"Пространството на откровенията" възвестява появата на голям нов талант."

Amazon.co.uk

Наближаваше силна пясъчна буря.

Силвест стоеше на ръба на археологическите разкопки като се питаше дали нещо от целия му труд щеше да оцелее след тази нощ. Разкопките представляваха поредица от дълбоки четвъртити шахти, разделени със синори от пръст — класическата Уилърова решетка. Шахтите бяха дълбоки десетки метри и стените им бяха укрепени с прозрачна водоизолираща материя от хипердиамант. Това бяха милиони години напластена геоложка история. Една хубава пясъчна буря, обаче, беше достатъчна, за да ги запълни почти догоре.

— Потвърждение, сър — каза един човек от екипа му, след като се подаде от приведения силует на първия кролър. Гласът му звучеше глухо изпод маската за дишане. — Кювие току-що даде доста неприятна прогноза за цялата земна маса на Северен Некхебет. Съветват всички екипи, които работят на повърхността, да се върнат в най-близката база.

— Искаш да кажеш да си приберем нещата и да се върнем на Мантел?

— Бурята няма да ни прости, сър — мъжът придърпа яката на якето си по-плътно около врата. — Да дам ли нареждане за обща евакуация?

Силвест сведе поглед към решетката на разкопките; страните на всички шахти бяха ярко осветени от прожекторите, наредени в района. На тези ширини Павонис никога не се издигаше достатъчно високо, за да осигури толкова необходимото осветление; а сега, докато потъваше към хоризонта и бе обвит във валма от прах, той не беше нещо повече от ръждивочервено петно, върху което човек се фокусираше трудно. Скоро по степите Птеро щяха да се появят малките пясъчни торнадо. И най-накрая окото на бурята щеше да се издигне като черна наковалня.

— Не — отговори той. — Няма причина да тръгваме. Тук сме добре заслонени — по тези каменни блокове няма почти никаква ерозия, в случай, че не си забелязал. Ако бурята се усили прекалено, ще се подслоним в кролърите.

Мъжът погледна към камъните, поклащайки глава, сякаш не вярваше на ушите си.

— Сър, Кювие дава подобен съвет само веднъж на една-две години. Досега не сме чували толкова властно нареждане.

— Говори от свое име — заяви Силвест, без да пропусне как погледът на човека попадна неволно върху очите му и се отмести отново смутено. — Чуй ме. Не можем да си позволим да изоставим тези разкопки. Разбираш ли?

Мъжът погледна към решетката.

— Можем да предпазим откритите части като ги покрием, сър. После ще заровим транспондерите[1]. Дори ако прахта покрие всички шахти, след това ще можем да открием мястото и да се върнем там, където сме сега. — Зад защитните очила очите на мъжа гледаха диво, умоляващо. — Когато се върнем, ще можем да сложим купол над цялата решетка. Няма ли така да е най-добре, сър, вместо да рискуваме хората и съоръженията?

Силвест направи крачка към своя събеседник, като така го принуди да отстъпи назад към най-близката шахта на решетката.

— Ето какво ще направиш. Уведоми всички екипи по разкопките да продължават да работят, докато не кажа нещо друго и че не трябва да се говори за връщане на Мантел. Междувременно искам в кролърите да бъдат занесени само най-чувствителните инструменти. Ясно ли е?

— Ами хората, сър?

— Хората трябва да правят това, за което са дошли тук — да копаят.

Силвест съзерцаваше укорно мъжа като почти го подканяше да постави под въпрос нареждането, но след дълго колебание той се завъртя на пети и забърза между изкопите, придвижвайки се между синорите с лекота, придобита в практиката. Разположени край решетката като насочени надолу оръдия, деликатните гравитометри се полюшваха леко, тъй като вятърът се бе усилил.

Силвест почака малко, след това започна да се придвижва по подобен на тръгналия преди малко човек начин. Близо до центъра на разкопките четири първоначални изкопа бяха разширени, за да се получи една шахта, широка и дълга трийсет метра и почти толкова дълбока. Силвест сви по стълбата, която водеше надолу към ямата. Беше изминавал пътя нагоре и надолу по тази стълба толкова пъти през последните седмици, че липсата на главозамайване бе сякаш по-смущаваща от самото виене на свят. Слизаше през пластове, представящи цели геоложки епохи. Деветстотин хиляди години бяха изминали от Събитието. Повечето от тези напластявания бяха вечно замръзнали — типично за субполярните ширини на Ризургам; вечно скована земя, която никога не се размразява. Много по-дълбоко, близо до самото Събитие, имаше пласт реголит, образуван под въздействие на последствията от него. Самото Събитие беше една-единствена тънка разделителна линия — пепелта от изгорелите гори.

Дъното на ямата не беше равно, а следваше стесняващите се стъпала до частта, чиято дълбочина достигаше четирийсет метра под повърхността. Бяха донесени допълнителни прожектори, за да осветяват по-добре дълбоката шахта. Кипеше фантастична активност и вятърът не достигаше дотук. Хората работеха почти в пълно мълчание, с толкова точни инструменти, които в друга епоха щяха да се използват в хирургията. Трима от тях бяха млади студенти от Кювие, родени на Ризургам. До тях стоеше помощник в очакване на нареждания. В началните етапи на разкопките се използваха машини, но никога не им се доверяваха за довършването на работата. В близост до тях седеше жена, която правеше сравнително описание на откритите черепи на амарантинци върху поставения в скута си компютърен бележник. Тя забеляза Силвест едва сега — той бе слязъл съвсем безшумно — и се изправи рязко, като затвори електронния си бележник. Беше с палто, черният й бретон бе подрязан геометрично.

— Е, беше прав — каза тя. — Каквото и да е това, със сигурност е нещо голямо. И изглежда изумително добре запазено.

— Някакви теории, Паскал?

— Тук съм само за да правя коментари. — Паскал Дюбоа беше млада журналистка от Кювие. Отразяваше разкопките от самото начало като често ровеше в земята наред с археолозите и малко по малко се запознаваше с техния занаят. — Телата обаче са ужасяващи, нали? Макар да са извънземни, болката им почти се усеща.

В едната страна на кладенеца бяха открили две облицовани с камък погребални камери. Макар погребението да бе осъществено преди деветстотин хиляди години, камерите бяха почти напълно запазени, а костите в тях все още носеха следи от анатомична близост помежду си. Това бяха типични амарантински скелети. На пръв поглед, за този, който не бе опитен антрополог, можеха да минат за човешки останки, тъй като въпросните създания бяха двуноги с четири крайника, точно със същите размери като хората с повърхностно подобен костен строеж. Обемът на черепната кухина също бе подобен, а органите за дишане, осезание и комуникация бяха разположени на аналогични места. Но черепите и на двамата амарантинци бяха издължени и подобни на птичи — с изпъкнал черепен ръб, който се издаваше напред между обемните очни кухини и надолу до върха на подобната на човка горна челюст. Костите бяха покрити тук-там с някаква кафява, изсъхнала тъкан, с която бяха превили телата им в мъчителни пози — или поне така изглеждаше. Те не бяха "изкопаеми" в обичайния смисъл на думата: не се наблюдаваше никаква минерализация, а погребалните камери бяха останали празни с изключение на костите и на няколкото предмета, с които бяха заровени.

— Може би е трябвало да помислим така — отвърна Силвест като протегна ръка и докосна единия череп.

— Не — отсече Паскал. — Когато изсъхва, тъканта изкривява позата на телата им.

— Освен ако не са били погребани по този начин.

Опипвайки черепа през ръкавиците си — те пропускаха дактилна информация до крайчетата на пръстите му — той се сети за една жълта стая високо в Казъм сити, с акватинти на метанови ледени пейзажи по стените. Сред гостите се движеха сервитьори с ливреи, разнасящи сладкиши и напитки; драперии от цветен креп се спускаха от тавана; във въздуха висяха отвратителни ентоптики в стила на последната мода: серафими, херувими, колибри, феи. Помнеше и гостите: повечето бяха съдружници на семейството, хора, които или почти не познаваше, или презираше, тъй като сред поканените имаше малко негови приятели. Баща му закъсня, както обикновено; партито беше вече към края си, когато Калвин благоволи да се появи. Тогава това беше нормално — той работеше върху последния си и най-голям проект и това само по себе си беше като бавна смърт; нищо чудно, че се бе самоубил точно при кулминацията му.

Помнеше как той извади една кутия, украсена със слонова кост във вид на виещи се рибонуклеинови вериги.

— Отвори я — беше му казал.

Силвест помнеше как пое кутията, как усети лекотата и. Отвори капака и пред погледа му се откри птиче гнездо от влакнеста материя. В него се виждаше кафяв купол на петънца. Това бе горната част на череп, очевидно човешки, с липсваща челюст.

Помнеше и тишината, която се възцари в цялото помещение.

— Това ли е всичко? — бе попитал Силвест, достатъчно силно, за да го чуят всички присъстващи. — Някакви стари кости? Е, благодаря ти, татко, смирявам се.

— Както би трябвало винаги да правиш — отговори Калвин.

И проблемът бе там, както бе осъзнал Силвест почти веднага, че баща му имаше право. Черепът беше невероятно ценен, на двеста хиляди години, на жена от Атапуерка, Испания, както разбра съвсем скоро. Времето на смъртта й бе очевидно от контекста, в който бе погребана, но открилите я учени бяха доуточнили периода, използвайки най-съвременните и най-добрите съществуващи в момента техники: калиево-аргоново датиране на скалите в пещерата, където бе погребана, поредица от ураново датиране на травертиновите[2] отлагания по стените им, разцепване на атома на вулканичните стъкла, термолуминисцентно датиране на изгорелите парчета кремък. Тези техники — със съответните подобрения в калибрирането и приложението — продължаваха да се използват и от екипите на Ризургам. Физиката не предлагаше кой знае колко методи за датиране на обектите. Силвест трябваше да види всичко това веднага и да разпознае истинската стойност на черепа като най-стария човешки обект на Йелоустоун, отнесен на системата Епсилон Еридани преди столетия и след това изгубен по време на бунтовете на колонията. Калвин бе извършил истинско чудо като бе успял да се добере до него.

Срамът му обаче се дължеше в по-малка степен на проявената неблагодарност, отколкото на факта, че бе разкрил така глупаво незнанието си, когато лесно можеше да го прикрие. Никога повече нямаше да допусне тази слабост. Години по-късно черепът пропътува с него разстоянието до Ризургам, за да му напомня винаги за поетия обет.

Нямаше да го наруши точно сега.

— Ако това, за което намекваш, е така — каза Паскал, — тогава трябва да са погребани по този начин заради някаква причина.

— Може би като предупреждение — отговори Силвест и тръгна към тримата студенти.

— Страхувах се, че ще кажеш нещо подобно — продължи Паскал, която го последва. — И с какво може да е свързано това ужасно предупреждение?

Въпросът и беше реторичен и той го знаеше много добре. Тя разбираше всичко, в което той вярваше във връзка с Амарантин. И освен това, очевидно й беше приятно да го дразни за тези негови вярвания; сякаш като го принуждаваше да ги изрича многократно, щеше най-накрая да го накара да допусне някоя логическа грешка в своите теории, грешка, която дори той щеше да бъде принуден да признае, че ги подкопава сериозно.

— Събитието — промълви Силвест и прокара пръст по тънката линия зад най-близката водоизолация.

— Събитието се е случило на Амарантин — отговори Паскал. — И не е било нещо, зависещо от тях. Освен това е станало бързо. Не са имали време да погребват тела за потресаващи предупреждения, дори да са имали представа за ставащото с тях.

— Те са разгневили боговете — каза Силвест.

— Да. Вероятно всички сме единодушни в предположението, че са изтълкували Събитието като доказателство за божественото недоволство в рамките на своята система от вярвания; те обаче не са имали време да изразят това свое вярване в каквато и да било перманентна форма преди да умрат, още по-малко да погребват тела за благото на бъдещи археолози от другите човешки видове. — Тя вдигна качулката върху главата си — по дъното започваше да се наслагва фина прах и въздухът тук вече съвсем не беше така спокоен както само преди няколко минути. — Но ти не мислиш така, нали?

Без да чака отговор, тя си сложи големи изпъкнали очила, като за момент развали формата на бретона си, и се вгледа в предмета, който бавно се появяваше изпод инструментите на студентите.

Очилата на Паскал черпеха информация от въображаемите гравитометри, разположени около Уилъровата решетка, налагайки стереоскопичната картина на заровените маси върху нормалното зрение. Силвест трябваше само да инструктира очите си, за да постигне това. Земята, върху която стояха, стана стъклена, невеществена — матрица от дим, в която бе заровено нещо огромно. Това беше обелиск — гигантски обработен каменен блок, поставен в поредица от саркофази. Обелискът беше висок двайсет метра. Засега при разкопките бяха открили само няколко сантиметра от върха му. Имаше следи от писмо върху едната му страна, на едно от стандартните амарантински графични изображения от късния период. Но въображаемите гравитометри не можеха да правят пространствено разсейване, за да разкрият текста. За да научат повече, трябваше да изкопаят обелиска.

Силвест нареди на очите си да се върнат към нормалното зрение.

— Работете по-бързо — обърна се той към своите студенти. — Не е проблем, ако надраскате тук-там повърхността. В края на тази нощ искам от него да се вижда поне метър.

Един от студентите, все така коленичил, се обърна към него.

— Сър, чухме, че разкопките ще трябва да бъдат изоставени.

— И защо, по дяволите, да изоставям разкопките?

— Заради бурята, сър.

— По дяволите бурята.

Точно се обръщаше, когато Паскал го хвана малко грубовато за ръката под лакътя.

— Те се тревожат с право, Дан — тя говореше тихо, за да я чува само той. — Аз също чух за съвета. Трябва да се насочим обратно към Мантел.

— И да изгубим това?

— После ще се върнем.

— Може никога да не го открием, дори да закопаем транспондер.

Знаеше, че е прав; местоположението на разкопките не беше сигурно определено и картите на този район не бяха особено подробни. Бяха съставени набързо преди четирийсет години, когато "Лорийн" бе долетял дотук от Йелоустоун. Двайсет години по-късно компютъризираният сателит бе разрушен по време на бунтовете, когато половината колонисти бяха предпочели да откраднат кораба и да се приберат по домовете си. Оттогава нямаше начин да определиш точно местоположението си на Ризургам. А много транспондери просто бяха отказвали да работят при някоя от пясъчните бури.

— Въпреки това не си заслужава да се рискува човешки живот — настоя журналистката.

— Това може да струва много повече, отколкото си мислиш. — Силвест щракна с пръст към студентите. — По-бързо. Използвайте помощника, ако трябва. Призори искам да видя върха на този обелиск.

Слюка, неговата студентка, която бе отговорник на изследването, измърмори нещо под нос.

— Искаш да кажеш нещо ли? — попита Силвест.

Слюка се изправи за първи път от часове. Забеляза напрежението в погледа й. Малката шпатула, която използваше, падна на земята до краката й. Младата жена свали маската от лицето си и задиша въздуха на Ризургам през няколкото секунди, колкото да изрече:

— Трябва да поговорим.

— За какво, Слюка?

Младата жена пое дълбоко въздух от маската, преди да заговори отново.

— Играете си със съдбата, доктор Силвест.

— А ти току-що си захвърли късмета в пропастта.

Тя като че ли не го чу.

— Всички милеем за труда ви, както знаете. И споделяме вашите вярвания. Затова сме тук и превиваме денонощно гръб за вас. Но не би трябвало да ни смятате за нещо гарантирано. — Отмести за миг погледа си към Паскал. — Точно сега се нуждаете от всички съюзници, които можете да намерите, доктор Силвест.

— Това заплаха ли е?

— Изричане на факт. Ако обръщахте повече внимание на това, което става на другите места в колонията, щяхте да знаете, че Жирардио планира насочен срещу вас ход. Говори се, че този ход е много по-близо, отколкото си мислите.

Космите на тила му настръхнаха.

— За какво говориш?

— За преврат. За какво друго? — Слюка мина покрай него и се насочи към стълбата, по която щеше да се изкачи нагоре по кладенеца. Когато постави крак на първото стъпало, тя се обърна към другите двама студенти; те вършеха съсредоточено работата си по изкопаването на обелиска. — Работете колкото си искате, но не казвайте, че никой не ви е предупредил. И ако не сте наясно какво е да се озовеш насред пясъчна буря тук, хвърлете поглед на Силвест.

Един от студентите вдигна смутено очи.

— Къде отиваш, Слюка?

— Да говоря с другите членове на екипа по разкопките. Може би не всички са чули за съвета, който ни е даден. Когато научат за него, мисля, че малцина биха пожелали да останат.

Понечи да продължи изкачването си, но Силвест протегна ръка и хвана тока на ботата й. Слюка го погледна. Беше сложила отново маската, но тя не скри презрителното й изражение.

— С теб е свършено, Слюка.

— Не — отвърна тя като продължи да се изкачва. — Тепърва започвам; Тревожа се по-скоро за теб.

Силвест изследва собственото си състояние и откри — това бе последното, което бе очаквал — че е абсолютно спокоен. Но това бе като спокойствието, съществуващо в металния водороден океан на гигантските газови планети отвъд Павонис — поддържано единствено от смазващия натиск отгоре и отдолу.

— Е? — обади се Паскал.

— Налага се да говоря с един човек — отговори Силвест.

Проблемът с мъртвите, според триумвир Иля Вольова беше, че нямаха представа кога да млъкнат.

Току-що беше натоварила асансьора от моста, изморена след осемнайсетчасовите консултации с различни симулации на някога живели фигури от далечното минало на кораба. Беше опитала да ги хване в лъжа с надеждата поне един от тях да изпусне изобличаващ факт за произхода на тайната камера. Това се оказа изнурителна работа, не на последно място поради факта, че някои от по-старите персони на бета-ниво не можеха даже да говорят съвременен норте, а кой знае поради каква причина управляващият ги софтуер не желаеше да превежда. Вольова бе пушила цигара след цигара през цялото време, опитвайки да се справи с граматическите особености на средния нортски диалект, и нямаше намерение да спира да пуши сега. Всъщност, със схванат от нерви гръб в резултат на тези срещи, в този момент тя се нуждаеше от цигарите повече от когато и да било. Климатичната инсталация на асансьора беше доста несъвършена, така че й бяха необходими само секунди, за да го опуши. Вольова повдигна маншета на мекото си кожено яке и заговори в гривната, обхванала кокалестата и китка.

— Капитанското ниво — нареди тя, обръщайки се към "Носталгия по безкрая", което на свой ред щеше да въвлече една микроскопична своя част в примитивната задача за контрол над асансьора.

Миг по-късно подът потъна.

— Искате ли музикален акомпанимент за това преминаване?

— Не; това, което искам, е тишина, както ми се е налагало да напомням при предишните хиляда случая. Млъкни и ме остави да мисля.

Движеше се по гръбначната шахта, дълга четири километра, преминаваща през цялата дължина на кораба. Беше се качила някъде около номиналния връх на шахтата (имаше само 15 нива, за които знаеше) и сега слизаше със скорост десет палуби за секунда. Асансьорът беше целият от стъкло, увиснал сякаш във въздуха, от време на време стените на шахтата ставаха прозрачни, и това и позволяваше да преценява къде се намира без да прави справка с вътрешната карта в асансьора. Сега слизаше през гори: засадена в прави редици планетарна растителност — напълно изоставена, — която умираше, защото повечето от ултравиолетовите лампи, които някога бяха доставяли слънчева светлина, сега бяха счупени, и никой не си правеше труда да ги поправи. След горите профуча през горните осемстотин; обширни райони от кораба, предоставяни някога на разположение на екипажа, когато членовете му бяха няколко хиляди. Под тях асансьорът премина през вече неподвижната арматура, която отделяше въртящото се жизнено пространство на кораба и невъртящите се обслужващи секции, и след това се спусна през двеста нива криогенни складови отделения, достатъчни да поберат сто хиляди заспали, ако имаше толкова.

Вольова се намираше вече на повече от километър под стартовата точка, но налягането в кораба оставаше постоянно; системата за поддържане на живота бе сред малкото, които все още функционираха както бяха замислени. Някакъв остатъчен инстинкт обаче й казваше, че ушите и би трябвало да пукат при бързото слизане.

— Нива на преддверието — обяви асансьорът, използвайки един отдавна излишен запис от предишния план на кораба. — За вашите нужди от отмора и развлечение.

— Много забавно.

— Моля?

— Имам предвид, че дефиницията ти за отмора е доста странна. Освен ако представата ти за релаксация е да пребиваваш във вакуумирана броня и да гълташ разни разхлабителни вещества, докато си на специален режим на антирадиационна терапия. Което не ми се струва особено приятно.

— Моля?

— Нищо — отвърна Вольова и въздъхна.

През целия следващ километър тя се носеше през места със слабо налягане. Усети, че теглото и намалява и разбра, че преминава покрай двигателите, закрепени извън корпуса върху елегантни мачти. Зяпнали, те поглъщаха междузвездния водород и предаваха жътвата си на някакви невъобразими съоръжения. Никой, дори Вольова, не претендираше, че знае как действат те. Важното бе, че излъчваха постоянна радиация от частици и макар повечето от тях да се отблъскваха от защитната броня на кораба, някои успяваха да преминат. Ето защо асансьорът увеличи за момент скоростта си, когато минаваше покрай двигателите, но веднага след като отмина през опасната зона, възвърна нормалната си за слизане скорост.

Вече бе изминала две трети от пътя си надолу в кораба. Познаваше този район по-добре от който и да е от останалите членове на екипажа: Саджаки, Хегази и другите рядко слизаха толкова долу, ако нямаха наистина основателна причина. И кой можеше да ги вини? Колкото по-долу отиваха, толкова повече се приближаваха до Капитана. Единствено тя не се ужасяваше от самата мисъл за неговата близост.

Не, Вольова не само не се страхуваше от тази част на кораба, но я бе превърнала в своя империя. На ниво 612 можеше да дебаркира, да се придвижи до стаята-паяк и да я изведе извън корпуса, за да слуша призраците, обитаващи междузвездното пространство. Това винаги я бе изкушавало. Но имаше работа, беше дошла със специална задача, а призраците щяха да бъдат там и друг път. Когато на ниво 500 мина покрай оръжейната, се сети колко много проблеми олицетворяваше тя и едва устоя да спре, за да поогледа. След това слезе през тайната камера, едно от няколкото огромни пространства без поддържано налягане в кораба.

Камерата беше изключително голяма, половин километър от единия до другия край, но сега беше тъмна и Вольова можеше само да си представи четирийсетте неща, които съдържаше. Това никога не беше трудно. Макар да имаше много въпроси без отговор, свързани с функциите и произхода им, тя познаваше прекрасно техните форми и относителна позиция, сякаш бяха грижливо разположени мебели в спалнята на слепец. Дори сега в асансьора и се стори, че е достатъчно само да протегне ръка, за да погали металната обвивка на най-близкото от тях, само за да се успокои, че е все още там. Бе изучавала всичко, до което се добере за нещата през повечето време от присъединяването си към Триумвирата, но не можеше да твърди, че се чувства спокойно в присъствието на което и да е от тях. Приближаваше се с нервността на нов любовник и със съзнанието, че знанието за тях, с което разполага до момента, беше съвсем повърхностно, и онова, което се намираше под него, можеше да разбие всичките и илюзии.

И никога не съжаляваше много, че излиза от тайната камера.

На 450 премина през друга арматура, разделяща обслужващата секция от коничната опашка на кораба, която продължаваше още един километър по-надолу. Асансьорът отново ускори скоростта, докато премине през радиационната зона, след това започна продължителното забавяне на скоростта, което щеше да завърши с окончателното му спиране. В момента минаваха през втората поредица от криогенни складови платформи, двеста и петдесет нива, където можеха да се съхраняват сто и двайсет хиляди спящи, но разбира се в момента там имаше само един, ако някой бе достатъчно любезен, за да опише състоянието на Капитана като сън. Асансьорът забавяше ход все повече. В средата на криогенните нива спря и обяви сърдечно, че са достигнали целта.

— Пасажерски портиер на нивото за криогенен сън — каза асансьорът. — На вашите изисквания. Благодаря, че използвахте тази услуга.

Вратата се отвори, тя престъпи прага и погледна надолу към сливащите се, осветени стени на шахтата. Беше пропътувала почти цялата дължина на кораба (или височина — трудно беше да не мисли за него като за много висока сграда), но изглеждаше, че шахтата се спуска до безкрайни дълбочини. Корабът беше толкова голям, глупаво голям, че дори умът можеше да се изгуби в него.

— Да, да. А сега, ако обичаш, чупката.

— Моля?

— Върви си.

Не че той щеше да го изпълни, поне не с някаква друга цел освен да я успокои. Той нямаше да прави нищо друго освен да я чака. Тъй като бе единственият буден човек, Вольова единствена имаше причина да използва асансьора.

Разстоянието от гръбначната шахта до мястото, където държаха Капитана, не беше малко. Освен това тя нямаше да тръгне по най-краткия път, тъй като цели участъци от кораба бяха недостъпни, съсипани от вируси, причинили сериозни функционални нарушения. Някои райони бяха наводнени с охлаждаща течност, защитните съоръжения в други бяха станали неуправляеми, затова бе най-добре да ги избягваш, освен ако не си в настроение да се подложиш на силни усещания. Трети бяха изпълнени с токсичен газ или вакуум, или с прекалено висока радиация, или се говореше, че са обитавани от призраци.

Вольова не вярваше на последното (макар, разбира се, да имаше свои собствени призраци, до които достигаше чрез стаята-паяк), но останалото приемаше много сериозно. В някои части на кораба би влязла само въоръжена. Познаваше обаче обкръжението на Капитана достатъчно добре, за да взема твърде големи предпазни мерки. Беше студено, затова вдигна яката на якето си, нахлупи още по-добре кепето и меката му тъкан задраска по наболата коса на черепа и. Вольова запали нова цигара; всяко силно дръпване от нея унищожаваше вакуума в главата й и го заменяше с ледено военно внимание. Не й пречеше, че е сама. Нямаше нищо против човешката компания, но и не я очакваше с особен ентусиазъм. И определено не я очакваше с радост, ако тази компания означаваше да се справя със ситуацията Нагорни. Може би когато достигнеха системата Йелоустоун, щеше да реши да назначи нов Офицер на оръжейната.

Как се бе изплъзнала тази тревога от умственото й подразделение?

Това, което я притесняваше сега, не беше Нагорни, а Капитанът. А ето че се бе приближила до него, или поне до външната изява на това, което той бе станал. Вольова събра силите си. От това, което трябваше да изследва, винаги и призляваше. За нея беше по-лошо, отколкото за другите; отвращението й бе по-силно. Тя беше брезгати, гнуслива.

Истинско чудо бе, че отделението, където спеше Браниган, все още функционираше. То беше много стар модел, стабилно построен. И успяваше все още да поддържа клетките на тялото му в състояние на стаза, макар обвивката да бе набраздена с големи палеолитни пукнатини и през тях се показваше влакнесто метално образувание, подобно на гъбично нашествие. Онова, което бе останало от Браниган, бе съхранено около сърцето му.

Наоколо беше ужасно студено и Вольова скоро започна да трепери. Чакаше я обаче работа. Измъкна от якето си кюретка и с нея взе частица от образуванието за анализ. Като се върнеше в лабораторията, щеше да го атакува с различни антивирусни средства с надеждата да открие кой вирус бе причина за появата на въпросното образувание. От опит знаеше, че това в огромната част от случаите бе безполезно — образуванието притежаваше фантастичната способност да заразява молекулярните средства, с които го изследваше. Не че имаше причина да бърза: температурата, на която се намираше Браниган, бе само няколкостотин миликелвина над абсолютната нула и студът изглежда възпрепятстваше донякъде разпространението му. От друга страна Вольова знаеше, че нито едно човешко същество не се бе връщало към живота след съхранение при такъв студ, но това и се струваше странно несвързано със състоянието на Капитана.

— Отвори файла ми за Капитана и приложи следната информация — обяви тихо в гривната си тя.

Гривната изписка, за да покаже, че е готова за действие.

— Трета проверка на състоянието на капитан Браниган от моето съживяване. Преценка за разпространението на…

Поколеба се, тъй като зле преценената фраза можеше да ядоса триумвир Хегази; не че това я вълнуваше особено. Смееше ли да я нарече "Смесената чума", сега, след като жителите на Йелоустоун й бяха дали име? Може би щеше да бъде неразумно.

— …на болестта — състоянието изглежда непроменено от последния оглед. Навлизането й не е на повече от няколко милиметра. Криогенните функции са все още зелени, по някакво чудо. Но мисля, че трябва да приемем неизбежното разваляне на отделението в някой бъдещ момент…

А когато това станеше, ако не преместеха бързо Капитана в нова камера, щяха да имат един проблем по-малко. Това щеше да сложи край и на неговите собствени проблеми, поне Вольова се надяваше искрено да е така.

— Затвори файла — изрече в гривната си тя. И добави, съжалявайки от все сърце, че не си беше запазила цигара за този момент: — Затопли вътрешността на мозъка на Капитана с петдесет миликелвина.

Опитът й показваше, че това бе минималното увеличение на температурата, което бе необходимо. Не го ли направеха, мозъкът щеше да остане блокиран в заледена стаза. Увеличаха ли повече, болестта щеше да започне да го преобразява бързо според собствения си вкус.

— Капитане? — попита тя. — Чувате ли ме? Аз съм, Иля.

Събуди се от викове.

Провери часа на дактилния си настолен часовник, опипвайки стрелките му. Днес имаше среща; до нея оставаше по-малко от час. Суматохата навън бе изпреварили с минути звъна на будилника. Силвест отметна чаршафите и, изпълнен с любопитство, се отправи опипом към заградения с решетки прозорец. Сутрин, непосредствено след като се събудеше, винаги беше полусляп, докато очите му преминеха задължителния системен тест. Виждаше всичко в някакви особени основни цветове, сякаш стаята му бе боядисана през нощта от взвод суперентусиазирани кубисти.

Дръпна завесата. Макар да беше висок, очите му не достигаха до малкото прозорче, поне не до нужния за виждане ъгъл, ако не стъпеше на купчина от книгите на полицата. Кювие бе построен във и около един геодезичен купол, по-голямата част от който бе зает от шест- и седеметажни постройки, създадени през първите дни на мисията така, че да бъдат по-скоро издръжливи, отколкото приятни за окото. Нямаше самовъзстановяващи се сгради, а необходимостта да бъдат осигурени срещу евентуални повреди в купола бе причина постройките да издържат на силните бури и дори в тях да се създава индивидуално подходящото налягане. Сивите сгради с малки прозорчета бяха свързани с пътища, по които при нормални обстоятелства се движеха малко на брой електрически превозни средства.

Калвин бе дал на очите му уменията да отдалечават и приближават обектите и да правят записи; за да ги използва, обаче Силвест трябваше да се концентрира. Намиращите се плътно една до друга фигури, скъсени от ъгъла, се уголемяваха и се превръщаха в развълнувани особи, вместо аморфни елементи от някакво множество. Не можеше да разчита изражението или поне да разпознава лицата, но хората на улицата издаваха характера си по начина, по който се движеха, и той бе станал много добър в разчитането на подобни нюанси. Основната маса се движеше по централната артерия на Кювие зад барикада от рекламни билбордове и импровизирани флагщоци. Като се изключат изпомазаните лицеви страни на няколко магазина и изкорененият храст край търговския център, тълпата не бе направила кой знае какви поразии. Онова, което не се виждаше обаче, бяха хората от милицията на Жирардио в другия край на търговския център. Току-що бяха слезли от един ван и закопчаваха камуфлажните си бронирани дрехи. След това нагласиха възможността за смяна на цвета така, че всички да бъдат с еднакъв, успокояващо действащ хромовожълт нюанс.

Силвест се изми с топла вода и гъба, след това подряза грижливо брадата си и върза косата си отзад. Облече кадифена риза и панталони, отгоре наметна кимоно, украсено с амарантински скелети. След това закуси — храната беше винаги пъхната през една пролука, когато будилникът го събудеше — и провери отново колко е часът. Тя щеше да дойде скоро. Оправи леглото и го вдигна, така че то се превърна в диван, тапициран с алена кожа.

Както винаги, Паскал бе придружена от бодигард-човек и двама въоръжени слуги, но те не я последваха в стаята. Последва я само леко жужене. Изглеждаше безопасно, но той знаеше, че бе достатъчно само да духне към авторката на биографии, за да получи още една цепнатина в центъра на челото.

— Добро утро — каза тя.

— Бих казал, че е всичко друго освен добро — отвърна Силвест, като кимна към прозореца. — Всъщност съм изненадан, че изобщо успя да се добереш дотук.

Тя седна на една табуретка с кадифена тапицерия.

— Имам връзки в средите на отговарящите за сигурността. Не беше трудно да дойда, въпреки полицейския час.

— Значи сега пък въведоха полицейски час?

Паскал беше с пурпурна шапка, геометричната форма на черния й бретон подчертаваше още повече бледия цвят на безизразното й лице. Сакото и панталоните на черни и пурпурни линии прилепваха плътно по тялото й. Седна с прибрани колене и докосващи се стъпала, горната част на тялото й бе наклонена леко напред, към него, както неговото бе наклонено към нея.

— Времената се промениха, докторе. Ти повече от всеки друг би трябвало да го оцениш.

И той действително го бе оценил. Беше вкаран в затвора в центъра на Кювие и му оставаха да лежи още десет години. Новият режим, установил се след преврата, бе станал също толкова непълноценен, колкото и предишният, след като измина известен период, както ставаше с всяка революция. Но докато политическият пейзаж бе както винаги разделен, това, което се намираше под повърхността, бе съвсем различно. По неговото време разколът беше между онези, които искаха да изучават амарантинската култура и другите, чието желание бе да трансформират Ризургам в подобие на Земята и по този начин да създадат устойчива човешка колония вместо временен изследователски преден пост. Дори Инундационистите-реформатори бяха готови да признаят, че Амарантин някога може би наистина бе заслужавал да бъде изучаван. Днешните политически фракции обаче се различаваха само по степента на оприличаване със Земята, която изискваха, и плановете им варираха от бавно развиващи се във времето в продължение на столетия до толкова брутални алхимични въздействия върху атмосферата, заради които можеше да се наложи хората да бъдат евакуирани за известно време. Едно беше ясно: дори най-умерените предложения щяха да унищожат завинаги тайните на Амарантин. Но очевидно това вълнуваше малцина и повечето от тях не смееха да изразят мнението си. Като се изключи оскъдният брой огорчени и изключително зле финансирани изследователи, днес вече почти никой не проявяваше интерес към Амарантин. За десет години изучаването на изчезналата извънземна цивилизация се бе озовало в нещо като блато.

И положението щеше да става още по-лошо.

Преди пет години през системата бе преминал търговски кораб. Лайтхъгърът бе влязъл в орбита около Ризургам; на небето временно се бе появила нова ярка звезда. Неговият командир Ремилиод беше предложил на колонията невероятни технологични чудеса: нови продукти от други системи и неща, които не бяха виждали от времето на бунта. Но колонията не можеше да си позволи всичко, което продаваше той. Последваха разпалени спорове дали да се предпочете това пред онова: машини вместо лекарства, летателни апарати вместо средства за трансформиране на планетата в подобие на Земята. Както и слухове за потайни сделки: търговия с оръжие и незаконни технологии и, макар в общи линии жизненият стандарт на колонията да беше по-висок, отколкото по времето на Силвест — свидетелство за това бяха слугите и имплантите, които Паскал вече приемаше за нещо гарантирано — сред Инундационистите се появиха непримирими противоречия.

— Жирардио трябва да е много уплашен — отбеляза Силвест.

— Нямам представа — отвърна прекалено бързо тя. — Единственото, което е от значение за мен, е крайният ни срок.

— За какво искаш да говорим днес?

Паскал сведе поглед към портативния компютър в скута си. След шествековно усъвършенстване, компютрите вече се произвеждаха във всички форми, които можеше да си представи човек, но плоските като плочи модели, в които можеше да се вкарва информация и чрез писане на ръка, рядко излизаха от мода за дълго.

— Бих искала да поговори за случилото се с баща ти — отвърна тя.

— Имаш предвид Осемдесетте? Цялата тази история не е ли вече предостатъчно добре документирана за твоите нужди?

— Почти. — Паскал допря връхчето на писеца за компютъра до ярко червисаните си устни. — Изследвах всички стандартни изложения по случая, разбира се. В по-голямата си част те отговаряха на моите въпроси. Има само една дреболия, на която не успях да си отговоря задоволително.

— И тя е?

Той трябваше да й подаде информацията. Начинът, по който му отговаряше, без следа от какъвто и да било интерес в гласа, подсказваше, че това е просто някаква неяснота, която трябваше да бъде изяснена. Това бе истинско умение и то почти приспиваше бдителността му.

— Става дума за записа на алфа-ниво на твоя баща — додаде тя.

— Да?

— Бих искала да знам какво е станало с него в действителност след това.

Вольова напусна совалката на лайтхъгъра и последва триумвир Хегази по водещия към изхода тунел. Той ги изведе до безтегловната сферична транзитна зала в сърцето на карусела.

Тук бяха представени всички видове на човешкия род, главозамайващо изобилие от цветове, стрелкащи се като тропически риби, гонещи трескаво храната си. Ултри, скайджакове, конджоинъри, демаршисти, местни търговци, пасажери от самата система, муфтаджии, механици, които, колкото и опасно близо да се намираха едни до други, никога не се конфронтираха. Тези, чиито телесен план го позволяваше, имаха пришити под ръкавите си или направо върху кожата прозрачни крила. Личните слуги притичваха из тълпата, носеха багаж и сгънати космически костюми, докато облечени в ливреи крилати торбести маймуни-капуцини ровеха за боклуци и пускаха това, което откриваха, в торбите под гърдите си. Във въздуха се носеше китайска музика; за необучения слух на Вольова това бе по-скоро звук от подухвани от лек ветрец камбанки. Йелоустоун, който се намираше на хиляди километри надолу, беше като зловещ жълто-кафяв екран на цялата тази трескава активност.

Вольова и Хегази стигнаха в далечния край на транзитната сфера и минаха през пропускаща материята мембрана в митническия район. Това бе друга свободно падаща сфера; намиращите се в нейните стени оръжия проследяваха всеки пристигащ. Централният обем бе изпълнен с прозрачни мехури; всеки три метра по дължината на разделящата го на две линия бяха отворени. Усетили новодошлите, два от мехурите се понесоха във въздуха и ги обгърнаха.

В мехура на Вольова висеше малък слуга с формата на малък японски шлем, с различни сензори и съоръжения за разчитане на информация, които се виждаха изпод ръба му. Тя усети някакво почти недоловимо потръпване, сякаш някой пренареждаше внимателно цветя в главата й.

— Усещам остатъчни рускоезикови структури, но правя извода, че стандартният ви език е съвременен нортски. Това достатъчно ли е за бюрократичните процедури?

— Да — отвърна Вольова, недоволна, че нещото бе доловило акцента на родния й език.

— Тогава продължавам на нортски език. Като се изключат системите, посредничещи за изпадане в сън, не долавям церебрални импланти или съоръжения за екзосоматична осезателна модификация. Искаш ли да ти бъде даден назаем имплант, преди да продължим това интервю?

— Дай ми само екран и едно лице.

— Много добре.

Под ръба на шлема се появи лице на бяла жена със съвсем леко загатнати монголоидни черти, чиято коса бе къса като на самата Вольова. Вероятно интервюиращият Хегази щеше да бъде тъмнокож, мустакат мъж, също като него самия.

— Удостовери самоличността си — каза жената.

Иля се представи.

— За последен път си посетила тази система през… чакай да видя. — Лицето погледна за момент надолу. — Преди осемдесет и пет години, през четиристотин шейсет и първа. Права ли съм?

Въпреки това, което й диктуваше инстинктът, Вольова се приведе към екрана.

— Разбира се, че си права. Ти си симулация в гама-ниво. А сега си спести театралниченето и просто продължавай нататък. Имам стока за продаване и за всяка допълнителна секунда, за която ме задържаш, трябва да плащам такса за паркирането на кораба ни на вашата непотребна планета.

— Забелязва се нападателност — заяви жената и направи жест, сякаш записва нещо в невидим бележник. — За ваша информация, документацията на Йелоустоун е непълна в много области заради пораженията, нанесени от чумата. Зададох ви този въпрос, за да потвърдя един непроверен документ. — Замълча за момент. — Между другото, казвам се Вавилов. Седя с чаша престояло кафе и последната си цигара в един офис, където се гонят всички ветрове, вече осем часа и до края на смяната ми остават още два. Шефът ще реши, че съм спала, ако днес не върна десет човека, а броят им до този момент е само пет. Търся начини през оставащите ми два часа да изпълня квотата си, затова, ако обичаш мисли внимателно, преди да избухнеш отново. — Жената дръпна от цигарата си и издиша дима към Вольова. — Така. Продължаваме ли?

— Съжалявам, помислих… — Иля не довърши изречението си. — Вие не използвате ли симулации за този тип работа?

— Някога го правехме — отвърна с измъчена въздишка Вавилов. — Проблемът със симулациите обаче е, че се примиряват с прекалено много неща.

От централната част на карусела Вольова и Хегази се качиха в асансьор с обичайни за къща размери и слязоха с него надолу по една от четирите спици на сферата, като теглото им нарастваше непрекъснато, докато стигнаха периферията. Гравитацията тук бе нормалната за Йелоустоун, почти еднаква със стандартната земна гравитация, приета от ултрите.

Каруселът Нова Бразилия обикаляше около Йелоустоун на всеки четири часа като правеше завой, за да избегне "Ръждивия колан" — пръстени от отломки, появили се след чумата. Беше с най-разпространената за карусели конструкция — с форма на колело. Този, в който се намираха, беше с диаметър десет километра и ширина хиляда и сто метра; цялата човешка активност се развиваше по трийсеткилометровата ивица около колелото. Размерите бяха достатъчни за пръснатите тук-там градове, малки селца и миниатюрни пейзажи, дори за няколко грижливо отглеждани гори и сини планини със снежни калпаци, издялани върху издигащите се страни на ивицата, за да се създаде впечатление за разстояние. Извитият покрив около вдлъбнатата част на колелото беше прозрачен и се издигаше половин километър над ивицата. Повърхността му бе осеяна с метални релси, от които висяха издути изкуствени облаци, раздвижвани от компютър. Освен че симулираха планетарното време, облаците изпълняваха още една функция: прекъсваха смущаващата перспектива, която се създаваше от извивките на сферата. Вольова предполагаше, че са реалистични, но тъй като никога не беше виждала истински облаци, поне не отдолу, не можеше да бъде напълно сигурна.

От асансьора слязоха на една тераса, намираща се над главната колония на карусела, сблъсък от сгради в различен стил, струпани между стъпаловидната долина. Наричаха го Римтаун. Той представляваше мъчителна гледка за окото, тъй като множеството му стилове отразяваха поредицата от различни обитатели, минавали през него по време на дългата му история. Опашка от рикши чакаше на партерното ниво, собственикът на намиращата се най-близо до тях утоли жаждата си от кутия с бананов сок и след това я върна в коша, прикрепен към кормилната вилка на колелото. Хегази му подаде лист хартия, където бе написал адреса, който търсеха. Собственикът на рикшата го доближи до черните си, близко разположени очи, след това изсумтя в знак, че знае за какво става дума. Не след дълго вече се носеха сред превозните средства, задвижвани с електричество или чрез педали, които правеха всичко възможно да се изпреварват едни други, докато пешеходците се хвърляха смело в проходите, които се образуваха сред привидно непрекъсващия поток. Поне половината от хората, които видя Вольова, бяха ултраноти, за което свидетелстваше бледият цвят на косите и кожата им, издължените им, развяващи се телесни израстъци, щедрото използване на черна кожа, бляскави бижута и татуировки. Никой от ултрите, които виждаше, не беше краен химерик, може би с изключение на Хегази. Косите на повечето обаче бяха в типичния за ултрите стил; дебелите плитки показваха броя приспивания, които бяха преживели, а мнозина си бяха срязали дрехите, за да оголят протезите по тялото си. Докато наблюдаваше тези екземпляри, Вольова трябваше да си напомня непрестанно, че тя също е част от тази култура.

Ултрите, разбира се, не бяха единствената космическа фракция, създадена от човечеството. Скайджаковете, поне тук, представляваха значителна част от останалите, които виждаше. Те определено бяха обитатели на Космоса, но не се включваха към екипажите на междузвездните кораби, така че видът им се различаваше значително от вида на подобните на духове ултри със сплъстените си коси и старомодни изражения. Имаше и други. Айскомбърите бяха издънка на скайджаковете; бяха психически приспособени за изключителната самота, с която бе свързана работата им зоната на Куипъровия пояс, и с ожесточена решимост не допускаха никого до себе си. Гилитата бяха хора, специално приспособени да дишат течен въздух, способни да управляват кораби за близки разстояния; от техните среди излизаше значителна част от полицейските сили на системата. Някои гили бяха до такава степен неспособни да дишат и да се движат нормално, че когато не бяха на работа, се налагаше да се придвижват в огромни рибни цистерни.

Конджоинърите пък бяха наследници на една експериментална клика от Марс. Те бяха ъпгрейдвали систематично мозъците си, бяха заменяли клетки срещу машини, докато се бе случило нещо внезапно и драстично. В даден момент се бяха издигнали до ново ниво на съзнание, това, което наричаха "транспросветлението", и при този процес бяха предизвикали кратка, но ужасна война. Конджоинърите можеха да бъдат различени лесно сред тълпата: наскоро си бяха изработили огромни и красиви черепни кутии, специално приспособени да разсейват горещината, образувана от бясно работещата машинария в главите им. Напоследък бяха намалели, затова появата им винаги привличаше внимание. Другите човешки фракции, в това число и демаршистите, които отдавна се бяха съюзили с конджоинърите, ясно си даваха сметка, че единствено те знаеха как да изграждат машините, захранващи лайтхъгърите.

— Спри тук — каза Хегази.

Собственикът на рикшата отби встрани на улицата; на разположените там сгъваеми маси съсухрени старци играеха на карти и маджонг[8]. Хегази тупна в месестата му длан парите за услугата и последва Иля на тротоара. Намираха се пред някакъв бар.

"Джъглърът и шраудърът"[9] — прочете тя холографската табела над вратата. На нея бе изобразен излизащ от морето гол мъж, заобиколен от странни, фантасмагорични фигури, носещи се над вълните. На небето над него висеше черна сфера. — Нещо не е както трябва.

— Тук висят всички ултри. По-добре свикни с това.

— Добре, разбрано. Като се замисля, си давам сметка, че сигурно не бих се чувствала като у дома си в който и да е от баровете на ултрите.

— Ти не би се чувствала у дома си никъде, ако няма навигационна система, Иля.

— Според мен това е една много разумна дефиниция.

В този момент на улицата изскочиха младежи, със залепнали от пот дрехи и разлята бира, поне така се надяваше Вольова. Бяха играли канадска борба: единият от тях носеше измъкналата се от рамото му изкуствена ръка, другият стискаше пачка банкноти, които вероятно бе спечелил вътре. Имаха отговарящите на наредбата кичури и стандартните татуировки, които накараха Иля да се почувства едновременно стара и изпълнена със завист. Съмняваше се, че тревогите им се простираха по-далече от смущаващия въпрос как щяха да си осигурят следващото питие и къде щяха да спят тази вечер. Хегази ги изгледа — очевидно ги изпълни с респект въпреки явните им химерични аспирации, тъй като беше трудно да се каже кои от частите му не бяха механични.

— Хайде — каза той и влезе в бара. — Усмихни се и го понеси, Иля.

Вътре беше тъмно и задимено, и поради съчетанието между шума от музиката — пулсиращи бурундийски ритми и насложено върху тях нещо, което би могло да мине за човешко пеене — и парфюмираните, меки халюциногени в дима, на Вольова й бяха необходими няколко мига, за да се ориентира. Тогава Хегази посочи към някаква, по чудо останала свободна маса в ъгъла, и тя го последва с минимален ентусиазъм.

— Нали все пак ще седнеш?

— Както виждам, нямам кой знае какъв избор. Трябва да даваме вид, че поне се понасяме, иначе хората ще станат подозрителни.

Хегази поклати глава и се усмихна.

— Явно харесвам нещо в теб, Иля, иначе щях да те убия отдавна.

Тя седна.

— Не позволявай Саджаки да те чуе като говориш така. Той не приема леко заплахите, направени по адрес на член на Триумвирата.

— Не съм аз този, който има проблеми със Саджаки, в случай, че си забравила. Какво ще пиеш?

— Нещо, което храносмилателната ми система може да преработи.

Хегази поръча напитките — физиологията му го позволяваше; трябваше да изчакат, докато работещата над главите им система им ги донесе.

— Все още си ядосана заради онази работа със Суджик, нали?

— Не се притеснявай — отвърна Вольова и скръсти ръце. — Суджик не е нещо, с което да не мога да се справя. Освен това, Саджаки сигурно няма да я търпи още дълго.

— Той може да ти даде възможност да избираш дали не искаш ти да се справиш с нея. — Напитките пристигнаха върху нещо като облак, висящи на количката, която се движеше по закрепените на тавана релси. — Мислиш ли, че наистина ще я убие?

Иля се нахвърли върху своето питие; определено имаше нужда от нещо, за да изплакне скърцащата по зъбите си прах от пътуването с рикшата.

— Не бих се доверила на Саджаки; той би убил всеки един от нас, ако се стигне дотам.

— Преди му вярваше. Какво те накара да се промениш?

— Саджаки не е същият, откакто Капитанът се разболя отново. — Огледа се нервно, тъй като си даваше сметка, че не е изключено Саджаки да е някъде наблизо. — Преди да стане това, двамата посетиха джъглърите. Ти знаеше ли го?

— Искаш да кажеш, че джъглърите са направили нещо с ума на Саджаки?

Сети се за голия мъж на табелата.

— Те точно с това се занимават, Хегази.

— Да, доброволно. Да не би да имаш предвид, че Саджаки е предпочел да стане по-жесток?

— Не само по-жесток. По-целенасочен. Тази работа с Капитана… — Вольова поклати глава. — Символична е.

— Разговаряла ли си скоро с него?

Тя прочете скрития смисъл във въпроса му.

— Не; не мисля, че е разбрал кого търси, но несъмнено ще открием не след дълго.

— А твоите търсения?

— Аз не търся определена личност. Единственото ми изискване е този, когото намеря, да бъде по-нормален от Борис Нагорни. А това не би трябвало да бъде кой знае колко трудно. — Хвърли поглед към посетителите на бара. Макар никой от тях да не изглеждаше психически болен, никой нямаше вид и на стабилен човек. — Поне така се надявам.

Хегази запали цигара и предложи и на нея. Тя я взе с благодарност и я пуши съсредоточено в продължение на пет минути, докато от нея остана почти само огънчето. Отбеляза си наум при следващата спирка да попълни запасите си от цигари.

— Но моето търсене тепърва започва — додаде тя. — И трябва да се заема деликатно с него.

— Имаш предвид — усмихна се с разбиране Хегази, — че няма да казваш на хората какво представлява работата преди да ги наемеш.

Вольова отвърна на усмивката му.

— Разбира се, че не.

— На бара съм — промълви в гривната си Вольова като спря пред входа на "Джъглърът и шраудърът".Съжаляваше, задето предложи да се срещнат тук — презираше този бар почти толкова, колкото презираше и неговата клиентела; но не можа да измисли нищо друго, когато уреждаше срещата си с новия кандидат.

— Наемникът там ли е? — прозвуча гласът на Саджаки.

— Не, освен ако е пристигнала много рано. Ако дойде навреме и срещата протече благоприятно, след час ще можем да потеглим.

— Ще бъда готов.

Иля изправи рамене, влезе и моментално направи умствена карта на хората вътре. Въздухът пак беше натежал от лепкав розов аромат. Дори пеещото на сцената момиче правеше същите нервни движения. Смущаващо хармонични звуци излизаха от кортекса й, усилваха се от инструмента, на който свиреше, и след това се модулираха от натиска на пръстите й по сложния му, богато оцветен, чувствителен на докосване гриф. Музиката й представляваше подобни на стълби раги, след това се разпиляваше в изнервящи атонални пасажи, звучащи като стадо лъвове, прокарващи острите си нокти по ръждясала ламарина. Вольова беше чувала, че трябва да имаш специални слухови импланти, за да започнеш да разбираш музиката, изпълнявана на този инструмент.

Настани се на един от високите столове край бара и си поръча водка; в джоба си имаше хомеопатично лекарство, което да я отрезви в мига, в който възникнеше нужда. Беше се примирила, че може да й се наложи да чака дълго появата на новобранката. Обикновено това я караше да губи търпение, но за своя изненада се чувстваше спокойна и нащрек, въпреки обстановката наоколо. Може би във въздуха имаше психотропни химикали, но така добре не се беше чувствала от месеци. Приятно й беше да се намира отново сред хора, дори да ставаше дума за екземплярите, които посещаваха бара. В продължение на минути се взира в оживените им лица, изпаднала в нещо като транс от разговорите, които не можеше да чуе, представяйки си пътническите истории, които вероятно споделяха. Едно момиче пое дълбоко въздух от наргиле и издуха дима, преди да избухне в смях от вица, който разказваше партньорът му. Плешив мъж с татуировка на дракон върху главата се хвалеше как бе прелетял над атмосферата на газов гигант, докато другият пилот бе умрял, тъй като конфигурираният му от джъглърите ум решавал уравненията за атмосферното течение така, сякаш бил роден по този начин. Друга група ултри с призрачен вид поради синьото осветление над нишата им, играеха разгорещено на карти. Единият трябваше да плати дълга си с един кичур коса. Приятелите му го държаха, докато победителят преряза плетената си награда с джобно ножче.

Как ли изглеждаше тази Хури?

Вольова извади картичката от джоба си, опипа я внимателно и се вгледа за пореден път в нея. Ана Хури, това бе името й, и освен него бе добавена и друга информация. В тази жена нямаше нищо, което да я отличи на фона на който и да е нормален бар, но не и тук; тук тя щеше да изпъкне именно поради напълно обичайния си вид. Ако можеше да съди по снимката, тук тя щеше да изглежда дори още по не на място, отколкото самата Вольова, ако такова нещо изобщо беше възможно.

Не, че Иля имаше причина да се оплаче. Хури изглеждаше забележително подходящ кандидат за вакантното място. Вольова вече бе използвала хакерските си умения, за да почерпи информация от мрежата на системата, която продължаваше да функционира след чумата, и така се бе сдобила с кратък списък на хората, които биха подхождали за нуждите й. Хури бе една от тях; бивш войник от Края на небето. Откриването на следите й обаче се оказа невъзможно и най-накрая тя се бе отказала и се бе концентрирала върху другите кандидати. Никой от тях не се оказа това, което търсеше, и тя изпадаше във все по-голям песимизъм с всеки следващ провал. Саджаки неколкократно предложи просто да отвлекат някого, сякаш наемането на човек по такъв начин бе по-малко престъпление. Но отвличането бе прекалено произволно; то не гарантираше, че по този начин щяха да намерят човек, с когото да може да работи.

И тогава Хури сама се бе свързала с тях. Беше чула, че екипажът на Вольова търси човек, който да се присъедини към тях, и бе готова да напусне Йелоустоун. Не спомена миналото си в армията, но Иля вече бе запозната с него; несъмнено Хури беше просто предпазлива. Странното бе, че тя им се обади едва след като Саджаки в съответствие със стандартния протокол на занаята обяви промяната в целта на пътуването.

— Капитан Вольова? Вие сте, нали?

Хури беше дребна, жилава и строго облечена и явно не беше привърженичка на модните тенденции на ултрите. Черната и коса беше само два-три сантиметра по-дълга от косата на Вольова, достатъчно къса, за да бъде ясно, че черепът й не е пронизан от непохватно поставени жакове или проводници за осъществяване на допълнителна връзка между нервите. Това не гарантираше, че главата й не беше пълна с всевъзможни машинки, но определено не ставаше дума за нещо, с което парадираше. Лицето й изразяваше преобладаващите гени в света, в който бе родена — Края на небето; хармонично, без да бъде поразяващо. Устата й беше малка, права и безизразна, но цялата тази неутралност се компенсираше от очите й. Те бяха тъмни, толкова тъмни, че почти нямаха цвят, но блестяха с обезоръжаваща вътрешна далновидност. За частица от секундата на Вольова й се стори, че Хури вече бе прозряла през скалъпените от нея лъжи.

— Да — отвърна Иля. — А вие трябва да сте Ана Хури. — Говореше тихо, тъй като сега, след като се бе добрала до нея, не желаеше някой друг да чуе за какво става дума и да предложи да тръгне с тях. — Разбрах, че сте се договорили с нашия търговски представител за възможностите да станете член на нашия екипаж.

— Аз всъщност току-що се добрах до карусела. Реших първо да опитам при вас, преди да се обърна към екипажите, които рекламират в момента.

Вольова помириса водката си.

— Странна стратегия, ако нямате нищо против да ви кажа мнението си.

— Защо? За другите обяви има толкова много кандидати, че ги интервюират само посредством симулации. — Отпи механично от водата си. — Предпочитам да работя с хора.

— О! — отвърна Вольова. — Нашият екип е съвсем различен, можеш да ми вярваш.

— Но вие сте търговци, нали?

Иля кимна ентусиазирано.

— Почти приключихме работата си край Йелоустоун. Но не беше особено продуктивна, трябва да призная. Икономиката е в затишие. Вероятно ще минем отново оттук след един-два века и ще видим дали нещата са тръгнали нагоре. Аз лично обаче не бих имала нищо против да не видя никога повече това място.

— Значи, ако искам да тръгна с вашия кораб, трябва да взема решение скоро?

— Разбира се, първо ние ще трябва да решим дали отговаряте на нашите изисквания.

Хури я изгледа внимателно.

— Има ли други кандидати?

— Нямам право да обсъждам този въпрос.

— Предполагам, че трябва да има. Имам предвид, все пак става дума за Края на небето… мнозина би трябвало да искат да отидат там, дори да трябва да станат членове на екипажа на кораба, за да си платят пътуването.

Края на небето? Вольова се стараеше да запази сериозно изражение, като не можеше да се начуди на късмета, който имаха. Именно това бе единствената причина Хури да кандидатства: тя все още мислеше, че отиват в Края на небето, а не в Ризургам. Някак си не бе разбрала за промяната в целта, обявена от Саджаки.

— Човек може да си представи и по-лоши места — рече тя.

— Е, аз съм склонна да застана първа в редицата от кандидати за вашия екипаж. — Между тях се носеше плексигласов облак, увиснал от тавана, натоварен с напитки и наркотици. — Какво точно представлява това място, което предлагате?

— Много по-лесно би било да обясня всичко на борда на кораба. Взели сте си багажа, нали?

— Разбира се. Искам това място.

Вольова се усмихна.

— Много се радвам да го чуя.

— Очаквам да сте един от онези, иначе рационални хора, които се гордеят, че не вярват в призраци — рече Вольова.

Хури я гледаше леко намръщена. Вольова бе разбрала от самото начало, че тази жена не е глупава, но й беше интересно да види реакцията й на въпроса.

— Призраци ли, триумвир? Не говорите сериозно.

— Едно от нещата, които ще научиш бързо за мен е, че много рядко съм друга освен напълно сериозна. — След това Иля посочи вратата, пред която стояха, поставена в една от ръждивочервените вътрешни стени на кораба. Тя беше тежка и масивна, със стилизирано изображение на паяк, отчасти закрито под петна и корозирали пластове. — Върви напред. Аз идвам след теб.

Хури се подчини без колебание. Вольова остана доволна. През трите седмици, откакто тази жена бе отвлечена — или наета, ако трябваше да се изразяват учтиво — я бе подложила на сложен режим от променящи лоялността терапии. Той бе почти завършен, ако не се смятаха допълващите дози, които щяха да се дават постоянно. Скоро предаността на жената щеше да достигне такива размери, че да премине над простото послушание, и щеше да се превърне в непреодолим импулс, на който тя нямаше да има сила да не се подчини, така, както рибата не можеше да избере да престане да живее във водата. При екстремни обстоятелства, до които Вольова се надяваше да не се стигне, Хури можеше да бъде накарана не само да желае това, което бе воля на екипажа, но и да ги обича, задето й бяха дали този шанс. Сега обаче щеше да намали темпото, преди да я програмира толкова дълбоко. След безплодния опит с Нагорни беше нащрек да не създаде още едно не подлагащо нищо под въпрос морско свинче. Нямаше да й бъде неприятно Хури да запази следа от собствено мнение и недоволство.

Както бе обещала, Вольова влезе след нея през вратата. Новобранката бе спряла на няколко метра от прага, осъзнала, че няма как да отиде по-нататък.

Иля затвори тежката желязна врата зад тях.

— Къде сме, триумвир?

— Това е донякъде лично мое местенце, където обичам да се усамотявам — отвърна Вольова.

Каза нещо на гривната си и веднага се запали светлина, но интериорът остана в полумрак. Помещението имаше форма на дебело торпедо, два пъти по-дълго и по-широко. Обстановката беше разкошна, с четири закрепени за пода удобни стола с алени възглавнички, разположени един до друг, и отзад място колкото за още два, но от тях бяха останали само местата, на които са били застопорени за пода. Там, където не бяха тапицирани с кадифе, стените бяха блестящи и тъмни, сякаш бяха направени от обсидиан или черен мрамор. Към страничната облегалка за ръцете на първия стол бе прикрепена конзола от черен абанос. Вольова се настани в него. Издърпа конзолата, огледа я, за да си я припомни. Всички бутони бяха от месинг или мед, грижливо надписани, украсени с цветисти завъртулки от слонова кост или различен вид дърво. Не че имаше нужда от кой знае какво припомняне, тъй като посещаваше редовно стаята-паяк; доставяше й удоволствие обаче да докосва с върховете на пръстите си командното табло.

— Предлагам ти да седнеш — каза тя. — Ще се движим.

Хури се подчини и се настани до Вольова, която дръпна няколко дръжки от слонова кост; няколко дисплея светнаха с розова светлина, стрелките им потрепваха успоредно с навлизането на захранването в системите на стаята-паяк. Изпитваше садистично задоволство при вида на дезориентираната Хури, тъй като тя очевидно нямаше представа къде в кораба се намират, нито какво щеше да стане. Разнесоха се звуци и те внезапно се раздвижиха, сякаш стаята бе спасителна лодка, току-що останала без въжетата, които я прикрепват към кораба.

— Движим се — обяви Хури. — Какво е това — нещо като луксозен асансьор за триумвирата?

— Нищо толкова упадъчно. Намираме се в една стара шахта, водеща към външната част на корпуса.

— Нужна ви е цяла стая, за да стигнете до там?

Отново се проявяваше презрението на Хури към прекалените удобства, които си осигуряваха ултрите. На Вольова това й достави перверзно удоволствие. Реакцията показваше, че терапиите за лоялност не бяха унищожили личността на жената, само я бяха пренасочили в друга посока.

— Не отиваме към корпуса — обясни тя. — Иначе щяхме да го направим ходейки.

Движението вече бе плавно, но от време на време пак се чуваше потракване, когато системите за придвижване им асистираха. Стените на шахтата си оставаха напълно черни, но, както знаеше Иля, всичко това щеше да се промени. Междувременно тя не изпускаше от погледа си Хури, опитвайки да реши дали бе уплашена или просто любопитна. Ако имаше малко разум, щеше да си даде сметка, че Вольова бе инвестирала прекалено много време в нея, за да я убива просто така… но от друга страна, военното й обучение в Края на небето може би я бе научило да не приема абсолютно нищо за гарантирано.

Видът й се бе променил значително, откакто я бяха наели, но то почти не се дължеше на терапиите. Винаги късата й коса сега липсваше напълно. Само отблизо можеха да се забележат наболи косъмчета. По черепа й се виждаха фини, яркорозови белези. Там Вольова бе правила разрезите, за да постави имплантите, пребивавали преди в главата на Борис Нагорни.

Това не бяха единствените хирургически процедури. Тялото на Ана Хури бе осеяно с парченца от шрапнели от дните й като войник и почти изцяло заздравели белези на места с по-сериозни наранявания. Някои от парченцата от шрапнел бяха проникнали дълбоко, очевидно прекалено дълбоко, за да бъдат извадени от лекарите от Края на небето. И в по-голямата си част нямаше да й навредят, тъй като представляваха биологично неактивни вещества и не се намираха близо до жизненоважни органи. Лекарите обаче бяха проявили немарливост. Близо до кожата Вольова откри няколко парченца, които би трябвало да бъдат извадени. Направи го вместо тях, като огледа всяко едно поотделно, преди да го остави на съхранение в лабораторията си. Всички те, с изключение на едно, нямаше да създадат проблеми на системите й; неметалните нямаше да бъдат усетени от чувствителните детекторни полета на оръжейната. При вида на металната частица се намръщи и, като прокле лекарите, я постави до останалите.

Това беше проблемна работа, но не толкова, колкото другата, свързана с нервната система. От векове най-често използваните форми импланти или се отглеждаха направо на съответното място, или бяха направени така, че да отиват безболезнено сами по местата си чрез някой от съществуващите по тялото отвори, но тези процедури бяха неприложими за уникалните импланти на оръжейната. Единственият начин да бъдат сложени или извадени бе чрез използването на костен трион, скалпел и много чистене. Работата бе още по-странна поради рутинните импланти, които вече се намираха в черепа на Ана, но след като ги огледа внимателно Вольова не видя причина да ги маха. Ако сега ги бе извадила, рано или късно щеше да й се наложи да постави подобни на тях, така че Хури да може да функционира нормално извън оръжейната. Имплантите се прихванаха добре и след един ден, през който Хури беше в безсъзнание, Вольова я постави на стола в оръжейната, за да се увери, че корабът е в състояние да говори на нейните импланти и обратно. По-нататъшното тестване трябваше да почака до завършването на терапиите за лоялност. Това щеше да се прави предимно по времето, когато останалата част от екипажа спеше.

"Предпазливост", това бе мотото на Вольова напоследък. То бе резултат от всички неприятности с Нагорни.

Нямаше да допусне отново тази грешка.

— Защо ми се струва, че това е нещо като тест? — обади се Хури.

— Не е. Това е просто… — Иля махна пренебрежително с ръка. — Би ли ми направила тази услуга? Не искам кой знае какво.

— Как да я направя? Като твърдя, че виждам призраци ли?

— Не като ги виждаш, Хури. Като ги чуваш.

Сега вече отвъд черните стени на движещата се стая се виждаше светлина. Разбира се, стените бяха стъклени и до този момент бяха заобиколени единствено от неосветения метал на шахтата, в която се намираше помещението. Но сега от наближаващия й край нахлуваше светлина. Останалата част от краткото пътешествие премина в мълчание. Скоро ледено синята луминесцентна светлина проникваше от всички ъгли. Стаята излезе извън корпуса.

Хури стана от мястото си и се приближи до прозореца, изпълнена с трепет. Стъклото беше, разбира се, свръхдиамант, и нямаше опасност да се пръсне или Хури да се спъне и да пропадне през него. Но изглеждаше абсурдно тънко и чупливо, а човешкият ум не беше пригоден да приеме това на доверие. Ако беше погледнала странично, щеше да види разчленените осем паякообразни крака, придържащи стаята към външната част на корпуса на кораба. И щеше да разбере защо Вольова наричаше това място "стаята-паяк".

— Не знам кой или какво я е направило — заговори Иля. — Предполагам, че са я инсталирали още при построяването на кораба или когато е трябвало да смени собственика си, ако предположим, че някой някога би могъл да си позволи да го купи. Мисля, че тази стая е замислена като мощно средство за впечатляване на потенциалните клиенти, което обяснява и лукса в нея.

— Някой я е използвал като примамка?

— Поне звучи разумно… ако приемем, че някой някога има нужда да излиза извън кораб като този. Всяка наблюдателна капсула, изпратена навън, трябва да бъде изложена на същото странично натоварване като самия кораб, иначе ще изостане. Това не е проблем, ако в нея няма хора, но качи ли се дори един човек, положението се усложнява значително; някой все пак трябва да управлява проклетото нещо или, най-малкото, да знае как да програмира автопилота да изпълнява желанията му. Стаята-паяк избягва това затруднение, тъй като се прикрепва физически за кораба. А управлението й е детска играчка: също като да пълзи на осем крака…

— А какво ще стане ако…

— Се изпусне? Е, това никога не се е случвало… но дори да се случи, разполага с различни магнитни и пробиващи корпуса уреди; а ако дори те откажат, което, уверявам те, не би станало никога, стаята може да се придвижва самостоятелно, със сигурност достатъчно дълго, за да догони кораба. А ако дори това се провали… — Вольова направи пауза. — Е, ако се провали дори това, ще помисля дали да не разменя някоя и друга мисъл с предпочитаната си богиня.

Макар никога да не бе извеждала стаята на повече от няколкостотин метра от изходната й точка в корпуса, не беше изключено тя да е в състояние да пропълзи по цялата дължина на кораба. Това обаче не беше мъдро, тъй като при обичайната си скорост преминаваше през силна радиация, обикновено екранирана от изолацията на корпуса. Тънките стени на стаята-паяк предпазваха само от част от нея и това превръщаше цялото занимание на излизането навън в странно и никому ненужно геройство.

Стаята-паяк бе нейната малка стая; тя не фигурираше в основните планове и доколкото знаеше, останалите нямаха представа за нейното съществуване. В един идеален свят Иля щеше да запази това положение, но проблемите с оръжейната я бяха принудили да допусне известна, необходима недискретност. Дори при плачевното състояние на кораба, мрежата от средства за надзор на Саджаки беше впечатляваща; стаята-паяк бе едно от малкото места, където Вольова можеше да си гарантира пълно усамотение, когато се налагаше да обсъжда по-чувствителна тема с някой от своите наемници, нещо, за което другите триумвири не желаеше да научават. Беше принудена да разкрие съществуването на тази стая на Нагорни, за да може да разговаря открито с него за проблема със Сън Стийлър, и в продължение на месеци, докато състоянието му се влошаваше, бе съжалявала за тази постъпка, живееща в непрестанен страх той да не издаде съществуването й на Саджаки. Но не бе трябвало да се тревожи. Накрая Нагорни беше прекалено обсебен от своите кошмари, за да се отдаде на някакви фини маневри в корабната политика. А и вече бе отнесъл тайната в гроба си и засега Вольова бе в състояние да спи спокойно, тъй като нямаше кой да издаде светилището и. Може би по-късно щеше да съжалява за това, което правеше сега — беше си дала клетва да не нарушава повече тайната на стаята… но, както винаги, обстоятелствата я бяха принудили да не се съобрази с взетото по-рано решение. Налагаше се да обсъди нещо с Хури; призраците бяха само претекст, така че тя да не прояви прекалена подозрителност към по-дълбоките мотиви на Вольова.

— Все още не виждам никакви призраци — заяви Ана.

— Ще ги видиш или по-точно — ще ги чуеш скоро — отвърна Вольова.

"Триумвирът действа странно" — помисли си Хури. Неведнъж бе намеквала, че тази стая е нейното местенце за усамотяване на кораба и че другите — Саджаки, Хегази и останалите две жени — дори не подозираха за нейното съществуване. Наистина беше странно, че бе готова да я разкрие на Хури толкова скоро след началото на съвместната им работа. Вольова бе самотна, обзета от фикс-идеи фигура, дори за кораб, чийто екипаж се състоеше от милитаристично настроени химерици, а не човек с естествен инстинкт да се доверява, поне така смяташе Хури. Усещаше нещо изкуствено във всичките й усилия да създаде приятелска атмосфера помежду им… бяха прекалено планирани, прекалено лишени от каквото и да е подобие на спонтанност. Всеки опит за приятелска увертюра към Хури — размяна на корабна клюка или шега например — я изпълваше с чувството, че Вольова бе репетирала това часове наред с надеждата да звучи по-естествено. Ана познаваше хора от този тип в армията; в началото изглеждаха естествени, но в крайна сметка именно те се оказваха шпиони на неприятеля или подставени от командването лица за събиране на вътрешна информация. Вольова правеше всичко възможно да говори непринудено за тази стая-паяк, но очевидно историята за призраците съвсем не беше това, което изглеждаше. Обзеха я обезпокоителни мисли, на първо място подозрението, че може би Вольова я бе довела в тази стая с намерението да не я пусне да излезе оттам… или поне не жива.

Но се оказа, че случаят не е такъв.

— О, исках да те питам нещо — додаде оживено Иля. — Фразата "Сън Стийлър" да ти е позната?

— Не. Трябва ли?

— О, няма причина за това… просто питах. Прекалено досадно е да обяснявам защо, разбира се. Не се тревожи за това.

Звучеше почти толкова убедително, колкото ясновидец от Мълч.

— Не — отвърна Хури, — няма да се притеснявам. — И додаде: — А защо каза "засега"?

Вольова изруга наум — нима се бе издала така глупашки? Може би не; беше изрекла въпроса толкова весело, колкото бе посмяла, а и нищо в държанието на Хури не издаваше, че го бе приела като нещо повече от най-непринудено запитване… и въпреки това… сега определено не беше моментът да започне да допуска грешки.

— Така ли съм казала? — учуди се тя с надеждата, че влага в гласа си вярната пропорция изненада и безразличие. — Изплъзнало се е несъзнателно от езика ми, нищо повече. — И побърза да смени темата. — Виждаш ли онази звезда, бледочервената?

Сега, когато очите им бяха привикнали към нивото на осветеност на междузвездното пространство и дори синкавата радиация от отработеното от двигателя гориво вече като че ли не закриваше всичко, се виждаха няколко звезди.

— Това слънцето на Йелоустоун ли е?

— Епсилон Еридани, да. Три седмици, откакто напуснахме системата. Съвсем скоро няма да е толкова лесно да я открием на небето. Засега се движим само с няколко процента от скоростта на светлината, но ускоряваме непрекъснато. Скоро видимите звезди ще се раздвижат, съзвездията ще се деформират, докато всички звезди на небето се струпат пред и зад нас. Все едно се намираме в средата на тунел с нахлуваща от двата му края светлина. Освен това звездите ще променят цветовете си. Не е просто, тъй като окончателният цвят зависи от спектралния тип на съответната звезда и колко енергия излъчва, от различните енергии, включително инфрачервена и ултравиолетова. Но тенденцията ще бъде намиращите се пред нас звезди да преминат към синьото, а зад нас — към червеното.

— Сигурна съм, че ще бъде много красиво — отвърна Хури като развали донякъде мига. — Но не съм сигурна къде точно е мястото на призраците в това.

Вольова се усмихна.

— Почти забравих за тях. Щеше да бъде жалко.

И тогава каза нещо в гривната си, толкова тихо, че Ана не чу какво бе поискала от кораба.

Помещението се изпълни с гласовете на прокълнатите.

— Призраците — заяви Вольова.

Без да забравя нито за момент, че се намира на борда на кораб (това се дължеше на недоловимо неравномерния модел на изкуствено създаваната гравитация, причиняван от миниатюрни отклонения в равновесното положение на двигателите, което на свой ред се отразяваше върху загадъчните квантови капризи в недрата на конджоинърските двигатели), Вольова излезе пред зелената поляна сама и се поколеба на върха на грубото стълбище, което водеше надолу към тревата. Дори да бе усетил присъствието й, Саджаки не го показваше по никакъв начин. Той бе коленичил безмълвно и неподвижно край чепатия пън на едно дърво, мястото на неофициалната им среща. Вольова знаеше, че той бе посетил Патърн джъглърите във водния свят Уинтърсий, придружавайки капитан Браниган по времето, когато той все още бе в състояние да напуска кораба. Тя не знаеше каква е била целта на това пътуване, за който и да е от двамата, но се носеха слухове, че Патърн джъглърите бяха поработили върху неговия неокортекс и бяха създали нервни пътеки, водещи до необичайна пространствена осъзнатост: способността да мисли четири- и петизмерно. Тази намеса бе сред редките трансформации, осъществявани от джъглърите — тя бе трайна.

Иля слезе по стълбата и стъпи на последното стъпало така, че да изскърца. Саджаки се обърна и я погледна без видима изненада.

— Случило ли се е нещо? — попита той.

— Става дума за ставленника — отвърна тя, като за момент премина на руски език. — Имам предвид протежето.

— Разкажи ми за това — помоли разсеяно Саджаки.

Беше с пепелявосиво кимоно, станало маслиненочерно на коленето от мократа трева. Шакухачито му лежеше върху огледално гладката, излъскана от лакти повърхност на пъна. Той и Вольова бяха единствените членове на екипажа, които все още влизаха в камерите за спане, когато до Йелоустоун им оставаха два месеца.

— Сега вече тя е една от нас — заяви Иля като коленичи срещу него. — Основната част от работата по внушаването на необходимото в съзнанието й приключи.

— Приветствам тази новина.

В другия край на поляната изграчи едър пъстър папагал, после излетя сред облак ярки цветове.

— Можем да я представим на капитан Браниган.

— По-подходящ момент не би могъл да се намери — отговори Саджаки и приглади една гънка на кимоното си. — Или не си убедена?

— За срещата с Капитана ли? — Вольова се изсмя нервно. — Нищо подобно.

— Тогава значи е още по-дълбоко.

— Какво?

— Това, което имаш на ум, Иля. Хайде, изплюй камъчето.

— Става дума за Хури. Вече не съм съгласна да рискувам и тя да стане жертва на същите психарски епизоди като Нагорни. — Спря като очакваше, дори се надяваше, Саджаки да реагира по някакъв начин. Единственото, което получи обаче, бяха монотонните звуци на водопада и пълна липса на изражение от страна на другия член от екипажа. — Това, което имам предвид — продължи тя, почти заеквайки поради собствената си несигурност, — е следното: вече не съм сигурна, че на този етап тя е подходяща за тази работа.

— На този етап ли?

Саджаки говореше толкова тихо, че й се налагаше да чете по устните му.

— Имам предвид да отиде в оръжейната непосредствено след Нагорни Прекалено е опасно, а ми се струва, че Хури е изключително ценна, за да я рискуваме така. — Направи пауза, преглътна с усилие и напълни дробовете си с въздух, за да се подготви за това, което, както знаеше, щеше да й бъде най-трудно да изрече. — Мисля, че имаме нужда от още един наемник… не толкова талантлив. С този междинен наемник ще бъда в състояние да изгладя останалите гънки, преди да продължа напред с Хури като основен кандидат.

Саджаки вдигна шакухачито си и го изгледа замислено по дължината му. В края на бамбука имаше малка издатинка, може би от онзи случай, когато бе използвал пръчката, за да удари Хури. Потри я с палеца си.

Когато заговори, абсолютното му спокойствие бе по-лошо от каквато и да било проява на гняв.

— Предлагаш да потърсим друг наемник?

В неговата уста предложението й звучеше като най-абсурдното, най-малоумното нещо на света.

— Само за междинния период — отвърна тя, давайки си сметка, че говори прекалено бързо; мразеше се заради това, презираше внезапно появилата се в нея почтителност към този човек. — Само докато всичко се стабилизира. Тогава ще можем да използваме Хури.

Саджаки кимна.

— Е, това звучи разумно. Един Господ знае защо не се сетихме за тази възможност по-рано — вероятно защото си имахме други грижи. — Остави шакухачито, но ръката му не се отдалечи много от него. — Но това не може да бъде поправено. Сега просто трябва да намерим друг наемник. Не би трябвало да е прекалено трудно, нали? Искам да кажа, че се сдобихме с Хури без никакви усилия. Вярно, че от два месеца се намираме в междузвездното пространство и следващата ни спирка е някакво колониално селище, за което никой не е чувал… но не смятам, че това е особен проблем за намирането на друг кандидат. Даже ми се струва, че ще ни се налага да ги връщаме на групички, как смяташ?

— Бъди разумен.

— В какъв смисъл съм нещо друго освен разумен, триумвир?

Преди малко се беше уплашила; сега вече беше ядосана.

— Ти не си същият, Юуджи-сан. Не и откакто…

— Не и откакто какво?

— Не и откакто с Капитана посетихте джъглърите. Какво стана там, Юуджи? Какво направиха с главата ти извънземните?

Той я изгледа странно, сякаш това бе един стойностен въпрос, който той самият не се бе сетил да си зададе. Но това бе хитрост. Саджаки се придвижи светкавично с шакухачито, така че единственото, което видя Вольова, бе нещо като кафеникава мъгла от бързото му движение във въздуха. Ударът беше относително мек — Саджаки трябва да се бе отдръпнал в последния миг — но, след като се стовари върху едната й страна, той я повали в тревата. В първия миг надделя не болката или шокът, че бе атакувана от него, а щипещо студената влага на тревата в ноздрите й.

Той пристъпи непринудено към пъна.

— Винаги задаваш прекалено много въпроси — заяви Саджаки и след това измъкна от кимоното си нещо, което приличаше на спринцовка.

— Предполагам си чула новината за Капитана — рече Хури, когато Мадмоазел се изкашля дискретно зад нея.

Като се изключи илюзорното присъствие на Мадмоазел, тя бе сама в жилището си и опитваше да смели онова, което бе научила за мисията си от Вольова и Саджаки.

Усмивката на Мадмоазел бе изпълнена с търпение.

— Това по-скоро усложнява нещата, нали? Признавам, че ми е минавала през ума възможността този екипаж да има някаква връзка с него. Звучи логично като се има предвид решимостта им да пътуват до Ризургам. Но не съм предполагала, че става дума за нещо толкова заплетено.

— Мисля, че това е само едно от определенията, които могат да се дадат на ситуацията.

— Връзката им е… — призракът търсеше точната дума, но Хури знаеше, че това е само досадна преструвка. — Интересна. И може да ограничи възможностите ни в бъдеще.

— Все още ли си сигурна, че искаш да бъде убит?

— Абсолютно. Новината само увеличи още повече тази необходимост. Сега съществува опасност Саджаки да опита да качи Силвест на кораба.

— Няма ли да бъде по-лесно да го убия тогава?

— Определено, но тогава убийството му няма да бъде достатъчно. Тогава ще трябва да намериш начин да унищожиш самия кораб. А дали при това ще намериш начин да се спасиш, е вече твой проблем.

Хури се намръщи. Не виждаше почти никакъв смисъл в цялата тази история.

— Но ако гарантирам, че Силвест е мъртъв…

— Това няма да бъде достатъчно — отвърна Мадмоазел с непривична за нея прямота. — Убийството му е част от това, което трябва да направиш. То трябва да се извърши по конкретен начин.

Хури стоеше в очакване да чуе какво има да й каже нейната събеседничка.

— Той не трябва да разбере какво го очаква, дори секунда преди убийството му да бъде извършено. Освен това трябва да го убиеш в изолация.

— Планът е такъв от самото начало.

— Добре. Но имай предвид, че говоря съвсем сериозно. Ако не е възможно да се осигури усамотение за целия процес, ще трябва да отложиш смъртта му дотогава, докато това стане възможно. И никакви компромиси, Хури.

За първи път обсъждаха начина на смъртта му по-подробно. Очевидно Мадмоазел бе решила, че Ана вече можеше да научи малко повече отпреди, ако не и всичко.

— Ами оръжието?

— Можеш да използваш каквото искаш, стига да не включва кибернетични компоненти над определено ниво на сложност, което ще обявя в по-късен момент. — Преди Хури да успее да каже каквото и да било, тя добави: — Лазерно оръжие е допустимо, стига да не се оказва в близост до обекта, на който и да било етап. Метателни и експлозивни оръжия също вършат работа.

Като имаше предвид характера на лайтхъгъра, Хури бе сигурна, че в него имаше предостатъчно подходящи за нея оръжия. Когато настъпеше моментът, щеше да има възможност да се сдобие с нещо умерено смъртоносно и да разполага с време, за да се запознае с подробностите около неговата употреба, преди да го пусне в действие срещу Силвест.

— Вероятно ще мога да намеря нещо.

— Не съм свършила. Не трябва да се приближаваш до него, нито да го убиваш, когато е в близост до кибернетични системи; отново ще уточня условията си, когато му дойде времето. Колкото по-изолиран е, толкова по-добре. Ако успееш да го направиш, когато е сам и далеч от евентуална помощ, на повърхността на Ризургам, ще изпълниш задачата си по най-задоволителния за мен начин. — Мадмоазел направи пауза. Очевидно всичко това бе изключително важно за нея и Хури се стараеше да го запомни, но засега то не й звучеше по-логично от средновековна рецепта срещу треска. — В никакъв случай не трябва да му бъде позволено да напусне Ризургам. Проумей го добре, защото когато около Ризургам се появи лайтхъгър, дори този, Силвест ще опита да намери начин да се качи на борда му. Това не трябва да се допуска при никакви обстоятелства.

— Разбирам. Трябва да го убия там. Това ли е всичко?

— Не още. — Призракът се усмихна, този път ужасяващо. Може би Мадмоазел все още не беше изчерпала целия си репертоар от изражения и пазеше няколко от тях в запас за моменти като този. — Разбира се, искам доказателство за смъртта му. Този имплант ще запише събитието, но при завръщането си на Йелоустоун искам да носиш също така физическо доказателство, съответстващо на записа на импланта. Искам останки, при това нещо повече от пепел. Запази каквото можеш във вакуум. Дръж останките запечатани и изолирани от кораба. Зарови ги в камък, ако това те устройва, но ми ги донеси. Трябва да имам доказателство.

— И тогава?

— Тогава, Ана Хури, ще ти дам твоя съпруг.

— Съжалявам за очите — каза гласът след цяла вечност на болка.

За момент Силвест се понесе на вълните на обърканите си мисли, опитвайки да подреди последните събития. Някъде в близкото му минало се намираше сватбата, убийствата, бягството им из лабиринта, приспивателният газ, но нищо не се свързваше с нещо друго. Чувстваше се така, сякаш опитва да сглоби биография от шепа неномерирани фрагменти, биография, чиито събития му се струваха смущаващо познати.

Непоносимата болка в главата, когато човекът бе насочил оръжието към него…

Той беше сляп.

Светът бе изчезнал, заместен от неподвижна сива мозайка; беше се задействало аварийното изключване на зрението му. Творението на Калвин бе претърпяло сериозно увреждане. Очите не просто бяха отказали да действат; те бяха унищожени.

— По-добре беше да не ни виждаш — продължи гласът, сега вече съвсем отблизо. — Можехме да ти завържем очите, но не бяхме сигурни на какво са способни те. Нищо чудно да бяха в състояние да виждат през всяка материя, която използваме. Така беше по-просто. Фокусирани магнитни пулсации… вероятно те е позаболяло малко. Блокирало е някоя и друга верига. Съжалявам за това.

В гласа обаче не прозвуча никакво съжаление.

— А съпругата ми?

— Детето на Жирардио ли? С нея всичко е наред. В нейния случай не се наложи да използваме нищо толкова драстично.

Може би защото беше сляп, Силвест бе по-чувствителен към движението около себе си. Явно бяха в летателен апарат, който се провираше из каньони и долини, за да избегне пясъчните бури. Интересно кой бе притежателят му, кой разполагаше с него сега. Дали Кювие се държеше все още от силите на Жирардио или цялата колония бе паднала в ръцете на привържениците на Истинския път? Нито един от вариантите не му се струваше особено привлекателен. Може и да се бе сродил с Жирардио, но сега той бе мъртъв, а Силвест винаги бе имал неприятели измежду структурите на властта на инундационистите; това бяха хора, недоволни, че Жирардио го бе оставил жив след преврата.

Но, така или иначе, той беше жив. И беше ослепявал и преди. Това състояние не му беше непознато; знаеше, че може да живее с него.

— Къде отиваме? — попита Силвест. Бяха го вързали здраво, така че кръвообращението му беше силно затормозено. — В Кювие ли се връщаме?

— И какво, ако е така? — попита гласът. — Бих се изненадал, ако бързаш особено да се върнеш там.

Самолетът се наклони силно на една страна, след това се раздруса като попаднала насред ураган яхта. Силвест опитваше да свързва завоите с картата на системата от каньони около Кювие, която носеше в съзнанието си, но задачата му се оказа безнадеждна. Вероятно се намираше по-близо до амарантинския град, отколкото до Кювие, но вече можеше да е стигнал със същия успех до която и да е друга точка на планетата.

— Вие… — Поколеба се. Запита се дали да не се престори, че няма представа какво става, но се отказа от тази идея. Нямаше полза от преструвки. — Вие инундационисти ли сте?

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че сте от Истинския път.

— Аплодисменти за този човек.

— Вие ли водите парада сега?

— Цялото шоу.

Човекът възнамеряваше отговорът му да прозвучи като хвалба, но Силвест долови колебанието в гласа му. Несигурността. Вероятно нямаха точна представа доколко добре върви превратът. Казаното от него може би беше вярно, но тъй като средствата за комуникация на планетата сигурно бяха увредени, нямаше как да знаят, нямаше как да проверят до каква степен контролират положението. Не беше изключено верните на Жирардио сили да държат столицата или друга част. Тези хора може би действаха така, водени единствено от вярата, че съюзниците им също са успели.

И, разбира се, може би бяха напълно прави.

Вольова седеше сама в огромната сфера на моста под холографското изображение на системата на Ризургам. Мястото и, подобно на празните места наоколо, бе повдигнато от дълга, телескопична, многоставна ръка, достигаща почти до всяка точка на сферата. Подпряла брадичка върху дланта си, тя се взираше вече часове наред в планетариума като хипнотизирано от лъскава играчка дете.

Делта Павонис бе кълбо от топлочервена амбра, увиснало в средата и единайсетте големи планети на системата се въртяха около нея по орбитите си, разположени в действителната си позиция; комети и астероидни отломки следваха своите елипси; всичко това бе оградено като с ореол от Куипъровия пояс от ледени късове. Присъствието на неутронната звезда, тъмния близнак на Павонис, създаваше лека асиметрия. Картината бе асимилация, а не увеличение на това, което се намираше пред тях. Сензорите на кораба бяха достатъчно остри, за да уловят информация от такова разстояние, но картината щеше да се изкриви под въздействието на закона за относителността и, още по-лошо, щеше да представлява отпечатък на системата такава, каквато е била преди години и относителното положение на планетите нямаше да отговаря на действителното в момента. Тъй като стратегията за приближаване на кораба щеше да зависи в голяма степен от използването на по-големите газови гиганти на системата за камуфлаж и спирачка на гравитацията, Вольова трябваше да знае какви ще са нещата, когато отидат там, а не какви са били преди пет години. И не само това. Преди Да пристигне в системата на Ризургам, корабът щеше да изпрати авангард, който да се приближи невидимо, и беше от изключително значение преминаването му да стане при оптимално подреждане на планетите.

— Пусни чакъла — заяви тя, най-сетне доволна, след като бе прегледала достатъчно симулации.

"Носталгия по безкрая" се подчини на командата й и изстреля пред намаляващия скоростта си кораб хиляда сонди, които се разтвориха бавно като ветрило. Иля изрече някаква заповед в гривната си и пред нея се отвори прозорец, завършващ с камера. Ансамбълът от камъчета се сви в далечината, очевидно теглен от някаква невидима сила. Облакът намаля, тъй като се отдалечаваше все повече пред кораба. Най-накрая Вольова не виждаше нищо друго освен едно размазано петно, което бързо се смаляваше. Камъчетата се движеха почти със скоростта на светлината и щяха до достигнат системата на Ризургам месеци преди кораба. Дотогава роякът щеше да бъде по-широк от орбитата на планетата около слънцето. Всяка миниатюрна сонда щеше да се насочи към Ризургам и да улови фотони от целия елекромагнитен спектър. Информацията, събрана от камъчетата, щеше да бъде изпратена обратно към кораба посредством силно концентрирана лазерна пулсация. Резолюцията на всяка една част от рояка щеше да бъде незначителна, но посредством комбинирането на резултатите можеше да се събере доста ясна и подробна картина за Ризургам. По този начин Саджаки нямаше да разбере къде се намира Силвест, но щеше да добие представа къде е най-вероятно да се намират центровете на властта на планетата и, още по-важно — с какви средства за защита разполагаха.

Това бе единственото, за което Саджаки и Вольова бяха напълно единодушни. Дори да откриеха Силвест, малко вероятно бе той да се съгласи да се качи на кораба без принуда.

Тичаха по някакъв извит коридор, който водеше от поляната до най-близката асансьорна шахта.

— Какво искаш да кажеш? — извика Хури, за да бъде чута над глъчката. — Какво искаш да кажеш с това, че се зареждало?

Вольова не си изхаби дъха, за да отговори, преди да стигнат до чакащия асансьор, на който нареди да ги изстреля до най-близката гръбначна шахта без да обръща внимание на обичайните ограничения за ускоряването. Понесоха се така стремително, че двете жени се блъснаха в задната стъклена стена, останали окончателно без въздух. Светлините в асансьора пулсираха в кървавочервено; Вольова усети как сърцето й започва да пулсира в същия ритъм в знак на симпатия. Но все пак успя да заговори:

— Точно това, което казах. Специални системи следят всяко индивидуално оръжейно скривалище и една от тях току-що е доловила увеличаване на напрежението в своето оръжие.

Иля не добави каква бе причината да инсталира въпросните монитори, а именно — очевидното придвижване на едно от оръжията. Оттогава живееше с надеждата, че това движение е плод на въображението й, халюцинация, родена от самотното й бдение; сега обаче вече бе убедена, че всичко е било съвсем реално.

— Как може да се зарежда само?

Въпросът бе напълно разумен. Именно за него Вольова не разполагаше с удобни отговори.

— Надявам се проблемът да е в системата за следене — отвърна тя, само за да каже нещо. — Не в самото оръжие.

— Защо ще се зарежда?

— Не знам! He ти ли направи впечатление, че не приемам случващото се особено спокойно?

Асансьорът намали рязко скоростта и се прехвърли в съседната шахта посредством поредица от неприятни запитания. След това започнаха да се спускат толкова бързо, че привидното им тегло като че ли почти се изравни с нулата.

— Къде отиваме?

— В скривалищната камера, разбира се. — Вольова изгледа наемницата. — Не знам какво става, Хури, но каквото и да е, искам визуално потвърждение. Искам да видя какво правят в действителност проклетите неща.

— То се зарежда, какво друго може да прави?

— Не знам — отговори Иля с най-голямото спокойствие, на което бе способна. — Опитах всички процедури за спиране — нищо не се получи. Не съм очаквала подобна ситуация и не съм подготвена за нея.

— Но то със сигурност не може да си намери само мишена и да стреля, нали?

Вольова погледна към гривната си. Може би данните не бяха верни; може би в системата за следене действително бе възникнал проблем. Надяваше се да е така, защото това, което показваше в момента гривната, бе наистина изключително лошо.

Оръжието се движеше.

Стаята за получаване на инструкции, в която я заведе Фазил, не приличаше на нито една от онези, в които бе влизала досега. Очевидно бе прекалено голяма, за да се помещава в палатката. И макар Хури да бе ставала свидетел на действието на всевъзможни прожекционни съоръжения, нито едно от тях не би било способно да прожектира това, което й се представяше в този момент. То покриваше целия под, широк около двайсет метра, и бе прорязано от пътека с метални перила.

Това бе карта на цялата галактика.

А невъзможността да бъде прожектирана от познатите и съоръжения се дължеше на един прост факт. Като я гледаше, тя виждаше и някак си забелязваше всяка звезда в галактиката, от най-студеното кафяво джудже до най-яркия, нажежен до бяло свръхгигант. И възможността всяка звезда да бъде забелязана, ако погледът й попадне случайно върху нея, съвсем не беше всичко. Просто успяваше да опознае галактиката само с един поглед. Асимилираше я в нейната цялост.

Започна да брои звездите.

Те бяха четиристотин шейсет и шест милиарда, триста и единайсет милиона, деветстотин двайсет и две хиляди, осемстотин и единайсет. Докато наблюдаваше, един от белите свръхгиганти се превърна в свръхнова, така че намали броя им с едно.

— Това е трик — обясни Фазил. — Галактиката има повече звезди от клетките в главния мозък и за да ги опознаеш всичките, би трябвало да обвържеш нежелано голяма част от цялата си познавателна памет. Което, разбира се, не означава, че усещането за всезнание може да бъде симулирано.

Галактиката бе представена с такова съвършенство и в такива детайли, че не можеше да бъде наречена "карта". Не само яркостта, цветът, размерите, бинарните връзки, положението и пространствената скорост бяха представени с абсолютна точност, но имаше също така звездообразуващи райони, тънки воали от кондензиращ се газ с меко лъчение, в които се намираше сгорещяващата се жарава на слънца-ембриони. Виждаха се нововъзникнали звезди, обкръжени от дискове прапланетарна материя и, където пожелаеше да ги възприеме, самите планетарни системи, придвижващи се около своите слънца като микроскопични планетариуми със значително увеличена скорост. Виждаха се също така остарели звезди, които изхвърляха в космоса свои фотосфери, обогатявайки разреденото междузвездно пространство — основният протоплазмен резервоар, от който щяха да се създават бъдещите поколения звезди, светове и култури. Имаше правилни или неправилни останки от свръхнова, които се охлаждаха, докато се разширяваха, и предаваха енергията си на междузвездното пространство. Понякога в сърцето на някои от случаите на звездна смърт Хури наблюдаваше новооформен пулсар, излъчващ радиовълни с непрекъснато забавяща се, но стабилна точност, като часовниците в забравен кралски дворец, които са били навити за последен път и щяха да тиктакат, докато умрат, като времето между всеки две тиктакания постепенно нарастваше, водейки към някаква ледена вечност. В сърцата на някои от тези останки съществуваха също така черни дупки и една масивна (макар и в момента спяща) в сърцето на галактиката, заобиколена от рояк обречени звезди, които един ден щяха да достигнат посредством спираловидно движения своя хоризонт на събитието и да послужат като гориво за апокалиптичен взрив от рентгенови лъчи, когато бъдат разкъсани.

Тази галактика обаче не представляваше интерес единствено за астрофизиката. Хури установи, че знае още нещо, сякаш нов пласт от спомени бе наложен върху предишния. Тя знаеше, че в галактиката кипи живот — един милион култури, пръснати уж случайно из огромния й, бавно въртящ се диск.

Но това беше миналото, дълбокото, много дълбоко минало.

— Всъщност — обади се Фазил, — някъде преди около един милиард години. Като се има предвид, че Вселената е само петнайсет пъти по-възрастна от тази цифра, това е доста голям отрязък от време, особено в галактичен мащаб. — Той се бе подпрял на перилата край пътеката до нея, сякаш бяха двойка, дошла да се полюбува на отражението си в тъмните, посипани с парченца хляб води на езеро с патици. — За да добиеш известна представа, ти напомням, че човечеството не е съществувало преди един милиард години; дори динозаврите не са съществували. Тяхната еволюция започва преди по-малко от двеста милиона години, една пета от времето, за което става дума тук. Не, тук действието се развива много преди камбрийския период. На Земята вече е имало живот, но само едноклетъчен… евентуално може би гъбички, но и това не е сигурно. — Фазил се взря отново в прожекцията на галактиката. — Но не навсякъде е било така.

Въпросните около милион култури (въпреки че можеше да назове с безкрайна точност цифрата, внезапно й се стори проява на детинска педантичност да го направи; това бе като да уточняваш нечия възраст до месеца) не се бяха появили по едно и също време, нито имаха еднаква продължителност. Според Фазил (но тя самата също го разбираше на някакво основно ниво) преди четири милиарда години галактиката бе достигнала състоянието, необходимо за развитие на разумни култури. Но веднъж щом това ниво на минимална галактическа зрелост е било достигнато, културите не са възникнали едновременно. Някои от тях са се породили на места, където поради една или друга причина еволюционните промени са се осъществявали по-бавно от нормата или живите организми са били подложени на по-голяма от обичайната квота катастрофални събития.

Но в крайна сметка, два-три милиарда години след първоначалното зараждане на живота в тази галактика_; някои от тези култури започнали да се придвижват из космоса. Когато тази точка било достигната, повечето от тях започнали да се разпространяват бързо из галактиката, макар неизменно да съществували и такива, които предпочитали да колонизират само своите слънчеви системи, а понякога дори само своето околопланетно пространство. Но като цяло скоростта на разпространение била висока, средно между една десета и една стотна от скоростта на светлината. На пръв поглед това изглежда бавно, но всъщност е ослепително бързо, като се има предвид, че галактиката е била на възраст няколко милиарда години и широка само сто хиляди светлинни години. Ако не са били подложени на никакви ограничения, тези космонавти са можели да я прекосят цялата за незначителното време от няколко десетки милиона години. И може би, ако действително бе станало така — империалистично доминиране на една сила — нещата щяха да бъдат съвсем различни.

Вместо това обаче първата култура се намирала в по-бавния край на експанзионисткия скоростен обхват и бе повлияла върху експанзионистката вълна на втора, по-млада култура. И макар и по-млада, втората цивилизация не била на по-ниско технологично ниво от първата, нито по-неспособна да се справи с агресията, когато се налага. Последвало нещо, което поради липса на по-подходящ термин, може да се опише като галактическа война; внезапно се възпламенила искра на мястото на триене между тези две разрастващи се империи. Скоро към конфликта се присъединили и други култури. В крайна сметка, в една или друга степен, в крамолата се включили няколко хиляди космически цивилизации. Те разполагали с много имена за нея на хилядата основни езика на сражаващите се. Някои от тези имена не биха могли да се преведат лесно поради липсата на човешки аналог. Но доста култури я означавали като Войната на зазоряване.

Тази война обхванала цялата галактика (и двете по-малки сателитни галактики, обикалящи около Млечния път) и погубила не само отделни планети, а и цели слънчеви системи, цели звездни системи, цели звездни купове и цели спираловидни рамена. Хури разбра, че доказателствата за тази война можеха да се видят дори сега, стига човек да знае къде да гледа. В някои региони на галактиката се наблюдаваше аномално струпване на мъртви и все още горящи звезди, наредени по странен начин в права линия: откъснали се компоненти от оръжейни системи, широки няколко светлинни години. Съществуваха празни пространства, където би трябвало да има звезди, и звезди, които — според приетата динамика на формиране на слънчеви системи — би трябвало да имат светове, но нямаха. Войната на зазоряване беше продължила дълго, много дълго, по-дълго дори от еволюционния времеви мащаб на най-горещите звезди. Но по времевия мащаб на галактиката тя бе милостиво кратка — само един трансформиращ спазъм.

Възможно бе нито една култура да не бе излязла незасегната от нея; възможно бе нито един от играчите, влезли във Войната на зазоряване да не бе успял да излезе, независимо дали като победител или като победен. Продължителността на войната, макар и кратка по галактическите стандарти, бе ужасно дълга според времевата скала на живите видове. Тя бе достатъчно дълга, за да могат видовете да еволюират, да се разделят, да се съединят с други видове или да ги асимилират, да се променят до неузнаваемост или дори да преминат от органични към сурогати от живи машини. Някои дори бяха изминали обратния път и, след като веднъж бяха станали машини, се бяха върнали към органичната форма, когато това бе станало необходимо за целите им. Някои бяха сублимирали и изчезнали напълно от театъра на военните действия. Други бяха конвертирали същността си в информация и бяха открили възможност за безсмъртно съхранение в грижливо скрити компютърни матрици. Трети се бяха самопожертвали.

В крайна сметка обаче една култура се бе оказала по-силна от останалите. Може би просто е имала късмет, дребен играч, участвал за кратко в главната схватка, който след това се бе издигнал от руините до първото място. Или може би бе резултат от коалиция, от сливането на няколко, изморени от войната видове. Това нямаше значение, а и те самите надали имаха съвсем точна информация за произхода си. Те бяха — поне тогава — хибриден машинно-химеричен вид с остатъчни характеристики на гръбначни същества. Не си бяха направили труда да си дадат име.

— Но все пак — каза Фазил, — са се сдобили с име, независимо дали това им е харесвало.

Хури погледна съпруга си. Докато той й бе разказвал историята на Войната на зазоряване, тя бе осъзнала донякъде къде се намира и нереалността на всичко това. Онова, което Фазил й беше обяснил за Мадмоазел, най-сетне се свърза с един спомен от истинското настояще. Сега тя си спомни ясно оръжейната и разбра, че това място, тази частица от нейното минало, не беше нищо повече от интерлюдия. И това не беше точно Фазил, въпреки че, тъй като беше възкресен от нейните спомени, беше поне толкова реален, колкото и онзи Фазил, когото помнеше.

— Как са ги нарекли? — попита Ана.

Той изчака и когато най-сетне отговори, го направи с театрална сериозност.

— Инхибиторите. И напълно основателно, както ще се изясни скоро.

И тогава й каза. Знанието се стовари върху нея, огромно и безстрастно като ледник, нещо, което нямаше да забрави никога. И разбра още нещо, което вероятно беше целта на цялото това занимание. Разбра защо Силвест трябваше да умре.

И защо, дори за подсигуряването на смъртта му да бе необходимо да загине цяла планета, цената бе съвсем разумна.

Пазачите дойдоха точно, когато Силвест започваше да задрямва, изтощен от последната операция.

— Събуди се_; поспаланко — извика по-високият от двамата, широкоплещест мъж с увиснал сив мустак.

— За какво сте дошли?

— Това ще развали изненадата — заяви вторият с вид на невестулка, който държеше в ръцете си пушка.

Пътят, по който го поведоха, очевидно беше замислен с цел да го дезориентира — завоите бяха прекалено чести, за да са случайни. Движеха се бързо към целта си. Секторът, в който се озоваха, му беше непознат; или силно променена от хората на Слюка стара част на Мантел, или съвсем нов комплекс от тунели, изкопан след неговото заминаване. Силвест се запита дали нямаше постоянно да го местят в нова килия, но това му се стори малко вероятно — бяха оставили другите му дрехи в първата стая, а току-що му бяха сменили спалното бельо. Но Фолкъндър бе споменал за възможността статусът му да се промени във връзка с посещенията, за които бе настоял. В такъв случай може би наистина се бе стигнало до внезапна промяна в плана.

Но скоро откри, че нямаше нищо такова.

Стаята, в която го оставиха, имаше също толкова спартански вид, както предишната; тя беше буквално неин двойник до същите голи стени и отвора за подаване на храната, същото потискащо усещане, че стените са безкрайно дебели. Всъщност приликата беше толкова голяма, че за момент той се запита дали сетивата не го бяха излъгали и след дълги обиколки и завои пазачите в крайна сметка не го бяха върнали в старата му килия. Не смяташе, че не са способни на такова нещо… пък и това поне бе някакво движение.

Но когато успя да огледа в подробности съдържанието на стаята разбра, че все пак не беше неговата. На леглото седеше Паскал… и когато тя вдигна очи, разбра по погледа й, че бе не по-малко изумена от него.

— Имате един час — обяви мустакатият пазач и тупна колегата си по гърба.

После затвори вратата.

Последния път когато я бе виждал, тя носеше сватбената рокля, косата й бе наредена на лъскави пурпурни вълни, ентоптиките я красяха като армия приказни същества. Понякога си мислеше, че само бе сънувал всичко това. Сега тя носеше комбинезон, също толкова безформен и бозав като този на Силвест. Косата й висеше права и черна, очите й бяха зачервени. Стори му се по-слаба и по-дребна, отколкото я помнеше — вероятно защото беше седнала върху свитите под себе си крака, а бялата стая изглеждаше толкова голяма.

Не се сещаше да бе изглеждала някога по-крехка или красива; или някога й е било по-трудно да повярва, че е негова съпруга. Сети се за нощта на преврата, когато бе чакала в края на разкопките със своите търпеливи въпроси, въпроси, които по-късно щяха да отворят рана в самата сърцевина на това, което представляваше той — какво бе направил и какво бе в състояние да направи. Наистина бе много странно как стечението на обстоятелствата ги беше довело до самотата на тази стая.

— Те ми повтаряха, че си жива — промълви Силвест. — Но ми се струва, че нито веднъж не им повярвах.

— Казаха ми, че си пострадал — прошепна Паскал, сякаш се боеше да не се събуди, ако заговори на глас. — Не искаха да ми кажат как и от какво… а и аз не исках да разпитвам прекалено, да не би да ми кажат истината.

— Те ме ослепиха — обясни той, като докосна твърдата повърхност на очите си; правеше го за първи път след операциите.

Вместо изригването на вулкан от болка, към което вече бе привикнал, последва само неопределен дискомфорт, който изчезна веднага щом отдели пръстите си.

— Но сега вече виждаш, нали?

— Да. И ти си първото нещо, заради което си заслужава да виждам.

И тогава тя стана от леглото, мушна се в обятията му, сплете единия си крак с неговия. Силвест усети лекотата и деликатността й, почти се побоя да отвърне на прегръдката й, за да не я прекърши. Но я привлече по-близо до себе си и тя направи същото, очевидно също толкова уплашена да не го нарани, сякаш и двамата бяха призраци, несигурни в реалността на другия. Притискаха се така един в друг, както им се стори, много повече часове от този, който им бе даден, не защото времето се влачеше мудно, а защото засега то беше без значение; струваше им се, че могат да го държат така настрани само с усилие на волята. Силвест се опиваше от гледката на лицето й; очите й намираха нещо човешко дори в липсата на изражение на неговите очи. Някога Паскал се бе страхувала да го погледне право в лицето, още по-малко да се взре в очите му… но това време бе отминало отдавна. А колкото до Силвест, за него никога не бе проблем да я гледа в очите, тъй като тя нямаше как да разбере това. Сега обаче му се искаше да може да разбере, когато я гледа, искаше да изпита удоволствието от факта, че я намира толкова опияняваща.

Скоро започнаха да се целуват и след това се отпуснаха върху леглото. За миг се освободиха от дрехите си и ги струпаха на куп. Силвест не знаеше дали не ги наблюдават. Не беше невъзможно… беше по-скоро дори вероятно. Както изглежда беше възможно и да не му пука от това. Засега, докато траеше този час, двамата с Паскал бяха сами, стените на стаята бяха безкрайни, а самата стая — единственото помещение в цялата вселена. Не за първи път се любеха, но тези възможности бяха наистина рядкост — когато се бе случвало да останат сами. Сега тази мисъл за малко не го разсмя, бяха женени и вече дори не се налагаше да се крият. Но ето че отново им се налагаше да крадат миг на интимност. Изпълни го чувство за вина и той се запита на какво се дължеше. По-късно, когато легнаха един до друг и той зарови глава в гърдите й, осъзна защо се бе почувствал по този начин. Имаха да си кажат толкова неща, а бяха посветили цялото време на трескавото изучаване на археологията на телата си. Но същевременно знаеше, че трябва да бъде така.

— Иска ми се да имахме повече време — каза Силвест, когато усещането му за време се върна горе-долу към нормалното възприятие и той започна да се пита колко още им оставаше.

— Последния път, като говорихме, ти ми каза нещо.

— За Карин Льофевр, да. Трябваше да ти го кажа, разбираш ли? Звучи смешно, но помислих, че ще умра. Трябваше да ти кажа, да кажа на някого. Бях го държал години наред в себе си.

Усещаше хладното бедро на Паскал, притиснато в неговото. Тя прокара длан по гърдите му.

— Каквото и да се е случило там, нито аз, нито който и да било тук би могъл да те съди.

— Това бе проява на страхливец.

— Не, не е било. Проява на инстинкт. Бил си на най-ужасяващото място на света, Дан, не забравяй това. Филип Ласкай е отишъл там, без да бъде трансформиран от джъглърите… и виж какво се случи с него. Дори фактът, че си запазил разума си, е вече доказателство за смелост. Щеше да бъде много по-лесно за теб да си загубиш ума.

— Тя може би щеше да живее. По дяволите, дори това, че я оставих да умре така… дори това би било приемливо, ако после имах смелостта да кажа истината. Щеше да бъде нещо като изкупление; Господ е свидетел, че тя заслужаваше нещо по-добро от тази лъжа, дори след като я убих.

— Ти не си я убил; Шрауд я е убил.

— Даже не знам това.

— Какво?

Той се надигна на една страна и за момент спря да говори, за да се вгледа в нея. Преди очите му можеха да запечатат образа й за бъдещите поколения. Но тази способност вече не функционираше.

— Искам да кажа… — промълви Силвест. — Дори не знам дали е умряла там… имам предвид в началото. Аз оцелях в крайна сметка, а аз бях този, който изгуби трансформацията си, направена от джъглърите. Шансовете й щяха да бъдат по-добри, но не кой знае колко по-добри. Ами ако и тя бе преминала през всичко това като мен? Ако е успяла да остане жива, но просто не бе могла да ми го съобщи? Напълно е възможно да е прекосила половината Шрауд, преди да съм дошъл на себе си. След като поправих лайтхъгъра, изобщо не ми мина през ума да я потърся. Не предположих и за миг, че може да е останала жива.

— И съвсем основателно — увери го Паскал. — Не е останала жива. Не можеш да поставяш сега под въпрос онова, което си направил; тогава интуицията ти е казала, че тя е мъртва. А и ако не беше умряла, щеше да намери начин да ти се обади.

— Не знам. И може би никога няма да узная.

— Тогава престани да мислиш по този въпрос. Иначе миналото никога няма да те остави на мира.

— Слушай — рече той, като се сети за нещо, което му бе казал Фолкъндър. — Разговаряш ли понякога с някой друг освен с охраната? Като Слюка например?

— Слюка ли?

— Жената, която ни държи тук. — Силвест осъзна с изумление, че не й бяха казали почти нищо. — Нямам време да ти обяснявам, освен по най-съкратената процедура. Хората, които убиха баща ти, са инундационисти от Истинския път или поне една от издънките на това движение. Намираме се в Мантел.

— Знаех, че трябва да сме някъде извън Кювие.

— Да, и доколкото разбрах от това, което ми казаха, Кювие е бил атакуван. — Въздържа се да й каже останалото, а именно че градът най-вероятно бе станал необитаем над земята. Не беше нужно да го знае, поне не още, тъй като това бе единственото място, което познаваше както трябва. — Не съм сигурен кой го управлява сега — останали верни на баща ти хора или съперническа група от Истинския път. Според това, което чух от Слюка, баща ти не я посрещнал с отворени обятия, след като се сдобил с контрол над Кювие. Както изглежда неприязънта им е била достатъчно голяма, за да уреди убийството му.

— Това е доста дълго време за подхранване на неприязън.

— И именно поради това Слюка вероятно не е най-стабилният човек на тази планета. Не смятам, че нашето пленяване е влизало в плановете й, но сега, след като сме в ръцете й, тя не е сигурна какво да прави. Очевидно потенциално сме доста ценни, за да ни отстрани… но междувременно. — Силвест направи пауза. Нещо може да се промени. Човекът, който ми оправи очите, каза, че се носели слухове за посетители.

— Кой?

— И аз това питам. Но той не каза нищо повече.

— Не те ли изкушава възможността да правиш предположения?

— Ако има вероятност нещо да промени нещата в Ризургам, това може да бъде пристигане на ултри.

— Малко е рано за завръщането на Ремилиод.

Силвест кимна.

— Ако наистина наближава някакъв кораб, можем спокойно да се обзаложим, че не е на Ремилиод. Но кой друг би искал да търгува с нас?

— Може да не са дошли да търгуват.

— Стол — каза Вольова, като навлезе в моста.

Един стол се спусна веднага към нея. Тя се закопча с колана му и след това го придвижи и го накара да се върти около огромната холографска сфера, заемаща средната част на помещението.

Сферата представляваше гледка от Ризургам, но човек би могъл да помисли, че това е всъщност консервираната очна ябълка на древен мумифициран труп, увеличена няколкостотин пъти. Вольова обаче знаеше, че образът е нещо повече от точен портрет на Ризургам, извлечен от информационната банка на кораба. Той бе изобразен в реално време, уловен от камерите, излизащи от корпуса на лайтхъгъра.

Ризургам не беше красива планета по ничии стандарти. Като се изключеха мръснобелите шапки на полюсите, преобладаващият цвят беше черепносив, изпъстрен с ръждиви петънца и разхвърляни безцелно тук-там около екватора пепелявосиви зони. По-големите океански маси бяха скрити под леда, а малкото незамръзнали участъци очевидно бяха разтопени изкуствено или чрез термални енергийни решетки, или посредством грижливо осъществени метаболитни процеси. Облаци не липсваха, но те наподобяваха по-скоро пухкава перушина вместо внушителните маси, които можеха да се очакват от планетарните времеви системи. Тук-там те се сгъстяваха и образуваха бели, непрозрачни възли, но само на местата, където имаше селища. Именно на тези места работеха фабриките за пара — там ледът от полюсите се превръщаше във вода и след това — в кислород и водород. Виждаха се петна, достатъчно големи, за да бъдат различени при средно увеличение, а единственото доказателство за човешко присъствие бяха премигващите светлинки на селищата. Но дори зумът не беше достатъчен, за да бъдат видени, тъй като те, с изключение на столицата, се намираха под земята. Често над повърхността не се виждаше почти нищо друго освен антени, площадки за кацане и парници. Колкото до столицата…

Да, това бе смущаващото.

— Кога се отваря нашият прозорец с триумвир Саджаки? — попита тя, като обходи с поглед лицата на другите членове на екипажа, чиито столове също бяха наредени около пепелявата светлина на изображението на Ризургам.

— Пет минути — отвърна Хегази. — Пет мъчителни минути и тогава ще разберем какви чудеса има да сподели Саджаки с нас за новите ни приятели-колонизатори. Сигурна ли си, че ще понесеш агонията на очакването?

— Опитай да отгатнеш.

— Това не е кой знае какво предизвикателство. — Хегази се бе усмихнал или поне се стараеше много да наподоби усмивка, а това бе истински подвиг, като се имаше предвид количеството химерични аксесоари по лицето му. — Странно, ако не те познавах, щях да кажа, че не си очарована от всичко това.

— Ако не е открил Силвест…

Хегази вдигна скритата си в ръкавица ръка.

— Саджаки още дори не е направил доклада си. Няма смисъл да правим необосновани предполо…

— Значи си уверен, че го е намерил?

— Е, не. Не бих казал.

— Ако има нещо, което мразя — изясни Вольова като изгледа студено другия триумвир, — това е безсмисленият оптимизъм.

— О, я се усмихни. И по-лоши неща са се случвали.

Да, не можеше да не се съгласи с това. И те явно бяха решили да й се случват смущаващо редовно. Нещо повече, лошият й късмет като че ли ескалираше с всяка следваща проява на малшанс. Беше стигнала до там да си спомня с носталгия за струващите й се днес просто досадни проблеми, които бе имала с Нагорни, когато й се бе наложило само да се справи с някой, който иска да я убие. Това я накара да се запита без особен ентусиазъм дали щеше да дойде ден, в които да гледа с копнеж дори на периода, който преживяваше в момента.

Проблемът с Нагорни беше началото, разбира се. Този факт бе станал очевиден сега; тогава тя бе гледала на цялата история като на изолиран инцидент, който обаче се бе оказал първият индикатор за нещо далеч по-лошо, предстоящо в бъдеще. Беше убила Нагорни, но така не бе проумяла проблема, който го бе побъркал. След това бе наела Хури и проблемът не точно се повтори, а по-скоро премина на по-високо ниво, като втора част на мрачна симфония. Хури очевидно не беше луда… все още. Но се бе превърнала в катализатор за по-лоша, не толкова локализирана лудост. Вольова не беше виждала нищо подобно на бурите, които се вихреха в нейната глава. Да не говорим за инцидента с оръжието от скривалището, който едва не я бе убил и можеше да убие всички в кораба, а може би дори значителен брой от обитателите на Ризургам.

— Време е за някои отговори, Хури — беше казала тя преди другите да се събудят.

— Отговори на какво, Триумвир?

— Остави тази маска на невинност. Прекалено съм уморена за това, а и можеш да бъдеш сигурна, че ще намеря начин да узная истината. По време на кризата около оръжието ти се издаде. А ако си мислела, че ще забравя някои от нещата, които каза тогава, много си се излъгала.

— Какво например?

Намираха се в една от населените с плъхове зони; Вольова знаеше, че с изключение на стаята-паяк това бяха най-сигурните срещу подслушването на Саджаки места в кораба.

Иля блъсна Хури в стената достатъчно силно, за да изкара част от въздуха от дробовете й; целта й беше да й даде да разбере, че не трябва да подценява нейната сила, нито да злоупотребява с търпението й.

— Нека ти изясня нещо, Хури. Аз убих Нагорни, твоя предшественик, защото не оправда доверието ми. Успях да скрия истината за смъртта му от останалите членове на екипажа. Изобщо не се съмнявай, че ще направя същото и с теб, ако ми дадеш достатъчно основание за това.

Ана отлепи гърба си от стената; цветът на лицето й донякъде се възвърна.

— Какво точно искаш да знаеш?

— За начало можеш да ми кажеш коя си. Да започнем оттук — знам, че си инфилтрирана.

— Как е възможно да съм инфилтрирана? Та нали ти ме нае.

— Да — отвърна Иля; вече беше мислила по този въпрос. — Направено е да изглежда така, разбира се… но беше измама, нали? Агенцията, която стои зад теб, която и да е тя, е успяла да манипулира проучвателната ми процедура и да представи нещата така, сякаш аз съм те избрала… докато изборът в крайна сметка изобщо не е бил мой. — Вольова трябваше да признае пред себе си, че нямаше пряко доказателство за това, но то бе най-простата хипотеза, подхождаща на конкретните факти. — Е, ще го отречеш ли?

— Защо ти е дошло наум, че съм инфилтрирана?

Иля не отговори веднага, за да си запали цигарата, една от тези, които бе купила от стоунърите в карусела, където бе наела Хури.

— Защото ми се струва, че знаеш прекалено много за оръжейната. Както изглежда знаеш нещо и за Сън Стийлър… и това ме смущава дълбоко.

— Ти сама спомена за Сън Стийлър малко след като ме нае, не си ли спомняш?

— Да, но знанието ти за него е по-дълбоко, отколкото може да бъде обяснено с почерпаната от мен информация. Има моменти, когато ти като че ли знаеш повече от мен за цялата ситуация. — Вольова замълча за момент. — Това, разбира се, не е всичко. Активността на невроните в мозъка ти по време на замразения сън… Трябваше да огледам по-внимателно имплантите, с които дойде. Защо не опиташ да обясниш всичко това?

— Добре… — Този път тонът й беше различен. Очевидно се бе отказала от всяка надежда да се измъкне чрез блъфиране. — Но чуй ме добре, Иля. Знам, че ти също имаш твоите малки тайни… неща, за които наистина не искаш Саджаки и другите да узнаят. Вече се бях досетила за Нагорни, да не говорим за случая с оръжието от скривалището. Знам, че не желаеш това да стане всеизвестно, иначе не би прибягнала до всичко това, за да прикриеш въпросната случка.

Вольова кимна; безполезно бе да отрича тези неща. Може би Хури се беше досетила дори за връзката й с Капитана.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че каквото и да споделя с теб сега, трябва да си остане между нас. Не смяташ ли, че е разумно?

— Току-що обясних, че мога да те убия, Хури. Положението ти не е такова, че да се пазариш.

— Да, би могла да ме убиеш — или поне да опиташ — но се съмнявам, че би могла да прикриеш истината около смъртта ми така лесно, както си направила с Нагорни, каквото и да говориш. Загубата на един офицер на оръжейната е лош късмет. Когато става въпрос за двама, вече започва да намирисва меко казано на немарливост, не мислиш ли?

В този момент покрай тях притича плъх и ги напръска. Иля насочи раздразнено горящия край на цигарата си към него, но той вече бе изчезнал през някакъв проход в стената.

— Значи предлагаш дори да не казвам на другите, че си инфилтрирана, така ли?

Хури сви рамене.

— Прави каквото искаш. Но как според теб ще приеме това Саджаки? Чия е грешката, че изобщо на кораба е бил нает чужд шпионин?

Вольова не отговори веднага.

— Всичко си подготвила, а?

— Знаех, че ще ми зададеш някои въпроси рано или късно, триумвир.

— Тогава нека започнем с очевидния. Коя си и за кого работиш?

Ана въздъхна и заговори примирено:

— Много от това, което вече знаеш, е истина. Аз съм Ана Хури и бях войник в Края на небето… но двайсетина години по-рано, отколкото мислиш. Колкото до останалото… — Направи кратка пауза. — Знаеш ли, едно кафе наистина би ми дошло добре.

— Тук няма никакво, така че свикни с този факт.

— Добре. Плаща ми друг екип. Не им знам имената, никога не сме имали директен контакт, но от известно време те опитват да се доберат до твоето оръжие в скривалището.

Иля поклати глава.

— Не е възможно. Никой друг не знае за него.

— Иска ти се да мислиш така. Но си използвала части от скривалището, нали? Трябва да има оцелели, свидетели, за които никога не си научила. Постепенно се е разчуло, че корабът ти пренася някаква сериозна гадост. Може би никой не е бил запознат с цялата картина, но е знаел достатъчно, за да поиска своя дял от скритото.

Вольова мълчеше. Казаното от Хури бе шокиращо — като откритието, че най-личните й навици бяха всеобща тайна — но в никакъв случай не и невъзможно. Вероятно бе имало изтичане на информация. Все пак членове на екипажа бяха напускали кораба, при това не всички от тях — доброволно, и макар да се смяташе, че те не бяха имали достъп до нищо значително, и определено не свързано със скривалището, никога не бе изключена вероятността от допускане на грешка. Или може би, както бе казала Хури, някой бе станал свидетел на самото използване на скривалището и бе успял да предаде тази информация.

— Този друг екип… може и да не знаеш имената им, но знаеш ли как се казва корабът им?

— Не. Това би било проява на голяма немарливост от тяхна страна, нали?

— Какво все пак знаеше в такъв случай? Как се очакваше да ни откраднеш скривалището?

— Тук идва мястото на Сън Стийлър. Сън Стийлър е военен вирус, с който са успели да заразят кораба при последното ви отиване в Йелоустоунската система. Много умен и адаптивен инфилтриращ се софтуер. Предвиден е така, че да си проправя път сред неприятелските системи и да води психологическа война с хората като ги влудява посредством внушение на подсъзнателно ниво. — Хури спря да говори, за да даде възможност на Иля да смели казаното дотук. — Но вашата защита се оказа прекалено добра. Сън Стийлър е отслабен и стратегията така и не успява. Затова те трябвало да изчакат. Не им се удала друга възможност, преди да посетите отново системата Йелоустоун, почти един век по-късно. Аз бях следващата стъпка: инфилтриране в кораба на човешко същество.

— Как е осъществена първоначалната вирусна атака?

— Чрез Силвест. Знаели са за намерението ви да го отведете на кораба, за да оправи вашия Капитан. Имплантирали са софтуера в него, без той да подозира, след това са го оставили да зарази системите ви, докато е бил включен към медицинската ви апаратура, за да оправи Капитана.

Във всичко това имаше нещо дълбоко и тревожно правдоподобно, помисли си Вольова. Това просто беше пример за друг екипаж, който бе също толкова хищнически настроен, колкото и нейния. Изключителна арогантност бе да предположи, че единствено триумвиратът на Саджаки бе способен на подобни хитрувания.

— И каква беше твоята функция?

— Да направя преценка на пораженията, нанесени от Сън Стийлър върху системите на вашата оръжейна. И ако е възможно, да взема в свои ръце контрола над кораба. Ризургам беше много подходяща цел на движение — достатъчно отдалечена, за да не достига до нея влиянието на общата правораздавателна система. Ако трябваше да бъде превзет, нямаше да има кой да наблюдава, освен, може би, неколцина жители на колонията. — Хури въздъхна. — Но, повярвай ми, този план се оказа абсолютно негоден. Програмата Сън Стийлър беше дефектна — беше прекалено опасна и прекалено адаптивна. Тя привлече вниманието към себе си като подлуди Нагорни… но, от друга страна, той бе единственият, до когото бе успяла да се добере. След това тя започна да си прави гаргара със самото скривалище…

— Непослушното оръжие.

— Да. Това изкара акъла и на мен. — Хури потрепери. — Тогава вече бях наясно, че Сън Стийлър е прекалено силен. Не можех да направя нищо, за да поема в свои ръце контрола над него.

В деня, в който новодошлите обявиха присъствието си, Силвест се събуди от безмилостна бяла светлина. Той вдигна умолително ръка, докато чакаше очите му да преминат през обичайния бавен процес на задействане. В такива моменти беше почти безсмислено да му се говори; най-сетне Слюка бе осъзнала този факт. Сега когато толкова много от първоначалните функции на очите му липсваха, им бе необходимо много повече време отпреди, докато възобновят нормалната си дейност. Следваше дълга поредица от грешки и предупреждения и болезнени пробождания, докато те му правеха нещо като "инвентаризация" на своето състояние.

Силвест усещаше седналата до него на леглото Паскал, вдигнала чаршафа пред гърдите си.

— По-добре се събуждайте — прозвуча гласът на Слюка. — И двамата. Ще изчакам отвън, докато се облечете.

Двамата започнаха да се обличат припряно. Слюка чакаше търпеливо пред стаята заедно с двама пазачи, чието въоръжение не беше очевидно. Те придружиха Силвест и съпругата му до управлението на Мантел, където сутрешната смяна на инундационистите от Истинския път се беше събрала в столовата около заемащия цяла стена екран. По масата се виждаха недокоснати чаши с кафе и порции закуска. Очевидно ставащото бе достатъчно сериозно, за да убие апетита на всички. А екранът изглежда беше ключът към него. Говореше някакъв глас, който звучеше така, сякаш излизаше от високоговорител. Общото ниво на шума от разговорите на присъстващите не му позволяваше да чуе нищо повече от даваните на екрана обяснения освен някоя откъслечна дума. За нещастие тази дума обикновено бе неговото собствено име, повтаряно прекалено често от звучащия глас.

Той си проправи път напред; почувства, че хората се отнасяха към него с по-голямо уважение, отколкото бе усещал от десетилетия насам. Но дали това не беше всъщност просто съжаление към един обречен човек?

Паскал се приближи до него.

— Познаваш ли тази жена? — попита тя.

— Коя жена?

— На екрана. Пред която стоиш в момента.

Онова, което виждаше той, бе само някаква продълговата поредица от точки.

— Очите ми не разчитат видеоизображение — обясни той, колкото на Паскал, толкова и на Слюка. — И не мога да чуя нищо. Може би ще е по-добре да ми кажеш това, което съм пропуснал.

Фолкъндър се бе появил от тълпата.

— Ще те свържа невронно, ако искаш. Ще отнеме само една минута.

И поведе Силвест към една усамотена ниша в единия ъгъл на помещението, последван от Паскал и Слюка. Там отвори чантата си и извади няколко лъскави инструмента.

— Сега ще ми кажеш, че изобщо няма да боли — обади се Силвест.

— Не бих си и помислил подобно нещо — отвърна Фолкъндър. — Все пак това няма да бъде пълната истина. — След това щракна с пръсти, Силвест не разбра дали на някакъв помощник или на Паскал, а зрителното му поле беше прекалено тясно, за да види. — Дайте чаша кафе на този човек; това ще му отвлече вниманието. Във всеки случай, когато бъде в състояние да види това, което показва екранът, мисля, че ще има нужда от нещо по-силно.

— Толкова лошо ли е?

— Страхувам се, че Фолкъндър не се шегува — намеси се Слюка.

— Боже, ама вие наистина си прекарвате добре. — Силвест прехапа устна от първата болезнена атака при манипулациите на Фолкъндър, но тя за щастие не се увеличи. — Е, все така ли ще ме държите в неведение? Както изглежда причината е била достатъчно основателна, за да ме събудите.

— Ултрите заявиха за себе си — отвърна Слюка.

— До този извод успях да стигна сам. Какво са направили? Да не са приземили совалка насред Кювие?

— Нищо толкова нахално. Засега. Може би предстоят по-лоши неща.

Някой пъхна чаша кафе в ръцете му; Фолкъндър спря действията си, за да му даде възможност да отпие една глътка. Не беше особено топло, но все пак успя да го поободри. Чу Слюка да казва:

— Онова, което излъчваме, е тяхното аудио-визуално послание; то се повтаря вече от трийсет минути.

— Излъчва се от кораба, така ли?

— Не, както изглежда те са успели да се включат направо в нашата сателитна решетка и да прибавят своето послание към рутинните ни емисии.

Силвест кимна, но веднага съжали, че направи това движение.

— В такъв случай те все така не искат да бъдат открити.

"Или пък — помисли си той, — просто искат да ни дадат да разберем до каква степен ни превъзхождат в технологично отношение, за възможността си да се включват в съществуващите ни информационни системи и да ги манипулират." Това му се струваше по-вероятно; то напомняше не само за арогантния начин, по който действаха по принцип ултрите, а за един конкретен екипаж от ултри. Защо да обявяваш присъствието си по нормален начин, когато можеш да направиш нещо, с което да впечатлиш аборигените? Но всъщност не му беше нужно потвърждение, че познава тези хора. Знаеше го, откакто корабът бе навлязъл в системата.

— Следващ въпрос — додаде той. — До кого е посланието? Мислят ли все още, че съществува единна планетарна власт, с която могат да преговарят?

— Не — отговори Слюка. — Посланието е до гражданите на Ризургам, независимо от политическа или културна принадлежност.

— Много демократично — обади се Паскал.

— Съмнявам се, че това има нещо общо с демокрацията — уточни Силвест. — Не и ако знам с кого си имаме работа.

— Колкото до това — рече Слюка, — ти така и не обясни задоволително защо тези хора биха…

Силвест я прекъсна:

— Преди да навлезем в подробен анализ, не мислиш ли, че бих могъл да видя сам посланието? Особено като се има предвид, че както изглежда аз съм лично засегнат.

— Готово. — Фолкъндър се отдръпна и затвори с решително щракване чантата с инструменти. — Казах ти, че ще стане много бързо. Сега можеш да се включиш направо в екрана. — Хирургът се усмихна. — Би ли ми направил една услуга: обещай да не убиваш посланика.

— Нека първо видя посланието — отвърна Силвест. — След това ще реша.

— Това беше блъф — заяви Слюка в същия момент, в който североизточният хоризонт внезапно се озари от огнено сияние, на чийто фон издигащите се наоколо скали заприличаха на черни фигури.

Сиянието беше ярко като горящ магнезий, обрамчено в пурпурно. То се оказа прекалено за зрението на Силвест и остави временно безчувствени празнини в това, което бе в състояние да вижда.

— Искаш ли да направиш още едно предположение? — попита той.

За момент Слюка не бе в състояние да каже каквото и да било. Тя се взираше безмълвно в ослепителното сияние, хипнотизирана от неговата сила и от жестокото послание, което носеше.

— Той ти каза, че ще го направят — намеси се Паскал. — Трябваше да го послушаш. Той познава тези хора. Знаеше, че ще направят точно това, което са обещали.

— Никога не съм предполагала, че ще го изпълнят — промълви Слюка така тихо, сякаш говореше на себе си. Вечерта бе все още много тиха, неозвучена дори от обичайната музика на ризургамските ветрове. — Заплахата им беше прекалено чудовищна, за да бъде приета сериозно.

— Нищо не е прекалено чудовищно за тях. — Зрението на Силвест постепенно се връщаше към нормалното си състояние; достатъчно, за да види израженията на седящите до него върху платото жени. — Отсега нататък по-добре вярвай на всяка дума, която каже Вольова. Тя винаги говори каквото мисли. След двайсет и четири часа ще повтори това изпълнение, ако не ме предадеш в ръцете й.

Слюка като че ли не го чу.

— Може би трябва да слезем долу — бе всичко, което каза.

Силвест се съгласи, но преди да слязат от платото те определиха приблизително посоката, от която се носеше сиянието.

— Знаем кога се случи — обобщи Силвест. — И знаем посоката. Когато вълната достигне до нас, ще разберем на какво разстояние е станало. Селищата на Ризургам са все още разположени толкова нарядко едно от друго, че би трябвало да можем да разберем точно кое е засегнатото.

— Тя каза името на мястото — обади се Паскал.

Слюка кимна.

— Но макар да вярвам на всяка заплаха, която отправя Вольова, знам също така, че на нея не може да й се вярва.

— Не знам нищо за Финикс — обяви Слюка, докато слизаха с товарния асансьор. — Мислех, че съм запозната с повечето по-нови селища. Но пък не може да се каже, че бях във вихъра на управлението през последните няколко години.

— Тя трябваше да започне с нещо малко, иначе нямаше как да увеличава — рече Силвест. — Оттук се налага изводът, че Финикс е бил преден геоложки или научен пост, нещо, от което останалата част на колонията не е зависела материално. Само хора с други думи.

Слюка поклати глава.

— Говорим за тях в минало време и изобщо не ги обсъдихме в сегашно. Като че ли единствената причина за съществуването им е била да могат да умрат.

На Силвест му се догади. За първи път в живота му подобно усещане бе предизвикано от външно събитие, от нещо, в което не участваше директно. Не беше се почувствал така дори, когато умря Карин Льофевр. Грешката не бе допусната от него. И макар да бе убеждавал Слюка, че екипажът ще изпълни заплахите си, част от него се бе вкопчила в мисълта, че все пак нямаше да го направи; че той грешеше, а Слюка и другите бяха прави. Може би, ако беше в положението на Слюка, той също нямаше да повярва на предупреждението. Картите винаги изглеждат различно, когато е твой ред да играеш — пълни с възможности, с почти недоловимо разнообразие.

Ударната вълна достигна при тях три часа по-късно. Вече се бе превърнала просто във вятър, но този вятър бе необичайно явление за една толкова спокойна нощ. След нейното преминаване въздухът стана турбулентен, склонен към внезапни бури, сякаш всеки момент щеше да се разрази пясъчен ураган. Времето на достигането й при тях показваше, че ударът бе на по-малко от три хиляди и петстотин мили оттук (сеизмичните факти също го потвърдиха), почти на североизток, както показваха визуалните факти. След като се върнаха, охранявани, в кабинета на Слюка, те опитаха да прогонят съня със силно кафе, и наизвадиха карти на колонията от архивите на Мантел.

Силвест, който се чувстваше пренапрегнат, изгълта на един дъх кафето си.

— Както каза, напълно е възможно да са ударили някое ново селище. Тези карти осъвременени ли са?

— Бяха осъвременени от централната картографска секция на Кювие преди около година, преди нещата тук да станат прекалено сериозни.

Силвест се вгледа в картата, опъната върху масата на Слюка като призрачна, топографска покривка. Участъкът, изобразен на нея, имаше площ две хиляди квадратни километра, достатъчно голям, за да се намира там унищожената колония, въпреки че бяха установили приблизително местонахождението й.

Но така и не видяха и следа от Финикс.

— Трябва ни по-нова карта — рече той. — Възможно е селището да е било създадено през последната година.

— Това няма да се уреди лесно.

— Тогава намери начин. Трябва да вземеш решение през следващите двайсет и четири часа. Вероятно най-голямото в живота си.

— Не се ласкай. Смятай, че вече съм решила да те предам в ръцете им.

Силвест сви рамене, сякаш това нямаше нищо общо с него.

— Дори да е така, пак би трябвало да си наясно с фактите. Предстои ти вземане-даване с Вольова. Ако няма как да се увериш, че заплахите й са истински, може да се изкушиш да я обвиниш в блъфиране.

Тя го изгледа, продължително и сурово.

— По принцип все още имаме информационни връзки с Кювие благодарение на това, което е останало от сателитната мрежа. Но те почти не са използвани от взривяването на куполите. Рисковано е да ги отваряме — по тях следите могат да ги доведат до нас.

— Бих казал, че това е най-малкото ни притеснение за момента.

— Той е прав — намеси се Паскал. — С всичко, което става сега, на кой му пука за някакъв незначителен пробив в сигурността на Кювие? Според мен си заслужава да се направи, за да се осъвременяват картите.

— Колко ще отнеме това?

— Един час, два часа. Защо, да не планираш да ходиш някъде?

— Не — отвърна Силвест, без да се усмихне. — Но може би вместо от мен, това се решава от някой друг.

След като първоначално се движи известно време хоризонтално, докато излезе от подземния хангар на Мантел, самолетът започна да набира бързо височина, като направи рязък завой, за да избегне стръмно издигащата се стена на близкото плато. Силвест си направи прозорец, но сгъстяващият се прах му позволи само да хвърли поглед към базата, която се отдалечаваше бързо изпод плазменото крило. Знаеше с абсолютна сигурност, че няма да се върне. Чувстваше, че вижда за последен път не само Мантел, но, макар да не бе в състояние да обясни защо, и самата колония.

Това бе най-малкият и най-ненадежден летателен апарат, с който разполагаше селището, почти толкова малък, колкото и летателните апарати, с които бе прелитал из Казъм сити преди толкова време. Освен това беше достатъчно бърз, за да се вмести в отпуснатите им шест часа като остави достатъчно далече зад себе си Мантел. Беше пригоден за четирима, но сега в него се возеха само двамата с Паскал. Но, доколкото ставаше въпрос за свободата на движението им, те си оставаха пленници на Слюка. Хората й програмираха маршрута на самолета преди излитането му от селището и той щеше да се отклони от предначертания си план, само ако автопилотът прецени, че атмосферните условия изискват избирането на друга траектория. Ако условията за приземяване се окажеха поносими, той щеше да остави Силвест и неговата съпруга точно на посоченото му място, което все още не беше разкрито на Вольова и нейния екипаж. При неподходящи условия, щеше да бъде избрано друго място в същия район.

Самолетът нямаше да се бави там, където щеше да ги остави. След като Силвест и Паскал слезеха от него с достатъчно провизии, за да оцелеят най-много в продължение на няколко часа в бурята, той щеше да се върне незабавно към Мантел, избягвайки малкото налични радарни системи, които биха могли да известят Ризургам сити за траекторията му. Тогава Силвест щеше да се свърже с Вольова и да я информира за своето местонахождение, но тъй като щеше да контактува директно, за нея нямаше да е проблем да засече незабавно откъде се обажда. Оттам нататък нещата оставаха в нейни ръце. Силвест нямаше представа как щяха да се развият събитията, как щеше да го прехвърли на кораба. Това бе неин проблем, а не негов. Знаеше само, че е крайно невероятно цялата тази работа да е капан. Макар ултрите да искаха достъп до Калвин, той бе по принцип безполезен без Силвест. По-скоро те щяха да се погрижат много добре за него. И ако същата логика не бъдеше приложена автоматично към Паскал, той бе взел мерки, за да се справи с този недостатък.

Самолетът се снижи. Той летеше под средната височина на платата, за да ги използва като прикритие. На всеки няколко секунди правеше рязък завой, промъквайки се по тесните, подобни на каньон коридори, отделящи платата. Видимостта беше почти нулева. Силвест се надяваше верността на картите, по които бе програмиран полетът, да не е била нарушена от нови свличания на скални маси, в противен случай пътуването щеше да се окаже много по-кратко от шестте часа, определени от Вольова.

— Къде, по дяволите… — Калвин, който се бе появил току-що в кабината, се оглеждаше трескаво. Както обикновено се бе разположил в огромен, помпозно тапициран стол. Тъй като вътре нямаше достатъчно място за него, крайните му части трябваше да изчезват в стените. — Къде, по дяволите, се намирам? Нищо не разбирам! Какво, по дяволите, се е случило? Кажи ми!

Силвест се обърна към съпругата си.

— Първото, което прави той, като бъде събуден, е да подуши кибернетичното обкръжение — това му позволява да се ориентира къде се намира, кое време е и т. н. Проблемът е, че точно сега няма кибернетично обкръжение и той се чувства малко дезориентиран.

— Престани да говориш за мен така, сякаш не съм тук. Къде се намираме, по дяволите!

— В самолет си — обясни Силвест.

— Самолет ли? Ето това е нещо ново. — Кал кимна, очевидно възвърнал донякъде хладнокръвието си. — Наистина ново. Не мисля, че някога съм се возил на нещо такова. Предполагам няма да имаш нищо против да информираш стария си татко за последните факти?

— Точно заради това те събудих. — Силвест млъкна за момент, колкото да заличи прозорците; вече не се виждаше нищо, скрито от гъстата прах, а тя само му напомняше какво ги очаква, щом самолетът ги остави. — Не си въобразявай и за миг, че го направих, подтикван от желание за разговор в семейна обстановка, Кал.

— Изглеждаш остарял, синко.

— Ами, някои от нас трябва да се справят със задачата да живеят в ентропичния свят.

— Уф! От това боли, знаеш ли.

— Няма ли да спрете? — намеси се Паскал. — Нямаме време за подобна размяна на любезности.

— Не знам — отвърна Силвест. — Пет часа; на мен ми се струват предостатъчно. Ти как смяташ, Кал?

— Абсолютно вярно. Какво знае тя, впрочем? — Кал я погледна. — Това е традиция, скъпа. Ние точно така… как да се изразя? Така се ориентираме в обстановката. Ако той прояви дори далечен намек на сърдечност към мен, тогава наистина ще се разтревожа. Това би означавало, че ще иска някаква невъобразимо трудноосъществима услуга.

— Не — отсече Силвест. — За невъобразимо трудноосъществимите услуги просто бих те заплашил с изтриване. Не съм се нуждал от достатъчно голямо нещо от теб, което да оправдае любезността ми, и се съмнявам, че някога ще възникне подобна необходимост.

Калвин кимна на Паскал.

— Той има право, разбира се. Колко глупаво от моя страна.

Беше с пепелявосив редингот с висока яка, с украсени с преплитащи се златни шевици ръкави и с боти. Беше вдигнал единия си крак върху коляното на другия. Брадата и мустакът му бяха превърнати почти в скулптури, подвиг, който можеше да се извърши единствено в резултат на всеотдайните усилия на армия обучени за това слуги. Пред едното му око имаше монокъл за разчитане на информация (само имитация, тъй като на Калвин бяха поставени нужните за тази цел импланти още след раждането му), а косата му (вече пораснала) бе издърпана и задържана назад в мазно подобие на дръжка и се свързваше отново със скалпа някъде над врата. Силвест опита да определи на коя епоха принадлежеше целият този ансамбъл, но не успя. Възможно бе подобна външност да е била на мода в някой период от дните на Калвин на Йелоустоун. Също толкова възможно бе симулацията да бе измислила всичко, за да си запълни времето.

— Та, както и да е…

— Самолетът ще ме закара на мястото на срещата с Вольова — обясни Силвест. — Ти, разбира се, я помниш?

— Как бихме могли да забравим. — Калвин свали монокъла и го избърса разсеяно в ръкава си. — И как точно се стигна до това?

— Дълга история. Тя оказа натиск върху колонията. Те нямаха друг избор освен да ме предадат в ръцете й. Както и теб.

— Тя искаше мен?

— Не се прави на толкова изненадан.

— Не съм изненадан; само съм разочарован. А и всичко това е прекалено, за да го понесе човек така изведнъж. — Калвин постави отново монокъла; окото зад него изглеждаше по-голямо. — Мислиш ли, че иска и двама ни като предпазна мярка или защото има нещо конкретно предвид?

— Вероятно второто. Не, че тя разкри намеренията си.

Калвин кимна замислено.

— Значи си имал вземане-даване само с Вольова, така ли?

— Това струва ли ти се странно?

— Аз бих очаквал нашият приятел Саджаки също да се появи по някое време.

— Аз също, но тя не спомена нищо за отсъствието му. — Силвест сви рамене. — Това всъщност има ли значение? И двамата са един дол дренки.

— Определено, но със Саджаки човек поне знае какво става.

— А то е винаги неприятно.

Калвин заклати глава.

— Говори каквото искаш за него, но той поне държеше на думата си. И освен това имаше, той или който е управлявал кораба досега, имаше благоприличието да не ти досажда до този момент. Колко време мина, откакто бяхме на борда на онази готическа чудовищност, наречена "Носталгия по безкрая"?

— Около сто и трийсет години. Много по-малко за тях, разбира се — само няколко десетилетия.

— Според мен за предпочитане е да предположим най-лошото.

— И то е? — попита Паскал.

— Че трябва да изпълним някаква работа, свързана с един господин — отвърна Калвин, видимо запазващ търпение с голямо усилие. Погледна към Силвест. — Тя какво знае, между другото?

— Май по-малко, отколкото си мислех — отвърна Паскал, но съвсем не с шеговит тон.

— Казал съм й минималното — обясни Силвест, като местеше поглед между своята съпруга и симулацията. — За нейно добро.

— О, благодаря…

— Разбира се, аз имах някои съмнения…

— Дан, какво точно искат тези хора от теб и баща ти?

— О, опасявам се, че това е поредната дълга история.

— Разполагаш с пет часа, току-що го каза сам. Стига само да успеете да прекъснете сеанса на взаимното си възхищение.

Калвин повдигна вежда.

— Никога не съм чувал да го наричат така преди. Но може би в нея има нещо, а, синко?

— Да — отговори Силвест. — Обхваната е от силно притеснение заради създалата се ситуация.

— Въпреки това може би трябва да й кажеш малко повече… да я ориентираш в обстановката.

В този момент самолетът направи особено рязък завой и това движение не се отрази единствено на Калвин.

— Добре — съгласи се Силвест. — Макар да продължавам да твърдя, че за нея е по-добре да знае по-малко.

— Защо не оставиш аз да преценя това? — попита Паскал.

Калвин се усмихна.

— Започни със скъпия капитан Браниган, това е моят съвет.

И така, Силвест й разказа историята. До този момент бе избягвал умишлено темата за онова, което искаше от него екипажът на Саджаки. Разбира се, Паскал винаги бе имала пълното право да знае… но самата тема беше толкова неприятна за Силвест, че бе правил всичко възможно да я избягва. Не, че имаше нещо лично срещу капитан Браниган или не му симпатизираше за случилото се с него. Капитанът беше уникална личност с уникално ужасяваща болест. Дори вече да не съзнаваше това (доколкото знаеше Силвест), той бе наясно в миналото и може би щеше да бъде наясно и някой ден в бъдещето, ако все пак, колкото и невероятно да изглеждаше, бъдеше излекуван. Ами ако в тъмното минало на Капитана се криеха престъпления? С настоящото си състояние той със сигурност бе изкупил хилядократно евентуалните си грехове. Не, всеки би желал доброто на Капитана и повечето хора биха били готови да изразходят известно количество енергия, за да му помогнат, стига това да не излагаше на риск тях самите. Дори известен дребен риск би могъл да се приеме.

Но онова, което екипажът искаше от Силвест, бе много повече от поемането на личен риск. Те щяха да изискат от него да предостави тялото си на Калвин, да му позволи да нахлуе в мозъка му и да поеме в свои ръце командването на собствените му движения. Само тази мисъл бе отблъскваща. Сякаш не му стигаше, че трябва да се разправя със симулацията на Калвин на бета-ниво; това бе равносилно да бъдеш преследван от призрака на баща си. Щеше да унищожи симулацията още преди години, ако не се бе оказала толкова полезна в определени моменти, но дори самата мисъл за нейното съществуване го караше да се чувства дискомфортно. Калвин беше прекалено проницателен, прекалено прозорлив в своите… в своите преценки. Знаеше какво бе направил със симулацията му в алфа-ниво, макар никога да не го бе изричал. Но всеки път, когато допуснеше симулацията в главата си, тя като че ли пускаше все по-здрави филизи в него. Като че ли всеки следващ път го опознаваше по-добре, съумяваше да предвижда по-точно реакциите му. Какво представляваше в такъв случай той, след като онова, което беше уж собствената му свободна воля, се имитираше така лесно от някакъв софтуер, който теоретично не би трябвало да има дори съзнание? Това бе по-лошо от просто дехуманизиращия аспект на целия този процес. Самата физическа процедура съвсем не беше приятна, тъй като собствените му волеви моторни сигнали трябваше да се блокират от източника си и това се постигаше с бульон от химикали, които потискаха нервните сигнали. Той щеше да бъде парализиран, но въпреки това да се движи — по-близко до демоничното обсебване от това не можеше да има. Преживяването беше неизменно кошмарно и Силвест нямаше ни най-малко желание то да се повтори.

Ако питаха него, Капитанът можеше да върви по дяволите. Защо трябваше да губи собствената си човешка същност, за да спасява някой, който бе живял по-дълго от повечето хора в историята? Проклета да е симпатията. Трябваше да позволят на Капитана да умре още преди години и по-голямото престъпление сега беше не страданието, което му причиняваха по този начин, а онова, което екипажът бе готов да накара Силвест да изтърпи, за да облекчи състоянието на първия.

Разбира се, Калвин виждаше нещата другояче… в по-малка степен като мъчение, в по-голяма — като възможност…

— Разбира се, аз бях пръв — обади се Калвин. — Още по времето, когато бях телесен.

— Първи за какво?

— Първия, който да му служи. Той беше силно химеричен дори тогава. Някои от технологиите, благодарение на които се държеше, датираха още отпреди Транспросвещението. Един Господ знае колко стари са телесните му части. — Пръстите му непрекъснато си играеха с брадата и мустаците, сякаш имаше нужда да си напомня колко изкусна беше комбинацията. — Това беше преди Осемдесетте, разбира се. Но дори тогава бях известен като експериментатор, работещ в областта на радикалните химерични науки. Не се задоволявах просто с обновяването на разработени преди Транспросвещението техники. Исках да отида отвъд онова, което беше постигнато. Исках да оставя всички далече зад себе си. Исках да окажа такъв натиск на обвивката, че да се пръсне на парченца и след това от тях да го сглобя отново.

— Така, достатъчно си говорил за себе си, Кал — прекъсна го Силвест. — Май забрави, че ставаше дума за Браниган.

— Това се нарича "запознаване с обстановката", скъпото ми момче. — Калвин премигна. — Както и да е, Браниган беше извънреден химерик и аз бях готов да прибягна към крайни мерки. Когато той се разболя, приятелите му нямаха друг избор освен да се обърнат към мен. Разбира се, всичко това ставаше под сурдинка… Аз губех все повече интерес към физиологичните модификации за сметка на невронните трансформации, които ме привличаха… не, по-точно ме обсебваха все по-неудържимо. Конкретното ми желание беше да намеря начин да проследя нервната активност до…

Калвин млъкна рязко и прехапа долната си устна.

— Браниган го използва — продължи Силвест. — И в замяна му помогна да установи връзка с някои от богаташите на Казъм сити; потенциални клиенти за програмата на Осемдесетте. И ако беше се справил добре със задачата по лечението на Браниган, историята щеше да приключи тогава. Но той си свърши работата надве-натри, колкото да се отърве от съюзниците му. Ако си беше направил труда да свърши работата както трябва, сега нямаше да се намираме в тази объркана ситуация.

— Иска да каже — поясни Калвин, — че възстановителната работа, която извърших над Капитана, няма постоянен ефект. Неизбежно беше, като се има предвид природата на неговия химеризъм, рано или късно други аспекти от физиологията му да имат нужда от нашето внимание. А като се вземе под внимание сложността на работата, която бях осъществил при него, буквално нямаше кой друг освен мен да се справи с нея.

— И те се върнаха — додаде Паскал.

— Този път той командваше кораба, на който щяхме да се качим. — Силвест погледна към симулацията. — Кал беше мъртъв; Осемдесетте се бяха превърнали в публично извършена жестокост. Единственото, което бе останало от него, беше тази симулация в бета-ниво. Не е нужно да обяснявам, че Саджаки, който вече работеше заедно с Капитана, не остана доволен. Но все пак те намериха начин да се справят.

— С какво?

— Как Калвин да излекува Капитана. Те откриха, че той може да работи чрез мен. Симулацията в бета-ниво осигуряваше познанията в химеричната хирургия, а аз — плътта, необходима, за осъществяването на работата. Ултрите наричаха това "контактьорство".

— В такъв случай не е било задължително да бъдеш непременно ти — отсече Паскал. — Ако разполагаха със симулацията в бета-ниво или с нейно копие, те би трябвало също да могат да осигурят плътта.

— Не, въпреки че те най-вероятно биха предпочели да стане така: това щеше да ги освободи от зависимостта им от мен. Но контактьорството действаше само при наличие на определено ниво на близост между симулацията и човека, чрез който се проявява. Като ръката, пасваща с ръкавицата. При нас с Калвин се получаваше, защото той ми е баща; имаме много общи гени. Разрежи мозъците ни и вероятно ще ти бъде трудно да ги различиш един от друг.

— И сега.

— Те се върнаха.

— Ех, ако той си беше свършил добре работата последния път — въздъхна Калвин, като удостои забележката си със самодоволна усмивчица.

— Вини себе си; ти стоеше на шофьорското място. Аз правех само това, което ти ми казваше. — Силвест се намръщи. — Всъщност аз дори не бях в съзнателно състояние. Но това не ми пречеше да ненавиждам всяка минута, която прекарах в него.

— И те ще те принудят да го направиш отново — довърши Паскал. — Това ли е всичко? Това ли е причината за случващото се? За атаката върху селището? Само за да те вземат да помогнеш на Капитана?

Силвест кимна.

— Ако ти е убягнало от вниманието, държа да подчертая, че тези, с които ще си имаме вземане-даване в близко време, не отговарят напълно на определението "човешки същества". Техните приоритети и времеви скали са малко… абстрактни.

— Това вземане-даване, за което говориш, си е чисто изнудване.

— Е, тук грешиш — отвърна Силвест. — Този път Вольова допусна малка неточност в изчисленията си. Тя ми даде предупреждението за пристигането си.

Силвест бе изрепетирал многократно тази среща в главата си.

Беше се постарал да предвиди всички възможности, дори онези, които, според разбирането му за ситуацията, му се струваха фантастично невъзможни. Но през ума му не бе минавало нищо подобно и съвсем основателно. Дори докато екшънът се разиграваше пред очите му, той пак не успя да разбере какво става, а още по-малко защо нещата се бяха отклонили толкова много от нормалното развитие.

— Ако това може да бъде някаква утеха — изгърмя гласът на Саджаки над воя на вятъра, усилен от главата на чудовищния му костюм, — аз също не разбирам кой знае какво от всичко това.

— Този факт не ме утешава изобщо — отвърна Силвест, който говореше на същата радиочестота, която бе използвал за всичките си преговори с екипажа, въпреки че сега той или по-скоро онова, което бе останало от него, се намираха на няколко метра от триумвира. Непрестанният вой на вятъра обаче налагаше този начин на комуникация. — Наречи ме наивен, но при вида на ставащото започнах да се надявам, че ще поемеш нещата в свои ръце с обичайната си безцеремонна ефикасност, Саджаки. Единственото, което мога да кажа, е, че очевидно си охлабил работата.

— На мен случилото се също никак не ми харесва — увери го ултрата. — Но по-добре ми повярвай, заради вас самите, че нещата вече са под контрол. А сега ще насоча вниманието си към моята ранена колежка. И силно препоръчвам да не правиш нищо глупаво. Не, че подобна мисъл изобщо ти е минавала през ума, нали, Дан?

— Познаваш ме добре.

— Проблемът, Дан, е, че те познавам прекалено добре. Но нека не се връщаме към миналото.

— Съгласен.

Саджаки пристъпи към ранената. Силвест беше разбрал, че стои пред триумвир Юуджи Саджаки още преди той да проговори. Още щом костюмът се бе появил пред погледите им, изплувайки от бурята, плочката пред лицето бе станала прозрачна и познатата физиономия зад нея се взря угрижено в резултатите от престрелката. Макар да бе трудно да се каже през костюма, Саджаки му се стори непроменен от последната им среща. За него бяха преминали само няколко години субективно време. Затова пък Силвест бе изкарал в космоса два-три човешки живота от старите. Това бе смайващ момент.

Силвест обаче не успя да разпознае самоличността на другите двама от екипажа. Разбира се, имаше и трети… но той или тя вече бе преминал отвъд границата, зад която не можеше да се надява да се запознае с него. От двамата, които не бяха мъртви, единият очевидно бе в опасна близост до това състояние и именно към него сега Саджаки бе насочил своите грижи, а другият стоеше мълчаливо шокиран встрани. Странно, не раненият член на екипажа бе насочил към Силвест оръжието на своя костюм, въпреки че той не беше въоръжен и нямаше намерение, абсолютно никакво намерение да се съпротивлява срещу своето пленяване.

— Тя ще живее — заяви Саджаки; изглежда костюмът му бе установил връзка с другия костюм. — Но трябва бързо да я върнем на кораба. След това вече може да разбера какво всъщност се е случило тук.

— Суджик го направи — обади се непознат за Силвест глас, очевидно женски. — Суджик опита да убие Иля.

Значи раненият беше самата кучка — триумвир Иля Вольова.

— Суджик ли? — учуди се Саджаки. За момент думата увисна във въздуха, тъй като той не можеше да приеме казаното от другата, безименната жена. Но след няколко секунди той произнесе името отново, само че този път се доловиха нотки на примирение. — Суджик. Да, има логика.

— Мисля, че беше планирала…

— Ще ми кажеш след това, Хури. Ще имаме предостатъчно време. Освен това и твоята роля в инцидента трябва да ми бъде обяснена напълно задоволително. Но приоритетите ни в момента са други. — Кимна към ранената Вольова. — Костюмът й ще я поддържа жива още няколко часа, но не е в състояние да стигне до кораба.

— Както разбирам — обади се Силвест, — вие сте предвидили как да ни вземете от планетата?

— Един съвет от мен — заяви Саджаки. — Гледай да не ме дразниш прекалено, Дан. Достатъчно неприятности си имах, докато се добера до теб. Но не си представяй, че бих се поколебал да те убия, дори само за да разбера какво ще бъде усещането.

Силвест не бе очаквал друго от Саджаки — щеше да се разтревожи много повече, ако беше казал нещо съвсем различно. Но ако вярваше и на дума от това, което бе изрекъл, значи бе глупак. Беше дошъл от Йелоустоунската система, ако не и от по-далеч, за да търси Силвест. Нямаше как да разбере колко човешки живота бе струвало това, без да се споменава броят на годините, погълнати от издирването.

— Добре казано — отвърна Силвест, изпълвайки гласа си с цялата неискреност, която съумя да изрази. — Но като човек на науката трябва да уважиш стремежа ми към експериментиране и да определиш границите на търпимостта си. — Измъкна ръка изпод гънките на защитаващата го от вятъра пелерина, стиснал здраво нещо между двата си пръста на покритата с ръкавица длан. Почти очакваше жената с оръжието да стреля по него, мислейки, че той самият също вади оръжие. Беше преценил, че рискът, който поема, е разумен. Онова в ръката му обаче не беше оръжие, а тънка плочица памет в квантово състояние. — Виждаш ли това? — попита Силвест. — Помоли ме да го донеса. Симулацията на Калвин в бета-ниво. Ще ви трябва, нали? И то много ще ви трябва.

Саджаки го наблюдаваше, без да каже нищо.

— Е, майната ти — каза Силвест и смачка в дланта си симулацията, а вятърът я отнесе заедно с останалата прах.

Издигнаха се над Ризургам и бързо достигнаха ясното небе над бурята. Най-сетне Силвест забеляза над главата си нещо малко, което се виждаше, единствено защото от време на време закриваше звездите зад себе си. Изглеждаше не по-голямо от въгленче, но постепенно започна да расте, докато стана ясно, че има конична форма, а в допреди малко изглеждащия черен силует започнаха да се очертават отделни детайли, недостатъчно осветени от света, около който обикаляше. Лайтхъгърът нарастваше, докато стана невъзможно голям и продължи да расте дори след като закри половината небе. Не се беше променил особено след последното му пътуване с него. Силвест знаеше, без да се впечатлява особено от този факт, че корабите от този тип непрекъснато се премоделираха, но фино осъществените промени засягаха най-вече интериора им, а в много по-редки случаи се изразяваха в радикални трансформации на екстериора (макар това също да ставаше, може би веднъж на един-два века). За миг се притесни да не би да му липсват уменията, които му бяха необходими сега… но след това се сети какво бе направил корабът с Финикс. Това бе трудно да се забрави, тъй като последствията от атаката бяха много добре видими и оттук: сива разруха във вид на лотосов цвят върху лицето на Ризургам.

В тъмния корпус на кораба се бе отворила врата. Тя изглеждаше прекалено малка, за да приеме дори един от облечените в костюми хора, камо ли всичките, но когато наближиха, стана ясно, че е широка десетки метри и ще приеме без проблем едновременно всички. Силвест, неговата съпруга и другите двама ултри, единият от които държеше ранената Вольова, изчезнаха вътре и тя се затвори зад тях.

Саджаки ги поведе към място, където свалиха костюмите и започнаха да дишат нормално. Нещо във въздуха рязко върна Силвест към спомените за последното му посещение на кораба. Беше забравил как мирише.

— Изчакайте тук — каза Саджаки, докато костюмите им се почистваха и се нареждаха покрай едната стена. — Трябва да се погрижа за колежката си.

Коленичи и се зае с бронята на Иля. Силвест се бореше с желанието си да му каже да не хвърля толкова усилия, за да помогне на другия триумвир, но се отказа, решил, че това не е най-доброто, което може да направи. И без това най-вероятно бе изчерпал докрай търпението на Саджаки като разруши симулацията на Кал.

— Какво точно се случи там долу?

— Не знам. — Това бе типично за Саджаки; като всички наистина умни хора, които бе срещал Силвест, той никога не се преструваше, че разбира нещо, ако случаят не беше такъв. — Не знам и за момента — но само за момента — това няма значение. — Вгледа се в дисплея на костюма на Вольова. — Раните й, макар и сериозни, не изглеждат фатални. С времето може да се излекува. Освен това сега ти вече си при нас. Всичко останало са подробности. — След това наклони главата си към другата жена, която също се бе измъкнала от костюма си. — Все пак нещо ме смущава, Хури…

— Какво? — попита тя.

— Няма значение… за момента. — Той отново погледна към Силвест. — Между другото, онзи малък номер, който направи със симулацията… не си въобразявай, че се впечатлих от него.

— А би трябвало. Как сега ще се заемем с оправянето на Капитана?

— С помощта на Калвин, разбира се. Забрави ли, че запазих копие последния път, когато го донесе на кораба? Е, то е малко поостаряло, но хирургическата експертиза е там.

— Като стана дума за това… Нима Капитанът е толкова зле, че не може да ме посрещне лично?

— Ще го видиш — обясни Саджаки. — Всичко с времето си.

Другата жена и Саджаки махаха увредена кожа от костюма на Вольова, процес, напомнящ махане на черупката на рак. Най-накрая Саджаки каза нещо на жената и те прекратиха тази дейност, явно решили, че е прекалено деликатна, за да продължават да я вършат тук. В помещението се бяха появили трима слуги. Две от машините взеха Вольова и излязоха с нея, придружени от Саджаки и жената. Силвест не я беше виждал при последното си посещение тук, но тя като че ли бе заела доста високо място в корабната йерархия. Третият слуга клекна и загледа Силвест и Паскал с враждебното си око-камера.

— Той дори не ме подкани да си сваля маската и очилата — каза Силвест. — Като че ли почти не му пука, че съм тук.

Паскал кимна. Тя опипваше дрехите си, очевидно убедена, че гел-въздухът трябва да е оставил лепкави следи по тях.

— Случилото се долу трябва да е разбило напълно плановете му. Може би щеше да има по-триумфиращ вид, ако нещата се бяха развили според плана.

— Не и Саджаки; не е в стила му да бъде триумфиращ. Но очаквах да отдели поне няколко минути, за да позлорадства.

— Може би фактът, че ти унищожи симулацията…

— Да, така трябва да е станало. — Говореше с пълното съзнание, че думите му се записват. — В копието, което е направил на Кал, трябва да има някаква остатъчна функционалност въпреки саморазрушителния план, заложен в него, но вероятно недостатъчно за всеки вид контактьорство, дори при стопроцентовото нервно сходство между симулацията и получателя на информацията. — Силвест намери два сандъка и ги премести, за да ги използват вместо столове. — Сигурен съм, че вече е опитал да въплъти симулацията в тялото на някой нещастник.

— И опитът сигурно се е провалил.

— Да, най-вероятно по най-грозен начин. Вероятно сега се надява, че ще мога да действам с увреденото копие без контактьорство, разчитайки единствено на познанията ми за инстинктите и методологиите на Кал.

Паскал кимна. Беше достатъчно проницателна, за да не зададе очевидния въпрос какъв план можеше да има Саджаки, ако неговото копие бе прекалено увредено дори за това? Вместо това попита:

— Имаш ли представа какво стана там долу?

— Не. И мисля, че Саджаки каза истината, когато отговори по същия начин. Каквото и да е било, явно не е било планирано. Може би борба за власт сред екипажа, изкристализирала на повърхността на планетата, тъй като на борда на кораба засегнатите не са имали възможност да го направят.

Но макар идеята да му се струваше само наполовина допустима, не знаеше какво друго да мисли. Прекалено много време беше изминало, за да може да се довери на обикновено безпогрешната си интуиция.

Трябваше да играе наистина изключително внимателно, преди да разбере какво става сред сегашния екипаж. Стига, разбира се, да му предоставят този лукс — време…

Паскал клекна до съпруга си. Сега вече и двамата бяха свалили маските, но само тя бе махнала предпазващите от прахта очила.

— В голяма опасност сме, нали? Ако Саджаки реши, че не може да те използва…

— Ще ни върне на повърхността невредими — Силвест взе дланите й в своите. Около тях се издигаха редици празни костюми, сякаш двамата бяха нежелани грабители на египетска гробница, а костюмите бяха мумии. — Саджаки не може да изключи напълно възможността един ден в бъдеще да му бъда отново полезен.

— Надявам се да си прав… защото по този начин пое огромен риск. — Погледна го с изражение, което рядко бе виждал преди: спокойно, нямо предупреждение. — И с моя живот.

— Саджаки не ми е господар. Просто трябваше да му го напомня; да му дам да разбере, че колкото и умен да стане, винаги ще бъда пред него.

— Но сега е твой господар, не разбираш ли? И може да няма симулацията, но държи теб. Според моите разбирания това го поставя в по-изгодна позиция.

Силвест даде с усмивка отговора, който, освен че беше верен, бе точно каквото бе очаквал от него Саджаки:

— Но не толкова, колкото си мисли.

Оттеглиха се към моста.

Силвест бе посещавал тази стая при предишното си идване на кораба и бе прекарал стотици часове в нея, но тя продължаваше да го впечатлява. С подредените си в кръг редици празни столове, издигащи се към тавана, тя приличаше по-скоро на съдебна зала, където щеше да се води дело и съдебните заседатели всеки момент щяха да заемат местата си. Присъдата като че ли витаеше във въздуха, оставаше само да бъде огласена. Силвест огледа състоянието на ума си и, тъй като не откри нищо подобно на вина, не се постави в ролята на обвиняем. Но усещаше тежест. Това бе тежестта, която вероятно изпитваше юристът; бремето на задача, която трябваше не само да се изпълни публично, ами и според възможно най-високите стандарти на съвършенството. Провалът му нямаше да се отрази само върху собственото му достойнство. Дългата и сложно свързана верига от събития, водеща до този момент, верига, простираща се невъобразимо далеч в миналото, щеше да бъде прерязана.

Огледа се и се спря пред холографската проекция на глобуса, заел геометричния център на помещението; очите му обаче не можеха да различат кой знае какво по него, макар вече да бе видял достатъчно, за да се ориентира, че представлява Ризургам в реално време.

— Все още ли сме в орбита? — попита той.

— Сега, след като вече си при нас? — възкликна Саджаки. — Би било безсмислено. Нямаме повече работа на Ризургам.

— Притеснявали сте се да не би жителите на колонията да предприемат нещо?

— Биха могли да ни създадат неприятности, признавам.

Възцари се мълчание преди Силвест да каже:

— Ризургам никога не ви е интересувал, така ли? Нима сте изминали целия този път само заради мен? Струва ми се ограничено до степен на мономания.

— Това бе работа само за няколко месеца, ако не и по-малко. — Саджаки се усмихна. — От нашата перспектива, разбира се. Не се ласкай от мисълта, че бих тичал след теб години наред.

— От моята перспектива обаче точно това си направил.

— Твоята перспектива не е валидна.

— А вашата е? Това ли искаш да кажеш?

— Тя е… по-дълга. Това определено е от значение. Сега, за да отговоря на предишния ти въпрос: напуснахме орбита. Увеличаваме скоростта от еклиптиката, откакто се качи на борда.

— Не съм ти казал къде искам да отидем.

— Така е. Нашият план беше да се отдалечим само на около една астрономическа единица от колонията, а след това да се движим с постоянна скорост, докато обмислим нещата. — Саджаки щракна с пръсти и един роботизиран стол до него се наклони. Той се настани на него, след това изчака да се появят още четири стола за Силвест и Паскал, Хегази и Хури. — А през това време се надявахме да помогнеш на Капитана.

— Казвал ли съм, че няма да го направя?

— Не — отговори Хегази. — Но пък излезе с някакви изисквания.

— Не ме обвинявай, че опитвам да извлека най-доброто от една лоша ситуация.

— Не те обвиняваме, не те обвиняваме — намеси се Саджаки. — Но би било по-добре, ако си малко по-ясен в тези изисквания. Така разумно ли е?

Столът на Силвест се издигаше заедно с онзи, в който се бе настанила Паскал. Сега тя го гледаше със същото очакване, както и всички членове на пленилия го екипаж. Само дето тя знаеше много повече, всъщност почти всичко… или поне толкова, колкото знаеше и той самият, колкото и незначителна част от истината да представляваше в действителност това знание.

— Мога ли да извикам карта на системата от това положение? — попита Силвест. — Знам, разбира се, че мога, но имам предвид дали вие ще ми дадете свободата да го направя и нужните за това инструкции?

— При нашето приближаване бяха съставени най-новите карти — обясни Хегази. — Можеш да ги извадиш от корабната памет и да ги прожектираш върху дисплея.

— Тогава ми покажи как. Известно време ще бъда нещо повече от пасажер — по-добре свикнете отсега с тази мисъл.

Откриването на нужната карта отне около минута, още около половин минута отиде за наместването й на прожекционната сфера в желаната от Силвест форма. Това бе изображение на орбитите на единайсетте планети на системата, както и на най-големите измежду второстепенните планети и на кометите, представени от елегантни цветни следи, като положението на самите тела изобразяваше настоящото им относително положение. Тъй като мащабът беше едър, земните планети, в това число и Ризургам, бяха струпани в средата; концентричните им орбити ограждаха звездата Делта Павонис. После идваше ред на по-незначителните планети, следвани от газовите гиганти и кометите, заемащи средата на системата. След това идваха два по-малки субюпитерови газови свята, които трудно можеха да бъдат наречени "гиганти", после — Плутонов свят, не много по-голям от уловена обвивка на комета с две съпровождащи я луни. Куипъровият пояс от първична кометна материя на системата се виждаше при инфрачервен режим като любопитно разкривен рибен пасаж, единият край на който сочеше навън от звездата. И после, в продължение на двайсет астрономически единици, нямаше изобщо нищо, повече от десет светлинни часа от самата звезда. Тук материята — доколкото изобщо я имаше — бе свързана слабо със звездата; тя усещаше гравитационното й поле, но орбитите бяха дълги столетия и лесно се нарушаваха от среща с друго тяло. Защитното було от магнитното поле на звездата не се простираше толкова далече и обектите тук се отблъскваха от непрекъснатите бури на галактичната магнитосфера, великият вятър, в който участваха магнитните полета на всички звезди, като миниатюрни вихри в един по-обширен циклон.

Но това огромно пространство не беше съвсем празно. В началото то приличаше на едно тяло, но само защото мащабът беше прекалено едър, за да покаже двойствеността му. То лежеше в посоката, в която сочеше Куипъровият пояс; именно неговото гравитационно привличане бе причината сферичната форма на пояса да се издуе в единия си край, издавайки по този начин неговото присъствие. Самият обект би бил напълно невидим за невъоръженото око, освен ако човек се намираше на разстояние от няколко милиона километра от него; но тогава пък да го види щеше да е най-малкият му проблем.

— Ще разберете за това — обяви Силвест. — Дори до този момент да не сте му обърнали особено внимание.

— Това е неутронна звезда — каза Хегази.

— Добре. Сещаш ли се още нещо?

— Само че си има другарче — намеси се Саджаки. — Което не е нещо необичайно, разбира се.

— Така е. Неутронните звезди често имат планети — предполага се, че са кондензирани останки от изпарили се бинарни звезди. Или пък, че планетата някак си е избягнала унищожението, когато пулсарът се е образувал при експлозията на по-тежка звезда в свръхнова. — Силвест поклати глава. — Но не е необичайно. И така, може би ще попитате защо се интересувам от това?

— Разумен въпрос — съгласи се Хегази.

— Защо в нея има нещо странно. — Силвест увеличи образа, докато планетата започна да се вижда ясно; тя препускаше по комично бърза орбита около неутронната звезда. — Планетата е била от изключително значение за амарантинската култура. Тя се появява върху техните произведения с нарастваща честота, колкото повече наближава Събитието — избухването на звездата, което ги заличава.

Усети, че вече владее цялото им внимание. Ако заплахата да ги унищожи бе повлияла на нивото на желанието за самозащита, сега бе привлякъл интелекта им. Не се беше съмнявал, че това ще бъде много по-просто тук, отколкото с обитателите на колонията, тъй като екипажът на Саджаки имаше значителното предимство вече да притежава космическа перспектива.

— И какво е това тогава? — поинтересува се Саджаки.

— Не знам. Ето какво ще ми помогнете да открия.

— Мислиш, че на планетата трябва да има нещо ли? — обади се Хегази.

— Или вътре в нея. Няма да разберем със сигурност, докато не се приближим много повече.

— Може да е капан — намеси се Паскал. — Не смятам, че трябва да пренебрегваме тази възможност… особено ако Дан е прав относно момента.

— Какъв момент? — попита Саджаки.

Силвест кръстоса пръсти.

— Подозирам… не, по-скоро стигнах до заключението, че амарантинците в крайна сметка са се развили до степен да извършват пътувания в космоса.

— От всичко, което научих на повърхността на Ризургам — обади се Саджаки, — много малко от намереното при разкопките може да потвърди подобно предположение.

— Но те няма как да са достигнали до нас. Технологичните произведения са по природа по-нетрайни от много по-примитивни предмети. Керамиката има дълъг живот. Микропроводниците се стриват на прах. Освен това само една сравнима с нашата технология би съумяла да направи град в земята под обелиска. Ако са били в състояние да направят това, няма причина да не предположим, че са били в състояние да достигнат до края на своята слънчева система… и може би дори до междузвездното пространство.

— Нали не мислиш, че амарантинците са достигнали други системи?

— Не го отхвърлям като възможност.

Саджаки се усмихна.

— Къде са тогава те сега? Мога да приема вероятността една технологична цивилизация да бъде изтрита безследно от лицето на космоса, но не и ако се е разпростряла върху много светове. Тогава все щяха да оставят нещо след себе си.

— Може би са го направили.

— Света около неутронната звезда ли? Мислиш, че там ще откриеш отговорите на твоите въпроси?

— Ако знаех това, нямаше да има нужда да ходя там. Единственото, за което моля, е да ми позволите да го разбера, което означава да ме отведете там. — Силвест подпря брадичка на кръстосаните си пръсти. — Ще ме заведете толкова близо до планетата, колкото е възможно, и същевременно ще подсигурите безопасността ми. Дори това да означава да поставите на мое разположение най-гадните способности на този кораб.

Хегази гледаше едновременно очарован и разтревожен.

— Мислиш ли, че там ще срещнем нещо… нещо, за което ще се наложи да използваме оръжията?

— Не вреди да се вземат всички възможни предпазни мерки, нали?

Саджаки се обърна към другия триумвир. За момент се създаде впечатление, че двамата са сами, когато нещо премина помежду им, може би на нивото на машинната мисъл.

— Онова, което той каза за нещото в очите си… възможно ли е? Тоест, имайки предвид всичко, което знаем за техническите умения на Ризургам, биха ли могли да поставят подобен имплант за времето, което им дадохме?

Хегази не отговори веднага.

— Аз мисля, Юуджи-сан, че би трябвало да помислим сериозно върху тази възможност.

Калвин се появи в медицинското отделение на лайтхъгъра все така разположен в огромния си фотьойл.

— Къде сме? — попита той като търкаше с пръст ъгълчето на едното си око, сякаш го бяха събудили от дълбок сън. — Все още ли около онази забутана планета?

— Напуснахме Ризургам — обясни Паскал, седнала до Силвест, който от своя страна се бе подпрял на операционната маса, напълно облечен и в съзнание. — Намираме се в края на хелиосферата на Делта Павонис, близо до системата Цербер/ Хадес. Откриха "Лорийн".

— Извинявай, мисля, че не те чух.

— Не, чу ме много добре. Вольова ни го показа — определено е същият кораб.

Калвин се намръщи. Също като Паскал — и като Силвест — той бе мислил, че "Лорийн" не се намира вече в близост до Ризургам и неговата система. Не и откакто Алиша и другите бунтовници го бяха откраднали още през първите дни от съществуването на колонията на Ризургам.

— Как е възможно да е "Лорийн"?

— Нямаме представа — отвърна Силвест. — Знам само това, което ти казах. Не само ти, всички сме в пълно неведение по въпроса.

В друг случай той щеше да се възползва от тази възможност, за да жегне Калвин; този път обаче нещо го накара да се сдържи.

— Невредим ли е?

— Нещо трябва да го е атакувало.

— Оцелели?

— Съмнявам се. Корабът е силно пострадал… каквото и да се е случило с него, е връхлетяло внезапно, иначе щяха да опитат да се отклонят от пътя му.

Калвин помълча известно време, преди да каже:

— В такъв случай Алиша трябва да е мъртва. Съжалявам.

— Не знаем какво е било това, нито как е осъществена атаката — доуточни Силвест. — Но скоро може би ще научим нещо.

— Вольова изстреля сонда — добави Паскал. — Робот, който е в състояние да прекоси много бързо разстоянието до "Лорийн". Би трябвало вече да е стигнал. Тя каза, че той щял да влезе в кораба и да открие оцелелите електронни записи.

— И после?

— Ще разберем какво ги е убило.

— Но това няма да бъде достатъчно, нали? Каквото и да научиш от "Лорийн", то няма да бъде достатъчно, за да те накара да се върнеш, Дан. Познавам те добре.

— Само си мислиш, че ме познаваш.

Паскал се изправи и се изкашля.

— Какво ще кажете да си спестим това за по-късно? Ако не можете да работите заедно, Саджаки няма да има особена полза от вас.

— Няма никакво значение какво мисли той за мен — отвърна Силвест. — Пак ще трябва да направи каквото му кажа.

— Има право — обади се Калвин.

Паскал помоли стаята да им осигури писалище с контролни табла и дисплеи от типа на тези, които използваха в Ризургам. След като си поръча по този начин и стол, тя се настани пред инкрустираното със слонова кост писалище. После извади карта на информационните връзки в медицинското отделение и се зае да осъществява необходимите връзки между модула на Калвин и медицинските системи на отделението. Калвин оглеждаше всяка създадена от нея връзка и й казваше дали да разшири или да стесни лентовия диапазон по едни или други пътеки и дали щяха да имат нужда от допълнителни. Процедурата отне само няколко минути и когато бе приключена, той бе в състояние да използва механичните съоръжения и прислугата на отделението, тъй като от тавана се спуснаха направени от благородни метали ръце, наподобяващи скулптура на медуза.

— Нямаш представа какво е усещането — рече той. — За първи път от години имам възможност да въздействам върху част от физическия свят. Всъщност за първи път, откакто ти оправях очите.

Докато говореше, многоставните ръце изпълняваха някакъв искрящ танц, при който остриета, лазери, щипци, молекулярни манипулатори и сензори разсичаха въздуха.

— Впечатляващо — обади се Силвест, усещайки образувалия се от тази активност ветрец в лицето си. — Само бъди внимателен.

— Бих могъл да ти оправя очите само за един ден — заяви Калвин. — Мога да ги направя по-добри, отколкото бяха. При това да изглеждат човешки, по дяволите; с технологиите, с които разполагат тук, бих могъл да ти имплантирам безпроблемно биологични очи.

— Не искам да правиш нищо с тях. Точно сега те са единственият ми коз срещу Саджаки. Оправи само работата на Фолкъндър.

— А, да. Забравих за това. — Калвин, който най-после застана неподвижно, повдигна вежди. — Сигурен ли си, че тази процедура е разумна?

— Просто внимавай къде пипаш.

Силвест винаги бе знаел, че този момент ще настъпи. Но досега успяваше да го изолира от мислите си. Той осъзнаваше съществуването му без да съсредоточава вниманието си върху това, до което можеше да доведе, така, както един математик може да не обръща внимание на дадена част от доказателство, докато останалата се тества усилено, за да се установи, че е свободна не само от явни противоречия, ами и от намек за грешка.

Саджаки бе настоял да отидат сами до нивото на Капитана като забрани на Паскал или който и да е член на екипажа да ги придружава. Силвест не оспори решението му, макар че предпочиташе съпругата му да е с него. За първи път от пристигането си на "Носталгия по безкрая" оставаше насаме с триумвира и докато асансьорът ги отнасяше надолу, той напразно опитваше да измисли обща тема за разговор — всичко друго, само не и ужасът, който ги очакваше.

— Иля казва, че машините и на борда на "Лорийн" ще имат нужда от още три-четири дни — обади се Саджаки. — Убеден ли си, че искаш да продължава да работи върху това?

— Без капчица съмнение.

— В такъв случай нямам друг избор, освен да се съобразя с твоите желания. Претеглих доказателствата и реших да повярвам на заплахата ти.

— Да не смяташ, че не съм мислил вече върху това? Познавам те прекалено добре, Саджаки. Ако не ми вярваше, щеше да ме принудиш да помогна на Капитана още докато бяхме край Ризургам, а след това тихомълком щеше да се избавиш от мен.

— Не е вярно, не е вярно. — В гласа на Саджаки се долавяха развеселени нотки. — Подценяваш любопитството ми. Мисля, че щях да задоволя желанията ти дотук, за да видя каква част от историята ти е вярна.

Силвест не беше в състояние да повярва на тези думи и за миг, но не виждаше смисъл да спори.

— И в какво от нея не вярваш сега, след като видя посланието на Алиша?

— Но това съвсем лесно би могло да се фалшифицира. Повредата на кораба й може да е причинена от неговия екипаж. Няма да повярвам напълно, докато нещо не изскочи от Цербер и опита да ни атакува.

— Подозирам, че желанието ти ще бъде удовлетворено — отвърна Силвест. — След четири-пет дни. Освен ако Цербер не е умрял.

Не размениха повече нито дума, докато стигнат до целта си.

Разбира се, той не виждаше за първи път Капитана; беше го виждал даже след това си идване. Но все още се шокираше при вида на онова, в което се беше превърнал този човек; всеки следващ път му се струваше, че предишният не бе забелязал както трябва сцената със собствените си очи. От друга страна, това бе първото му посещение, откакто Калвин бе подновил очите му, използвайки медицинската апаратура на кораба, която бе наистина на изключително високо ниво, но впечатлението му съвсем не се дължеше единствено на тази промяна. Капитанът също се бе променил; разрастването на болестта очевидно се ускоряваше, бързайки към някакво невъзможно за отгатване бъдещо състояние. Силвест си помисли, че може би беше дошъл в последния момент… ако изобщо все още бе възможно да се направи нещо за Капитана.

Изкушаваше се да си направи извода, че това ускорение имаше някакво особено значение; че даже беше символично. Все пак този човек беше болен — ако това състояние можеше да се нарече "болест" — вече от десетилетия, но бе избрал именно този период, за да навлезе в нов стадий. Този възглед обаче бе погрешен. Достатъчно беше да погледнеш времето, в което бе живял Капитанът: полетът на кораба със скорост, близка до светлинната, бе компресирал тези десетилетия до няколко години.

— Е, как ще процедираме? — обади се Саджаки. — Като последния път ли?

— Питай Калвин — той ръководи парада.

Саджаки кимна бавно, сякаш тази мисъл за първи път му идваше в главата.

— Ти също би трябвало да имаш някакъв избор в цялата тази работа, Дан. Все пак той ще работи чрез теб.

— И именно поради това изобщо не би трябвало да се съобразяваш с моите чувства — иначе сега изобщо нямаше да съм тук.

— Не вярвам и за миг на тези думи. Ти ще бъдеш там, Дан — съзнавайки напълно какво става, доколкото си спомням от последния път. Може би няма да контролираш ставащото, но ще участваш. И няма да ти хареса — знаем поне това.

— Изведнъж се превърна в експерт по въпроса.

— Защо щеше да стоиш по-далеч от нас, ако всичко това не ти беше безкрайно неприятно?

— Не стоях. Не бях свободен да ходя където и да било по собствена воля.

— Нямам предвид само времето, когато си бил в затвора. Говоря за идването ти тук, на тази система. С каква цел си го направил, ако не да избягаш от нас?

— Може би имах причини да дойда тук.

Силвест се запита дали събеседникът му щеше да продължи да чопли тази тема, но след малко се убеди, че той очевидно бе решил да прекрати по-нататъшното й разискване, поне засега. Може би тя го отегчаваше. Внезапно го порази мисълта, че Саджаки бе от хората, които живеят в настоящето и мислят предимно за бъдещето и, за които миналото не съдържа почти нищо вълнуващо. Него не го интересуваше да премисля възможните мотивации или възможности, може би защото на някакво ниво Саджаки не бе способен истински да осъзнае тези моменти.

Силвест бе чул, че триумвирът бе посетил Патърн джъглърите, както бе направил и той самият преди мисията си до Шраудър. Посещението при джъглърите се правеше само с една цел — да се подложиш на трансформациите им на невронно ниво, да отвориш ума си за нови режими на съзнание, непостижими чрез човешката наука. Говореше се — може би това бяха само слухове — че нито една от трансформациите на джъглърите не минава без някакъв недостатък; че нямаше как да съградиш отново човешкия ум, без при това да не бъде изгубена някоя преди съществуваща способност. Все пак невроните в човешкия мозък бяха определено крайно количество и това на свой ред ограничаваше броя на възможните връзки между тях. Джъглърите можеха да свържат отново цялата мрежа, но не и без да унищожат съществуващите преди този момент пътеки. Може би и Силвест бе загубил нещо, но дори да беше така, той не бе в състояние да определи точно какво. В случая на Саджаки това беше може би по-очевидно. На него му липсваше инстинктивно разбиране на човешката природа и то го поставяше почти в състояние на аутизъм. Сухотата в общуването му обаче правеше впечатление, само ако човек й обърне внимание. В лабораториите на Калвин в Йелоустоун Силвест бе разговарял веднъж с една ранна, исторически запазена компютърна система, създадена няколко века преди Транспросвещението, по време на първия разцвет на търсенето на изкуствен интелект. Системата претендираше, че имитира естествения човешки говор и първоначално наистина го правеше, отговаряйки на вложените въпроси с привидна компетентност. Но илюзията трая само докато размениха няколко въпроса и отговора; в крайна сметка ставаше ясно, че машината отдалечава разговора от себе си, отбивайки въпросите с достойно за сфинкс безстрастие. Случаят със Саджаки съвсем не беше толкова краен, но и при него имаше усещане за усукване и бягство. То дори не бе изпълнено особено изкусно. Саджаки не опитваше да прикрие безразличието си към тези неща; липсваше бляскав повърхностен слой на привидно човекоподобие. А и защо да си прави труда да прикрива истинската си природа? Нямаше какво да губи, а и в никакъв случай не бе в по-голяма или по-малка степен по-особен от който и да било от своя екипаж.

Най-сетне стана очевидно, че няма намерение да притиска повече Силвест да сподели причините, поради които бе отишъл да живее на Ризургам: Саджаки се обърна към кораба и го помоли да прожектира симулирания образ на Калвин на Капитанското ниво. Седналата във фотьойла фигура се появи почти веднага. Както обикновено, Калвин принуди събеседниците си да станат свидетели на кратка пантомима, представяща пробуждането на съзнанието му, протегна се многократно и се огледа, при това с видим интерес.

— Започваме ли? — попита той. — Ще влизам ли вече в теб? Машините, които използвах при работата върху очите ти, Дан, ми подействаха като забранения плод — за първи път от години си спомних какво изпускам.

— Не се притеснявай — отвърна Силвест. — Това е само нещо като… как да се изразя — "проучвателни разкопки".

— Защо тогава си направихте труда да ме призовете?

— Защото се намирам в злощастното положение да искам съвета ти. — В този момент от мрачния коридор се появиха двама слуги. Те придружаваха тежки машини, чиято горна част представляваше всевъзможни манипулатори и сензори. Машините бяха антисептично чисти и излъскани до блясък, но изглеждаха на около хиляда години, сякаш излизаха от музей. — В тях няма нищо, което чумата би могла да порази — додаде Силвест. — Няма компоненти, които да са толкова дребни, че да бъдат невидими за човешкото око, или нещо, чрез което да се дублират, поправят сами или да си променят формата. Цялата кибернетика се намира другаде, някъде на километри над нас в кораба; те са свързани с инструментите само по оптичен път. Няма да го докосваме с нищо, което се дублира, преди да използваме ретровируса на Вольова.

— Много съобразително.

— Разбира се — намеси се Саджаки, — когато се стигне до деликатната работа, ще трябва ти лично да хванеш скалпела.

Силвест се докосна по челото.

— Очите ми не са толкова имунизирани. Ще трябва да бъдеш много внимателен, Кал. Ако чумата достигне до тях…

— Ще бъда повече от внимателен, вярвай ми. — Както седеше в монолитното си кресло, Калвин отметна назад глава и се засмя като пияница, развеселен от някаква своя мисъл, способна да разсмее единствено него самия. — Ако с очите ти стане нещо, дори аз няма да бъда в състояние да се справя със задачата, която ми предстои.

— Стига рискът да не ти се стори прекалено примамлив.

Слугите се спуснаха от различни посоки към Капитана. Повече от всякога той приличаше на нещо, което бе изпълзяло с ледена мудност от неговата камера и бе избухнало като вулкан, само за да замръзне след това. Капитанът се разпространяваше във всички посоки, успоредно на стената и достигаше далеч напред по коридора от всяка страна. Най-близо до него туморът му се състоеше от дебели като дървесни стволове цилиндри с цвят на живак, но с консистенция на вложен в бижу разтвор, непрестанно потрепвайки и проблясвайки на светлината, което говореше за феноменалната активност, кипяща под повърхността. По-нататък, по периферията, разклоненията се разделяха в нещо като мрежа от бронхи. По самите краища мрежата ставаше микроскопично фина и се сливаше неусетно със своята основа — самия кораб. Дифракцията правеше всичко това много красиво, създавайки същия ефект като от слой петрол във вода.

Сребърните машини като че ли се разтвориха в сребърния фон на Капитана. Те се разположиха от двете страни на камерата, на нивото на сърцето, на не повече от метър от силно увредената му плът. Все още беше много студено — ако човек докоснеше която и да е част от камерата на Капитана, кожата му щеше да остане там и скоро щеше да бъде инкорпорирана от химеричната маса на чумата. Когато операцията започнеше, щяха да го затоплят толкова, колкото бе нужно за работата им. Чумата щеше да се възползва от това, за да увеличи скоростта, с която трансформираше всичко около себе си, но те нямаха избор, тъй като при температурата, която бе достигнал в момента, можеха да действат само най-грубите инструменти.

От машините започнаха да се издават рамена, богато снабдени със сензори; монитори, действащи на принципа на магнитния резонанс, които щяха да се взират дълбоко в чумата и да различават машинните от химеричните и органичните слоеве, представлявали някога човек. Онова, което виждаха машините, се предаваше на очите на Силвест във вид на лилав повърхностен пласт по Капитана. Единственото с цената на известни усилия можеше да различи остатъчните очертания на някогашното човешко същество. Но постепенно подробностите ставаха все по-ясни, поразената от чумата човешка анатомия се очертаваше по-добре. И точно тогава настъпи моментът, в който стана невъзможно да се пренебрегва повече ужасът от всичко това. Силвест се взираше, неспособен да говори.

— Откъде ще започнем… ще започнеш, искам да кажа? — успя да изговори най-сетне той. — Човек ли ще лекуваме или ще стерилизираме машина?

— Нито едното, нито другото — отвърна сухо Калвин. — Ще оправим Капитана, но се страхувам, че той не се побира вече нито в едната, нито в другата от споменатите категории.

Ориентираш се превъзходно — намеси се Саджаки, застанал встрани от студената картина, за да даде възможност на Силвест да я оглежда безпрепятствено. — Вече не става въпрос за лечение, нито дори за поправка. Предпочитам да мисля за това като за реставрация.

— Затопли го — нареди Калвин.

— Какво?

— Чу ме. Искам да го затоплите… само временно, уверявам те. Но достатъчно дълго, за да взема няколко биопсии. Както разбрах, Вольова е ограничила изследванията си до периферните части на чумата. Постъпила е прилежно и осигурените от нея проби са безценен ориентир за начина на развитие и растеж на болестта, а и без тях тя не би могла да разработи своя ретровирус. Но сега трябва да стигнем до сърцевината, където все още съществува жива плът.

Той се усмихна, очевидно му стана приятно като видя отвращението, преминало по лицето на Саджаки. "В такъв случай може би той все пак изпитва някаква симпатия — помисли си Силвест. — Или поне атрофирал остатък от това, което някога е било симпатия." За момент почувства близост към триумвира.

— Какво те интересува толкова?

— Неговите клетки, разбира се. — Калвин си играеше със сложната дърворезба по страничната облегалка на фотьойла си. — Казват, че Смесената чума разяжда нашите импланти, смесва ги с плътта и унищожава механизмите им за дуплициране. Аз мисля, че това не е всичко. Мисля, че тя опитва да създаде хибриди, да постигне известна хармония между живото и кибернетичното. Във всеки случай точно това прави тя тук — нищо по-злокачествено от опитите да създаде хибрид от Капитана и собствената му кибернетика и кораба. Това е почти доброкачествено, почти артистично, почти целенасочено.

— Не би говорил така, ако сега беше на неговото място — отсъди Саджаки.

— Разбира се. И точно затова искам да му помогна. И затова трябва да надникна в клетките му. Искам да разбера дали чумата е засегнала неговото ДНК… дали е опитала да промени машинарията на собствените му клетки и да се възползва от нея.

Саджаки направи неопределен жест.

— В такъв случай давай. Имаш позволение да го затоплиш. Но само за стриктно необходимото време. Веднага след това искам да бъде замразен отново, докато стане време за операцията. И не искам пробите да остават тук.

Силвест забеляза, че протегнатата ръка на триумвира потреперва.

Започваше се.

Силвест стоеше, събрал върховете на изправените пръсти на двете си длани, загледан в ентоптичната прожекция, заемаща значителна част от жилището му на лайтхъгъра. От Паскал, полускрита в сянка върху леглото им, се виждаше поредица от абстрактни скулптурни извивки. Той седеше по турски върху едно татами, приятно замаян от няколкото милиграма дестилирана на кораба водка, която бе гаврътнал преди минути. След години на наложено въздържание поносимостта му към алкохола бе нищожно малка, което в този случай бе определено предимство, тъй като ускоряваше процеса на откъсване от външния свят. Водката не накара вътрешните му гласове да замлъкнат и оттеглянето служеше само за създаването на ехокамера, в която те придобиваха допълнителна настойчивост. Един от тях се извисяваше особено над общата глъчка. Той го питаше какво точно очаква да намери на Цербер; кое придава обективен смисъл на цялото това начинание. И Силвест не знаеше какво да отговори. Липсата на отговор го караше да се чувства в положението на човек, слизащ в тъмнина по стълбище, който обърква стъпалата; очаквайки да стъпи върху пода усеща само празнина под стъпалото и го обзема внезапен световъртеж, от който сърцето му спира да бие.

Подобно на шаман, оформящ въздушни духове с пръсти, той накара прожектирания пред него планетариум да оживее. Ентоптиката представляваше схема на пространството непосредствено около Хадес, включващо орбитата на Цербер и, в самия си край — приближаващите човешки машини. Геометричният център беше самият Хадес, горящ в яркочервения цвят на възпалено място. Миниатюрната неутронна звезда беше само няколко километра в диаметър, но доминираше над всичко наоколо; гравитационното й поле напомняше водовъртеж.

Обектите, които отстояха на двеста и двайсет хиляди километра от неутронната звезда, я обикаляха два пъти за един час. Сега, след като бяха изследвали по-задълбочено записа на Алиша, те знаеха, че близо до тази точка бе унищожена друга от сондите, затова Силвест отбеляза радиуса с червена линия, означаваща "смърт". Цербер я беше унищожил, явно твърдо решен да брани не само собственото си блаженство, а и тайните на Хадес. Още една мистерия — какво можеше да бъде предимството на всичко това? Силвест така и не бе успял да намери отговор. Но пък бе разбрал друго: нищо тук не беше предсказуемо или поне логично. Ако не забравеше и за момент за тези две истини, може би щеше да има шанс там, където машините — и бившата му съпруга — се бяха провалили.

Цербер обикаляше още по-далеч, на деветстотин хиляди километра от Хадес, като изминаваше орбитата си за четири часа и шест минути. Беше я отбелязал със смарагдовозелено — тя изглеждаше безопасна, поне докато човек не се приближи прекалено много.

Сега оръжието на Вольова — онова, което бе останало от "Лорийн" — се бе придвижило самостоятелно по-близо, но засега не бе предизвикало реакция от страна на Цербер. Но Силвест не се съмняваше и за миг, че нещо там долу знаеше за тяхното присъствие; че нещо държеше под око чакащото оръжие. То просто изчакваше да види какво ще се случи по-нататък.

Накара планетариума да се свие, докато постигна добра видимост на лайтхъгъра. Той се намираше на два милиона километра от неутронната звезда; някакви си шест светлинни секунди, намиращи се в обсега на енергийните оръжия, въпреки че те трябваше да бъдат наистина много големи, за да си свършат работата. Никое материално оръжие не би могло да достигне целта от подобно разстояние, с изключение на общата атака на група релативистични оръжия, но това също беше малко вероятно — урокът, който бяха получили чрез "Лорийн" бе, че планетата действа светкавично и дискретно вместо посредством непохватна огнева мощ, която би издала грижливо прикритата земна кора.

"О, да — помисли си той. — Всичко е толкова предвидимо." И тук именно се намираше капанът.

— Дан — промълви Паскал, която се размърда; очевидно се бе събудила. — Късно е. Трябва да починеш за утрешния ден.

— Да не би да говорех на глас?

— Като истински луд. — Погледът й преброди нервно стаята и се спря върху ентоптичната карта. — Действително ли ще се случи? Всичко това ми се струва толкова нереално.

— За това ли говориш или за Капитана?

— И за двете, вероятно. Струва ми се, че вече е невъзможно да ги отделим едно от друго. Едното зависи от другото. — Паскал престана да говори и той се приближи до леглото, погали лицето й, погребани стари спомени изплуваха на повърхността, спомени, които бе пазил във вътрешното си светилище през всичките години на затворничество на Ризургам. Тя отвърна на ласките му и след минути вече се любеха със страстта на хора, които знаят, че се намират в навечерието на епохални събития, че никога вече може да не им се предостави подобен момент; всяка секунда им се струваше безценна.

— Амарантинците са чакали достатъчно дълго — обади се Паскал. — И бедният човек, на когото искат да помогнеш. Не можем ли да оставим и едните, и другите?

— И защо да го правим?

— Защото това, което ставащото ти причинява, не ми харесва. Не ти ли се струва, че нещо те е докарало тук, Дан? Не ти ли се струва, че нищо от ставащото всъщност не е твое дело?

— Вече е прекалено късно да спирам.

— Не, не е! И ти го знаеш. Кажи веднага на Саджаки да обърне. Предложи да направиш каквото можеш за този Капитан, ако искаш, но съм сигурна, че те вече са достатъчно уплашени от теб, за да приемат всяко твое условие. Откажи се от Цербер/ Хадес, преди да е направил с нас това, което е направил с Алиша.

— Те не са били подготвени за атаката. Ние ще бъдем, а това променя всичко. Всъщност ние ще атакуваме първи.

— Каквото и да очакваш да намериш там, то определено не заслужава такъв риск. — Тя обхвана лицето му в дланите си. — Не разбираш ли, Дан? Ти победи. Отмъстен си. Получи това, което винаги си искал.

— Не е достатъчно.

Беше й студено, но остана до него, докато той ту задрямваше, ту се събуждаше, но така и не заспа истински. Паскал беше почти права. Не беше нужно амарантинците да изпълват ума му, поне за една нощ. Тя искаше да ги забрави завинаги. Това обаче никога не бе възможно решение, още по-малко сега. Но да ги отстрани от съзнанието си с усилие на волята поне за няколко часа, щеше да му струва повече сили, отколкото имаше. Сънищата му отново бяха изпълнени с амарантинците. И при всяко свое събуждане, а това ставаше често, зад силуета на съпругата му стените винаги бяха оживели от преплетени криле, пагубни криле, които наблюдаваха в очакване.

На онова, което щеше да се случи.

Тази ситуация беше със смущаваща симетрия според Силвест. Само след часове оръжията от скривалището на Вольова щяха да започнат да се бият срещу подземните имунологични системи на Цербер; вирус срещу вирус. И сега, в навечерието на тази атака, Силвест се подготвяше за война срещу Смесената чума, която поглъщаше — или, в зависимост от гледната точка, уголемяваше гротескно — Капитана на лайтхъгъра. Тази симетрия говореше за наличието на някакъв, лежащ под повърхността на нещата ред, за който той си даваше сметка само частично. Това усещане определено не му носеше радост; беше като да се включиш в игра и едва след това да осъзнаеш, че правилата са далеч по-сложни, отколкото ти се е сторило в началото.

За да може симулацията в бета-ниво на Калвин да работи чрез него, той трябваше да изпадне в състояние на пълусъзнание без да престава да се движи, нещо подобно на сомнамбулизъм. Калвин щеше да го ръководи като кукла на конци, получавайки сетивна информация направо чрез очите и ушите на Силвест, служейки си директно с неговата нервна система, за да се движи. Даже щеше да говори чрез Силвест. Потискащите нервите лекарства вече бяха предизвикали парализа на цялото му тяло и усещането беше толкова неприятно, колкото си спомняше от последния път.

Силвест мислеше за себе си като за машина, в която щеше да се всели призракът на Калвин.

Ръцете му боравеха с инструментите за медицински анализ, движещи се покрай тумора. Беше опасно да се приближава прекалено много до сърцето; това излагаше на голям риск от заразяване собствените му импланти. В даден момент — при този или може би при следващия сеанс — щеше да се наложи да стигнат и до там; това бе неизбежно, но Силвест не желаеше още да мисли за въпросния момент. Засега, когато трябваше да работят по-близо до него, Калвин използваше простите, безмозъчни роботчета от онези, които действаха навсякъде из кораба; но дори те бяха податливи на болестта. Едно от тях по погрешка се бе приближило прекалено до Капитана и вече бе омотано в мрежа от тънки чумни влакънца. Макар машината да нямаше молекулярни компоненти, болестта очевидно имаше какво да вземе и от нея, за да бъде смляно в трансформиращата матрица на Капитана и да захрани треската му. Сега Калвин трябваше да прибегне до по-груби инструменти, но в даден момент, очевидно не след дълго, щеше да се наложи да атакуват чумата с единственото, което би могло да й противодейства: нещо много подобно на нея самата.

Силвест усещаше мисловния процес на Калвин, действащ някъде зад неговия собствен. Това не бе нещо, което можеше да се нарече съзнание — симулацията, която управляваше тялото му, не бе нищо повече от имитация, но някъде във връзките с неговата нервна система… струваше му се, че се е появило нещо, способно да ръководи хаотичната субстанция. Теориите и собствените му предразсъдъци, разбира се, отричаха това; но какво друго обяснение можеше да има за раздвоението на личността, което усещаше? Не смееше да попита Калвин дали изпитва същото, а и най-вероятно нямаше да повярва на отговора му.

— Синко — обади се Калвин. — Изчаках досега, преди да обсъдя нещо с теб. Притеснявам се заради него, но не бих искал да го дискутирам пред, ъъъ… нашите клиенти.

Силвест знаеше, че само той може да чува гласа на Калвин. Трябваше да му отговаря беззвучно, а Калвин от своя страна моментално му връщаше контрола върху говора.

— Моментът и сега не е подходящ. В случай че не си забелязал държа да ти напомня, че правим операция.

— Именно за операцията искам да говорим.

— В такъв случай давай по-кратко.

— Не мисля, че би трябвало да успеем.

Силвест виждаше, че ръцете му — ръководени от Калвин — не престанаха да действат по време на изричането на тези думи. Усещаше присъствието на застаналата наблизо Вольова, очакваща инструкции.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита все така беззвучно Силвест.

— Мисля, че Саджаки е много опасен.

— Страхотно; в такъв случай ставаме двама. Но това не те спря да си сътрудничиш с него.

— Първоначално бях благодарен за тази възможност — призна Калвин. — Все пак той ме спаси. Но след това започнах да се питам как ли изглеждат нещата от неговата гледна точка. И дали не е малко сбъркан. Порази ме мисълта, че всеки здравомислещ човек щеше да остави Капитана да умре още преди години. Но Саджаки, когото видях последния път, беше неукротимо верен, само дето тогава околосветското му пътешествие имаше смисъл. Тогава поне имахме надежда, че ще успеем да спасим Капитана.

— А сега няма такава надежда, така ли?

— Той е заразен с вирус, с който цялата Йелоустоунска система с всичките си ресурси не може да се справи. Вярно е, че въпросната система бе атакувана от същия вирус, но някои нейни изолирани участъци останаха недокоснати месеци наред и хората там използваха не по-малко напреднали от нашите техники, за да намерят лек… и така и не успяха. Не само това, ами ние не знаем дори кои погрешни пътища са следвали и кои може би са щели да дадат резултат, ако бяха разполагали с повече време.

— Аз казах на Саджаки, че за тази работа му трябва вълшебник. Негов проблем е, ако не ми е повярвал.

— Според мен проблемът е, че ти повярва. Това имах предвид като казах, че не би трябвало да успеем.

В този момент Силвест гледаше към Капитана; Калвин бе подготвил благоразумно гледката. Изправен пред картината, която се разкриваше пред очите му, той осъзна, че баща му е абсолютно прав. Можеха да извършат подготвителните движения за лекуването на Капитана — ритуалите около установяването доколко засегната бе плътта му — но работата им не можеше да напредне повече от това. Каквото и да опитаха, колкото и интелигентно да беше, колкото и бляскаво, нямаше как да се увенчае с успех. Или, още по-важно, не можеше да му бъде позволено да се увенчае с успех. Именно последната мисъл бе особено смущаваща, защото идваше от Калвин, а не от Силвест. Той беше видял нещо, останало все още незабелязано за него, но сега то бе станало очевидно, направо ослепително ясно.

— Мислиш, че ще ни попречи?

— Мисля, че вече го направи. И на двамата ни направи впечатление, че скоростта на развитие на чумата на Капитана нарасна, откакто сме на кораба, но ние не обърнахме внимание на този факт като го приехме или за съвпадение, или за плод на нашето въображение. Но аз не смятам така. Според мен Саджаки му е позволил да се затопли.

— Да… Аз също стигнах до това заключение. Има и още нещо, нали?

— Биопсиите — тъканните проби, за които помолих.

Силвест знаеше накъде бие. Роботът, който бяха изпратили да вземе клетъчните проби, сега бе полуразложен от чумата.

— Не мислиш, че заразяването му е резултат от естествена грешка, нали? Според теб това е дело на Саджаки.

— На Саджаки или на някой друг от екипажа.

— Тя ли?

Силвест усети как погледът му се насочва към жената.

— Не — отговори Калвин. — Не е тя. Това не означава, че й имам доверие, но от друга страна не виждам в нейно лице любимка на Саджаки.

— Какво обсъждате? — пристъпи към тях Вольова.

— Не се приближавай толкова — предупреди я Калвин като говореше посредством Силвест, който в момента не беше в състояние да говори, дори беззвучно. — Нашите манипулации може да са освободили някоя и друга чумна спора, а ти не би искала да ги вдишаш.

— Те няма да ми навредят — обясни Иля. — В мен няма нищо, на което чумата би могла да повлияе.

— Защо тогава изглеждаш толкова неприветлива?

— Защото е студено, глупчо. — Вольова направи пауза. — Чакай малко. С кого от вас разговарям всъщност? С Калвин, нали? Струва ми се, че ти дължа малко по-голямо уважение — все пак не ти ни държиш заложници.

— Много си мила — чу се да отговаря Силвест.

— Надявам се, че сте изнамерили някаква стратегия? Триумвир Саджаки няма да остане доволен, ако заподозре, че не удържате вашата част от сделката.

— Напълно възможно е триумвир Саджаки да е част от проблема — отвърна Калвин.

Тя се бе приближила още сега, макар да трепереше видимо, тъй като не си бе сложила термична протекция, която носеше Силвест.

— Не съм сигурна, че разбрах тази забележка.

— Наистина ли мислиш, че той иска да излекуваме Капитана?

Тя го погледна така, сякаш я беше зашлевил през лицето.

— И защо да не иска?

— Той разполагаше с предостатъчно време, за да свикне да командва. Този ваш триумвират е само един фарс. Саджаки е ваш капитан във всяко отношение, освен по титла, и вие с Хегази го знаете много добре. Той няма да се откаже от властта без борба.

Иля отговори прекалено прибързано, за да звучи убедително.

— Ако бях на ваше място, щях да се концентрирам върху работата и нямаше да се тревожа за желанията на триумвира. Все пак той ви доведе тук. Той измина светлинни години, за да потърси услугите ви. Надали някой би постъпил така, ако не иска Капитанът му да се върне.

— Той ще направи необходимото, за да не успеем — отвърна Калвин. — Но в провала ни ще намери друга искрица надежда, нещо или някой друг, който би могъл да излекува Капитана, ако само успее да го намери. И преди да разберете какво става, ще се впуснете в друго едновековно издирване.

— Ако случаят е такъв — промълви бавно Иля, сякаш се опасяваше това да не е капан, — тогава защо още не е убил Капитана? Това ще запази позицията му.

— Защото тогава ще трябва да намери как да те използва?

— Да ме използва ли?

— Да, помисли за това. — Калвин остави медицинските инструменти и отстъпи на няколко крачки от Капитана, като актьор, който се готви да пристъпи на светлината на прожекторите, за да произнесе монолога си. — Това издирване на лек за Капитана е единственият бог, на който си в състояние да служиш. Може би е било време, когато то е имало смисъл… но вече не. На кораба имате доста оръжие и аз знам за него, дори за онова, за което не обичате да говорите. Засега единствената цел, на която служи то, е играта на сила, когато се нуждаете от някой като мен — някой, който просто да извърши движенията на лекуването, без в действителност да промени кой знае какво. — Силвест се зарадва, когато Калвин спря да говори за няколко секунди, тъй като имаше нужда да си поеме въздух и да овлажни пресъхналата си уста. — Така, ако Саджаки изведнъж стане капитан, каква ще бъде следващата му стъпка? Вие пак ще разполагате с оръжието, но срещу кого бихте могли да го използвате? Ще трябва да си измислите неприятел от нищото. Може би той дори няма да притежава нещо, което искате — все пак вие сте тези, които имат кораб, какво още може да ви трябва? Може би ще си измислите идеологически врагове? Не виждам как ще стане, тъй като единственото, което не съм забелязал между вас, е идеологическа привързаност към каквото и да било, освен може би собственото ви оцеляване. Не, според мен дълбоко в себе си Саджаки знае какво ще се случи. Знае, че ако стане капитан, рано или късно ще трябва да използвате тези оръжия, просто защото съществуват. И нямам предвид минималистичната интервенция, която демонстрирахте на Ризургам. Ще трябва да стигнете до края: да използвате всяка една от тези ужасии.

Вольова беше бърза; и друг път бе успявала да впечатли Силвест с това.

— В такъв случай дължим благодарност на триумвир Саджаки, така ли? Като не убива Капитана, той ни предпазва от падане в пропастта.

Но по начина, по който говореше, беше ясно, че иронизира.

— Да — отвърна неуверено Калвин. — Вероятно си права.

— Не вярвам на нито една дума — обяви с внезапен плам Иля. — И ако беше един от нас, би било равнозначно на предателство дори да имаш подобни мисли.

— Както искаш. Но ние вече видяхме доказателства, че Саджаки иска да провали операцията.

За момент в изражението й проблесна любопитство, но тя го потъпка ефикасно.

— Параноята ти не ме интересува, Калвин… ако разговарям с Калвин. Към Дан имам една уговорка — да го заведа на Цербер. С теб също имам уговорка — да помогнеш за излекуването на Капитана. Обсъждането на всякакви други теми излиза извън това.

— Значи, както разбирам, разполагаш с ретровирус?

Вольова бръкна в якето си и извади флакона, който носеше.

— Действа срещу чумните проби, които успях да изолирам и от които отглеждах култури. Съвсем друг въпрос е обаче дали ще действа и срещу това.

Силвест усети как ръцете му се протягат напред, за да хванат флакона, който тя подхвърли. Миниатюрното стъкълце му напомни флакона, който бе носил преди сватбата си, но само за момент.

— Удоволствие е да се работи с теб — обяви Калвин.

На Силвест не му се наложи да чака дълго. Когато пристигна, Вольова беше придружена от Хури, жената, спасила живота й на повърхността на Ризургам. Ако Вольова беше голяма неизвестна в плановете му, положението с Хури бе още по-лошо, тъй като той нямаше представа на кого беше вярна: на Вольова, на Саджаки или на някой друг. Но засега потисна собствените си притеснения в полза на тревогите на Калвин.

— Какво искаш да кажеш с това "убива го още по-бързо"?

— Точно това, което чуваш — накара го да отвърне Калвин, преди събеседничките им да успеят да си поемат дъх. — Приложихме го съгласно твоите указания. Но ефектът е такъв, че все едно бихме енергийна инжекция на чумата. Сега тя се разпространява по-бързо от когато и да било. Налага се един-единствен извод: твоят ретровирус всъщност й помага.

— По дяволите! — процеди Иля. — Съжалявам, извинете ме. Последните няколко часа бяха изтощителни.

— Само това ли ще кажеш?

— Тествах контраагента върху малки изолирани чумни проби — обясни с оправдателен тон тя. — И той се справи добре. Не можех да обещая, че ще подейства толкова ефикасно срещу главното тяло на чумата… но най-малкото, при най-лошия възможен сценарий… мислех, че все ще има някакъв ефект, макар и ограничен. Чумата трябва да е включила някои от своите ресурси в борбата си срещу контраагента, това не може да се избегне. Трябва да е насочила част от енергията, която при други случаи би използвала за своето разпространение, за да се съпротивлява срещу него. Надявах се той да я убие… да я превърне във форма, с която можем да се справим. Но дори според най-песимистичните ми предположения чумата трябваше поне да се разболее от настинка, а това щеше да я забави видимо.

— Ние обаче не наблюдаваме нищо подобно — отсъди Калвин.

— Но тя има право — намеси се Хури и Силвест усети как се вторачва в нея така, сякаш поставяше под въпрос самата причина за съществуването й.

— Е, какво ще кажеш? — продължи Вольова. — Любопитството ми е напълно разбираемо.

— Престанахме да го прилагаме — отвърна Калвин. — Така че засега разпространението й се стабилизира. Но когато дадохме контраагента на Капитана, изродените му тъкани започнаха да се разрастват по-бързо. Той като че ли инкорпорираше масата на контраагента в своята матрица по-бързо, отколкото бе в състояние да преобразува субстрата на кораба.

— Но това е абсурдно — настоя Иля. — Корабът дори не се съпротивлява срещу чумата. Ако изродените му тъкани са се разпространявали по-бързо… значи контраагентът се е предал; преобразувал се е сам по-бързо, отколкото би могла да го преобразува болестта.

— Като войници от предната линия, дезертирали още преди да са чули каквато и да било пропаганда — изясни Хури.

— Точно така — съгласи се Вольова и за първи път Силвест усети нещо между двете жени, нещо, подозрително наподобяващо взаимно уважение. — Но това просто не е възможно. За да стане такова нещо, чумата би трябвало да е променила установения му ред на възпроизвеждане почти без да се е опитала да го направи… сякаш ретровирусът го е направил доброволно. Казвам ти, не е възможно.

— Е, опитай тогава сама.

— Не, благодаря. Не че не ти вярвам, но опитай да погледнеш на нещата от моята гледна точка. От гледна точка на човека, изобретил проклетия контраагент, всичко това е лишено от логика.

— А мислиш ли, че става дума за саботаж? — попита Калвин. — Вече ти казах, че според нас някой не желае тази операция да успее. Знаеш кого имам предвид. — Действаше предпазливо, тъй като не му се искаше да казва прекалено много пред Хури или когато съществуваше вероятност приказките му да бъдат уловени от подслушвателните системи на Саджаки. — Възможно ли е някой да си е поиграл с твоя контраагент?

— Ще помисля върху тази вероятност — отвърна Вольова.

— Съжалявам — заяви Силвест. — Но не мисля, че този човек може да бъде излекуван.

Освен Капитана, единствените му слушатели бяха другите двама членове на триумвирата, без Вольова.

По-близкият от тях, Саджаки, стоеше със скръстени ръце пред Капитана, сякаш изучаваше предизвикателно модерна фреска. Той наклони леко глава на една страна. Хегази стоеше на почтително разстояние от чумата, отказвайки да приближи на по-малко от три-четири метра от напоследък още по-бързо разрастващите се патогенни тъкани на Капитана. Полагаше видими усилия да изглежда безгрижен, но макар от лицето му да се виждаше сравнително малка част, страхът бе изписан ясно на него, като татуировка.

— Мъртъв ли е? — попита Саджаки.

— Не, не — побърза да го увери Силвест. — Ни най-малко. Просто всичките ни терапии се провалиха, а онова, на което разчитахме най-много, изглежда по-скоро му навреди, отколкото да го излекува.

— Онова, на което разчитахте най-много ли? — повтори като папагал Хегази и гласът му отекна в стените.

— Контраагентът на Иля Вольова. — Силвест знаеше, че сега трябваше да бъде още по-предпазлив. Саджаки не трябваше да усети, че са разбрали за саботажа му. — Каквато и да е причината, той не подейства така, както тя мислеше, че трябва. И не я виня — откъде е можела да предположи как ще се държи основното тяло на чумата, след като до този момент е работила само с малки частици от него?

— Как наистина? — възкликна Саджаки и в този момент Силвест разбра, че го мрази с безвъзвратна като смъртта ненавист.

Но разбра също така, че може да работи с него и че нищо от случващото се тук нямаше да се отрази върху атаката срещу Цербер. Всъщност положението беше дори по-добро, много по-добро. Сега, когато бе сигурен, че Саджаки не иска Капитана да бъде излекуван, а даже изпитва точно противоположното желание, нищо не можеше да попречи на Силвест да насочи цялото си внимание към предстоящата атака. Може би щеше да се наложи да изтърпи присъствието на Калвин в главата си още малко, до края на пиесата, в която участваха, но това не беше висока цена, а се чувстваше в състояние да изпълни тази задача. Освен това сега приветстваше натрапеното му присъствие на Калвин. Беше се случило прекалено много, трябваше да асимилира твърде много информация, така че за момента беше по-добре в ума му да паразитира втори ум, за да му даде възможност да се занимава със своите неща, докато той се оправи с външния свят.

— Голям лъжец е — прошепна Калвин. — И преди имах съмнения, но вече съм сигурен. Надявам се чумата да погълне всеки атом от кораба, в това число и него. Той не заслужава друго.

Силвест се обърна към Саджаки:

— Това не означава, че сме изгубили всяка надежда. С твое позволение двамата с Кал ще продължим да…

— Направете каквото можете — съгласи се триумвирът.

— Оставяш ги да продължават? — учуди се Хегази. — След всичко, което за малко не му причиниха?

— Имаш ли някакъв проблем с това? — обърна се към него Силвест с усещането, че всички са герои от пиеса, изричащи написаните от друг думи. — Ако не рискуваме…

— Силвест е прав — прекъсна го Саджаки. — Кой може да каже как би реагирал Капитанът дори на най-невинната интервенция? Чумата е като жив организъм — тя не се подчинява непременно на всяко логическо правило, така че всяко наше действие носи известен риск, дори нещо привидно толкова безобидно като въздействай ето върху нея с магнитно поле. Чумата може да го интерпретира като стимул и това да породи следваща фаза на растеж, но не е изключено и да стане причина само за секунди да се превърне в прах, разпиляван от вятъра. Съмнявам се, че Капитанът би издържал на който и да е от тези сценарии.

— В такъв случай бихме могли да се откажем още сега — отвърна Хегази.

— Не — възпротиви се Саджаки, но толкова спокойно, че Силвест започна да се опасява за сигурността на неговия колега. — Това не означава, че се предаваме. Означава, че се нуждаем от нова парадигма — нещо отвъд хирургическата интервенция. Та сред нас е най-добрият кибернетик, раждан от Транспросвещението насам, а никой не борави с молекулярните оръжия по-умело от Иля Вольова. На кораба разполагаме с най-модерните медицински системи, които съществуват. И въпреки всичко се провалихме поради простата причина, че имаме работа с нещо по-силно, по-бързо и по-адаптивно от онова, което можем да си представим. Това, което винаги сме подозирали, е вярно: Смесената чума има извънземен произход. Затова винаги ще ни побеждава. Разбира се, ако продължаваме да водим войната срещу нея, придържайки се към нашите разбирания, вместо към нейните.

"Така — помисли си Силвест. — Ето че пиесата достигна самостоятелно до свой, ненаписан епилог."

— Каква нова парадигма имаш предвид?

— Единственият логичен отговор — отвърна Саджаки, сякаш онова, което се готвеше да разкрие, е било винаги повече от очевидно. — Единственото ефикасно лекарство срещу една извънземна болест би било извънземното. И точно това трябва да търсим сега, независимо колко време ще ни отнеме или докъде ще трябва да стигнем.

— Извънземно лекарство — повтори Хегази, сякаш, за да претегли фразата. Може би реши, че в близко бъдеще ще я чува доста често. — И какво извънземно лекарство имаш предвид?

— Ще опитаме първо с Патърн джъглърите — заяви Саджаки отвлечено, сякаш бе сам и просто си играеше с тази мисъл. — И ако те не могат да го излекуват, ще продължим нататък. — Внезапно насочи отново вниманието си към Силвест. — Ние ги посетихме веднъж, знаеш ли, двамата с Капитана. И съвсем не сме единствените, опитали вкуса на техния океан.

— Нека не прекарваме нито секунда повече от необходимото в компанията на този побъркан — обади се Калвин и Силвест кимна в знак на безмълвно съгласие.

Силвест не беше виждал съпругата си от часове и както изглеждаше тя дори нямаше да присъства на кулминацията на всичко, към което се бе стремил. Оставаха само десет часа до мига, в който оръжието на Вольова трябваше да удари Цербер, а след по-малко от час бе планирано да започне подготовката на нападението. Това само по себе си беше от голямо значение, но както изглежда трябваше да стане негов свидетел сам, без Паскал.

Камерите на лайтхъгъра не бяха изпускали за секунда оръжието и сега то пак се виждаше на дисплея на мостика, сякаш се намираше само на няколко, а не на повече от милион километра. Нито корабът, нито оръжието се намираха в истински орбити, но гравитационното поле на Цербер бе толкова слабо, че тези изкуствени траектории можеха да се поддържат с минимален разход на коригираща енергия.

Саджаки и Хегази бяха с него, окъпани в червеникавата светлина, която се лееше от дисплея. Сега вече всичко беше червено; Хадес се намираше достатъчно близо, за да изглежда ален, а Делта Павонис, колкото и да не бе ярка, също хвърляше червеникава светлина върху всичко, което обикаляше около нея. И тъй като дисплеят беше единственият източник на светлина в помещението, част от тази червенина достигаше до мостика.

— Къде, по дяволите, е тази отвратителна крава Вольова — поинтересува се Хегази. — Мислех, че вече трябваше да ни демонстрира своята стая на ужасите в действие.

"Да не би тази жена все пак да е извършила неизречимото? — помисли си Силвест. — Да не би все пак да реши да съсипе атаката, макар да е замислила всичко около нея?" Ако беше станало така, значи преценката му за нея бе съвсем неправилна. Беше му предала опасенията си, подхранвани от онази Хури, но бе невъзможно да е приела сериозно нещо от тях. Тя несъмнено просто изпробваше границите на собствената му увереност.

— По-добре се надявай, че случаят е такъв, синко — обади се Калвин.

— Сега вече мислите ми ли започна да четеш? — отвърна на глас той, тъй като не виждаше причина да го крие от двамата — триумвири. — Забележителен трик, Калвин.

— Наречи го прогресивна адаптация на съгласуваност на невроните — отговори гласът. — Всички теории твърдят, че ако ми позволиш да остана достатъчно дълго в главата ти, ще се получи нещо подобно. Онова, което се случва в действителност, е, че изграждам значително по-реалистичен модел на нервните ти процеси. В началото можех само да осъществявам корелация между онова, което разчитам, и твоите реакции. Но сега вече не ми се налага да изчаквам реакциите ти, за да знам какви ще бъдат.

"Тогава прочети това — помисли Силвест. — Чупката."

— Ако искаше да се отървеш от мен — продължи Калвин, — можеше да го направиш преди часове. Но ми се струва, че започва да ти харесва да си стоя там, където съм.

— Засега — увери го Силвест. — Но не свиквай с тази ситуация, Калвин. Защото не възнамерявам да те търпя постоянно.

— Съпругата ти ме притеснява.

Силвест погледна към триумвирите. Внезапно изгуби желание неговата половина от разговора да става публично достояние, затова премина към мислена изява на онова, което искаше да каже.

— Аз също се тревожа за нея, но това не е твоя работа.

— Видях как реагира, когато Вольова и Хури опитаха да й влияят.

"Да — помисли Силвест, — и кой би могъл да я вини за това?"

И на него му беше невероятно трудно, когато Вольова изрече името Сън Стийлър. Разбира се, Вольова нямаше представа колко важно беше това име и за момент той се изпълни с надеждата, че Паскал няма да се сети къде го е чувала или че изобщо го е чувала. Но тя беше прекалено умна за такова нещо, и това вероятно бе породило в голяма степен любовта му към нея.

— Това не означава, че са успели, Кал.

— Радвам се, че си толкова сигурен.

— Тя не би опитвала да ме спре.

— Зависи. Ако си въобрази, че така може да си навредиш, и ако те обича толкова, колкото мисля, тогава желанието й да те спре ще бъде породено колкото от любовта й към теб, толкова и от логиката. Може би дори в по-голяма степен от любовта й. Това не означава, че внезапно е решила да те намрази или ще й бъде приятно да ти отнеме възможността да задоволиш тази своя амбиция. Точно обратното. То най-вероятно й причинява по-скоро болка.

Силвест погледна отново към дисплея, към коничната маса на предмостието на Вольова.

— Аз мисля — продължи след малко Калвин, — че тази ситуация съвсем не се изчерпва с онова, което виждаме. И че трябва да действаме предпазливо.

— Не можеш да кажеш, че не съм предпазлив.

— Знам и ти симпатизирам. Самият факт, че това може да крие някаква опасност, е пленителен — почти стимул да продължаваме. Ти се чувстваш така, нали? Всеки довод, който биха могли да използват срещу теб, само би подсилил още повече решимостта ти. Защото си вечно гладен за знания и не можеш да устоиш на този глад, дори да знаеш, че храната може да те убие.

— Не бих могъл да се изразя по-добре — отвърна Силвест и се поколеба, но само за миг. След това се обърна към Саджаки и заговори на глас: — Къде, по дяволите, е проклетата жена? Не знае ли, че ни чака работа?

— Тук съм — обяви Вольова и се появи в стаята, последвана от Паскал.

Безмълвно призова два стола, които ги издигнаха до централната част на стаята, близо до другите, където спектакълът, който се разиграваше върху дисплея, можеше да се наблюдава най-добре.

— В такъв случай нека битката да започне — заяви Саджаки.

Вольова се обърна към скривалището. За първи път след инцидента с непослушното оръжие се обръщаше към намиращите се в него страшилища.

Не я напускаше опасението, че в даден момент някое от тези оръжия можеше да постъпи по същия начин като излезе извън контрол и поеме командването на своите действия. Не можеше да изключи подобна възможност и психически бе подготвена за този риск. А ако казаното от Хури беше вярно и онази Мадмоазел, която бе контролирала разбунтувалото се оръжие, беше мъртва, безжалостно погълната от Сън Стийлър, тогава поне не можеше да очаква подривни действия от нейна страна.

Иля подбра няколко оръжия от скривалището, онези (както предполагаше и се надяваше) с най-малката разрушителна мощ. Шест оръжия се оживиха и й съобщиха, посредством гривната, че са готови, страховитите иконки-черепи запулсираха. Бойните съоръжения се придвижваха по мрежа от релси, като бавно преминаха от скривалището към по-малката междинна камера и оттам излязоха извън корпуса, превръщайки се в подобни на роботи космически кораби. Нито едно от тях не приличаше на останалите, освен по общия дизайн, характерен за всички останали от тази достойна за ада класа. Две бяха релативистични огнестрелни оръжия и затова имаха известна прилика, но не по-голяма, отколкото ако бяха съревноваващи се прототипи, конструирани от различни екипи, в съответствие с някакви общи изисквания. Напомняха древни гаубици — с издължено дуло, тръбовидни допълнения и ракообразни спомагателни системи. Сред другите четири оръжия имаше лазер на гама-лъчи (с по-голям магнитуд от агрегатите на самия кораб), свръхсиметричен лъч и съоръжение за освобождаване на кварки. Нищо не можеше да се сравнява с уменията на непокорното оръжие да разрушава планети, но това определено не бяха неща, които някой би пожелал да насочат срещу него… или планетата, на която се намира. Освен това, напомни си Вольова, планът не беше да се нанесе унищожителен удар на Цербер, а просто в него да се пробие отвор, а за това се изискваше известен финес.

О, да… това се наричаше финес.

— Сега ми дай нещо, което може да използва и един новобранец — каза Хури, застанала разтреперана пред пункта за раздаване на оръжия в склада. — Но все пак да не е някоя играчка — трябва да има силата да спре нежелания посетител.

— С лъчи ли да действа или на метателен принцип, мадам?

— Нека да бъде лъч с ниска мощност. Последното ни желание е Паскал да направи с него дупки по корпуса на лайтхъгъра.

— О, превъзходен избор, мадам. Защо не си починете, докато аз потърся нещо, отговарящо на вашите изисквания, мадам?

— Мадам ще остана права, ако нямате нищо против.

Обслужваше я персоната в гама-ниво, която се състоеше от глуповато усмихната холографска глава, прожектирана в отвора на пункта за раздаване на оръжие. В началото Хури бе ограничила избора си до оръжието, което бе наредено покрай стените зад стъклени витрини и лъскави метални плочки, където в подробности бяха изписани характеристиките му, епохата на зараждане и историята на употребата. Това бе много добра подредба и тя скоро избра леко оръжие за себе си и за Вольова — две електромагнитни пушки-иглянки, подобни по дизайн на онези, с които бе боравила в Шадоуплей.

Иля бе споменала мрачно и за по-тежка артилерия и Ана се погрижи и за това, но този път не ограничи избора си само сред изложените неща. Спря се на плазмена пушка с бърз цикъл, произведена три века по-рано, която обаче в никакъв случай не бе морално остаряла, а нервно захранваната й система за прицелване беше особено полезна, когато противниците се намираха близо едни до други. Освен това беше лека, а когато я взе в ръце разбра веднага, че познава това оръжие. Имаше също така нещо мрачно привлекателно в черния й кожен калъф: изпъстрен и лъснат до блясък, изрязан така, че да се виждат местата за контрол и даване на информация. Беше подходяща за нея самата, но не знаеше какво да вземе за Вольова. Взира се в полиците толкова дълго, колкото посмя (не повече от пет минути), и въпреки изключителното разнообразие на оръжие така и не видя точно онова, което имаше предвид.

Затова се обърна към паметта на склада. Тя я информира, че той разполага с повече от четири милиона екземпляра ръчно оръжие, рожба на дванайсетвековен опит, от най-простите възпламенявани с искра метателни широкоцевки до най-заплашително компактната концентрация на усилията на предназначените за сеене на смърт технологии, които може да си представи човек.

Но дори този необятен асортимент не беше всичко, с което разполагаше складът, тъй като притежаваше също така творчески способности. При дадени указания той можеше да прерови документацията си и да обедини оптималните характеристики на вече съществуващи оръжия, за да създаде нещо ново по поръчка на клиента. И да го синтезира само за минути.

Когато то беше готово, както стана с малкия пистолет, който Хури бе изобретила за Паскал, на масата се появи отвор и готовото оръжие излезе на покрит с филц поднос, блестящо от суперстерилност и все още топло от процеса на производство.

Ана взе пистолета на Паскал, огледа внимателно дулото, изпробва баланса му, прегледа възможностите за настройка на лъчите.

— Подхожда ви, мадам — каза персоната на гишето на раздавателния пункт.

— То не е за мен — отвърна Хури.

Черните иконки на оръжията от скривалището се скупчиха около позициите си за стрелба, в очакване да изсипят страховитата си мощ върху Цербер. През цялото това време не бе последвала никаква реакция от негова страна, нито намек, че не е това, което изглежда. Той просто си висеше там, сив и напомнящ сведен в молитва череп.

Когато най-сетне настъпи мигът, от прожекционната сфера тихичко пропя камбанка, появи се нула и започна броенето нагоре от нулата.

Пръв наруши мълчанието Силвест. Обърна се към Вольова, която не бе направила видимо движение от минути.

— Не трябва ли да се случи нещо? Проклетите ти оръжия не трябва ли да стрелят?

Иля вдигна глава от дисплея на гривната си, който поглъщаше цялото й внимание, като човек, изваден от транса си.

— Не съм давала заповед — промълви тя толкова тихо, че околните трябваше да се напрегнат, за да я чуват. — Не съм казвала на оръжията да стрелят.

— Моля? — намеси се Саджаки.

— Чу какво казах — отвърна тя като изговаряше по-силно всяка следваща дума. — Не го направих.

За пореден път решителното спокойствие на Саджаки успя да изглежда по-заплашително от всякаква реакция.

— Остават няколко минути, през които атаката все още може да бъде осъществена — каза той. — По-добре се възползвай от тях, преди положението да стане необратимо.

— Мисля — намеси се Силвест, — че положението стана такова още преди известно време.

— Това е въпрос на триумвирата — обади се Хегази и покритите му със стомана кокалчета на пръстите блеснаха на ръба на стола му, който бе стиснал конвулсивно. — Иля, ако дадеш нареждането сега, може би ще…

— Нямам такова намерение — отговори тя. — Наречете го бунт, ако искате, или предателство; не ме интересува. Но участието ми в тази лудост беше дотук. — Погледна с внезапно озлобление към Силвест. — Ти знаеш какви са причините, така че не се преструвай на несведущ.

— Тя има право, Дан — към разговора се бе включила и Паскал и за момент привлече всеобщото внимание. — Знаеш, че тя казва истината; просто не можем да поемем подобен риск, колкото и да ти се иска.

— Слушала си какво говори и Хури — промълви Силвест, преминаването на съпругата му на страната на Вольова не беше изненада за него и породи по-малко горчивина, отколкото можеше да се очаква.

Нещо повече, изпълни се с възхищение към нея, задето постъпваше така, макар същевременно да си даваше сметка колко перверзни са всички тези чувства.

— Тя знае неща, които ние не знаем — поясни Паскал.

— Какво общо има с всичко това Хури, дяволите да го вземат? — възкликна Хегази и погледна раздразнено към Саджаки. — Тя създава само неприятности. Не може ли да не я включваме в дискусията?

— За жалост — не — отговори Вольова. — Всичко, което чухте, е вярно. И най-голямата грешка, която бихме могли да допуснем, е да продължим да осъществяваме този план.

Саджаки насочи стола си към Иля.

— Ако не смяташ да даваш заповед за нападение, тогава поне предай контрола на оръжията от скривалището на мен.

И протегна ръка в знак, че очаква да му подаде гривната си.

— Мисля, че трябва да направиш каквото ти казва — допълни Хегази. — В противен случай може да стане крайно неприятно за теб.

— Не се съмнявам и за миг — отвърна Вольова и със сръчно движение свали гривната от ръката си. — Тя е абсолютно безполезна за теб, Саджаки. Тези оръжията слушат само мен и Хури.

— Дай ми гривната.

— Ще съжаляваш, предупреждавам те.

Все пак му я подаде. Саджаки я грабна така, сякаш беше ценен златен амулет, опипа я и я постави на китката си. Видя как тя се включи отново и дисплеят й се изпълни със същата схематична информация, която бе святкала от китката на Иля допреди минута.

Тук е триумвир Саджаки — произнесе той, като облизваше устни след всяка дума, наслаждавайки се на своята власт. — Засега не съм сигурен какъв е точният протокол, затова ви моля за сътрудничество. Но искам шестте извадени оръжия от скривалището да започнат…

Спря насред изречението. Сведе поглед към китката си, в началото озадачено, миг по-късно — с нещо силно наподобяващо страх.

— А, стара хитруша такава — обади се учудено Хегази. — Очаквах да направиш някой номер, но се надявах все пак да не действаш чак толкова буквално.

— Аз си падам по буквалните изпълнения — обясни Иля.

Сега лицето на Саджаки бе сгърчено от болка, а гривната видимо се бе впила в китката му. Ръката му беше безкръвна, като восъчна. Свободната му ръка правеше неистови опити да свали гривната, но те бяха напразни; Иля се бе погрижила за това. Полимерните вериги в нея се впиваха все по-силно в китката, давайки начало на болезненото й и бавно ампутиране. Гривната бе разбрала в мига, в който Саджаки я бе поставил на ръката си, че ДНК-то не е това, което трябва. Но беше започнала да се свива около нея едва след като той опита да даде заповед, което бе проява на снизходителност от страна на Иля.

— Накарай я да спре — успя да каже Саджаки. — Накарай я да спре… проклета кучко… моля те…

Вольова пресметна, че оставаха една до две минути, преди гривната да му откъсне китката; една-две минути, преди помещението да се изпълни със звуци на чупещи се кости, стига разбира се, те да не бъдат заглушени от стенанията на Саджаки.

— Маниерите ти не струват — отвърна тя. — Така ли се моли? Човек би помислил, че поне сега би могъл да се държиш малко по-учтиво.

— Спри я — намеси се Паскал. — Умолявам те… моля те, каквото и да се е случило, не си заслужава да се стига до това…

Иля сви рамене и се обърна към Хегази.

— Ти би могъл да я свалиш, триумвир, преди положението да се е оплескало съвсем. Убедена съм, че имаш начин да го направиш.

Хегази вдигна стоманената си ръка за оглед, сякаш искаше да се увери, че не беше вече от плът и кръв.

— Хайде! — извика Саджаки. — Махнете я от мен!

Хегази разположи стола си до другия триумвир и се зае с гривната. Този процес изглежда причиняваше на Саджаки на моменти по-голяма болка, отколкото самото впиване около китката му.

Силвест не каза нищо.

Хегази свали гривната; когато приключи, металните му ръце бяха изцапани с кървава пяна. Онова, което бе останало от гривната, падна от пръстите му и тупна на пода двайсетина метра по-долу.

Саджаки, който продължаваше да стене, погледна с отвращение към увредената си китка. Костите и сухожилията бяха оголени, кръвта избликваше на червени капки и падаше на тънка алена нишка към далечния под. Той притисна агонизиращия крайник към корема си, опитвайки да потуши болката. Най-сетне престана да издава каквито и да било звуци и, след доста време, обърна побелялото си лице към Вольова и каза:

— Ще си платиш за това. Кълна се.

Точно тогава Хури влезе и започна да стреля.

Отново беше изгубила контрол. Вольова наблюдаваше безпомощно как оръжията от скривалището откриха огън по Цербер. Използващите лъчи оръжия улучиха първи целта си и първата индикация за това беше искрицата синкавобяла светлинка, разсякла безплодния свят точно там, където скоро предмостието щеше да достигне повърхността. Релативистичните метателни оръжия бяха незначително по-бавни и резултатите от техните успехи станаха видими няколко секунди по-късно във вид на пулсации, когато снарядите заваляха по повърхността на Цербер. През цялото това време тя продължаваше да дава команди в гривната си, но с все по-малка надежда, че ще успее да повлияе на оръжията. За миг си въобрази глупаво, че неуспехът й се дължи на някакъв дефект в новата гривна. Веднага обаче си даде сметка, че това не можеше да е причина за независимото им поведение. Те стреляха с определена, единна цел, така, както не бяха обърнали внимание на нареждането й да се върнат в лайтхъгъра.

Защото някой — или нещо — сега бе поело контрола над тях.

— Какво става? — попита Паскал с тон на човек, който не очаква понятен отговор.

— Това трябва да е Сън Стийлър — отвърна Иля, която най-сетне се отказа от опитите да въздейства на оръжията посредством гривната. — Защото не би могла да е Мадмоазел на Хури. Дори ако все още беше в състояние да въздейства върху скривалището и неговото съдържание, тя би направила всичко, на което е способна, за да предотврати това.

— Част от него трябва да е останала в оръжейната — промълви Хури. И побърза да добави: — Искам да кажа — винаги сме знаели, че може да контролира оръжейната… затова се и възпротиви на Мадмоазел, когато опита да убие Силвест с другото оръжие.

— Но чак с такава точност? — Вольова поклати глава. — Не всичките ми команди до оръжията от скривалището се изпращат през оръжейната. Знаех, че рискът е прекалено голям, за да го поемам.

— Да не искаш да кажеш, че дори те не действат?

— Така изглежда.

Сега от дисплея стана ясно, че оръжията бяха прекратили своята атака, останали без енергия и муниции и се понесоха в безсмислена орбита около Хадес, където щяха да останат милиони години, докато случайно възникнали гравитационни смущения не ги отклонят в траектории, в резултат на които да се разбият в Цербер или далеч нататък в Делта Павонис, където щяха да надживеят червените гиганти на системата. Известна утеха на Вольова достави мисълта, че никой повече нямаше да може да ги използва; нямаше опасност един ден да бъдат насочени срещу нея самата. Стореното обаче беше сторено и вече почти нямаше какво да спре предмостието, когато пристигне. Тя вече виждаше доказателствата за тяхната атака по дисплея: пулверизираният реголит се разпространяваше като ветрило около мястото на удара.

— Единственото, което знаем — заяви Силвест, — е, че оръжието на Вольова проникна под външната обвивка на планетата, може би до нивото, заето от машините, които видях при първото си изследване.

Откакто предмостието се бе застопорило, бяха изминали петнайсет часа, през които Вольова не бе направила нищо, отказвайки да изпрати механичните си шпиони.

— Както изглежда тези машини са предназначени да поддържат земната кора, да я поправят, когато бъде пробита, да поддържат илюзията за реализъм и да събират суровини, когато им се представят такива. Те са също така първата линия на защита.

— Но какво има отдолу? — попита Паскал. — Нямахме ясна видимост през нощта, през която те атакуваха, а аз не мисля, че те са поставени направо върху скална маса, че под тази механизирана фасада съществува реална каменна планета.

— Ще разберем съвсем скоро — отвърна лаконично Иля.

Шпионите й бяха смехотворни в своята простота; дори още по-груби от роботите, които Силвест и Калвин бяха използвали при първоначалната си работа върху Капитана. Всичко това бе резултат от философията й да не позволява на Цербер да види по-изтънчена технология от тази, която бе абсолютно необходима за извършване на съответната задача. Предмостието можеше да изработва подобни роботи в почти неограничено количество и броят им щеше да компенсира липсата на интелигентност. Всеки беше с размери на юмрук, екипиран с толкова крайници, колкото бяха нужни за самостоятелно придвижване, с толкова очи, колкото изискваше съществуването им. Те нямаха мозък, нямаха дори най-проста мрежа от няколко хиляди неврона, нямаха дори зачатъци на мозък, в сравнение с който средностатистическото насекомо би изглеждало гений. Затова пък имаха малки жлези, които отделяха оптична нишка със защитен слой. Роботите щяха да бъдат управлявани от нейното оръжие; всички команди и всичко, което видеха, щеше да се пренася напред-назад по този кабел с гарантирано запазване на квантовата тайна.

— Мисля, че ще открием друго ниво на автомати — каза Силвест. — Може би друг защитен пласт. Но все трябва да има нещо, което пазят.

— Така ли? — попита Хури, която държеше неизменно насочена към него заплашителната си плазмена пушка от самото свикване на тази среща. — Вече не направи ли няколко необосновани предположения? Продължаваш да твърдиш, че там има нещо ценно, върху което не би трябвало да слагаме мазните си длани, и камуфлажът има единствено тази цел: да държи нас, любопитните маймуни, по-надалеч. Ами ако не е така? Ако там има нещо лошо?

— Тя може да е права — обади се Паскал.

Силвест се взря в оръжието.

— Не се ласкай с мисълта, че си се сетила за възможност, която вече не съм обмислил — отвърна той, явно без да се интересува дали думите му щяха да бъдат приети като отговор от Ана или от съпругата му.

— Не бих си и помислила подобно нещо — заяви Хури.

Когато най-сетне останаха сами в стаята си, Паскал каза:

— Не може да минеш през това, Дан. Разбираш ли какво имам предвид?

Той беше уморен; всички бяха, но мислите препускаха в главата му така, че последното, до което му беше сега, бе сънят. Но ако предмостието оцелееше достатъчно дълго, за да навлезе в Цербер и да действа според плана, сега му се предоставяше последната възможност за истински сън през следващите няколко десетки часа, може би дори дни. Необходимо беше да е в състояние да функционира така енергично, както бе правил през целия си живот, когато се озоваваше в свят на извънземни. Но сега очевидно Паскал щеше да направи всичко възможно, за да му попречи.

— Вече е много късно — отвърна уморено той. — Съобщихме за себе си; нанесохме вреда на Цербер. Светът е известен за нашето присъствие, вече знае нещичко и за природата ни. Моето влизане в него няма да промени кой знае колко положението оттук нататък, само дето ще науча много повече, отколкото ще ми кажат някога глупавите роботи на Вольова.

— Няма как да знаеш какво те чака там, Дан.

— Напротив, има. Отговор на случилото се с амарантинците. Нима не разбираш, че човечеството се нуждае от тази информация?

Ясно беше, че Паскал също го разбира, поне теоретично. Но тя продължи:

— Ами ако същият тип любопитство, който проявяваш сега, е довел до унищожаването им? Видя какво се случи с "Лорийн".

За кой ли път той се сети за Алиша, умряла при тази атака. Какво точно го караше да се съпротивлява срещу предложението да отделят време, за да извадят тялото й от корабните останки. Отново се изуми от вледеняващо персоналната си заповед трупът й да остане завинаги с предмостието; за момент му се стори, че сякаш не той бе дал това нареждане, даже не Калвин, а нещо, което се криеше зад двамата. Тази мисъл го накара да се сепне, затова побърза да я натика някъде в гънките на подсъзнанието си, като предварително я смачка като досадно насекомо.

— Но тогава ще научим, нали? — възкликна той. — Най-после ще разберем каква е истината. И дори това да ни убие, някой друг ще научи какво се е случило, някой от Ризургам или даже от друга система. Разбери, Паскал, според мен рискът е напълно оправдан.

— Тук има нещо повече от любопитство, нали? — Тя го погледна, явно очаквайки отговор. Той я погледна на свой ред със съзнанието колко плашеща бе липсата на фокус на очите му. — Хури е дошла на борда на този кораб, за да те убие — продължи Паскал. — Тя сама го призна. Според Вольова не е изключено да е изпратена тук от Карин Льофевр.

— Това е не само невъзможно; то е оскърбително.

— Но не пречи да е истина. Освен това е възможно да включва нещо повече от лично отмъщение. Може би Льофевр наистина е умряла, но нещо е приело нейната форма, наследило е тялото й или не знам какво друго, нещо, което знае с каква опасност си играеш. Не можеш ли да го приеме поне като слаба вероятност?

— Нищо от случилото се край Шрауд на Ласкай не може да е свързано по какъвто и да е начин с онова, което е сполетяло амарантинците.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото бях там! — отвърна вече ядосан Силвест. — Защото отидох там, където е бил Ласкай, в Пространството на откровенията, и онова, което са показали на Ласкай, показаха и на мен. — Опита да успокои тона си и взе двете ръце на своята съпруга в дланите си. — Те бяха древни, толкова чужди за нашите представи, че ме побиха тръпки. Докоснаха ума ми. Видях ги… и изобщо не приличаха на амарантинците.

За първи път, откакто бяха напуснали Ризургам, той си спомни този миг на крещящо разбиране, сякаш повреденият му модул за контакти се бе докоснал до Шрауд. Стари като изкопаеми, умовете на шраудърите се бяха побрали в собственото му съзнание; това бе момент на бездънно познание. Казаното от Ласкай се оказа истина. Те може и да бяха извънземни по биологически показатели и да вдъхваха вътрешна погнуса поради простия факт, че нямаха нищо общо с онова, което човешкият ум смяташе за правилна форма на съзнание, но по динамиката на своите мисли бяха много по-близо до хората, отколкото можеше да се предположи по формата им. За миг тази двойственост го смути… но нямаше как да бъде другояче; как иначе Патърн джъглърите щяха да го променят така, че да мисли като шраудър, ако основните режими на мислене не бяха подобни? Внезапно спомените го заляха и той като че ли надзърна за момент в дългата история на шраудърите. В продължение на милиони години те бяха бродили из една по-млада от сегашната галактика, в търсене и събиране на захвърлени и опасни играчки на други, дори още по-стари цивилизации. Сега тези приказни неща бяха почти на една ръка разстояние, зад булото на Шрауд… и той почти бе успял да се промъкне от другата му страна. И тогава нещо друго…

Нещо като разделяне на завесата или пролука между облаците, нещо толкова краткотрайно, че почти го беше забравил. Нещо, което трябваше да остане скрито, но което му бе показано… скрито зад пластове идентичност. Идентичността и спомените на отдавна умряла раса… носени като камуфлаж…

И нещо напълно друго в Шрауд; и напълно различна причина за неговото съществуване…

Но самият спомен му убягваше, като че ли се изплъзваше от опитите на ума му да се добере до него, докато най-сетне остана отново насаме с Паскал и с остатъчния вкус на съмнението.

— Обещай ми, че няма да отидеш — каза Паскал.

— Ще поговорим за това утре — отвърна Силвест.

Събуди се в стаята си; малкото сън, който бе успял да открадне, не беше достатъчен, за да прочисти кръвта му от умората.

Нещо го бе събудило, но за момент той не успя да види или чуе нищо. Тогава Силвест забеляза, че екранът край леглото излъчваше мека светлина, като огледало, отразяващо лунната светлина.

Пресегна се, за да активира връзката, като внимаваше да не събуди съпругата си. Не че това му се струваше вероятно; тя спеше изключително дълбоко. Разговорът, който бяха провели преди лягане, очевидно й бе дал менталното спокойствие, от което се нуждаеше.

На екрана се появи лицето на Саджаки, а зад него се виждаше медицинската апаратура на корабната клиника.

— Сам ли си? — попита тихо той.

— Съпругата ми е тук — отвърна шепнешком Силвест. — Спи.

— Тогава ще бъда кратък. — Той протегна увредената си ръка за инспектиране. Лъскавата й обвивка вече се бе запълнила и китката му бе възвърнала нормалния си профил, макар подкожният възстановителен процес очевидно все още да не бе приключил. — Вече съм достатъчно добре, за да изляза оттук. Но нямам намерение да се окажа в същото положение като Хегази.

— В такъв случай държа да те уведомя, че цялото оръжие е във Вольова и Хури и те се погрижиха ние да не можем да си подсигурим наше. — Той понижи още глас. — Не мисля, че ще бъде трудно да бъде убедена да заключи и мен. Заплахите ми срещу кораба явно не я впечатляват.

— Предполага, че ти никога не би стигнал дотам.

— Ами ако е права?

Саджаки поклати глава.

— Това вече няма значение. След броени дни, най-много пет, оръжието й ще започне да излиза от строя. Разполагаш само с това време, за да влезеш в Цербер. И не опитвай да ми кажеш, че ще можеш да научиш нещо от нейните роботчета.

— Това ми е пределно ясно.

Паскал се размърда в леглото до него.

— Тогава приеми следното предложение. Аз ще те заведа вътре. Ще бъдем само двамата, никой друг. Можем да вземем два костюма от същия тип, с който дойде в кораба от Ризургам. Не ни е нужен даже кораб. Ще стигнем до Цербер за по-малко от един ден. Така ти остават два дни, за да влезеш: един — за да огледаш каквото можеш и още един — за да напуснеш по същия начин, по който си влязъл. Тогава, разбира се, вече ще знаеш пътя.

— А ти?

— Аз ще те придружа. Вече ти казах как смятам, че би трябвало да действаме с Капитана.

Силвест кимна.

— Мислиш, че ще намериш нещо вътре в Цербер, нещо, което може да го излекува.

— Отнякъде трябва да започна.

Силвест се огледа. Гласът на Саджаки напомняше шума на преминаващ през клоните на дърветата вятър и стаята изглеждаше неестествено притихнала; по-скоро като картина, видяна през вълшебен фенер, отколкото като нещо реално. Той си помисли за бясната активност, която цареше в същия този момент на Цербер, за активността на машините, макар повечето от тях да бяха по-малки от бактерии и глъчката от техния конфликт да бе недоловима за човешките сетива. Но това не променяше фактите и Саджаки имаше право: разполагаха с броени дни преди безбройните машини, врекли се във вярност на Цербер, да започнат да ерозират мощното оръжие на Вольова. Всяка секунда, с която отлагаше влизането си в това място, означаваше една секунда по-малко вътре в него и приближаваше излизането му оттам с още една секунда към края, като следователно го правеше много по-рисковано. Паскал се размърда отново, но очевидно спеше все така дълбоко. Присъствието й не се отличаваше особено от присъствието на изобразените по мозайката птици.

— Всичко това е толкова внезапно — промълви той.

— Но ти си очаквал този миг цял живот — отвърна Саджаки като повиши глас. — Не ми казвай, че не си готов за него. Не ми казвай, че се страхуваш от онова, което може да откриеш там.

Силвест знаеше, че трябва да вземе решение преди моментът да се е проточил неестествено дълго.

— Къде ще се срещнем?

— Извън кораба — отговори Саджаки и обясни защо се налагаше да постъпят по този начин; иначе рискуваше да се натъкне на Вольова или Хури, или дори на Паскал. — Те мислят, че все още съм болен — додаде той и потърка мембраната, обвила ранената му ръка. — Но ако ме открият извън клиниката, ще постъпят с мен по същия начин, по който се отнесоха към Хегази. Оттук мога да се добера до костюм само след минути, без да минавам през участъци от кораба, които могат да регистрират присъствието ми.

— А аз?

— Отиди до най-близкия асансьор. Ще уредя да те отведе до някой костюм, който се намира по-близо до теб. Той ще се погрижи за всичко.

— Саджаки, аз…

— Чакам те отвън след десет минути. Твоят костюм ще те доведе при мен — усмихна се Саджаки и добави: — И ти препоръчвам горещо да не будиш съпругата си.

Саджаки удържа думата си: асансьорът и костюмът явно знаеха точно къде трябва да отведат Силвест. Той не срещна никого и никой не го притесни, докато костюмът му взе мерките, приспособи се в най-големи подробности към тялото му и след това се обви внимателно около него.

Нищо не показваше, че корабът забеляза отварянето на люка и още по-малко, че Силвест излезе в открито пространство.

— Мисля, че тази ситуация просто плаче за една цигара — обяви Вольова, но в първия момент не можа да се сети къде бе оставила пакета последния път.

Когато го откри в един рядко използван джоб на якето си, не побърза да го отвори или да измъкне от него едно от изпомачканите, жълтеещи цилиндърчета. Вършеше всичко бавно и методично и, когато най-после постави цигарата в устата си и я запали, пое бавно дима в дробовете си, като позволяваше на нервите си да се поуспокоят, като вдигнати от вихрушка пера, които бавно се стелят по земята.

— Корабът го е убил — заяви тя, загледана в останките на Хегази, като същевременно полагаше усилия да не мисли какво всъщност гледа. — Това е единственото разумно обяснение.

— Убил? — учуди се Хури, все така насочила дулото на плазмената си пушка към съставните елементи на триумвира, които плуваха из тинестата утайка около краката им, сякаш очакваше те всеки момент да се съединят отново. — Искаш да кажеш, че не е било злополука?

— Не, не е било злополука. Знам, че той беше със Саджаки и следователно — със Силвест. И въпреки това Сън Стийлър го е убил. Кара те да се замислиш, нали?

— Да, така ми се струва.

Може би Ана вече си бе обяснила положението, но въпреки всичко Иля реши да изрече заключенията си на глас.

— Силвест е заминал. Пътува към Цербер и тъй като аз не успях да унищожа оръжието, почти нищо не би могло да му попречи да влезе в него. Разбираш ли? Това означава, че Сън Стийлър спечели. Няма какво повече да постига. Останалото е само въпрос на време и на поддържане на сегашното статукво. И какво го заплашва?

— Ние — отвърна Хури, колебливо, като умен ученик, който иска да впечатли своя учител, но без да привлече подигравките на съучениците.

— Не само. Не само ти и аз, дори не само ние трите, като включим и Паскал. Сън Стийлър е виждал заплаха също и в Хегази. И то само защото беше човек. — Тя правеше предположения, разбира се, но очевидно те й се струваха напълно обосновани. — За нещо като Сън Стийлър човешката лоялност е непостоянна и хаотична, може би даже не напълно разбираема. Той привлече на своя страна Хегази… или поне тези, на които Хегази бе вече верен. Но дали успя да проумее какво управлява тази лоялност? Съмнявам се. Хегази беше компонент, който той бе използвал доколкото може и който можеше да се развали в някой бъдещ момент. — Иля усещаше леденото спокойствие, което идваше от съзерцаването на ситуацията някак си отстрани, сякаш тя самата не се намираше в нея. — Затова е трябвало да умре. И сега, когато почти е постигнал целта си, Сън Стийлър ще поиска да направи същото с всички нас.

— Ако искаше да ни убие…

— Щеше вече да го направи ли? Не е изключено да е опитал, Хури. Цели части от кораба вече не се контролират централно и това означава, че Сън Стийлър е ограничен във възможностите си за действие. Все едно се е сдобил с тяло, което вече е полупарализирано, полуразядено от проказа.

— Много поетично. Но какво означава всичко това за нас?

Вольова запали нова цигара; беше изпушила първата до самия и край.

— Означава, че ще опита да ни убие, но е трудно да се предвиди по какъв начин. Той не може просто да премахне налягането в целия кораб, тъй като няма командни канали, които да позволяват подобна манипулация; дори аз не бих могла да го постигна по друг начин, освен чрез отваряне на всички люкове, водещи към космоса, а за тази цел би трябвало да обезвредя хиляди електромеханични подсигуровки. Вероятно би му било трудно да наводни пространство, много по-голямо от тази херметична камера. Но все ще измисли нещо, сигурна съм.

Внезапно, почти без да се замисли, тя хвана пушката си и я насочи към тъмния наводнен коридор, водещ към вратата.

— Какво има?

— Нищо — отвърна Иля. — Просто съм уплашена. И то много. Предполагам нямаш предложения по въпроса?

Но Хури имаше.

— По-добре да потърсим Паскал. Тя не може да се оправя из кораба така добре като нас. А ако положението стане напечено…

Иля смачка остатъка от цигарата си в дулото на своята пушка.

— Имаш право; трябва да бъдем заедно. И точно така и ще направим. Още щом…

Нещо се измъкна шумно от мрака и спря на десетина метра от тях.

Вольова насочи незабавно оръжието си натам, но не стреля; някакъв инстинкт й подсказа, че това нещо не бе дошло да ги убие, поне засега. Това бе един от слугите, които бе видяла Силвест да използва при неуспешните си опити да излекува Капитана, една от тези единици, които не се отличаваха с особена вътрешна изтънченост. С две думи, един от тези, които се контролираха предимно от кораба, вместо от собствения си мозък.

Очите му се насочиха към двете жени.

— Не е въоръжен — прошепна Иля, макар в същия момент да осъзна, че шепненето беше безполезно. — Мисля, че е изпратен само, за да разузнае къде сме. В момента се намираме в една от частите на лайтхъгъра, където корабът не може да вижда; една от неговите слепи точки.

Сензорите на слугата извършваха леки въртеливи движения от едната към другата страна, сякаш изчисляваше точната им позиция. След това започна да се връща заднешком, докато изчезна в мрака.

Хури го застреля.

— Защо го направи? — попита Вольова, когато ехото от изстрелите заглъхна и не й се налагаше повече да примижа, за да предпази очите си от блясъка на огъня, в който бе унищожен слугата. — Онова, което видя той, бе предадено моментално на кораба. Безсмислено беше да стреляш.

— Не ми хареса начинът, по който ме гледаше — обясни Хури. И се намръщи. — Освен това… така ще трябва да се тревожим за един по-малко.

— Да — съгласи се Иля. — А като се има предвид скоростта, с която корабът може да произведе един толкова прост робот, ще изминат някъде около десет-двайсет секунди, преди да бъде заменен с нов.

Ана я гледаше, сякаш току-що й бе казала виц, в който не е в състояние да види нищо смешно. Но Вольова беше сериозна. Онова, което бе видяла току-що, я смрази много по-ефикасно от появата на слугата. Все пак беше напълно логично лайтхъгърът да прибягва до помощта на роботите за своите операции по събирането на информация; логично беше също така да изследва начини, по които би могъл да приспособи своите машини за убийството на останалите хора. Тя самата щеше да го предскаже, рано или късно. Но не и това. Не и това, което току-що се бе подало над тинята, бе насочило към нея черните си очички и след това се бе завъртяло и отплувало в мрака.

Спомни си, че корабът контролираше и плъховете-разсилни.

Този път объркването бе по-краткотрайно, въпреки че никога досега не се беше озовавал на толкова чуждо и непонятно изглеждащо място.

— Слизаме към предмостието в Цербер — уведоми го костюмът, с приятно изчистен от всякакви емоции глас, сякаш това бе най-обикновена цел.

Графики пробягваха по прозорчето на лицевата част на костюма, но очите му не можеха да се фокусират както трябва върху тях, затова му каза да спуска образите направо в мозъка му. Така беше значително по-добре. Изкуствените контури на повърхността — вече огромни, запълващи половината небе — бяха очертани в лилаво; криволичещата имитация на геоложки черти правеше света по-нагънат и подобен на мозък, отколкото бе изглеждал до този момент. Естественото осветление тук бе съвсем оскъдно, като се изключат двата фара-близнаци, излъчващи смътна червеникава светлина: Хадес и, малко по-нататък — самият Делта Павонис. Но костюмът компенсираше това, като превръщаше почти инфрачервените фотони във видими.

Сега на хоризонта се появи някакъв стърчащ обект, обрамчен в зелено.

— Предмостието — промълви Силвест, зажаднял да чуе човешки глас. — Виждам го.

То беше миниатюрно. Приличаше на връхчето на незначителна отломка в каменната статуя на самия Бог. Цербер имаше диаметър две хиляди километра, дължината на предмостието беше едва четири километра и повечето от тях сега се намираха под кората на планетата. В известен смисъл именно незначителните размери на съоръжението в сравнение със света, бяха най-доброто доказателство за уменията на Иля Вольова. То може и да беше малко, но това не му пречеше да бъде като трън в петата на Цербер. Това се виждаше дори оттук; кората около него изглеждаше възпалена. По протежение на километри около оръжието тя се бе отказала от всякакви опити да изглежда естествена. Беше се превърнала в това, което според Силвест беше истинското й състояние — шестоъгълна решетка, чиито неясни очертания в краищата преминаваха в камък. След няколко минути щяха да бъдат над отворения край на конуса. Силвест вече усещаше гравитационното привличане, макар да бе все така потопен в течния въздух на костюма. То определено беше слабо — една четвърт от нормалната гравитация на Земята, но падането от височината, на която се намираше в момента, пак щеше да бъде фатално, независимо дали беше със или без костюма, за да го предпазва.

Сега, най-сетне, още нещо се появи в близкото пространство. Той видя абсолютно същия като своя костюм, който проблясваше ярко в нощта. Намираше се малко по-напред, но следваше същата траектория. "Две парчета носеща се по течението морска храна — помисли си той — които всеки момент ще бъдат всмукани в огромната чакаща фуния на моста, храносмилан в сърцето на Цербер."

Вече нямаше връщане назад.

Вольова измъкна пистолета, щом наближи Капитана.

Знаеше, че трябва да се добере до хангара колкото се може по-скоро; всяко отлагане можеше да даде на Сън Стийлър времето, което му бе необходимо, за да открие как да я убие. Но имаше нещо, което трябваше да направи първо. В него нямаше никаква логика, никаква рационалност… но беше убедена, че трябва да го свърши. Тръгна по стълбите, водещи към нивото на Капитана, в убийствения студ, който като че ли втвърдяваше въздуха в гърлото й. Тук долу нямаше плъхове — беше прекалено студено. А слугите нямаше как да се доберат до него, без да рискуват да се превърнат в негова част, победени от чумата.

— Можеш ли да ме чуеш, копеле? — Каза на гривната си да го затопли достатъчно, за да извършва съзнателен мисловен процес. — Ако е така, слушай ме внимателно. Корабът е превзет.

— Все още ли сме край Блоутър?

— Не… вече не сме край Блоутър. Оттогава мина известно време.

След малко Капитанът попита:

— Превзет ли каза? От кого?

— Нещо извънземно с извънредно неприятни амбиции. Повечето от нас вече са мъртви — Саджаки, Хегази, всички членове на екипажа, които познаваше… а малцината, които останахме, бързаме да се измъкнем, докато все още имаме възможност. Не очаквам някога отново да се върна на кораба; нищо чудно това, което смятам да направя, да ти се стори драстично в една или друга степен.

Тя насочи оръжието си към пропукания, обезформен корпус на замразяващата камера, обгръщаща Капитана.

— Ще те оставя да се затоплиш, разбираш ли? През последните няколко десетилетия правехме всичко възможно, за да те поддържаме в колкото може по-студено състояние. Но не се получи каквото искахме, така че не е изключено това изобщо да не е бил верният подход. Може би онова, което трябва да направим сега, е да те оставим да завземеш проклетия кораб по начина, по който си в състояние да го направиш.

— Не мисля…

— Не ми пука какво мислиш, Капитане, така или иначе ще го направя.

Показалецът й се притисна към спусъка на пистолета. Наум тя вече пресмяташе с колко ще се увеличи скоростта му на разпространение като го затоплят, и цифрите, които получи, й се сториха невероятни… И нищо чудно, никога досега не бяха мислили за подобен вариант.

— Моля те, Иля.

— Слушай, копеле — рече най-сетне тя. — От това може да излезе нещо, може и да не излезе. Но ако смяташ, че някога съм ти била вярна — ако изобщо вече ме помниш — направи това, за което те моля — стори каквото можеш за нас.

Вольова беше готова да стреля, да изпразни пълнителя на, пистолета в ковчега за замразяване, но в последния момент се поколеба.

— Трябва да ти кажа още едно нещо. Мисля, че знам кой, по дяволите, си ти или по-скоро в кой, по дяволите, си се превърнал.

Усещаше остро сухотата в устата си, даваше си сметка, че губи ценно време, но нещо я караше да продължава.

— Какво имаш да ми казваш?

— Ти пътува със Саджаки до Патърн джъглърите, нали? Знам. Екипажът е говорел често за това, дори самият Саджаки. Онова, което никой не споменаваше, е случилото се там: какво са направили с двама ви джъглърите. О, чувала съм слуховете, но те бяха дело на Саджаки, който искаше да ме заблуди и отклони от вярната посока.

— Нищо не се е случвало там.

— Не, ето какво се е случило. Ти си убил Саджаки преди всички онези години.

Отговорът му прозвуча развеселено, сякаш Капитанът се съмняваше, че я е чул добре:

— Убил съм Саджаки ли?

— Накарал си джъглърите да го направят; накарал си ги да изтрият неговите нервни модели и върху неговия ум да разположат твоя. Ти си станал той.

Сега вече трябваше да поспре, за да си поеме въздух, въпреки че почти беше свършила.

— Едно съществуване не ти беше достатъчно, а и може би тогава вече си усещал, че това тяло няма да изтрае още дълго, не и при всички тези летящи наоколо вируси. Затова колонизира твоя адютант, а джъглърите изпълниха желанието ти, защото са толкова странни и извънземни, че дори не са в състояние да проумеят идея като "убийство". Но това е истината, нали?

— Не…

— Млъквай. Ето защо Саджаки не искаше да се излекуваш — защото той вече беше ти и не се нуждаеше от лекуване. И затова Саджаки успя да денатурира моето лекарство срещу чумата — защото имаше целия ти опит. Би трябвало да те оставя да умреш заради това, копеле… макар всъщност вече да си мъртъв, тъй като онова, което е останало от Саджаки, сега украсява медицинския център.

— Саджаки е мъртъв?

Като че ли вестта за смъртта на другите изобщо не беше достигнала до него.

— И това ако не е справедливост! Сега си сам. Съвсем сам. Така че единственото, което можеш да направиш, е да предпазваш собственото си съществуване от Сън Стийлър като се разрастваш. Като позволиш на чумата да прави каквото иска с теб.

— Не… моля те.

— Уби ли Саджаки, Капитане?

— Беше… толкова отдавна…

Но нещо в тона му показваше, че не отрича думите й. Вольова изпразни пистолета в замразяващата камера. Видя как малкото останали индикатори по него премигнаха и угаснаха и след това усети как студът започва да намалява с всяка изминала секунда, ледът започна да блести, по него се появиха първите капки.

— Тръгвам си — обяви тя. — Исках само да разбера истината. Струва ми се, че трябва да ти пожелая късмет, Капитане.

И след това побягна, ужасена от онова, което щеше да се случи всеки момент.

Хури остави на Вольова сложната работа около безопасното навлизане на стаята-паяк в "Меланхолия при отпътуването". Операцията беше по-сложна, отколкото изглеждаше; не защото корпусът на стаята-паяк бе прекалено голям, за да се побере в обема, с който разполагаха, а защото висящите й крака отказваха да се сгънат както трябва и пречеха на затварянето на вратите. Накрая — от началото на операцията не можеше да е минала повече от минута — Иля трябваше да изпрати ескадрон слуги, които да съберат краката в нужното положение. За външния наблюдател — не, че имаше такъв, разбира се, освен мрачно надвисналата, полупарализирана маса на лайтхъгъра — процедурата наподобяваше усилията на екип феи да напъхат насекомо в кутийка за скъпоценности.

Най-сетне Вольова успя да затвори вратите като по този начин блокира последния видим стесняващ се четириъгълник от звездното поле. Вътрешното осветление се включи, последвано от бученето на създаващите нужното атмосферно налягане машини. Слугите се появиха отново, пъргаво застопориха стаята-паяк, а след не повече от минута се появи Иля, без костюм.

— Последвайте ме — извика тя и гласът й иззвънтя. — Колкото по-скоро излезем от обсега на оръжията, толкова по-добре.

— Докъде точно се простира обсегът им? — осведоми се Хури.

— Не съм сигурна.

— Ти му нанесе удар с твоята програма — каза Ана, докато трите се качваха към кабината на совалката. — Добра работа свърши, Иля. Усетихме го много силно.

— Мисля, че това му нанесе сериозен удар — отвърна Вольова. — След неприятното преживяване с оръжието от скривалището вкарах отново в действие "Ползи" с няколко допълнителни прекъсвания. Този път парализата трябва да е засегнала много по-дълбоки нива. Съжалявам само, че не инсталирах разрушителни съоръжения около конджоинърските двигатели. Тогава щяхме просто да възпламеним кораба и да си тръгнем.

— Това няма ли да позатрудни връщането ни вкъщи?

— Повече от вероятно. Но пък щеше да сложи край на Сън Стийлър. — И след кратък размисъл добави: — И не само това. Без лайтхъгъра предмостието щеше да се скапе бързо, тъй като нямаше да получава повече новини от военния архив. Щяхме да спечелим.

— Този ли е най-оптимистичният изход, за който се сещаш?

Вольова не отговори.

Хури остана доволна от това, което виждаше — совалката беше сравнително съвременна. Всичко беше бяло и стерилно като в зъболекарски кабинет.

— Виж — рече Иля, като погледна Паскал. — Не знам доколко си си дала сметка, но ако предмостието се скапе сега, а ние именно това и искаме, на съпруга ти не му се пише нищо добро.

— При положение, че вече е стигнал до него.

— О, мисля, че можем да бъдем сигурни в това.

— От друга страна — намеси се Ана, — ако вече е вътре, развалянето на предмостието сега няма да промени нищо, освен че ще ни попречи да стигнем до Силвест. — Замълча за миг и додаде: — Ние това планираме, нали? Искам да кажа, поне трябва да опитаме.

— Някой трябва да го направи — отговори Вольова, която вече закопчаваше колана на един от столовете пред контролното табло и се пресегна, за да докосне с пръсти сензорните бутони. — Така, горещо ви препоръчвам да седнете някъде. На път сме да се отдалечим значително от лайтхъгъра за не особено много време.

Още не бе довършила последните си думи, когато моторите се съживиха, завиха в знак на готовност и допреди малко не съвсем определено очертаните под, таван и стени внезапно придобиха съвсем конкретна реалност.

Когато шахтата изчезна и те започнаха да падат през празнината, усещането за внезапно секване на вертикалната скорост стана толкова силно, че Силвест почувства как тялото му се напряга в очакване на предстоящия удар. Но това бе само илюзия; продължаваха да падат, по-бързо от преди, но наблизо нямаше нищо, благодарение на което да имат чувството за движение.

Той беше вътре в Цербер.

— Е — обади се Калвин, както му се струваше, за първи път от дни, — това ли е всичко, което очакваше?

— Това не е нищо — отвърна Силвест. — Само прелюдия.

Но определено това бе най-странната изкуствена структура, която бе виждал; най-странното място, в което се бе озовавал. Кората се извиваше някъде отгоре като закриващ цял свят покрив, пробит от тесния край на предмостието. Всичко бе осветено със слабата луминесцентна светлина, очевидно генерирана от огромните змии, които лежаха на сложно навити спирали върху това, за което той бе започнал да мисли като за "под". Грамадните подпори, наподобяващи възлести дървесни стволове, стигаха чак до тавана и имаха явно органичен произход. Картината беше далеч по-ясна от образите, които бяха получавали посредством механичните сонди, така че сега Силвест забеляза един изплъзнал му се преди факт — дърветата изглеждаха така, сякаш растат от тавана, който на свой ред като че ли имаше кристална структура. Внезапно той проумя, че подът е по-стар от тавана, че таванът е построен около света, след като подът вече е бил приключен. Те сякаш водеха началото си от различни фази на амарантинската наука.

— Нагласи си падането — обади се Саджаки. — Не е добре да се приземим с прекалено висока скорост. Нито пък да се отклоним в някоя защитна система, която предмостието не е неутрализирало.

— Мислиш, че може да има враждебни елементи?

— Може би не на това ниво. Но по-ниска… според мен почти със сигурност. Тези защитни системи обаче вероятно не са били използвани кой знае колко през последните няколко милиона години, така че нищо чудно да са… — триумвирът спря, очевидно търсейки подходящата дума — поръждясали.

— От друга страна, може би не би трябвало да разчитаме на това.

— Прав си.

Сега Силвест бе отделен от откритото пространство от цял километър, километър, който трябваше да измине отново, ако искаше да си тръгне оттук. Разбира се, под краката му имаше още хиляда километра от планетата, но той нямаше представа докъде трябваше да стигне, преди да открие онова, което търси. Надяваше се да не е далеч: номиналните пет дни, с които разполагаше за пътуването и връщането си вече му се струваха опасно близо към края си. Отвън му беше по-лесно да приеме, че в уверенията на Вольова за печалбата и загубата има известна истина. Тук, където силите, представени от нейните уравнения, бяха кристализирали в мащабни и заплашителни структури, той изпитваше много по-малко доверие в продуктивната им мощ.

— Ще изцапаш гащите от страх, а? — рече Калвин.

— Сега вече разчиташ емоциите ми, така ли?

— Не. Просто предполагам, че твоите емоции отразяват моите. Двамата с теб мислим доста еднакво. Сега, повече от всякога. — Калвин направи кратка пауза. — И нямам нищо против да призная, че съм страшно, ужасно уплашен. Вероятно по-уплашен, отколкото има право да бъде един софтуер. Не е ли дълбока тази мисъл, Дан?

— Остави дълбочинните си изказвания за по-късно; сигурен съм, че ще имаш тази възможност.

— Предполагам, че се чувстваш незначителен — намеси се Саджаки, сякаш бе подслушвал разговора им. — Е, с пълно основание. Ти действително си незначителен. На фона на величието на това място. Ти би ли се изразил другояче?

Подът се приближаваше стремглаво към него, осеян с подредени в геометрични фигури камънаци. Алармата на костюма, съобщаваща за близостта му, пропя. Оставаше по-малко от километър, макар да изглеждаше толкова близко, сякаш човек може да го докосне. Силвест усети как костюмът започна да се премоделира около него, подготвяйки се за приземяването. Сто метра. Слизаха към плоска, кристална плоча, вероятно паднало парче от тавана. Беше с размерите на малка бална зала. Виждаше ослепителното отражение на двигателите на своя костюм в мраморната и повърхност.

— Спри двигателя пет секунди преди допира с повърхността — съобщи Саджаки. — Вероятно не желаеш топлината да предизвика отбранителна реакция.

— Това определено е последното ми желание — увери го Силвест.

Предполагаше, че костюмът ще го защити от падането, но трябваше да направи усилие на волята, за да изпълни инструкциите на Саджаки и да се остави да пада свободно пет секунди преди, както се очакваше, краката му да докоснат кристала. Костюмът се изду леко, като се покри с предпазни омекотяващи приземяването плочки. Плътността на въздуха-гел нарасна и за момент Силвест едва не изгуби съзнание. Но пък приземяването стана толкова меко, че почти не го забеляза.

Премигна и осъзна, че е паднал по гръб. "Страхотно — помисли си той. — Изключително достойно." След това костюмът се изправи и така вдигна и него на крака.

Беше стъпил вътре в Цербер.

— Колко ни остава?

— Навън сме от един ден. — Гласът на Саджаки звучеше някак си далечен, макар костюмът му да се намираше само на няколко десетки метра от Силвест. — Имаме все още предостатъчно време; не се тревожи.

— Вярвам ти. Поне част от мен ти вярва. Другата част не е толкова сигурна.

— Би могло другата част да съм аз — промълви Калвин. — Определено не вярвам, че разполагаме с още много време. Може и така да е, но според мен не би трябвало да разчитаме на това. Не и когато знаем толкова малко.

— Това трябва ли да вдъхва увереност…

— Не, не трябва.

— Тогава млъквай и не се обаждай, ако нямаш нещо конструктивно за казване.

Бяха навлезли на километри във втория слой на Цербер, добър прогрес според някои статистики, тъй като бяха изминали по-голямо вертикално разстояние, отколкото бе височината на най-високите планини на Земята… но въпреки това се движеха прекалено бавно. С тази скорост никога нямаше да успеят да се върнат навреме, ако изобщо някога достигнеха целта, към която се движеха. Дотогава предмостието със сигурност щеше да се поддаде на неуморните експулсивни енергии, насочени срещу него от кристалните защити, и щеше да бъде изядено и смляно или изплюто обратно в Космоса като нежелана семка.

Вторият слой, основата, върху която се гърчеха змиите и върху която забиваха корените си поддържащите тавана дървета, имаше кристална топография, видимо различаваща се от органично изглеждащите горни структури. Бяха принудени да си пробиват път надолу по тесните процепи между гъсто наредените кристални форми като мравки, промъкващи се по улеите между отделните тухли в зидария. Това бе бавна работа и тя бързо изчерпи реакционните резервоари на костюмите, тъй като движението надолу трябваше да се поддържа непрестанно от двигателите. В началото Силвест предложи да използват едножичните куки, които костюмите можеха да извадят (или да направят, той не се затормозяваше с подробностите), но Саджаки го убеди да не го правят; така щяха да спестят реакционна маса, но същевременно слизането им щеше да се забави значително, тъй като под тях се простираха стотици километри. Освен това щеше да ги ограничи към строго вертикално движение и това щеше да ги превърне в лесни мишени за хипотетичните системи за нанасяне на контраудар. Така че те летяха през повечето време като спираха, когато се налагаше да се снабдят с малко от материала на Цербер. До този момент Цербер не се беше възпротивил срещу вампирските им прояви, а кристалите съдържаха достатъчно тежки олигоелементи, за да захранват резервоарите на двигателите.

— Той като че ли не знае, че сме тук — рече Силвест.

— Може би не знае — отговори Калвин. — Не е възможно да си спомня много неща да са достигали толкова надолу. Системите, предназначени да долавят присъствието на натрапници и да защитават срещу тях, може да са атрофирали поради неупотреба… ако изобщо някога са съществували.

— Защо ми се струва, че изведнъж си решил да ми повдигнеш духа?

— Вероятно защото вземам прекалено присърце твоите интереси. — Представи си, че Калвин се усмихва, макар симулацията да бе без визуалния си компонент. — Във всеки случай вярвам в това, което ти казах току-що. Мисля, че колкото по-дълбоко слизаме, толкова по-малко вероятно е да бъдем разпознати като нещо нежелано. Същото е с човешкото тяло — рецепторите за болка са разположени най-гъсто в кожата.

Силвест си спомни стомашните крампи, които го бяха обзели веднъж, когато бе пил прекалено много студена вода при една разходка по повърхността извън Казъм сити, и се запита дали в думите на Калвин има поне частица истина. Те обаче действаха успокояващо, в това нямаше съмнение. Но означаваше ли това, че всичко, което се намира по-дълбоко, е полузаспало, че мощната защитна система на кората вече бе изгубила смисъла си, тъй като намиращото се под тях вече не работеше така, както го бяха замислили амарантинците? Дали Цербер не беше сандък със скъпоценности, който, макар и добре заключен и силно излъскан и лакиран, не съдържа нищо друго освен ръждясали боклуци… или може би дори не и това?

Нямаше смисъл да мисли в тази посока. Ако поне частица от всичко това означаваше нещо, ако последните петдесет години от живота му (а може би дори повече) не бяха една напълно безпочвена мания, все трябваше да има нещо, което да си заслужава да намери. Това бе някакво неопределено чувство, но той бе по-сигурен в него, отколкото в което и да било друго нещо досега.

Измина още един ден в слизане; от време на време Силвест заспиваше за известен интервал и костюмът му го будеше, само когато се случи нещо ужасно или външната сцена се променеше повече от програмираната му търпимост и той решеше, че е по-добре да го събуди, за да види за какво става дума. Саджаки може би също спеше, но дори да бе така, Силвест не беше разбрал. Отдаваше го на доста странната му физиология; кръвта му се съсирваше от постоянно намиращите се в нея лечебни вещества, които я пречистваха постоянно; конфигурираният му от джъглърите ум беше в състояние да се справя без задължителните за другите часове нормален сън. Когато придвижването беше по-лесно, те слизаха с максимална скорост от един километър в минута, но това се случваше обикновено, когато пред тях се изпречеше някоя бездънна шахта. Връщането щеше да бъде по-бързо, разбира се, тъй като костюмите щяха да познават пътя, по който бяха дошли, ако не се смятаха промените, които Цербер можеше да направи междувременно в своята структура. Неведнъж им се случи да слизат няколко километра, за да се натъкнат на дъно или на прекалено тясна шахта, и в такъв случай се връщаха до най-близкото място, откъдето можеха да опитат да слязат от другаде. Напредваха единствено на базата на опитите и грешките, защото костюмите не виждаха по-далеч от неколкостотин метра, тъй като гледката се препречваше от масивната солидност на кристалните елементи. Въпреки всичко те напредваха бавно, километър след километър, все така окъпани в бледата тюркоазенозелена светлина от кристалите.

Постепенно характерът на обстановката около тях започваше да се променя: появиха се нещо като скални образувания, простиращи се на разстояние от много километри, безстрастни и неподвижни като ледници. Кристалите бяха прикрепени едни към други, но сводоподобните пространства и главозамайващите процепи помежду им създаваха впечатлението, че се носеха свободно, сякаш отричайки безмълвно гравитационното поле на света. Силвест не можеше да определи какво представляваха те. Мъртва материя или нещо по-странно? Това компоненти ли бяха, части от някакъв обгръщащ света механизъм, прекалено голям, за да се види или дори, за да си го представи човек? Ако бяха машини, те трябва да развиваха някакво неопределено състояние на квантова реалност, където концепции като топлина и енергия се разтваряха в несигурността. Определено бяха студени като лед (знаеше го от термалните сензори на костюма), но под полупрозрачната им повърхност понякога усещаше мащабно подсъзнателно движение като тиктакащ часовников механизъм, зърнат под капаче от леко прозрачна пластмаса. Но когато помоли костюма да изследва със своите сензори, резултатът беше прекалено многозначителен, за да му бъде от някаква помощ.

След четирийсетчасово безсистемно слизане направиха значително откритие, което щеше да им помогне. Кристалната матрица изтъняваше в една транзитна зона, дълбока само около километър, разкривайки по-дълбоки и по-широки шахти от онези, които бяха срещали досега. Всяка от десетте шахти, които изследваха, беше широка два километра и се спускаше към нищото в продължение на двеста вертикални километра. Стените им излъчваха същото зеленикаво сияние като кристалните елементи. Всичко навеждаше на мисълта, че са част от същия механизъм, но изпълняват съвсем различна функция. Силвест си припомни онова, което знаеше за египетските пирамиди, как бяха осеяни с шахти и това бе продиктувано от използваната строителна техника; те бяха път за бягство на работниците, които запечатваха намиращите се в тях гробници. Може би и тук ставаше въпрос за нещо подобно или пък шахтите бяха служили някога за излъчването на топлината на сега замлъкналите двигатели.

Откритието им беше Божия благословия, тъй като ускори невероятно скоростта на слизане, но този дар не беше лишен от своите опасности. Ограничени между правите стени на шахтата, те нямаше къде да се подслонят, ако бъдеха нападнати и имаха само две възможни посоки за бягство. Но ако отлагаха още малко, щяха да се окажат затворници на Цербер, когато съпротивата на предмостието бъдеше сломена. Подобна съдба не бе по-приемлива. Затова избраха да рискуват и да ги използват.

Не можеха просто да падат. Това бе възможно преди, когато вертикалното разстояние беше около километър, но тук самите размери на шахтите създаваха непредвидени проблеми. Откриха, че се носят мистериозно към стените им и трябваше да форсират от време на време двигателите на костюмите, за да не се блъснат в нефритената маса. Това беше силата на Кориолис, разбира се, същата сила, която изкривяваше ветровите вектори в циклони на повърхността на която и да е въртяща се планета. Тук Кориолисовата сила се възпротивяваше срещу строго линейното слизане, тъй като Цербер се въртеше и Силвест и Саджаки трябваше да се избавят от излишния ъглов импулс при всяко движение по-близо до сърцевината. Но в сравнение с досегашния им бавен прогрес, вече напредваха наистина бързо.

Бяха изминали сто километра надолу така, когато атаката започна.

— Научила си нещо — каза Паскал. — Сън Стийлър ти е казала нещо. Ето защо оттогава опитваш така отчаяно да го спреш.

Говореше на Вольова, която се чувстваше по-малко уязвима, след като совалката премина точката, лежаща по средата на разстоянието между Цербер и мястото, където бе увеличила скоростта. Сега вече нямаше да представляват толкова удобна мишена за лайтхъгъра. Неприятното в случая бе, че пламъците от действащите с пълна мощност двигатели бяха насочени към Цербер и той можеше да ги изтълкува като враждебен знак, ако вече не бе получил съобщение, че неотдавна посетилите го хора нямаха непременно най-добри намерения.

Но никой от тях не можеше да направи нищо по този въпрос.

Лайтхъгърът поддържаше без усилие скорост, с която лесно щеше да преодолее делящото ги разстояние и само след пет часа те щяха да се озоват в опасния обсег на неговите оръжия. Нещо повече, Сън Стийлър можеше да увеличи още скоростта и това показваше, че той все още изпробва предпазливо ограниченията на двигателите. Но надали защото се притесняваше за собственото си оцеляване, а по-скоро, защото гибелта на лайтхъгъра скоро щеше да бъде последвана от края на предмостието. И макар Силвест вече да се намираше вътре в недрата на планетата, извънземният може би трябваше да разбере дали целта е постигната, а за това вероятно се изискваше по-продължително поддържане на отвора на планетарната кора, за да могат сигналите да се върнат до външното пространство. Не вярваше и за момент, че завръщането на Силвест жив и здрав влиза в плановете на Сън Стийлър.

— За това, което ми показа Мадмоазел, ли става дума? — обади се Хури. След поддържаната в продължение на часове висока скорост, гласът й звучеше така, сякаш бе прекарала нощ в тежко пиянство. — Онова, което така и не успях да подредя както трябва в главата си? За това ли?

— Не мисля, че някога ще разберем със сигурност — отвърна Иля. — Знам само това, което той ми показа. Мисля, че това е истината… но се съмнявам, че някога ще разберем със сигурност.

— Защо като начало не ми кажете за какво става дума — намеси се Паскал. — Аз съм единствената от трите, която определено не знае нищо. А после ще можете да спорите помежду си за подробностите колкото искате.

Контролното табло пропя, както бе правило вече един-два пъти през последните няколко часа, сигнал, че през тях току-що е преминала радарна вълна, идваща от лайтхъгъра. За момента това не бе особено важна информация, тъй като разстоянието помежду им все още бе такова, че совалката можеше да се отмести от доловената от радара позиция само с едно движение. Но това беше изнервящо, тъй като потвърждаваше, че корабът действително ги преследва и опитва да установи точно позицията им, за да може да открие огън по тях. От тази ситуация ги деляха часове, но намерението на машината беше повече от ясно.

— Ще започна с това, което знам — заяви Вольова като пое щедра глътка въздух. — Било е време, когато галактиката е била много по-населена, отколкото е сега. Милиони култури, макар и само шепа големи играчи. Всъщност, точно както предсказват днес моделите за развитие на една галактика, въз основа на честотата, с която се срещат звездите тип G и земните планети в подходящи орбити за наличие на вода в течно състояние. — Беше се отклонила от темата, но двете й слушателки решиха да не й обръщат внимание върху този факт. — Това винаги е било голям парадокс. На хартия животът изглежда много по-разпространен, отколкото показват фактите. Теориите за развитието във времето на използващия оръдия на труда разум страдат в голяма степен от същия проблем. Те предсказват наличието на прекалено много култури.

— Оттук и парадоксът на Ферми — обади се Паскал.

— Какво? — възкликна Хури.

— Старата двойственост между относителната леснота на междузвездните полети, особено за роботизирани пратеници… и пълното отсъствие на подобни пратеници от нечовешки култури. Единственото логично заключение е, че няма кой да ги изпраща в цялата галактика.

— Но галактиката е доста обширно място — рече Ана. — Не е ли възможно да съществуват култури, за които просто все още не знаем?

— Не се получава — отвърна натъртено Вольова и Паскал кимна в знак на съгласие. — Галактиката наистина е голяма, но не чак толкова голяма… и освен това е много стара. Реши ли веднъж една култура да изпрати сонди, всички останали в галактиката биха научили за тях в рамките на няколко милиона години. А галактиката по една случайност е няколко хиляди пъти по-стара от споменатия период. Наистина, няколко генерации звезди е трябвало да живеят и да умрат, за да се създадат достатъчно тежки елементи за поддържане на живота, но дори да се зараждат само веднъж на милион години, строящите машини култури са имали хиляди възможности да доминират цялата галактика.

— И за това винаги е имало два отговора — додаде Паскал. — Първо, че те са тук, но ние дори не ги забелязваме. Може би това е било възможно преди няколко хиляди години, но днес никой не го приема сериозно, не и след като всеки квадратен сантиметър от всеки астероиден пояс в около хиляда системи е бил изследван и нанесен върху карта.

— В такъв случай те може би никога не са съществували? — предположи Хури.

Паскал я погледна и кимна.

— Това твърдение се държеше над водата много добре, преди да научим повече за галактиката, която започва да изглежда подозрително приспособена за живот, поне що се отнася до най-важните неща. Вольова го каза преди малко — подходящият тип звезди и подходящият тип планети на подходящите места. И биологичните модели продължаваха да настояват в полза на по-висок процент населени места, в това число и с разумни култури.

— Значи тези модели са били неверни — отсъди Ана.

— Само дето най-вероятно не са — обади се Вольова. — Веднъж щом излязохме в Космоса, веднъж щом можахме да излезем от първата система, започнахме да намираме мъртви култури на всяка крачка. От гибелта на нито една от тях не бяха минали по-малко от един милион години, като това се бе случило с тях много по-рано. Но всички те сочеха едно нещо. В миналото галактиката е била много по-плодовита. А защо не и сега? Защо внезапно в нея е станало толкова самотно?

— Войната — промълви Хури и за момент никой не каза нищо.

Най-сетне мълчанието бе нарушено от Вольова, която заговори тихо и почтително, сякаш обсъждаха нещо свещено.

— Да. Войната на зазоряване. Така са я нарекли, нали?

— Дотолкова си спомням.

— Кога е било това? — попита Паскал и за момент Иля се изпълни със симпатия към нея, тъй като досега тя бе трябвало да се задоволява с изпуснатите тук-там намеци от двете й събеседнички, които се интересуваха по-малко от нахвърлянето на цялостната картина, отколкото от възможността да изследват незнанието една на друга и да подкрепят съмненията и неправилното си разбиране.

Паскал обаче не знаеше нищо от това; засега.

— Станало е преди един милиард години — отвърна Хури и Вольова я остави да говори за малко, без да я прекъсва. — И е разказало играта на всички тези култури и ги е изплюло в много по-различни форми от онези, с които са влезли във войната. Не мисля, че бихме могли да разберем наистина какво е било или какво е оцеляло в крайна сметка… освен факта, че са приличали по-скоро на машини, отколкото на живи същества; само дето са били толкова далеч от всичко, което сме в състояние да си представим, колкото нашите машини са над каменните оръдия на труда. Те обаче са имали име, или са им го дали, не си спомням подробностите. Но помня името.

— Инхибиторите — обади се Вольова.

Ана кимна.

— И са го заслужили.

— Защо?

— Заради това, което са направили после — отговори Хури. — Не по време на войната, а след нея. Разумният органичен живот е предизвикал Войната на зазоряване. Онова, в което са се били превърнали след нея, било вече съвсем различно; постразумен живот, може би. Във всеки случай то улеснява значително това, което са направили.

— И то е?

— Превърнали са се в инхибитори. Буквално. Възпрепятствали са зараждането на разумни култури в галактиката, за да не се случи никога повече нещо подобно на Войната на зазоряване.

Сега думата взе Иля.

— Не става въпрос само за унищожаване на всички съществуващи култури, оцелели от войната. Те се заемат също така да развалят условията, които биха могли да доведат някога до зараждане на разумен живот. Не звездно инженерство — струва ми се, това би било прекалено голямо вмешателство, би противоречало прекалено на разбиранията им — но затормозяване на развитието на едно по-ниско ниво. Можели са да го постигнат без да променят еволюцията и на една звезда, освен в екстремални ситуации, като променят орбити на комети например, така че епизодите на бомбардиране на планетите да траят много по-дълго, отколкото е нормално. Животът вероятно е намирал ниши, за да съществува — дълбоко под земята или около хидротермалните отвори — но никога не е успявал да достигне по-сложни форми на развитие. Така че нищо да не заплашва Инхибиторите.

— Обяснихте, че всичко е станало преди един милиард години — рече Паскал. — Въпреки това ние сме изминали целия този път — от едноклетъчните организми до хомо сапиенс. Да не искате да кажете, че сме се измъкнали от мрежата?

— Точно така — съгласи се Вольова. — Защото мрежата започнала да се разпада.

Хури кимна.

— Инхибиторите осеяли галактиката с машини, които трябвало да долавят възникването на живот и да го унищожават в зародиш. Доста време изглеждало, че действат според плана — именно поради това галактиката днес не е населена, макар условията да изглеждат благоприятни. — Ана поклати глава. — Говоря така, сякаш наистина знам всички тези неща.

— Може би ги знаеш — промълви Паскал. — Във всеки случай, искам да чуя всичко, което можеш да кажеш. Всичко.

— Добре, добре. — Хури се размърда на кушетката си, предназначена именно за периодите на ускоряване, опитвайки да направи това, което Вольова правеше вече от около час: избягваше да притиска натъртванията си. — Машините им действали добре в продължение на няколкостотин милиона години. Но след това положението се променило — те престанали да работят така ефикасно, както били замислени. Започнали да се появяват разумни култури, които преди щели да бъдат смачкани още в зародиш.

Изражението, което се появи върху лицето на Паскал, показваше, че тя започва да прави връзката.

— Като амарантинците…

— Точно така. Те не са единствената култура, изплъзнала се от мрежата, но по една случайност са се намирали близо до нас в галактиката и затова случилото се с тях… се отразява така силно и върху нас. — Сега думата бе взела Вольова. — Може би е съществувало съоръжение-инхибитор, държащо под наблюдение Ризургам, но в такъв случай е престанало да действа дълго преди да се превърнат в разумна цивилизация, от която по-късно се появяват пътуващите в Космоса подвидове… все така без да привлекат вниманието на Инхибиторите.

— Сън Стийлър.

— Да. Той извежда Прокудените в Космоса, променя ги на биологично и на умствено ниво, докато единственото, което остава да ги свързва с останалите вкъщи амарантинци, са произходът и езикът. И, разбира се, те изследват Космоса, първо в рамките на своята система, а след това — и в нейната периферия.

— Където откриват… — Паскал кимна към изображението на Хадес и Цербер. — Това. Него ли имаше предвид?

Ана кимна в знак на съгласие и после продължи да обяснява останалото, което не беше много.

Последната черупка беше куха.

За да стигне до нея му бяха необходими три дни; един ден, откакто бе оставил безтелесния костюм на Саджаки на пода на третата черупка, която сега намираше на повече от петстотин километра над него. Знаеше, че ако се замисли върху тези разстояния, ще полудее, затова грижливо не ги допускаше до съзнанието си. Само фактът, че се намира в толкова чуждо и необяснимо обкръжение, бе достатъчно смущаващ; не желаеше да прибавя към страховете си допълнителна доза клаустрофобия. Наложената от волята му карантина над забранените мисли обаче не беше абсолютна, така че всяка негова мисъл съществуваше на фона на парализиращ ужас; даваше си много добре сметка, че всяко следващо действие можеше да наруши крехкото равновесие на това място и да причини катастрофално раздвижване, в резултат на което необятният, невъзможен таван щеше да се сгромоляса върху му.

С всеки вътрешен пласт той като че ли преминаваше през малко по-различна фаза на амарантинската строителна методология. Вероятно и през определена историческа фаза. Нивата не му изглеждаха системно повече или по-малко напреднали, успоредно с проникването му все по-дълбоко в Цербер, а по-скоро даваха изява на различни философии, на различни подходи. Като че ли първите пристигнали тук амарантинци бяха намерили нещо (нямаше представа какво) и бяха взели решение да го оградят в изкуствена черупка, бронирана и способна да се защитава. След това се бе появила друга група и бе предпочела да огради вече изградената черупка, защото са вярвали, че тяхното укрепление ще бъде по-сигурно. Последните бяха отвели процеса една логическа стъпка по-нататък, като бяха маскирали творението на своите предшественици, за да прикрият изкуствения му вид. Невъзможно беше да се отгатне в рамките на какъв период бе извършено това натрупване на пластове, затова Силвест грижливо избягваше да се нагърбва с тази задача. Може би различните слоеве бяха поставени почти едновременно… или пък процесът се бе проточил в продължение на хилядите години между тръгването на Сън Стийлър с Прокудените и завръщането му като бог.

Естествено, онова, което бе открил в костюма на Саджаки, изобщо не му подейства успокояващо.

Силвест мислеше за нея като за камерата на чудесата.

Струваше му подходящо: беше тук от по-малко от час (така предполагаше, въпреки че отдавна бе престанал да обръща особено внимание на времето) и през този период не бе видял нещо, което да може да бъде окачествено по друг начин освен като "чудотворно", а в някои случаи дори това определение не беше достатъчно. Някак си знаеше, че цял един живот не би бил достатъчен, за да обгърне и частица от онова, което съдържаше мястото, да проумее какво представлява то. И преди се бе чувствал по подобен начин, когато бе зървал потенциал за безбрежно знание, което все още не бе научено, кодирано и оформено в теория. Но беше наясно, че предишните случаи не бяха и бледа сянка на това, което чувстваше сега.

Нямаше възможност да прекара тук повече от няколко часа без да изгуби и последния си шанс да се завърне. Какво можеше да направи за някакви си часове? Много малко на рационално ниво, но поне разполагаше със записващите системи на костюма и на очите си и знаеше, че трябва да опита. Историята нямаше да му прости, ако направеше по-малко от това. И, още по-важно, той самият никога нямаше да си го прости.

Насочи костюма си към центъра на помещението, към двата обекта, погълнали вниманието му: празнината с полупрозрачна светлина и подобното на скъпоценен камък нещо, което се въртеше около нея. Щом наближи, стените на камерата се раздвижиха, сякаш всмукани от ротационната рамка на обектите; сякаш самото пространство бе привлечено във вихър, сякаш природата на пространството беше в прилив. Костюмът му го информираше с най-големи подробности и анализи за начина, по който субстратът променяше квантовите индикации, отиващи постепенно към нови, неизследвани светове. Силвест си спомни, че вече бе виждал нещо подобно на път за Шрауд на Ласкай. Както и тогава, се чувстваше достатъчно нормален, сякаш цялото му същество се намираше в процес на транскрибиране, на транслитерация, колкото повече се приближаваше до бижуто и сияйния му партньор.

Бяха му нужни часове, докато стигне до тях, и той започна да се съмнява, че първоначалната му преценка за диаметъра на камерата е правилна. Но неумолимо привидната скорост на въртене на бижуто падна до нула, затова пък стените на камерата вече се въртяха с главозамайваща скорост. Тогава Силвест разбра, че трябва да е близо, макар скъпоценният камък да не изглеждаше много по-голям, отколкото преди да тръгне към него. Той бе все така в постоянно движение и му напомняше детски калейдоскоп, с непрестанно променящите се симетрични фигури от многоцветни светлини, но в три (а най-вероятно и в повече) измерения. От време на време нещото изхвърляше някакви остриета, които се приближаваха заплашително до него и макар да го караха да потръпва, той не се отказваше и дори се приближаваше още в миговете, когато то като че ли преминаваше във фаза на относително по-слаба трансформация. Усещаше, че оцеляването му не зависи от непрекъснатото разчитане на информацията върху дисплеите на костюма. Беше прекалено опростенческо, а той бе преминал в друго ниво.

— Какво мислиш, че е това? — попита Калвин толкова тихо, че гласът му почти се сля с мислите на Силвест, сякаш бе една от тях.

— Надявах се ти да имаш някакво предположение.

— Съжалявам. Изчерпан съм от всякакви разтърсващи прозрения. Прекалено много ги имах, предостатъчно за един живот.

Сега скъпоценният камък блестеше със забележимо синкаво сияние, сякаш приближаването му беше поуспокоило непрестанните му спектрални преобразувания и ги бе принудило да постигнат известна временна стабилност. Силвест продължаваше да усеща, че не е добре да се приближава към него, но любопитството му, както и чувството за предопределеност, като че ли сами местеха краката му натам. Може би това бе рожба на базисните части на мозъка му, необходимост да се изправи лице в лице срещу опасното и да го опитоми. Вероятно именно този инстинкт даваше импулс за първото докосване на огъня, първото болезнено трепване и на породената от болката мъдрост.

Бижуто претърпяваше пред очите му геометрични трансформации, на които той не смееше да отдели прекалено много внимание от страх, че проумяването им щеше да отвори ума му за прозрението и на други неща.

— Сигурен ли си, че това е разумно? — попита Калвин; изказванията му вече се бяха превърнали в естествен фон на вътрешния диалог на Силвест.

— Вече е прекалено късно за връщане — обади се някакъв глас.

Глас, който не принадлежеше нито на Силвест, нито на Калвин, но който изглеждаше много познат, сякаш дълго е бил част от самия него, само че мълчаливо.

— Сън Стийлър, нали?

— Той е бил с нас през цялото време — допълни Калвин. — Нали?

— По-дълго, отколкото предполагате. Откакто се върна от Шрауд на Ласкай, Дан.

— Тогава всичко, което каза Хури, е вярно — рече той, макар вече да бе разпознал истината в думите и. Ако празният костюм на Саджаки не я бе потвърдил, тогава откровенията, които бе получил в бялата светлина, бяха сложили окончателно край на съмненията му.

— Какво искаш от мен?

— Само да влезеш в… скъпоценния камък, както го наричате. — Гласът на съществото, а това бе единственото, което чуваше, беше съскащ, ужасяващо съскащ. — Няма от какво да се страхуваш. Той няма да ти стори нищо лошо, нито ще ти попречи да си тръгнеш.

— Би го казал независимо дали е истина, нали?

— Само дето е истина.

— Ами предмостието, какво става с него?

— Съоръжението все още действа. И ще продължава да действа, докато напуснеш Цербер.

— Няма начин да се разбере дали е така — каза Калвин. — Каквото и да казва той… то… би могло да е лъжа. Той ни е мамил и манипулирал на всяка крачка, само и само да те доведе тук. Защо сега изведнъж ще започне да говори истината?

— Защото сега това не би променило нищо — отвърна Сън Стийлър. — Сега, когато стигнахте дотук, вашите желания вече нямат значение.

И Силвест усети как костюмът се спусна напред, право към отворения скъпоценен камък, по коридора с бляскави фасетки, водещ към него.

— Какво… — започна Калвин.

— Аз не правя нищо — отговори Силвест. — Копелето явно контролира костюма ми!

— Звучи логично. Той контролираше и костюма на Саджаки. Очевидно досега е предпочитал да стои и да наблюдава отстрани. Какъв мързеливец.

— На тази фаза не мисля, че като го обиждаме ще променим кой знае какво — каза Силвест.

— Имаш ли по-добра идея?

— Ами, всъщност…

Сега коридорът го обгръщаше напълно, блестящ тунел, който имаше толкова завои и чупки, че им се стори невъзможно да се намира все още в бижуто. Но веднага си напомни, че така и не бе успял да стигне до някакъв извод за истинските му размери — диаметърът му можеше да бъде от неколкостотин метра до десетки километри. Непрестанните вълнообразни колебания на формата му правеха тази задача невъзможна и може би означаваха, че няма смислен отговор.

— Ъъъ, какво каза?

— Казах… — Силвест млъкна за момент. — Сън Стийлър, слушаш ли ме?

— Както винаги.

— Не разбирам защо трябваше да дойда тук. След като успя да оживиш костюма на Саджаки и през цялото това време си контролирал съзнанието ми, защо изобщо трябваше да идвам? Ако в този скъпоценен камък има нещо, което искаш, нещо, което искаш да изнесеш навън, можеше да го направиш, без да трябва да идвам тук.

— Съоръжението реагира само на органичен живот. Празният костюм би се интерпретирал като машинно съзнание.

— Това… нещо… е съоръжение? Така ли каза?

— Това е съоръжение на Инхибиторите.

За момент думите му се сториха безсмислени, но само за момент. После се свързаха с някои от спомените, които бе запазил от времето, прекарано в бялата светлина, портала към матрицата Хадес. Тези спомени се присъединиха към други, докато се получи безкрайна върволица от асоциации.

И той доби известно разбиране.

Повече от всякога му стана ясно, че не трябва да продължава; че ако стигнеше във вътрешната част на този скъпоценен камък, на съоръжението на Инхибиторите, както вече знаеше, нещата щяха да станат много, много лоши. Всъщност беше трудно да си представи как нещата можеха да станат по-лоши.

— Не можем да продължаваме — обади се Калвин. — Вече ми стана ясно какво е това.

— На мен също, макар и твърде късно.

Съоръжението бе оставено тук от Инхибиторите. Бяха го сложили да обикаля около Хадес, до бляскавия бял портал; нещо по-старо дори от самите Инхибитори. Не ги притесняваше фактът, че не разбират напълно функцията му, нито че нямат представа кой го бе оставил там, до неутронната звезда, която, според някои озадачаващи индикации, които бяха позволили да останат неизследвани, не беше съвсем такава, каквато трябваше да бъде. Но, ако се изключеше загадката около произхода му, то служеше напълно на плана им. Техните съоръжения бяха конструирани така, че да привличат съзнанието, и с поставянето им до някой дори още по-смущаващ обект, посетителите им бяха гарантирани. Тази стратегия те следваха из цялата галактика: оставяха подобни инхибиторски съоръжения в близост до обекти от астрофизичен интерес или до останки от изчезнали култури. Навсякъде, където имаше най-голяма вероятност да привлекат вниманието.

И амарантинците бяха дошли. Бяха го изследвали и съоръжението ги бе опознало. Беше ги изучило и се бе запознало с техните слабости.

И ги беше помело от лицето на галактиката, всички, освен шепа потомци на Прокудените, които бяха намерили два начина, за да избягат от хищническите нокти на Инхибиторите. Някои бяха използвали самия портал и бяха оставили своя отпечатък в коравата матрица, където продължаваха да съществуват като симулации, пазени в непроницаемия кехлибар от ядрена материя, поробена за компютърни цели.

"Това надали може да се нарече живот — помисли си Силвест, — но поне нещо от тях е било запазено."

А другата група, която бе намерила начин да избяга от Инхибиторите… Бягството им не беше по-малко драстично, по-малко необратимо…

— Станали са шраудърите, нали? — Сега проговори Калвин… или може би Силвест, давайки глас на своите мисли, както правеше понякога сред най-силната си концентрация? Не можеше да определи, а и не му пукаше. — Това е станало през последните дни, когато Ризургам вече го е нямало, а повечето от родените в Космоса са били догонени и унищожени. Една фракция отишла в матрицата Хадес. Друга научила, каквото може за манипулирането на пространство-времето, вероятно от трансформациите близо до портала. И намерили решение: начин да се барикадират срещу оръжията на Инхибиторите. Намерили начин да се увият в пространство-време, начин да го коагулират и втвърдяват, докато образува непроницаема черупка.

— Но това поне е било по-добро, отколкото да умрат.

За миг всичко се изясни в главата му. Как онези зад Шраудите бяха чакали и чакали, почти без да знаят нищо за външния свят, почти без да могат да общуват с него, толкова сигурни били стените, които издигнали около себе си. И бяха дочакали.

Бяха знаели, още по времето, когато се бяха затворили, че изоставените от Инхибиторите системи бавно западат, бавно губят способността си да потискат разума. Не достатъчно бързо за тях, но след милион години, прекарани в чакане, затворени в своя пространствено-времеви мехур, те започнали да се питат дали заплахата не е намаляла…

Не можели просто да свалят Шраудите и да се огледат — това би било прекалено опасно, особено като имали предвид, че най-изявеното качество на машините на Инхибиторите, е търпението. Привидното им мълчание можело да е просто част от капана, игра на изчакване, целяща да привлече амарантинците, които се бяха превърнали в шраудърите, извън предпазната им черупка, на откритата арена на Космоса, където можели да бъдат унищожени с лекота и да сложат край на продължилото един милион години прочистване на вида им.

След време обаче дошли други същества.

Може би в този регион на Космоса имаше нещо, което поощряваше еволюцията на гръбначния живот или това бе просто съвпадение, но в наскоро излезлите в Космоса човеци шраудърите видели ехо от онова, което били някога те самите. Нещо от същата психоза, почти едновременният копнеж за усамотение и компания, нуждата от комфорта, който дава обществото и откритите степи на Космоса, вътрешен конфликт, който ги водел ту навътре, ту навън, до преобладаването ту на центробежните, ту на центростремителните сили.

Филип Ласкай бе първият, който се бе срещнал с тях около Шрауда, който сега носеше неговото име.

Изопаченото пространство-време около Шрауд бе разкъсало съзнанието му, беше го изкривило и сглобило отново, превръщайки го в лигава пародия на онова, което е било някога. Но тази пародия не бе лишена от свой блясък. Те бяха сложили нещо в него: знанието, от което се нуждаеше някой друг, за да се доближи още повече… и лъжата, която щеше да го накара да го стори.

Непосредствено преди да умре, Ласкай бе съобщил тази информация на младия Дан Силвест.

— Отиди при джъглърите — бе казал той.

Тъй като амарантинците ги бяха посетили веднъж, те бяха оставили отпечатък на своя нервен модел в океана на джъглърите. Този модел стабилизираше пространство-времето около Шрауд и така даваше възможност на посетителя да проникне по-дълбоко в гънките му без да бъде разкъсан от гравитационните сили. Именно така Силвест, след като бе трансформиран от джъглърите, бе успял да оцелее въпреки бурите на Шрауд и да проникне до неговите дълбини.

И се върна от това преживяване жив.

Но променен.

Нещо се бе върнало заедно с него, нещо, което се наричаше Сън Стийлър, макар сега да знаеше, че това е само едно митично име, че е по-добре да мисли за намиращото се в него като за сборен продукт, изкуствена личност, втъкана в черупката на Шрауд, поставена там от намиращите се вътре, които искаха Силвест да действа като техен емисар, да разшири влиянието им отвъд завесата на непроницаемото пространство-време.

Сега, като се върнеше назад в спомените си, ставаше ясно, че онова, което искаха от него, бе съвсем просто.

Да отиде до Ризургам, където бяха погребани костите на телесните им предци.

Да открие съоръжението на Инхибиторите.

Да се озове в положение, когато ако съоръжението все още действа, да го активира, за да го идентифицира то като член на новозародила се разумна култура.

Ако Инхибиторите все още съществуваха, човечеството щеше да бъде разпознато като следващия вид, който трябва да бъде унищожен.

Ако не съществуваха, шраудърите щяха да могат да излязат от заточението си, сигурни в своята безопасност.

Сега синкавата светлина, която го заобикаляше, му се стори зла, макар да не можеше да обясни защо. Знаеше, че само с влизането си в това място вече може би беше направил предостатъчно; вече бе проявил достатъчно очевидна интелигентност, за да убеди апарата на инхибиторите, че е представител на вид, който трябва да бъде унищожен.

Мразеше онова, в което се бяха превърнали амарантинците; мразеше и себе си, задето бе посветил толкова голяма част от живота си на техните изследвания. Но какво можеше да стори сега? Прекалено късно бе да променя нещо.

Тунелът се разшири и той се озова, все така без да може да контролира костюма си, в помещение с безчет фасетки, все така окъпано в ужасното синкаво сияние. Камерата бе изпълнена със странни висящи форми, напомнящи му за реконструкциите, които бе виждал да се извършват вътре в човешката клетка. Фигурите представляваха сложно свързани помежду си правоъгълници, квадрати и ромбоиди, образуващи висящи скулптури, които Силвест не можеше да отнесе към нито една от познатите му естетически тенденции.

— Какво е това? — попита той.

— Мисли за тях като за пъзели — отвърна Сън Стийлър. — Идеята е, че като интелигентен изследовател, ще изпиташ любопитство и желание да ги довършиш, да раздвижиш формите в рамките на геометричните конфигурации, за които намекват.

Разбираше какво има предвид Сън Стийлър. Очевидно беше например, че само с няколко размествания можеше да превърне следващия ансамбъл в… изкушаваше се…

— Няма да го направя — заяви той.

— Не е и нужно. — За да демонстрира какво има предвид, Сън Стийлър накара краката на костюма да се приближат до първия ансамбъл, който се оказа много по-близо, отколкото бе предположил Силвест. Пръстите на костюма сграбчиха първата форма и я поставиха без усилие на място. — Ще има и други тестове, други камери. Умствените ти процеси, а след това — и биологичният ти строеж, ще бъдат подложени на изчерпателен оглед. Не очаквам последната процедура да бъде особено приятна. Но няма да е и фатална. Това ще разубеди другите, така че няма да може да се направи по-обемна и всеобхватна картина на врага. — В гласа на извънземния прозвуча нещо, почти наподобяващо хумор; сякаш бе прекарал достатъчно време в човешка компания, за да добие представа за техните обноски. — Уви, ти ще бъдеш единственото човешко същество, влязло в това съоръжение. Но бъди сигурен, че ще се окажеш превъзходен екземпляр.

— Ето тук грешиш — отвърна Силвест.

В неумолимия, беззвучен глас на Сън Стийлър се доловиха първите нотки на безпокойство.

— Моля те, обясни се.

Силвест не удовлетвори веднага молбата му.

— Калвин — каза той. — Налага се да разкрия нещо. — Но още докато говореше не знаеше защо точно го прави, към кого всъщност се обръща. — Когато бяхме в бялата светлина, когато поделихме всичко, докато се намирахме в матрицата Хадес, открих едно нещо, нещо, за което трябваше да разбера още преди много години.

— Нещо за теб, искаш да кажеш.

— За мен, да. За това, което съм. — На Силвест му се искаше да заплаче, тъй като знаеше, че това щеше да бъде последната му възможност да го направи; но очите му не го позволяваха, никога не го бяха позволявали. — За това защо не мога да те мразя, освен ако искам да обърна тази омраза срещу мен самия. Ако изобщо някога действително съм те мразил.

— Не се получи както трябва, нали? Това, което направих от теб. Не стана така, както го планирах. Но и не мога да кажа, че съм разочарован от това, което излезе от теб — отвърна Калвин и побърза да се поправи — От това, което излезе от мен.

— Радвам се, че го разбрах, макар и чак сега.

— Какво смяташ да правиш?

— Вече знаеш. Споделихме всичко един с друг, нали? — Силвест сам се изненада, че се засмя. — Сега ти също знаеш моите тайни.

— А-а! Онази малка тайна ли имаш предвид?

— Какво? — изсъска Сън Стийлър; гласът му напомняше пращене на радиовълни от далечни квазари.

— Мисля, че чу разговора, който проведохме на кораба — сега Силвест се обърна към извънземния. — Когато ги оставих да мислят, че блъфирам.

— Блъфираш ли? За какво?

— За горещата прах в очите ми — отвърна Силвест.

И се разсмя, този път по-силно. После изпълни поредицата нервни импулси, които бе запаметил отдавна, за да предизвика водопад от събития в очите си, който най-сетне да достигне до прашинките антиматерия в тях.

Бликна светлина, по-чиста от всичко, което бе виждал, дори в портала, водещ към Хадес.

И след това вече нямаше нищо.