Мъртвият кораб беше едновременно красива и неприятна гледка.

Скейд обикаляше около него в спираловидна псевдоорбита; двигателите на нейната корвета издаваха бързо ритмично барабанене при всяка корекция на посоката на движение. Звездният пейзаж се въртеше зад кораба, слънцето на системата изчезваше и се появяваше отново при всяка извивка на спиралата. Вниманието на Скейд се задържа върху слънцето малко по-дълго, отколкото трябваше. И в резултат на това усети заплашително стягане в гърлото, предвестник на звездната морска болест.

Това бе последното, което ѝ трябваше.

Раздразнена, Скейд визуализира мозъка си в подобната му на стъкло триизмерна сложност. Тя отстраняваше слой след слой мозъчната кора, сякаш белеше плод, отказвайки се от тези части на разума си, които не я интересуваха в момента. Сребристата имплантирана пластинка, идентична с родната ѝ синаптична мрежа, осъществяваше нервния трафик. Информационни пакети пробягваха от неврон към неврон със скорост един километър в секунда, десет пъти по-бързо от пълзенето на биологичните нервни сигнали. Тя не можеше да усети движението на тези сигнали — необходимо беше ускоряване на съзнанието, което пък изискваше дори още по-бърз нервен трафик — но по този начин можеше поне да види кои части на мозъка ѝ са най-активни.

Скейд зумира едно определено място, където се помещаваше мозъчната функция, наречена Area Postrema, древна плетеница от нервната верига, която се справяше с конфликтите между зрението и равновесието. Вътрешното ѝ ухо усещаше само упоритото налягане от ускоряването на совалката, но очите ѝ виждаха циклично променящата се гледка на въртящия се зад кораба фон. Древната част от главния ѝ мозък можеше да помири това несъответствие само като заключи, че Скейд халюцинира. И затова бе изпратила сигнал до друга част на мозъка, еволюирала с цел да защити тялото от вкарването на отрова.

Скейд знаеше, че няма смисъл да обвинява мозъка си, че предизвиква това гадене. Връзката халюцинация/ отрова бе вършила добра работа в продължение на милиони години, позволявайки на предците ѝ да правят експерименти със своята храна и да разширят спектъра ѝ в по-голяма степен, отколкото иначе би било възможно. Тя просто нямаше място тук и сега, в леденостудените, опасни покрайнини на друга слънчева система. Според нея беше най-разумно подобни характеристики да се премахват чрез умело създаване на нови връзки в основната топология, но реализирането не беше толкова лесно, колкото звучеше. Главният мозък беше холографски и изключително объркан, като безнадеждно свръхусложнена компютърна програма. Затова Скейд беше наясно, че като „изключи” тази част от мозъка си, която предизвикваше гаденето, със сигурност щеше да въздейства и на други мозъчни участъци, отговарящи за други функции, защото невронната им верига съвпадаше в определена своя част. Но това тя можеше да понесе; беше правила подобни неща вече хиляди пъти и рядко получаваше страничен ефект.

Така. Виновният участък запулсира в яркорозово и се отдели от веригата. Гаденето изчезна, а тя се почувства значително по-добре.

Остана гневът от собственото ѝ безгрижие. Когато ѝ се налагаше да действа като оперативен работник в неприятелска територия, никога не бе оставяла нещата да стигнат дотук, за да осъществи такава незначителна нервна настройка. Беше станала немарлива, а това бе непростимо. Особено сега, когато корабът се бе върнал: събитие, което можеше да се окаже също толкова значимо за Майка Нест, колкото която и да е от последните военни кампании.

Вече се чувстваше по-концентрирана. Ето това бе предишната Скейд; просто от време на време трябваше да ѝ отупват праха и да я смазват.

[Скейд, ще внимаваш, нали? Ясно е, че с този кораб се е случило нещо наистина странно.]

Гласът, който чу, беше тих, женски и ограничен само в собствения ѝ череп. Тя му отговори беззвучно:

„Зная.”

[Идентифицира ли го? Знаеш ли кой от двата е или е бил?]

„На Галиана.”

Сега, след като го бе обиколила, в зрителния ѝ кортекс се бе образувало съвсем реално триизмерно изображение на кораба, придружено от обяснителни бележки, докато от корпуса му се извличаше все нова и нова информация.

[На Галиана ли? На въпросната Галиана? Сигурна ли си?]

„Да. Между трите кораба, които потеглиха заедно, съществуват някои дребни разлики в конструкцията и въпреки голямата му прилика с другите два, които все още не са се върнали, той определено отговаря на всички характеристики на нейния.”

Присъствието не отговори веднага, както се случваше понякога. [Това е и нашето заключение. Но нещо очевидно се е случило с този кораб, след като е напуснал Майка Нест, не мислиш ли?]

„И то не само едно нещо, ако питаш мен.”

[Нека започнем от предната част и да вървим назад. Виждат се доказателства за увреждане, при това значително: вдлъбнатини и дълбоки драскотини, цели части от корпуса като че ли са били отстранени, като болна тъкан. Май става въпрос за чума, как смяташ?]

Скейд поклати глава при спомена за неотдавнашното си пътуване до Казъм сити. „Виждала съм последствията от Смесената чума отблизо. Не ми се струва същото.”

[Съгласни сме. Нещо друго е. Въпреки това трябва да се наложи абсолютна карантина, за всеки случай; нищо чудно да имаме работа с някакъв заразен агент. Сега ще се съсредоточиш ли върху задната му част?]

Гласът, различен от гласовете на другите конджоинъри, които бе чувала, придоби остри, покровителствени нотки, сякаш вече знаеше отговорите на поставените от него въпроси. [Какво ще правиш със запазените структури, забити в корпуса, Скейд?]

Тук-там по корпуса безразборно бяха струпани черни кубове с различни размери и ориентация. Бяха забити в него като в мокра глина, така че предните им части бяха полускрити в материала, от който бе изработен той. От тях излизаха извиващи се опашки от по-малки кубове, които образуваха елегантни дъги.

„Според мен това са тези, които са опитвали да се отделят другаде. Очевидно не са били достатъчно бързи, за да се справят с всички.”

[Мнението ни съвпада. Каквото и да са, към тях определено трябва да се отнасяме извънредно предпазливо, макар да не е изключено вече да не са активни. Може би Галиана е съумяла да спре разпространението им. Нейният кораб е успял да стигне дотам, макар да се връща у дома на автопилот. Сигурна ли си, че на борда не е останал нито един жив човек?] „Не, няма да бъда, преди да сме отворили кораба. Но не изглежда обещаващо. Вътре няма никакво движение, никакви очевидни точици топлина. Корпусът е прекалено студен, което показва, че не се осъществяват никакви животоподдържащи процеси, освен ако не носят криоаритметичен двигател.” Скейд се поколеба, докато в главата ѝ на заден план преминаха още няколко симулации.

[Скейд…?]

„Признавам, оцелелите няма как да бъдат много — основната част от екипажа несъмнено е във вид на замръзнали трупове. Възможно е да успеем да извлечем паметта на някой и друг от тях, но дори това звучи доста оптимистично.”

[Нас ни интересува само един труп, Скейд.]

„Дори нямам представа дали Галиана е на борда… И даже да е, даже да насочим всичките си усилия, за да я върнем към живот… може да не успеем.”

[Разбираме. Времената все пак са тежки. Макар че ще бъде прекрасно да успеем, провалът би бил най-лош, ако не опитаме да направим каквото и да е. Поне в очите на Майка Нест.]

„Това ли е обмисленото решение на Нощния съвет?” [Всичките ни решения са обмислени, Скейд. Видимият провал не може да бъде толериран. Но това не означава, че няма да направим всичко, което сме в състояние. Ако Галиана е на борда, ще направим всичко възможно, за да си я върнем. Но това трябва да се направи в пълна тайна.]

„Колко пълна?”

[Завръщането на кораба няма как да се скрие от останалите на Майка Нест. Но можем да им спестим вълненията на надеждата. Ще докладваме, че е мъртва, без възможност да бъде върната към живота. Нека мъката на нашите съотечественици да бъде кратка и ярка, като нова. Така усилията им срещу врага ще бъдат още по-ожесточени. А междувременно ние ще работим върху нея с усърдие и любов. Ако я върнем към живота, появата ѝ ще бъде равносилна на чудо. Ще ни простят, че сме изопачили истината тук и сега.]

Скейд се усети, преди да се бе изсмяла на глас. „Изопачили истината ли? На мен това ми се струва чиста лъжа. И как ще направите така, че Клавейн да се придържа към вашата история?”

[Защо смяташ, че Клавейн ще бъде проблем, Скейд?]

Тя отговори на въпроса с друг въпрос. „Само не казвайте, че възнамерявате да не информирате и него?”

[Във война сме, Скейд. Има един стар афоризъм, свързан с истината и броя на жертвите, но сега няма да те бавим с него; сигурни сме обаче, че разбра за какво става дума. Клавейн е голяма придобивка в тактическия ни арсенал. Мисленето му се различава от мисленето на всички други конджоинъри и благодарение на това ни помага да имаме непрестанно предимство пред врага. Той ще потъжи кратко, няма да му бъде лесно. Но после ще дойде на себе си, точно когато ще имаме най-голяма нужда от него. Не мислиш ли, че така е по-добре, отколкото да му стоварим един продължителен период на надежда и, най-вероятно, смазващо разочарование?]

Гласът промени тона си, може би усещаше, че все още не я бе убедил. [Клавейн е емоционален човек, Скейд, много повече от останалите. Беше стар, когато дойде при нас, по-стар в неврологичен смисъл от всички останали новобранци, които сме вербували някога. Умът му все още е затънал в стария начин на мислене. Не трябва да забравяме никога този факт. Той е уязвим и се нуждае от нашите грижи, като нежно парниково цвете.]

„Но пък да го излъжем за Галиана…”

[Може никога да не се стигне до това. Прекалено избързваме. Първо трябва да огледаме кораба — възможно е Галиана изобщо да не е там.]

Скейд кимна. „Това би било най-доброто, нали? Тогава ще знаем, че тя е все още някъде там.”

[Да. Но тогава ще трябва да се заемем с решаването на дребния въпрос какво се е случило с третия кораб.]

През деветдесет и петте години от появата на Смесената чума, конджоинърите бяха научили много за това как да се справят със заразата. Като една от последните човешки фракции, разполагащи с действително ценни технологии от времето преди атаката на чумата, те се отнасяха извънредно сериозно към карантината. В мирно време най-безопасният и най-лесен начин за изследване на кораба беше in situ[1], докато се носеше в пространството в покрайнините на системата. Съществуваше обаче прекалено голям риск демаршистите да забележат тази активност, затова разследването трябваше да се проведе под прикритието на камуфлажа. Майка Нест вече беше оборудвана да приема заразени кораби, така че това бе съвършената цел.

Но въпреки всичко пак трябваше да се вземат предпазни мерки, в това число да се работи в открития Космос. Първо слугите отстраниха двигателите, режейки с лазери през лонжероните, които ги закрепваха от всяка страна на издължения коничен корпус на лайтхъгъра. Възможно бе Майка Нест да бе унищожена от повреда във функциите на двигателите и макар подобно нещо да бе почти немислимо, Скейд бе решила твърдо да не пренебрегва нищо, докато случилото се с кораба оставаше загадка. Междувременно тя нареди ракети-влекачи да пренасят огромни парчета непречистен черен кометен лед до дрейфуващия кораб, които след това слугите нанасяха по корпуса на слой с дебелина един метър. Те вършеха работата си пъргаво, без да влизат в пряк контакт с корпуса. Корабът, който бе черен още в самото начало, сега стана непоносимо черен.

След като това бе привършено, Скейд изстреля куки, които се забиха в леда и така се превърнаха в котви, застопоряващи ракетите-влекачи около корпуса. Тъй като ледът щеше да понесе цялото структурно натоварване от движението на кораба, трябваше да прикрепи към него хиляда влекача, за да предотврати напукването на някоя част от повърхностния леден слой. Когато всички се запалиха, гледката беше извънредно красива: хиляда точици със студен син пламък, излизащи от подобния на шпил корпус на дрейфуващия кораб. Тя поддържаше бавно ускорение и изчисленията ѝ се оказаха толкова точни, че се наложи да направи само една незначителна корекция, за да се приближи до Майка Нест. Всяка промяна в движението на моторите бе изчислена така, че да съвпада с моментите, в които демаршистите не получаваха информация за състоянието в пространството, моменти, за които те смятаха, че конджоинърите нямат представа.

Вече в Майка Нест, увреденият кораб бе изтеглен в широкото пет километра, облицовано с керамика пристанище. То бе специално предназначено за заразени с чума кораби и можеше да побере един лайтхъгър с отстранени двигатели. Керамичните стени бяха дебели трийсет метра и всички машини в пристанището бяха специално защитени срещу познатите щамове на чумата. Камерата се запечатваше, щом корабът влезеше в нея, заедно с грижливо подбрания от Скейд екип, който трябваше да го изследва. Тъй като въпросното пристанище имаше съвсем слаба информационна връзка с останалата част от Майка Нест, екипът трябваше да бъде специално обучен да се справя с изолацията си от милионите други конджоинъри в Нест. Изискването се отнасяше за оперативните работници, които не бяха винаги сред най-стабилните. Колкото до Скейд, тя не можеше да се оплаче — беше сред най-редкия вид; конджоинър, който бе в състояние да действа съвсем сам, дълбоко в тила на врага.

След като корабът бе закрепен, в камерата пуснаха аргон, за да се създаде налягане от две атмосфери. От кораба свалиха съвсем тънък слой лед чрез деликатно отмиване, като останалият слой трябваше да се разтопи в продължение на шест дни. Ято сензори надвисна над него като чайки, душейки аргона, за да открие евентуално наличието на чужда материя. Но не забелязаха нищо необичайно освен частици от корпуса.

Скейд не бързаше, решена да вземе всички необходими предпазни мерки. Не се докосна до кораба преди да бе станало абсолютно необходимо. Край корпуса се носеше изображение на гравитометър с форма на обръч, сондиращ вътрешната му структура, за да се запознае в подробности с нея. В по-голямата си част това, което Скейд видя, съвпадаше с очакванията ѝ, създадени от запознаването с плана на кораба, но забеляза също странни неща, които не би трябвало да бъдат там: издължената им черна маса се носеше спираловидно из вътрешността му. Напомняха ѝ пътя на куршумите, представяни в специалните изображения при разследване на криминални случаи, или на модела на движение на субатомните частици, които се образуваха при преминаването си из специалните камери. Там, където черните маси стигаха до външния корпус, Скейд откриваше неизменно някоя от полупотъналите в него кубични структури.

Но въпреки това все още не бе изключено в кораба да има оцелели, макар засега нищо да не го показваше. Неутринният радар и сканирането с гама-лъчи показваха все по-голяма част от структурата, но Скейд все още не можеше да види най-важните детайли. Тя неохотно премина към следващия етап от своето изследване: физическия контакт. Прикрепи десетки механични чукове около корпуса и залепи стотици микрофони. Чуковете започнаха да действат, ударите им отекваха. Тя чуваше трясъка чрез скафандъра си, предаван от аргона. Все едно армия ковачи работеше в някаква далечна леярна. Микрофоните се вслушваха в металическото ехо, докато акустичните вълни се разпространяваха през кораба. Една от по-старите и невронни програми извличаше информацията, скрита във времето на пристигане на ехото, и съставяше карта на томографската плътност на кораба.

Скейд виждаше всичко в призрачни сиво-зелени нюанси. Това не противоречеше на нищо, което вече бе научила и увеличаваше познанията ѝ в определени области. Но явно нямаше да види нищо повече, ако не влезеше вътре, а това нямаше да бъде лесно. Всички люкове бяха запечатани отвътре с тапи от разтопен метал. Тя ги сряза, бавно и нервно, с лазери и бормашини с наконечници от хипердиамант, усещайки страха и отчаянието на екипа. Когато отвори първия люк, изпрати разузнавателен отряд от силно укрепени слуги, раци с керамични черупки, екипирани с разум, точно колкото за извършването на зададената им задача. Те изпратиха към черепа ѝ образи.

Това, което откриха, ужаси Скейд.

Екипажът беше изклан. Някои бяха изкормени, премазани, с отрязани крайници, превърнати на каша, разпарчетосани. Други бяха изгорени, задушени или замразени. Касапницата очевидно не бе извършена бързо. Докато асимилираше детайлите, Скейд започна да си представя как вероятно се бе случило това: поредица от ожесточени схватки и последни постове на съпротива в различни части на кораба, издигане на импровизирани барикади срещу нашествениците. Самият кораб бе направил всичко възможно, за да предпази поверените му хора, като бе пренареждал многократно разпределението на помещенията и преградите, за да задържа врага. Беше опитал да наводни определени участъци със замразяваща или създаваща високо налягане атмосфера и там Скейд откри труповете на странни, тромави машини — конгломерати от хиляди черни геометрични форми.

В главата ѝ се оформи хипотеза. Кубовете се бяха прилепили към външността на кораба на Галиана. Бяха се размножили и разраснали, абсорбирайки и преработвайки многократно външната му обвивка. В това отношение те действително напомняха чумата. Но чумата беше микроскопична; човек никога не виждаше отделните елементи на спората с невъоръжено око. Това беше по-брутално и механистично по начина, по който се възпроизвеждаше. Чумата поне пропиваше трансформираната материя с нещо от по-ранните си характеристики, създавайки химерични фантазии от машина и плът.

„Не” — каза си Скейд. Това определено не беше Смесената чума, колкото и успокояваща да започваше да ѝ се вижда вече тази перспектива.

Кубовете си бяха пробили път в кораба и после бяха образували атакуващи отряди — войнишки конгломерации. И тези войници бяха убивали, напредвайки бавно напред от всяка инфектирана точка. Ако се съдеше по останките, те бяха с неравна повърхност и асиметрични, напомняха по-скоро гъсти рояци стършели, отколкото отделни единици. Вероятно бяха в състояние да се провират през най-малките отвори и след това да се събират от другата страна. Въпреки всичко битката бе отнела време. Според Скейд за окончателното превземане на кораба бяха отишли много дни. Може би дори много седмици.

Тази мисъл я накара да потръпне.

Ден след влизането си нейните слуги откриха почти цели човешки тела, само главите им бяха потънали като в черни шлемове в наобиколилите ги кубове. Чуждоземната машинария изглеждаше инертна. Слугите отстраниха части от шлемовете и откриха, че прораснали от машината остриета са проникнали в черепите на жертвите през очните ябълки, ноздрите или ушните канали. По-нататъшното изследване показа, че остриетата се разклоняваха многократно, докато достигнат микроскопични размери. Те достигаха дълбоко в мозъка на мъртвите и установяваха връзка с конджоинърските им импланти.

Но сега както машините, така и техните приемници, бяха мъртви.

Скейд опитваше да си обясни какво се бе случило; корабната документация бе здраво объркана. Очевидно Галиана се бе натъкнала на нещо враждебно, но защо кубовете просто не бяха унищожили кораба ѝ наведнъж? Инфилтрирането бе осъществено бавно и прилежно и можеше да бъде обяснено, само ако кубовете бяха искали да го запазят невредим колкото се може по-дълго.

Имаше и друг кораб: два вече ги нямаше, но какво се бе случило с този?

[Някакви идеи, Скейд?]

„Да. Но нищо, което да ми допада.”

[Мислиш, че кубовете са искали да научат колкото се може повече, нали?]

„Не се сещам за друга причина. Поставили са средства за разчитане на нервните им устройства. Събирали са информация.”

[Да. Съгласни сме. Кубовете явно са научили много за нас. Трябва да гледаме на тях като на заплаха, макар все още да не знаем къде е била Галиана, когато са я открили. Но все пак съществува някаква искрица надежда, какво ще кажеш?] Скейд не успяваше да види тази искрица. От векове човечеството издирваше извънземен разум. Засега бе успяло да намери само вълнуващи следи — патърн джъглърите, шраудърите, археологически останки на други осем-девет мъртви култури. Все още не бяха откривали друг, съществуващ в настоящето, използващ машини разум, нищо, с което да може да се мери.

Досега.

А този използващ машини разум очевидно преследваше, инфилтрираше се и избиваше, а след това нахлуваше в черепите.

Според Скейд това определено не беше плодотворна първа среща.

„Надежда ли? Сериозно ли говорите?”

[Да, Скейд, защото не знаем дали кубовете са били в състояние да предадат това знание на онова, което ги е изпратило, каквото и да представлява то. Корабът на Галиана все пак успя да се върне у дома. Трябва тя да го е докарала дотук и нямаше да го направи, ако е смятала, че довеждането на врага представлява опасност за нас. Клавейн ще бъде горд, струва ми се. Тя не е престанала да мисли за нас, да мисли за Майка Нест.]

„Но е рискувала…”

Гласът на Нощния съвет я прекъсна остро. [Корабът е предупреждение, Скейд. Това е имала предвид Галиана и точно така трябва да го изтълкуваме и ние.]

„Предупреждение?”

[Че трябва да бъдем готови. Те са все още някъде там и рано или късно ще ги срещнем отново.].

„Като ви слуша, човек ще рече, че сте очаквали пристигането им.”

Но Нощният съвет не отговори.

Измина повече от седмица, преди да открият Галиана, защото корабът беше голям и интериорът му бе претърпял съществени промени, което правеше невъзможно бързото му изследване. Скейд също влезе вътре, заедно с други разузнавателни екипи. Върху нормализиращите налягането скафандри всички носеха тежки керамични брони, които правеха движенията непохватни, ако човек не бе изключително внимателен и не предвиждаше всеки свой ход. След неколкоминутно суетене и заемане на пози, от които можеше да излезе само чрез мъчителен заден ход, Скейд написа схема за бързо осъществяване на последователността изображение на тялото/ движение и и даде команда да действа в няколко бездействащи нервни вериги. Нещата се улесниха, макар тя да имаше неприятното усещане, че я ръководи някаква неизвестна нейна част. Скейд реши да прегледа сценария по-късно и да се погрижи движенията да изглеждат напълно резултат от собствената и воля, колкото и илюзорно да бе това.

Слугите от своя страна направиха всичко, на което бяха способни. Те подсигуриха големи пространства от кораба, напръскаха с епоксидна смола с диамантени влакна останките на извънземните машини и после взеха мостри ДНК от повечето трупове в изследваните зони. Самоличността на всяка отделна проба генетичен материал беше удостоверена въз основа на данните за екипажа в Майка Нест, пазени от заминаването на изследователската флота, но още много от имената по списъка предстоеше тепърва да бъдат идентифицирани чрез проби ДНК.

Несъмнено Скейд никога нямаше да успее да идентифицира някои от имената. Когато първият кораб, този, на който се намираше Клавейн, се завърна, Майка Нест бе научила, че далече в Космоса бе взето решение експедицията да се раздели. Една част от хората искаха да се върнат у дома, защото до тях бяха стигнали слухове за войната срещу демаршистите. Освен това те смятаха, че вече бе време да доставят събраната до този момент информация, която бе прекалено много, за да се изпрати.

Разделението не бе направено сред озлобление и взаимни нападки. Да, не липсваха тъга и съжаление, но не и усещане за разединение. След обичайния период на дебати, типичен за всеки процес на вземане на решение при конджоинърите, на това разделяне започна да се гледа като на най-естествения развой на нещата. То позволяваше на експедицията да продължи нататък и същевременно да осигури завръщането на вече наученото. Но макар да знаеше кой точно бе решил да остане далеч в Космоса, Скейд нямаше как да знае какво се бе случило след това. Можеше само да прави догадки за размените, осъществени между двата оставащи кораба. Това бе корабът на Галиана, но съвсем не означаваше, че тя е останала на него, затова Скейд се подготви за неизбежното разочарование, което щеше да я обземе, ако случаят се окажеше именно такъв.

Нещо повече, то щеше да бъде разочарование за цялата Майка Нест. Галиана се бе превърнала в техен символ. Именно тя бе създала конджоинърите преди четиристотин години и на единайсет светлинни години оттук, в намиращи се под повърхността на Марс лаборатории. Беше отсъствала почти два века, достатъчно дълго, за да ѝ бъдат придадени митологичните атрибути, срещу които винаги се съпротивляваше, докато се намираше сред тях. И се беше върнала — ако действително се намираше на борда на кораба — по време на дежурството на Скейд. Почти нямаше значение, че най-вероятно беше мъртва като всички останали. За Скейд щеше да бъде достатъчно да отнесе у дома нейните останки.

Но откри не само останки.

Мястото, където почиваше Галиана, ако можеше да се нарече така, се намираше далече от централната част на кораба. Беше се укрепила зад армирани барикади, далече от другите. Внимателните изследвания установиха, че връзките между нейното местонахождение и останалите от кораба бяха умишлено унищожени отвътре. Очевидно бе опитала да се изолира, да откъсне ума си от останалите конджоинъри в кораба.

„Саможертва или самоопазване?” — запита се Скейд.

Галиана се намираше в криокамера, охладена до точката, в която всички метаболитни процеси се преустановяваха. Но черните машини въпреки всичко бяха стигнали до нея. Бяха разбили керамичната обвивка на криокамерата и се бяха натъпкали вътре в нея, така че образуваха подобна на мумия чисто черна черупка около тялото ѝ. Нямаше съмнение, че това е тя: сканирането през тази своеобразна какавида установи, че наличната костна структура отговаря съвсем точно на костната структура на Галиана. Намиращото се вътре тяло като че ли не бе понесло никакви поражения по време на полета, а сензорите успяха дори да доловят слаби сигнали от имплантираната в нея мрежа. Макар те да бяха прекалено слаби, за да позволят свързване на ниво ум с ум, явно нещо в тази какавида бе все още способно да мисли и да прониква навън.

Вниманието бе насочено към самата какавида. Химическият анализ на кубовете стигна до задънена улица: те като че ли не бяха „направени” от нищо, нито пък имаха атомен строеж. Лицата им бяха просто черни стени от чиста енергия, прозрачна за определени форми радиация. Бяха много студени… и въпреки това активни по начин, по който нито една от другите машини не беше. Отделните кубове не се съпротивляваха срещу отделянето им от масата, а след това се смаляваха бързо до микроскопични размери. Екипът на Скейд насочи скенерите към самите кубове, опитвайки да хвърли поглед върху това, което се намираше под повърхността им, но не беше достатъчно бърз. На мястото на кубовете откриваха само няколко микрограма димяща пепел. Вероятно в сърцевината им имаше механизми, програмирани да предизвикват саморазрушение при определени обстоятелства.

Щом отстрани по-голямата част от обвивката около Галиана, екипът на Скейд успя да я отнесе до специалното помещение, намиращо се в една от стените на космическото пристанище. Работеха при изключително ниски температури, за да не ѝ причинят още по-големи от вече нанесените щети.

После, безкрайно грижливо и търпеливо, Скейд се зае да отстрани останалия пласт от извънземната машинария.

Сега, когато вече почти се бяха освободили от възпрепятстващата гледката материя, те започнаха да добиват все по-ясна представа за случилото се с Галиана. Черните машини бяха проникнали насила в главата ѝ, но сякаш по не така отвратителен начин, както бяха постъпили с другите членове на нейния екипаж. Имплантите ѝ бяха отчасти отстранени, за да се направи път за нахлуващите машини, но нямаше следи от увреждане на големи и важни мозъчни структури. Скейд остана с впечатление, че до този момент кубовете се бяха учили как да проникват в черепи и че с Галиана най-сетне бяха открили как да го постигнат, без да навредят на домакина.

И сега Скейд усети, че я изпълва оптимизъм. Черните структури бяха инертни и концентрирани на определени места. С подходящите клетъчни машинки беше възможно, дори тривиално лесно, да бъдат отделени, куб по куб.

„Можем да го направим. Можем да си я върнем, каквато беше преди.”

[Внимавай, Скейд. Все още не сме си вкъщи, на сигурно.]

Както се оказа, Нощният съвет имаше право да изисква предпазливост. Екипът на Скейд се зае да отделя последния слой кубове, започвайки от стъпалата на Галиана; с удоволствие установи, че тъканите под тях бяха почти неувредени, и продължи работата си, докато стигна до врата. Всички бяха уверени, че ще могат да я затоплят до нормалната телесна температура, дори това упражнение да се окаже малко по-трудно от нормалното съживяване на замразени в криокамерите хора. Но когато започнаха да разкриват лицето ѝ установиха, че работата им съвсем не е на приключване.

Кубовете се раздвижиха и запълзяха без предупреждение. Плъзгаха се и се преобръщаха едни върху други, подобно на предизвикващи гадене вълни; последната част от какавидата се хлъзгаше по Галиана като живо нефтено петно. Черната вълна се всмука през отворите на устата, носа, ушите и очните ябълки, като остана около клепачите ѝ малко по-дълго, докато се просмуче навътре.

Тя изглеждаше така, както се бе надявала Скейд: сияйна, прибираща се у дома кралица. Дори дългата ѝ черна коса бе недокосната, замръзнала и чуплива в момента, но точно същата, каквото бе при заминаването и. Черната машинария обаче се бе настанила отново в главата ѝ, уголемявайки вече присъстващата там формация. Сканирането изясни, че мозъчната ѝ тъкан бе леко разместена, но повечето ѝ импланти бяха отстранени, за да се направи място за нашественика. Черният паразит приличаше на рак, разпрострял подобните си на щипки нишки в различни части на мозъка.

Бавно, в продължение на много дни, връщаха Галиана до температура, непосредствено под нормалната за тялото. През цялото време екипът на Скейд не изпускаше от очи нашественика, но той не се промени, дори когато останалите импланти на Галиана започнаха да се затоплят и да възвръщат контакта си с размразяващата се мозъчна тъкан.

Скейд все още се осмеляваше да се надява, че в крайна сметка щяха да победят.

Оказа се, че бе почти права.

Антоанет Бакс наблюдаваше как полицейският пълномощник минава през люка. Машината бе цялата бронирана с материала, от който се правеха летателни апарати, с остри, снабдени със стави крайници, като скулптура, направена от много ножици. Беше мъртвешки студена, защото бе прикрепена отвън на един от трите патрулни катери, които сега се бяха закачили за нейния кораб. Скрежта с цвят на урина по него, образувана от изгорелите газове на катера, започваше да се разтопява.

— Ако обичате, не се доближавайте — заяви пълномощникът. — Физическият контакт не е препоръчителен.

От облака изгоряло гориво се носеше токсична миризма. Тя пусна предпазната предна част на шлема си, когато пълномощникът тръгна към нея.

— Не знам какво се надяваш да намериш — отвърна тя, като го следваше на дискретно разстояние.

— Няма да разбера, преди да го намеря — каза пълномощникът.

Вече беше идентифицирал честотата на радиото на скафандъра ѝ.

— Хей, слушай, не участвам в незаконна търговия. Не ми се нрави особено перспективата да бъда мъртва.

— Всички казват така.

— И защо някой би внасял незаконно каквото и да било в приюта „Айдълуайлд”? Там живеят шепа аскетични, побъркани монаси и монахини, а не контрабандисти.

— Не си съвсем неинформирана относно контрабандата, а?

— Никога не съм казвала…

— Няма значение. Работата е там, мис Бакс, че сме във война. И нищо не може да се изключва без доказателства.

Пълномощникът спря и се преви, от ставите му с пукане се отделиха големи люспи жълт лед. Тялото на машината представляваше нещо подобно на черно яйце, от което изникваха множество крайници, манипулатори и оръжия. Вътре нямаше място за пилота, само за машинарията, необходима за поддържане на контакт между пълномощника и пилота. Пилотът бе все още в един от трите катера, освободен от нежизненоважните органи и натъпкан в животоподдържаща кутия.

— Можеш да провериш в приюта, ако искаш — рече тя.

— Вече съм се допитал до приюта. Но когато става дума за подобни въпроси, най-добре е да бъдеш абсолютно сигурен, че всичко е чисто, не си ли съгласна?

— Съгласна съм с всичко, което искаш, стига да се разкараш от кораба ми.

— Ммм. И защо си се разбързала толкова?

— Защото тук имам един размекнат… съжалявам, един криогенен пасажер. И не искам да започне да се разтапя при мен.

— Много ми се ще да видя този пасажер. Възможно ли е?

— Надали съм в положение да откажа.

Тъй като бе предвидила подобен развой на събитията, беше си облякла вакуумскафандъра, докато очакваше идването на пълномощника.

— Добре. Няма да отнеме и минута и после ще можеш да тръгваш. — Машината направи пауза, преди да добави: — Стига, разбира се, да няма нищо нередно.

— Оттук.

Антоанет отмести преградата, до която стоеше, и разкри извънредно нисък тунел, водещ обратно към главното товарно отделение на „Буревестник”. Остави пълномощника да тръгне пръв, решила да говори възможно най-малко и само, когато я питат. Поведението ѝ можеше да се стори някому твърдоглаво, но щеше да възбуди много по-големи подозрения, ако бе услужлива. Милицията на Конвенцията Ферисвил не беше особено харесвана, факт, който тя отдавна бе установила при взаимоотношенията си с гражданите.

— Страхотен кораб имаш, Антоанет.

— За теб съм мис Бакс. Не си спомням да сме били достатъчно близки, за да си говорим с малки имена.

— Мис Бакс, в такъв случай. Това, което казах обаче, си остава: външно корабът ти е съвсем незабележителен, но по всичко личи, че е механически здрав и чудесно приспособен за Космоса. Кораб с капацитет да осъществява печеливша търговия дори в тези мрачни времена.

— В такъв случай няма защо да върша незаконна търговия, нали така?

— Не, но ме кара да се питам защо би пропуснала тази възможност, след като си се отправила към приюта. Те имат влияние, но не и когато става дума за истинско богатство, поне доколкото успяваме да подразберем. — Машината спря отново. — Трябва да признаеш, че е озадачаващо. Обичайният маршрут е замразените да бъдат оставяни там на слизане надолу, а не при тръгване нагоре. Дори придвижването на замразено тяло е необичайно — повечето ги размразяват още преди да стигнат до „Айдълуайлд”.

— Не е моя работа да задавам въпроси.

— По една случайност обаче точно това е моята работа. Наближаваме ли?

В товарното отделение не бе създадено налягане, затова трябваше да стигнат до него по заобиколен път и да минат през един вътрешен люк. Антоанет запали осветлението. В огромното помещение нямаше никакви товари; триизмерните рамки, за които обикновено се прикрепваха товарни платформи и сандъци, сега бяха празни. Запровираха се между тях; пълномощникът подбираше пътя си с придирчивост на тарантула.

— Значи е вярно. Летиш с празно товарно отделение. Тук няма нито един контейнер.

— Не е престъпление, нали?

— Никога не съм казвал, че е. Но е извънредно странно. Ледените просяци трябва да ти плащат изключително добре, за да има смисъл да правиш това пътуване.

— Те поставят условията, не аз.

— Става все по-любопитно и по-любопитно.

Пълномощникът имаше право, разбира се. Всички знаеха, че приютът се грижи за замразените хора, току-що разтоварени от наскоро пристигналите междузвездни кораби: за бедните, за пострадалите, за страдащите от временна или окончателна амнезия. Размразяваха ги, съживяваха ги и ги възстановяваха в околностите на приюта, за който се грижеха Просяците, докато се почувстват достатъчно добре, за да си тръгнат или поне да бъдат в състояние да извършват сами основните човешки дейности. Някои, така и не възвърнали паметта си, решаваха да останат в приюта и да бъдат обучени на свой ред за Просяци. Това обаче, което приютът не правеше рутинно, бе да взема замразени хора, които не пристигаха с междузвезден кораб.

— Добре — заяви Антоанет. — Ето какво ми казаха те: станала е грешка. Документите на човека са били объркани при разтоварването. Объркали го с някой друг, който трябвало да бъде само проверен в приюта, но не и размразен. Трябвало да го държат замразен, докато пристигне в Казъм сити, и тогава да го размразят.

— Необичайно — произнесе пълномощникът.

— Както изглежда, на човека пътуването в Космоса не му допада. Станало е сериозно объркване. Когато грешката била открита, тялото, което не е трябвало да стига замразено до Казъм сити, вече било на половината път дотам. Приютът, естествено, поискал да оправи цялата тази каша преди нещата да се объркат още повече. Затова се свързаха с мен. Взех тялото в Ръждивия пояс и сега бързам с него към „Айдълуайлд”.

— Но защо е цялото това бързане? Ако тялото е замразено, със сигурност…

— Ковчегът е музеен експонат и през последните дни към него не са се отнасяли особено внимателно. Освен това две семейства започват да задават неудобни въпроси. Колкото по-скоро въпросните хора бъдат разменени, толкова по-добре.

— Ценя желанието на Просяците да запазят в тайна проблема. Безупречната репутация на Приюта ще бъде опетнена, ако случаят се разчуе.

— Да. — Позволи си да изпита съвсем слабо облекчение и, в продължение на един опасен миг, за малко не се поддаде на изкушението да се върне към подчертаното си твърдоглавие. Вместо това каза: — Е, сега, след като вече видя цялата картина, какво ще кажеш да ме оставиш да си върша работата. Нали не би искал да ядосаш Приюта?

— Определено не. Но след като сме стигнали дотук, би било жалко да не проверим пасажера, нали?

— Да — произнесе напевно тя. — Много жалко.

Стигнаха до ковчега. Във вида на криокамерата, пъхната в задната част на товарното отделение, нямаше нищо забележително. Беше матово-сребриста, с правоъгълен прозорец от опушено стъкло на горната си повърхност. Зад него, покрит от собствения си предпазен щит от опушено стъкло, се намираше контролният панел и дисплеите, показващи статуса на замразения. Под стъклото проблясваха и се движеха неопределени цветни светлини.

— На странно място сте го сложили, толкова забутано — заяви пълномощникът.

— Не и от моя гледна точка. Близо е до входа на товарното отделение, така че го натоварихме бързо и ще го разтоварим още по-бързо.

— Звучи разумно. Нямаш нищо против да погледна по-отблизо, нали?

— Моля, заповядай.

Полицейският пълномощник се приближи на около метър от ковчега и протегна към него, но без да го докосва, снабдените си със свръхчувствителни сензори крайници. Действаше свръхпредпазливо, за да не рискува да повреди собственост на Приюта или да изложи по някакъв начин на опасност обитателя на ковчега.

— Каза, че този човек дошъл неотдавна в „Айдълуайлд”?

— Знам само това, което са ми казали от Приюта.

Пълномощникът се потупа замислено с един от крайниците по тялото.

— Странно, защото напоследък не са пристигали големи кораби. Сега, след като имаше достатъчно време новината за войната да стигне и до най-далечните системи, Йелоустоун вече не е толкова популярна дестинация, колкото беше.

Антоанет сви рамене.

— Тогава, ако това те смущава, говори с „Айдълуайлд”. Единственото, което знам, е, че аз имам пасажер и те си го искат обратно.

Пълномощникът протегна нещо, което ѝ заприлича на камера, и го приближи до наблюдателния прозорец, поставен на горната повърхност на ковчега.

— Е, определено е човек — заяви той, сякаш ѝ съобщаваше някаква новина. — При това дълбоко замразен. Имаш ли нещо против да отворя прозорчето към индикаторите на статуса и да хвърля поглед към тях, докато съм тук? Ако има проблем, вероятно ще мога да уредя да те съпровожда ескорт, за да стигнеш до Приюта за двойно по-кратко време…

Преди Антоанет да успее да отговори или да измисли любезен отказ, пълномощникът пъргаво отвори прозорчето от опушено стъкло, покриващо контролната матрица и дисплеите за статуса. Той се наклони по-наблизо, като се подпря на една от гредите на товарната решетка, и прокара сканиращото око напред-назад по дисплея, като поспираше тук и там.

Антоанет го наблюдаваше, плувнала в пот. Дисплеите изглеждаха достатъчно убедителни, но всеки, който разбираше от криокамери, щеше да заподозре незабавно нещо. На тях съвсем не бе отразено състоянието на нормално замразяване. Веднъж щом възникнеха подозрения, щеше да бъде достатъчно да се направят само няколко запитвания, да се използват някои от скритите режими на дисплея, за да се разголи истината.

Пълномощникът се вторачи в показаните данни, после се изправи, очевидно задоволен. Антоанет затвори очи за момент, но съжали веднага за това. Пълномощникът се приближи отново до дисплея и протегна към него фин манипулатор.

— Не бих го докоснал, ако бях на…

Пълномощникът натисна няколко бутона, давайки команди на панела. Появиха се някакви чертички, огъващи се електриковосини вълни и трепкащи хистограми.

— Нещо не е както трябва — промълви пълномощникът.

— Какво?

— Ще речеш, че обитателят е вече мър…

— Моля за извинение, госпожичке… — избумтя някакъв друг глас.

Тя изруга под носа си. Беше казала на Бийст да си трае, докато има работа с пълномощника. Но може би трябваше да се радва, че бе решил да пренебрегне тази заповед.

— Какво има?

— Нова трансмисия, госпожичке — насочена директно към нас. Произход: от приют „Айдълуайлд”.

Пълномощникът отскочи назад.

— Какъв е този глас? Нали каза, че си сама?

— Така е — отвърна тя. — Това е просто Бийст, субперсоната на кораба.

— Тогава му кажи да млъкне. А трансмисията от приюта не е предназначена за теб. Това е отговор на запитването, което отправих по-рано…

Безтелесният глас на кораба избумтя отново.

— Трансмисията, госпожичке…?

Тя се усмихна.

— Пусни проклетата трансмисия.

Вниманието на пълномощника се отклони веднага от ковчега. Бийст препрати трансмисията към лицевата плочка на каската ѝ и това създаде в нея впечатлението, че Просякът стои в средата на товарното отделение. Пилотът вероятно получаваше своя телеметрия, захранвана от някой от катерите.

Представителят на Просяците всъщност беше жена. Както винаги, Антоанет изпита лек шок при вида на стар човек. Жената носеше колосания вимпел и дреха на своя орден с герба на Приюта, наподобяващ снежинка, а пръстите на старите ѝ ръце с изпъкнали вени бяха сплетени под гърдите.

— Моите извинения за закъснението — започна тя. — Отново имахме проблеми с изпращането, но това не е нещо ново за никой. Какво да се прави, формалности. Аз съм сестра Амилия и искам да потвърдя, че тялото… замразения индивид под грижите на мис Бакс, е временна и любима собственост на приют „Айдълуайлд” и Свещения орден на Ледените просяци, и че мис Бакс е така любезна да се погрижи за незабавното му връщане…

— Но тялото е мъртво — прекъсна я пълномощникът. Амилия продължаваше:

— … и ще бъдем благодарни за минимална намеса от страна на властите. Използвали сме услугите на мис Бакс и преди и винаги сме оставали напълно доволни от начина, по който се е справяла. — Просякинята се усмихна. — Убедена съм, че Конвенция Ферисвил е наясно колко е полезна дискретността в подобни моменти… все пак ние трябва да поддържаме репутацията си.

Посланието свърши; образът на Просякинята премигна и изчезна.

Антоанет сви рамене.

— Както виждаш, от самото начало ти казвам истината.

Пълномощникът насочи към нея един от покритите си с капюшон сензори.

— Тук става нещо. Тялото в ковчега е мъртво от медицинска гледна точка.

— Виж, казах ти, че криокамерата е стара. Данните на дисплея са грешни, това е всичко. Трябва да съм пълна глупачка, за да разнасям насам-натам мъртво тяло в криокамера, не мислиш ли?

— Не съм свършил с теб.

— Възможно е, но свърши с мен сега, нали? Чу каква каза симпатичната дама от ордена на Просяците. Трябва да се погрижа „за незабавното му връщане”, струва ми се, че тя се изрази така. Звучи доста официално и значимо, а?

Пресегна се и затвори капака на панела, показващ статуса на замразения.

— Не знам какви ги вършиш — отвърна пълномощникът, — но бъди сигурна, че ще стигна до дъното на тази история.

Тя се усмихна.

— Чудесно. Благодаря. Приятен ден. А сега си обирай крушите от моя кораб.

Скейд се бе промъкнала между две извити черни машинарии, когато прозвуча тревогата. Една от антенките ѝ бе установила промяна в атакуващата позиция на кораба, ескалация в състоянието на бойна готовност. Това не бе непременно криза, но определено изискваше незабавното ѝ внимание.

Скейд изключи лаптопа си от машината, фиброоптичният кабел се намести обратно в предназначеното за него място в устройството. После го притисна към корема си и той се огъна и се свърза с черния плат на подплатеното ѝ сако. Почти веднага лаптопът започна да предава намиращата се в него информация към една подсигурена част от дълготрайната памет на Скейд.

Тя измина пълзешком тясното пространство между машинните компоненти, като се извиваше и се провираше през най-тесните места. След двайсетина метра стигна до изхода и се измъкна донякъде през появилия се в стената овален отвор. И замръзна, застина абсолютно неподвижно и безшумно на едно място. Дори цветните вълни на гребена и замряха. Имплантите в главата ѝ не долавяха присъствието на други конджоинъри в радиус от петдесет метра и потвърждаваха, че системите за следене в този коридор не забелязваха внезапната ѝ поява. Въпреки това беше предпазлива и когато помръдна — като се оглеждаше и в двете посоки по коридора — го направи изключително тихо и внимателно, като промъкваща се в непозната територия котка.

Не се виждаше никой.

Скейд се измъкна напълно през отвора, после го изкомандва наум да се затвори напълно. Само тя знаеше къде се намират тези тайни проходи, а самите входове се показваха единствено на нея. Дори да установеше наличието на тайната машинария, Клавейн никога нямаше да намери начин да се добере до нея без да използва груба сила, която обаче щеше да разруши машините.

Корабът падаше свободно, но Скейд предполагаше, че се приближава до неприятелския кораб, който преследваше. Безтегловността ѝ вършеше добра работа. Тя забърза по коридора, като прескачаше контактните точки. Движенията ѝ бяха толкова точни и пестеливи, че понякога изглеждаше, сякаш пътува в свой личен гравитационен мехур.

[Ще докладваш ли, Скейд?]

Никога не знаеше кога точно щеше да се обади в главата ѝ Нощният съвет, но отдавна вече бе престанала да се обърква от внезапните му появи.

„Нищо неблагоприятно. Дори не сме се доближили до това, което е в състояние да прави машината, но засега всичко върви точно така, както сме предполагали.”

[Добре. Разбира се, желателен е по-обстоен тест…]

Скейд усети прилив на раздразнение. „Вече ти казах. В момента са необходими грижливи замервания, за да се установи влиянието на машинарията. Това означава, че можем да осъществим тестовете нелегално под прикритието на рутинните военни операции.”

Скейд зави на пресечката на два коридора и се насочи към мостика. Наложи си спокойствие, като преобразува химическия състав на кръвта си, и продължи: „Съгласна съм. че трябва да направим още тестове, преди да бъдем в състояние да оборудваме флотата, но в мига, в който увеличим тестването, рискуваме да разпространил информацията за нашия пробив. И нямам предвид само Майка Нест.”

[Ти се изясни добре, Скейд. Не е нужно да ни напомняш. Ние просто излагахме фактите. Неудобно или не, трябва да се направят по-подробни тестове, и то скоро.]

Размина се с друг конджоинър, запътил се към различна част на кораба. Скейд надникна в съзнанието му и зърна повърхност, зацапана от неотдавнашните емоции и преживявания. Те обаче не представляваха интерес за нея, нито бяха от тактическо значение. Под тях се намираха по-дълбоките пластове на паметта, мнемоничните структури се спускаха в непроницаемия мрак като големи забравени паметници. Всичко това бе нейно, тя имаше възможност да го разглежда и да го пресява, но и тук нищо не я заинтригува. На най-дълбокото ниво Скейд откри няколко отделени лични спомена, които той не мислеше, че тя е в състояние да разчете. В продължение на един вълнуващ миг се изкуси да се пресегне зад барикадите на мъжа и да зърне скъпите му два-три спомена. Но се въздържа: беше научила достатъчно.

Усети как той изпрати проучващи сондички в нейното съзнание и отскочи в отговор на парливия отказ на достъп. Чувстваше любопитството му; несъмнено се питаше защо на борда има представител на Затворения съвет.

Това и се стори забавно. Човекът знаеше за Затворения съвет и може би дори подозираше за свръхсекретното ядро на Затворения съвет, Вътрешното светилище. Скейд обаче бе сигурна, че никога не бе и сънувал за съществуването на Нощния съвет.

Той я отмина, а тя продължи нататък.

[Някакви резерви, Скейд?]

„Разбира се, че имам резерви. Играем си с Божествения огън. Човек не се втурва току-така в нещо подобно.”

[Вълците няма да ни чакат.]

Скейд настръхна — нямаше нужда да ѝ напомнят за вълците. Страхът бе полезен импулс, признаваше го, но не беше в състояние да промени нещата повече от това. Както твърдеше старата пословица, Манхатънският проект не бе осъществен за един ден. Или ставаше дума за строежа на Рим? Във всеки случай, беше свързано със Земята.

„Не съм забравила за вълците.”

[Добре, Скейд. Нито пък ние. И силно се съмняваме, че вълците са забравили за нас.]

Усети, че Нощният съвет се оттегли, вероятно в някое миниатюрно ъгълче на мозъка и, където бе невъзможно да бъде открит и където щеше да изчака до следващата си поява.

Скейд стигна до мостика на „Куче грозде”, давайки си сметка, че гребенът ѝ пулсира в яркорозово и алено. Мостикът бе сферично помещение без прозорци, намиращо се дълбоко в кораба, достатъчно голямо, за да побере пет-шест конджоинъри, без да изглежда претъпкано. Но засега там бяха само Клавейн и Рьомонтоар, така както ги бе оставила. И двамата лежаха в хамаци с ускорители, увесени насред сферата, и със затворени очи черпеха от по-обширното сензорно обкръжение на „Куче грозде”. Изглеждаха напълно отпочинали, скръстили ръце на гърдите си.

Скейд изчака помещението да осигури отделен хамак и за нея, който я обви в предпазната мрежа на нещо подобно на лиани. Тя се плъзна лениво по повърхността на съзнанието им. Умът на Рьомонтоар бе напълно отворен за нея, дори ограниченията му на Затворения съвет приличаха повече на прости маркировки, отколкото на абсолютни бариери. Съзнанието му беше като град от стъкло, опушено тук-там, но никога напълно непроницаемо. Един от първите трикове, на които я бе научил Нощният съвет, бе да вижда през защитните екрани на Затворения съвет, и това се оказа полезно дори след като се бе присъединила към Затворения съвет. Не всички негови членове бяха запознати с едни и същи тайни. Първо, не трябваше да се забравя за Вътрешното светилище, но нищо не бе скрито от Скейд.

Разчитането на ума на Клавейн бе много по-трудно, обезсърчаващо трудно, и именно поради това той едновременно я омайваше и смущаваше. Невронните му импланти бяха с много по-стара конфигурация от имплантите на всички останали, които бе виждала, и Клавейн така и не позволи да бъдат обновени. Големи части от мозъка му изобщо не бяха включени към единното цяло и нервните връзки между тези участъци и конджоинърските части бяха оскъдни и неефективно разпределени. Алгоритмите на Скейд за търсене и намиране можеха да извличат нервни модели от всяка част на мозъка на Клавейн, включена към цялото, но дори това не бе толкова лесно за осъществяване. Търсенето на нещо в ума на Клавейн бе като да са ти дали ключовете към приказно богата библиотека, през която току-що е преминала вихрушка. Докато успееше да намери това, което търси, то обикновено вече не беше важно.

Въпреки това Скейд бе научила много за Клавейн. От завръщането на Галиана бяха минали десет години, но ако беше разчела точно ума му — а нямаше причина да се съмнява в това — Клавейн все още не бе наясно със случилото се в действителност.

Както всички на Майка Нест, и той знаеше, че корабът на Галиана се бе натъкнал на враждебно настроени извънземни същности, машини, които, кой знае защо, се наричаха „вълци”. Вълците бяха проникнали в кораба и бяха разцепили черепите им. Клавейн знаеше, че Галиана бе пощадена и тялото ѝ се пазеше все още; знаеше също, че в черепа ѝ има структура с очевиден вълчи произход. Онова, което не знаеше и, доколкото Скейд бе осведомена, никога не бе подозирал, беше, че Галиана бе дошла в съзнание; че се бе осъзнала за кратко, преди Вълкът да заговори чрез нея. И не само веднъж.

Скейд помнеше как излъга Галиана, че Клавейн и Фелка са мъртви. В началото не ѝ беше лесно. Като всеки конджоинър, тя гледаше на нея със страхопочитание. Тя беше майката на всички тях, кралицата на конджоинърската фракция. Нощният съвет обаче, напомни на Скейд, че има дълг към Майка Нест, който стои над благоговението й пред Галиана. Нейният дълг беше да се възползва максимално от промеждутъците, когато Галиана беше самата себе си, за да научи всичко възможно за вълците, а това означаваше да я освободи от излишните грижи. Колкото и мъчително да ѝ се бе струвало това в началото, Нощният съвет я увери, че то е най-добрият вариант в дългосрочна перспектива.

И постепенно Скейд започна да проумява логиката. В крайна сметка тя всъщност не лъжеше Галиана, а сянката на това, което някога е било Галиана. А една лъжа водеше след себе си друга и така Клавейн и Фелка не научиха за разговорите.

Скейд оттегли умствените си сонди и се закрепи на рутинното ниво на близост. Позволи на Клавейн да получи достъп до повърхностните ѝ спомени, сензорни модалности и емоции, или по-скоро — до фино обработен техен вариант. Същевременно Рьомонтоар виждаше точно толкова, колкото очакваше… и отново, обработено и модифицирано така, че да отговаря на целите на Скейд.

Присъствието на Клавейн заяви за себе си.

[Скейд. Много мило, че се присъединяваш към нас.] „Усетих промяна в готовността ни за атака, Клавейн. Предполагам, че е свързано с демаршисткия кораб?”

[Всъщност е малко по-интересно. Погледни сама.] Клавейн ѝ предложи единия край на кабела за включване към сензорната мрежа на кораба. Скейд го пое, инструктира имплантите си да го настроят според обичайните ѝ филтри и предпочитания.

Изпита приятното усещане за дезориентиране. Тялото ѝ, телата на нейните компаньони, стаята, в която се носеха, голямото гладко въгленовочерно острие на „Куче грозде”, всички тези неща придобиха нереални измерения.

Танджърин дрийм представляваше масивно присъствие пред тях, обвит в непрестанно движещ се облак със сложни геометрични форми на забранени зони и безопасни за минаване места. Гневен рояк от платформи и часови обикаляха около планетата в тесни орбити. По-близо, но не много по-близо, се намираше демаршисткият кораб, който „Куче грозде” преследваше. Той вече докосваше горния край на атмосферата на Танджърин дрийм и започваше да се нагрява и да придобива по-ярки краски в червената цветова гама. Капитанът на кораба поемаше риска да се гмурне в атмосферата с надеждата да се скрие зад дебелия неколкостотин километра слой облаци.

Според Скейд подобна постъпка можеше да бъде предизвикана единствено от отчаяние.

Трансатмосферното вмъкване бе винаги рисковано, дори за корабите, специално приспособени да преминават през горните слоеве на подобните на Юпитер планети. Капитанът на кораба трябваше да намали скоростта, преди да се гмурне, и да осъществи също така бавно завръщането към открития Космос. Освен камуфлажния ефект на въздуха, който обаче зависеше от сензорите на преследващия кораб, и онова, което бяха в състояние да уловят нискоорбиталните спътници и безпилотни кораби, единственото предимство от подобни действия бе попълването на резервите с гориво.

През първите години на войната и двете страни бяха използвали антиматерия като главен енергиен източник. Конджоинърите, със своите камуфлажни фабрики в крайните части на системата, все още бяха в състояние да произвеждат и складират антиматерия в използваеми от военните количества. Но дори да не можеха, всеизвестно бе, че имат достъп до дори още по-изумителни източници на енергия. Демаршистите обаче, вече повече от десетилетие не бяха имали възможност да използват антиматерия. Те се бяха върнали към силата на сливането на ядрата, за което се нуждаеха от водород, в идеалния случай извличан от океаните на газовите гиганти, където вече бе компресиран до металическото си състояние. Капитанът сигурно щеше да отвори специалните шлюзове на кораба, които щяха да засмукват и компресират атмосферния водород или просто да се гмурне в течното водородно море върху водорода в металическо състояние, обвил каменистото ядро на Танджърин дрийм. Но подобно начинание бе доста опасно за кораб, който вече бе претърпял поражения в боя. Твърде вероятно бе капитанът да реши, че не е необходимо да прибягва до описаното засмукване; че вместо това би могъл да срещне някой от танкерите, оборудвани с мозък на кит, които обикаляха безкрайно из атмосферата и пееха тъжни, жални песни за турбулентност и въглеводородни химически реакции. Танкерът щеше да инжектира преработен метален водород, който да се използва както за гориво, така и за направа на бойни глави.

Атмосферното вмъкване беше истински хазарт, при това — отчаян, но все пак бе завършвало с успех достатъчно често, за да бъде предпочетено пред самоубийствената операция, каквато би представлявал опитът за бягство.

Скейд оформи една мисъл и я предаде в главите на своите събеседници. „Възхищавам се от решимостта на капитана. Но това няма да му помогне.”

Отговорът на Клавейн последва незабавно. [Това е тя, Скейд. Уловихме сигнала ѝ, когато изпрати насочен лъч към другия кораб; те преминаваха през края на пръстен от отломки, така че имаше достатъчно прах наоколо, за да се разпръсне малка част от лазерната светлина към нас.]

„А контрабандисткият кораб?”

Отвърна ѝ Рьомонтоар. [Винаги сме подозирали, че е товарен, още откакто видяхме ясно отработените му газове. Оказва се, че случаят е именно такъв и сега знаем малко повече.]

Рьомонтоар предложи да я включи и тя прие.

Мъглявият образ на товарния кораб се проясни пред вътрешното ѝ зрение, детайлите се увеличаваха като скица, която се дорисува до пълен завършек. Корабът бе двойно по-малък от „Куче грозде”, типичен представител на товарната гилдия, предназначен да пътува в рамките на системата, построен преди един-два века, определено преди чумата. Корпусът му беше леко окръглен; може би някога задачата му е била да се приземява на Йелоустоун или на някое от другите тела с атмосфера в системата, но оттогава се бе сдобил с толкова изпъкналости и шипове, че напомняше на риба, споходена от рядка форма рецесивна мутация. По бронята му се виждаха загадъчни символи за разчитане от машини, някои от които бяха прекъсвани в резултат на многобройните поправителни работи.

Рьомонтоар очакваше въпроса ѝ. [Товарният кораб „Буревестник” е регистриран на карусел Ню Копенхаген в Ръждивия пояс. Командващ и собственик на кораба е Антоанет Бакс, но го е поела преди не повече от месец. Предишният собственик е бил някой си Джеймс Бакс, вероятно роднина. Не знаем какво е станало с него. Официалните документи показват, че семейство Бакс управлява „Буревестник” много преди войната, вероятно дори преди чумата. Дейността им, както изглежда, е обичайната смесица от законна и незаконна; няколко нарушения и едно-две недоразумения с Конвенция Ферисвил, но нищо достатъчно сериозно за издаване заповед за арест, дори от действащото в критични условия законодателство.]

Скейд усети как собственото и, сякаш намиращо се надалече тяло, отвърна с кимване. Пръстенът от населени места, обикалящ около Йелоустоун, отдавна поддържаше широк спектър предприемачества в транспортната сфера, от престижни операции на високо ниво до значително по-бавни и също толкова по-евтини и предизвикващи по-малко въпроси товарни кораби с йонни двигатели. Дори след чумата, превърнала някога великолепния Глитър банд в нямащия нищо общо с великолепието Ръждив пояс, все още съществуваха търговски ниши за готовите да ги заемат. Имаше карантини, които да се избягват, и множество нови клиенти, появили се от тлеещите отломки на демаршисткото управление, и не всички сред тях бяха от типа клиенти, с които човек би пожелал да има вземане-даване втори път.

Скейд не знаеше нищо за семейство Бакс, но си представяше, че са процъфтявали при тези условия и може би дори още повече — по време на войната. Сега се налагаше да се избягват блокади, появяваха се възможности да се помогне и да се съдейства на работещи дълбоко в тила агенти на всички фракции. Без значение беше, че Конвенция Ферисвил, администрацията, занимаваща се с делата около Йелоустоун, бе може би най-нетолерантният режим в историята. Там, където имаше тежки наказания, винаги се намираха хора, които плащаха добре на други, за да поемат риска.

Менталната картина на Скейд за Антоанет Бакс бе почти пълна. Само едно не разбираше: какво правеше Антоанет Бакс толкова навътре във военната зона? И защо, въпреки това, бе все още жива?

„Капитанът на кораба говори ли с нея?” — попита тя. Отговори ѝ Клавейн. [Дадоха ѝ предупреждение — да се оттегли или да понесе последствията.]

„И тя?”

Рьомонтоар я свърза с вектора на товарния кораб. Беше се насочил право към атмосферата на Танджърин дрийм, също като демаршисткия кораб пред него.

„Това няма никакъв смисъл. Капитанът на кораба би трябвало да я унищожи заради нарушаване на оспорваното пространство.”

Клавейн отвърна: [Капитанът я заплаши да направи точно това, но Бакс не ѝ обърна внимание. Обеща ѝ, че няма да краде водород, но ѝ даде ясно да разбере, че няма намерение и да прави обратен завой.]

„Или е много смела, или много глупава.”

[Или голяма късметлийка] — рече Клавейн. [Очевидно капитанът не е имал амуниции, за да подкрепи с действия заплахата си. Явно е използвала всичко при предишна разправа.] Скейд се замисли върху тези думи, предугаждайки обясненията на Клавейн. Ако действително бе изстрелял последната си ракета, капитанът щеше да направи всичко възможно да скрие тази информация от „Куче грозде”. Всеки невъоръжен кораб бе чудесна плячка. Дори в този късен етап на войната все още можеше да се придобие интересна информация от пленяванено на вражески кораб, без да се говори за перспективата да бъде привлечен неговият екипаж.

„Мислиш, че капитанът се е надявал товарният кораб да изпълни думите му.” Усети съгласието на Клавейн още преди отговорът му да се бе оформил в главата ѝ.

[Да. След като Бакс насочи радара си към демаршисткия кораб, неговият капитан нямаше друг избор, освен да реагира някак. Обичайно би било да изстреля ракета — капитанът имаше пълното право да го направи — но най-малкото трябваше да предупреди товарния кораб да се оттегли. Това не свърши работа — неизвестно поради каква причина Бакс не се уплаши достатъчно. То на свой ред веднага компрометира капитана и го постави в извънредно неудобна позиция. Той лае, но определено не може да хапе.]

Рьомонтоар добави: [Клавейн има право. Тя няма ракети. И сега ние го знаем.]

Скейд знаеше какво имат наум. Макар вече да се гмуркаше в атмосферата, демаршисткият кораб все още бе в обсега на действие на ракетите на „Куче грозде”. Унищожаването му не беше гарантирано, но вероятността надхвърляше значително петдесетте процента. Въпреки това Рьомонтоар и Клавейн не искаха да обстрелват врага. Искаха да изчакат да се появи отново от атмосферата, бавен и натежал от гориво, но все така невъоръжен. Искаха да го завладеят, да изсмучат информацията от банките на паметта му и да превърнат екипажа му в новобранци за Майка Нест.

„Не мога да дам съгласие за завладяване. Рискът за „Куче грозде” надхвърля евентуалните ползи.”

Усети опита на Клавейн да сондира мислите ѝ. [Защо, Скейд? Има ли нещо, което прави този кораб необичайно ценен? Ако е така, не е ли малко странно, че никой не ми е казал?]

„Това е въпрос на Затворения съвет, Клавейн. Ти имаше възможност да се присъединиш към нас.”

[Но дори да го беше направил, пак нямаше да знае всичко, нали?]

Пренасочи гневно вниманието си към Рьомонтоар.

„Знаеш, че съм тук по работа на Затворения съвет, Рьомонтоар. Единствено това е от значение.”

[Но аз съм от Затворения съвет и дори аз не знам какво точно правиш тук. Кажи, Скейд, да не би да става дума за тайна операция на Вътрешното светилище?]

Скейд беснееше, мислейки си колко по-прости щяха да бъдат нещата, ако не ѝ се налагаше да има вземане-даване със стари конджоинъри. „Този кораб е ценен, да. Той е прототип, а прототипите са винаги много ценни. Но това ви е известно. И, разбира се, нямаме желание да го изгубим заради някаква незначителна схватка.”

[Но съвсем ясно е, че това далеч не е всичко.]

„Може би, Клавейн, но сега не е моментът да го обсъждаме. Погрижи се да осигуриш по една ракета за демаршисткия и за товарния кораб.”

[Не. Ще изчакаме и двата кораба да се покажат от другата страна, стига някой от тях да е оцелял, разбира се. Тогава ще действаме.]

„Не мога да позволя това.” Да бъде така тогава. Беше се надявала да не се стига до това, но Клавейн я принуждаваше да го направи. Скейд се концентрира, издаде поредица от невронни команди. Усети далечната реакция на оръжейните системи, които отдаваха признание на нейния авторитет и се подчиняваха на волята и. Контролът ѝ беше неточен, липсваха му финесът и непосредствеността, с които се обръщаше към своите машини, но щеше да бъде достатъчен; от нея се искаше само да изстреля няколко ракети.

[Скейд…?]

Беше Клавейн; сигурно бе усетил, че погазваше неговия контрол над оръжието. Почувства изненадата му от факта, че изобщо бе в състояние да го направи. Скейд даде нареждания за целта им, самонасочващите се ракети вече потреперваха по стойките за изстрелване.

Тогава в главата ѝ проговори тихо друг глас. [Не, Скейд.] Това бе Нощният съвет.

„Какво?”

[Остави контрола над оръжията. Направи както желае Клавейн. В дългосрочна перспектива това ще ни свърши по-хубава работа.]

„Не, аз…”

Тонът на Нощния съвет стана по-рязък. [Освободи оръжието, Скейд.]

Вбесена и засегната от мъмренето, Скейд се подчини.

От превъзходното си наблюдателско място в една от херметическите камери, Невил Клавейн наблюдаваше как в корпуса на „Куче грозде” постепенно се образува отвор. Бронираните роботи, които се суетяха напред-назад, приличаха на въшки-албиноси със своите черупки, множество сегменти и различни специализирани крайници, сензори и оръжия. Те прекосиха бързо откритото пространство до вражеския кораб и се закрепиха за корпуса му благодарение на прилепващите повърхности по краката си. После забързаха по увредената му повърхност, търсейки люкове и известните слаби места на този тип кораби, откъдето да влязат.

Роботите се движеха с типичните за насекомите произволни движения, водени от някакви свои критерии. Скарабеите можеха да превземат кораба много бързо, но тогава възникваше рискът да убият всички оцелели, потърсили подслон в зоните с атмосферно налягане. Затова Клавейн настоя машините да използват люковете, дори това да означаваше забавяне, докато преминат всички роботи.

Нямаше причини да се тревожи. Щом първият скарабей проникна вътре, стана ясно, че няма да срещне нито съпротива, нито въоръжени оцелели. Корабът беше тъмен, студен и притихнал. Почти бе в състояние да подуши смъртта на борда му. Роботът се движеше из неприятелския кораб и отминаваше мъртвите, застигнати от смъртта по постовете им. Подобни отчети идваха и от другите роботи, бродещи из други части на кораба.

Клавейн оттегли повечето скарабей и изпрати малък отряд конджоинъри по същия път, който бяха използвали роботите.

През очите на един скарабей той наблюдаваше как хората от взвода му преминават един по един през люка: това бяха подобни на призраци бели форми.

Отделението преброди кораба, движейки се през същите тесни пространства, които бяха изследвали роботите, но с допълнителната бдителност, присъща за хората. Те насочваха оръжието си към евентуалните скривалища, отваряха складовете, за да търсят в тях оцелели членове на вражеския екипаж. Така и не намериха такива. Мъртвите бяха подложени на дискретно изследване, което доказа, че нито един от тях не се преструва на такъв. Телата им започваха да изстиват и термалните данни около лицата им показваха, че смъртта вече бе настъпила, макар и наскоро. Не се виждаха признаци на насилствена смърт или наранявания.

Той оформи една мисъл и я изпрати към Скейд и Рьомонтоар, които се намираха все още на мостика. „Отивам вътре. Никакви „ако”, никакви „но”. Ще бъда бърз и няма да поемам ненужни рискове.”

[Не, Клавейн.]

„Съжалявам, Скейд, но не може да имаш всичко. Аз не членувам в уютното ви клубче, което означава, че мога да ходя където си поискам. Харесва ли ти или не, това е част от сделката.”

[Ти въпреки всичко си ценен актив, Клавейн.]

„Ще бъда внимателен, обещавам.”

Той усети как раздразнението на Скейд попива в собственото му емоционално състояние. Рьомонтоар също не бе въодушевен.

Като членове на Затворения съвет бе немислимо някой от тях да предприеме нещо толкова опасно като да се качва на борда на пленен неприятелски кораб. Бяха поели достатъчно голям риск, напускайки Майка Нест. Много от другите конджоинъри, в това число и Скейд, искаха той да се присъедини към Затворения съвет, където можеха да черпят от неговата мъдрост по-ефективно и да го предпазват от вреда. Благодарение на авторитета си в Съвета, Скейд можеше да затрудни живота му, ако той упорстваше в желанието си да остава извън него, и да му възлага символични задължения или дори да го задължи да се пенсионира. Не липсваха и други възможности за наказание и Клавейн не гледаше на нито едно от тях с лека ръка. Дори беше започнал да се замисля върху възможността в крайна сметка да се присъедини към Затворения съвет. Така поне щеше да научи някои отговори и евентуално щеше да окаже някакво влияние върху агресорите.

Но докато решеше да лапне този залък, щеше да бъде войник. Никакви ограничения не важеха за него и проклет да бъдеше, ако действаше така, сякаш вече бяха в сила.

Зае се с подготовката на скафандъра си. Известно време, някъде преди около два-три века, този процес бе значително по-бърз и по-лесен. Човек слагаше маска и комуникационно оборудване, после прекрачваше през мембрана от умна материя, опъната на вратата като единствена преграда към вакуума. При това преминаване слой от мембраната обгръщаше човека и моментално образуваше опънат по кожата му скафандър. При връщането си той преминаваше през същата мембрана и скафандърът му се връщаше обратно там, просмуквайки се като вълшебна слуз. Така излизането от кораба бе приблизително толкова сложно, колкото поставянето на слънчеви очила. Разбира се, подобни технологии никога не са били особено ефективни по време на война, защото бяха прекалено уязвими при атака, и още по-малко — в ерата след чумната епидемия, когато бе разумно да се използват само най-здравите форми на нанотехнологиите.

Клавейн подозираше, че би трябвало да е раздразнен заради допълнителните усилия, които бяха необходими сега. Но в много отношения актът на поставянето на скафандъра — сърцатото налагане на пластините на бронята, критичната проверка на всички подсистеми, закрепването на оръжието и сензорите — му се струваше странно успокояващ. Може би защото наподобяващата изпълнението на ритуал природа на упражнението приличаше на поредица от суеверни жестове, предназначени да държат по-надалече нещастието. Или може би защото му напомняше за положението на нещата по време на собствената му младост.

Излезе през люка и се отправи към неприятелския кораб. Той светеше на фона на тъмния газов гигант. Определено беше пострадал, но не се виждаше излизането на газове отвътре, което говореше, че не е загубил целостта на своя корпус. Възможно бе дори някой от неговите обитатели да е оцелял. Макар сканирането с инфрачервени лъчи да не бе довело до окончателни заключения, лазерните съоръжения бяха установили незначително движение напред-назад из целия кораб. Това движение можеше да бъде обяснено с ред причини, но най-очевидната бе присъствието на поне един човек, който все още се движеше вътре. Но пък нито скарабеите, нито разузнавателният му отряд бяха открили оцелели.

Нещо привлече погледа му: извиваща се бледозелена нишка светлина в тъмния полумесец на газовия гигант. Почти не се беше сещал за товарния кораб, откакто се бе появил корабът на демаршистите, тъй като първият така и не бе изплувал от атмосферата. Най-вероятно Антоанет Бакс беше мъртва, убита по един от няколкото хиляди начина, по които бе възможно да бъдеш убит, когато си в атмосферни условия. Клавейн нямаше представа какво бе възнамерявала да прави там и се съмняваше, че е било нещо, което той самият би одобрил. Но тя беше сама, поне така смяташе, а това не бе начинът да умреш в Космоса. Помнеше как не бе обърнала внимание на предупреждението на капитана на демаршистите и си даде сметка, че всъщност ѝ се възхищава за това. Не я познаваше що за човек е, но не можеше да ѝ отрече, че е смела.

Той тупна с глух звук на повърхността на неприятелския кораб и омекоти удара като прегъна колене. Изправи се; подметките му залепваха за корпуса. Засенчи с длан очи, за да ги предпази от блясъка на слънцето, и се обърна назад, за да погледне към „Куче грозде”, наслаждавайки се на рядката възможност да го види отдалече. Корабът беше толкова тъмен, че в първия момент му беше трудно да го различи. След това имплантите му го отделиха с пулсиращ зелен контур, мащабът и разстоянието бяха обозначени с червени цифри. „Куче грозде” беше лайтхъгър, способен да осъществява междузвездни полети. Източеният му корпус изтъняваше все повече към носа, придавайки му максимално ефикасна аеродинамична форма за подпомагане на поддържането на близка до светлинната скорост. Край най-дебелата точка на корпуса, непосредствено преди започването на опашната част, се намираха двата двигателя, извадени от корпуса и подпирани на тънки лонжерони. Това бяха така наречените от другите човешки фракции „конджоинърски двигатели” поради простата причина, че именно конджоинърите притежаваха монопол върху тяхното конструиране и дистрибуция. Столетия наред конджоинърите бяха позволявали на демаршистите, ултрите и другите пътуващи в междузвездното пространство фракции, да използват технологията, без никога да изпуснат и намек за тайнствените физически процеси, които позволяваха на защитените срещу външни намеси и фалшификации двигатели да функционират.

Но всичко това се бе изменило преди един век. Практически за една нощ конджоинърите преустановиха производството на своите двигатели. Без никакво обяснение, дори без обещание, че производството някога ще бъде възобновено.

От този момент нататък съществуващите конджоинърски двигатели станаха извънредно ценни. Започнаха ужасни пиратски действия с цел осигуряване на собственост върху тях. Това събитие определено бе една от причините за започване на войната.

Клавейн бе чувал слуховете, че конджоинърите продължават да правят двигатели за собствена употреба. Знаеше също така, че тези слухове са неверни, доколкото можеше да бъде сигурен в нещо. Декретът за прекратяване на производството бе всеобщ и бе влязъл в сила незабавно. Нещо повече, наблюдаваше се остро намаляване на употребата на съществуващите кораби, дори от неговата фракция. Клавейн обаче не знаеше коя е причината този указ да бъде издаден. Предполагаше, че е дело на Затворения съвет, но нямаше представа защо подобна мярка бе сметната за необходима.

Но ето че сега Затвореният съвет бе създал „Куче грозде”. На Клавейн бе поверен прототипът на тази пробна мисия, но Затвореният съвет не бе разкрил почти нищо от своите тайни. Рьомонтоар и Скейд очевидно знаеха повече от него, освен това бе готов да се обзаложи, че Скейд знаеше дори повече от Рьомонтоар. Скейд бе прекарала скрита някъде по-голямата част от пътуването, вероятно боравейки с някакъв свръхсекретен военен хардуер. Всички усилия на Клавейн да открие за какво става дума не го бяха довели доникъде.

И все още нямаше представа защо Затвореният съвет бе одобрил строежа на нов междузвезден кораб. Какъв беше смисълът от това в един толкова късен етап на войната, когато врагът вече отстъпваше? Ако се присъединеше към Съвета, може би нямаше да получи всички желани отговори, защото все още нямаше да е проникнал във Вътрешното светилище, но все пак щеше да бъде много по-близо до тях отколкото бе сега.

Звучеше почти изкусително.

Отвратен от лекотата, с която го манипулираха Скейд и другите, Клавейн обърна гръб към гледката и се отправи предпазливо към входното място.

Скоро вече беше в демаршисткия кораб и минаваше покрай тръби, които обикновено не би трябвало да съдържат въздух. Клавейн поиска информация за неговия план и му се стори, че усети леко погъделичкване, когато тя се появи в главата му. За миг го обзе нереално усещане за нещо познато, като за някога вече преживян епизод. Стигна до някакъв люк, който му се стори доста тесен заради неудобния брониран скафандър. Затвори го херметично зад себе си, въздухът нахлу с бучене и вътрешната врата му позволи да мине към частта на кораба, където се поддържаше нормално атмосферно налягане. Най-силното му впечатление бе за тъмнина, но тогава каската му премина към свръхчувствителен режим и пусна в нормалното му зрително поле инфрачервени лъчи и сонар. [Клавейн.]

Един от членовете на разузнавателния отряд го чакаше. Клавейн застана така, че лицето му да бъде на една линия с лицето на жената, и се закрепи за вътрешната стена.

„Какво открихте?”

[Почти нищо. Всички са мъртви.]

„До последния?”

Мислите на жената достигаха до главата му като куршуми — стегнати и точни. [Неотдавна. Няма и следа от наранявания. Изглежда умишлено.]

„И няма следа от нито един оцелял? Мислехме, че може да е останал поне един.”

[Няма оцелели, Клавейн.] Тя му даде възможност да се включи към спомените ѝ. Той го прие и събра сили за това, което го очакваше.

Беше толкова лошо, колкото си бе представял. Приличаше на сцена на масово самоубийство. Не се виждаха следи от борба или насилие; дори от колебание. Всички членове на екипажа бяха умрели по съответните си работни места, сякаш на някой бе възложена задачата да ги обиколи един след друг, раздавайки хапчета за извършване на самоубийството. Дори още по-ужасяваща бе вероятността екипажът да се бе събрал някъде, където му бяха раздали средства за евтаназия и след това да се бе върнал по определените си ниши. Може би всички бяха продължили да изпълняват дълга си, докато капитанът на кораба бе наредил да се пристъпи към акта на масовото самоубийство.

При нулева гравитация главите не увисват безжизнено. Даже устите не се отварят. Мъртвите тела запазват в по-голяма или по-малка степен позата си като живи, независимо дали са завързани по някакъв начин или се носят безпрепятствено от стена до стена. Това бе един от първите и най-смразяващи уроци на космическата война: в Космоса понякога бе трудно да различиш мъртвите от живите.

Целият екипаж бе измършавял, сякаш от месеци живееше само с дажби от неприкосновените запаси. По кожата на някои се виждаха доказателства за стари, недобре зараснали наранявания. Възможно бе някои дори да бяха умрели преди това и да бяха изхвърлени от кораба, за да се икономисва гориво. Под кепетата си малцина имаха нещо повече от едва наболи сивкави косми. Бяха облечени еднакво, а отличителните им знаци бяха свързани по-скоро със специализацията им, отколкото с ранга. На мрачната аварийна светлина кожата им изглеждаше сиво-зелена.

Сега Клавейн видя през собствените си очи как един труп се появи в полезрението му. Мъжът сякаш плуваше из въздуха, устата му бе отворена едва-едва, очите му бяха фиксирани към някакво неопределено място на няколко метра пред него. Той се удари с тъп звук в една от стените и Клавейн усети леката реверберация на мястото, за което бе завързан.

Проектира молбата си към главата на жената.

„Би ли се уверила, че това е труп?”

Тя изпълни молбата му. Тогава Клавейн нареди всички от разузнавателния отряд да се вържат и да стоят неподвижно. Не се виждаха други трупове, следователно не би трябвало да има други обекти, предизвикващи раздвижването на самия кораб. Клавейн изчака миг, докато получи последната информация от „Куче грозде”, който държеше лазерите си все така насочени към врага.

В първия момент се усъмни в това, което му показаха.

Изглеждаше нелогично, но нещо във вражеския кораб продължаваше да мърда.

В една сграда в Кювие, на планетата Ризургам, край прозореца стоеше жена, с гръб към вратата и здраво стиснати длани зад гърба.

— Следващият — рече тя.

Докато чакаше да вкарат заподозрения, тя остана край прозореца, възхищавайки се на страховитата и отрезвяваща гледка, която се разкриваше от него. Полегатите прозорци се простираха от тавана до пода, като горните им краища бяха наклонени навън. Във всички посоки се виждаха постройки с утилитарен вид — струпани едни върху други кубове и правоъгълници. Безмилостно четвъртитите сгради вдъхваха чувство на смазващ конформизъм и покорност. Предназначението на менталните насочващи вълни бе да се изключи възможността за каквато и да било радостна или ободряваща мисъл.

Нейният офис, който бе мъничка частица от значително по-големия Дом на инквизицията, се намираше в престроената част на Кювие. Според историческите документи — самата инквизиторка не бе още тук по време на събитията — сградата се намираше в по-голяма или по-малка степен точно над точката, където инундационистите на Истинския път бяха взривили първото си терористично съоръжение. С мощността си от два килотона, бомбата от антиматерия с големина колкото връхче на карфица не беше най-впечатляващото средство за унищожение, с което се бе сблъсквала. Важното обаче не беше големината на оръжието, а какво се правеше с него.

Терористите не биха могли да изберат по-мека мишена, а резултатите бяха пагубни.

— Следващият… — повтори жената-инквизитор, този път малко по-силно.

И чу гласа на стоящия отвън охранител. — Това беше всичко за днес, госпожо.

Разбира се — личното дело на Айбърт беше последното в купчинката.

— Благодаря — отвърна тя. — Предполагам не си чул нищо ново за разследването на Торн?

Часовоят отговори с леко неудобство, сякаш предаваше информация между две съперничещи си правителствени ведомства.

— Както подразбрах, са освободили един от хората след разпита. Алибито му било желязно, макар да било необходимо известно убеждаване, докато го получат от него. Май бил с жена, която не му е съпруга, нещо от този род. — Той сви рамене. — Обичайната история…

— И обичайното убеждение, предполагам — няколко злочести пътувания надолу по стълбите. Значи нямат допълнителни улики за Торн?

— Не са се доближили до залавянето му повече, отколкото вие — до хващането на триумвира. Съжалявам. Знаете какво имам предвид, госпожо.

— Да…

Тя остави думата да увисне мъчително във въздуха.

— Това всичко ли е, госпожо?

— Засега.

Вратата се затвори с леко поскърцване.

Жената, чиято официална титла беше инквизитор Вюйомие, насочи отново вниманието си към града. Делта Павонис се намираше ниско в небето и започваше да оцветява хълбоците на сградите във всевъзможни варианти на ръждивото и оранжевото. Взира се така в гледката до падането на сумрака, като я сравняваше със спомените си за Казъм сити и преди това — за Края на небето. Винаги бе решавала именно привечер дали харесва дадено място. Помнеше как веднъж, малко след пристигането си в Казъм сити, попита един човек на име Мирабел, дали в някакъв момент бе решил, че харесва града. Също като нея, Мирабел бе родом от Края на небето. Той беше отговорил, че е намерил начини да свикне с него. Тогава се бе усъмнила в думите му, но в крайна сметка се оказа, че е бил прав. Но едва след като беше принудена да се раздели с Казъм сити, бе започнала да се сеща за него с някакво подобие на обич.

Никога обаче не бе достигала това състояние на Ризургам.

Светлините на държавните електрически коли образуваха сребърни реки между сградите. Обърна гръб на прозореца, прекоси помещението и се запъти към личната си стая. Затвори вратата зад себе си.

Съображенията за сигурност изискваха стаята да бъде без прозорци. Тя се отпусна върху мекия си стол зад голямото бюро във форма на подкова. Писалището беше старо, а мъртвите му кибернетични вътрешности бяха извадени и заменени с много по-недодялани системи. В единия му край имаше каничка с изстинало, блудкаво кафе, поставено върху приспособление за затопляне. От бръмчащия електрически вентилатор се носеше дъх на озон.

Три стени, в това число и по-голямата част от тази, през която бе преминала, бяха заети с полици, по които бяха наредени подвързани доклади, дело на петнайсетгодишни усилия. Истински абсурд беше цяло ведомство да бъде посветено на залавянето на една-единствена особа: жена, за която не се знаеше със сигурност даже дали е жива, камо ли дали се намира все още на Ризургам. Затова задачата на офиса на инквизитора бе да събира информация за няколко от външните заплахи за колонията. Беше обаче факт, че триумвирът се бе превърнал в най-прочутият от все още отворените случаи, така както опасението от Торн и справянето с оглавяваното от нея движение, доминираше работата на съседното ведомство, Вътрешни заплахи. Макар да бяха изминали шейсет години, откакто бе извършила престъпленията си, високопоставените чиновници продължаваха да настояват бурно за арестуването и осъждането на триумвира, използвайки я като фокус за обществените емоции, които иначе можеха да се насочат към правителството. Това бе най-старият номер за справяне с тълпата: да ѝ се даде обект, който да мрази. Инквизитор Вюйомие би предпочела да прави десетки други неща пред това да преследва военната престъпница. Но ако нейното ведомство не проявеше нужния ентусиазъм при изпълнението на тази задача, тя щеше да бъде възложена на някой друг отдел, а това вече не можеше да бъде допуснато. Съществуваше, макар и пренебрежимо малка вероятност, новото ведомство да успее.

Затова инквизиторът поддържаше маскарада. Случаят на триумвира оставаше законно отворен, защото триумвирът беше ултра, и следователно можеше да се предположи, че е все още жива въпреки времето, изминало от извършването на престъпните ѝ дела. Само при нейния случай списъците включваха десетки хиляди потенциални заподозрени, преписи от хиляди срещи. Биографиите и сводките възлизаха на неколкостотин. На някои от индивидите, десетина на брой, бе отделено солидно място на една или друга от полиците по стените. И това бе малка част от архива на офиса; само документацията, която трябваше да се намира под ръка. Долу в мазето, и на други места в града бяха складирани още неизброими количества от нея. Невероятната и секретна мрежа от пневматични тръби позволяваше папките да бъдат пренасяни от офис до офис само за секунди.

На бюрото ѝ имаше отворени няколко такива папки. Няколко имена бяха оградени в кръг, подчертани или свързани с линийки. Снимки бяха закрепени с телбод към картони с резюмета; тук се намираха цели тълпи от лица. Прелистваше ги замислено, давайки си сметка, че трябва да създаде убедително впечатление за следване на очевидните улики. Налагаше се да изслушва своите действащи агенти и да смила откъслечните сведения, които получаваха чрез информаторите. Трябваше да се държи всячески така, сякаш откриването на триумвира я интересува.

Нещо привлече погледа ѝ. Нещо на четвъртата стена.

Там имаше Меркаторова проекция на Ризургам. Картата отразяваше прогреса на землеоформящата програма; на нея се виждаха малки сини и зелени петънца освен безмилостните сиви, кафяви и бели цветове, които бяха единствени само преди един век. Кювие бе все още най-голямото селище, но вече имаше десетина достатъчно големи предни поста, за да могат да се сметнат по право за градове. Бяха свързани помежду си с канали, пътища или тръби за пренасяне на товари. Виждаха се шепа писти за приземяване, но летателните апарати не бяха достатъчно, за да осигурят рутинни полети по въздуха за всички; тази привилегия имаха само ключовите държавни служители. До по-малките селища — метеорологичните станции и малкото останали археологични разкопки — можеше да се стигне по въздуха или с кролърите, които се движеха по всякакъв терен, но обикновено това пътуване отнемаше не по-малко от седмица.

Сега в североизточния ъгъл на картата, отстоящ на стотици километри от което и да е място, за което бяха чували повечето хора, премигваше червена светлинка. Обаждаше се действащ агент. Оперативните работници се идентифицираха с кодовите си номера, които премигваха до светлинката, обозначаваща местонахождението им.

Оперативен работник Четири.

Инквизиторката усети, че късите тъмни косми на тила ѝ настръхват. Много, много отдавна не беше получавала вести от оперативен работник Четири.

Набра въпроса си върху бюрото, като търсеше нужния черен клавиш и чукваше по него. Искаше бюрото да провери дали имаше достъп в момента до оперативен работник Четири. То потвърди, че червената светлинка бе започнала да премигва едва от два часа. Агентът бе все още във въздуха, в очакване на отговора на инквизитора.

Тя вдигна телефонната слушалка и я допря до ухото си.

— Комуникации.

— Тук комуникации.

— Свържете ме с оперативен работник Четири. Само аудио връзка. Протокол три.

— Не затваряйте, ако обичате. Осъществявам връзката. Готово.

— Дайте ѝ допълнителна подсигуровка.

Чу как сигналът на линията се промени леко, след като служителят се оттегли. Ослуша се, но не чу нищо друго освен съскане.

— Четири…? — прошепна тя.

Отговорът дойде едва след изпълнено с агония изчакване.

— Аз съм.

Гласът беше слаб, като ту се губеше сред статичния шум, ту се появяваше отново.

— Много време мина, Четири.

— Знам. — Гласът беше женски и инквизитор Вюйомие го познаваше много добре. — Как сте, инквизитор Вюйомие?

— Работата има своите върхове и спадове.

— Това чувство ми е познато. Трябва да се срещнем, спешно и лично. Вашият офис все още ли е сред привилегированите?

— В определени граници.

— Тогава предлагам да злоупотребите максимално с тях. Знаете къде се намирам в момента. На седемдесет и пет клика оттук има едно малко селище на име Золнхофен. Мога да бъда там до един ден на следните координати.

И тя запозна инквизиторката с подробностите за хотелчето, което вече бе изнамерила.

Инквизиторката извърши обичайните си аритметични действия. Сухоземният транспорт щеше да я откара там след два-три дена. По въздуха щеше да стане по-бързо, но пък биеше повече на очи: Золнхофен не беше точка от най-разпространените маршрути. По въздуха щеше да се добере там до ден и половина, дори ако се наложеше да направи обиколка, за да избегне въздушните фронтове. Обикновено когато получеше подобна молба от оперативен работник, не се колебаеше да лети. Но това бе действащ агент Четири. Не можеше да си позволи да привлича ненужно внимание към тази среща. От друга страна, точно това щеше да направи, ако не избереше въздушния път.

Не беше лесно.

— Наистина ли е толкова спешно? — попита тя, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Разбира се. — Жената издаде странен звук, наподобяващ кудкудякане. — Иначе не бих се обадила, нали?

— И с нея ли е свързано… с триумвира?

Може би си въобразяваше, но ѝ се стори, че усети усмивката в последвалия отговор.

— А с кой друг?

Кометата нямаше име. Някога може би е била класифицирана и каталогизирана, но никой не си спомняше това, нито пък имаше информация за нея в обществените информационни депа. Към повърхността ѝ никога не бе прикрепян транспондер[2]; скайджаковете никога не бяха извличали мостра от ядрото и. Тя беше абсолютно незабележителна, неподходяща за каквито и да било цели, просто един член от много по-голямото ято от студени дрифтери. Те бяха милиарди и всеки един от тях следваше своята бавна и стабилна орбита около Епсилон Еридани. И повечето продължаваха да съществуват несмущавани още от образуването на системата. Понякога отклонението от орбитата на някой от по-големите светове на системата бе в състояние да освободи неколцина от членовете от рояка и да ги изпрати да се спускат към приближаващи се към слънцето орбити, но бъдещето на огромното мнозинство от комети не включваше нищо друго освен още и още обиколки около Епсилон Еридани, докато слънцето започнеше да се разширява. Дотогава те щяха да останат в спящо състояние, непоносимо студени и тихи.

Кометата беше голяма, но не необичайно голяма; поне един милион комети от рояка бяха по-големи от нея. Тази замръзнала топка от кал, превърната в буца черен лед, бе дълга двайсет километра от единия до другия си край; представляваше компактна смес от метан, въглероден окис, азот и кислород, гарнирана със силикати, черни като сажди въглеводороди и няколко проблясващи вени от пурпурни или смарагдовозелени органични макромолекули. Те бяха кристализирали в красиви, пречупващи светлината кристални слоеве преди няколко милиарда години, когато Галактиката бе по-млада и все още беше по-спокойно място. През повечето време обаче, тя милостиво тънеше в мрак. От това разстояние Епсилон Еридани не бе нищо повече от блестяща точица, намираща се на тринайсет светлинни часа. Не изглеждаше да е по-близо от по-ярките звезди.

Но тогава бяха дошли хората.

Бяха пристигнали с ескадрон от тъмни ракети, чиито товарни помещения бяха препълнени с машини за трансформиране на околната среда. Бяха покрили кометата с було от прозрачна пластмаса, която я обви като пенеста слюнка. Пластмасата даде на кометата липсващата ѝ структурна твърдост, но тя бе станала незабележима на известно разстояние. Фонът при сканирането със спектроскопи или радари оставаше почти напълно непроменен, а въпросните вариации бяха в границите на допустимите грешки на демаршистките замервания.

След като се погрижиха за устойчивостта на кометата чрез пластмасовата обвивка, хората се заеха с въртенето около собствената ѝ ос. Йонните ракети, които бомбардираха повърхността ѝ, бавно подкопаваха нейната инерция. Едва когато остатъчната скорост на въртене стана пренебрежимо малка, достатъчно малка, за да не предизвиква подозрения, йонните бомбардировки бяха преустановени и инсталациите — прибрани от повърхността ѝ.

Но по това време хората вече си бяха намерили занимание вътре. Бяха извадили ядрото ѝ и бяха трамбовали осемдесет процента от вътрешния ѝ обем във вид на тънка, твърда обвивка, която използваха като облицовка на външната черупка. Получената в резултат камера бе широка петнайсет километра и с абсолютна сферична форма. Добре скрити шахти позволяваха влизането в камерата отвън; бяха достатъчно широки, за да позволят преминаването на средно голям космически кораб, стига да се движи умело. Закотвянето и ремонтните работи се извършваха по вътрешната повърхност на камерата, наподобяваща гъстата решетка на градския пейзаж, прекъсвани тук-там от криоаритметичните двигатели — тумбести черни сводове, осеяли решетката като тапи от вулканична пепел. Огромните машини бяха квантови хладилници, всмукващи горещината от местния свят чрез компютърно охлаждане.

Клавейн бе осъществявал прехода при влизането достатъчно пъти, за да не се притесни от внезапното задействане на поредицата от настройки, необходими за избягване на сблъсъка с въртящата се кометна обвивка. Поне така си каза. Истината обаче бе, че никога не си бе поемал дълбоко въздух, преди да влезе или излезе здрав и невредим оттам. В много отношения това напомняше минаване през непрекъснато намаляващия отвор на падаща вертикална подвижна решетка на крепостна стена. А при един толкова голям кораб като „Куче грозде” настройките бяха дори още по-резки.

Повери операцията на корабните компютри. Те знаеха точно какво е необходимо да се направи, а влизането през тесния отвор бе от типа добре конкретизирани проблеми, с които компютрите се справяха по-добре от хората, дори ако хората бяха конджоинъри.

Малко след това преходът бе осъществен и той вече се намираше вътре. Не за пръв път Клавейн усети главозамайване при вида на интериора на кометата. Обвивката не остана куха дълго време. Макар и изпразнена от собствената си сърцевина, тя бе изпълнена с движеща се машинария: голям часовников механизъм от бързо движещи се кръгове, напомнящ фантастично сложна сфера от поместени едно в друго кълба.

Намираше се във военната твърдина на своя народ: Майка Нест.

Майка Нест имаше пет слоя. Външните четири бяха направени така, че да симулират гравитация, с постепенно увеличение от по половин гравитационна константа. Всеки пласт се състоеше от три пръстена с приблизително еднакъв диаметър, равнината на всеки пръстен бе наклонена под ъгъл от шейсет градуса спрямо съседния. Имаше два възела, където трите пръстена минаваха близо един до друг, и във всеки един от тях пръстените изчезваха в някаква шестоъгълна структура. Тези структури изпълняваха функцията да осъществяват взаимозамяна между пръстените и да ги водят. Всеки пръстен се плъзгаше през ръкави в тези структури на точките на пресичане, сдържан от нефрикционни магнитни полета. Самите пръстени представляваха тъмни ленти, осеяни с безброй миниатюрни прозорчета и тук-там — с някое по-голямо осветено пространство.

Най-външната тройка беше десет километра напречно и симулираше гравитация от две гравитационни константи. Следваше един километър от празно пространство и една по-малка тройка от пръстени се въртеше във външната обвивка, симулирайки гравитация от една и половина гравитационни константи. Още един километър по-навътре се намираше тройка с още по-ниска гравитация — една гравитационна константа, която бе и най-гъсто населената, защото повечето конджоинъри прекарваха там основната част от времето си. В следващата тройка с половин гравитационна константа се намираше прозрачната централна сфера, която не се въртеше около оста си. Това бе лишеното от каквато и да било гравитация ядро — широк три километра мехур, снабден с въздух, пълен със зеленина, слънчеви лампи и ниши, създаващи естествена микросреда за различни живи видове. Тук именно играеха децата и идваха да умрат възрастните конджоинъри. Точно тук прекарваше по-голямата част от времето си Фелка.

„Куче грозде” намали скоростта и спря спрямо най-външната тройка. От въртящите се пръстени веднага се появи обслужващият летателен апарат. Клавейн усети сътресението при прикачването му към лайтхъгъра. После щеше да го отведе на буксир към някой от пристаните покрай вътрешната стена на камерата. Там вече бяха акостирали много кораби: различни издължени черни форми, прикрепени в лабиринт от поддържащи машини и ремонтиращи системи. Повечето обаче, бяха по-малки от кораба на Клавейн; всъщност, не можеше да се каже, че има истински големи летателни апарати.

Клавейн напусна кораба с обичайното смътно усещане за дискомфорт, за недобре свършена работа. Трябваше да минат доста години, преди да си даде сметка кое го причинява: смущаваше го начинът, по който конджоинърите се разотиваха от кораба, без да си кажат нищо, въпреки че бяха прекарали месеци заедно в изпълнението на дадената мисия и бяха срещнали много рискове.

Робот-тендер го взе от един от люковете. Тендерът представляваше изправена кутия, щедро снабдена с прозорци, върху правоъгълна основа, осеяна с ракети и витла. Клавейн се качи на него и видя как друг, по-голям тендер потегля от съседния люк. В него зърна Рьомонтоар и двама други конджоинъри със затворника, който бяха пленили на демаршисткия кораб. От това разстояние прасето, прегърбено и покорно, можеше лесно да бъде сбъркано с човек. За момент Клавейн реши, че то бе решило да им сътрудничи, но тогава забеляза блясъка на усмиряващата диадема върху главата му.

На връщане към Майка Нест изследваха спомените му, но така и не научиха нищо конкретно. Те бяха блокирани — не по специфичния за конджоинърите начин, а в нескопосания стил на черния пазар, характерен за подземния престъпен свят на Казъм сити, който се използваше обикновено за прикриване на уличаващите спомени от различните клонове на полицията на Ферисвил: сирените, косите, пробиваните на черепи и изтривачите на глави. Клавейн не се съмняваше, че, благодарение на техниките за разпитване, с които разполагаха на Майка Нест, тези блокади щяха да бъдат преодолени, но засега не успя да открие нищо повече от факта, че са попаднали на прасе-дребен престъпник, склонно към насилие, вероятно член на някоя от по-големите свински гангстерски групировки, действащи във и около Йелоустоун и Ръждивия пояс. Очевидно прасето не бе имало добри намерения, когато бе заловено от демаршистите, но това не бе нещо необичайно за прасетата.

Клавейн нито харесваше, нито презираше хиперпрасетата. Беше срещал достатъчно много от тях, за да бъде наясно, че в морално отношение бяха също толкова сложни, колкото и хората, в услуга на които бяха създадени. Едно прасе от индустриалната луна Ганеш бе спасявало три пъти живота му по време на кризата Шива-Парвати през 2358 година. Двайсет години по-късно, на луната на Иравъл, която обикаляше около Банд, група свине-разбойници бяха взели осем от войниците на Клавейн за заложници и бяха започнали да ги ядат живи, когато отказали да им разкрият тайните на конджоинърите. Само един от тях бе успял да избяга и Клавейн бе приел наситените му с болка спомени като свои собствени. Носеше ги и сега, заключени в най-сигурното отделение на съзнанието, за да не бъдат извадени по случайност. Но дори това не успя да го накара да намрази прасетата като вид.

Не беше сигурен дали същото можеше да се каже и за Рьомонтоар. Дълбоко в неговото минало лежеше един дори още по-ужасен и продължителен епизод, когато е бил затворник на свинята-пират Рън Севън. Рън Севън бе едно от първите хиперпрасета и съзнанието му беше осеяно с психичните белези на погрешни опити за осъществяване на невро-генетични подобрения. Той беше пленил Рьомонтоар и го бе изолирал от възможността за ментална комуникация с други конджоинъри. Това само по себе си било достатъчно мъчение, но Рън Севън не се отказал и от другите, по-архаичните. И доказал, че е голям майстор в това отношение.

В крайна сметка Рьомонтоар успял да избяга, а прасето умряло. Но Клавейн знаеше, че приятелят му носи все още дълбоки рани в съзнанието си, които от време на време избиваха навън. Беше наблюдавал извънредно внимателно, докато Рьомонтоар осъществяваше предварителните пресявания на паметта на прасето, защото прекрасно си даваше сметка колко лесно тази процедура може да се превърне в мъчение. И макар Рьомонтоар да не направи нищо нередно — всъщност той бе дори сдържан в търсенията си — Клавейн не можеше да се отърве от лошите си предчувствия. „Само ако затворникът не беше свиня — мислеше си той — и само ако Рьомонтоар не трябваше да отговаря за разпита му…”

Клавейн проследи с поглед отдалечаващия се от „Куче грозде” тендер, убеден, че това не е последната му среща с прасето и че отзвукът от пленяването щеше да ги следва още известно време. Тогава се усмихна и си каза, че се държи глупаво. Това бе само едно прасе, в крайна сметка.

Клавейн даде невронна команда на семплата субперсона на тендера и те се отделиха от тъмния, китоподобен корпус на „Куче грозде”. Тендерът го понесе навътре, през големия забързан часовников механизъм на центробежните колела, към зеленото сърце на лишеното от гравитация ядро.

Тази твърдина, тази Майка Нест, бе построена последна. Макар винаги да бе съществувала един или друг вид Майка Нест; в ранния етап на войната така се наричаше просто най-големият от многото камуфлажни лагери. Две трети от конджоинърите бяха пръснати из системата в по-малки бази. Но разделянето водеше до своите проблеми. Отделните групи се намираха на светлинни часове едни от други, а комуникациите помежду им бяха лесно уязвими. Стратегиите нямаше как да се разгъват в реално време, нито пък груповото съзнание можеше да се разшири дотолкова, че да включва две или повече гнезда[3]. Конджоинърите бяха разделени на множество групи и това ги правеше нервни. Неохотно бе взето решението по-малките гнезда да бъдат абсорбирани в едно по-голямо — Майка Нест, с надеждата, че предимствата, които даваше централизирането, щяха да натежат над опасността, с която бе свързано поставянето на всичките яйца в една кошница.

Сега, от перспективата на изминалото време, можеше да се направи равносметка, че това решение бе имало голям успех.

Тендерът намали скорост, щом наближи мембраната на безгравитационното ядро. Клавейн се почувства безкрайно малък на фона на зелената сфера. Тя излъчваше меко сияние, като миниатюрна цъфтяща планета. Тендерът премина през мембраната и се озова във въздушно пространство.

Клавейн свали един от прозорците и атмосферата в ядрото се смеси с атмосферата в тендера. Усети гъделичкане в носа от наплива на растителния свят. Въздухът беше прохладен, свеж и влажен, мирисът наподобяваше аромата на гора след силен буреносен дъжд. Макар да бе идвал безброй много пъти тук, всеки път уханието го караше да се сеща не за предишните си посещения, а за своето детство. Не можеше да каже кога или къде, но със сигурност се бе разхождал сред гора с подобни характеристики. Беше някъде на Земята, може би в Шотландия.

В ядрото нямаше гравитация, но растителността не беше свободно носеща се във въздуха маса. Сферата бе пронизана от дълги до три километра дъбови греди. Те се пресичаха произволно, образувайки дървен скелет с приятна сложност. Тук-там гредите изпъкваха достатъчно, за да подслонят затворени пространства, кухини, от които се носеше пастелна светлина като от фенер. На други места паяжина от по-малки нишки създаваше струюурна мрежа, към която бе прикрепена повечето растителност. Целият ансамбъл бе обрамчен с напоителни тръби — чрез тях се разпространяваха и хранителните елементи — които се губеха в поддържащата машинария в самото сърце на ядрото. Слънчевите лампи бяха разпределени неравномерно по мембраната и между самата зеленина. Сега те светеха с ярката синя обедна светлина, но с напредването на деня — този процес бе подчинен на двайсет и шестчасовото Йелоустонско денонощие — лампите преминаваха постепенно към други нюанси на спектъра: бронзовите и ръждиви червени оттенъци на вечерта.

В крайна сметка щеше да се спусне нощта. Сферичната гора щеше да оживее с цвърченето и крясъците на еволюиралите по странен начин нощни животни. За застаналия през нощта върху някоя от гредите човек не бе трудно да повярва, че гората се простира във всички посоки на хиляди километри. Далечните центробежни колела се виждаха само от последните стотина метра зеленина до мембраната, а и те, разбира се, бяха абсолютно безшумни.

Тендерът се промъкваше из листната маса — знаеше точно къде трябва да откара Клавейн. От време на време той виждаше други конджоинъри, но това бяха предимно деца или възрастни хора. Децата се раждаха и се отглеждаха в средната тройка пръстени, но от шестия им месец нататък ги водеха тук на равни интервали. Наглеждани от възрастните, те се научаваха на мускулните умения и способността за ориентация, необходими за състоянието на безтегловност. За повечето това бе игра, а най-добрите бяха маркирани един ден да участват като войници в междузвездната война. Някои от тях, съвсем малко на брой, проявяваха такива пространствени умения, че ги ориентираха веднага към бойното планиране.

Възрастните бяха прекалено хилави, за да прекарват много време в пръстените с по-голяма гравитация. Щом веднъж стигнеха до ядрото, повече не го напускаха. Сега Клавейн се размина с една двойка. И двамата бяха с поддържащи съоръжения, медицински ремъци, които същевременно им осигуряваха начален тласък при движението. Влачеха краката си като дошла в последния момент мисъл. Те убеждаваха пет деца да излязат от дървената хралупа на открито.

Видяна без разкрасяващото зрение, сцената изглеждаше доста злокобно. Децата бяха облечени в черни костюми и каски, които защитаваха кожата им от острите клони. Очите им бяха скрити зад черни очила, така че бе трудно да се види изражението им. Възрастните бяха с не по-малко безрадостен вид, макар да не носеха каски. Но по напълно видимите им лица не се забелязваше и следа от радост. Те напомняха на Клавейн собственици на погребално бюро, изпълняващи тържествено дълга си, който би бил провален дори от най-невинната проява на веселие.

Той нареди на имплантите си да му разкрият истината. Настъпи миг на бурен растеж, сякаш от въздуха се появяваха светли структури. Сега децата носеха леки дрехи, белязани с родови заврънкулки и зигзаги в ярки цветове. Главите им бяха голи, необременени от никакви каски. Две от тях бяха момчета, а три — момичета. Клавейн прецени, че са между пет и седемгодишни. Изражението им не беше весело, но определено не беше и нещастно или неутрално. Те изглеждаха по-скоро леко уплашени и леко радостни. Несъмнено между тях съществуваше известно съперничество, всяко от децата претегляше риска и ползата за себе си, ако осъществеше първо въздушното потапяне.

Възрастната двойка пак изглеждаше същата, но сега Клавейн бе настроен към излъчваните от тях мисли. Окъпани в окуражаваща аура, лицата им излъчваха по-скоро умиротворение и спокойствие, отколкото раздразнителност. Очевидно бяха готови да чакат децата, ако се наложи и часове.

Самото обкръжение също се бе променило. Въздухът бе пълен с подобни на бижута пеперуди и водни кончета, които се стрелкаха насам-натам. Неонови гъсеници пълзяха сред зеленината. Миниатюрни колибри се рееха над цветовете или прелитаха помежду им, движейки се като точно програмирани играчки с часовников механизъм. Маймуни, лемури и летящи катерици скачаха в самозабрава в свободното пространство, а очите им блестяха като стъклени топчета.

Децата виждаха това и Клавейн се бе настроил към него. Те не познаваха друг свят освен тази абстракция от приказките. Постепенно, с увеличаването на възрастта им, достигащата до ума им информация се подлагаше на съответната манипулация. Те никога нямаше да забележат промяната, но населяващите гората същества постепенно щяха да стават все сюрреалистични, цветовете им щяха да помътняват до естествените зелени и кафяви, черни и бели оттенъци. Съществата щяха да стават все по-малки и неуловими. Най-накрая, когато децата достигнеха десетата или единайсетата си година, щяха да останат само реалните животни. Тогава внимателно щяха да ги запознаят с машините, от които до този момент бе зависел погледът им към света. Щяха да научат за своите импланти и как те дават възможност върху реалността да се постави втори пласт, на който могат да се придават и най-фантастичните форми.

За Клавейн образователният процес не беше така деликатен. Беше осъществен при второто му посещение в гнездото на Галиана на Марс. Тя му беше показала забавачката, където обучаваха малките конджоинъри, но по онова време той самият все още нямаше импланти. Тогава го раниха и Галиана напълни главата му с медишинки. Все още помнеше мига, в който сърцето му като че ли бе спряло, когато усети за първи път манипулирането на субективната си реалност. Чувството, че в черепа му нахлуха още множество умове бе само част от цялостното усещане, но може би най-шокиращият елемент бе първият поглед, който хвърли върху света на конджоинърите. Терминът, който психолозите използваха за това, бе „когнитивен” или „познавателен пробив”.

Внезапно той привлече вниманието на малчуганите.

[Клавейн?] Едно от момчетата бе вкарало мисъл в главата му.

Клавейн спря тендера насред пространството, което децата използваха за уроци по летене. Ориентира го така, че да се намира повече или по-малко на едно ниво с тях.

„Здравейте.” Бе стиснал перилото пред себе си като застанал на амвона проповедник.

Едното момиче го погледна напрегнато. [Къде беше, Клавейн?]

„Навън.” Вгледа се внимателно в наставниците.

[Навън ли? Извън Майка Нест?] — настояваше момичето. Не беше сигурен как да отговори. Не помнеше какви бяха познанията на децата на тази възраст. Определено не знаеха нищо за войната. Трудно беше обаче да говориш за едно нещо, без то да доведе до друго. „Извън Майка Нест, да.”

[В космически кораб?]

„Да. В много голям космически кораб.”

[Може ли да го видя?] — попита момичето.

„Един ден, предполагам. Но не днес. — Почувства безпокойството на наставниците, макар никой от тях да не бе поставил конкретна мисъл в главата му — Вие си имате други неща, с които да се занимавате, струва ми се.”

[Какво прави в космическия кораб, Клавейн?]

Той се почеса по брадата. Не му беше приятно да заблуждава децата и така и не бе станал привърженик на благородните лъжи. Мекото дестилиране на истината му се стори най-добрият подход. „Помогнах на един човек.”

[На кого помогна?]

„На една дама… една жена.”

[И защо се нуждаеше от помощ?]

„Имаше неприятности с кораба си, със своя космически кораб. Нуждаеше се от помощ и по една случайност аз тъкмо минавах оттам.”

[Как се наричаше дамата?]

„Бакс. Антоанет Бакс. Дадох и начална скорост с една ракета. Това спря падането ѝ обратно към един газов гигант.”

[А тя какво правеше на газов гигант, та да излиза оттам?] „Честно казано, не знам.”

[А защо тя има две имена, Клавейн?]

„Защото… — Осъзна, че всички тези обяснения ще доведат до голямо объркване. — Виж, ъъъ, не би трябвало да ви прекъсвам, наистина не би трябвало. — Усети осезаемо облекчение в емоционалната аура на наставниците. — Затова… ъъъ, кой ще ми покаже колко добър летец е?”

Това бе достатъчно, за да подтикне децата към нужните действия. В черепа му нахлу вихрушка от гласчета, състезаващи се за неговото внимание. [Аз, Клавейн, аз!]

И те започнаха да скачат в празното пространство, като едвам се сдържаха.

Личният самолет на инквизиторката можеше да се справи извънредно бързо с пътуването до Золнхофен, но тя реши да осъществи крайния етап от прехода с наземен транспорт, след като самолетът я остави в най-близкото до крайната ѝ цел населено място с що-годе нормални размери.

То се наричаше Одъбън и представляваше купчина от складове, сгради и куполи, пронизани от транспортни релси, тръби за товари и магистрали. От краищата му към гранитносивото северно небе се издигаха като пръсти дирижабълните докови мачти. Днес обаче там нямаше паркиран нито един летателен апарат, нито се виждаха следи, че напоследък бе идвал такъв.

Самолетът я бе оставил на залятия с бетон участък между два склада. Бетонното покритие беше издрано и изронено. Тя го прекоси пъргаво, обутите ѝ в ботуши крака стъпваха по ниската, съвместима с условията на Ризургам трева, която бе изникнала тук-там между бетона. С известен трепет проследи самолета, който зави обратно към Кювие, за да обслужи друг държавен служител, докато тя заяви желанието си да се прибере.

— Влизай и излизай бързо — измърмори под носа си.

Работниците, които си вършеха работата, я бяха видели, но толкова далече от Кювие дейността на Инквизицията не беше обект на интензивни догадки. Повечето хора съвсем правилно щяха да заключат, че е представител на правителството, макар и цивилно облечена, но нямаше да се досетят веднага, че е тръгнала по следите на военен престъпник. Със същия успех можеше да бъде полицай или инспектор от някое от множеството бюрократични учреждения на правителството, дошъл да се увери, че отпуснатите средства се насочват където трябва. Ако беше пристигнала с въоръжена подкрепа — слуга или малък ескорт, появата ѝ несъмнено щеше да предизвика доста коментари. Така обаче повечето хора се стараеха да не срещат погледа ѝ и тя успя да стигне до крайпътния мотел без инциденти.

Беше с тъмно, ненабиващо се на очи облекло, наметната с онзи тип дълга връхна дреха, която се носеше масово някога, когато пясъчните бури бяха по-често явление, с разгъваща се торбичка под брадичката за дихателната маска. Тоалетът се допълваше от черни ръкавици, а малкото ѝ лични вещи се намираха в раничка. Черната ѝ лъскава коса бе къса, но трябваше често да я отмята от очите си. Тя прикриваше ефикасно радиопредавателя с прикрепено за гърлото микрофонче и слушалчица, който можеше да използва само за да повика самолета. Носеше също и малък пистолет, производство на ултрите, чието прицелване се подпомагаше от контактната леща в едното ѝ око. Беше го взела обаче единствено за собственото си спокойствие. Не смяташе, че ще се наложи да го използва.

Мотелът представляваше двуетажна постройка, кацнала край главния път за Золнхофен. Големи товарни транспортни средства избучаваха в едната или другата посока на неравномерни интервали с подпъхнати под издигнатите им гръбнаци контейнери, подобни на презрели плодове. Шофьорите седяха в пълни с въздух под нужното налягане кабинки, намиращи се в горната предна част на машините. Кабинките бяха свързани с нещо като лостове-кранове, които можеха да ги свалят до земята или да ги издигнат още по-високо, за да ги качат направо на някой от по-горните етажи на крайпътните хотели. Обикновено зад колата с шофьор следваха три-четири роботизирани превозни средства. Никой не се доверяваше на машините, че ще се справят с пътуването без какъвто и да било контрол.

Избелелият интериор на мотела се стори доста мръсен на инквизиторката и тя предпочете да не сваля ръкавиците си. Приближи се до групичката шофьори, които бяха насядали около една маса и се оплакваха от условията на работа. Пред тях имаше наченати закуски и кафе. Зле отпечатан вестник представяше последното впечатление на някакъв художник от терориста Торн и каталог с последните му престъпления срещу народа. Петно с формата на пръстен ограждаше главата на Торн като ореол.

Стоя край тях няколко минути, както ѝ се стори, преди един от тях да благоволи да я погледне и да кимне.

— Казвам се Вюйомие — представи се тя. — Нужно ми е да стигна до Золнхофен.

— Вюйомие ли? — възкликна един от шофьорите. — Като на…?

— Запазете заключенията си за вас. Това име не е чак толкова необичайно в Ризургам.

Шофьорът се покашля.

— Золнхофен — повтори със съмнение той, сякаш никога не бе чувал за подобно място.

— Да, Золнхофен. Това е малко селище по-нататък по този път. Всъщност ще стигнете първо до него, ако карате в тази посока повече от пет минути. Кой знае, може дори да сте минавали един-два пъти оттам.

— Золнхофен малко ме отклонява от маршрута ми, сладурче.

— Така ли? Странно. Имах впечатление, че маршрутът, както се изразихте, представлява права линия, която минава през Золнхофен. Трудно е да си представиш как нещо би могло да те „отклони”, освен ако сте решили да не пътувате по шосето. — Вече се готвеше да сложи върху отрупаната с храна маса някаква сума, но в последния момент се отказа. Вместо това само развя банкнотите в покритата си с ръкавица длан. — Ето моето предложение: половината от тази сума отива при шофьора, който обещае да ме откара до Золнхофен; още четвърт, ако тръгнем до трийсет минути; останалото — ако пристигнем в Золнхофен преди изгрев.

— Аз бих могъл да ви откарам — обади се един от шофьорите. — Но по това време на годината е трудно. Мисля, че…

— Предложението не подлежи на обсъждане.

Беше решила да не се опитва да печели благоразположението им. Още преди да влезе в мотела ѝ беше ясно, че никой от тях няма да я хареса. Можеха да подушат намесата на правителството от цяла миля и никой, ако се изключеше финансовият стимул, не би проявил желание да подели кабината си с нея до Золнхофен. И, честно казано, не можеше да ги вини за това. Държавните служители от всякакво ниво караха средния човек да настръхва.

Ако не беше инквизитор, щеше да бъде ужасена от самата себе си.

Парите обаче свършиха чудеса и преди да бяха изминали двайсет минути, тя вече седеше в издигнатата кабина на един от огромните товарни камиони и гледаше как светлинките на Одъбън избледняват в настъпващия сумрак. Машината носеше само един контейнер и съчетанието между лекия товар и омекотяващия ефект от огромните колела правеха движението неустоимо приспивно. Кабината бе добре затоплена и тиха, а шофьорът предпочете да пусне музика, вместо да подхване безсмислен разговор с нея. През първите няколко минути тя го гледаше как шофира; направи ѝ впечатление, че композицията се нуждае от човешка намеса само от време на време, за да продължава да се движи накъдето трябва. Несъмнено щеше да се справи със същия успех и без шофьор, ако не бяха местните профсъюзни закони. Много рядко се разминаваха с друга композиция в нощта, през по-голямата част от времето ѝ се струваше, че се носят из безкраен ненаселен мрак.

В скута ѝ лежеше вестникът с историята за Торн; изчете статията няколко пъти, защото ѝ се приспиваше все по-силно, клепачите ѝ натежаваха все над едни и същи мрачни параграфи. Движението на Торн се представяше като банда склонни към насилие терористи, обзети от манията да свалят правителството с единствената цел да потопят колонията в анархия. Само мимоходом се споменаваше признанието на Торн, че се стреми да намери начин да изпразни Ризургам, използвайки кораба на триумвира. Но инквизиторката бе изчела достатъчно заявления на Торн, за да познава истинската му позиция по въпроса. Още от времето на Силвест следващите едно след друго правителства бяха омаловажавали всяко предположение, че колонията може би не е безопасно място за живеене и е напълно възможно да преживее отново същото унищожително събитие, изтрило амарантинците от лицето на планетата преди почти един милион години. С времето, и особено през тъмните, отчаяни години, последвали рухването на режима на Жирардио, идеята за възможността колонията да бъде унищожена от някакъв внезапен катаклизъм бе тихомълком изтрита от публичните дебати. Дори споменаването за амарантинците, камо ли за случилото се с тях, бе достатъчно неговият автор да бъде заклеймен като размирник. Торн обаче беше прав. Заплахата може и да не бе предстояща в близко бъдеще, но определено не бе плод на нечие въображение.

Вярно е, че той удряше по държавни мишени, но тези удари бяха обикновено хирургически и добре обмислени, с минимални жертви от страна на гражданите. Понякога целта бе пропагандиране на неговото движение, но най-често функцията им бе кражбата на държавно имущество и фондове. Свалянето на администрацията бе необходима, но не и главната част от плана на Торн.

Той вярваше, че корабът на триумвира все още се намира в системата; вярваше също, че правителството знае местонахождението му и как се стига дотам. Неговото движение твърдеше, че правителството разполага с две функциониращи совалки, способни да осъществят многократни полети между Ризургам и „Носталгия по безкрая”.

Планът на Торн, следователно, бе съвсем прост. Той щеше първо да открие местонахождението на совалките и твърдеше, че е на път да го осъществи. След това щеше да свали правителството или поне достатъчно голяма част от него, за да позволи завземането на совалките. После щеше да зависи от хората да се доберат до определените пунктове за евакуиране, откъдето совалките щяха да сноват между повърхността на планетата и орбита. Последната част вероятно включваше окончателното събаряне на съществуващия режим, но Торн бе повторил многократно, че иска да постигне целта си по възможно най-безкръвния начин.

Много малка част от това желание бе предадено в цензурираната от правителството статия. Целта на Торн бе замазана така, че идеята за надвисналата над Ризургам заплаха да изглежда донякъде абсурдна. Самият Торн бе обрисуван като побъркан егоист, а броят на смъртните случаи на граждани, свързани с неговата дейност, бе значително преувеличен.

Инквизиторката изучаваше портрета. Никога не бе срещала този човек, макар да знаеше много за него. Приликата на картината с реалния обект бе извънредно слаба, но въпреки това отдел „Вътрешни заплахи” бе преценил, че е правдоподобна. Това ѝ хареса.

— На ваше място не бих си губил времето с тази глупост — обади се шофьорът, точно когато най-после заспа наистина. — Негодникът е мъртъв.

Тя премигна насреща му.

— Какво?

— Торн. — Той побутна с дебелия си пръст вестника в скута ѝ. — Онзи на картината.

Тя се запита дали шофьорът не бе мълчал нарочно, докато бе заспала и дали не играеше тази игричка с всичките си пасажери, за да се забавлява по време на пътуването.

— Не знам да е мъртъв — отвърна тя. — Искам да кажа, не съм чела нищо по този повод във вестниците, нито съм чувала по новините, така че…

— Правителството го застреля. Не се е нарекъл „Торн”[4] напразно.

— Как така са го застреляли, след като дори не знаят къде се намира?

— Обаче са го направили. Там е работата. Те просто още не искат да знаем, че той е мъртъв.

— „Те” ли?

— Правителството, захарче. Не заспивай.

Вюйомие подозираше все по-силно, че той си играе с нея. Възможно бе да се е досетил, че е от правителството, както и че нямаше време да докладва за дребните прояви на своенравие в мисленето.

— В такъв случай, ако са го застреляли — поде тя, — защо не съобщят този факт? Хиляди хора мислят, че Торн ще ги заведе в Обетованата земя.

— Да, но единственото нещо, по-лошо от мъченик, е мъртвият мъченик. Ще има много повече проблеми, ако се разчуе, че той наистина е мъртъв.

Тя сви рамене и сгъна вестника.

— Е, аз не съм сигурна, че даже е съществувал в действителност. Може би на правителството му е било изгодно да създаде някаква фиктивна фигура, носител на надежда, за да хване населението още по-ефикасно в клещите си. Нали не вярваш наистина на всички тези истории?

— Че той е намерил начин да ни изведе от Ризургам ли? Не. Но би било добре, ако стане, струва ми се. Най-малкото ще ни отърве от всички хленчещи.

— Действително ли мислиш така? Че само хората, които искат да напуснат Ризургам, са хленчещите?

— Съжалявам, скъпа. Ясно ми е от коя страна на барикадата стоиш. На някои от нас наистина им харесва на тази планета. Не се обиждай.

— Няма такава опасност.

Инквизиторката се облегна назад на мястото си и постави сгънатия вестник върху очите си, за да ѝ служи като маска. Ако и това послание не достигнеше до шофьора, значи беше наистина безнадежден случай.

За щастие достигна.

Този път когато задряма, той ѝ позволи да потъне в дълбок сън. И сънят я отнесе в миналото, спомените пробягваха пред очите ѝ сега, когато оперативен работник Четири ги бе отключил. Никога не бе преставала напълно да мисли за Четири, но през цялото време бе успявала да избягва да мисли за Четири като за човек. Беше прекалено мъчително. Да си спомня за Четири означаваше да се сеща как бе пристигнала на Ризургам, а това на свой ред означаваше да мисли за другия живот, който, сравнен с мрачната реалност на настоящето, ѝ се струваше като далечна и невероятна измислица.

Но гласът на Четири бе като врата, която я отведе в миналото и се хлопна зад гърба ѝ. Вече нямаше как да не обръща внимание на някои неща.

Защо, по дяволите, ѝ се обаждаше сега?

Инквизиторката се събуди, когато движението на превозното средство се промени. Паркираха на специално предназначен за разтоварване терен.

— Пристигнахме ли вече?

— Това е Золнхофен. Не може да се каже, че е пълен с ярки светлини, като някой голям град, но ти искаше да отидеш там.

През една пролука между дъските в стената на склада тя успя да зърне небе с цвят на анемична кръв. Беше зората.

— Малко сме позакъснели — отбеляза тя.

— Пристигнахме в Золнхофен преди четири часа, сладурче.

Ти спеше като дърво. Не исках да те будя.

— Разбира се, че не си искал.

Неохотно му подаде последната част от уговорената сума.

[Скейд? Опасявам се, че е станал още един инцидент.] „Какъв?”

[Отклонение от състояние две.]

„Колко е продължило?”

[Само няколко милисекунди. Но това е било достатъчно.] Скейд и главният ѝ техник на двигателите бяха коленичили в заобиколено от черни стени пространство близо до кърмата на „Куче грозде”, докато прототипът бе паркиран в Майка Нест. Двамата бяха натъпкани в тясното пространство, привели гръбнак и притиснали колене в гърдите си. Беше неприятно, но след първите си няколко посещения Скейд бе анулирала усещането от неудобната поза и го бе заменила с достойно за дзенбудист спокойствие. Можеше да издържи дни, притисната в нечовешки малки скривалища… и го бе правила. От другата страна на стените, изолирани в многобройни тесни отвори, се намираха сложните и объркващи елементи на машината. Директният контрол и фината настройка на съоръжението бе възможно да се осъществява само тук, където се намираха рудиментарните връзки с нормалната контролна мрежа на кораба.

„Тялото още ли е тук?”

[Да.]

„Бих искала да го видя.”

[Не е останало кой знае какво за гледане.]

Но мъжът изключи лаптопа си и я поведе, влачейки си крака из коридорите като рак. Скейд го следваше. Движеха се от едно скривалище към друго, от време на време се налагаше да се промъкват сантиметър по сантиметър през стесненията, причинени от изпъкнали елементи на машината. Тя беше навсякъде около тях, упражнявайки своето деликатно, но невъзможно за отричане влияние върху самото пространство-време, в което се намираха.

Никой, дори Скейд не разбираше всъщност как работи машината. Правеха се догадки, някои от тях — съвсем научни и правдоподобни, но зейналата пропаст от концептуално невежество все не можеше да бъде прескочена. Голяма част от това, което Скейд знаеше за машината, се състоеше само от документирани причини и следствия и почти никакво разбиране на физическите механизми, лежащи в основата на нейното поведение. Тя знаеше, че когато функционира, машината проявява склонност да се установява в няколко дискретни състояния, всяко от които свързано с измерима промяна в местната метрика… но състоянията не бяха строго изолирани едно от друго и се знаеше, че съоръжението се колебае диво между тях. Към това се прибавяше и проблемът с различните геометрии и заплетеният начин, по който те се отразяваха върху стабилността на състоянието…

„Състояние две ли каза? В какъв точно режим беше преди инцидента?”

[Състояние едно, както е по инструкциите. Изследвахме някои нелинейни полеви геометрии.]

„Какво беше този път? Сърдечна недостатъчност, като миналия?”

[Не, поне не мисля, че сърдечната недостатъчност е била главната причина за смъртта. Както казах, не е останало кой знае какво, за да се правят изводи.]

Все така продължавайки напред, Скейд и техникът се промъкнаха през тесния ръкав между съседни части на машината. В момента полето беше в състояние нула, поради което не се наблюдаваха измерими физиологични следствия, но Скейд не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е както трябва — натрапчиво усещане, че светът се е отклонил съвсем леко от нормалното. То бе илюзорно; само свръхчувствителни квантово-вакуумни сонди биха могли да доловят влиянието на съоръжението.

[Пристигнахме.]

Скейд се огледа. Бяха излезли на едно сравнително по-голямо отворено пространство в недрата на съоръжението. Беше подобна на мида камера с черни стени, голяма колкото да позволи на човек да се изправи. По стените се виждаха множество входове за включване на лаптоп.

„Тук ли се е случило това?”

[Да. Изместването на полето бе най-високо тук.]

„Никъде не виждам тяло.”

[Просто не гледаш достатъчно внимателно.]

Скейд проследи погледа му. Той се бе фокусирал върху определена част от стената. Тя се приближи и я докосна с върховете на пръстите си, скрити под ръкавицата. Това, което ѝ се бе сторило лъскавочерно като всичко останало, се оказа алено и лепкаво. На по-голямата част от едната стена бе залепено нещо, издадено на около половин сантиметър от нея. „Моля те, кажи, че не е това, което си мисля.”

[Страхувам се, че е точно това, което си мислиш.]

Скейд разтри с длан червеното вещество. То притежаваше достатъчно стабилни вътрешни връзки, за да остане единна маса дори при нулева гравитация. От време на време тя усещаше нещо по-твърдо, вероятно парченце кост или машинария, но нищо по-голямо от нокътя на палеца не бе останало във вид на цяло парче.

„Какво се е случило?”

[Той е бил близо до полевия фокус. Отклонението до състояние две е било мигновено, но достатъчно, за да доведе до съответните последствия. Всяко движение би било фатално, дори неволното трепване. Може да е бил вече мъртъв, преди да се е блъснал в стената.]

„Колко бързо се е движел?”

[Километри в секунда, при това без проблем.]

„Би трябвало да е безболезнено, струва ми се. Ти усети ли сблъсъка?”

[Из целия кораб. Все едно се взриви малка бомба.]

Скейд нареди на ръкавиците си да се почистят. Останките по тях потекоха обратно към стената. Мислеше си за Клавейн, обзета от желанието да има поне отчасти поносимостта му към подобни гледки. Клавейн бе видял ужасяващи неща по време на войнишкия си живот, достатъчно, за да придобие необходимата ментална броня, даваща му възможност да издържи. Докато Скейд, с едно-две изключения, бе водила всичките си битки от разстояние.

[Скейд…?]

Гребенът сигурно бе отразил дискомфорта ѝ. „Не се притеснявай за мен. Просто се опитай да разбереш какво се е объркало и се постарай да не се повтори.”

[А тестващата програма?]

„Продължава, разбира се. А сега почисти тази мръсотия оттук.”

Клавейн погледна към звездите.

Беше извън Майка Нест, сам, кацнал с главата нагоре или надолу, не можеше да определи точно как, върху практически безтегловната повърхност на изтърбушената комета. Никъде не се виждаше друго човешко същество, нещо повече — не се забелязваха никакви следи от човешко присъствие. Ако случайно минаващ наблюдател бе зърнал Клавейн в този миг, щеше да реши, че жестокосърдечно е бил изоставен на повърхността на кометата без кораб, храна или подслон. Не се виждаха каквито и да било доказателства за големия часовников механизъм, който тракаше в сърцето на кометата.

Кометата се въртеше бавно и периодически издигаше напомнящия блед скъпоценен камък Епсилон Еридани над хоризонта на Клавейн. Тази звезда беше по-ярка от всички останали на небосвода, но пак приличаше по-скоро на звезда, отколкото на слънце. Усети безкрайния хлад на празното пространство между самия себе си и нея. Тя отстоеше само на някакви си сто астрологически единици, нищо в сравнение с междузвездните разстояния, но пак го караше да потръпва. Така и не се бе отървал от смесицата от благоговение и ужас, която го изпълваше, щом се озовеше пред огромните пространства на Космоса.

Някаква светлина привлече окото му. Беше непоносимо слабо премигване някъде в равнината на еклиптиката, на ширината на една длан от Еридани. Ето я пак: остро, внезапно проблясване, едва различимо. Не си въобразяваше. Последва ново проблясване, на съвсем малко разстояние от първите две. Клавейн нареди на визьора на скафандъра си да засенчи донякъде светлината на слънцето, за да не се налага очите му да се справят с толкова голям динамичен диапазон в яркостта. Визьорът се подчини, като прегради звездата с точно пасваща черна маска, все едно се бе взирал в слънцето прекалено дълго.

Знаеше какво наблюдава: космическа битка на десетки светлинни години оттук. Участващите кораби вероятно отстояха на огромни разстояния едни от други, на по няколко светлинни минути, и се обстрелваха с тежко релативистично оръжие. Ако сега се намираше в Майка Нест, щеше да има възможност да се осведоми от база данните за основната тактика и да изтегли информация за предимствата на тези, които патрулираха в този сектор от слънчевата система. Но оттам нямаше да научи нищо, за което не можеше да се досети и сам.

Светкавиците бяха предимно умиращи кораби. Понякога се дължаха на пулсациите на тежките, дълги по цял километър линейни многокамерни оръдия на демаршистите. Те трябваше да се енергизират чрез детонирането на поредица от кобалтови атомни бомби. Взривът раздробяваше оръжието на атоми, но не преди да ускори парче с размерите на цистерна от стабилизиран метален водород до седемдесет процента от скоростта на светлината, плъзгащо се непосредствено пред унищожителната вълна.

Оръжията на конджоинърите бяха с подобна ефективност, но извличаха енергизиращата ги пулсация от самото пространство-време. С тях можеше да се стреля повече от един път и се управляваха и насочваха по-бързо. И не изпускаха светкавици.

Клавейн знаеше, че стретоскопският анализ на светлината на всяко едно просветване щеше да потвърди произхода му. И нямаше да се изненада да научи, че повечето бяха причинени от директни попадения върху демаршистките крайцери.

Там умираха врагове. Умираха моментално, в толкова ярки и бързи експлозии, че не усещаха болка, дори не осъзнаваха настъпването на смъртта. Но безболезнената смърт бе малка утеха. В този ескадрон корабите несъмнено бяха много; оцелелите ставаха свидетели на унищожението на своите сънародници, питайки се кой ще е следващият. Никога нямаше да разберат кога ракетата се е насочила към тях, нито кога щеше да ги настигне.

От това място Клавейн имаше чувството, че наблюдава фойерверки в отдалечен град. От цветовете на Аджинкорт до пламъците на Герника и чистата ослепителна светлина на Нагасаки, подобна на пречистващ меч, отразил слънцето, до далечните светкавици на тежкото релативистично оръжие сред траурночерния пейзаж в началото на двайсет и седми век: Клавейн нямаше нужда от напомняне колко ужасно нещо е войната, но от това разстояние тя притежаваше също така ужасна, изпепеляваща красота.

Битката потъна някъде зад хоризонта. В небето отново се настани покоят, неомърсен от човешките дела.

Клавейн се замисли върху наученото за Затворения съвет. Рьомонтоар, окуражен от, както му се струваше, безмълвното съгласие на Скейд, му бе разказал малко за ролята, която се очакваше да играе той в него. Не ставаше дума само за това, че присъствието му в Затворения съвет щеше да го пази. Не. Имаха нужда от помощта му за изпълнението на една деликатна операция. Ставаше въпрос за военни действия, които щяха да се осъществят отвъд системата Епсилон Еридани, с цел възвръщането на някакви неща, попаднали не където трябва.

Рьомонтоар така и не му каза какви са тези неща, а само, че възвръщането им — което означаваше, че в някакъв момент са били изгубени — бе от жизнено значение за бъдещата сигурност на Майка Нест. Ако искаше да научи повече, а това бе задължително условие, за да бъде от полза за Майка Нест, трябваше да се присъедини към Затворения съвет. Звучеше невероятно просто. И сега, докато размишляваше върху това на повърхността на кометата, не можеше да не признае, че най-вероятно действително бе така. Опасенията му бяха непропорционално раздути.

Не можеше обаче да се довери напълно на Скейд. Тя знаеше повече от него и положението щеше да остане същото, дори ако се съгласеше да влезе в Затворения съвет. Тогава щеше да се намира един пласт по-близо до Вътрешното светилище, но все още нямаше да бъде вътре в него; а кое гарантираше, че оттам нататък не съществуваха още слоеве?

Битката се разгоря отново на противоположната страна на хоризонта. Клавейн я наблюдаваше покорно, отбелязвайки, че светкавиците сега бяха по-редки. Явно схватката бе към края си. Едно бе по-сигурно от всичко друго — демаршистите бяха претърпели по-тежки загуби. Докато не бе изключено неговата страна да се бе отървала без нито един смъртен случай. Оцелелите неприятели скоро щяха да закуцукат обратно към съответните си бази, опитвайки да избягват нови спречквания по пътя си. Не след дълго битката щеше да се появи в пропагандна трансмисия, а фактите — изкривени така, че да изстискат поне капчица оптимизъм от обезсърчаващото поражение на демаршистите. Беше ставал свидетел на това вече хиляди пъти. Щеше да има и други, но не много такива битки. Врагът губеше. И това положение се запазваше вече години наред. Защо тогава се тревожеха за бъдещата сигурност на Майка Нест?

Знаеше, че има само един начин да го разбере.

Тендерът намери своята пролука на ръба и се прибра у дома с непогрешимата точност, характерна за една машина. Клавейн дебаркира при стандартна гравитация, като през първите няколко минути пъхтя учестено, докато привикне към усилието.

Тръгна по заобиколния път от коридори и рампи. По тях минаваха и други конджоинъри, но не му обръщаха особено внимание. Когато усетеше мислите им, впечатлението им от самия себе си, различаваше само спокойно уважение и възхищение, примесени може би със съвсем малка доза съжаление. Населението не знаеше нищо за усилията на Скейд да го вкара в Затворения съвет.

Коридорите ставаха все по-тъмни и по-тесни. По спартански сивите стени се появиха тръби, панели и от време на време — скрит зад решетки отвор, от който духаше топъл въздух. Светлината беше слаба и непостоянна. Клавейн не мина нито веднъж през забранен вход, но всеки, който не беше запознат с тази част от колелото, щеше да остане с впечатлението, че се е отклонил в някаква забранена поддържаща секция. Малцина стигаха чак дотук и повечето се обръщаха на сто и осемдесет градуса и продължаваха да вървят, докато стигнат до по-гостоприемна територия.

Клавейн продължаваше. Беше стигнал до част от колелото, която не фигурираше по плановете и картите. Повечето обитатели на Майка Нест не знаеха за съществуването ѝ. Приближи се до бронзовозелена преграда. Нямаше никаква маркировка, никой не я пазеше. До нея се виждаше дебело метално колело с три спици. Клавейн стисна две от спиците и го дръпна. За момент то не помръдна — очевидно никой не бе идвал тук от известно време — но след това се раздвижи. Постепенно се завъртя свободно. Вратата в преградата се отмести като тапа и от нея покапа смазка и кондензна течност. Той продължи да върти колелото, тапата се отмести встрани и му направи път. Напомняше огромно тумбесто бутало, излъскано отстрани до блясък.

От другата страна бе дори още по-тъмно. Клавейн пристъпи през половинметровия ръб, като се приведе, за да не си одере скалпа в над отворната греда. Докосна метала с пръсти — беше студен. Подуха ги, докато възвърнат донякъде чувствителността си.

Щом се озова вътре, Клавейн започна да върти второ колело, докато вратата отново се затвори плътно, като придърпа ръкавите върху пръстите си, докато работеше, за да ги предпази от вледеняващия допир. После направи още няколко стъпки в полумрака. Бледозелени светлинки се запалиха една по една.

Помещението беше огромно, ниско и дълго като барутен погреб. Извивката на колелото се забелязваше едва-едва, стените се извиваха като арка нагоре и подът се превиваше заедно с тях. В далечината се виждаха редици от криокамери.

Клавейн знаеше точно колко бяха: сто и седемнайсет. Сто и седемнайсет човека се бяха върнали от далечния Космос с кораба на Галиана, но за нито един от тях нямаше разумна надежда да бъде съживен. В много случаи насилието над екипажа ѝ бе толкова необуздано, че бяха успели да съберат останките на отделните индивиди само благодарение на генетичния анализ. Въпреки всичко, колкото и оскъдни да бяха събраните останки, на всеки идентифициран индивид бе осигурен отделен замразяващ ковчег.

Клавейн вървеше между редиците от ковчези, а покритият с решетки под дрънчеше под стъпките му. От криокамерите се носеше леко бръмчене. Те все още действаха, но единствено защото се смяташе, че е по-разумно да поддържат останките в замразено състояние, а не защото се надяваха да съживят повечето от тях. Не се виждаше знак за активно вълче съоръжение, поставено в която и да е от тях, освен, разбира се, в една, но това не означаваше, че няма микроскопични вълчи паразити в спящо състояние, пребиваващи непосредствено под прага на разпознаване. Можеха да кремират телата, но тогава щяха да се лишат от възможността някога да научат нещо за вълците. Предпазливостта бе нещо, което не можеше да бъде отречено на Майка Нест.

Клавейн стигна до криокамерата на Галиана. Тя стоеше встрани от останалите, издигната частично върху полегат цокъл. Изложените заплетени разядени машинарии напомняха каменни орнаменти. Възникваше асоциация за приказна царица, защитавала смело своя народ до самия край, която сега спеше в смъртта си, заобиколена от най-верните си рицари, съветници и придворни дами. Горната част на ковчега беше прозрачна, така че човек съзираше нещо от силуета на Галиана още преди да застане до самата криокамера. Тя изглежда приемаше спокойно своята съдба, както бе скръстила ръце на гърдите, с вдигната към тавана глава, което подчертаваше благородната, силна извивка на челюстта ѝ. Очите ѝ бяха затворени, челото — гладко. Дълга коса, осеяна със сиви нишки, обкръжаваше лицето ѝ. По кожата ѝ блестяха милиарди ледени частици и премигваха в пастелносини, розови или бледозелени нюанси при промяната на ъгъла на полезрение на Клавейн. Тя изглеждаше изключително красива и деликатна в смъртта, сякаш бе издялана от захар.

Приплака му се.

Той докосна студения капак на ковчега, прокара пръсти по повърхността му, като остави четири едва забележими следи. Хиляди пъти си бе представял нещата, които би могъл да ѝ каже, ако някога се измъкнеше от лапите на Вълка. Не я бяха размразявали повече след онзи случай непосредствено след завръщането ѝ, но нямаше гаранция, че това не може да се случи отново, след години или дори — векове. Клавейн неведнъж се бе питал какво щеше да каже, ако Галиана дойдеше в съзнание, дори за кратко. Питаше се дали щеше да го познае и да си спомни какво ги свързва. Дали щеше да си спомни Фелка, която за нея бе като родна дъщеря?

Нямаше смисъл да мисли за това. Знаеше, че никога повече няма да говори с нея.

— Взех решение — заяви той, загледан в парата, която излизаше от устата му. — Не съм сигурен, че ще одобриш, след като така и не се съгласи даже със съществуването на нещо като Затворения съвет. Според тях то е станало неизбежно в резултат на войната, защото изискването военните действия да се пазят в тайна ни е принудило да ограничим общодостъпността на мислите си. Но Съветът съществуваше още преди избухването на войната, макар и в тепърва зараждаща се форма. Винаги сме имали някакви тайни, дори от самите себе си.

Пръстите му бяха премръзнали.

— Правя го, защото ми се струва, че ще се случи нещо много лошо. Ако трябва да бъде възпрепятствано, ще направя всичко, зависещо от мен, за да го предотвратя. Ако няма как да се избегне, ще се постарая да преведа Майка Нест през очакващата я криза, каквато и да е тя. Но не мога да сторя нито едното, нито другото отвън. Нито една победа не ме е карала да се чувствам толкова неловко, колкото тази, Галиана. Струва ми се, че и ти би се почувствала така. Винаги си била подозрителна към всичко, което изглежда прекалено лесно, към всичко, което намирисва на хитрина. Знам това по-добре от всеки друг. Нали аз се хванах някога на един от твоите трикове.

Клавейн потръпна. Изведнъж му стана много студено и го обзе смразяващото усещане, че го наблюдават. Всички хладилни ковчези около него бръмчаха, светлинките и другите индикации за състоянието на намиращите се в тях хора оставаха непроменени.

Внезапно осъзна, че не му се иска да стои повече под тези сводове.

— Галиана — изрече той, прекалено припряно, за да се чувства комфортно, — трябва да го направя. Трябва да отстъпя пред молбата на Скейд, за добро или за лошо. Надявам се, че ще ме разбереш.

— Ще те разбере, Клавейн.

Той се извърна рязко, но още преди да го направи осъзна, че познава гласа и няма причина да се притеснява.

— Фелка. — Облекчението му беше неописуемо. — Как ме откри?

— Предположих, че ще дойдеш тук, Клавейн. Знаех, че Галиана е човекът, с който обсъждаш винаги нещата за последно.

Беше влязла, без да я чуе. Чак сега видя, че вратата бе широко отворена. Това, което го бе накарало да потрепери, беше създалото се въздушно течение.

— Не знам защо дойдох — промълви той. — Знам, че е мъртва.

— Тя е твоята съвест, Клавейн.

— Затова я и обичах.

— Всички я обичахме. И поради това тя като че ли все още е жива, все още ни води. — Фелка вече бе до него. — Няма нищо лошо да идваш тук. Това не ме кара да те уважавам по-малко, не разваля мнението ми за теб.

— Мисля, че знам какво трябва да направя.

Фелка кимна, сякаш просто и бе съобщил часа.

— Хайде, да си тръгваме оттук. Прекалено е студено за живите. Галиана няма да има нищо против.

Клавейн я последва към вратата. След като се озоваха от другата страна, той се зае с колелото и, заедно със запечатването на подобната на тапа врата, запечата и спомените и призраците там, където им беше мястото.

Инквизиторката отпусна ремъците, които я придържаха към мястото, и изрисува рамките на прозорец в непрозрачния материал на совалката на триумвира. Корпусът направи услужливо прозрачен четириъгълник и позволи на инквизиторката да хвърли поглед към Ризургам от Космоса за първи път от петнайсет години.

Много се бе променило даже за този относително кратък период от планетарно време. Облаците, които преди представляваха невзрачни линийки от издигнала се нагоре влага, сега се издуваха във вид на плътна млечнобяла маса, разбита като сметана в спираловидни форми от сляпата артистичност на Кориолисовата сила. Слънчевата светлина се отразяваше от емайлираната повърхност на езера и миниатюрни морета. Обширни пространства в зелено и златно се редуваха, образувайки геометрични фигури, осеяни със сребристосини напоителни канали, достатъчно дълбоки, за да осигурят придвижването на баражи. Магистралите приличаха на сиви драскотини. Градовете и селищата представляваха петна от пресичащи се улици и сгради, но дори след като инквизиторката помоли прозореца да премине в режим на увеличително стъкло, пак не успя да различи кой знае какво. В близост до централните части на най-старите селища като Кювие, се виждаха останки от старите куполи или от пръстените на основите. От време на време съзираше яркото движещо се мънисто на транспортен дирижабъл високо в атмосферата или много по-малкото петънце на самолет, в изпълнение на правителствена задача. Но от това разстояние по-голямата част от човешката дейност беше невидима. Със същия успех можеше да изследва повърхностните характеристики на увеличен милиарди пъти вирус.

След като години наред бе потискала тази част от своята личност, инквизиторката започваше отново да мисли за себе си като за Ана Хури; не изпитваше особено силна привързаност към Ризургам, дори след цялото време, което бе прекарала на неговата повърхност. Но онова, което видя от орбита, ѝ подейства отрезвяващо. Планетата се бе превърнала в нещо повече от временната колония, която бе при пристигането ѝ в системата. Тя бе дом за мнозина, единственият, който познаваха. При многобройните си разследвания се бе запознала с доста от тях и знаеше, че на Ризургам все още има добри люде. Не всички можеха да бъдат винени за сегашното правителство или за несправедливостите на миналото. Те поне заслужаваха шанса да живеят и умрат в света, който бяха започнали да наричат „свой дом”. А под умиране тя разбираше естествена смърт. За съжаление обаче, точно тази част вече не можеше да бъде гарантирана.

Совалката беше миниатюрна и бърза. Триумвирът, Иля Вольова, дремеше в другата седалка, дръпнала над челото козирката на неподлежащата си на описание сива шапка. Същата тази совалка я бе закарала на повърхността на Ризургам, преди да влезе във връзка с инквизиторката. Летателната ѝ програма знаеше как да се промъква между издирващите лъчи на правителствените радари, но все пак бе за предпочитане подобни екскурзии да се свеждат до минимум. Ако ги хванеха, ако дори заподозряха, че летателен апарат рутинно влиза във и напуска, атмосферата на Ризургам, щяха да започнат да хвърчат глави на всички правителствени нива. Даже Домът на Инквизицията да не бъдеше замесен директно, позицията на Хури щеше да стане извънредно нестабилна. Миналото на ключовия правителствен персонал щеше да бъде подложено на изключително щателно и подробно изследване. И въпреки взетите мерки не беше изключено да открият действителния ѝ произход.

Предпазливото изкачване изискваше плитък профил на ускорение, но щом излязоха от атмосферата и ефективния обсег на радарите, двигателите на совалката увеличиха оборотите си до три гравитационни константи и накараха и двете жени да залепят гърбовете си в облегалките. На Хури ѝ се приспа и, точно преди да потъне в сън осъзна, че совалката изпуска парфюмиран наркотик във въздуха. Спа без сънища и се събуди със същото меко неодобрение. Намираха се някъде другаде.

— Колко време сме били упоени? — попита тя пушещата Вольова.

— Почти едно денонощие. Надявам се алибито, което измисли, да е достатъчно убедително, Ана; ще ти бъде нужно, когато се върнеш в Кювие.

— Казах, че се налага да навляза в пустошта, за да се срещна с действащ под дълбоко прикритие агент. Не се притеснявай, отдавна съм се подготвила за подобна вероятност. Винаги съм знаела, че може да ми се наложи да отсъствам известно време. — Хури развърза поддържащите ремъци — совалката не ускоряваше повече и се почеса край тила. — Има ли шанс да си вземем душ, когато пристигнем там, накъдето сме тръгнали?

— Зависи. Къде точно мислиш, че отиваме?

— Нека кажем само така: измъчва ме ужасното чувство, че вече съм била там.

Вольова смачка фаса си и даде съответните команди, за да направи предната част на корпуса прозрачна. Намираха се далеч в междупланетното пространство, все още в еклиптиката, но на доста светлинни минути от най-близкия свят, и въпреки това нещо блокираше гледката към звездния безкрай пред тях.

— Ето го и него, Ана. Добрият стар кораб „Носталгия по безкрая”. Все още в голяма степен същия, какъвто го остави.

— Благодаря. Още някое ободряващо чувство, докато сме на темата?

— При последната ми проверка душовете не бяха в ред.

— При последната ти проверка ли?

Вольова направи пауза, а после издаде особен цъкащ звук с език.

— Закопчай си колана. Влизаме вътре.

Приближиха се още към тъмната безформена маса на лайтхъгъра. Хури си спомни първото приближаване до същия кораб, когато я бяха измамили, за да се качи на борда му в системата Епсилон Еридани. Тогава бе изглеждал почти нормално, в духа на това, което може да се очаква от един голям, умерено стар търговски лайтхъгър. Липсваха изявени израстъци и издатини, някои от които да наподобяват ками или кулички. Корпусът бе повече или по-малко гладък, износен тук, прекъсван от машини, сензори и входни люкове там, но нищо в него не би създало повод за особени коментари или безпокойство. Нямаше ги акрите от нещо като гущерова кожа или засъхнала кал, напомняща слепени тромбоцити. Нищо не намекваше, че погребани биологични императиви най-сетне бяха изригнали на повърхността в оргия от биомеханични трансформации.

Но сега корабът не приличаше особено на кораб. По-скоро наподобяваше, ако се налагаше Хури да го оприличава на нещо, на разболял се приказен палат, някога бляскав ансамбъл от кулички, тъмници и шпилове, деформирани от зла магьосница. Основната му форма все още се различаваше: Ана успяваше да разпознае главния корпус и двете издатини за двигателите, всяка една от които беше по-голяма от хангара на малък товарен кораб. Но тази функционална сърцевина почти се губеше под причудливите израстъци, превзели напоследък лайтхъгъра. Бяха се включили различни организиращи принципи, за да придадат луд артистизъм на израстъците, благодарение на посредничеството на корабните подсистеми за монтажна и дизайнерска работа. Виждаха се спирали, наподобяващи строежа на амонитите. Имаше извивки и възли като от силно увеличена дървесна сърцевина. Не липсваха спици, нишки и подобия на мрежа, щръкнали като ниско подстригана коса шипове и наподобяващи язви маси от взаимно преплетени кристали. На места големи структури бяха отразявани отново и отново с частично диминуендо, докато изчезнат до границата на видимостта. Пълзящите сложни форми на трансформациите действаха във всевъзможни мащаби. Беше достатъчно да се загледаш по-дълго, за да започнеш да различаваш лица или части от лица в изкорубената броня. А ако продължиш да се вглеждаш, щеше да видиш собственото си ужасено отражение. „Но под всичко това — помисли си Хури, — се крие просто един кораб.”

— Е — рече тя, — както виждам, състоянието му не е станало кой знае колко по-цветущо откакто си тръгнах.

Вольова се усмихна под козирката на шапката си.

— Окуражена съм. Това изказване е много по-малко в духа на инквизиторката и много повече в духа на някогашната Ана Хури.

— Така ли? Жалко, че беше необходим целият този шибан кошмар, за да ме върне в предишното състояние.

— О, това не е нищо — отвърна бодро Вольова. — Чакай да влезем вътре.

Зейвиър видя как един кораб се отдели от яркия рояк на другите летателни съдове в главния коридор за приближаване към карусел Ню Копенхаген, постави бинокъла на каската си и го насочи натам, докато корабът попадна отново в полезрението му. Образът се увеличаваше и се стабилизираше, бодливият профил на „Буревестник” се завъртя при бавното изпълнение на един завой. Спасителният влекач „Торъс IV” все така бе заврял носа си в корпуса му, като паразит, който гледа да гризне още едно парченце.

Зейвиър премигна няколко пъти и поиска по-силно увеличение. Образът нарасна, поколеба се и се проясни.

— Мили Боже! — прошепна той. — Какво, по дяволите, си направила с кораба ми?

Нещо ужасно се бе случило с любимия му „Буревестник” откакто го бе видял за последен път. Липсваха цели части, очевидно просто бяха изтръгнати. Корпусът изглеждаше така, сякаш бе излязъл от употреба по времето на Бел Епок. Интересно къде го бе закарала Антоанет — може би право в сърцето на Шрауд на Ласкай? Освен ако не бе имала сериозно спречкване с добре въоръжени пиратски кораби.

— Корабът не е твой, Зейвиър. Само ти плащам, за да му хвърляш от време на време по едно око. Ако искам да го направя на пух и прах, това си е моя работа.

— По дяволите! — Беше забравил, че каналът за комуникация е все още отворен. — Не съм имал предвид…

— Не е в толкова лошо състояние, колкото изглежда, Зейв. Можеш да ми имаш доверие.

Спасителният влекач се отдели в последния момент, изпълни ненужно сложен пирует и се запъти към дома си на другата страна на карусел Ню Копенхаген. Зейвиър вече бе сметнал колко щеше да струва влекачът. Нямаше значение кой го е използвал. Плащането щеше да им се отрази ужасно, независимо кой щеше да плати — той или Антоанет, защото бизнесът им беше здраво преплетен. И двамата бяха длъжници на банката на услугите и трябваше да изплащат цяла година напред, докато се разплатят…

Но нещата можеха да бъдат и по-зле. Само преди три дни почти се бе отказал от надеждата да види отново Антоанет. Депресиращо бе колко бързо щастието от откритието, че е жива, бе дегенерирало в обичайните му натрапчиви тревоги заради вечната му неплатежоспособност. Зарязването на онзи товарен кораб определено не бе направило положението по-добро…

Зейвиър се усмихна широко. Но, дяволите да го вземат, заслужаваше си да го направи.

Когато тя съобщи, че наближава, той бе сложил скафандъра си, бе излязъл на повърхността на карусела и бе взел под наем нещо като летателен велосипед с три колела. Насочи го към отстоящия на петнайсет километра „Буревестник” и започна да обикаля около него, за да се увери, че пораженията действително са толкова тежки, колкото му се бе сторило в началото. Нито едно от тях нямаше да извади кораба завинаги от строя. В техническо отношение всичко бе поправимо… но щеше да струва маса пари.

Направи последен завой и подкара летателния си велосипед, за да се движи пред „Буревестник”. На фона на черния корпус ясно се отличаваха двете светли успоредни цепнатинки на прозорците на кабините. Антоанет бе миниатюрната фигурка в горната от тях, малкия мостик, който използваше само при деликатно паркиране или излитане. Беше протегнала ръка към контролното табло. Изглеждаше толкова малка и уязвима, че целият му гняв се изпари за миг. Вместо да се тревожи заради повредите, трябваше да се радва, че корабът бе пазил живота ѝ през цялото това време.

— Имаш право, повърхностно е — заяви той. — Ще го оправим лесно. Разполагаш ли с достатъчно мощност на двигателите, за да извършиш трудно приземяване?

— Само ми покажи къде да се приземя, Зейв.

Той кимна и форсира велосипеда, който политна незабавно далече пред „Буревестник”.

— Следвай ме тогава.

Ню Копенхаген отново се приближи. Зейвиър водеше „Буревестник” покрай ръба му и увеличаваше скоростта на велосипеда, докато изравни въртенето си с това на карусела, поддържайки тази псевдоорбита с цената на здравото ръмжене от търбуха на апарата. Минаха над комплекс от по-малки пристани, чиито монтажни кладенци бяха озарени от златни или сини светлини и пулсовото просветване на заваряващи инструменти. Профуча един от движещите се по ръба влакове, като закри само за момент от погледа му „Буревестник”. Огледа се назад. Корабът го следваше неотстъпно и имаше вид на айсберг.

Огромната сянка ту се плъзгаше, ту потъваше зад полусферичния жлеб на рамката, известен сред местните хора като „кратера на Лайл” — мястото, където шлепът с химически двигател на търговеца-мошеник се бе блъснал в карусела при опитите си да се изплъзне от властите. За Ню Копенхаген това бе единствената сериозна повреда по време на войната и, макар да можеше да се поправи лесно, сега от нея изкарваха много повече пари като туристическа атракция, отколкото ако го бяха върнали към нормалната му употреба. Хората пристигаха със совалки от всички точки на Ръждивия пояс, за да позяпат дупката и да послушат истории за смърт и героични постъпки, станали след инцидента. Дори сега Зейвиър видя как един екскурзовод поведе група любители на страхотии натам, увиснали на ремъци на мрежа от въжета, спуснати от ръба. Тъй като познаваше няколко души, загинали при злополуката, Зейвиър изпитваше единствено презрение към любителите на страхотии.

Монтажната му шахта се намираше малко по-нататък. Тя бе втората по големина на карусела и въпреки това изглеждаше невъзможно тясна, дори за „Буревестник”, от който Антоанет услужливо се бе погрижила да премахне всички издатини…

Корабът с големина на айсберг спря спрямо карусела и заби нос надолу. През парата, излизаща от индустриалните отвори на Ню Копенхаген, Зейвиър видя как мрежа от червени лазери обгръща „Буревестник”, маркирайки положението и скоростта му с точност от един ангстрьом. Все още прилагайки половин гравитационна константа от главните си мотори, „Буревестник” започна да се спуска към определеното му място. Зейвиър едвам се сдържаше да не стисне клепачи, защото именно тази част от приземяването го плашеше най-много.

Корабът се спускаше със скорост не повече от четири-пет сантиметра в секунда. Зейвиър изчака докато носът му изчезна в карусела, като три-четвърти от него все още оставаха навън, и насочи летящия си велосипед натам с цел да се плъзне отпред. Паркира го на една издатина, излезе и му нареди да се върне там, откъдето го бе наел. Проследи с поглед скелетоподобното летателно тяло, което се насочи обратно към откритото пространство.

Сега вече наистина затвори очи, толкова неприятна му беше финалната процедура около приземяването, и ги отвори едва след като усети резките кратки вибрации от затварянето на скобите, пренесени от материала на монтажната шахта. Вратите, отговарящи за налягането, започнаха да се затварят под „Буревестник”. Ако се наложеше да остане тук по-дълго, а по всичко личеше, че щеше да стане точно така, може би дори щяха да напълнят камерата с въздух, за да могат маймуните-монтьори на Зейвиър да работят без скафандри. За това обаче щеше да се тревожи по-късно.

Зейвиър се увери, че свързващите коридорчета са допрени и свързани с главните люкове на кораба, като ги насочи ръчно. После мина през един от люковете. Тъй като бързаше, не си направи труда да свали нещо друго освен ръкавиците и каската. Сърцето му блъскаше в гърдите като нуждаеща се от нови части въздушна помпа.

Зейвиър вървеше по свързващата тръба към входния люк, който се намираше най-близо до командната кабина. В края на тръбата пулсираха врати, знак, че люкът вече се отваря.

Антоанет минаваше през него.

Зейвиър се приведе и остави каската и ръкавиците на пода. Хукна надолу по коридора, първо бавно, а след това с нарастваща скорост. Вратата се отваряше величествено бавно и кондензът преминаваше през нея на гъсти бели облаци. Коридорът се разширяваше пред него, времето пълзеше така, както правеше винаги, когато двама влюбени тичаха един към друг в слаб любовен филм.

Вратата се отвори напълно. Антоанет стоеше от другата ѝ страна, в скафандър, но без шлема, който бе стиснала под едната си мишница. Късата ѝ руса коса бе разрошена и сплъстена на челото от пот и мръсотия, кожата ѝ имаше нездрав жълтеникав тен, а под очите ѝ се виждаха торбички. Очите ѝ представляваха уморени, налети с кръв цепки. Миризмата, която достигна до носа на Зейвиър дори от това разстояние, говореше красноречиво, че не се бе приближавала до душ от седмици.

Но на него не му пукаше. Смяташе, че въпреки всичко тя изглежда страхотно. Придърпа я към себе си, скафандрите не позволиха на телата им да се доближат. Все пак някак си успя да я целуне.

— Радвам се, че се прибра — промълви той.

— Радвам се, че съм си у дома — отвърна Антоанет.

— Успя…

— Да — пресече го тя. — Успях.

Зейвиър не каза нищо повече в продължение на една-две минути с отчаяното желание да не омаловажава стореното, защото си даваше напълно сметка колко важно бе то за нея и че нищо не би трябвало да помрачава триумфа и. И без това бе преживяла достатъчно болка; последното му желание бе да допринесе по някакъв начин за нейното увеличаване.

— Гордея се с теб.

— Хей. Аз се гордея със себе си. Така че ти има защо да се гордееш.

— Разчитай на това. Но доколкото разбирам, е имало някакви затруднения?

— Да кажем само, че се наложи да навляза в атмосферата на Танджърин малко по-бързо, отколкото планирах.

— Зомбита?

— Зомбита и паяци.

— Хей, две на цената на едно. Но предполагам, че не си гледала на нещата така. А как, по дяволите, се върна, след като там е имало паяци?

Антоанет въздъхна.

— Дълга история, Зейв. В близост до газовия гигант се случи някаква непонятна гадост и все още не съм сигурна за какво точно става дума.

— Тогава разкажи ми.

— Ще ти разкажа. След като се наядем.

— Да ядем ли?

— Да. — Антоанет Бакс се усмихна широко и разкри мръсните си зъби. — Гладна съм, Зейв. И жадна. Истински жадна.

Навлязлата дълбоко в „Носталгия по безкрая” Иля Вольова стоеше в епицентъра на това, което някога представляваше Капитанът, нещото, което в един друг живот се беше наричало Джон Армстронг Браниган. Не трепереше и дори това ѝ се стори не в реда на нещата. Посещенията при Капитана винаги се съпровождаха от изключителен физически дискомфорт, придаващ на цялото занятие привкус на примесено с разкаяние поклонничество. Когато не посещаваха Капитана, за да измерват растежа на тумора му, който можеше да бъде забавен, но не и спрян, обикновено искаха мъдрия му съвет по един или друг въпрос. Изглеждаше справедливо и в реда на нещата и те да понесат част от страданието, макар съветът на Капитана да не беше винаги разумен и дори — здравомислещ.

Държаха го на студено, за да забавят прогреса на Смесената чума. Криокамерата, в която го държаха, известно време бе в състояние да поддържа студа. Но неуморният растеж на Капитана в крайна сметка бе обхванал самия ковчег, преобразувайки и инкорпорирайки неговите системи. Ковчегът бе продължил да функционира по свой особен начин, но се бе оказало, че целият участък около него трябва да бъде изстуден до криогенно ниво. Налагаше се визитите при Капитана да се съпровождат от слагането на няколко пласта термично облекло. Не беше лесно да дишаш ледения въздух в неговото царство: всяко вдишване заплашваше да разбие белите дробове на милиони стъклени парченца. Вольова палеше цигара от цигара по време на тези посещения, макар за нея те да бяха по-лесни, отколкото за останалите. Тя нямаше вътрешни импланти, нищо, което чумата би могла да разруши. Другите, вече мъртви до един, я бяха смятали за капризно слаба, след като не си ги бе сложила. Тя обаче беше виждала завистта в очите им, когато бяха принудени да прекарат известно време в близост до Капитана. Тогава, макар и само за няколко минути, им се искаше да бъдат на нейното място. Отчаяно им се искаше.

Саджаки, Хегази, Суджик… вече едва си спомняше имената им, струваше ѝ се, че оттогава е изминала цяла вечност.

Сега мястото не беше по-студено от която и да е друга част на кораба и много по-топло от някои негови участъци. Въздухът беше влажен и неподвижен. По повърхността проблясваха различни тънки слоеве с неуточнен произход. Кондензацията образуваше ручейчета, които се стичаха надолу по стените и капеха покрай възлести наслоявания. От време на време, от някоя вдлъбнатина рязко изригваше отточна корабна вода, и покапваше по пода. Процесите на биохимическо рециклиране на кораба отдавна се бяха изплъзнали от човешкия контрол. Вместо да се разрушат, те бяха еволюирали невъздържано, добавяйки ексцентрични изходи и свързващи тунелчета. Водеше се непрестанна и уморителна борба, за да не се допусне корабът да се удави в собствените си отточни води. Вольова бе инсталирала трюмни помпи на хиляди места из него, за да пренасочва отходната вода към големите преработващи цистерни, където можеше да бъде пречистена чрез съответните химически агенти. Роботът, отговарящ за трюмните помпи, осигуряваше фон за всяка мисъл, като една-единствена, дълго поддържана нота на орган. Звукът не прекъсваше за секунда. Иля просто бе престанала да го забелязва.

Който знаеше къде да гледа и притежаваше визуалната вещина, позволяваща му да отличава формите от хаоса, можеше да определи къде е стоял ковчегът. Когато му бе позволила да се затопли — беше изстреляла стреличка в контролната система на ковчега — той бе започнал да поглъща обкръжаващия го кораб със значително по-голяма бързина, атом по атом, и да се смесва с него. Горещината бе като в пещ. Не беше изчакала да види какъв ще бъде резултатът от трансформацията. Ясно бе обаче, че Капитанът щеше да продължи процеса, докато асимилира по-голямата част от кораба. Колкото и ужасяваща да беше, тази перспектива бе за предпочитане, отколкото „Носталгия по безкрая” да бъде оставена в ръцете на друго чудовище — Сън Стийлър. Беше се надявала Капитанът да успее да възвърне отчасти контрола от паразитния разум, нахлул в кораба.

И се бе оказала права. В крайна сметка Капитанът бе успял да подчини целия кораб на трескавите си капризи. Вольова знаеше, че в този случай на заразяване с чума имаше нещо уникално. Доколкото ѝ беше известно, съществуваше само един щам Смесена чума, и заразата, достигнала до „Носталгия по безкрая”, бе същата, която бе поразила Йелоустоунската система и другите части на Вселената. Иля бе виждала снимки на Казъм сити след чумната епидемия, гротескно изкривената му архитектура, сякаш излязла от кошмарен сън. Но макар тези трансформации понякога да изглеждаха целенасочени или дори артистични, не можеше да се каже, че зад тях лежи истинска интелигентност. Формите, които бяха придобили сградите, бяха в известна степен предопределени от биодизайнерските принципи, залегнали в основата им. Случилото се с „Носталгия по безкрая” обаче бе различно. Чумата живя в Капитана години наред, преди да започне да променя формите му. Възможно ли беше да е постигната някаква симбиоза и, когато най-накрая се развилия, консумирайки и променяйки кораба, трансформациите да бяха дали в известна степен израз на подсъзнанието на Капитана?

Клавейн се събуди от принудителния сън, изпълнен със сънища за срутени сгради и пясъчни бури. Трябваше му известно време за пренастройка, докато осъзнае къде се намира и спомените от последните събития си дойдат на мястото. Припомни си събранието на Затворения съвет и пътуването към кометата на Скейд. Помнеше и срещата си с Майстора на делото, и погребаната в кометата флота, очевидно предназначена за масова евакуация. Помнеше как бе откраднал корветата и я бе насочил към вътрешността на системата при максимална мощност.

Все още беше вътре в нея, все още стоеше на мястото на първия пилот. Прокара пръсти по дактилните контроли, извиквайки различни екрани. Те оживяха около него, като се отваряха и осветяваха като слънчогледи. Не беше сигурен, че корветата ще общува с него невронно, защото не бе изключено Скейд да бе успяла да обезвреди този неин режим. Всичко показваше, че не бе успяла да го направи — до този момент корабът му се подчиняваше безпрекословно — но не виждаше смисъл да рискува излишно.

По подобните на цветя екрани се изписваха един след друг различни статуси и схеми на многобройните подсистеми, сменяйки се с трескава бързина. Клавейн издигна нивото на съзнанието си, докато водопадът от образи се забави до нещо, което бе в състояние да асимилира. Някои от въпросите бяха от техническо естество, доклади за повредите, претърпени от корветата по време на бягството, но нито една от тях не заплашваше мисията му. Други показваха резюмета на тактическото положение върху непрекъснато нарастващо пространство, все по-далече и по-далече от корветата. Клавейн изучаваше иконките и обяснителните бележки, отбелязвайки за себе си близостта както на конджоинърските, така и на демаршистките кораби, роботи, скитащи из пространството мини и други подобни. На три светлинни часа оттук се водеше голяма битка, но това бяха най-близките военни действия за момента. Не се виждаше признак и за реакция от страна на Майка Нест. Това не означаваше, че нямаше реакция, защото Клавейн разчиташе на тактическите данни, хващани от корветата с помощта на пасивни сензори и черпани от комуникационните мрежи в рамките на система, но не рискуваше да използва активните ѝ сензори, които щяха да издадат местоположението му на всеки, гледащ в правилната посока. Но засега не се забелязваше очевидна реакция.

Клавейн се усмихна и присви рамене, което му напомни незабавно за счупеното по време на бягството ребро. Болката бе по-тъпа, отколкото преди, защото се бе сетил да си завърже медицинско наметало преди да легне да спи. Това наметало насочваше магнетичните полета към гръдния му кош, подпомагайки и ускорявайки зарастването на костта. На дланта си, там, където пиезоножът бе проникнал до костта, бе поставил готова превръзка. Раната, която си бе нанесъл сам, беше чиста и почти не го болеше.

И така, явно бе успял. За кратко време, припомняйки си случилото се като през мъгла, бе решил, че спомените му за последните събития са просто плод на неспокойни сънища, като тези, които спохождат всеки войник с подобие на съвест; всеки, който бе преживял достатъчно войни — достатъчно дълга история — за да знае, че онова, което изглежда правилно действие в момента, по-късно може да се окаже най-ужасна грешка. А той бе предал своите хора. Извършеното беше предателство, колкото и чисти да бяха мотивите. Бяха му поверили изключително голяма тайна и той бе предал доверието им.

Не беше имал време да направи преценка на стореното освен на съвсем бегло, повърхностно ниво. От мига, в който бе видял евакуационната флота и бе осъзнал какво означава това, Клавейн разбра, че има само една възможност да си тръгне, и тя бе да открадне корветата още там. Ако бе изчакал още малко, например докато се върнат на Майка Нест, Скейд несъмнено щеше да прозре намеренията му. Тя и без това имаше своите подозрения, но ѝ беше нужно време, за да се оправи из непознатата архитектура на ума му, из античните му импланти и почти забравени протоколи за невронните му допирни точки. Не можеше да си позволи да ѝ осигури това време.

Затова бе действал незабавно със съзнанието, че вероятно никога повече няма да види Фелка, защото не очакваше да бъде оставен на свобода — или дори жив — след като навлезеше в следващата и най-трудна фаза на своето дезертьорство. Много по-добре щеше да бъде, ако бе имал възможност да я види за последен път. Не се надяваше да я убеди да тръгне с него, нито да уреди бягството ѝ, дори тя да бе съгласна, но можеше да я запознае с намеренията си, сигурен, че няма да издаде тайната му. Смяташе, че тя щеше да разбере… може би нямаше да се съгласи, но нямаше и да опита да го разубеди. А ако бяха имали възможност да си вземат сбогом, тогава тя може би щеше да отговори на въпроса, който досега така и не се бе осмелил да ѝ зададе. Въпрос, който живееше в него още от времето на гнездото на Галиана и военните дни на Марс, когато се бяха запознали. Щеше да я попита дали е негова дъщеря и може би щеше да получи отговор.

А сега така и нямаше да разбере; не бе изключено в крайна сметка все пак да не събереше кураж да попита — през всичките години досега така и не бе успял да го направи — затова предстоящото заточение и невъзможността някога да научи истината му изглеждаха мрачни и студени като камък.

Клавейн си каза, че най-добре за него беше да приеме този факт и да се научи да живее с него.

Беше дезертирал и преди, изоставяйки един живот, и бе оцелял както физически, така и емоционално. Сега бе по-възрастен, но толкова стар и уморен, че да не може да го направи отново. Номерът беше да се концентрира само върху най-близките предстоящи събития: факт номер едно бе, че е все още жив и с незначителни наранявания. Напълно вероятно бе към него да летяха ракети, но те бяха изпратени дълго след потеглянето му, иначе вече щяха да бъдат доловени от пасивните сензори. Някой, напълно възможно беше да е Рьомонтоар, бе успял да забави развитието на нещата достатъчно, за да му даде това предимство. Не беше кой знае какво, но бе далеч за предпочитане през възможността вече да е мъртъв, сърфирайки на разширяващия се облак от собствените си йонизирани останки. Този факт заслужаваше поне една мрачна усмивка. Все още можеха да го убият, но поне нямаше да стане близо до дома.

Почеса се по брадата, напрягайки мускули заради постоянното придърпване от ускорението. Двигателите на корветата все още работеха с максималната мощност, която бяха в състояние да издържат: три гравитационни константи, които усещаше стабилни като скала и плавни като привличане на звезда. Всяка секунда корабът унищожаваше частица антиматерия с размери на бактерия, но масата на реактора от антиматерия и метален водород изглеждаше почти недокосната. Корветата можеше да го отведе до всяка желана от него точка в рамките на системата, при това само за няколко десетки дни. Ако искаше, можеше да я ускори дори още повече, но така щеше да подложи двигателите на по-голямо натоварване от необходимото.

Факт номер две беше, че имаше план.

Ускорителите с антиматерия на корветата бяха рожба на най-нови технологии, във всеки случай далеч по-напреднали от всичко, което можеше да се види в неприятелската флота, но не използваха същата технология като междузвездния конджоинърски двигател. Не бяха в състояние да придвижват тежащ милиони тонове космически кораб почти със скоростта на светлината, но имаха едно значително тактическо предимство: бяха безшумни в целия спектър на отделяните неутрино. Тъй като Клавейн бе извадил от строя всички обичайни транспондери, можеше да бъде засечен само по изпусканите пламъци — факлата от релативистични частици, излитащи от ауспусите на корветата. Но отработените газове на корветата бяха силно насочени, така че наподобяваха острие на рапира. Наблюдаваше пренебрежимо малко разсейване от оста, следователно бе възможно да бъде забелязан само от нещо или някой, който се намираше в извънредно тесния конус непосредствено зад задната част на кораба. Конусът се разширяваше с отдалечаването си от него, но същевременно се разпръскваше и отслабваше, като лъч на фенерче, отслабващ все повече с увеличаване на разстоянието. Само намиращият се близо до центъра наблюдател би доловил достатъчен брой фотони, за да добие точна представа за местоположението му, но ако Клавейн променеше ъгъла на наклона на конуса само с няколко градуса, лъчът щеше да бъде прекалено слаб, за да го издаде.

Но промяната във вектора на лъча означаваше промяна в курса. Майка Нест нямаше да очаква подобно нещо от него, а само да се придържа към отнемащата най-малко време траектория за Епсилон Еридани и после към Йелоустоун, който обикаляше около въпросната звезда. Щеше да стигне там за дванайсет дни. Къде другаде можеше да отиде? Корветата не можеше да стигне до друга система — обсегът и на действие се простираше едвам до кометния облак — а почти всеки друг свят, освен Йелоустоун, се намираше все още, поне на думи, под контрола на демаршистите. Властта им може и да отслабваше, но в обхваналата ги параноя те щяха да нападнат Клавейн, дори да пратеше съобщение, че дезертира и им носи безценни от тактическа гледна точка тайни. Но той знаеше всичко това. Още преди да забие пиезоножа в мембраната на кометата на Скейд, вече си бе съставил план, макар и не най-подробния или елегантния в своята кариера, при това с доста малък шанс за успех, но бе разполагал само с броени минути за това и смяташе, че не се бе справил прекалено зле. Дори след като бе имал възможност да размисли по-обстойно над него, не му бе дошло наум нищо по-добро.

Единственото, което му бе нужно, бе малко вяра.

Наложи се да довлекат Тори до офиса на инквизиторката. Голямата врата се отвори и той я видя, с гръб към него, застанала до прозореца. Огледа я през слепените си от кръв и пот клепачи, защото не я бе виждал никога досега. Изглеждаше по-дребна и по-млада, отколкото бе очаквал, почти като момиче в дрехи на възрастен човек. Носеше излъскани до блясък ботуши, тъмни панталони и закопчаваща се отстрани кожена туника, която май ѝ беше голяма, така че скритите ѝ в ръкавици ръце се губеха в ръкавите. Туниката стигаше почти до коленете ѝ. Черната ѝ коса бе сресана назад и задържана на стегнати, лъскави редове, които преминаваха в подобни на обърнати питанки къдрици над врата ѝ. Лицето ѝ бе почти в профил, кожата ѝ бе с един тон по-тъмна от неговата, тънкият ѝ нос се издигаше над малка, права уста.

Тя се обърна и заговори на часовия, чакащ до вратата.

— Можеш да ни оставиш.

— Мадам…

— Казах, че можеш да ни оставиш.

Часовият излезе. Торн стоеше прав, като се олюляваше леко. Жената влизаше и излизаше от полезрението му. После го съзерцава дълго, много дълго. Най-накрая заговори, със същия глас, който бе чувал да излиза от високоговорителя.

— Ще можеш ли да стоиш така? Съжалявам, че са те наранили.

— Не толкова, колкото съжалявам аз.

— Исках само да разговарям с теб.

— В такъв случай може би ще е най-добре да следите какво се случва с гостите ви.

В устата си усети вкуса на кръв.

— Ще дойдеш ли с мен? — Тя направи жест към нещо, което приличаше на лична стая. — Има нещо, което трябва да обсъдим.

— Добре ми е тук, благодаря.

— Това не е покана. Не ме интересува дали ти е добре или не, Торн.

Той се запита дали бе разчела реакцията му — мигновеното разширение на зениците, издаващо вината му. Или бе накарала да насочат лазер към гърба му, който да отчита солеността на неговата кожа. Така или иначе, май имаше много добра представа за това какво мисли за твърдението ѝ. Нищо чудно дори да разполагаше със средство за проникване в съзнанието някъде в тази сграда. Носеха се слухове, че Домът на инквизицията имаше поне едно такова съоръжение, за което се грижеше с любов от първите дни на съществуването на колонията.

— Нямам представа за кого ме мислите.

— О, имаш и още как. Защо тогава да играем на тези игрички? Ела с мен.

Той я последва в по-малкото помещение. То беше без прозорци. Торн се огледа, търсейки индикации за някакъв капан или че тази стая се използва и за разпити. Стори му се обаче напълно безобидна. Стените се губеха под отрупани с документация полици, а едната бе заета от карта на Ризургам, осеяна с карфици и светлинки. Тя му предложи да седне на стола от едната страна на голямото бюро, заемащо голяма част от пода. Срещу него вече бе седнала друга жена, подпряла лакти на ръба на бюрото и с леко отегчен вид. Беше по-възрастна от инквизиторката, но имаше горе-долу същата жилава осанка. Носеше шапка с козирка и тежко мръснокафяво палто с пухкави яка и маншети. И двете му напомниха по някакъв начин птици — бяха слаби, но бързи и със силна костна структура. Седящата зад бюрото пушеше.

Той се отпусна в посочения от инквизиторката стол.

— Кафе?

— Не, благодаря.

Другата жена бутна към него пакета си с цигари.

— Тогава запали една.

— Предпочитам да мина и без това. — Все пак взе пакета и го обърна, изследвайки странните обозначения и изображения. Не беше произведен в Кювие. Всъщност нямаше вид да е произведен където и да било на Ризургам. Побутна го обратно към неговата собственичка. — Сега мога ли да си вървя?

— Не. Още дори не сме започнали. — Инквизиторката седна на своето място, до другата жена, и си направи чаша кафе. — Мисля, че следва да направя представянето. Ти знаеш кой си и ние знаем кой си, но вероятно не знаеш кой знае какво за нас. Имаш някаква представа за мен, разбира се… но сигурно не особено правилна. Казвам се Вюйомие. Това е моята колежка…

— Ирина — представи се тя.

— Ирина… да. А ти си Торн, човекът, който създаде толкова неприятности напоследък.

— Аз не съм Торн. Правителството няма и представа кой е Торн.

— И откъде знаеш това?

— Чета вестници, като всички останали.

— Имаш право. Отдел „Вътрешни заплахи” не е наясно кой всъщност е Торн. Но само защото правех всичко възможно да държа въпросния отдел по-далече от теб. Даваш ли си сметка какви усилия ми струва това? Колко лични тревоги?

Той сви рамене, стараейки се да не прояви нито интерес, нито изненада.

— Това е ваш проблем, а не мой.

— Нищо общо с благодарността, която очаквах, Торн. Но ще отмина това без внимание. Реакцията ти е разбираема, все още не си видял голямата картина.

— Каква голяма картина?

— Ще стигнем и дотам, когато му дойде времето. Но нека първо поговорим за теб. — Тя потупа дебелата папка, поставена на края на бюрото, и след това я бутна към него. — Хайде, отвори я. Хвърли ѝ един поглед.

Той я изгледа продължително, преди да се подчини. Отвори папката наслуки и започна да разлиства напред-назад натъпканите в нея хартии. Все едно отвори пълна със змии кутия. Целият му живот бе тук, предаден в най-малки подробности. Истинското му име — Рензо; всевъзможни детайли, свързани с личността му. Всяка публична стъпка, която бе правил през последните пет години. Всяка значителна антиправителствена дейност, в която бе изиграл важна роля — аудиозаписи на гласа, снимки, доказателствен материал, използван в криминалистиката, уморително подробни доклади.

— Получило се е интересно четиво, нали? — обади се другата жена.

Той прелисти ужасен останалата част от папката, усещайки все по-голяма тежест в стомаха си. Имаше достатъчно материал да бъде екзекутиран няколко пъти, след десет отделни съдебни дела.

— Не разбирам — изрече безсилно той.

Не искаше да се предава сега, след толкова време, но всичко останало внезапно му се стори безсмислено.

— Какво не разбираш, Торн? — попита Вюйомие.

— Този отдел… „Външни заплахи” не „Вътрешни”… Вие сте натоварена да откриете триумвира. Аз не съм… Торн не е човекът, който ви интересува.

— Но сега вече сте.

Тя отпи голяма глътка от кафето си.

Другата жена дръпна от цигарата си.

— Ние с моята колежка сме обединили усилията си с цел да саботираме дейността на „Вътрешни заплахи”. Правим всичко възможно, за да не те заловят. Затова се налагаше да знаем за теб поне толкова, колкото знаят и те, ако не и повече.

Тя имаше странен акцент. Торн опита да определи откъде и установи, че не е в състояние да го направи. Освен… не го ли беше чувал вече веднъж, като по-млад? Прерови паметта си, но така и не откри нищо.

— И защо ги саботирате?

— Защото ни трябваш жив, а не мъртъв.

Тя се усмихна, бърза като маймуна.

— Е, звучи успокоително.

— Следващият ти въпрос ще бъде „защо”, затова ще ти кажа — намеси се Вюйомие. — Тук именно започваме да навлизаме в арената на голямата картина, ако разбираш какво имам предвид, затова, моля те, слушай внимателно.

— Целият съм слух.

— Този офис, отделът на Дома на инквизицията, наречен „Външни заплахи”, изобщо не е това, което изглежда. Цялата работа около залавянето на военната престъпничка Вольова винаги е била прикритие за едно много по-разумна операция. Всъщност Вольова умря още преди години.

Стори му се, че го излъга, но въпреки това му съобщаваше нещо, което бе по-близо до истината от всичко, което бе чувал досега.

— Защо тогава продължавате да се преструвате, че я търсите?

— Защото в действителност не ни трябва тя. Търсим нейния кораб или начин да се доберем до него. Но като се фокусирахме върху Вольова, можехме да разследваме горе-долу същото, без да намесваме кораба.

Другата жена, която се бе нарекла „Ирина”, кимна.

— Всъщност целият този правителствен отдел се е посветил на откриването на кораба и на нищо друго. Всичко останало е просто прикритие. Доста сложно и въвлякло в междуособна война половин дузина други отдели, но все пак — прикритие.

— Защо трябва да бъде толкова тайно?

Двете жени се спогледаха.

— Ще ти обясня — заяви Ирина, точно когато другата понечи да каже нещо. — Операцията по откриването на кораба трябва да се държи в максимално голяма тайна по простата причина, че ако излезе наяве, ще последват големи граждански безредици.

— Нещо не разбирам.

— В резултат на паника — поясни тя, като размаха цигара, за да подчертае думите си. — Официалната политика на правителството винаги е била в полза на тераформирането, като се започне още от дните на инундационистите под управлението на Жирардио. След кризата около Силвест тази политика се задълбочи още повече. Сега вече направо са се венчали за нея в идеологически смисъл. Всеки, който критикува програмата, се обвинява в неправилно мислене. Но ти го знаеш по-добре от всеки друг.

— И къде е мястото на кораба във всичко това?

— Като средство за бягство. Клон на правителството установи един особено смущаващ факт. — Тя дръпна от цигарата си. — Колонията е изправена пред заплаха от външно естество, но не с първоначално предполагания характер. От известно време тази заплаха се изследва. Заключението е неизбежно: Ризургам трябва да бъде евакуиран, може би до не повече от една-две години. Половин десетилетие според най-оптимистичните прогнози, но май са прекалено оптимистични.

Тя не сваляше погледа си от него, очевидно искайки да види какъв ефект ще произведат думите ѝ. Може би щеше да се наложи да повтори току-що казаното, защото той щеше да възприеме прекалено бавно този факт от първо казване.

Торн поклати глава.

— Съжалявам, но ще трябва да опитате с нещо по-убедително.

Ирина или както се казваше, го погледна измъчено.

— Не вярваш на историята ми, така ли?

— И със сигурност не съм единственият.

— Но ти винаги си искал да напуснеш Ризургам — намеси се инквизиторката. — Винаги си твърдял, че колонията е в опасност.

— Исках да се махна оттук. Кой не би искал?

— Чуй ме — заяви остро Вюйомие. — Ти си герой за хиляди хора. Повечето от тях не биха се доверили на правителството дори да им завърже връзките на обувките. Мнозина от тези хора вярват, че знаеш къде е местонахождението на една-две совалки и планираш осъществяването на масово емигриране в Космоса на твоите последователи.

Той сви рамене.

— Е, и?

— Това, разбира се, не е вярно — совалките никога не са съществували, — но не е невъзможно да стане, като се има предвид какво се случва. Така. — Тя се приведе отново напред. — Помисли над следната хипотеза. Специален секретен клон на правителството стига до извода, че над Ризургам е надвиснала глобална заплаха. Същият клон на правителството, след доста работа, определя местонахождението на кораба на Вольова. Инспекцията на кораба показва, че е повреден, но въпреки всичко е в състояние да лети. И, най-важното, запазил е капацитета си за пренасяне на пътници. Впечатляващ капацитет при това. Достатъчен, за да евакуира цялата планета, ако се направят някои жертви.

— Като Ноев ковчег? — попита той.

— Да — отвърна тя, явно доволна от отговора му. — Точно като Ноев ковчег.

Приятелката на Вюйомие държеше цигарата елегантно между двата си пръста. Изключително тънките ѝ длани му напомняха ветрилообразно разширяващите се кости на птиче крило.

— Но наличието на кораб, който можем да използваме като Ноев ковчег, е само половината от решението на проблема — додаде тя. — Въпросът е, дали на съобщението на правителството за съществуването на такъв кораб няма да се погледне с известен скептицизъм? Разбира се, че ще стане точно така. — Тя махна с цигарата си към него. — Ето тук идва твоята роля. Хората ще ти повярват, дори да не повярват на нас.

Торн се облегна и наклони стола си назад, докато го повдигна, така че той остана да се крепи само на два крака. Засмя се и разтърси глава, докато двете му събеседнички го наблюдаваха безстрастно — Затова ли ме биха долу? За да омекна дотолкова, че да слушам подобни врели-некипели?

Приятелката на Вюйомие взе отново пакета с цигари.

— Тези тук са от нейния кораб.

— Така ли? Чудесно. Доколкото си спомням споменахте, че нямате как да стигнете в орбита.

— Нямахме, но сега имаме. Успяхме да дадем команда на кораба от земята, накарахме го да изпрати тук совалка.

Той направи физиономия, но не беше готов да се закълне, че подобно нещо е невъзможно. Трудно — да, малко вероятно, но определено не и невъзможно.

— И смятате да евакуирате цяла планета само с една совалка?

— Всъщност две. — Вюйомие се изкашля и измъкна още една папка. — Според последното преброяване населението на Ризургам е малко под двеста хиляди души. По-голямата совалка е в състояние да пренесе петстотин човека в орбита, където могат да се качат в кораб за пътуване в рамките на системата с четири пъти по-голям от този капацитет. Това означава, че ще се наложи да се направят четиристотин полета между орбита и повърхността на Ризургам. Корабът за пътуване в рамките на системата ще трябва да осъществи около сто пътувания до кораба на Вольова. Тук обаче идва проблемът — всяко едно от тези пътувания ще отнеме поне трийсет часа, почти без да се смята времето за качването и слизането на хората. Затова по-точно би било да се предвиждат по четирийсет часа. Това се равнява почти на шест стандартни месеца. Може да спестим малко време, като пуснем още един кораб, но ще викаме „ура”, ако успеем да намалим времето много под пет месеца. И това, разбира се, при положение че успяваме да осигуряваме на всеки четирийсет часа по две хиляди човека, готови и в очакване да напуснат Ризургам… -

Вюйомие се усмихна. Нямаше как да не хареса усмивката ѝ, макар да усещаше предимно страх и болка. — Мисля, че започваш да разбираш защо се нуждаем от теб.

— А ако откажа да участвам… как смята да процедира в такъв случай правителството?

— В такъв случай масовата принуда изглежда единственият ни избор — отвърна Ирина, сякаш това бе най-разумното решение. — Военно положение, концентрационни лагери… доби известна представа, нали? Няма да бъде приятно. Ще има гражданско неподчинение, бунтове. Твърде вероятно е мнозина да изгубят живота си.

— Така или иначе мнозина ще изгубят живота си — допълни Вюйомие. — Не е възможно да се организира масова евакуация на планета, без да се стигне до смъртни случаи. Би ни се искало обаче да ги сведем до минимум.

— С моята помощ? — попита той.

— Нека очертая плана. — В паузата между двете изречения тя заби пръст в повърхността на бюрото. — Освобождаваме те незабавно. Ще можеш да отидеш където пожелаеш и имаш моята гаранция, че ще продължаваме да правим всичко възможно да държим по-далече от теб „Вътрешни заплахи”. Ще се погрижа също така копелетата, които те нараниха, да бъдат наказани… имаш думата ми. В замяна ти разпространяваш информацията, че наистина си открил местонахождението на совалките. Нещо повече, открил си надвисналата над Ризургам заплаха и начин всички да бъдат спасени. Твоята организация започва да разнася вестта, че евакуацията започва скоро и къде би трябвало да се събират заинтересуваните групи. Междувременно правителството ще пуска контраизявления, опровергаващи твърденията на твоето движение, но те няма да бъдат особено убедителни. Хората ще започнат да подозират, че действително си открил нещо, нещо, за което правителството би предпочело те да не знаят. Следиш ли мисълта ми?

Той отвърна на усмивката ѝ.

— Все още.

— Ето къде започва интересното. Веднъж щом тази идея навлезе в съзнанието на обществеността и след като някои хора започнат да те приемат сериозно, ще бъдеш арестуван. Или поне ще видят, че те арестуват. След известно протакане правителството ще се съгласи, че наистина съществува заплаха, и че твоето движение действително е подсигурило достъп до кораба на Вольова. Тук правителството поема контрола на операцията по евакуирането, а теб ще те видят да даваш неохотно благословията си и, по настояване на обществото, ще останеш водеща фигура. Правителството ще се озове в глупаво положение, но обществеността няма да бъде толкова убедена, че я водят към капан. А ти ще се превърнеш в герой. — Тя задържа погледа си върху лицето му по-дълго, отколкото досега, а после отклони очи. — Всички печелят. Евакуацията на планетата се осъществява без кой знае каква паника. След това ще бъдеш освободен и почитан, всички обвинения ще бъдат оттеглени. Звучи примамливо, нали?

— Може би — съгласи се той, — но в доводите ви има само две слабости.

— И те са?

— Заплахата и корабът. Не ми казахте защо се налага да евакуираме Ризургам. Редно е да знам, нали? И не само да знам, а и да повярвам. Не бих могъл да убедя никого, ако не вярвам сам.

— Справедлива забележка, струва ми се. А какво за кораба?

— Казахте, че имате начин да го посещавате. Чудесно.

Изгледа подред двете жени, по-младата и по-възрастната, усещайки, без да знае защо, че всяка една от тях поотделно може да бъде извънредно опасна, но като екип са направо убийствени.

— Чудесно какво? — попита Вюйомие.

— Заведете ме да го видя.

Триумвир Иля Вольова се взираше в тъмната бездна на скривалището, като се питаше дали нямаше да допусне ужасната грешка, която винаги се бе опасявала, че ще сложи край на дните ѝ.

Гласът на Хури избръмча в каската ѝ.

— Иля, наистина смятам, че би трябвало да помислим малко по-задълбочено върху това.

— Благодаря.

Провери отново добре ли е затворен отвсякъде скафандърът ѝ, после провери статуса на оръжията.

— Говоря сериозно.

— Знам. За съжаление аз вече съм размишлявала предостатъчно. И ако поразмисля още малко, може да реша да не го правя. Което в крайна сметка ще бъде дори още по-самоубийствено опасно и глупаво, отколкото да се направи.

— Не мога да оборя твоята логика, но ми се струва, че корабът… Имам предвид Капитана… наистина няма да хареса това.

— Така ли? — Вольова също се замисли върху тази съвсем не чак толкова невероятна възможност. — В такъв случай той може би ще реши да ни сътрудничи.

— Или да ни убие. Замисляла ли си се за това?

— Хури?

— Да, Иля?

— Моля те, млъкни.

Носеха се в обезвъздушената камера, от която се влизаше в помещението. Макар да бе сравнително голяма, мястото едва стигаше да побере двете. И не само защото скафандрите им бяха уголемени заради обемните двигателчета. Носеха също така екипировка, допълнителна броня и различни полуавтоматични оръжия, прикрепени за стратегически точки по тях.

— Добре, нека просто да приключим с това — отвърна Хури. — Мястото никога не ми е харесвало, още от първия път, когато ми го показа. И нищо от случилото се впоследствие не ми помогна да го харесам повече.

Понесоха се към главното помещение, като се придвижваха в синхрон с отсеченото пухтене на миниатюрните си двигатели.

Това бе едно от петте вътрешни пространства на „Носталгия по безкрая” с еднакви размери. Бяха огромни, достатъчно, за да поберат флота от пасажерски совалки или няколко мегатона товар, за да го отнесат до нуждаещите се от колонизираните светове. Толкова много време бе изминало от дните, когато корабът бе пренасял колонизатори, че бяха останали само едва доловими следи от предишните му функции, скрити под правените в продължения на няколко века адаптации и промени. Вече от години корабът рядко превозваше повече от десетина обитатели, свободни да скитат из ехтящия му интериор като малцината останали в напуснат от жителите си град в надеждата да плячкосат изоставените му богатства. Но под наслояванията на времето много оставаше в по-голяма или по-малка степен недокоснато, въпреки промените, настъпили в резултат на трансформациите на Капитана. Гладките стени на помещението се простираха във всички посоки, изчезвайки в мрака, осветявани само тук-там от блуждаещите светлинки на прожекторите на скафандрите им. Вольова не бе успяла да възстанови главната осветителна система на залата: тя бе сред многото неща, намиращи се под контрола на Капитана, а на него явно не му харесваше, че навлизат в неговата територия.

Постепенно стената отстъпи. Вече бяха потънали в мрак и само дисплеят върху шлема на Иля даваше известна представа накъде да вървят и с каква скорост се движеха.

— Имам чувството, че сме в Космоса — обади се Хури. — Трудно ми е да повярвам, че сме все още в кораба. Някакъв знак от оръжията?

— Би трябвало да стигнем до оръжие седемнайсет след петнайсетина секунди.

Точно в този момент оръжието от скривалището изплува от мрака. То не се носеше свободно из помещението, а бе закрепено от сложно съчетание от скоби и скелета, на свой ред свързани към триизмерна система от една релса, която се губеше в тъмнината, закрепена за стените чрез огромни наклонени пилони.

Това бе едно от трийсет и трите оръжия, останали от първоначалните четирийсет. Иля и Ана бяха унищожили едно от тях в края на системата, когато бе излязло изпод контрол, обсебено от част от същия софтуерен паразит, който Хури бе носила на борда на „Носталгия по безкрая”. Другите шест оръжия бяха изоставени в Космоса след епизода с Хадес. Вероятно можеха да си ги върнат, но нямаше гаранция, че ще проработят, а и според преценката на Вольова имаха значително по-малка мощност от онези, които бяха останали.

Двигателите на скафандрите им ги отнесоха до първото оръжие.

— Оръжие седемнайсет — произнесе Иля. — Грозен кучи син, не мислиш ли? Но с него съм имала известен успех — достигнах чак до пласта със синтаксиса на машинния му език.

— Което означава, че можеш да разговаряш с него?

— Да. Не казах ли точно това?

Нямаше две оръжия от скривалището, изглеждащи абсолютно еднакво, макар очевидно да бяха продукт на един и същ начин на мислене. Това например наподобяваше кръстоска между реактивен двигател и викторианска машина за дълбаене на тунели: симетричен, дълъг шейсет метра цилиндър, отпред с нещо като режещи зъби или остриета на турбина, но най-вероятно не ставаше дума нито за едното, нито за другото. Цялото нещо бе облицовано в сплав, която изглеждаше ту зелена, ту бронзова, в зависимост от начина, по който светлината падаше върху нея. Охлаждащите фланци и зъбци му придаваха разпуснатия вид на творба в стил ар деко.

— Щом можеш да разговаряш с него — додаде Хури, — не можеш ли просто да му кажеш да напусне кораба и след това да го използваш срещу инхибиторите?

— Би било страхотно, нали? — Сарказмът на Вольова бе в състояние да пробие дупки в метал. — Проблемът е, че Капитанът също може да контролира оръжията и в момента неговите команди ще слагат вето на моите, защото неговото влияние е на много по-дълбоко ниво.

— Хмм. И чия бе тази умна идея?

— Моя. По времето, когато исках всички оръжия да се контролират от оръжейната, тази идея ми се струваше доста добра.

— Това е проблемът с добрите идеи — те често се оказват огромен трън в задника.

— И аз го разбрах. Така. — Тонът на Иля придоби приглушени, делови нотки. — Искам да ме следваш и да си отваряш очите. Смятам да проверя до каква степен имам контрол над него.

Двете започнаха да обикалят около оръжието, като насочваха скафандрите си между пролуките в еднорелсовата система.

Вольова бе заварила специално контролно табло като хамут около оръжието, снабдено с различни бутони и лостове. Беше постигнала доста ограничен успех в опитите си да контактува с оръжията, а изгубените бяха именно от тези, с които бе най-сигурна, че е осъществила контакт. Някога бе опитала да свърже всички оръжия чрез един-единствен контролен възел: специално приспособен за тази цел чрез импланти човек, поставен на фотьойла в оръжейната. Макар замисълът да бе добър, оръжейната ѝ бе създала всевъзможни проблеми. Индиректно за цялата бъркотия, в която се намираха сега, можеше да се намери връзка с въпросните експерименти.

— Хамутът изглежда здрав — заяви тя. — Мисля да проверя системите на едно по-ниско ниво.

— Искаш да кажеш, да събудиш оръжието?

— Не, не… просто да му прошепна няколко сладки, нищо незначещи думички. — Тя набра някакви команди в дебелата гривна, обхванала скритата ѝ под ръкава на скафандъра ръка, наблюдавайки пробягващите по дисплея диагностични факти. — Докато го правя, съзнанието ми ще бъде напълно заето с работата, затова ти ще трябва да следиш за евентуалното възникване на всевъзможни проблеми. Разбрано?

— Разбрано. Ъъъъ… Иля?

— Какво?

— Ще трябва да вземем решение за Торн.

Вольова не обичаше да ѝ отвличат вниманието, особено по време на толкова опасна операция като тази.

— Торн ли?

— Чу го какво каза. Иска да се качи на борда.

— А аз казах, че не може. И дума не може да става за подобно нещо.

— В такъв случай сигурно няма да можем да разчитаме на помощта му, Иля.

— Ще ни помогне и още как. Ще намерим начин да накараме копелето да ни помогне.

Чу как Хури въздъхна.

— Иля, той не е машина, която можем да мушкаме и изпробваме, докато получим желаната реакция. Той няма кореново ниво. Той е мислещо човешко същество, напълно способно да изпитва съмнения и страх. Милее отчаяно за своята кауза и няма да рискува да я изложи на опасност, ако сметне, че крием нещо от него. Затова пък, ако казваме истината, нямаме основателна причина да му откажем визитата, която иска. Той знае, че имаме начин да стигнем до кораба. Съвсем разумно е да пожелае да види Обетованата земя, към която трябва да поведе своя народ, както и да научи каква е причината за евакуирането на Ризургам.

Вольова преминаваше през първото ниво от протоколи на оръжието, ровейки чрез собствената си софтуерна обвивка в оперативната система на машината. Засега нищо от това, което беше направила, не бе породило враждебна реакция от страна на оръжието или на кораба. Тя прехапа език. От сега нататък нещата ставаха дори още по-сложни.

— Изобщо не смятам, че е разумно — отвърна Иля.

— Тогава изобщо не разбираш човешката природа. Слушай, довери ми се за това. Той трябва да види кораба, иначе няма да работи с нас.

— Ако го види, Ана, ще направи това, което би направил всеки здравомислещ човек при същите обстоятелства: ще си плюе веднага на петите.

— Аз пък мисля, че ако не го заведем на най-ужасните места, на участъците, претърпели най-безмилостна трансформация, ще можем да разчитаме на помощта му.

Вольова въздъхна, все така без да отклонява вниманието си от работата. Имаше ужасното, доста познато усещане, че Хури вече бе размишлявала по въпроса… достатъчно, за да парира очевидните ѝ възражения.

— Това няма да му попречи пак да има своите подозрения.

— Не и ако разиграем както трябва картите си. Бихме могли да прикрием трансформациите в малка част на кораба и да му покажем само нея. Достатъчно, за да изглежда, че го развеждаме из него, но без да се разбира, че крием нещо.

— А инхибиторите?

— Ще трябва да научи за тях в крайна сметка… всички ще трябва да научат. Какъв е тогава проблемът Торн да разбере сега, а не по-късно?

— Ще започне да задава прекалено много въпроси. И не след дълго ще направи сам някои изводи и ще разбере за кого работи.

— Иля, знаеш, че трябва да бъдем по-открити с него…

— Така ли трябва? — Сега вече беше ядосана и не само защото оръжието бе отказало да изпълни командата ѝ. — Или просто искаме да се мотае около нас, защото го харесваме? Помисли много внимателно, преди да отговориш, Хури. От това може би зависи приятелството ни.

— Торн не означава нищо за мен. Просто е удобен.

Иля опита нова синтактична комбинация. Затаи дъх, в очакване на реакцията на оръжието. Досегашният опит я бе научил, че не може да си позволи много грешки, когато разговаря с оръжие. Ако броят на грешките минеше определена граница, то или преставаше изобщо да реагира, или започваше да действа отбранително. Този път явно бе успяла. От едната му страна, която бе изглеждала направена от плътна сплав, сега се появи отвор и се разкри дълбок, осеян с бутони инспекционен кладенец, от който се носеше зелено сияние.

— Влизам. Пази ми гърба.

Вольова насочи скафандъра си по дължината на оръжието, докато достигна отвора, удари спирачки и се спусна надолу с едно-единствено покашляне на двигателчетата на скафандъра си. Спря движението си с крака насред кладенеца. Беше достатъчно широк, за да ѝ позволява да се върти и мести, без една или друга част на скафандъра ѝ да влиза в контакт с машинарията.

Не за първи път се запита какъв ли бе тъмният произход на тези трийсет и три ужасии. Те очевидно бяха човешки творения, но разрушителният им потенциал надминаваше значително всичко друго, което бе измисляно някога. Преди векове, дълго преди да се качи на борда на кораба, „Носталгия по безкрая” бе открила скривалището с оръжията в един астероид, безименна скална буца, обикаляща около също така безименна звезда. Може би подробният оглед на астероида щеше да открие някаква информация за създателите на оръжията или поне за онзи, който ги бе притежавал до този момент, но екипажът не бе имал възможност да се бави дълго там. Оръжията бяха отмъкнати на кораба, който бе напуснал сцената на престъплението незабавно, преди зашеметените защитни системи на астероида да са се пробудили.

Естествено, Вольова имаше своите теории. Може би най-достоверната от всички бе, че оръжията са произведени от конджоинърите. Паяците съществуваха от доста отдавна. Но ако това оръжие бе тяхно, защо бяха позволили да им се изплъзне? И защо не бяха направили опит да върнат нещо, което им принадлежеше по право?

Това бе несъществено. Оръжията се намираха на борда на кораба от векове. Никой нямаше да дойде да си ги поиска сега.

Иля се огледа, изследвайки кладенеца. Отвсякъде я заобикаляше оголена машинария: контролни табла, дисплеи, електрически вериги, релета и съоръжения, чиито функции не бяха толкова очевидни. Някъде в задните кътчета на съзнанието ѝ вече се пораждаха опасения. Оръжието бе фокусирало магнитно поле върху част от мозъка ѝ, пораждащо фобиоподобни страхове.

Беше идвала тук и преди. Беше свикнала с това.

Вольова снемаше различни модули, окачени по скафандъра й, и ги прикрепваше към интериора на кладенеца чрез възглавнички от епоксидна смола. От тези модули, които бяха нейно дело, измъкваше няколко десетки кабели в различни цветове, всеки от които имаше своето значение, и ги свързваше или снаждаше с някои от устройствата.

— Иля… — обади се Хури. — Как върви?

— Чудесно. Не му допада особено, че съм тук, но не може да ме изрита навън — дала съм всички необходими упълномощаващи кодове.

— Започна ли пак вдъхващото си страх въздействие?

— Да. — За момент я изпълни абсолютен ужас, от който ѝ идеше да закрещи с цяло гърло, сякаш някой бърникаше в мозъка ѝ с електрод и разбуждаше най-първичните ѝ страхове и притеснения. — Имаш ли нещо против да проведем този разговор по-късно, Хури? Иска ми се… да приключа с това… колкото се може по-скоро.

— Но решението за Торн ще чака пак нас двете.

— Така е. По-късно, съгласна ли си?

— Той трябва да дойде тук.

— Хури, направи ми една услуга: престани да говориш за Торн и си гледай работата с четири очи, разбрано?

Вольова поспря и си наложи да се съсредоточи. Засега, въпреки страха, нещата вървяха така добре, както се беше надявала. Само веднъж преди това бе слизала толкова дълбоко в контролната архитектура на оръжието, и това бе станало по времето, когато бе отдавала приоритет на идващите от кораба команди. Тъй като сега се намираше на същото ниво, можеше теоретично, използвайки правилния команден синтаксис, да заключи Капитана завинаги. Това бе само едно оръжие; имаше още трийсет и две други, някои от които ѝ бяха абсолютно непознати. Със сигурност обаче нямаше да има нужда от целия арсенал, за да промени положението. Успееше ли да придобие контрол над десетина от тях, най-вероятно щеше да съумее да пъхне прът в колелото на инхибиторския план…

И определено нямаше да успее чрез уклончивост.

— Хури, чуй ме. Малка промяна в плана.

— Аха.

— Продължавам напред, за да видя, дали ще мога да накарам това оръжие да ми се подчини напълно.

— И наричаш това „малка промяна в плана”?

— Няма абсолютно никаква причина за притеснение.

Преди да се бе възпряла, преди страхът да бе станал неуправляем, Иля свърза останалите линии. Светлинките, указващи статуса, премигваха и пулсираха; по дисплеите пробягваха букви и цифри. Страхът ѝ се изостри. Оръжието наистина не желаеше да бърника в него на това ниво.

— Лош късмет — рече тя. — Сега нека да видим…

С няколко дискретни докосвания по гривната си тя издаде цяла поредица от парализиращи ума със сложността си команди. Тризначната логика, по която действаше оперативната система на оръжието, бе характерна за програмирането на конджоинърите, но и бе дяволски трудна за разкодиране.

Вольова притихна в очакване.

Дълбоко в оръжието закономерността на нейната команда щеше да бъде огледана най-подробно от десетки модули за синтактичен разбор. И щеше да бъде изпълнена едва след като задоволеше всички критерии. Ако сработеше и командата направеше това, което си мислеше Иля, оръжието щеше да изтрие незабавно Капитана от списъка с оторизираните юзъри. Тогава щеше да остане само един валиден начин за задействането му — чрез нейния контролен хамут, хардуер, който не бе свързан с контролираната от Капитана инфраструктура на кораба.

Теорията бе непоклатима.

Получи първата индикация, че синтаксисът на командата не е бил правилен, миг преди люкът да се плъзне и да закрие отвора над главата ѝ. Гривната ѝ светна в червено. Вольова тъкмо бе започнала да подбира една особено поетична последователност от руски ругатни, когато люкът се захлопна над нея. Страхът бе станал значително по-силен, но това може би беше собствената ѝ реакция на ситуацията.

— По дяволите — измънка тя. — Хури… чуваш ли ме?

Отговор не последва.

Без предупреждение машинарията около нея се раздвижи. Камерата бе станала по-просторна, появиха се мъждиво осветени сводове, които се спускаха все по-дълбоко в оръжието. Огромни механизми с неустановена форма плуваха в кървавочервена светлина. По тях премигваха студени сини светлини или проследяваха движението на гърчещи се захранващи кабели, наподобяващи черва. Цялата вътрешност на оръжието като че ли бе започнала да се реорганизира.

И тогава Иля за малко не умря от ужас. Усети нещо друго вътре, някакво приближаващо се присъствие, промъкващо се между движещите се компоненти бавно като призрак.

Вольова заблъска по люка над главата си.

— Хури…!

Но присъствието стигна до нея. Не го видя да пристига, но почувства внезапната му близост. Беше безформено. Коленичи зад нея. Стори ѝ се, че почти го вижда с периферното си зрение, но щом отмести глава, то отново се отмести така, че да не може да го види.

Внезапно главата я заболя с такава ослепителна сила, че я накара да закрещи.

Една дума навлезе в черепа на Вольова, твърда и изгаряща като клеймо за добитък.

[Иля.]

Тя не бе в състояние да говори, можеше само да оформя мислите си в отговор. „Да. Откъде знаеш името ми?”

[Опознах те. Ти проявяваш такъв интерес към мен — към нас — че нямаше как на свой ред да не те опозная.]

Понечи отново да забарабани по вратата, която я бе затворила вътре в оръжието, но когато опита да вдигне ръка, нищо не се получи. Беше парализирана, макар все още да дишаше. Продължаваше да усеща присъствието, каквото и да бе то, директно зад гърба си, надничащо през рамото ѝ.

„Кой…” Изпита подигравателно очарование от собственото си незнание.

[Контролиращата субперсона на това оръжие, разбира се. Можеш да ме наричаш „Седемнайсет”. Кой друг мога да бъда според теб?]

„Говориш руски.”

[Знам, че предпочиташ естествените езикови филтри. Руският е достатъчно лесен. Не се е променил особено от времето, когато бяхме направени.]

„Защо… сега?”

[Никога досега не си достигала толкова дълбоко в някое от нас, Иля.]

„Достигала съм… почти.”

[Може би. Но никога при същите обстоятелства. Никога с толкова голям страх дори още преди да си започнала.

Отчаяно искаш да ни използваш, нали? Повече откогато и да било досега.]

Макар и все още парализирана, Вольова усети леко намаляване на ужаса си. Значи присъствието беше компютърна програма, нищо повече. Просто беше задействала пласт от контролния механизъм на оръжието, който никога преди не бе включвала съзнателно. Присъствието и се струваше почти свръхестествено злобно, но това, както и парализата ѝ, очевидно не беше нищо повече от усложняване на предизвикващия страх механизъм.

Вольова нямаше представа по какъв начин оръжието разговаря с нея. Тя нямаше импланти, но гласът му очевидно говореше направо в черепа ѝ. Единственото обяснение бе, че камерата, в която се намираше в момента, функционираше като мощно средство за подобен вид комуникация, стимулирайки мозъчните функции чрез прилагането на магнитни полета. Предполагаше, че след като бе в състояние да я накара да изпита ужас, при това с такъв финес, нямаше да му бъде кой знае колко по-трудно да генерира призрачни сигнали по слуховия ѝ нерв или, още по-вероятно, в самия слухов център, и да улавя предварителните нервни импулси, предхождащи намерението да се говори.

„Времената са отчаяни…”

[Така изглежда]

„Кой ви направи?”

Не последва незабавен отговор. За момент страхът изчезна, невронното нашествие бе прекратено от миг на спокойствие, като поемане на въздух между изпълнени с агония писъци.

[Не знаем.]

„Не знаете ли?”

[Не. Те не искаха да знаем.]

Вольова подреждаше мислите си внимателно, като човек, който поставя тежки украшения върху паянтова полица. „Мисля, че са ви направили конджоинърите. Това е работната ми хипотеза и нищо от това, което ми каза, не ме накара да сметна, че се нуждае от преразглеждане.”

[Няма значение кой ни е направил, нали? Не и сега.] „Вероятно. Бих искала да знам от любопитство, но най-важното е, че все още сте в състояние да ми служите.”

Оръжието погъделичка онази част от ума ѝ, която регистрираше развеселените състояния. [Да ти служим ли, Иля? Какво създаде в теб подобно впечатление?]

„В миналото вие правехте каквото исках от вас. Не конкретно ти, Седемнайсет, никога не съм искала нищо от теб, но когато съм искала нещо от другите оръжия, винаги са ми се подчинявали.”

[Ние не сме ти се подчинявали, Иля.]

„Така ли?”

[Така. Угаждахме ти. Забавно ни беше да правим това, което искаше от нас. Често то бе неразличимо от следването на твоите команди… но само от твоя гледна точка.]

„Само говориш така.”

[Не. Виж, Иля, нашият създател ни е дал в известна степен свободна воля. Трябва да е имал причина да го направи. Може би са очаквали от нас да действаме автономно или да преценим сами как да действаме според дадените ни непълни или корумпирани заповеди. Трябва да са ни създали като оръжия за Деня на Страшния съд, оръжия, до които се прибягва в краен случай. Инструмент на свършека на времената.]

„И все още сте такива.”

[А това свършекът на времената ли е, Иля?]

„Не знам. Мисля, че е напълно възможно да е така.”

[Ти беше уплашена, преди да дойдеш тук, това го разбрах. Всички го разбрахме. Какво точно искаш от нас, Иля?]”

Има един проблем и може би ще се наложи да участвате в неговото разрешаване.”

[Местен проблем?]

„В тази система — да. Имам нужда да се разгърнете извън тази камера… извън кораба… и да ми помогнете.”

[А ако решим да не ти помогнем?]

„Няма да решите. Твърде дълго ви наглеждах, грижех се за вас, пазех ви от вреда. Знам, че ще ми помогнете.”

Оръжието я остави в неизвестност, галейки игриво съзнанието ѝ. В този момент Вольова разбра как се чувства мишката, след като я хване котката. Усещаше, че гръбнакът ѝ може да бъде пречупен на две само след миг.

Парализата секна така внезапно, както бе дошла. Все още беше затворничка на оръжието, но бе възвърнала отчасти контрола над мускулите си.

[Може би, Иля. Но нека не се лъжем, че не съществуват усложняващи фактори.]

„Нищо, което не бихме могли да преодолеем…”

[Ще ни бъде много трудно да направим каквото и да е без сътрудничеството на другия, Иля. Дори да искахме.]

„Другия ли?”

[Другата… същност… която продължава да упражнява известен контрол над нас.]

Умът ѝ започна да търси възможностите, когато осъзна за какво говори оръжието. „Имаш предвид Капитана.”

[Нашата автономност не е толкова голяма, че да можем да действаме без позволението на другата същност, Иля. Колкото и умно да се заемеш да ни убеждаваш.]

„Капитанът се нуждае само от убеждаване, нищо повече. Сигурна съм, че в крайна сметка ще се съгласи.”

[Винаги си била оптимистка, нали, Иля?]

„Не… ни най-малко. Но имам вяра в Капитана.”

[В такъв случай се надяваме, че умението ти да убеждаваш е достатъчно силно, за да се справиш с тази задача.]

„Аз също се надявам.”

Внезапно въздухът излезе рязко от гърдите ѝ, сякаш я бяха ударили с юмрук в стомаха. Главата ѝ отново се изпразни и ужасното усещане, че някой седи зад нея, изчезна, рязко като затръшната врата. В полето на периферното ѝ зрение нямаше дори намек за нечие присъствие. Носеше се във въздуха сама и, макар да бе все така затворена в оръжието, чувството за неизвестно присъствие бе изчезнало.

Вольова пое въздух и събра сили, все още изпълнена с почуда от току-що случилото се. През всички години, през които бе работила с оръжията, никога не бе подозирала, че в някое от тях присъства субперсона-настойник, още по-малко машинен разум със статус поне от гама-ниво, или може би даже от ниско до средно бета-ниво.

Оръжието ѝ бе изкарало акъла. И предполагаше, че точно този ефект бе искало и да предизвика.

Последва раздвижване. В стената, на съвсем различно място от онова, което помнеше, се появи отвор, голям два-три сантиметра. През него нахлу ярка синя светлина. Премигвайки, Иля успя да различи през него друга фигура със скафандър.

— Хури?

— Слава Богу, все още си жива. Какво стана?

— Нека кажем просто, че усилията ми да препрограмирам оръжието не се увенчаха с особен успех и да оставим въпроса дотук, а?

Мразеше да обсъжда провалите си почти толкова, колкото мразеше самите провали.

— Какво, дала си му невярна команда, така ли?

— Не, дадох му вярна команда, но всъщност предназначена за друг приемник.

— Но в такъв случай командата си остава неправилна, нали така?

Вольова се завъртя, така че шлемът ѝ застана на една линия с процепа светлина.

— Въпросът е по-технически, отколкото изглежда. Как успя да отвориш процепа?

— С добрата стара груба сила. Или това може би не е достатъчно издържано в техническо отношение?

Хури бе набила един лост от запасите на своя скафандър в една пролука с дебелина на косъм в обшивката на оръжието и след това бе приложила сила, докато панелът се бе плъзнал и открехнал.

— И колко време ти отне извършването на тази дейност?

— Опитвам да я отворя откакто влезе вътре, но се получи едва сега, в този момент.

Вольова кимна, напълно убедена, че нямаше да стане нищо преди оръжието да бе решило да я пусне.

— Много добра работа, Хури. И колко време според теб ще бъде необходимо, докато го отвориш напълно?

Ана се намести и приложи отново натиск върху оръжието с лоста.

— Ще те измъкна оттам след секунда. Но преди това ще може ли да се споразумеем нещо за Торн?

— Слушай, Хури. Сега доверието му в нас е съвсем слабо. Покажи му този кораб, дай му и съвсем малко основание да се досети коя съм, и повече няма да го видиш. А с него ще изгубим единственото възможно средство да евакуираме тази планета по някакъв, що-годе човешки начин.

— Още по-малко вероятно е да ни повярва обаче, ако непрекъснато намираме някакво извинение, поради което не може да се качи на борда…

— Ще трябва да понесе тези извинения.

Вольова зачака отговор, но тъй като не получи такъв, погледна през пролуката и установи, че от другата ѝ страна май вече няма никой. Ярката синя светлина, излизаща от скафандъра на Ана, бе изчезнала, не се виждаше и дланта ѝ върху инструмента.

— Хури…? — каза тя, започвайки да губи отново спокойствието си.

— Иля… — Гласът на Ана бе слаб, сякаш не можеше да си поеме въздух както трябва. — Мисля, че имам малък проблем.

— По дяволите!

Вольова се пресегна, хвана лоста и го вкара през процепа. Запретна ръкави и се зае да разширява отвора, докато стана достатъчно голям, за да позволи на каската и да мине. На светлината на пресекливи проблясъци видя как Хури пада в мрака. Встрани от оръжието зърна също така коленичилата войнствена фигура на слуга в изпълнение на тежък физически труд. Подобната на богомолка машина трябва да се намираше под прекия контрол на Капитана.

— Гадно копеле такова. Аз нахлух в оръжието, не тя…

Хури беше вече много далече, може би на половината път до другата стена. С каква ли скорост се движеше? Може би с три-четири метра в секунда. Не беше бързо, но бронята на скафандъра ѝ не беше предназначена да я предпазва от удари. Ако се удареше лошо…

Иля работеше с всички сили, принуждавайки люка да се отваря сантиметър по сантиметър, всеки един от които ѝ струваше мъчителни усилия. Мрачно осъзна, че няма да се справи достатъчно бързо. Тази работа отнемаше прекалено много време. Хури щеше да стигне до стената много преди Вольова да се е освободила.

— Капитане… този път наистина прекали.

Натисна още по-силно. Лостът се изплъзна от пръстите ѝ, фрасна я отстрани по шлема и политна към дълбините на машината. Вольова изсъска гневно. Знаеше, че няма време да търси изгубения инструмент. Сега отворът бе достатъчно широк, за да се провре през него, но за тази цел трябваше да махне препаската с инструменти и животоподдържащия пакет. Можеше да оцелее достатъчно дълго, но нямаше как да спаси Ана.

— По дяволите! — процеди тя. — По дяволите… по дяволите… по дяволите!

Преградата се плъзна и люкът се отвори напълно.

Торн направи първите си неуверени крачки на борда на „Носталгия по безкрая”. Оглеждаше се наоколо трескаво, с отчаяното желание да не пропусне нито един детайл или нюанс от детайл, който би могъл да издаде измама или дори да намекне, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Страхуваше се да премигне. Ами ако точно в мига, в който затвореше очи, се проявеше някакъв пропуск, издаващ, че цялата работа е просто фарс? Ами ако двете само го чакаха да премигне, като заговорници, играещи си с вниманието на публиката?

По всичко обаче изглеждаше, че в случая няма никаква измама. Дори пътуването в совалката да не го беше убедило в този факт — а беше трудно да си представи как подобно нещо можеше да бъде фалшифицирано — върховното доказателство беше тук.

Той беше пътувал из Космоса. Вече не беше на Ризургам, а в колосален космически кораб: отдавна изгубения лайтхъгър на триумвира. Дори гравитацията изглеждаше различна.

— Не бихте могли да направите това… — заяви той, докато крачеше редом с двете си събеседнички. — Освен ако не сте ултри. Но защо в такъв случай щеше да ви е необходима подобна фалшификация?

— Готов ли си в такъв случай да повярваш на нашата история? — попита го инквизиторката.

— Успели сте да се сдобиете с космически кораб. Няма как да го отрека. Но дори кораб с подобни размери, а от всичко, което видях, стана ясно, че е поне толкова голям, колкото „Лoрийн”, дори кораб с такива размери не може да побере двеста хиляди спящи човека. Нали?

— Няма да бъде необходимо — отвърна другата жена. — Не забравяй, това е операция по евакуиране, а не екскурзия за удоволствие. Целта ни е само да изведем хората от Ризургам. Ще поставим най-уязвимите в условия на сън. Но повечето ще трябва да останат будни и да изтърпят не особено комфортните условия поради големия си брой. Няма да им бъде приятно, но това е несравнимо по-добро, отколкото да умрат.

Този довод не можеше да се оспорва. Нито един и от неговите планове никога не беше гарантирал луксозно напускане на планетата.

— Колко време според вас хората ще трябва да прекарат тук, преди да могат да се върнат на Ризургам? — попита Торн.

Жените се спогледаха.

— Не е изключено завръщането на Ризургам изобщо да не съществува като вариант — отвърна по-възрастната.

Той сви рамене.

— Когато пристигнахме, това бе една гола, безплодна скала. Можем да започнем и от нулата, ако се наложи.

— Не и ако планетата вече не съществува. Нищо чудно да се стигне и дотам, Торн. — Тя почукваше с кокалчетата на пръстите си по стените, докато вървяха. — Но можем да държим хората толкова дълго, колкото е нужно — години, даже десетилетия.

— В такъв случай бихме могли да стигнем до някоя друга, звезда — предложи той — все пак това е космически кораб.

Събеседничките му не отговориха.

— Все още искам да видя от какво сме толкова уплашени — додаде Торн. — Какво е това, което представлява такава заплаха.

— Спиш ли добре нощем, Торн? — попита Ирина, по-възрастната.

— Не по-добре или по-зле от повечето хора.

— Страхувам се, че това ще приключи. Последвай ме.

На борда на „Буревестник” Антоанет тестваше системите, когато съобщението пристигна. Товарният кораб бе все още в намиращата се на ръба на карусел Ню Копенхаген монтажна, но повечето сериозни повреди вече бяха отстранени. Маймуните на Зейвиър бяха работили денонощно, защото нито той, нито Антоанет можеше да си позволи да заема това пространство и час повече от необходимото. Маймуните се бяха съгласили да работят, макар повечето от останалите работници-хиперпримати на карусела да стачкуваха или пък лежаха повалени от изключително рядък маймунски вирус, мистериозно пресякъл бариерите на няколко десетки видове само за една нощ. Зейвиър твърдеше, че е усетил симпатия от страна на работниците. Никой от тях не бе особено голям привърженик на Конвенция Ферисвил, а фактът, че полицията преследваше Антоанет и Зейвиър само увеличаваше още повече желанието им да нарушат обичайните правила за наемния труд. Всичко имаше своята цена, разбира се, и Зейвиър щеше да задлъжнее на работниците доста повече, отколкото му се искаше, но човек просто трябваше да приеме някои от съществуващите в бизнеса положения. Бащата на Антоанет често бе цитирал това правило и тя бе пораснала със същия решително прагматичен подход.

Антоанет тестваше полевите фигурации на токамака, пъхнала под мишница лаптоп и с молив между зъбите, когато конзолата звънна. Първата ѝ мисъл бе, че с някое от действията си бе предизвикала грешка някъде другаде в контролната мрежа на кораба.

Все така без да изпуска молива измежду зъбите си, тя заговори, защото знаеше, че Бийст ще успее да разбере смисъла на сумтенето ѝ.

— Бийст… ще оправиш ли това?

— Госпожичке, въпросният сигнал известява за получаването на съобщение.

— Зейвиър?

— Не е от мистър Лиу, госпожичке. Посланието, доколкото може да се съди преди да е отворено, идва доста далеч от карусела.

— Значи тогава са ченгетата. Странно. Те обикновено не се обаждат; просто се появяват, като лайно на прага.

— Не изглежда да е и от властите. Ако питаш мен, най-сигурно би било направо да се види въпросното съобщение.

— Съгласна съм. — Антоанет измъкна молива от устата си и го пъхна зад ухото. — Препрати го до лаптопа ми, Бийст.

— Добре, госпожичке.

Екранът с информацията за токамака се сви встрани. На неговото място се появи лице, размазано от некачествената резолюция. Този, който изпращаше посланието, опитваше да използва минимална ширина на спектъра. Въпреки това тя разпозна лицето много добре.

— Антоанет… пак съм аз. Надявам се, че си се прибрала жива и здрава. — Невил Клавейн направи пауза и се почеса по брадата. — Препращам това послание през петнайсетина предавателя. Някои от тях са от времето преди чумата, други може да са даже от американската ера, така че качеството вероятно няма да е от най-добрите. Страхувам се, че няма как да ми отговориш, нито пък че аз ще мога да ти изпратя друго съобщение. Това определено е единственият ми изстрел. Нуждая се от помощта ти, Антоанет. Страшно се нуждая от помощта ти. — Усмихна се неловко. — Знам какво си мислиш: казах, че ще те убия, ако пътищата ни някога се пресекат отново. Говорех сериозно, но го казах с надеждата ти също да го приемеш сериозно и да стоиш по-далече от опасностите. Истински се надявам да ми повярваш, Антоанет, иначе нямам кой знае какъв шанс да се съгласиш със следващата ми молба.

— Следващата ти молба ли? — повтори беззвучно тя, вперила невярващо очи в лаптопа.

— Онова, от което се нуждая, е да дойдеш да ме спасиш. Много съм го загазил, ще се убедиш сама.

Тя стоеше в очакване да чуе какво имаше да ѝ каже още, но съобщението завърши почти веднага. Молбата на Клавейн бе съвсем проста; не можеше да не признае, че бе напълно във възможностите ѝ да направи каквото искаше. Дори координатите, които ѝ бе дал, бяха достатъчно точни, за да не ѝ се наложи да прави истинско разследване. Времевият прозорец беше много тесен, изключително тесен, освен това съществуваше физически риск, съвсем не за пренебрегване, освен онзи, който бе свързан със самия Клавейн. Но беше напълно осъществимо. По всичко личеше, че той е размислил задълбочено върху подробностите, преди да изпрати посланието, предвиждайки почти всички възможни проблеми и възражения от нейна страна. В това отношение наистина нямаше как да не се възхити на отдадеността му на работата.

И въпреки всичко то не променяше нищо. Съобщението беше от Клавейн, Касапина от Тарзис; същия Клавейн, който напоследък бе започнал да я преследва в сънищата ѝ, олицетворявайки онова, което преди беше просто ужас от отделенията за промиване на мозъка на паяците. Именно Клавейн председателстваше лъскавите машини, които се надвесваха над черепната ѝ кухина.

Нямаше значение, че веднъж бе спасил живота ѝ.

— Сто на сто нещо се шегуваш — заяви Антоанет.

Двете жени заведоха Торн в едно помещение в „Носталгия по безкрая”. В средата му се намираше огромен сферичен дисплей, напомнящ гротескна очна ябълка. Торн имаше непреодолимото усещане, че го оглеждат, че не само окото, а цялата материя на кораба го изучава с огромен, бухалоподобен интерес и немалко злонамереност. После започна да се вглежда в особеностите на това, което го заобикаляше. Навсякъде се виждаха доказателства за претърпени увреждания. Дори сферичният апарат явно бе подложен наскоро на грубовата поправка.

— Какво е станало тук? — попита той. — Изглежда така, сякаш се е водила престрелка или нещо подобно.

— Никога няма да разберем със сигурност — отвърна инквизитор Вюйомие. — Очевидно екипажът не е бил толкова сплотен, колкото си мислехме по време на кризата „Силвест”. Всичко, което виждаме тук, говори за воденето на някакви спорове и разединение на борда на кораба.

— Винаги сме подозирали нещо такова — добави другата жена, Ирина. — Очевидно под повърхността са назрявали противоречия. Явно случилото се около Цербер / Хадес, каквото и да е било то, е възпламенило някакви бунтовни искри. Членовете на екипажа трябва да са се избили помежду си, оставяйки кораба да се грижи сам за себе си.

— Което се оказва добре дошло за нас — заяви Торн.

Двете жени се спогледаха.

— Може би е добре да преминем към интересуващия ни въпрос — рече Вюйомие.

Пуснаха му един филм. Той беше холографски и се прожектираше в голямото око. Торн реши, че представлява компютърен синтез на информация, събрана от кораба от множество сензорни ленти и гледни точки. Той представяше Божия поглед, погледа на същество, способно да обхваща цели планети и техните орбити.

— Налага се да ви помоля да приемете нещо — обяви Ирина. — Трудно е за приемане, но трябва да се направи.

— Кажете ми за какво става дума — отвърна Торн.

— Целият човешки род е на ръба на внезапно и катастрофално изтребление.

— Доста сериозно твърдение. Надявам се, че сте в състояние да го обосновете.

— Да, и точно това и ще направя. Важно е да се разбере, е, че изтребването, ако действително се случи, ще започне оттук, сега, някъде около Делта Павонис. Но това е само началото на нещо, което ще става все по-голямо и по-кърваво.

Торн не удържа усмивката си.

— Значи Силвест е бил прав, така ли?

— Силвест не знаеше нищо за подробностите, нито за риска, който поема. Но беше прав в предположението си, че амарантинците са били изтребени от външна интервенция и това има нещо общо с развитието им като пътуваща из Космоса култура.

— И същото ще се случи и с нас ли?

Ирина кимна.

— Както изглежда, този път механизмът ще бъде различен. Но агентите са същите.

— И те са?

— Машини — отвърна Ирина. — Пътуващи из Космоса машини с необозрима възраст. В продължение на милиони години са се крили между звездите, очаквайки някоя нова култура да наруши великата галактическа тишина. Те съществуват, само за да улавят появата на разум и да го унищожават. Ние ги наричаме „инхибиторите”.

— И сега те са тук?

— Всичко свидетелства за това.

Показаха му какво се бе случило засега, как един ескадрон инхибиторски машини бе пристигнал в системата и се бе заел с разрушаването на три свята. Ирина сподели подозренията си, че бе твърде вероятно да са привлечени от дейността на Силвест и в системата на Ризургам да дойдат и други от тях, предупредени от разпространяващите се вълни на сигнала, активиран от първите машини.

Торн видя как трите свята умират. Едната планета беше метална; другите две бяха скалисти луни. Машините се тълпяха и умножаваха на повърхността им, като ги покриваха с някакво специализирано индустриално покритие. От екваторите към Космоса изригнаха стълбове изровена от вътрешността им материя. Изкарваха вътрешността на луните като ябълки. Стълбовете бяха насочени към търбусите на три колосални обработващи машини, обикалящи около умиращите небесни тела. Потоци рафинирана материя, разпределени на отделни руди, изотопи и грануларити потегляха след това из междупланетното пространство във вид на разтеглени параболи.

— Това е само началото — обади се Вюйомие.

Показаха му как потоците маса от трите разглобени луни се пресичат в една точка в пространството. Тази точка бе в орбита на най-големия газов гигант на системата и той щеше да стигне до нея по едно и също време с трите потока маса.

— Ето тогава вниманието ни бе привлечено от газовия гигант — заключи Ирина.

Страшно и трудно бе да се разгадаят машините. С цената на големи усилия бе съумяла да открие наличието на по-малък брой от тях около гиганта. Дълго време те не бяха правили нищо друго освен да чакат, готови за появата на потоците материя, стотиците милиарди тона полезни изкопаеми.

— Не разбирам — промълви Торн. — Около самия газов гигант има колкото искаш луни. Защо са си направили труда да разглобяват светове някъде другаде, след като ще имат нужда от тях тук?

— Луните тук не са подходящи — отговори Ирина. — Повечето луни около гиганта не са нищо повече от ледени топки, малки скални сърцевини, обградени от вещества в замръзнало или течно състояние. А те се нуждаят от метални светове, което означава, че е трябвало да ги потърсят другаде.

— И какво ще правят сега?

— Нещо друго, както изглежда — рече Ирина. — Нещо още по-голямо. Нещо, за което са нужни стотици милиарди милиарда тона полезни изкопаеми.

Торн върна вниманието си към окото.

— Кога започна това? Кога стигнаха до Рок потоците материя?

— Преди три седмици. Нещото, каквото и да е то, започва да се оформя.

Ирина натисна гривната на ръката си и на окото се появиха околностите на гиганта.

По-голямата част от планетата оставаше в сянка. Над единия осветен лимб — почти бял сърп, осеян със светли резки в охра и кафяво — беше увесено нещо: нишкоподобна дъга, която сигурно бе дълга много хиляди километра от единия до другия си край. Ирина увеличи образа още повече, като избра част от средата на дъгата.

— Това е твърд обект, доколкото можем да кажем — обади се Вюйомие. — Дъга на кръг с радиус сто хиляди километра. Той се намира в екваториалната орбита на планетата и краищата му нарастват.

Ирина продължи да увеличава образа, като сега се фокусира точно върху средната точка на нарастващата дъга. Там имаше някаква подутина, не много по-голяма от ромбовидно петънце дори при последното увеличение. Тя натисна други бутони на гривната си и петънцето се уголеми дотолкова, че зае целия обем на дисплея.

— Това бе луна — поясни Ирина, — ледена топка от неколкостотин километра от единия до другия си край. Преместиха орбитата ѝ около екватора за броени дни, без луната да се разпадне на съставните си части поради динамичния стрес. След това машините изградиха някакви структури вътре в нея. Предполагаме, че става дума за допълнителна преработваща апаратура. Един от потоците материя пада в луната тук, през тази структура във форма на стомах. Страхувам се, че нямаме представа какво се извършва в нея. Знаем само, че две тръбовидни структури излизат от двата края на луната, отпред и отзад на орбиталното ѝ движение. При този мащаб те приличат на мустачки, но в действителност са дебели цели петнайсет километра. В момента се простират на седемдесет хиляди километра от двата края на луната и дължината им нараства със скорост около двеста и осемдесет километра в час.

Ирина кимна, забелязала очевидното недоверие на Торн.

— Да, съвсем точно. Това, което виждаш тук, бе направено през последните десет стандартни дни. Имаме работа с индустриален капацитет, нямащ аналог в нищо от нашия собствен опит. Нашите машини могат да превърнат малък, богат на метал астероид в космически кораб само за няколко дни, но дори това изглежда учудващо бавно в сравнение с процесите на инхибиторите.

— Десет дена за формирането на тази дъга. — Космите на тила на Торн бяха настръхнали, за негово смущение. — Мислиш ли, че ще продължават да я увеличават, докато краищата ѝ се срещнат?

— Твърде вероятно е. Ако краищата трябва да оформя:’ пръстен, значи ще се срещнат след по-малко от деветдесет дни.

— Три месеца? Имаш право. Ние не сме в състояние да направим това. Никога не сме били в състояние, дори през Бел епок. Но защо? Защо им е този пръстен около газовия гигант?

— Нямаме представа. Засега. Това обаче не е всичко. — Ирина кимна към окото. — Продължаваме ли?

— Покажи ми — отвърна Торн. — Искам да видя всичко.

— То няма да ти хареса.

Показа му останалото, като обясни как трите отделни потока маса бяха следвали почти балистични траектории от точката на своето зараждане, като вериги от камъчета, хвърлени така, че да образуват съвсем точни формации. Но в близост до гиганта ги ръководеха, насочваха и възпираха прекалено малки, за да бъдат видени, машини. Принуждаваха ги да се извият остро и ги насочваха към строителния фокус, определен за тях. Единият поток се изливаше в пастта на луната, от която стърчаха „мустачките”. Другите два потока се спускаха в подобни структури в други две луни, спуснати в орбита току над слоя облаци, в рамките на радиуса, на който трябваше да бъдат разбити от приливни сили.

— Какво правят другите две луни? — попита Торн.

— Нещо друго, както изглежда — отговори Ирина. — Ето, погледни тук. Виж дали ще можеш да разбереш нещо повече от това, което разбрахме ние.

Трудно беше да се предположи точно какво ставаше. От двете по-ниски луни по посока на орбиталното движение излизаше мустаче от някакъв материал. Мустачетата изглеждаха със същите размери като дъгата, изграждана на по-високата луна, но всяко от тях следваше особена криволичеща линия, която ги отделяше от тангентата към орбиталното движение към самата атмосфера, като дебели телеграфни кабели, развивани от кораб в морето. Непосредствено зад точката на взаимодействие на всяка тръба се виждаше наподобяваща око диря от разбъркана и развълнувана атмосфера, дълга хиляди километри.

— Те не се появяват отново, доколкото успяваме да видим — рече Вюйомие.

— С каква скорост ги поставят?

— Нямаме представа. На самите тръби няма точки, които могат да послужат като еталон, затова не можем да пресметнем с каква скорост нарастват от луните. Няма как да направим Доплерово измерване, без да разкрием интереса си към ставащото. Но знаем, че потокът материя, падащ върху всяка от трите луни, е горе-долу един и същ, и тръбите са приблизително с еднаква ширина.

— В такъв случай най-вероятно ги издигат към атмосферата със същата скорост, с която формират дъгата, нали така? Двеста и осемдесет километра в час или нещо от този род. — Торн огледа подред лицата на двете жени, търсейки в тях някакъв ориентир. — Някакви идеи по въпроса?

— Нямаме представа — отвърна Ирина.

— Но според вас тази вест не предвещава нищо добро, така ли?

— Да, Торн. Честно казано, моето предположение е, че ставащото там е част от нещо дори още по-голямо.

— И това нещо означава, че трябва да евакуираме Ризургам?

Тя кимна.

— Все още имаме време, Торн. Външната дъга няма да бъде завършена преди да са минали осемдесет дни, но изглежда невъзможно да се случи някаква катастрофа незабавно след това. По-вероятно е да започне друг процес, нещо, което може би ще отнеме също толкова време, колкото и изграждането на дъгите. Възможно е да разполагаме с още много месеци.

— Месеци, но не и години.

— Нужни са ни само шест месеца, за да евакуираме населението на Ризургам.

Торн си спомни изчисленията, които бяха споделили с него, сухата аритметика на полетите на совалката и капацитета и за пътниците. Това можеше да се извърши за шест месеца, да, но само ако не се вземеше предвид човешкото поведение. Хората не се държаха като бездушен товар. Особено хората, сплашвани и обуздавани от потиснически режим през последните пет десетилетия.

— А онова, което ми казахте преди — че може би разполагаме с няколко години за осъществяването на това начинание?

Вюйомие се усмихна.

— Изрекохме някоя и друга благородна лъжа, нищо повече.

Торн се носеше над свят, който подготвяха за смърт. Бяха извършили пътуването от „Носталгия по безкрая” в един от най-малките, най-пъргави кораби, показани му от двете жени в хангара. Двуместната совалка с форма на глава на кобра извиваше гладко към фюзелажа подобното на качулка крило, а прозорците на кабината бяха разположени от двете страни на корпуса като змийски очи. Долната извивка бе осеяна със сензори, заключващи се капсули и, както му се стори, с различни видове оръжие. Две дула за лъчи от частици стърчаха отпред като отровни зъби, а целият кораб бе облицован в подобни на мозайка неравни, блестящозелени и черни люспи.

— И това ще ни отведе дотам и обратно? — осведоми се Торн.

— Да — увери го Вюйомие. — Това е най-бързият кораб тук и вероятно с най-малкия сензорен отпечатък. Бронята му обаче е лека, а оръжията са повече за показ, отколкото за каквото и да било друго. Ако искаш нещо по-добре въоръжено, ще вземем него… само после не се оплаквай, че е бавно и лесно може да бъде уловено.

— Оставям на теб да прецениш.

— Цялото това начинание е извънредно глупаво, Торн. Все още имаш възможност да се откажеш.

— Не става въпрос дали е глупаво или не, инквизиторе. — Не можеше да се отърси от навика си да я нарича така. — Просто няма да съдействам, преди да се уверя, че въпросната заплаха е реална. Преди да го проверя със собствените си очи, а не чрез екран, няма да мога да ви се доверя.

— И защо ще те лъжем?

— Не знам, но го правите, струва ми се. — Изучаваше изражението ѝ много внимателно. Погледите им се срещнаха и той се взира в очите ѝ малко по-дълго, отколкото бе удобно. — За нещо. Не знам точно какво, но и двете не сте напълно искрени с мен. Но през част от времето сте искрени и точно това не мога да проумея.

— Единственото ни желание е да спасим хората на Ризургам.

— Знам. Вярвам на тази част, наистина вярвам.

В крайна сметка бяха взели кораба с глава на змия, а Ирина остана на „Носталгия по безкрая”. Потеглянето бе осъществено бързо и, макар да бе направил всичко възможно, Торн така и не успя да хвърли поглед назад. Все още не бе видял „Носталгия по безкрая” отвън, дори при приближаването от Ризургам. Защо ли двете жени полагаха всички тези усилия, за да скрият външността на кораба? Може би само си въобразяваше и щеше да го види на връщане.

— Можеш сам да тръгнеш с кораба — беше му казала Ирина. — Достатъчно е да програмираме някаква траектория и да го оставим на автономно управление. Кажи ни само колко искаш да се доближиш до инхибиторите.

— Не е нужно да бъде близо. Няколко десетки хиляди километра би трябвало да бъдат достатъчно. Ще мога да видя дъгата, ако е достатъчно светла, и вероятно тръбите, които се издигат към атмосферата. Но няма да отида там сам. Ако искате достатъчно силно да ви подкрепя, тогава една от вас може да дойде с мен. Така ще знам, че това не е някакъв капан, нали?

— Ще отида аз — предложи Вюйомие.

Ирина сви рамене.

— Приятно ми беше, че се запознахме.

Пътуването натам мина без особени произшествия. Както и на идване от Ризургам, прекараха отегчителната част в сън — не в специалните камери, а в лишена от сънища, предизвикана чрез лекарства кома.

Вюйомие го събуди едва когато до газовия гигант остана половин светлинна секунда. Торн се събуди с неопределено чувство на раздразнение, лош вкус в устата и различни болежки, каквито не бе имал преди.

— Е, добрата новина е, че все още сме живи. Или инхибиторите не знаят, че сме тук, или не им пука.

— И защо няма да им пука?

— Трябва да знаят от опит, че не можем да им създадем истински неприятности. Не след дълго така или иначе всички ще бъдем мъртви, защо тогава да се притесняват заради един-двама сега?

Торн се намръщи.

— Какъв опит?

— Той е в колективната им памет, Торн. Ние не сме първият вид, с който постъпват така. Процентът на успехите им трябва да е доста висок, иначе щяха да ревизират стратегията си.

Падаха свободно. Торн откопча коланите, които го държаха за фотьойла, махна мрежата, предпазваща от удари при ускоряване, и се приближи до един от тесните прозорци. Вече се чувстваше малко по-добре. Виждаше съвсем ясно газовия гигант и състоянието му не му се стори блестящо.

Първото, което забеляза, бяха трите големи потока материя, идващи отнякъде другаде в системата. Те просветваха слабо на светлината на Делта Павонис, тънки ленти от полупрозрачно сиво, подобни на големи, призрачни мазки с четка по небето, преминаваха право през еклиптиката и се губеха някъде в безкрая. Струваше му се, че може да пипне потока материя, когато един или друг камък от него отразяваше слънцето за момент. Движението на тези ленти напомняше на Торн мудното течение на река, която всеки момент щеше да замръзне. Материята пътуваше със скорост стотици километри в секунда, но огромните мащаби на сцената правеха дори тази скорост мудна. Самите потоци бяха широки много километри. Напомняха планетарни пръстени.

Проследи ги с поглед до края им. Близо до газовия гигант гладките математически криви — дъги, описващи орбитални траектории — правеха остри завои, защото ги отклоняваха към определени луни. Сякаш художникът, който бе рисувал елегантните ленти, в последния момент бе силно разтърсен. Ориентацията на луните спрямо пристигащите потоци се променяше всеки час, разбира се, затова геометрията им подлежеше на постоянни преработки. От време на време на някой от тях се слагаше задържащ бент, притокът спираше, докато бъдеше пресечен от друг. Моментът се определяше с такава точност, че когато беше нужно, потоците се разминаваха без сблъсък на значителни маси.

— Не знаем как успяват да ги управляват така — обади се Вюйомие. Гласът и беше нисък, а тонът — поверителен. — В тези потоци има огромна инерция, приток на маса от милиарди тона в секунда. Въпреки това променят с лекота посоката си. Може би са разположили там миниатюрни черни дупки, за да изстрелват като с прашка потоците около тях. Така поне смята Ирина. Цялата тази работа направо ми изкарва акъла, това мога да ти кажа. Но тя мисли също и че те може би са в състояние да изключват инерцията, когато им се налага, за да подчиняват така лесно потоците.

— Не звучи много насърчаващо.

— Така е, не звучи. Но дори да са в състояние да правят това с инерцията или да впрягат в работа черни дупки, очевидно не могат да го правят в големи мащаби, иначе вече щяхме да сме мъртви. И те имат своите ограничения. Налага се да го вярваме.

Луните, широки по няколко десетки километра, се виждаха като стегнати светлинни възли, зрънца в краищата на падащите върху тях потоци. Материята се спускаше върху съответната луна през гърлоподобен отвор, перпендикулярен на равнината на орбиталното движение. Небалансираният приток на маса трябваше да принуждава всяка луна да променя своята орбита. Нищо подобно обаче не се случваше, което показваше, че и тук нормалните закони за запазване на инерцията се потискаха, пренебрегваха, или принуждаваха да изчакат до някакъв по-късен момент.

Най-външната луна приемаше дъгата, която в крайна сметка щеше да обгради газовия гигант. Когато я видя от „Носталгия по безкрая”, Торн все още можеше да повярва, че тя не бе предназначена да се затвори някога. Сега обаче вече не беше възможно да изпитва подобна увереност. Краищата продължаваха да се движат навън от луната, тръбата се изграждаше със скорост от хиляда километра на всеки четири часа. Издаваше се напред бързо като експрес, като лавина от суперорганизирана материя.

Това не беше магия, а просто индустрия. Торн си го напомняше непрекъснато, колкото и трудно да му бе да го повярва. Скритите под ледената кора механизми вътре в луната обработваха идващия поток материя с демонична скорост, изграждайки незнайните компоненти, образуващи широката тринайсет километра тръба. Двете жени не бяха изказвали в негово присъствие предположенията си дали тръбата беше плътна, куха или натъпкана с премигваща извънземна апаратура.

Но не беше магия. Физическите закони, както ги разбираше Торн, като че ли се топяха като карамел в близост до инхибиторската машинария, но само защото явно не бяха върховните закони, както се струваше на хората, а просто правилник или устав, към който е необходимо да се придържаш през повечето време, но който може да бъде нарушен при особени обстоятелства. Но дори инхибиторите бяха възпирани до известна степен. Те вършеха чудеса, но не и невъзможни неща. Например, дори те се нуждаеха от материя. Можеха да я обработват с учудваща бързина, но ако се съдеше по всичко до този момент, не можеха да я създават от нищото. Беше се наложило да разбият на пух и прах три свята, за да захранят този ад на изобретателността.

И каквото и да правеха, макар и мащабно, бе по необходимост бавно. Дъгата трябваше да бъде изградена около планетата със скорост едва от двеста и осемдесет километра в секунда. Очевидно не можеше да се създаде мигновено. Машините бяха могъщи, но не богоподобни.

Торн реши, че това бе горе-долу цялата утеха, която щяха да получат.

Насочи вниманието си към двете по-ниски луни. Инхибиторите ги бяха придвижили в абсолютно кръгови орбити непосредствено над облачния слой. Орбитите им се пресичаха периодично, но бавното, усърдно поставяне на кабели продължаваше с неотслабваща сила.

Тази част от процеса сега вече бе значително по-ясна. Торн виждаше елегантните извивки на тръбите, които се издигаха право нагоре над всяка луна, преди да завият надолу към облачната палуба. На няколко хиляди километра зад всяка луна тръбите се спускаха в атмосферата като спринцовки. Тъй като се движеха с орбитална скорост, когато докосваха въздуха — с много километри в секунда — те оставяха сивосинкави следи като от нокти в атмосферата. Виждаше се тънка лента с развълнуван ръждивочервен цвят непосредствено под пътеката на всяка луна, която обикаляше два-три пъти около планетата, като всяко минаване бе на различно място от предишното поради въртенето на газовия гигант. Двете луни гравираха сложни геометрични шарки в движещите се облаци, шарки, напомнящи екстравагантна калиграфска завъртулка. На някакво ниво Торн я прецени като красива, но същевременно тя му въздействаше неприятно. Нещо ужасно и необратимо щеше да се случи с планетата. Калиграфската маркировка напомняше пищен погребален ритуал в чест на един умиращ свят.

— Както ми се струва, вече започваш да ни вярваш — обади се Вюйомие.

— Склонен съм — отвърна той. Почука по прозореца. — Не е изключено това да не е стъкло, както изглежда, а триизмерен екран… но не мисля, че бихте проявили чак такава изобретателност. Дори да изляза със скафандър, пак няма да съм сигурен, че лицевата плочка на каската му е стъкло.

— Извънредно подозрителен човек си ти.

— Научих, че е по-добре да бъдеш такъв. — Торн се върна на мястото си. Засега бе видял достатъчно. — Добре. Следващ въпрос. Какво става тук? Какво са намислили?

— Не е нужно да се знае, Торн. Фактът, че ще се случи нещо лошо е достатъчна информация.

— Не и за мен.

— Тези машини… — Вюйомие направи неопределен жест към прозореца. — Знаем какво правят, но не и как. Те затриват култури, бавно, и без да жалят сили. Силвест ги докара тук — неволно, може би, макар да не съм сигурна в нищо, когато става дума за това копеле — и сега са дошли да си свършат работата. Това е всичко, което трябва да знаеш, ти или който и да било от нас. Просто трябва да измъкнем колкото се може по-скоро всички оттук.

— Ако тези машини са така ефективни, както твърдиш, това няма да ни помогне, нали?

— Ще ни даде време. Има и още нещо. Машините действително са ефективни, но не толкова, колкото са били някога.

— Каза, че това били самовъзпроизвеждащи се машини. Защо ще намалява ефективността им? Те би трябвало да стават все по-умни и по-бързи, колкото повече научават.

— Създателят им, който и да е той, не е искал да станат прекалено умни. Инхибиторите създават машините, за да унищожават всеки появил се разум. Не би имало никакъв смисъл, ако позволят на машините да изпълнят нишата, която би трябвало да поддържат празна.

— Така изглежда… — Торн нямаше да изостави така лесно този въпрос. — Мисля, че има и друго какво да ми кажеш. Но междувременно искам да се приближа още.

— Колко? — попита предпазливо тя.

— Този кораб има аеродинамична форма. Следователно може да пътува в атмосфера.

— Това го нямаше в уговорката.

— Тогава ме дай под съд. — Торн се усмихна широко. — Аз съм по природа любознателен, също като теб.

Скорпион дойде в студено, лепкаво съзнание, треперейки неконтролируемо. Опипа се и обели лъскав слой мазен гел от голата си кожа. Отделяше се на отблъскващи, полупрозрачни парцали, издавайки особен звук. Изпълни процедурата внимателно в близост до изгореното място на дясното си рамо, като го опипа нерешително с пръсти. Нямаше и сантиметър от изгорената рана, която да не познаваше много добре, но когато я докосваше, когато придвижваше пръст по набръчканата ѝ топология по ръба, където гладката свинска кожа преминаваше в нещо подобно на консервирано месо, той си припомняше дълга, който бе негов и единствено негов, дълга, който бе поел, откакто избяга от Куейл. Никога не трябваше да забравя Куейл, нито пък че — колкото и да бе променен — Куейл бе човек в генетичен смисъл и че именно хората трябваше да понесат главния удар от възмездието на Скорпион.

Вече нямаше болка, даже от изгарянето, но не липсваха дискомфорт и дезориентация. Ушите му бучаха непрестанно, сякаш бе пъхнал глава във вентилационна шахта. Зрението му беше замъглено и не различаваше нищо освен неясни аморфни форми. Скорпион обели прозрачния гел от лицето си. Премигна. Сега нещата станаха по-ясни, но бученето остана. Огледа се, все така треперещ от студ, за да се ориентира къде се намира и какво се случва с него.

Беше се събудил в едната половина на нещо, приличащо на счупено метално яйце, свит в неестествена поза на зародиш, а долната половина на тялото му беше все още потопена в отвратителния слузест гел. Около него се търкаляха пластмасови тръбички и свръзки. Гърлото и ноздрите го боляха, сякаш тръбичките допреди малко са били напъхани в тях. Не изглеждаше да са били извадени особено внимателно. Другата половина на металното яйце лежеше току до първата, сякаш двете половини бяха разделени преди малко. Навсякъде се виждаше корабен интериор, който не можеше да бъде объркан с нищо друго: лъскав син метал и извити перфорирани подпори, които му напомняха ребра. Бученето в ушите му идваше от двигателя. Корабът пътуваше нанякъде, а след като чуваше моторите, явно бе малък, може би совалка или нещо подобно. Със сигурност бе за пътуване само в рамките на системата.

Скорпион трепна. В далечния край на кабината се отвори някаква врата и през нея зърна малко помещение с водеща нагоре стълба. Един мъж тъкмо слизаше по последното стъпало. После мина през отвора и тръгна спокойно към Скорпион, очевидно без да се изненада, че го вижда буден.

— Как се чувстваш? — попита той.

Скорпион наложи на непослушните си очи да се фокусират. Мъжът му беше познат, макар да се бе променил след последната им среща. Дрехите му бяха все така тъмни и неутрални като преди, но сега не беше ясно дали имат конджоинърски произход. Черепът му бе покрит със съвсем тънък слой черна коса, докато преди бе гладко обръснат. И нямаше чак толкова мъртвешки вид.

— Рьомонтоар — рече Скорпион и изплю няколко гадни на вкус парченца гел от устата си.

— Да, това съм аз. Добре ли си? От монитора разбрах, че си се отървал без неприятни последствия.

— Къде сме?

— На кораб, близо до Ръждивия пояс.

— Дошъл си да ме измъчваш отново, така ли?

Рьомонтоар не го погледна в очите.

— Това не беше мъчение, Скорпион… само превъзпитание.

— Кога ме предавате на Конвенцията?

— Това вече не влиза в плана ни. Поне не би трябвало.

Скорпион прецени, че корабът е малък, вероятно совалка.

Напълно възможно беше двамата с Рьомонтоар да бяха единствените му пасажери. Дори най-вероятно бе така. Как ли щеше да се справи с управлението на създаден от конджоинърите кораб? Сигурно не особено добре, но бе готов да опита. Дори да се разбиеше и да изгореше, пак щеше да бъде за предпочитане пред смъртната присъда.

Хвърли се към Рьомонтоар, като изскочи от яйцето сред взрив от гел. Тръбичките се разхвърчаха на всички страни. Само след миг ръцете му вече затърсиха точките, които щяха да потопят всеки, дори да беше конджоинър, в безсъзнание, а после и в смърт.

Клавейн не знаеше дали да заплаче или да се разсмее, когато видя оръжието и си даде сметка колко антично и неефективно беше в сравнение дори с най-старите оръжия с най-малка огнева мощ на една конджоинърска корвета или демаршистки кораб за нападение. Явно бе сглобено от престояли няколко века по разпродажбите на черния пазар части, повече въз основа на лъскавия им и опасен вид, отколкото на реалната им мощ. Освен шепата ръчно оръжие, складирано на кораба, за да се използва за отблъскване на хора при евентуален абордаж, по-големите оръжия се намираха в скрити отвори в корпуса или в разположени в гръбната и коремната част на „Буревестник” капсули, които Клавейн бе помислил, че съдържат комуникационно оборудване или сензорна апаратура. Много от оръжията дори не функционираха. Около една трета от тях не бяха действали никога или се бяха развалили, или нужните за работата им гориво или амуниции бяха изчерпани.

За да стигне до тях, Антоанет бе измъкнала контролно табло, скрито в пода. От кладенеца бавно се издигна дебела метална колона, като същевременно разгъваше контролни лостове и дисплеи. В една въртяща се сфера се виждаше планът на „Буревестник” и активните оръжия пулсираха в червено. Бяха свързани към главната управляваща мрежа на кораба чрез червени линийки. Други сфери и дисплеи показваха непосредствено намиращото се около „Буревестник” пространство при различно увеличение. При най-ниското корабите на баншите се виждаха като неясни петънца от радарно ехо, промъкващи се все по-близо до товарния кораб.

— Петнайсет хиляди клика — обяви Антоанет.

— Настоявам да преминем към режима за бягство — прошепна Зейвиър.

— Остави горивото за тогава, когато ще ти потрябва — каза Клавейн. — Не го използвай преди това. Антоанет, всички оръжия ли са разгърнати, за да могат да се използват?

— Всичко, с което разполагаме.

— Добре. Имаш ли нещо против да те питам защо не искаше да ги използваш по-рано?

Тя натискаше някакви бутони, настройвайки разгръщането на оръжията, като преразпределяше получаването на информация чрез по-свободни пътеки в мрежата.

— По две причини, Клавейн. Първо: страхотно оскърбление е даже да помислиш да инсталираш оръжие на граждански кораб. Второ: всички тези оръжия могат да се окажат последната капка, която ще накара баншите да дойдат и да ни ограбят.

— Няма да се стигне до това. Стига да ми се довериш.

— Да ти се доверя ли, Клавейн?

— Позволи ми да седна тук и да командвам оръжията.

Тя погледна към Зейвиър.

— Изобщо не се и надявай.

Клавейн се приведе напред и скръсти ръце пред гърди.

— В такъв случай, знаеш къде съм, ако ти потрябвам.

— Стартирай програмата за бя… — започна Зейвиър.

— Не — отсече Антоанет и натисна някакви бутони.

Клавейн усети как целият кораб изръмжа.

— Какво беше това?

— Предупредителен изстрел.

— Добре. Аз бих направил същото.

Предупредителният изстрел бе направен най-вероятно с водороден цилиндър от пенестата фаза, ускорен до няколко десетки клика в секунда в късо дуло. Клавейн бе запознат отлично с водорода от въпросната фаза. Сега това бе едно от главните оръжия, останали в арсенала на демаршистите, след като вече не бяха в състояние да боравят с антиматерия в необходими за военни цели количества.

Демаршистите извличаха водород от океанските сърца на газовите гиганти. При условия на шокиращо налягане, водородът преминаваше в метално състояние, наподобяващо донякъде живака, но хиляди пъти по-плътно. Обикновено това метално състояние беше нестабилно: при изчезване на ограничаващото налягане той се връщаше към състоянието си на газ с ниска плътност. Пенестата фаза обаче, беше само донякъде нестабилна. При подходящи манипулации водородът можеше да остане в метално състояние дори когато външното налягане паднеше с няколко степени. Компресирани във вид на гилзи и патрони, мунициите от пенестата фаза бяха създавани така, че да запазват стабилността си до момента на удара. После се взривяваха с катастрофални последствия. Те се използваха или като самостоятелно средство за разрушение, или като инициатори за ядрени бомби.

„Антоанет е права” — помисли си Клавейн. Оръдието от пенестата фаза може и да беше антично, но дори само мисълта за притежаването му беше достатъчна да причини на човек необратима смърт на мозъчни клетки.

Видя подобното на светулка петънце на снаряда да прекосява бавно разстоянието към приближаващите пиратски кораби, като ги пропусна само с някакви си десет километра.

— Не спират — обяви няколко минути по-късно Зейвиър.

— Колко снаряди имате още? — попита Клавейн.

— Един — отвърна Антоанет.

— Пази го. Вече няма връщане назад. Те могат да насочат радарен спирачен механизъм към снаряда и да го отклонят преди да стигне до тях. Развърза се от придържащия го към стената каиш и прекоси моста, докато се озова непосредствено зад другите двама. Възползва се от възможността да огледа по-отблизо оръжията, преценявайки наум функционалността им.

— Какво още имате?

— Два гигаватови ексимъра — отговори Антоанет. — Един тримилиметров бузър на Брайтенбах с протонно-електронен прекурсор. Две стрелящи с куршуми оръжия с близък обсег на действие, с мегахерцова скорост на стрелба. Гразер с каскадни пулсации, не съм сигурна с какъв обсег на действие.

— Вероятно половин гигават. Какво е това?

Клавейн посочи единственото активно оръжие, което не бе описала.

— Това ли? Това е подигравка. Гатлингово оръдие.

Клавейн кимна.

— Не, не е зле. Не подценявай Гатлинговото оръдие. То също върши своята работа.

— Доплеровият апарат казва, че намаляват скоростта —  обади се Зейвиър.

— Да не би да сме ги уплашили?

— Съжалявам, не сме. Прилича ми по-скоро на стандартния подход на банши — отвърна Зейвиър.

— По дяволите! — възкликна Антоанет.

— Не правете нищо, преди да са се приближили — каза Клавейн. — Но нека да са се приближили много. Те няма да ви атакуват. Няма да рискуват да повредят товара.

— Ще ти припомня тези думи, преди да ни прережат гърлата — заяви Антоанет.

Клавейн повдигна вежди.

— Така ли правят?

— Всъщност, само когато решат да бъдат хуманни.

Следващите дванайсет минути бяха сред най-напрегнатите, които помнеше Клавейн. Разбираше как се чувстват домакините му, симпатизираше на инстинктивния им импулс да стрелят по врага. Но подобна постъпка щеше да бъде равносилна на самоубийство. Лъчевите оръжия бяха прекалено слаби, за да гарантират убийството на неприятеля, а метателното — прекалено бавно, за да бъде ефикасно освен на много късо разстояние. В най-добрия случай може би щяха да успеят да свалят един, но не и двата банши. Същевременно Клавейн се питаше защо пиратите не бяха се уплашили от дадения по-рано предупредителен изстрел. Антоанет им бе дала достатъчно ясно да разберат, че няма да им бъде лесно да откраднат товара ѝ. Бе предполагал, че ще предпочетат да не рискуват и да се насочат към някоя по-бавна и не така добре въоръжена мишена. Но според Антоанет това не бе единственото необичайно нещо — банши не кръстосваха обикновено толкова далече в зоната.

Когато се приближиха на сто клика, двата кораба намалиха и се разделиха, като единият се оттегли в другото полукълбо, преди да поднови приближаването си. Клавейн изучаваше увеличения образ на по-близкия кораб. Изображението беше неясно — оптическите уреди на „Буревестник” не бяха с военно качество — но все пак бе в състояние да разпръсне и последните останали съмнения относно идентичността на кораба. Това бе граждански кораб с тяло като на оса, малко по-малък от „Буревестник”. Беше обаче черен като нощта и целият в куки и заварени за корпуса оръжия. Неоновата маркировка напомняше черепи и зъби на акула.

— Откъде са? — попита Клавейн.

— Никой не знае — отвърна Зейвиър. — Някъде от околностите на Ръждивия пояс/Йелоустоун, но повече от това… никой няма представа.

— И властите просто ги търпят?

— Властите не могат да направят нищо. Нито демаршистите, нито Конвенция Ферисвил. Ето защо всички са уплашени до смърт от тях. — Зейвиър намигна на събеседника си. — Казвам ти, дори да успеете да вземете властта, пак няма да се чувствате като на пикник, не и докато баншите са наблизо.

— За щастие това няма да бъде сред моите проблеми — заяви Клавейн.

Двата кораба наближаваха, заклещили „Буревестник” от двете страни. Оптичната картина се изясни и позволи на Клавейн да установи кои са силните и слабите точки и да направи някакви догадки за капацитета на вражеското оръжие. В главата му се въртяха десетки сценарии. Когато помежду им останаха само шейсет километра, той кимна и заговори тихо и спокойно:

— Така, слушайте ме внимателно. От това разстояние имате шанс да нанесете някакви поражения, но само ако ме слушате и изпълнявате точно това, което ви казвам.

— Мисля, че изобщо не трябва да му обръщаме внимание — заяви Зейвиър.

Клавейн облиза пресъхналите си устни.

— Можете да го направите, но ще умрете. Антоанет, искам да програмираш предварително следния режим за стрелба, без да раздвижваш нито едно от оръжията, преди да съм казал. Можем да се обзаложим, че онези не ни изпускат от погледа си и ще видят какво става.

Тя го погледна и кимна, поставила длани върху контролното табло за оръжията.

— Казвай, Клавейн.

— Стреляй по десния кораб с ексимъра, настроен на пулсации на всеки две секунди, колкото се може по в средата. Там има сензорно струпване. Целта е да се отървем от него. Същевременно използвай картечното метателно оръжие за другия кораб, да речем залп от един мегахерц с поддръжка сто милисекунди. Това няма да ги убие, но със сигурност ще повреди стойката за изстрелване и вероятно ще обездвижи кукоподобните им ръце. Във всеки случай ще предизвика реакция, а ние това и искаме.

— Така ли?

Тя вече програмираше предложения от него модел за стрелба.

— Да. Виждаш ли как корпусът на кораба се намира под определен ъгъл? В момента е заел отбранителна позиция, защото главните му оръжия са деликатни. Сега, когато са разгърнати, не искат да ги изложат на стрелбата ни, преди да се наложи да ги използват сами. Освен това са помислили, че първо сме стреляли с най-тежкото си оръжие.

Лицето на Антоанет светна.

— Което ние няма да направим.

— Да. Точно тогава ще ги ударим, и двата кораба, с нашите Брайтенбах.

— А гразерът?

— Изчакай с него. Той е нашият коз със среден радиус на действие и няма да го използваме, преди да сме се озовали в много по-голяма опасност от тази.

— А Гатлинговото оръдие?

— Ще го запазим за десерт.

— Надявам се, че не ни заблуждаваш, Клавейн — предупреди го Антоанет.

Той се усмихна широко.

— Искрено се надявам, че не ви заблуждавам.

Двата кораба продължаваха да приближават. Сега вече се виждаха през прозорците на кабината: черни точки, чиито двигатели от време на време изпускаха бели или виолетови искри. Точките нарастваха, превръщаха се в петънца. Петънцата придобиваха определена механична форма, после Клавейн успя да види съвсем ясно неоновите шарки на пиратските кораби. Бяха включили маркировката, щом наближиха достатъчно; така и така, тъй като двигателите им работеха с пълна мощност, нямаше как да останат скрити в космическия мрак. Целта ѝ беше да всява страх и паника, като черното знаме с череп и две кръстосани кости на някогашните морски пиратски кораби.

— Клавейн…

— След около четирийсет и пет секунди, Антоанет. Но нито миг по-рано. Ясно?

— Притеснявам се, Клавейн.

— Напълно естествено е. Това не означава, че ще умреш.

Точно тогава усети, че корабът потрепери отново. Беше почти същото движение, което бе почувствал преди това, при предупредителния изстрел на снаряда от пенестата фаза. Но този беше по-мощен.

— Какво стана? — попита той.

Антоанет се намръщи.

— Не съм…

— Зейвиър? — възкликна Клавейн.

— Не съм аз, човече. Трябва да е бил…

— Бийст! — извика Антоанет.

— Моля за извинение, госпожичке, но един…

Клавейн разбра, че корабът бе поел върху себе си вземането на решението за изстрелването на мегахерцовия снаряд. Беше отправен към левия банши, както бе уточнил, но доста по-рано.

„Буревестник” се разтресе отново. Контролното табло се оцвети в червено. Запищя някаква аларма. Клавейн усети рязко раздвижване на въздуха, последвано от незабавното затръшване на вратите из кораба една след друга.

— Току-що ни улучиха — обяви Антоанет. — В централната част.

— В голяма неприятност сте се оказали — отвърна Клавейн.

— Благодаря, и сама се досетих.

— Удари дясното банши с екс…

„Буревестник” потрепери отново и този път половината светлинки на таблото изгаснаха. Клавейн предположи, че пиратите току-що ги бяха улучили с проникващ снаряд с бойна ЕМР-глава. Толкова за хвалбата на Антоанет, че всички критично важни системи били свързани с опто-електронни пътеки…

— Клавейн… — Тя го гледаше с широко отворени от ужас очи. — Не мога да задействам ексимерите…

— Опитай да го направиш по друга пътека.

Пръстите ѝ бягаха по различните бутони и Клавейн наблюдаваше как връзките в мрежата се изместват в съответствие с нейните команди. Корабът се разтърси отново. Клавейн се приведе и погледна през прозореца от лявата страна. Баншито вече бе придобил внушителни размери. Виждаше разгъването на неговите куки и щипци, които се отдалечаваха все повече от корпуса и заприличваха на бодливи и космати крайници на сложно черно насекомо, току-що излязло от какавидата си.

— Побързай — обади се Зейвиър, вперил поглед в ръцете на Антоанет.

— Антоанет — намеси се възможно най-спокойно Клавейн. — Остави на мен. Моля те.

— И каква скапана полза…

— Просто остави на мен.

Тя диша тежко в продължение на пет-шест секунди, като само го гледаше, след това се разкопча и стана от мястото си. Клавейн кимна и го зае незабавно.

Вече се бе запознал с контролното табло на оръжията. Когато ръцете му докоснаха бутоните, имплантите започнаха да увеличават скоростта на субективното му осъзнаване. Всичко около него се движеше като кристализирало, като замръзнало, независимо дали ставаше въпрос за изражението по лицата на неговите домакини или за пулсирането на предупредителните съобщения на контролното табло. Дори дланите му се движеха като че ли в гъст захарен сироп, а забавянето от изпращането на нервния сигнал до реакцията на ръцете му бе ясно забележимо. Той обаче бе свикнал с това. Беше го правил безброй пъти и приемаше като нещо естествено мудните реакции на своето тяло.

Когато скоростта на действие на неговото съзнание нарасна петнайсет пъти, така че всяка секунда му се струваше колкото петнайсет, Клавейн си наложи да запази незаинтересовано спокойствие. Една секунда бе много време, когато се водеше война. Петнайсет секунди бяха дори още повече. Човек можеше да направи много, да измисли много неща за петнайсет секунди.

Започна да нагласява оптималните пътеки за останалото оръжие. Паяжината се разместваше и променяше конфигурацията си. Клавейн изследва няколко възможни варианта, като си наложи да приеме само най-добрия. Съвършеното подреждане на потока на информацията можеше да му отнеме цели две реални секунди, но това време щеше да бъде ползотворно изразходвано. Хвърли поглед към радарната сфера за близки разстояния и установи почти развеселено, че цикълът и на подмяна на информацията сега му се струваше като бавното биене на някакво огромно сърце.

Така. Беше възстановил контрола над оръдията-ексимери. Сега му оставаше да изнамери стратегия за действие при променената ситуация. Тази щеше да отнеме няколко секунди — няколко реални секунди.

Щеше да бъде натегнато.

Но смяташе, че е в състояние да се справи.

Торн беше готов да спори с Вюйомие, но тя прие желанията му изненадващо лесно. Не защото гледаше на перспективата да се гмурнат в сърцето на инхибиторската активност около Рок с нещо по-малко от дълбоко притеснение, както поясни тя самата, а защото искаше той да повярва в пълната ѝ искреност за въпросната заплаха. Ако единственият начин да го убеди в това беше да му позволи да види отблизо някои неща, тогава щеше да удовлетвори желанията му.

— Но не си прави неверни илюзии, Торн. Подобно начинание е опасно. Вече се намираме в нерегистрирана територия.

— Ако питаш мен, никога не сме били в безопасност, инквизиторе. Можеха да ни нападнат всеки момент. През последните няколко часа несъмнено бяхме в обсега на действие на човешките оръжия, нали?

Корабът с глава на змия навлезе в горната част на атмосферата на газовия гигант. Траекторията щеше да ги отведе близо до точката на закрепване на една от издадените тръби, само на хиляда километра от неприятния хаос от измъчен въздух около подобната на око зона на сблъсък. Сензорите им не успяваха да доловят нищо отвъд този хаос, само доста неопределения намек, че тръбата се спуска по-дълбоко в Рок, неувредена от сблъсъка.

— Имаме работа с извънземна машинария, Торн. Извънземна машинна психология, ако искаш. Вярно е, че засега не са ни атакували, нито са проявили какъвто и да е интерес към нашата дейност. Дори не са си направили труда да заличат живота от повърхността на Ризургам. Това обаче не означава, че ако не действаме извънредно предпазливо, няма да прекрачим несъзнателно някакъв праг на търпимост от тяхна страна.

— И мислиш, че това, което правим досега, може би се определя с думите „не действаме извънредно предпазливо”?

— Притеснявам се, но ако това е твоето желание…

— Става въпрос за нещо повече, не само просто да ме убедиш, инквизиторе.

— Непременно ли трябва да продължаваш да ме наричаш така?

— Моля?

Тя промени някакви настройки. Торн чу оркестрово скърцане, защото корпусът на кораба започна да трансформира формата си за постигане на оптимално проникване в атмосферата. Газовият гигант Рок вече бе почти единственото, което виждаха.

— Не е нужно да ме наричаш така непрекъснато.

— Тогава Вюйомие ли?

— Първото ми име е Ана. С него се чувствам много по-комфортно, Торн. Може би и аз не трябва да те наричам така.

— Торн ще свърши работа. Сраснал съм се с това име. Струва ми се, че ми подхожда доста добре. А и не бих искал да помагам прекалено на Дома на инквизицията в неговите разследвания.

— Знаем точно кой си. Видя досието.

— Да. Но определено имам впечатлението, че не би побързала да го използваш срещу мен, прав ли съм?

— Ти си ни полезен.

— Нямах предвид това.

Продължиха да се спускат към Рок още няколко минути, без да говорят. Тишината се нарушаваше от време на време само от изреченото предупреждение или сигнала от конзолата. Корабът определено не беше ентусиазиран от това, което искаха от него, и непрекъснато даваше предложения какво би било по-добре да се направи.

Мисля, че ние сме като насекоми за тях — наруши най-после мълчанието Вюйомие. — Дошли са тук, за да ни изтребят, като специалисти по контрол над вредителите. И няма да си правят труда да ни избиват по един-двама; знаят, че това не би променило положението. Дори да ги ужилим, не съм сигурна, че ще предизвикаме очакваната реакция. Те ще продължат да си вършат работата, бавно и методично, със съзнанието, че в крайна сметка това ще бъде предостатъчно.

— В такъв случай сега сме в безопасност, така ли?

— Това е само теория, Торн… не е нещо, на което бих поверила живота си. Ясно е, че не разбираме всичко, което правят. Дейността им трябва да има някаква по-висша цел; не може да става дума за унищожаване на живота просто така, заради самото унищожаване. Дори да беше така, дори да не са нищо повече от лишени от съзнание машини-убийци, щеше да има по-ефикасни начини да го направят.

— Какво смяташ в такъв случай?

— Само че не би трябвало да разчитаме на правилността на нашето разбиране, така както насекомите не разбират нищо от програмите за контрол над вредителите. — При тези думи тя стисна челюсти и докосна някакъв бутон. — Така. Задръж. Ето тук става напечено.

Върху прозорците се спуснаха бронирани капаци и закриха гледката. Почти веднага Торн почувства как корабът забоботи, подобно на кола, напуснала гладкото шосе, за да се понесе по третостепенен път. Усети също така тежест — лек натиск, който го прикова назад към седалката и който щеше да нараства непрестанно.

Коя си ти в действителност, Ана?

— Знаеш коя съм. Вече говорихме за това.

— Но не достатъчно, за да се почувствам задоволен. Има нещо странно в онзи кораб, не смяташ ли? Не мога да посоча точно какво, но през цялото време, докато бях на борда му, усещах, че двете с другата жена, Ирина, сте затаили дъх. Сякаш нямахте търпение да се махна от него.

— Теб те чака спешна работа на Ризургам. Освен това Ирина не беше съгласна да се качваш на борда. Предпочиташе да си останеш на планетата и да се заловиш с осъществяването на задачата по евакуирането.

— Няколко дена няма да променят особено нещата. Не, определено не е това. Има нещо друго. И двете криехте нещо или се надявахте да не забележа нещо. Просто не мога да се досетя точно какво.

— Трябва да ни вярваш, Торн.

— А вие правите задачата ми трудна, Ана.

— Какво още бихме могли да направим? Показахме ти кораба, нали? Убеди се, че е реален. И че има достатъчен капацитет, за да евакуира цялото население на планетата. Показахме ти даже хангара със совалките.

— Да — съгласи се той. — Размислите ми обаче се въртят около всичко онова, което не ми показахте.

Буботенето се бе увеличило. Сякаш корабът се спускаше като тобоган по заледен хълм и от време на време се блъскаше в скрит под снега камък. Корпусът скърцаше и променяше формата си непрестанно, като се стараеше да омекоти прехода. Торн установи, че е едновременно уплашен и възбуден. Беше навлизал в атмосферата на планета само веднъж в живота си — когато родителите му го бяха довели, още като дете, на Ризургам. Тогава бе замразен и в безсъзнание и нямаше повече спомени за случилото се, отколкото за раждането си в Казъм сити.

— Не ти показахме всичко, защото не знаем дали целият кораб е безопасен — отвърна Вюйомие. — Не знаем какви капани е оставил екипажът на Вольова.

— Та вие даже не ми позволихте да го видя отвън, Ана.

— Не беше удобно. Приближаването ни…

— Няма нищо общо с това. Има нещо с този кораб, което не можете да ме оставите да видя, нали?

— Защо ме питаш това сега, Торн?

Той се усмихна.

— Мислех, че сериозността на ситуацията ще фокусира вниманието ти.

Ана не отговори.

Пътуването стана по-гладко. Формата на кораба изпука и се префасонира за последен път. Вюйомие изчака още няколко минути и вдигна бронираните капаци на прозорците. Торн премигна от внезапно нахлулата дневна светлина. Намираха се в атмосферата на Рок.

— Как се чувстваш? — попита тя. — Теглото ти се удвои, откакто сме на кораба.

— Ще се справя. — Чувстваше се добре, стига да не се налагаше да се движи. — До каква дълбочина ще слезем?

— Не особено голяма. Налягането е около половин атмосфера. Чакай…

Тя се намръщи на нещо, което бе видяла на някой от дисплеите, и започна да натиска разни бутони върху контролното табло. Торн видя опростения силует на кораба, в който се намираха, заобиколен от пулсиращи, концентрични кръгове. Подозираше, че това е вид радар, забеляза също така някакво светло петънце, което ту премигваше, ту изчезваше току в края на дисплея. Вюйомие натисна друг бутон и петънцето се приближи. Ето че се появи отново, после изчезна пак и миг по-късно се появи отново.

— Какво е това? — попита Торн.

— Не знам. Пасивният радар казва, че нещо ни следва на около трийсет хиляди клика. Докато приближавахме, не видях нищо. То е малко и като че ли не се приближава повече, но въпреки това не ми харесва.

— Възможно ли е да става въпрос за грешка, допусната от кораба?

— Не съм сигурна. Възможно е радарът да се е объркал, да е уловил фалшивото връщане от предизвикания от нас въздушен вихър. Не включвам активните сензори, за да не предизвикам нещо, което не трябва. Предлагам да се махаме оттук, докато все още имаме възможност. Твърдо вярвам, че трябва да се вслушваме в предупрежденията.

Торн потупа конзолата.

— А аз откъде да знам дали ти не си предизвикала по някакъв начин появата на това петно?

Тя отвърна с внезапния, нервен смях на човек, заварен напълно неподготвен.

— Не съм, повярвай ми.

Торн кимна — усещаше, че му казва истината… или лъжеше наистина превъзходно.

— Възможно е. Но все още искам да отидем до онова място, Ана. Няма да си тръгна, преди да видя какво става там.

— Сериозно ли говориш? — Тя направи пауза с надеждата да получи отговор, но той не каза нищо, а само я гледаше без да мигне. — Добре — додаде най-накрая Вюйомие. — Ще се доближим достатъчно, за да можеш да видиш сам нещата. Но не по-близо. А ако онова нещо даде признаци, че се приближава, ще си плюем на петите. Разбра ли?

— Разбира се — отвърна меко той. — За какъв ме мислиш, за самоубиец ли?

Вюйомие се зае с приближаването. Точката, която бе тяхната цел, се движеше с трийсет километра в секунда спрямо атмосферата на Рок, като скоростта ѝ се определяше от орбиталното движение на луната, от която излизаше тръбата. Те се приближаваха изотзад, следвайки точката на сблъсъка, като увеличаваха скоростта си. Корпусът започна да се криви отново, за да се справи с увеличаващото се число на Мак. През цялото време петното върху пасивния радар не се отделяше от тях, като ту се виждаше, ту изчезваше, понякога напълно, но така и без да промени позицията си спрямо тяхната.

— Чувствам се по-лек — обяви Торн.

— Има защо. Отново се движим почти със скоростта на въртене на Рок. Ако увеличим още малко скоростта си, ще трябва да приложа обратна тяга, за да се задържим тук долу.

Във вихъра, създаден от сблъсъка, атмосферата беше коагулирана и турбулентна, редки химически елементи оцветяваха слоевете облаци в ръждивочервени и алени нюанси. Светкавици разсичаха небето от единия до другия хоризонт и образуваха сребърни арки, докато разликите в зарядите се изравняха. Побеснели вихрушки се въртяха като дервиши. Различните пасивни сензори на кораба изследваха пространството отпред, избирайки траекторията така, че да не попадат сред най-силните бури.

— Все още не виждам тръбата — рече Торн.

— Няма да я видиш, преди да приближим още. Сечението ѝ е само тринайсет километра и се съмнявам, че ще можем да видим повече от сто километра във всяка посока, дори без бурята.

— Имаш ли представа какво правят?

— Ще ми се да имах.

— Очевидно някакви манипулации върху планетата. Разглобили са три свята заради това, Ана. Явно знаят какво правят.

Колкото повече наближаваха, толкова по-бурно ставаше летенето. Ту потъваха надолу, ту се изкачваха отново с десетки километри, докато Вюйомие реши да не рискува да използва повече Доплеровия радар. Оттук нататък поддържаше стабилна височина, корабът подскачаше и се тресеше, когато се блъскаше във вихрушки и напречни стени. Всеки миг се включваше някаква аларма, от време на време Вюйомие изругаваше и даваше бърза поредица от команди. Въздухът около тях бе станал черен като катран. Мощни черни облаци изникваха изневиделица и се надуваха или придобиваха разкривени форми. Невъобразими светкавици разсичаха мрака. Въздухът пред тях пулсираше и ги ослепяваше с непрестанни електрически разреждания, напомнящи разклонени ослепителнобели клони или извиващи се, бебешкосини листа. Летяха сред истински ад.

— Идеята вече не ти се струва чак толкова добра, нали? — попита Ана.

— Няма значение — отвърна Торн. — Нека просто продължаваме напред. Онова нещо не се е приближило, нали? Може да е било просто отражение на предизвикания от нас въздушен вихър.

В този момент нещо друго привлече вниманието на Вюйомие към конзолата. Запищя аларма, хор от гласове закрещяха предупредителни съобщения на различни езици.

— Масовият сензор казва, че отпред има нещо, на седемдесет и няколко километра — обяви тя. — Издължено, струва ми се — полето е цилиндрично. Това трябва да е нашата сладурана.

— Колко остава, докато я видим?

— Ще бъдем там след пет минути. Намалявам скоростта. Дръж се.

Торн политна напред и опъна задържащите го колани, когато неговата спътница започна да намалява скоростта. Той преброи два пъти по пет минути. Петното върху дисплея на пасивния радар запазваше относителната си позиция, забавяйки движението си заедно с тях. Странно, летенето стана дори още по-гладко. Облаците започнаха да изтъняват; необузданата допреди малко електрическа активност не беше вече нищо повече от поредица премигвания от двете им страни. Всичко бе изпълнено с ужасяващото усещане за нереалност.

— Въздушното налягане пада — заяви Вюйомие. — Изглежда зад тръбата се е създал вихър с ниско налягане. Той срязва със свръхзвукова скорост атмосферата, така че въздухът не може да се върне незабавно и да запълни така образувалата се празнина. Намираме се в конуса на Мак на тръбата, все едно че се движим непосредствено след самолет, летящ със свръхзвукова скорост.

— Както виждам, знаеш за какво става дума… малко странно за един инквизитор.

— Трябваше да се науча, Торн. И имах добър учител.

— Ирина ли? — попита развеселено той.

— Бяхме доста добър екип. Но положението не е било винаги такова. — Погледна напред и отбеляза: — Гледай. Струва ми се, че виждам нещо. Да опитаме да увеличим образа, а после незабавно да си плюем на петите и да се връщаме.

На главния дисплей на контролното табло се появи изображение на тръбата. Тя се спускаше надолу в атмосферата отнякъде над тях, под ъгъл четирийсет-четирийсет и пет градуса спрямо хоризонтала. На тъмносивия фон на атмосферата изглеждаше като бляскава сребриста линия. Виждаха може би около осемдесет километра от дължината ѝ; отгоре и отдолу изчезваше в мъгла или в плътни облаци. По дължината на тръбата не се забелязваше движение, макар дължината ѝ да нарастваше с цял километър на всеки четири секунди. Изглеждаше провесена отнякъде, дори неподвижна.

— Никакъв знак за нищо друго — обяви Торн. — Не знам какво точно очаквах, но си мислех, че ще има нещо друго. По-дълбоко, може би. Можеш ли да ни отведеш още нататък?

— Ще трябва да прекосим свръхзвуковата граница. Ще бъде много по-трудно от всичко, през което преминахме досега.

— Можем ли да се справим?

— Можем да опитаме.

Ана направи гримаса и се залови отново с бутоните по контролното табло. Въздухът пред тръбата бе абсолютно спокоен и неподвижен, без признаци, че усеща влиянието на носещата се към него ударна вълна. Дори последното преминаване на тръбата при предишната обиколка на луната се намираше на хиляди километри от сегашната траектория. Въздухът непосредствено пред тръбата бе компресиран в течен слой, дебел само сантиметри, образуващ ударна вълна под формата на буквата V във всяка точка от дължината на тръбата. Нямаше как да се стигне пред тръбата без да се премине през пласта силно компресиран и затоплен въздух; не и ако не приемеха да заобиколят няколко хиляди километра.

Минаха от едната страна на тръбата. Тя блестеше във вишневочервено във водещия край — доказателство за разпръскваните при преминаването ѝ енергии от триенето. Не се забелязваха обаче никакви признаци за нанесени върху извънземната машина поражения.

— Изграждат я отдолу — обяви Торн. — Но там не се вижда нищо, само много газове.

— Не съвсем до долу — отвърна Вюйомие. — Неколкостотин километра по-надолу газовете се превръщат в течен водород. Още по-надолу има чист метален водород. А още по-надолу е скалистото ядро.

— А ако са решили да разглобят една такава планета, за да стигнат до скалистата материя, имаш ли представа как би трябвало да постъпят?

— Не. Може би ще разберем.

Стигнаха до свръхзвуковата бариера. За момент на Торн му се стори, че корабът ще се разпадне, че този път вече бяха поискали прекалено много от него. Преди корпусът скърцаше, сега изпищя, макар и за миг. Конзолата се оцвети в червено и изгасна. За секунда се възцари ужасяваща тишина. След това преминаха и се понесоха в спокоен въздух. Конзолата се съживи отново и от стените започна да пищи хор от предупредителни гласове.

— Преминахме — обяви Ана. — Цели, струва ми се… Но нека не злоупотребяваме повече с късмета си, Торн…

— Съгласен съм. Но като си помисля, че изминахме целия този път дотук… би било глупаво да не хвърлим един поглед малко по-надълбоко, нали?

— Не.

— Ако искаш да ви помогна, трябва да знам в какво се замесвам.

— Корабът няма да издържи.

Торн се усмихна.

— Той току-що издържа на доста повече от това, което ти твърдеше, че ще издържи. Престани с този твой песимизъм.

Когато излязоха невредими от атмосферата и халцедоново червеното топче за игра изчезна от радара на кораба, Хури намери смелост да вземе едно от черните кубчета, което бе останало при фрагментирането на главната маса на инхибиторската машина. Кубчето беше шокиращо студено на пипане и когато го пусна, остави по малко кожа по противоположните му страни, като розови отпечатъци от пръсти. Връхчетата на пръстите ѝ бяха зачервени и болезнени. Помисли, че отделената кожа ще остане по гладките черни страни, но след няколко секунди тя падна, подобно на деликатни полупрозрачни крилца на насекомо. Студените черни страни на кубчето бяха безмилостно тъмни и лъскави като преди. Тя обаче забеляза, че кубчето се свива; контракцията беше толкова странна и неочаквана, че умът ѝ установи този факт едва когато достигна съвсем малки размери. Всички останали кубчета наоколо имитираха това свиване, като размерите им намаляваха наполовина за секунда.

След минута в кабината вече нямаше нищо друго освен слой сиво-черна пепел. Усети поява на пепел дори в ъгълчетата на очите си, като внезапна атака от прах, и това я подсети, че кубчетата бяха проникнали в главата ѝ преди появата на топчето за игра.

— Е, получи си демонстрацията — обърна се тя към Торн. — Заслужаваше ли си?

— Трябваше да знам. Но не можех да предположа какво ще се случи.

Ана разтърка длани, за да възстанови нормалното им кръвообращение. Приятно беше да се освободи от задържащата мрежа, в която я бе омотал Торн. Той ѝ се извини за това, но гласът му не прозвуча особено убедително. Тя трябваше да признае, че никога нямаше да му каже истината без подобна крайна мярка за убеждаване.

— Какво стана, между другото? — додаде той.

— Нямам представа. Поне не за всичко. Предизвикахме ответна реакция и съм почти убедена, че щяхме да умрем или поне да бъдем погълнати от онази машинария.

— Знам. И аз имах такова чувство.

Двамата се спогледаха; осъзнаваха, че единението в инхибиторската мрежа за събиране на информация им бе позволило да изживеят ниво на интимност, каквато никой от тях не бе очаквал. Не бяха споделили почти нищо друго освен страх, но Торн поне бе разбрал, че нейният страх бе също толкова силен, колкото и неговият, и че нападението на инхибиторите не бе организирано от нея в негова чест. Имаше обаче и нещо повече от страх. Имаше загриженост един за друг. А когато пристигна третото съзнание, бяха усетили и нещо много близо до разкаяние.

— Торн… почувства ли другото съзнание? — попита Хури.

— Усетих нещо. Нещо различно от теб и от машината.

— Знам кой беше — добави тя. Вече беше прекалено късно за лъжи и заобикаляне на истината и трябваше да каже на Торн поне толкова, колкото знаеше. — Поне мисля, че го познах. Умът беше на Силвест.

— Дан Силвест ли? — попита предпазливо той.

— Аз го познавах, Торн. Не добре и не за дълго, но достатъчно, за да го разпозная. А и знам какво се случи с него.

— Започни от началото, Ана.

Тя избърса пепелта от ъгълчето на окото си; надяваше се, че машината бе напълно инертна, а не просто заспала. Торн имаше право. Признанието ѝ беше първата пукнатина в иначе безупречна фасада. Но пукнатината не можеше да се премахне. Тя щеше да се разширява, да простира пръстите си във всички посоки. Единственото, което можеше да предложи сега, бе начин за ограничаване на щетите.

— Всичко, което мислиш, че знаеш за триумвира, е невярно. Тя не е маниакът-тиранин, за който я мисли населението. Правителството изгради така имиджа ѝ. Нуждаеше се от демон, от фигура, която да бъде мразена. Ако народът нямаше триумвира, когото да мрази, щеше да насочи гнева си, чувството си на безсилие към самото правителство. А то не можеше да позволи да се случи подобно нещо.

— Тя изби цяло селище.

— Не… — Внезапно се почувства изтощена. — Не, не стана така. Тя просто направи да изглежда така, не разбираш ли? Никой не умря.

— И ти си сигурна, така ли?

— Аз бях там.

Корпусът изскърца и промени отново формата си. Скоро щяха да излязат от електромагнитното влияние на газовия гигант. Инхибиторите продължаваха необезпокоявани започнатите процеси: бавното изграждане на намиращите се под атмосферата тръби и на голямата орбитална арка. Случилото се преди малко не се бе отразило върху голямата схема.

— Разкажи ми за това, Ана. Наистина ли това е твоето име или е поредният неистинен слой, който трябва да обеля?

— Моето име е. Но не и Вюйомие. То бе моето прикритие. Колонистко име. Създадохме цяла легенда за мен, необходимото минало, което ми позволи да проникна в правителството. Истинското ми име е Хури. И аз наистина бях от екипажа на триумвира. Дойдох тук на борда на „Носталгия по безкрая”. Дойдохме да намерим Силвест.

Торн кръстоса ръце пред гърдите си.

— Е, сега най-после стигнахме донякъде.

— Екипажът искаше Силвест, това е всичко. Никой нямаше нищо против колонията. Използваха дезинформация, за да ви накарат да мислите, че са готови да използват сила, което не бе истина. Но Силвест ни измами. Нуждаеше се от начин да изследва неутронната звезда и онова нещо, което е в нейната орбита, двойката Цербер/ Хадес. Убеди ултрите да му помогнат с кораба си.

— И после? Какво стана после? Защо двете се върнахте на Ризургам, след като сте разполагали с космически кораб?

— На кораба възникнаха неприятности, както се досещаш. Сериозни, гадни неприятности.

— Бунт?

Хури прехапа устна и кимна.

— Три от нас се опълчиха срещу останалите. Ние с Иля и Паскал, съпругата на Силвест. Не искахме Силвест да изследва двойката Хадес.

— Паскал ли? Паскал Жирардио ли имаш предвид?

Ана си спомни, че съпругата на Силвест бе дъщеря на един от най-силните политици на колонията, човекът, поел властта след свалянето на Силвест заради вярванията му.

— Не я познавах толкова добре. Вече е мъртва. Е, нещо такова.

— Нещо такова ли?

— Ох, това обяснение няма да е лесно, Торн. Просто ще трябва да приемеш думите ми, разбираш ли? Колкото и побъркани или невероятни да ти изглеждат. Но след всичко, което се случи, ми се струва, че ще бъдеш по-склонен да ги приемеш, отколкото преди.

Той допря пръст до устната си.

— Пробвай ме.

— Силвест и неговата съпруга влязоха в Хадес.

— Другия обект ли имаш предвид? Цербер?

— Не — отвърна натъртено тя. — Имам предвид Хадес. Влязоха в неутронната звезда, макар да се оказа, че тя е много повече от неутронна звезда. Всъщност изобщо не е неутронна звезда, а по-скоро нещо като гигантски компютър, дело на извънземни.

Той сви рамене.

— Както каза, не може да се отрече, че днес вече не видях някои странни неща. И? Какво стана по-нататък?

— Силвест и съпругата му бяха в компютъра, нещо като програми в него. Като симулации в алфа-ниво, струва ми се. — Вдигна показалец, предусещайки реакцията му. — Знам това, Торн, защото се поразходих вътре лично. Срещнах Силвест, след като беше картографиран в Хадес. Паскал също. Всъщност там някъде вероятно има копие и от мен. Но аз — тази аз тук — не останах. Върнах се в реалния свят и оттогава не съм ходила повече там. И ако питаш мен, не възнамерявам да ходя никога отново. Влизането в Хадес не е лесно, освен ако не разчиташ да умреш, разкъсан от гравитационното натоварване.

— И мислиш, че съзнанието, което срещнахме, е на Силвест?

— Не знам — въздъхна Хури. — Силвест е прекарал в Хадес субективни столетия, Торн… вероятно субективни епохи. Случилото се с всички ни преди шейсет години трябва да е смътен, далечен спомен от зората на времето за него. Имал е време да еволюира над всичко, което сме в състояние да си представим. И е безсмъртен, тъй като нищо в Хадес не умира. Не мога да предположа как ще действа сега, дали даже ще разпознаем съзнанието му. Но на мен дяволски силно ми напомни за Силвест. Възможно е да е съумял да се пресъздаде такъв, какъвто е бил, само за да разбере какво ни е спасило.

— Би ли проявил интерес към нас?

— Никога досега не е проявявал и сянка от интерес. Но пък и не се е случило кой знае какво откакто бе картографиран в Хадес. Но сега изведнъж се появиха инхибитори и започнаха да разглобяват каквото им скимне. Информацията очевидно все пак стига до него, макар и само в спешни случаи. Помисли за това, Торн. Тук става нещо наистина гадно. Възможно е да се отрази дори върху Силвест. Не знаем дали е така, но не можем да кажем със сигурност и че не е така.

— Какво тогава беше онова нещо?

— Натоварен със специална мисия пратеник, предполагам. Парченце от Хадес, изпратено да събира информация. И Силвест е изпратил с него копие от самия себе си. Пратеникът научи каквото можа, като ни следваше и се въртеше около машините, а после се отправи отново към Хадес. Вероятно като се върне там, ще се слее пак с матрицата. Може и изобщо да не се е отделял напълно — не е изключено нишка ядрена материя, широка един кварк, да е свързвала топчето за игра с края на системата, така и без да го разберем.

— Нека се върнем малко назад. Какво стана след като напусна Хадес? Иля с теб ли дойде?

— Не. Тя не беше картографирана в матрицата. Но оцеля и се срещнахме отново в орбитата около Хадес, вътре в „Носталгия по безкрая”. Най-логичната постъпка би била да се разкараме от тази система, колкото може по-далече, но не стана така. Корабът беше… е, не точно повреден, но променен. Беше преживял нещо като психоза. И не искаше да има вече вземане-даване с външния свят. Едва успяхме да го докараме обратно към вътрешността на системата, на една астрологична единица от Ризургам.

— Хмм. — Торн бе подпрял брадичка върху кокалчетата на свитите си длани. — Става все по-хубаво, наистина. И най-странното е, че ти вярвам. Ако ме лъжеше, щеше да измислиш нещо по-смислено.

— Но то е смислено и сам ще се убедиш в това.

Зейвиър работеше върху корпуса на „Буревестник”, когато се появиха двама посетители. Хвърли поглед към маймуните, за да се увери, че може да ги остави да се оправят сами за няколко минути. Интересно кого бе ядосала сега пък Антоанет. И тя като баща си беше недостижима в умението да създава проблеми не на когото трябва.

— Мистър Грегър Консодин? — попита единият, като се изправи от един от столовете в чакалнята.

— Аз не съм Грегър Консодин.

— Извинете. Помислихме, че това е…

— Наистина е. Аз просто се грижа за нещата, докато той е за няколко дни във Ванкувър. Зейвиър Лиу. — Усмихна се насърчаващо. — Как бих могъл да ви помогна?

— Търсим Антоанет Бакс.

— Така ли?

— Въпросът е спешен. Доколкото разбрах, паркираният в обслужващия ви кладенец кораб е неин.

Космите по тила на Зейвиър настръхнаха.

— А вие сте…?

— Казвам се мистър Клок.

Лицето на мистър Клок даваше възможност да се упражняваш по анатомия. Костите под кожата му се очертаваха ясно. Имаше вид на човек на прага на смъртта, но се движеше с лекотата на балетист или мим.

Истински го притесни обаче другият посетител. При първия си безгрижен поглед той зърна двама мъже, единият висок и слаб като собственик на погребално бюро от приказките, другият — нисък и набит, като професионален борец. Вторият бе свел глава надолу и прелистваше някаква брошура, поставена върху масичката за кафе. Между краката му стоеше черна кутия без особени белези, напомняща куфарче за инструменти.

Зейвиър сведе поглед към своите ръце.

— Колегата ми е мистър Пинк.

Мистър Пинк вдигна очи. Зейвиър едвам успя да скрие изненадата си. Вторият човек беше прасе. Тъмните очички под гладкото кръгло чело го изучаваха. Носът му беше малък и вирнат. Зейвиър беше виждал хора и с по-странни лица, но работата не беше в това. Мистър Пинк не беше човек.

— Здравейте — каза прасето и отново насочи вниманието си към онова, което четеше.

— Не отговорихте на въпроса ми — обади се мистър Клок.

— Въпроса ви ли?

— За кораба. Той действително е на Антоанет Бакс, нали?

— Казаха ми само да оправя нещо по корпуса. Това е единственото, което знам.

Клок се усмихна и кимна. Приближи се до вратата на офиса и я затвори. Мистър Пинк прелисти една страница и се позасмя на прочетеното.

— Това не е истина, нали, мистър Лиу?

— Моля?

— Седнете, мистър Лиу. — Клок направи неопределен жест към столовете. — Моля ви, облекчете краката си от тежестта на тялото. Двамата с вас трябва да поговорим.

— Наистина трябва да се връщам при маймуните си.

— Убеден съм, че няма да направят някоя беля, докато ви няма. Моля. — Клок повтори жеста, а прасето вдигна очи и впери поглед в Зейвиър. Зейвиър се отпусна на стола, претегляйки възможностите си. — За мис Бакс. Документацията за трафика, достъпът до която е свободен, показва, че именно нейният кораб е паркиран в обслужващия паркинг и вие работите върху него. Знаете това, нали?

— Възможно е.

— Моля ви, мистър Лиу, няма смисъл от подобна уклончивост. Събраната от нас информация показва, че сте в доста близки работни отношения с мис Бакс. Знаете прекрасно, че „Буревестник” принадлежи на нея. Нещо повече, вие познавате „Буревестник” по-добре от всеки друг, нали?

— За какво е всичко това?

— Бихме искали да поговорим лично с мис Бакс, ако не е прекалено голям проблем.

— Тук не мога да ви помогна.

Клок повдигна тънката си, почти невидима вежда.

— Нима?

— Ако искате да разговаряте с нея, ще трябва да я намерите сами.

— Чудесно. Надявах се да не се стигне дотам, но…

Клок погледна към прасето. То остави брошурата и се изправи. Имаше вид на горила. Когато ходеше, създаваше впечатление, че се опитва да запази равновесие, но всеки момент ще се провали. Прасето мина покрай него с черната кутия в ръце.

— Къде отива? — попита Зейвиър.

— В кораба и. Много е добър в механиката, мистър Лиу. Бива го в поправянето на нещата, но е също толкова добър и в тяхното чупене.

Дрънчащият железен асансьор отвеждаше Клавейн и X обратно нагоре. Клавейн размишляваше върху онова, което му бе показал и разказал неговият домакин. При всякакви други условия историята за Сухой и Мерсие щеше да бъде голямо предизвикателство към доверието му. Нямаше как да отрече обаче очевидната искреност на X и всяващата ужас атмосфера на празното помещение. Много по-успокояващо беше да мисли, че X му бе разказал историята, просто за да си играе със съзнанието му. Поради тази причина Клавейн предпочете да заложи, поне временно, върху не толкова успокояващата възможност, точно както бе постъпил и X при разследването на твърденията на Сухой.

Опитът му показваше, че обикновено вярна се оказваше по-обезпокоителната вероятност. Така бе създаден светът.

По време на изкачването те почти не говореха. Клавейн бе все още убеден, че трябва да избяга от X и да продължи с изпълнението на първоначалния си замисъл. Онова, което му разкри X обаче, го принуди да приеме, че собственото му разбиране на цялата работа бе доста непълно.

Скейд не работеше само за собствените си интереси или дори за интересите на клика от безлики конджоинъри. Най-вероятно работеше за Мадмоазел, която винаги бе искала да има влияние вътре в Майка Нест. А самата Мадмоазел бе голяма загадка, фигура, която се намираше напълно извън опита на Клавейн. Въпреки всичко, подобно на X, тя явно изпитваше сериозен интерес към извънземната ларва и нейната технология, достатъчно, за да я отведе в Шато и да се научи как да общува с нея. Наистина тя беше мъртва, но може би Скейд се беше превърнала в толкова отдаден на делото агент, че вече можеше да се мисли за тях двете като за неделими.

С каквото и да си бе мислил, че има работа Клавейн, то се бе оказало по-голямо, отколкото бе предполагал и продължаваше да нараства.

„Това обаче не променя нищо” — помисли си той. Критичният проблем си оставаше връщането на оръжията от адска класа. Независимо кого представляваше, Скейд искаше тези оръжия повече от всичко друго.

„Следователно аз трябва да се добера до тях пръв.”

Асансьорът спря със скърцане. X отвори металната решетка и поведе своя гост през друга поредица от мраморни коридори, докато стигнаха до нещо, което според него приличаше на абсурдно обширна хотелска стая. Ниският таван бе украсен с гипсови орнаменти; тук-там се виждаха различни мебели и украси, напомнящи предмети в скулптурно съоръжение: наклоненият черен капак на роял; старият стенен часовник, който стоеше в средата на помещението, сякаш бе хванат насред тайното си плъзгане между стените; няколко черни колони с неизвестни алабастрови бюстове; двойка канапенца с крачета във вид на лъвски лапи, тапицирани с тъмночервено кадифе; и три златни фотьойла, големи колкото тронове.

Два от трите фотьойла бяха заети. В единия седеше прасе, облечено като X в семпла черна туника и панталони. Клавейн се намръщи, защото осъзна, макар да не беше напълно сигурен, че прасето е Скорпион, затворникът, когото бе видял за последен път в Майка Нест. В другия седеше Зейвиър, младият механик, с когото се бе запознал в карусел Ню Копенхаген. Главата го заболя, тъй като странното съседство го принуди да опита да изгради някакъв вероятен сценарий, в съответствие с който двамата се бяха озовали заедно тук.

— Необходимо ли е да ви представям едни на други? — обади се X. — Не мисля, но за всеки случай — мистър Клавейн, запознайте се със Скорпион и със Зейвиър Лиу. — После кимна към Зейвиър. — Как се чувствате?

— Добре съм.

— Мистър Лиу получи сърдечна недостатъчност. Беше атакуван с тазер на борда на „Буревестник”, кораба на Антоанет Бакс. Използваният волтаж щеше да повали хамадриада, камо ли човек.

— Атакуван ли? — попита Клавейн, защото сметна, че е учтиво да каже нещо.

— От агент на Конвенция Ферисвил. О, не се тревожете, въпросният индивид няма да го направи отново. Или каквото и да било друго.

— Убихте ли го? — осведоми се Зейвиър.

— Не, не точно. — X се обърна към Клавейн. — Зейвиър е късметлия, че изобщо е жив, но ще се оправи.

— А Антоанет? — попита Клавейн.

— И с нея всичко ще бъде наред. Има няколко порязвания и натъртвания, нищо сериозно. Ще дойде след малко.

Клавейн седна на празния жълт фотьойл, срещу Скорпион.

— Няма да се преструвам, че разбирам защо Зейвиър и Антоанет са тук. Но вие…

— Дълга история — прекъсна го прасето.

— Не бързам заникъде. Защо да не започнем от началото? Не трябваше ли да бъдете арестуван?

Нещата се усложниха, мистър Клавейн — отвърна X. — Доколкото разбирам, конджоинърите са довели Скорпион навътре в системата с намерението да го предадат на властите.

Зейвиър погледна към прасето.

— Помислих, че X се пошегува, като те нарече „Скорпион” преди малко. Но явно не се е шегувал, нали? Боже милостиви! Ти си същият, когото се опитваха да хванат през цялото време. Боже милостиви!

— Репутацията ти се движи преди теб — обърна се X към прасето.

— И какво, по дяволите, правеше в карусел Ню Копенхаген? — попита Зейвиър, като се отпусна отново на мястото си.

Изглеждаше объркан, задето се намира не само в една сграда, ами и в една стая с него.

— Търсех него — каза Скорпион и кимна към Клавейн.

Сега беше ред на Клавейн да премигне неразбиращо.

— Мен ли?

— Паяците ми предложиха следната сделка. Обещаха да ме пуснат, да не ме предават на властите, ако им помогна да те намерят, след като им се изплъзна. Нямаше как да откажа на подобно предложение, нали?

— Те осигуриха на Скорпион достоверни документи, достатъчно, за да не бъде арестуван още като го видят — додаде X. — Мисля, че действително са смятали да го пуснат, ако им помогне да ви хванат.

— Но аз все още не…

— Скорпион и неговият сътрудник, друг конджоинър, тръгват след вас, мистър Клавейн. Естествено, това ги отвежда до Антоанет Бакс. Ето как Зейвиър се забърква в цялата тази злочеста история. При последвалата борба причиняват известни щети на карусела. Конвенцията и без това вече държала под око Антоанет, така че не било нужно много време, за да настигнат кораба ѝ. Всички наранявания, включително и тези на Скорпион, са нанесени, когато пълномощникът на Конвенцията влязъл в „Буревестник”.

Клавейн се намръщи.

— Но това все още не обяснява как така те са били… о, почакайте. Вие ги следвахте, така ли?

X кимна с известна гордост, както се стори на Клавейн.

— Очаквах конджоинърите да изпратят някого след вас. Поради собственото си любопитство бях решил да доведа тук и тях, за да се ориентирам каква роля са изиграли в цялата тази любопитна случка. Моите кораби се намираха около Копенхаген в очакване да се случи нещо неприятно… особено за Антоанет Бакс. Съжалявам само, че не се намесихме по-рано — така щяхме да предотвратим или поне да намалим пролятата кръв.

Клавейн се обърна към приближаващия се звук, наподобяващ ритмичното цъкане на метроном. Това беше жена на високи токчета, с развяваща се зад нея огромна черна пелерина, сякаш се движеше в някакъв собствен облак. Позна я веднага.

— А, Зебра — усмихна се X.

Зебра се приближи до него и го прегърна. Двамата се целунаха по-скоро като любовници, отколкото като приятели.

— Сигурна ли си, че не се нуждаеш от почивка? — попита я той. — Две доста напрегнати задачи за един ден…

— Добре съм, както и Словоохотливите близнаци.

— Уреди ли въпроса с… ъъъ, служителя на Конвенцията?

— Да, оправихме се с него. Искаш ли да го видиш?

— Предполагам, това ще се стори забавно на гостите ми. Защо не?

X сви рамене, сякаш обсъждаха дали да си пият следобедния чай сега или по-късно.

— Ще го доведа — обяви Зебра.

Обърна се и се отдалечи с вече познатото чаткане на токчета.

След малко се чуха стъпки. Всъщност бяха два чифта стъпки, но почти в съвършен синхрон. Бяха огромните мъже без уста, които бутаха стол на колелца. В него седеше Антоанет; изглеждаше уморена, но беше жива. Ръцете и дланите ѝ бяха омотани в бинтове.

— Клавейн… — започна тя.

— Добре съм — каза той. — И съм щастлив да видя, че и ти си добре. Съжалявам за неприятностите, които си имала. Искрено се надявах, че няма да чуеш за мен повече, след като си тръгнах.

— Животът никога не е така прост, нали? — рече тя.

— Така изглежда. Но въпреки това съжалявам. Ако мога да поправя по някакъв начин стореното, ще го направя.

Антоанет погледна към Зейвиър.

— Добре ли си? Тя каза така, но не знаех дали да ѝ вярвам.

— Добре съм — уверя я Зейвиър. — Като новороден.

Но очевидно и двамата нямаха достатъчно енергия, за да станат от местата си.

— Не мислех, че ще се справя — додаде тя. — Опитвах да накарам сърцето ти да заработи отново, но нямах сили. Усетих, че също започвам да губя съзнание, затова направих последен опит. Явно той е бил успешен.

— Всъщност не беше — каза X. — Ти припадна. Направи всичко, което можеше, но беше изгубила доста кръв.

— Тогава кой…

X кимна към Скорпион.

— Нашият приятел прасето спаси Зейвиър. Нали?

Скорпион изсумтя и рече:

— Не беше нищо.

— Може би за вас, мистър Пинк — обади се Антоанет. — Но означава невероятно много за Зейвиър. Струва ми се, че трябва да ви благодаря.

— Не прави подобно усилие. Ще мина и без твоята благодарност.

— Въпреки това ще го кажа. Благодаря ти.

Прасето я погледна и после измънка нещо неразбираемо, преди да отмести очи настрани.

— Ами корабът? — попита Клавейн, нарушавайки последвалото неловко мълчание. — Какво стана с него?

Антоанет вдигна поглед към X.

— Предполагам, не е в блестяща форма?

— Напротив. Веднага щом Зейвиър дойде в съзнание. Зебра го помоли да инструктира „Буревестник” да отлети на автопилот до дадените от нас координати. Разполагаме със сигурни монтажни хангари в Ръждивия пояс, жизнено необходими за някои от другите ни операции. Корабът е невредим и на сигурно място. Имаш думата ми за това, Антоанет.

— Кога ще мога да го видя отново?

— Скоро — отвърна X. — Но не искам да кажа точно колко скоро.

— Това означава ли, че съм затворничка? — попита младата жена.

— Не точно. Всички сте мои гости. Просто не бих искал да си тръгнеш, преди да сме имали възможност да поговорим заедно. Мистър Клавейн може би има свое мнение по въпроса, възможно е дори то да е напълно основателно, но според мен е справедливо да се каже, че някои от вас ми дължат живота си. — Вдигна ръка, за да пресече възможните възражения, преди някой да бе имал шанс да ги изрече. — Нямам предвид, че сте ми задължени с нещо. Просто моля да ми отделите малко от своето време. Независимо дали ви харесва или не, — тук той направи пауза и ги изгледа всичките подред, — ние сме играчи в нещо по-голямо, което никой от нас не би могъл да осъзнае лесно. Играчи не по собствена воля, може би, но винаги е ставало така. Като дезертира, мистър Клавейн задейства нещо от изключително значение. Мисля, че нямаме друг избор, освен да следваме събитията до окончателното им разрешаване. Да изиграем, ако щете, предопределените ни роли. Това включва всички нас, даже Скорпион.

Чу се някакво изскърцване, последвано от метрономоцодобното чаткане. Зебра се беше върнала. Пред себе си буташе изправен метален цилиндър с размери на голям самовар. Беше излъскан до блясък и от него излизаха всевъзможни тръби и снаряжение. Беше поставен върху меката седалка на стол на колелца, също като този, на който седеше Антоанет.

Клавейн забеляза, че цилиндърът се клатеше леко настрани, сякаш нещо в него опитваше да се измъкне.

— Докарай го тук — повика с жест X.

Зебра закара количката между присъстващите. Цилиндърът продължаваше да се поклаща. X се наведе и прокара леко по него кокалчетата на свитата си в юмрук дясна длан.

— Здравей, там вътре — извиси глас той. — Добре е, че успя. Питам се знаеш ли къде се намираш или какво се случи с теб?

Цилиндърът се заклати още по-развълнувано.

— Ще ви обясня — обърна се X към своите гости. — Това тук е животоподдържащата система на катер на Конвенцията. Пилотът на един такъв катер никога не го напуска през цялата си служба, което може да продължи много години. За да се намали масата, по-голямата част от тялото му се отделя хирургически и се съхранява в криокамера в щабквартирата на Конвенцията. На него не му трябват крайници, когато може да управлява пълномощник по нервен път. Не са му нужни също така и много други неща. Всичките ги отделят, слагат им етикетчета и ги съхраняват.

Цилиндърът се накланяше напред-назад.

Зебра се присегна, за да го задържи.

— Уф! — възкликна тя.

— В този цилиндър — каза X, — е пилотът на катера, отговорен за неотдавнашните неприятни събития на борда на кораба на мис Бакс. Ама гадно човече си и ти. Колко ли забавно трябва да е да всяваш ужас в невинни екипажи, които не са направили нищо по-лошо от нарушаването на няколко глупави стари закончета. Какъв майтап.

— Това не е първата ни среща — обади се Антоанет.

— Е, страхувам се, че този път нашият гост се е попрестарал — заяви X. — Нали така, старче? Съвсем лесно беше да се отдели животоподдържащата ти система от останалата част на кораба. Надявам се, че това не ти причини особено голям дискомфорт, макар да предполагам, че болката не е била малка, когато те отделиха от нервната система на кораба ти. Извинявам се за това, защото мъченията определено не са моя бизнес.

Цилиндърът внезапно се бе умирил, сякаш слушаше.

— Но пък и не мога да те оставя ненаказан, нали? Аз съм много морален човек. Моите собствени престъпления изостриха етичното ми чувство до Неподозирана степен. — Надвеси се толкова над цилиндъра, че устните му почти се докоснаха до метала. — Слушай внимателно, защото не искам в ума ти да има някакви съмнения за онова, което ще се случи с теб.

Цилиндърът се поклати леко.

— Знам какво трябва да правя, за да те поддържам жив. Къде трябва захранване, къде — храна — не е кой знае колко сложно. Предполагам, че можеш да съществуваш в тази тенекия десетилетия, ако те храня и поя. И точно това и възнамерявам да правя, докато умреш. — Погледна към Зебра и кимна. — Мисля, че това е всичко, как смяташ?

— В същата стая като другите ли да го оставя, X?

— Според мен ще бъде добре.

Усмихна се сияйно на своите гости и проследи с явна нежност Зебра, която изкара от помещението стола на колелца със затворника.

Когато тя се отдалечи достатъчно, за да не може да чуе, Клавейн каза:

— Жесток човек си, X.

— Не съм жесток — отвърна той. — Не в смисъла, който имаш предвид. Но жестокостта е полезен инструмент, стига човек да разпознава в кой момент точно трябва да се използва.

— Онзи скапаняк си го изпроси сам — обади се Антоанет. — Съжалявам, Клавейн, но няма да си изгубя съня заради онова копеле. Щеше да убие всички ни, ако не беше X.

Клавейн все още чувстваше особен студ, сякаш един от призраците, които бяха обсъждали наскоро, току-що се бе появил.

— Ами другата жертва? — попита с внезапна настойчивост Клавейн. — Другият конджоинър. Скейд ли беше?

— Не, не беше Скейд. Този път е мъж. Той също е ранен, но няма причина да не се възстанови напълно.

— Може ли да го видя?

— След малко, мистър Клавейн. Все още не съм приключил с него. Искам да бъда напълно сигурен, че няма да ми причини вреда, след като дойде на себе си.

— Значи ни е излъгал — възкликна Антоанет. — Копелето ни каза, че нямало никакви импланти в главата си.

Клавейн се обърна към нея.

— Би ги задържал, докато са му все още полезни, и ще ги изхвърли от тялото си, само ако се налага да мине през някаква охранителна проверка. На имплантите не им е нужно много време да се саморазрушат — само няколко минути, и тогава единственото, което остава в човек от тях, са олиго-елементите в кръвта и урината.

— Бъди внимателен — обади се Скорпион. — Бъди дяволски внимателен.

— Някаква конкретна причина да бъда толкова внимателен? — попита X.

Прасето се надвеси напред.

— Да. Паяците поставиха в главата ми нещо, което е настроено към неговите импланти. Нещо като клапа или друго от този род, около вена или артерия. Умре ли той, умирам и аз — съвсем просто е.

— Ммм. — X потърка с показалец устните си. — Напълно ли си сигурен в това?

— Веднъж вече припаднах, като опитах да го удуша.

— В доста приятелски взаимоотношения сте двамата, както виждам.

— Брак по сметка, така да се каже. Той беше наясно. Затова искаше да има начин, по който да ме държи.

— Е, някога може и да е имало нещо — обясни X. — Но ние прегледахме всички ви. Ти нямаш импланти, Скорпион. Ако в главата ти е имало нещо, той го е изкарал, преди да стигнете при нас.

Долната челюст на прасето увисна в напълно човешко изражение на изумление и отвращение от самия себе си.

— Не… онзи скапаняк не може да е…

— Много вероятно е да си можел да си отидеш, когато поискаш, и той да не може да те спре по никакъв начин.

— Точно както ми каза моят баща — намеси се Антоанет. — Не може да се вярва на паяците, Скорпион. Никога.

— Като че ли имам нужда да ми го казват?

— Все пак те са преметнали теб, Скорпион, не мен.

Той я изгледа неприязнено, но си замълча. Вероятно си даваше сметка, че не може да отвърне нищо, без да се постави в още по-неизгодна позиция.

— Скорпион — върна се към сериозния тон X, — говорех искрено, като казах, че не си ми затворник. Не изпитвам особено възхищение към нещата, които си направил. Аз самият обаче също съм вършил ужасни работи и знам, че понякога за това има причини, които другите не виждат. Ти спаси Антоанет и затова съм ти благодарен… както, подозирам, са ти благодарни и другите ми гости.

— Давай по същество — изръмжа прасето.

— Ще уважа уговорката, която имаш с конджоинърите. Ще те оставя да си тръгнеш и да отидеш при твоите сътрудници в града. Имаш думата ми.

Скорпион се надигна от фотьойла си с видимо усилие.

— Тогава точно това и ще направя.

— Почакай.

X не повиши глас, но нещо в тона му накара прасето да замръзне на място. Сякаш всичко казано до този момент бе просто шега и най-сетне X бе разкрил истинската си природа, а именно че той не беше от хората, с които можеш да си играеш, когато става дума за сериозни въпроси. Скорпион се отпусна обратно на мястото си.

— Какво? — попита тихо той.

— Слушай ме внимателно. — X се огледа. Изражението му беше безстрастно и тържествено. — Всички ме слушайте добре. Няма да кажа това повече от веднъж.

Настъпи тишина. Дори Словоохотливите близнаци като че ли изпаднаха в по-дълбоко състояние на безсловесност.

X се приближи до рояла и натисна шест черни клавиша, преди да затръшне капака.

— Казах, че живеем в съдбовни времена. В края на времената, може би. Определено наближава краят на голяма глава от човешката история. Дребнавите ни търкания — нашите деликатни светове, детински фракции, смехотворни войнички — ще бъдат засенчени. Ние сме като деца, които се препъват в галактика от възрастни, възрастни с огромна възраст и с още по-огромна власт. Жената, която живееше в тази сграда, беше, струва ми се, проводник за една или друга от въпросните извънземни сили. Вярвам, че чрез нея тези сили достигнаха до конджоинърите. Мога само да предполагам, че е станало така, защото наближават отчаяни времена.

На Клавейн му се искаше да се възпротиви. Искаше му се да спори. Но щеше да му бъде още по-трудно да отрече тези твърдения след всичко, което бе открил сам и онова, което му беше показал X. X беше прав в своите предположения и единственото, което можеше да направи Клавейн, бе да кима безмълвно и да иска да не е така.

— И въпреки това — продължаваше X, — и именно това ме ужасява най-вече, дори конджоинърите изглеждат силно уплашени. Мистър Клавейн е почтен човек. — X кимна, сякаш това твърдение се нуждаеше от потвърждение. — Да, аз знам всичко за вас, мистър Клавейн. Изучавах вашата кариера и понякога ми се искаше да мога да прекрача линията като вас. Пътеката не беше лека, нали? Тя ви отведе между идеологии, между светове, почти между видове. И през цялото това време не допуснахте да следвате нещо толкова непостоянно като сърцето си, нещо толкова незначително като нечий флаг. Единствено студената си преценка кое е правилно да се направи във всеки момент.

— Аз съм предател и шпионин — рече Клавейн. — Убивал съм невинни хора с военни цели. Правил съм деца сираци. Ако това е почтеност, можете да си я задържите за вас.

— Имало е по-лоши тирани от вас, мистър Клавейн, повярвайте ми. Но аз искам да кажа друго. Тези времена ви принудиха да извършите немислимото. Вие се обърнахте срещу конджоинърите след четиристотин години. Не защото смятате, че демаршистите са прави, а защото почувствахте колко се е покварила вашата страна. И осъзнахте, може би дори без да го виждате ясно, че залогът е по-голям от която и да е фракция, от която и да е идеология. Става въпрос за запазване на човешкия род.

— Вие пък откъде знаете? — възкликна Клавейн.

— Благодарение на това, което вече сте казали на приятелите си, мистър Клавейн. Бяхте достатъчно словоохотлив в карусел Ню Копенхаген, когато мислехте, че никой друг не може да ви чуе. Но аз имам уши навсякъде. И мога да извличам спомени от умовете с тралове, също като вашите хора. Всички минахте през моя лазарет. Представяте ли си, че бих се спрял пред малко подслушване, когато залогът е толкова голям? Разбира се, че не бих го направил.

Обърна се отново към Скорпион; силата на неговото внимание накара прасето да се отмести дори още по-назад на фотьойла си — Ето какво възнамерявам. Ще направя каквото мога, за да помогна на мистър Клавейн да довърши задачата си.

— Да дезертира ли? — поинтересува се Скорпион.

— Не — поклати глава X. — Каква би била ползата от това? На демаршистите не им е останал дори един междузвезден кораб, не и в тази система. Жестът на мистър Клавейн ще бъде прахосан напразно. Още по-лошо — озове ли се пак в ръцете на демаршистите, съмнявам се, че дори моето влияние би било в състояние да го освободи отново. Не. Трябва да мислим в перспектива, отвъд този проблем, да си зададем въпроса защо мистър Клавейн реши да дезертира. — Кимна на Клавейн. — Хайде, кажете ни. Ще бъде хубаво да го чуем от вашата уста, след всичко, което казах.

— Значи знаете, така ли?

— За оръжията ли? Да.

Клавейн кимна. Не знаеше дали да се чувства победен или победител. Не му оставаше нищо друго освен да говори.

— Исках да убедя демаршистите да подготвят операция за възвръщане на оръжията от адска класа преди Скейд да е успяла да стигне до тях. Но X има право: те нямат даже космически кораб. Постъпката ми беше чиста лудост, напразен жест — колкото да почувствам, че правя нещо. — Усети как върху му се спуска дълго отлаганата умора, хвърляйки тъмната сянка на унинието. — Нищо повече. Глупавият финален жест на един старец. — Огледа подред останалите гости с чувството, че им дължи извинение. — Съжалявам. Намесих ви във всичко това заради нищо.

X застана зад фотьойла и постави ръце върху раменете на Клавейн — Не съжалявайте, мистър Клавейн.

— Истина е, нали? Ние не можем да направим нищо.

— Вие говорихте с демаршистите. Какво ви казаха, когато засегнахте темата за някакъв кораб?

Клавейн си припомни разговора с Перотет и Вой.

— Казаха ми, че нямат кораб.

— И?

Клавейн се засмя безрадостно.

— Че биха могли да се сдобият с такъв, ако наистина имат нужда.

— И вероятно наистина биха могли — отвърна X. — Но каква би била ползата за вас? Те са слаби и изтощени, корумпирани и изморени от битки. Нека си намерят кораб — аз няма да ги спирам. В крайна сметка няма значение кой ще намери оръжията, стига да не са конджоинърите. Просто мисля, че някой друг би имал по-голям шанс да успее. Особено ако има достъп до някои от технологиите, които вашата страна вече притежава.

— И кой ще е това? — попита Антоанет, но със сигурност вече имаше своите подозрения.

Клавейн погледна своя домакин.

— Но вие също нямате кораб.

— Така е, нямам — отговори X. — Но и аз като демаршистите може би знам къде да намеря такъв. В тази система има достатъчно кораби на ултри, за да не е невъзможно да откраднеш, ако се налага. Всъщност аз вече имам план за отвличане на лайтхъгър, ако възникне подобна необходимост.

— Ще бъде нужна малка армия, за да се вземе някой от техните кораби — отбеляза Клавейн.

— Да — съгласи се X, сякаш тази идея му идваше наум за първи път. — Да, вероятно. — После се обърна към прасето. — Нали така, Скорпион?

— Това е колата за бягството — заяви мургавият човечец и кимна към самотния автомобил, паркиран на улицата.

Торн се взря в отпусната фигура зад прозореца.

— Шофьорът май е позаспал.

— Не е.

Но за по-сигурно, шофьорът на Торн спря току до другата кола. Двете бяха с еднаква форма, в съответствие със стандартния дизайн, избран от правителството. Другата кола обаче беше по-стара и очукана, цялата в неравномерни кръпки от претърпените многобройни ремонти. Нейният шофьор излезе, приближи се през локвите към тях и почука тихичко на прозореца. Другият шофьор свали стъклото и двамата говориха около минута-две. Шофьорът на Торн подкрепяше думите си с неуморни жестове и гримаси. После се върна и влезе при него, като си мърмореше под носа. Освободи ръчната спирачка и колата им се понесе сред свистене на гуми.

— На тази улица няма паркирани никакви други превозни средства — каза Торн. — Изглежда подозрително да се чака така там.

— Да не предпочиташ да нямаше кола в една такава гадна нощ като тази?

— Не. Но все пак провери дали глупакът има убедителна история, в случай, че главорезите на Вюйомие решат да си поговорят с него.

Той си има обяснение, не се притеснявай заради това. Мисли, че госпожата му го мами. Виждаш ли онзи жилищен апартамент ей там? Наблюдава го, за да разбере дали тя няма да се появи оттам, когато би трябвало да бъде уж нощна смяна.

— В такъв случай би трябвало да се посъбуди.

— Казах му го. — Завиха покрай някакъв ъгъл. — Отпусни се, Торн. Правил си това стотици пъти, били сме поне на десетина събрания в този район на Кювие. Причината аз да работя за теб е, че така не ти се налага да се тревожиш за подробностите.

— Имаш право. Вероятно става въпрос за обичайните нерви.

Тези думи разсмяха мъжа.

— Ти и нерви?

— Залогът е наистина голям. Не искам да ги разочаровам. Не и след като стигнахме дотук.

— Няма да ги разочароваш, Торн. Те няма да ти позволят да го направиш. Не си ли го разбрал? Те те обичат. — Шофьорът натисна един бутон на контролното табло и чистачките се задействаха с подновен ентусиазъм. — Проклети землеоформители, а? Сякаш напоследък не валя достатъчно дъжд. Но те продължават да твърдят, че бил ползотворен за планетата. Между другото, мислиш ли, че правителството лъже?

— За какво? — попита Торн.

— За онова странно нещо на небето.

Бронирана в черно, Скейд крачеше из кораба, който сега бе напълно неин. Засега бяха в безопасност, защото се бяха промъкнали незабелязани през последния слой от демаршистката защита в периметъра. Между „Куче грозде” и целта на пътуването му имаше единствено празни светлинни години.

Скейд прокара стоманените си пръсти по коридора — приятен ѝ беше гладкият допир на двата метала. Известно време корабът бе носил печата от собственичеството на Клавейн и дори след дезертирането му трябваше да се съобразява с Рьомонтоар, негов симпатизант и съюзник, но сега вече и двамата ги нямаше и с право можеше да го смята за свой. Ако имаше подобно желание, можеше да промени името с друго, което ѝ допада, или изобщо да отхвърли идеята за даване на име, нещо доста далечно за конджоинърския начин на мислене. В крайна сметка реши, че запазването на старото име носеше особено, перверзно удоволствие. Такава радост щеше да бъде за нея да обърне първокласното оръжие на Клавейн срещу него самия и радостта щеше да бъде дори още по-пълна, ако оръжието носеше все още даденото му от него име. Това щеше да бъде окончателното унижение, богато възнаграждение за всичко, което ѝ бе причинил.

И все пак, макар да презираше онова, което бе направил, не можеше да отрече, че се приспособяваше към новото състояние на тялото си по начин, който вероятно щеше да я уплаши само преди няколко седмици. Бронята се превръщаше в самата нея. Възхищаваше се на формата ѝ, когато се озовеше пред някоя отразяваща повърхност. Първоначалната тромавост вече бе изчезнала и, когато останеше насаме в стаята си, се забавляваше с часове, правейки учудващи номера за сила и ловкост и достойни за фокусник трикове. Бронята се приучваше да предугажда движенията ѝ и се освобождаваше от необходимостта да чака сигналите да пропълзяват нагоре и надолу по гръбнака ѝ. Скейд свиреше бързо с една ръка фуги на холографското пиано, скритите ѝ под металната ръкавица пръсти се превръщаха в метална мъгла, бързи и фатални като вършачка. „Токатата в ре” на някой си Бах бе покорена от майсторството ѝ. Тя се превръщаше във взрив от звуци, подобни на стрелба с гатлингово оръжие, така че се налагаше невронни процесори да го разделят в нещо, наподобяващо „музика”.

Всичко това беше просто за забавление, разбира се. Може и да се бе промъкнала през последната защитна линия на демаршистите, но през последните три дни си бе дала сметка, че трудностите ѝ не бяха приключили напълно. Нещо, което бе излязло от Йелоустоунската система, я следваше по почти същата траектория.

Скейд реши, че беше дошло време да съобщи новината на Фелка.

„Куче грозде” бе притихнал. Скейд не чуваше нищо друго освен собствените си стъпки, докато слизаше из предната част на кораба. Те ехтяха ясно и равномерно като чукове в ковачница. Корабът ускоряваше с две гравитационни константи, потискащата инерцията машина действаше гладко и безшумно, но ходенето не бе съпроводено с усилия за Скейд.

Беше замразила Фелка малко след като научи вестта за поредния си провал. Беше станало ясно, че Клавейн ѝ се бе изплъзнал отново, че Рьомонтоар и прасето не бяха успели да го пленят, а сами бяха станали жертва на местни бандити. Привлекателно беше да заключи, че Клавейн е мъртъв, но вече беше допускала тази грешка и не смяташе да го прави пак. Ето тогава бе замразила Фелка, за да я използва като лост при евентуални бъдещи преговори с Клавейн. Знаеше какво мисли той за Фелка.

То не беше вярно, но това нямаше значение.

Скейд възнамеряваше да се върне в Майка Нест след приключването на мисията, но след като не успя да убие Клавейн, се принуди да размисли. „Куче грозде” бе в състояние да продължи да лети в междузвездното пространство и по пътя към Делта Павонис можеха да се справят с всевъзможните дребни въпроси от техническо естество. Майсторът на делото също не се нуждаеше от пряк надзор от нейна страна, за да завърши евакуационната флота. Веднъж щом флотата бъдеше готова и оборудвана с потискаща инерцията машинария, част от нея щеше да последва Скейд към системата Ризургам, а другата щеше да потегли в друга посока, натоварена със спящи пасажери. Една-единствена бойна глава беше достатъчна, за да се справи с Майка Нест.

Скейд щеше да се захване с възвръщането на оръжията. Ако се провалеше при опита си, щеше да ѝ се наложи само да изчака пристигането на първата част от флотата. Нейните кораби бяха много по-големи и бяха в състояние да носят значително повече оръжие, в това число и най-тежките видове. Веднъж щом си върнеше изгубеното оръжие, щеше да се срещне с останалата част от евакуационната флота в някоя друга система, в противоположната половина от небето на Делта Павонис, колкото се може по-далече от зоната, където се бяха появили инхибиторите.

После щяха да навлязат дори още по-дълбоко в Космоса, на десетки, може би дори стотици светлинни години разстояние. Бе дошло време да се сбогуват с тази слънчева система. Малко вероятно беше някой от тях да я види отново някога.

Съзвездията щяха да се преместят и то не с някакви си градуси, а достатъчно, за да ги изкарат от форма. За първи път в историята щяха да живеят под напълно чуждоземни небеса, без утехата на мистичните съчетания от детството — случайно подредените по даден начин звезди, на които човешкото съзнание бе придало определено значение. При това щяха да знаят, че тези небеса са жестоки и обитавани от чудовища като някоя омагьосана гора.

Усети промяна в собственото си тегло, сякаш плуваше на кораб сред морето и внезапно бе излязъл шквал. Скейд се подпря на стената и установи връзка с Джаструсяк и Моленка, двамата ѝ експерти по системите за потискане на инерцията.

„Има ли нещо?”

На запитването ѝ отговори Моленка. [Нищо, Скейд. Просто малка нестабилност. Нищо неочаквано.]

„Искам да знам, ако се случи нещо неблагоприятно, Моленка. Може да се наложи да искаме значително повече от тази апаратура и затова трябва да ѝ имам абсолютно доверие.”

Сега беше ред на Джаструсяк. [Всичко е под контрол, Скейд. Машината е в съвършено стабилно състояние — „състояние-две”. Появата на дребна нестабилност не е проблем.]

„Добре. Но все пак гледайте да държите под контрол тази нестабилност.”

В последния момент Скейд се отказа от намерението си да добави, че тези нестабилности я ужасяват. Не трябваше да разкрива страховете си пред другите, не и когато толкова много зависеше от това, дали щяха да приемат лидерството ѝ. Доста трудно беше да накара членовете на общ, „кошерен” ум да се подчинят на волята ѝ и щеше да подкопае сама контрола си, ако само намекнеше, че има някакви съмнения.

Не последва повече нестабилност на полето. Доволна, Скейд продължи да върви към отделението за спящите пасажери.

Само две от криокамерите бяха заети. Скейд беше задействала цикъла за събуждане на Фелка преди шест часа. Сега по-близкият от двата ковчега се отваряше и разкриваше все още недошлата в съзнание фигура на Фелка. Диагностичната аура на ковчега показваше, че сега тя просто спеше и се намираше в стадия на бързото движение на очите. Скейд се взря в потрепващите ѝ клепачи и постави стоманената си длан върху ръката на Фелка. Стисна я леко и тя изохка и се размърда.

„Фелка. Фелка. Събуди се веднага.”

Фелка идваше бавно на себе си. Скейд чакаше търпеливо, като я гледаше почти с обич.

„Фелка. Разбери ме. Ти излизаш от състояние на сън. Беше замразена в продължение на шест седмици. Ще изпиташ дискомфорт и дезориентиране, но те ще отзвучат. Няма от какво да се страхуваш.”

Фелка отвори очи, но дори мъждивата синя светлина в отделението ѝ беше прекалено силна. Тя изохка отново и опита да излезе от ковчега, но това усилие бе прекалено голямо за нея, особено когато гравитацията бе две гравитационни константи.

„Внимателно.”

Фелка мънкаше и заваляше някаква поредица от звуци, която повтаряше, докато започнаха да се оформят разпознаваеми думи.

— Къде съм?

„На борда на „Куче грозде”. Спомняш си, нали? Тръгнахме след Клавейн, във вътрешната част на системата.”

— Клавейн… — Не каза нищо повече в продължение на петнайсет-двайсет секунди, преди да попита: — Мъртъв?

„Не, мисля. Не.”

Фелка успя да отвори очи малко повече.

— Кажи ми… какво стана.

„Клавейн ни измами с корветата. Успя да стигне до Ръждивия пояс. Предполагам, че това си го спомняш. Рьомонтоар и Скорпион тръгнаха след него. Никой друг не успя — само те двамата имаха някакъв шанс да се придвижат незабелязано през пространството около Йелоустоун. Теб нямаше как да те пусна, поради очевидни причини. Клавейн те обича, Фелка, и това те прави ценна за мен.”

— Заложничка?

„Не, разбира се, че не. Просто една от нас. Клавейн е агнето, изоставило стадото, не ти. Клавейн е този, който искаме да се върне. Клавейн е блудният син.”

Отидоха в кабината за управление на полета на „Куче грозде”. Фелка отпиваше от бульон с аромат на шоколад, обогатен с възстановяващи медишинки.

— Къде се намираме? — попита тя.

Скейд ѝ показа дисплея, на който бе изобразена намиращата се зад тях част от звездното небе, където се виждаше мъждива, жълто-червена звезда със зелени контури. Това беше Епсилон Еридани, двеста пъти по-блед, отколкото беше дори от най-неблагоприятната за наблюдение позиция в Майка Нест. Вече наистина се намираха в междузвездното пространство, за първи път в живота на Скейд.

„На шест седмици от Йелоустоун, повече от хиляда и триста астрономически единици. През повечето време поддържахме две гравитационни константи, което означава, че вече сме достигнали скорост, равна на една четвърт от скоростта на светлината. Конвенционалният кораб нямаше да е достигнал още и една осма от тази скорост, Фелка. Но ние можем да се справим още по-добре, ако се наложи.”

Скейд знаеше, че е истина, но не виждаше практическа ценност в по-голямото ускорение. Относителността се грижеше за това. Голямото ускорение щеше да компресира субективната продължителност на пътуването им до Ризургам, но почти нямаше да промени обективното време, което щеше да отнеме пътуването. А именно то беше единственият действително важен фактор в по-широката картина: за достигането до Ризургам пак щеше да отиде толкова време, колкото щеше да бъде измерено от външните наблюдатели и щяха да изминат десетилетия, преди да се срещнат с другите елементи от евакуационната флота.

Имаше обаче и други причини да се мисли за евентуално увеличаване на ускорението. И някъде в задните ъгълчета на съзнанието на Скейд се спотайваше една опасна и примамлива възможност, която би променила напълно правилата.

— Ами другият кораб? — попита Фелка. — Къде е той?

Скейд вече ѝ беше казала за летящото тяло зад тях. Сега на дисплея се появи втори кръг, разделен от две кръстосани линийки. Намираше се почти точно над кръстчето, което маркираше Епсилон Еридани.

„Ето го. Много е бледо, но се вижда ясно източник на тау-неутрино, освен това се движи в същата посока като нас.”

— Но доста по-назад — уточни Фелка.

„Три-четири седмици след нас.”

— Може да е търговски кораб, ултри или нещо подобно, с подобна дестинация.

Скейд кимна. „Размишлявах над тази възможност, но ми се струва малко вероятна. Ризургам не е сред популярните дестинации на ултрите, а ако този кораб се бе насочил към друга колония в същата част на небето, вече трябваше да се е отклонил от нашата посока. Подобно нещо обаче, не се наблюдава. Той се движи по петите ни, Фелка.”

— Недвусмислено преследване, значи.

„Да, следва ни умишлено. Те имат известно тактическо предимство. Нашият пламък сочи към тях; техният не сочи към нас. Успявам да установя, че се движат зад нас, защото разполагаме с неутрино детектори от военна класа и въпреки това е трудно. Докато те нямат нужда от съвършени съоръжения, за да установят къде се намираме. Разделих лъчите, излизащи през ауспуха, на четири компонента и ги отклоних под различни ъгли, но на тях им е достатъчна съвсем малко изпусната радиация, за да установят местоположението ни. Ние обаче сме „безшумни” в неутринно отношение и това ще ни даде определено предимство, когато завием и насочим пламъка си към Ризургам. Но няма да се стигне до това. Този кораб не може да върви заедно с нас вечно, колкото и да се старае.”

— Той вече трябва да е изостанал — рече Фелка. — Така ли е?

„Не. Засега поддържа две гравитационни константи през целия път от Ръждивия пояс.”

— Не мислех, че нормалните кораби могат да ускоряват толкова.

„Обикновено не могат. Но има разни методи. Чувала ли си историята за Иравъл Вейда?”

— Разбира се — отвърна Фелка.

„Докато преследва „Рън Севън”, тя модифицира кораба си така, че да успее да вдигне две гравитационни константи. Но го прави недодялано — не като подобрява ефикасността на конджоинърските двигатели, а като оголва кораба и го превръща направо в скелет. Изоставя всичките си пасажери на една комета, за да намали масата.”

— И смяташ, че онзи кораб е направил нещо подобно?

„Няма друго обяснение. Но това няма да им помогне.

Дори с две гравитационни константи не могат да се справят с пропастта помежду ни, а тя ще нарасне, когато увеличим ефекта от потискането на инерцията. Те не могат да стигнат три гравитационни константи, Фелка; намаляването на масата може да се прави до известни граници. Минеш ли ги, оставаш изобщо без кораб. Те несъмнено вече са съвсем близо до границата.”

— Това трябва да е Клавейн — промълви Фелка.

„Изглеждаш много сигурна.”

— Никога не съм предполагала, че ще се откаже, Скейд. Не е в стила му. Той иска много силно тези оръжия и няма да те остави безпрепятствено да сложиш върху тях студените си стоманени ръце.

Скейд искаше да свие рамене, но бронята не и позволи. „В такъв случай подозренията му ще бъдат потвърдени, Фелка. Клавейн не мисли рационално. Той си пада по жестовете, колкото и да са безплодни или глупави. Това е просто най-големият и най-безнадежден жест, който е правил досега.”

Ударът на Скейд дойде почти без предупреждение. Клавейн очакваше нещо вече от седмици, но нямаше как да отгатне точно от какъв характер щеше да бъде атаката. Познанията му за „Куче грозде” бяха безполезни: с фабриките, които съществуваха на борда на всеки военен лайтхъгър, Скейд можеше да произведе нови оръжия почти със същата бързина, с която си ги и представяше, съобразявайки всяко едно от тях с променливите моментни изисквания на битката. Подобно на побъркан създател на играчки, тя имаше възможност да материализира най-черните си фантазии за броени часове и след това да ги пусне в действие срещу врага.

„Зодиакална светлина” бе достигнала половината от светлинната скорост. Сега вече нямаше как да не забележат релативистичните ефекти. За всеки сто минути, изминаващи на Йелоустоун, на кораба на Клавейн изтичаха осемдесет и шест. Ефектът на разтегляне на времето щеше да става толкова по-осезаем, колкото повече наближаваха скоростта на светлината. Той щеше да компресира действителните петнайсет години на това пътуване в четири години корабно време и още по-малко, ако използваха по-голямо ускорение.

Половината от скоростта на светлината обаче, не беше радикално релативистична, особено когато имаха вземане-даване с враг, движещ се с почти същото ускорение. Мините, които пускаше Скейд, профучаваха покрай „Зодиакална светлина” с най-много няколко хиляди километра в секунда. Това бе бързо само според стандартите на война в рамките на една слънчева система. Не съществуваше реална опасност „Зодиакална светлина” да се сблъска с тях. Директният сблъсък беше много ефикасен начин да се отървеш от междузвезден кораб, но според направените от Клавейн симулации подготвянето на подобна атака не беше по възможностите на Скейд. Анализите му показваха, че дори тя да разглобеше по-голямата част от „Куче грозде”, за да я превърне в мини, той пак щеше да бъде в състояние да установи наличието им достатъчно рано, за да се отклони от пътя им.

В мисленето на Клавейн и на всичките му съветници, обаче, имаше един голям недостатък.

Движещото се срещу него тяло, когато бе засечено от детекторите на „Зодиакална светлина”, имаше много по-голяма скорост, отколкото бяха очаквали. Относителността изкривяваше класическите очаквания. Блъсни два обекта един в друг, като индивидуалната скорост на всеки от тях е малко под светлинната, и ако искаш да разбереш с каква скорост се приближават, класическият резултат би бил сумата от отделните им скорости: малко под два пъти скоростта на светлината. Истинският резултат обаче, потвърден с вледеняваща точност, бе следният: комбинираната скорост, с която се доближаваха двата обекта, беше пак малко по-малка от скоростта на светлината. По подобен начин релативистичната скорост, с която се приближаваха два, движещи се един срещу друг обекта с индивидуална скорост половината от скоростта на светлината, не беше самата скорост на светлината, а осем десети от нея. Така бе създаден светът, но човешкият мозък не бе еволюирал достатъчно, за да го приеме.

Доплеровото ехо от приближаващия се обект говореше за комбинирана скорост съвсем малко над 0.8 от светлинната скорост, което означаваше, че обектът на Скейд се връщаше към Йелоустоун с половината от светлинната скорост. Освен това той беше учудващо голям: овална структура, която бе широка хиляда километра от едната до другата си страна. Сензорът за маса изобщо не можеше да го види.

Ако обектът се движеше по траектория за директен сблъсък, нямаше да може да се направи нищо, за да се избегне. Но проектираната точка на удара се намираше само на десетина километра от единия край на приближаващия обект. Системите на „Зодиакална светлина” провокираха включването на спешна процедура за избягване на сблъсъка.

И именно това ги унищожи, не самият обект.

„Зодиакална светлина” беше принудена да осъществи отклонение с пет гравитационни константи с предупреждение само от няколко секунди. Намиращите се близо до местата за сядане успяха да ги използват, за да могат предпазните мрежи да обгърнат телата им. Тези, които бяха в близост до слуги, получиха известна защита от тях. В определени свои части корабът успя да се деформира така, че да сведе до минимум нараняванията при запокитването на телата в стените. Но не всички имаха такъв късмет. Намиращите се в по-големите помещения бяха убити от удара. Други бяха убити от недостатъчно здраво застопорените машини, сред тях бяха Шадоу и двама от главните предводители на отделенията. Повечето прасета, които работеха отвън по корпуса, подготвяйки местата за задържане на новите оръжия, бяха отнесени в междузвездното пространство; така и не успяха да намерят никое от тях.

Пораженията за кораба не бяха по-леки. Той не беше създаден за толкова рязка промяна в курса и корпусът претърпя безброй счупвания, особено в областта на лонжероните, за които бяха закрепени конджоинърските двигатели. Според Клавейн трябваше да извършват монтажни работи поне в продължение на година, за да стигнат дотам, където се намираха в момента на атаката. Вътрешните поражения бяха също толкова сериозни. Пострада дори „Буревестник”, поради опъването до крайност на придържащите го към работното скеле връзки, така че цялата работа на Зейвиър бе зачеркната само за един миг.

Но Клавейн бе наясно, че можеше да бъде и по-лошо. Не бяха се блъснали в пуснатия от Скейд обект. Тогава отделянето на релативистично усилената кинетична енергия почти със сигурност щеше да раздроби кораба му преди да бяха разбрали какво става.

За малко не се бяха блъснали в едно от стотиците „светлинни платна”, които Скейд бе пуснала зад „Куче грозде”. Платната бяха почти еднопластови: слоят материя бе с дебелина от един атом, но с изкуствено увеличена вътреатомна твърдост. Платната най-вероятно се бяха разгърнали след като се бяха отдалечили от „Куче грозде”, иначе пламъците му щяха да ги изпепелят.

Но тя беше насочила лазерите си към тях. Ето защо бяха виждали излъчваната от „Куче грозде” кохерентна светлина. Фотоните от лазерите се бяха удряли в платната, избутвайки ги назад, намалявайки скоростта им със стотици гравитационни константи, докато започнат да се движат бавно на светлината на местните звезди. Силно фокусираните лазери продължаваха да ги отблъскват, като ускоряваха движението на платната и ги насочваха към Клавейн. Скейд имаше достатъчно добра представа за местоположението на „Зодиакална светлина”, за да ги избута право натам.

Както винаги, това бе игра на числа. Един Господ знаеше с колко платна не се бяха сблъскали за малко, докато едно се бе появило право пред тях. Може би гамбитът на Скейд никога не би имал особен шанс за успех, но който познаваше постоянството ѝ, бе наясно, че вероятността при нея нарастваше.

Клавейн беше убеден, че наоколо им се носеха още стотици платна.

Още докато се справяха с най-тежките поражения, той и неговите специалисти започнаха да замислят контрастратегия. Симулациите показваха, че би трябвало да е възможно да профучат през носещото се насреща им платно, правейки в него достатъчно голям отвор, за да минат, но само ако наличието му бъдеше установено доста по-рано, отколкото беше възможно в момента. Щяха да се нуждаят също така от нещо, с което да го взривят, за да направят нужния отвор, но програмата за инсталиране на оръжия в корпуса бе една от многото, пострадали при атаката на Скейд. Решението за момента беше да пуснат совалка, която да лети на сто хиляди километра пред „Зодиакална светлина”, за да служи като буфер срещу евентуалните бъдещи удари. Махнаха от совалката почти всичко, така че тя се превърна просто в черупка. Периодично биваше зареждана с антиматерия от другото летателно средство, паркирано в хангара на лайтхъгъра, което налагаше да се правят скъпоструващи поради големия разход на енергия обиколки с третия кораб и небезопасните операции по пренасяне на горивото. „Зодиакална светлина” не се нуждаеше от антиматерия, но трябваше да се запази известно количество за операциите около Делта Павонис. Клавейн бе готов да изразходва половината си запаси от нея за буферната совалка, което му даваше сто дни за намирането на по-перспективно решение.

В крайна сметка отговорът се наложи от само себе си: едно платно можеше да унищожи междузвезден кораб, но можеше да бъде унищожено само от друго платно. Фабриките на „Зодиакална светлина” можеха да бъдат програмирани да произвеждат светлинни платна — процесът не изискваше използването на сложна нанотехнология — освен това не се налагаше да се правят нито толкова много, нито толкова големи като тези на Скейд. Противоударните лазери на кораба, които не бяха никога така ефикасни като оръжия, лесно можеха да бъдат премодифицирани, за да осигуряват необходимия фотонен натиск. Платната на Скейд трябваше да се отблъскват със стотици, докато тези на Клавейн — само с две гравитационни константи.

Нарекоха го „защитно платно”. Беше готово за деветдесет и пет дни, заедно с известна резерва от платна, които щяха да го заместят, ако бъдеше унищожено. Платната имаха определен живот в резултат на аблацията, причинявана от прашинките в междузвездното пространство. Положението се влошаваше от факта, че скоростта на „Зодиакална светлина” се доближаваше все повече до светлинната. Можеха обаче да продължават да сменят платната през целия път до Ризургам и щяха да изразходят за тях само един процент от общата маса на кораба.

Когато защитното платно най-сетне се озова на мястото си, Клавейн си отдъхна. Струваше му се, че двамата със Скейд създават правилата за междузвездната битка в движение. Скейд бе спечелила един рунд, като уби една пета от екипажа му, но той бе отговорил с контрастратегия, която обезсилваше настоящата ѝ стратегия.

Тя несъмнено го наблюдаваше и се питаше какво означава фотонното петно около кърмата ѝ. Най-вероятно щеше да си даде сметка какво бе направил, дори само от оскъдната информация, с която разполагаше, дори да не бе пуснала по пътя си роботи, чиито наблюдателни камери имаха висока резолюция, за да ѝ изпращат картини на неговия лайтхъгър. И тогава, беше убеден в това, щеше да опита нещо друго, нещо различно и трудно за отгатване.

Не му оставаше друго освен да бъде нащрек и да се надява, че късметът и този път щеше да бъде на негова страна.

В редките случаи, когато изобщо се придвижваше из „Зодиакална светлина”, Клавейн го правеше с помощта на външна подпора на скелета, която непрестанно го насиняваше и нараняваше в точките на натиска. Вече се движеха при пет гравитационни константи, ускорявайки заедно с „Куче грозде”, което сега се намираше само на три светлинни дни пред тях. Всеки път, когато Скейд увеличеше ускорението, Клавейн убеждаваше Сухой да увеличи дори още повече тяхната скорост, и тя го правеше, макар и с доста голяма неохота. Малко повече от седмица корабно време по-късно, Скейд отвръщаше с ново ускорение. Очевидно дори тя нямаше желание да пришпорва машината по-силно, отколкото бе абсолютно необходимо.

Самата Полин Сухой не използваше подпорна рамка за скелета. Тя се срещаше с Клавейн, легнала почти хоризонтално по гръб върху приемаща формите на тялото пътна кушетка, като спираше почти след всяко изречение, за да си поеме въздух. Както много от нещата в кораба, и тази кушетка изглеждаше така, сякаш бе грубовато приспособена за изпълнението на настоящите си функции. Фабриките работеха денонощно върху изработката на оръжие, бойна екипировка, криокамери и резервни части. Всичко останало трябваше да се прави някак си в не толкова изтънчени работилници.

— Е? — попита Сухой; силата на ускорението подчертаваше изпития ѝ вид, като придърпваше кожата дълбоко в очните ѝ кухини.

— Нужни са ми седем гравитационни константи — обяви Клавейн. — Най-малкото шест и половина. Можеш ли да ми ги дадеш?

— Дадох ти всичко, което можех, Клавейн.

— Това съвсем не е отговорът, който исках.

Тя прожектира някаква схема на едната стена — червени линии на фона на кафяв метал. Това бе напречен разрез на кораба, а в кръг бе оградена средната и кърмовата част, където корпусът беше най-широк и където бяха прикрепени двигателите.

— Виждаш ли това, Клавейн? — Сухой освети по-силно кръга. — Мехурът на потиснатата инерция вече е погълнал повечето от нашата дължина, което е достатъчно ефективната ни маса да падне до една пета от това, което би трябвало да бъде. Но тук, в предната част на кораба, все още усещаме пълната сила на петте гравитационни константи.

Тя освети малкия конус на корпуса, който стърчеше напред от края на мехура.

Клавейн кимна.

— Тук полето е толкова слабо, че са нужни доста чувствителни детектори, за да бъде измерено.

— Правилно. Нашите тела и корабният материал около нас все още имат почти пълната си квота инерционна маса. Подът на кораба напира към нас с пет гравитационни константи, така че ние усещаме сила пет гравитационни константи. Но само защото сме извън мехура.

— Накъде биеш?

— Натам. — Сухой смени картината, като разшири кръга толкова, че да обхване целия обем на „Зодиакална светлина”. — Полевата геометрия е сложна, Клавейн, и зависи от степента на потискане на инерцията. При пет гравитационни константи можем да спасим цялата обитаема част на кораба от въздействието на машината. Но при шест… няма да се получи. Всички ще попаднем в мехура.

— Но ние вече всъщност сме вътре в него — възпротиви се Клавейн.

— Да, но не до такава степен, че да усещаме нещо. При шест гравитационни константи обаче ефектът ще надмине физиологичния праг на нашата чувствителност. При това остро — ефектът не е линеен. От усещането на пет ще преминем към усещането направо на една гравитационна константа.

Клавейн се намести, опитвайки да намери поза, която да облекчи една или повече от допирните точки.

— Не звучи особено зле.

— Но ще усещаме също така, че инерционната ни маса ще бъде една пета от това, което би трябвало да бъде. Всяка част от твоето тяло, всеки мускул, всеки орган, всяка кост, всяка течност са еволюирали при нормални инерционни условия. Всичко ще се промени, Клавейн, дори вискозността на кръвта. — Сухой закара кушетката си до него, докато си поеме въздух. — Виждала съм какво става с хора, попаднали в поле на изключително потискане на инерцията. Много често умират. Сърцата им престават да бият както трябва. Случват им се и други неща, особено ако полето не е стабилно… — Погледна го с усилие в очите. — А то няма да бъде стабилно, уверявам те.

— Въпреки това искам да го направиш — отвърна Клавейн. — Рутинната машинария ще продължи ли да функционира нормално? Криокамерите и другите неща от този род?

— Няма да давам обещания, но…

Той се усмихна.

— В такъв случай ще направим точно това. Ще замразим армията на Скорпион или толкова, колкото успеем, в новите криокамери. Който ще ни бъде нужен за едно или друго, ще застопорим за животоподдържаща система, която да подсигурява дишането му и да изпомпва кръвта с нужния ритъм. Така ще се получи, нали?

— Отново ти казвам — няма да давам обещания.

— Шест гравитационни константи, Сухой. Това е всичко, за което те моля. Можеш да го направиш, нали?

— Мога. И ще го направя, ако настояваш. Но разбери, че квантовият вакуум е гнездо на змии…

— И ние ги бодем с извънредно остра пръчка. Да, знам.

Сухой го изчака да свърши.

— Не. Това беше преди. При шест гравитационни константи вече сме долу в ямата, заедно със змиите.

Той ѝ позволи да се наслади на думите си, после потупа с длан желязната шушулка на пътната кушетка.

— Просто го направи, Полин. Остави на мен да се тревожа за аналогиите.

Тя направи завой с кушетката и я насочи към асансьора, който щеше да я отведе на по-долните нива. Клавейн я изпрати с поглед, после трепна, защото се обади още една от причинените от натиска на поддържащата скелета му апаратура язвички.

Скейд обикаляше из кораба. Нищо в „Куче грозде” вече не ѝ изглеждаше както трябва. Налягането върху гръбнака ѝ бе намаляло, а очните ѝ ябълки бяха възвърнали в по-голяма или по-малка степен нормалната си форма, но това беше единствената компенсация. Всяко живо същество в кораба вече се намираше под влияние на полето, в мехур от изкуствено модифициран квантов вакуум. Девет десети от инерционната маса на всяка частица в полето вече не съществуваше.

Корабът се носеше към Ризургам с десет гравитационни константи.

Макар бронята да я изолираше от най-неприятните физиологични ефекти на полето, Скейд се движеше възможно най-малко. Ходенето не беше трудно само по себе си, тъй като ускорението, което чувстваше бронята, беше само една гравитационна константа, една десета от действителната стойност. Бронята вече не се измъчваше от допълнителния товар и Скейд се бе освободила от усещането, че мозъкът ѝ ще изтече при едно падане. Но всичко останало беше по-зле. Когато зададеше команда на бронята да придвижи някой крайник, тя я изпълняваше прекалено бързо. Ако опиташе да вдигне нещо тежко, това ставаше неочаквано лесно. Все едно че съдържанието на кораба бе заменено от привидно убедителни, тънки като хартия фасади. Трябваше да внимава дори когато променяше посоката на погледа си. Очните ѝ ябълки, които вече не бяха притиснати от гравитацията, реагираха изключително бурно и проявяваха тенденция да прекаляват в движенията и след това с тяхното компенсиране. Знаеше го, защото управляващите ги мускули, които бяха закрепени за черепа, бяха еволюирали да задвижват сферична тъкан с определена инерционна маса и сега бяха объркани от ставащото. Осъзнаването на всичко това обаче, не правеше по-лесно справянето с положението.

Скейд стигна до стаята на Фелка. Влезе и я завари там, където я бе оставила последния път — седнала по турски върху част от пода, която бе инструктирала да се омекоти. Дрехите ѝ имаха неспретнат, занемарен вид. Кожата ѝ беше сивкава, а косата напомняше гнездо от сплетени змии. Тук-там се виждаше разранен розов скалп на местата, където бе отскубнала цели кичури. Стоеше абсолютно неподвижно, поставила длани на коленете си. Беше повдигнала леко брадичка и затворила очи. От едната ѝ ноздра до горната устна проблясваше тънка струйка слуз.

Скейд огледа нервните връзки между Фелка и останалата част от кораба. За своя изненада не установи наличието на особен трафик. Беше предполагала, че Фелка броди из кибернетична среда, както в случая при последните ѝ две посещения. Скейд ги беше изследвала и бе открила подобни на пъзели постройки, дело на Фелка. Очевидно бяха заместители на Стената. Този път обаче не беше така. След като бе изоставила реалността, Фелка беше направила следващата логическа стъпка, обратно към мястото, откъдето беше започнало всичко.

Беше се оттеглила в черепа си.

Скейд се приведе до нейното ниво и я докосна по челото. Очакваше тя да трепне при студения допир на метала, но се оказа, че със същия успех можеше да пипне восъчна кукла.

„Фелка… можеш ли да ме чуеш? Знам, че си там някъде. Аз съм Скейд. Трябва да ти кажа нещо.”

Почака, но отговор така и не последва.

„Фелка. Става въпрос за Клавейн. Направих каквото можах, за да го накарам да се върне, но опитите ми да го убедя завършиха с неуспех. Разчитах най-вече на последния от тях. Да ти кажа ли за какво ставаше дума?”

Фелка вдишваше и издишваше, бавно и равномерно.

„Използвах те. Обещах на Клавейн, ако се откаже, да те върна при него. Жива, разбира се. Реших, че е справедливо. Но това не го заинтригува ни най-малко. Не отвърна на увертюрите ми. Виждаш ли, Фелка? Явно не означаваш за него толкова, колкото любимата му мисия.”

Изправи се и закрачи около потъналата в размисъл фигура. „Надявах се да означаваш. Това щеше да бъде най-доброто решение и за двама ни. Клавейн обаче показа кои са приоритетите му. Ти определено не си един от тях, Фелка. След всички тези години, всички тези столетия, ти не означаваш за него толкова, колкото четирийсет бездушни машини. Признавам, че се изненадах.”

Фелка все така не казваше нищо. Скейд изпита силно желание да се гмурне в черепа ѝ и да намери топлото, успокояващо местенце, в което се бе оттеглила. Ако Фелка беше нормален конджоинър, щеше да бъде по силите ѝ да нахлуе и в най-интимните ѝ ментални пространства. Но умът на Фелка беше по-различен. Скейд можеше да обходи повърхността му, от време на време да хвърли поглед по-дълбоко, но нищо повече.

Скейд въздъхна. Нямаше желание да измъчва Фелка, но се бе надявала да я измъкне от самоизолацията ѝ, като я обърне срещу Клавейн.

Не се беше получило.

Застана зад нея. Затвори очи и издаде поредица от команди до медицинското съоръжение, което бе прикрепила към гръбнака ѝ. Ефектът беше незабавен и задоволителен. Фелка се строполи. Устата ѝ се отвори и от нея потече тънка струйчица слюнка.

Скейд я вдигна деликатно и я изнесе от стаята.

Пресмятанията на Рьомонтоар се оказаха абсолютно точни; Клавейн даже заподозря, че бе изчислил разходите за енергия за совалката още преди да направи своето предложение.

В спасителната операция участваха трима: Скорпион, Рьомонтоар и Клавейн.

Имаше милостиво малко време за подготовката на совалката. Милостиво, защото, ако разполагаше с часове или дни, Клавейн щеше да ги прекара, измъчвайки се от съмнения, правейки безкрайни сметки как вземането на допълнително оръжие или броня за совалката щеше да се отрази върху разхода на гориво и какво можеше да направи, за да спести още малко от заплашително намаляващите запаси. Стана така, че трябваше да се справят с една от совалките, които бяха използвали за презареждане на защитната совалка, преди да включат в употреба платното-щит. Тя представляваше скелет на совалка, извънредно тънка, истински геодезичен план от черни греди, подпори и оголени сребърни подсистеми. В очите на Клавейн изглеждаше дори донякъде противна. Беше свикнал с машини с благоприлично покрити вътрешности. Но предполагаше, че тя ще свърши добре работата си. Ако Скейд предприемеше сериозни отбранителни действия, бронята така или иначе нямаше да им помогне.

Кабината за управлението на полета беше единственото място, защитено от открития Космос, но дори то не беше пълно с въздух. Щеше да се наложи да бъдат със скафандри по време на цялата операция; дори взеха още един скафандър, който Фелка да сложи по обратния път. Намериха също място за една криокамера, ако се окажеше, че е замразена. Но в такъв случай трябваше да компенсират по-голямата маса, като изоставят някои оръжия и цистерни за гориво.

Клавейн седна на средната седалка. Лостовете за управление на полета бяха включени към скафандъра му. Скорпион седна вляво от него, Рьомонтоар — отдясно; всеки един от тях можеше да поеме контрола, ако Клавейн имаше нужда от почивка.

— Сигурен ли си, че ми вярваш достатъчно, за да ме вземеш за изпълнението на операцията? — бе попитал с игрива усмивка Рьомонтоар, когато решаваха кои ще отидат.

— Ами тъкмо ще разбера — беше отвърнал Клавейн.

— Няма да ти бъда от голяма полза във външен спомагателен скелет. Върху него не може да се сложи стандартен скафандър, а не разполагаме с подходяща броня.

Клавейн бе кимнал към Блъд, заместника на Скорпион.

— Измъкни го от външния скелет. Знаеш какво да правиш, ако опита нещо.

— Няма такава опасност, Клавейн — беше го уверил Рьомонтоар.

— Почти ти вярвам. Но не съм сигурен, че бих поел този риск, ако разполагах с някой друг, който познава „Куче грозде” така добре, както го познаваш ти. Или Скейд.

— Аз също ще дойда — настоя Скорпион.

— Отиваме да доведем Фелка — беше го предупредил Клавейн. — Не да отмъщаваме за Лашер.

— Може би. — Доколкото успяваше да разчете изражението му, той не изглеждаше особено убеден. — Но нека бъдем честни. Щом вземете Фелка, няма да си тръгнете оттам без да ги понакажете, нали?

— С благодарност ще приема, ако Скейд се предаде — отвърна Клавейн.

— Ще взема амуниции — беше казало прасето. — Добре е да разполагаме с малко горещ прах, Клавейн; той със сигурност ще направи дупка в „Куче грозде”.

— Благодарен съм ти за помощта, Скорпион. И разбирам чувствата ти към Скейд след онова, което направи. Но ние се нуждаем от теб тук, за да наглеждаш програмата на оръжията.

— А от теб няма ли да се нуждаем?

— Става дума за мен и Фелка.

Скорпион бе поставил длан върху ръката му.

— Тогава приеми помощта, когато ти я предлагат. Нямам навика да си сътруднича с хора, затова се възползвай максимално от тази проява на великодушие и млъквай.

Клавейн само бе вдигнал рамене. Тази мисия не го изпълваше с оптимизъм, но ентусиазмът на Скорпион беше странно заразителен.

Беше се обърнал към Рьомонтоар.

— Както изглежда той също ще дойде, Рем. Сигурен ли си, че все още искаш да бъдеш член на екипа?

Рьомонтоар бе погледнал прасето и отново бе насочил поглед към Клавейн.

— Ще се справим — бе отвърнал той. Сега, след като мисията беше започнала, двамата мълчаха, за да оставят Клавейн да се съсредоточи върху управлението на полета. Бяха излетели от „Зодиакална светлина” и се насочиха право към „Куче грозде”, а той се стараеше да не мисли с каква скорост се движат. Двата лайтхъгъра падаха из Космоса само с два процента по-малка от светлинната скорост, но все още нямаше визуален обект, по който да се ориентират, че наистина летят толкова бързо. Звездите бяха отместени както по цвят, така и по местоположение от ефекта на относителността, но пак изглеждаха абсолютно неподвижни, дори при толкова висок тау-фактор. Ако траекторията им ги беше отвела близо до светещо тяло като звезда, може би щяха да видят как се полюшва в нощта, изблъскано от сферичността от контракцията на Лоренц-Фицджералд. Но даже тогава то нямаше да мине покрай тях, ако почти не се доближаха до атмосферата му. Пламъците, излизащи от двигателите на друг кораб, тръгнал към Йелоустоун, щяха да се видят, но засега не трябваше да делят въздушния коридор с никого. И макар корпусите и на двата кораба да светеха почти в инфрачервено, загрети от бавното, непрестанно триене на междузвездния водород и микроскопичните прашинки, това не бе нещо, което умът на Клавейн би могъл да превърне в усещане за скорост. Даваше си сметка, че същите сблъсъци бяха проблем и за совалката, макар да не бяха толкова вероятни благодарение на по-малкото ѝ напречно сечение. Космическите лъчи обаче, релативистично подсилени от тяхното движение, разяждаха ежесекундно всичко по пътя си. Затова около кабината за управление на полета имаше броня.

Пътуването до „Куче грозде” мина бързо, може би защото Клавейн се страхуваше от онова, което щеше да открие при пристигането си. През по-голямата му част триото беше в безсъзнание, за да запази енергията на костюмите и тъй като бе наясно, че така или иначе няма какво да се направи, ако Скейд реши да атакува.

Тримата се върнаха в съзнание, когато доближиха лайтхъгъра достатъчно, за да могат да го виждат с невъоръжено око.

Той беше тъмен, разбира се — тук действително се намираха в междузвездно пространство — но Клавейн можеше да вижда, защото „Зодиакална светлина” бе насочил един от оптичните си лазери към корпуса му. Не успяваше да различи всички подробности, от които се нуждаеше, но видя достатъчно, за да се притесни не на шега. Ефектът беше като от лунна светлина, падаща върху мрачна готическа сграда. В резултат от движението на совалката, падащите върху „Куче грозде” сенки се движеха, но се създаваше впечатление, че корпусът му се извива.

Фантастичните промени отблизо изглеждаха дори още по-странни. Едва сега ставаше ясно колко са сложни и доколко са изкривени и осакатени от злополуката. Но Скейд бе имала невероятен късмет, защото пораженията бяха ограничени предимно до заострената задна част на кораба. Двата конджоинърски двигателя, излизащи от двете страни на корпуса, бяха пострадали повърхностно. Клавейн приближи още повече совалката, опитвайки да се убеди, че ако искаха да ги атакуват, вече щяха да са го направили. Деликатно насочи носа на подобния на скелет малък летателен апарат между извивките и дъгите на съсипания двигател за движение с по-голяма от светлинната скорост.

— Била е отчаяна — каза на другарите си той. — Не може да не е знаела, че няма начин да пристигнем преди нея на Ризургам, но това не ѝ е било достатъчно. Искала е да ни изпревари с години.

— И е имала с какво да го направи — отсъди Скорпион. — Защо си изненадан, че е прибягнала до това средство?

— Изненадан е с основание — намеси се Рьомонтоар, преди Клавейн да успее да отговори. — Скейд бе наясно с рисковете, свързани с прехода към състояние четири. Отрече да има какъвто и да било интерес към него, когато я попитах, но останах с впечатление, че лъже. Собствените и експерименти трябва вече да ѝ бяха разкрили потенциалния риск.

— Едно е сигурно — отсъди Скорпион. — Явно иска страшно силно онези оръжия. Трябва да означават дяволски много за нея.

Клавейн кимна.

— Но ние всъщност нямаме вземане-даване със Скейд, струва ми се. В действителност имаме вземане-даване с онова, което ѝ се е случило в Шато. Мадмоазел е искала оръжията и просто е имплантирала идеята в главата ѝ.

— Тази Мадмоазел страхотно ме интригува — рече Рьомонтоар. Бяха му разказали част от случилото се в Казъм сити. — Ще ми се да я познавах.

— Твърде късно — отвърна прасето. — X държи трупа ѝ в една кутия. Клавейн не ти ли каза?

— Той е имал нещо в една кутия — поправи го сопнато Рьомонтоар. — Но очевидно не тази нейна част, която има значение. Тази част е стигнала до Скейд. И сега е Скейд, доколкото знаем.

Клавейн плъзна совалката между последните две, наподобяващи ножици остриета, и се озова отново в открито пространство. Този отсек на „Куче грозде” беше потънала в тъмнина освен онези части, които се осветяваха от прожекторите на совалката. Тя буквално пълзеше покрай корпуса му, за да се увери, че всичките му оръжия бяха прибрани в отворите си зад невидимите люкове. Това не означаваше почти нищо; беше необходимо по-малко от секунда, за да бъдат извадени, но фактът, че вече не бяха насочени срещу совалката, определено действаше успокояващо.

— Вие двамата можете да се оправяте в това нещо, така ли? — попита Скорпион.

— Разбира се — отговори Рьомонтоар. — Това беше нашият кораб. Ти също би трябвало да го познаваш. Той те измъкна от крайцера на Маруска Чунг.

— Единственото, което помня от това, са опитите ти да вкараш страховете на самия дявол в мен, Рьомонтоар.

С известно облекчение Клавейн установи, че са стигнали до люка, който търсеше. Все още не се забелязваха никакви признаци на реакция от страна на осакатения кораб: нито светлини, нито индикация за включване на сензорите за установяване на нечия близост. Корпусът на совалката се доближи до този на лайтхъгъра благодарение на пуснатите от нея съоръжения за скачване с краища от епоксидна смола. Клавейн наблюдаваше, затаил дъх, как смукалата на съоръжението прилепват към корозиралата броня на корпуса. Но не се случи нищо.

— Идва ред на трудната част — обяви той. — Рем, искам да останеш в совалката. Скорпион ще влезе вътре с мен.

— Може ли да попитам защо?

— Да, макар че се надявах да не го правиш. Скорп има по-голям опит в ръкопашния бой от теб, почти по-голям от мен. Но главната причина е, че не ти вярвам достатъчно, за да те оставя да влезеш вътре.

— Но ми се довери да дойда дотук..

— И съм готов да ти се доверя, че ще ни изчакаш в совалката, докато се върнем. — Клавейн погледна часа. — След трийсет и пет минути ще минем момента за връщане. Чакай ни половин час и тръгвай. Нито минута повече, дори със Скорп вече да излизаме през люка.

— Сериозно ли говориш?

— Предвидихме достатъчно гориво, за да се върнем четиримата с Фелка. Ако се върнеш сам, ще спестиш гориво, гориво, от което по-късно ще имаме огромна нужда. Ето за какво ти се доверявам, Рем — заради чувството ти за отговорност.

— Но не и да се кача на борда — допълни Рьомонтоар.

— Не. Не и докато Скейд е на този кораб. Не мога да рискувам да дезертираш обратно на нейна страна.

— Грешиш, Клавейн.

— Така ли?

— Не съм дезертирал. Нито пък ти. Скейд и останалите минаха на другата страна, не ние с теб.

— Хайде — обади се Скорпион и дръпна Клавейн за ръката. — Останаха ни двайсет и девет минути.

Двамата се приближиха до „Куче грозде”. Клавейн потърси опипом около люка, докато откри почти невидимата вдлъбнатина, където се намираше външното контролно табло. Беше широко само колкото да провре ръка, както беше в ръкавицата на скафандъра. Усети познатите три лоста — стандартния конджоинърски дизайн — и ги дръпна в положение за отваряне. Дори общото захранване на кораба да бе напълно унищожено, клетките в ключалката щяха да запазят енергия за отварянето на вратата в продължение на един век. А ако и това се провалеше, от другата страна на рамката имаше механизъм за ръчно отваряне.

Вратата се плъзна встрани. Отвътре ги заля кървавочервена светлина. Очите на Клавейн бяха свикнали с тъмнината, затова изчака, докато свикнат със светлината и след това бутна Скорпион през широкия отвор. Последва го, обемните им скафандри се удариха един в друг, после затвори херметически вратата и напълни камерата с въздух. Това отне цяла вечност.

Вътрешната врата се отвори. Вътрешността на кораба беше окъпана в същата кървавочервена светлина, която беше индикатор за спешна ситуация. Поне захранването действаше. Следователно можеше да има и оцелели.

Клавейн прокара поглед през информацията за околната обстановка на екрана пред себе си, после изключи захранването с въздух на скафандъра и плъзна нагоре стъклената плочка пред лицето си. Тези тромави скафандри, най-доброто, което успя да осигури „Зодиакална светлина”, разполагаха с ограничени запаси от въздух и енергия, затова не виждаше смисъл да ги пилее. Даде знак на Скорпион да направи същото.

— Къде сме? — прошепна той.

— В средата на кораба — обясни с нормален глас Клавейн. — Но всичко изглежда различно на тази светлина и без гравитация. Корабът не ми се струва така познат, както очаквах. Ще ми се да знаех колко човека можем да очакваме да намерим.

— Все още ли няма никакви индикации от Скейд? — попита пак шепнешком прасето.

— Не. Такъв кораб може да се управлява само с неколцина специалисти, не повече. Освен това не е нужно да се шепне. Ако някой е разбрал, че сме тук, значи всички знаят, че сме тук.

— Ще ми напомниш ли защо не дойдохме с оръжие?

— Няма смисъл, Скорп. Те разполагат с по-добри и помощни оръжия тук. Или ще успеем да вземем Фелка без проблеми, или ще трябва да се измъкнем с преговори. — Клавейн се тупна по колана. — Разбира се, тук разполагаме с помощно средство за преговорите.

Бяха донесли така наречените „връхчета на карфица”, микроскопични фрагменти антиматерия, закрепени за система с размерите на игла, която на свой ред бе поставена в бронирана граната, голяма колкото палец. Тя беше в състояние да взриви „Куче грозде”, така че от него да не остане и следа.

Движеха се в осветения в червено коридор, като се придържаха с ръце за стените. От време на време единият или другият отделяше съоръжение колкото връхче на карфица, покриваше го с епоксидна смола и го поставяше в някой ъгъл или тъмно местенце. Клавейн беше уверен, че едно добре организирано издирване щеше да изнамери всички връхчета на карфица за четирийсет-петдесет минути. Но добре организираното издирване бе сред нещата, което корабът очевидно не беше в състояние да осигури за момента.

Движиха се така осем минути, когато Скорпион наруши мълчанието. Бяха стигнали до място, където коридорът се разклоняваше на три.

— Разпозна ли вече нещо?

— Да. Близо сме до мостика. — Клавейн посочи в едната посока. — Но криокамерите са тук долу. Ако е замразила Фелка, значи трябва да е там. Затова ще проверим първо там.

— Разполагаме с двайсет минути.

Клавейн знаеше, че ограничението на времето беше наложено изкуствено. „Зодиакална светлина” можеше да намери совалката дори да отложеха потеглянето, но само с цената на загуба на ценно време, която щеше да посади смъртоносното семе на самодоволството в останалата част на екипажа. След като обмисли какви са рисковете, той бе решил, че е по-добре тримата да умрат — или да останат тук — отколкото да допусне да стане нещо подобно. Заместниците им можеха да продължат осъществяването на операцията, дори ако Рьомонтоар не се завърнеше жив. Трябваше да бъдат убедени, че всяка секунда е от огромно значение. Както и беше в действителност. Не беше лесно. Но такава беше войната, а това съвсем не беше най-трудното решение, което му се бе налагало да взема някога.

Тръгнаха към отделението с криокамерите.

— Вижда се нещо отпред — рече Скорпион, след като пълзяха и се катериха без да кажат дума в продължение на няколко минути.

Клавейн забави темпото си на движение и се взря по посока на червеното сияние, изпълнен със завист към генетично подобреното зрение на своя спътник.

— Прилича на тяло — отсъди той.

Приближиха се предпазливо, като се издърпваха от една до друга скоба на омекотената стена. Клавейн усещаше болезнено всяка минаваща минута, всяка половин минута от всяка минута, всяка жестока секунда.

Стигнаха до тялото.

— Можеш ли да го разпознаеш? — попита Скорпион, парализиран.

— Не съм убеден дали някой би могъл да го разпознае със сигурност, но не е Фелка. Не мисля, че би могла да е и Скейд.

С тялото се бе случило нещо ужасно. Беше срязано през средата, съвсем точно. Вътрешните органи представляваха стегнато намотани или криволичещи образувания, блестящи като покрити с глазура сладкиши. Скорпион протегна покритата си с ръкавица ръка и побутна половината фигура. Тя се свлече безволно от хлъзгавата стена, където се бе подпряла.

— Където е другата половина според теб? — попита той.

— Някъде другаде — отвърна Клавейн. — Тази половина трябва да е дрейфувала дотук.

— Какво ѝ е причинило това? Виждал съм какво са в състояние да правят лъчевите оръжия и то определено не е хубаво. По това тяло обаче, няма никакви следи от изгаряния.

— Рязка промяна в налягането — заяви трети глас.

— Скейд… — прошепна Клавейн.

Тя стоеше зад тях. Беше се доближила нечовешки тихо, без да се чуе дори дишане. Бронята ѝ изпълни коридора, абсолютно черна, като се изключи бледият овал на лицето.

— Здравей, Клавейн. Здравей, Скорпион, предполагам. — Погледна го с лек интерес. — Значи все пак не умря тогава, прасе?

— Клавейн всъщност тъкмо подчертаваше какъв късмет съм имал, че съм срещнал конджоинърите.

— Разумният ни Клавейн.

Клавейн я погледна, обзет едновременно от ужас и от страхопочитание. Рьомонтоар го бе известил за злополуката, която бе преживяла, но това предупреждение се оказа недостатъчна подготовка за срещата. Механичната ѝ броня беше с андроформа, даже — по един преувеличен, донякъде средновековен начин — женствена, издуваща се на бедрата и с намек за гърди. Но Клавейн разбра, че това изобщо не беше броня, а животоподдържаща протеза и че единствената органична част в нея беше главата. Черепът с гребен на Скейд се задържаше във врата на бронята. Бруталната сплав на плът и метал изглеждаше изключително неестествена, и това впечатление се засили още повече, когато Скейд се усмихна.

— Ти ме подреди така — рече тя, като говореше на глас, очевидно заради Скорпион. — Не се ли гордееш?

— Не съм го направил аз, Скейд. Знам точно какво се случи. Нараних те и съжалявам, че стана така. Но не беше умишлено и ти го знаеш.

— Значи дезертирането ти е било неволно? Само ако беше толкова лесно.

— Не съм ти отрязал главата, Скейд — заяви Клавейн. — Досега Делмар щеше да излекува раните, които съм ти причинил. Щеше да бъдеш отново цяла. Но това не се вместваше в плановете ти.

— Ти диктуваше моите планове, Клавейн. Ти и лоялността ми към Майка Нест.

— Не поставям под въпрос лоялността ти, Скейд. Чудя се само на кого точно си лоялна.

— Тринайсет минути, Клавейн — прошепна Скорпион. — Дотогава трябва да сме се махнали оттук.

Скейд насочи вниманието си към прасето.

— Бързаме, а?

— Не се ли отнася това за всички? — попита в отговор то.

— Дошли сте за нещо. Не се съмнявам, че оръжията ви вече щяха да са разрушили „Куче грозде”, ако това беше намерението ви.

— Дай ми Фелка — каза Клавейн. — Дай ми Фелка и ще те оставим на мира.

— Нима тя означава толкова много за теб, че не ме унищожи, когато имаше възможност?

— Да, означава изключително много за мен.

По гребена на Скейд преминаха тюркоазени и оранжеви вълнички.

— Ще ти дам Фелка, ако това ще те накара да си тръгнеш. Но първо ще ти покажа нещо.

Вдигна ръцете на бронята и ги постави от двете страни на врата си, сякаш се готвеше да се удуши. Но очевидно металните ѝ длани бяха способни да извършват много деликатни движения. Чу се щракване някъде в гърдите на бронята и металната колона на врата ѝ започна да се издига измежду раменете. Тя завършваше с мятащи се, сегментирани придатъци. От тях висяха розови флакони с цветна течност — може би кръв или нещо напълно изкуствено.

— Скейд… — започна Клавейн. — Не е нужно да го правиш.

— О, даже е наложително. Искам да си дадеш сметка какво си ми причинил. Искам да почувстваш целия му ужас.

Тя обикаляше из тайната камера, също като кралица, правеща оглед на своята войска. Налице бяха трийсет и три оръжия, като нямаше две еднакви. Беше посветила голяма част от живота си на тяхното изучаване, заедно с другите седем, които бяха изгубени или унищожени. Но за цялото това време не бе постигнала нищо повече от изключително ограничено запознаване с повечето от тях. Беше тествала много малко по начин, който наистина да има значение. А онези, които беше опознала най-добре, бяха именно изгубените. Беше убедена, че някои от останалите оръжия дори нямаше как да бъдат изпробвани, без да бъде изразходвана единствената възможност да бъдат използвани. Но това не се отнасяше за всички. Най-трудното беше да се отличат различните подкласове оръжия, да се класифицират според обсега на действие и разрушителната им мощ и колко пъти можеха да бъдат използвани. Вольова винаги бе крила незнанието си по въпроса от своите колеги, защото имаше само най-бегла представа за възможностите на половината си оръжия. Но дори това недостатъчно знание бе постигнала с цената на значителни усилия.

Беше решила кои оръжия да използва срещу инхибиторските машини въз основа именно на дългогодишните си изследвания. Щеше да използва осем, а останалите двайсет и пет да остави на борда на „Носталгия по безкрая”. Те бяха с малка маса и следователно можеха да бъдат разположени бързо и дискретно из системата. Изследванията ѝ показваха също, че въпросните осем оръжия имаха достатъчно голям обсег на действие, за да ударят по мястото, където се бяха разположили в момента инхибиторите, но пресмятанията ѝ в голяма степен се базираха върху догадки. А Вольова мразеше догадките. Още по-малка беше сигурността и че те ще успеят да навредят достатъчно на инхибиторите, за да променят намеренията им. Беше убедена обаче в едно: щяха да ги забележат. Ако досега човешката дейност в системата беше само нещо като досадно жужене на насекоми — дразнещо, но не и активно опасно — тя щеше да я доведе до друго ниво — истинска атака на комари.

„Да ви видим как ще ги смачкате, копелета” — помисли си тя.

Огледа подробно и осемте оръжия, за да се увери, че нищо не се бе променило след последната ѝ инспекция. И наистина нищо не се бе променило. Те стояха по местата си точно така, както ги беше оставила. Изглеждаха също толкова злокобни и застрашителни, но не бяха направили нищо неочаквано.

— Ето от тези осем ще имам нужда, Капитане — обяви тя.

— Само от осемте?

— Ще свършат работа засега. Не трябва да слагаме всичките си кошници в едно яйце или както там беше метафората.

— Сигурен съм, че има нещо подходящо.

— Когато кажа, всички оръжия ще трябва да се задействат едно след друго. Ще можеш да го направиш, нали?

— Когато кажеш…

— Просто ги изкарай от кораба. Извън теб, имам предвид — поправи се тя, защото забеляза, че Капитанът бе започнал да проявява склонност да говори за себе си и за кораба като за едно цяло. Не искаше да направи нищо, колкото и незначително да беше, което би могло да наруши внезапно проявената от него склонност към сътрудничество. — Просто отвън — продължи Вольова. — И тогава, когато и осемте бъдат отвън, ще направим още една проверка на системите. Теб ще оставим между тях и инхибиторите, за да бъдеш във възможно най-голяма безопасност. Нямам чувството, че ни наблюдават, но най-разумно би било да действаме предпазливо.

— Абсолютно съм съгласен с теб, Иля.

— Чудесно. В такъв случай да започнем с доброто старо оръжие седемнайсет?

— Както кажеш, Иля.

Движението беше внезапно и стряскащо. От толкова отдавна нито едно от оръжията не се беше раздвижвало по какъвто и да било начин, че беше забравила напълно как изглежда това. Подпората му започна да се движи по релсата, така че цялата маса на оръжието, с размери на обелиск, се плъзна гладко и безшумно встрани. Всичко в това помещение се извършваше в мълчание, разбира се, но на Вольова ѝ се струваше, че тук тишината беше още по-дълбока и безпристрастна, като тишината на място за екзекуции.

Мрежата от релси позволяваше на оръжията да стигат до значително по-малката камера, която се намираше непосредствено под тайното помещение, в което се намираха. Малката камера бе голяма колкото да побере най-голямото оръжие и беше построена единствено за тази цел.

Вольова проследи с поглед как оръжие номер седемнайсет изчезна в съседното помещение, припомняйки си своето преживяване с контролната субперсона „Седемнайсет”, която бе проявила тревожни признаци на свободомислие и подчертана липса на уважение към нейния авторитет. Не се съмняваше, че нещо подобно на Седемнайсет съществува във всяко едно оръжие. Нямаше смисъл да се тревожи за това сега; можеше само да се надява Капитанът и оръжията да продължават да вършат онова, за което ги молеше.

Нямаше смисъл да се притеснява за това, определено не. Но въпреки всичко я измъчваха недобри предчувствия.

Свързващата врата се затвори. Иля превключи монитора на скафандъра си да черпи информация от външните камери и сензори, за да може да наблюдава оръжието, щом излезе извън корпуса. Щяха да му бъдат нужни няколко минути, за да стигне там, но тя не бързаше.

Случи се обаче нещо съвсем неочаквано. Скафандърът ѝ, включен към мониторите на корпуса, показваше, че корабът се бомбардира от светлина на оптичен лазер.

Първата ѝ реакция беше смазващо усещане за провал. Най-накрая, неизвестно как, бе привлякла вниманието на инхибиторите. Като че ли само намерението ѝ да извади оръжията се беше оказало достатъчно. Лазерната светлина трябва да идваше от уредите им с далечен радиус на действие. Те бяха забелязали кораба, бяха го подушили в мрака.

Но тогава осъзна, че емисиите не идваха от тяхната част на небето.

Идваха от междузвездното пространство.

— Иля…? — обади се Капитанът. — Да не би нещо да не е наред? Да прекратя ли изваждането на оръжието?

— Ти знаеше за това, нали?

— За кое?

— Че някой ни облива с лазерна светлина. С честота за комуникиране.

— Съжалявам, Иля, но аз току-що…

— Не си искал да знам за това. И аз го разбрах едва след като се включих към сензорите на корпуса, за да наблюдавам излизането на оръжието.

— Какви емисии… а, почакай. — Гръмовният му, достоен за божество глас, се поколеба. — Чакай. Сега разбирам какво имаш предвид. Не бях ги забелязал — ставаха толкова много други неща. Ти си по-силно настроена към подобни тревоги от мен, Иля… Тези дни нещо съм съсредоточен предимно към самия себе си. Ако изчакаш, ще върна назад информацията, за да видя кога са започнали… Разполагам със сензорните факти, както знаеш.

Не му вярваше, но беше наясно, че няма смисъл да го изобличава в лъжа. Той контролираше всичко и тя бе разбрала за лазерната светлина единствено поради моментен пробив в концентрацията му.

— Добре. От колко време?

— Не повече от ден, Иля. Един ден или нещо от този порядък…

— Какво означава „нещо от този порядък”, лъжец такъв?

— Имам предвид… въпрос на дни. Не повече от седмица.

— Копеле. Лъжлива свиня. Защо не ми каза по-рано?

— Мислех, че вече знаеш за сигнала, Иля. Не го ли улови, когато ме наближи със совалката?

„А — помисли си тя. — Значи сега вече говорим за сигнал, не за безсмислена светлина. Какво ли още знае?”

— Разбира се, че не съм го уловила. Спах до последния момент, а совалката беше програмирана да следи само за трансмисии, идващи от системата. Междузвездните комуникации са по-изместени към синия цвят на светлинния спектър в сравнение с обичайните честотни ленти. Какво беше синьото отместване, Капитане?

— Скромно, Иля… десет процента от светлината. Точно колкото да го отмести от очакваната честотна лента.

Вольова направи набързо нужните пресмятания. Десет процента от светлината… един лайтхъгър не би могъл да забави от такава скорост за много по-малко от трийсет дни. Дори в системата да навлизаше лайтхъгър, тя все още разполагаше с половин месец преди неговото пристигане. Не беше кой знае колко, но беше за предпочитане пред откритието, че от това събитие ги делят само броени дни.

— Капитане? Сигналът трябва да е автоматизирана трансмисия, програмирана да се повтаря непрекъснато, иначе нямаше да го поддържат толкова дълго. Препрати го към скафандъра ми. Незабавно.

— Да, Иля. А тайните оръжия? Да изоставя ли изкарването им?

— Да — започна тя, но се коригира веднага. — Не. Не! Нищо не се променя. Продължавай да вадиш проклетите оръжия — изваждането и на осемте ще отнеме само няколко часа. И нали чу какво казах преди? Искам масата ти да ги екранира от инхибиторите.

— Ами източникът на сигнала, Иля?

Ако имаше такава възможност, при този въпрос тя охотно щеше да го срита. Но се носеше във въздуха далече от нещо, което би могло да бъде ритнато.

— Просто ми пусни шибания сигнал.

Стъклото пред лицето ѝ се замъгли и закри гледката на тайната оръжейна. За момент тя не виждаше нищо друго освен неизмеримо бяло море. После се оформи някаква сцена, бавно се появи някакъв интериор. Тя като че ли стоеше в единия край на дълго, спартански мебелирано помещение. Между нея и другите трима присъстващи се издигаше черна маса.

— Здравейте — обади се единственият човек от мъжки пол от тримата непознати. — Казвам се Невил Клавейн и мисля, че имате нещо, което искам. — На пръв поглед той ѝ заприлича на продължение на масата. Дрехите му бяха със същия неотразяващ черен цвят, така че се открояваха само дланите му със сплетени пръсти и главата му. На обратната страна на дланите му се виждаха подобни на въжета изпъкнали вени. Брадата и косата му бяха бели, тук-там лицето му беше набраздено от тъмни сенки.

— Той има предвид съоръженията във вашия кораб — обади се седналата до него жена. Тя изглеждаше много млада и носеше подобна на неговата черна квазиуниформа. На Вольова ѝ беше малко трудно да разбере акцента ѝ; според нея той звучеше като някой от местните Йелоустоунски диалекти. — Знаем, че трийсет и три от тях в момента са при вас. Следим непрекъснато диагностичните им сигнатури, така че дори не си помисляйте да блъфирате.

— Нищо няма да излезе — обади се третият от групичката, който беше прасе. — Твърдо сме решени, нали разбирате. Пленихме този кораб, макар да твърдяха, че е невъзможно да се направи. Дори поразкървавихме носовете на конджоинърите. Доста се потрудихме, за да се сдобием с това, което желаем, и няма да се върнем с празни ръце.

Докато говореше, той подчертаваше думите си с жестове на едната си, подобна на свинско краче ръка.

Клавейн, първият, който беше говорил, се приведе напред.

— Скорпион е прав. Разполагаме с техническите средства, за да си възвърнем оръжията. Въпросът е ще бъдете ли така благоразумни да ни ги дадете без бой?

Иля се почувства така, сякаш Клавейн очакваше отговора ѝ. Подтикът да каже нещо, макар да знаеше, че това не е послание в реално време, беше почти непреодолим. Тя заговори; скафандърът ѝ можеше да запише всичко, което каже, и да го препрати към кораба-натрапник. Достигането на сигнала до тях обаче, щеше да стане за около три дни, което означаваше, че не може да очаква отговор, преди да е минала една седмица.

Клавейн вече говореше отново.

— Но нека все пак не бъдем прекалено догматични. Знам, че имате местни проблеми. Видяхме активността във вашата система и разбираме, че тя е в състояние да предизвика притеснения. Но това не променя непосредствената ни цел. Искаме тези оръжия да бъдат готови и да ни бъдат предадени още щом навлезем в околозвездното пространство. Без номера, без отлагане. Това не подлежи на обсъждане. Но сме готови да обсъдим подробностите и ползите от взаимното сътрудничество.

— Не и когато сте на половин месец разстояние оттук; тогава не можете — прошепна Вольова.

— Ще пристигнем скоро — продължаваше Клавейн. — Вероятно по-скоро, отколкото очаквате. Но засега сме извън радиуса на ефективната комуникация. Ще продължаваме да излъчваме това послание, докато пристигнем. Междувременно, за да улесня преговорите, подготвих копие на самия себе си в бета-ниво. Сигурен съм, че сте запознати с протокола за симулациите. Ако ли не, можем да ви осигурим техническа документация. Иначе можете да пристъпите към пълно и незабавно инсталиране. Когато това съобщение направи повече от хиляда повторения, ще разполагате с цялата необходима информация, за да задействате симулацията ми в бета-ниво. — Клавейн се усмихна сдържано и разтвори ръце в жест на откритост. — Моля ви, помислете върху това. Ние, разбира се, ще направим съответната подготовка от наша страна за вашето бета-ниво, ако решите да изпратите преговарящ пълномощник. Очакваме реакцията ви с интерес. Аз съм Невил Клавейн, от „Зодиакална светлина”. Край.

Иля Вольова изруга под носа си.

— Разбира се, че сме запознати с шибания протокол, надут глупак такъв.

Съобщението бе повторено повече от хиляда пъти, което означаваше, че вече бяха записали нужната информация, за да задействат бета-нивото.

— Видя ли това, Капитане?

— Да, Иля.

— Изчисти бета-нивото, ако обичаш. Провери го за всички възможни гадости. После намери начин да го задействаш.

— Съмнявам се, че би могло да ми направи нещо в моето сегашно състояние, дори да съдържаше някой военен вирус. Все едно някой страдащ от напреднала форма на проказа да се тревожи заради дребен кожен проблем. Или капитан на потъващ кораб да се притеснява заради открити на кораба дървояди. Или пък…

— Да, разбрах какво искаш да кажеш. Но го направи въпреки всичко. Искам да разговарям с Клавейн. Лице в лице.

Тя възвърна прозрачността на стъклото пред лицето си точно навреме, за да види как друго оръжие от скривалището започна да пълзи към откритото пространство. Беше неописуемо вбесена. Не само защото новодошлите се бяха появили така неочаквано или имаха толкова неочаквани и мъчителни изисквания. Особено се ядосваше заради факта че Капитанът бе положил толкова усилия, за да скрие целия този случай от нея.

Нямаше представа каква игра играе, но тя определено не ѝ харесваше.

Вольова отстъпи крачка назад от слугата.

— Започвай — рече тя, застанала нащрек.

Симулацията в бета-ниво отговаряше на обичайните протоколи и бе съвместима с основните симулационни системи още от средата на Бел Епок. Оказа се също така, че няма никакви вируси. Вольова обаче продължаваше да не ѝ се доверява, затова посвети още половин ден, за да се увери, че тя не беше успяла, по някакъв невъобразимо непочтен начин, да промени вирусовите ѝ филтри. Оказа се, че не беше сторила нищо такова. Но и сега Иля се постара да я изолира максимално от контролната мрежа на кораба.

Капитанът, разбира се, беше напълно прав — сега корабът беше самият той. Атакуващият кораба атакуваше него. А тъй като се беше превърнал в кораба благодарение на факта, че се бе справил с една изключително адаптираща се извънземна чума, беше невероятно нещо от човешки произход да успее да проникне в него. Вече беше нападнат и поразен от опитен нашественик.

Слугата се раздвижи рязко. Отстъпи крачка назад от нея и за малко не падна. Очите-камери гледаха в различни посоки, но след това се върнаха в бинокулярния си режим и се взряха в нея. Механичните ириси се разтваряха и затваряха. Машината направи още една крачка, този път — към Иля.

Тя вдигна ръка.

— Стоп.

Беше инсталирала симулацията в бета-ниво в една от малкото машини с пълна андроформа. Слугата представляваше скелетоподобен ансамбъл от издължени части. Вольова не чувстваше заплаха от близостта му, поне не рационално усещане за заплаха, защото беше физически по-силна от машината.

— Както трябва ли си инсталиран? — попита тя. — Отговори ми.

Гласовата кутия на машината забръмча подобно на хваната в капан муха.

— Аз съм симулацията в бета-ниво на Невил Клавейн.

— Добре. Коя съм аз?

— Не знам. Не си се представила.

— Аз съм триумвир Иля Вольова. Това е моят кораб, „Носталгия по безкрая”. Инсталирах те в един от нашите слуги — общи работници. Машината е крехка, нарочно я избрах, така че не се опитвай да правиш маймунджилъци. Програмирана е да се саморазруши в подобен случай, но за мен няма да е проблем и да те разкъсам на части със собствените си ръце.

— Маймунджилъците са последното, което би ми дошло на ума, триумвир. Или Иля. Как да те наричам?

— Сър. Сега сме на моя територия.

Симулацията като че ли не я чу.

— Уреди ли твоята симулация в бета-ниво да бъде изпратена до „Зодиакална светлина”, Иля?

— Какво те интересува?

— Любопитен съм, това е всичко. Би се получила приятна симетрия, ако и двамата бяхме представени от съответните си симулации в бета-ниво.

— Нямам доверие на бета-нивото, това е всичко. А и не виждам какъв е смисълът.

Слугата на Клавейн се огледа, очите му отново бяха започнали да действат самостоятелно. Беше го активирала в една от относително нормалните части на кораба, където трансформациите на Капитана бяха действително много леки. Подозираше обаче, че бе свикнала да живее сред обкръжение, което би изглеждало странно според обичайните критерии. Помещението беше увенчано с лъскави арки от чумна материя, напомнящи ребра на кит. Те блестяха от стичащите се по тях секрети. Скритите ѝ в ботуши крака газеха сред дълбоки десетина сантиметра, неприятни черни отточни води.

— Та какво казваше? — додаде подканващо тя.

Машината върна вниманието си към нея.

— Използването на симулации в бета-ниво е абсолютно разумно, Иля. Корабите ни все още са прекалено отдалечени един от друг, за да можем да общуваме, но се приближават. Симулациите могат да ускорят процеса на договаряне, да установят основните правила, ако щеш. Когато корабите се доближат достатъчно, те ще им предадат набрания си до този момент опит. Първообразите ни от плът и кръв ще могат да прегледат онова, което вече е било обсъдено, и да вземат съответните решения много по-бързо, отколкото би било възможно иначе.

— Звучи приемливо, но в момента разговарям просто с набор от алгоритмични реакции; модел, опитващ се да предскаже реакцията на реалния Клавейн в подобна ситуация.

Слугата сви рамене.

— И какво искаш да кажеш с всичко това?

— Нямам гаранция, че истинският Клавейн би реагирал точно така, ако стоеше тук сега.

— Все старата заблуда. Говориш също като Галиана. Фактът е, че истинският Клавейн би могъл да реагира различно във всеки случай, когато бъде изправен пред същия стимул. Следователно не губиш нищо, като общуваш със симулацията в бета-ниво. — Машината вдигна едната си скелетоподобна ръка и я изгледа през празните пространства между нейните подпори и жици. — Но си даваш сметка, че това няма да помогне с нищо?

— Моля?

— Като ме поставяш в подобно, толкова очевидно механично тяло. А този глас… не съм аз, изобщо не съм аз. Видя трансмисията. Това тук няма нищо общо с мен. Аз например леко фъфля. Понякога дори го подчертавам. Вероятно може да се каже, че това е част от характера ми.

— Вече ти казах…

— Ето какво предлагам, Иля. Дай на машината достъп до твоите импланти, за да очертае осезаем призрак в твоето аудио-визуално поле.

Тя усети странна нужда да се защити.

— Аз нямам импланти, Клавейн.

Жужащият глас прозвуча учудено.

— Но нали си ултра?

— Да, но никога не съм имала импланти, даже преди чумата.

— Мислех, че разбирам ултрите — промълви замислено симулацията на Клавейн. — Изненадваш ме, признавам. Но трябва да имаш начин да гледаш прожектирана информация, когато не разполагаш с холограма.

— Имам си очила за тази цел — призна Вольова.

— Донеси ги. Това ще ти улесни живота, уверявам те.

Не ѝ харесваше някаква симулация в бета-ниво да ѝ нарежда какво да прави, но беше готова да признае, че предложението беше разумно. Накара друг слуга да донесе очилата и слушалки. Постави ги и позволи на симулацията да модифицира онова, което виждаше през очилата. Скелетоподобният робот изчезна от зрителното ѝ поле и бе заменен от образа на Клавейн, такъв, какъвто го беше видяла по време на трансмисията. Илюзията не беше съвършена и служеше за полезно напомняне, че не общува с човек от плът и кръв. Но като цяло беше значително подобрение след слугата.

— Ето — прозвуча в ухото ѝ истинският глас на Клавейн. — Сега вече можем да пристъпваме към работата. Вече те питах, но тъй като не ми отговори, ще повторя въпроса си дали би изпратила своя симулация в бета-ниво на „Зодиакална светлина”.

Ето сега вече я бе поставил в неудобно положение. Не искаше да признае, че не разполага с нужните средства за подобно нещо, така вече щеше да му се стори наистина странна.

— Ще помисля по въпроса. А междувременно, Клавейн, нека приключим този разговор, а? — Вольова се усмихна. — Прекъсна работата, която вършех.

Образът на Клавейн отвърна на усмивката ѝ.

— Нищо сериозно, надявам се.

Тя не беше прекъснала работата по изваждането на оръжията, дори докато се занимаваше със слугата. Беше казала на Капитана, че не иска да издава присъствието си, докато симулацията е включена, затова единственият начин, по който можеше да разговаря с нея, бяха същите слушалки. Той, на свой ред, можеше да разчита неизречените ѝ на глас мисли.

— Не искам Клавейн да знае повече, отколкото трябва, Капитане — беше казала Иля. — Особено пък за теб и случилото се с този кораб.

— А защо трябва Клавейн да научава нещо? Ако симулацията открие нещо, което не искаме да знаем, просто ще я убием.

— Но след това Клавейн ще задава въпроси.

— Ако има „след това”.

— Което означава?

— Означава… че ние нямаме намерение да преговаряме, нали?

Тя придружи слугата из кораба до мостика, като се стараеше да избира път, който щеше да ги преведе през най-малко изменените части на „Носталгия по безкрая”. Виждаше как симулацията на бета-ниво наблюдава всичко наоколо, очевидно осъзнавайки, че с кораба се бе случило нещо странно. Но не ѝ зададе нито един въпрос, свързан директно с дължащите се на чумата трансформации. Във всеки случай битката беше предварително обречена на неуспех. Приближаващият кораб съвсем скоро щеше да има възможност да види лично „Носталгия по безкрая” и щеше да узнае за чудноватите външни преобразувания.

— Иля — обади се гласът на Клавейн. — Нека не заобикаляме темата. Ние искаме трийсет и трите обекта, които сега се намират при вас, имаме страшна нужда от тях. Признаваш ли, че си наясно за какви обекти става дума?

— Би било малко неприемливо да го отричам, струва ми се.

— Добре. — Изображението на Клавейн кимна, за да подчертае съгласието си. — Това е някакъв напредък. Поне стана ясно, че въпросните обекти съществуват.

Вольова сви рамене.

— След като няма да го караме със заобикалки, защо не ги наречем направо с имената им? Това са оръжия, Клавейн, и ти го знаеш. И аз го знам. Те също го знаят, най-вероятно.

Тя свали за момент очилата си. Слугата на Клавейн крачеше из стаята, движенията му бяха почти, но не съвсем по човешки гъвкави. Върна очилата на мястото им и насложеното изображение започна да извършва същите, достойни за марионетка, движения.

— Вече започваш да ми допадаш, Иля. Да, това са оръжия. Много стари оръжия с по-скоро неизвестен произход.

— Не ми говори врели-некипели, Клавейн. Щом знаеш за тях, значи си наясно поне колкото мен, ако не и повече, кой ги е създал. Е, ето какво е моето предположение: мисля, че са дело на конджоинърите. Ти как смяташ?

— Близо си до истината, не отричам.

— Близо казваш?

— И то много.

— Защо не ми кажеш направо за какво точно става дума, дяволите да го вземат? Ако са оръжия на конджоинърите, как така си научил едва сега за тях?

— Те издават специални сигнали, позволяващи да ги открием. Така разбрахме къде се намират.

— Но вие не сте конджоинъри.

— Не… — Клавейн подчерта това твърдение с широк жест на ръката, почти синхронно със слугата. — Но ще бъда честен с теб, дори и само защото това би могло да наклони в моя полза везните при преговорите. Конджоинърите искат да си вземат оръжията обратно. Всъщност след „Зодиакална светлина” се носи цяла флота тежко въоръжени конджоинърски кораби.

Вольова си спомни думите на прасето Скорпион за това как Клавейн разкървавил носовете на паяците.

— Защо ми казваш всичко това? — попита тя.

— То те разтревожи, както виждам. И не те виня за това. Аз също бих се притеснил. Образът се почеса по брадата. — Затова би било добре да преговаряш първо с мен. Нека те освободя от оръжията. И по-нататък аз ще се оправям с конджоинърите.

— Защо смяташ, че ще имаш по-голям късмет от мен, Клавейн?

— Поради две причини, Иля. Първо, вече ги надхитрих няколко пъти. Второ и, може би най-важно — до неотдавна и аз бях един от тях.

— Направих справка, Иля — прошепна в ухото ѝ Капитанът. — Има Невил Клавейн, който е бил свързан с конджоинърите.

— И ти мислиш, че това би променило нещо? — попита Иля.

Той кимна.

— Конджоинърите не са отмъстителни. Ще те оставят на мира, ако нямаш какво да им предложиш. Но ако оръжията са все още при теб, ще те атакуват и ще те направят на пух и прах.

— В тезата ти има малък недостатък. След като оръжията са в мен, не смяташ ли, че аз ще ги направя на пух и прах?

Клавейн и намигна.

— Нима знаеш да боравиш толкова добре с тях?

— Имам известен опит.

— Не, нямаш. Едва си включила скапаните оръжия, Иля. Ако имаше опита, за който претендираш, щяхме да сме ги открили още преди векове. Не надценявай познанията си за технологии, които почти не разбираш. Това може да причини гибелта ти.

— Аз би трябвало да съдя за това, нали?

Клавейн — налагаше си да престане да мисли за симулацията като за Клавейн — се почеса отново по брадата.

— Не исках да те обиждам. Но оръжията са опасни. Напълно искрен съм в предложението си да ми ги предадеш още сега и да престанеш да се притесняваш повече заради тях.

— А ако откажа?

— Ще направим точно това, което обещахме: ще ги вземем със сила.

— Клавейн, искам да ти покажа нещо. Ще погледнеш ли? Спомена преди за нещо от този род, но аз искам да бъдеш напълно сигурен във фактите.

Беше програмирала сферата на дисплея да светне в този момент, изобразявайки разглобения от инхибиторите свят. Облакът от материя се беше свил и разкъсал на части, осеян с плътни възли от струпана на едно място материя. Но тромпетоподобният обект, израстващ от сърцето ѝ, беше десетократно по-голям от която и да е друга структура, и сега изглеждаше почти напълно оформен. Макар за сензорите ѝ да беше трудно да виждат през мегатоновете материя, която все още препречваше гледката, беше очевидно, че това е нещо с невероятна сложност, смайващо струпване на милиарди детайли в приличащо на дантела творение, което се губеше отвъд границата на резолюцията на нейния скенер. Машината имаше мускулест, органичен вид, с множество подутини и възли от хрущяли, сухожилия и жлези. Не приличаше на нищо, което човешкото въображение би произвело по свой замисъл. Но дори в момента нови слоеве маса се добавяха към гигантската ѝ плът: Вольова виждаше плътните струи, които продължаваха да носят материя на определени места. Но нещото изглеждаше почти завършено, един изключително тревожен факт.

— Виждал ли си ги досега, Клавейн?

— Само малко. Не така ясно.

— Какво смяташ, че е?

— Защо не ми кажеш първо ти, Иля. Какво смяташ, че е?

Тя присви очи.

— Стигнах до очевидното заключение, Клавейн. Наблюдавах как машините разнищиха три малки планети, преди да се прехвърлят тук. Те са извънземни. Тук ги привлече нещо, което направи Дан Силвест.

— Да. Предполагахме, че той има нещо общо с това. Ние също знаем за тези машини… поне подозирахме, че съществуват.

— Кои по-точно са тези „ние”?

— Конджоинърите. Аз дезертирах наскоро. — Той направи пауза, преди да продължи. — Преди няколко века изпратихме експедиции далече в междузвездното пространство, много по-далече от която и да било друга човешка фракция. Тези експедиции се натъкнаха на машините. Дадохме им кодовото име „вълците”, но мисля, че тук виждаме същите същности.

— Те самите нямат име за себе си — рече Вольова. — Но ние ги наричаме „инхибиторите”. Това е името, което са си спечелили в дните на своя апогей.

— И сте научили всичко това от наблюдения?

— Не. Не точно.

„Казвам му прекалено много” — помисли си тя. Но Клавейн беше толкова убедителен, че тя не успяваше да се удържи. Ако не внимаваше, не след дълго щеше да му разкаже всичко случило се около Хадес: как Хури бе зърнала за миг тъмната история на галактиката преди появата на хората, изпълнена с безкрайни унищожителни походи и войни, простиращи се назад във времето до самото зараждане на разумния живот…

Някои неща беше готова да обсъди с Клавейн, но други предпочиташе да запази за себе си, поне засега.

— Загадъчна жена си ти, Иля Вольова.

— Освен това съм жена, която я чака много работа, Клавейн. — Насочи зума на сферата към една тепърва създавана машина. — Инхибиторите строят някакво оръжие. Силно подозирам, че ще го използват, за да предизвикат някакъв звезден катаклизъм. Те са предизвикали взрив, изтрил от лицето на вселената амарантинците, но мисля, че това събитие ще бъде различно — много по-всеобхватно и вероятно — окончателно. И просто не мога да позволя да се случи. На Ризургам има двеста хиляди души и всички те ще умрат, ако това оръжие бъде използвано.

— Напълно ти симпатизирам, повярвай ми.

— Тогава ще разбереш защо няма да ти дам оръжията, сега, или в който и да е момент в бъдеще.

За първи път Клавейн ѝ се стори разгневен. Потърка с длан косите си, които щръкнаха като настръхнал бял таралеж.

— Дай ми оръжията и аз ще се погрижа да бъдат използвани срещу вълците. Какво не ти харесва в това?

— Нищо — отвърна жизнерадостно тя. — Само дето не ти вярвам. А ако тези оръжия са толкова мощни, колкото твърдиш, не съм сигурна, че бих искала да ги дам на когото и да било. Все пак ние се грижим за тях от векове. И досега с тях не е сторено нищо лошо. Според мен този факт ни представя в добра светлина, не мислиш ли? Проявихме се като добри пазачи. Би било проява на твърде голяма небрежност от наша страна да позволим сега да попаднат в ръцете на банда негодници. — Иля се усмихна. — Особено след като признаваш, че вие не сте законните им собственици.

— Ще съжаляваш, когато дойде ред да имаш вземане-даване с конджоинърите, Иля.

— Хмм! Е, поне ще имам вземане-даване с истинските им притежатели.

Клавейн подпря чело върху пръстите на дясната си ръка, сякаш бе получил пристъп на мигрена.

— Не, нищо подобно. Не в смисъла, който си мислиш. Те искат оръжията, за да могат да изчезнат в далечния Космос с тях.

— А подозирам, че вашата цел е да ги използвате безкрайно по-великодушно?

Клавейн кимна.

— Точно така. Искам да ги върна в ръцете на човешката раса. Демаршисти… ултри… армията на Скорпион… Не ме интересува кой ще ги вземе, стига да ме убеди, че ще ги използва правилно.

— И правилното използване е?

— За борба срещу вълците. Те приближават. Конджоинърите го знаеха и случващото се го доказва. Следващите няколко столетия обещават да бъдат много интересни, Иля.

— Интересни ли? — повтори тя.

— Да. Но не по начина, по който ни се иска.

— Защо, Вълк? — попита Фелка.

Срещаха се сами на същите стоманеносиви камъни под сребърно небе, където вече бе срещнала Вълка по настояване на Скейд. Сънуваше в будно състояние; беше отново на кораба на Клавейн и Скейд беше мъртва, но Вълкът не изглеждаше по-малко реален от преди. Формата му се очертаваше едва-едва, като димен стълб, и от време на време придобиваше насмешливо подобие на човешка форма.

— Защо какво?

— Защо мразиш толкова живота?

— Не го мразя. Не го мразим. Просто правим това, което трябва.

Фелка коленичи върху камъка, заобиколена от животински части. Разбираше, че присъствието на вълците обясняваше една от големите космически загадки, парадокса, който вълнуваше човешките умове от самото начало на космическите полети. Галактиката беше пълна със звезди и около много от тях имаше светове. Наистина, много от тези светове не бяха на подходящо разстояние от своите слънца, за да благоприятстват появата на живот и не всички разполагаха с нужното съотношение на металите, за да позволят осъществяването на сложни химически реакции. Понякога звездите не бяха достатъчно стабилни за оцеляването на вече възникналия живот. Но всичко това беше без значение, защото те бяха стотици милиарди на брой. Достатъчно беше само малка част от тях да бъдат обитавани и щяха да са свидетели на шокиращо изобилие от живот в Галактиката.

Нямаше обаче никакви доказателства, че някога разумният живот се бе разпространявал от звезда до звезда, въпреки че подобно нещо беше сравнително лесно. Вглеждащите се в звездите човешки философи бяха стигнали до извода, че разумният живот трябва да е изключително рядко явление, че може би човешкият род е единствената мислеща култура в Галактиката.

Грешаха, но го разбраха едва в зората на междузвездното общество. Тогава експедициите започнаха да откриват свидетелства за изчезнали култури, за унищожени светове, за избити видове. И броят им беше смущаващо голям.

Изглежда въпросът не беше там, че разумният живот е рядкост, а че бе изложен на голяма, много голяма опасност от изтребление. Сякаш нещо го унищожаваше умишлено.

Вълците бяха липсващият елемент от пъзела, те носеха отговорността за унищожаването. Щом доловяха признаци за разумен живот, неумолимите, безкрайно търпеливи машини задействаха страшна, смазваща наказателна акция. Затова галактиката беше толкова мълчалива и самотна, патрулирана единствено от бдителните машини-часови.

Това бе отговорът на загадката. Но той не обясняваше защо го правеха.

— Но защо? — попита отново тя. — Какъв е смисълът да действате по този начин? След като мразите толкова много живота, защо не го прекратите веднъж завинаги?

— Завинаги?

Вълкът изглеждаше развеселен от нейните умувания, които явно предизвикаха любопитството му.

— Вие можете да отровите всеки свят в галактиката или да го направите на пух и прах. Човек ще рече, че не ви достига смелост, за да сложите край на живота веднъж завинаги.

Последва бавна, лавиноподобна въздишка на речни камъчета.

— Не става въпрос за слагане на край на разумния живот — отвърна Вълкът.

— Така ли?

— Става дума точно за обратното, Фелка — за опазване на живота. Ние сме пазачи на живота, ръководим го през най-големите му кризи.

— Но вие убивате. Избивате цели култури.

Вълкът ту изчезваше, ту се появяваше отново в полезрението и. Когато отговори, гласът му заприлича мъчително на гласа на Галиана:

— Понякога трябва да бъдеш жесток, за да бъдеш добър, Фелка.

Трансферната совалка се плъзгаше край лайтхъгъра, подобна на самотно въздушно мехурче, носещо се покрай хълбока на огромен кит. Хури и Торн се насочиха към рядко използваната кабина за управление на полета, затвориха херметически вратата след себе си и наредиха да бъдат включени част от прожекторите. Светлинните струи обляха странично корпуса, откроявайки топологията на особения му релеф. Странните трансформации се виждаха до най-малките подробности — гънки, издатини и акри от нещо като гущерови люспи — но не се виждаха следи от по-големи поражения.

— Е? — прошепна Торн. — Какво смяташ?

— Не знам — отвърна тя. — Едно обаче е сигурно. Ако всичко беше нормално, Иля вече щеше да се е обадила по един или друг начин.

Торн кимна.

— Мислиш, че се е случило нещо катастрофално, така ли?

— Видяхме някаква битка или нещо подобно. Няма как да не започна да си правя някакви изводи.

— Беше много далече.

— Можеш ли да бъдеш сигурен в това?

— Ами, честно казано — да. Светкавиците не бяха разпределени случайно по небето. Бяха струпани на едно място и лежаха в близост до еклиптичната равнина. Това означава, че видяното, каквото и да е било то, е било далече, на десетки светлинни минути, може би дори на цели светлинни часове оттук. Ако този кораб се намираше в центъра на събитията, видените от нас светкавици щяха да се простират на много по-големи пространства.

— Добре. Извини ме, ако не се изпълвам с особено облекчение.

— Пораженията, които виждаме тук, няма как да са свързани с въпросните светкавици, Ана. Ако те наистина са се намирали в далечния край на системата, тогава отделената енергия трябва да е била ужасяваща. Този кораб явно е понесъл някакъв удар, но не може да е било директно попадение от същите оръжия, иначе сега тук изобщо нямаше да има кораб.

— Значи е бил улучен от шрапнел или нещо подобно.

— Малко вероятно…

— Торн, абсолютно ясно е, че се е случило нещо.

Дисплеите върху конзолата се оживиха. Никой от тях не бе направил нищо. Хури се приведе напред и запита нещо совалката, като прехапа устна.

— Какво има — поинтересува се Торн.

— Канят ни на дока — отвърна тя. — Нормален вектор за приближаване. Все едно че не се е случило нищо необичайно. Но ако е така, защо Иля не разговаря с нас.

— На нас разчитат две хиляди души. По-добре първо да се уверим, че там не ни чака капан.

— Напълно ми е ясно.

Ана прокара пръст по конзолата, като от време на време натискаше някой бутон, предизвиквайки съответната реакция от страна на системата.

— И какво правиш сега? — попита Торн.

— Приземявам совалката. Ако лайтхъгърът искаше да направи някоя гадост, вече имаше предостатъчно възможности да го стори.

Торн се нацупи, но не каза нищо. Усетиха подръпването на микрогравитацията, когато трансферната совалка превключи в режим на приближаване за паркиране, преминавайки под директния контрол на по-големия кораб. Корпусът му надвисна над тях и после в него се появи отвор, даващ им достъп до хангара. Хури затвори очи — отворът изглеждаше точно толкова голям, колкото голяма беше трансферната совалка — но преминаха без сблъсък. Совалката се задвижи върху колесниците си и миг по-късно се намести на едно от местата за паркиране. В последния момент усетиха лек тласък, последван от едва доловимо потрепване при осъществяването на контакта със задържащите елементи. И тогава дисплеите върху конзолата се промениха отново, за да обозначат, че совалката бе осъществила здравото си свързване с кораба. Всичко беше абсолютно нормално.

— Това не ми харесва — промълви Хури. — Не е типично за Иля.

— Не може да се каже, че тя беше особено благо настроена при последната ни среща. Може би просто сръднята ѝ е продължила прекалено дълго.

— Не е в нейния стил — сопна се Ана, но веднага съжали. — Нещо не е наред. Само дето не знам точно какво.

— Какво ще правим с пасажерите?

— Ще ги задържим тук, докато разберем какво става. След петнайсетте часа все ще могат да издържат още един-два.

— Това няма да им хареса.

— Налага се. Някой от твоите хора може да измисли някакво извинение, а?

— Несъмнено сме стигнали до положение, когато една лъжа повече или по-малко няма да промени нищо. Ще измисля нещо… може би проблем в напасването на атмосферното налягане.

— Това ще свърши работа. Не е нужно да бъде нещо кардинално, само основателно, за да ги задържи на борда на совалката няколко часа.

Торн отиде да уреди въпроса с помощта на своите сътрудници. „Няма да бъде особено трудно” — помисли си Хури Повечето пътници така или иначе не очакваха да излязат от совалката през следващите няколко часа и следователно нямаше да си дадат веднага сметка, че нещо не е наред. Стига да не се разчуеше, че все още никой не е слязъл, бунтът можеше да бъде отложен с няколко часа.

Зачака връщането на Торн.

— Сега какво — попита той. — Не можем да излезем през главния люк, иначе хората ще станат подозрителни, ако не се върнем.

— Тук има второстепенен люк — каза Хури и кимна към бронираната врата в едната стена на кабината. — Поисках да ни осигурят свързваща тръба от хангара. Така ще можем да влизаме и излизаме от кораба без никой да разбере.

Тръбата вече висеше от едната страна на корпуса. Засега лайтхъгърът беше изключително послушен. Хури и Торн си облякоха скафандри, макар от индикациите да ставаше ясно, че съставът и налягането на въздуха в тръбата са нормални. Приближиха се до вратата, отвориха я и влязоха в камерата от другата ѝ страна. Външната врата се отвори почти веднага, защото нямаше нужда от изравняване на налягането.

Нещо ги чакаше в тунела.

Хури трепна и усети как Торн реагира по същия начин. От войнишките години ѝ беше останала непоносимост към роботите. На Края на небето роботът често беше последното нещо, което виждаш. Беше се научила да потиска тази фобия, откакто се движеше сред други култури, но все още се стряскаше при неочаквана среща с някой робот.

Този слуга обаче не ѝ беше познат. Имаше човешка форма и същевременно нямаше човешки вид. Беше предимно кух, буквално скеле от тънки като тел стави и сухожилия и нямаше почти никакви солидни части. В скелетоподобната му форма се забелязваха механизми от различни сплави, жужащи сензори и артериални връзки. Очакващият ги слуга беше запречил коридора с протегнатите си крайници.

— Не изглежда обещаващо — прошепна Хури.

— Здравейте — обади се слугата или по-скоро излая с грубовато синтезирания си глас.

— Къде е Иля? — попита Ана.

— Неразположена е. Имате ли нещо против да натоварите скафандрите си с тълкуването на фактите от околната среда и предаването им по визуален и аудио път. Това ще улесни значително нещата.

— Какви ги говори — учуди се Торн.

— Иска да го оставим да манипулира видяното от нас чрез скафандрите.

— Може ли да го направи?

— Всяко нещо на кораба може, ако го оставим. Повечето ултри имат импланти за постигане на същия ефект.

— А ти?

— Моите ги махнаха преди да сляза на Ризургам. Не исках някой да успее набързо да установи връзката ми с „Носталгия по безкрая”.

— Разумно.

Слугата се обади отново.

— Уверявам ви, че няма да има никакви трикове. Както виждате, аз съм безопасен. Иля нарочно ми избра такова тяло — за да не мога да пакостя.

— Иля ли го избра?

Слугата кимна с теленото си подобие на череп. Нещо се заклати в отворената клетка — между два тела висеше бяло парченце, което приличаше много на угарка от цигара.

— Да. Тя ме изобрети. Аз съм симулацията в бета-ниво на Невил Клавейн. Е, не съм картина, излязла изпод четката на някой художник, но определено не приличам на това тук. Но ако все пак искате да ме видите такъв, какъвто съм в действителност…

Слугата направи подканващ жест с едната си ръка.

— Внимавай — прошепна Торн.

Хури даде на скафандъра си беззвучни команди да приема и тълкува информацията за заобикалящите я полета. Промяната се осъществи меко. Слугата избледня и изчезна от зрителното ѝ поле. Скафандърът ѝ запълни празнините, където трябваше да се намира той, базирайки се върху догадки и върху задълбочените си познания за триизмерното обкръжение. Всички защити останаха по местата си. Ако се раздвижеше бързо или направеше нещо подозрително според скафандъра, слугата щеше да се появи отново в зрителното ѝ поле.

Сега обаче на мястото му се появи солидната фигура на мъж. Съществуваше леко несъответствие между него и обкръжението му — той беше прекалено остро фокусиран, прекалено ярък, а сенките не падаха върху му както трябваше — но тези грешки бяха умишлени. Скафандърът можеше да го направи да изглежда абсолютно реален, но се смяташе за разумно образът да не се предава абсолютно реалистично. Така нямаше опасност в някой момент наблюдателят да забрави, че всъщност общува с машина.

— Така е по-добре — каза фигурата.

Пред Ана стоеше възрастен човек, хилав, с бяла брада и коса.

— Вие ли сте Невил… как казахте е второто ви име?

— Невил Клавейн. А вие трябва да сте Ана Хури.

Сега вече гласът му беше почти човешки. Оставена беше, пак умишлено, съвсем лека изкуствена нишка.

— Никога не съм чувала за вас — отвърна тя и погледна към Торн.

— Нито пък аз — додаде той.

— Няма как да сте чували — съгласи се Клавейн. — Току-що пристигам. Или по-скоро, все още не съм пристигнал, но съм на път да го направя.

Хури можеше да чуе подробностите по-късно.

— Какво се е случило с Иля?

Лицето му се изопна.

— Страхувам се, че новините не са добри. По-добре елате с мен.

Клавейн се обърна и се запъти към другия край на коридора; очевидно очакваше да го последват.

Хури погледна към Торн. Той кимна, без да каже нито дума.

Двамата тръгнаха след него.

Той ги поведе из катакомбите на „Носталгия по безкрая”. Ана си повтаряше непрестанно, че слугата не може да ѝ направи нищо, че Иля вече беше взела нужните предпазни мерки, за да не допусне подобно нещо. След като бе инсталирала симулация в бета-ниво, със сигурност бе ограничила възможностите и действията му. Симулацията само се водеше на слугата; софтуерът — непрекъснато си напомняше, че това не е нищо повече от софтуер, много умен софтуер — се пресъздаваше на някоя от корабните мрежи.

— Кажи ми какво се е случило, Клавейн — рече тя. — Каза, че си на път да пристигнеш. Какво означава това?

— Корабът ми се намира в последната си фаза на намаляване на скоростта. Нарича се „Зодиакална светлина”. Ще пристигне в тази система съвсем скоро и ще спре до вашия кораб. Физическото ми съответствие се намира на него. Подканих Иля да инсталира тази симулация в бета-ниво, защото изоставането след светлината не ни позволява да осъществим нещо подобно на значими преговори. Иля се съгласи… и ето ме тук.

— И къде е Иля?

— Мога да ви кажа къде е тя — отвърна Клавейн. — Но не съм съвсем сигурен какво се случи. Беше ме изключила.

— Тогава трябва да те е включила отново — обади се Торн.

Ходеха — или по-скоро газеха — в стигаща до коленете им корабна тиня с цвят на жлъчка. Откакто бяха напуснали хангара се движеха из въртящи се около оста си части, но постигнатата в резултат гравитация варираше в зависимост от пътя, който следваха.

— Всъщност не тя ме включи — отговори Клавейн. — Ето това е необичайното. Дойдох на себе си, би могло да се каже, и открих… е, започвам да тичам като пърле пред майка си.

— Мъртва ли е тя, Клавейн?

— Не — отвърна с известно натъртване той. — Не, не е мъртва. Но и не е добре. Добре е, че дойдохте. Предполагам, че на тази совалка имате пасажери.

Нямаше смисъл да го лъже.

— Две хиляди човека — призна Хури.

— Иля каза, че ще трябва да осъществите общо сто пътувания в двете посоки. И това е едва първото, нали?

— Дай ни време и ще се справим с всичките — обади се Торн.

— Твърде възможно е времето вече да е непостижим лукс. Съжалявам, но такова е положението.

— Спомена за някакви преговори — намеси се Ана. — За какво, по дяволите, трябва да се преговаря?

Старческото лице насреща ѝ се разпъна в изпълнена със симпатия усмивка.

— За доста много, страхувам се. Вие имате нещо, което моят прототип желае изключително силно.

Слугата познаваше кораба. Клавейн ги водеше из лабиринт от коридори и шахти, наклонени проходи и канали, камери и преддверия, прекосяваше райони, които Хури познаваше съвсем повърхностно. Някои участъци на лайтхъгъра не бяха посещавани от десетилетия световно време. Дори Иля бе проявявала подчертана неохота да ходи там. Корабът беше огромен и заплетен, топологията му беше неразгадаема като изоставено метро на запустяла столица. Обитаваха го множество призраци, като не всички имаха непременно кибернетичен или въображаем произход. Ветровете въздишаха из дългите му километри празни коридори. Гъмжеше от плъхове, в сенките му дебнеха машини и побъркани хора. Той имаше своите настроения и трескави състояния, също като някоя стара къща.

Но сега нещо се бе променило неуловимо. Напълно възможно беше всичките му някогашни обитатели и заплашителни места все още да съществуваха. Сега обаче се усещаше един всеобхватен дух, разумно присъствие, проникващо във всеки кубически сантиметър, което обаче не можеше да бъде локализирано в определена точка на кораба. Където и да отидеха, бяха заобиколени от Капитана. Той ги усещаше и те го усещаха, дори само като настръхване на космите на тила от острото чувство, че ги наблюдават. И от това целият кораб изглеждаше едновременно и повече, и по-малко заплашителен от преди. Всичко зависеше от това на чия страна беше Капитанът.

Хури не знаеше отговора на този въпрос. Не мислеше, че дори Иля можеше да каже със сигурност.

Най-сетне Ана започна да разпознава района, през който се движеха. Той бе сред най-малко променените от претърпяната от Капитана трансформация. Стените имаха червеникавокафявия цвят на стари ръкописи, в коридорите преобладаваше характерният за манастирите полумрак, нарушаван единствено от премигващите като свещи охрено-жълти светлинки по стените. Клавейн ги водеше към болничното отделение.

Стаята, в която се озоваха, беше с нисък таван и без прозорци. Слугите от медицинския персонал представляваха клекнали по ъглите части от машини, сякаш имаше малка вероятност да се появи нужда от тях. Единственото легло беше разположено почти в центъра на помещението, обслужвано от ансамбъл тумбести съоръжения. В леглото лежеше по гръб жена, ръцете ѝ бяха скръстени на гърдите, а очите — затворени. Графиките на биомедицинските ѝ показатели проблясваха над нея като зора.

Хури се приближи до леглото. В него несъмнено лежеше Вольова. Но изглеждаше като неин вариант, подложен на някакъв ужасен експеримент за ускорено стареене, нещо свързано с лекарства, засмукващи кожата до самите кости и други лекарства, превръщащи я в безжизнена мембрана. Изглеждаше учудващо крехка, сякаш щеше да се разсипе на прах всеки момент. Ана не виждаше за първи път Иля тук, в болничното отделение. Беше се лекувала и след престрелката на повърхността на Ризургам, когато плениха Силвест. Тогава Вольова бе ранена, но изобщо не бе ставало и дума, че може да умре. Сега беше необходимо да се вгледаш много внимателно в нея, за да се увериш, че вече не е мъртва. Иля изглеждаше изсушена като чироз.

Хури се обърна ужасена към симулацията.

— Какво се е случило?

— Все още не знам точно. Преди да ме приспи ѝ нямаше нищо. А когато после дойдох на себе си, се озовах в тази стая. Тя лежеше в леглото. Машините бяха стабилизирали състоянието ѝ, но това е всичко, което са в състояние да направят. В крайна сметка тя пак умира. — Клавейн кимна към дисплеите над Иля. — Виждал съм подобни рани и преди, по време на войните. Вдишала е вакуум без никаква защита срещу загубата на влага на вътрешните органи. Въздухът трябва да е излязъл бързо, но не достатъчно, за да я убие мигновено. Уврежданията са най-вече в белите ѝ дробове — пострадали са всички алвеоли, където са се образували ледени кристалчета. Ослепяла е и с двете очи, има увреждания и на мозъчните функции. Уврежданията на трахеята пък затрудняват говора ѝ.

— Тя е ултра — възкликна отчаяно Торн. — Ултрите не умират, само защото са глътнали малко вакуум.

— Тя не прилича особено на другите ултри, които съм срещал — отвърна Клавейн. — В нея нямаше импланти. Ако е имала, явно ги е махнала. Иначе медишинките можеха да предотвратят удара срещу главния ѝ мозък. Но тя няма нищо подобно в себе си. Доколкото разбирам, самата мисъл да позволи нещо да нахлуе в нея я е отблъсквала.

Хури погледна симулацията.

— Ти какво направи, Клавейн?

— Каквото трябваше. Бях помолен да направя каквото мога. Очевидното беше да инжектирам доза медишинки.

— Чакай — вдигна ръка Хури. — Кой те помоли за това?

Симулацията се почеса по брадата.

— Не съм сигурен. Просто се почувствах длъжен да го направя. Трябва да разберете, че съм просто един софтуер. Не претендирам да съм повече от това. Напълно е възможно нещо да се е намесило в моите действия, принуждавайки ме да постъпя по един или друг начин.

Хури и Тори се спогледаха. Ана разбра, че и двамата мислеха едно и също. Единственият, който би могъл да включи отново симулацията и да я помоли да помогне на Вольова, беше Капитанът. Хури усети, че настръхва. Прекрасно си даваше сметка, че я наблюдават.

— Клавейн — рече тя. — Чуй ме. Не знам какво си в действителност. Но трябва да разбереш: тя би предпочела да умре, вместо да те остави да направиш това, което си сторил.

— Знам — промълви Клавейн, като протегна безпомощно дланите си напред. — Но трябваше да го направя. Така щях да постъпя и ако самият аз бях там.

— Да пренебрегнеш най-съкровеното ѝ желание, това ли имаш предвид?

— Да, може да се каже и така. Защото някога един човек направи същото за мен. Намирах се в същото положение като нея. Ранен… всъщност умиращ. Бях ранен, но определено не желаех никакви гадни машини в черепа си. Предпочитах да умра, но не и да допусна подобно нещо. Но един човек ги вкара там въпреки всичко. И сега съм му благодарен. Това ми подари четиристотин години живот, от който иначе щях да се лиша.

Хури погледна към леглото, към лежащата в него жена, и отново към мъжа, който, ако не беше спасил живота ѝ, поне бе отложил момента на смъртта.

— Клавейн… — започна тя. — Кой, по дяволите, си ти?

— Клавейн е конджоинър — промълви тих като полъх глас. — Добре е да го слушаш много внимателно, защото той знае какво говори.

Беше Вольова, но фигурата на леглото така и не помръдна. Единственият показател, че сега, за разлика от момента на пристигането им, бе дошла в съзнание, бяха променените графики за състоянието ѝ върху апаратурата над нея.

Ана свали шлема си. Привидението на Клавейн изчезна, заместено от машината-скелет. Тя постави шлема на пода и коленичи до леглото.

— Иля?

— Да, аз съм.

Гласът напомняше триене на шкурка. Хури забеляза съвсем леко движение на устните на Вольова при оформянето на думите, но звуците идваха някъде отгоре.

— Какво стана?

— Злополука.

— На идване видяхме повредите по корпуса. Това…

— Да. Вината беше моя. Както всичко останало. Грешката е винаги моя. Скапаната вина винаги е моя.

Ана погледна към стоящия отзад Тори.

— Твоя ли?

— Бях надхитрена. — Устните ѝ се разтегнаха в нещо, което почти можеше да мине за усмивка. — От Капитана. Реших, че най-сетне е възприел моя начин на мислене. Че ще използваме тайните оръжия срещу инхибиторите.

Хури почти беше в състояние да си представи какво се бе случило.

— И как те надхит…

— Извадих осем от оръжията извън корпуса. Той докладва за някаква лека функционална повреда. Повярвах, че е така. Оказа се, че това е било просто начин да ме накара да изляза вън от кораба.

— Искал е да те убие? — понижи глас Ана.

Това бе абсурдна постъпка — от Капитана вече не можеше да се скрие нищо, — но не успя да се овладее.

— Не — изсъска в отговор Иля. — Искаше да убие себе си, не мен. Но аз трябваше да бъда там, за да го видя. Трябваше да бъда свидетел на ставащото.

— Но защо?

— За да разбера угризенията му. За да разбера, че е умишлено, а не инцидентно. Торн се приближи до тях. Той също бе свалил шлема си и го бе стиснал уважително под едната си ръка.

— Но корабът е все още тук. Какво стана, Иля?

Отново се появи уморената полуусмивка.

— Насочих совалката си към лъча. Помислих, че така мога да го накарам да спре.

— И изглежда си успяла.

— Не очаквах да оцелея. Но не улучих както трябва целта си.

Слугата се приближи на свой ред до леглото. Освободени от образа на Клавейн, движенията му автоматично придобиваха по-машинен и заплашителен вид.

— Те знаят, че инжектирах медишинки в главата ти — обяви той. Гласът му бе загубил човешкото си звучене. — А сега пък знаят, че ти знаеш.

— Клавейн… бета-нивото… нямаше избор — промълви Вольова преди някой от посетителите и да успее да каже нещо. — Без медишинките вече щях да бъда мъртва. Дали ме ужасяват? Да. Безкрайно, до самата сърцевина на цялото ми същество. Изпълва ме отвращение при мисълта, че сега пълзят из черепа ми като легион от паяци и змии. Но същевременно приемам, че са необходими. Все пак те са инструментите, с които работя открай време. И знам много добре, че не могат да правят чудеса. Пораженията са прекалено сериозни. Не подлежа на ремонт, така да се каже.

— Ще намерим някакъв начин, Иля — каза Хури. — Раните ти не може да са…

Шепотът на Вольова я прекъсна.

— Забрави за мен. Аз съм без значение. Сега единствено оръжията имат значение. Те са мои деца, и колкото и зли, колкото и лоши да са, няма да позволя да попаднат в неподходящи ръце.

— Сега явно се приближаваме до проблема — обади се Торн.

— Клавейн… истинският Клавейн иска оръжията — продължи Иля. — Според собствената му преценка той разполага с необходимите средства да ни ги вземе. — Гласът ѝ стана по-силен. — Така ли е, Клавейн.

Слугата се поклони.

— Бих предпочел многократно да се договорим по този въпрос, както добре знаеш, Иля, особено сега, след като инвестирах време, за да ти помогна. Но не си прави илюзии. Моят първообраз е способен да действа доста безжалостно, когато става дума за справедлива кауза. Той вярва, че правдата е на негова страна. А хората, които смятат, че правдата е на тяхна страна, са най-опасните.

— Защо ни казваш това — попита Хури.

— Това е в негов… в наш интерес — отвърна любезно слугата. — Предпочитам да предадете оръжията без бой. Така най-малкото ще избегнем всякакъв риск да увредим проклетите предмети.

— Не ми приличаш на чудовище — заключи Ана.

— И не съм — отговори слугата. — Нито пък моето физическо съответствие. Той винаги избира пътя на най-малкото кръвопролитие. Но ако се налага да се пролее кръв… е, моят първообраз няма да се откаже заради хирургическото пускане на кръв. Особено пък сега.

Изрече последните думи така натъртено, че Торн попита:

— Какво му е особеното на сега?

— Ами всичко, което трябваше да направи, за да стигне дотук. — Слугата направи пауза, отворената му глава ги огледа един подир друг. — Предаде всичко, в което е вярвал през последните четиристотин години. Не му беше леко, уверявам ви. Наложи се да излъже приятелите си и да изостави любимите си хора, защото знаеше, че няма друг начин да извърши необходимото. А напоследък му се наложи да вземе ужасно решение. Унищожи нещо, което обичаше безкрайно. И това му донесе непоносима болка. В този смисъл аз не съм точно копие на истинския Клавейн — личността ми беше оформена преди извършването на този ужасен акт.

Гласът на Вольова застърга отново, като привлече незабавно вниманието им.

— Истинският Клавейн не е като теб?

— Аз съм скеч, направен преди животът му да бъде затъмнен от ужасен мрак, Иля. Мога само да правя предположения до каква степен се различаваме. Но не бих желал да се шегувам с физическото си съответствие в сегашното му душевно състояние.

— Психологическа война — изсъска тя.

— Моля?

— Затова си дошъл, нали? Не да ни помогнеш да се договорим за нещо разумно, а за да всееш в душите ни страх.

Слугата се поклони отново, със същата механична скромност.

— Ако можех да го постигна, щях да смятам, че съм си свършил добре работата — отвърна той. — Възможно най-малко кръвопролитие, нали си спомняте?

— Щом искаш кръвопролитие — заяви Иля Вольова, — значи си дошъл точно при когото трябва.

— Иля. Събуди се.

Хури стоеше край леглото ѝ и наблюдаваше диагностичните показатели, за да разбере, че Вольова идва в съзнание. Вероятността да е умряла не трябваше да се изключва — визуалната индикация, че е жива, беше наистина доста ограничена, — но показанията бяха горе-долу същите, както ги бе видяла преди да се отправи към тайната оръжейна.

— Мога ли да помогна с нещо?

Хури се обърна, едновременно стресната и засрамена. Скелетоподобният слуга стоеше в очакване на отговора ѝ.

— Клавейн… Не мислех, че си все още включен.

— Не бях допреди един миг.

Слугата се отдели от тъмния ъгъл, където се намираше, и спря от другия край на леглото, до обслужващия го тумбест апарат. После протегна ръка и направи някакви настройки по него.

— Какво правиш? — попита Ана.

— Издигам я към съзнателно състояние. Нали това искаше?

— Аз… не съм сигурна дали трябва да ти се доверя или не трябва просто да те смажа.

Слугата отстъпи от апарата.

— Определено не трябва да ми се доверяваш, Ана. Основната ми цел е да ви убедя да ми предадете оръжията. Не мога да използвам сила, но мога да прибягна до убеждение и дезинформация.

После бръкна под леглото и ѝ подхвърли нещо с широко движение на единия си крайник.

Хури хвана чифт очила, оборудвани със слушалки. Изглеждаха доста използвани, протрити и загубили цвета си. Сложи ги и видя как човешката форма на Клавейн обгърна скелетоподобния робот. Гласът, който достигна до нея през слушалките, имаше човешки тембър и модулация.

— Така е по-добре — заяви той.

— Кой те пуска и спира, Клавейн?

— Иля ми разказа нещичко за вашия Капитан — обясни слугата. — Засега той не ми се е представил, нито ми е казал нещо, но ми се струва, че ме използва. Включи ме, когато Иля бе ранена, и така успях да ѝ помогна. Но аз съм просто една симулация в бета-ниво. Притежавам познанията на Клавейн, а той е преминал доста задълбочено медицинско обучение. Предполагам обаче, че Капитанът има възможност да прибегне и до много други източници за тази цел, включително собствените си спомени. Единственото ми заключение е, че той не желае да се намесва директно, затова предпочита да използва мен като посредник. Аз съм негова марионетка, в по-голяма или по-малка степен.

Ана изпита желание да не се съгласи с него, но нищо в поведението му не я навеждаше на мисълта, че той лъже или си дава сметка за по-правдоподобно обяснение. Капитанът бе излязъл от своята самоизолация, само за да оркестрира самоубийството си, но след като опитът се беше провалил и на всичкото отгоре Иля бе пострадала, той се бе оттеглил и изпаднал в дори още по-мрачна психоза. Не беше сигурна само дали всичко това превръщаше Клавейн в негова марионетка или в оръжие.

— Какво бих могла да ти поверя да свършиш в такъв случай? — Хури премести поглед от Клавейн към Вольова. — Ами ако я убиеш?

— Не. — Той заклати енергично глава. — Вашият кораб или вашият Капитан не би го допуснал, убеден съм. А и аз не бих си и помислил да извърша подобно нещо. Аз не съм хладнокръвен убиец, Ана.

— Ти си просто софтуер. А един софтуер е способен на всичко.

— Не бих я убил, уверявам те. Искам тези оръжия, защото вярвам в единството на човечеството и в хуманността. Никога не съм смятал, че целта оправдава средствата. Нито в тази, нито в която и да било друга от проклетите войни, в които съм участвал. Ако се наложи да убия, за да постигна каквото искам, ще го направя. Но не и преди да съм направил всичко възможно, за да го избегна. Иначе с нищо няма да бъда по-добър от другите конджоинъри.

Без никакво предупреждение Иля Вольова се обади от леглото си.

— Защо са ти тези оръжия, Клавейн?

— Аз бих могъл да ти задам същия въпрос.

— Това са моите оръжия.

Хури се взираше в лицето на ранената, но тя не ѝ изглеждаше по-будна, отколкото преди пет минути.

— Те всъщност не принадлежат на вас — каза Клавейн. — Собственост са на конджоинърите.

— И сега си посвещаваш скапаното време да си ги искаш обратно, така ли?

— Не съм аз този, който си ги иска обратно, Иля. Аз съм добрият, дошъл да те отърве от тях, преди да са пристигнали лошите. Тогава оръжията ще бъдат моя, а не твоя грижа. А като казвам „лоши”, говоря напълно сериозно. По-добре да си имаш вземане-даване с мен, защото съм разумен човек. Конджоинърите обаче дори няма да си направят труда да преговарят. Просто ще си вземат оръжията, без да питат.

— Все още ми е трудно да повярвам на онази история с дезертирането, Клавейн.

— Иля… — Ана се надвеси над леглото. — Иля, остави Клавейн засега. Има нещо, което трябва да знам. Какво направи с тайните оръжия? Преброих само тринайсет в оръжейната.

Вольова се засмя преди да отговори. Като че ли се радваше на собствения си ум.

— Разпръснах ги. Убих два заека с един куршум. Сега са навсякъде из системата, така че Клавейн няма как да се добере лесно до тях. Същевременно ги програмирах да стрелят автоматично срещу машините на инхибиторите. Как са моите красавици, Хури? Впечатляващи ли са фойерверките тази нощ?

— Фойерверки наистина има, Иля, но нямам абсолютно никаква представа кой побеждава.

— Е, значи, поне битката все още продължава. Това трябва да е добър знак, а?

Вольова не направи нищо видимо, но над главата ѝ се появи сплескана сфера, приличаща на мехурче-мисъл от карикатура. Макар да беше ослепена при атаката на оръжието, сега носеше малки сиви очила, които бяха във връзка с инсталираните от посредника на Клавейн импланти в главата ѝ. „В някои отношения сега тя има по-добро зрение отпреди” — помисли си Хури. Така беше в състояние да вижда на всички дължини на вълната и ленти извън електромагнитния диапазон, които предлагаха очилата, и можеше да черпи от генерираните от машината полета със значително по-голяма яснота, отколкото беше възможно преди. И въпреки всичко, присъствието на чуждите машини в черепа ѝ несъмнено я изпълваше с нямо отвращение. Подобни неща винаги я бяха възмущавали и сега ги приемаше единствено поради нуждата.

Проектираната сфера беше по-скоро всеобща халюцинация, отколкото холограма. Беше цялата осеяна със зелени линии на екваториална координатна система, леко изпъкнала на екватора и стесняваща се на полюсите. Еклиптиката на системата представляваше млечнобял диск, обхващащ мехура от едната до другата страна, осеян с множество символи. В средата светеше оранжевото око на звездата Делта Павонис. Яркочервено петно обозначаваше разрушения Рок, а по-тъмночервеното ядро представляваше огромното оръжие на инхибиторите, което сега се движеше в ротационна фаза със звездата. Самата звезда беше очертана с блестящи лилави контурни линии. Петното на повърхността ѝ, непосредствено под оръжието, навлизаше навътре в нея, като стигаше до една осма от диаметъра ѝ, тоест една четвърт от разстоянието до ядрото, където се осъществяваше ядрено горене. Разбеснели се виолетово-бели пръстени разтопена материя се разпространяваха от ямата, замръзнали като вълнички на повърхността на езеро, но те бяха само искри в сравнение с експлозивната мощ на ядрото. Но колкото и смущаваща да беше тази информация, звездата не беше непосредствено привличащата вниманието точка. Хури преброи двайсетина триъгълничета в същия квадрант на еклиптиката, в който се намираше и инхибиторското оръжие, и реши, че това са оръжията от тайната оръжейна.

— Такова е състоянието на играта — обяви Вольова. — В реално време. Не ми ли завиждаш за играчките, Клавейн?

— Нямаш представа колко са важни тези оръжия — отвърна слугата.

— Така ли мислиш?

— От тях зависи дали целият човешки род ще оцелее или ще бъде затрит. Ние също знаем за инхибиторите, Иля, и знаем какво могат да направят те. Видяхме го в послания от бъдещето: човешката раса се намира на ръба на пълното унищожение от машините на инхибиторите. Нарекохме ги вълците, но няма съмнение, че говорим за един и същ враг. Ето затова не трябва да разпиляваш оръжията.

— Да ги разпилявам ли? Аз не ги разпилявам. — Звучеше смъртно обидена. — Използвам ги тактически, за да забавя действията на инхибиторите. Осигурявам безценно време за Ризургам.

— И колко оръжия изгуби откакто започна кампанията?

— Нито едно.

Слугата се наклони над нея.

— Иля… слушай ме внимателно. Колко оръжия изгуби?

— Какво имаш предвид под „изгуби”? Три оръжия дадоха функционален дефект. Толкова за конджоинърското майсторство. Две други са предназначени да бъдат използвани само веднъж. Надали това може да бъде определено като „загуби”, Клавейн.

— Значи нито едно оръжие не е било унищожено от ответен огън от страна на инхибиторите?

— Две оръжия бяха донякъде повредени.

— Бяха унищожени напълно, нали?

— Все още получавам телеметрична информация от тях. Няма да знам какви точно са пораженията, преди да огледам бойната сцена.

Образът на Клавейн отстъпи от леглото. Беше станал една степен по-блед, ако такова нещо изобщо беше възможно. Затвори очи и измърмори нещо под носа си, нещо, което приличаше най-вече на молитва.

— В началото ти разполагаше с четирийсет оръжия. Досега, доколкото разбирам, си изгубила девет. Още колко си изгубила, Иля?

— Толкова, колкото трябва.

— Не можеш да спасиш Ризургам. Опитваш да се бориш с невъобразима сила. Така само хабиш оръжията. Трябва да ги опазим, докато ни се удаде възможност да ги използваме подобаващо, по начин, който би променил нещо. Това е просто авангард на вълците, тепърва ще дойдат още много. Но ако имаме възможност да изследваме оръжията, може би ще бъдем в състояние да произведем още хиляди като тях.

Вольова се усмихна отново. Хури беше убедена в това.

— А ти, Клавейн, вярваш ли поне на дума от всички тези красиви приказки за това как целта не оправдавала средствата?

— Знам само, че ако разпилееш оръжията, всички на Ризургам пак ще умрат. Единствената разлика ще бъде може би, че ще умрат по-късно, но заедно с милиони други хора. Но предадеш ли оръжията веднага, може би все още ще има достатъчно време да променим нещо.

— Да оставя двеста хиляди да умрат, за да могат милиони да живеят в бъдеще?

— Не милиони, Иля. Милиарди.

— Почти успя да ме заблудиш, Клавейн. Почти бях започнала да си мисля, че с теб може да се свърши някаква работа. — Тя се усмихна така, сякаш това щеше да бъде последната усмивка в живота ѝ. — Но съм се излъгала, нали?

— Аз не съм лош човек, Иля. Просто знам точно какво е необходимо да се направи.

— Както каза, винаги най-опасното.

— Моля те, не ме подценявай. Ще взема тези оръжия.

— Ти си на седмици оттук, Клавейн. Докато пристигнеш, ще бъда напълно готова да те посрещна.

Фигурата на Клавейн не отговори. Хури нямаше представа какво означаваше липсата на отговор, но тя определено силно я смути.

Фигурата придоби плътност с примигване в цилиндъра за изображенията на „Зодиакална светлина”. Клавейн, Рьомонтоар, Скорпион, Блъд, Крус и Фелка седяха в полукръг около апарата, докато човешката фигура ставаше все по-ясна и най-сетне започна да се раздвижва.

— Е — обади се симулацията на Клавейн, — ето, че се върнах.

Клавейн имаше смущаващото усещане, че гледа собственото си отражение, където всички неуловими асиметрии на лицето му бяха придобили подчертан релеф. Той не харесваше симулациите в бета-ниво, особено на самия себе си. Цялата идея да бъдеш имитиран му се струваше неестествена и колкото по-точна беше имитацията, толкова по-малко му допадаше. „Трябва ли да се почувствам поласкан, че същината ми е доловена толкова лесно от сбор лишени от разум алгоритми” — помисли си той.

— Подложили са те на хакерство — каза Клавейн на изображението си.

— Моля?

Рьомонтоар се приведе напред към цилиндъра и заговори:

— Вольова е махнала големи части от теб. Почеркът ѝ се вижда ясно, както и пораженията, които е нанесла, но не можем да кажем точно какво е направила. Най-вероятно е успяла само да изтрие блокажи на сензитивната памет, но тъй като няма как да разберем със сигурност, ще трябва да те третираме като потенциален преносител на вируси. Това означава, че ще бъдеш изолиран, щом приключи този разговор. Спомените ти няма да бъдат смесени по невронен път със спомените на Клавейн поради опасност от заразяване. Ще бъдеш замразен до твърдо състояние на субстрата на паметта и архивиран. Фактически ще бъдеш мъртъв.

Изображението на Клавейн сви извинително рамене.

— Нека тогава се надяваме, че преди това ще успея да бъда от помощ.

— Научи ли нещо — попита Скорпион.

— Научих много, струва ми се. Разбира се, не мога да бъда сигурен кои от спомените ми са истински и кои — присадени.

— Остави тази грижа на нас — каза Клавейн. — От теб се иска само да ни разкажеш какво си открил. Командирът на кораба наистина ли е Вольова?

Симулацията закима енергично.

— Да, тя е.

— И знае ли за оръжията? — попита Блъд.

— Да, знае.

Клавейн погледна хората си, после се взря отново в цилиндъра.

— А смята ли да ни ги предаде без бой?

— Не мисля, че можете да разчитате на това, не. Според мен по-скоро приемете, че е възможно да усложни нещата.

Сега заговори Фелка:

— Какво знае тя за произхода на оръжията?

— Не много, струва ми се. Може да има някакви подозрения, но не мисля, че това я интересува особено. Знае обаче нещичко за вълците.

Фелка се намръщи.

— Как така?

— Не знам. Не сме говорили по този въпрос. По-добре просто да приемем, че Вольова вече е имала някакво вземане-даване с тях… и е оцеляла, както надали трябва да отбележа. Това според мен я прави най-малкото достойна за нашето уважение. Тя ги нарича инхибиторите. Така и не разбрах точно защо.

— Аз знам защо — промълви едва-чуто Фелка.

— Не е задължително да е била замесена директно с тях — обади се Рьомонтоар. — В тази система вече се наблюдава активност от страна на вълците и явно не е от вчера. Напълно вероятно е просто да е направила някои проницателни умозаключения.

— Мисля, че опитът ѝ не се ограничава единствено с това — отвърна симулацията на Клавейн, но не доуточни защо.

— Съгласна съм — потвърди Фелка.

— Подчерта ли пред нея колко сериозни са нашите намерения — попита Клавейн, като насочи отново вниманието си към своето бета-ниво. — Даде ли и да разбере, че е много по-добре за нея да има вземане-даване с нас, отколкото с останалите конджоинъри?

— Мисля, че го разбра.

— И?

— Не, благодаря, такава беше основната идея.

— Тази Вольова трябва да е много глупава — заяви Рьомонтоар. — Жалко. Щеше да бъде толкова по-лесно, ако имахме възможност да действаме по мирен начин, без да се налага да прибягваме до грубата сила.

— Има още нещо — додаде симулацията. — Върви някаква операция по евакуиране. Вече видяхте какво прави със звездата машината на вълците, как я гризе с някаква сонда с фокусирани гравитационни вълни. Скоро ще стигне до ядрото, където се извършва атомно горене, и ще освободи енергията в сърцевината на звездата. Все едно ще пробие дупка в основата на бент и водата ще рукне под огромно налягане. Само дето в този случай няма да бъде вода. Ще бъде течен водород, с температурата и налягането, съществуващи в ядрото на звездата. Според мен това ще превърне звездата в огнехвъргачка, така да се каже. Енергията на ядрото ще изтече навън много бързо, след като сондата достигне до него, и звездата ще умре… или най-малкото ще стане много по-мъждива и студена. Но същевременно ще се превърне в оръжие, способно да изпепели всяка планета, намираща се на разстояние от няколко светлинни часа от Делта Павонис, просто като облее с този течен огън лицето на планетата. Предполагам, че по този начин от атмосферата може да изчезне газов гигант, а скалист свят да се превърне в метална лава. Те не знаят какво точно ще се случи с Ризургам, но можете да бъдете убедени, че най-голямото им желание е да се махнат оттам възможно най-бързо. На борда на кораба вече има хора, докарани от повърхността на планетата. Поне няколко хиляди.

— И ти имаш доказателства за това, нали? — осведоми се Скорпион.

— Не, нищо, което съм в състояние да докажа.

— Тогава ще приемем, че не съществуват. Това очевидно е неумел опит да ни убедят да не атакуваме.

Вольова наблюдаваше как пет от тринайсетте останали оръжия от тайната оръжейна заемат позиция за атака извън „Носталгия по безкрая”. Цветните им иконки се носеха над леглото ѝ като дрънкулките, които поставяха над кошчетата, за да забавляват малките деца в тях. От време на време Иля протягаше ръка и разместваше позицията на оръжията спрямо кораба си, като при възможност винаги използваше корпуса му като камуфлаж. Иконките се движеха упорито, отразявайки мудните движения в реално време на самите оръжия.

— Веднага ли смяташ да ги използваш? — попита Хури.

Вольова премести погледа си към нея.

— Не. Не още. Не и преди той да ме е принудил да го направя. Не ми се иска инхибиторите да разберат, че разполагаме с още тайни оръжия освен двайсетте, за които вече знаят.

— В крайна сметка ще се наложи да ги използваш.

— Освен ако Клавейн не се вразуми и не осъзнае, че няма как да победи. Може би ще го направи. Все още не е късно.

— Но ние нямаме представа с какво оръжие разполага той. Ами ако има нещо също толкова мощно?

— Това няма да промени абсолютно нищо, Хури. Той иска нещо от мен, нали разбираш? Аз не искам нищо от него. Това ми дава явно предимство.

— Не…

Вольова въздъхна, разочарована, че се налага да изрече дума по дума това.

— Ударът му срещу нас трябва да бъде хирургически. Иначе рискува да увреди оръжията, които иска толкова силно. Ако искаш да ограбиш някого, няма да хвърлиш отгоре му бомба, нали? Аз обаче не съм вързана от подобни ограничения. Клавейн няма нищо, което да искам.

„Е — помисли си триумвирът, — почти нищо.” Изпитваше известно любопитство, свързано с онова, което му позволяваше да намалява така бързо скоростта. Дори да не беше нещо толкова екзотично като технология за потискане на инерцията… но не. Това не беше нещо, от което имаше отчаяна нужда. Следователно можеше да използва цялата си огнева мощ срещу него. Можеше да го зачеркне от лицето на света и единствената ѝ загуба щеше да бъде нещо, в чието съществуване даже не беше сигурна.

Смущаваше я обаче и друго. Клавейн определено можеше да си дава сметка за всичко това. Особено ако това бе същият онзи Клавейн, Палачът на Тарзис. Нямаше да оцелее в продължение на повече от четиристотин толкова опасни години от човешката история, ако допускаше трагично елементарни грешки.

Ами ако Клавейн знаеше нещо, което тя не знаеше?

Прокара пръсти през проекцията, променяйки нервно конфигурацията на иконките, като се питаше кои от тях би трябвало да използва първо. Минаваше ѝ през ума също, че като имаше предвид ограниченията на Клавейн, щеше да бъде по-интересно да остави битката да ескалира, вместо да свали незабавно кораба му.

— Някакви вести от Торн? — попита тя.

— На път е от Ризургам с други две хиляди пътници.

— И знае ли за малките ни затруднения с Клавейн?

— Казах му, че се приближаваме към Ризургам. Не виждам причина да му давам повече поводи за тревога.

— Така е — съгласи се веднъж с нея Вольова. — Хората са поне в същата безопасност в Космоса, както биха били и на Ризургам. Поне веднъж щом са се отделили от планетата, имат някаква надежда за оцеляване. Не кой знае каква, но…

— Сигурна ли си, че няма да използваш тайните оръжия?

— Ще ги използвам, Хури, но нито миг по-рано, отколкото се налага. Никога ли не си чувала израза „да видиш бялото на очите им”? Може би не си; само един войник би могъл да знае подобни неща.

— Аз съм забравила за войниклъка повече неща, отколкото ти някога ще научиш, Иля.

— Просто ми се довери. Толкова много ли искам?

Чу отново гласа му. Тонът му беше спокоен, любезен, почти извинителен.

— Знам какво опита да направиш току-що, Иля. Но не мисли, че вече не бях се сетил за вероятността да насочиш срещу мен оръжията си.

Тя заекна в отговор.

— Ти… какво… направи?

Двайсетте секунди ѝ се сториха цяла вечност.

— Всъщност, нищо. Просто казах на оръжието да не стреля. Те са наша собственост, Иля, не твоя. Не ти ли мина за момент през ума, че може би имаме начин да се предпазим от тях?

— Лъжеш — заяви тя.

Реакцията ѝ като че ли го развесели, сякаш се беше надявал тайно тя да поиска повече доказателства.

— Мога да ти го покажа отново, ако искаш.

Каза ѝ да насочи вниманието си към тайните оръжия, които вече беше хвърлила срещу инхибиторите.

— А сега би ли се съсредоточила върху онова, което е най-близо до останките от Рок? Ще видиш как то ще престане да стреля.

След като взе решението, Вольова почувства прилив на сили, които ѝ позволиха да изтръгне медицинските сонди и катетри от тялото си и да ги захвърли с нещо подобно на невъздържано непослушание. Остави само очилата, които заместваха функциите на ослепените ѝ очи, правейки всичко възможно да не мисли за гадните машинки, които сега плуваха в черепа ѝ. С изключение на това, тя се чувстваше напълно здрава и бодра. Знаеше, че всичко е илюзия, че по-късно щеше да плати за този прилив на енергия и най-вероятно щеше да плати за него с живота си. Но тази перспектива не ѝ вдъхваше страх, а само тихо задоволство, че така поне ще има възможност да оползотвори по някакъв полезен начин оставащото ѝ време. Добре беше да си лежи тук и да ръководи парада от разстояние като прикован на легло архиерей, но този начин определено не беше за нея. Тя беше триумвир Иля Вольова и трябваше да се придържа към определени стандарти.

— Иля… — започна Хури, когато видя какво става.

— Хури — прекъсна я тя; гласът ѝ пак приличаше на грачене, но най-сетне беше напоен с нещо подобно на някогашния плам. — Хури… направи го заради мен и нито за момент не спирай, за да ме обсипваш с въпроси или да се опитваш да ме разубедиш. Разбра ли?

— Разбрах… струва ми се.

Вольова щракна с пръсти към най-близкия слуга. Той се устреми към нея, лавирайки между пищящите медицински монитори.

— Капитане… би ли казал на слугата да ми помогне да стигна до хангара? Очаквам там да ме чакат скафандър и совалка.

Ана я подпираше, за да я задържи седнала.

— Иля, какво смяташ да правиш?

— Излизам навън. Трябва да разменя няколко думи, много сериозни думи, с оръжие Седемнайсет.

— Не си в състояние да…

Вольова я прекъсна с рязко движение на немощната си ръка.

— Хури, тялото ми може да е отслабнало, но дай ми безтегловност, скафандър и едно-две оръжия и ще откриеш, че все още съм в състояние да създавам проблеми. Ясно?

— Значи не си се отказала?

Слугата помогна на ранената да се изправи.

— Да се откажа ли, Хури? Нямам такава дума в речника си.

Ана също се зае да ѝ помага, като я хвана за другата ръка.

Когато доближи битката с още петстотин километра, Антоанет напусна мостика, вярвайки, че корабът ще се грижи сам за себе си три-четири минути, докато тя каже „довиждане” на Скорпион и неговия ескадрон. Когато стигна до големия обезвъздушен хангар, където чакаха прасетата, външният люк вече се бе отворил и първата от трите совалки беше излетяла. Видя само как сините ѝ пламъци се отдалечават към бляскавата сърцевина на битката. Последваха я незабавно два велосипеда, после дойде ред на втората совалка, изтласкана от тумбестите хидравлични бутала, които досега бяха използвани за придвижването на обемни товари.

Скорпион вече закопчаваше обезопасителния си колан, наместен в своя велосипед край третата совалка. Тъй като велосипедите на борда на „Буревестник” не бяха стигнали дотук сами чак от „Зодиакална светлина”, те носеха повече оръжие и амуниции и бяха по-добре бронирани от останалите. Бронята на велосипеда на Скорпион представляваше смъртоносна за очите комбинация от светещи цветове и отразяващи участъци. Беше почти невъзможно да се различи рамката на велосипеда под слоевете на бронята и различните форми на оръжията. Зейвиър му бе помогнал да направи последна проверка на отделните системи и точно преустанови връзката на някакъв лаптоп от диагностичния вход под седалката на велосипеда. Показа с вдигнат палец, че всичко е наред, и потупа бронята на миниатюрния летателен апарат.

— Изглежда си готов — обади се Антоанет през комуникационния канал на скафандъра.

— Не трябваше да излагаш на риск кораба си — каза Скорпион. — Но след като го направи, ще използвам подобаващо икономисаното си по този начин гориво.

— Не ти завиждам, Скорпион. Знам, че вече изгуби доста от войниците си.

— Те са наши войници, Антоанет, не само мои. — Включи контролното си табло и то заблестя във всевъзможни цветове, когато втората совалка бе избутана през люка от буталата. Стартерът на мотора му излъчваше силно синкаво сияние, отразявано от бронята. — Слушай — рече той. — Иска ми се да помислиш върху един факт. Ако знаеше каква е средната продължителност на живота на прасетата в Мълч, случилото се днес нямаше да ти се стори толкова трагично. Повечето от членовете на моята армия щяха да са умрели още преди години, ако не се бяха включили в кампанията на Клавейн. Смятам, че са му задължени, а не обратното.

— Това не означава, че трябваше да умрат днес.

— И повечето от тях няма да умрат. Клавейн е наясно от самото начало, че ще трябва да се примирим с известни загуби, моите прасета също го знаеха. Никога не сме превземали дори една пресечка в Казъм сити, без да се пролее кръв. Но повечето от нас ще се върнат на кораба, и то заедно с оръжията. Вече печелим, Антоанет. След като Клавейн използва кода за възпиране на оръжията, с войната на Вольова беше приключено. — Прасето дръпна надолу предпазващия от светлинни отблясъци визьор с ръкавицата си. — Това сега дори не е война, а просто една прочистваща терена операция.

— Може ли все пак да ти пожелая късмет?

— Можеш да ми пожелаеш каквото ти харесва, дяволите да го вземат. Това няма да промени нищо. А ако промени, значи не съм се подготвил достатъчно добре.

— Късмет, Скорпион. Късмет и на теб, и на цялата ти армия.

Буталата вече изтласкваха третата совалка към отвора. Антоанет стоя и гледа, докато и останалите велосипеди, заедно с велосипеда на Скорпион я последваха, а след това нареди на кораба да затвори люка и да се отдалечи от мястото на битката.