отиде сковано до прозореца. Дълго се взира навън, както татко, в снега.

— Познавала си я, нали? — изтърсих аз.

— Защо мислиш така? — попита леля Фелисити, без да се обръща.

— Когато пристигна, електротехникът Тед те поздрави като стара приятелка. Вал Лампман използва един и същ екип за всички свои филми. Както и едни и същи актьори — дори Филис Уивърн. Дафи твърди, че тя не позволявала на никой друг да я режисира, след като се случило нещо си. Всички се познават. Когато те попитах за Тед, ти каза, че си го виждала някъде по време на войната… когато спирали тока. Щом отбелязах, че в такъв случай е нямало да можеш да видиш лицето му, ти отвърна, че трябва да ме намажат с шест пласта катран.

Леля Фелисити си пое дълбоко въздух — както кралицата, преди да излезе с краля на балкона на Бъкингамския дворец и да се изправи пред камерите и събралото се множество.

— Флавия, трябва да ми обещаеш нещо — каза тя.

— Каквото поискаш — отвърнах изненадана, че не се наложи да се преструвам на сериозна, защото точно така се чувствах.

— На никого няма да повтаряш онова, което ще ти разкажа. Никога. Дори и на мен.

— Обещавам — прекръстих се аз.

Тя ме стисна за лакътя толкова силно, че сгърчих лице от болка. Струва ми се, че не съзнаваше какво върши.

— Трябва да разбереш, че през войната някои от нас бяха натоварени с много важни задачи…

— Да? — подканих я нетърпеливо аз.

— Не мога да ти кажа какви, без да наруша Закона за държавната тайна, а и ти не бива да ме питаш. През последните години се натъквам случайно на стари колеги досадно често, но съм задължена от закона да не показвам, че ги познавам.

— Но Тед ти се обади.

— Шокираща грешка от негова страна. Ще му одера кожата, когато го хвана насаме.

— А Филис Уивърн?

Леля Фелисити въздъхна.

— Фили беше една от нас — отвърна тихо тя.

— Една от… вас?

— Не бива да го казваш на никого. — Леля стисна ръката ми още по-силно. — Дори на смъртния си одър. В противен случай ще те издебна някоя нощ с нож.

— Но, лельо Фелисити, нали обещах!

— Да, обеща — призна тя и разхлаби хватката.

— Филис Уивърн е била една от вас — напомних й аз.

— При това беше много ценна. Славата й отваряше врати, недостъпни за простосмъртните. Накараха я да играе роля, по-опасна от всяка друга, която беше изпълнявала на сцената или на екрана.

— Откъде знаеш? — не се сдържах да попитам.

— Съжалявам, скъпа, не мога да ти кажа.

— И Вал Лампман ли е бил един от вас? Напълно възможно е, защото е брат на Филис Уивърн.

Нещо се надигна в гърлото на леля Фелисити и за миг си помислих, че ще повърне, но от устата й излезе звук, наподобяващ рева на магаре. Раменете й потрепериха, а гърдите й се разтресоха.

Скъпата стара скумрия се смееше!

— Брат ли? Брат на Филис Уивърн? Как ти хрумна подобно нещо?

— В шофьорската й книжка пишеше, че фамилията й е Лампман.

— О, разбирам — обърса леля Фелисити очи с крайчеца на одеялото.

— Брат на Филис Уивърн? — повтори тя, сякаш повтаряше смешка на някой друг в стаята. — Далеч си от истината, мила, много далеч. Тя му е майка.

Устата ми зяпна като на труп, на който току-що са махнали превръзката на челюстта.

— Майка! Филис Уивърн е майка на Вал Лампман?

— Изненадана си, нали? Родила го е много млада, на не повече от седемнайсет години, доколкото знам, а с външния вид на Вал е… почти невъзможно да се определи на каква възраст е.

Значи това било! Вал Лампман наистина беше Валдемар от „Енциклопедия на прочутите хора“, само че бе синът на Филис Уивърн, а не нейният брат, както предположих. Бях разчела погрешно текста. Идеше ми да се изчервя, но прекалено се вълнувах.

— Тя имаше по-голяма дъщеря — продължи леля Фелисити. — Мисля, че се казваше Вероника. Бедното дете. Случила се някаква трагедия, за която никой не продумваше. Филида — или Филис, както обичаше да я наричат — била омъжена за известно време за покойния и бързо прежален Лоренцо, който въпреки синята си кръв и голямата разлика във възрастта им продължавал да се занимава с търговия на вина или перуки, забравила съм.

— Сигурно перуки — казах аз. — Тя носеше перука.

Леля Фелисити ми хвърли отвратен поглед, сякаш съм издала някаква тайна.

— Перуката падна — обясних аз. — Опитвах се да не разваля прическата й с чаршафа, с който я беше покрила полицията.

Последва тишина от онези, в които лъжичка би стояла права.

— Горката Фили — каза най-накрая леля Фелисити. — Пострада ужасно от ръцете на агенти от Тристранния пакт. Залели я с някакво вещество, доколкото знам. Косата й беше най-голямата й гордост. Все едно й изтръгнаха сърцето.

Вещество? Мъчения?

И Догър бил измъчван в Далечния изток. Струваше ми се странно как тези някогашни жестокости се завръщаха периодично в мирното селце Бишъпс Лейси.

— Татко знае ли за Филида Лампман?

— Тя участвала в няколко чуждестранни филма на Малиновски — продължи леля Фелисити, взряна в ръцете си, сякаш не бяха нейни. — Най-известният, разбира се, е „Анна от степите“, роля, която доведе пряко до задачата й, а по-късно и до падението й. Макар да се спаси на косъм, преживя пълен нервен срив, по време на който разви необясним страх от всякакви източноевропейци.

— И затова е настоявала винаги да работи с един и същ британски екип — казах аз.

— Точно така.

Бяхме гледали преработената версия на „Анна от степите“ в киното в Хинли, където го прожектираха — с английски субтитри — със заглавие „Облечена да умре“.

Първоначално си бях помислила, че филмът ще е поредната протяжна скука за руската революция, но историята бързо ме грабна, а очите ми бяха заслепени от черно-белите образи, както когато се взирах направо в слънцето.

Всъщност незабравимата сцена, в която Филис Уивърн в ролята на Анна, облечена с руската носия на баба си, и с тежки ботуши, ляга с едногодишното си бебе пред армията от ръмжащи трактори, след като си е сресала внимателно косата, сложила си е парфюм и грим, донесени й от Париж от любовника й Марсел, още ми докарва необясними кошмари от време на време.

— Госпожица Уивърн е била много смела жена — казах аз.

Леля Фелисити се върна до прозореца и се вгледа навън, сякаш Втората световна война още бушуваше в полетата източно от Бъкшоу.

— Не просто беше смела — каза тя. — Беше истинска британка.

Не наруших надвисналата тишина, докато не заплаши да се стовари върху нас. И тогава казах онова, за което дойдох.

— Трябва да си чула всичко, нали си в съседната стая.

Изведнъж леля Фелисити ми се стори изпита, стара и безпомощна.

— Трябваше — каза тя. — Бог знае, че трябваше.

— Искаш да кажеш, че не си чула нищо ли?

— Аз съм стара жена, Флавия. Страдам от превратностите на възрастта. Преди да си легна, глътнах малко ром и заспах с възглавница, притисната към здравото ми ухо. Бедната проклета душа гледаше филми по цяла нощ. Знаех защо, разбира се, но дори съчувствието си има граници.

Наистина ли, зачудих се аз, или леля Фелисити просто се опитваше да се измъкне от по-нататъшна дискусия?

— Значи не си чула нищо, така ли? — попитах накрая.

— Не казах, че не съм чула нищо. Казах, че не съм чула всичко.

Прекосих стаята и застанах до нея на прозореца. Навън се беше смрачило, а снегът продължаваше да се сипе, сякаш светът беше на път да свърши.

— Станах, за да отида до тоалетната. Тя спореше с някого. Шумът от филма обаче…

— С мъж или с жена?

— Не съм сигурна. Макар да говореха тихо, си личеше, че си разменят гневни думи. Дори след като долепих ухо до стената — о, не се прави на толкова шокирана, признавам си и аз от време на време допирам ухо до стената, — не успях да разбера какво точно казват. Отказах се и се върнах в леглото, твърдо решена да си поговоря с нея на сутринта.

— Не беше ли говорила с нея до този момент?

— Не — отвърна леля. — Нямаше удобна възможност. Веднъж се разминахме неочаквано в коридора, но както ти казах, и двете сме добре обучени да се преструваме на напълно непознати.

Мислено прехвърлях напред-назад думите на леля Фелисити. Ако например тя казваше истината, не е възможно Филис Уивърн да се е карала с някого, когато леля Ф. е станала по нужда, защото по това време е била вече мъртва. Чух пускането на водата в тоалетната и стигнах до стаята на смъртта само минутка по-късно. Преди това някой е имал достатъчно време, за да удуши Филис Уивърн, да й смени дрехите (неизвестно по каква чудата причина) и да избяга през една от трите врати: през онази към коридора, през междинната врата към стаята на Фло и Мейв или — и при тази мисъл се озърнах нервно през рамо — през вратата към стаята, в която стоях. Спалнята на леля Фелисити — същата леля Фелисити, която тъкмо ми бе казала, че е непълно способна да ме нападне в тъмното с касапски нож. Ако онова, което твърдеше, беше вярно — дори само половината от намеците й да бяха бръщолевенето на жена, остаряла внезапно в края на войната, — от нея можеше да се очаква всичко. Кой знае какъв хаос биха могли да всеят старата преданост и завист в отношенията между две приятелки?

Или пък врагове?

Нуждаех се от време да помисля — да остана сама, за да събера мислите си.

— Благодаря, лельо Фелисити. Сигурно си много уморена.

— Какво съобразително дете си — каза тя.

Усмихнах й се скромно.

Трябваше само да отскоча до тоалетната, след което щях да се заема с плановете си.

Тя се намираше на върха на кухненските стълби през две врати от стаята на Догър. Стигнах до нея, отворих вратата и…

Сърцето ми спря.

Гол до кръста, Вал Лампман седеше на тоалетната чиния и неумело се опитваше да увие мускулестата си предмишница с бинт. И двете му ръце бяха страховито издрани и разранени. Той се изненада колкото мен и когато стреснато вдигна глава, очите му изведнъж ми заприличаха на очите на ранен сокол.

— Извинявайте — казах аз. — Не знаех, че сте тук.

Опитах се да не зяпам еднаквите котви, татуирани на предмишниците му.

Моряк ли е бил някога?

— Какво зяпаш? — попита той дрезгаво.

— Нищо. Мога ли да ви помогна?

— Не — отвърна ми и за миг се смути. — Благодаря. Помагах на момчетата да преместят една плоскост в ремаркето и тя се стовари върху мен. Аз си бях виновен обаче.

Да не очакваше да му повярвам? Кой с всичкия си би местил декори гол до кръста в ремаркето на мразовит камион?

— Съжалявам — отговорих, взех ролката бинт от ръцете му и започнах да я развивам. — Порязали сте се и по гърдите. Наведете се напред, за да ви превържа.

Услужливостта ми ми даде възможност да разгледам добре раните му, които вече бяха леко завехнали и зачервени по краищата. Не бяха съвсем пресни, но не бяха и стари. Прецених, че са получени преди около двайсет и четири часа.

При това от нокти, доколкото виждах.

Макар да бях изгонена от организацията на момичетата скаути за неподчинение, още помнех много от полезните им уроци, сред които съкращението „Н-Д-П“: натиск, дезинфекция, превръзка.

„НДП! НДП! НДП!“, скандирахме, докато се търкаляхме по пода на енорийската зала, поваляхме се безпощадно една друга и омотавахме и жертвите, и себе си като дебели мумии с безброй ролки бинт.

— Промихте ли раните с йод? — попитах аз, макар много добре да виждах, че не е. По кожата му ги нямаше издайническите кафеникавочервени петна от тинктурата.

— Да — излъга той и чак сега забелязах окървавената марля, която беше изхвърлил в кошчето за боклук.

— Много мило от ваша страна да помогнете за преместването на реквизита — казах небрежно. — Не знаех, че режисьорите вършат и това.

— Трудно ни е, тъй като Макналти е извън строя — отвърна Вал Лампман. — Но пък всеки помага с каквото може.

— Мхм — измърморих съчувствено с надеждата той да се разприказва.

Но мислено вече тичах по коридорите на Бъкшоу, изкачих стълбите и се върнах в Синята спалня при трупа на Филис Уивърн и ноктите й…

Които бяха забележително чисти. Под тях нямаше и следа от одрана кожа и кръв (макар да бе възможно аленият лак да е прикрил петната.).

Изведнъж усетих, че Вал Лампман ме е приковал с поглед, хипнотичен като погледа на котка, вперен в сгащена в ъгъла мишка. Ако имаше опашка, тя в момента щеше да се поклаща зловещо.

Четеше ми мислите. Убедена бях.

Опитах се да не мисля за факта, че полицаите вече бяха изстъргали всякакви налични доказателства под ноктите на Филис Уивърн; опитвах се да не мисля, че убиецът й бе отделил време да я преоблече, да й лакира ноктите и така нататък, което означаваше, че е имал време и да заличи евентуални следи под тях, преди да намерим трупа.

Опитвах се да не мисля — много старателно, — но нямаше смисъл.

Очите му ме пронизваха. Със сигурност беше видял нещо.

— Аз най-добре да тръгвам — казах изведнъж. — Обещах на викария да му помогна за…

Макар да усещах как сърцето ми изпомпва кръв към лицето, не успях да се сетя за никаква думичка, с която да довърша лъжата.

— … една работа — добавих немощно.

Тъкмо отворих вратата и стъпих в коридора, когато Вал Лампман ме сграбчи за ръката.

— Чакай.

С крайчеца на окото си зърнах Догър да влиза в стаята си.

— Всичко е наред, Догър — провикнах се. — Тъкмо показвах на господин Лампман къде е тоалетната.

Лампман ме пусна и отстъпи назад.

Не сваляше очи от мен, а превръзката около гръдния му кош се повдигаше и спускаше с всяко вдишване.

Догър вече беше изчезнал. Добрият стар Догър. Тактичността не му позволяваше да се намесва, освен в наложителни случаи. А това не беше наложителен случай.

Дали? Щях да говоря с Догър по-късно, след като внимателно обмислех всичко. Засега още беше рано.

Бях ли разкрила убиеца на Филис Уивърн? Може би… а може би не.

Не ми се вярваше толкова спокоен на вид човек като Вал Лампман да удуши собствената си майка, да я преоблече и да я гримира, за да изглежда възможно най-добре, когато открият трупа й.

Но раните по ръцете и гърдите му? Възможно ли беше просто да се е спречкал с Латшоу, начумерения шеф на техниците?

Несъмнено трябваше да говоря с Догър.

Да, точно така — по-късно щяхме да седнем с димящ чайник и две чаши, аз щях му разкажа всичките си наблюдения и заключения, а Догър щеше да се възхити на постиженията ми.

Но първо трябваше да свърша нещо друго.

На покрива беше като в ехтяща от воя на вълци пустош. Хапещият вятър отправяше смразяващите си пориви от връх на връх и навяваше в лицето ми частици, твърди като заледен пясък. Времето се бе влошило след последното ми качване и си личеше, че бурята далеч не е приключила.

Сега предстоеше трудната работа. Качвах се и слизах напред-назад до лабораторията и пренасях саксия след саксия, докато най-накрая не подредих всички фойерверки в кръгове около комините като безброй незапалени свещи на торта с няколко етажа.

Макар в тъмното да не виждах добре, не смеех да включа фенерчето, докато не станеше абсолютно наложително. Нямаше нужда да привличам нежелано внимание от земята с необяснима светлина, лъкатушеща измежду комините, които в момента се издигаха над мен — високи, вездесъщи сенки на фона на снежното небе. Тъмните облаци, надвиснали над главата ми като полуспаднали дирижабли, бяха толкова ниско, че сякаш можех да протегна ръка и да ги докосна.

За последен път се върнах до лабораторията и сега държах в ръцете си тежката ракета в памет на Филис Уивърн. Не можех да я разнасям със себе си по целия покрив, но не можех и да я оставя в снега, защото бързо щеше да се намокри и да стане неизползваема.

Не, ще я поставя от източната страна на някой от комините, където ще е защитена от навяващия сняг и ще е готова за изстрелване, щом дойде моментът.

Газих през сняг до колене, стори ми се, с километри и въздъхнах облекчено, когато най-накрая зърнах мястото, което търсех: високите комини на западното крило. Изненадващо лесно успях да поставя ракетата изправена между саксиите с фойерверки, като сгънах краката на теления триножник, който скалъпих от няколко закачалки за дрехи на Фели.

Само с едно щракване на запалката и фиууу! Ракетата щеше да се издигне в нощното небе като ослепителна комета, преди да избухне с оглушително БУМ! и да събуди дори самия свети Танкред, почиващ в мир под олтара в църквата вече повече от петстотин години. Всъщност добавих допълнителна шепа барут във вътрешната камера на ракетата, за да се погрижа сънливия свети Т. да не пропусне веселбата.

Паметната ракета, разбира се, щеше да е финалът на пиротехническия ми спектакъл. Първо щяха да се изсипят златните дъждове и да избухнат в цветчета червен огън, след което щяха постепенно да дадат път на гърмежи и пукот като от бенгалски бомбардировач.

Силно се прегърнах отчасти от радост, отчасти заради студа.

Щях да започна с кралски салют — префинено, но впечатляващо гръмовно шоу, чиято рецепта открих в една от тетрадките на чичо Тар. Създадена била от прочутите братя Ругиери за крал Джордж II през 1749 г. и предназначена да съпътства музиката, композирана от господин Хендел за кралската заря.

Тъй като голямата дървена постройка, вдигната за кралския оркестър, се подпалила от фойерверките и избухнала, а заради огромния брой зрители една от колоните на Лондонския мост се сринала в Темза под тежестта им, първото представление очевидно не било съвсем успешно.

Но знае ли човек? Ако пресъздам няколко от онези прочути експлозии, може пък да компенсирам за националния срам, който несъмнено то бе предизвикало.

Вдигайте завесата!

Обърсах снега от водоустойчивите саксии и бръкнах в джоба си за запалката. Ако вятърът утихнеше дори само за няколко секунди, щеше да ми трябва само една искра — една-единствена искра, за да даде началото на заря, за която още щяха да говорят, когато станех старица, кискаща се над химичните си отвари.

Отстъпих крачка назад, за да огледам за последно изработените с любов експлозиви.

Може би защото примижах заради шибащия ме в лицето сняг, не забелязах веднага втория чифт стъпки, простиращи се чак до вратата.

„Дядо Коледа!“, помислих си. „Паркирал е шейната си, минал е по покрива и е влязъл в къщата през вратата, през която излязох аз.“

Но защо? Защо просто не се е спуснал веднага през комина, както прави от стотици години?

Разбира се! Изведнъж се почувствах тъпа като пън. Дядо Коледа е свръхестествен, нали? Разбрал е за лепилото и го е заобиколил! Свръхестествените същества оставяха ли изобщо следи в снега?

Защо не се сетих за това по-рано и така да си спестя цялата подготовка?

Но я чакай! Нали се качвах и по-рано, за да наредя саксиите с фойерверките?

Разбира се! Колко си глупава, Флавия!

Това бяха моите собствени отпечатъци.

И въпреки това… още щом ми хрумна тази мисъл, разбрах, че не е възможно. От предишното ми качване на покрива бяха изминали часове. При този буреносен вятър и навяващ сняг, отпечатъците ми от по-рано несъмнено вече щяха да са заличени. Дори пресните ми следи губеха острите си очертания.

С два скока се озовах до пътечката от стъпки и веднага видях, че тя идва от вратата, а не се връща към нея.

На покрива, освен Флавия и Дядо Коледа, беше излизал още някой.

При това съвсем наскоро, ако не грешах.

Освен това, ако тълкувах правилно знаците, този някой още бе тук и се криеше някъде сред снежната пустош.

„Плюй си на петите, Флавия!“, крещеше древната, инстинктивна част от мозъка ми и въпреки това още стоях там — за миг замръзнах и не исках да помръдна и на сантиметър, — когато тъмен силует излезе безшумно иззад комина на будоара на Хариет.

Фигурата беше облечена с дълго старомодно авиационно палто, закриващо наполовина ботушите за езда, с висока яка, вдигната до ушите. Очите закриваха малките кръгли зелени очила на прастар кожен шлем като онзи, който Хариет носила при полетите си, а на ръцете си имаше дълги твърди кожени ръкавици.

Първата ми мисъл, разбира се, беше, че това е призракът на майка ми и кръвта ми се смрази.

Макар цял живот да копнеех да видя отново Хариет, не исках да става по този начин. Не исках да е маскирана… не исках да сме на брулен от вятъра покрив.

Страхувам се, че изхленчих.

— Кой е там? — успях да попитам.

— Твоето минало — стори ми се, че прошепна фигурата.

Или беше просто свистенето на вятъра?

— Кой си ти? — настоях аз.

Фигурата пристъпи застрашително към мен.

И тогава внезапно някъде в главата ми едно гласче заговори спокойно като говорител по радио „Би Би Си“, който чете прогнозата за времето на Рокуъл, Шетландските и Оркнейските острови.

„Запази спокойствие“, казваше то. — „Познаваш този човек — просто още не си го осъзнала!“

И имаше право. Макар да разполагах с цялата нужна информация, не подредих правилно парченцата. Това привидение беше просто някой, облякъл дрехи от гардероба със снимачните костюми, за да не го разпознаят.

— Няма смисъл, господин Лампман — казах аз твърдо. — Знам, че сте убили майка си.

Някак си ми се стори нередно да го нарека „Вал“.

— Със съучастника ти сте я убили и сте я облекли с костюма й от „Облечена да умре“ — ролята, която сте обещали на… как се казваше… любовницата си.

Почти се утеших да чуя думите на старата формула да излизат от устата ми — последният разговор между хладнокръвния убиец и следователя, разрешил случая. Отне ми голямо взиране в страниците на „Тайни от света на киното“ и „Големият екран“, за да изровя последното късче от пъзела. Възгордях се.

Но не за дълго.

Фигурата внезапно се хвърли напред, изненада ме и за малко да ме бутне по гръб в една пряспа. Запазих равновесие само защото размахах ръце като мелница и отскочих слепешката назад.

Нападателят беше препречил пътя ми към стълбите и нямаше смисъл да се спускам натам. По-добре би било да потърся убежище нависоко като котка.

Покатерих се с подхлъзване върху един от комините — един от онези, които не бях намазала с лепило. Тук, ако се наложеше, можех да се държа с една ръка и в същото време да ритам убиеца в лицето.

И това се наложи съвсем скоро.

Съскащ като разярена змия, нападателят извади от дълбокия джоб на палтото си пръчка, която полицаите наричат палка, и я стовари само на няколко сантиметра от краката ми.

Чу се силно туп!, после още едно и ударите заваляха по тухления перваз на комина с поредица от страховити пукания, сякаш се чупеха кости.

Наложи се да скачам като шотландски танцьор, за да не смаже пръстите на краката ми.

Спомних си, че зад мен, върху комина за салона, на не повече от десет метра, са фитилите за фойерверките. Само ако можех да стигна до тях… да докосна основния фитил със запалката… да повикам помощ… останалото щеше да е в ръцете на Съдбата.

Но сега кожените ръкавици вече посягаха към краката ми и аз ги ритах с всичка сила.

Този път бях възнаградена със звука от ритник на кожена обувка в череп и фигурата се олюля назад с дрезгав вик, стиснала лицето си.

Възползвах се от момента и заобиколих внимателно комина по издадения му парапет. Оттук можех да скоча, надявах се, незабелязано на покрива.

Налагаше се да рискувам. Нямах друг избор.

Приземих се по-леко, отколкото очаквах, и вече бях изминала половината път до комина на салона, когато нападателят ме видя и с яростен вик се спусна към мен, а ботушите му хвърляха след себе си пръски сняг.

Останала без дъх, се хвърлих към комина, който беше по-голям от предишния, и се издърпах върху него на безопасно място, като вече бърках в джоба си за запалката.

Фитилите се намираха точно под мен на нивото на обувките ми. С малко късмет щях да запаля от първия път.

Наведох се и натиснах лостчето с пружина.

Щрак!

И не последва нищо.

Вече беше твърде късно. Нападателят се катереше към перваза като побесняло животно и след малко щеше да се добере до мен. Тогава с мен щеше да е свършено.

Замахнах към лицето му с фенерчето — и не уцелих!

То се изплъзна от ръката ми и падна сякаш на забавен каданс, преобръщайки се върху покрива, където потъна в една пряспа и заслепи нападателя ми с извития под неописуем ъгъл лъч.

Не изгубих и секунда. Наведох се и отново щракнах запалката.

Щрак!… Щрак!… Щрак!… Щрак!…

Вбесих се! Трябваше да намажа фитилите с разтопен восък, но човек не може да се сети за всичко. Явно се бяха намокрили.

Ръкавиците притеснително се приближаваха. Само въпрос на време бе да ме сграбчат за глезените и да ме смъкнат на покрива.

С тази тревожна мисъл на ум, се наместих малко по-високо върху тухления комин и го заобиколих от източната страна.

Нападателят обикаляше с мен долу по покрива може би с надеждата, че ще се подхлъзна и ще падна. Високо над главата с ужасния шлем, вкопчена като мекотело в горната половина на комина, виждах как всеки мой дъх излиза като облаче пара от устата ми.

Измина миг… после два.

Усещах как става по-топло. Вятърът ли бе утихнал или изведнъж беше настъпило лято? Може би вдигах температура.

Спомних си за хилядите предупреждения на госпожа Малит.

„Първо настинка, после купчинка — не й омръзваше да ми повтаря. — Купчинките, естествено, са купчините пръст в гробището. Обличай се топло, скъпа, ако искаш да получиш писмото си от краля по случай стогодишнината ти.“

Събрах жилетката плътно под брадичката си.

Под мен фигурата се обърна рязко и се запъти към парапета на покрива над западното крило. Стори ми се странно, но почти веднага видях причината.

Върху покрива, точно над салона се намираше антената за радиото, опъната между два високи и тънки бамбукови стълба.

Нападателят хвана по-близкия стълб с ръкавиците, натисна с ботуш основата, в която бе пъхнат, и дръпна рязко. Вероятно най-вече заради студа, бамбукът се откърши лесно като кибритена клечка. Сега беше свързан единствено с медната жица. С едно бързо завъртане и тя бе скъсана, след което нападателят вдигна кола, зловещо нащърбен в двата края. От единия висеше бял порцеланов изолатор, който някак си бе останал закачен за стърчащото парче жица.

Нападателят отново се озова под мен, вдигнал лице нагоре. Само ако можех да се протегна и да махна очилата от лицето му… но не можех.

Умопомрачените очи се взираха през зелените лещи със студена омраза и потреперих, както не бях треперила никога досега.

Изведнъж ми призля, щом осъзнах, че тези очи не са обрамчени както обикновено от рогови рамки. Нападателят не беше Вал Лампман.

— Мариън Трод ме убива! — чух собствения си писък и осъзнах, че вероятно съм я изненадала толкова, колкото и себе си.

Може би нямаше да съм толкова уплашена, ако тя бе казала нещо, но тя мълчеше. Стоеше сред вихрещия се сняг и се взираше гневно в мен с безучастна омраза.

И в следващия миг, сякаш за поклон след театрално представление, тя вдигна очилата и бавно свали авиаторския шлем.

— Ти си била — ахнах аз. — Ти и Вал Лампман.

Тя изсъска презрително почти като змия. Безмълвно протегна кола, опря го в центъра на гърдите ми и натисна силно.

Извиках от болка, но някак си успях да извъртя тяло по посока на удара. В същото време изпълзях малко по-нависоко.

Но можех да си спестя усилията. Краят на кола с висящия от него изолатор вече стоеше точно пред лицето ми. Не можех да допусна да ми бръкне в очите или да закачи ъгълчето на устата ми с жицата като риба на кука.

Почти несъзнателно сграбчих края на кола и го ударих силно в комина. Мариън се изненада, пусна дръжката и колът падна безшумно в снега.

В следващия миг тя се разяри и сякаш готова да ме разкъса лично с голи ръце, се хвърли към мен и този път успя да се хване здраво за тухления парапет на комина. Вече се бе издърпала наполовина до мен, когато изведнъж залитна и застина във въздуха като простреляна в крилото яребица.

До ушите ми долетя приглушена ругатня.

Птичият клей! Птичият клей! О, радост неземна — птичият клей!

Нанесла бях върху долния парапет на комина допълнителен пласт от сместа, тъй като разчитах на теорията, че Дядо Коледа ще избере да слезе от шейната си от тази страна на завет.

Мариън Трод дърпаше ожесточено ръце, за да ги извади от залепналите ръкавици, но колкото повече се съпротивляваше, толкова повече се облепваше с дългото си палто и ботушите за езда.

Докато приготвях лепилото, ми бе минало през ум дали то няма да загуби част от силата си заради студа, но очевидно лепкавостта му не беше намаляла. Дори като че ли бе станало по-силно и по-лепкаво и с всяка следваща минута ставаше ясно, че единственият начин Мариън да избяга, е да се съблече напълно.

Възползвах се от момента и се наведох отново към фитила:

Щрак! Щрак! Щрак!

Проклятие и пак проклятие! Дяволският фитил отказваше да се запали.

В страшната тишина, която последва, докато Мариън Трод се опитваше напразно да се освободи с все по-забавени движения, до ушите ми долетя песен:

Не знам защо, но думите ме пронизаха до кости.

— Догър! — извиках пресипнала от студа. — Догър! Помощ!

Но дълбоко в сърцето си съзнавах, че след като всички възпяват Витлеем във вестибюла, няма никакъв шанс да ме чуят. Освен това бях твърде далеч от покрива над вестибюла — деляха ни прекалено много от гредите и тухлите на Бъкшоу.

Вятърът отнесе думите от устата ми и ги прокуди безмилостно към замръзналата околност.

И тогава осъзнах, че няма какво да ми попречи да избягам. Само трябваше да скоча далеч от Мариън Трод и да изтичам към стълбите.

Тя почти със сигурност бе оставила вратата отворена. В противен случай как щеше да се върне в къщата, след като ме довършеше?

Мариън оголи зъби и направи гримаса, когато скочих, но не можеше да се отлепи достатъчно, че да протегне ръка и да ме сграбчи, когато прелетях покрай рамото й. Коленете ми се огънаха и се приземих сред снежна пряспа.

Ще ми се да се бях сетила за благородна, непримирима подигравка, която да изсъскам в сгърченото й лице, но нищо не ми хрумна. Заради студа и от страх приличах на свит, разтреперан вързоп.

Но след миг се изправих на крака и затичах по покрива, сякаш всички адски хрътки ме гонеха по петите.

Извадих късмет. Както и очаквах, вратата към стълбите бе отворена. Навън върху снега се очертаваше топъл и приветлив правоъгълник жълта светлина.

„Два метра до убежището“, помислих си аз.

Но изведнъж рамката на вратата изпълни черен силует, който спираше светлината — и пречеше на бягството ми.

Веднага познах Вал Лампман.

Спрях с приплъзване и се опитах да обърна посоката, а краката ми се хлъзгаха, все едно карах кънки.

Затичах обратно по покрива, без да смея да се озърна през рамо и щом стигнах до комина на салона, се покачих върху първия му перваз. Не исках да разбирам дали Вал Лампман ме настига.

Може би щях да успея да го примамя в същия капан като Мариън Трод. Той не знаеше за лепилото, а аз нямах намерение да го предупреждавам.

Докато се катерех по-нагоре по комина, видях, че той прекосява покрива, без да бърза. Методично — да, това е думата, с която най-добре мога да го опиша.

Изглежда беше изпратил Мариън Трод да се разправи с мен. Тя ме беше проследила на покрива при някое от излизанията ми. Но след като не се бе върнала, Вал Лампман бе дошъл сам да свърши мръсната работа.

Той почти не обърна внимание на оплесканата с лепило Мариън, която се гърчеше безуспешно като муха, залепнала за мухоловка.

— Вал! — изписка Мариън. — Ела да ме освободиш!

Това бяха първите й думи, откакто беше стъпила на покрива.

Вал обърна глава — замисли се — и направи една несигурна крачка към нея.

В този миг осъзнах, че той е подчинен на нейното желание за отмъщение. Беше удушил собствената си майка по нейно нареждане.

Ако това беше любовта, не исках да имам нищо общо с нея.

В подножието на комина, объркан с коя от нас да се заеме по-напред, Вал Лампман внезапно се препъна — и падна по лакти в снега!

За малко да надам радостен вик!

Изправи се нестабилно на крака и аз видях, че се е препънал в бамбуковия кол, който лежеше незабележим в снега.

— Намушкай я, Вал! — извика дрезгаво Мариън, докато той вдигаше кола.

Очевидно бе решила, че е по-важно да получи главата ми на тепсия, отколкото да се освободи.

— Намушкай я! Бутни я долу! Хайде, Вал, направи го!

Той погледна към мен, после към нея, сякаш не можеше да вземе решение.

После бавно, сякаш изпаднал в транс, той вдигна кола и насочи върха му точно под мястото, където стоях вкопчена в комина.

Без да бърза, Вал Лампман плъзна бавно острия край на бамбуковия стълб в яката на жилетката ми и го изви, за да се увери, че се е закачил.

Острата жица бързо се оплете във вълната. Усещах пробождане между ключиците.

— Не! — успях да извикам. — Моля ви!

Едно рязко бутване и паднах по лице в задушаващия сняг, останала без въздух.

Докато се преобърна, той вече ме влачеше към края на покрива. Напразно размахвах ръце във въздуха — нямаше за какво да се хвана, нямаше никакъв шанс да се спася.

Опитах се да се изправя на крака, но не успявах да запазя равновесие. С помощта на кола Лампман държеше ръцете и краката ми далеч от себе си и ме влачеше през снега като уловена скумрия.

Замъкна ме до самия ръб на парапета и планът му ми стана пределно ясен. Щеше да ме бутне долу.

Краката му се пързаляха по хлъзгавия покрив, докато се опитваше да застане стабилно за последния удар с кола.

Колко нечестно се стекоха обстоятелствата, мислех си аз. Направо отвратително. Никой не заслужава да умре така.

Но Хариет е умряла точно така, нали?

Какви ли са били последните й мисли в онази снежна планина в Тибет? Дали животът й е минал пред очите й, както разправяха, че става?

Дали й е останало време да си спомни за мен?

„Престани, Флавия!“, заповяда ми внезапно едно вътрешно гласче. — „Веднага престани!“

Така се изненадах, че се подчиних.

Но какво да направя?

„Направи инвентаризация!“ — отвърна гласчето доста подразнено.

Да! Точно така — ще направя инвентаризация.

Абсурдно лесна задача. Нямах какво да губя.

В този миг някак си успях да се извъртя достатъчно, за да откача яката си от жицата и да сграбча края на кола. Неочаквано той ми даде опората, нужна ми да се изправя тромаво.

С Вал Лампман стояхме на самия ръб на пропастта като въжеиграчи, вкопчили се отчаяно в двата противоположни края на бамбуковия кол.

Той дръпна рязко изведнъж в опита да ме прекатури, но в същото време кракът му се подхлъзна върху заледения каменен улук. Лампман пусна кола и размаха трескаво ръце във въздуха, за да запази равновесие.

Но това не беше достатъчно, за да го спаси.

В пълно мълчание той падна назад и нощта го погълна. Колът се запремята лениво след него.

Някъде отдолу се чу ужасяващо тупване.

Аз останах на наклонения ръб и отчаяно се опитвах да запазя равновесие, но краката ми се плъзгаха бавно към края на покрива, който вече беше само на няколко сантиметра от подметките ми.

Отчаяно се хвърлих по лице и се опитах да забия пръсти в заледените камъни.

Безуспешно.

Когато краката ми увиснаха в бездната, направих последен отчаян опит да сграбча металната част на обрулен от времето улук и да закача пръсти за ръба му, но металът се огъна, отчупи се — почти се разпадна в ръката ми — и тялото ми се плъзна… като безжизнен манекен… в празното пространство.

В следващия миг падах… безкрайно… неизбежно… сякаш вечно… в тъмнината.

Най-накрая отворих очи и осъзнах, че се взирам в падащия сняг. Около мен се вихреше калейдоскоп от червени и бели снежинки; те се уголемяваха, докато не се приземяха със страховита тишина върху заледената маска, която някога беше лицето ми.

Над мен, размазан сред ниско носещите се облаци, под налудничав ъгъл се извисяваше черният назъбен силует на покрива.

Зърнах разсеян лъч светлина, последван от силно трополене, сякаш непослушни служители търкаляха празни бурета за вино в голям склад.

Ново проблясване — което избухваше и угасваше с всеки удар на сърцето ми, — последвано от оглушително пукане.

Отново настъпи тишина — толкова наситена, че ме заболяха ушите. Постепенно започнах да долавям съскането на сипещия се сняг. И тогава…

Фиу!

Нещо като червена свещ озари нощта с бледо неземно сияние.

Фиу! Фиу!

Зелена и синя светлина се присъединиха към червената и комета с цвета на слънчогледи се издигна в небето и избухна в ослепителен дъжд сред снежинките.

Нощта изведнъж се преобрази в ад от студен огън с толкова ярки цветове и такъв неудържим разкош, че очите ми се напълниха с ледени сълзи.

Фиу! Фиу! Бум!

Имах чувството, че спектакълът няма край. Започвах да отпадам твърде много, за да гледам.

Някъде някой ме викаше — призив, на който не можех да устоя.

„Кой си ти“ — исках да извикам. — „Кой си?“

Но нямах глас. Като че ли вече нищо нямаше значение.

Затворих очи срещу звездната светлина, после ги отворих и почти мигновено голяма медно зелена комета се издигна и остави след себе си блещукащи жълти искри и като небесен дракон, избухна точно над мен с разтърсващо бум!

Паметната ракета, спомних си и отметнах наум съставките й: антимон… метални стружки… калиев хлорат.

За миг си помислих за Филис Уивърн, в памет на която направих ракетата, и колко тъжно беше, че единственото останало от нея са поредица призрачни изображения върху ролки черно-бял филм.

Помислих си и за Хариет.

И заспах.

— Разбирате ли, инспекторе — казах аз, — искали са да се отърват от нея с възможно най-много заподозрени наоколо, също като убийците от „Любов и кръв“. Снимките в Бъкшоу са им дошли като манна небесна. Вал Лампман лично избрал мястото.

— По-скоро като от книгите на Агата Кристи — отбеляза сухо инспектор Хюит.

— Именно!

Беше четвъртият ден след Коледа — 29-и декември, ако трябва да съм точна.

Прекарах два дни и две нощи в трескаво бълнуване със събуждания само да се изкашлям и да сърбам супа, подавана ми с лъжичка от Фели, която настоя да бди край леглото ми денонощно, докато доктор Дарби неохотно разреши на полицейското управление в Хинли да проведе разпит с мен.

„Още два дни синапени лапи и не повече от няколко минути с хрътките на Негово Величество след това“, бе заявил той, сякаш съм чиния сочно печено говеждо… или уморена до смърт лисица.

— Ще съм ти признателен, ако споделиш защо според теб са сменили костюма на госпожица Уивърн — добави инспекторът. — Питам от чисто любопитство.

— О, за това се досетих най-лесно! — отвърнах аз. — Сменили са костюма на Жулиета със селските дрехи, които е носила в „Облечена да умре“. Дори са ги взели със себе си. Мисля, че в такъв случай убийството се нарича предумишлено. Облекли са я и са й сложили същия грим като във филма. Мариън Трод е настояла. Вероятно вече сте открили гримовете, червилото и лака за нокти на госпожица Уивърн в чантата й. Всъщност целта е била просто отмъщение.

Инспекторът изглеждаше озадачен.

— Вал Лампман първо определил за Мариън главната роля в „Писъкът на гарвана“, но се наложило да я даде на майка си. Бил е принуден. Мариън, разбира се, не е знаела, че госпожица Уивърн е майка на Вал, а и той нямал намерение да й казва. Всичко е документирано в „Енциклопедия на прочутите хора“ и в стари броеве на „Зад кулисите“ и „Любопитно от света на киното“. В килера под стълбите има тонове стари филмови списания.

Чак когато изричах това, се замислих кой ли ги е купувал преди години.

— Заемете се с тях, сержант — каза инспекторът на сержант Улмър, който затвори бележника си и леко поруменял се запъти към вестибюла.

— А сега да уточним, твърдиш, че Мариън Трод е бивша актриса, така ли? — попита инспекторът, след като сержантът излезе.

— Да, под името Норма Дюранс. Сержант Улмър ще открие нейни снимки в „Големият екран“ от хиляда деветстотин трийсет и трета година. Мисля, че беше в септемврийския брой. Опасявам се, че списанието е малко опърлено, но в остатъците от него има нейна чудесна снимка в ролята на Дорита в „Червената кокошчица“.

Химикалката на инспектор Хюит хвърчеше по страницата, но сега спря достатъчно дълго, за да ми хвърли изненадана усмивка.

Макар да изглеждах като дирижабъл с вълнената си пижама и халат по-скоро наподобяващ килим, се изпъчих важно-важно.

— Имали са афера, естествено — добавих небрежно, а очните ябълки на инспектора потрепнаха неволно. Не разбирах съвсем в какво точно се състои подобна връзка, но всъщност не ме интересуваше. Веднъж попитах Догър какво означава този израз, а той ми обясни, че означава двама души, които са станали най-добри приятели; това ми се стори напълно изчерпателно.

— Естествено — отвърна инспекторът с изненадващо хрисим глас за човек, който при първата ни среща ме прати да приготвя чай.

— Много сте мил — казах аз с копнеж този миг да продължи по-дълго.

— Такъв съм си. Намирам гнева за напълно безполезен.

— Аз също — заявих, без да съм напълно сигурна какво имам предвид. Въпреки това ми прозвуча като интелигентен отговор.

— Благодаря ти, Флавия — рече инспекторът и стана. — Разговорът беше много полезен.

— Винаги съм готова да помогна — отвърнах без капчица стеснителност.

— Разбира се… аз вече бях стигнал до същото заключение — добави той.

Изстинах. Бил стигнал и сам до това заключение. Как е успял? Как е посмял?

— Отпечатъците ли? — попитах хладно.

Трябва да са намерили отпечатъците на убийците в Синята спалня.

— О, не. Възелът. Удушена е с права кинолента, която е завързана на допълнителна фльонга след смъртта. Две различни панделки, които смятаме, че са завързани от двама души — единият левак, другият — не. Първият възел — онзи, който всъщност я е убил — е необичаен, моряшки възел, който рядко се използва другаде. Сержант Грейвс установи, след като забелязал татуировките му, че Вал Лампман е служил във флота, информация, която успяхме да потвърдим.

И аз, естествено, забелязах татуировките, но не ми се удаде възможност да ги проуча.

— Разбира се! — възкликнах. — Вторият възел е бил чисто декоративен! Мариън Трод го е добавила като завършващ детайл, след като са я преоблекли.

Инспекторът затвори бележника си.

— Цветарите връзват един вид панделка, наречена „дюранс“ на букети — обясни инспекторът. — Както каза, тя има чисто декоративна цел. И освен това е нейният подпис. Не бях забелязал връзката до този момент, когато ти оздравя достатъчно, за да откриеш липсващото парченце.

Маестро, може ли да чуя няколко триумфални тромпета? Нещо на Хендел, ако обичате! „Музика за кралските фойерверки“, например? Да, напълно подходяща е.

— Облечена да умре — казах драматично.

— Облечена да умре — усмихна се инспектор Хюит.

— Мислите ли, че е възможно, преди да стане актрисата Норма Дюранс, госпожица Трод да е работила в цветарница?

— Не бих се изненадал. Изглежда и двамата сме стигнали до едно и също място по два съвсем различни пътя.

И това ли бе двузначен комплимент? Не можах да преценя, ето защо отговорих с глуповата усмивка.

„Флавия Сфинксът“, ще си помисли той. — „Непроницаемата Флавия де Лус“. Или нещо от този сорт.

— А сега, най-добре си почини — каза изведнъж инспектор Хюит и се запъти към вратата. — Не искам доктор Дарби да ме държи отговорен за възпрепятстване на оздравяването ти.

Какъв мил човек беше инспекторът! „Възпрепятстване на оздравяването“, типично в негов стил. Нищо чудно, че жена му Антигона сияеше като прожектор, когато той е до нея. Което ме подсети…

— Инспектор Хюит, преди да си тръгнете, искам да…

Но той ме прекъсна.

— Няма нужда — махна с ръка. — Изобщо не се притеснявай.

Проклятие! Нима ме лишаваха от възможността да се извиня? Но преди да успея да изрека и дума, инспекторът продължи:

— Между другото, Антигона ме помоли да те поздравя за забележителните фойерверки. Макар очевидно да си нарушила почти всички точки от Закона за експлозивите от хиляда осемстотин седемдесет и пета до хиляда деветстотин двайсет и трета година, чието разглеждане ще отложим, докато успокоим главния комисар достатъчно, тя ми каза, че импровизираната ти заря се е видяла и чула чак в Хинли. Въпреки снега.

Всички мълчаливо последваха татко. Излязоха от салона ненатрапчиво като статисти във филм след голям групов танц и най-накрая ме оставиха да се протегна широко на дивана, да затворя очи за малко и да чертая планове за бъдещето, което изглежда засега щеше да ми донесе само горещи синапени лапи, кофи с рибено масло и принудително хранене с гнусния пудинг на госпожа Малит.

Само при мисълта за него мъжецът в гърлото ми се скри зад сливиците. Мъжецът е онзи сталактит от плът, който виси в гърлото, чието име, каза ми Догър, произлизало от латинската дума за „грозде“.

Зачудих се откъде ли знае всички тези неща. Макар в многобройни случаи познанията му за човешкото тяло да се оказваха изключително полезни, досега си мислех, че се дължат на възрастта му. Със сигурност човек, живял на този свят толкова дълго като Догър и оцелял в лагер за военнопленници, нямаше как да не се сдобие с определено количество практически познания.

И въпреки това имаше още нещо. Усетих го инстинктивно и осъзнах с внезапно потреперване, че част от мен е знаела през цялото време.

„Правил си това и преди, нали?“, попитах го над трупа на Филис Уивърн.

„Да“, отвърна Догър.

Мозъкът ми прегряваше. Имаше толкова много неща, за които трябваше да мисля едновременно.

Леля Фелисити например. Разказът за службата й по време на войната, макар и слабо, ми напомни за кореспонденцията на чичо Тар с Уинстън Чърчил, голяма част от която стоеше непрочетена в едно чекмедже в лабораторията. Всички писма, разбира се, бяха твърде ранни, за да имат някаква връзка с леля. Чичо Тар бе умрял отдавна, но не бях забравила, че леля Фелисити и Хариет са прекарвали много щастливи лета тук в Бъкшоу с него.

Със сигурност си заслужаваше да проуча въпроса по-сериозно.

После идваше ред и на Дядо Коледа. Дали е успял въпреки суматохата да влезе тайно в къщата? Донесъл ли ми е стъклените колби и епруветки, които си пожелах — всички прекрасни стъкленици, шишенца и пипети, обвити със слама и сгушени една в друга с почти докосващи се кристални бузи? Дали не бяха вече в лабораторията ми, блещукащи на зимното слънце в очакване моята ръка да ги събуди за кипящ живот?

Или старият светец в крайна сметка щеше наистина да се окаже само жесток мит, какъвто го изкарваха Дафи и Фели?

Силно се надявах да не е така.

В този момент ми хрумна едно конкретно доказателство, започващо с буквата К, но не беше калий.

Мислите ми прекъсна смях в съседната стая и в следващия миг Фели и Дафи влязоха, натоварени с подаръци в пъстри опаковки.

— Татко каза, че вече можеш да си получиш подаръците — рече Дафи. — Нали проспа Коледа, а и двете си умираме да видим какво ти е подарила леля Фелисити.

Тя пусна върху краката ми пакет, увит в хартия с подозрително великденски мотиви.

— Хайде, отвори го.

Омекналите ми от любопитство пръсти задърпаха панделката и скъсаха хартията в ъгъла.

— Дай на мен — каза Фели. — Много си вързана в ръцете.

През хартията вече бях усетила, че в пакета има нещо меко и съвсем го отписах. Всеизвестно е, че наистина великолепните подаръци са твърди на допир, а още преди да съм го отворила, виждах, че подаръкът от леля Фелисити е скапан.

Подадох й го безмълвно.

— Я виж ти! — възкликна Фели с престорен ентусиазъм и хвърли хартията настрани. — Горнище на пижама!

Тя вдигна коприненото чудовище до гърдите си, сякаш го рекламираше. С множеството си ромбовидни шевове ватираната дреха приличаше на изхвърлена на китайско сметище спасителна жилетка.

— Нефритеният цвят ще подхожда прекрасно на кожата ти — обяви Дафи. — Искаш ли да го пробваш?

Извърнах лице към облегалката на дивана.

— Следващият е от татко — рече Фели. — Да го отворя ли аз?

Протегнах се и взех малкото пакетче от ръцете й. На картичката пишеше:

Имаше картинка на малка червеношийка в снега.

Опаковката падна лесно. Вътре имаше малка книга.

— Каква е? — попита нетърпеливо Дафи.

— „Употребата на анилинови бои в британските пощенски марки: химична история“ — прочетох на глас.

Скъпият стар татко. Идеше ми едновременно да се смея и да плача.

Вдигнах книгата, за да я види Дафи и си припомних колко се развълнувах, когато прочетох, че великият Фридрих Август Кекуле, един от бащите на органичната химия, си представил за пръв път четиривалентния въглероден атом, докато се прибирал у дома от Клапам с теглен от коне дилижанс. Когато кондукторът извикал „Клапам Роуд!“, прекъснал нишката на мисълта му и той забравил прозрението си, за което се сетил чак четири години по-късно.

Кекуле се е занимавал и с печатарски мастила, нали? Неговият приятел Хуго Мюлер не е ли работил при Де Ла Ру, печатарите на британските пощенски марки?

Оставих книгата настрани. Щях да се заема с обърканите си чувства по-късно — след като останех сама.

— Този е от мен — каза Фели. — Отвори го сега. И внимавай да не го счупиш.

Внимателно разгънах опаковката на плосък, квадратен пакет и щом го докоснах, разбрах, че е грамофонна плоча.

И наистина: беше токата от Пиетро Доменико Парадизи от сонатата му в ла минор, в превъзходното изпълнение на Айлийн Джойс.

За мен това беше най-великото музикално произведение, композирано откакто бяха изгонили Адам и Ева от Рая — мелодия, която клокочеше, танцуваше и се плъзгаше като щастливи атоми натрий или магнезий, когато ги пуснеш в колба със солна киселина.

Фели от време на време свиреше токатата на Парадизи по моя молба, но само когато не беше ядосана, тъй че не я чувах много често.

— Б-благодаря — отвърнах стъписана и видях, че Фели е доволна.

— Сега е ред на моя подарък — рече Дафи. — Скромен е, но пък и ти не заслужаваш повече.

Отново тънък плосък пакет, завързан с канап и с картичка: „За Ф. от Д.“

Беше гравюра, залепена върху картон, на алхимик, потънал в работа сред стъкленици и колби.

— Изрязах я от една книга у Фостър — обясни Дафи. — Няма да забележат липсата й. Единствените книги, които отварят, са спортни наръчници. Лов със соколи, риболов, лов на дивеч и така нататък.

— Прекрасна е — казах аз. — Възхитителна. Ще помоля Догър да ми помогне да я поставя в рамка.

— Ако разберат обаче, че е изчезнала — продължи Дафи, — ще кажа, че ти си я откъснала. Все пак за какво ми е на мен рисунка на някакъв дърт алхимик?

Изплезих й се.

Следващият подарък беше от госпожа Малит.

Плетени ръкавици.

— Каза, че ще са ти нужни за измръзналите пръсти.

— Пръстите ми наистина ли са измръзнали? — попитах аз, разтворих длан и я отдръпнах на ръка разстояние, за да я разгледам. — Малко са изтръпнали, но не ми изглеждат по-различни отпреди.

— О, само почакай — рече Фели. — Още двайсет и четири часа и ще започнат да почерняват, след което ще окапят. Ще се наложи да закачат на тяхно място куки, нали Дафи? Пет малки кукички на всяка ръка. Доктор Дарби каза, че си извадила късмет. През последните години невероятно били усъвършенствали куките и дори може да…

— Престани! — изписках аз. Пред очите ми ръцете ми трепереха.

Сестрите ми се спогледаха по онзи начин, чието значение някога знаех, но, убийте ме, не можех да си спомня.

— Да я оставим — предложи Дафи. — В това състояние не става за компания.

На вратата двете се обърнаха, прегърнати през кръста.

— Весела Коледа! — казаха в един глас и изчезнаха.

Отново искам да благодаря на редакторите си Бил Маси от „Орион Букс“, Лондон и Кейт Мисиак от „Рандъм Хаус“, Ню Йорк. Бил и Кейт с обединени сили — и непримиримо — владееха положението, докато аз пътешествах из 50-те години на XX в. Няма думи, които да изразят признателността ми.

На Кристин Кокран и Брад Мартин от „Дабълдей Канада“, чиято вяра във Флавия е непоклатима. Кристин на два пъти прие от мое име награди — подобен дълг никога не може да бъде върнат.

На агента си Денис Буковски, за това че е до мен във всеки един миг. И на Сандра Хоумър, Елизабет де Франческа и Джон Гринуел от агенция „Буковски“ за това, че се борят с планините от бумащина винаги в добро настроение.

На приятелите ми Джон и Джанет Харланд за забележките и ценните предложения.

На Сюзан Коркоран, Шарън Пропсън и Шарън Клайн от „Рандъм Хаус“, моите несравними специалистки по реклама, на тези супергерои на книгоиздателския свят, които вършат цялата черна работа.

На Рандал Клайн от „Рандъм Хаус“, който носи толкова много шапки — всички те напълно по мярка, както и на коректора ми Кони Мънро.

На Урбан Хофщетер от „Рандъм Хаус Германия“ за редакторската му намеса и приятелството; на Инге Кунцелман, която ни преведе с влакове и самолети през цяла Германия, без усмивката да слезе от лицето й; и на Себастиан Ротфус за ценната му помощ с едно заплетено проучване.

На очарователните ми конферансиета Маргарет фон Шварцкопф в Берлин, Хановер, Франкфурт и Кьолн и Хендрик Вернер в Хановер, които превеждаха с изящен стил и чувство за хумор и създаваха на немски илюзията, че знам какви ги говоря.

На забележителната Анна Талбах. За мен бе чест да седя до Анна вечер след вечер, докато тя съживяваше Флавия пред въодушевената публика.

На Аксел Шумбруцки от книжарница „Хугендубел“ и Флориан Крьокел, който организира паметна вечер в автентична бална зала от 30-те години на XX в. в Източен Берлин. Животът е изграден от подобни спомени. Благодаря ви, Аксел и Флориан.

На Клаус Еберидж от книжарница „Лойенхаген & Парис“ в Хановер, с когото сме родени на една и съща дата, през една и съща година: с теб вече сме братя. На Дирк Ебрицх и Ина Алберт, също от „Лойенхаген & Парис“. Ина и Клаус бяха първите търговци на книги, които изтичаха на улица с натоварено движение, за да ме прегърнат, докато още слизах от таксито. Вече знам защо всички обичат Хановер!

На Майк Алтвикер от книжарница „Хансен & Крьогер“ в Кьолн, който не само организира, но ни заведе и ни прибра от най-паметното публично четене в замъка Байлщайн.

На Камил Пошолиан от „Орион Букс“, майстор на графиците за обиколки в чужбина и на Майк Вела де Фремьо и Фей Бонсини от „Милър Дистрибюшънс“, Малта.

И накрая, както винаги с обич благодаря на съпругата си Шърли, която прекарва толкова много щастливи часове с мен в Бъкшоу.