В Единадесетте кралства март винаги е бил месец на бури. От великото северно море той донася снежни виелици, които покриват с последен зимен кожух сребристите планини, бушуват и се завихрят из високите плата на изток, докато накрая се спуснат през голямата равнина на Гуинид и се превърнат в дъжд.

Март е твърде капризен. Той е последно убежище на зимата срещу напиращата пролет, но е и предвестник на раззеленяването, на мощните потоци, които всяка година наводняват централните низини. Обикновено той носи меко време, но през последните години всичко се обърка. Все пак се предчувства пролетта — тя е така близо, че хората вече се надяват за близък край на зимата и понякога надеждата им се сбъдва.

Но хората, които познават Гуинид, не мечтаят за ранна пролет. От горчив опит са научили, че март е капризен и често пъти суров, на него никога не може да се вярва.

В първата година от царуването на Келсън, крал на Гуинид, месецът нямаше да е изключение.

В Ретмут, столицата на Келсън, нощта настъпи рано. Това се случваше често през този сезон, когато северните виелици достигаха до града през Пурпурните покрайнини, простиращи се на север и изток.

Последната виелица се развихри по обяд и изсипа едър като орехи град върху ярките навеси на магазинчетата и щандовете на пазарния площад. Търговците и продавачите се разпиляха по околните навеси. След час и последната надежда да се спаси прекъснатият пазарен ден изчезна. Затова сред дъжд, гръмотевици и остра миризма на озон от светкавиците, търговците намусено прибраха намокрените си стоки, затвориха магазинчетата и си тръгнаха.

На здрачаване по измитите от дъжда улици останаха само тези, чиято работа ги караше да са навън в такава нощ — обикалящите градски пазачи, войниците и пратениците с официални мисии, гражданите, забързани през вятъра и студа към топлите домашни огнища.

Стъмни се и големите черковни камбани в северната част на града удариха за вечерня. В тесните опустели улички на Ретмут дъждът, примесен с мокър сняг, плющеше по червените керемиди на покривите и по кубетата, пълнеше до преливане облицованите с камъчета канавки. Зад замътените от дъжда стъкла на прозорците трептяха и танцуваха пламъци на безброй свещи, подухвани от порива на вятъра, проникнал през цепнатините в дървените врати и кепенците. А в къщи и пивници, в ханове и крайпътни кръчми жителите на града се събираха около огнищата, за да вечерят, да си пийнат хубаво пиво и да си побъбрят, изчаквайки бурята да утихне.

В северната част на града дворецът на архиепископа също бе обсаден от бурята. В сянката на дворцовите стени масивният корпус на катедралата „Св. Джордж“ се чернееше на фона на притъмнялото небе, стърчащата камбанария се извисяваше нагоре към небесата, а бронзовите врати на храма бяха плътно затворени срещу атаките на бурята.

Облечени в кожени наметала, дворцовите стражи обикаляха крепостните стени на замъка с вдигнати яки и нахлупени качулки, които ги предпазваха от студа и влагата. Под закътаните стрехи на кулите пламтяха и съскаха факли, а бурята беснееше и пронизваше до костите.

В двореца негово високопреосвещенство Патрик Кориган, архиепископ на Ретмут, се наслаждаваше на уюта и топлината. Изправен пред пращящите в камината главни, архиепископът потриваше енергично протегнатите си към пламъците пухкави ръце, за да ги стопли по-бързо, а после се загърна по-плътно в подплатената с кожи мантия и заситни към писалището до отсрещната стена на стаята. Изправеният до писалището мъж, облечен също в епископски виолетови одежди, разглеждаше съсредоточено дълъг ръкопис върху пергамент, като хвърляше от време на време кос поглед към осветеното от две жълти свещи писалище. Шест настенни канделабри се опитваха със съмнителен успех да прогонят мрака, промъкващ се от тъмнината отвън. Младолик свещеник секретар със свещ в ръка бе застанал до дясното рамо на човека, готов да постави червен восъчен печат върху документа, когато му заповядат.

Кориган надникна през рамото на четящия и видя, че той кимна, взе перо за писане и постави енергичен подпис под документа. Секретарят накапа разтопен восък до името, а човекът тържествено подпечата восъка със своя аметистов пръстен печат. Той духна върху камъка и го потърка в кадифения си ръкав, после погледна към Кориган и постави наново пръстена върху ръката си.

— Това трябва да реши въпроса с Морган — заяви той.

Едмънд Лорис, архиепископ на Валорет и Върховен духовник на Гуинид, имаше впечатляваща външност. Под широкия виолетов плащ тялото му беше слабо и стегнато. Рядката му сребриста коса създаваше илюзия за едва забележим ореол около пурпурната шапчица, покриваща тонзурата му на католически свещеник. Но светлосивите му очи бяха жестоки и студени. Слабото му лице с остри ястребови черти в момента съвсем не изглеждаше благодушно. Лорис току-що бе поставил печата си върху документ, с който се заплашваше с отлъчване от църквата голяма част от кралство Гуинид. То щеше да лиши богатото херцогство Коруин, простряло се на изток, от всички тайнства и утехи на църквата на Единадесетте кралства.

Решението беше сериозно, обмисляно в продължение на четири месеца от Лорис и колегата му. Честно казано, жителите на Коруин не бяха извършили нищо, за да заслужат крайната мярка на отлъчване. Но от друга страна истинската причина за наказанието не можеше повече да се понася или пренебрегва. Ситуацията бе нетърпима и решението на архиепископите трябваше да я оправи.

Затова духовниците успокояваха съвестта си с мисълта, че заплахата от отлъчване в края на краищата не бе насочена срещу населението на Коруин, а срещу един човек, до когото не можеха да се доберат по друг начин. Това бе владетелят на Коруин, херцогът дерини Аларик Морган, обект на отмъщението на свещениците. Морган многократно се бе осмелявал да използва своите богохулни и еретически сили на дерини, за да се набърква в човешките работи и да покварява наивниците против волята на църквата и държавата. Морган бе посветил момчето крал Келсън в забранените ритуали на тази старинна магия и бе допуснал в самата катедрала дуел на черна магия по време на коронацията на Келсън предишната есен. Потеклото на полудерини обричаше Морган на вечни мъки и проклятия в Отвъдното, ако не успееха да го убедят да се покае, да се откаже от силата си и да изобличи своето злокобно наследство. Сега изглеждаше, че целият въпрос за дерините се върти около Морган.

Архиепископ Кориган се намръщи и взе пергамента, а сивите му космати вежди се съединиха в една линия, когато отново огледа текста. Като привърши с четенето, той стисна устни и се замисли, но после прегъна документа с решителен жест и го приглади върху писалището, а секретарят накапа восък върху плика. Кориган го запечата със своя пръстен, но когато се отпусна в креслото редом с Лорис, в ръката си въртеше смутено украсения със скъпоценни камъни нагръден кръст.

— Едмънд, сигурен ли си, че не… — острият поглед на Лорис го накара да спре, а после си спомни, че секретарят му очаква по-нататъшни указания.

— Това е всичко засега, отец Хю. Ако обичаш, помоли монсиньор Горони да влезе.

Свещеникът се поклони и напусна стаята, а Кориган се облегна в креслото с облекчение.

— Ти знаеш, че Морган никога няма да позволи на Толивър да го отлъчи — каза Кориган уморено. — Наистина ли смяташ, че заплахата от отлъчване ще го спре?

Херцог Аларик Морган формално не беше подвластен на нито един от тях, но двамата архиепископи се надяваха, че писмото на писалището в най-скоро време ще премахне тази дребна подробност. Лорис преплете пръсти и погледна спокойно към Кориган.

— Може би няма — призна той. — Но народът му е друго нещо. Вече се говори, че група бунтовници в северен Коруин още отсега призовава да бъде свален херцога дерини.

— Ех! — Кориган се засмя подигравателно, а после взе перото за писане и го натопи в кристалната мастилница. — Какво могат да направят шепа бунтовници срещу магията на един дерини? Освен това, както знаеш, народът на Морган го обича.

— Обича го сега — съгласи се Лорис. Той наблюдаваше как Кориган започна внимателно да пише едно име върху писмото, съчинено от тях. След това се усмихна незабелязано, защото краят на езика на колегата му следваше всяка заврънкулка на буквите. — Но дали ще го обича така, когато отлъчването от църквата бъде обявено?

Кориган вдигна рязко глава, след това енергично поръси мокрото мастило с прах за поливане от сребърна солница, а после го издуха.

— А какво ще правим с бунтовниците? — продължи упорито Лорис и погледна събеседника си с присвити очи. — Говори се, че Уорън — водачът на бунтовниците, си е въобразил, че е нов месия, определен от бога да освободи земята от напастта на дерините. Не виждаш ли, че можем да използваме този фанатизъм?

Кориган замислено допря пръсти до долната си устна и се намръщи.

— Ще позволим ли на самозвани месии да обикалят страната без нужния надзор, Едмънд? Това бунтовническо движение ми намирисва на ерес.

— Още не съм дал официално разрешение — успокои го Лорис. — Дори не съм се срещал с този Уорън. Но трябва да признаеш, че подобно движение може да е твърде резултатно, ако му дадем нужното ръководство. Освен това — усмихна се Лорис, — може би този Уорън наистина е вдъхновен от бога.

— Не ми се вярва — отвърна Кориган намръщено. — Докъде смяташ, че трябва да стигнем с това?

Лорис се изпъна в креслото и кръстоса ръце зад гърба си.

— Говори се, че щабът на бунтовниците е в хълмовете около Дхаса. В края на седмицата Курията ще се събере в този град. Горони, когото изпращаме до епископа на Коруин, има контакти с бунтовниците и ще се завърне в Дхаса, когато завърши сегашната си мисия. Тогава смятам да договоря среща с вожда на бунтовниците.

— А дотогава нищо ли няма да правим?

Лорис кимна.

— Няма нищо да правим, защото не искам кралят да разбере за плановете ни, а също така…

На вратата се почука тихо, а после в стаята влязоха секретарят на Кориган и един по-възрастен, безличен на външен вид, човек в пътнически одежди на обикновен свещеник. Отец Хю наведе очи и се поклони леко, съобщавайки за новодошлия.

— Монсиньор Горони, ваше превъзходителство.

Гостът пристъпи към креслото на Кориган, подви коляно и целуна пръстена на архиепископа, после по знак на Кориган се изправи и зачака внимателно.

— Благодаря ти, отец Хю. Мисля, че за тази вечер това е всичко — Кориган освободи със знак секретаря си.

Лорис се изкашля и Кориган го погледна.

— Патрик, какво ще правим с отлъчването, за което говорихме? Нали се разбрахме, че лицето трябва да бъде наказано?

— Да, разбира се — промърмори Кориган. Той затършува из купчината листове в края на писалището, извади един от тях и го побутна през писалището към Хю.

— Това е проект за призовка, който ми трябва колкото може по-бързо, отче. Когато изготвиш официалния документ, донеси ми го за подпис.

— Да, ваше височество.

Секретарят взе листа и се запъти към вратата, а Кориган възобнови разговора с Горони.

— Това е писмото, което трябва да занесеш на епископ Толивър. Навън чака гемия, за да те закара до свободното пристанище Конкарадин. Оттам трябва да се качиш на някой търговски кораб и след три дни ще си в Коруин.

Отец Хю де Бери бе намръщен, когато притвори вратата на кабинета на архиепископа и тръгна по дългия осветен от факли коридор към своята канцелария. Беше студено и влажно, а в коридора имаше течение. Хю потрепери и обгърна гърдите си с ръце, продължавайки да върви и да обмисля какво да прави.

Той беше личен секретар на Патрик Кориган, така че имаше достъп до информация, която обикновено не достигаше до хора на неговата възраст. Беше умен, макар и не блестящ. Беше честен, дискретен и напълно предан на Църквата, на която служеше посредством личността на архиепископа. Но напоследък вярата му бе подложена на изпитание, по-точно вярата му в човека, на когото служеше. Писмото, което следобед бе преписал за Кориган, още повече затвърди това чувство. Припомняйки си случая, Хю потръпна отново, но вече не от студ.

Над Гуинид бе надвиснала опасност. Това стана възможно, когато крал Брайън загина при Кендър Рий миналата есен. Възможността прерасна във вероятност, когато наследникът на Брайън, младият Келсън, бе заставен да се бори за трона си със злата Чариса само няколко седмици по-късно. А вероятността се превърна в сигурност, когато Морган — закрилникът дерини на момчето, бе принуден да прибегне до страхотните си сили, за да забави неизбежния конфликт, който по общо мнение трябваше да последва тези събития. Но конфликтът наистина не можеше да се избегне.

Не беше тайна например че тиранът дерини Уенсит от Торънт ще хвърли кралството във война не по-късно от средата на лятото. А младият крал сигурно знаеше и за надигащото се недоволство в кралството в резултат на растящите настроения срещу дерините. Келсън започна да усеща силата на това недоволство още когато бе разкрито неговото потекло на полудерини по време на коронацията миналата есен.

Но сега, когато отлъчването от църквата заплашваше всички жители на Коруин…

Хю притисна с ръка гърдите си, където първоначалният проект на писмото на Кориган се допираше до кожата му. Знаеше, че архиепископът не би одобрил това, което смяташе да направи, но въпросът бе твърде важен, за да не се информира кралят за него. Келсън трябваше да бъде предупреден.

Ако херцогство Коруин бъде отстранено, лоялността на Морган щеше да е раздвоена, а сега кралят имаше нужда от цялата му енергия. В противен случай последствията за краля и за плановете на Морган по подготовката на войната щяха да бъдат плачевни. Въпреки че като свещеник Хю не намираше извинения за ужасното могъщество на Морган, то съществуваше реално и беше необходимо, за да може Гуинид да отблъсне нападението.

Хю се спря под факлата пред вратата на канцеларията си и зачете внимателно писмото, което носеше, предполагайки да поръча преписването на някой от своите подчинени. Прегледа набързо общоприетите за подобни документи поздрави на архиепископа и с учудване видя името на адресата. После го прочете още веднъж: Монсиньор Дънкан Хауърд Маклейн.

„Дънкан! — помисли си Хю. — Боже мой, какво ли е направил?“

Дънкан Маклейн беше младият изповедник на краля, приятел на самия Хю от детинство. Те бяха израснали заедно, заедно ходеха на училище. Какво ли е направил Дънкан, за да си навлече подобно наказание? Смутен, Хю повдигна учудено вежди и зачете писмото, а тревогата му нарастваше с всяка прочетена дума.

„Господи! — помисли си Хю и спря да чете. — А освен това е опетнен и от самия Морган. Интересно дали знае.“

Отпускайки листа, Хю реши какво да прави. Очевидно беше, че първо трябва да отиде при краля. Това бе и началното му намерение, защото въпросът засягаше интересите на цялото кралство. Но пък трябваше да намери и Дънкан, за да го предупреди. Ако Дънкан се предадеше на съда на архиепископа при сегашните обстоятелства, не можеше да се предвиди какво ще последва. Можеха дори да го отлъчат от църквата.

При тази мисъл Хю трепна и се прекръсти. Защото за отделните хора заплахата от отлъчване бе така ужасна, както и за дадена област. И в двата случая нарушителят се лишаваше от всички тайнства на църквата и от всякакъв контакт с богобоязнените хора. Дънкан не трябваше да стига дотам.

Хю се овладя, отвори вратата на канцеларията и се запъти спокойно към масата, където един монах остреше перо за писане.

— Негово височество иска това, колкото може по-скоро, брат Джеймс — обясни той и постави небрежно документа върху масата. — Ще имаш ли грижата, ако обичаш? Аз съм натоварен с още няколко задачи.

— Разбира се, отче — отвърна монахът.

— Не желаете ли още сърнешко, сър?

Коленичилият до Келсън оръженосец, облечен в червена униформа, протегна платото със сърнешко в сос, от което се издигаше пара, но Келсън поклати глава и отстрани сребърната си чиния с усмивка. Пурпурната му блуза бе отворена по врата, а върху гарвановочерната му коса нямаше никакви кралски украшения. Преди няколко часа бе сменил мокрите си ботуши с меки червени пантофи. Той въздъхна и протегна краката си по-близо до огъня, размърдвайки доволно стъпала, докато оръженосецът премести сърнешкото и почна да разчиства масата.

Тази вечер младият крал се хранеше в неофициална обстановка, затова само Дънкан Маклейн и чичо му, принц Нигел, споделяха масата в кралските покои. Отсреща им Дънкан допи последните капки вино и внимателно постави гравирания сребърен бокал на масата. Върху излъскания метал проблясваха отраженията на светлинките от огъня и свещите, и хвърляха ярки петна върху масата, и върху черното расо на Дънкан, поръбено с виолетова ивица. Свещеникът отправи поглед към младия си господар и се усмихна, а сините му очи излъчваха спокойствие, задоволство и ведрина. После се обърна назад към Нигел, който се мъчеше да разчупи печата от нова бутилка вино.

— Трябва ли ти помощ, Нигел?

— Не, освен ако не омаеш тапата с молитва — измърмори Нигел.

— Разбира се. Благословена да е — каза Дънкан и вдигна ръка за жеста, придружаващ благословията.

Печатът избра този миг, за да се разчупи и тапата изхвръкна от гърлото на бутилката сред пръски от червено вино. Нигел навреме отстъпи назад и не успя да полее краля, а и самият Келсън скочи от стола си, преди да го изпръскат. Но старанията на Нигел не можаха да запазят масата, нито пък вълнения килим под ботушите му.

— Благочестиви свети Майкъл, не трябваше да приемаш така буквално думите ми, Дънкан! — извика принцът с добродушен смях, докато държеше капещата бутилка над масата, а оръженосецът забърсваше пода. — Винаги съм казвал, че нямам вяра на свещениците.

— Тъкмо щях да кажа същото за принцовете — отбеляза Дънкан, намигайки на Келсън, който с мъка удържаше смеха си.

Оръженосецът Ричард избърса стола на Келсън, а после й бутилката, след това изстиска кърпата над огъня и се върна да оправя масата. Пламъците засъскаха и се оцветиха в зелено, докато виното се изпаряваше. Келсън зае мястото си и помогна да вдигнат бокалите и свещниците, за да може Ричард да избърше масата. Когато младият човек привърши, Нигел наля трите бокала и сложи бутилката в поставката за затопляне до огъня.

Нигел Клюим Гуидиън Райе Халдейн беше красив мъж. На тридесет и четири години той напомняше зряла версия на това, което кралят — негов племенник, би изглеждал след двадесет години. Имаше същата широка усмивка, сивите очи на рода Халдейн, светкавичното остроумие, типично за всеки мъж от този род. Както и починалият му брат Брайън, Нигел бе до корените на косата си Халдейн. Неговите военни способности и начетеност бяха известни и ценени във всички Единадесет кралства.

Той седна на мястото си и взе бокала, а дясната му ръка се повдигна неволно и отхвърли назад кичур лъскава черна коса — познат жест, който събуди у Дънкан остра носталгична болка.

Само преди няколко месеца този жест беше характерен и за Брайън. В едно или друго качество Дънкан бе служил на Брайън по-голямата част от своите двадесет и девет години. А самият Брайън стана жертва на същата идеологическа битка, която в момента заплашваше да разцепи страната и да хвърли Единадесетте кралства във война.

Брайън вече го нямаше. Четиринадесетгодишният му син упражняваше неуверено властта, която бе наследил от знаменития си баща. Напрежението в страната нарастваше.

Мрачните мисли на Дънкан бяха прекъснати от отварянето на вратата към външния коридор. Той вдигна очи и видя много млад паж, облечен в червена униформа (цветът на Келсън), който внасяше в стаята димяща сребърна купа голяма почти колкото него. Снежнобяла ленена кърпа бе наметната върху рамото на хлапака. Когато той коленичи до Келсън и му протегна купата, до ноздрите на Дънкан достигна слаб аромат на лимон.

Келсън кимна сериозно в знак на благодарност и потопи пръсти в топлата вода, а после избърса ръцете си с кърпата. Момчето срамежливо сведе глава и се отмести, за да повтори представлението за Нигел, но не вдигна поглед към стройната фигура в кралско синьо. После се приближи и до Дънкан, но не погледна и него.

Дънкан сподави желанието си да се засмее докато връщаше кърпата върху рамото на момчето. Но когато то изхвърча от залата, той погледна към Нигел с хитра усмивка.

— Да не би това да е някой от твоите ученици, Нигел? — попита той, макар че знаеше, че е така. Нигел наблюдаваше подготовката на всички пажове в кралския дом, но Дънкан разбираше, че този паж е особен.

Нигел кимна гордо с глава.

— Това е Пейни, изтърсакът ми — отвърна той. — Трябва още много да учи, но такива са всички нови пажове. Това бе първото му официално сервиране.

Келсън се усмихна и вдигна бокала си, разсеяно въртейки столчето му между дългите си пръсти, така че шлифованите стенички отразяваха блузата му, после огъня и накрая покритите с гоблени стени.

— Спомням си времето, когато и аз бях паж, чичо. Не беше много отдавна. Когато за първи път ми позволи да сервирам на баща ми, бях уплашен до смърт — той опря глава на високата облегалка на стола и продължи като насън. — Нямаше защо да се плаша, разбира се. Той си беше същия, а и аз бях същия. Фактът, че носех дворцова униформа, не би трябвало да изменя нещата. Но всичко беше различно. Защото аз вече не бях момче, сервиращо на баща си, а кралски паж, сервиращ на краля. Разликата е огромна.

Той погледна към Нигел.

— Пейни почувства същото тази вечер. Въпреки че го познавам от рождение, играл съм с него и с другите момчета, той разбра разликата. Тази вечер аз бях неговия крал, а не близък другар от игрите. Не зная дали винаги е така.

Оръженосецът Ричард, който прибираше нещо в другия край на стаята, се доближи до стола на Келсън и се поклони леко.

— Ще искате ли още нещо, сър? Да ви донеса ли нещо?

— Мисля, че не. Чичо? Отец Дънкан?

Двамата поклатиха глави и Келсън кимна.

— Май че е достатъчно за днес, Ричард. Преди да си тръгнеш, обади се на охраната. Трябва да приготвят карета, която да чака отец Дънкан и след време да го отведе до базиликата.

— Не се безпокойте за мене — възрази свещеникът. — Ще се оправя и пеша.

— И ще замръзнеш от студ, нали? Няма такова нещо. Нощта не е нито за хора, нито за зверове. Ричард, да има готова карета за отец Дънкан. Ясно ли е?

— Тъй вярно.

Нигел пресуши бокала и посочи към вратата, която Ричард бе затворил зад себе си.

— Чудесен младеж, Келсън — каза той и се пресегна назад за бутилката да си налее още. — В скоро време ще е готов за рицарско посвещаване. Наистина е сред най-добрите юноши, които съм имал удоволствието да подготвям. Между другото, и Аларик споделя това мнение. Някой друг да иска вино?

Той предложи бутилката с вино, но Келсън поклати глава. Дънкан видя, че бокалът му е наполовина празен и го протегна. Нигел върна шишето на място, а Дънкан се облегна назад в стола си и промълви.

— Ричард Фицуилям. Той трябва да е към седемнадесет, нали, принце?

— Почти осемнадесет — поправи го Келсън. — Той е единственият син на барон Фълк Фицуилям от Келдиш Райдинг. Планирал съм да го посветим в рицарство заедно с десетина други младежи, преди да почнем лятната кампания в Истмарч. Баща му ще е приятно изненадан.

Нигел кимна.

— Той е сред най-добрите. Между другото, какви са новините за Уенсит от Торънт? Има ли съобщения от Кардоса?

— През последните три месеца няма нищо — отвърна Келсън. — В града има силен гарнизон, както знаеш, но поне още няколко седмици те ще са изолирани заради снега. Когато проходите в планините се отворят, Уенсит отново ще потропа на вратите им. Вероятно няма да успеем да им изпратим подкрепления преди края на пролетните наводнения, но тогава ще е твърде късно.

— Значи ще загубим Кардоса — въздъхна Нигел и се взря в чашата.

— А договорът ще изгуби сила и ще започне война — добави Дънкан.

Нигел потръпна и почна да върти пръст по края на бокала.

— Нима това не беше ясно от самото начало? Брайън знаеше за опасността, когато миналото лято изпрати Аларик в Кардоса. А когато Брайън загина, трябваше да избираме: да върнем Аларик или да загубим тебе, Келсън. Аз и сега смятам, че размяната бе справедлива: град за крал. Освен това, все още не сме загубили Кардоса.

— Но ще я загубим, чичо — промълви Келсън и наведе очи. — А колко човешки живота ще загубим допълнително? — Той събра пръстите на ръцете си в едно и ги заразглежда, преди да продължи. — Понякога се чудя как да претегля живота на тези хора и своя собствен, чичо. Понякога си мисля, че аз не струвам толкова.

Дънкан се пресегна и докосна ръката на Келсън, за да го успокои.

— Кралете винаги ще се съмняват в подобни случаи, Келсън. Денят, в който престанеш да се съмняваш, да претегляш човешкия живот поставен в опасност, ще е черен за мен.

Младият крал вдигна глава и се усмихна горчиво.

— Ти винаги знаеш какво да кажеш, отче. Това може и да не спаси градовете или човешкия живот, но поне успокоява съвестта на краля, който трябва да реши кой ще остане жив. — Той отново наведе очи. — Съжалявам, думите ми бяха горчиви, нали?

Дънкан не успя да отговори, защото на вратата се почука, а веднага след това в залата влезе младият Ричард Фицуилям. Красивото му лице бе напрегнато, почти нервно, а тъмните очи святкаха, когато се поклони за извинение.

— Простете ми, сър, но навън има някакъв свещеник, който настоява да ви види. Казах му, че сте се оттеглили за сън и трябва да дойде утре, но той настоява.

Преди Келсън да отговори, някакъв загърнат в черно духовник избута Ричард, втурна се през стаята и падна на колене в краката на Келсън. Още когато той се доближаваше, в ръката на Келсън незабелязано се появи остра кама, а Нигел се изправи от стола и също се протегна към оръжието. Но докато непознатият коленичеше, Ричард се хвърли на гърба му, заклещи гърлото му в задушаваща прегръдка с едната си ръка, а другата, в която имаше нож, допря до шията му. Коляното му се опираше в гърба на новодошлия.

Човекът се намръщи от болка, но не помръдна, за да се защити или пък да заплаши Келсън. Вместо това той затвори очи и разпери празните си ръце настрана, опитвайки се да изтърпи натиска на ръката на Ричард върху гърлото си.

— Моля ви, сър, аз нямам лоши намерения — каза прегракнало той и трепна едва забележимо, когато студеното острие на ножа на Ричард докосна врата му. — Аз съм отец Хю де Бери, секретарят на архиепископ Кориган.

— Хю! — възкликна Дънкан и се наведе нетърпеливо напред, давайки знак на Ричард да го пусне. Беше го познал. — По дяволите, защо не се обади веднага?

Хю отвори изненадано очи, когато чу гласа на Дънкан, и загледа умолително брата свещеник, а погледът му излъчваше и страх, и решителност. Ричард отпусна задушаващата си хватка и направи крачка назад, подчинявайки се на знаците на Дънкан, но запази бдителност и не върна ножа в калъфката. Нигел уморено седна в креслото. Келсън продължи да държи тънката кама, която бе извадил при приближаването на непознатия.

— Познаваш ли този човек, отче? — попита той.

— Той е същият, за когото се представя — отвърна внимателно Дънкан, — въпреки че не мога да кажа нищо за намеренията му след такова нахълтване. Ще ни дадеш ли някакво обяснение, Хю?

Хю преглътна с мъка, погледна Келсън и наведе глава.

— Моля за прошка, сър, но трябваше непременно да ви видя. Имам информация, която не мога да съобщя на никой друг, затова…

Той се осмели да погледне отново към Келсън, а после заизмъква един сгънат пергамент от вътрешната страна на мокрото си расо. Тежкото му черно наметало бе потъмняло на рамената, където дъждът се бе просмукал. Безброй малки капчици в рядката му кафява коса заблестяха под танцуващата светлина на свещите. Пръстите му се тресяха, когато предаде пергамента на Келсън. Той сведе отново поглед и скръсти ръце, за да прикрие треперенето им.

Преди да разгъне пергамента, Келсън се намръщи и прибра камата в тайния калъф върху китката си. Нигел премести по-близо една свещ, а Дънкан се доближи и почна да чете през рамото на краля. Лицето на свещеника потъмня, когато погледът му пробяга по редовете. Думите му бяха познати — същите, от които често се беше страхувал. Сдържайки надигащия се в гърдите му гняв, той се изправи и погледна към Ричард, а сините му очи бяха мрачни и гневни.

— Ричард, моля те да изчакаш навън — прошепна той и отправи поглед към наведената глава на Хю. — За този човек гарантирам аз.

— Да, отче.

Когато вратата се затвори зад Ричард, Дънкан се върна към стола и седна уморено. Той продължи да наблюдава Хю през бокала, който държеше, а после вдигна глава, защото Келсън привърши четенето и сложи пергамента върху масата.

— Благодаря за тази информация, отче — каза Келсън и му направи знак да се изправи. — Извинявам се за грубото посрещане, но ти разбираш, че при създадените обстоятелства това е необходимо.

— Естествено, сър — промълви Хю замислено. — Вие не можехте да знаете кой съм аз. Благодаря на Бога, че Дънкан беше тука и ме спаси от собствената ми непредвидливост.

Дънкан кимна с премрежени и потъмнели очи, но бе очевидно, че не мислеше за Хю. Ръцете му стискаха сребърния бокал на масата пред него с такава сила, че кокалчетата на пръстите побеляха. Келсън сякаш не забеляза нищо, защото отново хвърли поглед към пергамента.

— Предполагам, че това писмо вече е изпратено — рече той и долови утвърдителното кимане на Хю. — Отец Дънкан, означава ли този факт онова, което аз предполагам?

„Нека сатаната осъди и двамата на вечни мъки!“ — прошепна Дънкан. Той се огледа стреснато, защото внезапно разбра, че бе произнесъл думите на глас. После поклати глава и остави бокала, който от кръгъл се бе превърнал в елипсовиден.

— Прости ми, господарю — промърмори отецът. — Това значи, че Лорис и Кориган най-сетне са решили да предприемат нещо по отношение на Аларик. От месеци очаквам техните действия, но никога не съм и сънувал, че ще се осмелят да отстранят от църквата целия Коруин заради дейността на един човек.

— Очевидно е, че са се осмелили — каза разтревожено Келсън. — Но ще можем ли да ги спрем?

Дънкан пое дълбоко дъх и с усилие на волята овладя гнева си.

— Не направо. Трябва да помним, че Лорис и Кориган смятат Аларик за ключ към целия проблем с дерините. Той е най-високопоставеният от познатите дерини в кралството, при това никога не се е опитвал да крие какъв е. Никога не е прекалявал в използването на могъществото си. Но когато Брайън почина, обстоятелствата го принудиха да прибегне до него, за да запази живота ти.

— А за архиепископите — намеси се Нигел — всичко магическо е лошо. Освен това не забравяй, че по време на коронацията миналата есен Аларик на няколко пъти показа, че са глупаци. Предполагам, че в това се крият причините за сегашната криза, освен претенциозните високи мотиви, с които те обясняват своите действия.

Келсън се сви в креслото и се загледа в рубинения пръстен върху десния си показалец.

— Значи ще има война срещу дерините, така ли е? Отец Дънкан, ние не можем да си позволим религиозен спор в навечерието на голямата война. Какво трябва да направим, за да ги спрем?

Дънкан поклати глава.

— Не зная. Трябва да го обсъдя с Аларик. Хю, има ли още нещо, което може да ни е полезно? Кой е пратеникът с писмото? По какъв път го пренася?

— Монсиньор Горони, от хората на Лорис — отвърна незабавно Хю. Очите му се бяха закръглили от учудване след това, което току-що бе видял и чул. — Той и един въоръжен придружител пътуват с гемия до свободното пристанище Конкарадин, а оттам ще отплуват с търговската флота.

— Познавам Горони — кимна Дънкан. — А добавиха ли нещо към проекта на писмото? Нещо, което не е отразено тук? — Той докосна пергамента с показалеца на добре поддържаната си ръка.

— Нито дума. Изготвих окончателния текст по този, който е пред вас — отвърна Хю и посочи писмото на масата. — Видях как двамата го подписаха и запечатаха с восък. Но не зная какво са казали на Горони, след като напуснах стаята. Разбира се, нямам представа и за това, което може би са му казали предварително.

— Ясно — отвърна Дънкан, след като претегли получената информация. — Има ли още нещо, което трябва да ни съобщиш?

Хю се загледа в нозете си и закърши ръце. Наистина имаше още едно съобщение. Но той не очакваше първоначалната гневна реакция на Дънкан и не знаеше как да разкаже за второто послание. Каквито и думи да избереше, знаеше, че няма да му е лесно.

— Има още нещо, което трябва да знаеш, Дънкан — отецът спря нерешително и не посмя да го погледне. — Не предполагах, че ще те намеря тука, но има и друг въпрос, за който разбрах тази вечер. Отнася се лично до тебе.

— До мен ли? — Дънкан погледна Келсън и Нигел. — Продължавай, можеш да говориш свободно.

— Ти не разбираш, Дънкан — Хю преглътна объркан. — Кориган отлъчва и теб. Вика те да отговаряш пред църковния съд за пренебрегване на задълженията, може би утре сутринта.

— Какво?

Дънкан се изправи, без да го осъзнава, а лицето му придоби пепелносив оттенък на фона на черното расо. Хю не се осмеляваше да го погледне.

— Съжалявам, Дънкан — прошепна той. — Вероятно архиепископът те смята за отговорен за част от събитията по време на коронацията на негово величество миналата есен. Ако позволите да го кажа, сир — гостът премести поглед към Келсън и после продължи да се обръща към Дънкан. — Той ми даде проекта за призовката преди по-малко от час и ме помоли да я приготвя, колкото може по-бързо. Аз я връчих на един от служителите ми за преписване и пристигнах тук, смятайки да те намеря, след като съобщя на негово височество за другия въпрос.

Най-после отец Хю се осмели да погледне към Дънкан:

— Дънкан, да не си замесен в някакви магии? — завърши той шепнешком.

Дънкан пристъпи към камината като човек в транс, с широко отворени немигащи сини очи.

— Отлъчен — промърмори той, без да обръща внимание на въпроса на Хю, сякаш не вярваше на думите му. — И призован пред съда.

Той се обърна към Келсън.

— Господарю, не трябва да съм тука утре, когато донесат призовката. Не че се страхувам, вие го знаете. Но ако Кориган ме затвори сега…

— Разбирам — Келсън кимна намръщено. — Какво искаш да направя?

Дънкан се замисли за миг, погледна внимателно към Нигел, а после и към Келсън.

— Изпратете ме при Аларик, сър. Той така или иначе трябва да бъде уведомен за заплахата от отстраняване от църквата. А при него ще съм в безопасност от Кориган. Може дори да успея да накарам епископ Толивър да отложи изпълнението на отстраняването.

— Ще ти дам десетина от най-добрите си бойци — съгласи се Келсън. — Трябва ли ти още нещо?

Дънкан поклати глава, опитвайки се да състави план за действие.

— Хю, ти каза, че Горони е тръгнал по море. Това прави три дена пътуване с кораб или по-малко, ако има попътен вятър и те опънат всички платна. Нигел, какви са пътищата оттук до Аларик по това време?

— Ужасни. Но ти ще успееш да изпревариш Горони, ако сменяш конете по пътя. Освен това на юг времето става малко по-хубаво.

Дънкан прокара уморена ръка по късата си кестенява коса и кимна.

— Добре, ще трябва да опитам. Поне ще съм извън властта на Кориган, след като пресека границата на Коруин. В миналото епископ Толивър ми беше нещо като приятел. Не вярвам да ме арестува само заради думите на Горони. Освен това, да се надяваме, че Горони не знае за призовката на Кориган, дори и да стигне преди мене.

— Всичко е договорено, тогава — изправи се Келсън и кимна към Хю. — Отче, благодаря ти за верността. Тя няма да остане невъзнаградена. Но безопасно ли ще е да се върнеш в двореца на архиепископа, след като ни разказа тези неща? Ако желаеш, мога да ти предложа своята протекция. Или пък можеш да отидеш с отец Дънкан.

Хю се усмихна.

— Благодаря ви за загрижеността, господарю, но вярвам, че ще съм ви най-полезен, ако се върна към своите задължения. Все още не са забелязали отсъствието ми, а пък по-късно може би ще успея да ви кажа още нещо.

— Много добре — съгласи се Келсън. — Желая ти късмет, отче.

— Благодаря ви, господарю — отвърна Хю с поклон. — А ти, Дънкан — и той спря, хвана ръката на Дънкан и го погледна в очите, — бъди внимателен, приятелю. Не зная какво си направил и не искам да зная, но молитвите ми ще са с теб.

Дънкан докосна рамото му в знак на приятелство и кимна, след това Хю излезе. Веднага след като вратата се затвори зад него, Дънкан вдигна пергамента и започна да го сгъва наново. Острото шумолене изпълни притихналата стая. Вече имаше план и бе овладял гнева и изненадата си. Той наблюдаваше Келсън, докато мушкаше писмото във виолетовия си пояс. Момчето се бе изправило до стола и гледаше с невиждащи очи към вратата, очевидно забравило, че в стаята има още хора. Нигел продължаваше да седи до масата срещу Дънкан, но и той се бе оттеглил в своите духовни мисли.

Дънкан взе бокала, изпи виното, после забеляза огънатия край и осъзна, че той го е изкривил. Внимателно сложи бокала на масата и погледна към Келсън.

— Смятам да взема писмото на Хю с мен, ако не възразявате, господарю. Аларик ще иска да го види.

— Разбира се — отвърна Келсън, откъсвайки се от мислите си. — Чичо, ще се погрижиш ли за охраната? Кажи на Ричард, че и той трябва да замине. Отец Дънкан ще има нужда от верни бойци.

— Разбира се, Келсън.

Нигел се надигна незабелязано и се запъти към вратата, потупвайки Дънкан по рамото, когато мина край него. После вратата се затвори и в стаята останаха само двамата. Келсън стоеше пред камината с лакти върху полицата, подпираше глава с ръце, втренчил поглед в пламъците.

Дънкан сложи ръце зад гърба си и се загледа неуверено в пода. Имаше неща, за които бяха разговаряли само той, Келсън и Аларик, а сега чувстваше, че нещо подобно вълнуваше младият крал. Отначало мислеше, че Келсън приема събитията от тази вечер прекалено спокойно, но не смееше да се бави повече, преди да се отправи на път. Кориган би могъл да реши да връчи призовката още тази нощ. А колкото повече се бавеше Дънкан, толкова по-далеч щеше да отиде Горони и съдбоносното писмо, което носеше.

Дънкан се изкашля тихичко и видя как плещите на Келсън трепнаха при този звук.

— Келсън — каза той тихичко. — Трябва да тръгвам.

— Зная.

— Имаш ли някакво послание, което да предам на Аларик?

— Не — гласът на момчето бе пресипнал и напрегнат. — Просто му кажи… кажи му…

Той се обърна към Дънкан с бледо, отчаяно лице. Дънкан се приближи разтревожен, хвана го за рамената и се взря в широко отворените му изплашени очи. Момчето стоеше вдървено и изправено, с юмруци, стиснати от страх, а не от решителност. Сивите му очи блестяха от неволни сълзи — очи не на храбър млад крал, победил злото, за да запази трона си, а на дете, заставено твърде рано и за твърде дълго да действа като възрастен човек в един объркан свят. Дънкан почувства моментално всичко това и го погледна със състрадание. Въпреки зрелостта си, младият крал бе все още едно четиринадесетгодишно момче, а сега дори и едно изплашено момче.

— Келсън?

— Моля те бъди внимателен, отче — прошепна момчето с разтреперан глас, готово да се разплаче.

Импулсивно Дънкан го притегли към себе си и го прегърна. Той усети как гордите млади рамене се разтърсват в конвулсии, защото кралят се беше предал на рядкото удоволствие на сълзите. Дънкан погали гарвановата му коса и усети, че момчето се отпуска, а задавените му ридания утихват. Той го прегърна още по-силно в безмълвен израз на утешение, а после заговори с мек глас.

— Да приказваме ли за това, Келсън? Ако погледнем и ината в лицето, тя не е така ужасяваща.

— Тя е ужасяваща, отче — отвърна Келсън, подсмърчайки приглушен глас, притиснал лице в рамото на Дънкан.

— Все пак, въпреки че не обичам да противореча на кралете, струва ми се, че този път грешиш, Келсън. Нека да предположим най-лошото, което може да се случи, и да помислим какво да правим.

— М-м-много добре.

— И така, какво те тревожи?

Келсън се отдръпна леко и вдигна поглед към Дънкан, после и обърса очи и се обърна към огнището, без да се отдръпва от окрилящата го ръка на Дънкан.

— Какво ще стане — прошепна той с треперещ глас, — ако ти и Аларик бъдете пленени, отче?

— Зависи кога и от кого — отвърна небрежно Дънкан, с надеждата да окуражи момчето.

— Да предположим, че Лорис ви плени.

Дънкан се замисли.

— Ами най-напред аз ще трябва да отговарям пред църковния съд. Ако те докажат нещо, а за това може да се спори, могат да ми забранят да служа и да ми отнемат свещеническия сап. Дори могат да ме отлъчат от църквата.

— А ако разберат, че си наполовина дерини? — настояваше момчето. — Ще се опитат ли да те убият?

Дънкан вдигна вежди и се замисли.

— Те никак няма да харесат това, ако разберат — съгласи се той, заобикаляйки въпроса. — Мога да предположа, че непременно ще ме отлъчат, ако това се случи. Но именно по тази причина нямам намерение да им позволя да ме хванат. Това ще е нелепо, меко казано.

Келсън се усмихна неволно.

— Нелепо. Наистина ще е така. Ако трябва, ще можеш ли да ги убиеш?

— Предпочитам да не го правя — отвърна Дънкан. — Ето още една причина изобщо да не им позволя да ме хванат.

— А какво ще прави Аларик?

— Аларик? — Дънкан повдигна рамене. — Трудно е да се каже, Келсън. Засега изглежда, че Лорис предпочита да се задоволи с покаяние. Ако Аларик се откаже от могъществото си и се закълне никога повече да не го използва, Лорис ще отмени отстраняването от църквата.

— Аларик никога няма да се покае — възрази разпалено Келсън.

— Сигурен съм в това — съгласи се Дънкан. — В такъв случай херцогство Коруин ще бъде отстранено от църквата с всички политически и религиозни последствия.

Келсън погледна учудено.

— Защо пък политически? Какво ще се случи?

— Например, тъй като Аларик е официалната причина за отстраняването, хората от Коруин вероятно ще откажат да се съберат под знамето му за лятната кампания, лишавайки ви от приблизително двадесет процента от вашите бойни сили. Аларик, както и аз, без съмнение ще бъдем отлъчени от църквата. А това ще вкара в картината и вас.

— Мен? В какъв смисъл?

— Много просто. Когато Аларик и аз бъдем прокълнати, ние ще носим проклятието с нас, както се носи чумната зараза. Всеки, който общува с нас, ще бъде добавен към списъка. Това ви изправя пред две възможности. Можете да се подчините на диктата на архиепископите и да изпратите Аларик и мен в изгнание, но с това ще загубите най-добрия си генерал в навечерието на войната. Или пък може да пратите архиепископите по дяволите и да приемете Аларик, с което ще докарате отстраняване от църквата на целия Гуинид.

— Няма да посмеят!

— Все пак ще посмеят. Досега вашият ранг ви запази, Келсън. Но се боя, че и това в скоро време ще свърши. За това се погрижи вашата майка.

Келсън наведе глава, спомняйки си сцената от миналата седмица, когато може би несъзнателно неговата майка стана причина за всичко, което сега ги тревожеше.

„И като цяло, двукратно увеличение в сравнение с миналогодишната реколта поради благоприятното време. С това завършва отчета си Уилям, управител на херцогските имоти в Донъръл. Съставено през март, петнадесета година от управлението на негова светлост господаря херцог Аларик от Коруин.“

Лорд Робърт от Тендъл вдигна глава от документа, който четеше, хвърли поглед към херцога и се намръщи. Херцогът бе зареял поглед през прозореца на солариума към празната градина, а мислите му бяха някъде далече. Нозете му в ботуши бяха небрежно опрени върху ниско столче със зелена кожена седалка, а русата му глава се опираше леко върху високата облегалка на покрития с дърворезба стол. От израза му личеше, че той не слуша четящия.

Лорд Робърт се изкашля внимателно, но без резултат. После стисна устни, погледна замислено господаря си и пусна свитъка, от който четеше, на земята отвисоко. Шумът от падането отекна в тясната стая и прекъсна мечтите на херцога. Аларик Антъни Морган се сепна, вдигна глава и се опита безрезултатно да прикрие виновната си усмивка, когато разбра, че унесът му не е останал незабелязан.

— Ваша милост, вие не чухте нито дума от това, което ви четох — промърмори Робърт с укор в гласа.

Морган поклати глава и се усмихна, а после прокара лениво ръка по лицето си.

— Извинявай, Робърт. Мислих за нещо друго.

— Без съмнение.

Робърт се зарови в документите, които бе разбъркал по масата в яда си, а Морган стана и се протегна. Приглади несъзнателно ниско остриганата си руса коса, огледа оскъдно мебелирания солариум и отново седна.

— Много добре — въздъхна той, наведе се напред и без ентусиазъм се зае с пергамента, сочейки текста с показалец, украсен с пръстен. — Разглеждахме отчета за Донъръл, нали? Всичко наред ли е?

Робърт бутна стола си настрани и захвърли писалката си.

— Разбира се, че е наред, Аларик. Но, както знаеш, ние трябва да изпълним тази формалност. Отчетът отразява положението в значителна част от твоите владения, която в скоро време ще загубиш, защото е включена в зестрата на лейди Бронуин. Ти и лорд Кевин сте склонни да държите на думата си в тези работи, но бащата на Кевин, херцогът, е на друго мнение.

— Бащата на Кевин, херцогът, не се жени за сестра ми — отвърна Морган. Той погледна втренчено към Робърт и широка усмивка озари лицето му. — Хайде, Роби, бъди добро момче и ме пусни до края на деня. И двамата знаем, че сметките са верни. Ако не искаш изобщо да ме освободиш от тази работа, поне да я отложим до утре.

Робърт се опита да изглежда много строг и несъгласен, но после се предаде и вдигна ръце.

— Добре, ваша милост — съгласи се той и прибра свитъците със сметките и записите. — Но като ваш министър на финансите съм принуден да напомня, че сватбата е след по-малко от две седмици. А утре имате съдебно заседание, утре пристига посланикът на Хорта на Орсал, лорд Хенри де Вер се интересува какво смятате да правите с Уорън де Грей, а освен това…

— Добре, Робърт. Утре ще видим — отвърна Морган, приемайки невинно изражение и едва сдържайки триумфалната си усмивка. — А сега ще ме извиниш ли?

Робърт отправи поглед нагоре в няма молба за търпение, но после махна с ръка, признавайки поражението си. Морган скочи и се поклони шеговито, после се обърна кръгом и с широки крачки се запъти от солариума към голямата съседна зала. Наблюдавайки го как излиза, Робърт си спомни слабото рошаво момче, което порасна и стана херцог на Коруин, главнокомандващ на кралските армии, защитник на краля… и магьосник полудерини.

Робърт се прекръсти крадешком при последната мисъл, защото наследствеността на дерини у Морган бе нещо, което предпочиташе да не си припомня, ставаше ли дума за семейство Коруин, на което бе служил цял живот. Хората от това семейство не се отнасяха зле с него, мислеше си той. Собственото му семейство, лордовете от Тендъл, заемаха по наследство поста на финансови министри на Коруин от двеста години, още отпреди Реставрацията. През всичките тези години херцозите на Коруин бяха справедливи и честни управници, въпреки че бяха дерини. С ръка на сърцето, Робърт знаеше, че не може да се оплаква.

Разбира се, понякога трябваше да се примирява с капризните прищевки на Морган, както бе този ден. Но това беше част от тяхната игра. Вероятно херцогът имаше сериозни причини да настоява за отлагане на днешната работа.

Все пак щеше да е приятно, ако в споровете им понякога печелеше и той…

Робърт събра документите и ги подреди внимателно в шкафа до прозореца. Всъщност не беше лошо, че херцогът отмени следобедната проверка на сметките. Вероятно Морган се правеше, че е забравил, но тази вечер в голямата зала трябваше да има официален държавен обяд. И ако Робърт не наглеждаше подготовката, всичко щеше да свърши с пълен провал. Знаеше се, че Морган избягва официалните мероприятия, освен абсолютно необходимите. А фактът, че на вечерята щяха да присъстват много подходящи за женитба дами, които имаха силното желание да станат следващата херцогиня на Коруин, нямаше да внесе промяна в навиците на херцога.

Подсвирквайки си тихо, Робърт потри ръце и се отправи към голямата зала по стъпките на Морган. След следобедната работа щеше да е истинско удоволствие да наблюдава вечерта как Морган се измъчва под изпитателните погледи на тези дами. Робърт с нетърпение очакваше това зрелище.

Гърлото на Дънкан пресъхна и той с мъка преглътна. Човекът се бе обърнал към него с името, известно само на трима души: на него самия, на Аларик и на младия крал Келсън. Този човек нямаше откъде да узнае, че Дънкан е наполовина дерини, че майките им — неговата и на Аларик, са били близначки от благородно деринско потекло. Това беше тайна, която Дънкан пазеше ревниво цял живот.

И въпреки всичко човекът пред него го бе нарекъл с тайното му име. Откъде ли го знаеше?

— Какво имате предвид? — успя да прошепне той, а гласът му прозвуча с четвърт октава по-високо от нормалното. После се изкашля. — Аз съм от рода Маклейн, от лордовете на Киърни и Касан.

— Но също и Коруин, по наследство от светата ти майка — възрази внимателно непознатият. — Не е срамно да си наполовина дерини, Дънкан.

Дънкан стисна устни и успя да се овладее почти напълно.

— Кой сте вие? — попита той предпазливо, като облиза нервно устните си, но неволно отпусна дръжката на меча, който стискаше дотогава. — Какво искате?

Човекът се засмя приятелски и поклати глава.

— Ти очевидно не разбираш, нали? — каза той тихичко, сякаш на себе си, и продължи да се усмихва дружелюбно. — Не трябва да се страхуваш. Тайната ти е запечатана в мен. Хайде, слез от коня и да повървим малко заедно. Има нещо, което трябва да ти съобщя.

Дънкан се поколеба за миг, което не беше любезно, защото човекът го гледаше кротко, а после се подчини. Монахът кимна достолепно.

— Можеш да приемеш думите ми за предупреждение, Дънкан, а не за заплаха от моя страна, защото наистина не те плаша, а мисля доброто ти. В седмиците, които предстоят, твоите вълшебни сили ще бъдат поставени на сериозно изпитание. Все по-настойчиво ще бъдеш призоваван да ги използваш открито, така че или да приемеш твоите права по рождение и да започнеш борба, какъвто е дългът ти, или пък да се откажеш завинаги от тях. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не съвсем — прошепна Дънкан с присвити очи. — Преди всичко аз съм свещеник. Забранено ми е да прибягвам към окултните методи.

— Наистина ли? — запита тихо монахът.

— Естествено, че ми е забранено да практикувам магията. — Не, имам предвид дали наистина си свещеник?

Дънкан усети как бузите му пламват и отклони поглед.

— Според ритуала, чрез който бях ръкоположен, аз съм свещеник завинаги при…

— „При ордена на Мелчизедек“ — процитира човекът. — Аз зная какво казва писанието. Но наистина ли си свещеник? Какво стана преди два дена?

Дънкан го погледна сърдито.

— Просто временно съм отстранен. Не са ми отнели сана, нито пък са ме отлъчвали от църквата.

— Въпреки това самият ти каза, че отстраняването фактически не те тревожи, че колкото повече използваш вълшебните си сили, толкова по-малко значение има обета ти към църквата.

Дънкан бе поразен. Той неволно се приближи до човека, а конят му поклати тревожно глава.

— Откъде знаете това?

Странникът се засмя тихо, после се пресегна и хвана юздите на коня, за да го отдалечи от обутите си в сандали нозе.

— Аз зная много работи.

— Но ние бяхме сами — промълви Дънкан като на себе си. — Мога да се обзаложа на живота си. Кой сте вие?

— Вълшебните сили на дерините съвсем не са греховни, синко — каза непознатият, без да повишава глас. Той пусна ръката му и тръгна бавно по пътя. Дънкан поклати глава смутено и поведе коня си редом с него, напрягайки се да чуе думите му.

— … нито пък винаги носят добро. Доброто и злото са в душата и разума на този, който използва тези сили. Само греховният разум може да опорочи способностите си за греховни цели. — Непознатият се обърна, хвърли мимоходом бърз поглед към Дънкан и продължи.

— Следях как използваше вълшебните си сили досега, Дънкан, и смятам, че винаги проявяваше благоразумие. Не трябва да се терзаеш дали мотивите ти са правилни. Ясна ми е и вътрешната борба, която си водил, дали изобщо да ги използваш.

— Все пак…

— Стига толкова — прекъсна го непознатият и вдигна предупредително ръка. — Сега трябва да те оставя. Само те моля да продължиш да претегляш мотивите си по въпроса, за който споменах. Съвсем вероятно е да си призван по друг начин, а не както предполагаш. Помисли за това и нека Просветлението бъде с теб!

Човекът изчезна, а Дънкан се спря объркан.

Изчезна! Без следа!

Той огледа земята до себе си, където непознатият бе стъпвал, но по нея нямаше следи. Въпреки настъпилия мрак, той виждаше собствените си стъпки назад по пътя, откъдето бяха дошли с непознатия, а следите от конските копита личаха ясно върху влажната пръст на пътя.

Но непознатият не бе оставил никакви следи. Дали пък всичко не беше само въображение? Не!

Случилото се беше твърде истинско, твърде заплашително, за да е само плод на въображението му. Сега разбираше какво вероятно е изпитвал Аларик, когато е получавал виденията си. Това чувство за нереалност, но и увереността, че се е докоснал до някого или до нещо. Да, току-що преживяното от Дънкан бе също така реално, както беше блестящото видение, придържащо короната на Гуинид, което той и всички, в чиито жили течеше кръв на дерини, бяха забелязали по време на коронацията на Келсън. Връщайки се към онзи момент, сега му се струваше, че може би лицето е било едно и също. А ако е така…

Дънкан потръпна и отново се загърна плътно с наметалото, а после се качи на коня и заби шпори в корема му. На този безлюден път нямаше да намери отговор. Трябваше да разкаже на Аларик за случката. Виденията на братовчед му се появяваха в съдбовни моменти, предхождащи дълбоки кризи. Сега Дънкан се надяваше, че случилото се не е предвестник на нещо лошо.

До замъка Корът оставаха три мили, които му се сториха като тридесет.

Камбаните на катедралата в Корът пробиха за молитвата в шест, а Морган задържа прозявката си и се размърда в стола, опитвайки се да не изглежда отегчен, макар че всичко му бе омръзнало. Преглеждаше записите от съдебните дела, които бе решил предния, ден. Лорд Робърт се трудеше усърдно над един свитък със сметки от другата страна на масата.

Лорд Робърт винаги се труди с усърдие, помисли си Морган. Сигурно това бе добре, защото все някой трябваше да се оправя с тези проклетии. Изглежда, че нищо не можеше да отвлече Робърт от мисията да изчита задълбочено обърканите записи в продължение на часове, дори ако до ушите му нещо гърмеше и трещеше. Разбира се, това беше негово задължение.

Морган въздъхна и се опита да се върне към своите задължения. Като херцог на Коруин, една от главните му официални задачи, когато се намираше в крепостта, беше да изслушва веднъж седмично представените пред местния съд дела и да взима решения. Обикновено това му харесваше, защото го държеше в течение на събитията в херцогството и му помагаше да вникне в грижите и вълненията на поданиците си.

Но от няколко седмици той беше разтревожен. Продължителният застой, наложен от почти двумесечното бездействие, ако не се смятат административните въпроси, го бе изнервил и сега жадуваше за активна дейност. Дори ежедневните тренировки с меча и копието и епизодичните ловни походи в провинцията не успяваха да разсеят неудовлетворението му.

С радост щеше да се отправи за Кулди идната седмица.

Истинската умора от четиридневната езда щеше да бъде желана промяна след бляскавия, но безсмислен живот през последните два месеца. Особено приятни щяха да са срещите със старите приятели. Най-много щеше да се радва на младия крал. В този миг на Морган му се искаше да е редом с краля, да го предпазва и да му вдъхва увереност пред лицето на новите проблеми, които възникваха ежедневно. За него Келсън беше почти като син. Добре си представяше какви тревоги вълнуваха момчето през тези месеци.

Морган неохотно се върна към кореспонденцията пред себе си и драсна подписа си в края на първия лист. Част от неудовлетворението му тази сутрин беше породено от факта, че разглежданите случаи бяха твърде обикновени в сравнение с истинските проблеми, добре известни на Морган. Например нареждането, което току-що беше подписал, налагаше дребна глоба на някой си Харълд Мартам, който пуснал няколко добичета да пасат в чужди земи. Доколкото си спомняше, Мартам бе истински разстроен от решението му, въпреки че не отричаше провинението си.

„Не се разстройвай, приятелю Харълд — помисли си Морган. — Ако смяташ наказанието си за неприятно, почакай малко, докато Лорис и Кориган обявят отлъчването от църквата. Тогава ще разбереш какво значи истинска неприятност.“

Вече и на него му се струваше, че ще има отлъчване. Вчера сутринта, след като се отърва от всички гости, изпрати Дънкан отново при епископ Толивър. Искаше да разбере какво бяха казали пратениците при връчването на писмото на архиепископите. Дънкан се върна след няколко часа объркан и разтревожен. Този път епископът бил много въздържан, за разлика от приятелския прием преди това. Вероятно пратениците го бяха уплашили. Във всеки случай Дънкан не бе успял да научи нищо.

Тъкмо Морган премести подписания документ върху купчината с готови материали, на вратата се почука припряно и силно, а после се появи Гуидиън с преметната през рамо лютня. Дребният трубадур бе облечен в дреха от просто домашнотъкано кафяво платно, каквото носеха хората от народа, а мургавото му лице бе нашарено от прах и пот. С много сериозен вид той премина по лъснатия под и се поклони набързо пред стола на Морган.

— Ваша милост, може ли да разменим няколко думи насаме? — и той погледна към Робърт.

Морган се облегна назад, остави писалката и хвърли продължителен и изпитателен поглед към Гуидиън. Човекът пред него не беше известното на всички разглезено конте, а малка решителна личност със стиснати устни. В поведението и в черните му очи имаше нещо, което накара Морган да почувства, че този път Гуидиън е напълно сериозен. Затова направи знак на Робърт да излезе, но ковчежникът се намръщи и не помръдна.

— Милорд, протестирам. Каквото и да е, сигурен съм, че може да почака. Остават само няколко свитъка, а след това…

— Съжалявам, Робърт — прекъсна го Морган и погледна към Гуидиън. — Аз решавам дали може да се чака или не. Върни се веднага, след като свършим.

Робърт не каза нищо и ядосано захвърли книжата си, а после блъсна стола и тръгна навън. Гуидиън го изчака да затвори вратата, след това се запъти към прозореца и седна на тапицираната рамка.

— Благодаря, ваша милост. Малко са властниците, които ще пожертват времето си заради капризите на един прост разказвач на легенди.

— Чувствам, че сега има нещо повече от разказването на легенди, Гуидиън — рече тихо Морган. — Какво искаше да ми кажеш?

Гуидиън свали лютнята си и започна да я настройва. После погледна замислено през прозореца.

— Тази сутрин бях в града, милорд — започна той, като подрънкваше на лютнята и играеше с ключовете й. — Събирах песни, с които смятах да усладя слуха на ваша милост. Но след като ги открих, мисля, че никак няма да ви се харесат. Искате ли да чуете една от тях?

Той се обърна и се взря в очите на Морган с очакване. Херцогът кимна утвърдително.

— Добре. Това е песента, която смятам, че ще е особено интересна за вас, милорд, защото е за дерините. Не гарантирам за мелодията или думите, които не са обработени от мен, но смисълът си остава.

Той изсвири няколко встъпителни такта, а после захвана вдъхновена и весела мелодия, напомняща за детските песнички гатанки.

Когато Гуидиън свърши песента, Морган седна в стола си и преплете пръсти, а очите му потъмняха под полупритворените клепачи. За миг остана неподвижен, докато сивите му очи гледаха втренчено певеца, а после промълви с тих глас:

— Има ли още?

Трубадурът вдигна рамене.

— Има и други думи, господарю, и други варианти. Но при тях поезията е по-слаба, а смисълът им, боя се да кажа, отразява същия язвителен хумор. Може би ще проявите интерес към „Балада за херцог Кирала“.

— Херцог Кирала?

— Да, милорд. Той очевидно е подлец във всички значения на думата: богохулник, еретик, лъжец, мамещ поданиците си. За щастие, песента оставя някаква надежда за бедните потиснати хора. Бих добавил, че името Кирала е твърде известно, ако се чете отзад напред: К-И-Р-А-Л-А А-Л-А-Р-И-К. Все пак думите са малко по-добри от предишните.

Той наново, изсвири уводния акорд, подготвяйки настроението за бавна, сънлива, почти църковна мелодия.

— Да — измърмори Морган, когато трубадурът свърши. — Откъде, по дяволите, успя да изкопаеш това нещо, Гуидиън?

— В една кръчма, милорд — отвърна трубадурът с кисела усмивка. — А на първата песен ме научи един окъсан уличен певец близо до Вратата на свети Матей. Доволен ли сте, милорд, от това, което ви донесох?

— Не мога да кажа, че съм доволен от съдържанието, но съм доволен, че ми го каза. Много ли такива песни се пеят според теб?

Гуидиън сложи внимателно лютнята върху тапицираната седалка до себе си и се облегна на рамката на прозореца с ръце събрани на тила.

— Трудно е да се каже, милорд. Аз бях навън само за няколко часа, но чух няколко варианта от двете песни, а може да има и други песни, съвсем различни, които не съм чул. Ако милорд иска да чуе съвета на един разказвач на легенди, трябва да се борите срещу тези песни с други песни. Искате ли да опитам да измисля нещо полезно?

— Не мисля, че точно сега това ще е разумно — каза Морган. — А какво точно…

На вратата се почука тихичко и Морган вдигна ядосано глава, и извика:

— Влез!

Вратата се отвори и се показа Робърт, с израз на открито несъгласие.

— Лорд Радър де Корби иска да ви види, ваша милост.

— Добре, въведи го.

Робърт отстъпи настрана и в стаята влязоха в редица по двама няколко души, облечени в морскосините униформи на Хорта на Орсал. След тях се вмъкна и достолепният Радър де Корби, извънреден посланик на Хорта на Орсал. Морган остана на мястото си и се усмихна, когато двойната редица се раздели и се нареди пред него, а Радър пристъпи напред и се поклони.

— Херцог Аларик — избоботи посланикът с глас, несъответстващ на дребния му ръст. — Нося ви поздрави и привети от Негово хортско величество. Той се надява, че вие сте добре.

— Наистина съм добре, Радър — отвърна Морган и възторжено раздруса ръката му. — А как се чувства старият морски лъв?

Радър се затресе от смях.

— Семейството му току-що бе благословено с още един наследник, а самият Орсал се надява, че вие скоро ще имате възможност да го посетите и да го видите лично — посланикът хвърли поглед към Гуидиън и Робърт и продължи. — Той иска да обсъдите заедно някои въпроси по правото на навигация и по отбраната, затова се надява, че ще доведете със себе си и военни съветници. Нали разбирате, пролетта наближава.

Морган кимна с разбиране. Хортът на Орсал и херцогът на Коруин контролираха водните пътища от Двете реки до морето. Тези пътища добиваха изключително значение, в случай че Уенсит от Торънт решеше да нахлуе по брега. След няколко седмици Морган щеше да замине с армията си, така че трябваше да се договорят много въпроси с Орсал, за да се осигурят морските подходи към Коруин в негово отсъствие.

— Кога иска да дойда, Радър? — попита Морган, разбирайки, че искането на Орсал беше доста срочно, без да забравя, че в най-добрия случай ще може да замине утре, защото тази нощ трябваше да установи контакт с Дери.

— А защо не още днес, с мен? — попита Радър предпазливо, наблюдавайки реакцията на Морган.

Морган поклати глава.

— Защо не утре сутринта? — предложи той и даде знак на Гуидиън и Робърт да излязат. — „Рафалия“ е в пристанището. Мога да отплавам с прилива и да пристигна около три. Това ще ни позволи да използваме останалата част от предобеда и целия следобед до връщането ми. Какво мислиш?

Радър вдигна рамене.

— Според мен е приемливо, Аларик, ти разбираш. Но аз съм само приносител на съобщенията. Дали Орсал ще се съгласи или не, зависи само от него.

— Е, добре — промени темата Морган и тупна приятелски Радър по рамото. — Искаш ли да похапнем нещо, преди да тръгнеш с хората си? Сега ми гостува братовчед ми Дънкан, бих искал да ви запозная.

— Приемам с удоволствие — Радър се поклони леко. — А вие обещайте да ми разкажете новините от младия крал. Орсал още страда, че трябваше да пропусне дуела на Келсън по време на коронацията.

— Още по една — извика Дери прегракнало, хвърли сребърна монета върху тезгяха и показа с щедър жест наоколо си. — Налейте на всички тези добри хора! Когато старият Джон Бенър се напива, приятелите му правят компания.

Одобрителен шум запълни кръчмата и пет-шест простовати на вид посетители, облечени в моряшки и ловджийски дрехи, се събраха с клатушкане около Дери. Кръчмарят измъкна грамадна дъбова кана и започна да пълни наново кафявите глинени чаши с ароматно пиво.

— Добро момче е Джони — обади се един от тях и се изплю в краката на Дери, вдигайки чашата.

— Пий до дъно — изкрещя друг.

Все още беше рано. Току-що се, беше стъмнило, но кръчмата на Джек Кучето във Фатейн беше почти пълна, а посетителите бяха шумни и необуздани, както на всички подобни места в Единадесетте кралства. Опрян на една от стените, някакъв моряк в износен жакет на майстор-такелажник бе подхванал стара моряшка песен под акомпанимента на тръстиков дудук, лошо настроена лютня и две тежки табуретки, които заместваха ударните инструменти. Около тази група, която ставаше все по-многолюдна и шумна, по-сериозните пиячи трябваше непрекъснато да повишават глас, за да заглушат пеенето. Но те не се осмеляваха да протестират за шума, за да не се забъркат в някой скандал с докачливите моряци.

Фатейн се намираше в началото на образувания от реката провлак и беше преди всичко град на моряци. В него редовно идваха да търгуват кораби от Торънт и от Коруин, който се намираше на отвъдния бряг на реката. Ловците и траперите поемаха оттук нагоре по реката към големите лесове на Белдър. Различните интереси, които се преплитаха в града, го правеха център на голямо оживление.

Дери отпи голяма глътка от току-що налятата чаша, а после се обърна с клатушкане към човека от дясната му страна, в чийто разказ се бе заслушал.

— Та тоя му каза: „Как така кораб с вино на лорд Варни? Корабът е мой, аз съм платил за него. А лордът да върви по дяволите!“

Последва буен смях, тъй като очевидно разказвачът бе един от най-уважаваните сладкодумници в селището. Но Дери с мъка скри прозявката си.

През последните три часа на пиене и приказки той бе научил много неща и не на последно място за това, че кралските войски на Торънт се събраха някъде на север от града, близо до мястото, наречено Медрас. Човекът, който му каза за това, не знаеше каква е целта им. Още повече че не беше особено умен, пък и беше полупиян, когато Дери го заговори. Все пак каза, че там се събират до пет хиляди души. Информацията очевидно се смяташе за секретна, защото внезапно замълча, когато един войник от Торънт провря глава през вратата, правейки обиколката си по района.

Дери се направи, че това не го интересува и бързо смени темата на разговора, но внимателно сравни информацията с останалите сведения, които бе събрал следобед. Засега мисията му бе изключително резултатна. В главата му се оформяше ясна схема на събитията.

Той се загледа в чашата с пиво, приемайки мрачния и умислен израз на много пиян човек, докато пресмяташе какво да прави по-нататък.

Стъмни се съвсем, а той бе пил целия следобед. Не че беше пиян — за това му трябваше нещо по-силно от пивото, а според Морган способностите му да понася алкохол бяха почти неограничени, но започваше да чувства резултата от пиенето. Трябваше да се прибира в стаята, която бе запазил в „Мрачния дракон“. Не му се искаше да изпусне разговора с Морган.

— И тогава казах на девойчето: „Миличка, колко искаш?“, а тя ми отвърна: „Повече, отколкото имаш, моряче. Ти не можеш дори да ми платиш за фустите!“

Дери отпи последна глътка от хладното пиво, стана и затегна коженото си яке с пресилено внимание. Сложи още една дребна сребърна монета на тезгяха, а човекът до него залитна и замалко не изля пивото си в ботуша му, но Дери успя да се отмести и да задържи съседа си, без да дава вид на подозрително трезвен посетител.

— Внимавай, приятелю — запелтечи Дери и насочи човека към тезгяха, а после сложи чашата с бира до него. — Можеш да допиеш и моята. Аз имам нужда от малко сън.

Преля остатъка от пивото в чашата на непознатия, нарочно изливайки половината навън, а след това го потупа дружески по рамото.

— Изпий всичко, приятелю — запелтечи той и се надигна отново, — а аз ти желая приятна лека нощ!

— Ама ти нали не си тръгваш толкова рано, мой човек?

— Хайде, Джони-бонбони, пийни още една за изпроводяк.

— Стига толкова — поклати глава Дери, станал неволно център на внимание. — Много съм пиян. Свърших, край.

Той се опита да се обърне, блъсна се в някакъв човек зад него, после успя да се изниже към изхода без особени проблеми. Озърташе се, когато с клатушкане мина през вратата, с надеждата, че никой няма да го проследи. И сякаш никой, освен партньорите му по чашка, не забеляза, че си е отишъл, а и те много бързо забравиха, че изобщо е бил с тях.

Шумът на буйната кръчма на Джек Кучето заглъхна в далечината и слухът на Дери постепенно се нормализира-. Той се опитваше да не се блъска в пешеходците, особено в по-едрите от него, докато залиташе по улиците, а когато стигна някаква тъмна уличка се спотаи в сянката и се загледа назад по пътя, откъдето бе дошъл. Вече почти бе решил да спре да се прави на пиян, когато чу стъпки по уличката зад него.

— Кой е там? — изръмжа и отново започна да се преструва, въпреки че се надяваше да е излишно. — Има ли някой там?

— Приятелче, добре ли си? — каза някакъв човек и го доближи, а гласът му зазвуча неочаквано гладко и културно в Мръсната уличка.

„По дяволите!“ — помисли си Дери, защото го позна. В кръчмата по-рано вечерта бе забелязал този човек да пие тихичко в ъгъла в компанията на друг мъж. Защо бе тръгнал след него? Къде беше другарят му по чашка?

— Сещам се за тебе — каза Дери, гълтайки думите и сочейки неуверено към него, докато се опитваше да реши какво да прави. — Ти беше в кръчмата, нали? Какво има? Не можеш да платиш сметката ли?

— Приятелят ми забеляза, че когато излизаше ти се клатеше ужасно — отвърна непознатият и се спря на около метър от Дери, като внимателно го оглеждаше. — Искахме да се уверим, че си добре.

— Приятелят ти? — запита Дери, опитвайки се да се огледа, без да създава впечатление на трезвен. — Защо пък приятелят ги се безпокои за мене?

Той обърна подозрително глава, когато видя, че вторият се приближава по една странична уличка.

— Какво значи всичко това?

— Не се безпокой, друже — каза първият, приближавайки се до Дери и хващайки го за ръката. — Няма да ти направим нищо лошо.

— Стига толкова — опъна се Дери и започна да протестира по-силно, когато човекът започна да го бута към тъмната уличка. — Ако търсите пари, напразно се стараете. И последната си стотинка оставих в кръчмата.

— Не ни трябват пари — каза вторият и сграбчи Дери за другата ръка, помагайки на партньора си да го замъкнат почти на ръце до уличката.

С мрънкане и хленчене Дери продължи да играе вдъхновено ролята си на пиян. Спъваше се и падаше на всяка втора крачка, с цел да ги забави и междувременно да измисли какво да прави после. Ясно беше, че непознатите не му мислеха доброто. В момента нямаше значение дали подозират истинските му намерения или пък искат да го претършуват за пари. Важното беше, че го мислеха за пиян. По начина, по който държаха ръцете му, можеше да разбере, че не го смятаха за опасен. Все пак може би имаше начин да изпълни задачата си.

— Май че стига дотук — каза първият, когато го довлякоха с клатене и спъване на десетина метра навътре в уличката. — Как смяташ, Лайл?

Вторият кимна и извади нещо малко и лъскаво от джоба на куртката си. — Само за миг, друже.

Предметът бе твърде малък, за да е оръжие. Дери наблюдаваше как човекът го върти в ръце и разбра, че това е стъкленица с някаква подозрителна оранжева течност. Видя с любопитство как непознатият се опитва да отвори запушалката с пръсти и наново обмисляше положението.

Очевидно искаха да го упоят, но не знаеше дали за да го убият или за да го разпитат. Това не беше и много важно. Първият го държеше за двете ръце, но хватката му бе достатъчна само за да го крепи изправен. Очевидно все още го смятаха за обикновен пияница. Това беше фаталната им грешка.

— Какво е това? — промърмори дружелюбно Дери, когато непознатият измъкна запушалката. — Много е хубавичко.

— Да, приятелче — отвърна човекът, поднасяйки шишето към лицето на Дери. — Това ще ти помогне да изтрезнееш. Хайде, изпий го.

Моментът за действие бе настъпил. С внезапно движение Дери измъкна ръката си от човека зад него и плисна течността през рамото си в лицето му. В същото време се наведе леко и ритна другия в слабините, после се изтъркаля напред и се изправи с полуизвадена от ножницата шпага.

Но преди да измъкне шпагата, първият вече бе хванал ръката му, избутвайки острието на шпагата настрана. Докато се биеше, за да върне оръжието, вторият се хвърли в битката и увисна на гърба на партньора си, приемайки го поради слабата светлина за Дери. Първият непознат започна да куца и изпусна шпагата. Вторият отскочи назад с проклятия и отново се хвърли към Дери.

Дери почувства, че шансовете му се повишават, макар че не му беше лесно. Знаеше, че в никакъв случай не е пиян, но не беше и съвсем трезвен. Рефлексите му бяха забавени, а човекът пред него очевидно бе специалист на камата. Дери измъкна собствената си кама от кончова на ботуша и за миг се изправи пред непознатия, като и двамата на няколко пъти се престориха, че нападат. После се счепкаха отблизо.

След лудо боричкане Дери най-сетне успя да разоръжи противника си и да го сграбчи за гърлото. Но когато отпусна безжизненото му тяло на земята, вече бе разбрал, че ще трябва да го убие. Не смееше да го остави на улицата в този вид, нито пък можеше да му позволи да се разприказва. Човекът трябваше да умре.

Той притича бързо до първия от нападателите и опипа пулса му. Тялото вече се вкочанясваше, а отстрани на гърдите имаше рана. Това поне му спести едно убийство. Оставаше другият.

Той довлече втория човек до партньора му и го обърна с лицето нагоре, а после пребърка набързо джобовете му. Намери още една стъкленица, подобно на тази, с която се бяха опитали да го упоят, някакви документи, които нямаше време да чете и няколко златни монети. Морган сигурно би се интересувал от стъкленицата, а и от документите, затова ги прибра. Монетите остави. Не беше крадец. Когато по-късно щяха да намерят телата на уличката, може би щяха да помислят, че хората са се убили взаимно заради парите. Най-малкото нямаше да търсят крадец. Пребъркването на другия даде подобна пачка документи и малко пари, и Дери отново взе само документите.

Човекът, изпаднал в безсъзнание, изстена и започна да идва на себе си, така че Дери трябваше отново да го накара да замълчи. Усети, че му се гади, когато взе ножа на другия непознат, защото никога не беше убивал хладнокръвно човешко създание. Но сега собственият му живот бе в опасност, така че нищо не можеше да се направи. Трябваше да го смята за екзекуция.

Поемайки дълбоко дъх, Дери наведе главата му назад и заби острието в гърлото му, а после го завъртя с бързо движение. След това хвърли ножа до ръката на другия, взе от земята шпагата си и побягна по уличката. И преди беше виждал и чувал как умират хора, дори и от собствената му ръка. Това обаче беше в сражения, в открита борба. Никога не беше предполагал, че ще стане убиец в тъмнината.

Той дотърча до другия край на уличката и излезе на пътя. Отново се върна в предишната роля на пияница. Измина цял квартал, преди да спре, за да повърне в някаква канавка. Минувачите го гледаха с отвращение или симпатия, когато минаваха край него, смятайки го за още един пияница.

Дери обаче имаше други планове. Когато достигна стаята си в „Мрачния дракон“ имаше вид на съвсем трезвен млад човек.

Малко след изгрев-слънце Морган, Дънкан и спътниците им дойдоха на пристанището, за да се качат на „Рафалия“. Въздухът беше влажен, хладен и наситен с горчивия солен аромат на морето.

Посещението при Хорта на Орсал беше държавно, затова Морган се беше натъкмил в полуофициална одежда — дълъг до коленете черен кожен жакет с грифона на рода Коруин от зелен велур, апликиран върху гърдите, а под него лека броня, покриваща тялото от врата до коленете. Беше обут в твърди кожени ботуши, украсени със сребърни церемониални шпори, въпреки че Морган нямаше дори да се доближава до кон. От широките му плещи падаше голям зелен плащ от груботъкана вълнена материя, закачен отдясно на гърдите му с гравирана сребърна катарама. Понеже ставаше дума за държавно посещение, а не за военни маневри, коронката на херцозите на Коруин украсяваше златистите му коси. Отстрани на кръста му бе закачена широка сабя в износена кожена ножница.

И Дънкан бе направил компромиси с облеклото си поради посещението. Бе се отказал окончателно от всички намеци за църковно облекло и бе надянал късо черно палто с висока яка и наметало, под което имаше броня. Бе се двоумил дали да сложи наметалото с тартана на прадедите си от рода Маклейн, защото знаеше, че Аларик има едно под ръка за такива случаи, но в края на краищата бе решил, че все още това би било преждевременно. Малко бяха хората, които знаеха за наложената му временна забрана да служи. Преди да се разчуе, нямаше смисъл сам да го разгласява. Черното му облекло нямаше да привлича внимание. Хората щяха да виждат това, което очакваха да видят.

Той разсъждаваше трезво, че няма да му е трудно да се влее отново в обществото на миряните. Лорд Дънкан Хауърд Маклейн беше преди всичко син на благородник, обучен от дете на бойните традиции на аристокрацията. Новата сабя, закачена на кръста му, все още не беше използвана, но той не се съмняваше нито за миг, че тя ще му послужи добре винаги, когато е необходимо.

Докато Морган и Дънкан приближаваха „Рафалия“, гъстата крайбрежна мъгла започна да се разпръсва. Най-напред те забелязаха високата мачта на кораба, внезапно изплувала на фона на сивото небе. Богато украсеният грот бе навит до широката напречна греда, а морският флаг на Морган с две черни и една зелена ивица се открояваше ясно на носа на кораба. Докато го наблюдаваха, някакъв моряк издигна флаг с цветовете на Келсън върху мачтата и те заблестяха като алено-златно петно върху сивото утринно небе.

Петдесеттонната „Рафалия“ не беше най-големият кораб на Морган, но се славеше като един от най-бързите. Построена майсторски и с мерак, както повечето търговски кораби, които браздяха Южното море, тя имаше екипаж от тридесет моряци и четири офицери, с възможности да поеме още петнадесетима въоръжени мъже или пътници, освен търговския товар. При попътен вятър тя вдигаше без мъка между четири и шест възела, а последните нововъведения с платната, възприети от търговския флот на разположения на юг Бреман, даваха възможност да се променя курса и при ъгъл от четиридесет градуса към вятъра с помощта на ново предно платно, наречено кливер.

При безветрие или насрещен вятър оставаха за използване греблата. Дори без платна тясната и стройна „Рафалия“ можеше лесно да измине пътя до островното пристанище на Хорта на Орсал и да се върне обратно за по-малко от един ден.

Морган наново огледа мачтата, докато с Дънкан се приближаваха към мостчето за качване, и забеляза, че моряците вече се занимаваха с платната, подготвяйки отплаването. Наблюдателят, разположен удобно в укрепеното буре на върха на мачтата, даваше нареждания. Морган забеляза ярките плетени шапчици на моряците от палубната команда, които се суетяха в по-ниската галерия на гребците. Той се надяваше, че тази сутрин няма да се наложи да използват прекалено дълго греблата. Искаше да стъпи на суша доста преди обяд.

Докато обмисляше неприятната възможност за продължително пътуване, висок мъж в износени кафяви кожени дрехи го доближи с широки крачки. Вратът и раменете му бяха загърнати в груб вълнен плащ с избелял червен цвят. Носеше островърха кожена шапка на корабен капитан, а зелената кокарда на морската служба на Морган стърчеше весело от периферията й. Той се усмихна широко, забелязвайки Морган, а гъстите му червеникави мустаци и брада щръкнаха, когато заговори.

— Добро утро, милорд! — избоботи той, потърквайки ръце и оглеждайки се наоколо, сякаш се радваше искрено на студа, мъглата и ранния час. — Какво прекрасно утро!

Морган повдигна учудено вежди.

— Така е, ако искаш да отплаваш слепешката, Хенри. Ще се усили ли вятърът, когато приливът промени посоката си, или ще трябва да караме на гребла?

— А, ще имаме вятър — увери го капитанът. — Денят ще е чудесен за платна. Само веднъж ще сменим курса, като излезем от пристанището. Впрочем, колко души пътуват с вас?

— Всичко осем — отвърна Морган и се огледа разсеяно. — А това е братовчед ми, монсиньор Дънкан Маклейн. Дънкан, капитан Хенри Кърби е командир на „Рафалия“.

Кърби докосна периферията на шапката си.

— Приятно ми е да се запознаем, монсиньор — после се обърна към Морган. — Готови ли сте да се качите на кораба, милорд?

— Може да се качваме. Колко време има до прилива?

— Ами, около четвърт час. Готови сме да почнем отвързването и подготвянето на платната веднага щом се качите на борда.

— Много добре — Морган се обърна и направи знак на групата, която се намираше по-настрани на кея, а после последва Дънкан и Кърби на кораба. Отзад лорд Хамилтън и групата му, общо седем души, слизаха с тежки стъпки по кея.

Хамилтън се чувстваше много по-уверен в бойните си одежди. Той беше воин, а не придворен. Близките му контакти с Гуидиън и други по-културни личности през последните няколко дни, меко казано, му разклатиха нервите. Нямаше по-щастлив от него, когато буйният малък трубадур бе отправен в Кулди тази сутрин. Денят започна добре за Хамилтън, и сега той се чувстваше в стихията си, ръководейки с неповторимо самочувствие натоварването на своята група.

Първи от групата на херцога се качи на кораба магистър Рандолф. Красивото му лице бе озарено от удоволствие при мисълта за приключенията, които според него ги очакваха. Понеже беше лекар, рядко го намесваха в дворцовите интриги, освен в някои задачи, подобни на онази по време на официалния банкет. Самият факт, че Морган го беше поканил за това пътуване, беше непрекъснат повод за учудване и възторг.

До него крачеше Ричард Фицуилям, кралският оръженосец, когото Дънкан бе взел със себе си в Ретмут. Ричард беше очарован от възможността да види лично легендарния двор на Хорта на Орсал. Освен това той обожаваше Морган, под чието наставничество се бе подготвял в двора на Ретмут. Беше беззаветно предан на херцога и неведнъж бе рискувал да получи строги забележки или да се подложи на опасност, с цел да предупреди своя учител за предстоящи неприятности.

Освен тях в групата бяха включени четири щабни офицери от гарнизона на замъка, които изпълняваха двойната задача на почетна охрана и военни съветници за стратегическото заседание, което беше целта на посещението. Под ръководството на лорд Хамилтън, който вървеше последен, тези хора щяха да командват отбраната на крепостта, докато Морган отсъстваше, предвождайки войските на краля на север. Именно затова те бяха важно звено в защитата на Коруин.

Когато всички се качиха на кораба, двама матроси в избелели сини панталони и платнени ризи издърпаха стълбата и поставиха парапета отстрани. Още отсега бризът се засили, а мъглата започна да се изчиства на тънки ивици. Чуха се заповедите на капитан Кърби, въжетата бяха прибрани, а платната разгънати. „Рафалия“ се отдалечи от пристанището, а десетина гребци спуснаха греблата и я насочиха към ветровитата зона на петдесетина метра от кея. Корабът отмина последните съдове, хвърлили котва на кея, и се обърна по посока на вятъра, който започна да издува платната.

Когато „Рафалия“ отмина устието на пристанището, бризът се усили и тя започна да набира скорост. След няколкостотин метра се стабилизира и се насочи към островната столица на Орсал. Бризът трябваше да се задържи, за да стигне до отсрещната страна за по-малко от четири часа, въпреки упорития граничен вятър по пътя.

След като маневрите по отплаването привършиха, капитан Кърби отиде при Морган, Дънкан и Рандолф на задната палуба. Въпреки че „Рафалия“ формално беше търговски кораб, тя имаше повдигнати платформи за сражения в предната и задната си част. Кормчията водеше кораба от края на задната платформа с широко гребло за управление, разположено отдясно. Но останалата част на платформата беше на разположение на капитана, който я използваше за отдих и наблюдение.

Моряците донесоха сгъваеми столове от фино обработена кожа от Форсин, и четиримата се настаниха удобно. Слънцето вече грееше силно, но когато поглеждаха назад към Корът, можеха да видят, че мъглата все още обгръща високите скали на брега, въпреки че почва да се топи под лъчите на пролетното слънце. Хамилтън, четиримата лейтенанти и младият Ричард се бяха настанили на главната палуба по средата на кораба, а моряците, свободни от дежурство, почиваха в тесните насечени гребни галерии, които заемаха двете страни на кораба по цялата му дължина. На предната бойна платформа имаше наблюдател, а още един се беше изкачил в укрепеното буре на мачтата. Грамадните по площ платна на грота и кливера скриваха голяма част от небето, а нарисуваният грифон върху грота гледаше гневно наоколо.

Кърби въздъхна и се облегна на парапета на задната платформа, наблюдавайки кораба.

— Денят е чудесен, както ви казах, милорд. Ако искате да се насладите на живота, трябва да излезете в морето и да усетите соления въздух. Ще се насладите ли на чаша вино, за да прогоните студа от костите си?

— Само ако имате вино от Фиена — отговори Морган, който добре знаеше, че Кърби пие само от това най-скъпо вино.

Кърби се усмихна кисело и енергично размаха ръце.

— За вас, милорд, само най-доброто — той погледна вдясно към галерията на гребците, където един хлапак на седем-осем години дялкаше нещо. — Дикън, ела за малко, момчето ми.

Хлапакът погледна внимателно нагоре, след като чу името си, а после прибра ножа и изтича към долния край на стълбата. Корабът се клатушкаше от силния вятър, но момчето стоеше стабилно на стълбата. В погледа му, отправен към Кърби, имаше искрено възхищение.

— Да, сър?

— Ще донесеш ли няколко чаши и бутилка фиенско вино, синко? Някой от матросите ще ти помогне.

— Моят оръженосец може да му помогне — намеси се Морган, като пристъпи към парапета редом с капитана. — Ричард, ще помогнеш ли на момчето? Капитан Кърби любезно се съгласи да ни почерпи от личните си запаси фиенско вино.

Ричард погледна въпросително от мястото си, където стоеше с лейтенантите от замъка и лорд Хамилтън, а после се засмя и кимна, че е разбрал. Дикън се обърна кръгом и се спусна по друга стълба в трюма, а Ричард го изгледа учудено. Беше малко объркан от пъргавината на момчето, защото самият той не беше добър моряк, но го последва послушно, макар и по-предпазливо.

Кърби проследи с поглед как двамата изчезват под палубата и се усмихна.

— Синът ми — обяви на всички с гордост.

Морган не би могъл да добави нищо повече.

Близо до корабния нос един човек от екипажа наблюдаваше с интерес действията на групата около капитана. Името му беше Ендрю, а работеше като помощник-кормчия на „Рафалия“. Той се обърна към морето и се загледа намръщен в далечината, вперил поглед в мъглата, която обгръщаше брега на Хорт в далечината.

Знаеше, че никога няма да стигне до тези забулени във влага брегове. Нямаше да види повече и родната си Фиена — същата, откъдето идваше виното, за което говореха на палубата. Но се беше примирил с този факт. Това беше малка цена в сравнение с голямото дело, което му предстоеше. Отдавна се беше подготвял за него.

Няколко минути стоя неподвижно, а после бръкна небрежно в избелялата си домашнотъкана туника и извади малко и смачкано парче плат. Огледа се наоколо, за да се убеди, че никой не го наблюдава, разгърна парчето и го скри в ръка, произнасяйки тихо сричките, докато ги препрочиташе — вече за пети или шести път.

— „Грифонът ще отплува с прилива тази сутрин. Не трябва да стигне целта си. Смърт на всички дерини!“

Отдолу имаше голяма буква „Р“ и нарисуван сокол.

Ендрю погледна през рамо към задната палуба, после отново се обърна към морето. Съобщението бе пристигнало миналата нощ, когато слънцето залязваше зад мъгливите планини. Както бяха планирали отдавна, най-сетне настъпи моментът, когато Морган щеше отново да отплува на борда на флагманската „Рафалия“ и така да се сблъска със съдбата си. Смъртта нямаше да е приятна, дори и с цената на живота на лорд Аларик. Но щеше да е смърт и то близка.

Помощник-кормчията притисна дясната ръка до гърдите си и усети ободрителния натиск на шишенцето, закачено на въженце около врата му. Нямаше да се откаже от дълга си. Въпреки че и сам щеше да умре, беше положил клетвата на Синовете на небесата и смяташе да я изпълни. Освен това, самият Уорън беше обещал, че кончината няма да е болезнена. А щеше да бъде и богато възнаграден в Отвъдното за това, че е убил омразния херцог дерини.

Нима имаше значение, че убивайки Морган, щеше да погуби и своя живот? От кораба нямаше измъкване, дори и да успееше. А ако претърпеше провал… беше чувал какво могат да сторят дерините на хората: как можеха да оплетат разума им, да ги накарат да открият душите си на силите на злото, дори да предадат Делото.

Не, много по-добре беше да изпие сигурната отрова и после да нападне херцога дерини. Колко струва животът, ако душата на човек е прокълната?

С решително движение Ендрю смачка парченцето плат в ръката си и го пусна в морето. Наблюдаваше го, докато изчезна от погледа му, а после пак бръкна в ризата си и измъкна малкото шишенце с отровата.

Уорън му беше казал, че еликсирът е много силен. Няколко капки на острието на кинжала, малка драскотина по незащитените ръце или по лицето, и всички магии и ризници на света няма да могат да спасят предателя Морган.

С мъка отвори запушалката на шишенцето, оглеждайки се изпод вежди, за да се увери, че никой не го наблюдава, и изля няколко капки от течността върху острието на ножа, закачен на кожения му колан.

— Готово. Да видим дали херцогът дерини ще победи този път — каза си той. — Тъй както е истина, че дишам и живея, е истина, че кръвта му ще се пролее днес. А с нея ще угасне и животът му.

Запуши стъкленицата и я скри в ръка, а после се обърна и закрачи разсеяно към задната бойна платформа, за да се облекчи на кърмата. Изкачи се по стълбата и мина край Морган и другите на път към румпела, като се стараеше да не гледа към херцога, сякаш обикновеният поглед на магьосника можеше да разкрие намеренията му и да предотврати планираното покушение. Движението му не привлече внимание, защото точно тогава Ричард и юнгата се върнаха с дървени чаши и бутилка вино. Ендрю забеляза с яд, че на шишето бе сложен печатът за качество на Фиена.

— Браво, момчето ми — се усмихна Кърби, преди да вземе шишето и да налее на всички, след като разчупи печата. — Милорд, вие винаги сте имали отличен вкус за вината.

— Следвам примера ти, Хенри — засмя се Морган и отпи една продължителна глътка. — В крайна сметка, ако нямах капитани като тебе/за да внасят това вино, нямаше да зная, че съществува рай на земята. Отлична година за виното. Но май всичките са такива. — Той въздъхна и изпъна краката си, а слънцето заигра върху бронята и златистата му коса. Свали златната коронка от главата си и я сложи небрежно на палубата до стола.

Ендрю се възползва от това раздвижване, за да извади с пръст запушалката от стъкленицата, после я допря до устните си, преструвайки се, че се прозява. Но прозявката веднага се превърна в кашлица, защото течността изгори гърлото му и Ендрю трябваше да положи усилия, за да скрие ужасното усещане. Кърби го погледна учудено, но после насочи вниманието си към разговора. Помощник-кормчията преглътна с мъка, но накрая успя да се успокои.

„По дяволите“ — помисли си той, бършейки насълзените си очи. Уорън не го бе предупредил, че вкусът ще е отвратителен. За малко да провали целия план. Сега трябваше да действа бързо.

Той се изправи и огледа разположението на хората на платформата. Морган седеше на стол, на около два и половина метра от него, с гръб обърнат към руля. Кърби беше от лявата му страна, още няколко метра по-назад, обърнат настрана. Свещеникът, магистър Рандолф и оръженосецът Ричард седяха отдясно на Морган и се интересуваха много повече от появилата се земя на изток, отколкото от движенията на корабния кормчия.

Устните на Ендрю се разтегнаха в дяволска усмивка, а ръката му пропълзя до дръжката на дългия кинжал. Той избра внимателно целта си — незащитената задна част на главата на Морган. След това, изоставяйки руля на произвола, той измъкна кинжала и скочи към избраната жертва.

Изходът бе неочакван. В момента, когато Ендрю отскочи напред, младият Ричард Фицуилям се обърна и забеляза движението му. Във фаталния миг, преди Ендрю да достигне до жертвата си, Ричард извика и се хвърли помежду им, изблъсквайки Морган от мястото му. Кожените столове се разхвърчаха. Корабът се наклони, защото се обърна напреко на вятъра, а Ендрю загуби равновесие и не можа да се спре навреме. Дънкан и Кърби скочиха, за да го хванат и разоръжат, но инерцията повали и тримата на куп върху палубата. Морган бе най-отдолу, в ръцете му се намери Ричард, а ужасеният Ендрю остана най-отгоре.

Не беше успял!

Дънкан и Кърби го сграбчиха за ръцете и ги извиха зад гърба му, а четиримата лейтенанти се втурнаха по стълбата, за да им помогнат. След като Кърби видя, че престъпникът е хванат, отиде до руля и насочи отново кораба по курса, а после извика на един от моряците да дойде и да поеме управлението. Рандолф, който още в началото на нападението бе избутал момчето Дикън на безопасно място, забеляза като насън как Морган се повдига и сяда, след това поема дълбоко въздух и с невярващи очи премества Ричард в скута си.

— Ричард — простена Морган и разтресе рамото на младежа. В ръцете му тялото на Ричард споеше отпуснато и безжизнено. Очите на Морган се разшириха от ужас, когато забеляза, че кинжалът на престъпника е забит дълбоко в гърдите на младия мъж.

— Рандолф, ела бързо, той е ранен!

Рандолф пристигна незабавно, коленичи да види раната, а Ричард простена и с голямо усилие отвори очи. Лицето му бе пепелносиво, дори синкаво и той застена от болка, когато лекарят докосна кинжала. Дънкан се увери, че престъпникът е в сигурни ръце и се присъедини към Рандолф до ранения.

— Аз, аз го спрях, милорд — прошепна Ричард с отслабнал глас и погледна доверчиво към Морган. — Той щеше да ви убие.

— Стори добро дело — промълви Морган и приглади тъмната коса на челото на момъка, прочитайки изписаната върху него агония. — Как е той, Ран?

Рандолф поклати горчиво глава.

— Мисля, че е отровен, милорд. Дори раната и да не беше така смъртоносна, мисля, че… — И той наведе безпомощно глава. — Съжалявам, милорд.

— Ваша милост — прошепна Ричард, — мога ли да ви помоля за нещо?

— Всичко, което е по силите ми, Ричард — отвърна внимателно Морган.

— Можете ли да съобщите на баща ми, че съм паднал служейки ви като ваш васал? Той… — Ричард се закашля, а движението сгърчи тялото му с нов спазъм от болка. После добави тихо: — Той се надяваше, че един ден ще стана рицар.

Морган кимна, захапал устна и едва сдържайки сълзите си.

— Тогава нека да кажа думите на посвещаването, милорд — прошепна Ричард, взе ръката на Морган и я стисна силно. — Аз, Ричард Фицуилям, заявявам, че ставам ваш васал с цената на живота, здравето и искрената си вяра. — Очите му се отвориха широко, а гласът му укрепна, докато продължаваше: — Ще ви служа с вяра и правда, в живота и в смъртта, срещу всички човешки злини. И нека бог ми помага… — Той се намръщи от болка, а очите му се затвориха, когато завърши.

Гласът му заглъхна с края на клетвата, а ръката му се отпусна. Последният му дъх бавно изгасна. С рязко движение Морган притисна за миг издъхналия младеж до гърдите си, а очите му се затвориха от мъка. Едва долови, че редом с него Дънкан мълви думите за опрощение на греховете му.

Погледна към намусеното лице на Кърби, към лейтенантите си, които здраво държаха престъпника, към самия него, а очите му станаха стоманено сиви. Без да сваля поглед от убиеца, който стоеше и гледаше наоколо предизвикателно, той положи внимателно тялото на Ричард на палубата и стана на крака. Между него и престъпника имаше паднал кожен стол. Той бавно го изправи и го сложи внимателно на място, а после отиде по-близо до убиеца. Дланите му се свиваха и разпускаха в юмруци, той продължаваше да гледа убиеца, едва сдържайки се да не го удари по ухиленото лице.

— Защо го стори? — попита с нисък глас, не желаейки да задава повече въпроси.

— Защото вие сте дерини и всички дерини трябва да умрат! — изтърси човекът с очи, осветени от фанатичен огън. — Дявол да ви вземе, не мислете, че следващия път ще се отървете! А следващ път ще има, бъдете сигурен.

Морган го изгледа продължително, без да промълви нито дума и най-сетне престъпникът преглътна и сведе очи.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? — попита тихо Морган, а очите му потъмняха заплашително.

Човекът отново го погледна и на лицето му се появи непонятен израз.

— Вие не можете да ми направите нищо, Морган — каза той с твърд глас. — Опитах се да ви убия и съм доволен. Ако имам възможност, ще направя същото отново.

— А каква възможност имаше Ричард? — запита Морган с леден глас, наблюдавайки, как очите на убиеца поглеждат нервно към мъртвото тяло зад него.

— Той помагаше на един дерини и затова заслужи съдбата си — отвърна рязко престъпникът.

— Нека дяволът те прибере, той не заслужаваше тази съдба — изруга Морган, сграбчвайки го за яката на туниката и приближавайки главата му на сантиметри от своята. — Кой те прати да извършиш това черно дело?

Човекът изкриви лице от болка и поклати глава, но после се засмя едва забележимо.

— Безсмислено е, Морган. Нищо няма да ти кажа. Зная, че съм мъртвец.

— Ти още не си мъртъв! — промълви Морган през стиснати зъби, извивайки леко яката на убиеца. — Казвай кой те изпрати, кой стои зад всичко това?

Морган насочи погледа си на дерини към човека, смятайки да прочете истината в него, а сините очи на Ендрю се разшириха и войнственият му поглед се смени от ужасяващ страх.

— Ни бъркай в душата ми, деринско копеле, остави ме на мира! — изсъска той с дрезгав глас, отмествайки погледа си от Морган и затваряйки плътно очи.

Тръпки минаха по тялото му, докато се бореше със силата на Морган, а после простена в агония и се опита да се измъкне. След това се отпусна в ръцете на своите пазачи и главата му се заклати свободно. Морган направи последен опит да прочете мислите му, докато те се изплъзваха завинаги, но не успя. Човекът беше мъртъв. Отпускайки туниката му, Морган повика Рандолф.

— Кажи ми аз ли го убих, или пък той сам се уплаши до смърт, какво стана? — попита Морган и се обърна настрани с отвращение.

Рандолф огледа тялото, положено на палубата от лейтенантите, после отвори лявата ръка на човека. Взе шишенцето и го помириса, след това се изправи и го подаде на Морган.

— Отрова, милорд. Предполагам, че е същата като тази върху острието на кинжала. Сигурно е разбирал, че няма надежда да се измъкне, дори да успее да ви убие.

Морган погледна към един от лейтенантите, който претърсваше тялото. — Има ли нещо?

— Съжалявам, милорд, няма нищо.

Морган погледна за миг мъртвото тяло, после го докосна с крак.

— Изхвърлете го — каза най-сетне. — И се погрижете за Ричард. Ще го погребем в Корът с пълни почести, като мой васал.

— Слушам, милорд — каза един от лейтенантите, свали зеления си плащ и покри с него тялото на загиналия.

Морган се обърна и отиде до парапета, възможно по-далече от двамата мъртъвци. След малко, когато чу плясък във вълните, се намръщи, защото разбра, че вече е останал само един. Дънкан отиде при херцога и се облегна на парапета от лявата му страна. Наблюдава го известно време, преди да наруши тишината и да го заговори.

— „Всички дерини трябва да умрат“ — Дънкан повтори тихо думите на престъпника. — Напомня ми за инквизицията. Идва ли ти наум нещо друго?

Морган кимна.

— Песните, които се пеят по улиците. Съобщенията на Ран от банкета за нападенията по границата. Всичко говори за това, че въпросът с Уорън излиза извън контрол.

— Човекът, който допреди малко бе пред очите ни, беше убеден в правотата си — отбеляза Дънкан. — Изглежда, че Уорън има таланта да убеждава хората. Какво ли е казал на моряка, за да го накара да жертва живота си в името на делото?

Морган се изсмя с презрение.

— Не е трудно да се предположи. „Ако убиеш чудовището дерини ще помогнеш на цялото човечество. И ще получиш награда в Отвъдния свят. Само смъртта ще те спаси от проклятието на дерините и ще им попречи да осквернят безсмъртната ти душа.“

— Това е убедително за простия човек, който е потопен в предразсъдъци — добави Дънкан. — Боя се, че ни предстоят много подобни прояви, ако отлъчването от църквата стане действителност. То ще изкара омразата на открито. Това е само началото.

— Не мога да кажа, че ми харесва — каза Морган. — Този път няма да оставаме в двора на Орсал за дълго, Дънкан. Може би вкъщи няма да направя повече, отколкото правя тук, но поне искам да присъствам, когато всичко започне да се разпада.

— Значи най-сетне се убеди, че отлъчването е сериозна заплаха?

— Никога не съм бил на друго мнение — съгласи се Морган.

Но Дери не беше никак добре.

Сутринта, след като напусна Фатейн, реши да се отправи на север към Медрас и да опита да научи нещо. Не смяташе да стига до самия град, защото времето нямаше да му стигне, ако искаше да се завърне в Корът преди нощта на другия ден, както беше поръчал Морган. Но в Медрас, според слуховете, се събираха войските на Торънт. Ако проявеше предпазливост, може би щеше да получи ценни сведения, които да отнесе на Морган.

Разбира се, тръгвайки от Фатейн, той си повтаряше наум, че ще трябва да прояви много по-голямо внимание, ако смята да се отбива в друго заведение подобно на кръчмата на Джек Кучето от предната нощ. Боят на малката уличка бе прекалено жесток, за да иска да го повтори отново.

Това бе другата причина да иска да се измъкне от Фатейн, колкото може по-скоро. Не желаеше да го свързват с двата трупа, оставени на уличката. Съмняваше се, че някой от пияната му компания от предишната нощ ще успее да го разпознае, а камо ли да го свърже с убийствата. Но свидетелите имат лошия навик да си спомнят за някои работи в най-неподходящото време. И ако по каприз на съдбата тези свидетели си спомнят, животът на човека, осмелил се да убие двама от елитните шпиони на Уенсит, нямаше да е нито лек, нито дълъг.

И така той потегли на север и навътре от морето към град Медрас, като от време на време спираше в ханчетата и при кладенците, за да поговори с местните хора и да предложи някои кожи от вързопа зад седлото си. Към обяд беше стигнал до завоя на пътя за Медрас, движейки се само на няколко минути след голяма група войници, тръгнали към същия град. Двама от ариергарда, едва не го спряха, за да го разпитат.

Ако дотогава Дери се колебаеше, появата на тази близка заплаха го убеди, че най-добре ще е да не продължава за Медрас. Беше време да се отправи на запад, за да се върне в Коруин. По здрач вече пресичаше хълмистите северни подстъпи към територията на Морган — плодородния буферен район, отделящ Коруин от Истмарч. Пътищата край границата бяха ужасни, а този, по който яздеше Дери не представляваше изключение. Вече беше минало доста време, откакто бе пресякъл границата между Торънт и Коруин. С наближаването на нощта конят му се препъваше и забавяше ход по неравния път. Дери въздъхна и стана по-внимателен с ездата.

Скоро щеше съвсем да се стъмни, но той имаше конкретна цел, която искаше да достигне, преди да спре за през нощта. Наистина това бяха владенията на Морган, но и на Уорън, ако слуховете бяха верни. Наблизо по пътя имаше селище и нелошо ханче. Освен вечерята, която ужасно привличаше изгладнелия Дери, може би щеше да получи и ценна информация.

Той си подсвиркваше весела песничка и яздеше, когато забеляза далече напред и наляво нещо необяснимо. Освен ако грешеше, светлините на залеза над съседния хълм бяха не само в неправилна посока /той вече бе видял как слънцето залязва тридесет градуса вдясно/, но и ставаха по-ярки, а не по-бледи.

Пожар?

Дери отпусна юздите, за да се ослуша и да подуши въздуха, после се намръщи и сви настрани от пътя, отправяйки се през полето към хълма. Сега вече усещаше в ноздрите си горчивия щипещ вкус на пушека. Когато се приближи до върха на хълма, забеляза черни облаци дим, издигащи се към безмълвното бледо небе пред него. После долови и викове, отекващи в хладния нощен въздух.

Подозирайки най-лошото и същевременно, надявайки се, че греши, Дери слезе от седлото и измина останалото разстояние пеша. Лицето му потъмня, той легна по корем и се взря в пейзажа под него.

Околните ниви горяха. Към тридесет-четиридесет акра стърнище от зимна пшеница димяха на юг, а пламъците заплашваха скромното имение до пътя, по който той току-що бе минал.

Но обитателите на имението бяха заплашени не само от пожара. По двора на къщата сновяха въоръжени конници, които въртяха енергично копия и мечове, посичайки облечените в зелени униформи пехотинци, опитващи се напразно да избегнат ударите.

В този миг всичко благородно в душата на Дери призоваваше за действие. Защото един от главните принципи на рицарската чест беше да се помага на беззащитните и невинните. Отчаяно му се искаше да се притече на помощ.

Но разумът му подсказа с право, че един човек не може да направи нищо срещу толкова въоръжени хора, освен сам да бъде посечен. Вероятно щеше да повлече значителен брой мародери със себе си към гроба, но въпреки това смъртта му щеше да е безсмислена. Нямаше да може да съобщи на Морган какво става тук, нито пък да помогне на жителите на имението.

Дери наблюдаваше със свито сърце как на север от главния огън лумнаха нови пожари, а после се появиха конници с факли в ръце. Новата група се събра на пътя, изчаквайки останалите да свършат пъкленото си дело. Дери забеляза, че сражението на двора бе утихнало, а хората в зелените униформи лежаха неподвижно. Той отбеляза със злорадство, че на земята лежеше и друг човек, който не беше в униформа. Но другарите му го вдигнаха, метнаха го върху седлото на един кон, изчакаха двама от групата с факли да се върнат, от къщата и да се качат на конете си, а после всички заминаха.

От далечната част на къщата се издигна пушек, въпреки че там нямаше комини. Дери стисна зъби и с мъка остана на мястото си, докато и последният от мародерите изчезна в галоп от двора и догони съобщниците си, а после всички се изгубиха от погледа му зад хълмовете на запад.

Проклинайки тихичко, Дери изтича към коня, скочи на седлото и препусна бясно надолу по хълма. Къщата пламтеше ярко и нямаше надежда да бъде спасена от огъня. Но Дери искаше да се увери, че никой не е останал жив на сцената на тази касапница.

Той приближи на петдесетина метра до къщата, когато пламъците от горящото пшенично стърнище го накараха да се върне на пътя. Трябваше да върже очите на коня с плаща си, за да може животното да премине между пламъците, обхванали и двете страни на портата на имението. Той дръпна поводите и тръгна решително напред.

Очевидно собственикът на имението имаше скромни възможности. Къщата беше непретенциозна, макар и добре поддържана, съдейки по това, което бе останало от нея. Личеше, че слугите се бяха отбранявали с всички сили. В двора имаше няколко трупа, а други бяха нападали около портата. Повечето бяха стари хора, облечени в изпръскани с кръв зелено-сребърни униформи, които имитираха цветовете на герба над разрушената външна врата.

Зелено, три пшенични снопа в естествен цвят върху сребърен фон, девиз „non concedo“ — „не отстъпвам“.

Хората наистина не бяха отстъпили, помисли си Дери, подбирайки пътя си през двора и оглеждайки мъртъвците. Но какво бе станало с техния господар, къде ли беше той?

До ушите на Дери достигна стон отляво, а с периферното си зрение долови някакво движение. Обърна коня в тази посока и видя ръка, издигната нагоре в безмълвна молба. Той се смъкна от седлото и коленичи до един брадат старец, облечен също в зелено-сребърна униформа.

— Кой сте вие? — промълви старецът, хващайки се за наметалото на Дери и придръпвайки го по-близо, за да го разгледа в светлината, хвърляна от пожара. — Нали не сте един от тях?

Дери поклати глава и подпря главата на стареца на коляното си. Стъмваше се и лицето на човека изглеждаше като петно в слабата светлина, но Дери видя, че старецът умира.

— Името ми е лорд Шон Дери, приятелю. Аз съм от хората на херцога. Кой те рани? Къде е твоят господар?

— Лорд Шон Дери — повтори човекът със затворени от болка очи. — Чувал съм за вас. Вие сте член на кралския съвет, нали?

— Понякога — отвърна Дери и се намръщи в тъмнината. — Но сега по-важно е да ми кажеш какво се случи. Кой го направи?

Старецът вдигна ръка и посочи към изток.

— Дойдоха откъм хълмовете, милорд. Бандата бе от главорезите на Уорън де Грей. Моят млад господар, сър де Вали, замина за Релъд, за да търси помощ от херцога за местните земевладелци, но уви…

Думите му заглъхнаха и Дери помисли най-лошото, но след малко прегракналият глас на стареца продължи.

— Кажете на херцога, че ние се бихме до сетен дъх, милорд. Нищо, че бяхме само старци и момчета. Кажете му, че не се предадохме на „Свещения“, въпреки заплахите на неговите хора. Ние…

Той се закашля и от ъгъла на устата му потече тъмна кръв. Но после събра сили, повдигна глава и припълзя до плаща на Дери.

— Може ли да видя вашия кинжал, милорд?

Дери се намръщи, предполагайки, че старецът ще го моли да сложи край на страданията му. Вероятно това се отрази на лицето му, защото човекът се усмихна и поклати глава, опирайки се наново върху коляното на Дери.

— Няма да ви моля за това, милорд — прошепна той, а очите му се впиха в очите на Дери. — Не се боя от смъртта. Търся само утехата на кръста, за да облекча преминаването в отвъдното.

Дери кимна, а лицето му стана сериозно и тържествено. После извади кинжала от калъфката върху ботуша. Хвана го за острието, нагоре с дръжката, и го поднесе до очите на стареца. Върху лицето на човека падна слаба светлина от пожарището. Той се усмихна и поднесе дръжката на кинжала до устните си. След това ръката му се отпусна и Дери разбра, че е мъртъв.

„Почивай в мир, добри ми и верни човече — помисли си Дери, прекръсти го с дръжката на кинжала и върна оръжието в калъфката. — Ето че Уорън де Грей нанася нов удар. Но този път вместо заплахите и палежите, дойде убийството и масовото клане.“

Хвърляйки прощален поглед на пустия двор, осветяван само от разпалващия се пожар в къщата, Дери Се изправи и с колебание подръпна краищата на юздите, но после отново се метна на коня.

Не би трябвало да върши това, което смяташе да направи. Разумно беше да се оттегли на сигурно място и да изчака времето за връзка с Морган. Господарят му в никакъв случай не би одобрил риска, който Дери обмисляше.

Но той бе разбрал, че логиката невинаги е най-доброто решение. Понякога са необходими необичайни постъпки, за да се оправят работите. Дори ако това води до големи лични опасности.

Дери заби шпори в коня и напусна двора на имението, тръгвайки по пътя, по който преди него бяха заминали мародерите. Доколкото разбираше навиците на разбойниците, тази нощ хората на Уорън нямаше да отидат далеч. Вече беше късно за пътуване по лошите пътища, при това нямаше луна. Освен другото, с бандата имаше ранен или убит човек. Ако беше само ранен, вероятно щяха да спрат след известно време и да се погрижат за раните му.

Не беше ясен и въпросът за самия Уорън. Той не се бе появил с групата в имението. Дери бе сигурен, след като бе свидетел на клането. Старецът в двора също не бе споменал за присъствието на енергичния вожд на бунтовниците, а само за хората му. Дери не се съмняваше, че ако Уорън е бил с групата, хората щяха да го разпознаят.

Но Уорън сигурно бе някъде наблизо, може би с друга група. Преди да свърши нощта, той би могъл да се срещне някъде с останалите си хора. Дери трябваше да бъде там, ако наистина това станеше.

През следващия час Дери съвсем се измъчи. Нощта настъпваше и слабо населената околност съвсем притъмня. Пътищата, ставаха все по-лоши, колкото повече се отдалечаваше от имението на де Вали.

Въпреки това той се движеше по-бързо, отколкото си мислеше. Много преди очакванията му слабите мигащи светлинки на селището Кингслейк затрепкаха весело в тъмнината пред него. Дери насочи уморения си кон по главния път през селото и неочаквано забеляза силуета на „Ханчето на кралския пратеник“, което се открояваше на фона на нощното небе. Тук, ако имаше късмет, би могъл да смени коня си, преди да продължи преследването и дори да научи в коя посока са тръгнали конниците, защото пътят след селището се раздвояваше.

„Ханчето на кралския пратеник“ беше солидна дървена двуетажна сграда на почти двеста години, с места за спане за четиридесет души и кръчма, прочута в цялата околност. Дери се беше запътил насам, преди да промени посоката си към запаленото имение, и сега му се прииска да спре и изпие халба пиво, а после да продължи пътя си.

Доближавайки конюшнята в съседство с ханчето, забеляза няколко десетки запотени коне, вързани отвън и охранявани от пазач. Той беше добре въоръжен — нещо необичайно, защото носеше прости селски дрехи. Видът му обаче беше жесток и самоуверен, а поведението му подсказваше опасна решителност, което накара Дери да го огледа внимателно.

Възможно ли бе той да е един от нападателите? Бяха ли избрали и те това ханче за почивка?

Почти не вярвайки в неочаквания си късмет, Дери слезе от коня и го поведе към конюшнята.

За няколко минути се договори за нов кон, след което се упъти към ханчето да пийне кана пиво — така щеше да обясни целта си, ако охраната го попита. Минавайки край пазача, Дери докосна шапката си и му кимна приятелски, а човекът също му кимна дружелюбно. Но в неговата външност имаше нещо особено, в знаците с лика на сокол, избродирани на лявото рамо и върху шапката. Дери влезе замислен в ханчето.

Гледката отвътре не отговаряше на очакванията му. Когато приближаваше, си мислеше, че ханчето е прекалено тихо за големия брой коне, вързани отвън. Толкова много пиещи мъже трябваше да са по-шумни. Дори постоянните местни клиенти трябваше да вдигат шум в една обикновена вечер.

Но тази вечер не беше обикновена. Хората от селището и околностите бяха в единия край на залата и дори пиеха. Посетителите в другия край на залата не ги безпокояха, но те бяха особени: носеха знака на сокола и бяха същите хора, които Дери видя в имението на де Вали.

Никой не продумваше. Конниците от бандата се въртяха тихичко около една от дългите дървени маси, която бе довлечена до лявата стена на стаята. Върху масата бе прострян неподвижен облян в кръв човек.

Дери се насочи към един стол, който беше на неутрална територия и се намръщи. Човекът върху масата — същият, когото смяташе за убит от защитниците на де Вали, очевидно беше все още жив. Тъничко девойче, облечено в селски дрехи, слагаше на главата му кърпи, които топеше в дървена кофа сложена отстрани. При всяко нейно движение раненият изстенваше и нейните очи се плъзгаха нервно по приятелите му, които ги бяха наобиколили и ги наблюдаваха. Но и тази група не разговаряше.

Друго момиче донесе поднос с глинени кани, пълни с пиво, а после ги раздаде на конниците. Някои от тях седнаха безшумно и започнаха да пият. Но пак нямаше разговори, нито пък голямо движение. Сякаш хората чакаха и се ослушваха. Местните жители, седнали в другия край на стаята, усещаха настроението и също изчакваха.

Дери пое халбата пиво, донесена от собственика, и отпи от нея, като съзнателно впери поглед в дълбините на чашата, а не в конниците. Чудеше се какво става. Дали не чакаха идването на Уорън? Какво смятаха да правят с човека на масата, който явно береше душа?

Навън се чу шум на пристигащи конници, които бяха към двадесет, а след това в залата влезе втора група странници. Те също носеха знака на сокола върху плащовете и шапките. Водачът им, след кратък разговор шепнешката с един от групата, грижеща се за ранения, направи знак на хората си да отидат при другите. Отново донесоха кани с пиво и отново нямаше оживени приказки. Очевидно новодошлият не беше Уорън.

Обстановката не се промени през следващия половин час. Дери изпи още две кани пиво и се опита да разбере какво става. Изведнъж отново се чу тропот на копита по пътя, но хората този път не бяха повече от десетина. Конете се спряха, чу се пръхтене и дрънчене на юзди и шпори и в стаята стана още по-тихо. Във въздуха се чувстваше остро, сякаш наелектризирано, напрежение. Дери се обърна бавно към вратата точно когато тя се отвори и на прага се показа човек, който сигурно беше Уорън. Той и всички останали в залата замръзнаха, без да смеят да дишат.

Уорън не беше висок. В действителност, ако не носеше разкошните си одеяния, би изглеждал нисък. Но този факт бе засенчен изцяло от осанката му, която излъчваше самочувствие и сигурност.

Очите му бяха тъмни, почти черни, с див, дори безумен израз, от който по гърба на Дери пропълзяха тръпки, когато погледът на непознатия се спря за миг върху него, обгръщайки хората в залата. (Дери бе виждал веднъж подобен израз в погледа на Морган, и сега наново потръпна, спомняйки си последствията от събитията, станали след това.) Косата на Уорън беше кафява и вълниста, по-точно сиво-кафява на цвят, ниско остригана, а освен това той имаше много къса брада и мустаци в същия сивкавокафяв оттенък.

Единствен от хората си той носеше нещо подобно на униформа: сив кожен жакет върху ризата, трико и високи ботуши в същия цвят. Знакът на сокола върху гърдите му беше много голям и ги покриваше почти изцяло, а значката на тясната му сива шапка беше сребърна, а не извезана. Сивото му кожено наметало за яздене бе широко и дълго почти до пода. Доколкото Дери успя да забележи, той не носеше на видно място никакво оръжие.

Хората в стаята се размърдаха и Дери внезапно усети, че може да диша отново. Той се осмели да погледне към групата на Уорън, която се беше скупчила около масата и забеляза, че всички бяха навели глави и бяха допрели до сърцето си свита в юмрук дясна ръка още от момента, когато Уорън бе влязъл. Уорън ги поздрави с кимване на глава, а те загледаха в очакване човека на масата и направиха път за Уорън. Той пристъпи бързо между тях, а местните хора събраха смелост и се приближиха към центъра на залата, за да видят по-добре какво ще прави вождът на бунтовниците. Дери внимателно се присъедини към другите.

— Какво се е случило? — попита Уорън. Гласът му беше нисък, отмерен, излъчващ самочувствие.

— В имението на де Вали, о, Свещени — обади се плахо един от първата група. — Де Вали бе замислил да търси помощ от херцога, а хората му оказаха съпротива. Трябваше да запалим имението.

Уорън обърна големите си тъмни очи към говорещия.

— Това е било неразумно, Рос.

Рос падна на колене, сви се и зарови глава в ръцете си.

— Прости ми, Свещени — прошепна той. — Аз нямам твоята мъдрост.

— Постарай се да не се повтаря — отвърна Уорън с лека усмивка, докосвайки рамото на човека като израз на опрощение.

Човекът се изправи на крака с лице, изкривено от ужас. Уорън насочи вниманието си към ранения и започна да сваля сивите си кожени ръкавици.

— Къде е раната?

— Отстрани на гърдите му, господарю — промълви един от хората, изправени от другата страна на масата и разтвори скъсаната риза на ранения, за да покаже. — Боя се, че може би е засегнат и белият дроб.

Уорън се наведе и разгледа раната, после отиде до главата на човека и обърна клепача му. Кимна сякаш на себе си, после се изправи и мушна ръкавиците под колана си, а след това погледна хората, които следяха всяко негово движение.

— С божията помощ ще го спасим — каза той и разтвори широко ръце в знак на молба. — Да се помолим всички заедно, братя.

Хората на Уорън паднаха на колене и отправиха взор към водача си, а той притвори очи и започна да се моли.

— В името на отца, и сина, и светия дух, амин. Да се помолим.

Уорън пропя фразата на латински език, а Дери го наблюдаваше с широко разтворени очи и максимално внимание. Може би и той беше изпаднал под силното обаяние на водача на бунтовниците, но вече забелязваше слабо излъчване около главата на Уорън — мъгливо синкаво-виолетово излъчване, което приличаше на ореол.

Дери с мъка се въздържа да не ахне, а после прехапа устни, опитвайки се чрез болката да разчупи илюзията. Това, което ставаше, беше невъзможно. Човешките същества нямаха ореоли, а светии отдавна не съществуваха. Но и разсъдъкът му не го заблуждаваше. Морган го беше учил да прозира отвъд илюзиите, но това, което бе пред очите му, бе реално, защото не изчезваше, въпреки усилията на Дери.

— … И затова, о боже, прати твоя вселечебен дух посредством тези ръце, и нека твоя слуга Мартин оживее, за да те възхвалява. Чрез Исус Христос, твой син и наш господар, който живя и царства с теб в единството на Светия дух, бог завинаги и винаги, амин.

Когато свърши молитвата, Уорън наведе дясната си ръка и я постави леко върху челото на ранения, а лявата отпусна върху пропитата с кръв рана отстрани на гърдите му. Настъпи мъртва тишина за около минута, а сърцето на Дери се разтупа, защото ореолът, за който нямаше никакво разумно обяснение, започна да се спуска надолу по ръцете на Уорън и достигна до неподвижното тяло на ранения.

След това човекът, когото нарекоха Мартин, потръпна и изпусна дълбока въздишка, после отвори очи и замига учудено, съзирайки своя вожд, наведен над него.

Уорън отвори очи и се усмихна, а после помогна на Мартин да седне; Чу се продължителен шепот на удивление, Мартин слезе от масата и взе каната с пиво, която някой му подаде. Докато я пресушаваше, един от местните хора извика и посочи гърдите на човека. От раната не беше останала никаква следа, освен зацапаната с кръв дупка върху домашнотъканата риза.

— Да благодарим на бога — промълви Уорън, кръстейки се и свеждайки очи надолу. Ореолът около главата му почти бе изчезнал. Той се огледа с любопитство, измъкна ръкавиците от пояса си и започна да ги надява. На лявата му ръка, с която бе докоснал раната на Мартин, имаше кръв. Един от хората му забеляза това и падна на колене до Уорън, за да избърше ръката с края на наметалото си. Уорън се усмихна и сложи ръка на главата на човека за миг, сякаш го благославяше, а после без приказки отново се зае с ръкавиците си. Човекът се изправи на крака, а на лицето му имаше израз на върховно блаженство.

Погледът на Уорън се плъзна по стаята и отново Дери усети хлад в момента, когато очите им се срещнаха. След това Уорън тръгна към вратата. В този миг неговите хора допиха каните с пиво и скочиха на крака, подбирайки вещите си и тръгвайки след него. Един от помощниците на Уорън извади няколко златни монети от кесията си и ги подаде на кръчмаря. Когато Уорън стигна до вратата, един от останалите в залата местни хора неочаквано падна на колене и закрещя: „Това е чудо! Господ ни прати нов спасител!“

Почти моментално думите му бяха подети от половината посетители на кръчмата, които паднаха на колене и започнаха трескаво да се кръстят. Вече стигнал вратата, Уорън се обърна и Дери последва останалите, въпреки че не бе повярвал, че е станал свидетел на истинско чудо.

Вождът на бунтовниците огледа стаята за последен път със спокоен и благ поглед, а после вдигна дясната си ръка за благословия и изчезна в тъмнината. След като и последният от хората на Уорън напусна залата, Дери скочи на крака и се завтече към прозореца.

Уорън си бе отишъл и Дери можеше да разсъждава спокойно. Той разбра какво точно у този човек му беше познато до объркване. Това беше особеното поведение, което познаваше от хора като Морган, Дънкан, Брайън, младия крал Келсън. Впечатлението на чиста мощ и самообладание, което почти винаги съпътстваше особения талант, на който по това време не се гледаше с добро око.

Той се взря в замъгленото стъкло на прозореца и видя как Уорън и бандата му изчезват по пътя, осветени от запалените факли. Не можеше да ги последва. След всичко, което беше научил, нямаше нужда да върви повече след тях. Освен това, трябваше да отнесе новата информация на Морган, колкото може по-бързо.

Беше късно. Той знаеше, че е пропуснал връзката с командира си с повече от час. Все пак, ако тръгнеше веднага, ако пътуваше без спиране и не срещаше препятствия по пътя, можеше да се завърне в Корът около обед на другия ден.

С нетърпение очакваше да види лицето на Морган, когато щеше да му съобщи, че Уорън може би е дерини!

— Какъв е Уорън? — възкликна Морган. — Дери, сигурно се шегуваш!

Морган и Дънкан бяха седнали под едно дърво в двора за тренировки до оръжейната, където допреди малко се бяха дуелирали със саби. Половин час преди това Дери бе пристигнал с гръм и трясък през крепостните врати на Корът. Той беше много уморен и изгладнял, когато се изтегна на тревата до командира си. Очите му блестяха, докато разказваше какво се беше случило предната нощ в „Ханчето на кралския пратеник“.

Морган стегна кърпата на тренировъчната си туника и избърса лицето си, което все още бе изпотено след дуела с Дънкан. Дери не отговори и след миг херцогът поклати недоверчиво глава.

— Все пак това е съвсем неочаквано — каза той и избърса чело с ръка. — Сигурен ли си, че не бъркаш, Дери?

— Разбира се, че не съм сигурен — отвърна Дери, смъквайки ловджийската шапка от разрошената си кафява коса и изтърсвайки нервно праха от нея. — Но могат ли хората да правят това, което направи той, милорд?

— Не.

— Отец Дънкан, смятате ли, че Уорън е светия?

— Имало е и по-необикновени светии — отвърна Дънкан загадъчно, спомняйки си видението, което бе срещнал по пътя.

Дери стисна устни, след това отново погледна Морган.

— Все пак той наистина излекува ранения, милорд. А от вашите думи имам впечатлението, че това е по силите само на дерините.

— Аз мога да го направя — уточни Морган, отправяйки намръщен поглед към голите си нозе. — Не зная какво могат да правят другите дерини. Не бях чувал някой да го е правил напоследък, освен когато спасих живота ти миналата година.

Дери наведе глава, спомняйки си нападението срещу групата бойци под негово командване през нощта преди коронацията на Келсън. Бяха ги изненадали в тъмнината и ги разбиха. Спомни си и изгарящата болка, когато нечий меч го прониза отстрани и той помисли, че никога повече няма да стане.

Когато дойде на себе си, се намираше в собствената си квартира, а раната му беше изчезнала, сякаш никога не е съществувала. Спомни си и учудения доктор, наведен над него, без да може да обясни нищо. И как Морган му обясни няколко седмици по-късно, че сложил ръцете си на челото му и с това го излекувал напълно.

Дери го погледна и кимна.

— Съжалявам, милорд. Не исках да ви обидя. Вие сте дерини и затова можете да лекувате. Но и Уорън може да лекува.

— И Уорън може да лекува — повтори Морган.

— Все пак, ако е дерини, той дори не го знае — каза Дънкан, почесвайки се по крака и насочвайки поглед към братовчед си. — Лично аз не вярвам, че този човек, поне според слуховете, които стигнаха до мене, може да е двуличник, който преследва собствената си раса.

— Това се е случвало и по-рано.

— Разбира се, че се е случвало и по-рано, при това са го вършили майстори. Винаги има хора, които могат да продадат всекиго, стига цената да е подходяща. Но впечатлението ми за Уорън е друго. Той е искрен. Убеден е, че делото му е справедливо, че има божествено призвание. И това, което току-що ни съобщи Дери за излекуването на ранения, за влиянието му върху неговите хора, това също потвърждава моето предположение.

— Неприятното е — отбеляза Морган, като се изправи и напъха сабята обратно в ножницата, — че Уорън върши неща, които по традиция са дела на светци и спасители. За съжаление, същите тези неща обикновено не се свързват с дерините, въпреки че легендите за много християнски светци може би се коренят във възможностите на дерините. Ако това стане известно, всяка мисъл за бунт ще бъде задушена в зародиш, но как да се разпространи тази информация, ако хората на Уорън са толкова предани и лоялни към него, както изглежда по думите на Дери?

Дери кимна с глава.

— Това е истина, милорд. Още отсега привържениците му го смятат за Свещен, за светия. Жителите на Кингслейк са убедени, че пред очите им е било извършено чудо в най-добрите старинни библейски традиции. Как да се бориш с такова нещо? Как да кажеш на хората, че техният спасител е фалшив? Че той е именно това, срещу което самият той проповядва, макар че не го знае? Особено, ако целта ти е в крайна сметка хората да започнат да харесват дерините?

— Трябва да им го кажеш много внимателно, при това не наведнъж — каза тихо Морган. — А в сегашния момент не трябва изобщо да им се говори. Защото засега, ако не успеем да направим нещо от наша страна, хората ще се стичат отвсякъде към него.

— И ще се стичат още повече, когато разберат какво планират архиепископите — допълни Дънкан. — Дери, ти не си информиран, но архиепископ Лорис събира всички епископи от кралството на конклав в Дхаса вдругиден. Епископ Толивър замина тази сутрин — не посмя да отхвърли поканата. Нито пък ще се осмели да каже „не“, когато Лорис представи декрета си за отлъчването ни от църквата пред събралата се Курия. Мисля, че разбираш какво значи това.

— Могат ли наистина да обявят отлъчване на Коруин? — попита Дери. И тримата тръгнаха към централния двор, като Морган и Дънкан носеха саби, а Дери въртеше в ръце шапката си.

— Не само че могат, но и ще го направят, ако не сторим нещо — отвърна Морган. — С тази цел Дънкан и аз тръгваме за Дхаса довечера. Прякото обръщение към Курията може и да е безсмислено, те сигурно няма да ни изслушат, независимо какво ще им кажа. Но Лорис не ни очаква. И аз може би ще успея да ги впечатля достатъчно, че да ги накарам да обмислят още веднъж какво искат да сторят. Ако обявят отлъчването при сегашната сила на Уорън, боя се, че провинцията ще тръгне след него на свещена война срещу дерините. Дори с цената на мнимо разкаяние, на изправяне пред Курията с молба за опрощение, трябва да предотвратя тази възможност.

— Мога ли да дойда с вас, милорд? — попита Дери с надежда, продължавайки да върви до Морган. — Мисля, че ще съм ви полезен.

— Не, ти вече ми беше полезен с много работи, Дери, а за тебе имам по-важна задача. След като поспиш няколко часа, искам да заминеш за Ретмут. Трябва да разкажеш на Келсън какво се е случило, а ние с Дънкан не можем да го направим, ако искаме да стигнем до Курията, преди да е станало късно. Ако Келсън вече е заминал за Кулди, тръгни и ти за там. От жизнено значение е да знае всичко, което ти ни разказа преди малко.

— Слушам, милорд. Да правя ли опити да се свържа с вас?

Морган поклати глава.

— При нужда ние ще се свържем с тебе. А сега иди да дремнеш. Искам да тръгнеш още по светло.

— Слушам.

Дери си отиде, а Дънкан поклати глава и въздъхна.

— Какво има? — попита Морган. — Да не си се отчаял?

— Поне не съм във възторг.

— Братовчеде, май отново си прочел мислите ми. Хайде, време е да обсъдим всичко. След час Хамилтън ще събере офицерите ми за последни инструкции. Струва ми се, че днешният ден ще е много дълъг.

В слабия предутринен дъждец на една уличка в Корът Дънкан Маклейн затегна конския колан и смени стремената, а после отиде тихо до главата на животното и зачака. Вторият чифт юзди, закачен на лявата му ръка, се изплъзна незабелязано, когато конят на Аларик, все още без ездача си, тръсна глава в ледената мъгла. Износената кожа на хамута изскърца под мушаменото покривало върху седлото, когато животното пристъпи напред. По-настрани космато товарно пони, отрупано с денкове, съдържащи нещавени кожи, повдигна глава и изпръхтя въпросително, а после отново заспа.

Дънкан се бе уморил от чакане. Дъждът, започнал на мръкване, продължи през цялата нощ. По-голямата част от това време Дънкан прекара в често прекъсвана кратка дрямка в един от близките малки търговски складове.

Преди малко пратеникът му бе съобщил, че Аларик е тръгнал и скоро ще пристигне на мястото на срещата. Затова Дънкан го чакаше под дъжда, а грубото кожено наметало бе повдигнато до брадичката му в съответствие с обичая на ловците от Дхаса. Яката и качулката му също бяха вдигнати, за да го пазят от ледения вятър и дъжда. Наметалото вече бе потъмняло около рамената, където влагата се бе просмукала надолу. Дънкан усещаше студа от бронята на ризницата въпреки дебелата вълнена фланела без ръкави под нея. Той подуха пръстите си в ръкавиците и потропа нетърпеливо с крака. С пръстите на краката си усети мократа кожа на ботушите и се намръщи. Отново се зачуди защо Аларик се бави така дълго.

В тази миг вратата на къщата вдясно се отвори и една висока, облечена в кожена дреха фигура застана на пътеката, образувана от светлината. Аларик тръгна между конете и хвана Дънкан за рамото, сякаш за да му вдъхне увереност, преди да погледне мрачното сиво небе.

— Съжалявам, че се задържах — прошепна той, а после отметна покривалото и избърса седлото почти до сухо. — Имаше ли някакви проблеми?

— Само мокри крака и мокро настроение — отвърна весело Дънкан, после отви седлото на своя кон и се метна в него. — Да се махнем оттук и всичко ще се оправи. Защо се забави?

Морган измънка нещо и провери наново колана на коня.

— Войниците ми задаваха много въпроси. Ако Уорън реши да нападне крепостта, докато ние отсъстваме, Хамилтън ще има много работа. Това е още една причина да запазим заминаването в тайна. Колкото до хората от Коруин, те знаят, че херцогът им и верният му братовчед изповедник са се усамотили в покоите на двореца, за да може споменатият херцог да поговори със съвестта си и да се разкае.

— Ти ли ще се разкайваш? — изсмя се Дънкан, докато братовчед му скочи в седлото.

— Да не искаш да кажеш, скъпи братовчеде, че съм истински безбожник? — попита Морган с усмивка и хвана юздите на товарното пони, минавайки със своя кон пред Дънкан.

— Няма такова нещо — поклати глава Дънкан. — И все пак, ще тръгваме ли или ще останем в това мрачно място?

— Тръгваме — отвърна натъртено Морган. — Хайде, иска ми се да бъдем в стария „Св. Неот“ преди залез-слънце, а това е цял ден езда при хубаво време.

— Чудесно — измърмори Дънкан под нос, докато потегляха в тръс по пустинните улици. — Цял живот съм мечтал за това.

Морган остана неподвижен за десетина секунди, а защитните му сили на дерини се появиха автоматически, докато той издирваше опасността. Луната светеше съвсем слабо, а сенките бяха дълги, но без съмнение в тъмнината наляво имаше нещо блестящо. Мислеше дали да извика, защото това можеше да е Дънкан. Но надали, иначе изострените му сетива вече щяха да са го открили. Ако някой се спотайваше в сенките, Морган не го познаваше.

Много внимателно, съжалявайки, че не се е сетил да вземе меча си, Морган тръгна наляво през църковния кораб, за да разузнае обстановката. Краищата на пръстите му се плъзгаха по външната стена, докато се промъкваше по страничната пътека до централния витраж. Мъждукането бе изчезнало още когато бе помръднал и сега той видя, че в този ъгъл на развалините няма нищо особено. Любопитството му обаче бе събудено.

Какво ли можеше да свети така ярко след толкова години? Стъкло? Случайно отражение на лунната светлина в застояла вода? Или нещо по-страховито?

Той долови слаб звук на отдалечаващи се стъпки по посока на разрушения олтар. Обърна се и замръзна, а в ръката му блесна готов за действие стилет. Не ставаше дума за въображение, нито пък за лунна светлина или застояла вода. Там имаше нещо!

Напрегнал зрение и слух, Морган чакаше и почти се надяваше да види как призрачното очертание на някой отдавна умрял монашески дух се изправя от разрушения олтар. Вече бе решил, че нервите му си правят лоша шега с него, когато един едър сив плъх изскочи неочаквано от прикритието си в развалините и се насочи право към него.

Морган изсъска от изненада и скочи настрана от пътя на животинчето, после въздъхна облекчено и тихо се засмя, когато плъхът избяга. Погледна назад към разрушения олтар, упреквайки се за своята детинщина, след това тръгна уверено по коридора.

Над ъгъла, който бе привлякъл вниманието му, все още имаше част от покрив, но подът бе изкривен и затрупан с боклуци. На задната стена бе запазена поставката на олтар, макар и със счупени краища и голяма пукнатина, сякаш нанесена от силни удари. В миналото в нишата, издълбана в стената, е имало мраморна статуя.

Сега обаче от нея бяха останали само стъпалата. И те, и напуканата плоча, и парчетата счупено стъкло и камък бяха неми свидетели на ужасното денонощие преди двеста години, когато бунтовниците бяха плячкосали манастира. Морган неволно се усмихна, когато погледът му се спря на стъпалата на статуята. Чудеше се кой ли е бил този нещастен светец, чиито обути в сандали стъпала все още тъпчеха разбитите мечти на това място. После погледът му падна върху късче посребрено стъкло, все още залепено за основата под стъпалата. Разбра, че е открил източникът на неуловимата светлина.

Върху замърсената плоча още имаше късчета сребро, и рубин — парченца от разбитата мозайка, която някога бе покривала нишата, разположена точно над олтара. Варварите я бяха разбили по същия начин, както бяха натрошили и статуите, цветните витражи във високите прозорци, мрамора и настилките по пода, ценните украшения по олтара.

Морган се протегна със стилета си, за да изчовърка парчето стъкло, но после се замисли, поклати глава и прибра оръжието в калъфа върху китката на ръката. Това единствено парченце сребро, което все още се задържаше на първоначалното си място, бе победило бунтовниците, времето и природната стихия. Можеше ли неизвестният светец, в чиято чест бе изваяна статуята, да направи същия извод за своите последователи — хората?

Според Морган отговорът бе отрицателен. Времето бе унищожило дори името на светеца. Или може би не?

Свивайки замислено устни, Морган прокара пръсти по очукания край на олтара, после се наведе, за да го разгледа по-внимателно. Както бе предполагал, върху камъка бяха издълбани букви, но техните сложни завъркулки бяха почти унищожени от гнева на грабителите, разразил се преди двеста години. Първите две думи можеха да се разчетат при малко въображение — „ЛИКУВАЩИ БОЖЕ“, това бяха обикновените думи за този вид олтари. Но следващата дума бе изтъркана, по-следващата — също. Успя да различи само буквите С-Е-И, които може би значеха „свети“. Последната дума беше името на светеца. Той успя да разчете полуразрушена буква К, после А, а в края Р. Дали не беше свети Камбър?

Морган се изправи и подсвирна тихичко на себе си. Отново свети Камбър, покровителят на деринската магия. Ясно защо грабителите бяха се старали да унищожат всичко. Дори се учуди, че все пак нещо беше останало.

Морган се отдалечи на няколко крачки и се огледа объркано. Искаше му се да има време и да разучи всичко по-подробно. Ако този ъгъл на църквата бе посветен на свети Камбър, имаше вероятност недалече да се намира и Порталът към отвъдното. Разбира се, дори и да действаше все още, а това бе малко вероятно след толкова години забвение, той вече не водеше никъде. Единствените други подобни портали, за които знаеше, че съществуват, се намираха в Ретмут — в кабинета на Дънкан и в ризницата на катедралата, но Морган нямаше намерение да ходи там. Целта му беше Дхаса.

По принцип идеята беше абсурдна. Порталът сигурно е бил разрушен преди векове, дори и сега да го откриеше. Пък и нямаше време да го търси.

Задържайки прозявката си, Морган се огледа наоколо за последен път, отправи небрежен поздрав към нозете на свети Камбър, след това се запъти бавно към мястото за почивка. Утрешният ден щеше да даде отговори на много въпроси, след като се срещнеха с Курията на Гуинид. А сега отново бе почнало да вали. Дъждът сигурно щеше да го приспи.

Бяха изминали почти три часа от изгрев-слънце, когато Морган и Дънкан стигнаха северния край на прохода Гънъри. Денят беше ясен и безоблачен, но малко студен, а конете пристъпваха бодро в свежия утринен въздух. Вече усещаха, че наблизо има вода и наистина езерото Джашан се намираше зад дърветата, обграждащи светилището на свети Торин, на по-малко от километър пред тях. Ездачите, отпочинали след дългия преход от миналия ден, оглеждаха небрежно околностите, всеки замислен за това, което предстоящият ден можеше да им донесе.

Районът на граничната планинска област, където Дхаса се бе сгушила между върховете, бе покрит с лесове. В тях растяха високи дървета и се въдеше разнообразен дивеч. Потоците и езерата бяха в изобилие, но по непонятни причини скалният материал бе оскъден. Естествено планинските недра бяха от скала, а в някои райони преобладаваше каменистата почва и нищо не можеше да расте. Те обаче се намираха във високата част на планината, много над горския пояс. Тези места не бяха удобни за обитаване. Затова хората от Дхаса изграждаха къщите си и целите си градове от дърво. Дървеният материал бе разнообразен и в достатъчно количество, а влагата на планинския въздух почти изключваше опасността от пожар. Дори светилището, където след малко щяха да спрат двамата пътници, бе построено от дървесина във всевъзможни оттенъци и шарки, които се срещаха в околностите. Това съответстваше на природните особености на района, още повече че Торин бил светец от лесовете.

Можеше само да се предполага как Торин е спечелил славата на светец. Фактите за живота му бяха малко, а повечето от многобройните легенди имаха съмнителен произход. Знаеше се, че е живял петдесетина години преди Реставрацията, в апогея на властта на дерините по време на Междуцарствието. Знаеше се, че е потомък на бедно семейство от благородното потекло на прочути ловци, в което всички мъже заемали по наследство мястото на пазачи на обширния горски район, разположен на север. Почти нищо друго не бе известно със сигурност.

За него се разправяше, че имал власт над горските зверове, които закрилял, че е вършил много чудеса. Говореше се, че веднъж спасил живота на един от легендарните крале на Гуинид, който ловувал в кралските горски резервати през едно бурно октомврийско утро. Обаче никой не можеше да си припомни как точно е станало това.

Така или иначе, свети Торин бе обявен за покровител на Дхаса скоро след смъртта си. Почитта към него бе станала неделима част от живота на този планински народ. Жените обаче не взимаха участие в проявите на почит към светеца — за тях се застъпваше света Етълбърга. Но пълнолетните мъже от всички страни, които искаха да отидат в Дхаса по южния път, трябваше най-напред да посетят светилището на свети Торин. Там им подаряваха полиран мелхиоров знак, който потвърждаваше, че са сред посветените. Едва след като бяха изявили уважението си към свети Торин, те имаха право да отидат при лодкаря, който прекарваше пътниците през голямото езеро Джашан към самия град Дхаса.

Отказът да се посети светилището в най-добрия случай можеше да привлече нежелателно внимание. Дори и да се подкупеше лодкаря, за да осигури пътуването през езерото — друг път до Дхаса просто нямаше — нито един гостилничар или ханджия нямаше да обслужи хора, които не носеха знака за посещение на светинята. Почти сигурно беше, че всякакви опити за по-сериозна работа в града щяха да се натъкнат на същата съпротива. Жителите на Дхаса бяха непримирими по отношение на своя светия. Само ако разберяха, че в града има чужденци, които не проявяват нужната степен на уважение, щяха незабавно да окажат всякакъв вид натиск. Поради тази причина пътниците почти никога не забравяха да покажат уважението си към светилището на свети Торин.

Мястото за чакане, накъдето Морган и Дънкан насочиха конете, беше тревисто и влажно. Това малко, частично оградено парче земя, настрани от главния път, даваше възможност на пътешествениците и конете им да си починат и да се приготвят за посещение при свети Торин. Груба, пострадала от времето, дървена статуя на горския светец, протегнал ръце за благословия, се виждаше в далечния край на площадката. Огромни потънали във вода дървета простираха възлести клони над главите на поклонниците.

На площадката имаше и други посетители, но знаците на шапките им показваха, че те вече са направили поклонението и сега просто си почиваха в района. В другия край на двора някакъв слаб човек в дрехи на ловец, каквито носеха Морган и Дънкан, смъкна шапката си и влезе в светилището.

Морган и Дънкан слязоха от конете и ги вързаха за желязната халка, прикрепена към долната част на каменния зид, а после застанаха да чакат ред. Морган разхлаби каишката, придържаща тясната му кожена шапка под брадичката, а след това раздвижи светлорусата си глава, за да премахне схващането на врата си. Искаше му се да свали шапка, но с това рискуваше да разкрие самоличността си. Не можеше да поеме този риск, ако желаеше да пристигне навреме за събирането на Курията от архиепископа. Малко бяха мъжете с ръста на Морган, които имаха златиста коса, а той не искаше да го познаят.

Дънкан погледна към пътешествениците, заели другия край на площадката, а после се обърна към светилището и се наклони незабележимо към братовчед си.

— Учудва ме как използват дървения материал по тези места — каза той с тих глас. — Този параклис сякаш е изникнал от самата земя, непипан от човешка ръка, пораснал като гъба за една нощ.

Морган се засмя, а после се огледа, за да види дали са го забелязали другите богомолци.

— Въображението ти е неудържимо тази сутрин, братовчеде — смъмри го той почти без да движи устни, продължавайки да се озърта. — От векове жителите на Дхаса са известни като прочути майстори на дървото.

— Сигурно е така — съгласи се Дънкан. — И все пак в това място има нещо зловещо. Не го ли усещаш?

— Това е излъчването на святост, което съществува във всички такива места — отвърна Морган, поглеждайки накриво братовчед си. — В действителност тук то дори е по-слабо от обикновено. Не мислиш ли, че те гризе твоята разкаяла се съвест на свещеник?

— Невъзможен си — измънка като на себе си Дънкан. — Знаеш ли го? Казвал ли ти го е някой?

— Прекалено често, при това с поразително постоянство — призна си усмихнатият Морган. Той се огледа, за да види дали някой не проявява специално внимание към тях, после се приближи до Дънкан и стана сериозен.

— Между другото — промълви той, почти без да движи устни, — не съм ти казал какво преживях миналата нощ. Струва ми се, че страничният олтар на „Св. Неот“ навремето си е бил посветен на свети Камбър. Когато бях там няколко минути ми се струваше, че светецът отново ще ме посети.

Дънкан изпита желание да се обърне към братовчед си и да го погледне, но се удържа.

— И какво стана? — попита той тихо, въпреки че му се искаше да извика.

— Видях само един уплашен плъх — подметка Морган. — Боя се, че останалото бяха просто нерви. Така че, както виждаш, тези истории се случват не само с теб.

Той забеляза, че по пътя се движи някой и ръгна Дънкан в ребрата.

Двама конници току-що се бяха показали от завоя и вероятно това бе привлякло вниманието му, защото конете им се движеха не в галоп, а ходом. Носеха еднакви униформи в кралскосиньо и бяло. В същия момент към тях се приближиха още двама, а след това още и още двама.

Морган и Дънкан преброиха шест двойки ездачи, след което от завоя се показа малка карета. Рамките на каретата бяха черни, а останалата част бе боядисана в синьо. Теглеха я четири пъстри коня с покривала и пера, също в синьо и бяло. Дори само облечените в униформи въоръжени конници биха привлекли вниманието на всеки по калния път към Дхаса през това пролетно утро, а присъствието на разкошната карета засилваше още повече първоначалното впечатление. Някаква важна личност се бе запътила към Дхаса. Имайки предвид неутралния статут на града, това можеше да е всеки.

Каретата и охраната й се приближаваха, а в същото време поклонникът излезе от светилището и тръгна към тях. Върху островърхата му кожена шапка проблясваше с мека светлина яркия знак на св. Торин. Тъй като Морган не се помръдна, Дънкан отвърза меча си и го окачи на седлото на коня, а после с бърза стъпка се запъти към светилището. Знаеше, че няма право да внася оръжие в този свят дом.

Конниците почти се бяха изравнили с Морган. Когато минаха край него, той забеляза блестящите атлазени елеци и долови приглушеното тракане на ризниците под тях, примесено с дрънченето на юзди и шпори. Неочаквано конете на каретата затънаха до колене в калта, точно когато бяха стигнали до площадката за чакане. Каретата подскочи и рязко спря, защото едно от колелата беше заседнало и конете не можеха да изтеглят товара си.

Кочияшът ги шибаше с камшика и викаше, но за учудване на Морган, не ги напсува. Двама от ездачите хванаха за юздите водещите коне от каретата и се опитаха да ги изтеглят напред, но без резултат. Каретата бе заседнала здраво.

Морган скочи от зида, където се бе настанил удобно, и се загледа внимателно в спрялата процесия. Знаеше, че ще го накарат да помогне. Облечените в атлаз ездачи нямаше да искат да се цапат, помагайки на каретата да се измъкне, особено когато наблизо имаше простосмъртни. А за всички външни хора херцогът на Коруин в момента беше простосмъртен. Значи трябваше да се държи по съответния начин.

— Хей, ти! — извика един от ездачите, насочвайки коня си към Морган и другите поклонници и махайки с камшика си за езда. — Ела и помогни да измъкнем каретата на дамата!

Значи каретата беше на някаква дама. Затова кочияшът не псуваше конете си.

Морган се поклони и побърза да иде до колелото, после го подпря с рамо и блъсна с всичка сила. Каретата не се помръдна. Още един човек се хвана за колелото до Морган и се напрегна при новия опит, а и няколко други поклонници подхванаха колелата от другата страна.

— Когато дам знак — извика ездачът на първия кон, придвижвайки се до предната част на каретата, — шибни конете с камшика и ги подкарай, а вие долу при колелата бутайте. Готов ли си, кочияш?

Кочияшът кимна и вдигна камшик, Морган пое дъх.

— Хайде сега!

Конете потеглиха, Морган и останалите забутаха с всички сили, колелото се заклати. След това каретата започна бавно да се измъква от ямата. Кочияшът я изчака да мине няколко метра напред, а после спря. Първият ездач се върна с коня си назад към Морган и останалите богомолци.

— Дамата благодари на всички ви — извика той и вдигна камшик за приятелски поздрав.

Морган и останалите се поклониха.

— Освен това тя иска да ви предаде личната си благодарност — каза един приятен и звучен глас от вътрешността на каретата.

Морган вдигна глава и бе поразен от две невероятно сини очи, каквито никога не бе виждал, и от бледото лице с нежен овал, което бе удивително красиво. Лицето бе обгърнато от гладък облак златисточервеникава коса, която се спускаше от двете му страни като огнени крила, и преминаваше в прическа, украсяваща като коронка главата. Нослето беше малко и едва-едва вирнато нагоре, устата — широка и щедра, обагрена в нежния цвят, който по всички закони на природата можеше да принадлежи само на една прекрасна роза.

Тези невероятно сини очи се спряха върху него само за миг, но и той стигаше, за да запечата завинаги образа й в съзнанието му. А после спрялото време продължи своя ход и Морган дойде на себе си, защото успя да отстъпи назад и да се поклони неумело. Навреме си спомни, че не трябваше да се държи като изискания и галантен лорд Аларик Морган, затова промени по нужния начин думите, които искаше да изрече.

— Удоволствие е за ловеца Елън да бъде ваш слуга, милейди — промълви той, опитвайки се безуспешно да отклони поглед от нея.

Водещият конник се изкашля и застана между тях, слагайки края на камшика си за езда внимателно, но твърдо на рамото на Морган.

— Достатъчно, ловецо — каза той. В гласа му се появиха нотки на авторитет. — Милейди иска да продължи пътуването.

— Разбира се, добри ми господине — промълви Морган и се отдалечи от каретата, не сваляйки поглед от дамата. — Нека Бог е с вас, милейди!

Дамата кимна и отново се скри зад завеската, но една малка чорлава червенокоса главица изникна на прозореца и се загледа с широко отворени очи към Морган. Дамата поклати глава и прошепна нещо в ухото на детето, усмихна се на Морган, след което и детето, и тя се загубиха от погледа му. И Морган се усмихваше, докато каретата потегли и продължи пътя си. Дънкан излезе от светилището и запаса меча си около кръста. На ловната му шапка бе прикрепен знакът на Торин. Морган въздъхна и се върна към конете, за да остави собствения си меч. После с решителни стъпки прекоси широкия двор и влезе в преддверието на светилището.

Стаята бе малка и мрачна. Морган веднага забеляза решетката от дърворезба с многобройни отвори, която прикриваше стените от двете страни. Под ботушите му кънтеше кухото ехо на паркетната настилка. В другия край на помещението имаше покрити с резба двойни врати, които водеха към самата светиня. А зад дясната решетка имаше някой. Морган погледна натам и кимна с глава.

Това трябваше да е монахът, който стоеше винаги в преддверието — хем да изслушва изповедите на каещите се, които искаха да облекчат душите си, хем да пази светилището, в което посетителите влизаха без оръжие и един по един.

— Нека бог те благослови, свети братко — промълви Морган с най-благочестивия глас, на който бе способен.

— Да благослови и тебе, и близките ти — отвърна монахът с писклив шепот.

В отговор на благословията му Морган се поклони леко и се запъти към двойните врати. Когато сложи ръце на дръжките на вратите, чу как монахът се размърдва в дървената си кабинка. Дойде му на ум, че може би е избързал. Обърна се и погледна по посока на монаха, надявайки се, че не е събудил у него подозрение, а монахът се изкашля.

— Не желаеш ли да се изповядаш, синко? — в стържещия му глас прозвуча надежда.

Морган поклати глава и тръгна към вратите, после спря и в съмнение обърна глава към решетката. Не беше ли забравил нещо? В ъгълчетата на устата му се прокрадна лека усмивка, той бръкна в пояса си и извади малка жълтица.

— Благодаря ви, добри ми брате — каза той и потисна желанието си да се засмее. — А това е за безпокойството.

С умишлено недодялан жест той се протегна към решетката и сложи монетата в малката касичка. Обръщайки се наново към вратите, чу как монетката иззвъня и се затъркаля надолу по жлебчето, последвана от едва прикрита въздишка на облекчение.

— Иди си с мир, синко — промърмори монахът, докато Морган преминаваше през вратите. — Дано да получиш това, което търсиш!

Морган затвори вратите зад себе си и почака, докато очите му свикнат с още по-слабата светлина. Светилището на свети Торин не бе особено впечатляващо. Морган бе виждал и по-големи, и по-блестящи, и такива, които бяха изградени в памет на много по-известни и свети личности, в сравнение с неизвестния и чисто местен горски светия. Но тук той усещаше някаква особена привлекателност, която дори му се харесваше.

На първо място, параклисът бе изграден изцяло в дърво. Стените и покривът бяха дървени, олтарът беше един огромен къс, изрязан от гигантски дъб. Дори подът бе направен от малки, различни по вид, цвят и структура дъсчици, наредени в поразително красиви фигури и шарки. Стените бяха неравно издялани, покрити с груби кръстове в естествена големина. Високият сводест таван бе също така подпрян на груби греди.

Обаче най-силно впечатление му направи предната стена на параклиса. Човекът, изградил стената зад олтара, е бил удивителен майстор, познаващ всички видове дървен материал, с които можеше да разполага в района, както и начините да ги покаже най-красиво и контрастно. От краищата по посока към центъра се спускаха инкрустации от дърво, които зад кръста се издигаха като фонтан от дървена вода, замръзнала извън времето и пространството като символ на вечния живот, който ни очаква отвъд. Отляво се намираше статуята на свети Торин, издялана от един-единствен изкривен клон на гигантски дъб. С нея контрастираше кръстът пред олтара — тъмно дърво, бледа фигура, замръзнали и неестествено разпънати ръце във формата на идеална буква „Т“, глава повдигната, взор насочен напред. Истински властващ крал, а не страдащият на разпятието Син човешки.

Морган си помисли, че това изображение на Всевишния не му харесва. То унищожаваше човешкото в бога, почти обезличаваше атмосферата на живот и топлина, създавана от красивите и сякаш живи дървени стени. Дори синкавите светлинки на кандилцата и златистите сияния от свещите на поклонниците не стопляха хладния и отблъскващ вид на Небесния цар.

Морган потопи разсеяно пръсти в купела със света вода вдясно от вратите и се прекръсти, а после продължи по тесния коридор. Първоначалното му впечатление за святост бе разклатено от по-близкото запознаване с параклиса. Сега усещаше, че нещо не е наред. Липсваше му меча, провесен отстрани на кръста му. Искаше му се по-бързо да излезе от това място.

Той се спря до малката масичка, поставена в средата на коридора и запали жълта свещ, която трябваше да занесе до предната част на параклиса и да остави до олтара. Докато фитилът се разпалваше, спомените му за миг се върнаха към същия огнен цвят, който сякаш излъчваха косите на жената от каретата. После пламъкът на свещта се успокои, разтопеният восък закапа по пръстите му и стана време да върви по-нататък.

Вратичката на парапета на олтара бе затворена. Морган коленичи и се поклони, протягайки ръка към резето от другата страна на вратичката. Свещите на предишните посетители блещукаха на подставки зад оградката на олтара около образа на светеца. Резето се отвори със силно щракане и Морган се изправи. Тръгвайки напред, дланта му се одраска в нещо остро и от раната бликна кръв. Той инстинктивно поднесе одрасканото до устата си и премина през вратичката, чудейки се какво ли острие можеше да има на това място.

Наведе се, за да разгледа острието отблизо, продължавайки да лиже раничката. Внезапно цялата стая започна да се върти пред очите му. Преди да успее да се изправи, усети, че го понася кипящ водовъртеж и загуби представа за времето.

В ума му проблесна една мисъл — „Мераша“.

Вероятно с нея беше намазано резето на вратичката. Той я беше излизал. Но имаше и нещо по-лошо. Усещаше не само главозамайващия ефект на мерашата, към която бяха чувствителни всички дерини. Върху съзнанието му действаше друго присъствие, могъща нарастваща сила, която го заобикаляше отвсякъде и го влечеше към забравата.

Той падна и се опита да се измъкне от нея, боейки се, че е твърде късно, че нападението е много неочаквано, а лекарството — много силно.

Точно тогава към него се протегна огромна ръка, която изпълни цялата стая, обгърна го отвсякъде и угаси плаващата трептяща светлина.

Опита се да извика Дънкан, но болката заглуши разсъдъка му, после направи последно усилие да прогони зловещата сила, която го беше завладяла. Всичко обаче беше напразно. Струваше му се, че неговите викове ще разцепят небесата, но малка частица от съществото му разбираше, че и те бяха погълнати от тази сила.

Усети, че пада, но викът му увисна беззвучен и замръзнал в пустотата.

След това настъпи мрак. И забрава.

За този четвърт час, откакто Морган влезе в светилището на свети Торин, небето бе потъмняло. Мястото за чакане бе празно, ако не се броеше Дънкан и трите коня. Неприятният влажен вятър разбъркваше кафявата коса на Дънкан и духаше в лицето му дълги кичури от опашката на товарното пони, докато той се опитваше да вдигне левия заден крак на животното. Най-сетне понито повдигна крак, а свещеникът опря копитото в скута си и започна да изстъргва калта оттам с дръжката на кинжала си. Ниско на хоризонта се чуваше тътенът на гръмотевиците, предвещаващ нова буря. Дънкан погледна с нетърпение към светилището, продължавайки работата си.

Какво ли правеше Аларик толкова дълго? Отдавна вече трябваше да е излязъл. Можеше ли да му се е случило нещо?

Той пусна копитото на земята и се отдръпна, поставяйки кинжала в калъфката на ботуша си. Забавянето на Аларик бе необяснимо. Не че не беше вярващ, но никога братовчед му не би изгубил толкова време в едно затънтено планинско светилище, след като цялата Курия на Гуинид подготвяше заседание срещу него.

Дънкан се намръщи и се облегна на денковете върху понито, поглеждайки над хълбоците на животното към параклиса. После свали кожената си шапка и си поигра със знака на Торин, забоден върху нея, а след това завъртя шапката с пръсти. Може би нещо не беше наред. Трябваше да провери.

С решително движение Дънкан нахлупи шапката на главата си и напусна мястото за чакане. После размисли и се върна, за да върже конете заедно — може би щеше да им се наложи да тръгнат без бавене. Пресече двора към светилището. Когато влезе в преддверието, зад решетката от дясната му страна долови звуци на объркване и суматоха, след което скърцащият глас на монаха го заговори.

— В това място не се влиза с оръжие. Ти знаеш, че е свещена територия.

Дънкан се намръщи. Не му се искаше да нарушава местните обичаи, но в създадената обстановка не желаеше и да се разоръжава. Ако Аларик беше попаднал в беда, може би на Дънкан щеше да се наложи да осигури с бой оттеглянето на двамата. Лявата му ръка се премести почти несъзнателно върху дръжката на меча.

— Търся човека, който влезе тук след мене преди малко. Знаеш ли къде е той?

Последва високомерен отговор.

— Никой не е влизал в светилището, след като ти направи поклонение. А сега се махай заедно с оръжието си, иначе ще повикам помощ.

Дънкан се взря втренчено в решетката, в душата му пламна внезапно подозрение към монаха. Но въпреки това отговори любезно.

— Да не искаш да кажеш, че тук не е влизал човек в кожен ловен костюм и кафява шапка?

— Вече ти казах, че няма никой. А сега си върви.

Устата на Дънкан се стегна в презрителна гримаса и той промълви с леден глас.

— Тогава няма да възразяваш, ако сам се убедя в думите ти.

Той премина през двойните врати и ги остави широко отворени. До ушите му достигна протестиращ възглас, идващ отзад, но той влезе в светилището и затвори вратите, без да обръща внимание на виковете на монаха.

Дънкан повика на помощ цялата си чувствителност на дерини и я накара да търси откъде идва опасността, продължавайки да тича бързо по централния коридор. Както бе казал монахът, в параклиса нямаше никой, поне в момента. Но светилището имаше само един вход и един изход. Къде ли се беше дянал Аларик?

Приближавайки се до оградката на олтара, Дънкан огледа обстановката с подозрение, попивайки всички подробности с точната си памет на дерини. На подставката до олтара нямаше нови свещи, но една счупена и изгаснала свещ бе паднала на земята до стъпалата, които преди не беше забелязал. Обърна внимание на вратичката към олтара — дали тя беше затворена, когато бе минал през нея преди малко?

Нищо подобно.

Защо ли Аларик я бе затворил? Или по-точно, би ли я затворил Аларик? И ако да, то с каква цел?

Обърна се назад към двойните врати и забеляза, че те се затварят безшумно, а после зърна за миг тънка, подстригана по монашески фигура в кафяво расо, която бързо се скри в мрака.

Малкият монах го шпионираше. И вероятно щеше да се върне с подкрепленията, за които намекваше преди малко.

Дънкан се обърна с гръб към олтара и се наведе над оградката, за да пусне мандалото на вратичката. В този миг погледът му падна на нещо, което без съмнение не беше тук при предишното му влизане. Той се вцепени.

Една износена кафява кожена ловджийска шапка с ремъче за закачане под брадичката лежеше омачкана и хвърлена от другата страна на оградката.

Шапката на Аларик?

В съзнанието му се промъкна страшно подозрение. Дънкан се протегна към шапката, но не успя да я стигне, защото ръкава му се отърка в резето на вратичката и се закачи за него. Той се наведе и внимателно започна да го разглежда. Веднага забеляза малкото приличащо на игла острие, за което се бе закачил. Освободи ръкава и отстрани ръката си, а после се наведе, за да разгледа по-подробно стърчащото острие. Внимателно накара силата си на дерини да се съсредоточи и да докосне резето.

„Мераша“.

Силата му отскочи назад от тази неочаквана среща, а самият той усети по тялото си студена пот. С мъка овладя трепета си и инстинкта да побегне назад с най-голяма бързина. Падна на едно коляно и се опря на оградката, за да дойде на себе си. Пое няколко дълбоки, успокояващи глътки въздух.

Мераша! Сега всичко му стана ясно: затворената вратичка, шапката, резето.

С прозрението на силата си видя ясно какво се бе случило: Аларик доближава оградката на олтара по същия начин, както бе сторил преди него и Дънкан, със запалена свещ в ръка. После се пресяга зад вратичката, за да отвори невидимото резе. Вероятно очаква някакви по-големи опасности, скрити на това място, но не предполага, че обикновеното резе е затаило най-голямото предателство. Острието одрасква ръката му, а не ръкава, изпращайки по цялото му тяло омайващото лекарство.

А после — някой го чака притаен в засада, готов да нападне отслабналия от мерашата лорд полудерини, а след това да го отнесе нанякъде към неизвестна в момента съдба.

Дънкан преглътна с мъка и се огледа назад, внезапно почувствал колко близо се бе разминал със съдбата на своя роднина. Трябваше да бърза. Сърдитият малък монах щеше да се върне след малко с подкрепление. Но преди да напусне това място, Дънкан трябваше да се опита да влезе във връзка с Аларик. Ако не успееше да намери някакъв ключ за мястото, където братовчед му е отишъл или пък е бил пренесен, нямаше да има никаква представа къде да го търси. Как ли е могъл да се измъкне оттук?

Дънкан избърса изпотено чело в рамото си, после се наведе да издърпа кожената шапка през пръчките на оградката. Съсредоточи се и насочи сетивата си във всички посоки. Усети излъчване на болка, объркване, усилващо се затъмнение, което обгради и се прилепи към шапката, притисната до гърдите му. Усети и следа от тревогата, която бе накарала родственика му да свали шапката от измъчената си глава.

А после вътрешният му поглед напусна светилището, докосвайки за малко неизвестни мозъчни сигнали, принадлежащи на безбройните пътешественици по далечния път. Усети някакви бойци, които се приближаваха с определена цел в мислите, но от такова разстояние не успя да прочете точно каква беше тя. Усети зловещо черно присъствие, което можеше да бъде само на малкия монах, чийто разум бе обзет от гняв към нарушителя на скъпоценното му светилище.

И още нещо. Монахът беше виждал Аларик! Но не беше видял, нито пък очакваше да го види как си отива.

Дънкан прекъсна транса си и потръпна, после се опря отчаяно на оградката на олтара. Трябваше да се маха оттук. Монахът, който очевидно участваше в покушението над Аларик, щеше всеки миг да се върне с войниците. Ако искаше да помогне на родственика си, не трябваше да позволява да го пленят.

Дънкан с въздишка вдигна глава и огледа за последен път олтара и мястото около него. Трябваше незабавно да се измъква.

Но къде ли беше Аларик?

Дънкан нанасяше удари и отблъскваше нападения, финтираше и се отбраняваше, мъчейки се да държи нападателите на разстояние. Спирайки един нападател с дългата кама в лявата си ръка, той протягаше крак и изритваше оръжието на друг противник.

Но нямаше време да развие успеха си, защото на мястото на един обезоръжен противник идваха четири други с мечове. Случаен удар на меч проби защитата му отдясно и замалко щеше да го убие, но бронята го спаси. Преди да се е възстановил от това изпитание, някой хвърли горяща факла в лицето му.

Той се извъртя, но се подхлъзна в локва кръв и това го спаси. В момента, когато падаше на земята, силен саблен удар изсвири там, където до преди миг бе главата му. Ако ударът беше улучил целта, сигурно щеше да го обезглави. При падането Дънкан се преметна и се изправи на крака с отскок, при който почти изтърбуши един нападател, а после с отчаян удар покоси човека с факлата и рани още един. Бликналата кръв от наполовина отрязаната му глава обля Дънкан и противниците му с аленочервен фонтан. Безжизнените пръсти на нещастника изпуснаха факлата, а тя подпали кървавата слама.

Миризмата на изгоряла кръв бе много неприятна и силна, Дънкан се опита да стъпче пламъците, но не успя, защото непрекъснато трябваше да се защищава от атаките. Отстъпвайки под натиска на огъня и мечовете, за малко щеше да се препъне в Морган и противника, с който той се сражаваше. Двамата се бяха счепкали на пода, всеки опитвайки да удуши другия, като боецът на Уорън беше притиснал Морган.

Морган усещаше слабостта си от лекарството и явно губеше двубоя.

Дънкан хвърли един от нападателите върху сабята на другаря му, а после вдигна меча си, за да ликвидира противника на Морган. В този миг ръката му бе сграбчена отзад, а друга ръка обхвана врата му, опитвайки се да го събори на гръб. Измъквайки дясната си ръка, Дънкан нанесе силен удар, който попадна в стомаха на Уорън и го свали бездиханен на пода. Усети как някаква кама се плъзна по бронята на гърба му, без да го засегне, а после се наведе и хвърли втория нападател през гърба си. Забеляза, че това беше Горони, който остана да лежи на земята в краката му.

Дънкан изръмжа от отвращение, наведе се и хвана Горони за яката на расото, после стъпи върху ръката, която още държеше камата, а Горони я изпусна и изкрещя от болка. Дънкан грубо го вдигна на крака, за да го използва като щит срещу ново нападение, стягайки врата му с лявата си ръка, за да го накара да се подчини. Останалите двама бойци на Уорън се отдръпнаха уплашено.

— Стой! — изкрещя Дънкан и вдигна меча си до гърлото на Горони. — Крачка напред и ще го убия!

Противниците му се спряха, погледнаха към Уорън за указание какво да правят, но вождът на бунтовниците лежеше на зацапаната с кръв слама и все още не можеше да дойде на себе си, и да им даде някаква заповед. Човекът с ранения крак бе изпълзял до един по-сериозно пострадал негов другар и се опитваше да спре кръвта от раните му. Стаята бе затихнала, чуваше се само пращенето на запалената слама зад гърба на Дънкан. Той се запъти към Морган, влачейки със себе си своя съпротивляващ се пленник. В това време братовчед му бе седнал върху един неподвижен нападател, удряйки с последни сили окървавената му глава в дървения под.

Да не би да се беше побъркал?

— Аларик — прошепна Дънкан, не смеейки да откъсне поглед от боеца на Уорън за повече от секунда. — Аларик, престани! Стига вече! Хайде, да се махаме оттук!

Морган се вцепени и сякаш неочаквано осъзна какво става наоколо. Погледна изненадано Дънкан, а после погледът му падна върху размазаното тяло под него. Разумът се върна в погледа му и той ужасен избърса ръцете си в дрехите.

— Боже мой — промълви той и с мъка се изправи на крака, опирайки се на рамото на Дънкан. После поклати глава. — Боже, нямаше смисъл. Защо ли съм го направил?

— Сега нямаме време за това. Трябва да се махаме — каза Дънкан, наблюдавайки пламъците зад хората на Уорън. Той тръгна към вратата, влачейки човешкия щит със себе си. — А тези любезни господа няма да се опитват да ни спрат, защото убийството на свещеник е сериозна работа, почти равна на убийството на двама свещеници.

— Ти не си истински свещеник — каза задъхано Горони, хващайки се за ръката на Дънкан с надежда да отслаби натиска върху гърлото си. — Ти си предател на Светата църква. Когато негово високопреосвещенство разбере какво си сторил…

— Да, не се съмнявам, че той ще вземе мерки — прекъсна го нетърпеливо Дънкан, без да сваля поглед от хората на Уорън, докато двамата с Морган приближаваха тежката обкована с греди врата. — Аларик, можеш ли да я отвориш?

Вратата беше тежка, украсена, обкована с желязо в горния край и заклещена със стабилна дъбова греда, накована с черни железни клинове. Морган повдигна гредата с голяма мъка, пъшкайки от напрежение. Но когато натисна самата врата, а после натисна още по-силно, тя не се отвори. Дънкан погледна назад, за да види какво ги задържа, а в това време Уорън се изправи поклащайки се на крака, подпомогнат от двамата останали живи негови адютанти, и се запъти към тях.

— Безсмислено е — каза Уорън, с мъка поемайки дъх. — Вратата е заключена.

— Отвори я — заповяда Дънкан — или той ще умре. Мечът му отново се насочи към гърлото на Горони, а свещеникът заскимтя.

Уорън се спря на пет-шест метра от Дънкан и се усмихна, разтваряйки ръце в знак на безсилие.

— Не мога да я отворя. Отец Белмърик я заключи отвън, по моя заповед. Горони може да е вашата гаранция, сър, но Белмърик е моята. Не вярвам, че ще успеете да се измъкнете, въпреки всичко.

Той посочи назад към разгарящия се огън и сърцето на Дънкан трепна. Пламъците се издигаха нагоре заплашително бързо, обгаряха облицовката на залата и вече облизваха старата боя върху украсените с дърворезба корнизи и фигурки. След като огънят се прехвърли върху покрива, а това щеше да стане в скоро време, пламъците щяха бързо да достигнат до самото светилище и цялото място щеше да се превърне в истински ад.

— Извикай Белмърик — каза Дънкан спокойно, опирайки острието на меча си в гърлото на Горони.

Уорън поклати глава и скръсти ръце на гърдите си.

— Ако ние умрем, вие също ще умрете.

Уорън се засмя.

— Цената си струва.

Дънкан погледна към Морган.

— Как се чувстваш?

— Чудесно — прошепна Морган, едва преглъщайки и придържайки се за гредите на вратата, от страх да не изгуби съзнание. — Спомняш ли си, Дънкан, какво направих веднъж с една заключена врата?

— Това е невъзможно. Сегашното ти състояние не позволява…

Дънкан внезапно спря и наведе глава, разбирайки какво има предвид Морган. Единственият им шанс беше Дънкан да използва силите си на дерини и да преодолее ключалката. Но ако го направеше в присъствието на Горони, щеше завинаги да разкрие, че е дерини. Както го беше предупредило видението на пътя, щеше да настъпи времето, когато Дънкан трябва да направи избор. Това време бе дошло сега.

Той погледна към Морган и кимна едва забележимо, а после посочи с глава към Горони.

— Можеш ли да се оправиш с този приятел?

Морган кимна в знак на съгласие.

Дънкан предаде Горони в ръцете на Морган, връчи му дългата кама и сложи в ножницата окървавения си меч. После повдигна въпросително глава към Морган, докато той хващаше главата на Горони, но всичко изглеждаше наред. Дънкан си представи какво струва на Морган това усилие в сегашното му състояние, но нямаше какво да се прави. Той въздъхна и съсредоточи вниманието си върху вратата.

Пръстите му я усещаха топла и гладка. Погледна през горната решетка и видя къде би трябвало да е заключващият механизъм. После сложи внимателно ръце върху ключалката, затвори очи, накара съзнанието си да обгърне механизма и започна да опипва мислено съставните му части. На челото му изби пот, в процеса на работата ръцете му се овлажниха. След това се чу щракане от вътрешността на вратата, последвано от още едно, и още едно. Поглеждайки назад към Уорън и хората му, Дънкан бутна силно вратата — и тя се отвори.

— Боже мой, и той е един от тях — прошепна Горони и затвори очи с побледняло лице. — Една деринска змия в пазвата на самата църква.

— Млъкни, Горони, или ще те промуша — каза спокойно Морган.

Очите на Горони се изцъклиха и той се сви, защото камата на Морган опря във врата му. Той не посмя да изрече нито дума повече. Уорън обаче не можеше да мълчи.

— Дерини? Господ ще те порази за това, нещастно дяволско изчадие! Отмъщението няма да ти се размине и…

— Да се махаме — промълви Дънкан тихичко, после подхвана Горони и избута братовчед си през вратата. Уорън и хората му ги последваха. — Отивай при конете и тръгвай. Ще те настигна.

Морган започна да изкачва малкия наклон към предната част на светилището, а Дънкан изтегли протестиращия Горони през вратата, после я затвори и с усилие на волята заключи отново механизъма. Уорън и хората му се скупчиха до решетката на вратата и впериха поглед навън. Уорън бълваше проклятия, а Дънкан повлече Горони нагоре по склона.

Близо до върха той намери братовчед си паднал на земята, обърнал ужасен поглед към високата клада, издигната сред купища от дърва. Около кладата висяха железни вериги, приготвени да оковат съпротивляващите се жертви. Пред втренчения поглед на Морган една факла пушеше и капеше, подухвана от вятъра.

— Аларик, да тръгваме!

— Трябва да я изгорим, Дънкан.

— Да я изгорим ли? Да не си луд? Нямаме време за… Аларик!

Въпреки протеста на Дънкан, Аларик запълзя към факлата. Двоумейки се, Дънкан погледна назад към светилището, после към Аларик, а след това блъсна грубо Горони и го обърна с лице към себе си.

— Сега те пускам, Горони. Не защото заслужаваш да живееш, а защото е по-важно да помогна на този човек, отколкото да удовлетворя желанието си за отмъщение заради онова, което си му сторил. Махай се, преди да съм размислил!

С един ритник той изпрати Горони надолу по хълма, а после изкачи няколкото останали крачки до Морган. Херцогът бе стигнал до факлата и се мъчеше да я извади от земята, а очите му бяха изпъкнали от усилието. Дънкан извика, измъкна факлата от ръцете на братовчед си и я хвърли върху дървата, натрупани на кладата. Видя как за миг те се подпалиха и запламтяха. После подхвана Морган под мишницата и му помогна да се изправи. Двамата с клатушкане продължиха нагоре по склона.

Далече надясно монахът Белмърик и няколко войника се спускаха тичешката по хълма към Горони и заключената врата. Един от войниците се отдели от групата и тръгна към бегълците, но Белмърик извика нещо, което Дънкан не можа да долови, после махна с ръка и войникът се върна при останалите.

Светилището гореше. В бъркотията Дънкан и Морган най-сетне стигнаха до мястото за чакане. От параклиса се издигаха кълба дим, които обхванаха и дървените основи на постройката. Дънкан повдигна Морган и го настани в седлото, омота юздите около ръката му, после скочи на своя кон. Насочван само с колене, конят на Дънкан изхвърча в галоп от двора на светилището, а копитата му изпръскаха с парчета кал пътниците, минаващи под прострените ръце на горския светец. Морган галопираше на половин корпус отзад, вкопчил се за гривата на коня си със затворени очи, невярващ, че изпитанието вече е свършило. Дънкан погледна назад и видя пламтящия свети Торин, с черни вълни дим издигащи се към сивите буреносни облаци, а на този фон — силуетите на беснеещите Уорън и Горони, които размахваха юмруци след оттеглящите се благородници дерини. Никой обаче не тръгна да ги преследва.

С тъжна усмивка Дънкан се наведе към врата на коня, за да вземе пуснатите юзди, а после забави ход, за да може Морган да ги настигне. Братовчед му едва ли бе в състояние да язди, още по-малко да взема важни решения. Но Дънкан не се съмняваше, че и той би се съгласил с неговия план: да отидат при Келсън, колкото могат по-бързо. След като новините за събитията от тази сутрин стигнат до архиепископите, Келсън вероятно щеше да стане следващата цел на църковната забрана. Дънкан знаеше, че Аларик би желал да е редом с младия крал, ако това се случи.

Разбира се, след сутрешните събития срещата с Курията на Дхаса бе немислима. Вероятно още преди денят да свърши Аларик и той щяха да бъдат отлъчени от църквата и поставени извън закона. Не беше възможно и да се върнат без проблеми в Коруин. След като бъде наложено отлъчването, а сега вече нямаше съмнение в това, в Коруин щеше да пламне гражданска война. Ала поне още няколко дни Аларик нямаше да е в състояние да се справи с тази задача.

Дънкан се протегна и пое юздите на коня на Морган, после пришпори коня си, защото една гръмотевица изтрещя заплашително. Аларик трябваше по-скоро да си почине. Може би в „Св. Неот“, където се бяха спрели предишната нощ. Ако имаха късмет, Дънкан може би щеше да открие в развалините действащ Портал към отвъдното. Аларик бе споменал за олтар на свети Камбър. Порталът трябваше да е наблизо. Той би им спестил повече от ден езда до Ретмут, при Келсън. Трябваше само да го открият…

Започнаха да падат едри дъждовни капки, светкавици раздраха притъмнялото небе. След като се примири с мисълта, че ще трябва да язди в дъжда, Дънкан се настани по-удобно в седлото и се приготви за дългия път, като не сваляше поглед от братовчед си.

Много бяха причините, които караха двамата ездачи да пътуват в бурята. В най-скоро време Горони щеше да съобщи на архиепископите за залавянето на Морган и после за бягството му, и как Дънкан Хауърд Маклейн му се бе притекъл на помощ, и как същият монсиньор Маклейн, кралски изповедник и доскоро обещаваща звезда в по-низшата църковна йерархия, бе в действителност дерински магьосник.

Дори не му се мислеше за думите на Лорис, когато разбере за това.

Продължаваше да вали, когато Дънкан и Морган се спуснаха от планината. Проблясващите светкавици караха късния залез да изглежда като избелял. Гръмотевиците кънтяха, а ехото им се блъскаше в планинските върхове. Вятърът виеше в развалините на „Св. Неот“ и шибаше дъждовните капки в обрулените от годините сиви камъни и обгорените греди. Двамата конници прекосиха разрушения двор на манастира.

Дънкан, потънал в размисъл, нахлупи по-ниско качулката си. От дясната му страна Морган се беше сгушил върху коня, ръцете му с надянати ръкавици бяха вкопчени в предната висока част на седлото, а тялото му кимаше в такт с движението на животното. Преди няколко часа бе изпаднал в полузабрава и сега притъпеното му съзнание милостиво му спестяваше мъчителното напрежение на дългия път. Дънкан обаче разбираше, че братовчед му не може да издържи още дълго без почивка. Слава богу, най-сетне бяха стигнали до това закътано място.

Дънкан насочи коня си към края на сградата, където имаше покрив и завет. Той спря на същото място, където бяха прекарали предишната нощ. Морган се заклати в седлото, но после се сепна и дойде на себе си, когато конят му спря, а Дънкан скочи на земята. С безизразен поглед Морган се огледа наоколо, без да разбира нищо.

— Къде се намираме? Защо спряхме?

— Не се тревожи, в „Св. Неот“ сме — успокои го Дънкан, който се доближи до Морган и го хвана за рамената, за да му помогне да слезе от седлото. — Ще те оставя да си починеш и ще обиколя наоколо. Тука някъде трябва да има Портал към отвъдното. Ако още действа, ще можем да се пренесем чак до Ретмут.

— Ще ти помогна — отвърна със замаян глас Морган, а после, докато Дънкан го водеше към най-сухия ъгъл на старата сграда, се спъна и едва не падна. — Сигурно е някъде около олтара на Камбър, за който ти говорих.

Дънкан поклати глава, помогна на Морган да легне и коленичи до него.

— Ако е там, непременно ще го открия — каза той и накара братовчед си да се опре удобно на стената. — Но дотогава искам да подремнеш хубаво.

— Нищо подобно — започна да протестира Морган, опитвайки се с последни сили да седне, — не искам да обикаляш самичък, а аз да спя тук.

Дънкан се усмихна с разбиране, но с твърда ръка настани Морган да легне до стената и отново поклати глава.

— Точно това смятам да направя, приятелю. Този път нямаш думата по въпроса. Не се опитвай да спориш, за да не те карам насила да спиш.

— Не се съмнявам, че ще го сториш — промърмори кисело Морган и се строполи до стената с въздишка.

— Така е, затова се отпусни и си почивай.

Морган затвори очи, а Дънкан свали ръкавиците си и ги набута под туниката. За миг потри ръце, сякаш за да се приготви, а после погледна към братовчед си и се замисли, притворил светлите си очи. Пресегна се и сложи ръце отстрани до главата на Морган, като палците му се опряха до слепоочията му.

— Спи, Аларик — прошепна той. — Спи дълбоко, спи без сънища. Нека забравата отвее умората, та да се събудиш отпочинал.

После премина към безмълвна връзка на съзнанието и продължи.

Спи дълбоко, братко мой. Спи спокойно, не се бой. Аз ще съм съвсем наблизо.

Морган започна да диша бавно и равномерно, а красивото му лице се отпусна. След това потъна в дълбок сън без сънища. Дънкан отпусна ръце и го погледна, убеждавайки се, че братовчед му няма да се събуди, преди той да се е върнал. Изправи се и издърпа одеяло от седлото на коня си, за да покрие заспалия Морган.

Сега трябваше да търси Портала към отвъдното.

Дънкан се спря на прага на разрушената църква и уморено я огледа. Макар че се спускаше нощта, дъждът бе отслабнал и той можеше да види полусрутените стени на фона на небето. Наляво, където част от покрива се беше запазила, дупките на разрушения главен витраж го гледаха като празни очни кухини. Ярките им стъкла бяха угаснали завинаги заедно с живота на целия манастир. Проблесна светкавица и освети като ясен ден внушителната някога църква. Дънкан тръгна към олтара. Плитките локвички върху натрошения под отразяваха снопове светлина при всеки нов блясък на светкавица, прорязващ небето. Вятърът виеше в руините, сякаш протестираше за отдавна отминали престъпления и нещастия.

Дънкан стигна до първото стъпало на олтара и спря, представяйки си какво ли е било тук в дните, когато манастирът е процъфтявал, когато зад стените му са живели стотина монаси дерини, а учителите и благородните студенти са били многобройни.

Тогава процесиите са пристъпвали с трепет към олтара, гласовете са се издигали към небесата във възхвала на всевишния, придружавани от сладкия остър дим на тамяна, а восъчните свещи са хвърляли мека светлина. Струваше му се, че усеща всичко.

… „Ще отида до божия олтар.“

Светкавиците прорязаха небесата, сякаш да върнат Дънкан от размишленията му към действителността. Той се усмихна на наивността си. Изкачи се по стъпалата на олтара и отиде до разрушената плоча, после сложи внимателно ръце върху нея. Помисли си колко ли много други ръце на свещеници, подобни на неговите, бяха почивали на същото място в миналото. В представите си видя достолепието на това място във времената, когато олтарът е бил свещен, а после сведе глава и коленичи в знак на уважение към старото време.

В този миг изтрещя гръмотевица, той се обърна с гръб към олтара и си припомни проблема, който трябваше да реши.

Задачата му беше да открие деринския Портал към отвъдното. Да намери това магическо място в развалините на отдавна забравения дерински манастир с надеждата, че и след двеста години магията ще задейства.

Къде ли би сложил самият той Портала към отвъдното, ако беше строителят на тази църква преди четиристотин години? Щеше ли да повтори принципите на строителите на другите Портали, които Дънкан познаваше? Колко ли Портала имаше в Единадесетте кралства? Знаеше ли някой?

Дънкан познаваше два Портала. Единият беше в собствения му кабинет, първоначално построен, за да може кралският изповедник, който в миналото винаги е бил дерини, да има мигновен достъп до катедралата. Вторият Портал беше в ризницата на катедралата — една проста металическа пластинка върху пода под килима в параклиса с одеждите. Все пак никой не можеше да предскаже кога ще е необходимо да се въздейства на небесните врати с молитви и ходатайства за краля — поне така са мислили хората в древността.

Дънкан отново се върна към първоначалния въпрос: къде ли можеше да се намира Порталът тук, в „Св. Неот“?

Огледа църковния кораб от лявата и от дясната му страна и тръгна по разрушения под. Аларик му бе казал, че наляво от главния олтар има старинен олтар на Камбър, а това означаваше от дясната страна по посоката, накъдето се беше обърнал. Може би отговорът беше там. Свети Камбър беше покровител на деринската магия. Какво по-добро място за Портала, който действаше с тази магия?

От олтара не беше останало почти нищо. Дори в неразрушената църква той е бил съвсем скромна и тясна плоча, сложена до стената. Тежките удари бяха счупили и заличили лицевата част на мраморната плоча, така че буквите по нея почти не се виждаха. Но Дънкан успя да разгадае фразата „Ликуващи боже“ в началото на надписа, а въображението му помогна да попълни името „свети Камбър“. Нишата над олтара, овална в горния си край, все още поддържаше отчупените стъпала на светеца дерини.

Пръстите на Дънкан погалиха изтърканата плоча, а той се обърна да разгледа развалините от това удобно място, но след миг поклати глава. Порталът не можеше да е тука. Мястото беше твърде открито. Въпреки че магията е била общоприета преди и по време на Междуцарствието, когато е бил построен този манастир, архитектите дерини, изградили „Св. Неот“, никога не биха сложили Портала на такова открито място, пред любопитните очи на всеки посетител. Това не беше в стила на дерините.

Трябваше да се търси по-закътано място, може би някъде наблизо, тъй като присъствието на свети Камбър би могло да се смята за известна закрила, но в никакъв случай не пред очите на всички.

Тогава къде?

Обръщайки се към малкия олтар, Дънкан огледа стените от двете му страни, търсейки вход към стаите и по-скромните параклисчета, които трябваше да са по-назад. И той го намери — една срутена врата, полузакрита от паднали греди и обърнати каменни блокове. Без повече съмнения, той разрови достатъчно голям отвор, през който да мине пълзешката. Провря се и се озова в малка висока стаичка, която сигурно беше ризницата.

Дънкан пропълзя останалото разстояние и се изправи внимателно, навеждайки се, за да мине под гредите, които бяха паднали по време на пожара в параклиса. Подът беше затрупан с парчета от каменни блокове, гнило дърво, натрошено стъкло. Но срещу далечния край на стената имаше остатъци от малък олтар от слонова кост, а от двете му страни — парчета от сандъци и шкафове, а също така строшени окачалки за църковни одежди. Дънкан огледа стаичката с опитно око, примигвайки, когато някоя особено ярка светкавица озаряваше небето.

Някъде тука древните архитекти вероятно бяха сложили Портала. Дали нещо от него бе останало, на фона на всеобщото разрушение, за което говореха развалините?

Отваряйки си път с ритници и влизайки по-навътре в стаичката, Дънкан затвори очи и потърка уморено челото си с обратната страна на ръцете. Опитваше се да отвори разума си за възможни останали от миналото следи.

„Внимавайте, дерини, тук се таи опасност!“

Той уплашено обърна глава, наведе се и измъкна наполовина меча от ножницата. Отново проблесна светкавица. Зловещи сенки се подгониха по стените, но в стаичката нямаше никой, освен Дънкан. Той се изправи уморено и сложи меча на мястото му. Продължи да търси опасността.

Нима си бе въобразил този глас?

Не.

Възможно ли беше това да е глас на съзнанието, останал от древните стопани на „Св. Неот“?

Върна се внимателно на предишното си място до олтара от слонова КОСТ, после затвори очи и се съсредоточи. Този път гласът бе очакван, макар и не по-малко ужасяващ. Ясно беше, че се появява в собствения му разум.

„Внимавайте, дерини, тука е затаена опасност! От всички братя монаси останах само аз, а сега се опитвам да разруша този Портал с последни сили, за да не бъде осквернен. Внимавайте, хора от моя народ. Пазете се, дерини. Човеците убиват това, което не разбират. Свети Камбър, запази ни от тези ужасни злини!“

Дънкан отвори очи и се огледа, а после направи нов опит.

„Внимавайте, дерини, тука е затаена опасност! От всички…“ Дънкан прекъсна контакта и въздъхна. И така, това беше послание, оставено от последния дерини, защищавал това място. Той се бе опитал да унищожи Портала в последните мигове преди да умре. Дали беше успял?

Дънкан седна на пода и започна да изучава мястото, където беше стоял досега. После извади камата от ботуша си и разгреба боклуците от земята. Както бе очаквал, на пода се виждаше очертанието на квадрат, с размери около метър на метър. Подобно на Портала в катедралата, той вероятно е бил скрит под килима, който е бил унищожен много отдавна. Що се отнася до самия Портал…

Слагайки камата на мястото й, Дънкан постави внимателно ръце върху квадрата и извика силата си, надявайки се отчаяно, че ще усети слабия опияняващ натиск, който щеше да му съобщи, че е на прага на преминаването в отвъдното.

Но не усети нищо.

Опита се отново, и този път долови слаба вълна на мрак, на болка, а после началните думи на съобщението, което вече беше чул. А след това — нищо. Порталът бе мъртъв. Последният дерини бе успял.

С въздишка Дънкан се изправи на крака и се огледа за сетен път, избърсвайки ръце в дрехите. Въпреки всичко, трябваше да яздят до Ретмут. След като Порталът бе разрушен, не им оставаше друг избор. А оттам вероятно трябваше да продължат до Кулди, защото Келсън трябваше да присъства на сватбата на Бронуин и Кевин.

Нищо не можеше да се направи. Трябваше да отиде и да разбуди Аларик, за да потеглят наново на път. Ако имаха късмет, щяха да стигнат до Ретмут преди следващата нощ, и тогава никакво преследване не можеше да ги настигне.

— Не можеш да ме хванеш! — закачаше се Бронуин.

Тя намигна дяволито и се затича по градинската пътека с развети златисти коси, а синята й рокля се обви съблазнително около стройните й крака. Когато се спусна надолу, Кевин се опита да я хване за ръката, но не успя, затова се хвърли след нея с весел смях. Мечът се удряше в ботушите му и при всяка крачка можеше да го препъне, но той не обръщаше внимание на тази дребна подробност, а само го задържа, слагайки ръката си върху дръжката, като продължаваше да я гони по тревата.

Денят бе свеж, слънцето приятно топлеше, а Бронуин и Кевин току-що се бяха върнали от сутрешната езда по зелените хълмове около Кулди. Сега лудуваха в градината като две палави деца, тичаха и се гонеха между дърветата и статуите в официалната част на градината почти четвърт час, като Кевин бе преследвачът, а Бронуин — преследваната. Най-сетне Кевин успя да я хване зад един малък фонтан, заплаши я с пръст, после и двамата със смях се понесоха в кръг около водата.

Най-накрая Бронуин реши да смени посоката на гоненицата. Тя му се изплези предизвикателно, остави фонтана и хукна през тревата, но се подхлъзна и падна на едното си коляно. Кевин скочи към нея и я обхвана с ръце, после се наведе и неочаквано я целуна, и двамата паднаха на земята под тежестта му. Тя се отпусна в ръцете му, устните им се сляха в сладка целувка, упоителният възторг на момента ги накара да забравят всичко друго.

Неочаквано някой се закашля многозначително зад тях. Кевин замръзна и отвори очи, разбирайки, че са го забелязали, по въпреки това не бързаше да се отдръпне от Бронуин. Когато най-сетне го стори, видя как очите й гледат учудено през рамото му, едва сдържайки смеха си. След това видя лицето на баща си херцог Джеърд, който се усмихваше снизходително.

— Предполагах, че ще ви намеря тука — каза баща му, забелязвайки смутената усмивка на Кевин. — Стани и посрещни гостите си, сине.

Кевин се изправи на крака и подаде ръка на Бронуин, а после видя, че наистина не са сами. С баща му бяха дошли управителят на замъка, лорд Девърил и архитектът Римъл. Девърил едва сдържаше усмивката си, но Римъл, както обикновено, беше ужасно сериозен. До тях бяха застанали Келсън, Дери и червенобрадият херцог Иуон — един от членовете на кралския съвет. Келсън изглеждаше добре, макар че вятърът развяваше косата и дрехите му. Беше облечен в червени кожени дрехи за езда, усмихваше се и отвърна с приятелско кимване на поклоните на Кевин и Бронуин. После се отстрани, за да представи още един посетител — нисък набит човек с тъмни коси и ярки розово-виолетови дрехи. Това можеше да бъде само великият трубадур Гуидиън. Закръглената лютня бе преметната на златна връв през гърба му, а украсеният гриф бе изтъркан от честото ползване. Черните очи на трубадура проблясваха, докато той оглеждаше внимателно младата двойка.

Кевин хвърли поглед към Келсън и също се усмихна.

— Добре дошли в Кулди, господарю! — каза той, изтупвайки тревата от дрехите си, а после отправи същото приветствие и до останалите гости. — Вашето присъствие е чест за всички нас.

— Точно обратното, Гуидиън оказва чест на всички ни, лорд Кевин — усмихна се Келсън. — И ако ти го представиш на твоята дама, може би ще го убедим да ни изнесе един импровизиран концерт на открито още днес следобед.

Гуидиън изрази с поклон благодарността си към Келсън за любезните думи, а Кевин се усмихна и взе Бронуин за ръка.

— Бронуин, бих искал да ти представя несравнимия Гуидиън ап Пленит, прочут със своите песни и изпълнения на лютня. Маестро Гуидиън, това е лейди Бронуин де Морган, моята годеница. Именно тя, чула за вашата слава, настоя да накарам Аларик да ви изпрати при нас.

— Моя прекрасна лейди — измърка Гуидиън и свали своята развяваща се розова шапка в дълбок поклон, така че дългите му ръкави се плъзнаха по тревата. — За щастието да видя неземната ви красота бих рискувал дори да си навлека гнева на вашия благороден брат — той се наведе и целуна ръката й. — Простете ми, ако остана безмълвен във ваше присъствие, прекрасна лейди.

Бронуин се усмихна щастлива и наведе очи, а бузите й едва забележимо се изчервиха.

— Нали този певец е много любезен, Кевин? Маестро Гуидиън, ще се съгласите ли наистина да ни попеете следобед? Отдавна чакаме възможност да чуем вашата музика.

Гуидиън разцъфтя от удоволствие и наново се поклони дълбоко.

— На вашите заповеди, милейди — обяви той с театрален жест. — Градината е наистина прекрасна и напълно подходяща за песните, които искам да изпея. Защо да не се възползваме от щедростта на всевишния и да не останем тук по-дълго?

— Съгласни ли сте, ваше величество? — попита Бронуин.

— Той е дошъл, за да пее за вас, милейди — отвърна усмихнатият Келсън и скръсти ръце на гърди, наблюдавайки я с удоволствие. — Ако искате това да стане в градината, нека бъде така.

— О да, с най-голямо удоволствие.

С лек поклон Гуидиън посочи към тревата до фонтана и прикани всички да седнат. Той свали инструмента си и приседна на края на фонтана, а Кевин смъкна наметалото си и го постла на земята. Бронуин се нагласи на него и доволно подви нозе под себе си. Дери, Девърил и Иуон също се настаниха удобно. Кевин искаше да седне до Бронуин, но видя, че Келсън му прави знак и отстъпи мястото на баща си. Кевин и Келсън се отдалечиха незабелязано от групата, а Гуидиън удари по струните и започна да настройва лютнята. Публиката слушаше с голямо внимание обясненията му за песента, която смяташе да изпее.

Келсън погледна към групата, разположена на тревата, а после, без да се спира, се обърна към Кевин. Лицето му беше сериозно и замислено.

— Чували ли сте нещо за брат си през последните няколко седмици, милорд?

Въпросът бе зададен небрежно, но Кевин се напрегна, макар че съзнателно се опита да не издава тревогата си.

— Вие говорите така, сякаш също не знаете нищо за него, сър — каза той безстрастно. — Нима не сте били заедно?

— През последната седмица и половина — не — отвърна Келсън. — Преди десет дни получихме сведение, че Дънкан ще бъде временно отстранен от служба и извикан пред църковния съд в Ретмут. Естествено нищо не можехме да направим във връзка с отстраняването. Това си е чисто религиозен въпрос, възникнал между Дънкан и неговите началници. Но и тримата — Дънкан, Нигел и аз, се съгласихме, че той не трябва да се явява пред съда.

Келсън спря за малко и се загледа в черните си кожени ботуши, а после продължи.

— По същото време на вниманието ни бе поставен и друг въпрос — още по-сериозен от временното отстраняване на Дънкан. Лорис и Кориган замислят да отлъчат от църквата херцогството Коруин. Така смятат да отмъстят на Морган и да сложат край на споровете за дерините, които от двеста години разделят Единадесетте кралства, поне така твърдят архиепископите. В тази обстановка Дънкан смяташе, че мястото му е редом с Аларик, не само за да му съобщи новината за заплахата от отлъчването на Коруин, но и за да се измъкне от ръцете на църковния съд на Лорис. Преди четири дни, когато лорд Дери ги е видял, и двамата са били добре, но са се готвели да заминат за Дхаса и да търсят пряк разговор с Курията, за да я накарат да отхвърли предложението за отлъчване. Оттогава не съм чувал нищо за тях.

Кевин се намръщи.

— Временно отстраняване, отлъчване — има ли някаква друга неприятност за времето, когато бях далече от двора?

Келсън се усмихна тъжно.

— Щом питаш ще ти кажа — да, има. В хълмовете на север от Коруин се надига бунт, целта е да започнат свещена война срещу дерините. Естествено, ще им е много по-лесно, ако бъде обявено отлъчване на херцогството от църквата. Всеки ден очакваме, че Уенсит от Торънт ще обсади Кардоса. Всичко останало е прекрасно. Твоят достопочтен брат ми каза да съм спокоен, да изчаквам, да не предприемам нищо рисковано, преди те с Морган да се върнат и да ми дадат мнението си.

Разбира се, той има право. Въпреки своя ранг и могъщество, все още съм твърде млад в много отношения и той го знае — сега говоря съвсем откровено с теб, Кевин. Но ми е много трудно да стоя и да чакам.

Кевин кимна, а после погледна назад към останалите. В момента Гуидиън пееше. Думите не достигаха ясно до мястото, където бяха застанали с краля, но чистата и сладка мелодия се лееше в застиналия пролетен въздух. Той направи няколко стъпки в тревата, скръсти ръце и наведе очи.

— Предполагам, че останалите не знаят нищо за това.

— Дери знае всичко. Гуидиън предполага това, в което не е сигурен. Останалите не знаят. Ще те моля да си остане така. В момента тревогата им не може да ни помогне, а не ми се иска да развалям сватбата повече, отколкото вече направих с този разговор.

Кевин се усмихна.

— Благодаря ви, че ми казахте, сър. Няма да продумам нищо на другите. Ако мога да помогна, вие знаете, че моят меч и моето богатство са на ваше разположение.

— Нямаше да ти кажа това, ако не знаех, че на теб може да се разчита — увери го Келсън. — Хайде да се върнем и да послушаме Гуидиън. Все пак сега е твой празник.

— О, милейди — говореше Гуидиън, когато те се присъединиха към другите, — скромността украсява жената, но позволете ми да ви помоля още веднъж. Лорд Аларик често ми е казвал как майсторски свирите на лютня. Няма ли да пратите някого да донесе вашия инструмент?

— Ще отидеш ли, Кевин?

Но още преди Кевин да отговори Римъл, който се беше облегнал на едно съседно дърво, се изправи и се поклони.

— Позволете на мене тази чест, милейди — каза той, стараейки се да прикрие силното си желание. — Лорд Кевин вече изпусна една песен. Няма да е редно, ако пропусне и втората.

— Какво ще кажете, милейди? — запита Гуидиън.

— О, много добре — засмя се Бронуин. — Римъл, Мери Елизабет знае къде държа лютнята си. Можеш да й кажеш, че съм ти поръчала да ми я донесеш.

— Да, милейди.

Гуидиън изсвири още един акорд, промени го да звучи минорно, а после мина една гама по-ниско, изчаквайки отдалечаването на Римъл.

— Верният слуга е истинско съкровище — издекламира той, след това погали струните и огледа публиката с доволна усмивка. — А сега, докато чакаме, ще се опитам да изпея една песен — този път една любовна песен в чест на щастливите младоженци.

Той изсвири няколко встъпителни такта и започна да пее.

Наближаваше вечерта на този съдбовен ден. Келсън скърбеше, Морган и Дънкан пътуваха, макар че не го знаеха, към мястото на скръбта, а Курията на Гуинид продължаваше да заседава в Дхаса.

Лорис бе събрал епископите в голямата зала на Курията в центъра на епископския дворец, недалече от мястото, където предишната нощ той и колегите му изпълниха церемонията по отлъчването. Заседанието бе открито малко сред разсъмване. С кратко прекъсване за обяд и за някои неотложни лични ангажименти, обсъжданията продължиха, но решението не беше по-близо, отколкото в началото на деня.

Главната причина за безизходното положение бяха двама души: Ралф Толивър и Уолфръм де Бленит — един от дванадесетте пътуващи епископи на Гуинид, които нямаха определена епархия. Толивър показа несъгласието си още в началото на заседанието — все пак отлъчването от църквата заплашваше неговата епархия. Но в крайна сметка въпросът бе поставен открито от Уолфръм.

Сърдитият стар духовник бе пристигнал по средата на сутрешното заседание заедно със седем от колегите си, и веднага се ядоса, че въпросът за отлъчването се обсъжда най-сериозно. Той се появи с много шум — враговете му биха казали, че невъзпитаните пътуващи епископи винаги са такива — и веднага се обяви открито против предлаганите от Лорис санкции срещу Коруин. Подобно на Арилан и Кардиъл предишния ден, и той смяташе, че херцогът на Коруин безспорно заслужава някакво наказание за деянията си в „Св. Торин“, както и неговият братовчед дерини, който твърде дълго се беше прикривал под маската на свещеник. Но да наказваш цялото херцогство за греховете на господаря му, особено след като с този господар вече са се оправили, това наистина беше чудовищно.

Споровете се разпалваха. Кардиъл и Арилан, надявайки се да получат някаква представа за намеренията на сприхавия старец Уолфръм, се държаха настрана от повечето разправии. Те внимаваха да не кажат нещо, което да ги въвлече в дебатите, преди да са подготвени за тях. Но и двамата разбираха, че Уолфръм може да бъде нужната им искра, която да накара останалите да вземат тяхната страна, стига само да успееха да преценят точно момента за атака. Нужно беше нещата да се подготвят старателно.

Арилан сгъна издължените си пръсти върху масата пред него и огледа събралите се, докато старшият епископ Керстън мънкаше нещо за неясните тънкости на каноническите закони, които имаха отношение към обсъждания въпрос.

Разбира се, Уолфръм беше готов да подкрепи всеки, който се противопоставеше на отстраняването. Това значеше, че той вероятно щеше да подкрепи Кардиъл, когато му дойде времето. От седемте му колеги, които още не бяха взели отношение, Сайуърд и глуповатият Джилбърт вероятно щяха да го последват, трима щяха да застанат на страната на Лорис, а останалите двама щяха да се колебаят. От по-старите епископи, Бредин и Ифър щяха да запазят внимателен неутралитет — това си личеше от изражението върху лицата им по време на обсъждането, но де Лейси и Криода щяха да отидат с Лорис, същото щеше да направи и мрънкащия стар Карстън. Кориган, естествено, беше от самото начало човек на Лорис, така че от старите епископи оставаше само Толивър. За щастие неговите симпатии бяха ясни.

Това значеше, че за отлъчването бяха осем, четирима бяха неутрални, а шест бяха против. Арилан разбираше, че шансовете не бяха благоприятни. Четиримата неутрални можеха всеки момент да променят мнението си, при това те нямаше при никакви обстоятелства да скъсат с Курията, ако се стигнеше до там. Тогава сметката ставаше дванадесет против шестима, освен ако някой не проявеше смелост да остане наистина неутрален. Така че, ако шестимата се опълчеха срещу Лорис, те щяха да се отцепят от църквата, може би дори завинаги — това фактически беше самоотлъчване.

Арилан погледна архиепископа от другата страна на масата — тя беше голяма и имаше формата на подкова, а Лорис заемаше централното място — и очите им се срещнаха. Кардиъл му кимна незабележимо, а после насочи вниманието си към заключителните думи на Карстън. Когато старият епископ седна, Кардиъл се изправи. Беше настъпило време за действие.

— Милорд архиепископ, може ли?

Гласът на Кардиъл беше нисък, но заглуши недоволните коментари, които изказването на Карстън бе предизвикало, така че главите на всички се обърнаха към извитата страна на масата, където стоеше той. Кардиъл изчака спокойно, с юмруци върху масата пред него, докато спорещите заеха местата си и постепенно се успокоиха, а после кимна по посока на Лорис.

— Може ли да се изкажа, ваше височество?

— Много добре.

Кардиъл се поклони леко.

— Благодаря ви, милорд. Вече цял ден слушам караниците и разправиите на нашите братя християни, но сега искам да направя изказване като епископ домакин на срещата.

Лорис се намръщи.

— Ние ви предоставихме думата да се изкажете, епископ Кардиъл — в гласа му имаше нотки на недоволство и подозрителност.

Кардиъл потисна усмивката си и огледа събранието, отбелязвайки местата на хората, които мислеше да засегне и срещайки погледите на Арилан и Толивър. Секретарят на Кориган, отец Хю, повдигна нетърпеливо глава от записките си, когато Кардиъл направи пауза, но отново я наведе, след като епископът си пое дъх и започна да говори.

— Уважаеми епископи, братя — започна безстрастно той. — Тази вечер говоря с вас като брат, като приятел, но и като домакин на тази Курия. По-голямата част от деня мълчах, защото по повечето въпроси епископът на Дхаса трябва да бъде неутрален, взимайки страна само за по-незначителните. Но ми се струва, че нещата са така напреднали, че повече не мога да мълча. Трябва или да изкажа мнението си, или да стана предател на доверието, което ми бе оказано при избирането ми за епископ.

Очите му огледаха събранието и той почувства, как погледът на Лорис се впива в него. Хю записваше трескаво, а част от гладката му коса бе паднала върху очите, но останалите погледи бяха отправени към Кардиъл.

— Искам да заявя официално — и се надявам, че отец Хю ще го запише изцяло — че и аз съм против отлъчването, което нашият брат от Валорет предлага да бъде наложено на Коруин.

— Какво!

— Да не си изгубил ума си, Кардиъл?

— Той се е побъркал.

Кардиъл изчака търпеливо протестиращите да седнат на местата си. Пръстите на Лорис сграбчиха облегалките на стола, въпреки че изразът на лицето му остана непроменен. Кардиъл вдигна ръце за тишина, залата замря и той продължи, като същевременно оглеждаше слушателите си.

— Такова решение не се взима с лека ръка, скъпи братя. Обмислях го и се молих за него в течение на много дни, още когато научих за първи път какъв въпрос ще постави пред Курията Лорис. Днешното обсъждане укрепи още повече мнението ми. Отлъчването на херцогство Коруин е погрешна стъпка. Този, срещу когото е насочено то, вече няма нищо общо с Коруин, ако помислим добре. Той пое тежестта на вашето персонално неодобрение вчера вечерта, когато отлъчихте от църквата и него, и родственика му.

— Вие подкрепихте отлъчването, Кардиъл — прекъсна го Кориган. — Доколкото си спомням, вие го санкционирахте с участието си в процесията редом с архиепископ Лорис и с мене. Това направи и Толивър, личният епископ на Морган.

— Това направих и аз — отвърна Кардиъл с равен глас. — И тъй като сега обсъждаме въпрос, който ще остане като прецедент в църковните закони, смятам, че Морган и Маклейн бяха наказани справедливо. Те ще останат наказани, ако не представят доказателства, че не са виновни по обвиненията, споменати в решението ни или пък ако могат да оправдаят действията си пред това събрание. Сега не говорим за отлъчването.

— А за какво говорим, Кардиъл? — попита един от пътуващите епископи. — Ако сте съгласни, че Морган и свещеникът са виновни в това, за което ги обвиняваме, то…

— Аз не отсъждам дали те са морално виновни или невинни, милорд. Те наистина са направили това, за което споменава прочетеното ни вчера обвинение. Но сега говорим за отлъчването на цялото херцогство, на хиляди хора, които ще бъдат безпричинно откъснати от тайнствата на Светата църква заради действията на своя херцог. Това е несправедливо.

— Но то ще е справедливо по отношение на този грешник — намеси се Лорис.

— Това е несправедливо — повтори Кардиъл, удряйки по масата с длан за по-голяма убедителност. — Аз не мога да си го позволя! Нещо повече, ако продължите да настоявате за налагане на това отлъчване, аз ще се оттегля от събранието!

— Тогава се оттегляй! — извика Лорис и се изправи с червено от гняв лице. — Ако смяташ, че ще ме уплашиш със заплахата да оттеглиш подкрепата си за тази Курия, дълбоко грешиш! Дхаса не е единственият град в Единадесетте кралства. Ако Курията не се събира тук, тя просто ще се събира някъде другаде. Или пък в скоро време Дхаса ще има нов епископ.

— Може би от нов епископ има нужда Валорет! — скочи на крака Уолфръм, поглеждайки към Лорис. — Що се отнася до мен, милорд, аз нямам епархия, от която да ме гоните. Докато съм жив, си оставам епископ. Нито вие, нито някой друг може да ми отнеме това, което ми е дал Бог! Кардиъл, аз съм с тебе!

— Това е безумие — запелтечи Лорис. — Смятате ли, че вие двамата можете да се противопоставите на цялата Курия?

— Не са само двама, милорд — каза Арилан и двамата с Толивър се изправиха и отидоха до Кардиъл.

Кориган вдигна объркано ръце.

— О, Боже, избави ни от принципните хора! Нима сега ще ни учат по-младите?

— Аз съм на повече години, отколкото е бил нашият Бог, когато е отхвърлил писарите и фарисеите — отвърна студено Арилан.

— Сайуърд? Джилбърт? С нас ли сте или с Лорис?

Двамата запитани се спогледаха, после погледнаха Уолфръм и се изправиха.

— С вас сме, милорд — каза Сайуърд. — Не ни харесват тези приказки за отлъчване.

— А може би ви харесват бунтовете? — изсъска Лорис. — Разбирате ли, че ако направите, каквото искате, аз мога да ви отстраня от служба, дори да ви отлъча от църквата…

— За неподчинение ли? — изсмя се презрително Арилан. — Не ми се вярва това да е причина за анатема, драги архиепископе. А за временно отстраняване — да, това е във властта ви. Но действията ни няма да се повлияят от вашите заплахи. Ние ще продължим да служим на хората, които разчитат на нас.

— Това е лудост! — прошепна възрастният Карстън, вторачил в тях старите си зачервени очи. — Какво ще спечелите от нея?

— Смятайте, че се застъпваме за вярата си, милорд — каза Толивър, — и че се опитваме да запазим правата на стадото си, което Бог ни е дал, за да се грижим за него. Не можем да допуснем цяло херцогство да бъде отстранено от църквата заради един или двама души.

— Ще видите как това ще стане още сега и на това място! — изкрещя Лорис. — Отец Хю, имате ли решението за отлъчване в готов за подписване вид?

Хю погледна към Лорис и лицето му побеля — той отдавна бе престанал да си води бележки. След това извади един пергамент от дъното на купчината и го подаде на Лорис.

— А сега — каза Лорис, като взе писалката на Хю и се подписа с размах, — обявявам херцогството Коруин, с всичките му градове и жители, за отлъчено от църквата, докато херцог Аларик Морган и деринският му роднина лорд Дънкан Маклейн не бъдат предадени на разположение на тази Курия. Кой ще се подпише заедно с мене?

— Аз — отвърна Кориган и си проби път до Лорис, а после взе в ръка писалката.

— Аз също — откликна като ехо и де Лейси.

Кардиъл проследи без коментар как Кориган сложи подписа си под страницата.

— Помислили ли сте какво ще каже кралят, когато разбере за вашите действия, Лорис? — попита той.

— Кралят е само едно немощно дете! — отвърна Лорис. — Той няма да се противопостави на цялото духовенство на Гуинид, още повече че и собственото му положение е поставено под съмнение. Той ще се подчини на отлъчването.

— Така ли мислите? — каза Арилан, навеждайки се върху масата от вълнение. — Той не беше толкова немощен, когато взе в ръцете си контрола над Съвета на регентите миналата есен, освободи Морган и назначи лорд Дери въпреки вашите протести. Нито пък беше немощен, когато победи вълшебницата Чариса и запази трона си. В действителност, доколкото си спомням, тогава немощният бяхте вие, милорд!

Лорис се зачерви и погледна строго към де Лейси, който се беше замислил с ръка над пергамента, докато Арилан говореше.

— Подписвай, де Лейси — прошепна архиепископът и обърна поглед към Арилан. — Ще видим колко от нас ще подкрепят този амбициозен младеж и колко ще предпочетат да застанат на страната на истината.

След като де Лейси подписа, още осем епископи отидоха до стола на Лорис, седнаха и прибавиха подписите си към документа. Когато и те свършиха, на мястото си оставаше само Бредин. Лорис го погледна и се начумери, но лицето му се отпусна, когато Бредин се изправи бавно на крака и се поклони.

— Аз ставам, драги архиепископе — каза той тихо, — но не за да подпиша документа ви.

Кардиъл и Арилан размениха учудени погледи. Нима големият учен от Грикота в крайна сметка щеше да се присъедини към тях?

— Нито пък мога да подкрепя уважаваните господа от дясната ми страна — продължи Бредин. — Защото аз не съм съгласен с отлъчването по свои си причини, но не мога да се съюзявам с хората, които искат да скъсат с Курията и да я унищожат — а точно това ще стане, ако епископ Кардиъл и колегите му изпълнят заплахата си и се противопоставят на това събрание.

— Тогава какво смятате да направите, милорд? — попита Толивър.

Бредин вдигна рамене.

— Принуден съм да се въздържа. А тъй като в случая въздържането е безполезно и за двете страни, ще се прибера сред учените от моя кръг в Грикота и ще се моля за вас.

— Бредин… — започна Лорис.

— Недей, Едмънд, няма да променя мнението си. Не се безпокой. С нищо няма да ти преча.

Събранието го наблюдаваше с учудване, но Бредин си взе довиждане и с двете групи, а после величествено се оттегли. Когато вратата зад него се затвори, Лорис се обърна към Кардиъл, тръгна бавно към вътрешната страна на масата, където бяха шестимата бунтовни епископи и се развика гневно.

— Ще наложа временна забрана върху всички ви, веднага щом документите са готови, Кардиъл. Няма да оставя безнаказано това посегателство срещу моята власт.

— Приготвяйте документите си, Лорис — озъби се Кардиъл и опря двете си ръце на масата в отговор на строгия поглед на Лорис. — След като не разполагате с болшинството на Курията нито вашата временна забрана, нито отлъчването струват повече от хартията, върху която са написани!

— Единадесет епископа… — започна Лорис.

— Единадесет от двадесет и двама не са болшинство — изтъкна Арилан. — От единадесетте, които не са подписали, шест са тука, ще ти се противопоставят и няма никога да подпишат, един отказа да играе по свирката ти, а останалите четирима са пътуващи епископи, които нямат епархии и служат на стадото си там, където са хората. Ще са ти нужни седмици, за да намериш някой от тях и още повече, докато го убедиш да подпише.

— Това не ме интересува — прошепна Лорис. — Единадесет или дванадесет, не е ли все едно. Курията ще реши, че вие сте изпъдени, а хората ще намерят Морган и ще ни го доведат, за да се сложи по-бързо край на тази бъркотия. В крайна сметка, това е главната цел на моите действия.

— Не смяташ ли, че това ще разпали нова свещена война срещу дерините, архиепископе? — каза Толивър. — Можеш и да го отричаш, но и двамата знаем, че когато Уорън де Грей разбере, че отлъчването е обявено — а аз не се съмнявам, че ще го разбере, ако това зависи от вас — той ще започне най-кървавата война срещу дерините в двестагодишната история на нашето кралство. И за това ще има вашето съгласие!

— Ти си луд, ако мислиш така!

— Наистина ли? — отвърна Толивър. — Нима ти не ни каза, че си се срещал с Уорън и си му разрешил, ако може, да унищожи Морган? Нима ти…

— Нещата са по-сложни. Уорън е…

— Уорън е фанатичен враг на дерините, какъвто си и ти — намеси се в разговора Арилан. — Различието е само в степента на омразата. Той е разтревожен, че Коруин се е превърнал в убежище на дерините по време на управлението на Морган, че много от дерините, включително някои, които бягат от твоите преследвания във Валорет, са намерили подслон в Коруин и живеят там спокойно и тихо. Не мисля, че те ще чакат и ще се оставят да ги изколите, както беше в миналото, Лорис.

— Аз не съм касапин! — издума Лорис с презрение. — Не преследвам никого без причина. Но Уорън има право. Деринската напаст трябва да бъде премахната от лицето на земята. Може да им подарим живота, но само ако се откажат от злите си сили и ги захвърлят във вечния мрак. Трябва да се откажат от силите си и да премахнат завинаги възможността да ги използват отново.

— Смяташ ли, че простите хора могат да видят това тънко различие между дерините, Лорис? — запита възмутено Кардиъл. — Уорън ще им каже да убиват и те ще убиват. Когато настане това време, хората няма да могат да отделят деринските апостоли, които са се отказали от силата си, и тези от тях, които не са съгласни да отхвърлят правата си, получени по рождение.

— Чак дотам няма да се стигне — възрази Лорис. — Уорън ще се подчини на моите…

— Махни се! — заповяда Кардиъл. — Махни се, преди да съм забравил, че съм духовник и да съм направил нещо, за което после мога да съжалявам! Призлява ми от тебе, Лорис!

— Как смееш…

— Казах, махай се оттук.

Лорис закима бавно с глава, а сините очи горяха като въглени на белокосата му глава.

— Това означава война — прошепна той. — И всички, които са на страната на врага, ще ни бъдат врагове. Нямаме друг избор.

— Лорис, ако е необходимо, ще заповядам да те изхвърлят. Толивър и вие — Уолфръм, Сайуърд, Джилбърт, проверете кога ще се махнат те. Кажете на стражите, че най-късно до полунощ искам да са заминали. Внимателно ги наблюдавайте.

— С удоволствие — отвърна Уолфръм.

С побеляло от гняв лице, с твърд и външно спокоен израз, Лорис се обърна кръгом и се измъкна от залата. След него си отидоха привържениците му и техните служители, накрая излязоха и четиримата епископи дисиденти. Когато вратата се затвори, в залата останаха само Кардиъл, Арилан и Хю. Хю се беше сгушил на стола, където бе седял по време на цялата разправия със страхливо наведена глава. Арилан пръв забеляза присъствието му. Той направи знак на Кардиъл да го последва и тръгна бързо към мястото, където беше Хю.

— Малко шпиониране, а, отец Хю? — запита тихичко той, а после го взе за ръката и внимателно, но със сила го изправи на крака.

Хю гледаше настрана, мачкаше края на расото си, а после сведе поглед към обутите си в сандали нозе.

— Не съм шпионин, милорд — каза той с тих глас. — Иска ми се да съм с вас.

Арилан погледна към Кардиъл, но той скръсти ръце на гърдите си.

— Какво ви накара да промените позицията си, отче? От няколко години сте секретар на Кориган.

— Това не е смяна на позицията, ваше превъзходителство, или поне не е смяна в последния момент. Миналата седмица, когато разбрах, че Лорис и Кориган искат да наложат отлъчване, предупредих за това негово височество херцога. Обещах му да бъда и занапред с Кориган, за да му съобщавам, каквото науча. Но след днешния ден не мога повече да остана с него.

— Май че те разбирам — усмихна се Кардиъл. — Денис, смяташ ли, че можем да му вярваме?

Арилан се усмихна.

— Мисля, че можем.

— Съгласен съм — каза Кардиъл и протегна ръка. — Добре дошъл в нашата група, отец Хю. Не сме много, но както се пее в псалмите, вярата ни е силна. Може би ти ще можеш да ни подскажеш какво смятат да правят сега Лорис и Кориган. Помощта ти ще е много полезна.

— Ще помагам с всичко, което мога, ваше превъзходителство — прошепна Хю и се наведе да целуне пръстена на Кардиъл. — Благодаря ви.

— Сега не е време за официалности — усмихна се Кардиъл. — Имаме по-важни неща за правене. Моля те да намериш секретаря ми, отец Ивънс, и след четвърт час и двамата да сте готови за работа. Трябва да пратим няколко бързи писма.

— Разбира се, ваше високопреосвещенство — усмихна се Хю, поклони се и излезе.

Кардиъл въздъхна и се отпусна в един празен стол, притвори очи и уморено разтърка чело. След това погледна към Арилан, който беше седнал на края на масата и се усмихваше на Кардиъл с израз на твърда решителност.

— Е, все пак го направихме, приятелю. Разцепихме църквата точно по средата в навечерието на военния конфликт.

Кардиъл изсумтя и се усмихна уморено.

— Война срещу Уенсит от Торънт, а освен това и гражданска война. Ако мислиш, че това не ни стига…

Арилан вдигна рамене.

— Това беше неизбежно. Все пак мъчно ми е за Келсън. Сега Лорис ще тръгне срещу него. Нали и той е наполовина дерини, също както Морган, а освен това е наследил и допълнителното могъщество на баща си.

— Което означава просто, че Келсън трябва да е живото доказателство колко добродетелен и чист може да бъде един дерини — каза Кардиъл. Той въздъхна, вдигна ръце и сплете пръстите си на тила, гледайки към тавана. — Какво мислиш за дерините, Денис? Мислиш ли, че те наистина са зло, както твърди Лорис?

Арилан се усмихна.

— Мисля, че някои дерини са зло, каквото може да бъде всеки друг. Но не смятам, че Келсън или Морган, или Дънкан са зло, ако това е същността на въпроса ти.

— Да. Просто си мислех. За първи път получавам ясен отговор от тебе по този въпрос — той се обърна към Арилан и му намигна. — Ако не бях сигурен в обратното, на няколко пъти бих се заклел, че ти си дерини.

Арилан се засмя от все сърце и тупна Кардиъл по рамото.

— Понякога ти идват наум абсурдни неща, Томас. Стига глупости. Да се хващаме за работа, ако не искаме истинските дерини да потропат на вратата ни.

— Не дай си боже! — поклати глава Кардиъл и се изправи.

Няколко часа преди да се зазори на втория ден след отпътуването, Морган и Дънкан видяха в далечината обградения със стени град Кулди. Бяха яздили без прекъсване почти двадесет часа след краткото спиране в Ретмут, което потвърди, че Келсън е заминал преди тях.

Нигел, който управляваше столицата в отсъствието на младия си племенник, бе разтревожен от думите на Дънкан за поражението в Дхаса. Мнението му беше, че единственото правилно решение е да отидат при Келсън и да му съобщят новините, колкото може по-бързо. След като съобщението за събитията в „Св. Торин“ стигнеше до Келсън, вероятно под формата на официално решение за отлъчване от Курията на Дхаса, младият крал би рискувал много, дори ако само приемеше двамата забягнали дерини. В същото време Нигел щеше да ускори набирането на войски за предстоящата кампания и да подготви армията за поход. Ако кризата на югоизток продължаваше да се влошава, тези войски може би щяха да са необходими за потушаване на вътрешните безпорядъци. Гуинид може би беше на прага на гражданска война.

Затова Морган и Дънкан продължиха пътуването си към Кулди, без да предполагат какво друго ги очаква в този град, освен присъствието на разтревожения крал. Те спряха конете си пред главните порти в тъмнината на хладната ранна утрин, примигвайки от светлината на факлите върху крепостните стени. Един от пазачите на портите открехна шпионката и ги погледна подозрително. След тридневната езда двамата пътници, застанали пред портите, съвсем не приличаха на хора, които човек може да пусне в града през ранните часове преди разсъмване.

— Кои сте вие, че искате да ви пуснем в град Кулди преди изгрев-слънце? Кажете си имената или се подчинете на решението на града.

— Херцог Аларик Морган и Дънкан Маклейн идват при краля — промълви Дънкан с тих глас. — Отворете бързо, моля ви, защото бързаме.

Пазачът на портите се посъветва шепнешком с някакъв началник, когото Дънкан не можа да види, после се взря отново в пътниците и кимна.

— Отстъпете назад, милорди. Капитанът ни пристига.

Морган и Дънкан изтеглиха конете си с няколко метра и се прегънаха в седлата. Морган вдигна глава към крепостната стена и забеляза нечия набита на копие глава с бяла коса, поставена над самата врата. Той се намръщи и докосна лакътя на Дънкан, насочвайки вниманието му към зловещата гледка с кимване. Дънкан също се загледа нагоре.

— Мислех, че този вид екзекуция е само за предатели — каза Морган и внимателно се вгледа в главата. — Не е поставена отдавна. Сигурно се е случило преди не повече от ден-два.

Дънкан се намръщи и вдигна рамене.

— Не мога да позная кой е. Изглежда доста млад въпреки бялата коса. Какво ли е направил?

Чу се скърцане на повдигани греди зад портата, после стържене на железни панти и звън на вериги. След това се отвори страничната врата в дясната част на огромните главни порти, през която едва можеше да мине човек на кон. Морган погледна въпросително към Дънкан, защото доколкото си спомняше нямаше практика посетителите да влизат през страничната врата. Наистина, никога не се бе опитвал да влиза в града преди изгрев-слънце. Зад вратата обаче нямаше нищо опасно. Магическите му сили му бяха помогнали да проникне мислено вътре, без да забележат някакво предателство или засада. Дънкан насочи коня си към вратата и после към малкия двор зад нея, а Морган го последва. Там двама градски пазачи в тъмни дрехи, с факли в ръцете, тъкмо се качваха на страхливите си коне, едва удържайки ги пред Морган и Дънкан. Капитанът на стражите, украсен със знака на елитния корпус на Келсън, се протегна и пое юздите на коня на Морган.

— Добре дошли в Кулди, ваша светлост и монсиньор Маклейн — каза той и се поклони леко, без да сваля поглед от коня на Морган, който пристъпваше на място и капитанът трябваше да се отстрани, за да не го стъпче конят. — Тези хора ще ви придружат до главната сграда.

Капитанът пусна коня на Морган и отстъпи крачка назад, давайки знак на пазачите да тръгват, а Морган се намръщи отново. В малкия двор бе тъмно, защото районът се осветяваше само от слабата светлина на факлите, но му се стори, че на ръката на капитана, малко по-горе от лакътя, имаше черна траурна лента. Беше много странно, че някой от домакинството на Келсън беше в траур. Кой ли се бе поминал?

Конната охрана потегли с вдигнати нагоре факли, а Морган и Дънкан подкараха уморените си коне след тях. В този час улиците на Кулди бяха празни. Тропотът на копитата отекваше по паважа на кривите улички. Най-сетне пристигнаха до главния вход на сградата и бяха пуснати веднага, след като охраната видя придружителите им. Морган и Дънкан погледнаха нагоре към кралските апартаменти — кралят винаги се настаняваше в тези стаи при посещенията си в Кулди — и се учудиха, че прозорците светеха, а до сутринта имаше поне още час.

Това наистина бе странно. Какво ли можеше да вдигне младия крал така рано? Морган и Дънкан знаеха, че момчето обичаше да спи до късно и никога не би се събудило по това време, ако нямаше причина, която срочно изискваше неговото присъствие. Какво ли се беше случило?

Двамата дръпнаха юздите и слязоха от конете. От лявата им страна мина коняр, който водеше уморен и заметнат с одеяло кон, при това мърмореше недоволно и клатеше глава всеки път, когато спираше, за да потърка с ръце уморените крака на коня. Самото животно изглеждаше така, сякаш всеки миг ще падне.

Вероятно с този кон е пристигнал някакъв пратеник, помисли си Морган. Пратеник с новини за Келсън, които не можеха да чакат. Затова светеха свещите в прозорците на краля.

Те бързо се заизкачваха по главното стълбище и Морган погледна към братовчед си, който бе стигнал до същия извод. Възрастният лакей, когото и двамата познаваха още от детските си години, ги пусна и им се поклони, а после извика двама млади пажове, за да осветяват пътя към горния етаж. Лакеят беше от хората на Джеърд, верен слуга на семейство Маклейн през целия си живот, но и той не ги гледаше в очите и не говореше. И на неговата ръка имаше черна траурна лента.

— Кой ли е починал? — питаше се Морган, а леденото подозрение притискаше сърцето му. — Дано не е кралят, опазил ни Господ!

Хвърляйки разтревожен поглед към Дънкан, Морган изкачваше по три стъпала наведнъж, а Дънкан не изоставаше от него. И двамата знаеха пътя, защото замъкът Кулди им бе познат още от детинство. Морган стигна пръв до вратата и я бутна с всичка сила. Тя се отвори и се тресна в стената.

Келсън бе седнал до писалището близо до прозореца, облечен в нощница, с измъчен вид и с разчорлена коса. Масата бе затрупана със свещи, а течението от отворената врата раздвижи сенките от предметите по нея. Келсън пишеше съсредоточено на къс хартия, поглеждайки от време на време към пергамента, сложен пред него. Наляво и малко по-назад стоеше Дери. Той бе навлякъл син халат, а в момента поглеждаше през рамото на Келсън и му показваше нещо от написания на пергамента документ. Непознат млад благородник се бе изтегнал уморено върху възглавницата до камината, а на рамената му бе наметнат един от алените плащове на Келсън. Той гледаше уморено към пламъците и отпиваше от чаша с горещо вино, а двама пажове сваляха ботушите му и се опитваха да го накарат да хапне.

Когато вратата се отвори, Келсън вдигна глава от изненада. След като съзря Морган и Дънкан, очите му се отвориха широко. Двамата влязоха в стаята и всички погледи се насочиха към вратата, а Келсън се изправи и остави писалката. Дери отстъпи назад и ги погледна особено внимателно. Дори при слабата светлина на свещите се виждаше, че се е случило нещо сериозно.

Келсън даде знак на благородника и на пажовете и те се оттеглиха, а той не мръдна, докато вратата зад тях не се затвори. След това направи няколко крачки и се облегна на края на масата. Всички мълчаха. Морган погледна най-първо към Дери, а после към Келсън.

— Какво се е случило, Келсън?

Келсън гледаше надолу към пантофите си и не смееше да срещне погледа на Морган.

— Чудя се как да ви го кажа по-безболезнено, Аларик, отец Дънкан. Най-добре ще е да седнете и двамата.

Дери домъкна два стола, а Морган и Дънкан се погледнаха с тревога и седнаха. Дери се върна на старото си място до стола на Келсън, лицето му беше непроницаемо, а Морган се обърна към опечаления Келсън.

— Най-напред, получих това съобщение — каза момчето и посочи към пергамента върху масата. — Не зная какво сте направили в „свети Торин“, защото отец Хю не съобщава подробностите, но вероятно никой от вас няма да се изненада, че и двамата сте отлъчени от църквата.

Морган и Дънкан отново се спогледаха, а Дънкан кимна.

— От Лорис ли?

— От цялата Курия на Гуинид.

Дънкан се облегна назад и въздъхна.

— Не мога да кажа, че сме изненадани. Вероятно Горони им е разказал своята версия на събитията. Сигурно се споменава как съм бил принуден да разкрия, че съм дерини?

— Всичко това е написано — каза Келсън и наново посочи към пергамента.

Морган се намръщи, изправи се в стола и внимателно изгледа Келсън.

— Има още нещо, което не си ни казал, Келсън. Нещо, което си знаел още преди да пристигне това съобщение. Какво се е случило? Защо хората носят траур? Каква е тази отрязана глава, изложена на градските порти?

— Името му беше Римъл — каза Келсън, но отново не погледна Морган в очите. — Може би си го спомняш, отец Дънкан.

— Архитектът на баща ми — кимна Дънкан. — Но какво е сторил? Нали обикновено с отсичане на главата се наказват само предателите?

— Той беше влюбен в сестра ти, Аларик — прошепна Келсън. — Беше открил в планината някаква стара вещица и я беше накарал да направи магия за любов на Бронуин. Но магията била объркана и вместо да я накара да се влюби в Римъл, я е… убила.

— Бронуин?

Келсън кимна с нещастен вид.

— Двамата. И Кевин.

— Боже мой! — промълви Дънкан. Гласът му заглъхна, защото бе захлупил лицето си с ръце. Замаяният Морган сложи ръка на рамото на Дънкан, сякаш да го утеши, а после се отпусна в стола.

— Бронуин е мъртва, убита от магия.

— От кристал от джерамън — отвърна Келсън с едва доловим глас. — Ако е била сама, може би е щяла да го преодолее, защото магията е била съвсем объркана. Не е била направена за други хора, а Кевин е бил в стаята, когато действието на магията е било най-силно. Стана преди два дена. Днеска е погребението. Можех да се опитам да ви пратя съобщение, но знаех, че сте на път към нас. Исках да ви спестя поне трагичното пътуване, нима не ви стигаше изпитанието, когато почина баща ми.

Морган поклати глава недоверчиво.

— Не разбирам. Бронуин би трябвало да… Коя е тази магьосница, която е дала кристала на Римъл? Да не би да е дерини?

Дери пристъпи към него и наведе съчувствено глава.

— Още не ни е ясно, милорд. Гуидиън и аз прекарахме следобеда на този трагичен ден и целия вчерашен ден, обикаляйки планината в търсене на вещицата, в съответствие с описанието на Римъл. Не открихме нищо.

— Може би и аз съм виновен — добави Келсън. — Трябваше да разпитам Римъл по-подробно, да прочета какво има в разума му. Но в момента се сетих само да…

Някой почука на вратата и Келсън погледна натам.

— Кой е?

— Джеърд, сър.

Келсън погледна към Морган и Дънкан, а после отиде до вратата и пусна Джеърд. Морган стана и отиде замаян до прозореца зад масата на Келсън, поглеждайки през оцветените стъкла към избелялото небе на изток. Дънкан седеше сгушен в стола, стиснал ръце между коленете, с поглед обърнат надолу. Той вдигна глава и върху лицето му се изписа болка, когато чу гласа на баща си, но после се овладя, изправи се и погледна към вратата, точно когато Джеърд влезе в стаята.

За изминалите няколко дена Джеърд бе остарял с няколко години. Косата му, обикновено старателно подредена, бе разчорлена. Белите кичури бяха повече, отколкото последния път, когато го бе видял Дънкан. Тежкият кафяв халат с тъмна кожена яка и маншети подчертаваше новите бръчки върху измъченото му лице и го правеше по-стар. Изглеждаше, че с мъка носи тежестта на годините.

Той прекоси стаята и за миг погледът му се срещна с очите на Дънкан, но после обърна глава настрана, за да не избухне в сълзи в присъствието на сина си. Ръцете му не си намираха място в дългите кадифени ръкави на халата.

— Аз… бях при него, когато ми съобщиха, че си пристигнал, Дънкан. Не можех да заспя.

— Разбирам те — прошепна Дънкан. — На твое място и аз нямаше да мога.

Келсън се бе върнал на масата и сега седеше до Морган. Джеърд го погледна, а после се обърна към сина си.

— Мога ли да те помоля за нещо, Дънкан?

— За всичко, което е по силите ми — отвърна синът му.

— Ще водиш ли службата за брат ти тази сутрин?

Дънкан сведе очи, объркан от молбата. Очевидно не бяха казали на баща му за временната забрана да служи, пито пък за отлъчването, защото иначе той нямаше да го моли за това. Забраната не му позволяваше да води светата служба, а пък отлъченият свещеник…

Той погледна към Келсън, за да се убеди, че Джеърд не знаеше нищо, а Келсън нарочно обърна пергамента наопаки и поклати леко глава.

И така, Джеърд не знаеше нищо. Очевидно единствените хора в Кулди, които бяха информирани, в момента бяха в стаята.

Но Дънкан знаеше. Разбира се, докато официалното съобщение за отлъчването пристигне от Дхаса, това можеше да се смята за слух, и затова от него не произтичаха никакви последствия, но Дънкан знаеше каква е истината. Временната забрана — все пак дори и тя не можеше да направи невалидно опелото, което Дънкан смяташе да извърши. Забраната не премахваше свещеническата компетентност на духовника, а само неговото право да я упражнява. Ако той решеше да се противопостави на забраната и да осъществи задълженията си на свещеник — това си оставаше въпрос на отношенията между свещеника и неговия Бог.

Дънкан преглътна и погледна към Джеърд, а после сложи ръка на рамената на баща си, за да го успокои.

— Разбира се, татко — каза той тихо. — А сега да отидем и да видим Кевин.

Джеърд кимна и премигна, опитвайки се да задържи сълзите си, а Дънкан погледна към Морган и Келсън. Келсън му кимна, Дънкан склони глава и се запъти към вратата. Дери погледна към Келсън и вдигна вежди в безмълвен въпрос, запитвайки дали и той трябва да напусне стаята. Келсън му кимна. Дери последва Дънкан и Джеърд и внимателно затвори вратата зад себе си, оставяйки в стаята само Келсън и Морган.

Няколко мига Келсън наблюдаваше Морган в гърба, а после се наведе и изгаси свещите на масата. Небето ставаше все по-светло и скоро щеше да се съмне. Светлината, която идваше от прозорците, бе достатъчна, за да се различат бледите сенки и очертанията на предметите. Келсън се облегна на рамката на прозореца вдясно от Морган и се загледа към града с ръце в джобовете, без да се обръща към Морган. Не намираше думи, с които да разкаже за Бронуин.

— Има още няколко часа, преди да трябва да се появиш и ти, Аларик. Защо не си починеш?

Изглежда, че Морган не го беше чул.

— Всичко е като кошмарен сън. Никога не съм изтърпявал три дни, подобни на миналите. Приличаха ми на трагичните дни по време на смъртта на баща ти, а в някои отношения бяха дори по-лоши. Все още ми се струва, че ще се събудя, че толкова злини не могат да се струпат наведнъж, а после разбирам, че може.

Келсън наведе глава и започна да говори, отчаян, че възпитателят му е в такова състояние, но Морган продължи, сякаш Келсън не беше при него.

— След като се получи официалното съобщение за отлъчването, ти не можеш да ни приемаш, Келсън, под заплаха от отлъчване за самия тебе. Нито пък можеш да търсиш каквато и да е помощ от нас, по същата причина. А ако Коруин бъде отстранен от църквата, което е почти сигурно, не мога да ти обещая дори помощта на моите сънародници. Вероятно ще трябва да водиш гражданска война. Аз… аз не зная, какво да те посъветвам.

Келсън се отдалечи от рамката на прозореца и докосна Морган за лакътя, посочвайки към разкошното легло в далечния ъгъл на стаята.

— Нека засега не се тревожим за това. Ти си изморен и имаш нужда от почивка. Защо не полегнеш за малко, а аз ще те събудя, когато му дойде времето. По-късно ще решаваме какво да правим.

Морган кимна и позволи да го отведат към ъгъла, развързвайки меча си и пускайки го на пода, преди да седне на края на леглото. И тогава най-сетне заговори за Бронуин.

— Беше толкова млада, Келсън — прошепна той, позволявайки му да отвърже наметалото и да го свали от раменете му. — А Кевин, той дори не беше дерини, а също е умрял. И всичко това заради безсмислената омраза, заради това различие…

Той легна в леглото и за малко затвори очи, а после погледна уморено към златистия балдахин над главата му.

— Мракът ни поглъща все повече и повече с всеки изминат ден, Келсън — прошепна той и се опита да се отпусне. — Идва от всички страни едновременно. И единствените, които се мъчим да го прогоним, сме ние — ти, Дънкан, аз…

Той се унесе, а Келсън го наблюдаваше със загриженост. Когато се убеди, че приятелят му е заспал, той седна удобно на края на леглото. Продължително време наблюдаваше лицето на генерала, притиснал до гърдите си изцапаното с кал кожено наметало на Морган. После се пресегна и леко сложи ръка на челото му. Внимателно освободи разума си от всички странични мисли, затвори очи и проникна с чувствителността си на дерини в паметта на Морган.

Безкрайна умора… скръб… болка… появила се при първото известие, че Дънкан е пристигнал в Корът… Опасността от отстраняването и тревогата на Морган за хората от херцогството… мисията на Дери… опитът за убийство и скръбта по мъртвия Фицуилям… съобщението на Дери за Уорън и чудотворното излекуване… спомени за Брайън, за радостта на баща му в деня, когато се бе родил Келсън… мъчителното безрезултатно претърсване на разрушената църква…

„Свети Торин“… измама, предателство, смесица от хаос и мрак, оставили смътна следа… Страхът, че може да дойде на себе си в безпомощно състояние, замаян от мераша, пленен от човека, посветил се на изтребването на народа ти и на самия тебе… Бягство… дълго безмълвно пътуване, почти изцяло в полусъзнание, но и постепенно възвръщане на разума и силата… После мъка от загубата на обичаната сестра, на любимия братовчед… И сън, спасителна забрава, поне за няколко часа… спокойствие… сигурност…

Келсън потръпна, оттегли разума и ръката си от Морган и отвори очи. Сега вече приятелят му бе заспал спокойно, легнал на гръб в средата на широкото разкошно легло и забравил всичко. Келсън се изправи, изтърси наметалото, което държеше, и покри с него заспалия Морган, а после загаси свещите до леглото и се върна към масата.

Предстояха тежки часове за всички, но особено за Морган и Дънкан. Но дотогава трябваше да продължи усилията си за слагане на ред в хаоса. Трябваше да е силен, защото Морган не можеше да му помогне.

Той погледна отново заспалия, а после седна до масата и изтегли до себе си пергамента с документа. Обърна го с лицето нагоре и взе писалката и текста, по който работеха с Дери, когато пристигна Морган.

Трябваше да съобщи на Нигел колко сериозно е положението. Да му каже за смъртта на Бронуин и Кевин, за отлъчването, за надвисналата опасност на два фронта след отстраняването от църквата. Уенсит от Торънт нямаше да чака, докато Гуинид оправи вътрешните си проблеми. Тиранът дерини щеше да се възползва от объркването в Гуинид, съществуваше реална заплаха от свещена война.

Келсън въздъхна и прочете отново писмото. Откъдето и да го гледаш, новините бяха тревожни. Нямаше друг начин да ги съобщи, освен да започне да ги описва.

Дънкан бе коленичил в малкия параклис с одеянията при църквата „Свети Тейло“. Погледът му бе насочен към вечно горящата лампадка редом с малкия олтар. Не усещаше умора. Може би бе прекалил с деринските методи за отхвърляне на умората, но се чувстваше отпочинал и здрав. Вече се бе измил и обръснал, облякъл дрехите си на свещеник, но не искаше да мисли какво му предстои. Сега нямаше право да облича черния копринен епитрахил и филона, свещените одежди, които трябваше да сложи, за да извърши службата.

Не му се искаше да ги облича по няколко причини. Дълбоко в съзнанието си усещаше, че това може би ще е за последен път, че може би никога вече няма да му разрешат да участва в църковните тайнства, които бяха живота му през тези двадесет и девет години.

Той наведе глава и се опита да се моли, но не намираше нужните думи. Или по-точно, думите идваха, но се появяваха в ума му като безсмислени групи и фрази, които не го успокояваха. Можеше ли да помисли някога, че именно той ще предаде на гроба собствения си брат и сестрата на Морган? Кой можеше да си представи, че ще настъпи такъв момент?

Чу как вратата зад него се открехва внимателно и обърна глава. На прага се показа старият отец Анселм, облечен в расо и бяла дантелена стола, навел глава за извинение, че го е обезпокоил. Той погледна към шкафа с одеждите редом с Дънкан, към черния копринен филон, закачен в шкафа и още необлечен, а после се обърна към Дънкан.

— Не искам да ви притеснявам, монсиньор, но времето наближава. Мога ли с нещо да ви помогна?

Дънкан поклати глава и отново се обърна към олтара.

— Готови ли са всички?

— Семейството е в църквата, процесията се събира, имате само няколко минути на разположение.

Дънкан наведе глава и затвори очи.

— Благодаря ви, идвам веднага.

Чу как вратата зад него се затвори тихо и вдигна глава. Изображението над олтара бе на благия, всеобичащ Бог, той не се съмняваше в това. Бог щеше да разбере всичко, което Дънкан щеше да извърши, защото този единствен път трябваше да наруши църковните разпоредби. Сигурен бе, че Бог няма да го съди прекалено строго.

Дънкан въздъхна, изправи се и взе от шкафа черния епитрахил, поднесе го до устните си, а после го преметна през глава. След това сложи кръстосаните му краища под коприненото въже, което бе опасъл около кръста си. Облече филона и нагласи гънките, за да падат по нужния начин. Най-накрая огледа одеждите си внимателно, изглади кръста, избродиран със сребро върху лицето на черната коприна.

После се поклони на олтара и се запъти към вратата, за да се присъедини към процесията.

Този път всичко трябваше да е в пълен ред, съвсем както се полагаше, защото вероятно това щеше да е последната му служба, а тя трябваше да е образцова.

Морган седеше безмълвно на втората пейка зад ковчезите. От дясната му страна беше Келсън, от лявата бяха Джеърд и Маргарет. Всички бяха облечени в черно. Зад тях седяха Дери, Гуидиън и голяма група съветници и служители на херцог Джеърд, както и помощници и слуги от дома му. Зад тях стояха граждани на Кулди, тези от тях, които бяха успели да се вмъкнат в малката църква. Жителите на Кулди обичаха Бронуин и Кевин, затова народът скърбеше за смъртта им, както скърбяха хората от собственото им семейство.

Навън утрото беше слънчево, но мъгливо и студено, може би за последен път преди настъпването на пролетта. Но в църквата „Свети Тейло“ беше мрачно, тържествено, призрачно. Бледите пламъчета на траурните свещи заместваха сватбените светила, които би трябвало да огряват всичко, ако нещата бяха вървели както бе запланувано.

Двата ковчега бяха поставени в центъра на напречния кораб на църквата, от двете им страни имаше тежки погребални подставки за свещи, а самите ковчези бяха обвити в черни кадифени плащеници. Върху ковчезите бяха сложени нарисувани гербове на двете семейства и Морган, обзет от мъка по близките му същества, които лежаха вътре, си представи ясно изображенията на двата герба.

Родът Маклейн: Сребрист фон, върху него три червени рози, две от едната страна и една от другата. В центъра, на светлосин фон, сребърен спящ лъв. Най-отгоре щастливата цифра на Кевин — сребърна лента и три точки.

Родът Морган: Тука гърлото му се сви, но той намери сили да продължи. Черен фон, зелен грифон, долу двойна панделка от цветя. Сега това беше върху ромб, а не върху щит. Заради Бронуин.

Очите му се замъглиха и той премести поглед от ковчезите към олтара, където запалените свещи примигваха и се отразяваха върху лъснатото сребро и злато на свещниците и украшенията на олтара. Но одеянията от олтара бяха черни, позлатените фигури на светците бяха загърнати в черно. Хорът започна да пее химна за влизане на процесията. Всичко това потвърждаваше на противящото се съзнание на Морган, че той присъства не на нещо друго, а на погребение.

Участващите в службата тръгнаха един след друг: най-отпред облечен в расо и стола свещеник, размахващ кадилница, от която се носеше остра миризма на тамян, след него — друг с омотан в черно голям кръст в ръце, после момчета, носещи блестящи сребърни свещници със запалени свещи. След тях вървяха монасите от „Свети Тейло“, всеки от тях облякъл стола върху одеянието си, заметнал черен епитрахил в знак на траур. Най-отзад вървеше Дънкан, който щеше да ръководи службата, с бледо лице на фона на черно-сребристите си одежди.

Процесията наближи олтара и се раздели в двете посоки, за да може ръководителят на службата да стигне до самия олтар. Морган гледаше с невиждащ поглед и отговаряше автоматично, когато братовчед му започна литургията.

— Ще отида до олтара на Господа.

Морган падна на колене и зарови глава в ръцете си, не желаещ да гледа последните церемонии за тези, които така силно обичаше. Само преди няколко седмици Бронуин беше жива, изпълнена с радост за предстоящата си сватба с Кевин. А сега, покосена в разцвета на младостта си от черна магия, от същество от нейната раса…

В този момент Морган се мразеше. Той мразеше дерините, мразеше могъществото си, ненавиждаше факта, че половината от кръвта, която течеше във вените му, идваше от тази прокълната раса.

Защо всичко беше така объркано? Защо дерините трябваше да крият потеклото си, да се срамуват от могъществото си, да го спотайват така дълго, че няколко поколения по-късно умението да се използват тези сили по разумен начин беше изгубено, но силите си оставаха? А тези сили понякога достигаха до ръцете на побъркани, безумни практикуващи шарлатани, които ги използваха без дори и да знаят, без да предполагат, че силите им идват от древното и благородно наследство на хората, наречени дерини.

И така някаква си набръчкана и побъркана старица дерини, която не е знаела, която може би преди много години е била накарана насила да забрави могъществото си — или чиито родители го бяха забравили — се бе опитала да направи проста магия за един влюбен млад човек, и вместо това бе предизвикала смъртта.

Но и това не беше най-лошото. Предстояха им седмици и месеци, в които трябваше да решават многобройни въпроси. И всеки един от тях по някакъв начин беше свързан с проблема на дерините. Способностите на дерините бяха противопоставяли църквата и магьосничеството повече от три века, а сега дори заплашваха да разпалят съвсем не навреме свещена война. Способностите на дерините, наред с буйната омраза, която те предизвикваха в обикновените хора, бяха накарали Уорън де Грей да се почувства призван да унищожи всички дерини, започвайки с Аларик Морган. Това бе причината на трагичния епизод в „Свети Торин“, завършил с отлъчването на Дънкан и неговото собствено отлъчване.

Способностите на дерините бяха довели до кризата по време на коронацията на Келсън миналата есен, когато магьосницата Чариса направи опит да си „възвърне“ трона, който според нея би трябвало да заема собственият й баща. Тогава Келсън бе принуден да използва наследените от баща си способности, за да я спре, а Джихана, любещата майка на младия крал, реши да направи всичко възможно, за да предпази сина си от злото, което според нея идваше от дерините, макар че самата тя бе от благородно деринско потекло, въпреки че не го знаеше.

А нима причините за предстоящата война с Уенсит от Торънт не се криеха също в деринския въпрос? Нима Уенсит не беше чистокръвен дерински благородник, разполагащ по рождение с пълното могъщество на своята древна раса в страна, която приема тази магическа сила? И нима не се мълвеше, че той се съюзява с други дерини, че може би са верни страховете на обикновените хора, че въздигането на деринското могъщество в източните райони може отново да доведе до диктатура на дерините, подобно на тази от преди триста години — и би могло да се добави, че това ще е против интересите на обикновените хора?

Както и да е, независимо дали човек вярваше във вътрешно присъщото на дерините зло или не, времената бяха лоши за дерините, лоши за тези, които трябваше да приемат, че са членове на магьосническата раса. Ако в този момент Морган имаше възможност да избира, той би бил изкушен да отхвърли деринското у себе си и да стане обикновен човек, да се откаже от могъществото си и да го отхвърли завинаги, така както бе искал архиепископ Лорис.

Морган вдигна глава и се опита да се успокои, като слуша и наблюдава продължението на службата, ръководена от Дънкан.

Стана му ясно, че тези размишления бяха твърде егоистични. Не беше единственият дерини, който чувства угризение на съвестта в този миг. Какво ли беше на душата на Дънкан? Какви ли терзания изпитваше той сега, като се опълчваше срещу забраната да служи и дори срещу отлъчването, за да се появи в одеждите и в качеството си на свещеник?

Морган бе прекалено силно разстроен, за да се опита да долови мислите на Дънкан по време на неговата твърде възможно последна църковна служба. Освен това, той не би посмял да се вмъква в личната мъка на Дънкан. Но Морган не се съмняваше, че братовчед му страда жестоко, продължавайки погребалната церемония. До този ден църквата бе всичко в живота на Дънкан. А сега той се противопоставяше на църквата, нищо че това знаеха само Морган, Келсън и Дери. Дънкан бе предпочел да изрази последния си жест на уважение и любов към мъртвия си брат и към тази, която му беше почти като сестра. И на Дънкан не му беше никак лесно, че е дерини.

— Агнецо божи, който отнасяш земните грехове, пожалей ни — пееше тихо Дънкан.

Морган наведе глава и повтори тези думи шепнешката, заедно с всички събрали се в църквата, но това не му донесе облекчение. Трябваше да мине дълго време, преди да успее да примири това, което беше станало преди два дена, с божията воля. Много вода трябваше да изтече, преди да се убеди отново, че могъществото, което бе в него през целия му живот, бе само за добро. А в този момент това, което се беше случило с Бронуин и Кевин, тежеше като камък на душата му.

— Недостоен съм, Господи, да те приема под моя покрив. Кажи ми твоето слово, за да излекуваш душата ми.

Службата продължаваше и продължаваше, но Морган почти не я следеше. В разсъдъка му се преплитаха умора, отчаяние, безмълвна печал, безброй други чувства. Учуди се, когато осъзна, че се намира до вратата към криптата на „Свети Тейло“, редом с останалите. Разбра, че вратата се е затворила за последен път зад Бронуин и Кевин.

Огледа се и видя, че хората се разпръсваха, а малкото членове на семейството и близки до дома, които бяха допуснати на самото погребение, се разотиваха на групички и разговаряха помежду си. Келсън беше с херцог Джеърд и лейди Маргарет, но Дери стоеше до Морган и му кимна приветливо, когато той го погледна.

— Не мислите ли, че трябва да си починете, сър? Последните дни бяха твърде дълги за вас. В скоро време няма да ви е до сън.

Морган затвори очи и избърса чело с обратната страна на сложената си в ръкавица ръка, сякаш за да отхвърли мъката от последните часове, а после поклати глава.

— Измисли някакво оправдание за мене, Дери, а аз ще остана още малко сам.

— Разбира се, сър.

Дери го изгледа с тревога, а Морган се отдели от опечалените и тръгна към градината на двореца, която беше редом с църквата. След като преброди, без да вижда посипаните с чакъл пътеки, той най-сетне доближи параклиса, където бе погребана майка му, и влезе вътре през тежката дървена врата.

Отдавна не бе идвал тук, дори не можа да си спомни кога бе последното му посещение. Но параклисът беше истинско убежище — светло, въздушно и блестящо. Някой беше отворил прозореца от цветно стъкло над гроба на майка му и топлите слънчеви лъчи огряваха помещението с щедра златиста светлина. Алабастровата фигура върху гроба излъчваше топлина.

Гледката му напомни за по-щастливи мигове. Обикновено в този час на деня Морган обичаше да посещава гроба на майка си. Спомни си как като дете бе идвал тука с Бронуин и с леля им Вера. Слагаха цветя в нозете на каменната фигура, а леля им Вера разказваше упоителни приказни истории за лейди Елис де Коруин де Морган. Тогава, както и сега, той имаше чувството, че майка му никога не ги е напускала истински, че тя е при тях и наблюдава как той и сестра му си играят в параклиса и в градината около него.

Спомни си, как идваше и оставаше сам в хладното убежище на параклиса, когато светът отвън му се струваше непоносим, или пък как лежеше на гръб в морето от цветове, нахлуващи от прозореца над гроба, и се вслушваше в собственото си дишане, в шума на вятъра в клоните на дърветата навънка, в тишината на душата си. Дори сега тези спомени го успокояваха. Внезапно си помисли дали майка му знае, че единствената й дъщеря сега лежи в каменния гроб недалече от нея.

Широката медна ограда, която обкръжаваше гроба, блестеше под лъчите на слънцето. Морган постави ръцете си върху нея и наведе глава, обхванат от мъка. След малко повдигна кукичката на веригата, която бе част от оградата в единия край, и влезе вътре. С тежък звън краят на веригата падна върху мраморния под. Той погали нежно с пръста си мраморната ръка на изображението на майка си, но усети, че някой пее тихичко в градината отвън.

Мелодията му бе позната — една от най-приятните песни на Гуидиън. Той затвори очи и се заслуша, но песента, която певецът започна да пее, имаше други думи, непознати за него. Пееше Гуидиън, това се разбра след малко, а мекият глас на трубадура се сливаше със звучните акорди на лютнята в златиста хармония с неземна красота. Но нещо в гласа на Гуидиън не беше наред. След няколко минути Морган разбра, че малкият трубадур плаче.

Не можеше да улови всички думи, защото песента често се губеше в риданията на Гуидиън. Но свиренето на онемелите пръсти заместваше думите, когато гласът на певеца секваше, засилвайки смисъла на текста с нежността на мелодията.

Пееше за пролетта и за войната. Пееше за златокъдрата девойка, откраднала сърцето му и изчезнала завинаги. Пееше за благородния младеж, който се бе осмелил да обича девойката и затова бе умрял. Поетът пееше, че настъпва времето на мъката. Защото войната беше сляпа и покосяваше невинните, наред с тези, които участваха в битката. А когато идваше смъртта, човек трябваше да възпее в мъка тези, които са си отишли. Само мъката даваше смисъл на смъртта, само тя водеше към крайната победа.

Дъхът на Морган замря, докато слушаше песента на Гуидиън, и той сведе глава над гроба на майка си. Трубадурът имаше право. Те наистина водеха война и преди тя да свърши, щяха да умрат още много хора. Това бе необходимо, за да победи светлината, за да бъде отхвърлен мракът.

Но тези, които се бяха сражавали, не трябваше никога да забравят защо са отблъснали мрака, нито че цената на победата често пъти се измерва в човешки сълзи. И че сълзите също са необходими, за да се забрави мъката и вината, да олекне на сърцето и да може човешката душа да се изплаче.

Морган отвори очи и погледна към слънчевата светлина, а после се остави да го обгърне пустотата. Усети, че гърлото му се свива, когато почувства горчивината на загубата.

Бронуин, Кевин, скъпият Брайън, когото бе обичал като баща и брат, младият Ричард Фицуилям — всички те бяха загинали, всички бяха паднали жертва на този безумен и безсмислен конфликт, който продължаваше.

А сега, когато затишието в бурята даваше кратък отдих от гнева на ветровете, поне можеше да си позволи най-сетне да оплаче починалите и да остави духа им в покой.

Златистата светлина пред очите му затрепка и погледът му се замъгли. Този път той не се опита да спре сълзите, които изпълваха очите му. Минаха няколко минути, преди да осъзнае, че певецът си е отишъл. После долови стъпки по покритата с чакъл пътека към параклиса.

Чу ги доста преди да стигнат до вратата и знаеше, че някой търси него. Още преди вратата внимателно да се отвори, той успя отново да се овладее и да си наложи изражение на лицето, което му се струваше подходящо за външни хора. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, а когато се обърна, видя на ярко осветения праг фигурата на Келсън. До него бе застанал изцапан с кал пратеник в червена риза. Джеърд, Иуон, Дери и още неколцина военни съветници, които също придружаваха Келсън, бяха изостанали на известно разстояние, а младият монарх влезе в параклиса. В ръката си държеше сгънат лист пергамент, от който висяха множество различни печати.

— Курията в Дхаса се е разделила по въпроса за отстраняването от църквата, Морган — съобщи кралят и внимателно го изгледа със сивите си очи. — Епископите Кардиъл, Арилан, Толивър и още трима са скъсали с Лорис и не са приели решението за отлъчването. Съгласни са да се срещнем в Дхаса в срок до две седмици. Арилан смята, че може да организира събирането на петдесетхилядна армия до края на месеца.

Морган наведе очи, обърна се настрана и нервно потърка ръце.

— Това е добре, ваше величество.

— Да, добре е — отвърна Келсън, неприятно изненадан от краткия отговор. Той се доближи до генерала. — Смяташ ли, че ще се осмелят да се опълчат против Уорън? И ако е така, смяташ ли, че Джеърд и Иуон могат да задържат Уенсит на север, докато ние помогнем на разбунтувалите се епископи?

— Не зная, принце — каза тихо Морган? Той вдигна глава и погледна разсеяно през отворения прозорец към далечното синьо небе. — Не ми се вярва Арилан да тръгне против Уорън. Ако го стори, това всъщност би означавало да признае, че позицията на църквата по въпроса за магията е била погрешна двеста години, че кръстоносният поход на Уорън против дерините е погрешен. Не съм сигурен, че нашите епископи са готови да отидат толкова далече, дори и Арилан.

Келсън изчака Морган да продължи, но младият генерал като че ли бе свършил.

— Какво предлагаш тогава? — попита нетърпеливо Келсън. — Групата на Арилан изрази готовност да ни помогне. А ние имаме нужда от всяко съдействие, което можем да получим.

Морган сведе очи от неудобство, но не поиска да сподели с Келсън причината за своите съмнения. Ако кралят продължеше да подкрепя Дънкан и самия него, отлъчването от църквата щеше да обхване цял Гуинид още преди да се реши въпросът с епископите. Той не можеше да позволи…

— Чакам отговора ти, Морган!

— Простете, господарю, но вие не би трябвало да ме питате за тези неща. Аз дори не би трябвало да съм тука. Не мога да позволя да разклащате позицията си, като продължите контактите с човек, който е…

— Стига толкова! — извика Келсън, а после грабна ръката му и го погледна ядосано. — Още не сме получили официално съобщение от Курията за твоето отлъчване. А дотогава — а може би и след това — аз нямам намерение да се лиша от съветите ти само заради някакво си решение на глупавите архиепископи. Слушай, Морган, прави това, което ти казвам! Имам нужда от тебе!

Морган примига учудено от това избухване на младия крал, дори за миг му се стори, че пред него е застанал самият Брайън, сякаш кралят мъмреше прегрешил паж. Преглътна и наведе очи, разбирайки, че е отишъл твърде близо до превръщането на сигурността на Келсън в свое собствено самосъжаление. Той разбра и това, че Келсън чувства приближаването на опасността и е готов да я посрещне. Взря се в сърдитите му сиви очи и зърна в тях познатия решителен поглед, който никога преди не бе виждал у Келсън. Разбра, че вече не можеше да смята Келсън за малко момче.

— Вие сте истински син на баща си, принце — прошепна Морган. — Простете ми, че го бях забравил за миг. Аз… — той се запъна. — Нали разбирате, какво означава това решение, Келсън?

Келсън кимна тържествено.

— Това означава, че ти вярвам напълно — каза той с тих глас, — дори и ако десет хиляди архиепископа говорят срещу тебе. Това означава, че ние сме дерини и трябва да сме заедно, ти и аз, така както ти беше заедно с моя баща. Ще останеш ли с мене, Аларик? Ще вървим ли заедно срещу всички изпитания?

Морган се усмихна, а после кимна.

— Много добре, принце. Ето какво предлагам. Използвайте войските на Арилан, за да прикриете северозападната граница на Коруин срещу армията на Уенсит. Опасността там е реална. Не трябва да компрометираме Арилан, като го въвличаме по-дълбоко в проблема за дерините.

За самия Коруин — използвайте войските на Нигел, ако възникнат вътрешни размирици заради Уорън. Всички в Единадесетте кралства познават и уважават Нигел. Името му е неопетнено.

Що се касае до севера — Морган погледна към Джеърд и се усмихна, — смятам, че херцог Джеърд и Иуон могат да ни защитят спокойно на този фронт. Можем да призовем под знамената и граф Марли. В резерва ни остават храбрите войски от Халдейн, ако ни потрябват за нещо. Какво мислите, принце?

Келсън се усмихна, пусна ръката на Морган и възторжено го тупна по гърба.

— Точно това исках да чуя. Джеърд, Дери, Девърил, елате тук, ако обичате. Трябва веднага да пратим послания до Нигел и до непокорните епископи. Идваш ли, Морган?

— След малко, принце. Исках да изчакам Дънкан.

— Разбирам те. Елате, когато сте готови.

Келсън и останалите се оттеглиха, а Морган се обърна и отново влезе в „Св. Тейло“. Пристъпвайки тихичко, за да не тревожи неколцината опечалени, които все още се молеха в тишината, той се спусна по централната пътека, после зави към галерията и стигна до параклиса с одеждите, където трябваше да е Дънкан. Там се спря и погледна през открехнатата врата.

Дънкан беше сам. Бе свалил свещеническите си одежди и сега закопчаваше кожения си жакет, седнал с гръб към входа. Когато свърши, протегна се към меча и пояса, които бяха сложени на масата до него. Движението му разлюля одеждите в шкафа от дясната му страна, а коприненият епитрахил се изхлузи от закачалката. Дънкан замръзна за миг, когато епитрахилът падна на пода, а после се наведе бавно и го вдигна. Изправи се и остана неподвижен за няколко секунди, стиснал епитрахила в онемелите си пръсти, а после го поднесе до устните си и го остави на мястото му в шкафа. Върху сребърната бродерия падна светлина от високия прозорец. Морган тихо прекрачи прага и се опря на рамката на вратата.

— Боли те повече, отколкото си предполагал, нали? — промълви той с тих глас.

За миг Дънкан застина неподвижен, после кимна с глава.

— Не зная какво съм предполагал, Аларик. Може би съм смятал, че отговорът ще дойде сам по себе си, че той ще облекчи раздялата. Но не е така.

— И аз не вярвам, че от него ще ти стане по-леко.

Дънкан въздъхна и взе колана с меча и докато го препасваше около тънкия си кръст, се обърна към Морган.

— А сега какво? — попита той. — Къде може да отиде един дерини, отлъчен от църквата си, заточен от краля си?

— Кой ти е говорил за заточение?

Дънкан взе наметалото и го хвърли върху плещите си. Намръщено заразглежда закопчалката му.

— Нима не е ясно. Да бъдем реалисти. Нали не е нужно да го казва? И двамата знаем, че той не може да ни остави тука, когато над нас тегне забраната на църквата. Ако архиепископите научат, ще го отлъчат и него.

Най-сетне закопчалката щракна и Морган се усмихна.

— Разбира се, че могат да го направят. Но в сегашните обстоятелства той няма какво да губи.

— Няма какво да… — прекъсна го учуденият Дънкан, разбирайки какво има предвид Морган. — Нима вече е решил да рискува? — попита той и се вгледа в лицето на братовчед си за отговора.

Морган кимна.

— Нима не се безпокои? — Дънкан изглежда още не вярваше в това, което бе чул.

— Безпокои се — засмя се Морган, — но разбира кое е по-важно, Дънкан. Готов е да рискува. Иска да останем с него.

Дънкан изгледа братовчед си внимателно, а после бавно кимна с глава.

— Нали разбираш, че шансовете съвсем не са на наша страна — отбеляза той внимателно.

— Ние сме дерини. Съдбата ни винаги е била такава.

Дънкан огледа параклиса за последен път, спря за по-дълго поглед върху олтара, върху копринените одежди, закачени в шкафа, после тръгна с бавни стъпки и при вратата настигна Морган.

— Готов съм — каза той, без да се оглежда назад.

— Тогава да вървим при Келсън — отвърна Морган с усмивка. — Нашият дерински крал има нужда от помощта ни.