Скорпион държеше под око Васко, който плуваше към брега. През цялото време си бе мислил какво ли е да потънеш, какво беше усещането от плъзгането през неосветените морски дълбини. Казваха, че ако трябва да умреш, ако нямаш избор, удавянето не е най-ужасният начин да го направиш. Чудеше се откъде някой можеше да е сигурен в това и дали то се отнасяше и за прасетата.

Мислите му се въртяха все още в тази посока, когато лодката плавно спря, но електрическият извънбордов мотор продължи да работи, докато не го изключи.

Скорпион пъхна пръчка във водата и с нейна помощ прецени, че на това място не беше по-дълбока от половин метър. Беше се надявал да открие някой от каналите, който да им позволи да се приближат максимално към острова, но очевидно трябваше да се задоволи с това положение. И да не беше договорил мястото на срещата с Васко, вече нямаше време да се връща назад, за да продължи да търси нещо, чието откриване беше проблемно дори при чисто море и ясно небе.

Скорпион тръгна към носа на лодката и хвана обвитото с прозрачен найлонов слой въже, което Васко беше използвал като възглавница. Уви здраво единия му край около китката си и прескочи през лодката с едно-единствено гъвкаво движение. Цопна в плитчината — бутилковозелената вода стигаше едва до коленете му. Почти не усети студенината й през дебелата кожа на ботушите си. След като скочи, лодката се понесе бавно по водата, но с едно дръпване на китката си той я изви така, че отмести носа й с няколко градуса. После тръгна във водата, приведен силно напред, за да я дърпа. Камъните по дъното бяха предателски хлъзгави, но този път кривите крака му свършиха добра работа. Вървя така, без да нарушава ритъма си, докато водата вече едва стигаше до средата на ботушите му и усети как лодката започна да стърже по морското дъно. Направи още десетина крачки към брега, като я дърпаше, но не посмя да продължи нататък.

Видя, че Васко бе стигнал до плитчините. Младият мъж спря да плува и се изправи във водата.

Скорпион се върна в лодката. Разяденият от корозията метал се лющеше под дланта, с която стисна корпуса й край перилото. Лодката бе на вода повече от сто и двайсет часа и това вероятно щеше да бъде последното й пътуване. Той се пресегна и пусна малката котва. Можеше да го направи по-рано, но котвите бяха също толкова податливи на ерозията, колкото и корпусът. Прекаленото доверие в тях не водеше до нищо добро.

Хвърли още веднъж поглед към Васко. Той внимателно избираше къде да стъпва на път към лодката, разперил встрани ръце за равновесие.

Скорпион взе дрехите на своя спътник и ги пъхна в раницата си, в която вече бе сложил дажбите им, питейна вода и някои неща за даване на първа помощ. Вдигна раницата на гръб и пое към сушата, от която го делеше съвсем малко разстояние, като от време на време хвърляше поглед към Васко. Знаеше, че е прекалено суров към него, но нямаше власт над гнева си, щом започнеше да се надига. Това развитие на нещата го смущаваше. Бяха изминали двайсет и три години, откакто в гнева си Скорпион бе вдигнал ръка срещу човешко същество, при изпълнението на своя дълг. Беше наясно, че насилието и грубостта могат да се извършват и с думи. Някога щеше просто да се изсмее на подобна мисъл, но напоследък се стараеше да живее поновому. Смяташе, че вече е оставил някои неща зад гърба си.

Естествено, целият този гняв бе изплувал на повърхността при перспективата да се види с Клавейн. Това бе свързано с твърде много опасения. Прекалено много емоционални нишки водеха назад към наквасената с кръв тиня на миналото. Клавейн знаеше какво бе представлявал Скорпион. Знаеше точно какво е способен да направи.

Спря и изчака младият мъж да го настигне.

— Сър…

Васко беше задъхан и трепереше.

— Как мина?

— Бяхте прав, сър. Беше малко по-студено, отколкото изглежда.

Скорпион свали раницата от раменете си.

— Предполагах, че ще е студено, но ти се справи добре. Взех ти нещата. За нула време ще изсъхнеш и ще се стоплиш. Не съжаляваш ли, че дойде?

— Не, сър. Нали търсех приключения?

Скорпион му подаде вещите.

— Ще започнат да те привличат все по-малко, когато станеш на моите години.

Беше спокоен ден, както ставаше често, когато облачната покривка над Арарат паднеше ниско. Най-близкото слънце — онова, около което обикаляше Арарат, беше като размито петно, увиснало на западната част на небето. Далечният му бинарен двойник напомняше твърд бял скъпоценен камък над противоположната страна на хоризонта и надничаше между образувалата се сред облаците пролука. Пе Еридани А и В, само дето всички ги наричаха Яркото слънце и Бледото слънце.

Сребристосивата дневна светлина отмиваше обичайния цвят от водата и тя бе заприличала на мръсносива супа със зеленикав оттенък. Изглеждаше гъста, когато ботушите на Скорпион я разсичаха, макар че плътността на микроорганизмите в нея беше малка по стандартите на Арарат. Въпреки това Васко бе поел известен риск, като бе влязъл да плува, но беше постъпил правилно, защото това им бе позволило да се приближат максимално до брега с лодката. Без да е специалист по въпроса, Скорпион знаеше, че повечето значими срещи между хората и джъглърите се осъществяваха в онези части на океана, които бяха дотолкова наситени с микроорганизми, че приличаха на носеща се по течението безбрежна маса от органична материя. Тук концентрацията беше достатъчно малка, за да няма почти никакъв риск джъглърите да изядат лодката по време на отсъствието им или да създадат местно вълнение, за да я отнесат в открито море.

Изминаха останалото разстояние, което ги делеше от сушата, и стигнаха до полегатата каменна равнина, която бяха видели от морето като тъмна ивица. Тук-там по нея се бяха образували плитки локви, които отразяваха облачното небе в сребристосивата си повърхност. Двамата се насочиха към бялото възвишение, което се намираше не много далеч от това място.

— Все още не сте ми казали за какво е всичко това — обади се Васко.

— Ще разбереш съвсем скоро. Не си ли достатъчно развълнуван от перспективата да се видиш със стареца?

— Уплашен е по-точната дума.

— Той оказва подобен ефект върху хората, но не му позволявай да го направи и с теб.

След десетминутно ходене Скорпион си възвърна силите, които бе изхабил за тегленето на лодката. Междувременно бялото възвишение се бе превърнало в купол, кацнал на земята, най-накрая се оказа, че това е надуваема палатка. Беше опъната с помощта на забити в скалата клинове, а бялата материя в основата й бе придобила различни оттенъци на зеленото. Очевидно беше кърпена и поправяна многократно. Около палатката бяха събрани и подпрени под странни ъгли раковини, изхвърлени от морето. Несъмнено бяха подредени изкусно.

— Онова, което казахте преди, сър — поде Васко, — за Клавейн, че след всичко това вече не се появявал никъде?

— Е, и?

— Ако е дошъл тук, защо просто не ни го казаха?

— Заради причината, поради която е дошъл тук — отвърна Скорпион.

Стигнаха до отварящата се под налягане врата на надуваемата структура. Край нея имаше малка кутия, от която се носеше нещо като жужене на пчели и която захранваше с електричество палатката, поддържаше необходимата разлика в налягането и осигуряваше топлина и други удобства за нейния обитател.

Скорпион огледа внимателно една от раковините и прокара върха на пръста си по острия й ръб, където бе отрязана от нещо по-голямо.

— Той, изглежда, е пообработил крайбрежната ивица.

Васко посочи вече отворената външна врата.

— Във всеки случай, по всичко изглежда, че в момента тук има някой.

Скорпион отвори вътрешната врата. Първото, което видя, беше една койка и спретнато сгънати спални принадлежности. Край нея имаше малко сгъваемо бюро, печка и устройство за синтез на храна, гарафа с филтрирана вода и кутия за хранителните дажби. Все още работеща въздушна помпа и няколко малки раковини върху масата.

— Не може да се каже от колко време отсъства — обади се Васко.

Спътникът му поклати глава.

— Не ще да е много дълго — вероятно не повече от час-два.

Васко се заоглежда, търсейки доказателството, което бе видял Скорпион, за да твърди това. Но нямаше да го открие: прасетата бяха научили отдавна, че острото обоняние, което бяха наследили от своите предци, не е присъщо за обикновените хора. Бяха научили също така, макар и по доста болезнен начин, че хората не обичаха това да им се напомня.

Излязоха отново навън и затвориха вътрешната врата така, както я бяха намерили.

— И сега какво? — попита Васко.

Скорпион откопча резервната гривна за комуникация от китката си и му я подаде. Вече й беше осигурена честота, която изключваше всякаква опасност да бъдат чути от някого на който и да било от другите острови.

— Нали знаеш как да използваш тези неща?

— Ще се оправя. Искате ли да правя нещо конкретно с нея?

— Да. Ще чакаш тук, докато се върна. Надявам се да доведа Клавейн с мен. Но в случай че той първи те открие, кажи му кой си и кой те е изпратил. После ми се обади и предложи на Клавейн да поговори с мен. Ясно?

— А ако не се върнете?

— Най-добре се обади на Блъд.

Васко заопипва гривната.

— Струвате ми се малко притеснен за умственото му състояние, сър. Мислите ли, че може да бъде опасен?

— Надявам се — отговори Скорпион, — в противен случай няма да имаме кой знае каква полза от него. — Потупа по рамото младия мъж. — А сега изчакай тук, докато обиколя острова. Няма да ми отнеме повече от час и съм почти сигурен, че ще го открия някъде край морето.

Скорпион вървеше по равния каменен бряг на острова, разперил късите си ръце за равновесие, без изобщо да се интересува дали изглежда странно или комично.

Забави крачка, тъй като му се стори, че зърва в далечината някаква фигура, която ту излиза от добиващата все по-тъмен нюанс следобедна морска мъгла, ту отново се гмурка в нея. Примижа и се втренчи съсредоточено, като се опитваше по този начин да компенсира отслабването на зрението си, което вече съвсем не беше така остро, както на младини. Той ту се изпълваше с надежда, че миражът в далечината е Клавейн, ту — че ще се окаже плод на собственото му въображение, някаква заблудила го игра на светлината, сянката и скалите.

Колкото и да не му се искаше да го признае, беше неспокоен. Бяха минали шест месеца, откакто бе видял за последен път Клавейн. Времето не беше особено много, поне не в сравнение с продължителността на човешкия живот. Скорпион обаче не можеше да се избави от чувството, че ще срещне познат, когото не е виждал от десетилетия, изкривен до неузнаваемост от живота и преживяванията си. Чудеше се как да реагира, ако се окажеше, че Клавейн действително си бе изгубил ума. Дали изобщо щеше да го разбере, ако наистина бе така? Беше прекарал достатъчно време в компанията на хора, за да предугажда уверено намеренията, настроението и общото им умствено състояние. Казваха, че умът на хората не се различавал чак толкова от свинския. Но когато ставаше дума за Клавейн, Скорпион винаги си напомняше да не се доверява на очакванията си. Клавейн не беше като другите хора. Историята го бе формирала по неподражаем начин и в резултат се беше получило нещо уникално и вероятно чудовищно.

Скорпион беше петдесетгодишен. Познаваше Клавейн през половината си живот, откакто беше пленен от бившата му клика в Йелоустоунската система. Малко след това Клавейн дезертира от редиците на конджоинърите и след като известно време бяха таели взаимни подозрения, в крайна сметка двамата застанаха от една и съща страна на барикадата. Събраха банда разпуснати войници и подбрани привърженици от околностите на Йелоустоун и откраднаха кораб, за да отпътуват за системата Ризургам. По пътя някогашните другари на Клавейн, конджоинърите, ги преследваха и тормозеха. От Ризургам, вече на съвсем друг кораб, пристигнаха тук, на това синьо-зелено, подгизнало от вода топче за игра, наречено „Арарат”. След Ризургам почти не им се беше налагало да се бият, но двамата продължиха да работят заедно за изграждането на временната колония.

С дружни усилия допринесоха за създаването на цели общности. Караха се често, но само по наистина важни въпроси. Когато единият или другият се отклонеше към прекалено сурова или прекалено мека линия на поведение, другият непременно балансираше нещата. Именно през тези години Скорпион изгради достатъчно силен характер, за да престане да мрази човешките същества във всеки съзнателен миг от своето съществуване. Дължеше на Клавейн поне това.

Само дето нищо никога не беше толкова просто, нали?

Проблемът бе в това, че Клавейн бе роден преди петстотин години и беше живял през голяма част от тях. Ами ако този Клавейн, когото знаеше Скорпион, когото знаеха жителите на колонията, беше само преходна фаза, като измамен проблясък на слънчев лъч в буреносен ден? В ранните дни на познанството си с него Скорпион го наблюдаваше поне с „половин око”, нащрек да не би безразборните му касапски стремежи внезапно да се завърнат. Така и не забеляза нищо, което да събуди подозренията му, но пък видя предостатъчно, за да се увери, че Клавейн съвсем не е страшилището, за което го представя историята.

През последните две години обаче увереността му се сгромоляса. Не защото Клавейн стана по-жесток, свадлив или склонен към насилие от преди, но нещо в него все пак се промени. Сякаш качеството на светлината над даден пейзаж внезапно стана друго. А фактът, че, както знаеше добре, самият той предизвикваше подобни опасения в другите, не му носеше кой знае какво успокоение. Познаваше състоянието на собствения си ум и се надяваше никога повече да не нарани човешко същество, както бе правил многократно в миналото. Можеше обаче само да гради догадки за ставащото в главата на приятеля му. Беше сигурен само в едно: че Клавейн, когото познаваше, Клавейн, с когото се бяха били рамо до рамо, се беше оттеглил някъде навътре в себе си, в някакво достъпно само за него самия пространство. Още преди да се уедини на този остров, бе стигнал до момента, когато Скорпион вече почти не беше в състояние да го разбира.

Но не го винеше за това. Никой не би го обвинил.

Скорпион продължи да върви напред, докато се увери, че фигурата е реална, а след като се приближи още малко, вече можеше да различи някои детайли. Фигурата беше коленичила на морския бряг, неподвижна, сякаш потънала в мечти, прекъснали невинното оглеждане на останалите след отлива локви солена вода и фауната в тях.

Наистина беше Клавейн; Скорпион бе сигурен, че е той, дори само допреди миг да си мислеше, че островът е необитаем.

В първия момент прасето изпита огромно облекчение. Поне виждаше, че Клавейн е все още жив. Каквото и да се случеше днес, това поне беше несъмнена победа.

Когато се доближи достатъчно, за да го чуят, ако извика, Клавейн усети присъствието му и се огледа. Беше се появил бриз, който липсваше при приземяването на Скорпион. И сега развяваше разчорлените бели коси на Клавейн пред червено-розовото му лице. Брадата му, обикновено спретнато подстригана, също беше пораснала, недокосвана от самото му заминаване. Слабата му фигура беше облечена в черно от горе до долу, а върху раменете си беше наметнал тъмен шал или пелерина. Стоеше в някаква странна поза, нещо средно между коленичил и прав, сякаш беше поспрял само за миг.

Скорпион обаче беше сигурен, че се взира в морето от часове.

— Невил — произнесе той.

Клавейн отговори нещо, устните му помръднаха, но думите бяха заглушени от шума на вълните.

— Аз съм… Скорпион — провикна се отново прасето.

Устата на Клавейн се размърда повторно. Гласът му приличаше на грачене, малко по-силно от шепот.

— Казах, че се разбрахме да не идваш тук.

— Знам. — Скорпион вече се беше доближил достатъчно, за да вижда хлътналите старчески очи на своя събеседник, ту закривани, ту откривани от мятаните от вятъра бели кичури коса. Те като че ли бяха фокусирани върху нещо много отдалечено и мрачно. — Знам, и цели шест месеца уважихме молбата ти, нали?

— Шест месеца ли? — почти се усмихна Клавейн. — Толкова много време ли мина?

— Шест месеца и една седмица, ако искаш да съм съвсем точен.

— Изобщо не ми се струва толкова дълго. Сякаш току-що съм пристигнал. — Клавейн погледна отново назад към морето и тилът му се озова срещу Скорпион. Скалпът, който прозираше под оредялата бяла коса, имаше същия яркорозов цвят като кожата на прасето. — А понякога ми се струва, че е минало много повече време — додаде старецът, — сякаш никога не съм правил нищо друго, освен да прекарвам всеки ден тук. Понякога имам чувството, че на тази планета няма друга жива душа.

— Все още сме тук — каза Скорпион, — всичките сто и седемдесет хиляди човека. И все още имаме нужда от теб.

— Специално помолих да не бъда обезпокояван.

— Освен ако не става въпрос за нещо важно. Това винаги е влизало в уговорката, Невил.

Клавейн се изправи мъчително бавно. Беше по-висок от Скорпион, но прекомерната слабост сега му придаваше вид на нахвърляна набързо скица. Крайниците му наподобяваха драски на фона на небето.

Скорпион се взря в дланите му. Това бяха фините длани с тънки чувствителни пръсти на хирург. Или може би на водещ разпити. Стържещият звук от допира на дългите му нокти по влажния черен плат на панталоните накара прасето да трепне.

— Е?

— Открихме нещо — поясни Скорпион. — Не знаем точно какво представлява, нито кой го е изпратил, но мислим, че идва от Космоса. Мислим също така, че в него може би има някой.

Главният лекар Грьолие крачеше из кръговите, осветени в зелено коридори на фабриката за тела.

Той ту си подсвиркваше, ту си тананикаше, щастлив, че се намира в своята стихия, че е заобиколен от тихо бръмчащи машини и полузавършени хора. С тръпка на нетърпение помисли за слънчевата система, която се намираше някъде напред, и за многото неща, зависещи от нея. Наистина, не непременно за него самия, но определено за неговия съперник за вниманието на кралицата. Интересно как щеше да приеме тя още един от провалите на Куейч. Доколкото я познаваше, кралица Жасмина нямаше да го понесе особено добре.

Грьолие се усмихна при тази мисъл. Странното беше, че системата, която беше порядъчно голяма, все още нямаше име; никой не си беше направил труда да обозначи една далечна звезда и безинтересните й планети. И не беше имало причина затова. За системата съществуваше информация в навигационната база данни на „Гностично възкачване”, както впрочем и на почти всеки междузвезден кораб, и кратки бележки за основните характеристики на нейното слънце и светове, евентуалните опасности и т.н. Тези данни обаче не бяха предназначени за човешко око. Те съществуваха единствено, за да бъдат разчитани и осъвременявани от други машини, докато изпълняваха безшумно и бързо възложените им корабни функции, смятани за прекалено скучни или прекалено трудни за хората. Въпросната информация представляваше дълга поредица от две цифри: няколко хиляди единици и нули. Показателен за маловажността на системата бе фактът, че тя бе изисквана само три пъти през цялото време, откакто функционираше „Гностично възкачване”. И беше допълнена и обновена веднъж.

Грьолие знаеше: той беше проверявал, от чисто любопитство.

Сега обаче, може би за първи път в историята, системата предизвикваше по-траен интерес. Тя все още нямаше име, но липсата му започваше да поражда известен смут, дотам, че кралица Жасмина звучеше малко по-раздразнено всеки следващ път, когато беше принудена да говори за мястото като за „системата пред нас” или „системата, която наближаваме”. Но Грьолие знаеше, че тя няма да благоволи да й даде име, преди да се убеди в ценността й. А ценността на системата беше изцяло в ръцете на Куейч, нейния фаворит, който започваше да губи благосклонността й.

Грьолие поспря край едно от телата. То се намираше в прозрачното поддържащо го желе зад зеленото стъкло на цистерната, в която трябваше да оживее. Около основата й имаше редица контролни бутони за неговото хранене, едни от които бяха натиснати, а други — издърпани. С тяхна помощ се осъществяваше контрол над деликатната биохимична среда за хранителната матрица. С бронзовите колела вентили, поставени отстрани на цистерната, се правеше фината настройка по доставянето на обемните химически вещества като вода или физиологичен разтвор.

Към цистерната беше прикрепен дневник, който отразяваше историята на клонирането на тялото. Грьолие разгърна набързо ламинираните му страници, за да се увери, че всичко е както трябва. Течността на повечето тела във фабриката никога не беше изливана, но този екземпляр — зряло женско тяло — веднъж вече беше затоплян и използван. Раните по него зарастваха в резултат на регенериращите процедури, белезите по корема ставаха невидими, новият крак вече почти беше достигнал по размери здравия. Жасмина не одобряваше тези „кърпежи”, но нуждата й от тела надвишаваше производствения капацитет на фабриката.

Грьолие потупа нежно стъклото.

— Добре се получава.

Продължи нататък, като проверяваше по нещо и на другите тела. Понякога един поглед беше достатъчен, но в повечето случаи спираше, за да прелисти дневника и да направи някоя и друга настройка. Той много се гордееше със спокойната компетентност на работата си. Никога не се хвалеше с уменията си и не обещаваше нещо, ако не беше абсолютно сигурен, че е в състояние да го направи… за разлика от Куейч, който раздаваше бомбастични обещания наляво-надясно от мига, в който стъпи на „Гностично възкачване”.

Известно време този начин на действие се бе радвал на успех. Мястото на Грьолие — отдавна станал най-близката личност за кралицата, с която тя споделяше всичко — временно бе узурпирано от показната особа на новодошлия. Единственото, което чуваше, докато работеше върху нея, беше как Куейч щял да промени в положителна посока съдбата им, как Куейч бил направил това, как бил казал онова… Кралицата беше започнала дори да се оплаква от начина, по който Грьолие изпълняваше задълженията си, че фабриката осигурявала прекалено бавно тела, а прилаганите при недостиг на внимание терапии губели ефективността си. За кратко Грьолие дори се изкуши да опита нещо, което да грабне наистина вниманието й, нещо, което да му върне доброто й разположение.

И сега го изпълваше дълбока радост, че не беше прибягнал до подобни мерки. Просто беше достатъчно да изчака търпеливо и да остави Куейч сам да изкопае гроба си, като предизвика надежди и очаквания, които не е в състояние да осъществи. За жалост — на Куейч, не на Грьолие — Жасмина беше приела буквално думите му. Ако можеше да се съди по настроението на кралицата, той бе на път да получи специалното лечение на главата и тялото.

Грьолие спря пред зрелия мъж, който бе започнал да проявява аномалии в развитието си при последния преглед. Беше пренастроил показателите на цистерната, но очевидно нямаше резултат. За нетренираното око тялото изглеждаше нормално, но му липсваше симетрията, за която копнееше Жасмина. Грьолие поклати глава и постави ръка върху един от лъскавите месингови вентили. Визитата при това тяло беше винаги трудна. То не отговаряше абсолютно на стандартите на фабриката, но това се отнасяше и за възстановителните работи. Дали не беше настъпил моментът да накара Жасмина да приеме понижаването на качеството? Все пак тя беше причината фабриката да работи постоянно с максималния си капацитет.

Грьолие реши все още да не го прави. Ако беше научил нещо от неприятната история с Куейч, то беше да поддържа стандартите си. Жасмина щеше да го смъмри, че се е провалил с едно тяло, но в крайна сметка това щеше да я накара да уважава преценките и предаността му към съвършенството.

Затвори вентила, който блокираше достъпа на физиологичен разтвор. Коленичи и направи същото с повечето вентили, осигуряващи хранителни вещества.

— Съжалявам — обърна се той към гладкото, безизразно лице зад стъклото, — но нещата с теб просто не се получиха както трябва.

Хвърли последен поглед към тялото. След няколко часа процесът на клетъчно разграждане щеше да стане гротескно очевиден. Тялото щеше да се разложи и изграждащите го химически вещества щяха да се рециклират, за да се използват другаде във фабриката.

В слушалките му прозвуча глас и той докосна с пръст апаратурата.

— Грьолие… очаквах вече да си при мен.

— На път съм, мадам.

Върху цистерната засвятка червена светлина в синхрон с алармата. Грьолие изключи звука и предупредителната светлина. Във фабриката за тела спокойствието се възвърна, само от време на време тишината се нарушаваше от клокочещия звук от притока на хранителни вещества или от приглушеното щракване на далечен вентилен регулатор.

Грьолие кимна, удовлетворен, че всичко е под контрол, и продължи нататък, все така без да бърза.

Неговата любовница му помогна да излезе от ковчега. Треперещ, Куейч лежеше върху кушетката за размразяване, докато Моруина се справяше с множеството жакове и жички, които влизаха в насинената му плът.

— Лежи неподвижно — каза тя.

— Не се чувствам много добре.

— Естествено. Какво очакваш, щом копелетата те размразяват толкова бързо?

Чувстваше се така, сякаш го ритаха в слабините, само дето слабините обхващаха цялото му тяло. Искаше му се да се свие в някакво пространство, по-малко от него самия, да се сгъне на мъничък възел с някакъв бравурен номер, достоен за оригами. Не повърна само защото усилието, което изискваше това, беше прекалено плашещо.

— Не е трябвало да рискуват — рече той. — Тя знае, че съм страшно ценен, за да постъпват така.

Напъна го желание да повърне, но от него не излезе нищо освен ужасен звук, като от куче, което бе лаяло прекалено дълго.

— Може би търпението й е поизтъняло — отвърна Моруина, която го мажеше с щипещи лечебни мехлеми.

— Тя знае, че съм й нужен.

— Справяла се е без теб и преди. Може би й е дошло наум, че може Да се справи без теб и в бъдеще.

Куейч се оживи.

— Може би е възникнала критична ситуация.

— За теб — може би.

— Боже, само това ми трябва — малко симпатия.

Трепна от внезапната болка в черепа си — много по-точна и целенасочена от тъпото и неопределено неприятно усещане на свързаната с размразяването травма.

Не трябва да използваш напразно Божието име — смъмри го Моруина. — Знаеш, че това само ти причинява болка.

Куейч се взря в лицето й, като държеше с усилие на волята очите си отворени на безмилостното осветление в помещението.

— Ти на моя страна ли си или не си?

— Опитвам се да ти помогна. Стой мирно, почти приключих с изваждането на жичките и тръбичките. — Последва последната пробождаща болка, този път в бедрото; на мястото на измъкнатия шунт остана раничка с форма на око. — Така, приключихме.

— До следващия път — рече Куейч. — Стига да има следващ път.

Моруина не отговори веднага, сякаш някаква мисъл я бе връхлетяла за първи път.

— Наистина си изплашен, нали?

— Ти нямаше ли да бъдеш на мое място?

— Кралицата е побъркана. Всички го знаят. Но също така е достатъчно прагматична, за да различава ценните източници, когато ги види.

— Моруина говореше свободно, тъй като знаеше, че кралицата не разполага с работещи подслушвателни устройства в стаята за размразяване.

— Виж Грьолие. Мислиш ли, че би търпяла този особняк и една минута, ако не й беше полезен?

— Точно това имам предвид — заяви Куейч и потъна в още по-дълбока безнадеждност. — В мига, в който някой от нас престане да бъде от полза…

Ако беше в състояние да помръдне, щеше да направи с ръката си жест, сякаш прокарва нож по гърлото си. Вместо това издаде само задавен звук.

— Ти имаш едно предимство пред Грьолие. Имаш мен, съюзник в екипажа. А той кого има?

— Права си — съгласи се Куейч. — Както винаги.

С огромно усилие се пресегна и обхвана в дланта си стоманената ръкавица на Моруина.

Не му даде сърце да й напомни, че тя самата се намираше почти в същата изолация на борда на кораба, в която беше и самият той. Единственото, което гарантираше отлъчването на една ултра, беше поддържането на какъвто и да било вид междуличностни отношения със стопроцентов човек. Моруина не показваше, че това я притеснява; Куейч обаче знаеше, че изобщо няма да може да разчита на нея, когато кралицата и останалата част от екипажа се обърнеха срещу него.

— Вече можеш ли да седнеш? — попита тя.

— Ще опитам.

Неразположението му беше понамаляло, както и знаеше, че ще стане, и сега най-сетне беше в състояние да раздвижи основните си мускулни групи, без да изкрещи. Седна на кушетката, допрял колене в лишените си от косми гърди, докато Моруина извади внимателно от пениса му катетъра за уринирането. Той се взираше в лицето й, докато тя работеше, и чуваше само звуците от плъзгането на метал по метал. Спомни си колко се бе страхувал, когато го бе докоснала за първи път там с лъскавите си като ножици ръце. Любенето с нея беше като любене с вършачка. Въпреки всичко, Моруина никога не го беше наранявала дори когато неволно поряза собствените си живи части.

— Добре ли си? — попита тя.

— Ще се оправя. Нужно е нещо по-сериозно от прибързано размразяване, за да бъде развален денят на Хорис Куейч.

— Ето това се казва дух — поздрави го тя, но някак си доста неубедително.

Наведе се и го целуна. Миришеше на парфюм и озон.

— Радвам се, че си до мен — промълви Куейч.

— Чакай тук. Ще ти донеса нещо за пиене.

Моруина се отдръпна от кушетката за размразяване, като се разтегна до пълната си височина. Все още неспособен да фокусира както трябва, той проследи с поглед как се придвижва из стаята до шубера, където се раздаваха различни бульони за възстановяване. Стоманеносивите й дредове се полюляваха при движението на задвижваните й с бутала крака с дълги бедра.

Точно се връщаше с чаша горещ възстановителен шоколад, пълен с лекарства, когато вратата към помещението се плъзна. Влязоха две други ултри: мъж и жена. Зад тях, с хванати скромно зад гърба ръце, се появи по-дребната, неувеличавана фигура на главния лекар. Беше с изцапана бяла лекарска престилка.

— Във форма ли е? — попит мъжът.

— Имате късмет, че не е мъртъв — отвърна Моруина.

— Не бъди толкова мелодраматична — обади се жената. — Никога не би умрял само защото сме го размразили малко по-бързо от обикновено.

— Ще ни кажете ли какво иска от него Жасмина?

— Това засяга само него и кралицата — уточни жената.

Мъжът хвърли ватиран сребрист халат по посока на седналия Куейч. Ръката на Моруина политна със светкавично движение натам и го хвана. Тя се приближи до размразения и му го подаде.

— Бих искал да знам какво става — обади се той.

— Облечи се — каза жената. — Идваш с нас.

Куейч се завъртя на кушетката и спусна крака върху студения под. Сега на мястото на изчезващия дискомфорт се появяваше страх. Пенисът му вече се беше смалил от само себе си и се бе оттеглил в корема му, сякаш правеше своите планове за бягство. Куейч облече халата, пристегна го с колана около кръста си и се обърна към главния лекар:

— Ти имаш своя принос за ставащото, нали?

Грьолие премигна.

— Скъпи ми колега, направих всичко, което можах, за да не им позволя да те размразят още по-бързо.

— И твоето време ще дойде — заяви Куейч. — Помни думите ми.

— Нямам представа защо държиш толкова на този тон. С теб имаме много общи неща, Хорис. Ние сме единствените човешки същества на борда на този кораб на ултри. Не би трябвало да се заяждаме, да се конкурираме за престиж и положение. Би трябвало да се поддържаме един друг, да циментираме приятелството си. — Изтри опакото на ръкавицата в туниката си, по която остана неприятно петно с цвят на охра. — Би трябвало да бъдем съюзници. Бихме могли да извървим дълъг път заедно.

— Когато адът замръзне — отговори Куейч.

Скорпион познаваше достатъчно добре Клавейн, за да не го прекъсва, докато обмисля нещо. Колко време бе минало, откакто му каза за падналия от Космоса предмет, ако наистина идваше оттам? Пет минути. През цялото това време старецът стоя с тържествен вид на статуя, със застинало изражение и неподвижно вперен някъде към хоризонта поглед.

Най-накрая, точно когато Скорпион започна да се пита дали приятелят му не се е побъркал, Клавейн заговори.

— Кога се случи това? Кога пристигна това „нещо”… каквото и да е то?

— Вероятно миналата седмица. Намерихме го едва преди два дни.

Настъпи нова смущаваща пауза, но този път продължи само около минута. Водата се плискаше в скалите и образуваше малки гъргорещи въртопи в плитките езерца по морския бряг.

— И какво точно представлява?

— Не можем да сме съвсем сигурни. Някаква капсула. Човешко творение. Предполагаме, че става дума за спасителна капсула, която дава възможност за многократно използване. Смятаме, че е паднала в океана и е излязла на повърхността.

Клавейн кимна, сякаш новината не беше от особен интерес.

— И сте сигурни, че не е останала от Галиана?

Изговори името й с лекота, но Скорпион можеше да предположи каква болка му причинява това. Особено сега, когато гледаше към морето.

Скорпион имаше известна представа какво означава океанът за Клавейн: едновременно чувство за загуба и най-жестокият вид надежда. В един миг, когато не беше нащрек, малко преди да се отлъчи доброволно от делата на острова, Клавейн бе казал:

— Вече всички си отидоха. Морето не може да направи нищо повече за мен.

— Те са все още тук — беше отговорил Скорпион. — Не са загубени. Ако не друго, поне са в по-голяма безопасност откогато и да било досега.

Сякаш Клавейн не можеше да види това и сам.

— Не — рече Скорпион, като си наложи да върне вниманието си към настоящето, — не мисля, че го е оставила Галиана.

— Помислих си, че може да съдържа послание от нея. Но явно греша, нали? Няма да има никакви послания. Не и по този начин. Нито от Галиана, нито от Фелка.

— Съжалявам — промълви Скорпион.

— Не е нужно. Такъв е ходът на нещата.

Онова, което Скорпион знаеше за миналото на Клавейн, се дължеше колкото на казаното му направо от него самия, толкова и на чутото оттук-оттам. Спомените винаги са били непостоянни, но в сегашната епоха бяха променливи като глина. За някои аспекти на миналото му вече дори самият Клавейн не можеше да бъде сигурен.

Някои неща обаче бяха сигурни. Някога Клавейн бе обичал жена на име Галиана: връзката им бе започнала преди няколко века. Ясно беше, че бяха родили — или създали, някаква дъщеря: Фелка; че тя беше едновременно ужасно увредена и ужасно могъща, и че беше събуждала в еднаква степен и любов, и страх.

Клавейн винаги говореше за тези времена с видимо щастие, помрачавано от знанието за това, което следваше.

Галиана беше учен, посветил се на увеличаване възможностите на човешкото съзнание. Но любопитството й не беше спряло дотук. Нейното истинско желание беше за близка връзка с реалността, в самия й корен. Невралните й експерименти бяха необходима част от този процес. За Галиана беше съвсем естествено следващата стъпка да бъде физическото изследване, навлизането в Космоса. Тя искаше да стигне по-дълбоко, отвъд картографираните райони, за да види какво има всъщност там. До този момент единствените индикации за извънземен интелект, намирани някога, бяха развалини и изкопаеми, но кой можеше да каже какво би могло да се открие по-навътре в Галактиката? По онова време най-отдалечените човешки поселения се намираха на двайсетина светлинни години, но Галиана възнамеряваше да пътува повече от сто светлинни години преди да се върне.

И го направи. Конджоинърите изпратиха три кораба, които се движеха с незначително по-малка от светлинната скорост, на експедиция в далечното междузвездно пространство. Експедицията щеше да трае поне век и половина. Клавейн и Фелка, които копнееха не по-малко за нови преживявания, тръгнаха с нея. Всичко вървеше по план: Галиана и нейните съюзници посетиха много звездни системи и макар така и да не откриха неоспорими доказателства за активен разум, описаха много забележителни феномени и откриха нови развалини. После пристигнаха новините, вече доста закъснели, за криза в родината им: за нарастващо напрежение между конджоинърите и техните умерени съюзници, демаршистите. Налагаше се Клавейн да се върне у дома, за да окаже тактическа подкрепа на останалите конджоинъри.

Галиана сметна, че е по-важно експедицията да продължи. След приятелската им раздяла в дълбокия Космос, единият кораб, на чийто борд бяха Клавейн и Фелка, се отправи обратно към родината им, докато другите два продължиха нататък.

Намерението им беше да се съберат отново, но когато най-сетне се върна в конджоинърската Майка Нест, корабът на Галиана се движеше на автопилот, повреден и мъртъв. Някъде в Космоса двата кораба бяха атакувани от някаква паразитна същност, която бе унищожила напълно единия от тях. Веднага след това черни машини се бяха впили в корпуса на кораба на Галиана, убивайки системно, един по един екипажа му, докато бе останала само тя. Черните машини се бяха инфилтрирали в черепа й, промъквайки се в гънките на главния й мозък. Най-ужасното беше, че тя все още бе жива, но напълно неспособна да действа независимо. Беше се превърнала в жива марионетка на паразита.

С разрешението на Клавейн конджоинърите я бяха замразили с надеждата някой ден да бъдат в състояние да го отстранят безопасно. И може би наистина щяха да успеят, но тогава бе настъпило разцепление, началото на кризата, която в крайна сметка бе отвела Клавейн до системата Ризургам и най-накрая — до Арарат. В конфликта замразеното тяло на Галиана беше унищожено.

Мъката на Клавейн беше безмерна и убийствена за душата. И според Скорпион щеше да го убие, ако хората му не се нуждаеха така отчаяно от водач. Нуждата да спаси колонията на Ризургам му бе дала възможност да се фокусира върху нещо друго, освен върху собствената си загуба. Тя го бе спасила от полудяване.

А по-късно дойде и нещо като утеха.

Галиана не ги беше завела до Арарат, но се беше оказало, че Арарат е един от световете, които бе посетила, след като се бе разделила с Клавейн и Фелка. Планетата я беше привлякла заради извънземните организми, които пълнеха океана й. Това бе свят на джъглъри, един особено важен факт, тъй като малко от посетилите джьглърови светове биваха наистина забравяни.

Патърн джъглъри бяха срещани в много светове със същия воден модел като Арарат. След многогодишни изследвания все още нямаше единодушие по въпроса дали извънземните бяха разумни същества сами по себе си. Ясно беше обаче, че ценяха високо интелекта и го пазеха с любящата преданост на музейни уредници.

От време на време, когато се случеше някой човек да плува в море на джъглърска планета, микроскопичните организми навлизаха в нервната му система. Процесът беше много по-мек от невронната инвазия, станала на кораба на Галиана. Целта на джъглъровите организми беше единствено да записват, да документират, и след като разгадаеха особеностите на действие на нервната система на плувеца, те се оттегляха. Умът на плуващия се улавяше от морето, след което той беше почти винаги свободен да се върне на сушата. И обикновено не усещаше никаква промяна. Рядко се оказваше, че е получил някаква неуловима дарба, съвсем фино подръпване на неврологичния му строеж, което му позволяваше да придобие свръхчовешки знания или прозрения. Обикновено това траеше само няколко часа, но понякога оставаше завинаги.

Нямаше начин да се разбере дали Галиана беше придобила някакви дарби след като бе плувала в океана на този свят, но съзнанието й несъмнено беше уловено. И сега беше тук, замръзнало под вълните, в очакване да бъде отпечатано върху съзнанието на друг плувец.

Клавейн бе отгатнал това, но не беше първият, опитал да се свърже с Галиана. Тази чест се падаше на Фелка. Тя бе плувала в продължение на двайсет години, потопена в спомените и леденото съзнание на майка си. През цялото това време Клавейн се бе въздържал да плува, може би от страх, че отпечатъкът от Галиана щеше да му се стори неверен, неотговарящ на неговия спомен за нея. Съмненията му бяха намалели с годините, но въпреки това той така и не се беше обвързал окончателно чрез плуването. Затова пък Фелка, която винаги бе копняла за сложния опит, който даряваше океанът, беше плувала редовно и беше споделяла преживяванията си с Клавейн. Чрез дъщеря си той бе осъществил отново някаква връзка с Галиана и засега, докато събереше смелост да се потопи сам в океана, това му беше достатъчно.

Но преди две години морето взе Фелка и тя не се върна.

Скорпион си помисли за всичко това, като подбираше думите си изключително внимателно.

— Невил, разбирам, че ти е трудно, но и ти трябва да разбереш, че това нещо, каквото и да е то, може да се окаже наистина сериозно за колонията.

— Ясно ми е, Скорп.

— Но мислиш, че морето е по-важно. Така ли?

— Мисля, че никой от нас няма представа какво всъщност има значение.

— Може и така да е. Мен например глобалната ситуация изобщо не ме вълнува. Това никога не е била силната ми страна.

— Точно сега, Скорп, глобалната ситуация е единственото, което имаме.

— Значи мислиш, че там милиони… милиарди хора ще умрат? Хора, които никога не сме срещали, хора, до които никога не сме се доближавали поне на една светлинна година в живота си?

— Мащабите са горе-долу такива.

— Е, съжалявам, но главата ми не работи по този начин. Просто не съм в състояние да преработя подобен тип заплаха. Аз не се занимавам с масовите унищожения. Умът ми е много по-фокусиран локално, за да мога да го направя. А точно сега имам локален проблем.

— Така ли смяташ?

— Имам да се тревожа за сто и седемдесет хиляди души. Тази бройка умът ми все още е в състояние да обхване. А когато нещо падне от небето без предупреждение, автоматично ме лишава от способността да спя.

— Но ти всъщност не си видял нищо да пада от небето, нали така? — Клавейн не изчака Скорпион да му отговори. — Въпреки че цялото непосредствено пространство около Арарат е покрито с всички пасивни сензори, с които разполагаме. Как сме пропуснали навлизането в атмосферата на такова голямо нещо като капсула, да не говорим за кораба, който трябва да я е пуснал?

— Не знам — отвърна Скорпион. Той не можеше да каже дали е загубил спора или беше хубаво дори само ангажирането на съзнанието на Клавейн в нещо конкретно, което не беше свързано с изгубени души и призрака на масовото унищожение. — Но каквото и да е, трябва да е паднало неотдавна. Не е като другите летателни тела, които сме вадили от океана. Те всичките бяха полуразтворени, дори онези, които се намираха на морското дъно, където организмите не са толкова нагъсто. Това нещо няма вид да е стояло в морето повече от няколко дни.

Клавейн се обърна с гръб към морето и Скорпион прие това като добър знак. Старият конджоинър тръгна с вдървени, икономични крачки, без да поглежда надолу, като заобикаляше препятствията и локвите с лекота, родена от практиката.

Насочиха се към палатката.

— Аз много наблюдавам небето, Скорп — рече Клавейн. — Вечер, когато няма облаци. Напоследък виждам някои неща там. Проблясъци. Намек за движещи се неща. Зървам нещо по-голямо, сякаш някаква завеса тъкмо е била дръпната за миг. Вероятно ме мислиш за луд, а?

Скорпион не знаеше какво мисли.

— Останал сам тук, всеки би започнал да вижда разни неща — отговори той.

— Снощи обаче не беше облачно — продължи Клавейн, — нито предишната нощ, и аз гледах небето и през двете нощи. Не видях нищо. Определено никакви индикации за намиращи се в орбита кораби.

— И ние не видяхме нищо.

— А радиопредавания? Лазерни лъчи?

— Абсолютно нищо. А ти си напълно прав: всичко това не звучи логично. Но харесва ли ни или не, капсулата е налице и няма да си отиде. Искам да дойдеш и да я видиш лично.

Клавейн прибра падналите върху лицето си коси. Бръчките му се бяха превърнали в дълбоки сенчести пукнатини и дефилета като контурите на невероятно разрушен от природните стихии пейзаж. На Скорпион му се стори остарял с цели десет-двайсет години за шестте месеца, които бе прекарал на този остров.

— Спомена, че вътре имало някой.

Докато говореха, облачната покривка бе започнала да се разкъсва на места. Показващото се през пролуките небе имаше бледия налудничав син цвят на око на чавка.

— Това се пази все още в тайна — поясни Скорпион. — Само неколцина знаят, че изобщо е намерено нещо. Затова дойдох тук с лодка. Със совалка щеше да бъде по-лесно, но много по-шумно. Ако разберат, че си се върнал, хората ще помислят, че настъпва криза. А всички са наясно, че без криза не би било толкова лесно да те накараме да се върнеш. Те все още мислят, че си някъде доста по-далеч.

— И ти подкрепи тази лъжа?

— Какво според теб би било по-успокояващо? Да оставим хората да мислят, че си отишъл на експедиция, която е потенциално опасна, или да им кажем, че си отишъл, за да стоиш сам на някакъв остров и да си играеш с идеята да се самоубиеш?

— Имали са и по-трудни моменти. Биха могли да го понесат.

— Именно защото преживяха толкова много, си помислих, че е по-добре да им спестя истината — отвърна Скорпион.

— Между другото, това не е самоубийство. — Клавейн спря и погледна назад, към морето. — Знам, че е там, с майка си. Усещам го, Скорпион. Не ме питай как или защо, но знам, че е още тук. Чел съм за подобни неща, ставали на други джъглърови светове. От време на време вземат плувци, разрушават телата им напълно и ги инкорпорират в органичната матрица на морето. Никой не знае защо. Но плувците, които влизат след това в морето, твърдят, че усещат присъствието на изчезналите. Впечатлението е много по-силно, отколкото от обичайните складирани спомени и личностни характеристики. Казват, че преживявали нещо близко до диалог.

Скорпион сдържа въздишката си. Беше изслушал съвсем същата реч преди да доведе Клавейн на този остров преди шест месеца. Очевидно периодът на изолация изобщо не беше намалил убеждението му, че Фелка не се е удавила ей така.

— Тогава скачай вътре и провери сам — предложи той.

— Бих го направил, но ме е страх.

— Че океанът може да вземе и теб ли?

— Не. — Клавейн се обърна към Скорпион. Изглеждаше по-скоро оскърбен, отколкото изненадан. — Не, разбира се, че не. Това изобщо не ме плаши. Страх ме е, че може да ме остави.

Клавейн и Скорпион почти бяха стигнали до палатката, когато Васко се появи откъм задната страна и се приближи до входа й Внезапният порив на вятъра разклати подпорите й и покритата със зелени петна материя плющеше. Младият мъж зачака нервно, явно не знаеше какво да прави с ръцете си.

Клавейн го огледа внимателно.

— Помислих, че си дошъл сам — промълви той.

— Не е нужно да се тревожиш заради него — отвърна Скорпион. — Той се изненада малко, като разбра къде си бил през цялото това време, но мисля, че вече се справи с изумлението си.

— Така ще е по-добре.

— Невил, бъди мил с него. По-нататък ще имаш предостатъчно време да играеш ролята на тираничен змей.

Когато наближиха достатъчно младежа, Клавейн извиси глас и попита пресипнало:

— Кой си ти, синко?

— Васко, сър — отговори той. — Васко Малинин.

— Това е ризургамско име, нали? Оттам ли си?

— Роден съм тук, сър. Родителите ми са от Ризургам. Живели са в Кювие преди евакуацията.

— Не изглеждаш достатъчно възрастен.

— На двайсет години съм, сър.

— Роден е една-две години след създаването на колонията — поясни Скорпион почти шепнешком. — Така че е един от най-възрастните, родени на Арарат. Но не и единственият. Имаме второ поколение местни жители, родени по време на твоето отсъствие — деца, чиито родители не помнят Ризургам и дори пътуването дотук.

Клавейн потрепери, сякаш тази мисъл беше най-плашещото нещо, което му беше идвало някога наум.

— Не мислехме да пускаме корени тук, Скорпион. Арарат трябваше да бъде временна спирка. Дори името му е като лоша шега. Кой се заселва на планета, чието име е сякаш плод на лоша шега?

Скорпион реши, че сега е идеалният момент да му напомни, че от самото начало планът им беше да оставят хора на Арарат, дори по-голямата част да заминат.

— Имаш работа с хора — каза той — и свине. Да опитваш да ни спреш да се размножаваме е все едно да опитваш да водиш стадо котки.

Клавейн отново насочи вниманието си към Васко.

— И с какво се занимаваш?

— Работя във фабриката за храни, сър, махам калта и тора от машините за почистване на терена или сменям остриетата на машините за изравняване на повърхността.

— Работата ти изглежда много интересна.

— Честно казано, сър, ако беше интересна, днес нямаше да съм тук.

— Васко служи също така в местния екип на „Оръжие на сигурността” — поясни Скорпион. — Преминал е обичайното обучение: огнестрелно оръжие, умиротворяване при градски условия и т.н. През повечето време, разбира се, гаси пожари или помага за разнасянето на хранителни дажби или медицински припаси.

— Изключително важна работа — отбеляза Клавейн.

— Никой, още по-малко Васко, не би го оспорил — отвърна Скорпион. — Но въпреки това даде да се разбере, че проявява интерес към нещо по-авантюристично. И настоява пред Министерството на въоръжението да бъде назначен на пълен работен ден. Резултатите му са много добри и той мечтае да опита нещо мъничко по-предизвикателно от чистенето на тор.

Клавейн изгледа с присвити очи младежа.

— Какво точно ти каза Скорп за капсулата?

Васко погледна към прасето, после отново към Клавейн.

— Нищо, сър.

— Казах му каквото трябва да знае, което не е кой знае какво.

— Мисля, че е по-добре да му кажеш и останалото — отсъди Клавейн.

Скорпион повтори историята, която бе разказал преди малко на Клавейн. Наблюдаваше очарован как въздействието от новината се отразява върху изражението на Васко.

Не го винеше за това: за двайсет години абсолютната изолация на Арарат трябва да се бе превърнала в неделима част от живота му също като неуморния рев на морето и вечната топла миризма на озон и гниеща растителност. Тя беше толкова абсолютна, толкова всеприсъстваща, че изчезваше, когато съзнателно й обърнеха внимание. Но сега нещо беше пробило тази изолация: напомняне, че океанският свят винаги е бил крехко и временно прибежище насред по-обширната арена на по-всеобхватния конфликт.

— Както виждаш — продължаваше Скорпион, — не искаме всички да узнаят за това, преди да разберем какво точно става и кой е вътре в онова нещо.

— Предполагам, че имаш своите подозрения по въпроса — намеси се Клавейн.

Скорпион кимна.

— Би могъл да е Рьомонтоар. Винаги сме очаквали “Зодиакална светлина” да се появи всеки момент. Всъщност очаквахме го по-скоро, но кой знае какво може да се е случило с тях след нашето тръгване или колко време е трябвало да се ремонтира корабът. Може би като отворим капсулата ще открием вътре един от най-любимите ми конджоинъри.

— Не изглеждаш убеден.

— Обясни ми следното, Клавейн — помоли Скорпион. — Ако това са Рьомонтоар и останалите, защо е нужна цялата тази тайнственост? Защо просто не влязат в орбита и не обявят, че са пристигнали? Най-малкото можеха да пуснат капсулата по-близо до сушата, така че изваждането й да не ни отнема толкова много време.

— Да видим тогава каква е алтернативата — рече Клавейн. — В такъв случай това може да е не толкова любимият ти конджоинър.

— Мислил съм и за тази възможност, разбира се. Ако Скейд е пристигнала в нашата система, очаквам да го направи колкото се може по-потайно. Но въпреки това не е изключено да забележим нещо. Поради същата причина ми се струва твърде невероятно да започне инвазията си с една-единствена капсула… освен ако в нея няма нещо наистина ужасно.

— Скейд може да бъде предостатъчно ужасна сама по себе си — отвърна Клавейн. — Но съм съгласен с теб: не мисля, че е тя. Самотното приземяване е самоубийствена и безсмислена постъпка, която изобщо не е в нейния стил.

Стигнаха до палатката. Клавейн отвори вратата и ги поведе вътре. Спря за миг на прага и огледа интериора с неопределено обвинително изражение, сякаш там живееше някой друг.

— Много се привързах към това място — обяви почти извинително той.

— Което означава, че не би могъл да понесеш да се върнеш? — попита Скорпион.

Все още усещаше миризмата, останала от досегашното присъствие на Клавейн.

— Просто ще трябва да направя най-доброто, което мога. — Клавейн затвори вратата след тях и се обърна към младежа. — Какво знаеш за Скейд и Рьомонтоар?

— Не мисля, че съм чувал тези имена преди.

Клавейн се отпусна на сгъваемия стол, като остави двамата си събеседници прави.

— Рьомонтоар беше… е един от най-старите ми съюзници. Също конджоинър. Познавам го, откакто се бихме един срещу друг на Марс.

— А Скейд, сър?

Клавейн взе една от раковините и я заразглежда разсеяно.

— Скейд е съвсем друга работа. И тя е конджоинър, но от следващо поколение. По-бърза е и по-умна, и няма абсолютно никаква емоционална връзка със старата човешка линия. Когато заплахата от инхибиторите стана ясна, Скейд състави план за спасяване на Майка Нест като избяга от тази част на Космоса. На мен това не ми хареса — означаваше да оставим останалата част от човечеството да се оправя както може, вместо да си помагаме едни на други, затова дезертирах. Рьомонтоар, след известна вътрешна борба, последва примера ми.

— В такъв случай Скейд мрази и двама ви? — попита Васко.

— Мисля, че все още е възможно да удостои Рьомонтоар с известни съмнения. Колкото до мен… Не, аз повече или по-малко изгорих всичките си мостове с нея. Последният удар беше, когато я разсякох на две с едно въже за акостиране.

Скорпион сви рамене.

— Случват се такива неща.

— Рьомонтоар я спаси — додаде Клавейн. — Това вероятно означава нещо за нея, въпреки че по-късно той я предаде. Но когато става дума за Скейд, най-добре е да не се предполага нищо. Мисля, че я убих по-късно, но не изключвам възможността да е избягала. Поне така твърдеше последната й трансмисия.

— В такъв случай защо чакаме точно Рьомонтоар и другите, сър? — попита Васко.

Клавейн присви едното си око по посока на Скорпион.

— Той наистина не знае много, а?

— Вината не е негова — отговори Скорпион. — Не забравяй, че е роден тук. Случилото се преди пристигането ни е стара история за него. Ще видиш същата реакция в повечето младоци, независимо дали са хора или прасета.

— Въпреки всичко, това не е извинение. По мое време бяхме по-любознателни.

— По твое време сте изпадали в смут, ако не чуете поне за два случая на геноцид преди закуска.

Клавейн не отговори. Остави раковината и взе друга, като изпробва острия й ръб върху фините косъмчета на опакото на дланта си.

— Все пак знам нещичко, сър — заяви припряно Васко. — Знам, че сте отишли на Ризургам от Йелоустоун, точно когато машините започнали да рушат нашата слънчева система. Помогнали сте за евакуирането на цялата колония на борда на “Носталгия по безкрая” — били сме почти двеста хиляди.

— По-скоро сто и седемдесет хиляди — уточни Клавейн. — И не минава и ден, в който да не скърбя за онези, които не успяхме да спасим.

— Никой не може да те вини, като се има предвид колко много си спасил — заяви Скорпион.

— Това ще отсъди историята.

Скорпион въздъхна.

— Ако искаш да се отдадеш на самообвинение, Невил, заповядай. Аз лично имам да мисля за една тайнствена капсула и за колонията, която толкова би искала да си върне лидера. За предпочитане измит и спретнат, а не миришещ толкова силно на морски водорасли и старо спално бельо. Не е ли така, Васко?

Клавейн погледна към младежа; изучаващият му поглед се задържа върху него няколко минути. Тънките светли косъмчета по врата на Скорпион настръхнаха. Имаше чувство, че Клавейн вземаше мярката на младия мъж, че го сравняваше с някакъв строг вътрешен идеал, компилиран и пренастройван все по-фино през вековете. Подозираше, че в тези мигове цялата бъдеща съдба на момчето бе решена вместо него. Ако Клавейн решеше, че Васко не е достоен за доверието му, нямаше да има повече недискретности, нямаше да се споменават повече имена, неизвестни за колонията като цяло. Срещата му с Клавейн щеше да бъде изтикана в периферията на съзнанието му и дори самият Васко скоро щеше да се научи да не мисли кой знае какво за случилото се днес.

— Това би могло да бъде от помощ — отвърна неуверено младежът, като поглеждаше към Скорпион, докато говореше. — Нуждаем се от вас, сър. Особено сега, ако нещата са тръгнали към промяна.

— Според мен спокойно можем да предположим, че точно така и ще стане — заяви Клавейн и си наля чаша вода.

— Тогава се върнете с нас, сър. Ако човекът в капсулата се окаже приятелят ви Рьомонтоар, няма ли да очаква да ви види, когато го извадим от нея?

— Той има право — обади се Скорпион. — Нуждаем се от теб там, Невил. Искам твоето съгласие да я отворим, а не просто да я погребем в морето.

Клавейн мълчеше. Вятърът отново заплющя в подпорите. През последния час светлината в палатката бе станала млечнобяла, тъй като Яркото слънце заслиза надолу зад хоризонта. Скорпион се чувстваше без капчица енергия, както му се случваше доста често при залез. Изобщо не му се мислеше за обратния път, защото очакваше морето да бъде по-бурно, отколкото на идване.

— Ако се върна… — започна Клавейн. Спря, направи пауза и отпи отново от чашата си. Облиза устни, преди да продължи. — Ако се върна, нищо не се променя. Дойдох тук с определена причина, която остава все така валидна. Смятам да дойда отново тук, когато въпросът се уреди.

— Разбирам — промълви Скорпион, въпреки че не това бе очаквал да чуе.

— Добре, защото говоря напълно сериозно.

— Но ще дойдеш с нас и ще наглеждаш отварянето на капсулата?

— Това и единствено това.

— Те все още се нуждаят от теб, Клавейн. Независимо колко трудно ще бъде. Не се отказвай от отговорността си сега, след всичко, което направи за нас.

Клавейн остави чашата с вода.

— След всичко, което направих за вас ли? Въвлякох ви във война, провалих живота ви и ви домъкнах до това забравено от Бога местенце накрай света? Не мисля, че се нуждая от нечии благодарности за стореното, Скорпион. Мисля, че имам нужда от милост и прошка.

— Те все още чувстват, че са ти задължени. Всички го чувстваме.

— Той е прав — потвърди Васко.

Клавейн отвори едно чекмедже в сглобяемото бюро и измъкна огледало. Повърхността му беше матова и напукана. Трябва да беше много старо.

— Значи идваш с нас? — не се отказваше Скорпион.

— Може да съм стар и изморен, Скорпион, но от време на време нещо все пак успява да ме изненада. Дългосрочните ми планове не са се променили, но признавам, че много ми се иска да разбера кой е в тази капсула.

— Добре. Можем да отплуваме веднага щом си приготвиш нещата, които са ти нужни.

Клавейн изсумтя нещо вместо отговор, после се погледна в огледалото, но извърна глава толкова рязко, че изненада прасето. “Очите” — помисли си то. Клавейн бе видял очите си за първи път от месеци и онова, което видя в тях, не му хареса.

— Направо ще им изкарам акъла — рече старецът.

Докато Васко помагаше на Клавейн да си приготви багажа, Скорпион излезе от палатката и след като нави ръкава си, за да открие комуникатора, откри канал към Блъд. Заговори тихичко на другото прасе.

— Намерих го. Наложи се да го убеждавам малко, но се съгласи да се върне с нас.

— Не изглеждаш особено радостен.

— Клавейн има все още да реши някой и друг въпрос.

Блъд изсумтя.

— Звучи малко зловещо. Да не му се е кипнал покривът, откакто отиде да живее там?

— Не знам. Спомена един-два пъти, че виждал разни неща.

— Виждал разни неща ли?

— Фигури в небето. Това ме разтревожи малко, но той определено никога не е бил лесен за разчитане. Надявам се да се поотпусне, като се върне в цивилизацията.

— А ако не го направи?

— Не знам. — Скорпион говореше с пресилено търпение. — Просто действам въз основа на предположението, че е по-добре да бъдем с него, отколкото без него.

— Добре — отвърна със съмнение Блъд. — В такъв случай можете да оставите лодката. Изпращаме ви совалка.

Скорпион се намръщи, едновременно доволен и объркан.

— Защо е това отношение като към ВИП-особи? Мислех, че идеята е цялата тази акция да мине колкото може по-незабележимо.

— Наистина беше така, но има развитие на нещата.

— Капсулата?

— Улучи в целта. Започна да се съживява. Проклетото нещо премина към режим на съживяване. Биоиндикаторите промениха статуса си преди един час. Започна да събужда това или този, който се намира вътре в нея.

— Ясно. Страхотно. Превъзходно. И вие не можете да направите нищо по въпроса?

— Ние сме в състояние да поправим помпа за мръсната канализация, Скорп. Всичко по-умно от това точно сега не ни е по възможностите. Клавейн би могъл да направи опит да забави ставащото, разбира се…

Тъй като главата му беше пълна с конджоинърски импланти, Клавейн можеше да говори с машините като никой друг на Арарат.

— С колко време разполагаме?

— С около единайсет часа.

— Единайсет часа? И ти чака досега, за да ми кажеш?

— Исках да разбера дали Клавейн ще се върне с вас.

Скорпион набърчи нос.

— А ако ти бях казал, че не се връща?

Блъд се разсмя.

— Тогава щяхме да си върнем лодката, нали така?

— Странно прасе си, Блъд, но не прави кариера от това.

Скорпион прекъсна връзката и се върна в палатката, където разкри промяната в плана. Със зле прикрито вълнение Васко попита каква е причината. Тъй като се опасяваше да не въведе фактор, който би могъл да промени решението на Клавейн, Скорпион избягна въпроса.

— Можеш да вземеш колкото искаш багаж — обърна се той към Клавейн, след като видя мизерно малкия пакет с личните му вещи. — Сега вече не трябва да се тревожим, че може да преобърнем лодката.

Клавейн взе вързопа и го подаде на Васко.

— Вече взех всичко, което ми е нужно.

— Чудесно — каза Скорпион. — Ще направя необходимото да се погрижат за нещата ти, след като изпратим някой да ти разглоби палатката.

— Палатката остава тук — заяви Клавейн. Закашля се и облече дълго черно палто. С пръстите си с доста пораснали нокти поприбра падналите върху очите си коси и ги приглади назад върху темето; те паднаха на сребристобели вълни върху високата корава яка на палтото. Когато спря да кашля, додаде: — И вещите ми също остават в палатката. Ти наистина не си ме слушал, а?

— Слушах те — отвърна Скорпион. — Просто не исках да те чуя.

— Започвай да чуваш, приятел. Само това искам от теб.

Клавейн го потупа по гърба. Посегна към пелерината, която бе носил до срещата, опипа плата й и я остави встрани. После отвори бюрото и извади оттам нещо в черен кожен калъф.

— Пистолет? — осведоми се Скорпион.

— Нещо по-надеждно — отговори Клавейн. — Нож.

Подобна на златна снежинка, “Дъщерята на чистача” се рееше из прашния вакуум на междупланетното пространство. Куейч беше оставил Моруина преди три часа; съобщението му до кралицата, “Гностично възкачване”, беше все още на път — носеща се из Космоса, криволичеща фотонна нишка. Напомняше му светлинките на далечен влак, който се движи из някакъв тъмен, тъмен континент: огромното пространство, което го делеше от другите съзнателни същества, беше достатъчно голямо, за да го накара да потрепери.

Той обаче се беше озовавал и в далеч по-неблагоприятни ситуации и този път поне имаше известна надежда за успех. Мостът на Хела беше все още там. Оказа се, че не е мираж на сензорите или на отчаяното му желание да намери нещо, и колкото повече приближаваше, толкова по-малко вероятно беше да се окаже, че не е технологично дело. Куейч се бе натъквал и на изключително заблуждаващи с вида си обекти — геоложки особености, които изглеждаха така, сякаш са били създадени по план, изваяни с любов или масово произведени — но никога не беше виждал нещо, което да наподобява дори отчасти това. Инстинктът му подсказваше, че в случая не става дума за естествен обект, но му беше изключително трудно да си отговори на въпроса кой — или какво — го беше създал, защото оставаше фактът, че, както изглеждаше, системата Писциум 107 не бе посещавана от никого.

Усещаше пробуждането на индоктриналния вирус в кръвта си — истинско чудовище, което се обръща в съня си и отваря едното си око. Той беше винаги там, винаги вътре в него, но през повечето време спеше и не тревожеше нито будните му мигове, нито сънищата му. Но започнеше ли да напъва отвътре и да реве във вените му като отглас от далечен гръм, Куейч виждаше и чуваше разни неща. Привиждаха му се прозорци с цветни стъкла на небето и чуваше органова музика под инфразвуковото ръмжене на двигателите на миниатюрния си, подобен на бижу изследователски кораб.

Куейч си налагаше да запази спокойствие. Последното, от което се нуждаеше сега, беше индоктриналният вирус да вземе надмощие над него. Можеше да го направи после, когато се върнеше жив и здрав на “Доминатрикс”. Тогава можеше на воля да го превръща в лигавещ се, мънкащ идиот. Но не и тук, не и сега. Не и когато умът му трябваше да бъде възможно най-бистър.

Чудовището се прозя и заспа отново.

Куейч изпита огромно облекчение. Все още имаше известен, макар и несигурен контрол, над него.

Позволи на мислите си да се върнат към моста, този път предпазливо, като се опитваше да не се поддаде на благоговейния космически хлад, пробудил вируса.

Наистина ли можеше да отрече възможността да е построен от хора? Където и да отидеха, хората оставяха боклуци. Корабите им бълваха радиоизотопи, които заливаха с проблясващи петна повърхността на луни и светове. От техните скафандри и населени места изтичаха атоми и създаваха призрачна атмосфера около иначе безвъздушни тела. Частичното налягане на съставящите ги газове винаги ги издаваше. Те оставяха навигационни транспондери, слуги, клетки с гориво и отпадъчни продукти. Беше откривал замръзналата им урина — малки жълти снежни топки, които образуваха миниатюрни пръстенови системи около планетите. Както и трупове, които от време на време — но по-често, отколкото би очаквал — се оказваха жертви на убийство.

Невинаги беше лесно, но Куейч беше развил усет за знаците и знаеше точно къде да гледа. А около Писциум 107 не намираше много доказателства за предишно човешко присъствие.

И все пак някой беше построил моста.

Може би бе станало преди столетия. В такъв случай някои от обичайните знаци за човешко присъствие вече щяха да са изтрити. Но все нещо щеше да е останало, освен ако строителите на моста не са били изключително внимателни и не са почистили всичко след себе си. Никога не беше чувал някой да го е правил чак в такива мащаби. И защо щяха да го погребват толкова далеч от големите търговски центрове? Дори хората да посещаваха от време на време системата Писциум 107, тя определено не се намираше на обичайните търговски пътища. Нима не искаха някой да види творението им?

Може би точно такова е било намерението от самото начало: просто да го оставят тук да проблясва под звездната светлина на Писциум 107, докато някой го открие случайно. Може би в този момент Куейч участваше неволно в продължаваща вече няколко века космическа закачка.

Но той лично не мислеше така.

Беше сигурен обаче в едно: че щеше да бъде ужасна грешка да каже на Жасмина повече, отколкото знае. За щастие устоя на огромното изкушение да докаже колко е ценен. Затова пък, когато докладваше нещо наистина значително, щеше да излезе, че е проявил извънредна сдържаност. Не, последното му съобщение наистина беше прекрасно в лаконичността си. Много се гордееше със себе си.

В този момент вирусът се събуди, може би в резултат на тази фатална гордост. Трябваше да държи под контрол емоциите си. Но вече бе прекалено късно: беше преминал точката, преди която беше възможно да го успокои по естествен начин. Беше и прекалено рано да се каже дали това щеше да прерасне в сериозна атака. За да го успокои, започна да си мърмори нещо на латински. Понякога, когато предусетеше причината за надигането на вируса, пристъпът не беше толкова силен.

С усилие върна вниманието си към Халдора, като пияница, който опитва да поддържа ясна и последователна поредица от мисли. Странно беше усещането да се приближаваш към свят, на който си дал име.

Номенклатурата беше трудна работа в една междузвездна култура, ограничена от движещи се със скоростта на светлината връзки. Всички големи кораби поддържаха база данни за световете и по-малките тела, обикалящи около различните звезди. В системите, които се намираха на десетина светлинни години от Земята, беше лесно да се придържаш към дадените преди столетия имена, по време на първата вълна от междузвездни изследвания. Но навлезеше ли се по-навътре в девствени територии, положението се усложняваше неимоверно. Според “Доминатрикс” на световете около Писциум 107 никога не бяха давани имена, но всичко това означаваше, че базата данни, с която разполага корабът, нямаше информация за имената. Не беше изключено тази база данни да не е била обновявана сериозно от десетилетия. Вместо да разчитат на трансмисиите до и от някой централен авторитет, аристократичните ултри предпочитаха директния контакт между корабите. Когато два или повече от техните лайтхъгъри се срещнеха, те обновяваха номенклатурните си таблици. Ако първият кораб беше дал имена на група светове и документирал съответните им географски характеристики, обикновено вторият кораб вкарваше новите имена в своята база данни. Често им се поставяше флагче, което указваше, че са временни, докато трети кораб не потвърдеше, че все още не се е натъкнал на други наименования. Ако два кораба разполагаха с противоречиви сведения, те обновяваха едновременно информацията си, така че всеки от обектите вече имаше по две вероятни имена. Ако фактите на три или повече кораба бяха противоречиви, започваше сравняване на всички данни, за да се види кои от тях се повтарят в два или повече кораба. В такъв случай непотвърдените факти се изтриваха или се запазваха в специално създадена за намиращи се под въпрос или неофициални данни. Ако дадена система действително получаваше име за първи път, новите имена постепенно се появяваха в базата данни на повечето кораби, въпреки че това понякога отнемаше десетилетия. Таблиците на Куейч бяха толкова точни, колкото бяха и сведенията на “Гностично възкачване”. Жасмина не беше от общителните ултри, така че не беше изключено тази система вече да е получила име. Ако случаят беше такъв, дадените от него с такава любов имена постепенно щяха да прекратят съществуването си или да се превърнат в призрачни данни на най-ниското ниво на корабната база.

Но засега и може би още години наред системата беше негова. Халдора беше името, което бе дал на този свят и докато не научеше нещо друго, то щеше да бъде толкова официално, колкото и всяко друго… Само дето, както бе отбелязала Моруина, той просто беше взел имена от номенклатурните таблици и ги беше раздал на подходящите според него обекти. Ако системата се окажеше наистина важна, нямаше ли да бъде редно да се заеме малко по-грижливо с този процес?

Кой знае какви поклонения може да започнат тук, ако мостът му се окажеше реален?

Куейч се усмихна. Засега имената бяха достатъчно добри; ако реши да ги промени, разполагаше с предостатъчно време.

Провери разстоянието, което го делеше от Хела: оказа се, че е съвсем малко над сто и петдесет хиляди километра. Оттук осветената страна на луната приличаше на плосък диск с цвят на мръсен лед, тук-там изцапан със струйки в охрен, светлосин и бледотюркоазен цвят. Сега, когато вече беше по-близо, дискът придоби определена триизмерност и изпъкна към него като сляпо човешко око.

Хела беше малка само според стандартите на земните светове. За луна беше достатъчно голяма: три хиляди километра от полюс до полюс със средна плътност, която я поставяше в горната граница на луните, които бе срещал до този момент Куейч. Беше сферична и почти без кратери от удари. Нямаше атмосфера, достойна да бъде наречена така, но повърхностната й топология красноречиво говореше за неотдавнашни геоложки процеси. На пръв поглед изглеждаше напълно свързана с Халдора, тъй като се намираше винаги с една и съща страна към породилия я свят, но картографиращият софтуер бързо откри незначителна остатъчна ротация. Ротационният й период обаче не беше съвсем същият като времето, необходимо за извършването на една обиколка — четирийсет часа. Земната луна, както и много от луните, на които Куейч бе прекарвал известно време, бяха такива: когато стоиш на определено място на повърхността им, по-големият свят, около който обикаляха — независимо дали ставаше въпрос за Земята или газов гигант като Халдора — винаги висеше приблизително на едно и също място на небето.

Но Хела не беше такава. Дори да можеше да се намери място на екватора, където Халдора да се намира право отгоре, поглъщайки двайсет градуса от небето, Халдора щеше да се отклони. След една четирийсетчасова обиколка щеше да се отмести с почти два градуса. След осемдесет стандартни дни — малко повече от два стандартни месеца — Халдора щеше да потъне под хоризонта на Хела. Сто и шейсет дни по-късно щеше да започне да наднича над противоположния хоризонт. След триста и двайсет дни щеше да се озове на изходното си положение, точно отгоре.

Грешката в ротацията на Хела — отклонението от истински свързания с приливите и отливите период — беше само една от двеста части. Приливно-отливното свързване беше неизбежен резултат от силите на триене между две тела с близки орбити, но беше изтощително бавен процес. Възможно бе Хела все още да забавя движението си и да не е достигнала свързващата я с Халдора конфигурация. Или пък в близко минало нещо я беше разтърсило — може би светкавичен сблъсък с друго тяло. Не беше изключено също така орбитата да е била нарушена от гравитационното взаимодействие с масивно трето тяло.

Всички тези вероятности бяха логични, като се имаше предвид, че Куейч не познаваше изобщо историята на системата. Но същевременно несъвършенството го оскърбяваше. Беше досадно като часовник, който показва времето почти безпогрешно. Вероятно точно това щеше да посочи, несъстоятелността на твърдението, че Космосът трябва да е резултат от божествен замисъл. Един Създател би ли позволил нещо подобно, когато беше достатъчно съвсем леко побутване, за да подреди както трябва нещата?

Вирусът се размърдваше и ставаше причина кръвта му да се загрява все по-силно. Подобен начин на мислене определено не му допадаше.

Куейч върна рязко мислите си към безопасната тема за топографията на Хела, като се опитваше да намери някакво обяснение за моста от цялостната обстановка. Мостът беше ориентиран повече или по-малко в посока изток-запад спрямо ротацията на Хела. Намираше се съвсем близо до екватора, увиснал над пропастта, която беше най-забележителната на пръв поглед географска характеристика. Пропастта започваше близо до северния полюс и се простираше диагонално в посока юг, пресичайки екватора. Беше най-дълбока и най-широка край него, но изглеждаше доста впечатляващо стотици километри по на юг и по на север от тази точка.

Нарече я пукнатината Гинунгагап.

Тя слизаше от североизток на югозапад. Западно от нея в Северното полукълбо се издигаше сложен в геологично отношение регион, който беше нарекъл възвишенията Хирокин. Източните възвишения Хирокин извиваха към полюса и минаваха от другата страна на цепнатината. Южно от западната верига, но все още над екватора, се простираше зоната, която Куейч бе избрал да назове хребет Глисънхийт. Южно от екватора имаше друго възвишение, на което реши да даде името верига Гулвейг. На запад идентифицира възседналия тропиците връх Гъдбранд, равнина Келда, полупустинните земи Вигрид, връх Йорд… Те му навяваха силно усещане за древност, от което се замайваше, усещане, че този свят има вече доста богато минало, история, изпълнена с епични експедиции и мъчителни прекосявания, история, населена със смели и дръзки личности.

Неизбежно обаче вниманието му се върна към пукнатината Гинунгагап и простиращия се над нея мост. Детайлите бяха все още неясни, но мостът очевидно бе прекалено сложен, прекалено изкусен и деликатен, за да бъде просто земен знак, създаден от някакъв ерозивен процес. Определено беше построен, но по нищо не личеше хора да са имали нещо общо с него.

Не защото надхвърляше човешката изобретателност. Хората бяха постигнали много неща през последното хилядолетие и издигането на мост над широка четирийсет километра пропаст, дори на един толкова изчистено елегантен като свързващия двата края на пукнатината Гинунгагап, не беше сред най-дръзките им постижения. Но фактът, че хората бяха способни да го направят, все още не означаваше, че го бяха направили те.

Това беше Хела. Мястото беше възможно най-отдалечено. Никой човек нямаше причина да строи мостове тук.

Но извънземните? Това вече беше съвсем друго.

Вярно беше, че през шестстотинте години космически пътувания човешката раса не се беше натъкнала на нищо, което да напомня дори отчасти разумна, използваща оръдия на труда и технологии култура. Но такива бе имало. Руините от тях бяха открити в десетина свята. И то не само от една, а от осем-девет култури… И това само в малкото системи, които бяха на трийсет-петдесет светлинни години от Първата система. Никой не можеше да каже колко пъти по сто или хиляда мъртви култури бяха оставили своите следи в по-широките мащаби на Галактиката. Каква култура би могла да живее на Хела? Дали беше еволюирала на тази ледена луна или това беше просто спирка в някаква древна, забравена диаспора?

Как изглеждаха нейните представители? Дали бяха от някоя от известните култури?

Ето че започваше да избързва. Тези въпроси бяха за по-късен период, след като огледаше моста и определеше възрастта и състава му. От по-близо може би щеше да открие други неща, които сензорите пропускаха от това разстояние. Не беше изключено да намери творения, които да свързват недвусмислено Хела с вече изучена другаде култура. Или пък да се окаже, че става дума за една съвсем нова, несрещана досега култура.

Това нямаше значение. Във всеки случай находката беше от неизмерима величина. Жасмина можеше да контролира достъпа до нея през следващите десетилетия. Това щеше да й върне изгубения през последните няколко десетилетия престиж. Колкото и да беше разочарована от него до този момент, непременно щеше да намери начин да го възнагради за това.

От конзолата на “Дъщерята на чистача” пропя камбанка. За първи път сондиращият радар бе уловил ехо. Там долу имаше нещо метално. Не беше голямо и се намираше в дълбините на цепнатината, много близо до моста.

Куейч настрои радара натам, за да се увери, че ехото е истинско. То не изчезна. Не го беше забелязал досега — несъмнено до този момент се бе намирало извън обсега на сензорите. “Доминатрикс” щеше да го пропусне напълно.

Това не му хареса. Беше убеден, че долу не беше стъпвал човешки крак, а ето че сега улавяше сигнал, характерен за отстранени от употреба вторични суровини.

— Бъди внимателен — каза си той.

При предишна мисия се бе доближил до една по-малка от Хела луна. Нещо в нея го бе привлякло и се запъти натам без необходимата предпазливост. Близо до повърхността й радарът улови ехо, подобно на това — проблясък от нещо долу. Продължи напред, без да обръща внимание на предупрежденията на инстинкта си.

Оказа се, че е прикрит капан. От леда се подаде оръдие на частици и се насочи към кораба. Лъчът му прогори дупки в бронята на кораба и за малко не изпържи Куейч. Успя да се върне, но и корабът, и той самият пострадаха почти фатално. Той се възстанови, корабът беше ремонтиран, но години след това остана нащрек за подобни капани. Хората оставяха след себе си най-различни неща: автоматични часови, поставени в световете преди столетия, за да защитават собствеността или правото им да търсят полезни изкопаеми. Понякога те продължаваха да работят дълго, след като някогашните им собственици се бяха превърнали в прах.

Куейч бе имал късмет: часовоят или каквото беше там бе повреден и лъчът му съвсем не беше така мощен, както преди. Беше се отървал с предупреждение, с напомняне да не предприема нищо. И сега имаше сериозна опасност да повтори същата грешка.

Обмисли възможностите си. Присъствието на метално ехо беше обезсърчаващо, караше го да се съмнява, че мостът е толкова древен и извънземен, колкото се бе надявал. Но нямаше как да разбере, преди да се приближи още, а това означаваше да стигне по-близо и до източника на ехото. Ако се окажеше наистина дебнещ часови, щеше да се изложи на опасност. Но пък “Дъщерята на чистача” беше качествен кораб, подвижен, умен и добре брониран. Преливаше от разум и хитрост. Рефлексите не бяха от особена полза, когато се изправиш срещу релативистично оръжие с лъч от частици, но “Дъщерята” нямаше да изпуска от вниманието си източника на ехото, в случай че нещо се раздвижи, преди да започне стрелбата. В мига, в който видеше каквото и да е, преценено като тревожно, корабът щеше да смени непредсказуемо курса си на движение, за да не даде възможност на оръжието да предвиди позицията му. Той бе запознат съвсем точно с физиологичната поносимост на тялото на Куейч и беше готов, ако се наложи, почти да го убие, за да му помогне в крайна сметка да оцелее. Ако се ядосаше наистина, щеше да използва собствените си микрозащити.

— Добре съм — произнесе на глас Куейч. — Мога да навляза по-дълбоко и пак да се измъкна от тази ситуация.

Трябваше обаче да мисли и за Моруина. “Доминатрикс” беше по-далече, но пък беше по-бавен и не толкова маневрен. Разстоянието до него бе малко множко за лъчево оръжие, но не беше нещо непостижимо. А часовите често разполагаха с набор от различни оръжия, като например ракети-ловци. Не беше изключено да има дори цяла мрежа от свързани помежду си такива неща.

“По дяволите! — изруга той. — Не е задължително това да е часовой.” Можеше да бъде просто богат на метал камък или изхвърлен резервоар за гориво. Трябваше обаче да предположи най-лошото. Трябваше да запази живота на Моруина. Както и да осигури завръщането на “Доминатрикс” при Жасмина. Не можеше да си позволи да загуби нито своята любима, нито кораба, превърнал се в неин затвор. Ако не намереше начин да защити и двамата, трябваше да се откаже веднага. Само че не беше в настроение да се отказва. Как обаче можеше да осигури завръщането им, без да се налага да чака часове, докато “Доминатрикс” се отдалечи на безопасно разстояние.

Ама разбира се. Отговорът беше очевиден. Той като че ли го гледаше право в очите. Беше красив в своята простота и се възползваше елегантно от местните ресурси. Как не се беше сетил досега?

Беше достатъчно да ги скрие зад Халдора. Направи необходимата подготовка и отвори канала за връзка с Моруина.

През първия ден се движиха усилено, за да увеличат колкото може повече разстоянието от селищата в полупустинните области. Часове наред се носеха бързо по белите набраздени пътеки през бавно променящ се терен под траурното небе. От време на време отминаваха съобщителна кула, преден пост или дори се разминаваха с друга машина, която се движеше в обратната посока.

Постепенно Рашмика свикна с хипнотизиращото, отскачащо движение на ските, и се научи да ходи из айсджамъра, без да губи равновесие. От време на време сядаше в личното си отделение, свила колене до брадичката, като се вглеждаше в преминаващия край прозореца пейзаж и си представяше, че всяка безформена скала или леден къс съдържа отломка от извънземна империя. Мислеше много за скътлърите, виждаше в ума си как празните страници на тетрадката й се запълват с четливо написан текст и старателно защриховани рисунки.

Пиеше кафе или чай, консумираше дажбата си и от време на време разговаряше с Кълвър, макар и не толкова често, колкото му се искаше на него.

Когато бе планирала бягството си — само дето “бягство” не беше точната дума, защото тя не бягаше от нищо — но все пак, когато го беше планирала, рядко бе мислила по-далеч от излизането от селото. Няколкото пъти, когато бе позволила на ума си да стигне отвъд тези точки, си бе представяла, че се чувства значително по-спокойна, след като беше приключила с трудната част — напускането на дома си и на селото.

Оказа се, че съвсем не е така. Не беше толкова напрегната както в миговете, когато се бе измъкнала от къщи, но само защото беше невъзможно да остане много дълго в подобно състояние. Вместо това беше слязла до някакво плато от постоянно напрежение, възел в стомаха, който не можеше да развърже по никакъв начин. Чувстваше се така, отчасти защото сега мислеше в перспектива и мислите й проникваха в територия, която досега бе оставяла извън техния обсег. Изведнъж необходимостта да влезе в контакт с църквите се изправи пред нея като съвсем конкретно събитие в близкото бъдеще. Притесняваше я обаче и онова, което бе оставила след себе си. Нито три, нито дори шест дни не й се бяха сторили дълъг период, докато бе планирала пътуването си към керваните, но сега броеше всеки час. Представяше си как селото се мобилизира, осъзнало какво се е случило, как се обединява, за да я върне. Представяше си как представители на полицията тръгват след айсджамъра със своите бързи превозни средства. И без това не обичаха Крозе и Линкс. Щяха да решат, че двойката я беше убедила да постъпи така, че по един или друг начин именно те бяха причината за нейното нещастие. Ако ги настигнеха, нея щяха да я накажат, но Крозе и Линкс щяха да бъдат разкъсани от тълпата.

Не виждаше някакви признаци за преследване. Машината на Крозе наистина беше бърза, но в няколкото случая, когато се изкачваха на върха на някое възвишение, което им даваше видимост петнайсет-двайсет километра назад, така и не забеляза нищо.

Тревогата обаче не напускаше Рашмика въпреки уверенията на Крозе, че няма по-кратки пътища, по които биха могли да ги задминат и да се появят изневиделица някъде пред тях. От време на време, за да й помогне да се успокои, той включваше на радиочестотата на селото, но в повечето случаи чуваха само шум. В това нямаше нищо необичайно, защото радиовръзките на Хела зависеха от капризите на магнитните бури, вихрещи се около Халдора. Имаше и други начини за осъществяване на комуникация — лазер с тесен обхват на лъчите за връзка между сателитите и земните станции или фиброоптични линии, но повечето се намираха под контрола на църквите и Крозе не беше абониран за нито един. Можеше да се възползва от някои от тях, когато се наложи, но сега, както обясни, не беше моментът да привличат вниманието на когото и да било. Когато най-сетне засякоха една по-нормална трансмисия от Вигрид и Рашмика успя да изслуша новините за деня за по-големите села, не чу това, което очакваше. Сред съобщенията за пропадания на подземни шахти, спиране на електрозахранването и обичайните за селския живот събития, не се спомена, че някой е изчезнал. Тъй като беше на седемнайсет години, тя все още се намираше под законовото попечителство на своите родители, така че те имаха пълното право да съобщят за нейното изчезване. Нещо повече, те нарушаваха закона, като не го правеха.

Този факт я смути повече, отколкото й се щеше да признае. От една страна, искаше да се измъкне незабелязано, както го беше планирала. От друга, детската част в нея копнееше за някакво доказателство, че отсъствието й е забелязано. Искаше да чувстват липсата й.

След като размисли още малко, тя реши, че родителите й чакаха да видят какво ще се случи през следващите няколко часа. Все пак досега не беше отсъствала повече от половин ден. Обикновено по това време все още се намираше в библиотеката. Може би те действаха, водени от предположението, че тази сутрин беше излязла необичайно рано. Нищо чудно да не бяха забелязали бележката, която бе оставила за тях, както и липсата на скафандъра й от шкафчето.

Но и след шестнайсет часа новините все така не съобщиха нищо.

Навиците й бяха достатъчно непостоянни, за да позволят на родителите й да не се притеснят през първите десет-дванайсет часа, но след шестнайсет — дори по някакво чудо да бяха пропуснали другите доста очевидни факти — не би трябвало повече да се съмняват какво би могло да се е случило. Щяха да разберат, че е заминала. И в такъв случай трябваше да съобщят на властите, нали?

Рашмика правеше най-различни предположения. Властите по техните земи не бяха прочути с особена ефективност. Не беше изключено докладът за нейното изчезване просто да не бе стигнал до подходящото бюро. Като се имаше предвид бюрократичната инерция на всички нива, може би щеше да стигне там едва на следващия ден. Или пък властите бяха информирани, но поради една или друга причина бяха решили да не пускат тази вест по новинарските канали. Колкото и изкусителна да беше подобна мисъл, момичето не виждаше причина за такова протакане.

Нищо чудно на следващия завой да се натъкнеха на барикадиран от силите на реда участък от пътя. Крозе явно не смяташе, че това е възможно. Той караше машината все така безгрижно и бързо. Айсджамърът му познаваше старите заледени пътища толкова добре, че на неговия шофьор очевидно не му се налагаше да дава нещо повече от най-общи указания за посоката на движение.

Към края на първия ден от пътуването, когато Крозе се готвеше да отбие встрани от пътя за през нощта, хванаха за пореден път новинарския канал. Рашмика пътуваше вече от двайсет часа. Но пак не чуха нищо, от което да стане ясно, че някой е забелязал отсъствието й.

Почувства се пренебрегната, сякаш цял живот фатално бе надценявала значението си даже в дребните мащаби на полупустинните земи Вигрид.

И тогава се сети за друга възможност. Беше толкова очевидна, че се чудеше как не й бе дошла на ума веднага. Изглеждаше несравнимо по-логична от невероятните предположения, които бе правила до този момент.

Родителите й знаеха много добре, че бе заминала. Знаеха точно кога и знаеха точно защо. Беше ги запознала доста пестеливо с плановете си в писмото, което им остави, но не се съмняваше, че те щяха да се досетят за подробностите с голяма точност. Те дори знаеха, че тя бе продължила да общува с Линкс след скандала.

Не. Те знаеха с какво се е заела и че е свързано с брат й. Знаеха, че мисията й е продиктувана от любов или ако не от любов — от гняв. И причината да не съобщят на никого за заминаването й беше, че тайничко, въпреки всичко, което й бяха говорили през годините, въпреки многото предупреждения, с които я бяха отрупали за риска от приближаването до църквите, те искаха тя да успее. По своя тихичък и таен начин те се гордееха с това, което бе решила да направи.

Щом й дойде наум, тази мисъл я завладя със силата на неоспорима истина.

— Всичко е наред — обърна се тя към Крозе. — В новините няма да споменат за мен.

Той сви рамене.

— Какво те накара да бъдеш толкова сигурна в това пък сега?

— Просто осъзнах нещо, това е.

— Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от един хубав сън — обади се Линкс.

Беше сварила горещ шоколад. Рашмика го отпиваше на малки глътки с благодарност. Това съвсем не беше най-вкусният топъл шоколад, който й бяха правили, но в този момент не можеше да се сети за друга напитка, която да й е харесала повече.

— Снощи не спах много — призна тя. — Прекалено се тревожех как ще се справя на сутринта.

— Справи се страхотно — насърчи я Линкс. — Когато се върнеш, ще накараш всички да се гордеят с теб.

— Надявам се.

— Но трябва да те питам нещо — продължи Линкс. — Не си длъжна да отговаряш. Това само заради брат ти ли е, Рашмика? Или има още нещо?

Въпросът силно изненада момичето.

— Разбира се, че е само заради брат ми.

— Просто вече имаш репутация в тази област. Всички сме чували колко много време прекарваш в изкопите и върху книгата, която пишеш. Казват, че в селата няма друг, който се интересува толкова от скътлърите, колкото Рашмика Елс. Говори се, че пишеш писма на подпомагани от църквата археолози и спориш с тях.

— Какво да правя, като скътлърите наистина ме интересуват — промълви момичето.

— Да, но коя точно е причината този стършел да ти влезе под шапката?

Въпросът бе изречен мило, но Рашмика не успя да прикрие раздразнението си, когато попита:

— Моля?

— Искам да кажа, в какво толкова според теб грешат всички останали?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Интересно ми е да чуя както твоите съображения, така и съображенията на всички останали участници в спора.

— Само дето дълбоко в себе си вероятно изобщо не се интересуваш кой е прав, нали? Стига онова, което ни трябва, да продължава да излиза изпод земята, какво му пука на някой за действително случилото се със скътлърите? Единственото, което те вълнува, е да си осигурявате резервните части за айсджамъра.

— Що за маниери, млада госпожице — смъмри я Линкс.

— Съжалявам — изчерви се Рашмика и отпи от горещия си шоколад. — Не исках да стане така. Но аз наистина се интересувам от скътлърите, макар никой друг да не изгаря от желание да научи какво наистина се е случило с тях. Всъщност то ми напомня много за амарантинците.

Линкс я погледна.

— За какво?

— Амарантинците са извънземните, живели на Ризургам. Те били еволюирали птици. — Спомни си рисунката на един от тях, която бе направила за книгата си — не като скелет, а така, както би трябвало да са изглеждали живи. Беше ги видяла с менталното си зрение: яркия блясък на птиче око, загадъчната усмивка на човката върху извънземната глава. Рисунките й не приличаха на нищо от официалните реконструкции в другите археологически текстове, но винаги й бяха изглеждали по-автентични и живи от онези мъртви импресии, сякаш беше виждала жив амарантинец. Това я караше да си задава въпроса дали и рисунките й на живи скътлъри имаха същата жизнеспособност. — Нещо ги е изтребило преди един милион години — продължи тя. — Когато хората колонизирали Ризургам, никой не пожелал да размисли дали онова, което бе сложило край на тяхната култура, няма да направи същото и с нас. Освен Дан Силвест, разбира се.

— Дан Силвест ли? — попита Линкс. — Съжалявам, също не ми говори нищо.

Това вече вбеси Рашмика: как беше възможно да не знае за тези неща? Но се постара да не покаже гнева си.

— Силвест е археологът, натоварен да ръководи експедицията. Когато се натъкнал на истината, другите колонисти го накарали да замълчи. Не искали да знаят какви проблеми ги очакват. Но както знаем, оказа се, че правият е той.

— Обзалагам се, че в такъв случай усещаш известна прилика между теб и него.

— И то голяма — отвърна Рашмика.

Когато Куейч дойде в съзнание, висеше с главата надолу. Беше притихнал. Всъщност всичко беше притихнало: корабът, пейзажът, небето. Все едно бе посаден тук преди векове и едва сега отваряше очи.

Но не мислеше, че е възможно да е тук отдавна: спомените му за ужасната атака и зашеметяващото падане бяха съвсем ясни. Истинското чудо обаче не беше, че си спомня тези неща, а че изобщо е жив.

Като се раздвижи съвсем леко в обезопасителните колани, той опита да направи преценка на щетите. Миниатюрният кораб изскърца. Дотам, докъдето стигаше погледът му, а то зависеше от това докъде успява да извие врат — който, изглежда, не беше счупен, виждаше все още стелещи се от една от лавините прах и лед. Всичко беше замъглено, сякаш го гледаше през тънък сив воал. Стелещите се прах и лед бяха единственият източник на движение и то потвърждаваше предположението му, че не беше останал в безсъзнание повече от няколко минути. Виждаше също така единия край на моста, прекрасната, мамеща окото сложност на резбата на неговите подпори. Последва миг на тревога, като видя разбитата си артилерия, когато всъщност трябваше да се притеснява за това, което го беше докарало дотук. Мостът беше огромен, но същевременно изглеждаше деликатен като хартия. Нямаше доказателства, че му бе нанесъл някакви поражения. Явно беше по-стабилен и устойчив, отколкото изглеждаше.

Корабът изскърца отново. Куейч не можеше да види ясно земята. Корабът се беше приземил с главата надолу, но дали беше стигнал дъното на пукнатината Гинунгагап?

Погледна към конзолата, но не успя да се фокусира както трябва в нея. Не можеше, както установи сега, след като обърна внимание на този факт, да се фокусира почти върху нищо. Положението не беше толкова лошо, когато затвореше лявото си око. Възможно беше ускорението да бе причинило отлепване на ретината. “Дъщерята” беше готова да причини поправима вреда от този род, само и само да го върне жив.

С отворено дясно око Куейч се вгледа в конзолата. Там преобладаваше червеният цвят — написаното на латиница съобщаваше за системни дефекти — но имаше и много угаснали участъци, които трябваше да светят. Очевидно “Дъщерята” бе пострадала сериозно — не само механиката, а и кибернетичната й сърцевина. Корабът беше в кома.

Той се опита да каже нещо.

— Промяна в стратегията. Приготви се за тръгване.

Не се случи нищо. Разпознаването на гласа му може би беше сред изгубените способности. Или пък корабът не беше в състояние да направи нищо повече.

Все пак, за да бъде сигурен, Куейч повтори:

— Промяна в стратегията. Приготви се за тръгване.

Отново не се случи нищо. “Затвори тази страница на изследванията си” — помисли си той.

Раздвижи се отново, размърда едната си ръка, докато успя да напипа табло за тактилен контрол. Движението му причиняваше дискомфорт, но това беше по-скоро дифузната болка от натъртване, отколкото острота на счупени или извадени от ставите крайници. Можеше дори да движи краката си без особено неприятни усещания. Острата болка, която го прободе в гърдите обаче не говореше добре за състоянието на ребрата му, но дишането му изглеждаше достатъчно нормално, а и нямаше странни усещания никъде другаде в гърдите или корема. Ако травмите му се ограничаваха само с няколко счупени ребра и една отлепена ретина, значи наистина се беше отървал леко.

— Винаги си имал късмет, копеле — рече си той, докато пръстите му пробваха различните ръчки и лостове на таблото за тактилен контрол.

Всяка гласова команда имаше мануален еквивалент; просто трябваше да си припомни правилните комбинации от движения.

Успя. Единият пръст тук, палецът — там. Натисна. Натисна отново.

Корабът се закашля. Червени букви замигаха моментално там, където само допреди миг нямаше нищо.

Това беше добре. В старото момиче все още имаше живот. Опита пак. Корабът се закашля и затананика, като се опитваше да се рестартира. Премигна червена светлина, после — нищо.

— Хайде — промълви през стиснатите си зъби Куейч.

Опита отново. Третият път беше на късмет, нали? Корабът запелтечи, като че ли потрепери. Червените надписи се появиха отново, избледняха, пак се появиха. Други части на дисплея се промениха: корабът изпробваше функционалността си при излизането си от кома.

— Много добре — заяви Куейч, докато корабът се гърчеше, възвръщайки формата на корпуса си — вероятно не преднамерено, просто рефлекторно пренастройване по стария профил. В бронята зачатка чакъл, отделен от земята при този процес. Корабът се наклони с няколко градуса и полезрението на Куейч се промени.

— Внимателно… — каза той.

Беше прекалено късно. “Дъщерята на чистача” започна да се търкаля, падайки от ръба, на който временно се бе закрепила. Куейч успя да зърне дъното, до което оставаха все още поне сто метра, но което се приближаваше с голяма скорост.

Събуди се. Движеше се. Въздухът беше студен, но свеж, не усещаше болки в гърдите. “Значи това е то — помисли си. Последната халюцинация, преди може би мозъкът му да попадне във водовъртежа на клетъчната смърт. — Просто се постарай да бъде хубава и да я поддържаш, докато умра. Това е единственото, за което те моля.”

Но този път му се стори истинска.

Опита да се огледа, но все още беше хванат като в капан в “Дъщерята”. Гледката обаче се променяше, пейзажът подскачаше и се тресеше от време на време. Осъзна, че се хлъзга надолу по сипея към дъното на пропастта. Изви врат и със здравото си око видя суматоха от вентили, лъскави стави на крайници.

Моруина.

Но не беше Моруина. Беше един слуга, от монтьорския отдел на “Доминатрикс”. Подобният на паяк робот беше закрепил прилепващи плочки за “Дъщерята на чистача” и я теглеше по земята. Куейч все още се намираше в нея. “Разбира се, разбира се, разбира се.” Как иначе щеше да го измъкне оттук? Сега се чувстваше като истински глупак. Нямаше нито скафандър, нито херметична камера за влизане във и излизане от безвъздушното пространство в кораба. Всъщност корабът беше неговият скафандър. Защо тази мисъл досега не му беше минавала през ума?

Чувстваше се по-добре: с прояснена глава и мисли. Забеляза, че роботът беше включил нещо в едно от местата за “пъпната връв” на “Дъщерята”. Вероятно я захранваше със свеж въздух. “Дъщерята” несъмнено му беше казала какво е необходимо за поддържане живота на намиращия се в нея човек. Напълно възможно беше дори въздухът да е пренаситен с кислород, за да облекчи болката и тревогата му.

Не можеше да повярва, че това се случва. След всички халюцинации то наистина приличаше на реалност. Усещането беше за действително преживяване. И не мислеше, че слугите бяха взели участие в някоя от халюцинациите му до този момент. Така и не беше обмислил нещата достатъчно ясно, за да стигне до извода, че щеше да се наложи точно слуга да го издърпа заедно с кораба, за да го спаси. Сега, като се замислеше, това му се струваше повече от очевидно, но в сънищата му неизменно хора идваха да го спасяват. Пренебрегнатата подробност трябваше да го направи реалност, нали?

Куейч погледна към конзолата. Колко ли време беше изминало? Наистина ли въздухът бе успял да му стигне за пет часа? Преди това му се бе сторило съмнително, но ето че все още дишаше. Може би беше помогнал индоктриналният вирус, поставяйки мозъка му в някакво мистериозно състояние на дзен-спокойствие, в което използваше кислорода по-бавно.

Но до третия или най-много четвъртия час не трябваше да е останал никакъв въздух, камо ли кислород. Освен ако корабът не беше допуснал грешка. Това бе смайваща мисъл, като се имаше предвид през какво бе преминал, но не виждаше друго обяснение. Изтичането на въздух трябва да се бе оказало не толкова сериозно, колкото бе помислила “Дъщерята”. Или пък в началото е било доста сериозно, но отворът се бе запушил до известна степен. Може би системите за самовъзстановяване не бяха напълно унищожени и корабът бе съумял да затвори пробива.

Да, трябва да бе станало така. Просто нямаше друго обяснение.

Но според конзолата от катастрофата бяха изминали само три часа.

Това не беше възможно. “Доминатрикс” трябваше да се намира все още някъде зад Халдора и нямаше как да се осъществи никаква комуникация с него. И това положение трябваше да продължи още шейсет минути! И още много минути, преди да успее да стигне до него дори при максимална скорост. А в случая максималната скорост не беше осъществима, нали? На борда на кораба имаше човек, който трябваше да бъде пазен. В най-добрия случай “Доминатрикс” щеше да е ограничен поне при намаляването на скоростта преди приземяването.

Но ето че сега стоеше пред него, върху леда. И изглеждаше толкова реален, колкото всичко останало. Явно времето беше объркано, реши Куейч. Времето беше объркано, а пробивът се беше затворил. Нямаше друга възможност. Е, имаше, като се замисли човек, но не заслужаваше да й бъде обърнато особено внимание. Ако времето все пак не беше сгрешено, тогава “Доминатрикс” някак си беше получил сигнала за бедствие, преди да се появи иззад Халдора. Сигналът трябва да си бе прокарал път въпреки преградата, която представляваше планетата. Можеше ли да се е случило подобно нещо? Беше решил, че е невъзможно, но при такова доказателство като намиращия се пред очите му кораб, беше готов да приеме всичко. Дали някаква чудатост в атмосферната физика не бе послужила като проводник за неговото съобщение и не му бе помогнала да заобиколи Халдора? Не можеше да се закълне, че нещо от този род е невъзможно. Ако часовникът беше верен, каква беше алтернативата? Че цялата планета бе престанала да съществува, колкото да премине съобщението му ли?

Ето това вече щеше да е наистина чудо. Беше се помолил за чудо, но не беше очаквал да се случи наистина.

Друг робот чакаше край отворената врата. Със съвместни усилия двете машини вдигнаха “Дъщерята” в “Доминатрикс”. След това се заеха да правят нещо с нея, докато през корпуса й отекна поредица дрънчащи звуци. Въпреки претърпените увреждания, формата на малкия кораб бе запазена дотолкова, че да може да бъде закрепен на старото си място в хангара. Куейч погледна надолу и видя как люкът се отвори под него.

Минута по-късно друг слуга — този път много по-малък — се зае да отваря “Дъщерята”, за да го изнесе от нея.

— Моруина — промълви Куейч, намерил сили да говори въпреки върналата се в гърдите му болка. — Моруина, върнах се. Понатъртен, но иначе жив и здрав.

Но никой не му отговори.

Рашмика погледна към останките от скътлъри. Символ на крещящо богатство, те висяха от тавана в голямото преддверие на превозното средство от кервана. Дори ако бяха имитация или не съвсем истински, тъй като бяха сглобени от несъвместими части, това бе първият привидно цял скътлър, който виждаше. Искаше й се да намери начин да се качи догоре, за да го огледа добре, да обърне внимание на абразивните отпечатъци, оставени от приплъзването на твърдите черупчести части при триенето им една в друга. Досега Рашмика само бе чела за такива неща, но беше сигурна, че ако има възможност да го огледа внимателно в продължение на един час, ще може да каже дали е автентично, или поне да изключи възможността да е евтина имитация.

Кой знае защо не смяташе, че е вероятно да е евтино или фалшиво.

Направи наум класификация на морфологията на тялото на скътлър. Реши, че е DK4V8M. Или DK4V8L, ако се бъркаше заради играта на прахта и сенките около влачещата се черупчеста опашка. Поне беше възможно да приложи обичайната схема за морфологично класифициране. Евтините фалшификати понякога събираха части на тялото в невъзможни комбинации, докато това тук определено беше съчетало правдоподобно отделните компоненти, дори да не бяха извадени непременно от една и съща гробница.

Скътлърите бяха истински кошмар за учените в областта на класификацията. Първия път, когато се натъкнаха на техни останки, помислиха, че просто събират разпръснатите части от тялото на нещо като голямо насекомо или омар. Оказа се, че тялото му е сложен комплекс от отделни части с много, различни и високоспециализирани крайници и сетивни органи, които си пасваха повече или по-малко логично, така че се бе наложило да се правят догадки само за меките вътрешни органи.

Вторият скътлър обаче се оказа съвсем различен от първия. И частите на тялото, и крайниците бяха различен брой. Фрагментите, образуващи главата и устата, не си приличаха изобщо. Но и този път всички части си паснаха добре, образувайки цялостен екземпляр, без да останат смущаващи парчета.

Третият нямаше нищо общо нито с първия, нито с втория. Нито пък четвъртият или петият.

При изравянето на останките на стотния скътлър, учените разполагаха със сто различни варианта на техния телесен план.

Теоретиците търсеха някакво обяснение. Всичко до този момент навеждаше на мисълта, че няма дори два скътлъра, родени подобни. Но две, направени едновременно открития, разбиха за една нощ на пух и прах тази идея. Първото беше изравянето на запазено цяло люпило бебета-скътлърчета. Въпреки известните разлики между частите на тялото, имаше еднакви бебета. Въз основа на честотата, с която се срещаха, статистиците стигнаха до извода, че вече е трябвало да са открити поне трима идентични възрастни. Второто откритие, което обясняваше първото, беше изравянето на двойка възрастни скътлъри в същия район. Откриха ги в отделни, но свързани камери в подземна система от тунели. Резултатът от събирането на телесните им части даде други две уникални морфологии. Но при по-внимателно изучаване откриха нещо неочаквано. Една млада изследователка на име Кимура проявила определен интерес към очертанията, предизвиквани от триещите се една в друга части на тялото. Нещо в двата нови екземпляра й се сторило не съвсем каквото трябва. Драскотините били непоследователни: следата в единия край на черупката нямала съответния двойник в допиращата се до нея част.

Първоначално Кимура предположила, че двете групи телесни части не са истински: вече имало малък пазар за тези неща. Но нещо я накарало да задълбае още по-навътре. Този проблем не й давал мира седмици наред; била убедена, че пропуска нещо очевидно. И една нощ, след особено натоварен ден, през който наблюдавала драскотините под все по-голямо и голямо увеличение, тя си легнала с тази мисъл. Посетили я трескави сънища и когато се събудила, се втурнала в лабораторията и потвърдила подозрението, което я преследвало.

Всяка драскотина имала съвсем точно съответствие… но то винаги било на някой друг скътлър. Скътлърите разменяли помежду си частите на телата си. Затова не били открити два еднакви екземпляра. Те се правели различни: разменяли компонентите си в ритуални церемонии, а после допълзявали до малките си пещери, за да се възстановят. С изравянето на други двойки скътлъри станало ясно, че възможностите за тези замени били почти безконечни. Размяната на телесни части имала прагматична стойност, тъй като давала възможност на скътлърите да се адаптират за специални задължения и среда. Ритуалната замяна обаче преследвала и естетични цели: желанието да бъдеш колкото се може по-нетипичен. Скътлърите, които се били отдалечили особено от средностатистическия телесен план, се смятали за особено успели в социално отношение, тъй като очевидно били участвали в множество размени. Върховният позор, доколкото били в състояние да кажат Кимура и нейните колеги, била пълната идентичност на два скътлъра. Това означавало, че поне единият от двамата е неудачник, неспособен да си намери партньор за размяна.

Сред изследователите се разгоряха яростни спорове. Според повечето от тях това поведение не можеше да е резултат от естествена еволюция. То вероятно било следствие от по-ранна фаза на съзнателно биоинженерство, когато скътлърите бърникали собствената си анатомия, и именно това им позволило да разменят цели части от тялото си без помощта на микрохирургията или лекарства, предотвратяващи отхвърлянето на чуждите елементи.

Малка част от изследователите обаче поддържаха тезата, че размяната е прекалено дълбоко залегнала в културата на скътлърите традиция, за да е възникнала в един по-близък етап от еволюционната им история. Те направиха предположението, че преди милиарди години скътлърите са били принудени да еволюират в изключително враждебна среда — еволюционен еквивалент на претъпкано с улов кошче за ловене на раци. Дотолкова враждебна, че за оцеляването не било достатъчно само да регенерираш откъснатия си крайник, но и да можеш да го върнеш на мястото му и да го закрепиш там веднага, преди да го изядат. Крайниците, а по-късно и основните части на тялото, на свой ред еволюирали и достигнали устойчивостта, която им позволявала да оцелеят и след като бъдат отделени от тялото. С нарастване нуждата от оцеляване скътлърите еволюирали до степен да могат да използват не само собствените си отделени части, но и отделените части на себеподобните си.

Може би дори самите скътлъри не помнеха откога води началото си тази размяна. В малкото символични писания, открити на Хела, разбира се, не бяха намерени очевидни намеци за това. То се бе превърнало до такава степен в неделима част от тях самите, от начина, по който гледаха на действителността, че скътлърите просто не го забелязваха.

Докато се взираше във фантастичното създание, Рашмика се питаше как ли щяха да се отнесат към човечеството скътлърите. Най-вероятно човешкият род щеше да им се стори също толкова странен и щяха да погледнат на неговата неизменност като на нещо ужасно, равносилно на смърт.

Момичето коленичи и постави семейния компютърен бележник в скута си. Отвори го и взе специалния писец от мястото му от едната страна. Не беше удобно, но нямаше да остане в тази поза повече от няколко минути.

Започна да рисува. Писецът скърцаше при всяко плавно, уверено движение на ръката й Върху екрана постепенно се появяваха очертанията на извънземно животно.

Квестор Джоунс беше предизвестен да очаква нов гост в кервана си. Предупреждението дойде директно от Неизменния път, с официалните печати на Клоктауър. Малко по-късно малък космически кораб — едноместна совалка с форма на раковина, очевидно производство на ултрите — се плъзна над процесията от коли.

Машината с подобен на рубин корпус увисна изнервящо с майсторски балансирана скорост над кервана, който продължаваше движението си. После се сниши и кацна върху главната площадка за тази цел. Корпусът се отвори и от люка й се появи фигура в скафандър. Тя се поколеба, бръкна в кабината и измъкна оттам бастун и малък бял куфар. Камери улавяха всяко нейно движение от различни ъгли, докато се движеше нататък по кервана, отваряйки с клоктауърските си ключове врати, през които обикновено не можеше да се мине, като после ги затваряше грижливо след себе си. Вървеше изключително бавно, давайки на квестора възможност да упражни въображението си. От време на време почукваше с бастуна си по някой елемент на кервана или спираше, за да прокара скритата си в ръкавица длан по някоя стена и да огледа после дали по пръстите му има прах.

— Това не ми харесва, Ментово бонбонче — каза квесторът на настанилото се върху бюрото му същество. — Никога не е на добро, когато ти изпратят някой от там, особено пък само с едночасово предупреждение. Означава, че искат да ме изненадат. Означава, че подозират нещо.

Създанието бе заето с купчината семена, които квесторът бе оставил върху масата. Беше завладяващо да го наблюдаваш как се храни и после се почиства. Черните му фасетъчни очи — при нужното осветление се оказваше, че всъщност имат изключително тъмен, лъскав пурпурен цвят — блестяха като редки минерали.

— Кой може да е това, кой… — забарабани с пръсти по масата квесторът. — Ето ти още малко семена. Бастун. Кого познаваме, който да се движи с бастун?

Съществото го погледна, сякаш се готвеше да си даде мнението. После се зае отново с дъвченето, увило опашка около преспапието.

— Това не е на добро, Ментово бонбонче. Чувствам го.

Квесторът се гордееше, че управлява със здрава ръка кервана си.

Правеше това, което иска църквата от него, но във всяко друго отношение не си навираше носа в делата на катедралата. Керванът му винаги се връщаше на Пътя навреме за уговорените срещи и рядко без значителен брой поклонници, пътуващи работници и произведения на скътлърите. Той се грижеше за своите пасажери и клиенти, без да търси по никакъв начин приятелството или благодарността им. Не се нуждаеше нито от едното, нито от другото. Имаше си отговорностите, имаше си и своето Ментово бонбонче, и единствено това беше от значение.

Напоследък нещата не бяха така добри, както в миналото, но това важеше за всички кервани и ако си бяха набелязали някого за наказание, много други го заслужаваха в несравнимо по-голяма степен от квестора. Освен това църквата трябва да бе доволна от работата му за нея през последните няколко години, иначе нямаше да разрешава на кервана му да се разрасне толкова и да се движи по толкова важни търговски пътища. Радваше се на добри взаимоотношения с официалните представители на катедралата, с които имаше вземане-даване, и — въпреки че никой от тях нямаше да го признае — със своята справедливост при работата си с търговци като Крозе. Каква тогава беше целта на подобна изненадваща визита?

Надяваше се да няма нищо общо с кръвта. Добре известен факт беше, че колкото повече се приближаваш до бизнеса на катедралите, толкова по-вероятно е да влезеш в контакт с агентите от Министерството на кръвните дела, клерикалната организация, разпространяваща в буквалния смисъл кръвта на Куейч. Знаеше, че Министерството на кръвните дела е орган на Клоктауър. Но толкова далече от Пътя кръвта на Куейч течеше разредена. Трудно беше да се живее в провинцията, извън желязното убежище на катедралите. Човек трябваше да мисли за замръзнали водопади и гейзери. Нуждаеше се от безстрастен и ясен ум, а не от химическата набожност на един индоктринален вирус. Но какво щеше да прави, ако официалната политика беше променена и в резултат радиусът на действие на Министерството на кръвните дела беше разширен?

— Дали този Крозе не носи винаги нещастие — продължи да умува квесторът. — Не трябваше да го пускам в кервана на един толкова късен етап от пътя ни. Трябваше да го отпратя с подвита опашка. Той е чисто и просто един негоден за нищо лентяй.

Ментово бонбонче вдигна поглед към него, а малката уста изрече:

— Нека безгрешният хвърли първия камък.

— Да, благодаря ти, Ментово бонбонче. — Квесторът отвори чекмеджето на бюрото си. — Защо не дойдеш тук, докато се видим с посетителя? И си дръж плювалника затворен.

Посегна към създанието, готов да го свие във форма, която да му позволи да се побере в чекмеджето. Но вратата на офиса му се отвори рязко — шперцът на непознатия ставаше дори на нея.

Фигурата със скафандъра влезе, спря и затвори вратата след себе си. Подпря бастуна си на масата и постави бялото куфарче на пода. После посегна нагоре и разкопча херметичната закопчалка на шлема си. Шлемът беше в стил рококо, с барелефи на фантастични същества около визьора. Плъзна го назад по главата си и го остави на масата.

За своя изненада квесторът установи, че не познава новодошлия. Очакваше да види някой от познатите представители на църквата, с които обикновено имаше работа, но този виждаше за първи път.

— Може ли да поговорим, квесторе? — попита новодошлият и посочи стола от своята страна на бюрото.

— Да, да — побърза да се съгласи квестор Джоунс. — Заповядайте, седнете. Как мина ъъъ…?

— Пътуването ми от Пътя дотук? — Мъжът премигна, сякаш за момент попаднал под наркозата на извънредно безинтересния въпрос на своя домакин. — Незабележително. — После погледна към съществото, което квесторът не бе успял да скрие. — Ваше е, така ли?

— Моето Мен… Ментово бонбонче. Моето Ментово бонбонче. Домашният ми любимец. Моят.

— Генетична играчка, нали? Нека отгатна: една част наподобяващо пръчица насекомо, една част хамелеон, една част някакъв бозайник?

— В него има котка — отвърна квесторът. — Определено има котка. Нали така, Ментово бонбонче? — Побутна част от семената към посетителя си. — Бихте ли искали да ъъъ…?

За изненада на квестора, който всъщност и не беше съвсем сигурен защо изобщо беше му го предложил, непознатият взе щипка от семената и доближи разтворената си длан си към главата на Ментово бонбонче. Направи го много меко. Човката на създанието започна да поглъща семената, едно по едно.

— Очарователно — заяви мъжът, без да помръдва ръката си. — Бих си взел и аз, но чувам, че е много трудно да се сдобиеш с такова нещо.

— И е истински ад да ги запазиш здрави — отвърна неговият домакин.

— Не се и съмнявам. Е, а сега по работа.

— По работа — кимна квесторът.

Новодошлият имаше дълго, слабо лице с много плосък нос и силни челюсти. Бялата коса стърчеше направо от челото му, твърда като четка и с математическа точност възпроизвеждаше на темето формата на самолет, сякаш бе срязана с лазер. На осветлението в помещението тя блестеше с леко синкаво сияние. Непознатият носеше закопчаваща се отстрани туника с висока яка с емблемата на Клоктауър: странния, подобен на мумия скафандър, от чиито пукнатини струеше светлина. Нещо в него обаче караше квестора да се съмнява, че е духовно лице. Не му намирисваше на човек с кръвта на Куейч във вените. В такъв случай трябва да беше високопоставен технически служител.

— Не искате ли да знаете името ми? — попита мъжът.

— Само ако искате да ми го кажете.

— Но все пак сте любопитен?

— Предупредиха ме да очаквам посетител. Това е единственото, което е необходимо да знам.

Непознатият се усмихна.

— Много добра политика. Можете да ме наричате Грьолие.

Квесторът наклони глава. В делата на Хела беше замесен един

Грьолие от най-ранните дни на заселването, след първото изчезване. Явно семейство Грьолие бе продължило да играе някаква роля в църквата оттогава, поколение след поколение.

— За мен е удоволствие да ви приема в моя керван, мистър Грьолие.

— Няма да остана дълго тук. Исках само, както казах, да разменим няколко думи. — Престана да храни Ментово бонбонче и изсипа останалите семена на пода. После се приведе, вдигна бялото куфарче и го постави в скута си. Ментово бонбонче започна да се чисти с молитвени движения.

— Идвал ли е напоследък някой, квесторе?

— Тук непрекъснато идват и си отиват разни хора.

— Имам предвид последните няколко дни.

— Ами, Крозе, струва ми се.

Новодошлият кимна и отвори капака на куфарчето. Квесторът видя, че е лекарска чанта. Беше пълна със спринцовки, подредени една до друга като войници със заострени глави.

— Разкажи ми за Крозе.

— Един от редовните търговци. Изкарва си прехраната в района на Вигрид, затворен човек е. Има съпруга на име Линкс и син Кълвър.

— Тук ли са сега? На идване видях един айсджамър, вдигнат на твоята машина.

— Неговият — потвърди квесторът.

— Някой друг пристигна ли с него?

— Само момичето.

Посетителят повдигна вежди. И те като косата му имаха цвят на току-що паднал сняг на лунна светлина.

— Момиче ли? Каза, че имал син, не дъщеря.

— Пътува с тях. Не е роднина, пасажерка. Казва се… — Престори се, че преравя спомените си. — Рашмика. Рашмика Елс. Шестнайсет-седемнайсет стандартни години.

— Хвърлил си й око, а?

— Прави впечатление. Без да се старае, прави впечатление. — Усещаше ръцете си като две топки от змиорки, които се плъзгаха гладко една в друга. — Има някаква сигурност в нея, някаква решителност, която човек не вижда често, особено в нейните връстници. Сякаш изпълнява мисия.

Мъжът бръкна в куфарчето и извади чиста спринцовка.

— Каква е връзката й с Крозе?

— Доколкото знам, е само пасажерка.

— Чу ли репортажа за липсващия човек? За момичето, избягало от семейството си във вигридските полупустинни земи? Че местната полиция търси евентуален саботьор?

— Това тя ли е? Страхувам се, че изобщо не свързах двете събития.

— И по-добре за теб. — Грьолие вдигна спринцовката към светлината. Лицето му се разкриви зад стъклото й. — Иначе можеше да я върнеш там, откъдето е дошла.

— Това нямаше ли да е добре?

— Предпочитаме засега да остане в кервана. Тя е от интерес за нас, нали разбираш. Дай ми ръката си.

Квесторът нави ръкав и се приведе през масата. Ментово бонбонче не го изпускаше от очи и дори преустанови “миенето” си. Квесторът не можеше да откаже. Нареждането беше дадено толкова спокойно, че не можеше и дума да става за неподчинение. Спринцовката беше прозрачна: щяха да му вземат, а не да му вливат кръв.

Квесторът си наложи да запази спокойствие.

— Защо трябва да остане в кервана?

— За да стигне там, накъдето се е запътила. — Грьолие пъхна иглата във вената му — Някакви оплаквания в областта на обичайните ти придобивки, квесторе?

— Оплаквания ли?

— Във връзка с Крозе. За това, че е изкарал малко повече от скътлъровите си боклуци от обикновено.

— Обичайното мрънкане.

— Този път в него може да има нещо. Момичето присъстваше при неговите сделки, нали?

Квесторът осъзна, че разпитващият го всъщност знае отговора на почти всеки въпрос, който бе дошъл да зададе. Наблюдаваше как спринцовката се пълни със собствената му кръв.

— Изглеждаше любопитно — отвърна той. — Казва, че се интересува от скътлърови останки. Представя си се като учен. Не видях нищо лошо да му позволя да присъства. Решението беше на Крозе, не мое.

— Обзалагам се, че е било негово. Момичето има особен талант, квесторе, даден му от Бога дар: разпознава лъжите. Разчита микроизражения на човешкото лице, подсъзнателните сигнали, които повечето от нас почти не забелязват. Те обаче му крещят, ярки като неонови знаци.

— Не виждам…

Грьолие измъкна спринцовката.

— Момичето е разчитало лицата на водещите преговорите от вашия отдел за придобивките, разбирайки доколко са искрени, като кажат, че са достигнали своя лимит. И е изпращало тайни знаци на Крозе.

— Откъде знаете?

— Очаквах момичето да се появи. Внимавах за сигнали. Те ме доведоха тук, в този керван.

— Но тя е само едно момиче.

— Жана д’Арк е била само едно момиче. А е предизвикала ужасна бъркотия. — Залепи лейкопласт на ръката на квестора, после пъхна пълната спринцовка в специално отделение на куфарчето. Кръвта започна да се прецежда, когато един механичен пистон натисна надолу буталото на спринцовката. Куфарчето започна да си тананика и да пухти.

— Ако искате да го видите… — предложи квесторът.

— Не, не искам да го виждам. Поне не още. Искам обаче ти да не го изпускаш от поглед, докато стигнете Пътя. То не трябва да се върне с Крозе. Твоята задача е да се погрижиш да остане в кервана.

Квесторът оправи ръкава си.

— Ще се постарая.

— Това не е достатъчно, нужно е нещо повече от старание. — Все така с куфарчето в скута си, той се присегна и вдигна Ментово бонбонче, държейки вдървеното създание в юмрука на скафандъра си. С другата ръка хвана един от предните му крайници и го отскубна. Съществото се замята лудо и изсвири пронизително. — О, виж какво направих.

— Не — промълви квесторът, замръзнал шокирано на мястото си.

Грьолие върна измъченото същество на масата и пусна откъснатия му крайник на пода.

— Това е само един крайник. Има още много такива там, откъдето е взет.

Опашката на Ментово бонбонче се гърчеше в агония, като ту се навиваше, ту се развиваше.

— А сега нека да поговорим по същество — додаде той. Бръкна в някакъв джоб на скафандъра си и измъкна оттам метална тубичка. Побутна я към другия край на масата. — Момичето е проблем — заяви Грьолие. — Има потенциала да бъде от полза на първо свещеника, макар той още да не го знае.

Квесторът опитваше да говори нормално.

— Значи познавате първосвещеника?

— Горе-долу.

— И знаете дали е жив, искам да кажа?

— Жив е. Просто не излиза много често от Клоктауър. — Грьолие погледна отново към Ментово бонбонче. — Задаваш много въпроси за управител на керван, а?

— Съжалявам.

— Отвори тубичката.

Квесторът се подчини. Вътре имаше две парчета стегнато навита хартия. Измъкна ги внимателно и ги разви върху масата. Едното беше писмо. Другото съдържаше поредица загадъчни обозначения.

— Нямам представа какво би трябвало да правя с това.

— Няма проблем, аз ще ти кажа. Писмото държиш тук. Обозначенията, в това число и тубичката, даваш на един човек на име Пьотр.

— Не познавам човек на име Пьотр.

— Би трябвало. Той е поклонник, вече е в твоя керван. Малко откъм нестабилната страна.

— Нестабилната ли?

Без да обръща внимание на въпроса му, Грьолие потупа куфарчето, което продължаваше да си тананика и да гъргори, сякаш изпробвайки кръвта на квестора.

— Повечето циркулиращи щамове вируси не са особено опасни. Те предизвикват религиозни чувства или видения, но не влияят директно върху самоосъзнаването на приемника. Това, което има Пьотр, е различно. Наричаме го DEUS-X. Рядка мутация на първоначалния индоктринален вирус, която опитваме да държим под контрол. Поставя човек в центъра на неговия личен космос. Той не го осъзнава винаги, но вирусът пренастройва усещането му за реалността така, че той се превръща в свой Бог. Привлечен е от Пътя, към една или друга от църквите, но винаги е в конфликт с конвенционалната доктрина. Той ще скача от една секта в друга, чувствайки се винаги на ръба на просветлението. Изборът, който прави, ще става все по-екстремен, ще го кара да проявява по все по-странни начини благоговението си към Халдора, като Наблюдателите.

Квесторът не беше чувал никога за DEUS-X, но описаният от Грьолие религиозен тип му беше добре познат. Неговите представители бяха обикновено млади мъже, обикновено много сериозни и без всякакво чувство за хумор. В мозъците им вече имаше нещо, за което вирусът да се залови.

— И какво общо има той с момичето?

— Все още нищо. Искам просто този лист и тази тубичка да стигнат до Пьотр. Те ще означават за него каквото трябва, въпреки че никога не е виждал тези обозначения, написани точно така. За него това ще бъде като откриване на богато илюстровани писания, докато досега е разполагал единствено с някакви драсканици върху камък.

Квесторът се взря отново в листа. Сега, като се вгледа в него по-внимателно, му се стори, че е виждал тези знаци и преди.

— Липсващото изчезване? — попита той. — Мислех, че са само бабини деветини.

— Няма значение дали са бабини деветини, или не. Това е едно от крайните вярвания, с които Пьотр вече е влизал в контакт. Той ще го разпознае и то ще го стимулира да действа. — Грьолие изучаваше събеседника си много внимателно, сякаш преценявайки доколко може да се разчита на него. — Уредил съм шпионин сред Наблюдателите. Той ще спомене на Пьотр нещо за момиче, тръгнало на Кръстоносен поход, нещо вече предсказано. Момиче, родено върху лед, предназначено да промени света.

— Рашмика?

Грьолие изобрази с ръката си пистолет, насочи го към квестора и щракна с пръсти.

— От теб се иска само да ги събереш. Дай й възможност да посети Наблюдателите, а Пьотр ще се погрижи за останалото. Той няма да устои и да подмине знанието, което е придобил.

Квесторът се намръщи.

— Тя трябва ли да види тези знаци?

— Тя се нуждае от причина да се срещне с първосвещеника. Другото писмо ще помогне — свързано е с брат й, — но може да се окаже недостатъчно. Тя се интересува от скътлърите, така че липсващото изчезване ще събуди любопитството й. Няма да устои и ще тръгне след него, колкото и настойчиво инстинктът й да я предупреждава да стои далеч от катедралите.

— Но защо просто да не й дам тубичката сега? Защо трябва да се прави целият този обременяващ театър с Наблюдателите?

Грьолие погледна отново към Ментово бонбонче.

— Ти май наистина нищо не научи, а?

— Съжалявам, аз просто…

— Това момиче е изключително трудно да бъде манипулирано. То може да разчита незабавно лъжата, освен ако лъжецът не говори абсолютно искрено. Човек трябва да действа с нея с неподлежаща на въпрос, изключителна вяра в това, което говори и прави. — Грьолие направи пауза. — Във всеки случай искам да знам ограниченията й. Когато я изучавам от разстояние, към нея може да се подхожда открито. Но дотогава искам да я ръководя от дистанция. Ти си част от схемата, но ще бъдеш също така тест за нейната способност.

— Ами писмото?

— Дай й го лично. Кажи, че е стигнало до теб чрез таен куриер и че не знаеш нищо повече от това. Наблюдавай я внимателно и после докладвай какви са били реакциите й.

— Ами ако започне да задава прекалено много въпроси?

Грьолие се усмихна с явна симпатия.

— Прибегни до някоя и друга лъжа.

Лекарското куфарче пропя, приключило с анализа. Грьолие го завъртя така, че квесторът да види резултатите. От вътрешната страна на капака се бяха появили хистограми и таблици.

— Всичко чисто ли е? — попита квесторът.

— Нищо, за което да се тревожиш — отвърна Грьолие.

Благодарение на личните си камери квесторът видя как малкият кораб с подобен на рубин корпус се издигна от кервана. Главните му двигатели хвърляха сенки върху разстлалия се отдолу пейзаж.

— Съжалявам, Ментово бонбонче — промълви квесторът.

Създанието опитваше да си почисти лицето, размахвайки непохватно като счупена чистачка около устата си единствения преден крайник, който му бе останал. То впери в своя стопанин подобните си на касис очи, които не бяха толкова неразбиращи, колкото може би му се искаше.

— Ако не правя каквото иска, ще се върне. Но каквото и да иска от онова момиче, не ми изглежда редно. Усещам го. А ти? Изобщо не го харесах. Разбрах, че ще ни причини само неприятности, още в мига, в който го видях.

Но квесторът приглади отново писмото върху масата. Беше кратко, написано с ясен, но детински почерк. Беше от някой си Харбин до някоя си Рашмика.

Залата за срещи се намираше дълбоко навътре в кораба, в сферичната камера, която някога бе представлявала огромният команден център на “Безкрая”. Сега процесът на стигането до него наподобяваше изследване на голяма пещерна система: студени лабиринти от виещи се коридори, спираловидни тунели, кръстопътища и шахти, от които ти се завиваше свят. Имаше отекващи подкамери и клаустрофобично тесни места. Странни, смущаващи израстъци излизаха от стените: тук прокажена пяна, там маса, ужасяващо напомняща гниеща белодробна тъкан. Някакви мазнини капеха непрестанно от тавана по пода. Скорпион избягваше пречките и процеждащите се течности с лекота, родена от практиката. Знаеше, че всъщност в ексудациите на кораба няма нищо опасно — в химическо отношение бяха направо безинтересни, — но дори за него, който бе живял в Мълч, отвращението беше изключително силно. Ако корабът беше единствено механичен обект, щеше да го понесе. Не можеше обаче да се избегне фактът, че голяма част от онова, което виждаше, произлизаше по някакъв тайнствен начин от спомена за биологичното тяло на Капитана. Въпрос на семантика беше дали ходи по кораб, придобил известни биологични свойства, или по тяло, уголемило се до размерите и формата на кораб.

Не го интересуваше кое беше по-точното: и двете вероятности го изпълваха с погнуса.

Скорпион стигна до залата за срещи. След сумрака в коридорите тя му се стори поразително светла и чиста. Бяха добавили към оригиналната сферична командна кабина фалшив под и подходящо голяма дървена конферентна маса. Над масата като огромен полилей висеше подновен проектор, на който се редуваха схематични изгледи към планетата и намиращото се непосредствено около нея въздушно пространство.

Клавейн чакаше, облечен с твърдата черна униформа, която не би изглеждала възмутително демоде в нито един момент от последните осемстотин години. Беше позволил на някой да направи вида му още по-спретнат: бръчките и сенките по лицето му бяха останали, но благодарение на неколкочасовия сън беше по-лесно да познаеш в него някогашния Клавейн. Той поглаждаше добре подрязаната си брада, подпрял единия си лакът върху огледалната черна повърхност на масата. С другата барабанеше по дървото.

— Нещо явно те задържа, а, Скорп? — попита меко той.

— Имах нужда да размисля за момент.

Клавейн го изгледа и после наклони глава.

— Разбирам.

Скорпион седна. Бяха му запазили място близо до Васко, сред по-голяма група от официални представители на колонията.

Клавейн седеше на председателското място на масата. От лявата му страна беше Блъд, чието мощно тяло заемаше два пъти повече място от нормалното. Както обикновено, Блъд успяваше да изглежда като гангстер, нахлул с взлом насред някаква частна сбирка. В едното си копито държеше нож, с чийто връх почистваше ноктите на другото и пускаше изкараната оттам мръсотия на пода.

В ярък контраст с него беше Антоанет Бакс, седнала от дясната страна на Клавейн. Скорпион я познаваше от последните си дни в Казъм Сити. Тогава тя беше млада, току-що излязла от юношеската възраст. Сега беше на четирийсет и две-три години — все още привлекателна според него, но с натежали очертания на лицето и миниатюрни бръчици в ъгълчетата на очите. Единствената константа, която тя вероятно щеше да отнесе в гроба, бяха луничките по носа. Винаги изглеждаха така, сякаш бяха току-що нарисувани. Косата й сега беше по-дълга, прибрана от челото назад и с асиметричен път. Носеше сложни бижута местно производство. Навремето Бакс беше превъзходен пилот, но напоследък не бе имала кой знае колко възможности да лети. Тя се жалваше от този факт с добро чувство за хумор, но междувременно вършеше доста работа за колонията. Беше се оказала много добър посредник.

Антоанет Бакс беше омъжена. Съпругът й Зейвиър Лиу беше малко по-възрастен от нея, а черната му коса, вече прошарена със сребърни нишки, бе вързана на тила на скромна опашка. Имаше малка, почти козя брадичка и два пръста по-малко на дясната ръка в резултат на индустриална злополука, станала на доковете петнайсетина години преди намесването им в събитията. Лиу беше истински гений с всичко механично, особено когато ставаше дума за кибернетични системи. Скорпион винаги се беше разбирал добре със Зейвиър. Той бе сред малкото хора, които наистина не виждаха прасе, когато разговаряха с него, а само друга душа със склонност към механиката, с която можеше наистина да си поговори. Зейвиър отговаряше за централния запас от машини, контролирайки ограничените и намаляващи резерви на колонията от функциониращи слуги-роботи, автомобили, летателни апарати, помпи, оръжие и совалки: технически това беше чиновническа работа, но когато и да му се обадеше, Скорпион го заварваше със запретнати ръкави. И в девет от всеки десет случая със знанието и таланта си Лиу успяваше да помогне и да ги измъкне от затруднение.

До Блъд седеше Полин Сухой, бледа, призрачна фигура, която изглеждаше или преследвана от нещо невидимо за другите, или пък самата тя бе призрак. Ръцете и гласът й трепереха постоянно, а епизодите й на преходно умопомрачение бяха всеизвестен факт. Преди години, под патронажа на един от най-тайнствените индивиди в Казъм Сити тя бе работила по проект за местно изменение на квантовия вакуум. Беше станал инцидент и вследствие на страховитите възможности, които предполага един квантово-вакуумен преход, Сухой бе видяла нещо страшно, нещо, от което за малко не си беше изгубила разсъдъка. Дори сега почти не беше в състояние да говори за случилото се. Казваха, че прекарвала времето си, като шиела шарки по килими.

Следващият беше Орка Круз, една от старите съдружнички на Скорпион от дните му в Мълч, едноока, но все така с остър като бръснач ум. Тя беше най-трудният човек сред хората, които познаваше, включително и Клавейн. Двама от някогашните съперници на Скорпион бяха допуснали грешката да подценят Орка Круз. Следващия път, когато Скорпион чу за тях, беше за погребението им. И днес, както обикновено, тя беше облечена в черни кожени дрехи, а любимото й оръжие бе поставено на масата пред нея и тя барабанеше с алените си нокти по богато орнаментираното му дуло. Скорпион смяташе, че този жест е по-скоро недодялан, но никога не беше подбирал съдружниците си според тяхната изисканост.

В помещението имаше още дванайсетима високопоставени членове на колонията, трима от които плувци от секцията за контакт с джъглърите. Телата им бяха гладки като на видри, нашарени от слаби зелени индикации за биологична намеса. Всички бяха с туники без ръкави, подчертаващи широчината на раменете и впечатляващо развитите им мускули. Изключително сложният рисунък на татуировката им обозначаваше някаква неразгадаема йерархия, имаща смисъл само за други плувци. Скорпион не ги обичаше особено. Те не само имаха достъп до един блестящ свят, който той самият, като прасе, никога нямаше да познае. Те се държаха надменно и пренебрежително към всички, включително към останалите хора. Не можеше обаче да се отрече, че бяха полезни и в известен смисъл имаха право да се държат така. Бяха виждали места и неща, които никой друг никога нямаше да види. Тъй като бяха ценни за колонията, налагаше се да ги търпят и толерират.

Останалите деветима високопоставени членове на колонията бяха по-възрастни от плувците. Всички те бяха напуснали Ризургам като зрели индивиди. Тези длъжности се заемаха от различни лица, които се сменяха във времето, но Скорпион си бе поставил за цел да ги познава всички, с интимната слабост към подробности относно личността им, която пазеше единствено за близките приятели и кръвните си врагове. Знаеше, че това достойно за уредник на музей познаване на факти около личността, е една от силните му страни, компенсация за неспособността му да мисли в перспектива.

Затова го смущаваше силно мисълта, че в помещението има човек, за когото не знае почти нищо. Ана Хури седеше срещу него, придружена от доктор Валенсин. Скорпион нямаше власт над нея, нямаше представа кои са слабостите й. Тази липса на информация го смущаваше като липсващ зъб.

Клавейн се изправи, помагайки си с ръце.

— Не смятам да говоря много. Всичко, което видях до този момент, показва, че Скорпион се е справил блестящо с управлението през моето отсъствие. Нямам намерение да заемам неговото място като ръководител, но ще ви предложа помощта, която съм в състояние да окажа в настоящата криза. Вярвам, че всички сте имали време да прочетете резюмето, което направихме със Скорпион въз основа показанията на Хури?

— Прочетохме ги — обади се един от бившите колонисти — брадат, пълен мъж на име Халат. — Съвсем друг въпрос е дали ще вземем на сериозно някое от тях.

— Тя наистина прави някои необичайни твърдения — съгласи се Клавейн, — но това само по себе си не би трябвало да ни изненадва, особено като имаме предвид нещата, които ни се случиха, след като напуснахме Йелоустоун. Живеем в необикновени времена. Обстоятелствата около нейното пристигане са малко изненадващи.

— Не става дума само за твърденията — отвърна Халат. — А и за самата Хури. Тя е била заместничката на Иля Вольова. Това надали е най-добрата препоръка, ако питате мен.

Клавейн вдигна ръка.

— Вольова може да е навредила на твоята планета, но според мен изкупи греховете си с последното, което направи.

— Тя може и да си мисли така — настоя Харат, — но дарът на изкуплението е по-скоро за тези, срещу които е прегрешението, отколкото за грешника. Според мен тя си остава военнопрестъпник, а Ана Хури е неин съучастник.

— Това е твоето мнение — съгласи се Клавейн, — но според законите, в съответствие с които всички се съгласихме да живеем по време на евакуацията, нито Вольова, нито Хури трябва да бъдат държани отговорни за някакви престъпления. Единствената ми грижа в момента са показанията на Хури и дали да действаме в съответствие с тях.

— Един момент — намеси се Хури, когато Клавейн седна. — Може би пропускам нещо, но не трябва ли още някой да участва в тази малка организацийка?

— Кого имаш предвид? — попита Скорпион.

— Кораба, разбира се. Този, в който по една случайност седим.

Скорпион почеса нагънатата кожа между челото и обърнатия си нагоре нос зурла.

— Нещо не разбирам.

— Капитан Браниган доведе всички ви дотук, нали? — възкликна Хури. — Това не му ли дава право на място край тази маса?

— Може би не си обърнала внимание — обади се Полин Сухой. — Това не е вече кораб. Това е местна забележителност.

— Права си да питаш за Капитана — намеси се Антоанет Бакс и дълбокият й глас незабавно привлече вниманието. — Опитваме да установим някакъв диалог с него почти от приземяването на “Безкрая”. — Отрупаните й с пръстени пръсти бяха скръстени върху масата, ноктите й бяха лакирани в ярко химическо зелено. — Той обаче не желае да говори.

— Тогава значи Капитанът е мъртъв? — промълви Хури.

— Не… — отговори Бакс, като се огледа внимателно. — Той все още се проявява от време на време.

Полин Сухой се обърна отново към Ана.

— Може ли да попитам още нещо? В показанията си твърдите, че Рьомонтоар и неговите съюзници — нашите съюзници — са осъществили важни пробиви в много области. Двигатели, които не могат да бъдат открити с никаква апаратура, кораби, които не могат да бъдат видени, оръжия, прекосяващи пространство-времето… впечатляващ списък. — Слабият, уплашен глас на Сухой винаги създаваше впечатление, че притежателката му всеки момент ще избухне в смях. — Още по-впечатляващ, като се има предвид за колко ограничено време сте направили всички тези открития.

— Това не са открития — обясни Хури. — Прочети резюмето. Ора ни даде ключовете, за да направим тези неща, това е всичко. Ние не сме откривали нищо.

— Нека поговорим за Ора — намеси се Скорпион. — Всъщност нека се върнем в самото начало, когато нашите две сили се разделиха около Делта Павонис. “Зодиакална светлина” пострада сериозно, това го знаем всички. Поправката обаче не би трябвало да отнеме повече от две-три години на авторемонтните му системи, стига да се захранват с достатъчно суровини. Ние обаче чакаме тук вече двайсет и три години. Какво ви забави толкова?

— Поправката продължи повече, отколкото очаквахме — обясни Хури. — Беше трудно да си доставяме суровини, когато инхибиторите контролираха толкова голяма част от системата.

— Но определено не и цели двайсет години — каза Скорпион.

— Не, но след като прекарахме там няколко години, стана ясно, че не сме изправени пред непосредствена опасност от преследване от инхибиторите, ако се намираме в близост до Хадес, преобразуваната неутронна звезда. Това означаваше, че разполагаме с повече време за нейното изучаване. В началото се страхувахме, но инхибиторите неизменно стояха далеч от нея, сякаш нещо там не им допадаше. Всъщност с Торн вече се бяхме досетили за това.

— Разкажи ни малко повече за Торн — предложи меко Клавейн.

Всички усетиха промяната в гласа й.

— Торн беше лидерът на съпротивата, човекът, затруднявал живота на представителите на режима до появата на инхибиторите.

— Вие с Вольова завързахте някакви взаимоотношения с него, нали? — попита старецът.

— Торн беше нашият начин да накараме хората да приемат помощта ни да ги евакуираме. Поради това се наложи да общувам доста с него. В крайна сметка двамата се опознахме добре.

Тук Ана замълча.

— Спокойно, не е нужно да бързаш заникъде — насърчи я Клавейн с мекота, каквато Скорпион не беше чувал в гласа му напоследък.

— Веднъж глупавото любопитство привлече двама ни с Торн прекалено близо до инхибиторите. Те ни заобиколиха и дори започнаха да пъхат сондите си в главите ни, пиейки нашите спомени. И тогава нещо — някаква същност — се намеси и ни спаси. Каквото и да беше, изглежда, се намираше някъде около Хадес. Нищо чудно да беше дори удължение на самия Хадес, друг вид сонда.

Скорпион потупа резюмето пред себе си.

— Ти докладва за контакт с човешко съзнание.

— Беше Дан Силвест — отвърна тя, — същото себично копеле, което сложи началото на всичко това. Знаем, че е открил път към матрицата Хадес преди доста години, използвайки същия маршрут, по който са се движели амарантинците, за да избягат от инхибиторите.

— И мислиш, че Силвест — или онова, в което се е превърнал — се е намесил, за да спаси теб и Торн? — поинтересува се Клавейн.

— Знам, че е така. Когато неговото съзнание докосна моето, в мен избухна… да го наречем разкаяние. Сякаш най-сетне си бе дал сметка какъв неудачник е бил и какво зло е сторил в името на любопитството. Все едно бях готова, по някакъв незначителен начин, да започна да поправям извършеното.

Клавейн се усмихна.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Той обаче не можеше да прави чудеса — продължи Ана. — Пратеникът, който Хадес изпрати до Рок, за да ни помогне, беше достатъчен, за да сплаши машините на инхибиторите, но успя единствено да ги затрудни, колкото да ни даде възможност да се върнем при Иля. Но това поне беше знак, че ако искаме да направим нещо във връзка с инхибиторите, трябва да потърсим помощ в Хадес. Някои от нас трябваше да се върнат вътре в него.

— И ти беше сред тях? — попита Клавейн.

— Да. Направих го по същия начин като преди, защото знаех, че действа. Не като Силвест — през предната врата в обикалящото около Хадес нещо, а чрез падане към звездата. С други думи — като умреш. Оставих се да бъда разкъсана от гравитационното поле на Хадес и после събрана отново вътре в него. Не си спомням нищо от това и съм благодарна, че е така.

Скорпион виждаше ясно, че дори Хури няма почти никаква представа какво всъщност се е случило с нея при влизането й в Хадес. От предишния й разказ за случилото се ставаше очевидно, че според нея вътре в звездата бяха възстановили физическото й тяло и го бяха запазили в миниатюрен, потрепващ мехур от плоско пространство-време, за да не пострада от убийственото гравитационно поле на неутронната звезда. Може би случаят действително беше такъв. Но беше напълно възможно и това да е фантастична измислица, създадена за нея от нейните домакини, бивши човешки същества. Единственото, което в крайна сметка имаше значение, бе, че съществува начин да се общува със съществата в матрицата Хадес, и може би, дори още по-важно — начин за връщане обратно в реалния свят.

В главата на Скорпион се въртяха подобни мисли, когато личното му средство за комуникация иззвъня дискретно. Той се изправи до масата и Хури прекрати монолога си.

Раздразнен от прекъсването, Скорпион вдигна апарата пред лицето си и произнесе:

— Надявам се, че позвъняването е наистина основателно.

Гласът, който прозвуча от другата страна, беше далечен и тънък.

Позна, че е на часовия от “Оръжие на сигурността”, който ги беше посрещнал при кацането.

— Реших, че ще искате да знаете за това, сър.

— Давай по-бързо.

— Докладвано е за привидение трети тип на пет осемдесет и седем. Най-високият от почти шест месеца.

Сякаш имаше нужда да му го казва.

— Кой го е видял?

— Полфри, работник по поддръжката на трюма.

Скорпион понижи глас и притисна микрофончето на слушалките още по-близо до устата си, за да не го чуе никой.

— Какво е видял Полфри?

— Обичайното, сър: не много, но достатъчно, за да ни бъде доста трудно да го накараме да слезе толкова дълбоко отново.

— Разпитай го, запиши всичко, което каже, дай му да разбере, че не трябва да говори с никого за това. Ясно?

— Да, сър.

— После му намери друга работа. — Скорпион направи пауза, обмисляйки намръщено последствията от това. — Всъщност аз също бих искал да поговоря с него. Не го оставяй да напуска кораба.

Без да чака отговор, той прекъсна връзката, върна слушалките обратно в апаратчето и се върна до масата. Седна и даде знак на Хури да продължи разказа си.

— За какво беше това? — попита тя.

— Нищо, за което трябва да се притесняваш.

— Но аз се притеснявам.

Прасето усети остра болка между очите. Напоследък често получаваше главоболие, а ден като този определено не помагаше.

— Някой докладвал за привидение — отвърна той, — една от дребните прояви на Капитана, за които спомена Антоанет. Не означава нищо.

— Така ли? Аз се появявам, той се появява, а ти мислиш, че не означава нищо? — Хури поклати глава. — Аз знам какво означава, дори вие да не знаете. Капитанът разбира, че тук долу става нещо сериозно.

Болката между очите му се разшири малко. Скорпион стисна с палеца и показалеца си кожата между зурлата и челото си.

— Разкажи ни за Силвест — произнесе с преувеличено търпение той.

Ана въздъхна, но направи, каквото я помоли.

— В звездата имаше нещо като комитет за посрещането ни, съставен от Силвест и неговата съпруга, точно такива, каквито ги бях видяла последния път. Дори стаята изглеждаше същата — научен кабинет, пълен със стари кости и апаратура. Но усещането беше друго. Сякаш участвах в някаква светска игра, но бях единствената непосветена в нейните тайни. Вече не говорех със Силвест, ако изобщо някога бях говорила с него.

— Някакъв шарлатанин? — обади се Клавейн.

— Не. Говорех с истинския обект… сигурна съм… но същевременно това не беше Силвест. Все едно… слизаше на моето ниво, слагаше маска, за да мога да разговарям с нещо познато. Знаех, че това не е цялата история. Даваха ми успокоителния вариант, като махаха плашещите детайли. Според мен Силвест мислеше, че не съм способна да понеса онова, в което се беше превърнал в действителност след всичкото това време. — Усмихна се. — Изглежда, мислеше, че ще ми взриви ума.

— И не е изключено, след като е прекарал шейсет години в матрицата Хадес — отсъди Клавейн.

— Но все пак — продължи Хури — не мисля, че всъщност имаше действителна измама. Във всеки случай — нищо, което не беше абсолютно необходимо в името на здравия ми разум.

— Разкажи ни за по-късните си посещения — каза Клавейн.

— Ходех сама първите няколко пъти. После вече винаги с някой друг — Рьомонтоар, Торн или някой доброволец.

— Но винаги и ти? — попита Клавейн.

— Матрицата ме приемаше. Никой друг не искаше да рискува да влезе в нея без мен.

— Не ги виня. — Клавейн направи пауза, но за всички присъстващи беше очевидно, че има какво още да каже. — Но Торн умря, така ли?

— Както винаги, падахме към неутронната звезда — поде Хури — и тогава нещо ни удари. Може би енергиен заряд от заблудено оръжие, никога няма да разберем със сигурност. Може би обикаляше около Хадес от милиони години или пък бе нещо от инхибиторите, нещо, което бяха рискували да поставят толкова близо до звездата. Не беше достатъчно да унищожи капсулата, но достатъчно, за да убие Торн.

Ана спря да говори и в стаята се възцари неловко мълчание. Скорпион огледа присъстващите и забеляза, че всички са свели глави; никой не смееше да гледа към Хури, дори Халат.

Ана продължи разказа си.

— Звездата ме улови жива, но Торн беше мъртъв. Тя не успя да събера онова, което бе останало от него, в живо същество.

— Съжалявам — промълви едва чуто Клавейн.

— Има още нещо — прозвуча също толкова тихо гласът на Ана.

— Продължавай.

— Част от Торн все пак оцеля. Любихме се при дългото падане към Хадес и така, когато влязох в звездата, отнесох част от него със себе си. Бях бременна.

Клавейн не отговори веднага, за да позволи на думите й да си свършат работата и да им даде достойното пространство, което заслужаваха.

— И детето на Торн?

— Е Ора — отвърна Хури. — Бебето, което ми открадна Скейд. Детето, което дойдох да взема оттук.

Стаята, в която бяха казали на Полфри да изчака Скорпион, беше едно от по-големите складови пространства, използвани от управата на трюмовете, отделът, натоварен с това да поддържа по-ниските нива на кораба колкото се може по-сухи. Извитите стени на помещението имаха някакво лъскаво сиво-зелено покритие, втвърдено до жилаво, наподобяващо восък образувание. Гладкият под беше ламаринен. За него с дебели болтове беше закрепено малко, очукано бюро, върху което лежаха пепелник, стъкленица, пълна до половината с нещо като катран, и частите от няколко разглобени трюмни помпи. Върху тях, както си помисли Скорпион, беше подпрян шлем от скафандър с античен дизайн с олющена сребриста боя. Седналият зад бюрото Полфри пушеше цигара след цигара със зачервени от умора очи, с разчорлени редки черни коси, между които се виждаше загорелият му от слънцето скалп. Носеше гащеризон в цвят каки с много джобове, а около врата му, на изтъркани въженца, висеше дихателен апарат.

— Разбрах, че си видял нещо — започна Скорпион, като придърпа друг стол, чиито крака изскърцаха ужасно по металния под, и седна на него обратно, така че облегалката остана между разтворените му крака, но с лице към своя събеседник.

— Така и казах на шефа. Сега вече мога ли да се прибирам?

— Твоят шеф не ми даде особено ясно описание. Искам да знам малко повече. — Скорпион му се усмихна. — Тогава всички ще можем да се приберем по домовете си.

Полфри смачка поредната цигара.

— Защо? Не може да се каже, че ми вярваш, нали?

Главоболието на Скорпион не беше намаляло.

— Защо смяташ така?

— Всички знаят, че не вярваш във видения. Мислиш, че просто си намираме причини да се чупим от задълженията в дълбоките нива.

— Вярно е, че шефът ти ще трябва да уреди някакъв нов детайл за тази част на кораба, вярно е също така, че не вярвам на всички доклади, стигащи до бюрото ми. Много от тях обаче съм склонен да приема сериозно. Те често следват определен модел, струпани са в една част на кораба или се движат нагоре-надолу в поредица съседни нива. Като че ли Капитанът се фокусира върху даден район и се придържа към него, докато постигне, каквото е намислил. Виждал ли си го преди?

— За пръв път — отвърна Полфри.

Ръцете му трепереха. Пръстите му бяха възлести, яркорозовите им кокалчета напомняха пришки, които ще се пукнат всеки момент.

— Кажи какво видя.

— Бях сам. Най-близкият екип беше три нива по-нататък и оправяше друг проблем с помпите. Бях слязъл да видя един агрегат, защото подозирах, че прегрява. Носех куфарчето с инструментите. Не възнамерявах да оставам дълго долу. Никой не обича да работи в толкова ниски нива, особено пък сам.

— Мислех, че политиката е никой да не бъде изпращан сам под ниво шестстотин.

— Така е.

— Какво тогава правеше там самичък?

— Ако се придържахме към правилата, корабът щеше да се наводни само след около седмица.

— Ясно.

Постара се гласът му да прозвучи изненадано, но чуваше същата история десетина пъти всяка седмица, из цялата колония. Всеки мислеше, че единствено неговият екип работи до изнемога. Колективно цялата колония залиташе от една трудно овладяна криза към друга. Но само Скорпион и шепа от неговите помощници го знаеха.

— Ние не си губим времето с работнически книжки — реши да изясни Полфри, сякаш това трябваше да е следващата мисъл на неговия събеседник.

— Защо не ми разкажеш за привидението? И така, беше слязъл да видиш сгорещената помпа. Какво се случи?

— С ъгълчето на окото си забелязах някакво движение. В началото не можах да разбера какво е — там долу е тъмно, а осветлението ни не работи толкова добре, както би трябвало. Човек си въобразява много неща, така че не си изкарва акъла веднага, когато помисли, че е видял нещо. Но когато насочих светлината натам и се вгледах както трябва, се уверих, че наистина има нещо. — Опиши го.

— Приличаше на машина. Железария. Стари механизми за помпи, стари части от слуги. Жици. Кабели. Неща, които може би лежат там от двайсет години.

— Видял си някакви машинни части и си решил, че е привидение?

— Не беше само машинария — отвърна отбранително Полфри. — Всичко беше организирано, събрано, свързано в нещо по-голямо. С човешка форма. Просто стоеше там и ме наблюдаваше.

— Чу ли приближаването му?

— Не. Както казах, това бе само старо желязо. Може би си беше стояло там през цялото време, очаквайки да го забележа.

— И когато го забеляза… какво се случи тогава?

— То ме погледна. Главата — беше съставена от стотици дребни частици — се раздвижи, сякаш ме поздравяваше. И видях нещо в лицето, нещо подобно на изражение. Не беше просто машина. Там имаше ум. Определена цел. — И додаде, макар да не беше нужно: — Тази работа изобщо не ми се понрави.

Скорпион барабанеше с върховете на пръстите си по облегалката на стола.

— Ако тази информация ще ти помогне, видял си привидение от трети тип. Тип едно е локализирана промяна в атмосферните условия на кораба: необяснимо движение на въздуха или падане на температурата. Те са най-разпространените и за тях се докладва почти всекидневно. Вероятно само една част имат нещо общо с Капитана.

— Няма човек, на който да не му се е случвало да се натъкне на някое от тях — каза Полфри.

— Втори тип е малко по-рядък. Дефинираме го като разпознаваем говорен звук — дума, част от изречение или дори цяло твърдение. Отново има елемент на несигурност. Ако си уплашен и чуеш воя на вятъра, лесно е да си въобразиш някоя и друга дума.

— Не беше такова.

— Не, очевидно не. Което ни отвежда до проява от трети тип: физическо присъствие, преходно или не, което се проявява или чрез локална физическа промяна на корабната тъкан — поява на лице в стената например, — или посредством съвместна изява на някакъв механизъм или група механизми. По всички личи, че си видял именно такова нещо.

— Звучи много успокояващо.

— Би трябвало. Мога да ти кажа също, че въпреки слуховете за противното, никой никога не е пострадал от срещата с привидение и че много малко работници са виждали трети тип повече от веднъж.

— Това все пак няма да ме накара да сляза отново долу.

— Аз и не искам това от теб. Ще ти бъде дадена някаква друга задача на по-високите нива на кораба или на сушата.

— Колкото по-скоро изляза от този кораб, толкова по-добре.

— Добре. В такъв случай въпросът е уреден.

Скорпион понечи да стане — столът му одраска пода.

— Това ли е? — попита Полфри.

— Ти ми каза всичко, което е нужно да знам.

Полфри бъркаше в пепелника с изгасналата угарка на последната си цигара.

— Виждам призрак и един от хората с най-голяма власт в колонията идва да ме разпита за случилото се?

Скорпион сви рамене.

— По една случайност бях в района и реших, че ще оцениш проявата ми на интерес към станалото.

Мъжът го гледаше с критично изражение, което Скорпион рядко бе виждал в прасетата.

— Става нещо, нали?

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говориш.

— Нямаше да разпитваш някой от обслужването на трюма, ако долу не ставаше нещо.

— Запомни го от мен — долу вечно става нещо.

— Но сега сигурно става дума за нещо повече от обикновеното. — Полфри му се усмихна така, както се усмихват тези, които смятат, че знаят нещо, което бихте предпочели да не знаят, или когато си мислят, че са открили нещо, което не би трябвало да открият. — Аз слушам. Чувам за всички други привидения, не само появилите се по време на моята смяна.

— И заключението ти е?

— Зачестяват. Не само през последния ден, а през последните седмици или месеци. Знаех, че е въпрос единствено на време преди и аз да видя някое.

— Много интересен анализ.

— Така, както го виждам аз, напоследък Капитанът като че ли не може да си намери място. Но какво ли пък знам аз? Аз съм просто един трюмен механик.

— Точно така — каза Скорпион.

— Но все пак знаеш, че става нещо, нали? Иначе нямаше да проявиш такъв интерес към една-единствена поява. Обзалагам се, че напоследък разпитваш всеки, с който се е случило подобно нещо. Той наистина те тревожи, нали?

— Капитанът е на наша страна.

— Така се надяваш.

Полфри се изкиска триумфиращо.

— Всички се надяваме да е така. Освен ако нямаш някакъв друг план да напуснеш тази планета, Капитанът е единственият ни билет.

— Говориш така, сякаш изведнъж се е появила спешна причина да заминем.

Скорпион се замисли дали да не му каже, че наистина има такава причина, за да го разтревожи. Полфри определено не му допадна. Но той щеше да се разбъбри, а последното, от което имаше нужда в този момент, беше вълна от паника, с която да се справя освен с малката криза на Хури. Просто щеше да се лиши от това малко, мощно удоволствие.

Подпря се на масата и вонята, идваща от Полфри, го удари като стена.

— Една дума за тази среща пред когото и да е — заяви той, — и няма да работиш повече по справянето с отточните води. Ще бъдеш част от проблема.

Скорпион стана от стола с намерението да остави Полфри сам с мислите си.

— Не ме попита за това — рече работникът, като му подаде очукания сребрист шлем.

Скорпион го пое и го завъртя в ръцете си. Оказа се по-тежък, отколкото бе очаквал.

— Мислех, че е твой.

— Неправилно си помислил. Открих го долу сред железарията, след като привидението си отиде. Не мисля, че беше там преди.

Скорпион се вгледа по-внимателно в шлема. Моделът му се стори много стар. Над малкия правоъгълен отвор на лицевата му част имаше много правоъгълни символи в основни цветове. Сред тях личаха кръстчета и полумесеци, линии и звезди.

Прасето се запита какво ли означаваха.

Блъд влетя в конферентната зала, стиснал под мишница огромно количество навити на руло карти. Сложи ги на масата и разгърна една от тях; тя се разви послушно. Дебелата кремава хартия, чиято структура напомняше на кожа, зае цялата маса. При дадена от Блъд команда топографските характеристики се издигнаха нагоре, така че картата стана релефна, после части от тях потънаха в сянка в съответствие с редуването на деня и нощта в тази област на Арарат. Географската дължина и ширина се появиха във вид на тънки блестящи линии, обозначени с миниатюрни цифрички.

Хури се надвеси над картата и я изучава известно време. Завъртя я леко, след това посочи малка островна верига.

— Някъде тук, на около трийсет километра западно от онзи пролив, осемстотин километра северно оттук.

— Това нещо осъвременява ли се в реално време? — попита Клавейн.

— Средно на всеки два дни — отвърна Скорпион. — Може да отнеме и малко повече. Зависи от капризите на сателитните позиции, намиращите се високо балони и облачната покривка. Защо?

— Защото изглежда, че има нещо горе-долу там, където тя каза, че трябва да има.

— Той е прав — обади се Хури. — Трябва да е корабът на Скейд, нали?

Скорпион се наведе, за да огледа бялото петънце.

— Това не е кораб — заяви той. — А ледено петно, нещо като малък айсберг.

— Сигурен ли си? — попита Клавейн.

Блъд насочи копитото си натам, накъдето бе показала Хури.

— Нека проверим, за да се уверим. Карта, увеличи десетократно.

Повърхностните характеристики на картата запълзяха към краищата й. Леденото петно се разду, докато придоби размери на нокът. Блъд каза на картата да приложи увеличителен филтър, но не забелязаха явно увеличаване на детайлите, освен неопределен намек, че айсбергът се стича в морето, простирайки фини бели мустачета във всички посоки.

— Не е кораб — повтори Скорпион.

Клавейн не изглеждаше толкова убеден.

— Ана, корабът, с който е слязла Скейд… в доклада си казваш, че е тежка корвета, нали?

— Не съм специалист по корабите, но така ми казаха.

— Каза, че бил дълъг петдесет метра. Странното е, че този айсберг явно е със същите размери. Пропорциите съответстват… може би е малко по-широк, но не кой знае колко.

— Възможно е да е съвпадение — намеси се Блъд. — Както знаеш, на тези ширини вечно се носят части от айсберги. Понякога стигат дори толкова далеч на юг.

— Но наоколо няма други айсберги — отбеляза Клавейн.

— Все пак не е изключено в това нещо да има кораб, нали? — заяви Скорпион. — Как е станало така, че да се покрие с лед? Корабите излъчват по-скоро топлина, отколкото студ. И защо ледът не се е разтопил досега?

Ще разберем, като отидем там — изрече бавно Клавейн. — Междувременно нека насочим вниманието си към практическите детайли. Тъй като не искаме да изплашим Скейд и да я накараме да предприеме нещо необмислено, ще действаме бавно и явно. — Той посочи едно място на картата, южно от айсберга. — Предлагам да отидем дотам със совалка. Антоанет може да ни откара. После ще пуснем две-три лодки и ще прекосим останалото разстояние по вода. Ще носим хирургически инструменти и оръжие с малък радиус на действие, но без да прекаляваме. Ако се наложи да унищожим кораба, винаги можем да поискаме да бъде нанесен въздушен удар от сушата. — Вдигна очи, все така притиснал пръст към картата. — Ако тръгнем днес следобед, можем да стигнем до айсберга на зазоряване, така че ще разполагаме с цял ден за осъществяването на преговорите със Скейд.

— Чакай малко — обади се д-р Валенсин, като се усмихна едва-едва. — Преди да сме се отнесли съвсем — да не искаш да кажеш, че вземаш всичко това на сериозно?

— Ти да не би да не го вземаш на сериозно? — попита Клавейн.

— Тя е моя пациентка — каза Валенсин и погледна със симпатия към Хури. — Аз гарантирам, че тя не е непременно луда. Има конджоинърски импланти и ако нейното дете също ги има, тя е можела да общува с него още докато е било в утробата й. Щеше да бъде малко необичайно, но е възможно Рьомонтоар да е сложил въпросните импланти на нероденото с помощта на микрохирургически похвати. А като се има предвид, че става въпрос за конджоинърска медицина, не е немислимо детето на Хури да е било извадено, без да останат следи от хирургическа намеса. Но останалото? Цялата тази история за космическа война, бушуваща на прага ни? Малко прекалено е, не смятате ли?

— Не съм толкова сигурен — отвърна Клавейн.

— Обясни, моля те — каза Валенсин и погледна към колегите си за подкрепа.

Клавейн се тупна отстрани по черепа.

— Не забравяй, че аз също съм конджоинър. Последния път, когато имах възможност да проверя, цялата машинария в главата ми все още работеше както трябва.

— И аз мога да ти го кажа — измърмори лекарят.

— Забравил си обаче колко е чувствителна. Предназначена е да улавя и да увеличава околни полета, сигнали, произведени от машини или други конджоинъри. Двама конджоинъри могат да разменят мисли през десетки метри открито пространство дори в близост да няма усилващи системи. Хардуерът превежда тези полета до модели, които органичните части на главния мозък са в състояние да тълкуват, включвайки в действие основната визуална граматика на възприемащия център.

— Това не е нещо ново за мен — каза Валенсин.

— Тогава помисли какво означава то. Ами ако там наистина се води война, между различни слънчеви системи, с използването на всевъзможни оръжия и контрамерки? Ще има много повече блуждаещ електромагнитен шум, много по-мощен от нормалните конджоинърски сигнали. Възможно е моите импланти да улавят сигнали, които не са в състояние да тълкуват както трябва. И в мозъка ми постъпват полуразбираеми модели. Мозъкът прави всичко възможно да се справи с тази каша и в крайна сметка започва да рисува форми и лица по небето.

— Той ми каза, че вижда разни неща! — възкликна Скорпион.

— Фигури, знаци и поличби — допълни Клавейн. — Това започна през последните два-три месеца. Хури каза, че флотата пристигнала преди девет седмици. Струва ми се прекалено, за да е съвпадение. Вече си мислех, че полудявам, но очевидно просто съм улавял слухове за война.

— Типично за добрия стар войник, какъвто винаги си бил — отсъди Скорпион.

— Това просто означава, че съм склонен да приема сериозно историята на Хури — заяви Клавейн, — колкото и да е странна.

— Дори частта за Скейд? — попита Валенсин.

Клавейн се почеса по брадата. Очите му се бяха превърнали в тесни цепки, беше притворил клепачи, сякаш съзерцаваше някакъв мисловен пейзаж.

— Особено частта за Скейд — отговори той.

Совалката спря и увисна на няколко метра над водата. Спасителният екип се бе събрал в задния хангар и стоеше в очакване, докато внимателно спускаха първата лодка към морската повърхност. Морето бе тъмно и безкрайно във всички посоки освен в непосредствената област от оставената от совалката термална следа. Нямаше нито вятър, нито необичайна джъглърова активност, а морските течения в региона бяха отслабнали, както беше характерно за сезона. Айсбергът нямаше как да се е преместил между две осъвременявания на географската карта.

Щом стабилизираха лодката, първите трима членове на екипа се спуснаха един след друг. Скорпион слезе пръв, последван от Джакотет, офицер от „Оръжие на сигурността”, а триото завърши Хури. След тях спуснаха метални кутии с провизии, оръжие и екипировка, които бързо поставиха във водонепромокаеми багажници отстрани. Накрая стовариха портативния инкубатор, прозрачна кутия с матова основа и дръжка за носене. Той бе прикрепен особено внимателно, сякаш в него вече имаше дете.

Откачиха първата лодка от совалката и това даде възможност на Скорпион да поеме управлението й. Воят на захранвания от акумулатор мотор разсече гръмкия къкрещ звук, издаван от висящата във въздуха совалка. След това спуснаха втората лодка. Когато и тя се стабилизира върху водата, на борда й слезе друг офицер от „Оръжие на сигурността”, този път жена на име Уртон, последвана от Клавейн. В първия момент той се олюля, но бързо възвърна равновесието си. Дойде ред да се спусне Васко, подпомогнат от Блъд. Васко беше очаквал, че другото прасе ще дойде с тях за операцията, но Скорпион му бе наредил да се върне в Първи лагер, за да се погрижи за нещата там. Той разреши единствено на Блъд да ги придружи дотук, за да помогне при натоварването на лодките.

И последните кутии с екипировка бяха спуснати и лодката потъна дори още по-дълбоко във водата. В мига, в който тя се отдели от совалката, жената от “Оръжие на сигурността” я насочи към първата. Корпусите им се опряха и заскърцаха. Последваха мигове на трескава, но безшумна активност, докато двата екипажа разменяха багажите, за да се получи уеднаквяване на товара.

— Готов ли си за това? — обърна се Уртон към Васко. — Все още не е прекалено късно да се върнеш.

Тя се занимаваше с неговия случай от момента, в който се бяха срещнали по време на сеансите за планиране на мисията, проведени в “Носталгия по безкрая”. Преди това пътищата им почти не се бяха пресичали: и тя, както и Джакотет, до този момент беше за Васко просто един от оперативните работници на „Оръжие на сигурността”, с няколко години стаж повече от него.

— Ти, изглежда, имаш особен проблем с факта, че идвам на тази мисия — отвърна той с цялото спокойствие, което успя да събере. — Нещо лично ли е?

— Някои от нас са заслужили правото да бъдат тук — обясни тя. — Това е всичко.

— И мислиш, че аз не съм?

— Направил си някаква дребна услуга на прасето — отговори тихо тя. — И в резултат се оказа замесен в нещо по-голямо от теб. Това не означава, че си заслужил автоматично вечно уважение от моя страна.

— Уважението ти всъщност не ме интересува. Интересува ме професионалното ти сътрудничество.

— Не е нужно да се тревожиш за това — увери го Уртон.

Младежът понечи да каже нещо, но тя вече се бе обърнала, за да повдигне тежкото брайтенбахово оръдие до скобите за закрепване от едната страна на лодката.

Васко нямаше представа какво бе направил, за да заслужи подобна враждебност. Дали само защото беше по-млад и неопитен? С въздишка се зае да помага при проверката и наместването на оборудването. Тази работа не беше особено приятна: всички тези деликатни съоръжения — оръжие, навигационна и комуникационна апаратура — бяха покрити с отвратителен полупрозрачен сивкав защитен слой. Той се залепваше непрестанно по ръцете му и се отделяше на ивици.

Васко ругаеше под нос, а вниманието му беше погълнато от борбата със защитния слой, затова не забеляза, че совалката се бе отдалечила и ги бе оставила сами насред морето.

Чаткането на бастуна маркираше напредването на главния лекар по железния под на голямата катедрала. Дори в отседите, където двигателите и теглещите механизми се чуваха, разбираха кога идва дълго преди да се е появил. Стъпките му бяха отмерени и ритмични като удари на метроном, звукът от бастуна му подчертаваше ритъма със звуците на желязо, срещащо друго желязо. Движеше се нарочно бавно като паяк, давайки време на мързеливите и любопитните да се разпръснат. От време на време усещаше, че го наблюдават иззад някоя колона или решетка, че го шпионират, като мислят, че са дискретни. Но знаеше със сигурност, че по-често се движи ненаблюдаван. През дългите години на служба при Куейч обитателите на катедралата бяха разбрали едно: работата на Грьолие не беше тема за любопитните.

Но понякога бягаха от него не само заради указа да не си пъхат носа в делата му.

Той стигна до една спираловидна стълба, железен скелет на охлюв, който се спускаше към дрънчащите дълбини на “Двигателна сила”. Стълбището зазвънтя като ударен камертон-вилка. Или беше влязло в резонанс с уловена от машините долу вибрация, или някой току-що го беше използвал, за да избяга от Грьолие.

Той се приведе над перилата и се взря надолу към наподобяващата огромен тирбушон средна част на стълбището. Две завъртания по-долу пухкави пръсти се плъзгаха припряно по перилото. Това неговият човек ли беше? Напълно вероятно.

Като си тананикаше, Грьолие отвори защитната врата, даваща достъп до стълбището. Затвори я с острия край на бастуна си и започна да слиза. Това му отне известно време, тъй като правеше пауза след всеки две стъпки, давайки възможност на звука да отекне, преди да продължи към следващото стъпало. Оставяше бастуна си да потропва по перилата, за да информира човека, че приближава и няма откъде да се измъкне. Грьолие познаваше вътрешността на “Двигателна сила” така подробно, както познаваше вътрешността на всяка част на катедралата. Беше запечатал всички други стълбища с ключа на Клоктауър. Това беше единственият път, свързващ горната и долната част, и щеше да го запечата, щом слезеше. Тежкото лекарско куфарче се удряше в едното му бедро при слизането в съвършен синхрон с потропването на бастуна.

Машините в по-ниските нива запяха по-силно, когато ги наближи. В катедралата нямаше място, където да не се чуват тези стържещи механизми, ако в момента нямаше други звуци. Но на високите нива шумът от моторите и теглещите системи трябваше да се състезава с органовата музика и гласовете на вечно пеещите хора. Съзнанието скоро започваше да филтрира този лек фонов компонент.

Но не и тук. Грьолие чуваше острия вой на турбините, от който го побиваха тръпки. Чуваше слабото потракване и бумтене на шарнирните лостове и ексцентрици. Чуваше плъзгането на буталата, отварянето и затварянето на клапаните. Чуваше дърдоренето на релетата, приглушените гласове на техническия персонал.

Слизаше, все така потропвайки с бастуна, с лекарската чанта в ръка.

Стигна до най-ниската извивка на спиралата. Пантите на вратата към изхода изскърцаха: не беше заключена. Някой бе минал доста припряно през нея. Грьолие я затвори зад гърба си и постави лекарското куфарче между краката си. Извади ключа от горния си джоб и заключи вратата, за да не позволи на никого да се изкачи нагоре от това ниво. После взе лекарската чанта и продължи все така спокойно нататък.

Огледа се. Нямаше и следа от беглеца, но пък имаше предостатъчно места, където би могъл да се скрие човек. Това не го засягаше: рано или късно, със сигурност щеше да открие беглеца с пухкавите пръсти. Можеше да си позволи да се поогледа, да наруши установената практика. Не слизаше толкова често тук долу, а мястото винаги го впечатляваше.

“Двигателна сила” заемаше едно от най-големите помещения на катедралата, на най-ниското ниво с нормално атмосферно налягане. Това помещение движеше цялата дълга двеста метра пътуваща структура. Беше широко сто метра, а подът бе отделен от величествените сводове на тавана с цели петдесет метра. Машинарията запълваше голяма част от пространството с изключение на празнината покрай стените и още десетина метра под покрива. Машинарията беше огромна: липсваше й аперсоналният, абстрактен простор на механизмите на звездните кораби, но пък в нея имаше нещо по-интимно и затова по-заплашително от личностна гледна точка. Машинарията на космическия кораб беше огромна и бюрократична: тя просто не забелязваше човешките същества. Ако някое от тях се озовеше не където трябва, просто прекратяваше съществуването му за един безболезнен миг. Но колкото и голяма да беше машинарията на “Двигателна сила”, пак беше достатъчно малка, за да забелязва хората. Ако се изпречеха на пътя й, тя обикновено ги осакатяваше или смазваше.

Не беше безболезнено, нито пък мигновено.

Грьолие побутна с бастуна си бледозелената коруба на една турбина. Усети силните вибрации на уловената енергия. Представи си мятащите се витла, които извличаха енергия от свръхзагрятата пара, бълвана от атомния реактор. Беше достатъчен един-единствен недостатък на някое от витлата и турбината щеше да се пръсне и разкъса на парчета всеки в радиус от петдесет метра. Случваше се от време на време и обикновено Грьолие идваше, за да почисти. Всичко това беше наистина възбуждащо.

Реакторът — атомната електроцентрала на катедралата — беше най-голямата машина в помещението и се намираше в бутилковозелен купол в задния край на камерата. Най-милото, което можеше да се каже за него, беше, че работи и е евтин. На Хела нямаше откъде да се добива ядрено гориво, но ултрите доставяха достатъчно. Непречистено и опасно, може би, но беше по-икономично от антиматерията и с него се работеше по-лесно. Бяха пресметнали, че рафинирането на местния лед за добиването на гориво изисква завод за предварителна преработка, голям колкото целия съществуващ в момента ансамбъл на “Двигателна сила”. Но катедралата вече се беше разраснала максимално и нямаше възможност за по-нататъшен растеж поради размерите на Пътя и Дяволската стълба. Освен това реакторът работеше и доставяше цялата енергия, от която се нуждаеше катедралата, а работещите при него не се разболяваха чак толкова често.

От върха на реактора излизаха сложно преплетени, лъскави сребристи тръби, през които минаваше пара под високо налягане. Те пресичаха цялото помещение, като се извиваха по необясним начин под остри или прави ъгли. Захранваха трийсет и две турбини, струпани една върху друга в две редици по осем. Цялата тази бръмчаща маса бе осеяна от оградени от перила пътеки, инспекционни платформи, тунели, стълби и асансьори за апаратура. Турбините бяха динамомотори, които преобразуваха стремително носещата се пара в електроенергия. От тях електричеството преминаваше в главните теглещи мотори, общо двайсет и четири, надвиснали над турбините в две редици по дванайсет. Тези мотори на свой ред преобразуваха електроенергията в механична сила, привеждайки в движение големите извити и закачени на панти механизми, които в крайна сметка носеха катедралата по Пътя. Във всеки момент само десет от дванайсетте мотора от една редица работеха: резервните бездействаха, готови да започнат, ако се наложи един или няколко мотора да спрат работа, за да се ремонтират.

Самите механизми минаваха над тях — от моторите до стените от всяка страна. Проникваха в стените посредством херметически уплътнители, разположени точно по опорните точки на главните свързващи оси. Уплътнителите създаваха проблеми, както разбираше Грьолие: все падаха и трябваше да се заместват с нови. Но така или иначе механичното движение, генерирано в помещението “Двигателна сила”, трябваше да бъде предадено от другата страна на стените, във вакуума.

Над него, бавно като насън, свързващите оси се носеха напред-назад и нагоре-надолу на безупречно оркестрирани вълни, които започваха в предната част на помещението и вървяха назад. Сложно устройство от по-малки лостове и ексцентрици свързваше осите, синхронизирайки движението им. Висящи във въздуха мостчета между огромните метални бутала даваха възможност на работниците да смазват свръзките и да инспектират повредените места. Работата беше рискована: миг невнимание можеше да се окаже фатален.

И това съвсем не беше всичко около “Двигателна сила”. Там имаше какво ли още не, дори малка леярна, която работеше денонощно за осигуряването на резервни части. Най-големите компоненти се изработваха в “Крайпътни заводи”, но доставката им винаги отнемаше време. Занаятчиите от “Двигателна сила” се гордееха много със своята изобретателност, когато се налагаше нещо да бъде оправено за нула време или дадена част да бъде използвана за непривична за нея функция. Те знаеха, че катедралата трябва да продължи да се движи, каквото и да става. Никой не искаше нещо невъзможно от тях — достатъчно беше само да се движи с една трета от метъра в секунда. Човек можеше да пълзи по-бързо без особено затруднение. Важното беше не скоростта, а че катедралата не трябваше никога, при никакви обстоятелства да спира.

— Господин главен лекар, мога ли да ви помогна?

Грьолие проследи гласа до неговия източник: някой го гледаше от един от въздушните мостове отгоре. Мъжът беше със сивия комбинезон на “Двигателна сила” и стискаше перилото със скритите си в огромни ръкавици ръце. Скалпът на черепа му с форма на куршум изглеждаше синкав от наболата коса, а около яката си бе завързал мръсно шалче. Беше Глаур, един от майсторите на смяна.

— Би ли слязъл за малко?

Глаур се подчини незабавно, като прекоси мостчето и изчезна обратно в машината. Грьолие почукваше безцелно по покрития с метални пластини под, очаквайки появата на майстора на смяна.

— Нещо станало ли е, господин главен лекар? — попита той, щом пристигна.

— Търся един човек — отговори Грьолие. Не беше нужно да обяснява защо. — Мястото му не е тук. Да си видял някой, когото не си очаквал?

— Като например?

— Хоровият диригент. Сигурен съм, че го познаваш. Пухкави ръце.

Глаур погледна назад към бавно вършеещите свързващи оси. Те се движеха като веслата на някой библейски галеон под дружните усилия на стотици роби. Очевидно майсторът предпочиташе да бъде там, горе, работейки сред предвидимите опасности на движещия се метал, вместо тук долу, лавирайки сред изменчивите плитчини и подлости на политиката.

— Имаше някой — рече той. — Преди няколко минути видях някой да се движи из залата.

— И, изглежда, бързаше доста, а?

— Предположих, че е по работа, възложена му от Клоктауър.

— Но не беше. Да имаш представа къде бих могъл да го намеря?

Глаур се огледа.

— Може да е използвал някое от стълбищата нагоре към главните нива.

— Малко вероятно. Мисля, че все още е тук долу. Накъде се движеше, когато го забеляза?

Майсторът се поколеба за момент, което не убягна на Грьолие.

— Към реактора — отвърна той.

— Благодаря.

Главният лекар зачука енергично с бастуна си и остави сам Глаур, чието кратко усещане за полезност бе приключило.

Грьолие последва плячката си към реактора. Устоя на изкушението да тръгне с неговата бързина и продължи да се движи със същото темпо, като почукваше с бастуна си по пода или по всеки подходящ, резониращ предмет, до който се озовеше. От време на време минаваше покрай запречен с решетки прозорец в пода и спираше за момент, за да погледа как леко осветената земя пълзи на двайсетина метра под него. Движението на катедралата беше стабилно като скала, а резките подскачащи движения на двайсетте колела в гъсеничната верига бяха омекотявани от уменията на инженери като Глаур.

Реакторът се издигаше право напред. Зеленият купол бе заобиколен от виещите се като пръстени мостове, които се издигаха спираловидно към върха му. Тежко обкованите прозорци за наблюдение бяха с дебели тъмни стъкла.

Главният лекар зърна изчезващия зад извивката на втория от пода нагоре висящ във въздуха мост.

— Здравей — провикна се той. — Там ли си, Востад? Ще ми се да поприказваме.

Не последва никакъв отговор. Грьолие заобиколи реактора, все така без да бърза. По металния мост отгоре проехтяха почти тичащи стъпки, но причинилият ги отново не се виждаше. Грьолие се подсмихна, изумен от глупостта на Востад. В огромната зала имаше стотици места, където да се скрие. Маймунският инстинкт обаче беше накарал хоровия диригент да се насочи към по-високите нива, дори това да означаваше, че ще бъде заклещен в един ъгъл. Главният лекар стигна до водещата към стълбите врата. Мина през нея и я заключи след себе си. Не можеше да се изкачва по стълбите с лекарската чанта и бастуна, затова остави чантата на земята. Окачи извитата дръжка на бастуна за ръката си и тръгна нагоре, вземайки стъпалата едно по едно, докато стигна до първия мост.

Обиколи го веднъж, само за да изнерви допълнително Востад. Като си тананикаше тихичко, погледна през перилото и се наслади на гледката. От време на време почукваше с бастуна по извитите метални стени на реактора или по черното стъкло на някой от страничните отвори за инспектиране. Стъклото му напомняше наподобяващите катран ивици на намиращия се от предната страна на катедралата прозорец с витражи и той се запита за момент дали материалът не е същият.

Така, време беше да действа.

Заизкачва отново стъпалата, за да стигне до следващото ниво. Все още чуваше жалкото, достойно за лабораторен плъх галопиране.

— Востад? Ще бъдеш ли така добър да дойдеш тук? Всичко ще свърши за миг.

Препускането продължаваше. Усещаше вибрациите от стъпките на човека, резониращи по металните плоскости около реактора.

— В такъв случай ще се наложи аз да дойда при теб, така ли?

Започна да обикаля реактора. Сега вече беше на едно ниво със свързващите оси. Никоя от тях не се намираше близо до него, но наблюдавани от тази смалена перспектива, движещите се метални елементи наподобяваха остриета на ножици. Видя някои от техниците на Глаур, които се движеха напред-назад из работещата машинария, проверяваха състоянието й и я смазваха. Приличаха на нейни затворници, но по някакво чудо бяха невредими.

Крайчецът на един крачол изчезна зад извивката. Бързината на препускането нарасна. Грьолие се усмихна и спря, надвеси се над перилото. Вече беше близо. Хвана горния край на бастуна и завъртя дръжката му с четвърт оборот.

— Горе или долу? — прошепна той. — Горе или долу?

Беше горе. Чуваше как тракането се издига все по-нагоре, към следващото ниво на моста. Главният лекар не знаеше дали да бъде доволен, или разочарован. Ако онзи беше тръгнал надолу, гонитбата щеше да приключи. Там щеше да установи, че пътят му за бягство е пресечен, и на Грьолие нямаше да му бъде трудно да го укроти с бастуна си. А след това не беше никакъв проблем да му инжектира най-високата доза. Може и да беше ефективно, но къде оставаше забавната част?

Сега поне го очакваше надпревара, за каквато си заслужаваше да се положат усилия. Крайният резултат пак щеше да бъде същият: щеше да притисне мъжа до стената, без да му даде възможност да се измъкне. Достатъчно бе да го докосне с бастуна и той щеше да се превърне в мек пластилин в ръцете на Грьолие. Оставаше проблемът със свалянето му по стълбата, разбира се, но някой от хората на Глаур щеше да му помогне.

Главният лекар се изкачи на следващото ниво. Този мост беше с по-малък диаметър от долните два. Имаше само още едно ниво, около самия връх на реактора, до който се стигаше по леко наклонена плоскост. Сега Востад се движеше точно по нея.

— Там горе няма нищо за теб — обади се Грьолие. — Обърни се веднага и ще забравим за всичко това.

Как не. Но и Востад не беше в състояние, в което можеш да се разбереш с него. Той стигна до върха и отдели един миг, за да погледне назад към своя преследвач. Пухкави ръце, лице на малоумен. Главният лекар вече беше сигурен, че той е в ръцете му, не че досега беше имал някакви съмнения по въпроса.

— Остави ме — извика Востад. — Остави ме, проклет таласъм!

— Ей сега — отвърна с търпелива усмивка Грьолие.

Чукна с бастуна си по перилото и започна да се изкачва по наклонената платформа.

— Няма да ти се дам — заяви Востад. — Писна ми. Прекалено много лоши сънища.

— Хайде де. Едно боцване и всичко ще свърши.

Востад сграбчи една от сребърните тръби за парата, излизаща от горния край на купола на реактора и обви ръце и крака около нея. Започна да лази с мъка нагоре, захващайки се за металните ребра. В напредването му нямаше нищо грациозно, но все пак беше методично и стабилно. “Планирал ли го е?” — запита се Грьолие. Грешка от негова страна беше да забрави за тръбите за пара.

Но къде щеше да отиде в крайна сметка? Тръбите щяха да го отведат обратно в залата, към турбините и моторите. Това можеше само да забави преследването, но не и да промени крайния му изход.

Грьолие се протегна към върха на реактора. Востад беше само на около метър над главата му. Главният лекар повдигна бастуна, опитвайки се да удари по подметките на беглеца. Не се получи, Востад се беше изкачил прекалено високо. Грьолие завъртя дръжката на бастуна с още четвърт оборот, за да увеличи възможностите му за зашеметяване, и докосна с него тръбата. Востад изскимтя, но продължи да се катери. Още четвърт оборот на бастуна: максималният му заряд, смъртоносен на близка дистанция. Допря края на бастуна до метала и видя как Востад прегърна конвулсивно тръбата. Стисна силно зъби, изохка, но успя да се задържи.

Грьолие отпусна бастуна — зарядът му се бе изчерпал. Изведнъж се оказа, че нещата не се развиват съвсем според очакванията му.

— Къде отиваш? — попита игриво той. — Слизай веднага, преди да си се наранил.

Востад не отговори, просто продължи да пълзи нагоре.

— Ще се нараниш — настоя главният лекар.

Беглецът бе достигнал точката, където тръбата се извиваше до хоризонтално положение и пресичаше залата към комплекса с турбините. Грьолие беше очаквал, че ще спре, щом стигне до извивката под прав ъгъл. Востад обаче се извъртя така, че да успее да легне върху тръбата, все така обвил крака и ръце около нея. Сега беше на трийсет метра от земята.

Сцената започваше да привлича публика. Десетина от хората на Глаур се бяха събрали в залата долу и наблюдаваха разиграващия се над главите им спектакъл. Други бяха преустановили работата си сред свързващите оси.

— Това е работа на Клоктауър — извика предупредително Грьолие. — Връщайте се към задачите си.

Работниците се пръснаха, но главният лекар усещаше, че повечето от тях продължават да държат под око ставащото. Нима ситуацията бе стигнала дотам, че да се налага да търси помощ от Министерството на кръвните дела? Надяваше се, че не; въпрос на лична гордост беше, че винаги сам се грижеше за домашните визити при повикване. В случая с Востад обаче нещата се бяха объркали.

Диригентът на хора беше изминал десетина метра от хоризонталната част на тръбата и бе излязъл от периметъра на реактора. Сега под него имаше само гол под. Дори при намалената гравитация на Хела, падането от трийсет метра върху твърда повърхност не оставяше почти никакви шансове за оцеляване.

Главният лекар погледна напред. Тръбата висеше от тавана на тънки метални ивици, прикрепени на равни интервали към широки захващащи пръстени. Най-близката такава ивица се намираше на около пет метра пред Востад. Нямаше начин да я заобиколи.

— Добре — обади се Грьолие, като повиши глас, за да надвика шума от машините. — Показа какво мислиш. Всички се посмяхме. Сега се обърни, върни се и ще поговорим по-сериозно.

Но Востад вече бе минал стадия, когато бе възможно да бъде вразумен. Стигна до подпората и опита да се извие, за да я заобиколи, пренасяйки почти цялата си тежест от едната страна на тръбата. Грьолие го наблюдаваше, знаейки с вцепеняваща убеденост, че беглецът няма да се справи. Това би било трудно упражнение дори за млад, гъвкав мъж, а Востад не беше нито едното, нито другото. Сега се бе увил около преградата, единият му крак висеше встрани, а с другия опитваше да балансира, едната му ръка беше върху металната подпора, другата търсеше опипом най-близкото ребро от противоположната страна. Протегна се, за да достигне реброто, но при това движение се плъзна, краката му се отделиха от тръбата и той увисна с цялата си тежест на едната си ръка, докато другата вършееше безпомощно във въздуха.

— Стой неподвижно! — провикна се Грьолие. — Стой неподвижно и всичко ще се оправи. Можеш да се задържиш там, докато дойде помощ, стига да не мърдаш!

Един млад мъж в добра физическа форма можеше да се задържи там до идването на помощта, дори увиснал на една ръка. Но Востад беше дебел, отпуснат индивид, на когото никога досега не се беше налагало да използва мускулите си.

Главният лекар видя как ръката на беглеца се изплъзна от металната подпора. Востад полетя към пода на машинната зала и се пльосна върху него с тъп удар, почти заглушен от постоянния шум. Нямаше вик, нямаше шокирано хлъцване. Очите му бяха затворени, но от изражението на обърнатото му нагоре лице беше ясно, че смъртта е била мигновена.

Грьолие взе бастуна, закачи го върху свитата си ръка и заслиза по поредицата от стълби и площадки. Щом стигна в подножието на реактора, взе лекарската си чанта и отключи вратата. Когато стигна до Востад, петима-шестима от работниците на Глаур вече се бяха струпали около тялото. В последния момент се отказа да ги отпъжда. Нека гледат. Нека видят какво следва оттук нататък според Министерството на кръвните дела.

Главният лекар коленичи до Востад и отвори чантата си. От нея лъхна студ. Беше разделена на две отделения. В горното бяха пълните с червена течност спринцовки с високите дози, съвсем скоро взети от Министерството на кръвните дела. Имаха етикети, на който беше указана серумната група и вирусния щам. Една от тях беше предназначена за Востад и сега трябваше да отиде в нов дом.

Нави ръкава на диригента. Не усещаше ли съвсем слаб пулс? Това щеше да му улесни живота. Да се вземе кръв от мъртвец не беше лесна работа. Дори да беше току-що починал.

Бръкна във второто отделение с празните спринцовки. Взе една и я вдигна към светлината, символично.

— Господ е дал — произнесе Грьолие, като заби иглата на спринцовката в една от вените на Востад и започна да изтегля кръв от нея. — И понякога, за жалост, Господ взема.

Приключи едва след като напълни три спринцовки.

Картата за вътрешното разположение на “Носталгия по безкрая” представляваше дълъг свитък отпусната, пожълтяла хартия, задържан в единия край от ножа на Блъд, а в другия — от тежкия сребърен шлем, който Полфри бе открил сред железарията. Свитъкът беше покрит с гъста мрежа нанесени с молив и мастило линии. На места те бяха трити и нанасяни отново толкова пъти, че хартията бе придобила полупрозрачността на животинска кожа.

— Това ли е най-доброто, с което разполагаме? — попита Блъд.

— По-добро е от нищо — отвърна Антоанет. — Правим най-доброто, на което сме способни, с доста ограничените си ресурси.

— Добре. — Прасето беше чуло тези думи поне сто пъти през последната седмица. — И какво ни казва тя?

— Казва ни, че имаме проблем. Разпита ли Полфри?

— Не. Скорп се погрижи за това.

Антоанет докосна бижутата, натрупани по ушните й миди.

— Аз също поговорих с него. Исках да опипам почвата. Както се оказва, практически всички от поддръжката на трюма са убедени, че Капитанът променя обичайните си начини да се появява.

— Е и?

— Сега, след като разгледахме последните му десетина появи, започвам да мисля, че са прави.

Блъд премигна срещу картата. Очите му почти не бяха в състояние да различат пушечносивите следи от молив на слабата светлина в конферентната зала. Картите не бяха измежду силните му страни, дори през дните, когато бе действал под ръководството на Скорпион в Казъм Сити. Там това нямаше почти никакво значение. Мотото, от което Блъд се ръководеше, винаги беше съвсем просто: ако имаш нужда от карта, за да се придвижиш из дадения квартал, значи вече имаш проблем.

Но тази карта беше важна. Тя изобразяваше “Носталгия по безкрая”, морския шпил, в който седяха в момента. Корабът представляваше заострен конус от сплетени хоризонтални и вертикални линии, обелиск, гравиран с пълзящи, взаимносвързани йероглифи. Линиите обозначаваха етажните нива, свързващите шахти и основните вътрешни подразделения. Огромните складове и хангари на кораба представляваха неотбелязани празнини в диаграмата.

Корабът беше висок четири километра, така че на картата нямаше място за подробности от човешки мащаб. Отделните помещения обикновено изобщо не бяха отбелязани, освен ако нямаха стратегическо значение. В повечето случаи картографирането им беше безсмислено упражнение. Бавните процеси на вътрешна реорганизация на “Носталгия по безкрая” — изцяло извън контрола на хората — правеше тези усилия почти безполезни до няколко години.

Имаше и други усложнения. Високите нива бяха добре обозначени. Екипите се движеха винаги в тях и постоянното човешко присъствие явно разубеждаваше кораба да се трансформира прекалено много. Но ниските нива, особено намиращите се под морското равнище, съвсем не бяха така посещавани. Екипите слизаха там само когато се налагаше, и обикновено откриваха, че интериорът изобщо не отговаря на очакванията им. А природата на трансформираните части на кораба — изкривени според придирчивите биологични архетипове — беше такава, че трудно се поддаваше на точно картографиране. Блъд беше слизал до някои от най-сериозно деформираните зони на дълбоките корабни етажи. Преживяването беше като при изследване на някаква кошмарна пещерна система.

И не само интериорът на кораба беше несигурен. Преди слизането си от орбита лайтхъгърът се беше приготвил за приземяване като сплеска кърмата си. В хаоса на въпросното приземяване не беше възможно да се правят почти никакви подробни наблюдения на промените. А тъй като долният километър, включително кожусите на конджоинърските двигатели, сега се намираха почти постоянно под водата, не бяха имали кой знае какви възможности да коригират ситуацията. Водолази бяха изследвали само горните сто метра от потъналите части, но от техните доклади бяха научили много малко неща, които вече да не са им известни. Сензорите можеха да сондират по-дълбоко, но мъгливите изображения, които изпращаха, показваха, че формата на кораба беше останала повече или по-малко непроменена. На най-важния въпрос — дали двигателите ще могат да работят отново — нямаше как да се отговори. Предполагаше се, че благодарение на свързването на собствената си нервна система с постъпващата от кораба информация Капитанът знае дали корабът е в състояние да лети отново. Но Капитанът не говореше.

Поне досега.

Антоанет беше отбелязала с червени звездички всички сигурни появи на Джон Браниган в последно време. Блъд се взря в датите и коментарите, в написаните на ръка забележки, които запознаваха с подробностите относно типа на появата и съответния свидетел или група свидетели. Почукваше по картата с ножа си, драскаше леко с острието му по нея и оформяше дъгички и бледи линийки до отбелязаното с молив.

— Движи се нагоре — отбеляза Блъд.

Антоанет кимна. Кичур коса висеше пред лицето й.

— И аз така си помислих. Ако се съди по това, може да се каже, че Полфри и неговите приятели имат право.

— А датите? Там забелязва ли се някаква характерна особеност?

— Единствено това, че нещата изглеждаха почти нормални само допреди около месец.

— А сега?

— Прави си сам изводите — отвърна тя. — Аз мисля, че картата говори достатъчно красноречиво. В появите се забелязва промяна. Капитанът внезапно не може да си намери място. Увеличил е мащабите и дързостта на своите посещения, появява се на места, където никога не са го виждали досега. Ако бях включила и докладите, които не ми се струват съвсем достоверни, щеше да видиш червени знаци навсякъде чак до нивото на администрацията.

— Но на тях не им вярваш, така ли?

Антоанет прибра назад изплъзналия се кичур коса.

— Не, точно сега не им вярвам. Но преди седмица нямаше да повярвам на половината и от другите. Сега ми е достатъчен само един добър свидетел над ниво шестстотин.

— И тогава какво?

— Ще трябва да приемем, че Капитанът се е събудил.

Според Блъд това вече беше факт.

— Не може да е свързано с Хури, нали? Ако Капитанът беше започнал да се държи по-различно днес, щях да го повярвам. Това обаче, ако наистина е така, започна преди няколко седмици. Тогава тя не беше тук.

— Но по това време са пристигнали в системата — отбеляза Антоанет. — Битката вече се е водила тук. Откъде да знаем дали Капитанът не е усещал това? Той е кораб. Сетивата му се простират на разстояние светлинни години във всички посоки. Фактът, че е закотвен на една планета, не променя това.

— Не знаем дали Хури казва истината — отвърна Блъд.

Антоанет добави с червения си маркер още една звездичка, отговаряща на доклада на Полфри.

— Бих казала, че вече знаем — рече тя.

— Добре. Още нещо. Ако Капитанът се е събудил…

Тя го погледна с очакване да довърши мисълта си.

— Да?

— Според теб това означава ли, че иска нещо?

Антоанет взе шлема и картата с остър звук се нави в старата си форма.

— Според мен някой от нас ще трябва да го попита — отговори тя.

Два часа преди зазоряване нещо проблесна на хоризонта.

— Виждам го, сър — каза Васко. — Айсберга, както го видяхме на картата.

— Аз не виждам нищо — отсъди Уртон, след като се взира в далечината половин минута.

— Аз виждам — обяви Джакотет от другата лодка. Малинин е прав, струва ми се. Там има нещо.

Присегна се да вземе бинокъла и го постави пред очите си. Широките капаци пред лещите стояха здраво фиксирани на едно място, въпреки че останалата част от бинокъла се поклащаше в ръцете му.

— Какво виждаш? — попита Клавейн.

— Купчина лед. От такова разстояние това е горе-долу всичко, което успявам да различа. Но все още не забелязвам и следа от кораб.

— Добра работа свърши, Васко — рече Клавейн. — Защо да не вземем да те наричаме Орловия поглед?

По заповед на Скорпион лодките забавиха наполовина скоростта си и започнаха постепенно да променят посоката си на движение, за да заобиколят отдалече обекта и да го огледат от всички страни на бавно променящата се светлина преди зазоряване.

В рамките на един час, през който лодките се приближаваха все повече, описвайки спирала около него, айсбергът се превърна в малка, закръглена могилка. Според Васко в нея имаше нещо извънредно странно. Тя се носеше по морето и същевременно изглеждаше част от него, както беше заобиколена от бяла пелена с около два пъти по-голям диаметър от сърцевината. Напомняше му на някой от онези острови, състоящи се от един-единствен вулканичен връх, чиито леко полегати склонове се спускат постепенно към морето. Беше виждал няколко айсберга, отнесени от течението до географската ширина на Първи лагер, но това тук не приличаше на нито един от тях.

Лодките продължаваха да се приближават, все така описвайки кръгове. От време на време младежът чуваше как Скорпион говори с Блъд по радиото на китката си. Небето на запад бе придобило мораво-пурпурен цвят и по него се виждаше само един звезден рояк. На изток то имаше бледорозов оттенък.

— Обиколихме го два пъти — докладва Уртон.

— Продължавай в същия дух — нареди Клавейн. — Скъси разстоянието помежду ни наполовина, но намали двойно сегашната скорост. Тя може да не е нащрек и не ми се ще да я стресна.

— Нещо не е наред с този айсберг, сър — обади се Васко.

— Ще видим. — Клавейн се обърна към Хури. — Успяваш ли да я усетиш вече?

— Скейд ли? — попита тя.

— Имах предвид по-скоро дъщеря ти. Чудех се дали е възможно осъществяването на дистанционна комуникация между вашите импланти.

— Все още ни дели голямо разстояние.

— Така е, но ми съобщи в мига, в който почувстваш нещо. Не е изключено моите импланти изобщо да не уловят излъчванията на Ора, поне не преди да се доближим още доста. Във всеки случай ти си й майка. Сигурен съм, че ще я разпознаеш първа, дори да няма нищо необичайно в протоколите.

— Не е нужно да ми се напомня, че съм й майка — отвърна Ана.

— Разбира се. Просто имах предвид…

— Аз се ослушвам непрекъснато за нея, Клавейн. Ослушвам се за нея от мига, в който ме измъкна от онази капсула. Ти ще научиш пръв, ако уловя някакъв сигнал от Ора.

Половин час по-късно те се приближиха достатъчно, за да различат повече детайли. Сега вече за всички беше очевидно, че това не е обикновен айсберг, дори без да се вземеше предвид начинът, по който стоеше във водата. Всъщност ставаше все по-малко вероятно това нещо отпред да е айсберг.

Но беше направено от лед.

Страните на плуващата маса бяха особени и сякаш изградени от кристали. Вместо от фасети те се състояха от все по-гъсто преплетени бели греди, бяло изтравниче, образувано от взаимопроникващи се ледени шипове. Сталактити и сталагмити разсичаха въздуха нагоре и надолу като ледени резци. Вертикалните остриета бяха настръхнали като рапири. В основата на всяко от тях се виждаха сложни по-дребни образувания, които напираха във всички посоки, кръстосваха се и се провираха през своите съседи. Шиповете бяха с най-разнообразни размери. Едни — по-големите стъбла и разклонения на структурата — бяха широки колкото лодката. Други бяха толкова тънки, толкова фини, че образуваха нещо като полупрозрачна мъглица във въздуха, сякаш първият ветрец щеше да ги разпилее на милиарди блестящи частици. Отдалеч айсбергът приличаше на плътен блок. Сега изглеждаше, че хълмът е образуван от огромна купчина нахвърляни без посока стъклени игли. Необозримо количество стъклени игли. Представляваше блестящ гъсталак с кухина в центъра, като празнината и ледът заемаха горе-долу еднакво пространство.

Това определено бе най-смущаващото нещо, което Васко някога беше виждал.

Продължаваха да обикалят в кръг и да се приближават постепенно.

Единствено Клавейн не изглеждаше впечатлен от чудатостта на намиращия се пред тях обект.

— Умната карта се оказа точна — каза той. — Размерите на това нещо… според мен в него лесно може да се скрие корвета със средна големина.

Васко повиши глас:

— Все още ли мислите, че е възможно в това нещо да има кораб, сър?

— Задай си един въпрос, синко. Наистина ли смяташ, че майката Природа има нещо общо с него?

— Но защо й е на Скейд да обкръжи кораба си с този странен лед? — настояваше младежът. — Не ми се струва да е от полза като броня и до този момент не върши нищо друго, освен да направи кораба й по-видим на картата.

— Какво те кара да мислиш, че е имала избор, синко?

— Не разбирам, сър.

— Той иска да каже — намеси се Скорпион, — че не е изключено с кораба на Скейд нещо да не е наред и затова да изглежда така. Нали?

— Това е работната ми хипотеза — отвърна Клавейн.

— Но какво…

Васко се отказа от въпроса си, преди да е нагазил още по-дълбоко.

— Каквото и да има вътре — рече Клавейн, — тепърва трябва да се доберем до него. Не разполагаме с апаратура, с която да издълбаем тунели в дебелия лед или да го разбием. Но ако сме внимателни, няма да се налага да го правим. Просто трябва да намерим пътя, водещ през леда до центъра.

— Ами ако Скейд ни забележи, сър?

— Надявам се да го направи. Последното ми желание е да се налага да чукам на входната й врата. А сега ни доближи още. Бавно и както трябва.

Лодките пъплеха по сгъстяващата се вода в периферията на леденото островче и накрая — току до него. От всички страни на корпусите им се виеше вихрушка от ледени парченца. След като изминаха още десет-дванайсет метра, те спряха със скърцане, електромоторите им виеха.

Правоъгълните корпуси бяха изрязали канали в периферията на острова, но още щом престанеше вълнението, мазната сива вода започваше да придобива подозрително неподвижен и перлен вид. Това накара Скорпион да се сети за начина, по който съсирващата се кръв става някак лепкава и гъста. След няколко минути каналите най-вероятно щяха да замръзнат отново.

Двамата членове на “Оръжие на сигурността” излязоха първи от лодките, за да се уверят, че ледът е достатъчно твърд и ще издържи цялата група. Другите ги последваха след няколко минути, натоварени с толкова оръжие и екипировка, колкото можеха да носят, като оставиха в лодките доста неща, включително и инкубатора. Твърдата част на ръбовете образуваше около главния връх на айсберга пояс от замръзнала почва, широк пет-шест метра на повечето места. Огромната кристална структура се издигаше над тях. На Скорпион, който беше със схванат врат, му беше неудобно да гледа нагоре повече от няколко минути.

Изчака Клавейн да слезе от лодката, после се приближи до него. Двамата трепереха и потропваха по леда, който напомняше сплетена от дебели шнурове рогозка. Беше коварен, едновременно хлъзгав и неравен. Всяка стъпка трябваше да се прави предпазливо.

— Очаквах вече да ни посрещнат — рече Скорпион. — Фактът, че никой не се появява, започва да ме тревожи.

— И мен. — Клавейн говореше съвсем тихо. — Не сме обсъдили тази вероятност, но е възможно Скейд да е мъртва. Просто не смятам… — Не довърши мисълта си и погледна към Хури. Тя беше приклекнала и сглобяваше останалите части на брайтенбаховото оръжие. — Просто не смятам, че засега тя е съвсем готова да се справи с това.

— Вярваш на всичко, което каза, нали?

— Сигурен съм, че ще намерим тук вътре кораб. Но тя няма причина да вярва, че Скейд е преживяла катастрофата.

— Скейд е от тези, които винаги оцеляват — заяви Скорпион.

— Така е и никога не съм мислил, че ще се озова в положение да искам да бъде вярно.

— Господа?

Двамата се обърнаха към гласа. Беше на Васко. Той беше изминал известно разстояние около ръба и всеки момент щеше да се изгуби зад ъгъла.

— Господа — повтори той, като погледна подред Скорпион и Клавейн право в очите, — тук има отвор.

— До каква дълбочина стига?

— Не знам. Но със сигурност повече от няколко метра. Мисля, че безпроблемно ще се промъкна през него.

— Чакай — каза Скорпион. — Нека предприемаме стъпките си една по една.

Последваха Васко до отвора в леда. За да се доближат до стената, трябваше да се навеждат и да се промъкват между стърчащите хоризонтални шипове, прикривайки очи и лице с опакото на ръцете си. Някакъв инстинкт караше Скорпион да не руши нищо от структурата. Беше обаче почти невъзможно да не го прави, защото, като опитваше да заобиколи внимателно някоя изпъкнала част, защитавайки се от подобната на рапира друга издатина, той неволно чупеше пет-шест други, по-малки шипа. Те се разбиваха на парченца със звън и в диаметър от няколко метра се посипваше водопад от вторично счупени изпъкнали като копия части.

— Онова още ли ти пее? — попита той.

— Не, сър — отвърна Васко, — не по начина, по който го правеше досега. Струва ми се, че продължи само докато слънцето изгряваше.

— Но все още чуваш нещо?

— Не знам, сър. По-тихо е, много по-тихо. Идва на вълни. Не е изключено да си въобразявам.

Скорпион не успяваше да чуе нищо. Той също не беше чул песента на айсберга. Както и Клавейн. Клавейн беше стар, с прогресивно отслабващи сетива. Скорпион беше прасе и способностите му в това отношение бяха горе-долу в същото състояние както винаги досега.

— Готов съм да се промъкна вътре, сър.

Отворът, който беше открил Васко, не беше кой знае колко по-широк от останалите празнини, образувани между неравномерно преплетените ледени клони и остри като игли шипове. Започваше на височината на гърдите: грубо овално разширение, зад което се виждаше някакво по-чисто пространство. Невъзможно беше обаче да се определи докъде стига.

— Оставете ме да проверя — обади се Хури.

През рамо на каишка тя носеше оръжието, което се спускаше надолу по гърба й така, че тежестта му падаше най-вече на едната й страна.

— Може да се влезе и по други начини, но мисля, че този е най-лесният — каза Васко.

— Ще използваме него — заяви Ана Хури. — Стой встрани. Аз влизам първа.

— Чакай — намеси се Клавейн.

Тя присви устни.

— Дъщеря ми е там вътре. Някой да отиде да донесе инкубатора.

— Знам как се чувстваш — промълви Клавейн.

— Нима?

Гласът му прозвуча изумително спокойно.

— Да, знам. Някога Скейд отвлече Фелка. Тръгнах да я търся, точно както правиш ти сега. Мислех, че това е правилният начин на действие. Сега знам, че е било глупаво. За малко не я изгубих. Ето защо не трябва да влизаш първа. Не и ако искаш да видиш отново Ора.

— Той е прав — съгласи се Скорпион. — Нямаме представа какво ще открием вътре в това нещо, нито как ще реагира Скейд, като разбере, че сме тук. Възможно е да изгубим някого. Единственият, когото не можем да си позволим да загубим, си ти.

— Но все пак можете да донесете инкубатора.

— Не — отвърна прасето. — Той остава там, за да не пострада. Не искам да стане на пух и прах при една евентуална престрелка. А ако се окаже, че можем да си осигурим преминаването оттук, ще има време да се върнем за него.

Хури явно оцени логиката в довода му, въпреки че това явно не я направи особено щастлива. Тя отстъпи встрани от отвора.

— Влизам втора — обяви тя.

— Ще водя аз — каза Скорпион. После се обърна към двамата офицери от “Оръжие на сигурността”. — Джакотет, ти си след Хури. Уртон, оставаш тук с Васко. Дръжте под око лодките и внимавайте дали от някоя друга част на леда няма да се появи нещо. Зърнете ли нещо необичайно… — Той спря, забелязал как другарите му се озъртат. — Зърнете ли нещо наистина необичайно… уведомете ни.

Остави на Клавейн да реши сам какво ще прави.

Скорпион започна да се промъква из гората от колове. Ледени ками и палмови листа се разбиваха при всяко негово движение, при всеки дъх. Въздухът представляваше нещо като мъгла от кристали, преливаща във всички цветове на дъгата. Скорпион се вмъкна с големи усилия през процепа; тази задача се оказа най-трудна за него заради ниския му ръст и късите крайници. Върхът на едно ледено острие го целуна по кожата и я одра болезнено. В същия момент той усети и натиск в бедрото.

В този миг премина и се приземи от другата страна. Изтръска се и се огледа. Ледът блестеше с неоновосиня интензивност. Почти нямаше сенки, само различна интензивност на едно и също пастелно сияние. Тук шиповете бяха в изобилие също като подобните на корени структури, от които бяха изградени граничните ръбове. Те се издигаха навсякъде покрай краката му, дебели като промишлени тръби. Скорпион си припомни, че тук нищо не е статично: айсбергът се разрастваше и въпросният процеп щеше да съществува може би само още няколко часа.

Въздухът беше студен като стомана.

Зад него Хури се приземи сред хрущене на лед. Дулото на брайтенбаховото оръжие стри на прах цяло ветрило от миниатюрни сталактити, когато се залюля встрани. Други оръжия, прекалено много, за да бъдат изброени, висяха на колана й като смалили се трофеи.

— Онова, което каза Васко… — започна тя. — Тихият шум. Аз също го чувам. Като пулсиране е.

— Аз не го чувам, но това не означава, че не е реален — съгласи се Скорпион.

— Скейд е тук — додаде тя. — Знам какво мислиш: че може да е мъртва. Но тя е жива. Жива е и знае, че сме тук.

— А Ора?

— Още не мога да я усетя.

Клавейн се появи, подбирайки на свой ред пътя си бавно като тарантула. Тънките му, облечени в черно крайници, като че ли бяха създадени именно за тази цел. Прасето забеляза, че той успя да се промъкне през отвора, без да счупи нито един от ледените орнаменти. Забеляза също така, че единственото оръжие, което носеше Клавейн, беше ножът с късо острие, който бе взел от палатката. Държеше го в едната си ръка.

След Клавейн влезе Джакотет, но съвсем не така незабележимо. Офицерът от “Оръжие на сигурността” поспря, за да изтърси униформата си от ледените парченца.

Скорпион повдигна ръкава си, за да оголи комуникатора.

— Блъд, намерихме начин да проникнем в айсберга. Навлизаме по-дълбоко. Не съм сигурен какво ще стане с комуникацията помежду ни, но все пак бъди нащрек. Малинин и Уртон остават отвън. Ако нищо друго не успее, може би ще съумеем да поддържаме връзка чрез тях. Може да останем вътре в това нещо два часа, нищо чудно и повече.

— Внимавай — предупреди го Блъд.

“Какво е това? — почуди се Скорпион. — Загриженост от страна на Блъд?” Положението действително беше по-лошо, отколкото си мислеше.

— Ще внимавам — увери го той. — Нещо друго, което трябва да знам?

— Нищо непосредствено свързано с вашата мисия. Доклади за повишена джъглърова активност от много от контролните станции, но това може да е съвпадение.

— Точно сега съвсем не съм убеден, че има нещо, което е съвпадение.

— И… ъъъ, просто за да ти повдигна духа — има доклади за светлини в небето. Непотвърдени.

— Светлини в небето? Става все по-добре.

— Вероятно не е нищо. На твое място бих си избил всичко това от главата. Концентрирай се върху предстоящата задача.

— Благодаря. Безценен съвет. Добре, приятел, ще се чуем по-късно.

Клавейн бе чул разговора.

— Светлини в небето, а? Може би следващия път ще повярваш на стареца.

— Не е имало нито миг, в който да не ти вярвам. — Скорпион опипа колана си и извади един пистолет. — Ето, вземи това. Непоносимо ми е да те гледам как се движиш тук само с едно глупаво ножче.

— Това е много хубав нож. Споменавал ли съм, че веднъж ми спаси живота?

— Да.

— Истинско чудо е, че го пазя толкова време. Всъщност не мислиш ли, че в ножа има нещо рицарско?

— Аз лично мисля, че е време да престанеш да мислиш рицарски и да започнеш да мислиш артилерийски — отвърна прасето.

Клавейн пое пистолета така, както човек поема подарък само от учтивост, подарък, който не одобрява особено.

Навлязоха по-навътре в айсберга, следвайки пътя на най-малкото съпротивление. Строежът на леда, преплетен като неудържимо растяща гора, напомни на Скорпион някои от сградите в Мълч на Казъм Сити. Когато чумата ги беше поразила, тяхната система за възстановяване и ремонт беше произвела нещо от рода на тази органична плодовитост. Тук, изглежда, разрастването на леда се провокираше изцяло от странните локални вариации в температурата и въздушните течения. Между две съседни стъпки въздухът се променяше от смразяващ белите дробове до просто студен, а опитите да се движат, насочвайки се по въздушните течения, бяха обречени на провал. На няколко пъти изпита усещането, че се намира в огромни, студени, дишащи бели дробове.

Но пътят им беше все така чист: скрит от дневната светлина, в пастелносинята сърцевина.

— Това е музика — обади се Джакотет.

— Какво? — попита Скорпион.

— Музика, сър. Онзи тих звук. Преди ехото беше прекалено силно. Не успявах да различа нищо. Но сега вече съм сигурен, че е музика.

— Музика ли? Защо, по дяволите, ще има музика тук?

— Не знам, сър. Много е тиха, но определено я има. Призовава към предпазливост.

— Аз също я чувам — намеси се Хури. — И аз призовавам да побързаме, дяволите да го вземат.

Тя свали едно от оръжията на колана си и стреля по най-гъсто струпаните ледени шипове пред себе си. Те експлодираха и се превърнаха в бяла мраморна прах. Ана Хури престъпи през руините и вдигна пистолета към следващата пречка.

Клавейн направи нещо с ножа си и той започна да бръмчи, току в слуховия праг на Скорпион. Острието се замъгли. Клавейн го прекара през едно от по-малките ледени копия и мълниеносно го преряза.

Продължаваха нататък, все по-далеч от светлината. Скорпион беше благодарен, че е с ръкавици, но сега му се струваше, че е забравил да си ги сложи. Трябваше да поглежда неведнъж към тях, за да се увери, че са все още на ръцете му. Казваха, че хиперпрасетата усещат студа по-остро от стопроцентовите хора: някакъв каприз в свинската биохимия, който генните инженери не бяха сметнали за необходимо да модифицират.

Тъкмо си мислеше за това, когато Хури заговори възбудено. Вървеше най-отпред въпреки усилията на останалите да я задържат по-назад.

— Напред има нещо — обяви тя, — и ми се струва, че вече усещам Ора. Трябва да сме близо.

Клавейн се озова незабавно зад нея.

— Какво виждаш?

— Страната на нещо тъмно. Не като леда.

— Трябва да е корветата — реши старецът.

Напреднаха още десетина метра, което им отне поне две минути. Ледът беше толкова дебел, че сега ножчето на Клавейн успяваше да окастри само незначителни части от него, а Хури беше достатъчно разумна, за да не използва оръжието си толкова близо до сърцевината на айсберга. Около тях ледените образувания бяха придобили обезпокояващ нов характер. Лъчът от фенерчето на Джакотет осветяваше подобия на кръстосани бедрени кости или странни жилести стави от кости и хрущял.

Тогава плътността на конструкцията започна да изтънява. Внезапно се озоваха в сърцевината на айсберга. Пред тях се разкри нещо като таван, осеян със и поддържан от огромни стволове люспест лед, който се издигаше от пода. Гъстата плетеница продължаваше до далечния край на така образуваната камера.

В средата се виждаха руините на кораб.

Скорпион не се смяташе за специалист по конджоинърските летателни апарати, но доколкото знаеше, този клас корвета трябваше да представлява гладка, ултрачерна какавида. Трябваше да е бодлива като ужасяващ инструмент за разпити. По всмукващата светлината повърхност на корпуса й не трябваше да има и следа от свръзки. И корабът определено не трябваше да е полегнал на една страна, с пречупен гръбнак, срязан като подложен на дисекция екземпляр, със замръзнали насред експлозията вътрешности. Мръсотията от машинните части не би трябвало да заобикаля трупа, нито пък частите от корпуса, остри и неравни като парчета стъкло, би трябвало да лежат около останките от кораба като надгробни камъни.

Това не беше единственото нередно нещо около корветата. Тя пулсираше, издаваше мъркащи звуци в стакато на долния праг на чуваемост на Скорпион. Той ги усещаше по-скоро в корема си, отколкото ги чуваше. Това беше музиката.

— Не е на добре — обади се Клавейн.

— Все така усещам Ора — рече Хури. — Тя е там вътре, Клавейн.

— Не е останало кой знае какво от кораба, в което да бъде — отвърна той.

Скорпион забеляза, че за миг дулото на брайтенбаховото оръжие се вдигна към Клавейн и описа дъга. Това трая само миг и нищо в изражението на Хури не подсказваше, че е на път да изгуби самоконтрол, но все пак го накара да се позамисли.

— Тук все още има кораб — намеси се той. — Може да е в лошо състояние, Невил, но е напълно възможно в него все още да има някой. А и нещо прави тази музика. Не би трябвало да се предаваме.

— Никой не е имал подобно намерение — отговори Клавейн.

— Студът идва от кораба — каза Ана. — Излива се от него, все едно е неговата кръв, и сега тя изтича.

Клавейн се усмихна.

— Студът му изтича като кръв? Можеш да го кажеш отново.

— Моля?

— Стара шега. Която не звучи особено добре на нортски.

Хури сви рамене. Тръгнаха към останките.

Рашмика наблюдаваше как свалят айсджамъра към движещата се лента на пътя. Когато ските му докоснаха леда, се разлетя леден прашец. Двамата мъже в скафандри на покрива на айсджамъра отделиха куките и ги поставиха върху лебедките, преди да се понесат обратно нагоре към машината от кервана. Превозното средство на Крозе, което от това разстояние изглеждаше миниатюрно, се заклати с рев и се движи успоредно с кервана в продължение на неколкостотин метра, преди да позволи да бъде бавно задминато от боботещата процесия. Рашмика гледа след него, докато се изгуби от погледа й зад скърцащите колела на една от машините.

Отстъпи от наклонения панорамен прозорец. Сега вече всичките й мостове за връщане бяха изгорени. Но решимостта й да продължи не беше намаляла изобщо. Нямаше да се откаже, каквото и да й струваше това.

— Както виждам, си взела решението си.

Рашмика се обърна. Гласът на квестор Джоунс я шокира: мислеше, че е сама.

Зеленото животинче на квестора чистеше лице с единствения си останал здрав преден крайник, увило здраво като с турникет опашката си около горната част на ръката му.

— Не е нужно тепърва да вземам решение — отвърна тя.

— Надявах се писмото от брат ти да те вразуми, но очевидно не е успяло. Сега поне имаме една малка изненада за теб.

— Моля?

— Маршрутът ни беше леко променен — поясни той. — Осъществяването на срещите ни с катедралите ще отнеме малко повече време от предвиденото.

— Надявам се, че не се е случило нещо сериозно.

— Вече ни се наложи да се забавим толкова по пътя, че не е възможно да наваксаме, ако се движим по обичайния маршрут на юг. Възнамерявахме да прекосим пукнатината Гинунгагап близо до кръстопътя Гъдбранд, после да продължим на юг по пътя Хирокин, докато стигнем Неизменния път, където ще се срещнем с катедралите. Но сега това просто е невъзможно, край прохода Хирокин е имало големи ледопади. Нямаме средства да го почистим, поне не бързо, а най-близкият керван с подходяща апаратура е заседнал на Мрачния кръстопът, закован на място от светкавично образувал се ледник. Така че са налага да минем по някой кратък път, ако не искаме да закъснеем още повече.

— Кратък път ли, квесторе?

— Наближаваме пукнатината Гинунгагап. — Тук той направи пауза. — Знаеш за нея, разбира се. На всеки му се налага да я пресече в една или друга точка.

Рашмика си представи подобната на жива рана пукнатина, дълбок каньон с отвесни страни, пресичащ диагонално екватора. Това бе най-голямата геоложка характеристика на планетата, първото, на което Куейч беше дал име при приближаването си.

— Аз мислех, че има само едно безопасно място за прекосяването й — рече тя.

— За катедралите — да — съгласи се квесторът. — Пътят се отклонява леко на север, където стените на Пукнатината позволяват на катедралите да слязат до дъното. Този процес изисква доста усилия, отнема дни, а при изкачването от другата страна трябва да бъде повторен. Те трябва да бъдат доста пред Халдора, за да не изостанат. Наричат този маршрут “Дяволската стълба” и управителят на всяка катедрала тайничко се бои от него. Спускането става по тясна пътека и пропаданията не са рядкост. На нас обаче не ни се налага да вървим по Дяволската стълба: Пукнатината може да бъде прекосена и на друго място. Една катедрала не може да мине по него, но керванът тежи несравнимо по-малко от която и да било катедрала.

— Моста ли имаш предвид? — попита Рашмика с тръпка от страх и лоши предчувствия.

— Значи си го виждала.

— Само на снимки.

— Какво мислиш?

— Мисля, че е много красив, красив и деликатен, като от стъкло. Прекалено деликатен, за да бъде използван от машини.

— И преди сме минавали по него.

— Но никой не знае колко такива минавания е в състояние да издържи.

— Мисля, че можем да се доверим на скътлърите в това отношение, а, как смяташ? Според специалистите този мост стои там от милиони години.

— Казват много неща — отвърна момичето, — но не знаем със сигурност каква е възрастта му или кой го е построил. Не прилича на нищо от другите работи, които са останали от скътлърите, нали? И определено не знаем дали е бил предназначен да се минава по него.

— Изглеждаш неестествено разтревожена от една, честно казано, технически проста маневра, която ще ни спести много безценни дни. Може ли да попитам защо?

— Защото знам как се казва това място. Пукнатината Гинунгагап е името, което е дал Куейч на каньона, но го наричат по още един начин, нали така? Особено онези, които решават да прекосят моста. Наричат я “Пропастта на опрощението”. Казват, че е по-добре да си се пречистил от греховете, преди да тръгнеш по него.

— Но ти, разбира се, не вярваш в съществуването на греха, нали?

— Вярвам в съществуването на активната, непрекъснато вършеща нещо глупост — отвърна Рашмика.

— Е, не е необходимо да се притесняваш заради това. Просто се наслаждавай на гледката като останалите поклонници.

— Аз не съм поклонник — уточни тя.

Квесторът се усмихна и пъхна нещо в устата на своето животинче.

— Всички сме или поклонници, или мъченици. Доколкото показва опитът ми, за предпочитане е да бъдеш поклонник.

Скейд лежеше, полуобвита в лед и замръзналата черна пяна на инхибиторската машинария. Беше все още жива. Това поне разбраха, след като се мушнаха през тесния, накъдрен отвор в смазаната корабна стена. От контролната кушетка, на която я откриха, главата й се помръдна леко към тях, а на невъзмутимото й лице се изписа сянка на интерес. Скритите й под бялата ръкавица пръсти потрепнаха над портативната холографска клавиатура в скута й, образуваха нещо като бяла мъгла, докато се носеха по нея в ритъма на топовните залпове на музиката.

Щом ръката й се отдели от клавиатурата, настъпи тишина.

— Започвах да се чудя защо се бавите толкова.

— Дойдох за детето си, кучко — обяви Хури.

Скейд не показа, че я е чула.

— Какво се случи, Клавейн?

— Дребна злополука.

— Вълците са си присвоили ръката ти. Колко неприятно.

Клавейн й показа ножа.

— Направих каквото трябваше. Позна ли го, Скейд? Днес не е първият път, когато ми спаси живота. С него разрязах мембраната около кометата, когато с теб имахме известни несъгласия във връзка с бъдещата политика на Майка Нест. Помниш, нали?

— Доста вода изтече, откакто видях за последен път този нож. Тогава бях все още със старото си тяло.

— Съжалявам за случилото се, но направих само това, което трябваше. Ако се наложи, днес пак бих постъпил по същия начин.

— Не се съмнявам и за миг, Клавейн. Каквото и да казват, ти винаги си бил човек с убеждения.

— Дойдох за детето — обяви той.

Тя кимна почти незабележимо към Хури.

— Досетих се.

— Ще ми я дадеш ли, или държиш да се стигне до досадно, неприятно развитие на нещата?

— Ти кой начин би предпочел, Клавейн?

— Чуй ме, Скейд. Всичко е приключено. Случилото се между теб и мен, вредата, която сме си нанесли взаимно, каквато и да е тя, онова, в което сме вярвали — днес нито едно от тези неща вече няма значение.

— Точно това казах на Рьомонтоар.

— Но така или иначе си преговаряла — отбеляза Клавейн. — Така че нека доведем нещата докрай. Нека отново обединим сили. Върни ни Ора и ние ще споделяме с теб информацията, която ни даде тя. Така ще бъде по-добре за всички ни в дългосрочна перспектива.

— Какво ме интересува дългосрочната перспектива, Клавейн? Никога повече няма да видя нещо извън този кораб.

— Ако си ранена, можем да ти помогнем.

— Не мисля така.

— Дай ми Ора — поиска Хури.

Скорпион се приближи, за да огледа по-добре ранената конджоинърка. Ризницата й беше в много блед оттенък, може би дори бяла. Вероятно хамелеонска ризница: външният слой бе променил цвета си в съответствие с леда, който се бе кондензирал в кабината или бе разбил стените й отвън, преди да се преустанови светлинното захранване. Костюмът й бе издържан в стила на средновековните доспехи с изпъкнали гладки плочки, покриващи ставите на крайниците, и издут в областта на гърдите. Тясната женствена талия се разширяваше надолу в нещо, наподобяващо пола. Останалата част на тялото под кръста Скорпион нямаше как да види. Тя се губеше под леда, приковал Скейд на мястото й като кукла за продан.

Навсякъде около нея, на малки черни групички бяха пръснати инхибиторските машинки. Нито една от тях обаче не се докосваше до Скейд, нито пък в момента изглеждаше активна.

— Можете да вземете Ора — обяви тя. — Разбира се, на определена цена.

— Няма да плащаме за нея — отвърна Клавейн.

Гласът му беше тих и прегракнал, лишен от сила.

— Ти спомена за преговори. Или всъщност си имал предвид заплаха?

— Къде е тя?

Скейд раздвижи едната си ръка. Бронята изпука, размествайки тънки ледени завеси. Скейд потупа твърдата плоча върху корема си.

— Тук е, в мен. Аз я поддържам жива.

Клавейн хвърли поглед назад към Хури и тя прочете в очите му признанието, че най-сетне верността на всичко казано от нея е потвърдена.

— Благодарен съм ти. Но сега майка й си я иска обратно.

— Сякаш ти пука за майка й — отвърна подигравателно Скейд, като се подсмихна предизвикателно. — Сякаш наистина ти пука за съдбата на детето.

— Изминах целия път дотук заради детето.

— Измина целия път дотук заради един актив — поправи го Скейд.

— А предполагам също така, че това дете означава още повече за теб.

— Достатъчно — прекъсна ги Скорпион. — Нямаме време за това. Дойдохме за детето на Хури. Майната им на причините. Просто ни я дай.

— Да ви го дам ли? — Този път Скейд се изсмя на прасето. — Наистина ли мислиш, че ще бъде толкова лесно? Това нещо е в мен. В моята утроба, свързано с моето кръвообращение.

— Не “нещо”, а тя — намеси се Хури. — Ора не е “нещо”, безсърдечна мръснице.

— Но и не е човешко същество — уточни Скейд. — Независимо какво си мислиш ти. — Завъртя глава отново към Клавейн. — Да, накарах Делмар да ми отгледа ново тяло, както бе възнамерявал да направи открай време. Цялата съм от плът и кръв от врата надолу. Дори утробата ми е повече орган, отколкото машина. Такива са фактите, Невил, и трябва да ги погледнеш лице в лице: аз съм по-жива от теб, сега, след като си загубил ръката си.

— Ти винаги си била машина, Скейд. Просто не си го осъзнавала.

— Ако искаш да кажеш, че винаги съм изпълнявала дълга си, тогава го приемам. Машините имат известно достойнство: те не са способни на предателство или нелоялност.

— Не съм дошъл за урок по етика.

— Не ти ли е любопитно какво се случи с кораба ми? Не ти ли харесва приказният ми леден палат? — Тя разпери красноречиво длан, сякаш го подканяше да сподели коментарите си във връзка с подбрания от нея декор. — Направих го специално за теб.

— Аз всъщност мисля, че се е случило нещо с криоаритметичните ти двигатели — поясни старецът.

Скейд се нацупи.

— Давай, нулирай усилията ми.

— Какво се случи? — попита тихо Скорпион.

Тя въздъхна.

— Не очаквай да разбереш. Най-тънките умове в Майка Нест едва успяха да схванат лежащите в основата принципи. А ти нямаш интелигентността дори на човек. Ти си просто прасе.

— Ще ти бъда наистина благодарен, ако не ме наричаш така.

— И какво ще направиш, ако те наричам? Не можеш да ме нараниш, не и докато нося Ора. Умра ли аз, умира и тя. Съвсем просто е.

— Чудесна заложническа схема — отбеляза Клавейн.

— Не казвам, че беше лесно. Наложи се доста да си поиграят с имунните ни системи, преди да престанем да се отхвърляме една друга. — Погледът й падна върху Хури. — Изобщо не си и мисли да я приемеш отново в утробата си сега. Страхувам се, че двете вече сте абсолютно несъвместими.

Хури понечи да отговори, но Клавейн побърза да вдигне здравата си ръка и да я изпревари.

— Значи си готова да преговаряш — рече той. — Иначе нямаше защо да я предупреждаваш за съвместимостта.

Вниманието на Скейд остана приковано в Хури.

— Можете да си тръгнете оттук с Ора. На борда на този кораб все още би трябвало да има функциониращи хирургически инструменти. Мога да ви упътвам за осъществяването на цезарово сечение. А и съм сигурна, че можете да импровизирате. Все пак не става дума за операция на главния мозък. — Погледна към Клавейн. — Нали си донесъл животоподдържащо съоръжение?

— Разбира се.

— Тогава всичко е наред. Все още имам неврологична връзка с ума на Ора. Мога да я въведа във временна кома, докато трае оперативната намеса.

— Намерих хирургическа кутия — обяви Джакотет и бутна една тежка черна кутия по разбития под. На повърхността й имаше барелеф на кадуцей, покрит със скреж. — Дори да не работи, в аптечките си за първа помощ вероятно имаме всички необходими инструменти.

— Отвори я — нареди Клавейн.

Гласът му прозвуча глухо, сякаш бе доловил нещо, убягнало от вниманието на всички останали.

Кутията се отвори плавно със съскане на пружините и пред погледа им се появиха няколко таблички, умело подредени така, че да поберат колкото се може повече неща. Хирургически инструменти от матовобял метал лежаха в инкрустирани индивидуални калъфчета от пяна. Инструментите, покрити с всевъзможни клапи и фини механизми, накараха Скорпион да си помисли за набор от странни, извънземни прибори.

— Нужна ли ви е помощ? — попита Скейд.

Скритите в ръкавицата пръсти на Джакотет взеха един от инструментите от гнездото му. Ръката му трепереше.

— Аз всъщност не съм хирург — обясни той. — Преминал съм курса за даване на медицинска помощ, задължителен за всички членове на “Оръжие на сигурността”, но той не включваше извършването на операции при полеви условия.

— Няма значение — отвърна Скейд. — Както казах, аз мога да ви упътвам как да я направите. Прасето няма нужната сръчност, а Хури е прекалено силно обвързана емоционално… Колкото до Клавейн… е, това е очевидно, нали?

— Не само заради ръката ми — поясни старецът.

— Не, не само заради това — съгласи се Скейд.

— Кажи им — рече той.

— Клавейн не може да извърши процедурата — обърна се Скейд към останалите трима, сякаш този, за когото говореше, не беше сред тях, — защото няма да бъде жив, поне към края й. Такава е уговорката: можете да си тръгнете с Ора, но Клавейн ще умре, тук и сега. Никакви преговори, никакви спорове по това условие. Или ще стане по този начин, или изобщо няма да стане. Зависи напълно от вас.

— Не можеш да направиш това — възкликна Скорпион.

— Може би не ме чухте. Клавейн умира. Ора остава жива. Тръгвате си оттук с това, за което сте дошли. Как може да не сте доволни от резултата?

— Не и по този начин — обади се Хури. — Моля те, не и по този начин.

— Страхувам се, че вече съм размишлявала доста по този въпрос. Аз умирам, както виждате. Този дворец ще стане мой мавзолей. Възможностите — поне за мен — са изключително ограничени. Ако умра, отнасям Ора със себе си. Човечеството — каквото и да означава това — ще изгуби носените от нея дарове. Но ако ви я дам, тези дарове могат да бъдат използвани практически. В дългосрочен план те вероятно няма да променят съдбата на хората и да ги спасят от унищожение, но може би ще ги спасят от унищожение сега, през този век и през следващите няколко хилядолетия. Не е кой знае какво отлагане на екзекуцията всъщност… но като се има предвид каква е човешката природа, убедена съм, че ще вземем това, което ни се дава.

— Не е изключено тя да промени по-сериозно положението — каза Клавейн.

— Е, това няма да узнаем нито ти, нито аз, но разбирам какво имаш предвид. Цената на Ора няма как да бъде определена сега. Затова тя си остава толкова ценен актив.

— Тогава ни я дай — обади се Хури. — Дай ни я и направи нещо добро поне веднъж през цялото си скапано съществуване.

— Довел си я, за да помогне за смазването на преговорите, така ли? — намигна Скейд на Клавейн.

За един изпълнен с агония миг заприличаха на двама стари приятели, припомнящи си някаква смешна случка.

— Всичко е наред, Хури — рече Клавейн. — Ще ти върнем Ора.

— Не, Клавейн, не и по този начин — заяви тя.

— Това е единственият начин, по който може да стане — обясни той. — Повярвай ми, познавам Скейд. Реши ли веднъж нещо, край.

— Радвам се, че си го разбрал — обади се Скейд. — И си напълно прав. Позицията ми е твърда и не позволява никакви отклонения.

— Бихме могли да я убием — каза Хури. — Да я убием и да действаме бързо.

— Заслужава си да опитаме — отвърна Скорпион.

В Казъм Сити често го бяха викали, за да убива хората максимално бавно. Сега започна да прехвърля в съзнанието си всички бързи начини за прекратяване съществуването на разумно същество, които знаеше. Тези методи също се използваха, когато екзекуцията трябваше да се извърши по-състрадателно. Някои от тях бяха наистина бързи. Единственото неудобство беше, че никога не ги беше изпробвал върху конджоинър. И със сигурност не беше убивал конджоинърка, носеща в утробата си заложник.

— Тя няма да го позволи — изрече меко Клавейн. И докосна ръката на Хури. — Ще намери как да убие Ора, преди да се доберем до нея. Но всичко е наред, това е начинът, по който трябва да стане.

— Не, Клавейн — повтори Ана.

— Дойдох, за да подсигуря освобождаването на Ора. Това все още е целта на мисията ми.

— Не искам да умреш.

Скорпион видя как ъгълчетата на очите на стареца се разтегнаха в едва забележима усмивка.

— Да, съмнявам се, че искаш. Честно казано, и аз не го искам. Странно колко по-непривлекателни изглеждат тези неща, когато някой друг решава вместо теб. Но Скейд е взела решението си и значи точно така ще стане.

— Предлагам да предприемем нещо — прекъсна го Скейд.

— Чакай — намеси се Скорпион. Звученето на думите му му се стори неестествено, докато ги изговаряше. — Ако ти дадем Клавейн… и ти го убиеш… какво ще ти попречи да не изпълниш твоята част от сделката?

— Със сигурност е помислила за това — рече Клавейн.

— Разбира се, че съм помислила — отговори Скейд. — Както и за противоположния сценарий: какво ще попречи на вас да отведете Клавейн, ако ви дам първо Ора. Очевидно взаимното ни доверие едни към други не е достатъчна гаранция. Затова измислих решение, което според мен ще удовлетвори и двете страни.

— Кажи им го — настоя Клавейн.

Скейд посочи към Джакотет.

— Ти, човека от сигурността, ще направиш цезаровото сечение. — После премести вниманието си към Скорпион. — Ти, прасето, ще изпълниш екзекуцията на Клавейн. Аз ще ръководя и двете процедури, стъпка по стъпка. Те ще се извършват успоредно. Едната трябва да продължи точно толкова колкото и другата.

— Не — възкликна ужасено Скорпион, неспособен да повярва на ушите си.

— Посланието не стига до целта си, така ли? — попита Скейд. — Да я убия ли сега и да приключа с въпроса?

— Не — отговори Клавейн. И се обърна към приятеля си. — Скорп, трябва да го направиш. Знам, че имаш силата да го направиш. Вече си ми го доказвал хиляди пъти. Направи го, приятелю, и да приключваме с това.

— Не мога.

— Това е най-трудното, което някой някога е искал от теб, знам. Но въпреки това те моля.

Скорпион не беше способен на нищо друго, освен да повтори отново:

— Не мога.

— Трябва.

— Не — прозвуча друг глас. — Не е нужно да го прави той. Ще го направя аз.

Всички, включително Скейд, се обърнаха по посока на гласа. Там, очертана в отвора на разрушената корабна преграда, се виждаше фигурата на Васко Малинин. Държеше в ръката си пистолет и имаше също толкова замръзнал и объркан вид като останалите.

— Аз ще го направя — повтори той.

Очевидно беше стоял там известно време, незабелязан от другите.

— Имаше заповед да стоиш отвън — каза Скорпион.

— Блъд издаде контразаповед.

— Блъд ли? — повтори прасето.

— С Уртон чухме изстрели. Сякаш идваха оттук. Свързах се с Блъд и той ми разреши да дойда да проверя какво става.

— И да оставиш Уртон сама навън?

— Не за дълго, сър. Блъд изпраща совалка. Ще бъде тук след по-малко от час.

— Не трябваше да става така — рече Скорпион.

— Извинете, сър, но Блъд от самото начало смяташе, че стигне ли се веднъж до стрелба, значи е време да се нарушат правилата.

— Не можем да оспорваме това — обади се Клавейн.

Скорпион кимна, все така смазан от ужасното бреме на онова, което му предстоеше. Не можеше да остави Васко да го направи, колкото и да му се искаше да се измъкне точно от тази отговорност.

— Нещо друго за докладване? — попита той.

— Морето е странно, сър. По-зелено е и навсякъде около айсберга, докъдето поглед стига, се е събрала огромна биомаса.

— Джьглърова активност — отсъди Клавейн. — Блъд вече ни каза, че се засилвала.

— Това не е всичко, сър. Още доклади за разни неща в небето. Дори хора с невъоръжено око са забелязали това-онова.

— Битката се приближава — отсъди Клавейн. — Е, Скейд, не мисля, че някой от нас иска да отлага още нещата, нали?

— Никога не са изричани по-мъдри думи — съгласи се тя.

— Обясни ни как искаш да бъде направено. Предполагам, че първо ще трябва да свалим тази броня от теб?

— С това ще се оправя аз — отвърна тя. — Междувременно провери дали инкубаторът е готов.

Скорпион направи рязък жест към Васко.

— Върни се в лодката. Информирай Блъд, че водим деликатни преговори, после се върни с инкубатора.

— Ще го направя, сър. Но наистина знам колко трудно е за вас да… — Младежът не можа да довърши изречението си. — Искам да кажа, че съм готов да го направя аз.

— Знам — отвърна Скорпион, — но аз съм му приятел. Знам само, че не бих искал някой друг да натовари с това съвестта си.

— Нищо няма да тежи на съвестта ти, Скорп — обади се Клавейн.

“Да — помисли си Скорпион. — Нищо няма да ми тежи на съвестта.

Нищо освен факта, че съм мъчил най-добрия си приятел… единствения си истински приятел сред хората, докато умре, бавно, в замяна на живота на едно дете, което нито познавам, нито ме интересува.” Какво променяше фактът, че няма избор по въпроса? Какво от това, че всъщност изпълняваше само онова, което искаше от него Клавейн? Нито задачата му ставаше по-лесна, нито щеше да му бъде по-лесно да живее оттук нататък с мисълта, че го е направил. Защото знаеше, че това, което щеше да се случи през следващия половин час — не смяташе, че процедурата може да продължи много по-дълго, — със сигурност щеше да се запечата в паметта му така дълбоко и неизтриваемо, както белега върху рамото, направен от самия него, за да заличи намиращата се там смарагдовозелена татуировка, която го дамгосваше като човешка собственост.

Може би всичко щеше да свърши по-бързо. И може би Клавейн в действителност щеше да страда съвсем малко. Нали беше успял да блокира почти цялата болка, когато си загуби ръката. Предполагаше, че е способен да издигне по-устойчива поредица от нервни барикади, анулиращи агонията, която искаше да му причини Скейд.

Но тя беше наясно с този факт.

— Върви. Веднага — обърна се той към Васко. — И не се връщай веднага.

— Ще се върна, сър.

Васко се поколеба край съборената корабна преграда, съзерцавайки картината пред себе си, сякаш искаше да я запечата завинаги в паметта си. Скорпион разчете мислите му. Той знаеше, че когато се върне, Клавейн няма да е сред живите.

— Синко — обади се Клавейн, — направи каквото ти казва той. За мен няма проблем. Благодаря ти за загрижеността.

— Иска ми се да можех да направя нещо, сър.

— Не можеш. Не тук, не сега. Това е поредният труден урок. Понякога човек не може да постъпи както трябва. Налага се просто да си тръгне и да остави битката за някой друг ден. Много горчиво е това лекарство, синко, но рано или късно всеки трябва да го преглътне.

— Разбирам, сър.

— Не те познавам отдавна, но достатъчно дълго, за да придобия представа за твоите способности. Ти си добър човек, Васко. Колонията има нужда от теб и от други като теб. Уважавай тази нужда и не й изневерявай.

— Сър — произнесе младежът.

— Когато това свърши, Ора ще бъде отново с нас. На първо място и преди всичко друго тя е дъщеря на майка си. Не позволявай на никого да го забрави.

— Няма сър.

— Но тя е също и наша. Тя ще бъде уязвима, Васко. Ще има нужда от защита, докато расте. Това е задачата, която оставям на теб и твоето поколение. Грижете се за това момиче, защото то може би е последното нещо, което има значение.

— Ще се грижа за нея, сър. — Младежът погледна към Хури, сякаш търсеше позволението й. — Всички ще се грижим за нея. Това е обещание.

— Звучиш така, сякаш го мислиш сериозно. Мога да ти вярвам, нали?

— Ще направя всичко, което мога, сър.

Клавейн кимна, уморен, примирен, изправен пред бездна, чиято дълбочина само той бе в състояние да осъзнае.

— Това е всичко, което съм правил и аз. В повечето случаи се оказваше достатъчно добро. А сега върви, моля те, и предай поздравите ми на Блъд.

Васко се поколеба отново, сякаш искаше да каже още нещо. Но каквито и да бяха, думите му останаха неизречени. Младежът се обърна и излезе.

— Защо искаше да се избавиш от него? — попита Скорпион, след като минаха няколко секунди.

— Защото не искам да види нито миг от това.

— Ще го направя толкова бързо, колкото ми позволи тя — рече прасето. — Ако Джакотет работи бързо, аз също мога да действам бързо. Не е ли така, Скейд?

— Ще работиш с темпото, което ти диктувам аз, не по-бързо.

— Недей да правиш това по-трудно, отколкото трябва — отвърна Скорпион.

— Няма да го боли, нали? — обади се Хури. — Той може да изключва усещането за болка, нали?

— Точно този въпрос се готвех да засегна — отговори Скейд, изпитвайки очевидна радост от собствената си хитрост. — Клавейн, обясни на приятелите си какво ще позволиш да се случи, ако обичаш.

— Нямам избор, нали?

— Не и ако искаш това да доведе донякъде.

Старецът се почеса по челото. То беше заскрежено, веждите му бяха бели като козината на сибирска белка.

— Откакто съм влязъл в това помещение, Скейд опитва да преодолее нервните ми барикади. Пусна атакуващи алгоритми срещу стандартните ми осигурителни слоеве и предпазни стени, опитвайки да се промъкне до по-дълбоките контролни структури. И мога да ви уверя, че наистина е много добра. Единственото, което я спира, е древната природа на моите импланти. За нея това е като да опитва да хакерства в калкулатор с часовников механизъм. Методите й се прекалено напреднали за бойното поле.

— Е, и? — попита Хури, като премигваше, сякаш пропуска нещо очевидно.

— След като успя да проникне през тези слоеве, значи ще може да се справи с всички блокажи на болката, които съм си направил труда да инсталирам — поясни Клавейн. — Тя може да ги отвори един по един, като водни прегради на язовир, за да може болката да ги преодолее.

— Но не може да се добере до тях, нали? — попита Скорпион.

— Не и ако аз не я допусна. Не и ако не я поканя вътре и не й дам пълен контрол.

— Но ти никога не би го направил.

Не бих го направил, ако не го изискваше от мен.

— Скейд, моля те — извика Хури.

— Свали тези блокади — заяви Скейд, сякаш не я чуваше. — Свали ги и ме пусни вътре. В противен случай сделката се анулира. Ора ще умре още сега.

Клавейн затвори очи малко по-дълго, отколкото трае едно премигване. Въпреки краткотрайността на действието, той несъмнено бе издал много сложни, рядко използвани команди за управление на нервите, отменяйки стандартни подсигуряващи и защитни състояния, останали замразени вероятно десетилетия наред.

После отвори очи.

— Направено е — обяви той. — Контролът е в теб.

— Какво ще кажеш да проверим?

Старецът издаде звук, нещо средно между охкане и скимтене. Сграбчи превързания остатък от лявата си ръка и стисна челюсти. Скорпион видя как вените на врата му изпъкнаха като въжета.

— Мисля, че го имаш — обяви през стиснати зъби Клавейн.

— Сега вече съм вътре — обясни Скейд пред малобройната си публика. — И той не може да ме изхвърли или да блокира командите ми.

— Да свършваме с това — каза Клавейн.

Чертите на лицето му се отпуснаха, ефектът беше като от промяната на светлината в някакъв пейзаж. Скорпион разбра. След като възнамеряваше да го измъчва, Скейд не искаше да проваля грижливо оркестрираните си усилия със странични източници на болка. Особено ако не бяха част от плана й.

Тя придвижи скритите си в ръкавиците длани надолу. До този момент на бронята й не се виждаше никакъв разрез, но сега извитата бяла плоча, покриваща корема й, се отдели от останалата част на костюма. Скейд я остави встрани, после отпусна отново ръце от двете страни на тялото си. Там, където беше отворена бронята, под тънкия вътрешен слой на предпазния костюм се движеше издатина от мека човешка плът.

— Готови сме — обяви тя.

Джакотет се приближи до нея и коленичи, като подпря едното си коляно върху ледената купчина, покриваща долната половина на тялото й. Постави встрани черната кутия с белите хирургически инструменти.

— Прасе — каза тя, — вземи един скалпел от долното отделение. Засега е достатъчен.

Скорпион направи несполучлив опит да измъкне с непохватното си копито плътно прилепналия към определеното му място инструмент. Хури се пресегна и го извади вместо него. Постави го деликатно в дланта му.

— За последен път — произнесе Скорпион, — не ме карай да го направя.

Клавейн седеше до него, кръстосал крака.

— Всичко е наред, Скорп. Просто прави каквото ти казва тя. Знам няколко номера, които не са й известни. Няма да успее да блокира всичките ми команди, дори да си мисли, че го може.

— Говори му така, ако смяташ, че това ще улесни задачата му — обади се Скейд.

— Той никога не ме е лъгал — заяви Скорпион. — Не мисля, че ще започне да го прави сега.

Белият инструмент лежеше в дланта му, абсурдно лек, невинен малък хирургически инструмент. Сам по себе си не съдържаше никакво зло, но в този момент на прасето му се струваше, че в него е фокусирана цялата зачатъчна злина във вселената, безупречната му белота беше част от същото усещане за нещо злокобно. Титанични възможности се колебаеха и уравновесяваха в дланта му. Не можеше да го държи така, както го бяха замислили неговите създатели. Но въпреки това беше в състояние да причини достатъчно вреда с него. Предполагаше, че за Клавейн нямаше да има особено значение доколко изкусно ще бъде извършена работата. Допускането на някоя неточност можеше дори да му помогне, притъпявайки загрятата до бяло острота на болката, която бе замислила за него Скейд.

— Как искаш да седна? — попита Клавейн.

— Легни — отговори Скейд. — По гръб. С ръце до тялото.

Старецът направи каквото му беше казано.

— Нещо друго?

— Зависи от теб. Ако имаш да казваш нещо, сега е моментът. След малко това може да ти се стори доста трудно.

— Само едно нещо — рече Клавейн.

Скорпион се приближи. Почти беше настъпил моментът да се заеме с ужасяващата задача.

— Какво е то, Невил?

— Щом свърши, не губете нито миг. Отнесете Ора на сигурно място. Това наистина е единственото, което ме интересува. — Направи пауза, облиза устни. Наболата около тях брада блестеше с красивите бели кристалчета на скрежа. — Но ако има време и не ви затруднявам, бих помолил да ме погребете в морето.

— Къде? — попита прасето.

— Тук — отвърна Клавейн. — Колкото може по-скоро. Без церемонии. Морето ще свърши останалото.

Нищо не показа, че Скейд го е чула или че казаното от него я интересува.

— Да започваме — обърна се тя към Джакотет. — Прави точно каквото ти казвам. О, и, Хури?

— Да?

— Наистина не е нужно да наблюдаваш това.

— Тя ми е дъщеря — отговори Ана. — Ще стоя тук, докато си я върна.

После се обърна към Клавейн и Скорпион и усети как помежду им премина голяма вълна. Може би не беше само плод на въображението и. Може би наистина си бяха казали нещо, все пак сега и двамата бяха конджоинъри.

— Всичко е наред — произнесе на глас Клавейн.

Хури коленичи и го целуна по челото.

— Исках само да ти кажа “благодаря” — промълви тя.

Зад нея пръстите на Скейд се задвижиха отново по холографската клавиатура.

Край айсберга, на ръба на ослепителната му белота, Уртон гледаше Васко така, както един учител би гледал опитващо да се измъкне от изпълнението на задълженията си дете.

— Доста време ти отне — рече тя.

Младежът падна на колене и повърна. Стана ей така изведнъж, без предупреждение. В резултат той се почувства разбит, изпразнен.

Уртон коленичи на леда до него.

— Какво има? Какво става? — заговори напрегнато тя.

Но той не можеше да говори. Избърса с лакът остатъка от повърнатото по брадичката си. Очите му щипеха. Чувстваше се едновременно засрамен и освободен от своята реакция, сякаш в това ужасно признание на емоционална слабост бе открил неочаквана сила. В този момент на изпразване, в който му се стори, че самата му същина излезе навън, Васко осъзна, че е направил стъпка към света на възрастните, който Уртон и Джакотет смятаха само за свой.

Небето над тях имаше пурпурно-виолетов цвят. Морето беше размътено, сиви видения се плъзгаха между вълните.

— Отговори ми, Васко — каза Уртон.

Той се изправи на крака. Гърлото го болеше, умът му беше ясен и чист като херметическа камера, от която въздухът е изтеглен.

— Помогни ми за инкубатора — рече той.

Битката се водеше в непосредственото въздушно пространство около планетата на патърн джъглърите. Близо до сърцето на схватката и до геометричния център на големия си кораб, “Зодиакална светлина”, Рьомонтоар седеше в поза на съвършено дзен спокойствие. Изражението му издаваше само слаб интерес към изхода от ставащото. Очите му бяха затворени; дланите му бяха скромно поставени в скута. Имаше отегчен и леко разсеян вид на човек, който ще задреме всеки момент в чакалнята.

Рьомонтоар не беше нито отегчен, нито имаше вероятност да задреме. Изобщо досадата беше състояние на съзнанието, което почти не помнеше, също като гнева, омразата или жаждата за майчиното мляко. Беше преживял множество състояния на ума, откакто беше тръгнал от Марс преди почти петстотин години, в това число и такива, които можеха да бъдат изразени само чрез блудкавите, ограничени модалности на някой от основните човешки езици. Скуката определено не беше сред тях. Той и не очакваше тя да играе съществена роля в умствените му дела и в бъдеще, определено не и докато вълците бяха навсякъде около тях. Заспиването също беше твърде малко вероятно.

От време на време някоя негова част — клепачите или дори цялата му глава — потрепваше едва забележимо, издавайки нещичко от пълната липса на скука, която изпитваше всъщност. Тактическа информация се носеше неспирно из ума му с ледената яснота на планински поток. Съзнанието му всъщност работеше на опасно високи обороти, с които доста остарялата му конджоинърска ментална структура едва успяваше да се справи. Скейд щеше да му се присмее сега, докато той опитваше с всички сили да преработва мислите си със скорост, която за нея изобщо не заслужаваше да се споменава. Тя можеше да мисли толкова бързо и същевременно да разделя съзнанието си на пет-шест успоредни потока. И беше в състояние да го прави, като се движи, докато Рьомонтоар беше принуден да стои неподвижно в нещо като транс, за да не натоварва допълнително и без това предостатъчно натоварените си тяло и ум. Те наистина бяха създания от различни столетия.

Но макар да бе присъствала доста в мислите му напоследък, точно сега Скейд не беше сред най-належащите му тревоги. Смяташе, че тя най-вероятно вече е мъртва. Подозренията му бяха достатъчно силни дори преди да разреши на Хури да слезе в атмосферата на планетата по следите на корветата й. Не искаше обаче да се спира прекалено много върху тези подозрения, защото смъртта на Скейд би означавала, че Ора също е мъртва.

Нещо се промени: щракване и раздвижване в големия тъмен военен планетарий, в който се носеше. Часове наред противниковите сили — хората, конджоинърите на Скейд, инхибиторите — се бяха носили около планетата, образували точно определена форма, сякаш най-сетне се бяха наместили в някаква математическа конфигурация на максимална стабилност. Другите конджоинъри бяха усмирени: в продължение на седмици бяха печелили предимство над не особено стабилния съюз на Рьомонтоар от хора, прасета и бежанци от Ризургам. Бяха откраднали Ора и чрез нея бяха научили много от тайните, позволили на Рьомонтоар и неговите съюзници да надхитрят силите на инхибиторите край Делта Павонис. След това Рьомонтоар им даде дори още повече в замяна на Хури. Но след заминаването на Скейд другите конджоинъри се чувстваха дезориентирани и объркани в много по-голяма степен, ако подобно нещо се беше случило с група представители от поколението на Рьомонтоар. Скейд беше прекалено силна, прекалено добра в манипулирането. По време на войната срещу демаршистите (която сега изглеждаше на Рьомонтоар като невинно детско забавление) безкомпромисно демократичната структура на конджоинърската политика бе започнала постепенно да се разцепва и това бе довело до възникването на различни слоеве на сигурност: Затвореният съвет, Вътрешното светилище, дори — може би — Нощният съвет, за който се носеха слухове. Скейд беше логичният краен продукт на този процес на насичане на части: изключително умела, изключително находчива, изключително начетена, изключително веща в манипулирането на другите. Подложени на натиска на войната срещу демаршистите, неговите хора несъзнателно си бяха създали тиранин.

А Скейд се бе оказала наистина невероятно добър тиранин. Тя искаше само най-доброто за своите хора, дори това да означаваше унищожаване на останалата част от човечеството. Нейната целенасоченост, готовността й да се издигне над ограниченията на плътта и ума бяха вдъхновявали дори Рьомонтоар. За малко не беше избрал да се бие на нейната страна вместо заедно с Клавейн. Нищо чудно, че конджоинърите около нея бяха забравили как да мислят самостоятелно. Когато Скейд беше наблизо, такава нужда просто нямаше.

Сега обаче Скейд бе изчезнала и армията й от бързи, блестящи марионетки не знаеше какво да предприеме оттук нататък.

През последните десет часа силите на Рьомонтоар бяха засекли двайсет и осем хиляди отделни покани за преговори от останалите конджоинърски елементи, преминали през възникващите за кратко прозорци в сферата на претоварените комуникации по протежението на цялата арена на бойните действия. След всички предателства, след крехките съюзничества и отровени от злоба вражди, те все още смятаха, че могат да преговарят с него. Но вероятно имаше още нещо: тревожеше ги нещо, което той все още не бе идентифицирал. Не беше изключено това да е маневра, предназначена да привлече вниманието му и да го насърчи да говори с тях, но не беше сигурен дали е така.

Бе решил да ги накара да почакат още малко, поне докато получи конкретна информация от повърхността на планетата.

Но сега нещо се беше променило. Беше доловил промяната в разположението на военните сили преди една петнайсета от секундата. След това не се беше случило нищо повече, което да го накара да се усъмни в реалността му.

Инхибиторите се бяха раздвижили. Купчина машини на вълците — те се движеха само на групички, масово, на рояци, вместо на подредени ескадрони или други части — се беше отделила от досегашната си позиция. Между 95 и 99 % от вълчите активи около пе Еридани 40, сметнати като маса или обем (трудно можеше да се разбере точно колко вълчи машини ги следваха от Делта Павонис), си бяха останали по местата, но според информацията от сензорите, на които не можеше да се вярва винаги, въпросният малък облак, състоящ се от между 1 и 5 % от всички сили, се беше отправил към планетата.

Той увеличаваше скоростта си постепенно и плавно. Инхибиторските машини се движеха без намек от нютоновска реакция. Направените наскоро модификации на конджоинърските двигатели бяха довели до нещо, наподобяващо същия ефект, и изхвърлените във вид на отработени газове частици се разлагаха бързо в неподдаващо се на наблюдение квантово състояние. Но вълците използваха различен принцип. Дори отблизо не се забелязваше и намек за тласкаща среда. Най-доброто му предположение — и то не беше нищо повече освен предположение — бе, че инхибиторските двигатели използваха форма на квантовия ефект на Казимир, възползвайки се от небалансираното налягане във вакуум на две успоредни плочи, за да се движат в пространство-времето. Фактът, че машините ускоряваха няколко милиарда пъти по-бързо, отколкото го позволяваше теорията, се смяташе за незначително по-малко смущаващ от пълната липса на теория.

Проигра симулация, за да предвиди пътя на рояка. Той можеше да се разпадне на по-дребни елементи или да се комбинира с друго струпване, но ако продължеше да се движи по същата траектория, щеше да се докосне до непосредственото въздушно пространство на планетата.

Този факт го смути. Досега извънземните машини бяха избягвали да се доближават толкова. Все едно дълбоко в контролните им схеми беше гравирана основополагащата заповед да избягват ненужния контакт със световете на патърн джъглърите.

Но хората бяха пренесли битката към просмуканата от вода планета. Докъде се простираше въпросната забрана? Може би видимото гмуркане на корветата на Скейд беше причинило объркване в някой превключвател и поражението вече бе станало. Може би инхибиторската машина вече беше навлязла в биосферата. И в такъв случай дори тази джъглърова планета може би нямаше да бъде още дълго в безопасност.

Роякът се движеше вече почти една секунда от гледна точка на Рьомонтоар. Като имаше предвид обичайния им режим на ускорение, щеше да стигне въздушното пространство на планетата за по-малко от четирийсет минути. В сегашното му състояние на съзнание това изглеждаше цяла вечност.

Куейч беше сам в стаята си на върха на кулата, в компанията единствено на специалния костюм. Чуваше само собственото си дишане и свързаните с грижите за него звуци на кушетката, на която се бе излегнал. Жалузите бяха наполовина дръпнати, стаята беше цялата в успоредни огненочервени линии.

Усещаше, съвсем слабо и само защото се беше научил да го усеща, едва доловимото клатушкане встрани и напред-назад на движещата се нататък по Пътя “Лейди Моруина”. То не само не му досаждаше, а по-скоро беше за него източник на спокойствие. В мига, в който катедралата се застопореше като скала, той щеше да разбере, че изостават от Халдора. Катедралата обаче не беше спирала повече от столетие с едно изключение, и то само за няколко часа, когато се бе повредил реактор. От тогава до сега, макар да се беше разраснала, удвоила и след това — учетворила височината си, тя продължаваше да се движи, без да спира, плъзгайки се по Пътя с такава скорост, че Халдора да се намира точно отгоре й и така гледката да се предава посредством огледалата до вечно отворените му със специалното приспособление наблюдаващи очи. Никоя друга от катедралите по Пътя не можеше да се похвали с подобен успех: намиращата се на второ място след “Лейди Моруина” катедрала “Желязната лейди”, преди петдесет и девет години беше пропуснала цяла обиколка. Срамът от това поражение — беше се наложило да изчака на място триста и двайсет дни завръщането на другите катедрали — все още висеше над нея, макар да бяха минали шест десетилетия. Всички останали катедрали, включително “Лейди Моруина”, имаха витраж в памет на това унижение.

Кушетката го пренесе до западния прозорец, като се наклони леко на една страна, за да му осигури по-добра видимост. Огледалата го следваха и се въртяха, за да запазят съответния ъгъл, от който отразяваха Халдора. Независимо накъде насочваше кушетката си, Халдора беше обектът, чийто образ се отразяваше в огледалата. Куейч го виждаше след многобройни отражения на светлината под съответните ъгли, увеличена и намалена от ахроматични лещи, отразена в изпъкнали и вдлъбнати огледала, но достигащото до него беше самата светлина, а не някакъв образ втора или трета ръка върху екран. И той се променяше ежечасно. Първо, осветлението на Халдора се променяше през четирийсет и осемчасовия цикъл на обиколката на Хела: от напълно осветено лице през полумесец до измъчвана от бури нощна страна. Но дори докато траеше една фаза, детайлите около светлосенките при две съседни преминавания никога не бяха еднакви. За Куейч бе достатъчно просто да не допуска усещането, че образът е запечатан в мозъка му.

Това, разбира се, не беше всичко, което виждаше. Халдора бе заобиколена от пръстен, чийто цвят варираше от черно до сребристосиво, а намиращото се отвъд пръстена не беше особено ясно. Куейч можеше да погледне встрани, така че Халдора да премине в областта на периферното му зрение, тъй като огледалата фокусираха образа в очите му, а не само в зениците. Но не го правеше много често от страх да не би планетата да изчезне точно в мига, в който не я гледаше с цялото си внимание.

Куейч се беше научил как да се възползва максимално от периферното си зрение. Изумителна беше способността на мозъка да запълва празнотите и да предлага детайли, които очите му не бяха в състояние да уловят с необходимата яснота. Неведнъж Куейч беше оставал поразен от факта, че ако осъзнаят колко синтетичен е всъщност светът им — каква голяма част от него беше сглобена не от директното възприемане, а посредством интерполация, памет, почиващи върху знанията догадки, — хората просто биха си загубили ума малко по малко.

Взря се в Пътя. Далече на изток, натам, накъдето се движеше “Лейди Моруина”, нещо проблясваше. Беше северната граница на планината Гулвейг, най-голямата планинска верига в Южното полукълбо на Хела. Тя беше последната по-голяма геоложка структура, която трябваше да прекосят, преди да стигнат до относително лесната за преминаване равнина Джарнсакса и последващата къса отсечка към Дяволската стълба. Пътят пресичаше северните склонове на планинската верига Гулвейг, минавайки през поредица от стръмни каньони. Точно за там бяха съобщили, че са паднали ледове. При това доста много, достигайки дълбочина неколкостотин метра, така че блокираха напълно пътя. По-рано днес Куейч беше разпитал лично Уайът Бенджамин, водача на ремонтния екип на Неизменния път, който беше изгубил единия си крак при някакъв отдавнашен, неуточнен инцидент.

— Струва ми се, че става дума за саботаж — беше казал Бенджамин. — Това е дело на десетина заряда, поставени в стената при последното преминаване, програмирани да се взривят по-късно. Не е изключено да е осъществено от изоставащите катедрали. Те не могат да се движат с нужната скорост, затова не виждат причина някой друг да го направи.

— Обвинението е твърде сериозно, за да бъде направено публично — беше отвърнал Куейч, сякаш тази мисъл никога не му беше минавала през ума. — Но може би си прав, колкото и да ми е мъчително да го призная.

— Да не се заблуждаваме — това е престъпление.

— Въпросът е кой ще разчисти падналия лед? Налага се да бъде направено за колко… най-много за десет дни, преди да стигнем до преградата?

Уайът Бенджамин беше кимнал.

— Няма да е желателно да се намирате толкова близо обаче, след като бъде разчистено.

— И защо?

— Няма да премахнем това.

Куейч беше разбрал много добре какво има предвид.

— Ледопад от подобна величина имаше преди три-четири години, нали? Някъде около Мрачния кръстопът? Доколкото си спомням, ледът беше разчистен с конвенционални взривове. И се справихте за по-малко от десет дни.

— Бихме могли да го направим и за по-малко от десет дни — каза Бенджамин, — но разполагаме едва с половината от определената ни апаратура и човешка сила.

— Звучи странно — беше се намръщил Куейч. — Какво се случи с другите?

— Нищо, всичко беше реквизирано. Не ме питай защо или кой стои зад това. Аз работя само за Неизменния път. А предполагам, че ако беше дело на Клоктауър, ти вече щеше да знаеш за него, нали?

— Така ми се струва — беше отговорил Куейч. — Може да става въпрос за някое малко по-ниско ниво от Клоктауър. Какви са моите предположения ли? Друга дирекция на Пътя е открила нещо, което вече би трябвало да е оправила спешно, работа, изостанала от предишната обиколка. Затова са реквизирали цялата тази тежка машинария — за да я свършат колкото се може по-скоро, преди някой да е забелязал.

— Е, ние забелязваме — беше заявил Бенджамин.

Но предположението на Куейч явно му се бе сторило напълно приемливо.

— В такъв случай просто ще трябва да намериш друг начин за разчистване на блокажа, нали?

— Вече го имаме.

— Божият огън — беше възкликнал Куейч, налагайки си да звучи възможно по-убедително.

— Ако се стигне дотам, ще направим каквото трябва. Затова го носим с нас.

— Ядреното оръжие би трябвало да се използва за разрушаване като наистина съвсем последна мярка — беше заявил Куейч с нужната доза предупредителна интонация, поне така се надяваше. — Убеден ли си, че този блокаж не може да бъде разчистен с конвенционални средства?

— За десет дни, с хората и оборудването, с които разполагаме? Никакъв шанс.

— В такъв случай ще се използва Божият огън. — Куейч бе скръстил сухите си като клонки пръсти. — Информирай другите катедрали. Ще водим ние. Най-добре е другите да се изтеглят на обичайното безопасно разстояние, ако не са подобрили защитата си от последния път.

— Нямат друг избор — беше се съгласил Бенджамин Уайът.

Куейч бе поставил длан върху рамото му.

— Не се притеснявай. Каквото трябва да бъде направено, ще бъде направено. Господ ще бди над нас.

Куейч се усмихна, изплувайки от спомените си. Бенджамин си беше тръгнал, за да се заеме с рядкото използване на въпросното оръжие. И сега той беше отново насаме с Пътя със специалния костюм и далечното, примамливо проблясване на планинската верига Гулвейг.

— Ти си причината за падането на този лед, нали?

Той се обърна към костюма.

— Кой ти каза да говориш?

— Никой.

Стараеше се да говори с равен тон, без да издаде страха си.

— Не трябва да говориш, преди да съм го направил възможно.

— Очевидно случаят не е такъв. — Гласът беше тънък, писклив, продукт на евтиния високоговорител, закрепен към тила на главата на костюма, невидим за случайните гости.

— Ние чуваме всичко, Куейч, и говорим, когато сметнем за необходимо.

Това не трябваше да е възможно. Високоговорителят трябваше да работи само когато го включеше той.

— Не би трябвало да си в състояние да правиш това.

Гласът — сякаш произвеждан от евтин дървен духов инструмент — като че ли му се подиграваше.

— Това е само началото, Куейч. Винаги ще намираме начин да се измъкваме от всяка клетка, в която ни затвориш.

— В такъв случай би трябвало да те унищожа незабавно.

— Не можеш. И не би трябвало да го правиш. Ние не сме ти враг, Куейч. Вече би трябвало да го знаеш. Тук сме, за да ти помагаме. Просто се нуждаем от малко помощ на свой ред.

— Вие сте демони. Аз не преговарям с демони.

— Не сме демони, Куейч. Просто сенки, каквито сте и вие за нас.

Бяха водили този разговор и преди. И то много пъти.

— Мога да измисля начин да ви убия.

— Защо тогава не опиташ?

Отговорът се появи неканен в главата му, както винаги: защото можеха да му бъдат полезни. Защото можеше да ги контролира засега. Защото се страхуваше от онова, което щеше да се случи, ако ги убие, също толкова, колкото и ако ги остави живи. Защото знаеше, че там, откъдето идваха, има още от тях.

И то много.

— Знаете защо — отвърна той, макар да прозвуча жалко дори за самия себе си.

— Изчезванията зачестяват — каза специалният костюм. — Знаеш какво означава това, нали?

— Означава, че това е краят на времената — отговори Куейч. — Нищо повече.

— Означава, че укриването вече не е толкова ефективно. Означава, че машинарията скоро ще стане очевидна за всички.

— Няма машинария.

— Видя я сам. Други също ще я видят, когато изчезванията достигнат кулминацията си. И рано или късно някой ще пожелае да прави бизнес с нас. Защо да чакаме дотогава, Куейч? Защо не се договориш с нас още сега, при възможно най-добрите условия?

— Не сключвам сделки с демони.

— Ние сме само сенки — поясни отново костюмът. — Просто сенки, шепнещи над пропастта помежду ни. Сега ни помогни да я прекосим, за да можем да ти помогнем.

— Няма. Никога.

— Настъпва криза, Куейч. По всичко личи, че вече е започнала. Видя бежанците. Знаеш какви истории разказват — за машини, изникващи от мрака, от студа. Машини за унищожение. Виждали сме това да става и преди, и то в тази система. Няма да ги победите без наша помощ.

— Господ ще се намеси — отвърна Куейч.

Очите му се насълзиха и образът на Халдора се замъгли.

— Няма Господ — заяви костюмът. — Само ние сме и търпението ни не е безгранично.

И замлъкна. Беше изрекъл, каквото бе искал за днес, и остави Куейч насаме със сълзите си.

— Божият огън — прошепна той.

Тази нощ в небето над Арарат се появиха странни светлини. Бяха големи и схематични, като планове на забранени съзвездия и не приличаха на нищо, виждано до този момент от заселниците.

Започнаха да се появяват в здрача, последвал залеза на слънцето, на западната част на небето. Нямаше облаци, които да скрият звездите, а луните се намираха почти толкова ниско, колкото и по време на дългото пътуване до айсберга. Самотното острие на големия кораб напомняше по-тъмен клин, врязан в пурпурния полумрак като проблясък от истинската звездна нощ над атмосферата на Арарат.

Никой не знаеше точно какво причинява всъщност тези светлини. Традиционните обяснения, като например за лъчево оръжие, взаимодействащо с горната атмосфера на планетата, се оказаха извънредно необосновани. Наблюденията, направени с камери от различни точки на Арарат, дадоха възможност да се установят сравнителните разстояния между формите до части от светлинната секунда, далеч извън йоносферата на планетата. От време на време се наблюдаваше нещо по-обяснимо: блясък от конвенционална експлозия или дъжд от чужди частици от жегването на заблудил се лъч на оръжие. Понякога припламваше отработена материя от корабен двигател, диря от ракета или кодирана серия от трансфер на информация. Но през по-голямата си част войната над Арарат се водеше с неразбираеми за неговите жители средства и методи.

Едно обаче беше ясно: с всеки изминал част яркостта и сложността на светлините нарастваше. И по гребените на вълните във водата около залива се виждаха все повече тъмни сенки. Те се движеха и сливаха, променяха формата си прекалено бързо, за да бъде фиксирана от окото.

В това не се долавяше нищо целенасочено, а само впечатление за безсмислено струпване. Специалистите по контактно джъглърово плуване наблюдаваха нервно ставащото и не искаха да влязат в морето. А колкото по-интензивни ставаха светлините на небето и по-чести промените, толкова повече ускоряваха темпото си формите в него.

Местните жители на Арарат също усещаха, че имат посетители.

Васко намъкна анонимно кафяво палто върху униформата си на член на „Оръжие на сигурността”, слезе от Високата раковина и тръгна незабелязан в тъмнината.

Щом излезе навън, усети напрежение във въздуха — като нервното затишие, предшестващо електрическа буря. Тълпите се движеха на бурни вълни из тесните, подобни на дефилета виещи се улици. Осветлението с фенери придаваше на всичко това атмосфера на злокобен карнавал, на който никой не се смее и не подвиква. Чуваше се единствено приглушеното бръмчене на хиляди гласове, като рядко някой от тях се издигаше над нормалното за говорене ниво.

Младежът не ги винеше особено за реакциите им. Към края на следобеда бе направено само едно официално лаконично съобщение за смъртта на Клавейн и вече беше малко вероятно в колонията да е останало местенце, където не са научили новината. Приливът на хора из улиците бе започнал още преди залеза и появата на светлините в небето. Хората съвсем правилно бяха почувствали, че нещо в официалното съобщение липсва. В него не се споменаваше за Хури или за детето, нито пък за битката в близкото до Арарат пространство, а само обещанието, че когато му дойде времето, ще бъде дадена по-пълна информация.

Неорганизираното шествие от лодки бе започнало малко по-късно. Сега се бе образувала цяла огърлица от поклащащи се светлинки край основата на кораба, а междувременно все нови и нови лодки отплуваха от брега. Офицерите от „Оръжие на сигурността” правеха всичко, зависещо от тях, за да задържат напускащите колонията лодки, но битката им беше предварително обречена. Тази организация не беше предвиждана да се справя със случаи на масово гражданско неподчинение и най-доброто, което колегите на Васко бяха в състояние да направят при създадената обстановка, беше да забавят тръгването. Отвсякъде пристигаха доклади за безредици, пожари, вълнения и принудителни арести от редовните служители на „Оръжие на сигурността”. Джъглъровата активност, каквото и да означаваше, продължаваше с неотслабваща мощ.

Васко беше благодарен, че го освободиха от предвидените му по график дежурства. Докато се движеше сред тълпите, все още неизяснил за самия себе си своето участие в събитията от деня, той се вслушваше в носещите се слухове. Около сърцевината на истината — че Клавейн е убит при завършила с успех акция за спасяването на нещо изключително важно за колонията — се бяха натрупали пластове умозаключения и неистини. Част от тях бяха невероятно изобретателни в подробностите около смъртта на стареца.

Васко спираше наслука малки групички и преструвайки се на несведущ, питаше какво се е случило. Беше се погрижил никой да не види униформата му и в никоя от групичките да няма хора, които биха могли да го познават.

Онова, което чу, го отврати. Изслуша картинни описания на престрелки и бомбени машинации, на хитрини и саботажи. Остана изумен и ужасен от откритието колко лесно бяха изтъкани всички тези истории от простия факт за смъртта на Клавейн. Това беше проява на лукавото, болно обществено въображение.

Също толкова обезсърчаваща беше страстта, с която слушащите приемаха историите, подсилваха казаното с вмъкването на собствените си предположения за вероятното развитие на събитията. По-късно, след като нададе ухо към доста разговори, младежът се убеди, че всички тези разкрасявания са вплетени безпроблемно в главния разказ. Изглежда никой не се смущаваше, че много от историите бяха противоречиви или поне трудно можеха да се възприемат като повествования за една и съща поредица от събития. Неведнъж например Васко чу, че заедно с Клавейн умрял Скорпион или някой друг от ръководителите на колонията. Фактът, че част от въпросните личности вече се бяха появили, за да направят кратки, успокояващи изявления, очевидно не се броеше. Обезсърчен, изпитващ чувство за безизходица, той осъзна, че дори да започне да разказва събитията точно както се бяха случили, неговата версия няма да се радва на по-голяма популярност от лъжите, които се разнасяха в момента. Той всъщност не беше станал лично свидетел на смъртта, така че щеше да преразкаже истината според собствената си гледна точка и това пак щеше да е репортаж от втора ръка. Нямаше да му обърнат особено внимание, тъй като съдържанието щеше да е нелицеприятно, а детайлите — прекалено неопределени.

Тази вечер хората имаха нужда от недвусмислен герой. И с помощта на някакъв тайнствен самоорганизиращ се процес на създаване на истории, щяха да получат точно това.

Васко си проправяше път в тълпата, когато чу името си.

— Малинин.

Не успя да различи веднага викащия го сред човешкото множество. Една жена стоеше в малък притихнал кръг. Тълпата се носеше покрай нея, без да наруши личното й пространство. Носеше черно палто с дълъг подгъв, с експлозия от черна кожа вместо яка, а горната част на лицето й беше засенчена от черно кепе без никакви обозначения.

— Уртон? — попита със съмнение той.

— Аз съм — потвърди тя и пристъпи към него. — Предполагам ти също си в отпуск за тази нощ. Защо не си почиваш вкъщи?

Нещо в тона й го накара да заеме отбранителна позиция. Все още се чувстваше непрекъснато преценяван в нейно присъствие.

— Бих могъл да ти задам същия въпрос.

— Защото знам, че няма никакъв смисъл. Не и след това, което се случи днес там.

Засега реши да приеме като чиста монета опитите ида бъде учтива. Но нямаше представа къде ще го отведе това.

— Опитах да заспя следобед — отвърна той, — но чувах само писъци. И виждах само кръв и лед.

— Ти дори не беше вътре, когато се случи.

— Така е. Представи си в такъв случай как трябва да се чувства Скорпион.

Сега, когато Уртон се озова до него, той също се оказа в малката спокойна ниша, която бе създала около себе си. Интересно как го беше постигнала. Струваше му се малко вероятно носещите се наоколо хора да знаят коя е Уртон. Трябва да усещаха нещо покрай нея: електрическо пробождане от неприятно предчувствие.

— Съжалявам, че трябваше да направи това — рече Уртон.

— Не съм сигурен как ще го приеме в по-дългосрочен план. Двамата бяха много близки приятели.

— Знам.

— Това не беше просто какво да е старо приятелство — продължи Васко. — Някога Клавейн е спасил живота на Скорпион, когато трябвало да го екзекутират. Връзката помежду им стигаше чак до Казъм Сити. Не мисля, че на тази планета има друг човек, когото Клавейн да уважава толкова много, колкото Скорпион. И Скорпион също го знаеше. Отидох с него на острова, където чакаше Клавейн. Видях ги да разговарят. Приличаха повече на двама стари авантюристи, видели заедно много неща, и които знаят, че никой друг не ги разбира така добре.

— Скорпион не е толкова стар.

— Стар е — настоя Васко. — Поне за прасе.

Уртон го поведе из човешкото множество към брега. Тълпата започна да оредява, а солено-топлият нощен бриз започна да дразни ушите му. Отгоре странните светлини гравираха тайнствени мотиви от единия до другия хоризонт. Напомняха донякъде фойерверки или изгрев, но приличаха най-вече на грижливо начертан урок по геометрия.

— Притесняваш се как ще му се отрази това, така ли? — попита Уртон.

— Ти как би се почувствала, ако трябва да убиеш хладнокръвно най-добрия си приятел? При това бавно, пред публика?

— Не мисля, че бих го понесла много добре. Но пък аз не съм Скорпион.

— Какво би трябвало да означава това?

— Той ни ръководеше компетентно по време на отсъствието на Клавейн, Васко, и знам, че имаш много добро мнение за него, но това не го прави ангел. Вече спомена, че приятелството на прасето и Клавейн е още от Казъм Сити.

Младежът наблюдаваше как светлините се плъзгат по зенита, оставяйки пръстеновидни следи като шарките, които виждаше понякога, когато притиснеше върховете на пръстите към затворените си клепачи.

— Да — отвърна неохотно той.

— Е, какво според теб е правел Скорпион в Казъм Сити? Не е хранел бедните и нуждаещите се. Бил е престъпник, убиец.

— Нарушавал е закона по време, когато законът е бил брутален и нечовешки — заяви Васко. — Това не е едно и също, нали?

— Водела се е война. Аз съм чела същите учебници по история като теб. Да, правилата и мерките при тази извънредна ситуация са били драконовски, но нима това извинява убийството? Тук не става въпрос за самозащита или за защита на собствените интереси. Скорпион е убивал заради спорта.

— Бил е роб на хората, които са го тормозили — каза Васко. — Те именно са го направили това, което е: генетична сляпа улица.

— И това го освобождава от отговорност, така ли?

— Не разбирам накъде биеш, Уртон.

— Казвам само, че Скорпион не е толкова тънкокож, колкото ти се иска да мислиш. Да, сигурна съм, че е разстроен от онова, което причини на Клавейн…

— Което беше принуден да причини — поправи я младежът.

— Както и да е. Става въпрос, че той ще го преживее, така както е преживял всички останали, извършени от самия него жестокости. — Тя повдигна козирката на кепето си, взря се в лицето му с блеснали очи, като че ли опитвайки да не пропусне нито един детайл от изражението на своя събеседник. — Вярваш в това, нали?

— Точно сега не съм съвсем убеден.

— Трябва да го вярваш, Васко. — Направи му впечатление, че беше престанала да го нарича “Малинин”. — Алтернативата е да се съмняваш в способността му да бъде лидер. Не би стигнал чак дотам, нали?

— Не, разбира се. Имам пълна вяра в него като лидер. Попитай когото и да е тук тази нощ и ще получиш същия отговор. И знаеш ли какво? Всички сме прави.

— Разбира се, че сме.

— А ти какво смяташ, Уртон? Съмняваш ли се в него?

— Ни най-малко — отвърна тя. — Честно казано, съмнявам се, че е изгубил дори частично съня си заради нещо от случилото се днес.

— Звучи невероятно коравосърдечно.

— Искам да бъде коравосърдечно. Искам той да бъде коравосърдечен. Ето за това става дума. Точно това искаме, точно от това качество в нашия лидер се нуждаем сега. Не си ли съгласен?

— Не знам — промълви Васко, усещайки, че го обзема смазваща умора. — Знам само, че не съм дошъл тук тази нощ, за да говоря за случилото се днес. Излязох, за да си проясня малко главата и да опитам да забравя част от него.

— Аз също — заяви Уртон. Гласът й беше омекнал. — Съжалявам. Нямах намерение да ровя в случилото се. Но начинът ми да се справя с него, изглежда, е като го разисквам. Беше ужасно мъчително за всички ни.

— Така е. Приключи ли вече с тази тема? — Усети надигащия се в гърдите му гняв, алена вълна, подриваща защитните стени на учтивостта. — През по-голямата част от вчерашния и днешния ден се държеше така, сякаш ти е трудно да се намираш в едно и също полукълбо с мен, камо ли в едно и също помещение. На какво дължа тази внезапна промяна в поведението ти?

— Съжалявам, че се държах така.

— Малко си позакъсняла с разкаянието, ако ме питаш.

— Това е начинът, по който се справям, Васко. Защо не бъдеш малко по-снизходителен към мен? В това нямаше нищо лично.

— Е, накара ме да се почувствам много по-добре.

— Намирахме се в опасна ситуация. Бяхме тренирани за подобни неща. Познавахме се и знаехме, че можем да разчитаме един на друг. И изведнъж в последната минута се появяваш ти, един напълно непознат за мен, на когото се очаква да поверя живота си. Мога веднага да ти изредя имената поне на десетима офицери от „Оръжие на сигурността”, с които зад гърба си бих се чувствала несравнимо по-спокойна.

Васко забеляза, че тя го води към брега, където тълпата оредяваше. Тъмните очертания на лодките блокираха и без това скритата от мрака гледка между земята и водата. Някои бяха готови за потегляне, други бяха пуснали котва.

— Скорпион избра да ме включи в мисията — обясни той. — Веднъж щом това решение беше взето, трябваше да намериш куража да го приемеш. Или не се довери на преценката му?

— Един ден ще застанеш на моето място, Васко, и подобни ситуации няма да ти допадат повече, отколкото допадат на мен сега. Тогава ела да ми изнесеш лекция за доверието в преценките и ще видим колко убедително ще прозвучи. — Уртон направи пауза, взря се в небето, което в този миг една алена линия пресече от единия до другия край. Беше избегнала въпроса му. — Всичко се обърна някак си не както трябва. Не те извиках от тълпата, за да започнем да се препираме. Исках да кажа, че съжалявам. Исках също така да разбереш защо се държа по този начин.

Младежът се опитваше да сдържа гнева си.

— Добре.

— И признавам, че сгреших.

— Нямаше как да знаеш какво ще се случи — рече той.

Събеседничката му сви рамене и въздъхна.

— Да, така е. Каквото и да говорят, той направи това, което трябваше, нали? Когато дойде ред да заложи живота си, го стори, без да се поколебае.

Стигнаха до редицата лодки. Повечето от тези, които все още се намираха на сушата, бяха развалини: в корпусите им близо до ватерлинията зееха дупки, проядени от морски организми. Рано или късно щяха да бъдат взети за претопяване, за да направят след това от тях нови лодки. Металообработването използваше съвестно всяко парче метал. Полученото след рециклирането количество обаче винаги беше по-малко, отколкото използваното за направата на оригиналната лодка.

— Гледай — рече Уртон и посочи към залива.

Васко кимна.

— Знам. Вече се наобиколили основата на кораба.

— Нямам предвид това. Погледни малко по-нагоре, Ястребово око. Виждаш ли ги?

— Да — отговори миг по-късно той. — Да. Боже мили. Никога няма да успеят.

Виждаха се миниатюрни светлинки около основата на кораба, малко по-високо от полюшващия се пръстен от лодки, който той вече беше забелязал. Доколкото можеше да прецени оттук, не бяха изкачили повече от четирийсет-петдесет метра над водната повърхност. Корабът се издигаше на няколко хиляди метра по-нагоре.

— Как се катерят? — попита той.

— С ръце, предполагам. Виждал си как изглежда това отблизо, нали? Прилича на рутеща се скална стена, цялата в дупки за хващане и прагчета. Вероятно не е чак толкова трудно.

— Но най-близкият вход за кораба трябва да е на неколкостотин, ако не и на повече метра от морската повърхност. Самолетите винаги кацат край върха. Никога няма да успеят — повтори той. — Тези хора са се побъркали.

— Не са се побъркали. Просто са изплашени. Ама истински изплашени, до смърт. Въпросът е дали и ние да не се присъединим към тях.

Васко не отговори. Беше се вторачил в една от светлинките, която полетя към морето.

Двамата наблюдаваха дълго спектакъла. Не видяха да пада друга. Останалите продължаваха бавното си неуморно изкачване, без да се обезсърчат от падането, на което несъмнено голяма част бяха станали свидетели. Най-долу, където лодките се поклащаха и се удряха в корпуса, все нови и нови хора започваха да се катерят. Лодки се връщаха от кораба и се носеха бавно из залива и това увеличаваше напрежението на чакащите на брега. Представителите на „Оръжие на сигурността” се губеха сред увеличаващите се ядосани и уплашени хора, които чакаха връщащите се лодки, за да откарат на свой ред и тях до кораба. Васко видя един от членовете на „Оръжие на сигурността” да говори припряно нещо в средството за комуникация на китката си, очевидно искайки помощ. Почти беше свършил разговора, когато някой го блъсна и той падна на земята.

— Би трябвало да направим нещо — възкликна младежът.

— В момента не сме дежурни, а и сме само двама, прекалено малко, за да променим положението. Ще трябва да измислят нещо по-различно. По всичко личи, че няма да успеят да задържат още дълго положението. Не мисля, че все още искам да оставам тук. — Имаше предвид крайбрежната линия. — Направих справка с докладите, преди да изляза. Нещата не са толкова зле източно от Високата раковина. Гладна съм и бих пийнала нещо. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Нямам особен апетит — отвърна Васко. Гладът, който бе започнал да чувства, бе убит при вида на падащия в морето човек. — Но няма да се откажа да пийна нещо. Сигурна ли си, че някъде все още е отворено?

— Знам няколко места, където бихме могли да опитаме.

— В такъв случай познаваш този район по-добре от мен.

— Проблемът ти е, че не излизаш достатъчно — заяви тя. Вдигна яката на палтото си и прихлупи кепето си по-ниско. — Да вървим. Да се махаме оттук, преди положението да е станало още по-лошо.

Оказа се права за зоната източно от Високата раковина. Много членове на „Оръжие на сигурността” бяха разквартирувани тук, затова районът винаги се бе славил с лоялността си към администрацията. Сега на това място цареше потискащо, изпълнено с укор спокойствие. Улиците не бяха по-многолюдни от обичайното за това време на нощта и въпреки че повечето заведения бяха затворени, барът, който имаше предвид Уртон, все още работеше.

Тя го поведе през главното помещение към ниша с два стола и маса, очевидно отмъкнати от някое от поддържаните от централната управа места за отдих и култура. Екранът над нишата предаваше една от правителствените новинарски програми, но в момента излъчваха единствено образа на Клавейн. Снимката му беше направена само преди няколко години, но със същия успех можеше да е бил заснет и преди няколко столетия. Човекът, с когото Васко беше прекарал последните Два дни, изглеждаше два пъти по-стар, двойно по-съсипан от времето и обстоятелствата. Под снимката на Клавейн бяха изписани две дати, разделени от почти петстотин години.

— Ще донеса бира — обяви Уртон, без да му даде възможност да спори.

Беше свалила палтото и шапката си и ги беше струпала на стола срещу неговия.

Младежът я проследи с поглед, докато се загуби в царящия в бара полумрак. Вероятно беше сред редовните посетители тук. Докато стигнат до нишата, зърна няколко лица, които му се сториха познати от курсовете на обучение, които бе преминал в „Оръжие на сигурността”. Някои от тях пушеха морски водорасли… от онзи вид, който, изсушен и приготвен по специален начин, действаше като лек наркотик. Васко си го спомняше от обученията. Беше незаконен, но човек можеше да си го набави по-лесно, отколкото цигари от черния пазар, които според слуховете се доставяли от намаляващите запаси в трюмовете на “Носталгия по безкрая”.

Когато Уртон се върна, младежът си беше свалил палтото. Тя сложи бирите пред него и той отпи предпазливо от своята. Имаше неприятен цвят, напомнящ урина. Произвеждаше се от друг вид водорасли и можеше да бъде наречена “бира” само в най-широкия смисъл на думата.

— Говорих с Драйго — каза тя, — човекът, който управлява това място. Твърди, че офицери на „Оръжие на сигурността” току-що отишли и пробили дупки във всички останали на брега лодки. Не позволяват на никого повече да тръгва, а върне ли се някоя лодка, веднага я конфискуват и арестуват всички на борда й.

Васко отпи от бирата си.

— Радвам се в такъв случай че не са прибягнали към по-груби методи.

— Не можеш да ги виниш. Казват, че трима вече са се удавили при прекосяването на залива. Други двама паднали от кораба, докато се катерили.

— Сигурно си права, но ми се струва, че хората би трябвало да имат право да постъпват както искат, дори ако това ги убива.

— Притесняват се да не настане масова паника. Рано или късно някой ще опита да преплува разстоянието дотам и тогава ще го последват стотици. А колко според теб биха стигнали до кораба?

— Нека ги оставят. Какво ако потънат? Какво ако замърсят джъглърите? Наистина ли мислиш, че сега това би могло да има някакво значение?

— Ние поддържаме обществения ред на Арарат вече повече от двайсет години — каза Уртон. — Не можем да оставим всичко да отиде по дяволите за една нощ. Хората, използващи лодките, вземат без разрешение собственост на колонията, която няма как да бъде заменена. Не е справедливо спрямо гражданите, които не искат да бягат към кораба.

— Но ние не им даваме никаква алтернатива. Казано им е, че Клавейн е мъртъв, но никой не им е обяснил какви са онези светлини в небето. Чудно ли е в такъв случай че са уплашени?

— Мислиш, че ще бъде по-добре, ако им се каже за войната?

С опакото на дланта си Васко избърса устни, по които бяха останали бели следи от водорасловата бира.

— Не знам, но ми е писнало всички да бъдат лъгани само защото управата смята, че е в наш интерес да не знаем фактите. Същото се случи и при изчезването на Клавейн. Скорпион и другите решиха, че няма да успеем да смелим факта за самоубийствените му намерения, затова измислиха някаква история как уж тръгнал да обикаля света. Сега пък са на мнение, че хората няма да понесат начина, по който той умря, и още по-малко — за какво всъщност е всичко. Затова не казват нищо на никого.

— Мислиш, че Скорпион би трябвало да поеме по-твърдо инициативата?

— Уважавам Скорпион — отвърна младежът, — но къде е той сега, когато имаме нужда от него?

— Не си единственият, който си задава този въпрос.

Нещо привлече погледа на Васко. Картината на екрана се бе променила. Лицето на Клавейн беше заместено за миг от логото на управата. Уртон се обърна на мястото си, продължавайки да отпива от чашата си.

— Нещо става — обяви тя.

Логото премигна и изчезна. Сега гледаха към Скорпион, който се намираше насред меките извивки на розовия интериор на Високата раковина. Прасето носеше обичайната си неофициална униформа от черни кожени дрехи, а четвъртитата му глава бе закрепена без посредничеството на врат за масивния, напомнящ варел торс.

— Знаеше, че ще стане това, нали? — попита младежът.

— Драйго ми каза. Чул, че горе-долу по това време е предвидено да бъде излъчено официално съобщение. Нямах представа обаче за какво ще бъде, нито че на него ще се появи Скорпион.

Прасето заговори. Васко тъкмо се чудеше как да увеличи звука, когато гласът на Скорпион гръмна из лабиринта от ниши.

— Моля за вашето внимание — каза той. — Всички знаете кой съм аз. Сега говоря като действащ лидер на тази колония. С голямо съжаление трябва да потвърдя, че Невил Клавейн беше убит днес по време на мисия с изключително голяма важност за стратегическата сигурност на Арарат. Тъй като участвах в същата операция, мога да ви уверя, че без смелостта и саможертвата на Клавейн настоящата ситуация щеше да бъде несравнимо по-тежка. Мисията ни завърши успешно. Възнамерявам при по-подходящи обстоятелства да ви информирам за случилото се по време на въпросната операция. Но първо трябва да поговорим за смущенията във всички сектори на Първи лагер и за действията, които „Оръжие на сигурността” предприе, за да възстанови обществения ред. Моля ви, слушайте внимателно, защото от това зависи животът на всички ни. Няма да има повече прекосяване на разстоянието до “Носталгия по безкрая” без специално разрешение. Ограничените ресурси на колонията не могат да бъдат рискувани по такъв начин. Всички неофициални опити за придвижване до кораба ще бъдат наказвани с незабавно екзекутиране.

Васко погледна към Уртон, но не успя да определи дали изражението й издава отвращение или безмълвно одобрение.

Прасето изчака миг, преди да продължи. Нещо в предаването не беше наред, защото същата снимка на Клавейн започна да се появява отново, наслагвайки се като блед ореол върху лицето на Скорпион.

— Разбира се, ще има и алтернатива. Правителството препоръчва всички граждани да си вършат работата и да не правят опити да напускат острова. То обаче е наясно, че една малка част от тях желаят да се настанят на “Носталгия по безкрая”. Затова, от утре по обяд и докогато е необходимо, администрацията ще осигури безопасен легален транспорт до кораба. Предназначеният за тази цел самолет ще пренася групи от по сто човека до “Безкрая”. От шест часа сутринта утре правилникът за превозването, включително за определянето на личните вещи, ще може да се получи от Високата раковина и от останалите административни центрове, или от униформения персонал на „Оръжие на сигурността”. Не е нужно да изпадате в паника, че няма да се качите на първия полет, защото, повтарям, полетите ще продължат, докато има желаещи.

— Нямат избор — промълви едва чуто Васко. — Скорп постъпва правилно.

Прасето обаче не беше приключило.

— Желаещите да се качат на борда на “Безкрая” трябва да разберат следното: условията на борда ще бъдат отвратителни. През последните двайсет и три години там рядко са се качвали едновременно повече от трийсетина души. По-голямата част от кораба сега е необитаема или просто не е картографирана. За да се справи с потока от стотици, а може би и хиляди бежанци, „Оръжие на сигурността” ще бъде принудена да наложи стриктно изпълнение на аварийния правилник. Ако мислите, че кризисните мерки в Първи лагер са драконовски, значи нямате представа колко по-зле може да бъде положението вътре в кораба. Единственото ви право там ще бъде правото на оцеляване и ние ще диктуваме как да бъде интерпретирано.

— Какво иска да каже с това? — учуди се Васко, докато Скорпион продължи да обяснява как ще се процедира с транспортирането.

— Иска да каже, че ще трябва да замразяват хората — отвърна Уртон. — Да ги натъпчат в спалните ковчези като по времето, когато корабът пристигна тук.

— В такъв случай би трябвало да им го каже.

— Очевидно не иска.

Но онези камери за замразяване не са никак сигурни — възкликна младежът. — Знам какво се случи последния път, когато ги използваха. Много хора не бяха извадени живи от тях.

— Това няма значение, нали? Така шансовете им пак са по-големи, отколкото ако опитат да осъществят самостоятелно пътуването… дори без заповедта за екзекутиране.

— Все пак не разбирам. Защо изобщо управата дава тази възможност, след като смята, че не е правилна?

Уртон сви рамене.

— Защото може би не е сигурна какво да прави. Ако обявят всеобща евакуация в кораба, наистина ще настане паника. Откъде биха могли да знаят дали за хората ще бъде по-добре да бъдат евакуирани на кораба, или да останат на сушата?

— Няма откъде — съгласи се Васко. — Каквото и да изберат, винаги съществува риск именно то да се окаже неправилното решение.

Събеседницата му закима отсечено. Почти беше свършила бирата си.

— По този начин Скорпион поне избира златната среда. Част от хората ще отидат в кораба, други ще предпочетат да си останат по домовете. Това е перфектното решение, ако искаш да увеличиш максимално шанса поне някои от хората да оцелеят.

— Звучи доста безсърдечно.

— И е така.

— В такъв случай очевидно не е нужно да се тревожиш, че Скорпион не е безсърдечният лидер, от когото се нуждаем според теб.

— Достатъчно е безсърдечен — съгласи се тя. — Разбира се, може би тълкуваме всичко това абсолютно неправилно. Но ако все пак сме прави, ставащото шокира ли те?

— Не, струва ми се, че не. И мисля, че си права. Действително имаме нужда от силна личност, готова да мисли дори за немислимото. — Васко остави чашата си. Беше пълна наполовина, но с жаждата му се беше случило същото каквото и с апетита. — Един въпрос — додаде той. — Защо внезапно стана толкова мила с мен?

Уртон го изгледа така, както специалист по ципокрили би могъл да изследва набучен на игла образец.

— Защото ми мина през ума, че след време може да се превърнеш в полезен съюзник.

На другия ден Рашмика видя за първи път моста.

Нямаше фанфари. Беше вътре в кервана, в предната наблюдателна платформа на едно от двете водещи превозни средства. Беше си дала дума да не се качва повече на покрива след инцидента с Наблюдателя с огледално лице.

Предупредиха ги, че вече се намират съвсем близо до мястото на процепа, но все още не беше забелязала промяна в топографията. Керванът, който сега бе по-дълъг от всякога, тъй като пътьом се беше увеличил с още няколко превозни средства, се движеше по виещия се път между леден каньон с отвесни стени. От време на време машините застъргваха покритите със сини вени стени на каньона — два пъти по-високи и от най-високите коли в шествието и откъртваха тонове лед. Пътуването до екватора пеша винаги бе представлявало опасност, но сега за пешеходците, които трябваше да прекосят същото тясно дефиле като кервана, преживяването несъмнено беше ужасяващо. Пространството вече бе толкова ограничено, че керванът нямаше как да ги заобиколи и те го оставяха да мине над тях, като се стараеха да не бъдат в една линия с колелата, веригите или носещите механични крака. Ако машините не ги премажеха, падащите ледени блокове несъмнено щяха да го направят. Рашмика гледаше със смес от ужас и симпатия как групите от пешеходци изчезват под огромния корпус. Нямаше как да разбере дали успяват да излязат живи и здрави от задния край и се съмняваше, че керванът ще спре, ако някой от тях пострада.

На едно място каньонът направи завой надясно, който закри за няколко минути гледката и след това момичето стана свидетел на ужасяваща липса в пейзажа, от което сърцето му спря. Едва сега си даде сметка доколко беше свикнала да вижда бели зъбери в далечината. Сега почвата просто я нямаше, а тъмносиньото небе слизаше много по-ниско, отколкото преди, като завеса, чийто замотан долен край току-що се бе развил докрай. Небето беше захапало гладно земята.

Пътят се появи от каньона и тръгна покрай издатината по едната стена на Пропастта. Вляво от него отвесната скална стена се извисяваше по-нагоре, вдясно нямаше нищо. Пътят беше точно толкова широк, колкото да побере една до друга две коли от шествието, като дясната страна никога не се намираше на повече от два-три метра от ръба. Рашмика погледна назад към дългата върволица, която този път можеше да види докрай както никога досега, и видя колела, вериги, плочи за пълзене, задвижвани с бутала крайници и подвижни сегменти като от крака на огромни насекоми, които се движеха изискано покрай ръба, събаряйки тонове лед в Пропастта при всяка малко по-непохватна стъпка. Из целия керван водачите на отделните машини коригираха като луди движението им, стараейки се да не прекрачват тънката линия, защото отклонението вляво от нея означаваше да се разбият в отвесната стена на каньона, а отклонението вдясно — да полетят надолу. Не можеха да намалят скоростта, тъй като целта на минаването им оттук за по-напряко беше да наваксат загубеното безценно време. Рашмика не можеше да не се запита какво ще стане с останалата част на кервана, ако един от неговите елементи се преобърне през ръба. Беше виждала съединителните свръзки, но нямаше представа доколко са здрави. Дали леко отклонилата се машина щеше да повлече целия керван след себе си, или щеше да падне галантно сама и след това останалите щяха да запълнят образувалата се празнина в процесията? Съществуваше ли някакъв кошмарен протокол, решаващ предварително ставащото при подобни обстоятелства: може би като разхлабване на свръзката?

Е, тя поне се намираше отпред. Ако изобщо имаше безопасно място, то определено беше отпред, където видимостта беше най-добра.

След като изминаха няколко минути, през които не се случи никаква трагедия, момичето започна да се отпуска и за първи път успя да обърне нужното внимание на надвисналия отпред мост.

Керванът се движеше в посока юг, към екватора, покрай източния склон на пукнатината Гинунгагап. Мостът беше още малко по на юг. Може би бе плод на въображението й, но й се стори, че видя извивката на планетата, докато високата стена на Пукнатината се движеше в далечината. Горният й край беше назъбен и неравен, но ако пригладеше тези детайли във вътрешното си зрение, излизаше, че той образува лека дъга, като траекторията на сателит. Много трудно беше да се прецени разстоянието до моста или ширината на Пукнатината в тази точка. Рашмика помнеше, че Пукнатината е широка четирийсет километра там, където над нея бе надвиснал мостът, но обикновените правила за перспектива тук просто не бяха приложими: нямаше видими ориентири, които да й помогнат, нямаше междинни обекти, за да създадат чувство за намаляващи мащаби; нямаше отслабване на цветове или детайли в резултат на атмосферата. Въпреки че мостът и далечната стена изглеждаха обемни и намиращи се на голямо разстояние, делящите ги от тях километри с еднакъв успех можеха да бъдат както пет, така и четирийсет.

Доколкото можеше да прецени, до моста оставаха още четирийсет, ако не и шейсет километра по права линия — повече от две стотни от обиколката на Хела — но пътят дотам правеше множество завои. Най-вероятно трябваше да изминат още стотина километра, преди да стигнат до източния му край.

Но сега поне можеше да го вижда и гледката определено не я разочарова. Всички твърдяха, че снимките не са в състояние да предадат дори отчасти истинската същност на структурата. Рашмика винаги се беше съмнявала в това твърдение, но сега можеше да се убеди, че всеобщото мнение е вярно: за да оцениш моста, трябваше да го видиш.

Онова, което най-вече поразяваше хората, когато станеше дума за моста, беше фактът, че не приличаше ни най-малко на извънземен. Въпреки мащабите му и материала, от който беше създаден, той изглеждаше като нещо, пренесено от човешката история, нещо построено на Земята в епохата на желязото и парата. Караше я да се сеща за фенери и коне, дуели и ухажване, зимни дворци и пеещи фонтани… само дето беше невероятно голям и изглеждаше така, сякаш бе направен от стъкло или издялан от захар.

Горната му повърхност описваше лека дъга, преметната от единия до другия край на пукнатината Гинунгагап, като най-високата му част беше в средата. Иначе беше абсолютно равен, необременен от каквито и да било структури. Нямаше никакви перила и от двете страни на пътното платно, което беше толкова плитко, че на човек му секваше дъхът само като го видеше — от ъгъла, от който го наблюдаваше в момента, то приличаше на тънка като рапира ивица светлина. Изглеждаше прекъснато на места, но беше достатъчно да наклони леко глава и светлината се променяше. Деляха ги петдесет километра и движението на главата й стигна да промени гледката й към деликатната структура! Мостът нямаше никакви подпори почти в цялата си ширина, но в двата му края, достигащи на пет-шест километра по-нататьк от стените, се виждаше истинска ажурна украса от деликатно изваяни стълбове. Те се виеха във вид на абсурдни спирали, пръстени, пищни венчета и подобия на свитъци, които улавяха светлината и я хвърляха обратно насреща й, не в бяло и сребърно, а в пречупените като през призма цветове на дъгата. Всяко помръдване на главата й променяше нюансите, така че се образуваше нова, също толкова великолепна конфигурация.

Мостът изглеждаше невероятно крехък и преходен, сякаш беше достатъчно човек да издиша не особено внимателно, за да го счупи на милиарди парченца с образуваната по този начин въздушна струя.

Те обаче се носеха към него, с намерението да го пресекат.

Антоанет спря, озовала се сред дълбоките, уединени сводове на кораба.

— Джон? — извика тя. — Пак съм аз. Дойдох да поговорим.

Знаеше, че той е наблизо. Знаеше, че я наблюдава, че следи всеки неин жест. Когато стената се раздвижи, разкривайки барелефа на скрита под скафандър фигура, тя сдържа естествения си инстинктивен импулс и не трепна. Не беше очаквала това, но все пак то несъмнено беше привидение.

— Благодаря — промълви тя. — Приятно ми е да те видя отново.

Фигурата представляваше по-скоро намек за контури, отколкото точна скица. Образът потрепваше, деформациите на стената се променяха постоянно и бързо, вълнуваха се и се диплеха като знаме на слаб ветрец. Когато изчезваше за малко, сливайки се с грубата околна повърхност, той сякаш се скриваше зад пелена от донесена от вятъра марсианска прах, движеща се хоризонтално из зрителното поле.

Фигурата повдигна едната си, скрита в ръкавица ръка и докосна тесния визьор на скафандъра си.

Антоанет вдигна на свой ред ръка за поздрав, но фигурата на стената просто повтори жеста, този път по-подчертано.

Тогава тя се сети за очилата, които й беше дал Капитанът предишния път. Измъкна ги от джоба си и си ги сложи. Гледката през тях отново беше изкуствена, но този път — поне засега — нищо не беше отстранено от зрителното й поле. Това я успокои. Не й беше приятно чувството, че големи и евентуално опасни от намиращите се в близост до нея елементи са маскирани от възприятията й. Шокираща беше мисълта, че векове наред хората бяха приемали подобна манипулация на своето обкръжение като напълно нормален аспект на живота, гледайки на въпросното сетивно филтриране като на нещо също толкова естествено, колкото тъмните очила или капаци за ушите, предпазващи ги от студ или шум. Още по-шокиращо беше, че бяха позволявали на машината, контролираща този процес на филтриране, да се промъкне в черепите им, където можеше да направи трика дори още по-убедителен. Демаршистите и конджоинърите наистина бяха странни хора. Съжаляваше за много неща, но със сигурност не и задето беше родена прекалено късно, за да участва в подобни променящи реалността игри. Харесваше й да може да протегне ръка към нещо и да знае, че то наистина е там.

Очилата обаче бяха необходимо зло. Докато се намираше в царството на Капитана, трябваше да приеме неговите правила.

Барелефният образ направи отчетлива стъпка към нея и се отдели от стената; сега вече имаше определена форма и се виждаха всичките му подробности, все едно някакъв човек се бе появил от изключително ограничена пясъчна буря.

Този път Антоанет трепна, тъй като илюзията за физическо присъствие беше поразителна. Не успя да се удържи и отстъпи крачка назад.

Сега в проявлението му имаше нещо по-различно. Каската на скафандъра му не беше толкова стара като онази, която помнеше, и беше покрита с различни символи. Костюмът, макар и със стар дизайн, не беше чак толкова архаичен като миналия път. Раницата на гърдите му имаше по-аеродинамична форма, а костюмът му като цяло беше по-точен. Антоанет не беше специалист, но според нея предишният беше с петдесетина години по-стар модел от сегашния.

Естествено възникваше въпросът какво означава това.

Току преди да бе отстъпила още една крачка назад, Капитанът сложи край на приближаването си и отново вдигна ръка. Този жест й подейства успокоително, което вероятно беше и целта му. След това той се зае с механизма на визьора си. Плъзгането му нагоре беше съпроводено с ясното съскане от изравняването на въздушното налягане.

Позна веднага лицето, но това беше лице на по-стар човек. Там, където преди кожата бе гладка, сега имаше бръчки, които изглеждаха сиви на фона на наболата брада по бузите му. Бръчиците около очите изглеждаха по-дълбоки. Устата му също изглеждаше някак по-различно, ъгълчетата й бяха леко увиснали надолу.

Когато заговори, гласът му беше по-дълбок и по-дрезгав.

— Не се предаваш лесно, а?

— По принцип не. Помниш ли последния ни разговор, Джон?

— Достатъчно добре. — Натисна някакви контролни бутони върху горната повърхност на раницата пред гърдите си, давайки поредица от команди. — Колко време мина оттогава?

— Имаш ли нещо против да те питам преди колко време беше според теб?

— Не.

Антоанет зачака. Капитанът я гледаше, невъзможно беше да прочете нещо по изражението му.

— Преди колко време беше според теб? — попита най-сетне тя.

— Два-три месеца. Няколко години корабно време. Два дена. Три минути. Една милисекунда и осем десети. Петдесет и четири години.

— Два дена е горе-долу вярното.

— Ще се доверя на твоята дума. Както си се досетила, паметта ми вече съвсем не е така силна като някога.

— Но все пак си спомняш, че идвах тук. Това вече е нещо, нали?

— Ти си много състрадателен човек, Антоанет.

— Не съм изненадана, че паметта ти действа по странен начин, Джон. За мен обаче е достатъчно, че си спомняш името ми. Помниш ли нещо друго, за което сме говорили?

— Подскажи ми какво имаш предвид.

— Посетителите, Джон? Присъствието в системата?

— Все още са тук — отвърна той.

За момент вниманието му бе отново отвлечено от функциите на раницата върху гърдите. Стори й се по-скоро бдителен, отколкото притеснен. Видя как натисна някакви бутони върху контролната гривна на китката си и после кимна, очевидно доволен от някаква недоловима промяна в параметрите на скафандъра си.

— Да — потвърди тя.

— И вече са по-близко. Нали?

— Така мислим, Джон. Така ни каза Хури и досега всичко от казаното от нея, което сме имали възможност да проверим, се оказа вярно.

— Щях да я послушам, ако бях на вашето място.

— Сега вече не става въпрос само да я послушаме. При нас е дъщеря й. Нейната дъщеря знае доста неща, поне така ни накараха да повярваме. Може би трябва да започнем да се вслушваме в онова, което ни каже да правим.

— Клавейн ще ви насочва. И той като мен е придобил разбиране за историческото време. И двамата сме призраци от миналото, сблъскали се с бъдеще, което не сме очаквали да видим.

Антоанет прехапа долната си устна.

— Съжалявам, но имам лоша новина. Клавейн е мъртъв. Беше убит, за да спаси дъщерята на Хури. Сега имаме Скорпион, но…

Капитанът не проговори доста време. Антоанет вече започна да се пита дали вестта за смъртта на Клавейн не го беше засегнала по-силно, отколкото беше предполагала. Никога не беше мислила, че Клавейн и Капитанът са близки, но сега изведнъж си даде сметка, че сходствата между двамата бяха много повече, отколкото с другите им връстници.

— Нямате абсолютна вяра в лидерските способности на Скорпион ли? — попита той.

— Скорпион винаги ни е служил добре. При криза човек не може да мечтае за по-добър лидер. Той обаче пръв би признал, че не мисли стратегически.

— Ами намерете си друг лидер.

Тогава се случи нещо, което я изненада. През главата й неочаквано премина като светкавица срещата във Високата раковина. Видя как Блъд влезе наперено в началото й и късното пристигане на Васко Малинин за същата среща. Видя как Блъд го смъмри за закъснението и как Васко прие мъмренето като нещо неуместно. И чак сега осъзна, че беше приела безгрижието на младежа като необходимост за това, което беше и което щеше да стане, и че на определено ниво то й се бе сторило достойно за възхищение.

Беше зърнала блясъка на нещо като стомана.

— Не става дума за лидери — побърза да отговори тя. — Става дума за теб, Джон. Да тръгваш ли възнамеряваш?

— Ти предложи да размисля над това.

Антоанет си спомни за увеличеното ниво неутрино.

— Струва ми се, че не само размишляваш.

— Може би.

— Трябва да бъдем предпазливи. Напълно възможно е наистина да се наложи да отлетим в космоса в най-скоро време, но трябва да мислим какви ще бъдат последствията за хората около нас. Нужни са ни дни, за да качим всички на борда, дори нещата да се развиват абсолютно гладко.

— На борда има вече хиляди. Тяхното оцеляване трябва да бъде главният ми приоритет. Съжалявам за другите, но ако не дойдат тук навреме, може да се наложи да ги оставим. Това коравосърдечно ли ти се струва?

— Не съм аз тази, която ще отсъжда. Виж, някои хора така или иначе ще предпочетат да останат. Може дори да ги насърчим, защото не е изключено напускането на Арарат да се окаже грешка. Но ако тръгнеш сега, ще убиеш всички, които не са на борда.

— Помислихте ли да ги преместите по-бързо навътре в сушата?

— Правим каквото можем, започнахме да съставяме план как да евакуираме ограничен брой хора по-далеч от залива. Но утре по това време ще са останали най-малко сто хиляди души, които не сме успели да преместим.

За миг Капитанът отново изчезна сред пясъчната буря. Антоанет се взря в грубата, подобна на животинска кожа повърхност на стената. Най-сетне сметна, че той няма да се върне, и реши да си тръгне. В този момент той се появи, приведен срещу някакъв въображаем вятър.

Капитанът повиши глас, за да надвика нещо, което само той беше в състояние да чуе.

— Съжалявам, Антоанет. Разбирам тревогата ти.

— Това означава ли, че си се вслушал в казаното от мен, или смяташ въпреки всичко да потеглиш, когато те устройва?

Той вдигна ръка и свали визьора си.

— Би трябвало да направите каквото можете, за да отведете другите на сигурно място, независимо дали на борда на кораба ми или по-далеч от залива.

— Значи това е последната ти дума? Онези, които не сме успели да преместим, ще трябва да се надяват на късмета си?

— Всичко това не е лесно и за мен.

— Няма да загинеш, ако изчакаш, докато преместим всички на сигурно място.

— Напълно е възможно, Антоанет. Напълно е възможно да стане точно така.

Тя се обърна отвратена.

— Помниш ли какво ти казах последния път? Не бях права. Виждам го сега, макар тогава да не го разбирах.

— И какво точно беше то?

Тя се обърна, за да го погледне. Чувстваше се озлобена и неспокойна.

— Казах, че си платил за престъпленията си. Казах, че си платил сто хиляди пъти повече. Може да звучи прекрасно, но не беше вярно, нали, Джон? На теб изобщо не ти е пукало за онези хора. Направил си го единствено за да спасиш себе си.

Капитанът не отговори. Дръпна надолу визьора и отново изчезна сред бурята, все така превит срещу силата на невидимия вятър. Антоанет започваше да се пита, дали това посещение не беше сериозна грешка, поредната проява на същото онова необмислено поведение, за което баща й неведнъж й беше правил забележка.

С инкубатора се заеха Васко и Скорпион и го внесоха внимателно в търбуха на совалката. Небето вече притъмняваше и термалната матрица на загряващата повърхност на совалката светеше в гневен вишневочервен цвят, а отделните елементи съскаха и тиктакаха. Хури ги следваше внимателно, приведена под потискащата знойна покривка от горещ въздух, уловен като в капан под извитите надолу крила на совалката. Не беше казала нищо повече, откакто се бе събудила, и се движеше като насън, покорна и бдителна. Валенсин вървеше след пациентите си, приемаше мрачно създалата се ситуация. Двамата му медицински слуги се мъкнеха отзад, привързани към господаря си от ненарушимите връзки на послушанието.

— Защо не отиваме в кораба? — повтаряше неуморно въпроса си Валенсин.

Скорпион не му беше отговорил. Отново водеше разговор по гривната си, най-вероятно с Блъд или с някой от помощниците си. Поклати глава и изръмжа нещо. Васко предположи, че новината не беше приятна.

— Отивам отпред да видя дали пилотът няма нужда от помощ — обяви Антоанет.

— Кажи му да кара бавно и спокойно — нареди Скорпион. — Никакви рискове. И да бъде готов да отлетим по-високо и да ни измъкне оттук, ако се наложи.

— Стига това нещо все още да е в състояние да достига орбита.

Излетяха. Васко помогна на лекаря и на механичните му сътрудници да закрепят здраво инкубатора. Валенсин му показа как може да убеди вътрешните стени на совалката да образуват издатини и ниши с различна степен на слепване. Инкубаторът скоро беше залепен здраво, а двамата слуги застанаха на пост, за да следят функционирането му. Ора, сбръчканото миниатюрно същество зад цветната пластмаса, свързано с всевъзможни монитори и тръбички, сякаш не усещаше нищо от ставащото наоколо.

— Къде отиваме? — попита Хури. — В кораба ли?

— Около кораба възникна проблем — обясни Скорпион. — Хайде, хвърли един поглед. Мисля, че гледката ще ти се стори интересна.

Обиколиха отново кораба, на същата височина като преди. Хури се взираше през прозореца недоумяващо, с широко отворени очи. Васко я разбираше прекрасно. Когато той самият бе видял кораба в това състояние, само трийсет минути по-рано, поглъщането му от джъглъровата биомаса беше все още в ранния си стадий. Тъй като процесът беше започнал скоро, все още бе възможно да се асимилира ставащото. Но сега корабът беше изчезнал. На неговото място се издигаше неравен, мъхесто зелен шпил. Той знаеше, че под тази маса има кораб, но можеше само да предполага колко странно изглежда всичко това на онзи, който не беше видял ранния етап на обгръщането му от джъглърите.

Имаше обаче още нещо. Нещо, което Васко забеляза почти веднага, но беше приел за зрителна илюзия, дължаща се на факта, че наблюдаваше под известен наклон, тъй като се намираше в совалка. Но сега, след като имаше възможност да вижда хоризонта през пролуките в морската мъгла, се увери, че няма никаква илюзия и онова, което вижда, няма нищо общо с позицията му.

Корабът се накланяше. Съвсем леко, само няколко градуса от вертикала, но достатъчно, за да вдъхне ужас. Фигурата, която толкова дълго време бе стабилен елемент от пейзажа и сякаш бе също толкова стара, колкото географските обекти наоколо, се накланяше на една страна.

Накланяше се, дърпан от колективната биомаса на патърн джъглъровите организми.

— Това не е хубаво — произнесе Васко.

— Кажете ми какво става — помоли застаналата до него Хури.

— Не знаем — отвърна Скорпион. — Започна се преди около час. Морето се сгъсти около основата и джъглъровият пръстен започна да поглъща кораба. А сега, както изглежда, джъглърите опитват да го преобърнат.

— И могат ли да го направят?

— Може би. Не знам. Корабът сигурно тежи няколко милиона тона. Но тежестта на цялата тази джъглърова материя съвсем не е за пренебрегване. Аз обаче не бих се притеснявал, че корабът може да бъде преобърнат.

— Така ли?

— Бих се притеснявал по-скоро да не се сцепи. Това е лайтхъгър. Конструиран е така, че да издържи престоя на повърхността на дадена планета, тъй като това не представлява за него по-голямо натоварване, отколкото при нормален полет в космическото пространство. Тези кораби обаче не се правят така, че да издържат на страничен натиск. Не са замислени да останат цели, ако силите им въздействат странично. Още два-три градуса и ще започна да се притеснявам. Корабът може и да се срути.

— Ние се нуждаем от този кораб, Скорп — промълви Хури. — Това е единственото ни средство да се измъкнем оттук.

— Благодаря, че ме светна — отвърна той, — но ще кажа, че точно сега не мога да направя кой знае какво по въпроса… освен ако не искаш да започна военни действия срещу патърн джъглърите.

Самата идея беше крайна, почти абсурдна. Патърн джъглърите бяха безвредни за всички освен за малко на брой злочести индивиди. Колективно никога не бяха проявявали злонамереност към хората. Те бяха архиви на изгубени знания, на изгубени умове. Но ако патърн джъглърите опитваха да унищожат “Носталгия по безкрая”, какво друго биха могли да сторят хората, освен да отвърнат на удара? Просто не можеха да позволят това да се случи.

— На тази совалка има ли оръжие? — попита Хури.

— Намира се — отговори Скорпион. — Леко, предимно за уреждане на сметките между два кораба.

— А нещо, което бихте могли да използвате срещу биомасата?

— Лъчи от частици, които няма да работят особено добре сред атмосферата на Арарат. Останалото? Твърде вероятно е да откърти парчета и от кораба. Бихме могли да опитаме лъчите от частици…

— Не!

Гласът излезе от устата на Хури, но експлозивно, сякаш звукът бе повърнат. И почти не приличаше на нейния глас.

— Ти току-що каза… — започна Скорпион.

Хури седна внезапно и се отпусна — сякаш изтощена — върху една от кушетките в совалката. Притисна с длан челото си.

— Не — повтори тя, този път не така рязко. — Не. Оставете. Оставете ги на мира. Помагат ни.

Без да кажат дума, Васко, Скорпион, Валенсин — както и Хури — се обърнаха към инкубатора, където лежеше Ора, оставена на грижите на машините-слуги. Миниатюрната червено-розова форма вътре се движеше и се извиваше леко.

— Помагат ли? — учуди се Васко.

Хури отговори, но думите отново като че ли избликнаха против нейната воля. Трябваше да си поема дълбоко въздух между тях.

— Те. Помагат ни. Искат.

Васко тръгна към инкубатора. Държеше под око едновременно и Хури, и дъщеря й. Машините-слуги на Валенсин се движеха възбудено. Не знаеха какво да правят и ръцете им отскачаха с нервна нерешителност.

— Те? — попита Васко. — Те патърн джъглърите ли са?

Розовата форма ритна с крачета, стиснала съвършено оформеното си юмруче пред смръщеното личице. Очите на Ора представляваха затворени цепнатини.

— Да. Те. Патърн джъглъри — потвърди Хури.

Васко се обърна към Скорпион.

— Мисля, че сбъркахме — заяви той.

— Така ли?

— Чакай. Трябва да говоря с Антоанет.

Тръгна към командната кабина, без да получи разрешението на прасето. Там откри Антоанет и пилота, завързани с предпазни колани върху командните си кушетки. Бяха направили цялата кабина прозрачна и затова изглеждаше, че се носят във въздуха, придружени единствено от различни безтелесни командни панели и контролни табла. Васко отстъпи зашеметен назад, но веднага се овладя.

— Можем ли да кръжим във въздуха? — попита той.

Антоанет хвърли поглед през рамо към него.

— Разбира се.

— Тогава спри машината на място. Имаш ли апаратура за прицелване? Противоударни сензори, нещо от този род?

— Разбира се — отговори отново тя, сякаш и двата въпроса бяха сред най-глупавите неща, които бе чувала от доста време.

— Тогава насочи нещо към кораба.

— Някаква конкретна причина за това, Васко? Всички виждаме, че проклетото нещо се е наклонило на една страна.

— Просто го направи.

— Да, сър — отвърна Антоанет.

Малките й ръце, отрупани с подрънкващи бижута, се носеха с главозамайваща скорост по контролното табло пред кушетката й. Васко усети как совалката спря. Гледката отпред се въртеше и наклонената кула се озова право пред тях.

— Задръж тук — рече той. — А сега насочи уреда за прицелване… или каквото е там, към кораба. Някъде близо до основата, ако успееш да го направиш.

— Това няма да ни помогне да установим ъгъла на наклона — поясни тя.

— Не ме интересува наклонът. Не мисля, че опитват да го преобърнат.

— Така ли?

Младежът се усмихна.

— Мисля, че това е само вторичен продукт. Те опитват да го придвижат.

Изчака я да нагласи уреда. Пред нея заплува пулсиращ сферичен дисплей, осеян с пушечнозелени структури и цифри.

— Ето го корабът — обади се Антоанет и посочи мястото, където отраженията от радара бяха най-гъсти.

— Добре. Сега ми кажи на какво разстояние отстои.

— Четиристотин и четирийсет метра — отвърна след малко тя. — Това е средната стойност. Зелената материя променя непрекъснато дебелината си.

— Добре. Дръж под око тази цифра.

— Увеличава се — намеси се пилотът.

Васко усети горещ дъх на тила си. Обърна се — прасето надничаше през рамото му.

— Васко е намислил нещо — каза Антоанет. — Разстоянието до шпила сега е… четиристотин и петдесет метра.

— Носим се по течението — отсъди Скорпион.

— Не, не се носим. — В тона й прозвуча едва доловима обида. — Стоим абсолютно неподвижно, поне в рамките на грешките в измерването. Васко е прав, Скорп — корабът се движи. Теглят го навътре към морето.

— С каква скорост? — попита Скорпион.

— Прекалено рано е да се каже със сигурност. Метър, може би два в секунда. — Антоанет направи справка със своята гривна за комуникация. — Нивото на неутрино продължава да се покачва. Не знам колко точно ни остава, но не мисля, че става въпрос за повече от няколко часа.

— В такъв случай корабът ще бъде само няколко километра по-навътре, когато се изстреля от повърхността — рече Скорпион.

— Това е по-добре от нищо — отговори Антоанет. — Ако успеят да го придвижат поне отвъд извивката на залива, която да ни осигури известна защита от образуваните при излитането цунами… това определено ще бъде за предпочитане пред нищо.

— Ще го повярвам, когато го видя — заяви прасето.

— Ора беше права — каза Васко развълнувано. — Те не искат да ни навредят. Искат само да ни спасят, като отдалечат кораба от залива. Те са на наша страна.

— Хубава теория — заяви Скорпион, — но как са разбрали, че сме се озовали в подобна каша? Никой не е слизал в морето, за да им го обясни. За тази цел някой трябва да е плувал.

— Може би някой го е направил — промълви Васко. — Има ли значение това сега? Корабът се движи. Единствено това е от значение.

— Да — рече Скорпион. — Нека се надяваме, че не е прекалено късно, за да промени нещо.

Антоанет се обърна към пилота.

— Мислиш ли, че можеш да ни приближиш още до това нещо? Зеленото вещество не изглежда прекалено дебело към върха. Може би все още е възможно да се приземим на площадката.

— Шегуваш се — отвърна невярващо пилотът.

Антоанет поклати глава. Вече връщаше пълния контрол на постоянния пилот на совалката.

Не се бой, приятел. Ако искаме Джон да удържи конете си, докато корабът излезе от залива, някой ще трябва да слезе да поговори с него. И можеш ли да се досетиш кой издърпа късата сламка?

— Мисля, че тя говори сериозно — обади се Васко.

— Направи го — рече Скорпион.

Совалката кръжеше над Първи лагер.

Слънцето беше почти залязло. На последната оскъдна дневна светлина Васко наблюдаваше заедно с другарите си как обвитият в зелено шпил се спуска зад носа. Той бе хвърлил полегатата си сянка в последните минути дневна светлина, сянка, която се движеше не само в синхрон със спускането на слънцето, но и в съответствие с променящата се позиция и наклон на кораба. Движението беше прекалено бавно, за да се забелязва някаква разлика във всеки миг. Наподобяваше наблюдаването на часовникова стрелка: помръдването й ставаше явно само след като преместиш погледа си встрани за една-две минути и го върнеш след това. Корабът наистина се движеше, влачен от наметалото от биомаса, и сега между него и залива стоеше каменният език на намиращия се там нос. Той не беше голям, простираше се само неколкостотин метра навътре в морето, и със сигурност нямаше да бъде достатъчен да отклони напълно очакваните цунами. Определено обаче щеше да намали силата им и колкото по-далече бъдеше придвижен корабът, толкова по-значителен щеше да е предпазният ефект.

— Тя качи ли се на борда му? — попита Хури с широко отворени, нефокусирани очи.

Ора, изглежда, бе заспала отново, тъй като Ана Хури говореше единствено от свое име.

— Да — отвърна Васко.

— Надявам се да успее да го вразуми.

— Какво се случи тогава…? — Той я погледна в очакване да каже нищо, но тя мълчеше. — Когато Ора заговори…?

— Да?

— Това наистина беше тя, нали?

Хури го изгледа, присвила леко едното си око.

— Това притеснява ли те? Дъщеря ми смущава ли те?

— Просто искам да знам. Сега тя спи, нали така?

— Не е в главата ми.

— Но беше?

— Накъде биеш, Малинин?

— Искам да знам как действа това. Мисля, че тя може да ни бъде полезна. Вече ни помогна, но това е само началото, нали?

— Вече ви казах — отвърна Ана. — Ора знае доста неща. И ние просто трябва да слушаме.

На поляната всичко се промени. Небето отгоре беше станало среднощно черно: сега между дърветата не прелитаха птици, а самите дървета се очертаваха просто като някакви по-тъмни форми, надвиснали от всички страни като буреносни облаци. Животните се бяха умълчали и Антоанет вече не чуваше шуртенето на водопада. Може би той изобщо не беше реален.

Когато насочи отново вниманието си към Капитана, той стоеше сам на масата. Отново беше минал няколко години напред, пресъздавайки друг отрязък от живота си. Когато го беше видяла за последен път, в сребристия брониран костюм, едната му ръка беше механична. Сега процесът на механизиране се беше задълбочил. Трудно можеше да се прецени каква част от него е заменена от протези заради костюма, но поне виждаше главата му, тъй като беше оставил шлема си на масата. Скалпът му беше напълно плешив, лицето — напълно обезкосмено с изключение на мустака, клюмнал от двете страни на устата му. Това беше същата уста, която помнеше от първата му поява: права, със стиснати устни. Вероятно не си падаше по празните приказки. Но това беше горе-долу единственото, което успя да разпознае. Изобщо не можеше да види очите му. Бяха скрити под особена лента, простираща се от единия до другия край на лицето му. Под перленото покритие на лентата проблясваха миниатюрни оптични уреди, или поне така й се стори. Кожата на скалпа му беше осеяна с тънки бели линийки. Беше прилепнала плътно към черепа и разкриваше неравномерно издигнати отдолу й пластинки.

— Нещо не е наред, нали? — попита Антоанет.

— Погледни нагоре.

Тя се подчини и видя, че нещо се беше променило през няколкото минути, през които изучаваше последните модификации на Капитана. Небето беше прорязано от светлинки. То я наведе на мисълта за някой, който прави бързо дълбоки, чисто изпълнени, касапски разрези в мека кожа. В началото светлинните драскулки й се сториха случайни, но почти веднага започна да различава определен модел.

— Джон…

— Продължавай да гледаш.

Драскулките ставаха все гъсти. Превърнаха се в мъждукане, после — в настойчиво светене, накрая — в нещо, изглеждащо почти постоянно.

Драскотините образуваха букви.

Буквите образуваха думи.

Думите казваха:

— Просто исках да знаеш — обади се Джон Браниган.

В този момент тя усети боботене, идващо изпод поляната. Едва си бе дала сметка за това, когато усети как тежестта й се увеличава. Почувства се притисната към грубо направената дървена пейка. Натискът беше мек, но това не я изненада. Кораб с маса от няколко милиона тона не се устремяваше с един подскок към космоса. Особено пък след като бе стоял под дълбока километър вода в продължение на двайсет и три години.

Скорпион влезе в херметичната камера веднага щом совалката зае мястото си в хангара и се застопори сигурно на място. Другият кораб, който ги беше придружил — той беше много по-малък и по-тънък, — бе паркирал малко по-нататък. Различаваше само силуета му — приличаше на издължено мастилено петно като онези, използвани понякога в психологическите тестове. Просто си стоеше на мястото, съскаше тихо и изпускаше остра, антисептична миризма като домашна аптечка. Изглеждаше двуизмерен, сякаш пресован от тънък черен метален лист.

Човек имаше усещането, че може да се пореже на него.

Милицията “Оръжие на сигурността” вече беше обградила двата летателни апарата. Членовете й бяха разпознали совалката, но не знаеха какво да мислят за другата току-що пристигнала машина. Скорпион предполагаше, че тя е получила същата покана, но охранителите все още не искаха да рискуват. Той освободи повечето от тях, като задържа само двама, в случай че корабът наистина съдържаше някаква неприятна изненада.

Повдигна ръкава си и заговори в гривната за комуникация.

— Антоанет? Наблизо ли си?

— Идвам към теб, Скорп. Ще бъда там след около минута. Как е нашият гост?

— Не знам какво да мисля.

Приближи се към черния кораб. Той не беше много по-голям от капсулата, с която беше слязла Хури. В него имаше място за един, най-много за двама души. Скорпион почука с кокалчетата на пръстите си по черната му повърхност. Беше студена на пипане. Косъмчетата на пръстите му настръхнаха от топлинния шок.

Тънка ивица розова светлина раздели черната машина по средата и част от корпуса се плъзна встрани, разкривайки слабо осветен интериор. Някакъв човек вече се освобождаваше от капана на кушетката за ускоряване и контролните табла около нея. Беше Рьомонтоар, точно както беше подозирал Скорпион. Беше малко по-стар, отколкото си го спомняше, но в общи линии същият: много слаб, много висок, плешив, облечен в тесни черни дрехи, които подчертаваха още повече приликата на крайниците му с крака на паяк. Черепът му имаше странна форма: беше издължен като сълза.

Скорпион се приведе към отвора, за да му помогне да излезе.

— Мистър Пинк, предполагам — каза Рьомонтоар.

Скорпион се поколеба. Името означаваше нещо, но асоциацията беше погребана под десетилетия. Напрегна паметта си. Спомни си как с Рьомонтоар бяха пътували инкогнито из Ръждивия пояс и Казъм Сити, издирвайки Клавейн скоро след като беше изоставил конджоинърите.

— Мистър Клок — отвърна най-сетне той, точно преди паузата да стане обезпокоително дълга.

Тогава двамата се мразеха. Подобно развитие всъщност беше неизбежно. Рьомонтоар не обичаше прасетата (в миналото му имаше нещо неприятно, някакъв инцидент, когато беше измъчван от прасе), но беше принуден да използва Скорпион, тъй като му беше полезен с много доброто познаване на региона. Скорпион не обичаше конджоинърите (никой не ги обичаше, ако самият не беше конджоинър) и особено не харесваше Рьомонтоар. Но беше изнуден да им помага в замяна на свободата си. Да откаже, означаваше да бъде предаден на властите, които вече му бяха подготвили хубаво съдебно дело за повсеместно назидание.

Не, отношенията им определено не бяха започнали приятелски, но омразата постепенно се беше изпарила и този процес беше подпомогнат от взаимното им уважение към Клавейн. Сега Скорпион дори се радваше да види Рьомонтоар, реакция, която не само щеше да го изуми, но дори да го отврати в по-младите му години.

— Двамата с теб сме истински реликви — заяви новодошлият.

Той се изправи, протегна крайниците си, завъртя ги насам-натам, сякаш за да се увери, че нито една от ставите им не е разместена.

— Страхувам се, че имам лоши новини — отвърна прасето.

— Клавейн?

— Съжалявам.

— Досетих се, разбира се. В мига, в който те видях, почувствах, че сигурно е мъртъв. Кога се случи?

— Преди няколко дни.

— И как умря?

— Ужасно. Но умря за Арарат. Остана си герой до края, Рем.

За момент Рьомонтоар като че ли се пренесе някъде другаде, в достъпен само за конджоинъри ментален пейзаж. Затвори очи, постоя така може би десетина секунди и после ги отвори отново. Сега вече те блестяха оживено и съсредоточено, без следа от тъга.

— Е, изживях болката си — обяви той.

Скорпион не се усъмни в думите му; знаеше много добре, че конджоинърите действат точно така. Мерило за уважението на Рьомонтоар към стария му приятел и съюзник беше, че изобщо му беше отделил някакъв период за тъгуване. За него нямаше да представлява нищо да нагласи автоматично съзнанието си в състояние на спокойно приемане. С преминаването през тъгата беше отдал смирено на Клавейн огромна чест. Дори това да бе отнело само десет-дванайсет секунди.

— В безопасност ли сме? — попита Скорпион.

— Засега. Планирахме бягството ви грижливо, като отвличахме вниманието им с помощта на останалите си активи. Знаехме, че вълците ще успеят да пренасочат част от ресурсите си, за да ви свалят, но предвижданията ни показваха, че можем да се справим с тях само ако тръгнете точно според графика.

— Можем ли да победим вълците?

— Не, не и да ги победим, Скорпион. — Тонът на Рьомонтоар беше поучаващ, леко назидателен. — В състояние сме да се справим с малък брой вълчи машини на конкретно място чрез използването на определена концентрация на сила. Можем да нанесем известни поражения, да ги отблъснем, да ги принудим да се прегрупират. Но това е като да замерваш с камъчета глутница кучета. Когато групата е голяма, не можем да направим кой знае какво. А в дългосрочна перспектива — както показват предвижданията ни — ще изгубим.

— Но сте оцелели досега.

— С оръжията и техниките, които ни даде Ора — да. Но този извор вече е почти пресъхнал. А вълците проявяват забележителна склонност да повтарят всичко, което правим. — Очите му блеснаха от възхищение. — Изключително ефективни са тези машини.

Скорпион се засмя. До този резултат ли беше стигнал Рьомонтоар след всичко преживяно?

— Значи работата ни е спукана, така ли?

— В дългосрочен план, поне според настоящите предвиждания, прогнозата не е добра.

Зад Рьомонтоар черният кораб се затвори и се превърна отново в тъмна сянка с изострени очертания.

— Защо тогава просто не се предадем сега?

— Защото има известен шанс, колкото и да е малък, предвижданията да се окажат погрешни.

— Мисля, че е добре да поговорим — обяви Скорпион.

— А аз знам подходящото място — обади се Антоанет, която в този момент се появи в хангара. Наклони глава към Рьомонтоар, сякаш се бяха видели само преди минути. — Последвайте ме. Мисля, че ще ви хареса.

Керванът се носеше по бордюра на Пътя, изпреварвайки катедрала след катедрала. Чудовищните машини се извисяваха над Рашмика. Беше прекалено изумена, за да поеме всичко, затова задържаше само някакво замъглено впечатление за огромни тъмносиви механизми, издигащи се до нечовешки размери. Докато керванът се провираше между тях, катедралите изглеждаха абсолютно неподвижни, пуснали корени в пейзажа като сградите, които беше видяла на платото в равнината Джарнсакса. Само дето тези сгради бяха истински небостъргачи, насочили назъбените си пръсти към лицето на Халдора. А неподвижността, както знаеше много добре, беше само илюзия, създадена от скоростта на движение на кервана. Ако спряха, някоя от катедралите щеше да мине отгоре им след броени минути.

Говореха, че катедралите не спират никога. Говореше се също, че рядко се отклоняват от пътя си, освен ако препятствието не е прекалено голямо, за да го смажат безопасно под двигателните си механизми.

Пътят се оказа много по-тесен, отколкото очакваше. Спомни си какво беше казал квестор Джоунс: че ширината му никога не надвишава двеста метра, но обикновено е много по-малка. Разстоянието се определяше трудно при липсата на познат забележителен земен обект, но според Рашмика ширината на Пътя до този момент не беше надвишила в нито една точка сто метра. Някои от по-големите катедрали бяха почти толкова широки и се бяха разположили по цялата ширина като механични градински жаби. По-малките катедрали успяваха да се движат по две, почти долепени една до друга, но в такъв случай някои от техните свръхструктури надвисваха над края на Пътя. Но тук това всъщност нямаше значение: Пътят представляваше просто една по-загладена и изчистена лента от плоската равнина Джарнсакса, където препятствията бяха рядкост. Всяка от катедралите можеше да се отклони от него и да продължи да се движи по леко по-неравната повърхност от двете му страни. Но очевидно днес никой нямаше намерение да предприема подобен риск и сравнителният ред сред процесията, изглежда, нямаше да бъде нарушен. Такова беше нормалното развитие на нещата: жокейските прояви, турнирите и мръсните номера, за които бяха слушали в полупустинните земи, бяха по-скоро изключение, отколкото правило, а и, както винаги беше подозирала Рашмика, подобни истории съдържаха доста преувеличения.

Засега флотата от катедрали се движеше по Пътя във вид на повече или по-малко установена формация. Ако мислеше за тях като за градове държави, сега очевидно беше период на търговия и дипломация, а не на война. Несъмнено не липсваше шпиониране и надлъгване и несъмнено непрекъснато се правеха планове за бъдещи непредвидени обстоятелства. Но за момента преобладаваше състоянието на сърдечна любезност, съпроводено от вдървената учтивост, която обикновено се очаква в отношенията между исторически съперници.

Това устройваше Рашмика: достатъчно трудно щеше да й бъде да намери своето място в отряда по ремонтните работи, за да трябва да се справя с допълнителни кризи и усложнения.

Беше получила заповед да си събере вещите и да чака в едно от превозните средства на кервана. Причината скоро се изясни, когато керванът внезапно се раздели на по-малки компоненти. Момичето наблюдаваше как работниците на квестора скачат от една машина на друга, откачайки свръзките с видимо безразличие към очевидните рискове.

Някои от така получените по-малки кервани включваха няколко превозни средства. Тя наблюдаваше как новите кервани се насочват към катедралите или струпвания на катедрали. В превозното средство заедно с нея бяха насядали десетина поклонници и пътуващи работници. За нейно разочарование обаче машината, в която трябваше да остане, потегли сама. Затова изгуби всяка надежда, че може да се запъти към “Желязната Катрин”, тъй като се беше оказало, че тя е сред най-големите катедрали и съответно нямаше как да заслужи само толкова незначителна част от кервана.

Е, трябваше да започне отнякъде, както беше казал квесторът.

Машината бързо изоставаше от големите катедрали, като подскачаше по канавките и дупките, оставени от тях.

— Ей, вие — обърна се Рашмика към останалите пътници, застанала пред тях с ръце на хълбоците. — Коя е “Лейди Моруина”?

Един от спътниците й избърса петното от слуз върху горната си устна.

— Никоя, скъпа.

— Все пак трябва да е някоя от тях — отвърна тя. — Тук се събират всичките. Тук е важното място.

— Така е, всички се събират тук, но никой не е казал, че “Лейди Моруина” е сред тях.

— Сега увърташ нарочно.

— Чуй я само — обади се друг от пътниците. — Глупава надута крава.

— Добре де — не се предаваше Рашмика. — След като “Лейди Моруина” не е тук, къде може да е?

— Защо те интересува толкова? — осведоми се първият.

— Това е най-старата катедрала на Пътя. Струва ми се малко странно да не искам да я видя, а?

— На нас единственото ни желание е да работим, скъпа. Няма значение при коя. Шибаният лед, който трябва да ринем от пътя, е все същият.

— Е, а мен все пак ме интересува — настоя тя.

— Тя не е сред онези катедрали — намеси се друг глас, отегчен, но не глуповат. Собственикът му лежеше по-назад върху кушетка, с цигара в едната ръка, пъхнал другата дълбоко в панталоните си, където бърникаше и се чешеше. — Но можеш да я видиш.

— Къде?

— Ей там, момиченце.

Тя пристъпи към мъжа.

— Внимавай с него — обади се друг глас. — Преди да разбереш какво става, ще се лепне отгоре ти като обрив.

Рашмика се поколеба. Мъжът й махна с цигарата си. Измъкна ръката си от панталоните. Завършваше с грубовата метална длан. Той прехвърли цигарата си в нея и я повика със здравата си ръка.

— Всичко е наред. Мириша малко, но не хапя. Искам само да ти покажа Лейди Мор, нищо повече.

— Знам — отвърна тя.

Запристъпва през другите натръшкани тела.

Мъжът посочи към малкото мръсно прозорче до себе си. Избърса го с ръкав.

— Погледни през него. Можеш да видиш върха на шпила й.

Момичето се вгледа, но не успя да различи нищо освен самия пейзаж.

— Не мога…

— Ей там. — Непознатият побутна брадичката й, докато я накара да погледне накъдето трябва. Миришеше на оцет. — Между онези стръмнини, не виждаш ли да стърчи нещо?

— Нещо наистина стърчи — обади се някой.

— Млъкни — сопна се Рашмика.

В тона й явно имаше нещо, защото постигна желания ефект.

— Сега виждаш ли го?

— Да. Какво прави чак там? Това изобщо не може да е на Неизменния път.

— На него е — увери я мъжът. — Просто не на онази част, която следваме обикновено.

— Тя не знае ли? — попита друг глас.

— Ако знаех, нямаше да питам — отвърна троснато момичето.

— Пътят се разклонява малко по-нататък — отвърна мъжът с тон, с който се обяснява на дете. Рашмика реши, че все пак не го харесва. Той наистина й помагаше, но начинът, по който го правеше, също беше от значение. Понякога отказът беше за предпочитане пред неохотната помощ. — Катедралите обикновено се движат по единия от тях, който ги отвежда чак до Дяволската стълба.

— Знам за това. Зигзаговидни полегати пътеки, изсечени отстрани на Пропастта. Катедралите се движат по тях до дъното на Пропастта, после се изкачват от другата й страна, след като я прекосят.

— Правилно. Иска ли ти се да отгатнеш къде ги отвежда другият?

— Предполагам, че по моста.

— Умно момиченце си.

Тя се отдръпна от прозореца.

— Ако Пътят има разклонение от моста дотук, защо не го следвахме?

— Защото това не е най-бързият път за един керван. Керваните могат да секат ъгли, да се катерят по стръмнини и да вземат стръмни завои. Катедралите не могат. Те трябва да минат по дългия път и да заобикалят всичко, което не могат да премажат. Във всеки случай, пътят към моста не се поддържа особено. Може и да не забележиш, че е част от Неизменния път, дори да се движиш по него.

— В такъв случай “Лейди Моруина” ще се отдалечава все повече и повече от главното сборище на катедралите — възкликна момичето. — Това не означава ли, че Халдора няма да бъде вече отгоре й?

— Не точно — отвърна мъжът. Почеса се по бузата и металният наконечник на ръката му застърга по добре наболата брада. — Но пък Дяволската стълба не е на екватора. Били са принудени да я изкопаят там, където са могли, а не където би трябвало да стигне. И още нещо: който слиза по Дяволската стълба, трябва да се бори с висящия отгоре лед. Не е хубаво за наблюдателите: блокира гледката им към планетата. А Стълбата дава най-голям шанс на катедралите да се изпреварят. Но ако някоя от тях някога беше успяла да мине по моста, щеше да мине толкова напред, че щеше да й се наложи да спре, за да дочака останалите. След това нищо вече няма да може да застава пред нея. Ще може да се разраства колкото си ще. Да не говорим за славата от преминаването на моста. Тя ще управлява Пътя.

— Никоя катедрала обаче не е прекосявала моста. — Спомни си разбитите останки, които беше видяла от покрива на кервана. — Знам, че една веднъж опитала, но…

— Никой не казва, че това не е било лудост, скъпа, но такъв е старият първосвещеник Куейч с изхвръкналите очи. Трябва да се радваш, че ще бъдеш на Желязната Кейти. Казват, че плъховете вече започнали да напускат Лейди Мор.

— Първосвещеникът явно мисли, че има доста голям шанс да успее — рече тя.

— Или е побъркан. — Мъжът се ухили насреща й, жълтите му зъби напомняха очукани надгробни камъни. — Избирай кое от двете.

— Не е нужно. Защо го наричаш с “изхвръкналите очи”?

Всички наоколо се разсмяха. Един от тях изобрази нещо като очила с длани около очите си.

— Това момиче явно има да учи много — обади се някой.

Скорпион се надяваше да има възможност да си почине малко. Но дните непосредствено след заминаването на Антоанет бяха също толкова уморителни, както и предшестващите ги. Налагаше се да будува почти през цялото време, да наблюдава пристигането и отлитането на совалки и влекачи, да надзирава процедурите около евакуираните и движението на техническия персонал на Рьомонтоар.

Напрежението беше нечовешко и неведнъж го обземаше силното усещане, че всеки момент ще се сгромоляса. Но въпреки всичко продължаваше да си върши работата, поддържан от думите на Антоанет и собствената си твърда решимост да не показва и сянка на слабост, когато се намира край хора. Не му беше никак лесно. Все по-често му се струваше, че те притежават енергия, каквато той няма; че те никога не достигат толкова близко до пълното изтощение или грохване като него. В младостта му положението съвсем не беше такова. Тогава беше истински барутен погреб, който никой не беше в състояние да спре, по-силен не само от хората, съставляващи част от неговата група, но също така от много от прасетата. Глупаво беше да си мисли, че ще е така през целия му живот, че винаги ще ги превъзхожда в това отношение. Така и не забеляза момента, в който започна да се изравнява с тях. Може би се беше случило преди месеци или години, но сега беше убеден, че хората го бяха надминали. За кратки периоди той все още можеше да разчита на импулсивен прилив на необуздана сила, каквато те нямаха, но каква беше ползата сега от това гангстерско предимство? Важни бяха бавно изгарящата, премерена сила, издръжливостта и присъствието на духа. Хората имаха по-бърза мисъл от него и грешаха по-рядко. Дали си даваха сметка за това? Може би не веднага, защото той полагаше големи усилия, за да компенсира вродените си слабости. Но рано или късно всички тези усилия щяха да дадат своето отражение и тогава те щяха да започнат да виждат недостатъците му. Много от тях — съюзниците, за които беше говорила Антоанет — щяха да правят всичко възможно да не обръщат внимание на нарастващата му неадекватност и да намират извинения за пропуските. Но този процес не можеше да продължава дълго. Неизбежно щеше да дойде момент, когато щяха да се възползват от въпросните слабости и да ги употребят срещу него. Питаше се дали ще има смелост да напусне този пост, преди да станат прекалено очевидни. Не знаеше. Прекалено трудно му беше да мисли, защото стигаше твърде близко до същината на това, което беше, и на онова, което никога нямаше да бъде.

Антоанет не искаше да бъде жестока, когато определи прекараните на Арарат години като “добри времена”. Мислеше го искрено, а двайсет и три години не бяха малък отрязък от живота на когото и да било. Но тя беше човек. Наистина не бе имала достъп до процедурите за удължаване на живота, масово прилагани само допреди двеста години. Вече никой не прибягваше до тях. Но въпреки всичко тя имаше предимства, с които Скорпион не можеше да се похвали. Нейните гени бяха модифицирани преди няколко века и много от най-разпространените причини за смъртоносните болести бяха отстранени от тях. Очакваната й продължителност на живота беше около два пъти по-голяма, отколкото на нейните предци, които не се бяха подлагали на тези генни манипулации. Не беше немислимо да живее сто и петдесет години. Ако имаше особено голям късмет, можеше да достигне дори двестата си година. Може би щеше да живее достатъчно дълго, за да стане свидетел и евентуално да се възползва от възраждането на посветилата се на удължаването на живота медицина и нейните средства, които се бяха превърнали в изключителна рядкост след появата на Смесената чума. Настоящата криза, разбира се, намаляваше подобна възможност, но съвсем не я изключваше.

Скорпион беше вече на петдесет години. Щеше да е истински късметлия, ако доживееше до шейсет години. Не беше чувал за прасе, живяло повече от седемдесет и пет години, а най-старото прасе, което беше срещал, беше на седемдесет и една. Въпросното прасе беше умряло една година след това в резултат на подобно на бомба със закъснител съзвездие от болести, което го беше довършило за няколко месеца.

Но дори ако, по някакво невероятно щастливо стечение на обстоятелствата, откриеше медицинско заведение, което все още имаше достъп до процедурите за удължаване на живота, те щяха да се окажат безполезни за него, тъй като бяха прекалено тясно съобразени с човешката биохимия. Беше чувал за прасета, които ги бяха опитали и чиито усилия неизменно бяха завършвали с неуспех. В повечето случаи дори бяха умирали преждевременно, защото процедурите предизвиквали фатални странични ефекти.

Това определено не беше решение. Единствената възможност, която стоеше пред него, беше да умре през някоя от следващите десет, най-много петнайсет години. Двайсет, ако имаше невероятен късмет. И дори тогава щеше да става дума за по-малко време от онова, което бе прекарал на Арарат.

“Това беше половината ми живот” — беше й отговорил той. Но не мислеше, че Антоанет беше разбрала какво точно има предвид. Не просто половината му живот до този момент, но и значителна част от живота, който можеше да се надява да преживее. Така или иначе първите двайсет години почти не се брояха. Беше се родил истински едва когато насочи лазера към рамото си и изгори зеления скорпион, от което му беше останал белег за вечни времена. Хората правеха планове за десетилетия напред. Той мислеше в рамките на години и дори тогава не можеше да разчита на нищо.

Въпросът беше дали има смелостта да признае това. Ако сега им изяснеше, че това е резултат от генетичното му наследство, от преждевременната смърт, която беше неизменна част от свинската генетика, никой нямаше да го критикува. Щяха да го разберат и да си спечели симпатиите им. Ами ако не трябваше да се отказва от властта сега, само защото усещаше сянката върху себе си? Сянката беше все още едва доловима. Най-вероятно единствен той я беше видял ясно. Определено щеше да бъде признак на малодушие да се предаде сега, когато можеше да служи и да бъде от полза още пет-десет години. Определено дължеше на Арарат… на бежанците от Арарат нещо повече. Може да беше инат, буен, верен, но никога не се беше проявявал като страхливец.

Тогава се сети за Ора. Осъзна с пределна яснота, че със сигурност ще я преследват. Това дете говореше за непостижими за него неща. То вече беше спасило живота на хиляди хора, като бе разубедило Скорпион да атакува джъглърите, когато опитваха да издърпат “Носталгия по безкрая” на по-безопасно разстояние от Първи лагер. Ора знаеше коя е правилната постъпка.

Сега тя беше миниатюрно създание, свито в прозрачния инкубатор, но тепърва щеше да порасне. Каква ли щеше да бъде след десет години?

Болезнено беше да мисли в толкова далечна перспектива. Въпреки това го направи. И я зърна за миг — изглеждаше по-възрастна за годините си, изражението й се колебаеше между спокойна увереност и застиналата маска на фанатик, несмущавано дори от миг на съмнение. Щеше да бъде красива, от човешка гледна точка, и щеше да има последователи. Видя я с ризницата на Скейд, ризницата такава, каквато беше, когато я бяха открили в смазания кораб, настроена към белия цвят на леда наоколо, завинаги запечатана в съзнанието му в този камуфлаж.

Може би тя имаше право. Може би знаеше точно какво да правят, за да променят шансовете си срещу инхибиторите. Скорпион се надяваше горещо да е така, имайки предвид каква цена бяха платили за нея. Но ако все пак тя грешеше? Ако се окажеше оръжие, имплантирано в сърцевината им? Ако единствената й функция беше в крайна сметка да доведе до тяхното изтребване с най-ефикасните средства?

Това също му се струваше малко вероятно. В противен случай вече щеше да я е убил, а после може би щеше да убие и себе си. Но все още имаха шанс. Не беше изключено обаче тя да е невинна и пак да греши. В известен смисъл тази вероятност беше дори още по-опасна.

Васко Малинин вече беше взел нейната страна. Както и някои от управниците. Други може би щяха да направят своя избор в нейна полза в най-скоро време. Срещу това, срещу неустоимия магнетизъм на момичето трябваше да има някаква уравновесяваща сила, нещо солидно и лишено от въображение, трудно поддаващо се на настроенията на фанатичните привърженици, водещи неизменно до кръстоносни войни или до обожествяване. Не можеше да се откаже сега. Оставането му на този път вероятно щеше да доведе до по-бързото му износване, но той трябваше да се задържи на поста си. Не непременно като антагонист на Ора, но като нейна спирачка. А ако се стигнеше до конфронтация с нея или с някой от нейните поддръжници (вече ги виждаше как се събират около момичето в бяла броня), това само щеше да докаже колко правилно е постъпил, като е останал.

Едно от нещата, които знаеше за себе си, беше, че веднъж щом вземеше решение, го удържаше докрай, каквото и да му струва. В това отношение приличаше много на Клавейн. Клавейн мислеше в по-дългосрочна перспектива от него, но в крайна сметка, когато беше срещнал смъртта си в айсберга, целият му живот можеше да бъде изразен чрез поредица от твърдоглаво отстоявани позиции.

Това, според Скорпион, не беше най-лошият начин да живееш.

— Май си щастлив от това? — попита Рьомонтоар.

Бяха седнали в инспекционна зала на паякови крака, закрепена за подобната на скала повърхност на ускоряващия кораб. От отвора под тях — входа към помещението за приземяване, ограден от наподобяващи гръбначни прешлени структури — разтоварваха оръжията от оръжейната. Операцията беше достатъчно деликатна дори за несравнимо по-благоприятни условия, но като се имаше предвид, че “Носталгия по безкрая” продължаваше да ускорява, следвайки уточнената от Рьомонтоар траектория, вниманието към всеки детайл трябваше да бъде удвоено.

— Щастлив съм — отвърна Скорпион. — Мислех, че ти ще имаш възражения, Рем. Нали ги искаше всичките. А аз не ти ги давам всичките. Това не ти ли е неприятно?

— Да ми е неприятно ли, Скорп? — На лицето на събеседника му се поява лека, разбираща усмивка. Рьомонтоар беше приготвил една манерка с чай и сега го разливаше в миниатюрни чашки. — И защо да ми е неприятно? Вашият шанс за оцеляване, поне според нашите предвиждания, сега е намален значително. Съжалявам за това, естествено, но разбирам нежеланието ви да ни предадете всичките оръжия. Това би искало безпрецедентна проява на доверие.

— Аз не съм по свързаните с вярата и доверието неща.

— Честно казано, оръжията от оръжейната може би няма да променят кой знае колко изхода на събитията в дългосрочна перспектива. Не го казах нарочно досега, за да не обезсърчавам нашите съюзници, но не е изключено предвижданията ни да са прекалено оптимистични. Когато Иля Вольова насочи “Буревестник” към сърцето на вълчата концентрация около Делта Павонис, оръжията от оръжейната, които използва, не промениха почти с нищо нещата.

— Доколкото знаем. Може би тя позабави нещата.

— Или пък не ги използва по най-ефикасния начин — все пак тогава тя беше болна; или това не бяха най-опасните оръжия от арсенала. Никога няма да разберем.

— А какво мислиш за другите — попита Скорпион. — Онези, които произвеждат сега за нас?

— Хипометричните ли? Те доказаха, че са полезни. Видя как се разпръснаха вълчите концентрации около вашата совалка и “Носталгия по безкрая”. Използвах хипометрично оръжие и срещу вълчето сборище, което ви причиняваше трудности, когато бяхте на Арарат.

Скорпион отпи от чая си, стиснал малката чашка — тя беше малко по-голяма от напръстник — в несръчните си ръце. Струваше му се, че всеки момент ще чуе трясък от разбито стъкло.

— Това ли са оръжията, които Ора ви показа как да правите?

— Да.

— И все още не знаете как действат някои от тях?

— Нека кажем просто, че теорията изостава от практиката.

— Добре. Не че щях да разбера, дори да знаехте. Но ми мина през ума едно нещо. Ако те са толкова полезни, защо вълците не ги използват срещу нас?

— Не знаем — призна Рьомонтоар.

— Това не те ли притеснява? Не се ли тревожиш, че тази нова технология е свързана с някакъв проблем в дългосрочен план, за който не знаем?

Рьомонтоар повдигна вежди.

— Ти мислиш напред, Скорпион? Какво още да очаквам?

— Притеснението ми е напълно основателно.

— Съгласен съм. И да, това е едно от нещата, което ме тревожи. Но като се има предвид, че трябва да избираме между унищожението ни сега и справянето с някакъв неясен проблем в по-късен момент… е, при тези условия изборът не е толкова труден, нали? — Рьомонтоар се взря през кехлибареното стъкло на миниатюрната си чаша, което увеличи доста едното му око. — Има обаче и друга възможност. Не е изключено вълците да не познават тази технология.

Скорпион видя как през обрамченото с месинг око на единия от люковете се появи едно от оръжията от оръжейната. Беше цялото в лъскави бронзовозелени ръбове в стил ар деко, поставено в рамка с няколко управляващи реактивни двигателя. Към рамката бяха прикрепени четири конджоинърски влекача.

— Откъде идва тогава тази технология?

— От мъртвите. От колективните спомени на безброй унищожени култури, събрани в матрицата с неутронна кора на компютъра Хадес. Очевидно това не е било достатъчно да промени нещо за въпросните унищожени видове; може би никоя от другите техники, които ни дава Ора, няма да промени окончателното ни бъдеще. Но може би са послужили за забавяне на процеса. Може би единственото, от което се нуждаем, е време. Ако там има нещо друго — нещо по-значимо, нещо по-мощно от вълците, — тогава се нуждаем единствено от време, за да го открием.

— Мислиш, че е Хела, нали?

— Това не те ли интригува, Скорпион? Не искаш ли да отидеш там и да видиш какво ще намериш?

— Ние се осведомихме, Рем. Хела е ледена топка, дом на шепа религиозни лунатици, превърнали се в нещо като наркомани за заразената кръв на един носител на индоктринален вирус.

— Но говорят за чудеса.

— Някаква планета, която изчезвала. Само дето никой, на който би поверил поправката на закопчалката на скафандър, не го е видял да се случва.

— Отиди и разбери. Системата е Писциум 107. По всичко изглежда, че инхибиторите все още не са стигнали до нея.

— Благодаря за информацията.

— Решението е твое, Скорпион. Вече знаеш какво препоръчва Ора, но не трябва да се люшкаш насам-натам заради това.

— Няма.

— Имай предвид обаче следното: Писциум 107 е отдалечена система. Информацията за нахлуването на вълците в човешкото пространство е в най-добрия случай фрагментарна, но можеш да бъдеш сигурен, че когато го направят, ще паднат първо намиращите се в сърцевината му колонии — световете, които се намират на десетина светлинни години от Земята. Ето как действат те: идентифицирай сърцевината, атакувай и унищожи. Тогава ще се захванат със сателитните колонии и всички, които опитват да полетят по-дълбоко в галактиката.

Скорпион сви рамене.

— Значи никъде не е безопасно.

— Не. Но като се имат предвид твоите отговорности — сега от твоите грижи зависят седемнайсет хиляди души — много по-безопасно би било да се насочите навън към периферията, вместо обратно към намиращите се в центъра светове. Усещам обаче, че ти може би чувстваш нещата другояче.

— Имам недовършена работа вкъщи — отвърна прасето.

— Нямаш предвид Арарат, нали?

— Говоря за Йелоустоун. За Ръждивия пояс. За Казъм Сити и Мълч.

Рьомонтоар привърши чая си, като погълна и последната капка с взискателната чистота на котка.

— Разбирам, че все още се чувстваш емоционално свързан с това място, но не подценявай опасността от завръщането там. Ако вълците са събрали информация за нас, няма да им е нужно много време, за да разпознаят в Йелоустоун един от най-големите центрове на човешката цивилизация. И той ще заеме едно от първите места в списъка с техните приоритети. Нищо чудно дори вече да са там и да изграждат певец, както направиха край Делта Павонис.

— В такъв случай много хора ще трябва да се махнат оттам.

— Това няма да промени почти нищо и следователно рискът няма да бъде оправдан.

— Но все пак мога да опитам. — Скорпион посочи към надвисналия кораб през прозореца на паяка. — “Безкраят” доведе сто и шейсет хиляди души от Ризургам. Може да не съм кой знае какъв математик, но тъй като сега на борда му има едва седемнайсет хиляди човека, се налага изводът, че не сме използвали целия му капацитет.

— Така ще рискуваш живота на всички, които вече спасихме.

— Знам — отвърна прасето.

— Ще пропилееш предимствата, които ще натрупаш през следващите няколко дни, когато отклоним вниманието на машините от вас.

— Знам — повтори то.

— Ще изложиш на риск и своя живот.

— Знам и това, но то няма да промени абсолютно нищо, Рем. Колкото повече опитваш да ме разубедиш, толкова повече се убеждавам, че ще го направя.

— Ако получиш подкрепата на управниците.

— Те или трябва да ме подкрепят, или да ме уволнят. Изборът зависи от тях.

— Ще имаш нужда също така от съгласието и на кораба.

— Ще го помоля учтиво — каза Скорпион.

Влекачите бяха издърпали оръжието от оръжейната на безопасно разстояние от кораба. Прасето очакваше главните им двигатели да проблеснат, да пръснат ярки светлинни лъчи, но целият ансамбъл продължаваше да се отдалечава, увеличавайки скоростта си, сякаш движен от невидима ръка.

— Не съм съгласен с твоята позиция — заяви Рьомонтоар, — но я уважавам. Напомняш ми Невил в някои отношения.

Скорпион си спомни абсурдно краткия период на “тъгуване”, през който беше преминал събеседникът му.

— Мислех, че вече си го прежалил.

— Никой от нас не го е прежалил — отвърна рязко Рьомонтоар. После посочи отново към манерката и настроението му видимо се разведри. — Още чай, мистър Пинк?

Скорпион не знаеше какво да каже. Погледна безизразното лице на събеседника си и сви рамене.

— Ако нямате нищо против, мистър Клок.

Скорпион обикаляше из кораба от часове. На горните нива, където се намираха последните пристигнали, все още цареше хаос. Безредие се наблюдаваше и на още десетина места, но те бяха значително по-малки по размери. “Носталгия по безкрая” обаче беше наистина огромен кораб и беше невероятно колко малко доказателства имаше за присъствието на седемнайсетте хиляди пътници веднъж щом излезеше от зоната, където се разпределяха новодошлите. По-голямата част на него изглеждаше празна и ехтяща както обикновено, сякаш всички тези евакуиращи се хора бяха родени от въображението му призраци.

Корабът обаче не беше абсолютно изоставен, дори извън зоните за оформяне документацията на бежанците. Скорпион спря пред един прозорец, гледащ към дълбока вертикална шахта. Червена светлина къпеше вътрешността и хвърляше розов оттенък върху металната структура в нея. Структурата беше абсолютно непозната и същевременно му напомняше нещо — едно от дърветата, които беше видял на поляната. Само дето това дърво беше изградено от безброй части, подобни на остриета, тънки като фолио листа, подредени спираловидно около тясна сърцевина, заемаща цялата дължина на шахтата. Детайлите бяха прекалено много; геометричните фигури бяха прекалено много; перспективата беше прекалено сложна. Главата го заболя от вглеждането в подобния на дърво обект, сякаш цялата скулптурна форма имаше за цел да разстройва възприятията.

Слуги се щураха между листата като черни буболечки, движенията им бяха методични и предпазливи, а човешки фигури в черни костюми висяха на специални ремъци на безопасно разстояние от деликатните спирали на формиращата се структура. Слугите носеха части от метално фолио на гърба си и ги пъхаха в точно изрязани отвори. Хората — това бяха конджоинъри — като че ли не правеха почти нищо друго, освен да висят на ремъците и да наблюдават машините. Но те несъмнено насочваха ставащото на фундаментално ниво, силно концентрирани, умовете им извършваха работа на много нива с успоредни мисловни нишки.

Това беше само част от конджоинърите на борда на кораба. Имаше още десетки от тях. Дори стотици. Трудно му беше да ги различава. Като се изключеха дребните вариации в нюансите на кожата, костната структура и полът, всички сякаш бяха излезли от една и също поточна линия. Бяха от разновидността с гребени, особено напреднали индивиди от работната сила на Скейд. Те не говореха помежду си и не се чувстваха комфортно, когато се налагаше да разговарят с тези, които не бяха конджоинъри. Тогава започваха да пелтечат и да допускат елементарни граматически, синтактични или свързани с произношението грешки: неща, от които би се засрамило и едно прасе. Скорпион знаеше, че функционират и общуват помежду си на несловесно ниво. За тях говорната комуникация, дори когато беше ускорена от специалната връзка между умовете, беше също толкова примитивна, колкото и даването на сигнали с дим от огън. До тях Клавейн и Рьомонтоар изглеждаха като мърморещи реликви от каменната ера. Дори Скейд сигурно се беше чувствала не съвсем на ниво до тези лъскави нови същества.

Скорпион се запита дали ако вълците загубеха, но единствените останали хора бяха тези мълчаливи конджоинъри, победата щеше да има смисъл.

Не беше лесно да се отговори на този въпрос.

Много повече от безсловесната странност, от вдървените икономични движения и пълната липса на изразност в конджоинърите го смразяваше игривата лекота, с която бяха прехвърлили лоялността си върху Рьомонтоар. В нито един момент не признаха, че подчинението им на Скейд е било грешка. Както обясниха, те просто следвали пътя на най-малкото съпротивление, когато ставало въпрос за доброто на Майка Нест. За известно време тази пътека била свързана със сътрудничеството със Скейд и нейните планове. Сега обаче бяха доволни да се присъединят към Рьомонтоар. Скорпион се чудеше доколко това бе свързано с чистите изисквания на ситуацията и доколко — с уважение към традициите и историята на Нест. Сега, когато Галиана и Клавейн бяха мъртви, Рьомонтоар беше вероятно най-старият жив конджоинър.

Скорпион нямаше друг избор, освен да приеме конджоинърите. Във всеки случай присъствието им нямаше да е вечно; те трябваше да си тръгнат след по-малко от осем дни, ако искаха да се върнат в “Зодиакална светлина” и останалите си кораби. Броят им вече беше намалял в сравнение с първите дни.

Бяха помогнали за инсталирането на монотехнологичните фабрики, защитени от чумата, така че да бъдат в състояние да функционират дори в заразения “Носталгия по безкрая”. Снабдени с планове и суровини, те бълваха бляскави нови технологии, чиито функции бяха непознати в по-голямата си част. Същите планове показваха как новоизсечените компоненти могат да се съберат в дори още по-големи — но също толкова непознати — нови форми. В изпразнените шахти, простиращи се по цялата дължина на “Носталгия по безкрая”, като тази, в която се взираше в момента, тези приспособления се разрастваха все повече и повече. Това, което изглеждаше като издължено сребърно дърво — или главозамайваща турбина, или причудлив, извънземен макет на ДНК, — беше хипометрично оръжие. Може би усетил важността им, Капитанът понасяше цялата тази активност, въпреки че беше възможно във всеки момент да реши да преустрои вътрешната си архитектура и при този процес да смачка шахтите, така че да изчезнат напълно.

Конджоинърите пълзяха навсякъде из кораба, инсталирайки мрежа от криоаритметични двигатели. Малките като сърца двигатели с форма на мида нанасяха кървава рана в класическата термодинамика. Скорпион помнеше какво се бе случило с корветата на Скейд, когато криоаритметичните двигатели се бяха развалили. Излязлото извън контрол изстудяване вероятно беше започнало с миниатюрно парченце лед, по-малко от снежинка. Но то се беше разраствало, когато машините преминаха в маниакален, носещ се все по-главоломно към бездната режим на работа, унищожавайки все повече топлина с всеки следващ цикъл, и студът захранваше още по-голям студ. Ако в този момент бе летял в космоса, корабът щеше да изстине почти до абсолютната нула. Но тъй като бе на Арарат, сред океан, той бе образувал цял айсберг около себе си.

Конджоинъри пълзяха сред оригиналните двигатели на кораба и бърникаха реакторите в сърцевината им. Други бяха навън, по корпуса, закрепени за израстъците на Капитана. Те инсталираха допълнителни оръжия и подсилващи бронята съоръжения. Трета група, изолирана дълбоко в недрата на кораба, далеч от всяка друга активност, сглобяваше потискащите инерцията съоръжения, изпробвани по време на преследването на “Зодиакална светлина” от Йелоустоун до Ризургам. Скорпион знаеше, че тази технология е извънземна и хората се бяха сдобили с нея без сътрудничеството на Ора. Но не бяха успели да я накарат да работи така, че на нея да може да се разчита напълно. Ора им беше казала как да я модифицират, за да функционира сравнително безопасно. В отчаянието си Скейд беше опитала да я използва, за да се движи с по-голяма от светлинната скорост. Усилията й бяха завършили катастрофално, а Ора беше отказала да разкрие каквито и да било тайни, които биха направили възможен друг подобен опит. Сред подаръците, които им даваше, не трябваше да фигурират технологии, свързани с по-голяма от светлинната скорост.

Скорпион видя как слугите пъхнаха поредния плосък лист на мястото му. Съоръжението изглеждаше завършено още преди един ден, но оттогава бяха добавили към него почти три пъти по толкова материал. Въпреки това, колкото и странно да беше, структурата изглеждаше дори още по-ефирна и дантелообразна отпреди. Интересно кога щеше да бъде завършена и какво точно щеше да прави тогава. Прасето отмести поглед от прозореца с намерението да продължи пътя си. С натежало от грижи сърце.

— Скорп.

Не очакваше, че има компания, затова се изненада, като чу името си. Изненада се дори още повече, когато видя Васко Малинин.

— Васко — усмихна се без особен ентусиазъм той. — Какво те води тук?

— Търсех теб.

Васко носеше униформа на „Оръжие на сигурността”, която изглеждаше съвсем нова. Дори ботушите му бяха чисти, истинско чудо на борда на “Носталгия по безкрая”.

— И успя.

— Казаха ми, че най-вероятно си някъде тук долу. — Лицето му беше осветено отстрани от червеното сияние, излизащо от шахтата с хипометричното оръжие. Това му придаваше последователно ту съвсем младежки, ту хищнически вид. Младежът погледна през прозореца. — Изглежда голяма работа, а?

— Ще повярвам, че действа, когато видя, че прави нещо друго, освен да стои насреща ни с хубавичък вид.

— Пак ли скептицизъм?

— Все някой трябва да бъде скептичен.

Чак сега Скорпион си даде сметка, че Васко не е сам. Зад него стоеше някаква фигура. Преди години щеше да види човека съвсем ясно; сега му беше трудно да различава детайлите на слаба светлина.

Той премигна.

— Ана?

Хури пристъпи на залятия от червената светлина участък. Беше облечена с тежко палто и ръкавици, огромни ботуши покриваха краката й до коленете — бяха много по-мръсни от Васковите — и носеше нещо в сгънатата си в лакътя ръка. Беше някакъв вързоп, огънат в сребристо юрганче. В горния край на вързопа имаше малък отвор.

— Ора? — попита стреснато той.

— Тя вече няма нужда от инкубатора — поясни Ана.

— Може да няма нужда от него, но…

— Доктор Валенсин каза, че задържал развитието й, Скорп. Тя е вече достатъчно силна и той й вреди повече, отколкото й помага. — Хури изви глава към отворения край на одеялцето, погледът й срещна скритите от Скорпион очи на дъщеря й. — Тя също ми каза, че иска да излезе от него.

— Надявам се, че Валенсин знае какво прави — промърмори Скорпион.

— Знае, Скорп. И още по-важно — Ора също знае.

— Тя е само едно дете — отвърна той, като се стараеше да говори тихо. — Даже още не е дете, а бебе.

Ана пристъпи напред.

— Вземи я.

Вече му подаваше вързопчето. Искаше му се да откаже. И не само защото нямаше доверие на себе си, че може да държи както трябва нещо толкова безценно и уязвимо като малко дете. Имаше още нещо: някакъв глас го предупреждаваше да не създава този физически контакт с нея. Друг глас — по-тих — му напомни, че вече е свързан с нея чрез кръвта. Какво повече от това можеше да има?

Пое Ора. Притисна я към гърдите си, колкото да се увери, че я държи достатъчно сигурно. Беше учудващо лека. Изуми го мисълта, че това момиченце, този актив, заради чието придобиване бяха загубили лидера си, може да изглежда толкова нереално.

— Скорпион.

Гласът не беше на Хури. Не беше глас на възрастен, дори не съвсем и на дете. Приличаше по-скоро на гукащо грачене, наподобяващо звуково името му.

Той погледна към вързопчето, в отвора. Лицето на Ора беше обърнато нагоре. Очите й представляваха все така плътно затворени цепки. От устата й се бе появило балонче.

— Не, тя не ми каза името — промърмори невярващо той.

— Казах го — потвърди момиченцето.

За малко не пусна вързопчето. В ръцете му лежеше нещо, което нямаше право да съществува на този свят. После срамният рефлекс отмина, толкова бързо, колкото беше дошъл. Скорпион отдели погледа си от мъничкото розово-червено личице и го насочи към майката.

— Тя не може дори да ме види — промълви той.

— Така е, Скорп, не може — съгласи се Хури. — Очите й още не функционират. Но моите функционират. А единствено това има значение.

Първосвещеникът я беше извикал в мансардата си. Когато пристигна, Рашмика видя с облекчение, че е сам и от главния лекар няма и следа. Не си падаше по компанията на първосвещеника, но дебнещото внимание на личния му лекар й беше още по-неприятно. Подозираше, че той се промъква някъде из “Лейди Моруина”, зает с кръвните си дела или с някоя от другите неописуеми практики, които му приписваха.

— Добре ли се настанихте? — попита Куейч, след като тя зае мястото си сред гората от огледала. — Надявам се да е така. Много съм впечатлен от вашата проницателност, мис Елс. Грьолие е бил осенен от истинско вдъхновение, като предложи да ви извикаме тук.

— Радвам се, че мога да ви бъда от полза — отговори Рашмика.

Беше си приготвила малко чай. Пое с треперещи ръце порцелановата чаша. Нямаше апетит — мисълта, че се намира в една стая с железния костюм беше достатъчна да я изнерви, — но трябваше да създава впечатление, че е спокойна.

— Да, имахме истински късмет — додаде Куейч. Беше почти неподвижен, мърдаха само устните му. Въздухът в мансардата беше по-хладен от обикновено и при всяка негова дума от устата му излизаше пара. — Почти прекалено голям, може да се каже.

— Не разбирам какво искате да кажете, господин първосвещеник?

— Погледнете към масата — отвърна той. — Малахитовата кутия до чаения сервиз.

Рашмика не я беше забелязала до този момент, но беше сигурна, че тя не бе там при предишните й посещения мансардата. Кутията стоеше на малки крачета, напомнящи кучешки лапички. Вдигна я — стори й се по-лека, отколкото беше очаквала — и се зае с металните катарами със златен цвят. Капакът се отвори. Вътре имаше много хартия: листове и пликове с всякакви цветове и надписи, подредени спретнато и хванати с ластик.

— Отворете ги — каза първосвещеникът. — Хвърлете им един поглед.

Момичето взе връзката, свали ластика. Хартията се пръсна по масата. Избра един лист напосоки и го разгъна. Лилавата хартия беше толкова тънка, толкова прозрачна, че беше изписана само от едната страна. Разпозна четливо подредените букви още щом ги видя от обратната страна. Тъмноаленият почерк беше нейният: детински, но въпреки това нямаше как да го сбърка.

— Това е моята кореспонденция — промълви Рашмика. — Писмата ми до спонсорираната от църквата група за археологически изследвания.

— Изненадана ли сте да ги видите тук?

— Изненадана съм, че са били събрани и предложени на вашето внимание — отвърна тя, — но не и че това е могло да се случи. Все пак са адресирани до тяло, зависещо от адвентистката църква.

— Ядосана ли сте?

— Зависи. — Беше ядосана, но това съвсем не беше единствената й емоция. — Чел ли ги е някой от изследователската група?

— Първите няколко — отговори Куейч. — Но почти всички останали бяха пренасочвани, преди да стигнат до изследователите. Не го приемайте лично: те и така получават предостатъчно ексцентрична литература. Ако трябваше да отговарят на всичко, нямаше да им остава време да правят нищо друго.

— Аз не съм ексцентричка — заяви момичето.

— Така е, но ако се съди по съдържанието на тези писма, излагате доста неортодоксална позиция по въпроса за скътлърите, не смятате ли?

— Ако смятате истината за неортодоксална позиция.

— Вие не сте единствената. Научният екип получава много писма от добронамерени любители. Повечето наистина са без каквато и да било стойност. Всеки си има любима теорийка относно скътлърите. За жалост никой от тях няма и представа от научни методи.

— Горе-долу същото казвам и аз за изследователските екипи — заяви Рашмика.

Дързостта й го разсмя.

— Не ви липсва самоувереност, а, мис Елс?

Тя събра хартията в не особено спретната купчинка и я напъха обратно в кутията.

— Не съм нарушила никакви правила с това — каза момичето. — Не ви казах за кореспонденцията си, защото никой не ме попита.

— Никога не съм казвал, че сте нарушили някакви правила. Това просто ме заинтригува, нищо повече. Прочетох писмата, видях как доводите ви съзряват с времето. Честно казано, мисля, че някои от повдигнатите от вас въпроси заслужават внимание.

— Много ми е приятно да го чуя.

— Не говорете толкова изкуствено. Аз съм напълно искрен.

— Това вас изобщо не ви интересува, господин първосвещеник. Никой в църквата не го интересува. А и защо да го интересува? Доктрината не позволява никакви други обяснения освен онова, за което четем в брошурите.

— Което е? — попита игриво Куейч.

— Че скътлърите са несъществена подробност, че унищожението им не е свързано с изчезванията. Ако изпълняват някаква теологична функция, тя е само за да се използват като напомняне да не сме надменни и да се подчертае спешната нужда от спасение.

— Унищожената извънземна култура в наши дни вече не е кой знае каква загадка, нали?

— Тук е станало нещо различно — настоя момичето. — Случилото се със скътлърите не е същото като случилото се с амарантинците или с която и да било от другите мъртви култури.

— Това ли е същината на вашето мнение?

— Мисля, че ще ни е от полза да знаем какво е станало — каза Рашмика и почука с нокти по капака на кутията. — Те са били изтребени, но никъде не личат отличителните белези на инхибиторите. Онзи, който е направил това, не е оставил почти никакви улики.

— Може би инхибиторите са бързали. Може би е било достатъчно, че са премахнали скътлърите, за да не се тревожат за останалите от тях културни придобивки.

— Те не действат така. Знам какво са направили с амарантинците. На Ризургам не е оцеляло нищо, което не се е намирало на десетки метри под скалите, умишлено поставено там. Знам какво е представлявало това, господин първосвещеник: била съм там.

Светлината се отрази в инструментите, които държаха очите му вечно отворени, когато той се обърна към нея.

— Били сте там?

— Исках да кажа — побърза да се поправи тя, — че съм чела толкова много за това и толкова съм размишлявала върху него, сякаш съм била там.

Потръпна: когато беше изрекла думите, бе изпитала абсолютната убеденост, че са верни.

— Проблемът е — рече Куейч, — че ако отстраним инхибиторите като вероятен агент в унищожението на Хела, трябва да бъде намерен друг отговорен за станалото. От философска гледна точка ние не обичаме да действаме така.

— Може и да не е елегантно — отвърна Рашмика, — но ако истината налага да се приеме наличието на друго… всъщност на трето действащо лице, би трябвало да имаме смелост да приемем доказателствата.

— И вие имате представа кое може да е въпросното трето действащо лице, доколкото разбирам?

Тя не се удържа и хвърли поглед към запоения скафандър. Първосвещеникът надали щеше да забележи това неволно отклонение на вниманието й, но въпреки това се ядоса на себе си. Чудесно щеше да е, ако можеше да контролира собствените си реакции така добре, както умееше да разчита другите хора.

— Нямам. Но имам известни подозрения.

Кушетката на първосвещеника се размърда и през огледалата премина вълна от съответни движения.

— Когато ми съобщи за първи път за вас — когато се появи вероятност да ми бъдете от полза, — Грьолие каза, че сте тръгнали на нещо като личен кръстоносен поход.

— Така ли?

— Според него той бил свързан с брат ви. Вярно ли е?

— Брат ми тръгна за катедралите — отвърна момичето.

— И вие се страхувахте за него, тревожихте се, защото известно време нямахте вести от него, и решихте да тръгнете по следите му. Това ли е историята?

Нещо в начина, по който произнесе “история”, не й допадна.

— Защо да не е това?

— Защото се питам доколко всъщност ви интересува брат ви. Наистина ли той е причината да изминете целия този път, Рашмика, или той просто ви даде възможност да оправдаете търсенията си, за да не изглеждат толкова тщеславни?

— Не знам какво имате предвид.

— Мисля, че сте се отказали от брат си още преди години. Мисля, че в сърцето си вече сте знаели, че него го няма. Онова, което ви интересува всъщност, са скътлърите и вашите идеи за тях.

— Това е нелепо.

— Тази връзка писма говори друго. Говори за мания, пуснала дълбоки корени, доста непривична за едно дете.

— Дойдох тук заради Харбин.

Той говореше със спокойната настойчивост на учител по латински, наблягащ върху някаква граматическа особеност.

— Дошла си тук заради мен, Рашмика. Дошла си на Пътя с намерението да се изкачиш до върха на управлението на катедралата, убедена, че само аз мога да дам отговор на твоите въпроси, отговорите, за които копнееш като наркоманка.

— Не аз се поканих тук — отговори тя с подобна на неговата настойчивост. — Вие ме доведохте тук, от “Желязната Катрин”.

— Ти щеше да намериш начин да стигнеш тук рано или късно, като къртица, която си пробива път до повърхността. Щеше да станеш полезна в някоя изследователска група и оттам да се свържеш с мен. Това щеше да ти отнеме месеци, може би — години. Но Грьолие — благословено да е подлото му сърчице — ускори нещо, което вече беше започнало.

— Лъжете се — заяви тя, усещайки, че ръцете й треперят. — Не съм искала да ви видя. Не исках да идвам тук. Защо това би означавало толкова много за мен?

— Защото си си набила в главата, че аз знам някои неща. Неща, които биха променили едно-друго.

Тя заопипва масата за кутията, без да поглежда натам.

— Ще я взема — обяви Рашмика. — Все пак тя си е моя.

— Писмата са твои. А кутията можеш да задържиш.

— Значи вече е свършено?

Той я погледна изненадано.

— Свършено ли, мис Елс?

— Споразумението. Периодът на службата ми.

— Не виждам защо да е свършено — отвърна първосвещеникът. — Както отбелязахте сама, никой не ви е задължавал да споменавате за интересите си към скътлърите. Не е извършено престъпление; не е предадена ничия вяра.

Дланите й оставяха потни петна по кутията. Не беше очаквала, че ще й позволи да я задържи. Цялата тази изгубена кореспонденция: тъжни, искрени послания от някогашната й личност към нейното настояще.

— Мислех, че ще останете недоволен — промълви тя.

— Но въпреки това мога да ви използвам. Между другото, в скоро време очаквам още ултри. Ще искам мнението ви за тях, вашите прозрения и наблюдения, мис Елс. Все още сте в състояние да правите това за мен, нали?

Тя се изправи, стиснала кутията. От тона на гласа му беше станало ясно, че аудиенцията й за деня е приключила.

— Може ли да попитам едно нещо? — промълви почти със заекване тя.

— Аз ви зададох доста въпроси. Не виждам защо и вие да не го направите.

Рашмика се поколеба. Още докато оформяше въпроса в главата си, възнамеряваше той да бъде свързан с Харбин. Първосвещеникът сигурно знаеше какво се е случило с него: не му струваше нищо да разбере истината от документацията на катедралата, дори никога да не бе виждал брат й. Но сега, когато моментът беше настъпил и първосвещеникът й бе разрешил да зададе въпроса си, тя разбра, че няма сила да стигне до края. И не просто защото се страхуваше да чуе истината: тя вече подозираше каква ще бъде. Плашеше я реакцията й, когато истината се разкриеше. Ами ако се окажеше, че действително не се интересуваше от Харбин чак толкова, колкото твърдеше? Ами ако казаното от първосвещеника беше вярно и Харбин наистина беше само извинение, прикриващо истинската причина за издирванията й?

Можеше ли да понесе това?

Рашмика преглътна с усилие. Почувства се съвсем малка, съвсем сама.

— Исках да ви попитам дали сте чували за сенките — произнесе тя.

Но първосвещеникът не каза нищо. И чак сега тя си даде сметка, че той не й беше обещал да отговори.

В мига, в който се събуди, реши, че има някаква грешка. Беше все още в черния шкаф. Само преди миг техниците бяха правили отвори в него, бяха пъхали тръбички в тялото му, бяха издърпвали разни неща, за да ги огледат и след това да ги върнат на мястото им, като деца, търсещи някакво лакомство. А сега бяха отново тук, форми с бели шапки, движещи се наоколо сред леки кълба пара. Беше му трудно да се фокусира върху тях, белите форми бяха размазани и неясни.

— Какво… — започна той.

Но се оказа, че не може да говори. В устата му беше напъхано нещо, което дращеше гърлото му с острите си ръбове.

Един от техниците се приведе и попадна в полезрението му. Бялата мъглица се оформи в лице с бяла шапка, чиято долна половина беше скрита зад хирургическа маска.

— Спокойно, Скорп, постарай се да не говориш.

Той издаде звук — едновременно гневен и въпросителен. Техникът като че ли го разбра. Свали шапката и маската и разкри лице, което Скорпион почти различи. Приличаше на по-стар брат на някого, когото познава.

— В безопасност си — увери го мъжът. — Всичко се получи както трябва.

Скорпион изсумтя следващия си въпрос.

— Вълците?

— Погрижихме се за тях. В крайна сметка те разработиха някаква защита срещу хипометричното оръжие и то просто престана да действа.

— Но все още разполагахме с оръжията от оръжейната, които не дадохме на Рьомонтоар.

— Колко? — попита прасето.

— Използвахме всички без едно, за да ги довършим.

За момент нищо от това нямаше значение за Скорпион. После спомените се размърдаха в някакъв ред, по някаква логика. Чувстваше се дезориентиран, сякаш се намираше на единия край на пукнатина, която се разширяваше постоянно и образуваше все по-внушителна и необозрима пропаст. Споменът за техници, пъхащи в тялото му тръбички, изведнъж му се стори много стар, нещо доловено от втора или дори трета ръка, сякаш се беше случило с някой друг.

Измъкнаха дихателното устройство от гърлото му. Той си пое няколко пъти неравномерно въздух. При всяко вдишване му се струваше, че в плевралната му кухина има ситно смляно стъкло. “Дали и хората се чувстват винаги толкова зле — запита се той, — или това е специално създаден за прасетата ад?” Вероятно никой никога нямаше да разбере със сигурност.

Това бе достатъчно да го разсмее. Беше им останало едно оръжие. Само едно проклето оръжие от почти четирийсетте, с които бяха започнали.

— Да се надяваме, че сме оставили най-доброто — изрече той, когато почувства, че е в състояние да произнесе цяло изречение. — А хипометричните? Да не искаш да кажеш, че всъщност са боклук?

— Не още. Може би след време, но местните вълци, изглежда, не са разработили защитата, която използваха предишните. Все още можем да се възползваме от тях.

— О, добре. Спомена “местните”. Местни за къде?

— Стигнахме Йелоустоун — отвърна мъжът. — По-скоро стигнахме системата Епсилон Еридани, но положението не е никак розово. Не можем да намалим до скоростта, подходяща за една система, за да направим завоя към Хела.

— Защо не можем да намалим? Да не би нещо с кораба да не е наред?

— Не — отговори мъжът. Чак сега Скорпион си даде сметка, че разговаря с по-възрастен вариант на Васко Малинин. Той вече не беше младеж, а зрял мъж. — Но нещо с Йелоустоун не е наред.

Това не му хареса никак.

— Покажи ми — каза Скорпион.

Преди да му покажат, се срещна с Ора. Тя влезе в камерата за замразяване с майка си. Шокът едва не го повали. Не искаше да повярва, че това е тя, но нямаше как да обърка златистокафявите очи. Метални отблясъци хвърляха обратно върху него пречупена като през призма светлина.

— Здравей — каза тя. Държеше ръката на Хури и стигаше до хълбока й. — Казаха, че работят върху теб. Добре ли си, Скорпион?

— Добре съм — отвърна той. — Винаги е рисковано да влизаш в това нещо. — “Най-мекото изказване на века” — помисли си той. — А ти как си, Ора?

— Аз съм на шест години.

Хури стисна ръката на дъщеря си.

— Днес е един от детските й дни, Скорп, когато се държи горе-долу така, както може да се очаква от шестгодишно дете. Но невинаги е такава. Просто исках да бъдеш подготвен.

Той изучаваше с интерес и двете. Хури изглеждаше леко, но не драстично по-стара. Бръчиците на лицето й бяха малко по-подчертани, сякаш някакъв художник беше взел вече готова скица на жена и я беше повторил с остър молив, очертавайки с любов всяка гънка на кожата. Беше пуснала косата си до раменете, беше я разделила от едната страна и прихванала с малък клипс с цвят на амбра. В нея имаше бели и сребърни нишки, но те само подчертаваха черния й цвят. Нови бръчки, които той не помнеше, бяха белязали шията й, а дланите й бяха по-слаби и някак анатомични. Но това си беше все същата Хури и ако не знаеше, че са минали шест години, може би изобщо нямаше да забележи тези промени.

Двете бяха облечени в бяло. Ана беше с дълга до пода надиплена пола и бяло сако с висока яка върху блуза с кръгло деколте. Дъщеря й носеше пола до коленете върху бял клин и семпла горница с дълги ръкави. Косата на момичето беше къса и черна, с прав, отрязан точно над очите бретон. Майка и дъщеря стояха пред него като ангели, прекалено чисти, за да бъдат част от кораба, който познаваше. Но може би нещата се бяха променили. Все пак бяха минали шест години.

— Спомни ли си нещо? — обърна се той към Ора.

— Аз съм на шест години — отвърна тя. — Искаш ли да видиш кораба?

Той се усмихна, надявайки се да не уплаши детето.

— Ще бъде хубаво. Но ми казаха, че първо трябва да направя нещо друго.

Какво ти казаха? — попита Хури.

— Че положението не е добре.

— Най-мекото изказване на века — обяви тя.

Скорпион обикаляше из кораба. Това отвличаше мислите му от случилото се с Йелоустоун. Все още се надяваше всичко да се окаже лош сън, един от онези изключително правдоподобни кошмари, които не бяха изключение при бавното размразяване. Всеки момент този слой на реалността щеше да се отлющи и щяха да го измъкнат отново от ковчега. Новините нямаше да са хубави: вълците пак щяха да са на път към Йелоустоун, но все още нямаше да са стигнали там. Ако системата разполагаше само с още един месец, милиони можеха да бъдат спасени. Вълците пак щяха да бъдат тук, но всяко удължаване на живота беше за предпочитане пред незабавното унищожение. Трябваше да вярва в това, иначе всичко беше безсмислено.

Но той все не се събуждаше. А кошмарът придобиваше все по-упорито свойствата на реалността.

Налагаше се да свикне с това.

Много неща се бяха променили на борда на кораба, докато беше спал. Разширението на времето беше компресирало двайсет и три годишното пътуване между Арарат и Йелоустоун до шест години корабно време. Известен брой хора от екипажа бяха останали будни през значителна част от този период. Някои бяха прекарали цялото пътуване в топло състояние, тъй като не желаеха да бъдат замразявани, когато бъдещето беше толкова несигурно. Те бяха прилъгали новите технологии да се задействат — не само хипометричните оръжия, но и другите подаръци, оставени от Рьомонтоар. Когато изведоха Скорпион извън корпуса, в наблюдателната капсула, преминаха из пейзаж, по-тъмен и по-студен от самия космос. Загнездените във външния пласт на корпуса криоаритметични двигатели унищожаваха като по магия топлината с ловкостта, давана от квантовите изчисления. Един от техниците беше опитал да обясни начина на действие на криоаритметичните двигатели, но при един от обратите Скорпион напълно загуби нишката. Някога в Казъм Сити си беше наел счетоводител, който да направи така, че финансите му да изчезнат от погледа на властите. Беше изпитал подобно чувство, когато въпросният счетоводител бе обяснил непочтения принцип, лежащ в основата на патентованата му техника за пране на пари: някакъв детайл, от който го беше заболяла главата. Скорпион просто не беше в състояние да го схване. По същия начин не можеше да проумее парадокса на квантовото изчисление, който позволяваше на машините да “изпират” топлината под носа на вселенските термални власти.

Важното беше да работят, важното беше да не излизат извън контрол, както беше станало с кораба на Скейд: нищо друго не го интересуваше.

Но това не беше всичко. Корабът ускоряваше, но нямаше и следа от отблясъците от отработените газове, изпускани обикновено от конджоинърските двигатели. Плъзгаха се из космоса в пълен мрак.

— Те издърпаха двигателите — обясни Васко — и направиха нещо с реактивните процеси дълбоко в тях. Отработената материя, това, което ни дава ускорението, не си взаимодейства много дълго с вселената. Колкото да даде импулс — две пулсации Планково време — и после се разлага в нещо, което не можем да доловим. Може би нещо, което всъщност изобщо го няма.

— Понаучил си малко физика, докато съм спал.

— Трябваше да бъда в крак със ставащото. Но не претендирам, че го разбирам.

— Единственото, което има значение, е, че вълците не могат да го проследят — обади се Хури. — Или поне не лесно. Може би тогава щяха да подушат нещо. Но за тази цел трябва да се приближат.

— Ами частиците неутрино, които излизат от сърцевината на реакторите? — попита Скорпион.

— Вече не ги виждаме. Мислим, че са преминали в друг, непознат за нас аромат.

— И се надяваш, че вълците също не знаят за него.

— Единственият начин да го разберем, е като се приближим повече до тях.

Тя имаше предвид совалката. Вече знаеха малко повече за нея: беше предназначена за пътуване из системата. Имаше тъп корпус и беше типичен пример за десетките хиляди подобни кораби, които несъмнено бяха изпълвали пространството около Йелоустоун преди появата на вълците. Макар и голяма за стандарта на совалките, беше пак достатъчно малка, за да бъде пренасяна в лайтхъгър. Не можеше да се отгатне колко време беше необходимо, за да влязат в нея екипажът и пасажерите, но кораб с подобни размери спокойно можеше да пренася пет-шест хиляди души, и дори повече, ако част от тях бяха замразени или приспани по някакъв начин.

— Не мисля да им обръщам гръб — настоя Скорпион.

— Това може да са вълци — отговори Васко.

— На мен не ми приличат на вълци. Приличат ми на хора, уплашени до смърт за живота си.

— Скорп, чуй ме — намеси се Ана. — Уловихме трансмисии от някои от лайтхъгърите, преди да изчезнат. Бяха сигнали за бедствие във всички посоки, към всеки, който слуша. Първите от тях говореха, че са атакувани от вълците, каквито ги познаваме — машини от черни кубове, като онези, които свалиха кораба на Скейд. Но лайтхъгърите, които бяха атакувани по-късно, разказваха съвсем друго.

— Тя е права — додаде Малинин. — Информацията беше съвсем повърхностна — напълно разбираемо, тъй като корабите бяха превзети от вълчите машини, — но стана ясно, че вълците не изглеждат винаги като вълци. Научили са се да се прикриват, да използват камуфлаж. Научили са се да се движат сред нас дегизирани. След като направиха на парчета един от лайтхъгърите, те се научиха как да изглеждат като нашите кораби. Имитираха совалки и други транспортни средства. Оставяха следи от отработени газове и даваха други идентифициращи сигнали. Не го правеха перфектно — разликата можеше да бъде доловена — но това беше достатъчно да заблудят някой лайтхъгър да предприеме спасителни действия, мислейки, че постъпва като добрия самарянин. Мислейки, че помага на други евакуиращи се, Скорп.

— Е, чудесно в такъв случай — каза прасето. — Това ни дава достатъчно извинение дори да не помисляме да спасим онези нещастници, така ли?

— Ако се окажат вълци, всичко, което сме направили до този момент, ще се окаже напразно — отвърна Васко, като понижи глас, сякаш се страхуваше да не разстрои Ора. — На този кораб има седемнайсет хиляди души. Те са в сравнителна безопасност. Ти обаче ще заложиш на лотария тези седемнайсет хиляди живота срещу мъглявата вероятност да спасиш само още няколко хиляди.

— Значи би трябвало просто да ги оставим да умрат, така ли?

— Ако знаеше, че на онзи кораб има само петдесетина човека, какво би направил? Пак ли би поел този риск? — попита Малинин.

— Не, разбира се.

— Къде прокарваш в такъв случай разделителната линия? Откъде рискът става приемлив?

— Той никога не е приемлив — отговори Скорпион. — Но ето къде прокарвам разделителната линия. Тук. Сега. Отиваме да спасим тази совалка.

— Може би ще е добре да попиташ какво мисли Ора — настоя Васко, — защото не става въпрос само за тези седемнайсет хиляди живота, нали? Става дума за милиони, които може би зависят от нейното оцеляване. Става въпрос за човешкия род.

Скорпион погледна момиченцето, белите й дрехи и спретнато прибрани коси, и абсурдността на ситуацията го притисна като бетонен саван. Независимо каква беше историята му, независимо какво им беше струвало, независимо какво още ставаше в главата му, всичко се свеждаше до следното: това си беше шестгодишно момиченце, седнало с майка си, което говореше, когато го заговорят. И сега той щеше да се консултира с него за тактическа ситуация, от която зависеше животът на хиляди хора.

— Имаш ли мнение по въпроса? — попита той.

Ора погледна първо майка си за потвърждение.

— Да — отговори тя. Тънкият й чист глас прозвуча като звук на флейта. — Имам мнение, Скорпион.

— Наистина бих искал да го чуя.

— Не би трябвало да спасяваш онези хора.

— Имаш ли нещо против да попитам защо?

— Защото те няма да бъдат повече хора — отвърна тя. — Нито пък ние ще бъдем.

Рашмика се беше запътила към Клоктауър, когато Грьолие се появи от мрака между две колони. Колко ли време беше дебнал така, разчитайки на вероятността тя да избере именно този маршрут, щом излезе от стаята си?

— Господин главен лекар — каза тя.

— Иска ми се да поговорим, ако това няма да ви отнеме много време.

— Отивам към мансардата. Първосвещеникът иска да интервюира делегация от няколко ултри.

— Няма да ви отнеме никакво време. Ясно ми е колко полезна сте за него.

Момичето сви рамене: очевидно нямаше да успее да отиде никъде, преди той да беше казал каквото си е наумил.

— Какво има? — попита то.

— Нищо особено, само една дребна аномалия в кръвта ви. Реших, че си струва да спомена за нея.

— Тогава давайте.

— Не тук, ако нямате нищо против. Усти, които не могат да се контролират, и така нататък.

Тя се огледа. Не видя никого. И сега изведнъж осъзна, че когато главният лекар беше наблизо, наоколо никога не се виждаше почти никой друг. Той караше свидетелите да се сливат с архитектурата, особено когато обикаляше с лекарското си куфарче и арсенала си от пълни спринцовки. Днес носеше само бастуна, с чиято дръжка потупваше брадичката си, докато говореше.

Доколкото си спомням, казахте, че разговорът няма да отнеме никакво време — напомни му Рашмика.

— Така е. Ще вървя с вас. Просто ще се отбием в Министерството на кръвните дела и после можете да си изпълнявате задълженията.

Придружи я до най-близкия асансьор за Министерството на кръвните дела, дръпна вратата от ковано желязо и той потегли. Навън беше ден. Разноцветната светлина, преминаваща през витражите на прозорците, играеше върху лицето му.

— Харесва ли ви работата тук, мис Елс?

— Просто работа — отвърна тя.

— Не изглежда да пращите от ентусиазъм. Изненадан съм, честно казано. Като се има предвид, че за малко не започнахте онази опасна работа в екипа по разчистването на пътя, това не е ли истински късмет?

Какво можеше да му отговори? Че бе изплашена до смърт от гласовете, които бе започнала да чува?

Не. Това изобщо не беше необходимо. Можеше да избира измежду предостатъчно рационални страхове, без да прибягва до сенките.

— Намираме се на седемдесет и пет километра от Пропастта на опрощението, господин главен лекар. Само след три дни, след по-малко от три дни тази катедрала ще прекоси моста. — И додаде, имитирайки тона на своя събеседник: — Честно казано, има други места, на които бих предпочела да бъда.

— Това ви притеснява, така ли?

— Не ми казвайте, че сте възхитен от тази перспектива.

— Първосвещеникът знае какво прави.

— Така ли мислите?

Зелени и розови светлини се гонеха по лицето му.

— Да — отвърна той.

— Не го вярвате. Уплашен сте не по-малко от мен, нали? Вие сте рационален човек, господин главен лекар. Нямате от неговата кръв във вените си. Знаете, че тази катедрала не може да мине по моста.

— Винаги има първи път — отговори той.

Тъй като си даваше сметка за вниманието й, той толкова се стараеше да контролира изражението си, че едно мускулче отстрани на слепоочието му започна да потрепва.

— Той желае смъртта — каза Рашмика. — Знае, че изчезванията наближават своята кулминация. Иска да бележи събитието с гръм и трясък. Какъв по-добър начин от разбиването на катедралата на пух и прах, като при това направи от себе си свят мъченик? Сега е първосвещеник, но кой може да каже дали не си е наумил да стане светец?

— Забравяте нещо — отвърна Грьолие. — Плановете му не свършват с прекосяването на моста. Той иска дългосрочна защита от ултрите. Това не може да бъде желание на човек, който планира да се самоубие след три дни. Какво друго обяснение може да има тук?

Главният лекар наистина вярваше в това, освен ако не разчиташе погрешно изражението му. Момичето започна да се пита доколко всъщност Грьолие беше запознат с онова, което ставаше в главата на Куейч.

— Видях нещо странно на идване — заяви то.

Главният лекар приглади белите си коси. Обикновено безупречно поддържани, днес те не бяха в най-добрата си форма. Рашмика се убеди, че той съвсем не беше толкова безгрижен, колкото твърдеше. Страхуваше се колкото всички останали, но не го показваше.

— Видели сте нещо ли? — повтори той.

— Към края на пътуването с кервана, след като преминахме по моста и бяхме на път за срещата с катедралите, минахме покрай огромна флотилия от машини, която се движеше на север — оборудване за изкопни работи, като онова, което се използва при разкопките на скътлърови реликви. Каквото и да беше то, бързаше нанякъде.

Грьолие присви очи.

— В това няма нищо странно. Бързали са да оправят някакъв проблем по Неизменния път, преди катедралите да са стигнали там.

— Само дето се движеха в друга посока. И каквото и да се готвеха да правят, квесторът не желаеше да говори за тях. Все едно имаше заповед да се преструва, че изобщо не съществуват.

— Това няма нищо общо с първосвещеника.

— Но нещо с такива мащаби със сигурност няма как да се случи, без той да знае за него — настоя Рашмика. — Най-вероятно дори той е дал нареждането. За какво според вас става дума? Нови скътлърови находки, за които не иска никой да научи? Нещо, което са открили и което не може да бъде оставено на обикновените миньори от селата?

— Нямам представа. — Потрепването на слепоочието му се поднови. — Нямам представа и не ме интересува. Аз отговарям за Министерството на кръвните дела и за здравето на първосвещеника. Нищо повече. Имам си предостатъчно грижи, за да се занимавам с междуцърковните конспирации. — Асансьорът потрепери и спря, Грьолие сви рамене с видимо облекчение. — Е, пристигнахме, мис Елс. А сега, ако не възразявате, е мой ред да задавам въпроси.

— Казахте, че това няма да отнеме много време.

Той се усмихна.

— Е, може би малко преувеличих.

Покани я да седне в кабинета му и й показа резултатите от кръвните й анализи, които бяха сравнени с някакъв друг образец, който не си направи труда да идентифицира.

— Вашата дарба ме заинтригува силно — започна той, като подпря брадичка върху дръжката на бастуна си и втренчи в събеседничката си своите очи с натежали клепачи и също толкова натежали торбички. — Исках да разбера дали присъства някакъв генетичен компонент. Напълно разбираемо, нали? Все пак аз съм човек на науката.

— Щом казвате.

— Проблемът е, че се натъкнах на преграда още преди да започна да търся някакви особености. — Главният лекар потупа нежно куфарчето, което беше поставил легнало върху една пейка. — Кръвта е моята страст. Винаги е била и винаги ще бъде. Генетика, клониране, каквото се сетите — всичко това в крайна сметка опира до добрата стара кръв. Сънувам я. Стремителни, бурни кървави реки. Не съм от гнусливите.

— Никога не бих си го помислила.

— Работата е, че проумяването на кръвта ме изпълва с професионална гордост. Кръвта на всеки, който се доближи до мен, рано или късно бива изследвана. Архивите на „Лейди Моруина” дават обемна картина за генетичните особености на този свят такъв, какъвто е еволюирал през последното столетие. Ще се изненадате колко ясно се отличава тази картина, Рашмика. Ние не сме се заселвали постепенно, в продължение на векове. Почти всички, които живеят сега на Хела, са потомци на създателите на колонията, пристигнали с шепа кораби, непосредствено след “Гностично възкачване”, от светове с ясно отличаващи се генетични профили. Новодошлите — поклонници, бежанци, авантюристи — почти не променят генетичния облик. Разбира се, от тяхната кръв също се вземат проби при слизането им на планетата и резултатите се вписват в архивите. — Той взе едно шишенце от куфарчето и го разтърси, взирайки се в разпенената малиновочервена течност в него. — Всичко това означава следното: мога в значителна степен да предвидя как ще изглежда кръвта на човека, освен ако не е пристигнал наскоро на Хела. И ще бъда дори още по-точен, ако зная къде живее, за да мога да предвидя фактора на кръстосването. Вигридският район е всъщност едно от най-силните ми места. Доста съм го изучавал. — Потупа с шишенцето отстрани на дисплея, показвайки неидентифицираната кръвна проба. — Да вземем този човек, например. Класически жител на Вигрид. Няма как да бъде объркана с кръвта на обитател на някое друго място на Хела. Толкова е типична, че е почти плашещо.

Рашмика преглътна, преди да попита:

— Тази кръв е от Харбин, нали?

— Поне така твърдят архивите.

— Къде е той? Какво се е случило с него?

— Този човек ли? — Грьолие се зачете с подчертано внимание в дребния шрифт в долния край на дисплея. — Както изглежда, е мъртъв. Убит при разчистване на пътя. Защо? Нали няма да правите опити да твърдите, че ви е бил брат?

Тя все още не усещаше нищо. Беше като да излетиш с кола от скалата. В първия момент изглежда, че траекторията е нормална, че земята не е била издърпана изпод краката ти.

— Знаете, че ми е брат — отвърна Рашмика. — Нали ни видяхте заедно. Вие бяхте там, когато интервюираха Харбин.

— Бях там, докато интервюираха някого — поправи я Грьолие. — Но не мисля, че може да ви е бил брат.

— Това не е вярно.

— Страхувам се, че е, в строго генетичен смисъл — кимна към дисплея, подканвайки я сама да си направи изводите — роднинската ви връзка с него е същата, каквато и с мен. Той не ви е брат, Рашмика. Вие не сте му сестра.

— Тогава единият от нас двамата е бил осиновен.

Странно е, че го казвате, защото и на мен ми мина подобна мисъл. И може би единственият начин да стигна до дъното на тази каша е да отида лично и да си завра носа тук-там. Така че заминавам за полупустинните земи. Това няма да ме отдели от катедралата за повече от един ден. Искате ли да предам нещо на някого, докато съм там?

— Не ги наранявайте — възкликна момичето. — Каквото и да правите, не ги наранявайте.

— Никой не е споменавал и дума за нараняване на когото и да било. Но вие знаете много добре как стоят нещата с тези комуни. Крайно светски са. Крайно затворени. Крайно подозрителни към всяка намеса от страна на църквите.

— Направите ли нещо на родителите ми, ще ви го върна.

Главният лекар върна шишенцето в куфарчето и затвори капака му със звучно щракване.

— Не, няма да го направите, защото съм ви нужен на ваша страна. Първосвещеникът е опасен човек и преговорите го вълнуват силно. Ако заподозре дори за миг, че не сте това, за което се представяте, че е възможно по какъвто и да било начин да компрометирате дискусиите му с ултрите… е, не ми се иска да предсказвам какво би могъл да направи. — Замълча, въздъхна, сякаш бяха тръгнали в погрешна посока и сега беше достатъчно просто да се върне в началото на разговора, така че всичко да си дойде на мястото. — Вижте, проблемът е колкото ваш, толкова и мой. Не мисля, че сте онази, за която се представяте. Кръвта ви изглежда подозрително чужда. По всичко личи, че нямате предци от Хела. Е, възможно е това да има съвсем невинно обяснение, но преди да съм разбрал каквото и да било със сигурност, трябва да предположа най-лошото.

— Което е?

— Че изобщо не сте това, за което се представяте.

— И защо това да е проблем за вас, господин главен лекар?

Тя плачеше, вестта за смъртта на Харбин й беше нанесла истински удар, както и беше предполагала, че ще стане.

— Защото — изръмжа в отговор той, — аз ви доведох тук. Моя беше умната идея да ви доведа при първосвещеника. И ето че сега се чудя какво, по дяволите, всъщност съм довел. И предполагам, че аз ще загазя не по-малко от вас, ако той го разбере.

— Той няма да ви направи нищо — увери го Рашмика. — Вие сте му нужен, за да го поддържате жив.

Грьолие се изправи.

— Е, да се надяваме, че случаят е такъв. Защото допреди малко опитвахте да ме убедите, че искал да умре. А сега си избършете очите.

Когато совалката на ултрите потегли, Куейч се обърна към нея с думите:

— Е? Те ли са нашите хора?

— Мисля, че да.

— Корабът изглежда доста подходящ от техническа гледна точка, а те явно искат силно тази позиция. Жената не каза нищо, от което да си правим изводи. А какво ще кажеш за мъжа: имаш ли усещането, че Малинин крие нещо?

“Ето това е решителният момент” — помисли си Рашмика. Беше разбрала, че Васко Малинин играе важна роля в мига, в който бе чула името му: все едно най-после бяха пъхнали в ключалката верния ключ след поредица от погрешни и бе настъпило последователно превъртане на добре смазани механизми.

Беше изпитала същото, когато чу името и на жената.

“Познавам тези хора” — помисли си тя. Бяха по-възрастни, отколкото си ги спомняше, но лицата и маниерите им й бяха също толкова познати, колкото собствената й плът.

Забеляза още нещо и в поведението на Малинин: той също я познаваше. И двамата се бяха разпознали. Беше почувствала също така, че той крие нещо. Беше излъгал отявлено за мотива им за идването на Хела. Той искаше нещо повече от възможността да направи някакво невинно изследване на Халдора.

И сега беше настъпил решаващият миг.

— Стори ми се напълно искрен — отговори Рашмика.

— Така ли? — попита първосвещеникът.

— Беше нервен — додаде тя — и се надяваше да не задавате прекалено много въпроси, но само защото иска корабът му да се добере до тази позиция.

— Странно, че проявяват такъв интерес към Халдора. Повечето ултри се интересуват единствено от получаването на търговски предимства.

— Чухте какво каза: пазарът се сгромолясал.

— Но това все още не обяснява интереса му към Халдора.

Рашмика отпи от чая, с надеждата да прикрие изражението си. Тя изобщо не беше толкова умела в прикриването на лъжата, колкото в нейното разчитане.

— Това наистина ли е от значение? Все пак ще изпратите ваши представители на кораба им. Те няма как да замислят нещо неприятно, след като цяла група адвентисти ще им дишат във вратовете.

— Въпреки всичко има нещо — промълви замислено Куейч. Тъй като сега нямаше посетители, които да сплашва, той отново си беше сложил тъмните очила. — Нещо, което не мога да посоча конкретно… Забеляза ли как те гледаше? А също и жената? Странно, нали? Другите почти не те поглеждаха.

— Не съм забелязала — отговори Рашмика.

Действащата на пълни обороти машинария на „Двигателна сила” сякаш приветства капитан Сифарт, който крачеше из залата, хванал зад гърба скритите си в ръкавиците ръце. Като предводител на Катедралната гвардия, той никога не разчиташе на топъл прием от страна на отговарящите за движението на катедралата механици. И не защото не го харесваха инстинктивно, а защото имаха добра памет: винаги хората на Сифарт бяха потушавали бунтовете сред техниците на „Лейди Моруина”. В момента в залата имаше изненадващо малко работници, но в ума си капитанът нахвърляше набързо жертвите и ранените при последната “арбитражна акция”, както предпочитаха да наричат този тип действия ръководителите на катедралата. Ръководителят на смяната, Глаур, когото търсеше в момента, не беше свързан директно с бунта, но от редките им случаи на общуване Сифарт беше разбрал, че механикът не изпитва симпатия нито към Катедралната гвардия като цяло, нито към нейния шеф в частност.

— А, Глаур — провикна се той, когато го зърна край едно табло.

— Капитане. Какво удоволствие.

Сифарт се запъти към таблото. От вътрешността му висяха жици и кабели като изкормени черва. Той дръпна вратичката му така, че вътрешностите увиснаха и се заплетоха. Глаур понечи да каже нещо — някакви безполезни протести, — но Сифарт му даде знак да млъкне, като докосна с пръст устните си.

— Каквото и да правиш, може да почака.

— Нямаш пра…

— Малко е тихо тук, а? — Капитанът се огледа към самотните машини и пътеки-мостчета между различните нива. — Къде са другите?

— Много добре знаеш къде са. Обраха си крушите от Лейди Мор при първа възможност. Взеха им заплатите за цяла година само за един скафандър. И сега трябва да се справям с абсолютно недостатъчен брой хора, стигащ колкото за поддържане на реактора и за смазване на машините.

— Онези, които заминаха — промълви замислено Сифарт. Същото се случваше навсякъде из катедралата; дори Гвардията не успяваше да спре масовото напускане на хората, — нарушават договорите си, нали?

Глаур го изгледа невярващо.

— Да не мислиш, че дават пет пари за това, капитане? Единствената им грижа е да се махнат от това нещо, преди да е стигнало до моста.

Сифарт буквално подушваше страха на своя събеседник; той се излъчваше от него като пара от вряща вода.

— Искаш да кажеш, че не вярват в успешното ни преминаване по него?

— А ти вярваш ли?

— Щом първосвещеникът казва, че ще го направим, кои сме ние, че да се съмняваме в думите му?

— Аз се съмнявам в тях — почти изсъска Глаур. — Знам какво се е случило последния път, а ние сме по-големи и по-тежки. Тази катедрала няма да премине по моста, капитане, колкото и кръв да вкарва в нас главният лекар.

— В такъв случай имам късмет, че няма да бъда на „Лейди Моруина”, когато стане това.

— Напускаш ли? — попита Глаур, внезапно обзет от още по-голямо притеснение.

Сифарт не беше сигурен дали само си въобразява, или събеседникът му наистина се бунтува.

— Да, но по църковни дела. Нещо, което ще ме отдалечи оттук докато мостът бъде прекосен… или не бъде прекосен. А как стоят нещата при теб?

Глаур поклати глава, галейки несъзнателно мръсното шалче около врата си.

— Аз оставам, капитане.

— Вярност към първосвещеника?

— Вярност към моите машини по-скоро.

Сифарт го докосна по рамото.

— Впечатлен съм. Не си ли се изкушавал поне веднъж да отклониш катедралата от Пътя или да повредиш моторите?

Зъбите на Глаур блеснаха в полумрака.

— Тук съм да върша определена работа.

— Това ще те убие.

— Тогава може би ще напусна в последния момент. Но тази катедрала ще остане на Пътя.

— Ти си добър човек. Но все пак е по-добре да се уверим в това.

Глаур го погледна право в очите.

— Моля, капитане?

— Заведи ме при секретното контролно табло, Глаур.

— Не.

Капитанът стисна шалчето около врата му и го повдигна за него от пода. Задавен, Глаур заудря безполезно с юмруци по гърдите му.

— Заведи ме при секретното контролно табло — повтори Сифарт с все така споен тон.

Най-сетне Куейч също видя моста и гледката го накара да изтръпне. До него все още оставаше повече разстояние, отколкото беше дължината на самата конструкция. Всичко, което беше планирал, всичко, което беше замислил, сега беше на път да даде плодове.

— Погледни го, Рашмика — каза той, като я подкани да застане до прозореца на мансардата, за да се наслади лично на гледката. — Толкова стар и същевременно — толкова безвременен. От мига, в който обявих, че ще прекосим пропастта, броя всяка секунда. Още не сме го стигнали, но поне сега мога да го виждам.

— Наистина ли ще го направиш? — попита тя.