Полунощ в Ел Ей

fb2

Както винаги в полунощ на Нова година дъжд от олово пада в Лос Анджелис заради безразборната стрелба към небето. И броени минути по-късно Рене Балард, детектив в полицейското управление, трябва да отиде пред автосервиз, чийто собственик е ранен фатално. Тя скоро разбира, че смъртта му не е причинена от заблуден куршум и е свързана с друго неразкрито убийство, което бившият детектив Хари Бош е разследвал преди години. В празничната нощ се случва и поредното нападение на демонична двойка серийни сексуални насилници, които тя се стреми да издири колкото може по-скоро.

Но Балард трябва да се справя и с незаличимите промени, причинени от пандемията и размириците. В полицейското управление цари такова униние и безразличие, че тя търси помощ от единствения външен човек, на когото може да разчита — Хари Бош.

„Феновете на Балард и Бош няма да останат разочаровани и този път!“

Къркъс Ривю

„Романът предлага изобилие от стъписващи сцени и хитроумни изненади!“

Уолстрийт Джърнъл


За автора

Майкъл Конъли е автор на още 35 романа, сред които са бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ „Законът на невинността“, „Мръсната четворка“, „Нощният пожар“ и „Дълга тъмна нощ“. Неговите книги, включващи поредиците за Хари Бош, за адвоката с линкълна и за Рене Балард, са продадени в над 80 милиона екземпляра по света. Конъли е бивш репортер във вестници, удостоен с много награди и като журналист, и като белетрист. Той е изпълнителен продуцент на сериала „Бош“, създател и водещ на мрежовите предавания „Книга на убийствата“ и „Убийства в Страната на чудесата и тайната история на Холивуд“. Прекарва времето си в Калифорния и Флорида.

Първа част

Среднощните

1.

Уж трябваше да има истински дъжд, който щеше да поукроти ежегодния дъжд от олово. Но сбъркаха с прогнозата. Небето беше синьо-черно и ясно. И Рене Балард напрягаше воля да посрещне стихията, скрита под надлеза Кахуенга в северната част от района на нейния участък. Искаше й се да е сама, но имаше партньорка в патрула, и то недоволна. Детектив Лайза Мур от отдела за сексуални престъпления в холивудския участък беше свикнала открай време да работи денем и просто предпочиташе да си е у дома със своя приятел. Но през новогодишната нощ всички се включваха в дежурството. Тактическа мобилизация: всеки от управлението в униформа бе впрегнат за дванайсетчасова смяна. Балард и Мур застъпиха от шест вечерта, досега всичко беше мирно и тихо. Но оставаше малко до полунощ в последния ден от годината и неприятностите щяха да започнат. Отгоре на това и Среднощните дебнеха някъде. Балард и недоволната й партньорка трябваше да бъдат готови за бърза реакция, щом чуят съобщението.

— Трябва ли да стоим тук? — попита Мур. — Виж ги само тези хора. Как понасят такъв живот?

Балард плъзна поглед по стъкмените криво-ляво колиби от изхвърлени платнища и строителни отпадъци, запълнили пространството под надлеза и от двете страни. Видя две-три импровизирани печки с желиран спирт за горене „Стерно“ и щъкащи край тях хора под мизерния подслон. Толкова претъпкано беше, че коптори опираха и в преносимите тоалетни, които градската управа бе поставила по тротоарите, за да запази поне някакво подобие на приличие и хигиена. На север от надлеза се намираше жилищният квартал, наричан Долчинката, сградите заемаха подножието на хълма. След множество оплаквания заради изпражненията по улиците и дворовете на квартала градската управа сметна, че решава проблема с тези тоалетни. Заявиха, че това била „хуманитарна мярка“.

— Питаш, все едно си мислиш, че всички те сами са поискали да се заселят под надлеза — сопна се Балард. — Все едно са имали възможност да избират. Къде да се дянат? Властите им предоставят тоалетни. Откарват лайната им, но почти нищо друго не правят за тях.

— Както и да е — изсумтя Мур. — Ама че бедствие — така е под всеки надлез в целия шибан град. Направо като в страна от третия свят. Хората ще започнат да се изнасят от града заради това.

— Вече се махат — увери я Балард. — Въпреки всичко ще останем тук. Прекарах последните четири новогодишни вечери на това място, защото е най-безопасното, щом пукотевицата започне.

Смълчаха се след тези думи. И на Балард й хрумваше понякога да се махне, може би да се върне на Хаваите. Не заради безнадеждния проблем с бездомните, в който затъна Лос Анджелис. Заради всичко. Заради града, работата, живота. Твърде лоша година с тази пандемия, безредици и насилие. Хулеха полицейското управление, тоест и нея. Оплюваха я и в преносния, и в буквалния смисъл хората, които си бе въобразявала, че защитава и закриля. Научи горчив урок и чувството, че всичко е безсмислено, сякаш проникна и в костния й мозък. Имаше нужда да се откъсне от всичко това. Може би да намери майка си в планините на Мауи и да опита да възстанови отношенията помежду им след толкова години.

Вдигна едната си ръка от волана и доближи ръкава към носа си. Облече униформа за пръв път след протестите. Още долавяше миризмата на сълзотворен газ. Занесе униформата на химическо чистене два пъти, но миризмата бе попила в плата завинаги. Тежко напомняне що за година преживя.

Пандемията и протестите промениха всичко. Управлението вече не действаше, а реагираше. И промяната някак успя да лиши Балард от опора под краката. Неведнъж се хващаше, че умува дали да не се откаже от тази работа. Е, докато не се появиха Среднощните. Те й дадоха цел в живота.

Мур погледна часовника си. Балард забеляза и също погледна часовника на таблото. Изоставаше с час заради смяната на времето, но пресметна, че оставаха две минути до полунощ.

— Ох, имаме си неприятности — изпъшка Мур. — Виж го само този тип.

Гледаше през прозореца към мъж, който доближаваше колата. Температурата навън беше малко над десет градуса, ала той беше без риза, а оплескания с кал панталон придържаше с ръка. Нямаше и маска. Мур бе отворила леко прозореца, но сега натисна бутона, затвори го докрай и заключи колата.

Бездомният потропа на прозореца. Чуваха гласа му и през стъклото.

— Ей, полицайките, имам проблем.

Колата на Балард нямаше емблеми, но тя бе включила мигащите светлини в предната решетка, щом паркира под надлеза. Пък и двете носеха униформи.

— Господине, не мога да разговарям с вас, ако не носите маска — заяви Мур гръмогласно. — Вървете да си намерите маска.

— Ама мен ме ограбиха — оплака се мъжът. — Оня кучи син ми е взел нещата, докато спях.

— Господине, не мога да ви помогна, докато сте без маска — настоя Мур.

— Нямам шибана маска — осведоми я той.

— В такъв случай съжалявам, господине. Без маска няма да говоря с вас.

Юмрукът му блъсна прозореца пред лицето й, тя се отдръпна сепнато, макар че човекът не се опитваше да счупи стъклото.

— Господине, отдръпнете се от колата — заповяда Мур.

— Да ти го начукам — отвърна той.

— Господине, ако се наложи да изляза, отивате в окръжния затвор — обеща тя. — И да не сте с коронавирус в момента, там ще се заразите непременно. Това ли искате?

Той направи няколко крачки встрани и повтори:

— Да ви го начукам. И на вас, и на всички ченгета.

— Все едно не съм чувала това и преди — подхвърли Мур.

Пак погледна часовника, Балард също погледна часовника на таблото. Последната минута на 2020 година — и Мур, и повечето хора в града и в целия свят нямаха търпение тя да свърши най-после.

— Боже, не може ли да се преместим другаде? — промърмори Мур.

— Твърде късно е — увери я Балард. — Казах ти, че тук сме в безопасност.

— Не и от тези хора — натърти Мур.

2.

Звуците бяха като от пакет пуканки, сложени в микровълнова печка. Няколко гърмежа в последните секунди на старата година, последвани от залповете, в които не се различаваха отделни изстрели. Оръжейна симфония. Цели пет минути непрекъсната пукотевица, докато празнуващите Новата година изпразваха пълнителите към небето, за да спазят традицията, наложила се в Лос Анджелис от десетилетия.

Нямаше значение, че каквото излети нагоре, трябва да падне обратно. Всяка Нова година в Града на ангелите започваше с този риск.

Разбира се, освен стрелбата имаше и законни фойерверки, които добавяха присъщо за този град съчетание на звуци, неизменно през годините, също като смяната на дните в календара. Средният брой на подадените в полицията сигнали заради дъжда от олово беше около осемнайсет. Най-често жертва ставаха предните и задните стъкла на автомобили, но миналата година Балард трябваше да се отзове на обаждане за куршум, пробил тавански прозорец и засегнал рамото на стриптийзьорка, танцуваща на сцената под него. Куршумът дори не пробил кожата й. Но остро парче от паднало стъкло бе сцепило кожата на главата на седнал близо до сцената клиент. Той реши да не подава оплакване, за да не се разчуе, че е бил не където бе казал на семейството си.

Колкото и да бяха обажданията, с повечето се заемаха патрулните полицаи, ако нямаше нужда да се намеси детектив. Балард и Мур чакаха преди всичко ще има ли сигнал за Среднощните. Твърде неприятен факт е, че понякога е необходимо хищниците да се нахвърлят отново, за да се надяваш на грешка или на нова улика, която ще те поведе към разкриване на престъплението.

Среднощните беше неофициалният прякор, с който Балард наричаше двамата насилници, които вече нападнаха две жени през последните пет седмици. И двете изнасилвания се случиха в празнични вечери — Деня на благодарността и Коледа. Двата случая бяха свързани от еднаквите действия на престъпниците, а не от еднаква ДНК, защото Среднощните внимаваха да не оставят такива следи. Изнасилванията започвали малко след полунощ и се проточвали четири часа, докато хищниците се редували да се гаврят с жените в собствените им легла и завършвали издевателството с отрязване на голям кичур от косите им, като използвали същия нож, с който ги заплашвали. Подлагали ги и на други унижения, които придаваха общи черти на случаите освен рядката особеност насилниците да са двама.

Като детектив от нощната смяна Балард отиде и на двете местопрестъпления. След това предаде случаите на работещите денем детективи от групата за разследване на сексуални престъпления в холивудския участък. В тази група от трима участваше и Лайза Мур. И понеже Балард беше дежурна, когато престъпниците нападаха жертвите си, включиха я неофициално в групата на разследващите.

Доскоро появата на двама серийни насилници би привлякла незабавно вниманието на групата за разследване на сексуални престъпления в централната сграда на управлението, която беше част от елитния отдел по убийствата и грабежите. Но откакто кметството оряза бюджета на полицията, групата беше разформирована и със сексуалните посегателства се занимаваха само детективи от участъците. Поредният пример как участниците в протестите, настояващи да бъде спряно финансирането на полицията, постигаха целите си по заобиколен начин. Политиците в града отхвърлиха предложението, но полицейското управление опустоши бюджета си за справянето с протестите след смъртта на Джордж Флойд заради действията на полицаи в Минеаполис. След седмиците на повишена готовност и свързаните с нея допълнителни разходи парите на управлението свършиха и последваха замразяване на новите назначения, разформироване на отдели и прекратяване на няколко програми. На практика управлението остана без финансиране в няколко особено важни направления.

Лайза Мур беше чудесен пример как всичко това влоши работата не в полза на гражданите. Вместо разследването за Среднощните да бъде възложено на специализирана група с големи възможности, в която детективите са с допълнителна подготовка и опит в справянето със серийни престъпления, то попадна при претоварената малобройна група по сексуалните престъпления в Холивуд, която трябваше да разследва всяко изнасилване, опит за изнасилване, блудство, посегателство, неприлично поведение и твърдение за педофилски прояви в район с огромна площ и многобройно население. А Мур, подобно на мнозина в управлението след протестите, се стараеше да прави колкото може по-малко чак до пенсионирането си, колкото и далеч в бъдещето да беше този момент. За нея случаят на Среднощните беше само загуба на време и пречеше на нормалната й служба от осем сутринта до четири следобед, когато тя се занимаваше усърдно с документи през първата половина на работния ден, а после вършеше само необходимия минимум като детектив и излизаше от участъка в краен случай, ако не можеше да изясни всичко по телефона и с компютъра. Тя прие нощното дежурство с Балард на Нова година като тежка обида и голяма неприятност. Балард пък го смяташе за шанс да обезвреди двама злодеи, които още бяха на свобода и се гавреха с жени.

— Чу ли нещо за ваксинацията? — попита Мур.

Балард завъртя глава.

— Едва ли знам повече от тебе. Следващия месец… може би.

Сега пък Мур тръсна глава.

— Гадняри. Ние сме на шибаната предна линия, трябва да сме наравно с пожарникарите. А ни нареждат при продавачите в супермаркети.

— Хората в противопожарната служба оказват и първа помощ — напомни Балард. — За разлика от нас.

— Знам, но е важен принципът. Нашият профсъюз за нищо не го бива.

— Не е виновен профсъюзът, а губернаторът, управлението по здравеопазване и още кой ли не.

— Шибани политици…

Балард реши да не продължава спора. Това оплакване се чуваше често на общите инструктажи и в патрулни коли из града. Подобно на мнозина в управлението и Балард вече се бе заразила с ковид-19. Болестта я повали за три седмици през ноември и сега единствено се надяваше, че има достатъчно антитела, за да издържи, докато получат ваксината.

Както мълчаха намусено, патрулна кола спря до тях откъм страната на Мур в едно от двете южни платна.

— Познаваш ли ги тези? — попита Мур и посегна към бутона на прозореца.

— За съжаление — отвърна Балард. — Вдигни си маската на носа.

Двамата патрулни Смолуд и Витело винаги имаха излишък от тестостерон в кръвта. Освен това си бяха наумили, че са „прекалено здрави“, за да се заразят с вируса, и пренебрегваха правилото за носене на маски.

След като си нагласи маската, Мур спусна стъклото.

— Как я карате? — попита Смолуд, ухилен до уши.

Балард също намести на носа си маската — морскосиня, със съкращението ПУЛА, извезано в бяло покрай долния край.

— Смолуд, пречиш на движението — каза му тя.

Мур се озърна към нея и прошепна:

— Фамилното му име наистина ли е Смолуд

Балард кимна.

Витело включи мигащите светлини върху покрива на колата. Сините проблясъци осветиха графитите по бетонните стени над палатките и колибите от двете страни на надлеза. Градските служби бяха замазали надписи като „Майната му на Тръмп“ и „Да го начукам на ченгетата“, но синята светлина ги открои под бялата боя.

— Сега добре ли е? — подхвърли Витело.

— Ей там един човек иска да съобщи, че са му откраднали личните вещи — съобщи Балард. — Защо не отидете да регистрирате оплакването?

— Да се шиба — изруга Смолуд.

— Звучи ми като работа за детективи — добави Витело.

Разговорът (ако заслужаваше да бъде наречен така) беше прекъснат от глас на диспечер по радиостанциите и в двете коли — търсеше който и да е екип „6-Уилям“. Шестицата обозначаваше Холивуд, а „Уилям“ — детектив.

— За тебе е, Балард — натърти Смолуд.

Балард взе апарата от гнездото за зареждане и отговори:

— Шест-Уилям-двайсет и шест. Слушам.

Диспечерът я помоли да се заеме със случай на стрелба на улица „Гауър“, имаше ранен.

— В Дерето, значи — обади се Витело. — Ще имате ли нужда от помощ там, дами?

Районът на Холивуд бе разделен на седем патрулни зони, а Смолуд и Витело бяха разпределени в зоната, включващи и Холивудските хълмове, където равнището на престъпността оставаше ниско и повечето жители бяха бели. Така не би трябвало да се въвличат в неприятности и да стигат до конфликти с хора от малцинствата. И въпреки това успяваха да създадат проблеми. Балард бе чувала, че са тормозили хлапета, които паркирали неправилно на шосе „Мълхоланд“, откъдето имаше чудесен изглед към града нощем.

— Мисля, че ще се справим сами — подвикна тя. — А вие, момчета, можете да се върнете на „Мълхоланд“ и внимавайте тийнейджърите да не изхвърлят презервативи от колите. Погрижете се там за реда и спокойствието.

Превключи на скорост и натисна педала, преди Смолуд или Витело да измислят някакъв отговор.

— Горкият — коментира Мур без никакво съчувствие. — Как звучи само — „Полицай Смолуд“.

— Ъхъ — кимна Балард. — Мъчи се да компенсира това през всяко нощно дежурство.

Мур се засмя, докато ускоряваха на юг по шосе „Кахуенга“.

3.

Холивудската история бе увенчала с името Дерето „Гауър“ кръстовището на Булеварда на залеза и улица „Гауър“, където преди почти столетие чакали разчитащите да си намерят работа ден за ден. Обикновено ги вземали като статисти в уестърните, които филмовите студия бълвали ежеседмично. Мнозина от холивудските каубои отивали на кръстовището вече пременени за ролята — прашни ботуши, кожени протектори, елеци, грамадни шапки — и заради тях нарекли мястото Дерето. Според местната мълва и младият актьор Мариън Морисън идвал тук да търси работа. По-късно се прочул под името Джон Уейн.

Дерето вече беше търговско средище с избледняващи фасади на градче от Дивия запад и портрети на холивудски каубои от Уейн до Джийн Отри по външните стени на аптека „Райт Ейд“. На юг се редяха сгради на студия с размерите на спортни зали по източната страна на улицата чак до забележителността на Холивуд — комплекса на „Парамаунт“. Около легендарното студио имаше високи почти четири метра огради и стоманени порти като в затвор. Но тези прегради бяха предназначени да спират хората отвън, не отвътре.

Западната страна на Дерето беше съвсем друга — заемаха я автосервизи заедно с овехтяващи жилищни сгради, в които всички прозорци и врати бяха защитени с решетки. Всичко там беше оплескано с графити на местната банда „Лас Палмас 13“, но стените на студията по източната страна оставаха непокътнати, сякаш някакъв инстинкт подсказваше на драскачите със спрей да не си търсят белята срещу индустрията, която бе създала града.

Сигналът за стрелба отведе Балард и Мур при група празнуващи на площадката пред автосервиз. Няколко души се размотаваха на улицата отпред, повечето не носеха маски. Мнозина зяпаха полицаите от две патрулни коли, които отделяха с лента местопрестъплението на оградената и асфалтирана площадка, осеяна с автомобили на различни етапи от ремонта и възстановяването.

— Значи трябва да се заемем, а? — промълви Мур.

— Поне аз — отвърна Балард.

Отвори вратата и излезе от колата. Знаеше, че отговорът й ще засрами Мур и тя ще я последва. Не се съмняваше, че ще има нужда от помощта й за този случай.

Наведе се да мине под жълтата лента на входа и откри след миг-два, че пострадалият от стрелбата не е в двора, а е откаран в болница. Видя сержант Дейв Байрън и друг полицай, които се опитваха да съберат група вероятни свидетели в една от работните ниши на сервиза. Други двама униформени очертаваха с лента самото местопрестъпление, което личеше по локва кръв и захвърлени от фелдшерите опаковки. Балард отиде направо при Байрън.

— Дейв, какво имаш за мен?

Той се обърна към нея. Носеше маска на лицето, но по очите му позна, че се усмихва.

— Балард, имам за тебе сандвич с говно.

Тя му махна с ръка да се отдалечат от цивилните, за да поговорят на спокойствие.

— Хора, останете тук — нареди Байрън и подсили думите си с красноречив жест.

Балард предположи, че очевидците може и да не разбират английски. Байрън дойде при нея пред ръждясващата каросерия на стар микробус „Фолксваген“. Погледна записките си в малък бележник и каза:

— Смятаме, че пострадалият е Хавиер Рафа, собственикът на сервиза. Живее на една-две пресечки оттук.

Посочи през рамо квартала на запад.

— Не знам дали това ще ти свърши работа, но имаме сведения за връзките му с „Лас Палмас“.

— Аха. И къде го откараха?

— В „Холивуд Презбитериън“. Още се крепеше.

— Какво ти казаха очевидците?

— Нищо особено. Оставих разпита за тебе. Оказва се, че Рафа отваря и портата, и бъчонка всяка Нова година. Черпи съседите, но идват и мнозина от „Лас Палмас“. Щом отброили секундите до полунощ, започнали да гърмят в небето и изведнъж Рафа се свлякъл. Досега никой не признава, че е видял момента, в който куршумът го е улучил. А навсякъде е наръсено с гилзи. Ще имаш нужда от късмет в ровенето.

Балард вирна брадичка към камера, монтирана над навес в единия край на площадката.

— Няма ли записи?

— Камерите отвън са макети — осведоми я Байрън. — Вътрешните работят, но не съм ги проверявал. Казаха ми, че са разположени под неподходящи ъгли.

— Ясно. Ти преди линейката ли дойде?

— Аз не, но кола 79 е изпреварила фелдшерите Финли и Уотс. От тях знам, че е ранен в главата. Ей там са, можеш да поговориш с тях.

— Ако се наложи.

Балард погледна кои полицаи опъват лентата, за да установи дали някой от тях говори испански. Тя знаеше най-употребяваните думи, но това не стигаше да разпитва очевидци. Но онзи, който връзваше края на лентата към страничното огледало на стар пикап, беше Виктор Родригес.

— Имаш ли нещо против Виктор да ми превежда? — попита тя Байрън.

Стори й се, че той се понамръщи под маската.

— Колко дълго?

— Отначало със свидетелите, после може би и със семейството. Ще намеря и човек от друг екип, ако се наложи да закараме някого в участъка.

— Добре, но ако имаме още някоя случка, ще се наложи да ти го отмъкна.

— Разбрахме се. Няма да се помайвам.

Балард отиде при Родригес, който беше при тях от около година, след като го прехвърлиха от Рампарт.

— Виктор, идваш с мен.

— Така ли?

— Хайде да поприказваме със свидетелите.

— Бива.

Мур дойде при нея, преди да е доближила групата в нишата.

— Мислех, че ще си седиш в колата — подхвърли Балард.

— От какво имаш нужда?

— Добре ще е някой да отиде в „Холивуд Презбитериън“, за да провери какво става с пострадалия. Искаш ли да отскочиш дотам с колата?

— Гадост…

— Или разпитай свидетелите и семейството, докато аз съм там.

— Дай ми ключовете.

— Така си и мислех. Ключовете още са в колата. После ела да споделиш какво си научила.

Балард даде указания шепнешком на Родригес, докато вървяха към хората.

— Без насочващи въпроси. Просто искаме да знаем какво са видели, какво са чули, всичко което помнят, преди господин Рафа да падне на земята.

— Схванах.

Следващите четиресет минути минаха в кратки разпити на събраните тук, но никой от тях не бе видял как жертвата е била простреляна. Всеки поотделно описа хаотичното гъмжило на площадката, повечето празнуващи вирнали глави нагоре при настъпването на полунощ, когато фойерверките и куршумите запълнили небето. Никой не призна да е участвал лично, но казаха, че някои съседи в тълпата стреляли нагоре с оръжията си. Нито един свидетел не съобщи нищо толкова важно, че да си струва да бъде закаран в участъка за допълнителни въпроси. Балард записа адресите и телефонните им номера в бележника си и им каза да очакват обаждане от следователи в отдел „Убийства“.

След това повика Финли и Уотс настрана, за да ги попита за първите им впечатления от местопрестъплението. Обясниха й, че пострадалият бил в безсъзнание, когато дошли. Изглеждало, че е улучен от падащ надолу куршум — раната била на темето. Добавиха, че били заети предимно с успокояване на тълпата, накарали хората да се отдалечат от жертвата, за да има място за фелдшерите от линейката.

Тъкмо приключваше разговора с тях и се обади Мур от медицинския център „Холивуд Презбитериън“.

— Всички от семейството на жертвата са тук и след малко ще научат, че е починал — съобщи тя. — Какво искаш да правя?

„Искам да се държиш като компетентен детектив“ — помисли Балард, но не изрече думите.

— Задръж семейството там. Идвам при вас.

— Ще се опитам — каза Мур.

— Не се опитвай, а го направи — натърти Балард. — Ще дойда след десетина минути. Знаеш ли дали те говорят английски?

— Не съм сигурна.

— Добре, провери и ми изпрати съобщение. Ще доведа някого да говори с тях, ако е нужно.

— Според тебе какво е станало там?

— Твърде рано е да умуваме. Ако е било злополука, стрелецът се е изнизал набързо. Ако не е било злополука, нямам нито записи от камери, нито очевидци.

Прекъсна разговора и отиде при Родригес.

— Виктор, трябва да ме закараш в „Холивуд Презбитериън“.

— Няма проблем.

Балард уведоми Байрън къде отиват и го помоли да охранява местопрестъплението, докато се върнат.

Докато прекосяваше площадката с Родригес към патрулната кола, видя първите капки дъжд да падат на асфалта сред гилзите.

4.

Родригес включи сигналните светлини, но не и сирената, за да стигнат по-бързо до болницата. Балард се възползва от тези минути, за да се обади в дома на своя лейтенант и да му каже какво е научила. Дерек Робинсън-Рейнълдс, началникът на детективите в Холивуд, отговори веднага — вече й бе пратил съобщение с искане да го осведомява за всичко.

— Балард, очаквах да се обадиш по-рано.

— Извинявай, шефе. Трябваше да говорим с неколцина свидетели, за да се ориентираме. Освен това научих току-що, че пострадалият е починал.

— Значи трябва да включа Западното бюро. Знам обаче, че всички там са заети с двойно убийство от вчера.

Западното бюро се занимаваше с разследването на убийствата. Робинсън-Рейнълдс беше готов да им прехвърли случая, но му беше ясно, че неговият колега начело на бюрото няма да се зарадва.

— Шефе, можеш да постъпиш и така, разбира се, но още не съм наясно какво се е случило. Мнозина са стреляли в полунощ. Не съм сигурна дали е злополука, или умишлено убийство. Отивам в болницата да огледам жертвата.

— Никой нищо ли не е видял?

— Поне никой от свидетелите, които са останали на мястото. Само видели как пострадалият паднал на асфалта. Онези, които са видели как е станало, са офейкали оттам, преди да се появят полицаи.

В краткото мълчание лейтенантът обмисляше какво да прави. Оставаше един квартал до болницата и Балард заговори първа.

— Шефе, нека аз продължа със случая.

Той не каза нищо и тя се постара да го убеди.

— Западното бюро е заето с двойното убийство. А с този случай дори не сме наясно. Нека продължа и сутринта ще видим докъде сме стигнали. Ще ти се обадя тогава.

— Не знам, Балард — каза лейтенантът накрая. — Не съм убеден, че ми харесва да обикаляш сама насам-натам.

— Не съм сама. С мен е Лайза Мур, забрави ли?

— Да бе. Нещо ново тази вечер?

Питаше я за Среднощните.

— До този момент — нищо. Вече сме пред „Холивуд Презбитериън“. Тук е семейството на починалия.

Това подтикна Робинсън-Рейнълдс да вземе решение.

— Ще изчакам с прехвърлянето на случая към Западното бюро. Засега. Дръж ме в течение по всяко време, Балард.

— Разбрано.

— Добре, действай.

Щом той прекъсна, телефонът на Балард избръмча заради съобщение. Родригес спираше зад колата на Балард, която Мур бе оставила на място за линейки.

— С Тирето ли говори? — попита Родригес. — Какво каза?

С прякора Тирето повечето хора в участъка наричаха Робинсън-Рейнълдс зад гърба му. Балард прочете съобщението от Мур: „Никой от тях не говори английски“.

— Разреши ни да продължим — подхвърли тя на Родригес.

— И аз ли? — попита той.

— Вероятно ще имам нужда от тебе и тук.

— Сержант Байрън ми нареди да се върна на местопрестъплението колкото може по-бързо.

— Сержант Байрън не отговаря за разследването. Ще ме придружаваш, докато не те освободя.

— Добре, ясно… но ти му кажи.

— Ще му кажа.

Балард намери Мур в чакалнята на спешното отделение сред група от плачещи жени и един тийнейджър. Семейството на Рафа бе научило току-що за смъртта на своя съпруг и баща. Съпругата, трите пълнолетни дъщери и момчето преливаха от потрес, скръб и гняв в различни съотношения.

— Олеле… — промълви Родригес, докато ги доближаваха.

Никой не обича да го залива вълната от мъка след новината за неочаквана смърт.

— Виктор, чувала съм, че искаш да станеш детектив някой ден — подхвърли Балард.

— О, така си е.

— Добре, значи ти възлагам да помагаш на детектив Мур в разговора със семейството. И не само да превеждаш. Задавай въпроси. Знаят ли да е имал врагове, какви са били връзките му с „Лас Палмас“, кой друг е бил пред сервиза тази вечер. Искам от тебе имена на хора.

— Ясно, а ти? Къде ще…

— Трябва да огледам трупа. След това ще дойда при вас.

— Разбрах.

— Чудесно. Предай на детектив Мур какво ти заръчах.

Балард се отдалечи от него и се отправи към регистратурата. Скоро я заведоха обратно при сестринския пункт в средата на спешното отделение. Наоколо имаше много ниши за преглед и лечение, разделени с плътни пластмасови завеси. Тя попита една сестра дали тялото на починалия от огнестрелна рана вече е било преместено и чу, че още чакат екип от моргата да го прибере. Сестрата й посочи една от закритите ниши.

Балард отмести пастелнозелената завеса, вмъкна се в нишата и пак я затвори. Трупът на Хавиер Рафа беше сложен по гръб. Никому не бе хрумнало да го покрие. Синята работна риза с името му на овален стикер беше разкопчана, на гърдите личаха остатъци от гел, вероятно от опитите да бъде реанимиран с електростимулация на сърцето. Имаше и белезникави петна по кафявата кожа на гърдите и шията. Очите зееха отворени, от устата му се подаваше гумено приспособление. Балард знаеше, че са го поставили преди електрошока.

Тя извади чифт черни латексови ръкавици от чантичка на колана си и ги сложи на ръцете си. Обърна внимателно главата на мъртвеца, за да намери входната рана. Косата беше дълга и къдрава, но раната се забелязваше в задната част на темето под слепнатите от кръвта кичури. Съмняваше се при такова разположение на входната рана да има и изходна. Куршумът още беше в главата, което улесняваше криминалистите.

Наведе се още малко, за да огледа раната отблизо. Явно беше от малокалибрен куршум, забеляза и че има опърлени косми. Значи цевта на оръжието е била на двайсетина сантиметра от главата при изстрела. Видя и миниатюрни парченца изгорял барут в косата на Хавиер Рафа.

И вече беше наясно, че това не е злополука. Рафа е бил убит. Престъпник се е възползвал от секундите, когато всички са зяпали нагоре в полунощ и наоколо са ехтели гърмежи, за да доближи оръжие до главата на Рафа и да натисне спусъка. В този миг Балард проумя, че иска да поеме случая — щеше да си мълчи за своето заключение до момента, когато ще е късно да прехвърлят разследването на друг полицай.

Знаеше и че това може да бъде пътят към собственото й избавление.

5.

Балард пак закри нишата със завесата и се върна при сестринския пункт, за да не пречи на минаващите в пълното спешно отделение. Извади телефона си и набра номера на екипа по борба с бандитизма в холивудския участък. Никой не отговори. Тя се обади на дежурния. Чу гласа на сержант Кайл Далас и го попита кой от екипа е нощна смяна.

— Трябва да са Дженсън и Кордеро — отговори той. — И май сержант Дейвънпорт е някъде наоколо.

— В участъка ли са, или навън?

— Току-що видях Кордеро в стаята за почивка и ми се струва, че всички са се прибрали, след като отмина пукотевицата.

— Добре, ако ги видиш, кажи им да не мърдат никъде. Трябва да говоря с тях. Ще дойда скоро.

— Ще предам.

Излезе в чакалнята през автоматичната врата на отделението и видя Мур и Родригес, седнали в един ъгъл със семейството на Рафа. Рене се подразни, че Мур не е предпочела да говори с всеки поотделно. Напомни си обаче, че Мур е свикнала с разследването на сексуални посегателства, при което обикновено говори с жертвата насаме. Нямаше подходящ опит, Родригес пък нямаше никакъв опит в разпити.

Забеляза, че синът е седнал встрани от групичката и се озърта към Мур над раменете на две от сестрите си. Изглеждаше достатъчно млад, за да е ученик, значи имаше шанс да говори английски.

Отиде при него, докосна рамото му и прошепна:

— Говориш ли английски?

Момчето кимна.

— Ела с мен, моля те — добави тя.

Заведе го в друг ъгъл. Изненада се, че в чакалнята има толкова малко хора, особено след полунощ на Нова година. Предложи му стол с жест и дръпна стол за себе си, за да бъдат лице в лице.

Двамата седнаха.

— Как се казваш?

— Габриел.

— Ти си син на Хавиер, така ли?

— Да.

— Съжалявам, че загуби баща си. Ще разкрием какво се е случило и кой го е направил. Аз съм детектив Балард. Ако искаш, наричай ме Рене.

Габриел огледа униформата й.

— Детектив, значи?

— Всички дежурни на Нова година трябва да носим униформа — обясни Балард. — Всички сме навън в тази нощ. На колко години си?

— На петнайсет.

— Къде учиш?

— В Холивуд.

— И ти ли беше в двора на сервиза в полунощ?

— Да.

— Близо до баща си ли стоеше?

— Ами… не, бях при кадилака.

Балард бе видяла ръждясващ кадилак на площадката. Багажникът беше отворен, вътре имаше цяла бъчонка бира в голяма кутия, пълна с лед.

— Имаше ли някой друг при тебе?

— Моята приятелка.

— Името й?

— Не искам да я забърквам в никакви неприятности.

— Нищо няма да й се случи. Просто се опитваме да изясним кой е бил там.

Балард чакаше.

— Лара Розас — каза Габриел накрая.

— Благодаря ти — кимна тя. — От училището ли познаваш Лара, или от квартала?

— Ъъ… и от училището, и от квартала.

— Тя вкъщи ли си отиде?

— Да, прибра се, когато ние тръгнахме към болницата.

— Ти видя ли какво се случи с баща ти?

— Не, видях го веднага след това. Лежеше на асфалта.

Габриел не проявяваше никакви чувства, Балард не виждаше и следи от сълзи по лицето му. Знаеше, че това не означава нищо. Хората преживяват и изразяват потреса и скръбта по какъв ли не начин. Необичайното поведение или привидната липса на емоции не биваше да се смятат за подозрителни.

— Видя ли някого на празненството, който се държеше странно или ти беше непознат?

— Нищо такова нямаше — отрече Габриел. — При бирата се навърташе някакъв мъж, който май не беше от компанията. Но нали веселбата беше на улицата. Откъде да го знам какъв е.

— Казаха ли му да се махне?

— Не, просто си стоеше там. Взе си бира и сигурно си тръгна. Повече не го видях.

— От квартала ли беше?

— Съмнявам се. Не съм го виждал досега.

— Защо смяташ, че не беше от компанията?

— Ами защото беше бял, а и изглеждаше някак мърляв. Заради дрехите и всичко останало.

— Според тебе бездомен ли беше?

— Не знам, може и да е бил бездомен. Така си помислих.

— Преди стрелбата ли го видя?

— Да, преди. Сигурен съм. Още преди всички да се загледат нагоре.

— Казваш, че дрехите му били мръсни. Какво беше облякъл?

— Сиво горнище с качулка и сини джинси. Панталонът му беше изцапан.

— С кал или нещо мазно?

— С кал, струва ми се.

— Качулката на главата му ли беше? Видя ли косата му?

— С вдигната качулка беше. Но изглеждаше, че си е обръснал главата.

— Ясно. А помниш ли какви бяха обувките му?

— Не, нищо не мога да кажа за обувките.

Балард помълча, стараеше се да запомни подробностите за непознатия. Не записваше нищо. Смяташе, че е по-добре да гледа Габриел в очите и да не го стресне, като извади бележник и химикалка.

— Видя ли още някого, на когото не му беше мястото там?

— Други нямаше — каза Габриел.

— И не си сигурен дали онзи човек се е навъртал наоколо, след като си е взел бира?

— Повече не го видях.

— А когато го видя за последен път, колко оставаше до полунощ и стрелбата?

— Де да знам… към половин час.

— Видя ли баща си или някой друг да го питат какво прави там, или да му казват да си върви?

— Не, защото беше веселба за хората от квартала. Всеки е добре дошъл.

— Видя ли други бели на веселбата?

— Да, имаше неколцина.

— Но не изглеждаха подозрително?

— Не.

— За разлика от онзи мъж.

— Е, това си беше купон, а той дойде мръсен. И си беше нахлупил качулката, сещате се.

— Баща ти е носил работна риза. Така ли се обличаше винаги?

— Носеше я, щото на нея е изписано името му. Искаше всички съкварталци да знаят кой е. Всеки път го правеше.

Балард кимна. Време беше да задава по-трудни въпроси, но и да задържи това хлапе на своя страна колкото може по-дълго.

— Габриел, ти стреля ли тази вечер?

— Не, как може — отрече той.

— Ясно, добре. Имаш ли някакви връзки с „Лас Палмас 13“?

— Що за въпрос е това? Не съм гангстер. Баща ми казваше: „За нищо на света“.

— Не се ядосвай. Аз само се опитвам да разбера кое какво е. Не си свързан с тях, чудесно. Но баща ти е имал връзки с тях, нали?

— Отдавна беше зарязал тези гадости. Вършеше всичко законно.

— Добре, радвам се да чуя това. Научих обаче, че на празненството пред сервиза е имало и хора от „Лас Палмас“. Вярно ли е?

— Не знам, може да е имало. Баща ми е израснал с тези хора. Не ги е изритал ей така от живота си. Но при него всичко беше законно, дори имаше бял партньор в бизнеса. Не подхващайте тези приказки за „връзки с бандите“. Това са глупости.

Балард кимна.

— Радвам се да чуя и това, Габриел. А можеш ли да ми кажеш дали и неговият партньор беше в двора?

— Не го видях. Приключихме ли?

— Все още не, Габриел. Как се казва бизнес партньорът на твоя баща?

— Не знам. Той е лекар в Малибу, или нещо подобно. Видях го само веднъж, когато дойде с огъната броня.

— Огъната броня ли?

— На неговия мерцедес. Закачил нещо на задна и бронята се беше огънала.

— Разбрах. Добре, Габриел, искам още две неща от тебе.

— Какви?

— Нужен ми е телефонният номер на твоята приятелка и искам да дойдеш с мен до моята служебна кола за минута.

— Защо да идвам с вас? Искам да видя баща си.

— Габриел, засега няма да ти позволят да видиш баща си. Искам да ти помогна. Нека сега е последният път, когато се налага да говориш с полицията за това. Но за да е така, трябва да взема намазки от ръцете ти, за да съм сигурна, че казваш истината.

— Какво?

— Ти заяви, че не си стрелял тази вечер. Ще взема намазки от ръцете ти с нещо, което имам в колата си, и така ще проверя. После ще ме видиш и чуеш чак когато намина да ти съобщя, че сме заловили човека, който стори това на баща ти.

Балард изчака, докато Габриел умуваше над възможностите си за избор, после му каза:

— Ако не желаеш, няма как да не допусна, че си ме излъгал. Не искаш да стигнем дотам, нали?

— Добре, както кажете, хайде да го направим.

Балард се отби при групата в другия ъгъл да помоли Мур за ключовете от колата. Мур й каза, че ги е оставила в колата. Балард изведе Габриел на паркинга за линейките. Чак сега извади бележник от задния си джоб. След като записа телефонния номер на приятелката му, добави описанието на мъжа с вдигнатата качулка на горнището. Отвори багажника, извади комплект за вземане на намазки, използва го и за двете ръце на момчето, накрая прибра всяка проба в затваряща се пластмасова торбичка, за да ги предаде в лабораторията.

— Ето, няма барут, убедихте ли се? — каза Габриел.

— В лабораторията ще потвърдят това — отговори Балард. — Но аз вече ти вярвам.

— И сега какво да правя?

— Върни се вътре и стой до майка си и сестрите си. Трябва да бъдеш силен, да ги подкрепяш.

Той кимна и лицето му се разкриви, сякаш думите й, че трябва да бъде силен, тутакси му отнеха цялата сила на духа.

— Добре ли си? — попита Балард и докосна рамото му.

— Ще хванете онзи, нали? — промълви момчето.

— О, да. Ще го хванем.

6.

Балард успя да се върне в участъка чак към три часа сутринта. Качи се по стълбата от задния коридор и отиде в стаята, която си деляха екипите за борба с бандитизма и борба с проституцията и нелегалния хазарт. Помещението беше продълговато и обикновено пустееше, защото хората от екипите си вършеха работата по улиците. Но сега тук беше претъпкано. Полицаи от двата екипа, всички в униформи като нея, седяха зад бюра или около маси по цялата дължина на стаята. Повечето не носеха маски. Имаше няколко възможни обяснения за това гъмжило. Първо, трудно беше да свършат нещо, докато са униформени според общата заповед за повишена готовност на празника. Тоест идеята да изкарат колкото може повече полицаи на улицата, докато тълпите празнуват Нова година, имаше обратен ефект. А може би след най-напрегнатия период от полунощ до два часа сутринта всички се бяха върнали за почивка. Балард обаче знаеше, че може и да се дължи на новата атмосфера в полицейското управление на Лос Анджелис — служителите бяха лишени от възможността да действат по своя инициатива и само чакаха нещо да се случи, за да реагират. Обикаляха по улиците единствено когато това се изискваше от тях, а и тогава не правеха нищо повече от минимално необходимото, за да не си навлекат оплаквания и неприятности.

Тя си представяше мнозинството свои колеги като обикновен гражданин, озовал се насред банков обир. Главата наведена, погледът извърнат встрани, покорство заради предупреждението: „Никой да не мърда и няма да пострадате!“.

Забеляза сержант Рик Дейвънпорт в края на една маса и отиде при него. Щом го доближи, той престана да се взира в смартфона си и я посрещна с усмивка на лицето без маска. Вече навлизаше в средата на петото десетилетие от живота си и се занимаваше с бандите в района на участъка от много години.

— Здрасти, Балард — поздрави я той. — Чух, че Ел Чопо си го е отнесъл тази нощ.

Тя спря до масата.

— Ел Чопо ли?

— Такъв прякор бяха лепнали някога на Хавиер — обясни Дейвънпорт. — Когато беше гангстер и използваше сервиза на баща си за разпарчетосване на крадени коли.

— Но напоследък не го е правил, така ли?

— Ами уж се зае само със законен бизнес, след като жена му започна да ражда.

— Учудих се, че и вие не бяхте там тази вечер. Това ли е причината?

— И това, и други неща. Просто вършим каквото хората искат от нас.

— Тоест не им досаждате на улицата, а?

— Ясно е като бял ден, че ако не могат да ни спрат финансирането, поне искат да не им се мяркаме пред очите. Прав ли съм, Кордо?

Дейвънпорт се обърна към Кордеро от екипа за борба с бандитизма.

— Прав си, сержант — кимна Кордеро.

Балард придърпа свободния стол вдясно от Дейвънпорт и седна. Реши, че не иска повече общи приказки.

— И какво можеш да ми кажеш за Хавиер? Вярваш ли, че всичко при него е станало законно? А онези в „Лас Палмас“ биха ли му позволили да се измъкне?

— Говореше се, че преди петнайсетина години се откупил от тях — каза Дейвънпорт. — И доколкото знаем, всичко при него е било чисто оттогава.

— Или е бил прекалено хитър, за да го спипате?

Сержантът се засмя.

— И това е възможно.

— Добре, имате ли все още негово досие?

— О, досието си го имаме. Може и да е прашасало. Кордо, извади папката за Хавиер Рафа и я дай на детектив Балард.

Кордеро отиде при шкафовете с по четири чекмеджета, които заемаха цяла стена по дължината на стаята.

— Ето колко време мина, откакто не се занимаваме с този тип — подхвърли Дейвънпорт. — Досието му е на хартия.

— Значи с нищо не се е проявявал? — настоя Балард.

— С нищо. А ние щяхме да научим, ако играеше мръсно. Държим под око някои банди. Ако техни хора се срещаха с него, щяхме да го видим.

— Колко се беше издигнал Рафа, преди да излезе от играта?

— Не много. Беше си обикновена кримка. Така и не заведохме дело срещу него, макар да знаехме, че разфасова крадени коли за своята банда.

— Как научихте, че се е откупил?

Сержантът завъртя глава, явно не помнеше.

— От осведомител. Сега не мога да ти кажа името му… много време мина. Но такава беше мълвата и доколкото успяхме да установим, приказките се оказаха верни.

— А колко би могло да му струва? — попита тя.

— Не помня. Може да го има в досието.

Кордеро се върна и подаде папката на Дейвънпорт, не на Балард. Сержантът й връчи папката.

— Ето ти увлекателно четиво.

— Може ли да я взема?

— Стига да я върнеш накрая.

— Разбрахме се.

Балард взе папката, стана и излезе. Стори й се, че неколцина от мъжете в стаята я изпратиха с поглед. Не беше много популярна тук след цяла година увещаване, а след това и настояване за сведения и помощ в разследвания от страна на хора, които бяха твърдо решени да правят колкото се може по-малко.

Слезе по стълбата и отиде в стаята на детективите, където завари Лайза Мур зад нейното бюро. Пишеше нещо на компютъра.

— Вече си тук.

— Но не с твоя помощ — отвърна Мур. — Ти ме заряза при семейството и онова недорасло ченге.

— Родригес ли? Той май е навъртял пет години служба. Работил е в друг участък, преди да го прехвърлят при нас.

— Все тая. Прилича на хлапе.

— Научи ли нещо полезно от вдовицата и дъщерите?

— Не, но пиша доклада. Впрочем какво ще правим нататък?

— Аз ще се занимавам с това засега. Изпрати ми каквото си написала.

— Няма ли Западното бюро да поеме случая?

— Всички екипи са заети с двойно убийство. Затова аз ще продължа, докато са готови да им го прехвърля.

— Тирето съгласи ли се?

— Говорих с него. Не е против.

— Какво носиш? — попита и посочи папката Мур.

— Старо досие на Рафа от групата за борба с бандитизма. Дейвънпорт каза, че Рафа не е бил забъркан в това от доста години — откупил се, когато се оженил.

— Ах, колко мило — промърмори Мур.

Гласът й натежа от присмех. Балард бе проумяла отдавна, че Мур вече е неспособна да изпитва състрадание. Вероятно защото през цялото време разследваше сексуални престъпления. Загубата на способността за съпричастие с жертвите на такива деяния беше естествена самозащита, но Балард се надяваше това никога да не сполети и нея. Работата в полицията лесно би могла да съсипе човек. Но тя беше убедена, че ако не можеш да съчувстваш, значи си загубил душата си.

— Изпрати ми доклада си, когато е готов — помоли тя Мур.

— Ще го имаш.

— И нищо не се чува за Среднощните, нали?

— Все още не. Може да си кротуват тази нощ.

— Рано е да се каже. За случая от Деня на благодарността получихме сигнал чак призори.

— Направо прелестно. Очаквам с нетърпение изгрева.

Пак същият сарказъм в гласа. Балард се престори, че не е забелязала, и зае празно бюро близо до нея. Работеше нощем и нямаше свое място. От нея се очакваше да използва което и да е свободно бюро, когато е нужно. Взря се в дреболиите на рафта над нишата, където се настани. Досети се бързо, че това е мястото на детектив Том Нюсъм от дневната смяна, който разследваше престъпления срещу личността. Той обичаше бейзбола и на рафта имаше няколко сувенирни топки върху мънички поставки с автографи на някогашни и сегашни играчи от „Доджърс“. Скъпоценността на колекцията беше защитена от прозрачно пластмасово кубче. На топката се виждаше подписът не на играч, а на човека, който бе коментирал мачовете на „Доджърс“ по радиото и телевизията повече от половин век. Не само любителите на бейзбола почитаха Вин Скъли като „гласа на града“. И Балард знаеше името му, и си помисли, че дори в полицейския участък Нюсъм рискува да му откраднат тази топка.

Отвори папката, която сложи на бюрото, и погледът й се спря на снимка от регистрация на Хавиер Рафа в участъка на млади години. Той бе навършил трийсет и осем години преди смъртта си, а снимката беше от 2003-та година — арестували го за съхранение на крадени вещи. Прочете подробностите в протокола, към който бе прикачена снимката. Спрели Рафа за проверка, докато карал пикап „Форд“ от 1977 година, и намерили няколко употребявани части от разглобени коли. На една от тях не бил заличен серийният номер от производителя и се оказало, че е от „Мерцедес“ G-класа, откраднат в долината Сан Фернандо един месец по-рано.

В досието бе отбелязано, че адвокатът на Рафа — Роджър Милс, постигнал споразумение за условна присъда и работа в полза на общината, в замяна на което клиентът му се признал за виновен. След изтичане срока на присъдата и отработените сто и двайсет часа случаят бил заличен от досието на Рафа. Споменаваше се, че Рафа трябвало да замазва и графити на банди по надлезите на булеварди из града.

Този арест се оказа единствен, макар че имаше приложени и няколко протокола от разпити на място. Всички те имаха дати отпреди ареста, първият беше от времето, когато Рафа бил шестнайсетгодишен. Повечето бяха от случаи, когато патрули разпръсквали групи хлапета на улични купони или когато нарушавали реда по булевард „Холивуд“. Записвали имена, кой кого познава, описвали татуировки и други отличителни белези, за да допълват досиета и бази данни. Като син на собственик на автосервиз, Рафа винаги карал класически или модифицирани коли, които също бяха описани в тези протоколи.

И почти от самото начало Рафа имал прякора Ел Чопо, явна препратка към прякора на главатаря в един от най-големите наркокартели — Ел Чапо, което на испански означаваше Дребосъка. Балард обърна внимание на забележка, която се повтаряше в четири протокола за времето от 2000 до 2003 година — описваха татуировка отдясно на шията на Рафа. Бяла билярдна топка с оранжева ивица и номер 13. Намек за „Лас Палмас 13“ и израз на тяхната почит към „еМе“ — затворническата банда, известна и като „Мексиканската мафия“. Номер 13 означаваше и буквата М в латинската азбука.

Тя си спомни за белезникавото петно на шията на Рафа и проумя, че е от премахването на татуировката с лазер.

Имаше фотокопие от доклад с дата 25 октомври 2006 година, изреждащ множество непотвърдени слухове и информация от засекретен осведомител, обозначен като ЛП 3. Балард предположи, че е вътрешен човек в „Лас Палмас“. Прегледа ги и намери онова, което се отнасяше за Рафа.

„Хавиер Рафа (Ел Чопо), д.р. 14/02/82 — говори се, че е платил на Умберто Виера 25 000 долара откуп, за да напусне бандата без задължения към нея.“

Тя никога не бе чувала някой да си е платил, за да се махне от банда. Доколкото знаеше, неписаният закон в бандите беше „влизаш с кръв, излизаш с кръв, заедно сме, докато смъртта ни раздели“. Взе слушалката на стационарния телефон, на който Нюсъм бе залепил указател за вътрешните номера в участъка. Набра номера на екипа за борба с бандитизма и помоли да повикат сержант Дейвънпорт. Докато чакаше той да се обади, взе една топка от рафта и се помъчи да отгатне чий е подписът на нея. Знаеше малко за бейзбола и за играчите на „Доджърс“. Струваше й се, че първото име от подписа е Муки, но си каза, че сигурно бърка.

Чу гласа на Дейвънпорт и му каза:

— Балард съм, имам въпрос.

— Питай.

— Умберто Виера от „Лас Палмас“ още ли се навърта наоколо?

Сержантът се засмя.

— Зависи как тълкуваш думата „наоколо“. Има си килия в „Пеликан Бей“ от осем години ли станаха, от десет ли. И няма да излезе оттам.

— Ти ли работеше по случая?

— И аз, да. Сгащихме го за убийствата на двама от „Уайт Фенс“. Първо разприказвахме шофьора на колата и всичко приключи за Умберто. Каза „сбогом“ на света.

— Ясно. Има ли друг, с когото да говоря по въпроса как Хавиер Рафа се е откупил от бандата?

— Хм… Не ми се вярва. Много време мина оттогава, доколкото си спомням. Е, да, винаги има и стари кримки, но ги има тъкмо защото много внимават да не изпъкват. Но основният състав в бандите се сменя на всеки осем-десет години. Няма кой да ти разкаже нещо за Рафа.

— А ЛП Три?

Дейвънпорт помълча, преди да отговори. И пролича лъжата му, когато каза, че не помни от кой осведомител е получил сведението.

— И какво очакваш да измъкнеш от нея?

— Значи е жена?

— Не съм казал това. Какво очакваш да чуеш от източника?

— Не знам. Търся причината някой да забие куршум в главата на Хавиер Рафа.

— Само че ЛП Три е отдавнашно минало. Не ти върши работа.

— Този път си сигурен, така ли?

— Сигурен съм.

— Благодаря, сержант. Ще се чуем пак по-късно.

Балард остави слушалката върху апарата. Заради грешката на Дейвънпорт вече не се съмняваше, че ЛП 3 е жена и вероятно още е активна осведомителка. Иначе сержантът нямаше да опитва така нескопосано да замаже лъжата. Засега не можеше да разгадае какво означава това за случая, щом Рафа, поне наглед, се е измъкнал от бандата преди четиринайсет години. Но й олекваше да знае, че ако уликите я насочат към бандата, в екипа за борба с бандитизма имат вътрешен човек, който може да й помогне с насоки и информация.

— Какво става? — попита Мур, която седеше срещу нея.

— Онези от борбата с бандитизма не искат да говоря с техния таен доносник в „Лас Палмас“.

— Това се подразбира.

Балард не проумя какво всъщност искаше да й каже Мур и си замълча. Мур явно не гореше от желание да работи нощем. Участието й в разследването щеше да завърши с изгрева и края на смяната, когато всички щяха да се върнат към нормалния график. Мур щеше да си върши работата денем, Балард щеше да се справя сама по тъмно.

Тъкмо както самата тя искаше.

7.

Балард се зае да състави следственото дело за убийството на Рафа. Усилията й започнаха с досадата от първоначалния доклад за произшествието, в който се описваше убийството и се идентифицираше жертвата, но се включваха и множество подробности, като часа на първото съобщение, имената на отзовалите се патрулни полицаи, температурата навън в този момент, уведомяването на близките на починалия и други дреболии, чието документиране беше важно, но те не разкриваха престъплението. След това изложи сбито разпитите на очевидците, които бе извършила лично или получила писмено от Лайза Мур, която обаче бе свършила работата си надве-натри. За разговора с най-младата дъщеря на Рафа имаше само едно изречение: „Това момиче не знае нищо и не може да допринесе с нищо за разследването“.

Сложи всичко това в класьор. Накрая се зае с началната хронограма на случая, която описваше действията й във времето и включваше разговора й с Дейвънпорт. След това копира документите от досието, получено от групата за борба с бандитизма, и ги добави в класьора. Приключи към пет сутринта и отиде при Мур, която четеше имейл на телефона си. Смяната им свършваше след час, но за Балард това нямаше значение.

— Ще отида в центъра да видя какво са събрали криминалистите — каза тя. — Тук ли искаш да останеш, или ще дойдеш с мен?

— Май предпочитам да остана — отговори Мур. — Няма начин да се върнеш до шест часа.

— Добре. Имаш ли нещо против да върнеш на Дейвънпорт досието?

— Разбира се, ще го занеса. Но защо правиш това?

— Какво правя?

— Занимаваш се със случая. Това е убийство. Нали ще го предадеш на Западното бюро още щом те се разсънят?

— Може би. Или пък те ще ми позволят да продължа.

— Рене, заради тебе на всички останали ще ни се разнесе лоша слава.

— Какво говориш?

— Просто си кротувай. „Никой да не мърда и никой няма да пострада“, сещаш ли се?

Балард сви рамене.

— Не ми каза това, когато се включих в разследването за Среднощните.

— То е за изнасилвания, а сега говорим за убийство.

— Не виждам разликата. Пак има жертва и пак се води разследване.

— Ще го кажа по друг начин — в Западното бюро ще видят разлика. И няма да се отнесат мило към желанието ти да им отмъкнеш техен случай.

— Още не се знае. Тръгвам. Обади ми се, ако онези двама мръсници пак са нападнали някоя жена.

— О, непременно. И ти ми се обади, ако научиш нещо.

Балард се върна при бюрото, което бе използвала временно, затвори лаптопа и си събра вещите. Вдигна маската си на носа, преди да мине през задния коридор към изхода. Там имаше скамейка, към която оковаваха арестанти с белезници, и искаше да има допълнителна защита. Не се знаеше какви зарази могат да донесат доведените в участъка хора.

Пое по магистрала 101 към центъра, караше в сивия здрач преди зазоряване към небостъргачите, които май винаги бяха осветени в тъмните часове. Заради пандемията интензивността на движението бе спаднала наполовина, а в този час градът сякаш бе опустял и тя стигна за по-малко от петнайсет минути до прехода към източното платно на магистрала 10. Оттам оставаха само пет минути до отбивката към комплекса на Калифорнийския щатски университет в Лос Анджелис. Центърът по криминалистика — пететажната лаборатория, работеща и за полицейското управление, и за окръжния шериф, се намираше в южния край на огромното университетско градче.

Сградата изглеждаше притихнала като улиците. Балард се качи с асансьора на третия етаж, където бяха техниците, занимаващи се с местопрестъпления. Натисна звънеца и я посрещна криминалистът Антъни Манзано, който бе обследвал двора пред автосервиза на Хавиер Рафа.

— Здрасти, Балард. Тъкмо се чудех кой ще ни навести.

— Засега съм аз. Всички от Западното бюро са заети с разследването на двойно убийство.

— Нямаше нужда да ми казваш. И тук всички освен мен са заети със същото. Ела вътре.

— Явно е мъчен случай.

— По-скоро е твърде шумен случай и никой не иска хората да го оплюват.

Балард вече се питаше защо никакви медии не проявиха интерес към загиналия човек в Дерето „Гауър“. Струваше й се, че първата версия — падащ куршум случайно убил някого, би привлякла журналистите както валериан котки, но досега май никой дори не се обаждаше.

Манзано я заведе в своята работна ниша. Тя видя трима други криминалисти из помещението и предположи, че са заети със случая, обсебил вниманието на Западното бюро.

— Какво е станало там? — попита нехайно.

— Обир и убийство на възрастна двойка. — Манзано помълча, преди да добави стряскащата подробност: — Изгорили ги. Живи.

— Господи… — промълви Балард.

Поклати глава, но си каза, че медиите наистина трябва да са се вкопчили в такъв случай, а управлението го е възложило на достатъчно хора, за да се вижда, че ще се прерови всичко. Значи тя имаше шанс да поеме разследването на убийството на Рафа, ако получи одобрението на лейтенант Робинсън-Рейнълдс.

В нишата на Манзано имаше осветен отдолу плот, върху който той бе сложил широк лист милиметрова хартия и още довършваше скицата на местопрестъплението.

— Ето ти го нагледно — каза Манзано, — аз вече отбелязвам къде намерихме гилзи. Там беше като след каубойска престрелка.

— Говориш за празничната пукотевица, нали? — уточни Балард.

— Да, при това изглеждаше интересно. Събрахме трийсет и една гилзи и според мен те са само от три огнестрелни оръжия… сред тях и онова, с което е извършено убийството.

— Покажи ми.

До разграфената хартия бе оставена голяма подложка с прикрепени бележки на криминалиста и схеми, чертани на местопрестъплението. Имаше и отворена картонена кутия с гилзите, всяка в отделна пластмасова торбичка за веществени доказателства.

— Добре, имаме трийсет и един изстрела и трийсет и една гилзи по земята — започна Манзано. — Те са от три различни калибъра и три различни марки патрони, което много ни улеснява.

Порови в кутията и извади една торбичка.

— Идентифицирахме седемнайсет гилзи от патрони PDX1, калибър 9 милиметра, произведени от „Уинчестър“. Трябва да поискаш потвърждение от оръжейниците — Манзано говореше за специалистите от групата за анализ на огнестрелни оръжия, — но и аз, без да съм експерт, смятам, че следите от ударника по дъната им си приличат, значи са били изстреляни от деветмилиметров пистолет с пълнител за 16 патрона, имало е и патрон в патронника. Струва ми се, че трябва да е бил „Глок 17“ или подобен модел. Имаме и 13 гилзи калибър 45 от патрони, произведени от „Федеръл Амюнишън“. Надникнах в нашия каталог на боеприпасите, вероятно куршумите са били с кух връх, но нека оръжейниците си кажат мнението. Разбира се, може да са били изстреляни от различни модели оръжия. Дванайсет в пълнителя, един в патронника.

— Ясно, остава една гилза — съобрази Балард.

Манзано бръкна в кутията и извади въпросната торбичка.

— Да. Тя е от патрон „Ремингтън“, калибър 22.

Балард взе торбичката и се взря в месинговата гилза. Не се съмняваше, че е от патрона, с който е бил убит Хавиер Рафа.

— Много добре, Антъни — кимна тя. — Покажи ми къде си я намерил.

Той посочи драснатото кръстче на схемата с написан номер 1 до него — намираше се в правоъгълните очертания на автомобил, вдясно от който се виждаше простичка рисунка на човешка фигура, явно отбелязваща тялото на Хавиер Рафа.

— Разбира се, бяха откарали жертвата, преди да отидем там, но кървавото петно и разхвърляните наоколо опаковки от работата на фелдшерите ни показаха мястото. Гилзата се намираше на 280 сантиметра от края на петното под една от трошките в двора. „Шевролет Импала“, доколкото си спомням.

Балард бе наясно, че това е крачка напред в разследването. Изхвърлената от пистолета гилза се е търкулнала под колата и за стрелеца е било трудно да я прибере, преди някой да забележи, че Рафа е паднал на земята.

Тя взе торбичката.

— Може ли да я занеса на оръжейниците?

— Ще ти попълня протокол за предаване — съгласи се Манзано.

— Знаеш ли дали има някого там? — попита Балард.

— Би трябвало. Повишената готовност важи и за тях.

Тя извади телефона си — оставаше четвърт час до края на тактическата мобилизация в управлението. Вече беше петък, 1 януари. И светлините в групата за анализ на огнестрелни оръжия сигурно щяха да угаснат.

— Добре, дай да подпиша протокола и ще отида там, преди да си тръгнат.

Стаите на групата бяха нататък по коридора и Балард стигна навреме, макар отначало да й се стори, че е закъсняла — не забеляза никого. После чу кихане.

— Здравейте! — подвикна тя.

— Извинете, идвам ей сега.

Мъж с черен пуловер, на който се виждаха инициалите на отдела, се появи иззад един от шкафовете, заемащи цяла стена. Тук бяха събрали толкова оръжия, че ги съхраняваха в сгъваеми шкафове.

Мъжът държеше четка за прах.

— Просто реших да почистя — обясни той. — Не искаме пистолета на Сирхан да прашаса, нали? Все пак е историческа реликва.

Балард го зяпна за миг.

— Мич Елдър — представи се мъжът. — Какво мога да направя за вас?

Тя също се представи и попита:

— Ще си тръгнете ли след края на повишената готовност?

— Като всички останали, но… какво носите?

Балард знаеше от опит, че запалените познавачи на оръжия обичат предизвикателствата.

— Тази сутрин бе извършено убийство. С пистолет. Разполагам с гилза и се нуждая от данни за оръжието, може би и проверка в Националната обединена мрежа за балистична информация.

В тази база данни се съхраняваха характеристиките на куршуми и гилзи, с които са извършени престъпления. Те имаха особености, по които можеха да бъдат свързани с конкретно оръжие, и това даваше възможност за сравнение. С гилзите се работеше по-лесно, защото куршумите често се деформираха или раздробяваха при попадение.

Тя вдигна като примамка пред очите му прозрачната торбичка с гилзата. Елдър се вторачи и скоро се поддаде на изкушението.

— Ами да видим какво сте донесли.

Балард му даде торбичката и го последва към работната маса. Той си сложи ръкавици, извади гилзата и я разгледа под лупа с осветление. Завъртя я да види следите от изстрелването по дъното.

— Ясен отпечатък от ударника — каза той накрая. — Според мен ще търсите „Валтер“… но ще изясним това. Въвеждането на данните ще ми отнеме малко време. Ако искате да отскочите някъде за закуска, ще бъда тук, когато се върнете.

— Не съм гладна — отвърна тя. — Трябва да се обадя по телефона.

— Ако искате, да закусим заедно, след като приключим тук.

— Ами… вероятно ще съм заета с разследването, но ви благодаря за поканата.

— Както желаете.

— Ще си намеря някое свободно бюро.

Едва не завъртя глава, докато се отдалечаваше. Ядосваше се на себе си, че добави това „благодаря“ в края на отказа.

Намери място, където на плота нямаше нищо друго, освен телефон. Извади своя смартфон, обади се на Робинсън-Рейнълдс и явно го събуди.

— Балард, какво става?

Звучеше сърдито.

— Каза ми да ти съобщавам новините.

— Така е. Какво ново при тебе?

— Според мен починалият от куршум е убит… и то умишлено, а аз искам да продължа работата по случая.

— Знаеш много добре, че трябва да го прехвърлиш на…

— Знам правилата, но Западното бюро е затънало в убийството, за което медиите са вдигнали шум, и си мисля, че ще им олекне, ако аз поема това разследване… поне докато не си поемат дъх от другия случай.

— Ти не разследваш убийства.

— В момента. Но и с това съм се занимавала. Мога да се справя и този път, лейтенант. Вече разпитахме очевидците, бях при криминалистите и сега съм при оръжейниците за проверка на гилзата в националната база данни.

— Балард, не решавам аз. Това решение трябва да бъде взето от тях, тоест от лейтенант Фуентес.

— Шефе, а би ли му се обадил, за да го склониш? Може би ще се зарадва, че ги отърваваме от случая засега.

— Не ние, а само ти, Балард. И би трябвало вече да не си на работа след десет минути. Няма как да ти плащам извънреден труд.

— Не го правя за повече пари. Ще минем и без зелени картички.

„Зелени картички“ наричаха формулярите с размери 8 на 12 сантиметра, които трябваше да бъдат попълнени и подписани от началника, разрешаващ извънреден труд.

— Обещаваш ли? — натърти Робинсън-Рейнълдс.

— Обещавам — потвърди тя.

— А какво става със Среднощните и къде е мястото на Мур в тази история? Нали бяхте заедно на смяна.

— Тя остана в участъка да допълва следственото дело и да добавя в него показанията на свидетели. Нищо не се чу за Среднощните, но ще се занимавам и с това. Не съм се отказала.

— Много ти се събира.

— Нямаше да те моля, ако не можех да се справя.

Кратко мълчание, преди Робинсън-Рейнълдс да стигне до решение.

— Добре, ще се обадя на Фуентес. Ще ти кажа какво сме уговорили.

— Благодаря, шефе.

Лейтенантът прекъсна връзката и Балард се върна при работната маса на Елдър. Нямаше го там, тя се огледа и го откри пред друг компютърен терминал до прозореца с изглед към магистрала 10. Сигурно проверяваше в националната база данни. Отиде при него.

— Балард, имам нещо за вас.

— Сериозно? Какво е то?

— Друг случай. Има връзка на този патрон с друго убийство. Преди почти десет години на север в Долината. Един човек е бил застрелян при обир. Има съвпадение в белезите по гилзите. Стреляно е със същото оръжие. „Валтер П“, калибър 22.

— Виж ти…

Балард сякаш усети леден пръст да се плъзга по гръбнака й.

— Какъв е номерът на случая?

Елдър й продиктува номера от екрана. Тя грабна химикалка от чаша до монитора и си записа номера в бележника.

— А името на жертвата?

— Лий, Албърт, дата на смъртта 2 февруари 2011 година.

Записа и тези данни.

— Неразкрито ли е убийството? — попита тя.

— Да, все още — потвърди Елдър. — Случаят е на „Обири и убийства“.

Предишният отдел, където бе работила Балард, преди да я преместят безцеремонно, за да бъхтя нощна смяна в Холивуд. Само че през 2011 година още не беше там.

— Посочено ли е името на разследващия?

— Да, само че данните са стари — отбеляза Елдър. — Случаят е бил възложен на Хари Бош. Аз обаче го познавах, той напусна полицията преди известно време.

Балард се вцепени за секунда-две, преди да каже:

— Знам.

8.

Балард спря пред къщата на улица „Удроу Уилсън“. Прозя се и си каза, че май сбърка, като първо се отби вкъщи. Олекна й, че смъкна коравата униформа, но после задряма за около час на дивана и преумората само я налегна още по-тежко.

Щом отвори вратата на колата, чу музика откъм къщата. Нещо забързано, но по-близко до блус, отколкото беше присъщо за вкуса на Хари Бош. Имаше и вокал. Предположи, че вътре има и друг човек, който слуша тази музика.

Потропа гръмко на вратата, за да се чуе въпреки силните звуци. Музиката секна веднага и вратата се отвори. Пред нея стоеше Бош.

— Я гледай, блудният детектив се завърна.

— Моля? — наежи се тя. — Това пък какво трябваше да означава?

— Ами само, че не сме се чували отдавна. Рекох си, че си ме забравила.

— Ха, нали ти мина на страната на противника и реши да работиш за онзи адвокат. Помислих, че нямаш време за мен.

— Нима?

— Именно. Ти ваксинира ли се? Притесняват ли те посетители в къщата? Имам антитела, а и мога да си сложа маската.

Бош се отдръпна, за да я пусне в коридора.

— Влез и няма нужда да слагаш маска. Още не съм с ваксина, но ще рискувам. И за да сме наясно — не съм работил за Мики Холър. Аз работя за себе си.

Тя прекрачи прага, без да реагира на думите му за Холър и без да сваля маската.

— Като слушах отвън, стори ми се, че купонясвате тук.

— Може да съм прекалил малко с музиката.

Къщата си беше все същата вътре. Малката кухня беше вдясно от коридора, Балард продължи напред през трапезарията към хола. Вертикалните щори бяха дръпнати встрани и се откриваше изглед над верандата към прохода Кахуенга. Тя махна с ръка към отворената врата на верандата.

— Всички в каньона са можели да слушат тази врява. Колко мило.

— Затова ли си дошла? — подхвърли Бош. — Някой се е оплакал от шума ли?

Тя се обърна към него.

— Да, идвам с оплакване, но по друг повод.

— Какво чудесно начало на новата година — полицейското управление на Лос Анджелис ми е сърдито. Казвай по-бързо.

— Не цялото управление. Засега. Само аз. Тази сутрин отидох чак в Уестчестър в новата база данни за убийствата, която откриха там. Нали знаеш, в нея съхраняват всички неразкрити следствени дела за убийства. Най-после ги събраха на едно място. Помолих да ми дадат делото за един от твоите някогашни случаи и ми отговориха, че го няма — взето е за последен път от тебе.

Бош се намръщи и завъртя глава.

— Четох във вестник за онова място. Изградено с дарение от семейство Амансън. Само че тържественото откриване се е състояло много време след като затръшнах за последен път вратата на управлението. Никога не съм стъпвал там, камо ли да съм вземал следствено дело.

Балард кимна, сякаш бе очаквала такъв отговор и имаше готово възражение.

— Преместваха архивите на участъците и отделите един по един — каза тя. — Ако някое дело е било взето, бележката също заемаше свое място на рафтовете в сградата „Амансън“. Бележката за твоя случай е от 2014 година — три години след убийството и преди решението ти да се разкараш от полицията.

Бош не продума, докато сверяваше мислено фактите.

— Значи делото е от 2011 година? — промърмори накрая. — Как е името на убития?

— Албърт Лий. Застрелян с „Валтер П“, калибър 22. И ти си намерил гилзата. Общо взето, не знам нищо друго, защото си взел проклетото следствено дело. Хари, трябва да го получа.

Бош вдигна ръка, все едно отблъскваше обвинението.

— Не съм го взел, разбери най-сетне. Преди да напусна, копирах хронограмите за всички неразкрити престъпления, с които се бях занимавал. А някои дела копирах изцяло. Но не съм взел нито едно. А докато архивите бяха по участъците, всеки би могъл да го вземе и да впише моето име на бележката. Не се спазваха никакви правила. И уж нямаше нужда, защото в края на краищата архивите би трябвало да са на сигурно място в полицията.

Балард скръсти ръце на гърдите си, нямаше да му повярва толкова лесно.

— Тоест казваш, че може би имаш хронограмата на разследването, но не и делото?

— Точно така. Запазих си тези данни за в случай че някое престъпление бъде разкрито и ме призоват в съда да свидетелствам за първоначалното разследване. Исках да имам необходимото, за да си освежа паметта, сещаш се. Не беше от онези случаи, заради които някой би отмъкнал папката.

Балард изви глава към масата в хола. Зърна купчина документи, дебела почти цяла педя, която не бе забелязала досега. Най-отгоре видя лист, който несъмнено беше първата страница от протокол за аутопсия.

— А там какво имаш? — попита тя. — Прилича на цяло дело, може би не само едно.

— Всъщност са части от шест разследвания — отговори Бош. — Но нямат нищо общо с Лий. Провери, ако не ми вярваш. Рене, защо би ми хрумнало да те лъжа за такова нещо?

— Де да те знам, но кражбата на следствено дело е гадост.

— Съгласен съм. И затова не съм го правил никога.

Тя застана до масата и размести с ръка купчината, за да види някои от документите. Към един бе прикачена снимка, може би направена при скрито наблюдение. Мъж влизаше в кола на паркинг пред ресторант. Нямаше индикация за час и дата, значи не беше от полицейска операция.

— Кой е този? — попита Балард.

— Не е свързан с Лий — натърти Бош. — Съвсем друг случай е, разбери.

— Само питам. Е, кой е човекът?

— Финбар Макшейн.

Тя кимна. Ето го обяснението за дебелата купчина. Заради някои случаи се завеждат много следствени дела. Особено ако останат неразкрити.

— И аз допуснах, че е той. Не се отказваш, а?

— А според тебе трябва да се откажа ли? — сопна се той. — Той уби безнаказано цяло семейство. Трябва да забравя ли?

— Не съм казала това. Хари, аз разбирам, че за тебе това е като белия кит от „Моби Дик“. Говорили сме за случая.

— Добре, значи ти е ясно.

Тя обаче искаше да се върнат към разговора за нейния случай.

— Ти каза, че делото за Лий не било от онези, за които би копирал цялата папка. Какво означава това?

— Не бях мотивиран да ровя неуморно.

— Но защо?

— Както знаеш или може би тепърва ще проумееш, някои хора сами си навличат беля на главата. А други просто умират под колелата на автобуса. Ей така попадат на лошо място в лош момент, без да са сторили нищо, за да заслужат такава участ. Невинни са.

Балард посочи ветрилото от документи на масата.

— И тогава съм готов да ровя неуморно — добави Бош.

Тя кимна, но не каза нищо няколко секунди, сякаш отдаваше почит на всички невинни жертви.

— Както и да е, би ли споделил с мен каквото си спомняш за Лий? — помоли след малко. — Установена е балистична връзка между неговата смърт и убийството на човек в Холивуд снощи.

Веждите на Бош се извиха. Това събуди любопитството му.

— Последното убийство през старата година, така ли? — попита той.

— Всъщност първото през новата — поправи го тя. — Щом започнала пукотевицата в полунощ, някой забил куршум в главата на жертвата, с която сега се занимавам.

— Прикриване на гърмежа. Хитро. Кой е отнесъл куршума?

— Хари, сега не задаваш ти въпросите. Първо ми разкажи за Лий, после ще обсъждаме моя случай. Може би.

— Схванах. Няма ли да седнеш?

Покани я с жест да остане при масата, вместо да се преместят в по-удобната част от хола. Когато седна, зад гърба му останаха безразборно струпани книги, папки, калъфи с дискове и плочи. Тя се настани срещу него.

Докато говореше, Бош подравняваше наново купчината документи, които тя бе разпръснала по масата.

— Албърт Лий, чернокож, май на 34 години в момента на смъртта си. Или на 33. Хрумнала му сполучлива идея. Някои рапъри ставаха звезди едва ли не за ден-два със собствени записи и се измъкваха от гетото към богатството. Той взел пари назаем и открил звукозаписно студио в Северен Холивуд. Добре оборудвано, извън териториите на бандите в Южен Централен, хората можели да дойдат при него, да си платят почасово и да си запишат рапа. Чудесна идея.

— А после всичко се оплескало.

— Вярно. Споменах, че взел парите назаем. Имал месечни вноски, наем за помещенията и други разходи. А и някои от хората, които идвали при него за записи…

— … били гангстери.

— Не. Всъщност, точно такива са били, но щях да кажа, че нямали пари да му платят за работата в студиото, а Албърт, какъвто си бил добродушен, им позволявал да записват въпреки това, стига да подпишат договор, че му дължат част от дохода си от продажбите.

— Разбрах. Надявал се е на добра печалба в бъдеще.

— Правилно, пък и някои от тях наистина се прославили умерено, но не бързали да му се издължат. Решил да съди двама от тях, ала делата се проточили.

— И трябвало да приключи с бизнеса ли?

— Натам отивало, но той привлякъл инвеститор. Знаеш ли какво е факторинг?

— Нямам представа.

— Кредитиране на бизнес с висока лихва, което е някакъв вид „мостов заем“. Гарантираш го с бъдещите си вземания. Сега по-ясно ли е?

— Всъщност не.

— Да речем, че на твоята фирма дължат сто долара, но няма да ги получиш през следващите два месеца. Кредит по факторинг ще ти даде стотачка, за да си поддържаш бизнеса, но е гарантиран не с имоти или машини, защото не са собственост на фирмата, а се ползват под наем. Единственото, с което тя разполага за гарантиране на заема, са бъдещите й вземания.

— Добре, сега разбрах.

— Така постъпил и Албърт Лий. Само че лихвите са много високи — почти на ръба на уличното лихварство, без да прекрачват чертата. Законно е и Албърт предпочел този вариант. Взел три поредни заема, общата сума стигнала стотина хиляди, пак му свършили парите и нямало как да върне заемите, защото съдебните процеси все се проточвали. И кредиторът му взел бизнеса. Оставил Албърт да ръководи студиото, плащал му заплата и — ето я важната подробност — принудил го да си направи застраховка „Живот“.

— Ох, гнусотия. За каква сума?

— Милион.

— Пречукали Албърт и кредиторът прибрал парите.

— Точно така.

— Но не си успял да събереш доказателства.

— Не можах да стигна до обвинение. — Бош кимна към купчината документи. — Както и в това. Почти сигурен съм кой го е направил, но не мога да събера доказателства. Но за разлика от това семейство Албърт сам си е намерил убиеца. При някои хора вълкът нахълтва в къщата. Хора като Албърт отварят вратата на вълка.

— Значи не съчувстваш на онзи, който е вкарал вълка вкъщи. И това как се връзва с „Или всички имат значение, или никой няма значение“?

— И онзи, който отваря вратата, има значение. Но невинните са по-важни. Когато разкрия всички случаи, ще обсъждаме какво следва. Всеки има значение. Но часовете в денонощието и дните в годината не са неизчерпаеми.

— Затова си подгонил първо онзи, който е убил цяло семейство.

— Така си е.

Балард кимна, докато умуваше над възгледите на Бош какво приковава вниманието му към някой случай или го отпраща в края на опашката.

— И кой е бил кредиторът по факторинг за Албърт Лий? — попита накрая.

— Лекар. По-точно стоматолог — името му беше Джон Уилям Джеймс. Кабинетът му бил в Марина дел Рей и доколкото успях да науча, така се напечелил от пломбите, че се захванал и с факторинг.

— Ти каза „името му беше“.

— Е, да, това поражда проблем и за твоето разследване. Джон Уилям Джеймс е мъртъв. Около две години след убийството на Албърт Лий някой очисти и Джеймс. Седял в своя мерцедес на паркинга пред кабинета, когато някой забил и в неговата глава куршум калибър 22.

— Ама че гадост.

— Връзката се губи, а?

— Може би. Въпреки това бих прегледала хронограмата, ако я намериш, както и всичко останало, което имаш.

— Няма проблем. Или е в шкафа в гаража, или под къщата.

— Как така под къщата?

— Направих си складче отдолу, след като напуснах полицията. Доста спретнато. Дори си имам работна маса и когато сляза там, мога да преглеждам материали на място.

— Сигурна съм, че го правиш често.

Бош не отговори и тя прие това като потвърждение.

— Впрочем — подхвана Балард — как се справяш с всичко… след онзи случай с радиацията?

Не посмя да произнесе думата „левкемия“.

— Още мърдам, както виждаш — каза той. — Пия си хапчетата и засега те като че я спират. Може пак да започне, но в момента няма от какво да се оплаквам.

— Радвам се да чуя това. Може ли вече да потърсиш хронограмата?

— Ей сега, но може да се забавя малко. Искаш ли пак да пусна музиката?

— Не съм против, но щях да те питам какво слушаше, когато пристигнах. Имаше особен дух в тази музика.

— „С какво сравняваме?“. Някои твърдят, че е първата протестна песен в джаза.

— Добре, пусни я. Кой я изпълнява?

Бош стана и отиде при стереоуредбата да натисне бутона. Намали силата на звука.

— Оригиналното изпълнение е на Еди Харис и Лес Макан, но тази версия е на Джон Леджънд и „Дъ Руутс“.

Балард се разсмя и Бош пак натисна бутона.

— Какво има?

— Просто ме изненада, Хари. Не си представях, че слушаш нещо, записано през този век.

— Обиждаш ме, Балард.

— Извинявай.

— Ще се върна след малко.

9.

Балард беше в гаража на жилищния блок, тъкмо измъкваше от багажника чантата си и стискаше под мишница разпечатките, които й даде Бош, когато я доближи някакъв мъж. Тя се напрегна, огледа гаража и не видя други хора наоколо. Пистолетът й беше в чантата.

— Здравейте, съседке — каза мъжът. — Само исках да ви се представя. Вие сте в двайсет и трети, нали?

Тя живееше в този блок от броени месеци и макар че апартаментите бяха само двайсет и пет, още не бе срещала всички съседи.

— Ъъ… да, здравейте. Аз съм Рене.

Лактите им се докоснаха вместо ръкостискане.

— Аз съм Нейт от тринайсети, точно под вас. Честита Нова година!

— Честита да бъде и на вас — пожела му Балард.

— Моят партньор е Робърт. Каза, че ви срещнал, когато сте внасяли някои неща в апартамента.

— О, вярно, запознах се с Робърт. Помогна ми да вкарам една маса в асансьора.

— Той ми каза, че работите в полицията.

— Да, така е.

— Май напоследък не е много приятно да си полицай.

— Има си и добри, и лоши страни.

— Впрочем да спомена, че участвах в протестите на „Животът на чернокожите има значение“. Моля ви да не се настройвате срещу мен заради това.

— Няма. И аз смятам, че животът на чернокожите има значение.

Балард виждаше, че мъжът държи каска и облеклото му е на мотоциклетист, включително подплънките отзад за удобно седене, които изглеждат доста нелепо, щом човек слезе от мотоциклета. Искаше да промени темата, без да прояви неучтивост към съседа.

— Обичате ли мотоциклетите? — попита го.

Глупав въпрос, но не се сети за нищо по-добро.

— Карам колкото се може повече — отвърна Нейт. — Забелязвам обаче, че вие имате съвсем друго хоби.

Сочеше сърфбордовете, които тя бе подпряла на стената в гаража пред своя „Дифендър“. Едната дъска беше за гребане при безветрие, другата „Ръсти Мини Танкър“ за сърфиране по вълните край Булеварда на залеза. Останалите сърфбордове бе прибрала в килера на апартамента, който се препълни. Знаеше, че като оставя в гаража онези, които използваше най-често, рискува да й ги откраднат. Надяваше се камерите на изхода да обезсърчат крадците.

— Ами да, обичам да съм на брега — каза и не хареса собствените си думи.

— Радвам се, че ви срещнах. Добре дошла при нас. Уместно е да добавя, че в момента аз съм председател на асоциацията на собствениците. Знам, че плащате наем на корпорацията, притежаваща апартаменти тук, защото и ние одобрихме молбата ви. Но ако имате нужда от нещо, за което можем да помогнем, просто звъннете на нашата врата, на първия етаж сме.

— О, чудесно. Ще се възползвам при нужда.

— Надявам се да ви видим и на някоя наша сбирка в двора.

— Не знаех, че се събирате.

— В първия петък от всеки месец. Ще пропуснем днес, разбира се. Всеки носи каквото пожелае и се черпим взаимно.

— Добре. Може би ще се видим в двора. И аз се радвам, че се запознахме.

— И честита Нова година отново!

— И на вас.

Още не можеше да свикне, че има съседи, и се чувстваше неловко при срещите и запознанствата с тях — особено когато трябваше да спомене, че е ченге. Предишните четири години прекара почти изцяло или в палатка на Венис Бийч, или в къщата на баба си, където отиваше да спи. Но заради ковид-19 плажовете бяха затворени, а и бездомните край Венис Бийч ставаха все повече, вече й беше неприятно да отива там. Затова си намери апартамент под наем, от който стигаше до участъка само за десетина минути. Но това означаваше, че има съседи от всички страни.

Нейт тръгна към асансьора, а тя предпочете стълбището, за да не продължава светския разговор. Телефонът й забръмча в джоба и тя се помъчи да го извади, без да изтърве снопчето хартия от Бош. Видя на екрана, че обаждането е от Лайза Мур.

— Прецаках се — изтърси Лайза вместо „здрасти“.

— Какво се обърка при тебе? — попита Балард.

— Имаме случай, а с Кевин сме само на пет минути от „Мирамар“.

Балард проумя, че Среднощните са посегнали на нова жертва, а Мур след малко щеше да пристигне в хотела в Санта Барбара с приятеля си, сержант в участъка на Олимпийския квартал.

— Какъв е случаят?

— Жертвата е съобщила само преди час — обясни Мур. — Тъкмо си мислех, че ни се размина този път.

— Значи е била изнасилена през нощта, но е подала оплакването преди малко?

— Именно. Седяла във ваната часове наред. Слушай, завели са я в центъра за жертви на изнасилване. Рене, ти можеш ли да отидеш? Ами че аз ще се влача два часа по обратния път заради гадните задръствания.

— Лайза, и двете сме на повикване през почивните дни.

— Знам, знам, но си въобразих, че нищо не се е случило, нали разбираш? Ще те компенсирам някак. Знам, че е нахално да те моля.

Балард се врътна на пети и пак отиде при колата си. Мур прекаляваше сериозно не само защото разследването беше нейно. Балард си знаеше, че всяко отиване в центъра за жертви на изнасилвания оставя белези в психиката й. Там нямаше да научи въодушевяваща история. Отвори вратата и върна чантата на мястото й.

— Ще поема случая — каза по телефона. — Но в някой момент Тирето ще поиска да знае какво става и може да ти се обади. Ти водиш разследването от отдела за сексуални престъпления, а не аз.

— Знам, знам. Мислех си да му се обадя сега и да кажа, че са ни съобщили за случая, а една от нас ще го осведоми за разговора с жертвата. Ако ти говориш с него по-късно, ще имам прикритие. А ако съм ти нужна утре, ще се прибера.

— Ще видим, но не искам аз да загазя за това, че замазвам отсъствието ти.

— Няма да загазиш. Ти си безценна. Ще ти се обадя пак, за да знам какво става.

— Бива.

Балард се поддаде на раздразнението след разговора. Не заради отношението на Мур към работата. След цяла година пандемия и враждебност към полицията на мнозина им липсваше усърдие. Из цялото управление плъзна заразата „защо да се напъваме“. Досадно й беше заради съсипания замисъл да прекара вечерта у дома, да си поръча някаква храна, да порови в хронограмата на разследването за смъртта на Албърт Лий и да потърси връзката с убийството на Хавиер Рафа. Но сега й се стовари нов случай със Среднощните и лейтенант Робинсън-Рейнълдс щеше непременно да прехвърли разследването за Рафа на Западното бюро още сутринта.

— Ама че проклетия… — изсумтя, докато включваше двигателя.

Центърът за жертви на изнасилване беше отделна сграда в Медицинския център на Калифорнийския университет в Санта Моника. Балард бе ходила там много пъти по работа, а веднъж прегледаха и нея за следи от изнасилване. Говореше си на „ти“ с повечето служителки в центъра, в който всъщност работеха само жени. Влезе през вратата без табела и завари в чакалнята двама униформени мъже от дневната смяна — разпозна Макджий и Блек.

— Ей, момчета, аз ще се справя нататък — каза им Балард. — Как беше съобщено за случая?

— Тя се обади — отговори Блек. — Тоест жертвата.

— Размишлявала цял ден и решила, че е била изнасилена — добави Макджий. — И каквито следи е имало, отдавна са изтекли от ваната в канализацията.

Тя се вторачи в него за миг, опитваше се да отгатне какво го подтикна да се държи толкова гадно.

— Ще научим дали е така — каза след малко. — И от мен да знаете, тя изобщо не се е съмнявала, че е била изнасилена — ясно ли ти е, Макджий? Най-вероятно се е колебаела дали да съобщи за това в управление, на чиито служители не им пука за нея и не смятат изнасилването за чак толкова тежко престъпление.

По бузите му избиха червени петна от гняв, срам или някаква смесица на двете чувства.

— Не се разстройвай толкова — натърти Балард. — Не казах, че имам предвид тебе, нали?

— Стига глупости — промърмори Макджий.

— Както кажеш. Тя твърди ли, че заподозрените са били двама?

— Да — отговори Блек. — Единият се промъкнал вътре и отворил на другия.

— По кое време?

— Около полунощ. Каза, че не будувала до полунощ да посрещне новата година. Прибрала се от работа към девет и половина, приготвила си нещо за вечеря, минала под душа и си легнала.

— Къде живее?

— По-нагоре в Долчинката — обясни Блек.

Извади от задния си джоб карта за снемане на показания и я даде на Балард.

— Ех, че гнусно… — процеди тя.

— Какво има? — обади се Макджий.

— В полунощ си седях под надлеза в Кахуенга. А онези двамата са мърсували нагоре по склона точно зад мен.

Кварталът по склона се намираше само на няколко пресечки от прикритието, под което двете с Мур бяха изчаквали в безопасност новогодишната стрелба. Прочете адреса на картата — жертвата Синтия Карпентър живееше в Дийп Дел Теръс, нагоре по склона почти под язовира „Мълхоланд“.

Тя махна с картата, сякаш питаше безмълвно: „Само това ли имате?“.

— Ще напишете доклада още днес, нали?

— Щом си тръгнем оттук — обеща Блек.

Балард кимна. Нуждаеше се от техния доклад за произшествието като отправна точка в разследването.

— Добре, аз поемам тук. Вие отивайте в участъка и пишете.

— Що не вървиш по дяволите, Балард? — троснато се озъби Макджий.

Той не помръдна от мястото си. Блек сграбчи ръката му и го дръпна към вратата.

— Да тръгваме, мой човек. Успокой топката.

Балард изчакваше да види как ще реагира Макджий. Секунда-две наежено мълчание, после мъжът се завъртя и тръгна след партньора си.

Тя си пое дъх и се обърна към рецепцията. Дежурната сестра Сандра й се усмихна. Тя бе слушала разговора.

— Дръж ги изкъсо, Рене — подхвърли Сандра. — Жертвата е в трета стая с Марта. Ще й кажа, че ще бъдеш в коридора отвън.

— Благодаря ти.

Балард мина зад бюрото и влезе в късия коридор към четирите кабинета за преглед. Беше идвала тук в моменти, когато и в четирите стаи имаше жертви на сексуално насилие.

Стените бяха пастелносини, имаше и стенопис с цветя, които сякаш растяха от пода, може би за да разведрят малко атмосферата в място, където се документираха ужаси. На стената се виждаше и табло за обяви, запълнено с реклами за терапия срещу посттравматичен стрес и курсове по самозащита. Балард се вгледа във визитна картичка, забодена на таблото — обучение по стрелба от Хенрик Бастин, бивш служител в полицията на Лос Анджелис. Осъзна, че се надява мнозина от жените, минали оттук, да стават негови клиентки.

Вратата на трета стая се отвори, доктор Марта Фалън излезе и затвори вратата зад себе си. Усмихваше се насила.

— Здравей, Рене.

— Здравей, Марта. И за тебе няма празник, а?

— Май ще празнуваме, когато и насилниците решат да си вземат почивка. Извинявай, това беше изтъркан лаф, не исках да прозвучи така.

— Как е Синтия?

— Предпочита да я наричаме Синди. Ами… тя е на тъмната страна на луната.

Балард бе чувала и преди този израз от Фалън. На тъмната страна на луната попадаха хора, преживели същото, което бе сполетяло и Синди Карпентър съвсем наскоро. Когато няколко мрачни часа променяха неузнаваемо всеки следващ час в живота й. Само онези, които бяха минали през подобно преживяване, можеха да я разберат.

Животът й вече нямаше да бъде същият както преди.

— Може би вече си научила, че тя се е изкъпала — добави Фалън. — Не намерихме нищо, не че това има значение.

Балард знаеше какво означават думите в края на изречението — комплектите за проби при изнасилване се трупаха при криминалистите за анализ на ДНК и други веществени доказателства. И сам по себе си този факт като че стигаше да покаже къде се намират изнасилванията в диапазона на сериозните престъпления според полицейското управление и половината общество, камо ли според полицая Макджий. През няколко години политици вдигаха шум и се намираха пари, за да бъдат обработени натрупаните проби. Но щом стихнеше възмутената врява, започваха да се трупат отново. Безкраен цикъл.

Казаното от Фалън не беше изненада за Балард. Нямаше проби от ДНК и при предишните две нападения на Среднощните. Незнайните извършители планираха и осъществяваха внимателно престъпленията си. Засега имаше връзка между случаите само поради еднаквия начин на действие и твърде рядката поява на група от двама насилници.

— Ти приключи ли? — попита Балард. — Може ли да поговоря с нея?

— Да, казах й, че си тук.

— В какво състояние е?

Балард знаеше, че жертвата не е добре, питаше само за тежестта на психологическата травма, която Фалън можеше да прецени след срещите с хиляди пострадали от сексуално насилие през годините, а най-чудатите посегателства се понасяха най-зле.

— Не е добре — отговори Фалън. — Но ти имаш късмет, защото в момента е обзета от гняв и това е подходящ момент да говориш с нея. След като има повече време да мисли, ще бъде по-трудно. Ще се затвори в черупката си.

— Ясно. Влизам при нея.

— Ще й донеса някакви дрехи, с които да се прибере вкъщи — каза Фалън. — Предположих, че ще вземеш дрехите, с които дойде, и ги опаковах.

Тръгнаха в противоположни посоки. Балард прекрачи към вратата на трета стая, но поспря за малко и прочете написаното от полицая Блек в картата за показания, докато докарвали Синди Карпентър в центъра.

Тя беше на 29 години, разведена, управителка на кафенето „Нейтив Бийн“ на авеню „Хилхърст“. Балард се сети внезапно, че сигурно ще познае жертвата, защото кафенето се намираше в нейния квартал Лос Фелис. Макар че се премести там само преди няколко месеца, „Нейтив Бийн“ стана за нея любимото място, където отиваше за кафе и от време на време за мъфин с боровинки сутрин след смяна, особено ако искаше да се отърве от сънливостта и да отиде на брега на океана.

Почука леко на вратата и влезе. Синди Карпентър още седеше по нощница на кушетката за преглед. Въпреки че бе облякла дрехите си след като се изкъпала, те бяха прибрани в кафява хартиена торба като веществено доказателство и сложени на рафта в стаята. Такива бяха правилата, доктор Фалън бе затворила торбата херметично. Имаше и втора торба за веществени доказателства, в която Блек и Макджий се бяха сетили да приберат нощницата, която носела при нападението, както и чаршафите, завивката и калъфките за възглавници от нейното легло. Това също беше по правилата, но патрулните полицаи ги пренебрегваха често. Балард призна неохотно, че Макджий и Блек са си свършили работата както трябва. На рафта имаше и написана от доктор Фалън рецепта за експресно противозачатъчно и лист с указания как жертвата да провери резултатите от тестовете за ХИВ и болести, предавани по полов път, взети след прегледа.

Оказа се, че наистина познава Карпентър. Жената беше висока и слаба, русата й коса стигаше до раменете. Балард я бе виждала много пъти през стъклото на гишето за получаване на покупките. Случваше се и Карпентър да приема поръчката, макар да беше ясно, че не работи зад тезгяха, а ръководи заведението. Балард очакваше с нетърпение деня, когато ще отворят и салона след пандемията, за да седне на някоя маса вътре. В кафене винаги умуваше успешно за работата си. И това много й липсваше през последната година.

Но показанията в картата и думите на Фалън в коридора не я бяха подготвили за физическото състояние на Карпентър. Кожата около очите тъмнееше от кръвоизливи заради душенето, имаше рани на долната устна и лявото ухо от хапането. Личеше и ожулване на едната вежда и Балард знаеше от какво е заради предишните случаи — грубо смъкване на маската, която са залепили върху очите й. А косата й нарочно бе окълцана накриво от нападателите — Балард знаеше и какво ще й разкаже Карпентър за това унижение накрая, смахнатия завършек на насилието. Престъпниците бяха отнесли този кичур.

Опита се да не говори прекалено официално.

— Синди, аз съм Рене и съм детектив от участъка в Холивуд на полицейското управление на Лос Анджелис. Ще разследвам този случай и трябва да ти задам няколко въпроса, ако не възразяваш.

Оставена сама в стаята, Карпентър бе плакала. Стискаше хартиена кърпичка в едната си ръка, с другата държеше телефона си. Балард искаше да научи с кого е говорила или на кого е изпратила съобщение, но можеше да почака с този въпрос.

— Малко оставаше да не се обадя на вашите колеги — призна Карпентър. — А после си помислих: „Ами ако онези дойдат отново?“. Исках някой да знае.

Балард кимна, за да покаже, че я разбира.

— Доволна съм, че си се обадила. Защото ще се нуждая от твоята помощ, за да заловим онези мъже.

— Но аз не мога да ви помогна. Дори не видях лицата им. Носеха маски.

— Е, да започнем с това. Видя ли китките им? Или други части от телата? Цвета на кожата — бял, черен, кафяв?

— И двамата бяха бели. Видях китките им и други части от телата им.

— Добре, разбрах. Кажи ми нещо за маските.

— Приличаха на скиорски маски. Едната беше зелена, другата — синя.

Същите като при предишните две нападения. Връзката между случаите вече се опираше не само на догадки.

— Ясно, това ще ни помогне — каза Балард. — Кога видя скиорските маски?

— Накрая. Когато смъкнаха маската от очите ми.

Това беше необичайна подробност и при трите изнасилвания. Среднощните донасяха предварително изработени лепкави маски, които слагаха върху лицата на жертвите си, но накрая ги махаха. Очевидно не искаха да ги оставят като веществени доказателства. Още по-важното беше, че явно не слагаха маски на жените, за да им попречат да ги видят. Собствените им скиорски маски ги предпазваха от разпознаване. Изглежда, искаха да скрият нещо друго от жертвите.

— Видя ли още нещо? Или само маските?

— Единият си нагласяше ризата. Видях медицински пластир на ръката му.

— Чия ръка — на мъжа със зелената маска, или със синята?

— Зелената.

— Какъв пластир? Как изглеждаше?

— Май беше от най-големите, квадратните. Ето тук.

Карпентър посочи вътрешната страна на мишницата си.

— Според тебе дали е скрил татуировка с него?

— Не знам. Зърнах го за… може би за половин секунда.

— Добре, Синди. Знам, че е трудно, но искам да чуя какво са ти направили, трябва и аз също да снимам травмите, които са ти причинили. Но първо искам да те попитам дали подсказаха с нещо, каквото и да е то, че са знаели и преди коя си ти?

— Тоест дали не са ме подбрали наслуки ли? Не, изобщо не познавах тези типове.

— Не, имах предвид дали според тебе са те видели някъде, например в кафенето или където пазаруваш, или на друго място, и са те набелязали? Или се е случило обратното? Набелязали са твоя квартал и така са попаднали на тебе?

Карпентър завъртя глава.

— Нямам представа. Не казаха нищо подобно, само ме заплашваха и дрънкаха глупости, например „мислиш се за толкова готина и нахакана“. Те…

Тя млъкна и попи с кърпичката бликналите сълзи. Балард докосна ръката й.

— Съжалявам, че се налага да те подложа на всичко това.

— Все едно ми се случва отново — оплака се Карпентър.

— Знам. Но това ще ни помогне да заловим онези… мъже. И да им попречим да причинят същото на други жени.

Балард изчака още малко Карпентър да се овладее и започна отново.

— Да поговорим за вечерта преди да те сполети това. Излезе ли някъде, или си остана вкъщи в новогодишната нощ?

— Ами аз бях на работа до девет часа вечерта, когато затворихме кафенето — обясни Карпентър.

— „Нейтив Бийн“, нали?

— Ние си го наричаме само „Бийн“. Едно от моите момичета се зарази с ковид и графикът се обърка зле. Трябваше да поема последната смяна през старата година.

— Харесвам вашето заведение. Преместих се във Финли преди няколко месеца и си купувах кафе от вас. А вашите мъфини с боровинки са приказни. И така, затворихте в девет часа. Ти прибра ли се, или се отби някъде?

Балард предполагаше, че ще чуе от Синди как е отишла за покупки в супермаркета „Гелсън“ на улица „Франклин“. Би могла да отиде там по пътя към дома, една от предишните жертви си бе напазарувала в този супермаркет вечерта преди нападението.

— Отидох си вкъщи — каза Карпентър. — И си приготвих вечеря с каквото бе останало в кафенето.

— Сама ли живееш?

— Да, откакто се разведох.

— Какво направи след вечерята?

— Просто минах под душа и си легнах. Трябваше аз да отворя кафенето тази сутрин.

— Ти отваряш повечето сутрини, нали? Виждах те често там.

— Да, започваме работа в седем часа.

— Обикновено къпеш ли се сутрин преди да тръгнеш за работа?

— Всъщност не, предпочитам да поспя малко повече, затова… Но защо е важно?

— Защото засега не можем да преценим какво е важно.

Разочарованието на Балард, че няма да напипа връзка в случаите чрез супермаркета „Гелсън“ се бе изпарило, щом Карпентър спомена къпането вечерта. И предишните две жертви се бяха изкъпали вечерта преди нападението. Само две можеше да е съвпадение, но три от три насочваше към повторение. Тя знаеше, че усетът й подсказва нещо. И допускаше, че вече има нишка, за която да се хване.

10.

Синди Карпентър не пожела допълнително лечение на телесните травми. Каза на Балард, че просто иска да се върне вкъщи. Пътуваха дълго от центъра за жертви на изнасилване към Долчинката и Балард се възползва от това време за още въпроси около случилото се. Карпентър вече беше емоционално изцедена и уморена, но искаше да помогне и разказваше отново всички унизителни подробности, изреждаше какво са й сторили насилниците, какво е чула и какво е успяла да види, когато маската върху очите й започнала да се разхлабва. И първия път в центъра, и втория път в колата историята оставаше все същата, само добавяше или пропускаше по някоя подробност, но нямаше никакви несъвпадения между двата разказа. Балард знаеше, че това прави показанията й ценни и за разследването, и за съдебния процес, ако се стигне до него някога.

Похвали я и обясни причината. Важно беше да си осигури съдействието на Карпентър и занапред. Жертвите често губеха желание да сътрудничат, когато надделяваше стремежът да се възстановят психически.

Балард нарочно не записа и двата разговора. Такъв запис от първите часове след насилието можеше да стане по-ценен от злато за адвокатка — да, хитрите насилници често наемаха жени, които да ги защитават, защото така влияеха на съдебните заседатели. Адвокатката би могла да се вкопчи във всяко несъответствие между показанията в съда и първия разказ, за да заличи напълно доверието на съдебните заседатели към думите на жертвата. Налагаше се Балард винаги да мисли за бъдещото съдебно дело, докато се опитваше да разкрие престъплението.

Научи от Карпентър много подробности, които неопровержимо свързваха насилието срещу нея с предишните два случая. Най-съществени бяха времето на нападението, конкретните действия на насилниците и техните предпазни мерки, за да не оставят улики. Те бяха използвали презервативи и ръкавици, а още по-впечатляващо беше донасянето на ръчна прахосмукачка „Дъстбъстър“, с която почистили и жертвата, и някои места в къщата, преди да се махнат.

Имаше и две-три нови дреболии, които спомена за пръв път чак в колата. Мистър Грийн, както двете започнаха да наричат онзи със зелената скиорска маска, имал червеникаво пубисно окосмяване, докато космите по слабините на мистър Блу били тъмни, почти черни. Ако и останалото окосмяване по телата им съответстваше на тези цветове, Балард вече имаше частично описание на двамата извършители. Предишните две жертви не бяха видели нищо подобно, защото маските върху лицата им не се разхлабили преждевременно. И трите жени казваха, че насилниците са носили ръкавици, но Карпентър допълни в колата, че били еднократни ръкавици от черен латекс. Балард знаеше, че такива се продават къде ли не. Не беше кой знае каква улика, но можеше да стане важна сред различните други подробности, ако някога открият заподозрените.

Имаше и друго доказателство, че трите нападения са извършени от едни и същи серийни насилници. Балард насочи въпросите си в колата към използваните от мъжете думи и заповедите им към Карпентър. Стараеше се да не й подсказва, но младата жена сама си спомни нещо, което имаше голямо значение.

— Накрая, преди да си тръгнат, единият… май беше мистър Блу, каза: „Ще се оправиш, кукло. Някой ден ще си спомняш за това със смях“. И той се изсмя, после се разкараха.

Балард бе чакала дали ще чуе за половинчатото извинение накрая. Имаше го и в разказите на предишните две жертви, особено това старомодно разговорно обръщение „кукло“.

— Сигурна ли си, че те нарече така — „кукло“?

— Сигурна съм. Никой досега не ми е говорил така. Все едно сме се върнали в 80-те години.

И Балард си помисли същото, но жаргонната думичка не пасваше на догадката на Карпентър, че онези двамата трябвало да са на около трийсет години, ако се съдело по видените части от телата им под разхлабената маска.

Оставаше поне час дневна светлина, когато спряха пред малката къща на Карпентър. Балард искаше да огледа, да опита да изясни как са влезли и да прецени струва ли си да поиска пълно проучване от криминалисти. Искаше и да обиколи наоколо през деня, а после да се върне след полунощ, за да знае как е осветено мястото и колко нащрек са другите обитатели на квартала по склона.

Щом влязоха, помоли Карпентър да седне на дивана в хола, докато тя огледа набързо вътре.

— Да не мислите, че онези пак ще дойдат? — попита Карпентър със задавен от страх глас.

— Не за това — побърза да я успокои Балард. — Искам да проверя дали патрулните полицаи не са пропуснали нещо. И да отгатна как онези типове са проникнали в къщата. Сигурна ли си, че не остави отворено или отключено някъде?

— Няма как, заключването на вратите ми е мания. Проверявам всичките всяка вечер, ако ще да не съм излизала през някоя от тях.

— Добре, дай ми само няколко минути.

Балард обикаляше сама, като първо си сложи латексови ръкавици, които извади от джоба си. В кухнята имаше врата и тя предположи, че е към гаража за една кола, долепен до къщата. Имаше обикновена ключалка с бутон на дръжката, резе липсваше. Вратата се оказа отключена.

— Тази врата от кухнята към гаража ли е? — подвикна тя.

— Да — потвърди Карпентър. — Защо?

— Отключена е. Така ли я остави?

— Не ми се вярва. Но може да съм я пропуснала, защото и контейнерите за отпадъци са в гаража, който бездруго е заключен винаги.

— Само затворен? Или затворен и заключен?

— Ами затворен и заключен. Отвън не можеш да отвориш гаражната врата без дистанционното.

— Гаражът има ли и друга външна врата освен вдигащата се?

— Няма. Само тя е.

Балард реши да не отваря вратата към гаража въпреки ръкавиците си, преди криминалистите да я проверят. Възможно беше престъпниците да са проникнали през нея. Не биваше да пропуска и вероятността Макджий или Блек да са я отворили, докато са оглеждали къщата след сигнала за изнасилването. Можеше да ги попита, но си знаеше, че не биха признали такъв гаф. Щеше да научи дали са пипали дръжката само ако някой от тях е оставил пръстови отпечатъци.

Реши да огледа гаража накрая, като влезе отвън. Стигна до коридор, който водеше към две спални и баня. Първо надникна в банята и не откри признаци за влизане през малкия прозорец над ваната.

Премести се в голямата спалня, където бе извършено изнасилването. Там намери прозорец, клеясал към рамката от няколко слоя боя, нанасяни през годините. Взря се в леглото. Карпентър й бе казала, че не подозирала за нахлуването в къщата й, докато не я събудил единият насилник, който я притиснал към леглото, за да залепи очите и устата й. После вързал ръцете й към тръбата в месинговата рамка над възглавниците. Наредил й да не мърда и да не вдига шум, после тя го чула да излиза от стаята, за да отвори входната врата на своя партньор.

Балард се подпря на колене и погледна под леглото. Отдолу беше чисто, имаше само няколко книги. Придърпа ги и видя, че всички бяха написани от жени: Алъфер Бърк, Стеф Ча, Айви Почода. Бутна ги обратно под леглото и се изправи. Пак плъзна поглед из стаята, но нищо не й направи впечатление. Върна се в коридора и провери втората спалня. Тя беше спретната и оскъдно обзаведена, очевидно предназначена за гости. Вратата на гардероба в нишата беше открехната на ширина около четири пръста.

Балард я отвори докрай, без да докосне дръжката. Половината място бе заето от струпани една върху друга кутии, според етикетите в тях имаше консумативи за „Нейтив Бийн“. Другата половина бе оставена за ползване от гости. Може би. Пак коленичи, за да разгледа покрития с мокет под отблизо. Нямаше нищо на него, но следите й подсказваха, че е чистен с прахосмукачка наскоро. Остана клекнала и извика на Синди да дойде в стаята.

Младата жена влезе веднага.

— Какво има?

— Ти каза че нямаш „Дъстбъстър“, всъщност изобщо нямаш прахосмукачка, нали?

— Нямам. Защо питаш?

— Мокетът в нишата е чистен с прахосмукачка. Според мен онзи се е крил тук.

Карпентър се вторачи в старателно почистения мокет.

— Ние сложихме мокет, защото предишният собственик беше съхранявал тук кутии с боя, имаше петна по пода. Отдолу е голяма гадост.

— Кои „вие“?

— Съпругът ми и аз. Купихме къщата и след развода стана моя.

— А вратата… оставяш ли я отворена? За проветряване или по друга причина?

— Не, затварям я.

— Сигурна ли си, че затвори последния път, когато си изнесла оттук неща за кафенето?

— Сигурна съм.

— Добре. Виж какво… съжалявам, ясно ми е, че вероятно искаш да те оставим на мира, но ще помоля криминалистите да дойдат тук, за да потърсят следи в гардероба, може би и в цялата къща.

Карпентър посърна.

— Кога?

— Ще им се обадя още сега, ще се погрижа да стане колкото може по-бързо. Знам, че ти се натрапваме, но трябва да заловим онези мъже и се стремя да проверявам всичко. Предполагам, че такова е и твоето желание.

— Да, то се знае. Ти ще бъдеш ли тук с тях?

— Ако могат да дойдат незабавно, ще остана. Но след няколко часа започва поредната ми смяна. Ще се наложи да отида в участъка за началото й.

— Моля те, убеди ги да дойдат веднага.

— Ще се опитам. Ъъ… ти спомена съпруга си. Той още ли е в Лос Анджелис? Какви са отношенията ви?

— Тук е и нямаме проблеми помежду си, защото не се виждаме. Той живее във Венис.

Балард обаче долови ясно напрежението в гласа й и попита:

— С какво се занимава?

— С технологии. Развива нови фирми и подобни неща. Намира инвеститори.

Балард стана и трябваше да направи крачка, за да запази равновесие. Осъзна, че недоспиването вече я смачква.

— Добре ли си? — попита Карпентър.

— Нищо ми няма… само недостиг на сън. Как се отнесе бившият ти съпруг към решението ти да получиш къщата?

— Не беше против. Защо? Не че това му хареса, но… За какво са тези въпроси?

— Синди, налага се да задавам какви ли не въпроси. Не е толкова важно. На него ли пращаше съобщение?

— Моля?…

— Когато влязох в стаята за преглед днес, ти май набираше съобщение или се обаждаше на някого.

— Не, съобщението беше за Лейси в кафенето — казах й да крепи положението, докато се върна на работа.

— А съобщи ли й какво се е случило?

— Излъгах, че съм пострадала при злополука. — Синди посочи травмите по лицето си. — Трябваше да измисля някакво обяснение.

Балард се замисли по неволя — казаното от Карпентър сега би могло да затрудни съдебния процес, ако някога се стигнеше до него. Колкото и смахнато да изглеждаше, твърдението на защитата, че сексът е бил по взаимно съгласие, можеше да се загнезди в умовете на съдебните заседатели, ако някоя приятелка на предполагаема жертва заяви в съда, че изнасилване изобщо не е било споменато. Не беше много вероятно, Балард обаче знаеше, че все някога трябва да обясни това на Карпентър. Но моментът не беше подходящ.

— А ти ще споделиш ли с бившия какво се случи? — попита тя.

— Още не знам, но едва ли. Не го засяга. Пък и сега не ми се мисли за това.

— Разбирам те. Ще се обадя на криминалистите, ще видя дали са склонни да минат насам. Ти трябва да останеш в хола, ако не си против. Искам да претърсят твоята спалня.

— Може ли да си взема книгата, която чета? Под леглото е.

— Да, не е проблем. Само се постарай да не пипнеш нищо друго.

Карпентър излезе от стаята, а Балард извади телефона си. Преди да се обади на криминалистите, тя приклекна и снима мокета в гардеробната ниша с надеждата следите от прахосмукачката да се виждат. След това чу обещание от криминалистите да се появят най-много след час.

Отиде в хола и осведоми Карпентър, че техникът ще дойде скоро. После я попита дали в къщата има дистанционно, което отваря подвижната врата на гаража. Обясни, че не иска да пипа дръжката на вратата в кухнята. Дори с ръкавица можеше да заличи пръстов отпечатък.

— Използвам гаража като склад и просто оставям колата пред него или на алеята. Затова имам монтирано в колата устройство, което го отваря, има и бутон на стената в гаража до вратата към кухнята.

— Ясно. Може ли да се отбием при колата и да използваме устройството?

Излязоха и Карпентър отключи колата си от разстояние. Стоповете примигнаха, но Балард не чу характерното щракане на ключалките.

— Твоята кола беше ли заключена? Питам, защото не…

— Да, заключих я снощи — прекъсна я Карпентър.

— Не чух щракане.

— Все едно, винаги я заключвам.

Балард се подразни от своя пропуск — трябваше първо да провери дали колата е заключена. Вече нямаше как да научи.

— Ще вляза от страната на пътника. Не искам да пипам дръжката откъм шофьора. Къде е устройството за отваряне на гаража?

— Под предното стъкло, над волана.

Балард отвори вратата и се пъхна в колата. Вече бе извадила от джоба своята връзка ключове и използва върха на ключа от апартамента си, за да натисне бутона. Измъкна се от колата и видя как вратата на гаража се вдига с гръмко скрибуцане на пружините.

— Винаги ли шуми така?

— Ами да, трябва да й сложа смазка или нещо подобно — сви рамене Карпентър. — Съпругът ми се занимаваше с това.

— Чуваш ли я как се отваря, когато си в къщата?

— Чувах я, когато бившият живееше тук и отваряше.

— Как мислиш, щеше ли да те събуди?

— Да. Разтърсваше цялата къща като земетресение. Значи смяташ, че те са…

— Още не знам, Синди.

Застанаха пред прага на отворения гараж. Карпентър беше права, тук нямаше място за автомобил. Вътре бяха натъпкани кашони, велосипеди и други вещи, а и три контейнера за обикновени отпадъци, за рециклиране и за шумата от двора. Виждаше се, че Карпентър съхранява вътре още консумативи за „Нейтив Бийн“. Имаше струпани прозрачни дълги опаковки с чаши и капачки и големи кутии с различни подсладители. Балард отиде при вратата към кухнята. Забеляза бутона за вратата на гаража — той беше на стената вляво от рамката.

Наведе се към ключалката на кръглата дръжка на вратата, но не видя признаци да е била човъркана.

— Значи не сме сигурни дали тази врата е била заключена.

— Не сме, но през повечето време е заключена — отбеляза Карпентър. — И вече казах, че гаражът си беше затворен.

Балард само кимна. Не сподели какво си представяше в момента — единият насилник е проникнал в къщата още преди Синди да се прибере от работа и се е крил в гардероба на спалнята за гости, докато тя се е къпала и е лягала да спи. Тогава се е измъкнал, за да я обездвижи, да закрие устата и очите й и да отвори на другия насилник.

Вдясно от вратата към кухнята имаше тезгях с всякакви принадлежности от кафенето. Инструменти бяха нахвърляни безразборно в отворена кутия. На тезгяха бе сложена отделно отвертка и изглеждаше, че е извадена от кутията. Балард се питаше дали насилниците са си носили инструменти, за да влязат с взлом, или са разчитали да намерят нещо подходящо в гаража на къща, обитавана от жена.

— Твоя ли е тази отвертка? — попита тя.

Карпентър доближи тезгяха и протегна ръка.

— Не пипай — възпря я Балард.

— Извинявай. Може и да е моя. Не мога да си спомня. Всички тези инструменти останаха от Реджи.

— Бившия?

— Да. Според тебе с нея ли са си послужили, за да влязат? Но как са се промъкнали в гаража? — изтъня от паника гласът на Карпентър.

— Не знам отговорите и на двата въпроса. Да видим какво ще намери криминалистът.

Погледна си телефона — техникът трябваше да дойде след четиресет и пет минути. И както се бе загледала в екрана, обади й се Хари Бош.

— Трябва да говоря с човека — обърна се тя към Синди. — Защо не се върнеш в хола засега?

Балард излезе пред гаража и прие обаждането, но се озърна припряно, за да попречи на Синди да докосне дръжката на кухненската врата.

— Недей! Съжалявам, но може ли да минеш отвън през входната врата?

Карпентър я послуша и тя каза:

— Здрасти, Хари.

— Рене, доколкото чувам, заета си в момента. Само исках да проверя откри ли досега нещо полезно в хронограмата?

Минаха няколко секунди, докато тя си спомни за кой случай и коя хронограма й говореше.

— Уф, не. Не можах дори да я погледна, повикаха ме да се заема със случай.

— Друго убийство ли?

— Не, серийни насилници, които вече търсим.

— Група ли са?!

— Да, особен случай — потвърди Балард. — Двамата действат в екип. Снощи са нападнали трета жертва, но тя ни се е обадила чак след като наминах при тебе.

Той мълчеше и Балард добави:

— Хари, чуваш ли ме?

— Да, мислех си нещо. Двама серийни насилници е голяма рядкост. Спонтанните групови изнасилвания се случват доста по-често. Двама с еднакви психични отклонения…

— Така си е. Занимавах се с това през целия следобед. Наричаме ги Среднощните.

— Щом са двама… сещаш се, с еднакви нагласи…

Той млъкна отново.

— Какво искаше да кажеш? — подкани го Балард.

— Просто при тях едно плюс едно не е равно на две — натърти Бош. — Настървяват се взаимно. Едно плюс едно вече е три… и стават по-необуздани в насилието. И след време изнасилването не им стига. Убиват. Рене, трябва да ги заловите по-скоро.

— Да не мислиш, че не знам?

— Извинявай. Ясно ми е, че ще се справиш. Както и да е, имам някъде тук една книга, която не е зле да прочетеш.

— Що за книга е?

— За случая с Удушвача от хълма преди много години. Боб Гроган е същинска легенда в отдела по убийствата. Оказало се обаче, че удушвачите са двама, а не един. Гроган ги заловил и има книга за това. Имам я вкъщи. Заглавието е „Лика-прилика“.

— Добре, ако я намериш, кажи ми. Мога да намина и да я взема. Току-виж, ще ми помогне да разбера онези двама изроди.

— Впрочем, щом ще разследваш изнасилването, какво ще кажеш да свърша малко работа по другия случай? Говоря за застреляния човек снощи.

— Досещам се, че няма да остане при мен. Вече имаме три свързани случая на изнасилвания. Ще ме оставят да се занимавам с тях, а убийството ще прехвърлят на Западното бюро.

— Е, поне дотогава може да свърша нещо. Но трябва да прегледам каквото си събрала досега.

Балард си даде малко време да помисли. Можеше да загази сериозно, ако привлече външен човек в текущо разследване, ако ще да е някой с опита на Хари Бош. Особено след като той бе помагал на адвоката Мики Холър миналата година по делото за нашумяло убийство. Никой от началниците не би одобрил това. По-точно никой в цялото управление не би одобрил.

Значи не биваше да става официално.

— Е, какво ще кажеш за предложението? — настоя Бош.

— Ако намериш онази книга, може и да се уговорим. Но ще бъде опасно за мен, в управлението няма да им хареса.

— Знам. Помисли. Ако решиш, обади се.

11.

Докато чакаше криминалиста, Балард се разходи наоколо, стараеше се да обмисли по какво новото нападение се различаваше от предишните. Изобщо не се съмняваше, че извършителите са едни и същи. Имаше твърде много прилики. Но в последния случай се забелязваха и особености.

Тя се зае да ги изброи, както крачеше по улицата. Най-очевидната разлика беше в самото местопрестъпление. Първите две нападения се бяха случили в равни квартали с улична мрежа на квадрати, която даваше възможност на насилниците да избягат по различни маршрути, ако не им провърви. В Дийп Дел Теръс не беше така. Задънена, криволичеща, тясна улица по склон в квартал, в който се влизаше и излизаше само от две-три места. И нямаше нито една улица, стигаща отвъд хълмовете. Разликата беше важна. Ако не им потръгне както искат и жертвата успее да повика помощ, полицейските патрули биха могли лесно да им препречат пътищата за бягство. Балард си напомни, че желанията на престъпниците също може да са се променили. Успешните две изнасилвания може да са им вдъхнали дързост и са решили да опитат в нов, по-рискован район.

Много се различаваше и самото място. Балард също като Лайза Мур се бе опирала на догадката, че нападенията са били подготвяни грижливо. След като са си набелязали жертвата, насилниците са проучвали навиците й и са планирали проникването в жилището и нападението. И това означаваше най-вероятно, че са идвали отвън в тези квартали. И двете предишни жертви живееха на няколко пресечки от големи пътни артерии в посока изток-запад — авеню „Мелроуз“ в първия случай и Булеварда на залеза във втория. Детективите допускаха, че насилниците са обикаляли незабелязано и са проучвали жертвата, жилището и околните особености. Затова равен квартал с нормална улична мрежа би им дал по-лесен достъп до жертвата и по-добри възможности да се измъкнат след престъплението. Но Балард скоро се увери, че в Дийп Дел Теръс осъществяването на такава стратегия за подготовка и бягство е прекалено трудно, ако не и невъзможно. Стръмният склон затрудняваше прекомерно достъпа отзад до къщата на Синди Карпентър. Къщите по горната улица над нейната бяха построени върху стъпаловидна тераса, издълбана в почти отвесните скали. Нямаше как някой да се придвижва между двете улици около къщите и зад тях. Домовете в този квартал дори не се нуждаеха от огради и порти, самият терен беше достатъчна защита.

И всичко това насочваше Балард към извода, че са сбъркали в предположенията си. Търсеха бродеща двойка насилници — воайори, които са дошли в квартала откъм оживен булевард и са намирали жертвата си с надничане в прозорци, докато са решавали дали да нападнат веднага, или да се върнат по-късно. Намираха основание за това и в разговорите с жертвите, и в оскъдния материал за сравнение на навиците и движението им в предшестващите дни — нямаше нищо друго, което да свързва двете жени, никакви общи познати.

По всичко личеше, че третият случай ще промени напълно представите им. Изглеждаше, че жертвата е била набелязана другаде и проследена до дома й. Налагаше се промяна в разследването и Балард се скастри безмълвно за прахосаното досега време.

Видя на екрана иконката за нов имейл и отвори приложението — полицай Блек й бе изпратил копие от доклада за произшествието. Отвори го и прегледа двете страници. Нищо в подробностите не беше новост за нея. Тъкмо затваряше приложението и я стресна кола, профучала безшумно покрай нея. Обърна се и разпозна електрическо БМВ, каквито криминалистите използваха.

Управлението бе купило тези коли за детективите, но обсегът от само стотина километра между две зареждания на батерията ги правеше не особено полезни, когато детективите трябваше да изминават по-големи разстояния при разследване. По-бързото каране по магистрали намаляваше допълнително обсега, а при разследване в Лос Анджелис не се случваше често да няма движение и по магистрала. Трупаха се все повече истории как някой детектив закъсал насред път с изчерпана батерия, накрая колите бяха изтеглени от употреба и изоставени върху покрива на многоетажен паркинг за повече от година. След това ги разпределиха наново на екипи по криминалистика и аудио-визуална регистрация, които пътуваха с тях до едно местопрестъпление и ги връщаха за зареждане.

Балард тръгна обратно към къщата на Синди Карпентър и настигна техника, когато той излезе от колата и отвори задния капак.

— Балард от участък Холивуд — представи му се тя. — Аз се обадих.

— Аз съм Рино — отговори мъжът. — Съжалявам, ако ви уплаших на минаване оттам. Тези измишльотини са прекалено тихи. Случвало се е хора буквално да се навират под колелата, без дори да погледнат към мен.

— Е, ако карате по-бавно, може би няма да се случва.

— Ама вие знаете ли как ускорява това чудо? Едва натискате педала и вече се движите с шейсетина километра в час. Както и да е. Какво е нужно да правя тук?

Затвори капака, стоеше стиснал дръжката на огромна служебна чанта, чиято тежест изкривяваше едното му рамо надолу. Той беше дребничък, носеше тъмносини работни дрехи с белите инициали на научно-техническия отдел, извезани на джоб отпред.

— Снощи е имало изнасилване, двамата извършители са проследили жертвата до дома й. Не мога да установя как са влезли, но според мен са проникнали през гаража. Искам да започнете оттам. На тезгяха има отвертка — може да ни провърви с нея. После искам да огледате гардеробната ниша в стаята за гости.

— Ясно. Жертвата в болница ли е?

— Не, тя отказа по-нататъшни медицински грижи. Вътре е.

— Ох…

— Тя знаеше, че ще дойдете, аз също ще бъда тук. Но искам да проверите и колата й за следи.

Посочи паркираната „Тойота“ зад неговото БМВ.

— Колата била ли е в гаража? — уточни Рино.

— Не, но жената е оставила дистанционното вътре и ми се струва, че те са влезли в колата, после в гаража и накрая в къщата. На вратата към кухнята има най-обикновена брава.

— Колата не е ли била заключена?

— Не съм сигурна. Може би. Дистанционното е при предното стъкло.

— Разбрах.

— И по-чевръсто, моля ви. Много й се е събрало за един ден.

— Така изглежда. Ще побързам.

Докато Рино си подготвяше апаратурата, Балард влезе в къщата и помоли Синди да й даде ключа за колата. Обясни защо го иска и Синди май прие това като продължение на насилието — нейната къща, нейното тяло, а сега дори и колата се оказаха осквернени от онези зли твари. Тя се разплака.

Балард долавяше, че младата жена изпада в много уязвимо състояние. Попита я дали има приятелки или роднини, на които да се обади, за да дойдат при нея. Карпентър отговори, че няма.

— Видях в доклада за произшествието, че си посочила бившия си съпруг като най-близък човек за контакт. Той би ли дошъл при тебе?

— За бога, не! — възкликна Карпентър. — И ви моля да не се свързвате с него. Посочих него само защото главата ми беше съвсем объркана. И нямам никого друг в Лос Анджелис. Цялото ми семейство е в Ла Хола.

— Добре. Съжалявам, че попитах. Просто ми се стори, че си в нестабилно състояние.

— С вас нямаше ли да е същото на мое място?

Балард призна, че си заслужи въпроса.

— Извинявай. Казах глупост. А Лейси от кафенето?

— Вие май не разбирате. Не искам никой да научи за това. Според вас защо протаках толкова, преди да се обадя на полицията? Добре съм си, ясно? Свършете си работата тук и ме оставете на мира.

Нямаше какво да се добави след тези думи. Балард занесе ключа на Рино. Той вече бе посипал със сребрист прашец дръжката на вратата от страната на шофьора, за да потърси пръстови отпечатъци.

— Има ли нещо? — попита Балард.

— Всичко е замазано.

— Изтрили са ги, така ли?

— Може би.

Значи нямаше следи. Тя остави ключа върху покрива на колата.

— Ще потропам на няколко врати. Сигурно ще се върна, преди вие да приключите тук. Ако се забавя, предайте на централата да се свържат с мен.

— Тя знае, че ще вляза, нали?

— Да, но все пак почукайте на вратата.

— Схванах.

— Името й е Синди.

— И това разбрах.

Балард започна с къщите източно от дома на Карпентър, според нея имаше по-голям шанс обитателите им да са забелязали нещо необичайно, защото западната страна водеше към задънения край на улицата. Ако някой бе тръгнал от къщата на Карпентър пеша или с кола, насочил се е на изток.

Налагаше се да бъде предпазлива при разговорите със съседи след изнасилване. Жертвата изобщо не би искала всеки от тази улица да научи какво се е случило. Някои жени не се примиряваха с клеймото на жертви, но други се поддаваха на срама и губеха увереност в себе си. От друга страна обаче, хората в квартала би трябвало да знаят, ако се е появила заплаха за тях.

Освен това законите ограничаваха действията й. Калифорнийското законодателство осигурява на жертвите на изнасилване пълна дискретност, ако те не се откажат сами от това право. Балард дори не подхвана разговор на тази тема със Синди Карпентър, защото не биваше да я идентифицира като жертва на изнасилване пред никого освен служители в полицията или прокуратурата.

Намести маската под очите си и държеше в ръка служебната си значка, когато вратата на съседната къща се отвори. Личеше, че жената на повече от шейсетина години си е стояла вкъщи през последните месеци. Корените на уж черната й коса сивееха, значи отдавна не я бе боядисвала.

— Госпожо, аз работя в полицейското управление на Лос Анджелис. Съжалявам, че се налага да ви безпокоя, но трябва да задам въпроси на всички наоколо. Малко след полунощ на тази улица е било извършено престъпление и искам само да ви попитам дали видяхте или чухте нещо особено през нощта.

— Какво престъпление?

— Влизане с взлом.

— Олеле… В коя къща?

Не каза „чия къща“ и Балард предположи, че жената не познава съседите си по имена. Не би имало значение, стига да е видяла или чула нещо, но може би намаляваше вероятността да подхване клюки със съседите, след като тя си тръгне. Така беше по-добре. Балард не искаше останалите на улицата да знаят предварително за идването й.

— В къщата до вашата — посочи тя. — Забелязахте ли нещо необичайно снощи?

— Не — отрече жената. — Не съм запомнила нищо. Някой пострадал ли е?

— Госпожо, не мога да обсъждам подробности с вас. Убедена съм, че разбирате това. Сама ли живеете тук?

— Не, със съпруга си. Децата ни са големи и живеят отделно. Значи са влезли при онова момиче, което живее само?

Жената махна с ръка към къщата на Синди Карпентър. Щом я нарече „момиче“, без да спомене името й, наистина не познаваше добре съседите си.

— Вашият съпруг тук ли е? — попита Балард, като пренебрегна въпросите й. — Мога ли да поговоря и с него?

— Не, той отиде да играе голф в „Уилшър Кънтри Клъб“. Ще се върне скоро.

Балард даде на жената своя визитна картичка с молба към съпруга й да се обади, ако си спомня нещо необичайно от предишната нощ. Записа си и името на жената, която промълви:

— Ние в безопасност ли сме?

— Не ми се вярва онези да дойдат отново.

— „Онези“ ли? Значи не е бил само един човек?

— Според нас извършители са били двама мъже.

— Олеле…

— Видяхте ли двама мъже на улицата снощи?

— Не, нищо не видях. Но сега съм уплашена.

— Госпожо, според мен нищо не ви застрашава. Както вече казах, не очакваме те да се върнат тук.

— Тя изнасилена ли е?

— Госпожо, не мога да обсъждам случая с вас.

— Господи, те са я изнасилили…

— Госпожо, моля ви да ме слушате внимателно. Обясних ви, че е извършено влизане с взлом. Ако започнете да разпространявате слухове, можете да причините големи неприятности на вашата съседка. Това ли искате?

— Не, разбира се.

— Добре. Тогава не ги разпространявайте. Кажете на съпруга си да ми се обади, ако е чул или видял нещо особено снощи.

— Аз ще му се обадя още сега. Трябва да е тръгнал насам.

— Благодаря ви за отделеното време.

Балард се върна на улицата и тръгна към следващата къща. Така продължи около час, потропа на още седем врати и разговаря с обитателите на пет от тях. Никой нямаше полезни сведения. Две домакинства бяха поставили охранителни камери над входните си врати, но и прегледът на видеозаписите от предишната нощ не й даде нищо.

Върна се при къщата на Синди тъкмо когато Рино прибираше всичко в багажника на електрическата си кола.

— Какво намерихте? — попита Балард.

— Едно голямо нищо. Онези са знаели какво правят.

— Ама че гадост.

— Съжалявам.

— А онази отвертка в гаража?

— Избърсана е. И това означава, че вероятно сте права. Използвали са я да отворят вратата, после са изтрили следите по нея. Проблемът е, че вратата на гаража е прекалено шумна. Пружините скрибуцат, електромоторът бръмчи. Ако са влезли оттам, как не са я събудили?

Балард се канеше да му обясни догадката си, че поне един от нападателите вече е бил в къщата, когато Карпентър се е върнала. Но изведнъж проумя несъответствието — ако са отворили гаража с дистанционното в колата, значи тя трябва вече да е била паркирана отпред, тоест Карпентър трябва да се е прибрала от работа. Променяше се и представата й какво свързва трите жертви.

— Уместен въпрос — съгласи се тя.

Искаше вече да се отърве от него, за да умува на спокойствие.

— Благодаря за идването ви тук, Рино. Аз отивам при нея.

— Винаги сме на разположение — отвърна той.

Балард спря пред входната врата, почука и влезе. Карпентър още седеше на дивана.

— Той си тръгна, аз също ще се махна. Сигурна ли си, че няма на кого да се обадиш?

— Да. Ще се оправя. Чувствам прилив на сили.

Балард не знаеше как да тълкува тези думи след такова психическо сътресение. Карпентър като че долови съмненията й.

— Мисля си за моя баща. Не помня кой го е казал, но той все цитираше някакъв философ, ако си ожулех коляното или имах някаква несполука. „Каквото не те убие, прави те по-силна“. Нещо в този дух. Така се чувствам и сега. Жива съм, оцелях, ще стана по-силна.

Балард не отговори веднага. Извади още една визитна картичка и я остави на масичката до вратата.

— Добре. Имаш номерата на телефоните ми, ако се нуждаеш от мен или се сетиш за нещо.

— Ясно.

— Ще хванем онези, убедена съм.

— И аз се надявам.

— Може ли да изпълниш една молба и да поговорим утре?

— Щом искаш.

— Ще ти изпратя един въпросник, наричат го „проучване на Ламкин“. Общо взето, съдържа въпроси къде си била и с кого си се срещала напоследък — и лично, и чрез социалните мрежи. Има календар, на който да посочиш къде си се намирала във всеки момент, и трябва да го попълниш колкото можеш по-точно. Мисля, че стига два месеца назад във времето, но е най-добре да се съсредоточиш върху последните две-три седмици. Всяко място, което си спомниш. Може да са те видели в кафенето, може да е станало другаде.

— Господи, дано не е било в кафенето. Страшно е.

— Не твърдя, че се е случило там. Но не бива да пренебрегваме никаква версия. Имаш ли принтер тук?

— Да. В единия гардероб.

— Е, тогава е най-добре да си разпечаташ въпросника и да го попълниш на ръка.

— Защо го наричат „проучване на Ламкин“?

— По фамилното име на човека, който го е съставил. Той е бил експертът на полицейското ни управление по сексуални престъпления чак докато се пенсионирал. После е било допълнено с въпросите за социалните мрежи. Уговорихме ли се?

— Изпрати ми го.

— Ще го направя колкото мога по-скоро. И ако искаш, ще дойда утре да го прегледаме заедно. Или само ще го взема, след като го попълниш.

— Утре трябва да отворя кафенето сутринта и вероятно ще остана там през целия ден. Но ще взема въпросника и ще го попълвам, когато имам време.

— Наистина ли искаш да отидеш там утре?

— Да. Така ще има нещо друго, за което да мисля.

— Бива. Аз ще остана в квартала още малко. Просто да знаеш защо колата ми е отпред.

— Казваш ли на съседите какво ме сполетя?

— Не. Бездруго ми е забранено от законодателството на Калифорния. Само казвам, че е имало влизане с взлом наблизо. Толкова.

— Вероятно ще се досетят сами.

— Или няма да се досетят. Синди, искаме да заловим онези чудовища. Аз трябва да си върша работата, а е възможно някой от твоите съседи да е видял нещо, което ще ни помогне.

— Знам, знам. Някой каза ли ти, че е видял нещо?

— Засега не. Но трябва да мина и по онази половина от улицата.

Балард посочи на запад.

— Късмет — пожела й Карпентър.

Балард благодари и се насочи към съседната къща. Отвори й старец, от когото не научи нищо, той дори си свалял слуховия апарат всяка вечер, за да се наспива по-добре. Тя мина на отсрещната страна. Излезе мъж, който каза, че нищо не е видял, и Балард попита:

— Вие живеете точно срещу гаража на онази къща, чувате ли отварянето или затварянето на вратата му?

— Всеки проклет път — натърти той. — Как ми се иска тя да сложи най-после смазка на онези пружини. Крякат като папагал при всяко вдигане на вратата.

— Помните ли дали чухте същите звуци снощи?

— О, да, чух ги.

— А дали случайно помните в колко часа ги чухте?

— Ами… не, но беше късно.

— След като легнахте да спите ли?

— Още не бях в леглото, но тъкмо се готвех да лягам. Никога не гледам новогодишните глупости. Не ми допадат. Просто заспивам в една година и се събуждам в следващата. Така съм свикнал.

— Значи е било преди полунощ. Помните ли с какво се занимавахте, или какво гледахте по телевизията? Това би помогнало да уточня в колко часа се е случило.

— Един момент… Ще ви кажа точния час.

Извади телефон от джоба си и отвори приложение за размяна на съобщения. Започна да преглежда последните текстове.

— Имам бивша съпруга във Финикс. Не издържахме съвместния живот, но сега сме приятели, защото не живеем заедно. И такива смешни промени се случват. Както и да е, тя гледа настъпването на Новата година в Ню Йорк, за да си легне по-рано. Затова и аз й честитих Новата година по часовата зона на Ню Йорк. И тогава чух отварянето на гаража.

Той обърна екрана на телефона към Балард.

— Ето, вече знаете.

Тя се наведе да погледне отблизо. Имаше съобщение „Честита Нова година“, изпратено на някоя си Гладис в 8 часа и 55 минути предишната вечер.

— В този момент чухте шума от гаража отсреща, така ли?

— Ъхъ.

— Само отваряне или отваряне и затваряне?

— И отваряне, и затваряне, което не е толкова шумно, но също го чувам.

Балард си записа името на съседа и му благодари. Не сподели с него, че й помогна току-що да намести още едно парченце от пъзела. Не се съмняваше, че той е чул как Среднощните са влезли в къщата на Синди Карпентър — тя е била на работа до девет часа вечерта, а и без това не оставяше колата в гаража.

Не се сещаше за друго възможно обяснение. Единият насилник е влязъл в гаража, отворил е лесно с отвертката кухненската врата и е чакал в стаята за гости Синди да се върне у дома.

Но това парченце избута друго от пъзела. Ако Синди Карпентър още е била на работа и колата с дистанционното още е била близо до кафенето, как Среднощните са отворили гаража?

12.

Къщата на Хари Бош се намираше недалеч от магистралата, по която щеше да тръгне от Долчинката. Щом потегли натам, Балард му се обади.

— Наблизо съм. Намери ли книгата?

— Намерих я. Сега ли ще дойдеш?

— Ще бъда при тебе след пет минути. Ще се възползвам и от твоя интернет, ако може.

— Добре.

Тя прекъсна. Не забравяше, че трябва да бъде в участъка на Холивуд за инструктажа в началото на смяната, но не искаше да губи време. Обади се в дежурната стая, за да научи кой сержант ще проведе общия сбор, и помоли да говори с него.

— С какво си се захванала, Балард? — попита Родни Спелман вместо поздрав.

— Снощи имаше трето нападение на Среднощните. Горе в Долчинката.

— Чух за това.

— Заета съм с разследването и няма как да дойда навреме. Но може ли ти да попиташ нашите хора дали някой е забелязал нещо снощи? Особено патрулните от коли 15 и 31? Искам да знам дали са видели нещо, каквото и да е.

— Да, ще го направя.

— Благодарско, сержант. Ще мина през участъка по-късно да се отбележа.

Мина над магистрала 101 по Моста на пилигримите и скоро излезе на „Удроу Уилсън“, за да тръгне по нея към дома на Бош. Но преди да пристигне, обади й се Лайза Мур.

— Какво става, сестро Балард?

Балард отгатна лесно, че Мур вече набляга на виното, поздравът прозвуча фалшиво и дразнещо. И все пак трябваше да обсъди с някого какво откри.

— Още се занимавам със случая. Но според мен трябва да премислим всичко наново. Третият случай е различен от предишните два и може би сме се заблудили.

— А стига бе — промърмори Мур. — Аз пък се надявах да чуя, че няма проблем да си остана тук до неделя.

Търпението на Балард се изчерпи.

— За бога, Лайза, пука ли ти изобщо? Онези двамата са на свобода и…

— Пука ми, разбира се — сопна се и Мур. — Това ми е работата. Но в момента тя ми прецаква личния живот. Ясно, връщам се. Ще дойда утре в девет сутринта. Ще се видим в участъка.

Балард тутакси съжали, че избухна. Спря пред къщата на Бош и остана да седи в колата.

— Недей. Аз ще върша каквото трябва утре.

— Сигурна ли си? — попита Мур малко припряно и твърде обнадеждено.

— Да, все едно ми е — тросна се Балард. — Но и ти ще поемеш моя смяна без никакви въпроси, когато имам нужда от това.

— Готово.

— Имам един въпрос. Как сравни първите два случая? С разпити на жертвите или ги накара да попълнят въпросника на Ламкин?

— Онова нещо заема осем страници с новите допълнения. Не исках да ги подлагам на такъв тормоз. Говорих с тях, Ронин също ги разпита.

И Ронин Кларк беше детектив в отдела по сексуални престъпления, но двамата с Мур не бяха партньори в традиционния за полицията смисъл. Всеки имаше свои възложени случаи, но се подкрепяха взаимно, когато се налагаше.

— Според мен трябва да им дадем въпросника — настоя Балард. — Положението се промени. Смятам, че бъркаме в предположенията си как са набелязани жертвите.

Мур мълчеше и Балард очакваше възражения от нея, но тя изглежда прецени, че не бива да си го позволява, след като се изсули от града и остави колежката си да се справя сама с новия случай.

— Както и да е, аз ще се заема — добави Балард. — И трябва да прекъсвам, имам уговорка. Много работа ми се събра, а съм на смяна тази нощ.

— Ще се обадя утре да науча какво става — услужливо предложи Мур. — Толкова съм ти благодарна, Рене! Когато кажеш, поемам смяна вместо тебе.

Балард прекъсна разговора и си сложи маската. Излезе от колата с чантата в ръка. Входната врата на къщата се отвори, преди да стигне до нея.

— Видях те да седиш отпред — каза Бош и отстъпи в коридора, за да влезе тя.

— Седях и се държах глупаво — сподели Балард.

— В какъв смисъл?

— Към партньорката си в разследването на изнасилванията. Оставих я да офейка извън града с приятеля си, докато аз се занимавам с два случая едновременно. Много тъпо от моя страна.

— Тя къде отиде?

— В Санта Барбара.

— Там има ли нещо отворено?

— Не ми се вярва, че имат намерение да си подадат носовете извън хотелската стая.

— Тъй ли… Е, както вече ти казах, аз пък съм тук и мога да съм полезен с каквото ти е нужно.

— Знам. Ценя помощта ти, Хари. Яд ме е заради отношението й към работата. Напълно е прегоряла. Не изпитва никакво състрадание към хората. Най-добре да подаде молба за преместване от отдела за сексуални престъпления.

Бош я покани с жест към масата в трапезарията, където вече бе отворил лаптопа си. Седнаха един срещу друг. Този път не се чуваше музика. На масата имаше и книга с твърди корици и пожълтели страници — „Лика-прилика“ от Дарси О'Брайън.

— Да, работата в този отдел изсмуква душата — подхвърли Бош. — Какво се случи след предишния ни разговор?

— Всичко се обърна надолу с главата — сподели Балард. — Както ти казах, има несъмнена връзка между трите случая, но в последния има и особености. И това променя положението.

Тя сложи чантата си на пода до стола и извади своя лаптоп.

— Искаш ли да обясниш сбито на мен какво става, щом партньорката ти не е тук? — предложи Бош.

— Все едно си любимият ми чичо, какъвто никога не съм имала ли? — отвърна с въпрос тя. — А на тръгване ще ми дадеш ли долар да си купя сладкишче?

— Ама че…

— Извинявай, Хари. Не исках… Лайза ме изби от коловоза. Бясна съм на себе си, че й позволих да ме насади така.

— Няма нищо, разбирам те.

— Може ли да използвам твоя интернет?

Тя отвори лаптопа и Бош й каза паролата за маршрутизатора — 2997, някогашния служебен номер на значката му. Балард изпрати формуляр с въпросника на Ламкин на имейл адреса на Синди Карпентър, имаше го в доклада, който Блек й изпрати. Надяваше се Карпентър да не пренебрегне молбата й.

— Знаеш ли как би могла да натриеш носа на партньорката си? — попита Бош. — Като прибереш зад решетките онези отрепки, преди тя да се е върнала.

— Твърде невероятно е. Тези типове… бива си ги. И този път промениха правилата на играта.

— Обясни ми как.

През следващите двайсетина минути Балард го запознаваше с разследването, но не можеше да се отърве от мисълта, че би трябвало да я слуша Лайза Мур. Когато приключи, Бош се съгласи с изводите й. Трябваше да променят насоката в разследването. Досега имаха неправилни представи за Среднощните и за начина, по който набелязват жертвите си. Първо избираха не квартала, а жертвата и я проследяваха до дома й. И трите жени бяха привлекли вниманието на престъпниците другаде.

Сега Балард трябваше да открие тази пресечна точка.

— Изпратих преди малко въпросника на Ламкин на последната жертва — каза тя. — Надявам се да ми го върне попълнен утре или в неделя. Трябва да убедя и другите две жертви да го попълнят, защото Лайза решила навремето, че ще ги натовари излишно с такава молба. Първото изнасилване беше извършено още в Деня на благодарността и се съмнявам жената още да помни всичко толкова добре.

— И аз вече се ядосвам на тази твоя Лайза — призна Бош. — Това е немарливост. Сега ли ще им изпратиш формуляра?

— Не, искам първо да им се обадя и да поговоря с тях, след като си тръгна оттук. Ти познаваше ли Ламкин, когато той още работеше в управлението?

— Ами да, работихме заедно по някои случаи. Знаеше какво да прави в разследването на такива нападения.

— Още ли живее тук?

— Не, доколкото знам, напуснал е щата след пенсионирането и повече не се е връщал. Живее някъде на север.

— Но ние още използваме въпросника, кръстен на него. Оставил ни е наследство, така да се каже. Искаш ли да ти дам каквото имам за убийството на Хавиер Рафа?

— Ако желаеш да го споделиш с мен.

— Имаш ли принтер вкъщи?

— Ей тук е, долу.

Бош се пресегна към долния рафт на библиотеката зад гърба си. Извади ъгловат принтер, който май бе разпечатал първите си страници през миналия век.

— Ти майтапиш ли се… — промърмори Балард.

— Какво пък толкова, рядко разпечатвам нещо. Работи си.

— Да бе, вероятно бълва цели пет страници в минута. За късмет нямам какво толкова да споделя. Дай ми кабела да го свържа. А хартия имаш ли?

— Имам.

Тя съедини принтера с лаптопа си, докато Бош го включваше и зареждаше с хартия, отвори досието на екрана и започна да подрежда на опашката за разпечатване документите, които попълни в предишната си смяна. Не сбърка — принтерът си беше бавен.

— Видя ли, че работи — похвали се Бош. — За какво ми е модерна измишльотина?

Изглеждаше горд от ината си да не използва съвременна техника.

— Може би, за да отида на работа по някое време тази вечер — подкачи го Балард. — И дори още не съм погледнала каквото взех от тебе за онзи твой случай.

Бош не обърна внимание на заяждането и взе първите две готови страници. Балард му разпечата доклада за произшествието, следваше хронограмата на разследването, нататък бяха показанията на свидетелите и схемата на местопрестъплението. Не можеше да предвиди отсега какво би успял той да открие, но хронограмата оставаше най-важна, защото изреждаше сбито всички нейни действия през нощта. Не си позволяваше кой знае каква надежда, че ще я оставят да се занимава дълго със случая, но ако Бош успееше да открие някаква връзка между смъртта на Рафа и отдавнашното убийство на Албърт Лий, би имала какво да предложи, когато началството реши да прехвърли разследването на друг.

Чакаше търпеливо страниците да се разпечатат, но се изнервяше, че не отива в участъка и изобщо не се е захванала с цялата работа, която й се струпа по извършените от Среднощните изнасилвания.

— Искаш ли нещо за пиене? Мога да сваря кафе — предложи Бош. — Това печатане ще се проточи малко.

— Кафето по-бързо ли ще се свари?

— Вероятно.

— Защо не. Малко кофеин ще ме ободри.

Бош отиде в кухнята. Балард изгледа вехтия принтер и поклати глава.

— Не можа да поспиш, след като мина оттук сутринта, нали? — подвикна Бош от кухнята.

Принтерът беше не само стар, а и шумен.

— Изобщо — повиши глас и тя.

— Значи ще го направя силно — обеща той.

— Може ли да изляза на верандата?

— Разбира се.

Балард отвори вратата и отиде навън. Свали маската си, за да диша свободно. Застана до парапета и видя рехавото движение на коли по магистрала 101, личеше и че многоетажният паркинг при „Юнивърсъл Сити“ е празен. Развлекателният комплекс беше затворен заради пандемията.

Шумът от принтера секна. Тя вдигна маската на носа си и влезе. Провери дали всичко се е разпечатало, извади кабела от лаптопа си и го затвори. Тъкмо се изправяше, за да отиде при Бош и да се откаже от кафето, когато той се появи от кухнята с пълна чаша за нея, над която се кълбеше пара.

— Без нищо, нали? — попита.

— Благодаря — каза Балард и взе чашата.

Смъкна маската и се извърна, за да отпие малко. Кафето беше парещо и силно. Въобрази си, че вече усеща кофеина из тялото си, докато течността още проникваше в стомаха й.

— Добро е. Благодаря още веднъж.

— Ще те крепи на крака — каза Бош.

Телефонът й забръмча. Взе го и погледна екрана. Номерът започваше с 323, но нямаше име.

— Май трябва да приема обаждането.

— То се знае.

— Детектив Балард, слушам ви.

— Обажда се Синди Карпентър. Получих въпросника и ще го попълня, но ей сега си спомних нещо.

Балард знаеше, че в паметта на жертва на престъпление често изплуват подробности часове или дори дни след преживяното. Нормална част от справянето с травмата, въпреки че адвокатите на престъпниците неведнъж постигаха успех в съдебната зала, като обвиняваха жертвите, че удобно нагласят спомените си, за да съответстват на уликите срещу техните клиенти.

— Какво си спомни? — попита Балард.

— Май нарочно съм потиснала спомена отначало — призна Синди. — Но ми се струва, че те ме снимаха. Нали се сещаш… докато ме изнасилваха.

— Защо смяташ, че те снимаха?

— Защото, докато… ами докато ме принуждаваха към орален секс, единият ме сграбчи за косата и задържа главата ми отметната назад. Все едно ме караше да позирам. Нещо като смахнато селфи.

Балард кимна, въпреки че Карпентър не можеше да я види. Твърде вероятно беше да е познала с какво са се занимавали насилниците. И може би затова закриваха очите на жертвите и носеха скиорски маски. Не са искали жертвите да знаят, че правят снимки или видеозапис на изнасилванията. А това пораждаше цял куп нови въпроси за подбудите на насилниците и все пак даваше на Балард нов материал за размисъл защо онези действат заедно.

И подхранваше настървението й да залови двамата, каквато ще помощ да получи или да не получи от Лайза Мур.

— Рене, чуваш ли ме? — попита Карпентър. — Впрочем може ли да те наричам Рене?

— Извинявай, слушам те… и да, моля те, наричай ме Рене. Записвах каквото ми каза. Мисля, че си права, трябва да знаем тази подробност. Ще ни бъде от полза. Намерим ли снимката в техен компютър или телефон, отиват зад решетките. Това е неопровержимо доказателство, Синди.

— Значи май е по-добре с него.

— Знам, че и това е болезнено, но се радвам, че си го спомни. Ще напиша доклад какво е известно досега, който бих искала да прегледаш, ще включа и този факт.

— Добре.

— Нека ти кажа нещо за въпросника. Има раздел, в който трябва да съставиш списък на всички твои познати, които биха желали да ти навредят по каквато и да е подбуда. Синди, много е важен. Помисли сериозно. И хора, които наистина познаваш, и не толкова добре познати. Ядосан клиент в кафенето или човек, който смята, че си го обидила някак. Списъкът наистина е важен.

— Тоест да попълня първо него ли?

— Не е задължително. Но искам от тебе да помислиш. Струва ми се, че има някакъв елемент на отмъщение. И заради снимката, и заради отрязания кичур от косата ти. Всичко.

— Ясно.

— Щом е така, ще ти се обадя утре да проверя как е справяш с „домашното“.

Карпентър не каза нищо и Балард долови, че опитът за шега е бил твърде неуместен. Нямаше нищо забавно в ситуацията.

— Както и да е, не забравям, че утре си на работа от ранна сутрин — продължи Балард неловко. — Опитай обаче да попълниш някаква част и ще се чуем пак следобед.

— Разбрахме се, Рене — отвърна Карпентър.

— Добре. И… Синди, можеш да ми се обаждаш по всяко време. А сега дочуване.

Прекъсна връзката и погледна Бош.

— Говорих с жертвата. Тя смята, че са я снимали по време на оралното насилие.

Той изви очи встрани, докато осмисляше факта и му търсеше мястото в знанията си за постъпките, на които са способни злите хора.

— Това донякъде променя представите ни — каза накрая.

— Да, няма спор — съгласи се тя.

13.

Балард остави чантата си в стаята на детективите и отиде в дежурната стая, за да се знае, че е дошла, и да провери има ли нещо ново в участъка, което налага участието на детектив. Данте Ривера — лейтенантът начело на нощната смяна, бе работил от младостта си в полицията и скоро щеше да заслужи своя „златен билет“. Със стаж от трийсет и три години би получил максималната пенсия, равняваща се на 90 процента от заплатата му при пенсионирането. Оставаха му пет месеца, а на стената в дежурната стая имаше календар. Ривера откъсваше поредния лист всяка вечер не само за да отброява времето, а и за да махне неприличните коментари, оставяни от някой остроумник от дневната смяна.

През повечето време бе заемал различни длъжности в участъка на Холивуд. Макар и да беше заслужил ветеран сред колегите си в управлението, дори не доближаваше края на шестото си десетилетие, защото бе започнал в полицията съвсем млад. Щеше да получава своите 90 процента и да си допълва доходите с почасова работа като охранител или да се заеме с частни разследвания, нямаше да е зле с парите. Но през дългите години се бе обвил в плътен пашкул от бездушие. Искаше всяка негова нощна смяна да минава съвсем гладко, без сътресения и проблеми.

— Здравей, лейтенант — поздрави Балард. — Какви случки имаме тази вечер в големия лош град?

— Никакви. Всичко е спокойно на западния фронт.

Все подхвърляше този цитат, сякаш Холивуд беше разположен в края на града. Може и да беше донякъде вярно нощем, защото богатите квартали в западната част обикновено притихваха безметежно. През повечето смени й беше неприятно да чува, че всичко е спокойно и няма с какво да се заеме, но не и този път. Имаше си достатъчно работа.

— Ще бъда в нашата стая или ще обикалям — съобщи му тя. — Имам какво да върша след случките снощи. Виждал ли си Спелман наоколо?

— Сержант Спелман ли? В съседната стая е.

Докато излизаше в централния коридор, Балард отбеляза мислено как той я поправи. Влезе в съседното помещение, наричано неофициално „стая на сержантите“, защото те се отделяха там от редовите полицаи, за да говорят по телефона, да пишат доклади или да решат трябва ли да порицаят някого за служебно нарушение. Спелман беше сам вътре и седеше пред дълга маса, преглеждаше видеозапис на лаптопа си. И още с първата й крачка в стаята затвори лаптопа.

— Какво става, Балард?

— Не знам. Дойдох да попитам тебе и да науча някой спомена ли нещо, свързано с моя случай в Долчинката.

Стори й се, че той бе гледал запис от портативната камера на полицай, доближаващ спряна кола. Това си беше част от работата му, но щом затвори лаптопа толкова припряно, в записа трябваше да има сцена, налагаща деликатност — употребена е сила или в колата са се занимавали със секс.

— Да бе, забравих да ти се обадя втори път — сепна се Спелман. — Общият сбор беше бъркотия, дойдоха от борбата с порока да искат някои сведения, после разпределях хората по маршрутите. Но успях да придърпам Витело и Смолуд в стаята за снаряжението, преди да излязат на патрул. Нямало нищо особено при тях снощи. А и два пъти ги изтеглили от тяхната зона, когато други патрули се нуждаели от подкрепление.

— Благодаря ти, че си попитал.

Тя побърза да се махне от тясната и задушна стая, наситена с аромата на неговия одеколон.

Заобиколи дежурната стая, за да не попадне отново пред погледа на Ривера, и се надяваше той да я остави на мира. Настани се зад бюрото, което си бе избрала този път, извади бележник, включи лаптопа си и отвори файловете за нападенията на Среднощните. Намери номера на мобилния телефон на първата жертва — Робърта Клайн, и го набра. Докато чакаше, погледна часовника на стената над мониторите и написа 21:05 в бележника, за да може да попълни хронограмата. Робърта Клайн отговори на обаждането след шестия сигнал.

— Здрасти, Боби, безпокои те детектив Балард от участъка в Холивуд.

— Хванахте ли ги?

— Все още не, но работим упорито по разследването… дори и през празниците. Моля те да ме извиниш за късното обаждане.

— Уплаших се: „Кой ли ме търси по това време?“.

— Съжалявам. Как си?

— Не съм добре. Нямам новини от вас. Не знам какво става. Страхувам се. Все си мисля, че онези може да се върнат, защото полицията на нашия град не успява да ги залови.

Балард се ядоса отново на Лайза Мур. Жертвите на сексуални престъпления се нуждаеха от постоянна подкрепа. Трябваше да бъдат осведомявани навреме, защото ако знаеха по-добре какво прави полицията, чувстваха се в по-голяма безопасност. И беше по-вероятно да съдействат на разследването. А при изнасилване това би могло да означава да се изправят срещу насилника при разпознаване в полицията или в съдебната зала. И подкрепата би могла да им даде сили, за да издържат. Поредната немарливост на Лайза. Тя водеше разследването, Балард си оставаше детектив от нощната смяна и само й помагаше… докато не си размениха ролите в последните дни.

— Мога да те уверя, че разследваме упорито, тъкмо затова ти се обаждам — каза Балард.

— Вече не работя — изтърси Клайн.

— Как така?

— Напуснах. Не искам да излизам от дома си, докато не ги хванете. Много се страхувам.

— Отиде ли при някого от психотерапевтите, за които ти говорихме?

— Мразя сеансите през „Зуум“. Отказах се. Няма никакъв контакт в разговор през компютъра.

— Боби, според мен трябва да помислиш отново. Това би ти помогнало да преживееш този период. Знам колко ти е…

— Ако не сте ги хванали, за какво ми се обади?

На Клайн явно не й се слушаше как терапевтът на компютърния екран би й помогнал да понесе миговете на отчаяние.

— Боби, ще бъда откровена с тебе, защото знам, че си силна духом. Трябва да променим насоката в разследването и се нуждаем от твоята помощ.

— Какво искате? И защо?

— Защото бяхме решили, че в тези случаи най-важно е било мястото. Смятахме, че онези мъже първо са си набелязвали квартала и след това са търсили жертва в него… тъй като са можели лесно и бързо да дойдат и да си отидат.

— Но не е било така ли?

— Е, сега смятаме, че първо са набелязвали жертвите.

— Какво означава това?

Гласът на Клайн изтъня — започваше да разбира смисъла на чутото.

— Боби, може би пътищата ви са се пресекли по друг начин. И ние трябва да…

— Значи са решили да нападнат точно мен?! — възкликна жената и Балард си спомни как пискаше кучето й, ако го настъпеше неволно по лапата.

— Боби, изслушай ме — каза тя настойчиво. — Няма от какво да се боиш. Наистина сме убедени, че няма да се върнат. Те продължават по плана си, Боби.

— За какво намекваш? — наежи се Клайн. — Още някоя жена ли са нападнали? Това ли ми казваш всъщност?

Балард разбра, че губи напълно контрол върху разговора. Необходимо беше или да овладее положението, или да се откаже и да потърси другата жертва, като си вземе поука от този неуспех.

— Боби, искам да се успокоиш, за да поговорим и да ти обясня какво се случва. Можеш ли да направиш това за мен?

Мълчанието се проточи, преди другата жена да отговори.

— Както желаеш. Спокойна съм. Сега ми кажи какви шибани гадости стават.

— Има още една жертва, Боби. Случи се рано тази сутрин. Не мога да споделя подробностите, но вече виждаме тези случаи по друг начин. И затова се нуждая от твоята помощ.

— Какво искаш от мен?

— Първо нека те попитам дали някога си отивала в кафенето „Нейтив Бийн“, което е в Лос Фелис.

Чакаше, докато Клайн ровеше в паметта си.

— Не, никога не съм била там.

— Намира се на „Хилхърст“. Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Това ли…

— Познаваш ли човек, който работи там?

— Не. Аз дори не се отбивам в онези квартали.

— Благодаря ти. А сега искам да…

— Да не са нападнали някоя жена от кафенето?

— Боби, наистина не бива да обсъждам това с теб. Както законът те защитава от разгласяване на случая, така защитава и другите жертви. Имам твоя имейл адрес. Ще ти изпратя един документ — въпросник за твоя живот и занимания, който ще ни помогне да изясним как може да са те набелязали онези хора.

— Господи, Господи…

— Боби, няма причина да изпадаш в паника. Нека да…

— Нямало причина ли?! Ти майтапиш ли се? Нищо не пречи на онези да се върнат и пак да се гаврят с мен. Във всеки шибан момент.

— Няма да се случи, Боби. Твърде невероятно е. Но ще отида в дежурната стая веднага след този разговор и ще поискам от лейтенанта патрулите да минават по-често по твоята улица. Разбрахме ли се?

— Все тая ми е. Това няма да ги спре.

— Нека се върнем на въпросника, който искам да попълниш. Поне той ще ни помогне да ги спрем. Ще отделиш ли време тази вечер и утре, за да ми помогнеш? Можеш да ми върнеш документа по имейл, а ако предпочиташ да го разпечаташ и да го попълниш на ръка, ще дойда при тебе да го взема, щом приключиш. Само ми се обади.

— А къде е детектив Мур?

„Много уместен въпрос“ — каза си Балард.

— Работим съвместно по разследването. Аз се занимавам с проучването.

Повтори указанията, които даде и на Синди Карпентър. Щом получи задача, която поне за малко щеше да отвлече вниманието й от страховете, Клайн като че се овладя и накрая се съгласи да попълни въпросника. А Балард обеща да се отбие при нея и не само да го вземе, а и да провери как е обезопасена къщата. Накрая гласът на Боби Клайн звучеше спокойно и май беше готова да се захване с отговорите.

Балард се почувства като изцедена след разговора, усещаше и как преумората се вкопчва в мускулите й. Реши да отложи обаждането до втората жертва. Стана и отиде в стаята за почивка на участъка, където си сипа чаша кафе от машината. Не беше нито вкусно, нито силно като свареното от Бош. После отиде в дежурната стая при Ривера и го помоли да възложи на патрулните в района на Боби Клайн да минат още няколко пъти по нейната улица. Той се съгласи.

Настани се пак зад бюрото и реши да провери хрумване, което се въртеше из ума й, откакто научи от Синди Карпентър, че насилниците може да са я снимали.

Влезе в системата през служебния компютър на бюрото и отвори първоначалния доклад за произшествието с данните за жертвата. Намери каквото имаха за Реджи Карпентър, бившия съпруг на Синди, и пусна проверка по името в регистъра за моторните превозни средства. Само един от намерените няколко мъже живееше във Венис, където според Синди се преместил Реджи. После въведе името и датата на раждане в базата данни за закононарушения — Реджиналд Карпентър бе регистриран и за шофиране пиян, и за побой преди седем години. Отървал се с условни присъди и в двата случая, оттогава досието му оставаше чисто.

Набра номера, който Синди бе дала за контакт с бившия й съпруг. Чу много гласове на мъже и жени, когато някой отговори с „ало“.

— Господин Карпентър, безпокои ви детектив Балард от полицейското управление на Лос Анджелис. Моментът неподходящ ли е?

— Чакайте… Ей, я млъкнете там! Ало, кой се обажда?

— Както вече ви казах, аз съм детектив Балард от полицейското управление на Лос Анджелис. Можете ли да ми отделите няколко минути?

— Ъъ… добре, но за какво става дума?

Тя си послужи с уловка, може би така щеше да измъкне някаква информация.

— Разследвам престъпление, извършено във вашия квартал — влизане с взлом.

— Сериозно?! Кога?

— Снощи. Малко след полунощ — тоест формално е било извършено днес. Обаждам се да проверя дали сте били в дома си по това време и дали случайно не сте забелязали нещо подозрително на улицата.

— Ами не. Не бях там. Прибрах се доста по-късно.

— Наблизо ли бяхте? Може би сте видели нещо от мястото, където…

— Не бях и наблизо. Отидох в Палм Спрингс да посрещна Нова година и се върнах преди само два-три часа. Къде са нахълтали взломаджиите?

— В номер едно-петнайсет в Дийп Дел Теръс. Смятаме, че извършителите са наблюдавали къщата, преди да изберат момента за…

— Нека ви прекъсна, за да не губим време. Вече не живея в Дийп Дел Теръс. Имате неточни сведения.

— Така ли. Съжалявам за грешката. Значи не сте били в онзи квартал?

— Не, там живее бившата ми съпруга, затова внимавам да не го доближа. — Чу се смях и това май накара Карпентър да се държи по-наперено. — Как беше фамилията ви?

— Балард. Детектив Балард.

— Е, няма с какво да ви помогна, детектив Балард. Вече не ме засяга какво се случва там.

Изрече натъртено последните думи и пак разсмя хората, с които беше. Балард му благодари безизразно за отделеното време и прекъсна връзката. Още не й беше съвсем ясно защо му се обади. Подтикна я нещо, което долови в гласа на Синди Карпентър, когато тя споменаваше бившия си съпруг. Някакво напрежение или дори страх.

Обърна се отново към служебния компютър, влезе в базата данни на окръжните съдилища и отвори портала за делата по семейно право. Намери бракоразводното дело, но както и очакваше, достъпът до него бе ограничен, видя само началната страница от исковата молба за прекратяване на брака. Нищо необичайно. Тя знаеше, че повечето бракоразводни дела са с ограничен достъп, защото страните по делото твърде често си разменяха невъздържани обвинения и разгласяването им можеше да навреди някому, особено ако са неоснователни.

Успя обаче да изясни два факта и от тази оскъдна информация. Разводът беше по желание на Синди, научи и името, адреса и телефонния номер на нейната адвокатка. Пусна търсене по името Евелин Едуардс и стигна до сайт на юридическата фирма „Едуардс и Едуардс“, специализирана в семейното право. И според този сайт фирмата предлагаше услугите си денонощно, седем дни в седмицата. Балард прегледа биографичните данни за Едуардс и се взря в снимката на усмихната афроамериканка към края на четвъртото си десетилетие.

Набра номера от исковата молба и чу записан отговор с молба да остави съобщение и обещание госпожа Едуардс да се свърже с нея колкото може по-скоро.

— Обажда се Рене Балард, детектив в полицейското управление на Лос Анджелис, налага се да говоря с Евелин Едуардс още тази вечер. Разследвам тежко престъпление, засягащо нейна клиентка. Моля ви, обадете ми се.

Поседя, без да мърда, в проточил се момент, едва ли не очакваше Едуардс да й се обади незабавно. Но не й се вярваше. Замисли се какви да бъдат следващите й действия, трябваше и да създаде файл за сравнение на данните, които щеше да получи от трите жертви на Среднощните.

Отвори нова папка в своя лаптоп, но преди дори да избере име за нея, телефонът избръмча. Търсеше я Евелин Едуардс.

— Съжалявам, че ви развалям петъчната вечер — извини се Балард.

— Признавам си, че бих предпочела да не получавам такива съобщения в която и да е вечер. Коя от моите клиентки е пострадала?

— Синди Карпентър. Вие сте я представлявали по бракоразводното дело преди две години.

— Да, тя е моя клиентка. Какво се случи?

— Влезли са с взлом в къщата й. Води се разследване и не мога да споделя с вас подробности. Надявам се да проявите разбиране.

Едуардс не каза нищо няколко секунди, докато отгатваше премълчаното.

— Синтия добре ли е? — попита накрая.

— Сега е в безопасност и вече е по-добре — отвърна Балард.

— Реджиналд ли се е проявил?

— Защо се сетихте за него?

— Не си представям защо търсите мен, ако е нямало нищо общо с нейния развод и бившия й съпруг.

— Мога да ви кажа, че нейният бивш съпруг не е заподозрян в момента. Но както във всяко пълно разследване разглеждаме всички възможни версии. Потърсих документите за бракоразводното дело и видях, че достъпът до тях е ограничен. Затова ви се обадих.

— Да, има сериозни причини достъпът до делото да бъде ограничен. Ако обсъждам нещо свързано с него, бих нарушила съдебно решение, както и задълженията си за конфиденциалност между адвокат и клиент.

— Питах се дали няма заобиколен начин да ми кажете нещо за техните отношения, без да нарушавате забраната.

— Не попитахте ли Синтия?

— Попитах я и тя нямаше желание да говори за това днес. Не исках да настоявам, защото тя прекара тежък ден.

— Детектив Балард, какво премълчавате?

Адвокатите все се стремяха да задават въпроси, вместо да отговарят на тях. Балард реши да не й отговори.

— Можете ли да ми кажете например… кой поиска от съдията да ограничи достъпа до делото?

Мълчанието беше дълго, Едуардс явно прехвърляше в ума си съответните разпоредби, за да реши може ли да отговори.

— Мога да ви кажа, че аз поисках съдията да наложи ограничението. И това искане бе отправено в открито заседание на съда.

Балард схвана намека.

— Ясно ви е, че в петък вечерта няма как да намеря протокола от онова заседание. Може би и в понеделник. Ще бъде ли нарушение на правилата, ако обобщите защо по време на открито заседание помолихте съдията да ограничи достъпа до делото?

— Без да съм се консултирала с клиентката си, мога да ви кажа само следното: основанията на исковата молба за развод съдържаха твърдения за действия, с които господин Карпентър е искал да унижи моята клиентка. Ужасни постъпки. Тя не искаше тези твърдения да станат публично достъпни. Съдията се съгласи и ограничи достъпа до делото… а това е всичко, което мога да ви кажа.

— Реджи е лош човек, така ли? — подхвърли Балард.

Едуардс не се хвана на кукичката, а попита:

— Какво друго мога да направя за вас, детектив Балард?

— Не искам да ви губя времето, госпожо Едуардс. Благодаря ви, че се отзовахте веднага.

— Няма за какво. Надявам се да заловите виновника за това престъпление, който и да е той.

— Имам такова намерение.

След разговора Балард се облегна на стола, за да поумува какво научи от Едуардс и Реджиналд Карпентър. Хвана се за тази нишка без друга причина освен събудените подозрения от особения тон на Синди Карпентър, когато споменаваше бившия си съпруг. А разследването беше за двама серийни насилници, които бяха нападнали три жени. Изглеждаше твърде пресилено да търси връзка с Реджиналд Карпентър, ако ще да е бил отвратителен съпруг. Пък и той заяви, че е бил в Палм Спрингс. Тя се съмняваше, че би споменал това пред детектив, ако не можеше да докаже твърдението си.

Но наученото от двата разговора я безпокоеше и реши в някакъв момент да обсъди със Синди Карпентър нейния бивш съпруг, макар че тя очевидно отбягваше тази тема. Дотогава трябваше да се заеме с новата насока в разследването — откриването на връзката между трите известни досега жертви на насилниците.

Обади се на втората от тях — Анджела Ашбърн, и я убеди да попълни въпросника, който ще й изпрати по имейл. Ашбърн нито се уплаши, нито се разстрои като Боби Клайн. Не скри нежеланието си да се връща мислено към преживяното насилие, но се съгласи да попълни въпросника на Ламкин през следващия ден, който беше почивен за нея. Балард й благодари и обеща пак да се свърже с нея в съботния следобед.

Върна се към работата с лаптопа и създаде файл, в който да събира информацията, получена от жертвите. Но тъкмо започна и чу позивните си по радиостанцията, оставена на бюрото. Позна веднага гласа на лейтенант Ривера по лекия акцент.

— Повикване за шест-Уилям-двайсет и шест.

Обади се и почака половин минута Ривера пак да я потърси.

— Код шест, Адам-петнайсет, на „Кахуенга“ и „Один“.

Значи патрулни полицаи се нуждаеха от помощ в разследване и искаха присъствие на детектив. Не знаеше засега какво е престъплението. Често я викаха, без да знае никакви подробности предварително. И в девет случая от десет не беше необходимо да идва детектив, просто патрулните полицаи се опитваха да прехвърлят на нея част от задълженията и работата си. Този път й беше известно, че в кола „Адам-15“ са Витело и Смолуд, затова очакваше пак да се разкарва напразно. Въпреки това потвърди пред Ривера, че тръгва, и не поиска допълнителна информация.

Затвори лаптопа, прибра го в чантата, грабна радиостанцията и мина по задния коридор към изхода от участъка.

14.

Щом излезе от паркинга на участъка, пое на изток до следващата пресечка, мина покрай пожарната и зави наляво по „Кахуенга“. Караше все направо до надлеза, където видя мигащите сини светлини на полицейската кола при кръстовището с „Один“. Спря зад колата, която пък беше зад тъмно купе. Витело и Смолуд стояха между двете коли с човек, на чиито събрани зад гърба ръце бяха сложили белезници.

Балард излезе с радиостанцията в ръка.

— Здрасти, хора. Какво става тук?

Смолуд й даде знак да отидат пред спряната кола, за да не ги чува мъжът с белезниците.

— Ето ти го един от мръсниците, които търсиш.

— За кои мръсници говориш? — поиска уточнение тя.

— Онези бе, изнасилвачите от снощи. Този е единият от тях.

Балард погледна над рамото му към човека с окованите ръце, който бе провесил глава от срам.

— И как позна? За какво го спряхте?

— За нарушение на пътя. Но я погледни какво има на пода при задните седалки. Не сме претърсвали, може би имаш нужда от заповед за обиск или нещо подобно. Не искахме да се оплескаме, сещаш се.

— Дай ми фенерчето си. Говорихте ли с него досега?

— Не сме. За да не сгафим.

— Да, вече разбрах.

Смолуд й даде фенерчето, тя пристъпи край колата и насочи лъча навътре. Огледа предните седалки и таблото, преди да премести лъча назад. На пода при задните седалки имаше отворен кашон, в който се виждаха ролки водопроводна и изолационна лента, както и макетен нож. Усети как настръхва полека.

Мина зад колата, освети мъжа с белезниците и той извърна глава, защото го заслепи. Тъмна къдрава коса, видима възраст трийсет и няколко години, белези от акне по бузите.

— Господине, откъде пътувахте, когато тези полицейски служители ви спряха на пътя?

— Бях в Мълхоланд.

— Пили ли сте?

— Две бири след работа. Тогава ме спряха.

Стори й се, че долови следа от британски говор. Но никоя от жертвите на Среднощните не бе споменавала какъвто и да е акцент. Разбираше обаче, че той може и да се преструва.

— И накъде се бяхте запътили?

— Ами… прибирах се вкъщи.

— Къде живеете?

Витело й даде свидетелството за правоуправление. Тя го освети с фенерчето, прочете адреса в момента, когато го чу от мъжа. Мичъл Кар, на 34 години, живеещ в Лос Фелис. Сети се, че домът му може да е близо до нейния блок. Върна документа на Витело.

— Проверихте ли го за досие?

— Няма нищо освен глоби.

— Само две бири изпих — услужливо се обади Кар.

Балард го погледна. Забеляза нещо закачено на колана му и го освети с фенерчето — ролетка за мерене. Притокът на адреналин в кръвта й секна. Нещо не пасваше.

— Къде сте роден? — попита тя.

— В Ню Саут Уелс. Преселих се отдавна — обясни Кар.

Витело се наклони към нея като заговорник и прошепна:

— Австралия.

Балард вдигна ръка и му даде знак да се отдръпне, без да го докосва.

— Господине, с какво си изкарвате прехраната?

— Занимавам се с интериорен дизайн — отговори Кар.

— Значи сте дизайнер?

— Е, не съм, но работя за такъв дизайнер.

— И какво вършите?

— Превозвам и сглобявам мебели, окачвам картини, меря и подобни неща.

Тя изви глава към Смолуд, който бе дошъл при тях между колите. Върна му фенерчето и пак се вторачи в Кар.

— За какво са ви този макетен нож и ролките лента в колата?

— Отбелязвах с лента размерите на мебелите в къщата. За да види собственикът къде ще бъде сложено всичко. И как ще се вмества в стаите.

— Къщата в Мълхоланд ли е?

— По-точно на улица малко по-нагоре — „Аутпост“. Точно до Мълхоланд.

— Когато работите, носите ли си и портативна прахосмукачка?

— Каква прахосмукачка?

— Ами от онези с батерии, например „Дъстбъстър“?

— О, това ли. Не ми трябва. Аз ръководя монтажа на мебелите, има си хора, които почистват след това.

— Господин Кар, имате ли нещо против да огледаме багажника?

— Гледайте. В какво ме подозирате?

Балард пусна въпроса покрай ушите си и кимна на Смолуд. Той отвори вратата на шофьора и след кратко търсене на бутона отвори багажника. Балард отиде зад колата да погледне и Витело я последва.

— Стойте при него — нареди му тя.

— Ясно.

Балард провери съдържанието на багажника. Още отворени кашони с принадлежности за професионалните занимания на Кар — още ролки лепкава лента, още макетни ножове, малки кутии боя и препарати за почистване. Нямаше портативна прахосмукачка, работни дрехи, скиорски маски или предварително изработени маски за лицето на жертва.

— Благодаря ви, господин Кар — каза тя и изгледа Смолуд и Витело. — Благодаря и на вас, че ми загубихте времето.

Подмина ги и тръгна към своята кола, вдигна радиостанцията към устата си и съобщи на дежурния, че тръгва от мястото. Смолуд вървеше след нея.

— Сигурна ли си?

Балард спря при колата си, без да продума. Чак когато отвори вратата, погледна Смолуд, който още чакаше отговор.

— Проверихте ли ръста му, записан е в свидетелството за правоуправление?

— Ъъ… не.

— Висок е 180 сантиметра. Търсим мъже с ръст от 165 до най-много 175 сантиметра.

Настани се на седалката, провери в огледалото има ли коли зад нея и потегли, а Смолуд още не бе помръднал.

Щом бе излязла бездруго от участъка, реши да отиде в Долчинката и да огледа по тъмно, както бе намислила. Мина бавно по улицата покрай къщата на Синди Карпентър. Процеждаше се светлина зад плътно закрития прозорец на хола. Видя, че е осветена и спалнята за гости. Предположи, че Синди ще спи там, за да не е в стаята, където са я нападнали. Питаше се дали занапред ще спи с включени лампи.

Реши да мине пеша по цялата улица, затова стигна до края и спря до тротоара. Нощният студ може би щеше да я ободри, пък и така щеше да види всички сенки и тъмни кътчета.

И първо забеляза, че макар самата улица да бе притихнала, шумът от близката магистрала 101 се чуваше. Когато стоеше на задната веранда в къщата на Хари Бош с изглед към същата магистрала, бученето на колите не й се стори толкова натрапчиво. Допускаше, че в този квартал се чува и врявата от стадион „Холивуд Боул“, разположен от другата страна на магистралата. Сигурно тези звуци бяха по-приятни за хората тук, нищо чудно да им липсваха след почти цяла година затваряне на стадиона заради пандемията.

Улицата не беше осветена равномерно заради твърде голямото разстояние между лампите. Имаше и тъмни петна, в едно от които попадаше и къщата на Карпентър. Всъщност то беше особено непрогледно, защото най-близката лампа от източната й страна не светеше. Балард извади малкото фенерче, което винаги носеше в джоба на своето яке „Ван Хойзен“, и завъртя лъча нагоре към матовия глобус върху стълба. Старовремска улична лампа, предпочитана от заможните жители на кварталите по склоновете, където ценяха повече изяществото, а не ярката светлина за възпиране на злосторници. По много от улиците в тези квартали и богаташките комплекси още можеха да се видят такива мъждиви лампи. Градската управа бе оставила решението на обединенията на собствениците на имоти, включително относно стила, броя и осветеността от уличните лампи. Затова из града имаше десетки видове лампи и повечето обединения на собственици възразяваха срещу всяка инициатива за смяната им с нещо по-съвременно.

Матовото стъкло изглеждаше непокътнато. Балард не можеше да познае дали лампата просто е повредена, или някой се е погрижил да не свети. Плъзна лъча надолу по бетонния стълб към основата, където имаше стоманен капак за достъп до кабелите. Тъкмо се канеше да приклекне, за да провери за следи от насилствено отваряне, когато я сепна мъжки глас.

— Това е жълъд.

Тя се извъртя рязко и светна с фенера право в очите на старец, който бе прегърнал малко куче с двете си ръце. Породата на животното като че беше чихуахуа, изглеждаше старо и грохнало като стопанина си. Мъжът се опита да вдигне ръка, за да предпази очите си от светлината, но нямаше как да го направи, без да изтърве кучето си. Балард наведе фенерчето и намести маската пред носа и устата си.

— Извинете — каза тя. — Стреснахте ме.

— О, не съм искал — отвърна старецът. — Виждам, че се възхищавате на нашия жълъд.

— За лампата ли говорите?

— Да, наричаме си ги жълъди заради формата им, нали разбирате. И се стараем да ги опазим.

— Само че тази не изглежда в добро състояние.

— Съобщено е за това в ОУО. Аз им се обадих.

— На тази улица ли живеете?

— Ами да. Повече от петдесет години. Дори познавах навремето Питър Отшелника.

Балард нямаше представа що за човек спомена той.

— Аз съм служителка на полицията. Детектив. Често ли се разхождате вечер по улицата?

— Всяка вечер. Фредерик остаря много и вече не може да се разхожда, затова го нося. Знам, че му е приятно.

— Кога съобщихте, че този… жълъд не работи?

— Вчера сутринта. Исках да го поправят преди празничните дни, но те не си свършиха работата. Но аз им казах: „Вашите хора го развалиха, нека се върнат да го ремонтират“. Не исках все да отлагат. Знам ги онези в ОУО как работят.

— Какво означава ОУО? И кой какво е развалил?

— Отдел по уличното осветление. Те уж трябва да поддържат и съхраняват лампите, но не ги е еня за историческото наследство. Нито за красотата. Искат целият град да стане еднакъв. С грозната оранжева светлина от техните високи стоманени стълбове. Мен ако питате, тъкмо затова ни вредят нарочно.

Балард осъзна изведнъж колко интересен може да се окаже този старец.

— Как се казвате, господине?

— Джак. Джак Кърси. Председател съм на комисията по уличното осветление в сдружение „Долчинката на Холивуд“.

— Кога забелязахте, че тази лампа не свети?

— В сряда вечерта по време на нашата разходка… значи онзи ден.

— И според вас е била повредена нарочно, така ли?

— Да, защото го знам. Видях онези тук с фургона им. Като във виц — колко души от ОУО са нужни, за да повредят улична лампа? Явно отговорът е „двама“. Те бяха тук, а вечерта лампата не светеше.

Балард бе обърнала лъча към тротоара, но пак го завъртя към стоманения капак на стълба.

— Тук ли правеха нещо? — попита тя.

— Точно така. Докато грабна Фредерик и се дотътря насам, те вече завиваха, за да си тръгнат. Махнах им, но ме подминаха.

— Успяхте ли да видите някого от двамата?

— Не много добре. Шофьорът беше бял. И помня, че беше червенокос.

— А другият?

Старецът поклати глава.

— Май съм гледал само шофьора.

— Кажете ми нещо за тяхната кола. Какъв беше цветът?

— Бял. Обикновен фургон.

— Имаше ли някакви обозначения… например съкращението ОУО или градския герб, каквото и да било?

— Амии… да бе, нали го видях. ОУО, насред вратата го видях, когато профучаха край мен.

— Значи видяхте буквите ОУО?

— Да, бяха си на вратата.

— Бихте ли могли да ми кажете по-точно какъв беше фургонът?

— Едва ли. Просто една от техните коли с техници.

— Имаше ли например издадена предница като старите модели с двигател отдолу между предните седалки? Или беше само леко скосена както в по-новите модели?

— Да, скосена беше. И колата изглеждаше нова.

— А прозорците? Имаше ли ги отстрани, или каросерията беше плътна?

— Плътна беше. Госпожо детектив, вие май разбирате от фургони.

— Имало ги е и в предишни случаи.

Нямаше намерение да му обяснява, че смени няколко фургона, когато пренасяше по няколко дъски за сърфинг.

Балард пак освети капака над основата на стълба. Виждаше, че е закрепен с два винта. Имаше малък комплект инструменти в колата.

— Господин Кърси, къде живеете?

— Ей там, в края. До пресечката.

Той добави точния си адрес, сочеше четвъртата къща от това място, при следващата улична лампа. Тя си спомни, че там никой не й отвори през деня.

— Излизахте ли днес? Потропах и не ми отворихте.

— Да, отидох в магазина — обясни той. — Иначе си бях у дома. Но вие за какво идвахте? Какво става тук?

— Вчера през нощта е имало влизане с взлом на тази улица. Разследвам случая. А лампата може да е била повредена от престъпниците.

— Ама че работа… В коя къща са влезли?

Балард посочи дома на Карпентър.

— В тази.

— Тъкмо беше станало по-спокойно там.

— В какъв смисъл?

— Е, преди там живееше и мъж. Много викаше и мяташе разни неща. Кибритлия, така наричам хората като него. Мисля, че тя го изрита накрая, и пак стана тихо на улицата. Мир и спокойствие.

Балард кимна. Разбираше какъв късмет е за нея, че Кърси бе изнесъл кучето си на разходка, докато тя още беше на улицата. Сведенията от него бяха важни.

— Дали не забелязахте нещо особено на улицата снощи?

— Снощи ли… не, струва ми се.

— Около осем часа вечерта?

— Нищо такова не помня, госпожо детектив. Съжалявам.

— Няма за какво, господин Кърси. Ще взема някои инструменти от колата си, която паркирах в края на улицата. Трябва да сваля този капак. Ще се върна след малко.

— Май е време да сложа Фредерик да спи. Уморява се, нали разбирате.

Балард го попита за телефонния му номер, може би щеше да се наложи да му зададе още въпроси или да му покаже снимки на фургони.

— Благодаря ви, господин Кърси. И лека нощ.

— И на вас лека нощ, госпожо детектив. Пазете се.

Той се обърна и тръгна по улицата, мърмореше някакви мили думи на кучето в ръцете си.

Балард отиде при колата си, подкара я и спря до тъмната лампа. Отвори багажника и извади малкия комплект инструменти от работната си чанта. Сложи си ръкавици и се върна при стълба с отвертка. Свали бързо капака, винтовете бяха затегнати, но се завъртаха лесно. Не очакваше това от тази антика. Отвътре на капака имаше избледнял етикет на производителя — „Пасифик Юниън Метъл Дивижън“.

Освети вътрешността и видя плетеница от кабели, увиснали от метална рамка, която вероятно стигаше догоре. Един кабел бе срязан, медната му сърцевина още блестеше ярко в лъча на фенерчето. Медта не беше окислена, значи кабелът е бил срязан съвсем наскоро.

Вече не се съмняваше, че Среднощните са срязали кабела в сряда, за да повредят лампата, преди да се върнат в четвъртък вечерта и да нахълтат в дома на Синди Карпентър, за да я изнасилят. На тях не им бе провървяло с Джак Кърси, затова пък провървя на нея. Той ги бе видял и знаеше достатъчно за уличните лампи. А твърдението му за червената коса на шофьора съвпадаше с описанието на Синди за един от насилниците.

Почувства се неловко, че оплю Смолуд и Витело за повикването при спряната от тях кола. Ако не бяха те, нямаше да попадне на тази улица точно в момента, когато можеше да срещне Джак Кърси. Изглеждаше, че се случи поне нещо благоприятно за нея и беше на една крачка по-близо до Среднощните.

Завинти капака на мястото му и се качи в колата. Имаше намерение да потегли на юг, за да провери уличните лампи пред домовете на първите две жертви.

15.

Всички улични лампи вече светеха ярко на улиците, където Среднощните бяха извършили първите две нападения. Балард обаче получи нагледен урок какво хаотично разнообразие има в градската програма за уличното осветление. На двете улици имаше стълбове и глобуси в съвсем различен стил — на първата ковано желязо и по две лампи на стълб, на втората обикновени „жълъди“. Балард беше недоволна от себе си, защото като детектив в нощната смяна никога не бе обръщала внимание на тези особености в кварталите. Поредното напомняне, че винаги трябва да бъде нащрек за подробностите, които може да се окажат решаващи.

Докато бе спряла до тротоар и търсеше адрес на отдела по уличното осветление, чу ново повикване за дежурния детектив от нощната смяна. Трябваше да се отзове на сигнал за смъртен случай под надлеза на улица „Гауър“. Отбеляза си адреса на най-близкия отдел за уличното осветление (оказа се, че били повече от един) и потегли към „Гауър“. Знаеше, че ще попадне в едно от най-претъпканите и най-неприятните сборища на бездомни в Холивуд. От началото на пандемията се бе разраснало от няколко навеса до цяло селище от палатки, колиби и други чудати коптори, някои от които бяха проява на изумителна находчивост и побираха поне стотина души. През последните десет месеца я викаха два пъти за смъртни случаи в „Бордеите Гауър“, както полицаи от управлението нарекоха мястото. В единия случай като причина за смъртта бе посочен ковид-19, в другия — свръхдоза опиати.

Потегли нагоре от булевард „Холивуд“, местността се издигаше полегато към Бийчуд Кениън, квартала по склона източно от Долчинката. Видя отдалеч мигащите светлини на две патрулни коли, значи заради инцидента бе дошъл и дежурен сержант. Спря зад едната и видя двама патрулни и сержант Спелман пред малка квадратна къщурка, стъкмена от палети. На бетонна опора на надлеза някой бе написал със спрей лозунг — „Без маски, без ваксини, без проблеми“.

Тя сложи маската, излезе от колата и отиде при колегите си.

— Балард, трябва ни твоят подпис и този път — каза й Спелман. — Поредната свръхдоза. Май е взел фентанил.

Нейна задача беше да реши дали да повика екип за разследване на убийство, или да определи смъртта като злополука, тоест „злощастно стечение на обстоятелствата“, както се изразяваха някои съдебни лекари. От нейната преценка зависеше дали ще се задвижи цялата машинария по разследването на убийство, дали ще се наложи съответните детективи и криминалисти да дойдат тук посред нощ.

Патрулните бяха Ла Кастро и Върнън — младежи, чийто едногодишен изпитателен срок завърши наскоро и ги прехвърлиха в Холивуд от участъка на Девъншир в Долината, където беше сравнително спокойно. Още не познаваха от собствен опит грубата и враждебна среда, в която Холивуд щеше да се превърне отново след края на пандемията.

Балард си сложи ръкавици и извади фенерчето.

— Да видим какво имаме тук.

Парчето синьо пластмасово покривало, служещо за врата, бе отметнато нагоре върху неугледната къщурка. Вътре можеше да се побере само Балард. Тук беше по-тясно, отколкото в килиите на стария окръжен затвор. Имаше мръсен матрак на земята, върху него проснато тялото на напълно облечен мъж с рошава коса и сплъстена на масури брада. Тя прецени, че е бил на двайсет и няколко години, макар привидно да беше на трийсет и няколко заради наркотиците и живота на улицата. Лежеше на гръб, очите бяха изцъклени. Липсваше покрив. Седем метра по-нагоре беше стоманената основа на надлеза. Тътнеше от минаването на всеки автомобил, а дори посред нощ имаше постоянно движение.

Балард приклекна, за да освети трупа по-добре. Устните имаха синкаволилав цвят, устата беше леко отворена. Забеляза засъхнали жълтеникави следи от повръщано по устните, по брадата и по матрака до дясното ухо на мъртвеца. Плъзна лъча по тялото и видя, че пръстите и на двете ръце са свити плътно в юмруци.

Камион избоботи тежко отгоре, палетите се разклатиха леко. Тя раздвижи фенерчето насам-натам. Покойникът бе изолирал дома си със сгънати кашони, заковани за палетите. Един кашон беше от телевизор и рисунката беше на такова място, че мъжът би могъл да я вижда от мръсния си матрак.

Всичко около матрака беше разпиляно. Обърнати кутии, обърната наопаки мърлява раница, празен буркан от майонеза, може би побирал монети, събирани с просия на кръстовища. И да бе имало нещо друго тук, вече го нямаше. Другите обитатели на „Бордеите Гауър“ се бяха погрижили да вземат вещите на мъртвеца, преди да уведомят полицията.

При бездомните установяването на смърт от свръхдоза не беше лесно. Нямаше празни или частично запълнени флакони с таблетки, които да помогнат на разследващия. Пристрастените към опиати в биваците на бездомните не можеха да си позволят лукса да имат запаси, а и да ги имаха, те изчезваха безследно преди появата на полицаите. Но най-често в това живуркане на ръба убилото ги хапче беше последното, с което са успели да се сдобият. Причината за смъртта на този човек щеше да бъде установена от аутопсията и тестовете за наркотици, но тя трябваше да реши още сега дали да задейства машината. И не биваше да се отнесе лекомислено към това решение. За да си спести проблеми, най-сигурният вариант беше да привлече хората от отдела по убийствата. И беше твърде вероятно да заприлича на лъжливото овчарче от приказката. Колегите й биха започнали да мърморят, а и да се отнасят с недоверие към нея. Повече от четири години работеше в нощната смяна и поиска разследване на убийство само няколко пъти, но нито веднъж не сбърка.

Изправи се и излезе. Видя фургона на съдебните медици със синята лента отстрани, който тъкмо спираше на улицата.

— Какво решаваш? — подкани я Спелман.

— Пурпурна мъгла — изтърси тя.

— Какви ги приказваш?

— Като песента на Джими Хендрикс. И той се е задавил при повръщане, защото прекалил с хапчетата. Същото е сполетяло и този човек. Някой установи ли самоличността му?

Спелман се разкикоти.

— Това беше свежо, Балард — промълви след малко. — Трябва да го запомня.

Тя вече съжаляваше за остроумието си. Прозвуча твърде бездушно, а този претръпнал патрулен сержант щеше да пусне мълвата, за да засили и без това безразличното отношение на хората от управлението към работата им.

— Какво става със самоличността му? — напомни тя, за да се настроят делово.

— Не намерихме никакви документи — обади се Ла Кастро. — Попитахме и тези наоколо, но те го познавали само като Джими.

— Стига бе, Джими! — възкликна Спелман. — Пурпурна мъгла наистина е лаф на място.

Извърна се да смъкне маската и да се посмее до насита. Балард видя, че неколцина от бездомните ги наблюдават през пролуки в палатките и колибите си. И сякаш усети как погледите им се приковават в нея, защото тя пусна шегата.

Остана още половин час там, докато съдебният лекар извърши огледа и стигне до същото заключение като нея. Причината за смъртта не беше убийство. През това време тя се обади по радиостанцията на патрула с портативния скенер за пръстови отпечатъци. Ако някога бяха снемали отпечатъци на мъртвеца при получаване на свидетелство за правоуправление в Калифорния или при регистрацията в участък или затвор, щяха да научат самоличността му. Скенерите бяха скъпи и не всеки патрул или дежурен детектив ги носеше.

Щом получи скенера, Балард го занесе в къщурката на покойника и притисна десния му палец към екрана. Нищо. Никакви съвпадения. Той не беше записан в системата. Това беше необичайно, дори почти нечувано за бездомен наркоман. Тя повтори процедурата със същия отрицателен резултат. И това означаваше, че на съдебните медици им предстои по-разширено търсене, за да го идентифицират и да уведомят най-близките роднини. Ако не успееха, трупът щеше да бъде съхраняван една година във фризера, след това кремиран, а пепелта — погребана под плоча само с номер в гробището „Евъргрийн“ в източната част на Лос Анджелис.

След като качиха тялото във фургона със синята лента, Балард потегли обратно към участъка, за да се заеме с документите преди края на смяната. Първо добави необходимото в хронограмата за разследването на Среднощните, после попълни протоколите за смъртта на неидентифицирания мъж. От извършилия огледа съдебен лекар научи, че ще бъде записан като Джон Доу 21-3 до установяването на самоличността му. И осъзна, че малко повече от денонощие след началото на новата година вече има три трупа на хора с неясна самоличност в голямата морга. Дори смъртта показваше колко много са анонимните и непреброените в този град.

Накрая разпечата всички доклади и остави копия от тях в кутията с входяща поща за лейтенанта на детективите. Той нямаше да ги прегледа преди понеделник, когато трябваше да дойде на работа. Изпрати по имейла обновената хронограма и на Лайза Мур. Не беше задължително, но искаше колежката й, занимаваща се изключително с разследване на сексуални престъпления, да види колко е напреднала в работата по случая и без нейната помощ.

С попълването на документите довърши смяната си до шест часа сутринта. Трябваше обаче да прави нещо още час, защото искаше да се отбие в „Нейтив Бийн“ веднага след отварянето в седем часа. Проверяваше си електронната поща и ровеше в мрежата. Първо написа „Питър Отшелника“ в търсачката. И откри, че някога бил легенда в Долчинката. Живеел на авеню „Айвър“, имал дълга бяла брада и коса, с което си осигурявал роли във филми на библейска тематика през 20-те и 30-те години на миналия век. Смяташе се, че е бил и сред първите, които играели роля и на булевард „Холивуд“, позирал в библейските си одежди за туристи срещу дребни пари. Останал знаменитост в Долчинката до смъртта си през 60-те години.

И преди да се усети какво прави, пак влезе в сайта „Разходка с опашатковци“, за да види новите кучета, за които търсеха дом. Още й беше мъчно за нейната Лола, умряла от рак на костите преди осем месеца. Все по-често преглеждаше сайтовете на приюти, взираше се в снимки и си мислеше дали да не вземе някое куче в дома си. Лола беше мелез на питбул и с външността си стряскаше немалко хора във Венис Бийч. Балард никога не се тревожеше за вещите си, когато влизаше във водата да сърфира, а Лола оставаше при палатката.

Но сега беше в ново жилище, правилата налагаха ограничения за теглото на домашните любимци и тя си търсеше приятел, а не защитник.

Прехвърляше снимки на екрана и четеше някои от историите към тях, написани от гледната точка на кучето. Накрая стигна до Пинто, мелез на чихуахуа със златисти очи и искрен поглед. За пръв път му обърна внимание преди две седмици, когато се появи в поредицата кучета, нуждаещи се от дом. Още беше в приюта и още нямаше други кандидати за него.

Тя вдигна поглед към часовника на стената. Време беше да отиде на работното място на Синди Карпентър, щом тя отвори кафенето. И пак се вторачи в Пинто, който имаше кафяво-бяла козина и малко по-удължена муцунка от чистокръвна чихуахуа. Натисна с курсора бутона под снимката и се появи шаблон за имейл. Тя написа „Искам да се срещна с Пинто“. Поколеба се само за секунда-две, добави своя мобилен номер и натисна бутона за изпращане.

Умората я смазваше, докато вървеше по паркинга на участъка към своя „Дифендър“. Но мисълта за Пинто й вдъхваше надежда.

Преброи часовете от последния сън — събираше се почти цяло денонощие. Напираше желанието да сърфира по вълните край Булеварда на залеза, да се ободри във водата на Тихия океан, но си знаеше, че е необходимо да се наспи. Щеше да провери как е Синди и да се прибере в апартамента, за да спи поне до обяд. Подкара по булеварда, зави надясно и вече трябваше да продължи само направо до „Хилхърст“.

Доближи „Нейтив Бийн“ точно в седем, а вече имаше четирима клиенти пред гишето. Паркира до отсрещния тротоар, сложи си маската и излезе от колата.

Когато й дойде редът, не я обслужи Синди. Поръча си кафе без кофеин и захар и зърна Синди вътре, занимаваше се с поръчки. Подвикна й, махна с ръка.

— Имаш ли свободна минута?

— Е, не точно сега… Нека изпълня поръчките. Отстрани има маса.

Балард не бе поискала някаква сложна смес и си получи чашата веднага. Заобиколи сградата и видя отстрани четири маси на достатъчно голямо разстояние една от друга по тротоара на пресечката. Седна да чака до служебния вход. Не искаше да пие кафето, ако ще и без кофеин. Не биваше да се лишава от сън.

След около пет минути и Карпентър излезе с чаша кафе.

— Извинявай, струпа ни се работа.

Тя се настани срещу Балард. Натъртванията по лицето й изглеждаха по-големи и бяха станали тъмнолилави. По драскотините тепърва се образуваше коричка.

— Няма нищо — успокои я Балард. — Не ти се обадих предварително. Исках само да проверя как си.

— Добре съм, доколкото е възможно след всичко това.

— Да, ти преживя нещо, което не бива да се случва на никого.

— Има ли новини? Да не сте ги…

— Всъщност няма нищо ново. Още не сме ги арестували. Когато ги хванем, ще ти съобщя веднага, колкото и да е късно.

— Ами… благодаря.

— Имаше ли време за въпросника?

— Да, но не съм привършила. Дълъг е. Донесох го тук и ще го попълвам, когато приключи сутрешната навалица.

С тези думи сякаш даде знак, вратата се отвори и се подаде жената, която бе обслужила Балард.

— Имаме още поръчки.

— Ей сега идвам — отвърна Карпентър.

Другата жена остави вратата да се затръшне.

— Извинявай — каза Карпентър, — наистина трябва да се връщам.

— Всичко е наред — каза Балард. — Можем да поговорим по-късно, след като попълниш въпросника. Само исках да те попитам дали не си се сетила за още нещо. Нали си спомни за снимката, затова исках да чуя дали има още подробности.

Карпентър стана.

— Нищо друго не си спомних. Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш — изтъкна Балард. — Но има още нещо, без да те бавя. Един от съседите ти е видял бял фургон на вашата улица преди нападението срещу тебе. Двама мъже уж се занимавали с улична лампа, но тя не свети и сега. Аз бях там и знам. Затова си мисля, че са били същите и нарочно са повредили лампата, за да бъде по-тъмно пред твоята къща.

— И това ме плаши — призна Карпентър. — Сигурна ли си?

— Ще попитам отдела по улично осветление дали са изпращали някого, но се съмнявам да е така. В стълба на лампата има срязан кабел. Както и да е, исках да те попитам познаваш ли човек, който притежава бял фургон?

— Ами… не.

— Добре, ще те оставя да си вършиш работата.

Щом Карпентър влезе в кафенето, Балард се надигна от стола и пусна чашата в кошче за отпадъци. Време беше да се наспи.

16.

Бръмченето на телефона проникна в унеса на Балард и я изтръгна от съновиденията за вода. Бутна маската за сън нагоре към челото и посегна към телефона. Търсеше я Бош. Точно по пладне.

— Здрасти, Хари.

— Ех, че лошо, събудих те. Обади се, когато се разсъниш.

— Будна съм, будна съм. Какво става?

— Мисля, че напипах връзката.

Последната дума тласна мислите й към жертвите на Среднощните. Нали с това се занимаваше, преди изтощението да я потопи в дълбокия сън, който Бош прекъсна. Отметна завивката, опря ходилата си в пода и се избута със свободната ръка да седне.

— Чакай малко — смънка тя. — Какво искаш да ми кажеш? Открил си връзката между трите жени ли? Как…

— Не между жените — отрече той. — Между убийствата на Хавиер Рафа и Албърт Лий.

— Аха, схванах. Извинявай. Трябва да се досъбудя.

— Кога легна?

— Около осем сутринта.

— Не е достатъчно. Наспи се и ми се обади по-късно.

— Не, няма как да заспя отново, ще си мисля за разследването. Впрочем гладен ли си? Аз май нищо не хапнах вчера. Мога да донеса нещо при тебе.

— Щом искаш…

— Така ще направим. Какво да ти взема?

— Не знам. Каквото и да е.

— Ще мина под душа и ще тръгна. Изпрати ми съобщение какво да ти купя от „Птиците“. На път ми е. Имат онлайн меню.

— Вече знам какво искам. Четвърт пиле с печен боб и салата от зеле и моркови. Да, предпочитам и обикновения сос за барбекю.

— Все пак ми изпрати съобщение, за да не забравя нещо.

Тя прекъсна разговора и поседя на ръба на леглото още малко, чудеше се дали не беше по-добре да послуша Бош и да се опита да поспи още. Обърна се да погледне възглавницата. За четири години нощна смяна от осем вечерта до шест сутринта четири пъти седмично успя да проумее, че надлъгването с недоспиването има лоши последствия.

Надигна се от леглото и отиде в банята.

След един час спря пред къщата на Бош. Носеше своя лаптоп и торбата от „Птиците“. Ресторантът беше само на няколко минути с кола от нейния блок и през пандемията свикна да си купува готова храна оттам. Освен това даваха отстъпки на всеки от полицията, макар че управлението не насърчаваше служителите си да ползват такива привилегии.

Бош взе торбата и я сложи на масата в трапезарията, където бе разчистил място между своя лаптоп, принтера и купчината документи. Зае се да извади картонените кутии с гозбите.

— Взех си същото като тебе, за да няма бъркотия. Имаш ли нещо против да си сваля маската, докато се храня? Имам антителата срещу вируса. Поне според тестовете.

— Да, всичко е наред. Кога се зарази?

— През ноември.

— И колко зле се разболя?

— Лежах няколко седмици, но явно ми провървя повече, отколкото на мнозина други. Как мислиш, новият президент ще ускори ли ваксинацията? Не съм чувала никой в управлението да се е ваксинирал досега.

— Надявам се.

— А ти? Имаш предимство.

— Никъде не отивам. Може би е по-опасно за мен да изляза, за да се ваксинирам.

— Хари, трябва да си запазиш час за ваксинация. Недей да се инатиш.

— Говориш като дъщеря ми.

— Защото тя е права. Как е Мади?

— Добре. Справя се чудесно в академията и вече си има приятел.

Не добави нищо повече, но Балард се досети, че той едва ли вижда често дъщеря си. Съчувстваше му.

Ядоха направо от кутиите, но Бош бе сложил на масата истински метални прибори и не пипнаха пластмасовите от ресторанта.

— В „Птиците“ имаше намаления за полицаите едно време — подхвърли той.

— И сега е така. Искат ги сред клиентелата си.

Даде му време да се наслади на пилето в сос. След всяка хапка от такава гозба се налага да си бършеш устата със салфетка.

— Кажи ми каква връзка си открил — помоли след малко.

— Имам само информация, която е публично достъпна онлайн — обясни той. — Документи за регистрация на корпорации, подадени в щатските органи. Ще се наложи ти да ровиш по-надълбоко с твоя служебен достъп, за да потвърдиш моите изводи.

— Добре, а какво ще проверявам?

— Според мен има прилика с факторинга в случая с Албърт Лий. Собствеността върху сервиза, включително върху парцела, където е построен, е била прехвърлена преди три години от Хавиер Рафа на корпорация, притежавана от Рафа и негов партньор.

— И кой е партньорът?

— Денис Хойл, стоматолог. Кабинетът му е в Шърман Оукс.

— Пак стоматолог. Денис Зъбаря. А кабинетът на стоматолога от случая с Албърт Лий е бил в Марина, нали?

— Да, името на онзи е Джон Уилям Джеймс.

— Има ли връзка между Хойл и Джеймс?

— Тъкмо за това говоря.

Балард долови, че Бош е горд от откритието си, направено дори без да излезе от дома си. Надяваше се и тя да запази този хъс, ако още е жива и се занимава с разследвания на неговата възраст.

— Обясни ми.

— Така, започваме с факта, че Хойл и Джеймс са зъболекари. Самата им стоматологична практика е твърде различна. Джеймс в Марина дел Рей е лекувал знаменитости, актьори, стари ергени. Твоят човек Хойл е нагоре в Долината, клиентите му са предимно семейства. Не би очаквала нещо да ги свързва, нали?

— Така си мисля. Но може да са се познавали от професионалните сдружения.

— Почти налучка. Почти всички стоматолози не изработват сами коронките и по-големите зъбни протези. Правят зъбни отпечатъци и ги изпращат в специализирана лаборатория, която се занимава с коронки и протези.

— Значи са ги изпращали в една и съща лаборатория.

— Притежавали са една и съща. Двамата са били партньори, преди някой да пречука Джеймс. Всички данни са налични в регистъра на корпорациите. Стига някой да отдели време и да извърви лабиринта от холдингови компании, за да стигне до тях.

— А ти отдели това време.

— С какво друго да го запълня?

— Да дебнеш онзи Финбар Макшейн, да речем?

— Финбар е недосегаем, както и ти самата каза. Но това… Това е достижима цел.

Бош си избърса старателно ръцете с цяла топка смачкани салфетки и протегна ръка към тесте документи в края на масата. Балард зърна герба на щата Калифорния на първата страница.

— Значи си разпечатвал. Май се е проточило цялата сутрин.

— Оценявам шегата — кимна той. — Това са документите за регистрацията на съвместно делово начинание под името „Краун Лабс Инкорпорейтид“. Намира се в Бърбанк до летището. То е собственост на четири други корпорации, следите от които водят до четирима стоматолози: Джеймс, Хойл и още двама — Джейсън Абът и Карлос Ескивел.

— Как е възможно Джеймс все още да е собственик, щом е покойник от седем години?

— Неговата фирма е „Джей Дабъл Ю Джей Венчърс“. Според регистъра при основаването й вицепрезидент е била Дженифър Джеймс и си позволявам догадката, че тя е била негова съпруга. Седем месеца след убийството му е било внесено допълнение в регистъра, според което Дженифър Джеймс вече е президент на корпорацията. Той е мъртъв, но тя притежава неговия дял в лабораторията.

— Значи Джеймс приживе е познавал Хойл и са имали общ бизнес.

— И всеки от тях е имал делови връзки с бизнес, чийто основен собственик или управител е бил убит.

— С едно и също оръжие.

Бош кимна.

— С едно и също — повтори той. — Твърде рисковано. Гилзите показват още по-ясна връзка между случаите дори от корпоративния регистър. Значи има някаква причина за това.

— Е, трудно се сравняват куршуми калибър 22 — напомни Балард. — Деформират се, цепят се. Важни са гилзите. А след убийството на Рафа докопахме улика. Гилзата се е търкулнала под кола и не е било лесно за убиеца да я извади отдолу.

— Същото беше и в случая с Албърт Лий — нямало е как да прибере гилзата набързо. Ето че стигнахме до съвпадения, а аз не вярвам в тях.

— Значи може да е имало и други убийства, при които не са оставени гилзи, а с тези двете ни е провървяло.

Смълчаха се, докато обмисляха догадката. Балард само си каза наум, че трябва да е имало друга причина убиецът да не се отърве от това оръжие. Упоритостта му противоречеше на старателното планиране и изпълнение на убийствата. Знаеше, че ще се наложи непременно да открият отговора, за да успеят в разследването.

— Добре де… — подхвана тя. — Да речем, че и Хойл се е свързал с Хавиер Рафа чрез сделка за факторинг. Сигурно е имало човек, който се е занимавал с тези неща за зъболекарите. Знаел е, че Албърт Лий и Хавиер Рафа са се нуждаели от пари.

— Именно. Човек, който е уредил факторинга.

— И трябва да го намерим.

— Значи е нужно да се свържеш със семейството на Рафа и да научиш кога е закъсал с парите и при кого е отишъл.

— Ами аз вече знам един факт. Той е бил принуден да се откупи, за да излезе от бандата. Според наш осведомител е дал на „Лас Палмас“ двайсет и пет хиляди в брой, за да се измъкне.

— И откъде човек като него би имал толкова пари в брой… без да ограби банка?

— Може да е взел кредит, като е заложил сервиза или имота.

— На банка не би могъл да обясни, че парите са му необходими, за да се раздели с улична банда.

Балард не каза нищо няколко секунди.

— А какво знаеш за другите двама стоматолози — Абът и Ескивел? — попита след малко.

Бош тупна с пръсти по разпечатките.

— Данните са тук. Единият има кабинет в Глендейл, другият в Уестуд.

— Ама че странно — промълви тя. — Ей сега си спомних какво ми каза синът на Рафа през нощта след убийството — делови партньор на баща му бил бял мъж от Малибу.

— Може би Хойл живее там и пътува до Шърман Оукс. Ако е в Малибу, значи е бил по-близо до кабинета на Джеймс в Марина дел Рей. Трябва да ги провериш в регистъра на свидетелствата за правоуправление, за да научиш домашните им адреси.

— Ще го направя. Кога „Краун Лабс“ е била регистрирана като корпорация?

— През 2004 година.

— Значи са съдружници отдавна.

— Така си е. Джеймс е бил на трийсет и девет години, когато са го очистили преди седем години.

Балард дояде салатата, която си взе като гарнитура към пилето. Избърса устата си със салфетка за последен път и затвори картонената кутия.

— Няма как да преровя всички връзки в щатските архиви до понеделник — каза тя. — Пък и ще имам достъп само ако още се занимавам с разследването.

— Вярно си е — съгласи се Бош.

— Но независимо дали ще ми го оставят, хрумна ми днес да хвърля по един поглед на някои от тези места. Лабораторията, дома на Хойл, може би и неговия кабинет. Да видя колко се е охарчил. Ще науча каквото мога за останалите двама чрез пътната полиция и ще имам и тях на картата. Но засега няма кой знае каква връзка с тях. Затова ще позяпам, да видя сама с кого си имам работа. А после ще отида да поговоря със семейството на Рафа.

— Ще дойда с тебе — реши Бош.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Вземам маска и тръгваме.

17.

„Зяпането“ започна със стоматологичната лаборатория до летището. Намираше се на „Сан Фернандо“ в промишлена зона недалеч от магистрала 5 и представляваше голяма едноетажна сграда с долепен ограден паркинг. На вратата имаше малка табела с наименованието, допълнено със зъб, който имаше очи и весела усмивка като в анимационно филмче.

— По-голяма е, отколкото очаквах — сподели Балард.

— Четирите фирми я притежават, но тя всъщност обслужва и други зъболекари къде ли не из града — обясни Бош.

— Това място би трябвало да им носи достатъчно пари, че да не се забъркват във факторинг и убийства.

— Има и ненаситни хора. А може да се заблуждаваме твърде много и при тях всичко да е законно.

— Не ми се вярва.

— Искаш ли да се опитаме да влезем?

— Затворено е. Няма нито една кола на паркинга. Пък и защо да знаят отрано, че ровим за нещо, свързано с тях.

— Права си. Продължи нататък, да огледаме и от другата страна.

Балард стигна с колата до част от оградата, през която се виждаше и трета стена на зданието. Имаше авариен изход до контейнер за отпадъци.

— Добре, къде отиваме сега? — попита тя.

Бош бе взел разпечатките, бе набелязал и реда за „зяпането“. Следваше мястото в близкия Глендейл. Минаха покрай търговски център на булевард „Бранд“, където Ескивел имаше семейна стоматологична практика. Намираше се на втория етаж в центъра и до кабинета се стигаше по външен ескалатор, който се оказа изключен през почивните дни.

— Добре се е уредил — отбеляза Балард.

— Да минем и отзад — предложи Бош. — Ще знаем какви са условията за паркиране.

Тя го послуша, намери уличка зад сградата и там видяха паркинг за работещите в центъра. На една от малките табели прочетоха и фамилното име Ескивел. А мястото до неговото бе запазено за доктор Марк Пелегрино.

— Изглежда, има партньор — каза Бош.

Потеглиха към дома на Ескивел на възвишенията над Глендейл и разгледаха струваща милиони долари съвременна постройка с бели стени, резки очертания, черни рамки на прозорците и порта пред алеята за автомобили.

— Не е зле — оцени гледката Бош.

— Добре се справя — призна и Балард. — Май човъркането в зъби е като копането на злато.

— Представи си обаче този живот — никой не се радва да те види.

— Да, защото си онзи, който пъха пръсти и метални инструменти в устите на хората.

— Неприятно, а?

— Не се различава много от положението на ченгетата. Напоследък хората никак не се радват да ни видят.

Пресякоха Долината, за да огледат кабинета и дома на Денис Хойл. Според регистъра на пътната полиция той бе живял по-рано в Малибу, но сега домът му бе разположен на склоновете край Колдуотър Кениън. Къща с ограден парцел и изглед към цялата долина Сан Фернандо. След това минаха през Сепулведа към Уестуд, където Джейсън Абът се занимаваше със стоматология, и се прехвърлиха от другата страна на магистралата в Брентуд, където той живееше.

Насочиха се на юг за последния оглед — местата, където покойният Джон Уилям Джеймс бе работил, живял и умрял. Но преди да стигнат, Балард кривна неочаквано към Венис. Бош се заблуди, че е сбъркала пътя.

— Не е натам.

— Знам — отвърна тя. — Искам само да се отклоня за малко. Една от жертвите на Среднощните — последната, има бивш съпруг, който живее някъде тук. И си рекох, че щом обикаляме да позяпаме, добре е да имам нагледна представа за мястото.

— Няма проблем. Да не предполагаш, че той е единият от Среднощните?

— Не го подозирам в това. Но има нещо гнило. Развели са се преди две години, а тя май още се страхува от него. Снощи измислих повод да му се обадя по телефона, за да проверя реакцията му, и той се държа гадно. Занимава се с някакви инвестиции в нови технологии.

— Там всички са гадняри. Какъв е адресът?

— Номер пет на „Спинакър“.

Стигнаха до тясна улица на една пресечка от брега. Къщите бяха в модерен стил, на няколко етажа и очевидно скъпи. Нямаше съмнение, че Реджиналд Карпентър е по-добре финансово от бившата си съпруга. След неговия дом имаше само още две къщи преди плажа. Трите етажа се издигаха над гараж за три коли, между приличащите си постройки и от двете страни имаше само тесни пролуки, в които се вместваха контейнери за отпадъци.

— Дано си има асансьор — подхвърли Бош.

Вдясно от гаража имаше врата с табела „Без реклами и просия, моля“. Балард наведе глава към страничния прозорец на колата, за да огледа фасадата догоре. Зърна края на дъска за сърфинг, подаваща се над парапета на балкон.

— Чудя се дали съм познавала по лице този тип, докато се размотавах наоколо.

Бош си замълча. Балард зави и пое обратно към авеню „Пасифик“, което минаваше по брега на лагуната Балона, разделяща Венис и Марина дел Рей. Подкараха по „Виа Марина“ и вече подминаваха още по-скъпи къщи дори от надценените имоти във Венис. Минаха покрай жилищния блок, където Джеймс бе живял, и излязоха на булевард „Линкълн“ — стоматологичният кабинет се намираше също в търговски център до огромния комплекс с кейове и яхти. И тук научиха нещо от „зяпането“. Семейната практика още съществуваше, седем години след неразкритото убийство на Джеймс. Имаше и табела с име — Дженифър Джеймс, стоматолог.

— Е, това обяснява някои неща — каза Балард.

— Наследила е кабинета и пациентите на съпруга си — отбеляза Бош. — А може и от самото начало да са били партньори.

— Питам се какво ли знае за факторинга.

— И за убийствата, включително за смъртта на нейния съпруг.

Бош посочи празно място в ъгъла на паркинга.

— Ей там е била колата му. Предполагаше се, че стрелецът е дошъл откъм Марина, прекосил паркинга и го застрелял през прозореца. Две попадения в главата, бърза и чиста работа.

— Сигурно не е оставил гилзи?

— Нямаше гилзи.

— Това би ни улеснило. А куршумите?

Бош завъртя глава.

— Не се занимавах аз със случая. Но доколкото си спомням, куршумите бяха безполезни. Сплескали се при удара в костта.

Балард се върна на булевард „Линкълн“ и подкара на север към магистрала 10.

— Какво друго знаеш за разследването? — попита тя.

Бош обясни, че убийството на Джон Уилям Джеймс било разследвано от екипа по убийства в участъка на Пасифик, където сметнали, че няма нито причини, нито улики, които да го свързват с насилствената смърт на Албърт Лий.

— Опитах се да ги убедя, но те не пожелаха да ме чуят. В Пасифик със случая се занимаваше Ларкин. Май вече се канеше да напуска, оставаха му има-няма три месеца и не искаше да рови в цял престъпен сговор. Аз пък влачех разследването за Лий от две години и не успявах да открия връзка, която да е неопровержима. Накрая научих, че версията им е убийство при обир. Джеймс имал часовник „Ролекс“ за десетина хиляди долара, подарък от жена му. Липсвал след убийството.

— Жена му, която наследила неговия дял в лабораторията и стоматологичната практика — промълви Балард. — Кога му е подарила часовника?

— Не знам. Но доколкото ми е известно, случаят си е останал неразкрит. Следственото дело би трябвало вече да е в центъра „Амансън“.

— Да се връщаме ли?

— Зависи още каква работа имаш днес.

— Тази вечер съм на смяна и трябва да навестя жените, станали жертви на Среднощните. Всички те попълват въпросници по моя молба.

— Още една връзка, която трябва да откриеш.

— Надявам се. Трябва да отида и при вдовицата на Рафа, за да я попитам за онзи заем от 25 000 долара.

Тя видя пролука в потока коли и зави в обратната посока по „Линкълн“. Този път пътуваха на юг към Уестчестър край другото летище.

— Добре се забавляваме, провираме се в задръстванията около две летища за един ден — подхвърли Балард.

— Движението е рехаво — възрази Бош. — Само почакай да отмине пандемията и хората пак да се втурнат да пътешестват. Пожелавам ти късмет със задръстванията тогава.

Центърът за квалификация „Амансън“ бе построен на булевард „Манчестър“ като част от мрежата за подготовка на нови служители, която полицейското управление бе създало. Вече не се побираха само в академията по хълмовете при стадиона „Доджър“, а бяха разпръснати на това място и на север в Долината. И общият градски архив на делата за убийства се намираше тук. Откриха го преди няколко години, когато броят на неразкритите убийства, набъбнал до над шест хиляди от 1960 година, изчерпи възможностите на участъците да съхраняват старите дела. Сега папките бяха подредени на рафтове в зала колкото квартална библиотека, осъществяваше се и проект за дигитализиране на материалите, за да има винаги място за нови следствени дела.

— Носиш ли значката, или картата на бивш полицай, ако попитат кой си?

— Картата е в портфейла ми — увери я Бош. — Не ми хрумна, че би се наложило да размахвам и значката пред някого.

— Едва ли ще ти потрябва. В почивните дни оставят тук само един-двама новобранци без късмет, колкото да е отворено. От страхопочитание няма да се сетят да ти поискат документ за самоличност.

— Щом смяташ, че още вдъхвам страхопочитание…

— Защо не вземеш разпечатките, за да не забравим датата на делото, което искаме да ни донесат.

Оставиха колата на паркинга, качиха се по стъпалата отпред и влязоха в голямото фоайе, чиито стени бяха осеяни с прославящи полицейското управление снимки. Преди години сградата приютявала централата на нефтена компания. Балард си каза, че тогавашните снимки във фоайето сигурно са прославяли нефтодобива.

Библиотеката с неразкритите убийства беше разположена на първия етаж в края на широкия коридор. На двойната врата липсваше табела, може би защото градските власти не смятаха за уместно да наблягат на факта, че тези папки вече заемат цяла библиотека.

Зад гишето имаше само един кадет на въртящ се стол, зает с някаква игра в телефона си. Вниманието му изведнъж се прикова във влезлите Балард и Бош, вероятно единствените посетители в този ден. Същият младок беше дежурен и предишния ден, когато Балард потърси следственото дело за Албърт Лий. Въпреки това му показа служебната си значка, докато Бош слагаше разпечатките пред гишето и прехвърляше листовете.

Кадетът носеше курсантска униформа с отлепяща се ивица върху десния джоб отпред. Явно за да бъде махната лесно, ако напусне академията. Фамилното му име беше Фарли.

— Аз съм Балард от участъка в Холивуд — напомни му тя. — Идвах вчера. Налага се да прегледаме още едно дело за случай от 2013 година.

Тя погледна разпечатката, в която се бе вторачил Бош — неговото копие от хронограмата на разследването за смъртта на Албърт Лий. Той плъзгаше пръст надолу по записаното през 2013 г. Намери запитването си до екипа по убийствата на участъка Пасифик за убийството на Джон Уилям Джеймс. Назова номера на следственото дело и Фарли си го записа прилежно.

— Добре, нека го потърся — каза той.

Дръпна се от гишето и се скри в лабиринта от рафтове, запълнени с пластмасови папки, всяка скрила историята на преждевременно прекъснат живот, за който още нямаше възмездие.

Фарли се бавеше. Всички дела бяха подредени в хронологичен ред, би трябвало да стигне лесно до рафтовете за 2013 година и да намери папката за Джон Уилям Джеймс.

Балард потропваше с пръсти нетърпеливо.

— Какво прави той, по дяволите? — промърмори Бош. Пръстите й замряха от внезапната догадка.

— Не е там.

— Какво искаш да кажеш?

— Проумях току-що. Делото на Албърт Лий го няма, защо да оставят и това?

— За кого говориш?

Преди тя да каже нещо, Фарли се върна без папка в ръцете си. Носеше само разписка като онази, която Балард видя предишния ден вместо следственото дело за Албърт Лий.

— Взето е — съобщи младежът.

— Дотук моят резултат е нула на две — въздъхна Балард. — Кой го е взел?

— Тед Ларкин, екип по разследване на убийства, участък Пасифик. Но тук е записано, че е взето преди пет години. Още преди създаването на тази библиотека. Също като предишното, което търсехте.

Балард тупна с длан от досада. Досещаше се, че папката е взета, след като Ларкин е напуснал полицията. Някой се бе представил за двама детективи, водили разследвания, за да влезе в два различни полицейски участъка и да открадне следствените дела, като остави вместо тях правдоподобни разписки.

— Да си вървим — каза тя.

Обърна се и закрачи към вратата. Бош я последва.

— Благодаря ти, Фарли — подхвърли Балард през рамо.

Набиваше пети по широкия коридор към вратата, Бош не успяваше да я догони.

— Чакай малко де — подвикна зад нея. — Къде си хукнала? Нищо не можеш да…

— Искам да се махна оттук — прекъсна го тя. — За да поговорим отвън.

— Ами хайде да вървим с моята крачка. Не припирай толкова.

Балард забави ход и Бош я настигна.

— Що за гадости — изсумтя тя. — Някой краде следствени дела под носа ни в самото управление!

Негодуванието й привлече вниманието на двама кадети, които ги подминаваха.

— Изчакай малко — помоли Бош. — Нали каза, че искаш да поговорим отвън.

— Така да бъде.

Не даде воля на езика си, докато излизаха, слизаха по стъпалата и вървяха по паркинга към колата.

— Имат вътрешен човек — изтърси накрая.

— Това вече е ясно — съгласи се Бош. — Но кои са те? Зъболекарите? Или имат посредник?

— Това е важният въпрос — изтъкна тя.

Качиха се в нейния „Дифендър“ и тя изфуча от паркинга сякаш бе чула повикване „Код 3“. Мълчаха чак до отбивката към магистрала 10.

— И сега какво? — попита Бош.

— Ще отидем на още едно място. След това трябва да си върша работата по другото разследване. Казах на жертвите на насилниците, че ще отида при тях.

— Добре. А къде ще ходим преди това?

— Към стадиона „Доджър“.

— В академията ли? Но защо?

— Не в академията. В стадиона. Ще се погрижа да бъдеш ваксиниран, Хари. Имаш предимство, но вече ми се струва, че ако аз не ти помогна, просто няма да се случи.

— Хайде само да ме откараш вкъщи. Имам достатъчно време да се погрижа сам за това, вместо да губя и твоето.

— А, не. Отиваме. Ще го направим сега. Довери се на науката, Хари.

— Доверявам се. Но има адски много хора, които заслужават да получат ваксина преди мен. Пък и трябва да си запишеш час предварително.

Балард откачи служебната значка от колана си.

— Ето го твоя записан час.

18.

По време на общия инструктаж не привлякоха Балард към нов случай и тя съобщи на старшия дежурен, че отива в Долчинката за втори разговор с най-скорошната жертва на Среднощните. Той й напомни да не излиза без радиостанция.

Тя би могла да се обади на Синди Карпентър, но личните срещи с жертвите винаги бяха по-доброто решение. Присъствието на детектив не само им вдъхваше спокойствие, но имаше и по-голям шанс да си припомнят други подробности от извършеното срещу тях престъпление. При травма мозъкът се защитава, като се заема само с основните жизнени функции. Чак когато пострадалият се почувства в безопасност, паметта се връща към всички подробности. Карпентър също си бе спомнила как й се сторило, че я снимат. Балард се надяваше да заздрави връзката между детектив и жертва на престъпление с този разговор.

Но Карпентър, която още носеше работното си поло с емблемата на кафенето, отвори вратата и се сопна:

— Сега пък какво има?

— Ей, всичко наред ли е? — отвърна с въпрос Балард.

— Да, нямам проблеми. А ти защо идваш отново?

— Знаеш защо. Надявах се да си попълнила въпросника.

— Още не съм.

Понечи да затвори вратата и Балард протегна ръка да я възпре.

— Синди, защо си разстроена? Какво се е случило?

Трябваше да промени веднага целта на посещението си. Сега само искаше да влезе в къщата.

— Какво ли — обадила си се на моя бивш съпруг, а аз те помолих да не го правиш. Сега и с него трябва да се разправям.

— Не си ми казвала да не му се обаждам — поправи я Балард. — Каза ми, че ти не искаш да говориш с него, но си дала на патрулния полицай неговото име и телефонен номер за контакти с близките. И това е…

— Обясних ти, че не знам защо го направих. Бях объркана и уплашена. Не се сетих за никого друг.

— Синди, разбирам всичко, но аз все пак водя разследване и съм длъжна да вървя по всяка следа. Първо казваш на полицая името на бившия си съпруг, после не желаеш да говориш за него. Това ме накара да се замисля. Да, обадих му се. Не му казах, че са те нападнали насилници. Всъщност не отговорих на въпросите му. Предполагам, че той те е потърсил след това. Какво ти каза?

Карпентър тръсна глава, сякаш й дотегна умението на Балард да насочва разговора накъдето пожелае.

— Може ли да вляза? — настоя Балард.

— Ами щом си дошла…

Дръпна се назад от вратата. Балард влезе и продължи с опитите да уталожи положението.

— Синди, дано разбираш, че единствената ми цел в момента е да открия мъжете, които те нападнаха, и да ги натикам в затвора завинаги. Каквото и да върша по време на разследването, не го правя, за да ти навредя още повече. Изобщо не би ми хрумнало такова нещо. Хайде да седнем и да започнем със случилото се, след аз говорих с Реджиналд.

— Както искаш.

Карпентър седна на дивана точно там, където седеше и предишния път. Балард се настани в тапицирано кресло от другата страна на ниската масичка.

— Той ли ти се обади?

— Да, обади ми се — потвърди Карпентър. — Попита какво се е случило и аз му казах накрая.

— Той прояви ли съчувствие?

— Така се държа, но бездруго винаги се е преструвал, че е загрижен за мен. В това беше проблемът — само се преструваше. Но…

— Какво „но“?

— Ето защо се ядосах, че ти си го потърсила. Сега има за какво да ми натяква.

Балард чакаше, но Карпентър не добави нищо друго.

— Не разбирам, Синди. Защо да ти натяква?

— Аз го зарязах, нали? Аз поисках да приключим с този брак.

— Знам.

— И той ме предупреди, че съм щяла да съжалявам. Сега заради тебе научи какво ме сполетя и както вече казах, изрази съчувствие, но аз разпознах преструвката. Нямаше „нали ти казах“, но се подразбираше.

Карпентър се извърна към прозореца, зад който беше улицата. Балард мълчеше и премисляше наученото за брака й. Накрая стигна до нов въпрос.

— Синди, когато Реджиналд те попита какво се е случило, помниш ли да ти се е сторило, че той вече знае?

— Знаеше, разбира се. Нали ти си му казала.

— Не съм споменавала нищо за сексуалното насилие. Казах му само за влизане с взлом. Той знаеше ли, че си била изнасилена?

— Не мога да преценя.

— Опитай да си спомниш точно думите му.

— „Чух, че някакви хора нахълтали в къщата, ти добре ли си?“. Нещо подобно беше.

Балард се постара следващият й въпрос да е колкото може по-точен.

— Синди, припомни си разговора. Той наистина ли каза „някакви хора“? В множествено число?

— Не знам. Не мога да си спомня. Може и аз да му казах, че бяха двама. Важното е, че той вече знае, а аз не исках да научи.

Балард беше сигурна, че не спомена за повече заподозрени в телефонния разговор с Реджиналд. А Синди Карпентър не можеше да си спомни точно кой пръв е вмъкнал този факт при обаждането на нейния бивш съпруг. Подозренията на Балард само се засилваха, докато Карпентър разкриваше повече неща за него. От наученото си представяше Реджиналд като отмъстителен егоист с дребна душица.

Но нямаше как да не се пита защо мислите й все се връщат към този човек. Нали се предполагаше, че има алиби. А и досега не бе научила нищо, което да свързва Синди или Реджиналд Карпентър с другите две жертви на Среднощните.

— Той спомена ли къде е бил на Нова година?

— Върнал се току-що от ваканция с голф в пустинята, когато ти си го потърсила по телефона. Не каза мястото и не го попитах. Изобщо не ме интересува. А ти защо питаш?

— Стори ми се някак разсеян, когато му се обадих.

— Моля те, не му се обаждай повече.

— И без това нямах такова намерение.

Палм Спрингс също беше в пустинята. Колкото и неприязнено да се настройваше Балард към Реджиналд Карпентър, не изглеждаше вероятно да е замесен в нападенията на Среднощните. Реши засега да не се занимава с бившия съпруг на Синди и да продължи търсенето на връзка между трите жертви.

— Докъде стигна с въпросника?

— Почти приключих. Ето го.

Карпентър грабна сгънати листове от страничната масичка и се опита да ги подхвърли над масата за кафе към Балард. Ръката я подведе зле и снопчето хартия тупна в другия край на дивана.

— Ох, извинявай.

Балард стана и взе листовете.

— Календарът в него е с шейсет дни назад — оплака се Карпентър. — Аз трудно си спомням къде съм била преди седмица. Затова не е попълнен докрай. Но с другото се справих.

— Благодаря ти — каза Балард. — Знам, че ти е било неприятно да го попълваш точно сега, но наистина е ценен за разследването.

Прегледа страниците и прочете някои от отговорите на Карпентър в календарния раздел. Там имаше и въпроси за заведения и магазини. В седмицата преди Коледа и на самия ден бе отбелязано „Ла Хола“.

— Какво има в Ла Хола? — попита тя.

— Родителите ми живеят там — обясни Карпентър. — Винаги отивам на юг при тях за Коледа.

Балард дочете въпросника.

— Цял месец ли не си сипвала бензин в колата? А за пътуването до Ла Хола?

— Не знаех, че искате да пиша и такива неща.

— Искаме всички подробности, Синди. Каквото можеш да си спомниш.

— Отбивам се в бензиностанцията на „Шел“, която е на кръстовището на „Франклин“ и „Гауър“. По пътя към работата.

— Ето това искаме да научим. Местата, където отиваш често. Кога напълни резервоара за последен път?

— Когато се връщах от дома на родителите си след Коледа. Някъде в окръг Ориндж до пета магистрала.

— Добре, това няма значение за нас, струва ми се, защото е било еднократно. А скандалите? С някого в работата или другаде?

— Всъщност нямаше. Да де, клиентите се оплакват постоянно… просто им даваме нова чаша кафе и толкова.

— Значи нищо по-разгорещено? Особено напоследък?

— Не се сещам.

— Тук си написала, че си била в „Масаж за завиждане“… онова студио на „Хилхърст“ ли?

— Да, моите подчинени ми подариха ваучер за Коледа и аз го използвах в деня, когато си тръгнах по-рано от кафенето. И там нямаше нищо за отбелязване.

— Кой те масажира — мъж или жена?

— Жена.

— Ясно. Вероятно ще имам още въпроси, след като прегледам всичко.

Не спомена, че ще се появят въпроси и след като сравни отговорите на Карпентър с тези на другите две жертви.

— А ти научи ли нещо за онези, които са пипали уличната лампа? — попита Карпентър.

— Още не.

— Същите ли са били според тебе?

— Възможно е. Въпросникът е важен, защото трябва да открием къде нападателите са се засичали с тебе. Искаме да изясним кой би те набелязал и защо.

Карпентър плесна с длан по бедрото си, като че й бе омръзнало да търпи.

— Защо вината да е моя? — изрече гневно. — Защо да е заради нещо, което аз съм направила?

— Не казах това — припряно отрече Балард. — И изобщо не си го помислих.

Усети бръмченето на телефона си. Погледна екрана и видя вътрешния номер на участъка в Холивуд. Търсеше я старшият дежурен на смяната и това я подсети, че остави радиостанцията да се зарежда в колата. Прибра телефона, без да приеме обаждането.

— Да, ама точно така звучи — настоя Карпентър.

— Моля те да ме извиниш — отвърна Балард. — Нека го кажа ясно: не си направила нищо, с което да заслужиш или да си навлечеш това. Не си виновна в никакъв смисъл на думата. Говорим за онези, които те нападнаха. Опитвам се да науча къде и при какви обстоятелства тези ненормални, извратени индивиди са решили да изберат тебе. Нищо повече. Не искам да си мислиш, че се отнасям по какъвто и да е друг начин към този случай.

Карпентър пак се беше извърнала настрани, само промърмори:

— Добре…

— Знам, че понякога разследването става поредното напомняне какво си била принудена да понесеш — продължи Балард. — Но това е необходимо зло, защото искаме да заловим онези гадове и да ги пратим в затвора.

— Знам. И съжалявам, че се държах опърничаво.

— Не се държиш така, Синди. И изобщо няма за какво да съжаляваш.

Балард стана и сгъна листовете на въпросника.

— Тръгваш ли? — попита Карпентър.

Досега не искаше да я погледне и се зъбеше на въпросите й, а изведнъж като че се разстрои.

— Доколкото видях, търсят ме за още нещо. Трябва да си вървя. Но мога да намина и по-късно, ако искаш.

— Бива.

— На работа ли си утре?

— Не, почивен ден ми е.

— Ясно, значи ще се чуем, ако имам да ти кажа нещо.

Балард излезе от къщата и тръгна към колата, провери в движение има ли съобщение от участъка. Нямаше. Когато спря до колата, озърна се към уличната лампа при къщата на Синди Карпентър. Още не светеше.

19.

Още преди да се настани в служебната кола, телефонът й забръмча отново. Този път беше прекият й началник. И това означаваше, че старшият дежурен е решил да обезпокои Робинсън-Рейнълдс вкъщи, за да се оплаче, че тя не отговаря на обажданията нито по радиостанцията, нито по телефона.

— Лейтенант, тъкмо щях да позвъня на дежурния.

— Балард, какво правиш, по дяволите?! — изръмжа той.

— Аз бях при последната жертва на изнасилване. Емоциите й се отприщиха и моментът не беше подходящ да говоря по телефона пред нея. Освен това съм взела незаредена радиостанция, когато излизах от участъка. Още се зарежда в колата.

— Както и да е, но има шибан случай, където искат да отидеш.

— Тръгвам. Какво става? И къде?

— Не знам, някакво нападение в Тайландския квартал. Ще научиш подробности от дежурния.

— Ей сега ще му се обадя.

— Балард, не обичам да ми се оплакват заради хората в моя отдел. Знаеш това.

— Знам, лейтенант. Няма да се случи…

Връзката прекъсна.

— … отново.

Беше се надявала да продължат разговора, за да му съобщи докъде е стигнала в разследванията. Налагаше се да почака до понеделник. А още какво ли не можеше да се случи дотогава.

Чудесно беше, че й харесваше да работи самостоятелно, защото управлението бе замразило повишенията и наемането на нови служители, докато светът не се отърве от пандемията. Затова пък трябваше да се справя с трудности заради липсата на партньор, с когото да си разпределят задълженията. Беше принудена да се захваща с всичко и да се бори да задържи онези разследвания, с които искаше да се занимава. Щом се пъхна в колата, тя се свърза с дежурния лейтенант. Предпочете радиостанцията, защото всички на тази честота можеха да чуят разговора. А по телефона той не би се притеснил да я нахока, че не е отговорила на обажданията му. В тези празнични дни по-старшите полицаи си вземаха почивки и затова имаше трети различен дежурен лейтенант за три смени. Лейтенант Сандро Пуч й нареди сдържано да отиде на авеню „Хобарт“, за да разследва случай на влизане с взлом и побой. Балард попита дали сред полицаите на смяна някой знае тайландски и той отговори, че в 6-А 79 (обозначението за патрулната кола в Тайландския квартал) има кой да й превежда.

Минаха пет минути, докато се спусне по завоите на Долчинката, и още пет, за да се добере до адреса — двуетажна сграда с апартаменти и гаражи под тях, строена през 50-те години. Изглеждаше, че и последното й боядисване е било извършено през миналия век. Спря зад патрулна кола. Още не забелязваше линейка наоколо, макар да бе подаден сигнал за нападение.

В апартаментите се влизаше от външна тераса. Тъкмо изкачваше стъпалата, за да стигне до номер 22, когато гол до кръста мъж с кървясало око изскочи ненадейно на горната площадка, видя я да го доближава и се втурна надолу по стълбата към нея.

В същия миг чу пронизителен женски крясък:

— Ей, спри!

Балард реагира инстинктивно, пристъпи встрани към средата на стълбата и вдигна ръце, за да поеме удара. Мъжът се стовари тежко, макар че беше нисък — запрати я назад и надолу. Тя тупна по задник на долната площадка, той се пльосна върху нея, но се отблъсна на секундата. Балард се помъчи да го сграбчи, но нямаше как да задържи хлъзгавото от пот тяло. Докато се опомни, вече го нямаше. Балард видя как жена в униформа изтича към нея, стъпи на площадката, прескочи я и продължи преследването с викове, които звучаха като „Йод, йод, йод!“.

Усети, че си е ударила главата в бетона. Искаше да се изправи и да се включи в гонитбата, но светът около нея се завъртя. Обърна се на хълбок, после по корем, накрая се подпря на колене и длани.

— Балард, добре ли си?

Изви глава към другия полицай, който слизаше по стъпалата. Оказа се, че е Виктор Родригес, който й превеждаше в нощта, когато бе убит Рафа.

— Виктор, кой беше онзи шибаняк?

— Проклетата жертва на побоя — каза той. — Изведнъж скочи и хукна.

— Отиди да помогнеш на партньорката си. Нищо ми няма.

— Сигурна ли си?

— Отивай!

Родригес се забърза нататък, а Балард се вкопчи в парапета и се надигна с усилие. Замая й се главата, трябваше да се подпира на парапета. Накрая умът й се проясни и тя отдръпна ръката си предпазливо. Направи няколко крачки да провери как се движи, после плъзна пръсти под якето си и опипа кръста и задника си за рани и кръв, но нямаше нищо тревожно. Докосна и тила си. И там кожата не беше разкървавена, ала удареното място вече се подуваше.

— Гадост…

След малко чу пърпоренето на хеликоптер в небето над главата си — досети се, че патрулните полицаи са поискали помощ за издирването на беглеца.

Не можаха да го хванат. Родригес се върна скоро с партньорката си Чара Пайтун. И двамата още се задъхваха след неуспешното преследване.

— Измъкна ни се — каза Родригес.

— Рене, не си ли добре? — попита Пайтун.

— Ударих си главата.

Пайтун беше от малкото полицаи с тайландски произход в управлението. Ниска, с плътно телосложение, къса коса с бръснати слепоочия и лъскав перчем отпред. Балард знаеше, че много жени в полицията избират подобни прически, за да си спестят нежеланото внимание на колегите.

— Може ли да погледна? — предложи Пайтун. — Искам да ти видя очите.

Тя включи фенерче и го завъртя така, че периферията на лъча да осветява леко лицето на Балард. Застана по-наблизо и се взря в очите й.

— Зениците са малко разширени. Най-добре е фелдшерите от линейката да проверят състоянието ти.

— А те къде са? — попита Балард. — Нали е имало побой.

Пайтун отстъпи крачка назад и прибра фенерчето.

— Обадихме се, но май им се е струпало много — обясни Родригес.

— Я кажете какво всъщност стана тук.

— Обадил се съсед и съобщил за сбиване в апартамент 22 — докладва той. — Ние се отзовахме, но заподозрените се измъкнали, преди да пристигнем. И както Чара говореше с нападнатия, той я бутна внезапно към мен и офейка. Знаеш останалото.

— Той от нелегалните имигранти ли беше?

— Така и не стигнахме до въпроса — намеси се Пайтун. — Не беше тайландец. Съседът му е тайландец, но каза, че този човек бил от Камбоджа. Мисля, че е имал вземане-даване с „момчетата“ и се е боял да не го арестуваме, затова изчезна така.

Балард вече бе слушала твърде много за бандата „Азиатски момчета“, която тормозеше и легалните, и нелегалните имигранти от Югоизточна Азия.

Двама фелдшери влязоха в централния двор на сградата, Пайтун ги поздрави и каза:

— Жертвата на побоя си плю на петите, трябва обаче да прегледате детектив Балард. Тя падна и си удари главата.

Фелдшерите се съгласиха, но настояха да я заведат в линейката. Пайтун и Родригес останаха да си довършат работата по сигнала за побой, след който жертвата се изплъзна.

Балард седна под лампа на сгъваемия заден капак в линейката, а единият фелдшер провери жизнените й показатели, прегледа очите за разширени зеници и кожата на главата за наранявания и подуване. На ивицата за името на униформата беше написано „Сингъл“.

— Това фамилия ли е, или семейно положение? — подкачи го тя.

— Фамилното ми име, но често ми задават този въпрос.

— То се знае.

— И така, имате леко мозъчно сътресение според мен. Установихме умерено разширение на зениците и повишено кръвно налягане.

Пръстите в ръкавица опипаха кожата около очите й. Тя виждаше колко съсредоточен е погледът му, докато си върши работата. Носеше маска, но имаше проницателни кафяви очи, гъста кестенява коса и май беше с няколко години по-млад от нея. В едното му око се виждаше петънце вдясно под зеницата.

— Колобома — каза той.

— Моля?

— Гледате окото ми. Петънцето е вроден дефект на ириса, нарича се колобома.

— А тя засяга ли…

— Зрението ли? Не. Но когато е слънчево, трябва да нося тъмни очила. Тоест през повечето време.

— Поне е добре, че не пречи на зрението.

— Благодаря. Значи вие сте от другата страна на оградата?

— Какво искате да кажете?

— В холивудския участък, нали?

— А, да, участъка. Значи вие работите в противопожарната станция?

— Ъхъ. Може би ще се видим някой път на паркинга.

— Непременно.

— Но сега е необходимо да не правите нищо повече, а да се приберете вкъщи и да си почивате.

— Няма как. Аз съм единственият дежурен детектив в нощната смяна.

— Е, няма да свършите кой знае каква работа като детектив, ако стигнете до мозъчен оток и припадък.

— Чак толкова ли зле е?

— Ударили сте си главата доста сериозно. При такива сътресения е възможно натъртване и оток на мозъчните тъкани. Не твърдя, че и вашето състояние е такова, защото зениците са само леко разширени, но е задължително да внимавате. Можете да поспите, но е по-добре някой да ви буди и да проверява как сте през два-три часа. Да бъдете под наблюдение. В дома ви има ли кой да проверява вашето състояние през нощта?

— Живея сама.

— Щом е така, дайте ми телефонен номер и аз ще ви се обаждам през няколко часа.

— Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно. Не бива да се отнасяте лекомислено към такава травма. Обадете се на началника си и му кажете, че си отивате вкъщи. Ако желае да разговаря с мен, ще повторя пред него същото, което казах и на вас.

— Добре, добре, ще ви послушам.

— Сега ми кажете номера, на който да ви се обаждам.

Балард му даде визитна картичка с името си и номера на мобилния телефон. Още не й се вярваше, че ще проверява как е тя. Но й се искаше да го направи. Харесваше и външността, и държанието му. И петънцето в окото му.

— А може ли да шофирам? Тук съм със служебна кола, която трябва да върна в участъка, и да се прибера със своята кола.

— Аз мога да карам вашата кола, защото бездруго се връщаме в станцията. Къде живеете?

— В Лос Фелис.

— Защо не се обадите да ви откарат у дома или някой от патрулните да го направи.

— Ясно. Ще уредя нещо.

— Добре. И ще проверя по телефона как сте след два-три часа.

20.

Струваше й се, че при всяко потапяне в дълбок сън я будеше бръмченето на телефона — фелдшерът Сингъл спазваше обещанието си да проверява как е. Този цикъл се проточи цяла нощ до неделното утро, когато той най-после каза, че за нея вече е безопасно да спи без прекъсване.

— Тоест след изгрева вече мога да наваксам нощния сън? — подхвърли тя.

— Реших си, че това е нормалният ви график. Нали работите нощна смяна?

— Просто се пошегувах заядливо. Благодаря ви, че наблюдавахте как съм. Много съм ви задължена.

— Няма за какво. Ако пак имате сътресение, обадете ми се.

Усмихваше се след края на разговора въпреки главоболието, сякаш впило се зад очите й. Стана, олюля се, докато стъпи устойчиво, и отиде в банята. Наплиска лицето си със студена вода и се вторачи в отражението си. Виждаше синкави сенки под очите си, но зениците й като че изглеждаха нормално поне в сравнение със състоянието им при прибирането й снощи. Сети се за петънцето в зеницата на фелдшера Сингъл и пак се усмихна.

В осем часа сутринта още беше уморена след съня на пресекулки. Остана по домашни дрехи и се върна в леглото с намерението да подремне още малко. Знаеше, че има много работа, но трябваше да се възстанови, за да е готова за следващата нощна смяна тази вечер. Затвори очи и скоро забрави за всичко.

В съня си Балард можеше да диша под водата. Не беше нужно да изплува на повърхността за още въздух. Нямаше го паренето в белите дробове. Взираше се през синевата в слънцето, лъчите му проникваха във водата и носеха топлина и уют. Извъртя се на гръб и се понесе лениво с течението, гледаше нагоре и проумяваше, че слънцето е с формата на жълъд и всъщност не е никакво слънце.

Бръмченето на телефона сякаш я сепна още в мига, когато бе затворила очи, но когато посегна към него, вече беше четири без десет следобед, значи бе спала почти осем часа. Търсеше я Бош.

— Ти получи ли съобщенията ми?

— Не. Какво… Какво става? Обаждал ли си се?

— Не съм, пращах ти съобщения. Днес има панихида за Рафа.

— Ох, кога е? И къде?

— Започва след десет минути в „Света Ана“ на „Оксидентъл“.

Не беше далеч от дома й. Тя превключи разговора на прослушване, докато преглеждаше пропуснатите съобщения и имейли. Три съобщения от Бош и едно от нейния лейтенант. Имаше имейл от Боби Клайн, първата жертва на Среднощните. Другите не бяха важни.

— Не знам как съм проспала всичко… Снощи си навлякох мозъчно сътресение.

— Какво се случи?

— Ще ти разкажа по-късно. Ти на панихидата ли си?

— До църквата съм, но не влязох. Ще се набивам на очи, струва ми се. Избрах си добро място и виждам идващите хора. Според мен и Хойл е тук. Има поне един бял мъж и мисля, че е той.

— Добре, тръгвам. Благодаря, че ме събуди.

— Сигурна ли си, че нищо ти няма?

— Всичко е наред.

Тя се облече набързо и слезе в гаража. Колата й беше долу, защото пренебрегна указанията на фелдшера Сингъл и се прибра сама, след като старшият дежурен я освободи от смяната.

Караше по „Хилхърст“ чак до „Бевърли“ и оттам пое по „Оксидентъл“. Намери свободно място до бордюра на половин квартал от църквата и се обади на Бош.

— Пристигнах. Ти на същото място ли си?

— На същото.

— Добре, аз ще вляза. Да видим дали ще можем да поговорим с вдовицата след това.

— Съгласен съм.

— Дойде ли някой заслужаващ внимание?

— Цяла тълпа очевидни бандюги, татуирани чак до ушите. Искаш ли да вляза с тебе?

— Не, ще се оправя сама. Според тебе струва ли си да проследим Хойл, ако наистина е той?

— Де да знам. Къде би отишъл в неделя вечерта? Вероятно е дошъл само да спази приличието. Може да породи някакви съмнения, ако не се появи… сещаш се за какво говоря.

— О, да. Но когато вдовицата на Рафа научи какво става…

— Там ли ще й кажеш?

— Не, ще изчакам. Добре, влизам.

Балард прекъсна разговора и излезе от колата. Тръгна по улицата след неколцина закъснели. Ускори крачка и ги настигна, за да й бъдат прикритие. Панихидата се провеждаше в страничен параклис. Затова беше претъпкано и Балард остана в коридора със закъснелите. Имаше високоговорители в стените, чуваше прочувствените спомени на близките и колегите, както и изпятия от множеството псалм. Почти всичко беше на испански. Тя разбра достатъчно — мнозина скърбяха, че Хавиер Рафа се отказал от живота с насилие, за да се грижи за семейството си и да се занимава със своя бизнес, но накрая тъкмо насилието им го отнело.

Церемонията завърши след четиресет и пет минути, най-близките излязоха първи от параклиса и застанаха в редица до вратата, за да приемат съболезнования. Балард остана встрани, наблюдаваше под една от арките край коридора.

И скоро зърна негласния партньор на Хавиер Рафа — доктор Денис Хойл, който излезе от параклиса. Позна го от студийните снимки в неговия сайт на стоматолог. Изглеждаше съставен само от ъгли, слаби остри рамене и лакти. Косата му посивяваше, брадичката „катинарче“ беше прошарена.

Прецени, че това може да е най-сполучливият момент за разговор с него — той изобщо не би очаквал полицията да му задава въпроси точно сега. Припряно написа съобщение до Бош за замисъла си, докато гледаше как Хойл чака своя ред, за да отиде при семейството на Рафа. Нямаше съмнение, че това е първата му среща с тях, дори с вдовицата. Не прегърна никого, само хвана дясната ръка на жената с двете си ръце в израз на съчувствие. Приведе се, за да й каже нещо или да се представи, но Балард долавяше по нейното изражение и поза, че тя няма представа що за човек е пред нея.

Габриел — синът на Хавиер Рафа, стоеше в края на редицата. Хойл само му кимна и го потупа по рамото в безмълвно „дръж се, момче“, после се отдалечи с изписано на лицето нескрито облекчение. Балард придържаше с ръка якето си, за да не се вижда служебната й значка на колана, когато тръгна подире му.

Хойл излезе на улицата, Балард видя чакащия на тротоара Бош. Той бе облякъл костюм за всеки случай, ако би се наложило да присъства на панихидата. Костюмът подхождаше и за това, което щяха да направят сега.

Балард последва Хойл навън и го настигна. Бош застана насред тротоара и забави Хойл, който се подвоуми откъде да го заобиколи.

— Доктор Хойл? — каза Балард.

Мъжът се обърна припряно, все едно беше стъписващо някой да го познае в тази част на града.

— Ъъ… да?

Тя отметна якето си, за да се видят и значката, и пистолетът в кобура на хълбока й.

— Аз съм детектив Балард от полицейското управление на Лос Анджелис. Това е моят колега Хари Бош.

Тя посочи Бош, който сега беше зад гърба на Хойл. Стоматологът изви глава набързо да погледне Бош и пак се обърна към Балард.

— Какво искате? — попита той.

— Разследвам убийството на Хавиер Рафа — отговори Балард. — Бих искала да ви задам няколко въпроса, ако имате време.

— На мен ли? Защо бихте искали да ми задавате въпроси?

— Например защото бяхте негов делови партньор, нали?

— Е, да, но не знам какво се е случило. Ами че аз дори не бях там.

— Известно ни е. Но ние трябва да проверяваме старателно и да говорим с всеки, който го е познавал. Щом сте били негов партньор, би трябвало да сте го познавали достатъчно добре.

— Не беше нищо повече от инвестиция.

— За нас е полезно да знаем и това. Къде паркирахте? Може би е по-добре да се отдалечим от църквата, за да поговорим.

— Ето там, но…

— Ще вървим след вас.

Хойл караше мерцедес с четири врати и бе спрял случайно точно зад стария джип на Бош. Нито Бош, нито Балард споменаха нещо, защото биха могли да провалят заблудата, че и Бош е детектив от полицейското управление. Щом стигнаха до колата, Хойл извади ключовете от джоба си и натисна бутона, после се обърна към тях.

— Вижте какво, точно сега не е много удобно да говорим. Излязох току-що от възпоменателната служба за мой приятел и малко съм разстроен. Не може ли да…

— Как научихте? — прекъсна го Балард.

— Как научих, че е мъртъв ли? Новината я имаше във вестника… в техния сайт.

Тя изчака малко дали Хойл няма да изтърве още нещо. Но той млъкна.

— Не, питам ви как научихте, че Рафа търси делови партньор? Инвеститор. Някой да му даде пари, за да се откупи от бандата.

Хойл се ококори за миг. Нейната осведоменост го изненада.

— Аз… Имам съветници за тези неща.

— Така ли? Кои са те? Бих искала да поговоря и с тях.

— Казах ви, че моментът не е подходящ. Може ли вече да си вървя?

Тя разпери ръце в красноречив жест — „Не ви спирам“.

— Е, може ли? — настоя Хойл.

— Доктор Хойл, за вас е по-добре, ако изясним някои подробности още сега — отговори Балард.

— Какво ще изясняваме? Нали уж не сте против да си тръгна.

— Само ви обяснявам, че е по-добре за вас да разговаряте с нас тук и сега. Не ми се вярва, че бихте искали да ви навестим в кабинета, нали?

Той дръпна рязко вратата на шофьора, но тя се затвори веднага. Ядосаният Хойл я отвори повторно и я задържа.

— Не съм направил нищо лошо и това е полицейски тормоз!

Пъхна се стремително в колата и дръпна вратата с все сила. Включи двигателя и потегли веднага покрай Балард и Бош.

— Ако си въобразява, че това е тормоз, още нищо не е видял — отбеляза тя.

Бош стоеше до нея, двамата изпратиха с поглед отдалечаващия се на север мерцедес.

— Твърде силно ли го притиснах? — попита тя.

— Поне той си мисли това.

— Майната му.

— И може би вече се обажда на партньорите си. Това ли искаше?

— Исках те да научат за мен.

21.

Балард и Бош се върнаха в църквата да проверят дали съпричастните към скръбта на семейството вече са поднесли съболезнованията си. Не завариха никого пред параклиса. Балард надникна и видя вътре вдовицата и дъщерите, но синът Габриел не беше там.

— Трябва да намеря Габриел, за да превежда, ако е необходимо. Остани тук, за да не си тръгнат.

— Аз ще ги забавя — обеща Бош.

Тя погледна през отворената двойна врата на голямата катедрала. Габриел седеше сам. Балард тръгна тихо по пътеката между редиците скамейки. Габриел драскаше с джобно ножче по дървото. Вече бе написал „Бог е с…“, но не й се вярваше да добави „спасител“ след тези дни.

— Габриел, престани.

Така го стресна, че момчето изтърва ножчето и то изтрака на мраморния под. Виждаха се следите от размазани сълзи по лицето му.

— Чуй ме — продължи Балард. — Знам колко е ужасно това, което сполетя вашето семейство. Ако искаш да не остане безнаказано, помогни ми да поговоря с твоята майка. Ела с мен.

Той се поколеба и протегна ръка надолу за ножчето.

— Дай ми го — помоли тя. — Не ти е нужно, само може да ти навлече неприятности. Хайде да поговорим с майка ти.

Габриел излезе на пътеката и подаде ножчето. Балард сгъна острието и го пусна в джоба си.

— Стореното на баща ти е зло — каза тя. — Но той заряза бандите и би искал ти да живееш като него. Не проваляй усилията му, Габриел.

— Няма — зарече се момчето.

— Ти ми каза в онази нощ, че баща ти е имал партньор — бял мъж от Малибу. Той дойде ли на панихидата днес?

— Така ми се стори. Той беше белият мъж тук, нали?

— Не знам, Габриел. Питам тебе. Знаеш ли как се казва?

— Не помня името му. Видях го само веднъж, когато дойде в сервиза.

Бош още стоеше пред параклиса и кимна, за да потвърди, че семейството е вътре.

Тя и Габриел влязоха, Бош остана при входа. Балард напомни на семейството коя е и каза, че е нужно да им зададе няколко въпроса. Добави, че Габриел се е съгласил да превежда, ако е необходимо. Майката, чието име беше Хосефина, се съгласи да говори с Балард. Сълзите през последните дни сякаш бяха оставили незаличими следи по кафявата й кожа. Балард вече бе виждала това изражение на стотина женски лица, след като насилието им е отнело мъжете: „Как ще живея? Как ще се грижа за семейството си?“.

— Първо, искам да ви уверя, че правим всичко възможно да открием онзи, който стори това на Хавиер — започна тя бавно. — Имаме насоки, които проследяваме с надеждата да стигнем до арест. Не мога да споделя всичко, което правим, затова е възможно някои въпроси да ви се сторят чудати. Само ви моля да проявите търпение и да помните, че исканата от вас информация е важна. Разбирате ли ме, или предпочитате Габриел да ви преведе?

— Разбирам, да — потвърди Хосефина.

— Чудесно. Благодаря ви. Нека започна с въпроса, който вече ви зададох онази нощ в болницата. Знаете ли дали някой е искал да стори зло на Хавиер?

— Не. Кому би хрумнало? Хавиер беше добър човек.

— Споменавал ли е наскоро за недоволни клиенти или служители?

— Не. Всички са доволни. Там всичко беше добре.

— Хавиер остави ли завещание?

Недоумението на жената пролича веднага. Балард се озърна към Габриел, чудеше се как да му обясни. Бош се обади гръмко от другия край на параклиса:

— Ултимо тестаменто.

Балард му кимна. Можеше да си представи колко пъти и той е трябвало да задава такива въпроси при разследването на убийства. После пак се вгледа в Хосефина, която обсъждаше нещо със сина си на испански.

— Тя не знае — каза Габриел.

— Имаше ли адвокат? — попита Балард. — Абогадо?

— Си, си, си — изстреля думата Хосефина. — Дарио Калвенте ес су абогадо.

Балард кимна.

— Благодаря ви. Ще му се обадим и може би той ще поиска разрешение от вас, преди да разговаря с нас.

Габриел преведе, Хосефина кимна.

— Господин Калвенте дойде ли днес?

Хосефина кимна отново.

— Познавате ли деловия партньор на вашия съпруг?

— Не.

— Той беше ли тук днес? Питам за доктор Хойл.

— Не знам.

За Балард вече беше ясно, че Хосефина знае твърде малко за бизнеса на своя съпруг, затова трябваше да обсъди с адвоката му завещанието, застраховката и регистрационните данни за съвместния бизнес.

— Хосефина, знаехте ли, че Хавиер е бил принуден да плати откуп, за да напусне бандата „Лас Палмас“?

Жената кимна и помълча, за да обмисли отговора си. Каза нещо на испански и Габриел преведе:

— Не можехме да имаме семейство, ако той беше продължил да върши онези неща с бандата.

— Колко трябваше да плати?

— Вейнтисинко — отговори Хосефина.

— Двайсет и пет хиляди?

— Си. Да.

— Добре. Откъде намери толкова пари?

— Ел дентиста.

— Неговият партньор ли ги даде?

— Си.

— Как се е запознал със зъболекаря? Кой го е довел при него?

Габриел преведе въпросите, но нямаше отговор. Хосефина завъртя глава. Не знаеше.

Балард каза, че ще ги потърси, ако има да им съобщи нещо за разследването, и помоли Габриел да преведе думите й, за да е сигурна, че Хосефина я разбра. След това двамата с Бош излязоха и тръгнаха към неговата кола.

— Дали да не намерим онзи абогадо Дарио Калвенте? — предложи тя.

— Неделя е. Съмнявам се да е в офиса.

— Можем да го открием. Хайде да отидем с моята кола. После ще те върна тук.

— Чудесно.

Балард написа името на адвоката в търсачката на смартфона си и намери неговия сайт. И преди да седне в колата, остави съобщение за него. Също като адвокатката на Синди Карпентър и сайтът на Калвенте обещаваше денонощно обслужване седем дни в седмицата.

— Ще проверя в пътната полиция за домашния му адрес, ако не ми се обади скоро — каза тя на Бош.

Настаниха се в нейния „Дифендър“ и почти мигновено някой с неразпознаваем номер потърси Балард. Тя предположи, че е Калвенте.

— Детектив Балард, слушам ви.

— Балард, ти нарочно ли не се обаждаш, когато те търся?

Разпозна гласа на лейтенант Робинсън-Рейнълдс.

— Няма такова нещо. Аз бях… в църква, затова изключих телефона.

— Неделя е, Балард, помня това, но не очаквах да си от онези, които ходят на църква.

— Панихида за жертвата на убийството, което разследвам. Трябваше да говоря със семейството и да огледам присъстващите, нали разбираш.

— Балард, не бива да се занимаваш с това. Трябваше да си в болница.

— Нищо ми няма, лейтенант. Само си ударих главата.

— Я ме чуй — в доклада за нощната смяна е записано, че фелдшер от спешната помощ ти е наредил да се прибереш вкъщи. Не искам само неговото мнение, ясно ли е? Искам да отидеш в спешно отделение на болница и да те прегледат там, преди да вършиш каквото и да било.

— Работя по сведения и вече ти казах, че нищо…

— Детектив Балард, не ти предлагам, а ти заповядвам. Никакви рискове при травма на главата. Иди за преглед в спешно отделение. След това ми се обади да знам резултата.

— Добре. Щом приключа тук, ще отида.

— Тази вечер, детектив Балард. Искам да ми се обадиш тази вечер.

— Ще го направя, лейтенант.

След разговора тя сподели с Бош каква заповед получи.

— Звучи разумно — съгласи се той.

— И ти ли? — укори го Балард. — Добре съм си, а ходенето в болница ще ми загуби твърде много време.

— От полицията си. Ще се заемат с тебе почти незабавно.

— Ами няма да го направя, докато не започне смяната. Няма да прахосвам личното си време за това. И като споменах времето, няма да чакам обаждането на този абогадо. Денонощно било обслужването, да бе.

Позвъни в комуникационния център, представи се със служебния си номер и помоли да проверят за регистрационни данни на автомобил на името на Дарио Калвенте. Провървя й, имаше само един адрес на човек с това име в Лос Анджелис. Благодари на оператора и прекъсна.

— Силвър Лейк — каза на Бош. — Още ли искаш да отидем?

— Хайде да го направим.

Стигнаха дотам за петнайсет минути. Калвенте живееше в къща от 30-те години на миналия век в испански стил, разположена близо до брега. Качиха се по каменни стъпала към верандата отпред. Имаше голям панорамен прозорец с изглед към езерото, но го закриваше плакат „Животът на чернокожите има значение“.

Балард потропа на вратата, държеше служебната си значка. Отвори им мъж на около четиресет години, беше го видяла на панихидата. Още носеше същия костюм, само бе свалил вратовръзката. Имаше гъсти мустаци и тъмнокафяви очи като на Бош.

— Господин Калвенте, аз съм от полицейското управление на Лос Анджелис — започна Балард. — Моля да ни извините, че ви безпокоим у дома, но аз оставих съобщение на вашия сайт, а вие не ми се обадихте.

Калвенте махна с ръка към нея.

— Видях ви днес на панихидата за Хавиер.

— Така е, бях там. Аз съм Рене Балард, а това е моят колега Хари Бош. Хосефина Рафа ни каза, че сте били адвокат на нейния съпруг и бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Не знам дали бих могъл да ви кажа нещо полезно. Да, свърших малко работа за Хавиер, но само срещу ремонта на моята кола. Не мога да кажа, че официално бях негов адвокат.

— Знаете ли дали той е имал и друг адвокат?

— Не ми се вярва. Затова ме помоли за помощ.

— Кога се случи?

— О, преди няколко месеца. Съпругата ми попадна в катастрофа и уредих да откарат колата при Хавиер. Щом научи, че съм адвокат, той помоли да направя нещо за него.

— Какво по-точно? Можете ли да ни кажете?

— Информацията е отчасти поверителна, но беше свързано с подписан от него договор. Искаше да знае как би могъл да прекрати съдружие.

— Съдружие за неговия бизнес ли?

Калвенте се загледа встрани от тях към водата. Поклати глава, като че преценяваше дали да отговори. Накрая се взря в Балард и кимна сдържано.

— Вие успяхте ли да му помогнете? — попита тя.

— Не съм специалист по договорно право. Казах му, че не виждам в договора никакви слаби места, от които би могъл да се възползва. И подчертах, че трябва да потърси и мнението на адвокат, който се занимава с договори. Попитах иска ли да му препоръчам някого, но той отказа. Затова ми направи отстъпка за ремонта на колата. Това беше всичко.

— Спомняте ли си дали неговият партньор се казваше Денис Хойл?

— Да, май това беше името, но не съм сигурен. Минаха месеци оттогава.

— Той спомена ли каква е причината за желанието му да прекрати договора?

— Само каза, че положението не било добро за него, защото отдавна си е изплатил дълга към този човек, но още трябвало да му дава дял от печалбата. Партньорството им щеше да продължи, докато е собственик на сервиза.

— Какъв дял имаше Хойл в неговия бизнес?

— Двайсет и пет процента, струва ми се.

— Щом само дадохте мнение за договора, защо отидохте на панихидата днес?

— Е… аз… исках да изкажа своите съболезнования на семейството и да ги уверя, че съм на тяхно разположение, ако имат нужда от нещо, свързано с правото.

— Впрочем как научихте, че Рафа е станал жертва на убийство?

— Когато отидох на църква тази сутрин, видях панихидата в графика. И едва днес научих за убийството. Това е ужасен удар за неговото семейство.

Балард се обърна към Бош, но той завъртя глава — нямаше други въпроси.

— Благодаря ви, господин Калвенте. Много ни помогнахте.

— Радвам се да чуя това.

Бош слизаше бавно по стъпалата към улицата, наложи се Балард да го изчака. Щом стъпи на тротоара, той прошепна:

— Този е като лешоядите, дебнещи линейки. Едва е познавал покойника, но отива на панихидата, а?

— И това го има. Гледал ли си филма „Присъдата“ на Сидни Лъмет?

— Май не съм. Почти не гледам филми напоследък.

— Този е стар, с Пол Нюман в главната роля. Имаше период, когато изгледах доста филми с него. Както и да е, той играе адвокат… всъщност алкохолик, който се опитва да събира клиенти, като отива на погребения и там раздава визитни картички.

Бош се озърна към къщата.

— И този сигурно отива на много погребения.

— Но ние научихме нещо ценно от него — напомни Балард. — Хавиер е искал да се отърве от договора. Ето ти възможен мотив.

— Така си е. Но договорът е защитавал интересите на Хойл. Според Калвенте всичко е било законосъобразно. И все още е необходимо да намерим посредника за факторинга с надеждата чрез него да стигнем до човека с „Валтер П“ калибър 22.

— Довечера пак ще отида при хората от борбата с бандитизма. Имали са „кука“, от която са научили преди години, че Хавиер се е махнал от „Лас Палмас“ с откуп. Мисля, че е жена. Предишния път не пожелаха да ми кажат името й, но сега ще ги накарам. Тя може да знае кой е уредил сделката му с Хойл.

— Добре си го намислила.

Петнайсет минути по-късно Балард остави Бош при колата му и подкара към спешното отделение на „Холивуд Презбитериън“, но я потърси по телефона фелдшерът Сингъл.

— Как се чувствате?

— В момента пътувам към спешно отделение.

— Ох, не… какво се случи?

— Нищо ми няма. Моят началник не ме пуска на работа без заключение на лекар от спешното. Казах му, че според един превъзходен фелдшер тази сутрин не съм пострадала зле, но той настоя въпреки това.

— Колко жалко. Исках да ви поканя на вечеря в противопожарната станция.

— Никога не съм получавала такава покана. Какво ще похапвате там?

— Какво ли не. Сирене на фурна, чили. Някой май донесе два ябълкови пая. Имаме и салата, също и варена царевица.

— Аз бих опитала салатата и сиренето.

— Хм, значи ще ни навести вегетарианка.

— Вече отбягвам само месото.

— Не е проблем, но нали щяхте да отивате в спешно отделение.

— Предпочитам да дойда на вечеря и да отида в спешното през работно време.

— Добре, елате при нас. Сядаме след трийсет и пет минути. Ако няма повикване и не се наложи да изфучим навън.

— Вече пътувам към вас. Но вие можете ли да си каните гости?

— По един от нас може на всяка вечеря. Размених се с друг, защото се надявах да ви хареса пожарникарското чили. Но и сиренето на фурна си го бива.

— Много мило. Ще се видим скоро. И още един въпрос…

— Питайте.

— Името ти.

— Да, вярно. Аз съм Гарет.

— Гарет. Чудесно. Ще се видим след малко, Гарет.

След разговора Балард записа Сингъл с пълното му име в списъка с контактите си. Надяваше се да остане там още дълго. Спря колата зад полицейския участък. И преди да отиде при пожарникарите, отби се набързо в съблекалнята за леко гримиране. Отиваше да яде сирене на фурна в противопожарната команда, но искаше да изглежда привлекателна.

22.

На вечерята беше весело, Сингъл представи Балард на колеги те си и те я приветстваха с ръкопляскания. И сиренето на фурна не беше лошо, но трапезата и забавлението не се проточиха — повикаха фелдшера Сингъл с неговия спасяващ животи екип на едно от най-натоварените кръстовища — „Хайленд“ и „Холивуд“, заради катастрофа. Те реагираха светкавично, а тя зави в салфетка остатъка от сандвича със сирене и заобиколи оградата между станцията и участъка. Дояде го, докато средната смяна приключваше дежурството преди осем часа, когато започваше нейната. В тази смяна имаше по-малко хора, не беше претъпкано при общия сбор и не се държаха толкова официално. Никой не я погледна накриво, че си дояжда сандвича.

Без да протака, тя тръгна по коридора на втория етаж, за да потърси сержант Дейвънпорт. Седеше на същото място, където го видя преди три нощи. Ако не бяха различните дрехи, можеше да се заблуди, че не е мърдал оттам. Извади от чантата си папката, която бе взела от него, и я остави на бюрото му. Посочи към нея.

— ЛП Три. Трябва да говоря с жената. Този път настоявам.

Дейвънпорт смъкна краката си от преобърнатото кошче за боклук и се настани вдървено на стола.

— Балард, известно ти е, че не мога да разкривам просто така името на таен осведомител.

— Известно ми е. Трябва да получиш разрешение от капитана. Или би могъл да отидеш на среща с осведомителя, а аз да те придружа. За мен е все едно, но вече разследвам предумишлено убийство, което е свързано с друг случай на предумишлено убийство, и трябва да чуя какво знае тя. Как искаш да го направим?

— Първо да напомня нещо — не съм казвал, че…

— … е жена, схванах. Да речем, че съм се досетила. Ще помогнеш ли за това разследване, или ще пречиш?

— Ако ме изслушваше, вместо да ме прекъсваш насред дума, щеше да си научила, че ЛП Три вече не действа, и то от години, и едва ли ще иска да обсъждаме нейното мръсно минало.

— Така да бъде. Ще се обадя на домашния номер на капитана.

Тя се обърна към вратата.

— Стига де, Балард. За какво ти е винаги да си такава к…

Тя се извъртя към него.

— … кучка ли? Щом наричаш така желанието да бъде разкрито убийство, нека съм кучка. Но в това управление все още има хора, които са готови да си надигнат задника от стола и да тропат по врати. И аз съм от тях.

Слепоочията му порозовяха — може би от ярост, а може би от срам. Той беше сержант втора степен, значи се намираше едно стъпало по-нагоре в йерархията от нея като детектив втора степен. Но макар че на Дейвънпорт не му се налагаше да носи униформа, оставаше си фактът, че не е детектив, и тази разлика заличаваше старшинството му. Балард можеше да говори с него, без да има едно наум за възможни последствия.

— Виж какво — подхвана Дейвънпорт, — имам нужда от време да се свържа с нея и да я убедя някак. Ще опитам и ще те уведомя за резултата.

— Искам среща тази вечер — натърти Балард. — Разследвам убийство. Впрочем ти току-що потвърди, че е жена.

— Вече си беше ясно, не мислиш ли?

— Трябва да отскоча за малко до „Холивуд Презбитериън“, после очаквам да ми кажеш, че имаме уговорена среща с нея.

— Добре, отивай.

— Ще ти се обадя, когато си свърша работата там.

Балард взе радиостанция и потегли със служебната си кола към болницата, където се възползва от значката си, за да пререди чакащите в спешното отделение. Прегледа я лекар, не откри нищо тревожно, тя се върна в колата и се обади на лейтенант Робинсън-Рейнълдс в дома му, за да го уведоми.

— Чудесно, Балард. Радвам се, че всичко е наред с тебе.

— И по-рано ти казах същото.

— Е, да, но трябваше да имаш официално заключение. Онези фелдшери са сбирщина мърльовци. Ако някой бе хвърлил моята майка по стълба, и аз бих искал да я прегледа лекар — разбираш защо, нали?

Балард се чудеше срещу какво да възрази първо и дали си струва. Но приказките, че е била „хвърлена по стълба“, можеха да повлияят на мнението му за нея и за способностите й.

— Лейтенант, не знам каква версия са ти пробутали, но никой не ме е хвърлял по стълба. Аз се качвах по стъпалата, когато така наречената жертва на побой се втурна насреща ми. Сграбчих го, но и двамата се изтъркаляхме надолу.

— Същото е, казано по друг начин. Готова ли си да се върнеш на работа?

— Аз си вършех работата през цялото време.

— Ясно, ясно, не съм искал да те обиждам. Тогава хайде да ми разкажеш какво си правила, щом не си спирала. Докъде стигнахме по тези случаи?

— По случая с убийството на Рафа уреждам среща с осведомителка от банда. Надявам се, че тя може да ни насочи към лихвар с вероятен мотив да убие Рафа.

— Какъв мотив? Убитият му е дължал пари ли? Това не може да бъде солидна версия. Защо да убива длъжника си? Няма как да си върне парите.

— Мотивът е друг. Рафа е взел пари — сумата е двайсет и пет хиляди долара — от своя лихвар преди години, за да плати на „Лас Палмас“ за съгласието им да излезе от бандата. И така се сдобил с негласен партньор. А след смъртта на Рафа този негласен партньор получава и бизнеса, и застраховката „Живот“, ако има такава, и най-важното — земята, на която е автосервизът. Ето в какво се състоят и изгодата, и мотивът.

— Разбрах, Балард. Добра находка. Много добра. Но и ти знаеш, че всичко това вероятно ще бъде прехвърлено на Западното бюро, щом те успеят да си поемат дъх.

— Знам, лейтенант, но не е все едно да бездействам по случая, докато те го поемат, или да им предам достатъчно материали за обвинение, нали? Все пак има разлика за оценката и на твоята работа.

Робинсън-Рейнълдс не мълча дълго, преди да вземе подсказаното решение.

— Права си. Не искам да бездействаш. Искам да продължиш работата по случая, докато сме готови да им го прехвърлим. Аутопсията извършена ли е?

— Още не. В момента аз водя следственото дело, затова ще ми се обадят предварително. Може би по някое време утре.

— Аха. Ще дойде ли някой с тебе на срещата с осведомителката?

— Рик Дейвънпорт от борбата с бандитизма уговаря срещата. И той ще бъде там.

— А какво става със Среднощните и новото изнасилване?

— Убедихме и трите жертви да попълнят въпросника на Ламкин, утре очаквам целият екип по сексуалните престъпления да се заеме със сравненията на отговорите и ще видим докъде ще стигнем. Сега имаме други предположения как са набелязвани жертвите заради данните от новия случай.

Пак й дотегна, че трябваше да говори в множествено число, за да прикрива Лайза Мур.

— Добре — каза Робинсън-Рейнълдс. — И аз ще обсъдя това с Ноймайер утре сутринта.

Матю Ноймайер беше водещият детектив в екипа от трима души, разследващи сексуални престъпления, значи и пряк началник на Лайза Мур.

— Значи продължавам по случаите — уточни тя.

— Решихме го. Утре ще дойда рано, може би ще те заваря, преди да приключиш смяната.

Балард прекъсна и тутакси се обади на Дейвънпорт.

— Слушам те, Балард — отзова се той.

— Ще вършим ли работа тази вечер, или не?

— Не се наежвай толкова. Ще го направим. Аз ще я доведа на срещата. По кое време да стане? Тя не желае да припарваш до квартала й.

Сякаш усети прилив на нови сили. Все пак щеше да се добере до ЛП Три.

— Какво ще кажеш да бъде след час?

— Бива.

— Къде?

— На паркинга при плажа в края на Булеварда на залеза.

Балард познаваше мястото много добре — често бе сърфирала там сутрин след работа. Но пътуването дотам не беше кратко.

— На смяна съм и така ще бъда на четиресет минути от участъка. Ако има повикване за мен, ще се прецакам.

— Искаш ли да говориш с нея, или не искаш? Тя вече живее в онзи край на града и повече няма да стъпи в Холивуд.

Балард се примири.

— Нека да е след час. Ще дойда.

— Балард, още нещо — никакви имена. Дори не й задавай такива въпроси.

— Щом казваш.

Знаеше си, че ще успее да измъкне името по-късно, ако е необходимо в съда. Стигнеше ли се дотам, шефовете щяха да се захванат с Дейвънпорт и да получат името от него. Засега я интересуваше само дали ЛП Три ще я насочи по следите на човека с „Валтер П“ калибър 22.

Тя се върна в участъка и съобщи на дежурния лейтенант, че ще бъде извън техния район през следващите два часа. Ривера беше поел последното дежурство през празничните дни и като че не беше против, стига тя да си носи радиостанцията, в случай че адът се отвори под краката им, както той се изрази.

После мина през дежурната стая да си разпечата снимка на Хавиер Рафа, да сложи нови батерии в диктофона си и да вземе напълно заредена радиостанция.

Имаше доста по-малко коли по булеварда, щом навлезе в Бевърли Хилс. Докато караше на запад, усещаше как се захлажда в ясната вечер. Явно трябваше да облече якето с подплата, което бе оставила в багажника за дългите нощни огледи на местопрестъпления. Заради океанския бриз щеше да бъде студено на паркинга, където трябваше да се срещне с осведомителката, а и не знаеше къде ще разговарят — на открито или в кола.

Някои казваха, че за да опознаеш Лос Анджелис, трябва да минеш по Булеварда на залеза от началото до плажа. По този маршрут турист можеше да получи представа за всичко, присъщо на града: както за културата и забележителностите, така и за множеството недостатъци и упадъка. Ако пътешественикът започне в центъра, където една отсечка е била преименувана в чест на профсъюзния и граждански активист Сезар Чавес преди трийсет години, ще мине през Чайнатаун, Парка на ехото, Сребърното езеро и Лос Фелис, после ще завие на запад и ще прекоси Холивуд, Бевърли Хилс, Брентуд и Палисейдс, за да стигне накрая до Тихия океан. Четирите платна ще го водят през бедни и богати квартали, лагери на бездомни и огромни имения, покрай знакови институции на развлеченията и образованието, култови заведения и храмове. Улицата на стотина различни градски пейзажа в един и същ град.

Щом се замисли за това, Балард се сети за Бош. Извади телефона си, обади се и засили звука.

— Ще се срещна с ЛП Три.

— Сега ли? Сама ли си?

— Не, там ще бъде и Дейвънпорт от борбата с бандитизма, който е свръзката ми с нея. Той уговори срещата и ще я доведе.

— Къде?

— На паркинга при плажа до Булеварда на залеза.

— Доста чудато място.

— И аз не се зарадвах много. Тя е зарязала бандата и живее някъде наоколо. Според Дейвънпорт нямам избор.

— Веднага ли ще се срещнете?

— След четиресет и пет минути. Пътувам натам.

— Я слушай, ако нещо се оплеска, дай някакъв сигнал. Няма да ме виждаш, но аз ще бъда там.

— Какво?! Хари, нищо няма да се обърка. Дейвънпорт ще бъде там. А и осведомителката вече не се занимава с щуротии. Остани си вкъщи, после ще ти се обадя. А и нали те ваксинираха вчера, трябва да кротуваш, докато не е сигурно, че ти се е разминало без странични ефекти.

— Чувствам се прекрасно, а ти забравяш нещо. Има само един начин онези следствени дела за убийствата да са изчезнали от два различни участъка — взел ги е човек от управлението. Не се опитвам да натопя Дейвънпорт, само че по някое време и двамата бяхме в холивудския участък и този човек не ми допадна. Не твърдя, че е от мръсните ченгета, но го мързи и е твърде приказлив. А ние не знаем пред кого може да се е разприказвал.

Балард мълчеше, докато умуваше над причините Бош да се безпокои.

— Е, и аз мога да потвърдя — каза след малко — за мързела му, но ми се струваше, че така е само напоследък. Проява на отношението му към орязаното ни финансиране. Не ми се вярва да имам проблеми. Уведомих моя лейтенант какво ще направя, казах и на дежурния лейтенант в участъка, защото се отдалечавам от нашия район. Няма да те разубеждавам, Хари… можем дори да се видим след това и да обсъдим всичко. Но според мен ще мине без неприятности.

— Дано си права, но ще бъда там. И трябва да тръгна веднага.

След разговора Балард продължи да си мисли за думите му чак до края на криволичещия Булевард на залеза.

23.

След последния завой булевардът се спускаше към брега и Балард видя огромен паркинг до затворен ресторант за туристи. Там имаше само една кола, но без ръбестите очертания на служебните автомобили на управлението. Тя бе забравила, че Дейвънпорт вероятно караше немаркирана кола заради заниманията си с бандите. Докато чакаше на светофара, тя му се обади.

— Вие пристигнахте ли?

— Чакаме те, а ти закъсняваш.

— Каква кола караш? Ей сега ще вляза на паркинга.

— Набива се на очи, Балард. Само ние сме тук. Просто ела.

Той прекъсна връзката, а тя се вторачи в яркия червен кръг на светофара. Призна си, че Бош я разтревожи. Огледа бензиностанцията на кръстовището и паркинга на супермаркета зад нея, но не забеляза стария джип „Чероки“ на Бош. Нямаше как да е изминал толкова бързо разстоянието от дома си.

Светна зелено, тя мина през кръстовището и стигна до паркинга. Автоматът за талони беше изключен по това време. Така доближи единствената кола насред паркинга, че фаровете й осветиха прозореца на шофьора. Отблизо позна Дейвънпорт, който седеше там. Обиколи и видя пътничката му отпред до него. Спря до тях, за да могат да говорят през отворените прозорци. Извади диктофончето и го включи на запис. Погрижи се да остане невидимо за жената в другата кола, но щеше да съхрани всяка изречена дума. След това се обади по радиостанцията в участъка и съобщи къде е, за да запишат мястото, в случай че нещо потръгне зле.

Свали стъклото на прозореца и изключи двигателя.

Жената на метър от нея беше мургава, може би на четиресетина години. Имаше тежък грим около очите, дълга кестенява коса и блуза с висока яка, вероятно прикриваща татуировки или следите от премахването им.

Дейвънпорт се приведе до нея, за да вижда Балард.

— Какви са тези шпионски номерца? И защо се обади в участъка? Ти бъзикаш ли се с мен?!

— Изпълнявам нарежданията на Робинсън-Рейнълдс.

— Дори не биваше да му споменаваш за това.

— Не можех да не му кажа. Ти ме накара да напусна района на участъка и трябваше да уведомя някого. И той ми нареди да съобщя на централата, когато…

— Стига сме обсъждали този шибаняк. Имаш двайсет минути, Балард. Задай си въпросите.

Тя се взря в жената, която май беше смутена от гръмогласната свадливост на Дейвънпорт.

— Добре. Как се казвате? — попита Балард.

— Никакви имена! — кресна Дейвънпорт. — За бога, Балард, вече те предупредих. Никакви! Имена!

— Ясно, но как да ви наричам? Нека поне прилича на разговор, бих искала да обозначавам с някакво име човека, с когото говоря.

— Харесва ли ти Хейн Доу? — извика Дейвънпорт.

— Както и да е — отказа се Балард. — Да започнем с въпроса каква беше връзката ви с „Лас Палмас 13“.

— Моят годеник… тоест мъжът, когото смятах за свой годеник, беше главатар по времето, когато имах близки отношения с него.

— И вие бяхте осведомителка на полицията по това време?

— Да.

— Защо?

Жената не се запъваше и нямаше никакъв акцент. Говореше съвсем безстрастно за потенциално смъртоносното си двуличие.

— Той започна да се чука с други. С курви на бандата. Не бих търпяла това от никого.

— Значи не се разделихте с него. Станахте осведомителка.

— Точно така. И ми плащаха за това. Моите сведения бяха ценни.

Жената изви очи към Дейвънпорт, сякаш чакаше потвърждение от него, но той си замълча. Балард можеше само да гадае дали годеникът е бил Умберто Виера, за чийто доживотен престой в затвора „Пеликан Бей“ научи от Дейвънпорт. Май разговаряше с живо въплъщение на сентенцията на какво са способни пренебрегнатите жени. Същинско стихийно бедствие.

— Петнайсет минути — не пропусна да напомни Дейвънпорт.

— Преди около четиринайсет години сте осведомили своя контакт в полицейското управление, че Хавиер Рафа е платил откуп, за да се махне от „Лас Палмас“. Дал е двайсет и пет хиляди долара на Умберто Виера. Помните ли този случай?

— Да, помня.

— Как се сдобихте с това сведение?

— Видях парите. Видях го как ги донесе.

Щом бе видяла плащането, потвърждаваше се догадката, че Виера е бил неин годеник и излежава присъдата си отчасти и заради нейното отмъщение.

— А как беше уговорена сделката? — попита Балард. — Рафа просто я предложи, така ли?

— Спазариха се — обясни осведомителката. — Рафа искаше да се отдели от бандата, но това става само по един начин — в ковчег. Моят човек обаче беше алчен. Винаги мислеше първо за себе си, а бандата оставаше на второ място. Както и аз. Каза на Рафа, че може да се откупи. Определи цената и помогна на Рафа да намери парите.

— С разфасоването на коли?

— Не, Рафа поначало се занимаваше с това. Такава му беше работата. Дори вече си имаше прякора Ел Чопо. За майтап.

— И откъде се е сдобил с парите в такъв случай?

— Трябваше да ги вземе назаем.

— Кой дава заеми, за да се измъкне човек от банда?

— Имаше един. Някои хора знаеха за него. Банкеро калехеро. Рафа отиде при него.

— Значи уличен банкер.

— Да, от него взе парите. Онзи банкеро пък познаваше хора, които бяха готови да дадат заема.

— Помните ли името му, знаете ли кой беше?

— Чух, че бил ченге.

Дейвънпорт отвори рязко вратата от своята страна, заобиколи колата си и застана до отворения прозорец на Балард.

— Какво правиш? — учуди се тя.

Ръката му се стрелна към нея и тя се отдръпна навътре. А той посегна и извади ключа на служебната й кола.

— Край! — сопна се Дейвънпорт. — Това беше.

— Какви ги приказваш, Дейвънпорт? Разследвам убийство.

— Аз обаче не съм давал съгласие да забъркваме и полицай. Няма да стане, докато съм на тази шибана работа!

— Върни ми ключа.

Дейвънпорт вече се връщаше към отворената врата на своята кола.

— Ще ти го донеса, след като я закарам там, където не можеш да я докопаш.

— Дейвънпорт, дай ми ключа. Ще ти стоваря на главата шибана злоупотреба със служебно положение, ако не…

— Майната ти, Балард. Аз тутакси ще ти отвърна със същото обвинение. Хайде да видим на кого ще повярват. На крачка си от скапания изход на участъка.

Той се тръшна на шофьорската седалка и затвори грубо вратата. Балард се вторачи в жената.

— Кое беше ченгето?

— Да не си отворила уста, мамицата ти! — изрева Дейвънпорт.

Отклони поглед за миг надолу и стъклото на десния прозорец се плъзна нагоре.

— Кой беше? — повтори въпроса си Балард.

Дейвънпорт включи двигателя. Осведомителката само я зяпаше, докато прозорецът от нейната страна се затваряше. Колата потегли с рязко ускорение през паркинга.

— Проклет да си! — извика Балард. — Що за мръсотия!

Телефонът й забръмча, на екрана се появи името на Бош.

— Хари!

— Какво стана току-що?

— Ще ти кажа по-късно. Къде си? Виждаш ли ги?

— Другата кола ли? Да, той ей сега профуча през кръстовището на червено и пое по Крайбрежния към Малибу.

— Можеш ли да го проследиш? Грабна ми ключа и ме заряза тук. Ще я върне в дома й, а аз трябва да знам коя е тя и къде живее.

— Заемам се.

Балард чу как телефонът изтрополи в колата, докато Бош потегляше припряно. Тя побърза да излезе от своята кола и огледа магазините и паркингите по Крайбрежния булевард. Видя как ъгловатият джип „Чероки“ излезе на булеварда от паркинга на супермаркета, мина през кръстовището с Булеварда на залеза и се насочи към Малибу.

— Не го изпускай, Хари — изрече тя на глас.

24.

Изнизаха се почти четиресет минути, преди Дейвънпорт да се върне. Балард се облягаше на колата, скръстила ръце на гърдите си, и гледаше как я доближава. Протегна ръка през прозореца, ключът висеше от пръстите му. Нямаше намерение да остане на паркинга. Говореше й с вперен право напред поглед.

— Трябваше да го направя, Балард.

Балард измъкна невъздържано ключа от ръката му.

— Защо?

— Защото потъваме, Балард. Само това ни липсва — да забъркаме още едно ченге в още един скандал. Не можеш ли да го проумееш?

— Не мога, Дейвънпорт. Кой полицай защитаваш така?

Чак сега се обърна към нея.

— Не знам и не я попитах, защото не искам да знам. Защитавам управлението, не полицая. Затова, ако ме натопиш, и аз ще те натопя, и ще загубиш. Управлението винаги е най-важно. И то винаги побеждава. Помисли за това.

Той натисна педала и колата се ускори веднага. Балард дори не трепна. Проследи с очи широкия му завой обратно към изхода от паркинга и чак тогава извади телефона си, за да се обади на Бош.

— Хари, научи ли адреса й?

— Тя е в къща, която се намира по-нагоре на Крайбрежния. До брега малко след светофара в Топанга Кениън. Какво стана? Той върна ли ти ключа?

— Ключът е у мен. Кажи ми адреса и ще дойда при тебе.

Петнайсет минути по-късно тя спря зад колата на Бош до бордюра на Крайбрежния булевард. Излезе и отиде да седне на пътническата седалка до него.

— Онази с илюминаторите — посочи Бош отсрещната страна.

Там над скалите, пясъка и водата всичко беше запълнено, сградите бяха струпани нагъсто като зъби в уста и дори нямаше да личи, че има океан, ако не беше ехтящият шум на прибоя зад тях. Бош й показа двуетажна къща с единствено място за кола. Сивкаво дърво, подчертано с бели ивици, и два кръгли прозореца на втория етаж. Тя се досещаше, че от другата страна има панорамни прозорци с изглед към океана.

— Спряха тук — обясни Бош. — Той влезе вътре с нея, остана две-три минути и си тръгна. Рене, за какво е всичко това?

— Тя тъкмо щеше да ми каже името на лихваря. Нарече го „уличен банкер“ и каза, че бил ченге. И Дейвънпорт се намеси, за да не говорим повече. Престори ми се на много благороден, уж бранел интересите на управлението. Но на мен тези приказки не ми минават. Мисля, че тя щеше да разкрие нещо, което той вече знаеше.

— Значи е мръсник?

— Къде да теглим чертата, зад която са мръсниците? Според мен поне знае нещо, което би навредило на управлението. И е решил да го прикрие, вместо да изчисти петното. Ако това означава, че е мръсник — да, такъв си е. Но каквото и да е, той не подозираше, че тя е готова да изплюе камъчето. Иначе изобщо не би уредил срещата.

— Звучи логично. И какво искаш да направим сега?

— Искам името на уличния банкер.

— Ами хайде да влезем и да го научим.

В неделната нощ Малибу бе опустял преди края на празниците. Почти не минаваха коли и двамата пресякоха без риск в тъмнината четирите платна на булеварда. Входът на къщата беше до вратата за шофьора на паркираната отпред „Порше Панамера“. Балард потропа силно по вратата с ръба на дланта си, за да я чуят и през шума на вълните.

Вратата се отвори, преди да заудря по нея повторно. Пред нея стоеше бял мъж малко над шейсет години, проявяващ всички типични симптоми на манията да младее: обеца, гривни, боядисана коса и брадичка, оръфани сини джинси и сиво горнище с качулка. Всичко това си пасваше добре с неговото порше.

— Да? — погледна ги въпросително той.

Балард вдигна служебната си значка пред очите му.

— Тук сме за разговор с жената, която е била докарана пред къщата преди половин час. Предполагам, че е ваша съпруга.

— Не разбирам за какво говорите — възрази мъжът. — Вече е полунощ и това е прекалено…

Прекъсна го осведомителката, която се показа зад него, за да види кой ги безпокои.

— Ти какво искаш пак? — каза троснато на Балард.

— Знаеш какво искам — отвърна Балард. — Името.

Пристъпи напред и непреклонното й изражение принуди мъжа да отстъпи крачка, макар и да опита да протестира:

— Я почакайте, не можете просто така да…

— Господине, тази жена ваша съпруга ли е? — прекъсна го Балард.

— Да, познахте.

— Сега се отдръпнете, ако не искате този разговор да продължи в полицейски участък. — След това Балард впи поглед в очите на осведомителката. — И ти не би искала да се случи, нали? Не се знае кой от „Лас Палмас“ може да е на скамейката за арестувани, когато влезем през задния вход.

— Джийн — каза жената, — пусни ги да влязат. Колкото по-скоро се разбера с тях, толкова по-скоро ще си тръгнат. А ти излез на терасата.

— Умно момиче — похвали я Балард.

— Навън е студено — заинати се Джийн.

— Просто иди там — заповяда му жената. — Няма да се проточи.

— За бога — възмути се той, — нали уж ми обеща, че е свършено с тези гадости.

Затътри се към плъзгащата се врата на терасата. Отвъд нея синьо-черните вълни бяха изкусно осветени от прожектори, монтирани под къщата. Осведомителката изчака Джийн да излезе и да плъзне вратата на мястото й, за да не се чува прибоят толкова силно.

— Това не ми харесва — натърти тя. — И Дейвънпорт ми заръча да не говоря повече с вас. А и ти кой си, по дяволите? — подхвърли тя на Бош.

— Той е с мен, не е нужно да знаеш друго — скастри я Балард. — Изобщо не ми пука какво ти е заръчал Дейвънпорт и дали ситуацията ти харесва. Ще ми кажеш каквото знаеш за банкера или ще затънеш в неприятности, от които парите на Джийн няма да те измъкнат.

— Не съм нарушила никакви закони — заяви жената.

— Има закони на държавата, има и закони на бандите — напомни Балард. — Да не си въобразяваш, че си невинна и според Умберто Виера, затворен в „Пеликан Бей“? Как мислиш, дали не иска да научи къде си била през последните десет години?

Долови, че заплахата направи осведомителката по-отстъпчива. Значи бе отгатнала правилно. Виера е бил развратният годеник и сега имаше на разположение целия остатък от живота си в затвор с максимална сигурност, за да умува кой го е насадил така.

— Седни там. — Бош посочи диван. — Хайде.

И той бе разбрал какво се случва. Пред очите им осведомителката се превръщаше от корава бивша бандитка в държанка, която се страхува, че грижливо подреденият й живот с богат по-възрастен мъж ще се промени ненадейно.

Жената се подчини и седна на дивана. Балард придърпа въртящ се стол към бамбукова масичка за кафе срещу осведомителката и го обърна към нея. Бош отиде при плъзгащата се врата и застана с гръб към Джийн, който се опитваше да ги наблюдава през стъклата.

— Как се казваш? — попита Балард.

— Няма да ти кажа името си.

Изражението на жената преливаше от враждебност.

— Трябва да те наричам някак.

— Ами наричай ме Дарла. Открай време харесвам това име.

— Добре, Дарла, разкажи ми за уличния банкер. Кой беше той?

— Знам само, че беше ченге, а фамилията му е Бонър. Това е. Никога не съм го виждала. Не знам как изглежда. А сега ви моля да си вървите.

— Що за ченге беше той?

— Не знам.

— От градското управление? Или от хората на шерифа?

— Вече казах, че не знам.

— Собственото му име?

— Ако го знаех, вече щяхте да сте го чули.

— От кого научи, че е ченге? И как научи фамилното му име?

— От Берто. Той ми каза за онзи тип.

— Той ли ти каза, че онзи е уличен банкер?

— Каза, че това е човекът, който може да уреди пари за Рафа. Каза го на самия Рафа. И аз бях там.

— Къде?

— Отидохме с кола пред сервиза на баща му. В двора ремонтираха коли, а отзад разглобяваха. Рафа излезе при нас и Берто му каза. Даде му телефонен номер, на който да се обади. И освен това предупреди Ел Чопо, че Бонър е ченге. Посъветва го да внимава с човека, защото е ченге и е сериозен тип.

— В какъв смисъл „сериозен тип“?

— Ами от онези, на които да не заставаш на пътя. Защото ще има последствия.

— Да не е искал да каже, че Бонър е убиец?

— Не знам. Само го нарече „сериозен тип“.

— Разбрах. Бонър беше ли споменаван и друг път?

— Ами да, когато Рафа донесе парите на Умберто. Каза, че Бонър ги набавил за него от един лекар, трябвало да подпише някакви документи и още какво ли не.

— Що за лекар?

— Не чух подробности, или може и те да не са ги обсъждали. Само помня, че беше лекар.

— И по каква причина изобщо не си споменала на своя контакт в градското полицейско управление, че банкерът е ченге?

— Защото не съм глупачка.

— Това какво трябва да означава?

— Първо, ако се беше случило нещо, Берто щеше да отгатне веднага, че аз съм го издала, защото той ми каза за Бонър. Второ, защо ще ми хрумне да издам ченге на други ченгета. Преди да се опомня, някой от тях пък щеше да ме издаде на моя човек. Сещаш се за какво говоря, нали?

— Сещам се. А според тебе Берто как се е запознал с Бонър?

— Това не знам. Някак са се сдушили. Познаваха се отпреди аз да вляза в играта.

Балард прозря, че може да научи нещо решаващо за случая.

— Кога се случи това? Кога и ти влезе в играта?

— С Берто станахме гаджета, когато навърших седемнайсет — отговори „Дарла“. — Значи през 2004-та. И бяхме заедно шест години.

Балард по неволя призна, че извървеният от „Дарла“ път заслужава някакво признание. Да израсне в източната част на Холивуд и да стигне до този бряг не беше кой знае колко вероятно. Забелязваше се, че жената изпитва подобие на гордост от себе си въпреки избора на мъже, който бе направила в своя живот.

— Знаеш ли да е имало и други сделки между Берто и Бонър, а не само онази за Рафа? — попита Балард.

— Ами да, имаха си далавери. На някого като му потрябват повечко пари, те си приказваха за това и уреждаха нещо. Според мен имаше и други сделки.

Балард погледна питащо Бош — може би той имаше други въпроси. Бош кимна и се намеси:

— Как се свързваха Берто и Бонър?

— Повечето пъти по телефона — обясни „Дарла“. — Понякога се виждаха.

— Къде?

— Не знам.

Жената се бе извърнала, когато изрече тези думи. И за пръв път Балард надуши, че отговорът не е правдив. Пак погледна Бош, който й кимна едва забележимо. Той също бе забелязал.

— Сигурна ли си? — попита Балард.

— Да, сигурна съм. Да не мислиш, че през цялото време съм разпитвала Берто за далаверите му? Направо бих си подписала присъдата.

„Дарла“ пак гледаше встрани, докато увърташе. Балард вече бе сигурна, че тя крие нещо. Напрегна се да измисли как да изкопчи информацията, умуваше какво би искала да премълчи тази жена. И май налучка.

— Стига де, Дарла, кажи ни.

— Вече ти казах — не знам.

— Видяла си Бонър, нали?

— Казах ти, не съм го виждала.

— Проследила си Умберто. Защото ти е хрумнало, че отива на среща с друго момиче, но е имал уговорка с Бонър. Видяла си ги заедно.

Жената притисна гръб в дивана, сякаш проницателността на Балард се оказа удар за нея.

— Къде беше срещата им? — упорстваше Балард. — Дарла, това е важно.

Жената махна с ръка, все едно казваше: „Защо пък не? Измъкна от мен всичко останало“.

— Отидоха в онова заведение на „Франклин“, където готвят чудни гозби с пилешко.

Балард се озърна към Бош и уточни:

— В „Птиците“ ли?

Ресторантът, където правеха намаления за полицаите.

— Да бе, същото — потвърди „Дарла“. — Видях ги, врътнах се и си отидох.

— Как изглеждаше Бонър?

— Как да ти го опиша… Ами беше бял.

— С какъв цвят на косата?

— Той си беше обръснал главата. Шибанякът май се мислеше за Вин Дизел.

Балард си припомни как Габриел Рафа описа мъжа с качулката.

— Бонър носеше ли униформа? — попита тя.

Жената прихна.

— Как пък не. Главатарят Берто Виера на вечеря с ченге в униформа…

— Ясно, нямал е униформа. Какво друго помниш, Дарла?

— Това е всичко.

— Убедена ли си? Само тогава ли ги видя заедно?

— Само тогава.

Балард кимна. Чутото й стигаше засега. И знаеше къде да намери „Дарла“, ако се наложи. Спогледаха се с Бош, той също кимна, че е приключил с въпросите. А и за да им напомни, че това трябва да е краят на разговора, Джийн почука по стъклото от терасата и разпери ръце с досада.

Премръзваше и искаше да влезе. Балард му даде знак с ръка да го направи и погледна жената.

— Благодаря ти… Дарла. Ти ни помогна много.

— Ще ми платите ли? — попита жената. — Онези от борбата с бандитизма винаги ми плащаха.

— Ако го направим, трябва да ти подновим досието на осведомителка. Не ми се вярва, че искаш това.

„Дарла“ изгледа влизащия Джийн, грохотът на разбила се в скалите вълна нахлу с него.

— Не ми се ще, така си е — призна тя.

Балард благодари на щастливата двойка и двамата с Бош си тръгнаха. Нямаше никакво движение по булеварда и пресякоха съвсем спокойно.

— Много добре напипа истината — каза Бош. — Че го е проследила, за да види среща ли се с друго момиче.

— Благодаря. Изведнъж ми просветна в главата.

Стояха между двете коли.

— И сега какво? — попита той.

— Ще проверя каквото мога за онзи Бонър. И ще видя накъде ще ме поведе това. Нейното описание на човека съвпада с описанието от сина на жертвата за бял мъж на новогодишния купон. Плешив мъж с качулка.

— Нещо не се връзва в нейната история.

— Какво?

— Ако банкерът… тоест Бонър е бил полицай, защо Умберто не е използвал този факт за пазарлък, за да не му лепнат доживотна присъда?

Балард кимна — уместен въпрос.

— Може да е опитал, но никой да не е искал да се споразумее с него. Или се е страхувал, защото Бонър е бил прекалено „сериозен“ според него. Може би си е помислил, че щом Бонър е ченге, може да се разправи с него в окръжния затвор.

— Много „може би“ се натрупаха.

— Винаги е така.

— После ми кажи какво си изровила. На разположение съм, ако имаш нужда от мен.

— Благодаря ти, Хари. И още веднъж ти благодаря за помощта тази вечер. Нямаше да стигнем дотук, ако не бяха съмненията ти, че Дейвънпорт играе мръсно.

— Значи и двамата бяхме досетливи тази вечер.

— Ама че отбор сме. Дай пет.

Балард вдигна ръка.

— Нали уж не бива да правим това заради епидемията от ковид — напомни Бош.

— Хайде де, ти вече можеш.

Бош също вдигна ръка и неуверено плесна с длан нейната.

— Виждам, че трябва да потренираме този жест — каза Балард.

25.

Балард се отби при дежурния лейтенант Ривера да му каже, че се е върнала, и отиде в стаята на детективите, за да се опита да издири Бонър. Във вътрешния сайт на управлението стигна лесно до актуалния списък на служителите. Имаше двама души с фамилията Бонър — едната беше Ан-Мари Бонър, а Хорейшо Бонър-Младши още не бе постъпил на работа в полицията по времето, когато Хавиер Рафа си платил, за да се измъкне от „Лас Палмас 13“. В най-добрия случай някой от тях имаше роднинска връзка с онзи Бонър, когото тя търсеше. И не можеше да им задава въпроси. Те щяха да бъдат на страната на бащата или чичото, или какъвто им се падаше той. И щяха да му кажат, преди да го е открила.

Във всеки участък имаха и така наречената „пенсионна книга“. Този класьор се обновяваше ежегодно и съдържаше списъка на бившите служители, които получаваха пенсии, значи още бяха живи. Най-трудно беше да проверява починалите бивши полицаи. Списъкът в пенсионната книга включваше данни за контакт, номер на значката, личен служебен номер, датите на назначаване на съответните длъжности и последната заемана длъжност преди напускането на полицията. Използваха го да се свързват с бивши служители за разследвания, които имаха нещо общо с тяхната работа, особено за старите неразкрити случаи.

В техния участък пенсионната книга се съхраняваше в кабинета на лейтенанта, ръководещ детективите, а сега стаята беше заключена, защото Робинсън-Рейнълдс си беше вкъщи в неделната вечер. Балард дори не се поколеба, когато взе комплекта шперцове от шкафчето и се справи набързо с простичката брава. Белият класьор беше сложен на рафт с разни справочници на управлението зад бюрото на лейтенанта. Извършваше нарушение, затова не се помайваше. Разтвори папката върху бюрото и разлисти припряно документите, сложени вътре по азбучен ред.

Намери двама — Хорейшо Бонър, напуснал полицията през 2002 година, значи не търсеше него, но той може и да беше баща на поне един от двамата Бонър, които работеха в управлението. И Кристофър Бонър, пенсионирал се преди седем години след двайсетгодишна служба. Като последен ранг и назначение бяха посочени детектив първа степен и участъка в Холивуд. Това подразни любопитството й. Никога не бе чувала за Кристофър Бонър. Да, прехвърлиха я в този участък две години след напускането му, но не помнеше да е виждала или дори чувала за разследване, с което той е бил свързан. Още по-озадачаващо беше, че името не означаваше нищо и за Бош, а той и Бонър май се бяха засекли в участъка, макар че тя не беше сигурна през коя година Бош е отишъл в отдела по старите неразкрити случаи в центъра на града.

Извади телефона си и снима страницата с данните за Кристофър Бонър. И чак тогава зърна жълтото листче, залепено до единия край на бюрото. Робинсън-Рейнълдс бе написал на него само нейната фамилия, явно да му напомня да й каже нещо или да поиска нещо от нея. Или да разговаря с някого за нея. Нямаше как да отгатне, защото лейтенантът беше за последен път в кабинета през дневната смяна преди Нова година. А тогава още не се беше случило това, с което се занимаваше в момента, освен продължаващото разследване на първите нападения на Среднощните.

Реши да не умува напразно засега, прибра телефона в джоба си и върна класьора на мястото му. Остави кабинета както го завари и заключи вратата.

Седна зад бюрото, което този път използваше, и прехвърли информацията от сниманата страница в компютъра. Бонър живееше в долината Сими (поне на адрес там изпращаха пенсионните му чекове), която беше любимо място на полицаи в окръг Вентура до Лос Анджелис. Толкова близо до града, че би могъл да живее там и докато е работел в управлението, какъвто беше изборът на мнозина от служителите. А така беше близо и до долината Сан Фернандо, където се намираше връзката между четиримата стоматолози — „Краун Лабс“.

Тя отиде отново в дежурната стая, където лейтенант Ривера седеше зад бюрото си със сладкиш в ръка. На рафт до него имаше цял поднос с такива сладкиши. Когато Балард застана пред него, той махна с ръка към подноса.

— Подарък от благодарни граждани. Вземи си.

— Такива времена настанаха, че е по-добре първо да го провери лабораторията — отбеляза тя. — Само да ти напомня за гликозида със сена.

— Това пък какво е, по дяволите?

— Слабително. Активната съставка в „Екс-Лакс“.

Ривера се вторачи в шоколадовата глазура на сладкиша, който държеше, и може би си представи опашка от любителите на сладкото пред тоалетните. Той вече бе махнал хартиената опаковка. Остави нерешително сладкиша върху салфетка на бюрото и промърмори:

— Големи благодарности, Балард.

— Просто се грижа за здравето ти, лейтенант. Искаш ли аз да се обадя на лабораторията?

— Защо дойде? На западния фронт всичко е спокойно.

— Знам. Имам въпроси за Кристофър Бонър.

— Бонър ли? Какво те интересува?

— Познаваш ли го?

— Разбира се. Работеше тук.

— Доколкото знам, бил е детектив.

— Ами да, вършеше същото като тебе.

— Моля?

— И той беше в нощната смяна до деня, когато реши да се махне.

Тя се стъписа от съвпадението, което обаче обясняваше защо фамилното му име й беше непознато до този ден. Детективите от нощната смяна обикновено предаваха разследвания на колегите си от дневната. Затова не се случваше често да бъдат посочени като водещи разследването. Това може би обясняваше защо и Бош не си спомняше кой е Бонър.

— Значи трябва да си го познавал доста добре.

— Така си е — потвърди Ривера. — Аз му бях началник, както и на тебе.

Балард се въздържа да го поправи кой всъщност е прекият й началник.

— Ти каза, че „решил да се махне“. Случи ли се нещо, което го подтикна да напусне?

— Не знам, Балард. Просто напусна. Може да му е писнало от цялата мръсотия наоколо. Точно на тебе не е нужно да разправям на какво се е нагледал през нощните смени.

— Вярно, не е нужно.

— А защо разпитваш за Крис?

— Името му изплува във връзка с убийството в четвъртък вечерта. Познавал е семейството преди години. И ми беше любопитно.

Тя се надяваше отговорът й да удовлетвори Ривера, без да събуди някакви подозрения. За да отвлече вниманието му, тя се наведе над подноса, като задържа косата си с ръка да не се плъзне по глазурата на сладкишите.

— Знаеш ли, наглед няма нищо особено в тях. Нещо против да си взема един?

— Нагости се.

Тя си избра един с ванилия и прекрачи към вратата.

— Тук съм, ако някой има нужда от мен.

— Ще те повикам, ако има нещо за тебе.

Щом се върна в стаята на детективите, Балард пусна сладкиша в кошчето под бюрото. И се обади на Бош с надеждата още да не си е легнал.

— Откри ли го? — попита Бош.

— Да, струва ми се. Заемал е моята длъжност, представи си само.

— Значи е бил детектив в нощната смяна?

— Именно. Пенсионирал се две години преди преместването ми тук и може да сте били по едно и също време в участъка.

— Май много са ми натежали годините. Не си спомням името му.

— Вероятно не сте се засичали. Като не ти се е набивал на очи, не си го запомнил.

— Още ли живее наоколо?

— В долината Сими.

— А, това вече се вписва в представите ни. Изглежда, той е бил лихварят. Но дали е и човекът с П-22?

— Още не сме установили това.

— Какво си намислила?

— Няма какво толкова да направя до утре. Но мога да поровя в архивите за факти, които да запълнят пролуките.

— Добра идея.

— Щом е така, нека се заема с това, а ти се наспи и сутринта след смяната ще ти кажа дали съм открила нещо. Дотогава сигурно ще знам дали още се занимавам със случая.

— Наслука в лова.

Обичайното пожелание между детективи, разследващи убийства. Проява на уважение — Балард си призна, че уважението на никого от колегите й в управлението не е по-ценно за нея от уважението на Хари Бош.

Преди търсенето в базата данни на управлението тя извади телефона си и провери пощата. Жена на име Дейзи от „Разходки с опашатковци“ бе отговорила на молбата й за среща с мелеза на чихуахуа Пинто. Отговорът гласеше, че никой още не е взел кучето, което ще се радва да се запознае с нея.

Балард не знаеше какво ще й донесе следващият ден и отговори на свой ред с молба да види кучето във вторник, който трябваше да бъде почивен ден за нея по график. Затова остави Дейзи да избере часа. И добави, че очаква с вълнение срещата.

Остави телефона встрани и влезе в базата данни от компютъра на бюрото. Започна с най-общото търсене: всички документи по случаи, в които бяха споменати името и служебният номер на Бонър.

Дигитализирането на архивите бе стигнало назад във времето до средата на 90-те години, значи обхващаше цялата служба на Бонър. Мина повече от минута, докато търсачката обяви над 14 000 съвпадения. Тя обаче си каза, че броят им е сравнително нисък след двайсет години в полицията. Пресметна, че докато и тя навърти двайсет години служба, броят на споменаванията на името й в базата данни ще бъде поне двойно по-голям.

Прегледът на толкова протоколи и отчети, дори ако повечето са очевидно безполезни за нея, би могъл да й отнеме няколко дни. Трябваше да съкрати времето до часове, поне отначало. Отвори хронограмата в лаптопа и провери датата на донесението, че Хавиер Рафа е платил откуп, за да се махне от „Лас Палмас“ — 25 октомври 2006 година, значи в онзи момент Бонър вече е имал някакви делови отношения с главатаря Умберто Виера. Тя допълни критериите за търсене — само документи в периода от три години преди тази дата до три години след нея.

Този път търсенето завърши по-бързо и съвпаденията бяха 5403. Намали ги до 3544, като оряза периода до две години преди и две години след датата.

Наближаваше три часът сутринта. Смяната й свършваше в шест часа, но тя щеше да чака Робинсън-Рейнълдс да дойде на работа. Щеше да се появи по-скоро към осем часа, а не в седем. Имаше намерение след това да се срещне с Мат Ноймайер, старшия в екипа по сексуални престъпления, дори ако Лайза Мур не се е върнала от почивката в Санта Барбара.

Прецени, че ако й провърви да няма повиквания и ако не си съсипе очите от взиране в екрана на компютъра, би могла да прехвърли всички документи преди сутрешните срещи.

Първо намисли как да ги преглежда — плъзга поглед само по първата страница с името на жертвата, името на заподозрения (ако има такъв) и типа престъпление или повикване. Така би могла да отмята набързо дребните нарушения на закона и оплакванията на граждани. Ако нещо привлече вниманието й, ще отвори целия доклад, за да потърси връзка с Умберто Виера или други от хората, чиито имена бяха споменати досега в разследването за убийството на Рафа.

В нощта срещу понеделник по улиците беше спокойно, не я прекъснаха никакви повиквания. На всеки час ставаше за няколко минути, за да не се взира в екрана, да си вземе кафе или да се разтъпче в прохода между бюрата. По едно време влезе патрулен полицай, търсеше бюро, на което да напише протокол. Балард го отпрати към терминал в другия край на стаята, защото той не носеше маска.

След два часа търсене стигна до самата дата 25 октомври 2006 година, без да е открила нищо полезно. Нямаше документ със споменаване на Бонър, който да се отнася за арест, разследване или разговор с член на бандата „Лас Палмас 13“. Но и това имаше голямо значение — изобщо не й се вярваше някой да работи цели две години като детектив в нощната смяна без никакво взаимодействие с гангстер от „Лас Палмас“. Значи Бонър бе отбягвал такива случаи или направо се бе преструвал на сляп.

Налагаше се да промени търсенето. Ровенето в документите от следващите две години не беше най-добрият начин да оползотвори времето си. Пак отвори търсачката и провери архива от 2000 до 2004 година — името на Бонър беше споменато 3113 пъти.

Отначало попадна на документите, където Бонър фигурираше като патрулен полицай. Повишили го в детектив към началото на 2002 година и го назначили в трета смяна, което по онова време било обичайно за новоизлюпените детективи. Още беше така, макар че с нея се случи нещо друго. Вкараха я в нощната смяна като наказание, че се възпротиви срещу един от многото пороци на управлението — сексуалния тормоз. Оказа се губещата в сблъсъка с шефа си в отдела по грабежите и убийствата и я прогониха да работи нощем в участъка в Холивуд.

Час по-късно напипа иглата в дигиталната купа сено: доклад от 5 октомври 2004 година, в който Бонър бе посочен като детектива от нощната смяна, отзовал се на сигнал за стрелба в жилище. Произшествието се случило в 3 часа и 20 минути сутринта в къща на авеню „Лемън Гроув“ близо до кръстовището с авеню „Уестърн“. Хората вътре спели, когато от минаваща кола стреляли с автоматично оръжие по дома им. Никой не пострадал и обитателите на сградата може би нямало да се обадят на полицията, но го направили неколцина от техните съседи.

Според доклада в къщата живеели Умберто Виера и неговата приятелка София Наваро. Балард вярваше, че е научила истинското име на „Дарла“.

В следващ доклад Бонър, който бил детектив по-малко от година, отбелязваше отказа на Виера и Наваро да подпомогнат разследването. И описваше Виера като виден член на уличната банда „Лас Палмас 13“.

В резюмето се твърдеше и че според сведения на отдела по борба с бандитизма Виера е заподозрян в опит за отвличане на член на съперничеща банда на име Хулио Санс. В сведенията Санс бе посочен като член на уличната банда „Уайт Фенс“, която действала в Бойл Хайтс, но се опитвала да навлезе в територията на „Лас Палмас“. А отвличането трябвало да даде предимство в уреждането на споразумение между бандите за границата между териториите им.

Балард направи още един опит да събере информация за Бонър. Участъкът открай време имаше подкрепата на местната гражданска група „Син Холивуд“. Тази група помагаше в снабдяването, плащаше коледното празненство и организираше срещи с жителите на района. Освен това поздравяваше новите служители в участъка и изразяваше благодарност на пенсиониращите се, често с очерк и снимка в своя сайт.

Тя влезе в сайта и написа фамилното име Бонър в прозореца за търсене. Усилията й бяха възнаградени с бележка и снимка отпреди седем години в ежемесечната рубрика „Постъпили и напуснали“. В сайта бяха използвали официалната снимка от таблото със структурата на участъка до кабинета на капитана. Балард увеличи снимката на екрана и се вторачи в нея. Бонър имаше хлътнали очи, главата му беше обръсната. Яката на униформата като че стягаше шията му. Не се усмихваше на тази снимка.

Тя се облегна на стола и си разтърка очите. Светлината призори тъкмо бе започнала да се процежда през прозорците.

Успя да открие пряка връзка между Бонър и Виера, която потвърждаваше правдивостта на сведенията от Дарла-София: Виера е насочил Рафа към Бонър, когато е имал нужда от много пари. И вече имаше представа за външността на Бонър, която съвпадаше с чутите описания и от „Дарла“, и от Габриел Рафа.

Следваше търсенето на връзка между Бонър, стоматолозите и техния факторинг. Източникът на парите, които Бонър бе дал на Рафа, едва ли е била собствената му банкова сметка. Но Балард още не можеше да си представи къде може да са се пресекли пътищата на детектива от нощната смяна и работещите денем зъболекари.

Разпечата си всички доклади за инцидента със стрелбата от кола в движение. Докато чакаше, написа в търсачката името Хулио Санс и научи, че е бил убит през ноември 2004 година, само пет седмици след този инцидент пред къщата на Умберто Виера.

Въпреки преуморените си очи, които вече трудно виждаха нещо на екрана, тя отвори докладите и за това убийство. Санс бил застрелян на гробището „Евъргрийн“, когато отишъл на гроба на баща си за годишнина от смъртта му. Намерили го проснат върху гроба, прострелян веднъж в главата като при екзекуция.

Убийството не било разкрито.

Балард пак се отдръпна от екрана и обмисли тази нова информация. Пет седмици след изстреляния автоматичен откос по къщата на Умберто Виера и срещата на Виера с детектив Кристофър Бонър заради този случай заподозреният за стрелбата бил убит на гробище в източната част на Лос Анджелис.

Според нея не можеше да е съвпадение. Започваше да съзира връзките между отделните части в това разследване. И всичко се подреждаше около убийството на Хавиер Рафа.

26.

Нямаше как да познае колко рано ще дойде на работа Робинсън-Рейнълдс след празниците. Реши да запълни чакането, като превключи вниманието си от случая с Рафа към разследването за Среднощните.

Знаеше, че работното време на повечето градски служби започва в седем часа сутринта. Излезе от участъка и подкара към Източен Холивуд, където отделът по уличното осветление имаше работилница на авеню „Санта Моника“ и авеню „Върджил“. Мястото се разпознаваше лесно по разнообразните улични лампи, каквито можеха да се намерят из града, наредени по тротоара пред работилницата и склада. И в окръжния музей имаше художествена инсталация от улични лампи, пред която толкова обичаха да се снимат туристи и ценители, но колекцията тук беше истинско съкровище. Балард вкара колата в двора и спря пред канцеларията. Трябваше да се държи предпазливо тук. Не беше изключено единият или дори двамата Среднощни да работят за ОУО. Може би на това се дължаха знанията им за различните квартали в Холивуд и за избора на кабела, който са прерязали, за да повредят само лампата пред къщата на Синди Карпентър, без да угасят всички лампи на тази улица. А с очите си бе видяла каква плетеница от кабели имаше зад капака за достъп на стълба.

Щом излезе от колата, огледа двора и навеса за колите. Предположи, че повечето са потеглили по задачи, но имаше две за ремонт. Наистина бяха бели, но не фургони, а камиони. И на вратите откъм шофьорското място беше нарисуван гербът на града над надпис „Отдел по уличното осветление“. Джак Кърси не спомена герба, когато описваше фургона, видян от него на „Дийп Дел Теръс“.

Балард влезе в канцеларията, показа служебната си значка и помоли да говори с началник. Заведоха я при мъж на име Карл Шефер в преградена ниша, откъдето той виждаше часовника за отбелязване на присъствието и таблото, на което работниците оставяха картите си за отчитане на работното време. Цялата стена зад него беше заета от график за текущата работа. Директорът на местната служба се оказа на повече от петдесет години — много над вероятната възраст на насилниците според описанията на жертвите.

— Налага се да проверя някои данни, свързани с ремонтите на улични лампи — обясни му Балард.

— Нашият участък е от „Алварадо“ до „Уестуд“ и на север до „Мълхоланд“ — каза Шефер. — Ако проверявате тези места, дошли сте където трябва. С какво да ви помогна?

— Интересуват ме данни за ремонтите на „Дийп Дел Теръс“ през последните… два месеца, да речем.

— Добре, тъкмо това ми е в главата, защото изпращаме камион там днес.

— Какъв е проблемът там?

— Май е умишлена повреда. Собственик на къща на онази улица твърди, че двама от нашите хора са срязали кабели в стълб, но ние никого не сме изпращали там. Прилича на вандализъм.

— Кога се е случило?

— На 30 декември според собственика.

— Може ли да отложите ремонта за друг ден?

— Ами… да, няма проблем. Но защо?

— Ще поискам да проверят стълба и особено капака за пръстови отпечатъци. Извършено е престъпление наблизо и е възможно заподозрените нарочно да са повредили лампата преди това.

— Що за престъпление? Убийство ли?

— Не.

Шефер чакаше тя да добави нещо, но Балард мълчеше. Накрая той схвана намека.

— Значи смятате, че някой е срязал кабела, за да не го виждат вечерта?

— Възможно е. Имате ли в архива други ремонти на „Дийп Дел Теръс“?

— Нямаме. Мога да погледна, но бездруго щях да запомня, ако е било наскоро. Там живее един човек — щом угасне лампа, обажда ни се тутакси, а преди обаждането наскоро не се бяхме чували с него около година.

— За Джак Кърси ли говорите?

— Явно се обажда и на вас, щом го познавате.

— Срещнах го там.

— Голям чешит. Следи да си вършим работата.

— Явно е така.

— Госпожо детектив, мога ли да направя още нещо за вас?

— Трябва да проверя дали през последните месеци сте извършвали ремонти и на още две улици.

Не му каза нито точните дати, нито адресите, където бяха станали първите две изнасилвания. Само попита за съответните части от булевард „Лусърн“ и улица „Виста“. За тях Шефер не можеше да й отговори по памет. Провери в компютъра си и разпечата две страници.

— Отговорът е „да“ — каза той. — Ето ви разпечатките. Получили сме сигнали за повреда и на двете улици. За „Лусърн“ оплакването е подадено на 2 декември, ремонтът е извършен на 4 декември. За „Виста“ беше получено на 28-и и бяхме претоварени, защото всеки иска отпуск в седмицата преди празниците. Ремонтът на „Виста“ също ще бъде извършен днес.

— Искам да отложите и него — настоя Балард.

— Не е проблем.

— Благодаря ви. Имам още два-три въпроса. Разполагате ли с отчет какъв е бил проблемът на „Лусърн“?

— Да, ще го видите в разпечатката. Пак вандализъм — срязани кабели в основата на стълба.

— Много кабели наведнъж ли?

Шефер се вгледа в екрана на компютъра.

— Наложи се да поправим цялата инсталация там. И захранването, и мрежата.

Там бе извършено първото изнасилване. Балард допусна, че Среднощните са срязали два кабела, защото не са знаели кой е за захранването. И са си научили урока преди нападението на „Дийп Дел Теръс“.

— Значи са повредили няколко лампи едновременно? — уточни тя.

— Точно така. И получихме оплаквания от много хора, които живеят на тази улица.

Среднощните бяха разбрали как да повреждат само по една улична лампа — най-близката до дома на набелязаната жертва, за да не привличат излишно внимание към злонамерените си действия.

— Добре — кимна тя. — Забелязах, че повечето ви камиони вече са излезли по работа, но имате тук два за ремонт. Използвате ли и бели фургони?

— Фургони ли? Не. Необходими са ни камиони с товарна площадка отзад, защото заменяме и цели улични лампи със стълбовете, а така можем да сложим всичко в камиона. Няма как да превозите четириметров стълб с фургон, а това ни се налага често — на хората им харесва да ги удрят с колите си.

Той се усмихна на собствения си опит за шега.

— Разбрах — каза Балард. — И вашите камиони са ясно обозначени като автомобили на градска служба, нали? С герба на града и наименованието на вашата служба?

— Всички и винаги — потвърди Шефер.

— И никакви фургони?

— Нито един. Не искате ли да ми подскажете какво се мъти? Някой да не върши гнусотии и да се представя за един от нас?

— Съжалявам, че не мога да ви обясня, господин Шефер… вие много ми помогнахте. Но нямам право, а и нашият разговор трябва да остане поверителен. Не го споменавайте пред никого.

— Как да спомена, като не знам какво става?

Балард бръкна в джоба си и извади своя визитна картичка с мобилния си номер.

— Още нещо — добави тя. — Трябва да знам за всички съобщени повреди на лампи в Холивуд през следващите две седмици. Няма значение дали са в почивни дни, необходимо е да ми се обадите незабавно след получаването на съобщение за повредена лампа. Не ме интересуват злополуките с коли. Само лампи, които са изгорели, неизправни, срязани и изтърбушени — каквото ще да се случи. Можете ли да направите това за мен?

— Разбира се, няма нищо трудно — обеща Шефер.

— Благодаря ви. Когато всичко това приключи, ще мога да ви обясня по-подробно.

— Каквото ще да е, дано хванете този боклук. Особено ако същият ни реже кабелите.

Даде й разпечатките с данните за първите две повреди. Балард му благодари отново и си тръгна. И докато се връщаше към колата, си напомни, че е по-вероятно да получи твърде късно следващото съобщение за повредена улична лампа в Холивуд — чак след поредното изнасилване.

Отиде поред на местата, обозначени в разпечатките. И в двата случая лампата със срязани кабели беше съвсем близо до сградата, където бе извършено насилие. Балард вече не се съмняваше, че тъкмо Среднощните са повредили лампите преди нападенията, за да прикрият още по-добре действията си. Забеляза, че и на двете места лампите се различаваха от „жълъдите“ в Долчинката.

Обади се на криминалистите и поиска да изпратят техник за снемане на пръстови отпечатъци от основата на стълба на улица „Виста“, както и на „Дийп Дел Теръс“. Шансът за успех беше нищожен, но тя разбираше, че няма как да ти провърви, ако изобщо не се възползваш от него. Пръстов отпечатък можеше да промени мигновено и напълно разследването. Не спомена адреса на „Лусърн“ заради ремонта — едва ли бяха останали отпечатъци от Среднощните.

Оставаха малко минути до осем часа и нейният лейтенант би трябвало вече да е дошъл в кабинета си, когато тя се върне.

По пътя към участъка й се обади координатор по аутопсиите от окръжното бюро по съдебна медицина. Всяка седмица имаше над хиляда аутопсии, затова там се нуждаеха от координатор, който да съставя график и да уведомява следователи и семействата на покойниците. Той й съобщи, че аутопсията на Хавиер Рафа е насрочена за единайсет часа и ще я проведе заместник на окръжния съдебен лекар — доктор Стивън Звейдър.

Тя потвърди, че ще присъства.

Лейтенант Робинсън-Рейнълдс седеше зад бюрото си, когато тя почука на прозореца до отворената врата. Той я подкани с жест да влезе.

— Балард, помислих, че може вече да си вкъщи. Как е главата?

— Добре съм си. Отскочих да говоря с един човек във връзка със Среднощните.

— Трябва да попълниш формуляр за трудова злополука.

— Нищо ми няма, лейтенант.

— А искаш ли да ти се плати за съботната нощ, когато се прибра у дома по-рано? Попълни формуляра.

Опитът й подсказваше, че ще се занимава с този формуляр почти час, а единственото му предназначение беше да има официален документ за претърпяната травма, в случай че служителят реши да предприеме правни действия срещу управлението или пожелае да се пенсионира по болест. Градските власти нямаше да признаят или да изплатят компенсации или пенсия за увреждания, които не са посочени в такъв формуляр. Нямаше значение, че някои последствия за здравето можеха да настъпят много по-късно. Пример за това беше Бош. При работата по един случай бил облъчен. Десет години по-късно се проявиха последствията — разболя се от левкемия, а градските власти решиха да се правят на разсеяни, защото така и не беше попълнил формуляр за трудова злополука. Но на Бош му провървя и с лекари, и с адвокат.

— Щом настояваш — съгласи се тя. — Ще го направя, преди да си тръгна. Бездруго ще се забавя заради аутопсията на Рафа.

— Аха, ето за какво трябва да поговорим — каза Робинсън-Рейнълдс. — Седни, Балард.

Тя се настани на един от столовете пред бюрото. И в този момент зърна малък калъф от черна кожа в ъгъл на бюрото. Лейтенантът не го виждаше заради изправен класьор. Може и да не го бе забелязал при влизането, ако е чел в движение обобщението на нощното дежурство.

В този калъф бяха нейните шперцове. Остави го на бюрото снощи, когато влезе в кабинета да прегледа пенсионната книга. И забрави да си го вземе. Лейтенантът щеше да го намери, макар да не знаеше, че е неин. И щеше да се досети, че някой е влязъл в кабинета му през празниците, а беше твърде вероятно подозренията му да се насочат към нея. Още се чудеше как да отмъкне калъфа тихомълком, когато Робинсън-Рейнълдс й съобщи, че няма да работи по случая на Рафа.

— Чакай малко… Какво? — промърмори тя.

— Говорих със Западното бюро, готови са да те отърват от разследването.

— Не искам да ме отървават. Занимавах се с него цялата нощ, набелязах заподозрян и искам да продължа.

— Чудесно, сигурен съм, че те ще се зарадват на твоите превъзходни резултати. Но това не ти влиза в задълженията. Не си детектив по убийствата. Вече сме го обсъждали и ми е крайно неприятно, когато се заинатиш за някое следствено дело и се чувстваш предадена едва ли не, защото ти го отнемат. Балард, аз не съм ти враг. Има си правила и сме длъжни да ги спазваме.

— Аутопсията е след два часа. Кой ще присъства?

— Изглежда, ще си ти. Но след това се обаждаш на този и се уговаряте да му прехвърлиш разследването.

Подаде й листче над бюрото. Отгоре беше написано нейното име (това листче бе видяла снощи), но отдолу вече имаше още едно име и телефонен номер. Детектив Рос Бетани. Дори не бе чувала за него, но той щеше да използва всичко направено от нея и да довърши работата.

— Кажи ми за този заподозрян — подкани я Робинсън-Рейнълдс.

Дори само споменаване, че е намерила връзка между две убийства и предполагаемият извършител е бивш служител на градската полиция, би стигнало, за да не отиде на аутопсията. Робинсън-Рейнълдс би пренебрегнал и нея, и Западното бюро, щеше да се свърже тутакси с отдела по грабежите и убийствата в централното управление. А те щяха да се нахвърлят като ястреб, сграбчил врабче в полет. Тя не искаше това. Щом не можеше да остане водещ следовател по случая, предпочиташе да го прехвърли на Бетани така, че все още да участва. Бетани и партньорът му щяха да се нуждаят от нея и информацията й, за да разкрият убийството.

— Смятаме, че е заради пари — започна Балард. — Както ти казах по телефона вчера, автосервизът на Рафа е върху парцел на добро място. Имал е негласен партньор и се е опитвал да прекрати договора помежду им. Затова смятаме, че партньорът е наел убиец — същия посредник, който поначало ги е запознал.

Май мина по въже без обезопасяваща мрежа отдолу. Не каза нищо, което да не е вярно. Просто не каза всичко.

— „Смятаме“? — повтори Робинсън-Рейнълдс.

— Какво?…

— Говориш в множествено число.

— О, извинявай, това „ние“ е в смисъл „ние в полицията“.

— Сигурна ли си?

— Ами… да. Доколкото си спомням, управлението още не ми е осигурило партньор заради спрените нови назначения.

Лейтенантът кимаше, сякаш се съгласяваше с нея, а после попита:

— Познаваш ли Хари Бош? Пенсиониран полицай от нашето управление. Дори е работил много години в този участък.

Тя проумя, че сама се е напъхала в клопка. Все едно отвори врата, влезе и вратата се затръшна зад нея. А следващата врата можеше да бъде отворена само от другата страна. И зад нея стоеше Робинсън-Рейнълдс.

— Е, да, познавам го — потвърди предпазливо. — Срещали сме се заради други случаи. Защо питаш?

Искаше да изкопчи от началника си колкото може повече информация, преди пак да стъпи на онова въже.

— Защото имам на бюрото си доклад от борбата с бандитизма. Наблюдавали са панихидата за жертвата от твоя случай, за да знаят кои от „Лас Палмас“ ще се появят там. Само че се сдобили и със снимки, на които ти стоиш до възрастен мъж, идентифициран като Хари Бош, и двамата разговаряте с друг мъж, който не изглежда особено доволен от това.

Умът й трескаво скалъпи подходящ отговор.

— Да, Бош беше там, а другият е негласният партньор, за когото ти казах току-що. Денис Хойл.

Съмняваше се да отвлече вниманието на лейтенанта с името на Хойл, но си даваше малко време за обмисляне на току-що възникналите неприятности. Поне в едно нещо не се съмняваше — стовари й ги Дейвънпорт. Той е дал на лейтенанта снимките от наблюдението. Реши по-късно да умува как да си разчисти сметките с него.

— А Бош? — настоя Робинсън-Рейнълдс. — Защо беше там? Защо беше с тебе?

Показа й снимка, на която Бош стоеше до нея, а срещу тях — Хойл при колата си. И тя си каза, че единственият начин да се измъкне е да обясни за първото убийство — случая, разследван от Бош. Трябваше да сподели с Робинсън-Рейнълдс, за да има някакъв шанс.

— Виж какво, аз взех…

— Я да проверим мога ли да подредя картинката — прекъсна я лейтенантът. — Много ти се е събрало. Викат те заради убийство точно на Нова година, а Западното бюро е закъсало, значи ти трябва да се занимаваш с това през празниците. После Среднощните нападат нова жертва, но дори няма кой да ти помогне в разследването, защото Лайза Мур те е зарязала и е отпрашила към Санта Барбара… да, знам и това. Закъсваш и си спомняш за Хари Бош — пенсионера, на когото му се иска да не беше в пенсия. И си мислиш: „Мога да го помоля за помощ и съвети, но как да се свържа с него?“. Вадиш калъфчето с шперцовете и си отваряш вратата на моя кабинет, за да вземеш пенсионната книга, в която има телефонен номер на Бош. Но се появява проблемче — не само те снимат от борбата с бандитизма, ами си забравяш калъфчето и не оставяш пенсионната книга на същото място. Как се справям дотук?

Балард го зяпна със страхопочитание. Вратата на клопката се отваряше.

— Ти си истински детектив, лейтенант. Изумително. Но имаше още една причина да се обадя на Бош.

— И каква е тя?

— Преди десет години той е разследвал убийства в Холивуд. В балистиката откриха връзка между убийството на Рафа и негов случай, който още не е разкрит. Исках да обсъдя това с него и си уговорихме среща на панихидата за Рафа.

Робинсън-Рейнълдс се облегна на стола си, сякаш размишляваше над чутото.

— И кога щеше да ми кажеш това?

— Днес. Още сега. Чаках само повод.

— Балард… — Той реши да й спести думите, които напираха на езика му. — Само се погрижи Рос Бетани да узнае всичко, което си събрала по случая.

— Разбира се.

— Слушай, не съм против това, което си правила. Но съм против начина, който си избрала. Имаш късмет, защото смятам онзи Дейвънпорт от борбата с бандитизма за некадърник. Не знам защо се е настървил толкова срещу тебе. Прилича ми на професионална завист. И никак не ми харесва, че си влязла потайно в моя кабинет. Това не бива да се повтаря.

— Няма да се повтори.

— Знам, че няма. Защото ще си монтирам една от онези мрежови охранителни камери и ще получавам съобщение всеки път, когато някой влезе тук в мое отсъствие.

Балард кимна.

— Това е добра мярка.

— Прибери си черното калъфче и бягай да се свържеш със Западното бюро, за да се разберете за предаването на материалите по случая — нареди Робинсън-Рейнълдс. — И се обади на Бош да му кажеш, че вече не се нуждаем от услугите му в разследването. С това ще се занимава Западното бюро.

— Разбрах, лейтенант.

— Искам след това да обсъдиш с екипа по сексуални престъпления какво ще правим нататък по разследването за Среднощните. И да ме уведомиш, преди да излезеш.

— Разбрах, лейтенант.

— Свободна си, Балард.

Тя стана, взе шперцовете от края на бюрото и се обърна към вратата. Но не излезе, а се озърна към него.

— Впрочем аз съм в почивка следващите три нощи. Реши ли кой ще бъде дежурен?

— Още не съм. Ще наместим графика.

— А как научи за Лайза Мур и Санта Барбара?

— И аз бях в Санта Барбара. Както си вървя по плажа, чувам познат глас, обръщам се и що да видя — Мур си седи в сепаре пред „Мирамар“.

— Каза ли й нещо?

— А, не. Ще я привикам тук като тебе. Искам да разбера дали ще ми разправя небивалици, или ще каже истината. Балард, да не си посмяла да я предупредиш.

— Няма.

— Ако ми каже истината, ще се спогодим някак. Ако ме излъже… това няма да търпя.

— Ясно.

Тя излезе от кабинета и тръгна надясно към предния коридор на участъка. Отиде в стаята за почивка и си сипа чаша кафе. Нямаше да си легне още няколко часа. И не искаше да бъде в стаята на детективите, когато Лайза Мур дойде на работа и лейтенантът я повика. Не й се слушаха упреците на Мур, че не я е предупредила.

Докато машината за кафе пълнеше чашата, Балард поумува дали да не прати съобщение на Мур със съвет да не лъже лейтенанта.

Не го направи. Мур да си решава сама и да си понася последствията.

27.

Балард влезе в стаята на групата откъм задния коридор и видя, че Мат Ноймайер и Ронин Кларк седяха на работните си места в сектора на разследващите престъпления срещу личността. Лайза Мур не беше тук. Балард отиде при тях и остави чашата кафе на една от ниските прегради между нишите. Секторът побираше шестима — в едната половина екипът по сексуални престъпления, другата беше за екипа, който се занимаваше с всички посегателства без сексуален мотив.

— Лайза на работа ли е? — попита тя.

— Тук е — отговори Кларк. — Вождът я привика, но май не за да изпушат лулата на мира.

Балард се озърна към кабинета на лейтенанта и видя през стъклото Лайза, която седеше пред бюрото му.

— Ронин, нали знаеш, че етническите шегички вече се смятат за неуместни — подхвърли Ноймайер.

Балард се взря в него и не й се стори, че говори сериозно.

— И за индиански вождове ли? — въздъхна Кларк. — Разкайвам се, ще добавя и тази тема в списъка на забранените. Явно още не съм достатъчно прогресивно настроен. — После се обърна към нея. — Балард, ти да не си индианка, че изглеждаш толкова разстроена?

— Не съм — сдържано отговори тя.

— Какво те мъчи, щом не си? — не мирясваше той. Ноймайер се намеси, преди Кларк да стане твърде досаден.

— Рене, седни и ми разкажи какво стана през празниците.

Тя седна на стола на Мур и трябваше да нагласи височината му, за да вижда и двамата над преградите, макар че щеше да говори предимно с Ноймайер.

— Знаете за новото нападение на Среднощните, нали?

— Лайза ни каза, преди да бъде привикана.

— Аз вече си мисля, че трябва малко да променим подхода към разследването.

— Защо? — попита Кларк.

— Новият случай е нагоре по хълмовете. В Долчинката. Не е квартал, където можеш да се шматкаш и да надничаш през прозорци, за да си намериш жертва. Те са я набелязали и са я проследили дотам. Поне аз така си го представям. Затова се променят и догадките ми за подбора на жертвите. За първите две нападения смятахме, че извършителите са избирали кварталите заради лесния достъп и след това са си намерили жертви. Няма как да е същото при третата жертва. Значи има нещо общо между трите жени и каквото ще да е то — място или събитие, независимо дали реално или виртуално, привлякло е към тях вниманието на извършителите.

— Звучи логично — призна Ноймайер. — Някакво предположение за това… място?

— Пресечната точка ли? Още нямам. Но третата жертва е управителка на кафене в Лос Фелис. Значи има много контакти с непознати всеки ден. Впрочем аз останах тъкмо за това — да го обсъдя с вас двамата и Лайза.

— Ето я и нея — каза Ноймайер. — Хайде да се преместим в стаята за оперативни съвещания. Никой не я използва в момента.

Мур застана до преградите. Може да бе изгоряла на слънце през почивните дни, а може би преливаше от гняв.

Балард понечи да се надигне от стола.

— Рене, седи си — спря я Мур. — Заслужи си мястото.

— Какви са тези приказки?

— Заемаш се с моята работа — осведоми я Мур. — Защо да не започнеш веднага.

Успя да привлече вниманието и на Кларк, и на Ноймайер, който вече събираше книжа, за да ги занесе в стаята за съвещания.

— Не разбирам за какво говориш — натърти Балард.

— Разбираш и още как — сопна й се Мур. — По новото разпределение аз минавам нощна смяна, а ти вече си в екипа по сексуални престъпления. И не ми се прави на тъпа. Ти си ме насадила така.

— Никого за нищо не съм насадила. И това е новина за мен.

— За мен също — вметна Кларк.

— Кларк, ти млъкни — скастри го Мур. — Сега говоря с тази лукава кучка.

Балард се постара да запази спокойствие.

— Лайза, укроти малко емоциите — настоя тя. — Хайде да отидем при лейтенанта и да…

— Майната ти, Балард — прекъсна я Мур. — Знаеш, че съм самотна майка. С тези деца как ще работя нощем? И си го направила само защото трябваше да ме прикриеш през празниците.

— Но аз наистина замазах положението — възрази Балард. — Нищо не съм споменала пред лейтенанта за тебе или…

— Лайза, той вече е знаел — намеси се Ноймайер, — че си била в „Мирамар“.

Пронизващият поглед на Мур се завъртя към него.

— Какво?!

— Знаел е — повтори Ноймайер. — Ти беше в „Мирамар“, нали? В Санта Барбара? А Тирето ми каза още в четвъртък, че и той ще бъде там през празниците. И вероятно е видял, че си в Санта Барбара, вместо да разследваш случая заедно с Балард. Той не те ли попита току-що как си прекарала почивните дни?

Мур не каза нищо, може би защото нямаше смисъл — изражението й беше достатъчно красноречиво. Осъзнаваше, че сама е заложила капана, в който стъпи.

— Ах, мигът на прозрението — проточи Кларк. — Сама се прецака, Мур.

— Затваряй си устата.

— Добре де, може ли да приключим разправията засега? — обади се Ноймайер. — Хайде всички да се преместим в стаята за съвещания. Трябва да спипаме двама насилници.

След кратко мълчание Мур махна с ръка към коридора.

— След вас, господа.

Двамата мъже станаха и Ноймайер излезе пръв с бяла папка под мишница. Кларк побърза да го настигне, вероятно защото искаше да се отдалечи от настръхналите жени.

Балард вървеше десетина крачки зад тях, Мур беше последна и подхвърли зад гърба й:

— Вероятно искаш да ти се извиня.

— Лайза, нищо не искам от тебе.

Балард спря като закована и се извъртя към нея. Стояха в задния коридор, където нямаше кой да ги подслушва.

— Искам да знаеш, че не само се насади сама, а насади и мен. Харесвам си работата. Харесва ми нощната смяна, а сега заради тебе ме преместиха в дневната.

Щом четиримата се настаниха в стаята за съвещания, Ноймайер помоли Балард да разкаже за случилото се в края на седмицата, защото беше ясно, че Мур се е забавлявала през това време. Тя ги осведоми сбито и им съобщи за уговорките си с трите жертви.

— Ето го въпросника на Ламкин, попълнен от третата жертва. Другите две също би трябвало вече да са го попълнили. Само им се обадете днес, за да го получите. И когато ги сравнявате, потърсете съвпадения и в трите. Или дори само в две.

Кларк изпъшка при мисълта колко работа на бюро го чака.

— Благодаря, Балард. Защо не поостанеш да помогнеш?

— Защото ще спя, Кларк — отговори тя. — Работих през цялата нощ, това разследване ми запълваше цялото време през празниците. Тръгвам си щом приключим тази среща.

— Всичко е наред, Рене — намеси се Ноймайер. — Ние поемаме нататък.

— Браво на вас, защото ми се полагат три дена почивка.

— Добре, дай ни въпросника на третата жертва и се заемаме. Ти си върви вкъщи.

— Може би ни провървя — добави Балард. — Онези боклуци са рязали кабелите на улични лампи до домовете и на трите жертви. Искали са там да бъде тъмно.

— А стига бе — промърмори Кларк.

— Ти как научи? — попита Ноймайер.

— Един от жителите на Долчинката ми каза, че лампата пред къщата на жертвата не е светела вечерта преди нападението. Тази сутрин отидох в ОУО да проверя заявките за ремонти и…

— ОУО ли? — озадачи се Мур.

— Отдел по уличното осветление — обясни Балард. — Работилницата им е на „Санта Моника“ до „Върджил“. Проверих и се оказа, че лампите и на улиците, където живеят другите жертви, също са били повредени по време на нападенията. Не се знае точно кога е направено, защото там се ориентират по постъпилите оплаквания. Но си поддържат архива както е редно. Според мен онези са рязали кабелите, за да е тъмно на улицата, когато са се връщали да си вършат гнусотиите. Поисках от криминалистите да проверят има ли отпечатъци по стълбовете и капаците за достъп, но не ми се вярва да намерят.

— Чудесна находка, Рене — похвали я Ноймайер.

— Но какво ни дава тя? — усъмни се Кларк.

— Куха тикво — сгълча го Мур, — след две седмици е денят в чест на Мартин Лутър Кинг. Трябва да имаме постоянна връзка с ОУО и може би ще докопаме онези при следващия им опит да изнасилят някоя жена.

Балард кимна.

— Именно. Вече се погрижих за това, ще ми се обаждат всеки път, когато има съобщение за повредена лампа.

Кларк посърна, защото не бе проумял веднага очевидното.

— Звучи страхотно — съгласи се Ноймайер. — Може и да надхитрим онези двамата. Но трябва да се захванем и с проучванията. Ронин, Лайза, разберете се кой с коя жертва ще говори. Вземете въпросниците от тях и после да се видим отново тук, за да започнем сравненията. Добра работа свърши, Рене. Прибери се да си отспиш.

Балард само кимна, без да споменава за аутопсията, на която щеше да присъства.

— Обадете ми се, ако намерите нещо.

— Ох, нека обсъдим нещо, преди да се разхвърчим — сети се Ноймайер. — Трябва да поговорим за медиите. Имахме късмет, че още не са се вкопчили в тази история. Но вече има трети случай и ще се разчуе. Както винаги. Сега държим нишка в ръцете си с тези повреди на уличните лампи и още съм склонен да си мълчим за разследването. Но това е опасно.

Винаги бяха в губеща позиция спрямо медиите. Разгласените сведения са сигнал за престъпниците да променят начина си на действие. Но ако в управлението са потайни, стават уязвими за критика, че не са предупредили гражданите за дебнещата заплаха. По утвърдилия се в полицейското управление циничен подход решението за това щеше да бъде взето само от политически съображения, без никой да помисли не могат ли да спестят на жертвите психичните травми от публичността.

— Ще говоря с лейтенанта — каза Ноймайер. — Но ако бездруго се разчуе, няма да изглеждаме добре в тази ситуация. Ще ни се разкрещят, че е трябвало да предупредим обществеността.

— И може би сме длъжни да го направим — натърти Балард. — Над тези двамата вече виси доживотна присъда за серийни изнасилвания. Щом и те си го втълпят в главите, вероятно е да озвереят. И вече няма да оставят живи жертвите си.

— Тъкмо в това е рискът — съгласи се Ноймайер. — Нека поговоря с лейтенанта, а той може би ще реши да попита отдела за връзки с обществеността. Ще ви уведомя какво е решението.

Щом се върнаха в своята стая, Мур не продума повече на Балард. Дружелюбието в професионалните им отношения като че се изпари безвъзвратно.

Балард прекоси стаята и потропа до отворената врата на лейтенанта. Той я покани с жест.

— Мислех, че вече си излязла.

— Останах да кажа на екипа по сексуалните престъпления докъде стигнахме. А сега трябва да отида на аутопсията.

— Значи може да си чула за новото разпределение. Вече не си нощна смяна, Балард. Щях да ти кажа лично.

— Чух, то се знае. Лейтенант, няма как да не те попитам защо наказваш мен за прегрешенията на Лайза?

— Как ти хрумна? Това не е наказание.

— От нея чух, че тя ще работи нощем вместо мен.

— Точно така. Ти влизаш в екипа по сексуални престъпления и съм убеден, че ще видим огромно подобрение в работата му. Двамата с Ноймайер ще бъдете великолепен екип. Кларк е доста безполезен, но поне няма вреда от него.

— Тъкмо в това е проблемът. Харесвах си работата нощем. И затова, като наказваш Лайза, всъщност наказваш мен. Не съм имала желание да се махна от нощната смяна.

Робинсън-Рейнълдс мълчеше. Тя долови колко трескаво размишлява. Досега се бе заблуждавал, че никой детектив няма желание да бъде в нощната смяна. Но Балард не бе настроена зле към работата си.

— Виждам, че може да съм сгафил — рече той след малко. — Не искаш да те преместя.

Тя тръсна глава.

— Щях да се зарадвам само на едно преназначение — обратно в „Убийства“ в центъра, но и на двамата ни е ясно, че няма как да се случи. Затова предпочитам нощната смяна. Разнообразни случаи, не съм принудена да нося партньор на гърба си, не се набивам на очи и не ми досаждат. Подхожда ми идеално.

— Добре, ще отменя заповедта. И когато обявим новото разпределение, пак ще бъдеш трета смяна.

— А с Лайза какво ще стане?

— Не знам какво да я правя. Може би ще си остане на мястото, но ще й лепна черна точка в трудовото досие. Балард, няма да й казваш, че съм размислил. Искам да се вари в собствен сос тази седмица, преди да обявим новото разпределение. Това ще й бъде наказанието.

Балард поклати глава.

— Лейтенант, тя има деца и ще иска да се уговори с някого да ги наглежда, докато е нощна смяна. Мисля, че е редно да й кажеш. Внеси й официално порицание в досието, както сам каза, но не я оставяй в неведение.

— Балард, нека й бъде за назидание. Да не си изтървала нито дума пред нея. Това е заповед.

— Ще я изпълня.

Балард излезе от участъка, потънала в униние.

Понякога й се струваше, че най-големите пречки са вътре в системата на така нареченото „правораздаване“, а не отвън.

28.

Нямаше нищо необичайно в аутопсията, но по голото тяло на Хавиер Рафа върху масата личеше какви усилия бе положил да остави зад себе си живота на гангстер и да даде добър пример на своя син Габриел. Освен следите по шията му, които вече бе видяла, имаше белези от лазерно премахване на татуировки навсякъде по гърдите, корема и ръцете — същинска карта на мъчения. Балард предположи, че са минали години, докато той успее да се отърве от толкова мастило. Напомняше й за самобичуването на разни монаси с камшици и други инструменти за изтезания. Каквито и грехове да бе извършил Хавиер Рафа, разплатата му за тях е била болезнена.

Само една татуировка бе оставил на тялото си. Слънце над вода, нарисувано на лявата плешка. Нямаше никакви знаци или думи, свързващи изображението с банда.

— Запазил си е нещо — промърмори доктор Звейдър, извършващият аутопсията съдебен лекар. — Залязващо слънце.

Балард си помисли, че по нищо не може да се познае дали слънцето изгрява, или залязва, макар че вложеният смисъл би могъл да се различава значително според тълкуването.

— Странно — отвърна тя. — Аз пък си представих, че слънцето изгрява.

— В Калифорния сме — напомни Звейдър. — Значи залязва.

Балард кимна. Сигурно беше прав, но настроението й се помрачи още повече. Залезът бележи края на деня. Изгревът е начало. Обещание. Питаше се дали Рафа е предчувствал колко кратък ще бъде животът му.

Тя остана в залата за аутопсия, докато Звейдър не намери куршума, заседнал в хрущяла на носа. Куршумът бе пробил целия мозък след проникването през темето и очевидно бе убил Рафа мигновено, преди да спре в носа.

— Според мен е гледал нагоре към фойерверките, когато е умрял — каза Звейдър.

— Тъжна картина — промълви Балард.

— Ами по-добре е, отколкото да знаеш, че смъртта ти наближава, и да се страхуваш — възрази той.

Тя кимна. Може и да беше вярно.

Куршумът беше деформиран сериозно от ударите първо в черепната кост, после и в хрущяла. Звейдър го сложи в торбичка, написа името си и номера на протокола за аутопсия и даде торбичката на Балард.

Тя подкара колата към отдела по балистика, за да остави куршума за сравнение с данните в националната база данни. Имаше много по-малък шанс за съвпадение, отколкото при гилзите, заради деформацията. Всъщност базата данни се използваше почти изцяло за сравнение на гилзи. Затова работата с куршумите се протакаше и Балард нямаше намерение да чака напразно там. Ако имаше късмет, щяха да й съобщят нещо след по-малко от седмица.

И докато пътуваше, обади й се Карл Шефер, началникът на ремонтната работилница на ОУО.

— Имаме още една. Нова.

— Повредена улична лампа ли?

— Ами да, чухме оплакването преди малко. На „Аутпост“.

— Първо да ви благодаря, господин Шефер, че не забравихте да ми се обадите.

— Няма за какво. Визитната ви картичка е на бюрото ми.

— Някакви подробности?

— Не, тя само каза, че лампата пред дома й е изгоряла. Щях да изпратя веднага камион на адреса, но си рекох, че е по-добре първо да говоря с вас.

— Благодаря. Не изпращайте камион. Искам да проверя ще успея ли да осигуря веднага кола с техник за отпечатъците. Аз или някой от моите колеги ще ви се обадим, когато можете да извършите ремонта.

— Така ще направим, госпожо детектив.

— Карл… още нещо. Не искам да забравите, че трябва да ми съобщите за всяка повреда, но не съм сигурна дали моята визитна картичка трябва да остане на вашето бюро. Помнете, че искам да не се разчува, а забелязах, че часовникът за работното време е във вашата канцелария. И всеки влиза да си маркира картата, нали?

— Ясно, права сте. Прибирам я в чекмеджето.

— Благодаря, Карл. А сега можете ли да ми кажете точния адрес или разположението на уличната лампа, както и името на жената, която се е оплакала?

Шефер й продиктува данните. Повредената лампа се намираше в ниската част на „Аутпост“ — криволичеща по склона улица, която се проточва на север от авеню „Франклин“, а горе стига чак до „Мълхоланд“. Балард се замисли дали да пренебрегнат съобщението от Шефер, защото имаше още единайсет дни до следващия празничен ден, а при досегашните случаи повредите на лампите бяха извършени ден-два преди нападенията на Среднощните. Но „Аутпост“ беше разположена срещу Долчинката, от другата страна на прохода Кахуенга. И първите две изнасилвания бяха извършени не много далеч оттам — в същата зона на патрулиране. И с нападението в Долчинката може би тепърва започваха да вилнеят в този район.

Не можеше да отхвърли и вероятността да е имало четвърто нападение, за което още не е съобщено. Очевидно беше, че трябва да обърне внимание на информацията от Шефер.

Остави куршума от аутопсията на Рафа в отдела по балистика, отиде на „Аутпост“ и намери уличната лампа. Спря до бордюра, излезе от колата и я огледа отблизо. Същата лампа с формата на жълъд като онези в Долчинката. Не забеляза явни следи от изкъртване на капака за достъп. Името на жената, която бе съобщила за повредата и живееше на тази улица, беше Абигейл Сина. Балард наричаше мислено архитектурния стил на къщата й „испанско разплескване“ — едноетажната постройка се бе разпростряла нашироко, с червени изпъкнали керемиди на покрива и бяла фасада. Под всеки прозорец отпред имаше храсти и друга зеленина. Имаше и долепен до къщата гараж, който й напомни за дома на Синди Карпентър и подозренията откъде бяха проникнали злосторниците.

Първо се обади на криминалистите да изпратят някого, за да провери капака на лампата за пръстови отпечатъци. След това — на Мат Ноймайер, за да го уведоми за съобщението на Карл Шефер.

— Как мислиш, променят ли си намеренията? — попита той. — Това не съвпада с досегашните им действия.

— Не мога да преценя — призна Балард. — Но не бива да забравяме, че ако повредата се дължи на тях, може вече да са изнасилили и друга жена през почивните дни. А оплакването за лампата е подадено чак сега.

— Ама че проклетия, права си. Може да не знаем за случая.

— Мога да дойда довечера и да следя какво става наоколо, без да се набивам на очи. Но сега се нуждая от отдих. Крепя се с последни сили. Хрумна ми, че вие от екипа можете да проверите живеещите наблизо, може би да установите дали тази Абигейл Сина живее сама и дали има други самотни жени в тази част от улицата.

— О, да, ще го направим. Ти върви да поспиш. И не се тревожи за довечера. Знам, че имаш почивни дни. Ако решим да наблюдаваме мястото, ще го уредим. Може би ще накарам Лайза, нека свиква с работата нощем.

Значи Робинсън-Рейнълдс не бе казал на Ноймайер, че отменя прехвърлянето на Мур в късната смяна. Почувства се неловко, че пази нещо в тайна от свестен човек като него, но заповедта на лейтенанта не й оставяше избор. И не искаше да се забърква в неговите игри на началник.

— Схванах — увери тя Ноймайер. — Прати ми имейл, ако уговорите това. Просто да знам какво се случва.

— Дадено, Рене. Приятни сънища.

— Тепърва ще се види… Чакай малко, Лайза и Ронин взеха ли другите въпросници на Ламкин?

— Излязоха да ги вземат и в момента са навън. Решиха да обикалят заедно, вместо да си поделят адресите.

— Ясно. Напиши ми и за това. Много ще се радвам, ако открием съвпадение и в трите въпросника.

— Да, би ни улеснило.

— Схванах.

Прекъсна връзката и реши, че е време да отвикне от думичката „схванах“. Ставаше досадно. Тъкмо посягаше да завърти ключа на двигателя и долови движение отляво с периферното зрение. Обърна се — отваряше се вратата на гаража до дома на Абигейл Сина.

Вътре се виждаше сребрист „Мерцедес G-класа“, стоповете примигнаха и светна сигналът за движение назад. Колата излезе от гаража и широката врата се спусна на мястото си. През затъмнените прозорци се очертаваше само силуетът на шофьора, но очертанията на прическата подсказваха, че е жена. Колата стигна до платното и се насочи към кръстовището с „Франклин“ две пресечки по-нататък.

Балард се чувстваше като пребита, но надделя любопитството й на детектив, което беше и предимство, и проклятие за нея. Зави в обратната посока и последва сребристия мерцедес. Ако Абигейл Сина го караше, Балард искаше да я огледа, за да я сравни като потенциална жертва на Среднощните с предишните три.

Движеха се на изток по „Франклин“ към Лос Фелис. Тя си каза, че поне ще бъде близо до дома си, когато приключи с тази дреболия.

Някой я потърси по телефона от непознат номер. Само каза „ало“, защото формално работното й време бе свършило.

— Детектив Балард, аз съм Рос Бетани от Западното бюро за разследване на убийства. Трябва да се срещнем, за да поема случая с онзи гангстер и да науча какво сте събрали.

Тя забави отговора си, за да подбере думите.

— Тръгнах си от аутопсията преди малко, но убитият не е гангстер.

— Казаха ми, че е бил в „Лас Палмас“.

— Някога. Измъкнал се е от бандата преди години. Не прилича на бандитски разправии.

— Моите последни два случая бяха от този тип, поне сега ще се занимавам с нещо друго. Кога можем да седнем да поговорим? Моята партньорка Дениз Къркуд добави компенсация да си удължи почивните дни, но ще бъде на работа утре. Може ли да се видим и с вас утре?

Олекна й. Време беше да си отспи. Колата, след която караше, свърна от „Франклин“ към супермаркет „Гелсън“ на „Кениън“. Усети лек прилив на адреналин въпреки преумората, защото от отговорите на Синди Карпентър във въпросника знаеше, че е пазарувала често в „Гелсън“, също като една от другите жертви.

— Утре е удобно — отговори тя. — Сега си отивам вкъщи да спя за пръв път от почти цяло денонощие. В колко часа и къде?

— Ще дойдем при вас в Холивуд — реши Бетани. — После ще излезем да огледаме, за да поемем нещата оттам, докъдето сте стигнали. Съгласна ли сте да се срещнем в девет часа в участъка Холивуд? Ще се наспите ли дотогава?

Той зададе последния въпрос добродушно, но я жегнаха думите „докъдето сте стигнали“. Пак й се отщя да му прехвърли случая. И добре свършената работа. И работата на Бош. Искаше да участва, когато приклещят четиримата зъболекари и Кристофър Бонър. Ако Бетани и Къркуд успеят да ги приклещят.

— Балард, чувате ли ме? — усъмни се Бетани.

— А, да, в девет часа в участъка е удобно. Ако искате да свършите малко работа днес, можете да поискате разрешение за проучване на бизнес документацията на убития. Не ми стигна времето да ровя в канцеларията на неговия автосервиз.

— Разбрах. Може би ще изчакам до утре. Дениз се занимава с такива документи.

Прозвуча й познато. Мъжът в двойката детективи поема водещата роля, а жената се занимава с досадните подробности и бюрократичните процедури.

— Къде ще разговаряме в участъка? — попита Бетани.

— Можем да се срещнем в стаята за съвещания. Не се използва често.

— Да, кому ли е нужна? — подхвърли той.

Едва ли очакваше отговор, просто намекваше за пасивността на полицията напоследък. Балард предпочиташе да не се хваща на тази кукичка.

— Ще се видим утре — каза тя.

Остави телефона и се загледа в сребристия мерцедес, който паркираше на отбелязано със синьо място за инвалиди пред магазина. Балард само спря за малко на алеята в паркинга. Видя в огледалото, че зад нея се е наредила и друга кола, но имаше достатъчно място да я подмине. След няколко секунди вратата на шофьора се отвори и жена се възползва от стъпенката, за да излезе от колата.

Изглеждаше на шейсетина години, бялата й коса бе вързана на опашка. И носеше черна маска с отпечатани отпред издути червени устни. Доста кичозна рисунка, но жената вероятно я смяташе за забавна. Тръгна към входа на супермаркета с платнена чанта в едната ръка. Не личеше да има някакви увреждания на тялото.

Тази жена беше много по-възрастна от трите известни жертви на насилниците. Балард допусна, че ако уличната лампа пред дома й е била повредена от Среднощните, те са си набелязали друга жертва някъде наблизо на „Аутпост“. Реши да попита Ноймайер какво са научили за живеещите на улицата, след като се наспи.

От „Гелсън“ до нейния блок се стигаше само за десет минути. Тя влезе в апартамента, отби се в тоалетната, остави пистолета, значката и белезниците на нощното шкафче, смъкна дрехите си и ги пусна направо на пода, после навлече домашните дрехи, които бе оставила на леглото. Нагласи алармата в телефона да я събуди след шест часа и се вмъкна под завивката на неоправеното легло. Твърде уморена беше дори да си измие зъбите.

Сложи си тапите за уши, за да приглуши обичайния градски дневен шум, и маската за сън, за да не й пречи светлината.

И се отнесе извън света след десетина минути, гмурна се с главата надолу в дълбок унес, в който водата около нея чернееше, а в пустотата се рееха пресилено червени устни.

Втора част

Употреба на насилие

29.

Балард усети тежестта върху ребрата и мишниците си преди всичко останало. Отвори очите си в мрак и разбра, че са ги закрили с нещо. Не, това беше маската за сън. Ръка покриваше устата й и стискаше долната челюст. Първо си помисли за Среднощните: Как са ме открили? Да не са ме видели на „Аутпост“? В паметта й се мярна като проблясък колата зад нейната при супермаркет „Гелсън“, която зърна в огледалото.

Опита да се бори, но тежестта беше прекомерна. Изви рязко главата си, за да разхлаби хватката на пръстите на челюстта си и да изкрещи, но и пръстите веднага се впиха отново, пак завъртяха главата й с лицето нагоре и натиснаха брадичката, за да отворят устата й.

Разпозна безпогрешно металното щракане на зареден пистолет и звукът помете заблудата за Среднощните. Никоя от жертвите не бе споменала оръжие. Двама мъже срещу една жена — за какво им е оръжие.

Осъзна, че цялата тежест е върху горната половина от тялото й. Нападателят я бе възседнал и краката му притискаха нейните ръце. Не можеше да помръдне торса си, но тазът и краката й оставаха свободни. В това беше грешката на нападателя.

С цялата мощ на адреналина, излян в кръвта й от паниката, тя сви колене, опря пети в матрака, тласна с таза и бутна нападателя към таблата на леглото.

Тласъкът го изненада, чу се глух удар в масивната дървена дъска. Цевта на пистолета одра брадичката й, но не последва изстрел. Дясната ръка на Балард се освободи, тя се възползва да събори нападателя наляво. Чу го как се стовари на пода. Смъкна тутакси маската за сън и видя на пода мъж, когото позна мигновено.

Бонър.

Мъчеше се да стане. Лявата му ръка се завърташе към нея и стискаше пистолет — нейния служебен пистолет. Балард заби десния си юмрук в гърлото му.

Той се строполи повторно, изтърва пистолета и посегна с двете ръце към шията си. Лицето му почервеняваше бързо, очите му се изцъклиха, щом проумя, че не може да вдиша. А Балард разбра, че е смазала трахеята му с един-единствен удар. Махна завивката, в която се беше оплела, търкулна се на пода. Сега тя бе яхнала нападателя, придърпа пистолета към себе си и протегна ръка към своя телефон, за да се обади на 911.

— Детектив Балард от градското полицейско управление, нуждая се незабавно от линейка на „Финли“ четири-три-четири-три. Тук има мъж, който не може да диша.

Бонър вече се задавяше, лицето му стана по-скоро лилаво, а не алено.

— Един момент, ще предам повикването — отговори диспечерът.

Оставиха я на изчакване. Тя опипа със свободната ръка под брадичката на Бонър, за да намери запушеното място. Той изблъска ръката й по инстинкт.

— Стига си ми пречил, опитвам се да ти помогна.

И сякаш в отговор ръката му се отпусна на пода, но беше по-вероятно да е заради спрелия приток на кислород в мозъка. От отворената му уста се чуваха сухи хрипове. Ококорените му очи я зяпаха, той умираше.

Диспечерът пак й заговори:

— Добре, нашите хора са на път към вас.

— Кога ще пристигнат?

— След четири минути.

— Той няма да издържи дотогава. Изпада в критично състояние.

— Не можете ли да освободите трахеята му?

— Смазана е.

Балард избълва припряно номера на апартамента си и кода за входната врата на блока и прекъсна връзката. Отвори списъка с контактите си и набра номера на Гарет Сингъл. Той отговори след секунда.

— Рене, как я караш?

— Гарет, слушай ме внимателно. Искам от тебе указания как да отворя трахея с подръчни средства.

— Я почакай, какво си…

— Чуй ме! Нямам време. Тук има мъж, който не може да вдиша. Линейка е тръгнала насам, но няма да пристигнат навреме. Кажи ми как да проведа импровизирана трахеотомия. Веднага!

— Това е някаква груба шега, нали?

— Не, по дяволите! Трябва да ме напътстваш какво да правя. Сега!

— Добре де, добре… а точно къде е запушена трахеята?

— В горната част на гърлото. Той е без въздух повече от минута. Влошава се.

— Над или под гръкляна?

— Над гръкляна.

— Ясно. Подложи нещо под шията му, за да е извита и брадичката да сочи нагоре.

Балард засили звука и остави телефона на пода. Бръкна под леглото и докопа слепешком обувка — оказа се маратонка. Посегна надолу да повдигне шията на Бонър и пъхна маратонката отдолу като клин.

— Добре, направих го. Какво следва?

— Така, това е важно — трябва да намериш мястото.

— Какво място?

— Плъзни пръст по шията отпред. Търсиш място между хрущялните пръстени. Гръклянът е големият пръстен. Напипай следващия под него.

Балард го послуша и напипа втория пръстен.

— Готово, готово!

— Така, нужно ти е мекото място между пръстените… имаш ли нож? Имаш нужда от скалпел или нож, за да направиш малък разрез.

Балард посегна към нощното шкафче и издърпа чекмеджето докрай, то падна на пода над главата на Бонър. Ровеше в ненужните дреболии, които захвърли там, след като се нанесе в апартамента, за да избира място за всички тези неща по-късно. Намери малкото ножче „Блеки Колинз“, което държеше в джоб, докато беше униформена. Натисна бутончето и острието се разгъна.

— Добре, имам нож. Къде да срежа?

— Така, режи меката част, която напипа между пръстените. Меката тъкан. Трябва да направиш разрез там. Но първо се увери, че той не диша. Не бива да правиш това, ако…

— Гарет, той вече е лилав. Просто ми казвай какво да правя.

— Така, малък разрез… не повече от сантиметър в меката тъкан между хрущялите. Хоризонтален, да не е прекалено дълбок. Не бива да пробиваш трахеята. Само малко повече от сантиметър.

Балард нагласи внимателно върха на острието и натисна надолу през кожата. Веднага бликна кръв и се стече от двете страни на шията по пода. Не беше много и тя прецени, че причината е в спиращото сърце на Бонър.

— Добре, срязах там.

— Сега трябва да вкараш тръбичката, за да влиза въздух…

— Мамка му, каква тръбичка?! Не се сетих…

Свободната й ръка шареше в чекмеджето, докато задържаше грижливо върха на ножа в шията на Бонър. Не виждаше нищо подходящо.

— Имаш ли пластмасова сламка или кух корпус от химикалка, или нещо друго, което можеш да…

— Нямам! Никаква гадост не намирам! Господи…

Спомни си нещо и дръпна долното чекмедже на шкафчето. След като си навехна раменната става при сърфиране преди няколко години, купи си помпичка за охлаждане на водата в гумената превръзка, с която облекчаваше болката и отока. Прозрачна пластмасова тръбичка свързваше помпата и превръзката. Издърпа я от чекмеджето и я сложи на пода.

— Добре, намерих нещо. Мога ли да извадя ножа от гърлото му, за да срежа тръбичката?

— Направи го.

— Колко дълга я искаш тази тръбичка?

— Не повече от петнайсет сантиметра.

Балард издърпа ножа и отряза бързо такова парче с наточеното като бръснач острие.

— Имам го. Сега какво да правя?

— Вкарай единия край през разреза и навътре в трахеята. Не повече от два до три сантиметра. Само колкото да влезе.

Балард изпълни указанието и усети как краят на тръбичката проникна в трахеята.

— Добре, влезе. Той сам ли ще започне да диша или нещо да правя?

— Не, ти ще му помогнеш. Вкарай въздух през тръбичката. И провери дали гръдният му кош се движи. Не прекалявай, по-внимателно.

Балард се смъкна от Бонър, опря колене в пода до него. Духна полека в тръбичката и видя как гръдният кош се надигна.

— Готово.

— Така, наблюдавай гръдния му кош — заръча Сингъл. — Трябва да си сигурна, че диша самостоятелно.

— Просто се спусна, това беше.

— Опитай отново, опитай!

Балард повтори процедурата, но нямаше резултат.

— Нищо. Пак ще опитам.

— Може би ще се наложи да го обдишваш, докато дойдат да го поемат.

Балард пак вкара въздух в тръбичката и се наведе ниско, за да провери движи ли се гръдният кош на Бонър. Спадна с излизането на въздуха през тръбичката и се надигна самостоятелно.

— Мисля, че… той диша. Да, диша.

— Чудесно, детектив. Как е цветът на лицето му?

Тя погледна лицето на Бонър. Лилавото избледняваше, кръвта циркулираше отново.

— Добре е. Има кръвообращение.

— Така, а сега искам да ми се обадиш отново, но по „Фейс Тайм“, за да го погледна и аз. Можеш ли?

Балард не каза нищо, а прекъсна връзката и му се обади повторно по „Фейс Тайм“. Докато чакаше свързването, посегна към нощното шкафче за белезниците. Щракна едната гривна около дясната китка на Бонър, а другата около металната рамка на леглото, която беше на петнайсетина сантиметра.

Вторачи се в Бонър. Очите му бяха като цепки, не се виждаха признаци да е в съзнание, но нямаше съмнение, че диша. От тръбичката се чуваше тихо свистене.

Сингъл отговори на обаждането и Балард зърна лицето му. Явно стоеше отвън, различи жълтите тухли на противопожарната станция зад него.

— Пострадала си — веднага каза той. — Как се чувстваш?

Тя си спомни за пръв път как цевта на пистолета одра брадичката й. Опипа раната и усети кръв по нея.

— Нищо ми няма. Погледни него.

Превключи на другата камера, за да може Сингъл да огледа лежащия на пода Бонър. Чуваше сирени отнякъде, но не знаеше дали са наблизо, или някъде около Сингъл.

— Виждаш ли го?

— Ъъ… добре изглежда. Направо безупречно. Диша, цветът на лицето му е добър. Пътува ли линейка към вас?

— О, да, дори ми се струва, че вече я чувам.

— Да, те трябва да са. Идват. Кой е този? Ти ли му сложи белезници?

— За всеки случай, ако се опомни. Влязъл е с взлом, докато съм спала. Искаше да ме убие със собствения ми пистолет… май щеше да го нагласи като самоубийство.

— О, боже, защо?!

— Заподозрян е в убийства. Някак е научил, че съм по петите му и къде живея.

— Ама че гнусотия!

— Прав си.

Балард се опитваше да налучка как Бонър би могъл да научи за нея и разследването. Първо се сети за Денис Хойл. Тя го подплаши, а той на свой ред е насъскал Бонър срещу нея. И това й напомни, че Бош участваше в онзи разговор.

— Слушай, Гарет, трябва да се обадя на още един човек. Безкрайно съм ти благодарна, че ми помогна.

— Не знам трябваше ли да го правя, щом този тип се е опитал да те убие.

Балард се усмихна.

— Тези думи може и да са най-милите, които съм чувала досега. Ще ти се обадя по-късно.

— Тук съм. Рене… Радвам се, че с тебе всичко е наред.

Тя побърза да се обади на Бош. Когато й отговори, не се долавяше никакво напрежение в гласа му.

— Хари, добре ли си?

— Защо да не съм?

— Защото Бонър се опита току-що да ме очисти. И сега лежи на пода в моя апартамент.

— Кажи ми адреса си. Тръгвам.

— Не, ще се оправя с това. Но ти нали си добре? Уплаших се да не е дошъл първо при тебе.

— Нищо не се е случило тук. А ти сигурна ли си, че няма опасност за тебе?

— Ами да, едва не го убих. Идват хора, които ще се заемат с него. Ти си кротувай, но бъди в готовност. Когато приключа с тази разправия, смятам да навестя доктор Хойл.

— И аз искам да присъствам.

Балард прекъсна разговора. Чу как сирените секнаха пред сградата. Трябваше да бъде по-чевръста. Клекна и пребърка джобовете на панталона на Бонър. Намери телефон — евтин боклук едва ли не за еднократна употреба, в другия джоб имаше малък черен калъф с шперцове. С тях си бе отворил входната врата на апартамента. Нямаше ключове за автомобил или други вещи.

Върна шперцовете в джоба, но телефона скри под купчината дреболии в чекмеджето. Дрънченето на накити и други неща накара Бонър да се размърда. Шумът на въздуха в тръбичката се засили и той отвори очи тъкмо когато тя отдръпваше ръката си от чекмеджето. Бонър понечи да надигне горната половина на тялото си, но усети веднага, че нещо не е както очакваше. Опита да раздвижи и дясната си ръка, но тя беше окована към рамката на леглото. Вдигна лявата си ръка към гърлото и напипа стърчащата тръбичка.

— Извадиш ли я, ще умреш — предупреди го Балард. Погледът му се впи в нея.

— Смазах ти трахеята — обясни тя. — Сега дишаш през тази тръбичка.

Очите му зашариха — оглеждаше стаята и обстановката. Без да мърда глава, изви очи и видя белезниците. Пак се взря в Балард и тя долови прозрението му. Май вече разбираше къде е и какво ще го сполети.

С едно светкавично движение издърпа тръбичката от гърлото си. Захвърли я над леглото в другия край на стаята. И гледаше втренчено Балард, докато лицето му почервеняваше. В този момент тя чу влизането на фелдшерите в апартамента.

30.

Разпитът се проточи часове, преди Балард да се увери окончателно, че Бонър е мъртъв. Двамата разпитващи стигнаха до въпросите какво се е случило, след като той издърпал тръбичката от гърлото си, както твърдеше тя.

— Я ме чуйте — защо ще ми скимне да му пъхам онази тръбичка в гърлото и да се опитвам да му спася живота, а после ще я вадя? — натърти тя.

— Тъкмо това се опитваме да изясним — отговори Сандерсън.

Капитан Джералд Сандерсън, наричан и Санди, беше старшият от двамата водещи разпита. И оглавяваше отдела по вътрешни разследвания — на него от години бе възложено да прочиства управлението от неподходящи ченгета, които се забъркваха в съмнителни престрелки, проявяваха опасна грубост спрямо задържани и други видове злоупотреба със сила. А при оказвания върху полицията натиск напоследък, при тези политически промени и в полицията, и сред обществеността, хората в управлението вече бяха убедени, че който се натресе в такава ситуация, просто ще бъде изритан. И конкретните обстоятелства на инцидента нямаха никакво значение. Задачата на Сандерсън беше да изтърка с шкурка всичко грапаво. Това означаваше да се отърват от всеки, чиито действия може да бъдат обявени за спорни от каквато ще да е гледна точка.

Първите две минути от разпита стигнаха на Балард да проумее това. Очевидно беше, че заподозрян в убийство я проследи и използва шперцове, за да проникне в дома й, докато тя спеше. Тя се защити и мъжът умря — по своя воля или не, а сега я стъпкваха в калта същите хора, на чиято подкрепа би трябвало да разчита. Целият свят й се струваше разкривен и за пръв път от години се прокрадна съмнението, че може да си загуби работата. И също за пръв път от години си каза, че това може и да не е толкова лошо.

Провеждаха разпита в стаята детективите от североизточния участък, който обхващаше Лос Фелис. Така и трябваше да бъде, въпреки това Балард се чувстваше като откъсната от своя участък и от хората, с които работеше. По едно време детектив Дуейн Хамъл, подчиненият на Сандерсън, излезе да вземе нови батерии за диктофона си и тя зърна лейтенант Робинсън-Рейнълдс в стаята с работните ниши отвън. Олекна й за миг, защото той можеше да потвърди каквото знаеше за нейното разследване. Не му бе споменала за Бонър, но той бе научил от последния й доклад, че е тръгнала по някаква следа.

Не бе поглеждала часовник, откакто я сепна нападението на Бонър. Нямаше представа колко дълго е спала. Взеха й телефона. Навън беше светло, когато Бонър й се нахвърли и когато в линейката обработиха раната на брадичката й. Но вече беше в стая без прозорци около два часа, както й се струваше.

— Хайде да свържем точките още веднъж — настоя Сандерсън. — Казвате, че не сте познавали Кристофър Бонър и не сте имали никакви контакти с него досега, така ли е?

— Да, така е. При първата ми среща с него… ако сте склонен да наречете това „среща“, аз се събудих, а той ме беше притиснал в леглото и се опитваше да напъха цевта на пистолета в устата ми.

— И как се е стигнало до това, че той е знаел къде живеете, явно е познавал графика ви на работа и е очаквал да спите в три часа следобед?

За Балард беше от полза, че Сандерсън вмъкна някакъв час във въпроса си. Сега можеше да пресметне, че в момента е между шест и седем часа вечерта. Но по-важен оставаше въпросът му как Бонър би могъл да научи кога тя е заспала. Нямаше начин Хойл да се досети в коя смяна работи тя и кога е свободна само от нейната визитна картичка или от краткия им разговор. Реши да не засяга това в отговора си.

— Както вече казах неведнъж по време на този разпит — започна Балард, — опитах се да задам въпроси на Денис Хойл вчера след панихидата за Хавиер Рафа. И явно го уплаших. В разследването на убийство един от основните въпроси е „Кому е изгодно?“. В този случай отговорът гласи: „На Денис Хойл“. Моят опит да му задам въпроси го подтикна да се пъхне в колата си и да потегли набързо. Не желаеше да разговаря с мен. И сега съм принудена да допусна, че се е обадил на Бонър, който е решил да се разправи с мен. Ето как се свързват точките в тази картинка.

— Необходимо е допълнително разследване, за да установим дали е така — заяви Сандерсън.

— Надявам се на това, защото не искам на Хойл да му се размине нападението срещу мен или убийството на Рафа.

— Разбирам ви, детектив. Един момент, моля.

Сандерсън се облегна на стола и сведе поглед към краката си. Балард се досещаше, че той крепи телефона на бедрото си и вероятно получава съобщения от други следователи в своя отдел. Когато работеше с партньор, тя използваше същия похват, за да получава информация навреме и да задава подходящи въпроси.

След като прочете най-новото съобщение, Сандерсън пак я погледна.

— Детектив, защо Хари Бош ви търси по телефона на всеки половин час?

Тя изобщо не спомена за Бош, докато разказваше какво се случи. И вече трябваше да внимава, за да не стъпи на някоя мина. Държаха я в изолация повече от два часа и нямаше как да знае дали екипът на Сандерсън е разпитвал Бош — имаше вероятност капитанът да е научил отговора. Налагаше се тя да направи необходимото, за да съвпадат версиите им, макар да не знаеше какво би казал Бош.

— Е, сигурно сте наясно, че Хари е пенсиониран служител на управлението. И преди съм работила по случаи, свързани с негови отдавнашни разследвания, затова се познаваме от четири-пет години и той в някаква степен пое ролята на мой наставник в професията. Но вече ви обясних каква е конкретната причина този път — балистичната експертиза установи връзка между убийството на Рафа и друг случай. Онова убийство, чиято жертва е бил Албърт Лий, е разследвано от Хари Бош преди девет години. Щом научих за тази връзка, свързах се с Бош да чуя какво мисли за случая и да получа от него някаква следа, доколкото е възможно.

— И успяхте ли?

— Да, именно информацията от Бош ми позволи да науча кой по-точно е имал изгода от убийствата. В случая с Албърт Лий неговият бизнес и застраховка са били подкрепени от стоматолог, който му е дал заем, за да не се разори веднага. А същият стоматолог е бил партньор с Хойл в друго начинание. Бош ми помогна да установя тези връзки. И за двете убийства подозренията се насочиха към Бонър. Но аз смятам, че му е било възложено от други да ликвидира двете жертви, както му е било възложено да убие и мен.

— От стоматолозите.

— Именно.

— И ако разговаряме с Бош, ще чуем същото от него, така ли? — осведоми се Сандерсън.

— Ако пожелае да говори с вас. Напуснал е управлението не по най-добрия начин. Ще се нуждаете от късмет.

— И няма никакъв романтичен елемент в отношенията ви с Бош, така ли?

— Ако бях мъж, който се е свързал с пенсиониран детектив, за да търси връзка между случаи, щяхте ли да ме питате за „романтичния елемент“?

— Значи ще смятам, че отговорът е „не“.

— Смятайте какво си искате, но аз не отговарям на такива въпроси. Доволна съм обаче, че всичко се записва.

Сандерсън се опита да я изпепели с поглед, но тя дори не мигна.

— Сега може ли и аз да ви задам въпрос? — попита тя.

— Винаги можете да задавате въпроси, но не обещавам да отговоря.

— Намерихте ли колата на Бонър?

— Защо питате за колата?

— Защото предполагам, че ако е дошъл с кола, паркирал е някъде в моя квартал, а в джобовете му нямаше нищо, освен шперцове. И затова допускам, че в неговата кола може да има телефон, портфейл, може би някакви записки и други вещи. Може би и оръжието, използвано при убийствата на двете жертви, с които се занимавам. На ваше място бих издирвала колата му много усърдно.

— Детектив, мога да ви уверя, че разследването продължава и извън тази стая. Няма за какво да се безпокоите.

— Чудесно. А медиите? Надушиха ли вече какво става?

— Детектив, в тази стая аз задавам въпросите. Още един човек се опитва упорито да се свърже с вас по телефона и искам да ви попитам за него. Гарет Сингъл — фелдшерът, който според вас ви е давал указания как да направите импровизирана трахеотомия. Търсил ви е по-често и от Хари Бош. Защо го прави?

— Ами няма как да съм сигурна, преди да съм говорила с него, но доколкото мога да отгатна, той иска да знае дали съм добре.

— Загрижен е за вас.

— Да, така мисля.

Балард се напрегна в очакване на нов „романтичен“ въпрос, но Сандерсън я изненада.

— Благодаря ви, детектив. Смятам, че засега получихме достатъчно информация от вас. Ще работите само в участъка, докато не приключи това разследване. И дотогава ви заповядвам да не се свързвате с медии и да не обсъждате с техни представители този инцидент. Ако ви потърси някой от медиите, ще го препратите към…

— Един момент — прекъсна го Балард. — Кой ще се занимава със случая? Няма да го зарежем, докато вие и хората ви умувате дали съм сторила нещо нередно.

— Доколкото разбрах, случаят вече е прехвърлен на Западното бюро по убийствата. Те ще поемат разследването. Според вашите показания става дума за самоубийство. Сигурен съм, че ще приключат бързо и ще се върнете към обичайната си работа.

— Не говоря за самоубийството на Бонър, а за случаите на Хавиер Рафа и Албърт Лий.

— И с това ще се занимава Западното бюро.

И чак сега Балард прозря подмолната игра. Кристофър Бонър беше бивш служител на управлението в Лос Анджелис и това го превръщаше в проблем за доброто име на полицията. Не само имаше огромно позорно петно, защото бившият полицай вероятно е бил наемен убиец и преди, и след като е напуснал службата, а и не се знаеше какви връзки би могъл да запази в управлението до ден-днешен. Но въпросите на Сандерсън вече й подсказаха колко здрави може да са били тези връзки. А като се добавят и липсващите следствени дела, скандалът можеше да избухне като бомба в медиите. Най-добре беше всичко да си остане разпокъсано. А намирането на връзката между убийствата на Албърт Лий и Хавиер Рафа, и особено разкриването им можеше само да навреди на управлението.

— Знам какво ще направите! — избълва тя.

— Нима? — повдигна вежди Сандерсън. — И какво ще направя, детектив?

— Ще заметете всичко под килима. Както винаги. Това управление е затънало до ушите в кал. Май вече не ни пука за жертвите. Съществуваме, за да служим на собственото си добро име, а не на гражданите.

— Приключихте ли с изразяването на мнението си?

— О, да, приключих. Къде ми е телефонът? И къде ми е пистолетът? Искам си ги.

Сандерсън се озърна към Хамъл, който се бе върнал и стоеше с гръб към вратата.

— Телефонът е у нейния лейтенант — съобщи помощникът му.

Сандерсън се вторачи в нея.

— Питайте лейтенанта си за телефона. Вашето оръжие се изследва от съответните отдели. Ще ви го върнат, когато моментът е подходящ за това. Междувременно поискайте от лейтенанта си да ви дадат друг пистолет от оръжейната. Но може и да не е необходимо, защото временно ще работите само в участъка си. — Той почака дали Балард ще каже нещо, но тя мълчеше. — Значи нямаме повече работа тук според мен.

Всички се изправиха. Двамата от отдела за вътрешни разследвания бяха по-близо до вратата и Балард ги остави да излязат първи. В стаята отвън Робинсън-Рейнълдс я чакаше в празна работна ниша. Външните прозорци тъмнееха.

Лейтенантът се оттласна от бюрото, на което се подпираше, скръстил ръце на гърдите си.

— Рене, добре ли си?

— Добре съм.

— Ще те закарам до апартамента.

— При тебе ли е моят телефон?

— Да, те ми го дадоха.

Той бръкна в джоб на сакото и върна телефона на Балард. Тя погледна екрана за пропуснати обаждания. Последното беше пак от Бош преди пет минути.

Реши да говори с него, когато е сама, но пред очите на лейтенанта написа припряно текст, че с нея всичко е наред и ще му се обади след половин час.

След десет минути беше на седалката вдясно от Робинсън-Рейнълдс в неговата кола, каза му да кара към авеню „Комънуелт“ и да завие на юг.

— Може би искаш да си вземеш някои неща и да нощуваш другаде за известно време — предположи лейтенантът. — При приятелка, да речем, а ако предпочиташ хотел, ще измисля как да изкрънкам от управлението да ти покрие разходите.

— Няма нужда — успокои го Балард.

— Сигурна ли си? В стаята ти вероятно е страшна бъркотия благодарение на криминалистите.

— Имам широк диван.

— Така да бъде, Рене.

— Какво ще стане със Западното бюро?

— Какво трябва да става с тях?

— Рос Бетани ми се обади да му прехвърля случая. Трябваше да се срещна с него утре.

— Ами срещнете се. Прехвърлянето си остава в сила.

— Иска ми се да знам дали ще свършат някаква работа. Бонър е работил в нашето управление. Докато седях вътре със Сандерсън, взех да надушвам, че доникъде няма да стигнем, защото разкриването на случая ще означава разгласяване на истината — ветеран от полицейското управление на Лос Анджелис е бил наемен убиец.

— Ти наистина ли мислиш, че ще го прикрият?… Убийство?

— Две убийства. Най-малко две. Да, мисля — Бонър е мъртъв, а той е стрелял. И за Сандерсън това приключва всичко. Ако направи следващата крачка и подгони хората, които са поръчвали убийствата, става твърде опасно, защото всички останали мръсотии на Бонър ще се разчуят и хората пак ще сритат задника на управлението.

— Балард, не си съчинявай.

Тя забеляза, че отново се обръщаше към нея с фамилното й име.

— Не си съчинявам. Такава е реалността, в която живеем.

— Може би — отвърна лейтенантът. — Но това ще бъде реалността на Западното бюро, не нашата. Просто спазвай правилата, Балард. Прехвърли случая на онзи техен човек и се заеми с разследването за Среднощните.

— Схванах.

Изрече думата с ядна решимост никога да не я произнесе отново.

31.

Балард мина през централния двор, за да се качи по стълбите, защото асансьорът беше твърде муден. Но преди да опре крак на първото стъпало, някой я повика. Обърна се и видя мъж, който излизаше от своя апартамент на първия етаж. Тръгна към нея. Беше онзи мотоциклетист, когото срещна през празничните дни, но вече не успяваше да си спомни името му.

— Здрасти — поздрави го тя.

— Голяма щуротия стана днес тук — рече той. — Всичко наред ли е?

— Да, вече всичко е наред.

— Питам, защото ми казаха, че някакъв нахълтал и се опитал да ви убие.

— Вярно, опита се. Но ситуацията е по-сложна, полицията разследва случая.

— Ама нали и вие работите в полицията?

— Да, но не разследвам самата себе си, затова нищо не мога да ви кажа.

Тя понечи да тръгне нагоре по стъпалата.

— Не сме свикнали с такива случки тук — заяви нейният съсед.

Балард пак го изгледа.

— Много добре, щом е така. И аз не съм свикнала.

— Вижте, знам, че сте отскоро при нас. И се надявам подобни неща да не се случват често. Като председател на сдружението на собствениците смятам, че е мое задължение да ви го кажа.

— Извинете, забравих името ви.

— Нейт. Срещнахме се в…

— В гаража, помня. Сега ме чуйте, Нейт — не смятам за нормално някой да се опита да ме убие в леглото ми. Трябва обаче да знаете, че той беше непознат за мен човек и е влязъл с взлом, затова си помислих, че на следващото събрание на собствениците не е зле да обмислите отново мерките за сигурност тук. Все някак е успял да влезе и ще ми бъде много неприятно, ако на сдружението на собствениците бъде потърсена отговорност за нещо. Може да ви струва скъпо.

Нейт посърна.

— Аа… да, напълно съм съгласен. Аз… ще свикам извънредно събрание, за да обсъдим мерките за сигурност в сградата.

— Добре. Бих искала да науча какво сте решили.

Този път се извъртя към стълбата и Нейт не измисли какво още да й каже. Тя изкачи стъпалата през едно и откри, че входната врата на нейния апартамент е оставена отключена от разследващия екип. Типичната за това управление немарливост. Заключи, щом влезе, и побърза да отиде в спалнята. Чекмеджето с ненужните дрънкулки, което бе издърпала от нощното шкафче при разправиите с Бонър следобед, още си беше на пода. По дръжката имаше прах за открояване на отпечатъци. Разрови дреболиите вътре и намери телефона с предплатена карта, който скри там. Отвори го и установи, че или е изключен, или е останал без заряд в батерията.

Опита го, търсеше бутон за включване, но не намери. Задържа палец върху бутона 0, нищо не се случи. Опита с бутона 1 и най-после екранчето светна. Щом апаратът се включи, тя провери за съхранени номера и скорошни обаждания. Нямаше нищо, но в приложението за съобщения имаше едно-единствено от 16.30 часа същия ден, изпратено от зоната с код 818. Състоеше се от една дума: „Докладвай“.

— Спипах те — прошепна тя.

Взираше се в телефона, докато умуваше какво да направи сега. Трябваше да бъде много предпазлива и сдържана. При неправилна реакция тази следа щеше да изчезне като цигарен дим във вятър. Възползваше ли се от телефона по какъвто и да е начин, можеха да я обвинят в укриване на веществено доказателство. Отиде в кухнята и сложи телефона в затваряща се торбичка. Извади своя телефон и се обади на Бош.

— Искаш ли да отидем на едно място?

— Готово — отвърна той. — Кога?

— Сега.

— Ела да ме вземеш.

— Тръгвам веднага. И… хм, нужен ми е пистолет. Още изследват моя, а резервният е в шкафчето ми в участъка.

— Не е проблем.

Харесваше й как Бош отговаряше без колебание. И без да задава въпроси.

— До скоро — каза му тя.

32.

Щом излезе от гаража, Балард обиколи квартала и откри екип криминалисти, които си вършеха работата под преносими лампи на „Хувър“, на една пресечка зад нейния блок. А камион на управлението, пригоден за превоз на леки коли, доближаваше на заден ход черен „Крайслер 300“. Под една от лампите бе сложена сгъваема маса и Балард позна мъжа с папка, който, изглежда, попълваше протокол за веществени доказателства. Отби до бордюра, излезе и тръгна към лампите.

— Здравейте, Рино.

Той вдигна глава и явно също я помнеше от повикването в къщата на Синди Карпентър.

— Здравейте, детектив Балард. Как сте? Чух, че ви се разминало на косъм.

— Така си беше — призна тя. — Вие ли извършихте огледа и на моя апартамент?

— Да, аз.

— Превъзходно. А това е колата на мръсника, нали?

— Това е, ей сега ще я откараме в залата за снемане на отпечатъци.

— Къде намерихте ключа?

— При предната лява гума.

Балард огледа масата. Имаше три торби за веществени доказателства от кафява хартия с червени лепенки по горния край. На едната личеше допълнителна лепенка с предупреждение, че вътре има огнестрелно оръжие. Тя се постара да не издаде вълнението си и да се държи сякаш вече е осведомена за всичко.

— Това ли е „Валтер П“ калибър 22?

— Същият. И него намерихме залепен за калника отвътре. Не е най-доброто скривалище за оръжие, защото е първото или второто място, което проверяваме. А онзи уж бил ченге… поне така чух.

— Патрони имаше ли?

— Само каквото имаше в пълнителя.

— „Ремингтън“, нали?

— Такива са, да.

— Ясно, пожелавам ви приятна вечер.

— И на вас също.

Балард се върна в колата си. Тя беше убедена, че с този пистолет, намерен в калника на колата на Бонър, са били извършени двете убийства, които успя да свърже.

Потегли към дома на Бош и погледна часовника на таблото. Пресметна, че ще успее да вземе Бош и да стигне до дома на Хойл около единайсет часа вечерта. Късната вечер щеше да наклони везните в нейна полза. Никой не се радва при появата на полицай пред прага му по това време.

Телефонът избръмча — търсеше я Гарет Сингъл.

— Ей, Гарет!

— Здрасти, Рене. Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Толкова се радвам да го чуя от тебе.

— Благодаря ти за помощта. Извинявай, ако ти се е сторило, че те навиквам.

— Няма такова нещо. Но си казах, че сигурно ще искаш да научиш нещо — някакви ваши детективи бяха допреди малко тук да говорим за случката.

— Какви „наши детективи“?

— Не запомних точно. Вие отвъд оградата си имате толкова служби, че се обърквам.

— Ти какво им каза?

— Само как ти помогнах в опитите да спасим онзи и как проверих състоянието му по „Фейс Тайм“.

Балард изобщо бе забравила, че използва приложението, за да провери Сингъл визуално разреза при импровизираната трахеотомия в шията на Бонър. След стреса и притока на адреналин в борбата на живот и смърт някои моменти се замъглиха и подробностите изчезнаха от паметта й. Тя дори не спомена за разговора по „Фейс Тайм“, докато я разпитваха от отдела по вътрешни разследвания. Според нея този пропуск беше напълно обясним — тъкмо по тази причина предпочиташе да разговаря с жертви на насилие няколко пъти в различни дни. И сега се убеди от собствен опит как подробностите изплуват с времето.

— Ех, колко жалко, че не си го записал — промълви тя.

— Не… всъщност имам запис — възрази той. — Имам си приложение за това. Помислих, че е по-добре да имаме запис, ако се наложи да прегледаме всичко отново.

— Каза ли им за записа?

— Ами да, те го поискаха.

— Значи си им дал… Чакай малко, говориш по своя телефон.

— Просто им изпратих видеозаписа. Не бих им дал телефона си.

— Страхотно, можеш ли да го изпратиш и на мен? Само искам да го видя.

— То се знае. Имаш ли други проблеми? Питам, защото тези хора задаваха много въпроси за тебе.

— Доколкото знам, всичко ще се нареди добре за мен. Още съм на работа. По-точно, очаква се да не мърдам от бюрото, докато не представят доклада си.

— Значи не бива да ти отнемам повече време.

— Хайде да поприказваме утре, искаш ли? Нещата ще се уталожат дотогава.

— Бива. Пази се.

— И ти.

Олекна й да знае, че има видеозапис поне на част от случая, заради който я разследваха. Знаеше, че каквото и да е успял да запише Сингъл, ще потвърди казаното от нея при разпита. А и беше щастлива, че той й се обади.

Усмивка огряваше лицето й в тъмната кола.

33.

Не се отправи веднага към дома на Бош, а се отби в участъка, за да се прехвърли в една от немаркираните коли на отдела по наркотиците, да вземе радиостанция и да събере книжа в две папки, които бяха само част от представлението. Взе ключовете за „Мустанг“ с аудио и видео апаратура и се върна на паркинга да потърси возилото. Натъкна се на лейтенант Ривера, който стоеше при отворения багажник на своята кола. Май тъкмо идваше на работа. Балард не очакваше Сандерсън и неговият отдел да обхванат мнозина в разследването си и реши сама да поговори с Ривера.

Тръгна към него, докато той вадеше пистолета си от сейфа в багажника.

— Балард, ти не си ли в почивка тази нощ? — попита лейтенантът.

— В почивка съм, но върша работа за дневната смяна. Лейтенант, имам един въпрос към тебе.

— Казвай.

— Снощи те попитах дали познаваш Кристофър Бонър. И ти му се обади след това, нали?

Ривера печелеше време, като слагаше пресилено бавно пистолета си в кобура и затваряше багажника.

— Ами… да, май го направих. Защо питаш?

Тя предположи, че Ривера е проспал деня и не е научил за станалото.

— Защо днес той влезе с взлом в моя апартамент и се опита да ме убие.

— Какво!? — възкликна лейтенантът.

— Някак е научил, че съм по петите му. Големи благодарности, лейтенант. Дано не е научил адреса ми от тебе.

— Задръж малко, Балард. Нищо подобно не съм му казвал. Само споделих, че някой ме попита за него… каквото би направил всеки за свой приятел. Ти не спомена, че го разследваш. Само каза, че името му се е появило в твой случай. Това беше и това му казах. Влязъл с взлом, така ли? Господи, нямах…

— Мъртъв е.

— Мъртъв ли?

— Аха. И може би ще ти се обадят от отдела по вътрешни разследвания.

След тези думи тя се отдалечи от него доволна, че е открила връзката, но това не запълваше всички пролуки. А и беше убедена въпреки подхвърлянето за отдела по вътрешни разследвания, че нищо не заплашва Ривера. Не й се вярваше Сандерсън да продължи разследването си по-усърдно, отколкото досега.

Минаха пет минути, докато намери немаркираната кола на огромния паркинг. След това трябваше да я зареди на служебната бензиностанция от другата страна на улицата. Най-после успя да подкара към хълмовете и къщата на Хари Бош.

Мина още час, докато спре пред дома на Денис Хойл, Бош седеше до нея и бе чул всичко за нейния замисъл.

— Хайде да го направим — подкани тя.

Излязоха от колата и доближиха къщата. Над входната врата светеше лампа, но почти всички прозорци тъмнееха. Балард натисна звънеца, после потропа на вратата. Не забеляза охранителна камера.

След повторното тропане и натискане на звънеца Хойл най-сетне отвори. Носеше долнище от анцуг и фланела с дълги ръкави, на която имаше силует на сърфист. Държеше мобилен телефон.

— Пак ли вие двамата? — сопна се той. — Какво е това, по дяволите? Наближава полунощ.

Личеше си, че е изненадан, но Балард не би могла да отгатне дали е заради толкова късното посещение, или заради факта че още е жива.

— Доктор Хойл, наясно сме колко е късно — каза Балард. — Но предположихме, че не бихте искали да ви посетим през деня, за да гледат и съседите ви.

— Какво? Арестувате ли ме? Защо? Аз бях заспал!

Заради работата в нощната смяна тя бе чувала неведнъж нелепото възражение за прекъснатия сън, сякаш това можеше да предпази някого от арест или разпит. Посегна с ръка към белезниците на кръста си и се постара Хойл да ги види. Стара хитрина, за да засили заблудата му, че ей сега ще бъде задържан.

— Налага се да говорим с вас — настоя тя. — Можем да го направим тук или в участъка в Холивуд. Вие избирате.

— Добре, нека е тук — съгласи се Хойл. — Искам да говорим тук. — Изви глава към тъмното антре. — Но семейството ми е…

— Да говорим в колата.

Той още се двоумеше.

— На предната седалка — добави Балард. — Докато говорим, няма да ви откараме никъде. — Уж за да го насърчи, тя пак окачи белезниците на колана си. — Моят партньор ще стои отвън, разбрахме ли се? Отзад е твърде тясно. Ще разговаряме само вие и аз. Пълна конфиденциалност.

— Така изглежда, но е твърде странно — промърмори Хойл.

— Щом ви се струва странно, да влезем в къщата и ще се опитаме да не събудим никого.

— Не, не съм против да е във вашата кола. Стига да не ме водите никъде.

— Можете да излезете от колата, когато пожелаете.

— Добре, да вървим.

Бош тръгна пръв по каменните плочи на алеята през грижливо окосената морава.

— Това да не е собствената ви кола?

— Е, да, затова ви се извинявам предварително, малко е мръсна.

Бош отвори за Хойл вратата на пътника и зъболекарят влезе в колата. Бош затвори вратата, погледна Балард, която заобикаляше откъм страната на шофьора, и кимна. Щяха да се придържат към плана.

— Остани отпред — прошепна тя.

Тя също отвори вратата и седна вътре. През предното стъкло виждаше Бош, който се подпря на бронята отдясно.

— Изглежда твърде стар, за да е още на работа като детектив — отбеляза Хойл.

— Най-възрастният действащ детектив в Лос Анджелис — заяви Балард. — Само не му споменавайте, че съм го казала. Ще се вбеси.

— Не се притеснявайте, няма да изтърва нито дума. А вие двамата защо нямате служебна кола?

— В онази, която ни е зачислена, отоплението се повреди. Затова дойдохме с моята. Студено ли ви е? Сигурно замръзвате.

Тя пъхна ключа и го завъртя за включване на оборудването. Таблото светна и тя протегна ръка към регулатора на отоплението.

— Кажете ми, ако искате да е по-топло.

— И така е добре. Хайде да приключваме по-бързо. Утре ще започна работа рано.

Балард пак погледна Бош, който беше скръстил ръце на гърдите си и навел глава в позата на човек, комуто са омръзнали тези нескончаеми разговори. А Хойл се вторачи през стъклото във входната врата на дома си, сякаш си напомняше, че първо трябва да изтърпи всичко това, за да се прибере. Тя се възползва от разсеяността му, плъзна ръка под таблото и включи системата за запис. Колата беше оборудвана с три скрити камери и микрофони за запис на контролирани покупки на наркотици. Всичко казано или направено щеше да бъде записано на чип в устройство, монтирано в багажника.

— Така, длъжна съм да започна със стандартното предупреждение за вашите права — поде Балард. — Правилата за работа в управлението изискват това при всеки разговор, дори когато събеседникът не е заподозрян, за да не отхвърли съдът показанията…

— Не знам какво да кажа — усъмни се Хойл. — Нали уж искате само да поговорим, защо трябва да ми обяснявате правата? Това не е…

— Изслушайте ме — просто ще ви предупредя за правата и ще ви попитам дали ме разбрахте. Нататък всичко зависи от вашия избор: да говорите с мен или да не говорите.

Хойл завъртя глава и хвана ръчката за отваряне на вратата. Балард се досети, че губи контрол.

Натисна бутона за сваляне на стъклото и подвикна на Бош, който заобиколи и дойде при нея. Тя грабна радиостанцията от централната конзола между седалките и му я подаде.

— Може би ще се нуждаем от кола за превоз на задържан. Ще се погрижиш ли?

— Разбрах — отвърна Бош и понечи да вземе радиостанцията.

— Чакайте, чакайте — спря ги Хойл. — За бога, съгласен съм да ми обясните правата. Ще говоря с вас, само да свършваме по-скоро.

Балард отдръпна ръката си и Бош кимна. Всичко протичаше както го намислиха.

Затвори прозореца и се обърна към Хойл. Повтори по памет стандартния текст за правата му съгласно „закона Миранда“ и той потвърди, че ги разбира и се съгласява да говори с нея.

— Добре, да започнем.

— Задавайте въпросите си.

— След разговора ни на панихидата вчера на кого се обадихте?

— Да съм се обадил ли? На никого. Върнах се вкъщи.

— Дадох ви моя визитна картичка. Трябва да знам на кого казахте за мен.

— Вече ви отговорих, че не съм казвал на никого.

Хойл повиши глас толкова, че Бош го чу и се озърна през рамо към Балард. Тя кимна едва забележимо. Бош извади телефона си и набра номер. Отдръпна се пред колата, докато чакаше да се свърже.

— На кого се обажда? — попита Хойл.

— Не знам — отговори тя. — Но вие би трябвало да помислите добре, доктор Хойл.

Тя млъкна и се взря в Бош. Той долепи телефона до ухото си за няколко секунди, свали ръката си и прекъсна обаждането. Балард погледна телефона, който Хойл още стискаше в ръката си. Екранът оставаше тъмен. Хойл не бе изпратил съобщението „Докладвай“ на номера на Бонър, поне не от този телефон. Оставаше въпросът кой го е изпратил.

— За какво да помисля? — попита Хойл.

— Това е един от моментите, когато взетото решение ще повлияе на остатъка от живота ви.

Хойл пак се изви към вратата и хвана дръжката.

— Вече ме сплашвате. Махам се.

— Ако излезете, при следващата ни среща ще вляза насила със заповед за арест и ще ви извлека навън пред погледите на съседите.

Хойл се вторачи в нея.

— Какво искате?!

— Знаете какво искам. На кого се обадихте след разговора ни на панихидата?

— На никого!

Балард се пресегна към задната седалка.

— Доктор Хойл, искам да видите нещо.

Взе две дебели папки и ги сложи в скута си.

— Искам да разберете — продължи тя, — че ровим около вас още от случаите на Албърт Лий и Джон Уилям Джеймс.

— Какво ровите?

— Всичко. Факторинга, застрахователните измами, общата фирма с вашите приятели, убийствата…

— О, господи, това не може да ми се случва!

— Случва ви се. И затова се налага да направите избор. Да ми помагате или да ми пречите. Защото ако вие не ми помогнете, отивам при следващия партньор. Ако и той не иска да помага, при следващия. Все някой ще се окаже благоразумен. И вече ще бъде твърде късно за останалите. Нужно е да изправя само един от замесените пред разширен съдебен състав. Очаквах да сте вие, но няма значение кой ще бъде.

Хойл се наведе и за миг й се стори, че ще повърне пред седалката. Но той отметна назад глава със затворени очи и окаяно изражение.

— За всичко е виновен Джейсън. Изобщо не биваше да…

— Джейсън Абът ли? — уточни тя.

— Не, няма да чуете нито дума повече от мен, докато не ми обещаете закрила. Той ще насъска онзи човек срещу мен!

— Можем да ви защитим. Но в момента трябва да получа от вас каквото ми е нужно. Какво казахте за мен след панихидата? Това е първият въпрос.

— Да, да, добре. Казах на Джейсън. Казах му, че ченгетата са ме приклещили, а той ми се разкрещя, че изобщо не бивало да ходя на онази панихида.

— Знаете ли кой е Кристофър Бонър?

— Не знам.

— Кой намираше хората, на които вие и другите давахте пари назаем?

— Джейсън си имаше някакъв човек за това. Аз не се забърквах.

— И не знаехте, че той ще се погрижи те да бъдат…

— Не! Никога не съм подозирал. Не знаех чак докато той не го направи. А после стана прекалено късно. Вече изглеждаше, че и аз съм виновен. Като останалите.

— Значи просто се примирихте.

— Нямах избор. Не проумявате ли? Не исках да ме убият. Вижте какво сполетя Джей.

— Джон Уилям Джеймс, нали?

— Да. Каза на Джейсън „стига толкова“ и знаете какво му сториха.

— А неговата съпруга участваше ли във всичко това?

— Не, не, не… тя не знае нищо.

— Колко пъти?

— За какво питате?

— Знаете за какво. Колко пъти факторингът навлече смърт на някого?

Хойл наведе глава, сякаш се срамуваше, и стисна клепачи.

— Ако ме излъжете само веднъж, не бих могла да ви помогна — натърти Балард.

— Шест пъти. Не, седем. Хавиер Рафа беше седмият.

— Седем с Джеймс ли?

— Да… Да.

Балард се взря в Бош през стъклото. Той ги наблюдаваше, но не чуваше какво говори Хойл. Погледите им се срещнаха и тя кимна. Получи каквото искаше. Имаше видеозапис с Хойл.

— Докторе, върнете се вкъщи — каза тя. — И не казвайте на никого за този разговор, защото ще науча и направо ще ви закопая.

— Добре. Но какво да правя сега?

— Просто чакайте. Ще ви потърси детектив Бетани. Рос Бетани. Той ще ви каже какво да правите.

— Разбрах.

— Вече можете да излезете от колата.

34.

Бош бе взел термос с кафе. Когато Балард спря пред дома му, той излезе с термоса и две пластмасови чаши с капачета. Тя каза, че едва ли ще чакат някого в засада, но той отвърна, че не се знае предварително.

За нея той открай време си беше пример и наставник в разследването на убийства. Още от нощта, когато го завари да ровичка в досиета много след пенсионирането си. Тя не можеше да прецени дали е така заради мъдростта и опита му, или пък с опита идваше мъдростта, но беше уверена, че той не е само неин помощник. Бош беше човекът, с когото се съветваше и му се доверяваше.

Добраха се до дома на Джейсън Абът чак след един часа през нощта. В къщата беше тъмно, никой не се отзова на упоритото тропане по вратата. Двамата обсъждаха дали е знаел, че примката се затяга около него, и дали е побягнал. Но предположението не се съчетаваше с фактите, които им бяха известни. Може да бе научил, че Бонър е мъртъв, но и това беше пресилена догадка, защото самоубилият се в апартамента й мъж не носеше никакви документи. Балард знаеше, че е Бонър, защото бе виждала негова снимка. Но отделът по съдебна медицина не можеше да разгласи самоличността му, преди да е била потвърдена с пръстови отпечатъци и с други средства.

Балард смяташе, че в най-добрия за Абът случай той знаеше единствено за изчезването на Бонър. Убиецът не бе отговорил на съобщението, нито го бе уведомил по някакъв начин какво се случва. Възможно беше Абът да е минал с кола в нейния квартал и да е видял полицаите там, но трудно би събрал достатъчно информация, която да го подтикне да се укрие. Само Балард разполагаше с всички факти и ги бе споделила единствено с Бош.

Решиха да почакат тук и да дебнат ще се върне ли Абът. И така стигнаха до кафето в термоса.

— Как се досети, че накрая ще се озовем тук… може би до края на нощта? — попита тя.

— Не съм се досетил. Просто дойдох подготвен.

— Ти си като онзи герой от книгите на Джоузеф Уемба. Оригинала… Не, Оракула беше. Наричаха го Оракула, защото вече бе виждал всичко.

— Харесва ми да съм Оригинала.

— Хари Бош-Оригинала. Добре звучи.

Той се пресегна към задната седалка да вземе термоса.

— Можеш ли да си представиш, че ще спреш някога? — попита тя.

— Май ако спра, всичко ще спре за мен, нали разбираш? — отговори той.

Сложи двете чаши на таблото в колата и се приготви да ги напълни.

— Искаш ли?

— И още как, но ти поспи, ако искаш. За мен това е нормалното работно време, свикнала съм.

— Работа по тъмно.

— Каза го съвсем точно.

Той й подаде чашата, пълна с кафе без мляко или сметана, и предупреди:

— Горещо е.

— Благодаря. Но наистина е така — поспах добре, преди Бонър да ме събуди. Една чаша ми стига да будувам цялата нощ. Ти можеш да спиш.

— Ще видим. Поне засега ще ти правя компания. А колата? Онези от борбата с наркотрафика няма ли да се нуждаят от нея сутринта?

— Ако ми беше задал този въпрос преди година, щях да ти отговоря… всъщност едва ли бих могла да я взема. Но сега, след смъртта на Джордж Флойд, загъването в ковид, орязаното финансиране на управлението и всичко останало? Никой не си мърда пръста. Дори не попитах може ли да взема колата. Просто я използвам, защото на никого няма да липсва.

— Не знаех, че вече е толкова зле.

— Много хора започнаха само да отбиват номера. Престъпността расте, арестите намаляват. И мнозина напускат. Откровено казано, Хари, дори аз вече се замислям да напусна. Ти как си настроен да се сдобиеш с партньорка?

Зададе въпроса с усмивка, но до голяма степен беше сериозна.

— По всяко време ще те приема… стига да не искаш редовно заплащане. Много години стаж не ти стигат за пенсия, нали?

— Вярно, но поне ще си получа парите, които досега съм внесла в пенсионния фонд. И си мисля, че мога пак да спя на плажа.

— Тогава трябва да си вземеш ново куче.

Балард се засмя и се сети за Пинто — кучето, което щеше да види скоро. Но нямаше да го бива особено като пазач.

— И все пак — добави Бош — винаги е по-лесно да промениш някоя организация отвътре. Уличните протести няма да постигнат същото.

— Да не смяташ, че съм подходяща за началник? — отвърна с въпрос Балард. — Трябва да си от работещите на десетия етаж в управлението, за да промениш нещо.

— Не е задължително. Открай време си мисля, че ако се бориш за доброто, това се забелязва. И може би човекът до тебе ще започне да постъпва като тебе. Правилно.

— Не бих казала, че в управлението е така напоследък.

Тя отпи от горещата течност, стори й се, че разпозна веднага марката кафе. Вдигна чашата като за наздравица.

— Откъде го вземаш?

— От дъщеря си — обясни той. — Тя все опитва разни неща, а после убеждава и мен. И това кафе ми хареса.

— И на мен. Мади има чудесен вкус. Ти май спомена, че имала приятел?

— Да, вече живеят заедно. И дори са в твоя квартал. Още не съм им гостувал. Не са ме канили.

— И къде по-точно?

— Тръгваш по „Франклин“, след моста „Шекспир“ при „Сейнт Джордж“ завиваш по първата пресечка наляво. И нагоре към водоема.

— Нали уж никога не си бил там.

— Ами сещаш се — трябваше да проверя що за място е. Да речем, че не съм бил вътре.

— Какъв баща си само! Кое е момчето? Имаш ли някакви опасения заради него?

— Не, момчето е добро. Занимава се с декори във филмовата индустрия.

— Значи е в профсъюза?

— Така си е. Изкарва немалко пари, а трябва да стигат и за двамата, защото Мади още учи в академията. Миналата година не беше много благодатна за него, но през тази положението се подобрява. Дадох им нещичко, за да свързват двата края.

— Ти им плащаше наема, нали?

— Поне в началото, да.

— Какъв баща си само…

— Повтаряш се. А и вече се чувствам по-скоро като дядо.

— Стига де. Хари, още с много случаи има да се занимаваш.

— Особено ако имам и партньор.

Балард се засмя, после двамата се смълчаха. Но тя се почувства неловко, че оплю управлението, за работа в което се подготвяше неговата дъщеря.

— Съжалявам, че казах толкова тежки думи за управлението — подхвана тя. — Това е само лош период, а когато Мади завърши академията, ще бъде част от новото полицейско управление на Лос Анджелис.

— Да се надяваме.

Пак млъкнаха и след малко тя чу равномерното дишане на Бош. Изви глава към него. Той само бе склонил глава напред и се бе унесъл. Пръстите му още стискаха празната чаша. Какви навици…

Балард извади телефона си, за да провери съобщенията. Гарет Сингъл й бе изпратил видеозаписа от разговора във „Фейс Тайм“, след като се убеди със собствените си очи, че Бонър беше интубиран правилно. Тя изключи звука и пусна записа, но го спря почти веднага, защото я обзе нежелание да вижда Бонър.

В браузъра на телефона отвори сайта на „Разходки с опашатковци“. Стигна до страницата на Пинто, който щеше да види скоро. Имаше няколко снимки на кучето, направени в приюта.

Бе поместен и кратичък видеоклип с кучето и неговите стопани в приюта. Изглеждаше будно животинче и явно искаше да го харесват, но беше и нащрек, може би заради лош опит в миналото. Но пък Балард имаше добри предчувствия за Пинто. Нямаше търпение да го види и да го отведе в дома си.

Затвори клипа, щом чу сигнал за ново съобщение. Отначало й се стори, че е от телефона на Бош. Сигналът се повтори — трябваше да е от еднократния боклук на Бонър в торбичката, която бе прибрала в джоб на якето си. Хвана торбичката и успя да отвори сгъваемия апарат, без да го вади.

Само две думи: „Какво става?!“.

Тя погледна Бош. Още спеше с опряна в гърдите брадичка. Искаше й се да отговори на съобщението, за да примами събеседника на Бонър за среща. Бош би могъл да й помогне със съвет, за да не затъне в юридически проблеми с това хрумване, но нямаше желание да го буди.

Огледа телефона — зарядът в батерията се изчерпваше, а зарядното от нейния айфон не подхождаше. Скоро щеше да стане безполезен, докато не бъде зареден отново.

Поддаде се на приумицата и започна да набира отговор: „Бъркотия. Среща в лабораторията“.

Зачака и след около минута телефонът забръмча — обаждаше се абонатът от същия номер, който бе изпратил съобщението. Тя отказа разговора и изпрати ново съобщение: „Не мога да говоря. Има хора“.

Незабавен отговор: „Каква бъркотия?“.

И тя написа веднага: „Ще ти кажа в „Краун“. Да или не?“.

Изниза се повече от минута преди новото съобщение: „Кога?“.

И тя не се помайваше: „Сега. Портата да е отворена“.

Чакаше, но не получи нищо друго. Значи среща щеше да има. Завъртя ключа на колата и чак тогава се огледа към Бош. Боботенето на двигателя го разсънваше. Той отвори очи.

— Потегляме — осведоми го тя. — Уговорих среща в „Краун Лабс“.

— С кого?

— Още не знам.

35.

Портата на оградата пред „Краун Лабс“ бе оставена отворена, както Балард поиска. Имаше само една кола на паркинга, когато двамата с Бош пристигнаха. „Тесла“ модел S със специално поръчан регистрационен номер — 2TH DOC. Балард паркира плътно зад нея, за да не може да мръдне.

— А сега да проверим дали Хойл каза истината.

Взе радиостанцията и помоли централата да проверят номера. Оказа се, че е на корпорация със същото име — „2th Doc“.

— Една от фирмите, до която проследих собствеността върху лабораторията — добави Бош. — Президент е Джейсън Абът.

— Както се очакваше — каза тя.

Излязоха и доближиха вратата с анимационния зъб на табелата. Балард прецени, че са под един от маршрутите за захождане към летището „Бърбанк“. По това време нямаше полети, но още можеше да надуши лекия дъх на изгорял керосин.

Тя огледа краищата на покрива и забеляза охранителни камери на предните ъгли на сградата и над вратата. Нямаше да изненадат никого.

Вратата беше отключена. Балард отвори и влезе първа, Бош вървеше плътно след нея. Попаднаха в малка празна приемна, изглежда, тук донасяха пратки. Цареше пълна тишина.

Тя се озърна към Бош, който кимна към тъмния коридор зад гишето. Балард извади взетия назаем от него пистолет, отпусна ръката си до хълбока, докато заобикаляше гишето.

Лампите по тавана на коридора бяха изключени, но тя не виждаше никъде бутон за тях. Имаше няколко отворени врати към също тъмни помещения, едно светеше при левия край на коридора. Балард мина бавно покрай първата врата. Посегна вътре и плъзна ръка по стената, където би могло да има превключвател. Намери го и лампите горе светнаха — помещението се оказа голяма лаборатория с няколко работни места и разнообразно оборудване, както и материали за коронки и зъбни протези.

Продължи по коридора, все по-остро чувстваше колко уязвими са в този коридор.

— Полицейско управление на Лос Анджелис! — извика тя. — Джейсън Абът, покажете се!

Дългото мълчание беше последвано от звук като приглушен вик откъм края на коридора. Балард тръгна бързо към осветената врата, стисна дръжката на пистолета с две ръце и вдигна оръжието пред себе си.

— Полиция! — кресна тя. — Влизаме!

Присви се, докато прекрачваше прага. Чуваше стъпките на Бош зад себе си.

Влязоха в просторен офис с кресла и диван отляво и бюро отдясно. А по средата мъж седеше на стол. Устата му беше запушена частично с парче бял плат, което придържаха „свински опашки“, стегнати около главата и през устата. По същия начин китките му бяха вързани за страничните облегалки на стола, глезените — за предните крачета.

Балард се завъртя наляво-надясно, за да е сигурна, че няма никого друг. Надникна през отворената врата в малката баня вдясно от бюрото. Прибра оръжието в кобура, докато се връщаше в средата на стаята.

— Хари? Ти ще го…

— Ей сега.

Бош доближи вързания, като отвори ножче, което извади от джоба си. Първо се зае с парцала, леко подръпна „свинската опашка“ встрани от челюстта, за да я среже. След това измъкна плата от устата на мъжа и го пусна на пода. Балард забеляза, че е малка кърпа, вероятно взета наслуки от банята.

— Ох, слава богу — изпъшка мъжът. — Мислех, че първо той ще се върне.

Бош започна да освобождава китките и глезените му.

— Кой сте вие? — попита Балард. — Какво се случи тук?

— Аз съм Джейсън Абът — отговори мъжът. — Доктор Джейсън Абът. Спасихте ме.

Носеше сини джинси и светлосиня риза, измъкната от панталона. Имаше следи от пластмасовите ивици по бузите. Под гъстата, тъмна и къдрава коса сините очи се открояваха на червендалестото лице.

Веднага след освобождаването на китките му той започна да ги разтрива, за да възстанови кръвообращението.

— Какво се случи? — повтори Балард. — Кой ви причини това?

— Един мъж на име Кристофър Бонър. Бивш полицай. Той ме върза така.

Бош беше приклекнал, за да разреже пластмасата, стягаща глезените. Изправи се и отстъпи назад от стола. Абът протегна ръце надолу и се зае да разтрива показно глезените си. Стана неуверено и се опита да направи няколко крачки. Побърза да опре длани на бюрото.

— Не си усещам ходилата — оплака се той. — Вързан съм на този стол от часове.

— Доктор Абът, седнете ей там на дивана — подкани го Балард. — Трябва да ни разкажете точно какво се случи.

Хвана го под ръка и му помогна да се затътри от бюрото към дивана.

— Бонър дойде тук и ме върза — каза той.

— Кога?

— Около два часа. Влезе, държеше пистолет и по неволя го оставих да ме върже с тези пластмасови ивици. Нищо друго не можех да направя.

— Два часът сутринта или два часът следобед?

— Следобед. Преди около половин денонощие. Впрочем колко е часът?

— Малко след четири сутринта.

— Господи… Седял съм на този стол четиринайсет часа.

— А защо ви върза?

— Защото беше намислил да ме убие, струва ми се. Каза, че трябвало да свърши нещо, и си мисля, че искаше аз да съм жив и без алиби през това време. После щеше да се върне тук и да инсценира, че аз съм го направил. Щеше да ме убие, да го представи като самоубийство или нещо подобно, за да стовари вината върху мен.

— Той ли ви каза това?

— Знам, че звучи смахнато, но е самата истина. Не ми каза всичко. Но аз седях тук четиринайсет проклети часа, имах време да се досетя. Иначе защо да ме връзва, за да ме задържи тук?

За Балард беше ясно, че колкото повече разприказва Абът, толкова по-неправдоподобна ще изглежда историята му и несъвпаденията в нея ще проличават все повече.

— А какво е трябвало да свърши? — попита тя.

— Не знам — отвърна Абът. — Но май искаше да убие някого. С това се занимава.

— Вие как научихте?

— Той ми каза. Съвсем откровено. Този човек е впил ноктите си в мен от години. Изнудваше ме, заплашваше ме, принуждаваше ме да върша разни неща. И не само мен. Всички нас.

— И кои сте „всички вие“?

— Моите партньори. Имам съсобственици на лабораторията, но Бонър ни се натрапи и пое контрола над нея. Ами че той беше полицай. Уплашихме се. Правехме каквото ни казваше.

Балард стигна неизбежно до извода, че Абът не знае за смъртта на Бонър. Опитът да прехвърли вината върху него вероятно беше най-сполучливата хитрина, която е успял да измъдри, щом е зърнал нея и Бош на мониторите за охранителните камери и е прозрял, че не Бонър му е изпратил съобщението за „бъркотията“.

— Значи смятате, че това е било част от някакъв по-голям план на Бонър? — попита тя.

— Не знам. Попитайте него. Ако можете да го откриете.

— Или е било нещо, което му е хрумнало в момента?

— Вече казах, че не знам.

— Забелязах, че тези пластмасови връзки са взети от лабораторията нататък по коридора. Няколко бяха разпилени на пода там.

— О, да, сигурно ги е грабнал оттам, когато се върна при мен.

— Кой го пусна в сградата?

— Аз. Днес беше затворено — добавихме още един почивен ден към празниците. Аз седях сам тук, наваксвах с работата и той ми звънна от портала. Нямах представа за намеренията му. Отворих му.

Балард пристъпи към дивана.

— Искам да видя китките ви.

— Какво?! — възкликна Абът. — Арестувате ли ме? Защо?

— Искам да видя китките ви — невъзмутимо повтори тя.

— Аа…

Той протегна ръце, китките му се подадоха от ръкавите на ризата. Балард не откри никакви наранявания или трайни следи, каквито трябваше да има, ако Абът бе седял толкова дълго вързан. И тя попадна веднъж в подобна ситуация, знаеше как биха изглеждали неговите китки.

— Как тъй не ме попитахте досега за името ми? — подхвърли Балард.

— Уф… не знам. Май очаквах вие да се представите по някое време.

— Аз съм Балард. Същата, която Бонър трябваше да убие по ваша заръка.

За миг всичко застина в тишината, докато Абът осъзнаваше какво е чул.

— Чакайте, какво говорите? На никого нищо не съм заръчал.

— Не упорствайте, доктор Абът. Всичко това с кърпата и „свинските опашки“ сте направили сам. Не е зле при толкова ограничено време, но не бихте могли да заблудите дори…

— Вие полудяхте ли?! Бонър ме върза. Ако се е опитал да ви убие, това си е било негово решение. И щеше да изкара мен виновен. И двамата сме жертви в този случай.

Вече си представяше какво е направил Абът. Първо парцала в устата, но достатъчно хлабаво, за да го стиска със зъби. Тя обърна внимание, че парчето плат не е натикано плътно в устата му, когато Бош го махаше.

След това е вързал глезените си за крачетата на стола. Сложил е хлабава примка на едната странична облегалка, вързал е другата си китка, пъхнал е свободната си ръка в примката и я е стегнал със зъби. Стрелна с поглед Бош да провери дали има същите подозрения и той кимна леко. Балард погледна втренчено Абът.

— Аз бих могла да седна на този стол и да се вържа сама по същия начин за около две минути. Много нескопосана измислица, доктор Абът.

— Заблуждавате се. Аз съм жертва.

— Къде е вашият телефон?

— Телефонът ми ли?

— Да, вашият мобилен телефон. Къде е?

Тя долавяше по изражението на очите и реакцията му, че е разбрал каква пролука има в неговата история. Не бе предвидил всичко.

— Ей там на бюрото.

Балард погледна накъдето сочеше той — на бюрото имаше айфон.

— А еднократният?

— Какъв еднократен? — учуди се Абът. — Нямам такъв телефон.

Балард кимна на Бош.

— Хари, обади се на номера.

Бош извади своя телефон и набра номера, от който бяха изпратени съобщенията до еднократния телефон на Бонър.

— Какво прави той? — попита Абът. — На кого се обажда?

В стаята се чу бръмчене.

— Обажда се на вас — обясни му Балард.

Източникът на звука беше в бюрото. Бръмченето се повтаряше през равномерни интервали. Тя започна да отваря чекмеджетата поред. Когато издърпа най-долното, звукът се засили. До кутия с пликове и блокчета с листове за бележки имаше черен телефон — същия като намерения в джоба на Бонър.

— Забравихте за това, нали? — попита тя.

— Не е мой — отрече Абът. — Бонър… той го остави там!

Балард не докосна телефона — предполагаше, че само Абът е оставил пръстови отпечатъци по него. Ако нямаше отпечатъци, щяха да снемат проби за ДНК. Затвори чекмеджето. Телефонът беше особено важна улика и щеше да изтъкне това на Рос Бетани.

Върна се при дивана и заповяда:

— Изправете се, доктор Абът.

— Защо да го правя? — възмути се той. — Какво става тук?

— Арестуван сте за убийството на Хавиер Рафа. И това е само началото.

Трета част

Бунтът

36.

Балард се обади за кола в близкия участък на Северен Холивуд, за да закара Абът в затвора „Ван Найс“, където беше регистриран като заподозрян в убийство. След това остави Бош пред дома му и отиде в холивудския участък, където през следващите три часа се занимаваше с документите, обосноваващи ареста, и подготвяше следственото дело и за районната прокуратура, и за Рос Бетани, който би трябвало да го предостави на прокурор за по-нататъшни действия.

Към девет часа вече разпечатваше всичко и подреждаше страниците в класьор. В този момент влязоха Бетани и неговата партньорка Дениз Къркуд.

— Днес сте късметлии — заяви тя.

— В какъв смисъл? — учуди се Бетани.

— Осигурих ви вътрешен човек, който ще се разприказва, за да отърве кожата. И преди около четири часа регистрирах в ареста първия ви заподозрян.

— Какво сте направили?…

Балард щракна пръстените в класьора, затвори папката и му я връчи.

— Всичко е тук. Прочетете материалите и ми се обадете, ако имате някакви въпроси. Бъхтих цяла нощ, затова се махам оттук. Желая ви късмет, но не мисля, че се налага да разчитате на него. Всичко е между тези корици.

Бетани остана зяпнал, а лицето на Къркуд грейна в усмихнато и безмълвно „само така, момиче“. Балард влезе в колата си и пое на запад, докато не стигна до отклонение, успоредно на магистрала 405. Надлезът на магистралата шумеше над нея, докато седеше на пейка в оградена ниша на приюта за кучета, а до нея беше Пинто, спасеният мелез на чихуахуа, който можеше да вземе. Кафяво-бялото куче тежеше има-няма четири килограма, муцунката му беше удължена като на териер и кехлибарените му очи гледаха с надежда. Дадоха й половин час да реши, но след по-малко от десетина минути тя вече не се колебаеше.

Подариха й метална клетка за пренасяне на кучето, торба с два и половина килограма суха храна и каишка с прикрепено калъфче, в което имаше разграждащи се торбички за кучешки изпражнения. Балард закара Пинто на плажа до „Ченъл Роуд“ в каньона Санта Моника, където седна със скръстени крака на одеяло и откачи каишката от нашийника на кучето.

Тук извивката на бреговата линия хлътваше навътре и почти не се мяркаха хора. Небето беше безоблачно, леко захладняваше от тихоокеанския бриз, който беше достатъчно силен да подмята песъчинки върху одеялото. Балард виждаше ясно и остров Каталина, и очертанията на корабите, излизащи от пристанището зад Палос Верде.

Кучето беше останало в приюта пет седмици. Балард гледаше с радост как то подтичва насам-натам по пясъка пред нея. Инстинктите му подсказваха да не се отдалечава много. Озърташе се към нея през няколко секунди и май разбираше, че тя го е спасила от мрачно бъдеще.

Когато се умори накрая, настани се в скута й да поспи. Тя го галеше и му казваше, че всичко вече е наред.

Така ги завари обаждането, което очакваше, откакто даде на Бетани и Къркуд следственото дело за убийството. Лейтенант Робинсън-Рейнълдс я уведоми, че е отстранена от работа до второ нареждане за неподчинение. Говореше официално и безстрастно, но после изрази и разочарованието си от последствията на нейните действия за самия него.

— Ти ме изложи, Балард. Постави ме в неудобно положение, като се развихри през нощта… и трябваше да науча всичко от началника на Западното бюро? Надявам се да те уволнят дисциплинарно. И аз ще направя всичко необходимо, за да се случи това.

Прекъсна разговора, преди да чуе думите на Балард:

— Те се опитаха да ме убият.

Тя остави телефона на одеялото и се загледа в синьо-черната вода. Да, за неподчинение уволняваха. Отстраняването до второ нареждане означаваше, че управлението има двайсет дни да я върне на работа или да я призове за изслушване от Съвета по правата, което на практика си беше съдебен процес. И ако съветът стигнеше до решение, че е виновна, щяха да прекратят трудовия й договор.

Тази перспектива не я тревожеше. Очакваше да се стигне дотук от момента, когато скри еднократния телефон на Бонър в чекмеджето с ненужните дреболии. Още тогава прекрачи границата на допустимото в полицейската работа.

Взе телефона и се обади на единствения човек, за когото случващото се не беше безразлично.

— Хари, наритаха ме. Отстранена съм от работа.

— Гадост. Но май очаквахме да се стигне до това. Колко зле е положението? Неподобаващи действия ли?

Неподобаващите на полицейски служител действия бяха не чак толкова тежко нарушение. Бош беше склонен към оптимизъм.

— Не. Неподчинение. Моят лейтенант каза, че ще се постараят да ме уволнят. И той ще помага.

— Да му го начукам!

— И още как.

— Какво ще правиш?

— Не знам. Може просто да прекарам два-три дена на плажа. Ще сърфирам, ще играем с моето куче, ще размишлявам.

— Имаш ново куче?

— Взех го преди малко. И вече се погаждаме чудесно.

— Искаш ли и нова работа?

— С тебе ли? То се знае.

— Не е най-добрият резервен вариант, но поне ще минем без предварителна проверка на кандидата.

Балард се усмихна.

— Благодаря, Хари. Нека първо видим как ще ме подхванат.

— На твое разположение съм.

— Знам.

Тя остави телефона. Взираше се навътре в океана, където вятърът обрамчваше с бели гребени вълните на прилива.

37.

Балард изключи телефона си вечерта във вторник, облече домашни дрехи и спа десет часа на дивана в хола — още не беше готова да се върне в спалнята, където за малко не умря. Събуди се в сряда от болки, тялото й бе схванато след борбата с Бонър и от неравностите на дивана. Пинто се беше свил на кълбо и още спеше до ходилата й.

Включи телефона. Макар че я отстраниха от работа, името й не беше премахнато от общата комуникационна система на управлението. Имаше съобщение до всички участъци и екипи за повишена готовност след размириците в столицата Вашингтон и заради очакваните местни протести. А това означаваше, че цялото управление се мобилизира на смени по дванайсет часа, за да има повече служители по улиците. Според предишното разпределение Балард беше в смяна Б — от шест часа вечерта до шест часа сутринта.

Протегна ръка към дистанционното на телевизора и включи Си Ен Ен. И екранът тутакси се запълни със същински орди от хора, напиращи към Капитолия. Превключваше каналите и виждаше същото навсякъде. Коментаторите го наричаха „бунт“, опит да бъде спряно утвърждаването на резултатите от президентските избори преди два месеца. Тя гледаше цял час в сащисано безмълвие, без да шавне от дивана, но накрая изпрати съобщение на лейтенант Робинсън-Рейнълдс: „Предполагам, че още съм на резервната скамейка?“.

Не се наложи да чака дълго отговора: „Седи си на скамейката, Балард. Не идвай тук“.

Хрумна й да се заяде, че и нея обвиняват в бунт срещу управлението, но се отказа. Стана, нахлузи обувки на краката си и изведе Пинто за първата му разходка в квартала. Отидоха до булевард „Лос Фелис“ и обратно по почти безлюдни улици. Пинто вървеше близо до нея, нито веднъж не опъна каишката. Лола пък винаги я бе опъвала докрай, все напираше с цялата сила на своите трийсетина килограма. Още й липсваше.

Прибраха се, тя сипа на Пинто от храната, която й дадоха в „Разходки с опашатковци“, и се настани отново на дивана. Още два часа не пусна дистанционното, минаваше от канал на канал и се взираше в стряскащите сцени на пълно беззаконие, мъчеше се да разбере как разколът в страната зейна толкова широко, че някои хора изпитваха потребност да нахлуят в Капитолия, за да променят резултатите от избори, в които бяха гласували 160 милиона души.

Накрая й дотегна да гледа и да размишлява за видяното, взе две енергийни блокчета за себе си и още храна за кучето. В гаража нагласи и дъската за гребане, и малката дъска на багажника върху покрива на колата. И тъкмо щеше да се настани на шофьорската седалка, когато чу глас зад себе си.

— Ще сърфирате ли?

Обърна се рязко. Съседът Нейт от апартамент 13.

— Какво има?

— Ще сърфирате ли? — повтори Нейт. — Страната се разпада, навсякъде има протести, а вие отивате на сърфинг. Нали сте от полицията, не трябва ли да… де да знам… да направите нещо?

— Управлението мина на смени по дванайсет часа — осведоми го тя. — Ако всички отидат на работа сега, няма кой да работи през нощта.

— О, така ли било.

— А вие какво правите?

— В какъв смисъл?

— Вие какви шибани действия предприехте, Нейт? Всички ни мразите. Преливате от ненавист към ченгетата, докато лайната не ви се стоварят върху главите, а тогава изведнъж имате нужда от нас. Защо не отидете вие да направите нещо?

Съжали в същия миг, че изтърва тези думи. Безсилният гняв от всичко в работата и живота й се изля върху неподходящия човек.

— Плащат ви да защитавате хора — напомни той. — А на мен — не.

— Да бе, това решава спора — подхвърли тя.

— Куче ли имате там? — изпружи пръст Нейт към Пинто, който се виждаше през прозореца на колата.

— Ами да, това е моето куче.

— Задължително е да получите разрешение от сдружението на собствениците.

— Прочетох правилника. Мога да си взема куче, ако теглото му не надвишава осем килограма. А той не тежи дори пет.

— Въпреки това е нужно одобрение.

— Е, вие сте председателят на сдружението, нали? Да не ми казвате, че не одобрявате куче в апартамент, където един мъж се промъкна някак въпреки мерките за сигурност в сградата и ме нападна?

— Не. Само изтъквам, че имаме правила. Трябва да подадете молба и след това да получите разрешение.

— Щом искате, ще го направя, Нейт.

Обърна му гръб и се качи в колата. Пинто веднага скочи в скута й и я близна по брадичката.

— Няма страшно — успокои го тя. — Никой няма да те изгони.

Час по-късно тя загребваше на запад отвъд прибоя край Булеварда на залеза, кученцето стоеше отпред на дъската, макар че потреперваше. Това беше ново преживяване за него.

Слънчевите лъчи и соленият въздух сякаш проникваха дълбоко в мускулите й, облекчаваха напрежението и болката. Чудесно натоварване. Остана в океана час и половина — четиресет и пет минути към Малибу и още толкова обратно. Вмъкна се изтощена в палатката, която беше разпънала на пясъка, и задряма, а Пинто пак се сви на одеялото до краката й.

Прибра се чак вечерта. Нарочно бе оставила телефона си вкъщи и видя, че са се натрупали няколко съобщения. Първото беше от Хари Бош, проверяваше как е тя и споделяше как си е мислил, че е видял всичко в този живот, но изобщо не е очаквал да гледа как граждани на страната нападат Капитолия.

Второ поред беше официално уведомление за изслушване пред Съвета по правата, на което трябваше да се яви след две седмици в административната сграда на управлението. Балард запази това съобщение. Известно й беше, че трябва да си осигури присъствието на представител на профсъюза в ролята на неин защитник. Реши да им се обади по някое време. Но следващото съобщение беше тъкмо от профсъюза — според полицай на име Джим Лоусън те също били уведомени от Съвета по правата за изслушването и бяха готови да я защитават. Тя запази и това съобщение. Стигна до изпратеното в 14:15 часа от Рос Бетани гласово съобщение: „Ъъ… Балард, моля ви да ми се обадите. Трябва да обсъдя нещо с вас. Благодаря“.

Последното беше получено два часа по-късно, пак от Бетани, но гласът му звучеше малко по-напрегнато: „Бетани отново. Наистина е необходимо да ми се обадите. Онзи тип Хойл и адвокатът му казват, че той щял да говори само с вас, единствено на вас се доверявал. Налага се да измислим нещо. Наложително е да уговорим нещо с човека. До утре сутринта трябва да внесем обвиненията срещу Абът, иначе цялото дело пропада. Обадете ми се. Благодаря“.

След ареста и регистрацията на задържания районната прокуратура имаше две денонощия да предяви обвинение и да призове обвиняемия в съда или да отхвърли следственото дело. А Хойл бе потърсил тутакси помощта на адвокат и това заплиташе положението. Балард се досещаше, че Бетани е занесъл в прокуратурата материалите, с които разполагаше, но приелият го прокурор е поискал нещо повече от тайния запис в колата — Хойл да даде доброволно официални показания.

Бетани бе оставил мобилния си номер и в двете съобщения. Тя се почуди дали служебният разговор с него нарушава заповедта да не се занимава с никаква полицейска работа, докато е отстранена, и въпреки това набра номера.

— Знаете, че съм отстранена, нали?

— Знам, Балард, но вие ме оставихте да се оправям с големи неприятности.

— Глупости. Оставих ви всичко необходимо и трябваше само да го занесете в районната прокуратура.

— Както и направих, но там казаха „Няма да стане“.

— Кой прокурор прие материалите?

— Някакъв надут пуяк на име Донован. Мисли се за голяма работа.

— И какво нередно намери той в делото?

— Записали сте разговора с Хойл без негово знание. А Хойл вече си има адвокат — онзи Дан Дали, всеизвестния, и вдига врява до небето, че му била заложена клопка. И Донован не харесва записа. Първо, на кого говорихте, когато сте свалили стъклото на прозореца и сте казали, че може би имате нужда от кола за откарването на Хойл в участъка?

Тя се смръзна за миг. Каза това на Бош през прозореца на колата, докато камерите и микрофоните записваха разговора с Хойл. Беше си част от представлението, но се оказа грешка.

— Балард, чувате ли ме? — не се стърпя Бетани.

— Говорих с Бош, който е водил първото разследване — за убийството на Албърт Лий.

— Не е ли пенсионер?

— О, да, пенсионер е, но го потърсих, защото следственото дело липсва. Исках той да ми разкаже за разследването и отидохме заедно при Хойл, когато научихме за него.

Бетани обмисли мълчаливо твърде непълното обяснение.

— Не изглежда добре, но не е същинският ни проблем — каза накрая. — Проблемът е в репликата ви към Бош, че може да се нуждаете от кола, а според Донован това е тактика на заплаха и принуда, заради която целият запис може да бъде отхвърлен като доказателство. Каза ми да снема отново показания от Хойл, който обаче заяви, че ще разговаря с вас и с никого друг. Доста чудато е, защото вие сте изиграли човека, а той се доверява само на вас. Това е положението.

Балард мълчеше, за да обмисли тези неочакван обрат. Допуснатата грешка щеше да й бъде от полза.

— Задължително е да ме върнат на работа, за да проведа разпита — напомни тя.

— Така се оказва, да — потвърди Бетани. — А през това време Донован уговаря с Дали споразумение за съдебен имунитет под условие.

— Казахте ли на някого какво става?

— Моят лейтенант знае и би трябвало вече да е говорил с вашия. Или поне с някого в холивудския участък.

Балард едва не се засмя, щом си представи как е приклещен Робинсън-Рейнълдс — с грубия си отговор сутринта потвърди, че е привърженик на отстраняването й, а сега се нуждаеше от нея, за да спаси делото за убийствата.

— Къде е Хойл? — попита тя.

— В дома си, предполагам. Или където Дали го е закътал.

— Добре, ще се свържа с моя лейтенант и пак ще ви се обадя.

— Балард, може ли по-бързо? Не искаме да изтървем онзи Абът. Аз си мисля, че има и парите, и връзките да се покрие.

Тя се обади веднага на мобилния номер на Робинсън-Рейнълдс. Той пропусна любезностите, пък и тя не ги очакваше от него.

— Балард, говори ли с Бетани?

— Току-що.

— Е, наглед се беше оплескала с говна заради щуротиите си онази нощ, а сега май ще ухаеш на рози.

— Както и да е. Ще ме върнете ли на работа, или не? Трябва да изкопчим всичко от Хойл тази вечер. Двете денонощия за Абът изтичат утре сутринта.

— Уреждам го. Ще уговорим разпита за тази вечер. Докато влезеш в стаята, ще бъдеш върната на работа.

— Постоянно или временно?

— Ще видим, Балард. Други решават.

— Благодаря, лейтенант — изрече тя с весело ехидство.

Прекъсна и пак се обади на Бетани.

— Ще го бъде. Уреждайте разпита за тази вечер и пак ме потърсете.

— Схванах — отвърна той.

38.

Повторният разпит на Денис Хойл започна в осем часа вечерта в сектора на детективите в участъка на Ван Найс. Там бяха Бетани, Къркуд и Донован, за да инструктират Балард за критично важните показания, с които трябваше да разполагат в протокола. Хойл беше придружен от своя адвокат Даниъл Дали, който бе одобрил споразумението за съдебен имунитет, подписано от неговия клиент. На Хойл щеше да му се размине леко — съгласяваше се да признае вината си в престъпен сговор с цел измама в замяна на показанията му срещу Абът и евентуални други съучастници. И щеше да чака ще му провърви ли с решението на съдията за тежестта на присъдата. Споразумението изискваше от него пълна искреност и правдивост, опираше се на твърдението му, че никога не е участвал в планирането на убийства и не е бил осведомен предварително за убийствата на хора, които са вземали заеми от консорциума. Твърде изгодна сделка за престъпника, поне на хартия, но такова беше решението на Донован и неговите началници. Негласният им замисъл най-вероятно включваше опит да се откажат от споразумението, ако го хванат в лъжа. Ако не успееха, нищо не пречеше съдията по делото да бъде напълно осведомен за степента на закононарушенията, в които Хойл се е забъркал със съучастниците си, за да му наложи максималната присъда по обвинението в престъпен сговор.

Балард каза на Бетани и останалите да не припарват в стаята и да гледат разпита на монитора. Щом Хойл бе заявил, че е готов да говори само с нея, не искаше той да смята, че тя и Бетани са партньори. Балард влезе в малката сива стая и седна срещу Хойл и адвоката му. Крепеше своя телефон на бедрото си като отстъпка за Донован — можеше да й праща съобщения, ако не харесаше видяното на монитора.

— Първо искам да очертаем ясно правните рамки на този разпит — започна тя. — Трябва да заявите съгласието си, че ако ме излъжете пряко или косвено чрез укриване на факти, споразумението за имунитет става невалидно и ще бъдете съден за престъпен сговор с цел убийство.

Хойл отвори уста, но Дали вдигна ръка като баща, който спира детето си да не изскочи на улицата, без да се огледа.

— Той разбира това — заяви адвокатът. — Има го в споразумението.

— Въпреки това трябва да го чуя от него — настоя Балард.

— Разбирам — рече Хойл. — Хайде да приключваме по-скоро.

— Искам още нещо. Знам, че го няма в споразумението — каза тя.

— Какво? — попита Дали.

— Искам той да се откаже от всякакви права върху собствеността на покойния Хавиер Рафа.

— Забравете — отсече адвокатът.

— Тогава и вие забравете за споразумението — сопна се Балард. — Не бих му позволила да се измъкне сух от водата и да отнеме онзи имот от семейството на човека, когото той и гнусните му приятелчета са убили.

Телефонът й избръмча след броени секунди. Балард погледна надолу към текста от Донован: „Що за шибана дивотия?!“.

Тя вдигна глава и се вторачи в Хойл с надеждата, че праведната ярост в очите й ще го накара да се подчини.

Този път той вдигна ръка да възпре адвоката си.

— Не съм против. Давам съгласието си.

— Не е необходимо — възрази Дали. — Вече уговорихме споразумението и това не е…

— Казах, че не съм против. Искам да го направя.

Балард кимна.

— Прокурорът ще подготви допълнение към споразумението. — Изчака за реакция от Дали, но той си замълча. — Добре, да започваме.

Подхванаха разпита и историята на Хойл не се различаваше много от първия път, когато я разказа пред Балард. Този път обаче тя задаваше въпроси, предназначени да съберат повече данни за произхода на консорциума за факторинг и дали замисълът от самото начало е бил да убиват накрая онези, на които отпускат заеми. Балард знаеше, че в някакъв момент адвокатите на Абът и всеки друг подсъдим ще търсят в протокола на разпита каквато и да е пролука, в която могат да вмъкнат обосновани съмнения.

Разпитът приключи малко преди полунощ, Бетани и Къркуд отведоха Хойл да бъде регистриран по обвинение в престъпен сговор и след това освободен. През това време Донован предяви официално на Абът обвинение със задържане под стража без освобождаване под гаранция до призоваването в съда. Нямаше съмнение, че тогава ще бъде поискано да бъде пуснат под гаранция.

Скоро след като отведоха Хойл, тя получи пестеливо съобщение от Робинсън-Рейнълдс: „Сядаш си на резервната скамейка“.

Не си загуби времето да му отговаря. Тръгна си, без да чуе благодарност от никого. Балард превърна едно наглед случайно произшествие на Нова година в подкрепено е доказателства дело за няколко убийства, но бе прекрачила границата на позволеното, затова трябваше да остане в сянка и дори скрита, доколкото е възможно, от адвокатите на обвиняемите.

Тя бе оставила Пинто в клетката за пренасяне и се наложи да го събуди, когато се върна у дома. Закачи каишката за нашийника му и го изведе на разходка в ясната и хладна нощ. Светлините на къщите по Франклин Хилс сякаш искряха, тя вървеше натам, без да срещне никого по улиците. Дори мостът „Шекспир“ беше опустял, а къщите под него бяха притъмнели. Щом кучето си облекчи червата, тя прибра изпражненията му в торбичка и тръгнаха в обратната посока.

И среднощните новини по кабелната телевизия предъвкваха неспирно потресаващите събития във Вашингтон през отминалия ден. Вече съобщаваха, че полицай е починал от раните си, които му нанесли, докато защитавал Капитолия. Всички полицаи отиват на работа всеки ден с мисълта, че може да е последният в живота им. Балард обаче се съмняваше на този човек да му е хрумнало някога, че може да умре по такъв начин. Заспа в мрачен размисъл за страната, града и бъдещето.

Заради работата си бе свикнала да спи денем и не променяше навиците си, когато беше в почивка. Но пък спеше леко и се сепваше от всеки шум, който нарушаваше унеса й. Пинто още свикваше с новия си дом и околностите му, той също спеше на пресекулки и се размърдваше в клетката през около час.

Текстово съобщение я събуди окончателно в 6.20 часа — не защото чу сигнала, а от светването на екрана на телефона. Получи го от Синди Карпентър: „Как смеете! Нали уж защитавате хората? Нищо подобно. Спокойно ли спите нощем?“.

Балард нямаше представа с какво заслужи тези думи, но те я потресоха.

Напираше желанието да потърси тутакси Карпентър, но се съмняваше тя дори да приеме обаждането. Питаше се дали съобщението има нещо общо с все още неуталожения гняв, че е говорила с нейния бивш съпруг.

Получи обаче друго, още по-смущаващо съобщение, този път от Бош: „Трябва да прегледаш вестника. При вас изтича информация“.

Балард побърза да вземе своя лаптоп и влезе в сайта на „Лос Анджелис Таймс“. Бош беше старомоден — получаваше изданието на хартия. Балард се бе абонирала за онлайн версията. На първата страница изпъкваше материалът, към който я препращаше Бош:

Полицейското управление е подхванало опасна игра в разследване на серийни изнасилвания: Още жертви са били нападнати Алексис Станишевски, редактор в „Таймс“

След като двама мъже проникнали с взлом в къща, намираща се в Холивуд, и изнасилили жена, полицейското управление на Лос Анджелис е започнало всеобхватно разследване.

Но водещият разследването е решил да не разгласява случая с надеждата да открие и залови рядко срещащия се дует от насилници. Жителите на града изобщо не са били предупредени и поне още две жени са били нападнати през следващите пет седмици.

Според нашите източници това е типичен пример за избора, пред който се изправят разследващите серийни престъпления. Повтарящите се особености могат да улеснят залавянето на престъпниците, но ако вниманието на обществеността бъде привлечено към поредицата престъпления, тези особености може да се променят и задържането на извършителите да бъде затруднено.

В този случай три жени са станали жертви на сексуално насилие и изтезания от мъже, влезли в домовете им през нощта, затова разследващите са нарекли престъпниците Среднощните. В сряда служителите на управлението в отдела за връзки с обществеността отказаха коментар по случая, а лейтенант Дерек Робинсън-Рейнълдс, ръководителят на детективите в участъка в Холивуд, отказа да обясни или да обоснове решението си да запази в тайна разследването. „Таймс“ внесе официално искане да получи от полицията сведенията за тези престъпления.

Една от жертвите каза, че е потресена и възмутена, откакто е научила, че полицията е знаела за насилниците преди тя да бъде нападната на Бъдни вечер. Тя ще остане анонимна поради редакционната политика да не идентифицираме жертви на сексуални престъпления.

— Мисля си, че ако знаех предварително какво вършат онези, може би щях да взема предпазни мерки и нямаше да стана тяхна жертва — каза жената през сълзи. — Чувствам се поругана два пъти: първо от онези мъже, после и от полицейското управление.

Жертвата описа мъчителните четири часа след като е била събудена в леглото си от двама мъже с маски, които закрили очите й и се редували в насилието. Тя вярвала, че двамата имали намерение да я убият след края на жестоката гавра.

— Ужасно беше — каза жертвата. — Преживявам го в мислите си отново и отново. Нищо по-лошо не ми се е случвало през целия ми живот.

И сега тя се пита дали страшното преживяване е можело да бъде избегнато, ако полицията бе уведомила обществеността за Среднощните.

— Ако знаеха, че полицията ги е подгонила, може би щяха да спрат, а може би просто щяха да се прехвърлят другаде — каза жертвата.

Експертът по криминална социология Тод Пенингтън от университета на Южна Калифорния каза пред „Таймс“, че случаят със Среднощните откроява трудния избор, пред който са изправени правоохранителните органи.

— Няма добро решение — подчерта той. — Ако не съобщите на никого за разследването, имате много по-голям шанс да стигнете до арест. Но ако си мълчите и не заловите извършителя бързо, над обществеността тегне заплаха. И едното, и другото решение имат негативни последствия. В този случай те са настъпили заради потайността и е имало допълнителни жертви.

Според Пенингтън извършителите на серийни престъпления рядко прекратяват деянията си и трябва да бъдат възпрени от полицията.

— Необходимо е да осъзнаете, че дори ако полицията бе разгласила разследването си, онези двама мъже вероятно нямаше да се откажат, а щяха да променят начина си на действие. И най-вероятно пак щеше да има още жертви. Тъкмо в това е дилемата при решението за разгласяване. И при двата варианта полицията остава в губеща позиция.

Лицето на Балард се сгорещи, докато четеше статията. Още на втория абзац се досети, че в управлението може би ще нарочат нея като анонимния източник на информацията, защото единственият назован с името му виновник беше онзи, който искаше тя да бъде отстранена. Знаеше предварително, че всичко тепърва започва. „Таймс“ беше авторитетът сред вестниците тук и затова повечето медии му подражаваха. Нямаше съмнение, че всички местни новинари ще се вкопчат в тази история и действията на управлението пак ще бъдат гледани под лупа.

Прочете текста още веднъж и този път я обнадежди онова, което не беше разкрито. Не се споменаваше нито извършването на нападенията в празнични дни, нито повреждането на уличните лампи. Източникът бе подбрал внимателно информацията, която да разгласи.

А Балард беше убедена, че е отгатнала този източник. Грабна телефона и се обади на Лайза Мур. С всяко позвъняване се ядосваше по-силно и когато накрая реши да се възползва от гласовата поща, изстреля същински залп.

— Лайза, знам, че ти си била. Вероятно ще обвинят мен, но виновна си ти. Застраши с провал цяло разследване само за да направиш напук на Робинсън-Рейнълдс, че те премести в нощната смяна. Знам и че си очаквала да обвинят мен за това. Да ти го начукам, Лайза.

Натисна бутона за прекъсване и почти незабавно съжали за оставеното съобщение.

39.

Обсъждаха тази история два дена по телевизията, по радиото и в новинарските сайтове, раздуха се преди всичко заради свиканата набързо пресконференция в административната сграда на управлението, на която официален говорител омаловажи публикацията в „Таймс“ и заяви, че имало само предположения за връзка между случаите освен факта, че извършителите винаги са били двама. Управлението имаше късмет, че бунтът с атаката на Капитолия заемаше почти цялото време в новинарските емисии и почти цялата площ на вестникарските страници, и просто смаза с тежестта си по-незначителната драма. Балард не чу нито дума повече от Робинсън-Рейнълдс и мълчанието му като че потвърждаваше неговото убеждение, че тя е източникът на изтеклите сведения. Нямаше нито дума и от Лайза Мур, тя дори не си направи труда да отхвърли обвиненията й.

Друга случка, на която не обърнаха особено внимание, беше арестът на уважаван стоматолог по обвинения в убийства. Балард вече беше външен човек в това разследване, но разговор с Рос Бетани остави у нея впечатлението, че напредъкът е муден. Новината за задържането на Джейсън Абът бе стигнала до медиите, успяха обаче да скрият участието на Денис Хойл като свидетел, съгласил се да сътрудничи на обвинението, както и ролята на убиеца и бивш полицай Бонър. Балард не очакваше това да остане неизвестно безкрайно дълго, особено когато започнат съдебните заседания по делото, но в управлението винаги се придържаха към неписаното правило да разпръскват във времето позорните за полицията факти, доколкото е възможно.

В събота й се обади Гарет Сингъл, който я попита дали тя и кучето й искат да го придружат на дълга разходка. Балард вече му бе изпратила снимка на Пинто. Той предложи да отидат в парка „Елизиън“, защото пътеките там бяха особено сенчести. Балард не се бе разхождала в този парк откакто завърши разположената наблизо полицейска академия. Каза си, че на Пинто може да му хареса, а пътеката наистина беше лесна за кучета, нямаше и много хора както на по-популярните маршрути. Съгласи се срещата им да бъде там, защото Сингъл щеше да пътува от дома си в Актън, далеч отвъд възвишенията Сан Габриел. Тя бе чувала, че мнозина пожарникари предпочитат мястото, защото пътуваха до работното си място и обратно само веднъж седмично — три дена поред с преспиване в противопожарната станция, последвани от четири дни почивка. Така двата часа път в едната посока не бяха чак толкова досадни.

В понеделник сутринта тя се събуди в Актън след денонощие и половина с Гарет. Домът му беше закътан до планинския склон в Долината на антилопите и той я предупреди, че тук бродят на воля койоти и рисове. Тя направи кафе, докато той беше в банята, и излезе на задната тераса над градина, с която той уж се занимавал от месеци. Наметна се с одеяло от дивана. Чувстваше се добре със Сингъл, но беше неспокойна и обезверена през цялото време. Изтикаха я от всичко. Делото по убийството на Рафа бе стигнало до предявяване на обвинение, затова не се ядосваше за него толкова, колкото заради пълното й изключване от разследването за Среднощните. Недоволството й се засилваше още повече от несправедливия укор на Синди Карпентър, а Лайза Мур не пожела да й каже докъде са стигнали. Затова не й се вярваше някой да е близо до разобличаването и залавянето на неукротимата двойка насилници.

Крачеше по бурените и прехвърляше в ума си известните факти по случая, когато чу стъпките на Гарет зад себе си. Той я прегърна с едната ръка, с другата вдигна косата й, за да я целуне по шията.

— Какво ще кажеш? — попита.

— За кое?

— За гледката. Виж го само това място!

Балард дори не бе обърнала внимание какво има наоколо, улисана в мислите за разследването.

— Хубаво е. Сурова красота.

— Така си е. Затова ми харесва.

— А не, харесва ти, защото вдига цената на имота, освен това е просторно. И ченгетата, и пожарникарите все искаме да има много свободно място наоколо.

— Вярно. Но си признавам откровено, че ми допадат онези ръбести канари.

— Тогава и аз ще си призная откровено, че е твърде отдалечено от водата.

— Как не. Зад онзи рид е река Санта Клара.

— Аз обаче говоря за океана. Тихия океан. Доколкото си спомням, няма как да сърфираш по река Санта Клара… дори когато наистина тече вода в нея.

— Но планините и океанът се съчетават добре в контраст, не мислиш ли? Пустинята и плажовете имат поне една обща черта.

— Пясъкът ли?

— Досетлива си.

Сингъл се разсмя и когато млъкна, Балард долови бръмченето на своя телефон от кухненския шкаф. За пръв път от денонощие и половина вече се чудеше дали не е извън обхвата на своя мобилен оператор. Ето че някой й се обади.

— Нека опитам да отговоря, преди да се откаже.

— Стига де, тъкмо подхванахме разговор за бъдещето — намекна Гарет.

Тя нахълта припряно в кухнята, но бръмченето стихна, преди да вземе телефона. Обаждане от непознат градски стационарен номер. Подвоуми се дали да върне обаждането, без да знае кого ще чуе. Може би я търсеха заради изслушването пред Съвета по правата. Още не знаеше дали ще се състои в определеното време, след като бяха отменили временно отстраняването й, а после го бяха потвърдили. Изчака и скоро видя на екрана, че има гласово съобщение. Докосна неохотно иконката.

„Детектив Балард, безпокои ви Карл Шефер от отдела по уличното осветление. Слушах врявата по новините за така наречените Среднощни и май отгатнах, че това е вашият случай и някой е пуснал мълвата. Ако все още има значение, исках да ви уведомя, че получихме оплакване за повредена лампа в парка „Хенкок“, и съм на разположение, ако желаете да научите подробности.“

Балард му се обади след секунди.

— Как сте, детектив Балард?

— Много добре, господин Шефер. Получих съобщението ви. Изпратихте ли вече някого да ремонтира лампата?

— Още не съм. Реших първо да се свържа с вас.

— Кой подаде сигнала?

— Човек от квартала, когото познаваме — помежду си го наричаме „кмета на площад „Уиндзър““. Повредата не е на неговата улица, но мнозина там знаят, че е най-добре да съобщават на него за лампи и други инсталирани неща в квартала. Той ни се обади тази сутрин. Всъщност преди малко.

— Можете ли да ми кажете името му?

— Джон Уелборн.

Шефер й продиктува и телефонния номер, от който Уелборн бе настоял за ремонт на лампата.

— Познах ли за Среднощните… заради тях ли дойдохте да търсите информация за повреди на улични лампи? — попита той.

— Защо, във вестниците споменаха ли нещо за лампите?

— Не съм виждал такава подробност. Просто събрах две и две. Пишеха, че са нападнати три жени, а вие дойдохте да ни питате за повреди на три различни улици.

— Господин Шефер… Карл, според мен можехте да бъдете много прозорлив детектив, но ви моля да не обсъждате това с никого. Не е потвърдено окончателно и ако се разчуе, може да навреди на разследването.

— Разбирам ви напълно, госпожо детектив. Пред никого не съм изтървал и думичка, няма и да се случи. Но ви благодаря за комплимента. Навремето си мислех дали да започна работа в полицията.

Сингъл влезе и видя колко сериозно е изражението й. Разпери ръце във въпросителен жест — можеше ли да помогне някак? Балард завъртя глава и продължи разговора с Шефер.

— Можете ли да ми кажете точно къде се намира тази улична лампа?

— Разбира се. Само да погледна.

Продиктува адрес на авеню „Норт Ситръс“ и добави услужливо:

— Между „Мелроуз“ и „Бевърли“.

Балард му благодари и се сбогува. Погледна Сингъл.

— Трябва да тръгвам.

— Непременно ли? Аз съм на работа чак утре. Хрумна ми, че можем да вземем кучето и да…

— Необходимо е. Това е мой случай.

— Нали уж вече нямаш възложени случаи?

Тя не му отговори. Върна се в спалнята му да събере своите неща и да извади Пинто от клетката, където спеше. Тук беше с дрехи от сака за сърфиране, който държеше в колата, а Пинто си похапваше храна от консерви, каквито можеха да се купят от магазинчето в подобието на градски център, с който разполагаха в Актън. Гостуването й при Сингъл започна с покана да хапне домашна гозба на барбекю в неговия заден двор — в парка „Елизиън“ той заяви, че е майстор на барбекюто, и тя реши да провери колко правдива е хвалбата.

Изведе Пинто към шубраците около къщата на Сингъл, после натовари вещите си и кучето в паркирания отпред „Дифендър“ и беше готова за тръгване.

Той я целуна до отворената врата на шофьора.

— Знаеш ли, може и да ни потръгне добре — подхвърли Гарет. — Запазваш си апартамента в града и сърфираш, докато съм на смяна. Три дена във водата, четири — в планината.

— Аха, въобразяваш си, че щом много те бива в сандвичите с пилешкото, момичетата трябва да примират по тебе?

— Страхотен съм и с крехкото телешко, ако пак решиш да хапваш месо от бозайници.

— Може пък следващия път да си наруша диетата.

— Значи ще има следващ път?

— Много ще зависи от това телешко.

Тя го побутна кротко да се дръпне и влезе в колата.

— И да се пазиш — заръча Гарет.

— Ти също.

По пътя на юг към града тя почака долината Санта Кларита да остане зад нея, за да има силен сигнал, преди да се обади на Джон Уелборн. Оказа се, че номерът е на „Ларчмонт Кроникъл“ — кварталния вестник на парка „Хенкок“ и околностите му, в който Уелборн беше единствен издател, редактор и репортер. Заниманията му с журналистика правеха разговора по-деликатен. Балард се нуждаеше от информацията, която той имаше, но не искаше това да бъде разгласено в неговия вестник.

— Господин Уелборн, аз съм детектив Балард от полицейското управление на Лос Анджелис. Можете ли да ми отделите няколко минути?

— Да, разбира се. По повод на статията ли ме потърсихте?

— Каква статия?

— В четвъртък публикувахме материал за паричната помощ, която събираме за полицай от участъка в Уилшър. Съпругата му почина от ковид.

— О, не е за това. Аз работя в холивудския участък. Трябва да поговоря с вас неофициално за нещо, което няма връзка с вестника ви. И не искам да съобщавате за разговора… поне засега. Разговорът е поверителен. Съгласен ли сте?

— Няма проблем, детектив Балард. Нашето издание е месечно, до следващия брой бездруго остават две седмици.

— Добре, благодаря ви. Исках да ви попитам за вашето обаждане тази сутрин в отдела по уличното осветление. Вие сте им съобщили за повредена улична лампа на авеню „Норт Ситръс“.

— Ами… да, госпожо детектив, оставих им съобщение, но не съм казвал, че е било извършено престъпление.

— Да, ясно. Но може и да има връзка със случай, който разследваме. Затова ни уведомиха и затова ви моля да няма гласност.

— Разбирам.

— Можете ли да ми кажете от кого научихте за повредената лампа?

— От добра приятелка на моята съпруга Марта. Името й е Хана Стовал. Тя знае, че може да каже на мен, а аз ще предам на съответните служби. Повечето хора дори не подозират, че в града имаме отдел по уличното осветление. Знаят обаче, че аз познавам хора, които познават други хора, и така нататък. И идват при мен.

— И тя ви се обади?

— Всъщност не, изпратила е имейл на моята съпруга с молба за съвет. И аз се заех с това.

— Разбрах. Може ли да споделите с мен какво знаете за Хана Стовал? Например на каква възраст е според вас?

— О, малко над трийсетте. Млада е.

— Дали е омъжена, сама ли живее, или със съквартиранти?

— Не е омъжена и съм сигурен, че живее сама.

— А знаете ли с какво си изкарва прехраната?

— Да, тя е инженер. Работи в градското транспортно управление. Не съм сигурен за точната й длъжност, но бих могъл да попитам Марта. Като ви слушам, май проверявате дали съответства на някакъв профил.

— Господин Уелборн, не бих могла да споделя с вас нищо за разследването в този момент.

— Разбирам, но е напълно естествено да изгарям от любопитство какво се случва около нашата приятелка. Да не е изложена на някаква опасност? Можете ли да ми кажете това?

— Аз…

— Един момент… да не е свързано със Среднощните? Тук сме в същия район, в който са извършени поне две от нападенията.

— Господин Уелборн, бих се радвала, ако спрете с въпросите. Нека само ви уверя, че няма опасност за нея, а ние ще направим всичко възможно да бъде така и занапред. — Балард се опита да промени посоката, в която кривна разговорът. — Сега да ви попитам къде се намира уличната лампа спрямо нейния дом? На какво разстояние?

— Доколкото разбрах, точно пред дома й. Затова е забелязала, че една вечер още е светела, а следващата — не.

— Добре, а може ли да получа от вас телефонен номер на Хана Стовал?

— Не мога да ви го кажа веднага, но ще го науча. Да ви се обадя ли на този номер след няколко минути? Трябва само да се свържа с моята съпруга.

— Да, можете да ме намерите на този номер. Но ви моля да не казвате на съпругата си защо я питате, също моля вас и съпругата ви да не споделяте това с Хана. Не искам телефонът й да бъде зает, когато аз опитам да говоря с нея.

— Разбира се, само ще кажа, че номерът е необходим заради поръчката за ремонт.

— Благодаря ви.

— Почакайте малко, госпожо детектив. Скоро ще се чуем отново.

40.

Балард отложи разговора с Хана Стовал до момента, когато състави план и може да го сподели с нея без колебания. Докато обмисляше какво да направи, тя измина остатъка от пътя до града в тишина с изключение на кратък разговор с Бош. Сигурна беше, че дори ако няма кой друг да й помага, винаги може да разчита на него. Помоли го да чака в готовност за действие, без да споделя засега защо й е необходим, а той не възрази. Просто я увери, че ще бъде готов и ще чака, за да я подкрепи.

Навлезе в Холивуд малко след един часа на обяд, свърна по „Мелроуз“ към авеню „Порт Ситръс“ и зави на юг, за да мине покрай уличната лампа на адреса, който научи от Карл Шефер. Не намали скоростта на това място, само видя набързо какво представлява и продължи нататък. „Ситръс“ се намираше към границата на зоната, която паркът „Ханкок“ обхващаше. В тази западна част на възвишенията къщите бяха по-малки и едноетажни, построени след Втората световна война, с гаражи само за една кола. Кварталът се преобразяваше постепенно, появяваха се двуетажни кубични постройки по краищата му и образуваха затворени комплекси. В сравнение с едноетажните къщи в испански стил, от които първоначално се състоеше кварталът, новото строителство изглеждаше стерилно и бездушно.

Балард оглеждаше в движение автомобилите, паркирани до бордюра, но не забеляза признаци, че Среднощните наблюдават следващата си жертва. При „Бевърли“ пое надясно, възползва се от първата възможност да завие в обратната посока и се върна на „Ситръс“. Този път погледна капака за достъп в основата на стълба и не забеляза признаци да е отварян насила, но и не очакваше да е така.

Щом стигна до „Мелроуз“, зави надясно и веднага паркира пред „Остерия Моца“. Имаше предостатъчно място, защото популярният ресторант не работеше заради пандемията. Нагласи маската на носа си, излезе и отвори задния капак. Извади Пинто от клетката и закачи каишката за нашийника. Тръгна с кучето обратно към „Ситръс“ и в този момент й се обади Джон Уелборн. Продиктува й телефонния номер на Хана Стовал и добави, че е вероятно тя да е в дома си, защото работела с отдалечен достъп по време на пандемията.

Балард избра западната страна на „Ситръс“ за разходката, за да мине покрай уличната лампа. Вървеше бавно, оставяше кучето да избира скоростта, докато души и бележи разни места по улицата. Ако Среднощните я наблюдаваха, би могла да се издаде само в момента, когато дръпна Пинто да не препикае стълба на повредената лампа, за да не унищожи улики.

Огледа крадешком къщата, в която Хана Стовал живееше. Нямаше кола на алеята отпред, гаражът беше затворен. Балард обърна внимание, че и тук гаражът е долепен до къщата, значи непременно имаше свързваща врата както в дома на Синди Карпентър.

Подмина къщата, на кръстовището с „Оукуд“ пресече улицата и се върна на север по другата страна, играеше ролята на стопанка, която дава на кучето си възможност да подуши и да маркира нови територии.

Върна се в своя „Дифендър“ в два и половина, все още беше рано да започва осъществяването на плана. А и трябваше да се погрижи за Пинто.

Имаше хостел за кучета, където той можеше да пренощува — на булевард „Санта Моника“, близо до участък Холивуд. Тя бе оставяла там Лола понякога и знаеше, че е чисто и приятно, а и не чак толкова пренаселено. Особено доволна беше, че щеше да има достъп през телефона си до вътрешната камера в така наречената „стая за игри“, за да проверява как е Пинто.

Отне й час да отиде в „Кучешки дом“, да регистрира новия си домашен любимец и да настани Пинто за една нощ. Чак я заболя сърцето, защото на кучето можеше да се стори, че пак е отхвърлено и върнато в приют. Прегръщаше го, обещаваше му да се върне на следващия ден, но така повече успокояваше себе си.

Никой не бе заел мястото пред „Моца“ и тя спря там малко преди четири часа следобед. Нагласи огледалата на колата си така, че да вижда всички автомобили, излизащи от „Ситръс“ зад нея. И тогава се обади за пръв път на Хана Стовал, за да започне осъществяването на стратегическия замисъл.

Веднага чу женски глас и каза:

— Здравейте, търся Хана Стовал.

— Аз съм. С кого говоря?

— Обаждам се във връзка с подадения сигнал за повредена лампа на вашата улица.

— А, да. Точно пред моята къща.

— Според вас откога може да е повредена?

— Едва от вчера. Знам, че светеше в събота, защото това се вижда над горния край на щорите в моята спалня. Все едно имам нощна лампа отвън. А снощи забелязах, че не работи, и сутринта изпратих имейл на Марта Уелборн. Май тази най-обикновена улична лампа привлече голямо внимание. Какво става?

— Аз съм Рене Балард, детектив в участък Холивуд на градската полиция. Не искам да ви тревожа, госпожо Стовал, но смятам, че някой може би е решил да влезе с взлом във вашата къща.

Нямаше как да каже това по-меко и както очакваше, Стовал се стресна много силно.

— О, господи… Кой?

— Не знам точно, но…

— Ако не знаете, защо сте сигурна? Ей така се обаждате на хората, за да ги плашите до смърт ли? Не виждам смисъл в това. И защо да ви вярвам, че сте от полицията? Детектив или каквато бяхте.

Балард бе предвидила, че ще се наложи да доказва самоличността си пред тази жена.

— Този номер на мобилен телефон ли е?

— Да. А защо е необходимо да знаете?

— Защото ще прекъсна разговора и ще ви изпратя снимки на служебната си карта и полицейската си значка. След това ще ви потърся отново и ще ви обясня по-подробно какво се случва. Съгласна ли сте, госпожо Стовал?

— Да, изпратете ми съобщение. Каквото и да става, нека приключи по-скоро.

— Такова е и моето желание. Ще ви се обадя пак след малко.

Балард отвори снимките на значката и картата и ги изпрати на Стовал. Почака няколко минути и набра номера.

— Ало?

— Хана… може ли да ви наричам така?

— Както искате, просто ми обяснете всичко.

— Добре, но няма да подслаждам горчивия хап, така да се каже, защото искам да ми помогнете. Има двама мъже, които си набелязват жени в района на Холивуд. Нахълтват в домовете им нощем и ги изнасилват. Според нас повреждат уличните лампи пред къщата на жертвата ден-два преди нападението.

Последва дълго мълчание с тежко дишане.

— Хана, добре ли сте?

Нищо.

— Хана?

Най-после чу и думи.

— За Среднощните ли говорите?

— Да, Хана.

— И защо не сте дошли тук още сега? Защо съм сама?

— Защото е възможно да ви следят. Ако им покажем, че знаем, ще пропуснем шанса да ги заловим и да сложим край на тези злини.

— Като примамка ли ме използвате? Що за мръсотия?!

— Не, Хана. Не сте примамка. Имаме план как да ви опазим невредима. Това също е причина да ви потърся по телефона, вместо направо да дойда. Имаме план. Искам да го споделя с вас, но трябва да запазите хладнокръвие. Няма защо да се поддавате на паника. Не нападат денем. Те…

— Казахте, че може да ме следят.

— Но няма да нахлуят в дома ви по светло. Твърде опасно е за тях, а повредата на лампата пред дома ви показва, че ще влязат вечерта. Разбирате ли?

Нямаше отговор.

— Хана, разбрахте ли какво ви казах?

— Да. Какво искате да правя?

— Чудесно, Хана. Запазете спокойствие. След час всичко това ще бъде зад гърба ви и ще бъдете в пълна безопасност.

— Обещавате ли?

— Да, обещавам. А сега ето какво искам от вас. Прибирате колата си в гаража, нали?

— Да.

— Кажете ми марката, модела и цвета й.

— „Ауди А6“, сребриста.

— А къде пазарувате за домакинските си нужди?

— Не ми е ясно защо ме питате.

— Проявете търпение, Хана. Къде правите покупките си?

— Обикновено в „Павилиънс“ на „Вайн“. По-точно на кръстовището на „Мелроуз“ и „Вайн“.

Балард не познаваше този магазин, но нямаше как да не забележи, че не съвпада с местата, където често пазаруваха досегашните три жертви на Среднощните.

— Вътре има ли някакво заведение?

— Има „Старбъкс“.

— Така, от вас искам да отидете с колата си в „Павилиънс“. Ако имате някаква платнена торба за многократна употреба, носете я, за да изглежда, че отивате там за дребни покупки. Но първо влезте в „Старбъкс“. Ще се срещнем вътре.

— Трябва да се махна от дома си ли?

— Хана, за вас е най-безопасно да не прекарате нощта в къщата. И искам да ви изведа, без да проличи, че се случва нещо необичайно. Просто влизате в магазина за чаша кафе и нещо за вечеря. Съгласна ли сте?

— Какво друго да правя. А после?

— Ще се срещнем, ще обсъдим допълнително какво е нужно и ще ви поверя на грижите на друг детектив, който ще ви охранява на безопасно място, докато всичко приключи.

— Кога да тръгна?

— Колкото може по-скоро. Карайте към „Мелроуз“, завийте надясно и продължете към магазина. Ще минете покрай мен и така ще установя дали ви следят. След това ще дойда при вас в „Старбъкс“. Можете ли да направите това, Хана?

— Да, вече ви казах.

— Добре. Сложете в торбата четка за зъби и още каквото ви е необходимо за нощувка. Но не я препълвайте. Не бива да привлича внимание.

— Само че ще се нуждая от своя лаптоп. И утре имам работа за вършене.

— Не е проблем да си вземете лаптопа. Опитайте да го сложите така, сякаш носите още сгънати торби.

— Разбрах.

— С какъв цвят е маската ви?

— Черна.

— Подхожда. Носете я.

Балард се сети, че трябва да обърне наопаки своята черна маска със съкращението ПУЛА на нея.

— Още нещо, Хана.

Тя огледа дрехите си. Идваше направо от Актън, затова носеше джинси и бяла фланела, която взе назаем от Сингъл.

— Имате ли сини джинси и бяла блуза, които да облечете?

— Ами… имам такива джинси. И знам, че всяка жена има бяла блуза, но аз съм изключение.

Балард се озърна към задната седалка с нахвърляни якета и други дрехи.

— А горнище с качулка? Червено или сиво?

— А, сиво имам. Даже го виждам в момента. Но защо ме питате за дрехи?

— Защото ще се престоря на вас. Носете сивото горнище, когато отидете в „Старбъкс“.

— Ще го нося.

— Кажете ми цвета и дължината на косата си.

— За бога… Къса кестенява коса.

— Някакви шапки?

— Бейзболна шапка на „Доджърс“.

— Превъзходно. Сложете я на главата си и преди да тръгнете, обадете ми се на този номер или изпратете съобщение, за да съм подготвена.

— Ще ви изпратя текстово съобщение.

Балард се безпокоеше, че Хана ще направи нещо, което ще привлече вниманието на дебнещите наоколо, ако ги имаше. Но беше твърде късно за такива тревоги.

И вече беше време да си осигури подкрепление. Чувстваше се твърде отчуждена от управлението, за да потърси помощ там. Бездруго си вършеше работата, без да е в структурите му, и вероятно осигуряваше още доводи срещу себе си за предстоящото изслушване пред Съвета по правата. Не можеше да не си напомни, че тъкмо прекият й началник се старае да я уволни, а нейната партньорка по случая със Среднощните изобщо не се държеше като такава. Лайза Мур вече показа колко е ненадеждна, мързелива и отмъстителна.

Нямаше никакви съмнения на кого ще се обади.

И той прие обаждането й на секундата.

— Добре, Хари, сега имам нужда от тебе — каза Балард.

41.

Получи съобщението от Хана Стовал след двайсет минути. Балард потвърди и впери поглед в страничното огледало на колата. Изнизаха се още няколко минути, преди да види как сребристото „Ауди“ се появи по „Норт Ситръс“ и зави по „Мелроуз“. Зърна за миг жената зад волана, която носеше синя шапка на „Доджърс“.

Пак се вторачи в огледалото, чакаше. Така минаха още две минути. Нито една кола не дойде по „Ситръс“. Балард потегли и ускори по „Мелроуз“ с желанието да догони сребристото „Ауди“, но светофар на кръстовището с „Кахуенга“ й попречи. Добра се накрая до паркинга при „Павилиънс“ и мина по две алеи, докато открие колата на Стовал. И успя да види жена с шапка на „Доджърс“, която влезе в супермаркета, стиснала дръжките на натежала от товар платнена чанта.

Балард паркира и се забърза към входа. По правилата заради ковид едната врата трябваше да бъде само вход, другата встрани от нея — само изход. Тя влезе и намери кафенето на „Старбъкс“ до самия вход. Имаше опашка от четирима, жената с торбата беше последна. Балард огледа останалите, не забеляза нищо подозрително, застана отзад и прошепна:

— Хана, аз съм Рене.

Стовал се обърна да я погледне, Балард й показа значката си незабележимо за останалите и я прибра веднага.

— И сега какво? — попита Стовал.

— Хайде да си вземем кафе и да поговорим — предложи Балард.

— За какво да говорим? Уплашихте ме до полуда.

— Съжалявам. Но вече нищо не ви застрашава. Нека отложим обсъждането на плана, докато се настаним на някоя маса.

Скоро седяха встрани от бара.

— Сега ме слушайте — започна Балард. — Насам пътува друг от разследващите. Ще ви заведе в хотел, където можете да се настаните и да пренощувате. Ще ви охранява през цялото време. Да се надяваме, че всичко това ще приключи до сутринта.

— Онези мъже защо са ме набелязали? На никого нищо лошо не съм направила.

— Проучвахме особеностите им, но още не разполагаме с всички отговори. Значи ще научим останалото, когато ги заловим. А благодарение на вашата бдителност и сигнала за уличната лампа получихме най-добрия шанс да постигнем това.

— Трудно бих пропуснала повредата. Както вече ви казах, онази лампа свети в прозореца ми нощем.

— Е, провървяло ни е, че сте обърнали внимание. И докато чакаме моя колега, имате ли нещо против да ви задам въпроси за някои ваши навици?

Балард изреждаше въпроси от въпросника, който бе разпратила на другите жертви на Среднощните. Помнеше наизуст повечето и нямаше нужда да наднича във файла. Изясни скоро, че Стовал се различава от останалите, повече дори от Синди Карпентър, която живееше в Долчинката. Макар че къщата й се намираше сравнително близо до домовете на първите две жертви, изглежда, нямаше никакви пресечни точки между личните им светове освен предпочитанията към някои местни ресторанти. От началото на пандемията Стовал работеше у дома и рядко излизаше от къщата с изключение заради покупките на храна. Дори не се отбиваше в ресторанти, за да си вземе нещо за вкъщи, а поръчваше доставка. В началото на разследването обърнаха внимание на факта, че и първите две жертви бяха поръчвали с доставка вкъщи от време на време. Но те бяха ползвали услугите на различни фирми, чиито архиви показваха, че никога не са били обслужвани повторно от един и същ шофьор.

Едва когато стигнаха до въпросите за личния живот, Балард откри някакво подобие с другите жертви. Стовал не се бе омъжвала, но имала дълга връзка, която завършила зле. Накарали нейния приятел да излезе в неплатен отпуск и отношенията им се обтегнали, защото тя работела с отдалечен достъп от дома си като толкова много хора по света.

— По цял ден имах конферентни и телефонни разговори, а това все му напомняше какво е загубил — разказваше Стовал. — Започна да се настройва враждебно към мен, защото си запазих работата и осигурявах издръжката на домакинството. Карахме се през цялото време и скоро къщата стана прекалено тясна за двама ни. Имотът е мой и аз го помолих да се изнесе. Ужасно беше. Чувствам се ужасно и сега, като споделям.

— Съжалявам.

— Само ми се иска това вече да свърши.

— Ще се справите. Обещавам ви.

Балард се озърташе за Бош. Оглеждаше се и за всеки мъж, който би могъл да ги наблюдава. Вниманието й не се прикова в никого.

— Как се казва бившият ви приятел? — попита тя.

— Нима е нужно да знаете? — учуди се Стовал.

— Нуждая се от всеки факт, който мога да науча. Не е задължително всичко да послужи в разследването или да е важно.

— Аз обаче се съмнявам, че трябва да ви кажа неговото име. Най-после стигнахме до етап, когато можем да си разменяме съобщения, без да вмъкваме обиди в тях. Но всичко ще се обърне надолу с главата, ако потропате на вратата му, за да проверите не е ли един от Среднощните. Мога да ви уверя, че не е. Пък и сега дори не е в града.

— Къде е?

— В Канкун, струва ми се. Или другаде в Мексико.

— Как научихте?

— Изпрати ми съобщение, че заминава за Мексико. Предположих, че отива в Канкун, защото веднъж бяхме там и много му хареса.

— Значи ковид не го плаши и заминава за друга страна?

— Попитах го. Дори не знаех, че в момента са разрешени пътувания до Мексико и обратно. И го предупредих да не донася вируса във фирмата.

— Колеги ли сте?

— Е, бяхме допреди пандемията. После го пратиха в неплатен отпуск, а аз останах на работа. И затова стигнахме до лоши спречквания.

— Да не ви е посягал?

— Не, не в този смисъл. Само много разгорещени скандали. Никога не е имало размяна на удари.

— Но той вече работи отново на същото място?

— О, да, управлението го нае отново. Формално сме колеги, но аз съм дизайнер, затова работя вкъщи. Гилбърт е инженер по поддръжката и трябва да ходи на работа. Затова му написах: „Внимавай да не донесеш ковид“.

— Той да не се опитваше да събуди ревността ви, като сподели, че отива в Мексико?

— Не ми се вярва. Просто не можел да си намери банския и само попита дали не го е оставил в моята къща.

— Не е ли малко озадачаващо, че отива на почивка скоро след като са го назначили отново?

— И това е вярно донякъде. Изненада ме. Той обаче обясни, че е само малко по-дълъг уикенд. Решил го набързо, някакви негови познати заминавали и имало къде да отседнат при някого. Всъщност не го разпитвах. Потърсих неговия бански, изпратих му съобщение, че не съм го намерила, и това беше.

Балард се озърна отново, чудеше се къде се бави Бош. А той вече стоеше до бара и чакаше да го включи в разговора. Махна му да дойде при тях и го представи. Бош си придърпа стол от съседната маса и се настани при тях.

— Ето че се събрахме — каза Балард. — Хана, чуйте какво искам да направим. Аз ще бъда на вашето място през нощта, на вас се пада да нощувате в приятен хотел и Хари да бди над вас. Ще взема назаем вашата шапка и вашата кола и ще отида във вашата къща. Ако дебнат, ще си помислят, че вие се прибирате. После аз ще бъда вътре и готова за действие, ако направят нещо. И ще мога да повикам подкрепление, когато се нуждая от него.

— Моето мнение има ли значение? — попита Стовал.

— Разбира се. Мога да го направя само ако вие ми разрешите. Какво ви смущава?

— Да започна с това, че онези са двама, нали? А вие ще бъдете сама там.

Бош кимна. Бе изразил същите съмнения по телефона.

— Като вече казах, мога да повикам подкрепление по всяко време — напомни Балард. — От информацията за предишните случаи знаем, че един от тях винаги влиза сам, връзва жертвата и отваря на другия. Значи ще си имам работа с тях един по един и преценявам, че шансът ми е добър.

— Така да бъде. Вие сте в полицията, не аз.

— Ще взема някои дреболии, за да изглежда, че съм пазарувала, после тръгвам. Трябва само да получа от вас ключовете за колата и къщата. Вие и Хари ще изчакате десетина минути за всеки случай, след това също можете да тръгнете оттук.

— Добре.

— Има ли нещо, което винаги вършите вечер и трябва да знам за това?

— Не мисля.

— А къпането? Вечер ли предпочитате да минете под душа, или сутрин?

— Само сутрин.

— Ясно. Сещате ли се за още нещо?

— Нищо не ми хрумва.

— Често ли гледате телевизия?

— Пускам новините. Си Ен Ен, Тревор Ноа… май друго няма.

— Разбрах. Отивам да купя това-онова, за да е пълна торбата, после ще тръгна.

Балард излезе през вратата, взе кошница за пазаруване и спря пред щанда с плодовете, за да избере малко ябълки и портокали, в случай че иска да се засити по време на бдението. Скоро и Бош застана до нея.

— Искам да знаеш, че това не ми харесва — каза той.

Тя надникна покрай рамото му дали Стовал още седи в „Старбъкс“.

— Хари, тревожиш се излишно. Чуя ли нещо, обаждам се за подкрепление. Ще долетят за две минути.

— Ако изобщо дойде някой. Вършиш това съвсем неофициално, в централата няма да знаят с какво, по дяволите, си се захванала, ако поискаш помощ.

— Принудена съм да го направя така, защото наистина е неофициално. И няма да прехвърля работата на човек, на когото изобщо не му пука за жертвите или за разследването. Човек, който само ще се възползва от случая да разчиства сметки, вместо да разкрие престъплението.

— Можеше да привлечеш не само нея, разбираш добре това. Просто искаш да го направиш сама, колкото и да е опасно за тебе.

— Струва ми се, че преувеличаваш, Хари.

— Не е вярно, но знам, че няма да се откажеш. Затова искам от тебе контролни обаждания на всеки кръгъл час, чу ли?

— Запомних.

— Добре.

Балард пусна и един сладък картоф в кошницата, продуктите щяха да й стигнат за тази нощ, ако огладнее.

— Минавам през касата и тръгвам към нейната къща.

— Ясно. И не забравяй — на всеки кръгъл час.

— Разбрах. Ако се заприказвате с нея, разпитай я за нейния бивш приятел.

— Защо пък точно за него?

— Де да знам… нещо ме човърка. Същото беше и с бившия съпруг на Карпентър. Бившият на Хана отива в Мексико на дълъг уикенд, след като е бил в неплатен отпуск почти цяла година. Изглежда ми някак нагласено.

— Има защо.

— Както и да е, трябва да тръгвам.

Тя се обърна към касите, направи няколко крачки и пак го погледна.

— Ей, Хари, помниш ли как се майтапихме онази вечер, че може да стана частен детектив и да работя с тебе?

— Как да не помня?

— Ами ако не е шега?

— Тогава… ми звучи съвсем приемливо.

Балард кимна и каза:

— Прекрасно.

42.

Докато пътуваше обратно към къщата на авеню „Норт Ситръс“, Балард по неволя пак се обади на Хана Стовал с още въпроси. Рискуваше да подкопае доверието й, но нямаше как да не признае поне пред себе си, че планът се променя с всяка минута, защото й хрумваха все нови въпроси и решения.

Стовал беше в колата с Бош.

— Хана, как да отворя гаража? Не виждам дистанционно.

— Програмирано е в колата. Има бутон отдолу на огледалото. По-точно има три бутона, но ви е нужен първият отляво.

— Ориентирах се. И забравих да попитам има ли аларма?

— Има, но никога не я използвам. Твърде много фалшиви тревоги. Бездруго няма аларма на вратата между гаража и кухнята, защото на практика е вътрешна.

— А необичайно ли е за вас да се разхождате вечер? Питам, в случай че реша да проверя какво става около къщата.

— Не се сетих да ви кажа. Имам навика да се разхождам, щом си привърша работата. За да си прочистя ума, така да се каже. Просто ходя малко из квартала.

— Добре.

Балард се замисли как да постъпи. Тъкмо наближи времето за тази разходка.

— Детектив Балард, чувате ли ме?

— А… да, всичко е наред. Какво обличате за разходката?

— О, нищо специално, излизам с каквито дрехи съм облякла.

— Разбрах. А шапка носите ли?

— От време на време.

— И това изяснихме.

— Ще ми кажете, ако нещо се е случило, нали?

— Разбира се. Първо вие ще научите.

Три минути по-късно Балард зави към алеята пред дома на Стовал и натисна бутона за отваряне на гаража. Притискаше телефона към лявото си ухо, за да е закрито отчасти лицето й, ако някой наблюдава. Малко преди шест часа вечерта слънцето вече се бе спуснало под хоризонта. Денят отстъпваше мястото си на тъмните часове.

Вкара колата в гаража, натисна повторно бутона и изчака вратата да се затвори, преди да излезе.

С един от ключовете на халка, които Стовал й даде, тя отвори вратата към кухнята. Влезе, натисна превключвателя на стената и остана неподвижна, вслушваше се в звуците на къщата. Чуваше само тихото бръмчене на хладилника. Сложи на шкафа хартиената кесия с плодовете от „Павилиънс“, извади ябълките и портокалите и ги нареди на рафт в хладилника, а сладкия картоф остави на шкафа. После се наведе и извади револвера на Бош от кобура на прасеца си.

Обиколи бавно къщата, за да провери всяка стая. Мина под свод към трапезария и под още един към коридор в задната част на къщата. През трапезарията стигна до хол. Имаше камина с монтиран над нея телевизор. Входната врата беше заключена.

Отиде в коридора, надникна в стая за гости, в още една спалня, превърната в офис по време на пандемията или още преди това, и в баня. Накрая влезе в голямата спалня, която имаше отделна гардеробна с врата и просторна баня. Тези помещения заемаха цялата задна част на къщата, а от банята се излизаше отзад. Вратата беше заключена с две брави, но Балард я отвори да разгледа двора, преди мракът да е станал непрогледен. Стовал си бе подредила кътче за отдих на дървената веранда пред вратата на банята. На маса се виждаше пепелник, който се нуждаеше от почистване.

Около двора имаше дъсчена ограда с ниша за контейнерите с органични отпадъци и вторични суровини, предоставени от градските служби. От задната алея я отделяше заключена дървена врата.

Балард пъхна револвера под панталона на кръста си и го закри с горнището. Излезе на алеята, погледна на север и на юг, но нямаше автомобили, както и нищо друго подозрително. Телефонът избръмча — търсеше я Бош.

— Настанихме се в „Дабъл Ю“, две съседни стаи. Няма да излизаме, ще поръчваме от обслужването по стаите.

— Добре. Аз съм в къщата.

— Все още не съм съгласен, че реши да си сама там. Би трябвало да съм при тебе, а не тук.

— Нищо няма да ме сполети. Ще се обадя на колегите в холивудския участък, за да бъдат в готовност.

— Знаеш, че няма да им хареса.

— Ще ги поставя пред свършен факт.

Бош мълча секунда-две, преди да зададе въпроса си:

— Рене, защо правиш това? Изглежда някак смахнато. Не бих казал, че планът ти е добре обмислен. Не беше ли по-лесно да прехвърлиш всичко на тях?

— Хари, нямаш представа в какво се е превърнало управлението. Не мога да разчитам на тях да не се издънят.

— Е, поне не забравяй да ми се обаждаш редовно.

— Знам — на всеки кръгъл час. Ще се чуваме.

Балард постоя на алеята още малко, улисана в нов план. След къщата на Стовал имаше само още две до кръстовището с „Оукуд“. Проумя, че би могла да излезе отпред, да започне разходка в ролята на Стовал, да се върне много бързо в къщата по задната алея… и да причаква вътре Среднощните, ако те решат да действат.

Остави отключена вратата на нишата за отпадъци и влезе в двора. Остави отключена и вратата между верандата и банята.

В гардеробната откри малка колекция шапки. Искаше нещо, което да скрие лицето й по-добре от бейзболната шапка. Подбра си платнена шапка с широка увисваща периферия, вероятно използвана за градинарство или други занимания навън. Нейната коса беше малко по-тъмна и по-дълга, затова я стегна на опашка, преди да нагласи шапката на главата си. Освен това беше по-слаба от Стовал. Провери какво има на закачалките и намери обемисто топло яке, напълно подходящо за разходка в зимна вечер. Замени с него горнището и вече беше готова за излизане.

Но както се обръщаше, забеляза резе от вътрешната страна на вратата в гардеробната. Затвори я и провери колко здраво залоства резето. Вратата не помръдваше, колкото и да я дърпаше. Стовал си беше осигурила убежище при лоши изненади. Много благоразумно.

Огледа по-внимателно гардеробната — на един рафт имаше и маршрутизатор с уай-фай достъп до интернет, както и комплект за извънредни ситуации в раница. Стовал се бе подготвила добре и на Балард й олекна, че има къде да се скрие, ако е необходимо.

Преди да излезе, обиколи къщата още веднъж, за да реши кои лампи да включи. Щом се промъкнеше обратно, не би могла да го направи, защото така би издала пред наблюдаващите отвън, че е вътре. Избра голямата лампа в гардеробната, лампите в кухнята и една в хола.

Спря на изхода, придърпа маската върху носа си за по-пълна маскировка, сложи малките слушалки в ушите си и прекрачи прага. Заключи външната врата и пусна халката с ключовете в джоб на якето.

Мина по пътеката от каменни плочи към тротоара. Огледа се и в двете посоки, сякаш се чудеше накъде да поеме. Погледът й се плъзна по колите на улицата, но вече беше прекалено тъмно, за да види какво има в тях. Среднощните може би я следяха и чакаха, но нямаше как да се увери в това. Извади телефона и леко наведе глава над него, все едно си избираше музика, но продължаваше да оглежда улицата под периферията на шапката. Прибра телефона, вдигна глава за миг да се взре в угасналата улична лампа, уж я забелязваше чак сега, и се насочи на юг към „Оукуд“.

Доближи кръстовището с енергични крачки и зави надясно. Щом стигна до алеята, пак свърна надясно и се забърза още повече. Промъкна се покрай контейнерите с боклука в двора по-малко от три минути след затварянето на вратата отпред. Съмняваше се, че това време би стигнало на някого да се промъкне в къщата, но извади револвера изпод якето, преди да влезе през задната врата на верандата. Държеше оръжието готово за стрелба и проверяваше стаите, като внимаваше да не доближи прозорец, за да не разкрие присъствието си.

Накрая провери и гаража, обиколи сребристото „Ауди“, надникна в него и отдолу. Нямаше никакви признаци за влизане с взлом.

Върна се в къщата и прецени отново кое е най-доброто място да се притаи. Спря се на домашния офис, защото беше разположен по средата и й даваше две възможности да се крие, ако някой нахълта. Имаше почти празен гардероб с плъзгаща се врата. А вляво от вратата бе сложен шкаф с четири чекмеджета, зад който да се свие.

Издърпа стола до бюрото и седна. Остави револвера на бюрото и взе телефона. Потърси Лайза Мур, макар да не очакваше, че тя ще приеме обаждането след онова съобщение, което й остави в четвъртък. Включи се гласова поща и Балард прекъсна обаждането. Написа й съобщение: „Лайза, обади ми се, ако искаш да участваш в залавянето на Среднощните. Сега съм в къщата на следващата жертва. Ти на работа ли си тази нощ?“.

Изпрати го доволна, че поне й даде шанс да се включи в разкриването на случая, с който уж се занимаваше поначало. След това набра стационарния служебен номер на Ноймайер, защото не знаеше мобилния. И се натъкна на първия пропуск в своя твърде прибързан план. Чу записан автоматичен отговор:

— Детектив Ноймайер. Ще бъда извън града до 19 януари, когато мога да върна обаждането. Ако случаят е неотложен, обадете се на служба 911. Ако е свързано с протичащо разследване, помолете централата да ви свърже с детектив Мур или детектив Кларк. Благодаря.

Балард знаеше, че сега би трябвало да се обади на Робинсън-Рейнълдс или поне на Ронин Кларк, но не направи нито едното, нито другото. Реши да чака дали Лайза Мур ще се отзове.

Безразсъдството на замисъла и пролуките в него вече личаха тягостно. Умуваше да се свърже ли с Бош и да се възползва от предложението му да дойде тук. Не биваше обаче Хана Стовал да остане беззащитна, колкото и невероятно да беше, че Среднощните са научили къде е в момента. Опитваше се да разгадае подбудите си да действа толкова прибързано и необмислено. Съзнаваше, че всичко опира накрая във все по-силното разочарование от работата, управлението, хората наоколо. Но не и от Бош. Той си оставаше непоклатима опора. На него разчиташе повече, отколкото на цялото полицейско управление.

Искаше да се избави от мрачните мисли и се включи към камерата в залата за игри на „Кучешки дом“, за да види как е Пинто. Въпреки малкото и мътно изображение успя да различи своето куче, легнало под скамейка — само гледаше какво правят другите кучета, може би беше твърде плашливо, за да се присъедини към тях. Обичта й към това кученце се бе пробудила бързо, недоумяваше защо някой би го тормозил и изоставил.

И сред тази бъркотия в ума си стигна до решение. Може и да беше внезапно, но си знаеше, че вървеше отдавна към този момент.

Махна изображението от екрана и написа кратък имейл до лейтенант Робинсън-Рейнълдс. Препрочете го още два пъти и натисна бутона за изпращане.

И се потопи незабавно във вълна от облекчение и увереност. Направи верния избор. Нямаше да съжалява.

Умуването беше прекъснато от Лайза Мур, която й върна обаждането от мобилния си номер.

— Рене, какви ги вършиш, мамицата му?!

— Какви ги върша ли? Я да видим. Попаднах на ясна следа и тръгнах по нея. Знам, че може да ти звучи нестандартно, обаче…

— Отстранена си. И трябва да кротуваш.

— А Среднощните ще кротуват ли според тебе? Да не мислиш, че си ги наплашила? Лайза, с дребната си мръсотия миналата седмица, за да натриеш носа на лейтенанта, само си ги накарала да си променят начина на действие. Още искат да вилнеят и знам къде ще дойдат. Този път ще дойдат при мен.

— А ти къде си?

— Хайде да направим така — бъди готова. Ще ти се обадя, ако имам нужда от тебе.

— Рене, чуй ме — нещо се е объркало с разсъдъка ти. Където ще да си, нуждаеш се от подкрепление и подробен план. С такава щуротия даваш на управлението всичко необходимо, за да се отърве от тебе. Не можеш ли да разбереш?

— Твърде късно е за това. Аз се отървах от тях.

— Това пък що за приказка беше?

— Напуснах току-що. Изпратих заявлението си на лейтенанта.

— Не можеш да постъпиш така, Рене. Прекалено кадърно ченге си, за да го направиш.

— Вече го направих.

— Ако е така, защо си там? Изчезвай и викай подкрепление. Търсиш си белята…

— Търся си я открай време. Но вече не съм ченге. Значи не спазвам правила. Ще ти се обадя, когато си ми нужна. Ако се стигне до това.

— Не мога да го проумея, какво си…

Балард прекъсна разговора. И почувства в същия миг как се изцеждат от нея въодушевлението и увереността, че е права.

— Гадост…

Стана и пъхна телефона в задния джоб на панталона. Взе револвера и го отпусна надолу до крака си. Направи крачка към вратата, искаше да обиколи къщата още веднъж, за да запомни точно разположението на стаите, ако трябва да се прокрадва по тъмно.

Тъкмо излезе в коридора и къщата потрепери. Не беше трус, само слаба вибрация. И тя разбра, че някой е отворил вратата на гаража.

43.

Балард побърза да отстъпи в тъмния офис. Отначало чакаше до вратата. През коридора имаше пряка видимост за стрелба към хола и входната врата. Зад свода отляво беше кухнята и успяваше да види единия край на вратата към гаража. Вторачи се в нея, все още навела надолу револвера.

Скоро усети отново вибрациите в пода, значи вратата на гаража се затваряше. И след няколко секунди видя как топчестата дръжка на вратата в кухнята се завъртя. Вратата се отвори навътре и отначало й пречеше да разгледа влизащия.

После вратата се затвори — там стоеше мъж с тъмносин гащеризон, който се ослушваше. Балард се дръпна заднешком по-навътре в плътните сенки на стаята, следеше с едно око мъжа. Дори не дишаше.

Той носеше ръкавици от черна синтетика, на главата си имаше навита нагоре зелена скиорска маска, защото не очакваше да завари никого в къщата. Щеше да я намести пред лицето си, когато Хана Стовал се върне от разходката. Върху гащеризона имаше препаска с чантичка отпред. По веждите и бакенбардите му личеше, че е червенокос.

— Добре, влязох — каза той. — Виждаш ли я някъде?

Балард се смръзна. Той говореше на някого. Зърна малка бяла слушалка в дясното му ухо. Имаше не кабел, а безжична връзка с телефона, закрепен на дясната му мишница с еластична лента, каквито ползват бегачите.

Не бе предвидила, че двамата ще поддържат връзка през цялото време. Още един пропуск в план, който вече изглеждаше целият на дупки.

— Ясно — каза мъжът. — Ще огледам вътре. Кажи ми, когато я видиш.

Той се премести извън тясната ивица от кухнята, която беше достъпна за погледа на Балард. Чу отварянето и затварянето на хладилника. Последваха стъпки по паркета — отиваше в хола. Чуваше и звук, който не успяваше да разгадае. Някакво пляскащо потупване през неравни интервали. Пак се разнесе гласът му, но беше по-отдалечен от нея.

— Кучката няма почти нищо за ядене в шибания хладилник.

Той мина покрай вратата към коридора и тя видя, че подхвърля една от ябълките, които бе сложила в хладилника. Това обясняваше странните звуци. Трябваше да измисли нещо. Щом червенокосият можеше да разговаря във всеки миг с партньора си, налагаше се да го обезвреди така, че неговият партньор да не се усети и да не побегне.

Искаше да залови и двамата.

Крачките му звучаха по-силно, той вървеше към коридора. Тя се притаи бързо и безшумно зад шкафа с чекмеджетата и плъзна гръб надолу, за да приклекне. Държеше пистолета с двете ръце между коленете си.

Мъжът спря, светнаха лампите на тавана. Той каза на другия:

— Мой човек, тука си имаме цял домашен офис. С два монитора. Да видиш ти, тая върти бизнес, разбираш ли… Може пък да си взема един, да си го добавя вкъщи.

Лампите угаснаха, стъпките продължиха по коридора. Балард го слушаше как описва видяното във втората баня, гостната и накрая в голямата спалня. Избраният от двамата начин на действие очевидно се бе променил, може би заради вдигнатия от медиите шум, а може би защото Стовал работеше вкъщи. Каквото и да беше обяснението, влязоха с взлом много по-рано, отколкото в предишните три случая. Тя се досещаше, че този път е най-вероятно да не се спотайват няколко часа, докато Стовал заспи. Според нея бяха намислили първият да действа бързо, да обездвижи жертвата и да й наложи волята си, след това да отвори на другия. Може би той нямаше да избере голямата спалня като скривалище, защото Стовал би се отбила там след разходката. Значи оставаха спалнята за гости, офисът и втората баня. Тя очакваше да се спре на офиса. Бюрото опираше в една от стените, гардеробът заемаше отсрещната стена и ако Стовал седнеше на бюрото, щеше да бъде с гръб към вратата на гардероба. Червенокосият можеше да я изненада, ако тя реши да поработи още след разходката.

Балард чакаше и си повтаряше какво ще направи, когато той се върне в офиса. Един вариант, ако той я види, друг — ако я подмине, когато отива да отвори гардероба.

— Ей, пич, тая си е направила цяло убежище в проклетата гардеробна. Онзи тип нито дума не спомена за това.

В последвалото мълчание Балард умуваше какво трябва да означава второто изречение.

— Да бе, да, търся. Нали ми каза, че още не се мяркала никъде.

Мълчание.

— Добре де.

Балард едва не трепна от тези думи. Прозвучаха по-наблизо. Червенокосият се връщаше в офиса.

— Мисля си, че офисът подхожда — каза той.

Тъкмо влизаше в стаята и включваше лампите. Подмина шкафа, без да забележи Балард, защото се устреми право към гардероба. Тя не се поколеба. Изправи се пъргаво и го доближи в гръб. Той отваряше гардероба, когато тя посегна към дясното му ухо и изтръгна слушалката. В същия миг вдигна оръжието с лявата ръка и опря цевта в основата на черепа му. Стисна силно слушалката в шепата си и прошепна:

— Ако ти се живее, и една шибана думичка да не си казал.

Пусна слушалката в джоба си, сграбчи яката на гащеризона му и го дръпна назад. Не отделяше цевта от шията му и шепнеше:

— Застани на колене.

Той се подчини, вдигна ръце на височината на раменете си, за да покаже покорство. Балард измъкна телефона му изпод еластичната лента. Екранът показваше само разговор с някой си Стюарт. Балард засили звука.

— … там, бе? Ей, ти слушаш ли ме?

Тя заглуши микрофона и вдигна телефона към лицето на червенокосия.

— Сега ще включа отново звука и ти ще му кажеш, че всичко е наред, само си се спънал в някакъв кашон в гардероба. Влезе ли ти в главата? Кажеш ли друго, ще бъдат последните ти думи в живота.

— Ти ченге ли си, ма?

Балард дръпна с палец ударника на револвера. Щракането стигна да го укроти.

— Разбрах, разбрах. Ще му кажа, ясно.

— Хайде.

Тя включи микрофона и доближи телефона до устата му.

— Извинявай, пич, спънах се. Вътре има кашони и други боклуци.

— Бри, ти да не се удари?

— Да бе, но само малко си натъртих коляното. Иначе съм си супер.

— Ама сигурен ли си?

Балард изключи микрофона.

— Кажи му, че си сигурен. И нека продължава да дебне жената. Хайде.

Включи микрофона.

— Сигурен съм. Ти само ми кажи, като я видиш.

— Дадено, мой човек.

Тя пак заглуши микрофона и остави телефона на бюрото.

— Да не си шавнал.

Протегна свободната си ръка към препаската, за да напипа катарама, но не успя.

— Я свали едната ръка и смъкни тази препаска.

Мъжът посегна с дясната ръка, чу се щракане и ръката му вече държеше препаската.

— Просто я пусни на пода.

Той изпълни заповедта. Балард плъзна ръка по гащеризона му, провери джобовете. Не намери нищо.

— Така, сега легни по корем на пода. Веднага.

Червенокосият пак се подчини, но изръмжа:

— Коя си ти, мамицата ти?

— Опри лице в пода и не приказвай без моя заповед. Разбра ли?

Той мълчеше. Балард опря по-силно цевта в тила му.

— Попитах, разбра ли?

— Да бе, по-леко, разбирам те.

Тя опря едното си коляно в гърба му. И си спомни, че белезниците са в чантата с нейния комплект, останала в нейната кола — сложи ги там, след като я отстраниха и тръгна за срещата с Гарет. Поредната пролука в плана.

Посегна към чантичката на препаската.

— Я да видим какво имаш тук.

Тя сложи чантичката на гърба му и дръпна ципа. Намери вътре ролка здрава лента за тръби, сгъваем нож и маска, предварително направена от лепкава хартиена лента, предназначена за Хана Стовал. Имаше и цяла ивица опаковки с презервативи, както и дистанционно за гараж.

— Бри, ти май си носиш пълен комплект за изнасилвания, а? Да те наричам ли Бри като партньора ти?

Мъжът на пода не отговори.

— Нещо против да ползвам вашата лента? — добави тя.

И пак не дочака отговор.

— Ще смятам, че си казал „да“.

Натисна с коляно, остави револвера на гърба му, събра китките му и започна да омотава лентата около тях. Усещаше, че той се напряга да раздели ръцете си.

— Не ми се противи — заповяда тя.

— Не се противя — кресна той приглушено. — Не мога да ги наместя удобно.

Балард отвори с бутончето сгъваемия нож и сряза лентата. Взе си оръжието и стана. Сложи ролката и ножа на бюрото, посегна надолу и смъкна грубо скиорската маска от главата му, лицето му се удари в пода, обрамчено от освободената червена коса.

— Господи, сцепих си устната!

— Това е най-малкият ти проблем.

Балард взе дистанционното за гараж — от същия тип програмиращи се устройства, каквото получи и тя от управителя, който я настани от името на собствениците. Той й каза, че сдружението на собствениците променя кода веднъж годишно като мярка за сигурност, и обеща да й съобщи навреме следващата комбинация. Сега знаеше как Среднощните бяха влизали в домовете на всички свои жертви.

— Кой ви даде кода за вратата на гаража? — попита Балард. Онзи си мълчеше и тя промърмори: — Все едно, ще научим.

Премести се встрани от него.

— Обърни глава да ти виждам лицето.

Той се обърна послушно, имаше малко кръв по устните. Изглеждаше млад, на не повече от двайсет и пет години.

— Да чуя пълното ти име.

— Няма да ти кажа името си. Като искаш да ме арестуваш, направи го. Влязох с взлом, голямата работа. Вкарай ме в ареста, ще видим какво ще стане после.

— Има лоша новина за тебе, хлапе. Не съм ченге и не съм тук, за да те арестувам.

— Дрън-дрън. Личи си каква си.

Балард се наведе и му показа револвера по-отблизо.

— Ченгетата си носят белезници и не са въоръжени с такива револверчета. Но когато ние приключим с тебе и партньора ти, ще ви се иска да бяхте арестувани.

— Да бе, „вие“. Що ли не виждам никого друг в къщата.

— Скоро ще научиш.

Искаше да стегне и глезените му с лента, за да не се надигне някак, но искаше и да го разприказва. Не че бе научила нещо от него досега, но й се струваше, че колкото повече говори този мъж, толкова по-голям става шансът да изтърве нещо полезно или важно.

— Разкажи ми за снимките.

— Какви снимки?

— И за видеозаписите. Знаем, че с твоето приятелче сте записвали изнасилванията. За какво ви бяха? За себе си ли правихте тези записи, или за друг?

— Не ти разбирам шибаните приказки. Какви изнасилвания, ма? Влязох да гепя каквото намеря. Това беше.

— И с кого си говорите по телефона?

— С шофьора, който ще ме откара.

Той се размърда, дясната му буза опираше в пода, гледаше нагоре към нея. Тя отвърна с изваждането на телефона си, за да го снима. И той веднага завъртя лицето си надолу.

— Това ще го има навсякъде в интернет — каза Балард. — Всеки по света ще знае кой си и какво си правил.

— Я си го начукай, ма.

— Как ги избирахте? Питам за жените.

— Искам адвокат.

— Ти май не разбираш, Брайън, че не си в ръцете на полицията или изобщо в ръцете на традиционната система на правораздаване, така да се каже. Позна наполовина. Аз бях ченге, но вече не съм. Махнах се, защото системата не работи. Не върши онова, за което е създадена — да брани невинните граждани от чудовища като тебе. И сега ти попадна в друга система на правосъдие. Ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем, после ще си получиш заслуженото.

— Да знаеш, че си шибано изкукала.

— Какво имаше предвид, когато каза, че „онзи тип“ не споменал нито думичка за убежището в гардеробната?

— Не те знам за какво дрънкаш. Не съм казвал нищо такова.

— Кой ви каза за Хана Стовал?

— Тая пък коя е?

— Кой ти даде кода за гаража?

— Никой. Искам адвокат. Още сега.

— Никакъв адвокат не може да ти помогне, защото тук няма закони.

Чу телефона си и го взе. Обаждане от Хари Бош. А часовникът на екрана й подсказа, че не спази уговорката да се чуват на кръгъл час — закъсняваше с десет минути. Прие обаждането и каза първа:

— Спипах единия.

— Как тъй го спипа?

— Както го казах. Щом докопам и втория, ще те повикам да ги откараме.

Бош се запъна, но прозря веднага играта й.

— В момента го разпитвам — добави Балард. — Тоест опитвам се. Ако не иска да говори, ще го направим по твоя начин.

— Идвам.

— Чудесно. Можем да го направим и така.

— Знам, че му играеш представление. Искаш ли да повикам униформените?

— Все още не. Всичко е както трябва.

— Но аз наистина идвам.

Балард пак сложи телефона на бюрото. Взе телефона на насилника, който се оказа защитен с код. Но беше настроен да показва получени съобщения и се виждаше част от последното: „… говорих с оня тип, добавила е убежището, след като той…“.

— Бри, имаш си текстче тук.

— Трябва да имаш съдебно решение, за да ми ровичкаш в телефона.

Балард се изсмя насила.

— Прав си… ако бях в полицията. Както и да е. Съобщението е от твоя партньор. Попитал онзи тип, а убежището в гардеробната било добавено по-късно. След какво по-точно? След като Хана го изрита на улицата ли? И му каза да й се разкара от живота?

— А бе, шибаняци, кои сте вие? — промърмори Брайън.

Тонът му се промени, нямаше вече самонадеяност и пренебрежение. Балард се вторачи надолу.

— Ще научиш съвсем скоро. И ще мине доста по-леко за тебе, ако отговаряш на моите въпроси. Кой ви каза за Хана Стовал?

— Слушай, я просто ме закарай в полицията, бива ли? И ме остави на тях.

— Не мисля, че това е…

Внезапен грохот откъм фасадата на къщата.

Балард се стресна, после се върна в коридора и вдигна револвера. Входната врата зееше и беше разцепена на мястото на бравата. Но там не се виждаше човек. В този миг проумя, че онзи на пода е предупредил партньора си с уговорен код — може би когато малко странно подхвърли по телефона, че се чувства „супер“.

— Тук отзад! — разкрещя се Брайън. — Тук отзад!

Балард се озърна към офиса — червенокосият трескаво движеше ръцете си една спрямо друга, мъчеше се да разпъне лентата, с която бяха омотани.

— Не мърдай, шибаняко! — кресна му тя.

Той не й обърна внимание, китките му се движеха като бутала на двигател.

— Да не си шавнал!

Тя се прицели в него с револвера. А той само изви глава към нея и се усмихна.

Балард долови с периферното си зрение движение отляво. Извъртя се към друг мъж с тъмносин гащеризон, който изскочи от кухнята в коридора. Напираше решително към нея. Балард изви ръката с оръжието наляво, но той я доближи прекалено бързо и заби рамо в нея в същата секунда, когато тя натисна спусъка.

Гърмежът прозвуча глухо между телата им, двамата се стовариха на пода. Маскираният се търкулна встрани, притискаше ръце към гърдите си и стенеше. Балард видя обгорялото петно около входната рана.

— Стюарт!

Рев откъм офиса. Подът под гърба й се раздруса — червенокосият изтича от офиса в коридора. Тя забеляза ножа, който той стискаше с ръка, все още облепена с лента за тръби. Той зърна партньора си на пода и се вторачи с омраза в нея.

— Ти…

Балард стреля веднъж от пода. Куршумът се заби под брадичката му и продължи нагоре в мозъка. Червенокосият се свлече като марионетка с прерязани конци, мъртъв още преди да се стовари на пода.

44.

Стаята за разпити беше претъпкана. Тежък дъх на кафе и поне един от мъжете пред Балард беше пушач. Рядко се бе случвало през последната година да е искрено доволна, че има маска на лицето, както този път. Тя седеше зад малка стоманена маса с гръб към стената. До нея беше Линда Бозуел, адвокатката й от Лигата за защита на полицията. А тримата мъже пред нея седяха с гръб към вратата. Все едно трябваше да ги преодолее някак като препятствие, за да излезе. Раменете им се опираха и въпреки това запълваха мястото от стена до стена. Нямаше откъде да мине. Трябваше да си пробива път през тях.

Двама бяха от отдела за вътрешни разследвания. Началникът му капитан Сандерсън седеше в средата, отляво беше Дейвид Дюпри — кльощав мъж, когото тя нарочи за пушач. Представяше си, че ако той не носеше маска, би видяла уста, пълна с жълти зъби.

Третият беше Ронин Кларк като представител на работната група по Среднощните, защото Ноймайер още беше в отпуск, а Лайза Мур стоеше отвън с лейтенант Робинсън-Рейнълдс. Образуваха работна група за разследването, след като медиите обезумяха от изтеклата в „Таймс“ информация. И тримата детективи, обикновено занимаващи се с другите посегателства срещу личността, бяха включени в тази работна група.

На масата имаше три дигитални диктофона, готови за запис на разпита. Сандерсън бе направил официално изявление пред Балард, както изискваше прецедентът по делото „Лайбъргър“. Това одобрено от съда предупреждение я задължаваше да отговаря на въпроси за стрелбата на авеню „Ситръс“ само за целите на административното разследване. Ако се стигнеше до наказателно преследване заради действията й, нищо казано от Балард по време на този разпит не можеше да бъде използвано срещу нея в съда. А тя бе разказала подробно на своята адвокатка какво се случи в дома на Хана Стовал и защо се стигна до изстрелите срещу двамата мъже.

И сега Бозуел беше готова за опит да прекрати всичко, преди да е започнало.

— Позволете ми да започна с позицията ни, че госпожа Балард няма да отговаря на никакви въпроси, зададени от отдела по вътрешни разследвания. Тя…

— Значи ще се възползва от правото си да мълчи съгласно Петата поправка на Конституцията? — прекъсна я Сандерсън. — Направи ли го, губи си работата.

— Тъкмо това щях да обясня, ако не ме прекъсвахте. Госпожа Балард — и моля да обърнете внимание, че не казах „детектив Балард“ — не работи в полицейското управление на Лос Анджелис, следователно отделът за вътрешни разследвания няма никакво право да се намесва по случая на авеню „Ситръс“.

— Какво говорите, по дяволите?! — озадачи се Сандерсън.

— По-рано днес, преди инцидента на авеню „Ситръс“, госпожа Балард е подала заявление за напускане чрез имейл, изпратен до нейния пряк началник. Ако се допитате до лейтенант Робинсън-Рейнълдс, ще имате възможност да се уверите в наличието на този имейл и ще научите точния час на изпращането му. Това означава, че Балард вече не е била служителка на полицията в момента, когато е застреляла двамата индивиди, влезли с взлом в къщата на авеню „Ситръс“. Тя е била частно лице и е защитавала живота си, когато двама въоръжени мъже са нахлули в имота, където се е намирала със законосъобразно разрешение.

— Измишльотини — отсече Сандерсън.

Той погледна Дюпри и кимна към вратата. Неговият подчинен стана и излезе от стаята, вероятно за да намери Робинсън-Рейнълдс, когото Балард видя в кабинета му, след като я доведоха в участъка за разпит.

— Не, капитан Сандерсън, такива са фактите — възрази Бозуел. — Госпожа Балард също може да ви покаже този имейл в папката с изпратените, ако желаете. Но тя е готова да обясни на детектив Кларк какво се е случило и дали е необходимо допълнително разследване.

— Това е някаква хитрина, а ние няма да участваме в игрички — натърти Сандерсън. — Или ще отговаря на въпросите, или отнасяме въпроса в районната прокуратура.

— Можете да постъпите така, разбира се — присмехулно изрече Бозуел. — Но с какво ще отидете при прокурора? Лесно е да установите, че собственичката на имота е разрешила на Балард да се намира в нейния дом. Доброволно й е дала ключовете и за къщата, и за личния си автомобил. А веществените доказателства и уликите в къщата показват недвусмислено, че е извършено влизане с взлом и страхуващата се за живота си Балард е стреляла по двамата извършители, които скоро ще бъдат идентифицирани като серийните сексуални насилници, прочули се с прякора Среднощните. Хайде да помислим какво искане бихте могли да отправите към избрания от гласоподавателите районен прокурор — да предяви незнайно защо обвинение срещу жената, която е убила двамата насилници, след като са нахълтали в къщата, където е била сама? Мога само да кажа, че ще имате голяма нужда от късмет, капитан Сандерсън.

Очите на Кларк го издадоха, че опитва да не се усмихне под маската. Вратата се отвори и Дюпри се върна в стаята. Затвори, но остана прав. Сандерсън се обърна към него и той кимна. Получаването на имейла със заявлението за напускане бе потвърдено от Робинсън-Рейнълдс.

Сандерсън се изправи.

— Приключихме с този разпит.

Грабна диктофона си от масата, изключи го и излезе след Дюпри. Кларк не помръдна, още изглеждаше, че трудно запазва безстрастното си изражение.

— Оставате вие, детектив Кларк — каза Бозуел.

— Аз бих искал да говоря с Рене, но би трябвало да…

Вратата се отвори рязко и Кларк млъкна. Лейтенант Робинсън-Рейнълдс влезе в стаята. Впи поглед в Балард, макар че говореше на Кларк.

— Осведомихте ли я за правата й?

— Само съгласно делото „Лайбъргър“, но не и по закона „Миранда“, ако говорите за това. Но тя е готова да отговаря на въпроси и твърди, че е необходимо допълнително разследване за…

— Няма да говорим — спря го Робинсън-Рейнълдс. — Приключихме. Засега. Ти излез.

Кларк се надигна, взе си припряно диктофона и напусна стаята.

Лейтенантът не откъсваше поглед от Балард.

— Изключи това.

Балард понечи да вземе своя диктофон.

— Не мисля, че това е… — намеси се Бозуел.

— Изключи го — настоя Робинсън-Рейнълдс. — Вие също можете да излезете — обърна се към адвокатката. — Искам да кажа на Балард нещо, което трябва да си остане между четирите стени на тази стая.

Бозуел изви глава към Балард.

— Ще остана, ако искаш.

— Не съм против да го изслушам — успокои я Балард.

— Ще бъда до вратата отвън.

— Благодаря ти.

Бозуел стана и излезе. Балард изключи диктофона.

— Балард — започна той, — трудно бих повярвал, че си нагласила всичко, за да убиеш онези двама мръсници. Но открия ли, че е така, ще се разправя с тебе.

Тя го погледна втренчено, преди да отговори.

— Ако смяташ, че е така, би сбъркал… както сбърка в догадката си, че аз съм дала сведения на „Таймс“. Същества като онези двамата… Твърде лесно се отърваха. Предпочитах да гният в затвора до края на живота си, а не всичко да свърши за тях толкова набързо.

— Е, с тях тепърва ще доизясняваме нещата — каза лейтенантът. — Пък и аз вече знам кой е източникът на „Таймс“.

— Кой?

Той не отговори, а излезе и остави вратата отворена.

— И за мен беше удоволствие да работим заедно — подхвърли Балард на празната стая.

Прибра диктофона в джоба си и излезе последна. Бозуел я чакаше в стаята на детективите. Балард видя Лайза Мур и Ронин Кларк в нишата на колегите от посегателствата срещу личността, където бяха и останалите от работната група. Всички бяха повикани заради разследването, след като тя застреля двамата мъже. Дори Робинсън-Рейнълдс да бе разкрил, че Мур е дала сведенията на „Таймс“, още не бе предприел нищо срещу нея.

— Той каза ли нещо, което трябва да знам? — попита Бозуел.

— Нищо, което си струва да повторя — отрече Балард. — Благодаря ти за това, което направи в онази стая. Беше страховита.

— От четири години се репчим взаимно със Сандерсън. Той е въздух под налягане. Единственото плашещо нещо в него е дъхът му. Слава богу, че е принуден да носи маска.

— Значи той е бил пушачът — учуди се Балард. — Помислих, че е Дюпри.

— Сандерсън е. А сега лошата новина. Не мога да те представлявам занапред, щом вече не работиш в управлението.

— Разбирам, права си.

— Мога да ти препоръчам способен адвокат, ако се наложи някой да те защитава.

— Благодарна съм ти.

— Но не вярвам да се наложи, защото не мисля, че ще възникнат някакви съмнения относно твоите действия. Пример за самоотбрана като по учебник. И искам да кажа нещо не като юрист — ти беше страховита тази вечер, Рене, а не аз.

— Не потръгна както го бях планирала.

— Искаш ли да те откарам донякъде?

— Не, някой ме чака отвън, струва ми се.

— Добре. Много приятно ми беше.

Докоснаха юмруците си вместо ръкостискане и Бозуел се отдалечи към изхода. Балард отиде към нишата на групата по сексуални престъпления. Лайза Мур не вдигна глава, макар че я видя. Кларк бе свалил маската си. С изпънати показалец и палец изигра пантомима — стрелба, издухване на дима от цевта и прибиране на револвера в кобура като каубой от Дивия Запад.

— Някакви успехи в идентифицирането на онези двамата? — попита Балард.

— Работим по въпроса — отговори Кларк. — Но имаме заповед от лейтенанта. Вече не можем да говорим е тебе.

Тя кимна.

— То се знае.

Излезе от стаята и вярваше, че е за последен път. Тръгна към изхода покрай кабинета на лейтенанта. Робинсън-Рейнълдс седеше зад бюрото си без маска и говореше по телефона. Балард го погледна в очите и отмина безмълвно.

Бош я чакаше пред участъка, облягаше се на своя стар „Чероки“.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Засега. Но това не е краят.

45.

В сряда сутринта Балард и Бош бяха в терминал на международното летище на Лос Анджелис заради полет 3598 на „Аеро Мексико“ от Канкун. Бош бе облякъл костюм, държеше лист, на който Балард бе разпечатала името ГИЛБЪРТ ДЕНИНГ. Стояха до лентата за багажа и изхода от митницата, където професионални шофьори чакаха клиентите си. Самолетът кацна преди трийсет и пет минути, но Денинг още не се появяваше. Балард имаше в телефона си негова снимка, която Хана Стовал й изпрати. Но с изискването всички да носят маски не беше лесно да разпознаеш някого по половин лице.

Летището беше почти безлюдно. Малцината пътници идваха през автоматичните врати на вълни — групички с куфари на колелца или бутащи багажни колички, между които минути наред нямаше никакво движение. Шофьорите и семействата, които чакаха свои близки, все така се взираха в шестте врати.

Балард вече се питаше дали са пропуснали да забележат Денинг, когато е излязъл покрай тях, или се е качил в буса за друг терминал. И изведнъж мъж с шапка на „Доджърс“ и тъмни очила, който носеше само раница на едното рамо, застана пред Бош и посочи листа с надписа.

— Ей, това съм аз, но не съм поръчвал кола с шофьор. Моята е на паркинга.

Балард го доближи бързо.

— Господин Денинг? Необходимо е да поговорим за вашата бивша приятелка.

— Какво?…

— За Хана Стовал. Трябва да поговорим с вас. Бихте ли дошли с нас, моля?

— Не, никъде няма да ходя, докато не ми обясните какво става. Хана добре ли е?

— Тук сме с цел да ви помогнем, господине. Бихте ли…

— За какво говорите? Не ми е нужна никаква помощ. От полицията ли сте? Покажете ми значките си или поне някакви документи.

— Не сме от полицията. Опитваме се да предотвратим тяхно разследване по случая. Едва ли би ви харесало, господин Денинг.

— Какво според вас не бива да научава полицията?

— Вашата вина за изпращането на двама мъже да подложат Хана на физическо и сексуално насилие.

— Какво?! Ама че лудост. Махнете ми се от главата.

Той отстъпи крачка назад, за да заобиколи Бош отляво. Бош му препречи пътя и каза:

— Това е единственият ви шанс да уредим въпроса. Тръгнете ли си, полицията ще се заеме с вас. Гарантираме ви.

Денинг го подмина към изхода от терминала. Бош се обърна и го изпроводи с поглед. Балард направи крачка след Денинг, но Бош хвана ръката й.

— Чакай.

Видяха го как излезе през остъклената врата и пристъпи към пешеходната пътека, зад която се простираше паркингът. Неколцина стояха и чакаха зелената светлина.

— Ще се огледа — каза Бош.

И позна — Денинг се озърна, сякаш проверяваше дали двамата още са на мястото си. После се обърна напред припряно, а колите спряха с мигането на светофара. Хора тръгнаха към паркинга. Денинг направи три крачки по пътеката, врътна се и пое решително към вратата. Влезе в терминала и се върна при Балард и Бош.

— Какво искате?

— Да дойдете с нас — каза Балард, — за да поговорим.

— Нямам пари. А хората от медицинската служба ми казаха, че сега трябва да съм в карантина десет дни.

— Стойте си в карантина колкото искате след разговора. Ако не желаете, не се съмнявам, че ще намерят за вас единична килия в окръжния затвор.

Денинг пребледня и отстъпи.

— Добре, добре, да вървим.

Този път излязоха заедно от терминала.

Предложиха му да седне отзад в колата на Балард. След десет минути се отдалечаваха от летището по булевард „Сенчъри“.

— Къде отиваме? — недоволно попита Денинг. — Моята кола остана на паркинга.

— Не е далеч — успокои го Балард. — После ще ви върнем.

След няколко пресечки тя зави наляво към паркинга на хотел „Мариот“.

— Вече се колебая — каза Денинг. — Върнете ме на летището. Искам да говоря с адвокат.

Балард спря пред хотела.

— Ако искате да се върнете там, свободен сте. Но всичко ще се промени. Вашата работа, вашият дом, вашият живот.

Погледна отражението му в огледалото.

— Каквото и да решите, време е да излезем от колата.

Денинг отвори вратата, излезе и намести раницата на рамото си.

Бош и Балард го наблюдаваха от колата, като че чакаха да стигне до решение. А той разпери ръце.

— Още съм тук. Може ли вече да отидем където щяхме да отиваме?

Те също излязоха и тръгнаха към входа на хотела. Денинг ги последва.

Наетата стая беше на шестия етаж. Не знаеха колко дълго ще се наложи да придумват Денинг и на Бош му харесваше, че изходът е само един и може да го препречи. Стена отделяше спалнята от малък кът с диван, кресло и бюро.

— Седнете на дивана — посочи Балард.

Денинг се настани където му каза. Тя седна на креслото, Бош взе стола от бюрото и го премести така, че да е между Денинг и вратата на стаята.

— Мога да ви дам шест хиляди — само толкова имам спестени… — започна Денинг.

— И какво очаквате срещу тези пари? — попита Балард.

— Не знам. Защо съм тук? Казахте, че ако не говорим, с това ще се заеме полицията. Не знам какво става, но не искам да намесваме полицията.

Балард чакаше дали ще се оплете още малко в оправдания. Но той млъкна.

— Не искаме пари — каза му тя. — Искаме информация.

— Каква информация?

— Знаете ли какво се случи в дома на Хана Стовал вечерта на онзи ден?

— О, да, гледах новините в интернет, докато бях в Мексико. Някакви двама нахълтали и тя ги застреляла.

Балард кимна, сякаш потвърждаваше факт. Лесно беше да отгатне как Денинг е стигнал до тази заблуда. В изявлението на полицейското управление от понеделник вечерта не беше назована по име жената, която е убила Среднощните, позоваха се на разпоредбата да не бъдат идентифицирани жертви или потенциални жертви на сексуално насилие. А нямаше съмнение, че ако не бе надделяла при схватката в коридора, тя също щеше да стане жертва на Среднощните. Освен това управлението премълча коя е, за да избегне затрудненията и въпросите, които нейното име и доскорошна длъжност биха предизвикали.

Балард нямаше намерение да разубеждава Денинг. Искаше да си мисли засега, че всякаква следа към него е изчезнала със смъртта на Среднощните.

— Знаем, че сте им обяснили разположението на стаите и сте им дали кода за отваряне на гаража — започна тя.

— Нямате доказателства.

— И не са ни нужни. Не сме от полицията. Но сме наясно какво се е случило и сме склонни да не споделяме това с никого, ако получим сведенията, които искаме.

— Какви сведения? — попита Денинг. — И за какво ви са, щом не сте ченгета?

— Искаме да знаем как се свързахте със Среднощните. Защото има и други като вас, а ние имаме желание да стигнем до тях.

— Вижте какво, те дори не се наричаха така — подхвана Денинг. — Медиите им лепнаха прякора. Всичко се раздуха миналата седмица и аз се опитах да ги спра, но беше прекалено късно. Не ми отговаряха. Но поне това мога да докажа. Опитах се да ги спра. А и да има други, не ги познавам. Може ли вече да си вървя?

Той стана.

— Не — възрази Бош. — Седнете си на мястото.

Денинг остана прав, взираше се в Бош и сигурно пресмяташе шансовете си срещу този двойно по-възрастен мъж. Но нещо в пронизващия поглед на Бош го обезсърчи и той седна.

— Хайде да се върнем назад — предложи Балард. — Преди да се опитате да ги спрете, как се свързахте с тях поначало?

Денинг тръсна глава, сякаш му се искаше някак да преправи миналото.

— Те просто бяха някакви двама в интернет. Подхванахме разговор и така потръгна. Хана ме изработи много гнусно… и аз… както и да е.

— А къде в интернет попаднахте на тези двамата? — попита Балард.

— Де да знам. Прехвърлях се от един сайт на друг… много са. Всякакви форуми има. А там сме анонимни, знаете. Можеш да пишеш каквото си поискаш. Оставяш го, някакви хора отговарят и ти казват едно или друго. Други места, където да погледнеш. Дават ти пароли. Просто се случва. Ако търсиш, там има какво ли не. И място, където на всеки друг му се е случвало същото. Някаква жена го е прецакала грозно. Все едно пропадаш в заешката дупка като Алиса.

— За „тъмния интернет“ ли говорите?

— Да, определено. Всеки и всичко е анонимно. Онези хора, така наречените Среднощни — имаха си сайт и получих парола. И после… така се случи.

— Как влизахте в „тъмния интернет“?

— Лесно. Първо си платих за VPN, използвах и „Тор“.

Балард подозираше, че Бош се чувства съвсем объркан, стане ли дума за „тъмния интернет“, но от някои случаи и бюлетини на ФБР тя бе придобила поне елементарни знания как работят виртуалните персонални мрежи и браузърите като „Тор“.

— И как по-конкретно намерихте Среднощните?

— Пишеха във форум, че са в района на Лос Анджелис и са… такова де… готови да вършат разни неща. За разчистване на сметки, един вид.

Денинг се извърна, тази откровеност беше твърде унизителна и не искаше да срещне погледа й.

— Погледнете ме — настоя Балард. — Така ли го наричаха те? Разчистване на сметки?

Той пак се обърна към нея, но заби поглед в пода.

— Не, те… май темата беше „Дай урок на кучката“. Нещо такова, а аз… написах какво стана с мен и ми посочиха сайт, дадоха ми парола да погледна… и стана някак си.

— Как се наричаше сайтът?

— Нямаше име. Там много неща са безименни. Имаше номер.

— Носите ли лаптоп в тази раница?

— Ъъ… да.

— Искам да ни покажете този сайт.

— Не, няма да стигаме дотам. Голяма гадост е и аз не…

Денинг млъкна, защото Бош пристъпи към дивана. Балард долови, че нещо в държанието на Бош лишаваше Денинг от увереност. Кожата по стиснатите юмруци на Хари беше побеляла. Денинг се отметна назад на дивана, а Бош хвана безцеремонно раницата, дръпна циповете и намери лаптопа. Отстъпи към бюрото, сложи компютъра и пренесе стола до него.

— Покажи ни шибания сайт! — изръмжа Бош.

— Добре, само по-кротко — помоли Денинг.

Седна пред бюрото и отвори лаптопа. Балард застана зад него, за да вижда екрана. Наблюдаваше как Денинг влезе в интернет през локалната мрежа на хотела.

— На някои места блокират „тъмния интернет“ — предупреди той. — Не допускат да се ползва „Тор“.

— Ще видим. Продължавайте.

Тук нямаше забрани, Денинг успя да активира виртуалната си мрежа и браузъра „Тор“, за да стигне до създадения от Среднощните сайт. Набра цифрите 2-0-8-1-1-2 и Балард ги запомни. Добави и парола от цифри, която тя също съхрани в паметта си.

— Имат ли някакво значение цифрите на паролата? — попита тя.

— На всяка буква съответства число. А е 1, Б е 2 и така нататък. Паролата е съкращението ДУНК — „Дай урок на кучката“. Само че научих това по-късно.

Тонът му подсказваше, че изобщо не би надникнал в сайта, ако е знаел значението на тези цифри. Може и да беше способен да внуши това на себе си, но Балард се съмняваше някой друг да му повярва.

Сайтът беше въплъщение на ужаса. Десетки снимки и видеозаписи от изнасилвания и унижения на жени. Лицата на мъжете, извършили тези зверства, никога не се виждаха, но явно бяха Среднощните, защото действията им съвпадаха с разказите, които Балард бе чула от жертвите. Сайтът обаче показваше повече от три жертви. Или не бе открита връзка между случаи, или жертвите не бяха съобщили за насилието, може би заради страха от нападателите или от системата, която ще ги погълне.

Всеки от файловете имаше наименование. Балард забеляза файл „Синди 1“ и накара Денинг да го отвори. Позна мигновено Синди Карпентър въпреки маската от хартиени ленти на тази страшна снимка от гаврите с нея.

— Стига толкова, нагледахме се — каза тя.

Денинг не излезе веднага от сайта, Бош се пресегна и затвори ядосано лаптопа. Денинг отдръпна пръстите си в последната секунда.

— За бога! — кресна пискливо.

— Върни се на дивана — заповяда му Бош.

Денинг се подчини, вдигна ръце в примирителен жест.

Балард отдели малко време, за да се опомни. Искаше да бъде далеч от тази стая и от този мъж, но се насили да зададе последните въпроси.

— Те какво поискаха?

— В какъв смисъл? — учуди се Денинг.

— Искаха ли пари, за да извършат това? Платихте ли им?

— Не, нищо не ми поискаха. Май им харесваше да го правят. Нали разбирате, мразеха всички жени. Има и такива мъже.

Подразбираше се, че той не е като тях. Мразеше една жена така, че бе насъскал двама насилници срещу нея, но не и всички жени като онези двамата.

Погнусата на Балард само се засили. Трябваше да се махне. Спогледаха се с Бош и тя кимна. Вече знаеха всичко необходимо.

— Да си вървим — подкани Бош.

Двамата се изправиха. Денинг вдигна глава да ги погледне от дивана.

— Това ли беше?

— Това беше — потвърди Балард.

Бош взе лаптопа и по-скоро го подхвърли, а не го даде на Денинг, който се възмути:

— Леко де!

Прибра го грижливо в омекотената част на раницата и стана.

— Сега ще ме върнете при моята кола на паркинга, нали?

— Ако искаш, иди там пеша — предложи Балард. — Няма повече да припаря до тебе.

— Чакайте, вие щяхте да…

Бош направи крачка и със същото движение заби юмрук в корема му със сила, каквато не се очакваше на неговите години. Раницата падна на пода с трясък, Денинг се стовари на дивана, не можеше да си поеме дъх.

Балард тръгна към вратата, Бош остана още малко да види ще стане ли Денинг. Изглеждаше, че това няма да се случи скоро.

Настигна Балард на половината разстояние до асансьорите.

— Това накрая не беше предвидено — каза тя.

— Вярно си е. Съжалявам.

— Недей. Аз пък изобщо не съжалявам за нищо.

46.

Бош караше, защото Балард го помоли. Колкото и мрачни да бяха мислите й, не искаше нищо да я разсейва. Бош й върна малкия диктофон, който беше скрит досега в предния джоб на сакото му. Тя провери как звучи разговорът и качеството беше добро. Имаха запис с признанията на Денинг. Включи отново на запис и каза номера на сайта и паролата за достъп, получени от Денинг. После опря рамо във вратата до себе си и се замисли за видяното на екрана на компютъра. След малко извади телефона си. Остави Пинто в „Кучешки дом“ тази сутрин. Отвори изображението от камерата в стаята за игри и видя кучето си на познатото място под скамейката. То беше нащрек и наблюдаваше останалите. Прибра телефона, вече можеше да понесе по-леко това умуване.

— И така… — подхвърли накрая Бош. — За какво мислиш?

— За шибано скапания свят, който гледаме от първия ред в театъра.

— Бездната — промълви той. — Но не бива да позволиш това да те смаже, партньорке. Щом си на първия ред, имаш възможност и да опиташ да промениш нещо.

— Дори без значка ли?

— Дори без значка.

Пътуваха на север по безплатната магистрала 405 и доближаваха отбивката към магистрала 10. Бош отдели лявата ръка от волана и завъртя китката си.

— Какво те мъчи? — попита Балард.

— Ръката ми беше под лош ъгъл при удара.

— Дано си го изкормил като Худини — изтърси тя.

Някъде бе прочела, че Худини е починал след удар с юмрук в корема.

Бош пак хвана волана с двете ръце.

— Какво ще правим с това, което имаме?

— Още съм убедена, че ФБР е най-сполучливият вариант. Там умеят да преодоляват всички номера с криптиране и маскиране. Справят се много по-добре от нашето градско управление.

— Всъщност аз не разбрах приказките му за „тъмния интернет“ — призна си Бош. — Честно казано, дори не знам как работи всичко това.

Балард го изгледа засмяна.

— Не е нужно да знаеш. Нали вече имаш мен за тази работа.

Той кимна.

— Тогава може ли сбито обяснение?

— В „тъмния интернет“ нищо не е индексирано — започна тя. — Няма „Гугъл“ или подобни търсачки. Все нещо трябва да знаеш за това, което търсиш, някак минаваш от едно място към друго. Така е било и с Денинг. Намерил е хора с подобни, напълно извратени умове, а чрез тях накрая е попаднал и на Среднощните.

— Дотук ясно.

— Проблемът е в анонимността, която „тъмният интернет“ дава. Денинг ни каза, че е ползвал виртуална персонална мрежа. Тя пречи компютърът му да бъде идентифициран, когато ровичка в сайтовете. И освен това използва браузъра „Тор“. Това е инструментът да се ориентираш в „тъмния интернет“, криптира действията му и разхвърля следите къде ли не по света, за да затрудни още повече проследяването. Затова е анонимен в „тъмния интернет“ и не може да бъде проследен. Поне такава е общата заблуда.

— Заблуда ли е?

— ФБР е в тясно взаимодействие е Агенцията за национална сигурност и другите специализирани федерални служби. Няма тайни за тях във всичко това. Занимават се с неща, за които обществеността няма и представа. Ето защо предлагам да отидем при тях, давам им информацията за сайта с онези ужаси и паролата за него. Друго не им е необходимо. Ще поемат работата нататък. Нали могат да идентифицират трите жертви, за които знаем. Последната, която видяхме, е от моя случай — Синди Карпентър. Настроих се зле към бившия й съпруг още след единствения разговор с него. Трябва да бъде натикан зад решетките. Ще притиснат Денинг и ще го направят свидетел, но няма да се отърве безнаказано. Аз ще се погрижа. Оставят ли го на свобода, знам името на репортер от „Таймс“, който много ще хареса тази история.

Бош кимна.

— На всички тях мястото им е в затвора.

— Точно там ще ги натикаме — каза Балард. — ФБР ще си върши работата тихомълком и накрая ще цапардоса всички наведнъж. Ще има истинска разплата за мръсниците. А ако не се случи по този начин, с едно обаждане ще ги размърдаме.

Бош кимна отново.

— И кога трябва да отидем във ФБР?

— Защо не веднага? — отвърна тя.

Той включи мигача и премина в платното за отбивката към проточилата се на изток магистрала 10. Отиваха в центъра на града.

Епилог

Балард разхождаше Пинто по „Финли“, когато видя голямата черна кола с висока проходимост, спряла неправилно до паркираните край бордюра. Тя бе извела кучето да се облекчи преди пътуването, защото искаше да сърфира при Транкас Пойнт. Щеше да кара дотам повече от час. Според днешната прогноза се очакваха западни вълни при северен вятър, значи условията бяха идеални за Транкас. Не бе ходила на онова място още отпреди пандемията и предвкусваше слалома по вълните. Щеше да отиде само с кучето, защото Гарет Сингъл беше на смяна.

Отблизо чу тихото боботене на двигателя в колата и по номера позна, че е на градска служба, а не луксозна кола под наем. Едър мъж с костюм чакаше пътника си до десните врати. Тя извади слушалките от ушите си и спря музиката в телефона. Гласът на Марвин Гей секна насред „Какво става тук“.

Стигна до вратата с кодирана ключалка на оградата и видя мъж с посивяла коса и пълна полицейска униформа, на яката си имаше четири звезди. Директорът на градското полицейско управление. Той чу подрънкването на каишката и се обърна към доближаващата го Балард.

— Детектив Балард?

— Вярно, аз съм Балард. Но вече не съм детектив.

— Точно това исках да обсъдя с вас. Срещали ли сме се досега?

— Не се познаваме лично, но аз знам кой сте, господин директор.

— Можем ли да поговорим някъде насаме?

— Не мисля, че има кой да ни подслуша тук.

Намекът беше ясен — нямаше да го покани в дома си.

— И тук е добре — съгласи се той.

— Какво мога да направя за вас? — попита Балард.

— Осведомиха ме за вашата работа по някои случаи, които бяха разгласени шумно напоследък. Би трябвало да кажа, работа, за която не сте получили признание. И преди, и след като сте върнали значката.

— И какво следва?

Той бръкна в джоб на униформата и извади служебна значка. Балард познаваше номера й. Нали беше нейна допреди две седмици.

— Искам да си я вземете — каза той.

— Тоест искате да се върна на работа?

— Да. Управлението има нужда от промяна. И тя може да бъде извършена само отвътре. Как да я постигнем, ако способните на това свестни хора решават да напуснат?

— Не ми се вярва, че в управлението биха искали човек като мен. И не смятам, че управлението иска да се промени.

— Детектив Балард, няма значение какво иска управлението. Ако една организация не се променя, тя умира. Ето защо искам да се върнете. Нуждая се от вашата помощ за осъществяването на промяната.

— И с какво бих се занимавала?

— С каквото поискате.

Балард кимна. Спомни си и думите на Бош, че промяната трябва да бъде извършена отвътре. Милион протестиращи по улиците не стигаха за това. Спомни си и общите им планове с Бош за партньорството.

— Господин директор, може ли да обмисля предложението ви?

— Разбира се, помислете. Само не протакайте излишно. Предстои ни много работа. — Той показа значката. — Ще я пазя, докато не чуя какво е решението ви.

— Да, сър — отвърна Балард.

Директорът се върна при колата и шофьорът му отвори вратата. Голямата черна кола потегли по „Финли“ и Балард я изпрати с поглед.

После отиде да сърфира.