Само на мъртви хора се правят статуи, на мен обаче ми направиха приживе. Вече съм вкаменена.

Статуята била дребна проява на признателност за многостранния ми принос, гласеше почетната грамота, прочетена на глас от Леля Видала. Задачата ѝ беше възложена от нашето началство и тя я изпълняваше неохотно. Благодарих ѝ с цялата скромност, на която бях способна, после дръпнах шнура, който освободи покривалото, то се отпусна издуто на земята и ето ме и мен. В Ардуа Хол не аплодираме шумно, но все пак се разнесе сдържано ръкопляскане. Сведох леко глава.

Моето подобие е по-голямо от естествената големина, каквито обикновено са статуите, и ме показва като по-млада, по-слаба и в по-хубава форма, отколкото съм от известно време. Стоя права, с изпънати рамене, а устните ми са извити във волева, но добронамерена усмивка. Очите ми са вперени някъде в пространството, което се приема за символ на моя идеализъм, на непоклатимата ми всеотдайност към изпълнението на дълга, на решимостта ми да продължавам напред въпреки пречките. Не че статуята ми вижда нещо в небето, защото е поставена сред неприветлив гъсталак от храсти и дървета край пътеката пред Ардуа Хол. Ние, Лелите, дори каменни не бива да проявяваме прекалена придирчивост.

Седем-осемгодишно момиченце ме е стиснало за лявата ръка, вдигнало е поглед и ме гледа доверчиво. Дясната ми длан е положена върху главата на приклекнала до мен жена със забулена глава, извила нагоре очи с изражение, което може да се тълкува или като страх, или като признателност — една от нашите Прислужници, а зад фигурата ми е едно от моите Перлени момичета, готово да се отправи на проповедническата си мисия. От колана на кръста ми виси моят тейзър. Електрошоковото оръжие ми напомня за собствените ми недостатъци: нямаше да се нуждая от него, ако работех по-ефективно. Щях да убеждавам само със слово.

Скулптурната група не е много успешна — фигурите са твърде много. Бих предпочела акцентът да е върху мен. Но поне изглеждам с ума си. Можеше да бъде и иначе, тъй като възрастната скулпторка — ревностна привърженичка на каузата, вече покойница — беше склонна да изобразява хората с изпъкнали очи като признак на тяхното пламенно благочестие. На изваяния от нея бюст на Леля Хелена тя изглежда като болна от бяс, на своя Леля Видала сякаш страда от хипертиреоидизъм, а на този на Леля Елизабет изображението като че ли всеки момент ще се пръсне.

На откриването авторката беше напрегната. Притесняваше се дали ме е изобразила достатъчно ласкателно. Дали ще одобря. Дали всички ще видят, че одобрявам. Позачудих се да се намръщя ли, когато падне покривалото, но се отказах — не съм напълно лишена от състрадание.

— Чудесна прилика — отбелязах.

Това се случи преди девет години. Оттогава статуята е изложена на действието на природните стихии: гълъбите са ме поукрасили, във влажните ми пукнатини е поникнал мъх. Поклоннички поднасят дарове в нозете ми: яйца за плодовитост, портокали като намек за заоблеността на бременната жена, кроасани като символ на луната. Портокалите са много освежаващи.

Искате да ви разкажа какво беше детството ми в Галаад. Твърдите, че ще бъде от полза, и аз много искам да ви съдействам. Сигурно очаквате само ужасии, обаче всъщност много деца бяха обичани и обграждани с нежни грижи — в Галаад, както и другаде, и много възрастни бяха добри въпреки грешките си — в Галаад, както и другаде.

Надявам се не забравяте също, че всички изпитваме известна носталгия към добрината, с която са се отнасяли към нас като деца, колкото и странно да изглежда детството ни в очите на другите. Съгласна съм с вас, че Галаад трябва да изчезне — твърде много злини, твърде много вероломство, твърде много неща, несъмнено противни на Божия замисъл — но ми позволете да потъгувам за доброто, което също ще изчезне с него.

На колко години съм била тогава? На шест-седем сигурно. Трудно ми е да определя, защото нямам ясни спомени от онова време.

Много обичах Табита. Макар и слаба, много слаба, беше красива и с часове си играеше с мен. Имахме къща за кукли, която беше досущ като дома, в който живеехме, с дневна, трапезария и просторна кухня за нашите Марти, кабинет за татко с бюро и лавици за книги. Малките фалшиви книги по тях до една бяха с бели листове. Попитах защо не пише нищо вътре — имах смътното усещане, че по страниците би трябвало да има някакви знаци — и майка ми обясни, че книгите били за украса като вазите с цветя.

Колко много лъжи трябваше да говори заради мен! За да бъда в безопасност! Тя се справяше чудесно обаче, беше много изобретателна.

На втория етаж на куклената ни къща бяха разположени прекрасни просторни спални със завеси, тапети и картини — хубави картини, цветя и плодове — и по-малки спални на третия етаж, общо пет бани, една от които дамска… за да си пудриш носа… обаче с какво да си го пудриш?… и изба с продукти.

Имахме и всички необходими кукли за къщата: майка със синя рокля като на Съпругите на Командирите, момиченце с три рокли: розова, бяла и лилава досущ като моите, три Марти с тъмнозелени престилки, Пазител с наметка, за да кара колата и да коси моравата, двама Ангели, за да стоят на пост отпред с миниатюрните си пластмасови пушки, та никой да не може да влезе да ни нарани, и баща с колосана униформа на Командир. Той не говореше много, но все крачеше из къщата и сядаше начело на масата в трапезарията, Мартите му сервираха разни неща върху подноси, а после той се оттегляше в кабинета си и затваряше вратата.

В това отношение Командирът кукла приличаше много на собствения ми баща, Командир Кайл, който ми се усмихваше, питаше дали съм била послушна и после изчезваше. Разликата беше, че в куклената къща виждах какво прави Командирът кукла в кабинета си — седеше на бюрото си със своя Компюслов и купчина документи, но за истинския си баща не знаех — беше ми забранено да влизам в кабинета му.

Обяснили ми бяха, че вътре татко се занимава със сериозните мъжки дела, твърде важни, че да се месят жените, защото те имали по-малък мозък, неспособен на големи мисли според Леля Видала, която ни преподаваше религия. Все едно да се опитваш да учиш котка да плете, казваше Леля Ести, която ни преподаваше ръчен труд, и ние се смеехме, защото наистина е нелепо! Котките дори нямат пръсти!

Значи мъжете имаха в главата си нещо като пръсти, обаче такива, каквито момичетата нямат. И това според Леля Видала обясняваше всичко, затова да сме престанели да питаме. Стисваше устни и възпираше другите думи, които би могла да изрече. Сигурна бях, че има и други думи, защото още тогава представата за котките не ми се струваше съвсем уместна. На котките изобщо няма да им хрумне да плетат. Освен това ние не сме котки.

Забранените неща са открити за въображението. По тази причина Ева отхапала от ябълката на познанието, твърдеше Леля Видала — тласкана от развихрилото се въображение. Затова било най-добре да не знаем някои работи. Иначе ще ни се разпилеят венчелистчетата.

В началото на следващия период, който се каня да опиша, трябва да съм била на осем или вероятно на девет. Помня събитията, но не и точната си възраст. Трудно ми е да си спомням дати от календара, особено при положение че нямахме календари. Но ще продължа, доколкото е по силите ми.

По онова време се казвах Агнес Джемайма. Агнес означава „агнец“5, казваше майка ми Табита и рецитираше стихотворение:

Има и още, но съм го забравила.

А що се отнася до Джемайма, името е библейско. Джемайма6 била специално момиченце, защото Бог изпитал баща ѝ Йов със зла беда, а най-лошото било, че децата на Йов били избити. Всичките му синове и всичките му дъщери! Тръпки ме полазваха всеки път, когато слушах историята. Йов трябва да е преживял истински ужас, когато го настигнала злокобната вест.

Той издържал изпитанието обаче, Бог му дал други деца — няколко синове и три дъщери — и той отново познал щастието. Джемайма била една от тези дъщери.

— Бог я дарил на Йов точно както даде теб на мен — казваше майка ми.

— И на теб ли е пратил зла беда, преди да ме избереш? — питах.

— Да, така е — усмихваше се тя.

— А ти издържа ли изпитанието?

— Явно да — отговаряше майка ми. — Иначе нямаше да мога да избера такава прекрасна дъщеря като теб.

Доволна бях от тази история. Едва по-късно се замислих над нея — как е допуснал Йов Бог да му пробута някакви нови деца и да очаква от него да се преструва, че мъртвите нямат значение?

Сигурно вече сте се досетили какво ще съобщя сега. Никак не е весело.

Мама умираше. Всичко го знаеха, освен мен.

Научих от Сонамит, която беше най-добрата ми приятелка. Не беше позволено да имаме най-добри приятелки. Не е хубаво да се формират затворени общности, съветваше Леля Ести, защото така другите момичета се чувстват отблъснати, а ние трябваше да си помагаме една на друга, за да станем безукорни.

Леля Видала казваше, че най-добрите приятелки все шушукат, сплетничат и пазят тайни, че сплетните и тайните водят до непокорство пред Бог, непокорството води до бунт, бунтовните момичета стават бунтовни жени, а бунтовната жена е още по-опасна от бунтовния мъж, защото бунтовните мъже стават предатели, а бунтовните жени стават прелюбодейки.

После се обади Бека с мишето си гласче и попита какво е прелюбодейка. Всички момичета се изненадахме, защото Бека рядко задаваше въпроси. Баща ѝ не беше Командир като нашите. Беше просто зъболекар — най-добрият зъболекар — и семействата на всички ни се лекуваха при него, поради което Бека беше допусната в нашето училище. Въпреки това другите момичета я гледаха отвисоко и очакваха все да им отстъпва.

Бека седеше до мен — винаги се стремеше да седне до мен, ако Сонамит не я избута — и аз я усещах как трепери. Страхувах се да не би Леля Видала да я накаже за нахалната проява, само че никой, дори Леля Видала, не би могъл да укори Века в нахалство.

Сонамит прошушна на Бека през мен: „Не ставай глупава!“. Леля Видала се усмихна, доколкото изобщо беше способна да го направи, и изрази надежда Бека никога да не научи отговора от личен опит, защото прелюбодейките ги убиват с камъни или ги бесят с чувал на главата. Леля Ести я укори, че няма нужда да плаши излишно момичетата, после се усмихна и добави, че ние сме безценни цветя, а къде се е чуло и видяло да има непокорно безценно цвете?

Изгледахме я с окръглени невинни очи и кимахме в знак на съгласие. Ни едно непокорно безценно цвете няма тук!

Снощи, докато се приготвях да си лягам, си разпуснах косата, или каквото е останало от нея. В една от своите вдъхновяващи проповеди пред нашите Лели преди няколко години говорих против суетата, която се прокрадва въпреки всички ограничения. „Косата не е най-важното в живота“, казах тогава само отчасти на шега. Което е вярно, но също така е вярно, че косата е свързана с живота. Тя е пламъчето на свещта — нашето тяло, и когато пламъчето започне да гасне, тялото също започва да се смалява и топи. Някога имах достатъчно коса за висок кок, когато високите кокове бяха модерни; или за нисък кок, когато ниските кокове бяха модерни. Сега обаче косата ми е като храната ни в Ардуа Хол — рядка и оскъдна. Пламъкът на живота ми гасне по-бавно, отколкото им се иска на някои от околните, но по-бързо, отколкото си дават сметка.

Огледах се. Изобретателят на огледалото е направил услуга на малцина от нас — сигурно сме били по-щастливи, преди да узнаем как изглеждаме. Можеше да бъде и по-зле, казвах си, все пак лицето ми не издава признаци на слабост. Кожата му все още е хубава, имам си отличителната бенка на брадичката, познатия контур на чертите. Никога не съм била лекомислена хубавелка, но навремето изглеждах добре, което вече не може да се каже. В най-добрия случай ще ме определят за представителна.

Какъв ли ще е краят ми, запитах се. Ще доживея ли до позанемарени старини, сковавайки се постепенно? Ще се превърна ли в собствената си почитаема статуя? Или ще падна заедно с режима и с каменното си изображение, ще ме замъкнат някъде и ще ме продадат като антикварна рядкост, като градинска украса, като отвратителен кич?

Или ще ме изправят на съд като чудовище, а после ще ме разстреля наказателна рота и ще ме провесят от някоя улична лампа за всеобщо назидание? Дали ще ме разкъса тълпа, ще набучат ли главата ми на кол и ще я разнасят ли из улиците сред весели подвиквания? Достатъчно гняв съм предизвикала, за да го направят.

В момента все още имам избор. Не дали да умра, а кога и как. Все пак е някаква свобода, нали?

И знам кого да отведа със себе си в смъртта. Изготвила съм списък.

Казват, че белегът ще ми остане, но вече почти оздравях. Мисля, че съм достатъчно укрепнала, за да се справя с това сега. Настоявате да ви разкажа как се замесих във всичко и ще опитам, но ми е трудно да преценя откъде да започна.

Ще започна от точно преди рождения си ден, или от датата, на която вярвах, че съм родена. Нийл и Мелани са ме излъгали за нея, направили са го с най-добри основания и намерения, но когато научих, много им се ядосах. Бързо ми мина обаче, защото и двамата вече бяха мъртви. Не можеш да се сърдиш на покойници, не можеш и да си поговориш с тях за стореното — останала е само едната страна. Чувствах се не само гневна, но и виновна, защото те бяха загинали и аз мислех, че вината за убийството им е моя.

Скоро щях да навърша шестнайсет. С най-голямо нетърпение очаквах да си взема шофьорската книжка. Смятах, че съм голяма за празненство, макар че Мелани винаги ми купуваше торта и сладолед и пееше „Дейзи, Дейзи, честно ми кажи“ — стара песен, която обичах като малка, но от която вече се срамувах. По-късно наистина получих торта — шоколадова, и ванилов сладолед, любимите ми — но не бях в състояние дори да ги опитам, защото Мелани вече я нямаше.

На онзи рожден ден открих, че съм измама — не в смисъл на нескопосан фокус, а на фалшива антика. Бях предумишлено изработен фалшификат. Толкова млада бях тогава — сякаш бе само преди секунда — но вече не съм. Лицето се променя много бързо — издълбава се като дърво, втвърдява се. И край с ококореното бленуване като преди. Станала съм по-зорка, по-съсредоточена. Стеснила съм се.

В събота и неделя много често ходех в „Модна хрътка“, защото Мелани не искаше да оставам в къщата сама. Започнах да се чудя защо, когато станах на дванайсет. Ами ако стане пожар, възразяваше тя. Пък и законът бездруго забранявал деца да остават сами вкъщи. Настоявах, че вече не съм дете, а тя въздъхваше и отговаряше, че всъщност не разбирам какво означава да си или да не си дете, че децата били огромна отговорност, както ще се уверя лично впоследствие. После ме обвиняваше, че ѝ създавам главоболия, качвахме се в колата и отивахме в магазина.

Позволено ми беше да помагам — да подреждам фланелките по големина, да им лепя етикети с цената, да отделям онези, които трябва да бъдат или изхвърлени, или почистени. Приятно ми беше да го правя — седях на масата в задния ъгъл сред лек мирис на нафталин и наблюдавах хората, които влизаха.

Не всички бяха клиенти. Някои просто живееха на улицата и идваха да използват тоалетната ни. Мелани ги пускаше, стига да ги познава, особено през зимата. Един по-възрастен мъж идваше доста често. Носеше палта от туид, които си купуваше от Мелани, и плетени жилетки. Когато станах на тринайсет, вече се плашех от него, защото в училище ни бяха обяснили за педофилите. Казваше се Джордж.

— Не бива да пускаш Джордж в тоалетната — заявих на Мелани. — Той е перверзник.

— Дейзи, това е много грубо — отговори Мелани. — Защо мислиш така?

Бяхме у дома, в кухнята.

— Ами просто е. Все се навърта. И проси от хората точно пред магазина. Освен това те следи.

Можех да кажа, че следи мен, с което щях да предизвикам сериозна тревога, но не беше вярно. Джордж не ми обръщаше никакво внимание.

Мелани се засмя и каза:

— Не е вярно.

Реших, че е наивна. Бях на възраст, когато изведнъж от хора, които знаят всичко, родителите стават хора, които не знаят нищичко.

Въпреки това, което направи за мен, Мелани ухаеше някак далечно — на флорален сапун в къща, където съм на гости. Искам да кажа, че не ми миришеше на майка.

Като по-малка една от любимите ми книжки в училищната библиотека беше за човек, който попаднал сред вълча глутница. Не можел да се къпе, защото така ще заличи миризмата на глутницата и вълците ще го отхвърлят. А ние двете с Мелани по-скоро имахме нужда да добавим мириса на глутницата, онова, което да ни направи цялост, общност. Това обаче не се случи. Не си падахме по нежностите.

Освен това Нийл и Мелани не бяха като родителите на децата, които познавах. Държаха се прекалено предпазливо с мен, сякаш ще се счупя. Като че ли съм породисто коте, предоставено на грижите им — собственото си коте приемаш за даденост, държиш се непринудено с него, обаче с чуждото нещата стоят другояче, защото изгубиш ли го, ще изпитваш съвсем различна вина.

И още нещо: съучениците ми имаха свои снимки, много снимки. Родителите им документираха всяка минута от техния живот. Дори от раждането им, които носеха в час, за да разказват. Според мен това беше отвратително — кръв и грамадни крака в близък план, между които се подава малка глава. Имаха и свои снимки като бебета, стотици кадри. Дори да се оригнат, някой възрастен ще насочи обектива към тях и ще ги накара да повторят — сякаш живееха живота си два пъти: веднъж действително и втори път за портрет.

На мен това не ми се случваше. Сбирката на Нийл от стари фотоапарати беше готина, но в къщата всъщност нямаше нито един работещ. Мелани ми каза, че всичките ми ранни снимки изгорели при пожар. Само пълен глупак би ѝ повярвал, затова аз го сторих.

Отначало протестното шествие беше вълнуващо. Провеждаше се в центъра на града, близо до сградата на Законодателното събрание, макар че всъщност не беше точно шествие, защото никой никъде не шестваше, просто стояхме натъпкани като сардини. Изнасяха се речи. Роднина от Канада на жена, починала в колониите на Галаад, докато почиствала смъртоносни радиационни отпадъци, говори за робския труд. Лидерът на движението „Оцелели от геноцида на територията на Галаад“ говори за принудителните преходи до Северна Дакота, където хората били заграждани като овце в призрачни градове без храна и вода, разказваше как хиляди измрели и как мнозина рискували живота си и поемали пеш на север към канадската граница през зимата, а после показа ръката си с липсващи пръсти — от измръзване.

След това представителка на „Закрила“ — организация за жени, избягали от Галаад — говори за жените, чийто бебета им били отнети, за жестокостта на това деяние и как, опиташ ли да си върнеш детето, те обвиняват в незачитане на Бог. Не чух всички речи, защото понякога озвучителната система прекъсваше, но смисълът беше ясен. Имаше много плакати с бебето Никол: ВСИЧКИ БЕБЕТА В ГАЛААД СА БЕБЕТА НИКОЛ!

След това групата от нашето училище скандира разни неща и издигна лозунгите си, други хора размахваха други плакати: ДОЛУ ФАШИСТИТЕ ОТ ГАЛААД! УБЕЖИЩЕ ВЕДНАГА! В този момент противници на протеста също заявиха своите искания: ЗАТВОРЕТЕ ГРАНИЦАТА! ГАЛААД, ЗАДРЪЖ СИ УЛИЧНИЦИТЕ И БЛУДНИЦИТЕ, ИМАМЕ СИ ПРЕДОСТАТЪЧНО! СПРЕТЕ НАШЕСТВИЕТО! Сред тях имаше и група Перлени момичета с техните сребристи рокли и перли, вдигнали следните лозунги: СМЪРТ НА КРАДЦИТЕ НА БЕБЕТА и ВЪРНЕТЕ БЕБЕТО НИКОЛ. Хората от нашата страна ги замерваха с яйца и надаваха шумни възгласи при всяко попадение, но Перлените момичета просто се усмихваха с неизменните си стъклени усмивки.

Тук-таме станаха сбивания. Група хора, облечени в черно и със закрити лица, започнаха да разбиват витрините на магазините. И изведнъж се появиха много полицаи от спецчастите. Изникнаха изневиделица. Блъскаха по щитовете си и се придвижваха напред, удряха деца и възрастни с палките си.

До този момент бях въодушевена, но вече се уплаших. Исках да се махна, обаче всички стояха толкова нагъсто, че не можех да помръдна. Не намирах съучениците си, а тълпата вече изпадаше в паника. Хората се люшкаха насам-натам, викаха и пищяха. Нещо ме удари в корема, лакът, струва ми се. Дишах учестено, усещах как от очите ми напират сълзи.

— Насам — обади се дрезгав глас зад мен.

Ейда. Сграбчи ме за яката и ме помъкна подире си. Не съм сигурна как разчисти пътя ни — сигурно е ритала хората по краката. После се озовахме на пресечка зад метежа, както го нарекоха по-късно по новините. Докато гледах видеоматериала, си помислих: вече знам какво е да си присъствал на метеж — все едно се давиш. Не че някога се бях давила.

— Мелани допусна, че ще си тук — каза Ейда. — Ще те заведа вкъщи.

— Ама не… — понечих да възразя.

Не исках да призная, че съм уплашена.

— Веднага. Тут суит. Никакво „ако“, никакво „но“.

Три дни по-късно някой проникна с взлом в магазин „Модна хрътка“. Имахме аларма, но крадците бяха успели да се измъкнат, преди да пристигне някой — и точно в това бил недостатъкът на алармите според Мелани. Не намерили пари, защото Мелани никога не държеше пари в брой в магазина, но взели дрехи от колекцията „Изкуство за обличане“ и бяха изтърбушили кабинета на Нийл — всичките му папки бяха разпилени на пода. Отмъкнали бяха и предмети от колекциите му: няколко часовника и стари фотоапарати, един антикварен клоун на пружина. Бяха опитали да предизвикат пожар, но аматьорски според Нийл, защото огънят беше угасен бързо.

Дойдоха от полицията и попитаха Нийл и Мелани имат ли някакви врагове. Отговориха, че нямат и всичко си било наред, сигурно бездомници са търсели пари за дрога, но си личеше, че са разстроени, защото си говореха, както когато не искаха да ги чувам.

— Взели са фотоапарата — казваше Нийл на Мелани тъкмо когато влизах в кухнята.

— Кой фотоапарат? — попитах.

— О, един стар — отговори Нийл. И продължи да си опъва косата. — Обаче рядък модел.

След това Нийл и Мелани станаха още по-неспокойни. Нийл поръча нова алармена система за магазина. Мелани заяви, че сигурно ще се преместим в нова къща, но когато започнах да разпитвам, ме успокои, че засега било просто хрумване. „Нищо страшно“, така коментира обира Нийл, но го повтори няколко пъти, затова се запитах какво страшно се беше случило всъщност, освен изчезването на любимия му фотоапарат.

През нощта след проникването с взлом заварих Мелани и Нийл да гледат телевизия. Обикновено не го правеха — просто телевизорът винаги работеше — обаче този път гледаха съсредоточено. Перлено момиче, представено само като „Леля Адриана“, била намерено мъртво в апартамент, в който живеело под наем с друго Перлено момиче. Била завързана за брава на врата със собствения ѝ сребрист колан, увит около шията. Според патолога била мъртва от няколко дни. Собственикът на съседен апартамент усетил миризмата и съобщил в полицията, откъдето твърдяха, че става дума за самоубийство чрез самоудушаване — разпространен метод.

Имаше снимка на мъртвата. Разгледах я внимателно: заради облеклото понякога трудно различавах Перлените момичета едно от друго, но си спомням, че тази неотдавна беше в магазина ни да раздава брошури. Също и приятелката ѝ, идентифицирана като Леля Сали, която според водещата на новините не можела да бъде открита. Имаше и нейна снимка, от полицията молеха хората да съобщят, ако някой я види. Все още нямаше коментар от консулството на Галаад.

— Това е ужасно — каза Нийл на Мелани. — Клетото момиче. Какво нещастие!

— Защо? — попитах. — Перлените момичета работят за Галаад. Те ни мразят. Всеки го знае.

И тогава двамата ме погледнаха. Как да опиша този поглед? Безутешен, струва ми се. Недоумявах — защо изобщо им пукаше?

Истинската катастрофа се случи на рождения ми ден. Утринта започна наглед нормално. Станах, облякох карираната си униформа на училище „Уайл“… Споменах ли, че имам униформа? Напъхах обутите си със зелени чорапи крака в черните обувки с връзки, вързах си косата на опашка, както изискваше училищният правилник — никакви спуснати коси — и слязох долу.

Мелани беше в кухнята, където имаше гранитен остров. Аз лично бих предпочела да бъде от смола и рециклирани материали, каквито бяха в училищната столова — през смолата се виждаха късчетата вътре — на единия плот бяха от скелет на миеща мечка — затова винаги имаше върху какво да съсредоточиш вниманието си.

Най-често се хранехме на кухненския остров. Имахме и трапезария с маса. Там би трябвало да посрещаме гости на вечеря, но Мелани и Нийл не организираха вечери, а събрания, свързани с различни техни каузи. Предната вечер бяха идвали хора и на масата още имаше няколко чаши за кафе, чиния с трохи от крекери и няколко съсухрени гроздови зърна. Не бях видяла кои са хората, защото си останах горе в стаята, криех се от последиците на простъпката си. Очевидно ставаше дума за нещо повече от най-обикновено непокорство.

Влязох в кухнята и седнах на острова. Мелани беше с гръб към мен, гледаше през прозореца. Там се виждаше дворът ни — циментовите сандъчета за цветя с храстите розмарин, вътрешният двор с градинска маса и столове и ъгълът на улицата отпред.

— Добро утро — поздравих.

Мелани рязко се завъртя.

— О, Дейзи! — възкликна тя. — Не те чух! Честит рожден ден! Честити шестнайсет!

Нийл слезе за закуска чак когато вече беше време да тръгвам за училище. Беше горе и говореше по телефона си. Леко се засегнах, но немного — той си беше разсеян.

Мелани ме закара, както обикновено: тя не обичаше да ходя сама на училище с автобуса, макар че той спираше съвсем близо до вкъщи. Тя каза — както винаги повтаряше — че ѝ е на път за магазина и просто ще ме хвърли.

— Довечера ще си хапнем торта със сладолед — каза тя и извиси глас в края на изречението като при въпрос. — С Нийл искаме да ти кажем някои неща, защото вече си достатъчно голяма.

— Добре — казах.

Очаквах да е разговор за момчета и какво означава взаимно съгласие, а в училище вече бях слушала достатъчно за тези неща. Щеше да бъде неловко, но се налагаше да го изтърпя.

Исках да се извиня, задето съм ходила на протеста, но пристигнахме в училището, преди да имам възможност. Излязох мълчаливо от колата, Мелани изчака да стигна до входа. Махнах ѝ, тя също ми махна. Не знам защо го направих — обикновено пропускам. Сигурно като извинение.

Не помня ясно този учебен ден, нямаше причина. Просто обикновен учебен ден. Толкова обикновен, все едно гледаш през прозорец на кола. Разни неща прелитат край теб — едно-друго, едно-друго, без особено значение. Не запомняш такива часове — те са нещо съвсем обикновено, като миенето на зъбите.

Няколко приятели, с които си разменяхме домашни, ми изпяха „Честит рожден ден“ в столовата, докато обядвахме. Неколцина други изръкопляскаха.

После дойде следобедът. Въздухът беше застоял, часовникът сякаш тиктакаше по-бавно. Седях в часа по френски, където трябваше да четем откъс от повестта „Мицу“ на Колет — разказваше се за звезда на мюзикхола, която крие двама мъже в гардероба си. Освен че беше френски, романът разказваше колко труден бил животът на жените, само че на мен животът на Мицу изобщо не ми изглеждаше толкова ужасен. И аз исках да крия хубавец в гардероба си. Дори да познавах такъв обаче, къде да го свра? Не можеше в моя дрешник — Мелани веднага щеше да го спипа, пък и с какво щях да го храня? Позамислих се — каква храна можех да отмъквам, без Мелани да забележи? Сирене и солени бисквити? За секс с него и дума не можеше да става — твърде опасно щеше да бъде да го пускам да излиза от дрешника, а нямаше място и аз да се навра вътре. Ей така се отнасях често-често в училище, колкото да минава времето.

Въпреки това си беше проблем в живота ми. Не бях излизала с никого, защото не познавах човек, с когото да ми се иска да изляза. Като че ли нямаше начин това да се случи. Момчетата от училище „Уайл“ не бяха вариант: учех с тях от началните класове, виждала ги бях да си бъркат в носа, някои дори се напикаваха. Как да се настроиш романтично с такива представи в главата?

Вече се бях потиснала, което понякога се случва на рожден ден — очакваш вълшебно преобразяване, но не се получава. За да се разсъня, започнах да се скубя — отделни косъмчета зад ушите, само по две-три. Знаех, че ако отскубвам косми от едно и също място твърде често, рискувам то да оплешивее, но навикът ми се беше появил само преди няколко седмици.

Най-сетне часовете свършиха и вече можех да се прибирам. Тръгнах по излъскания коридор към входната врата на училището и излязох. Ръмеше, а не си носех дъждобрана. Огледах улицата — Мелани не ме чакаше в колата.

Неочаквано до мен изникна Ейда с черното си кожено яке.

— Хайде, да се качваме в колата — нареди тя.

— Моля? Защо?

— Става дума за Нийл и Мелани.

Вгледах се в лицето ѝ, явно се беше случило нещо много лошо. Ако бях по-голяма, сигурно щях веднага да попитам какво, но не го сторих, защото исках да отложа мига, в който ще науча. Бях чела някъде за „неизразима заплаха“. Тогава бяха само думи, но сега вече го изпитах.

Когато се качихме в колата и тя подкара, попитах:

— Да не би някой да е получил инфаркт?

Само това ми хрумна.

— Не — отговори Ейда. — Слушай ме внимателно и не се паникьосвай. Не можеш да се върнеш у дома.

Неприятното чувство в корема ми стана още по-ужасно.

— Какво има? Да не е станал пожар?

— Експлозия — обясни тя. — Бомба в кола пред „Модна хрътка“.

— По дяволите! Магазинът разрушен ли е? — попитах.

Първо влизането с взлом, сега това.

— В колата на Мелани. Двамата с Нийл били вътре.

Застинах мълчаливо, не проумявах. Кой ненормалник ще иска да убие Нийл и Мелани? Те бяха най-обикновени хора.

— Мъртви ли са? — попитах накрая.

Цялата треперех. Опитах да си представя експлозията, но пред очите ми не изникваше образ. Просто бяло петно.

Кой си ти, читателю мой? И кога? Може би утре, може би след петдесет години, може би никога. Може да си някоя от Лелите от Ардуа Хол, попаднала по случайност на този разказ. И след кратък ужас от моята греховност ще изгориш листовете, за да съхраниш непокътнат праведния ми образ? Или ще се поддадеш на всеобщата жажда за власт и ще изтичаш при Очите, за да ме издадеш?

Или ще си любопитен чужденец, който тършува из архивите на Ардуа Хол и проучва нашия отдавна провален режим? В този случай уличаващите документи, които пазя зорко толкова години, ще са се появили не само на собствения ми процес — ако съдбата е зложелателна към мен и аз бъда изправена на съд — но и на съдебните процеси на мнозина други. Постарах се да науча най-злокобните тайни.

Много ми е трудно да ви разкажа за събитията около смъртта на майка ми. Табита ме обичаше безусловно, но вече я нямаше и всичко край мен стана несигурно и колебливо. Къщата ни, градината, дори собствената ми стая вече не ми изглеждаха реални, сякаш се бяха разтворили в мъгла и бяха изчезнали.

Изсъхва, изсъхва. Приличаше ми на фъфлене — сякаш Бог не умееше да говори ясно. Много от нас се препъваха в тази дума, докато рецитираха псалма.

Малко след като баща ми се ожени за Пола, в училище се случи нещо много обезпокоително. Разказвам го тук не за да всявам ужас напразно, а тъй като ми направи дълбоко впечатление и може би ще помогне да се намери обяснение защо по онова време и на онова място някои от нас се държаха така.

Случи се в час по религии — предмет, който, както вече споменах, водеше Леля Видала. Тя отговаряше за нашето училище и за други училища като него — училища „Видала“, така ги наричаха — само че нейната снимка, окачена отзад във всяка класна стая, беше по-малка от снимката на Леля Лидия. Имаше общо пет снимки: на бебето Никол най-отгоре, защото трябваше всеки ден да се молим то да се завърне живо и здраво; на Леля Елизабет, на Леля Хелена, на Леля Лидия и на Леля Видала. Бебето Никол и Леля Лидия бяха в златни рамки, а останалите три — в сребърни.

Разбира се, всички знаехме кои са четирите жени: Основателките. Само че не бяхме сигурни какво точно са основали, нито се осмелявахме да попитаме: не искахме да обидим Леля Видала, като насочим вниманието към нейната по-малка снимка. Сонамит твърдеше, че очите от снимката на Леля Лидия могат да следват човек из стаята и че портретът чува какво се говори, но тя преувеличаваше и си измисляше.

Леля Видала се настани върху голямото си бюро. Обичаше да ни вижда добре. Нареди ни да преместим чиновете си напред и да се приближим.

После обясни, че вече сме достатъчно големи да чуем една от най-важните библейски истории — съдържала Божие послание специално за жените и децата, затова трябвало да слушаме внимателно. Оказа се историята за наложницата, нарязана на дванайсет части12.

Сонамит, която седеше до мен, прошушна:

— Вече я знам.

Бека от другата ми страна приближи ръката си към моята под чина.

— Тихо, Сонамит — скара ѝ се Леля Видала.

Издуха си носа и ни разказа следната история:

Наложницата на един мъж — това е нещо като Прислужница — избягала от господаря си и се върнала в бащиния дом. Проявила дръзко непокорство. Мъжът отишъл да си я прибере и понеже бил добър и опрощаващ човек, просто я помолил да се върне. Баща ѝ познавал правилата и се съгласил — бил разочарован от непокорството на дъщеря си — и двамата мъже отпразнували единомислието си на вечеря. Затова наложницата и господарят ѝ окъснели и замръкнали в град, където мъжът не познавал никого. Гостоприемен жител ги поканил да пренощуват в дома му.

Неколцина други мъже обаче, тласкани от греховни помисли, отишли в къщата и настояли да им бъде предаден гостенинът. Канели се да му причинят позорни неща. Развратни и похотливи. Но между мъже това щяло да бъде крайно непристойно, затова гостоприемният старец и неговият гост извели отвън наложницата.

— Е, тя си го заслужавала, не сте ли съгласни? — попита Леля Видала. — Не бивало да бяга. Помислете си какво страдание е причинила на околните!

Само че на сутринта, когато пътникът отворил вратата, продължи разказа си Леля Видала, наложницата лежала мъртва на прага. „Стани!“, наредил стопанинът ѝ, ала тя не станала, защото била мъртва. Похотливите мъже я били убили.

— Но как? — попита Бека едва чуто. Стискаше силно ръката ми. — Как така са я убили?

Две сълзи се търкулнаха по лицето ѝ.

— Когато много мъже едновременно развратничат с едно момиче, то може да умре — каза Леля Видала. — С тази история Бог ни учи да приемаме покорно участта си и да не се бунтуваме срещу нея. — Мъжът трябвало да бъде почитан от жената, каза Леля Видала. Ако ли не, ето какъв бил резултатът. Бог винаги изпращал наказание съобразно престъплението.

Края на историята научих впоследствие — как господарят нарязал тялото на наложницата на дванайсет къса и ги разпратил до всички Израилеви племена, как призовал племената да отмъстят за осквернената му наложница, като убият нейните насилници, и как Вениаминовите синове отказали, защото убийците били от тях. Избухнал отмъстителен бой, Вениаминовите синове били почти избити, а съпругите и децата им — изтребени до крак. След това единайсетте други племена решили, че ще е трагедия да заличат дванайсетото, затова прекратили убийствата. Оцелелите синове Вениаминови официално нямали право да се женят за други съпруги и да имат други деца, защото останалите племена били положили клетва против тях, обаче неофициално им било подсказано, че могат да си откраднат момичета и да се оженят за тях, което и направили.

Ние обаче не чухме историята докрай, защото Бека избухна в сълзи.

— Това е ужасно, ужасно е! — нареждаше тя.

Останалите не помръдвахме.

— Овладей се, Бека — каза Леля Видала, ала Бека не можеше.

Плачеше толкова силно, че дъх не можеше да си поеме.

— Дали да не я прегърна, Лельо Видала? — попитах накрая.

Насърчаваха ни да се молим за другите момичета, но не и да ги докосваме.

— Е, добре — неохотно се съгласи Леля Видала.

Прегърнах Бека и тя се разрида на рамото ми.

Леля Видала се подразни от състоянието на Бека, но и се притесни. Баща ѝ не беше Командир, беше зъболекар, само че важен зъболекар, а Леля Видала имаше лоши зъби. Тя стана и излезе от стаята.

Няколко минути по-късно пристигна Леля Ести. Нея викаха, когато трябваше някой да ни успокои.

— Всичко е наред, Бека — каза тя. — Леля Видала не е искала да ви плаши. — Не беше точно така, но Бека престана да плаче и се разхълца. — Историята може да се възприеме и по друг начин. Наложницата съжалявала за стореното и искала да изкупи вината си, затова се пожертвала и не допуснала господарят ѝ да бъде убит от онези зли хора.

Бека леко извърна глава настрани и се заслуша.

— Храбра и благородна постъпка на наложницата, не мислиш ли? — Бека кимна едва-едва. Леля Ести въздъхна. — Всички трябва да правим жертви, за да помагаме на другите хора — каза тя успокоително. — Мъжете се жертват по време на война, а жените трябва да се жертват по други начини. Така са разпределени задълженията. А сега ни чака малка почерпка за разведряване. Донесла съм овесени бисквити. Момичета, може да си говорите.

Седяхме и хрупахме овесените бисквити.

— Не се дръж като бебе — прошепна Сонамит на Бека. — Това е само притча.

Бека сякаш не я чу.

— Аз никога, ама никога няма да се омъжа — промърмори тя едва чуто.

— Напротив, ще се омъжиш — възрази Сонамит. — Всички се омъжват.

— Не е вярно — каза Бека, но само на мен.

Няколко месеца след сватбата на Пола и баща ми у дома пристигна Прислужница. Казваше се Кайлова, защото името на баща ми е Командир Кайл.

— По-рано е имала друго име — каза Сонамит. — На друг мъж. Местят ги, докато не родят бебе. И бездруго са блудници, не им трябват истински имена.

Според Сонамит блудницата е жена, която е „била“ не само със съпруга си, а и с други мъже. Макар че ние не знаем какво точно означава, че е „била“.

Прислужниците в такъв случай трябва да са двойно по-големи блудници, отново според Сонамит, защото дори нямали съпрузи. Само че човек не бива да се държи грубо с тях, нито да ги нарича пачаври, съветваше ни Леля Видала и си бършеше носа, защото като изкупление те служат на обществото и ние трябва да им бъдем признателни за това.

— Не разбирам как блудниците служат на обществото — прошушна Сонамит.

— Заради бебетата — прошепнах в отговор. — Прислужниците могат да раждат бебета.

— И други жени могат — възрази Сонамит, — а не са блудници.

Вярно беше, някои от Съпругите също можеха и някои от Иконосъпругите: виждали ги бяхме с издути кореми. Много жени обаче не можеха. Според Леля Ести всяка жена искаше да има бебе. Всяка жена, която не е Леля или Марта. Защото, твърдеше Леля Видала, ако не си Леля или Марта, каква полза от теб, щом не раждаш?

Появата на тази Прислужница означаваше, че моята мащеха Пола иска да има бебе, защото не смята мен за свое дете — моята майка беше Табита. Ами Командир Кайл? Явно и той не ме смяташе за свое дете. Сякаш и за двамата бях станала невидима. Гледаха мен, но през мен и виждаха стената.

Преживях остатъка от онзи следобед като сомнамбул. Бродирахме комплекти от кърпички за Лелите — цветя, подходящи за имената им: ехинацея за Елизабет, зюмбюл за Хелена, теменужки за Видала. Аз бродирах люляк за Лидия и дори не забелязах, че съм се убола на иглата, докато Сонамит не отбеляза:

— Има кръв по бродерията ти.

Габриела — слабичко и язвително момиче, станало популярно, както аз бях преди, защото баща ѝ се беше издигнал и имаше три Марти — прошепна:

— Сигурно най-после ѝ е дошъл цикълът, ама от пръста.

И всички се засмяха, защото повечето други момичета вече имаха месечен цикъл, дори Бека. Леля Видала чу смеха, вдигна очи от книгата си и разпореди:

— Достатъчно.

Леля Ести ме заведе в тоалетната, изми кръвта от пръста ми и ми сложи лепенка, но се наложи да накиснем кърпичката в студена вода, защото така се изпира кръвта, особено от бял плат. Леля Видала ни предупреди, че като Съпруги трябва да умеем да чистим кръв, щяло да бъде част от задълженията ни — ще ни се налага да надзираваме дали Мартите го правят както трябва. Почистването на кръвта и на други субстанции, които отделят женските тела, влизаше в задълженията на жената да се грижи за околните, най-вече за децата и за възрастните хора, обясняваше ни Леля Ести, която винаги представяше нещата в положителна светлина. Жените притежаваха тази дарба, защото така бе устроен мозъкът им — не беше толкова твърд и съсредоточен като мъжкия, а мек, влажен, топъл и обгръщащ като… като какво? Тя не довърши изречението.

Като кал на слънце, помислих си. Тази представа изникна в главата ми — затоплена кал.

Прислужницата ни най-сетне забременя. Знаех го още преди да ми кажат, защото вместо да се държат с нея като с бездомно пале, което са приютили от жалост, Мартите започнаха да се суетят, да ѝ поднасят по-големи порции храна и да ѝ слагат вазички с цветя върху таблите със закуската. И понеже бях обсебена от нейната личност, се стараех да забелязвам такива подробности.

Слушах как Мартите разговарят развълнувано в кухнята, когато не подозираха, че ги чувам, но невинаги разбирах какво казват. Когато бях при тях, Зила често се усмихваше просто ей така, а Вира снишаваше резкия си глас, все едно е в църква. Дори Роза имаше самодоволно изражение, все едно е изяла неочаквано сладък портокал, но го пази в тайна.

А мащехата ми Пола направо сияеше. Държеше се по-мило с мен, озовяхме ли се в една стая, което гледах да се случва рядко. Закусвах в кухнята, преди да ме откарат на училище, и на вечеря ставах от масата бързо-бързо, уж за да се заема с домашните: бродерия, плетиво или нещо за шиене, рисунка, която трябва да довърша, акварел, който да нарисувам. Пола никога не възразяваше — и тя като мен не държеше да се виждаме.

— Кайлова е бременна, нали? — попитах Зила една сутрин.

Постарах се въпросът ми да прозвучи нехайно, в случай че греша. Сварих Зила неподготвена.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Не съм сляпа — отговорих надменно и вероятно дразнещо.

В такава възраст бях.

— Не бива да го обсъждаме преди третия месец — отговори Зила. — Първите три месеца са най-опасни.

— Защо? — попитах.

Въпреки прожекцията на снимки на зародиши, която ни устрои сополивата Леля Видала, всъщност не знаех много по въпроса.

— Защото, ако е Нерожба, тогава най-вероятно ще се роди преждевременно — отговори Зила. — И ще умре.

Знаех за Нерожбите — не учехме за тях, но се носеха слухове. Шушукаше се, че имало много такива. Прислужницата на Века родила момиченце без мозък. Клетата Века беше много разстроена, защото искаше сестричка.

— Молим се за нея. И за… онова нещо — додаде Зила.

Забелязах как се изрази.

Пола обаче явно беше намекнала пред Съпругите, че Кайлова е бременна, защото изведнъж статутът ми в училище отново се подобри. Сонамит и Века си съперничеха за вниманието ми както преди, а другите момичета ми угаждаха, сякаш ме обгръщаше невидима аура.

Едно бъдещо бебе озаряваше живота на всички, свързани с него. Домът ни сякаш бе обгърнат от златисто сияние, което ставаше по-ярко и по-златисто с течение на времето. Когато прескочихме трите месеца, в кухнята се проведе неофициално тържество и Зила направи торта. Що се отнася до Кайлова, нейното лице, доколкото можех да го видя, изразяваше не толкова радост, колкото облекчение.

Насред цялото сдържано ликуване обаче аз бях като буреносен облак. Това незнайно бебе в корема на Кайлова поглъщаше цялата обич и за мен сякаш нищо не оставаше. Бях сам-сама. И ревнувах — бебето щеше да си има майка, а аз никога нямаше да имам. Дори Мартите се извръщаха от мен към сиянието от корема на Кайлова. Срамувам се да го призная — да ревнувам от едно бебе! — но това беше истината.

Месеците се нижеха, аз продължавах да се прокрадвам на пръсти и да подслушвам. Стараех се да виждам, без да ме виждат, да чувам, без да ме чуват. Откривах пролуки между затворените врати и техните рамки, удобни места в коридорите и по стълбите, изтънели участъци в стените. В повечето случаи чувах откъслечно или долавях само мълчание, но постепенно се научих да сглобявам тези късчета и да попълвам неизреченото.

Нашата Прислужница, Кайлова, ставаше все по-едра — по-точно коремът ѝ — и колкото по наедряваше, толкова по-възторжени ставаха всички у дома. Говоря за жените. Чувствата на Командир Кайл бяха загадка. Изражението му винаги беше каменно, но от мъжете никой не очакваше да дават воля на емоциите си, като плачат или дори се смеят силно, макар че зад затворените врати на трапезарията се чуваше смях, когато Командирът имаше гости на вечеря и им поднасяше вино и десерти с разбита сметана, които Зила приготвяше умело, ако успееше да се снабди със сметана, разбира се. Подозирам, че все пак е бил относително развълнуван от издутия като балон корем на Кайлова.

Понякога се питах какво ли е изпитвал към мен собственият ми баща. За майка си знаех нещичко — тя беше избягала с мен, Лелите я бяха направили Прислужница — обаче за баща си не знаех нищо. Е, вероятно все нещо съм знаела, всеки знаеше. Сигурно допускате, че съм запълнила празнините с идеализирани представи, но не е вярно — останаха си празни.

Кайлова се беше превърнала в своеобразна знаменитост. Съпругите постоянно измисляха някакво извинение да изпращат Прислужниците си — уж за яйце назаем или да върнат някоя купа, а всъщност да попитат как е бременната. Пускаха ги да влязат в къщата, после викаха Прислужницата да слезе, за да могат гостенките да положат длани върху корема ѝ и да усетят как рита бебето. Каква гледка бяха лицата им, докато извършваха този ритуал — такова удивление, все едно пред очите им се разиграваше чудо. И надежда, защото щом Кайлова можеше, значи и те можеха. Завист, защото на тях все още не им се получаваше. Копнеж, защото наистина искаха да успеят. Отчаяние, защото може би никога нямаше да им се случи. Още не знаех какво може да сполети Прислужница, която макар да е смятана за способна да даде живот, се окаже безплодна във всички къщи, където я изпратят, но допусках, че едва ли е хубаво.

Пола безброй пъти кани на чай другите Съпруги. Те я поздравяваха, възхищаваха ѝ се и ѝ завиждаха, а тя се усмихваше великодушно, приемаше поздравленията им скромно и отговаряше, че благословията идва свише. После викаше Кайлова в дневната, където Съпругите надаваха радостни възгласи и се суетяха около нея. Дори ѝ казваха „скъпа“, което никога не правеха с обикновена Прислужница с плосък корем. После питаха Пола как ще кръсти бебето си.

Нейното бебе. Не на Кайлова. Какво ли мислеше тя по въпроса? Съпругите обаче изобщо не се интересуваха какво се случва в главата ѝ, интересуваше ги само коремът ѝ. Потупваха го и понякога дори допираха ухо до него да слушат, докато аз стоях зад отворената врата на дневната и наблюдавах лицето ѝ през пролуката. Виждах как тя се старае да запази каменно изражение, но невинаги успяваше. Лицето ѝ беше по-заоблено, отколкото при пристигането ѝ, почти подуто, и на мен все ми се струваше, че е заради сълзите, които не си позволяваше да пролива. Дали плачеше тайно? Дебнех пред затворената ѝ врата, долепила ухо до нея, но не я чух да плаче.

Дебненето ме ядосваше. Някога бях имала майка, но ме бяха откъснали от нея и ме бяха дали на Табита точно както това бебе щеше да бъде отнето от Кайлова и дадено на Пола. Така правеха, така стояха нещата тук, за да се подсигури хубаво бъдеще за Галаад — малцина трябваше да направят жертви в името на мнозинството. Съзнавах, че това не е редно, макар че Лелите бяха единодушни по въпроса и учеха и нас на същото.

Не можех да заклеймя Табита обаче, макар да беше приела откраднато дете. Не тя беше устроила света по този начин, освен това ми беше истинска майка — обичаше ме и аз обичах нея. Продължавах да я обичам, а може би тя мен — също. Кой знае? Сигурно сребристият ѝ дух ме обгръщаше, кръжеше и бдеше над мен. Приятна мисъл.

Имах нужда от нея.

В училище положението ми беше по-лошо от всякога. Бях се превърнала в табу — нашата Прислужница беше умряла, а момичетата смятаха това за зла прокоба. Бяха много суеверни. В училището на Видала имаше две религии: официалната, на която ни учеха Лелите: за Бог и специалното предназначение на жените, и неофициалната, която се предаваше от момиче на момиче чрез игри и песни.

По-малките момичета имаха много броилки, например: Едно лице, две опако: съпруг избраха ти, девойко; едно лице, две опако: този убиха го, нов иде бойко-бойко. В съзнанието на невръстните момиченца съпрузите не бяха истински хора. Приличаха по-скоро на мебели, поради което подлежаха на замяна, както правех аз в кукленската си къща.

Най-популярната песенна игра сред по-малките момиченца се казваше „Бесеница“ и текстът гласеше:

Момичетата минаваха под вдигнатите ръце на две други момичета, а всички напяваха: Едно — убийство, две — целувка, три — бебе, четири — изчезнала безследно, пет — жива, шест — мъртва, седем — пипнахме те, червена, кървавочервена!

Седмото момиче попадаше в капана на двете, които брояха, и те го разхождаха в кръг, преди да го цапнат по главата. Тогава тя беше „мъртва“, но имаше право да избере следващите две екзекуторки. Съзнавам, че звучи едновременно зловещо и лекомислено, но децата превръщат в игра онова, което е край тях.

В очите на Лелите забавлението сигурно е съдържало предупреждения и заплахи в полезна степен. Защо обаче започваше с убийство? Защо то предхождаше целувката? Защо не обратното, което би било и по-естествено? Често съм размишлявала над това впоследствие, но така и не намерих отговор.

По време на учебните занятия ни бяха позволени и други игри. Играехме на „Змии и стълби“: ако попаднеш на „молитва“, изкачваш се по стълбата, опряна в Дървото на живота, ако попаднеш на „грях“, плъзгаш се надолу по сатанинска змия. Даваха ни и книжки за оцветяване, в които оцветявахме табелите над магазините: „Всяка плът“, „Хлябове и риби“, за да ги научим. Оцветявахме и облеклото на хората: в синьо за Съпругите, на райета за Иконосъпругите, в червено за Прислужниците. Века веднъж загази пред Леля Видала, защото оцвети една Прислужница в пурпурно.

Другите момичета по-скоро шушукаха суеверно помежду си, отколкото напяваха, и то не на игра, а съвсем сериозно. Ето един пример:

Кайлова беше починала по време на раждане, затова другите момичета ме мислеха за прокълната, но тъй като бебето Марк беше живо и здраво и ми беше братче, ме смятаха и за невероятно благословена. Другите момичета не ме дразнеха открито, но ме избягваха. Олда присвиваше очи и гледаше в тавана, когато ме забележеше да приближавам, Бека се извръщаше, макар да ми пъхаше тайно части от обяда си. Сонамит съвсем се откъсна от мен било поради страх от смъртта, или от завист заради раждането, или по малко и от двете.

У дома вниманието беше изцяло насочено към бебето и си настояваше за него, имаше силен глас. И макар да се наслаждаваше на престижната си позиция като майка на бебе, при това момче, Пола не беше настроена майчински. Вземаше малкия Марк, колкото да го покаже пред приятелките си, но това ѝ беше предостатъчно, после го предаваше на дойката — пълничка и печална Прислужница, която до неотдавна била Такърова, но вече беше Кайлова, разбира се.

Когато не ядеше, спеше или не биваше излаган на показ, Марк прекарваше времето си в кухнята, където се превърна в любимец на Мартите. Те обичаха да го къпят, прехласваха се по малките пръстчета на ръцете и краката му, по трапчинките му, по миниатюрния му мъжки орган, от който беше способен да изстрелва забележителен фонтан от урина. Какво силно мъжле!

От мен се очакваше да се включа в благоговението и когато не го правех достатъчно ревностно, ми нареждаха да престана да се муся, защото скоро съм щяла да си имам свое бебе и тогава да позная щастието. Силно се съмнявах — не за бебето, а за щастието. Стремях се да прекарвам колкото може повече време в стаята си, избягвах веселието в кухнята и размишлявах колко несправедливо е устроен светът.

Минзухарите се бяха стопили, нарцисите се бяха смачкали като хартия, лалетата бяха изпълнили съблазнителния си танц и бяха обърнали наопаки полите на венчелистчетата си, преди да ги съблекат съвсем. Билките, които Леля Клоувър и нейните съратнички полувегетариантки с градинските лопатки отглеждаха край стените на Ардуа Хол, са избуяли. Лельо Лидия, непременно изпийте този ментов чай ще направи чудеса с храносмилането ви! Иде ми да я срежа: „Не си ври носа в моето храносмилане!“, но си напомням, че те всички са добронамерени. Убедително извинение ли е това изобщо, когато килимът е изцапан с кръв?

И аз съм добронамерена, мърморя си понякога тихо. И аз правя всичко за добро или поне за най-доброто възможно, което не е едно и също. И все пак, замислете се колко по-зле би могло да бъде, ако ме нямаше.

Глупости, отговарям понякога. Друг път обаче сама се хваля. Кой твърди, че последователността е добродетел?

Кога е следващият валс на цветята? Люлякът. Толкова благонадежден. Толкова къдрав. Толкова уханен. Скоро отколешният ми враг Леля Видала ще се разкиха. Може би очите ѝ ще се подуят и няма да може да ми хвърля коси погледи с надеждата да ме улови в простъпка, в слабост, в недопустима теологична неправомерност, с която да си подсигури падението ми.

Надявай се, прошепвам си. Гордея се, че винаги съм една крачка пред теб. Но защо само една? Няколко. Катурнеш ли ме, ще завлека със себе си и храма.

Седях в колата на Ейда и опитвах да проумея думите ѝ. Мелани и Нийл. Взривени с бомба. Пред магазина си за дрехи. Не може да бъде.

— Къде отиваме? — попитах.

Глупав въпрос, прозвуча толкова нормално, но вече нищо не беше нормално. Защо не пищях?

— Обмислям — отговори Ейда. Погледна в огледалото за обратно виждане, после зави по алеята пред една къща. На табелата отпред пишеше „Ремонти Алтерна“. В нашия квартал всяка къща се реновираше, после друг я купуваше и отново започваше ремонт, с което подлудяваше Нийл и Мелани. Защо трябва да хвърляш толкова много пари, за да изтърбушиш една чудесна къща, чудеше се Нийл. Така цените се повишаваха изкуствено и бедните хора се оказваха изтласкани от пазара.

— Ще влизаме ли? — попитах и изведнъж се почувствах страшно изморена.

Щеше да ми е приятно да вляза в някоя къща и да полегна.

— Не — отговори Ейда.

Извади малък гаечен ключ от раницата си и строши телефона си. Гледах как апаратът се напуква и разцепва: корпусът му се счупи, металните части вътре се разкривиха и изпопадаха.

— Защо чупиш телефона си? — попитах.

— Защото предпазливостта никога не е излишна. — Тя прибра отломките в малък найлонов плик. — Изчакай тази кола да отмине, после излез и хвърли това в контейнера.

Наркопласьорите правеха така — използваха телефони с предплатени карти. И бездруго се колебаех доколко е уместно да идвам с нея. Тя не беше просто строга, беше страшна.

— Благодаря, че ме докара, но вече трябва да се връщам на училище. Ще им съобщя за експлозията, те ще знаят какво да направят.

— Ти си в шок. И нищо чудно — каза Ейда.

— Добре съм — уверих я, но не беше вярно. — Мога просто да се махна оттук.

— Както искаш, но от училището са длъжни да съобщят на социалните, които ще те дадат на приемни родители и един бог знае какво ще стане. — Не се бях замисляла. — Затова, след като изхвърлиш телефона ми — продължи Ейда, — или се върни в колата, или продължи да вървиш. Ти избираш. Само не се връщай у дома. Не е заповед, а съвет.

Изпълних това, което ми каза тя. Беше ми обяснила вариантите, така че какъв избор имах? Когато се върнах в колата, заподсмърчах, но Ейда само ми подаде кърпичка, нищо повече. Направи обратен завой и се отправи на юг. Шофираше бързо и умело.

— Знам, че не ми вярваш, но се налага — каза тя след малко. — Хората, които са заложили бомбата, най-вероятно в момента търсят теб. Не го твърдя със сигурност, но си в опасност.

В опасност — така казваха по новините за децата, намерени пребити до смърт въпреки многобройните предупреждения от страна на съседите, или за жени, които пътуват на автостоп, защото няма автобуси, а после нечие куче ги намира в плитък гроб със счупен врат. Зъбите ми тракаха, макар въздухът да беше топъл и лепкав.

Не ѝ вярвах напълно, но не мисля, че ме лъжеше.

— Може да съобщим в полицията — предложих плахо.

— Те са безполезни. — Чувала бях за безполезността на полицията — Нийл и Мелани редовно изразяваха това мнение. Ейда включи радиото в колата — успокоителна музика с арфи. — Засега не мисли за нищо — каза тя.

— Ти ченге ли си? — попитах.

— Не.

— Каква си тогава?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — отговори тя.

Качихме се на сивия микробус и пътувахме известно време, а Ейда непрекъснато следеше движението зад нас. След това поехме през лабиринт от улички и накрая спряхме пред голяма къща с кафява каменна фасада. В полукръг, който навремето сигурно е бил цветна градина и в който дори сега бяха останали няколко лалета сред нарцисите в неокосената трева, се мъдреше табела с нарисувана жилищна сграда.

— Къде сме? — попитах.

— В Паркдейл — отговори Ейда. За пръв път стъпвах в Паркдейл, но бях чувала за това място — съучениците ми, които вземаха наркотици, го намираха за готино. Така определяха западналите градски квартали, които в момента се възраждаха. Имаше няколко модерни нощни клуба за онези, които бяха склонни да послъжат за възрастта си.

Постройката се намираше на голям мръсен парцел с две високи дървета. Отдавна никой не беше почиствал нападалите листа, в купчината навята пръст проблясваха цветни парчета пластмаса — червени и сребристи.

Ейда се запъти натам и хвърли поглед назад, за да се увери дали я следвам.

— Добре ли си? — попита ме.

— Да — уверих я.

Леко ми се виеше свят. Закрачих зад нея по неравната павирана настилка — усещах я шуплеста, сякаш стъпалото ми всеки момент щеше да потъне. Светът вече не беше твърд и благонадежден, беше станал порест и измамен. Всичко можеше да изчезне. И в същото време всичко, което погледна, ми се струваше кристално ясно. Като в някоя от онези сюрреалистични картини, за които учихме в училище предната година. Разтопени часовници насред пустинята, плътни, но нереални.

Тежки каменни стъпала водеха към предната веранда. Имаше каменна арка и име, издълбано с келтски шрифт, какъвто понякога се среща на по-старите сгради в Торонто — КАРНАРВЪН — във венец от каменни листа и лица на елфове. Сигурно целяха закачливо внушение, но аз ги намирах за злостни. В онзи момент всичко ми се струваше злокобно.

На верандата вонеше на котешка пикня. Вратата беше широка и тежка, осеяна с глави на гвоздеи. Авторите на графити се бяха развихрили с червена боя — типичните за тях изострени букви и още една по-четлива дума: вероятно ГАДОСТ.

Вратата изглеждаше занемарена, но се отключваше с магнитен чип. Във вестибюла вътре имаше стар кафеникаво-морав килим, извито стълбище с широки стъпала се извиваше нагоре.

— Известно време тук даваха стаи под наем — обясни Ейда. — Сега са обзаведени апартаменти.

— А какво е била преди?

Облегнах се на стената.

— Лятна вила на богати хора. Хайде, да се качим горе, трябва да полегнеш.

— Какво е „Карнарвън“?

Трудно преодолявах стълбите.

— Място в Уелс — обясни Ейда. — Явно някой е тъгувал за дома. — Хвана ме за ръката. — Хайде, брой стъпалата.

Дом, помислих си. Отново щях да се разхлипам. Постарах се да го избегна.

Качихме се най-горе. Имаше още една тежка врата, също с магнитен чип. Озовахме се в дневна с канапе, две кресла, холна масичка и маса за хранене.

— Има и спалня за теб — каза Ейда, но аз нямах желание да я видя.

Строполих се на канапето. Внезапно останах без сили. Имах чувството, че няма да мога да се надигна вече.

— Пак трепериш — каза Ейда. — Ще намаля климатика.

Донесе завивка от една от спалните, новичка, бяла.

Всичко в тази стая беше съвсем истинско. Върху масата имаше някакво саксийно растение, но то може и да беше изкуствено — изглеждаше гумено, с твърде лъскави листа. Розови тапети на по-тъмни дървета облепяха стените. Забелязах дупки от пирони, където сигурно преди са висели картини. Тези подробности бяха толкова живи, че сякаш трептяха пред очите ми като осветени отзад.

Затворих очи, за да пресека светлината. Сигурно съм задрямала, защото изведнъж бе станало вечер и Ейда включваше телевизора с плосък екран. Заради мен — за да се уверя, че ми казва истината — но тя се оказа твърде жестока. Руините на „Модна хрътка“: с разбити прозорци, със зейнала врата. По тротоара бяха пръснати парчета плат. Отпред — корубата на колата на Мелани, набръчкана като прегорял бонбон маршмелоу. Виждаха се две полицейски коли и жълта лента, с каквато ограждат местата на злополука или престъпление. От Нийл и Мелани нямаше и следа, и толкова по-добре — ужасявах се да не зърна овъглената им плът, изпепелените им коси, опърлените кости.

Дистанционното беше върху ниската масичка до канапето. Изключих звука — не исках да чувам равния глас на водещия, който съобщаваше новината със същия тон, с който би оповестил, че някой политик се качва на самолет. Когато колата и магазинът изчезнаха от екрана и се появи главата на говорителя като смешен балон, изключих телевизора.

Ейда влезе откъм кухнята. Носеше ми чиния със сандвич — пилешка салата. Казах, че не съм гладна.

— Има и ябълка — каза тя. — Искаш ли я?

— Не, благодаря.

— Знам, че се чувстваш странно. Аз мълчах. Ейда излезе и отново влезе в стаята. — Взела съм ти торта за рождения ден. Шоколадова. С ванилов сладолед. Любимите ти.

Беше в бяла чиния, имаше и пластмасова виличка. Откъде знаеше кои са ми любимите неща? Сигурно Мелани ѝ е казала. Вероятно са говорили за мен. Бялата чиния беше направо ослепителна. В средата на тортата беше бодната една-единствена свещичка. Като по-малка щях да си намисля желание. А какво да си пожелая сега? Да върна времето назад? Все още да е вчера? Колко ли хора си бяха пожелавали същото?

— Къде е тоалетната? — попитах.

Тя ми обясни, аз отидох и повърнах. После отново се излегнах на канапето и се разтреперих. След малко Ейда ми донесе джинджифилова лимонада.

— Трябва да повишиш нивото на кръвната си захар — каза тя.

Излезе от стаята и угаси лампата.

Все едно си се прибрал от училище, болен от грип. Някой те завива и ти носи нещо за пиене, околните се справят с действителността, на теб не ти се налага. Хубаво би било да си остана така вечно, без отново да мисля за нищо.

В далечината се носеха шумовете на града: улично движение, сирени, прелитащ самолет. Откъм кухнята долиташе суетенето на Ейда, движеше се отривисто и леко, сякаш стъпваше на пръсти. Чувах тихия ѝ глас — говореше по телефона. Отговаряше за всичко, но кое беше това всичко, така и не разбирах. Въпреки това гласът ѝ ме обгърна и успокои. Със затворени очи чух как вратата на апартамента се отваря и след кратка пауза се затваря.

Когато се събудих, вече беше сутрин. Не знаех колко е часът. Успала ли се бях, закъснявах ли за училище? И после си спомних — край с училището. Повече нямаше да се върна там, нито в другите познати ми места.

Намирах се в една от спалните на Карнарвън, завита с бялата завивка, все още облечена с фланелката и клина, но без обувки и чорапи. Имаше прозорец със спусната щора. Надигнах се предпазливо. Съзрях нещо червено върху възглавницата, но се оказа просто следа от вчерашното ми червило. Вече не ми се гадеше, не ми се виеше свят, но в съзнанието ми цареше смут. Разчесах скалпа си, подръпнах си косата. Веднъж, когато ме болеше глава, Мелани ми обясни, че ако подръпнеш косата си, подобряваш оросяването на мозъка. Затова Нийл го правел.

Когато станах от леглото, се почувствах по-будна. Огледах се в голямото огледало на стената. Не бях същият човек от предния ден, само приличах на него. Отворих вратата и босонога, се отправих по коридора към кухнята.

Ейда не беше там. Открих я в дневната, на едно от креслата с чаша кафе. На канапето седеше човекът, край когото бяхме минали на влизане в убежище „Закрила“.

— Събудила си се — отбеляза Ейда.

Възрастните имат навика да оповестяват очевидното. И Мелани би подметнала: „Събудила си се“, все едно е голямо постижение. Разочаровах се, че и Ейда не прави изключение.

Погледнах мъжа, той също извърна очи. Беше облечен с черни джинси, сандали, сива фланелка с надпис „Две думи, един пръст“ и бейзболно кепе на „Блу Джейс“ от Торонто. Запитах се дали знае какво всъщност означава надписът на фланелката му.

Изглеждаше към петдесетгодишен, но косата му беше тъмна и гъста, така че може и да е бил по-млад. Лицето му беше като набръчкана кожа, имаше и белег отстрани на бузата. Усмихна ми се, показаха се белите му зъби — един от кътниците му отляво липсваше. Липсващият зъб винаги придава на човек някак нелегален вид.

Ейда посочи мъжа с брадичка:

— Нали помниш Елайджа от убежището? Приятел на Нийл. Тук е, за да ни помогне. В кухнята има зърнена закуска.

— И после ще поговорим — каза Елайджа.

Зърнената закуска беше любимата ми — бобени кръгчета. Занесох си купата в дневната, настаних се на другото кресло и зачаках да заговорят.

И двамата мълчаха. Споглеждаха се. Аз се хранех предпазливо, опасявах се, че коремът ми ще се разстрои. Чувах хрускането на зърнената закуска в ушите си.

— Откъде да започна? — попита Елайджа.

— От най-трудното — каза Ейда.

— Добре — отговори той и впери поглед право в мен. — Вчера не беше рожденият ти ден.

Изненадах се.

— Напротив — възразих. — Първи май. Станах на шестнайсет.

— Всъщност си с четири месеца по-малка — каза Елайджа.

Как доказваш кога си роден? Би трябвало да имаш акт за раждане, само че къде държеше Мелани моя?

— Пише го на здравната ми карта — изтъкнах.

— Опитай пак — подкани Ейда Елайджа.

Той забоде очи в килима.

— Мелани и Нийл не бяха твоите родители — каза той.

— Нищо подобно, бяха! Защо говориш така? — Усещах как в очите ми напират сълзи. Зейваше съвсем истинска нова празнина — Нийл и Мелани избледняваха, преобразяваха се. Осъзнах, че всъщност не знам много нито за тях, нито за тяхното минало. Не бяха говорили за това, а и аз не бях питала. Че кой кара родителите си да му разказват за себе си?

— Съзнавам, че това те разстройва — увери ме Елайджа, — но е важно, затова ще повторя. Нийл и Мелани не са твоите родители. Извинявай, че съм толкова директен, но нямаме много време.

— Кои са тогава? — попитах и запримигвах.

Отрони се една сълза, изтрих я.

— Не са ти роднини. Поверихме те на тях, когато беше още бебе, за да те пазят.

— Не може да бъде!

Но все повече се разубеждавах.

— Трябваше да научиш по-рано — каза Ейда. — Те искаха да ти спестят тревогите. Щяха да ти кажат в деня, когато ги…

Гласът ѝ заглъхна, тя стисна устни. Не обели нито дума за смъртта на Мелани, все едно изобщо не бяха приятелки, но вече виждах, че истински скърби. И ми стана малко по-симпатична.

— Част от работата им беше да те пазят и закрилят — каза Елайджа. — Съжалявам, че на мен се падна да ти го съобщя.

Освен мириса на новите мебели в стаята, усещах и миризмата на Елайджа: плътен мирис на пот и на практичен сапун за пране. Екологичен. И Мелани използваше такъв. Някога.

— Кои са те тогава? — прошепнах.

— Нийл и Мелани бяха ценни и опитни членове на…

— Не, моите родители — прекъснах го. — Истинските ми родители. Кои бяха? И те ли са мъртви?

— Ще направя още кафе — каза Ейда.

Стана и отиде в кухнята.

— Те още са живи — отговори Елайджа. — Или поне вчера бяха.

Вторачих се в него. Зачудих се дали не ме лъже, но защо ще го прави? Ако толкова иска да си измисля, можеше да съчини по-хубава история.

— Не вярвам на нито една дума — заявих. — Не знам защо изобщо ми говориш тези неща.

Ейда се върна в стаята с чаша кафе, оповести, че може и ние да си налеем, ако искаме, и предложи да си дам малко време да помисля.

Какво да премислям? Какво имаше за мислене? Родителите ми бяха убити, но се оказваше, че не са истинските ми родители. Вместо това на тяхно място се бяха появили други.

— За какво? — попитах. — Не знам достатъчно, за да размишлявам.

— Какво те интересува? — попита Елайджа някак уморено.

— Как се е случило? Къде са истинските ми… другите ми родители?

— Знаеш ли за Галаад? — попита Елайджа.

— Разбира се, нали гледам новините. Учихме и в училище — отговорих намусено. — Ходих и на протеста.

В онзи момент ми се искаше Галаад да се изпари и да ни остави на мира.

— Там си се родила — каза той. — В Галаад.

— Шегуваш се — отвърнах.

— Изнесла те тайно майка ти с помощта на „Мейдей“. Рискували са живота си. От Галаад вдигнаха голяма шумотевица, искаха да се върнеш. Твърдяха, че така наречените ти законни родители имат правото да те поискат. От движение „Мейдей“ те укриха, защото твърде много хора те търсеха, а и медиите шумяха.

— Както случилото се с бебето Никол — отбелязах. — Писах домашно за нея в училище.

Елайджа отново забоде поглед в пода. След това го впери право в мен:

— Ти си бебето Никол.

Днес следобед Командир Джъд отново ме привика — нареждането ми беше предадено от младше Око. Командир Джъд би могъл и лично да вдигне телефона и да обсъдим делата си — между неговия кабинет и моя имаше вътрешна гореща линия с червен телефонен апарат — но и той като мен не беше сигурен дали няма да ни подслушват. Освен това според мен нашите срещи очи в очи са му приятни по сложни и перверзни причини. Той ме смята за свое творение — аз съм въплъщението на неговата воля.

— Надявам се, че сте добре, Лельо Лидия — каза той, когато седнах срещу него.

— Прекрасно, хвала. А вие?

— И аз съм в добро здраве, но се опасявам, че Съпругата ми е болна. И това ми тежи.

Не се учудвам. Последния път, когато я видях, Съпругата на Командир Джъд изглеждаше състарена.

— Тъжна новина — казах. — От какво боледува?

— Не е ясно — отговори ми. Никога не е. — Нещо е засегнало вътрешните органи.

— Искате ли консултация в нашата клиника „Утеха и балсам“?

— Още не — отговори. — Сигурно не е нищо сериозно, може дори да си въобразява, както често се оказва с женските оплаквания.

Умълчахме се и се измервахме с поглед. Опасявах се, че той скоро ще остане вдовец и ще си потърси нова невръстна булка.

— Ако мога да ви помогна, само кажете.

— Благодаря, Лельо Лидия. Толкова добре ме разбирате — каза той с усмивка. — Не ви повиках по тази причина обаче. Имаме позиция относно смъртта на Перленото момиче в Канада.

— Какво се е случило всъщност?

Вече знаех отговора, но нямах намерение да го споделям с него.

— Официалната канадска версия е самоубийство — отговори той.

— Съкрушена съм от новината — отвърнах. — Леля Адриана беше една от най-преданите и експедитивни наши служителки… Имах ѝ пълно доверие. Беше изключително храбра.

— Нашата версия е, че канадците прикриват случилото се и всъщност покварените терористи от „Мейдей“ са се възползвали от факта, че Канада безотговорно толерира присъствието им, и са убили Леля Адриана. Само пред вас го казвам, но честно казано, ние сме доста объркани. Кой знае? Може да е просто случайно убийство от ръката на наркоман, каквито стават често в онова упадъчно общество. Леля Сали е била съвсем наблизо, раздавала яйца. Върнала се и заварила трагедията, но мъдро решила, че бързото ѝ завръщане в Галаад е най-добрият ход.

— Много мъдро — съгласих се.

Сега ще опиша приготовленията за брака, който ми предложиха да сключа заради проявен интерес към начина, по който се правеше това в Галаад. Поради обрата, който настъпи в живота ми, имах възможността да наблюдавам процеса и от двете страни: от страната на бъдещата булка и от страната на Лелите, които отговаряха за подготовката.

Уреждането на собствения ми брак протичаше по обичайния начин. Същината на участващите страни, както и тяхното съответно положение в Галаадското общество, би трябвало да оказват някакво влияние на наличния избор. Целта обаче във всеки отделен случай беше една и съща: всички момичета — и от добрите, и от не толкова добрите семейства — трябваше да бъдат омъжени рано, преди да имат шанс да срещнат неподходящ ухажор и да се стигне до така нареченото преди влюбване или, още по-лошо, до загуба на девствеността. Този позор трябваше да бъде избегнат на всяка цена, защото последиците понякога бяха жестоки. Никой не би желал детето му да бъде убито с камъни, а подобно петно върху семейството можеше да се окаже незаличимо.

След това Леля Габана доведе цял екип, отговорен за избор на гардероба ми, защото според Пола аз не съм била способна да избера как да се обличам за времето до сватбата си и най-вече на самото сватбено тържество. Разберете, аз не бях самостоятелна личност — макар да принадлежах към привилегированата класа, бях просто невръстно момиченце, на което щяха да надянат прангите на съпружеството. Така ми звучеше — глухо, метално, като захлопването на метална врата.

Може да се каже, че въпросният екип отговаряше за подготовката на сцената: за костюмите, почерпката, декорите. Никой от тях не беше силна личност, поради което им бяха възложени тези спомагателни дейности. Макар всички Лели да имаха висок статут, Пола — която беше много властна жена — съумяваше донякъде да се разпорежда с Лелите от сватбената група.

Придружавани от Пола, трите пристигнаха в стаята ми, където, след като бях завършила бродерията за табуретката, аз подреждах пасианс.

Тестето карти, което използвах, беше обичайното за Галаад, но ако не е познато за външните хора, ще го опиша. Естествено, нямаше букви на картите за асо, цар, царица и вале, а на другите карти нямаше цифри. Асото представляваше голямо Око, което гледа от един облак. Царят беше Командир с униформа, цариците бяха Съпруги, а валетата — Лели. Картите с лице бяха най-силни. От цветовете пиките бяха Ангели, спатиите бяха Пазители, карите бяха Марти, а купите — Прислужници. Всяка карта с лице имаше бордюр от по-дребни фигурки: на картата за Съпруга от Ангелите беше изобразена синя Съпруга с бордюр от дребни Ангели, облечени в черно, а картата на Командира от Прислужниците имаше бордюр от мънички Прислужници.

По-късно, когато получих достъп до библиотеката на Ардуа Хол, изследвах тези карти. В далечното минало купите са били потири. Може би затова Прислужниците бяха избрани да бъдат купи — защото те бяха безценен съсъд.

Трите Лели от групата, отговорна за гардероба ми, влязоха в моята стая.

— Агнес, ако обичаш, прибери си играта и се изправи — нареди Пола с най-любезния си тон и най-омразен за мен, защото знаех колко е фалшив. Подчиних се и тя ми представи трите Лели: Леля Лорна — пълничка и усмихната, Леля Сара Лий — попрегърбена и мълчалива, и Леля Вети — напрегната жена, която все се извиняваше.

— Идват за проба — каза Пола.

— Какво? — попитах.

Никой за нищо не ме предупреждаваше, не смятаха за нужно.

— Не се казва „какво“, а „моля“ — поправи ме Пола. — Проба за дрехите, които ще носиш на курса си за Предбрачна подготовка.

Пола ми нареди да съблека розовата училищна униформа, която продължавах да нося, защото нямах други дрехи, освен бялата рокля, с която ходех на църква. Застанах в средата на стаята по бельо. Не беше студено, но усетих, че кожата ми е настръхнала под преценяващите погледи. Леля Лорна ми взе мерки, а Леля Бети ги записа в малък тефтер. Наблюдавах я внимателно — винаги наблюдавах Лелите, когато си записваха някакви тайни работи.

След това ми разпоредиха да облека отново униформата и аз се подчиних.

Заеха се да обсъждат дали ще ми трябва ново бельо преди сватбата. Според Леля Лорна не било зле да ми направят, но Пола заяви, че не е необходимо, защото въпросният период ще бъде кратък, бельото, което имам, ми е по мярка. Пола спечели.

След това трите Лели си тръгнаха. Върнаха се няколко дни по-късно с два комплекта дрехи: един за пролетта и лятото и един за есента и зимата. Виждала бях момичета на моята възраст с такива рокли и знаех какво означават: пролетното зелено беше символ на новопокаралите листа, показваше, че момичето е готово за женитба. Иконосемействата обаче нямаха право на подобни разточителства.

Дрехите, които ми донесоха Лелите, бяха употребявани, но не бяха износени, защото никой не ползваше зеленото облекло дълго. Бяха ги коригирали, за да ми станат. Полите бяха с дължина десет сантиметра над глезена, ръкавите — до китките, с широка талия, а яката — висока. Всяка дреха вървеше в комплект с подходяща шапка с периферия и панделка. Мразех ги, но умерено — можеше да бъде и по-зле. Известна утеха ми носеше фактът, че бях подсигурена за всички сезони: може би щеше да минат и есента, и зимата, без да се налага да се омъжа.

Старите ми дрехи в розово и мораво бяха отнесени, за да бъдат почистени и използвани от по-малки момичета. Галаад беше във война, ние не изхвърляхме нищо.

След като се снабдих със зелените дрехи, ме записаха за ново обучение — в училището за предбрачна подготовка „Рубини“, където момичета от добри семейства се подготвяха за брачен живот. Имаше библейско мото: „Кой ще намери добродетелна жена? Тя струва повече от бисер“.

И това училище беше поверено на Лелите, но макар да носеха същите безлични кафяви униформи, учителките тук бяха по-стилни. Те трябваше да ни научат как да изпълняваме ролята на господарки на изтъкнати домакинства. Казвам „да се държим“ в двояк смисъл: от нас се очакваше да бъдем актриси на сцената на бъдещия си дом.

Случих се в един клас със Сонамит и Бека от училище „Видала“: ученичките от „Видала“ често продължаваха в „Рубини“. Не беше минало много време от последната ми среща с тях двете, но ми се струваха много по-възрастни. Сонамит беше увила тъмните си плитки на тила и си беше изскубала веждите. Не бих казала, че беше красива, но беше много оживена. Отбелязвам, че за Съпругите оживлението беше проява на безочие, затова те използваха думата „неодобрително“.

Сонамит каза, че с нетърпение очаква да се омъжи. Всъщност само за това говореше — какви съпрузи ѝ избират, тя какви предпочита, как нямала търпение. Искаше вдовец към четиресетте, който не е обичал много първата си Съпруга и няма деца, който заема висок пост и е красив. Не желаеше млад глупак, който не е правил секс, защото щяло да се получи неловко — ами ако не знаел къде да си пъхне онази работа? Открай време беше цапната в устата, но сега беше станала още по-дръзка. Сигурно беше научила тези нови, по-грубички изрази от някоя Марта.

Бека беше отслабнала още повече. Кафяво-зелените ѝ очи, възголеми за лицето, сякаш бяха станали още по-големи. Увери ме колко се радва, че сме заедно, но изобщо не се радвала, че сме в този клас. Умолявала семейството си да не я омъжват още — била твърде млада, още не била готова — обаче им предложили много удачен кандидат: най-големия син на Командир от „Синовете на Яков“, който също скоро щял да стане Командир. Майка ѝ я увещавала да не прави глупости, защото скоро нямало да получи толкова изгодно предложение, а с напредването на възрастта вариантите щели да стават все по-лоши. Ако навърши осемнайсет и все още не е омъжена, щели да я смятат за стара стока и никой нямало да ѝ предложи Командир; щяла да извади късмет, ако докопа дори Пазител. Баща ѝ, зъболекарят доктор Гроув, обяснил, че е необичайно Командир да поиска момиче като нея от по-долните обществени слоеве, поради което ще е оскърбително да откажат, а Бека не искала да го съсипва, нали?

— Но аз не желая! — виеше тя пред нас, когато Леля Лизе не беше в стаята. — Някакъв мъж да пълзи по теб като червей! Гнусота!

Направи ми впечатление, че тя не се изрази в бъдеще време — вече се чувстваше отвратена. Какво ѝ се беше случило? Нещо отблъскващо, за което не можеше да говори? Спомних си колко беше разстроена от разказа за наложницата, накълцана на дванайсет къса, но не ми се искаше да я питам: допуснеш ли прекомерна близост до позора на друго момиче, той ще опетни и теб самата.

— Няма да е толкова неприятно — уверяваше я Сонамит. — Помисли си колко много неща ще имаш! Собствена къща, собствена кола и Пазители, собствени Марти! А ако не можеш да родиш бебе, ще ти дадат Прислужници, колкото е нужно!

— Пет пари не давам за коли, Марти и дори за Прислужници — каза Бека. — Ужасно усещане е… онази мокрота.

— Кое точно? — попита през смях Сонамит. — Езика им ли имаш предвид? Не е по-неприятно от кучешкия език!

— Много по-неприятно е! — възрази Бека. — Кучетата са дружелюбни.

Не споделих как аз се чувствам във връзка с предстоящия си брак. Не можех да им разкажа за онзи преглед при доктор Гроув — все пак той беше баща на Бека, а Бека ми беше приятелка. Така или иначе, реакцията ми беше по-скоро нежелание и отвращение, които ми се струваха тривиални в сравнение с неподправения ужас на Бека. Тя беше убедена, че бракът ще я съсипе. Щеше да се почувства съсипана, заличена, сякаш се е стопила като сняг и от нея не е останало нищо.

Когато Сонамит не беше с нас, попитах Бека защо майка ѝ не иска да ѝ помогне. И тогава бликнаха сълзите: Бека научила от тяхната Марта, че това не е истинската ѝ майка. Позорно било, но и нейната истинска майка била Прислужница: „Като твоята, Агнес“, додаде тя. Официалната ѝ майка използвала този факт срещу Бека — защо толкова се страхувала от секса с мъж, след като онази блудница, майка ѝ, явно изобщо не се е измъчвала от подобни страхове? Тъкмо обратното!

Прегърнах я и я уверих, че разбирам.

Леля Лизе трябваше да ни учи на обноски и обичаи: коя вилица да използваме, как да наливаме чай, да се отнасяме вежливо към Мартите и да избягваме емоционална близост с Прислужниците, ако се окаже, че се нуждаем от Прислужница. Всеки имаше своето място в Галаад, всеки служеше посвоему и всички бяха равни пред Бога, обаче дарбите на някои хора бяха различни от дарбите на други, учеше ни Леля Лизе. Настане ли объркване в дарбите и всеки се опитва да прави всичко, единственият възможен резултат е вреден хаос. Никой не очаква от една крава да бъде птица!

Тя ни учеше на основни правила в градинарството с акцент върху розите, защото това беше подходящо хоби за една Съпруга, учеше ни и как да преценяваме качеството на храната, която се готви и поднася на трапезата ни. В тези времена на оскъдица в цялата държава беше много важно да не разхищаваме храната, да се възползваме от пълния ѝ потенциал. Леля Лизе ни напомняше, че животни умират заради нас. И зеленчуци, додаваше набожно. Трябвало да бъдем признателни за Божието изобилие. Неуважително към Провидението — и дори греховно — било да се отнасяме непочтително към храната, като не я приготвяме добре или я изхвърляме неизядена.

Затова се учехме как се пошира яйце, на каква температура се сервира киш и какво отличава различните супи и чорби. Вече не помня много от уроците, защото така и не ми се наложи да ги прилагам на практика.

Тя ни припомни и молитвите, които е подходящо да се отправят преди хранене.

В качеството си на глава на домакинството, съпрузите ни щели да казват молитвите, но в тяхно отсъствие — както се случвало често, защото те работели до късно, за което не бивало да ги корим — щяло да бъде наше задължение да отправяме молитвите от името на — дай боже — многобройната си челяд. На това място пускаше тънка усмивка.

Наум си повтарях измислената молитва, с която двете със Сонамит се забавлявахме, когато бяхме близки приятелки в училище „Видала“:

Кискането ни се чуваше надалеч. Тогава си мислехме, че се държим много зле! Ала колко невинни и безполезни ми се струват тези дребни бунтовни прояви сега, докато се подготвям за брака си.

Лятото напредваше. Леля Лизе ни запознаваше с основните правила за вътрешно обзавеждане, но окончателния избор на стила на дома ни, разбира се, щеше да направи нашият съпруг. Тя ни научи да аранжираме цветя — и в японски, и във френски стил.

Когато стигнахме до френския стил, Бека беше дълбоко обезсърчена. Сватбата ѝ беше насрочена за ноември. Съпругът, когото ѝ бяха избрали, беше посетил семейството за пръв път. Приели го в дневната, където си поговорил с баща ѝ, а тя просто седяла и мълчала — така повеляваше етикетът, от мен щяха да очакват същото — но на нас призна, че цялата настръхнала. Мъжът имал пъпки и редки мустачки, а езикът му бил бял.

Сонамит се засмя и обясни, че сигурно е заради паста за зъби, сигурно мъжът си е измил зъбите точно преди да отиде у тях от желание да ѝ направи хубаво впечатление, което било мило, нали? Бека обаче каза, че ѝ се иска да я повали тежка болест, не само продължителна, но и заразна, защото така ще бъде отменена сватбата.

На четвъртия ден от обучението ни във френски стил за аранжиране на цветя, когато се учехме да подреждаме симетрични вази за официални поводи с контрастни, но допълващи се цветя, Бека поряза лявата си китка с градинските ножици и се наложи да я закарат в болницата. Раната не беше фатално дълбока, но въпреки това тече много кръв. Съсипа белите маргаритки.

Гледах я, когато го направи. Никога няма да забравя изражението ѝ — за пръв път го виждах толкова свирепо и силно се притесних. Тя сякаш беше станала друг човек — много по-буен — макар и само за момент. Когато парамедиците дойдоха и я откараха, вече бе възвърнала спокойствието си.

— Довиждане, Агнес — каза ми, но аз не знаех как да отговоря.

— Това момиче е незряло — заяви Леля Лизе. Носеше косата си на кок, много елегантно. Гледаше ни косо, вирнала дългия си патрициански нос. — За разлика от вас — додаде тя.

Сонамит грейна — беше готова за зрелостта, аз също се усмихнах едва-едва. Помислих си, че се уча как да изпълнявам функцията си, как да изпълнявам ролята си. Или по-точно — как да изпълнявам ролята си по-добре отпреди.

Снощи сънувах кошмар. Не за пръв път.

По-рано в разказа си обещах да не подлагам търпението ви на изпитание, като ви разказвам сънищата си. Този обаче има последици, с които ще ви запозная, ще направя изключение. Разбира се, изборът какво да четете си е изцяло ваш, така че може да пропуснете този мой сън.

Стоя на стадиона, облечена в кафявата роба, която ми дадоха в онзи получил ново предназначение хотел, докато се възстановявах след престоя си в Инкубатора на признателност. До мен в редица стоят още няколко жени със същото облекло като каещи се и няколко мъже с черни униформи. Всеки от нас е с пушка. Знаем, че някои от пушките са заредени с халосни патрони, обаче въпреки това всички ще бъдем убийци, защото е важно намерението.

Срещу нас има жени в две редици: едните са прави, другите са на колене. Нямат превръзки на очите. Виждам лицата им. Познавам ги, всяка една. Предишни приятелки, предишни клиентки, предишни колежки, а от по-скоро — жени и деца, които са минали през ръцете ми. Съпруги, дъщери, Прислужници. На някои им липсват пръсти, други имат само едно стъпало или само едно око. Някои са с въже на шията. Осъдила съм ги, издала съм присъда — веднъж съдия, винаги съдия. Обаче те всички се усмихват. Какво чета в очите им? Страх, презрение, предизвикателство? Съжаление? Не мога да определя.

Ние с пушките вдигаме оръжията. Стреляме. Нещо нахлува в дробовете ми. Не мога да дишам. Давя се, падам.

Събуждам се, обляна в студена пот, сърцето ми бие лудешки. Казват, че кошмарите могат да те уплашат до смърт, че е възможно буквално сърцето ти да спре. Дали този кошмар няма да ме убие някоя нощ? Е, едва ли един сън ще е достатъчен.

Разказвах ви как Елайджа ме осведоми, че не съм, която мислех, че съм. Не обичам да си припомням онова чувство. Все едно те засмуква тресавище. И не само теб, ами и къщата ти, стаята ти, миналото ти, всичко, което някога си знаел за себе си, дори външността ти — беше усещане за пропадане, задушаване и мрак едновременно.

Сигурно съм седяла там най-малко минута, без да говоря. Едва си поемах дъх. Цялата се бях смразила.

Бебето Никол, с кръглото личице и нищо неподозиращите очи. Всеки път, когато съм гледала тази прочута снимка, съм гледала себе си. Дори само с раждането си бебето беше предизвикало много проблеми за много хора. Как бе възможно това да съм аз? Мислено отричах, крещях „не“. Само че не се чуваше никакъв звук.

— Това не ми харесва — казах най-накрая съвсем тихо.

— На никой от нас не му харесва — благо се съгласи Елайджа. — Всички бихме желали действителността да беше различна.

— Иска ми се Галаад да го няма — казах.

— Това е целта ни — увери ме Ейда. — Никакъв Галаад. — Заяви го с присъщата си практичност, сякаш премахването на Галаад е толкова лесно, колкото и поправката на капещо кранче. — Искаш ли малко кафе?

Поклатих глава. Все още се мъчех да проумея всичко. Значи бях бегълка като уплашените жени, които бях видяла в „Закрила“, като всички останали бежанци, за които постоянно се спореше. Здравната ми карта, единственият ми документ за самоличност, беше фалшива. Пребиваването ми в Канада беше незаконно. Всеки момент можеха да ме депортират. Майка ми е била Прислужница? Ами баща ми…

— Значи баща ми е един от онези… Командири, така ли? — попитах.

Потръпнах от представата, че част от него е част от мен, че наистина се намира в тялото ми.

— За щастие, не — отговори Елайджа. — Поне според майка ти, макар че тя не би желала да застраши истинския ти баща с признанието си, защото е възможно той все още да е в Галаад. Официалната претенция на Галаад обаче е от името на официалния ти баща. Това е основанието да настояват за завръщането ти. За завръщането на бебето Никол — поясни той.

Елайджа ме осведоми, че държавата Галаад никога не се е отказвала от желанието си да ме намери. Така и не престанали да ме търсят, проявили огромно упорство. Били на мнение, че им принадлежа, че имат правото да ме издирят и да ме пренесат през границата по всеки възможен начин: законен или незаконен. Бях непълнолетна и макар че онзи конкретен Командир вече беше изчезнал от поглед — най-вероятно при някоя чистка — аз според техните закони им принадлежах. Командирът имаше живи роднини, затова стигнеше ли се до съд, съществуваше вероятност те да получат попечителство над мен. „Мейдей“ не можеше да ме защити, защото в международен план бе смятана за терористична организация. Съществуваше нелегално.

— През годините сме пускали няколко фалшиви следи — обясни Ейда. — Появиха се съобщения, че си забелязана в Монреал, а също и в Уинипег. После бе съобщено за появата ти в Калифорния, след това в Мексико. Местехме те.

— Значи затова Мелани и Нийл не искаха да ходя на протеста?

— Донякъде — отвърна Ейда.

— Значи сама съм си виновна, нали?

— Какво искаш да кажеш? — попита Ейда.

— Те са искали да избегнат някой да ме забележи — обясних. — Убили са ги, защото са ме укривали.

— Не е точно така — възрази Елайджа. — Не искаха да се разпространи твое изображение, не искаха да те показват по телевизията. Логично е да се допусне, че в Галаад ще преглеждат внимателно кадрите от протеста и ще правят съпоставки. Имат снимката ти като бебе, имат и приблизителна представа как вероятно изглеждаш сега. Обаче подозренията им, че Мелани и Нийл са членове на „Мейдей“, се оказаха съвсем отделно нещо.

— Сигурно са следили мен — обади се Ейда. — Може би са ме свързали със „Закрила“, а оттам — и с Мелани. Не за пръв път внедряват информатори в „Мейдей“ — най-малко една уж избягала Прислужница, а може би и повече.

— Вероятно дори в „Закрила“ — додаде Елайджа.

Замислих се какви хора идваха преди на онези събирания в дома ни. Гадеше ми се от мисълта, че някой от тях може да е кроил да убие Мелани и Нийл, докато е хрупал грозде и сирене на трапезата им.

— Така че това няма нищо общо с теб — каза Ейда.

Дали просто не опитваше да ме накара да се почувствам по-добре?

— Ужасно е, че съм бебето Никол — троснах се. — Не съм го искала.

— Животът е суров, точка по въпроса — каза Ейда. — Сега трябва да решим какво да предприемем.

Елайджа излезе и каза, че ще се върне след няколко часа.

— Не си подавай носа навън и не надничай през прозореца — предупреди ме той. — Не се обаждай по телефона. Ще уредя друга кола.

Ейда отвори консерва пилешка супа и заяви, че трябва да хапна нещо, затова се постарах.

— Ами ако дойдат? — попитах. — Как изглеждат?

— Като всеки друг — отговори тя.

Когато се събудих, беше тъмно и вътре имаше някакъв мъж. Към двайсет и пет годишен, висок и слаб. Беше облечен с черни джинси, черна фланелка без никакви надписи.

— Гарт, това е Дейзи — представи ме Ейда.

Поздравих.

Той ме изгледа с интерес и попита:

— Бебето Никол?

— Не ме наричай така, моля — казах.

— Хубаво — съгласи се той. — И бездруго не бива да изговарям това име.

— Готови ли сме за тръгване? — попита Ейда.

— Доколкото знам — отговори Гарт. — Тя трябва да се покрие. Вие също.

— С какво? — попита Ейда. — Не си нося галаадското покривало. Ще се качим отзад. Най-добре да тръгваме.

Микробуса, с който бяхме пристигнали, вече го нямаше, този беше различен — микробус за доставки с надпис „Бързо прохождане на канали“ и рисунка на сладурско змийче, което се подава от канал. Двете с Ейда се качихме отзад. Имаше някакви водопроводни инструменти, но и дюшек, на който седнахме. Вътре беше тъмно и задушно, но доколкото можех да преценя, се движехме доста бързо.

Спах с дрехите си на един от дюшеците. На сутринта Елайджа ни събра четиримата.

— Положението можеше да бъде и по-добро — каза той. — Трябва много бързо да се махнем от това място. Канадското правителство е под огромен натиск от страна на Галаад да смаже „Мейдей“. Галаад има по-голяма армия и са много нетърпеливи със спусъка.

— Канадците са големи примати — каза Ейда. — Само да кихнеш, и ще ги събориш.

— По-лошото е новината, че Галаад се готвят да нападнат „Карпиц“.

— Откъде знаем?

— От вътрешен източник — отговори Елайджа, — но го научихме още преди обира в „Модна хрътка“. Изгубихме връзка с този човек и с повечето си хора от спасителната верига. Не знаем какво им се е случило.

— Е, къде можем да я настаним? — попита Гарт и кимна към мен. — За да е извън обсега им?

— Където е майка ми например? — предложих. — Казахте, че са се опитали да я убият, но не са успели, следователно е някъде на сигурно място, по-сигурно от тук. Мога да отида там.

— За нея сигурността винаги е временна — възрази Елайджа.

— Ами в друга държава?

— Преди няколко години щяхме да те прекараме през Сен Пиер — каза Елайджа, — но французите го затвориха. А след бежанските бунтове Англия престана да бъде възможност, Италия също, Германия… по-малките европейски страни. Никоя от тях не желае неприятности с Галаад. Да не говорим за възмущението на собственото им население при тази нагласа. Дори Нова Зеландия захлопна вратата.

— Някои твърдят, че биха приели бегълки от Галаад, само че ти няма да оцелееш дори един ден в повечето от тези страни, веднага ще попаднеш в мрежата на секс работничките — каза Ейда. — Забрави за Южна Америка, диктаторите там са твърде много. До Калифорния се стига трудно заради войната, а в Република Тексас е напрегнато. Успяха да възпрат Галаад, но не желаят нахлуване в територията си и избягват провокации.

— Значи най-добре да се откажа, защото и бездруго рано или късно ще ме убият?

Не го мислех всъщност, но в момента така се чувствах.

— О, не — възрази Ейда, — те не искат да те убият.

— Убийството на бебето Никол ще им донесе лош късмет. Те искат да те върнат в Галаад жива и усмихната — каза Елайджа. — Макар че вече няма как да разберем какво точно искат.

Замислих се над думите му.

— А преди сте имали начин, така ли?

— Нашият източник на информация в Галаад — отговори Ейда.

— Някой в Галаад ви е помагал?

— Не знаем кой. Предупреждаваха ни за нападения, за това кой маршрут е блокиран, изпращаха ни карти. Информацията винаги беше точна.

— Но не са ви предупредили за Мелани и Нийл — посочих.

— Явно нямат пълен достъп до вътрешната информация на Очите — каза Елайджа. — Така че, които и да са, не са на върха на пирамидата. Допускаме, че става дума за по-незначителен служител, който обаче рискува живота си.

— Защо ще го прави? — попитах.

— Нямам представа, но не е за пари — отговори Елайджа.

Според Елайджа източникът им използвал микроточки, което била доста стара технология — толкова стара, че на властите в Галаад не им хрумвало да ги търсят. Правели се със специални камери и били съвсем миниатюрни, почти невидими: Нийл ги разчитал с устройство, монтирано в писалката му. В Галаад претърсвали обстойно всичко, което пристига през граница, но „Мейдей“ използвали брошурите на Перлените момичета като система за пренос.

— Известно време беше безопасно — каза Елайджа. — Нашият източник снимаше документите за „Мейдей“ и ги пъхваше в някоя от брошурите за бебето Никол. Перлените момичета винаги посещаваха „Модна хрътка“: Мелани беше в списъка им на жени, които биха могли да спечелят за каузата си, защото винаги приемаше брошурите им. Нийл имаше камера за микроточки и залепваше отговорите на съобщенията в същите брошури, после Мелани ги връщаше на Перлените момичета. Беше им разпоредено да връщат нераздадените брошури в Галаад, за да бъдат използвани в други държави.

— Само че точките вече не вършат работа — каза Ейда. — Мелани и Нийл са мъртви, от Галаад са намерили камерата им. Сега арестуват всички от маршрута за бягство в северната част на щата Ню Йорк. Няколко квакери, няколко контрабандисти, двама ловни водачи. Предстои масово обесване.

Все повече губех надежда. Галаад разполагаше с цялата власт. Те бяха убили Мелани и Нийл, те щяха да намерят моята неизвестна майка и да убият и нея, те щяха да унищожат „Мейдей“. Някак щяха да докопат и мен и да ме замъкнат обратно в Галаад, където жените не бяха нищо повече от домашни котки и всички бяха религиозни фанатици.

— Какво можем да направим? — попитах. — Май нищо.

— Ще стигна дотам — отговори Елайджа. — Оказва се, че може би имаме шанс. Слаба надежда, може да се каже.

— По-добре от никаква — каза Ейда.

Източникът от известно време обещавал да издаде на „Мейдей“ голям масив от документи, каза Елайджа. Каквото и да съдържал масивът, щял да взриви Галаад до небето, така поне твърдял източникът. Въпросният човек обаче не успял да окомплектова документацията преди обира в „Модна хрътка“ и връзката прекъснала.

Източникът обаче съставил резервен план, който споделил с „Мейдей“, преди да изпрати последните няколко микроточки. Млада жена, която твърди, че Перлените момичета са я убедили да приеме галаадската вяра, лесно би могла да влезе в Галаад — мнозина го били направили. И разбира се, най-подходящата млада жена, която да пренесе документите — всъщност единствената жена, приемлива за източника в Галаад — би била бебето Никол. Източникът не се съмнявал, че от „Мейдей“ знаят къде е тя.

Вътрешният им човек бил пределно ясен: без бебето Никол нямало да има никакви документи, а без документите Галаад щял да продължи да си съществува като досега. Времето на „Мейдей“ изтичало, а смъртта на Нийл и на Мелани не бивало да остава напразна. Да не говорим за живота на майка ми. Само че ако Галаад рухне, всичко щяло да се промени.

— Защо само аз?

— Източникът ни беше категоричен по този въпрос. Твърди, че ти си най-добрият ни шанс. Първо, ако те заловят, няма да дръзнат да те убият. Сами са превърнали бебето Никол в символ.

— Не мога да унищожа Галаад — възразих. — Аз съм просто човек.

— Не сама, разбира се — увери ме Елайджа. — Но ще пренесеш мунициите.

— Съмнявам се, че ще успея — казах. — Не мога да се престоря, че съм приела вярата им. Никога няма да ми повярват.

— Ще те обучим — увери ме Елайджа. — Молитва и самозащита.

Прозвуча като някаква телевизионна пародия.

— Самозащита ли? — попитах. — От кого?

— Помниш ли Перленото момиче, което намериха мъртво в апартамента? — попита Ейда. — Тя работеше за нашия вътрешен човек.

— Не я уби „Мейдей“ — каза Елайджа. — Уби я другото Перлено момиче. Адриана сигурно се е опитвала да пресече подозренията на партньорката си за местонахождението на бебето Никол. Може би са се скарали и Адриана е изгубила схватката.

— Много хора умират — казах. — Квакерите, Нийл и Мелани, и това Перлено момиче.

— Галаад не се плаши от убийства — каза Ейда. — Те са фанатици.

Уж трябвало да водят богоугоден и добродетелен живот, но ако си фанатик, било напълно възможно да вярваш, че живееш добродетелно, и в същото време да убиваш хора. Фанатиците си въобразяват, че убиването на хора е непорочно деяние, поне на определени хора. Знаех го, защото в училище бяхме учили за фанатиците.

Някак се съгласих да отида в Галаад, без да давам изричното си съгласие. Обещах да си помисля, а на следващата сутрин всички се държаха, все едно вече съм казала „да“, Елайджа ме похвали за смелостта и че ще донеса надежда на много хора в безизходно положение. И вече нямаше връщане назад. Пък и бездруго се чувствах задължена на Нийл, на Мелани и на другите загинали. Ако бях единственият човек, който техният така наречен източник щеше да приеме, тогава трябваше да опитам.

Ейда и Елайджа заявиха, че искат да ме подготвят колкото е по силите им за краткото време, с което разполагат. В една от кабинките устроиха нещо като малък физкултурен салон с боксова круша, въже за скачане и кожена медицинска топка. Гарт също участваше в тренировките ми. Отначало почти не говореше с мен, само ми обясняваше какво да правя: скачането, боксовите удари, хвърлянето на топката напред и назад. След известно време обаче отношението му стана по-сърдечно. Сподели, че е от Република Тексас. Там обявили независимост почти веднага след появата на Галаад, което никак не допаднало на галаадците. Избухнала война, завършила без победител, и била прокарана нова граница.

Така че в момента Тексас беше официално неутрален, а всички действия на неговите граждани против Галаад бяха незаконни. Не че и Канада не беше неутрална, само че някак немарливо неутрална. „Немарливо“ беше негова дума, не моя, и ми звучеше оскърбително, докато той не ми обясни, че я използва най-добронамерено. Затова дошъл заедно със свои приятели в Канада и се присъединил към бригада „Линкълн“ на организацията „Мейдей“ за бойци от чужбина. Бил твърде малък, докато бушувала истинската Галаадска война с Тексас, едва седемгодишен. Двамата му по-големи братя обаче загинали във войната, а негова братовчедка била отвлечена в Галаад и оттогава от нея нямали ни вест, ни кост.

Мислено изчислявах възрастта му в момента. Беше по-голям от мен, но немного. Виждаше ли в мен нещо повече от поставена задача? Защо изобщо мислех за това? Трябваше да се съсредоточа над поръчението, което се очакваше да изпълня.

Драги читателю, имам изненада за теб. За мен също беше изненада. Под прикритието на мрака и с помощта на свредел, клещи и малко хоросан инсталирах две охранителни камери в основата на статуята си. Открай време си служа сръчно с инструментите. Старателно върнах обратно мъха и си помислих, че наистина трябва да поръчам да почистят статуята ми. Мъхът придава достопочтеност, но само донякъде. Изглеждах така, сякаш съм се сдобила с козина.

С известно нетърпение зачаках резултатите. Чудесно щеше да бъде, ако се сдобия с няколко неопровержими кадъра как Леля Елизабет подхвърля улики под формата на твърдо сварени яйца и портокали в каменните ми нозе като опит да ме дискредитира. И макар че проявите на идолопоклонничество не бяха мои, фактът, че ги извършва друг човек, щеше да ми се отрази неприятно: току-виж някой казал, че съм толерирала и дори насърчавала подобни прояви. Елизабет като нищо би използвала подобни клевети, за да ме свали от пиедестала ми. Не си правех илюзии по отношение на лоялността на Командир Джъд към мен — той не би се поколебал да ме предаде, ако намери безопасен начин да го стори. Безопасен за него. Той имаше опит в предателството.

Ето я обаче изненадата. Минаха няколко дни, без нищо да се случи — или поне нищо съществено, защото не броя трите облени в сълзи млади Съпруги, които получиха достъп до двора ни, тъй като бяха омъжени за изтъкнати Командири, и които положиха общо един мъфин, малко царевично хлебче и два лимона — напоследък лимоните бяха чисто злато след бедствията във Флорида и нашата неспособност да се наложим в Калифорния. Радвам се, че ги имам, и ще си ги оползотворя добре — ако животът ти поднесе лимони, направи си лимонада. Също така ще установя откъде са се взели въпросните лимони. Безполезно е да опитваме да пресечем целия черен пазар — редно е Командирите да си имат своите дребни капризи — но е напълно естествено желанието ми да узная кой продава лимоните и как ги е вкарал в страната. Жените са една от стоките — колебая се дали да ги нарека стока, но когато участват и пари, какво друго да бъдат — които биват местени тайно. Дали внасят лимони и изнасят жени? Ще се допитам до източниците си на черния пазар — те не обичат конкуренция.

Трите облени в сълзи Съпруги призоваваха тайните ми способности в своя стремеж към плодовитост, клетите. Per Ardua Cum Estrus, напяваха, като че ли латинският беше по-ефективен от английския. Ще видя какво може да се направи за тях, по-скоро кой може да го направи — след като съпрузите им са се оказали толкова невъобразимо немощни в това отношение.

Но да се върнем на изненадата ми. На четвъртия ден пред обектива на камерата като слънце на зазоряване изникна огромният червен нос на Леля Видала, след това очите и устата ѝ. Втората камера беше заснела по-дълъг кадър: тя беше с ръкавици — много лукаво от нейна страна — и извади от единия си джоб яйце и портокал. Озърна се, за да се увери, че никой не я гледа, и положи даровете в нозете ми заедно с малко пластмасово бебе. След това на земята до статуята пусна носна кърпичка, на която беше избродиран люляк — всеизвестен мой знак, откакто преди няколко години в часовете в училище момичетата избродираха комплекти носни кърпички за високопоставените Лели с цветя, които започват с буквата на имената им. На моите има люляк, на тези на Елизабет — ехинацея, на Хелена — хибискус, на Видала — виолетки. По пет кърпички за всяка — страшно много бродиране. Накрая преценихме, че хрумването е опасно близо до четенето, затова практиката бе преустановена.

След като вече ме беше предупредила, че Елизабет се опитва да ме уличи в простъпка, Видала лично поставяше улика против мен — този невинен ръчно изработен предмет. Откъде беше взела кърпичката? Сигурно я беше отмъкнала от прането. За да си помогне в еретичното преклонение пред мен. Превъзходно изобличаване! Представете си каква наслада изпитах.

Всяка погрешна стъпка на основната ми конкурентка беше дар от съдбата. Прибрах снимките, за да ги използвам по-нататък при нужда — винаги е добре човек да пази огризките: и в кухнята, и навсякъде другаде — и да изчаква развоя на събитията.

Скоро на почитаемата ми колежка Елизабет трябва да бъде съобщено, че Видала я обвинява в измяна. Да добавя ли и Хелена? От коя е по-лесно да се лиша, ако се наложи да направя жертва? Коя ще е по-лесно да неутрализирам при нужда? Кой е най-удачният начин да настроя една срещу друга членките на триумвирата, които толкова искат да ме повалят, а още по-добре — да ги унищожавам една по една? Каква точно беше позицията на Хелена към мен? Щеше да се остави на вятъра, накъдето и да духа. Винаги е била най-слабохарактерната от трите.

Наближавам повратния момент. Колелото на съдбата се върти, капризно като Луната. Скоро онези, които са били най-отдолу, ще се изкачат горе. И обратното, разбира се.

Ще осведомя Командир Джъд, че най-сетне почти съм докопала бебето Никол — вече девойка, която вероятно съвсем скоро ще подмамим в Галаад. Ще кажа „почти“ и „вероятно“, за да го държа в напрежение. Много ще се въодушеви, защото отдавна е наясно колко полезно за пропагандата ни ще бъде репатрирането на бебето Никол. Ще обясня, че подготвям плановете си, но засега предпочитам да не ги споделя с него — положението е деликатно и една изпусната дума на неподходящото място може да съсипе всичко. Че участват и Перлените момичета под мой надзор, те са част от специалната женска сфера, в която мъжете не бива да се месят с грубите си ръце. Така ще му кажа и ще размахам пръст шеговито.

— Скоро наградата ще бъде ваша, имайте ми доверие — ще изгукам.

— Лельо Лидия, просто сте невероятна — ще грейне той.

Прекалено хубаво е, за да бъде вярно, ще си помисля.

Прекалено хубаво е за тази земя. Добро, ти си моето зло25.

След като Бека сряза китката си с градинска ножица, окървави маргаритките и беше откарана в болницата, аз много се притесних за нея — ще се възстанови ли, ще я накажат ли? Дойде есента, после зимата, а още нямахме новини. Дори нашите Марти не бяха подочули какво може да ѝ се е случило.

Сонамит твърдеше, че Бека просто опитвала да привлече внимание. Не бях съгласна и се опасявам, че до края на обучението ни отношенията ми със Сонамит останаха хладни.

Когато дойде пролетта, Леля Табана съобщи, че Лелите са намерили трима кандидати, които Командир Кайл и Пола могат да обсъдят. Тя ни посети у дома, показа ни снимките им и ни запозна с биографиите и квалификацията им, четейки от бележника си, а Пола и Командир Кайл слушаха и кимаха. От мен се очакваше да разгледам снимките и да изслушам рецитала, но засега трябваше да мълча. Имах седмица да размисля. Леля Табана ме увери, че личните ми предпочитания ще бъдат взети предвид. Пола реагира на думите ѝ с усмивка.

— Разбира се — каза тя.

Аз мълчах.

Първият кандидат беше пълноправен Командир, по-възрастен дори от Командир Кайл. Имаше червен нос и леко изпъкнали очи — според Леля Габана белег за волеви характер, за човек, който ще бъде благонадежден и грижовен закрилник на своята Съпруга. Имаше бяла брада и провиснали под нея бузи, а може и да беше брадичката му — безформена нагъната кожа. Беше един от първите Синове на Якоб, следователно — страшно богоугоден, и беше изиграл ключова роля в ранните етапи на изграждането на Република Галаад. Всъщност се говореше, че бил участник в групата, замислила нападението над морално пропадналия Конгрес на бившите Съединени щати. Вече беше имал няколко Съпруги — покойници, за жалост — и беше получил пет Прислужници, но още не беше дарен с рожба.

Казваше се Командир Джъд, но не съм сигурна дали тази информация ще ви е от голяма полза, ако се опитвате да установите истинската му самоличност, защото главните Синове на Яков бяха променили имената си още докато кроили тайните си планове за Галаад. Навремето не знаех нищо за тази промяна на имената, научих за нея впоследствие, докато изучавах архива на родословията в Ардуа Хол. Само че истинското име на Командир Джъд беше заличено дори там.

Вторият кандидат беше по-млад и по-слаб. Със заострена на темето глава и нелепо огромни очи. Леля Габана ни осведоми, че умеел да работи с числа и бил интелектуалец, което невинаги е желателно — особено за жените — но при съпруг е търпимо. Имал едно дете от предишната си Съпруга, починала в клиника за душевноболни, но клетото дете умряло още преди да навърши годинка.

Не, не било Нерожба, увери ни Леля Габана. Родило се здраво. Причината за смъртта му бил рак в детска възраст — подобни случаи били зачестили тревожно.

Третият мъж, по-малкият син на нископоставен Командир, беше само на двайсет и пет години. Имаше буйна коса, но дебел врат и близко разположени очи. Според Леля Табана не беше отличен избор като другите двама, но семейството му посрещало въодушевено изгледите за евентуален брак с мен, което означавало, че ще се радвам на добро отношение от тяхна страна. Обстоятелство, което не било за пренебрегване, тъй като, ако са враждебно настроени, роднините на съпруга били в състояние да вгорчат живота на момичето — все критикували и заемали страната на момчето.

— Не бързай да избираш, Агнес — посъветва ме Леля Габана. — Помисли си, родителите ти искат да бъдеш щастлива.

Мило от нейна страна, но невярно — те не искаха да съм щастлива, искаха да се махна.

Онази нощ лежах в леглото си и трите снимки на подходящите кандидати за брак витаеха в тъмното пред очите ми. Представях си всеки от тях върху себе си — защото точно там щяха да бъдат — как опитва да напъха противния си израстък в студеното ми като лед тяло.

Защо си представях тялото си студено като лед? И после проумях: защото ще съм мъртва. Ще бъда бледа и изпита като клетата Кайлова — разрязана, за да извадят бебето ѝ, и после полегнала неподвижно, увита с чаршаф, вторачила в мен безмълвния си поглед. В това мълчание и неподвижност се таеше известна сила.

Чудех се дали да не избягам от вкъщи, но как да го направя и къде да отида? Не познавах географията — не я изучавахме в училище, защото трябваше да се задоволим със собствените си съседи, пък и какво повече ѝ трябва на една Съпруга? Не знаех дори колко голям е Галаад. Докъде се простира, къде свършва? А от практическа гледна точка — как щях да пътувам, какво щях да ям, къде щях да спя? Ако избягам, нямаше ли да ме възненавиди Бог? Щяха да ме погнат, нали? Щях ли да причиня страдание на околните, както бе станало с наложницата, нарязана на дванайсет части?

Пълно беше с мъже, които със сигурност биха се изкушили от момичета, отклонили се от предначертания път и поради това смятани за безпътни. Едва ли щях да стигна дори до съседната пресечка, преди да ме разкъсат на парчета, осквернят и превърнат в купчинка изсъхнали зелени листенца.

Седмицата, която ми отпуснаха, за да направя избора си, течеше бавно и мъчително. Пола и Командир Кайл предпочитаха Командир Джъд — той беше най-влиятелен. Постараха се да ме убедят, защото е по-добре булката да влиза в брака охотно. Носеха се слухове за сватби по високите етажи на властта, които завършваха зле — с вой, припадъци, плесници по бузите на булката от майка ѝ. Дочула бях Мартите да си говорят как преди някои сватби инжектирали момичето с успокоително. Внимателно преценявали дозата — леко залитане или завален говор можеш да обясниш с вълнение, защото сватбата е важно събитие в живота на една девойка, но ако булката изпадне в несвяст, церемонията е невалидна.

Ясно беше, че ще ме омъжат за Командир Джъд — независимо дали ми харесва. Независимо дали ми е неприятно. Аз обаче сподавих отвращението си и се преструвах, че опитвам да взема решение. Както ви казах, бях се научила да изпълнявам роля.

— Само си помисли за общественото си положение — натякваше Пола. — За по-добро не можеш и да мечтаеш!

Командир Джъд не бил млад и нямало да живее вечно, и макар Пола да не желаела смъртта му, аз най-вероятно съм щяла да живея много след като той си отиде, вече вдовица и с повече свобода при избора на следващия си съпруг. Само да си представя ползата! Естествено, всички мъже роднини, включително тези по линията на съпруга ми, щели да играят известна роля в избора на следващия ми съпруг.

След това Пола правеше обзор на качествата на другите двама кандидати, говореше с пренебрежение за външността им, за характера им, за положението им в обществото. Ненужно си правеше този труд — и двамата ме отвращаваха.

Междувременно размишлявах над други варианти за действие. Градински ножици, каквито беше използвала Бека — Пола имаше такива — обаче те бяха в бараката в градината, а тя беше заключена. Чувала бях за момиче, което се обесило с колана на халата си за баня, за да избегне брака. Вира ми разказа историята предишната година, а другите две Марти слушаха с печални физиономии и клатеха глава.

— Самоубийството е провал за вярата — каза Зила.

— И много цапа — додаде Роза.

— Петно за семейството — додаде Вира.

Имахме и белина, но нея държаха в кухнята, ножовете също. Мартите не бяха глупави и имаха очи дори на тила, освен това бяха наясно колко съм отчаяна. Бяха започнали да ми подмятат баналности като „Всяко зло за добро“ или „Диамантите са най-добрият приятел на всяко момиче“, или „Колкото по-твърда е черупката, толкова по-вкусни са ядките“. Роза стигна дотам, че изръси, уж си говореше сама: „Умреш ли, мъртъв си завинаги“, като ме гледаше с ъгълчето на очите.

Нямаше смисъл да моля Мартите за помощ, дори Зила. Колкото и да им беше жал за мен, колкото и да ми желаеха доброто, те бяха безсилни да повлияят на събитията.

В края на седмицата оповестиха годежа ми с Командир Джъд, както беше ясно още от самото начало. Той се появи у дома в пълния си блясък — с униформа и с всичките си медали, ръкува се с Командир Кайл, поклони се на Пола и се усмихна на темето ми. Пола застана до мен, обгърна гърба ми и положи длан на кръста ми — за пръв път го правеше. Да не мислеше, че ще опитам да избягам?

— Добър вечер, скъпа Агнес — поздрави Командир Джъд.

Вперих поглед в медалите му, беше ми по-лесно, отколкото да гледам него.

— Кажи „добър вечер“ — тихо ме подкани Пола и леко ме ощипа с ръката, която беше скрита зад гърба ми.

— Добър вечер — успях да прошепна. — Господине.

Командирът пристъпи към мен, отпуснатото му лице се усмихна, а устните му лепнаха целомъдрена целувка на челото ми. Бяха неприятно топли и измляскаха, докато се отлепваха от кожата ми. Представих си как устата му засмуква късче от мозъка ми през челото. След хиляда такива целувки в черепа ми нямаше да остане и капка мозък.

— Надявам се да те направя много щастлива, скъпа моя — каза той.

Усетих мириса на дъха му — смес от алкохол, ментова вода за уста като в зъболекарски кабинет и развалени зъби. Връхлетя ме неканена представа за първата брачна нощ — огромно и плътно бяло петно се приближаваше към мен в сумрака на непозната стая. Имаше глава, но беше безлико — виждах само отвор като устата на пиявица. Някъде от средата на тялото му във въздуха се поклащаше трето пипалце. Стигна до леглото, където аз лежах, парализирана от ужас и също гола — трябва да си гола, поне достатъчно разголена, така твърдеше Сонамит. Какво щеше да последва? Затворих очи и се опитах да залича представата, после отново ги отворих.

Командир Джъд се отдръпна и ме изгледа проницателно. Дали не бях потръпнала, докато ме целуваше? Постарах се да не го правя. Пола ме ощипа по-силно. Знаех, че трябва да кажа нещо от рода на: „Благодаря ви“ или „Сигурна съм, че ще е така“, но просто не бях в състояние. Призля ми — ами ако повърна на килима? Щях страшно да се посрамя.

— Тя е изключително скромна — оправда ме Пола през стиснати устни и ми метна кос гневен поглед.

— Очарователна черта — каза командир Джъд.

— Можеш да вървиш, Агнес Джемайма — каза Пола. — Баща ти и Командир Джъд трябва да обсъдят някои неща.

Отправих се към вратата, леко замаяна.

— Изглежда покорна — чух да отбелязва Командир Джъд, докато излизах от стаята.

— О, да, винаги е била много почтително дете — увери го Пола.

Ама че лъжкиня! Прекрасно знаеше каква ярост бушува в гърдите ми.

Отчаянието ми се задълбочаваше с всеки изминал ден. Какъв изход имах? Нямах оръжие, нямах смъртоносни хапчета. Спомних си една история, която Сонамит разказваше в училище, за нечия Прислужница, която изпила каналии.

— Цялата долна половина от лицето ѝ се откъснала — прошепна Сонамит с върховна наслада. — Просто… се разтворила! Разпенила се!

Тогава не ѝ повярвах, но вече ѝ вярвам.

Вана, пълна с вода? Щях да се задавя и да изляза на повърхността за глътка въздух, а във ваната нямаше как да привържа камък към тялото си, не е като в езеро, река или море. Нямаше начин да стигна до езеро, река или море обаче.

Може би щеше да се наложи да изтърпя ритуала, а после и Командир Джъд в първата брачна нощ. И тогава да го пронижа в гърлото с откраднат нож, след което да пронижа и себе си. Щеше да има много кръв по чаршафите. Само че нямаше аз да чистя. Представях си слисаното лице на Пола, когато прекрачи прага на касапницата. Истинска кланица. Щеше да е краят на привилегированото ѝ положение.

Разбира се, това бяха фантасмагории. Дълбоко в себе си знаех, че никога не бих могла да посегна на своя живот или на нечий друг. Помнех свирепото изражение на Бека, когато си сряза китката — тя беше напълно сериозна, наистина се готвеше да умре. Притежаваше сила, каквато аз нямах. Никога нямаше да имам нейната решимост.

Преди да заспя вечер, си мечтаех за чудодейни бягства, но те всички изискваха помощ от други хора, а кой би ми помогнал? Трябваше да е непознат човек — спасител, страж на тайна порта, пазител на свята парола. Когато се събуждах на сутринта, нищо от това не ми изглеждаше възможно. Въртях се в кръг в мислите си — какво да направя, какво да направя? Не бях способна да мисля, почти не се хранех.

— Напрегната е заради сватбата, благословена да е душата ѝ — казваше Зила.

Не исках душата ми да бъде благословена, но не виждах как да го постигна.

Слънцето залязваше. В пролетния въздух витаеше златиста мъглица, каквато често се появява по това време на годината — прах или полени. Листата на дърветата лъщяха, свежи и току-що покарали, сякаш всяко беше дар, сякаш пъпките се разтваряха за пръв път. Като току-що създадени от Бог, казваше ни Леля Ести в часовете по природолюбие и възбуждаше представа как Бог махва с ръка над привидно мъртвите зимни дървета, за да ги накара да напъпят и да се разлистят. Всяко листо е неповторимо, добавяше Леля Ести, досущ като вас! Красива мисъл.

Двете с Леля Ести пътувахме с колата по златистите улици. Дали щях някога отново да зърна тези къщи, тези дървета, тези тротоари? Пустите тротоари, притихналите улици. Прозорците в къщите светваха, вътре сигурно имаше щастливи хора, които знаят къде им е мястото. А аз вече се чувствах като изгнаница, само дето сама бях причинила изгнанието си и нямах право да се самосъжалявам.

— Къде отиваме? — попитах Леля Ести.

— В Ардуа Хол — отговори тя. — Можеш да останеш там, докато съм при родителите ти.

Не за пръв път споменаваше Ардуа Хол, все приглушено, защото това беше специално място, само за Лелите. Не ни влизаше в работата какво правят те далеч от очите ни, твърдеше Зила. Бяха затворена общност и ние не биваше да си врем носовете.

— Само дето хич не ми се иска да съм на тяхно място — додаваше Зила.

— Защо не? — попитах я веднъж.

— Противна работа — отговори Вира, която мелеше с мелачката свинско за пай. — Цапат си ръцете.

— За да не ни се налага на нас — поясни Зила меко, разточвайки кората за пая.

— И мислите си цапат — додаде Роза. — Щат, не щат. — Кълцаше лук с голям нож. — Четене! — изтрака тя силно с ножа. — Никога не ми е харесвало!

— И на мен — каза Вира. — Кой знае къде са принудени да ровичкат! Мръсотия и кал.

— По-добре те, отколкото ние — каза Зила.

— Те не могат да имат съпрузи — додаде Роза. — Не че аз бих искала да имам, ама все пак. И бебета не могат да имат.

— И бездруго са твърде стари — каза Вира. — И съсухрени.

— Кората е готова — оповести Зила. — Имаме ли целина?

Въпреки обезкуражаващите мнения за Лелите аз бях заинтригувана от Ардуа Хол. Още откакто научих, че Табита не ми е майка, всичко тайно ми изглеждаше привлекателно. Като малка мислено поукрасих Ардуа Хол, направих залата огромна, надарих я с вълшебни свойства — със сигурност средоточието на толкова много тайни, на недобре позната власт би трябвало да бъде внушителна постройка. Внушителен замък ли беше, или приличаше повече на затвор? Напомняше ли нашето училище? Най-вероятно имаше многобройни големи месингови катинари на вратите, които само Лелите можеха да отключват.

Има ли празнина, съзнанието се чувства длъжно да я запълни. Страхът винаги е подръка, за да заеме празните места, любопитството също. Разполагам с многобройни примери и за двете.

Протегнах ръка. Взех книгата.

Отгърнах корицата. Не се извиха огнени езици.

Вътре имаше много бели страници с множество знаци по тях.

Приличаха на ситни насекоми, на черни членестоноги насекоми в редици като мравки. Сякаш знаех, че знаците притежават звук и смисъл, но не помнех откъде.

— Отначало наистина е трудно — обади се глас зад мен.

Не бях чула отварянето на вратата. Обърнах се сепнато.

— Века! — възкликнах.

За последен път я видях в часа по аранжиране на цветя на Леля Лизе, а от китката ѝ шуртеше кръв. Тогава лицето ѝ беше силно пребледняло, решително и отчаяно. Сега изглеждаше много по-добре. Беше облечена с кафява рокля, свободна в горната част, с колан в талията. Косата ѝ беше разделена на път по средата и прибрана назад.

— Вече не се казвам Бека. Сега съм Леля Имортел и съм Молителка. Но когато сме само двете, може да ми викаш Бека.

— Значи, в крайна сметка не си се омъжила. Леля Лидия ми каза, че си открила по-висше призвание.

— Да — отговори тя. — Вече никога няма да ми се налага да се омъжа. Ами ти? Чух, че предстои да се омъжиш за някаква важна клечка.

— Би трябвало, но не мога да го направя. — Разплаках се. — Просто не мога!

Изтрих носа си с ръкав.

— Не знам — каза тя. — Предупредих ги, че по-скоро бих умряла. Сигурно и ти си казала същото. — Кимнах. — Каза ли, че имаш призвание да станеш Леля? — Отново кимнах. — Наистина ли имаш?

— Не знам.

— Нито пък аз — увери ме Бека. — Но издържаш шестмесечния изпитателен период. След девет години, когато съм достатъчно голяма, мога да кандидатствам при Перлените момичета и да стана мисионерка, а след това ще съм пълноправна Леля. Сигурно тогава вече ще имам истинско призвание. Моля се да е така.

Бях престанала да плача.

— Какво трябва да направя, за да премина през изпитанието?

— Първо ще трябва да миеш съдове, да търкаш подове, да чистиш тоалетните, да помагаш за прането и готвенето точно като Мартите — обясни Бека. — И ще започнеш да се учиш да четеш. Четенето е много по-трудно от чистенето на тоалетните, обаче вече съм понапреднала.

Погледнах към книгата.

— Покажи ми! Лоша ли е тази книга? Пълна ли е със забранени неща, както ни втълпяваше Леля Видала?

— Тази ли? — усмихна се Бека. — Тази не. Това е просто „Наръчник с правила на Ардуа Хол“ с история на сградата, клетвите и славословията. Плюс седмичното разписание за пералнята.

— Хайде де! Прочети ми!

Исках да видя дали тя наистина умее да превръща в думи черните, подобни на насекоми знаци. Но как да разбера, че са точните думи, след като самата аз не умея да чета?

Бека отгърна книгата.

— Ето тук, на първата страница. „Ардуа Хол, теория и практика, етикет и процедури, Per Ardua Cum Estrus“. — Показа ми. — Погледни! Това е А.

— Какво е А?

Бека въздъхна.

— Днес не може да се занимаваме, защото трябва да отида в библиотека „Хилдегард“ за нощното си дежурство, но обещавам да ти помогна по-късно, ако ти позволят да останеш. Ще попитаме Леля Лидия дали може да живееш тук, с мен. Две от спалните са свободни.

— Дали ще позволи?

— Не съм сигурна — сниши глас Бека. — Но никога не говори нищо лошо за нея, дори ако си мислиш, че си на сигурно място като тук. Има си начини да научава всичко. — И прошушна: — Тя е най-страховитата Леля!

— По-страшна от Видала? — попитах също шепнешком.

— Леля Видала иска да грешиш — обясни Бека. — Обаче Леля Лидия… трудно ми е да го опиша. Оставаш с чувството, че иска от теб да станеш по-добра.

— Звучи вдъхновяващо.

„Вдъхновяващо“ беше любима дума на Леля Лизе, използваше я за цветните ни аранжировки.

— Гледа те така, сякаш наистина те вижда.

А толкова хора просто плъзгаха поглед край мен.

— Това май ми допада — отвърнах.

— Не — възрази Бека, — затова е толкова страшна.

Пола дойде в Ардуа Хол, за да се опита да ме накара да променя решението си. Леля Лидия каза, че е редно да се срещна с нея и да я уверя лично в правотата и светостта на решението си, затова го направих.

Пола ме чакаше на розовата маса в „Шлафли Кафе“, където беше позволено да се посрещат посетители в Ардуа Хол. Беше много ядосана.

— Имаш ли представа колко усилия положихме с баща ти, за да подсигурим връзката с Командир Джъд? — попита тя. — Ти опозори баща си.

— Членството в общността на Лелите не е непочтено — отбелязах набожно. — Имам по-висше призвание. Не мога да не му откликна.

— Лъжеш — обвини ме Пола. — Ти не си момиче, което Бог би избрал. Настоявам незабавно да се върнеш вкъщи.

Рязко се изправих и чашата с чая ми се разби на пода.

— Как се осмеляваш да подлагаш под съмнение Божията воля? — Почти крещях. — Грехът ти ще те застигне!

Не разбирах какво точно е грях, но всеки е извършил някакъв грях.

— Дръж се като луда — посъветвала ме беше Бека. — Тогава ще престанат да настояват да се омъжиш за когото и да било — ще им търсят отговорност, ако извършат някакво насилие.

Пола се слиса. Отначало не знаеше как да отговори, но после каза:

— Лелите трябва да получат съгласието на Командир Кайл, а той няма да им го даде. Така че събирай си нещата, тръгваме веднага.

Точно в този момент обаче в столовата влезе Леля Лидия.

— Може ли да поговоря с вас? — попита тя Пола.

Двете се усамотиха на една маса на известно разстояние от мен. Наострих уши да чуя какво казва Леля Лидия, но не можех. Когато Пола се изправи обаче, сякаш ѝ се гадеше. Напусна столовата, без да ми каже нито дума, а по-късно следобед Командир Кайл подписа официалния формуляр, с който ме предаваше под опеката на Лелите. Години по-късно щях да науча какво бе казала Леля Лидия на Пола, за да я принуди да се откаже от мен.

Почакаш ли, всичко ще получиш. Времето лекува всички рани. Търпението е добродетел. Отмъщението е мое.

Тези отколешни мъдрости невинаги са верни, но понякога са. Ето една неизменно вярна: разковничето е да улучиш момента. Като с шегите.

Не че тук се шегуваме често. Не искаме да ни обвиняват в лош вкус или във фриволност. В йерархията на силните единствените, на които е позволено да се шегуват, са хората на върха, а те го правят насаме.

Но към въпроса.

За личното ми умствено развитие от огромно значение беше привилегията да бъда муха на стената, или по-точно — ухо в стената. Много поучително е какво си споделят младите жени, когато смятат, че никой не ги чува. През годините увеличавах чувствителността на микрофоните си, нагласях ги да улавят дори шепот, слушах със затаен дъх кое от новоприетите ни момичета ще ме снабди с позорна информация, за която копнеех и която събирах. Постепенно досиетата ми набъбваха като балон с горещ въздух, готов да отлети.

С Века ми отне години. Тя беше изключително мълчалива и потайна относно първопричината за своето страдание дори пред приятелката си Агнес. Налагаше се да почакам да се установи достатъчно силно доверие помежду им.

Накрая Агнес зачекна въпроса. Тук използвам предишните им имена — Агнес и Бека — защото и те се наричат така помежду си. Бяха далеч от преобразяването си в безукорни Лели и това всъщност ме радваше. Но в критичен момент ничие преобразяване не е пълно.

— Бека, какво всъщност ти се случи? — попита Агнес един ден, докато двете изучаваха Библията. — Какво те настрои против брака? — Мълчание. — Знам, че има нещо. Моля те, не искаш ли да споделиш с мен?

— Не мога да ти кажа.

— Имай ми доверие, няма да те издам.

И после малко по малко нещата се изясниха. Жалкият доктор Гроув не се беше задоволил да опипва само младите си пациентки на зъболекарския стол. Знаех го от известно време. Бях събрала дори фотографски улики, но се въздържах да ги използвам, защото показанията на момичетата — ако изобщо бъдат изтръгнати от тях, в което се съмнявах — щяха да имат нищожна тежест. Дори ако става дума за зрели жени, четири свидетелки се равняват на един свидетел тук, в Галаад.

Гроув разчиташе на това. А и се ползваше с доверието на Командирите — беше отличен зъболекар, а хората на власт дават доста широка свобода на професионалисти, които облекчават мъките им. Лекари, зъболекари, адвокати, счетоводители — в новия свят на Галаад, както и в стария, греховете им често биват прощавани.

Само че онова, което Гроув беше причинил на младата Бека — на невръстната Бека, а после и на малко по-голямата, но все още млада Бека — според мен заслужава възмездие.

Човек не можеше да разчита да го изкопни от нея. Сигурна бях, че тя няма да свидетелства срещу Гроув. Разговорът ѝ с Агнес го потвърди.

Не съм включила в разказа си сълзите, утешенията на Агнес, клетвите във вечно приятелство, молитвите. Но ги имаше. Достатъчно, за да трогнат и най-коравото сърце. Моето почти се разтопи.

Последицата е, че Бека реши да предложи мълчаливото си страдание като дар пред Бога. Не съм сигурна какво смяташе Бог, но аз не можех да се примиря. Веднъж съдия, съдия завинаги. Осъдих, произнесох присъда. Но как да я изпълня?

Размишлявах известно време и предишната седмица реших да предприема нещо. Поканих Леля Елизабет на чаша ментов чай в „Шлафли Кафе“.

Тя пристигна, ухилена до ушите — бях я удостоила с благоразположението си.

— Лельо Лидия, какво неочаквано удоволствие!

Имаше безукорни обноски, когато решеше да ги използва. „Васар“ остава под кожата ти за цял живот, мислех си понякога подигравателно, докато я гледах как премазва от бой стъпалата на някоя покорна бъдеща Прислужница в центъра „Леа и Рахел“.

— Искам да проведем поверителен разговор — уведомих я.

Тя се приведе напред, очакваше клюка.

— Цялата съм в слух — каза.

Не е вярно, никога не е цялата в слух, но нищо не казах.

— Често се питам, ако трябваше да сте животно, кое щяхте да си изберете?

Тя се облегна назад озадачена.

— Не съм се замисляла — отговори, — защото Бог не ме е направил животно.

— И все пак: лисица или котка?

Първият ми ден като бегълката Джейд се случи четвъртък. Мелани казваше, че съм родена в четвъртък, а това означавало, че ме очаква дълъг път — според стара детска песничка, в която се казвало също, че детето, родено в сряда, е злочесто, затова, когато бях кисела, ѝ казвах, че не е разбрала вярно и всъщност съм се родила в сряда, а тя отричаше, разбира се, знаела точно кога съм родена, как ще забрави?

Както и да е, беше четвъртък. Седях с кръстосани крака на тротоара заедно с Гарт, облечена с прокъсан черен клин — Ейда ме снабди с клина, но ме накара сама да го разкъсам — и с пурпурни шорти върху него, с протрити сребристи маратонки, които изглеждаха като преминали през храносмилателната система на миеща мечка. Носех и мръсна розова фланелка — без ръкави, защото Ейда настояваше татуировката ми да се вижда. Бях завързала на кръста си сиво спортно горнище с качулка и нахлупила на главата си черно бейзболно кепе. Никоя дреха не ми беше по мярка — трябваше да изглеждат така, все едно съм ги измъкнала от контейнер за смет. Бях изцапала чисто новата си зелена коса, за да създам впечатлението, че спя на открито. Зеленото вече избледняваше.

— Изглеждаш страхотно — каза Гарт, когато ме видя в пълна дегизировка и готова за действия.

— Страхотно гадно — отговорих.

— Грандиозно гадно — продължи той. Помислих, че просто се старае да се държи мило, и се подразних. Искаше ми се да говори сериозно. — Но след като отидеш в Галаад, трябва да престанеш да ругаеш. Може дори да оставиш тях да те убедят.

Много наставления имах да помня. Напрегнато ми беше — сигурна бях, че ще оплета конците — обаче Гарт ме посъветва просто да се правя на глупава, а аз му благодарих за това „да се правя“.

Не ме биваше много във флиртуването. За пръв път ми беше.

През нощта спахме под един мост. Минаваше над някакво дефиле и долу имаше река. Надигна се мъгла — след горещия ден стана хладно и влажно. Пръстта вонеше на котешка пикня — или пък беше на скункс. Вдигнах сивата качулка, плъзнах длан по татуировката си. Още ме болеше малко.

Освен нас имаше още трима мъже и две жени, струва ми се, но беше тъмно и не се виждаше добре. Джордж беше един от мъжете, преструваше се, че не ни познава. Една от жените ни почерпи с цигари, но аз съобразих да не вземам — щях да се разкашлям и да се издам. Предавахме си и една бутилка. Гарт ме беше предупредил да не пия и да не пуша нищо, защото кой знае какво щяло да има вътре.

Освен това ми каза да не говоря с никого — всеки един от тези хора можеше да е подставено лице на Галаад и ако се опитаха да изкопчат историята ми, а аз се оплетях, щяха да надушат измамата и да предупредят Перлените момичета. Затова говореше той — предимно сумтеше. Май познаваше двама от тях. Единият попита:

— Тая да не е слабоумна? Защо не говори?

— Тя говори само с мен — сопна се Гарт.

А другият попита:

— Браво бе, каква е тайната?

Бяхме взели няколко зелени найлонови чувала, на които да легнем. Гарт ме обви с ръце, стана ми по-топло. Отначало избутах едната му ръка, но той ми прошепна: „Не забравяй, че си ми гадже“, и аз престанах да се въртя. Знаех, че прегръдката му е наужким, но в онзи момент не ми пукаше. Наистина го чувствах почти като първото си гадже. Не беше много, но все пак беше нещо.

Следващата нощ Гарт се счепка с един от мъжете под моста. Боят приключи бързо и Гарт победи. Не видях как — с едно кратко и светкавично движение. След това каза, че трябва да се преместим, затова на следващата нощ спахме в една църква в центъра. Той имаше ключ, не знам откъде. Не бяхме единствените вътре, ако се съдеше по боклуците под пейките — зарязани раници, празни бутилки, игли тук-там.

Хранехме се в заведения за бързо хранене, които завинаги ме отказаха от вредната храна. Преди виждах в тях известно очарование, защото Мелани не одобряваше, но ако ядеш това непрекъснато, се чувстваш неприятно издут. Там ходех и до тоалетната денем, когато не кляках в някое дере.

На четвъртия ден спахме в гробище. Според Гарт гробищата били хубави места, обаче често имало твърде много хора. Някои намирали за забавно да ти изникват изневиделица иззад някоя надгробна плоча, но повечето такива били хлапета, избягали от вкъщи за почивните дни. Клошарите знаеха, че изплашиш ли някого в тъмна пресечка, като нищо ще те наръга, защото не всеки, който броди из гробищата, е с всичкия си.

— Като теб например — казах.

Той не реагира. Сигурно му лазех по нервите.

Трябва да спомена, че Гарт не се възползва, макар със сигурност да беше усетил колко съм хлътнала по него. Беше тук, за да ме предпазва, и точно това направи — предпазваше ме дори от себе си. Ще ми се да мисля, че не му е било лесно.

— Кога ще дойдат пак Перлените момичета? — попитах сутринта на петия ден. — Може би са се отказали от мен.

— Имай търпение — отговори Гарт. — Както ти обясни Ейда, не за пръв път изпращаме хора в Галаад по този начин. Няколко души успяха да проникнат, но имаше и прекалено нетърпеливи, които се оставяха да бъдат вербувани от първия път. Разобличаваха ги още преди да преминат границата.

— Благодаря — казах печално. — Толкова по-уверена се почувствах. Знам си, че ще се проваля.

— Запази спокойствие и всичко ще се нареди — каза Гарт. — Ще се справиш. Всички разчитаме на теб.

— И изобщо не ме притискате, а? Нареждаш ми да скачам, а аз питам колко високо.

Досадна бях, но просто не се сдържах.

Излетяхме със закъснение и аз се притесних да не би да съм разкрита и дали няма в крайна сметка да ни спрат. Във въздуха обаче ми олекна. За пръв път се качвах на самолет и отначало бях много развълнувана. Само че после навлязохме сред облаци и гледката стана еднообразна. Сигурно съм заспала, защото усетих как Леля Биатрис ме побутва внимателно и казва:

— Почти пристигнахме.

Надникнах през илюминатора си. Самолетът летеше по-ниско, долу се виждаха красиви сгради, с шпилове и кули, лъкатушна река и море.

После машината кацна. Слязохме по стълбичката, която спуснаха от вратата. Беше топло и сухо, духаше вятър, дългите ни сребристи поли прилепнаха към краката. На пистата стояха мъже с черни униформи, подредени в двойна редица, и ние минахме между тях, хванати за ръце.

— Не ги гледай в лицето — прошепна ми тя.

Затова насочих вниманието си към униформите им, но усещах върху себе си очи, очи, очи, по цялото си тяло, като ръце. За пръв път се излагах на такъв риск — дори под моста с Гарт сред всички онези непознати не се чувствах така.

След това мъжете отдадоха чест.

— Какво е това? — попитах тихо Леля Биатрис. — Защо отдават чест?

— Защото мисията ми е успешна — обясни тя. — Довела съм безценна Перла. Теб.

Качиха ни в черна кола и ни откараха в града. По улиците нямаше много хора, а всички жени бяха облечени с дълги рокли в различни цветове като в документалните филми. Видях дори няколко Прислужници да вървят по двойки. Магазините нямаха табели с надписи, само с изображения. Ботуш, риба, зъб.

Колата спря пред порта в тухлена стена. Двама пазачи ни махнаха да преминем. Автомобилът влезе и спря, отвориха ни вратите. Слязохме, Леля Биатрис ме хвана под ръка и каза:

— Няма време да ти покажа къде ще спиш, защото самолетът закъсня. Трябва веднага да отидем в параклиса за Благодарението. Просто прави каквото ти кажа.

Знаех, че предстои някаква церемония на Перлените момичета — Ейда ме беше предупредила, а Леля Дав ми я разясни, обаче не бях слушала внимателно и не знаех какво да очаквам.

Влязохме в параклиса. Вътре вече беше пълно — по-възрастни жени с кафявите униформи на Лели, по-млади с рокли на Перлените момичета. До всяко Перлено момиче имаше друго на моята възраст, също с временна сребриста рокля като моята. Отпред беше поставена голяма снимка на бебето Никол в златна рамка, която изобщо не ми подобри настроението.

Докато Леля Биатрис ме водеше по пътеката, всички напяваха:

Усмихваха се и ми кимаха — изглеждаха истински щастливи. Може би няма да е чак толкова зле, помислих си.

Всички седнахме. После една от по-възрастните жени се изправи и застана на трибуната.

— Леля Лидия — прошушна ми Леля Биатрис. — Нашата главна Основателка.

Познах я по снимката, която ми беше показала Ейда, макар да беше вече много по-възрастна. Или така ми се стори.

— Събрали сме се да изразим своята признателност за благополучното завръщане на нашите Перлени момичета от техните мисии — където и по света да ходят, за да вършат благородното дело на Галаад. Приветстваме техния кураж и духовната им смелост и от все сърце им благодарим. Обявявам, че нашите завърнали се Перлени момичета вече не са Молителки, а пълноправни Лели, с цялата власт и привилегии, свързани с тази титла. Знаем, че те ще изпълняват дълга си — където и както той ги призове.

— Амин! — казаха всички.

— Перлени момичета, представете ни перлите, които сте събрали — подкани ги Леля Лидия. — Най-напред мисията в Канада.

— Стани — прошепна ми Леля Биатрис. Поведе ме напред, като ме държеше за лявата ръка. Дланта ѝ попадаше върху татуировката ми и ме заболя. Тя свали перления си наниз, положи го в голям плитък съд пред Леля Лидия и каза: — Връщам ви тези перли чисти като състоянието, в което ги получих, и дано помогнат в службата на следващото Перлено момиче, което ще ги носи с гордост по време на мисията си. Благодарение на Божията воля добавих нов скъпоценен камък към съкровището на Галаад. Позволете да ви представя Джейд, най-скъпоценната Перла, спасена от падение. Нека се пречисти от светското опетнение и от порочни желания, да стане неподвластна на греха и да се посвети на службата, която ѝ бъде отредена в Галаад.

Тя положи длани на раменете ми и ме притисна да коленича. Не го очаквах и едва не паднах встрани.

— Какво правиш? — прошепнах.

— Шшшт — скастри ме Леля Биатрис. — Мълчи!

След това Леля Лидия каза:

— Добре дошла в Ардуа Хол, Джейд, да бъде благословен изборът ти Пред Неговите очи, Per Ardua Cum Estrus.

Тя положи ръка върху главата ми, после я вдигна, кимна ми и ме удостои със суха усмивка.

Всички повториха:

— Добре дошла при Скъпоценните Перли, Per Ardua Cum Estrus. Амин.

Какво търся тук? — запитах се. Това място е адски откачено.

Шишенцето ми със синьо мастило за рисуване, писалката ми, страниците от бележника ми, подрязани, за да се поместват в скривалището: благодарение на тях мога да ти поверя посланието си, читателю мой. Но какво е това послание? Понякога си представям себе си като Ангел Летописец, който събира всички грехове на Галаад, включително своите, а друг път успявам да се отърся от това нравствено високомерие. Нима не сея, au fond27, най-долни клюки? Опасявам се, че така и няма да науча каква е твоята присъда.

По-големият ми страх е, че всички мои усилия ще се окажат напразни и Галаад ще просъществува хиляда години. През повечето време точно така изглежда тук, далеч от войната, в спокойната сърцевина на торнадото. На улицата е толкова спокойно, царят тишина и ред, но под измамно спокойната повърхност се усеща трептене като край проводник за ток с високо напрежение. Всички сме изопнати от напрежение, вибрираме, трептим, непрекъснато сме нащрек. Царство на терора, казваха преди, но терорът не царува. Той парализира. На това се дължи неестествената тишина.

С Бека за пръв път видяхме Джейд на Благодарението, организирано за посрещането на завърналите се Перлени момичета и вербуваните от тях нови последователни. Тя беше висока, малко непохватна и постоянно се оглеждаше настрани, без да се стеснява, почти дръзко. Вече имах усещането, че няма да се впише лесно в Ардуа Хол, още по-малко в Галаад. Но после отклоних мислите си от нея, защото красивият ритуал ме погълна.

Скоро там ще бъдем ние, помислих си. Двете с Бека привършвахме подготовката си като Молителки, бяхме почти готови да станем пълноправни Лели. Много скоро щяхме да получим сребристите рокли на Перлените момичета, които бяха много по-красиви от обичайното засега кафяво. Щяхме да наследим перлените нанизи, да се отправим на свои мисии и всяка от нас да доведе своя отгледана Перла.

През първите ми няколко години в Ардуа Хол тази перспектива ме опияняваше. Все още вярвах дълбоко и искрено — ако не във всичко в Галаад, то със сигурност в самоотвержената служба на Лелите. Вече не бях толкова сигурна.

Въпреки усещането, че времето не се движи, аз в действителност се бях променила. Не бях същият човек, който влезе в Ардуа Хол. Сега бях жена, макар и неопитна, а тогава бях дете.

— Много се радвам, че Лелите ти позволиха да останеш — каза ми Века още първия ден и насочи към мен стеснителния си поглед.

— И аз се радвам.

— В училище винаги вземах пример от теб. Не само защото имахте три Марти и бяхте семейство на Командир. Ти лъжеше по-малко от другите. И се държеше добре с мен.

— Не бях чак толкова добра.

— Беше по-добра от другите — настоя тя.

Леля Лидия ми беше позволила да живея заедно с Бека. Ардуа Хол беше разделен на много апартаменти, над нашия имаше буквата В и девизът на Ардуа Хол: Per Ardua Cum Estrus.

— Означава: през родилните болки на женския репродуктивен цикъл — поясни Бека.

— Означава всичко това?

— На латински е. На латински звучи по-добре.

— Какво е латински? — попитах.

Бека ми обясни, че е много стар език, на който вече никой не говори, но на него пишели девизи. Например девизът на всичко в пределите на Стената било Veritas, което на латински означава „истина“. Само че изчегъртали думата и замазали с боя отгоре.

— Ти откъде разбра? — попитах. — След като думата вече я няма?

— От библиотека „Хилдегард“ — каза тя. — Достъпна е само за Лели.

— Какво е библиотека?

— Там се държат книгите. Има много стаи, пълни с книги.

— Книгите не са ли опасни?

Представих си всички тези взривоопасни материали, натъпкани в една стая.

— Не и тези, които аз чета. Опасните ги държат в Читалнята. Там се влиза със специално разрешение. Но другите книги можеш да ги четеш.

— Позволяват ли ти? — изумих се. — Можеш просто да влезеш там и да четеш?

— Ако получиш позволение. С изключение на Читалнята. Ако влезеш там без разрешение, ще има Мъмрене долу в мазетата.

Всеки апартамент в Ардуа Хол имал звукоизолирано мазе, осведоми ме Бека, където например се упражнявали да свирят на пиано. В момента обаче в мазе Р Леля Видала провеждала Мъмрене. То било нещо като наказание, задето си се отклонил от правилата.

— Но нали наказанията са публични — възразих. — За престъпниците. Вселинчовете, обесванията и провесването на Стената.

— Да, така е. Иска ми се да не ги оставяха толкова дълго. Вонята се усеща в спалните ни и направо ми се гади. Обаче Мъмренето в мазето е различно, прави се за наше собствено добро. А сега да отидем да ти вземем рокля и после ще си избереш име.

Имаше списък с одобрени имена, съставен от Леля Лидия и от другите старши Лели. Бека обясни, че имената са на продукти, които жените харесвали навремето и ще се чувстват сигурни с тях, но самата тя не знаела какви са тези продукти. Никой на нашата възраст не знаел, успокои ме тя.

Прочете ми списъка с имената, защото аз още не умеех да чета.

— Какво ще кажеш за Мейбълин? Звучи красиво. Леля Мейбълин.

— Не, много е натруфено.

— Ами Леля Айвъри?

— Ето ти едно — Виктория. Мисля, че е имало кралица с това име. Ще се казваш Леля Виктория. Имаме право да се наричаме Лели още докато сме Молителки. Но пълноправни Лели ще станем, след като си изпълним мисиите като Перлени момичета в страни отвъд пределите на Галаад.

В училище „Видала“ не бяхме учили много за Перлените момичета — само това, че са храбри, излагат се на опасност и правят жертви в името на Галаад, поради което заслужават уважението ни.

— Ще излезем извън Галаад ли? Не е ли страшно да си толкова далеч? Галаад не е ли много, много голям?

Все едно да пропаднеш от света, защото Галаад беше безграничен, нали така?

— Галаад е много по-малък, отколкото мислиш — каза Бека. — Заобиколен е от други страни. Ще ти покажа на картата.

Сигурно съм изглеждала озадачена, защото тя се усмихна.

— Картата е нещо като рисунка. Тук се учим да четем карти.

— Да четете рисунки? Как така? Рисунките не са нещо написано.

— Ще видиш. И аз не го умеех отначало. — Пак се усмихна. — Сега, като си тук, няма да ми е толкова самотно.

Напредвах бавно в четенето, често се препъвах. Бека много ми помагаше. Упражнявахме се на откъси от Библията, на одобрените абзаци за Молителките. Вече можех да чета части от Писанието, които дотогава само бях чувала. Бека ми помогна да намеря откъса, за който си мислех често след смъртта на Табита:

Изричах думите мъчително, буква по буква. Струваха ми се различни на страницата — не плавни и мелодични, както когато си ги рецитирах наум, а по-плоски, по-сухи.

Бека ми обясни, че произнасянето по букви не е същото като четенето — четенето било, когато чуваш думите като песен.

— На мен може никога да не ми се получи — казах.

— Ще успееш — увери ме Бека. — Да опитаме да прочетем няколко истински песни.

Тя отиде в библиотеката — аз още нямах право да влизам там — и донесе един от четирите тома с химни на Ардуа Хол. Вътре беше и приспивната песен, която Табита ми пееше с глас като сребърни звънчета.

Запях я на Бека, а след известно време вече можех и да ѝ я чета.

— Много обнадеждаващо — каза тя. — Иска ми се да вярвам, че винаги ще има двама ангели, които чакат да ме отнесат. — И додаде: — На мен никой не ми е пял преди лягане. Голяма щастливка си.

Описах живота ни като спокоен и на външен наблюдател сигурно би изглеждало точно така, но съществуваха вътрешен смут и вълнения, които, впоследствие научих, са често явление сред хора, които опитват да се посветят на по-възвишена кауза. Първия си душевен смут преживях, когато след четири години четене на по-елементарни текстове най-сетне ми позволиха да чета самата Библия. Нашите Библии се пазеха под ключ, както и навсякъде в Галаад — те можеха да бъдат поверени само на силен ум и упорит нрав, което автоматично изключваше всички жени, освен Лелите.

Бека беше започнала да чете Библията по-рано — беше по-напред от мен не само по старшинство, но и по вещина — обаче хората, посветени в това тайнство, нямаха право да разказват за читателския си опит със свещения текст, затова двете не обсъждахме помежду си какво е прочела.

Настана денят, когато заключената дървена кутия с Библията, предназначена за мен, беше донесена в Читалнята и аз най-сетне разгърнах тази най-забранена книга. Много се вълнувах, но сутринта Бека ми каза:

— Трябва да те предупредя.

— За какво?

— Там не пише каквото казват, че пише.

— Как така?

— Не искам да се разочароваш. — Замълча. — Сигурна съм, че Леля Ести е била добронамерена. — После каза: — Книга Съдии Израилеви, от деветнайсета до двайсет и първа глава.

Само това. Но когато отидох в Читалнята и отворих дървеното сандъче и после Библията, отгърнах най-напред там. Попаднах на историята за наложницата, нарязана на дванайсет парчета, която Леля Видала ни беше разказвала навремето в училище и която толкова беше разстроила Бека.

Добре я помнех. Помнех също обяснението, което ни беше дала Леля Ести. Беше ни казала, че причината за смъртта на наложницата е нейното съжаление за проявеното непокорство, което я тласнало да пожертва себе си, само и само да не допусне господарят ѝ да бъде насилен от Вениаминовите синове. Леля Ести ни беше казала, че наложницата е храбра и благородна. Че е направила избор.

Сега обаче можех да прочета цялата история. Търсех частта, в която тя проявява смелост и благородство, търсех избора, но не намирах нищо такова. Момичето чисто и просто беше изтикано през вратата и изнасилвано до смърт, а после накълцано като крава от някакъв мъж, отнасял се към нея още приживе като към купено добиче. Нищо чудно, че се беше опитала да избяга.

Преживях мъчителен шок — милата и услужлива Леля Ести ни беше излъгала. Истината не беше благородна, беше ужасяваща. Значи това имаха предвид Лелите, когато казваха, че женският ум е твърде слаб за четене. Щяхме да рухнем, щяхме да се разпаднем под натиска на противоречията, нямаше да можем да издържим.

Дотогава не се бях усъмнявала сериозно в правотата и особено в истинността на Галаадската теология. Ако не успеех да направя нещо безукорно, щях да заключа, че вината е моя. Когато обаче открих какво е променила властта в Галаад, какво е добавено и какво е пропуснато, се уплаших да не изгубя вярата си.

Ако никога не сте вярвали, няма да разберете какво означава това. Сякаш най-добрият ти приятел умира, сякаш всичко, което те е определяло като личност, е изгоряло и ти си останал сам-самичък. Чувстваш се като изгнаник, като изгубен в тъмна гора. Приличаше на чувството, което изпитах след смъртта на Табита — светът се изпразни от съдържание. Всичко стана кухо. Всичко се спаружи.

Споделих с Века част от нещата, които преживявах.

— Знам — увери ме тя. — Същото се случи и с мен. Всички на върха в Галаад са ни излъгали.

— Как така?

— Бог не е такъв, какъвто твърдят — отговори тя.

Каза, че можеш да вярваш в Бог или в Галаад, не и в двете. Така успявала да преодолява собствената си криза.

Признах, че едва ли ще бъда способна да избирам. Тайно се опасявах, че няма да мога да вярвам и в двете. Въпреки това обаче ми се искаше да вярвам, копнеех да вярвам, а в крайна сметка част от вярата извира от копнежа, нали?

Три години по-късно се случи нещо още по-тревожно. Както вече споменах, една от задачите ми в библиотека „Хилдегард“ беше да изготвям белови на речите на Леля Лидия. Листовете на речта, над която ми предстоеше да работя в съответния ден, биваха оставяни върху бюрото ми в сребриста папка. Една сутрин зад сребристата намерих и синя папка. Кой я беше сложил там? Дали не беше станала някаква грешка?

Отворих я. Най-отгоре на първата страница се мъдреше името на моята мащеха Пола. Следваше разказ за смъртта на нейния първи съпруг, за когото е била омъжена преди брака си с така наречения ми баща, Командир Кайл. Вече ви казах, че съпругът ѝ, Командир Сондърс, бил убит в кабинета си от тяхната Прислужница. Поне така се знаеше.

Пола беше заявила, че момичето е опасно неуравновесено, че е откраднало шиш от кухнята и е убило Командир Сондърс при нападение без видима причина. Прислужницата избягала, но била заловена и обесена, а мъртвото ѝ тяло било изложено на показ на Стената. Сонамит обаче ни каза, че според тяхната Марта имало някаква незаконна и греховна връзка — Прислужницата и съпругът развратничели в неговия кабинет. Затова Прислужницата имала подходяща възможност да го убие, затова и го направила — прищевките му я тласнали на ръба на лудостта. Останалата част от разказа на Сонамит беше същата: как Пола открила трупа, как заловили Прислужницата, как я обесили. Сонамит беше добавила онази подробност, че Пола се изцапала с кръв, докато обувала панталона на мъртвия Командир, за да опази честта му.

Обаче историята в синята папка беше съвсем различна. Имаше увеличени снимки и многобройни тайно записани разговори. Не е имало никаква греховна връзка между Прислужницата и Командир Сондърс — само обичайните Церемонии по закон. Пола и Командир Кайл обаче — моят някогашен баща — бяха имали връзка още преди да умре майка ми Табита.

Пола се сприятелила с Прислужницата и ѝ предложила да ѝ помогне да избяга от Галаад, защото знаела колко нещастно е момичето. Дори ѝ дала карта и напътствия, а също и имената на няколко активисти от „Мейдей“. След като Прислужницата заминала, Пола собственоръчно пронизала Командир Сондърс. Затова по нея имало толкова много кръв, а не защото се опитала да му обуе панталона. Всъщност той изобщо не го бил събувал, поне не онази вечер.

Пола подкупила своята Марта да подкрепи версията за Прислужницата убийца, като добавила и малко заплахи към подкупа. След това повикала Ангелите и обвинила Прислужницата, последвало всичко останало. Клетото момиче било намерено да броди отчаяно по улиците, защото картата била неточна, а се оказало, че и активистите на „Мейдей“ не съществуват.

Прислужницата била разпитана. (В папката беше приложен запис от разпита и се оказа тежко четиво.) Макар да признаваше опита си за бягство и да разкриваше участието на Пола в организирането му, тя твърдеше, че не е извършила убийството — всъщност изобщо не знаеше за него — докато накрая не бе издържала на болката и беше направила фалшиви признания.

Очевидно бе, че е невинна.

Лелите отдавна знаеха истината. Поне една от тях. Пред мен в папката имаше улики. Нищо не се беше случило с Пола обаче. Вместо нея за престъплението беше наказана Прислужница.

Драги читателю, снощи преживях неприятна изненада. Дращех с писалката в пустата библиотека и със синьото си мастило за рисуване, вратата беше отворена, за да влиза въздух, и внезапно главата на Леля Видала се показа в ъгъла на моята работна ниша. Не се стреснах — нервите ми са същински втвърдени полимери като онези на пластинираните трупове — но се прокашлях, нервен рефлекс, и плъзнах книгата Apologia Pro Vita Sua над страницата, която пишех.

— А, Леля Лидия — каза Леля Видала. — Дано да не настинеш. Не трябва ли да си в леглото?

Големият сън, помислих си — това ми пожелаваш всъщност.

— Имам алергия — казах. — Много хора имат алергии по това време на годината.

Тя не можа да го отрече, защото самата тя страдаше от тежка алергия.

— Извинете, че ви попречих — каза тя неискрено. Погледът ѝ се плъзна към заглавието на книгата на кардинал Нюман. — Все изследвате — отбеляза тя. — Този прословут еретик.

— Познавай врага си — отвърнах. — С какво мога да ви помогна?

— Искам да обсъдим нещо много важно. Да ви почерпя чаша топло мляко в столовата?

— Много мило.

Оставих книгата на кардинал Нюман на своя рафт и се обърнах с гръб към нея, за да пъхна вътре листа, изписан със синьото ми мастило.

Малко по-късно двете седяхме на маса в кафенето: аз с чаша топло мляко, Леля Видала с ментовия си чай.

— Имаше нещо странно в Благодарението на Перлените момичета — поде тя.

— И какво е то? Според мен премина както обикновено.

— Това ново момиче, Джейд. Не е убедителна — каза Леля Видала. — Стои ми неправдоподобно.

— Отначало с всички е така. Но търсят сигурен пристан, защита от бедността, експлоатацията и грабителствате на така наречения модерен живот. Искат стабилност, искат ред, искат ясни насоки. Ще ѝ трябва известно време да се установи.

— Леля Биатрис ми разказа за нелепата татуировка на ръката ѝ. Сигурно и на вас е казала. Бог и Любов! Нима? Като че ли ще се хванем на такъв груб опит за угодничене! И що за еретична теология! Страшно ми намирисва на опит за измама. Откъде да знаем, че не е изпратена от „Мейдей“?

— Преди сме успявали да ги разобличим — изтъкнах. — А що се отнася до обезобразяването на тялото, младежите в Канада са диваци, дамгосват се с всякакви варварски символи. Мисля, че нейната татуировка е проява на добри намерения — поне не е водно конче, череп или нещо подобно. Обаче ще я държим под око.

— Трябва да премахнем татуировката. Светотатство е. Думата Бог е свята, мястото ѝ не е на нечия ръка.

— В момента премахването ще е много болезнено за нея. Може да остане за по-късно. Не бихме искали да обезсърчим нашата млада Молителка.

— Ако е правдива, в което много се съмнявам. Съвсем типично за „Мейдей“ е да опитат такава измама. Мисля, че тя трябва да бъде разпитана.

Имаше предвид тя самата да я разпита. Прекалено много ги обича тези разпити.

— Бързата работа — срам за майстора — казах. — Предпочитам по-фин подход.

— Преди не го предпочиташе — отбеляза Видала. — Падаше си по основните цветове. И не се плашеше от малко кръв.

Кихна. Може би трябва да предприемем нещо за мухъла в кафенето, помислих си. Но пък… не непременно.

Добрах се до Галаад. Въобразявах си, че знам много за страната, но винаги е много по-различно да преживееш нещо, а животът в Галаад е наистина разнолик. Галаад е хлъзгав, все едно вървиш по лед — непрекъснато имах усещането, че губя равновесие. Не можех да разчитам израженията на хората и често не схващах какво говорят. Чувах думите, разбирах смисъла им поотделно, но не можех да си преведа общото значение.

На онази първа среща в параклиса, след като приключихме с колениченето и песните и Леля Биатрис ме отведе да седна на една пейка, погледнах назад към пълната с жени зала. Всички бяха вперили поглед в мен и се усмихваха — отчасти дружелюбно, отчасти жадно, като в онези сцени във филмите на ужасите, когато знаеш, че селяните ще се окажат вампири.

След това цяла нощ имаше бдение за новите Перли: трябваше да медитираме мълчаливо, коленичили. Никой не ме беше предупредил за това, какви бяха правилата? Вдигаш ли ръка, за да ти разрешат да отидеш до тоалетната? Ако се чудите, отговорът е „да“. След няколко часа в медитация — краката ми се схванаха — една от новите Перли, от Мексико, струва ми се, се разплака истерично и после започна да крещи. Две Лели я вдигнаха и я изнесоха. По-късно чух, че я направили Прислужница — добре че си замълчах.

На следващия ден ни дадоха от онези грозни кафяви дрехи, а след това ни поведоха към стадион, където насядахме по редовете. Никой не ми беше споменавал за спорт в Галаад — мислех, че не практикуват спортове — но се оказа, че не предстои спортно състезание, а Вселинч. В училище ни бяха споменавали за това, обаче не в големи подробности, струва ми се, вероятно защото не са искали да ни травмират. Вече разбирам защо.

Проведе се двойна екзекуция — двама мъже буквално бяха разкъсани от тълпа обезумели жени. Имаше писъци, ритане, хапане, всичко се изпръска с кръв, особено Прислужниците, които бяха омазани целите. Някои от тях размахваха части от телата: туфи коса, нещо, което ми се стори пръст, а другите крещяха и скандираха.

Беше зловещо, беше отвратително. И прибави ново измерение към представата ми за Прислужниците. Може би и майка ми е била такава, помислих си — дивачка.

С Бека правехме всичко по силите си да обучаваме новата Перла, Джейд, както ни беше помолила Леля Лидия, но все едно говорехме на вятъра. Тя не беше в състояние да седи търпеливо, с изпънат гръб и скръстени в скута ръце, въртеше се, извиваше се, мърдаше крака.

— Ето така седят жените — обясняваше Бека и ѝ показваше.

— Да, Леля Имортел — отговаряше тя и се правеше, че опитва.

Само че опитите ѝ не траеха дълго и много скоро отново се прегърбваше и вдигаше глезен върху коляно.

На първата вечеря в Ардуа Хол я сложихме да седне между нас, за да я предпазим, тъй като беше много небрежна. Но тя въпреки това се държа крайно неразумно. Имаше хляб и някаква супа, неясно от какво — в понеделник често смесваха остатъците и добавяха малко лук — и салата от бяла ряпа и млад грах.

— Тази супа е като стара помия — отсече тя. — Няма да я ям.

— Шшшт… Бъди благодарна за онова, което ти е дадено — прошепнах ѝ. — Сигурна съм, че е питателна.

Десертът отново беше тапиока.

— Не мога да се оправя с това — отсече тя и шумно пусна лъжицата си. — Рибешки очи в лепило.

— Неуважително е да не си доядеш храната — каза Бека. — Освен ако не постиш.

— Изяж и моята порция — предложи Джейд.

— Хората ни гледат — казах.

Когато пристигна, косата ѝ беше зеленикава — явно по такива безобразия си падат в Канада — обаче извън апартамента тя я покриваше, така че хората не забелязваха цвета. След това започна да си скубе косми от тила — помагало ѝ да се съсредоточи.

— Ще ти се получи плешивина, ако продължаваш — предупреди я Бека.

Леля Ести ни беше научила на това, докато посещавахме занятията за предбрачна подготовка в училище „Рубини“ — ако си скубеш космите достатъчно често, няма да ти растат отново. Същото важи за веждите и за миглите.

— Знам — каза Джейд. — Обаче тук и бездруго никой не ти вижда косата. — Усмихна ни се съзаклятнически и каза: — Някой ден ще си избръсна главата.

— Не може! Косата е честта на жената — каза Бека. — Дадена ти е като покривало. Пише го в Първо послание на свети апостол Павел до Коринтяни.34

— Само едната чест ли? Косата? — попита Джейд.

Тонът ѝ беше рязък, но според мен не от грубост.

— Защо искаш да се посрамиш, като си обръснеш главата? — попитах възможно най-внимателно.

Ако си жена, липсата на коса показва, че си опозорен: понякога, след оплакване от страна на нечий съпруг, Лелите режеха косата на непокорна или свадлива Иконосъпруга, а после ѝ слагаха дървени пранги и я излагаха на показ.

— За да видя какво е да си плешив — отговори Джейд. — Едно от нещата в списъка ми, които искам да направя, преди да ритна кофата.

— Внимавай какво говориш пред другите — посъветвах я. — Века… Леля Имортел и аз сме много незлобливи и разбираме, че идваш от една упадъчна култура, опитваме се да ти помогнем. Другите Лели обаче — особено по-възрастните като Леля Видала — постоянно търсят недостатъци.

— Да, имаш право — каза Джейд. — Исках да кажа: добре, Лельо Виктория.

— Какъв е този списък? — попита Века.

— Неща, които искам да направя, преди да умра.

— Защо се казва така?

— Ами има израз „ритам кофата“ — обясни Джейд. Забеляза озадачените ни погледи и продължи: — Май е от времето, когато бесели хора по дърветата. Карали ги да стъпват върху кофа и после ги бесели, те започвали да ритат с крака и естествено, ритали кофата. Само предполагам.

— Ние не бесим хората така — каза Века.

Бързо ми стана ясно, че двете Лели от апартамент В не ме одобряват, обаче имах само тях, защото не си говорех с никого друг. Леля Биатрис се държеше мило, докато се опитваше да ме спечели за новата вяра в Торонто, но вече бях тук и не бях нейна грижа. Усмихваше ми се сдържано, когато се разминавахме, и толкова.

Сега, като се замислям, страхувах се, но се стараех да не допусна страхът да ме контролира. Освен това се чувствах много самотна. Тук нямах приятели, а не можех да се свържа с нито един оттатък. Ейда и Елайджа бяха далеч. От никого не можех да потърся съвет. Бях сам-сама, без наръчник с предписания. Гарт наистина ми липсваше. Спомнях си за нещата, които бяхме правили заедно: как спяхме в гробището, как просехме по улиците. Липсваше ми дори отвратителната храна, която ядяхме. Дали изобщо щях някога да се върна там и ако се върна, какво щеше да се случи? Гарт вероятно си имаше приятелка. И как иначе? Не го попитах, защото не исках да чувам отговора.

Обаче най-големите ми тревоги бяха свързани с човека, когото Ейда и Елайджа наричаха „източника“ — техния вътрешен човек в Галаад. Кога щеше да се появи в живота ми той? Ами ако изобщо не съществуваше? Ако нямаше никакъв „източник“, щях да си остана в Галаад за вечни времена, защото нямаше да има кой да ме измъкне.

Джейд беше много разхвърляна. Оставяше вещите си в общата дневна — чорапите, колана на новата си униформа като Молителка в изпитателен срок, понякога дори обувките си. Невинаги пускаше водата в тоалетната. На пода в банята намирахме косми от косата ѝ, след като я е ресала, покапала паста за зъби в мивката. Вземаше си душ в непозволено време, и то по няколко пъти. Знам, че това са дреболии, но се натрупват.

И проблемът с татуировката на лявата ѝ ръка. Думите БОГ и ЛЮБОВ във формата на кръст. Тя твърдеше, че е символ на преминаването ѝ към истинската вяра, но аз се съмнявах, защото Джейд веднъж се изпусна, че според нея Бог е „въображаем приятел“.

— Бог е истински приятел, не въображаем — поправи я Бека.

В гласа ѝ кипеше гняв — колкото можеше да си позволи да разкрие.

— Извинявай, ако съм проявила неуважение към културните ти убеждения — каза Джейд, което още повече влоши нещата в очите на Бека — да твърдиш, че Бог е културно убеждение, е още по-лошо от това да го смяташ за въображаем приятел. Явно Джейд ни мислеше за суеверни.

— Трябва да махнеш тази татуировка — каза Бека. — Богохулна е.

— Да, може би имаш право — каза Джейд. — Искам да кажа, добре, Лельо Имортел, благодаря, че ми казахте. И бездруго адски ме сърби.

— В Ада не просто сърби — отговори Бека. — Ще се моля за спасението ти.

Беше сряда, злочестият ден. След обичайната противна закуска получих съобщение да се явя незабавно в кабинета на Леля Лидия.

— Какво означава това? — попитах Леля Виктория.

— Никой не знае какво може да си е наумила Леля Лидия — отговори тя.

— Да не би да съм направила нещо лошо?

Със сигурност имаше огромен избор от лоши неща.

— Не непременно — отговори тя. — Може да си направила нещо хубаво.

Леля Лидия ме чакаше в кабинета си. Вратата беше открехната и тя ме покани да вляза още преди да почукам.

— Затвори вратата и седни — каза ми.

Седнах. Тя ме гледаше. И аз я гледах. Странно е, защото знаех, че би трябвало тя да е могъщата и зла пчела майка на Ардуа Хол, но точно в онзи момент не я намирах за страшна. Имаше голяма брадавица на брадичката, която се стараех да не зяпам. Защо не си я беше оперирала?

— Харесва ли ти тук, Джейд? — попита тя. — Приспособяваш ли се?

Трябваше да кажа „да“, „добре съм“ или нещо подобно, както ме бяха учили. Вместо това обаче казах:

— Неособено.

Тя се усмихна, жълтите ѝ зъби се показаха.

— Отначало много момичета съжаляват — каза тя. — Иска ли ти се да се върнеш?

— Как например? — попитах. — С летящи маймуни ли?

— Препоръчвам ти да не правиш такива лекомислени забележки пред други хора. Може да имат болезнени последици за теб. Имаш ли да ми покажеш нещо?

Озадачих се.

— Какво например? — попитах. — Не, не нося…

— Ръката си например. Под ръкава.

— А, ръката ми.

Навих ръкава си и татуировката БОГ/ЛЮБОВ се показа, но не беше хубава гледка.

Тя се вторачи в нея.

— Благодаря ти, че си изпълнила молбата ми — каза.

Нейната молба ли?

— Вие ли сте източникът? — попитах.

— Кое?

Да не бях загазила?

— Ами нали се сещате… имам предвид…

Тя ме прекъсна:

— Трябва да се научиш да владееш мислите си — посъветва ме. — Да ги променяш. А сега, следващите стъпки. Ти си бебето Никол, както вече са ти обяснили в Канада.

— Да, но предпочитам да не бях — отговорих. — Не съм доволна от този факт.

— Сигурна съм, че е така. Но много от нас биха предпочели да не са това, което са. В това отношение не разполагаме с неограничен избор. И така, готова ли си да помогнеш на приятелите си в Канада?

— Какво трябва да направя? — попитах.

— Ела тук и постави ръката си върху бюрото ми — каза тя. — Няма да боли.

Извади тънко ножче и направи малка резка върху татуировката ми, в основата на буквата О. След това с лупа и миниатюрни пинцети пъхна в ръката ми нещо миниатюрно. Не беше права, че не боли.

— На никого няма да му хрумне да търси в БОГ. Вече си пощенски гълъб, от нас се иска само да те транспортираме. По-трудно е отпреди, но ще се справим. А, не казвай на никого за това, докато не получим разрешение. Изпусната дума с вода пълни трюма, а на потъналите кораби загиват хора, нали?

— Да — съгласих се.

Вече имах смъртоносно оръжие в ръката си.

— Да, Лельо Лидия — поправи ме тя. — Не забравяй добрите обноски тук, никога. Може да си навлечеш порицание дори за такава дреболия. Леля Видала много обича своите Мъмрения.

Две сутрини след като прочетох папката с родословието си, ме повикаха в кабинета на Леля Лидия. На Бека също беше наредено да присъства, затова се отправихме натам заедно. Очаквахме, че отново ще ни пита как се справя Джейд, дали е щастлива с нас, дали е готова за изпита си по грамотност, дали вярата ѝ е стабилна. Бека ме предупреди, че ще помоли да преместят Джейд другаде, защото ние двете не успяваме да я научим на нищо. Тя просто не ни слушаше.

Джейд обаче вече беше в кабинета на Леля Лидия, когато ние пристигнахме, седеше на стол. Усмихна ни се неспокойно.

Леля Лидия ни пусна да влезем, после огледа коридора в двете посоки и затвори вратата.

— Благодаря, че дойдохте — каза тя. — Седнете.

Ние се настанихме на двата стола, които ни посочи — от двете страни на Джейд. Леля Лидия също седна, като се облегна с длани върху бюрото, за да си помогне. Ръцете ѝ леко трепереха. Остарява, помислих си. Само че това сякаш не беше възможно — та Леля Лидия няма възраст!

— Трябва да споделя с вас информация, която съществено ще повлияе върху бъдещето на Галаад — каза Леля Лидия. — Вие ще изиграете важна роля в него. Достатъчно храбри ли сте? Готови ли сте?

— Да, Лельо Лидия — казах и Бека повтори същото.

На по-младите Молителки постоянно се внушаваше колко важна роля им е отредена и че от тях се иска храброст. Обикновено това означаваше, че ще трябва да се откажат от нещо, например от време или от храна.

— Добре. Ще бъда кратка. Първо, Лельо Имортел, трябва да ви осведомя за нещо, което другите две вероятно вече знаят. Бебето Никол е тук, в Галаад.

Недоумявах — защо това момиче Джейд научаваше толкова важна новина? Тя едва ли имаше представа какво въздействие ще окаже появата на толкова емблематична личност сред нас.

— Наистина ли? О, хвала, Лельо Лидия! — възкликна Бека. — Чудесна новина. Тук ли е? В Галаад? Но защо не е разгласено на всички? Това е истинско чудо!

— Моля ви, Лельо Имортел, овладейте се. Трябва да добавя, че бебето Никол е полусестра на Леля Виктория.

— Стига бе! — възкликна Джейд. — Не мога да повярвам!

— Джейд, това все едно не съм го чула — каза Леля Лидия. — Самоуважение, самопознаване, самоконтрол.

— Извинете — смотолеви Джейд.

— Агнес! Искам да кажа… Лельо Виктория! — възкликна Бека. — Ти имаш сестра! Каква радост! И то не коя да е, а бебето Никол. Голяма щастливка си, бебето Никол е възхитително!

На стената на Леля Лидия висеше обичайната снимка на бебето Никол — наистина беше възхитителна, но всички бебета са.

— Може ли да те прегърна? — попита ме Бека.

Трудно ѝ бе да се настрои позитивно. Сигурно ѝ беше тъжно, че аз имам прочута роднина, а тя си няма никого — дори неистинският ѝ баща беше позорно екзекутиран.

— Успокойте се, моля — каза Леля Лидия. — Минало е доста време, откакто бебето Никол беше бебе. Вече е пораснала.

— Разбира се, Лельо Лидия — съгласи се Бека. Седна и скръсти ръце в скута си.

— Но след като е тук, в Галаад, Лельо Лидия — обадих се, — къде точно се намира?

Джейд се засмя. Прозвуча по-скоро като лай.

— В Ардуа Хол — отговори усмихната Леля Лидия.

Все едно ни задаваше гатанки, сигурно много се забавляваше. А ние вероятно сме изглеждали адски озадачени. Познавахме всички в Ардуа Хол, къде можеше да бъде бебето Никол?

— Тя е в тази стая — съобщи Леля Лидия и махна с ръка. — Джейд е бебето Никол.

— Не може да бъде! — възкликнах.

Джейд е бебето Никол? Следователно Джейд е моя сестра?

Бека седеше със зяпнала уста и гледаше вторачено Джейд.

— Не — прошепна тя с опечалено лице.

— Извинявай, че не съм възхитителна — каза Джейд. — Помъчих се, но хич не ме бива.

Сигурна съм, че искаше да се пошегува, да разведри атмосферата.

— О… не исках… — Казах. — Просто… не приличаш на бебето Никол.

— Така е, не прилича — съгласи се Леля Лидия. — Обаче прилича на теб.

Донякъде беше вярно — очите да, но не и носът. Сведох очи към ръцете на Джейд, сключени в скута ѝ. Исках да я помоля да изпъне пръсти, за да ги сравня със своите, но май щях да я засегна. Не исках да си помисли, че търся доказателства дали е истинската, защото в противен случай ще я отхвърля.

— Много се радвам, че имам сестра — казах ѝ вежливо, когато се опомних от първоначалната изненада.

Това непохватно момиче и аз имахме една и съща майка. Трябваше да се постарая много.

— И двете сте големи щастливки — отбеляза Бека с копнеж.

— Ти си ми като сестра — уверих я, — затова Джейд е и твоя сестра.

Не исках Бека да се чувства изоставена.

— Може ли да те прегърна? — обърна се Бека към Джейд.

А може би вече трябва да я наричам „Никол“ в тези свои разкази.

— Ами да — отговори Никол и получи кратка прегръдка от Бека. Последвах примера ѝ. — Благодаря — каза тя.

— Благодаря ви, Лельо Имортел и Лельо Виктория — каза Леля Лидия. — Демонстрирате възхитителен дух на приобщаване и приемане. А сега ви моля да ме удостоите с пълното си внимание.

Извърнахме лица към нея.

— Никол няма да остане дълго при нас — каза Леля Лидия. — Не след дълго ще напусне Ардуа Хол и ще се върне обратно в Канада. Ще отнесе важно послание. Искам и двете да ѝ помогнете.

Слисах се. Защо Леля Лидия се канеше да я пусне обратно? Никоя нова послушница в нашата вяра не се връщаше обратно — това беше държавна измяна, а ако тази личност беше бебето Никол, измяната беше десетократно по-голяма.

— Но, Лельо Лидия, законът го забранява, а също и Божията воля, известена от Командирите.

— Разбира се, Лельо Виктория, но вие и Леля Имортел вече сте прочели много тайни папки, които слагах на бюрата ви, и сте наясно с плачевното ниво на покварата, обхванала Галаад в момента.

— Да, Лельо Лидия, но нали…

Не бях сигурна, че и Бека е чела папките за престъпленията. И двете се бяхме съобразили с грифа „Строго секретно“, но по-важното беше, че и двете искахме да се пощадим взаимно.

— Целите на Галаад отначало бяха чисти и благородни, всички сме единодушни — каза тя. — Но бяха подкопани и опетнени от себичните и жадните за власт, както неведнъж е ставало в хода на историята. Сигурно бихте искали това да се оправи.

— Да — кимна Бека, — разбира се, че го искаме.

— Не забравяйте и клетвите си. Положили сте обет да помагате на жените и на момичетата. Сигурна съм, че сте го сторили искрено.

— Да, Лельо Лидия — уверих я. — Така е.

— С това ще им помогнете. А сега, не искам да ви принуждавам да правите нищо против волята си, но съвсем ясно ще ви обясня какво е положението. След като ви разкрих тази тайна — че бебето Никол е тук и че скоро ще влезе в ролята на мой куриер — всяка минута, в която вие не разкривате тази тайна на Очите, е държавна измяна. Ако я разкриете, вероятно ще бъдете сурово наказани, може би дори екзекутирани, защото сте я премълчали дори за миг. Излишно е изобщо да споменавам, че и аз ще бъда екзекутирана, а Никол много скоро ще бъде като папагал в клетка. Ако не се подчинява, те ще я убият по един или друг начин. Няма да се поколебаят, чели сте папките с престъпленията.

— Не може да им го причините! — каза Никол. — Не е честно, това е емоционално изнудване!

— Ценя възгледите ти, Никол — каза Леля Лидия, — но тук младежките ти представи за справедливост не са приложими. Не давай израз на чувствата си и ако искаш отново да видиш Канада, смятай това за заповед. — Тя се обърна към нас двете: — Разбира се, свободни сте сами да вземате решения. Аз ще изляза от стаята. Никол, ти ела с мен. Нека да оставим сестра ти и приятелката ѝ насаме за малко, за да преценят с какви възможности разполагат. Ще се върнем след пет минути и тогава ще искам да ми кажете дали сте съгласни. Другите подробности около мисията си ще научите, когато му дойде времето. Хайде, Никол.

Тя хвана Никол за ръката и я изведе от стаята.

Очите на Бека бяха ококорени и уплашени, моите сигурно също.

— Трябва да го направим — каза Бека. — Не бива да допуснем да умрат. Никол ти е сестра, а Леля Лидия…

— Какво да направим? — попитах. — Не знаем за какво ни моли.

— Моли ни за покорство и лоялност — каза Бека. — Нали помниш как ни спаси… и двете? Трябва да се съгласим.

Мислех, че всичко съм уредила, но и най-добре скроените мечти остават често неосъществени,35 а неприятностите все връхлитат по три. Пиша това набързо в края на много труден ден. Кабинетът ми все едно беше Гранд Сентръл — преди тази внушителна сграда да бъде разрушена по време на Войната в Манхатън — толкова много хора минаха през него.

Първа се появи Леля Видала, веднага след закуска. Видала и неусвоената от тялото овесена каша са изнурително съчетание — обещах си да погълна малко ментов чай при първа възможност.

— Лельо Лидия, искам да привлека вниманието ви към един спешен проблем — каза тя.

Мислено въздъхнах.

— Разбира се, Лельо Видала. Седнете.

— Няма да ви отнемам много време — каза тя и се настани на стола, готова да направи точно това. — Става дума за Леля Виктория.

— Да? Двете с Леля Имортел скоро заминават за Канада за мисията си като Перлени момичета.

— Точно за това исках да се посъветвам с вас. Сигурна ли сте, че са готови? Още са незрели за възрастта си, дори повече от другите Молителки от тяхното поколение. Нито една от двете няма опит по света, но някои от другите момичета поне имат твърдост, каквато те двете не притежават. Бих казала, че те са много меки, ще бъдат податливи на материалните изкушения в Канада. Освен това, по мое мнение, има опасност Леля Виктория да отстъпи от вярата ни. Напоследък чете доста спорни книги.

— Нали не наричате Библията спорна? — попитах.

— Категорично не. Имам предвид собственото ѝ родословие от Архива. Може да си втълпи опасни неща.

— Тя няма достъп до Архива на родословието — изтъкнах.

— Явно някой я е снабдил с документите. Случайно ги видях на бюрото ѝ.

— Кой би го направил без моето позволение? — попитах. — Трябва да проверя, няма да толерирам неподчинение. Сигурна съм обаче, че Леля Виктория вече е напълно способна да се пази от опасни идеи. Въпреки вашето мнение, че е незряла, аз съм убедена, че тя е постигнала възхитителна зрялост и сила на характера.

— Неубедителна фасада — каза Видала. — Теологичните ѝ възгледи са много нестабилни. Като дете беше много лекомислена и неизпълнителна по отношение на училищните си задължения, особено в часовете по занаяти. Освен това майка ѝ е…

— Знам коя е майка ѝ — прекъснах я. — Същото важи за някои от нашите най-уважавани по-млади Съпруги, които са биологично потомство на Прислужници. Само че такава изроденост не се предава непременно по наследство. Нейната осиновителка беше пример за висок морал и търпеливо страдание.

— За Табита е вярно — съгласи се Леля Видала. — Но както знаем, биологичната майка на Леля Виктория е изключително скандален случай. Тя не само не изпълни задълженията си, напусна назначението си и прояви неподчинение към хората, упълномощени да упражняват Свещена власт над нея, но и беше главната инициаторка на отвличането на бебето Никол от Галаад.

— Минала история, Видала — отговорих. — Нашата мисия е да спасяваме от грешките, не да осъждаме по напълно условни съображения.

— Да, по отношение на Виктория, но майка ѝ трябва да бъде насечена на дванайсет парчета.

— Несъмнено.

— Носи се достоверен слух, че тя работи за разузнаването на „Мейдей“ в Канада — поредното предателство.

— Понякога печелим, понякога губим — казах.

— Странна формулировка — укори ме Леля Видала. — Това не е спорт.

— Много мило от твоя страна да споделиш съображенията си относно уместното говорене — казах. — А що се отнася до прозренията ти относно Леля Виктория, ще поживеем и ще видим. Сигурна съм, че тя ще изпълни успешно мисията си като Перлено момиче.

— Ще видим — каза Леля Видала с тънка усмивка. — Но ако избяга, не забравяйте, че съм ви предупредила.

Два дни преди деня, в който с Бека трябваше да получим перлените си нанизи, докато казвахме вечерните си молитви, неочаквано ни посети Леля Лидия. Бека отвори вратата.

— А, Лельо Лидия — възкликна тя изненадано. — Хвала!

— Отдръпнете се, моля, и затворете вратата след мен — каза Леля Лидия. — Бързам. Къде е Никол?

— Горе, Лельо Лидия — отговорих.

Докато с Бека се молехме, Никол обикновено излизаше от стаята и отиваше да прави физическите си упражнения.

— Повикайте я, моля. Спешно е — настоя Леля Лидия.

Дишаше по-учестено от обикновено.

— Добре ли сте, Лельо Лидия? — попита разтревожено Бека. — Искате ли чаша вода?

— Не си прави труда — отговори тя.

В стаята влезе Никол.

— Всичко наред ли е? — попита.

— Всъщност не е — отговори Леля Лидия. — Притиснати сме в ъгъла. Командир Джъд нахлу в печатницата ни, търсеше предателя. Не намери уличаващи доказателства, само силно разстрои Леля Уенди, но за съжаление, е научил, че Джейд не е истинското име на Никол. Научил е, че тя е бебето Никол, и е твърдо решен да се ожени за нея колкото може по-скоро, за да нарасне собственият му престиж. Иска сватбата да се излъчва по Галаадската телевизия.

— Тройна гадост! — изруга Никол.

— Внимавай как се изразяваш — предупреди я Леля Лидия.

— Не могат да ме принудят да се омъжа за него! — каза Никол.

— Все някак ще успеят — каза Века.

Беше силно пребледняла.

— Това е ужасно — намесих се и аз.

От папката за Командир Джъд, която бях прочела, знаех, че тази вероятност е повече от ужасна — беше равносилна на смъртна присъда.

— Какво можем да направим?

— Вие двете с Никол заминавате утре — каза ми Леля Лидия. — Колкото може по-рано. Не може да използваме дипломатически самолет на Галаад, Джъд няма да позволи и ще го спре. Трябва да тръгнете по друг път.

— Но ние не сме готови — възразих. — Нямаме нито перли, нито рокли, нито канадски пари, не са готови брошурите, раничките.

— Ще ви донеса всичко необходимо по-късно — каза Леля Лидия. — Уредила съм пропуск на Никол като Леля Имортел. За жалост, няма да имам време да променя планираното пребиваване на Леля Имортел в молитвения дом. Такава измама и бездруго нямаше да остане незабелязана дълго.

— Леля Хелена ще забележи, че Никол я няма — казах. — Тя винаги ни брои. Ще се чудят и защо Бека… Леля Имортел… също я няма.

— Така е — съгласи се Леля Лидия. — Затова се налага да ви помоля за специална услуга, Лельо Имортел. — Моля ви да се скриете за четиресет и осем часа, след като двете заминат. В библиотеката може би?

— Не там — каза Бека. — Има твърде много книги. Няма място за човек.

— Сигурна съм, че ще измислите нещо — каза Леля Лидия. — Цялата ни мисия и личната безопасност на Леля Виктория и на Никол зависят от вас. Огромна отговорност е — новият Галаад ще стане възможен само благодарение на вас. Нали не искате другите да бъдат заловени и обесени?

— Не, Лельо Лидия — прошепна Бека.

— Запретнете ръкави тогава — бодро нареди Леля Лидия. — Напрегнете си мозъците!

— Натоварвате я прекалено много — каза Никол на Леля Лидия. — Защо да не замина сама? А после Леля Имортел и Агнес… тоест Леля Виктория… ще пътуват заедно, когато му е времето.

— Не ставай глупава — скарах ѝ се. — Веднага ще те арестуват. Перлените момичета винаги пътуват по двойки, а дори да не носиш униформата, момиче на твоята възраст не може да пътува без придружител.

— Трябва да направим да изглежда, все едно Никол се е прехвърлила през стената — каза Бека. — Така няма да търсят съучастници в Ардуа Хол. А аз ще се скрия някъде вътре.

— Каква умна идея, Лельо Имортел — похвали я Леля Лидия. — Може би Никол ще ни услужи и ще напише бележка в този дух. Може да обясниш, че си разбрала колко неподходяща си да станеш Леля — това лесно ще го разберат. После може да кажеш, че си избягала с Икономъж — с някой нископоставен работник, който ни помага с ремонтите и ти е обещал брак и семейство. Така ще демонстрираш поне похвално намерение за създаване на потомство.

— Друг път! Но няма проблем — отговори Никол.

— Няма проблем и още…? — попита хладно Леля Лидия.

— Няма проблем, Лельо Лидия — отговори Никол. — Ще напиша бележката.

На следващата сутрин двете с Никол се измъкнахме тихомълком от апартамент В. Облаците на изток бяха розови и златисти, птиците чуруликаха, въздухът рано сутрин беше все още свеж. Нямаше жива душа. Крачехме бързо и тихо по пътеката пред Ардуа Хол към статуята на Леля Лидия. Тъкмо стигнахме до нея, когато зад ъгъла на съседната сграда се показа Леля Видала и решително се устреми към нас.

— Лельо Виктория! — каза тя. — Защо сте облечена с тази рокля? Следващото Благодарение е чак в неделя! — Погледна към Никол. — А коя е тази с вас? Новото момиче! Джейд! Тя не би трябвало…

Посегна да стисне перления наниз на Никол и той се скъса.

Никол направи нещо с юмрук. Стана толкова светкавично, че не видях как точно, но Никол удари Леля Видала в гърдите и тя се свлече на земята. Лицето ѝ стана бяло като платно, очите ѝ се затвориха.

— О, не… — възкликнах.

— Помогни ми — нареди Никол. Хвана краката на Леля Видала и я завлачи зад постамента на статуята. — Да си стискаме палци — каза тя. — Да вървим. — И ме хвана за ръката.

На земята имаше един портокал. Никол го взе и го пъхна в джоба на роклята си на Перлено момиче.

— Мъртва ли е? — прошушнах.

— Не знам — каза Никол. — Хайде, трябва да побързаме.

Стигнахме до портата, показахме пропуските си и Ангелите ни пуснаха.

Никол придържаше наметката си затворена, та никой да не забележи, че перлите ѝ ги няма. Малко по-нагоре по улицата, вдясно, ни чакаше черна кола, както ни беше обещала Леля Лидия. Шофьорът не се обърна, когато се качихме.

— Готови ли сте, дами? — попита той.

— Да, благодаря — отговорих аз.

Никол обаче се обади:

— Не сме дами.

Смушках я с лакът.

— Не му говори така — прошепнах ѝ.

— Той не е истински Пазител — каза тя. — Леля Лидия не е глупачка. — Извади портокала от джоба си и започна да го бели. Свежото ухание изпълни въздуха. — Искаш ли? — попита ме. — Вземи половината.

— Не, благодаря — отговорих. — Не е редно да го ядем.

Портокалът беше предложен като дар в израз на почит. Тя обаче го изяде целия.

Ще допусне грешка, помислих си. Някой ще забележи. Заради нея ще ни арестуват.

Съжалявах, че ударих Леля Видала, но немного. Ако не я бях ударила, щеше да се развика и щяха да ни спрат. Въпреки това сърцето ми биеше като лудо. Ами ако я бях убила? След като я намереха, жива или мъртва, щяха да започнат да ни търсят. Бяхме затънали до шия, както би казала Ейда.

В това време Агнес се държеше като обидена, както го правят Лелите — мълчаливо, със стиснати устни, за да ти покажат, че си прекрачил някоя от техните граници. Сигурно беше заради портокала. Може би не трябваше да го вземам. После ми хрумна нещо неприятно — кучета. Портокалите миришат силно. Започнах да се притеснявам какво да направя с обелките.

Лявата ръка отново ме засърбя около О-то. Защо заздравяваше толкова бавно?

Докато Леля Лидия пъхаше микроточката в ръката ми, си помислих, че планът ѝ е блестящ, но идеята вече не ми се струваше чак толкова добра. Щом тялото и изпратеното от нея съобщение бяха едно, какво щеше да се случи с тялото ми, ако не успеех да стигна до Канада? Не можех да си отрежа ръката и да я изпратя по пощата.

Намирах дрехите, които ни бяха дали, за крайно неподходящи. Бельото беше много по-различно от обикновените долни дрехи от здрава материя, носени в Ардуа Хол — на мен ми се струваше развратно и се плъзгаше по тялото ми. А останалите дрехи бяха мъжки. Смущаваше ме допирът на грубата тъкан направо до кожата на краката ми, без камизола. Носенето на такива дрехи беше предателство към пола и противно на Божиите закони — миналата година един мъж беше обесен на Стената, защото беше облякъл бельото на жена си. След това тя го открила и го предала — изпълнила дълга си.

— Трябва да ги сваля — казах на Никол. — Това са мъжки дрехи.

— Не, не са — възрази тя. — Джинсите са дамски. Имат различна кройка, виж и сребристите купидончета. Определено са женски.

— В Галаад никога няма да повярват на това — казах. — Веднага ще ме нашибат с камшик, че и по-лошо.

— Ние не отиваме в Галаад — уточни Никол. — Разполагаме с две минути, преди да се присъединим към нашето приятелче отвън, затова ще го преглътнеш.

— Моля?

Понякога просто не проумявах какви ги дрънка сестра ми.

Тя се засмя тихо.

— Означава да се примириш — обясни.

Отивахме на място, където тя ще разбира езика, помислих си. А аз — не.

Нощта се изниза в мълчание. Агнес спеше, а мъжът, който шофираше, не беше разговорлив. Сигурно за него просто сме били товар, който трябва да достави, а кой разговаря с товара си?

След известно време завихме по тясно отклонение — пред нас заблещука вода. Спряхме до нещо, което изглеждаше като частен пристан. Имаше моторница, в която седеше някой.

— Събуди я — поръча шофьорът. — Събирайте си нещата, ето я лодката.

Смушках Агнес в ребрата, тя се сепна и се събуди.

— Събуждай се, сънливке — казах.

— Колко е часът?

— Часът за лодка. Да тръгваме.

— Приятно пътуване — пожела ни нашият шофьор. Агнес отново започна да му благодари, но той я прекъсна. Изхвърли новите ни раници от пикапа и изчезна, преди да сме преполовили разстоянието до лодката. Аз светех с фенерче, за да виждаме пътя.

— Угаси фенерчето — тихо подвикна човекът в лодката. Беше мъж с непромокаемо яке с вдигната качулка, но гласът му звучеше млад. — Достатъчно добре се вижда. Не бързайте. Седнете на средната седалка.

— Това океанът ли е? — попита Агнес.

— Още не — засмя се той. — Това е река Пенобскот. Скоро ще стигнете и до океана.

Моторът беше електрически и много тих. Лодката плаваше точно в средата на реката, луната беше като полумесец и се отразяваше във водата.

— Погледни — прошепна Агнес. — Никога не съм виждала такава красота! Като светла диря е!

В този момент се почувствах по-възрастна от нея. Вече бяхме почти извън Галаад и правилата се променяха. Тя отиваше на ново място, нямаше да знае как да се държи, обаче аз се прибирах у дома.

— Съвсем на открито сме. Ами ако ни види някой? — попитах мъжа. — Ако съобщят на Очите?

— Хората тук не говорят с Очите — каза той. — Не обичаме да ни слухтят.

— Вие контрабандист ли сте? — попитах, защото си спомних какво ми беше казала Ейда.

Сестра ми ме смушка: отново лоши обноски. В Галаад не задаваш преки въпроси.

Той се засмя.

— Границите са само линии на картата. Хората и предметите се движат през тях. Аз съм просто доставчик.

Реката ставаше все по-широка. Мъглата се вдигаше и се виждаха неясните очертания на бреговете.

— Ето го — каза най-сетне мъжът. Различавах по-тъмен силует във водата. — „Нели Дж. Банкс“37. Вашият билет за рая.

Леля Видала беше открита просната зад моята статуя в коматозно състояние от възрастната Леля Клоувър и двамата седемдесетгодишни градинари. Заключението на парамедиците, които пристигнаха, беше, че тя е прекарала удар — диагноза, потвърдена и от лекарите ни. В Ардуа Хол плъзна слух, хората кимаха тъжно с глава, обещаваха си да се молят за възстановяването на Леля Видала. Наблизо беше намерен скъсан перлен наниз на Перлено момиче: някой явно го беше изгубил — прахосническо невнимание. Ще издам меморандум за бдителността във връзка с предметите, които е наш дълг да пазим. Перлите не растат по дърветата, ще кажа, дори изкуствените, не бива и да ги даваме на свинете. Не че в Ардуа Хол има свине, ще добавя лукаво.

Посетих Леля Видала в интензивното отделение. Тя лежеше по гръб със затворени очи, имаше тръбичка в носа и още една в ръката.

— Как е нашата скъпа Леля Видала? — попитах Лелята медицинска сестра, която дежуреше.

— Молих се за нея — каза Леля Еди-коя си. Не помня имената на медицинските сестри, такава им е съдбата. — Тя е в кома, но това може би ще подпомогне процеса на оздравяване. Може би ще има лека парализа. Опасяват се, че и говорът ѝ може да се окаже засегнат.

— Ако се възстанови — отбелязах.

— Когато се възстанови — поправи ме укорително сестрата. — Не говорим отрицателно, когато пациентите ни могат да ни чуят. Може да ви се струва, че спят, но всъщност са съвсем будни.

Поседях до Леля Видала, докато медицинската сестра си тръгна. След това набързо прегледах фармацевтичните средства, с които разполагам. Да увелича ли дозата на обезболяващото? Да прекъсна тръбичката към ръката ѝ? Да стисна кислородната ѝ тръба? Не направих нищо такова. Привърженичка съм на усилията, но не на ненужните усилия — Леля Видала най-вероятно щеше да напусне света и без моя помощ. Преди да си тръгна от интензивното отделение, прибрах в джоба си малка ампула морфин, защото предвидливостта е основна добродетел.

Спряхме до кораба. На палубата се виждаха три силуета, фенерче просветна за кратко.

— Седни на ръба и преметни крака — каза нечий глас.

Някой ме хвана за ръката. И после се озовахме на палубата.

— Капитан Мишименго — каза гласът. — Да влезем вътре.

Чу се тихо бучене и усетих, че корабът се движи.

Влязохме в малка кабина с плътни завеси на прозорците, няколко контролни уреда и нещо, което вероятно беше радарът на кораба, макар че нямах възможност да го огледам по-отблизо.

— Радвам се, че успяхте — каза капитан Мишименго. Ръкува се с нас — липсваха два от пръстите му. Беше набит, около шейсетгодишен, с почерняла от слънцето кожа и къса черна брада. — Ето нашата история, ако някой ви попита: това е шхуна за лов на треска, на слънчеви батерии, с резервен двигател с гориво. Плаваме под ливански флаг. Доставили сме товар от треска и лимони със специално разрешително, което ще рече за черния пазар, и сега се връщаме обратно. Денем не бива да се показвате — научих от своя човек, чрез Бърт, който ви докара на пристана, че скоро ще започнат да ви търсят. Има къде да спите — в трюма. Ако дойдат от бреговата охрана, проверката няма да е обстойна — познаваме се с тези типове.

Той потри пръстите си, за да покаже, че им плащат — познавах жеста.

— Имате ли някаква храна? — попитах. — Не сме хапнали почти нищо цял ден.

— Ясно — каза капитанът.

Поръча ни да го почакаме и се върна с две чаши чай и няколко сандвича. Бяха със сирене, ама не галаадското, а истинско — козе сирене със ситно накълцан лук, какъвто обичаше Мелани.

— Благодаря — каза Агнес.

Аз вече бях започнала да ям и промърморих едно „благодаря“ с пълна уста.

— Приятелката ви Ейда праща поздрави, скоро ще се видите — каза ми капитан Мишименго.

Преглътнах.

— Откъде познавате Ейда?

Той се засмя.

— Всички сме свързани. Поне тук. Навремето ходехме заедно на лов за сърни в Нова Скотия.

В началото на втория ден много се разтревожих за Никол. Твърдеше, че не е болна, но имаше треска. Спомних си как в Ардуа Хол ни учеха да се грижим за болните и се опитах да я поддържам хидратирана. На борда имаше лимони, затова успях да смеся сока им с чай, сол и малко захар. Вече ми беше по-лесно да се качвам и да слизам по стълбата, която водеше към нашето спално помещение, и си помислих, че с дълга пола щеше да ми бъде много по-трудно.

Беше доста мъгливо. Все още бяхме в галаадски води и по обяд имахме проверка от бреговата охрана. Двете с Никол затворихме отвътре капака на металния ни сандък. Тя здраво стисна ръката ми и двете притихнахме и застинахме неподвижно. Чувахме стъпки край нас и гласове, но звуците заглъхнаха и сърцето ми престана да тупти толкова учестено.

По-късно имахме проблеми с двигателя, както установих, когато се качих горе за още лимонов сок. Капитан Мишименго ми се стори разтревожен — приливите и отливите по тези места били много силни и бързи, затова, ако останем без мощност, щели да ни завлекат в открито море или да ни потопят в залива Фънди и да се разбием в канадския бряг, където щели да конфискуват кораба и да арестуват екипажа. Корабът се носеше на юг, означаваше ли това, че ще ни върне обратно в Галаад?

Зачудих се дали на капитан Мишименго не му се иска да не се беше съгласявал да ни качи на борда. Каза ми, че ако корабът бъде преследван и заловен, а нас ни намерят, капитанът ще бъде обвинен в контрабанда на жени. Щели да му конфискуват кораба и тъй като той бил роден в Галаад и бил избягал от Галаадската родина през границата с Канада, Галаад щял да си го поиска като гражданин и да го съди като трафикант, което щяло да го съсипе.

— Излагаме ви на прекалено голяма опасност — казах, когато чух всичко това. — Нали споменахте, че имате уговорка с бреговата охрана?

— Те ще отричат, няма нищо писмено — обясни той. — Кой иска да го застрелят, че взима подкупи?

Леля Видала отвори очи. Още не беше продумала. Работеше ли изобщо умът ѝ? Помнеше ли, че е видяла момиче на име Джейд, облечено със сребристата рокля на Перлените момичета? Помнеше ли удара, който я е повалил? Щеше ли да го каже? Ако отговорът на първия въпрос беше „да“, и на втория щеше да бъде „да“. Щеше да събере две и две… кой, освен мен би подпомогнал такъв сценарий? Ако ме изобличеше пред някоя медицинска сестра, информацията веднага щеше да стигне до Очите и после часовникът щеше да спре. Трябваше да взема предпазни мерки. Но какви и как?

В Ардуа Хол се говореше, че ударът ѝ е бил предизвикан от преживян шок или дори от някакво нападение. Съдейки по следите от стъпки в пръстта, явно е била завлечена зад статуята ми. Прехвърлиха я от интензивното в реанимация, а Леля Елизабет и Леля Хелена се редуваха да седят до леглото ѝ и да чакат първите ѝ думи — и двете се подозираха взаимно. Не можех да остана насаме с нея.

Бележката на избягалото момиче беше обект на многобройни спекулации. Хрумването за водопроводчика беше чудесно — убедителна подробност. Гордея се с изобретателността на Никол и се надявам тя да ѝ бъде от полза в близко бъдеще. Способността да измисляш убедителни лъжи, е талант, който не бива да се подценява.

Естествено, потърсиха мнението ми относно уместния начин на действие. Не е ли редно да организираме издирване? Заявих, че сегашното местоположение на момичето няма голямо значение, ако целта е брак и потомство, но Леля Елизабет възрази, че мъжът може да се окаже похотлив измамник и дори агент на „Мейдей“, промъкнал се в Ардуа Хол предрешен. И в двата случая щеше да се възползва от Джейд и после да я изостави, след което тя щеше да бъде годна само за Прислужница, поради което се налагало веднага да я намерим и да арестуваме въпросния мъж за разпит.

Ако наистина имаше мъж, точно това би следвало да предприемем — разумните момичета не напускат Галаад, а добронамерените мъже не бягат заедно с тях. Затова се наложи да се съглася и изпратихме отряд от Ангели да претърси околните къщи и улици. Ангелите не бяха въодушевени — преследването на заблудени млади момичета не беше представата им за героизъм. Излишно е да казвам, че не намериха нито Джейд, нито измисления от нея водопроводчик.

Леля Елизабет сподели мнението си, че в цялата история има нещо много подозрително. Съгласих се с нея и признах, че съм не по-малко озадачена. Само че какво може да се направи? Следата вече бе изстинала и можехме само да чакаме как ще се развият събитията.

Не знам от колко време сме в надуваемата лодка. Като че ли от часове. Съжалявам, че не мога да бъда по-точна.

Имаше мъгла. Вълните бяха много високи, обливаха ни с вода и пръски. Беше студено, като смърт. Приливът беше устремен и ни влачеше към открито море. Ужасно се страхувах, мислех, че ще умрем. Че надуваемата лодка ще се напълни с вода, ще ни изхвърли в океана и ние ще потънем и ще се удавим. Посланието на Леля Лидия щеше да се изгуби и всички жертви щяха да се окажат напразни.

Мили Боже, молех се безмълвно, моля те, помогни ни да се доберем невредими до сушата. А ако трябва да умре някой, нека бъда само аз.

Гребяхме ли, гребяхме. Всяка с по едно весло. За пръв път се качвах на лодка, затова не знаех какво да правя. Чувствах се слаба и изморена, ръцете ми се схващаха от болка.

Не мога — оплаках се.

— Продължавай! — нареди Никол. — Справяме се!

Чувах как вълните се разбиват в брега някъде наблизо, но беше толкова тъмно, че не го виждах. А после една огромно вълна връхлетя лодката и Никол кресна:

— Греби! Греби, иначе умираме!

Чу се някакво хрущене, може би чакъл, после ни връхлетя още една голяма вълна, надуваемата лодка се катурна настрани и ни изхвърли на сушата. Бях до колене във вода, следващата вълна ме повали, но успях да се изправя, а ръката на Никол се пресегна в тъмното и ме издърпа върху някакви големи скали. След това се изправихме, недостижими за океана. Цялата треперех, зъбите ми тракаха, не си усещах ръцете и краката. Никол ме прегърна.

— Успяхме! Успяхме! Мислех, че ще умрем! — развика се тя. — И дано да е брегът, на който би трябвало да пристигнем, мамка му!

Смееше се и се задъхваше за глътка въздух.

Благодаря ти, мили Боже — бях признателна с цялото си сърце.

Размина ни се на косъм. За малко и ние да ритнем кофата. Приливът можеше да ни отнесе чак до Южна Америка, но сигурно от Галаад щяха да ни арестуват и да ни обесят на Стената. Много се гордеех с Агнес — след онази нощ тя ми стана истинска сестра. Не се предаде дори когато силите ѝ свършваха. Не бих могла да греба сама в онази надуваема лодка.

Скалите бяха коварни. Имаше много хлъзгави водорасли. Не виждах много добре, защото беше тъмно. Агнес беше до мен и добре че беше така, защото вече не бях на себе си. Не усещах лявата си ръка — все едно беше отделена от тялото ми и се държеше само на ръкава.

Покатерихме се по големите скали и прецапахме през водата, подхлъзвахме се и се пързаляхме. Не знаех накъде вървим, но докато се катерехме, щяхме да се отдалечаваме от водата. Бях почти заспала, толкова бях изморена. Мислех си: стигнах дотук, а сега ще взема да се проваля, да падна и да се претрепя. Бека каза: почти пристигнахме. Не помнех да е била в надуваемата лодка, но сега беше до нас на брега, само че не я виждах, защото беше тъмно. А после я чух отново: погледни нагоре, следвай светлините.

Някой се провикна от висока скала. Горе се движеха светлинки, нечий глас кресна:

— Ето ги!

А друг се обади:

— Насам!

Бях твърде изморена, за да отговоря. После стана по-песъчливо, а светлините се спускаха по склона към нас отдясно.

Едно от светилата се оказа в ръцете на Ейда.

— Ти успя — каза тя, а аз отговорих:

— Да. — И се строполих.

Някой ме вдигна и ме понесе. Гарт.

— Какво ти казах? Браво на теб. Знаех си, че ще успееш!

Ухилих се до ушите.

Покатерихме се по някакъв склон, а горе имаше ярки светлини и хора с телевизионни камери.

— Усмивка! — обади се някой.

После припаднах.

Времето ни заедно върви към своя край, скъпи ми читателю. Сигурно тези мои листове за теб са чупливо ковчеже със съкровище, което трябва да отвориш много внимателно. Сигурно ще ги разкъсаш или ще ги изгориш — така става с думите.

Може би учиш история и ако е така, дано да ти послужа за нещо полезно — реалистичен портрет, окончателен разказ за моя живот и за моята епоха, снабден с нужните бележки под линия, но ще се учудя, ако не ме обвиниш в двуличие. Или пък… всъщност няма да се учудя — ще бъда мъртва, а мъртъвците трудно се удивяват.

Представям си те като млада жена, умна и амбициозна. Ще се опитваш да си отвориш ниша в кънтящото и сумрачно подземие на научните среди, каквито може би още съществуват в твоето време. Представям си, че седиш на бюрото си, прибрала коса зад ушите, с олющен лак на ноктите — защото отново ще има лак за нокти, както е имало открай време. Леко си се смръщила — навик, който ще се задълбочава с възрастта. Аз се навъртам зад теб, надничам през рамото ти — ти размишляваш, тласкана от невидимото си вдъхновение.

Ще работиш над моя ръкопис, ще го четеш и препрочиташ, ще улавяш дребни грешки и пропуски, у теб ще се поражда запленената, но и отегчена омраза, която толкова често изпитват биографите към субектите на своето изследване. Ще се питаш как е възможно да съм се държала толкова лошо, толкова жестоко, толкова глупаво. Ти никога не би направила такива неща! Само че на теб никога не би ти се наложило да ги правиш.